Джон Лескроарт
	Първият закон


	__Първият закон е да защитиш себе си и хората, които обичаш.__


	Джон Лескроарт — автор на бестселъра на Ню Йорк Таймс „Клетвата“ и „майстор“ на модерния трилър (Пийпъл) — се завръща с един запленяващ роман, който поставя адвоката-защитник Дизмъс Харди и лейтенант Ейб Глицки извън закона и ги принуждава да се борят за живота си.


	След възстановяването си от почти смъртоносна огнестрелна рана, Глицки не се занимава с разследвания на убийства, докато най-добрия приятел на баща му е застрелян в заложна къща в центъра. Главният заподозрян от полицията е Джон Холидей — собственик на пропаднал местен бар и приятел и клиент на Дизмъс Харди. С помощта на Глицки, Харди намира много причини да се усъмни във вината на Холидей. Но случаят достига до враждебни уши и за да избегне ареста, Холидей се превръща в беглец. Полицията вярва в три неща: че Харди е лъжец, който защитава Холидей; че Холидей е хладнокръвен убиец и че Глицки е лошо ченге, което престъпва закона.
	Докато напрежението расте, Харди, Глицки и дори семействата им са директно заплашени. Полицията не ги пази. Съдебната система не ги защитава. Без никаква власт и все по-изолирани, Харди и Глицки се изправят пред най-тъмния момент в живота си. Защото когато законът ги изостави, те трябва да се обърнат към друг, по-примитивен закон, за да оцелеят.


	Брилянтно и силно емоционално напрегнато пътуване из улиците на Сан Франциско, „Първият закон“ е най-наелектризиращия и оригинален роман на Джон Лескроарт до момента.



	На Лайза
	Nunc et Semper



	Първа част

>>
	_Малко преди два часа в един хладен и намръщен вторник Моузес Макгайър паркира с трясък стария си пикап „Форд“ пред къщата на сестра си Франи и натисна два пъти клаксона._
	_Докато чакаше, започна да духа в дланите си, които така и не успяваше да стопли. Парното на пикапа не струваше пукната пара и прозорецът откъм шофьорското място бе заседнал, наполовина отворен, но Моузес знаеше, че не времето е причината да му е студено. Виновни бяха нервите му. Пак издиша в шепите си и отново натисна клаксона._
	_Вратата се отвори. Зет му, Дизмъс Харди, се спусна пъргаво и делово по стъпалата на верандата и прекоси алеята, която разполовяваше малката морава. При други обстоятелства той щеше да се усмихне и да подхвърли нещо остроумно за поздрав, но сега лицето му бе застинало, а очите — сведени. Под мишницата си носеше омотан с въже вързоп, беше с джинси и туристически обувки, а отгоре — с дебела шуба, в чиито джобове бе пъхнал ръцете си. Шубата е добро хрумване, помисли си Макгайър, не толкова заради студа, колкото като прикритие за бронежилетката и вързопа._
	_Харди бе на петдесет и две — с две години по-млад от Макгайър. Познаваха се повече от трийсет години — откакто воюваха заедно във Виетнам. Там Харди бе пренесъл Макгайър до сигурно прикритие под непрекъснат обстрел — и двамата бяха ранени, и двамата получиха ордена „Пурпурно сърце“. Но Харди бе спасил живота на Макгайър и тази връзка се бе запазила, щеше да съществува винаги._
	_Когато първият опит на Харди да заживее като възрастен се бе провалил, той започна работа в бара, който Макгайър бе отворил — „Литъл Шамрок“. После, когато бе готов да рискува живота си и да се обвърже отново, стана собственик на една четвърт от бара. Ожени се за сестрата на Моузес и стана кръстник на една от дъщерите му, а Макгайър на свой ред стана кръстник на неговата дъщеря._
	_Семейство._
	_Харди се вмъкна в колата и метна вързопа на седалката между тях._
	— _Тук ти е жилетката. Наистина имах една резервна._
	_Това, че го каза на глас, изглежда малко го умори. Пое дълбоко въздух и хвърли последен поглед към дома си, докато колата потегляше. После се обърна към зет си и попита:_
	— _Какво си взел?_
	_Макгайър посочи през рамо към каросерията._
	— _Петдесет патрона и двуцевката ми, увити в брезента отзад._
	— _Дванайсеткалибровата?_
	— _Да — каза Макгайър и посочи жабката на таблото, — а тук ми е Зигзауерът._
	— _Автоматичен?_
	_Усети, че тонът на Харди изразява неодобрение, и каза:_
	— _Невинаги засичат._
	— _И веднъж стига._
	— _Бездруго сигурно ще използвам пушката._
	_Двамата мъже потънаха в мълчание. След няколко пресечки, когато поеха по „Гиъри“, Макгайър пак събра длани и се опита да ги стопли с дъха си. Най-накрая Харди се обади:_
	— _Убеден ли си, че трябва да го направим?_
	_Макгайър го погледна с немигащи тъмни очи._
	— _Напълно. А ти?_
	_Харди преглътна, поклати глава и каза:_
	— _Не виждам друг начин._
	— _Защото друг начин няма._
	— _Зная, зная, само че…_
	— _Винаги има друг начин?_
	— _Да. Обикновено._
	— _Не и този път — отсече нетърпеливо Макгайър и ядосано профуча на жълто на светофара. — Вече опита всичко._
	— _Може би не съм. Точно това ме притеснява. Моментът е крайно неподходящ да ни спират, не е ли така?_
	_Макгайър понамали скоростта. Удари с ръка по таблото._
	— _Няма ли да тръгне това парно? Дяволите да го вземат!_
	_Харди се направи, че не забелязва този нервен изблик._
	— _Мисля си само — ще направим това, а после?_
	— _После ще останем живи. Как ти се струва това? Ако не го направим, сме мъртви. Просто е. — Следващият светофар светеше червено и му се наложи да спре. Използва случая да погледне Харди в очите. — Още колко души трябва да убият тези хора, Диз? И колко вече са убити?_
	— _Приказки…_
	— _Я стига! Нима все още имаш някакви съмнения? Логични или каквито и да е?_
	— _Не._
	— _Тогава не ми казвай „приказки“. Ти самият не го вярваш._
	— _Добре, но все пак Ейб може би трябваше да включи и федералните. А да ходи да ги арестува сам…_
	— _Няма да е сам. Ние сме неговото подкрепление._
	_Харди прехапа устни._
	— _Ние не сме ченгета._
	— _Правилно. Няма време да включваме федералните, Диз. Няма време да задвижим бюрократичната машина. Най-вече ти би трябвало да си наясно с това._
	— _Исках само да кажа, че ако разполагахме с малко повече време…_
	_Макгайър поклати глава._
	— _Времето ни изтече, Диз. Ако решат, че ти си следващият — а може успешно да се заложи на това, — може би днес, а може би утре ще спрат до теб. И ще им бъде все едно дали Франи или децата също са в колата. И с теб ще бъде свършено, както стана и с другите._
	— _Зная, прав си. Зная._
	— _Съвсем прав. — Светна зелено. Макгайър натисна газта и се люшнаха напред. — Слушай, да не мислиш, че искам да съм тук. Не искам да съм тук._
	— _Мисля си за… закона._
	_Макгайър изсумтя:_
	— _Законът! Скъпият ти проклет закон. Той ще те защити, така ли? Както защити всички останали._
	— _Това ми е животът, Моуз. Имам нужда да вярвам в това, нали?_
	— _Законът не е живота ти. Той е работата ти. А животът ти е нещо съвсем различно. Първият закон е човек да защитава себе си и хората, които обича._
	_Харди се взря през прозореца. Макгайър бе движен от своя адреналин._
	— _На онези не им пука за нищо, Диз. Вече не ти ли стана ясно? Държат закона, или поне ченгетата в този град, в малкия си джоб. Несправедливо е и е нередно, да, но това е положението. Остава им само да премахнат теб и твоя приятел Ейб, дето си пъха носа навсякъде. И толкоз. Печелят играта. Животът продължава. Само дето вие и двамата сте мъртви, а с вас може би и сестра ми. Не искам да поемам такъв риск — каза той и го погледна. — И след всичко, което бе изгубено, ми казваш, че не разбираш? Че не си сигурен, че това може да се случи? Че непременно ще се случи?_
	— _Не, Моуз, сигурен съм. Просто се чудя как се стигна дотук. Толкова нереално изглежда._
	— _Ами, спомни си Виетнам. Беше също така нереално, докато куршумите не засвириха покрай нас. Световният търговски център — и това бе нереално, ако се замислиш. Смятаме хората за разумни същества, въобразяваме си, че съществуват правила. И изведнъж какво става? Изведнъж се оказва, че няма правила._
	— _Така е, но ние няма да участваме в престрелки, Моуз. Ще бъдем подкрепление за Ейб. Това е всичко._
	— _Щом казваш._
	— _Освен ако не се обърка нещо._
	_Макгайър му хвърли още един поглед — не можеше да разбере дали Харди говори сериозно. Той бе способен да остроумничи дори на собствената си екзекуция. Пикапът се отклони на юг по магистралата. Харди извади някаква кутия от джоба си и я сложи в скута си. После вдигна капака й. Извади изпод мишницата си тежкия специален полицейски „Колт“ от синкава стомана. Носеше го по времето, когато преди години беше ченге. Отвори барабана, заизважда от кутията един по един .357-калиброви куршуми с медно покритие и кухи върхове и започна да ги поставя в улеите._
	_Когато шестте куршума бяха по местата си, той затвори барабана и прибра пистолета в кобура. После извади втори барабан от външния си джоб. Седеше и методично — щрак, щрак, щрак, куршумите попадаха в улеите — пълнеше резервния барабан._


	1

	Десет часа, сряда сутринта в началото на юли.
	Джон Холидей бе облегнал едната си ръка на облегалката на дивана в кантората на своя адвокат, която се намираше на улица „Сътър“. Днес бе облечен с удобни, изкуствено протрити дънки, туристически обувки и бяла риза с висока яка, която бе толкова силно колосана, че изскърца, когато той се отпусна в привичната си поза. Другата си ръка бе отпуснал върху възголямата тока на колана, сребърна с тюркоаз. Беше протегнал до пода дългите си крака, кръстосани в глезените. Нищо в позата на този човек не говореше, че има гръбнак.
	Харесваше се на жените още откакто надрасна акнето. Хлътналите му очи бяха сякаш прозорци към душата на поет — витражите на тези прозорци бяха с особения белезникавосин цвят на ледникова вода. Сега, отблизо, в тези очи се четяха следи на поражение и уязвимост. Имаше обърканост, имаше дори загадъчност. Със своята непринуденост и с бледността на лицето си — челюстта му имаше очертанието на острие — той разтуптяваше женските сърца от толкова години, че приемаше това за даденост. Не можеше да си я обясни. Нежното му лице му бе дотегнало дотолкова, че си бе пуснал мустак. Гъст и увиснал, с цвета на царевична свила, той бе с няколко нюанса по-светъл от косата му и само го бе направил по-привлекателен. Когато лицето му бе спокойно, Холидей не изглеждаше на трийсет, но щом се засмееше, бръчките добавяха десетина години и така го отпращаха там, където му бе мястото. Той все още обичаше да се смее, но се усмихваше по-рядко отпреди.
	В момента обаче се усмихваше — на своя адвокат Дизмъс Харди, който, наведен над мивката, плискаше лицето си с вода за трети път през последните десет минути.
	— Като че това може да помогне — в гласа на Холидей се долавяха следи от бащиния му изговор от Тенеси, които галеха като мек южен бриз.
	— Би могло да помогне, ако успея да се изсуша.
	— Не помогна предните два пъти.
	Харди бе използвал и последната хартиена салфетка и сега, облечен с официалния си костюм, стоеше обърнат към шкафовете, а водата от лицето му се стичаше в мивката. Холидей се надигна от дивана, порови в кошчето до бюрото и му подаде една смачкана салфетка.
	— И да не кажеш, че не съм полезен.
	— И през ум няма да ми мине. — Харди подсуши лицето си. — Та докъде бяхме стигнали?
	— Трябва да бъдеш в съда след четирийсет и пет минути, а имаш такъв махмурлук, че забрави докъде бяхме стигнали? Ако се бе държал по този начин, когато ми беше адвокат, щях да те уволня.
	Харди се строполи върху един стол.
	— Не бих могъл да се държа така, когато ти бях адвокат, защото не те познавах дотам, че да излизам да пия с тебе. И слава богу!
	— Просто си отвикнал. То е като ездата. Изхвърли ли те конят, веднага трябва да го яхнеш отново.
	— Снощи направих точно това — на два пъти.
	— Не ме зяпай. Ако добре си спомням, никой не ти беше опрял пистолет до главата. Защо не им се обадиш и не им кажеш, че ти е зле? Поискай… как се казваше…
	— Отлагане — поклати глава Харди. — Не мога. Случаят е важен.
	— Още една причина, щом не можеш да мислиш. Нали каза, че било само за наркотици и някаква проститутка?
	— Да, но има и други обстоятелства.
	Всъщност не бе имал дело за проституция от близо десетилетие. Когато бе помощник на областния прокурор, се случваше по някое такова дело да попадне на бюрото му. Харди смяташе тези дела за спорни от нравствена гледна точка, за политически подозрителни и във всеки случай — за разхищение на парите на данъкоплатците. Проститутките, въпреки че не бяха светици, в повечето случаи бяха жертви, затова като прокурор той често се опитваше да използва арестите на тези момичета като средство да тръгне по следите на техните наркопласьори или сводници — истинските хищници. Понякога успяваше. Откакто бе започнал частна практика, не се бе сблъсквал с подобни дела, защото защитата на тези момичета не носеше пари. По правило съдът назначаваше обществен защитник или, в случай на конфликт със защитника, някой частен адвокат.
	Така делото на Арета Лабонте бе предадено на Джина Роук, адвокат в средата на четирийсетте. Но Джина бе така претрупана с дела, че се бе оказала неспособна да се справя успешно с всички; и за да смогне, трябваше да зареже част от клиентите си, включително и делото на Арета. Случайно Джина бе споменала за това дело пред приятеля си — Дейвид Фрийман, наемодателя на Харди, който я бе изслушал и бе подушил пари. С винаги наострени уши, Фрийман и друг път бе попадал на подобни случаи.
	Арета бе арестувана преди няколко месеца. Случаят й бе лек и от гледна точка на Фрийман — евентуално доходен, тъй като арестувалият Арета служител не бе редови полицай от Сан Франциско. Той работеше за корпорацията УГП, която осигуряваше охрана на различни предприятия по силата на една законова аномалия в Сан Франциско. Преди близо век, в годините на бурен разцвет на града, общината установила, че полицейските служби не могат да осигуряват адекватна защита на предприемачите, които работят на територията й. Тези хора поискали от полицията допълнителни патрули, но заради ограничения бюджет и липсата на достатъчно служители тя не можела да удовлетвори молбата им. Тогава градската управа излязла с безпрецедентно решение — тя определила и разпродала т.нар. „патрулни участъци“ на частни лица, които се превърнали в частни охранители на съответните участъци. Отговорниците на тези участъци, Специалните патрули, и сега, както и преди, се назначаваха от полицейски комисар, обучаван и лицензиран от общината. Специалните патрули имаха право да си наемат помощници, които да подпомагат дейността им. И ето че след време повечето от тези частни патрули разполагаха със свои собствени независими въоръжени части в сърцето на града. В своята територия Специалните патрули действаха на своя глава и се подчиняваха единствено на хаотичния и небрежен контрол от страна на полицията в Сан Франциско. Специалните патрули и назначените от тях помощници носеха почти същите униформи и значки като градските полицаи, бяха въоръжени и, като всички граждани, имаха право да извършват арести.
	Арета Лабонте бе арестувана на територията на дванайсети жилищен квартал, на юг от площад „Юниън“, известен като Трийсет и втори участък или просто като Трийсет и втори. Той бе един от шестте градски участъка на групировката УГП, собственост на бизнесмена филантроп Уейд Панос. При него вероятно работеха общо около деветдесет помощници, а това, както и голямата територия, която неговите патрули контролираха, го правеха една от могъщите фигури в града.
	Случаят на Арета не бе първата нередност в участъците на Панос, на която Фрийман се бе натъквал. Всъщност краткото предварително проучване, което адвокатът бе извършил — така нареченото „надушване на следата“, — разкри широко разпространени твърдения за използване на непозволена сила, подхвърляне на улики и тормоз от страна на помощник-патрулите. Ако Харди успееше да отърве Арета, като докаже неправомерността на действията на арестувалия я помощник, и ако някоя от другите „надушени следи“ бъдеше доразвита и вкарана в съда, той и Фрийман можеха да заведат срещу Панос дело за астрономическа сума. Можеха също така да призоват като ответник по делото и редовната полиция, задето допуска нередностите да продължават.
	В момента обаче Харди не се чувстваше във форма за голямата битка. Той вдигна ръка и притисна слепоочията си, после бавно издиша докрай.
	— Не е просто дело за проституция. Ще изскочи нещо по-голямо, а забавянето само ще ни попречи. Може да спечелим големи пари, но най-напред трябва да разпердушиня този свидетел. Ако се прекърши, продължаваме напред. Това е планът.
	— Ще видиш зор, особено с това замътено съзнание.
	— Ще се оправи. Болката помага на ума да се съсредоточи. А и аз наистина искам да го спипам.
	— Кой е той?
	— Главният свидетел на прокурора. Ченгето, което я е арестувало. Ник Сефия.
	Холидей рязко се изправи.
	— Ник Шилото?
	— Аха.
	— Какво е направил този път?
	— Подхвърлил е наркотик на моето момиче.
	— Нека позная: не му е пускала или е отказала да си плати за охраната, затова я нарочил.
	— Стара песен, а?
	— Стара и популярна, Диз. Всеки ще ти я изпее.
	— Кой всеки?
	Холидей вдигна рамене:
	— Кварталът. Всички.
	Харди отведнъж стана самата деловитост. Знаеше, че Холидей има бар — „Ноев ковчег“ — малка лодка в центъра на Трийсет и втори. Знаеше и още как, нали снощи лично затвори заведението. Досега обаче не бе гледал на Холидей като на средство за набавяне на ищци по случая Панос. Чак сега му просветна:
	— Имаш ли имена, Джон? Хора, които биха разговаряли с мен? През последните няколко месеца говорих с много хора от квартала. Недоволни са, но никой не казва нищо конкретно.
	Кратко изръмжаване в отговор:
	— Женчовци. Страхуват се.
	— От Уейд Панос?
	— Естествено, че от кого другиго? — рече Холидей, бавно кимна с глава и подръпна крайчеца на мустака си.
	— Това искам от теб. — Харди се поколеба и продължи: — Джон, точно това търсим с Фрийман. Имаме нужда от свидетели, които да кажат, че случаи като ареста, извършен от Сефия, с който се занимаваме днес, са част от една практика, която градската управа поощрява от години. Ако знаеш някакви имена, ще се радвам да ги чуя.
	Холидей кимна замислено:
	— Може би ще намеря, дори много. Казвам ти, пълно е с такива. — Очите му се поприсвиха: — Знаеш, че Ник му е племенник, нали? На Уейд.
	— Племенник на Панос? Значи собственият му чичо го е уволнил?
	— По-скоро го е предпазил от неприятностите. Сега работи в Диамантения център.
	— И ти имаш вземане-даване с този човек?
	— Знае се, че играем покер на една маса.
	— А това е незаконно — като твой адвокат съм длъжен да ти го напомня. Биеш ли го?
	— Не играя, за да губя — сви рамене Джон.


	Години наред продължаваше традицията в сряда вечерта да се играе покер в задната стаичка на заложната къща на Сам Силвърман на „О’Фаръл“, на една пресечка от площад „Юниън“. Имаше около двайсетина постоянни играчи. Мястото се запазваше до вторник на обяд, а Силвърман ограничаваше бройката до шестима играчи на вечер. Никой не си и помисляше, че това е лековато забавление между приятели. Залозите лесно създават врагове, особено ако плащаш хиляда долара, за да влезеш в играта. Двайсет бели чипа от по десет долара, петнайсет червени по двайсет долара и десет сини от по петдесет образуваха четири или пет купчинки, които бързо сменяха собственика си. Понякога само за едно раздаване.
	Холидей седеше на първия стол вляво от Силвърман с тежка чаша чист бърбън. Ник Сефия седеше през два стола и кипеше от ярост. Беше се появил късно, преди около час, и бе седнал между обичайните си другари: Рой — по-малкия брат на Уейд Панос, и Хулио Рее — негов колега от Диамантения център. Останалите двама играчи около масата тази вечер бяха Фред Уеъринг — чернокож брокер в средата на четирийсетте, и Мел Фишър, който навремето притежаваше четири закусвални в търговския център на града, но вече се бе оттеглил от бизнеса.
	Трийсетгодишният Сефия бе най-младият играч на масата. Беше и най-едрият — метър и деветдесет, сто и десет килограма, всичките мускули. Докато Силвърман прибираше парите на Сефия и му отброяваше чипове, младият грък внимателно окачи сакото на великолепно ушития си светлозелен костюм на облегалката на стола. Кръвта се бе качила в главата му, скулите му бяха кървавочервени, намръщеното му изражение — застинало. Сутринта се бе избръснал, но върху челюстите му вече тъмнееше синкава сянка. Ник седна и разхлаби златистата си копринена вратовръзка, а около него на плътен облак се стелеше гняв.
	Обичайните закачки секнаха. След няколко раздавания в пълно мълчание Рой Панос побутна една пура пред закъснелия играч. Холидей отпиваше от бърбъна си. Накрая, вероятно с надеждата да поразсее напрежението, Силвърман поиска почивка, за да отскочи до тоалетната. Тогава Сефия запали пурата и изпусна дима през ноздрите си. Уеъринг и Фишър станаха да се поразтъпчат и да си налеят нещо за пиене. Холидей, който тайно се наслаждаваше на мъките на Сефия, знаеше добре какво го тормози. Може би уискито замъгляваше разсъдъка му — често се случваше, — но той не можа да се стърпи и рече:
	— Лош ден, а, Ник?
	Сефия се поколеба за минута, докато реши дали да отговори. Накрая тръсна глава с отвращение:
	— Проклети адвокати! Половин ден киснах в съда.
	— Защо? Какво си направил?
	— Аз ли какво съм направил? — Той издиша ядно дима и продължи: — Нищичко не съм направил.
	Рой Панос му помогна да обясни:
	— Отхвърлиха уликите му срещу една уличница, която арестува преди два месеца за притежаване на наркотици. Казаха, че е подхвърлил наркотика.
	— Е, и? — цялото същество на Холидей излъчваше загриженост. — Нали не си го направил, какъв е проблемът тогава?
	Тъмните очи на Сефия се превърнаха в тесни цепки, готов бе да избухне и при най-малкото съмнение, че Холидей се шегува за негова сметка. Не забеляза обаче никакви признаци за това и продължи:
	— Онзи ме накара да изглеждам като долен лъжец — ето това е проблемът. Да не съм длъжен да помня точно какво съм направил с онази уличница? Една носи наркотика в портмонето си, друга — в дамската чантичка. На кого му пука къде точно е бил? Или пък как се е озовал там? Там е, тя е виновна и точка. Не е ли така?
	— Точно така, мамка му! — заяви без никакъв акцент Хулио Рее, среден на ръст латиноамериканец. Целият жили и нерви, на младини той несъмнено е бил страхотен в завладяването на базите на бейзбол. Някъде бе загубил долната част на лявото си ухо, но не си правеше труда да прикрива това с по-дълга коса — подстриган бе съвсем ниско. — Спукана й е работата.
	— Не и днес. Днес я пуснаха. — Панос се обърна към Холидей: — Отхвърлят ли наркотика като улика, случаят е приключен.
	— И ти ли беше в съда?
	Панос поклати глава:
	— Не, но Уейд беше. Брат ми. Бесен е.
	— Надявам се не на мен — рече Сефия.
	Панос го потупа по ръката:
	— Не, не на теб. На адвокатите. Кучи синове!
	— Че защо брат ти ще се ядосва на Ник? — Холидей отново отпи от бърбъна си.
	— Защото навремето работеше за него. Това злепоставя Уейд. Искам да кажа — та нали Ник е патрул, по дяволите! Като е закопчал една уличница, поне да си остане закопчана. Сега сигурно ще тръгнат да следят и останалите от гилдията.
	— Съдията ми съдра задника. И това копеле адвокатът… Убеждаваше съдията, че лъжесвидетелствам, и само хленчеше за протокола: „Показанията на свидетеля, извършил ареста, не са достатъчно убедителни, що се отнася до обстоятелствата, касаещи акта на задържане“. Е, добре, драги ми господин Харди, сега ви се е паднало да се порадвате.
	Холидей се престори на изненадан:
	— Моят адвокат се казва Харди. За Дизмъс Харди ли става дума?
	Сефия направо щеше да го изпепели с поглед:
	— Откъде, по дяволите, да знам? Както и да му е името обаче, видя ли го пак, ще му се иска да не ми се е мяркал пред очите.
	— Значи е успял да ги убеди, че си й подхвърлил наркотика?
	Рее хвърли бърз поглед към Сефия. Но Сефия задържа очите си, вперени в Холидей, сякаш обмисляше нещо.
	— Тя не си плащаше — каза той накрая, а в гласа му звучеше хладна омраза. — Уейд не я искаше в своя участък. В повечето случаи това означава престой в интензивното. Мислех, че правя услуга на тази кучка.


	Франи, съпругата на Дизмъс Харди, вдигна изненадано глава. Тъкмо бяха седнали в малко испанско ресторантче на улица „Клемънт“, недалеч от собствената им къща на Трийсет и четвърто авеню.
	— Няма ли да пиеш вино? — попита тя.
	— Тази вечер не.
	— Нищо ли няма да пиеш?
	— Само вода. Чиста работа.
	— Добре ли си?
	— Да, просто понякога не ми се пие.
	— Аха. Спомням си, че беше така малко след раждането на Винсънт.
	Синът им Винсънт сега беше тринайсетгодишен. Тя се пресегна през масата и постави ръка върху неговата.
	— Лошо ли ти е от снощи?
	По лицето му пробяга мрачна усмивка, която бързо изчезна.
	— Снощи не мислех така. Изгубил съм форма да се наливам с алкохол.
	Франи стисна ръката му:
	— Понякога е добре да не си във форма. — После попита по-меко: — Как е Джон?
	— Забавен, очарователен, пийнал. Както обикновено. Тази сутрин намина в кантората свеж както краставичка. Може би е изливал питиетата си в саксиите.
	— По кое време се прибра?
	— Около… един? Това е само предположение. Ти спеше, струва ми се.
	— Не си ли доволен, че взе такси, когато излизаше?
	— Очарован съм. Трябва да съм взел такси и на връщане, предполагам.
	— Ако Джон не те е докарал.
	Харди потърка слепоочието си с два пръста:
	— Не. Мисля, че можем да изключим тази възможност.
	Тя го погледна загрижено:
	— Наистина ли не си спомняш?
	— Не. Спомням си. И през ум не ми мина, че съм зле, докато тази сутрин в главата ми не заблъскаха чукове. — Той сви рамене: — Знаеш как е с Джон…
	— Може би не трябва да поддържаш неговото темпо.
	— Всички това повтарят. Сега и ти.
	Келнерът пристигна с поднос с прясно изпечен хляб, маслини и твърдо пикантно сирене, Франи си поръча шардоне както обикновено. Харди се задоволи с вода, както се бе зарекъл. Продължаваха да се държат за ръце. Сервитьорът изчезна и Харди поде разговора оттам, докъдето бяха стигнали:
	— По-забавен е от повечето хора и е по-интересен от почти всички, освен от теб.
	— Много мило, че казваш това. И то съвсем искрено. — Тя стисна ръката му. — Нямам нищо против Джон. Наистина. Не ти се сърдя. Не съм сигурна, че разбирам какво привлекателно намираш у него — е, ако беше жена, може би, — но не ми харесва да те гледам как страдаш.
	— И аз не съм във възторг. Но когато си с Джон Холидей, понякога се случва да препиеш. А и въпреки всичко днешният ден не беше пълен провал. Може би все пак трябва да пийна нещо. За да отпразнуваме.
	— Какво?
	— Знаеш за съдебния иск за…
	Разказа й за следобеда в съда, за това, как бе предизвикал отхвърлянето на уликите, предоставени от Ник Сефия, което пък бе довело до приключване на делото срещу Арета Лабонте.
	— Не че това ще промени съществено живота й. Сигурно вече е отново на улицата, въпреки че ако има ум в главата си, няма да работи из участъците на Уейд Панос. Хубавото е, че сега официално им дадохме да разберат, че такива номера вече не минават. А след края на делото с Дейвид се случи нещо наистина драматично още там, в Съдебната палата.


	Чепатият и небрежен към външността си седемдесет и четири годишен капацитет по правните въпроси Дейвид Фрийман нямаше да достави това удоволствие на Уейд Панос и на неговия наемен главорез Ник Сефия. Освен това той беше против проявите на слабост и болка при каквито и да било обстоятелства, особено в професионална среда. Затова дори Дизмъс Харди, който беше свидетел на случилото се, не разбра колко лошо бе ранен той. Колко го мъчеше болката и досега.
	Отначало се опита да го скрие и от Роук. След като в продължение на шест дни безуспешно се опитваше да се свърже по телефона, тя най-накрая бе успяла да уреди резервация за вечеря за двама им в прословутия тузарски ресторант „Гари Данко“. Фрийман не искаше с хленчене да провали вечерта, която тя бе организирала с такова старание. Така че след успешното приключване на съдебното заседание и след дребния инцидент с Уейд Панос и Сефия той отказа да отпразнува успеха с Харди и от Съдебната палата пое право към къщи с такси, което спря, веднага щом се скри от поглед зад ъгъла. В апартамента си изпи шепа аспирин с щедра порция калвадос, напълни ваната с гореща вода и полежа в нея, преди да се повлече към леглото. Спа три часа и половина и се събуди от звука на будилника, който хвърли болезненото му тяло в състояние на замъглена съзнателност.
	Отне му половин час да се облече, надмогвайки болката с огромно усилие, Фрийман се придържаше към отколешното си дълбоко вкоренено убеждение, че съдебните заседатели гледат с недоверие на хубавото облекло, затова шест от общо седемте му делови костюма бяха кафяви и старомодни. Седмият бе сиво-кафяв с марката на „Канали“, подарък от Роук за предишната Коледа. Облече него с червена копринена вратовръзка върху скъпа, ушита по поръчка риза с цвят на слонова кост. Единствено протритите мокасини от щавена кожа издаваха типичния Фрийман.
	Когато Роук дойде да го вземе към седем, той се бе мобилизирал и си мислеше, че е напълно готов. Но тогава тя го изненада, или пък пищното му облекло изненада нея. Във всеки случай Роук се поотдръпна от прага, подсвирна одобрително, постоя така, искрено възхитена, после бързо пристъпи напред и го обгърна здраво с ръце.
	Викът се изтръгна от гърдите му, преди да успее да го спре.
	— Какво има, Дейвид? Добре ли си? Какво става?
	Със стиснати зъби, той се бореше да се овладее, като дишаше през устата учестено и на пресекулки.
	Два часа по-късно Фрийман се събуди след третата поредна кратка дрямка. Отново беше в леглото си, по пижама, а Роук седеше до него и държеше ръката му.
	— Непременно трябва да те прегледа лекар — каза тя.
	Той поклати глава:
	— Само счупеното се поправя. А аз нямам нищо счупено.
	— Но ти си ранен.
	Той понечи да свие рамене, но после рече с разкривено лице:
	— Утре ще танцувам. Само почакай.
	Сложи ръка на врата си, няколко пъти бавно завъртя глава наляво-надясно и я погледна смутено:
	— Чувствам се като пълен глупак.
	— Защо? Вината не е в теб?
	— Не. Но знаех с кого си имам работа. Трябваше да бъда нащрек. Преди години щях да съм подготвен.
	— Подготвен да бъдеш повален от Ник Сефия?
	Възрастният мъж, чиито години личаха до последната, кимна уморено.
	— Устроиха ми капан.
	— Как го направиха?
	— Детска игра е с доверчива душа като мен. — Въздъхна отвратено. — Размених няколко думи със стария Панос, след като Дизмъс извади душицата на Сефия на свидетелската скамейка.
	— И какво, за бога, те накара да го направиш?
	— Високомерието — просто и ясно. — Последва още една въздишка. — Не можах да устоя на изкушението да позлорадствам, въпреки че мислех да го направя по-изискано — под формата на приятелско предупреждение за това, което ще последва оттук нататък.
	Роук се подсмихна:
	— Оттук и прякорът ти — господин Изисканост.
	— Е, не успях да го заблудя много. После една групичка от неговите хора — Дик Крол също бе там. Знаеш го — адвокатът на Сефия. И Панос заедно с братчето си и едно от приятелчетата на Ник, виждал съм го в съда с него — някакъв мексиканец. Както и да е, всички стояха в коридора и обсъждаха нещо. Като ме видя да излизам от залата с Харди, Уейд ми махна над рамото на Ник да се приближа.
	— И ти се приближи?
	— Какво друго да направя? Казах на Диз да ме изчака. Мислех си, че съм успял да сплаша Уейд, че той се е посъветвал с Крол и е решил да отстъпи и да се опита да сключим някакво споразумение още там, на място.
	— Отново твоето високомерие.
	Фрийман леко повдигна рамене в знак на съгласие.
	— Рисковете на професията, особено ако си прокълнат с гениалност. Както и да е, това е положението. Бях на около две крачки, когато Ник Шилото внезапно се завъртя рязко — „Ах, ще си изпусна автобуса!“ — и следващото нещо, което си спомням е, че аз лежа размазан на проклетия под, а Ник е надвесен над мен и ми се извинява: „Прощавай, старче, не те видях“. — Очите на Фрийман най-сетне възвърнаха част от блясъка си. — Прощавай друг път! Уейд му е дал знак и той се е обърнал точно на момента. Това беше неговото предупреждение — не се будалкай с мен, защото ще си изпатиш.
	Опита се да седне в леглото, но костите му оказаха съпротива и удържаха победа. Фрийман се отказа и се отпусна обратно на възглавницата.
	Роук сложи ръка на гърдите му, после я премести по-нагоре и го погали по лицето.
	— Мъже — каза меко и след миг добави: — Все пак, не може ли да е станало случайно?
	— Не, невъзможно е.
	— Сега имаш нужда да си им го върнеш, така ли?
	Той кимна:
	— Ако използвам думите на Франк Синатра, ще го направя по свой начин, но бъди сигурна, че ще го направя. — Изпреварвайки отговора й, добави: — Това е единственото послание, в което се вслушват.
	— А ти? Какви послания чуваш ти?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Искам да кажа, че ти ги предупреждаваш, те те нападат, сега отново е твой ред, напрежението расте, докато някой действително не пострада. Може би не трябва винаги да става така.
	— С някои хора вероятно трябва. Какво друго може да се направи след гадни номера като днешната случка? Да се отвърне на удара, ето какво.
	Роук прибра ръцете си в скута.
	— Значи и двамата продължавате битката. И до какво води това?
	— Води до победа на едната страна. Аз възнамерявам да спечеля битката.
	— В това е въпросът, така ли? Кой ще излезе победител?
	— Да — отвърна Фрийман предизвикателно. — Че какво друго? Има ли друго?
	Роук се позамисли за миг. Въздъхна обезсърчено, погледна го и се изправи:
	— Колко мъжествено от твоя страна!
	— Може да бъде и по-лошо, Джина. Ти какво би искала да сторя?
	Тя сведе поглед към него:
	— Искам да постъпваш разумно. Не ги оставяй да те въвлекат в своите игри. Нещата не бива да стават лични, особено ако те по правило действат, както са постъпили днес, ако наистина нараняват хората. Това исках да кажа. Внасяй нужните документи, стой настрана и остави правосъдието да си свърши работата.
	— Точно това възнамерявам да направя. Нима бих могъл да направя нещо друго? — Фрийман потупа по леглото: — Ела, седни пак тук. Все пак притежавам инстинкт за самосъхранение. Няма да се бия с никого.
	Роук отново приседна до него.
	— Стори ми се, че точно това искаш да кажеш.
	Тя взе възлестата му ръка в дланите си.
	— Не, не, аз си служа със словото. Законът, той ще ги удари достатъчно силно. Но ще ти кажа още нещо.
	— Какво?
	— Както и да изглежда отстрани, битката ще бъде лична.


	Лейтенант Ейбрахам Глицки, някога влиятелен шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, бе наполовина чернокож и наполовина евреин. Работата му го бе научила да излъчва вдъхваща страх смесица от дейна компетентност и тиха заплашителност. Рядко се усмихваше, а още по-рядко усмивката си проправяше път към пронизващите му сини очи. Гърбавият му семитски нос се надвесваше над плътните устни, които се запечатваха в съзнанието заради разполовяващия ги плътен белег от стара рана.
	Тази страховита фигура бе застанала сега на входа на своята къща близнак. Беше без обувки и чорапи и босите му крака стърчаха изпод мръсна кухненска престилка. На дясното му рамо бе провесена пелена, наскоро нашарена с оранжеви, зелени и кафеникави следи от бебешко пюре. В сгъвката на лявата си ръка държеше десетмесечната си дъщеричка Рейчъл. Тя бе успяла някак си да измъкне розовата бебешка обувчица от едното си краче и точно когато Глицки отваряше вратата, я надяна на ухото му.
	— Ах, защо фотоапаратът никога не ми е подръка точно когато трябва? — възкликна Харди.
	Франи пристъпи напред:
	— Хайде, Ейб, дай ми да я гушна.
	Вече се бе превърнало в неофициална традиция всяка сряда семейство Харди да идва тук след обичайната си вечеря за двама. Откакто Рейчъл се бе родила, Франи все не успяваше да й се нарадва достатъчно. Тя скоро щеше да навърши четирийсет, а и двете им деца бяха вече тийнейджъри. Може би трябваше да си родят още едно дете. Все още имаха време. Засега. Само дето и Дизмъс трябваше да го поиска. А той го искаше, колкото искаше да се разболее от рак.
	Не можеше да реши дали гостуването у Глицки е хубаво за тях, понеже удовлетворяваше нуждата на Франи да гушка бебе, или пък не е хубаво, защото засилваше желанието й да си има собствено бебе. Както и да е, посещенията им вече бяха толкова редовни, че обикновено ги очакваше някакво сладко лакомство.
	Глицки подаде бебето на Франи и моментално посегна към обувчицата.
	— Моля те, остави си я там — помоли го Харди. — Толкова ти отива. И това розово толкова върви на повърнатото върху пелената.
	Глицки хвърли един поглед към рамото си.
	— Това не е повърнато. Повърнато е храна, която е погълната, смляна и върната обратно. Това — той докосна пеленката, — е храна, която не е успяла да се пъхне в устата.
	— Мъже! — рече Франи и метна пелената на своето рамо. Сложи обувката на крачето на Рейчъл и след това изгледа строго и двамата. — Колкото и интересни да са тези разсъждения, не може ли да сменим темата за малко.
	Тя се отправи към всекидневната. Харди тръгна след нея. Не искаше да сменя темата. Можеше да спечели някоя ценна точка от това.
	— Знаеш ли, Фран, ако наистина искаш още едно бебе, трябва да бъдеш подготвена да се справяш с повръщания.
	— Мога да се оправям с това — рече тя през рамо. — Просто не ми се слуша, та камо ли да го спрягам непрекъснато.
	Харди подхвана идеята:
	— Аз повръщам, ти повръщаш, той, тя, то повръща…
	Трея се появи ненадейно от кухнята.
	— Кой иска още едно бебе?
	Десет минути по-късно вече се бяха настанили удобно край правоъгълната маса, която заемаше почти цялото пространство в малката кухничка — кафе за семейство Харди, чай за семейство Глицки. Рейчъл задрямваше и бе готова за креватчето, но Франи и Трея не проявяваха никакво желание да се упътят натам. Днешното лакомство бяха домашно приготвени ореховки, още топли, покрити с кокосови стърготини и лепкави от сладост.
	— Невероятни са — каза Харди на Трея след първата хапка. — Не знаех, че обикновените хора могат да приготвят ореховки.
	— Ейб може. Не че той е точно обикновен човек.
	— Никак даже. Но щом може да приготвя такива неща, значи все пак го бива за нещо — отвърна Харди.
	— И двамата сте много мили. А ти откъде си мислеше, че идват ореховките? — обърна се Глицки към Харди.
	— Мислех, че се спускат право от небето, както манна в пустинята. Всъщност винаги съм си представял, че на вкус манната е нещо като ореховка. А вие? Сериозно ви питам. — Лицето му грейна при тази мисъл. — Я! Ореховки „Манна“! Хубаво име. Можем да ги продаваме като тези на госпожа Фийлдс. „Манна — ореховките на Ейб“. Можем да забогатеем…
	— Някой трябва да го накара да млъкне — рече Франи.
	— Добра идея, Диз — намеси се Глицки, — но няма да стане. Връщам се на работа в понеделник.
	Трея го погледна предпазливо:
	— Така поне се надяваш.
	— Да. Надявам се — призна той.
	— А защо да не стане? Всъщност колко време мина вече? — попита Харди.
	— В понеделник стават тринайсет месеца, две седмици и три дни.
	— Горе-долу — каза рязко Трея, — не ги е броил.
	Последната година не бе добра за Глицки. Беше започнала с рана от куршум в корема му. Около месец след първоначалното лечение той се възстановяваше по план, разхождаше се насам-натам в инвалидна количка и гледаше да не взима нещата на сериозно. Тогава започнаха усложненията — вторична инфекция, накрая диагностицирана като перитонит, стана причина отново да се върне в болницата, където разви пневмония. Двойната инфекция за малко не го уби, в резултат на което той посрещна раждането на Рейчъл през август слаб и изтощен и това продължи чак до късна есен. Тогава изведнъж раната от куршума отказа да се затвори напълно. Чак до този февруари той почти не можеше да ходи и едва месец-два по-късно започна опити да влезе във форма.
	Към края на май лекарите най-сетне решиха, че е готов да се върне на работа, но шефовете на Глицки му казаха, че временният началник на отдел „Убийства“ — лейтенантът, който го бе заместил — трябва да бъде преназначен, а в момента няма подходяща работа, отговаряща на неговия чин и опит.
	Така че Глицки почака още.
	Вече беше юли и очевидно бе намерено някакво решение, макар и явно не съвсем подходящо.
	— Та какво за надеждите ти да се върнеш на работа в понеделник? — попита Харди. — Какво може да ти попречи? Просто си влизаш в кабинета, казваш „здрасти“ на момчетата, сядаш си на бюрото и почваш да белиш фъстъци.
	Бюрото на лейтенанта в отдел „Убийства“ бе прочуто с безкрайните запаси от фъстъци с черупките. Глицки се намръщи.
	— Очевидно не е така просто — рече Трея.
	Харди дояде ореховката си и сръбна от кафето.
	— Какво има? — попита той. — Да не би някой от отдела да те е видял с престилката? Обзалагам се, че е това. Можем да ги съдим за дискриминация. Трябва да ти разрешат да носиш престилка, щом искаш.
	— Дизмъс, млъкни! — сряза го Франи — И така, Ейб?
	— Полицейското управление ме очаква с отворени обятия, разбира се, но може би ще ме назначат на друга служба.
	— Каква? — попита Харди. — Може би те повишават?
	— Не останах с такова впечатление. Стана дума за отдел „Заплати“.
	— Шефът на „Заплати“ е сержант — рече Харди. — Нали така?
	— Поне така беше — поколеба се Глицки. — Изглежда се е появила известна загриженост, че съм започнал да взимам нещата твърде на сериозно в работата си в отдел „Убийства“.
	— А това очевидно е нещо лошо — добави Трея.
	— Лошо в сравнение с какво? — попита Франи. — Да бъдеш отегчен от работата си?
	— Та ти не си стъпвал на работа цяла година — рече Харди. — Как така си взимал нещата прекалено на сериозно?
	Глицки кимна:
	— И аз поставих някои от тези въпроси.
	— И? — попита Харди.
	— Ами, както всички знаем, през последните няколко години дъщеря ми беше убита, аз прекарах инфаркт и бях ранен при изпълнение на служебния си дълг.
	— Едно от тези неща действително се случи заради работата ти. — Трея се бе намръщила. — Освен това се ожени и ти се роди дете, ако това изобщо има някаква връзка.
	Глицки вдигна рамене.
	— Това са само извинения. Причината за всичко е друга — дългото ми боледуване ги накара да сложат друг човек в отдела в продължение на…
	— Джърсън, нали? — попита Харди.
	— Точно така. Може би са му казали, че ще е за постоянно, когато са го местили. А сега за зла участ аз се възстанових и те се оказват в неудобно положение.
	— Ами да преместят него — рече Харди. — Какво казват профсъюзите?
	— Казват, че Джърсън се справя добре засега и че няма да е честно да бъде прехвърлен, преди да е навлязъл по-надълбоко в работата. Можело после да му попречи. Докато аз вече съм се бил доказал.
	— И като награда те местят? И те понижават? — попита Франи.
	— Не го понижават. Ще бъде лейтенант в отдел „Заплати“ — отвърна Трея.
	— Аз не зная дори къде се намира този отдел — каза Глицки, — още по-малко какво вършат.
	— Прекрасно — каза Харди. — Нещата ще тръгнат зле, ако прекалено много хора разбират от работата си.
	— Опазил ни бог! — рече Глицки. — И най-прекрасното нещо е, както бяха така добри да ми обяснят, че това не е наказание. Било възможност да обогатя служебното си досие. Прекарвам там може би година, после ме повишават в чин капитан и ме местят в някой от участъците. Работя там година-две и ето ме заместник-началник.
	— Мечтата на живота му — вметна Трея язвително.
	Харди знаеше какво има предвид Трея. Глицки бе работил четиринайсет години в управлението, преди да стане сержант и инспектор в отдел „Убийства“, а после още осем, преди да го повишат в лейтенант на отдела. Ейб не се стремеше да трупа разнообразен административен опит, той просто искаше да залавя убийци.
	— Говори ли с Батист? — попита Харди.
	Ставаше дума за Франк Батист, който наскоро бе станал заместник-началник на управлението. Дълги години, докато беше капитан на инспекторите, той бе наставникът на Глицки в отдела.
	— Може би той ще хвърли някаква светлина по проблема.
	Глицки поклати глава:
	— С кого мислиш, че говорих?
	Харди се намръщи:
	— Мислех, че той е твой човек.
	— Ами… — Глицки направи физиономия.
	Трея знаеше, че съпругът й не обича да се оплаква от колегите си, затова му помогна:
	— Изглежда и Франк преживява някакви промени.
	— Какви? — попита Франи.
	— Франк няма нищо общо — каза Глицки. Не можеше да слуша злословия по адрес на друго ченге, дори и да бяха донякъде основателни. — И той е натясно. Жена му не е продала нито една къща цяла година. Децата им учат в колеж. Времената не са леки.
	— И затова трябва да ги направи тежки и за теб? Каква е тая работа?
	Глицки отново не възропта:
	— Не мога да го виня, Диз. Не може да си позволи да загуби работата си, за да ощастливи мен.
	— Това не може да стане. Той има солидни връзки — каза Трея.
	— Същото би могло да се каже и за мен преди година. Напоследък всичко се е променило. Отгоре са му заповядали, после Франк е трябвало да поеме ролята на вестоносец. Ако бе отказал да ми съобщи, щяха да намерят някой друг, а той щеше да отпадне от отбора. Нямал е избор.
	Трея поклати глава:
	— Не е бил длъжен да ти казва, че добрите ченгета не отиват там, където искат, а там, където им наредят. Не звучи като думи на приятел.
	— Чувам се как и аз казвам същото на някое от моите момчета. — Очевидно смутен от разговора, Глицки огледа хората около масата. — А колкото до приятелството, аз съм подчинен на Франк. Той просто си върши работата.
	— Значи наистина отиваш в „Заплати“? — попита Франи. — Не мога да си те представя как по цял ден предъвкваш цифри.
	Ъгълчето на устата на Глицки се изви нагоре.
	— Сигурен съм, че ще изникнат много неподозирани възможности. При всички положения в понеделник ще стане ясно.
	— Имаш ли резервен вариант? — попита Харди.
	Глицки погледна към Трея и се опита безуспешно да се усмихне.
	— Имаме малко дете. Какво бих могъл да сторя?


	2

	Беше четвъртък вечерта в началото на ноември. Лятното часово време бе сменено предната седмица и още в шест часа се бе стъмнило. Беше още по-тъмно, защото лампите на улица „О’Фаръл“, между „Стоктън“ и „Пауъл“ не светеха, може би още не бяха настроени на новото време.
	От залива духаше пронизващ силен вятър и носеше със себе си едрите капки, които предвещаваха първата дъждовна буря за сезона. Въпреки че заложната къща на Сам Силвърман беше само на една пресечка по на юг от винаги гъмжащия от хора площад „Юниън“, тази вечер заради лошото време и мрака, улицата пред магазина му бе съвсем пуста.
	Силвърман вече бе заключил входната врата и бе дръпнал металните защитни решетки от двете страни. Единственото, което му оставаше да направи, преди да си тръгне, бе да отключи за малко вратата, да излезе и да дръпне двата края на решетката, за да сложи катинара. Позадържа се вътре на входа и се намръщи — загубеният час дневна светлина винаги го потискаше през първата седмица.
	Въздъхна, обърна се и мина по централната пътека на магазина, като от време на време протягаше ръка и докосваше скъпите за други хора вещи, срещу които той им бе заел пари — китари и саксофони, барабани, сребърни съдове и прибори, сервизи от фин китайски порцелан, колекции от кукли, телевизори, радиоапарати, микровълнови печки. Повечето от тях бяха купени съвсем новички с мисъл за бъдещето, а сега бяха зарязани тук завинаги, вещи втора ръка, в които не бе останал и помен от мечти.
	Силвърман се поспря на задната витрина, впечатлен от гледката. Бижутата бяха най-многобройните му стоки, а часовниците и пръстените, огърлиците и обиците тази вечер сякаш бяха заредени с по-силен патос от останалите вещи. Повечето бяха подаръци — някога внимателно подбирани като израз на любов, като клетва за вярност и за споделен живот. Сега стояха заключени във витрината на заложна къща, за да бъдат продадени почти на безценица, а човешката им стойност бе заличена от времето и нищетата.
	Той тръсна глава, за да изпъди мрачните мисли. Началото на зимата винаги му се отразяваше така и проклет да е, ако се поддадеше. Може би се разболяваше от онази болест, която те кара да се чувстваш тъжен, когато времето е лошо. Но не, не беше това. Целия си живот бе прекарал в Сан Франциско, така че имаше достатъчно възможности да я е пипнал много отдавна.
	Дължеше се само на ранния мрак.
	Погледна назад към входната врата и видя отражението си в стъклото — нисък, попрегърбен, спретнато облечен възрастен евреин. Вън бе тъмно като в рог. Дълго време мина, без той да помръдне и едно мускулче по тялото си. Когато чу напора на вятъра, а после, в настъпилото затишие, първите капки дъжд по покрива, Сам се сепна и се опомни. Погледна натам, откъдето долиташе шумът — оберлихтът, препречен с решетки, се открояваше като тъмно петно насред тавана.
	Мина му мисълта, че може би трябваше да продължи договора си с Уейд Панос. Добре би било в потискаща нощ като тази един от неговите огромни въоръжени помощник-патрули да го придружава, докато измине двете пресечки зад ъгъла до нощния сейф на Американската банка. Но двамата със Сейди бяха обсъдили въпроса и бяха решили, че подобен разход е неоправдан, още повече че Уейд пак бе вдигнал тарифата.
	Макар частните патрули да вдъхваха сигурност, особено по пътя до банката, кварталът вече не бе привлекателен център за престъпниците. Изобщо не беше като преди. Вече повече от двайсет години не бяха чупили дори прозорец на магазина. Не, специалните патрули бяха лукс, от който не се нуждаеше и който не можеше да си позволи. Освен това градската полиция също патрулираше тук. Просто не толкова начесто.
	Въпреки всичко Силвърман обмисли възможността да се обади в участъка и да помоли да му бъде изпратен придружител до банката. Но дори и да успееха да му пратят човек, щеше да се наложи да чака тук поне още един час. Може би трябваше да отложи цялата операция, но пък четвъртък, след играта на покер, беше денят, когато отиваше до сейфа. А и предната вечер бе направил един от най-големите си удари.
	Той щракна нощната лампичка на витрината с бижутата. Стига се е мотал. Най-добре да приключва тук, че иначе ще прогизне по пътя до банката. Помисли си, че може би тази година той и Сейди трябва да се преместят и да си купят жилище в кооперация като онези, които бяха разгледали миналото лято в Палм Спрингс. А защо не и в Скотсдейл.
	Само че, когато бяха там преди няколко лета, бе ужасна жега. А и всичките им приятели бяха тук, наистина ли искаха да ги изоставят, тях и синагогата? Какво щеше да прави в Палм Спрингс без Нат Глицки, който му беше като брат през всичките тези години? А Нат, който си имаше ново внуче, нямаше да се мести никъде. Сам обичаше Сейди, но тя предпочиташе книгите — беше страстен и саможив читател — и не обичаше игрите. Нат обаче си падаше по всякакви игри — табла, домино, скрабъл и всички игри на карти. За бога, та те дори си организираха турнири с награди! Всъщност Сам не искаше да се мести. Просто искаше дните отново да станат дълги.
	— Стар пръдльо! — скастри се той на глас и поклати глава.
	Отиде в задната стаичка, приклекна на едно коляно, набра комбинацията на сейфа и го отвори. Изненада се от дебелината на кафеникавата кожена кесия. Дръпна ципа и прокара палец по горния ръб на банкнотите — почти двайсет и две хиляди долара, повече от двумесечния му оборот, дори ако брои и таксата от игрите на покер. Такава сума не бе депозирал в сейфа от години.
	Отново дръпна ципа и пъхна кесията във вътрешния джоб на сакото си. Огледа магазина за последно, грабна меката си шапка от поставката и я нахлупи здраво заради вятъра, който очакваше да го посрещне навън.
	Загаси лампите и се върна обратно по средната пътека. Спря за последен път, огледа улицата и в двете посоки и не забеляза нищо подозрително. Пресегна се и отвори вратата.


	Планът бе прост. Бързина и експедитивност. Носеха дебели палта, гумени ръкавици и скиорски маски, за да не бъдат разпознати. Нямаше да проговорят, преди да зашеметят Силвърман.
	Старецът придържаше шапката си с една ръка, а с другата затваряше вратата след себе си, когато тримата мъже изскочиха от прикритията си във входовете от двете страни на витрината, нахлузиха маските и се нахвърлиха върху него. Най-едрият хвана вратата, а другите двама го стиснаха за ръцете, запушиха му устата, набутаха го вътре и го повлякоха по пътеката.
	Светнаха лампата в задната стаичка. Старецът обаче бе освободил устата си и започна да вдига шум, да крещи по тях. Беше се посъвзел и се опитваше да не се предава без бой. Не че имаше някакъв шанс, но всяко забавяне би означавало шумна свада.
	И тъй като свадата не влизаше в плана, едрият мъж извади револвер от джоба си. В действителност старикът оказваше доста силна съпротива, бореше се, извиваше рамене, сумтеше и ругаеше при всяко усилие. Понеже не спираше да се върти, първият удар с револвера улучи главата му отстрани и отскочи, но това бе достатъчно, за да го накара да застине за миг, сепнат от удара. Този едничък миг бе напълно достатъчен.
	Следващият удар улучи Силвърман право в главата и той изгуби съзнание. Тялото му се отпусна тежко и нападателите го положиха на пода, където той остана да лежи неподвижно.
	Едрият мъжага знаеше точно какво търси и къде се намира то. За две секунди измъкна охранителната камера над вратата на офиса. След още пет секунди държеше кафеникавата кожена кесия в ръка и се бе изправил.
	Дръпна маската си и я хвърли на пода. Приятелчетата му също свалиха своите маски и ги напъхаха в джобовете на палтата.
	— Хайде — рече едрият, — _vamos_. Да вървим.
	Поведе ги навън и изгаси лампите. Беше на входната врата, почти се бе измъкнал, когато някой викна:
	— Ей, почакай!
	Мъжът с револвера се обърна. Чакането не бе част от плана. Планът бе да вземат парите и да се измъкнат от тъмния заключен магазин. Ако Силвърман дойдеше в съзнание, ако това изобщо станеше, те отдавна щяха да са се изпарили.
	— Какво правиш, мамка му?
	Третият мъж бе останал в задната част на магазина, надвесен над витрината с бижутата, които блестяха на меката светлина на нощната лампа.
	— Тука има страхотни неща. Не можем просто да ги зарежем.
	— Можем. Да вървим.
	Едрият бе отворил вратата и оглеждаше улицата. Обърна се и прошепна настървено:
	— Не ни трябва това. Да тръгваме. Хайде, хайде!
	Мъжът в черно наистина тръгна, но не във вярната посока. Мина зад витрината, хвана стъклото и се опита да го повдигне.
	— Трябва някъде да има ключ, може би е в него.
	Откъм вратата се чу:
	— По дяволите! Хайде!
	Партньорът му дръпна пак стъклената витрина. Откъм улицата долетя шум.
	— Мамка му! Хора.
	Мъжете отпред се наведоха под прозорците от двете страни, докато две двойки преминаваха край магазина. Те спряха точно пред вратата. Гласовете им долитаха в магазина. Няма ли най-после да си тръгнат? Пот изби по челото на едрия и той я изтри с опакото на ръката си.
	Извади револвера от джоба си.
	Към първата група се присъединиха още хора и всички заедно поеха нанякъде, смеейки се.
	Едрият надзърна навън, улицата изглеждаше чиста. Но отзад партньорът му държеше нещо в ръката си, навярно ключ, и го пъхаше в ключалката.
	— Господи! Нямаме време за…
	Оказа се напълно прав. Каквото и да беше, нямаше да имат време.
	Силвърман явно бе дошъл в съзнание и бе натиснал някакъв бутон в задната стаичка. Целият свят се взриви от светлините и от ужасното неспирно пищене на алармата.
	Облещил очи от внезапната ярка като ден светлина, едрият мъж отвори вратата докрай и закрещя:
	— Хайде! Бързо, бързо!
	Този път и двамата му партньори излязоха, забравили в суматохата за бижутата. Той самият се канеше да се обърне и да се втурне към улицата, когато долови някакво движение вляво от себе си. Там стоеше Силвърман с окървавено лице, хванал главата си с една ръка и стиснал с другата рамката на вратата за опора.
	Едрият мъж видя как по лицето на собственика на заложната къща се изписа изненадата, когато несъмнено го разпозна.
	— Аз… не мога да повярвам… — заекна Силвърман и това бе всичко, което успя да каже.
	Разтърсвайки ядно и отвратено глава — планът им бе станал на пух и прах, — едрият мъж се надигна бавно, направи няколко крачки към стареца, сякаш възнамеряваше да си поговори с него. Той наистина проговори, но само за да изрече:
	— Ах, дявол да го вземе, Сам!
	После вдигна револвера и го простреля два пъти. Вторият куршум го прониза в сърцето.


	Уличните светлини на „О’Фаръл“ се включиха точно когато Мат Крийд, помощник от специалния патрул на Трийсет и втори участък, зави от дълга пресечка и излезе на улица „Маркет“. Въпреки че работеше в участъка от по-малко от година, още щом чу алармата и видя двамата мъже да се втурват панически навън от магазина, Крийд разбра какво става.
	— Хей! Спрете! — опита се той да надвика вятъра и алармата.
	За негова изненада двамата спряха, колкото да го погледнат. Крийд отново извика, втурна се напред и посегна да разкопчае якето си, за да извади оръжието си от кобура. Не бе изминал и пет крачки, когато…
	Тряс!
	Това несъмнено бе звук от изстрел. Зидът зад гърба му се изрони и върху него се посипаха парченца от тухлите. Крийд се долепи до най-близката сграда. Още един мъж се измъкна от магазина на Силвърман. Делеше ги по-малко от половин пресечка. Крийд се изправи, отдръпна се от сградата, застана в светлината на уличната лампа и извика отново:
	— Спри! Не мърдай!
	Фигурата спря, рязко се извъртя към него и без никакво колебание протегна ръката си. Крийд мярна мимолетното проблясване на стоманена повърхност, чу силния изстрел и едновременно с това последва нов рикошет. За пръв път стреляха срещу него и за миг, докато нападателят му се втурна да бяга, Крийд отново се приведе и застина.
	Докато успее да се съвземе, да вдигне оръжието си и да го насочи с двете си треперещи ръце, третият мъж бе изчезнал заедно с другите двама и той нямаше възможност да стреля. Крийд се втурна с всичка сила и стигна ъгъла точно навреме, за да зърне как една бягаща сянка свива вдясно на следващата пресечка. Без да обръща внимание на пешеходците, които се притискаха към сградите от двете страни на улицата, той измина бежешком пресечката по протежение на трамвайните релси, после прелетя покрай дърветата, които стърчаха безредно направо от тротоара към края на линията по улица „Пауъл“.
	Когато се добра до трамвайното колело на „Маркет“, всичко бе приключило. Нямаше и следа от тях. Навярно се бяха разделили и бяха тръгнали в различни посоки. Но дори и да бяха останали заедно, което Крийд нямаше как да разбере, те можеха да са поели по всяка една от шестте или седемте пресечки, които се събираха тук — големи и малки улици към вътрешността на кварталите във всички посоки, които до една представляваха потенциален път за бягство. Освен това на колелото се намираше и станция „Барт“ на метрото.
	А и тъй като Крийд не бе успял да се приближи достатъчно, за да види добре който и да е от тях, след като спрат да бягат, тримата мъже нямаше да се различават по нищо от останалите минувачи. Струваше му се, че мъжът, който бе стрелял по него, бе по-едър от другите двама, но това беше всичко.
	Нов порив на вятъра докара със себе си водна завеса и дъждецът се превърна в порой. Крийд чу настойчивото виене на алармата в магазина на Силвърман. Хвърли последен поглед надолу по „Маркет“, но не забеляза нищо, по дирите на което си заслужаваше да тръгне. Сведе поглед към пистолета, който все още стискаше с дясната си ръка. Внезапно краката му омекнаха.
	Добра се до най-близката сграда и се подпря. Прибра пистолета обратно в кобура, закопча мушамата над якето си, за да го пази от дъжда, и хукна към магазина на Силвърман. Отне му по-малко от минута.
	Алармата продължаваше да пищи, вратата зееше отворена. Светлината от магазина осветяваше улицата отпред. Крийд измъкна отново пистолета си и застана встрани от вратата. Опитвайки се да надвика алармата, той изкрещя:
	— Има ли някой?
	Почака, после викна още по-силно:
	— Господин Силвърман?
	Най-после се сети, измъкна радиото от колана си и се обади на диспечера да повика полиция. С вдигнат пистолет пристъпи в осветения и шумен магазин. Но като съзря трупа, вече не виждаше, нито пък чуваше нещо около себе си.
	На пръв поглед жертвата изглеждаше като човек, който спи на пода, само че ръцете бяха неестествено разперени от двете страни на тялото. И едно поточе кафяво-червена течност се стичаше изпод гърба и образуваше локвичка в една вдлъбнатина в дървения под.


	Лицето на инспектор Дан Кунео бе необичайно подпухнало, сякаш някога е бил много дебел. Това правеше чертите му някак раздути и безизразни, а ефектът се подсилваше от неоформения тънък кестеняв мустак, провиснал под сплескания му нос, който напомняше на отпечатък от палец. Имаше обаче волева челюст, на брадичката му се виждаше дълбока вдлъбнатина, а широката му усмивка разкриваше безупречни зъби. Тази нощ носеше черен релефен пуловер и широки черни панталони. Той бе опитен следовател с цял злощастен арсенал от нервни тикове, които не бяха заплаха нито за неговото, нито за нечие друго здраве. Те не бяха осъдителни, в повечето случаи дори не бяха социално неприемливи. При все това неговият партньор — Линкълн Ръсел, висок и слаб афроамериканец и също толкова добър професионалист — все по-трудно ги понасяше.
	Това безпокоеше Ръсел. Напомняше му за чувствата, които пораждаше у него Моника, първата му жена, преди да реши да се разведе с нея, за да не се наложи да я убие. Тя не бе лош човек или пък незадоволителен партньор, но накрая той вече не можеше да търпи пискливия й смях. Тя завършваше всяко изречение, почти всяка фраза, с едно „хи-хи“, понякога „хи-хи-хи“, без значение какво казва, сякаш се смущаваше от всяка дума, от всяка мисъл, от всеки проклет подтик да изрече онова, което й е минало през ума.
	През последните няколко седмици от тяхното съжителство Ръсел се разгневяваше още преди да е пристъпил прага само при мисълта за нейното: „Здравей, скъпи, хи-хи“ и стерилната й целувчица. Чак юмруците му се присвиваха.
	Знаеше, че не е честно от негова страна, че не е прав. Моника не беше виновна. Той й беше казвал колко му е неприятно, няколко пъти я беше молил учтиво да се опита да се овладява, когато го прави, тоест през цялото време. И може би да се опита да престане.
	— Ще опитам, Линкълн. Наистина. Хи-хи. Ах, съжалявам. Хи…
	Едно от нещата, които му харесваха най-много у Диърдри, неговата съпруга от вече единайсет години, бе това, че тя никога и на нищо не се смееше.
	А ето че сега неговият партньор от шест години, прекрасно ченге, добър мъж и най-близкият му човек след жена му, започваше да го дразни, както Моника навремето.
	Струваше му се, че ако не успее да накара Дан да спре, този път може и да се стигне до насилие.
	В тази ужасна нощ например ги повикаха на местопрестъплението на убийство досами Тендърлоин — някакъв стар клетник, който бе пребит и застрелян. И за какво? За няколкостотин долара? Нямаше следи от влизане с взлом в магазина му. Никой не бе бърникал в сейфа. Зле скалъпен грабеж — такова бе първото впечатление на Ръсел. Може би дрогирани наркомани, прекалено надрусани, за да отмъкнат това, за което бяха дошли. Но бе тъжна сцена. Изглеждаше, сякаш старецът е бил женен от вечни времена — снимка на възрастна дама на бюрото, фотографии на деца и внуци по стените. Ужасно. Глупаво, безсмислено и ужасно.
	А ето че неговия партньор си тананика „Volare“, докато Крийд, младият мъж от патрула, им дава показанията си, дълбоко травмиран от случилото се. Тананика си и докато следва фотографите, които снимат всичко в магазина. Тананика си и докато помощникът на съдебния лекар оглежда трупа. При това смесва английски и италиански думи: „Volare, whoa-oh, cantare, oh, oh, oh, oh…“
	Десет и половина е. Тук са от три часа. Някой чука на вратата, Кунео отива да отвори и изведнъж започва да пее: „Досущ като птици дъгата ще стигнем ние с теб…“
	Тогава Ръсел решава, че му е дошло до гуша.
	— Дан!
	— Какво? — изрича той съвсем разсеяно.
	— Музикалният фон — вдига ръка Ръсел и поклаща глава.
	Кунео го изглежда въпросително, оглежда човека на вратата, после схваща какво му е казал, кима и млъква милостиво. Внезапната тишина връхлита Ръсел като вакуум. Дъждът татуира оберлихта.


	— Аз съм Уейд Панос, шеф на Специалния патрул на този участък.
	С него шега не бива. Набит, с наковалня вместо чело и вежди като използвания край на четка за барбекю. Катраненочерни зеници — сякаш носеше контактни лещи, за да подсили ефекта.
	— Може ли да вляза?
	Панос носеше униформа под дъждобрана си. На теория се предполагаше, че специалните патрули всеки ден лично обикалят участъка си в униформено облекло. Също на теория земните пчели не летят. Очевидно поне Панос си бе направил труда да носи униформа. Всеки милиметър от него създаваше впечатление за едно стриктно ченге и Кунео отвори широко вратата:
	— Разбира се.
	Панос промърмори нещо като благодарност. Той мина бързо край Кунео и се упъти право натам, където лежеше тялото на Силвърман в найлонов чувал. Колата на моргата бе отпред и всеки момент щяха да откарат тялото, но се приближи и коленичи до чувала:
	— Може ли…
	Помощникът на съдебния лекар погледна въпросително към Кунео, който бе последвал Панос до входа. Инспекторът кимна и помощникът отвори ципа. Панос се пресегна и дръпна найлона, за да види по-добре лицето на Силвърман. От устните му се отрони тежка въздишка, той наведе глава и тежко я поклати.
	— Познавахте ли го? — попита Кунео.
	Панос не отговори веднага. Въздъхна пак, после се изправи. Когато се обърна, очите му, пълни с болка, срещнаха тези на Кунео.
	— Отдавна.


	Тиковете на Кунео до голяма степен бяха функция на способността му да се съсредоточава, която бе невероятна. Когато оглеждаше непосредствените подробности на някое местопрестъпление или пък разпитваше свидетели, съзнанието му сякаш изпадаше в транс и цялото му поведение ставаше несъзнателно. И тогава започваше подсвиркването и потропването с пръсти.
	Сега Панос се бе преместил в предната част на магазина до Ръсел, но въпреки че стояха един до друг, двамата мъже не отронваха нито дума. Тялото бе отнесено и всички, които участваха в проучването на местопрестъплението, бяха приключили и събираха инвентара си. Кунео бе отзад и импровизираше върху Канон в ре мажор на Пахелбел, докато оглеждаше още веднъж внимателно наоколо — вече бе видял изтръгнатата видеокамера, бе открил една дупка от куршум в стената, бе извадил гилзата и лично бе свалил няколко пръстови отпечатъци.
	Мат Крийд бе довършил обиколката на своя участък след като даде показания пред инспекторите в магазина на Силвърман, и сега се появи отново с поднос с кафе в картонени чашки, които бе купил от денонощен магазин на улица „Маркет“. Спря, като видя шефа си.
	— Господин Панос, всичко наред ли е? — попита.
	— Не бих казал.
	— Да. Зная. Нямах предвид това.
	— Спокойно, Крийд. Може ли да си взема кафе?
	Крийд сведе поглед към ръцете си.
	— Да, сър.
	Няколко минути по-късно всички криминалисти се бяха разотишли. Панос, Крийд и Ръсел се бяха събрали на вратата на офиса, където Кунео ровеше из чекмеджетата на бюрото на Силвърман и прибираше в найлонови торбички всичко, което въображението му виждаше като възможна улика. Бе спрял да тананика, въпреки че сега на равни интервали шумно сърбаше горещо кафе от отвора на пластмасовия капак на чашата и издаваше високи и дразнещи звуци като дете, което отпива последната глътка от млечния си шейк през сламка.
	Той внезапно вдигна глава и се сепна, щом забеляза останалите. Но се съвзе бързо, сръбна кафе и рече на Панос:
	— Казахте, че вече не бил ваш клиент.
	— Не, но дълго време беше. — Панос се отпусна на бюрото на Силвърман и духна в чашата си с кафе. — Миналото лято се наложи да вдигна тарифите и той не можеше да си ги позволи. Но ние продължавахме да хвърляме по едно око, господин Крийд може да потвърди.
	Крийд кимна:
	— При всяка обиколка.
	Кунео помръдна и сгъваемият му стол изскърца.
	— Какво при всяка обиколка?
	— Светвах вътре с фенерчето.
	— Без такса — вметна Панос. — Просто бяхме нащрек.
	— Но Силвърман вече не ви плащаше?
	— Точно така.
	— Тогава — Кунео се наведе и опря лакти на коленете си, — защо сте тук?
	Въпросът смути, а може би и раздразни Панос. Черните му очи се насочиха към Ръсел, който се бе облегнал на рамката с кръстосани ръце. Но Ръсел само повдигна рамене.
	— Инцидентът е станал по време на дежурството на господин Крийд, така че той очевидно е въвлечен в случая, а е един от моите хора. Освен това, както споменах, аз познавах Сам, жертвата.
	— Но това място на практика не се намира във вашия участък. Трийсет и втори, нали?
	Кунео пак сръбна от кафето. Панос изпъчи гърди и кръстоса ръце.
	— Да, Трийсет и втори. И какво от това?
	Кунео се облегна в стола си.
	— Ето какво — тъй като жертвата е била ваш клиент и познат, би трябвало да знаете за неговия магазин повече, отколкото за останалите по улицата. И ако съм прав, какво според вас се е случило тук?
	Панос изсумтя.
	— Ще ви питам нещо. Някой от вас двамата или от криминалистите да е открил червена кожена кесия, може би у Сам?
	— Каква кожена кесия?
	Панос раздалечи дланите си на около двайсет сантиметра.
	— Горе-долу толкова голяма. Много стара, по-скоро кафеникава.
	Кунео погледна към Ръсел, който поклати отрицателно глава. Кунео рече:
	— Не е открита. Та какво за нея?
	— Щом не е открита, това доста изяснява нещата. Искам да кажа — за причината.
	— И каква е тя? — обади се Ръсел откъм вратата.
	— Слушаме — додаде Кунео.
	Панос се размърда върху бюрото.
	— Добре. Първо трябва да знаете, че всеки четвъртък Сам правеше своя депозит в сейфа на банката.
	— Всеки четвъртък? — попита Ръсел.
	— Точен бе като часовник — кимна Панос. — Всичките му познати го знаеха. Аз самият го придружавах до Американската банка. Носеше парите в тази кесия. Тя липсва.
	— Значи — намеси се Кунео, — той е трябвало да отиде до банката тази вечер и някой, който го е познавал, е решил да вземе кесията?
	— Трима — намеси се Крийд, — единият от които много едър.
	— Добре де, трима — Кунео взе един висок нетрепкащ тон. — Трябва да са били доста пари, щом са мислели да ги делят на три.
	— Може. Нямам представа — каза Панос.
	Кунео посочи наоколо.
	— Това малко магазинче е носело толкова много?
	Панос вдигна рамене.
	— В сряда през нощта тук играеха покер.
	Двамата инспектори се спогледаха. Ръсел попита:
	— Кой?
	— Неколцина. Играеха редовно от години. Сам взимаше по десет долара на всяко раздаване, освен когато се играеше блекджек и той беше банка.
	Ръсел подсвирна:
	— На всяко раздаване?
	Панос кимна.
	— Това беше таксата за влизане в играта. На човек. На раздаване. Десет долара.
	Настана тишина, докато всички смятаха наум. Кунео поде нова мелодия.
	— Играят на едро — каза той и посочи, — това значи е масата.
	— Точно така.
	— Трябват ни играчите. Дали е имал списък? — попита Ръсел.
	— Съмнявам се — отговори Панос. — Доколкото познавам Сам, списъкът е бил в главата му. Но аз може би ще успея да ги открия, а оттам поемате вие.
	— Ще ви бъдем задължени — Кунео си записваше в джобния си бележник. — Значи са били с маски.
	— Не бяха — каза Крийд. — Не и когато излизаха.
	— Но са били, когато са влезли — отвърна Кунео. — Защото Силвърман ги е познавал. Те също са го познавали, него и обстановката тук. — Той посочи към скритата камера. — Знаели са за това например.
	Панос го прекъсна.
	— Как разбрахте за маските?
	Кунео бръкна в джоба си и извади найлоново пликче, в което бе поставил захвърлената на пода скиорска маска.
	— Кучи синове! — възкликна Панос.
	— Кои? — попита Кунео.
	Панос бе стиснал зъби, веждите му бяха сключени:
	— Ще направим по-добри предположения, когато знаем кой е присъствал на играта.
	— Добре — каза Кунео, — но това е разследване на отдела за убийства. Ти ще ни дадеш списъка на играчите, а ние ще действаме оттам нататък.
	Панос кимна.
	— Добре, но ще ви бъда благодарен, ако ме държите в течение. Който и да е убил Сам, ще ви помагам с каквото мога. Разчитайте на мен.


	3

	В продължение на няколко години след смъртта на първата си съпруга Фло, Глицки имаше икономка, която живееше в къщата — жена, родена в Халиско, Мексико, с немското име Рита Шулц. Тя спеше зад параван в дневната на къщата близнак и по някакъв начин бе успяла да се превърне почти в част от семейството. Когато след сватбата Трея и шестнайсетгодишната й дъщеря Рейни се бяха преместили при него и шестнайсетгодишния му син Оръл, Рита вече не им бе необходима и Глицки с неохота трябваше да я освободи.
	Откакто преди осем месеца Трея се бе върнала на работа в прокуратурата, Рита пак идваше при тях пет пъти седмично, без да преспива, за да се грижи за бебето. Преди два месеца големите деца бяха постъпили в колеж: Оръл бе в университета на баща си в Сан Хосе, а Рейни — чак на другия край на страната, в „Джон Хопкинс“, където бе спечелила пълна стипендия и възнамеряваше да специализира доболнична медицина. Бебето Рейчъл бе преместено от спалнята на родителите си в предишната стая на Рейни до кухнята.
	През лятото Ейб и Трея бяха постегнали къщата. Отлепиха стария и износен сив мокет в дневната и откриха светлия дървен под отдолу. За един уикенд смъкнаха тапетите от седемдесетте години и пребоядисаха стените в мек жълт цвят. После, мотивирани от обновленията, купиха модерен диван от кафява кожа и подходяща кушетка, няколко шарени килимчета, масичка за кафе и малки масички в строг стил. Сложиха външни щори на предните прозорци.
	Къщата не бе голяма и Глицки бе живял тук повече от двайсет години, но след направените промени се случваше да влезе в дневната на бледата светлина преди зазоряване, гушнал Рейчъл, и да се почуди къде се намира. Знаеше, че причината не е просто в стаята. Всъщност всичко изглеждаше различно. Целият свят след терористичните атаки, новата действителност, по-скоро психологическа, отколкото физическа, и тъкмо поради това още по-реална. Синовете му се бяха изнесли, бе загубил старата си работа, имаше нов брак с млада жена и тяхното момиченце на четиринайсет месеца.
	Понякога, както бе и в този момент, той заставаше на предните прозорци с Рейчъл на ръце и двамата заедно наблюдаваха добре познатата му улица. Правил бе това много пъти с Айзък, Оръл и Джейкъб, когато те бяха деца, а сега го правеше и с Рейчъл, за да се убеди, че е същият човек, какъвто е бил, докато бе отглеждал синовете си, и че неговият дом не е някаква чужда земя.
	Той вдигна щорите и погледна надолу по улицата към мястото, където тя се пресичаше с „Лейк“. Валяло бе цяла нощ, но вятърът най-сетне бе отслабнал при първата светлина на утрото. Навън под високите облаци се стелеше тежка мъгла и така щеше да се задържи цял ден, ако не и повече. Глицки се взря през мъглата, като потупваше нежно дъщеря си по гръбчето.
	Някакъв минувач се зададе от пресечката и тръгна по тяхната улица. Въпреки че човекът бе облечен с широк шлифер, който прикриваше фигурата му, и бе нахлупил ниско широкопола шапка, Глицки го позна още щом го зърна.
	— Какво ли прави тук дядо? — попита той дъщеря си. Сбърчи чело, докато гледаше как баща му тежко и бавно крачи нагоре по улицата с ръце в джобовете и наведена глава — това можеше да означава само лоши новини. Когато баща му стигна пред къщата, Глицки отиде до входната врата и я отвори. Нат вече се качваше по стълбите, стискаше в ръка прогизналата си шапка и тежко и бавно отброяваше стъпалата.
	— Какво има? — попита Глицки.
	Баща му спря, преди да е стигнал площадката. Той вдигна очи, но сякаш нещо притискаше раменете му:
	— Ейбрахам.
	Произнесе името на сина си така, сякаш целта му е била просто да се добере до него. Въздъхна и рече, поклащайки глава:
	— Сам Силвърман. Някой го е застрелял.
	Нат изкачи няколкото оставащи стъпала и Ейб отстъпи встрани, за да му даде път.
	Докато Нат оставяше шлифера си на закачалката до стената, синът му отиде да събуди Трея и да й остави бебето. Когато се върна, баща му седеше на ръба на новата кушетка, притиснал длани между коленете си. Изглеждаше слаб и много стар.
	Всъщност беше на осемдесет и когато всичко бе наред, никой не би познал, че е на толкова. Ейб коленичи пред него.
	— Спал ли си, татко?
	Нат поклати глава:
	— Не. Сейди ми звънна към полунощ и отидох там.
	— Как е тя?
	Баща му вдигна и отпусна рамене. Изчерпателен отговор. Трея дойде при тях, гушнала бебето.
	— А ти, Нат, как си ти? Искаш ли чай?
	Той я погледна и се усмихна едва-едва.
	— Добре ще ми дойде един чай — рече.
	Трея заобиколи мъжа си и седна до Нат. Рейчъл протегна малката си ръчичка към лицето му, каза „да-да“ и получи в отговор лека усмивка. Трея го прегърна през раменете, облегна за миг глава на гърдите му, целуна го по слепоочието и отново стана.
	— Ей сега ще се върнем.
	Мъжете ги проследиха с поглед. Нат се обърна към Ейб:
	— Защо са направили това? И то със Сам, който и муха не можеше да убие.
	Глицки бе чувал тези думи безброй пъти, когато беше в отдел „Убийства“, и отговорът бе винаги един и същ. Просто нямаше отговор, нямаше причина. И Ейб не се опита да потърси. Вместо това, сякаш знанието можеше да промени случилото се, попита:
	— Знаеш ли как се е случило?


	— Не разбирам какво искаш от мен. Вече не съм в отдела.
	— И там никой не те помни вече?
	Двамата седяха на кухненската маса. Рита бе пристигнала и се чуваше как в дневната чете на Рейчъл детска приказка на испански. Трея се обличаше за работа. Ейб не искаше да се държи грубо с баща си, но това определено му струваше усилия. Бяха минали четири месеца, откакто бе на новото място, но темата за работата му в полицията още го изваждаше от равновесие. Постара се да отвърне спокойно:
	— Помнят ме, татко, но вече не работя там. Ще изглежда, сякаш им се меся.
	— Ами намеси се тогава.
	— В какво да се намеся?
	— Накарай ги да погледнат сериозно на това. Хората искат да знаят кой е застрелял Сам.
	Ейб надигна чашата си.
	— Всеки случай е сериозен, татко. Всеки убит има приятели, които искат да знаят.
	Нат бързо почука три пъти по масата с показалеца си:
	— Не ми минавай с този номер, Ейбрахам. Чувал съм историите ти. Повечето са от типа „без да намесваме човешкия фактор“. Зная как стоят нещата там. Искам да кажа — отиди и ги накарай да действат другояче. Какво лошо има?
	— Какво лошо има.
	— Това аз го казах.
	— Чух те — въздъхна Ейб. — Какво точно искаш да направя?
	— Просто не се отказвай. Не оставяй и тях на мира. — Нат постави длан върху ръката на сина си. — Слушай, Ейбрахам. Ако разберат, че е семеен приятел…
	Ейб знаеше, че това няма да помогне, поне не съществено. Инспекторите по делото — а той още не знаеше кои са те — или бяха добри професионалисти, или пък точно обратното, и тъкмо от това зависеше дали щяха да успеят да идентифицират и да заловят убиеца на Сам Силвърман.
	— Какво като разберат? Ще търсят по-упорито ли? — Той поклати глава. — Ще бъдат толкова упорити, колкото са си, татко. Или ще го намерят, или няма да го намерят. Това е. Точка. Няма никакво значение дали ще се намеся, или не. Може дори да навреди.
	Очите на Нат припламнаха от ярост и нетърпение.
	— Е, и? Значи дори няма да опиташ? Ще оставиш зверовете, които убиха Сам, да се разхождат на свобода.
	Ейб не успя да овладее напълно пристъпа на гняв. Рязко изстреля думите:
	— Не зависи от мен. Аз вече не работя там.
	— Не говоря за работа. Не ми пука за работата. Говоря за това, кое е правилно. — Пое дълбоко въздух, после отново положи длан върху ръката на Ейб. — Просто, за да знаят. Само това. Този случай е важен.
	Ейб сведе поглед към ръката на баща си. Откакто бе започнал в отдел „Заплати“, не бе показвал и носа си в „Убийства“, дори не се беше отбивал на приятелско посещение. Осъзна, че неохотата му да изпълни молбата на баща си се дължи вероятно повече на собствените му терзания, отколкото на опасенията дали намесата му действително ще даде тласък на разследването. На свой ред постави длан върху ръката на баща си.
	— Добре. Но нищо не обещавам.
	— Разбира се, че не. Да пази бог.


	Отдел „Заплати“ се състоеше от четири стаи, всяка от които представляваше квадрат със страна около три и половина метра. Глицки не делеше своята стая с никого. Имаше стандартно зелено бюро, четири дървени стола, компютър и принтер, който обслужваше целия отдел. Имаше и естествена светлина от прозорците на задната стена. Те гледаха към живописната улица „Брайънт“ и към останалата част от индустриалната зона на юг. Свободното място на останалите три стени беше заето от безвкусни зелени, сиви и черни шкафове. Единственото изключение бе една висока чак до тавана метална библиотечка, която бе претъпкана с подвързани платежни нареждания от последните четири години.
	Час след пристигането си Глицки разговаряше с Джери Стайлс в кабинета си. Стайлс бе лейтенантът, отговарящ за наркотиците. Според всеобщото мнение преди повишението той бе най-доброто наркоченге в града. Броят на арестуваните и количеството на заловените от него непозволени вещества несъмнено бяха доказателство за това. Преди три години, преди повишението си, той бе обявен за полицай на годината. Беше на трийсет и осем години.
	Въпреки административната си работа, той често си намираше повод да излезе на улицата. Днес брадата му бе прорасла и изглеждаше, сякаш не е ресал мазната си кестенява коса от последния шампионат по бейзбол. Всъщност в момента можеше да мине за типичен уличен пияница, но районът, в който работеше, го изискваше.
	Което пък създаваше впечатление, че задушният, тесен кабинет на Глицки е най-неподходящото място за разговор с човек като него.
	Кабинетът бе един етаж над отдел „Убийства“, на петия етаж на Съдебната палата. Персоналът на Глицки на новата му длъжност в отдел „Заплати“ включваше пет цивилни секретарки, двама полицейски сержанти на непълен работен ден и един усърден патрулиращ полицай, който работеше на смени. Тази сутрин лейтенантът възнамеряваше да се появи в кабинета си и да се отбие в „Убийства“, преди да се е разколебал. Вместо това на стола си намери бележка от Франк Батист, че Стайлс ще дойде до час. Глицки и Батист вече бяха обсъждали разпалено положението на Стайлс.
	За голямо успокоение на Глицки, понеже в момента нямаше други задължения, не му се наложи да чака цял час, а само десет минути.
	Глицки и Стайлс поговориха за туй-онуй и размениха последните новости. Бяха работили по няколко случая заедно и се бяха сработвали добре. Освен това и двамата се бяха издигнали благодарение на работата си и това ги поставяше на равна нога. Стайлс направи няколко остри забележки, от които стана ясно, че смята преместването на Глицки за несправедливо. Ейб не отвърна, но отношението на инспектора стопли сърцето му.
	Накрая Глицки реши, че е назрял моментът да говори по същество. Заобиколи бюрото, опита да отвори прозорците, но те бяха херметично затворени и не поддадоха, така че той пак седна.
	— Извинявай — започна той, — че те викам точно след дежурство.
	— Е, ще ми платят извънредни. Тук съм така или иначе. Не се оплаквам. За какво става дума?
	— Ами… може да ти се стори смешно…
	— Извънредните часове ли? Някой пак души около това? — Стайлс се поизправи в стола, в очите му проблесна живец. — Могат да ме цункат по задника.
	— Хм, да… — Глицки не довърши. От всичко, което мразеше в новата си работа, бюрократичните глупости държаха първото място. — Само предавам съобщение, Джери, и то защото ме помолиха да го направя. Неофициално. Не съм отбелязал никъде тази среща.
	— По дяволите! Не че ми пука. И кой те помоли, ако този въпрос не ти се струва неудобен? Просто съм любопитен.
	— Няма значение.
	— Добре. Какво според теб му става на Франк напоследък?
	— Не зная. Може би помъдрява.
	Глицки не искаше да обсъжда Батист. Той измъкна една компютърна разпечатка от купчината пред себе си, погледна я, после я обърна наопаки и я плъзна към Стайлс. Настръхнал, той се протегна и грабна листа, после гласът му се извиси в малката стая:
	— И какво е посланието? Да кажа на момчетата си всяка нощ да са по улиците и да рискуват живота си, да живеят сред отрепките, да смърдят на клоака и да правят всичко това без пари?
	Глицки бе опрял лакти на бюрото. Събра върховете на пръстите си пред устата и посочи листа.
	— Бюджетът на твоята част надхвърля с 20 процента спуснатите от ръководството указания. — Той вдигна очи и погледът му срещна този на Стайлс. — Помолиха ме да ти обърна внимание. — Глицки не искаше да богохулства, но тези приказки бяха такава дивотия, че едвам устояваше на изкушението. Каза само: — И вече го сторих.
	— Добре. И сега какво? — Стайлс остана вторачен в листа още няколко секунди. — Наркоченгетата работят през нощта, Ейб. Хващаме лошите през нощта, а прокуратурата ги води в съда денем. Много често в деня след нашите нощни дежурства. И знаеш ли защо? Защото получаваме призовки за съда, затова. Ние сме основните свидетели. Без нас дело няма. Схващаш ли? А какво искат от нас? — Стайлс не се нуждаеше от отговор. Той просто си търсеше отдушник. — Работим през нощта, защото тогава отрепките изпълзяват от дупките си. Тогава купуват онези лайна, тогава правят сделки и се бият. Тогава!
	Стайлс се извъртя в стола, изправи се, седна отново и отправи гневен поглед към Глицки. Той му отвърна с каменното изражение на Буда.
	Стайлс подхвана пак, още по-високо:
	— Ако не искат да плащат допълнително на момчетата ми, да измислят нощни съдилища. Но пък тогава няма да остане никой, който да върши работата по улиците. Или пък да помолим онези синковци да въртят бизнеса си между осем и пет? Твърдо работно време. — Той пак се извърна на стола, прокара ръка по челото си, поуспокои се малко и поклати глава напред-назад. — Няма да стане.
	Глицки се понаведе.
	— Може би трябва да го обсъдиш с шефа, Джери. Или пък кажи на момчетата, че могат да работят само през деня.
	— И няма да хванем жива душа.
	— Но пък отделът ти ще се вмести в бюджета, а това е най-важното, нали? На кого му пука за престъпността?
	Нищо в тона на Глицки не издаваше, че се шегува.
	Стайлс остана неподвижен за момент.
	— Ейб, ние сме полицейското управление. Какво си въобразяват тези смешници?


	Когато Стайлс си тръгна, Глицки спря да мисли повече за този проблем. Стана, заобиколи бюрото и надникна в съседната стая. Там две от секретарките му — Жаклин и Мерседес — седяха съсредоточени пред компютрите на бюрата си. Жаклин не вдигна глава, когато той се прокашля — навярно бе стигнала до някоя особено пикантна част от розовото си романче, но Мерседес, която бе решила до средата поредната си кръстословица, засия, когато зърна Глицки.
	— Лейтенант! Осем букви. Тирания. Завършва на „л“.
	Трябваха му около десет секунди.
	— Произвол.
	— Точно така! Произвол. Мислех си за нещо като контрол, ако има друг начин да се напише, но са си седем букви. Страхотен сте, лейтенанте! — Тя хвърли един поглед към Жаклин и повтори: — Произвол.
	Жаклин кимна.
	— Ммм…
	Глицки посочи към коридора:
	— Имам поръчение. Готови ли сте да браните крепостта?
	Но Мерседес се бе навела над вестника си и попълваше старателно квадратчетата. Дори не забеляза, когато той излезе.
	Един етаж надолу по вътрешната стълба, след това още няколко стъпала и Глицки се озова на мястото, което бе обитавал през всичките тези години. Порази го близостта на отдела за убийства до сегашния му кабинет, където нищо съществено не се случваше и нямаше да се случи. Разстоянието едва ли беше повече от двайсетина метра, но духовната дистанция бе неизмерима.
	Като се озова в тясната стаичка, той се изненада колко малко се е променила за близо година и половина, откакто я бе напуснал. Както всяка сутрин в работно време, отделът бе пуст — някои от инспекторите бяха навън и работеха по случаите си, други бяха в съда, а трети, чийто брой непрекъснато нарастваше, изобщо не бяха на работа — бяха в отпуск, в болнични, на специализация или отсъстваха поради куп други причини. Някой бе преместил светофара от бюрото на инспектор Брако и сега той висеше от тавана. Снимка на Световния търговски център в момента на второто терористично нападение се простираше от тавана до пода, закачена на колоната зад бюрото на Марсел Лание. Таблото за съобщения, преди запазено за снимки от най-жестоките местопрестъпления, бе покрито с най-различни изображения на Осама бин Ладен — предимно разпечатки на сцени на сексуални извращения над терориста с оръжия и животни, получени по електронната поща.
	Иначе декорът си бе същият като преди. Същата бе и миризмата и Глицки знаеше на какво се дължи тя. Както винаги, последният излязъл беше забравил кафето на огъня и то се бе превърнало на въглен на дъното на каната. По стар навик той се запъти натам, погледна, за да се увери, че е прав, и изключи кафеварката.
	— С какво мога да ви помогна?
	Глицки се изправи и се обърна по посока на гласа. Лейтенантът бе излязъл много тихо от кабинета си. Или пък сетивата на Глицки са били прекалено заети с различните впечатления. Каквато и да бе причината, Глицки се почувства като хванат натясно, въпреки че нямаше никакви признаци другият да е възнамерявал точно това.
	Мъжът бе Бари Джърсън. Глицки веднага разпозна лицето от вестникарските снимки, които му бяха попадали покрай статиите за назначението на Джърсън. Десет години по-млад от Глицки, но също вече на възраст, Джърсън бе пуснал шкембе и двойна гуша, но в никакъв случай не можеше да се каже, че е мекушав и отпуснат.
	Тук, на своя територия, той изглеждаше спокоен и самоуверен. Усмивката му бе формално учтива, в нея нямаше нищо заплашително.
	— Вие сте Ейб Глицки.
	— Виноват.
	— Не знаех, че сте се върнали на работа.
	— От няколко месеца. — Глицки поддържаше лекия тон. Посочи към тавана и каза шеговито: — Отдел „Заплати“, туптящото сърце на управлението.
	Джърсън се издигна в очите на Глицки, като цъкна с език и рече:
	— И са се измъкнали с глупости като „да разнообразите административния си опит“?
	Последва кимване.
	— Ставам по-добро ченге с всеки изминал ден.
	— И аз — каза Джърсън, а после добави по-сериозно: — Съжалявам, че точно аз трябваше да съм човекът.
	Глицки вдигна рамене.
	— Все някой щеше да е. Вината не е ваша. А и не чувам оплаквания, макар да не може да се каже, че поддържам старите връзки.
	Джърсън наклони глава, сякаш бе изненадан от думите му. Последвалата усмивка можеше да бъде и по-искрена.
	— Дори от Лание?
	Въпросът не изненада Глицки. Марсел Лание бе стар ветеран от отдел „Убийства“, който преди повече от две години бе издържал изпита за лейтенанти. Не бе тайна, че си мечтаеше да заеме мястото като шеф на отдела след Глицки. Дори бе отклонил няколко други предложения за административна длъжност, изчаквайки мястото в „Убийства“, само за да изживее накрая разочарованието от назначението на Джърсън. Подобно на Глицки, Лание бе полицай от „Убийства“ до мозъка на костите си. Отказът да приеме предложението, което му бяха направили, още преди да бе свикнал с лейтенантския си чин, го бе обрекъл поне засега да продължи да носи инспекторската значка. Но Глицки не бе разговарял с него от шест месеца.
	— Не ми е казвал нито дума. Неприятности ли създава?
	Лейтенантът премери думите си за минута. После поклати глава:
	— Не, всичко е наред — и внезапно сложи край на опипването на почвата: — С какво мога да ти помогна?
	Три часа след срещата си с Джърсън, Глицки се намираше в една от другите стаи на собствения си отдел — вътрешна стая без прозорци, която бе още по-претъпкана не само с папки и листове, но и с две бюра, на които работеха двамата й обитатели. Всъщност те рядко се засичаха тук, така че едно бюро би било напълно достатъчно, но никой не бе повдигал въпроса другото да бъде изнесено от стаята. А и така никой от двамата нямаше да разполага със собствено бюро, което те биха приели като трудно поносимо незачитане. Гордостта да имаш собствено бюро бе показателна за съдбоносните проблеми, с които се сблъскваше отделът.
	В момента Глицки обсъждаше зад затворената врата на този кабинет честите проблеми, които Дийкън Фалън имаше с Жаклин, страстната почитателка на розови романи от отсрещната стая. Като сержант от полицейското управление Фалън получаваше повече пари на час от Жаклин. Въпреки че бе назначен на непълен работен ден, той си бе въобразил, че е по-старши от нея, някаква си секретарка, наета от цивилните служби, при все че Жаклин бе на пълен работен ден и работеше тук от пет години — с три повече от Фалън.
	Дийкън Фалън бе малко над четирийсетгодишен. Жена му имаше хубава работа в частния сектор, както се изразяваше той. Двамата се бяха уговорили и с помощта на профсъюзите Дийкън бе сключил с управлението трудов договор, който му позволяваше да има много свободно време и да си стои вкъщи при децата. Той работеше в полицията от двайсет години и можеше да се пенсионира, но управлението разполагаше с няколко бройки на непълен щат и по този начин Фалън щеше да увеличава основата си за пенсия с по една година за всеки две отработени, което според него бе добра сделка.
	Подпрян на ръба на едно от бюрата, Глицки се отпусна назад със скръстени ръце. Бе изключил съзнанието си от скучния разговор, когато изведнъж осъзна, че Фалън, който крачеше напред-назад, докато говореше, очаква от него някакъв отговор.
	— Извинявай, може ли да повториш.
	Фалън поде с въздишка:
	— Жаклин. Казва, че обедната й почивка винаги е била между дванайсет и един, макар да знаем, че не е вярно, и нищо не може да я накара да я промени, ако самата тя не пожелае това. Но Кати и аз…
	— Кати?
	— Жена ми.
	— А, да.
	— Но Кати и аз се записахме на един невероятен шестседмичен курс по уебдизайн. Знам, знам, но това е новата мода в мрежата, повярвай ми. Ще предизвика страхотен фурор. Голям бизнес е, Ейб, може би ти самият ще се заинтересуваш. Възможностите са… — Почувствал липсата на ентусиазъм у Глицки, той продължи по-делово. — Както и да е. Курсът е два пъти седмично — във вторник и четвъртък по обед.
	— По което време ти трябва да бъдеш тук.
	— Точно така. Искам да кажа, че се вмествам в обедната почивка — занятията са по четирийсет и пет минути.
	Глицки знаеше, че Фалън иска да каже, че „ще смести“ курса в „едночасовата“ обедна почивка, ако тръгва двайсет минути по-рано и се връща половин час по-късно, а после си изяжда обяда на бюрото. Никой не би се възпротивил на подобно просрочване на обедната почивка. Това бяха малките привилегии на онези, които бяха готови да жертват живота си в името на своите съграждани.
	— Но трябва да използвам обедната почивка, а Жаклин не иска да се разменим.
	Той погледна очаквателно към Глицки, който дори не бе помръднал. Стоеше отпуснат, ръцете му още бяха кръстосани. Изглеждаше като че ли е потънал в дълбок размисъл.
	— Ейб?
	Никакъв отговор.
	— Искам да кажа, че не ми се иска да отнасям този проблем до профсъюзите. — Опита и друга тактика: — Може би аз и Жаклин може да излизаме по едно и също време. Става въпрос само за шест седмици.
	Най-сетне Глицки си пое дълбоко дъх. Очите му фокусираха.
	— Струва ми се, че когато дойдох тук, прочетох в досието ти, че ти си решил обедната ти почивка да е от един до два. И че Жаклин се е съгласила да излиза от дванайсет до един, за да има човек в отдела? Или греша?
	— Да. — Нейната отстъпчивост тогава сякаш не бе направила кой знае какво впечатление на Фалън. — Но това беше преди курса, а и аз съм сержант все пак. Освен това тя не прави нищо особено в почивката, просто се среща с познати. И по дяволите, става дума само за шест седмици…
	После Глицки разказа на Трея, че почукването на вратата го е спасило от подвеждане под отговорност за тежка телесна повреда, ако не и за убийство. Беше Мерседес, която му съобщи, че Франк Батист е на телефона и иска да говори с него незабавно. Той й благодари, плъзна се от ръба на бюрото и бързо излезе от стаята, без дори да удостои Фалън с поглед.


	Дъждът продължаваше неспирно да вали — ситен нежен дъждец, който се струваше на Глицки по-силен, отколкото бе, защото не бе предвидил, че ще излиза навън и бе само по риза. Батист стоеше в началото на коридора, който водеше към кабинета му. Когато Глицки слезе от асансьора, той застана до него и без много приказки го поведе към улицата през главния вход на Съдебната палата.
	На стъпалата Глицки попита:
	— Къде отиваме?
	— „При Лу“. Как ти се струва?
	Батист се затича и Ейб нямаше друг избор, освен да пресече „Брайънт“ и да го последва по стълбите един етаж под бюрото за отпускане на парични гаранции. Там се намираше заведението на гърка Лу, което от трийсет години играеше ролята на любимо място за по едно питие на цялото полицейско войнство. Последните клиенти от обедната почивка се разотиваха и те лесно си намериха маса под едно от малките високи прозорчета, което, тъй като заведението на Лу бе под нивото на земята, гледаше към канавката на уличката отвън.
	Лу бе пъргав и словоохотлив и познаваше по малко име всеки, който работеше в Съдебната палата. Той се появи още преди да заемат местата си и им предложи да опитат нещо, което не са вкусвали през живота си, последните останали блюда от едно ненадминато кулинарно изобретение на жена му — ориз по атински.
	— Кълцано свинско, бъркани яйца, може би малко соев сос, краставички и тарамосалата. Луди са по това.
	— Тарамосалата ли? — каза Глицки. — Да не е нещо като тарама хайвер?
	Лу засия.
	— Да. И аз това попитах Чуй. Но тя е кулинарен гений. Тарамата е като аншоа, само за да придава аромат. Дори не я усещате на небцето.
	— Обзалагам се, че ще я усетя — отвърна Глицки.
	— Звучи страхотно, Лу, но ние няма да обядваме. Благодаря — рече Батист.
	Лу едва се бе отдалечил с поръчката им — чай и кафе, когато Глицки заговори.
	— Значи не става дума за Джери Стайлс и за заплащането на извънредните часове на отдела му.
	Батист се озърна наоколо. Наблизо нямаше никой, който би могъл да ги чуе, но той въпреки това се наведе напред.
	— Мислех си, че ще бъде добре да си поговорим, Ейб. Само ние двамата, като мъже и като приятели, каквито мисля, че винаги сме били.
	Глицки си помисли, че приятелството не включва безапелационното измъкване в работно време, за да обсъждат важни дела, но кимна.
	— Без „мисля“, Франк.
	— Добре — Батист скръсти ръце. — Зная, че не си очарован от новата работа. Съчувствам ти. Преди да ме назначат в „Убийства“, прекарах една година в „Личен състав“. Знам какво е. Откога си там, два-три месеца?
	— От четири. Но времето отлита неусетно.
	Поглед, изпълнен с горчивина.
	— Толкова дълго! — Батист въздъхна. — Аз не съм те забравил. Другите от административното ръководство също. Няма да е завинаги.
	— Вече имам чувството, че мина цяла вечност.
	Ъгълчетата на устните на Глицки обаче се повдигнаха, което се равняваше на широка усмивка. Той поддържаше лека, приятелска атмосфера.
	— Да, сигурно ти се струва така, но аз се оглеждам за начин да те измъкна оттам. На друго място или по-нагоре, където и да е. Не е изключено и да се върнеш в „Убийства“.
	— Добри новини, Франк. Благодаря ти.
	В този момент се появи Лу с напитките им и това прекъсна нишката на разговора. Когато Лу се оттегли, на масата се възцари тишина. Дъждът трополеше по прозореца точно до ушите им. Батист сложи захар в чашата си и я заразбърква замислено. Глицки духаше в чашата с чай.
	Накрая Батист поде отново нишката:
	— Това, което се опитвам да ти кажа е, че си заслужава усилията да повисиш там още известно време. Можеш да разчиташ на голяма подкрепа от страна на Борда, Ейб. Гледат на теб като на герой, защото сега понасяш стоически това… разхищаване на способностите ти в името на колектива. Не си мисли, че хората не оценяват това. Че това не е от значение.
	— Добре, това ме ласкае.
	— Наистина го мисля. И би трябвало.
	— Така е — Глицки постави чашата на масата и погледна право напред. — Само че защо ми се струва, че чувам и едно „но“?
	Този път Батист пусна една формална усмивка.
	— Може би се дължи на утвърдената ти и заслужена слава на скептик.
	Глицки си послужи с изражението на Батист.
	— Може би. Но мисля, че е свързано и с това, че Джърсън е говорил с теб.
	Малка пауза, после кимване.
	— Може би.
	Глицки въздъхна дълбоко и завъртя чашата си върху масата. Ненавиждаше да дава обяснения, да трябва да се защитава. Стисна челюсти. Гласът му обаче не потрепна.
	— Жертвата, Силвърман, бе най-добрият приятел на баща ми, Франк. Помолих Бари да ме държи в течение. Не съм оказвал никакъв натиск.
	— И аз това чух — Батист разпери ръце, самата невинност. — Джърсън не дойде при мен да се оплаква. Просто обядвахме заедно и той случайно го спомена.
	Глицки кимна, донякъде успокоен.
	— Добре. И какво?
	— Говоря ти като на приятел. Казах го още в началото. Постъпката ти не е нищо особено сама по себе си. За пръв път се случва. Приятел на баща ти. Искаш да си вътре в нещата. Всеки би разбрал.
	— Точно така. За пръв път. Върнал съм се от четири месеца и за пръв път стъпвам в „Убийства“.
	Батист се пресегна през масата и докосна ръката на Глицки.
	— Слушаш, но не ме чуваш, Ейб. Не е проблем. Наистина. Нито за Бари, нито за мен. — Отдръпна ръката си. — Казвам само за в бъдеще да бъдеш по-внимателен, защото нали не искаш хората — не само Бари — да тълкуват погрешно постъпките ти? Това е всичко. Хората са докачливи. Знаеш за какво говоря.
	— Това казах и на баща си тази сутрин.
	— Ето, виждаш ли!
	— Да. Но после си рекох — какво пък толкова, хайде да се напъхам в устата на лъва. Бях напълно откровен с Бари. Не пришпорвам нито него, нито някого другиго.
	— Никой не казва такова нещо.
	— Лание, Тию, Евънс (все инспектори от отдел „Убийства“) — всеки от тях би открил това, което им поискам, но не ми се щеше да действам зад гърба на Бари. — Обясненията го изтощаваха. — Мислех си, че така баща ми поне малко ще се успокои, това е всичко.
	— Разбирам, Ейб. Разбирам. Зная и колко силно искаш да се върнеш в отдела. И като приятел съм длъжен ясно да ти кажа, че това не е начинът да постигнеш целта си.
	— Дори не ми е минавало през ума.
	— Не съм го и допускал. Просто исках да сме наясно помежду си. Опитвам се да ти дам ускорение и няма да ни бъде от полза, ако се държиш така, сякаш си хукнал за финален спринт.
	Глицки поклати глава.
	— Дори не съм направил втората обиколка, Франк. Но за протокола — наистина съм готов за друго назначение.
	— Опитвам се, Ейб. Наистина. — Той допи кафето си. — Мислиш ли, че можеш да изкараш още един-два месеца?
	Глицки остави своята чаша.
	— Ако един-два не означава много повече от четири.


	4

	За инспекторите Дан Кунео и Линкълн Ръсел нощта се бе оказала дълга и бе привършила малко преди зазоряване, затова на следващата сутрин те се появиха на работа чак към десет часа. Когато пристигнаха, откриха, че като по чудо само след шест седмици са получили съвпадение на резултатите от ДНК теста по едно от най-важните си дела — за изнасилване и убийство, затова първата им спирка бе видеотеката, където работеше Шауон, на когото поставиха белезници. Когато приключиха с бумащината около ареста и бяха готови да се свържат с Уейд Панос, оставаше не повече от час дневна светлина. Въпреки че заради упорития дъжд светлината и сега не бе много.
	Административните офиси на всички дейности на Панос не се намираха на територията на Трийсет и втори участък в центъра на града, а на няколко километра по на юг на ничия земя, в близост до почти неизползвани кейове и полуизоставени складове, простиращи се край брега под Чайна Бейсин. Кварталът включваше още един участък, Шейсет и трети. Той беше на светлинни години от модерните пристанища като залива Маккоуви, появили се до Бей Бридж заедно със съживяването на Ембаркадеро и поради притегателната сила на парка „Пакбъл“.
	Кунео паркира до бордюра точно пред едноетажната кутийка с гипсова мазилка и с плосък покрив и провери още веднъж адреса.
	— Възхищавам се на хора, които не прахосват пари за излишна парадност.
	Нито еднокрилата стъклена врата, нито големия панорамен прозорец подсказваха какво се крие вътре — бяха матирани в черно и имаха вътрешни щори. На стената до входната врата позеленял месингов надпис съобщаваше, че сградата е седалище на Бизнес г…упи…овка УПГ. Кунео погледна към партньора си.
	— Може би „Рото-Рутър“ са имали нужда от „р“-то и са го откраднали.
	Ръсел нямаше представа какво има предвид партньорът му, но не възнамеряваше да пита. Той слезе от колата и се намираше на крачка зад Кунео, когато влязоха. Вътре бе по-просторно, отколкото изглеждаше отвън. Вратите на няколко кабинета се виждаха надолу по коридора зад добре обозначената рецепция. Хубава тъмноока млада жена, облечена в дебел бял пуловер с качулка, спря да работи на компютъра и се усмихна за поздрав.
	— Мога ли да ви помогна?
	— Абсолютно — каза Кунео, показвайки всичките си зъби.
	Ръсел делово застана пред партньора си и се легитимира.
	— Ние сме от отдел „Убийства“. Снощи говорихме с господин Панос в заложната къща на Сам Силвърман. Той ни очаква.
	— А, да. Вие сте двамата джентълмени, които се обадиха по-рано, нали?
	— Да, един от нас е — каза Кунео и после доуточни: — джентълмен.
	— А! Това е добре. Напоследък джентълмените са дефицитна стока.
	Кунео протегна ръка:
	— Инспектор Дан Кунео. А това е инспектор Ръсел. Излишно е да ви казвам първото му име.
	Тя пое ръката му.
	— Лиз Балмър. Приятно ми е да се запознаем — рече и премести погледа си към Ръсел, — и с двамата. — После усмивката й изчезна и тя преглътна нервно. — Ще му съобщя, че сте тук.


	Кабинетът му бе впечатляващ, издържан в делови стил. Стъклена преграда точно под тавана изпълняваше ролята на матиран прозорец и бе съчетана с голяма масичка за кафе пред дългия кожен диван до едната стена. Останалите мебели — няколко стола и още една малка кушетка — бяха от хром и кожа. Поставени в рамки снимки показваха Панос редом с куп знаменитости — кмета на Сан Франциско, полицейския комисар, двама сенатори, рок звезди и прочее — и заемаха почти цяла стена.
	— Това са всички, които са идвали тук — каза Панос.
	Кунео изучаваше списъка с играчите на покер у Силвърман. Той стоеше отстрани на огромното бюро на Панос и с два пръста барабанеше в ритъма на темата от „Бонанза“ по плота на масичката за кафе пред себе си.
	— И адресите са тук — отбеляза той. — Много хубаво.
	Панос кимна.
	— Исках да ви спестя малко досадна работа.
	Както и снощи той бе облечен в униформа. От голямата чаша с кафе до дясната му ръка се виеше пара.
	— Единият от играчите е Ник Сефия — посочи той с пръст. — Ще го видите, той ми е племенник. Всъщност работеше при мен.
	— Откога покерът е законен? — попита Ръсел.
	— Да познавате някой от отдела за борба с порока, който има желание да се пребори с това? — попита Панос. — При положение, че много от тях играят. Както и да е, оказа се, че Ник познава всички, които са играли в сряда. Пет са, с него — шест. Което означава, че това е вашият щастлив ден.
	Кунео спря да барабани.
	— Как така?
	Панос отпи от кафето.
	— Просто няма да се наложи да разговаряте с всички.
	Ръсел се премести напред към ръба на дивана.
	— И как по-точно ще избегнем това?
	— Започнете с Джон Холидей. Чували ли сте за него?
	Кунео вдигна глава.
	— Не и след Тумстоун. Чух, че е починал. — После добави: — Защо трябва да сме го чували?
	— Имаше проблеми с правосъдието преди няколко години. Писаха по вестниците.
	— Какво е направил? — попита Ръсел.
	— Имаше аптека, „Холидей Дръгс“. Това нещо да ви подсеща?
	Кунео погледна въпросително към Ръсел, после вдигна рамене:
	— Не. И по-нататък?
	— Стана му навик да изпълнява рецепти без много-много да се интересува дали са подписани от лекар, или не. Когато го надушиха, бяха записали на видеокасета хора, които си попълвали рецептите направо на тезгяха пред него.
	— Кога точно е било това? Струва ми се, че ми е попадало нещо на тази тема — каза Ръсел.
	Панос се замисли за кратко.
	— Преди година, година и половина.
	— Не е ли още в затвора? — попита Кунео.
	— Изобщо не е ходил в затвора. Намери си мастит адвокат, който сключи извънсъдебно споразумение с прокуратурата, и обвинението бе сведено до нарушаване на професионалната етика. Осъдиха го на няколко часа общественополезен труд и му отнеха лиценза. Това е всичко. На практика се измъкна.
	Кунео пак раздвижи пръсти. Увертюрата към „Вилхелм Тел“ — та да дум, та да дум, та да дум-дум дум.
	— Мислите, че Холидей е стрелял?
	— Казвам само, че можете да си спестите неприятности, ако поговорите първо с него. Ако успеете да го намерите трезвен. — Панос пак сръбна от кафето. — Брат ми Рой работи сега в Трийсет и втори. Може би ще ви бъде полезен.
	— Вие продължавате да сте самата услужливост.
	Ако Кунео целеше да раздразни Панос, опитът му се оказа безуспешен. Шефът на Специалния патрул не се обиди, само разпери ръце с дланите нагоре.
	— Харесвах Сам Силвърман, инспекторе. Много го харесвах. Казвам ви просто, че с удоволствие ще ви предоставя всичко, което би ви помогнало да откриете убиеца. Ако не желаете, ваша воля.
	— Как би могъл да ни помогне брат ви? — попита Ръсел.
	— Рой ли? Той е помощник-патрул като Крийд снощи. Работи в района, познава играчите.
	— Играчите на покер? — поинтересува се Ръсел.
	— И тях. Но аз говорех по-общо. За цялата мрежа.
	— Винаги ли е в Трийсет и втори?
	Панос кимна към Кунео.
	— Предимно. Харесва оживлението. Може да ви спести някои неприятности, това е. Знае къде да намерите Холидей, без да обикаляте много-много.
	Кунео перна списъка с играчите.
	— Защо точно Холидей? Нещо друго, освен далаверата с рецептите?
	— Предишната вечер е загубил шест хиляди долара в магазина на Сам.
	Тази цифра накара Ръсел да вдигне рязко глава.
	— Шест хиляди?
	— Така ми каза Ник.
	— Дошъл е да играе с шест хиляди в джоба? — Кунео подсвирна.
	Ръсел бе на същата вълна:
	— Откъде има толкова пари?
	— Има бар, „Ноев ковчег“ — каза Панос и посочи на север. — Пак в района на Трийсет и втори. Същинска дупка, но може би продават доста пиене. Както и да е, имал е тези пари в сряда и е загубил всичко.
	— Знам го „Ноев ковчег“ — каза Кунео. — Дали брат ти не би се срещнал с нас, за да ни каже, каквото знае?
	— Още сега ще му се обадя да уредя нещата — отвърна Панос.
	— Шест хилядарки! — възкликна Ръсел още веднъж.
	— Да, точно така — каза Панос. — Има мотив да си ги върне обратно. Не мислите ли?


	Те караха обратно към центъра сред сумрачния дъждец. Въздухът бързо свистеше през редината между предните зъби на Кунео в ритъм с пръстите му, които барабаняха по волана. След десетина пресечки Ръсел не издържа и каза:
	— Изследвали ли са те за свръхактивност, Дан?
	Партньорът му го погледна.
	— Не. Защо?
	— Защото може би не го съзнаваш, но ти никога не спираш.
	— Не спирам какво?
	— Да издаваш звуци. Тананикаш, потропваш и така нататък.
	— Така ли? Майтапиш ли се?
	— Не. Наистина. Сега например правеше това — Ръсел му показа, — и потропваше по волана в същия ритъм.
	— Така ли? Мислех си за онези с покера.
	— Снощи беше „Volare“, а преди малко в кабинета на Панос — ту „Самотният рейнджър“, ту „Бонанза“, ту нещо с пръстите. — Ръсел повтори ритъма върху контролното табло. — Не че се оплаквам, но ти през цялото време правиш нещо подобно и се питах дали не би могъл да се контролираш.
	Кунео ускори и мина през едно кръстовище. Погледна пак към Ръсел.
	— През цялото време ли?
	Ръсел се позамисли.
	— Почти.
	Кунео се намръщи.
	— Мисля, че, както и ти каза, го правиш, когато съзнанието ти е заето с нещо друго. Когато сме само двамата — хубаво, но пред свидетели…
	— Да, разбирам те.
	Изминаха в мълчание още няколко пресечки. Накрая Кунео пак се обърна към своя партньор:
	— Можем да си измислим някакъв сигнал, с който да ми даваш знак, че пак съм започнал. Да си подръпваш ухото или нещо такова.
	— Да, бих могъл.
	— А когато сме си само двамата, просто ми казвай.
	— Не искам да те следя през цялото време.
	— Напротив — ще ме следиш! Правиш ми услуга.
	— Добре, ще видим.
	Бяха изминали още няколко пресечки и бяха попаднали в подгизналото петъчно задръстване две-три пресечки на юг от улица „Маркет“, когато Ръсел отново се обади:
	— Дан, пак го правиш. „Калифорнийски момичета“.


	Клинт Тери надушваше неприятностите на мига. И този път ги усети веднага. Обикновено Рой Панос и сам стигаше, за да възникне някакъв проблем, а тази вечер беше с подкрепление. Без съмнение бяха ченгета, надушваше ги. Ченгетата винаги носеха със себе си неприятности.
	Видя ги в огледалото на бара. Спряха до вратата и огледаха залата. Поспряха се там и размениха няколко думи. Направиха оглед на помещението с един-единствен използваем прозорец, който гледаше към салона за масажи „Парижко докосване“ на отсрещната страна на улицата. Другият прозорец бе покрит с шперплат. Столовете бяха закрепени неподвижно за пода. Барът бе целия набразден и покрит с прекалено много слоеве лак.
	Клинт Тери бе висок около метър и деветдесет и тежеше близо сто и четирийсет килограма. Като млад бе почти звезда, тогава животът криеше прекрасни обещания. Като най-добрия американски защитник в Мичиган той бе изкарал половин сезон с „Пекърс“, преди двама от противниковия отбор да го бяха притиснали от двете страни и той да бе счупил на три места десния си крак, което, както се изрази Боб Костас по националната телевизия, бе адски готин номер. В шоупрограми като „Най-гадните моменти в американския футбол“ все още няколко пъти годишно излъчваха записа на последния миг от кариерата му на професионален състезател.
	Когато бе на двайсет и четири и с кариерата му на футболист окончателно бе свършено, Тери се премести на западното крайбрежие, където никой не го познаваше, и се зае да изследва своята сексуалност. Бе дочул, че в Сан Франциско са по-толерантни към алтернативните модели на поведение, отколкото където и да било другаде, и това се оказа вярно. За да се издържа, започна работа като бияч в „Кондора“, стриптийз клуб в Норт Бийч. Нещата вървяха добре, докато почти три години по-късно, в неуместен изблик на ентусиазъм, той блъсна един чуждестранен турист прекалено силно и бе обвинен в убийство.
	Сега бе на трийсет — закоравял престъпник, отлежал четирите си години във Фолсъм. Бе имал на разположение шестнайсет месеца, през които да се адаптира отново към живота извън решетките, и определено навън му бе харесало много повече. Имаше си партньор, когото обичаше, и не се нуждаеше от нищо повече. Работата като барман бе най-доброто, на което можеше да се надява, и той не искаше да я загуби.
	Ченгетата най-сетне се добраха до едно свободно място на бара.
	Тери почисти плота с хавлиена кърпа и сложи няколко подложки за чаши. Както винаги, когато говореше със служители на реда, стомахът му се разтуптя под ребрата, но той се постара да не му обръща внимание и пусна една усмивка.
	— Привет, Рой. Какво ще желаете, господа?
	Значките, безизразните делови лица — едното черно, другото бяло. Инспектори от „Убийства“.
	— Търсим Джон Холидей. Знаеш ли къде е? — попита чернокожият.
	— Не, сър. Не съм го виждал. Днес не се е мяркал.
	— Кога за последен път си го виждал? — попита белият. Той бе взел своята подложка за чаши, държеше я в едната си ръка, а с пръстите на другата потропваше върху нея.
	— Вчера, май. Когато отворихме. За какво ви е?
	Рой Панос се наведе напред и облегна лакти на бара.
	— Хайде да видим дали ще познаеш, Клинт. Ще ти задам гатанка. От какво, мислиш, се интересуват инспекторите от „Убийства“?
	Тери си избърса ръцете в хавлиената кърпа и обходи с поглед бара. На дузина от двайсетте високи столчета имаше клиенти, а никой не проявяваше желание да му се допълни чашата.
	— Нервен ли си, Клинт? — Беше пак белият, който не спираше да барабани по скапаната подложка. Изглеждаше доста напрегнат, може би самият той бе нервен.
	— Не. — Клинт прокара кърпата по долния плот. — Просто работя.
	— А, това беше другото — каза черният. — Надявахме се да ни отделиш минута, може би да отидем в офиса. Предполагам, че някъде отзад има стаичка.
	— Да, но както вече казах… Искам да кажа, погледнете — каза той и посочи неопределено с ръка наоколо.
	Белият тежко въздъхна и най-сетне върна подложката на мястото й.
	— Значи не искаш да поговориш с нас?
	Тери не успя добре да прикрие тревогата и страха в гласа си.
	— Не исках да кажа това. Нали и сега си говорим. Какво ви интересува?
	— Той иска да ни помогне, Дан — каза черното ченге. — Можем да кажем на надзорника му, че е готов да ни сътрудничи.
	— Умен отговор — каза ченгето на име Дан с тон, който бе едновременно шеговит и неочаквано заплашителен. — Особено за бивш затворник. Вече съм убеден, че в крайна сметка затворите си вършат добре работата. — Дан не изпускаше от поглед партньора си. — Попитай го къде е бил снощи.
	— Снощи? Тук бях. От шест до два.
	— Дори не го бях попитал още — рече черният. — Виждаш ли? Доброволно си пее всичко. Господин Съдействие.
	— Да — отвърна Дан, — но забеляза ли, че знае точно кое време ни интересува. После се обърна към Тери: — Какво ще кажеш по този въпрос, Клинт?
	— Не ви разбирам. Попитахте къде съм бил снощи и ви казах. Бях тук.
	— Значи не би могъл да бъдеш у Силвърман? — Зъбите на Дан просветнаха. — Чу ли за това?
	Тери усети как капчици пот покриват челото му.
	— Да, чух. Но май е била някаква банда.
	— Не. Само трима са били — Дан му се усмихна. — Обаче нека се уточним. Ти не знаеше за какво сме дошли, нали? Дори когато разбра, че сме от „Убийства“. Но знаеше за Силвърман.
	— Просто не направих връзката. И не може да е бил Джон. — Тери поклати глава и пак обърса долния плот. — Джон не би направил подобно нещо.
	— Същия Джон Холидей, който е бил арестуван предната година, за него ли става въпрос? — попита Дан.
	— Онова беше друго. А и той се отърва. Освен това няма нищо общо с насилие. Джон не би извършил нищо жестоко.
	— Всъщност — намеси се черното ченге, — много е интересно, че пак заговори за Джон и спомена за жестокост, понеже ние не мислим, че той е убиецът. Той е мозъкът, това дочухме. Мозък с колосана якичка, която е отлетяла към южните страни.
	— Да — съгласи се Дан и се намеси, без да даде възможност на Тери да осмисли чутото. — В действителност най-надеждният ни свидетел е един от колегите на Рой, който снощи е патрулирал в участъка. Как се казваше той, Рой?
	Панос явно се наслаждаваше на всеки миг от разговора.
	— Мат Крийд. Помниш го, нали, Клинт?
	Той кимна.
	— Преди барът ни беше клиент — обясни Рой.
	Дан кимна, очевидно очарован от този урок по история, и каза:
	— Мат твърди, че най-едрият от тримата е стрелял по Сам. Той е излязъл последен. Бил е едър като ръгбист.
	Тери се облегна на долния плот. Краката му изневеряваха.
	— Бях тук — рече той.
	— Харесвам последователните сюжети — обяви щастливо Дан на другарите си. — Повтаря го за трети път, забелязахте ли, момчета? Никакво колебание. А това винаги е знак, че човекът казва истината.
	Изведнъж той започна да си подсвирква основната тема на „Мостът на река Куай“. После спря по средата.
	— Кой беше на работа преди шест?
	Един от клиентите удари чашата си по бара.
	— Барман! Спиш ли? Искам още едно!
	През следващите няколко минути Тери изпълняваше поръчки и най-сетне успя да се върне при ченгетата, които не бяха помръднали от местата си.
	— Знаеш ли, поразмислих. Бих искал чаша вода — каза Дан, а после, докато Тери я пълнеше, добави: — Та кой беше на работа до шест?
	— Нали ви казах! Споменах, че Джон отвори заведението.
	— Значи бе тук, когато ти пое смяната?
	— Да, за няколко минути. Имаше среща.
	— Среща? С кого?
	— Не зная. Питайте него.
	— Ще го питам, когато го видя. — Дан отпи от водата и изкара още няколко тона от „Река Куай“. Разпитът бе започнал и трябваше да продължи с пълна пара. — И Ранди ли беше тук?
	Тери изгледа злобно Рой.
	— Какво ви е надрънкал този?
	— Нищо. Само че с Ранди сте неразделни. Че все сте заедно.
	— Точно така.
	— Май зае отбранителна позиция.
	— Не е вярно. Просто Ранди няма нищо общо с това.
	— С кое?
	— С това, за което говорим. Силвърман.
	— Не съм споменавал Силвърман. Попитах дали Ранди е бил тук снощи.
	— Той няма нищо общо.
	— За разлика от теб и Холидей?
	— Не, не исках да кажа това. — Тери прокара ръка през косата си. — Слушайте, каквото и да е станало, не е бил Ранди.
	— Той тук ли беше? — Младият бял мъж отново се наведе напред и се нахвърли върху него: — Не бъди глупак, Клинт. Ако Ранди е бил тук, той е твоето алиби. Помисли си за това.
	— Вече ви казах, че беше тук.
	— В действителност не си. Но сега го казваш.
	Тери кимна:
	— Бяхме сами тук, след като Джон излезе за час-два. Нямаше много хора, беше мудна нощ.
	Дан се облегна назад толкова бързо, колкото се бе привел напред, усмихна се победоносно и разпери ръце.
	— Така! Прекрасно! Точно от това имахме нужда. Ти, Ранди и Холидей тук, в шест вчера вечерта. Не беше чак толкова трудно, нали?
	— Ранди живее с теб, нали? — включи се в играта черното ченге. — Дали си е вкъщи сега? Би ли могъл да ни дадеш адреса?


	Когато излязоха от „Ноев ковчег“, двамата инспектори се спряха на тротоара отпред. Рой Панос бе отишъл до тоалетната и те го чакаха да излезе.
	— Рой ми харесва — каза Кунео. — Брат му беше прав. Познава играчите.
	Ръсел кимна назад към бара.
	— Мислиш ли, че Тери е част от играта?
	— Едно ще ти кажа — Рой мисли, че е.
	— Би било прекалено лесно, нали? Първият човек, с когото говорим.
	Кунео вдигна рамене.
	— Чувал съм, че се случва.
	— Обикновено не на нас.
	Ухилване.
	— Може би не още. Винаги има първи път. — Вратата на бара се отвори. — Е, Рой, мина чудесно. Благодаря.
	— За мен беше удоволствие. Беше страхотно да ви наблюдавам как работите. Още минута и щеше да се разплаче.
	— Изглеждаше малко нервен — рече Кунео.
	— И аз щях да бъда.
	— Защо, Рой? Мислиш, че той го е направил? Тери? — попита Ръсел.
	Рой изчака секунда.
	— Не споменахте ли, че стрелецът е бил едър мъж? Не го казахте само, за да го сплашите, нали?
	Ръсел кимна.
	— Така каза Крийд. Били са трима. Единият много едър.
	Рой погледна първо единия, после другия и каза:
	— Клинт не е дребен.
	— Не, не е. — Кунео стрелна с поглед партньора си и пак се обърна към Рой. — А този Ранди? Приятелят на Клинт. И той ли е в играта с Холидей?
	— Всичките са от един дол дренки. Отрепки — отвърна Рой.
	— Дали Крийд ще разпознае Тери? — попита Кунео.
	— Разбира се, от пръв поглед.
	— Чудя се дали ще го идентифицира като човека, който е стрелял. Дали ще го разпознае сред други в редица?
	— Струва си да проверим — отбеляза Ръсел.
	— Много скоро ще разберем — каза Рой и си погледна часовника. — Ще бъде в района си след десет минути. В момента трябва да е в централата да се регистрира за дежурството. Ако искате да дойдете, аз също отивам дотам да сдам смяната. На четири пресечки е.
	Мат Крийд наистина бе в централата и се подписваше, за да поеме нощното си дежурство за Специалния патрул. Той поздрави механично Рой, после хвърли поглед към двамата мъже с него и веднага ги разпозна. Заговори първо на Рой:
	— А, пак за Силвърман, нали? — После се обърна към Кунео: — Е, успяхте ли да се доберете до нещо?
	— Имаме предвид това-онова. Рой казва, че може би познаваш Клинт Тери.
	Крийд вдигна въпросително вежди и Рой му обясни:
	— Барманът в „Ноев ковчег“?
	— А, да. Зная го. Защо? — попита Крийд.
	— Снощи каза, че стрелецът е бил едър мъж. Тери е едър.
	Изражението на Крийд отрази значението на този факт:
	— Мислите, че той е убил Силвърман?
	— Не знаем — отвърна Ръсел. — Проучваме тази възможност. Да си мяркал Тери предната нощ в „Ноев ковчег“, докато си обикалял района си?
	Крийд поклати глава:
	— Изобщо не съм надниквал вътре. Те вече не са ни клиенти.
	— Но си минал край бара, нали? — попита Кунео. — Може би пет минути преди да стигнеш до магазина на Силвърман. Спомняш ли си дали беше отворено?
	Младият се опита да си спомни, но накрая сви рамене, а по лицето му се изписа обезсърчение:
	— Вратата е затворена, а прозорците са заковани. Ако е било отворено, вътре не се е вихрело парти, но това е всичко, което мога да ви кажа. Не видях някой да излиза или да влиза, но не мога да твърдя, че съм гледал внимателно. — Той срещна погледа на Кунео и попита. — Наистина ли мислите, че може да е бил Тери?
	— Ти си преследвал извършителя. Надявахме се ти да ни кажеш.
	— Каза, че стрелецът е бил едър — добави Ръсел. — Колкото Тери ли?
	Крийд затвори очи за момент.
	— Може би, но всичко стана много бързо и беше тъмно. Освен това се бях попикал от страх. Не мисля, че ще го разпозная сред други хора, ако това имате предвид.
	И двамата инспектори останаха разочаровани и им пролича. Кунео обаче се върна на въпроса.
	— Добре, но и не би го елиминирал, нали така?
	— Не. Може и той да е бил.
	— А така — каза Кунео.
	— Но кои са останалите двама? — попита Крийд. — Сигурно си мислите за Ранди Уилс и Джон Холидей.
	Кунео започна да издава странен цъкащ звук и заяви:
	— Сега го мисля повече от преди. Какво те накара да се сетиш за тях?
	— Често се движат заедно. Виждал съм ги да се мотаят наоколо.
	— Холидей е играл покер у Силвърман — каза Ръсел.
	Рой Панос кимаше начумерено:
	— Загубил е шест хилядарки.
	Кунео продължаваше с цъкането.
	— Да си забелязал нещо у другите двама, което да изключва възможността да са те? Холидей и Уилс.
	— Не. Но те не спряха да си поговорим. Може да са които и да е.
	— Но може да са и тези двамата. Прав ли съм? — Кунео не искаше да изгуби нишката.
	— Да, разбира се.
	Цъкането спря.
	— Добре тогава.


	Дизмъс Харди слушаше по високоговорителя в кабинета си гласа на жена си и си записваше какво би могъл да купи от магазина на връщане от работа, ако иска да се представи като идеалния съпруг и да й спести разкарването. Обикновено пазаруваше тя. „Сейфуей“ бе само на две пресечки. Но сега, в дъжда, щеше да й се наложи да вземе колата и да търси ново място да паркира, което вероятно щеше да се окаже по-далеч от къщата им, отколкото бе магазинът.
	— Не вероятно, а със сигурност — каза Харди. — Играя танца на победата всеки път, когато се добера по-близо от „Сейфуей“. Така че казвай списъка.
	Записа си, когато тя приключи с дългата рецитация.
	— Кафе, кашкавал, картофи, копър. Стоки, започващи със „к“, разбрах. Нещо друго?
	Кратко затишие. После Франи каза:
	— А! И кабарчета.
	— Разбрано, Клара. Ще се видим след час.
	Харди затвори телефона. Премести наскоро сложената в рамка снимка на жена си по-напред и по към средата на бюрото и й се порадва малко. Чертите на лицето му се посмекчиха, крайчетата на устните му леко се извиха в усмивка.
	На снимката се виждаха главата и раменете на Франи. Направил я бе наскоро в дома им, в една неделна сутрин през циганското лято. За пръв път Ребека и Винсънт бяха прекарали предната вечер всеки у свои приятели, Франи тъкмо бе наместила кервана от стъклени слонове върху полицата над камината в дневната. На снимката очите й излъчваха палави искрици, усмивката й всеки момент щеше да разцъфне. Онова, което не се виждаше на снимката, бе, че те току-що бяха правили любов на пода на дневната, което определено не се случваше всеки ден. Фотоапаратът бе до креслото на Харди, той го беше грабнал, бе я извикал по име и я бе запечатал на лентата.
	— Пак се занасяш по жена си, а?
	Бяха го хванали на местопрестъплението.
	— Изживяваме втора младост.
	— Браво! — Дейвид Фрийман стоеше до вратата и държеше по една голяма чаша вино в двете си ръце. Той се придвижи предпазливо през кабинета, постави едната чаша на бюрото на Харди и я побутна към него. — „Шатоньоф дю Папе, Кюве де Женерасион“, деветдесет и девета. Прекалено добро е, за да не го споделиш с някого, а долу всички хлапета работят.
	— Може би и аз работя.
	Възрастният мъж поклати глава:
	— Не е много вероятно по това време, в петък вечерта. Познавам те. Вече си приключил. — Той бе минал зад Харди. — А! Нова снимка. Наистина е много хубава. Обаче съм изненадан от факта, че ти е позволила да я показваш на публично място.
	Харди се направи, че не разбира:
	— Какво приказваш? Защо ще ми забранява?
	Фрийман го изгледа съучастнически:
	— Може би защото под това прекрасно и невинно лице се крие едно голо тяло?
	Харди отдавна бе спрял да се учудва на прозорливостта на Фрийман. Но въпреки това…
	— Как по дяволите…?
	— Съвсем очевидно е за всеки истински ценител на голото женско тяло. — Фрийман посочи към чашата. — Опитай виното и ми кажи какво мислиш.
	Харди се подчини.
	— Много е хубаво, но ми се струва, че ми готвиш някаква епична неприятност. Имам само пет минути, ако си дошъл по работа и виното е само примамка.
	Фрийман бавно и предпазливо седна на кушетката.
	— Виното е безкористна почерпка от моя страна. В действителност имам новини от Дик Крол по случая Панос.
	— Става ми все по-любим с всеки изминал ден.
	— И на мен ми е завъртял главата. Особено след твоя принос.
	— Не съм полагал специални усилия, Дейвид. Ейб и Джон Холидей свършиха работата — каза Харди.
	Фрийман направи физиономия.
	— Добре де, зная, че не го харесваш — продължи Харди. — Но трябва да си признаеш, че ни помага.
	Думите му не отдаваха дължимото на Джон Холидей и двамата го знаеха. Холидей бе убеден, че някои от охранителите от УГП бяха участвали под прикритие, когато го бяха натопили и арестували, и бе решил да си отмъсти. През последните близо четири месеца той бе довел в кантората на Фрийман поне седем недоволни клиенти на УГП и/или жертви на корпорацията. Четирима от тях вече бяха повдигнали в съда обвинения, вариращи от измама и преднамерено нанасяне на емоционални щети до насилие и телесни повреди. Ответник по заведените дела бе, разбира се, Уейд, а също така брат му Рой, племенникът му Ник Сефия и още девет бивши и настоящи служители на УГП.
	Глицки се бе сблъсквал с подобни слухове в Съдебната палата още по времето, когато работеше в „Убийства“ и още тогава бе осъзнал, че Панос е съмнителна личност, а организацията му е доста корумпирана. Така нареченото „увеличение на таксите“ на компанията през миналата година не бе нищо друго, освен зле прикрит рекет. Глицки знаеше, че няколко делови предприятия отначало се бяха отказали от услугите на охранителите на Трийсет и втори, но след като прозорците им бяха изпочупени, а стоките — откраднати, те се бяха върнали обратно в лоното на Панос. Двама души бяха нападнати, а котката пред един магазин — убита. Всички бяха подали жалби в полицейското управление, но после ги бяха оттеглили. Глицки, вече на новото си работно място, намираше за забавно да проследява тази документация и да открива потенциални ищци за своя приятел Диз. И без това не се занимаваше с нищо смислено. В крайна сметка бе дал на Харди всички имена и повечето хора се бяха присъединили към останалите ищци по делото.
	Харди смяташе, че нещата се развиват доста благополучно за добрите момчета.
	— Какво иска Крол? — попита той.
	— Каза, че иска да поговорим още преди следващото изслушване на свидетели.
	Харди вдигна рамене.
	— Обясни ли му, че свидетелските показания са точно за това — всеки да има възможност да говори?
	— Мисля, че да. Казах му, че можем да поговорим за всичко още този вторник, но той иска да го отложи, евентуално за началото на следващата година.
	— И аз на негово място щях да искам същото. Ти какво му каза?
	— Отказах, разбира се. — Фрийман почопли ухото си, зареял поглед нанякъде. Той вдигна чашата си, завъртя я и отпи от нея. — Имам усещането, че изпробва почвата за извънсъдебно споразумение.
	Харди тъкмо се канеше да отпие, но не поднесе чашата към устата си, а я върна обратно на масата.
	— Завели сме иск за трийсет милиона долара, Дейвид. Родни Кинг взе шест, а беше сам. Ние имаме четиринайсет ищци. Два милиона и отгоре на всеки. Какво изобщо би могъл да ни предложи Крол, за да привлече вниманието ни?
	— Мисля, че той самият си задаваше този въпрос. Струва ми се, че е разговарял със застрахователната компания, която е отказала да плаща за злоумишлени деяния. Да не говорим за наказателните постановления, които ние ще докараме докъм шест или осем милиона, а те отново нямат застрахователно покритие. Ако спечелим, Панос ще фалира.
	— Каквато беше и целта.
	— И все още е.
	— Той спомена ли сума?
	— Не беше многословен.
	— Но?
	— Но ще ни предложи да променим иска и Панос да отговаря само за небрежност, а не за умишлено правонарушение. Тогава застрахователната компания ще е длъжна да възмезди щетите, които ние ще нанесем.
	— Че защо пък да правим това? За да им помогнем да се измъкнат?
	— Искаше да разговаряме за това преди изслушването на свидетели. Предполагам, че той ще предложи да хвърли вината върху общината, да ни даде точни данни за полицейското управление и за неговата престъпна небрежност по отношение на контрола на служителите в Специалните патрули, което ще налее вода в нашата мелница, а в замяна той ще получи застрахователно покритие на това, което ни бъде присъдено.
	— Ама че долнопробно!
	— Да. Но не е глупаво. Ако ние бяхме също толкова долнопробни, това щеше да е един много добър трик.
	— Нека обаче ние да не бъдем долнопробни. Ти какво ще кажеш?
	— Съгласен. Но това все пак не е лоша стратегия. И ще бъде още по-добра, ако той смята да предложи споразумение директно на нас за, да речем, по четвърт милион на всеки ищец, което прави три и половина общо, една трета от които за мен и теб, а всичко плаща застрахователна компания. Панос излиза от цялата работа, ухаещ на трендафил, а ние — с пълни джобове. Общината е самозастрахована, така че разноските й са покрити. Всички печелят.
	Харди хареса схемата, но поклати глава:
	— Аз обаче не мисля така. Неговите застрахователи трябва да се съгласят, само че защо да го правят?
	— Може би самият Панос има парите. В брой.
	— А това далеч няма да означава, че ще ухае на трендафил. Ще бъде на загуба с повече от три милиона.
	— Но поне ще остане в бизнеса. Договаряме се, подписваме декларации за поверителност, той си вдига таксите и пак е на печалба.
	Харди мрачно кимна:
	— Толкова е красиво, че чак ми се доплаква. И всичко, което ще трябва да направим, е да променим по някоя дума тук-таме?
	— Да.
	— Точно както от „виновен“ до „невинен“. Една дума. — За миг Харди се почуди дали всъщност Фрийман не обмисля предложение, което Крол в действителност никога не бе изричал и което може би дори не му бе минавало през ума. — Изкушава ли те? — попита той.
	Фрийман разплиска виното, навря нос в чашата, измъкна го и кимна:
	— Естествено. Нямаше да представлява никаква етична дилема, ако не ме изкушаваше. Но делото е наполовина твое и аз съм длъжен да призная, че според мен това е една стабилна, прагматична и недотам незаконна стратегия. Ако не я използваме, ще ни бъде далеч по-трудно да спечелим.
	Харди последва примера на Фрийман и поразклати чашата си.
	— Значи решението зависи и от мен, така ли?
	— Така трябва да бъде.
	— Дай ми една минута — каза Харди. — Колко ще спечеля аз?
	— Крол не ми даде точни цифри. Но ако с предположението за три и половина милиона съм близо до неговите намерения, а мога да се обзаложа, че съм, тогава ти получаваш около половин милион преди облагането с данъци.
	В стаята се възцари мълчание.
	— Колкото за две години работа — обади се Харди.
	— Най-малко.
	Устните на Харди потрепнаха. Той тежко издиша.
	— За протокола — аз съм съблазнен от идеята. — Той постави чашата си на масата, отиде до прозореца, отмести щорите и се загледа за малко към улицата. Когато се обърна, лицето му бе неподвижно. — Добре. А сега, след като изяснихме това, майната им на тези копелета.


	5

	Уейд Панос изглеждаше твърде скромно за богат човек, какъвто беше.
	Не се нуждаеше от лъскави дрехи, след като и без това всеки ден ходеше на работа с униформата на Специалния патрул. Тойотата „Рънър“ го откарваше където пожелае. Къщата с три спални на „Ривера“, която споделяше с Клер, не се отличаваше по нищо от останалите в непретенциозния квартал Ричмънд. Той сам косеше ливадата пред къщата си всяка събота, изнасяше си боклука и разговаряше през оградата със съседите си. Панос бе наглед съвсем обикновен човек.
	Започнал бе да работи като помощник-патрул в Трийсет и втори, веднага щом завърши гимназия. Това беше районът на баща му. Джордж го караше съвсем скромно по онова време, като осигуряваше основна охрана за двестате си клиента, обикаляйки района пеш.
	Не след дълго Уейд осъзна, че баща му пропуска златна възможност — в този участък можеха да се направят големи пари. Хората искаха да бъдат охранявани, особено след като веднъж осъзнаеха, че без охрана може да им се случат неприятни неща. А още по-важно бе, че Уейд бе спец по откриването на дейности, които се развиваха извън закона — проституция, търговия с наркотици, хазарт. Те не можеха да оцеляват на негова територия без подкрепата му и вместо да бъдат унищожени или предадени на редовната полиция, се съгласяваха да работят в комбина с него.
	Когато навърши двайсет и пет, Уейд имаше достатъчно пари, за да откупи от общината първия свой участък. Десет години по-късно, след смъртта на баща си, той наследи Трийсет и втори и така участъците му станаха общо шест, в които работеха близо деветдесет помощници. Провървя му и улучи момента. Преди около пет години общината намали до три броя на участъците, които може да управлява един човек, но неговите бяха наследствени и затова не му бяха отнети. Счетоводните му книги показваха, че печели близо милион долара на година.
	Доскоро печалбата беше почти двойна. А през последните три години приходите му бяха направо неприлични. Не че се оплакваше.
	Тъй като голяма част от доходите му бяха в брой, Уейд трябваше да се научи как да пере тези пари и с тази цел създаде холдинг, който притежаваше четири бара в различни части на града. Всеки от тях носеше скромна законна печалба и много повече мръсни пари. Уейд бе добър бизнесмен и винаги бе нащрек за фалирали заведения, които грабваше на символични цени и после обновяваше така, че да добият приличен вид. Той също така откри, че след като хареса някое местенце, неговите връзки, съдружници и бизнес партньори обикновено успяват да бутнат съответния изнемогващ бар по пътя на банкрута.
	От години искаше да притежава „Ноев Ковчег“ и откакто научи, че в последните четири месеца Джон Холидей се бърка в работите му, бе двойно по-амбициран да заграби бара. Да изхвърли кучия син обратно на улицата, където му беше мястото. Тъй като бе разположено в центъра, с малко примамливи подобрения заведението щеше да привлича полицаите, юристите и финансистите, така че то представляваше естествена мишена за набезите му. Само дето не се виждаше краят на съдебното дело — Дик Крол нямаше успех с Харди и Фрийман — и всички усилия на Уейд да охлади ентусиазма им бяха добре дошли.
	И не на последно място, ако успееше да сложи ръка на „Ноев ковчег“, най-сетне щеше да осигури безопасен и удобен начин на сина на по-малката си сестра Роузи да си изкарва прехраната. Ник Сефия се бе превърнал в мъчение за всички тях. Той наистина бе доказвал неведнъж верността си към Уейд, но често преценяваше грешно ситуацията и си навличаше неприятности, както бе станало с онова момиче, Лабонте. Уейд се надяваше, че като натрупа опит с годините, Ник би станал ценен като управител на заведение, вместо да разчитат на него само за груба сила — той не притежаваше необходимата самодисциплина, която употребата на сила изисква.
	Освен това, честно казано, Уейд се чувстваше виновен, че заради него Ник бе израснал без баща. Преди двайсетина години, когато бе разбрал, че Сол бие Роузи, Уейд бе пребил зет си почти до смърт и му бе предложил да избира дали да напусне града, или да умре. Бащата на Ник бе направил по-разумния избор.
	Сега, в осем часа вечерта в петък, Уейд бе облечен със смокинг и чакаше Клер да се приготви и да слезе долу. Седеше в шезлонг, приведен над големия пъзел, който нареждаше върху масичката за карти на закритата веранда в задната част на къщата. Навън все още валеше лек дъждец.
	Той обикновено редеше пъзели всяка вечер по половин час преди вечеря, след като се прибереше у дома. За около две седмици успяваше да нареди по-големите, а след това Клер ги вземаше и ги залепяше на шперплат. Казала му бе, че ги подарява на сиропиталища, училища и други такива, но Уейд не можеше да си представи, че някой би могъл да прояви интерес към нещо подобно. Смяташе, че най-вероятно Клер изхвърля повечето от тях и му разказва историйки за благотворителност, за да не накърни чувствата му.
	В действителност на Уейд му бе все едно.
	Удоволствието бе в подреждането, а този пъзел бе истинско предизвикателство. Хиляда и двеста парчета. Картинката на капака представляваше вода в плувен басейн — само синевина и сенки. Вече бе подредил по-голямата част от рамката и около една трета от целия пъзел. Внезапно един цял сегмент от пет частички си отиде на мястото и той се облегна доволен назад.
	— Клер!
	— Две минути! — прозвъня гласът й отгоре.
	Той се намръщи. Две минути означаваха десет. Той стана, пооправи папийонката си и отиде в кухнята, където на едно от високите столчета до барплота вестникът бе отворен на страницата за местни новини. И както често ставаше — освен когато се занимаваше с пъзелите си, — това го върна към работата. И към Ник.
	Статията бе за новия руски хеликоптер „Камов Ка-32“, който един от неговите сравнително нови клиенти — компанията „Джорджия ААА Дайъмънд“ — бе закупил като подарък за полицейското управление на Сан Франциско. В замяна на това бижутерите щяха да използват хеликоптера да пренасят с полицейска охрана до града вноса си от скъпоценни камъни директно от и до реактивния самолет на компанията на летището в южната част на Сан Франциско.
	Публикувана бе хубава снимка на Димитри Солон, трийсет и четири годишния управителен директор на компанията. Той позираше до хеликоптера с кмета Уошингтън, с шефа на полицията Дан Ригби, с няколко общински съветници и с членове на калифорнийската законодателна власт. Бе поразително, помисли си Уейд с известна гордост, че двамата със Солон за толкова кратко време бяха успели да осигурят такъв здрав покрив — на руски _крыша_, — който да пази „Джорджия ААА“.
	Уейд вече познаваше добре Солон. Той бе умел играч, който говореше английски почти безупречно. Беше протеже на Северин Гротни, който оглавяваше Министерството на благородните метали и скъпоценните камъни на Русия и бе дошъл в Сан Франциско с двойна мисия — да открие импозантен център за шлифоване и дистрибуция на диаманти и съвсем не между другото да подкопае международния монопол на диамантения картел „Де Биърс“.
	Уейд не можа да се въздържи да не се подсмихне на клишетата в статията, тъй като знаеше истината за „Джорджия ААА“, а тя бе, че Гротни и Солон използват този бизнес като параван за систематичното разграбване на националното богатство на Русия. Знаеше това, защото около осемнайсет месеца по-рано, още преди да открие центъра, Солон му бе станал клиент в един от другите участъци. Не бяха минали и три месеца, когато у Уейд се породиха подозрения за някои от дейностите, на които ставаше свидетел, и за някои от съмнителните хора в периферията.
	Така че Уейд формира специални групи за наблюдение и два месеца по-късно той и Ник намериха претекст да задържат един от работещите за Солон руснаци, когато напускаше сградата вечерта. Мъжът носеше чанта с нешлифовани диаманти на стойност, както откри Уейд по-късно, около четиринайсет милиона долара.
	Вместо да докладва за случая на полицията в Сан Франциско, Уейд го заведе първо при Солон.
	Последвалият разговор между тях бе повече от поучителен, той бе зашеметяващ.
	След като се изясни, че намесата на Уейд е по-скоро сътрудничество, отколкото вмешателство, Солон бе почти облекчен, че му се удава възможност да обясни ситуацията. „Джорджия ААА“ бе финансирана с около 170 милиона долара направо от руската хазна под формата на диаманти, скъпоценности, сребро и най-вече злато — пет тона злато. По-голямата част от златото бе под формата на юбилейни монети от олимпиадата през 1980 година. Всичко това бе пристигнало като дипломатическа пратка за Гротни с „Луфтханза“. Тук Солон бе уредил доставката му на „Премиер Металс“ — основния дистрибутор на злато на Западното крайбрежие. „Премиер“ бяха претопили монетите и бяха открили банкова сметка на „Джорджия ААА“, чието покритие бяха златните унции, депозирани при тях.
	Разполагайки с кредит от 170 милиона долара, Солон се бе поразвихрил. Въпреки че пазарната цена на четириетажната сграда, където щеше да се помещава новият му Диамантен център, бе само пет милиона, той бе платил за нея единайсет. Почти по същото време бе похарчил три милиона за разточителното си имение сред възвишенията Кенсингтън, осемстотин хиляди долара за две яхти, повече от милион за ролс-ройс и за два астън мартина и около осемнайсет милиона за реактивен самолет „Гълфстрийм“ с двойни двигатели. Имаше и други придобивки — бунгала на езерото Тахо, малка винарна в Напа, верига от бензиностанции по крайбрежието. Всичко това трябваше да подсили образа, който Солон искаше да си изгради — че е човек с неограничени средства и изключителни връзки.
	Уейд пак погледна към снимката във вестника. Младият руски предприемач несъмнено имаше с какво да се гордее.
	Но това нямаше да е възможно без помощта на Уейд, който му бе помогнал да си изгради своята „крыша“, чрез своите собствени бе разширил връзките му сред хора от политическия елит на града и даже на щата. И всичко бе започнало в нощта, когато той и Ник бяха пипнали пратеника с чантата с диаманти. Уейд бе задал на Солон простичкия въпрос: „Ако «Джорджия ААА» е компания за шлифоване и продажба на диаманти, защо ти е тогава да изпращаш нанякъде торба с диаманти на стойност четиринайсет милиона долара?“ Отговорът бе, че само част от диамантите, внасяни от Русия, отиват на етажа, където се намираше модерната шлифовъчна зала на „Джорджия ААА“. Повечето заминавали за дъщерен офис на компанията в Антверпен, където, прикрити с фалшиви фактури от Ангола и Заир, били продавани по ирония на съдбата, на „Де Биърс“ за пари в брой, които на свой ред били изпращани обратно в Сан Франциско или пък на Гротни в Москва.
	В действителност това бе схема за пране на пари, с помощта на която диаманти от руския държавен резерв биваха пускани на международните пазари и така се превръщаха в пари. Диамантеният център на „Джорджия ААА“ в Сан Франциско с цялата си импозантна показност беше само параван, с помощта на който се узаконяваше огромен нелегален трафик на диаманти. Оказал се насред един от участъците на Уейд Панос, центърът бе паднал в лапите му.
	Комисионната на Уейд през миналата година — за това, че вместо някой от хората на Солон, Ник пренасяше и охраняваше диамантите от летището до Центъра и обратно, както и за дребни силови и политически услуги — бе повече от шест милиона долара и по-голямата част Солон превеждаше директно от Антверпен на сметката на Уейд на Кайманите. Малка част идваха в Сан Франциско и Уейд ги използваше, за да поддържа собствената си „крыша“ в добро състояние. Харесваше този термин — покрив, който те пази. Хората, на които плащаш.
	Оставаше обаче Ник.
	Дори на новата си работа, той си представляваше проблем. Понеже бе млад, твърдоглав и склонен към насилие, от работата му като помощник-патрул не бе излязло нищо. Уейд си мислеше, че лесната работа за „Джорджия ААА“ ще свърши две неща. Първо, няма да позволява на племенника му да се забърква в неприятности, и второ, самият Уейд ще има свой вътрешен човек, при това роднина, който да защитава позициите му при Солон.
	Но вече бе минала повече от година, а нито едно от очакванията му не се бе оправдало. Ник имаше прекалено много свободно време, почти никаква работа и твърде много пари. Славата му се носеше из целия град — участваше в сбивания, играеше хазарт, придаваше си важност, а това не беше добре. Когато идваше време за поредната доставка, той се появяваше в сградата на „Джорджия“ надут, издокаран и начумерен и отблъскваше всички — от ювелирите до самия Солон.
	Още по-тревожен беше фактът, че Хулио Рее бе станал партньор на Ник по време на доставките. Уейд не познаваше добре Рее, но смяташе, че той е способен да застреля Ник и да открадне пратката с диаманти.
	Трябваше да измъкне Ник оттам, да му намери работа като за зрял мъж, може би в „Ноев ковчег“, и да постави на негово място при Солон брат си Рой, за да поддържа отношенията им. Рой знаеше как да се държи с хората.
	Внезапно Панос се изправи и дръпна силно яката си, за да я разхлаби. Погледна се в огледалото на кухненската стена — цветът на кожата му беше ужасен, наситена охра и поради това лицето му изглеждаше едновременно бледо и зачервено. Имаше чувството, че усеща как кръвта блъска по тъпанчетата на ушите му. Вдигна ръка към ноздрите си, за да провери дали няма кръв.
	Я стига! Какво, по дяволите, прави?
	Ето го — Уейд Панос — човека, когото никой не би определил като слабохарактерен, стои и обмисля отделни стратегически ходове — отново и отново, а в същото време истинският, големият проблем са онези двама проклети адвокати, които сякаш бяха твърдо решени да го извадят от играта. Те заплашваха устоите на делото на неговия живот. Да, той разбираше, че те не искат да изпуснат случая да направят много пари от това дело. Приемаше, че са просто бизнесмени като него, които дебнат своя шанс. Не ги обвиняваше за това. Може би Уейд наистина насилваше късмета си през последните няколко години, действаше твърде силово в участъците и така бе станал уязвим. Добре, съдебният процес бе предупредителен звън. Може би ще трябва да поохлаби юздите с хората си за в бъдеще. И без това основният му доход сега идваше от сделката със Солон. Но дори тази връзка можеше да бъде подкопана без участъците и без присъствието на Уейд там като представител на законната власт. А това щеше да бъде истинска катастрофа.
	Фрийман и Харди му бяха дали да разбере, че са по петите му. Той щеше да потули нещата и те щяха да получат прилична сума за усилията си. Какво повече може да искат проклетите кучи синове? Беше им подсказал, че е готов да им отправи предложение, да уреди нещата. Дори бе готов да им осигури необходимите улики, за да пооскубят общината. Копелета.
	— Какво има? — Клер стоеше до кухненската врата. Не я бе чул да слиза по стълбите. — Намръщен си. Изглеждаш зле. Как се чувстваш? — попита тя.
	— Добре. Нищо ми няма. Просто работа.
	— Мислех, че работите ти вървят добре.
	— Добре вървят.
	— И въпреки това си намръщен.
	Той вдигна рамене, като се питаше дали да натовари и нея с проблемите около делото. Но не. Решението го озари внезапно с пълния си блясък. Според Хойл*, не бе нужно да послуша Крол. Дори нямаше да му каже. Можеше да сложи край на неприятностите около това дело или поне да позабави нещата, когато си поиска. Той действаше разумно и ако Фрийман и Харди и техните шпиони и палета не изберяха пътя на разума, това, което щеше да последва, нямаше да е по вина на Уейд. Щяха да са си го изпросили. Всички до един.
	[* Едмънд Хойл (1672–1769) — един от първите сериозни изследователи и теоретици на игрите и техните принципи. Днес името му е търговска марка на поредица книги и игри, символ на висок стандарт и прецизност. — Б.пр.]
	— Уейд?
	Той се обърна към жена си.
	— Опасявам се, че ще трябва отново да преместя Ники, това е.
	Беше неин ред да се намръщи.
	— Може би искаш да го отстраниш напълно.
	— Не мога — отвърна той. — Роузи…
	Тя му помогна.
	— Горката ти сестра Роузи.
	— Не й е било лесно, Клер.
	— Че на кого му е било? А и Ники е напаст. Скъпо ни струва и ще става по-лошо, само почакай.
	— Ще порасне. Ще се оправи.
	Тя поклати глава.
	— На неговите години ти вече имаше три участъка, свой собствен бизнес. Опитите да му помогнеш са пари, хвърлени на вятъра. Както и да е. Къде мислиш да го преместиш?
	— Мислех си за „Ноев ковчег“.
	— Който не притежаваме. Поне последния път, когато проверих, беше така.
	— Все още не. — Семената на една идея покълваха в съзнанието му. — Оказва се, че собственикът на бара е бил с мъжете, които застреляха Сам Силвърман. Когато го арестуват, ще има нужда от всички пари, които би могъл да събере. Ще грабна местенцето за жълти стотинки.
	— И после ще го дадеш на Ники? Има и по-добри хора, Уейд, знаеш го, нищо че ти е роднина.
	Тя беше миловидна жена. Сега стоеше със скръстени ръце, предизвикателно вдигнала поглед към него.
	След миг той се наведе и я целуна помирително по бузата.
	— Нищо не е сигурно, Клер. — Усмихна се, хвана я за ръка и я поведе към входната врата. — А сега да видим на кого да дадем парите си тази вечер.


	Дъщерята на Харди, Ребека, бе стигнала възрастта на „сладките“ шестнайсетгодишни и тази вечер излизаше на първата си среща. Разбира се, беше ходила на кино и в заведения в смесена компания вече много пъти, но сега ставаше въпрос за годишната танцова забава и въпросният младеж, седемнайсетгодишен гимназист на име Дарън Скот, я бе поканил да го придружи.
	Франи също се бе понаконтила за случая — не се беше престарала, но бе облякла пола и лек пуловер с цвят на пушена сьомга. Бе вързала червената си коса на стегнат кок и се бе гримирала — имаше червило и спирала за мигли. Винсънт, четиринайсетгодишният им син, бе отишъл на мач с приятели.
	Сега Харди и Франи бяха сами в кухнята в очакване на великото появяване на Бек от стаята й, където тя изчезна веднага след като си взе душ преди около половин час. Той говореше почти шепнешком, както понякога правят родителите, когато не искат децата им да ги чуят.
	— Просто не ми е приятно, че всичко, което зная за младежа, с когото дъщеря ми излиза, е името му — Дарън Скот. Ако изобщо е истинското му име.
	Франи го изгледа през рамо.
	— Дизмъс! Разбира се, че това му е името. Само това слушам от седмици. Дарън, Дарън, Дарън.
	Харди бе непоколебим:
	— Това не означава, че не е измислено име. Може би и Бек е посветена в заговора и двамата се канят да избягат. Ако на мен ми трябваше измислено име, със сигурност щях да избера Дарън Скот. Наистина. Ако просто натисне клаксона от улицата, няма да я пусна.
	— Ще те оставя ти да й кажеш тези неща.
	— И ще го направя. Да не мислиш, че не мога.
	— Какво?
	Ребека изглеждаше невъобразимо пораснала в черната рокля с тънки презрамки, която бе четири пръста над коляното. Високи токчета и чорапогащник. Предната година си бе пробила ушите и сега носеше златни обици с формата на капчици, които бяха в комплект с тънка златна верижка, която Харди й бе подарил. Червената коса, досущ като косата на майка й, бе вдигната високо над врата и по скулите и по деколтето й проблясваше някакъв златист прашец.
	— Какво? — попита тя отново, а по челото й мина сянка на безпокойство.
	— Нищо — отвърна Франи и се приближи до нея. — Баща ти се държи глупаво. Изглеждаш прекрасно.
	Тя се завъртя на пръсти в израз на майчино одобрение.
	— Какво ще кажеш, татко?
	Харди откри, че за миг е изгубил дар слово, после прочисти гърлото си.
	— Мисля, че този твой Дарън Скот е щастливец. Надявам се, че ще се запознаем с него.
	Майка и дъщеря си размениха шеговити погледи, после Ребека се впусна към баща си и го прегърна.
	— Разбира се. Не бих излязла с някой, когото моят любим татко не познава. Трябва да пристигне всеки момент.
	И като по сигнал, на вратата се звънна.
	— Той е! — Ребека се обърна към майка си: — Добре ли изглеждам?
	— Не е важно как изглеждаме… — поде Франи.
	— Зная, мамо. Важното е какви сме отвътре. Но изглеждам ли добре? Наистина?
	Франи се отказа от майчинските напътствия и я прегърна.
	— Изглеждаш чудесно.
	Междувременно Харди се бе запътил по коридора, като се опитваше да си придаде учтив и същевременно строг и вдъхващ респект вид. Той присви очи, отвори вратата и видя Ейб Глицки.
	— Не и с моята дъщеря, не смей! — гласът му бе дрезгав. — Дарън!
	И той захлопна вратата пред лицето на приятеля си.
	Няколко секунди по-късно отново отвори вратата, като се подсмихваше на собственото си остроумие. Видя наконтен млад мъж, който стоеше на площадката пред входната врата зад Глицки и надничаше нерешително над рамото му.
	— Извинете — подхвана той. Изглеждаше толкова измъчен, че сигурно щеше да го държи до края на вечерта. — Тук ли живее Ребека Харди?


	— Изглеждаше свястно хлапе — каза Глицки. — Едва ли има досие в полицията.
	— Това е най-успокояващото нещо, което съм чувал. Дъщеря ми излиза с някой, който дори не е бил арестуван.
	Седяха на масата в дневната: Ейб пред своя чай, а Франи и Харди довършваха виното си.
	— Дизмъс се подготвяше от доста време за събитието, за да не бъде прекалено суров — каза Франи. — А представи си какво щеше да е, ако му бе дошло изневиделица.
	— Като се замисля, бях направо учтив. Това на входа с Ейб бе просто шега. Нямах представа, че Даръл е там.
	— Дарън — поправи го Франи.
	— Нали това казах.
	— Просто неприятно съвпадение — каза безизразно Ейб. — Може да се случи на всеки.
	— Както и да е. Ще има над какво да се замисли. Когато се зачуди дали да задържи Ребека по-късно от единайсет и половина — рече Харди.
	— Едва ли ще се чуди много — вметна Франи. — Всъщност може би дори няма да му мине през ум след шестте напомняния от твоя страна.
	— Не бяха шест. Най-много две. Ейб е свидетел. Чу ме. Не бяха шест, нали, Ейб?
	Глицки сръбна от чая и каза с невинен поглед:
	— Съжалявам. Бях се разсеял.


	Глицки и Харди седяха пред шахматната дъска върху масата в трапезарията. Не се състезаваха. Въпреки че Глицки бе спечелил повечето от партиите през годините, те се преструваха, че са относително равностойни противници.
	Харди обясняваше печалната статистика с факта, че е по-импулсивен от своя съперник и често прави необмислени ходове. Наистина Глицки бе по-търпелив и дори методичен играч. Освен това Глицки никога не пиеше, докато Харди често пийваше по една-две бири, а понякога, като тази вечер, и чаша-две коняк след виното на вечеря. Харди обаче смяташе за напълно абсурдно предположението, че алкохолът влияе на стратегията или на играта му.
	Както и да е, Глицки се възползваше с радост от всяка грешка на Харди, а тази вечер той бе направил вече една, която щеше да реши изхода на двубоя. Глицки направи следващия си ход, облегна се назад и се поотпусна. Вече бе много уморен, понеже бе поел сутрешното дежурство с Рейчъл още преди изгрев-слънце. Тя имаше лека температура и може би й изникваше ново зъбче, така че Трея му бе направила услуга, като почти го бе изгонила от къщи да прекара вечерта с Дизмъс и да обсъди с него молбата на баща си и проблемите в работата. Беше неин ред за бебешко дежурство. Нямаше нужда да се мъчат и двамата.
	Харди огледа дъската и вдигна поглед.
	— Не изглеждаш добре.
	— Ти също. И какво от това? — Глицки леко въздъхна. — Признавам си, че съм малко изморен.
	— Ха! Започваме с оправданията.
	— За какво?
	— За това, че ще те победя.
	Лицето на Глицки остана безизразно. Той взе чашата си с чай.
	— Ще видим. Ти си на ход.
	— А! Той е обезпокоен! — Харди вдигна чашата си с коняк и огледа дъската. Разбираше, че Глицки е надушил, че има предимство, но проклет да е, ако знае в какво точно се състои то. След минута вдигна глава. — По всяко време съм готов на размяна — дъщеря, която ходи на срещи, за дъщеря, на която й никнат зъбите.
	— Само кажи, и ти донасям Рейчъл. Можем да се спазарим.
	— Не, благодаря — долетя гласът на Франи от предната стая, където четеше.
	— Добре, да оставим темата за дъщерите — рече Харди. — Да се насочим в друга посока — какъв е проблемът с баща ти? Той добре ли е?
	Глицки отблъсна стола си от масата, така че да може да кръстоса крака. Въздъхна дълбоко.
	— Чу ли за Сам Силвърман?
	Харди поклати глава.
	— Не го познавам. Какво за него?
	— Беше най-добрият приятел на Нат. Имаше заложна къща на площад „Юниън“ и някой го е застрелял там предната нощ. Между другото, все още си на ход, ако не смяташ да се предадеш, което би трябвало да направиш. Както и да е, Нат не може да разбере, че вече не съм в „Убийства“. Помоли ме да проверя как върви разследването и да се убедя, че са по следите на убиеца. Нещо такова. Така че, противно на здравия разум, днес слязох долу и говорих с Джърсън…
	— В „Убийства“? И как мина?
	— Както можеш да предположиш. След размяната на любезности доброто посрещане доста бързичко се изпари. Джърсън дори намерил начин да го спомене пред Батист. Очевидно, по силата на някое от онези странни съвпадения, за които толкова често четем по вестниците, просто станало на дума, докато двамата обядвали.
	— Представи си — вметна Харди.
	— Да. Във всеки случай Франк ме отзова. И точка. Не че изобщо съм се заемал със случая. Ще местиш ли някога?
	— Наслаждавам се на очакването — каза Харди. — И какво за Нат?
	— Нищо особено. Но ще трябва да му кажа и на него няма да му хареса. Може дори да реши да поговори с някого на своя глава, което — каквото и да стане — ще бъде истинска катастрофа.
	Телефонът в кухнята иззвъня и Франи, въпреки че беше по-далеч в дневната, скочи да го вдигне.
	— Може да е някое от децата — обясни тя като минаваше покрай тях. Вдигна телефона и след кратък разговор, който звучеше приятелски, се появи отново на вратата.
	— Джон Холидей е. Казва, че е важно.
	— Бас държа — рече Харди и отблъсна стола си назад. — Две минути — обърна се той към Глицки.
	— Не искаш ли първо да местиш?
	Харди спря и премести пешката с едно квадратче напред:
	— Много скоро ще бъдеш мъртъв.
	После се отправи към кухнята.


	След десет минути се върна в трапезарията, където Ейб и Франи седяха един до друг на масата. Докато разговаряше с Холидей, на няколко пъти ги бе чул да избухват в смях. Това, особено от страна на Глицки, бе достатъчно рядко явление, за да предизвика коментар, но когато Харди надникна и видя причината за смеха, всичко му се изясни.
	Те разглеждаха една купчина картички с поздравления за рожден ден, които Холидей му изпращаше от година насам, винаги когато попаднеше на някоя особено смешна или пиперлива, или и двете. Последната бе хубава, леко размазана романтична снимка на гора от секвои, между които струеше слънчева светлина, а кратко стихче възпяваше великолепието и невероятното им дълголетие: „… и от хиляди години правите земята още по-прекрасна“. От вътрешната страна пишеше: „Благодарим ти, че си ги посадил“.
	— Бива си ги — призна Ейб.
	— Смях се на първите седемнайсет — кимна Харди.
	— Иска ми се аз да се бях сетил. Ех! — щракна с пръсти Ейб. — Може би не е твърде късно.
	— Твърде късно е — отвърна Харди.
	— Важно ли беше? — попита Франи.
	— Всичко е относително — сви рамене Харди, отиде до стола си, надвеси се над шахматната дъска и метна бърз поглед към Глицки. — Преместил си нещо.
	— Само един офицер. Мой ред беше.
	— И само това? — взря се той надолу, видя как стоят нещата и изруга тихо.
	— Тик-так — размаха пръст лейтенантът, после погледна часовника си и се изправи. — Стига толкова забавления. По-добре да вървя да отменя Трея.
	— И какво реши за Нат? — попита Харди малко неочаквано, извън контекста на разговора.
	Въпросът накара Глицки да поспре и да се замисли за миг.
	— Ще свикне, предполагам. Просто мразя да го разочаровам.
	Бяха стигнали до вратата, Франи я беше отворила, а Ейб си слагаше якето.
	— Ако искаш, утре можем да се поразходим до местопрестъплението — каза Харди. — Тъкмо ще посъбереш материал за баща си; той ще се почувства по-добре, сякаш работиш по случая. Може дори да понапазаруваме по-отрано за Коледа.
	— Ще си проверя програмата, но идеята е добра. Наистина ли искаш да го направим? — попита Глицки.
	— Разбира се. За какво са иначе приятелите? В десет или в единайсет?
	— Ще ти се обадя.
	Когато Глицки си тръгна, Франи затвори вратата и се обърна към него.
	— Да понапазаруваме отрано за Коледа? Откога?
	— Случва се — отвърна Харди.
	— Добре де, но какво още?
	— Обаждането на Джон ли? Оказа се много важно. Полицията иска да говори с него за убийството на този мъж — Силвърман. Приятелят на бащата на Ейб.
	— И за какво ще говорят с него?
	— Дали е замесен по някакъв начин.
	— Замесен? Как може Джон да е замесен? По какъв начин?
	— Ами според тях може да е имал нещо общо с убийството му.


	6

	Слънцето се показа иззад облаците, докато Харди четеше сутрешния си вестник, седнал на масата в кухнята и чакаше Глицки да му се обади. Това така и не стана. Накрая той звънна на Ейб към единайсет и му остави съобщение. После се опита да се обади на Холидей — първо у тях, след това в „Ноев ковчег“.
	Неговият собствен дом беше безлюден от около час и половина. Въпреки че от години си мечтаеше за вълшебното време, когато животът му с Франи ще спре да се върти непрекъснато около грижите по децата — уроците и мачовете, настинките и домашните, изобщо всичко онова, което запълваше цялото му ежедневие през последните шестнайсет години, — сега, когато най-сетне бе настъпило това дългоочаквано време, той не беше сигурен дали му харесва.
	Франи бе закарала нанякъде децата и, по ирония на съдбата, която той не можеше да оцени по достойнство, по-късно в това празнично утро имаше среща със свой клиент. Франи все още се водеше студент, но се бе прикрепила към една своя приятелка психоложка, Джилиан Нюман, и стажуваше при нея по двайсет часа седмично, като водеше брачни консултации.
	Така че целият ден се бе изпречил празен насреща му, също като дома му. Харди се запъти към кухнята и взе своя чугунен тиган от стоманената кука, на която висеше над печката. Прекара кокалчетата на ръката си по повърхността му — бе гладка като коприна.
	Механично сипа вътре щипка сол — Франи бе минала на калиева сол и държеше една кутия до печката — и пусна газта. Отиде до хладилника, грабна една бутилка със светла бира „Сиера Невада“ от най-горното рафтче, отвори я и отпи. За две минути наряза лук и чесън, наля зехтин, добави останал от друго ястие ориз и консерва със сардини и голяма щипка червен пипер. Хрумна му, че твърде често яде при Лу, щом и вкъщи му се дояждат от неговите лакомства, но ароматът от ястието го пришпори да побърза. Соев сос, кисело мляко и накрая едно яйце, което да свърже всичко. Когато бе готово, ястието изглеждаше ужасно, но той нямаше търпение да стигне до кухненската маса и да започне да лапа. Подозираше, че може би дори е уцелил някоя от тайните рецепти на Чуи, съпругата на Лу — атински ориз или дори, чудото на чудесата, наречено ориз на нагорещена керамична плоча „Йенлин“.
	Преди да започне да яде обаче, той продължи да поддържа пламъка и пак посипа със сол дъното на тигана. Мина един–два пъти с кърпа. Вълшебният съд придоби първоначалния си вид — черен, лъскав, мазен.
	Докато поглъщаше своя шедьовър на кулинарното изкуство, мислите му се върнаха — ако изобщо се бяха отклонявали — към Холидей. За страничния наблюдател провалилият се фармацевт не бе характерен представител на приятелското обкръжение на Харди. Заради пиенето, хазарта, жените. Той, разбира се, работеше като барман и се опитваше да движи заведението, което беше наследил, но това определено не бе някаква сериозна кариера. Дори само този факт го правеше по-различен. Освен това Холидей бе пренебрегвал съзнателно бившите си приятели, докато накрая ги бе изгубил до един. Бе изгорил мостовете към семейството си — солиден, провинциален род, бе отхвърлил техните ценности и бе попарил надеждите им за неговото бъдеще.
	Защото самият Джон Холидей вече нямаше никакви истински надежди за бъдещето. Те бяха зачертани преди шест години, когато жена му и осеммесечната му дъщеричка — Ема и Джоли — бяха убити от шофьор, който бе профучал на червено и дори не бе намалил скоростта.
	И Харди бе изгубил едно дете. В един друг свой живот той имаше син, Майкъл, който бе починал на седем месеца. Две години, след като се бе оженил за първата си съпруга, Джейн Фаулър, детенцето им бе успяло някак си да се покатери по пръчките на креватчето си и бе паднало на твърдия под. През следващите десет години, след като бракът и прохождащата правна кариера на Харди се бяха разпаднали под тежестта на скръбта, той се наливаше с „Гинес“ и работеше като барман в „Литъл Шамрок“. И той като Холидей живееше ден за ден.
	Така че Харди знаеше защо Холидей бе станал такъв. Не го винеше, не можеше да го съди, не очакваше някой друг да разбере връзката помежду им. Отношенията им бяха такива, каквито са, и толкова.
	Вече се беше нахранил. Мислеше за живота на приятеля си и се опитваше да си отговори на въпроса дали той в крайна сметка може да го е довел до извършването на убийство.


	Холидей бе израснал в семейство от средната класа в Сан Матео. Баща му Джоузеф бе собственик на три независими и добре печелещи магазина за спортни стоки, докато в средата на осемдесетте не ги купи национална верига магазини. Майка му Даян си стоеше вкъщи с децата — Джон, по-малкия му брат Джими и двете им сестри, Марги и Мери, — докато най-малката, Мери, тръгна на градина. После се върна към учителстването.
	Холидей бе учил в мъжко католическо училище, тренираше бейзбол и бягане, стана играч от „похвалното табло“ на училището — най-добрият атлет на училището за всички времена, чието име бе записано на таблото в гимнастическия салон. За известно време бе рекордьор в Западна Калифорния на дистанцията от осемстотин метра. Бе еднакво популярен сред учителите и съучениците си, а през последната година бе председател на ученическия комитет. По успех бе шести в класа си и спечели стипендия на Калифорнийския университет. Бе доживотен член на Калифорнийската асоциация на стипендиантите.
	Тези постижения бяха забележителни сами по себе си, но те не говореха нищо за същината на Холидей. Между петнайсетата си годишнина, когато загуби девствеността си и трийсетата, когато се ожени, той бе един истински сексуален хищник. Първият му път беше с Ан Лърнър — тяхна съседка и приятелка на майка му, която…


	Беше топъл и ветровит съботен следобед в края на пролетта. Той и тримата му най-добри приятели от училище си купуваха сода в „Сейфуей“, където ги бе откарала някоя от майките им след мача по бейзбол. На излизане срещнаха Ан Лърнър — най-младата и най-привлекателната от всичките омъжени приятелки на майка му, със сладко чипо носле и великолепна усмивка. Тя както винаги поздрави приятелски и четиримата. Всеки от приятелите на Джон признаваше, че си пада по нея — госпожа Лърнър бе единственият възрастен човек, когото момчетата споменаваха в класациите си за най-готино момиче, най-хубави гърди и тям подобни. Днес тя изглеждаше почти като тийнейджърка с дългите си крака с хубав тен, с късите бели панталонки и с пепеляворусата си коса, която се спускаше по раменете й.
	Тикаше количка, натоварена с пазарски торбички, и момчетата с радост й помогнаха да ги сложи в багажника на колата си. Тъй като все още никой от тях нямаше шофьорска книжка, а и четиримата живееха на хълма и домовете им й бяха на път, тя им предложи да ги закара и те се натовариха в колата. Джон седна отпред и когато тя се наведе да запали мотора, той забеляза, че най-горното копче на блузката й е разкопчано. Тя вдигна очи и улови погледа му, усмихна се открито и закачливо и го закопча.
	Когато в колата остана само Джон, госпожа Лърнър го попита дали би имал нещо против, ако първо отидат до нейната къща, само на няколко пресечки по-нагоре по улицата, за да й помогне да разтоварят покупките. Двете й дъщери бяха на скаутски излет, а съпругът й бил пак на път и нямало да се прибере преди средата на следващата седмица. Така че тя бе останала съвсем сама.
	Той пренесе чантите вътре. Наложи се да ходи до колата четири или пет пъти и през това време копчето на блузата отново се бе разкопчало, а след него и второто. Когато остави и последната торба върху плота и се обърна към нея, оставаше само последното.
	— Благодаря, Джон. Мога ли да ти предложа нещо? Чаша вода?
	Той следеше като хипнотизиран как се свлича блузката й, но все пак успя да промърмори едно „не“. Каза, че трябва да се прибира вкъщи.
	Тя пристъпи към него.
	— Сигурен ли си? Можеш да поостанеш. Искаш ли нещо?
	Той преглътна — устата му бе пресъхнала — после я погледна в лицето, на което сега се бе изписала тайнствена усмивка, изражение, което никога преди не беше виждал. Тя скъси още малко разстоянието помежду им. Бяха толкова близо един до друг, че той усещаше прекрасния аромат, който се носеше от нея — бадеми и… и още нещо. Тя вирна брадичка.
	— Какво? — попита го закачливо. — Нищо ли не искаш?
	Проследи погледа му и сведе очи.
	— Тези проклети копчета!
	Но много бавно, без очите й да изпускат неговите, ръката й се устреми не към някое от разкопчаните копчета, а към единственото, което бе останало закопчано. Бързо разкопча и него.
	— Ах! — възкликна тя и се разсмя гърлено. Хвана ръцете му и ги вдигна до малката закопчалка отпред на сутиена си. След това му помогна да го свали с обигран жест.


	— Каква очарователна история за първата любов. На колко години беше тя? — попита Харди.
	— Трийсет и пет, четирийсет. Някъде там.
	— Ако си бил на петнайсет, значи тя те е изнасилила.
	— Диз, моля те, думата изнасилване звучи много неприятно. Предпочитам думата съблазняване. И мога да се закълна, че тази случка не е белязала непоправимо живота ми. Всъщност — една лека усмивка повдигна царевичнорусия мустак на Холидей, — аз до скоро често се отбивах при нея от време на време. И знаеш ли какво? Тя все още го желае.
	— Радвам се за двама ви. И не чак толкова за съпруга й.
	— Боя се, че той се спомина отдавна. Простатата му не издържа.
	Холидей се ухили. Знаеше, че лази по нервите на Харди. Седяха на слънце в два шезлонга точно срещу подпряната отворена входна врата на „Ноев ковчег“. Холидей пиеше „Бъд Лайт“ направо от бутилката. Кафявата му работна риза бе наполовина разкопчана. Би трябвало да работи зад бара, но заведението си беше негово, а и нямаше клиенти.
	— Колкото и да съм очарован от чутото, не това е причината да дойда тук. Говорил ли си вече с ченгетата?
	— Не съм имал това удоволствие.
	— Не са идвали у вас?
	— Може и да са. — Холидей сръбна малко бира, очите му блестяха от изпития алкохол. — Не мисля, че спах там миналата нощ, така че нямам представа. Но се отбих тук и Клинт ме осведоми какво става. Тогава ти звъннах.
	— Радвам се, че го направи. — Харди примижа от силното слънце. Премести стола си на сянка под козирката над входната врата. — И какво мислиш по въпроса?
	— Мисля, че не съм застрелял Сам Силвърман, нито пък някого другиго.
	— Абсолютно ли си сигурен?
	Холидей кимна.
	— Съвсем. Не бих забравил такова нещо.
	— Имаш ли алиби за времето, когато е станало?
	Внезапно усмивката изчезна от лицето на Холидей.
	— Това започва да ми напомня за последния път, когато беше мой адвокат.
	— Не се оказа чак толкова зле. Виж се сега. В затвора пиенето е забранено. Нито „Бъд Лайт“, нито каквото и да е.
	— Работа ли си търсиш?
	— Ей, нали ти ме потърси? Последното нещо, което бих си пожелал, е дело за убийство. И знаеш ли какво — ти също не би пожелал нещо подобно. Ако Франи не беше на работа, сега щях да обядвам с нея, вместо да се занимавам с жалката ти особа. Но тъй като ти се нуждаеше от съвет и утеха — ето ме, тук съм…
	— Добре де — каза Холидей, приведе се напред в шезлонга и облегна лакти на коленете си. Беше пъхнал показалеца си в гърлото на бирената бутилка и я въртеше на малки кръгчета близо до краката си. — Та докъде бяхме стигнали?
	— До алибито ти.
	Холидей си придаде замислен вид.
	— За коя нощ ставаше дума?
	Харди се наклони напред и заговори малко остро:
	— Стига си се занасял, Джон. Става дума за нощта след играта на покер, което означава четвъртък. Днес е събота. Дори ти би трябвало да си спомняш — било е преди два дни и бог знае колко питиета.
	— Добре, но да си остане между нас. Имах среща. Вечеря и кино — отвърна Холидей.
	Харди се облегна назад и разпери победоносно ръце.
	— Най-сетне! Толкова ли беше трудно?
	Лицето на Холидей обаче изразяваше безпокойство.
	— Какво има? — попита Харди.
	— Ами… няколко неща.
	Харди изчака една минута и накрая каза:
	— Да се опитвам да отгатна, или ще ми кажеш направо?
	— Ще ти кажа — отвърна Холидей, извади пръста си от бутилката и отпи една глътка. — Първо, въпросната дама е омъжена, така че няма да иска да се замесва.
	— Защо ли не съм изненадан? Може би няма да има друг избор. Коя е тя?
	— Не мога да ти кажа. Дори на теб. Съпругът й ще… — той не довърши.
	— Аха. Изобилие от добри новини. Значи съпругът й е още жив.
	— О, да. Ти го познаваш.
	— Познавам ли го? Как така?
	— Искам да кажа, че е известен. Публична личност. Тя не може да се разкрие.
	— Браво! Страхотно! Срещаш се със съпругата на известен мъж. Отдавна ли е тази връзка, ако смея да попитам? Между вас двамата имам предвид, а не между нея и съпруга й.
	— Излизахме няколко месеца, но май вече всичко свърши. — Холидей вдигна рамене. — Всъщност приключи в четвъртък. Преди киното, преди вечерята, ако трябва да сме съвсем точни.
	— Добре е да сме точни. Да продължим в същия дух.
	Харди се изсмя дрезгаво.
	— Значи в крайна сметка ти не си излизал с анонимната омъжена дама на вечеря и на кино? И следователно нямаш алиби за нощта на убийството? Това ли искаш да ми кажеш? И ако ми позволиш да вметна, можеш ли да си представиш колко много щяхме да се забавляваме с тебе, ако сега се намираше на свидетелската скамейка в съда?
	— Опитвам се да ти кажа, Диз, че бях с нея поне до шест и половина. По това време Сам вече е бил мъртъв.
	Харди клатеше глава, без да е много сигурен дали е на път да се отчае, или пък се забавлява. Той безспорно вярваше на Холидей — тази византийска и абсурдна история, разказана с толкова много прелюдии, бе напълно в негов стил, — но той щеше да си има сериозни недоразумения с органите на властта, ако не успееха да уточнят най-важните факти.
	— Мисля, че бих пийнал нещо, Джон. Имаш ли безалкохолни коктейли. Сода? Сок от червени боровинки?
	Докато Холидей ровеше зад бара, Харди внесе вътре шезлонгите и седна на едно от закованите за пода високи столчета.
	— Питам само от любопитство — къде си водил на вечеря жената на тази известна личност цели два месеца, без някой да я разпознае?
	Холидей впръска сода от шишето под налягане върху купчинка лед и пусна вътре лимоново резенче.
	— В китайския квартал. Ние им изглеждаме еднакви. Истината ти казвам. Това е почти като да си с шапка-невидимка. — Подаде питието на Харди и добави: — Както и да е. Важното е, че Силвърман е бил мъртъв още преди да отидем да вечеряме. Прав ли съм?
	— Не зная. Не разполагам с график. Разбрах от Глицки, че се е случило в края на деня, но дали е било пет или шест и половина — не зная. Няма ли да ми кажеш — поне на мен — коя е тази жена?
	— Мога да ти кажа, но какво от това? Тя просто ще отрече. Особено сега. Винаги, когато излизахме, измисляше някаква история за пред мъжа си. Може би все пак няма да имаме нужда от нея? Нали са били трима?
	Харди не знаеше, защото не бе проучвал предварително случая.
	— Казвам ти, че са били трима. Клинт — нощната ми смяна зад бара — каза, че ченгетата са се опитали да го сплашат, като ни изкарат съучастници — мен, Клинт и неговия приятел Ранди. Клинт е гей.
	— Досетих се — каза Харди. — А те имат ли алиби? Клинт и Ранди?
	— Били са заедно през цялото време след шест. Клинт е бил на бара.
	— И клиентите са ги видели и могат да се закълнат в съда?
	Холидей сви рамене.
	— Все някой ще го направи.
	— Много убедително, Джон, много убедително. Клинт спомня ли си някой от тези клиенти?
	— Сигурен съм, че ще си припомни някого.
	Този отговор не стопли сърцето на Харди. Той сръбна от содата си и прокара пръст по плота на бара, който бе намазан с твърде дебел слой лак.
	— Джон, помниш ли първите ни разговори, когато те бяха закопчали за онези нередовни рецепти? Когато не можеше да повярваш, че на някого му пука чак толкова за продажбата на лекарства на специален режим, че да тормози нарушителя?
	— Все още не мога да повярвам. Възрастните трябва да имат право да получат всичко, което искат. Какво да направим, ако са решили да се самоубиват — те все пак са пълнолетни.
	— Мнението ти е много интересно и можем да го пообсъдим по-късно, но засега ни стига да постигнем съгласие по въпроса, че убийството е по-сериозно нещо.
	От другата страна на бара Холидей пълнеше подносите с украси за питиетата. Спря да реже лимонови корички и вдигна очи към Харди.
	— Аз наистина не съм убил Сам, Диз. Първият случай беше различен. Наистина го бях извършил.
	— Тогава защо ми се обади снощи? За това?
	Холидей пак се захвана с лимоните.
	— Ченгетата ужасно бяха наплашили Клинт. Страхувам се, че и аз прихванах от него.
	— Но вече си го преодолял?
	Холидей сви рамене:
	— Наистина не съм го извършил. Клинт и Ранди също. Не могат да закопчаят трима души, които са невинни.
	Харди отпи от содата. Не отговори. Холидей отново прекъсна заниманието си:
	— Какво? Какъв е този поглед?
	— Никакъв. Май за миг бях забравил, че досега не е имало случай да арестуват някого за престъпление, което не е извършил.
	— Няма да ме арестуват. Снощи не са задържали Клинт, а са били тук с него.
	— Добре. Убеди ме. Не си в опасност. Но искам да ми направиш една услуга. Ако ченгетата дойдат да разговарят с теб, веднага ми се обади. Не казвай нито дума.
	Холидей направи гримаса:
	— Поне едно здрасти трябва да им кажа. Ако не отвърна на поздрава им, ще започнат да се цупят. Пробвал съм.
	— Добре, кажи им здрасти. Изпечи им кейк, ако искаш.
	Харди пресуши чашата си, стана и излезе през отворената врата, без да обели нито дума повече.


	След като се поуспокои, той звънна у дома от клетъчния си телефон в колата, но никой не отговори. У Глицки също отговаряше телефонният секретар. Денят започваше да се развива доста необичайно — без работа, без семейни задължения. Реши да се прибере и да свърши малко физическа работа — имаха кубик и половина дърва, които трябваше да се подредят на купчина, или пък можеше да потича. Накрая се отказа и от двете идеи. Запъти се към собствения си, добре поддържан и приятен бар, за да поговори с някой, който има мозък.
	— Този човек е пълен идиот — каза той на Макгайър, който на времето, когато се интересуваше от по-различни неща, бе защитил докторат по философия в Бъркли. Двамата чакаха пяната в чашата с „Гинес“ на Харди да се успокои.
	— Не зная защо въобще си губя времето.
	— Харесваш го, затова. И на мен ми е симпатичен. Той е първороден син, нали?
	— И какво от това?
	Както обикновено, Макгайър пиеше „Макалън“ в порцеланова чаша, която стоеше на долния плот зад бара. Отхапа от пирожките, които си купуваше от закусвалнята на ъгъла, и прокара хапката с глътка скоч.
	— Някой от близките ти приятели да не е такъв?
	Харди заизрежда напевно — Макгайър, Фрийман, Глицки, Пико Моралес, някакъв друг негов клиент, дори Греъм Русо. А сега и Холидей.
	— Интересно.
	За Макгайър това бе стара, очевидна истина и той само вдигна рамене:
	— Може и така да е, но не си прави изводи за характера му от това. Той ми напомня за всичките ни познати от времето, когато бяхме студенти. Секс, наркотици, рокендрол, купони до зори. Спомняш си.
	— Не колкото предполагаш. Аз не съм учил в Бъркли.
	— Но си живял в шейсетте, ако не се лъжа.
	— Ще те изненадам неприятно, Моуз, но аз мразех шейсетте. Единственото хубаво нещо в цялото десетилетие бяха „Бийтълс“.
	— Хайде бе! Ами „Дъртълс“, „Хърманс Хърмитс“?
	Харди не се въздържа и се усмихна.
	— Точно това исках да кажа. Но гласувам за шейсет и осма като за най-лошата година в живота ни. Затова не оценявам като особена похвала, че Холидей ни връщал в добрите стари времена.
	— Ще ти кажа още нещо, без да намесвам шейсетте. — Моузес се наведе над бара, счупеният му нос бе на петнайсетина сантиметра от лицето на зет му. Заговори тихо, но в тона му се долавяше настойчивост, дори порицание. — Той е точно като теб, когато работеше тук. Не беше такъв привърженик на правилата, преди да срещнеш Франи и да решиш, че е време да пораснеш.
	Тези думи сепнаха Харди и той се замисли за самия себе си, докато Макгайър се изправи и отиде да се погрижи за другите петима клиенти в бара. Харди бавно отпи от бирата си и очите му разсеяно се насочиха към собственото му отражение в огледалото зад бара.
	Осъзна, че Макгайър бе прав. Смазан от мъка и вина след загубата на детето си и последвалата раздяла с жена си, Харди бе прекарал зад същия този бар почти цяло десетилетие. Адвокат без практика, мислител без нито една мисъл в главата си, той не бе способен на много повече от това, да се събужда сутрин, а понякога и то му се струваше непосилно.
	Сега имаше хубаво семейство, добра кариера и две отраснали деца; животът му бе пълен — понякога дори препълнен — със смисъл, всекидневна рутина, дреболии, взаимоотношения и отговорности. Животът на Холидей, положението му, можеше да бъде същият, а още по-важно бе, че той не бе резултат от съзнателен избор. Харди повече от всеки друг трябваше да е наясно, че Холидей живее ден за ден и очаква светлината на смисъла и надеждата да заблещука отнякъде в живота му. Дотогава щеше да търси утеха във всичко, което се изпречи на пътя му — жена, бутилка, лесни пари на масата за покер.
	Макгайър се бе върнал при него. Сипа си още скоч, пусна кубче лед и разбърка с пръст.
	— Та докъде бяхме стигнали?
	— Дотам, че съм дърто нравоучително магаре.
	— Идея на шейсетте — прословутото преосмисляне на ценностите — каза Моузес и добродушно го потупа по ръката. — Но поне още няколко години няма да можеш да се кандидатираш за поста дърто магаре.
	— Тъжно е, Моуз, но сега аз вярвам в нравствените ценности.
	Макгайър цъкна с език.
	— Да. Както казваш, тези концепции на шейсетте — нравствените ценности са лошо нещо, дрогата не може да ти навреди, верността не е от значение — не са издържали изпитанието на времето. Но все пак си остава добрата идея за толерантност към различния начин на живот на другите.
	— И „Бийтълс“ — добави Харди, — не забравяй „Бийтълс“.
	— Само двама от тях са живи, ако си забелязал — отвърна Моузес.


	7

	Харди не успя да се свърже с Глицки, докато той не се появи без предупреждение в кабинета му късно следобед. Оказало се бе, че температурата на дъщеря му не е от зъбите. В събота сутринта тя се бе покачила до четирийсет градуса и двамата с Трея бяха прекарали почивните дни в спешното отделение. Имаше шарка.
	— Трябваше да ми звъннеш — каза Харди. — И Бек я е карала. Можех да ти поставя диагнозата и по телефона.
	— Следващия път, когато ни събуди с пищене в три часа сутринта, най-напред ще ти се обадя.
	— Ще чакам с нетърпение.
	През последните няколко часа Харди бе преглеждал техническите параметри на една, както се твърдеше в рекламата, напълно автоматична машина за миене на камиони. Един от клиентите му я бе купил за милион и половина долара. Още от първия ден се беше оказало, че машината не върши дори половината от това, което се твърдеше в брошурата. Разминаването между количеството рециклирана чиста вода, което машината можеше да обработи в действителност, и количеството, което бе гарантирано в брошурата, бе толкова голяма, че в него можеше да се удави и кит. Бе проучил цифрите достатъчно добре и си бе изяснил този факт. Делото щеше да бъде отнесено в съда след малко повече от месец. Реши да не губи времето на приятеля си.
	— И как е положението? Отпуска ли си взе днес?
	Глицки не се свърташе на едно място. Първо бе отишъл до прозорците и бе надникнал навън, сега издърпваше стреличките от мишената за дартс.
	— Колкото и невероятно да ти звучи, свърших всичките си важни дела преди около шест часа — каза Глицки, поглеждайки часовника си.
	— Явно те подценяват. Надявам се, че поне си правиш труда да изглеждаш зает.
	Глицки хвърли една стреличка.
	— Стоях зад вратата на кабинета си и скърцах със зъби.
	— Цели шест часа. Горките ти кътници!
	— Не ми пука за кътниците ми.
	— Ами ако строшиш някой с това скърцане? Но пък ти обичаш да дъвчеш лед, така че да не се чудя. Бас държа, че и нощем скърцаш със зъби.
	Глицки се обърна към него.
	— Искаш ли да ти пратя една стреличка право в окото?
	— Най-вероятно няма да улучиш. — Харди се изправи, заобиколи бюрото, приближи се до мишената и зачака Глицки да хвърли третата стреличка. — Успя ли да разбереш още нещо за убийството на Силвърман?
	— С „още нещо“ явно допускаш, че изобщо съм успял да разбера нещо — отвърна Глицки и хвърли стрелата.
	— И днес уби цели шест полезни часа, които можеше да използваш, за да свършиш малко детективска работа.
	— Вече не съм детектив.
	— Нито пък те бива на дартс. — Харди извади стреличките и отиде до ограничителната линия, начертана на пода. Обърна се, застина за миг и улучи тройна двайсетица — един от най-трудните удари. — Сега сигурно се питаш как може да съм толкова добър.
	— Този въпрос е изместил всичко друго от съзнанието ми. Нат се опита да открие нещо за убийството на Силвърман.
	— Без твоята помощ? Как е могъл!
	Глицки изглежда отново скърцаше със зъби.
	— Докато аз се занимавах с Рейчъл, той се обадил на Сейди, съпругата на Силвърман, и й казал, че може да опита по официалните канали. И тя се обадила в „Убийства“.
	— И? — Харди се беше разсеял и следващите му два удара изобщо не улучиха.
	Бе ред на Глицки и той извади стреличките.
	— И никой не се е свързал с нея нито вчера, нито днес. Никой.
	— Най-вероятно са били заети.
	— Да. Така че най-накрая, преди час, Нат ми звънна. Пак същото — няма ли да проверя. Обадих се на Лание.
	— Добър инспектор. Ще хвърляш ли, или си се отказал?
	— Състезаваме ли се? Аз просто искам да улуча центъра.
	— Но не успяваш.
	Глицки хвърли. Не му достигнаха около три сантиметра да улучи целта. Хвърли отново. Пак пропуск. Трети път — все същото.
	— Браво! — възкликна Харди. — И какво ти каза Лание?
	— Цял ден не бил виждал Джърсън.
	— Добре. Това е някакъв напредък.
	Глицки не обърна никакво внимание на думите му. Отстъпи настрана, когато Харди застана на линията.
	— Но, това ще ти хареса, момчетата, които работели по случая — Ръсел и Кунео…
	— Познавам ли ги?
	— Едва ли. Както и да е. Лание провери регистрациите за присъствие. Не се бяха подписвали през почивните дни, днес също. Ако не се явят на работа, ще получат предупредително писмо от отдел „Заплати“. Познай откъде знам.
	Харди хвърли двете последни стрелички бързо една след друга. И трите се бяха забили в центъра на мишената. После пак се отпусна в стола зад бюрото.
	— Може би някой ден ще се захванат със случая… Може би не трябва да ти го казвам, но… — Харди не довърши мисълта си.
	Глицки бе до мишената, за пореден път издърпваше стрелите. Обърна се към Харди и го изгледа въпросително.
	— Душат около един от моите бивши клиенти, който, едва ли има нужда да го споменавам, няма нищо общо със случая. Помниш ли Джон Холидей?
	Трябваха му не повече от две секунди.
	— Онзи с наркотиците? — попита Глицки.
	— Точно така. И двама негови приятели — всички имат алиби.
	Стрелите се забиха в мишената.
	— Обаждането в петък вечерта?
	Харди кимна.
	— С мъка ти признавам, че затова исках двамата с теб да отидем и да поразгледаме местопрестъплението в събота. Ако си склонен, можем да го направим и днес.
	Глицки помисли доста дълго, после поклати глава:
	— Честно да ти кажа, и аз наминах тук с такива намерения. Но какво можем да направим там? Само ще си създам неприятности. И как изобщо ще влезем?
	— Сигурно си прав — каза Харди.
	— Нека почакаме първо Джърсън да се обади на Сейди, да разберем със сигурност какво са открили, ако изобщо са открили нещо. Така ще разполагам с въпроси, които мога да му задам. Защо са му вдигнали мерника на твоя човек?
	— Няма представа и никак не е разтревожен.
	— Само дето ти се е обадил.
	Харди сви рамене.
	— Първата му реакция е била такава. Вече го е преодолял. Но неговият барман има досие и донякъде несигурно алиби. Джон мисли, че са се опитвали да го пораздрусат, да видят дали знае нещо.
	— И знае ли?
	— Работел е на бара на няколко пресечки от мястото.
	Глицки се намръщи.
	— И какво му е несигурното на това?
	— Заведението не е било пълно. Имало е съвсем малко посетители. Той и партньорът му — другият набеден заподозрян — могат взаимно да си осигурят алиби, но това е всичко.
	— А твоят човек — Холидей?
	— Вечерял е с гаджето си. В китайския квартал.
	— Така че е извън всяко подозрение.
	— Да — каза Харди и се подсмихна.
	— Добре — каза Глицки и замислено прехапа устни. — Щом са се опитали да сплашат онзи човек, значи поне правят нещо. — После въздъхна дълбоко и рече: — Това не е моя работа. Повтарям си го непрекъснато. Предполагам, че просто не ме бива да проявявам търпение.
	— Будалкаш ме! И откога е така? — попита Харди.


	Мат Крийд си бе взел почивка предните две нощи, но сега отново обикаляше участъка си с ръце в джобовете. Дъхът му излизаше на пара. Извън светлите ореоли на уличните лампи нощта бе черна като мастило, както бе по времето, когато миналата седмица нещата бяха загрубели пред магазина на Силвърман. Случилото се тогава се въртеше безспир в ума му през двата почивни дни — първият изстрел и рикошетът до главата му бяха много по-оглушителни от трясъка, който чуваше на стрелбището със слушалки на ушите. Дори сега ехото от този звук кънтеше в спомените му.
	Той зави от улица „Маркет“ и се озова точно срещу „Ноев ковчег“. Този път забеляза, че мътна светлина се процежда около входната врата. Спря и се насили да си представи, да си спомни нещо от предния четвъртък. Но този участък от улицата беше толкова безличен, мястото бе съвсем анонимно и не съществуваше обособено в съзнанието му. Закованият с шперплат прозорец, другият, който бе боядисан, и тъмната паст на входната врата. Тази вечер вратата бе отворена, но той не можеше да си спомни, дори ако от това зависеше животът му, дали е хвърлил дори един поглед по посока на бара тогава, когато това би означавало много.
	И ето го сега — облечен като ченге, въпреки че не беше никакво ченге. Това, което вършеше, бе само привидност и нямаше нищо общо с действителността. При тази мисъл го присви стомахът. Крийд бе на двайсет и две години и през деня посещаваше курсове по криминология към Сити Колидж. Започна работа като помощник-патрул в компанията на Панос заради доброто заплащане и защото това му даваше възможност да посещава Полицейската академия със стипендия, отпусната от самия Панос. Крийд възнамеряваше да се дипломира в колежа, да се обучи в Полицейската академия, да посъбере опит от работата си за Панос, а после да си подаде документите в редовната полиция, където щеше да бъде в изгодно положение. Тогава, мислеше си той, ще бъде вътре в нещата. Мечтата му бе да стане инспектор в „Убийства“ и си мислеше, че е поел във вярната посока.
	Но това беше допреди миналия четвъртък, когато се оказа, че не е видял почти нищо, нито пък бе забелязал нещо по-особено в онова, което все пак беше видял. Въпреки че бе единственият истински очевидец на част от престъплението, се оказа, че не може да помогне по никакъв начин, ако не броим разнасянето на кафето, точно когато Уейд Панос — шефът! — се бе появил у Силвърман в четвъртък през нощта. Дори по-лошо — имаше неприятното усещане, че се е оставил да го манипулират, когато Рой се бе появил с двамата инспектори от отдел „Убийства“. Толкова силно бе желанието му да останат доволни от него, да се почувства значим, че без да иска се поддаде на техните подозрения и си позволи да набеди Клинт Тери и Ранди Уилс като заподозрени в убийството.
	Крийд се бе натъквал на Ранди Уилс няколко пъти в „Ноев ковчег“, но се познаваха само колкото да си разменят по някое кимване. Тери, от друга страна, бе мил човек, който често — по времето, когато „Ноев ковчег“ бе един от обектите им в този участък — го черпеше с по едно кафе или кола, когато се отбиеше в заведението. Всъщност двамата, които бяха побягнали първи миналия четвъртък, можеха да бъдат и двуглави марсианци — Крийд не ги бе видял достатъчно ясно. А човекът, който беше стрелял? Да, той със сигурност изглеждаше много едър, но и той бягаше на двайсетина метра пред него в тъмнината и носеше тежко палто заради лошото време, така че можеше да бъде всеки. По дяволите, можеше дори да е била жена!
	Крийд се безпокоеше, че може да е пратил криминалните инспектори по следите на невинни хора. Тревожеше го и това, че не може да реши как да поправи стореното.
	Внезапно се озова пред „Ноев ковчег“. Беше понеделник вечер, нямаше почти никакви клиенти — само двама от постоянните посетители висяха на бара, а отзад, точно до него и до входа се възправяше едрата, по-скоро огромната фигура на Клинт Тери. Внезапно го сполетя мисълта, че човекът, който бе стрелял, не беше чак толкова грамаден. И този спомен бе категоричен, не бе някаква бледа представа, изплувала в съзнанието му.
	— Здрасти, Мат. Проверяваш ли ни? Не ти ли е студено?
	— Не бих казал, че ми е топло, Клинт.
	— Имам малко готово кафе. Искаш ли? Две захарчета и сметана, нали така?
	— Много благодаря. Всичко наред ли е тук?
	— Да — отговори Тери и след миг колебание добави: — Рой дойде миналата вечер с две ченгета от „Убийства“.
	— Да, казаха ми. За Силвърман ставаше дума, нали?
	— Така твърдеше Рой. Но аз работех тук по това време, може би си спомняш.
	— Не съм минавал, Клинт. Не погледнах вътре. Съжалявам.
	— Да, добре, може би няма значение. Ченгетата не са идвали пак, но слушай, отсега нататък надниквай винаги, когато минаваш. Кафето е от мен.
	Чашата с кафе наистина го стопли, но той не се почувства по-добре нито от гостоприемството на Клинт, нито от вдигащата пара напитка. Когато стигна до „Елис“, вече бе твърдо решен да поговори с Ръсел и Кунео и да промени предишните си твърдения. Може би сега щеше да му се удаде случай. У Силвърман светеше.
	Когато се изравни с вратата, Крийд забеляза възрастен човек, който бе седнал на един стол до тезгяха, а възрастна жена се бе изправила на централната пътека с лице към витрините и си записваше нещо. Той ги погледа няколко минути. Изглеждаха спокойни и някак сломени, разменяха си по някоя дума, когато жената спираше да пише. Крийд почука по витрината. И двамата се сепнаха, но забелязаха униформата и жената се приближи и отключи вратата.
	— С какво мога да ви помогна? — попита тя. Според Крийд тя бе на шейсет и няколко, най-много на седемдесет години. Лицето й бе с остри черти като на птичка под изтънялата бяла коса. Едва ли тежеше повече от петдесет килограма. Но не излъчваше слабост или стеснителност. Очите й — не носеше очила — се присвиха критично, докато го оглеждаше.
	— И аз щях да ви попитам същото — каза Крийд.
	— И как бихте могли да ми помогнете? Вие сте от УГП, нали? — Тя внимателно проучи името на табелката, закачена на джоба му. — И така, господин Крийд, аз съм Сейди Силвърман, съпругата на Сам. Ние вече не плащаме за охрана.
	— Да, госпожо, зная това. Просто видях светлината и… — замлъкна той и сви рамене.
	Възрастният мъж изневиделица изникна до тях. Той сложи ръка на рамото на Сейди, отвори вратата и със знак покани Крийд вътре.
	— Аз съм Нат Глицки — каза и протегна ръка. — Семеен приятел. Решихме, че няма да е лошо, ако направим опис на стоката. Тук ли бяхте през онази нощ?
	Нат затвори вратата и пусна резето.
	— Да, сър. Аз бях… — Крийд заекна, после продължи: — Аз открих тялото.
	— Знаете ли дали полицията е взела нещо оттук?
	— Не. Не мисля. Имате предвид от рафтовете?
	— Нищо не са ми казали — рязко отвърна Сейди. — Не мога да ги накарам да ми се обадят. Затова просто дойдох с Нат и отворих магазина сама.
	Нат постави длан върху ръката на жената.
	— Всичко, което й съобщиха, бе, че Сам е бил убит при опит за грабеж. Явно са били трима. Вие видяхте ли ги?
	Отговорът на Крийд се забави.
	— От разстояние. Единият от тях стреля два пъти по мен. Хукнах след тях, но ги изпуснах.
	— Тоест, ако бяхте дошли няколко минути по-рано… — тежко въздъхна Сейди. — И какво ще ни кажете за тези крадци, тези убийци? Защо са решили да дойдат точно тук? Защо точно Сам…
	Брадичката й се разтрепери леко и Нат я прегърна през раменете.
	— Всичко е наред, Сейди, спокойно.
	Той я заведе до стола близо до витрината, на който бе седял допреди малко, настани я там, после се върна обратно до средната пътека, където сега стоеше Крийд.
	— Ще се радваме да узнаем, че все пак някой се интересува какво се е случило тук — каза той. — Това е всичко. Някой търси ли убийците?
	— Да. Инспекторите ме разпитваха в петък вечерта.
	— И какво им казахте вие? Какво знаете?
	— Само това, което казах и на вас. Трима. Поне един от тях бе въоръжен. Господин Панос предположи, че са отмъкнали парите, които господин Силвърман се е канел да внесе в банката. Старата кожена кесия, която би трябвало да е у него.
	— Така е било. В четвъртък винаги ходеше до банката — каза Сейди.
	— Кой е господин Панос? — попита Нат.
	— Шефът ми — отвърна Крийд.
	Сейди бе възвърнала самообладанието си и бе станала на крака.
	— Той е собственик на Специалния патрул, на когото доскоро плащахме. Но миналото лято вдигнаха таксата и се наложи да се откажем от услугите им.
	По лицето на Нат се изписа объркване.
	— Чакай малко. Ако този Панос не отговаря вече за охраната на това място, защо е бил тук в четвъртък?
	— Защото аз бях тук — каза Крийд. — Ченгетата го попитаха същото. Освен това са се познавали със Сам. — Крийд се обърна към Сейди. — Наистина беше разстроен от случилото се, госпожо. Каза на инспекторите, че ще им помогне с каквото може. Зная, че им съдейства от петък — погледна той и към Нат, — както и когато ме разпитваха.
	— Откъде знаеш?
	— Брат му Рой е бил с инспекторите, когато са разпитвали заподозрените.
	— Значи все пак има заподозрени? — попита Сейди.
	По лицето на Крийд се изписа огорчение.
	— Проверяваха няколко души, които са присъствали на играта на покер. Явно някой от тях бе загубил доста пари предната нощ и имаше предположение, че се е върнал да си ги прибере. Господин Панос даде на инспекторите списък с присъстващите. Оттам започнаха.
	Остро почукване по вратата ги накара да се обърнат. Тъмно и заплашително издължено лице с остри черти се мръщеше през стъклото. Крийд посегна към оръжието си. Нат обаче го спря с ръка.
	— Това е синът ми — каза той.

	* * *

	— Какво правиш тук, татко?
	Страховитият чернокож зае доста пространство в и без това претъпкания магазин. Обърна се рязко към Крийд и вдигна значката си:
	— Аз съм Глицки, от полицейското управление на Сан Франциско. А вие кой сте?
	— Помощник-патрул Мат Крийд, сър.
	Но Глицки вече се бе извърнал на другата страна.
	— Нат, нямаш работа тук.
	Старият мъж остана невъзмутим.
	— Сейди искаше… — започна той, после се поправи: — Ние решихме, че ще е добре да опишем стоките. Никой не й се е обаждал, тя има ключ, така че решихме да влезем и да видим какво са взели. Да открием поне нещо, Ейбрахам, тъй като никой няма желание да разговаря с нас.
	— Разбрах това от съобщението ти — каза Глицки и се огледа наоколо, клатейки глава с отвращение.
	Той отиде до входа към задната стаичка, хвърли поглед към тъмното кафеникаво петно на пода, после — към витрината с бижута. След това се върна при баща си.
	— Казах ти, че ще говоря с Джърсън веднага щом мога, татко, и че ще се опитам да разбера нещо. Той не се появи днес. — Въздъхна дълбоко и се обърна към Сейди: — Госпожо Силвърман, зная, че е много трудно да чакаш да научиш нещо и в същото време да се бориш със скръбта си. Искрено ви съчувствам, но щеше да е по-добре, ако баща ми не беше тук в този момент. Нат ще ви каже, че съм работил за отдел „Убийства“ цели шестнайсет години, дори бях шеф на отдела, така че, повярвайте ми, зная как стоят нещата. Когато полицаите се доберат до нещо, те ще ви съобщят. Наистина не мога да позволя на баща си да се замесва в това дело по какъвто и да било начин.


	Когато Крийд разбра, че се намира в една и съща стая с легендарния лейтенант Глицки, бившия шеф на „Убийства“, той реши, че дори и това да позабави нощната му обиколка, трябва да поговори с него, след като баща му и госпожа Силвърман си тръгнат. Дори един на пръв поглед повърхностен контакт с човек от ранга и с опита на Глицки можеше впоследствие да му донесе някоя препоръка или друга подобна облага. Можеше също да успее да получи някакъв полезен съвет как да се обърне към Ръсел и Кунео и да оправи нещата с вероятно прибързаното разпознаване на Клинт Тери от негова страна.
	Така че, когато Глицки потегли с баща си и съпругата на Силвърман, Крийд го последва като невидима сянка. Тримата се отправиха надолу по улицата и пресякоха към подземния паркинг на „Мейси“.
	Крийд изчака под козирката колата на госпожа Силвърман да потегли, като се опитваше да издебне подходящия момент. Дори и в най-слънчевото си настроение Глицки не бе от хората, които предразполагат останалите, а сега — с ръце на хълбоците, вперил поглед в задните фарове на лексуса — той със сигурност кипеше от гняв, безсилие и може би изтощение. След миг Глицки вдигна ръка към главата си и потърка слепоочията си.
	— Добре ли сте, сър?
	Глицки се съвзе забележително бързо и влезе в служебния тон.
	— Добре съм, господин Крийд, не допусках, че сте още с нас.
	— Да, сър.
	Глицки тръгна, а Крийд пое редом.
	— Съжалявам, че се нахвърлих върху вас там, в магазина. Бях разтревожен за баща си. Вината не беше ваша.
	— Благодаря.
	Може би това беше възможност да подхване разговор. Бяха стигнали до изхода на гаража, на нивото на улицата.
	— Следователите стояха до четири сутринта.
	Глицки спря и се обърна към него. Те се намираха в зона на видимост между гаража и уличните лампи.
	— Откъде знаете? Там ли бяхте?
	— Върнах се, след края на дежурството си. Ходя на курсове по криминалистика и понеже се бях оказал първи на местопрестъплението, никой не се възпротиви на присъствието ми. Исках да видя как стават нещата в реалния живот.
	— И как ви се стори?
	— Мисля, че си свършиха работата много добре, поне доколкото зная, а то далеч не е много.
	Глицки пъхна ръце в джобовете на якето си. Минаха няколко секунди.
	— И как стана така, че вие се оказахте пръв на мястото. Обаждане ли получихте?
	— Не. Беше просто съвпадение. Бях в квартала, ей там — Крийд посочи едно място от другата страна на улицата, — когато алармата на Силвърман се включи. Видях как някакви хора излизат тичешком от входната врата. Извиках им да спрат и единият от тях стреля по мен. Два пъти.
	Устните на Глицки помръднаха леко, неволна усмивка.
	— И, както виждам, е пропуснал.
	— Да, сър.
	— Късметлия сте — каза Глицки и очите му се насочиха към магазина. — Въпреки че от такова разстояние може да се очаква да не улучи. Както и да е, никой не иска да го прострелят.
	— Това никога не е влизало в плановете ми.
	— Да. В моите също. Но се случва.
	Крийд не можа да се въздържи и попита:
	— Улучвали ли са ви?
	Този въпрос беше грешка. Лицето на лейтенанта помрачня.
	— Не е нещо, с което си струва да се похваля — рязко изстреля думите той.


	Глицки се бореше със себе си. Бе тръгнал към центъра — петнайсет минути, след като се бе прибрал вкъщи, за да попречи на баща си да му създаде допълнителни неприятности. Дори не бе вечерял и знаеше, че Трея ще го чака. Рейчъл все още имаше температура и това също бе причина за лека, но постоянна тревога. Определено не искаше да продължава да обсъжда личните си проблеми с това младо наемно ченге, въпреки че младежът изглеждаше умен, любознателен и идеалистично настроен. Това не бяха качествата, които Глицки по принцип свързваше с шайката на Панос. Особено откакто заради Харди и воденото от него дело бе започнал да разглежда полицейските доклади. Самият той се бе сблъсквал нееднократно с УГП и тези срещи далеч не бяха приятни.
	От друга страна, това момче бе пристигнало първо на местопрестъплението, бе станало свидетел на част от самото престъпление. Несъмнено инспекторите по случая го бяха разпитвали и Глицки нямаше причини да се съмнява в тяхната компетентност. Не познаваше Кунео и Ръсел. Бяха назначени в отдела по волята и с благословията на Джърсън, като най-добрите и всеотдайни ченгета от полицейското управление на Сан Франциско. Въпреки че повечето от скорошните му впечатления от отдела говореха тъкмо обратното.
	— Не е нещо, с което си струва да се хваля — каза той и веднага осъзна, че думите му са прозвучали твърде грубо. — А вие наистина ли видяхте онези тримата?
	— Да ви кажа честно, лейтенант, видях само три фигури, които се отдалечаваха тичешком от мен в тъмнината. Не бих могъл да разпозная някой от тях, дори от това да зависеше животът ми.
	— Случва се. На ваше място не бих се тревожил.
	По откритото лице на момчето се изписа безпокойство и Глицки го попита:
	— Какво има?
	Крийд въздъхна дълбоко и тежко. Внезапно доби вид на човек, който се срамува от себе си.
	— Ами май се престарах в желанието си да бъде полезен.
	— Да се опитваш да бъдеш полезен е нещо хубаво, синко. Какъв е проблемът?
	— Може би съм подвел вашите хора — каза Крийд и сви рамене.
	Глицки бе чувал достатъчно признания в живота си и веднага разбра, че момчето има нужда да поговори с някого. Той се облегна на един пътен знак, скръсти ръце, погледна Крийд в очите и зачака.
	— Казах им — на инспекторите — че човекът, който стреля по мен, ми се е сторил много едър. На следващия ден дойдоха и ми казаха, че ще прослушат онзи големия, дето работи наблизо, бармана на „Ноев ковчег“. Питаха ме дали го познавам. Дали мисля, че може да е бил той. И аз започвам да мисля, какво мисля и аз не знам, може би просто исках да им се издигна в очите. И оставих у тях впечатлението, че наистина може да е бил той. Имам предвид… казах им, че може да е той и че има две приятелчета, с които се мъкне… — тук потокът от думи прекъсна.
	— А сега си размислил и ти се струва, че не е така?
	Крийд тъжно поклати глава.
	— Не зная. Минах оттам тази вечер — имам предвид през „Ноев ковчег“ — и той работеше на бара. Може и той да е бил, предполагам, но когато разговарях с инспекторите, звучах прекалено убедено. Сигурно съм оставил у тях впечатлението, че бих могъл категорично да го разпозная.
	— Ами обади им се тогава и им кажи — отвърна Глицки.
	— Просто така?
	— Да. Сега те вероятно проверяват поне половин дузина версии. Ще се радват, ако им го кажеш сега, отколкото когато вече е станало късно. Повярвай ми, те дори ще ти бъдат благодарни.
	— И ще ме вземат за пълен идиот.
	Този път Глицки наистина се усмихна.
	— Вероятно, но бързо ще забравят за случилото се, ако следващия път не се държиш като идиот. Любопитен съм обаче как така са стигнали до този едрия толкова бързо? Трябва да е имало и нещо друго.
	— Да. Имаше. „Ноев ковчег“. Връзваше се.
	— Кое се връзваше?
	— Джон Холидей — собственикът на заведението. Бил е един от играчите на покер у Силвърман, знаете ли за покера? Всяка сряда. Както и да е, Холидей е бил там предната нощ и е изгубил много пари. Господин Панос знаеше това и го каза на инспекторите, а те отидоха в „Ноев ковчег“ да си поговорят с него — с Холидей. Но тъй като той не е бил там, те са спипали Клинт. Едрия. Бармана. И след това, разбира се, дойдоха пак при мен.
	— Говори с инспекторите — каза Глицки, — може би разполагат и с нещо друго, което уличава тези двамата.
	— Просто не искам да си губят времето заради това, което им наговорих. А също искам да ви кажа…
	— Какво?
	— Тези тримата. Холидей, Клинт и Ранди Уилс. Мисля, че са безобидни. Не искам да ги вкарвам в беля, ако нямат нищо общо с убийството.
	Глицки дъвчеше вътрешната страна на бузата си и трескаво мислеше.
	— Не бих се тревожил за това. Ако са го направили те, все ще изскочи някаква улика. И ще ги задържат заради това. Няма да разчитат само на твоите показания, сигурен съм. Междувременно те бавя, а и жена ми ме чака — каза Глицки и посочи с пръст към Крийд. — А ти се обади на инспекторите.


	Четирийсет и пет минути по-късно Крийд обикаляше района на юг от улица „Маркет“. Забеляза Рой Панос, който очевидно бе в почивка и седеше в едно сепаре в кафенето на Кар. И той като Крийд бе дежурен тази вечер и носеше униформа. Рой разговаряше оживено с двама души и след като влезе, Крийд позна единия от тях, който седеше извърнат настрани от него — Ник Сефия. Ник определено не му бе любимец. Бяха работили заедно на няколко пъти преди той да се премести в Диамантения център. Затова Крийд се поколеба дали да не се обърне и да излезе, но Рой вече го бе забелязал, махна му да се присъедини към тях и вече се отместваше към стената, за да му направи място.
	— Здрасти, Мати.
	Крийд мразеше това умалително и бе направил грешката да го спомене пред Рой. Това завинаги го бе обрекло да се обръщат към него с „Мати“, „Малък Мати“ или „Матарони“. При все това обаче Рой бе много сърдечен и добре приеман от всички човек, а тази вечер бе по-приветлив от всякога. Крийд дори си помисли, че може би е пийнал. Или пък бе нервен.
	— Тъкмо разправях на момчетата — Ник и Хулио. Познаваш ли Хулио? Не? Хулио Рее — Мат Крийд.
	Крийд протегна ръка и се здрависа с един много добре облечен, гладко избръснат, бдителен и намръщен мъж, латиноамериканец на вид. Почти половината от едното му ухо липсваше.
	— Радвам се — каза той, сякаш не си струваше труда да добавя „да се запознаем“.
	Крийд усети, че този човек излъчва някаква заплаха, едва сдържана енергия, може би вземаше наркотици. Почуди се дали Ник, който сега се занимаваше с пренасянето на диаманти, не се е сдобил със собствен бодигард. Когато Рее се бе навел да се здрависа с него, сакото му се бе разтворило и Крийд бе забелязал ремъка на кобур и дръжката на автоматичен пистолет.
	Всички тези впечатления пробягаха през ума на Крийд за по-малко от секунда. Рой веднага се погрижи разговорът да потръгне.
	— Тъкмо разказвах на момчетата за тебе. Искам да кажа, че върша това от колко… петнайсет години и какво? Светваш с фенерчето, не виждаш нищо, отиваш на другия прозорец и правиш същото. А ето ти го Мати, работи от няма и година, завива иззад ъгъла и — Бам! Бам! — изстрелват няколко куршума по него. Лошите бягат, той ги преследва — все едно е в Дивия запад. Страхотен екшън.
	— Можем да се разменим, стига да пожелаеш. Започнах тая работа заради фенерчетата — отвърна Крийд.
	— Искаш да кажеш, че не ти харесва да стрелят по теб? — попита Сефия. — Аз обожавам, кълна се. Страхотно ме възбужда.
	— Има ли изобщо нещо, което не те възбужда, Ник? — попита Рее.
	— Не се сещам — каза Сефия след известен размисъл.
	Рее заговори Крийд:
	— Рой каза, че си посочил онези копелета от „Ноев ковчег“ — рече той.
	Думите му прозвучаха по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос, но пък и думите „радвам се“ бяха прозвучали по същия начин.
	— „Посочил“ е малко пресилено — отвърна Крийд.
	— Скромничи — намеси се Рой. — Прати ги по дяволите и тримата — Холидей, Тери и сладкото му гадже, как му бе името?
	— Ранди Уилс — каза Рее, без да се замисли. В главата си имаше цял списък. От него можеше да излезе добър счетоводител.
	— Уилс, Тери, Холидей, всичките — изреди отново имената им Рой. — Това хлапе тук не само е участвало в престрелка, ами и разреши случай на убийство още преди да изтече и първата му година като патрул.
	— Не е точно така.
	Но Рой сякаш не го чу.
	— Истина е, Матуш! След като ги разпозна предната вечер, ще окошарят тези тримата за доста дълго време.
	— Да, ама…
	— Не изглеждаш много щастлив от това — каза Рее. Той се наведе над масата и го погледна със стъклените си котешки очи. На устните му бе застинала усмивка.
	Крийд почувства как една струйка пот започна да се стича по врата му.
	— Проблемът е, че може би не са били те.
	Рой изръмжа ухилено:
	— Какви ги приказваш? Разбира се, че са били те. Нали самият ти си ги видял? Как може да не са били те?
	Но веднъж започнал, Крийд бързо изрече:
	— Исках да поприказвам с теб за това. Познаваш ли лейтенант Глицки?
	Рой кимна.
	— Разбира се. Беше шеф на „Убийства“. Какво за него?
	— Баща му е бил приятел на Силвърман и двамата бяха в магазина тази вечер.
	— Кой бил там? — попита Рее.
	— Глицки и баща му. И жената на Силвърман. В магазина му.
	— И какво правеха там? — попита Сефия, чието лице внезапно се бе наляло с кръв.
	— Всъщност нищо особено. Така и не можаха да започнат. Искаха да правят опис, но едва бяха започнали, когато се появи Глицки и ги разкара оттам.
	— Аха, ясно — каза Рой, сякаш бе доволен от отговора на Крийд. — Значи Глицки работи по случая? Че как така?
	— Не. Мисля, че беше там заради баща си. Когато излязохме отвън, аз го попитах какво да направя, ако не съм съвсем сигурен в това, което казах на инспекторите.
	— И какво те посъветва той?
	Крийд сви рамене:
	— Да им кажа. Не било голяма работа. Щели да се радват.
	— Чакай, чакай, не и ако… — понечи да се намеси Сефия, но Рой вдигна ръка категорично. Погледна към двамата мъже от другата страна на масата и рече: — Съвсем правилно! — После добави с по-мек тон: — Съвсем правилно. — Той се усмихна предупредително на Ник и Рее да си траят. — Едва ли биха искали да си губят времето в преследване на невинни хора. — После се обърна към Крийд: — Но този път си сигурен, нали така? Защото предната вечер звучеше много убедено.
	Крийд поклати глава с нещастен вид.
	— Не зная дали съм сигурен. Предполагам, че е възможно да са били и те. Просто не искам инспекторите да се заблудят, че съм напълно уверен, и да се водят от това в разследването — каза той и застърга с нокът по плота на масата.
	Рой кимна в знак на съгласие.
	— Изводът е, че Глицки е прав. Трябва да им кажеш. Всъщност аз имам среща с тях по-късно днес в Палатата — каза той и се потупа по джоба. — Малко подаръче от Уейд за нашите добри приятели от управлението. Билети за мача на „Фортинайнърс“, съвсем до игрището. Ако искаш ще им предам това, което ни каза.
	Крийд почувства облекчение и това веднага се изписа на лицето му. Рой Панос умееше да общува с хората много по-добре от него, особено с полицаите. Рой можеше така да представи колебанията на Крийд, че полицаите да не го сметнат за пълен идиот, можеше дори да ги представи в добра светлина. И със сигурност Крийд щеше да избегне неудобството да се изправи лице в лице с инспекторите и да признае, че в старанието си да им бъде от полза, бе оплескал нещата.
	— Сигурен ли си? — попита той. — Наистина ли ще го направиш?
	Рой се усмихна и щипна Крийд по бузата.
	— Какво ли не бих направил за моя малък Матушка! Е?
	Крийд възприе това като знак да си върви. Той стана и се сбогува с цялата компания. Още не бе излязъл от кафенето, когато Ник се надвеси над масата.
	— Не можем да позволим да оттегли показанията си, Рой — прошепна той, но гласът му звучеше напрегнато. — Така инспекторите си имат занимавка.
	Рой вдигна чашата си с кафе и отпи.
	— Той няма да оттегли показанията си — каза той.
	Сефия удари по масата, за да подчертае думите си:
	— Ехо, Рой? Той току-що ни каза точно това.
	Рой бавно постави чашата си обратно на масата.
	— Не зная дали си ме чул, но аз казах, че ще предам думите му на инспекторите. И ще забравя да го направя.
	— Няма да е достатъчно — каза Рее.
	— Всичко ще се провали — додаде Сефия.
	— Той така или иначе е решил. — Рее методично въртеше чашата си върху масата. Рой поклати глава:
	— Вижте какво, момчета, Крийд не знае нищо. Не се паникьосвайте. Дори и да успее някак си да се свърже с Кунео и Ръсел и им каже, че не е сигурен, че е идентифицирал правилно Тери — какво от това?
	— Може би това ще ги накара да поразмислят — отвърна Рее, без да вдига поглед от масата, по която продължаваше да върти чашата.
	— Това няма да стане, тъй като аз няма да предам думите му.
	— И все пак не ми харесва — каза Сефия.
	Рее кимна в знак на съгласие и най-сетне вдигна очи, за да погледне към Сефия.
	— Крийд е проблем — каза той.
	— Крийд не е проблем! Той просто си мисли, че може би не е бил Тери. Това е всичко.
	— Обаче ще бъде по-сигурно, ако изобщо няма шанс да проговори — каза Сефия.
	— Не ставайте глупави, момчета — каза Рой, — положението е под контрол, послушайте ме.
	Рее бавно вдигна празния си поглед и го насочи към Рой. Кимна веднъж. Темата бе изчерпана.
	— Е, добре тогава.


	8

	— Нима това е същият човек, който се гордее, че живее според мотото на Джон Кенеди: „Никога не обяснявай, никога не се оплаквай“? Чувала съм те да го казваш поне сто и четиринайсет пъти.
	— И съм ги казвал с право, сигурен съм.
	— Тогава?
	— Тогава, през този прекрасен ден — денят бе наистина такъв, хубавото време се бе задържало и докато пътуваха заедно към работа, — ще се наложи първо да дам някои обяснения, преди да успея да направя нещо наистина добро.
	— Обясненията няма да бъдат нито оценени, нито разбрани. Нито пък направеното от теб добро, ако изобщо е добро.
	Глицки се бе втренчил право пред себе си. Жена му продължи да говори:
	— Кога ще разбереш, Ейб? Няма никакъв смисъл да продължаваш да живееш според някакво мото, колкото и да е хубаво то, ако не можеш да го извадиш и да го следваш, когато най-много се нуждаеш от това. Като днес например. Повярвай ми. Ти дори не искаш да се захванеш с това.
	Той я попита вежливо:
	— И какво предлагаш да направя?
	Тя се обърна към него.
	— Знаеш отговора.
	— Не го знам. Затова те питам.
	Трея въздъхна.
	— Добре тогава. Предлагам да не правиш абсолютно нищо. Отиди си в кабинета, затвори вратата и започни да четеш някоя интересна книга.
	— И да се направя, че всичко останало не съществува?
	Тя го изгледа.
	— Как да ти го кажа, за да ме разбереш? Не ти влиза в задълженията. Не си отговорен за това, което се случва долу. Дори не трябва да ти пука.
	— Как да не ми пука? Кажи ми!
	— Много лесно. Просто трябва да си кажеш: „Аз работя, защото имам жена и малко дете и още две в колежа и имам нужда от заплата и от трудов стаж. Затова ходя на работа“. И точка.
	— Ти така ли възприемаш своята работа?
	— Всъщност не. Харесвам работата си, но при мен е друго.
	— И кое му е различното?
	— Не мога да повярвам, че водим този разговор — отчаяно завъртя очи тя. — Различно е, защото работата, за която ми плащат, ми доставя удоволствие. А ти — на теб ти пука за нещо, за което не ти плащат. Същото е като да решиш да се тревожиш за, да кажем, астронавтите. Сигурна съм, че астронавтите непрекъснато се сблъскват с какви ли не проблеми, но знаеш ли какво, Ейб? Тези проблеми не са твои проблеми! — Тя удари конзолата между седалките. — Също като проблемите в „Убийства“!
	Известно време пътуваха в мълчание. Накрая Ейб каза:
	— Значи не трябва да ходя при Джърсън?
	Трея въздъхна отново.
	— Ако мислиш, че знаеш нещо важно, обади се на някой от своите хора там. Все още имаш приятели в отдела, нали? Марсел, Пол. Те ще поговорят с Джърсън и ще му кажат какво са научили от теб — че разпознаването е съмнително, — после ще ги почерпиш с хамбургер и всички ще са доволни. Какъв е проблемът?
	— Не зная — отвърна Глицки. — Наистина не зная. Някак си ми се струва нередно. И все още остава проблемът как ще обясня присъствието си в магазина на Силвърман, ако той разбере, а той непременно ще разбере.
	— И как ще разбере? Кой ще му каже? Младото наемно ченге?
	— Не зная, но със сигурност ще разбере, винаги става така, затова мисля, че ще бъде по-добре, ако го чуе първо от мен самия.
	Бяха стигнали до паркинга под магистралата на няколко пресечки от Съдебната палата. Глицки изключи мотора, но не направи опит да излезе от колата. Трея свали сенника и внимателно, с пресилено спокойствие, си сложи червило. Дишаше тежко през носа си. После отново — много внимателно — прибра червилото и го пусна в чантата си. Накрая се обърна към съпруга си.
	— Е?
	— Обмислям как да постъпя — отговори той.


	Глицки седеше в едно сепаре в ресторанта „При Лу“ заедно с Марсел Лание, негов дългогодишен колега от „Убийства“. Хвалеше се с остроумието на жена си, която го бе убедила, че е безсмислено човек да си измисля девизи, ако ги зарязва точно когато му потрябват. Същото е като да си бойскаут и точно преди трудно спускане с лодка по бързеите да забравиш да си сложиш спасителната жилетка.
	— И каква е тогава ползата, че преди това си повтарял: „Бъди готов“?
	Лание присви очи на приглушената светлина.
	— Зная, че не пиеш, Ейб, особено пък толкова рано. Иначе щях да се разтревожа. За какво, по дяволите, говориш?
	Глицки духна в чашата си с чай.
	— За това, да не се обяснява на Джърсън защо се интересувам от случая Силвърман.
	— И това има нещо общо с бойскаутите?
	Чаят все още бе твърде горещ и Глицки постави чашата обратно на масата.
	— Няма значение, Марсел. Да не го обсъждаме повече. Всъщност искам да поговорим за Уейд Панос.
	Лание направи гримаса на хронично страдащ от киселини.
	— Налага ли се?


	Няколко минути след единайсет, около два часа, след като Глицки бе разказал на Лание за вероятно погрешното разпознаване от страна на Крийд, на вратата рязко се почука. Глицки се изправи на крака и затвори последния роман на Патрик О’Брайън, „Островът на безутешността“. Отвори чекмеджето на бюрото и пъхна вътре книгата, после сложи пред себе си няколко документа и извика:
	— Отворено е.
	Не се изненада много, когато видя Бари Джърсън. Стана, опита се поздравът му да прозвучи сърдечно и покани лейтенанта да влезе в стаята. Здрависа се с него и му предложи да седне.
	— Връщаш ми посещението на добра воля? — попита Глицки.
	Джърсън, учтив като собственик на погребално бюро, леко сведе глава.
	— Нещо такова.
	— Но не точно?
	— Честно казано, не, Ейб.
	— Добре — каза Глицки, седна с изпънат гръб и сплете пръсти на бюрото. — С какво мога да ти бъда полезен?
	— Всъщност дойдох тук да те попитам същото. Мисля, че вчера, когато дойде в отдела, ти показах достатъчно ясно, че вратата ми е винаги отворена за теб. Ако имаш нужда от нещо, просто трябва да ме попиташ.
	— Точно така. Оценявам това, Бари. Наистина.
	— Но?
	— Но разговарях с… — без малко да спомене името на Батист, но се спря навреме, — с колеги, които не смятат, че трябва да злоупотребявам с тази привилегия. Можело да се възприеме като опит от моя страна да се промъкна обратно в отдела.
	— Което ти нямаш намерение да правиш.
	— Не. Разбира се, че не. — Глицки отблъсна назад стола си и кръстоса ръцете си на тила. — Имам си достатъчно работа тук. Занимавам се с нередностите около платежните нареждания.
	Джърсън обаче не се засмя на тази шега.
	— Значи отричаш, че снощи си бил в магазина на Силвърман?
	Глицки потисна и бездруго рядко спохождащия го импулс да се усмихне. Както бе казал на Трея, Джърсън непременно щеше да разбере. Бе почти щастлив, че предсказанието му се бе сбъднало.
	— Никой не ме е питал. Ако ме попитат, както ти ме питаш сега — да, признавам, че бях там.
	Джърсън кимна.
	— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?
	— Съвсем не. Баща ми бе отишъл там с госпожа Силвърман, а аз не смятах, че това е добра идея. Стоях там не повече от десет минути.
	— И си мислиш, че ще ти повярвам?
	Глицки уморено въздъхна.
	— Както ти казах вчера, баща ми бе най-добрият приятел на Силвърман.
	— Спомена го. Спомням си — каза Джърсън и се изправи. — А също така си спомням, че ти обещах да те уведомя веднага щом разкрием нещо, което би придвижило случая напред.
	— Разбира се, оценявам това. Просто никой от отдела не се обадил на баща ми и на вдовицата на Сам и те решили да направят опис на стоките в магазина. Казах на баща си, че не е добре да се меси, защото съм говорил с теб. Това е всичко.
	— Вчера отсъствах. Кунео и Ръсел бяха в почивка. Затова никой не се е обадил на съпругата. — При погледа, който Глицки му хвърли, той добави: — Е, случва се.
	— Да, така е — каза Глицки и си помисли с удоволствие, че е успял да накара Джърсън да започне да се оправдава.
	— И така — отишъл си в магазина и си ги сварил там?
	— Баща ми се бе обаждал и бе оставил съобщение. И няма защо да отговарям на тези въпроси. Не съм заинтересуван лично от случая.
	По лицето на Джърсън се изписа леко победоносно изражение.
	— И понеже не си заинтересуван, тази сутрин си говорил с Лание?
	— И какво от това? — попита Глицки и отблъсна стола си още по-назад, за да може да кръстоса крака. — Ако искате да знаете истината, лейтенант, опитвах се да ви направя услуга.
	— От добро сърце, а?
	— Може и да не повярвате, но аз разбирам нещо от работата, която вършите. Мислех, че мога да ви спестя някои трудности.
	— И как ще стане това?
	— Познавате ли Уейд Панос?
	— По име и репутация — да.
	— И каква е репутацията му?
	— Върши си добре работата. Може би е малко грубоват, но отрепките не смеят да надигнат глава в неговите участъци.
	— И това е всичко?
	— Че какво друго? — сви рамене Джърсън.
	— Знаете ли, че го съдят?
	— Хората се съдят непрекъснато. Няма нищо чудно. Какво значение има?
	— Може би никакво. Само дето четиринайсетина души са завели иск за трийсет милиона долара.
	— Пак ще те попитам — какво доказва това? Сякаш не знаеш. Нас също постоянно ни съдят. Бруталност, нарушаване на неприкосновеността на личния живот, крадене на бонбони от първолаци и каквото още ти хрумне.
	— Да. Може и да си прав — отвърна Глицки. — Панос е светец.
	— Не съм твърдял подобно нещо — каза Джърсън, после забеляза нещо особено в изражението на Глицки и попита: — И какво още?
	— Просто, ако бях на твое място, щях добре да си помисля, преди да му дам зелена светлина да се меси в някое от разследванията на отдела.
	— Няма зелена светлина. Съдейства ни, това е всичко. Списъкът с имената на играчите на покер.
	Глицки преплете пръсти върху бюрото. Не каза нищо. Джърсън извиси глас:
	— Всъщност имената, които ни даде, помогнаха донякъде на моите момчета. Това притеснява ли те?
	— Никак.
	— Тогава? Какво има?
	— Значи, обичайните заподозрени, а? Двама души с досиета.
	— Трима, както излиза. Ранди Уилс също не е света вода ненапита. Така че — да, обичайните заподозрени. Случва се всеки ден.
	— Няма две мнения по въпроса — каза Глицки безизразно. — Момчетата ти намериха ли някакви улики, които да свързват заподозрените с убийството?
	— Ще издействат заповед за обиск.
	Глицки изцъка с език и кимна разбиращо:
	— А междувременно проверяват ли и други версии?
	— Защо да го правят, след като най-вероятно извършителите са хора, които ни посочи Панос?
	— Прав си — каза меко Глицки. — Би било глупаво. Загуба на време.
	Джърсън остана с впечатлението, че Глицки го смята за не особено интелигентен човек, и вероятно не без основание. Той бе влетял тук преди десет минути, за да защити етичните устои на професията, а се бе оставил да го въвлекат в разговор по далеч не толкова възвишени теми и губеше почва под краката си с всеки изминал миг. Това определено не подобри отношението му.
	Той се изправи на крака.
	— Както и да е — каза той, — глупаво или не, сега аз ръководя отдела. Аз издавам нареждания на хората си и това, което дойдох да ти кажа, важи с пълна сила. Силвърман е мой случай. Аз ръководя разследването. Вчера се държах като добро момче и се огънах малко, а ти веднага се възползва от това. И се криеш зад баща си. Ще ти кажа едно — двамата с баща ти стойте настрани, защото иначе ще те разнеса чак до заместник-началника на управлението. И не си мисли, че се шегувам. — Думите му излизаха на пресекулки, гласът му бе одрезгавял от гняв и от усилията, които полагаше, за да се овладее в претъпканата стаичка. — Всъщност може би трябва да ти припомня, че всяко убийство в този град е мой случай и че момчетата ми работят за мен.
	Глицки знаеше, че може да отвърне на удара с удар — на върха на езика му бе да изтърси някаква саркастична забележка. Щеше да му достави голямо удоволствие. Но той просто се облегна назад, кръстоса ръце и кимна:
	— Ясно.


	Дейвид Фрийман трябваше да бъде в кабинета си в един и половина следобед, за да поговори с един от ищците по делото срещу Панос. Вчера бяха започнали в десет сутринта с един благ професор с чалма, който преподаваше сравнително религиознание в Сити Колидж. Касиф Юсуф бе на около петдесет години. Малко след терористичните атаки той се връщал към колата си, паркирана в гараж в центъра, след някаква среща в хотела „Сейнт Франсис“, когато имал злощастния късмет да налети на униформения Рой Панос. Помощник-патрулът тормозел някакъв бездомник в една уличка и ритал него и количката му към западната граница на Трийсет и втори участък.
	Версията на господин Юсуф бе, че той просто се опитал да се намеси като гражданин и казал на полицая, че не се налага да прибягва до подобни мерки. Тогава Панос оставил скитника и се нахвърлил върху него. С лекота го вдигнал за ризата, зашлевил го два пъти силно през лицето и му казал да изнася парцаливия си задник обратно в Арабия. Уплашен и окървавен, господин Юсуф побягнал. На следващата сутрин докладвал за инцидента в полицейското управление, споменал и името Панос, което бил научил от табелката му. Два дни по-късно оттеглил жалбата си. По думите му направил това, защото някой подпалил колата му.
	Приключиха с показанията му чак в дванайсет и половина през нощта и когато Фрийман се прибра, както обикновено пеш, в апартамента си в подножието на Ноб Хил, минаваше един и Джина вече спеше в леглото му. Всъщност това вече бе тяхното легло. Джина се бе пренесла при него няколко седмици, след като Ник Сефия го беше блъснал.
	Отношенията между Фрийман и Роук бяха претърпели коренна промяна преди близо година. Преди това Фрийман поддържаше дискретни и непостоянни връзки с цял харем от около дузина жени. В края на краищата той бе богат и успял мъж, вече на възраст, водеше изтънчен и уравновесен градски начин на живот без никакви обвързаности, които според него неизменно съпътстваха моногамните връзки. В гардероба му винаги висяха по няколко женски халата за посетителките му, аптечката му съдържаше всичко необходимо — четки за зъби, козметични кремове и така нататък.
	Роук беше на четирийсет и четири и също не бе невинно агънце. Подобно на Фрийман и тя бе имала няколко дълготрайни, но несериозни любовни връзки и никога не се бе женила. От години се срещаха професионално и по празненства — в съдебната зала, на благотворителни мероприятия, по ресторанти, от време на време в някой съдийски кабинет, но никога не си бяха разменяли повече от някоя и друга учтива реплика.
	Фрийман имаше обичай да отбелязва сам спечелването на всяко голямо дело — с хубаво ядене в някой от нашумелите ресторанти в града, с отлежало вино, а накрая с един-два коняка в „Топ ъф дъ Марк“ или в някой от другите небостъргачи — „Сейнт Франсис“, „Феърмънт“. Онази нощ той седеше на малка маса с изглед към залива в залата на върха на „Феърмънт“ и се наслаждаваше на своето „Паради“. Направи му впечатление походката на добре сложената, зряла жена, която слезе от асансьора. Забеляза, че тя явно е сама. Няма значение, каза си той. Не бе в негов стил да завързва запознанства с жените по този начин.
	Цяла нощ бе превъртал в ума си най-важните моменти от делото — от самото начало, та чак до славния момент, когато бе произнесена присъдата: „Невинен“. Хората нямаха представа колко рядко се случва, дори в Сан Франциско, да бъде произнесена оправдателна присъда. Най-добрите защитници печелеха може би пет процента от делата си. Фрийман печелеше към четиринайсет и вярваше, че е едва ли не ненадминат гений. И беше прав.
	Само че процесът вече бе приключил, нямаше да има нужда дори от обжалване. Съзнанието му, от цяла година погълнато в чертаенето на различни стратегии, изведнъж се бе оказало съвсем празно. Чувстваше лека приятна еуфория, а след хубавото ястие и вино — дълбоко физическо задоволство. Конякът бе самото съвършенство. Впери поглед през прозореца към мигащите светлини под него.
	После се обърна към салона. Жената бе застанала пред него.
	— Дейвид? Ти си това, нали?
	Той се усмихна, все още унесен.
	— Джина. Здравей. Каква приятна изненада!
	— Не искам да те притеснявам, ако си зает.
	— Изобщо не съм зает. Седни при мен, ако искаш.
	Тя седна при него и си говориха чак докато затвориха ресторанта. После тя си тръгна с такси. Следващия месец той я покани девет пъти на обед — предпочиташе обедните срещи, защото те, за разлика от вечерните, не предразполагаха към бърза интимност. А и това даваше възможност на всяка от страните без никакво неудобство да се оттегли достойно още на етапа на началното опознаване. По този начин приятелството, което според Фрийман бе за предпочитане пред физическото привличане, се запазваше.
	С Роук обаче се бе случило нещо странно. Когато стана ясно, че връзката им ще прерасне в сексуална, той беше престанал да се вижда с останалите си приятелки. Преди да я покани в апартамента си за пръв път, той се освободи от всички женски аксесоари, без да изпита и капчица съжаление. Постепенно, с течение на времето, тя започна да оставя в дома му свои дрехи, докато накрая разполагаше с отделно чекмедже от бюрото му и запълни целия гардероб. От три месеца не се беше прибирала в собствения си апартамент.
	Тази сутрин Фрийман се събуди в последния момент, преди Роук да поеме към работното си място. Припомни й, че изслушването на свидетелите по делото срещу Панос е започнало, и я помоли да се върне вкъщи за обед, ако може по-рано, защото дълго време нямаше да имат възможност да вечерят заедно.
	Погледна часовника си — бе единайсет и двайсет. Тя щеше да си дойде всеки момент. Бе пуснал концертите за пиано на Били Джоуел — Джина бе намерила този диск — съвсем тихо, само за фон. Потърка длани и се сепна от откритието, че те се бяха изпотили от напрежение. Погледна се в стенното огледало и поклати развеселено глава. Дейвид Фрийман никога не бе изпадал в паника, дори когато се изправяше пред Върховния съд. Не можеше да си спомни кога за последен път бе усетил да го пролазват тръпки от страх, но сега несъмнено ги усещаше. Отвърна очи от образа си в огледалото и ги насочи към малкия кът за хранене в претъпканата, тясна кухничка. Обикновено върху масата цареше неразбория — купчини с жълти тефтери, книги по право, чаши с недопито кафе, чаши за вино и понякога бутилки, вестници, папки.
	Днес масичката изглеждаше елегантна и подредена. Почти час се бе занимавал да разчисти обичайните боклуци и сега там бяха подредени само две семпли места за хранене със сребро, кристални чаши за шампанско и една жълта тропическа орхидея в средата върху колосаната бяла покривка като отблясък от слънчевите лъчи, които тъкмо бяха погалили крайчеца на масата. Отстрани в релефната сребърна кофичка за шампанско сред леденото великолепие се мъдреше бутилка „Гранд дама“ от Вьов Клику, която бе избрана нарочно заради името си. Бе уговорил с Рик, главния готвач долу в „Рю Шармен“, да донесе лек обяд точно в дванайсет часа — кюфтенца от щука в шафранов бульон и салата от сърцевина от артишок и италиански бекон.
	Погледна се за последен път в огледалото и се усмихна. Никой не би го нарекъл красавец. Но той се беше постарал днес да изглежда възможно най-добре, което означаваше, че децата не биха го помислили за страшилище. Носеше единствения си хубав костюм и вратовръзка в кафеникаво и златисто. Бе успял да се обръсне, без да си пореже шията и яката на ризата му този път не носеше запазената му марка — кафеникави петънца от засъхнала кръв. Трябваше да успее.
	Ето я и нея. Точно навреме, весела. Целуна го по бузата. Боже, колко я обичаше!
	— Днес изглеждате прекрасно, господине. Ако нямах среща след два часа… — Тя го целуна отново и отстъпи крачка назад. — Мислех, че клиентите гледат с недоверие на хубавите дрехи.
	— Не е заради някой клиент — каза той и осъзна, че е хванал ръката й, когато се бе доближила и още не я е пуснал. — Ела да ти покажа нещо.
	Тя се спря до вратата на кухнята и се обърна към него.
	— Кой си ти и какво си направил с моя приятел? — После добави по-сериозно: — Изглежда прекрасно, Дейвид. Имали някакъв повод? Не ми казвай, че сме започнали да се срещаме точно на тази дата преди година и аз съм забравила!
	— Някой ден може и да имаме подобен повод. В бъдеще — каза той. После си пое дълбоко дъх и изрече бързо: — Исках да те попитам дали би се оженила за човек като мен?
	Тя сведе очи, после ги вдигна към него — погледът й изразяваше изненада и напрегнатост.
	— Някой като теб ли? Имаш предвид хипотетично?
	— Не. Лошо се изразих. Имах предвид мен. Ще се омъжиш ли за мен?
	За две секунди, които бяха сякаш цяла вечност — все още се държаха за ръце, тя не помръдваше и го гледаше право в очите. Вдигна свободната си ръка и закри устата си. Явно бе поразена.
	— О, Дейвид — възкликна Джина и очите й се напълниха със сълзи, — не бях си и помисляла…
	Погледна го — безнадеждно уязвима, уплашена. Една сълза се спусна надолу по бузата й. Но все още не бе изрекла онази дума.
	— Обичам те — каза Дейвид, — моля те, кажи „да“.
	— Боже! Да! Да, разбира се.
	Тя обви ръце около врата му, вече плачеше открито, целуваше го по лицето, по очите, по устните. Отново и отново.
	— Да, да, да.


	— Тази събота?
	Беше ранен следобед и те си почиваха, докато старата им познайница Арета Лабонте, която даваше показания под клетва, бе отишла до тоалетната.
	Адвокатът на Панос, Дик Крол, чакаше и си водеше бележки в заседателната зала — обширно слънчево помещение, прилично на зимна градина, което наричаха Солариума, Фрийман и Харди си даваха вид, че пълнят чашите си с кафе в кабинета на Фрийман.
	Фрийман кимна.
	— Ако си свободен.
	— Ще бъда. Не е това. Поласкан съм от предложението ти. Само съм малко изненадан. Направо съм смаян. Не знаех, че обмисляш такава стъпка.
	— Е, да. Не може всичко да знаеш.
	— Събота не е ли прекалено рано, след като днес току-що сте се сгодили?
	— Защо да чакаме, след като вече сме решили?
	— Не зная. Просто повечето хора правят така. Изпращат покани, подготвят партито.
	Фрийман клатеше глава.
	— Няма такова нещо, Диз. Не искаме празненства. Само един кум — това си ти, шаферка и съдията. А! И майката на Джина.
	— Хубаво е, че сте я поканили. Може ли да дойде и Франи?
	— Разбира се, иска ли питане.
	Харди отпи от кафето.
	— Знаеш ли, че за две години два пъти ставам кум. Кумувах и на Глицки.
	— Браво на теб — каза Фрийман без особено въодушевление. — Тъкмо имаш опит.
	— Няма нужда от опит. Съвсем лесно е. Като с Арета.
	Фрийман пак поклати глава.
	— Не ставай самодоволен. Крол е добър, нищо че е безпринципен. А може би точно заради това е добър.
	— Не зная. Все още не съм видял достатъчно — каза Харди.
	Фрийман отвори вратата към фоайето. Арета се бе върнала и бе заела мястото си в Солариума, Фрийман й се усмихна и махна на Крол, който се взираше ядосано към тях. Крол посочи нетърпеливо часовника си. Фрийман пак помаха, после се обърна към Харди:
	— Измислил е нещо.
	— С вързани ръце е. Едва ли е измислил нещо законно.
	— Почакай и ще разбереш — отвърна му Фрийман. После, след кратък размисъл, попита: — Какво искаш да кажеш с това „законно нещо“? Какво друго би могло да е?


	Правната кантора на Ричард Крол се намираше в една от наскоро построените и спорни модерни сгради на юг от улица „Маркет“ — на пресечката на „Фолсъм“ и Трета. От двайсет минути Крол бе обърнал въртящия си стол към прозореца, който се простираше от пода до тавана, и чакаше познатият силует на Уейд Панос да се появи долу на улицата. Бе денят след снемането на клетвените показания на Арета Лабонте в кантората на Дейвид Фрийман.
	Уейд най-после се зададе, половин пресечка по-надолу. Вървеше пеша, беше с униформа, както винаги, спираше да хвърли един поглед на магазините, край които минаваше, и понякога вдигаше ръка за поздрав към познати, които срещаше по пътя си. Панос беше изключително преуспял човек и крачеше по улицата като маршал на парад — неуязвим и уверен в себе си.
	Коремът на Крол изкъркори и той го натисна с ръка. Взе няколко таблетки против киселини от чекмеджето на бюрото и се изправи. В огледалото до барчето нагласи изражението си, за да не издаде веднага лошите новини, които щеше да съобщи. Когато секретарката му звънна, за да му съобщи, че Уейд е пристигнал, той се върна на бюрото си и се престори, че е потънал в работа. Панос отвори вратата на кабинета, Крол вдигна очи и го покани с жест да седне на стола пред бюрото. Щеше да приключи след минута.
	Затвори папката и най-сетне събра смелост да погледне към клиента си. Уейд седеше спокойно отпуснат на стола, вдигнал глезена на единия си крак върху коляното на другия и полупритворил очи. Той бе търпелив човек и това, че адвокатът му не му обърна веднага внимание, не го изнерви ни най-малко. Когато обаче Крол затвори папката, той излезе от унеса си и веднага заговори по същество:
	— Колко лошо е положението?
	Крол се опита да се усмихне.
	— Откъде знаеш, че е лошо?
	— Поиска да се срещнем лично, Дик, значи положението е лошо. Това е едно от нещата, заради които те харесвам. Повечето хора съобщават лошите новини по телефона или оставят съобщение. А ти? Ти имаш смелостта да застанеш лице в лице с другия. Оценявам това. Та значи колко лошо е положението?
	Крол доближи пръстите на двете си ръце върху бюрото и каза меко:
	— Доста.
	Панос кимна:
	— Казвай.
	— Получи отказ при съкратеното гледане.
	— Което означава?
	— Означава, че съдията реши да даде ход на делото.
	Панос почти не реагира. Само се настани по-удобно в стола.
	— Добре. Ти каза още в началото, че е малко вероятно да прекратят делото. Не е някаква изненада, нали?
	— Но има друга изненада.
	Панос вирна глава като куче, подушило следата.
	— Слушам те.
	Крол забеляза, че кокалчетата му са побелели и се насили да се отпусне.
	— Ако си спомняш, решихме, че тъй като не си обвинен лично, че си нанесъл вреда на ищците, няма нужда да присъстваш като ответник на делото.
	— Да, ставаше въпрос само за УГП и за някои от помощник… — Нещо в изражението на Крол привлече вниманието на Уейд и той спря по средата на изречението. — Какво има?
	— Фрийман и Харди са решили да атакуват тази позиция. Искаха да разбулят корпоративната анонимност и като че ли успяха.
	Панос все още седеше отпуснат в стола си, само се намръщи.
	— Не разбирам какво означава това, Дик.
	— Означава… — започна Крол, после спря, взе една папка и я отвори. — Ще ти прочета частта, която те касае: „Ищците са представили достатъчно доказателства, които показват, че е налице съдебен спор по същество дали УГП — калифорнийска корпорация, и Уейд Панос — физическо лице, не са в действителност един и същ субект“. — Крол се осмели да хвърли поглед към Панос. — Твърдят, че корпорацията е само параван и следователно ти трябва лично да бъдеш подведен под отговорност. Очевидно съдията се хвана на въдицата.
	— Дик, аз съм в корпорацията от трийсет години, а преди мен е бил баща ми.
	— Зная, зная — каза с въздишка Крол. — Но те очевидно твърдят, наред с някои други технически подробности, че корпорацията няма достатъчно капитал. Освен това, тъй като ти си единственият акционер и контролираш лично работата на корпорацията, според тях тя функционира не като законно юридическо лице, а само като изкуствен инструмент за избягване на лична отговорност.
	— Изкуствен инструмент, друг път! Всички дарения правя чрез корпорацията! Плащам заплатите на момчетата и данъците си с чекове на компанията. Корпорацията е реална като сърдечен пристъп, Дик.
	— Съгласен съм с теб, Уейд, и точно това ще кажа на съдебните заседатели, може дори да успея да ги убедя. Но съдията реши, че по този проблем трябва да се произнесат съдебни заседатели.
	— И какво ще стане, ако загубим?
	— Тогава ще трябва да отговаряш. Лично.
	Панос сякаш отново бе изпаднал в транс.
	— Боя се, че има и нещо още по-лошо — каза Крол. — Ще бъдеш изслушан под клетва, преди заседателите да са чули и една дума от мен. Трябва да отидем в офиса на Фрийман, а там съдебен служител ще записва всяка твоя дума и ти ще си под клетва.
	Панос отвори очи, но нищо не каза. Сложи ръцете си в скута и пое дълбоко дъх. Адвокатът продължи:
	— Означава също, че Фрийман и Харди ще те разпитват откъде получаваш парите си и как.
	Това предизвика някаква реакция от Панос.
	— Тогава ти ще възразиш, нали така?
	Крол кимна.
	— Да. Само че при даването на показания под клетва възражението просто се отбелязва за протокола, а ти си длъжен да отговориш на въпроса. По-късно съдията отсъжда дали отговорът може да бъде приет.
	— По-късно?
	— Много по-късно.
	Гръдният кош на Панос се вдигна и спусна — продължително и бавно.
	— Работата е там — продължи Крол, — че когато започне снемането на показания под клетва, имат право да те питат за всичко. Нали така пипнаха Клинтън. Не заради онова, което правил с Джоунс, а защото бе казал под клетва, че не е правил секс с никого, освен със съпругата си. Тогава, когато се появи Моника…
	Панос вдигна ръка.
	— Спести ми урока по история, Дик. Какво общо има това с мен тук и сега?
	Крол внимателно подбираше думите си:
	— Означава, че ще могат да надникнат във всяка твоя банкова сметка, където и да се намира тя. Всичко това може да се превърне — не мога да твърдя със сигурност, но доколкото познавам Фрийман, е много вероятно — в ревизия на всичките ти счетоводни книжа, и то не само корпоративните. Искат да се доберат до нетния ти доход.
	— Защо? Каква им е ползата да се доберат до нетния ми доход?
	— Върху това се базират исковете за нанесените щети, Уейд. Наказателните мерки трябва да болят. Колкото е по-висок доходът, толкова повече искат, толкова повече…
	Панос вдигна глава и прекъсна Крол. По лицето му не бе изписана особено дълбока загриженост. Напротив, изражението му бе овладяно и спокойно, което при тези обстоятелства се стори на Крол малко плашещо. Тих смях заклокочи някъде дълбоко в гърлото на Панос.
	— Помниш ли как започна всичко това? Ти го нарече — как беше? — незначително дело.
	— Спомням си.
	Плашещата усмивка на Панос пак се появи на лицето му.
	— Мисля, че тези кучи синове стигнаха доста далеч. Не е ли така? — Той се наведе напред в стола и продължи: — Както и да е, ти си адвокатът, какво ще ме посъветваш?
	Крол си даде вид, че размисля, но през цялото време знаеше, че в крайна сметка ще каже следното:
	— Трябва да им предложим извънсъдебно споразумение.
	След като за кратко обмисли предложението, Панос попита:
	— Колко?
	— Най-малко няколко милиона. Да речем три-четири.
	Панос поклати глава и изруга.
	— Мислиш ли, че ще приемат?
	Крол вдигна рамене.
	— Аз не бих приел, особено след това съдийско решение, но си струва да опитаме. Наистина нямаме друга алтернатива.
	Панос изсумтя.
	— Винаги има алтернатива. — Той огледа стаята, после впи очи в адвоката си. — Но ти действай. Предложи им.


	9

	Дан Кунео живееше в Аламеда, от другата страна на залива срещу Сан Франциско. В единайсет часа в понеделник сутринта имаше час за зъболекар. Въпреки че не искаше да пропусне един ден, в който можеха да поставят натясно основен заподозрян в убийство, мисълта цял ден да му текат лигите и да стои с безчувствена устна до партньора си също му беше омразна.
	Беше чел много статии из списанията и бе слушал часове наред бръщолевенето на разни психоаналитици за това, как на човек му изгарят бушоните и как единственият начин да го избегнеш, е да не прекъсваш връзката си с истинския живот. Че не бива през цялото време да бъдеш ченге. Ако имаш час за лекар, не го отлагай. Ако си болен, остани си у дома. Работата не е всичко. Така че накрая Кунео успя да се убеди, че не зарязва случая Силвърман, като си взема свободен ден.
	През последните две години бе натрупал единайсет неизползвани отсъствия по болест заради случаите, когато работата бе надделявала над физическото му неразположение. Но днес имаше час за стоматолог и още преди убийството на Силвърман той бе решил да полага съзнателни усилия да спазва подобни уговорки, каквото и да се случи, а при неговата работа винаги се случваше нещо. В името на психическото си здраве.
	За да заглуши гласа на съвестта си, преди да успее да го разубеди, Кунео се обади на партньора си в събота сутринта и му каза, че в понеделник ще бъде в болнични. Ръсел, който живееше в Сънивейл, на около седемдесет километра южно от Сан Франциско, веднага реши да използва случая и да отиде на риболов някъде по крайбрежието. Разполагаше с още три дни, в които можеше да отсъства по болест, и като всеки познат нему общински служител, с изключение на Кунео, вярваше, че е лош късмет да ги оставя да се трупат, без да ги използва. Така че в понеделник той отиде за риба.
	След като двамата инспектори бяха отсъствали от отдела три дни, когато се появиха във вторник сутринта малко след осем без четвърт, ги очакваше огромно количество работа: по две дузини телефонни обаждания и за двамата, на които трябваше да отговорят, преписи на свидетелски показания, свалени от диктофон, които трябваше да проверят за евентуални грешки. Прекараха на бюрата си три часа и половина, преди да излязат в обедна почивка — за около час в „Макдоналдс“ до Съдебната палата.
	В един трябваше да бъдат в Академията за задължителния и предварително насрочен четиричасов курс по емоционална чувствителност. Ченгетата в Сан Франциско си правеха шеги с тези опити служителите на реда да бъдат превърнати в социални работници, но ако не посещаваха курсовете, им удържаха от заплатите.
	Тема на днешния курс беше транссексуалността — навременен и актуален проблем, — тъй като наскоро общината бе решила да въведе допълнителни застраховки за служителите, които да покриват разноските по операциите за смяна на пола. Тези промени в управленската политика разкриха недостатъчната чувствителност на някои общински служители. Това важеше с пълна сила за полицаите, които се нуждаеха от специални наръчници за поведението си спрямо хора с трудно определим пол — по време на задържането им и на попълването на необходимите документи. Проблематичният момент касаеше самоидентификацията на субекта — ако човекът твърдеше, че е транссексуален, полицаите трябваше да се обръщат към него в женски род. Ако обаче имаше пенис, обръщението трябваше да е в мъжки род.
	Въпреки специалното обучение тези проблеми си оставаха трудно разрешими за много от служителите.
	На връщане от курсовете Кунео барабанеше по волана поредната мелодия. В падащия здрач той се обърна към партньора си:
	— Значи, ако не поискам да ми отрежат пишката, не може да съм жена?
	Ръсел го погледна намръщено.
	— Току-що се провали на изпита, не схващаш ли? — После, след като разбра, че озадачеността на Кунео е напълно искрена, продължи: — Не е въпрос на желание, Дан. В съзнанието си можеш да си истинска жена, но все пак да имаш мъжки полов орган. Може толкова да си свикнал с него, че да не искаш да го махнеш, или пък това да ти се струва твърде скъпо…
	— Не и в този град. Застраховката го покрива.
	— Добре де, не и тук. Но на повечето останали места.
	— Ако бях в такова положение, просто щях да се преместя тук, да си намеря работа в администрацията и да го отрежа с един замах.
	Разговорът по тази тема продължи, докато стигнаха до отдела, където Кунео се надяваше най-сетне да могат да се занимаят със случая Силвърман. Или най-малкото да видят дали няма някакво движение по разследването. От друга страна, и двамата вече бяха отработили по десет часа и Кунео знаеше, че Ръсел ще бърза да се прибира при семейството си. Така че Кунео се отправи към кабинета на Джърсън и застана пред отворената му врата. Лейтенантът скоро вдигна поглед към него.
	— А, ето те и тебе, Дан. Може ли да ми отделите една минутка — ти и Ръсел?


	Стаята бе променена след напускането на Глицки. Тя и без това не беше голяма, а преди огромното бюро в центъра не позволяваше тук да се провеждат многолюдни сбирки. В ъгъла на помещението срещу бюрото имаше неудобен дървен стол, който осигуряваше около метър, където можеше да се настани някой посетител. Ако бяха двама, единият трябваше да остане прав.
	Джърсън обаче бе поставил модерен модул покрай задната стена в ъгъла на стаята, който приютяваше компютъра, факса, принтера и телефона му. Така пространството в средата се бе освободило и стаята изглеждаше по-обширна. Лейтенантът бе любител риболовец на костури и стените бяха окичени със снимки на трофеите му и с реклами на лодки и на риболовна екипировка. На последния му рожден ден колегите му бяха подарили пластмасов костур, който свиреше „Don’t worry, be happy“. Джърсън го бе окачил над компютъра си.
	Сега Кунео, Ръсел и Джърсън седяха един срещу друг на еднакви ергономични въртящи се столове. Нито от един от тях не изглеждаше щастлив. Бяха ядосани или най-малкото обезпокоени. Джърсън разказваше за намесата на Глицки.
	— Мисли, че Панос пречи на разследването ви.
	Устните на Кунео, който слушаше съсредоточено, безмълвно подсвиркваха някаква мелодия. Ръсел се наведе напред, подпря лакти на коленете си и попита:
	— И каза ли защо мисли така?
	— Не, нищо съществено. Само това, че Панос няма добра репутация.
	Устните на Кунео спряха да се движат.
	— Този човек е известен филантроп. Какви ги говори Глицки?
	— Мисля, че говори за някои от хората, които работят за него.
	— И какво по-точно? — попита Ръсел.
	— Явно някои от тях в определени случаи се престарават. Отнасят се грубо с бездомниците и ги гонят от територията на участъците си.
	— Браво на тях — каза Ръсел. — Все някой трябва да го прави.
	— Може би е така, защото не посещават курсове по чувствителност като нас, професионалните ченгета.
	— Шегуваш се, Дан — каза Джърсън, — но донякъде си прав. Очевидно проблемът е основателен, защото срещу Панос се води дело. Най-вероятно би могъл да си постегне персонала. Ако ме питате обаче, работата е там, че Глицки е от старата школа, а Панос не е истинско ченге. Глицки просто не одобрява патрулите.
	— И Глицки мисли, че Панос умишлено се опитва да попречи на разследването ни. Защо да го прави? — попита Кунео.
	— Нямам представа — отвърна Джърсън. — Но Глицки се е заел. Ходил е в магазина на Силвърман. А вчера сутринта е говорил с Лание.
	— Лание? — Кунео се поизправи на стола. — Че за какво е говорил с него? Какво общо има той? Имам предвид със Силвърман.
	— Не зная — каза Джърсън. — Може би за Панос.
	— Какво за Панос? — Ръсел хвърли поглед към партньора си и пак се обърна към Джърсън. — Пропускаме ли нещо, Бари?
	— Струва ми се, че Глицки не може да разбере какво общо има Панос с цялата работа.
	— Какво общо ли? — повиши глас Ръсел. — Ще ти кажа! Появи се в магазина на Силвърман, защото един от служителите му откри тялото. Ето какво. После се оказа, че знае за игрите на покер — източника на парите, които са били откраднати от Силвърман. На следващия ден ни даде списък с имената на играчите, един от които се оказва приятел на вероятните извършители. Какъв точно е проблемът? Кажи ми, че не сме си свършили добре работата!
	— Не мога да кажа такова нещо. Аз нямам проблем, не и с вас. Не и с разследването.
	— Ето ти един проблем, Бари — защо се е загрижил Глицки? Какво толкова го интересува всичко това?
	Джърсън стисна устни. Не искаше да обсъжда свой колега лейтенант. Накрая все пак реши, че инспекторите трябва да знаят.
	— Аз лично имам усещането, че той иска да се върне в отдела, един бог знае защо. Баща му е бил приятел на Силвърман. Мисля, че е сметнал това за достатъчно добър повод.
	— И как ще му помогне това да постигне целта си? — попита Кунео.
	— Честно да ти кажа, нямам представа. Възможно най-добрият вариант е, че наистина иска да бъде полезен. На нас, на мен. Опитах се да си го обясня, но не успях. — Джърсън поклати глава и добави: — А може би не е това.
	— А какво? — попита Кунео.
	— Нищо.
	— Искахте да кажете нещо — вметна Ръсел.
	Джърсън ги погледна, размисли малко и каза:
	— Добре, не мисля, че това е много вероятно, но ако Глицки успее да ви разколебае по отношение на източниците, които имате, вие може би ще се огънете и няма да задържите хората, които са виновни. Ще се издъните, ще дискредитирате и мен и много скоро ще ви доведат нов лейтенант.
	— И ще изберат Глицки? — попита Кунео. — Не ми изглежда възможно.
	— Притеснявате ли се, сър? — попита Ръсел.
	Джърсън отговори сухо:
	— Не бих казал, че съм си изгубил съня. Но бих се радвал, ако вие двамата успеете бързо да арестувате виновниците. Аз… — започна той и внезапно замълча.
	Инспекторите почакаха малко, после Кунео попита:
	— Какво има?
	Той въздъхна и подхвана примирено:
	— Когато споменах това на Батист, той каза, че може би има намесени и други фактори. Свързани с Глицки.
	— И какви са те? — попита Ръсел.
	Джърсън пак помълча, после понижи тон.
	— Наистина искам това да си остане между нас, да не напуска тази стая. Разбрано? — Двамата инспектори кимнаха и Джърсън продължи: — Изглежда, че лейтенант Глицки има някакви приятелчета адвокати. Много добри приятелчета, защитници на ищците, които съдят УГП. Няма да им се отрази добре, ако точно сега пресата разгласи, че Панос ни е оказал съдействие в разкриването на убийство. Така той ще се издигне в очите на съдебните заседатели.
	Ръсел се наведе напред.
	— И твърдите, че Глицки работи за тези типове?
	Джърсън свири отбой.
	— Нищо не казвам. Казвам ви какво спомена Батист, сподели, че се носят такива слухове. Това е всичко. Хубаво е да го знаете, доколкото този факт е свързан с вашето разследване. Аз самият не съм сигурен дали вярвам на тези слухове. Носят се и приказки, че вашият заподозрян — Холидей се казваше, нали? — е събирал свидетели за процеса срещу Панос.
	— Защо? Какво ще спечелят те от това? — попита Кунео.
	— Искът е за трийсет милиона, което означава десет за адвокатите, ако спечелят. Малък процент от тази сума е добре дошла за всеки, който им помага. Как ви звучи това? А ако ние в отдела оплескаме нещата, Глицки се връща тук на бял кон.
	— Няма да ги оплескаме, Бари — каза Ръсел, — всичко върви като по вода. Утре сутринта спипваме Холидей и изнервяме него и съучастниците му с твърдението, че някой от тях е пропял. Един от тях все ще си каже всичко и тогава ще ги закопчаем.
	— Сигурни ли сте, че са те?
	— Онова хлапе Крийд на практика ги разпозна — разпери ръце Ръсел. — Няма друга версия, Бари. Не, всичко си пасва.
	Кунео и Ръсел си тръгнаха по тъмно. Искаха на следващия ден в десет сутринта да отидат в „Ноев ковчег“. Холидей бе дневна смяна, щяха да го спипат там и да си поговорят надълго и нашироко.
	Кунео си помисли дали да не предложи на Ръсел да се отбият още тази нощ в „Ноев ковчег“, за да попритиснат още малко Клинт Тери и Ранди Уилс, но знаеше, че Линкълн ще иска да се прибере у дома — семейството бе приоритет за него. Освен това самият той имаше среща с Лиз, секретарката от офиса на Панос, а ако отложеше още първата им среща в последния момент, щеше да му бъде трудно да я придума да излязат втори път. И на последно място — днес бяха работили вече единайсет часа, а напоследък само им опяваха, че имат твърде много извънредни часове. Кунео бе убеден, че нещата могат да почакат до утре и че това едва ли ще промени нещо. От петък насам не се бе случило нищо. Кунео винаги се притесняваше, че разследванията не вървят по график, но този път всичко бе като по ноти.
	От осем и половина вечерта в петък двамата инспектори не бяха се занимавали сериозно с разследването на убийството на Силвърман. Тогава бяха взели показанията на Крийд, който колебливо бе идентифицирал Тери, Уилс и Холидей. Сега беше шест и половина във вторник, деветдесет и четири часа по-късно.


	Беше малка, но приятна изненада. Надвечер адвокатите бяха приключили с показанията на Арета Лабонте.
	Харди щеше да успее да се прибере за вечеря. Качи се в кабинета си, обади се на Франи да й съобщи добрите новини, после прослуша съобщенията си — нямаше нищо важно. Сложи няколко папки в куфарчето си. Долу се спря на стълбите пред кабинета на по-възрастния адвокат. Дик Крол, който бе поостанал, за да си поговорят, вече си бе отишъл и Фрийман седеше сам пред бюрото си и палеше остатъка от пурата, която бе запалил в ранния следобед.
	— Нямаш представа колко е хубаво, че мога да вляза при теб, без да ме спре Филис, за да ме попита какво искам — каза Харди.
	Фрийман държеше пурата в устата си и я въртеше на пламъка на една кибритена клечка. Когато я запали, всмукна доволно и я остави в пепелника. Жената, която отдавна работеше на рецепцията във фоайето, Филис, бе истински тиранин, чиято основна роля бе да блокира достъпа до кабинета на Фрийман. Предложенията на Харди да я уволни, многократно бяха срещали пълно пренебрежение от страна на Фрийман.
	— Мисля, че господин Крол започва да се притеснява. И точно навреме — доволно заяви Фрийман и махна неопределено с ръка. — Току-що ми предложи да се споразумеем.
	— Колко?
	— Четири милиона. Явно губя форма. Мислех си, че ще предложи най-много три и половина.
	— Помня. — Харди влезе в кабинета и седна на един от столовете. — Така или иначе, е доста по-малко от трийсет.
	Фрийман издиша дима.
	— Да. Въпреки че, както отбеляза господин Крол, това означава по милион и отгоре за двама ни и то веднага. Той явно си мисли, че нашата компенсация — моята, твоята и на кантората — са най-важното нещо. Дори не му хрумва, че може би става въпрос за нашите клиенти. Или пък за неговите.
	Харди кръстоса крака.
	— Та значи четири милиона — какво излиза тогава?
	— Да речем по триста хиляди на ищец, което след облагането прави сто и петдесет хиляди.
	— Все пак — каза Харди, — това са си пари.
	Фрийман подмина репликата му.
	— Ами! Ще се изпарят за година-две. И това е само първото му предложение. Отказах му категорично и заявих, че е много далеч от истината. Но успях да науча нещо.
	— И какво научи?
	— Че Панос разполага с четири милиона, които на драго сърце би ни дал. Освен това не броим застраховките. Откъде има толкова пари? — попита той и известно време подъвка замислено пурата си. — Както и да е, дадох му да разбере, че възнамерявам да изхвърля неговия клиент от бизнеса. Че той е обикновен гангстер и знае това много добре.
	Харди се ухили:
	— Трябваше просто да проявиш искреност и да му кажеш какво мислиш. И какво ти отговори той?
	— Малко се пообърка. Каза, че никой няма да спечели, ако превърнем това в лична вендета. Че се държа безотговорно към клиентите си. И че ще се обърне директно към теб.
	— Към мен? За какво?
	— Очевидно си мисли, че си по-разумен. Казах му да прави каквото иска. Надявам се, че нямаш нищо против.
	— Съвсем не. Просто пак ще го препратя към теб.
	Фрийман кимна развеселено.
	— Казах му, че най-вероятно ще постъпиш така.
	— А той?
	— Предупреди, че ако нещата пак опрат до мен, ще си имам неприятности.
	Харди се наведе напред.
	— Заплаши те? Директно?
	Фрийман не обърна внимание на думите му.
	— Не беше дори заплаха. Евтино театралничене. Само за това ги бива. Всъщност са страхливци, не си ли съгласен?
	— Всъщност е така. Но това не означава, че няма да се опитат да направят нещо.
	— Няма начин. Изплашени са и затова се опитват да сплашат и мен. Всичко е само поза, а освен това аз, както знаеш, съм неуязвим.
	— Мразя, когато казваш това — заяви Харди и лицето му се изкриви в гримаса.
	Възрастният мъж се ухили.
	— Зная. Това е част от удоволствието. Но ти само почакай, след една седмица ще се върне с ново предложение — за шест, а може би и за осем милиона. Ако се стигне дотам, може и да ги изслушам. А може би няма. — Фрийман се усмихна доволно. — Казвал ли съм ти, че обичам работата си?
	— Няколко пъти — каза Харди, — а аз — семейното гнездо, към което отлитам сега. Искаш ли да те откарам у вас?
	— Не — каза Фрийман и посочи безредието върху бюрото си. — Имам още малко работа. А и Джина няма да се прибере до час-два.
	— Тя оттук ли ще те вземе?
	— Шегуваш ли се? Само шест пресечки са. Имам нужда да се пораздвижа. До утре! Карай внимателно.


	Седяха на масата и вечеряха. Лицето на Ребека изразяваше отвращение.
	— Това просто е противно! — каза тя.
	— Мисля, че е страхотно — отвърна Винсънт.
	— Не е противно, Бек. Те се обичат.
	— Но той е толкова… искам да кажа…
	— Стар? — помогна й Франи. — Древен?
	— Не е само това. Да, стар е, но също така…
	Харди вдигна предупредително показалец.
	— Или хубаво, или нищо. Говорим за Дейвид Фрийман. Той е страхотен човек и има право на семейно щастие. Както аз съм щастлив с майка ти — каза Харди и намигна на Франи.
	— И аз с баща ти — каза тя.
	Ребека обаче се направи, че не ги чува. Не искаше да сменя темата.
	— Но, боже господи, помислете си за Джина! Та тя трябва да го целува! — възкликна момичето и потрепери при тази мисъл.
	— И не само го целува, можеш да си сигурна.
	— Благодаря, Винсънт — каза Франи, — и достатъчно!
	— Предлагам ви да поиграем на една игра — каза Харди. — Бек, ти си първа. Целта е да се опиташ да кажеш цяло изречение, без да използваш думите „искам да кажа“.
	Ребека беше много умно дете. Не се поколеба и за секунда, усмихна му се жестоко и отвърна:
	— Тогава няма да мога да ти кажа следното: „Татко, искам да ти кажа, че те обичам, въпреки че понякога си много подъл“.
	Това се понрави много на Винсънт, който вдигна ръце, сякаш тя току-що бе отбелязала гол.
	След вечеря двамата с Франи отидоха в дневната, за да допият виното си, а децата разчистиха масата и започнаха да мият чиниите — това бе относително нов етап от кампанията на Харди за качествено подобряване на живота у дома. Франи седна на дивана, подвила единия си крак под себе си, а Харди се настани на фотьойла с вдигнати върху кушетката крака. Без да обсъждат забележките на децата, те се върнаха на темата за венчавката на Фрийман.
	— Мислиш ли, че той е добре? — попита Франи. — Имам предвид физически.
	— Дейвид ли? Здрав е като бик. Защо?
	— Просто ми се струва твърде неочаквано. Чудя се дали не са му казали, че скоро ще умре. И дали не иска всичко, което притежава, да остане собственост на Джина.
	— Би могъл просто да го спомене в завещанието си. Мисля, че се обичат, колкото и странно да изглежда — каза Харди с усмивка.
	— Защо казваш това?
	Харди сръбна от виното и понижи глас.
	— Ами, Бек донякъде беше права. Дейвид не е Брад Пит все пак. Дори не е и Уолъс Шон.
	— И какво значение има това?
	— Никакво, зная. Трябва да сме над тези измишльотини. Но все пак…
	Франи го изгледа назидателно като учителка.
	— А ние се чудим защо Бек се интересува толкова от външния си вид!
	— Надявам се, че ще си избере нещо далеч по-добро от Дейвид — ухили се Харди.
	— И аз. За твое сведение обаче, аз самата бих предпочела Дейвид пред, да речем, Джон Холидей.
	— Много благородно от твоя страна, но мисля, че си малцинство.
	— За щастие не ми се налага да избирам — каза Франи, — вече си имам напълно приемлив съпруг.
	— Напълно приемлив значи! А говорят, че с годините страстта отшумява. — Харди допи виното си и се вгледа в чашата, сякаш се чудеше къде се е дянало съдържанието й. — Но ти току-що ми напомни… — каза той и се надигна.
	— Какво?
	— Толкова бях погълнат от тези показания. Исках да се свържа с Джон и да проверя как е положението. Това, за което стана дума в петък.
	— Още неприятности ли има?
	— Може би не. Иначе щях да разбера. Аз…
	Телефонът иззвъня. Някой веднага вдигна слушалката от кухнята. Харди се обърна към Франи и направи кисела физиономия.
	— Ако е Дарън, не ни мърда един час.
	Но дъщеря му извика:
	— Татко, за теб е!

	* * *

	Мат Крийд провери входната врата, после освети с фенера обширното фоайе на туристическата агенция „Лакшъри Бокс“. Всичко бе наред и това никак не бе чудно. Намираше се в най-изисканата част на района си, съвсем близо до площад „Юниън“. Общината бе подела кампания да се прогонят скитниците от местата, които често се посещаваха от туристи, въпреки това обаче основните проблеми в северната част на Трийсет и втори участък все още бяха свързани именно с бездомниците или с психично болните.
	За разлика от повечето си колеги, Крийд не се опитваше да прогони тези нещастници от района си. Не им позволяваше да спят, да спират количките си, да уринират или да удовлетворяват други свои лични нужди в близост до входовете или на други места в охраняваните от патрулите сгради. Иначе ги оставяше на мира.
	Вече бе много късно, оставаше му още час дежурство. Той зави надясно към „Стоктън“ и едва направил десетина крачки, внезапно забеляза някакво нехарактерно движение, сянка в началото на отсрещната тясна пресечка. Крийд познаваше мястото добре. Тъй като уличката свършваше точно до мястото за разтоварване на стока зад сградата, която се намираше една пресечка по-надолу, тя бе по-скоро платно за превозни средства, отколкото истинска улица. Това място бе любимо нощно свърталище за бездомниците от района, защото бе на завет от острия вятър, а и наблизо имаше кофа за боклук, в която околните ресторанти обикновено изхвърляха недоядената от клиентите храна. Обикновено Крийд минаваше точно покрай него в края на обиколката си.
	Някаква бутилка полетя ниско до платното и право към него, удари се в бордюра и се разби точно пред краката му. Той застина. Преди никога не би постъпил така, но може би заради уплахата от нощта на убийството, сега той измъкна пистолета си и пресече улицата. Когато стигна началото на уличката, Крийд все още чуваше звука от бягащи стъпки. Той се спря и се прислони до съседната сграда, за да си поеме дъх. След случилото се в магазина на Силвърман, той реши да остане на пост и да повика подкрепление. Рой Панос със сигурност беше някъде в района и щеше да дойде при него за не повече от десет минути.
	След това обаче Крийд си помисли за подигравките, които ще трябва да изтърпи. Рой щеше да му натяква как някакъв бездомник е хвърлил бутилка по него и той не е могъл да се справи сам със ситуацията. Имал нужда от, видите ли, подкрепление. Можеше да падне и в очите на Уейд, който не криеше презрението си към страхливите или нерешителните. Ако работиш за Уейд, или трябва да бъдеш мъжкар, или скоро оставаш без работа.
	Крийд бе стиснал челюсти, всичките му сетива бяха нащрек. Част от него знаеше, че се чувства така заради престрелката от миналата седмица. Спомни си хвалбата на Ник Сефия предната вечер, че стрелбата го възбуждала. Не намери в нея нищо забавно. Или вярно. Дори само мисълта за това…
	Но защо седи тук и мисли? Нямаше признаци, че някъде се извършва обир. Бе просто някакъв бездомник — Крийд го бе видял, или поне сянката му. Бездомник, който е намерил бутилка вино и я е захвърлил в яда си, когато я е изпразнил. Може би дори не бе забелязал Крийд, камо ли да се е целил по него. Поклати глава при мисълта за това, колко големи са очите на страха му, и осъзна с изненада, че все още стиска в ръка оръжието си. Прибра го обратно в кобура — каквото и да бе станало, едва ли щеше да му се наложи да го използва — и светна с фенерчето си.
	Пое си дълбоко дъх и тръгна по уличката.
	Тя бе широка към три метра и дълга около двеста-двеста и четирийсет метра. Светлината на фенерчето бе много ярка, но оттук не осветяваше добре контейнера за смет вляво, в дъното. Обикновено по това време виждаше поне двама-трима скитници, седнали на товарната платформа, а в нишите на входовете на сградите се гушеха още трима-четирима — смътни купчини, които отблизо се оказваха хора, увити във вестници и дрипи. Тази нощ обаче тях ги нямаше.
	Уличката нямаше друг изход, освен този, по който бе минал. Човекът, който бе хвърлил бутилката, навярно се криеше някъде край контейнера за смет или вътре в него. Крийд направи още десетина крачки.
	— Хей! — викна той и гласът му прокънтя зловещо между стените от трите страни. — Ела тук! Трябва да поговорим.
	Нищо. Крийд изруга и насочи фенера към кофата.
	— Хайде! — викна той. — Каквото и да е, можем да оправим нещата.
	Помисли си дали да не забрави за случилото се, да се върне на „Стоктън“ и в участъка, да съобщи на лейтенанта, че може би има нещо нередно в района и да го помоли да изпрати двама от хората си да огледат наоколо. Така би заобиколил и двамата братя Панос. А и какво би могъл да направи с този човек, когато се покажеше? Да го отведе в участъка? Да го удари по главата? Да го изкъпе и да му купи кафе? Не. Не става.
	Зарежи го, помисли си той. Глупаво е.
	Обърна се и се запъти към улицата. Бе направил седем-осем крачки, когато друга бутилка се разби на около метър зад него, а стъкълцата осеяха земята наоколо като диаманти. Крийд подскочи от уплаха.
	Сега вече наистина се ядоса.
	— Аха, забавление ли си търсиш, задник такъв?
	Крийд освети с фенера контейнера за смет и го разклати на всички страни.
	— Излизай! Не ставай глупак!
	Отстъпи малко, спря и пак насочи фенера. Накрая долови някакво движение зад кофата. Направи крачка натам, чу шум. Още едно движение — отляво, пред кофата, на около двайсет метра пред него.
	Извърна се натам.
	В следващия миг бе мъртъв.


	Втора част

>>
	_По-рано днес — времето сега бе безсмислена условност — Джина Роук бе с тях в кабинета на Харди, в сградата, където се помещаваше и фирмата на Дейвид. Тези мъже, тези невероятни отмъстители. Тя знаеше къде ще отидат след края на срещата и защо._
	_Сега тя се върна към момента, когато Дейвид я попита дали иска да се омъжи за него. Най-стъписващият, шокиращ и неочакван момент в живота й. Тя стоеше неподвижна и с изпънат гръб на малката разклатена маса, на която сега нямаше нито покривка, нито порцеланови чинии, нито кристални чаши. Били ли са изобщо там тези прелестни неща? Кога беше това, преди цяла вечност?_
	_Погледна ръцете си. Пръстенът и сега я свари неподготвена и тя хвана лявата си ръка с дясната и се втренчи в нея неизмеримо дълго._
	_Кухнята се намираше в овална кула, която стърчеше от ъгъла на апартамента. Стъклата на оригиналните извити прозорци бяха сигурно на шейсети пет години. Да гледаш през тях бе като да се взираш през вълничките на бистра вода и Джина бе вперила поглед надолу към този невъзможен свят, в който сякаш нищо не се бе променило. Коли преминаваха на кръстовището на една пряка оттук, мъж и жена се прегръщаха и се целуваха до стената на някаква сграда, една жена тикаше бебешка количка._
	_От няколко дни не се бе обличала за работа и сега носеше джинси, фланела, маратонки и синя лента, която придържаше косата й назад. И никакъв грим. Потърка ръцете си една в друга и пак ги погледна. Изненада се — това бяха ръцете на възрастна жена. Гризеше си ноктите и едноседмичният вече червен лак се бе излющил и изглеждаше жалък. Сви дясната си ръка в юмрук, после я отпусна, после пак стисна пръсти и ги задържа така, докато я заболя. Стари или не, в тези ръце имаше още сила._
	_Остана най-силно шокирана от нещо, което все още не можеше да си обясни — старите й приятели в кабинета на Харди наистина я бяха уплашили. Тя играеше наравно с мъжете от години, успокояваше или четеше конско на клиентите си, не отстъпваше по нищо на приятелите и любовниците си, бе безцеремонна и безмилостна в съдебната зала, не търпеше глупости и не даваше пет пари за нищо. Затова бе успяла. Затова я обичаше Дейвид._
	_Тя мислеше, че се познава, но сега дори това не бе ясно. Нищо не беше ясно. Не знаеше коя е, каква иска да бъде, какво иска да прави. Но по-силен от всичко друго беше суровият й гняв. Никога преди не бе изпитвала подобна ярост, не подозираше дори, че такова чувство може да съществува. Желанието да причини болка някому бе почти като физическа болка някъде в стомаха й. Това я плашеше повече от всичко друго._
	_Мислите й се върнаха към мъжете в офиса на Харди. Познаваше ги от цяла вечност или поне така й се струваше. Те бяха нейни колеги в правния й живот. Бе стажантка на Дизмъс в прокуратурата, когато още учеше в юридическия колеж, а той самият едва започваше кариерата си. Глицки бе също постоянно присъствие в живота й, много преди да започне работа в „Убийства“, с неговото остро чувство за справедливост, за честност, с неговия педантизъм на тема спазване на закона._
	_Но онази сутрин всички те — хора на закона — говореха на равна нога с човек като Джон Холидей. Да, Холидей, Дизмъс и Ейб сега бяха замесени заедно, в това не можеше да има никакво съмнение._
	_А тя? Къде беше тя — една добра адвокатка? С тях? Ако не бе вярвала в силата на закона при всички обстоятелства, значи през всичките тези години е била най-голямата измамница. Нима това, че на тях им се струваше, че законът не може да им осигури защита, им даваше право да действат от негово име? Нима това, че полицията далеч не се старае да мести планини, за да разкрие убийците от гетата или испанските квартали, бе оправдание или поне смекчаващо вината обстоятелство за жестоката отплата, която търсеха роднините и приятелите на жертвата?_
	_Тя не мислеше така. Не, тя знаеше, че не е така. Познаваше Глицки и Харди и те чувстваха нещата по същия начин. Или поне ги бяха чувствали така до днес._
	_Днес всичко бе различно._
	_И Джина бе с тях. Тези мъже бяха станали истинските й съюзници в това. Когато Ейб бе напуснал кабинета на Диз, колективното решение вече бе взето. Той щеше да отиде и да извърши сам арестите, ако не успееше да накара собственото си полицейско управление да го направи. Това бе външната страна на нещата._
	_А онова, което се криеше зад тях, бе фактът, че Панос и шайката му нямаше да се предадат мирно и тихо. Те не просто бяха способни на насилие, всъщност насилието бе единственото средство, с което преодоляваха пречките. А минутите изтичаха._
	_Глицки нямаше друга алтернатива и бе взел решението. Той бе уведомил управлението за арестите, но тя знаеше със сигурност, че ще отиде на Кей 70 рано, може би няколко часа по-рано, за да избегне евентуална засада — при всички случаи много преди четири часа, каквато бе уговорката му с Джърсън. И когато те се появят, той щеше да бъде готов да се бие, може би дори да убива. Не бе помолил Харди или Джон, още по-малко нея самата, да го подкрепят по някакъв начин. Всъщност бе непреклонен по този въпрос, като нееднократно им напомни, че е полицай и действа в изпълнение на служебния си дълг. Диз, Холидей и който и да било друг по закон би бил сметнат за престъпник, ако реши да му помогне. Затова те не трябваше да участват._
	_Ако се намесеха и оцелееха, това щеше да разбие живота им._
	_Разбира се, той им каза точно къде ще отиде, кога и какво смята да направи, а също и какво очаква да се случи._
	_Силен повей на вятъра разклати старите стъкла, после се понесе надолу по улицата като Ангел на смъртта. Воят му се сниши до стенание, после до траурна песен и накрая настъпи тишина._
	_Джина пазеше в чекмеджето на бюрото си една автоматична „Берета“ четирийсети калибър от времето, когато неин приятел полицай я бе убедил, че рано или късно ще й потрябва. Често си бе мислила да се отърве от пистолета — адвокатите трябва да вярват, че не се нуждаят от оръжие, — но така и не се реши. И понеже щеше да е наистина нелепо да държи у себе си оръжие, което не може да зареди и да използва, през няколко месеца тя ходеше на стрелбището и изстрелваше по двестатина куршума, за да се поддържа във форма. С течение на времето не само свикна с пистолета и стана точен стрелец, но и започна да харесва това изживяване — мириса на барут, оглушителния шум, отката и усещането за сила, които бяха твърде далеч от наивните измишльотини на тема стражари и апаши в началото._
	_Сега знаеше. Да стреляш с едрокалибрен пистолет означаваше да вкусваш смъртта, донякъде да приемаш мисълта за нея. Оръжието разкъсваше плътта и трошеше костите. Изсмукваше живота мигновено. Толкова бързо — не, по-бързо, — отколкото го правеше бог. Чувството бе опияняващо._
	_Все още на кухненската маса на Дейвид, тя погледна за последен път ръцете си. Пръстенът отново привлече погледа й и внезапно реалността на това, което бе преживяла, разтърси тялото й като електрически ток._
	_Стигна до входната врата почти тичешком и излезе на улицата. Трябваше да се добере до бюрото си, а после — до колата. Стига размисли. Тя бе това, което е — равна по сърце, дух и тяло на който и да е мъж, и по-специално на съмишлениците си. Бе страдала заедно с тях и сега бе свързана с тях. Всички бяха замесени и тя щеше да им бъде необходима._
	_Тя погледна часовника си и се затича._


	10

	Най-умният инспектор в отдел „Убийства“ в Сан Франциско, ако не и на цялата планета, работеше солово. Пол Тию — ветеран със своите шест години в отдела, бе дежурен, когато бе прието обаждането малко след един сутринта. Охранител на име Матю Крийд не бе рапортувал на свръзката в станция „Тендърлоин“ в края на дежурството си и при последвалото претърсване на маршрута му от градската полиция и от частните патрули бяха намерили трупа му. Бе застрелян с два изстрела от близко разстояние и лежеше проснат до един контейнер за смет на няма и две пресечки от площад „Юниън“.
	Въпреки че улики почти липсваха, инспектор Тию прекара остатъка от нощта на местопрестъплението заедно със следователския екип. Забеляза някои потенциални аномалии, които впоследствие можеха да хвърлят светлина върху престъплението. Например две купчинки натрошени стъкла, явно от бутилки — едната отсреща на „Стоктън“ от другата страна на улицата, на няколко метра от началото на пресечката, а другата — в самото й начало. Не че счупените стъкла бяха кой знае колко важна улика — те бяха като сутрешна роса за много от градските улици, — но Тию твърдо вярваше в събирането на всякакви сведения, на които попадаше, с надеждата, че впоследствие те ще придобият някакъв смисъл. Той помоли следователския екип да събере всички парчета, достатъчно големи, за да е останал върху тях някакъв пръстов отпечатък.
	Тию разполагаше и с достатъчно добре оформен отпечатък от обувка четирийсет и втори номер с гладка кожена подметка. От кофата за смет се стичаше смрадлива лепкава течност и някой бе стъпил върху нея, а после върху сухо място на тротоара. Тию знаеше, че отпечатъкът може да не е на убиеца. Мястото около товарителната площадка в края на дългото платно бе любимо свърталище за градските бездомници, така че бе много вероятно отпечатъкът да е оставен от някой от тях.
	От друга страна Тию бе истински педант и вече бяха направили предварителен анализ на пръските кръв, а също и много снимки на мястото — трудна задача посред нощ. Мястото на отпечатъка отговаряше на евентуалната позиция на стрелеца — до предния ъгъл на контейнера за смет, тоест на ъгъла откъм улица „Стоктън“. Това едва ли щеше да е решаващото доказателство, но все пак бе нещо. Щеше да го вземе. Накара следователите да приберат част от течността като улика.
	Помагаше му фактът, че жертвата е униформен. Макар и само помощник-патрул, Крийд все пак бе един от тях. Всеки от екипа щеше да отдели толкова време, колкото Тию поиска, за да залови човека, убил ченге.
	Не откриха гилзи, но късметът им се усмихна и намериха един от двата куршума трийсет и осми калибър, които бяха преминали през тялото на убития, оставяйки относително чисти дупчици отпред, и въпреки че имаше две рани, откъм гърба нямаше зейнала разкъсана плът. Затова Тию бе заключил, че най-вероятно куршумите не са с кухи върхове и че ще успеят да открият единия или и двата куршума. Оказа се напълно прав. Освен това откриха дупка от куршум в един импровизиран буфер до стената на една от сградите, който я предпазваше да не бъде остъргана от товарните камиони. Почти напълно запазеният куршум бе преминал през подобната на гума материя от външната страна на буфера и се бе забил в дебелото дърво отдолу.
	Разбира се, куршумът сам по себе си не означаваше нищо. Вероятността да открият оръжието и да го свържат с конкретна личност и с намерения куршум, като по този начин той действително спомогне за разкриването на престъплението, бе крайно малка. Все пак Тию беше доволен, че парченцето олово, поставено в найлонова торбичка, бе поело към шкафа с доказателствен материал. Никога не се знае.
	Непосредствените впечатления също бяха от значение, въпреки че бяха още по-мъгляво свидетелство от потенциалните веществени доказателства. За разлика от тях обаче, впечатленията бяха нетрайни. Тию ги записваше, за да не ги забрави, когато Джърсън се появи точно в осем и половина сутринта. Технически погледнато, дежурството на Тию бе изтекло преди два часа и половина, но той не даваше и пет пари. Нямаше да вписва тези часове като свръхнатовареност. Не се нуждаеше от повече пари, а и знаеше, че в крайна сметка педантите, които отговарят за повишенията, ще разберат, че той разкрива случаите и им струва по-малко. А и нямаше нищо друго, с което да се занимава. Нищичко.
	От петнайсет минути колегите му идваха един по един и постепенно отделът се изпълваше с гласове и с мирис на кафе. Сара Евънс бе открила, че някаква кънтри певица носи същото име, и радиото й работеше тихо. Тию се опитваше да работи в тази обстановка, като полагаше невероятни усилия да се съсредоточи.
	Но безуспешно, поне за момента. Джърсън си проправи път през стаята и изненадващо — те двамата едвам се понасяха — спря пред неговото бюро и го изчака да вдигне поглед.
	— Имаш ли минутка, Пол? Ще ти бъда задължен. В кабинета ми. Благодаря.
	Той се обърна и продължи нататък.
	Случваше се за пръв път, но Тию знаеше, че несъмнено го вика за някакви бюрократични бумаги. Той въздъхна, бутна назад стола си и стана. Не можа да се въздържи да не направи сравнение между новия лейтенант и бившия си шеф Глицки, който също би могъл да дойде до бюрото му, но би разбрал, че в момента Тию работи съсредоточено, най-вероятно върху поредния случай на убийство, който трябва да разреши. Ейб щеше да усети, че трябва да го остави да довърши започнатото, или пък щеше да го разпита за случая и какво е открил по него. Щяха да обменят идеи и версии за случая.
	Но това не можеше да се очаква от Бари Джърсън, който изучаваше колони с цифри на компютърния екран, извърнат настрани от вратата, когато Тию почука на стената.
	— Сър?
	Джърсън изключи екрана, завъртя се на стола си и посочи към останалите столове в стаята.
	— Не искам да те задържам, ако искаш да се прибираш у дома — започна той.
	— Не. Довършвах някои неща, но имам още половин час. Какво мога да направя за вас?
	Джърсън реши да не губи повече време. Махна с ръка по посока на бюрото си.
	— Четях рапорта за инцидента по време на снощното ти дежурство — това, с което вероятно се занимаваш в момента, помощник-патрула…
	— Мат Крийд — подсказа му Тию.
	— Точно така. Мисля, че е много вероятно този случай да е свързан с друг случай на убийство. — Подмина незададения от Тию въпрос и продължи: — Не зная дали си запознат със случая Силвърман.
	— Разбира се — Джърсън не знаеше, но Тию бе запознат с всички случаи. — Заложната къща на „О’Фаръл“. Миналия…? Миналия четвъртък? Кунео и Ръсел, нали така?
	— Знаеш всичко останало, а не си чувал за Крийд? — Тию се направи, че не забелязва саркастичния му тон.
	— Не зная всичко, сър. Само голите факти. — Не искаше да поставя Джърсън в неизгодно положение, затова си придаде отзивчиво изражение. — С какво е бил замесен Крийд в случая?
	— Бил е единственият свидетел на обира в магазина на Силвърман. Преследвал тримата заподозрени няколко пресечки, но ги изгубил. После се върнал и открил трупа.
	— Ясно.
	Тию нямаше ни най-малка представа накъде клони Джърсън, но и не смяташе да му помогне да стигне дотам. Чакаше отпуснат в стола, подпрял глезена на единия си крак върху коляното на другия.
	Джърсън прочисти гърлото си и най-сетне продължи:
	— Работата е там, че Кунео и Ръсел са разпитали Крийд и той до голяма степен е успял да идентифицира заподозрените.
	Това изненада Тию, но изражението му остана непроницаемо.
	— До голяма степен? — попита той. Не знаеше какво означава това. — Със сигурност? По име? Или по снимки?
	— По име. Инспекторите са нямали време да съставят албум със снимки. Но Крийд е стеснил кръга до три отрепки от квартала. Клинт Тери, Ранди Уилс и Джон Холидей.
	Тию автоматично запамети чутите имена в суперкомпютъра, който носеше между ушите си. Смая се, че деветдесет и шест часа след убийството никой не се е погрижил да покаже снимки на главния свидетел. Въпреки това продължи да мълчи вежливо и очаквателно.
	— Искам да кажа, че ако тези две убийства са свързани, вероятно дело на една и съща ръка, може би ще бъде по-добре, ако прехвърлим случая Крийд на инспекторите, които работят по Силвърман, защото имат предимство във времето. Исках да те уведомя предварително.
	Тию се смая още повече. Когато две убийства изглеждаха свързани, инспекторите по двата случая работеха заедно. А него го изтегляха от случая.
	— Няма проблем, сър — каза той с равен глас. — Ще се радвам, ако мога да ги въведа в случая, въпреки че няма много за казване. Кой ще работи по случая — това е ваше решение.
	— Не си огорчен?
	— Изобщо. — После добави, за да разведри обстановката: — Потокът от случаи при мен няма да пресъхне.
	— И аз мисля така.
	Но въпреки че нямаше нищо против да прехвърли последния случай, Тию имаше един въпрос. Той винаги имаше въпроси.
	— Значи предполагате, че заподозрените някак са разбрали, че Крийд ги е идентифицирал, и са го убили, за да му попречат да даде показания срещу тях?
	Джърсън направи гримаса.
	— Зная само, че свидетел по един случай се оказва жертва в друг, а двамата ти колеги са започнали по-отрано. Трябва да уцелим два заека с един куршум, това ми е мисълта. — Той разтвори широко ръце и стана. — Ефикасност. Шефовете обичат тази дума.
	Тию също се бе изправил. Знаеше, че разговорът е приключил, но искаше да се увери, че двамата с Джърсън са се разбрали напълно.
	— Ако искате, тази сутрин ще остана още малко да ги информирам.
	Джърсън отхвърли идеята.
	— Както и да е, ти и без това вече работиш извънредно. Когато приключиш с подробния доклад, той и сведенията за инцидента трябва да са им достатъчни като начало. Ако имат по-специфични въпроси, винаги могат да те питат по-късно.


	Кунео не бе сигурен, че одобрява оперативната версия за случая, същата, за която бе попитал Тию. Кунео бе дефинирал правилно проблема, който притесняваше и Тию. Въпреки че присъствието на Крийд в две убийства на територията на Трийсет и втори участък през изминалата седмица бе наистина будещо интерес съвпадение, това според Кунео не бе достатъчно доказателство, че двата случая са свързани. Струваше му се, че единствената връзка, която би могла да съществува, е възможността заподозрените да са разбрали, че Крийд ги е идентифицирал.
	— А как биха могли да разберат? — Той и Ръсел бяха в кабинета на лейтенанта час, след като Тию се бе прибрал вкъщи, и Кунео поклащаше крака в такт с някакъв негласен ритъм. — Ако случаите са свързани, трябва да се е случило точно това, нали? Искам да кажа — те трябва да са знаели, че Крийд е заплаха, не съм ли прав?
	— Да — каза Ръсел, — явно са знаели.
	— Това ми е мисълта. Но как? Не мисля, че е бил толкова тъп. Какво може да е направил? Отбил се е в „Ноев ковчег“ и е казал на тримата, че ги е разпознал?
	— Сигурно не, но е направил нещо подобно. — Джърсън явно не виждаше никакъв проблем. — Хайде, Дан. Хлапето за пръв път си има работа с истинско убийство. Той е единственият свидетел, за бога! Все на някого е казал. Много се е гордеел, не е ли така?
	Той погледна Ръсел. И Ръсел се съгласи с него.
	— И този някой е казал на някой друг и така нататък, докато е стигнало до Тери. Отнело е четири дни. Много време е това. Напълно достатъчно.
	Краката на Кунео спряха да подскачат.
	— Добре — каза той. — Ако на вас двамата всичко ви звучи идеално, аз млъквам. Но ако това е концепцията ни, можем да уредим нещата много бързо и веднъж завинаги.
	Ръсел вметна на скорост:
	— Балистична експертиза.
	Кунео му кимна.
	— Имаме куршум и от убийството на Силвърман. Два куршума, ако и пистолетът е един и същ — ето я връзката. Установяваме връзката, за нула време получаваме съдебно разпореждане и тръгваме на лов за съкровища.
	След като напуснаха кабинета на Джърсън, Ръсел отиде до компютъра на отдела и изпрати до лабораторията писмо по електронната поща с молба за експертиза, обозначено като „Убийства — спешно“. Куршумите от двете местопрестъпления сигурно вече бяха заведени под номер в шкафа с веществени доказателства в мазето на Палатата. Когато куршумите стигнеха до криминалната лаборатория — а между нея и Палатата имаше непрекъсната куриерска връзка, — те можеха да ги сравнят с електронен микроскоп, което нямаше да отнеме повече от петнайсет минути.
	Ако имаха късмет, можеха да приключат още днес. Докато Ръсел беше на компютъра, Кунео провери оставените за тях съобщения и откри, че Рой Панос ги е търсил рано предната вечер — имал страхотни билети за мача този уикенд, които не можел да използва. Ако проявявали интерес, защо да не се срещнат в „Джонс Грил“ в центъра на Трийсет и втори участък, да направят един ранен обяд и да ги вземат.
	Обаждането бе преди убийството на Крийд и затова Кунео звънна на Рой да го попита дали е в състояние да се занимава с един такъв обяд. Изтощен, защото почти не бе спал предната нощ, Рой все пак искаше да се срещнат. Можело и да им помогне с нещо по отношение на Крийд, докато случаят е още пресен. Ако неволно бил дочул или разбрал нещо, което би им помогнало да открият убиеца на Мат, той искаше двамата инспектори да го изкопчат от него.
	Най-сетне, най-сетне, най-сетне Кунео и Ръсел успяха да се измъкнат от Палатата. В десет без пет бяха паркирали срещу „Ноев ковчег“ и чакаха да им се удаде случай да закопчаят Джон Холидей. И да разберат къде е бил предишната нощ.
	След четвърт час Кунео излезе от колата и задумка по вратата на бара за около двайсетина секунди.
	В единайсет без четвърт Ръсел вече не можеше да изтърпи нито миг повече да стои в колата до своя свръхенергичен партньор. Той провери отново вратата на „Ноев ковчег“, после тръгна по уличката, която завиваше към задния вход. И той бе заключен. Вътре не светеше и нямаше никакви признаци на живот.
	Бяха казали на Рой Панос, че ще се срещнат в единайсет и половина. Десет минути преди това Кунео запали и включи на скорост.
	— Как си изкарва прехраната тоя човек, като изобщо не си отваря заведението?
	— Може би изобщо няма да се появи — допусна Ръсел. — Може да е избягал.
	Кунео погледна към него, прицели се с пръст и натисна въображаемия спусък.


	Историите за безброй завоевания, които Джон Холидей разказваше на приятелите си, между които бе и Дизмъс Харди, напоследък бяха пълна измишльотина. Истината бе, че се бе влюбил и не искаше да изглежда като глупак, ако нещата не потръгнеха.
	Докато Ръсел и Кунео го чакаха пред „Ноев ковчег“, той бе в прекрасния апартамент на Мишел — скромен, само с една спалня, но изключително добре поддържан. Намираше се откъм задната, „нетуристическа“ права част на „най-кривата улица на света“ — „Ломбард“. Бе само на втория етаж, но точно на това място улицата се спускаше стръмно надолу по една скала, така че от прозореца се разкриваше гледка за милиони към залива и към моста „Голдън Гейт“. Мишел живееше в тези три стаи още от колежа, преди осемнайсет години, и бе останала тук благодарение на контрола върху размера на наемите — днес в Сан Франциско не би могла да си намери и необзаведена пристройка за тези пари. Журналист на свободна практика, Мишел пишеше от време на време за националните списания, но най-често публикуваше в местни вестници и рекламни притурки. Тя се занимаваше също и с приятната работа да пише кратки статии за ресторантите в града, а те й помагаха да закърпи някоя дупка в доходите си, като осигуряваха вечери за нея, а често и за човека с нея.
	Отначало не общуваха лично, а чрез Интернет. Всъщност, понеже Мишел подписваше писмата си с псевдонима „господин Майер“, Холидей дори не знаеше, че си пише с жена. В началото на лятото Мишел бе представила в една рекламна притурка, наречена „Рашън Хил Колър“, новооткрит малък испански ресторант — „Тапа Ботъм“, който се намираше в подножието на Рашън Хил.
	В статиите на Мишел за различните ресторанти често се долавяше нещо от стила на М. Ф. К. Фишър* — елементи от културната история, философски разсъждения и споделен личен опит освежаваха иначе баналното представяне на менюто и обстановката в заведението. Тази статия бе събудила у Холидей чувства, които дълго време бе таил дълбоко в душата си.
	[* Мери Франсис Кенеди Фишър (1908–1992) — известна американска авторка на кулинарни книги. — Б.пр.]
	Бе прекарал медения си месец с Ема в Испания, на Коста Брава. Бяха в малко рибарско селце на име Тоса де Мар, на шейсетина километра северно от Барселона. За Холидей по онова време самият въздух сякаш бе зареден с обещания, с усещането, че животът му най-сетне ще потръгне, че празнотата, която го обгръщаше преди, си е отишла завинаги. И този кратък сезон на надежди бе обвеян с аромат на шафран, чесън, орегано, лук.
	Веднага щом изчете статията, Холидей се отправи към „Тапа Ботъм“, където всеки следващ залък му доставяше все по-голяма наслада. Охлюви в сос от лютиви чушлета, октопод, испанска тортила — всъщност омлет от лук, картофи и яйца — хляб с хрупкава коричка, намазан с домати и чесън. Когато се прибра, зачервен от изпитата бутилка розе, той веднага написа писмо на господин Майер чрез „Колър“, за да му изкаже благодарности за препоръките му. Без много да му мисли, завърши писмото си с думите: „Щастието напоследък ми убягва, но докато се хранех там, аз наистина бях щастлив“.
	Тя му писа на следващия ден и кореспонденцията между тях стана нещо обичайно, като постепенно стопяваха дистанцията помежду си. Накрая, след като стана ясно, че сигурно живеят наблизо, се уговориха да се срещнат. Мишел се появи в обичайното си облекло — войнишко яке, широки камуфлажни панталони, военни боти и странна шапка, която бе избрала от чудатата си колекция от шапки, купувани от магазини със стоки с намалени цени. С очилата с дебели черни рамки, с ниско нахлупената си шапка и разчорлената тъмна коса, спускаща се над лицето й, а също и заради пълното отсъствие на грим, тя не привличаше никакво неоправдано внимание.
	Обядът беше приятен за Холидей и въпреки че Мишел се оказа симпатична, тя не бе от типа жени, които би започнал да ухажва. Ясно бе, че не е някоя случайна жена; тя преливаше от ентусиазъм, мисли, чувства, идеи, остроумие. Не бе срещал такава жена, не и след Ема. И определено не бе от типа жени, с които напоследък споделяше леглото си.
	Но той продължи да й пише, а тя — да отговаря на писмата му. След това последва още един платоничен обяд.
	Постепенно, докато връзката им се задълбочаваше, той започна да оценява нейната наистина чудна хубост. Дългокрака и с пищни гърди, с чувствена широка уста, с екзотични очи и прекрасна кожа, тя използваше раздърпаните дрехи и шапки и военния камуфлаж като прикритие, благодарение на което да се движи необезпокоявана сред хората.
	В началото тя винаги изглеждаше съвсем парцалива. Оказа се, че много пъти е била наранявана от мъже, привлечени само от външния й вид. Каза му, че често си мечтае да се омъжи за сляп човек, който ще я харесва заради това, което е, а не просто заради, както тя самата се изразяваше, „опаковката“.
	А „опаковката“ излъчваше странна смесица от физическа увереност и ниско самочувствие. И докато Холидей ден след ден все повече се привързваше към Мишел, тя все по-малко му се доверяваше. Ако й покажеше, че я желае, това я плашеше. Точно това бяха искали останалите мъже. Значи и Холидей бе донякъде като тях.
	Не му убягна иронията в това, което се случваше — Мишел бе първата жена след Ема, на която искаше да бъде верен, а тя се съмняваше в него. Бяха се сдърпали сериозно на тази тема в четвъртък вечерта. Доста пийнал, Холидей беше изхвърчал бесен от „Империал Палас“ още преди да са им сложили подложките за чиниите. Не бяха се виждали до неделя вечерта, след петъчната нощ, за която Холидей се чувстваше много виновен. И трябваше да бъде.
	В приказките за завоевания, които дрънкаше пред Харди, имаше някаква истина.
	Тази сутрин той лежеше в леглото до Мишел, подпрян на лакът. Вдигна очи от вестника и си припомни първата си среща е нея. Усмихна се при мисълта, че бе останал толкова безразличен към тази жена тогава. Сега той бе изцяло завладян от нея. Тя носеше стилни очила за четене и бяла пижама с изрисувани по нея орхидеи. Горнището бе почти разкопчано и деколтето й се разтваряше, когато се навеждаше напред да прочете нещо.
	Той се протегна и обхвана с длан гръдта й, а тя постави ръката си върху неговата и я задържа там, без да спира да чете. Джон се върна към вестника и обърна на следващата страница. Тя усети някаква напрегнатост у него.
	— Какво има, Джон? Добре ли си?
	Бе свалил ръката си от гръдта й. Продължи да чете още няколко секунди, за да се увери, че е схванал вярно заглавието. Погледна я, а безпокойството вдълбаваше бръчки по лицето му и го състаряваше. Поколеба се — знаеше, че „Ноев ковчег“ и това, че е собственик и управител на бара, не бе нещото, което харесва най-много у него. Когато снощи се бе прибрал от работа, беше започнал да й разказва за Клинт, за хората на Панос и за полицаите. Както обикновено, историите му не бяха събудили никакъв интерес и той я остави да пише писмата си до „Гурмет“, „Сънсет“ и „Бон Апети“, в които се осведомяваше дали биха проявили интерес към една статия за великолепните качества на печените плодове.
	Вече й бе разказал как е станал собственик на „Ноев ковчег“. Познаваше предишния собственик — Джоуи Ламонт. Джоуи наближаваше седемдесетте, а Джон имаше доста пари от продажбата на аптеката, така че двамата се договориха и мястото дори не бе обявено за продан.
	Но сега, ще не ще, трябваше пак да подхване разговор за бара.
	— Някой е убил Мат Крийд — каза той.
	— Познаваш ли го?
	— Да, познавах го. Патрул. Нещо като ченге. Частна охрана.
	— И някой го е убил?
	— Застреляли са го. — Той вадеше подробности от кратката статия: — От упор или от достатъчно близко разстояние.
	Тя придърпа завивките около раменете си.
	— Кажи ми, че това няма нищо общо с теб и с твоя бар. Той не отговори, втренчил очи във вестника. — Джон?
	— Това е момчето, което откри Силвърман — рече най-сетне той с въздишка. — Писаха го в съботния вестник. Онова, за което са искали да говорят с Клинт.
	— Момчето ли? Какво искаш да кажеш?
	— Пише, че бил на двайсет и две.
	Мишел се уви по-плътно с одеялото си и стана от леглото. Отиде до панорамния прозорец и се загледа навън.
	— Не искам да има такива неща в живота ни. Ако изобщо ще имаме наш живот. Убиват хората, които познаваш. Свързани са, нали?
	Той се понадигна и седна, гласът му прозвуча отбранително:
	— Не пише такова нещо. И помен няма.
	Все едно нищо не бе казал.
	— Умът ми не побира защо просто не продадеш проклетия бар. Или пък ако е толкова важен за теб, оправи го!
	— Не е чак толкова важен за мен. Парите ми работят чрез него, и така аз самият няма нужда да работя — това е. Още сега мога да го продам за два пъти повече пари, отколкото съм платил за него, и да се оттегля. — Опита се да разведри обстановката и добави: — Но какво ще правя тогава?
	— Хрумна ми страхотна идея!
	— Каква?
	— Какво ще кажеш за нещо смислено?
	Порив на гняв премина през него и той се опита да го потисне.
	— Май не схващам — ние караме ли се?
	Тя приседна на отоманката до фотьойла и сведе глава така, че той не виждаше лицето й.
	— По-добре ли ще ти бъде, ако се разделим? — попита той. — Не искам да ти причинявам болка.
	Когато вдигна очи към него, всеки момент щеше да се разплаче.
	— Познаваш двама души, които са били застреляни предната седмица. Знаеш ли колко плашещо е това за някой, който те обича? И после казваш — и явно си вярваш, — че двете убийства нямат връзка помежду си, нито пък с теб. — Тя тъжно поклати глава. — Разбира се, че са свързани, Джон. Разбира се, че са.


	Рой черпеше. Беше много настоятелен.
	Започна да реже пържолата си и срещна очите на двамата инспектори отсреща. Налапа парче месо, остави приборите на масата и вдигна дясната си ръка.
	— Кълна се в бога. Тери си бе тръгнал. Спрях към осем…
	— Мислех, че те вече не ви плащат — обади се Ръсел.
	Рой кимна:
	— Да, но откакто се случи това със Силвърман, си мислех, че няма да е лошо да ги понаглеждаме. Не е ли така?
	— Прав си.
	Кунео ядеше яребица с ароматни средиземноморски подправки в лимонов сос и си тананикаше, дъвчейки.
	— Значи Холидей е бил нощна смяна предната вечер, така ли?
	— Да.
	— Говори ли с него? — попита Ръсел. Той си бе поръчал специалитета на заведението — агнешки пържоли с аспержи и картофено пюре с чесън.
	— Поздрави ме, като надникнах. Взех си кафе. Попита ме къде е Мати.
	— Крийд? — Кунео остави вилицата си. — Че защо да пита за него?
	Рой вдигна рамене.
	— Защото обикновено Мат минаваше първо през северния район. Но снощи го поех аз.
	— Защо? — попита Ръсел.
	— Без причина. За разнообразие.
	— Холидей каза ли нещо друго?
	Панос бе изпил едно ръжено уиски с много лед преди обяда. Сега допи втората си чаша с вино и започна да си налива трета. Пийна още малко, остави чашата на масата и замислено я завъртя за столчето. Когато проговори, прозвуча почти извинително:
	— Не исках да го стресна. Исках да бъде свеж за вас.
	— И нищо не си споменал за Крийд? — попита Кунео.
	— Какво например?
	— Например това, че ги е показал с пръст.
	Този път Рой се замисли по-дълго.
	— Не, не съм споменавал подобно нещо, но Холидей ме помоли, ако видя Мат, да му кажа да се отбие при него. Искал нещо да го пита.
	Двамата инспектори се спогледаха. Внезапно пиянските очи на Рой се озариха от значимостта на това, което бе открил.
	— Искал е да се увери, че Мат е на дежурство, нали? Кучи син! И аз му казах! Мамка му!
	За момент изглеждаше сякаш Рой ще заплаче. Ръсел се пресегна и потупа масата помежду им.
	— Щеше да се случи някоя друга нощ. Вината не е твоя.
	— Кучи синове! — повтори Панос. — И сега, като го няма Мат да свидетелства…
	— Не се притеснявай за това. Снощи са допуснали някои грешки. Близо сме — каза Кунео.
	— Колко близо?
	Той бе един от тях, ченге, затова му казаха.


	11

	Предната вечер Харди бе обиколил два пъти целия квартал в центъра, но така и не бе намерил място за паркиране, дори забранено. Почти обезумял от безсилие и безпокойство, той най-накрая се отказа и се върна няколко пресечки обратно до офиса си, където си имаше запазено място за колата до самата сграда. После пробяга разстоянието до входа на спешната помощ на болницата „Сейнт Франсис Мемориъл“, където Джина Роук го чакаше до рецепцията.
	— Как е той?
	Лицето й бе на петна, но тя се владееше.
	— Не е добре. Вътре е от два часа. Още е в безсъзнание. Не ме пускат при него.
	— Какво се е случило?
	— Някой го е пребил, Дизмъс. Около час, след като се прибрах, дойдоха някакви полицаи. Портфейлът му е бил в него, с шофьорската книжка с адреса…
	— Портфейлът му ли? Имало ли е пари вътре?
	— Не зная. Дори не…
	Тя улови погледа на Харди и се обърна в посоката, накъдето гледаше той. Млада жена със зелена униформа се бе появила в приемната. Роук докосна ръката му и се отправи към нея. Той я последва, като със свито сърце забеляза мрачното изражение на лицето й.
	— Направили сме всичко възможно засега. Ще го заведем в интензивното, където ще можем да го наблюдаваме непрекъснато.
	— Но как е той?
	Очите на младата лекарка спряха за кратко върху Харди, после пак се насочиха към Джина.
	— Пострадал е тежко. Има сериозна черепна травма и вътрешни кръвоизливи. Още не е дошъл в съзнание. — Пое дълбоко въздух и бързо продължи: — Налага се да ви кажа, че състоянието му е критично.
	Роук затвори очи. Раменете й се отпуснаха. След малко отвори очи и кимна.
	— Мога ли да ви бъда полезна с нещо?
	Нямаше с какво. Лекарката каза, че трябва да проследи прехвърлянето на пациента в интензивното отделение, и изчезна зад вратата на спешна помощ.
	Без да разменят нито дума, Харди и Роук седнаха на столовете в чакалнята. Харди с изненада осъзна, че не са сами там — срещу тях млада чернокожа люлееше бебето си и гледаше празно в пространството пред себе си. Възрастен азиатец четеше вестник.
	Някъде отзад до тях долетя изпълненият с болка стон на млад човек, воят на сирени се чу някъде наблизо в мрака.
	След минута се появи санитар, който носеше голяма пластмасова торба. Огледа се и се приближи до тях.
	— Вие ли сте с господин Фрийман? Нося някои от личните му вещи, които може би ще искате да приберете.
	Роук се протегна да вземе торбата и Харди едва сега забеляза пръстена — беше с два пъти по-голям диамант от камъка на Франи, шлифован съвсем наскоро и блестящ. Тя отвори торбата, надникна вътре, после пак я затвори.
	— Хубавият му костюм — каза тя сякаш на себе си. — Аз му го бях купила. — Обърна се към Харди и устните й потрепериха, тя ги прехапа и промълви: — Как е могло да се случи? Кой го е направил?


	След една безсънна нощ, първата спирка на Харди към шест часа сутринта бе отново болницата. Бе много преди часовете за посещения и макар да не вярваше да успее да влезе да види Фрийман, знаеше, че ще получи повече сведения, ако поговори с някого на живо, отколкото по телефона.
	В стаята на сестрите научи, че състоянието на Фрийман не се е променило от предишната вечер, но поне не се е влошило. Не бе станало по-критично отпреди. Въоръжен с тази новина, той надникна в чакалнята на интензивното отделение, където, както му казаха сестрите, прекарал нощта друг от близките на Фрийман.
	Очевидно Роук също не беше спала. Бе сама в чакалнята толкова рано и за последните шест часа изглеждаше остаряла с пет години. Очите й бяха подути, клепачите — зачервени, а косата й беше разчорлена. Когато Харди застана на вратата, тя прокарваше пръсти през нея, сякаш се опитваше да прогони от главата си пристъпите на жестоко главоболие.
	Като го видя, тя стана, приближи се до него, прегърна го през врата и се отпусна за миг. Той видя найлоновата торба на пода до канапето, на което бе седяла Роук — наистина не се бе прибирала у дома.
	След като седнаха, Харди й разказа последните прогнози, като ги представи във възможно най-благоприятна светлина. После я попита дали може да направи нещо за нея — да я откара вкъщи или изобщо каквото и да е.
	Тя първо поклати глава, сякаш не е разбрала въпроса му. Промърмори нещо неясно, после пак замлъкна. Отново прокара ръка през косата си и притисна слепоочията си.
	— Май трябва да вървя при клиентите си. Имаше нещо тази сутрин, но… не се отнася за теб, нали? Най-добре да оставя съобщение на Бетси. — Тя погледна някъде отвъд Харди. — Вече е сутрин, нали?
	— Там някъде. Трябва да се прибереш и да поспиш, Джина. — Беше безсърдечен съвет, но тя трябваше да го послуша. — Тук нищо не се случва. Сестрата каза, че това може да продължи още дълго.
	— Зная. Зная. Просто исках да остана. Мислех си…
	Той изчака, но тя мълчеше.
	— Мога да те откарам до апартамента на Дейвид. Ще поспиш и ще звъннеш в кантората, когато някой се появи там. Ако потрябваш тук, ще стигнеш за пет минути. Какво ще кажеш?
	Тя остана неподвижна за около минута, после въздъхна тежко, грабна найлоновата торба и стана.
	— Прав си. Убеди ме.
	Петнайсет минути по-късно той бе изненадан от стълпотворението от полицаи, които забеляза веднага щом зави покрай Съдебната палата. После си спомни, разбира се, колко е часът. Искаше да се добере до тук, докато все още може да хване някой от нощната смяна.
	Като по чудо след десетина минути вече разговаряше с инспектор Хектор Бланка.
	Инспекторът бе смугъл сержант от латиноамерикански произход от отдел „Престъпления от общ характер“. Той бе приел обаждането за побоя над Фрийман. Освен че случаят бе още пресен в съзнанието му, той тъкмо преглеждаше рапорта на патрула, който бе открил Фрийман, когато Харди се появи пред бюрото му. След като Харди се представи и обясни, че е приятел на Ейб Глицки, че самият той някога е бил ченге и че не е от противните адвокати, които душат за линейки и създават неприятности, Бланка се убеди, че всичко е наред и може да говори с него.
	— Фрийман значи. Бил ви е партньор?
	Всъщност не беше, но Харди сметна, че това не е от значение.
	— Надявам се, че още е.
	Сержантът се намръщи смутено:
	— Съжалявам, не исках да кажа това. Какви са новините от болницата?
	Харди го осведоми, но все пак беше тук, за да получи, а не за да дава сведения.
	— Годеницата му Джина Роук спомена, че портфейлът му е бил у него. Така сте разбрали къде живее.
	— Точно така. Пребили са го до смърт, но не са взели нито портфейла, нито часовника му.
	— Имало ли е пари вътре?
	Бланка се опита да запази неутрално изражение, но не можа да се сдържи.
	— Шестстотин и четиринайсет долара, всичките в обичайното предно джобче.
	Харди поразмисли за миг.
	— Значи не е било обир. Вие сте го видели. Какво са целели?
	— Нямам представа. Изглежда ужасно жестоко. Може би е имал връзка с нечия съпруга, или нещо подобно?
	— Не — отвърна Харди.
	— Искам да кажа, че може да е било нещо лично…
	— Да, разбирам, но нищо не ми хрумва… — каза Харди, ала внезапно млъкна.
	— Какво? — попита Бланка.
	— Помислих си за този доста грозен съдебен процес, по който работим. Но не съм виждал нищо подобно, а работя вече двайсет години.
	Бланка му даде още един опит:
	— Сигурен ли сте? Бих тръгнал по всяка следа.
	Но след като поразмисли още малко, Харди поклати глава:
	— Не. Не може да е това.
	— Добре. Каквото и да е обаче, сигурен съм, че е било умишлено нападение. Тежки обувки и тъпи предмети. Не само юмруци.
	Харди не искаше да си представя как Фрийман лежи безпомощен и се опитва да се предпази от ударите, докато жестоките му нападатели го налагат.
	— Значи извършителят не е само един?
	— Не мога да твърдя със сигурност, но мога да се обзаложа, че са били много. — Бланка забарабани с пръсти по клавишите на пишещата си машина, после вдигна очи към Харди. — Няма по-мек начин да го кажа, господине. Които и да са били, пребили са го до смърт.
	— Но нищо не са взели?
	Полицаят поклати глава:
	— На пръв поглед нищо.
	— И какво означава това?
	Бланка се намръщи съсредоточено.
	— Да ви кажа истината, би могло да означава всичко. Няма да повярвате какви откачалки са се навъдили в днешно време.
	— Вярвам го и още как. Мислите ли, че е било просто изблик на гняв?
	— Така изглежда, но кой знае. Може да е било само заради тръпката. — Нещо обаче явно го глождеше. — Но защо толкова възрастен човек? Няма смисъл, не че непременно трябва да има смисъл. Ето какво ще направя. Ще прегледам другите рапорти от района. Може да попадна на нещо подобно. Може би.
	— Благодаря — каза Харди. — Ще ви бъда признателен.


	Добре, рече си Харди. Беше свършил малко детективска работа, па макар и не особено резултатна, но всъщност истинската причина да посети болницата и Палатата толкова рано сутринта тази сряда бе, че непременно трябваше да отиде в кантората.
	„Фрийман и съдружници“ официално работеха между осем и половина и пет и половина. Както повечето юридически фирми, те изискваха от всеки от съдружниците си да работи по две хиляда часа всяка година. Като се приспаднеше отпуск от две седмици, това правеше общо по четирийсет часа работа седмично, дори и да се случеше да има почивни дни. При максимална експедитивност, най-добрите адвокати едва смогваха да свършат административните си задължения и останалите дейности, за които не им се плащаше — обедната почивка например, — за около два часа. Това означаваше, че ако не си надписват часове, което при Фрийман се наказваше с уволнение, съдружниците трябва да прекарват по десет часа на бюрото си всеки божи ден, а често да работят и през уикенда, за да наваксат празниците или редките дни, когато кантората е била затворена, а те са имали работа.
	Нечовешкото натоварване от две хиляди часа вероятно бе основната причина, поради която Харди не работеше за Фрийман или друга кантора. Не че той не работеше по цели денонощия, когато се налагаше, но поне на теория имаше възможност да реши да работи по-малко и съответно да вземе по-малко пари, въпреки че за да покрие месечните си разходи, рядко си позволяваше да го прави. Щатните съдружници на Фрийман обаче нямаха такъв избор. И понеже така беше във всички юридически фирми, те не можеха да променят нищо.
	Така че макар още да нямаше осем, когато Харди се изкачи по стълбите и влезе във фоайето, мястото далеч не беше пусто, но мрачните разговори бяха нещо необичайно. Явно слухът вече бе стигнал дотук.
	Филис още не бе дошла, но радиото на рецепцията беше пуснато на станция, която излъчваше само новини. Събрала се бе групичка от десетина съдружници, които слушаха и разговаряха приглушено. Харди познаваше добре трима от тях — Ейми Ву, Джон Ингълс и Греъм Русо, — а Русо се отдели от групата, когато забеляза Харди. Очите на останалите го проследиха. Той попита:
	— Знаеш ли нещо за Дейвид? Ейми хванала края на някакво съобщение, докато била в колата, но…
	От изражението на лицето на Харди всички разбраха, че това, което Ву е чула, е едновременно вярно и ужасно. Групичката го наобиколи, Харди разказа новините съвсем накратко и отговори на въпросите, доколкото можа. По средата на един от отговорите му Филис се зададе по стълбите зад него. Както обикновено устните й бяха строго стиснати, а гърбът й — изопнат като струна. Тя застана зад Харди за момент, явно учудена от това стълпотворение.
	Харди спря по средата на изречението и се обърна натам, накъдето гледаха всички.
	— Какво има? — попита Филис. — Какво става тук?
	— Дейвид е в болницата — кратко отговори Харди, — някой го е смазал.
	— Как така го е смазал? Той не е в съдебната зала.
	— Нямах предвид такова смазване. Нападнали са го, помлели са го от бой.
	Още доста време Филис сякаш не разбираше за какво става дума. Накрая отстъпи крачка назад и сложи ръка на сърцето си.
	— Защо? Исках да кажа, как е той?
	— Тъкмо за това ги осведомявах. Не е добре. В безсъзнание е.
	Филис погледна към вратата на кабинета на Фрийман, сякаш очакваше той да се появи оттам всеки момент. Един от съдружниците извика отзад, откъм рецепцията:
	— Ето, ето!
	Като едно тяло, групата се обърна и притихна.
	„… от известните и колоритни адвокати в града е открит пребит на няколко пресечки от дома си миналата нощ. Полицията още не е разкрила мотива за жестокото нападение, вследствие на което господин Фрийман е настанен в критично състояние в болницата «Сейнт Франсис Мемориъл». Нападението явно не е било с цел грабеж, въпреки че полицията отказва…“
	Харди и съдружниците пропуснаха останалата част от новините. Като чу думата „критично“, Филис издаде приглушен стон и се свлече на земята.


	В кабинета си Харди получи по гласовата поща три съобщения от своя приятел Джеф Елиът, който списваше ежедневната рубрика „Градът говори“ на вестник „Кроникъл“. Двамата размениха в основни линии информацията, до която всеки от тях се бе добрал. После Елиът попита:
	— Какво следва за теб от това?
	— Имаш предвид лично мен или фирмата?
	— И двете.
	— Той е повелителят на дъждовете тук, нищо чудно, че хората му са направо откачили. Работата се разсъхва, дори когато отсъства само една-две седмици. Филис припадна. Знаеш ли, че съвсем наскоро е направил на Джина предложение за женитба?
	Последва кратко мълчание. Харди знаеше, че Елиът се опитва да смели чутото.
	— И какъв е бил отговорът й?
	— Бил е „да“. Той й е подарил пръстен.
	Последва нова пауза.
	— Тя срещала ли се е с друг?
	— Кой би поискал да убие Дейвид и така да отстрани съперника си? Едва ли. Тя прекара цялата нощ в болницата.
	— И все пак.
	— Мисля, че няма да извадиш вода от този кладенец, Джеф, но ако искаш я попитай.
	Елиът явно прие предложението.
	— А ти как си?
	— Притеснен съм. Никак не е хубаво, че е в безсъзнание. Казват, че състоянието му е критично, а сестрата тази сутрин далеч не бе оптимистично настроена. Бланка — знаеш го — смята, че който и да го е направил, е искал най-малкото жестоко да го нарани.
	— И защо?
	— Няма предположения. Не е обир, освен ако не е носил със себе си нещо необичайно, което никога не правеше. Не са взели нито портфейла му, нито часовника — „Ролекс“ е, между другото.
	— А ти какво мислиш?
	— Напълно съм объркан. В момента се изкушавам да мисля, че може дори да е било случайност. Лесна мишена. Евтино удоволствие. Случвало се е и преди. А! Трябва да вдигна на другата линия! Искаш ли да изчакаш?
	— Не, благодаря. И при мен е лудница. Ако чуя нещо, ще ти се обадя.
	— Дизмъс Харди — каза адвокатът и включи новото обаждане.
	— Диз, Дик Крол е. Току-що чух за Дейвид. Боже…
	— Да. И аз още не зная какво става. Имахме ли среща за днес? Имаме, нали?
	Харди вдигна ръка към челото си и стисна слепоочията си.
	Крол отговори съчувствено:
	— Можем да я отложим за когато искаш. Сега най-важен е Дейвид. Какви са изгледите?
	За стотен път Харди повтори това, което знаеше. Отговори на същите въпроси. Не е обир. Няма мотив. Няма улики. Безсмислен побой на възрастен и беззащитен човек. Когато спря да говори, отсреща настъпи дълго мълчание, чуваше се само бръмченето на линията.
	— Просто не зная какво да кажа, Диз. Шокиран съм, наистина. Мога ли да ти бъда полезен с нещо?
	Харди поразмисли за секунда и каза:
	— Може би да поразпиташ дали някой от хората на клиента ти е чул, или е забелязал нещо. Или го направи в бъдеще. Не е било в участък на Уейд, нали?
	— Не зная. Къде точно е станало?
	— На две пресечки на север оттук. Всъщност точно зад ъгъла.
	— Значи не е. Трийсет и втори участък свършва до пощата.
	Харди продължи:
	— Беше обичайният му маршрут до вкъщи; винаги ходеше пеш, защото твърдеше, че е неуязвим. Господи…
	— Какво?
	Харди издиша шумно:
	— Нищо. Спомних си, че му предложих да го закарам — каза той и изруга.
	— Недей да се измъчваш, ти нямаш вина. — Крол прочисти гърлото си и рече: — Чуй, няма да ти създавам повече ядове днес. Защо не заминеш някъде и не ми се обадиш, когато си готов да продължим с клетвените показания? Предполагам, че след като Дейвид излиза от играта, ти поемаш нещата.
	— Сега е твърде рано, Дик. Още не съм готов.
	— Добре, добре. Ще чакам ти да ми звъннеш. Междувременно мога ли да направя нещо друго? Каквото и да е?
	— Благодаря, но нищо не ми идва наум.
	— Ще се моля за него. Какво ще кажеш за това?
	Крол не изглеждаше религиозен човек — със сигурност бе безскрупулен адвокат и използваше удари под пояса, но човек никога не може да бъде сигурен.
	— Няма да навреди — отвърна Харди. — Благодаря.
	Още едно позвъняване идваше по петите на предишното. Погледна часовника си — редовното работно време започваше след седем минути, а той беше на педали от два часа. Натисна бутона на телефона и потисна една уморена въздишка.
	— Дизмъс Харди — рече.


	Харди идваше за пръв път на петия етаж, в новите владения на Глицки. Лейтенантът се бе надвесил над един компютър в потискащо тясна стая, заета от две жени, едната от които бе с огромен ханш. Глицки й говореше нещо за новия софтуер, с който би трябвало да се сдобият през следващото десетилетие и който щял да прави всичко по-бързо и по-добре. Харди, който вече бе ужасно потиснат, оцени сцената като почти непоносимо тъжна.
	Глицки вероятно бе доловил нечие присъствие зад гърба си, защото спря по средата на изречението, изправи се и се обърна бързо. Всичко — от позата до гневния му поглед — говореше, че е готов за битка, който и да се окаже насреща му. Когато видя Харди, тялото му се отпусна. За миг изглеждаше почти разочарован, но после мигновено на лицето му се изписа загриженост.
	— Добре ли си? — попита той. — Добре ли са всички?
	Имаше предвид, разбира се, семействата им. При неочакваната поява на Харди в ранния следобед и поради измъчения му и тревожен вид, всички алармени сирени в главата на Глицки зазвучаха. Отговорът на Харди определено не го успокои.
	— Имаш ли минутка?
	Глицки се извини на подчинените си, заведе приятеля си в съседния кабинет и затвори вратата.
	— Какво има?
	— Не си ли чул за Дейвид?
	Глицки се вторачи в лицето на Харди и очите му станаха безизразни.
	— Не ми казвай, че е мъртъв.
	— Не още, но изгледите не са добри. — Харди изрече това за по-малко от минута, докато Глицки сядаше на стола зад бюрото си. Харди остана прав, изтощен, с ръце в джобовете. — Тъкмо се връщам от болницата. За пореден път. Джина също пак е там.
	Глицки се отпусна в стола, пръстите му бяха събрани пред устните. Харди бързо продължи:
	— Честно казано, и аз не знам защо дойдох тук. Цяла сутрин отговарях на телефонни обаждания в кабинета си, но мисълта за работа… — сви рамене той. — Извинявай, че нахълтах така.
	— Ако паметта не ми изневерява и аз съм нахълтвал при теб на няколко пъти — отвърна Глицки.
	Обичайните шегички обаче не можаха да намерят почва и двамата мъже потънаха в мълчание, всеки от тях погълнат от собствените си чувства. Накрая Харди придърпа един стол и се отпусна тежко на него.
	— Наистина не зная защо съм тук — повтори той.
	Глицки изчака още една минута.
	— Прибирал се е вкъщи, така ли?
	Харди кимна. След кратка вътрешна борба, той каза:
	— Почти изказах пред Бланка подозрението си, че е Панос.
	Погледът на Глицки се изостри при тези думи. Той се пораздвижи в стола си.
	— Наистина ли?
	Харди поклати глава.
	— Не разбирам. Крол ми се обади тази сутрин веднага щом чул. Звучеше искрено разстроен.
	— И затова Панос отпада? Понеже не е уведомил адвоката си? Аз не бих споделил с адвоката си, ако възнамерявам да пребия или да убия някого. Нито преди, нито след това. Но какво е направил Дейвид на Панос? Зная за процеса, обаче…
	— Просто не спирай да си повтаряш трийсет милиона долара, Ейб, и всичко ще ти се изясни. Ако спечелим, много е вероятно Панос да се окаже на улицата. — Разговорът за подробностите около процеса сякаш помогна на Харди да освободи съзнанието си от цялостната картина и той леко се пооживи. — Преди два дни Крол предложил на Дейвид четири, за да уредим нещата извънсъдебно.
	— Четири милиона? И какво му е отговорил старият?
	— Надсмял му се. Крол се ядосал и казал, че ще заобиколи Дейвид и ще говори направо с мен, явно с презумпцията, че аз съм мамино синче и ще се огъна. Дейвид му казал, че стига да иска, може да опита, но че аз вероятно пак ще го отпратя при него. Което си е точно така. Както и да е, Крол побеснял и предупредил Дейвид да внимава.
	— Да внимава за какво?
	— Може би за това, което се случи.
	Глицки наклони глава на една страна.
	— Наистина ли мислиш така?
	— Нищо не мисля всъщност, Ейб. Става дума обаче за обувки, тояги и вероятно палки. Обикновените улични хулигани не разполагат с такова снаряжение.
	— Но ти каза „вероятно“ палки.
	— Да. Но също така става въпрос за центъра на града. Ако сам не си носиш тояга, няма как да я намериш на улицата, нали така?
	— Може би желязна пръчка или приклад на пистолет.
	Харди поклати глава в знак на несъгласие.
	— След няколко удара с желязото си мъртъв на място, не мислиш ли? Може би приклада.
	— И какво е твоето заключение?
	— Говоря и разсъждавам едновременно, така че не съм сигурен. Който и да е бил, не е целял да го ограби. Приготвили са си оръжията и са го причакали от засада.
	Телефонът иззвъня два пъти. Телефонният секретар заговори с бодрия си, слънчев глас: „Глицки. Оставете съобщение“. Някакъв сержант остави телефона си и го помоли да му се обади по повод натрупаните извънредни часове работа.
	Нито Глицки, нито Харди обърнаха внимание на вмешателството. Веднага щом сержантът затвори, Харди продължи:
	— Може би знаеш за случилото се вчера. Бланка и Джеф Елиът си помислиха, че може да има нещо общо, но аз току-що разговарях с Джина и не е така.
	— Добре де. За какво става въпрос?
	Той разказа на Глицки за пръстена, за годежа, за съмнението, че Джина може да е имала друг мъж.
	— Както и да е. Аз я попитах. Не зная дали това върна приятелството ни две години назад, или тя се почувства поласкана от предположението ми, че си има резервен обожател, но както и да е — не лъжеше. Аз поне съм убеден.
	— Доверявам ти се.
	— Ами, това е. — Внезапно Харди осъзна, че е изприказвал всичко. И отново се почувства изтощен. — И какво от това? Те дори не търсят.
	Глицки тъкмо се канеше да каже, че ако Фрийман дойде в съзнание, той ще им разкаже какво се е случило, а ако почине, случаят ще отиде в „Убийства“ и там може би ще бъде възложен на Пол Тию, който ще успее да разкрие нещо, но осъзна, че тези размисли не са особено успокоителни. Ако някой друг, а не Тию поемеше разследването — един възрастен мъж, който се е споминал без каквито и да е улики, — случаят щеше завинаги да си остане загадка. Така че той само сви рамене и каза:
	— Бланка е добър. Може би ще открие нещо.
	— Да. — Харди надигна старите си кокали и стана. — Е…
	Телефонът пак иззвъня. Глицки се взря в него гневно и се изправи, без дори да понечи да се обади. Бе се запътил да изпрати Харди, когато чу гласа на Марсел Лание. Спря и вдигна слушалката.
	— Кажи.
	Харди беше на прага и вдигна ръка за мълчаливо сбогуване. Глицки, който слушаше с едно ухо, щракна с пръсти, за да привлече вниманието му и му махна да се върне.
	— Да, чувам те — каза той в слушалката. Замълча за минута, после продължи: — Благодаря ти, Марсел, оценявам жеста.
	Харди стоеше до вратата:
	— За какво става дума?
	Глицки вдигна ръка и приседна на ъгъла на бюрото, лицето му бе мрачно и съсредоточено. Харди изгуби търпение.
	— Какво има, за бога?
	Глицки издиша продължително.
	— Един от хората на Панос е бил застрелян снощи. Момчето, което открило Сам Силвърман. Крийд. Мат Крийд.
	— Познаваше ли го?
	— Само веднъж сме се срещали. В понеделник вечерта, два часа след като се видяхме с теб. Но ми направи впечатление. Ако си спомняш, бях казал на баща си, че не е добра идея да ходи в магазина на Силвърман, преди от „Убийства“ да отговорят на обаждането му.
	Харди кимна:
	— Разбира се.
	— Е, той все пак отишъл същата нощ и аз трябваше да го измъквам. Крийд беше там.
	— Какво правеше там?
	— Просто обхождал района. Видял светлината и спрял. После се появих аз. Не бе много забавно. Но той беше добро хлапе.
	— И някой го е застрелял?
	Глицки сведе глава, после пак я вдигна.
	— Снощи, докато патрулирал. — Спря, за да даде време на Харди да осъзнае думите му. — Марсел току-що разговарял с Пол Тию и разбрал за връзката с Панос. Решил, че бих искал да го знам.
	— А защо?
	— Наскоро разговаряхме за Уейд, аз и Марсел. Помислих си, че може да предаде едно съобщение на Джърсън, с което да му спестя някои неприятности. — Сви рамене. — Оказва се, че не е успял.
	— Какво беше съобщението?
	— Че може би Панос не е човекът, който би помогнал на „Убийства“ за случая Силвърман. Нещо такова.
	— Той помага ли?
	— Опитва се. Дал им е няколко имена, между които и името на твоя приятел Холидей, когото, между другото, Крийд първоначално разпознал като един от мъжете, които са били в магазина на Силвърман.
	— Но това не е вярно. Джон е бил…
	Глицки вдигна ръка.
	— Спокойно. Крийд си промени мнението. Отказа се от разпознаването. Опитваше се да се свърже с инспекторите по делото, за да им го каже.
	— И успя ли?
	— Не зная. Предполагам, че е успял. Но какво значение има? Ти каза, че Холидей има алиби, а не би излъгал за свой клиент.
	Харди остави тези думи без по-нататъшен коментар, придърпа пак стола си и седна. Накрая рече:
	— Внезапно ми се прииска Панос да е имал нещо общо с Дейвид.
	Глицки бавно кимна. Професионалното ченге в него не искаше така бързо да се съгласи.
	— Заслужава си да се поразровим.
	— И как ще го направим?
	— Кое?
	— Ровенето.
	Глицки се почеса по бузата.
	— Може да споменеш нещо такова на Бланка. Може нещо да е било забравено на местопрестъплението. Нещо на Дейвид. Но може и да не излезе нищо, а да е просто съвпадение.
	— На теория съм съгласен с теб. Ще го имам предвид.
	— Значи сме на едно мнение. И както вече знаеш, аз изобщо няма да припарвам наблизо. Последните социологически проучвания са готови и всеобщото мнение е, че това не ми влиза в работата.


	12

	Сградата на криминалната лаборатория в Сан Франциско, една от няколкото сгради в комплекса, построен от флота, бе наскоро ремонтирана и изглеждаше досущ като произведение на изкуството. В комплекса се помещаваха и тактическият отряд, и паркингът на бронираните коли на полицейското управление. Въпреки че местоположението на „Хънтърс Пойнт“ бе доста неудобно, в съседство със сградите на лабораторията се намираше отколешно малко заведение за бързо хранене, наречено „Даго Мерис“, което бе любимо място на служителите на закона.
	Ръсел и Кунео бяха приключили обеда с Рой в „Джонс Грил“. После се бяха върнали до „Ноев ковчег“, отново бяха блъскали по вратите и бяха чакали безрезултатно навън още един час. Явно заведението нямаше да отвори днес, поне не преди да падне нощта. Накрая Кунео се отказа от седенето в засада и двамата инспектори се отправиха към квартал „Марина“, където живееше Холидей. На входната врата ги чакаше купчина стари вестници, които свидетелстваха, че от известно време стопанинът не се е прибирал вкъщи.
	Ръсел не можеше да не се отбие в „Даго Мерис“. Така или иначе бяха вече тук. Нямаше да им отнеме повече от петнайсет минути. Щяха да разполагат с предостатъчно време да вземат от лабораторията резултатите от балистичната експертиза и да отидат пак до жилищната част на града, за да се заемат с безспорно свързаните убийства на Крийд и Силвърман. Да вземат съдебно разпореждане. Да посритат малко задници.
	Докато минат през охраната, паркират и стигнат до рецепцията на лабораторията, изгубиха още петнайсет минути. Малка стая, в която имаше бюро, компютър, телефон и стъклена преграда откъм тях, закриваше гледката към самата лаборатория. Когато инспекторите влязоха във фоайето, на бюрото нямаше никой. Почакаха с надеждата, че някой ще се появи.
	Кунео проточи врат, за да привлече някакво внимание. Извика силно за поздрав.
	— А така! — отбеляза Ръсел. До вратата, която водеше навътре, имаше звънец и той го натисна. Тишина. Натисна го по-продължително. — Може би звъни някъде вътре.
	— Ей, ей! Стига сте звънели! Идвам!
	Вратата най-сетне се отвори и от нея излезе дребен, блед мъж на средна възраст в дочени панталони и карирана риза с копчета. Напряко на челото му падаше кичур тънка тъмна коса — ако имаше и съответните мустаци, щеше да бъде точно копие на Хитлер. Пластмасовата табелка на левия му джоб гласеше: „М. Лестър“. Господин Лестър се бе намръщил.
	— По-спокойно, момчета? Какъв е проблемът?
	Кунео посочи към празното бюро:
	— Никой не охранява крепостта, това е всичко.
	— Аха. Шери не е на работа днес. Съжалявам.
	— Добре — рече Кунео, — дошли сме за една балистична експертиза. Убийство. Партньорът ми, Ръсел, я е отбелязал със знак „спешно“.
	Лестър се намръщи още по-силно, когато се обърна към Ръсел:
	— Писах ви по електронната поща.
	— Нищо не съм получил.
	Мъжът продължи да настоява:
	— Изпратих отговора веднага. Няма и пет минути по-късно.
	— Но не съм го получил — каза Ръсел. — За какво ставаше дума?
	— За уликите ви. Питах дали не може да ги вземете, докато сте още в Палатата, и направо да ги донесете тук. Грипът ни мори. Половината персонал е в болнични. Няма кой да кара дори куриерската кола.
	Кунео пое дълбоко дъх и каза пресилено спокойно:
	— И така, понеже партньорът ми бе написал на писмото си: „Убийства — спешно“, а не отговори на твоето съобщение, ти повика патрулна кола или куриер, който да донесе до лабораторията важните улики, за да могат резултатите от балистиката да излязат навреме, а може би и за да бъдат спасени един-два човешки живота или най-малкото няколко отрепки да бъдат прибрани на топло. Направи точно това, нали? Кажи ми, че си направил точно това.


	Независимо че опитът им да получат резултатите от балистиката излезе неуспешен, Кунео напомни на Ръсел, че с цената на всички усилия трябва да намерят Джон Холидей и да си поговорят с него. Възможно е да се бе появил в „Ноев ковчег“, след като те си бяха тръгнали, и Кунео предложи за трети път днес да се върнат там и да опитат да го открият.
	— Няма начин, Дан. Избягал е.
	— Не съм съгласен.
	— Защо не? Не ходи на работа. Апартаментът му е изоставен. Знае, че е заподозрян заедно с Тери и Уилс по случая Силвърман. На негово място отдавна да съм си обрал крушите.
	— Да, но ако си спомняш, Рой Панос каза, че е говорил с него снощи. Наминал в „Ноев ковчег“ и видял Холидей на бара. Нищо не се е променило от снощи.
	— Само дето Крийд беше застрелян. Все пак е нещо.
	Кунео го погледна.
	— Съгласен. Но ако Холидей е работел на бара, както твърди Рой, значи той не е убил Крийд. Знае, че не го търсим за това. И щом не е избягал след Силвърман, няма причина да избяга и сега.
	Това накара Ръсел да замълчи в разстояние на половин пресечка.
	— Не ме разбирай погрешно — каза той накрая. — Аз горя от желание да се върнем в жилищния квартал и да си поговорим с него, но след като нямаме резултати от балистиката, за какво по-точно ще си приказваме? Особено ако не е замесен в убийството на Крийд?
	— Не съм казвал, че не е замесен. Просто не той е дръпнал спусъка. Остават обаче Тери и Уилс. В този случай Тери е стрелял и двата пъти. Може да споменем пред Холидей евентуално за някакъв имунитет, ако ги предаде; току-виж клъвнал.
	— Ако е тук.
	— Дори да не е, все ще научим нещо. Може би ще ни се удаде случай да си поговорим пак с Тери.
	— А ако е там, ние сме му приятели.
	— Точно така. Даваме му шанс — каза Кунео.


	Ранди Уилс провери червилото си на огледалото в банята на апартамента си. Беше се изкъпал и се бе обръснал целия преди по-малко от час. Сведе очи, поприглади полата си и пак погледна в огледалото. За щастие никога не бе имал гъста брада; с едно избръсване и малко фон дьо тен заприличваше на много хубава жена с нежна кожа и искрящ поглед, с деликатен нос и брадичка. Носеше буйна кестенява перука, която изглеждаше като истинска коса. Черно поло прикриваше адамовата му ябълка — единствена тя можеше да издаде, че не е това, което изглежда.
	Навън се здрачаваше. Задният прозорец на спалнята пропускаше нежния следобеден сумрак и Ранди огледа помещението и двете предни стаи — кухнята и дневната — с чувство, което граничеше с пълно задоволство.
	Двамата с Клинт обитаваха партерен апартамент на улица „Джоунс“, на по-малко от четвърт миля от „Ноев ковчег“. Отвън не изглеждаше нищо особено, но те го бяха превърнали в приятен дом — най-хубавото място, където Ранди бе живял, откакто беше напуснал Ню Мексико на шестнайсет години.
	На входа на „Ноев ковчег“ Ранди за миг зае съблазнителна поза — скърши кръст и изпъчи гърди. Клинт, разбира се, бе зад бара, разговаряше с двама от клиентите си. Когато погледна към него, нищо в погледа му не издаде, че го е разпознал. Само му кимна приятелски, като че Ранди бе просто поредния клиент. Възможно ли бе наистина да не го е разпознал? Нима беше чак толкова красив тази вечер?
	Приседна на високото столче до един от другите клиенти и се облегна на бара.
	— Здрасти, Клинт — поздрави Ранди. — Една водка, моля.
	Клиентът до него, мъж с пълно лице, го изгледа втренчено. Другият — чернокож — се наведе към Клинт.
	— Кой е приятелят ти, Клинт?
	Ранди раздаде усмивки на всички и ги погледна в очите. Подаде ръка на мъжа, който бе по-близо до него.
	— Аз съм Ранди Уилс — каза той с възможно най-женствен глас. — Ранди с „и“ накрая. — След това подаде ръка на другия мъж: — Здравей.
	Тъкмо Клинт ще поревнува, помисли си той. Но Клинт само наведе очи и поклати глава. За изненада на Ранди мъжът с пълното лице не пое протегнатата му ръка. Вместо това му показа значката си, представи се и му каза името на своя партньор. Клинт се пресегна през бара и сложи длан върху ръката на Ранди.
	— Съжалявам — каза той. — Току-що се появиха. Търсят Джон.
	— Защо? Какво е направил? — обърна се Ранди към двамата инспектори.
	— Искаме да говорим с него — каза Ръсел. — Разбрахме, че снощи е бил на работа.
	— Точно така — отвърна Тери.
	— Но тази вечер на работа си ти?
	— За още час-два. След това идва Джон.
	— Тази вечер ли? — попита Кунео. — Мислех си, че работи предимно денем.
	— Предимно, да. Но зависи. Работното ни време е гъвкаво.
	— Браво на вас — рече Ръсел. — Та значи ти не си бил тук снощи?
	— Не, вече ви казах, че ние…
	Кунео го прекъсна:
	— Да, каза ни. — После се обърна към Ранди: — Говорехме с Клинт какво е правил предната вечер. Искам да те попитам същото. Какво прави ти?
	Клинт се опита да му каже нещо, но Ръсел се наведе напред и размаха предупредително пръст.
	— Без подсказване, моля!
	— Аз ли какво правих? — Ранди погледна към Клинт, който кимна едва забележимо. — Кога? Снощи?
	— Точно така. Снощи — каза Кунео.
	Очите му се насочиха над бара към Клинт.
	— Бях с него. Защо?
	— Ще стигнем и до това — отвърна му Ръсел. — Засега искаме да знаем как точно сте прекарали миналата нощ. Освен ако няма някаква причина, която те възпира да ни разкажеш.
	— Не. Нищо подобно. Че каква причина може да има? — каза Ранди и пак хвърли поглед към Клинт. — Така… първо вечеряхме у дома, после отидохме до „Финочио“ за шоуто. Бяхме заедно. Някога работех там. — На фона на възцарилото се студено мълчание той поясни: — Танцьор съм. Поне бях такъв.
	— Много добре — отбеляза Кунео и се обърна към партньора си: — Имат си някакъв таен език.
	Ръсел тутакси се обади:
	— Разговаряхте ли с някого, докато бяхте във „Финочио“? По кое време беше това между другото?
	— Не зная. Кога беше, Клинт. Единайсет, дванайсет? Някъде там.
	— Без подсказване — повтори Кунео. — Партньорът ми те попита дали сте разговаряли с някого.
	— Със сервитьора. Предполагам, че помни.
	— Аха. И по кое време отидохте?
	— Не мога да кажа точно. Наистина не си спомням.
	— След десет?
	— Може би. Вероятно е така. Защо? Какво се е случило снощи?
	Кунео се обърна към Ръсел:
	— Той иска да знае какво се е случило снощи. — После пак към Ранди: — Като че ли не знаеш — помощник от специалните патрули на име Мат Крийд е бил убит на три пресечки оттук.
	Шокиран и ужасен, Тери извика:
	— О, не! Не и Мат!
	Кунео вдигна показалец към него.
	— Спести ми тези глупости.
	Той метна заплашителен поглед към партньора си и забарабани с пръсти по бара, като явно се опитваше да се овладее. След минута, все още борейки се със себе си, взе една чаша от стендера и я завъртя. Накрая се нахвърли на Ранди:
	— Питам те още веднъж — какво прави снощи?
	— Казах ви. Вечеряхме и отидохме да гледаме шоуто.
	— И докога бяхте там? — притисна го Кунео.
	— Къде?
	Внезапно Кунео грабна една чаша и я запрати към шишетата зад бара, където всичко експлодира във фонтан от стъкла и звънтене.
	— Разиграваш ме, а, принцесо? Разиграваш ме? Ще ти покажа аз на тебе!
	Ръсел обаче бе скочил от мястото си, готов да се намеси, ако Кунео не успее да се овладее.
	Тери се бе снишил, после бе отстъпил назад, а сега отново бе пристъпил напред и бе опрял на бара треперещите си ръце.
	— Уверявам ви, господа. Нищо не сме направили. Наистина.
	Един безкраен застинал миг на бара не се чуваше нищо, освен тежко дишане. После Ръсел се наведе и заби пръст в гърдите на Клинт Тери.
	— Изобщо не сме свършили. Не напускайте града. Бъдете на място, където можем да ви намерим. — После се обърна към Кунео: — Да се махаме, преди някой да пострада.


	Инспекторите убиха един час в сградата, където се помещаваха специалните части на Тендърлоин. Говориха с централата на Специалните патрули, за да проверят дали не се е появила някаква нова информация в участъка или от редовните полицейски патрули. Нищо.
	Накрая, поуспокоени и твърдо решени да се доберат до Джон Холидей, те за кой ли път се върнаха в „Ноев ковчег“. Навън вече беше тъмно и в заведението имаше шестима клиенти. Тери и Уилс ги нямаше, а зад бара стоеше човек, който отговаряше на описанието на Джон Холидей. Преди да успеят да седнат, той вече бе поставил подложките за чаши пред тях.
	— Добър вечер, господа инспектори — каза той. Още не бяха започнали, а той бе с едни гърди напред. — Какво ще пиете?
	— Няма да пием — отвърна Кунео. Сложи значката си на бара и седна на високото столче. — Искаме да ни отговориш на няколко въпроса.
	— Разбира се — усмихна се Джон. — Дайте ми само една минутка, може ли?
	Той се упъти към другия край на бара, размени няколко думи с един от клиентите и извади бутилка бира от хладилника. Отвори я, наля в чашата и се върна при инспекторите.
	— Лоша поличба е да оставиш клиентите в бара да жадуват — каза и пак се усмихна. — Сигурни ли сте, че нищо не искате? За сметка на заведението.
	Кунео вече се бе настанил в стола, а пръстите и на двете му ръце барабаняха по плота.
	— Забавляваш се, а?
	Кимване.
	— Всеки миг, инспекторе. Животът е кратък и няма генерална репетиция. Кажете сега какво мога да направя за вас.
	— Можеш да отговориш на няколко въпроса. Като например къде си бил миналия четвъртък вечерта — каза Ръсел.
	Холидей цъкна с език, сякаш бе дълбоко разочарован.
	— А! Такива въпроси значи! Става дума за някакво престъпление, нали?
	— Знаеш за какво става дума — прекъсна го Кунео.
	— Не съм съвсем сигурен. Бях тук и работех на бара предната нощ, когато Мат Крийд е бил застрелян, следователно не става въпрос за това. За каквото и престъпление да става дума, съжалявам, но не мога да ви помогна.
	— Нощта на миналия четвъртък — повтори Ръсел.
	— По дяволите! Тъжно е наистина, защото зная отговора и на този въпрос и вие, струва ми се, ще го одобрите. Но адвокатът ми ме предупреди, че ще ме убие, ако започна да ви отговарям на въпроси за каквито и да е престъпни деяния, без преди това да съм му се обадил.
	— Значи си говорил с адвоката си? — попита Ръсел. — И защо?
	Холидей имаше подготвена усмивка за случая.
	— Близки приятели сме. Говорим си по всяко време. Голяма работа е той. Дизмъс Харди. Знаете ли го?
	— И той ти каза да не разговаряш с нас? — попита Кунео. — Че защо?
	— Преди време имах проблеми със закона, затова смята, че това е по-добрата стратегия. Ако го няма адвоката ти, някои ченгета се възползват от случая. Няма да повярвате, но е така.
	— Обади му се тогава — каза Кунео. — Кажи му да дойде.
	— Бих го направил, но това е вечерта за жена му. Излизат всяка сряда. Само двамата. Казва, че това е тайната за щастливия му брак. Но и да дойде, пак няма да има полза — ще ми забрани да говоря с вас. Много е строг в това отношение.
	— Колко пари загуби у Силвърман? — попита Кунео.
	Холидей въздъхна.
	— Не мога да ви кажа. Това е въпрос. Опа! Вижте това! Още един клиент с празна чаша. Връщам се след секунда. Не си тръгвайте.
	Холидей отново се отправи към другия край на бара и изпълни две нови поръчки. Докато наливаше втората чаша, двамата инспектори се изнизаха покрай него.
	— Беше ми приятно да си поговоря с вас — провикна се той след тях. — Приятна вечер!


	13

	Тези интимни вечери може би бяха тайната за щастливия брак на Харди, но този път вечерта определено не бе щастлива.
	Бе започнала, естествено, с поредното отбиване в болницата. Харди се противеше — щеше да му е за трети път днес, — но Франи настоя, че иска да види Дейвид. Докато все още не знаеше колко е пострадал, тя имаше усещането, че може някак да му помогне. Да го накара да се почувства по-удобно, може би да му занесе курабийки на другия ден. Каквото и да е.
	Бе чула думата „в безсъзнание“, разбира се, но не бе осъзнала, че Фрийман е в състояние на кома. Призна това на Харди четирийсет минути по-късно, преди дори да е докоснала чашата си с вино, докато тихо плачеше в сепарето им в задната част на „Фиор д’Италия“.
	— Аз дори не можах да го видя. Не съм виждала друг човек с толкова бинтове. Цялото му лице…
	Очите й го умоляваха, сякаш се надяваше, че той може някак да оправи нещата. Харди знаеше, че тя се опитва да подреди впечатленията си, но я бяха атакували твърде жестоко, за да успее. Покри с длан ръката й върху масата, Франи просто имаше нужда да поговори.
	— Не се е случило с мен, но се чувствам толкова наранена. Не мога да си обясня как е възможно да се случват такива неща.
	— Почти същото каза и Джина.
	— Горката Джина! След годежа…
	Тя прекъсна думите си по средата, докато тактичният сервитьор поднасяше питиетата им, извърнал поглед от Франи. Харди бе поръчал „Пелегрино“. Сервитьорът си записа скромната им поръчка. Щяха да си поделят един рибен ордьовър и чиния спагети карбонара. Той се оттегли бързо, защото усети, че моментът не е подходящ нито за многословия, нито за пазарлък на тема специалитетът на вечерта.
	— Нямам апетит — каза Харди. — Освен може би да убия онзи, който е причинил това на Дейвид.
	— Мислиш ли, че това ще помогне?
	— Не виждам как би могло да навреди. — Харди не се шегуваше. Не му бе останало никакво чувство за хумор. Със стисната челюст и с поглед, вперен право напред, той въртеше чашата си с вода. — Кучи синове! Ако си мислят, че така ще ме пречупят, правят най-голямата грешка в живота си.
	— За кого говориш? Мислех си, че никой не знае кой го е извършил.
	— Никой не знае.
	— А кой се опитва да те пречупи?
	Неволно бе изпуснал нещо, което би предпочел да запази за себе си. Устата му се сгърчи в лека гримаса, Франи познаваше жестовете му и усещаше, че е на път да изгуби контрол над гнева си.
	— Дизмъс?
	Той хвана чашата си и я пресуши до дъно.
	— Не зная дори как бих могъл да ги намеря.
	— Кое да намериш?
	— Доказателствата — той възмутено поклати глава. — Трябва просто да отида и да ги поразтърся.
	— Определено не е добра идея. Ако те са причинили това на Дейвид…
	— Точно на това разчитат. Всички са подплашени и не смеят нищо да направят.
	Франи се наведе към него:
	— Наистина ли знаеш кой го е направил?
	— Имам някаква представа. Може и да се лъжа, но се обзалагам, че съм прав.
	— Тогава кажи на полицията. Зная, че ще проверят. Познават те.
	— Аха. Ти и аз може би си спомняме какво ченге бях и какъв неотстъпчив прокурор станах после, но това отдавна е минало. Сега съм адвокат по защитата. Вече не съм на тяхна страна…
	— Няма страни. Който и да е пребил Дейвид…
	Но той поклати глава:
	— Според най-доброто предположение на ченгетата, онези, които са пребили Дейвид, са или шайка хлапета, или добре координирана банда побойници, които обаче не са откраднали нищо. Някоя от тези версии да ти се струва дори и малко правдоподобна?
	— Не.
	— Какво остава тогава?
	— Някой с мотив.
	— Точно така. Някой, който може да изгуби трийсет милиона долара, ако Дейвид го изправи пред съда.
	— Онзи от вашето дело, как му беше името?
	— Уейд Панос. Добър човек. Частно ченге. Стълб на общността.
	— Той не пребива хора, Дизмъс. Това също не звучи правдоподобно.
	— Няма нужда да го прави. Има си хора за тази работа.
	— Тогава се връщаме пак в началото. Кажи на полицията.
	Харди се опита да се успокои, като въздъхна дълбоко.
	— Не, връщаме се пак в началото. Аз съм адвокат.
	— И какво означава това?
	— Това означава, че ти, гражданката Сузи еди-коя си, можеш да отидеш при ченгетата, когато ти се случи нещо неприятно, и да споделиш с тях защо подозираш, че определени хора са виновни за случилото се, а полицаите ще те изслушат непредубедено. Но ако аз, някакъв кретен адвокат по защитата, си позволя да кажа нещо, то първо ще трябва да си пробие път през призмата на съмненията. Особено ако обвинявам някого, който стои срещу мен в съда. Ти ме познаваш като грижовно човешко същество и може би не си даваш сметка, че всъщност всяка изречена от мен дума е изгодна лъжа, а всеки мой добронамерен жест — цинична манипулация.
	— Мисля, че преувеличаваш.
	— Не много.
	— Ейб не гледа на теб по този начин.
	— Може би не през цялото време, но сигурно ще си спомниш, че е имало такива моменти. Дори с Ейб това се е дължало на същото нещо, на дълбоко вкоренената липса на доверие към адвокатското съсловие. Още щом вляза през вратата, въпросът е какво целя. А какво правя всъщност? Изобщо не си задават този въпрос. Дори не им минава през ум мисълта, че бих могъл да им дам нещо напълно безплатно, нещо, което да им помогне. Ако пък случайно ги споходи такава мисъл, просто ще я отхвърлят. Освен това, Ейб в действителност вече не е ченге.
	Тя се намръщи при тези думи.
	— Обзалагам се, че би ти помогнал, ако го помолиш.
	— Много е смешно да твърдиш това, след като точно този следобед го помолих, но той не ми помогна.
	Франи се намръщи още повече.
	— Какво точно му каза? Може би не е разбрал, че става дума за нещо лично?
	Харди вдигна леко рамене.
	— Разбра, че става дума за Дейвид. Това е повече от достатъчно. Знае, че сега аз работя по това дело. Той самият всъщност насочи подозренията ми към Панос.
	— Значи ти е помогнал.
	— Да, дотолкова. Но няма да се бърка на другите ченгета, категорично. Ясно и безапелационно. Не било негова работа.
	Сега Франи бе започнала да върти чашата си.
	— А кой е следовател по случая на Дейвид? Говори ли с него?
	Харди изненадано се облегна назад в стола си. Понякога най-очевидните решения ни убягват. Всичко, което бе разказал на Франи за предубедеността на ченгетата към адвокатите, беше вярно, но тази сутрин той бе срещнал сериозна готовност за съдействие от страна на Хектор Бланка. Може би инспекторът щеше да се окаже изключението, което потвърждава правилото.
	Когато разговаряха за Фрийман, Харди изобщо не бе споменал Панос, защото тази идея му се струваше налудничава и недоказуема. После обаче бе разбрал за Мат Крийд, а той безспорно бе свързан със Специалния патрул. Не беше много, но ако Бланка наистина искаше да залови нападателите на Дейвид — което не бе никак сигурно — Харди можеше да го накара да го изслуша с помощта на подходящо открито отричане от права.
	— Какво? За какво се замисли? — попита Франи.
	— Понякога си гениална. Права си. Човекът по случая на Фрийман — казва се Бланка — може би ще се поразрови.
	— Защо не, Дизмъс? Нали това му е работата?
	— Да — отвърна Харди. — Точно така. И познай какво? Дори да не си я върши, това му е работата.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Искам да кажа следното — да допуснем, че някой е набил съседа си или че е имало сбиване в някой бар. И в двата случая, както и в повечето от случаите му, Бланка има жертва и заподозрян с мотив. При случаи на насилие, какъвто е този на Фрийман, и оставяйки настрани мен и моите идеи по въпроса, вероятността да бъде открит извършителят е почти нулева, така че всяка минута, която отдели за него Бланка, е чиста загуба на време.
	Франи се взираше безутешно в покривката.
	— И дори да го открият, това няма да помогне на Дейвид, нали?
	При тези думи, които казваха цялата истина, Харди осъзна безсмислието на досегашния им разговор и тежко въздъхна.
	Сервитьорът донесе поръчката на една потънала в тишина маса. Той усети настроението и не каза нищо. Провери мълчаливо кошничката с хляб и постави по средата чинията с ордьовъра — маслини, жълти и червени печени чушки, аншоа, колбас и патладжани. Ресторантът бе едно от любимите им места, а ордьовърът се бе превърнал в традиционното блюдо, с което започваха вечерите си тук, но сега никой от двамата не посегна към него. След минута Франи отпи малка глътка от виното си.
	— Срамота е да дойдеш на такова хубаво място и нищо да не хапнеш. Да помолим ли да ни го опаковат за вкъщи и да си тръгваме?
	Но те не успяха да се приберат направо у дома.
	Бяха паркирали три пресечки по-нагоре, на едно тъмно разклонение на площад „Юниън“ точно над „Грант“. Вятърът ги пронизваше, въпреки че се бяха притиснали един в друг, и те ходеха приведени. Не се оглеждаха, нито пък обръщаха някакво внимание на ставащото около тях, докато не стигнаха до колата.
	Харди караше петгодишна хонда, на която бе махнал алармата, тъй като алармите се включваха само по погрешка, а не когато трябва наистина да бият тревога.
	Този път обаче алармата щеше да е от полза.
	Предното стъкло бе цялото натрошено. Виждаха се четири или пет места на удар — на две от тях защитното стъкло бе пробито. Останалата му част изглеждаше като паяжина от пукнатини — белите нишки просветваха на мътната светлина, идваща откъм площад „Уошингтън“ малко по-надолу по улицата.
	— О, боже! — възкликна Франи и закри с ръка устата си.
	Харди не я чу. Бе сграбчен в лапите на собствената си реакция — истински въртоп от необуздана лудост. Той се завъртя, обзет от гняв и отчаяние, после се завъртя повторно и стовари юмрука си върху стъклото. По улицата и в колата се посипаха още стъклени парченца. Изруга и притисна до тялото си кървящия юмрук, после отново го стовари върху стъклото. След като първият прилив на гнева му се уталожи, той се подпря със здравата си ръка на капака на колата. От устата му излиташе стакато от накъсано и отчаяно вдишване и издишване.
	Франи се бе опряла на някаква стена. Трепереше въпреки дебелото палто и не можеше да определи дали причината е режещият вятър, или смразяващият страх. Реакцията на съпруга й я сепна и й се стори дори по-лоша от вандалската постъпка, която я бе предизвикала, защото лудостта и насилието му бяха неприсъщи. При нормални обстоятелства нещо подобно — един счупен прозорец — би изкарал, разбира се, Дизмъс от кожата му, но след моментния изблик на гняв, той би погледнал на нещата откъм смешната страна. Но в никакъв случай не би постъпил както преди малко. Каквото и да означаваше това, то бе разтърсило Дизмъс до основи.
	Тя се приближи плахо, пресегна се и докосна за малко стъклото с пръст — то изшумоля почти като целофан и няколко стъкълца се посипаха по таблото вътре. Франи несъзнателно отстъпи крачка назад, после още една.
	— Дизмъс, какво е това?
	Лицето му се изкриви в гримаса, когато отговори:
	— Това — каза той, — е предупреждение.
	— Какво предупреждение?
	— Към мен. За процеса.
	Тя не знаеше какво да каже. Явно случилото се с Дейвид му бе повлияло. Естествено беше да му хрумне нещо такова, но на нея й се струваше, че не трябва да е толкова уверен в твърдението си. Моментът обаче не бе подходящ за спорове или за обсъждане. Той бе твърде раздразнен и ръката очевидно го болеше. Тя се приближи до него и сложи ръка на гърба му.
	— Как е ръката ти?
	Франи пое нещата в свои ръце, отвори вратата откъм мястото до шофьора и помогна на Дизмъс да седне. Накрая и двамата се настаниха в колата срещу вятъра. Пуснаха двигателя, за да се постоплят. Дизмъс седеше до нея мълчаливо, държейки наранената си лява ръка. Накрая тя се осмели да проговори:
	— Трябва да се обадим на полицията.
	Това не беше въпрос, не последва и отговор, Франи извади мобилния си телефон, обади се и съобщи за случилото се и за местонахождението им. После звънна на брат си и го попита дали би могъл да дойде да ги вземе. През цялото време Харди стоеше като истукан на седалката в колата. Взираше се право напред през калейдоскопа от натрошено стъкло.


	Тъй като и без това патрулираха в Норт Бийч, полицаите дойдоха на мястото за десетина минути. Когато видя синьо-червените лампи на полицейската кола да се подават иззад ъгъла, Харди вече бе в състояние да се изправи срещу друго човешко същество и да поговори с него що-годе смислено. Двамата с Франи излязоха от колата, когато полицаите — Реяс и Симс, както пишеше на табелките им — се приближиха към тях.
	Беше повече от очевидно какво се е случило и полицаите взеха показанията им професионално и дори със съчувствие. Симс отиде до полицейската кола да се обади на пътна помощ, а Реяс обиколи тяхната кола, като си светеше с фенерче. Спря и се наведе да огледа по-добре предния капак.
	— Това ми прилича на кръв — каза.
	— Кръв е — отвърна Харди. — Моята. Избухнах и ударих с юмрук стъклото. — Той протегна напред ръката си. — Не е най-добрият момент в живота ми, нито пък най-умният.
	Реяс кимна и се обърна към Франи.
	— Госпожо, не е имало сбиване помежду ви, нали? — попита той.
	Този въпрос я изненада и тя инстинктивно погледна към Харди, преди да отговори.
	— Не, сър. Тъкмо се прибираме от вечеря навън, както ви казахме. Във „Фиор д’Италия“.
	Полицаят явно обмисляше нещо. Заобиколи предницата на автомобила и насочи фенерчето си към тях.
	— Госпожо Харди, бихте ли ме придружили до нашата кола? — попита той.
	Тя пак погледна към Харди и той, въпреки че не бе доволен от развитието на нещата, й кимна.
	Обърна се и ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. Харди знаеше какво става. Полицай Реяс искаше да остане насаме с Франи и да я поразпита, без съпругът й да има възможност да се намеси или да упражни принуда. Той искаше също така да има по-добра видимост — патрулната кола бе паркирана точно под уличната лампа, — защото там щеше да може да я огледа по-добре за евентуални белези от побой. Ако излезеше, че счупеното стъкло е резултат от битово насилие, щяха да му сложат белезници и да го откарат в управлението. И съвсем правилно, помисли си Харди.
	Само че нямаше да открият нищо подобно.
	Ръката му пулсираше. Сведе поглед към нея, опита се да я свие в юмрук и осъзна, че може би си е счупил някоя костичка на кутрето. Кървенето бе спряло, но въпреки студа ръката му бе силно подута. Струваше му се, че болката и неприятностите, които сполетяха него и Франи, са двойно и справедливо наказание за това, че се е държал като пълен глупак.
	Обзе го нечовешко, почти мъртвешко спокойствие. Той знаеше без капчица съмнение какво се бе случило тази нощ. Бе свързано с Дейвид, а вероятно и с Крийд. Избухването му преди малко бе неправилна проява на безпрецедентния му гняв. Спокойствието щеше да му послужи по-добре.
	Той погледна към отсрещната страна на платното. Реяс и Симс разговаряха с Франи и за щастие, помисли си Харди, неговата червенокоса, пламенна жена, този път успяваше да обуздае прословутия си темперамент. След около три минути полицаите я придружиха до мястото, където ги чакаше Харди. Явно Франи им беше обяснила, че Моузес е тръгнал да ги прибере.
	Но те още не бяха приключили. Симс бе извадил един бележник.
	— Господин Харди, съпругата ви ни каза, че имате някакви подозрения кой би могъл да е извършил това.
	Харди се опита гласът му да звучи добросърдечно:
	— Да, имам някакви. Подсъдим. Ако го осъдят, с бизнеса му е свършено.
	— Искате ли да ни кажете името му?
	— Бих могъл да ви го кажа, но е безсмислено. Едва ли го е направил лично, вероятно е изпратил някой от хората си. — Харди пое дълбоко дъх, за да запази спокойствие. — И няма да намерите никакви улики. Нищо не са пипнали. Стъклото изглежда обработено с традиционния тъп предмет. — Той посочи стъклото: — Вижда се къде са нанесени ударите.
	— Да, господине — рече Симс. — Но ако искате да отбележим нещо по-специално в рапорта си, сега е моментът. Както сам казахте, едва ли ще стигнем далеч в разследването на инцидента, но е добре да имаме някакво име, ако се случи нещо друго. Ако ни повикате и кажете: „Това се случва за втори път“, някой може да се зачуди защо не сте съобщили имена първия път.
	— Как така „ако се случи нещо друго“? — попита Франи.
	Ченгетата се спогледаха. Думите бяха пределно ясни. Харди им спести труда да отговарят.
	— Нищо няма да се случи — каза той на жена си. — Ще видят, че не могат да ме сплашат, и ще се откажат.
	— Както стана и с Дейвид ли? — попита тя с рязък тон.
	— Кой е Дейвид? — попита Реяс.
	Харди отговори с въздишка:
	— Моят партньор в този процес. Дейвид Фрийман. Пребиха го миналата нощ. Още е в болница.
	— В кома — добави Франи. — Състоянието му е критично.
	— Реяс и Симс тихо размениха няколко думи. Накрая Симс почука по бележника си:
	— Може би няма да е зле, ако ни дадете име — каза той.


	Моузес Макгайър пристигна малко след колата на пътна помощ и когато откараха хондата на семейство Харди, той настани двамата съпрузи в кабината на пикапа си. Пътуването обратно от Норт Бийч не бе весело, но Моузес ги придума да се отбият в неговия бар, за да се навечерят и да се успокоят. Снабди сестра си с чаша вино, оказа първа помощ на Харди и след това му връчи двойно мартини. Вече не бяха чак толкова напрегнати. Ядяха ордьовъра си от „Фиор д’Италия“ на една от масичките в задната част на „Литъл Шамрок“. Макгайър пресуши своя скоч.
	— Имам идея — каза той.
	— Идеите са нещо хубаво. Бих си поръчал една идея — отвърна Харди.
	— Пол! — викна Макгайър към бармана, вдигна празната си чаша и му я посочи. После пак се обърна към Харди. — Къде живее Панос?
	— А-а — поклати глава Франи, — лоша идея.
	— Не съвсем — настоя Моузес.
	— Не съвсем, друг път! Няма да наливаме масло в огъня.
	— Защо? Защо не? Идеята е добра. Да наминем край тях, да потрошим някой и друг прозорец, да се позабавляваме.
	Харди дъвчеше замислено една маслина.
	— В това има някакво необяснимо очарование.
	— Особено ако го направя, без да ви казвам. — Макгайър все повече се разпалваше от тази идея. Усмихна се на сестра си.
	Тя остави на масата чашата си и каза твърдо:
	— Дори не си го помисляй. Сериозно ти говоря, Моузес.
	Тя се обърна към Харди за подкрепа, но той само сви рамене.
	— Не мога да го държа под контрол, Фран. Той е голямо момче.
	— Точно така, ключовата дума е момче — каза Франи и после се обърна към брат си: — Няма да ти позволя да го направиш.
	Макгайър получи новото си питие. Обслужващият персонал в „Шамрок“ явно беше много любезен с него. Той обаче не изпусна нишката на разговора.
	— А какво предлагаш ти?
	Въпросът му сякаш я смути.
	— Нищо не предлагам. Полицаите казаха, че ще се поразтърсят.
	Макгайър й отвърна с дълбок и дрезгав саркастичен смях.
	— И когато не открият нищо, тогава какво?
	— Може би ще открият нещо — каза Франи.
	— Тя е права — подкрепи я Харди. Бе си взел дозата напрежение за тази вечер. Моузес и Франи наистина изглеждаха настръхнали за кавга и той реши да ги поуспокои: — Може би ще успеят, Моузес. Възможно е.
	С няколкото уискита зад гърба си, Моузес стрелна Харди с хладен поглед.
	— Предател. И как, по дяволите, ще стане това? Един от хората на Панос си е оставил визитката в канавката край пътя ли? — После се обърна и към двамата: — Гледайте реално на нещата бе, хора. Вече ми казахте, че нямат никаква представа кой е пребил Дейвид, а той е сравнително важна клечка. Мислиш ли, че ще си дадат труд да се занимават с глупавата ти кола? Това, мои наивни приятелчета, просто няма да се случи.
	— Колата ми не е глупава — отсече Харди. — Всъщност, като се позамисля, тя е по-умна от някои от моите клиенти.
	— Давай, Дик. Прави си майтап от това. Аз не мисля, че е смешно — каза Макгайър, сложи лъжица патладжани върху парче италианско хлебче и го натъпка в устата си. — Тези бандити наистина ме изкарват от кожата.
	— Усетих — Харди работеше върху новооткритото си спокойствие. Той сложи ранената си ръка върху коляното на Франи и я дари с една крива усмивка. — И ние сме ядосани, признай си.
	— Но не сме тръгнали да му чупим прозорците! — отвърна тя. — Иначе ставаме същите като него.
	— Не, сестричке, не ставаме същите. — Преди Виетнам да убие учения в него, Макгайър бе получил докторска степен по философия в Бъркли. Той продължи: — Има една малка разлика.
	— Не. Няма разлика. И не ме наричай „сестричке“!
	— Добре, пропусни „сестричката“, но не ми разправяй, че нямало разлика.
	Усилията на Харди да предотврати словесната престрелка между брата и сестрата не пожънаха успех. Задната част на „Литъл Шамрок“ бе доста тясна — към три метра дълга и три и половина широка — и гласът на Макгайър кънтеше между стените, като заглушаваше дори джубокса.
	— Има огромна разлика, мътните да го вземат! И знаеш ли каква е тя? Те започнаха първи! Какво ще кажеш по този въпрос? — Той насочи показалец към сестра си със сключени вежди и потъмнели очи. — Те първи те нападнаха. Ако не мислиш, че това е огромна разлика, значи ужасно грешиш, мамка му!
	— Спокойно, Моузес. Просто си говорим — намеси се Харди.
	Макгайър се нахвърли върху него:
	— А ти какво си помисли, че правим? Някой да е почнал да раздава юмруци? Не мисля. Но не ми разправяйте, че сме като тях, защото това са пълни дивотии! По нищо не си приличаме!
	Франи явно бе навикнала повече от Харди на изблиците на гняв от страна на Макгайър, а той бе виждал доста такива избухвания. Тя стана, седна до брат си и го прегърна през раменете.
	— А хората се чудят как съм станала толкова сприхава — каза тя и го целуна по бузата. — Не си като тях, съгласна съм. Само не отивай да стреляш по нечии прозорци.
	Все още не напълно умилостивен, Макгайър тежко се наведе напред. Пресегна се към чашата си, вдигна я, после я сложи обратно и пак се облегна назад. След още една минута се наведе и целуна сестра си.
	— И без това нямаше да стрелям — каза той и се усмихна. Битката бе приключила. — По-скоро си мислех за прашка.


	14

	Обаждането бе прието в „Убийства“ в 4:38 сутринта. След като изслуша първоначалните данни по случая, Пол Тию реши, че знае за какво става дума. Въпреки това, следвайки собствените си съображения, сред които не на последно място беше гордостта му от работата, той започна разследването методично и подредено, както бе обичайно за него. Трябваше първо да отиде на местопрестъплението и сам да си направи изводите.
	И без това Джърсън едва ли щеше да му е благодарен, ако му се обадеше в този час на денонощието. Ако местопрестъплението изглеждаше така, както можеше да се очаква от съобщението — двойно убийство или убийство и самоубийство, — следователският екип едва ли щеше да напредне много, докато стане приемлив час да позвъни на лейтенанта.
	В студеното, тъмно утро, Тию напусна Съдебната палата през централния вход. Две полицейски коли бяха паркирани отсреща на „Брайънт“, точно пред стъпалата — бледа светлинка на запалени цигари блещукаше в предната. Тию не искаше да губи дори няколкото минути, колкото щеше да му отнеме да отиде отзад и да вземе полагащия му се форд „Таурус“. Той се приближи до шофьорското място и залепи значката си на стъклото. Стъклото се спусна сред облак цигарен дим и пара от горещо кафе.
	— Съжалявам, че ви прекъсвам почивката, колеги, но имам съвсем топло убийство на осем преки оттук, а ми се искаше да съм там още преди десет минути. — Той удари тавана на колата. — Колко бързо може да върви това чудо?
	Сирените виеха по целия път — Тию не мислеше, че пътуването в патрулна кола изключва малко забавление. Стигнаха на адреса за по-малко от пет минути. Две други патрулни коли бяха вече паркирани на улицата, но нямаше и следа от микробуса на патолога, нито пък от екипа следователи.
	Сградата нямаше претенции да се различава с нещо от останалите стари и безвкусни четириетажни блокове в квартала. С общия си вход, жълтеникава боя и графити във всякакви цветове и стилове, блокът се гушеше безименен сред сродните нему съседи, един от друг по-потискащи. Тию знаеше, че и апартаментите си приличат — един от друг по-мизерни. Петносани стари матраци без покривки, потрошени мебели без тапицерия, голи стени и отлепени, висящи на ленти тапети, които никой не си и помисляше, а още по-малко си даваше труда да свали. В кухните мръсни чинии вероятно стояха натрупани в мивките и къде ли не, печките бяха покрита със стара мазнина и загоряло, а хладилниците бяха развъдници на плесен. Смрадта в стаите — на цигари, на урина, на алкохол, на повръщано, на прогнило и на мускус — никога нямаше да се разнесе.
	При случай на убийство сержантът от районното управление бе длъжен да осигури охраната на мястото, докато пристигне инспектор от отдел „Убийства“. Този път бяха действали по правилата и сержант Р. Пенроуз, както пишеше на табелката му, от полицейското управление на Тендърлоин стоеше на входа и разговаряше с друг униформен патрул. Бяха се скрили от вятъра зад отворената врата на входа.
	Тию се представи и забеляза израза на облекчение, който се изписа на лицето на Пенроуз — вече не носеше пряка отговорност за мястото. Тию прецени, че сержантът е негов връстник, към трийсет и пет годишен, но някаква скована нервност беше причина да изглежда по-млад.
	— Това е полицай Лундгрен — каза той. Въпреки че Тию бе нетърпелив да влезе вътре, той знаеше, че е добре да започне от самото начало. — Той и неговият партньор в колата са приели първото оплакване.
	В тази част на града обажданията в полицията бяха необичайно явление и този факт сам по себе си събуди любопитството на Тию.
	— Кой се е оплакал и за какво? — попита той.
	— Хазяйката — Лундгрен посочи към сянката зад гърба си, където дребна азиатка в дебело палто стоеше до стълбището. — Госпожа Чу. Английският й не е много добър, но явно се опитвала да спи…
	— Извинете — прекъсна го Тию и се обърна към сержант Пенроуз, — ще се опитам да поприказвам с нея.
	Пенроуз кимна. Ако бе изненадан, не го показа. Махна на госпожа Чу да се приближи. Тию не бе висок мъж, но госпожа Чу не стигаше дори до раменете му. Изглеждаше около шейсетгодишна и когато излезе от сенките, Тию забеляза износеното й палто, изтънялата, къса прошарена коса, червените маратонки. Тя, подобно на Пенроуз, излъчваше изтощение.
	Това е, помисли си Тию. Тук всички приличат на призраци.
	Той се обърна към нея на китайски, който владееше добре, и при звука на познатите звукове, жената се поотпусна. Каза му, че гледала телевизия, не спяла, както бе предположил полицай Лундгрен. Опитвала се да заглуши силното радио, което свирело точно под жилището й. Обикновено наемателите под нея били тихи и вежливи, но днес явно празнували нещо. Прибрали се малко след полунощ — да, според нея били няколко души, поне трима, а може би и повече — и първо пуснали радиото, много силно. Не можела да чува телевизора си заради крещящото радио. Шумът обаче бил част от живота в тази сграда и хората гледали да не се бъркат в чуждите работи. (Тию знаеше, че прекъсването на нечий „купон“, иначе казано — наркотици или секс, или и двете — бе една от честите причини за насилие в Тендърлоин.) Освен това един от мъжете долу бил много едър и на нея не й се искало да го разгневи, затова дълго отлагала. Накрая, преди около час, й се приспало и тя почукала на вратата на долния апартамент.
	Обаче никой не отворил, въпреки че радиото продължавало да гърми. После повикала полицията и те…
	Тию поблагодари на госпожа Чу и се обърна към сержант Пенроуз:
	— Най-добре да влизам вътре. Очаквам патолога и следователите да дойдат всеки момент. Няма да можете да си отелите, сержант. Съжалявам.
	— И бездруго скоро няма да мога да спя спокойно — каза Пенроуз. — Всеки път, когато затворя очи… — Той спря и посочи към затворената врата. Отново този страх. Сержантът протегна длан и докосна ръката на Тию — драматичен жест, при това неподобаващ на едно ченге.
	— Пригответе се — каза му, — гледката е ужасна.


	Зората му устрои засада.
	Тию отвори вратата, светлината вътре го заслепи след мрака навън, и той си каза, че жилището изобщо не е ужасно, а е много добре поддържано — цветята, полираните повърхности, усещането за чистота и ред, да не говорим за съчетаните с вкус мебели, хубавите списания, репродукциите в рамки по теракотените стени. Само минутка по-късно той гледаше с присвити очи към синьото небе през задния прозорец, който гледаше към една уличка. Въпреки че бяха изминали повече от три часа, Тию не бе успял да свикне с гледката на касапницата в спалнята зад него.
	Не бе прав, че екипът от следователи няма да е свършил почти нищо, докато стане време да се обади на Джърсън. Те вече привършваха работата си. Искаха да откарат телата, но колкото и да не му се искаше да им откаже, направи точно това. След като бяха поработили тук доста време, някой бе отворил задните прозорци и входната врата и температурата бе около нулата, въпреки че на Тию му се струваше непоносимо горещо.
	Знаеше, че е време да се обади на Джърсън, но за всеки случай погледна часовника си. Обърна се и реши да излезе за малко — искаше да се измъкне от тази стая — и да се обади в отдела от някоя от патрулните коли или от линейката. Стъпваше внимателно, за да избегне кървавите локви, и се опитваше безуспешно да извърне очи от тази потресаваща картина.
	Преди да излезе от стаята, го спря Ленард Фаро. Той бе главният следовател. Беше слаб и напрегнат и наскоро бе започнал да отглежда малка туфичка косми под долната си устна, която наричаше „муха“. И двете му уши бяха пробити, дясното — на две места. Нямаше трийсет, но заради професията си живееше с мисълта, че е видял всичко на този свят. Дори днешната безкрайно ужасяваща сцена не предизвика никакъв отклик от негова страна и Тию се зачуди дали причината за това е чувството му за самосъхранение. Той самият се опитваше да се държи професионално, но знаеше добре какво се крие зад тази маска. Може би Фаро просто бе по-добър от него, но малко човешки същества биха се сдържали да не повърнат при вида на подобна касапница.
	Но Фаро явно се държеше мъжки. Със сигурност по-мъжки от Тию. Двамата бяха прекарали предната нощ в пълзене по улицата, където бе застрелян Мат Крийд, затова още щом пристигна, Фаро поздрави Тию с обичайното: „Трябва да спрем да се виждаме по такива поводи“. Но това беше преди да види телата.
	Сега, след като ги бе видял, в гласа му звучаха нотки на подобаваща сериозност, но не и на лично отвращение. Внезапно Тию осъзна каква е причината — Ленард Фаро не бе уплашен. А беше много трудно да не си такъв.
	— Имаме хладилна камера, Пол. Все още ли държиш да ги оставим, както са?
	— Да — отговори Тию. — Ей сега ще звънна на Джърсън. Не мисля, че час-два още могат да им навредят.
	Фаро хвърли безчувствен поглед към стаята.
	— Не. Ще се запазят. Но екипът ще иска да ги опакова и… — той прекъсна, като забеляза гневното и упорито изражение на Тию. — Искам да кажа, че това им е втора нощ. Хората са изморени. Запечатали сме мястото. Да дойдем по-късно или пък да пратим дневната смяна да опакова и откара телата? Какво ще кажеш?
	Тию знаеше, че може да му се стори деспотичен. Насили се да се усмихне и посочи към входната врата.
	— Да излезем за малко да подишаме чист въздух, а?
	Когато стигнаха вратата и спалнята остана извън полезрението им, Тию усети, че се владее много по-добре.
	Той се обърна към Фаро с доверие, даже със симпатия:
	— Разбирам те, Лен, но мисля, че в този случай ще бъде добре, ако екипът ти остане още малко, поне докато дойде лейтенантът и ви освободи.
	— Мислиш, че Джърсън ще си направи труда да дойде дотук? — Явно Фаро не можеше да си представи такова нещо. — Това ще му е за пръв път май.
	Тию се въздържа от коментар.
	— Мисля, че дори и да не дойде, е много вероятно да прехвърли този случай на Ръсел и Кунео, както направи и със случая Крийд предната нощ. — Ръката на Фаро поглади „мухата“, докато обмисляше думите на Тию. — Бих се обзаложил, че това тук е свързано със Силвърман. Така че, ако нямате нищо против, добре е да се навъртате тук, за да отговорите на въпросите на новите момчета, когато пристигнат. Най-много петнайсет минути. Освен това — добави той, — те трябва да видят това.
	Внезапно лицето на Фаро се изопна:
	— Никой не трябва да вижда такова нещо.
	Тию почувства вълна от облекчение. Реши да сподели с него.
	— Знаеш ли, Лен, радвам се, че го казваш. Мислех, че вече не ти прави впечатление.
	Фаро подръпна „мухата“ си и бавно поклати глава.
	— Не е така — каза той.


	Когато Тию се свърза с Джърсън, той, както можеше да се предположи, не бе възхитен от идеята да дойде и да огледа местопрестъплението, но пък бързо се зае с административните си задължения. Когато разбра, че убитите са Клинт Тери и Ранди Уилс, главните заподозрени за убийствата на Силвърман и Крийд, той помоли Тию — с подобаващите „ако нямаш нищо против“ и прочее формалности — в името на ефикасността Ръсел и Кунео да поемат и този случай, както и предишните два. Каза също така, че двамата инспектори малко ще закъснеят тази сутрин, тъй като ще се отбият за някакви резултати от балистична експертиза, преди да се явят в управлението. Джърсън обаче щял да се обади по радиостанцията още щом затвори телефона и щял да ги изпрати право на местопрестъплението.
	Джърсън затвори телефона много бързо. Тию и Фаро останаха навън до линейката на патолога. Когато Тию заобяснява решението на Джърсън за Кунео и Ръсел, следователят тутакси го прекъсна.
	— Чакай малко, чакай. Ще повториш ли? Искаш да кажеш, че тези двамата са били заподозрени по случая Крийд?
	Тию кимна.
	— Да, а заедно с още един, казва се Холидей, са заподозрени и за Силвърман.
	Фаро пак поглади брадичката си.
	— И каква е версията?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Искам да кажа, че ти току-що обясни на Джърсън, че това убийство има връзка с убийствата на Крийд и Силвърман, и той ще изпрати тук Ръсел и Кунео. Така ли е?
	— Така е.
	— И каква е връзката?
	— Връзката е, че те са заподозрени и за двете предишни убийства.
	Фаро обаче поклати глава.
	— Убили са Силвърман. После Крийд. Сега и двамата са мъртви. Остава само Холидей, така ли?
	— Да, така изглежда. Което го прави… — Тию наклони глава на една страна. — Какъв е проблемът, Лен?
	Фаро дълго време обмисляше отговора си. Накрая рече:
	— Добре, може да е страхотно съвпадение, а ние сме обучени да не се доверяваме и да мразим съвпаденията, но те все пак се случват. Имам обаче чувството, че този път случаят не е такъв — Силвърман и Крийд искам да кажа. Няма никаква връзка.
	— Не е възможно. Това са нашите хора.
	— Може. Но съм виждал половин дузина такива сцени.
	— Такива? Невъзможно е. — Тию махна с ръка към апартамента. — Точно такива?
	Фаро кимна.
	— Точно копие, или почти точно. Това е било свалка, която е завършила зле. Залагам значката си. С това случаите Крийд и Силвърман може би са приключени, ако не броим Холидей, но тези трупове, този случай… трябва да си останат при теб.
	— При мен? Как така при мен?
	— Това е твой случай. Няма нищо общо с другата работа на Кунео и Ръсел.
	Тию потри ръце, за да ги постопли.
	— Имат, ако…
	— Не. Освен ако не смяташ, че Холидей е свършил това тук. Аз мога да се обзаложа, че не е. А ти?
	— Не зная. Предположих, че може да е замесен. Връзва се.
	— Разпра между разбойници или нещо подобно?
	— Нещо подобно.
	Изведнъж Фаро потрепери:
	— Господи, колко е студено! Отивам да кажа на екипа, че оставаме на огневата линия още час-два. Ще ги пусна да пият кафе. — Той пребърка джобовете си, извади ключовете си и посочи: — Това там е колата ми — онази кафявата. — Подхвърли ключовете на Тию. — Пусни парното и седни. Сега се връщам.
	Тию още обмисляше теорията за свалката, която завършила зле, когато Фаро отвори вратата и седна на мястото до шофьора.
	— Та докъде бяхме стигнали?
	— Че случаят трябва да остане при мен.
	— Точно така. Не искам да обидя Дан и Линкълн, нищо лично. Просто версията им не се връзва.
	Тию скръсти ръце и обгърна тялото си. Не се бе стоплило много.
	— А каква е твоята версия?
	— Какво се е случило тук ли? Ето какво: двете жертви са излезли да се позабавляват през нощта, намерили са някой, който също е искал да си поиграе, и са го довели тук. Видя ли онзи прашец по бюрото? Едно към десет, че е кокаин, хероин или нещо подобно. Надрусват се яко, разгорещяват се, може би единият вече е гол, най-вероятно едрият…
	— Тери. Защо първо той?
	— Ще стигнем и до това. Но виж сега дали се връзва. Тери е вързан на стола, както е и сега; те са си поиграли малко с него и тогава другите две момчета — искам да кажа, този, когото са довели, и този, когото непознатият е помислил за момиче…
	— Уилс.
	— Да, както и да е. Та двамата се сгорещяват, новодошлият посяга и — опа! — изненада!
	— Уилс не е жена.
	— Със сигурност не е. Хич даже. Оня тип кипва — патологът ще ни каже какво е направил след това, но според мен е удушил Уилс, може би преди това му е посмачкал фасона. Той още е под въздействието на наркотика, който са взели, и е обезумял от гняв, че са го направили на глупак. Мъжествеността му, ако можем да използваме тази дума е била прецакана. Освен ако не е знаел от самото начало. Плюс това е убил Уилс, докато Тери е стоял там и е гледал. Ами сега? Ядосан е и е надрусан. Трябва да се омита, но има още работа за вършене. Може би отива в банята — ходил е вече там и е видял бръснача, с който Уилс си е бръснел цялото тяло…
	— Оттук нататък ми е ясно — каза Тию. Може и да беше врял и кипял ветеран с шест години стаж в „Убийства“, но вече зъзнеше — не от студ, а от думите на Фаро. Не можеше да понесе нито дума повече от това клиническо описание, поднесено от Фаро с претенцията, че го прави много живописно, как гърлата на двамата са били прерязани, или отделните етапи от това, как Уилс е бил съблечен, вързан и накрая кастриран.
	Фаро се нуждаеше от минута, за да се измъкне от властта на въображението си. Накрая се обърна към Тию:
	— Както и да е. Исках да кажа, че каквото и да се е случило тук, то не е свързано с предишните две убийства — с Крийд, със Силвърман или с което и да било. Това убийство е само за себе си и трябва да го разследваш ти, стига да искаш.

	* * *

	Джон Холидей харесваше Клинт Тери — много го харесваше, — но щеше да се наложи да уволни безотговорния кучи син. Мислеше си това, докато сваляше столовете от масите, където ги бе качил снощи, когато затвори заведението към два часа. Защо изобщо си бе направил труда? Постави и последния на мястото му и погледна часовника си. Беше обед. Бе затворил само преди десет часа и добре, че бе наминал случайно, за да провери как вървят нещата. Откри, че вратата е затворена и че зад бара няма никой. Единственият му доход идваше от това място и то трябваше да работи, за да изкарва някакви пари, да остане платежоспособен и да не му се налага да го продаде на безценица.
	Той все още вярваше, че може да извади късмет отнякъде. Може би от покера. Късметът не бе за пренебрегване. Ето например срещата му с Мишел. След няколко успешни месеца и малко повече шанс, можеше да направи от „Ноев ковчег“ едно представително заведение, а после да го продаде на печалба и да започне по-законен бизнес.
	„Какво им става на всички?“, помисли си той. Бивш затворник като Клинт, при това гей, със съмнителна репутация и без никакви умения, едва ли можеше да се надява да си намери някъде по-добра работа от тази. С либерален шеф, гъвкаво работно време и прилично заплащане. Какво си е мислел, ако изобщо си е мислел нещо, когато несъмнено се е успал тази сутрин, за втори пореден ден, след като знаеше, че така ще изгуби работата си? Всичко, което Джон искаше от големия непрокопсаник, бе да се появява от време на време, особено — _особено!_ — когато Холидей бе поел нощното дежурство предния ден. Вчера, после и днес. Чашата преля. Налагаше се да го направи. Само това му оставаше. За щастие снощи, преди да затвори, бе подготвил задния бар и бе измил всяка чашка — страхотен работодател беше той и добро момче, — така че на Клинт да му е лесно, като отвори на другия ден. Сега вече бе почти готов, макар и с два часа закъснение. Отключи входната врата и обърна табелката с надпис „отворено“.
	Както често се случваше, един човек чакаше отпред и отвори вратата, докато Джон отиваше зад бара. Човекът, жилав азиатец, вече бе седнал, когато Джон застана с лице към него и сложи подложка за чаша на бара.
	— Здравейте — каза Холидей. — Какво желаете?
	— Нека да е бира.
	— Бутилирана или наливна? Имаме „Сам Адамс“ и „Анкър Стийм“.
	— Коя е по-студена?
	— „Анкър“ — назова Холидей марката на местната бира. — Живяла е тук по-дълго и е имала достатъчно време да се охлади. Сигурен ли сте обаче, че искате нещо студено? Навън е достатъчно мразовито.
	Диалогът се бе изчерпал.
	— „Анкър“ е добре — каза клиентът.
	Холидей се обърна и взе чаша от хладилника, подпря я на бурето с „Анкър“ и я напълни. Когато се върна на бара, забеляза двайсетдоларова банкнота, поставена на тезгяха. Портфейлът на мъжа бе изваден и лежеше върху надупчения плот. Полицейска значка.
	Джон постави внимателно бирата на плота.
	— Казах на колегите ви, които идваха вчера, че няма да говоря, ако адвокатът ми не е тук. Още важи същото. Искате ли да му се обадя?
	— В извънработно време съм и искам да ви задам най-простичкия въпрос на този свят. Какъвто и отговор да получа, ви обещавам, че ще си изпия бирата, ще се прибера вкъщи и ще се наспя.
	По някаква причина — отсъствието на Клинт, непринудеността на този мъж, умората от това, че трябва да бъде нащрек през цялото време — Холидей се съгласи.
	— Добре. Какво толкова? Но само един въпрос — каза той.
	— Къде бяхте снощи към полунощ?
	Холидей се изсмя силно.
	— Това ли е въпросът? Единственият ви въпрос? Можем да си играем така цял ден. Аз бях тук, искам да кажа точно тук — той почука два пъти по бара, — обслужвах клиентите около тази близо седемметрова антика с всеотдайност и дори с неповторим стил.
	— Значи сте имали клиенти? Ваши познати?
	— Най-малко шест или осем. Но аз току-що ви отговорих на още един въпрос.
	— Всъщност на още два — каза Тию, вдигна чашата си, затвори очи и пресуши половината. — Страхотна бира. Благодаря ви. — Той си взе портфейла, стана от стола и се отправи към вратата. Там се спря и се обърна. — Задръжте рестото.


	Това, че апартаментът на Тери и Уилс бе златна мина за улики, помогна донякъде на Ръсел и Кунео да надмогнат отвращението си, когато пристигнаха и видяха ужасната сцена. Тию остана с тях, разбира се. Те не знаеха, но Джърсън бе отхвърлил молбата на Тию, основана на теорията на Фаро, да остане отговорен инспектор за случая. Тию не спори с лейтенанта, а просто се навърташе наоколо, докато и тримата инспектори с огромно облекчение се подписаха, че телата могат да бъдат откарани в моргата.
	Когато се освободиха от потискащото присъствие на телата и Тию си бе отишъл, Фаро и останалите членове на следователския екип започнаха да запознават новите инспектори с огромното количество улики, които бяха открили и запечатали в найлонови торбички. Кунео и Ръсел бяха съсредоточени и леко опиянени от благоприятните резултати от балистичната експертиза, които най-сетне бяха взели от криминалната лаборатория. Тестът, в който бяха използвани два удивително запазени куршума, бе показал, че Сам Силвърман и Мат Крийд са застреляни с едно и също трийсет и осемкалиброво оръжие.
	А сега, сред останалите улики, те бяха открили такова оръжие — револвер „Смит и Уесън“ с изпилен сериен номер, който бе открит под купчина чорапи в един скрин в спалнята. В барабана имаше две празни гилзи от куршуми и четири патрона. В същото чекмедже бяха намерени кутия с трийсет и осемкалиброви патрони, от която липсваха осем, и пачка банкноти с различна стойност — общо 2440 долара, — всяка от които бе отбелязана с червена точица в горния десен ъгъл. Уейд Панос и Сейди Силвърман независимо един от друг бяха споменали при разпитите, че Силвърман имал навика да отбелязва с червена точка банкнотите, които възнамерява да депозира в банката.
	Когато бяха почти приключили — Фаро вече се бе прибрал у дома, без да затормозява двамата инспектори със своята теория, — на Кунео му хрумна нещо и той отиде до шкафа в спалнята. Следователите вече го бяха претърсили и след като нищо не бяха открили, го бяха затворили. Разбира се, дрехите, с които бяха облечени двете жертви, бяха опаковани и отнесени, но Кунео бе чел доклада на Тию за местопрестъплението на убийството на Крийд и искаше да провери нещо. Не бе търсил и минута, когато внезапно спря да си тананика прочутото болеро и се обърна към Ръсел.
	— Линкълн, подай ми една торба. По-големичка.
	Той се появи с чифт големи обувки в ръка. Бяха добре изработени, скъпи на вид мокасини от светлокафяви, преплетени кожени ивици и с един пискюл. Подметките бяха излъскани от носене, но по тях имаше нещо — все още лепкаво — близо до тока, по ръба на дясната обувка.
	— Ако се окаже това, което си мисля, че е, смятай случая за приключен — каза Кунео.


	Оказа се, че не им е нужен анализ на лепкавата субстанция по обувката. Този път инспекторите не писаха на лабораторията да изпратят оттам човек, който да откара новото доказателство. Те разполагаха с револвера — вероятното оръжие на убийството — и тъй като не бяха ходили обратно в Палатата, за да върнат предишните куршуми в хранилището за веществени доказателства, те също бяха у тях. Така че двамата изядоха по още един хамбургер в „Даго Мерис“, докато в лабораторията произведоха изстрел с револвера и сравниха куршума с предишните два.
	Към един часа вече се бяха върнали и разговаряха с Джърсън. Десет минути по-късно се появиха в кабинета на съдия Оскар Томасино, достолепно присъствие в съдебната зала, който тъкмо бе в обедна почивка след делото, което бе водил. Тази седмица той беше дежурен съдия, което означаваше, че отговаря за издаването на заповеди за обиск, а и бе доста благосклонен към Кунео и Ръсел. ДНК тестовете, които предната седмица бяха довели до ареста на предполагаемия изнасилвач и убиец Шауон Елерсън, бяха получени в резултат на обиска в апартамента на заподозрения, който двамата инспектори бяха извършили. Заповедта за извършване на обиск бе подписана от съдия Томасино.
	Той стана от отрупаното си с документи бюро и поведе инспекторите към малкия кът за сядане под единствения прозорец в стаята.
	— Спори ви работата тази седмица, а, момчета?
	Ръсел кимна сериозно. Обстановката не предразполагаше към остроумия.
	— Имаме късмет, ваша чест. Определено.
	— Странно как добрият късмет спохожда добрите ченгета. Отдавна съм забелязал връзката.
	— Благодаря, ваша чест.
	— Този път нещата изглеждат доста ясни — каза Кунео и подаде заповедта за обиск на съдията.
	Томасино я прочете внимателно. Тези двамата може и да бяха добри ченгета, но да се издаде съдебно решение за принудително влизане в дома на някой гражданин бе отговорна работа и съдия Томасино гледаше много сериозно на нея. Когато стигна до края, той вдигна поглед.
	— И как се връзва този човек — Джон Холидей? Не съм сигурен, че разбирам.
	Кунео взе думата:
	— Убедени сме, че е бил с другите двама — жертвите в апартамента, където открихме оръжието — по време на убийството и грабежа у Силвърман. Освен това преди два дни със същото оръжие е бил убит охранител на име Мат Крийд.
	— Но тези двамата, от тази сутрин, не са били застреляни, нали?
	— Не, сър, някой им е прерязал гърлата — отговори Ръсел.
	— И мислите, че е бил Холидей?
	— Да, ваша чест. — Цялото същество на Кунео подсказваше неотложност, когато той се наведе напред. — До тази сутрин нямахме категорични резултати от сравнителния анализ на куршумите, с които са били застреляни Крийд и Силвърман, и планирахме да арестуваме Тери и Уилс, само че смъртта им ни изпревари.
	— Но не сте смятали да приберете Холидей? Защо?
	Ръсел се размърда в стола.
	— Той е барман. Работел е по време на убийството на Крийд. Смятаме, че Крийд е убит само от другите двама — Тери и Уилс.
	— Може дори да не е знаел, че са планирали да убият Крийд — добави Кунео. — Може да е почувствал, че им се е харесало да стрелят и че са се превърнали в заплаха. Поради което е решил да ги убие.
	— Но — вметна Ръсел, — може и да е знаел за Крийд. Може тримата да са го обмисляли.
	— И защо са го направили? — попита Томасино.
	Кунео поизпъна рамене. Играта на гоненица продължаваше.
	— Защото Крийд ги бе идентифицирал като хората, убили Силвърман. Ако е мъртъв, не може да свидетелства — така са си мислели.
	Ръсел се включи в разговора:
	— А това, че ние с Дан ще предадем какво ни е казал, ще бъде отхвърлено в съда като непотвърден слух. Не е ли така?
	Бледо подобие на усмивка разкриви ъгълчетата на устните на съдията.
	— Правилата за слуховете са подвеждали къде-къде по-достойни мъже от мен. Казвате, че имате свидетел, който е разпознал Джон Холидей, така ли? Защо тогава той още е на свобода?
	— Видян е в тъмното от около петнайсет метра, ваша чест. Никой прокурор не би взел под внимание такова разпознаване. Трябваше ни още нещо.
	— Веществена улика, която да го свързва със случая Силвърман — уточни Кунео. — До тази сутрин нямахме никакви веществени доказателства. Сега разполагаме с много.
	Томасино поглади брадичката си, подръпна ухото си, разтри врата си. Нещо все още го безпокоеше.
	— Разбирам, че имате много улики срещу двамата убити, макар вече да е твърде късно. Все още не съм сигурен, че схващам ясно връзката с Холидей.
	Кунео възбудено барабанеше по бедрата си.
	— Ваша чест, той ги е убил предишната нощ. Другият убит, Крийд, го посочи наред с тези двамата за убийството и грабежа в магазина на Силвърман. Сто процента съм сигурен, че в апартамента му ще открием нещо, което ще го свърже с четири убийства. Този човек трябва да бъде прибран на топло.
	— Но за да получите заповед за обиск, ви трябва основателен мотив за извършване на престъплението. Знаете добре това. Не мисля, че засега разполагате с нещо, което да отговаря на тези критерии.
	— Ваша чест — подхвана Ръсел и докосна ръката на партньора си, за да спре нервните тикове. Като пълна противоположност на напрегнатостта на Кунео, той се облегна спокойно на стола си и качи единия си крак върху коляното на другия. — Аз лично чух как Мат Крийд със сигурност разпозна тримата мъже, ограбили и убили господин Силвърман, като Клинт Тери, Ранди Уилс и Джон Холидей. — Ръсел посочи към заповедта в ръцете на съдията. — Както е отбелязано в клетвената декларация, в апартамента на Тери и Уилс открихме банкноти, белязани по типичния за Силвърман начин. Ще търсим такива и в дома на Холидей. Знаем, че са били заедно.
	Съдията постоя мълчаливо, като хапеше вътрешната страна на бузата си. Накрая присви очи и се наведе напред.
	— Инспектор Ръсел, значи сте чул със собствените си уши как Мат Крийд е идентифицирал заподозрените?
	— Да, сър.
	— Инспектор Кунео, питам ви същото.
	— Да, ваша чест.
	Томасино кимна.
	— Добре. Молбата за обиск не е чак толкова издържана, колкото трябва да бъде. Искам и двамата да напишете това, което казахте, да го подпишете и да попълните датата. Ще сметна това за достатъчно.
	Той се наведе силно напред и сложи заповедта за обиск на масичката между тях. Скърцането на химикалката бе единственият звук, който се чуваше в стаята.


	Холидей звънна в апартамента на Мишел от „Ноев ковчег“. Тя щеше да пише за някакъв ресторант на улица „Честнат“ и двамата възнамеряваха да отидат да обядват там заедно, но сега това беше невъзможно. Каза й, че Клинт още не се е появил и той самият ще трябва да поеме и дневната смяна. Щеше да отиде при нея късно вечерта, след като затвори. Попита я — понеже ресторантът се намираше близо до дома му, — дали има нещо против да се отбие и да му вземе чиста риза и някакво бельо оттам. Можеше да затвори по-скоро и да дойде при нея по-рано, ако му спестеше дългата разходка пеш или с автобуса до неговия апартамент. Бе загубил колата си на покер, после бе открил, че кола изобщо не му е необходима, за да живее нормално, тъй като и без това се движеше в сравнително тесен периметър. През повечето дни просто отиваше на работа — от „Честнат“ до „Тейлър“ или „Мейсън“, после надолу по „О’Фаръл“. Не бяха повече от три километра, а стръмните улици му осигуряваха раздвижването, от което имаше отчайваща нужда.
	Така че следобед, някъде между два и три, Мишел се изкачваше по стълбите към апартамента му. Живееше на улица „Каса“ в квартал Марина от петнайсет години. Бяха купили жилището с Ема и живяха заедно през трите си години брак. В изблик на фискална почтеност младата двойка бе купила ипотечна застраховка по време на бременността на Ема и затова след смъртта й апартаментът бе напълно изплатен. Джон все още имаше чувството, че домът му е обитаван от призраци, и гледаше да стои там колкото може по-малко, въпреки че, както бе казал на Мишел, съзнаваше необходимостта да задържи жилището. Не можеше да си позволи да наеме подобно или дори много по-скромно жилище. Това бе едно от малкото неща, които си бяха лично негови. Както и барът. Част от неговия живот.
	В основата на стълбите имаше три вестника и Мишел ги носеше в ръка, когато стигна до горната площадка и забеляза, че вратата е отворена. Тя я побутна колебливо и вратата се открехна още няколко сантиметра. Чу мъжки гласове и шум от стъпки.
	— Ехо! Кой е вътре? — напевно извика тя.
	Гласовете заглъхнаха, чу се шум от приближаващи се стъпки. Вратата се отвори изцяло. Добре облечен и спретнат чернокож мъж застана срещу нея намръщен.
	— Какво искате?
	— Джон вкъщи ли е? Кой сте вие? — попита го тя.
	Мъжът извади портфейла си и показа значката. Друг мъж, бял, застана в антрето зад него.
	— Аз съм инспектор Линкълн Ръсел, а това е партньорът ми Дан Кунео. От отдел „Убийства“ сме.
	— Убийства ли? — тя отстъпи назад. — Добре ли е Джон?
	— Става въпрос за Джон Холидей, нали? Да, госпожо, доколкото знаем, е добре.
	— Тогава какво правите тук?
	— Претърсваме апартамента му — инспектор Ръсел бръкна в джоба си и извади някакъв лист, — имаме заповед за обиск.
	Другият пристъпи напред.
	— Докато се опознаваме, може ли да видя някакъв документ за самоличност, ако обичате?
	— Моите документи?
	— Да, госпожо. Ако не възразявате.
	Думите му не прозвучаха като молба, която може да отхвърли. Мишел объркана дръпна чантата си, изпусна и разпиля вестниците около изтривалка. Накрая успя да намери шофьорската си книжка. Подаде я на Ръсел, тъй като бе по-близо до нея. Той я погледна, показа я на партньора си и й я върна.
	— Добре, госпожо Майер, ще ни кажете ли защо сте тук?
	Мишел се опитваше да мисли колкото е възможно по-бързо, без да се издава.
	— Опитвам се да се свържа с Джон, но понеже той не се обажда, реших да се отбия и да му оставя съобщение на вратата. Заминавам за няколко дни, а той винаги ми наглежда котките, когато отсъствам. — Чувстваше, че леко заеква, но реши, че това може би не е чак толкова лошо. — Много е грижовен към тях. Никога не ги забравя. Както и да е. Като дойдох, видях вестниците до стълбите и реших да ги кача горе. После забелязах, че вратата е открехната и аз… Е, вие знаете какво стана. — Гласът й съвсем заглъхна. — Извинете, че ви прекъснах…
	Чернокожият инспектор се обърна към партньора си, после отново към нея.
	— Нямате представа къде е господин Холидей, така ли?
	— Не. Затова и дойдох. Да видя дали… — После ги погледна умолително: — Той в беда ли е?
	Кунео пристъпи напред.
	— Може би ще се наложи да си намерите друг човек за котките. Ако се появи, ще се погрижим да получи вестниците.
	С тези думи тя бе свободна да си върви. Не можеше да повярва, но ако запазеше спокойствие, щяха да я оставят да си отиде.
	— Добре тогава.
	Мишел си наложи да поостане още малко, после вдигна плахо ръка, сякаш се чудеше дали е учтиво да помаха за сбогом.
	— Съжалявам, че ви обезпокоих. Довиждане.


	— И така… какво? — попита Джърсън. Тримата бяха в кабинета му, седнали в кръг. Вратата бе затворена. — Оставихте му копието от заповедта, лепнато на входната врата?
	— Да, сър.
	— Не искам някаква техническа грешка да провали всичко.
	— Да, сър. И ние не искаме да стане така. Беше обиск като по учебник — отвърна Кунео.
	— И къде намерихте това? Просто си лежеше на пода?
	Той имаше предвид трите найлонови торбички, които инспекторите бяха донесли — късметът им наистина бе невероятен. В банята на Холидей едно от чекмеджетата под чешмата им се видя по-плитко от плота над него. След като го извади, Ръсел откри зад него стара червеникава кожена кесия, натъпкана до пръсване с различни банкноти на обща стойност повече от 3700 долара, всяка от които беше белязана с червена точка в горния десен ъгъл. И сякаш това не бе достатъчно, та почти в същия миг Кунео, който бе в спалнята, нададе вик, когато отвори една кутия на поличка в задната част на дрешника. Тя издрънча, когато я взе, и Кунео намери вътре седем пръстена — пет от тях бяха дамски годежни пръстени с големи диаманти, два бяха мъжки. Единият от мъжките пръстени бе наистина забележителен — беше инкрустиран, както предположиха инспекторите, с огромен, блестящ сапфир. Два от пръстените, включително този със сапфира, още бяха с етикетчета с цената, прикрепена към тях с тънка бяла нишка. Етикетите също бяха с червени точици — явно поставени от Силвърман.
	Кунео кимна.
	— Говорихме си за това по пътя насам. Ако бях по-скептичен, нямаше да повярвам, че всичко се нарежда така добре от само себе си.
	— Ти си по-скептичен, Дан — отвърна партньорът му, а после се обърна към Джърсън: — Не си лежеше ей така, на пода, сър. Холидей беше ги скрил. Но не достатъчно добре.
	— Не ме разбирай погрешно — каза Кунео. — Не се оплаквам. Ще го приема. Това е компенсация за всички случаи, когато нещата не вървят. Просто е много необичайно. Изкушавам се да отида и да си купя лотариен билет.
	Джърсън кимна.
	— И Томасино е подписал за обиска?
	— Да, сър — отговори Ръсел.
	— Добре, предлагам ви сега да се върнете веднага при него…
	— В съдебната зала е — каза Кунео.
	— Прекъснете Негова Чест — отговори Джърсън. — Обещавам, че няма да се обиди. Напишете си заповед за задържане и му покажете какво сте открили благодарение на неговата прозорливост. Ще осмислите деня му. Имате ли някаква представа къде е господин Холидей в момента?
	— Дан се обади в „Ноев ковчег“ от апартамента му веднага щом открихме всичко това. Когато отговори мъжки глас, затворихме. Едва ли знае колко сме напреднали. Достатъчно, за да го арестуваме. Няма кой друг да е на бара освен него. Другият барман е мъртъв.
	— Да. Правилно. Тогава, щом съдията подпише заповедта, отивате веднага и го прибирате, нали? Имате ли нужда от подкрепление?
	— Ще се справим и сами, сър. Едва ли ще ни създава неприятности — отвърна Кунео.
	Джърсън се замисли за миг.
	— Добре, но действайте по правилата.
	— Разбира се, сър — кимна Ръсел, — разбира се.


	— Глицки. „Заплати“.
	Винаги потрепваше при споменаването на тази дума.
	— Пак е Бари Джърсън, лейтенанте.
	— Да, сър — каза Глицки с равен тон. — Какво мога да направя за вас?
	— Първо, исках да ви се извиня, че бях толкова сприхав онзи ден. Не ви виня, че се интересувате от случая Силвърман. Разбира се, че сте заинтересуван. Аз не бях в час.
	— Благодаря. И второ?
	Резкият отговор сепна Джърсън, но той бързо се съвзе.
	— Второ, сигурно искате да узнаете, че Кунео и Ръсел свършиха невероятна работа през последните няколко дни. Мисля, че са стигнали до дъното на случая Силвърман. Най-малкото са открили достатъчно неща, които да предадете на баща си.
	Внезапно равнодушието се изпари от гласа на Глицки.
	— Слушам ви.
	Джърсън го осведоми за откритите доказателства, които без никакво съмнение уличаваха Тери, Уилс и Холидей — револвера в чекмеджето на Тери, който безспорно и неопровержимо бе оръжието, с което бяха застреляни Силвърман и Крийд. Също така и белязаните с червени точки банкноти в апартамента на улица „Джоунс“ и в къщата близнак на Холидей близо до пристанището. Въпреки че лабораторията още не бе извършила анализа на веществото по обувката, Джърсън прибави за тежест и намерените в апартамента на Тери обувки и вероятната им връзка с убийството на Крийд. Спомена и предметите от заложната къща на Силвърман, открити в шкафа на Холидей. Случаят бе разрешен сто процента. Когато Джърсън свърши, Глицки въздъхна тежко.
	— Това ли е всичко?
	— Да.
	— И Холидей е убил другите двама? Миналата нощ?
	— Така изглежда. Няма друг начин. Томасино всеки момент ще издаде на Кунео и Ръсел заповед за арест. Тръгнаха да го приберат.
	Няколко секунди бяха нужни на Глицки да осмисли новините. Основно правило в трийсетгодишния му живот като ченге беше, че уликите говорят сами по себе си, а в този случай те направо крещяха. Грешал е през цялото време, а намесата му навярно бе създала неприятности на добрите инспектори, работещи по случая. Може би в края на краищата мястото му наистина е тук, в паричния отдел, помисли си с горчивина той. Явно бе загубил остротата на преценките си. Той пое дълбоко дъх и бавно каза:
	— В такъв случай аз съм този, който трябва да се извини. Явно съм преценил грешно Уейд Панос, щом той ви е насочил по следата, която ви доведе дотук.
	— Това няма значение, Ейб — Глицки обърна внимание на обръщението, съвършено различно от „лейтенанте“, с което Джърсън бе започнал разговора. — Искал си да ми направиш услуга.
	— Наистина е така.
	— Вярвам ти. Някои от тези наемни ченгета… знаеш как е. Не са съвсем безукорни, ако мога така да се изразя. Но Панос разполагаше с нещо полезно този път. Трябва да сме доволни, че пожела да ни съдейства. Както и да е, ако занапред имаш нещо да споделиш, вратата ми е широко отворена за теб. Доста години си изкарал на това бюро. Бих бил пълен глупак, ако не се възползвам от опита ти.
	— Благодаря, Бари. Задължен съм ти. Но сега нещата са в твоите ръце. Аз съм вън от играта.
	— Може би. Но си оставям правото да се обърна към теб, ако оплета конците. Става ли?
	— Става.
	Когато затвори телефона, Глицки остана неподвижен, извърнат настрани от бюрото си, вперил поглед през прозореца към слънчевия следобед. Чу как вятърът свисти зад ъгъла на сградата. Въздъхна дълбоко. Въпреки милите думи, които си бяха разменили, Глицки почувства как горчивата истина се спуска над него като саван — в действителност кракът му никога повече нямаше да стъпи в отдел „Убийства“. На никого нямаше да се налага да го държи настрана. Това беше краят, свършеният факт.
	След минута той завъртя стола си, стана и отиде в стаята с принтера, за да нагледа как върви отпечатването на фишовете със заплатите. Трябваше да са готови до утре сутринта. Това бе приоритетът му сега, най-важното му професионално задължение — да се погрижи фишовете да са готови навреме.


	15

	Трескавото обаждане на Мишел бе прието от Джон в „Ноев ковчег“ в задрямалия следобед. Имаше само един клиент, петдесетинагодишен фалирал бизнесмен на име Уейн, и той го изрита, като се престори, че му е зле. Налагаше се да затвори. След като заключи вратата след Уейн, Холидей взе всички пари от касата, отиде до задната стаичка и отключи долното дясно чекмедже на бюрото си. Там имаше един автоматичен „Валтер“, трийсет и осми калибър, увит в изцапана със смазка стара фланелка, а също и четвърт кутия с амуниции, които бяха поне на шест години, ако не и на повече. Бе купил револвера преди петнайсет години, когато отвори аптеката си — не си спомняше кога за последен път беше ходил на стрелбището или пък си бе купувал амуниции. През всичките тези години не му се удаде случай да го извади, пък дори и само за да го размаха пред някого.
	Но сега с цялата си душа усещаше, че има нужда от него. Той зареди пълнителя и свали предпазителя. Пъхна револвера в колана си, а куршумите — в джоба на коженото си манто. Излезе през задния вход, превъртя два пъти ключа в ключалката и тръгна бързо. Пристигна в дома на Мишел един час по-късно.
	От час стояха затворени вкъщи, когато Мишел случайно забеляза пистолета. Оказа се, че тя определено не харесва оръжията. Не бе виждала такова нещо в къщата на родителите си, където бе отрасла. Нямаше да търпи оръжия и в собствения си дом. Искаше да предупреди Джон за полицаите, но не се бе замисляла какво всъщност означава всичко това, кой е човекът, с когото се е сближила.
	Когато той се появи със зареден пистолет, тя изпадна в паника. Почувства се измамена.
	Каза му да махне пистолета, че не се нуждае от него тук и че тя няма да го търпи в своя апартамент. Ако държи на оръжието си, трябва да напусне. В крайна сметка Мишел неохотно се съгласи да направи компромис — той обеща да изпразни пълнителя и заедно с амунициите да го скрие от погледа й в едно от чекмеджетата в спалнята. Тя си даде сметка, че се е съгласила не защото искаше, а защото внезапно част от нея бе изпитала страх от него.
	В началото той я привличаше — още я привличаше, — защото бе предпочела да пренебрегне различните знаци, че той вероятно, дълбоко в себе си, не е човекът, за който се представя. Сега обстоятелствата я принуждаваха да приеме факта, че Джон може би е истински престъпник. Жалкият му бар, номадският начин на живот, приятелите — бивши затворници, пиянството, процесът срещу самия него. Бе обяснил тези тъмни страни от живота си с лековато и многословно нехайство и тя искаше да му вярва, заради силното привличане между тях.
	Дълбоко в себе си той несъмнено беше раним. Бе преживял невероятна болка и самота след загубата на жена си и на детето си. Умът му бе остър като бръснач. Можеше да бъде много забавен. Беше пламенен любовник. Мишел бе убедила себе си, че през повечето време той съзнателно прикрива добротата си от околния свят, защото иначе хората щяха да се възползват от нея. По същия начин постъпваше самата тя спрямо физическата си красота. Затова го и разбираше — защитна мимикрия.
	Но сега, сега той бе дошъл в най-скъпата, в най-личната й територия със заредено оръжие. Полицаи от отдел „Убийства“ претърсваха дома му. Колко сляпа е била?
	Тя не само му бе помогнала да избяга, беше му дала и подслон.
	След като скри оръжието, той се приближи до нея. Тя стоеше до прозореца и гледаше към улицата, разтворила щорите с пръст. Когато я обгърна с ръце, усети как тялото й се стегна.
	— Какво има?
	Тя пусна щорите, освободи се от прегръдката му, отстъпи встрани и се обърна с лице към него.
	— Нищо, Джон. Какво би могло да има?
	Той поглади мустака си.
	— Махнах пистолета, Мишел. Постъпих, както пожела.
	Тя скръсти ръце.
	— Къде ходи в петък вечерта?
	Той наклони глава.
	— Какво беше петък?
	— Нощта след четвъртък, преди седмица. Когато си тръгна. Зная, че си спомняш. Китайския квартал. Къде беше?
	— Не зная. Вкъщи, предполагам — опита се да прозвучи небрежно той. — Не мога да повярвам колко хора се интересуват къде съм бил през всяка една от нощите на последната седмица. Може би трябва да разпространя календар със седмичната си програма.
	— Или пък просто да ми отговориш.
	— Отговорих ти. Не чу ли? Бях вкъщи.
	— В петък вечерта?
	Той се престори, че старателно отброява дните, за да е напълно сигурен.
	— Да. Работих през деня, предадох щафетата на Клинт, ядох в „Литъл Джо“, прибрах се у дома, гледах телевизия, легнах си.
	— Интересно — каза тя.
	— Кое?
	— Когато минах оттам днес, когато заварих там полицаите, събрах вестниците ти от стълбите. Бяха три — от петък, събота и неделя.
	— Мишел…
	Тя вдигна ръка.
	— Недей. Не започвай. Излизам да се поразходя. Когато се върна, ти и пистолетът ти трябва да сте изчезнали.


	Роук бе работила като адвокат-защитник двайсет и една от общо четирийсет и осемте си години. След като завърши колежа по право „Кинг“ към университета „Дейвис“, тя издържа изпитите и на двайсет и пет години започна работа в окръжната прокуратура на Сан Франциско. По природа бе склонна да защитава онеправданите, бедните, несполучилите в живота и родените без късмет, така че две години по-късно стана адвокат-защитник. Често се проваляше на новото си поприще, но това бе в реда на нещата — смяташе се, че адвокатите защитници по правило са губеща страна. (За голям успех се смяташе, ако такъв адвокат успееше да издейства на клиента си по-леко обвинение или осем години затвор вместо дванайсет.) След като тринайсет години бе работила за други адвокати или съвместно с тях, накрая тя реши да започне сама и се справяше изключително добре, като са занимаваше предимно с наказателни дела.
	За разлика от Ленард Фаро, който си мислеше, че е видял всичко, Джина Роук наистина бе видяла всичко. Защитавала беше клиенти от най-ниските слоеве на обществото до образовани професионалисти и богати бизнесмени. Доколкото това бе възможно, тя се опитваше да ги опознае и като хора — домакини, превърнали се в убийци, деца, убили родителите си, наркомани, пристрастени към всички познати на човечеството видове дрога, хора, извършили сексуални престъпления — от най-обикновени особняци до най-извратени типове, крадци, изнасилвачи, мошеници, джебчии, крадци по магазините (огромен брой!), отрепки, гангстери, побойници. Милиони пияни шофьори. Нищо не можеше да я изненада. Хората бяха покварени, но трябваше да им бъде осигурена защита.
	Такава бе системата. Нейната работа, животът й — като се опитваше да запази някакво равновесие между двете — беше да осигурява възможно най-добрата защита в рамките на закона на тези, които са пропаднали. Всеки си имаше свой демон, някои имаха по повече от един — от отчайваща нищета до сексуално насилие, от невиждана психическа травма до разглезеност и безотговорност. Тези демони изискваха да им се служи и жертвите им извършваха престъпления срещу себе си и срещу обществото, което ги бе осакатило и жигосало. Тя вярваше дълбоко, че престъпленията трябва да бъдат справедливо наказвани, но също така знаеше, че на престъпниците — човешките същества, извършили тези престъпления — трябва да се гледа милостиво, с разбиране за това, какво ги е довело до деянията им.
	Затова сега Джина се чувстваше толкова объркана, толкова чужда на самата себе си. Наред с болката, към която изобщо не бе успяла да се приспособи, тя изпитваше желание за мъст към хората, които бяха сторили това на Дейвид — на Дейвид! — и то я подлудяваше в буквалния смисъл на думата.
	— Само ако знаех кои са, Дизмъс. Кълна се в бога, ако бяха тук, пред мен, щях да ги пребия до смърт със собствените си ръце. При това с радост!
	След като не бе успял да се съсредоточи върху работата си, Харди и днес си бе тръгнал по-рано. Кутрето и безименният пръст на лявата му ръка бяха бинтовани и шинирани, но останалите му пръсти лежаха сплетени на масата в малкото болнично кафене. Двете чаши стояха недокоснати пред тях.
	— Мисля, че това е напълно нормално, Джина.
	— Не и за мен, това искам да кажа. Чувствата ми са пълна противоположност на това, в което съм вярвала досега. Наистина бих убила тези кучи синове.
	— Съмнявам се.
	— Само почакай! — Тя вдигна ръце към лицето си и потърка с длани двете си страни. — Боже, какво приказвам! Загубила съм си ума, Дизмъс, наистина съм го загубила. Как да се справя с всичко това?
	— Спала ли си изобщо?
	Накъсаният й смях се превърна в жалостива кашлица.
	— Съжалявам — каза тя, когато се успокои. — Не. Не можах да мигна. И при теб е същото, предполагам.
	Не искаше да я товари със собствените си проблеми, с яростта и страховете си. Насили се да се усмихне.
	— Изкарах тежка нощ, това е. Проблеми с колата. Виждала ли си го?
	Тя кимна.
	— Вече ме пускат винаги, когато може. За по час-два. Въобразявам си, че когато държа ръката му, той я стисва в отговор, но… — Тя поклати отчаяно глава и прехапа устната си. После прошепна, сякаш шепотът щеше да смекчи истината: — Бъбречната му функция се забавя.
	— Лошо ли е това?
	— Това е един от показателите, които следят. Разбира се, ако бъбреците откажат съвсем, ще бъде много лошо. — Тя затвори очи и въздъхна дълбоко. — Опитвам се някак да се подготвя. Чувствам се толкова… толкова безпомощна и така разярена. Стоя там и го моля, говоря му на глас, сякаш може да ме чуе, сякаш съм… — гласът й секна. Погледна към Харди и рече: — Не е нужно да слушаш това. Ти знаеш.
	Той протегна ръка и я сложи върху нейната.
	— Ти си голямо момиче, така че няма защо да ти го казвам, но ще е по-добре, ако успееш да поспиш. Особено щом не можеш с нищо да помогнеш тук.
	— Все си мисля, че ще се събуди и ако мен ме няма…
	— Ще го превъзмогне. Може дори и да не забележи. Не, не е така. Дейвид ще забележи… — той вдигна рамене. — И все пак.
	— И все пак ти сигурно си прав. А, щях да забравя, сержант Бланка се отби за няколко минути. Каза, че е говорил с теб. Нямал много материал по случая.
	— Все още няма. Поне преди половин час беше така.
	Настъпи мълчание. Накрая Джина каза:
	— Няма да открият нищо, нали? Чудя се дали не е бил някой, когото съм успяла да отърва. Дали не е някоя отрепка, останала на свобода, понеже съм толкова добър адвокат. Няма ли да е прекрасно?
	Харди стисна ръката й.
	— Твърде далеч отиваш.
	— Не зная накъде отивам.
	Харди се поколеба, после реши, че се познават от достатъчно дълго време. Можеше да си позволи да бъде още по-настоятелен.
	— Джина, зная, че съм като счупен грамофон, но какво ще кажеш да си отидеш у дома и да подремнеш? Остави на сестрите телефона си. Ще ти се обадят, ако има някаква промяна. Така не помагаш на никого.
	— Ще продължава да ми се иска да ги убия — отвърна му тя. Някак си тази забележка прозвуча съвсем на място. Сякаш през цялото време бяха обсъждали тази тема.
	— Разбирам те — каза Харди. — Ако това ще помогне, аз съм готов да направя същото.

	* * *

	Когато видя, че Холидей не си е отишъл, Мишел се спря на прага и се зачуди дали просто да не излезе пак, за да му даде време да си тръгне, или да отиде да се обади на полицията. Но тя се поколеба достатъчно дълго, за да му даде възможност да започне да обяснява.
	Телевизорът бръмчеше, той седеше пред него, облечен с мантото си. Мишел предположи, че пак се е въоръжил.
	— Съжалявам, не очаквах, че ще се върнеш толкова бързо. — Той плахо пристъпи към нея, после спря. — Съжалявам за всичко. Не исках да те лъжа. Имам лошия навик да… Не, вече няма значение. Излизам след секунда. Исках само да чуя новините. Може би щяха да ми подскажат с какво си имам работа.
	Все още с камуфлажните си дрехи, включително с шапката и обувките, тя застана до него, когато започнаха новините, после отстъпи назад и седна на ъгъла на леглото.
	Тъй като събитието бе местно, а освен това и зловещо, не им се наложи да чакат дълго. Сериозният и красив говорител не бе изрекъл и двайсетина думи, представяйки водещата новина, когато Холидей скочи и увеличи звука: „… ужасяващите убийства от Тендърлоин. Жертвите са идентифицирани като Клинт Тери и Ранди Уилс. Тери, барман в заведение в центъра на града, е бивша футболна звезда с…“
	— Мили боже! — Холидей се свлече на пода с кръстосани крака. Когато говорителят продължи с подробностите, той сведе ниско глава. След малко я подпря с ръце и заклати тялото си наляво-надясно.
	На екрана на телевизора историята продължи с кратък преглед на сходните убийства и с вдъхващ измамни надежди видеоматериал за следователи, изнасящи някакви уж „изключително важни улики“ от местопрестъплението. Програмата завърши с недотам изненадващата, но също толкова неприятна вест, че главният заподозрян за това престъпление, а също и за убийствата на Сам Силвърман и на Мат Крийд през изминалата седмица, е Джон Холидей.
	Той най-накрая вдигна поглед при споменаването на името му. Снимка на физиономията му, направена преди четири години, запълни екрана, докато говорителят завършваше с думите, че е издадена заповед за арестуването му и че той е въоръжен и опасен. Когато започна следващата новина, Мишел стана, взе дистанционното от телевизора и намали звука.
	Обхванал с ръце главата си, Холидей продължаваше да стои на пода и да се поклаща напред-назад, наляво-надясно.
	— Джон — тя протегна ръка и го докосна по рамото, — добре ли си?
	Когато Холидей вдигна поглед, тя не знаеше дали изобщо я вижда. В очите му се четеше паника. Гласът му, когато най-сетне проговори, представляваше изтерзан и дрезгав шепот.
	— Не мога да повярвам, че Клинт и Ранди са мъртви. Не може да са мъртви просто ей така.
	Тя коленичи на пода и го погледна в очите. Джон продължаваше да клати главата си напред-назад. Мишел протегна ръка и я сложи на коляното му.
	Слънцето бе слязло ниско и няколко ивици слънчева светлина се процеждаха през щорите и се отразяваха в стената над леглото й. Някъде в далечината излая куче, друго му отговори, после лаят и на двете заглъхна.
	Холидей прочисти гърлото си, прокашля се още веднъж и каза с равен тон, като избягваше погледа й.
	— Ето, виждаш ли, най-сетне намирам човек като теб и какво правя? Опитвам се да прецакам всичко, мамя те, извършвам нещо, което никога не би простила…
	— Млъкни — каза тя. — Просто млъкни! Разбирам. Мислиш ли, че не разбирам? Зная какво правиш, какво винаги си правил. И знаеш ли защо? Защото и аз го правя. Така успяваш да овладееш нещата, нали, караш хората, които те обичат, да те намразят, тъкмо когато се опитват да се приближат до теб. Затова те питам — какво смяташ да правиш сега. Имам предвид мен и теб.
	— Ти ми каза да си вървя.
	— Точно така. Но ти не си тръгна. Имаше на разположение цял час. Какво означава това за нас? Значи ли нещо? Или просто си се страхувал да излезеш заради… заради всичко това. И не ми казвай, че си искал да чуеш какво ще кажат по телевизията.
	— Не.
	— Тогава какво? Ако възнамеряваш да се мотаеш тук, докато се скараме, и после да ме напуснеш, за да ме накараш да те намразя, мога да ти спестя неприятностите. Тръгнеш ли си сега, ще го приема. Но ако го направиш още веднъж, наистина ще те намразя. Обещавам ти. — Тя стана, отиде до прозореца и пак погледна през процепа на щорите. После се обърна към него. — Не си убил никого от тези хора, нали?
	— Не. Никога не съм убивал човек.
	— Знаеш ли кой го е направил?
	Той кимна мрачно.
	— Същите, които са подхвърлили „уликите“ в апартамента ми — каза той и вдигна очи към нея. — Нищо не разбирам, Мишел. Последното, което научих, е, че полицаите са говорили с Клинт за господин Силвърман, а сега и двамата са мъртви.
	Тя крачеше из стаята, но сега спря до леглото.
	— Адвокатът, който те е защитавал предния път… — Внезапно замълча и вдигна ръце. — Боже, не мога да повярвам, че обсъждам такива неща. Адвокати, убийци, подхвърлени улики. Не искам тези неща в живота си, Джон. Наистина не ги искам.
	Той се изправи и се приближи до нея.
	— И аз не бих избрал такова нещо, Мишел. Не го правя нарочно. Аз също не искам да съм замесен. Дори не зная какво става. Когато всичко приключи, може би ще променя някои неща.
	— Може би. Някои. Чудесно!
	— Добре де, със сигурност. И то много неща. Но първо трябва да приключа с това. Съгласна си с мен, нали? Какво щеше да ме питаш за моя адвокат?
	— Дали все още сте приятели.


	— Къде си сега, Джон?
	— При приятели. Затворих „Ноев ковчег“ и няма да се прибирам вкъщи.
	— Най-сетне се държиш интелигентно. И какво искаш от мен?
	— Не зная. Да поговориш с някого. Каквото и да е. Не съм направил това, Диз, нищо не съм направил. Обичах Клинт. Харесвах Сам и Мат. Не зная как тези неща са попаднали в апартамента ми. Всичко е толкова странно.
	— Никога не съм успявал да пожъна успех със защита от сорта „твърде странно, за да е истина“, Джон. — Харди въздъхна и продължи: — Така. Каза, че имало заповед. За твоя арест ли?
	— Така казаха по новините. Можеш да провериш сам.
	— Ще проверя, но междувременно искам да обмислиш нещо. Ако наистина има заповед за задържането ти, единственото, което мога да те посъветвам като твой адвокат, е да се предадеш доброволно. Ако не го направиш, повече нямам право да имам нещо общо с теб.
	— Да се предам за какво?
	— Опитай се да познаеш, Джон.
	— Но аз не съм го направил!
	— Така да е.
	— Ти не ми вярваш?
	— Това няма връзка. Ако вече има издадена заповед за задържането ти, най-доброто, което мога да направя, е да те убедя да се предадеш.
	— Говориш като мой адвокат, Диз. А като приятел?
	— Страхувам се, че е едно и също, Джон. Виж, ако не искаш да приемеш съвета ми, защо да не пообмислим нещата до утре сутринта? Помисли си, аз също ще размисля. На някой от двама ни все ще му хрумне нещо.
	— Защо не още сега?
	— Какво сега?
	— Да намина при теб. Да измислим нещо.
	— Тогава, ако не извикам полицията, ще ме обвинят, че укривам беглец, и ще ми отнемат разрешителното. И въпреки че те обичам като роден брат, няма да има как да ти помогна, ако изгубя правата си на адвокат — каза Харди и след малко добави: — Защо не ми звъннеш в кантората утре сутринта? Може дотогава нещо да се е променило. Между другото, сигурен ли си, че никой не знае къде си? Имам чувството, че не си чак толкова зле. Просто се спотайвай.
	— Диз, не очаквах да чуя точно това от теб.
	— Какво бих могъл да ти кажа, Джон. Това е най-доброто, което мога да направя.


	Нат Глицки чу по телевизията новините за ужасните убийства в Тендърлоин и за заповедта за задържане по случая Силвърман. Сега той седеше в кухнята в къщата на сина си и пиеше чай с десерта — прочутите ореховки на Ейб приготвени предния ден. За пръв път от раждането на Рейчъл семейство Харди не се бяха отбили след интимната си вечеря и от ореховките бе останал цял поднос.
	Нат натопи ореховката в чая си, духна я и пъхна размекнатата бисквитка в устата на внучката си.
	— Дъщеря ти ги обожава — каза той.
	— Всички ги обожават — каза Трея. Тя бе застанала зад стола на мъжа си и бе поставила ръцете си върху раменете на Ейб. — Дизмъс Харди смята, че Ейб трябва да започне да ги произвежда — „Манна ореховките на Ейб“
	— Ама че име! — рече Нат. — Името е важно нещо. Не бил чак толкова глупав този Дизмъс.
	Думите му се харесаха на Ейб.
	— Ще му предам. Умира си да го ласкаят. „Не толкова глупав“ ще му държи влага за цяла седмица.
	Нат се опита да напъха остатъка от курабийката в устата на Рейчъл, накрая сам я лапна. Малката ръчичка на момиченцето се протегна. Личицето й изразяваше неописуема изненада. След секунда усмивката й отново грейна, когато в ръката на Нат се появи нова курабийка. Той й позволи да я хване, после двамата се поборичкаха кой ще успее да я издърпа. Накрая Нат се остави да бъде победен. Тя радостно се засмя и натъпка трофея в устата си.
	— Толкова добро момиченце — каза Нат. — Предричам й голямо бъдеще. Някой ден ще стане собственик на „Манна ореховките на Ейбрахам“.
	— На Ейб — уточни Трея, — не на Ейбрахам.
	— По-късо е — каза Глицки. — Звучи по-стегнато. Може би в края на краищата наистина ще се ориентирам към сладкарството.
	Трея се бе преместила зад Рейчъл и го погледна. Той й отвърна със същото.
	— Сладкарството е благородна професия. Сладкарите най-вероятно са започнали да правят сладки още преди ченгетата да…
	— … са започнали да правят ченгели? — Трея се подсмихна. — Едва ли ще продължи още дълго. Нали ти е казал един-два месеца.
	— Два месеца са много време, ако си сред последните дупки на кавала.
	Нат почти подскочи, стана от стола си и се надвеси над масата.
	— Той каза „дупките“, множествено число. А аз не виждам ни една. — После Нат отново седна на стола си, сякаш бе успял да докаже нещо важно. — И при всичкото мърморене и недоволстване, на кого се обадиха първо веднага щом разбраха за Сам?
	— Мисля, че на лейтенант Глицки — отговори Трея, — най-онеправдания човек на улица „Брайънт“.
	— Само от учтивост.
	— Чу ли го? От учтивост! — Нат не искаше да се предаде.
	— Чух го.
	Трея също не отстъпваше. Накрая седна на масата.
	— И тъй като единственото интересно и важно нещо на света, а следователно и единственото, за което си заслужава да се говори — да оставим настрана безценния живот на нашите деца, — е едно разследване на убийство, току-що ми хрумна, че точно това е причината Франи и Дизмъс да не се появят снощи. Готова съм да се обзаложа. Той все още е адвокат на Джон Холидей, нали?
	— Мисля, че да — кимна Ейб.
	Нат избухна.
	— Я чакай! Какво чувам?! Този човек, който е убил Сам? Дизмъс е на негова страна?
	— Беше — отговори Ейб. — Но мога да се обзаложа, че още е.
	— Опитва се да го измъкне?
	— Не съм чул Холидей да е арестуван, татко. Но когато го арестуват — да. Това му е работата на Диз.
	Нат обмисли мрачно тази идея.
	— И ще направи това, ще защитава човек, който е убил четирима души? Видяхте ли какво е направил този звяр на двамата убити снощи?
	Ейб поклати глава.
	— Не, чух само, че са убити.
	— Би било проява на милост, ако само ги бе убил — каза Нат и продължи с подробностите, които бе чул. Когато приключи, лицето на Трея изразяваше отвращение.
	— И издирват Холидей за всички тези убийства? — попита тя.
	Ейб долови някакви по-особени нотки в гласа й. Нямаше да обсъжда това сега, но през изминалата година двамата с Трея се бяха срещали на няколко пъти с Джон у семейство Харди. Ейб го беше харесал, Трея — още повече. А Глицки се доверяваше на инстинкта на жена си. Беше виждал толкова убийства и убийци, че бе навикнал да смята почти всекиго за способен на подобно деяние при определени обстоятелства. Но никога не бе виждал някакъв симптом, нито пък бе чувал от Харди, че Холидей употребява наркотици — най-силния подтик за извършването на жестоко, ирационално насилие. Ако някой бе спипал Холидей, докато се бе опитвал да ограби магазина на Силвърман, ако Крийд го бе поставил в безизходно положение, може би…
	Но сценарият с Тери и Уилс, както баща му току-що го бе представил?
	— Какво? — попита Нат. Беше забелязал погледите, които си бяха разменили.
	Ейб се поколеба, накрая каза:
	— Нищо.


	16

	Ребека се настани пред чинията с бъркани яйца, които баща й беше приготвил. Тази сутрин същото ястие очакваше и Франи и Винсънт, но, както беше обичайно за тях, те щяха да се появят за закуска десетина минути след Ребека. А дотогава приготвената от Харди топла храна изстиваше — според него студените бъркани яйца си бяха направо обида спрямо природата, но на жена му и на сина му това не правеше никакво впечатление, всъщност изобщо не ги интересуваше.
	Дъщеря му хапна първия залък, премлясна одобрително и се огледа наоколо. Тя не пропускаше нищо и не бе лесно да я заблуди човек.
	— Къде е вестникът? — попита.
	Той небрежно посръбна от кафето си.
	— Не зная.
	— Какво има в него? — остави вилицата Ребека.
	— Какво искаш да кажеш? Къде да има нещо?
	— Във вестника.
	— Казах само, че не знам къде е.
	— Да бе — въздъхна театрално тя.
	— Да бе — повтори той, като се опитваше да имитира тийнейджърското й произношение.
	Дъщеря му се направи, че не забелязва това.
	— Да бе, все едно не си излязъл на верандата да го вземеш, както правиш всяка сутрин. За някой от клиентите ти ли става дума?
	Беше негов ред да въздъхне. Бяха обсъдили нещата с Франи, наред със значението, което щяха да отдадат пред тях на счупения прозорец, и бяха решили, че ще бъде по-добре за децата, ако Харди първо посъбере някои факти за престъпленията, за които Холидей най-вероятно щеше да бъде задържан, и чак тогава да се опита да им обясни положението. Холидей още не се бе превърнал в чичо Джон, както бе станало с чичо Ейб, но им бе гостувал няколко пъти и почти веднага и двете им деца се бяха привързали към него, макар и по различни причини. Той се държеше с Ребека открито и кавалерски и сърдечно, с което ласкаеше самолюбието й, а с Винсънт се отнасяше като с голям мъж, никакви детинщини. Двамата си подаваха топката, играеха канадска борба, а Холидей бе водил двамата мъже от семейство Харди на мачове на „Джайънтс“ и на „Фортинайнърс“.
	Когато децата им пораснаха, те станаха фенове на сутрешния „Кроникъл“ също като баща си. Ребека харесваше последната страница на раздела „Зрелища“ — отделните рубрики и особено „Сред тълпата“. Винсънт, за да не остане по-назад от баща си, изчиташе колонката на Джеф Елиът „Градът говори“ всеки ден, но особено обичаше броевете от четвъртък, когато Макхю и Стиенстра списваха страхотната страница „На открито“. Франи и Харди стимулираха този интерес още от дните, когато децата започнаха да четат комикси — важно беше да са в крак с това, което се случва по света, с мислите на хората. Не биваше да живеят във вакуум.
	Понякога обаче се налагаше отстъпление от правилата, например, когато някой клиент или приятел на баща им бе главният заподозрян за извършването на четири убийства, две от които невероятно жестоки.
	— За кого става дума? — попита Ребека.
	Харди погледна към тавана, после — право в очите й.
	— За Джон Холидей.
	— Не може да бъде!
	— Страхувам се, че може.
	— Не и Джон. Няма начин, татко. Какво смятат, че е направил?
	Така или иначе щеше да разбере. Той се поколеба, накрая реши, че няма начин да представи нещата в по-благоприятна светлина.
	— Смятат, че е убил няколко души.
	— Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала. Джон никога не би извършил убийство. Той просто не е способен на това!
	— Съгласен съм с теб.
	— И какво искаш да кажеш с това „няколко“?
	— Четирима.
	— Четирима? Татко, стига де.
	— Не си го измислям, Бек. И аз като теб не мисля, че е убивал някого. Но са намерили някакви улики в къщата му… — Той млъкна, протегна се и хвана ръката й. — Виж, Бек, днес ще си поговоря с него и ще разбера по-добре за какво става въпрос. Просто не исках да видите това във вестника тази сутрин, разбираш ли? Двама от…
	Тя обаче се беше ядосала и го прекъсна:
	— Какво твърдят, че е направил?
	— Точно в това е въпросът. Не ти трябва да знаеш. Не сега.
	— Трябва ми! — Тя рязко се отблъсна от масата. Столът й падна и тя скочи на крака. — Той е и мой приятел! Не можеш да налагаш такава цензура!
	Харди знаеше, че звучи като жалък старчок, но не можа да се въздържи:
	— Това не е цензура, това е…
	— Цензура е. Къде е вестникът? Искам да го видя.
	— Бек! — Той също се изправи. — Моля те, недей…
	Но тя изтича покрай него, прекоси кухнята и излезе на малката веранда, където държаха старите вестници.
	Докато я настигне, тя вече бе изровила вестника от купчината, където го бе пъхнал. Проскимтяваше като наранено малко паленце. Накрая се обърна към него — бе сложила ръка на устата си, очите й бяха насълзени.
	— О, боже! — изрече. — О, боже!
	Винсънт стоеше зад тях.
	— Какво? Какво става?


	Повече от час мина, докато Харди успее да върне колата, която бе взел под наем, и да се качи в своята кола с вече поправено стъкло. Пак се отби в болницата. Отново нямаше подобрение в състоянието на Дейвид.
	Когато накрая пристигна на улица „Сътър“, беше почти девет — обикновено доста натоварено време, но сега в сградата бе надвиснало мрачно и потиснато настроение. Бюрото на рецепцията, царството на Филис, беше празно. Когато се приближи до него, един от телефоните иззвъня. Той не му обърна внимание.
	Лампите във фоайето още не бяха светнати. Вратата към кабинета на Норма, управителката на кантората, бе затворена, но през щорите той видя, че Филис е вътре. Тя бършеше очите си. Солариумът бе празен, край кафе машината и ксерокса не се виждаха бърборещи секретарки. Харди се придвижи напред, за да надникне надолу по коридора, и с облекчение забеляза хора — секретари и стажанти, — насядали по бюрата си, но повечето от вратите на малките кабинети на съдружниците бяха затворени. Хората се бяха спотаили и чакаха.
	Една от вратите по цялото протежение на дългия коридор бе отворена и той надникна вътре. Ейми Ву седеше зад бюрото си и драскаше ожесточено в жълт адвокатски бележник. Харди почука на вратата и тя вдигна поглед. Усмихна се леко, само от учтивост.
	— Здравей. Как е Дейвид?
	— Все същото. Съжалявам, че нося такива новини. Много е тихо тук.
	— Така ли? Не съм забелязала. Йон, стажантът ми, се обади, че е болен, и аз цяла сутрин са занимавам с бумаги. Трябва да представя днес един меморандум, така че… — тя внезапно млъкна и остави химикала на бюрото. — Съжалявам. На кого му пука за някакъв си меморандум? Как си? Какво ти е на ръката?
	Той вдигна ръка.
	— Глупав инцидент. А що се отнася до мен — опитвам се да се мотивирам достатъчно, за да се кача горе и да свърша някаква работа.
	— Добре дошъл в отбора! Аз май съм единствената тук, която е успяла да се захване с нещо, и то само защото ще се уволня сама, ако не го внеса навреме след цялата вече свършена работа. — Тя махна с ръка. — Всичко останали… ти вече си забелязал.
	Той кимна.
	— Не мога да ги виня. И аз се чувствам така — каза, после пое дъх и изплю камъчето. — Мислех си дали мога да те помоля за една услуга.
	— Тогава и ти ще ми дължиш една услуга. Казвай какво има.
	— Може ли да се ослушваш и когато другите започнат да излизат от стаите и се захванат за работа, да ми звъннеш. — Тя го изгледа въпросително и той добави: — Мислех си да използвам някои от вашите млади таланти. Трябват ми хора, ако искаме да спазим сроковете по делото Панос. Говоря за много работа — добави той.
	Нещо се въртеше в главата на Ву. Тя присви очи и кимна.
	— Разбира се. При първия признак на живот ще ти звънна.
	— Благодаря. Всъщност, като свършиш с твоя меморандум…
	Но тя поклати отрицателно глава.
	— Не мога, Диз. Претоварена съм, особено сега, когато Дейвид го няма. Трябва обаче да звънна на Йон у дома. Хрумна ми, че ако в действителност не е болен, а просто е решил, че корабът потъва… — тя спря и тежко въздъхна. — Какво ще правим, ако умре? Глупаво ли е от моя страна, че се опитвам работата му да върви?
	— Той има клиенти, Ейми. Те ще се нуждаят от добри адвокати и занапред. На това ви е учил Дейвид, нали? Затова и имам нужда от няколко човека. Със или без Дейвид, делото Панос е много голямо.
	— Значи наистина продължаваш напред?
	— Да. Разбира се. Иска ли питане?
	— Не, разбира се — отговори тя, но след кратка вътрешна борба продължи: — Просто чух тук някакви слухове, че заради това са пребили Дейвид, че имало нещо общо с Панос и че са искали да го сплашат. Явно самият Дейвид е споделил нещо такова с Греъм и, разбира се, пак излязъл с любимото си твърдение, че е недосегаем. А след случилото се, дори да ги натовариш официално със задачата, хората може да се дърпат. На всичкото отгоре ти не работиш във фирмата.
	Харди се сблъскваше за пръв път с този проблем. Намираше статута си като независим партньор на Фрийман за нещо много удобно. Той бе просто наемателят от горния етаж и приятел на собственика на фирмата. Не бе ни рак, ни риба — нито съдружник, нито точно партньор, нито дори съветник. Волен като птичка. Харесваше тази свобода и независимост. Когато Дейвид му подхвърляше някоя работа, той бе щастлив да я поеме.
	Сега обаче се притесняваше дали ще успее да прехвърли част от задълженията на истинските съдружници, които може би вече си търсеха нова работа, уплашени от перспективата за дългото отсъствие на Дейвид (да не говорим за това, че той можеше и да почине).
	Харди мислеше, че може да разчита на Греъм Русо, който някога му бе клиент и с когото бяха в много добри отношения. А след една-две седмици сигурно щеше да може да се опре и на Ейми, след като тя приключеше настоящите си дела. Другите помощници от легиона на Дейвид най-вероятно щяха да са проблем. А ако с Дейвид се случеше най-лошото, помощният персонал — секретарките, Норма, Филис и стажантите, които работеха със съдружниците — щеше да се изпари за едно денонощие. Харди нямаше шанс със собствените си ограничени ресурси.
	Той можеше да им обещае най-високо платените работни часове на света, но никой от съдружниците не би се съгласил да работи в името на някаква илюзия. Тъй като изходът на делото беше непредвидим, ако изгубеха, щеше да им се наложи да отпишат всички часове положен труд. А какво можеше да им плати той междувременно? Харди не можеше да води едновременно много дела, както правеше Дейвид, с надеждата за успех.
	Делото Панос щеше да приключи, още преди да е започнало.
	Това беше една сутрин на откровенията. Освен че бе разбрал колко несигурна е позицията му сред съдружниците, той за пръв път осъзнаваше с пълна сила колко резултатно се бе оказало нападението над Дейвид. Особено ако не успееше да се възстанови. Въпреки че бе извършен с тъп предмет, побоят над Дейвид бе изиграл ролята на скалпел, който го бе отделил и от процеса, и от останалите съдружници.
	Тъжната истина бе, че останеше ли сам, Харди нямаше да има сили да се пребори с Панос. Всички ищци бяха клиенти на Дейвид Фрийман, а не на Дизмъс Харди. Той самият дори не познаваше някои от тях. Харди не бе истински играч, не бе сериозна опасност или заплаха за Панос. Беше муха, която щяха да смачкат без много да му мислят — само с едно махване на ръката. Тази истина го попари като киселинен дъжд. Явно му беше проличало.
	— Диз? Добре ли си?
	Той се усмихна фалшиво.
	— Да. Добре съм. Обмислях как да успея да свърша всичко, което ме чака. Ако Норма излезе от кабинета си, ще я помолиш ли да ми звънне?


	Кабинетът на Харди беше над фоайето, единствената заета стая на третия етаж. Изкачваше по две стъпала едновременно. Вратата на кабинета му бе затворена, но през процепа се виждаше светлина. Тъкмо се канеше да отвори, когато отвътре нещо тупна — звукът бе тих и приглушен, но не можеше да има никакво съмнение: някой почукваше с нещо по стената, докато чакаше Харди да пристигне. Харди остави на пода куфарчето си и полека натисна бравата, но вратата не поддаде. Бе му дошло до гуша от побоища и изненадващи нападения през последните няколко дни, затова се обърна и пое към стълбите.
	Полицаите щяха да пристигнат за десетина минути и човекът, който бе проникнал в кабинета му, можеше да им обясни сам какво прави там.
	Докато слизаше по стълбите, някой го извика.
	— Диз? — Холидей стоеше ухилен в горната част на стълбището. В ръка стискаше три стрелички за дартс. — Чух, че някой се качва по стълбите, но исках да си довърша играта. Къде отиваш?
	Харди изкачи седемте стъпала, по които току-що бе слязъл.
	— Канех се да повикам полицията, Джон. Щеше да е прекрасно. — Стигна до площадката и поведе Джон обратно към кабинета, където затвори вратата зад него. — Как влезе тук? Не беше ли заключено? Беше, разбира се. И какво правеше вътре?
	— Играех на дартс. Имаше връзка ключове на рецепцията. Честно казано си мислех, че ще те открия тук. Но не те открих и реших да вляза. Върнах ключовете.
	— Браво!
	— Това място е като свърталище на духове днес. Къде са отишли всички?
	— Съдът е във ваканция — каза Харди без следа от шеговитост в гласа си.
	— Аха. Добре. Но пък ти си тук, както виждам, въпреки че малко закъсня, нали?
	Харди не бе в настроение да обяснява различните причини за закъснението си, още повече, че една от тях бе душевният срив, който децата му изживяха благодарение на този негов клиент, който сега стоеше срещу него.
	— Имахме уговорка — каза Харди вместо обяснение. — Ако си спомняш, трябваше да ми се обадиш. Спомни ли си? Нали така решихме?
	Холидей сви рамене и се насочи към мишената за дартс на стената.
	— Както и да е, нали сега разговаряме.
	Харди заобиколи бюрото си и сложи върху него куфарчето.
	— Така е, Джон, но аз съм твой адвокат и по една случайност зная, че има заповед за задържането ти, така че единственото, което мога да направя в момента, е да те склоня да се предадеш, както снощи много ясно обясних. — В гласа на Харди прозвуча стоманена нотка. — Какво ще кажеш да оставиш тези неща за малко и да поговорим?
	Холидей тутакси се обърна, цялото му същество излъчваше разкаяние. Остави двете останали стрелички на бюрото и разтвори извинително ръце.
	— Мислех, че и така можем да разговаряме. Какво е станало с ръката ти?
	Харди погледна надолу към превръзката. Трябваше да си намисли някой остроумен отговор на този въпрос, но сега нямаше сили за това.
	— Блъснах я в нещо — каза той и седна зад бюрото си. — Виж, Джон, съжалявам, но съм малко изнервен. Предполагам, че и ти се чувстваш така.
	— Не. Просто поредната заповед за арест. — Холидей отиде до дивана и се строполи върху него. — Какво мислиш? Какъв е планът?
	— Ще ми се да имах план. Виждам, че не си склонен да се предадеш доброволно.
	— Точно така.
	— Но като твой адвокат имам право да те посъветвам само това.
	— А ако не ми беше адвокат? Нищо не съм ти платил, нали? Не може ли просто да бъдем приятели?
	Устните на Харди се извиха леко нагоре.
	— Не може ли всички просто да се разбираме?
	— Точно така, само че май не го правим добре. Но ти и аз бихме могли.
	— Дори като твой приятел обаче, аз все пак те укривам, а ти си издирван беглец. Холидей вдигна рамене.
	— Ще им кажеш, че съм те взел за заложник, или нещо подобно.
	— Идеята не е чак толкова лоша, но вече ти казах — трябва да се предадеш.
	Очите на Холидей се разшириха.
	— Ти не си с ума си, Диз. Няма да преживея и петнайсет минути в затвора.
	— Защо пък не? Вече си бил там. Няма да е по-лошо от предния път.
	— Да, само че този път някой ще ме убие.
	— Защо?
	— Защото тези хора действат така, Диз. Помисли си. Аз съм единственият, който пречи да бъде приключен случая. Умра ли, всичко се подрежда. Никой няма да се заинтересува кой е истинският извършител.
	— И кои са тези хора? — Усмивка се опита да раздвижи устните на Харди. — Твърдиш, че са ченгета? Че ще те спипат в затвора?
	— Подхвърлили са улики в апартамента ми.
	— Ченгетата? Че защо?
	— Не зная защо, но не е толкова пресилено, колкото ти изглежда. Случвало се е и друг път.
	— Зная, че се е случвало, Джон, зная. — Харди потупа попивателната върху бюрото си. — Хайде, развесели ме малко. Ако имаш сигурни алибита за всички случаи, можем да ги натиснем за бързо предварително следствие и да те измъкнем напълно оневинен за седмица или най-много за две.
	— Но не и ако вече съм мъртъв.
	— Няма да стане така. Не и в затвора. Знаеш ли къде си бил, когато е станало някое от последните три убийства?
	— Да. За убийството на Ранди и Клинт съм съвсем сигурен. Бях на работа. Всъщност, знаеш ли, че едно ченге дойде в бара онзи ден, още не бях разбрал за Ранди и Клинт, и ме попита дали съм бил на работа предишната нощ.
	— Какво имаш предвид? Истинско ченге ли? От полицейското управление на Сан Франциско?
	— Така мисля. Значката му изглеждаше редовна. Някакъв китаец. Не бе от хората на Панос, сигурен съм.
	— И какво те попита?
	— Дали съм бил на работа в полунощ и мога ли да го докажа. Отговорих му положително и това като че ли му беше достатъчно. Затова останах като гръмнат, когато разбрах, че са издали заповед за арестуването ми. Искам да кажа — нали знаят, че не съм убил Ранди и Клинт? Не разбирам.
	— А какво ще кажеш за Крийд?
	— Същото. Пак бях на работа, нямаше толкова много клиенти, но все някой ще си спомни. Може би смятат, че аз не съм човекът, който е стрелял по Крийд. Че съм бил съучастник на Клинт и Ранди.
	Холидей се бе излегнал на дивана с ръце, кръстосани зад главата.
	Харди постоя, без да каже нищо, като подръпваше бинта на ръката си.
	— Имаш ли нещо против да ми разкажеш още веднъж къде си бил през нощта, когато е убит Силвърман? Последния път, когато говорихме за това, алибито ти куцаше.
	Холидей се изправи и седна. Прокара ръка през косата си, подръпна мустаци. Когато проговори, лицето му имаше смутено изражение.
	— Ако искаш да знаеш истината, скарахме се с приятелката ми, аз излязох и си намерих друго момиче. Не мога да я открия пак, дори това да ми струва живота.
	— Може и да се наложи. За да си спасиш живота.
	Той поклати глава.
	— В нейната къща ли бяхте? — попита Харди.
	— Да. Беше апартамент, струва ми се.
	— И къде се намираше?
	— Тя караше, аз дремех. Не зная.
	— А на сутринта?
	Холидей разкриви лице.
	— Нямаше сутрин, тръгнах си веднага след… Да де, малко се залутах.
	— Пиян ли беше?
	— Вероятно. Сигурно.
	Харди се намръщи.
	— Което означава, че нямаш алиби за случая Силвърман — каза той и продължи, без да дочака отговор. — Откъде ми се обади вчера?
	— От приятелката ми.
	— Поредната?
	— Истинската.
	— Онази, с която сте се скарали в четвъртък?
	— Да. Казва се Мишел. При нея съм.
	— Радвам се за теб. Това е прекрасно. Следователно историята за съпругата на важната клечка е…
	— Измислена.
	— Страхотно! Да те попитам и още нещо: според вестника в нощта преди убийството на Силвърман ти си загубил много пари. Вярно ли е това?
	— Да. Но не съм ходил да си го взимам обратно. Не съм. Кълна ти се, Диз!
	— Кълнеш се. Не е зле. Ти се закле и за алибито си — каза Харди и поклати ядосано глава. — Хубаво щеше да е, ако знаех това една седмица по-рано. — За да се съсредоточи той си пое бавно и продължително дъх и после издиша тежко. — Добре, Джон. Оказва се, че идеята ми да се предадеш, защото си нямал възможност да извършиш нито едно от тези престъпления, не е чак толкова добра. Едно стига. — Харди погледна Холидей право в очите. — Как бих могъл да съм сигурен, че не си извършил това? Имаш ли някакви предложения?
	— Казах ти. Познаваш ме, Диз.
	— Да. Но тези лъжи, Джон. Защо ще лъжеш приятеля си, ако няма какво да криеш?
	— Чувствах се зле заради случилото се с Мишел. Не исках да я замесвам. Това е истината. Кълна се в бога.
	Харди обмисляше какво да отговори, когато телефонът на бюрото му звънна. Беше директната му линия. Той вдигна слушалката.
	— Дизмъс Харди.
	Помълча, изправи се на стола, изрече нещо нечленоразделно, после пак се заслуша. Сложи пръст на устните си и посочи към Холидей. После каза в слушалката:
	— Да, четох във вестника тази сутрин. Чудех се дали… — Както говореше, натисна бутона и прекъсна връзката по средата на изречението. — Беше инспектор от отдел „Убийства“, някой си Ръсел. Пита ме дали съм те виждал напоследък. Разбрал е отнякъде, че съм те защитавал предния път, и си е помислил, че може да си ме потърсил отново.
	— Сигурно е разбрал от мен. Той и партньорът му се отбиха в бара.
	— И си им казал името ми?
	— Да.
	— Страхотно, Джон. Просто чудесно! Заложил си хилядарка, а правиш само грешни ходове!
	— Зная, Диз. Зная. Съжалявам. Каза ли къде се намира?
	— Не му дадох възможност. Да се надяваме, че е бил в управлението. Но ще е най-добре за теб, ако веднага си тръгнеш. Не искам да зная къде си, когато ме попитат, което непременно ще направят. Не вярвам да подозират, че си при мен, но за по-сигурно мини през гаража и през задния вход. Върви! Обади се след един час. Ще измислим нещо. Тук съм. Хайде! Тръгвай!
	Когато телефонът иззвъня след минута, Харди бързо вдигна слушалката.
	— Инспектор Ръсел? Много съжалявам. Напоследък телефоните тук са кошмар. Не зная какво им е, само зная, че нещата се влошават. И при вас ли? Май навсякъде е така. Питахте ме за Джон Холидей, нали? Страхувам се, че не зная къде е. Вече не ми е клиент.
	Ръсел каза, че е говорил с Холидей само преди два дни и той е споменал, че Харди му е адвокат. Твърдял, че са добри приятели и често се виждат.
	— Не ми се иска да го казвам, инспекторе — отвърна Харди, — но този човек обича да послъгва… Да, разбира се… По всяко време. Успех!


	Лабораторните изследвания на веществото по обувката, открита на местопрестъплението на убийството на Тери и Уилс, показаха, че то е идентично с течността, която ден преди това Тию бе събрал на мястото, където бе убит Крийд — спирачна течност, животински мазнини, фъстъци, късчета чушка, несъмнено от пиле по императорски.
	Тию седеше на бюрото си и сравняваше писмения препис на показанията на свой свидетел със записаното на лентата. Докато Ръсел разговаряше с адвоката на Холидей, опитвайки се да открие следите на заподозрения, Кунео прочете доклада от лабораторията за веществото по обувката и реши да поблагодари на инспектора ветеран и да сподели с него добрите новини.
	— Страхотно, а?
	Тию остави доклада на масата.
	— Според мен съвпадението е напълно убедително, говорим за едно и също вещество. Добра работа. Разбирам, че сте намерили и други улики в дома на Холидей.
	— Напоследък имахме късмет.
	— Ако човек вярва в късмета.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Нищо. Просто нещата рядко си пасват така добре.
	— И аз това казах на Джърсън, но какво да направя — да гледам зъбите на харизания кон? Всичко изглежда достатъчно солидно.
	Тию реши да не коментира. Бе оставил настрана преписа и химикалката. Сега свали и слушалките и ги провеси на врата си. Погледна втренчено към Кунео.
	— След като вчера си тръгнах от апартамента на Тери и Уилс, открихте ли нещо, което да уличава Холидей и за това убийство?
	— Не пряко. Но по-късно през деня намерихме пари и бижута на Силвърман в дома му.
	Тию кимна.
	— Разбрах за това. Но не намерихте опръскани с кръв обувки и дрехи, нали? Нещо, което директно да го свързва с Тери и Уилс. Имаше ужасно много кръв.
	— Той не се беше връщал в апартамента си. Имаше вестници от три или четири дни долу на площадката.
	— А, това обяснява нещата.
	— Може да е спал в бара, не зная. Или си има съучастник. — Кунео подхвана някакъв ритъм с пръсти по облегалката на един стол, който бе придърпал към себе си. — Но това е добро хрумване. Ще проверим контейнерите за смет и уличките между „Ноев ковчег“ и жилището на Тери.
	— Не е възможно да ви провърви чак дотам. Не вярвам — каза Тию, облегна се назад в стола и скръсти ръце пред гърдите си. После се усмихна учтиво, пожела късмет на Кунео и се извини, че трябва да продължава с редактирането.


	17

	Холидей не се обади един час по-късно, както се бяха уговорили с Харди, така че той прекара своята сутрин на широко отворени врати в посещения на долния етаж и в срещи с не особено ентусиазирани съдружници и телефонни обаждания до свидетели по делото Панос. Трябваше да ги осведоми за състоянието на Фрийман и да преподреди седмичната си програма, за да влязат в нещо като график, да кажем, към средата на следващата седмица. Ако Дейвид не се появеше дотогава, Харди щеше да се опита за известно време да движи нещата сам или с минимална помощ.
	Измъчваше го мисълта, че може би щеше да се наложи да преразгледа позицията си по въпроса за споразумението, предложено от Крол — четири милиона започваха да му изглеждат доста добре в настоящата ситуация. Но не се знаеше дали това предложение или някое друго все още е валидно. Харди вече бе вложил около триста часа труд по случая през последните четири месеца и сега бе изправен пред перспективата да пропилее всичкото това време и пари, ако в относително кратко време не успее да стори някакво чудо. Така че запълваше времето си в разговори със своите клиенти.
	Телефонът му иззвъня три часа, след като Холидей бе напуснал кабинета. Вече бе започнал да си мисли, че в края на краищата инспектор Ръсел е поставил клопка на Холидей пред кантората и е успял да го арестува на излизане оттам. И че Джон ще му се обади след формалностите по задържането.
	Той помоли клиента, с когото разговаряше в момента, да го изчака и вдигна другата линия.
	Без да се представи, без да поздрави, гласът в телефона изрече само:
	— Голям чеп.
	После повтори тези думи още веднъж и прозвуча сигнал свободно.
	След като приключи разговора с клиента, Харди остави слушалката и се взря в празното пространство между бюрото и мишената за дартс.
	Гласът бе на Холидей и той явно бе останал с впечатлението, че телефонът на Харди се подслушва. Адвокатът си помисли, че може би наистина биха убили Холидей в затвора. Може би тази параноична мисъл щеше да му се стори забавна, ако му бе останало някакво търпение.
	Харди поразмисли над това още трийсетина секунди, после стана, хвърли двете стрелички, които бяха останали на Холидей сутринта — улучи два пъти единайсетицата — излезе и се увери, че оставя вратата заключена. Във фоайето нормалната обстановка до известна степен се бе възстановила, Филис стоеше на рецепцията и присъствието й действаше успокоително. Един от съдружниците разговаряше със свой клиент. Харди ги виждаше през стъклата на Солариума. Вратата на Норма бе отворена и той я наблюдаваше как говори по телефона на бюрото си. Над всичко това се носеше приглушено, но постоянно жужене. Хората бяха тук и се опитваха да продължат да работят.
	Добре, помисли си Харди. Това беше добре.
	Когато изкара колата си от гаража, Харди забеляза, че отново се бе спуснала мъгла. Сива, като дрипави парцали, които ту се спускаха над него, ту се отдръпваха, докато се бореше с обедното задръстване. Реши, че първото нещо, което трябва да направи, когато се добере до Холидей, е да проведе с него един разговор като истински адвокат. Приятели или не, той бе длъжен да уговори заплащането си, преди Харди да се заеме с работата по неговия случай. Не можеше повече да си позволява да работи на добра воля. Щеше да поиска най-високата си такса за защита и три пъти по толкова за всяка секунда, прекарана в съдебната зала. Холидей можеше да продаде бара или къщата си, за да покрие разходите по защитата си. Харди бе приключил с благотворителността.
	За щастие фразата „голям чеп“ носеше за Харди повече от обичайния си смисъл — така Холидей наричаше Коит Тауър, почти фалическата забележителност, прекрасен наблюдателен пункт на върха на Телеграф Хил. Настроението на Харди се бе пооправило, докато караше по виещия се нагоре път към мястото за паркиране.
	Това място с телескопи по цялото протежение на опорната стена бе един от най-посещаваните туристически обекти — затворът „Алкатрас“, мостът „Голдън Гейт“, Сосалито и нос Марин изглеждаха на един хвърлей място от другата страна на залива.
	По това време на денонощието паркингът обикновено бе пълен с коли на почиващи и с туристически автобуси. Но когато Харди паркира на едно свободно място и отвори вратата на колата — бе пуснал чистачките по средата на пътя нагоре по хълма, — той се изненада от пустотата. Мястото бе обвито в гъста пелена от смразяваща костите мъгла и ситен дъждец. Кулата едва се виждаше някъде вдясно и отзад. На паркинга нямаше нито една друга кола, той бе съвсем сам тук.
	Типично за Холидей, помисли си той. Като че ли не можеха да се видят в някой ресторант или дори в апартамента на приятелката му. Мътните го взели — всяко друго място щеше да е по-добро и удобно от това. Разбира се Холидей не бе дал на Харди никаква възможност да спори или да предложи нещо друго.
	А сега на всичкото отгоре от него нямаше и следа. Харди погледна пак назад към кулата и надолу към празното мъгливо пространство отвъд ниската опорна стена.
	— Джон! — изкрещя той в пустотата.
	Тръгна по посока на кулата и застана точно в средата на паркинга. Извика още веднъж. Обърна се. Почака. Сви ръцете си на фуния и ги постави пред устата.
	— Хей, Джон! Ойларипи-и-и!
	— Не съм чувал този вик от цяла вечност.
	— Мили боже! — Харди подскочи, а когато се приземи, се извъртя и се намери очи в очи с Джон, който се хилеше.
	— Откъде изникна?
	— Оттук. Уплаших ли те? Уплаших те, признай си?
	— Не, винаги левитирам, когато има мъгла — каза Харди и сложи ръка на сърцето си. — Боже!
	— Малък подскок като този е полезен за здравето ти. Прочиства артериите.
	— Е, значи са съвсем чисти вече. Сега единственото, което ми остава да направя, е да започна да дишам отново. — Харди се огледа наоколо и добави: — Страхотно място си избрал. Особено в ден като днешния. Да влезем в колата, преди да сме измръзнали до смърт. Взе ли някакво решение?
	Те поеха към колата.
	— Какво решение?
	— Ами не зная. Какво ще кажеш за…
	Харди замълча. С ъгълчето на окото си бе мярнал сив седан, който бавно паркираше на петнайсет-двайсет метра вдясно. Прозорецът откъм шофьора, който бе свален до долу, навярно събуди в него усещането, че нещо не е наред, и той инстинктивно сграбчи Холидей за лакътя.
	— Какво има? — попита той.
	Преди Харди да успее да отговори, колата внезапно ускори и зави наляво. От прозореца от другата страна на шофьорското място се протегна ръка. Харди може би грешеше и постъпваше като глупак, но може би след секунди щяха да са мъртви. Изборът не бе труден. Той изкрещя:
	— Залегни! Залегни!
	Харди приклекна и блъсна Холидей, после самият той се претърколи два пъти на асфалта. Два бързи изстрела, после още два процепиха въздуха зад тях.
	Претърколи се още веднъж и се изправи, като тичаше и се препъваше — официалните му обувки се пързаляха по мократа повърхност на паркинга. Зад него изсвистяха гуми. Разнесоха се още два бързи оглушителни изстрела.
	В ниската стена пред него изсвистя рикоширал куршум. Видя как сивият прах от раздробен бетон се посипа наоколо, усети одраскване по бузата си. Беше ли улучен?
	Не спираше да се движи, трябваше да продължава напред.
	Прескочи оградата и се затъркаля надолу по стръмнината под покрова от ниски вечнозелени храсти и къпини.
	Дебелият ствол на стар кипарис спря шеметното му падане и му изкара въздуха. Ударът бе почти убийствено силен — точно в ребрата под едната му ръка, но той не спря.
	Дали онези все още бяха тук? Дали му се бе сторило, че чува свирене на гуми? Дали това означаваше, че колата си е заминала?
	Както и да е, той все още бе уязвим.
	С усилие на волята продължи да се търкаля, за малко не припадна на склона, но не спря, докато не стигна до началото на улица „Ломбард“. Още бе сред дърветата, те му осигуряваха прикритие отгоре и отдолу.
	Не можеше да се помръдне, никога повече нямаше да помръдне. Ребрата му. Беше ли прострелян, или бе в шок?
	Нищо не нарушаваше тишината наоколо, мъглата го обвиваше, но вече не бе студена. Беше плувнал в пот. Дъхът му излизаше на пресекулки. Болката в счупения пръст на лявата му ръка се обади отново. Агонизираше.
	Стисна кожата около устата си и вдигна ръка към очите си. По нея имаше кръв. Потърка бузата си — слаба болка, червено петно.
	Внезапно усети движение някъде вдясно и отзад. Обърна се и видя Холидей да се спуска към него. Движеше се равномерно и бързо — явно не бе ранен. За секунди се озова до Харди.
	— Диз? Добре ли си?
	Харди опита да си поеме дълбоко дъх. Ребрата го боляха, но можеше да диша. Със сигурност не бе прострелян. Що се отнася до драскотината на бузата му, беше си нанасял и по-сериозни рани, докато се бръснеше.
	И двамата се бяха изправили, изтупваха пръстта от дрехите си и хвърляха по някой поглед нагоре към хълма.
	Някаква кола мина под тях по „Ломбард“ и те застинаха. Беше голям бял камион, нямаше и следа от сивия седан. Известно време и двамата не намираха думи.
	Десният ръкав на костюма на Харди се държеше само на един конец и той го откъсна и го сви на топка. Ръкавът на ризата отдолу също бе разкъсан.
	Холидей се протегна и го перна по скъсания ръкав.
	— Ще трябва да си намеря истински адвокат. Дрехите правят човека, Диз — каза той. — Изглеждаш плачевно.


	От едно място нататък нагоре или надолу по Телеграф Хил водеше само един път. Двамата решиха, че нямат желание да рискуват да тръгнат по пътя нагоре, където нападателите им може би още ги причакваха. Затова се отправиха нагоре към опорната стена, проправяйки си път през дърветата и храстите. Колата на Харди още стоеше самотна на паркинга, на три метра от тях. Той се приведе, отвори вратата, взе клетъчния си телефон и се върна до стената. Двамата с Холидей се спуснаха няколко метра надолу по склона, откъдето можеха да забележат евентуално движение по паркинга. Такова обаче нямаше.
	— А, взел си си телефона. Сега какво?
	— Сега ще се обадя на полицията.
	— Не мисля така. Не и докато аз съм тук.
	— Тогава си върви. Но аз ще докладвам за това.
	— Защо? И какво ще им кажеш?
	— Ще им разкажа какво се е случило.
	— И после? Ще започнат разследване? Ще открият нещо по-различно от това, което вече знаеш? И ще ти бъдат благодарни за това?
	— Не зная, Джон. А какво вече знам?
	— Знаеш, че някой те е проследил и се е опитал да ни убие. Приятелят ти Фрийман е в болницата. Събери две и две. Бил е Панос.
	— Няма да споря с теб, Джон. Ченгетата трябва да знаят това.
	— И веднага ще се втурнат да помагат?
	— Така е на теория.
	Холидей поклати глава:
	— Човече, ти си безнадежден случай.


	Минаха двайсет и пет безкрайни минути, преди да се появи патрулната кола.
	През това време два туристически автобуса бяха паркирали в средата на паркинга, точно на мястото, където Холидей бе стреснал Харди. Бяха пристигнали и пет-шест коли, които паркираха безразборно наоколо. Мястото изведнъж се бе превърнало, помисли си Харди, в туристическа атракция. Лек ветрец бе разпръснал гъстата мъгла и бе открил обичайната зашеметяваща гледка. Група японски туристи с дебели якета се бяха скупчили до стената, където куршумът я бе изронил в близост до предната част на колата на Харди. Те ентусиазирано се редуваха на инсталираните бинокли със заплащане и възклицаваха на гледката.
	Харди изобщо не я забелязваше. Ребрата му пулсираха. Бе пуснал парното в колата и вече не му бе студено, но все още трепереше.
	Като отвори прозореца и помаха, за да насочи патрулната кола, бе поразен от мисълта за целия този сюрреалистичен следобед, за това, какво се беше случило и какво прави сега.
	Когато се върна от Виетнам и преди да започне да следва право, той бе работил като патрулиращо ченге заедно с Ейб Глицки. Харесваше ченгетата, вживяваше се в проблемите им, разбираше техните тревоги, предразсъдъци, методите им на работа. Ето сега двама от тях — здравеняци, които си приличаха като родни братя. Казваха се Джейкс и Уорън. На пръв поглед изглеждаха досущ като двамината от предишната нощ, когато му бяха разбили стъклото в Норт Бийч — упорити, сърдечни, отдадени на работата си и най-важното, прекарващи всеки ден на огневата линия, което ги принуждаваше да си изграждат защитна броня, да бъдат малко цинични.
	Те паркираха на мястото до неговата кола, излязоха едновременно от своята и изразиха загриженост за състоянието на Харди, попитаха го дали се нуждае от медицинска помощ, на което той отговори отрицателно. Накрая Уорън извади бележник и разпитът започна.
	— И така, какво се е случило тук? Диспечерът каза, че е имало стрелба. Тук ли е станало?
	Заради туристическите автобуси на Уорън му бе трудно да си представи, че се е случило нещо подобно. Харди не можеше да го вини.
	— Беше преди час и мястото беше пусто като зимен плаж. От мъглата не се виждаше дори на пет метра. Нямаше никой наоколо.
	— Никой?
	— Нямаше жива душа. — Двете ченгета се спогледаха, но изражението на Уорън не се промени. — Само аз и един мой клиент, с когото имахме среща.
	Харди знаеше, че това ще му създаде проблеми, но щом бе решил да повика полицията, трябваше да им каже истината. Така работеше системата. И той им разказа за Холидей.
	Но истината не печелеше точки. Джейкс го прекъсна и попита:
	— Искате да кажете, че този ваш клиент е издирван за убийства? Има издадена заповед за задържането му?
	— Точно така.
	— И къде е той сега?
	— Не зная.
	— Не знаете — повтори Джейкс.
	Харди се опита да свие рамене, но ребрата му не му позволиха да го направи.
	— Когато ви се обадих, той реши, че най-умното нещо, което може да направи, е да си тръгне. Не можех да го убедя в противното.
	— И не се опитахте да го накарате да остане? — попита Уорън.
	— Разбира се, че се опитах — мрачно каза Харди, — обясних му, че трябва да се предаде. В края на краищата, в затвора може би ще е на сигурно място. Но той не мислеше така. — Харди спря и ги погледна в очите. — Само че той бе с мен още преди стрелбата да започне. Ако не възразявате, бих искал да се върнем на въпроса какво се случи.
	— Добре, давайте — каза Джейкс с известно закъснение.
	Харди им разказа всичко накратко. Отне му не повече от пет минути.
	— Почакахме малко там долу, след това се изкачихме пак дотук през храсталаците — завърши той.
	— Чакайте малко — каза Джейкс, запъти се към опорната стена и погледна надолу. — Качихте се оттук? Защо не минахте по пътя?
	Харди им обясни, но вече усещаше, че не му вярват. Той ги заведе до паркираните автобуси и им описа сивия седан и как се беше движил през паркинга, който тогава беше празен. Харди със сигурност бе чул, че гумите на колата бяха изсвирили, но тогава настилката беше мокра, а сега не бе останала никаква следа. Бяха произведени шест изстрела, но никой от тях не бе улучен и нямаше гилзи. Циментът на стената можеше да се е изронил както преди час, така и преди седмица или преди шест години.
	Когато се върнаха до неговата кола, Харди каза:
	— Зная колко странно ви звучи, но това наистина се случи. — Той посочи разкъсаните си дрехи, лицето си. — Не съм си причинил това сам. А партньорът ми Дейвид Фрийман е в интензивното, след като бе пребит преди няколко дни. Това може лесно да бъде проверено. Както и фактът, че някой бе разбил прозореца на колата ми в Норт Бийч. Трябва да има някъде запазен рапорт по случая.
	— И твърдите, че знаете кой е извършил всичко това? — попита Уорън.
	— Да, сър. Името му е Уейд Панос. Той е от Специалните патрули. Може би го познавате.
	— И твърдите, че се опитва да ви убие? Вас и вашия партньор?
	— Да.
	— А какво ще кажете за клиента си Холидей? Той как се връзва с всичко останало?
	— Сложно е за обяснение — отговори Харди и гласът му прозвуча малко притеснено.


	18

	Кларънс Джакман обикновено не обявяваше приемни часове за адвокати-защитници, нито пък за когото и да било друг. След дълга и успешна кариера в частния сектор, Джакман — тъмнокож афроамериканец на шейсет и пет години, с впечатляваща физика и безупречно облекло — преди три години бе назначен от кмета на града за областен прокурор на Сан Франциско. Бяха му допаднали силата и влиянието, които му даваше тази длъжност, дотолкова, че смяташе да се кандидатира за втори мандат. Сега, повече от когато и да било, дори от времето, когато бе на върха на славата в частния сектор, той беше една августейша личност.
	Но Ейб и особено Трея Глицки, която бе личната му секретарка, гледаха на него почти като на свой приятел. Същото се отнасяше и за Дизмъс Харди, а също и за Дейвид Фрийман. Всички те, наред с Джина Роук и с неколцина други, се виждаха с областния прокурор години наред в гръцкия ресторант на Лу и това заведение се бе превърнало в нещо като неофициален кабинет на прокурора.
	Така че, когато Харди се обади с молба за среща с областния прокурор и каза, че трябва да говори с него незабавно, Трея го уреди с шефа си и двамата седнаха да преработят програмата му за този следобед. Когато Дизмъс се добра до преддверието на кабинета гневен, изтощен и мръсен, без палто, с ръце и лице, покрити с кървави драскотини, Трея веднага го въведе вътре и затвори вратата след него.
	След като изрази искрена загриженост за състоянието му и се увери, че Харди се е настанил удобно в един от фотьойлите в кабинета, Джакман го изслуша със съсредоточеността, която се бе превърнала в негова запазена марка. Стоеше отпуснато в близкия край на дивана, бе опрял тежко лакът на облегалката и подпираше с десния си палец брадичката си, а пръстите му поглаждаха крайчеца на устните му.
	Когато Харди привърши, Джакман дълго остана замислен. Харди знаеше, че не бива да се опитва да прекъсне мислите му, нито пък да го пришпорва. Накрая прокурорът се поизправи и погледна Харди в очите.
	— Панос?
	Кимване.
	— Да, сър.
	Харди знаеше, че думите му едва ли са прозвучали на Джакман като добра вест. Не беше тайна, че Панос участва с дарения във всяка по-голяма политическа кампания в града, така че, който и да спечелеше, неговото влияние никога не отслабваше.
	— Сериозно ли мислиш, че той стои зад тези нападения?
	— Може би не лично. Но някои от неговите хора, да.
	— Ще ми простиш, че казвам това, Диз, но сега ти очевидно си разстроен и аз не мога да те виня, но идеята ти звучи налудничаво. Панос не е гангстер.
	— С цялото си уважение към теб, Кларънс, ще се осмеля да ти възразя — може би би искал да разгледаш част от свидетелските показания, които съм събрал. Той определено не е господин Чисти ръце.
	Джакман поклати глава.
	— Може би. Работата му е тежка. Всепризнато е, че тактиката му, особено когато касае хора, които далеч не са каймакът на обществото, може би понякога преминава границите на допустимото. Но ти ми говориш за умишлени убийства над обикновени граждани. Има огромна разлика и честно да ти кажа, не мисля, че Уейд е стигнал дотам. Защо да поема такъв риск?
	— Може би защото Дейвид и аз сме заплаха за целия му бизнес.
	— И как? Мислиш ли, че няма застраховка?
	— Има застраховка.
	— Тогава какво? — Последва пауза. — И ти, и аз знаем как стоят нещата, Диз. Панос сигурно гледа на това като на поредното досадно дело. Най-вероятно той няма да плати и цент от джоба си, дори делото да стигне до съда, което едва ли ще стане. Страните ще се споразумеят. Нещата не са лични.
	Харди се облегна назад.
	— Погледни ме, Кларънс. Нещата са станали лични. Ще се боря като дявол, за да го разоря. Искам да видя кучия син в затвора.
	Джакман въздъхна.
	— Добре… но все пак. Дори и да спечелиш, той просто ще се оттегли от този бизнес. И без това е на пенсионна възраст. Почивката може би ще му бъде добре дошла. — Той се премести на ръба на дивана и заговори тихо и настойчиво: — Виж, Диз, няма съмнение, че се случва нещо лошо. Първо Дейвид, после ти. Склонен съм да се съглася, че двете нападения са свързани. По дяволите, няма как да не са. Но това, че са свързани, не означава, че го е направил Уейд.
	— Само че го е направил.
	Джакман се намръщи.
	— Ако го е направил, двамата добри и опитни инспектори, които се занимават със случая с побоя над Дейвид, ще открият нещо.
	— Двама?
	— Двама — отвърна Джакман, решил да използва този факт като основен коз. — Може би не знаеш, но аз самият съм ужасно разгневен от това, което се случи с Дейвид. Не мисля, че някой изобщо има представа колко съм разярен. Затова помолих Дан Ригби, шефа на полицията, да назначи още един инспектор, който да помага на Хектор Бланка. Следователският екип цяла сутрин преглеждаше под лупа мястото, а ти знаеш колко рядко се прави това за един побой. Всъщност никога. Но сега бе направено, и то защото аз поисках това. Освен това получават всичко останало, от което имат нужда. Дори съм дал на разследването служебен номер.
	Това означаваше, че Джакман наистина се чувства много съпричастен към случая. Да се номерира разследване означаваше, че всички разходи, свързани с него, се заплащат от общинския фонд, а не от бюджета на който и да е полицейски отдел. Това по същество означаваше неограничени средства.
	Джакман продължи.
	— Така че, ако открият нещо, което уличава Уейд Панос — по дяволите, ако ще да уличава и Папата, — ще го осъдя, него или когото и да е, толкова бързо, че свят ще ти се завие. — В яда си Джакман се бе изправил. Опря се на бюрото с кръстосани ръце. — Затова, ако имаш и най-малкото доказателство, че Уейд има пръст в тази работа или в случая с Дейвид, искам да го чуя веднага.
	Харди помълча. Обмисляше доколко може да бъде искрен с Джакман.
	— Не става въпрос само за мен и Дейвид. И не е опит за убийство. Това е убийство. И то повече от едно.
	Въпреки че търпението му бе на изчерпване, Джакман сериозно кимна.
	— Слушам те.
	Харди се впусна в своята теория за една голяма конспирация, която бе започнала със Силвърман, после бе продължила с Крийд, Уилс и Тери и стигаше до издадената заповед за задържане на неговия клиент. Намръщеното изражение на Джакман притъмняваше още повече при всяка следваща дума. Когато Харди завърши с предложението прокурорът да свика голямото жури, което да разследва компанията на Панос — бе сигурен, че ще открият нещо, което ще свърже най-малко някой от неговите наемници с извършените убийства — Джакман най-сетне изгуби търпение, въпреки спокойния си характер.
	— С други думи, не твоят клиент, а Панос е убил всички тези хора. Сега се оказва убиец.
	— Да, сър.
	— А какво ще кажеш за полицаите, за уликите, които са намерили и за свидетелите, с които са разговаряли? Ако не се лъжа, Диз, ти често защитаваш хората не защото са невинни, а понеже никой не е успял да докаже, че са виновни. Прав ли съм?
	— Да, но…
	— … но без да разполагаш с никакви доказателства, ти твърдиш убедено, че твоят клиент е невинен, а Уейд Панос виновен. Вярно ли представям позицията ти?
	Харди разпери ръце.
	— Казвам, че си заслужава да се провери, това е всичко.
	— Не, това всъщност не е всичко. Искаш да използвам влиянието на своята длъжност, за да бъде разследван гражданин, който по една случайност ти е опонент в съда.
	— Кларънс, това не е…
	Но Джакман вдигна пръст и го прекъсна:
	— Моля те, остави ме да довърша. В същото време ти обвиняваш този гражданин, че е извършил престъпленията, за които е обвинен твой клиент. И в името на какво? Излиза, че се възползваш от случилото се с Дейвид и от гнева, който изпитвам. Ако не те познавах толкова добре, бих се изкушил да си помисля, че си някой циничен адвокат, който се опитва да манипулира прокурора, за да навреди на противниците си.
	— Това изобщо не е…
	Но Джакман го прекъсна отново.
	— Нека ти кажа нещо, Диз. Ако някой от клиентите ти те бе посъветвал да опиташ да ме придумаш по този начин, щеше да му се изсмееш. Ако беше адвокат на Уейд и те бях повикал да разговаряме, за което и да е от тези обвинения, също щеше да ми се изсмееш. Къде е доказателството? Има ли и най-малката следа от някакво доказателство?
	— Обзалагам се, че има.
	— Добре де, но дори да има доказателство, очевидно нито ти, нито полицията сте го открили. А това, което полицаите са открили, явно уличава твоя клиент. При това доста убедително, доколкото мога да съдя от това, което чувам. — Джакман се премести на стола до Харди и приятелски се наведе към него. Бурята явно бе отминала. — Диз, виж какво се е случило днес с теб. Разтърсило те е. Искаш да ми кажеш, че понякога системата не работи — и двамата знаем това.
	— Никой не гледа в правилната посока, Кларънс.
	— Сигурен съм, че полицията гледа натам, накъдето сочат уликите. Това им е работата.
	— А те никога не грешат, така ли?
	Това, в крайна сметка, се оказа погрешна стъпка. Джакман сведе рамене, въздъхна тежко, стана и седна зад бюрото си.
	— Съветвам те да провериш дали рапортът за това, което се е случило с теб и с твоя клиент днес, е пълен. Ще говоря с Ригби и ще го помоля да се погрижи инспектор Бланка да изпрати екип на Коит Тауър, преди да са изчезнали всички следи от случилото се днес.
	— Благодаря — каза Харди и се изправи. Срещата беше приключила.
	Но Джакман го спря за последно, преди да стигне до вратата.
	— Диз.
	Харди се обърна. Джакман бе вдигнал показалец, за да придаде допълнителна тежест на думите си.
	— Искам да съм пределно ясен. Ако някога стигнем до там, че да можем да предявим някакви обвинения към Панос, и ако има дори най-малкото съмнение, че тези обвинения са предявени, защото ти си ми приятел, а не защото има убедителни доказателства за това, делото не само ще се провали, но и ще ни създаде големи неприятности. _Capisce?_
	— _Capisce._
	— Така че повече няма да повдигаме този въпрос, нали?

	* * *

	Харди копнееше да се прибере вкъщи повече от всичко на света. Знаеше, че изглежда ужасно — ребрата го боляха, лявата му ръка пак пулсираше от болка. Но вече бе петък следобед и въпреки че късметът можеше да му се усмихне и да се окаже, че сержант Бланка е решил да отхвърли част от работата си преди почивните дни, той не искаше да разчита на слепия късмет. Не и днес.
	Инспекторът от „Престъпления от общ характер“ бе в кабинета си. Когато Харди се представи и се обадиха на Бланка, той им каза да го пуснат при него. Когато Харди влезе обаче, Бланка се взря невиждащо през него, докато адвокатът не проговори:
	— Сержант Бланка.
	Погледът на Бланка се спря върху него. Позна го.
	— Господин Харди? Съжалявам. Мислех си, че ще се появи мъж в костюм. Какво ви се е случило, по дяволите?
	— Заради това съм тук.
	— Добре. Да минем отзад, за да поговорим на спокойствие.
	Той покани Харди да седне, донесе му вода, като междувременно изслушваше подробностите от последните събития. Счупеното стъкло. Рапортът, който трябваше да получи от полицаите за местопроизшествието на Коит Тауър. Бланка си записа имената и си отбеляза да ги потърси. Накрая сержантът също седна.
	— Значи мислите, че е бил същият човек, който е стрелял по вас?
	— Двама, най-малко — отвърна Харди.
	— Добре, двама, може би трима. И твърдите, че са същите, които са пребили господин Фрийман?
	Харди кимна.
	— Не мога да го докажа. Нямам никакви доказателства, както преди малко ми припомни Джакман. Но да кажем, че съм морално убеден, че са същите хора.
	— Последния път не пожелахте да споменавате имена.
	— Но ви разказах за едно дело, по което работим…
	— Разбира се. — Очите на Бланка светнаха от тази възможност и той придърпа към себе си жълтия бележник, в който току-що бе записал имената на полицаите. — Казахте също, че в двайсетгодишната си практика не сте виждали някой да си отмъщава по този начин на адвокатите.
	— Точно така. Но сега го виждам.
	Бланка бързо огледа отчайващия външен вид на Харди.
	— Значи сега ще ми кажете име?
	— Уейд Панос.
	Бланка реагира, сякаш бе получил плесник.
	— Специалният патрул? Всъщност кралят на Специалните патрули? — възкликна той и остави химикала на масата.
	— Неговите хора — особено един бандит, мисля, че му е племенник, казва се Ник Сефия.
	Бланка не се нуждаеше от уточнения.
	— Чувал съм за него.
	— Не съм изненадан. Когато работеше за чичо си, специалитетът му беше да подхвърля наркотици на уличните момичета, но също така се знае, че е пребивал не един и двама. Сега работи в Диамантения център. Истински кротушко. — Харди най-сетне бе намерил благосклонна публика сред служителите на закона, промяната го зарадва и той се облегна в стола си. — Джакман ми каза, че имате партньор в разследването на случая Фрийман.
	— Да — отвърна Бланка, — но то е едно разследване! Нямаме нито един свидетел, когото да разпитаме, а и Фрийман все още не може нищо да ни каже. — Бланка погледна към Харди, в очите му се четеше истинска тъга. — Както и да е, въпреки че следователите за втори път претърсиха мястото, не успяхме да намерим нищо. Като казвам нищо, имам предвид точно това — абсолютно нищо. Така че, ако някой не реши да направи самопризнания, така нареченото разследване е приключено.
	— Мислех си, че случилото се с мен току-що ще даде нов тласък на търсенето. Ако сте двама, може би ще успеете да изровите нещо. Поне вижте дали Сефия има алиби.
	Бланка скептично поклати глава.
	— Това е много студена следа и ако той има помагачи, те така или иначе ще се прикриват един друг.
	— Добре де, но аз не съм студена следа. Някой стреля по мен преди два часа. Може да започнете от Сефия. Може би трябва да поразпитате какво е правил през това време.
	— Със сигурност трябва да го направим. Но вие не сте го видели, нали?
	Харди поклати глава.
	— Видях колата. Сив седан, нов модел. После забелязах оръжието, което, опасявам се, привлече цялото ми внимание.
	— Да — подсмихна се Бланка, — така е с оръжията.
	— Струва ми се, че исках просто да насоча вниманието ви към факта, че това, което се случи с мен, е свързано с Фрийман. Само че, разбира се, няма как да го докажа. Ако обаче вие успеете да откриете нещо — на Коит Тауър или като разговаряте със Сефия…
	— Да, разбрах ви. Веднага се заемам.


	Тази история определено не бе нещо, което мечтаеше да разкаже на жена си. Ако светът беше хубав, справедлив и благосклонен, тя нямаше да си е у дома този петък следобед и той щеше да може да изтича горе, да си вземе душ и да се преоблече в друг костюм или дори да си сложи домашните дрехи и да каже: „Ами понеже Дейвид го няма, работата не е в изобилие, така че реших да отделя повечко време за теб и децата“. Можеше да натъпче скъсаните си дрехи в кофата за боклук и да обясни драскотините с някой смешен анекдот за котките на еди-кой си свой клиент.
	Само че Франи седеше на няколко възглавници до еркерния прозорец в дневната и учеше, така че го забеляза още от верандата. Тя стана и отвори вратата преди него.
	— Какво е станало?
	— Не е толкова лошо, колкото изглежда — каза той.
	Двайсет минути по-късно той лежеше в горещата вана горе. Освен драскотините по ръцете и лицето, дясната половина на гърба му бе лошо ожулена и вече се подуваше, Франи седеше на ръба на ваната и тревожно мачкаше една хавлиена кърпа, докато разговаряха.
	— Май съм пропуснала нещо — каза тя. — Кой в крайна сметка е застрелял Силвърман?
	— Не зная. Не с точност. Може би Сефия.
	— Което те насочва към Панос?
	— Да, може би, ако изобщо е знаел. — Той въздъхна. — Но са били трима. И още един проблем. Същите хора са убили и Силвърман, и Крийд, нали така?
	— Да.
	— А защо е трябвало да убият Крийд?
	— За да не каже на полицаите, че не може със сигурност да идентифицира Джон и приятелите му.
	— Добре. И кой печели от това?
	— Истинските убийци, които и да са те.
	— Точно така. И те решават, може би по същото време, когато ликвидират Крийд, че ако отстранят Тери и Уилс, ще изглежда сякаш го е направил Джон. Трябва да е така. Ченгетата разполагат с техните три имена и не остава никой друг, освен него. Подхвърлят оръжието, с което са убити Силвърман и Крийд, и стоки от магазина на Силвърман в двата апартамента и готово.
	— Но те не искат Джон да бъде арестуван.
	— Не. Искат го мъртъв. Това слага край на въпросите, защото вече няма кой да ги задава. Става дума просто за отрепки, които се избиват един друг. Делото е завършено, обхваща малък кръг от хора и всички замесени са мъртви.
	— Не съвсем. Оставаш ти.
	Той вдигна поглед към нея и поклати глава.
	— За малко да ни очистят и двамата…
	— Но как са могли да разберат за срещата и че ще бъдете там заедно?
	— Не мога да кажа със сигурност, но се обзалагам, че са предположили, че Джон ще дойде при мен или аз ще отида при него, затова са решили да ме следят. И всичко тръгва по мед и масло. Само дето аз ги забелязах навреме.
	— Щом всичко това не е свързано с делото на Дейвид, защо тогава са го нападнали?
	— Или нас и стъклото на колата. Може би двете неща са свързани.
	— Това изглежда пълна измишльотина, Дизмъс. Съжалявам, че ти го казвам, но е така.
	Харди скръбно кимна.
	— Джакман каза същото, доколкото си спомням.
	— И да подхвърлят улики в двата апартамента? Възможно ли е? Сигурен ли си, че Джон не е замесен в убийството на Силвърман?
	Той се поколеба, после поклати глава.
	— Не.
	— Или че го е направил Ник Сефия?
	Харди не отговори.
	Франи стана, помачка хавлията още известно време и се упъти към вратата.
	— Искам да кажа… аз също не мога да си представя Джон като убиец, но…
	— Той със сигурност не е убил своя барман и приятеля му, Франи. Не би го направил. Не и по този начин. Не вярвам в това.
	— Аз също — Франи се обърна с лице към него. — Може би трябва да поговориш с човека, който заема бившата длъжност на Ейб.
	— Не. Няма да стане.
	— Защо?
	— Защото той има заподозрян, а аз съм адвокатът на заподозрения. Единственото нещо, което мога да направя, е да накарам Джон да им се предаде. Както ти споменах миналата вечер, като адвокат-защитник аз не се интересувам от справедливостта, а само от това, да измъквам клиентите си.
	— Но Ейб споделяше с теб за разни случаи.
	— Една от причините, заради които го харесвам. Но това вече неведнъж го е вкарвало в беля, а и той вече ми каза, че няма да обсъжда този случай.
	— Може да промени мнението си, когато разбере, че са стреляли по теб. Това прави нещата различни.
	Харди се размърда във ваната и неволно изръмжа от болка. Когато успя да превъзмогне болката, той каза:
	— Струва си да опитам. Не мога да стоя със скръстени ръце.
	Тя отново се бе надвесила над него. Седна на крайчеца на ваната и нежно сложи ръка на рамото му.
	— Може и да ти е неприятно, но ми се струва, че трябва да размислиш дали да не се откажеш от това дело. Виж какво ще стане с Дейвид и продължи нататък.
	Той размисли малко.
	— И бездруго може да се наложи. Не съм в състояние сам да движа нещата, но вероятно бих могъл да придумам някоя от големите фирми да се заеме с делото. Много пари могат да капнат.
	— Ако спечелиш.
	— Винаги е така. Много ми се иска да ги прилъжа поне да направят ново предложение за извънсъдебно споразумение, да платят разходите и времето, което вече съм отработил по делото. Но не мисля, че случилото се тази сутрин имаше връзка с това. След като Фрийман е отстранен, нещата и без това ще се затлачат от само себе си. Така че сигурно е било най-вече заради Джон.
	Тя потърка с ръка рамото му.
	— Искаш ли да чуеш още едно неприятно нещо?
	— От теб? Винаги.
	Тя изрече с неохота:
	— Винаги би могъл да се откажеш и от него, Дизмъс.
	Той въздъхна и сведе глава.
	— Не — каза накрая. — Изкушавам се от тази мисъл, а и той може би го заслужава, но не мога да го направя.
	— А междувременно някой се опитва да те убие.
	— Може би. Или мен, или Джон. Най-вероятно Джон.
	— Много мъдро умозаключение — въпреки че разбиха стъклото на колата ни и стреляха по теб, всъщност не се опитват да те убият.
	Той й се усмихна.
	— Не казвам, че е невъзможно, а само, че е малко вероятно. Освен това най-накрая успях да убедя сержант Бланка да тръгне по следите на Сефия. Ако открие нещо, а се обзалагам, че ще открие, всичко си идва на мястото. Имам предвид Силвърман и другите убийства.
	— Всичко си идва на мястото? И как по-точно?
	— Неизбежно? — Харди се опитваше да разведри обстановката, но не постигаше кой знае какъв успех. — Какво имаш предвид?
	— И как нападенията срещу теб и Дейвид са свързани с убийствата? Кое е общото помежду им? Защото от моята гледна точка има само едно общо нещо.
	— И кое е то?
	— Джон Холидей.


	Бланка реши, че има достатъчно основание да действа, и не изгуби нито миг, след като Харди си тръгна. Вдигна телефона, получи необходимата информация и намери телефона на „Джорджия ААА“. Изтърпя няколкоминутното прехвърляне на линиите, докато най-накрая го свързаха с шефа на охраната на Диамантения център, който му каза, че днес Сефия отсъства. Беше си взел тридневен отпуск.
	Добър знак, помисли си Бланка. Щом не е бил на работа, е имал възможност да подкара сивия седан и да създава неприятности. Знаеше вече къде не е бил Сефия. Номерът бе да разбере къде е бил.
	Очевидното решение бе УГП, компанията на Панос, а понякога очевидните решения се оказваха верни. Деловата жена, която вдигна телефона в офиса на Панос, каза, че няма представа къде се намира Ник Сефия — той вече не работел за компанията, — но си записа номера на инспектора и му каза, че ще се опита да се свърже с Уейд и ще го помоли да му звънне. След три минути телефонът иззвъня. Беше Панос. Гласът му звучеше спокойно.
	— Имате ли нещо против, ако ви запитам за какво става дума, сержант?
	— Не. Исках просто да поговоря със Сефия. Опитах на работното му място, но си е взел отпуск.
	— И си помислихте, че аз може би зная къде е?
	— Разбрах, че ви е племенник.
	— Точно така. — Последва пауза, после Панос продължи: — Допускате, че може би зная къде е? Колко племенници имате, сержант? Знаете ли къде са в момента? Ако не е на работа, може да си е вкъщи, но не зная точния му адрес наизуст, само че е близо до Гоу, струва ми се. Може и да намерим адреса и телефона му някъде в документите на компанията. Работеше при мен известно време, както най-вероятно знаете.
	— Да, сър.
	— Понякога брат ми Рой се движи с него. Ще го потърся на пейджъра и ще проверя. Той е на дежурство днес.
	— Ще ви бъда признателен.
	— Добре. Но още не сте ми казали за какво става дума.
	— Мисля, че ви казах. Искам да си поговорим.
	Панос се засмя:
	— Извинете, сержант, но си говорим като колеги — няма нужда да ме будалкате. Питам ви за какво искате да говорите с него?
	Бланка помисли малко.
	— За вероятното му съучастие в едно престъпление. Жестоко престъпление.
	След доста дълго колебание Панос заговори подчертано тъжно.
	— Неприятно ми е да чуя това. Надявах се, че е тръгнал по правия път. Така разбрах — с новата работа и всичко останало. Той е избухлив, сержант, но е добро момче.
	— Тук не става въпрос за избухливост, а който го е направил, определено не е добро момче — отговори Бланка.
	Панос въздъхна.
	— Божичко! Горката Роузи, майка му. Какво ли не й мина през главата на тази жена! Ще се свържа с Рой да видим дали може да ви помогне. А! И още нещо…
	— Да, господине.
	— Любопитно ми е как сте разбрали, че Ник е работил за мен и че ми е племенник.
	— От един човек, с когото разговарях.
	— Така ли? И този човек случайно да се казва Харди?
	— Свидетел е. Не мога да ви кажа името му.
	— Разбира се. Но може би ще ви е интересно да узнаете, че този Харди — не казвам, че е бил той — и аз сме двете страни в един голям процес. Той е адвокат, всъщност той е долнопробен адвокат, ако трябва да бъда съвсем точен. И не работи по правилата. — Около минута Панос говори за важните моменти от делото: за ищците, за някои от проблемите и за парите. Накрая завърши със сериозен тон: — Вижте, този човек има навика да си съчинява, ако нещата не вървят, както той иска. Не казвам, че може да има нещо общо с въпросите ви за Ник — племенникът ми си е буйна глава. Но Харди е известен с неетичните си методи на работа. Много неетични. Направете си услугата да поразпитате. Само ако сте чули за Ник от него, разбира се. Както и да е, исках само да ви предупредя. Чакайте обаждане от Рой всеки момент.
	Рой се обади точно както бе казал Панос и съобщи на Бланка, че Ник е отишъл заедно със свой приятел в Невада, за да прекара почивните дни по казината — бил запален играч на покер, — преди да започне претовареният зимен сезон следващия месец. Рой смятал да се присъедини към тях тази вечер, щом приключи дежурството му. Предполагаше, че те цял ден ще се мотаят край бунгалото, което са резервирали, и ще атакуват клубовете чак през нощта. Рой каза на сержанта, че разполага с номера на бунгалото, ако сержантът има нужда от него.
	Кодът бе 775. Невада.
	— Не, Хулио Рее е на телефона, но Ник е тук. Не затваряйте.
	— Ник е. Кой се обажда?
	Бланка не бе разговарял със Сефия, така че нямаше как да е сигурен, че гласът на телефона е наистина неговият. Но изглеждаше немислимо някой да е организирал цялото това представление за няма и петнайсет минути, откакто бе звъннал в офиса на Панос. Това никога не би минало като доказателство в съда, но Бланка бе убеден, че разговаря с Ник Сефия и че ако е пътувал дотам с кола и не е попадал в задръстване, в момента се намира на четири часа път на изток.
	Което следователно означаваше, че няма как преди три часа да е стрелял по Дизмъс Харди.
	Бланка не знаеше със сигурност какво означава това за Харди. Той искаше да му се довери и дори да го хареса заради Дейвид Фрийман и заради случилото се със самия него, но внезапно вече имаше лошо усещане дори за това.
	Бланка погледна към слушалката в ръката си. Това бе всичко, което искаше да научи за Ник Сефия. Затвори телефона.
	Неточен изстрел.


	В края на последния ден от седмицата обстановката в кабинета на Бари Джърсън в отдел „Убийства“ се нажежаваше. Малкото и задушно място бе претъпкано с едри мъже, всичките прави. Двамата полицаи от патрулната кола, която се бе отзовала на обаждането от Коит Тауът — Джейкс и Уорън, — се бяха качили горе веднага след края на дежурството си. Оттам бе започнало всичко. Знаеха, че каквото и да се беше случило по пладне на Коит Тауър — те самите гледаха доста скептично на нещата, — заподозреният в убийство беглец Джон Холидей бе участвал в него. Ако не друго, чувстваха се длъжни най-малкото да докладват за това направо в „Убийства“. Когато разбра за какво се отнася посещението на полицаите, Джърсън се обади на Кунео и Ръсел, които довършваха някаква писмена работа и се канеха да се прибират.
	След като бе затворил телефона, чувайки гласа на Ник Сефия, Хектор Бланка бе прекарал интересен и пълноценен следобед в преглеждане на рапорта за случая със счупеното стъкло на колата на Дизмъс Харди и бе забелязал името на Панос да се споменава там. Реши да последва съвета на Панос и да поразпита за Харди, затова се обади на възможно най-добрия източник на информация — областния прокурор, до когото имаше неограничен достъп, откакто бе поел случая Фрийман. Характеристиката, която му даде Джакман, не можеше да се нарече блестяща и многословна:
	— Добър адвокат — каза той и след малко добави, — защитник, ако трябва да съм точен.
	Всъщност, когато Бланка за пръв път спомена името на Дизмъс Харди, в гласа на прокурора се прокраднаха стоманени нотки, които постепенно се изостриха. Бланка заключи, че прокурорът е ядосан, най-вероятно на самия Харди.
	След този разговор той се опита да открие Джейкс и Уорън, за да ги поразпита за случилото се на Коит Тауър, и остана доста изненадан, когато сержантът от участъка в центъра му каза, че в същия този момент те най-вероятно докладват в отдел „Убийства“ на четвъртия етаж на Съдебната палата, точно над него. Каза му, че може би ще успее да ги хване и да поговори лично с тях.
	Така че в края на краищата и Бланка се озова в отдела, бе последният пристигнал. Поради някаква причина, която не можеше да си обясни с разумни доводи, в първия момент, когато чу думата „убийство“, си бе помислил, че Фрийман е починал — въпреки че Дейвид Фрийман нямаше нищо общо с Уорън и Джейкс. Но това бе единственото, макар и доста далечно свързано убийство, което изплува в съзнанието му, затова през първите няколко минути, след като Джърсън го покани — не особено охотно — в кабинета си, той остана до вратата, опитвайки се да улови нишката на събитията. Накрая се наложи да ги прекъсне.
	— Извинете, непрекъснато чувам името Холидей — вметна той, — а си мислех, че сме се събрали заради Харди и може би заради Фрийман.
	— Кой е Фрийман? — попита Джърсън.
	— Партньорът на Харди — отговори Бланка. — В момента е в интензивното отделение на „Сейнт Франсис“. Някой го е пребил жестоко. А кой е Холидей?
	— Клиент на Харди. Има заповед за задържането му по обвинение в убийство. Четири убийства, ако трябва да бъдем точни — отговори Джърсън.
	— Чакайте малко, не разбирам. Този Холидей е бил днес с Харди, така ли? Кога? — попита Бланка.
	— Когато са стреляли по тях. По обед — каза Уорън.
	— Може би — допълни Джейкс.
	Ръсел реши да се включи в разговора:
	— Може би какво? Може би Холидей е бил там, това ли искаш да кажеш?
	— Не. Може би са стреляли по тях — отвърна Джейкс. — Или пък само по Харди.
	— Не, не е така! — Очевидно Уорън и Джейкс бяха обсъждали нещата помежду си и не бяха постигнали съгласие. — Джейкс гледа твърде много филми.
	— Ей! — викна му Джейкс. Тонът му съвсем не беше шеговит. — Докажи ми, че нещо подобно се е случило!
	— Видях човека — Харди. Той е доказателството. Беше целият в кръв и драскотини.
	— Това нищо не доказва. Може сам да го е направил.
	— Да, но защо? — Уорън поклати глава. — Не е нормално да си причиниш такова нещо.
	— Чакайте! Чакайте! — Джърсън се намеси, използвайки по-високия си ранг, за да въведе ред. — Полицай Джейкс, какво се опитвате да кажете?
	Младият мъж се стегна.
	— Само това, сър, че огледахме мястото много старателно и някои моменти от историята на господин Харди ми се сториха малко съмнителни.
	— Например?
	— Например, че е нямало никой по това време. Говорим за Коит Тауър. По обед.
	— Бе мъгливо, Дъг, не схващаш ли?
	Джърсън прекъсна Уорън.
	— Остави това! Продължавай, Джейкс!
	— Да, мъгливо беше. Като че ли друг път не е имало мъгла! В Сан Франциско сме все пак, хората са се нагледали на мъгла. И пак ходят на Коит Тауър. Както и да е, та, значи, първо двамата с Холидей били съвсем сами там, само дето когато ние пристигнахме на паркинга двайсет минути по-късно, имаше коли, а и автобуси. След това той ми разправи за гуми, които били изсвистели по асфалта. Ама нямаше следи от гуми. После изронен бетон, където рикоширал някакъв куршум. Може би. А! И били изстреляни шест куршума, но нито един от тях не улучва…
	— Движеща се кола — вметна Уорън, после вдигна извинително ръка към Джърсън. — Съжалявам, сър.
	— Да, движеща се кола, но никой не е дори одраскан от куршум. После разпитахме по „Ломбард“, точно под кулата. Седем души са си били вкъщи. Никой не е чул стрелба.
	Единственият звук, който се чуваше, бе тихото тананикано на Кунео. Никой сякаш не му обръщаше внимание.
	— Добре — каза Джърсън. — И какво означава всичко това?
	— Той мисли, че стрелба изобщо не е имало. Че Харди си е измислил всичко — отвърна Кунео.
	— Точно така мисля, сър.
	Уорън вдигна ръка. Джърсън го посочи и кимна.
	— Давай!
	— Видях човека, сър. Харди. Бе ожулен от главата до петите. Чисто нов хубав костюм. Рани и драскотини от главата до петите.
	Това изобщо не притесни Джейкс.
	— Този хълм е ужасен. И ти да се претърколиш с новия си костюм, няма начин да не го съсипеш. И да се изподраскаш.
	— Добре де, но защо някой, още повече преуспяващ адвокат, ще реши да направи такова нещо?
	С всеки изминал миг Бланка все повече недоумяваше как така Харди бе прекарал толкова дълго време с него в ранния следобед, обяснявайки му инцидента в най-малки подробности, а нито веднъж не бе намерил повод да спомене името на убиеца, когото представляваше, и факта, че той е присъствал заедно с него на мястото. Реши, че трябва да каже нещо, вдигна ръка и се обърна към Джърсън.
	— Ако позволите, лейтенант, мога да кажа нещо по въпроса.
	— Добре, слушаме ви — каза Джърсън и хвърли един поглед наоколо.
	Бланка, който стоеше до вратата, протегна напред някакъв лист хартия.
	— Това е рапортът за друг инцидент в сряда вечерта в Норт Бийч, в който също е замесен Харди. Двамата с жена му отишли на вечеря във „Фиор д’Италия“, без обаче да хапнат нищо, а през това време някой разбил стъклото на колата им. Харди първо казал на полицаите, че има съмнения кой го е извършил, после — че няма нужда да оглеждат мястото, защото вандалите едва ли са оставили някакви следи. Признал си, че сам си е наранил ръката и кръвта по капака на колата е неговата собствена кръв — избухнал при вида на счупеното стъкло и ударил с юмрук върху него.
	— Добре. И какво по-точно имаш предвид?
	— Две неща, лейтенант. Първо, може да се е случило така, както изглежда на пръв поглед, но може би той си е наранил ръката, докато се е опитвал сам да разбие стъклото, и чак после е открил някакво желязо или каквото там е използвал. Както и при инцидента, днес няма никакви доказателства, че нещата са се случили така, както твърди той самият.
	Всички в стаята слушаха внимателно Бланка. Той продължи:
	— Второто, което искам да кажа, е свързано с въпроса на полицай Уорън защо на някого ще му хрумне да направи подобно нещо. Отговорът е, че и в двата инцидента Харди е обвинил един и същ човек — Уейд Панос.
	— Уейд Панос! — възкликна Кунео и излезе от транса си. — Уейд Панос не е човек, който ще тръгне да чупи стъклата на колите. Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал.
	Ръсел бе не по-малко разгневен:
	— Искаш да кажеш, че Харди е говорил пред теб, че Уейд Панос е човекът, стрелял по него?
	Той потърси подкрепа от Джейкс и Уорън, които клатеха глави.
	Бланка отговори:
	— Не съвсем. Каза, че вероятно не го е извършил самият Панос. Той има племенник, казва се Сефия…
	— Да — вметна Кунео. — Ник.
	— Само дето Ник е в Невада. От снощи. Рой Панос ми даде номера му и аз проверих. Не е имал възможност да стреля по когото и да било.
	— Рой е свестен — каза Кунео.
	— Познаваш ли го? — попита Бланка.
	— Познавам и двамата. Те ни дадоха списъка с имена, които ни насочиха право към Холидей — отвърна Ръсел.
	Този път в стаята се възцари гробна тишина.
	— Мамка му! — изруга Джейкс.
	След доста време, Бланка пак поде нишката:
	— Ето го значи липсващото парченце от пъзела. Харди съди Панос в момента. Исковете са за милиони за щети и злоупотреби в неговите участъци. И познайте кой е другият ответник? — Никой не можа да отговори. — Полицейското управление на Сан Франциско. За небрежен надзор.
	Стаята се нажежи от гнева на събралите се вътре полицаи. Когато бурята поотмина, Уорън пръв се върна на темата.
	— И той е съчинил всичко това… защо?
	— Виждам две причини — каза Джърсън, — първо, за да уязви Панос и да подсили позицията си пред съда. Но има и по-сериозна причина, и тук нещата наистина вонят — да се опита да убеди съдебните заседатели, че Ник Сефия има нещо общо с хората, които Холидей е очистил. Защита по Содит.
	— Това пък какво означава? — попита Джейкс.
	— Че го е направил някой друг — обясни Джърсън. — И може би този някой е Сефия. Харди просто трябва да посее семената на съмнението. Ако накара заседателите да повярват, че Ник е стрелял по него и по неговия клиент…
	— Отрепка! — възкликна Кунео.
	Говореше от името на всички в стаята.
	Единодушно.


	Трета част

>>
	_Холидей бе взел назаем колата на Мишел и караше на юг през града по крайните улици. Харди му бе наредил за нищо на света да не си показва носа навън, докато нещата не се изяснят. Заповедта за задържането му още бе в сила. Глицки явно бе тръгнал да арестува другите, което до голяма степен щеше да оневини Холидей, а после щеше да постави пред свършен факт областния прокурор и отдел „Убийства“. Глицки твърдеше, че разполага с всички нужни доказателства. Щеше да успее. Холидей просто трябваше да почака._
	_Това обаче бе негова битка много повече, отколкото на Глицки или на Харди. Проклет да е, ако позволи някой друг да я води вместо него. Бяха убили двама от неговите приятели, опитаха се да убият и самия него, бяха пуснали полицията по петите му. Харди можеше да си говори каквото иска, но след всичко, което досега се бе случило, нямаше никакво съмнение, че ако успееха да го арестуват, щяха да намерят начин да го пипнат. Панос имаше връзки в системата. Бяха заложени огромни суми — те бяха убивали, за да защитят парите си, и щяха да продължат да убиват. Докато им бе необходимо. Дори в затвора._
	_Холидей погледна към пистолета на седалката до него и към това, което бе останало в кутията със стари патрони. Протегна ръка, вдигна го, претегли го на тежина и го остави обратно. Избърса с ръка челото си. Потеше се. Смъкна стъклото с един пръст. Навън бе хладно, мрачно и ветровито. Свали стъклото още малко. Продължаваше да се поти._
	_Знаеше, че може просто да продължи да си кара все така на юг. Мишел щеше да се прибере чак късно вечерта, така че никой нямаше да тръгне да издирва колата. Можеше да излезе на магистралата и след два часа да е далеч от залива. До залез-слънце щеше да е извън територията на щата. Дори от страната. Още нямаше един и половина. Ако пришпореше колата, щеше да прекоси границата при Тихуана преди полунощ. И след като Глицки и Харди оправят нещата, след като убедят властите, че убийците са Сефия и неговите приятелчета, той можеше просто да се върне, да отвори пак „Ноев ковчег“, да продължи да живее като преди. Това бе негова битка, но нима това означаваше, че непременно трябва да участва в нея? Не бе ли това глупава стратегия?_
	_А Мишел?_
	_Години наред Холидей бе играл ролята на трагичния герой, който не се привързва към другите. Бе твърде наранен от живота, твърде съсипан от любовта и от загубата. Жените винаги го разбираха, Мишел щеше също да го разбере. Болката го терзаеше прекалено силно, той бе твърде чувствителен. Още бе далеч от мисълта, че раната в сърцето му ще зарасне._
	_Готов ли бе да напусне този маскарад завинаги?_
	_Готов беше. През цялото това време на сноване насам-натам, на флиртове, на прескачане от жена на жена, не бе изпитал и един миг на щастие. Но с Мишел беше изпитал. По същия начин Дизмъс Харди го бе приел в живота си, търпеше шегичките, посещенията и напиванията му, направил го бе част от семейството си — бог знае защо. Щяха ли те двамата, Мишел и Дизмъс, да се окажат поредните жертви, които ще изгорят на олтара на жалкото му самосъжаление?_
	_Бе стигнал до последната отбивка за магистралата. Не тръгна по нея. Внезапно бе обзет от безумен гняв. Осъзна, че няма да отиде в Мексико, нито където и да било другаде, че отива право на Кей 70, където Глицки щеше да има нужда от всяка помощ, която би могъл да получи. Харди не бе казал нищо определено по въпроса дали той самият ще отиде там — точно обратното, беше отрекъл, че ще бъде там. Бе казал, че това е работа на полицията. На цивилните не им е там мястото, само биха пречили._
	_Но Холидей познаваше Харди и знаеше, че ще е там._
	_Когато приключеше това, Холидей щеше да се погрижи за „Ноев ковчег“, за Мишел, за всичко останало. За живота си._


	19

	В събота следобед Винсънт Харди отвори вратата на дома си и застана на входа на дневната, където баща му и Ейб Глицки говореха приглушено, явно обсъждаха нещо много сериозно. Носеше фланела с дълги ръкави с лика на Джери Райс от „Фортинайнърс“, маратонки и широки панталони до средата на прасеца. Но онова, което се набиваше в очи повече от дрехите му, беше калта по тях. Харди го погледна изморено и очаквателно, но в очите му се четеше най-вече зле прикрито нетърпение.
	— Татко — каза Винсънт без предисловия, — трябва ми електрически трион.
	Глицки, въпреки че явно не бе в настроение, се усмихна леко.
	— Че на кого не му трябва електрически трион, Вин? На кого?
	— Трион ли? — Гърбът на Харди още го болеше и той седеше изтегнат в креслото с вдигнати нагоре крака. — Трион?
	— Всекиму се налага понякога — вметна Глицки.
	На Винсънт явно не му беше до шеги.
	— Може би, но на мен ми трябва сега. Наистина ни трябва, татко.
	— За какво? — попита Харди.
	— Да режем разни работи.
	— Аха — намеси се Глицки, сякаш това слагаше точка на спора веднъж завинаги. — А ти за какво мислеше, че му трябва, Диз? Едва ли можеш да правиш нещо друго с един трион.
	— Виждал съм едни хлапета на Венис Бийч да жонглират с трион — каза Харди, — по-точно с трион, с топка за боулинг и с едно яйце. Беше впечатляващо. — После се обърна пак към сина си. — Какво искаш да режеш, Вин?
	— Дървета, в парка — посочи той неопределено някъде навън. — Висят над страничните линии на футболното игрище.
	— Какво игрище?
	— В края на квартала. Където тренирахме за Малката лига.
	Лицето на Харди се разкриви в болезнена гримаса, когато се надигна.
	— Там няма футболно игрище.
	— Има. Ние си го правим.
	— И затова им трябва трион — намеси се Глицки. — Не е ли очевидно?
	Харди много добре познаваше тренировъчния терен за Малката лига. Беше малка площадка вляво от елегантния и величествен вход на Двореца на почетния легион — една от главните туристически атракции на Сан Франциско. Харди бе част от местния контингент от татковци, които преди няколко години посетиха Комисията по парковете и помолиха един участък да се огради с мрежа, за да може децата им да разполагат с равно, тревисто място, където да тренират бейзбол. Комисията уважи искането им, но при условие, че за игрището ще бъде издадено сезонно разрешително — да се ползва няколко месеца през пролетта, а през останалото време да си остава неизползваема площ. Сега, съдейки по вида на сина си, Харди можеше да предположи, че мястото представлява в най-добрия случай една кална дупка и децата се нуждаеха от трион, за да си отвоюват допълнителна територия.
	Когато баща му най-сетне и след доста скърцане със зъби успя да обясни тъжната истина на Винсънт и той тръгна да съобщи новините на своите приятели и съотборници, Харди се отпусна назад в креслото, закри за малко лицето си с длани и въздъхна дълбоко.
	— Та докъде бяхме стигнали?
	— Даваш ли си сметка, че нито един от тримата ми синове не ми е казвал тези думи?
	— Кои думи?
	— „Татко, трябва ми трион“. Буца ми заседна в гърлото.
	— Прекрасно изречение.
	— Всеки баща трябва да го чуе поне веднъж в живота си. Та така… — театрално въздъхна Глицки, — поне чух твоето момче да го казва. Все пак е някакво утешение. Беше ли включен електрическият трион, с който са жонглирали онези от Венис?
	— Да.
	— И жонглираха с топка за боулинг и яйце? Яйцето твърдо ли беше сварено?
	— Не зная. Предполагам.
	— Ако не е било, представи си само… Щях да умра от удоволствие…
	— Ейб — Харди протегна ръка, — моля те.
	Усмивката изчезна от лицето на Глицки.
	— Добре, но да знаеш, че в моя гараж има електрически трион, ако си промениш мнението и ти потрябва.
	— Няма да си го променя. А сега може ли да изпуснем триона? — После, прочитайки мислите на Глицки, каза: — Недей.
	Глицки се понамръщи. Харди подхвана:
	— А що се отнася до другото… Още не мога да разбера кой е стрелял по нас, ако не го е направил Сефия.
	— И си сигурен, че не е той?
	— Бланка бе напълно убеден, когато говорих с него последния път. Каза, че се е поразтърсил и е звъннал на Сефия в Невада, където той бил от предната нощ. Така че не е стрелял той. Но тогава кой остава?
	— Може би Уейд разполага и с други наемни стрелци.
	Харди бе мислил само за това през последните двайсет и шест часа, които бяха минали от инцидента на Коит Тауър. Личеше си по изопнатото му, тревожно лице.
	— Но какъв е смисълът да ме преследват? След като Фрийман е отстранен, аз не представлявам никаква заплаха…
	— Може би не знаят това.
	Гласът на Харди прозвуча по-остро:
	— Значи мислиш, че трябва да им кажа, че съм вън от играта. Да се предам?
	Глицки разпери ръце.
	— Нищо не мисля. Моята теория е, че не са искали да пипнат теб. Искали са Холидей.
	— И как са разбрали, че ще бъде там?
	— А как са разбрали, че ти си там? Някой те е проследил, непрекъснато се случва. Опашката ти разбира, че си се запътил към Коит Тауър, обажда се на тежката артилерия в сивия седан и те пристигат на мястото след двайсет минути. После — много съжаляваме, нищо лично. Но късметът им изневерява и свидетелят остава жив.
	— Може би. Но как стоят нещата с Бланка? Искам да кажа — в ранния следобед той беше идеалното ченге. Искаше да научи всичко, което зная. Впечатления, подозрения и прочее. Говорихме си за Дейвид, че трябва да изпреварим тези кретени… Както и да е, само че след три часа той е съвсем различен човек.
	— Може междувременно да е обядвал в ресторанта на Лу и да го е заболял корема.
	Харди продължи:
	— Знаел, че не е бил Сефия. Освен това не можел да погне Панос, ако не разполага с някаква веществена улика. После ме попита как така не съм споменал пред него, че съм бил с Холидей на Коит. Не съм ли допуснал, че това е от значение? И аз изведнъж се оказвам злодеят. Измислям си всичко, за да му разваля деня. Искаше ми се да му кажа: „Хей, забрави ли, че стреляха по мен? Аз съм жертвата“. Както и да е, накрая той ми казва, че ще се обади, ако изскочи нещо, но аз не тръпна в очакване.
	— И вероятно добре правиш. — Глицки стана, отиде до камината и поразмести някои от стъклените слончета на полицата над нея. — И какъв е следващият ти ход?
	— Затова ти се обадих. Въпреки че ми е трудно да си го призная, имам нужда от съвет.
	— Стратегически?
	— Емоционален, философски, стратегически, все ми е едно — отвърна Харди и се изправи с мъка, като завъртя рамо, за да надмогне болката. — Потрошиха колата ми в сряда, стреляха по мен в петък. Честно да ти кажа, малко съм притеснен.
	Глицки се взря навън през щорите на прозореца. Една вена туптеше на слепоочието му. Опита се гласът му да звучи спокойно:
	— Все пак ми се струва, че не става въпрос за теб, а за приятеля ти — Холидей.
	— В сряда ставаше въпрос за моята кола, Ейб. Холидей го нямаше никакъв.
	— В крайна сметка може и да е било случайност. Вандалщина.
	— Да, като с Дейвид. — Харди замълча за миг и каза: — Стига, Ейб! Две нападения за три дни. Знаеш, че не е било случайност. Искам да проумея какво става. Не ми харесва да преследват мен и още по-малко семейството ми. Кара ме да се чувствам напрегнат. Снощи и двете ни деца плакаха, Франи мисли да не ги пращаме на училище и да заминем някъде за седмица-две.
	Глицки само кимна.
	— Какво? — попита Харди.
	— Вече го каза. Ако си напълно сигурен, че е бил Панос…
	— Разбира се, че е Панос! Който и да е бил мишената — аз или Холидей, — зад това стои Панос.
	— Тогава трябва да кажеш на Дик Крол, че излизаш от играта. Поне докато Фрийман не се изправи отново на крака. Обясни му ситуацията, без да го заплашваш и без да отправяш обвинения към него или клиента му, ако това влиза в професионалната ти стратегия. Така ще се измъкнеш от положението. Прав ли съм?
	— До известна степен. Може би.
	— Добре. А междувременно си оправи отношенията с Бланка. Разбери какво се е случило. Най-вероятно е някакво недоразумение — знаеш как реагират ченгетата, ако им се стори, че не си напълно честен с тях. Извини се. После, разбира се, накарай Холидей да се предаде.
	— Няма начин.
	Глицки присви устни.
	— Пак прословутата ти гъвкавост!
	— Той не иска да се върне в затвора, Ейб. Веднъж вече е бил там и не му е харесало. Мисли, че Панос ще го убие.
	— В затвора? — Глицки отвърна с лаещ смях. — Това е глупаво и ти го знаеш, Диз. Уейд може и да е големият лош вълк на улицата, но в крайна сметка той си остава едно наемно ченге. Няма тайни агенти в затвора, които да работят за него и да изпълняват желанията му. Имай ми вяра. Истината е, че ако някой се опитва да пречука клиента ти, той ще е в по-голяма безопасност в затвора, отколкото на улицата.
	— И после какво?
	— Как така после какво?
	— Искам да кажа — след като се откажа от процеса и Джон влезе в затвора. Какво излиза? Че те печелят?
	— За къде си се разбързал? Изчакай нещата да се поуталожат, виж какво ще стане с Фрийман, намери си нови партньори, които да ти помагат за делото по-нататък. Що се отнася до Холидей, натисни за бърз процес и го изкарай от затвора на базата на доказателства. Нали твърдиш, че има алиби за всички убийства? Ако е така, ще бъде свободен веднага след предварителното гледане на делото.
	— И ще се озове отново на улицата, където пак ще се опитат да го пипнат.
	Глицки се усмихна за втори път този ден — личен рекорд.
	— Не може и двете, Диз — той е на сигурно място или на улицата, или в затвора.
	— Какво ще кажеш за нито едно от двете? Който и да е извършил убийствата, иска да му ги припише. Ако той умре и предвид уликите, открити в апартамента му, случаят приключва.
	Глицки се приближи до стола и погледна към приятеля си.
	— Понеже наскоро си изживял психологическа травма и не ми се искаше да те тревожа, избягвах да говоря по темата за дребния, но заплетен проблем с уликите.
	Харди присви очи.
	— Ейб, кълна ти се, че вчера някой стреля по нас. Наистина. Не се шегувам.
	Глицки се направи на изненадан.
	— Не се съмнявам. Но какво общо има това с…?
	— Някой е подхвърлил тези улики. Свикни с тази мисъл. Това е истината. И е специалитет на Ник Сефия.
	— Значи отсъствието му от града е много лошо стечение на обстоятелствата.
	— Работя по въпроса.
	— Добре — каза Глицки и отново стана на крака. Погледна часовника си. — Обади ми се, ако разбереш нещо. Обади се на Крол у дома, говори с клиента си. Бъди убедителен. Всичко може да се уреди до довечера.


	Глицки отиде да вземе жена си и дъщеря си от там, където ги бе оставил — една книжарница на улица „Калифорния“. Представяха Съботен детски час, който Рейчъл харесваше много. А така и тримата бяха излезли от къщи, което също бе много добре. Трея караше, а Ейб се бе обърнал назад и пееше някакви безсмислени песнички на дъщеря си, гъделичкаше я и двамата се смееха. Трея сложи ръка на бедрото му.
	— Защо си толкова радостен? Не че се оплаквам.
	— Устоях на едно изкушение и сега съм опиянен от своята добродетелност.
	Тя го изгледа.
	— Браво! Изкушението в женски род ли беше?
	Той сложи ръка върху нейната.
	— За нищо на света. Диз бе много тактичен, но се опита да ме накара да проверя компетентността на настоящия екип в „Убийства“. Аз учтиво отказах.
	— Какво е това? — попита Трея. — Да не е заразно? Първо баща ти, после Диз.
	— Да. Но не мога да му се сърдя. С право е обезпокоен.
	— И аз бих се безпокоила, но какво очаква, че можеш да направиш ти?
	— Мисли, че са натопили Джон Холидей. Искаше да предам това нататък по веригата.
	— На лейтенант Джърсън?
	— Че на кого друг? — Той изсумтя: — Моят близък приятел Бари, който се вслушва във всяка моя дума. Казах на Диз, че това не е начинът. Щеше да се гордееш с мен, ако ме бе чула.
	— Разбира се. Но все пак някой се опитва да открие кой е стрелял по него, нали?
	— Абсолютно. Той е съобщил за нападението, така че не им остава друго, освен да търсят — каза Ейб и хвърли поглед към нея. — Какъв е проблемът?
	— Стрелят по наши приятели. Това е доста сериозен проблем, не мислиш ли?
	Той поклати глава.
	— Не са се целили в Диз.
	— Така ли? А какво щеше да стане, ако, да речем, в крайна сметка бяха убили Холидей?
	— Как така какво щеше да стане? Щеше да е мъртъв и…
	— И това щеше да е краят? Какво ще кажеш за другите убийства, които се предполага, че е извършил? Случаите ще бъдат приключени, така ли?
	Глицки не отговори веднага.
	— Не разбираш ли какво те питам? Безсмислен ли е въпросът ми?
	Той кимна.
	— Това се опитваше да ми обясни и Диз. Но не е сигурно, че е Панос или пък някой от обкръжението му.
	— Но трябва да е бил някой, който е ходел у Силвърман, нали? Искам да кажа — парите, бижутата. А и младият мъж, с когото говори…
	— Мат Крийд.
	— Да. Той ти каза, че не е Холидей, нито пък неговите приятели, нали?
	— Не точно. Каза, че не може да твърди със сигурност, че са били те.
	— Но дали е успял да каже това на инспекторите от отдела? Имал ли е време, преди да го убият?
	— Не зная.
	— Може би си заслужава да провериш това.
	Щяха да пазаруват и затова паркираха пред „Сейфуей“. Трея изключи двигателя, но Ейб не помръдна от мястото си. Стоеше и прокарваше показалец по белега си.
	— Мислех, че не искаш да се замесвам в това. Не ми е това работата. Помниш ли?
	— Зная. Помня — каза тя и след дълго мълчание добави: — Прав си. Просто се надявам, че някой наистина се опитва да открие кой е стрелял по Диз.
	— Мога да поразпитам за това. Това не е свързано с „Убийства“.
	— Няма да е зле.
	Слязоха от колата и Рейчъл, която бе заспала в бебешкото столче, заиздава звуци на недоволство, когато Ейб се наведе, извади я навън, притисна я към себе си и започна нежно да я люлее. Трея вървеше на няколко крачки пред тях, а той говореше напевно, докато прекосяваха паркинга. Когато я сложиха на седалката в количката за продукти, тя отново се смееше щастливо и имитираше думите на баща си: „Ауу — еии“.
	— Какво я учиш да казва? — попита усмихнато Трея.
	Глицки погледна сериозно към жена си — запасът му от усмивки за деня бе изчерпан.
	— Важни детски думички. И най-вече една.
	— Коя?
	— Електрически трион — отвърна той.


	Нат си имаше собствен ключ и ги чакаше вътре. Още от алеята Трея и Ейб чуха похъркването, което означаваше, че Нат спи.
	Бе на кушетката в дневната. Правилото гласеше, че не бива да го събуждат нарочно, но някой случаен шум обикновено вършеше работа, без да бъде сметнат за нещо нередно. Така че Ейб пусна диск с операта „Турандот“ с участието на средния му син Джейкъб. Това беше първият му запис и въпреки че Джейкъб пееше само в хора, Ейб се кълнеше, че може да различи гласа му. Музиката звучеше тихо, те сложиха Рейчъл в кошарката й с няколко играчки и започнаха да разопаковат покупките в кухнята и около нея.
	Още не бяха приключили с първата чанта, когато Нат се появи на вратата — почесваше бялата си коса около своята ярмулке и дърпаше пуловера над колана на панталона си.
	— Тази музика ме накара за момент да си помисля, че съм умрял и съм отишъл в рая — каза той.
	— Звучи прекрасно, нали?
	— Забележително.
	— За Джейкъб ли говорите, момчета? — попита Трея. — Май не беше в това изпълнение.
	Бащата и синът се спогледаха.
	— Не го ли чуваш? — попита Нат, млъкна, заслуша се и посочи: — Ето!
	— Аха — Трея се усмихна на свекъра си и се върна към покупките — Да.
	— Не го чува — каза Ейб.
	— Чувам го — настоя тя, — точно сред всичките тези гласове. Той наистина се откроява. — После заради съпруга си реши да поукраси малко нещата: — Сякаш е в съседната стая. В този момент нещо я сепна, тя се обърна и каза делово: — Я почакай! Днес е събота, Нат. Какво правиш тук? Има ли нещо?
	Нат бе ортодоксален евреин и прекарваше доста време в синагогата. Приемаше сериозно всеки шабат и обикновено не напускаше дома си, освен за да отиде до синагогата, където оставаше до залез-слънце. Когато Трея го попита, лицето му остана безизразно за миг. После сякаш си припомни.
	— А! Пак е заради Силвърман.
	Ейб спря да изважда нещата от чантата.
	— Какво има този път?
	Нат вдигна рамене.
	— Днес говорих със Сейди пред синагогата.
	— Как е тя? Държи ли се? — попита Трея.
	— Знаеш как е. Няколко хубави минути, после един-два лоши дни. Много малко време е минало. Едва го бяхме погребали, когато… — За момент мъката накара Нат да изгуби нишката на мисълта си. — Както и да е, помоли ме да ти благодаря, че си й съобщил за този мъж, когото са арестували, приятеля на твоя приятел Харди.
	— Още не са го арестували, татко. На свобода е.
	По лицето на Нат се изписа учудване.
	— Мога да се закълна, че ти ми каза, че е арестуван.
	— Не. Не още.
	След миг Нат вдигна пак рамене.
	— Добре де, още по-добре.
	— Още по-добре ли? Защо казваш това?
	— Защото тази сутрин, като гледала телевизия, чула да говорят за уликите, открити в апартамента му — парите, пръстените и така нататък. И най-вече за пръстена със сапфир.
	— Какво за него?
	— Ами това, че Сам имаше само един такъв пръстен, а когато със Сейди отидохме да направим опис на стоките, този пръстен определено си беше на мястото. Не помниш ли? Онази нощ, когато дойде при нас. Не свършихме много работа, но прегледахме сейфа с бижутата. Пръстенът си беше там. Тя е съвсем сигурна.
	— Може би този, когото са открили, е бил друг, подобен на него, татко. Бил е с етикетче на Сам.
	Той поклати глава.
	— Това казвам и аз, Ейбрахам. Чуй ме. На Сам е, но когато ние бяхме там, пръстенът все още беше в сейфа. Така че човекът, който го е убил, не го е взел по време на грабежа. Тук има нещо нередно, не мислиш ли?
	Трея също бе спряла да разопакова продуктите. Стоеше със скръстени ръце, опряла гръб на плота.
	— Сейди сигурна ли е в това, Нат?
	Той изгледа и двама им.
	— Не само Сейди. Аз също го видях. Дори говорихме за това — че е много хубаво, дето Сам не го е продал, беше му най-любимата вещ в магазина. Мислеше, че му носи късмет на картите. Така че, не, няма съмнение. Там беше.


	— Някой да е стрелял по теб напоследък?
	— Не.
	— Обади ли се на Крол?
	— Още се колебая.
	— Нещо ново с Холидей?
	— Какво? Защо, какво има?
	— Знаеш, че не исках да се замесвам, нали?
	— И това ме изпълваше с възхищение.
	— И мен. Но, уви, за кратко. Има развитие по въпроса.
	— Казвай.

	* * *

	Глицки бе решил, че ще бъде най-добре, ако Сейди се обади лично на полицията да се погрижи за този въпрос. Неговата намеса, под какъвто и да било предлог, нямаше да бъде добре оценена, без значение какъв подход щеше да избере. И без това не му беше до обмисляне на подходи.
	Сейди живееше в самостоятелна едноетажна къща на булевард „Палм“, недалеч от синагогата. Отвътре къщата приличаше на спретнат склад за кичозни предмети. Всяка повърхност — телевизорът, кошничката за хляб в кухнята — всеки сантиметър бе покрит с дантелена покривчица, а отгоре се мъдреше някоя дрънкулка, кукличка, порцеланово украшение или друго сувенирче. Кони Айлънд, Дисниленд, Ниагарския водопад, Големия каньон, малки кученца и сладки котенца, възглавнички за карфици.
	Сейди освободи малко пространство на масичката пред дивана в дневната, колкото да побере чайника и чашите. Навън вече се бе стъмнило. Единствената светлина идваше от двете малки стенни лампи до вратата. Глицки си помисли, че на тази светлина дори не може да се чете, но нито баща му, който седеше до него на дивана, нито Сейди имаха нещо против и дори не забелязваха този факт.
	Тя му наля чай и приседна очаквателно, докато той се опитваше да й обясни:
	— Зная, че понеже работя в полицията, ти се струва, че аз съм най-подходящият човек, който да им предаде твоята информация. Още повече, че те познавам добре. С Нат сте приятели, ние сме като едно малко семейство. Но нещата не стоят така.
	— Зная как стоят нещата на такива места — каза тя и сложи крехката си ръка върху неговата, — някой ще се притесни, че ти ще обереш точките.
	— Да, и това. Но преди всичко има двама инспектори от отдела, които отговарят за случая, а най-вероятно и за всички тези случаи, и всяка постъпила в полицията информация минава през тях.
	Сейди му се усмихваше, сякаш за да го окуражи.
	Ръката й, хладна и сбръчкана като креп, още лежеше върху неговата и тя го стисна, за да подчертае думите си.
	— Ще направя, каквото ми кажеш и ще говоря, с когото поискаш. Зная само това, което съм видяла.
	— И аз го видях — повтори Нат, а Сейди го дари с поглед, в който се четеше признателност.
	— И това, което видяхте, е пръстенът, пръстенът със сапфир?
	— Да, той се откроява сред останалите вещи. Но в действителност не липсваше нито едно бижу, въпреки че това е трудно да се докаже.
	— Защо?
	— Защото може да са взели нещо, което аз не съм виждала. Може Сам да е взел някакви скъпоценни камъни или нещо подобно същия ден. Няма как да знам, нали?
	— Не. Права си, разбира се. — Глицки установи, че е бил на погрешен път, като е предполагал, че умът на Сейди е притъпен от възрастта. Трябваше да се поправи. — Можеш ли да се закълнеш, че пръстенът със сапфир е бил в сейфа, когато сте били там с Нат?
	— Да. Несъмнено. Ние, Нат и аз, дори го записахме в инвентарния лист, преди ти да ни прекъснеш. Пазя го.
	Имайки предвид как изглежда къщата й, Глицки не бе много изненадан от този факт, но той все пак го зарадва.
	— Това е добре. Може би трябва да го вземеш, когато отидеш да говориш с инспекторите.
	— Добре. Да им се обадим ли още сега? — попита тя. — Искам да уточня нещата. Не изглежда справедливо този човек…
	— Джон Холидей?
	— Да, така му беше името. Този господин Холидей — не мисля, че той е убил Сам. Мисля, че някой се е опитвал да се направи на голям умник. Може би не са знаели, нямало е как да научат, че ние с Нат сме били в магазина онази вечер. Друго щеше да е, ако бяха само парите.
	Глицки почувства, че по гръбнака му полазват тръпки.
	— Може ли да те попитам още нещо? Вярно ли е, че Сам е спрял да ползва услугите на Специалния патрул предното лято?
	Тя кимна.
	— Не си заслужаваше. Господин Панос непрекъснато вдигаше таксите. Нямахме никакви проблеми от много години. Обсъдихме го и накрая решихме…
	Нат се протегна и потупа Сейди по ръката.
	— Всичко е наред. Били са там онази вечер, но не са успели да го спасят, нали?
	— Да — каза тя с горчивина, — прав си. Не беше заради това.
	— Всъщност исках да попитам — каза Ейб, — дали все още са имали в себе си ключ от магазина.


	20

	Денят беше добър за „Фортинайнърс“ и те победиха „Грийн Бей“ с 21 на 3. Билетите, които Рой Панос бе дал на Кунео, бяха само на петнайсет реда от игрището. Чудесни места. Грееше слънце и нямаше никакъв вятър. Но все пак тук, на Кендълстик Пойнт, бе хладно и докато вървяха към колата, Лиз се притисна плътно към него и го прегърна през кръста.
	Тя също усети вибрацията.
	— Какво беше това?
	— Пейджърът — отговори й той и го погледна. — Партньорът ми. Обажда се от къщи.
	Пейджърът звънна отново и той въздъхна и й се усмихна.
	— А сега е някой друг.
	— Господин Известност — подхвърли тя.
	— Така си е — ухили се той, но когато видя номера, усмивката му се стопи. — Шефът, и той от къщи.
	В колата имаше клетъчен телефон и звънна първо на Джърсън. Лейтенантът му каза, че вдовицата на Силвърман се е обадила по-рано през деня и е съобщила, че разполага с нова и важна информация за убийството на мъжа си. Джърсън го помоли да отиде и да разговаря с нея. Даде му адреса.
	— Действам — отговори Кунео, после се обърна към Лиз. — Работа.
	Изражението на Лиз стана леко подигравателно.
	— Не изглеждаш много натъжен.
	— Важен случай е. Силвърман.
	— Мислех, че имате заподозрян.
	— Може би някой е открил къде се намира. Може би ни викат за това.
	— И после какво?
	— После може би ще отида да го арестувам.
	— Сам?
	Той скромно сви рамене.
	— Ако се наложи.
	Тя му се усмихна.
	— Обичаш работата си, нали?
	— Да, госпожо, наистина я обичам.
	— И как да бъда сигурна, че тези обаждания не са били от някоя твоя приятелка?
	Той се обърна към нея.
	— Първо, защото съм полицай, а полицаите никога не лъжат. Второ, нямам други приятелки. Дори, честно да ти кажа, не съм сигурен, дали имам и една приятелка, въпреки че се надявах скоро да науча.
	Лиз се усмихна, наведе се през седалката и го целуна по устата. Целувката продължи повече от минута и в нея нямаше и следа от платоничност. Когато се разделиха, тя каза:
	— По въпроса за приятелката — можеш да казваш, че имаш, ако решиш, че го искаш.
	За пръв път от много време насам Кунео се изкушаваше да постави нещо друго над работата си. С усилие успокои дъха си, наведе се и пак я целуна. Ръката му се плъзна към гърдите й. Нейната ръка погали бедрото му. Пейджърът му пак се обади. Това сложи край на целувката, Кунео изръмжа и свали машинката от колана си.
	— Пак е Линкълн. Искаш ли ти да се обадиш този път, за да се увериш, че наистина е той, а не някакво момиче?
	— Не. Мисля, че ти вярвам. Ще ти отнеме ли много време това, което трябва да свършиш този следобед?
	— Трудно е да се каже. Дори не зная още за какво точно става въпрос. Но ако свърша по-рано, мога да се отбия и може би…
	Пръстът й се плъзна по долната му устна и той замълча.
	— Никакво „може би“.


	Хеликоптерът „Камов Ка-32“ бодро цепеше въздуха от летище „Тръки“ към Сан Франциско по протежението на Малкия Гранд каньон — не толкова прославян, но величествен и прелестен проход, прорязан през Сиера Невада от Американската река. Двамата пътници — Хулио Рее и Ник Сефия, седяха със закопчани колани зад пилота Михаил. Би трябвало да се чувстват отпочинали след две нощи на хазарт и четири жени в промеждутъците, но тази сутрин се бе обадил чичото на Сефия — Рой. Събудил ги бе в десет часа; не бяха минали и пет часа, откакто Ник бе платил на Трикси и бе потънал в сън, който много напомняше кома. Рой каза на Ник, че двамата с Рее трябва да се върнат в града — бе изпратил хеликоптер да ги вземе. Май бяха допуснали някакви грешки и имаха да свършат още някаква работа.
	Въпреки че прозорците бяха затворени, те едвам се чуваха в кабината на хеликоптера. Но това не можеше да накара недоспалия Ник да спре да ругае.
	— Сякаш не направихме достатъчно през последните две седмици. Луд ли е Рой да ни вика обратно? Сега трябва да се спотайваме.
	Рее сви рамене.
	— Поръча да подредим добре нещата. Нали и двамата мислехме, че пръстенът ще сложи точка на цялата работа? А сега? Някой можело да е забелязал. Кой, по дяволите, може да е забелязал? И какво можем да направим сега? Станалото — станало.
	Рее изгледа безизразно приятеля си.
	— Не трябваше да убиваш Силвърман.
	— Трябваше. Позна ни. Мен, със сигурност. И скапаният Рой, дето спря да зяпа бижутата. Той е единствената причина… Виновен е, колкото съм и аз.
	— Да, но той се опитва да ни измъкне. Затова просто ще го оставим да оправи нещата.
	— Ей, Хулио, я помисли — ние се потим, а не той. Може би не си забелязал кой беше с Крийд, кой не посмя да си подаде носа при педалите.
	— Както и да е. Планът е негов. И работи. Просто трябва да се успокоим. Вижда му се края.
	— Аз съм спокоен.
	Рее го погледна и изръмжа.
	— Да бе, много си спокоен.
	— Ей, кой изпусна Холидей? И Харди. И двамата. Шест изстрела. Дори не ги одраска.
	Рее си го върна:
	— А кой караше като последния загубеняк?
	Те потънаха в мрачно и гневно мълчание. Сефия затвори очи и скръсти ръце, за да се опита да поспи още малко. След две или три минути взиране надолу към пустошта, Рее си сложи слушалките и викна:
	— Хей! Михаил!
	Пилотът наклони глава.
	— Да!
	— С колко време разполагаме?
	— Колкото ни е необходимо. Имаме пратка до утре.
	— Искаш да кажеш „нямаме пратка до утре“, тъп поляк! Защо не ни позавъртиш?
	Михаил не разбра добре сложната и неочаквана молба, затова се обърна назад. Рее му показа със знаци, че трябва да обърне машината и да кара по-ниско.
	— Пишка ли ти се? — попита Михаил.
	Рее се разсмя и поклати отрицателно глава, после повтори заповедта си.
	Сефия усети лашкането, промяната на посоката и височината, изправи се и отвори очи.
	— Какво става? — изкрещя той към Рее, който явно не го чу. Сефия го удари по ръката и повтори въпроса си.
	— Ще видиш. Малко ще се позабавляваме — отговори Рее и посочи към слушалките си: — Сложи ги. Ще ти трябват. — После изкрещя в микрофона: — Михаил! Много добре! Надолу! Надолу! Добре. Забави сега!
	Пилотът остави хеликоптера да се спусне още малко косо надолу и го изправи над реката, на двайсетина метра над нея. Стръмните зъбери на каньона се извисяваха като кули от двете им страни. После внезапно дясната стръмнина на каньона изчезна и пред очите им се ширна тревиста морава, където пасяха стадо сърни. Рее разкопча колана си и рязко отвори вратата. Потупа Михаил по рамото и посочи.
	— Натам! Натам!
	Извади автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър от кобура на кръста си и се обърна ухилено към Ник. Стадото от около двайсет животни очевидно недоумяваше на какво се дължи шумът над тях. Като едно цяло всички сърни направиха фал старт, после спряха и се скупчиха плътно една до друга. Михаил бе разбрал какво иска Рее и започна да кръжи над тях.
	Пистолетът произведе три бързи изстрела, които заглушиха дори шума на перката. Рее избухна в силен безумен смях и стреля още два пъти, докато хеликоптерът се наклони и зави.
	Стадото се бе раздвижило и се намираше точно под машината. Рее затвори вратата от своята страна, пресегна се и отвори тази откъм Сефия, с победоносен вик тикна оръжието в ръката на партньора си и посочи надолу. Сърните бяха точно под него, на дванайсетина метра, и се въртяха в кръг. Сефия кимна, стисна пистолета, прицели се с две ръце и стреля три пъти за три секунди. После пак дръпна спусъка, но забеляза, че пълнителят е празен. Амунициите им бяха свършили.
	Рее обаче извади пълен пълнител от джоба на якето си и му го подаде. Сефия свали празния, хвърли го на пода и сложи новия на негово място. Прицели се пак. Сърните най-сетне бяха побягнали и Михаил ги гонеше към една горичка.
	Сефия стреля. Натисна втори път спусъка, но пистолетът засече. Първият патрон беше заседнал и сега огънат стърчеше от гнездото. Сефия изруга, но киселото изражение бе изчезнало от лицето му. Двамата приятели бяха опиянени от шумотевицата и касапницата.
	Останалите живи сърни достигнаха горичката и Михаил рязко издигна хеликоптера и зави назад. Рее се хвана за отворената врата и погледна надолу.
	Шест сърни лежаха върху кафявата трева.


	Кунео звънна на входната врата на госпожа Силвърман.
	Тук, в западната част на града, бе излязъл вятър. Високи разпокъсани облаци се носеха бързо по небето, а между тях се процеждаше млечнобяла слънчева светлина. Кунео осъзна, че многообещаващото слънчево утро, което бе прекарал у дома си в Аламеда, се бе превърнало в потискащ следобед в края на есента.
	Госпожа Силвърман изглеждаше изтощена, като след безсънна нощ. Все още бе в траур — с черна пола и пуловер и семпло колие от перли. След като седна пред масата в дневната и отклони предложението й да пийне нещо, Кунео постави диктофона си пред нея и подхвана стандартната проба и въведението с името си, номера на значката, датата и името на свидетелката. После помоли госпожа Силвърман да му разкаже защо се е свързала с полицията. Тя започна по същество, без да чака повторно подканване.
	Когато приключи, Кунео дълго време не можа да измисли какво да я попита. Облегна се назад в стола и кръстоса крака. Накрая изрече:
	— Но пръстенът беше у Холидей, госпожо, аз самият го открих.
	— Не отричам, че е бил там. Казвам просто, че не е бил взет в нощта, когато бе убит съпругът ми. Не е възможно.
	— И какво, според вас, означава това?
	Тя се намести на стола — черна фигурка в мрачната стая.
	— Не мога да кажа точно. Според мен означава, че не господин Холидей е взел пръстена.
	— Защо?
	— Ами…
	— Може би е видял пръстена онази нощ и по-късно се е върнал да го вземе.
	— Но аз заключих магазина на тръгване през онази нощ, когато отидох да правя опис. Не виждам как би могъл да влезе.
	— Може би е имал ключ. Нали е бил един от редовните играчи на покер?
	— Да, но Сам не даваше ключове за магазина на играчите. Сам не беше глупак, инспекторе.
	— Разбира се, госпожо. Не искам да кажа такова нещо. Но може да е намерил някакъв резервен ключ, когато е бил там първия път. Или пък в самата кесия с парите?
	Предположенията на Кунео сякаш я обезпокоиха.
	— Не бях помислила за това. Но не мисля, че Сам разполагаше с много резервни ключове. Със сигурност не ги е оставял на видно място.
	— И един е достатъчен. — Кунео се наведе напред и облегна ръце на масата. — Госпожо Силвърман, оценяваме, че ни съобщихте това. Трудно ви е сега, не се съмнявам, и искате да направите всичко възможно, за да ни съдействате. Ако не друго — дадохте ни идея какво още бихме могли да потърсим в къщата на Холидей. Ако там е имало ключ от магазина, който сме пропуснали, обещавам ви, че ще се върнем и ще го открием.
	Кратката му реч не я успокои, но Кунео имаше чувството, че и без това нищо не бе в състояние да го направи. Госпожа Силвърман въздъхна дълбоко.
	— Исках да направя необходимото, за да не пострада някой невинен вместо убиеца на мъжа ми.
	— Не бих се тревожил за това. Пипнали сме точния човек. Парите без никакво съмнение потвърждават това, не мислите ли?
	— Предполагам.
	Колкото и недвусмислени да се струваха нещата на Кунео, госпожа Силвърман сякаш не бе напълно убедена.
	— Изглежда имате някакви съмнения.
	— Не, аз просто… Помислих си, че може — как беше думата — да са подхвърлени улики.
	— Подхвърлени? От кого?
	— От някой, който е можел да влезе в магазина.
	— Което ни връща пак към проблема с ключа, нали? — внимателно попита той.
	— Да, предполагам. Но аз си мисля, че Уейд Панос и хората му вероятно все още разполагат с ключ и че е много по-вероятно те да са имали достъп до магазина, отколкото този човек Холидей. Не сте ли съгласен? От времето, когато ни охраняваха.
	Кунео изведнъж се заслуша с огромно внимание и съсредоточеност. Докато пътуваше насам, той се бе опитал да си припомни малкото, което знаеше за госпожа Силвърман. Беше запомнил името й, не само защото бе съпруга на жертвата. Научил го бе от Джърсън, когато му разказваше за Ейб Глицки. Сега, щом отново чу името на Панос, връзката изплува в съзнанието му. Глицки бе използвал и по-рано госпожа Силвърман като предлог да се вклини отново в „Убийства“. Глицки помагаше на някакви адвокати в делото им срещу Панос. А освен това и самият Джон Холидей обикаляше улиците и вербуваше свидетели за това дело.
	Холидей и Глицки. Адвокатът също — Харди, за когото Бланка им бе казал вчера. Заговорници.
	Сега Глицки използваше нов ход — тази скърбяща жена, — за да пробута идеята, че пръстенът е „подхвърлен“, чужда за нея дума. Кунео се усмихна и каза възможно най-любезно:
	— Госпожо Силвърман, ако бях на ваше място, не бих се измъчвал с тези тъмни истории. Още ли обсъждате случая с лейтенант Глицки?
	— Само снощи — отвърна тя. — Баща му Нат бе най-добрият приятел на Сам. Обадих му се, когато се сетих за пръстена. Каза ми да се свържа с вас.
	„Обзалагам се, че така е направил — помисли си Кунео. — След като те е подготвил какво да кажеш.“ Но само кимна.
	— Умно от негова страна. Но ако го попитате, той ще ви каже същото. Толкова сме свикнали с телевизията и киното, че непременно очакваме някакъв обрат на събитията — като например уликите да се окажат подхвърлени. В реалния живот нещата обикновено са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. — Той се наведе напред и снижи гласа си почти до шепот: — Ако това ще ви успокои донякъде, без значение кога и как е взел пръстена, Джон Холидей едва ли е човекът, който е стрелял по съпруга ви. Но е бил там, участвал е в грабежа, взел си е парите, които е изгубил на покер, когато Клинт Тери е изпаднал в паника, изгубил е самообладание и е застрелял Сам. Всички улики сочат натам, госпожо. А ние работим с улики.


	Превъзбуден от срещата, Кунео вървеше по тъмната алея, която водеше към преустроения гараж в близост до булевард „Силвър“, където Лиз живееше под наем. От входната врата отстрани той зърна през прозореца трепкащата светлинка на свещ, която се отразяваше по стените. Почука тихо веднъж и лампата над вратата светна.
	— Кой е?
	— Дан Кунео е, Лиз.
	— Дан кой?
	Но тогава светна и прозорецът и вратата се отвори. Тя стоеше усмихната пред него. Беше боса и носеше зелен плюшен халат за баня. Косата й не бе напълно изсъхнала и обграждаше красивото й лице с ореол от тъмни къдрици. В ръката си държеше чаша с вино. Отвътре до слуха му долетя басовият ритъм на някаква джазова мелодия. Долови аромат на тежък мускусен парфюм и несъмнено — на марихуана.
	— Арестува ли го?
	След час Кунео се чувстваше спокоен и отпуснат, както никога преди. Леглото представляваше матрак, сложен направо на пода, и той лежеше на него по гръб чисто гол. Едната си ръка бе сложил под главата, с другата бе прегърнал през раменете новата си приятелка. Музиката бе спряла и в апартамента цареше тишина. Изглеждаше му невероятно, но и в главата му цареше тишина. Лиз бе дръпнала завивките нагоре и лежеше притисната до него, лявата й ръка почиваше върху корема му, а кракът й бе преметнат върху неговите. Свещта обвиваше стаята в кехлибарено сияние.
	— Така че някой трябва да предупреди Уейд и Рой да бъдат нащрек — каза той. — Тези момчета не се шегуват. Глицки работи в управлението, близък е с Кларънс Джакман — областния прокурор. Жена му е лична секретарка на Джакман.
	— И те са комбина?
	— Шефът ми не знаеше колко далеч са стигнали. Не му се вярваше, че Джакман е вътре в нещата, но сигурно е така. А това определено е заговор.
	— Който цели да натопи Уейд?
	— Така изглежда. Няма да повярваш как Глицки беше обработил бедната женица. Нямал ли Уейд все още ключ от магазина! Съмнявам се, че изобщо съзнаваше какво говори. Глицки обаче е знаел как да я подкокороса.
	Лиз се облегна на лакът, одеялото се свлече и откри овала на гърдите й.
	— Не бях чувала името на Глицки досега. Въпреки че Дизмъс Харди и Дейвид Фрийман са ми познати. Душат около нас вече от година. Не зная защо. Уейд е прекрасен човек. Миналата година на Деня на секретаря ме заведе в „Мейзас“. Трябва да му е струвало към триста долара. И ми изпращаше цветя през цялата седмица.
	— Няма защо да ме убеждаваш. Той фактически ми свърши почти цялата работа по този случай.
	— Скромничиш.
	— Не знам дали е така, но мисля, че Уейд трябва да внимава. Глицки е упорит човек. Уейд трябва да го има предвид.
	— Ще поговоря с него. Но какво би могъл да направи той? Това е проблемът, когато си свестен човек. Не можеш да ги спреш, преди да са ти причинили нещо лошо.
	— Значи някой ще направи нещо.
	— На Уейд? Не ми се ще да стане така.
	— Не. Исках да кажа, за да бъде спрян Глицки. Областният прокурор или някой друг трябва да се намеси.
	— Не мога да повярвам, че работи в полицията, а е лош човек.
	— Зная — каза Кунео, — в това е проблемът.


	21

	С работещ двигател и пуснато парно, колата на Пол Тию бе паркирана срещу къщата на Глицки в понеделник сутринта. Когато той и Трея слязоха по стълбите малко след седем и половина, Тию изгаси двигателя, отвори вратата и излезе. Глицки спря, каза нещо на жена си и тя остана да го чака на тротоара, докато той прекосяваше улицата.
	— Можеше да почукаш и да влезеш, Пол — каза той. — Щяхме да те пуснем.
	— Мислех, че ще бъде по-добре, ако поговорим извън Палатата — отвърна Тию.
	Тию нямаше още трийсет и пет години и Глицки осъзна, че с изключение на Марсел Лание, сега той бе най-възрастният инспектор в отдела. Спомни си как преди шест години бе изтеглил Тию от отдел „Изчезнали лица“, за да му превежда на разпита на една виетнамка, която бе майка на поредната жертва на убийство. Тогава, както и сега, лицето му бе сериозно — ако този човек имаше някакъв недостатък, той беше прекалената му сериозност. И тази сутрин бе така.
	— Мислех да пътувам с Трея.
	— Мога да те оставя на една пресечка оттам.
	Думите му не прозвучаха като предложение. На възраст и по ранг Глицки стоеше над Тию, но подобни неща не бяха определящи във взаимоотношенията им. Тию беше умен човек и вдъхваше респект, затова Глицки просто кимна, отиде при Трея и й съобщи какви са плановете му.
	Тя не беше във възторг от тях.
	— Ако не се лъжа — каза тя, — Пол още е в „Убийства“. Не си доносничил срещу него, нали?
	Глицки се опита да се пошегува:
	— Може би ще се пазари за допълнително заплащане.
	— А може би ще си говорите за Сам Силвърман?
	Предната вечер Нат му се бе обадил, за да му разкаже за разговора на Сейди с Кунео. Не че теорията на инспектора бе по-неправдоподобна от тази на Глицки. Наистина имаше вероятност Холидей да е разполагал с ключ, да е влязъл в магазина и да е откраднал пръстена някой друг ден. Но Глицки си мислеше, че Кунео най-малкото би трябвало да обърне внимание на възможността, че някой друг — не непременно Панос, но евентуалните убийци на Силвърман — може да е подхвърлил уликата в къщата на Холидей. Поведението на Кунео определено го учуди. Някак си бе станало така, че отделът и Панос виждаха фактите, дори неясните и уличаващите факти, по един и същи начин.
	Когато той самият бе в „Убийства“, никога не се бе случвало подобно нещо със Специалните патрули.
	Не му влизаше в работата, но след нападението срещу Харди трябваше поне да се поинтересува. Дори Трея се бе съгласила с това.
	Тя го целуна за сбогом и му каза, че ще бъде наблизо, ако реши да обядват заедно. Той я изпрати с поглед, докато слизаше по стълбите, после пъхна ръце в джобовете на пилотското си яке и прекоси улицата.
	— Боря се с чувството за вина — каза Тию, след като бяха потеглили.
	— И кой надделява?
	— Не зная, все пак съм тук — стрелна той с очи бившия си шеф. — Знаеш ли нещо за двойното убийство в Тендърлоин?
	Уилс и Тери. Глицки се засмя:
	— Трея току-що го назова.
	— Кое?
	— Силвърман.
	Тию чу това и кимна, сякаш то потвърждаваше някоя негова отдавнашна мисъл.
	— Не съм имал нищо общо със Силвърман. Не бе мое дело. Познаваш ли Ръсел и Кунео?
	— Не лично.
	Тию вдигна рамене.
	— Те поеха случая на Силвърман. Няколко нощи след това аз приех обаждането за онова хлапе Крийд — основния очевидец по случая Силвърман.
	— Зная — отговори Глицки.
	— Какво знаеш?
	— Нещичко. — Глицки се огледа и реши да уточни: — Каквото съм чел по вестниците.
	Спряха на червено. Тию се опита да разгадае изражението на Глицки. Не успя.
	— Добре, ще мина по същество. Крийд и онези клети същества в Тендърлоин се оказват свързани, защото Крийд ги бил идентифицирал във връзка с убийството на Силвърман. После откриват в дома им пистолет, с който според балистичния анализ са били убити и Крийд, и Силвърман, всички са щастливи и това е, нали?
	— И аз съм щастлив — каза Глицки.
	— Но остава третият, когото Крийд е споменал.
	— Джон Холидей.
	Сянка от усмивка повдигна крайчеца на устните на Тию.
	— Но ти не следиш събитията.
	Глицки поклати глава с открито лице.
	— Почти никак.
	— Тогава може би не знаеш, че има заповед за задържането му.
	— Това го чух.
	— Ето тук се намесва чувството ми за вина. Никой от тези случаи не е мой. Джърсън ми отмъкна изпод носа два от тях, след като вече бях работил на местопрестъплението.
	— Нека позная — каза Глицки, — чудиш се дали да им кажеш, че са се издънили.
	Пак червена светлина. Тию се обърна към своя наставник.
	— По-лошо. Искам да се издънят.
	Глицки помълча малко.
	— Какво са пропуснали? — попита накрая той.
	Списъкът не бе дълъг, но беше много убедителен. Тию разказа на Глицки, че когато по подразбиране се оказало, че Холидей ще остане главен заподозрян за убийствата, Тию отишъл на работното му място и за свое удовлетворение се уверил, че Холидей има добро и най-вече лесно за проверка алиби за убийството на бармана Тери. За шестте години в „Убийства“ Тию бе разпитвал десетки заподозрени и очевидци и бе съвсем сигурен, че ако заповедта за арест не е била издадена толкова бързо, Холидей би могъл да предостави имената на някои свои клиенти, които да опровергаят участието му поне в едно от убийствата — убийството на Уилс и Тери.
	Освен това Тию добави, че здравият разум не оставя никакво съмнение, че това гротескно и със сексуална окраска двойно убийство явно е резултат от необуздания гняв на група бандити, които са се скарали. На всичкото отгоре на мястото били открити твърде много от парите на Силвърман. Ако бе участвал в обира, Холидей щеше да знае, че парите са някъде там, и поне да ги потърси. А и да ги прибере.
	Според Тию, а той бе обмислил нещата много внимателно, бяха възможни само два сценария. Единият бе хипотезата на Фаро — свалка, която е завършила зле. Другият бе неговият собствен — че убиецът наистина е бил психопат, който е изпитвал удоволствие от насилието, но в същото време истинският му мотив е бил да насочи ченгетата към единствения останал жив заподозрян, Холидей. Който, за нещастие на истинските злосторници, има алиби. Цялата работа миришеше на гнило. И изглеждаше твърде спретната и подредена. Наркотикът, парите, пистолетът, обувките.
	— А, и тъкмо сме стигнали до обувките. — Тию бе говорил пет минути без прекъсване и сега спря, за да си поеме дъх. — Чете ли за веществото по тях? Всичко е като по поръчка. Хубави италиански обувки, четирийсет и втори номер. Но знаеш ли какво? Тери е носил този номер, но италианските обувки четирийсет и втори са поне с половин номер по-малки от нашите. Няма начин да са негови, не ги е носил той. Особено след като всички останали в шкафа са пълен боклук. Шест чифта маратонки, чехли, сандали и един чифт кожени обувки с дупки и връзки. Ако погледнеш, веднага ще познаеш кои обувки не пасват.
	— Но те не са погледнали. И ти не си им казал.
	— Още една причина за угризенията ми. Мислех си, че щом са назначени да работят по делото, значи могат сами да се справят. И така — в шкафа са натъпкани всичките тези боклуци и сред тях се мъдрят италианските маркови обувки с течността по тях, при това с половин номер по-малки. — Тию поклати глава. — Няма никакъв смисъл. Ако ме питаш какво мисля, ще ти кажа, че някой е знаел какво ще търсим и е подхвърлил всички тези улики.
	Глицки запази безизразното си изражение.
	— Странно, че и ти употреби тази дума — каза той и изложи накратко свидетелските показания на Сейди Силвърман и тълкуването на Кунео.
	След като го изслуша, Тию забарабани с пръсти по волана.
	— Трябва да кажа на лейтенанта какви ги вършат тези клоуни, Ейб. Трябва. Само дето…
	Нямаше нужда да обяснява. Ченгетата не се злепоставят един друг. Джърсън може би щеше да остане доволен от него, но Тию щеше да си остане белязан завинаги. И без това расата, физиката, умът му го отличаваха от другите.
	— Би било по-добре, ако Джърсън сам разбере за това.
	Не само че щеше да е по-добре, помисли си Глицки, но и щеше да спести неприятностите на добрия инспектор Тию. Нямаше да му се налага да дава трудни обяснения защо не е споделил с Ръсел и Кунео всичко, което е открил и разбрал, вместо да ги оставя да се блъскат сами. Тию се чувстваше виновен за това и Глицки му съчувстваше. Но в действителност той трябваше да се чувства така. Не бе постъпил правилно.
	Паркираха до тротоара на няколко пресечки от Палатата. Глицки сложи ръка на дръжката, но се забави малко, преди да отвори вратата.
	— Виж какво, Пол. Познавам адвоката на Холидей. Той ще се постарае да потърси хората, които ще потвърдят алибито му. Може би ще успее да убеди някой от тях да се яви пред съда. И да разкаже какво знае.
	— Не ми пука за този Джон Холидей, знаеш това — каза Тию. — Не искам да помагам на защитата му, ако изобщо се нуждае от помощ. Но не вярвам да е убил Тери и Уилс. — Тию прокара ръка пред очите си, сякаш искаше да прогони оттам гледката, която бе видял на местопрестъплението. — И аз оплесках нещата, нали?
	— Добре дошъл в отбора, Пол, а той не е никак малък. Поне го съзнаваш и се чувстваш зле.
	— Но не чак толкова, че да ида и да кажа на Джърсън.
	— Истината е, че той е постъпил лошо с теб. — Глицки отвори вратата, излезе и се наведе към Тию. — Изчакай ден-два. Ще се обадя на адвоката на Холидей. Ще се опитам да раздвижа нещата.


	Адвокатът на Холидей се чувстваше сякаш е стогодишен старец. Ожуленото място на гърба му се бе превърнало в синкавочерно петно с размерите на чиния, което го будеше всеки път, когато се обърнеше насън. Цялата му лява ръка продължаваше да пулсира.
	Глицки се обади. Пак говориха за Сейди, Кунео и Холидей, за подхвърления пръстен. Клиентът му, разбира се, не се обади.
	В неделя вечерта той взе някакво обезболяващо, останало в аптечката, и изпи два скоча с брата на жена си преди вечеря. После двамата с Моузес изпиха две бутилки червено вино. Към полунощ, много разбунен и много пиян, Моузес пак започна да настоява за отмъщение срещу Панос и хората, при това незабавно! Преди отново да са нападнали Харди. Харди бе на път да се съгласи, почти се бе съгласил. Бе много, много разгневен. Чувстваше се неудобно и дори глупаво от това. Франи проверяваше домашните на децата в задната отдалечена част на къщата, където гласовете им навярно не звучаха толкова ужасно. Най-сетне Сюзан подбра Моузес и си го откара вкъщи.
	И двете жени бяха ядосани на мъжете си. Изтощени, уплашени, объркани.
	Стана към пет и половина със зверски махмурлук, имаше чувството, че умира. Нямаше да успее да заспи отново, не и с този гръб, с тази ръка и глава. За пръв път от месеци той дори не погледна вестника. Излезе от къщи, преди другите да са се събудили, отби се в болницата да види Дейвид, който изглеждаше точно така, както се чувстваше Харди. Часът, който прекара в кантората, даде резултат в една чаша кафе и четиринайсет минути несвързан запис на диктофона. Никога повече нямаше да пие.
	След като не успя да свърши нищо, Харди слезе обратно при колата си, която бе паркирана под сградата. Обхванат от параноя, той се наведе и погледна под шасито, без всъщност да знае какво търси. Предупрежденията на Моузес още се въртяха в главата му — зет му не бе приел никак спокойно вестта, че са стреляли по него. Седна зад волана, дръпна лостчето, за да отвори предния капак, излезе пак от колата и го вдигна.
	— Просто двигател — каза той на глас, отвратен от самия себе си.
	В Съдебната палата Хектор Бланка бе много зает и това продължаваше от доста време. Харди чакаше пред кабинета му, а времето си течеше. Половин час. Четирийсет и пет минути. Попита пак на рецепцията, казаха му, че ще трябва да изчака още няколко минути.
	Един час.
	Накрая секретарката му предложи да дойде някой друг път. Сержант Бланка нямало да може да му отдели време тази сутрин.
	— Добре, тогава може би вие ще ми помогнете.
	Осъзна, че тонът му е рязък и нетърпелив — най-сигурният начин да получи в отговор безчувственост и неразбиране от човека зад гишето, ако не и неприкрита враждебност. Това бяха законите на бюрокрацията. Опита се да се овладее, но не можеше да заблуди никого.
	— Слушайте. Някой стреля по мен миналия петък — стреляха по мен! — и се опитвам да разбера дали сержант Бланка или който и да е са отбелязали някакъв напредък в разкриването на извършителя.
	Секретарката поклати глава.
	— Подали ли сте жалба? Ами добре тогава — когато разбере нещо, сержантът ще се свърже с вас.
	Той се върна по дългия коридор към главното фоайе. Денят явно бе набрал скорост — наоколо се носеше обичайната груба гълчава, бе дори по-шумно от обикновено. Опашката от хора, които плащаха в съда глоби за паркиране, се точеше от гишето, покрай асансьорите чак до павилиончето, където той се нареди на друга опашка, за да си купи кафе. Някъде отпред долиташе бебешки плач, близо до него се гонеха две петгодишни деца, които крещяха високо. В началото на коридора, който водеше към съдебната зала, един човек с расо и бяла якичка говореше на група от петнайсетина-двайсет души на испански. Опърпан млад мъж с боси крака застана до него и започна да го моли за малко пари. Харди порови из джобовете си, намери няколко дребни монети и ги пусна в протегнатата мръсна ръка на мъжа.
	Опашката за кафе не помръдваше или пък той неволно се бе смесил с чакащите да платят глобите си за неправилно паркиране. Което и да бе вярно, Харди се насочи към асансьорите и влезе в една отворена кабина. Натисна по навик копчето на четвъртия етаж — Глицки работеше там преди. С него се возеха шестима души, но не чу нито една дума на английски. Когато слезе на етажа, спря объркано във внезапно празното и почти зловещо тихо помещение.
	Пространството пред асансьорите бе почти еднакво на всички етажи, затова той продължи по коридора, който трябваше да го отведе до новата обител на Глицки. Чак тогава усети, че има нещо нередно. Познато, но нередно.
	Той пак спря и се огледа наоколо.
	От една врата малко по-надолу вдясно по коридора излязоха двама мъже и погледнаха към него. Единият от тях — със сива коса, едър и с очила — носеше изряден официален костюм. Другият бе униформен полицай. Приближаваха към него, разговаряйки непринудено, и когато стигнаха на пет-шест метра от Харди, той разпозна цивилния. Застана на пътя им.
	— Ричард! — обърна се към Крол.
	— Диз! Как си? Мисля, че познаваш Рой Панос. Рой, това е Дизмъс Харди.
	— Да — каза Рой. Усмивката му се беше изпарила. Кимна предпазливо, но нито един от двамата мъже не протегна ръка.
	Крол се постара да си придаде подобаващо изражение и попита:
	— Как е Дейвид?
	— Опасявам се, че не е добре.
	— Няма ли никаква промяна?
	Харди поклати глава.
	— Не изглежда никак добре, Дик.
	Крол докосна ръката на Харди.
	— Много съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо? Каквото и да е, само кажи.
	— Мисля, че правят всичко, което е по силите им. Били сте в „Убийства“? — попита Харди и посочи с глава надолу по коридора.
	— Какво? А, да.
	Крол се засмя безпричинно.
	— Проверявахме за горкия Мат Крийд. Познаваше ли го?
	— Не.
	— Добро момче. Истинска трагедия.
	— Да — каза Харди, — запознат съм със случая.
	— А, да. Съжалявам.
	— Няма нужда. Не е бил моят клиент. Не го е направил той.
	— Не. Разбира се. Отиваш да обясниш това на Джърсън, така ли?
	— Нещо такова — студено се усмихна Харди.
	— Добре тогава. Успех!
	— Благодаря.
	Харди се упъти към отдела, а Рой и Крол закрачиха към асансьорите. Чуваше приглушените им гласове. Внезапно Крол извиси глас.
	— О, Диз!
	Харди се обърна.
	— По другия въпрос — започна Крол, върна се назад и понижи глас: — Не зная дали си чул. Твоята свидетелка Лабонте…
	— Арета? Какво е станало с нея?
	Крол направи още една-две крачки към него, опита се да каже нещо, млъкна, пак започна:
	— Току-що разбрах от Джърсън. Вчера пак са я арестували за проституция. — Той сведе за миг глава. После вдигна очи и срещна погледа на Харди. — Зная, че тази седмица ти се насъбраха много лоши новини, Диз. Не искам да добавям още, но тя явно се е изморила от живота. Миналата нощ се е обесила в килията си.


	Харди и без това нямаше намерение да ходи в „Убийства“, така че решението му да се изкачи по вътрешните стълби до горния етаж, където беше отделът на Глицки, не бе голяма промяна на плановете. Само че не го направи веднага.
	Когато вратата на коридора се затръшна зад него, той се обърна и тежко седна на второто стъпало. Прилоша му, наведе се напред и се подпря с лакти на коленете си, облегнал пулсиращата си глава на основата на дланта на здравата си ръка.
	Харди не бе станал адвокат по наказателните дела на Арета, понеже, честно казано, тя не можеше да си позволи да плати за това. Професията й беше такава, че я арестуваха поне по два-три пъти на година. Но през последните няколко месеца той бе опознал добре това момиче. Бе на двайсет и четири, чернокожа и на практика неграмотна. Тъй като нямаше сводник, тя бе съвсем беззащитна на улицата и това непрекъснато й създаваше трудности. Имаше си обаче стабилна връзка с мъж — Деймън. Тих и вежлив човек, въпреки раздърпаните си дрехи и гангстерския си вид, Деймън често я придружаваше в съда. На Харди му се струваше, че двамата са щастлива двойка, колкото и невероятно да изглеждаше на пръв поглед.
	Двамата с Фрийман бяха прекарали няколко часа с нея, докато вземаха показанията й под клетва. Освен това бяха пили кафе заедно, бяха се шегували и се бяха возили заедно в колата. Тя бе честен и простодушен човек с изненадващо слънчев характер и възгледи. Нещата — понякога наистина ужасяващи — сякаш минаваха покрай нея, без да я докоснат. Сигурно бе прекарала поне двеста нощи от живота си в затвора. Бе казала на Харди, че го приема за нещо съвсем обичайно, и той й вярваше. От една страна, това й даваше възможност да си отпочине, но от друга все пак й създаваше известно неудобство.
	Твърдението на Крол, че Арета „се е изморила от живота“, не се връзваше с онова, което Харди знаеше за нея. Тя дори не бе започнала да погрознява. Макар Сефия да й бе подхвърлил дрога, Арета всъщност не употребяваше наркотици. Освен ако не бе скъсала с Деймън — а Харди ги бе видял заедно и явно щастливи предната седмица, — тя бе последният човек на света, който Харди би посочил като вероятен самоубиец.
	Той отвори очи и вдигна глава, после бавно се изправи на крака. Обърна се, погледна нагоре към стълбите и се зачуди дали ще му стигнат силите да ги изкачи.


	Когато Харди влезе в кабинета му, Глицки първо му сипа чаша вода и му я подаде с четири аспирина. Вратата на кабинета бе затворена. Глицки седеше намръщен зад бюрото си и разсеяно подръпваше някакво гумено ластиче.
	— Въпреки всичко, явно го е направила.
	— Не мога да го приема. Някой я е убил.
	— В килията й? Не е толкова лесно, колкото изглежда, Диз. — Той няколко пъти рязко разтегна ластичето. — Но не ме разбирай погрешно. Не отхвърлям напълно тази версия. — След малко добави: — Може би беше прав, че Холидей трябва да остане навън.
	— Решението не беше мое — отвърна му Харди, — но сега не бих го посъветвал да се предаде. Не че имам такава възможност.
	— Не си ли говорил с него?
	— Не. От петък. Дори не зная къде е.
	Глицки разтвори ластичето и го погледна през отвора.
	— Можеш да ме гледаш колкото си искаш — поклати глава Харди. — Но ти казвам истината. Вдън земя е потънал.
	— Добре. Да приемем, че ти вярвам. Все още не мога да си представя как Панос би могъл да има някаква връзка със затвора.
	— Може би връзката му минава през „Убийства“.
	— Фантазираш — изсумтя Глицки.
	Харди вдигна рамене и веднага съжали за това. Пет пари не даваше, че Глицки не може да си представи как е възможно да се случи такова нещо. Нещото се бе случило. Арета Лабонте бе умряла в затвора и той не вярваше, че се е самоубила. В такъв случай оставаше само втората възможност.
	— Смей си се, но аз току-що ги видях долу.
	Смехът, ако сумтенето на Глицки можеше да се нарече така, секна отведнъж.
	— Кого? И къде долу?
	— Рой Панос. На долния етаж. Един етаж под теб.
	— В „Убийства“?
	— С близкия му приятел Дик Крол. Явно проверяваха как върви разследването по случая Крийд.
	Глицки се изправи рязко.
	— Какво проверяваха? За обувките ли?
	— Какви обувки?
	Глицки набързо му разказа.
	— Искаш да кажеш, че Тери не е застрелял Крийд?
	— Не е съвсем изключено. Половин номер не е чак толкова голяма разлика.
	— Да, ако са по-големи, обаче не и ако ти стискат. Ако обувката не пасва, всичко угасва.
	Глицки се намръщи при тези думи.
	— Моля те, спести ми това. Моят въпрос е следният: знае ли Панос за всичко това? Тию още не е казал дори на Джърсън.
	Харди взе картонената си чаша с вода и отпи една глътка. Усети, че аспиринът е започнал да действа. Малко, но все пак забележимо.
	— Ако от това изобщо би могло да има някаква полза, останах с впечатлението, че не бяха там заради Крийд. Крол просто изтърси първото правдоподобно нещо, което му дойде наум.
	— Добре. И какво означава това?
	— Не зная. Може би нищо. Но може всички те да са приятелчета, които си обменят информация.
	Глицки отново се зае с ластичето. По лицето му не потрепваше нито едно мускулче.
	— Значи Панос ще научи от какви улики още се нуждаят? Което би му помогнало да подхвърли необходимите неща на точното място?
	— Ти го каза, не аз.
	— Точно за това предупредих Джърсън.
	— Кога го направи?
	— Когато започна всичко. Още след убийството на Силвърман. Веднага след като Уейд даде на инспекторите своя списък със заподозрени лица.
	Възцари се кратко мълчание, което Харди накрая наруши.
	— Някой трябва да му каже. На Джърсън.
	— Не иска да се вслушва. Поне мен не иска да ме чуе.
	— Какво ще кажеш за Кларънс?
	— Какво да кажа?
	— Няма да се захване с нещо подобно, ако уликите са фалшиви. Ще му направиш услуга. Освен това теб, за разлика от другия в тази стая, би те послушал.
	— Защо пък да не послуша теб?
	Харди не мислеше, че е необходимо да обяснява подробно.
	— Става въпрос за мой клиент, Ейб. Помисли за това. А ти си обективна и неангажирана по случая страна.

	* * *

	Глицки почука, чу Джакмановото „да“ и отвори вратата. Областният прокурор седеше на бюрото си и четеше нещо. Може би си бе помислил, че е Трея, затова вдигна глава от четивото си с меко, добронамерено очакване. Когато видя Глицки, лицето му леко се изопна. Сведе очи и после пак ги вдигна — равен, сдържан поглед. Усмихна се официално.
	Глицки долови нещо странно в погледа му и се спря по средата на стаята.
	— Съжалявам, че те обезпокоих Кларънс, но Трея ми каза, че може би си свободен в момента, а това, за което те търся, е важно.
	Усмивката на прокурора бе застинала на лицето му. Джакман посочи с ръка към листовете, разпилени по цялото бюро.
	— Свободата е нещо относително, Ейб. А и всичко е важно. Работата е важно нещо. Какво мога да направя за теб?
	— Как се разбираш с Бари Джърсън?
	Джакман не отговори веднага.
	— Имаш предвид професионално? Както и с теб, когато бе на неговото място. Защо?
	— Защото го използват. Ще се изложи сериозно. Някой трябва да му каже това, но не бива да съм аз.
	— Защо не?
	— Защото си мисли, че искам да седна на мястото му.
	Джакман се наведе назад и подпря ръце на бюрото.
	— Ти не държиш това в тайна, Ейб. Казвал си ми го поне десет пъти в последната година и половина.
	Глицки седна на един стол пред бюрото на Джакман.
	— Така е. Но по някаква причина той си мисли, че се меся в едно от разследванията на отдела, че се опитвам да го компрометирам и че искам да го уволнят или преместят, за да се върна аз.
	— Какво те кара да мислиш така?
	— Дълга история, но главно защото потърсих от него сведения за убийството на Силвърман, което се оказа свързано с още няколко други случая.
	— Прав си — каза изненадващо Джакман. — Джърсън си мисли точно това.
	Глицки кръстоса крака и почеса белега си.
	— Говорил ли си с него?
	Кимване.
	— Вчера. — По лицето на Джакман не бе останала и следа от предишната топлота. — В неделя. Вкъщи. Всъщност говорих и с двамата — и с лейтенант Джърсън, и с Дан Ригби.
	Глицки притаи дъх. Дан Ригби беше шефът на полицията. Джакман продължи:
	— Шефът каза, че тъй като ти и Трея, а и Дизмъс, сте от близкото ми обкръжение, както той самият се изрази, може би трябва да се опитам да поговоря с някой от вас или с всичките заедно и да внесем малко здрав разум в отношенията си. Така че появяването ти тук днес в крайна сметка е добре дошло. И важно, както сам се изрази. — Официалната му усмивка пак се появи, после бързо изчезна. — Шефът спомена, че е възможно ти и Диз да бъдете обвинени във възпрепятстване на правосъдието във връзка с тази серия от убийства, за които клиентът на Диз, май се казваше Холидей, е обвиняем. Но шефът смята, че предвид професионалната ти характеристика, героичните ти постъпки в миналото и така нататък, аз може би ще успея да упражня някакво влияние върху теб и да те накарам да прекратиш тази погрешна, според него, кампания по оклеветяването на Уейд Панос.
	Глицки поклати глава гневно и невярващо.
	— Не е погрешна, Кларънс. Съвсем правилна е. Те стреляха по Диз. Знаеш какво причиниха на Фрийман, виждал си го.
	— И го е направил Панос?
	— Да.
	— Сигурен ли си?
	— Да, сър. Напълно.
	— И на какво се основава увереността ти? На уличаващи веществени доказателства?
	При тези думи Глицки се облегна назад и забоде лакти в облегалките на стола. Отстрани над челюстта му потрепваше едно мускулче.
	— Имам свидетел — каза той, — който им разкри, че техните собствени улики са фалшиви. Предполагам, че заради това са те потърсили. Сейди Силвърман.
	— Правилно. — Джакман наклони леко глава. — Нека те попитам нещо, Ейб. Защо намери този свидетел? Каква е ролята ти в цялата тази работа? Защо изобщо си въвлечен в това?
	— Тя дойде при мен, Кларънс. Чрез баща ми. Не съм я търсил аз.
	— Добре. Да речем, че е така. Говори ли предварително с нея за това, какво трябва да каже пред полицията?
	— Не съм я подготвял какво да каже, ако това имаш предвид. Изслушах я и й казах да се обърне към „Убийства“.
	— И не си й подсказвал, че може би някой от хората на господин Панос е подхвърлил уликите?
	Глицки се сгърчи на стола, дъвчейки вътрешната страна на бузата си.
	— Приемам мълчанието ти за положителен отговор — въздъхна областният прокурор. — Знаеш, че ми е неприятно да го кажа, Ейб, но някои хора си мислят, че си въвлечен в това, защото имаш лична изгода.
	— Няма да удостоя това с…
	Джакман вдигна ръка.
	— Ако си част от отбора на Диз в този процес и ако той спечели, някои хора смятат, че ти ще прибереш доста тлъста пачка. При това за сметка на общината и полицейското управление.
	— Но аз не съм част от този отбор.
	— Не си му предоставял информация, която уличава господин Панос?
	— Да, но…
	— Тогава ще признаеш, че нещата изглеждат така отвън.
	— Никой не ми плаща нищо, Кларънс. Няма да ми платят, дори да спечелят.
	— Ако бях на твое място, не бих се хвалил наляво и надясно с това — каза Джакман. — Не е много умно. Но аз не искам да разсъждавам върху истинността или неистинността на всичко, нито пък дали е проява на мъдрост от твоя страна. Просто ти казвам като на приятел, че мотивът пари изглежда много убедителен за голяма група добронамерени хора _в полицейското управление_. Ходиш по много, много тънък лед, Ейб.
	— Кларънс…
	Ръката на прокурора пак се вдигна във въздуха.
	— Позволи ми и една лична забележка. — Гласът му бе равномерен, сдържан, в него нямаше и следа от гняв, но Глицки не се подведе. Това бе звукът на най-чистия Джакманов гняв — чувал го бе да иска смъртно наказание със същия този тон. — Наистина ти и Трея, дори Дизмъс и Джина Роук, със сигурност Дейвид Фрийман, сте хора от най-близкото ми обкръжение. Ние сме колеги, но по-силна от това, мисля аз, е връзката, която сме изградили в продължение на многото години, откакто се срещаме „При Лу“. Ние сме приятели.
	— Да, сър. И аз се чувствам така.
	— Добре. Значи ще разбереш. — Джакман се наведе напред. — Как е възможно да си представиш, че аз не бих използвал цялата власт на поста си, за да помогна на някой от вас, стига да имаше факти, доказателства, свидетелства, нещо, каквото и да било, което би оправдало едно разследване на господин Панос и на действията му? Или на когото и да е другиго. Разбира се, че не бих се поколебал да го направя. Мъчно ми е, че се съмняваш.
	— Не се съмнявам, Кларънс. Затова и дойдох при теб днес.
	— Но ти не разполагаш с нищо, което да ми е от полза, Ейб. За разлика от теб, лейтенант Джърсън има двама опитни инспектори, показания на очевидец и много веществени улики. Не мога съзнателно да пренебрегна всичко това. Честно казано, не съм и склонен да го направя. И най-вече — не искам да оставям у никого впечатлението, че използвам системата, за да помагам на приятелите си. Моят проблем не е Панос, а вие двамата с Диз, защото ме поставяте в невъзможно положение. Не го ли разбираш?
	— Не сме искали да се получи така.
	— Зная. Сигурен съм. Но в крайна сметка се получава точно това. — Джакман изпъна рамене и пое дълбоко дъх. — Казах това на Диз, ще ти го кажа сега и на теб: докато не се появи някаква нова улика, и то по съответните канали, което ще рече отдел „Убийства“, не искам да обсъждам повече случая с вас. И няма да го обсъждам. Ясен ли съм, Ейб?
	— Да, сър.
	— Добре тогава.


	22

	Мишел беше излязла да пазарува, да вземе нещо, което можеха да хапнат у дома, понеже едва ли щяха да вечерят в ресторант. Холидей надникна през щорите към облачния ден навън, след това очите му се върнаха към листа хартия пред него върху кухненската маса на Мишел. Беше малко след пладне и той по навик си бе налял последния бърбън от бутилката, която беше донесъл преди около седмица и от която всеки ден посръбваше по малко.
	Днес обаче не му се пиеше. Не беше докоснал чашата. Погледна към нея, пресегна се, но после се отказа.
	Върна се към листа, на който бе написал четири имена: Том, Евън, Брайън (или Райън?) и Лесли. Знаеше, че е имало още четирима или петима души заедно с него в бара през нощта на убийството на Клинт и Ранди, но не успяваше да измъкне имената им от помътеното си подсъзнание. Когато най-сетне престана да го мъмри, задето не му се е обадил по-рано, Харди му обясни, че потвърждаването на алибито му може да се окаже изключително важно. Неговият приятел, полицаят Глицки, явно бе предложил Джон да се опита да си припомни имената на клиентите си. С обичайната си самоувереност Холидей заяви на адвоката си, че няма проблем и че най-много след час ще му предостави някакъв списък. След това Харди можеше да тръгне да ги проверява.
	Е, наистина бе направил някакво списъче, но то едва ли щеше да помогне на него или на когото и да е другиго. Написал беше малките имена на клиентите си, които дори не бяха сред познатите му, а когато се замисли по-сериозно, установи, че не знае нито фамилните им имена, нито професиите, адресите или колите им. Всъщност изобщо не ги познаваше, бяха просто клиенти.
	Оцени като ирония на съдбата факта, че ако ги открият, тези хора биха могли да го спасят от обвинение в убийство. Но каква бе вероятността да се случи това? Ставаше дума за миналата сряда вечер, преди цели пет дни. Беше последната вечер, когато Холидей бе работил в бара, а в момента дори той, въпреки сериозния си мотив, можеше да си спомни само четири имена.
	Знаеше, че след още ден-два усилията му щяха да се обезсмислят. Типичните посетители на „Ноев ковчег“ вероятно се наливаха в някоя долнопробна кръчма всяка вечер, затова евентуалните му спасители едва ли щяха да могат да кажат със сигурност кога точно са били в „Ноев ковчег“. Сряда? Дали пък тогава не са били в „При Лефти О’Дул“ или в „Джонс Грил“? Или пък беше в четвъртък? И двете вечери на бара беше Джон. Остави писалката, затвори очи и се опита да си припомни нещо отличително, което би направило срядата по-запомняща се за него или за някой от клиентите му.
	Нищо не му хрумна.
	Отвори очи и пред погледа му се изпречи чашата с чист бърбън. Взе я и я помириса — великолепна напитка, „Ноб Крийк“, — но неочаквано тя му се стори някак неприятна. Не самият бърбън, а влиянието му. Замъглените спомени, които в момента му пречеха да спаси собственото си бъдеще, бяха резултат от изпитите чашка след чашка от подобна бутилка.
	Замъглените спомени…
	Стана, приближи се до прозореца и разтвори щорите. Днес градът не изглеждаше красив. Морето в залива беше сиво-зеленикаво, осеяно с белите гребени на вълните. Отново затвори очи и се опита да си представи бара през онази толкова важна сряда вечер, хората, които бяха седели точно пред него. Несъмнено е разговарял с някои от тях, пускал е шеги, изслушвал е историите им. Онази вечер изобщо не се бе напивал до безсъзнание, но ето че пет дни по-късно нямаше никакви спомени от тогава.
	Сигурен бе, че същото важи за всички останали.
	Сякаш не беше живял през тези часове. Просто ги нямаше. Както щеше да стане и с днешния ден, знаеше това, ако вземе чашата и я изпие.
	А и какво значение имаше в крайна сметка?
	Съзнаваше само, че съвсем неочаквано, по някаква причина, имаше значение. Не би трябвало да е изпълнен с такова желание да се бори за живота си и да се опитва да заличи петното от името си, ако дните щяха да продължават просто да се нижат като поредица от празни и незапомнящи се мигове. Вече не искаше тази празнота. Трябваше да се опитат да отнемат живота му, за да прозре това, но поне го бе сторил навреме.
	Чувството го връхлетя колкото неочаквано, толкова и неопровержимо. Искаше Мишел да се върне и да влезе през вратата. Искаше да живее заради това. Заради нея.
	Заради себе си.
	Взе чашата и я изля в мивката. Изплакна я обилно, за да заличи всяка следа от алкохол, отиде до хладилника, напълни я с портокалов сок и го изпи.


	Тя се върна. Вечеряха филийки черен хляб с домати и моцарела, зехтин, оцет и морска сол. В зеленчуковия магазин продаваха пресен босилек на малки връзки и те го хапнаха листо по листо заедно със сандвичите и с минерална вода „Пелегрино“. Тъкмо привършваха, когато звънна клетъчният телефон на Мишел. Тя се обади и му подаде телефона. Адвокатът му.
	— Някакъв напредък със списъка?
	— Три и половина собствени имена. Не съм сигурен дали единият тип се казваше Брайън или Райън.
	— А някакви фамилии? — Харди не се радваше на добро настроение днес, от известно време беше все така. — Малките имена не ни вършат работа.
	— Знам. Продължавам да опитвам. А междувременно какво ще правим?
	— Не много. Ако си добре, където се намираш, остани там.
	— И аз така смятах, Диз. Някой успя ли да открие кой стреля по нас?
	— Не съвсем. Всъщност е налице сериозен скептицизъм дали изобщо се е случило.
	— Разбира се, че се случи.
	— Само дето няма и следа от подобно нещо. Оказва се, че аз съм способен да изфабрикувам тези драскотини и подутини, за да злепоставя Панос.
	— Каза ли им, че беше Сефия?
	— Бил е в Невада.
	— Кога?
	— Когато стреляха по нас. Всъщност два часа по-късно.
	— Е, и?
	— Пътят дотам е четири часа.
	— Не и с хеликоптер. Диамантеният център има хеликоптер, забрави ли? Сефия работи за тях. — От отсрещната страна настана мълчание. — Диз?
	— Тук съм. Искам да те попитам още нещо.
	— Битката при Хейстингс през хиляда шейсет и шеста година.
	— Не, но отговорът си го биваше. Въпросът ми е какво е накарало Сефия да отиде при Силвърман. Коя е основната причина?
	— Това е прекалено лесно.
	— Развесели ме тогава.
	— Добре. Какво ще кажеш за около петнайсет хиляди долара?
	— Може и да свърши работа, но за какво точно става дума?
	— Толкова изгуби той предишната вечер.
	— Смятах, че ти си изгубил тази сума — изрече Харди предпазливо, сякаш се боеше да не би, да не е чул правилно преди малко.
	— Така е. И двамата изгубихме, но Ник се раздели с повече. Сам имаше страхотна вечер.
	— Джон, защо не ми каза това по-рано?
	— Не си ме питал, Диз. Никой не ме е питал. Изобщо не сме повдигали този въпрос.
	От другата страна долетя въздишка.
	— Добре, кой още знае за това?
	— Всички, които участваха в играта. Дочух, че ченгетата знаят. Така са се добрали до мен.
	— Не ми се ще да те карам да правиш друг списък, обаче едва ли ще успея да се докопам до този на полицията.
	След трийсетина секунди Харди разполагаше с имената на участниците в играта на покер и с още един въпрос. Той не затрудни Холидей повече от предишния.
	— Разбира се. Хулио Рее и Рой Панос. Тримата винаги се мъкнат заедно. Обърна ли внимание, че те също участваха в играта?
	— Кой е Рее?
	— При мен в стаята има жена. Трудно ми е да ти отговоря направо.
	— Гадно копеле, така ли?
	— Точна преценка. Обзалагам се, че е бил той.
	— Кой?
	— Рее. Той е стрелял по нас, а Ник е карал. Или обратното. Няма особено значение.
	— Но заедно с Рой Панос стават трима, нали? А това вече има значение. Три е вълшебното число.
	— За каквото и да става дума, явно си разровил голяма мръсотия.
	След кратко мълчание отново се разнесе гласът на Харди, този път рязко:
	— Какво означава това, Джон? Правя за теб всичко по силите си.
	— Не го отричам и ти благодаря от все сърце, но тъжната истина е, че каквото и да правиш, всъщност трябва да го правиш и за себе си.
	— Трябва ли? Не става дума за никакво „трябва“, Джон. Чисто и просто ти правя услуга. По-добре се благодари на съдбата.
	— Цуни ме отзад, Диз! Правиш го, защото заради теб се забърках в тази каша.
	— Заради мен ли? Мили боже…
	— Хич не се прави на ударен! Откъде започна всичко според теб? Ще ти подскажа. Не беше ли Панос човекът, който си гледаше своята работа, докато някои адвокати не решиха да му натрият носа, като междувременно понатрупат доста пари?
	— Нали знаеш каква точно беше тази работа, Джон?
	— Е, и? Те нарушаваха някои правила. Но на какви започнахте изведнъж да се правите вие с Фрийман? На ангели хранители на Тендърлоин? Твърдиш, че хората ти са го погнали в името на справедливостта и доброто, така ли? Друг път.
	— Поговори с някой от клиентите ми.
	— Говорил съм, Диз, забрави ли? Познавам повечето от тях. По дяволите, аз ти намерих поне половината клиенти. Проститутки, крадци, обирджии, до един мошеници. Да, добре, на някои им бяха подхвърлили дрога, чудо голямо. Те и без това вземат. По-добре така, отколкото да им изкарат ангелите от бой, а Панос щеше да направи това толкова лесно, колкото и да им подхвърли дрога.
	— И също толкова незаконно.
	— О, моля те! Престани да се правиш на света вода ненапита! Ти се намеси заради парите. Истината е, че Панос предлагаше една услуга, която ченгетата не…
	— Значи вече го защитаваш?
	— Не, само казвам, че и ти беше в играта. От самото начало. Спорът между вас никога не е бил нравствен въпрос, а само конфликт на интереси.
	— Страхотно! Оценявам приноса ти. Значи никой не е прав? А какво ще кажеш за Силвърман? За Фрийман?
	— Случайни жертви. И двамата. Неизбежната следваща стъпка, това е. Какво можеше да направи Панос — да остави племенника си да опере пешкира? Да бъде осъден на смърт? Съмнявам се! По дяволите, та той ти предложи четири милиона долара само за да се измъкне, а ти му отказа, забрави ли? Да не би да очакваш да ти изпрати поздравителна картичка?


	— Мисля, че трябва да заминем — каза Мишел.
	— Къде?
	— Където и да е. Далеч от тук.
	— И после какво?
	— Не знам. Просто ще си живеем.
	— Няма да живеем, а ще се крием.
	Седеше на канапето пред нея. Тя беше на стола до прозореца. Пресегна се, разтвори щорите и после отново ги затвори.
	— А сега не правим ли точно това?
	— Няма да е задълго — усмихна й се той. — Адвокатът ми има някои идеи.
	— Да бе, стори ми се, че сте първи приятели.
	Холидей се позамисли над думите й.
	— Освен това, ако избягам, ще изглеждам виновен.
	— Не ми се иска да го споменавам, Джон, но същото важи и за нежеланието ти да се предадеш.
	— Надявах се да не обърнеш внимание на този факт. — Взе ръцете й в своите. — Ще се получи, Мишел. Всичко. Животът ни. Не искам да го започнем като бегълци. Не съм направил нищо.
	— Вярвам ти, но изглежда те разполагат с много улики — отвърна тя.
	— Всичко има лесно обяснение. Леко извъртане на призмата. Били са други трима типа, а сега Харди знае кои са те. Ще съобщи имената им на когото трябва. Ще видиш. След два-три дни ще отменят съдебната заповед и всичко ще свърши.


	Някой ден Харди щеше да напише книга и да я озаглави „Нищо не е лесно“, неговото допълнение към „Не е лесно — наръчник на родителя за възпитаването на щастливи и добре приспособени деца“. След като гневът към клиента му се поуталожи, вдъхновението за днешната глава от книгата се породи от опитите му да поговори с двама от хората в дадения му от Холидей списък на участниците в играта на покер у Силвърман: Фред Уеъринг и Мел Фишър.
	Номерата и на двамата фигурираха в телефонния указател. Впоследствие Харди осъзна, че би трябвало веднага да заподозре огромна заблуда в онова, което го караше да смята, че ще има нещо лесно, свързано с тези разпити. Не би имал нищо против известно улеснение.
	Сутринта вече го бе съсипала. Събуди се с ужасен махмурлук, а това не му помогна особено. След това посещението при Дейвид в болницата, дългото и безплодно чакане на Бланка, случайната среща с Крол и Рой Панос, новините, които му съобщиха за Арета. И накрая спорът му с Холидей дали вината за всичко случило се е негова. Наистина нямаше нужда да чува тези глупости от клиента си — нито днес, нито когато и да е.
	Въпреки че, честно казано, сега, когато заслепяващият го гняв се бе поуталожил, признаваше обвиненията за донякъде основателни.
	Последните два часа прекара заключен в офиса си, легнал на канапето с мокри компреси на челото. Накрая, все още с болки в главата, издири номерата на двамата свидетели, след което набра телефона на Фред Уеъринг. Оказа се, че се е свързал с горещата линия на брокерите от „Бърнард Ралкър енд Къмпани“ — натиснете едно, ако искате да продължите разговора на английски, после отново натиснете едно, ако искате да отворите нова сметка, натиснете две, ако сте стар клиент на компанията и т.н. В крайна сметка Харди премина през лабиринта и стигна до момент, в който наивно смяташе, че му предстои да разговаря с жив човек, но репликата „Моля, останете на линията, докато някой от брокерите ни има възможност да ви съдейства“ се оказа просто прелюдия („Благодарим ви за търпението, останете на линията“) към точно отмерена четириминутна версия на „Сетисфекшън“ на Мюзак.
	Когато най-сетне му се обади приятен женски глас, Харди изключи високоговорителя, помоли да го свържат с Фред Уеъринг и научи, че тази седмица той е на почивка на Хаваите. Не, нямали номер за връзка с него там. Дали някой друг не можел да му помогне?
	Мел Фишър имаше телефонен секретар и Харди му остави три телефонни номера — домашен, служебен и на мобилния си телефон — и едно съобщение за това, кой е и за какво става дума. Обясни, че проблемът е спешен и се позачуди дали да не каже, че е въпрос на живот и смърт, но не искаше да прави нещата прекалено драматични.
	Двайсет минути по-късно отново вдигна глава от канапето. Това беше нелепо. Не правеше нищо смислено, а трябваше да свърши толкова много. Телефонният указател отново обещаваше да му провърви — Фишър живееше на улица „Тейлър“, само на няколко пресечки от собствената му кантора. Изпълнен с презрение към самия себе си, Харди реши, че едно изкачване на стръмния Ноб Хил ще бъде мъчението, което заслужава. Пребори се с гаденето, колкото да стане и да слезе от стълбите.
	На рецепцията, която представляваше яйцевиден остров в центъра на ротондата на фоайето на Фрийман, секретарката на кантората Норма се бе облакътила на бюрото, потънала в разговор с Филис. Двете жени бяха във фирмата от незапомнени времена, със сигурност отпреди пристигането на Харди като наемател, и нито една от тях не можеше да бъде окачествена като негова почитателка. В крайна сметка, той не работеше за Дейвид или за фирмата, но въпреки това отнемаше доста от времето на великия мъж, ползваше ксерокса и другите машини на фирмата и дори времето на служителите, както си поискаше. Харди също не си падаше особено по двете жени. Но въпреки това, щом ги зърна — те се обърнаха към него, когато се показа от стълбите, — се видя принуден да изпъне рамене, за да направи добро впечатление.
	Неочаквано Норма се изправи и му направи знак да се приближи. Беше набита жена с едър кокал, на около петдесет и пет години, въплъщение на компетентността, изисквана от Фрийман. Елегантно облечена, без да се опитва да бъде ослепителна, и напълно лишена от чувство за хумор, тя спокойно можеше да бъде прототип на всички секретарки в адвокатски кантори, които Харди познаваше.
	— Здравейте, дами — каза той с неподправено монотонен и мрачен глас. — Как са всички тук долу?
	— Не много добре — отвърна Норма. — Всъщност сме направо зле. — Харди беше доловил общото неразположение на долния етаж веднага след нападението, но не бе допускал, че Норма ще го спомене пред него. Тя обаче продължи:
	— Въпреки таланта си, господин Фрийман едва ли някога е допускал, че е възможно да се случи нещо подобно. Докато идваше на работа всеки ден, нещата вървяха съвсем гладко.
	— Винаги е имал способна секретарка — отбеляза Харди.
	Норма се усмихна, признателна за комплимента.
	— Благодаря ви, но просто се опитвам да кажа, че в момента не знам какво да правя. Не мога дори да разпиша чековете за заплатите, а на някои съдружници ще трябва да се плати скоро. — Тя се поколеба и погледна към Филис. — А честно казано, и на нас от персонала.
	Филис неканена се намеси в разговора:
	— Всеки ден се обаждат клиенти и питат къде е Дейвид и кога ще се върне. Какво да им отговарям?
	Паниката в гласа на догматичната, способна и властна пазителка на портите на Фрийман шокира Харди и го накара да се закове на място.
	— Просто ги уверявайте, че делата им са в добри ръце и че се надяваме Дейвид да се върне скоро…
	— Но те искат да знаят точно кога, а аз не мога да им отговоря.
	Норма й подаде една хартиена салфетка и отново се обърна към Харди.
	— Не знам какво да казвам на хората. Двете с Филис си мислехме, че макар в действителност да не сте член на фирмата, имате повече… Ами, по-зрял сте от повечето съдружници и… Мислехме, че може би вие бихте могли да им кажете нещо. — Ненадейно самообладанието й изневери. — Господин Харди, всичко се разпада. Не знам какво да правя.
	Харди наведе глава за миг. Ужасно го болеше. Очите му отказваха да виждат ясно.
	— Ще направя каквото мога, Норма, ала не съм сигурен, че всички ще ме послушат. Аз съм просто наемател на горния етаж, всеки го знае. Но ако смяташ, че това ще помогне…
	Погледът му се плъзна по пода към отворената врата на Солариума и празната стая с ксерокса.
	— Как мислиш, колко време ще успееш да крепиш положението? Ако допуснем, че Дейвид не…
	Не успя да довърши.
	— Дейвид винаги държи много пари в брой в дребни банкноти. Спорехме по този въпрос, но сега бих могла да използвам част от сумата… — Захапа устната си, затвори очи и се замисли за миг. — Съдружниците все още работят и получаваме плащания. Може би ще успея да получа достъп до някои от тези средства… — Отново замълча. — В най-добрия случай, един месец, господин Харди, ако той не се възстанови.
	— Но той ще се оправи, нали така?
	— Разбира се. Не исках да кажа, че… Просто никой не може да прави онова, което върши той.
	— Така е, знам. — Харди постави ръка върху рамото й. — Само ми кажи кога, ще дойда.
	За огромно негово учудване тя пристъпи напред, обгърна го с ръце, стисна го силно и разбуди старите болки в гърба му.
	— Благодаря ви. Благодаря.
	След още няколко насърчителни думи Харди прекоси фоайето и слезе по извитото стълбище в декорирания вестибюл на нивото на улицата. Беше средата на работния ден, точно след обедната почивка. Обикновено кантората кипеше от дейност и дори от ентусиазъм — Фрийман може и да беше експлоататор, но освен това бе и велик адвокат с огромна дарба да мотивира сътрудниците си.
	Харди спря и отново се заслуша в притихналия горен етаж.
	Сякаш наистина бе краят на света.


	Харди носеше клетъчния си телефон. Апаратът не звънна, докато той с усилие се катереше по стръмния склон на „Тейлър“, прекосяваше Ноб Хил и се спускаше три пресечки по-надолу от другата страна. Не звънна и докато се добра до адреса на Фишър. Тъй като смяташе, че ако човек се прибере у дома и открие спешно съобщение, веднага ще отговори на обаждането, Харди не хранеше големи очаквания, когато позвъни на входната врата. Но ето че по домофона се разнесе глас:
	— Кой е?
	— Господин Фишър, казвам се Дизмъс Харди. Позвъних ви във връзка с Джон Холидей.
	Студеният ноември напомни за себе си. Облаците отново се бяха сгъстили, а лекият повей се бе превърнал в остър вятър, който го пронизваше до кости и свистеше около него, докато чакаше на площадката. Минаха почти десет секунди. Тъкмо се канеше отново да позвъни — нищо не ставаше лесно, — когато домофонът избръмча и той бутна входната врата.
	Беше двуетажна сграда без асансьор и когато Харди се качи на втория етаж, Фишър стоеше в рамката на отворената врата, сякаш пазеше светата си обител. Изглеждаше на около седемдесет години. Имаше яки рамене, останала само на темето побеляла коса и носеше панталони с цвят каки, обувки за тенис и черна фланелка с емблемата на „Оукланд Рейдърс“. Макар че едва стигаше до раменете на Харди, старецът излъчваше свадливост и огромно недоволство от възникналото положение.
	— Добре — подхвана той още преди Харди да стигне до последното стъпало. — Какво толкова спешно има с този кучи син Джон Холидей? Да изгние в пъкъла дано!
	Все още на няколко метра от него, Харди застина на място. Вдигна ръце за миг и напредна още малко.
	— Искам само да ви задам няколко въпроса.
	— Негов адвокат ли сте?
	— Точно така.
	— Тогава и аз искам да ви попитам нещо. Как се помирявате със съвестта си?
	— Джон не е убил никого.
	— Ха! Как тогава нещата на Сам са се озовали в дома му? Извънземните ли са ги занесли?
	— Може да се окаже нещо подобно — отвърна Харди. — Разбрах, че сте участвали в последната игра на покер.
	— Аха. Какво за нея?
	Изведнъж Харди се чу да задава въпрос, за който дори не си бе помислял:
	— Полицията вече разговаря ли с вас?
	За щастие това поохлади Фишър.
	— Какво точно имате предвид?
	— Знаете какво. Разпитваха ли ви за играта — кой е бил там, кой какво е спечелил?
	Фишър го изгледа подозрително.
	— Не. Не са говорили с мен. Ченгетата, искам да кажа.
	— Значи все пак някой е говорил?
	— Не съм го казал това — открито предизвикателно го изгледа той. — Никой не е говорил с мен.
	— Не ви ли се струва странно, че сте били на тази игра вечерта преди убийството на Сам, а никой от полицията не е пожелал да ви разпита?
	— Не бях там, когато са го убили. Те са знаели кого търсят. Не са имали нужда от мен.
	— Значи смятате, че Джон се е върнал и се е опитал да си вземе обратно парите, които е изгубил?
	— Да, така казват.
	— Някой друг изгуби ли пари онази нощ? Много пари?
	Фишър си лепна твърде престорено замислено изражение.
	— Не — категорично отвърна той. После поклати глава и повтори: — Не.
	— Толкова сериозно ли трябваше да се замислите, за да се сетите?
	Това още повече раздразни възрастния човек.
	— Не, прекрасно си спомням. Холидей изгуби най-много пари през онази нощ.
	— И никой друг?
	— Боже мой, какво искате? Отговорих на въпроса ви, нали? Стига толкова.
	Отстъпи навътре и постави ръка на вратата зад себе си.
	— Струвате ми се малко нервен, господин Фишър. Така ли е? Сигурно смятате, че ще ви направя нещо лошо. Да не би някой друг да ви е казал, че ще ви нарани, ако не промените версията си?
	Този път безпокойството му стана съвсем явно.
	— Не съм променял никаква версия! Намерили са всички онези неща в апартамента на Джон. Няма съмнение, че той го е направил.
	Харди пристъпи по-наблизо и гневно заговори:
	— Значи няма значение дали ще кажете кой още е изгубил много пари през онази нощ, нали? Тези хора не са убили Сам. Просто не искат да им задават неудобни въпроси, които могат да накарат полицията да смята, че те също са имали причина да го направят. Не е ли така, господин Фишър? Не е ли така?
	Фишър дълго гледа Харди с ококорени от страх очи. След това внезапно се окопити.
	— Не съм длъжен да говоря с вас — заяви той, шмугна се зад вратата и я затръшна в лицето на Харди.
	Харди кресна пред вратата, а гласът му отекна в коридора:
	— Ще ви се наложи да ми отговаряте на процеса!
	Изчака задъхан и разгневен.
	Накрая се обърна и се отправи надолу по стълбите към мрачния и ветровит следобед.


	Харди се обади на Глицки от мобилния си телефон на път за кантората. Може би срещата на Ейб с Джакман бе минала добре.
	— Не — каза Глицки.
	— Дори не е искал да те изслуша ли?
	— О, изслуша ме и още как, само че нищо не чу.
	— Ейб, това е ужасно странно. Кларънс ни познава.
	— Явно не достатъчно добре. Очевидно смята, че ние с теб възнамеряваме да възпрепятстваме правосъдието. Аз се подигравам с Джърсън, действам зад гърба му и преча на инспекторите му, за да изложа на показ неговата некомпетентност и да си върна работата. Освен това ти съдействам по делото на Панос, така че ако го спечелиш, да мога да се пенсионирам в охолство.
	— Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш как точно ще стане това? Как ще спечелиш нещо от моето дело?
	— Сигурен съм, че има начин.
	— Когато го откриеш, ми кажи, става ли? — Последва пауза. — И Кларънс вярва на всичко това?
	— Не мога да го твърдя със сигурност. Но ние сме достатъчно затънали, за да не иска да се замесва.
	— Ейб, тези хора стреляха по мен — напомни му Харди.
	— Споменах му го.
	— И той какво каза? По дяволите, Кларънс ме видя след това. Знае със сигурност, че не съм замесен.
	— Това не е важно. Не и за Кларънс.
	— Но той ни познава. Ние сме добрите. — Ала след спора му с Холидей, твърдението не му се стори съвсем точно. — Донякъде — добави той.
	— И това не е. Не и днес. Днес системата работи както трябва. Както обичат да казват хората, доказателствата говорят сами по себе си. А доказателствата сочат единствено, че Джони Холидей е хладнокръвен убиец и ти си на негова страна. Което те прави един от лошите, и то не донякъде. Тъй като съм ти приятел, аз също съм от лошите.
	— Само дето доказателствата са пълен въздух.
	— Да — съгласи се Глицки, — и това го има.


	23

	Когато се върна в кантората си за трети път този ден, Харди трябваше да убие още време преди свиканото от Норма събрание в пет часа, на което той трябваше да направи обръщение към служителите на Фрийман в Солариума. Беше свалил сакото и обувките си. Отново лежеше на канапето с покрити очи и осъзна, че не разполага с никаква привидно законова основа, върху която да изгради делото си. Не бе успял да повлияе на Джакман, не му бе провървяло с инспекторите от отдел „Убийства“.
	Но можеше да се докопа до тях чрез обществен натиск. Двамата с Фрийман много пъти бяха прибягвали до тази мярка и той остана малко учуден, че не се е сетил за това по-рано.
	Джеф Елиът, негов приятел и автор на рубриката „Градът говори“ в „Кроникъл“, вече бе написал днешната си статия. Той каза на Харди, че ако му запази мястото за паркиране за инвалиди в подземния гараж — Елиът имаше множествена склероза, — ще се радва да се отбие, за да си разменят няколко духовити забележки, стига да е свързано с някоя сочна история. Харди слезе и остана на мястото, докато Елиът пристигна и спря на него. Само за миг журналистът сръчно се прехвърли в инвалидния си стол. Двамата взеха задния асансьор и се качиха на третия етаж.
	Докато Харди поднасяше кафе и се настаняваше в един от столовете за посетители, Елиът го наблюдаваше.
	— Кой те подреди така? — попита той.
	Харди опита да се усмихне:
	— Мислех, че го прикривам добре.
	— Грешиш. Движиш се като жив труп. — Остави чашата си и попита: — Е, какво се е случило?
	— Ако оставим настрана махмурлука, който е отделна история, точно за това исках да поговорим. — Внимателно се намести на стола си и продължи да очертава основните моменти от развитието на събитията. — И сега целият свят смята, че двамата с Ейб кроим незаконен заговор да хванем Панос.
	— И защо по-точно да правите такова нещо?
	— За да спечелим делото, по което работехме с Дейвид.
	— В минало време?
	— Така изглежда, но засега нека не публикуваме тази информация. — Размърда се на стола с известно усилие. — Това беше една от блестящите идеи на Дейвид, която имаше известни шансове да успее, докато той беше тук, за да преследва целта, но аз не мога да продължа сам. Не мога дори да изкарам собствените си пари, при това много по-малко, отколкото плащаме на съдружниците, които използвахме. И то още преди свидетелите ми да започнат да измират. При това в затвора.
	Разказа на Елиът подробностите за Арета Лабонте и завърши с думите:
	— Официалната версия обаче е, че се е самоубила.
	— Но ти смяташ, че по някакъв начин това е работа на Панос.
	— Не знам точно по какъв начин, но да.
	— Има ли свои хора в затвора, на които плаща?
	Харди вдигна ръка:
	— Знам. Звучи невероятно.
	— Добра преценка.
	— Още по-невероятно е обаче всичко да се представя като съвпадение. За Дейвид добре. Може би дори за случилото се с предното стъкло на колата ми. Но стрелбата по мен, смъртта на Арета? Някой стои зад всичко. Не е просто случайност.
	Елиът бе извадил бележника си и си водеше записки.
	— Добре, имаме делото на Фрийман. Панос иска да те извади оттам.
	— Той вече го направи, Елиът. Постигна го, когато премахна Дейвид.
	— Но нямаш доказателства.
	— Никакви.
	Елиът щракаше с химикалката си.
	— Какво? — попита Харди.
	Елиът поклати глава.
	— Опитвам се да проумея връзката между твоето дело и всички тези убийства, като се започне от Силвърман. Не ми изглеждат свързани.
	— И в двата случая са дело на Панос, Джеф.
	— Не твърдя, че не са. Много ми се иска да вярвам, че е така. Само ми кажи как, това е.
	Харди се отпусна тежко на стола, пое дълбоко въздух и започна отначало. Десет минути по-късно беше изложил всички факти. Притисна слепоочията си с дясната си ръка, въздъхна за последен път и погледна Елиът:
	— Не си мисли, че не си давам сметка колко зле звучи всичко, Джеф. Но не го е направил Джон. Не той е счупил предното ми стъкло. Не е наемал никакви горили да стрелят и по двама ни. Това е дело на Панос и на бандата му. — Поизправи се на стола и настойчиво се наведе напред: — Не мога да накарам никой да ми повярва. Как да ги спра, преди отново да опитат да направят нещо подобно?
	Елиът беше подпрял чашата си неподвижно върху ръкохватката на инвалидния стол. Беше престанал да си води бележки. Отпи от кафето си, за да спечели още няколко секунди.
	— Чуй ме, Диз, вярвам ти. Така стоят нещата помежду ни. Разбираш ли? Така. Безрезервно доверие. Щом казваш, аз ти вярвам. Това достатъчно ли е?
	Харди кимна.
	— Добре. Но сега остава въпросът какво мога да сторя, за да ти помогна. Много бих искал да го направя, най-малкото защото историята е страхотна.
	— Ами напиши я. Престъпен бос баламосва общината. Току-виж си спечелил „Пулицър“.
	— Би било много забавно — отвърна Джеф, — но преди това ми трябва нещо дребно, което една обективна страна, например редакторът ми, да приеме като доказателство, че тук има нещо вярно, а не само предположенията на един адвокат-защитник, който иска да отърве клиента си. Не се засягай.
	— Не, разбира се, не се засягам.
	— Става дума за убийство, Диз. За много и ужасни убийства. А Уейд Панос не е някой дребен гангстер. Ако публикувам част от тази история без някакво доказателство… знаеш какво ще се случи.
	— Какво ти трябва?
	— Не много — каза Елиът. — Но ти градиш огромна постройка. Ще ми е нужна някаква мъничка непоклатима основа от безспорен факт.
	Харди отново изложи всичко и изтъкна различните пропуски в полицейското разследване — подхвърлените пръстени в дома на Холидей, показанията на Сейди и тяхното тълкуване от страна на Кунео, несъвпадащия номер на елегантна италианска обувка, проверката от страна на Тию и убедеността му в алибито на Холидей.
	В края на разказа му Елиът се бе намръщил:
	— Неприятно ми е да го кажа, но нищо от това не става за доказателство.
	Харди беше станал от стола и кръстосваше кабинета си. Думите на Елиът го накараха да се закове пред дъската за забиване на стрелички.
	— Едва ли са пипали толкова чисто. Ако някой може да обискира домовете им…
	Елиът обаче поклати глава:
	— Кой? И защо? Трябва ти нещо, от което да започнеш. — Затвори бележника си. — Може би следващия път ще допуснат грешка.
	— Може би следващия път жертвата ще съм аз, Джеф. Или Ейб. И може би следващия път ще уцелят точно. Не искам да има следващ път.
	— Разбирам те. — Елиът гледаше към прозореца. Смрачаваше се. Погледна часовника си и каза: — Не че искам да избягам, но трябва да тръгвам. Дороти много се сърди, когато закъснея за вечеря.
	Навън в асансьора Харди натисна копчето за подземния етаж, след това излезе в коридора. Когато вратата започна да се затваря, Джеф придвижи количката си малко напред и я спря. Вдигна очи към Харди.
	— Добереш ли се до едно-единствено доказателство, веднага ми се обади, чу ли?


	В Солариума се бяха събрали трийсетина души. Някои, като Греъм Русо и Ейми Ву бяха приятели на Харди. Други — например Норма и Филис — в най-добрия случай бяха учтиво враждебни. Останалите представляваха истински микрокосмос от света на възрастните. Възрастта им варираше вероятно от двайсет до шейсет и няколкото години на Филис. Един бърз поглед разкриваше присъствието на всички основни етнически групи и на почти еднакъв брой мъже и жени. Харди оцени като ирония на съдбата факта, че Фрийман, който смяташе заразителната и неудържима политическа безукорност на Сан Франциско за толкова неприятна, колкото и всякакви налагащи я мерки, беше напълнил кантората си с такава невероятно разнообразна група хора.
	Докато Харди, приведен и изтощен, се придвижваше към мястото на оратора, той доби известна представа за очакванията на залата. Може би в другия професионален аспект на живота си беше аутсайдер, но тук почувства силно и неочаквано приемане, примесено с истинска гордост, че е свързан с тази група от надарени хора. Не беше част от тях, но очевидно се ползваше с уважението им — всички се бяха събрали, за да го изслушат. Някой затвори вратата и само след минута залата притихна. Харди застана начело на продълговатата маса, потърси очите на Норма, Греъм, Ейми и на още неколцина и заговори с обичайния си тон:
	— Всички ние бяхме нападнати. Всички се чувстваме жертва на насилие и изпитваме гняв. Всички се страхуваме от предстоящите събития — било утре, било следващата седмица или след това. Всички сме работили здраво над проекти и дела, които сега може би ще се наложи да зарежем, и се питаме какъв е бил смисълът на часовете, прекарани в усилна работа. Мога само да ви кажа, че стойността на нещата, които правим, се крие в това, да ги правим възможно най-добре, а дали ще продължим, няма голямо значение.
	Знам, че всички се надяваме и се молим нещата тук да се нормализират. Но трябва да сме подготвени за вероятността да не стане така.
	Затова истинският въпрос е как всички ние ще се справим с несигурността и с променящия се ред. Единственото ми предложение е да потърсим утеха в семействата и приятелите си, във вярата си, ако имаме такава, и в работата си. Ако всичко свърши утре — което е възможно, — ще ни остане поне удовлетворението, че сме направили всичко по силите си да съхраним едно велико наследство с лоялност и на нужната висота. В случай че нещата се променят, ще бъдем не по-малко подготвени да се справим с тази промяна, защото ще сме запазили духа си. От друга страна, ако ежедневието възобнови нормалния си ход, ще бъдем много горди от факта, че не сме се отклонили от пътя си дори в най-тежките и мрачни моменти.


	24

	Трея и Ейб Глицки седяха в колата си, която тя бе паркирала близо до дома им. От последните й думи излизаше, че защитава Кларънс Джакман, а Ейб не беше в настроение да слуша подобни неща.
	— Значи вместо това обвинява мен и Диз.
	— Не е останал с впечатлението, че е направил това.
	— Значи не е внимавал.
	— Ами, той е политически обвързан. Не ме гледай така, подкрепям те напълно — каза тя. — Просто ти обяснявам позицията му. И честно казано, не я одобрявам. Самата аз съм ужасно ядосана. Какво друго очаква от теб да направиш?
	— Това е лесно — да стоя настрана от всичко.
	— Можеш ли да го направиш? Искаш ли?
	— Не знам — отвърна той. — Все си повтарям, че този случай не е мой. Че няма нищо общо с мен.
	— Само дето са стреляли по Диз.
	— И са пребили Фрийман. И вероятно има нещо общо с онази проститутка, която се обеси. А никой не се опитва да ги спре.
	— Но това все още не го прави твоя работа, нали? — Тя се пресегна и докосна крака му. — Не те критикувам, наистина те питам.
	Положи ръка върху нейната.
	— Добре, ето как стоят нещата според мен: Диз твърди, че делото е почти приключило. Нападенията над Фрийман, над Арета и вероятно над Диз са свършили работа. Да приемем, че са го извършили Ник Сефия и хората му. По този въпрос всичко около тях е ясно. Не са ги хванали, но заплахата е отминала. Не е необходимо да правят нищо повече. Затова мога да оставя нещата така с чиста съвест, не е моя работа. Следиш ли мисълта ми?
	— Да.
	— Но от друга страна, къде е мястото на Холидей в картинката? Това не е приключило и няма да свърши скоро. Дори да изключим онзи, който е убил всички, като се започне от Силвърман, което ще рече Крийд, Уилс и Тери, пак трябва да премахнат Холидей, ако искат да са спокойни. Може би и Диз.
	— А може би и теб.
	Глицки подръпна ухото си.
	— Добре, може би и мен. Но това не променя фактите. Ще се наложи да опитат да очистят Холидей. А вероятно след това и Диз. Затова, ако мога някак да помогна да бъдат спрени, не бих могъл да не участвам.
	— Не — въздъхна тя. — И аз не виждам как би могъл.
	— Тогава какво следва? Да играем по правилата? По чии правила?
	— Знам, знам.


	— Исусе, Рой, това трябваше да бъде най-обикновена чистка, помниш ли? Бум-бум, и край. А сега какво стана, мамка му!
	Намираха се във вътрешния двор на Уейд, където той довършваше поредния пъзел. Повикал бе брат си у дома, след като Лиз му бе казала за новата връзка, която бе научила от приятеля си — че някакъв си лейтенант Глицки, който преди бил шеф на отдел „Убийства“, а сега се оказваше доста близък с вдовицата на Силвърман, се е досетил, че пръстенът не е бил откраднат по време на обира у Силвърман.
	— Защо им е трябвало да вземат някакви си пръстени, глупаци с глупаци! Нямаше нужда от пръстените, защото и без тях всичко е идеално. Какво са си въобразили?
	Рой се връщаше от смяната си и все още беше в униформа. Беше неспокоен и нащрек, както се чувстваше често в присъствието на интелигентния си и властен по-голям брат.
	— Казах им същото, Уейд, съвсем същото. Парите и кесията, това е всичко. Но според Хулио пръстенът щял да направи нещата по-убедителни.
	Уейд направи гримаса.
	— Хулио е глупак. Смахнат идиот.
	— Не е толкова лош. Просто е искал да помогне.
	— Не ми ги пробутвай тия — сряза го Уейд. — Видя ли какво направи малкият негодник на Фрийман? Казах му да отстрани стареца от работа за няколко дни и може би да го накара да се замисли какви ги върши, а той какво направи? Направо го уби.
	— Не знаех за това. Фрийман мъртъв ли е?
	— Не съвсем. Още не е. Но не защото Рее не е опитал да го очисти. — Поклати глава с отвращение. — Казвам ти, този тип ужасно ме плаши. Не знам защо Ники се движи с изверг като него. Видя ли какво направи с двамата педали, като няколко изстрела щяха да свършат същата работа? И дори по-добра. После им давам възможност да довършат нещата, обаче изпускат Холидей, за бога! А щом той умре, край на всичко. — Панос забеляза нещо на масата пред себе си и постави в ъгъла на пъзела един голям сегмент от вече свързани парченца. — И сега бъркотията е пълна. Отървахме се от когото трябва, а се оказва, че има още трима и единият е лейтенант от полицията. Боже! Кога ще свърши всичко, Рой? И как?
	Рой изтри длани в ръкохватките на стола си.
	— Както винаги, Уейд. Трябва ни някакъв план. Ще свърши с Холидей. Ще се появи — в дома си, при адвоката си или в затвора, — все някъде ще се появи. След това ще си отиде и вече никой няма да се чуди дали е бил виновен, или не.
	— Ами адвокатът?
	— Когато Холидей си отиде, кой ще му плаща? Защо да му пука?
	— Ами ако му пука? Ако и на този Глицки му пука?
	— Няма, престани да се тревожиш.
	— Все някой трябва да се тревожи.
	Рой се насили да се усмихне.
	— Стига, Уейд, знаеш как става. Тези момчета гледат на Холидей като на работа, за която им плащат. Харди и Глицки имат семейства, за бога. Ако някой от тях случайно си навие на пръста да се разрови, ще ги сплашим и те ще захвърлят всичко като горещ картоф. Може дори да побързаме да го направим, за да ги отстраним от пътя си.
	— Как точно ще ги сплашим? Ако им навредим, само си търсим белята. А ако Рее участва, до края на живота си ще трябва да разчистваш след него.
	— Не смятам да нараняваме никого. Само да ги накараме да се замислят.
	Уейд вдигна ръка:
	— Не ми казвай. Не искам да знам как. Просто го направи.


	Харди тъкмо си тръгваше след вечерното си посещение в болницата, когато дойде Роук. Беше облечена делово и го осведоми, че целият следобед трябвало да бъде в съда. Животът продължаваше, няма как. Попита как са нещата тук и има ли промяна.
	Нямаше нищо ново и двамата отново се озоваха седнали на единствената маса в магазина за подаръци. Роук отбеляза възможно най-мило и загрижено колко ужасно изглеждал Харди и колко потиснат звучал. Хранел ли се добре? Спял ли? Трябвало да се грижи по-добре за себе си.
	— Старая се — заяви той. — Но междувременно трябва да реша един проблем и се надявам да ми помогнеш.
	— Стига да мога — кимна тя.
	Той пое дълбоко въздух и каза:
	— Знам кой е пребил Дейвид. Името Ник Сефия говори ли ти нещо?
	Говореше и. Роук си спомняше предишният побой „по погрешка“, когато през лятото Сефия се обърнал и повалил Фрийман на пода пред съдебната зала.
	— Сигурен ли си, че е той?
	Харди се замисли за миг и каза:
	— Без всякакво съмнение, а скоро и ти ще се убедиш.
	— Добре. Какъв е проблемът?
	Разказа й накратко за взаимодействието си с Бланка, осведоми я за разговора между Джакман и Глицки, след това доведе нещата до Силвърман и Холидей.
	— Във всеки случай — заключи той, — Бланка започна добре, но напоследък не е особено склонен да си разваля спокойствието заради мен. Някой го е убедил, че го използвам, за да отърва Холидей.
	— Но някой е стрелял по теб.
	— Ако човек е склонен да го повярва. — Той сви рамене и продължи: — Не мога да обясня всичко това, Джина. А към теб едва ли ще се отнасят с неприязънта, която явно сме си спечелили двамата с Ейб. Ти си годеница на Фрийман. Виждала си Бланка тук. Той ще говори с теб.
	— И какво искаш да кажа или да направя?
	Харди се усмихна на думите й.
	— Преди всичко да отнесеш едно послание. Когато казах на Бланка, че може би знам кой е стрелял по мен — беше около два часа след случилото се, — той провери Сефия и установи, че се намира в Невада, на четири часа път.
	Роук замислено свъси вежди.
	— Което го поставя извън играта.
	— И Бланка реши същото. Аз самият смятах така, докато Джон Холидей не изтъкна, че Ник може да ползва хеликоптера на Диамантения център. Четирийсет и пет минути до границата.
	Роук явно очакваше да чуе още нещо, но накрая каза:
	— Извини ме, че разсъждавам като адвокат по защитата, но понеже го правя цял живот, нека ти кажа, че дори Ник да е имал достъп до хеликоптер, това не означава, че той е стрелял по теб.
	— Не, разбира се, но означава поне, че обвиненията ми не са безпочвени. Не обвинявам Панос и хората му просто ей така, което явно смята Бланка. Според мен Бланка и Джакман наистина искат да разберат кой причини това на Дейвид. Аз твърдя, че е Сефия. Ако ти споменеш за инцидента между Дейвид и Сефия миналото лято или пък за заплахата на Крол към Дейвид от нощта преди… да се случи всичко това, може би ще се вслушат в думите ти и поне ще повикат Сефия на разпит. Ако има бог, възможно е Бланка да ми повярва достатъчно, за да издейства заповед за обиск.
	Роук беше зареяла поглед нанякъде.
	— За какво мислиш?
	— Моля? О! — Вдигна лявата си ръка с пръстена с диамант. — Просто си представях как щях да се чувствам днес. Омъжена за него. — Усмивката й беше не по-малко измъчена от тази на Харди. — Със сигурност не по този начин. — След това рязко каза: — Да, разбира се, че ще го направя, ще се срещна с Бланка или с когото кажеш. На работа ли е сутринта?
	— Да.
	— Добре. — След това вниманието й се насочи към нещо друго. — Може ли да те попитам нещо? Откъде знаеш?
	— Какво да знам?
	— Че е бил този Сефия. Имаш ли доказателства?
	Въпросът й явно улучи болно място — долови напиращите чувства у Харди. Пресегна се и докосна ръката му.
	— Не ми се сърди, Диз. На твоя страна съм, но въпросът е основателен.
	— Сигурен съм. Джеф Елиът ме попита същото.
	— Е, и?
	— Честно казано, започва да ми писва от този въпрос. Знам, че е бил Ник. Какво се очаква да направя — да го чакам да убие още хора, докато намеря доказателства, че е изтрепал тези?
	Тя пое дълбоко въздух.
	— Боя се, че краткият отговор гласи „да“. Ако е убил и други хора или е виновен за побоя над Дейвид, бог ми е свидетел, че мечтая за едно подобаващо отмъщение. Но въпреки това, трябва да…
	— Значи ако стрелят по теб, не бива да отвърнеш, така ли? — прекъсна я Харди.
	— Не. Стрелят по теб, а ти отвръщаш по посока на изстрела — това се нарича самозащита, както знаеш по-добре от всеки друг. Успееш ли да убиеш стрелеца, стават две неща: доказваш, че той е държал пистолета, и си отмъщаваш. Но не може да стрелят по теб, ти да решиш кой може да е извършителят, да отидеш в дома му и да го застреляш два дни след това. Защото какво ще стане, ако е вероятно и дори е почти сигурно, че това е бил твоят човек, но после се окаже, че не е?
	— Случаят тук не е такъв.
	— Така ли? И къде е разликата? — Отново докосна ръката му. — Искам само да ти попреча да си навредиш, Диз. — Помълча и добави: — Просто трябва да се добереш до нещо, това е. Ако не за закона, поне за себе си. Трябва да знаеш. Да си съвсем сигурен.
	Харди поклати глава и тихо изруга. Отново се възцари мълчание, което накрая наруши отново Джина:
	— Хрумна ми нещо ужасно — каза тя.
	— Това ми е любимото. Казвай.
	— Имам ключ за апартамента на Дейвид. — Тя започна да гради предположения: — Ако някоя вещ на Дейвид се озове в джоба на Сефия, например, и Бланка я види, това може да е достатъчна причина за обиск. Не мога да повярвам, че го казвам.
	— Направят ли обиск в дома му, ще го спипат — каза Харди, прегърнал идеята. — Подхвърлената вещ само ще им помогне да влязат. След това ще имаме истински доказателства — например, петна от кръв по дрехите му, а според мен ще има много такива, — за да го арестуват.
	— Точно така. Просто ще помогнем за един законен обиск.
	Двамата се спогледаха, обзети от тръпката на почти незаконна любов, докато се питаха какво ли е да не играеш по правилата. Да победиш тези престъпници в собствената им игра.
	Най-сетне Харди се отказа.
	— Прекрасна идея Джина, но може би не трябва да го правим.
	— И бездруго не бих могла.
	— Сигурно и аз не бих могъл.
	— И това е добре — заключи тя. — Затова сме различни от тях.
	— Точно така. Ако не го направим както трябва, няма да бъдем по-добри от тях. Има ли нещо в картинката, което не е както трябва?


	Вечерта не беше сред най-хубавите в живота на Харди и Франи, а сега, след спешното и нехарактерно обаждане на Глицки, който каза, че двамата с Трея ще дойдат, за да обсъдят какво да правят, положението едва ли щеше да се подобри. Намираха се в кухнята, един час след вечерята, на която децата се бяха поразмекнали, защото най-сетне бяха осъзнали, че по баща им е стреляно и че той е пострадал сериозно по време на инцидента.
	Може би не разбираха какво точно се е случило, но съзнаваха, че е нещо много лошо. Чичо Моузес и леля Сюзан бяха останали до късно предишната нощ, а Ребека и Винсънт бяха заточени с по-малките си братовчеди в задните стаи, докато възрастните пиеха и спореха. Сутринта майка им и баща им почти не си говореха — дали щяха да се развеждат? Защо някой искаше да нарани баща им? Наистина ли се опитваха да го убият? Какво щяха да предприемат? Какво щеше да направи татко? Дали щеше да се опита да узнае кой е извършителят и да го прати в ареста? Какво предприемаше полицията? В опасност ли бяха?
	За Харди беше трудно да отговори на всички тези въпроси, особено след като Франи не му помагаше особено. Все още беше бясна заради създалото се положение, наистина предимно на брат си, но освен това трябваше да се справя с бурната реакция на децата още от шест часа сутринта, когато препилият й съпруг отдавна вече беше отишъл на работа. Страхове и сълзи. Какво щеше да стане с тях? Ами ако татко умре? Защо се случваше всичко това?
	— Не искам да живея така — заяви Франи. — Не разбирам как тези хора успяха да ни причинят това.
	Говореха съвсем тихо, за да не тревожат допълнително Винсънт и Ребека, които си пишеха домашните в съседната на кухнята стая. Харди усещаше как напрежението в къщата отеква във всеки звук.
	Прекоси кухнята и прегърна съпругата си. Тя се притисна към него.
	— Не знам какво да направя — призна тя. — Чувствам се толкова безпомощна.
	— Точно затова ще дойдат Ейб и Трея. Четиримата ще измислим някакъв план.
	— Но аз не разбирам защо полицията и най-вече Кларънс Джакман не ти вярват. Това ме влудява. Не си направил нищо нередно.
	— Точно това е най-нелепото. Според Джон Холидей всичко е започнало заради мен. Заради мен и Дейвид. — Съгледа невярващото изражение на Франи и обясни: — Защото сме преследвали Панос.
	— Моля? — Франи не искаше да слуша подобни безсмислици. — Той е навредил по един или друг начин на десетки граждани. Не ти си започнал всичко.
	— Опитах се да му изтъкна този факт. Очевидно господин Панос може да прави каквото си иска, а ако някой като мен му потърси сметка, сам си е виновен.
	— Джон наистина ли каза това?
	— Приблизително.
	— Това направо ме вбесява.
	— Явно и ти си лош човек. Както и да е, опитах се да му обясня, че може и да не съм идеален пример за нравственост, но поне действам в рамките на закона, а всички минали и настоящи действия на Панос са противозаконни. Наречи ме луд, ако щеш, но разликата е съществена.
	— Джон схвана ли?
	— Не съвсем. Той не се замисля много кое е добро и кое — зло. Просто ми изтъкна, че би трябвало да съм подготвен да се справя с всичко това, преди да погна Панос.
	Тя се поотдръпна и каза:
	— Прилича на кошмар, в който потъваш и крещиш имената на всички, които са на брега и биха могли да те спасят, но никой не те чува.
	— Знам, знам.
	Какво друго можеше да каже? Точно на това приличаше. Двамата с Франи сънуваха едни и същи кошмари.
	Може би не съвсем еднакви. Тя се повдигна и седна върху кухненския плот с кръстосани глезени, ръце между краката и наведена глава.
	— Знаеш ли, винаги съм се бояла най-много от това. Че някой ще приеме твърде лично всички тези законови мерки и ще започне да преследва теб. Или нас. Мен и децата. Винаги си ме уверявал, че няма да се случи, но ето че стана точно това.
	— Знам. — Облегна се на отсрещния плот. — Какво искаш да ти кажа? Никога не съм допускал такава възможност.
	— Но сега се случи… Може би трябва да преосмислим…
	— Кое?
	— Всичко, струва ми се — вдигна поглед тя.
	Никак не му допадна как прозвучаха думите й.
	— Всичко обхваща много неща, Фран. Надявам се нямаш предвид нас двамата.
	— Не точно, не… Животът ни. Не сме в безопасност…
	— Това е просто един момент, Фран. Не става дума за целия ни живот. Живяхме добре и все още е така.
	— Не искам да живеем така. Ако изгубим децата…
	Харди пристъпи към нея:
	— Това няма да се случи…
	— Недей! — рязко го прекъсна тя. — Не казвай, че няма да се случи. Не знаеш какво ще се случи. Твърдеше, че няма да се случи и това, което преживяваме сега.
	Харди отстъпи и пое въздух.
	— Какво искаш да ми кажеш? Какво искаш да направиш?
	— Не знам! — гневно проблеснаха очите й. След това добави малко по-спокойно: — Не знам. Може би просто трябва да се махнем оттук. Да започнем на друго място, а ти да се захванеш с нещо различно.
	— И как точно ще го направим? От какво ще живеем?
	— Ще измислим нещо.
	— Нещо, от което ще живеем и четиримата, с две деца, които след няколко години трябва да отидат в колеж? Не знам как ще го направим. И след това какво? Да продадем къщата?
	— Бихме могли.
	— Франи, не можем. — Отново се приближи към нея, но по-предпазливо. — Чуй ме. Не искам нищо различно. Това е работата ми. Учил съм за това и съм добър. Може би дори от време на време правя добро.
	— Но животът ти е заплаха за нас, Дизмъс. Не разбираш ли?
	Той се опита да събере последните си сили. Приближи се до нея и постави ръце върху бедрата й. Почувства, че ще му е нужно да се мобилизира изцяло, за да запази нормалното звучене на гласа си, а когато заговори, почти шепнеше:
	— Не виждаш ли, че в момента точно това е заложено на карта? Начинът ни на живот, начинът, по който искаме да живеем. Някаква шайка негодници идват и ни заплашват, заплашват живота ни, а ти какво искаш да направя? Какво искаш да направим всички? Да си съберем багажа и да избягаме? Не вярвам. Какво ще постигнем?
	— Поне ще си жив.
	— И в момента сме живи. И сме там, където ни е мястото. Просто сме уплашени.
	— Трябва ли да живеем с този страх?
	— Понякога да. Понякога се налага. Надявам се да не е за твърде дълго. — Вдигна ръка и я погали по бузата. — Виж, Фран, всичко това ми харесва не повече, отколкото на теб, но просто не бива да допускаме тези копелета да спечелят. Понякога те притискат толкова силно, че си длъжен да се бориш, защото иначе ще ти отнемат всичко. Ще го вземат, защото имат тази възможност и защото никой няма да ги спре. Така е навсякъде, където и да отидем.


	25

	Малко преди полунощ, облечена в камуфлажните си дрехи и с разтуптяно сърце, Мишел се изкачи по единия тротоар чак до горната част на улица „Каса“, пресече на кръстовището с крайбрежния булевард, след това се върна по другия тротоар. Няколко стари дървета растяха от изрязани в тротоара квадратни парчета земя и донякъде закриваха светлината от уличните лампи. Въпреки това щеше да забележи, ако един и дори двама души седяха в паркираните покрай тротоарите от двете страни автомобили. Не видя никого.
	Този път остави вестниците където си бяха и тихо изкачи стълбите до входната площадка по две наведнъж. Горе внезапно и силно й се зави свят и за секунда си помисли, че сигурно ще припадне. Напрегна се да чуе някакъв шум, който щеше да означава, че е разкрита, но долови единствено силното туптене на сърцето в ушите си. Не можа да се въздържи, слезе по стълбите и още веднъж огледа улицата.
	Когато отново се качи горе, отвори мрежестата врата, намръщи се от скърцането й и изчака минутка, ослушвайки се. След това изведнъж се разбърза, пъхна ключа, отвори вратата и я затвори зад гърба си.
	Постоя в мрака, за да привикнат очите й. След известно време слабата светлина от уличните лампи през предните прозорци създаде призрачни сенки, които впоследствие се превърнаха във форми и пространства и тя вече можеше спокойно да се придвижва. Задачата й беше съвсем проста — да вземе някои от дрехите му, пристигналите сметки, чековата книжка и дебитната карта, ако може да ги намери в бюрото с извития сгъваем капак.
	Мишел не се притесняваше, докато не се озова на предната площадка, когато внезапно цялата идея й се стори невъобразимо глупава. Само че вече беше вътре.
	Сградата беше стара и дървеният под проскърца, когато тя тръгна по коридора към спалнята на Джон. Няколко пъти бе минавала оттам и до този момент не бе забелязвала този звук, но сега дъските сякаш мъчително пищяха под леките й и предпазливи стъпки. Ами ако хората на долния етаж се събудят и повикат полицията? Спря, долепи се до стената, обляна в пот дори в студения коридор. Не я биваше за такива работи. Но не можеше да направи нищо друго, освен да продължи. За щастие задната част на коридора беше по-безшумна. Ако върви по-бързо…
	Беше си донесла малко, но силно фенерче и мрежеста пазарска чанта, която се разтягаше и побираше всичко, което й беше нужно, затова се запъти право към гардероба — бельото и чорапите бяха в най-горното чекмедже, няколко ризи от долното, още един чифт джинси, плътно сгънати. Чантата почти се напълни, но вече бе взела почти всичко — оставаше й само чековата книжка и пощата.
	Капакът на бюрото не се отвори при първия й опит. Нито при втория. Тя се изправи, няколко пъти пое дълбоко въздух и здраво стисна двете дръжки. Рязко ги разклати, старото дърво поддаде и капакът отхвърча нагоре с трясък. Остана неподвижна цяла минута, не смееше дори да диша. Не се чу никакъв звук — нито отдолу, нито отнякъде другаде. В далечината се разнесе воят на сирена, но почти веднага заглъхна. Не беше заради нея.
	Чековата книжка и дебитната му карта бяха в средното горно чекмедже, където й беше казал, че ще ги открие. Малко по-назад откри една снимка в рамка, обърната с лицето надолу, която я накара да застине на място. Внимателно постави фенерчето върху бюрото, пресегна се, вдигна снимката с две ръце и я изправи пред себе си.
	Разбира се, на нея бяха Ема и Джоли. Трябваше да се досети. Неспособна да откъсне очи от тях, тя изучаваше в лъча на фенерчето лицата на двете изгубени любими същества на Джон. Не беше нагласена снимка с изкуствени усмивки и режисирано оживление. Вероятно това беше причината той да запази точно нея, да я сложи в рамка. Беше снимка по време на хранене, бебето седеше във високото си столче и очакваше хапката, която сигурно щеше да е първата, съдейки по чистото му личице. Майка му поднасяше лъжичката към устата му. Макар Мишел тутакси да разпозна Джон в лицето на бебето, то приличаше на майка си дори повече. Особено на тази снимка, където изражението и на двете беше еднакво — нещо като възторжено очакване. И двете бяха толкова живи. Толкова млади.
	Шум наблизо я изтръгна от унеса й. В бързината и уплахата си тя се пресегна едновременно към снимката и фенерчето. Не успя да улови снимката във внезапно настъпилия мрак, тя падна и стъклото се строши с характерен и плашещ трясък. След това отново настана пълна тишина.
	Струваше й се обаче, че бе някак различна от преди. Прилепена за стола, разтреперана, но неподвижна, тя си представи как наблизо още някой се ослушва досущ като нея да долови друг шум. Закри устата си с ръка, за да спре собственото си дишане, и безуспешно се опита да събере малко слюнка, за да преглътне.
	На мрежестата врата явно имаше някой, защото тя отново изскърца. След секунда чу как се превърта ключ и лампите в коридора светнаха. Мъжки глас се провикна:
	— Полиция! Въоръжен съм. Излезте, за да ви виждам.
	Мишел понечи да стане, след това размисли:
	— В спалнята съм, отляво. Стоя с вдигнати ръце. Няма да помръдна, докато не ми кажете.
	Пак като последния път бяха двама, но не същите. Азиатецът, който държеше пистолет, когато влязоха, прибра оръжието в кобура си, след това се приближи към нея с отворен портфейл, за да види значката му. Каза й да се изправи и се представи като сержант инспектор Пол Тию от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. Без да губи време, той я претърси бързо и щателно, след това я попита какво търси тук.
	Реши да опита същата история, която беше дала резултат първия път.
	— Наглеждам апартамента на Джон, докато го няма.
	— Така ли? Може ли да видя някакви лични документи, моля?
	Потърси в горния джоб на камуфлажната си риза и извади калъфчето с шофьорската си книжка, която той взе, разгледа внимателно и я показа на партньора си. Другият носеше куфарче. Беше нисък, тъмнокож, добре облечен и имаше туфичка косми под долната устна. Тию й върна калъфчето, огледа я от глава до пети и явно остана доволен от нещо.
	— Добре, нека ви попитам пак — какво търсите тук?
	— Нали ви казах, че…
	Той клатеше глава отрицателно, спокойно, но решително. Посочи мрежестата торба в краката й.
	— Тази чанта е пълна с мъжки дрехи, а оттук ми се струва, че виждам и една чекова книжка. Което ме кара да смятам, че сме ви хванали, когато сте се готвели да извършите кражба.
	— Не! Не е така. Наистина — умолително се обърна тя към двамата мъже подред. — Вижте, имам ключ — извади го от предния си джоб. — Джон ми го даде. Не съм влязла с взлом. Той ми е приятел. Наглеждам нещата му.
	— Дрехи — отново посочи Тию.
	Тя бързо съобрази и обнадеждено каза:
	— Пера му ги. Оставя ми ги в коша. Тъкмо ги носех обратно.
	— В тъмното? В един часа през нощта? Страхотна приятелка сте, няма спор. Да не очаквате да ви повярваме?
	— Е, той ми плаща, разбира се. Не много, ама…
	— Знаете ли, че има заповед за арестуването на господин Холидей? По обвинение в убийство?
	— Аз… знам. Чух за това. Но трябва да е станала грешка. Джон не би наранил никого.
	— Знаете ли къде е?
	— Не. Имате предвид сега, нали?
	Тию се обърна към другия мъж:
	— Според теб сега ли имах предвид, Лен? С това впечатление ли остана?
	Другият мъж кимна и кратко изстреля към нея:
	— Той имаше предвид сега.
	— Не. Нямам представа къде е. Искам да кажа, че точно затова дойдох. Не съм го чувала от дни, почти от седмица. — Изведнъж очите й светнаха: — Вижте, бях в къщата и в петък — изломоти тя. — Тогава тук имаше други полицаи.
	— Какви други полицаи?
	— Онези със заповедта за обиск. Показаха ми значките си. Един бял и един чернокож.
	— Кунео и Ръсел — отбеляза другият.
	— Добре. Те разговаряха ли с вас?
	— Както и вие. Провериха ми документите. Всичко.
	— Защо сте идвали?
	— Тогава по същия повод като сега, после идвах за вестниците на Джон.
	— Забелязах, че все още са отвън.
	Тя поклати глава.
	— Само от последните три дни. Смятах да ги взема на излизане и да ги изхвърля.
	— И сте казали всичко това на инспекторите Кунео и Ръсел?
	— Да, ако така се казват.
	— И те ви пуснаха да си вървите?
	Тию беше в небрано лозе.
	По-рано вечерта в дома на адвоката Харди, приятел на Глицки, Тию беше казал на лейтенанта, че ще дойде тук с Фаро. Рискът му се стори разумен. Но явно онова, което твърдяха всички, беше истина — че никое добро дело не остава ненаказано.
	А на теория това пътешествие до дома на Холидей трябваше да бъде точно това — добро дело, макар и съпроводено с елементи на личен интерес. Глицки, Харди и съпругите им бяха наистина разстроени от проблема с Панос. Тию от години не беше виждал Ейб толкова сърдит, а Трея — която по мнението на Тию беше въплъщение на здравия разум, търпението и доброто настроение — беше още по-разгневена.
	Същата сутрин Тию се бе обърнал към Глицки със своя проблем. Вероятно точно затова Ейб беше толкова скъп приятел и наставник. Идването тук щеше да бъде решение и за двамата, а също и за Харди. Тию остана с впечатлението, че Глицки и Харди бяха стигнали до решението си след сериозни спорове помежду си и явно никой от двамата не изгаряше от щастие, че единствената им възможност е да открият доказателства, които свързват Сефия, Рой Панос и Рее с тези убийства. Явно и двамата биха предпочели открит сблъсък с тези хора, но в края на краищата бяха служители на закона и трябваше да действат в съответствие с него.
	Накрая Харди предложи Тию да дойде тук с Лен Фаро и да свалят отпечатъците от пръсти. Криминалистите вече бяха проверили местата, където бяха открити уличаващите доказателства от магазина на Силвърман. Бяха снимали вещите по местата им и бяха свалили отпечатъците от тях. Но не бяха направили цялостен оглед на мястото — чиниите в мивката, бравите на вратите, аксесоарите в банята.
	Другите трима заподозрени никога не бяха стъпвали в дома на Холидей и Глицки смяташе, че Тию трябваше да успее да изкопчи от тях признания в този дух. Дори устно признание щеше да свърши работа, но ако беше писмено или на запис, още по-добре. След като се сдобиеха с това и ако успееха да открият отпечатъци от пръстите на някой от заподозрените в дома на Холидей, въпросът откъде са се появили подхвърлените доказателства щеше да доведе разследването или до някой от истинските заговорници, или до Уейд Панос.
	Единствената трудност от гледна точка на Тию беше необходимостта да не се замесва в тази работа. Проблемът и изворът на нараненото му честолюбие беше фактът, че не е зачислен към разследването на нито едно от тези убийства, случили се след убийството на Сам Силвърман. Затова какво извинение би могъл да има, че е отишъл в дома на Холидей посред нощ, за да взема отпечатъци от пръсти?
	Трябваше да ги даде на адвокатите по защитата. Те бяха лукава група, а Харди явно принадлежеше към тях. Тию просто нямаше да го споменава, докато не получи резултатите. Що се отнася до Ленард Фаро, Тию просто правеше рутинна услуга на двамата си колеги от отдел „Убийства“ Кунео и Ръсел, като извършваше пълен оглед на дома на един заподозрян в убийство. Отпечатъците щяха да отидат в лабораторията — Фаро нито щеше да узнае, нито да се поинтересува защо бяха необходими. Когато резултатите станат готови и ако се окаже, че има отпечатъци на Сефия, на Панос или на Рее, тогава Тию щеше да е установил най-малко връзката на Панос със случая, щеше да отиде при Джърсън и в открит мъжки разговор да му признае предишните си резерви за доказателствата и за тълкуването им от страна на Кунео и Ръсел.
	Идеално.
	Докато не се появи тази жена.
	Не вярваше на нито една нейна дума. Дълбоко в себе си дори се чувстваше обиден, задето тя изобщо допуска, че в разказа й има нещо достоверно. Страшно му се искаше да й сложи белезници и да я отведе в управлението за по-сериозен разпит. Но това щеше да го изправи пред почти неразрешимия проблем да обясни на Джърсън какво изобщо е търсел тук. Цялата пясъчна кула щеше да се срути, ако не откриеше свързани с Панос отпечатъци, на които да се облегне. Несъмнено щяха да го изгонят от отдел „Убийства“, а вероятно дори да го понижат.
	Имаше и един още по-голям проблем. Тию беше напълно сигурен, че тази Мишел Майер не само знае точно къде се намира беглецът Джон Холидей, но и че той е в дома й. Явно беше дошла да му вземе дрехи за преобличане и да му осигури достъп до парите му. Двамата с Лен можеха да я откарат до дома й, да закопчаят Холидей и да станат героите на утрешния ден.
	Само дето Глицки не смяташе, че го е направил Холидей. И според Тию уликите не доказваха подобно нещо.
	Нужна беше само добра полицейска работа, за да се изясни дали друга група заподозрени има съществен проблем с доказателствата. Жената, госпожа Майер, му бе дала обяснение — била е тук с Кунео и Ръсел преди три дни, а те не са се сетили да тръгнат по следата. Тию просто недоумяваше. Не това бяха търсили и затова не бяха забелязали нещо толкова очевидно. Несъмнено обясненията й са били толкова тромави и тогава, колкото са и сега.
	Сама призна, че са проверили документите й. Затова на теория Кунео и Ръсел знаеха за нея толкова, колкото и Тию, само че той би се учудил, ако някой от тях си беше записал фамилното име или адреса й. Или ги беше запомнил, както направи той.
	Джон Холидей беше техният заподозрян. Техният случай, не неговият.
	Да си работят по него.
	Всичко това мина през бързия ум на Тию, докато разпитваше набързо Мишел Майер. Тъкмо започваше да бърбори за вестниците, които щяла да вземе на излизане тази вечер.
	— Значи просто ви пуснаха да си вървите?
	— Да, сър.
	Той се обърна към Фаро и вдигна рамене прекалено изразително:
	— Е, госпожо Майер, явно тази нощ имате късмет. Двамата с инспектор Фаро имаме достатъчно техническа работа тук, а след като сте дали името и адреса си на другите инспектори, ще допусна, че те са направили необходимата проверка. Съгласен ли си, Лен?
	Фаро захапа въдицата. Беше инспектор, но не беше следовател. Занимаваше се с експертизи и с огледи. Що се отнася до него, присъствието на жената имаше значение само дотолкова, доколкото замърсяваше местопрестъплението. Колкото по-скоро си тръгнеше, толкова по-добре.
	— Стига да не пипа нищо повече. Оставете пощата — нареди й той.
	Мишел чу думите им, но не знаеше дали да им вярва. Тию й махна с ръка, все едно беше дете:
	— Карайте внимателно.
	— Наистина ли? Може ли да си вървя?
	Тию нетърпеливо кимна.
	— Благодаря ви. Искам да кажа, извинете ме. Аз просто…
	Забеляза мрежестата чанта в краката си и се наведе да я вдигне. След това мина покрай двамата полицаи и излезе през входната врата.


	26

	След като получи лекарско разрешение да се върне на работа след осемнайсетмесечното си възстановяване, Глицки не беше отсъствал нито един ден. По време на една много ранна закуска обаче — бебето още не се бе събудило — той казваше на Трея, че днес би могъл да прекара времето си много по-полезно на открито.
	— Обаче искаш ли да чуеш нещо забавно?
	— Повече от всичко.
	— Чувствам се виновен заради това.
	— За кое? Че си взимаш почивен ден ли?
	— Че се преструвам на болен, когато не съм. Никога досега не съм го правил.
	— Шегуваш ли се? — остави тя препечената си филийка. — Нито веднъж?
	— Нали ти казах, че е забавно.
	— До сълзи. Само че май и аз не съм го правила. Нищо чудно, че сме толкова хубава двойка. Сигурно сме единствените такива двама души в Америка.
	— А това ми създава проблем. Надявах се да ме посъветваш какво да кажа, като се обадя, но явно и ти не знаеш.
	— Едва ли е нещо определено. Звъниш, оставяш съобщение…
	— Да, но нали трябва да съм болен. Дали да не се опитам да звуча окаяно, например?
	— Нима ще усетят някаква разлика от друг път?
	Глицки се намръщи престорено.
	— Това беше жестоко.
	— Защото съм в жестоко настроение.
	Това беше вярно от предния ден, малко след срещата на Глицки с Джакман. Глицки смяташе, че Трея е доказала себе си като една от най-великите мърморки на света.
	— И аз не съм решила дали да се включа — заяви тя, — имам предвид по принцип. Как се осмелява този човек да се държи така с теб?
	— Не беше лично.
	— Точно това имам предвид, Ейб. Би трябвало да е лично. До голяма степен дължи работата си на теб и Дизмъс.
	— Може и така да е. Но не ние ще сме причината да я запази. — Глицки взе резен пушена сьомга, нави го на руло и го пъхна в устата си. — Знаеш ли, като дете смятах, че сьомгата е най-прекрасната храна на света. Ядеш ли сьомга, значи си преуспял като филмова звезда. Ако някой ми беше казал, че един ден аз, едно най-обикновено ченге, редовно ще нагъвам пушена сьомга у дома, нямаше да му повярвам. А я ни погледни сега. Понякога просто не мога да повярвам.
	— Това беше много ловко, но те хванах. Искаш да отклониш разговора от Кларънс, обаче на мен ми се ще да си излея душата още малко.
	— Направи го, ако искаш, обаче вината не е само негова. Двамата с Диз наистина не разполагаме с нищо и реакцията на Кларънс вероятно е основната причина да решим да се поровим, а не просто да обвиняваме. Освен това, ако Уошингтън или Ригби (съответно кметът и шефът на полицията) му звънят през почивните дни, за нас ще е полезно да узнаем докъде се простира влиянието на Панос. В известен смисъл факта, че ми натри сол на главата, се оказа много добър стимул. Може би дори целта му е била точно тази.
	— Не се съмнявам.
	Той сви рамене.
	— Както ти проницателно отбеляза, той си играе политическата игра. В момента властта е в ръцете му и Кларънс е най-добрият областен прокурор, който сме имали от години. Затова иска да запази поста си и аз не го виня. Залогът е твърде голям.
	— И целта оправдава средствата?
	— Понякога. Невинаги. Според мен самият Кларънс се опитва да намери нужното равновесие. Ако с Диз успеем да намерим нещо, което наистина ще разплете този случай, той ще се вкопчи в него с две ръце.
	— Наистина ли смяташ така? След всичко, което причини и на двама ви?
	— Несъмнено.
	Трея дъвчеше мълчаливо и отпиваше от чая си.
	— Добре, ще отида на работа. Обаче сам да си прави скапаното кафе.


	В осем без петнайсет Глицки показа значката си на пазача на паркинга на Диамантения център. В десет без петнайсет двамата с Харди все още бяха в колата на адвоката, на едно от най-хубавите места отстрани на входа и точно срещу улицата към Диамантения център на „Джорджия ААА“. Харди все още имаше болки. Току задрямваше над волана, докато Глицки не го тупна по раменете:
	— Панос.
	Беше Рой, пеша и облечен в униформа. Спря пред голямата двойна врата, погледна часовника си, отиде до ъгъла, огледа се в двете посоки, след това се върна до вратата и отново погледна часовника си. Беше на не повече от двайсетина метра от мястото, където бяха паркирали. Плъзнаха се надолу на седалките в очакване на бъдещите събития. Не чакаха дълго. Двама мъже, които идваха от паркинга, минаха на около метър и половина от прозореца на Глицки. Той отново бутна рамото на Харди и му ги посочи. Сефия в дълго до прасците черно кожено палто и Рее с черни плътни памучни панталони и светъл прилепнал пуловер, който беше пъхнал в панталона си.
	Приближиха се към Рой, който ги чакаше на вратата. Без да губи време, той веднага заговори оживено и нахъсано, като размахваше ръце.
	— Следващия път ще донесем от ония микрофони, които правят записи от разстояние и ще запишем всяка тяхна дума — заяви Глицки. Харди не отговори, затова Глицки поясни: — Това беше шега, Диз.
	Харди продължаваше да мълчи. Просто седеше и наблюдаваше тримата от отсрещната страна на улицата. След като снова напред-назад няколко минути, Рой очевидно изчерпа агресията си и срещата свърши внезапно, както бе започнала. Той продължи да обхожда участъка си, а Сефия и Рее минаха през двойните врати на Диамантения център и изчезнаха вътре.
	— Е, явно всички са замесени в нещо, но ние вече знаем в какво — каза Глицки. — Много ми се ще да вляза вътре и да си разменя няколко думи с Ник.
	— С какво ще помогне това?
	— Не знам. Може би с нищо. Но ще ми е забавно да му пусна въдицата. Да ръсна някоя клевета за майчиното му наследство или нещо подобно. Да видя дали ще се опита да ме ръгне пред очите на толкова свидетели.
	— Радвам се, че отново кроиш планове да се забавляваш. Не смятах да го споменавам, но тази сутрин не си особено духовит събеседник.
	— Да, обаче снощи всички идеи бяха мои.
	— Като стана дума за това, някакви новини от Тию?
	— Още е рано — поклати глава Глицки. Очите му нито за миг не изпускаха двойните врати, а сега кимна в същата посока. — Виждаш ли? И бездруго нямаше да имаш време. Наведи се.
	Нямаха причини за тревога. Сефия носеше обикновена хартиена торба и двамата с Рее минаха на една ръка разстояние от тях, но бяха увлечени в разговор и изобщо не забавиха крачка.
	— Сега какво? — попита Харди.
	— Господа, запалете двигателите.
	Готови бяха. Глицки погледна през рамо и каза:
	— Добре.
	Харди ги остави да подминат, възкликна:
	— Това е колата! — и се залепи зад тях.
	— Коя кола?
	— Сивият седан. Колата, която караха, когато стреляха по мен и Джон. Тези копелета са толкова нагли, че дори не използват кола под наем или някоя таратайка. Можеш ли да повярваш?
	Глицки беше извадил бележника си и записваше номера. В момента се движеха на запад по „Гиъри“, доста по-назад, но без коли помежду им.
	— Като стана дума за забавления, ако изобщо успеем да извадим заповед за обиск, може да е забавно да поровим из тази кола.
	— Ето, пак забавления — отбеляза Харди, но мускулите на гърба му се напрегнаха. Не изглеждаше като човек, който се забавлява.
	Следваха колата, докато лъкатушеше по еднопосочната улица, след това се насочи на юг по „Ван Нес“, после по „Мишън“ до Двайсет и първа улица, където зави надясно и най-накрая спря до тротоара пред добре поддържана самостоятелна викторианска къща. Харди мина покрай тях, докато двамата мъже слизаха от колата. Нямаше никакъв книжен плик, а Сефия вървеше, пъхнал и двете си ръце в джобовете на черното си палто.
	Харди спря няколко къщи по-надолу.
	— Какво е това? — попита той.
	— Не знам. — Глицки обаче си записваше адреса. — Може да е явка на наркоманите. Не знам — повтори той.
	Не чакаха дълго, вероятно десетина минути. Когато двамата излязоха от къщата, Рее носеше куфарче. Отново потеглиха и преследването продължи.
	По обяд, когато се върнаха на паркинга пред Диамантения център, бяха направили четири подобни спирания от „Мишън“ до Дайъмънд Хайтс и след това до един разкошен дом с импозантна порта в Сейнт Франсиз Уд. По това време Харди и Глицки вече бяха заключили, че каквото и да бяха намислили момчетата, явно не ставаше дума за кашер. Нямаха много време да споделят теориите си. Бяха паркирали до една товарителница и чакаха двамата мъже да се върнат на паркинга. Харди тъкмо беше изключил мотора, когато погледна в огледалото за обратно виждане и каза:
	— Добре, идват.


	В същия момент звънна клетъчният телефон на Харди. Той наблюдаваше как Сефия и Рее пресичат улицата, всеки с куфарче в ръка, но престана да им обръща внимание, когато чу разплакания глас на жена си.
	— Какво има, Фран? Чуваш ли ме? Успокой се.
	— Не мога да се успокоя! — кресна тя. — Дизмъс, трябва да си дойдеш у дома.
	— Ще си дойда, но…
	— Моля те! Веднага!
	— Добре ли си? Да позвъня ли в полицията?
	— Не, но… — Дишаше на пресекулки. — Просто си ела.
	— Добре, разбира се. Тръгвам веднага, но какво…
	— Не мога да ти обясня. Ще трябва сам да видиш. Боже, трябва да се обадя в училището.
	— В училището ли? Защо? Децата добре…
	— Трябва да се обадя в училището — повтори тя и затвори.
	— Фран? Франи?
	Втренчи се в безмълвния телефон.
	— Какво има? — попита Глицки.
	— Нищо хубаво — отвърна Харди. Едно мускулче потрепна отстрани на челюстта му. — Каквото и да е, не е хубаво. Ще звъни в училището. — Обърна се към приятеля си и каза: — Чуй ме, Ейб, аз приключих тук. Трябва да вървя. — Запали двигателя. — Да те оставя ли някъде?
	— Не. — Глицки вече слизаше от колата. — Тръгвай.
	Когато колата потегли, наоколо се разлетя чакъл.

	* * *

	Холидей беше сам в мотела „Йерба Буена“ на ъгъла на „Ван Нес“ и „Ломбард“, само на няколко пресечки от дома на Мишел. Предишната вечер се бе прибрала травмирана и ужасно уплашена. Беше сигурна, че полицаите, които са били в дома му, са я проследили. Трябваше веднага да се махнат оттам. Затова дойдоха тук, само на няколко пресечки от апартамента й, и Мишел записа и двамата под нейното име.
	В момента я нямаше. Имаше краен срок за предаването на голяма статия за бонзай за „Сънсет“ и трябваше да направи маса проучвания. Каза му да не си подава носа от стаята и че ще се върне следобед и ще донесе обяд. Той три пъти звъни в кантората на Харди и упорито оставяше номера на клетъчния телефон на Мишел, но явно адвокатът му си беше взел един ден почивка. Веднъж се осмели да погледне навън и видя черно-бяла полицейска кола на отсрещния паркинг. Когато надникна следващия път, колата я нямаше, но тревогата му си остана.
	Нещата вървяха зле, знаеше го. Трябваше да предприеме нещо. Не можеше просто да седи тук.
	Когато камериерката почука, той я пусна вътре и отиде до магазина на ъгъла. Днес поне снимката му не е на първа страница на вестниците. Купи литър прясно мляко, литър ябълков сок, шест ябълки, един „Сникърс“ и вестник „Кроникъл“. Когато се върна, камериерката беше приключила.
	Изпи млякото и изяде една ябълка и десертчето. Прегледа „Кроникъл“, с радост научи от втора страница, че все още не са го открили, макар че търсенето продължава. Отново опита да се свърже с Харди, но него го нямаше.
	Накрая взе една чиста кърпа от банята и я постла върху масичката до леглото. Извади пистолета от джоба на якето си, провери дали няма куршум в гнездото или пълнител в дръжката. Почисти го с кърпата, изпробва механиката, погледна в цевта и произведе серия от мними изстрели. За своя изненада установи, че в пълнителя има само четири куршума, затова отвори една кутийка и пъхна вътре още три, за да бъде напълно зареден. Вкара куршум в цевта, след това извади пълнителя и постави още един куршум.
	Накрая напъха пълнителя.
	Беше напълно въоръжен.


	Тию не спа добре, но и бездруго не беше свикнал на повече от пет часа сън, така че това не го притесняваше. След като двамата с Фаро приключиха с отпечатъците в дома на Холидей, той реши, че стратегията на Дизмъс Харди крие ако не недостатък, то със сигурност трудност. Тию все още трябваше да измисли начин да подхване разговор със Сефия и Рее за евентуалното им присъствие в дома на Холидей. Случаят не беше негов. От друга страна, той беше отговорният инспектор за местопрестъплението по случая на Тери и Уилс. Всяка загриженост от негова страна за неприкосновеността му щеше да бъде напълно уместна.
	Затова малко преди два часа той се появи в Диамантения център и десет минути по-късно се озова в малка чакалня на етажа с витрините, където излагаше проблема си пред двамата частни охранители Сефия и Рее.
	— Така че все още нося основната отговорност за местопрестъплението — излъга ги той, — и знам, че вие, момчета и — той погледна в бележника си — Рой Панос сте оказали съдействие на инспекторите, нали така?
	— Донякъде — отговори Сефия. — Най-вече Рой.
	— Да, с него вече се оправих. — Тию бързо подмина темата за Рой. Не искаше да го питат какво точно означава, че се е „оправил“ с него. — Но те споменаха и вас двамата.
	Сефия погледна към Рее — въпрос. След това сви рамене.
	— Просто говорихме с тях няколко пъти.
	— Но никога не сте ходили заедно с тях, така ли? Влизали ли сте в апартаментите на Тери или на Уилс?
	— Защо да влизаме? — попита Рее. — Да не би някой да е казал, че сме влизали? Защо не попитате тях, другите инспектори?
	Тию се правеше на наивен:
	— Днес не са в управлението, разпитват свидетели, а мен ме помолиха да приключа със случая. Вижте, опитваме се да разберем от съседите и от други хора кой е влизал и излизал от жилището. Въпросът ми е много прост. Някой от вас двамата влизал ли е там преди?
	Рее погледна Сефия, след това двамата впериха погледи в Тию.
	— Разбира се, че не.
	Пипна ги. Извади касетофона си и те нямаше как да му откажат да запише отговора им. След това, към края, той пусна примката.
	— Между другото — поде той с все още пуснат касетофон, — някой от вас да е влизал в апартамента на Джон Холидей?


	Глицки скита из центъра на града още около час, а мислите му скачаха от внезапно възникналия спешен случай на Харди към одисеята на Сефия и Рее, на която бяха станали свидетели. Накрая се озова в „Дейвид Делис“, където седна на бара и си поръча сандвич с пастърма и газирана вода. Погледна часовника си. Изгаряше от нетърпение да узнае, но искаше да даде на Харди време да се погрижи за проблема. Каквото и да беше, явно бе сериозно, но ако той имаше нужда от компанията или от помощта на Глицки, щеше да го помоли още в колата.
	Отново погледна часовника си. Ако изгълташе сандвича си набързо, можеше да се върне в участъка навреме, за да поеме поне половината работен ден. Можеше да каже, че се е почувствал по-добре и не е искал да остава у дома, след като не е сериозно болен. Щеше да е добър пример за останалите полицаи.
	— Не — каза той на глас. Рязко стана, свали сакото си и го провеси на облегалката на стола, за да запази мястото си. Позвъни в работата на Трея от платения телефон, но на личния й номер се обади друга жена, което го накара да сбърчи вежди. — Опитвам да се свържа с Трея Глицки.
	— Съжалявам, но я няма. Лейтенант Глицки ли се обажда?
	— Да.
	— Трея си тръгна, лейтенант. Помоли да ви предам, ако се обадите, че трябва да се приберете или поне да позвъните у дома възможно най-бързо. И че трябва много да внимавате.
	— Да се обадя вкъщи ли?
	— Така каза. Тръгна си много набързо. Каза, че ще опита да ви остави съобщение на пейджъра.
	Той затвори, бръкна в джоба си за монети в мига, в който забръмча пейджърът, и набра домашния си телефонен номер.
	— Трея, аз съм. Кажи ми, че Рейчъл е добре.
	Когато Трея овладя гласа си, в него все още се четеше опасно силен гняв.
	— Добре е, но според мен трябва да си дойдеш.
	— Какво има?
	— Сигурно ти би го нарекъл заплаха. За Рейчъл.
	— Каква заплаха?
	— Нейна снимка. Полароидна снимка, която вероятно е направена вчера, ако съдя как са облечени с Рита. Рита я държи на ръце на стълбите. Някой е оградил Рейчъл с червено.
	Глицки изведнъж проумя какъв е бил проблемът на Харди и причината за паниката на Франи. Тя също бе получила наскоро направена снимка на децата си. Съобщението беше недвусмислено, значението му беше съвършено ясно. Знаем къде са децата ви. Можем да се доберем до тях, когато си поискаме.
	Оттеглете се или те ще загинат.


	27

	Едно изследване на пръстови отпечатъци почти винаги се прави първо от компютър, който сравнява данните с база данни на известни престъпници. В този случай, тъй като Тию имаше предвид конкретни хора, беше помолил Фаро да сравни отпечатъците, които бяха взели от жилищата на Холидей и на Тери и Уилс, с тези на Рее, Панос и Сефия.
	Тию получи резултатите малко преди три и половина и реши, че въпреки движението лесно ще успее да се върне до Съдебната палата и да отнесе новините на Джърсън, преди лейтенантът да се прибере у дома след работа. Надяваше се най-напред да сподели новината с Глицки, но когато се отби на петия етаж, установи, че някогашният му наставник отсъства по болест — невероятно. Тию не знаеше да се е случвало подобно нещо, докато инспекторът работеше в отдел „Убийства“. Имаше обаче домашния му телефонен номер и понеже в отсъствие на Глицки явно никой не си вършеше работата, затвори вратата зад себе си и се обади от телефона върху бюрото.
	— Ейб? Какво има? Не звучиш добре.
	— Не, добре съм, Пол. Май ме напада грип или нещо подобно. Какво става?
	— Става това, че получих резултатите от отпечатъците и се оказа, че ти си прав. Харди също. Сефия и Рее са тършували из апартамента на Холидей. Разполагам и със запис, на който отричат някога да са стъпвали там.
	Глицки звучеше невероятно потиснат. Дори страхотната новина на Тию никак не го развесели.
	— Това е прекрасно, Пол. — Звучеше едва ли не отегчен. — Какво ще предприемеш сега?
	— Лейтенанте, добре ли си?
	— Не знам. — Последва дълга пауза. — Може би в крайна сметка ще отсъствам няколко дни. Предполагам, че ще говориш с Джърсън?
	— Разбира се, ще му покажа резултатите. Всичко е съвсем очевидно. Смятам веднага да отида при Джърсън. В момента се намирам в кабинета ти.
	— Искаш ли да ми направиш една последна услуга?
	— Разбира се. Каквото кажеш.
	— Искам изобщо да не замесваш двама ни с Харди в това.
	— Не мога да го направя, лейтенанте. Идеята беше ваша. Ако доказателствата ни помогнат да заловим тия типове, хората тук, имам предвид в отдела, трябва да знаят, че се дължи на вас.
	Внезапно гласът на Глицки прозвуча по добре познатия на Тию начин — отривисто, остро, нетърпящ възражение:
	— Пол, чуй ме добре. Хората не трябва да знаят, че съм бил аз или Харди. Всъщност е много важно — жизненоважно — да изглежда така, все едно ние нямаме нищо общо. Нищо!
	— Но…
	— Никакво, но. Ако сега ти вкараш това в системата чрез Джърсън, ти си героят и заслужаваш да бъдеш. Ти свърши цялата работа.
	— Не искам да ставам герой, Ейб. Не искам да се възползвам от заслугите ти.
	— Забрави за заслугите ми. И бездруго вече прекалено се прочух с този случай. С това вече разполагаш с достатъчно, за да може всичко да се разплете. Ако се действа бързо, скоро на онези доста ще им припари под краката. Не искам да се връщат към нас. Затова не споменавай нито за мен, нито за Харди. Добрата работа на полицията ги е вкарала на топло и това е. Само това, разбра ли?
	— Добре. — Тию не остана никак доволен. — Ако бях на твое място обаче, щях поне да напомня на хората кой ме е обвинил и да го унижа публично.
	— Това не ме интересува. Наистина. Плащат ми да си върша работата, забрави ли? — последва мълчание, а след това: — Все още не схващаш, нали?
	— Не, сър. Съжалявам, но не схващам.
	— Добре, заслужаваш да чуеш истинската причина. — Внезапно тонът на Глицки отново се промени. Стана поверителен и много напрегнат. — Те заплашиха семейството ми, Пол, дъщеря ми. Може да се нарече реална заплаха. Затова не искам да смятат, че ние сме го направили. Всъщност бих искал да мислят, че не сме ние. След като се озоват зад решетките до живот, че и отгоре, може да се върнем към случая и внимателно да напомним на някои хора на наша страна, че може би имаме какво да кажем. Но дотогава не бива да се разчува. Аз приключих, Харди също. Приключили сме още преди ти изобщо да започнеш да мислиш за отпечатъците от пръсти. Ясно?
	— Да.
	— Просто занеси това право на Джърсън. Не минавай през Кунео и Ръсел.
	— Така и смятах да направя.
	— Добре. Виждам, че все още има време да го направиш днес. Върви.
	Тию погледна навън през прозореца в кабинета на Глицки. Слънцето току-що бе залязло, но ако имаше късмет, можеше да хване Джърсън все още на работното му място.
	— Тръгвам — отвърна той.


	Тию седеше вече двайсет минути зад затворената врата на кабинета на Джърсън и все още не можеше да повярва на ушите си. Отначало лейтенантът беше доста въодушевен, докато слушаше Тию да му разказва за предишните си опасения относно местопрестъплението в апартамента на Тери и Уилс — обувката, множеството удобни доказателства, — както и за подозрението си, че доказателствата у Холидей може да са подхвърлени…
	— Какво подозрение за подхвърлени доказателства? Да не би да си говорил с Глицки?
	— С лейтенант Глицки ли? Не, сър. Не съм говорил с никого. Работих сам.
	— Сам?
	— Да, сър.
	— Кой свали отпечатъците?
	— Лен Фаро, но той просто изпълняваше. Нямаше никаква представа за какво точно става дума. Никой не знае и за записа на твърдението. Абсолютно никой.
	Джърсън тежко въздъхна.
	— Добре. И така, къде чу за тези така наречени подхвърлени доказателства?
	Тию се размърда на стола си.
	— Не помните ли, сър? От изявлението на Сейди Силвърман. Дан Кунео не повярва, но аз си помислих, че…
	— Никой не повярва, сержант. Никой не подозираше подхвърлени улики у Холидей. — Поклати глава с дълбоко неудоволствие. — Продължавай, какво казваше?
	Тию продължи, но вместо одобрението на Джърсън, започна да долавя растящото му нетърпение и дори гняв.
	— Работата е там, сър — заключи той, — че на практика тези отпечатъци от Рее и Сефия доказват, че двамата са били в дома на Холидей. А те категорично го отрекоха. Единственото обяснение е, че са били там, за да поставят уликите.
	Джърсън преметна крак връз крак и облегна лакти върху бюрото с компютъра.
	— Опитвам се да схвана какво искаш да постигнеш, сержант. Наистина се опитвам. Може би съм малко заслепен от гняв, задето самоволно си решил да разследваш тези случаи, които бях възложил на други инспектори. Но — вдигна ръка той, — разбира се, ако беше открил някое димящо дуло, нещата щяха да са различни. Много по-лесно щях да си затворя очите.
	— С цялото ми уважение, това наистина е димящо дуло.
	— Явно точно това не успявам да прозра. Разполагаш с изявленията на Рее и Сефия, че не са ходили в апартамента на Тери и Уилс, но не разполагаш с техни отпечатъци от това местопрестъпление.
	— Не съм и очаквал да намеря такива, сър. Били са там, за да ги убият и или са почистили всичко, или, което е по-вероятно, са носили ръкавици.
	— Но фактът си остава — няма отпечатъци на мястото, където твърдят, че не са били. Не мога да разбера какво значение отдаваш на този факт.
	— Отдавам значение на факта, че има техни отпечатъци в жилището на Холидей, където също отричат да са ходили. Не знаеха, че ще ги питам за това, преди да включа касетофона, затова глупаво излъгаха.
	Джърсън въздъхна дълбоко и театрално.
	— Сержант, тези мъже са играли заедно покер няколко пъти през последната година. Може напоследък да са престанали — не знам за това, — но със сигурност са били в една компания, много вероятно в дома на господин Холидей. Сега просто ще заявят, че са те излъгали. Знаели са, че Холидей е заподозрян в убийство и не са искали да ги свързват с него.
	Джърсън вече беше затиснал касетата със записа под едно преспапие на бюрото с компютъра си.
	— Но, сър, самият факт, че… — Тию направи пауза. — Трябва да признаете, че най-малкото това изглежда доста подозрително. Сефия и Рее трябва да бъдат подложени на сериозен разпит. Така смятам — добави той.
	Най-накрая лейтенантът сякаш преодоля някаква бариера. Облегна се и въздъхна продължително.
	— Може би си прав — отбеляза той. — Не знам защо ти се противопоставям така. Твърдението ти има смисъл. Просто този случай е голямо главоболие още от първия ден. — Джърсън вдигна ръка към главата си и отново въздъхна. — Трябва да отскоча до тоалетната. Веднага се връщам.
	Тию се приведе напред, облегнал лакти на коленете си и заровил глава между ръцете. Разбира се, беше предвидил възраженията, които направи Джърсън. Нищо не беше просто. Добре, но нима се случваше за пръв път? Според Тию работата беше там, че всяко добросъвестно ченге щеше да има достатъчно въпроси, с които да обсипе Сефия и Рее, и с основание да ги направи заподозрени за многобройните убийства. Дори и само за да избегне шумотевицата около неправомерния арест на Джон Холидей, след като очевидно съществуват много възможни тълкувания на уликите.
	Но до тази вечер, допреди малко, Джърсън беше удобно сляп за тези деликатни моменти. Разполагаше със заподозрян, с улики и със заповед за арест, защо, по дяволите, трябваше да продължава да търси?
	Лейтенантът се върна, настани се във въртящия се стол и направи знак на помирение:
	— Извини ме, че се държах като упорито магаре, Пол. Всъщност е много хубаво да имаме толкова инициативен инспектор. Със сигурност няма да е излишно да вкараме тези двамата в стаята за разпит и да ги запишем как се потят, нали? Ако се огънат… — Джърсън грейна и потърси погледа на Тию. — Но ще бъда по-спокоен, ако включим Дан и Линкълн. Какво ще кажеш?
	Тию си спомни предупреждението на Глицки, че трябва да отиде направо при Джърсън, без да замесва тези двама инспектори. Но реакцията на лейтенанта поставяше тази възможност под съмнение. Ако искаха да разрешат случая, вече нямаше как да избегнат Кунео и Ръсел.
	— Разбира се, както прецените, сър.
	Джърсън се извърна и набра някакъв телефонен номер.
	— Там ли са Кунео и Ръсел? Знаеш ли кога… А, така ли? Добре, благодаря. — Затвори. — В момента пристигат с хеликоптера. Най-много след пет минути.
	Полицейският хеликоптер, както и хеликоптерите за контрол на движението и дори собственост на частни компании като „Джорджия ААА“, често кацаха на площадката на покрива на Съдебната палата.
	— Цял ден не съм излизал от тази стая, Пол. Какво ще кажеш да се пораздвижим и да ги посрещнем? Нямам нищо против малко чист въздух.
	— Разбира се, защо не.
	Джърсън взе палтото си от закачалката до вратата, докато Тию ставаше от стола. Прекосиха отдел „Убийства“ и излязоха в коридора, където Джърсън зави надясно, а Тию го последва. Влязоха в бюрото на инспекторите, където по това време нямаше никой, и взеха един ключ от кукичката в страничната стаичка. С негова помощ асансьорът се качваше чак до покрива. Пътуваха в дружелюбно мълчание.
	— Внимавай — предупреди го Джърсън на излизане от ниската врата. — Постъмнило се е.
	Наистина вече беше нощ със студен и хапещ вятър. Тию беше пъхнал ръце в джобовете си и трепереше от студ. Не беше учуден, че при този суров вятър не чува бръмченето на приближаващия хеликоптер, но все пак пообиколи и се опита да го види.
	Целият град беше украсен. Денят на благодарността беше чак след няколко седмици, но на места вече бяха сложени коледните лампички — на няколко хотела в жилищните квартали. Докато се любуваше на гледката, Тию се зачуди защо не се качва тук по-често. Беше приятно усамотено, особено по това време на нощта, когато движението беше натоварено, но почти не се чуваше, а звездите изглеждаха съвсем близо, сякаш можеш да ги докоснеш. Направи няколко крачки към ниския парапет на покрива, след това понечи да се върне обратно, за да попита лейтенанта дали знае откъде ще дойде хеликоптерът.
	Но още преди да успее да се извърне, две силни ръце го блъснаха ниско в гърба. Тъй като беше пъхнал ръце в джобовете си, Тию не можеше да окаже никаква съпротива. Успя да каже само:
	— Чакайте! Чакайте!
	Но краката му се удариха в основата на стената, преди да осъзнае, че го бутат и че нищо не може да попречи на тялото му да се прекатури във въздуха.
	Последната мисъл на Тию, преди полетът надолу да заличи от съзнанието му всичко освен ужаса, беше, че Джърсън се е обадил в приемната, за да провери къде се намират Кунео и Ръсел. Беше говорил с някого навън, а след по-малко от минута бяха излезли от кабинета и се бяха качили тук. Но когато Тию беше отишъл в приемната, за да си вземе палтото, там нямаше никой. Трябваше да си спомни това, трябваше да заподозре. Трябваше да…


	28

	Сюзан Уайс, съпругата на Макгайър, правеше всичко възможно да овладее неочаквано възникналата криза, но тя я бе извадила от равновесие. Не беше нито подготвена, нито способна да се справи с това — внезапното пристигане на семейството на снаха й в апартамента им с три спални на „Хайт“. Слушаше ги как разказват, че са избягали от дома си, след като се е стъмнило, и как са се уверили, че никой не ги следи, и не вярваше на ушите си. Какво ставаше всъщност?
	Никой не се държеше така, като че ли заплахата за децата на Харди засягаше и семейство Макгайър, собствените й деца Британи и Ерика. Но макар Сюзан да се съмняваше Панос да знае, че Моузес и Франи са брат и сестра, просто не можеше да прогони от главата си тази мисъл. Тя беше виолончелистка по професия и пацифистка по душа и подготви вечерята и спалните чували за братовчедите и разтегателния диван за Франи и Дизмъс в пълно изтощение, сякаш ходеше насън.
	Сюзан знаеше за силното закрилническо отношение на Моузес към Франи. Съпругът й може и да бе добър и честен човек, но дълбоко в сърцето си — и това винаги я бе тревожело — той беше и боец, ветеран от десетки сбивания по баровете, ръгби схватки и боеве с тояги. Моузес подобно на Дизмъс беше участвал във войната във Виетнам. И двамата бяха убивали хора, но през повечето време Сюзан предпочиташе да не мисли за това.
	Днес обаче, тази вечер, беше невъзможно.
	Ребека и Винсънт нямаше да ходят на училище на следващия ден и поне още няколко дни след това. Франи също нямаше да взема часовете си. След като говори с Глицки тази вечер, Дизмъс щеше да реши дали семейството трябва да си намери истинско скривалище. Можеха да заминат някъде със самолет или поне да отидат на хотел извън града.
	Часът за лягане отдавна бе минал, но дъщерите й седяха на пода като омагьосани от страха и вълнението на братовчедите си. Изведнъж, съвсем не по вина на Сюзан, цялото й семейство се оказа въвлечено в свят на насилие и заплахи, на интриги и ужас. Просто не можеше да се овладее, не можеше да възпре вълната на негодувание, която я заливаше. Негодувание срещу съпруга й, задето ги покани да дойдат тук, и срещу Франи и Дизмъс, задето приеха. А сега Дизмъс беше отишъл да обсъди положението с Глицки, а Моузес се бе върнал в „Шамрок“.
	Сюзан отиде в кухнята, където горката Франи миеше съдовете и ги подреждаше в сушилнята. Сюзан пренесе още няколко неща от масата до мивката, застана до снаха си и след малко установи, че не изпитва никакво негодувание към нея. Франи също се движеше почти като робот, сякаш напрежението беше твърде силно, за да си дава сметка за нещата, и Сюзан изпита искрено състрадание.
	Франи изплакна една чиния, сложи я върху останалите, спря водата и наведе глава. Сюзан я прегърна.
	— За какво мислиш? — попита тя.
	Франи въздъхна.
	— Че може би в крайна сметка ще се наложи да се преместим.
	— Къде?
	— Няма значение, далеч от тук. Поне за известно време. Не мога да си представя, че децата могат да се върнат отново на училище. Или в къщата.
	Сюзан я разбираше — беше видяла снимката, която Дизмъс бе донесъл в запечатано найлоново пликче. Двете деца бяха пред къщата с ранички на гръб, на път за училище, а зад тях се виждаше Франи, малко не на фокус. Който и да е направил снимката, едва ли е бил на повече от десетина метра. Червен кръг ограждаше гърдите на децата и стигаше почти до ръбовете на снимката.
	Този образ щеше дълго да остане в съзнанието на Сюзан.
	— Може би просто се опитват да накарат Дизмъс да се откаже от делото — каза тя.
	Франи отново пусна чешмата и се пресегна към изплакнатата преди малко чиния.
	— Вече позвъни на адвоката им. Ами ако не е го е направил този, когото подозира Дизмъс? — Потръпна. — Представям си как човекът, направил снимката, си седи в колата, на няколко метра от нас, Сюзан. Съвсем наблизо. Само че следващия път няма да държи фотоапарат. Боже!
	Раменете й се разтресоха. Вдигна мокрите си длани и закри лицето си.
	Сюзан силно притисна снаха си. Просто не знаеше какво да каже.


	В сравнение с едностайното жилище на Нат Глицки двустайният апартамент на Ейб изглеждаше като Тадж Махал. Подобно на семейство Харди, Ейб и Трея бяха решили, че ще се чувстват в по-голяма безопасност, поне за тази нощ, някъде извън дома си. И те изчакаха да се стъмни. И те се оглеждаха за фарове на следяща ги кола, докато се увериха, че пътят зад тях е чист.
	Сега всички възрастни седяха в малката дневна, Рейчъл спеше до леглото на дядо си. Ейб седеше приведен в единия край на малката масичка с щръкнали колене и лакти. Лицето му беше помръкнало и безизразно, очите му бяха потъмнели и сурови. След продължително обсъждане с Трея и баща си той реши да позвъни в местния участък. Когато разбраха кой се обажда, там предадоха случая на капитана на участъка, който бе дошъл от дома си, и на дежурния сержант.
	— Хубаво. — В този момент Харди се чувстваше благодарен за всяка проява на съдействие. — Това поне е нещо. Какво казаха?
	Глицки охлади ентусиазма му.
	— Всъщност не бяха особено заинтересувани. Ти с какво впечатление остана, Трея?
	— Слабо казано — заяви тя и се обърна към Харди: — По-точно, изобщо не им пукаше.
	— Показахте ли им снимката? Разказахте ли им?
	— Разбира се.
	Харди се наведе напред, седнал на ръба на един дървен стол, който Нат беше донесъл от кухнята.
	— Как е възможно да не им пука! Какво трябва да се случи?
	— Сигурно са го приели като лоша шега — горчиво отбеляза Трея. — Непрекъснато стават такива неща.
	— Непрекъснато ли? Те ли го казаха?
	— Не точно с тези думи. Явно очакваха Ейб да го приеме и се чувстваха малко неудобно, че не е така.
	— Дори и след като им изтъкнах, че известно време съм бил полицай, но не съм се сблъсквал с такива неща ежедневно. Нито веднъж тази година.
	— Те какво ти отговориха?
	— Нищо. Не ги интересуваше достатъчно, за да спорят. Бяха делови и ме попитаха какво искаме от тях. Казах им какво — да отидат да ги погнат малко. Знаем кой го е направил.
	— Нека да отгатна — казали са, че пращат патрулки в училището и край дома ви. За по-сериозни мерки им трябват заповеди от централното управление.
	— Като че ли си чел пощата му — каза Трея.
	Нат, който до този момент седеше в единия край на канапето и само слушаше, се обади:
	— Просто не разбирам как е възможно да не им пука. „Нищо не се е случило“, така казаха. А аз ги питам: „Нищо ли? Я погледнете тази снимка! Това е заплаха за живота на внучката ми! Какво щяхте да направите, ако се беше случило с вас?“ — Ядосано вдигна ръце. — А те ме гледат, като че ли съм някакъв изкуфял старец!
	— Не ти си причината, татко — намеси се Ейб. После се обърна към Харди: — Не че не ми повярваха, което си беше истинско облекчение след последните няколко дни. Просто казаха, че могат само да изпратят снимката в лабораторията и нищо повече.
	— Да, обаче най-любимата ми част е, когато капитанът започна да ни разказва за наркопласьорите в кварталите, които заплашвали местните семейства — ако не ни оставите да си въртим бизнеса и ни се пречкате, ще убием и вас, и децата ви.
	— От което какво следва? — попита Харди.
	Устните на Трея оформиха усмивка, но всъщност не й беше никак весело.
	— Истинското послание не стана съвсем ясно от думите му, но сигурно е искал да каже, че хората непрекъснато получават заплахи.
	Ейб продължи:
	— А ние най-добре от всички би трябвало да знаем, че ченгетата не могат да предотвратяват престъпленията. Могат само да разчистват след тях.
	— Страхотно, радвам се да го чуя! — разпали се Харди. — А междувременно какво да правим ние — имам предвид не цялото общество, а конкретно нас. Какво ще правим ние?
	— Обадих се на Кларънс — каза Трея, — и добрата новина е, че той май ви е повярвал най-накрая. Наистина е разтревожен заради всичко това.
	— Браво на него! — изръмжа Харди. — По-добре късно, отколкото никога. А каква е лошата новина?
	— Както обикновено — сви рамене Глицки. — Какво трябвало да прави сега? Какво можел да направи? Не че не ни съчувствал, но какво от това? Надявал се, който и да е извършителят, да не стигне до убийство.
	— Аз също. — Бушоните на Харди бяха почти напълно изгърмели. — И не става въпрос за неизвестен извършител. Става дума за Панос.
	— За Уейд? — попита Глицки. — Или за Рой? Или за Сефия и Рее? Или за някой друг, на когото плащат, но за когото не знаем?
	Харди знаеше какво говори. Отчаяно поклати глава и вдигна очи.
	— Обадих се на Крол. Казах му, че се отказвам от делото. Всичко свърши.
	— Какво му каза за Холидей?
	— Нищо. А и той не ме попита. Защо?
	— Защото аз не участвам в делото ти, каквото и да са си мислели някои хора. Ако причината е съдебният процес, няма защо да заплашват и мен. — Въздъхна продължително. — От друга страна, ако и двамата все още се опитваме да открием истината за тези убийства и това най-накрая накара отдел „Убийства“ да преосмисли хипотезата си за Холидей, кой остава? — Глицки кимна. — Точно затова ни предупреждават. И двамата.
	— Да, той ми е клиент. Да не би да смятат, че ще го изоставя?
	— Може би им е хрумнало, че можеш да го направиш.
	Суровият поглед на Харди обходи стаята.
	— Не мога да постъпя така.
	— Никой не те кара да го направиш — обади се Трея, — но той не е клиент на Ейб.
	— Какво означава това?
	Глицки изпъна гръб.
	— Аз не се опитвам да оправдая Холидей. Оттук нататък оставям закона да направи своето.
	— Нашият приятел законът — изсумтя Харди.
	— Понякога може и да ни е приятел. Късно следобед говорих с Пол Тию. Съжалявам, при цялата тази лудост — направи широк жест той, — пропуснах да ти кажа. Снощи отишъл, както му препоръчахме, и открил отпечатъци на Сефия и Рее в дома на Холидей. Освен това е записал твърдението им, че никога не са били там.
	— Кучи синове! — сви юмрук Харди. — Знаех си! Значи той се отърва?
	Глицки поизчака малко и каза:
	— Може би. Ако Джърсън направи необходимото. Само че аз вече казах на Пол, че каквото и да става, аз няма да участвам. Никакви заслуги, никакви обвинения, нищо. Дотук бях.
	— Ако Сефия и Рее са били у Джон, и двамата сме дотук.
	— Повтарям ти, може би — наблегна Глицки. — Няма да празнувам, докато не чуя официалното становище. Ще се почувствам по-добре, когато разбера, че тези типове вече са зад решетките. Във всеки случай, дори да затворят нашите хора, може да мине много време, преди да свалят обвиненията срещу Холидей. На твое място бих мирувал.


	Харди си тръгна от дома на Нат към десет и половина. Обади се на Франи оттам и Сюзан, която беше още будна, му каза, че съпругата му, изтощена и емоционално изцедена, е заспала на дивана. Харди, който бе не по-малко изтощен, се чувстваше много напрегнат и нямаше да може да заспи, дори да изпие цял тон валиум. Но едно-две питиета можеха да свършат работа. Каза на Сюзан, че ще се отбие при съпруга й и може би няма да се върне, преди да затвори барът. Не бивало да се тревожат. Нещата май се оправяли.
	Когато пристигна в „Шамрок“, четирийсетимата или петдесетима постоянни клиенти бяха в настроението, в което ги беше виждал стотици пъти през годините. Внезапно нощта се превръщаше в това, което се случва, когато критична маса от човечеството се срещне с точно необходимото количество алкохол, шум и сексуални възможности. Автоматичният грамофон, който се чуваше още от ъгъла с Десета улица, където паркира Харди, бълваше песента на Тоби Кийт „Искам да говорим за мен“ на пределните възможности на тонколоните си. Двата телевизора високо предаваха футболен мач. Играеше се и на четирите мишени за дартс. Високите столчета на бара бяха заети. Столове, канапета, целият под — всичко беше претъпкано.
	Харди си проправи път през тълпата, като кимаше и говореше с многото познати лица и не спираше да бърбори, защото познаваше повечето клиенти поне по физиономия. „Шамрок“ беше най-старият бар в града, скоро щеше да навърши сто и десет години, но не бе голям. Пространството между високите столове до бара и отсрещната стена беше около четири метра. В задната част, до мишените за игра на дартс, се разширяваше докъм пет метра и половина. Проправи си път през претъпканата задна част, закачи палтото си и се шмугна през отвора под плота.
	Макгайър обслужваше бара и работеше здравата, за да успее да изпълни поръчките. Харди си напълни голяма халба с лед, малко лимон и газирана вода. Изпи половината на един дъх, след това се втурна да помага и почти цял час не спря на едно място. Посетителите бяха не само много, но и удивително приятелски настроени, търпеливи и възпитани. Бяха предимно местни хора — жадни, но не войнствени. Джубоксът продължаваше да бълва музикални хитове, макар че в даден момент Харди установи, че това вече не са хитове, а просто стари песни. После си помисли същото и за себе си, докато разливаше напитките, сипваше наливна бира, подрънкваше с рестото и си разменяше реплики с този-онзи, защото беше твърде зает, за да води разговор. Двамата с Макгайър работеха в ритъма, който си бяха изградили преди двайсет години, когато Харди бе основната фигура зад бара, много преди брака му, преди децата и кариерата.
	Днес, а и от доста време насам, останалата част от живота му беше толкова по-различна от това. Никъде другаде нямаше тази простичка заетост, удоволствието да правиш добре нещо, което не е сложно. Тук, когато някой си поръчаше питие, можеше да е съвсем сигурен, че не го лъжат. Че това е питието, което човекът наистина иска. Даваш му го, клиентът плаща, връщаш рестото. Понякога получаваш бакшиш. И край на сделката.
	Когато вдигна поглед, учуден, че най-накрая има свободна минута и че повечето от клиентите са си тръгнали, беше плувнал в пот от физическото усилие и от свършената работа, но нещо бе изчезнало от гърдите му — огромното напрежение, — сякаш си беше взел едноседмична почивка на някой топъл плаж. Осъзна, че болката в гърба му най-сетне е утихнала. Все още чувстваше раната на ръката си, когато стиснеше, но цяла нощ си бе служил с нея със съвсем естествена лекота. Позволи си за минутка да се надява, че сведенията от Пол Тию ще възпрат враговете му, което ще сложи край на заплахите към семейството му.
	Макгайър изключи звука на телевизорите, намали музиката и се приближи от другия край на бара.
	— Откъде се взе това? — попита той, имайки предвид тълпата.
	— Сигурно се е разчуло, че ще бъда тук. Проклети търсачи на знаменитости!
	За пръв път от седмица Харди се усмихваше. Точно над главата му и зад него снимката на Пол Тию се появи на екрана за минутка в късните новини, Макгайър вдигна поглед, но понеже не знаеше кой е Тию, не каза нищо.
	Не че би имало някакво значение.

	* * *

	Предупредиха за последни поръчки малко по-рано, изгониха скитниците, заключиха в дванайсет и половина и презаредиха. Преброиха парите — 1428 долара, нечувана сума за вторник вечерта. Без да го пита, Моузес наля на Харди един силен „Макалън“ като своя и двамата седнаха в тъмния край на бара, далеч от прозорците, близо един до друг. Харди имаше чувството, че никога вече няма да има нужда от сън, но преди два дни смяташе, че никога вече няма да пие алкохол, а виж какво стана. Нощното осветление над касата и светлината на уличните лампи навън озаряваха помещението почти като при пълнолуние.
	Докато вадеха бутилки и търкаляха бъчонки, Харди се опитваше да внуши на Макгайър предпазлив оптимизъм, но сега вече можеха да разговарят и зет му не изглеждаше особено убеден.
	— Да, всичко това е прекрасно — каза той, — обаче какво ще стане, ако не се доберат до Панос и хората му достатъчно бързо, а междувременно те решат да видят сметката на всички останали? Склонен ли си да поемеш този риск?
	— Не знам какво друго бих могъл да направя, Моуз.
	— Аз знам.
	— Да отида и да ги застрелям. Вече ми каза. Пийни още едно.
	— Да не мислиш, че се шегувам?
	Харди отпи малка глътка от скоча си.
	— Не, но не разсъждаваш. Ако ги погнеш, ще се превърнеш в убиец. Това е истината.
	— Ще твърдя, че е било самозащита.
	— И как ще го направиш? Теб никой не те заплашва.
	— Няма да допусна някой да убие Франи, Диз — изръмжа Макгайър. — Никога, за нищо на света.
	— Ако това ще те утеши, аз също, Моуз.
	— Но не правиш нищо, за да го предотвратиш.
	Харди бавно остави чашата си.
	— Всъщност правя доста неща и точно затова в момента имам причина да смятам, че заплахата вече не е толкова сериозна, колкото беше преди три-четири часа. Ще вкарат тези типове в затвора.
	— И ще ги изправят пред съда, ще им измислят по-малка присъда…
	— Говорим за поредица от убийства, Моуз. Това са утежняващи обстоятелства. До живот.
	— Значи си в безопасност?
	— Да.
	— И ще ги хванат всичките? Сигурен ли си? И нямат близки? Няма хора, които ще знаят, че ти стоиш зад всичко? — Макгайър също остави чашата си. — Диз, не разбирам защо, след като видя в колко много случаи законът изобщо не може да те защити — говоря само за последните две седмици, — все още разчиташ на него.
	— Може би точно защото това е сделката — ти не нарушаваш закона, а в замяна той те брани.
	— И ти го вярваш? Имаш ли бедни чернокожи приятели, Диз? Имаш ли такива _чернилки_?
	Харди вдигна очи към небето.
	— Пак започна.
	— Да, точно така. Замислял ли си се защо в гетата или в крайните квартали има толкова много насилие?
	— Не, Моуз, никога не ми е минавало през ума. Никога не съм се замислял за това, понеже съм богат бял човек.
	— Ти го каза.
	— Не, ти го каза — насочи пръст Харди към лицето на Макгайър. — Всъщност ти защитаваш моята теза. Знаеш ли защо има толкова много насилие в гетата? Защото хората там са изгубили вярата си в закона. И знаеш ли коя е причината? Понеже той не ги защитава и те имат чувството, че трябва да го правят сами.
	— Точно така. Тъкмо това се опитвам да ти кажа.
	— Аз пък се опитвам да те накарам да видиш какво става, след като застанеш на тази позиция. Поемаш защитата си сам, извън закона.
	— Поне оцеляваш.
	— Всъщност не. Най-вероятно няма да оцелееш. Дори е много по-сигурно, че ще умреш. И знаеш ли защо? Защото Пабло заплашва, че ще те убие, ако се месиш в наркобизнеса му. Не искаш наркотици около децата си, но понеже не можеш да се обърнеш към закона, решаваш да убиеш Пабло. И тогава братът на Пабло, Хосе, който също смята, че законът няма да те накаже, идва и те застрелва. После и брат ти, майка ти, баща ти… Разбираш накъде отива всичко, нали?
	— Само че я се погледни — семейството ти е прогонено от дома си. Къде е сега твоят закон? Кой те закриля сега?
	— Пак законът. Виж, Моуз, ако Панос не се тревожеше, че някой ще направи нещо, щеше отдавна да се опита да ме убие. Когато е направил тази снимка, е можел просто да отвлече децата и да ги убие.
	— Забравяш, че той наистина уби няколко човека.
	— Може би не забравям. Но ако вярвам, че целта на закона е да не оставя насилието в ръцете на отделни хора като теб и мен, или като Панос, как мога да се оправдая, ако лично се заема с него? Направя ли го, толкова много ще заприличам на него, че няма да има никаква морална разлика помежду ни.
	— Стига глупости! Той те напада, а ти не можеш да отвърнеш, така ли? Това ли се опитваш да ми пробуташ?
	— Казвам, че ако наруша закона, вече не мога да очаквам нищо от него. А аз не искам да се откажа от него. Той е нещо основно.
	— Пълна глупост е, ако питаш мен.
	— Нима? А какво ще стане, ако някой от изстрелите ти, насочени към Панос или към Сефия, не улучи, но вместо това улучи горката старица, която си похапва кротко няколко къщи по-надолу? Или майката, която бута детска количка на петстотин метра по-нататък? Смяташ, че не стават такива неща ли? Не мислиш ли, че точно това се случва при всяка скапана стрелба от коли, за която си чувал? Започне ли веднъж, вече нямаш контрол над това. Загиват хора, които нямат нищо общо. И знаеш ли какво става после? Тези невинни хора искат да видят как законът наказва теб. И имат всички основания да очакват това да се случи. Независимо дали ти си започнал всичко. След като си замесен, значи си от лошите. Точка.
	Моузес отпи от чашата си, разклати леда вътре и отново отпи.
	— Ако знаех със сигурност кой е направил тази снимка, щях да се промъкна много близо и да пусна куршум в мозъка на копелето. Още тази вечер, кълна се.
	— И след това животът ти никога няма да бъде същият.
	— Няма да кажа на никого. И никой няма да знае за връзката ми с теб и Франи. На ченгетата изобщо няма да им хрумне да ме разпитват.
	— Може и да им хрумне. И тогава какво ще стане със Сюзан и децата?
	Макгайър поклати глава.
	— Няма да стане така. Виж, Диз, бандитите непрекъснато се трепят един друг. Да не искаш да ми кажеш, че ченгетата разследват сериозно тези случаи? Да вземем един небезизвестен негодник като Сефия, който умира от насилствена смърт — кой ще започне да се поти над такъв случай? Никой. Може би дори семейството му няма да си мръдне пръста, ако изобщо има семейство.
	Харди призна тази истина с леко кимване.
	— Самият аз няма да започна да роня сълзи.
	— Видя ли?
	— Но има разлика някой да умре и ти да убиеш някого.
	— Все това повтаряш. Но двамата с теб сме дърпали спусъка, Диз. И двамата знаем, че можем да го направим отново, ако се наложи. Въпросът ми е колко още трябва да те притискат, преди да се решиш.
	— Доста, предполагам. Докато не се превърне в истинска самозащита.
	— Което е до голяма степен постфактум, нали?
	— Да, мисля, че е така.
	— И ти го приемаш? Можеш ли да живееш с това?
	Лицето на зет му беше изопнато от тревога, която изглеждаше още по-силна на мъжделивата светлина.
	— Не, ще го кажа иначе — продължи той. — Надявам се да можеш да живееш с тази мисъл. Надявам се семейството ти да може да живее. Наистина се надявам.
	Харди пресуши чашата си.
	— Аз също, Моуз. Аз също.

	* * *

	Харди все още беше облечен — с джинси и пуловер — и седеше на малкото двуместно канапе в задната част на апартамента, предишната пералня, която Сюзан бе превърнала в студио за учениците си по музика. Тук беше тихо и бе далеч от спалните, а той не искаше собствената му напрегнатост да държи будни и останалите. През единствения голям северен прозорец се виждаха светлини, пръснати нагоре към Президио — намираше се на шест етажа по-високо, — но гледката, колкото и да беше прекрасна на светлината, не го очароваше. Погледна натам, ала погледът му просто се плъзна, в пълно съзнание, но без да мисли, или поне — без да мисли за нищо конкретно.
	Откакто си бе легнал, а след това бе станал и бе дошъл тук, мислите му от само себе си се връщаха непрекъснато към Дейвид Фрийман. Представяше си го в леглото в спешното отделение. Мислеше за пораженията, които му бяха нанесли, дори и да оцелееше, в което Харди се съмняваше. В съзнанието му се бе промъкнало смразяващо предчувствие заедно с още по-силното убеждение, че тези хора са много опасни, а сега са дори още по-отчаяни, задето не могат да изолират и да премахнат Джон Холидей. Харди вярваше, че без него те са обречени. Трябваше да намерят начин да се доберат до Джон, при това възможно най-бързо. И да не правят грешки. Харди беше убеден, че най-сигурният път към Холидей минава през него.
	Друга неясна мисъл, тревога, угризение, което подобно на досадно насекомо непрекъснато тормозеше мислите му, беше съзнанието, че в действителност той трябва да се откъсне от Холидей, поне докато нещата се поуспокоят. Да се обади на Крол и да му съобщи това. Както твърдеше Моузес, той беше длъжен най-напред да се погрижи за семейството си и можеше да го направи, без да престъпва закона. Дори не беше получавал хонорар от Холидей. Нямаше правно основание за това.
	В крайна сметка, каза си той, сега вече Холидей сигурно щеше да се оправи и без него. Доказателствата щяха да осигурят свободата му. Нямаше нужда Харди да се намесва. Тази мисъл го гризеше.
	— Татко?
	Сепна се, сякаш от сън, макар да не спеше.
	— Здрасти, Бек.
	— Добре ли си?
	— Разбира се. Просто не мога да заспя. Как е моето малко момиченце?
	Шестнайсетгодишна, висока един и шейсет и пет, петдесет и пет килограма. Малкото му момиченце.
	— Знам, че не ти е приятно, но съм уплашена.
	— О, миличка! — Вдигна поглед и съзря блестящата следа от страх по бузата й. — Ела тук, седни до татко — отмести се и потупа мястото до себе си.
	Копнееше да може да й каже, че няма от какво да се страхува — беше почти готов да изрече утешителната лъжа, — но просто не можа да го направи. Беше достатъчно голяма, щеше да усети снизходителното му отношение, а той не го искаше.
	След секунда тя се притисна до него, сгуши се с вдигнати върху канапето крака, облечена с фланелена пижама и халат, с разпусната коса и лек дъх от устата, който толкова обичаше. Отначало сякаш Ребека имаше нужда само от това и той разсеяно галеше косата й, както правеше откакто бе съвсем малка. Усети как тялото й се отпуска почти недоловимо и как тя въздъхва леко и тихичко, но все пак чуто.
	— По-добре ли се чувстваш? — попита той.
	— Малко.
	— Но все още си уплашена?
	Усети как кимва с глава.
	— Добре. — Не можа да устои на желанието си да я утеши: — Може би нещата не са толкова зле, колкото смятахме отначало…
	— Но тези снимки…
	— Знам. Знам какво се опитваха да направят — да ни плашат. И успяха, нали? Но тази вечер се срещнах с чичо Ейб и смятам, че има много голяма вероятност полицията да успее… да направи нещо.
	— Какво?
	— Да арестува тези хора. Появиха се нови доказателства. Ще трябва да вземат някакви мерки. А когато го сторят, всичко ще се оправи.
	— Но ако не успеят?
	Харди въздъхна:
	— Сигурно ще успеят, Бек. Не се тревожи за това.
	— Затова ли и ти не можеш да спиш? Защото вече не се притесняваш?
	Харди я притисна към себе си. Понякога беше прекалено проницателна, каза си той, за собственото й добро.
	— Малко съм притеснен — призна той.
	Тогава Бек се измуши от прегръдката му и седна с лице към него.
	— Просто не разбирам тези хора. Дори да искат да ти навредят, защо се опитват да наранят цялото ти семейство?
	— Защото знаят, че от нищо не би ме заболяло по-силно.
	— Добре, но какво смятат? Че ще се оттеглиш? Струва ми се, че е по-логично да побеснееш и да погнеш техните семейства. Това не ти ли се струва смислено?
	Харди отново прецени, че не може да бъде напълно откровен.
	— Не бих направил такова нещо. Не бих могъл. Не е редно.
	— Защо не? След като те преследват нас? Сигурна съм, че би го направил. Знам го.
	— За щастие, все още не са наранили нито теб, нито Винс, затова не се налага да проверим дали бих го направил. Не искам да разбирам. Достатъчно съм им ядосан и за нещата, които вече са направили. — Този път не можа да не излъже: — Но наистина смятам, че всичко почти приключи, Бек. Утре вечер по това време ще спим в собствените си легла. Ще видиш.
	— Ами ако не стане така?
	— Тогава на следващата нощ.
	— Сега просто се опитваш да ме успокоиш — намръщи се тя.
	— Не само сега — отвърна той. — През цялото време.
	— Но аз трябва да знам какво точно се случва.
	— Какво всъщност се случва… — Той пое дълбоко въздух и призна една по-голяма истина: — Не знам със сигурност какво точно се случва, Бек. Не искам да преживяваш всичко това.
	— Но аз вече съм замесена, татко. Наложи се да дойдем тук.
	— Знам. — Той отново я притисна към себе си. — Знам.
	Светлините на града примигваха в разнасяния от вятъра прах отвън. Харди още по-силно притисна с ръка дъщеря си.
	— Май не успях да ти помогна много?
	— Все още съм малко уплашена, ако това имаш предвид.
	— Точно това имам предвид — въздъхна Харди.
	— Не можеш да ме предпазиш от чувствата ми, татко.
	— Знам и сърцето ми се къса.
	Харди отново се запита дали изобщо може да я предпази от нещо и почувства как отново го обзема гняв. Каквото и да приказваше, знаеше, че ако някой направи нещо на момичето му, ще го убие безмилостно. Може би нямаше да й навреди да й намекне за това, въпреки че току-що й бе казал обратното.
	— Помниш ли, че ти казах, че не бих предприел нищо, ако това ще стане причина да ти се случи нещо лошо?
	— Да.
	— Но ако мога да го спра, преди да стигне до теб, ако се наложи… — не довърши той. — Говоря просто хипотетично, Бек. Няма никакъв начин да допусна някой да те нарани.
	Колебливият й въпрос за малко не го накара да се разплаче.
	— Тогава какво ще правим?
	— Още не съм съвсем сигурен, миличка. Но двамата с майка ти ще се погрижим за вас, каквото и да стане. Може би, ако успея да се откажа от Джон Холидей…
	— Не можеш да го направиш. Той ти е приятел.
	— Точно така. — И това от устата на едно дете, помисли си Харди. — Знам. Но може би мога да ги накарам да си помислят, че съм се оттеглил.
	Отново млъкна. Канеше се да каже: „И след това да им устроя някакъв капан“, но вместо това каза:
	— Виж, нека повярваме за малко, че наистина има доста голяма вероятност след ден-два тези хора да се озоват зад решетките.
	— Ще спрат ли да ни преследват тогава?
	— Да. — Леко я погъделичка под брадичката. — Но те вероятно вече са престанали да преследват теб.
	Тя обнадеждено вдигна поглед към него.
	— Обещаваш ли?
	Харди се поколеба. Имаше си правило, че обещанието си е обещание, свято и ненарушимо.
	— Наистина смятам така — заяви той накрая.
	Усети как тя леко потръпна до него.
	— Това не е обещание.
	— Знам, но е нещо много подобно.


	29

	Харди отвори входната врата на нивото на улицата на сградата на Фрийман. Прекоси фоайето, изкачи се по стълбите и след това спря за миг на входа на приемната. За пръв път след нападението над Дейвид отново усети някакви признаци на живот. Около шестима души в Солариума явно снемаха клетвени показания, трима от съдружниците и двама стажанти стояха до кафе машината, увлечени в разговор, а отзад се чуваше непрекъснатото бучене на ксероксите. Може би просто бе улучил по-натоварен момент, но истината е, че на телефоните Филис не можеше да вдигне глава и непрекъснато записваше нещо.
	— Господин Харди. Дизмъс — внезапно изникна до него Норма. — Липсвахте ни вчера. Наред ли е всичко?
	Не знаеше как да отговори на въпроса й. Със сигурност не му изглеждаше наред. Семейството му все още се укриваше в дома на Макгайър. Беше спал по-малко от четири часа. Фрийман все още беше в безсъзнание. Не бе чул Сефия и Панос да са арестувани.
	— Понеже не се появихте, някои от нас се разтревожиха — каза тя.
	— Имах малко работа извън кантората, но всъщност ми отне целия ден. — Усмихна се учтиво и се отправи към другите стълби, които водеха към неговия кабинет. — Дори не ми се иска да погледна безпорядъка върху бюрото си, но трябва да вървя.
	— Разбира се, но аз… Исках да ви благодаря.
	— За какво?
	— За вдъхновеното ви слово предишната вечер — каза тя и обходи с широк жест фоайето, където кипеше трескава дейност.
	— Това е добре.
	Всъщност, след като Харди приключи кратката си реч в петък вечерта, залата не избухна във възторжени аплодисменти. Той пожела на всички лека нощ и се измъкна по възможно най-бързия начин, леко смутен, задето се бе поддал на момента и си бе позволил да изрази вълнението си. Сигурен бе, че е дал повод да му се надсмиват — най-вече на по-младите хора, но също и на някои от по-скептичните съдружници и стажанти. Не му беше трудно да си представи ехидните усмивки зад гърба си. Искаше му се изобщо да не го беше правил, а ако не това, поне да се бе сетил за нещо забавно, за да разсмее всички.
	Но ето че сега Норма сложи ръката си върху неговата.
	— Недейте да скромничите. Погледнете какво успяхте да постигнете с всички тук.
	Харди не можеше да отрече, че оживлението е по-голямо, но…
	— Не мисля, че причината съм аз.
	— Мислете каквото искате, но останалите не смятат така — възрази Норма. — Исках отново да ви благодаря и да ви кажа колко много означава това за мен. И за фирмата. Речта ви беше безукорна. Сам виждате резултатите. Огледайте се.
	Харди вече бе видял достатъчно и то му допадна. Но сега, когато Дейвид беше в болницата и имаше още толкова нерешени проблеми, не разполагаше с време за словесни акробатики. Все пак още веднъж огледа фоайето и каза:
	— Добре, радвам се, че успях да помогна. А сега ме чака работа.
	Приближи се до рецепцията, погледна въпросително Филис, която вдигна палец и го помоли с жест да почака. След няколко впечатляващи „Фрийман и съдружници, бихте ли изчакали за момент?“, тя овладя телефонното табло, вдигна поглед и се усмихна, сякаш наистина й беше приятно, че го вижда. А това бе нещо ново.
	— Лейтенант Глицки се обажда вече три пъти тази сутрин. Каза, че е спешно.


	Глицки научи за Тию, когато разгърна сутрешния вестник и прочете за вероятното му самоубийство. Версията не го убеди. Или по-точно, убеди го в онова, което много силно бе започнал да подозира. Веднага реши, че този ден няма да ходи в кабинета си. Той беше положил клетва полицай с истинско чувство за дълг, затова най-сетне щеше да свърши малко истинска полицейска работа, дори и сам, ако се наложи.
	Харди вече бе разговарял с Холидей, отново го бе посъветвал да не си показва носа навън и да не се притеснява и го бе осведомил, че са открили сериозни доказателства, които скоро могат да го измъкнат от бъркотията. Само да има търпение. Когато му се обади Джина Роук, Харди говореше по другата линия с втория съдия за тази сутрин, Оскар Томасино. Първият, съдията тази седмица Тимъти Хил, го скастри по повод иска му за отмяна на заповедта за арест на Холидей още преди Харди да успее да зададе въпроса си.
	— Накарай клиента си да се предаде, Диз, и след това ще оспорваме. Това е процедурата и ти го знаеш.
	Томасино, който познаваше Харди от много години и го уважаваше, му обясни, че просто не вижда какво може да направи. С удоволствие щял да каже добра дума за благонадеждността на Харди, и дори на Глицки, пред Джакман или Батист, но не съзирал голяма полза.
	Когато най-сетне се обади на Джина в кабинета й, за да се осведоми за разговора й с Хектор Бланка и най-вече за хеликоптера до Невада, тя явно бе изпаднала в тиха ярост. Инспекторът я уверил, че много би искал да помогне, но шефовете му били решили, че предполагаемото нападение над Харди и Джон Холидей изобщо не се е състояло и той бил склонен да се съгласи.
	Що се отнася до Дейвид Фрийман, Бланка бил звънял в болницата сутринта и ужасно съжалявал — вероятно госпожица Роук още не е научила, — че той е получил бъбречна недостатъчност. Предишната вечер бъбреците му не били произвели повече от една чаена лъжичка урина. Бланка изразил съчувствието си и заявил, че вероятно е много по-прям с нея, отколкото би бил с някой друг. Уверил я, че това сигурно ще се превърне в дело за убийство и ще излезе от прерогативите му, но Джина трябвало на всяка цена да изложи подозренията си пред отдел „Убийства“.
	Харди се възползва от възможността да я осведоми за последните събития и тя го изслуша. Наистина нямаше представа от усложненията — от заплахите към семействата и вероятното убийство на Пол Тию. Това я разяри още повече и когато научи, че Глицки ще ходи в кантората на Харди, за да обсъдят възможностите си за действие, заяви, че и тя ще дойде. Трябваше да се направи нещо и Джина искаше да участва, каквото и да е то. Харди й каза да пристига веднага.
	Затова малко преди обяд на тази ветровита и мрачна сряда сутрин Глицки, Роук и Харди се събраха, всеки посвоему разтревожен, и седнаха около ниската масичка в кантората на Харди. Харди направи кафе и двама от тях вече пиеха.
	Глицки, разбира се, пиеше чай. Седнал с лице към вратата на кабинета на Харди, той обясняваше, че след като сутринта прочел за Тию, най-сетне решил да говори със специален агент Бил Шайлър от ФБР, който проявил интерес към теорията на Ейб, но му трябвали няколко дни, за да набере нужните хора, и то при положение, че успее да осигури съгласието на началника си. Настоял да се увери, че Глицки действително обвинява шефа на отдел „Убийства“ в прикриване на убийство и в съучастие. Шайлър се съгласил, че вероятно добре ще се позабавляват, но щели да са му нужни хора и малко време.
	— А точно това ние нямаме.
	— Не драматизираш ли малко, Диз? — попита Роук. — Ако след около седмица имаме съдействието на ФБР, много е вероятно…
	Харди обаче поклати глава.
	— Ако изобщо направят нещо, ще им отнеме години. Подслушвателни устройства, хора за следене, разследване на обстоятелствата. Може би ще се опитат да внедрят свой човек в бандата. А дотогава всички веществени доказателства ще бъдат заличени. И това е, ако изобщо направят нещо. Междувременно всички ще умрем.
	— Освен това — добави Глицки, — те току-що убиха Пол Тию.
	— Предположение — рефлекторно заяви Роук.
	— Всъщност не — сложи край на спора мрачното изражение на Глицки. — Имаме всички основания да вярваме, че в момента планират същото за Диз, за мен или за семействата ни. Диз е прав, Джина. Не преувеличава. Събитията наистина са драматични. Нямаме време.
	— Какво предлагаш да направим? — попита Джина.
	Глицки поседя мълчаливо, вперил поглед в обувките си, и каза с несвойствен за него едва чут глас:
	— Надявах се… Ще отида и лично ще извърша няколко ареста.
	Харди го погледна и потърси признак, че това е просто горчива ирония. Не откри такъв. А това правеше посланието на приятеля му ясно и недвусмислено, поне за Харди. То го шокира.
	Първо Моузес, а сега и Ейб.
	Глицки погледна към Харди, след това към Роук, и продължи:
	— Може да ги пъхна в областния затвор на Сан Матео за една нощ и да успея да накарам някой съдия да ме изслуша.
	Харди знаеше, че това никога няма да се случи. Никой съдия нямаше да го изслуша при тези обстоятелства. Както нито един съдия не пожела да отдели време на Харди тази сутрин. Съдиите не постъпваха така — Глицки и Роук го знаеха. Обаче нямаше значение. Глицки просто си търсеше предлог.
	Само че Харди нямаше време да му изтъкне този факт. В този момент се разнесе бързо почукване, вратата на кабинета му се отвори и вътре се вмъкна длъгнестата фигура на Джон Холидей.
	— Привет на всички — поздрави той с широка усмивка. Носеше дълго палто от овнешка кожа, което стигаше до средата на бедрата му. Беше напъхал дългата си руса коса в широкопола шапка, килната чак на темето му. Ухили се на всеобщата изненада, която бе предизвикал, и се обърна, за да затвори вратата.
	Когато отново се обърна с лице към тях, Глицки вече беше на крака. Харди направи същото с думите:
	— Джон, какво търсиш тук, по дяволите?
	Глицки метна убийствен поглед на Харди и пристъпи напред. Нямаше избор. Беше ченге, а пред него стоеше човек, издирван за убийство.
	— Боя се, че си арестуван — каза той.
	За Холидей изненадата внезапно и напълно изгуби очарованието си. Гневно впери в Глицки ядосан и неразбиращ поглед, след това стрелна с очи Харди, после без всякакво колебание отново леко се извърна, сякаш се канеше да тръгне към вратата. Но щом се обърна отново към тях, в дясната му ръка имаше пистолет. Беше насочен към пода, но всички в стаята го видяха и осъзнаха значението му.
	— Струва ми се, че точно в момента никой няма да бъде арестуван — тихо заяви той с мекия си акцент, който ни най-малко не намали впечатлението от решителността му. — А сега, лейтенант, бихте ли седнали? Няма да поискам оръжието ви, защото допускам, че ще се проявите като джентълмен. Но ви моля да държите ръцете си така, че да ги виждам. След това ние четиримата можем културно да обсъдим нещата.
	Глицки напипа стола си и седна.
	Харди остана прав, със скръстени пред гърдите ръце.
	— Господи, Джон, какви ги вършиш? Как влезе тук?
	Холидей изобщо не понечи да вдигне оръжието.
	— Приятелката ми ме докара до задната уличка. Влязох през гаража и се качих с асансьора. Не се тревожи, никой не ме проследи. Сигурен съм.
	— Не за това се тревожа. Не си ли чувал, че след като се зарови в някоя дупка, човек трябва да престане да копае?
	— Допускаш огромна грешка — потвърди Глицки.
	— Вече съзнавам това, лейтенант — охотно се съгласи Холидей. — Вероятно сте прав. Но не очаквах тук да има и други хора.
	— Защо не приберете пистолета? — помоли Роук и се обърна към Харди: — Предполагам, че това е клиентът ти.
	Харди ги представи един на друг, а Холидей учтиво се поклони, без нито за миг да откъсва очи от Глицки.
	— Защо дойде тук? — отново попита Харди.
	— Честно казано, Диз, отчасти защото ме хвана клаустрофобията. Но преди всичко, понеже си казах, че двамата с теб можем да измислим начин да се предам, но така, че безопасността ми да е гарантирана. Това с децата ти… — заглъхнаха думите му. — Както и да е, казах си, че щом Панос сметне, че са ме хванали, това ще бъде краят. Прав ли съм?
	Харди сви рамене.
	— Може и да не е съвсем погрешно, но е детинско. Знаеш ли, че Ейб има същия проблем?
	Холидей погледна към Глицки в другия край на стаята.
	— Трябва ли да държа пистолета навън, лейтенант, или ще приемем, че за момента сме се разбрали?
	— Що се отнася до мен, все още си арестуван. Когато си тръгна оттук, идваш с мен.
	— Съмнявам се.
	Глицки едва не се изсмя.
	— Нима ще стреляш, за да ми попречиш? Прави каквото щеш с пистолета. Това не помага на делото ти, както несъмнено ще се съгласи с мен адвокатът ти.
	Стрелна с поглед Харди, за да го подкани да го подкрепи.
	Но Харди бе застинал на стола си с втренчен и отнесен поглед.
	Седнала срещу него, Роук се обади:
	— Диз? Добре ли си?
	Той се опомни.
	— Моля? Да, разбира се. Джон, прибери това проклето нещо, моля те! Човек не бива да размахва оръжие, ако не е готов да го използва.
	— Ами ако съм?
	— Значи си по-голям глупак, отколкото си мислех, което е почти невъзможно. Никой тук не смята, че си убил някого, ясно? Няма защо сега да започваш. — Не даде на Холидей възможност да отговори, а направо се обърна към другите двама: — Ейб, Джина, нека да уточним нещо. Допускаме, че Джърсън е бутнал Тию от покрива, нали?
	С ъгълчето на очите си видя как Джони се размърда и пъхна пистолета си под колана.
	— Въпросът е защо? Защо точно тогава?
	Глицки явно доста бе размишлявал по въпроса.
	— Защото Тию свърза Сефия и Рее с апартамента на Холидей, а те отричат изобщо някога да са ходили там.
	— Джон — обърна се към него Харди, — знаеш ли дали някога са влизали в дома ти?
	— Майтапиш ли се?
	— Ще приема това за „не“. Така си и мислех. — Отново се обърна към останалите и продължи: — Не означава ли това, че според Джърсън Тию е единственият човек, който разполага с тези сведения? Ако не е така, защо ще го убива, след като на следващия ден може да се появи друг осведомен и лейтенантът да се окаже изправен пред същия проблем?
	— Само дето Джърсън сигурно вече е унищожил касетата — отбеляза Глицки.
	— А може би не е — обади се Джина. — Особено ако смята, че никой друг не знае за нея.
	Харди кимна на Глицки.
	— Ейб, да допуснем, че Джърсън не подозира, че ти си в течение.
	— Сигурен съм, че не знае. Специално помолих Пол да държи двама ни с теб настрана, а ако някой на света може да го направи, това е той.
	— Ето, виждаш ли?
	Харди вдигна ръце, сякаш е доказал нещо.
	— Какво? — попита Глицки. — Сигурно загрявам бавно, но просто не разбирам какво целиш.
	— Добре, да караме полека. Какво ти каза Пол?
	Глицки не беше сигурен накъде са тръгнали нещата, но Харди явно имаше някаква идея, а в този момент си струваше да пробват всичко.
	— Само това, че е открил отпечатъци на Сефия и Рее в дома на Холидей. Имал и запис и щял да отиде да го пусне на Джърсън. — Глицки вдигна рамене, свали ги и заключи: — Това е всичко.
	Харди погледна към другия край на стаята.
	— Джина, ти схващаш ли?
	Тя кимна.
	Отново погледна към Глицки.
	— Ейб, сега можеш да отидеш при някой съдия и да направиш писмена клетвена декларация, която може да се окаже достатъчна причина за обиск на кабинета на Джърсън, и дори на дома му, за касетата. Възможно е дори при записа да намерят копие от молбата на Тию за снемане на отпечатъци и от резултатите, което ще покаже, че Джърсън е съзнавал значението на записа.
	Роук се бе преместила напред към ръба на канапето.
	— Значи искаш да кажеш, че Ейб може да издейства заповед за обиск на кабинета и дома на Джърсън, без никой друг в управлението да узнае за това?
	— Да, това е идеята. Най-накрая разполагаме с евентуален мотив и с шанса да го използваме.
	Глицки не беше убеден.
	— Невъзможно! — отсече той. — Дори и Джърсън още да не се е отървал от касетата и от тези доклади — което аз бих направил, ако бях на негово място, — ако ги намерим, не разполагаме с доказателство за нищо. А с кариерата ми ще бъде свършено.
	— Струва ми се, че това е единствената ни възможност. Трябва да издействаш нещо за Джърсън и да го притиснеш.
	Глицки трескаво мислеше.
	— Не ме разбирайте погрешно, идеята ми допада, но доникъде няма да ни заведе. — Погледна към Харди. — И при най-добрия изход остава Панос, който тогава ще разбере, че ние — аз и ти, Диз — не сме се отказали. Не съм сигурен, че искам да видя колко далеч може да стигне — поклати глава той.
	Холидей, който до този момент само бе слушал, внезапно се намеси тихо:
	— А какво ще кажете да направим нещо друго? Обади се на този Джърсън и му кажи, че си ме пипнал.
	— Как така пипнал? — попита Глицки.
	— Че си ме арестувал. Кажи му, че искаш да ме предадеш на него, но Диз, който ми е адвокат, няма доверие на обичайната процедура и не иска да ме остави при никой друг, освен при теб, лейтенант. Джърсън ще повярва на това.
	— И как ще ни помогне това, Джон? Как ще помогне на теб? — попита Харди.
	— Не съм сигурен в подробностите, но ако Джърсън знае, че ти, лейтенант, ще бъдеш на конкретно място в конкретно време заедно с мен…
	— Ще ви устроят капан — заяви Харди. — В никакъв случай.
	Но идеята допадна на Глицки.
	— Ако успеем да ги съберем всички заедно под някакъв претекст…
	Тук се намеси Роук:
	— Самият факт, че са всички заедно, вече е вероятен мотив, Ейб. Ще можете да арестувате повечето от тях.
	Глицки, Холидей и Харди я гледаха мълчаливо. След миг тя първо пребледня, после се изчерви и каза с равен глас:
	— Ще ви трябва подкрепление. Говоря за полицията, разбира се.
	Глицки продължи, сякаш тя не бе казала нищо:
	— Значи да позвъня на Джърсън и да му кажа място и час, както и че ще се срещнем само двамата с теб, Диз, и клиентът ти, който ще се предаде на мен. А след като арестувам Джон, лично ще го заведа в прокуратурата. Ще кажа на Джърсън, че не трябва да присъства никой друг, включително и той, за да не пропадне сделката. Най-вече той. Той обаче ще си мисли, че ние тримата се намираме някъде сами.
	— Добре, а след това какво? — попита Харди.
	— След това ще изпитаме теорията си на практика, а тя гласи, че всичко свършва със смъртта на Холидей.
	— Не представяй нещата в розова светлина — обади се Холидей.
	Глицки не обърна внимание на думите му.
	— Същественото е, че ако Джърсън се появи, причината може да бъде само една.
	Роук поклати глава.
	— Не става, Ейб. Ще бъдеш съвсем открит. Няма начин Джърсън да се появи сам.
	— Вероятно си права — кимна Глицки. — Но така ще изчезнат всякакви съмнения за вината и за участието му в заговора, нали? Не че имам съмнения, но тогава ще разполагаме с неопровержими доказателства.
	— Доказателствата безспорно ще бъдат добри — съгласи се Харди. — Само че ще бъдеш сам срещу четирима или петима.
	— Ако се появят и другите, ще извикам подкрепление — обеща Глицки.
	„Не ми ги разправяй тия“, помисли си Харди.
	Глицки продължи:
	— След това ще отида при Батист и ще му разкажа за случилото се. Ще трябва да ме изслушат.
	Харди стана и се приближи към прозореца. Обърна се с гръб към него и заяви:
	— Няма начин, Ейб. Няма да го допусна. Това е равносилно на самоубийство.
	— Е, ако успеят да ме убият, в което дълбоко се съмнявам, в тази стая има трима свидетели, които могат да разкажат под клетва какво се е случило.
	— Дори и да е така, Ейб, няма да ти позволя.
	Устните на Глицки леко се изкривиха.
	— Знам, че всичко това противоречи на мирогледа ти, Диз, но няма какво да направиш. Това е моя работа.
	— Тогава най-напред си осигури подкрепление.
	— Под какъв претекст? Аз съм редовен лейтенант, забрави ли? Освен това, после ще се разчуе и всички ще се подплашат. — Глицки се изправи, изпълнен с решимост. — Планът е добър, хора. Може би е единственият, преди отново да ни ударят, а аз не мога да го позволя.
	Застана зад бюрото на Диз, пресегна се към телефона и започна да набира някакъв номер.
	Останалите трима наблюдаваха с безпомощна, няма паника как само с няколко думи на Глицки нещата станаха необратими.
	— Лейтенант Джърсън, ако обичате. Лейтенант, обажда се Ейб Глицки. Да, чух. Да, знам, случилото се с Пол е ужасно, но не затова се обаждам. Джон Холидей. Казах им, че трябва да се обърнат към вас, но както знаете, адвокатът му ми е приятел и…
	За по-малко от пет минути всичко беше уредено. Глицки каза, че Харди ще доведе Холидей, за да се предаде, в четири часа на Кей 70, изоставен и почти безлюден пристан с разрушени навеси за лодки и порутени стари складове. Не проумявал защо са избрали такова забутано място, обаче…
	— Защото тогава няма да има как Джърсън да твърди, че просто е минавал оттам.
	— Ами ако двамата с Джон наистина дойдем с теб?
	Глицки погледна с изопнато лице първо единия, после другия и накрая Роук.
	— Надявам се да не сте останали с впечатление, че има такава възможност, защото не е така.
	— Чакай малко — изправи се Холидей.
	Глицки повиши тон, за да не позволи да го прекъсват.
	— Отивам до тоалетната за минута и дори по-малко. Диз, ти си отговорен за клиента си. Като служител на правосъдието очаквам от теб да го задържиш тук под свое наблюдение, докато се върна. Обещай ми, че ще го направиш.
	Харди тържествено вдигна ръка и каза:
	— Обещавам.
	— Добре тогава — кимна Глицки и тръгна.


	Роук, Глицки и Харди стояха във фоайето на долния етаж. Горе, в кабинета на Харди, Глицки много убедително си даде вид на разгневен и разочарован от „бягството“ на Холидей, което беше установил, когато се върна от тоалетната. Но Роук и Харди се заклеха, че той отново ги е заплашил с оръжие. Просто не било по силите им да го спрат.
	Сега Харди забеляза как Филис се изправи зад телефонното табло. Привлече погледа му, като излезе иззад бюрото си, и му кимна към кабинета на Норма, където спря в очакване на входа. Харди хвана ръката на Джина и я поведе натам. Глицки ги последва.
	Тримата тръгнаха след Филис и стигнаха точно навреме, за да видят как Норма оставя слушалката, обронва глава и раменете й се разтрисат. Когато отново вдигна лице, по бузите й се стичаха сълзи.
	Безмълвно кимна на хората на вратата. Това беше всичко, на което беше способна. Застанала до Харди, Филис закри устата си с ръка и зарида.


	30

	След като си тръгна от кабинета на Харди, Глицки се върна в празния си дом. Изкушаваше се дали да не се отбие у Нат, за да види баща си и дъщеря си, но в крайна сметка реши, че това с нищо няма да помогне. Опитваше се да убеди сам себе си, че днешният ден по нищо не се различава от който и да е друг. Положението наистина бе съвсем лично и доведено до крайност, но по същество не беше по-необичайно от ежедневието на повечето ченгета — понякога просто се налагаше да застанеш на огневата линия. Беше част от работата.
	Все още не бе сигурен как ще се развият събитията, но тази несигурност беше, ако не успокоителна, поне достатъчно добре позната. Спомняше си как в началото на кариерата му се бе налагало да прониква с взлом в различни места, без да знае почти нищо за онова, което го очаква зад вратата, най-често преди разсъмване или с първите слънчеви лъчи. Дали щеше да намери три малки деца и майка им, сгушени в някой ъгъл? Или надрусан наркоман, който спонтанно е решил да се пъхне в някое близко и удобно укритие? Питбул със зъл нрав? Тъмна стая с по един отчаян стрелец във всеки ъгъл? Или просто сънлив и отпуснат загубеняк, комуто е все едно дали на следващата сутрин ще се събуди в затвора, където е по-чисто, по-топло и храната е по-добра?
	Правил беше това много пъти досега. Знаеше основните правила. Опитваш се да си оставиш резервен вариант, запазваш гъвкавост и си нащрек. Слагаш си бронираната жилетка за всеки случай, носиш достатъчно амуниции или поне няколко заредени пистолета, за да не се налага да презареждаш в критичен момент. От опит знаеше, че изваждането на празен пълнител и слагането на нов не е толкова лесно в разгара на престрелката, колкото изглежда по телевизията. Дори като млад ръцете му понякога трепереха в заредени с напрежение и опасност мигове. Все още беше така. По-скоро си представяше как изпуска новия пълнител на земята в най-лошия възможен момент, отколкото обратното.
	Извади два пистолета от сейфа в спалнята си. Ежедневното му оръжие беше деветмилиметров автоматичен „Глок“ — хубаво оръжие, удобно за носене и лесно за употреба. Но в този случай взе двата си револвера „Колт“ .357 с гумени уплътнения на дръжките. Проклетите машинарии ритаха като коне с амунициите, които възнамеряваше да използва — специални куршуми с кухи върхове, които се зареждаха ръчно, — но ако събитията се развиеха, както очакваше, искаше да разполага с куршуми, които могат да накарат човек да се завърти два пъти и да го повалят, ако уцелят в кутрето. Успееше ли да улучи някой по-голям мускул, куршумът щеше да се сплеска и със сигурност щеше да попречи на мишената да се съпротивлява. Улучеше ли тялото, смъртна присъда.
	Седнал на леглото, Глицки зареди куршумите в барабана на първия револвер, щракна го, след това повтори същото с втория. Дванайсет изстрела, по-малко, отколкото щеше да има с двата автоматични пистолета, но също и по-малка вероятност от засечка. Пълнители за бързо презареждане. Мнозина не бяха съгласни, но той винаги предпочиташе да разполага с револвер.
	Свали ризата си, отвори гардероба и взе бронираната жилетка от закачалката, където бе престояла вероятно цели десет години. Внезапно осъзна с остро съжаление, че ако бе продължил да я носи редовно по време на работа, последните осемнайсет месеца на болнична лудост и възстановяване можеха да бъдат избегнати. Можеше да му се размине само с едно спукано ребро за няколко дни и с насинен корем, вместо венозни антибиотици, тръби и монитори, да не говорим за болката, вината и съмненията.
	Прогони тези мисли. Нямаше смисъл да продължава да се самобичува. Сам си беше виновен — беше се впуснал в потенциално опасна ситуация неподготвен. Нямаше да повтори същата грешка.
	Облече ризата си върху жилетката, закопча я и се огледа в огледалото на вратата на гардероба. Като сложи якето, нищо нямаше да личи. Тъй като всеки ден носеше кобур през рамо, го чувстваше съвсем естествено под лявата си ръка, въпреки че кобурът за револвера беше малко по-голям и неудобен. Но откакто престана да обикаля райони в града, вече не носеше оръжие на кръста и се учуди колко удобно го чувства върху десния си хълбок.
	Беше необичайно студено дори за ноември в града, а на вдадения в морето пристан сигурно щеше да е още по-зле, затова вместо обичайното си авиаторско кожено яке предпочете старото си тъмносиньо скиорско яке. Закопча долните копчета, придърпа дрехата надолу и още веднъж провери в огледалото дали оръжието на хълбока му е добре скрито.
	Глицки почти никога не се оглеждаше в огледалото. Когато отиде в колежа, се шегуваше със самия себе си, докато обясняваше на хората, че белегът през устните си е получил вследствие на сбиване с ножове със съученици от гимназията. Всъщност се дължеше на прозаичен инцидент на успоредката в прогимназията. Но каквото и да го бе причинило, белегът не зарасна добре и се превърна в нещо, което той избягваше да гледа. Същото се отнасяше и за сините му очи върху тъмното лице. Караха го да се чувства неудобно. Какъв беше всъщност — чернокож като майка си или хубав евреин като баща си? Като младеж всички тези външни белези го объркваха, но в крайна сметка осъзна, че са безсмислени. Истинската му същност беше скрита вътре. Точно както на всички останали.
	Сега обаче остана още малко пред огледалото и се опита да открие в отражението си частица от онова, което представляваше днес. Защо правеше това? Имаше невероятна съпруга, новородена дъщеря и смисъл на живота си. Наистина ли се бе стигнало дотам да няма друг избор? Наистина ли нямаше други полицаи, приятели и съюзници, спечелени през годините, към които можеше да се обърне? Или поне да им поиска подкрепление? Какво се надяваше да постигне?
	Тогава започна да ги изрежда мислено — началникът Ригби, не. Заместник-началникът Батист, не. Джакман, не. Лание, невъзможно. ФБР, няма време. Пол Тию, мъртъв. Какво да направи, да се обърне към кмета ли? Всеки, който се присъединеше към него сега, най-малкото рискуваше кариерата си. Освен това Глицки винаги бе предпочитал да действа сам, през цялата си кариера беше самостоятелен инспектор и стриктно следваше буквата на закона. Винаги бе смятал, че хората може и да не го харесват, но го уважават. Последните събития поставиха под въпрос дори това минимално завоевание.
	В момента не можеше да си позволи да мисли за общественото мнение. Нямаше да допусне заплахите срещу семейството и приятелите му да бъдат изпълнени. Ако не можеше да намери помощ от хората, чиято работа беше да помагат, значи трябваше да го направи той. Сам, ако се налага.
	Погледна за последен път към мъжа на средна възраст в огледалото. Потупа се три пъти по бронираната жилетка над сърцето, пое дълбоко въздух и тежко го изпусна.
	— Добре.


	Избрал беше Кей 70 бързо и интуитивно от няколкото възможности, които му бяха хрумнали по време на разговора му с Джърсън. По-очевидният избор би могъл да падне върху външните части на паркингите на Кендълстик Пойнт, където враговете му нямаше да могат да му устроят засада, и където, честно казано, ако се стигнеше до престрелка, имаше по-малка вероятност да пострадат невинни минувачи. Но според него равностоен мотив на вероятността от засада беше фактът, че паркингите не предлагаха никакви възможности за прикритие на самия него. Ако Джърсън се появеше с достатъчно свои приятелчета, Глицки не искаше да се озове сам насред едно бетонно поле, където Джърсън щеше да види, че всъщност Холидей не е с него, и където можеше да го повали дори посредствен изстрел с оптична пушка от другия окръг.
	По една случайност Глицки и повечето служители от Съдебната палата бяха опознали добре Кей 70 три години по-рано, защото той беше местопрестъплението и мястото за финалната сцена на един филм, който един от известните холивудски режисьори снимаше в града. В продължение на три месеца екипът, който се снимаше във филма, работи извън Съдебната палата и всички бяха донякъде завладени от звездната треска. Един от инспекторите на Ейб, Били Маркузик, дори бе нает за важна роля с реплики в този в крайна сметка нескопосан филм, като по същество играеше самия себе си. След приключването на снимките Били напусна полицията и се премести в Ел Ей, но досега не беше играл в нито един филм, който Ейб бе гледал. Във всеки случай в онези славни дни почти всяко ченге, чиновник и дори някои съдии в Палатата си въобразиха, че може да станат следващата голяма звезда, ако достатъчно дълго се навъртат около режисьора. Ако не друго, поне щяха да прекарат пет секунди в компанията на звездите. В продължение на седмица и повече към края на снимките тълпи от служители на общината се трупаха на Кей 70 или с надеждата да ги наемат като допълнителни статисти, или за да гледат глупаците, които хранеха подобни надежди.
	Малко след един часа Глицки паркира и спря. Казал беше на Джърсън, че ще е там в четири, но щеше да е лошо знамение да закъснее. Искаше да е напълно сигурен, че ще пристигне преди всички. Държеше да обходи всеки сантиметър от района. Спря на една безлюдна промишлена улица с ниски складове и гаражи, на няколко пресечки западно от вдлъбнатината на брега на залива, известна като Централния басейн. В средата на платното се точеше изоставена железопътна линия. Докато снимаха филма на Кей 70, тази уличка беше лъскавата, макар и леко хаотична база на продукцията — караваните на звездите, невероятна храна за всички, които имаха пропуски, прожектори, носилки и стотици хора. Глицки остана малко зад волана, даде на сетивата си време да попият всичко и да го предупредят, ако надушват някаква опасност.
	Нямаше нищо друго, само празната улица. Порив на вятъра от залива вдигна малко тежък прах от капака на колата, няколко листа от вестник и опаковки на десертчета прошумоляха в нишата на входа на празен магазин пред него. В другия край на сградата имаше паркирана кола, но Глицки вече беше минал покрай нея и тя му се стори празна.
	Излезе, отиде до ъгъла и погледна надясно към залива. Кей 70 беше последният от шест или седем кея, вдадени на север във водата. Пред тях имаше относително широка циментирана площадка — напомняше донякъде на Кендълстик Пойнт, — но в този случай имаше съвсем малко, дори почти нямаше, отделни места за паркиране. Преди мястото се използваше за товарене, разтоварване и съхраняване на контейнери, но през последните десетина години кейовете в тази част на залива бяха оставени без всякакви грижи.
	Пъхнал ръце в джобовете си и привел глава срещу прашния вятър, Глицки мина по най-краткия път към ниската жълтеникава сграда, която бележеше входа на първия кей. Другите бяха построени по същия начин — голяма подобна на склад сграда, от която стърчеше истинският кей и мястото за товарене на корабите отзад. Всичко беше пусто.
	Кей 70 беше дълъг почти четиристотин метра и широк около осемнайсет. Това беше източният кей от шестте подобни пристана. Макар да имаше няколко открити площи, които водеха към доковете на водното равнище, повечето от цялата източна страна на кея по протежение на брега беше застроена с различни едноетажни конструкции, много от които бяха оставени на произвола на времето, а някои бяха вагони, обслужващи дейността тук. Така отляво на Глицки оставаше относително широк асфалтов път по протежение на кея, по който той тръгна, след като извади оръжието от кобура през рамото си и го стисна в ръка, макар че по-голямата му част оставаше скрита в джоба на якето. Надникна в различните входове и просеки. Не беше чудно, че прочутият режисьор е избрал точно това място за финалните сцени от филма си — с порутените си ниски или оставени без покрив дървени постройки, обърнати към широк проход, който изпълняваше ролята на главна улица, кеят наистина много приличаше на сцена от стар уестърн с фалшивите фасади и всичко останало.
	В момента обаче Глицки не беше в подходящото настроение, за да оцени голямото изкуство зад всичко това. Когато стигна до края на кея, където от три страни бе заобиколен с вода и нямаше път за отстъпление, разбра къде трябва да застане — там, откъдето беше тръгнал, може би няколко постройки по-напред. Така който и да дойдеше, щеше да се озове зад него и да се окаже откъснат и без път за бягство. Освен покрай него.
	Върна се два пъти по-бързо, отколкото бе отишъл, но въпреки това му се стори, че това е най-дългото разстояние, което е изминавал през живота си. Вход след вход, един по един, с револвер в ръка, без да откъсва поглед от челото на кея, с откритото пространство пред себе си. Нищо и никой.
	В момента беше ловец, не полицай. Полицаите не вадеха оръжията си, без да имат заподозрян или специфични обстоятелства. Не криеха вече изваденото оръжие. Викаха подкрепление дори при най-бегла възможност да се разрази престрелка.
	Един гларус, кацнал на отсрещния стълб, го изучаваше известно време, след което отлетя с подигравателни писъци. Глицки се стресна от това вмешателство на природата и нетърпеливо се зае да си потърси удобно място, където да изчака.
	Откри го в една ниска постройка, подобна на хамбар, на двайсетина метра от предната част на кея. Нямаше входна врата и бе отворена и отзад, но преградите на половината височина създаваха няколко клетки с големина около два и половина метра на метър и половина, които вероятно са били предназначени за коне или добитък. По време на обиколката си бе разгледал мястото с любопитство и беше заключил, че поради светлината отпред и отзад и понеже бяха високи само метър и половина, клетките няма да бъдат удобно укритие. Дори не погледна зад тях, когато ги подмина.
	Сега обаче, кой знае защо, му се сториха подходящи.
	Прибра револвера си в кобура. Застана на задния отвор и огледа водата, след това се обърна и се върна отпред. Друг гларус, или може би същият, беше кацнал на най-близкия стълб и не преставаше да крещи. Глицки се огледа в хамбара и откри някаква голяма ръждясала панта, с която замери птицата. Не улучи и пантата цопна във водата със силен плясък, който се стори на Глицки като подводна бомба. Птицата просто пристъпи малко встрани и продължи да грачи.
	Вдигна ръкава на якето си и погледна часовника. Два без десет. Вятърът свистеше през пролуките на сградата. Върху сивото небе не се виждаше нито едно синьо петно. Стори му се, че сред далечните шумове откроява един като от затварянето на врата на автомобил. Отново погледна часовника си. Все още беше два без десет. Усети, че дланите му са влажни от пот.
	Върху циментовата ничия земя се появи човешка фигура. Вървеше сама.
	След като се увери в това, Глицки застана на входа на хамбара, откъдето можеше да бъде видян. Изненадите при въоръжени хора бързо могат да добият трагични последици, а той нямаше намерение да участва в нещо подобно. Установи, че не е бил подготвен за вълната на облекчение, която го заля при появата на Джони Холидей. Не си бе позволявал съзнателно да признае, че частица от него се бе надявала да получи някакво подкрепление. Във всеки случай, зарадва се.
	Глицки му направи знак да се приближи. Холидей се затича и след секунда двамата заедно се скриха сред сенките на хамбара, но с хубава видимост.
	— Къде е Харди? — попита Глицки.
	— Не знам. Смятах, че може би е с теб.
	— Не. Значи си дошъл сам. Защо?
	— И аз си зададох този въпрос. — Сви рамене. — Каза на Джърсън, че ще ме доведеш. Помислих си, че би било по-добре, ако наистина съм с теб. Така ще имате какво да си говорите минута-две.
	— Може изобщо да не се появи.
	— А ако не го направи, ще трябва да ме заведеш в полицията. Знам. Вече говорихме за това днес. — Холидей подръпна мустаците си, вероятно за да попречи на напиращата усмивка. — Е, лейтенант, каквото и да стане, ако се стигне до битка, тя е толкова моя, колкото и на всички останали. Мястото ми е тук. Тези приятелчета не играят честно.
	Глицки го огледа от глава до пети, облечен в тежкия му дълъг кожух.
	— Още ли се каниш да избягаш, Джон?
	Този път Холидей не се въздържа и се усмихна.
	— Не знам защо се опитваш да развалиш един толкова хубав следобед с подобни въпроси. Не, не се готвя. Адвокатът ми ме посъветва, че това е противозаконно, а появата ми днес говори за добрите ми намерения. Ще се обидя, ако поискаш да ме претърсиш.
	Глицки си позволи развеселено да изръмжи.
	— Май двамата с Диз сте си поговорили, така ли е? Видя ли някого, докато идваше насам? Ако не си, предлагам да чакаме зад тези прегради и ако някой дойде, да го пуснем да мине. Как ти се струва?
	— Ти решаваш. Аз съм тук само да помогна в патакламата.
	Глицки се понамръщи на последния израз и отново огледа откритото безлюдно пространство.
	— Ако Джърсън дойде сам, ще го пусна да мине покрай нас и да се озове отзад. Ти чакай тук и си отваряй ушите. Ако двамата заедно се върнем, за да те отведем в града, аз ще те обискирам и ще бъде по-умно, ако дотогава се отървеш от оръжието. — Студена усмивка. — Разбираш ли? Ако се опиташ да избягаш, например през задния отвор, много е вероятно да бъдеш прострелян. Ясно ли е?
	— По-ясно ми е, от причината Харди да те смята за симпатяга.
	Глицки кимна.
	— Той е известен с неспособността си да преценява хората.
	Изведнъж присви очи и леко изви глава.
	— Чу ли това?


	Джърсън огледа протежението на кея.
	Хвърли поглед към асфалтовия път на мрачната светлина на облачния ден. Последните сгради в далечината бяха размазани и неясни, а краят на кея сякаш се губеше в сиво-зелената вода на залива.
	Не беше мигнал предишната нощ. Бутането на Тию от покрива, замислено внезапно и изпълнено набързо, можеше да се окаже грешка. Не защото биха могли да го заподозрат в действителното извършване на убийството, това направи съвсем чисто. Истинският проблем беше, че отсега нататък всяка мисъл да се измъкне от властта на Панос беше невъзможна. Защото естествено, Уейд знаеше за Тию. Уейд винаги знаеше. Обади му се веднага след като научил, каза, че знае какво е станало, оценява загрижеността му и никога не забравя кои са приятелите му. Смъртта на жената в затвора също го бе обвързала здраво с Уейд, но извършителят не беше лично Джърсън. Беше човек на шерифа, а Джърсън трябваше само да си затвори очите.
	С Тию обаче нещата стояха различно. Не че самодоволното умно дребно копеле му допадаше, но като видя как примките се затягат около вратовете на Ник и Хулио, трябваше най-напред да опита нещо друго — да предложи на Тию пари, може би повишение или работа в Диамантения център. Големи пари, за да не прави нищо. Постепенно да въвлече Тию в рекета.
	Можеше поне да говори с Уейд и да се ориентира. Вместо това обаче той изпадна в паника.
	И ето че сега се намираше на Кей 70.


	— Лейтенант!
	Джърсън се извърна. Беше се приближил едва на двайсетина метра към кея, но Глицки вече бе там, вече се намираше зад гърба му.
	— Лейтенант — каза на свой ред Джърсън и пристъпи към него.
	— Струва ми се, че те помолих да не идваш тук. Казах, че ще доведа Холидей.
	Усмивката му помръкна.
	— Обаче не го виждам.
	— Може изобщо да не го видиш, ако той те забележи пръв.
	— Така или иначе ще ме види в участъка.
	Полуизвърнат, за да се огледа отзад, Глицки възнамеряваше това движение да прикрие изваждането на оръжието от кобура, преметнат през рамото му. Щеше да арестува копелето, пък да става каквото ще.
	Но преди това някакво движение на откритото пространство привлече вниманието му. Двама мъже подтичваха към началото на кея, а трети вече беше клекнал с протегната ръка. Проблесна метал. Някой бе насочил оръжие към него.
	Глицки бързо извади револвера си от кобура и рязко се метна вляво, преди да се разнесат два изстрела. Специализираното стрелково обучение изтъква препоръчителността на залповете от два изстрела, затова Глицки все още се търкаляше, когато се разнесоха още два изстрела, много по-близо — Джърсън! — точно зад него. Все още открит отвсякъде, той продължаваше да лежи по корем, стиснал оръжието в двете си протегнати напред ръце.
	Джърсън, който още се намираше на десетина метра — на предела за точна стрелба с пистолет, — се бе обърнал настрани и напредваше бавно. Беше много малка мишена, но Глицки се прицели в гърдите му и изпрати два бързи изстрела, след това се претърколи, докато куршумите отсреща свистяха около него. Озова се притиснат в един ъгъл, където някаква сграда стърчеше на около половин метър от съседната. Това му осигуряваше известно укритие от Джърсън, но го оставяше напълно открит откъм основата на кея, където сега ясно видя Сефия, Рее и Рой Панос, които приближаваха към него. Бяха дошли направо на кея.
	Не можеше да забрави за Джърсън, който напредваше под същото укритие, което Глицки използваше от дясната си страна, но той трябваше да стреля по тройката отляво, в противен случай беше мъртъв. Изправи се точно когато изтрещяха останалите изстрели — истински залп — и един куршум изплющя в гипсовата мазилка на петнайсетина сантиметра от главата му.
	Пресегна се през ъгъла на сградата и отново стреля напосоки към Джърсън, след това се извъртя навреме, за да види, че част от залпа, който беше чул, идваше от Джони Холидей в хамбара. Негодниците се приближаваха към Глицки в редица и почти небрежно, след като го бяха притиснали в ъгъла, но внезапно Рой Панос се строполи на земята, започна да се търкаля и да крещи, че са го улучили. При неочаквания огън Сефия и Рее се разбягаха и се притиснаха към фасадите на околните сгради.


	Тъкмо бяха надянали жилетките си, когато чуха първите изстрели от задната част на улицата и пикапът на Макгайър се понесе сред облак от чакъл през откритата площ и се закова на място в началото на Кей 70.
	Харди излезе още преди колата напълно да спре и прецени положението с един поглед. Вече се водеше разгорещена битка, а във въздуха се носеше острата миризма на кордит. Един от участниците вече беше извън строя, а Глицки бе заклещен по средата. Сефия и Рее бяха в нишите на два съседни входа, а някой друг — когото Харди не можеше да разпознае — се намираше зад Глицки, до стената на склада.
	Сефия и Рее погледнаха към него и без всякакво колебание откриха огън.
	Един куршум рикошира от капака на пикапа.
	Макгайър, изложен на огъня от страната на шофьора, се плъзна напречно по седалката, излезе с пистолета си до Харди от другата страна, клекна зад предната гума и надникна. На кея се разнесе още един изстрел и той видя как Сефия и Рее отстъпват.
	— Кой е онзи? — попита Макгайър.
	— Не знам — отговори Харди. — Обаче стреля по тия тук, което значи, че е на наша страна.
	— Да, обаче все пак стреля към нас. Какво става, по дяволите?
	— Каквото става обикновено, когато всички са в една редица.
	Явно това беше проблемът. От мястото си Макгайър не можеше да стреля с пушката си по никого от отсамната страна на Глицки, защото едрите сачми можеха да улучат Глицки. По същата причина всеки изстрел на Глицки — или на Холидей (макар Харди и Моузес да не знаеха, че е той) — на практика беше насочен към тях. Имаха нужда от ъгъл, но нямаше как да си го осигурят, без да изложат живота си на непосредствена опасност.
	Други два изстрела улучиха пикала, който се заклати на гумите си.
	— Четирийсет и пети — каза Харди.
	— Трябва да ги отблъснем — заяви Макгайър. — Това е единственият начин.
	В този момент Джон Холидей, който вероятно бе стигнал до подобен извод за необходимостта от ъгъл, се втурна от укритието си в хамбара. На три-четири метра по пътя той внезапно спря, извъртя се и мъчително бавно, внимателно стиснал оръжието си с две ръце, се прицели в Джърсън, който също отвърна с изстрел, след това се просна на земята и се затъркаля, отдалечавайки се от Глицки.
	Холидей стреля.
	— Сега! Сега! — кресна Макгайър.
	Откъм кея се разнесоха още изстрели, но нямаше време да анализират и дори да погледнат какво става там. Сега просто се движеха, без да откъсват поглед от Сефия и Рее, и възползвайки се от объркването след намесата на Холидей, Макгайър излезе откъм задната част на пикапа.
	— Идваме, Ейб! — викна Харди, напусна укритието на пикапа, втурна се след Макгайър и двамата хукнаха съвсем открити и приведени ниско към земята.
	— Надясно, надясно! — кресна Макгайър, докато вдигаше пушката си.
	Устремен към кея, все още на бегом, Харди мерна Сефия, който се бе притаил в един покрит вход отляво. Моузес щеше да се справи с него.
	Неговата цел беше Рее. Беше с около два метра по-близо до кея, отдясно на Харди. Вдигна пистолета в лявата си ръка, опита да се прицели набързо и стреля, но не бе предвидил силния откат на оръжието в счупената кост на ръката си. Не можеше да стиска достатъчно здраво. Изпусна пистолета и той издрънча върху асфалта.
	От лявата му страна се разнесе оглушителна експлозия, когато Сефия откри огън с всичките си оръжия и изпразни пълнителите, а Макгайър се изправи и стреля веднъж, и веднага след това още веднъж. С ъгълчето на очите си Харди видя как Сефия отскача назад и се строполява на земята сред трясък от счупено стъкло.
	Но сега Рее държеше по един автоматичен пистолет в двете си ръце и ги бе насочил право срещу него. Смееше се, докато се прицелваше в Харди от не повече от пет метра. Харди отчаяно се хвърли към оръжието си, но нещо го блъсна в гърдите, изпрати го във въздуха и той се строполи първо странично, след това по гръб.


	Джон Холидей беше повален. Лежеше свит на прохода към кея.
	Макгайър и Харди стреляха откъм пикапа.
	Това беше единственият шанс на Глицки да се премести и той незабавно се оттласна от сградата и се обърна, за да прецени къде е отишъл Джърсън. Положението на Глицки, притиснат между Джърсън и хората на Панос, беше крайно неудобно, но намесата на Холидей и пристигането на пикапа му осигуриха няколко секунди.
	Глицки чу изстрел от пушка от дясната си страна, в началото на кея, след това още един, примесен с няколко бързи изстрела от пистолет — някой стреляше с автоматично оръжие и с двете ръце. Метна бърз поглед и видя как Харди се строполява на земята.
	Глицки напусна прикритието на сградата и хукна, криволичейки.
	Макгайър, който сега стоеше сам на кея, бе изстрелял двата си патрона по Ник Сефия. Ако онзи не беше мъртъв, Макгайър смяташе, че поне е свършено с кариерата му на танцьор. Макгайър бе извадил гилзите и държеше в ръка още два патрона, които се готвеше да зареди. Но за това се искаше време. Не много, но достатъчно за Рее, който изскочи от входа и хукна към Макгайър с див крясък и протегнал напред автоматичния си пистолет. Приближи на около метър и половина, насочи пистолета към главата на Макгайър и дръпна спусъка.
	Не последва нищо. Автоматичното оръжие засече. Рее яростно се втренчи в него за части от секундата, изруга и го захвърли на асфалта. Глицки, който се намираше на по-малко от шест метра във входа на хамбара, почти видя мига, в който Рее осъзна, че в другата си ръка държи още един пистолет. Макгайър обаче вече бе презаредил пушката си и щракна затвора, когато Рее протегна другата си ръка.
	Глицки се облегна на вратата на хамбара, внимателно се прицели и, стиснал револвера си с две ръце, стреля два пъти — първият куршум улучи Рее под дясната ръка и премина през дробовете и сърцето му, а вторият изобщо не го засегна. Вторият изстрел обаче не беше необходим. Дори наказателните роти убиваха по-бавно — Рее беше мъртъв, преди да се строполи на земята.
	Трясъкът от изстрела още не бе заглъхнал, когато едновременно се разнесоха още два изстрела — единият отляво на Глицки от предната част на кея, а другият зад него. Той се завъртя бързо, стиснал револвера си с две ръце, и видя как на по-малко от три метра зад гърба му Джърсън бавно се плъзга по гипсовата мазилка на съседния склад, а върху бялата стена след него остава кървава следа. Обърна се и видя, че Харди бавно се изправя с оръжие в ръка, а Моузес се е запътил към него.
	Изведнъж Глицки осъзна, че не е сигурен дали може да помръдне. Във внезапната оглушителна тишина ръцете му се отпуснаха и той тежко се облегна на вратата на хамбара. Но върху асфалта напълно неподвижно лежеше Холидей, чийто изстрел преди малко несъмнено бе спасил живота му. Ако беше жив, ако някой от онези също беше жив, трябваше да извикат линейка. Дори секундите бяха от значение. Глицки трябваше да провери.
	Явно Харди и Макгайър си бяха помислили същото и тримата мъже се скупчиха над поваления си съюзник. Холидей не помръдваше. Стояха плътно около него, Глицки коленичи и опипа пулса на шията му, но тогава нещо отново наруши тишината.
	Женски глас издаде рязка заповед:
	— Свали го! Внимавайте, момчета!
	Обърнаха се и се пръснаха с насочени оръжия, но почти веднага се разнесе един последен откос.
	Джина Роук вървеше бавно, без да им обръща внимание, и предпазливо напредваше към тялото на един мъж, който се бе извърнал и бе стрелял по нея, след като бе извикала.
	Глицки, Харди и Макгайър бяха видели всичко — проснат по корем Рой Панос беше насочил пистолета си право към Джина. Преди да извика тя, той очевидно бе смятал да очисти един, а може би всички мъже, преди те да успеят да го довършат.
	Джина спря до тялото му и го ритна, както би направила с мъртъв плъх, а пистолетът й оставаше неизменно насочен към главата му. След това вдигна поглед към другите трима стрелци, раменете й се опуснаха и тя се запъти към тях.


	Никой от основните участници не би отгатнал продължителността на престрелката, но едва ли някой от тях би казал, че е по-малко от десет минути. Само че от първия до последния изстрел общото време на престрелката беше една минута и двайсет и две секунди.


	31

	Лен Фаро остана за малко извън осветения периметър на местопрестъплението, преди да влезе вътре, и си мислеше, че вероятно това са двете най-наситени с убийства седмици, откакто работеше в полицията. Докато пристигне на Кей 70, вече се бе смрачило и на мястото цареше огромно оживление с трите телевизионни и двата местни радиоекипа, шестте или седемте полицейски коли, няколкото коли без отличителни знаци, двете линейки, микробуса на патолога и една лимузина, която сигурно беше на някой от големите шефове.
	Което означаваше, даде си сметка той сега, че това едва ли е само бандитска престрелка. А точно това би очаквал да се е случило на място като това. Учуден, Фаро си проправи път между колите, показа значката си на полицая до лентата и я прескочи. Местопрестъплението беше осветено от телевизионните прожектори и от фаровете на колите, но дори и без светлина Фаро щеше да забележи, че е имало голямо клане.
	Подмина първия труп, който беше само на няколко метра от началото на кея, и спря при криминалистите от дневната смяна, които го обработваха.
	— Гангстери? — попита той Гретхен, фотографката тази вечер. В крайна сметка се виждаха четири трупа — в сградите можеше да има и още, — а Фаро бе ставал свидетел на подобно клане само вследствие на стрелба от кола или при друг вид организирано отмъщение.
	Самата Гретхен обаче изглеждаше дълбоко потресена, а това беше изненадващо за жена, която ежедневно се сблъсква с насилие.
	— Джърсън — каза тя.
	Отначало той си помисли, че го пита дали лейтенантът е осведомен и дали ще дойде на местопрестъплението.
	— Предполагам — отговори той, след това млъкна. — Какво за него?
	Тя кимна с глава към едно място на дванайсетина метра надолу по кея, където се беше събрала група хора около друг труп, облегнат в основата на дебела кафеникава следа върху една гипсова стена. Какво правеше там Франк Батист? Заместник-началникът не идваше на местопрестъпленията, освен ако не се бе случило нещо крайно необичайно, Фаро се затича и след броени секунди се озова при тях — Кунео и Ръсел от отдел „Убийства“, главния патолог Джон Страут и двама криминалисти от дневната смяна. Всички стояха с ръце в джобовете, за да се предпазят от хапещия вятър. За да стигне до тях, Фаро трябваше да мине покрай трети труп на кея и покрай четвърти, проснат под купчина строшено стъкло в един вход. Сред лицата разпозна другите инспектори от отдела, почти половината от целия състав — Даръл Брако, Сара Евънс, Марсел Лание.
	Преди да се добере до жертвата, Фаро забави ход, направи още една-две крачки и се закова на място. „Мили Боже!“ — каза си той.
	Очите на Бари Джърсън бяха широко отворени. Все още не го бяха преместили, затова почти изпънатите му крака бяха леко наклонени надясно в основата на кафявата следа, която се губеше зад гърба му. Фаро се приведе по-близо и видя двете малки дупки в якето му отпред. Изправи се и се обърна към събралата се група:
	— Как се е случило?
	— В момента се опитваме да разберем точно това, сержант. — Батист се бе издигнал в отдел „Убийства“ — беше станал лейтенант преди Глицки, така че познаваше процедурата. — От тези инспектори научавам — кимна той към Кунео и Ръсел, — че отношенията между убитите тук имат дълга история.
	Фаро, който не беше в групата, погледна към мъртвия си лейтенант, върна се и застана до Батист. Заговори обаче Кунео, който посочи към кея:
	— Първият труп там е Джон Холидей, Лен. След него е Рой Панос. Това говори ли ти нещо?
	— Познавам Джон Холидей — кимна Фаро. — Само по име. — Замълча, съзнавайки, че следващите му думи ще хвърлят истинска бомба, но все пак реши да ги произнесе. — Бях в дома му преди няколко вечери. Заедно с Пол Тию.
	Всички глави се извърнаха рязко към него. Ръсел и Кунео си размениха многозначителни погледи.
	— Какво е търсел той там? — попита Кунео. — И какво търсеше ти там?
	— Холидей беше наш заподозрян — заядливо се оплака Ръсел.
	Но Батист сряза и двамата.
	— Не давам и пет пари за всичко това. Сержант, да не би да ми казвате, че Пол Тию е бил част от цялата история?
	— Изглежда е имал нещо общо, сър, не е ли така?
	— И се е самоубил заради това?
	— Може би не точно заради това — отбеляза Кунео. — Възможно е причината да е друга.
	— А може би изобщо не се е самоубил — вметна Фаро.
	— Може би някой го е убил.
	— Защо? — рязко се намеси Ръсел.
	— Не знам. За да му затвори устата?
	— За какво? — попита Кунео.
	Фаро сви рамене. Не знаеше. Посочи към другите трупове и попита:
	— А кои са тези двамата?
	Батист му каза. Когато чу имената им, Фаро кимна.
	— Вчера инспектор Тию ме накара да проверя дали отпечатъците от дома на Джон Холидей не са на тези двамата. Те са били там.
	— А това какво означава?
	— Не знам, сър. — Огледа се наоколо и добави: — Но е възможно Холидей и тези хора да са били замесени в нещо.
	По всичко личеше, че това развитие на събитията никак не допадна на заместник-началника. Погледът му строго обходи хората около него, върна се на Джърсън и обхвана цялото местопрестъпление, плъзгайки се над тялото на Холидей.
	— Какво става, по дяволите? Някой да има представа?
	— Вие бранете крепостта тук — обади се Джон Страут, — а аз ще се поразходя и ще наобиколя другите си клиенти. Джими!
	Патологът се отдалечи по кея, придружаван от един от останалите специалисти по огледа на местопрестъпленията.
	След като той си тръгна, Кунео и Ръсел си размениха по още един поглед, но този път Батист ги забеляза.
	— Хайде да ви чуя, момчета. С каквото и да разполагате, сега е моментът да го споделите.
	Кунео се прокашля и поде:
	— Двамата с Линкълн работехме малко с Рой Панос. Първия труп ей там — посочи с палец той.
	— Какво искаш да кажеш с това „работехме с него“? — попита Батист.
	— Той беше от Специалните патрули…
	— Роднина ли е на Уейд?
	— Да, сър. Брат му е. Даваше ни сведения.
	— За какво?
	— Най-напред за убийството на Силвърман. След това на Мат Крийд, другия специален патрул… — Признанието костваше много на Кунео. Отново прочисти гърлото си и каза: — И за двойното убийство в Тендърлоин.
	Батист скръсти ръце.
	— Да не искате да ми кажете, че този Панос е бил източник на информация за разследването на четири убийства?
	Ръсел се хвърли в защита на партньора си:
	— Те всички бяха свързани, сър.
	— Надявам се да успея да се усмихна. Добре, къде е мястото на Пол Тию в това?
	Двамата инспектори от отдел „Убийства“ отново се спогледаха, но без да го крият. Отново заговори Кунео:
	— Първоначално той движеше случая на Крийд и убийството в Тендърлоин.
	— Но после и двата случая бяха възложени на вас — опита се да си изясни нещата Батист.
	— Точно така — кимна Кунео. — Лейтенантът ни ги предаде. И двата бяха свързани със Силвърман, а този случай вече беше наш. Сметна, че така ще е по-ефективно.
	— Само че Тию продължи да разследва? Защо му е да го прави? — Батист срещна празни погледи около себе си и се обърна към Фаро. — Сержант, ще ми е много интересно, ако има с какво да ни помогнете.
	Фаро подръпна туфичката косми под долната си устна.
	— Предполагам, че е имал някои въпроси.
	— Какви въпроси?
	— Във връзка с уликите от местопрестъплението в Тендърлоин.
	— Той ли ви го каза?
	— Съвсем бегло.
	— Но нищо конкретно?
	— Не, сър, дори да е имал конкретна информация, не я сподели с мен.
	— Какво ви каза, когато ви заведе в дома на Холидей? Коя беше причината?
	— Вече ви казах — да сваля отпечатъци. — Фаро се обърна към инспекторите. — Каза ми, че ви прави услуга, момчета.
	— Глупости — заяви Кунео. — Никого не сме изпращали там. — Беше ядосан и не полагаше никакви усилия да го прикрие. Ако не присъстваше Батист, сигурно щеше да се нахвърли на Фаро. — Ако имахме подобна молба, щяхме да я отправим направо към криминалистите, Лен, както правим винаги, и ти много добре го знаеш. Това наистина ме вбесява — добави той, без да адресира забележката си към никого конкретно.
	Батист не му обърна внимание.
	— Добре — посочи той към Кунео и Ръсел. — Включете това нагоре в списъка си, може дори на първо място. — Отново огледа целия район: — Все пак какво се е случило тук, по дяволите? Какво е довело Бари тук? Трябва да е нещо свързано с тези специални патрули, не мислите ли? Колко от тях са мъртви?
	— Двама — каза Ръсел. — Рой Панос и Мат Крийд.
	Но Кунео не можеше да остави нещата така.
	— Добавете и Ник Сефия. И той работеше за Панос. Беше му племенник. — Посочи към трупа и каза: — Тялото там във входа е неговото.
	— Мамка му! — тежко въздъхна Батист. — Някой обади ли се вече на Уейд? Къде е Лание? — Обърна се и извика: — Марсел!
	Лание дотича от мястото, където се бе строполил Сефия.
	— Да, сър?
	— По-добре се свържи с Уейд Панос и го извикай тук възможно най-бързо. Това е брат му Рой, а това е племенникът му Ник. Най-вероятно всичко е свързано с него. Трябва да проверим какво знае.
	— Какво предполагате? — попита Лание.
	— Смятам, че някой от хората на Панос се е опитал да направи сделка.
	— Не и с Холидей — вметна Кунео. — Двамата с Панос не се разбираха.
	— Много интересно — отбеляза Батист. — Питам се къде ли е бил, докато се е разигравало всичко това. Добре, ще стигнем дотам. Междувременно, Марсел, истина ли е, че най-накрая си станал лейтенант?
	— Да, сър.
	— Тогава поздравления, назначавам те да ръководиш случая. — Направи широк жест и добави: — Всичко това. Хората докладват на теб, ти докладваш на мен. Знам, че един ден ще ми бъдеш благодарен. Момчета — обърна се заместник-началникът към Кунео и Ръсел, — всичко ще минава през Марсел, ясно ли е?
	След това Батист се обърна и погледна надолу към тялото на Бари Джърсън. Коленичи и много тъжно поклати глава:
	— Какво си си мислел, по дяволите, като си дошъл без никакво подкрепление?


	Марсел Лание беше инспектор в отдел „Убийства“ от двайсет години и през това време беше стигнал до някои от същите изводи, които Глицки си беше направил за Уейд Панос. Последния път, когато Лание беше извършил нещо, което имаше далечна връзка със специалните патрули, той се бе опитвал да направи услуга както на предишния, така и на настоящия си лейтенант, като прокара мост над пропастта, която ги делеше. Последствията бяха катастрофални.
	Сега се залавяше за разпита на Уейд Панос с различна и предимно отрицателна предварителна нагласа. Преди да изпрати Кунео и Ръсел в лабораторията, за да проверят молбите за снемане на отпечатъци, подадени от Тию, Лание беше накарал двамата инспектори накратко да го запознаят със събитията и със своето тълкуване на случилото се от смъртта на Сам Силвърман насетне. Ролята на Рой и на Уейд Панос във всичко му се стори най-малкото необичайна.
	Лание беше прекарал на Кей 70 повече от три часа и не беше в добро настроение още когато пристигна. Вече бе измръзнал до кости, чувстваше се претоварен от новите си отговорности и отвратен от всичко, което беше видял. Представителите на медиите се бяха умножили. Бяха си направили лагери на кея, боричкаха се за специални изявления и предаваха репортажи. На светлината на преносимите полицейски прожектори, петте трупа получиха табелки с имената, бяха пъхнати в чували и откарани, но няколко групи криминалисти все още старателно вършеха работата си на различни места на кея.
	Панос беше пристигнал с адвоката си — защо му беше? — навреме, за да види как качват телата на брат му и на племенника му в линейката на патолога. Лание беше помолил и двамата да имат добрината да почакат няколко минути и Уейд да му отговори на няколко въпроса, за да се опитат да изяснят част от загадката. Беше успял да се престори на зает с различните екипи — което не му беше особено трудно, — така че минутите прераснаха в часове.
	Сега Лание почука на прозореца на колата на Панос, отвори задната врата и влезе вътре. Пресегна се над седалката и се ръкува с всички, изказа съболезнования, всеобщ приятел. След това извади касетофона си, поиска разрешението им и го сложи на задната седалка между тях. Веднага мина на въпроса.
	— Имате ли представа какво се е случило?
	— Разбира се, че имам, мамка му, имам прекрасна представа!
	— Кажете ми тогава.


	— Наистина ли каза, че според него и аз съм бил там? — невярващо поклати глава Глицки. — Бива си го този човек! Имаше ли някакви доказателства, че съм бил там?
	— Нали не си издълбал инициалите си някъде, Ейб? — пошегува се Трея, спокойна и отпусната. — Това му е стар навик, с който се опитва да се пребори, Марсел. Където и да отиде, ако има дърво… По-лош е и от куче.
	Лание се усмихна.
	— Нямаше никакви дървета. И никакви инициали.
	— Че откъде ще има, Марсел? Не съм бил там.
	Глицки беше кръстосал крака и се бе облегнал на дивана, прегърнал жена си през раменете. Наближаваше осем и цялото семейство, включително дядото, беше вечеряло преди двайсетина минути. Заради посещението на инспектор Лание, Нат беше предложил да наглежда Рейчъл в кошарката й, докато мие съдовете, и всички го чуваха как й пее песни от „Цигулар на покрива“, за да я забавлява. Лание седеше срещу тях в дневната с диетична кола в ръка.
	— Длъжен съм да те попитам, Ейб — каза той с извинително изражение. — Панос не каза директно, че си бил там, но заяви, че е възможно. А щом разбрах, че не си бил на работа…
	— Разбира се, не ти се сърдя. Аз бих направил същото. — Глицки се приведе напред. — Виж, Марсел, не се опитвам да го скрия — Панос не ми е приятел. Казах ти за него — кога беше? Преди седмица? За да предупредиш Бари. Не че това му донесе нещо хубаво.
	— Но не си ходил на работа.
	— Точно така. Не бях и болен. Къде съм бил тогава?
	— Точно там е въпросът.
	— По кое време приблизително?
	— Към два часа.
	Глицки веднага си спомни:
	— Бях в апартамента на Дейвид Фрийман с Джина Роук. Познаваш ли Фрийман?
	— Разбира се.
	— Може би още не си научил, но той също почина днес. Около обяд. Роук искаше да вземе някои вещи на Фрийман за погребението и аз реших, че ще е по-добре да я придружа. Не беше на себе си, Марсел. Фрийман имал един хубав костюм, който бил съсипан, обаче тя забравила… Както и да е, беше дълъг следобед. Съжалявам, но тя ще потвърди думите ми. Освен ако Панос не смята, че и тя е била там. Искам да кажа, на кея.
	— Може дори да е носела гаубица — добави саркастично Трея. — Намерихте ли гилзи от снаряди на гаубица, Марсел?
	— Спокойно — каза Глицки на съпругата си. — Просто си върши работата.
	— Мразя тази работа — заяви Трея и рязко се изправи. — Извинявай, Марсел, напоследък лесно избухвам.
	След това отиде в кухнята.
	— Роук ще потвърди думите ми, Марсел. Бях там. Ако не е в кантората си, Р-О-У-К — каза Глицки, — опитай в кантората на Фрийман. Ще знаят къде да я намерят. Вероятно Дизмъс Харди също ще има номера й.
	Лание си записа в бележника и въздъхна дълбоко.
	— Добре, само още един въпрос, Ейб, ако не възразяваш. Ако си работил с Харди, как така се свърза с Роук?
	Глицки спокойно се отпусна назад.
	— Намина да провери как вървят нещата в кантората на Фрийман, където работи и Харди. Двамата с него тъкмо приключвахме, а тя имаше нужда от помощ в апартамента на Фрийман. Затова отидох с нея като истински самарянин.
	— А защо изобщо беше отишъл при Харди?
	— Точно затова си взех почивка през последните два дни. Двамата се опитвахме да накараме някой да се заинтересува и разследва типовете, които са били убити днес.
	— Защо?
	— Защото някой ни отправяше заплахи и Харди смяташе, че знае кой е. — Планът, който всички заедно — Харди, Глицки, Макгайър и Роук — бяха начертали, беше да се придържат възможно най-близо до истината по време на разпитите, които се очакваха. — Аз също.
	— И чий интерес се опитвахте да привлечете? На „Управление и контрол“ ли?
	Това беше отдел, който преди се наричаше „Вътрешен отдел“, и се занимаваше с простъпки от страна на полицаи.
	— Не. Да кажем, че Харди се обърна към някои съдии, а аз потърсих друга държавна служба.
	— Извън участъка? Искаш да кажеш, че си ходил във ФБР?
	— Ходих в друга служба — повтори Глицки. — И без това всичко е доста спорно, Марсел. Важното е, че имах работа в кантората на Харди, защото щеше да ми е неудобно да я върша в Палатата. — Глицки разпери ръце с дланите нагоре, олицетворение на невинността. — Нали знаеш, че Джърсън ми отне случая Силвърман веднага след като разговарях с теб?
	— Е, и?
	— Не останах съвсем настрани. — Отново се облегна назад с делово изражение. — Вдовицата на Сам Силвърман ми е приятелка. Измъчваше я един въпрос и ми го зададе. Аз на свой ред го зададох на Кунео и Ръсел. След това Пол Тию беше изправен пред морална дилема във връзка с едни улики и се обърна към мен.
	— И ти говори с него?
	— Накратко.
	— Смяташ ли, че нещо от това е свързано със смъртта му?
	— Възможно е. Не вярвам, че се е самоубил.
	— Кой го е убил тогава?
	— Не знам, Марсел. Иска ми се да узная.
	Лание направи гримаса:
	— Един обективен наблюдател би казал, че в този момент си бил замесен, Ейб.
	— Никога не съм твърдял противното. След като семейството ми беше заплашено, започнах да действам. И ти би направил същото.
	— Добре. Панос каза същото днес. Опитвал си се да премахнеш типовете, които днес са били убити.
	— И Бари Джърсън ли съм искал да премахна? — малко грубо си позволи да попита Глицки. — Освен това съм искал да направя всичко с помощта на Джон Холидей, който е издирван за убийство, така ли? Да не би да вярваш, че може да съм участвал във всичко това, Марсел? — Наведе се напред и каза по-меко: — Опитвах се да намеря изход от тази бъркотия. — Въздъхна. — Добре, защо да не ти кажа. Познаваш ли Бил Шайлър от ФБР? Поговори с него.
	— А какво правеше Харди?
	— Харди смяташе, че тези типове се опитват да натопят Холидей. Звънеше на различни съдии. Можеш и за това да поразпиташ. Виж, Марсел, не знам как Бари се е озовал на кея, нито пък Холидей, но онези типове са лоши хора. Не се учудвам, че са били убити. Ако смяташ обаче, че съм бил там или имам нещо общо с това…
	Остави думите му да увиснат във въздуха.
	Марсел остави празната си чаша и въздъхна тежко.
	— Щом казваш, значи не си бил там, Ейб. Просто съм длъжен да проверя всяко нещо. Предай на съпругата си извиненията ми, задето я разстроих. Теб също.
	Когато Лание стигна до вратата, Глицки му я отвори и го спря за секунда.
	— Ако оставим настрана твърденията на Панос, колко хора се предполага да са присъствали там, Марсел?
	Очите на Марсел направо се затваряха от умора.
	— Криминалистите смятат, че са били поне шестима, може би дори десетима. Имало е много оръжия с различен калибър, но хората сигурно са носели по повече от едно оръжие. Имало е поне една пушка. Може да са били седем хиляди македонци в пълно бойно снаряжение. — Той уморено потръпна и каза: — Ако питаш мен, Ейб, никой няма представа.


	— Беше Норма от кантората — обяви Харди.
	Франи учеше на масата в трапезарията. Вдигна глава.
	— Как е тя?
	— Добре, предвид случилото се.
	Остави учебника си и попита:
	— Какво?
	— Обадил й се лейтенант Лание от отдел „Убийства“. Един от съдружниците работел до късно и му дал домашния й телефон. Поискал да узнае къде съм бил през целия следобед. Никога досега не са й звънели от полицията, за да я питат такива неща. Надявала се да нямам нищо против, че първо им казала, преди да ме попита. Уверих я, че нямам нищо против. Дала им и телефонния номер на Филис. Искаше да знае за какво става дума.
	— Ти какво й каза?
	— Че нямам представа.
	Франи бутна стола си назад и отметна един непослушен кичур от челото си.
	— Какво е казала на Лание?
	— Че съм бил в кабинета си.
	— През целия следобед?
	— До малко след три и съм работил.
	Харди беше свалил бронираната си жилетка в пикапа и на път за площад „Жирардели“ и Общинския кей, където щяха да се освободят от оръжията, попита Макгайър дали може да го остави обратно на улица „Сътър“.
	Влезе през гаража и по вътрешния асансьор се качи на третия етаж. В кабинета си облече костюма, който държеше в дрешника си. След това — беше около три часа — се върна по стълбите във фоайето, понесъл предишните си дрехи, ботите и всичко останало в една торба за пране, която на път за вкъщи щеше да остави в „Сейнт Винсънт дьо Пол“. Във фоайето поздрави Филис и размени няколко съчувствени думи с нея. След това се отби при Норма и й каза, че просто не може да се съсредоточи след новината за Дейвид. Вече няколко часа се опитвал да свърши някаква проста административна работа, но не бил в състояние да работи, затова си отивал у дома. Предложи й да направи същото. Утре щели да започнат да събират отломките, ако могат.
	Тя се изправи и отново го прегърна. За малко не припадна от болка на мястото, където куршумът се бе размазал в жилетката, но тя сигурно си бе помислила, че причината за сълзите му е смъртта на Фрийман. Донякъде сигурно беше така.
	— Била е категорична. Бил съм там през целия ден. Надявала се, че е трябвало да каже точно това.
	— А ти какво й каза?
	— Че това е истината. Нима може да е било другояче?


	Всички работеха извънредно.
	В десет и половина Лание беше зад бюрото си в управлението. Спокойно можеше да се каже, че временно той е действителният началник на отдела, но дълго нямаше да се премести в кабинета на Джърсън, дори и да го издигнеха официално на поста. Кунео и Ръсел имаха виновни изражения, докато седяха там, и Лание не ги винеше за това. Нещо в разследването им трябва да се бе объркало сериозно и след днешното клане двамата изглеждаха крайно объркани и притеснени.
	Тази вечер Кунео изпълняваше целия си репертоар, като свиреше на невидими барабани — думкаше на големите тъпани, биеше барабанчето и от време на време удряше чинелите. Лание се питаше какво ли става в главата му, защото очевидно част от него нямаше никаква представа за това перкусионно изпълнение.
	— Не мога да проумея какво изобщо е накарало Тию да взема отпечатъци от дома на Холидей. Искам да кажа, какво е знаел той, което не е известно на нас.
	— Въпросът е какво знаем сега, Дан.
	— За кое?
	— За отпечатъците от дома на Холидей, например. Какво означават те? Приятели ли са били, или какво?
	— Играели са заедно покер у Силвърман — каза Кунео. — Но дали са се движили заедно? Не, според мен не.
	— Но и двамата са били в апартамента на Холидей.
	— Съмнявам се. — Кунео ускоряваше темпото. — Не. Не е така.
	— Чакай малко, Дан, чакай малко — каза Лание. — Не питах дали са ходили в дома на Холидей. Вече знаем със сигурност, че са били там. Намерихме отпечатъците им. Въпросът е защо.
	— Може да са играли там покер един-два пъти.
	— Но защо, ако не са били приятели? — Лание изгледа двамата един след друг. — Не знам повече, отколкото знаете вие, ясно? Всъщност знам много по-малко за тези случаи. Моля ви да си помислите защо тези отпечатъци са били достатъчна причина за смъртта на Пол, ако е бил убит. И какво могат да означават.
	Празни изражения, докато Кунео внезапно не прекрати френетичните си движения. В стаята сякаш настъпи вакуум. Заговори едва чуто.
	— Какво каза, Дан? — попита Лание.
	Кунео вдигна поглед и изпусна дълга, въздишка.
	— Означават, че са подхвърлили доказателствата — каза той. — Станало е, както предполагаше госпожа Силвърман… Ако са подхвърлили…
	Той отново млъкна и впери поглед към бюрото на Лание.
	— Ако са подхвърлили какво, Дан? — попита Марсел.
	— Уликите у Холидей — каза Кунео. Докосна слепоочията си и ги стисна толкова силно, че пръстите му побеляха. — Мили боже, мили боже!


	Мишел седеше в големия стол до панорамния си прозорец, от който не се виждаше нищо навън в мрака на нощта. Настолната лампа до нея светеше и стаята зад гърба й и собственият й нещастен образ се отразяваха върху стъклото на прозореца. Беше се сгушила в едно кресло, което не й предлагаше никаква утеха, беше се свила на съвсем малка топчица. На масичката до нея имаше недокосната чаша бяло вино и един плик. В ръка държеше съдържанието на плика, две страници от собствените й листове — без заглавна част, без рамка, само най-обикновен плътен лист, не съвсем бял, с прозиращи нишки на хартията.
	Седеше неподвижна и се чувстваше съвсем празна вече двайсет минути, откакто прочете писмото за втори път, докато погледът й не се проясни достатъчно, за да го препрочете отново.

	„Скъпа Мишел,
	Както знаеш по-добре от всеки друг, много ми се искаше да ме възприемат като най-големия веселяк на света. Така очакванията са ниски — както от моя страна, така и от страна на приятелите ми към мен. Не обещавам нищо, освен може би приятно прекарване тук и сега, и тъй като не претендирам да съм задълбочен и сериозен, никой не може да се разочарова, когато не успея в нещо, когато се издъня, когато се напия или се надрусам и извърша някоя от многото глупости, които са ми коствали самоуважение и приятели.
	Когато се замисля за времето, когато бях женен за Ема, особено за няколкото месеца след раждането на Джоли, понякога се питам какво се случи с човека, който бях тогава. Когато изведнъж за кратко време нямах нищо против усещането, че нещата имат значение.
	Всъщност всичко имаше значение.
	Беше странно, но в действителност установих, че бих искал Ема и Джоли да очакват нещо от мен, да искат да се проявя в най-добрата си светлина. Преди винаги бягах от това и си казвах, че съм само един палячо, плитък като плоска чиния. Вероятно защото се боях, че ако се опитам да стана нещо повече, ще се проваля. Истината е, че ако не опитваш, никога не грешиш. Няма спор.
	Но се случи нещо необикновено. С моите момичета осъзнах, че колкото повече признавам обичта си към тях, толкова по-хубав става животът ми. Започнах да опитвам стотици различни неща и успехите ми ме смайваха. Бях верен, например, и исках да бъда верен. Изведнъж вече не изпитвах нужда от други жени като резервен вариант, ако Ема ме зареже, защото не я заслужавам. Или ако ми изневери. Знаех, че това никога няма да се случи. Вярвах във всички нас, колкото и сантиментално да звучи това. Нещо дълбоко в мен се бе размърдало и наместило и сега спокойно можех да сваля гарда и да си поема въздух. И да се наслаждавам на живота.
	Не знам какво у мен ме караше преди това толкова да се страхувам от обвързването, но постепенно животът ми с тях се превърна в единственото нещо, което наистина желаех. Аз, Ема и Джоли. Това беше целият ми свят.
	И той свърши, разбира се.
	Какъв лековерен глупак се оказах, а? Да вярвам във всичко това? Да смятам, че ще трае вечно. Да говоря за сантименталност. За глупост. Е, вече никога нямаше да ми се случи подобно нещо. Целта ми беше да се напия здравата, да продължавам в същия дух, да рискувам парите, работата си и всичко останало, защото само така можех да се проваля напълно. Можеш да изгубиш всякаква надежда, да стигнеш до дъното, а това е истинската свобода. И бездруго нищо от това няма значение, нали? Възползвай се от всяка възможност за физическо удоволствие и се увери, че е само физическо, нищо повече. Щастието беше просто един миг и толкова. Не можеше да става и дума животът ми да добие собствена форма и да носи удовлетворение.
	Защо ти пиша това сега?
	Защото нещо в мен отново се раздвижи. Запознанството ми с теб ме промени. Веднъж и завинаги имам чувството, че съм усмирил страшните призраци, които ме разкъсват. Не знам точно какво ще се случи с нас, но бих искал да знаеш, че изведнъж изпитах нужда да очакваш нещо от мен, искам да открия най-добрите си страни и да стана този човек. Искам да опитвам, да не спирам да опитвам, дори и понякога да се провалям. Смисълът е в това — да опитваш.
	Звучи ли ти смислено?
	Този следобед обаче трябва да свърша нещо друго. Една друга обвързаност, която е въпрос на чест, ако това не е прекалено изтъркана дума. Но сякаш всичко е едно цяло. Очаквания и отговорности. И съвсем изненадващо нямам нищо против тях. Дори ги посрещам с желание.
	Ако четеш това писмо, значи не съм се върнал. Този път е, защото не мога, а не защото не съм опитал. Но каквото и да стане с мен, искам да знаеш, че животът е хубав и че днес излязох от този апартамент толкова щастлив и изпълнен с надежда за бъдещето, колкото не съм бил никога през живота си.
	Обичам те с цялото си сърце.“



	Епилог

	32

	В края на ноември по крайбрежието се настани фронт на високо атмосферно налягане и през последните три дни температурите бяха рекордно ниски — най-високата им стойност беше около нулата. Синоптиците твърдяха, че подобен рекорд е регистриран досега единствено към средата на двайсетте години.
	Винсънт Харди стана пръв в празничното утро. През последните няколко нощи бяха палили камината във всекидневната, затова трябваше само да смачка вчерашния брой на „Кроникъл“ и да раздуха жаравата, за да разпали огъня. Когато баща му слезе малко след осем часа, вътре вече пращяха три букови цепеници. Винсънт седеше досущ като италианец на пода на около метър и половина от камината и наблюдаваше пламъците.
	Баща му бе бос и беше облечен със стари джинси и сив анцуг. Носеше голяма чаша с кафе, която остави на пода, когато седна.
	— Хубав огън, браво на теб.
	— Благодаря.
	— Честит Ден на благодарността.
	Мълчание.
	— Бек спи ли?
	— Да, струва ми се.
	— Пак ли на пода в твоята стая?
	— Да. Няма нищо, не съм против.
	— Знам. Ти си добър човек.
	Харди вдигна чашата си, загледан в огъня. Винсънт се примъкна по-близо до него. Харди го прегърна и го привлече към себе си.
	— Страхува се. Непрекъснато си представя онази снимка…
	— Ами ти? — попита Харди.
	Усети как раменете на сина му се повдигат, сетне се отпускат.
	— Не мисля за нея.
	— Наистина ли?
	— Аха.
	Огънят силно изпука, разгоря се, след това отново се успокои. Харди крадешком погледна сина си. Беше стиснал ръце. Изглеждаше като омагьосан от огъня.
	— Защото, ако се страхуваш, ако нещо те притеснява… — поде той.
	Винсънт потръпна, след това се отърси и внезапно се изправи.
	— Просто не мисля за това, ясно?
	— Добре, Вин. Добре.
	Синът му го погледна, а от очите му за малко да рукнат сълзи. Запъти се навън от стаята.
	Харди се изправи и се обърна след него.
	— Хей, Вин. Почакай. Не бягай, моля те. Всичко е наред. Ела тук. Всичко е наред.
	Винсънт спря и се обърна към него.
	— Върни се тук, моля те. Ела и прегърни своя старец.
	Момчето въздъхна дълбоко, но в крайна сметка се приближи. Скоро щеше да навърши четиринайсет години. Баща му все още беше по-висок от него с трийсетина сантиметра. Когато се приближи достатъчно, Харди се пресегна, обгърна раменете му с ръка и бързо го целуна по главата.
	— Всичко е наред — за последен път каза той.
	След това пусна сина си, излезе навън и прекоси заскрежената морава, за да вземе сутрешния вестник.


	Вечеряха класическата пълнена пуйка, картофено пюре, сос от червени боровинки и брюкселско зеле. Трея донесе прочутите си сладки тропически картофи, зелен фасул с бадеми. Сюзан донесе спаначена салата с мандарини, Ейб приготви макарони за онези, които не обичаха пай с тиква. Дори Нат даде своя принос във вид на лук със сметана, който изненадващо пожъна огромен успех. Бяха разтегнали цялата маса, така че тя запълваше трапезарията и половината от дневната и на нея имаше места за петнайсет души.
	Макгайър беше дошъл със Сюзан и момичетата. Представителите на Глицки включваха не само Ейб, Трея и бебето, но и Нат, и по-големите деца, които се бяха прибрали у дома за Деня на благодарността — Оръл и Рейни от колежите им, и дори най-големия син на Ейб, Айзък, който беше пристигнал от Лос Анджелис, където — временно, както твърдеше — бе започнал работа на един строеж. От семейство Глицки отсъстваше само Джейкъб, оперният певец, който през цялата година беше на турнета някъде из Европа.
	След вечеря отново свиха масата. По-големите деца енергично се заловиха с купчината съдове, а възрастните си наляха още кафе или напитки в дневната. Сега почти всички се бяха събрали в предната част на къщата и играеха на различни игри.
	Игрите бяха нещо хубаво, каза си Харди. Разговорите — разказите и шегите през цялото време, докато се хранеха, — също бяха приятни. Играта на футбол навън на улицата следобед — страхотна идея. Както и общото готвене. Ежедневни неща, простички неща.
	Нямаше никаква причина да споменават Уейд Панос или факта, че той все още е жив и вероятно представлява още по-голяма заплаха. Всички съзнаваха това през цялото време, докато бяха будни, а понякога и насън. Облян в пот и задъхан, Харди се бе събуждал неведнъж нощем, Франи и децата също крещяха насън всяка нощ през първата седмица и няколко пъти след това.
	Но сега, няколко седмици по-късно, Харди тайно бе започнал да се надява, че вероятно демонстрацията на силата им може би най-сетне е направила Панос предпазлив. В най-добрия случай бяха успели да го сплашат. Харди обаче нямаше да изкаже това на глас. Още не.
	След вечеря игрите бяха започнали с няколко тура на „Сейнт Питър/Сейнт Пол“, след това бяха преминали към шарадите. Ейб се опитваше да представи с пантомима „Питър, Пол и Мария“, но не се справяше много добре. Ако не му се усмихнеше късметът, скоро нямаше да свърши.
	Харди се възползва от възможността да стане и да се върне в празната кухня. Оживеният смях от играта в дневната все още отекваше в цялата къща и Диз установи, че вече трудно го понася. Отвори задната врата на кухнята, която водеше към работилницата му, и учуден откри там Моузес, седнал върху работната му маса с напитка в ръка.
	— Ей, изпускаш страхотно шоу — каза му той. — Ейб се опитва да играе театър. Заслужава си да го види човек.
	Моузес вдигна поглед.
	— Доколкото виждам, и ти го пропускаш.
	Харди затвори вратата зад гърба си, отпи от чашата на Макгайър и му я върна.
	— Как си?
	— Добре — вдигна рамене той.
	— Говориш като сина ми. С по една дума. Добре. Супер. Екстра.
	— Хубаво де, може би не съм толкова добре. — Отпи голяма глътка от уискито си. — Притеснявам се и само не ме питай за какво.
	— И аз се притеснявам. Дали е свършено с Панос? Дали ченгетата ще открият какво сме направили?
	Макгайър кимна.
	— Точно така.
	— Добре, ето какви са отговорите: първо, може би не, и второ, може би ще го направят. И какво от това?
	— Имам известни проблеми с това.
	— Вина?
	Това накара Макгайър да се оживи за миг.
	— Не, не е вина.
	— И при мен не е. Трябваше да го направим.
	— Няма спор. Но всички тези преструвки, че нищо не се е случило…
	— Кой се преструва?
	— О, никой — каза Макгайър. — Просто всички на тази вечеря. Всеки ден у дома.
	— А ти какво искаш?
	— Не знам. Просто ми се иска изобщо да не беше започвало, това е.
	— Искаш да кажеш, да няма зло по света.
	Макгайър изпразни чашата си и вдигна зачервените си очи към Харди.
	— Да, може би това.
	— Обаче има — каза Харди. Постави ръка върху рамото на Макгайър. — Предполагам, че ще трябва да свикнем с това.


	33


	ГРАДЪТ ГОВОРИ
	от Джефри Елиът
	Все още не е отшумял шокът, в който изпаднаха различните държавни служби в града по повод вчерашните акции от страна на полицията и на федерални служители в домовете на няколко високопоставени личности в различни квартали на Сан Франциско, както и в Диамантения център на „Джорджия ААА“ в центъра. Димитри Солон, младият руски имигрант, който има слабост към хубавите дрехи и разточителния начин на живот, само за няколко години се превърна в също толкова известен меценат на изкуствата и политически деец. Той е поддържал документирани и близки връзки с редица висши (и в момента доста злепоставени) държавни служители, включително с кмета и с областния прокурор, а руският му хеликоптер се превърна в познато, макар и дразнещо присъствие в небето над града, докато пренася бижута и скъпоценни камъни от и до летището.
	Авторът на тази статия научи, че вчерашната полицейска акция, която конфискува около милион и половина долара в брой и почти петнайсет килограма кокаин и хероин, е следствие на продължило шест месеца разследване на пране на пари и търговия с наркотици в няколко къщи в кварталите Мишън, Дайъмънд Хайтс и Сейнт Франсис, финансирани с диаманти от „Джорджия ААА“, откраднати от руската хазна от тамошния министър на благородните метали и скъпоценните камъни и внесени в Сан Франциско в дипломатически пратки, пренасяни от търговски самолети.
	Участник в схемата и арестуван по време на вчерашната акция е и Уейд Панос, друг влиятелен политически спонсор, чиято компания УГП осигуряваше официалната охрана на „Джорджия ААА“ и кандидатите, сред които Диамантеният център избираше шофьорите си. Твърди се, че шофьорите на господин Панос са координирали и са осъществявали действителните доставки на контрабандни стоки до отделните явки.
	Източници от полицията и ФБР потвърждават, че първоначалното разследване на нередностите в „Джорджия ААА“ е започнало през миналия ноември, когато лейтенант Ейбрахам Глицки случайно се натъкнал на двама от шофьорите на господин Панос, които действали подозрително. Воден от интуицията си, той ги проследил до няколко адреса. Когато местните власти, много от които ползват политическите дарения на Панос, отказали да действат, Глицки предал информацията на федералните власти.
	Във връзка с разрастващата се история и предвид на замесените висши служители, лейтенант Марсел Лание от отдел „Убийства“ изрази загриженост и желание да възобнови разследването на така нареченото Кръвопролитие на кея от миналия ноември. Две от жертвите в престрелката, Ник Сефия и Хулио Рее, са били куриери на „Джорджия ААА“, а третият, Рой Панос, е бил нает от брат си на работа в УГП. Анонимни високопоставени полицейски служители са изразили становище, че двама от тези хора, Сефия и Рее, са били охранителите, които първоначално са предизвикали подозренията на инспектор Глицки. Освен това Сефия е племенник на Уейд Панос.
	ФБР смята, че някои от служителите на „Джорджия ААА“ в действителност са били членове на организираните престъпни синдикати в Русия и че тесните и вероятно конфликтни връзки на групата на Панос с тези хора са изиграли съществена роля за престрелката на Кей 70, където бяха убити петима души, включително лейтенантът от отдел „Убийства“ Бари Джърсън. Според хипотезата на полицията в престрелката са взели участие поне още седем души освен петте жертви. До днес не е арестуван никой от тях и Лание не изключва възможността те да са разполагали с дипломатически имунитет — и с хеликоптера на Диамантения център, — за да предизвикат кръвопролитието и след това да напуснат страната.
	И накрая, адвокатът Дизмъс Харди поиска от полицията да възобнови разследването на убийството на Сам Силвърман, довело до заповедта за арестуването на Джон Холидей, клиент на Харди и един от убитите на Кей 70. Харди е убеден, че уликите, въз основа на които е била издадена заповедта за арестуването на Холидей, са били подхвърлени от Сефия и Рее. Харди не можа да обясни присъствието на Холидей на Кей 70, но отбеляза, че присъствието на лейтенант Джърсън е предизвикало не по-малко объркване сред властите. Харди предположи, че притежавайки доказателства, които свързват Рее и Сефия с престъпленията, в които е бил обвинен самият той, Холидей е уредил предаването си на Джърсън, а групата на Панос по някакъв начин е узнала за този план и им е устроила засада.
	— Той беше прекрасен човек — заявява Харди. — Бих искал да бъде свалено петното от името му.


	* * *

	В началото на юни често все още има сняг във високите участъци на пътя към Джон Мюър.
	Мишел Майер и спътничката й бяха тръгнали от Туолумн Медоус в Йосемайт предния ден и бяха пренощували на лагер в Литъл Форк. Макар лесничеите да ги бяха предупредили, че пътят ще бъде затрупан със сняг, днешната им цел беше да се доберат до прохода Донъхю на повече от три хиляди и триста метра височина и след това да се спуснат на около триста метра от другата страна. Толкова рано за сезона обикновено наоколо няма други лагерници и Мишел и спътницата й не бяха срещнали жива душа този ден.
	Мишел планираше да прекара още четири дни в провинцията, а след това да се върне в Сан Франциско навреме, за да хване полета си до Барселона, където се бе записала на курсове по готварство за цяло лято. Това я бе накарало да се откаже от апартамента, в който живееше още от завършването на колежа. Вероятно би могла да го отдаде под наем, но не искаше да е длъжна да се върне в района на залива след края на курса. Ами ако й предложеха някъде място на помощник-готвач? Или ако просто й се приискаше да остане отвъд океана?
	Спътницата й беше една нова приятелка. Джина беше първият й нов приятел след смъртта на Джон Холидей, но се бе сдобила и с други приятели. Мишел смяташе, че сигурно ще е единственият присъстващ на погребението на Джон в Колма, със сигурност очакваше да е единствената жена там. Но беше дошла и Джина Роук заедно с няколко мъже, един от които беше адвокатът на Джон.
	След погребението те я поканиха в една ирландска кръчма. Мишел смяташе, че Джина е някоя бивше гадже на Джон, затова отначало не искаше да отиде, но после научи за положението на Роук — и тя беше изгубила годеника си, също вследствие на насилие и явно в същия ден, когато бе загинал Джон. Затова всички присъстващи на погребението седнаха и разговаряха до мръкнало, а след това мъжете трябваше да се прибират. Двете с Джина останаха в бара. И здравата се отрязаха.
	На следващия ден, макар и двете да страдаха от силно алкохолно натравяне, Мишел придружи Джина на погребението на годеника й, на което присъстваха същите трима мъже, които бяха и на погребението на Джон, а също и около шестстотин други близки приятели и познати на Дейвид Фрийман, който явно е бил известна личност, макар Мишел никога да не бе чувала за него.
	Връзката между двете опечалени жени обаче укрепна. Отидоха на първия си поход заедно — няколко километра в Тилдън Парк в Оклахома — миналия януари. Преди няколко седмици бяха обходили залива, за да влязат във форма. И да се позабавляват. Поне веднъж на две седмици излизаха на вечеря, обикновено на място, препоръчано от Мишел.
	Първия път ходиха в „Джакс“ в Джийнти. Мишел се появи в обичайното си камуфлажно облекло и после се почувства леко засрамена. Постепенно преосмисли стила си или по-скоро липсата на такъв. Напоследък и двете жени се издокарваха, когато отиваха на тези вечери. Дори в Сан Франциско, където шансовете не са в полза на самотните жени, те почти винаги имаха конкретни възможности да се срещат с мъже. Канеха ги на питие. Нито едно от тези ухажвания не стигна доникъде, но въпреки това ги ласкаеха. И не ги застрашаваха.
	Мишел си питаше от какво толкова се е страхувала.
	И, разбира се, знаеше отговора. От всичко. Глупавите й, небрежни дрехи, които прикриваха очертанията на тялото й. Криенето по ъглите в ресторантите и библиотеките. Общуването по електронната поща. Малкият познат свят на малкия й и до болка познат апартамент.
	Сега, в късния следобед, двете жени бяха вървели под издължените сенки в продължение на повече от час, когато излязоха от един завой на пътя и изведнъж се озоваха на слънце, което се отразяваше от леденото поле, покрило целия проход.
	— Сега поне знаем защо не срещнахме никой, който да се е запътил насам — каза Роук. Свали раницата си и отпи дълга глътка вода. Намръщи се. — Ах, тази таблетка йод! Просто не мога да свикна с вкуса му.
	— Аз престанах да ги използвам — каза Мишел.
	Роук спря да пие и възкликна:
	— Тогава аз защо продължавам да се тъпча с това чудо? Смятах, че тук бъка от бактерии.
	— Сигурно е така. Но баща ми непрекъснато идваше тук, а никога не е използвал тези таблетки. И никога не се е разболявал. — Сви рамене. — Ако през последната година съм научила нещо, Джина, то е, че светът е опасно място. В него никога не си в безопасност, макар да е утешително да се преструваш, че е така. Всъщност навсякъде има риск. Най-добре е човек да го приеме и да се наслаждава на дните си. Затова ще си пийна от проклетата вкусна не йодирана вода.
	Роук отпи още една глътка от манерката и отново се намръщи.
	— Ще ме сметнеш ли за лигла, ако аз не го направя?
	— Разбира се. — Широка усмивка. — Но на кой му пука какво мисля аз? Постъпи както искаш, пак ще те харесвам.
	Мишел се изправи, изтупа дупето си и се загледа в леденото поле, ширнало се пред тях.
	— Като стана дума за риск, искаш ли да опитаме? Може би трябва да се откажем?
	Роук също бе станала.
	— И да пропусна най-добрата гледка в Сиера? Предпочитам да умра, докато се катеря.
	— Значи тръгваме?
	— След теб, приятелко, след теб.


	$id = 7875
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Джон Лескроарт. Първият закон
	ИК „Весела Люцканова“, София, 2004
	Американска. Първо издание
	Редактор: Юлиана Манова
	Художник: Валентин Киров
	ISBN: 954–311–018–2