[Kodirane UTF-8]

	Джон Лескроарт
	Неизбежно правосъдие



	„Неизбежно правосъдие“ е роман за най-яростно отказаната справедливост и за героичното поведение на един необикновен обикновен млад човек и неговата приятелка, които безмилостно са преследвани заради нещо, което той изобщо не е извършил.
	Лайбръри Джърнъл




	На Алън Хайт
	и
	на Лайза Мари Стюърт —
	те са причината Бог да сътвори Калифорния.



	Благодарности

	Неколцина щедри и даровити колеги могат да потвърдят, че светът навън, в края на краищата, не е толкова претъпкан с главорези. Трябва да изтъкна Карън Киджевски като непресекващ източник на вдъхновение, подкрепа и идеи, когато кладенците пресъхват или изворът като че повече никога няма да бликне. Тя е велика писателка и още по-чудесна приятелка.
	Благодаря и на Дейл Браун и Бил Ууд за „проверката на нагласата“, когато ми бе нужна най-отчаяно; на Дик и Шийла Хърмън; на Денис Линдс и Гейл Стоун; на Брайън Гарфийлд за това, че не си подстрига косата твърде рано; и на Рик Патерсън и Джон Келерман за това, че намериха какво да харесат и бяха достатъчно мили да го кажат.
	Задължен съм на онези хора в Сан Франциско, които допринесоха с времето и опита си тази история да остане в границите на „опираща се на действителността“ проза — помощник-районните прокурори Бил Фазио и Джим Костело; на члена на Надзорния съвет Кевин Шийли (и на служителите в неговата канцелария Минди Линецки и Ерик Мъртън); също на Джон Л. Тейлър, секретар на Надзорния съвет.
	И на други, на чиято помощ продължавам да се опирам — сестри, братя и сродници по брак — Ал Джанини, Дон Матесън, Майк Хемилбърг и Джоъни Сокола, особено на Джъстин Роуз и Джек Сойър. Подкрепата ви е безценна. Благодаря ви.
	Накрая искам да отбележа с признателност неуморните усилия на Дон Файн, Керъл Барън, Лесли Шнур, Майк Джиоджигън, Бърни Кърмън, Боб Гейлс, Джейсън Постън, Фред Хубър и скъпата ми приятелка Джаки Кантор. Какъв страхотен екип!


>


	„Нашият напредък към упадъка ми се струва твърде бърз.“
	Ейбрахам Линкълн


	„А на онези бели хора, които още страдат от махмурлука на миналото, казвам — опомнете се!“
	Мариън Бери


	„Болката стига до сърцето с бързината на електрически импулс, но _истината_ пълзи към сърцето бавно като глетчер.“
	Барбара Кингсолвър



	19—28 юни

	1.

	Към осем и десет вечерта в необичайно жежката и душна понеделнишка вечер, две седмици преди Четвърти юли, Майкъл Мюлън, бял, счетоводител, на трийсет и девет години, женен и с три деца (всички на по-малко от осем години), спрял своята нова черна хонда „Прелюд“ на ъгъла на Деветнайсета и „Долорес“, в квартала Нои Вели на Сан Франциско. По „Долорес“ широка затревена ивица, с тук-там стърчащи дървета, разделя северното от южното платно.
	Според свидетелите, млад чернокож мъж вървял по тази ивица, когато Мюлън спрял пред червения светофар. Шофьорът в следващата кола — хлапе на име Джош Кейн, забелязал, че заради горещината Мюлън бил отворил прозореца и лакътят му стърчал навън.
	Младежът, тръгнал по ивицата в северна посока, накъдето карали Мюлън и Кейн, пресякъл разделящите го от Мюлън метри с два-три скока на атлет, „като да прескачаше локва или нещо такова“ (Реяни Джонъс, на петдесет и шест години, афроамериканка, детегледачка, прибирала се у дома след работния ден в детския център на Арми Стрийт).
	„Видях го, че държеше нещо, ама тогава ми заприлича на някаква си тръба, пък после се сетих какво е…“
	Предметът се оказал пистолет, който мъжът опрял в слепоочието на Мюлън. И натиснал спусъка. Трясъкът бил достатъчно силен и Кейн в колата си, с вдигнати стъкла на прозорците и усилен докрай климатик, го чул „като гръмотевица“.
	Единственият свидетел в близката околност, който изобщо се помръднал, в опит поне нещо да направи, бил петнайсетгодишният юноша Луис Сантильо, от латиноамерикански произход. Прибирал се от закусвалнята на ъгъла на Петнайсета и „Гереро“, където припечелвал малко пари след училище. Той също видял как якият мъж скочил, насочил оръжието и стрелял.
	„Ей — креснал, — какво правиш, по дяволите!…“, после се затичал към колата на Мюлън.
	А през това време, без да обръща внимание на Луис или нещо друго, нападателят дръпнал вратата на колата, сграбчил Мюлън със свободната си ръка, измъкнал му портфейла и хвърлил трупа на улицата.
	Както още тичал към колата и викал, Луис изведнъж се смръзнал — колата изфучала напред, незатворената врата откъм шофьора се люлеела. Хондата леко занесла, пак влязла в платното и за миг прекосила кръстовището. Левият край на бронята ударил Луис и го хвърлил върху капака, над предното стъкло, за да отлети на двайсет и три метра и се приземи в клонките на една хвойна върху разделителната ивица. Растението му спасило живота, но останалите след операцията свързващи пирони в неговите тазобедрени стави едва ли биха му позволили някога да прави могъщи скокове като стрелеца.
	С непрекъснато ускорение колата „летеше като някаква ракета, ей така ми се изгуби от очите“ (Райли Уилсън, автомонтьор, бил по време на инцидента в собствената си работилница „Гаражът на Райли“, на североизточния ъгъл между Деветнайсета и „Долорес“).


	На 19 юни колата — или каквото останало от нея — била намерена. Каросерията била изрисувана като че от всяко хлапе в околността, докопало спрей с боя. Била изоставена на Москоу Стрийт, съвсем близо до игралните площадки Крокър-Амазон, сборище на всякакви типове, южно от 280-та магистрала, значи почти в края на града.
	Освен следите от кокаин, семената от марихуана и угарка от дебела цигара с марихуана, кутиите от бира и другите боклуци, в колата бил намерен такъв великолепен, клеясал в кръв пръстов отпечатък върху волана, че Шаванда Мбото, специалистката по тези въпроси в полицейското управление на Сан Франциско, надала боен вик, както седяла надвесена над микроскопа.
	След по-малко от ден било потвърдено, че кръвта е на Майкъл Мюлън. А пръстовият отпечатък бил оставен от престъпник с дълга кариера, афроамериканец на име Джеръм Рийз.


	Джеръм Рийз беше на двайсет години. За първи път се озова в Младежкия изправителен център още четиринайсетгодишен. Тогава нямаше постоянен адрес. Съдът за непълнолетни го призна за виновен по обвинение в кражбата на чифт маратонки „Еър Джордън“ от собственика им Ронда Предо, когото бе пребил преди това.
	„Съучастникът“ му в това престъпление — момчето, което задържа Ронда с колене върху ръцете му и го налагаше с юмруци по лицето, докато Джеръм смъкваше маратонките — беше Уесли Еймс, по-известен с прякора Зъбчето, защото на горната си челюст имаше само един.
	През следващите четири години Джеръм Рийз натрупа сериозно досие като непълнолетен престъпник, най-вече в кражбите. Когато се налагаше, не отбягваше и дребното насилие, по-често с голите си ръце, но веднъж си помогна с метална тръба, друг път си послужи с камък.
	Осемнайсетия си рожден ден прекара в съдебната зала. Макар да не бе навършил годинките, когато ограби магазина за алкохол „Портола“ на „Оушън“, този път имаше и пистолет. При ареста заяви, че оръжието било играчка. (Играчката на Джеръм не беше намерена, но пък причини мозъчно сътресение на собственика Майер Голдсмит.)
	Джина Роук, обществената защитничка на Рийз, успя да наложи молбата си за снизхождение с довода, че от формална гледна точка това било първото правонарушение на Джеръм _(като пълнолетен)_. Дали убеден от довода или изтощен от поредния дълъг ден в залата, съдията от общинския съд Томас Лангън изпрати Джеръм на по-горните етажи, в окръжния затвор, за срок от една година, от които той излежа пет месеца и три седмици, поради пренаселването в килиите.
	В периода между излизането от затвора след присъдата за грабеж и откриването на кървавия му отпечатък в колата на Майкъл Мюлън, Джеръм гледаше да не си вири главата и въпреки че го привикваха няколко пъти за разпит, не му предявиха нови обвинения.
	Джеръм живееше и се подвизаваше предимно в района Бей Вю, между Хънтърс Пойнт и Кендълстик Парк — може би най-студеното и неуютно място в целия щат. Но около полунощ на 21 срещу 22 юни бе арестуван от инспектора афроамериканец, сержанта от отдел „Убийства“ Ридли Бенкс, когато излизаше от „Клуба на мацетата“, малко по` на север от Лагуна. За присъствието му в заведението съобщи собственикът, Мо-Мо Къщата, явно имащ някакво вземане-даване със сержант Бенкс. Свикнал с подобни процедури, Джеръм не оказа никаква съпротива.


	Посочи адреса си и при обиска в апартамента, който делеше с осемнайсетгодишната безработна фризьорка Керил Джойнър и нейния двегодишен син Деймиън, бе открита една от кредитните карти на Майкъл Мюлън.
	Джеръм заяви, че няма представа как кредитната карта се е пъхнала между възглавниците на дивана и предположи, че може да е паднала от джобовете на неговото приятелче Зъбчето при последното му идване. За зла сполука, Зъбчето бе починал броени дни по-рано, след като се сдобил с доза изключително чист мексикански кафяв хероин и го смесил с прекомерно количество амфетамин. Джеръм каза, че отпечатъкът от пръста му трябва да е останал на волана точно тогава. Мислел, че това е колата на Зъбчето — оная вечер се наложило да го откара до дома му, защото човекът бил страшно закъсал и мадамата му щяла да го пречука, ако пак забрави да се прибере. Джеръм въобще не забелязал кръвта, трябва седалката да е била изцапана и някак си омазал пръста.
	Два дни след задържането на Джеръм, в петък, той участваше в четири поредни разпознавания. От другата страна на едностранно прозрачното стъкло сядаха Джош Кейн, карал колата си зад хондата на Майкъл Мюлън; детегледачката Реяни Джонъс; Луис Сантильо, в гипс, на количка и с превързана глава; и Райли Уилсън от „Гаража на Райли“.
	Всички посочиха Джеръм Рийз, който имаше най-голяма прилика със стрелеца. Но никой от свидетелите не беше напълно уверен в показанията си. Мъжът, откраднал колата на Майкъл Мюлън, бил висок, също като Джеръм, и изглеждал много мускулест, пак също като Джеръм. Но освен това бил с брада, а в този ден Джеръм беше гладко обръснат (и твърдеше, че външността му си е все същата от много месеци). Отгоре на всичко мъжът носел широка безръкавка и може би точно тя му давала преувеличено бабаитски вид. И накрая, малко след осем вечерта, в юнското марево, здрачната светлина никак не помагаше на зрението. Никой от свидетелите не беше абсолютно сигурен.
	Но и без свидетелски показания, докладът за инцидента и протоколът от задържането под стража слязоха един етаж, до районната прокуратура. Инспектор Бенкс разпитваше и други възможни свидетели — например хората, които биха могли да си спомнят дали наскоро са виждали Джеръм с брада, или пък онези, които биха могли да посочат, че Зъбчето е бил на съвсем друго място по време на престъплението. Все същата обикновена, къртовска полицейска работа.
	Следващия вторник, на 28 юни, районният прокурор Кристофър Лок обяви, че неговата служба няма да предяви обвинения срещу Джеръм Рийз за кражбата на колата и за убийството на Майкъл Мюлън. Обясни, че не е възможно тезата на обвинението да бъде доказана без неоспорими свидетелски показания. За кредитната карта и пръстовия отпечатък били възможни и други обяснения, особено поради факта, че жилището на Зъбчето се намираше само на три преки от Крокър-Амазон и неговите отпечатъци също бяха навсякъде по предните седалки, заедно със следи от още десетина души.
	Беше издадена заповед за освобождаването на Джеръм и във вторник, след два следобед, той се разписа и напусна затвора. Бе изчакал първо да си изяде обяда.


	Вторник, 28 юни

	2.

	Внушителна тълпа, жадна за алкохол, се събираше в „Пещерата“, работнически бар в района Ричмънд на Сан Франциско. Майкъл Мюлън, жертвата на Джеръм Рийз, не само беше редовен посетител в „Пещерата“, но и счетоводител на заведението. На 28 юни щеше да навърши четирийсет години. Управата на кръчмата реши посвоему да каже последно „сбогом“ на Майк — да направи тържество в памет на своето момче.
	Брандън, по-младият брат на Майкъл, трийсет и пет годишен телефонен техник, и неговият братовчед и най-добър приятел Питър Макей, в момента търсещ работа, безуспешно се опитаха да доведат Пола, вдовицата на Майкъл, в „Пещерата“. Беше й втръснало от ирландски бдения, погребални ритуали и непрекъснатото пиене. Най-много й се повдигаше от собствената й скръб, искаше само да се върне към нормалния живот с децата си, макар и да подозираше, че никога няма да постигне това.
	Брандън Мюлън и Питър Макей бяха достатъчно угнетени от безсмислената смърт на Майк, но отказът на Пола да дойде с тях на възпоменателното тържество в „Пещерата“ още повече вгорчи настроението им. Та тя беше вдовица на Майк!
	На стената над мишените за мятане на стрелички бе окачена огромна снимка на Майк и това само подсили чувството им, че са загубили своя брат и приятел. По дяволите, сипи още уиски!
	Овалният барплот на „Пещерата“ заемаше средата на залата и Джейми О’Тул не позволяваше на никой от постоянните си клиенти да плати и една чаша. Благодаря, но „Пещерата“ организираше бдение за своите хора и тази вечер всички щяха да се натряскат до козирката. Поне това можеха да направят за Майки.
	Към девет без четвърт в залата се бяха натъпкали шейсетина мъже — готови да погълнат някой и друг литър след вечерята с жените и хлапетата си, или пък разгорещени, потни и жадни след работния ден по строежите, работилниците, пътищата. Джейми О’Тул наливаше и те вдигаха чаши към усмихнатото лице на Майкъл Мюлън, увеличено до размерите на предизборен плакат.
	Джубоксът тресеше натрапчиво и ритмично залата с „Мъжка битка“ на Нийл Йънг. Някой неуморно пъхаше монети и повтаряше песента, а Джейми не позволяваше да намалят силата на звука. Момчетата започнаха да се клатушкат в такт, рамо до рамо, разпалени, а пяната от халбите им се плискаше по плота.


	Кевин Ший беше на двайсет и осем години и следваше в последния курс на историческия факултет в щатския университет на Сан Франциско. Както беше гладко избръснат и червенобузест, рядко му даваха повече от двайсетина години. Имаше гъста, почти черна коса, присмехулна усмивка, на която понякога даваше воля, и пристрастие към чашката. Едва ли някой би очаквал от него подвизи.
	Подпираше се на стената до джубокса, зает с третата си безплатна халба „Харпс“. Не познаваше Майкъл Мюлън и не бе дошъл тук, за да участва в помена, но си мислеше, че подсъзнателно е поискал да намине точно за това. Сигурно беше чул за тържеството, защото бездруго навестяваше „Пещерата“ почти всеки ден.
	Нийл Йънг вече му лазеше по нервите. Когато китарният риф на „Мъжка битка“ започна за петнайсети пореден път, той блъсна с хълбок машината и разтърсващо ушите скрибуцане огласи залата.
	— Ей, гледай къде си буташ гъза бе!
	В кръчмата се възцари тишина. Ирландците казват, че в такива мигове „минават ангели“, но и така да беше, не останаха за дълго в залата. Облегналият се на плота Питър Макей случайно вдигна очи към телевизора и му се стори, че звукът е оглушителен. Сграбчи свирепо рамото на Брандън Мюлън и бирата от халбата потече по ръката му.
	— Ей, вижте бе, хора! — кресна той. — Горе, по телевизора. Това е негрото, дето пречука Майки, нали така?


	Всички погледи се впиха в репортерката, застанала пред стъпалата на Съдебната палата, а около нея следобедният вятър подмяташе празни опаковки и други боклуци.
	— Една от местните новини — казваше тя (Джейми О’Тул наду звука на телевизора, както бе усилил песента на Нийл Йънг), — е освобождаването на Джеръм Рийз. Миналата седмица той бе арестуван за убийство и кражба на кола посред бял ден в района Мишън. Срещу него не са предявени обвинения. Според информацията, дадена от канцеларията на районната прокуратура, липсвали са достатъчно доказателства…
	Брандън Мюлън, братът на убития, стовари халбата си на плота и с все сила се развика срещу журналистката, като че тя наистина стоеше лице в лице с него.
	— Какви ги дрънкаш, ма?! Имаше четирима очевидци!
	Някой до Кевин Ший подхвана крясъка:
	— Нали намериха при него кредитна карта на Майки?
	— И скапания пистолет е негов!
	— Ама какво още искат тия, за да го пъхнат на топло?
	— На гадните чернилки вече и убийствата им се разминават ей така!…
	— Ами никой вече за нищо не ги закача!…
	Питър Макей си допи бирата. Глътна на един дъх и четвъртата си чаша „Бушмилс“. Надигна се на напречниците на табуретката и четири-пет пъти тресна с празната халба по барплота.
	— Ще ви кажа какво им трябва на тях. И на нас какво ни трябва. Правосъдие!
	Макей имаше глас точно като за оратор, дълбок и звучен, а сега въздействието се подсилваше и от развълнуваното му хриптене. Но нямаше нужда да убеждава никого. Всички и така бяха с него. Той беше техният говорител. И вече стоеше върху плота.
	— Урок им трябва на тях. И ще им дадем урок!
	— Тъй си е, да ги шибам!
	— Вярно!
	Момчетата се тупаха по раменете, ръгаха се с лакти в ребрата.


	3.

	Точно в този момент Артър Уейд не можеше да се начуди на късмета си. Тук, на „Гиъри“, намери свободно място за паркиране точно пред „Пещерата“, само на няколко метра от пералнята, откъдето трябваше да си прибере дрехите. Между кръчмата и пералнята имаше магазин за инструменти и железария, вече затворен. В Сан Франциско просто не се случваше да намериш добри места за колата си, особено когато ти е най-необходимо. Имаше десетина минути, преди да затворят пералнята в девет вечерта. Щеше да успее. Добра поличба.
	Карин нямаше време да прибере ризите му. И двете близначета пак бяха на легло с някоя от постоянно повтарящите се детски болести. Не бе имала и една свободна минутка, за да си покаже носа навън. И май вече беше готова да превърти от умора. Затова я успокои, че не бива да се притеснява, по пътя към дома сам ще мине да прибере прането.
	С най-голямо желание се напъваше да я облекчи малко в домашните задължения, но когато си чернокож, по-добре е с нищичко да не намекнеш на шефовете си, че не даваш сто и петдесет процента от възможностите си в службата. Точно затова внимаваше и Артър Уейд, работещ, вече четири години като младши юрист в „Ренд и Джекмън“ Нямаше никакво значение, че Джес Ренд и Кларънс Джекмън също бяха афроамериканци. Гонеха целта си да се наложат в конкуренция с изцяло белите фирми, придърпваха за клиенти големи корпорации от целия щат и техните юристи на заплата можеха да се надяват да станат партньори, само ако се раздават всяка минута от работното време цели осем години наред, а освен това са блестящи, неуморни и надарени с предприемачески усет.
	Повечето хора признаваха, че за свой късмет, Артър Уейд притежава тези достойнства.
	Излезе от своето БМВ и забързано тресна вратата, мислите му все още се въртяха около работата. Целият се разтресе от облялата го изведнъж жега и осъзна, че през целия ден въобще не е усетил какво е времето навън, през всичките изтощителни десет часа. За щастие накрая всички изнемогнаха и затова сега можеше мъничко да помогне на Карин. Да излезе от работа преди осем вечерта беше все едно да му дадат отпуск.
	Вече бе затворил колата, но не искаше да извърви дори пет метра в този задух със сако на раменете. Свали го и бръкна в джоба на панталона, за да извади ключовете и да остави ненужната дреха в колата. Но не бяха в джоба. Стърчаха в ключалката на запалителната уредба.
	Не можеше да влезе в колата.
	От яд удари с юмрук по покрива и с това включи двутоновата, мощна, пронизителна алармена система.


	Питър Макей още стоеше върху барплота и с пяна на уста бушуваше срещу освобождаването на Джеръм Рийз, срещу прогнилата несправедливост на света, щом чернокожите се отърваваха безнаказано дори след убийство и срещу какво ли не още. Тогава чу врявата на алармената система и зърна Артър Уейд отвън, пред витрината на „Пещерата“, да се щура около чудничко, новичко БМВ. Тоя черен кучи син краде колата, каза си Макей.
	— Ей, я го вижте тоя! — извика той. — Направо не си _вярвам_ на очите.


	Кевин Ший често си повтаряше, че скоро ще си нагласи живота, ще защити проклетата си теза и дори ще вземе доктората. После може би ще си намери някъде работа като преподавател или нещо подобно, стига да му остава време за по едно-две питиета и да не искат да си влага душата в бачкането. Повече нямаше да си раздава душата. По този въпрос беше непреклонен.
	Но засега му идваше прекалено дори да размишлява за всичко това. Твърде много промени. В каква посока да поеме, с какво иска да се занимава. Все главоблъсканици. Беше му по-лесно да сипе нещо в гърлото и да не приема нищо твърде насериозно.
	Но не можеше да понася и ставащото пред очите му.
	Добре поне, че се отърва от Нийл Йънг, но тези приятелчета вече взеха да се изхвърлят. Чернилките това, чернилките онова. Мразеше тази дума — за Бога, достатъчно му я набиваха в главата, докато порасне. Но сега започна да се плаши. Трудно вярваше, че хората могат да крещят такива щуротии в днешния Сан Франциско. А онзи смотаняк на бара направо откачаше.
	Писна му. Кевин Ший реши да се махне по-далеч оттук.


	Алармата цепеше въздуха.
	Макей скочи от плота и си запробива път през тълпата. Братовчед му Мюлън и останалите го последваха. Дори Джейми О’Тул прескочи бара и се присъедини към тях.
	Макей дръпна вратата и се озова на здрачната улица.
	Смутеният Артър Уейд се обърна и разпери ръце, като че казваше: „Е, какво мога да направя?“ Опита се да надвика пищящата аларма.
	Макей го налетя, преди да изрече нещо, бутна го настрана от колата.
	— Ти к’во си мислиш, че правиш тука бе, мътните те взели?
	— Ей!
	Уейд не отвърна на грубостта. Никак не му хареса да го бутат, но ставаше явно недоразумение. Щеше да обясни положението на този сприхав тип.
	— Това е моята кола. Заключих се…
	Макей отново го тласна с две ръце, залепи го за спрелия отзад камион.
	— Значи твоята кола, а! На баба ми хвърчилото. — Извърна се и кресна: — Негрото разправя, че колата е негова. Аз пък викам, че ни будалка.
	Алармата не спираше да пищи.
	— Казвам ви — тоя _краде_ колата!
	Уейд се изправи и си наложи спокойствие. Вече десетина мъже бяха излезли от кръчмата, след тях идваха още. А пияният напираше към него. Ставаше лошо. Не му харесваше да се държи така, но за предпочитане пред храбростта беше да се махне и да се върне за колата, когато нещата си влязат в коловоза.
	— Ей, ти къде си тръгнал бе? Накъде така се разбърза?
	Крачка назад. Още една. Вдигна ръце, както отстъпваше.
	— Вижте какво, сега ще си отида, не искам неприятности…
	Пияният се лепна за него.
	— А, не щеш неприятности, значи? И значи, не щеш да я гепиш тая колица?
	Втурна се към него, пак го блъсна. А отзад някой му препречи пътя.
	— Ей, хора, вижте сега…
	Този път го бутнаха в гърба. А пияният ревеше в лицето му:
	— И човек да пречукате, все тая! К’вото искате си правите, мамицата ви!…
	Дори в оглушителния шум от алармата се чу друг звук — витрината на магазина се пръсна в дъжд от стъкълца. Барманът Джейми О’Тул бе запратил по нея тежка халба. Вече ровеше сред косачките за трева и бормашините, сред намотките въже за простиране и тежките чукове. Викаше нещо неразбрано.
	Насилието на ужасния шум над слуха им, бъркотията, разбиването на огромната витрина, приливът на алкохол и хормони в кръвта — всичко напираше да избухне миг по миг.
	Сега О’Тул стоеше във витрината и смъкваше нещо, окачено високо на стената. По дяволите, какво беше това? Въже ли?
	Въже. Тежка намотка дебело найлоново въже.


	Кевин Ший чуваше виковете и пищящата аларма навън. Да му се не види, какво ставаше там? Каквото и да беше, множеството продължаваше да се излива на улицата през изхода, сякаш някой беше отпушил буре.
	Тръгнал към вратата, за да се махне, Ший попадна в напиращия поток. Идващите отзад го притискаха в тълпата, принуждаваха го да се движи с всички, подвикваха:
	— Айде бе, размърдайте се, айде _по-живо_!
	После и крясъкът откъм улицата, още невидима за Ший, смразил кръвта му:
	— Дръжте го! Да не се измъкне тоя!


	Артър Уейд беше силен и ловък мъж. Когато успееше да отдели малко време, тренираше — поне три пъти седмично — горе в заличката, оборудвана от „Ренд и Джекмън“ с уреди на „Наутилъс“. Според измерванията, телесните му мазнини не надхвърляха елегантните четиринайсет процента и още тежеше същите осемдесет и осем килограма, поддържани и докато играеше бейзбол в отбора на Северозападния университет през последните две години.
	Но тук обратът настъпи твърде бързо, изненада го. Нещо твърдо се стовари зад ухото му и го отхвърли болезнено върху пикапа, до който бе спрял колата си.
	— Ей!…
	Отгоре го притисна някой. Още един. Забиваха юмруци в ребрата му.
	Но какво ставаше тук? Нямаше време да се чуди. Блъсна с лакът някакъв мъж, друг, освободи ръцете си и замахна към трети.
	Но те го връхлитаха неудържимо — десет, двайсет, дори повече.
	Единият от ударените пак налетя и го уцели ниско, в слабините. Уейд се сви. Нямаше начин да ги надвие. Извъртя се и рязко вдигна коляно, блъсна нечия челюст. Срита друг и изскочи на улицата.
	Но те заобикаляха колите, преследваха го и на платното. Наоколо отекваха клаксони, но всеки гледаше по-бързо да заобиколи тълпата и нямаше никакво намерение да спре. Уейд блъсна с все сила първия изпречил му се човек, но онзи беше твърде едър и не падна. Някой го сграбчи за яката отзад и дръпна, едва не го задуши.
	— Ей, дяволите да ви вземат!…
	— Я млъквай.
	— Дръжте го! Не го пускайте!
	Ритаха го по краката. Притиснаха го отвсякъде, заклещиха го между неговата кола и камиона. Той се обърна, удари с ръба на дланта си хваналата яката му ръка и чу пукот. За миг натискът на множеството спря. Стъпи върху калника на камиона и се прехвърли над покрива на колата си. Стъпалото му се подгъна, когато скочи на улицата.
	Но имаше пролука. Можеше да се измъкне. Удари още един, изтласка назад друг и пред него се освободи пространство. Още две-три крачки, глезенът му поддаваше, но все някак щеше да си насили крака. Налагаше се. Но изведнъж кола, завила сякаш отникъде по Второ Авеню, се изпречи пред него.
	Блъсна се в нея — все повече клаксони звучаха наоколо — нямаше ли някой да му помогне най-сетне? Задъхан, той се устреми наляво, по Второ, но тълпата запълни улицата с пронизителния вик: „Дръжте го, дръжте го!“.
	Някой умело се гмурна в коленете му отстрани — явно бе тренирал футбол — и Уейд се плъзна метър-два по асфалта, крачолът на панталона му се разцепи, одра си и крака. Цял куп лъхащи на бира мъже притиснаха ръцете и краката му. Не можеше да помръдне.
	С изумление и ужас усети как някой надяна примка на врата му.


	Отзад в тълпата Кевин Ший си каза, че не бива да допуска това.
	Онзи ненормален досадник (предположи, че пак той забърква всичко), бе прехвърлил единия край на жълтото въже, почти светещо с яркия си цвят, през напречника на първата лампа след кръстовището. В момента неколцина от мъжете се опитваха да стигнат свободния край, подскачаха под лампата, а останалите смахнати пригласяха: „Вдигнете го, окачете го!“. Крайно време беше и той да се размърда.
	Заби рамо напред и бутна. Изтласкаха го назад, но вниманието на всички бе приковано в боричкането на улицата и той продължи да се промъква в плътната навалица.
	Но колкото повече наближаваше, ставаше все по-трудно. Гъмжилото едва ли не пулсираше в собствен ритъм. Всички се стремяха да стигнат до центъра на събитията.
	Вдигна глава. Някой се бе покачил върху раменете на друг и успя да докопа въжето, което досега висеше. След секунда се изпъна.
	— Айде бе, направете го! _Веднага_ го направете!
	Около Ший се вдигна невероятна врява и той започна да си служи с лакти и колене, вече беше само на три метра. За първи път успя да зърне жертвата — от главата на мъжа капеше кръв, още се съпротивляваше. Май беше с бяла риза и вратовръзка.
	Кевин отново заби лакът и някой му отвърна с удар в ребрата. С цялата мощ на мускулите си прасна с опакото на дланта човека по лицето и се вмъкна по-нататък.
	— Ей, стига бе!
	_Нима това беше неговият глас?_ Крещеше, колкото въздух имаше в дробовете.
	— Чакайте! Не правете това!
	Но каквото и да кажеше, потъваше в шумотевицата.
	Удряха го отвсякъде. По устата. По бъбреците.
	Но той напираше. Швейцарският армейски нож, който винаги носеше в джоба, вече беше отворен в ръката му. Замахна към краката на застаналия отпред и онзи рухна с писък. Ший стъпи върху него и отново се оттласна напред.
	Но пак нищо не постигаше. Групичката около чернокожия мъж се примъкна по-близо до лампата и тълпата им освободи място да минат.
	Каква глъчка само! Не приличаше на нищо, чуто досега от Ший — нещо като сдържан стон, пренавито до невъзможност напрежение, също като при развръзката на напечен баскетболен мач, но с нечовешки, зверски оттенък. Под светлината на лампата до него стоеше някакъв тип, от устата му пръскаха слюнки и безсмислици. И други нададоха вой, същински гимназисти по време на междучасие. И през всичко пробиваше тресящото зъбите скрибуцане на алармената система.
	Той се бореше, възползва се от натиска на множеството напред, пак размаха ножа. Заби острието в незнайно кого, събори друг и продължи да размята хората пред себе си.
	Но те бяха много.
	Изведнъж напрежението се освободи едва ли не с весел вик. Чернокожият, само на метър и половина от Ший, се бе отделил от тротоара и висеше под изопнатото въже. В другия край на въжето петима или шестима дърпаха и го издигаха все по-високо над тълпата, Ший вече виждаше кръста му пред очите си.
	Обесеният посегна с ръка над главата си и стисна въжето. Секунда-две в повече. Или минута. Колко ли можеше да издържи? Някой кресна в ухото на Ший, че трябва да му хване краката и да увисне на тях.
	Божичко! Животни.
	И внезапно, както не спираше да бута, Ший се озова там — пред краката на мъжа. Онзи още се теглеше, нагоре, вкопчил пръсти във въжето. Ший хвана краката му и също започна да бута нагоре, за да облекчи тежестта.
	Протегна дясната си ръка.
	— Ножа! — кресна на човека над себе си. — _Вземи ножа!_
	Може би обесеният щеше да пререже въжето. Изглежда чу думите. Натискът върху раменете на Ший се измести и ножът беше изтръгнат от ръката му. Проблясъци… някой да не снимаше? Нещо прокапа върху якето му.
	В тълпата крещяха:
	— А така, дърпай го, дърпай го!
	Всички подхванаха като молитва:
	— Дърпай го, дърпай го!
	А над него обесеният се мъчеше да среже въжето с ножа, но само с едната си ръка и въпреки помощта на Ший, движеше се бавно и мъчително. Не успяваше.


	4.

	Фотографът беше Пол Уестбърг.
	На двайсет и три години, още снимаше на свободна практика и се опитваше да пробие в малките издания, в някои рекламни бюлетини. Тази вечер се разхождаше, от време на време правеше по някоя „художествена снимка“ и се насочваше на изток по северната страна на „Гиъри“, близо до кръстовището с Второ, само на два-три квартала от дома си. Зад гърба му се промъкваше здрачът. Светлината придаваше на целия град сияние на излъскана мед.
	Дори в бръмченето и ръмженето по шестте платна на „Гиъри“ чу тълпата. Новина! Изумително, но той беше тук и готов. Ура!
	Но светлината, тези фантастични лъчи бяха изчезнали. Слънцето се спускаше под ръба на хоризонта и на ориентираната по север-юг улица, където ставаше нещо, щеше да има нужда от светкавица. Трябваше да я закрепи и да промени блендата. Свърши това за миг, по навик, ала все пак се забави.
	Направи всичко, преди да прекоси към южната страна. Ами да, там наистина ставаше нещо, митинг или някакво сбиване. Той се втурна напред между колите, изчака на разделителната ивица и пак се стрелна.
	Колите спираха по дясното платно, заобикаляха, вече се натрупваше задръстване. Той направи снимка, отписа я предварително и стигна до отсрещния тротоар. Нямаше начин да види нещо през тълпата, затова се качи върху предния капак на паркирана кола.
	Е, ако човек искаше да напредне в живота, можеше и да рискува.
	Най-после видя какво имаше отпред.
	Тълпата около него се лашкаше напред-назад и люлееше колата, на която той стоеше. Не знаеше колко време му остава, преди някой да види с какво се занимава…
	Но там отпред някакво момче бе обгърнало с ръце краката на обесен и посягаше с нож към гърлото му. Господи, какъв кадър! Случва се веднъж в живота.
	Ръцете му трепереха, но трябваше да фокусира обектива, трябваше да отдели тези секунди.
	Ето! Вече има една.
	Щрак! Още една.
	Отдолу някой вече посягаше към него, развика се:
	— Хванете го тоя!
	Той срита ръката на мъжа, прескочи покрива на колата, отблъсна се от задния капак и се втурна да бяга. След три минути си беше вкъщи.


	5.

	Тълпата го наобиколи. Някой ритна Ший по коляното. Ножът падна и изтрака на улицата. Над себе си чу скърцане и гърлен звук — дълбоко „хннх“. Въжето отново бе поело цялата тежест на мъжа.
	Хората, които досега държаха въжето, връхлетяха Ший. Един остана да увие другия край около стърчащ наблизо противопожарен кран.
	Ший сграбчи ножа, хвърли се към най-близкия и удари с острието по ръката, държаща въжето. Онзи кресна и за миг се дръпна.
	Някой пак блъсна Ший. Усети юмруците им по тялото си. Заби ножа напред, но някой го ритна по китката. Чу звука от падането на ножа. Ритнаха го по главата. Още веднъж. Мрак.


	Сред далечния вой на първите сирени и неуморния вопъл на алармата, тълпата безредно се пръскаше по „Гиъри“, по пресечките на Второ, към задни дворове и между кофи за боклук. Докато се опомняше, Ший чуваше уплашени гласове, тропот на обувки. Хората се разбягваха.
	Надигна се на колене и се помъчи да различи нещо пред себе си. Пребилите го мъже бяха успели да му навредят — усещаше по лицето си кора от засъхваща кръв, май имаше счупени ребра, а и лявата му ръка не беше наред. Опита се да я вдигне, но тя си висеше край тялото.
	Въжето още беше вързано за противопожарния кран.
	Вдигна очи към обесения, който вече имаше безнадеждно мъртвешки вид. Ший се насили да припълзи към крана. Може би още имаше надежда да спаси живота на жертвата, ако успее да разхлаби въжето. Зачовърка сплетените възли около крана, но тежестта на чернокожия мъж обтягаше въжето и нямаше как с едната си здрава ръка дори да започне отнякъде. Възлите не поддаваха.
	Лявата му ръка беше туптящ, безполезен товар. Но все пак се опита да я използва — дръпна въжето с дясната, за да намали напрежението и с наранената се опита да развърже един възел.
	Дръпна. Още нещо поддаде в ръката му и той неволно изпищя, причерня му пред очите и се смъкна на колене за секунда. Главата му се клатеше на раменете и докато скърцаше със зъби, чу още някакъв звук.
	Откъм „Гиъри“ завиха светещи фарове, изскърцаха гуми — колата се насочи право към него. Спря, отвори се врата, някой излезе, а от открития багажник скочиха още двама мъже.
	— Слава Богу! Момчета, трябва да…
	Но те не слушаха. Единият го сграбчи за подутата ръка, друг го хвана за крака и дръпна.
	— Ама какво?…
	Вече го пренасяха отзад в камиона. Тримата го притиснаха, за да не мърда.
	— Прибрахте ли го? — подвикна шофьорът и преди да изчака отговор, гумите пак изскърцаха бясно.
	Единият от мъжете блъсна главата на Ший в каросерията.
	— Нищо не знаеш — каза натъртено. — Само нещо да шукнеш и се брой мъртъв. Ще те намерим, където ще да си.
	Камионът ускоряваше, зави, след малко сви отново. Ший се напъваше да разбере къде минаваха, както лежеше безпомощен. Хваналите го мъже дишаха тежко.
	После, не разбра дали по някакъв сигнал, но камионът забави и накрая спря. С последна заплаха да го пречукат, ако изтърве и думица, те го изхвърлиха и изчезнаха сред дъжд от разпръснати камъчета и миризмата на прегоряла от триене гума.


	Сряда, 29 юни

	6.

	— Крис, какво има?
	— Има гражданска война, Илейн. Включен ли ти е телевизорът?
	— Почти никога не го пускам.
	— Е, сега погледни. Веднага. Ще почакам.
	— По кой канал?
	— По който искаш.
	Тя спеше допреди малко. Събуди я обаждането на нейния шеф и самозван наставник, районния прокурор на Сан Франциско — Крис Лок, проявяващ особен интерес към подчинената си Илейн Уейджър.
	И тя, като Лок, беше чернокожа. Освен това се отличаваше с интелекта си — на двайсет и осем години вече беше добра юристка и известна с твърдите си похвати прокурорка. Към това се прибавяше и несъмнената привлекателност — кожа като фин италиански мрамор, дългокрако тяло с тънко кръстче, лице на асирийка. Обаче за Лок по-важна от всички тези достойнства беше майката на Илейн, Лорета Уейджър, сенаторка на Съединените щати, първата афроамериканка, представяща в това законодателно събрание щата Калифорния.
	Илейн докосна пода с босите си пети. На себе си имаше само мъжка тениска с емблемата на „Уориърс“. Събуждаше се в движение и вече смътно осъзнаваше многогласния хор на сирените долу, в града. Светещият часовник на тоалетната масичка показваше дванайсет часа и четиринайсет минути. Апартаментът с една спалня беше на дванайсетия етаж, няколко квартала северно от „Гиъри“, на улица „Франклин“ до парка Лафайет. Надникна през прозореца и забеляза огньове само на две-три пресечки от своя блок. На юг небето също бе оранжево.
	Притисна телефона към ухото си и се разшета по-бързо из оскъдно обзаведения хол.
	— Крис, какво става?
	Малкият преносим телевизор беше на работния плот в кухненската ниша. Натисна бутона.
	— Илейн, в извънредно положение сме — каза й Крис Лок. — Доста квартали горят. Тази вечер са линчували един от братята. — Илейн тежко се отпусна върху табуретката до плота. — Артър Уейд.
	— Какво общо има Артър?
	— Познаваш ли го?
	— Естествено. Заедно следвахме. Та какво за Артър?
	Последва кратка пауза.
	— Илейн, Артър Уейд е мъртъв. Някаква тълпа го е линчувала.
	— Как така са го _линчували_?
	Тя се напъваше да открие някакъв смисъл в думата, да открие обяснение за необяснимото.
	А на телевизионния екран виждаше още от същите сцени — тълпите вече се изливаха на улиците, вече чупеха витрини, палеха сгради. Очите й пак се извиха към истинския град под нея.
	— Крис?
	— Слушам те. Тъкмо се чудех дали си говорила с майка си.
	— Още не съм. Но сигурно ще се обади. А какво ще правим?
	— Още ли си пред телевизора?
	— Да.
	— Гледай сега!
	Екранът бе запълнен от снимка, на която предстоеше да стане не по-малко известна от любителския видеозапис на полицейския побой над Родни Кинг. Артър Уейд висеше под улична лампа, бял мъж го държеше и явно го теглеше надолу за краката, за да му пречупи врата в примката. В последните, безпомощни секунди, Уейд държеше с едната си ръка въжето над главата си, а с другата изглежда се опитваше да удари мъжа долу, да го отблъсне и да спечели още няколко мига живот.
	Илейн се взираше вцепенена от ужас в сцената. Не бе предполагала, че някога отново ще види същото, особено тук, в уж либерално настроения Сан Франциско.
	Насили се да погледне отново — чернокожия мъж, увиснал в примката, заобиколен от бялата тълпа. Всички лица бяха размазани, освен двете в средата, фокусирани идеално. Артър Уейд и неговият палач, който и да бе той.
	Гласът на Крис Лок хриптеше изтощено.
	— Илейн, ще трябва да си припомним някои позабравени нещица от живота. Ще открием този човек. И когато това стане, ще го смажем. Можеш ли да дойдеш в Палатата?…
	— Сега ли?
	— Незабавно, Илейн.


	7.

	Ший стигна до дома си пеша.
	Повече от два часа се влачеше от тревистата разделителна улица на булевард „Президио“ до апартамента си на Грийн Стрийт до „Уебстър“.
	А подробностите се въртяха из ума му. Чернокожият се бореше с въжето. Протягаше ръка към него. Усещаше тежестта на мъжа върху раменете си, докато беше жив.
	И все си мислеше, че сигурно не биваше да се хвърля към онези типове до противопожарния кран. Трябваше да стои под мъжа и да го повдига, може би тогава щеше да завърши иначе…
	Още не осъзнаваше, че е станало.
	Куцукаше, спираше, подпираше се къде ли не, смътно дочуваше сирени, а вдясно небето пламтеше. Засега някак не можеше да събере парчетата в съзнанието си.
	В триетажната постройка имаше шест апартамента — три отпред и три отзад. Неговият беше отзад и най-горе. Не беше сигурен дали ще му стигнат силите.
	Добре беше да отиде при лекар възможно най-скоро. И да се обади на полицията, макар че сигурно вече са нахлули на глутници към „Пещерата“. И все пак…
	Най-сетне допълзя горе, извади ключовете, влезе и заключи входната врата. Божичко, тази ръка го съсипваше. И ребрата. Всичко.
	Смъкна бутилка водка от гардероба, сипа си към двеста грама във водна чаша, прибави две кубчета лед и лъжица концентриран портокалов сок и вече надигнал чашата, тръгна към банята. Довърши питието, още преди струята на душа да се сгорещи, преди да смъкне ризата от гърба си.
	Взря се в отражението си. Не биваше да пие точно сега, каза на огледалото. Трябваше да се обади в полицията, да повика лекар, все такива неща. Но тази вечер първо имаше нужда да пийне. Кой би го обвинил след такова премеждие? После под душа, да измие кръвта и да се огледа колко е пострадал. Преди лягане ще си сипе още малко, да приглуши виденията, да смекчи болката. И без това вече нищо не могат да направят.
	Горкото копеле…


	8.

	Към три сутринта полицейските подразделения, противопожарната охрана и отделенията за спешна медицинска помощ бяха мобилизирани в Сан Франциско и целия окръг. Кметът Конрад Ейкън се обади в канцеларията на губернатора в Сакраменто и настоя да бъде мобилизирана националната гвардия и да се въведе извънредно положение. Вече регистрираха деветнадесет пожара и щетите нарастваха по-бързо от държавния дълг.
	Посред нощ, Ейкън бе зарязал натруфеното си леговище в Градската палата. Предпочете да дойде в Съдебната, на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, където бяха разположени полицейското управление, районната прокуратура и окръжният затвор. Намести се в преддверието към кабинета на Крис Лок и зае бюрото, на което денем работеше секретарката.
	Кметът имаше достатъчно представителна външност, въпреки значителните за един политик физически недостатъци — ръстът му едва достигаше метър и седемдесет, а беше толкова кльощав, че според майтапчиите нямаше как да го видиш отстрани, ако не се изплези. Освен това оплешивяваше, а под лявото око и по носа имаше едро тъмночервено петно с бучка в средата.
	Повечето хора му даваха поне десетина години по-малко от неговите шейсет и две. Стъпките му пружинираха от скрита енергия, сиво-сините очи пронизваха. Бе запазил всичките си зъби, при това бисерно бели, но точно сега не ги показваше в ослепителна усмивка.
	При него в канцеларията бяха Лок, помощничката му Уейджър, шефът на полицията Дан Ригби, заместникът му Франк Батисте, окръжният шериф Дейвид Болъс, отговарящ за затвора и обитателите му, административният помощник на Ейкън — млад мъж на име Доналд — и лейтенант Ейбрахам Глицки, на четирийсет и четири години, син на евреин и негърка, който ръководеше отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско.
	Ейкън от вратата поиска Ригби да му докладва какво е положението с безредиците — кои райони са засегнати, какви са взетите мерки, колко служители контролират улиците и така нататък. Ригби беше в разгара на обясненията.
	— … засега преди всичко се стараем да ограничим мащаба. Нямаме никаква надежда да овладеем положението, докато не изкараме още от нашите хора на улицата, пък и както винаги, има грабежи…
	— Няма да търпим това — прекъсна го кметът. — Искам да се разчуе. Няма да гледаме снизходително на грабежите. Тук не е Лос Анджелис. — Огледа драматично събраните в стаята хора, петното на лицето му сякаш светеше. — Тук не е Лос Анджелис — натърти пак Ейкън.
	— Вярно е, сър — съгласи се началникът на полицията, — но според вас как трябва да прекратим грабежите?
	— Склонен съм да допусна и стрелба на месо.
	Стъписването на Ригби пролича.
	— Ами… не бива да правим това.
	— Че защо не? Така постъпват с мародерите в Средния запад след смерчове. Защо не? Няма да допусна грабежи в Сан Франциско.
	Районният прокурор Крис Лок пристъпи напред. Беше едър мъжага, поне един път и половина по-тежък от кмета и единствен от присъстващите носеше официален костюм.
	— Сър, значи ще стреляте само по чернокожи. Това е расизъм.
	На Ейкън определението никак не му хареса.
	— Крис, не съм расист. Ще стреляме само по мародери. Черни, бели, червени — не ми пука.
	И Илейн Уейджър се обади:
	— Сър, но засега в бунтовете участват само афроамериканци, както беше в Лос Анджелис…
	— Много са освирепели — добави Лок.
	— Такива неща да не чувам. Не искам да ми приказвате колко са се ядосали. Тук не обсъждаме ничий гняв, пък и това не е извинение. Важно е да се спазват законите.
	— Крайно несигурна мярка — настоя Ригби. — Чернокожите полицаи няма да стрелят по чернокожи тълпи.
	Лейтенант Глицки едва не си отвори устата за първи път, за да каже, че той би стрелял — наполовина бял, наполовина негър, той не търпеше надутите пози и самооправдания нито от едните, нито от другите. Но засега стисна устни.
	— Защо, по дяволите?! — попита Ейкън. — Нима чернокожите полицаи не арестуват всеки ден чернокожи правонарушители?
	Ригби поклати глава.
	— Не е същото.
	Кметът не се оставяше да го убедят.
	— Чуйте ме — говоря ви за опазването на града, за защитата на всички граждани. Хайде да не превръщаме това в расова война.
	Илейн Уейджър пак се намеси:
	— Но точно с това си имаме работа. В това е въпросът. Сър… един чернокож мъж е бил линчуван.
	— Знам, по дяволите! Но сега, в този момент, не обсъждаме расовите проблеми. Говорим за хора, _които нарушават закона_. Говорим за потушаване на безредици и бунтове.
	Ригби повтори, че не може да заповяда да се стреля по мародерите.
	Ейкън вдигна ръка.
	— Добре де, няма да обсъждаме стрелбата по мародерите. Засега дори не знаем има ли грабежи, но не искам да се отнасяме снизходително към това. Все някъде трябва да теглим чертата. Няма да си седим ей така и само да ги гледаме. Искам да бъдат съдени…
	— А къде ще ги затваряме?
	Дейвид Болъс зададе въпроса. Неговият затвор горе и бездруго беше препълнен. Ако Ейкън искаше от полицията да арестува замесените в грабежи, точно Болъс трябваше да ги пъхне някъде.
	Ейкън го изгледа ядно, предпочете да не отговори и се обърна към Глицки.
	— Ейб, какво научихте за самото линчуване? Случайно ли е станало или е нещо друго? Може би ще намерим начин да спрем вълненията, ако знаем как е започнало всичко.
	Глицки, с кадифен панталон и кожено пилотско яке, седеше върху ниското шкафче с папки в ъгъла на стаята. Носът му го оприличаваше на ястреб, а през устата му минаваше белег, като че е бил опериран от заешка устна. Късата му коса стърчеше упорито, а погледът на сините му очи стряскаше. Докато отговаряше на Ейкън, не отделяше погледа си от Крис Лок.
	— Започна с Джеръм Рийз — изрече той, — не че това е оправдание за всичко останало.
	Кметът тръсна глава.
	— А кой е Джеръм Рийз?
	— Ейб, какво общо има Джеръм Рийз? — подметна Лок.
	— Попитах ви кой е Рийз? — повтори Ейкън.
	Глицки се надигна от шкафчето и набързо му обясни случая. Кражбата на колата. Майк Мюлън. Освобождаването на заподозрения. Глицки си погледна часовника и пак се вторачи неприязнено в Лок.
	— Рийз беше освободен преди по-малко от тринайсет часа. Имаме двама-трима свидетели, макар и не на саморазправата, но те твърдят, че тълпата изскочила от „Пещерата“, кръчма на ъгъла между Второ и „Гиъри“.
	— Добре де, и какво? — подкани го Ейкън.
	— Ходих там. Влязох и в „Пещерата“. Беше празно, намерих само бармана, казва се Джейми О’Тул. Разправяше, че нямал работа цялата вечер. Никакви клиенти. Естествено, чул разправията навън, но се уплашил, не искал да излезе и да види какво става…
	Лок го прекъсна:
	— Ейб, а Джеръм Рийз?
	Белегът по устните на Глицки побеля. Може би се усмихваше.
	— А на задната стена в „Пещерата“ имаше огромна снимка на мъж. Попитах О’Тул кой е този и той ми каза, че е Майк Мюлън. Водел и счетоводството на заведението. Предположи, че като ченге, занимаващо се с убийства, трябва да съм чул какво се случило на човека.
	Илейн Уейджър се престраши да наруши мълчанието.
	— Искате да кажете, че понеже пуснахме Джеръм Рийз?
	Крис Лок отговори на незададения от всички въпрос.
	— Наредих да бъде освободен, защото не можехме да му предявим обвинение.
	Глицки само го изгледа.
	— Е, да, господине, но изглежда някои от онези хора са ви разбрали погрешно.
	Ейкън разтри лицето си с длан.
	— Значи искаш да ме убедиш, че тази тълпа е побесняла, защото Джеръм Рийз е бил пуснат от затвора?
	— Да, сър, така тълкувам събитията. Както някои хора се засегнаха, когато бяха пуснати ченгетата, пребили Родни Кинг. — Той се поколеба и добави: — Е, онова стана в Лос Анджелис.
	Лок искаше да се върне към съществената част.
	— Установена ли е самоличността на някой от тълпата?
	— Още не. Работим по случая, а в „Пещерата“ все едно се натъкнахме на каменна стена.
	— Но имаме един. — Вслушваха се в думите на Илейн Уейджър. Без да я подценява, Глицки подозираше, че има значение и нейната майка-сенаторка. — Някой от вас гледал ли е новините тази вечер?
	Глицки й кимна.
	— Ъхъ. И него разнищваме. Напъваме здраво.


	9.

	Ший се събуди, когато се обърна и легна върху ръката си. Навън беше още тъмно. По това време обикновено изпитваше последиците от погълнатия алкохол. Усещаше устата си суха. Но за разлика от повечето сутрини, когато нещо тъпо и неспирно блъскаше главата му отвътре, днес лежеше омаломощен от болката.
	Ритъмът на парния чук в черепа го караше да не отделя глава от възглавницата. А и ребрата, ръцете, хълбоците… За миг се зачуди доколко сериозно е пострадал. Това не е махмурлук, каза си. Не беше същото. (Много пъти на зазоряване си повтаряше, че не може да е махмурлия, сигурен беше, че не е изпил чак толкова, просто не му достигаше сън.)
	Извъртя се настрани и в устата му нахлу жлъч. С пет несигурни крачки едва успя навреме да влезе в банята и се свлече пред тоалетната чиния.
	След малко стана и се изпика. Парният чук не му даваше мира. По-добре беше да се върне в леглото, да проспи част от изтезанието. И трябваше да се обади на лекар.
	Светлината от лампата в банята едва не го събори като взрив, но искаше да си наплиска лицето, да си измие зъбите. Виждаше се двоен в огледалото, не можеше да си събере очите.
	Студена вода по лицето. Махаше засъхналата коричка от побоя. Все още две лица насреща, подути и издрани.
	Просна се в леглото и стаята се завъртя.
	Дрънченето на телефона до ухото му почти го изхвърли от леглото. Подскочи, стори му се, че ръцете и ребрата му щяха да се изтръгнат от ставите си или каквото там ги крепеше на място.
	Вдигна след второто позвъняване.
	— Кевин?
	Момиче. Мелъни. А, не може да бъде. Нали се чупиха… хайде, признай си, ти я разкара — преди три седмици. Пльосна се по гръб, притиснал слушалката към ухото.
	— Колко е часът? — изпъшка.
	Пауза. Тя преценяваше фъфленето му. Ший беше сигурен, че това е причината за мълчанието. И сега, ако тя спази традицията, ще последват две минути конско.
	Добре де, напи се. Защо й трябва да се карат за това? Пак ли? А, не, сладурче, този път не, цепи ме тиквата. Едва не затвори, но чу гласа й:
	— Пет и петнайсет.
	Не се учуди, че е толкова рано. През учебната година, докато още си ходеха, тя все нагласяше будилника за пет сутринта, за да стане навреме, да учи, да се подготви за деня. Още една от дреболиите, заради които се разделиха.
	— Мелъни…
	— За Бога, Кевин, как _можа_ да го направиш?
	— Какво съм направил?
	Тя му каза.


	10.

	Ярките улични лампи осветяваха на пръв поглед влажната настилка. Късата задънена уличка беше пуста и неприветлива. По обърнатите към тротоара прозорци тук-там се мяркаха отблясъци, сякаш призраци се плъзгаха по фасадите.
	Лейтенант Ейб Глицки си напомни, че преди не му минаваха такива мисли през ума, но започнаха да се мяркат едва след смъртта на Фло. Едва. Ами да, _едва_. Някакви си девет месеца борба с рака на яйчниците, погубил я бързо, въпреки химиотерапията и всички останали жестоки процедури, на които я подлагаха, за да отложат неизбежното. Девет месеца Глицки изминаваше с нея всяка крачка по този път, двамата отблъскваха напиращото отчаяние и — което беше по-трудно — редките, безумни напъни на надеждата. А после, когато тя си отиде от света, вече петнайсет месеца той се стараеше да крепи маската си, да не издава болката, дори (най-мъчително беше в дните, когато успяваше) да не я преживява толкова остра и прясна.
	Петнайсет месеца. _Едва_ петнайсет месеца. Божичко!
	Твърде необичайно, но в тези най-мрачни часове преди зазоряване времето още позволяваше да ходиш само по риза. Двойната къща нямаше гараж и той остави колата в най-близкия паркинг, на четири пресечки оттук и докато стигне, вече се тресеше от изтощение. Но никак не бързаше. Вече не припираше да се прибере.
	Виждаше лунния сърп през дърветата в парка „Президио“. Утрото беше мъртвешки тихо и стъпките му отекваха. Сети се, че не е чувал дори една сирена, откакто заключи колата. Не че това му вдъхваше надежди. Знаеше колко измамни са надеждите и вече нямаше намерение да се поддава. Днес щеше да стане по-напечено от вчера. Всякакви прегради щяха да паднат.
	Тъкмо зави зад ъгъла и един автобус мина с ръмжене по Лейк Стрийт. Озърна се и видя, че освен шофьора, най-отзад седи самотен пътник.
	Жена му Фло винаги бе искала да живеят в истинска къща. Крояха планове Фло да остане вкъщи при хлапетата, докато най-малкият Орел стигне до гимназията, което предстоеше през септември. По това време и тя щеше да се върне към учителската си работа и след две години пестене щяха може би да се махнат извън града, да имат своя дом.
	Щяха…
	Позабави се още минута пред бетонните стъпала към втория етаж. Лампата над вратата беше изгоряла или живеещата при тях икономка Рита бе забравила да я включи за през нощта.
	Вътре го посрещнаха познатите миризми, сенките. Над печката в кухнята светеше мъничка крушка и той тихо се прокрадна навътре в къщата. Когато се преместиха тук преди единайсет години, отначало двамата с Фло не можеха да свикнат с просторния си апартамент — две спални, кабинет, хол, трапезария, кухня. Тогава имаха само двете големи момчета, Айзък и Джейкъб, и ги настаниха в едната спалня, в другата се разположиха самите те и пак имаха още една стаичка, където си държаха записките и документите, пишеха чековете или за малко се откъсваха от нескончаемото всекидневие. След като се появи Орел (тогава го наричаха О Джей, но се наложи да забравят прякора), двамата по-големи спяха на двуетажно легло. Накрая бяха принудени да признаят, че в стая три на четири метра няма място за три момчета и всичките им неща. Дадоха кабинета на Айзък, най-големия.
	Сега и Рита живееше при тях, усещаше се липсата на достатъчно пространство. Половината от хола около дивана, отделена със сгъваем параван, беше за Рита. Можеха да седнат само около кухненската маса. Креслото на Глицки си беше на постоянното място в хола, но не беше особено удобно да се разполага там, докато оттатък паравана, Рита се опитва да поспи.
	Затова отиде да седне до кухненската маса, направи си чай и докато го пиеше, усещаше гнета на призраците.


	Обикновено носеше пистолета си, дори и вкъщи, но тази нощ при спешното повикване го остави в шкафа на своята стая. Когато чу трополенето, сграбчи месарски нож от сушилнята и запали лампата в коридора, водещ към стаята на Айзък.
	Където всичко си беше мирно и тихо.
	Стоеше пренапрегнат в рамката на отворената врата, дишаше тежко. След всичко, което му се струпа на главата тази нощ, беше готов да се пръсне по шевовете. Само някой да докоснеше с пръст дома му…
	Стаята на Айзък не беше по-просторна от кутия за хляб и в светлината от коридора се виждаше цялата. Завивките покриваха сина му отгоре до долу, Глицки забеляза как се надигат и спадат от дишането му.
	Задната врата на къщата беше заключена. Глицки предположи, че някоя миеща мечка може да е душила по кофите за боклук и е съборила капак на бетона. Хората често се учудваха, когато научеха колко миещи мечки имаше в града — едри и безстрашни като булдози, развъждаха се с бързината на зайци из храсталаците на „Президио“.
	Пак мина край вратата на Айзък и реши да погледне още веднъж. Синът му си беше завит. Преди, независимо по кое време се прибираше, Глицки винаги надничаше при момчетата, преди да заспи. Не че имаше нужда. Просто навик — да пристъпя тихо до леглата, да погледне лицата им, да се увери, че дишат спокойно и не са съборили одеялата на пода. Като всеки татко.
	Само с три крачки се озова до леглото. Наведе се да махне завивките от главата на сина си и забеляза стърчащите отдолу обувки. Айк май не предпочиташе да спи с обувки на краката си.
	— Ей — прошепна, докато присядаше в края на леглото и отпускаше ръка върху рамото на момчето. — Почти успешен опит беше.
	Още няколко секунди силуетът под одеялата остана неподвижен. Глицки въздъхна, остави кухненския нож на ученическото бюро и опря лакти на коленете си.
	Леглото се раздвижи. Глицки дръпна завивките надолу. Най-големият му син, навършващ седемнайсет години следващия месец, бе плакал. И лежеше напълно облечен.
	Глицки се опита да придърпа момчето към себе си, подпъхна ръка под врата му и го надигна.
	— Ела насам.
	Но Айзък се дръпна.
	— Я ме остави!
	Когато за първи път чу тези думи от сина си, Глицки усети как скочиха върху последното оцеляло късче от сърцето му и го стъпкаха. И досега не можеше да се примири, но чуваше същото достатъчно често, за да притъпи болката.
	— Добре, добре. — Знаеше, че гласът му звучи сдържано и нехайно. — Навън ли беше?
	Никакъв отговор.
	— Искам да те помоля нещо. Не излизай. Навън стана лошо.
	Пак нямаше реакция.
	— Чу ли сирените по улиците? Тази вечер са линчували един чернокож, само на десетина пресечки оттук. Навън не е безопасно.
	Само една четвърт от кръвта на Айзък беше негърска, той имаше светла кожа и ситнокъдравата коса на баща си. Но всеки с дори намек за негърско потекло знаеше истината — или си бял, или не си. Значи си негър.
	Глицки се взираше право в очите на сина си, който полагаше големи усилия да отбегне погледа му. Виждаше такива неща всеки ден в Палатата. Нямаше намерение да изгуби това момче или някой от братята му. Но вярваше, че за да запазиш уважението на околните, трябва да искаш от тях да уважават и себе си. Реши да настоява.
	— Значи, комитетът по правилата се е събирал и аз не съм бил поканен?
	— Комитетът е само на майтап.
	Глицки въведе този „комитет по правилата“ в първите месеци, когато той и момчетата се опитваха да оцелеят след смъртта на Фло. Състоеше се от всички тях, дори и икономката Рита. Възрастните имаха по два гласа, а момчетата — по един, така че можеха да надделеят над мнението на Глицки, ако беше сам.
	Комитетът по правилата ги преведе през доста бури, когато синовете му решаваха, че нищо не е наред, че самият живот е лишен от основи. Глицки беше убеден, че така им позволи да разберат как сами да направляват събитията. Е, имаха не едно спречкване, но иначе всичко беше наред. Приемаше предизвикателства от тях. Но мълчанието го гнетеше.
	А точно това му се случваше сега. Той стана.
	— Погледни нагоре, Айк, погледни ме в очите.
	Синът му се отмести, за да не му свети лампата от коридора. Вдигна зачервените си очи.
	— Ти не беше вкъщи. Като те чух да излизаш…
	— Айк, има безредици. Из целия град. Повикаха ме и трябваше да отида.
	— Винаги трябва да отиваш.
	Глицки разроши косата си с длан.
	— Знам. — Прекалено уморен беше, за да задълбава в темата. Вярно беше, но какво толкова? — Айзък, не искам да излизате два-три дни.
	— Затваряш ме вкъщи? Насред лято ме затваряш вкъщи?
	— Само казвам, че не искам да излизате.
	— Докога?
	— Не знам. Може да е само за ден, може да са два. Навън не е безопасно.
	— О, тъй ли било, ама за тебе е, нали?
	Глицки с нежелание си служеше с такъв тон, но тук беше неговият дом и синовете му щяха да се подчиняват на определения от него ред. Точка.
	— Айк, не ми създавай излишни грижи. Можем да поговорим и сутринта. — Почувства нужда да докосне момчето си.
	— Спи спокойно.
	Излезе и затвори вратата.
	Рита спеше. Глицки чуваше равномерното й дишане от другата страна на паравана, когато се отпусна в старото кресло в „своята“ половина на хола.
	Щом притвори очи, вече нямаше сила да се бори с образа на Лорета Уейджър и с наложеното върху него, като прозрачна плака, по-скорошно впечатление от лицето на нейната дъщеря Илейн. В изтощения му мозък, сред хаоса на емоциите (може би вече задрямваше в утринния здрач) отново видя Лорета, каквато беше в колежа. Каквато беше онзи първи път, в нейното апартаментче с огромното кресло и набиващите се в очи плакати по стените — Елдридж Клийвър с „Леден соул“, „Песни в ритъма на живота“ на Стиви Уондър, озареното от мечтата лице на Мартин Лутър Кинг.
	Бе поканила Глицки да прегледат заедно списъците на новите студенти и да подберат подходящи за Студентския съюз на чернокожите. Той се преструваше пред себе си, че всичко е съвсем невинно, но се надяваше да не е така, дори и да не си признаваше. Бяха в спалнята и наистина прелистваха списъците, когато тя го помоли да я извини за минутка и излезе, уж да си сипе малко кола или нещо подобно. После го повика.
	На двайсет и две години тя беше почти съвършена, а Глицки я виждаше като богиня, протегнала се на дивана с разтворени крака, под косите лъчи на следобедното слънце, галеше се и го питаше дали се е стреснал, дали я желае и стиска ли му да я има…
	Седна по-изправен и отвори очи. Това, каза си, е жалка глезотия, дори е тъпо — да си припомня приятна случка от юношеството и почти да се надърви на креслото, когато в другия край спи икономката, а градът гори.
	Отвратен от себе си, той стана и отиде в стаята. На тоалетната масичка бе поставена снимка на усмихнатата Фло. Той угаси лампата, съблече се в мъждивата светлина и се строполи в леглото.
	Не искаше да гледа усмивката на Фло. Нито пък да се отдава на романтични фантазии за миналото си с Лорета Уейджър. И въобще не му се искаше да мисли за онова, което щеше да се случи след няколко часа, щом слънцето отново се издигне в небето, както всеки ден.
	Опита се да заспи насила, да забрави.


	11.

	Час след изгрева, Кевин Ший се надигна насила от леглото и застана пред най-широкия прозорец откъм задната стена на сградата. Нищо пред него дори не приличаше на район, борещ се с нищетата. От тази страна апартаментът му гледаше към Кравешката падина, на свой ред излизаща на „Юниън“, може би най-населената с преуспели млади бизнесмени миля. Оттатък „Юниън“ бяха още по-богаташките квартали „Форт Мейсън“ и „Марина“. Ако погледнеше на изток, Ший можеше да зърне Руския хълм и блещукащия залив зад него. Наляво пищният зелен простор на „Президио“ открояваше червеникавите опорни кули на моста „Голдън Гейт“.
	Тази сутрин дъга от седем димни колони се издигаше над панорамата. Отвори прозореца, за да надникне навън и да огледа по-добре и чу наближаващия вой на сирени. След малко заглъхна някъде из улиците. Затвори прозореца и спусна щорите. В хола стана по-тъмно.
	В кухнята неловко заопипва кутията с кафе и разсипа половината зърна, преди да напълни електрическата мелничка. Постави съд с вода на единия котлон, включи телевизора и побутна с крак жълтото кресло по-близо до апарата.
	Започваше да се надява, че само си е изкълчил рамото. Отново можеше по малко да раздвижва ръката и в някои положения дори не го болеше толкова, а нямаше да е така, ако беше счупена. Обаче при всяко помръдване ребрата му причиняваха адски страдания.
	Напълни с кафе една халба, която беше по-подходяща за бира. Излегна се почти успоредно на пода в старото кресло, тапицирано с износена, напукана изкуствена кожа. Беше твърде ниско, за да види нещо над первазите на прозорците, а и без това щорите бяха спуснати.
	Мелъни го заръфа, убедена от приказките по телевизията за неговата роля в инцидента. Дали _наистина_ вярва, че е някакъв главатар на изроди, ръководил линчуване? Би трябвало да знае, че той не може да направи такова нещо. Но ако и тя си мисли, че е бил замесен, значи ще му се наложи да се оправя с по-сериозни проблеми от няколкото счупени ребра.
	Замаян от махмурлука, само успя да я попита как е възможно да говори такива неща?
	„Да се беше видял на снимката“, троснато отвърна тя и прекъсна разговора.


	Телевизорът пръскаше мътни отблясъци в слабо осветената стая. Ший се закотви в креслото, като че се готвеше да надмогне буря и взе да сърба кафето. Лицето на един от водещите сутрешните новини запълни екрана:
	„Днес основното събитие тук, а и за цялата страна, продължава да е линчуването на чернокож адвокат от тълпа, съставена само от бели мъже. Това се случи снощи в Сан Франциско, последвано от опустошителна вълна насилие и размирици, заляла кварталите около залива. Последствията от произшествието вече се усещат и в другите по-големи градове — Ню Йорк, Чикаго, Атланта, Детройт, Вашингтон и Лос Анджелис.
	Тук кметът поиска въвеждането на полицейски час от мръкване до зори и помоли губернатора да обяви извънредно положение в Сан Франциско и окръга. Според някои оценки, щетите от разрушенията достигат двеста и петдесет милиона, а сумата ще нарасне може би над милиард. Червеният кръст и други организации вече изграждат палаткови лагери и допълнителни медицински центрове в парковете «Голдън Гейт», «Долорес» и «Марина» и на още няколко места в града, за всички онези, които се нуждаят от подслон и помощ. Дори в този ранен час, хората се стичат към тези райони. Нашите репортерски екипи съобщават, че в различни квартали на града все още бушуват деветнайсет пожара, включително и на мястото, където е линчувана жертвата. Сега ще ви покажем това на живо…“
	Ший забрави за кафето. Пламъците, които виждаше на екрана пред себе си, скоро щяха да погълнат целия квартал между улиците „Гиъри“ и „Клемънт“ (заедно с кръчмата „Пещерата“), и Второ и Трето Авеню, зает преди всичко от дребни предприемачи и двуетажни семейни къщи.
	Водещият говореше на своя репортер:
	„Доколкото знаем, Тери, властите са особено обезпокоени точно от този пожар…“
	„Така е, Марк. Тукашната реакция е съвсем различна от яростта на тълпите в Лос Анджелис след случая с Родни Кинг. Както знаете, това не е гето на чернокожи и по-рано тази сутрин тук е имало полицаи, когато е извършено нападение срещу заведението «Пещерата». Предполага се, че оттук е излязла тълпата преди линчуването.“
	„Нападение ли?“
	„Точно така. Свидетелите ни разказаха, че няколко коли се събрали едновременно, разбили полицейската барикада и хората в колите започнали да хвърлят саморъчно направени запалителни бомби. За щастие, на улицата са били само няколко минувачи, иначе е щяло да стане още по-зле. Имало е стрелба от колите по полицаите, двама от тях са ранени. Смятам, че това е по-скоро предварително планирано нападение, а не спонтанен изблик на гняв.“
	„Значи призив «На оръжие»? Началото на гражданска война?“
	Тери поклати глава.
	„Марк, да се надяваме, че не е така. Но е възможно, няма никакво съмнение.“
	Изведнъж Ший вече гледаше своята снимка — _своето лице_, а водещият продължаваше:
	„Ето как започна всичко. Началникът на полицията Дан Ригби предполага, че е имало нещо като дружески помен за Майкъл Мюлън, застрелян при отвличането на колата му преди около две седмици. Бе арестуван заподозреният извършител, афроамериканец на име Джеръм Рийз, който…“ Снимката все така запълваше екрана и най-ясно се виждаше лицето на Ший. Но още му се струваше, че тя недвусмислено показва какво наистина се опитваше да направи тогава — да повдигне онзи мъж, да му подаде ножа, за да среже въжето над главата си. Съсредоточи се в гласа:
	„… и кметът призовава този човек, все още с неустановена самоличност, да се предаде…“
	Кметът беше на някоя улица, преди зазоряване, само по риза и много потиснат. Зад него горяха къщи.
	„Не бива да позволяваме това да ни разедини. Сблъсъкът не е между бели и черни. Една малка група от объркани бели мъже са нарушили закона и ще понесат наказанието за това. Всеки честен човек в Сан Франциско, а това са почти всички жители на града, иска тази група и най-вече нейният водач да бъдат изправени пред правосъдието.“
	Ший не вярваше на ушите си, само зяпаше и слушаше. Сенаторката Лорета Уейджър бе пристигнала със самолет през нощта, репортерите я пресрещнаха на излизане от летището.
	„Преди дори да говорим как да излекуваме раните — казваше тя, — първата стъпка е властите в Сан Франциско да предприемат всичко по силите си, за да заловят тези убийци, да покажат на малцинствените общности, на всички нас, че беззаконието, опиращо се на омразата, е нетърпимо. Това не се прави с приказки, а с действия. Достатъчно се наслушахме. Ако кметът и началникът на полицията искат да им вярваме, че са искрено загрижени за чернокожата общност и всички достойни граждани, значи мъжът от снимката и останалите участници трябва да бъдат заловени и съдени. При това — бързо. Нека се изправят пред правосъдието, което отказаха на Артър Уейд. И ако бъдат признати за виновни, нека понесат наказание, подобаващо на престъплението им.“
	Кафето беше студено като потта му. Когато прекъснаха новините за реклама, Ший чуваше само сирените навън, без да усеща ръката и ребрата си.


	12.

	Лейтенант Ейб Глицки седеше зад бюрото си в отдел „Убийства“, на четвъртия етаж в Съдебната палата на Сан Франциско. След цял час борба с безсънието, той се отказа и се върна в центъра на града. Тук беше от седем и четвърт, опитваше се някак да овладее безумието, да насочва усилията на отдела си, който и преди вчерашния случай бе затънал до ушите в разследване на убийства — при домашни свади, непредпазливо шофиране, свързани с наркотрафика. Тъпи, безсмислени убийства, обичайната жътва на градските улици.
	Работният ден още не бе започнал официално, а без да брои смъртта на Артър Уейд и „неразкритото“ убийство на Майкъл Мюлън, вече му се стовариха на главата още два случая на насилствена смърт — причинени от уличните безредици. Тригодишно бяло детенце бе загинало при пожар в къщата на семейството, след нападението срещу „Пещерата“. И кореец, праснат с тухла, когато се опитвал да опази магазинчето си за пресни плодове и зеленчуци в квартала „Филмор“.
	Беше нелепо да се каже, че Глицки провеждаше „политика на отворените врати“ в отдела си. Кабинетът му нямаше врата. Преди имаше. Но един ден я свалиха, за да я байцват, боядисват или нещо подобно. И повече не я окачиха на мястото й. Така че ако някой желаеше да поговори с лейтенанта, просто влизаше в просторната стая, където бяха разположени дванайсетте бюра на инспекторите от отдела, завиваше наляво и се озоваваше в царството на Глицки — четири на пет метра, отделени с шперплатова плоскост.
	Имаше два прозореца. Седнал на бюрото си, стига да погледнеше надясно, можеше да наблюдава двойната врата на отдела и поне няколко мига предварително можеше да предположи кой ще се озове в кабинета му. Отпред не се виждаше изглед на залива от картичките за туристи. На фона на овехтелите, издрани и претрупани бюра на инспекторите се издигаше небоядисана бетонна колона, окичена с официални съобщения за отдела, обяви за издирвани убийци, майтапчийски факсове, снимки на женски и мъжки проститутки, някой и друг труп от моргата, жълтеещи изрезки от вестници… Тази колона беше импровизираното информационно табло на отдела.
	Но отвъд бюрата и колоната беше прозорецът, два на два метра с нагъсто кръстосани рамки, с дебел слой мръсотия по стъклата, през който (ако се разпръснеше мъглата) допреди известно време човек можеше да зърне основната градска артерия на 101-ва магистрала, пулсираща от живот, а зад нея дори покривите южно от „Маркет“. А в най-ясните дни личеше дори блещукащият купол на Ноб Хил, с легендарните си хотели, домове, с историята си.
	Но последните две години през замазаните сажди се виждаха отчасти вторият, третият и четвъртият етажи на новия затвор, сътворено от „бащите на града“ чудовище, чиито заоблени стъкларии и хромирани повърхности би трябвало някак да се съчетаят в естетическа хармония с внушителното сиво туловище на Съдебната палата.
	Пред отдела имаше и малка приемна, но поради орязания бюджет от четири години там не седеше никой и всеки, комуто хрумнеше, можеше да изпърха направо в отдела и при Глицки.
	Харесваше му, когато в някой филм по телевизията избръмчаваше вътрешната уредба, лейтенантът промърморваше: „Да?“ и секретарката (обикновено едва навършила двайсет, с чудничък грим и не в униформа) съобщаваше, че кметът, районният прокурор или господин Флоксмит са дошли в уречения час. Тогава лейтенантът въздъхваше и казваше: „Позадръж го да втаса, Марша, после го пусни“. На Глицки много му харесваше.
	Крис Лок се показа в рамката на липсващата врата, нахълта и вече стоеше пред бюрото, опрял юмруци на плота, надвесил се, преди лейтенантът дори да вдигне глава.
	— Ейб, искам да разменим две-три думи, ако имаш свободна минутка.
	— Настани се удобно, Крис.
	Лок бе дошъл сам, а това не се случваше често. Глицки се питаше дали изобщо човекът си е бил вкъщи, дали е дремнал. Още беше със сакото и вратовръзката, които носеше и през нощта.
	Отпусна се назад на стола, за да вдигне поглед към районния прокурор. Обаче се сети, че Лок с удоволствие поставяше хората в такова положение, затова стана — прокурорът беше едър мъж, но Глицки се извисяваше с три-четири сантиметра над него.
	— Искаш ли кафе, Крис? Или чай?
	Лок не се интересуваше от гостоприемството му.
	— Ейб, обърках се.
	— Аз също. Така е през цялото време. Но вече не се притеснявам от това.
	Лок дръпна ръцете си от бюрото му. Глицки си каза, че другият явно е от хората, които не се чувстват удобно, ако не намерят някаква опора. Едва си го помисли и прокурорът вече си наместваше задника в ъгъла на бюрото.
	Глицки реши да използва най-нехайния си подход и скръсти ръце зад гърба.
	— Все се надявах, че се разбираме… — подхвана Лок, — а снощи ми натресе тия врели-некипели за Джеръм Рийз. Ясно ми е, че не си съгласен с решението ми да го пуснем, но нямахме и най-нищожния шанс да пробутаме обвинение срещу него.
	— Може би.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Крис, според мен, след като си направихме труда да го открием, задържим и приберем, беше малко прибързано да го пуснем.
	Лок запремята в ръцете си намотка прозрачни лепенки.
	— Май още те мъчи оная история около назначаването, а?
	Глицки знаеше за какво намеква — градската управа въведе за служителите си тестове, на които и той се подложи преди година, за да се види подходящ ли е за повишение. И докато кандидатите очакваха резултатите си, Лок бе поканил Глицки в кабинета си, за да му каже, че ще наложи влиянието си и ще се погрижи да бъде повишен в лейтенант, дори да се е провалил на теста. Бе продължил с обяснението, че „цветнокожите“ били за кой ли път подложени на дискриминация чрез тази тестова система, а Глицки бил кадърно ченге и заслужавал да се издигне, ако ще и оценките му да не стигат за това.
	Естествено, Глицки прие това като оскърбление (постигна деветдесет и седем процента на теста, втори резултат сред всички кандидати). И никак не му хареса явната воня на политика в разговора — смес от подмолна взаимопомощ между черни и запълване на полицейското управление с лейтенанти, на които районният прокурор е направил „услуга“.
	— Е, и това го има, Крис — каза сега. — Но главното е все същият наш добър познайник Джеръм Рийз. И разбира се, останалото, дето ни връхлетя.
	Посочи света оттатък прозореца.
	Лок завъртя намотката на пръста си и въздъхна.
	— Нещо около Рийз може ли да ни помогне в момента?
	— Тоест, пак да го арестуваме? Съмнявам се. Но снощи си помислих, че не е зле големият шеф да проумее как започна всичко.
	— Ейб, всичко започна с линчуването на Артър Уейд. И ще свърши, когато намерим оня тип — водача на тълпата.
	— Сериозно ли вярваш в това?
	— Ами да, Ейб, вярвам. Други хора също.
	Глицки си пое дъх и бавно издиша. Още не бе свикнал с така наречената си роля на лидер и по душа си оставаше улично ченге, — защитник на жертвите, търсач на доказателства. Човек, който арестува. Опитът и обучението му бяха свързани изцяло с налагането на закона, не с измислянето или тълкуването му. Но сега беше началник на отдел и в дъха на промените долавяше гнила смрад.
	— Крис, снощи вече споменах, че разследваме случая.
	Лок се наведе към него през бюрото.
	— Ейб, не знам дали само това ще стигне. Съмнявам се да е достатъчно.


	13.

	Ръката на Ший посегна към телефона.
	Бе вдигнал щорите на два прозореца, за да добие представа какво ставаше навън. Не изключваше телевизора.
	И реши, че всъщност му остава само едно — да повика полицията и да се предаде, за да им обясни какво се случи наистина. Докато се бавеше, нещата наоколо все повече заприличваха на свличаща се лавина и налудничавото тълкуване на снимката се вкореняваше в главите на хората. Трябваше да спре това _веднага_. Вдигна слушалката.
	Изведнъж лицето на Филип Мохандас запълни екрана. Мохандас беше водач на движението „Африканска нация“, символ на афроамериканския сепаратизъм. В доктората си Ший бе отделил цяла глава на този човек — „От сегрегация към интеграция и обратно“. Сега лицето на екрана прикова вниманието му. Също като кмета преди малко, Мохандас говореше някъде навън, май в един от кварталите, строени по проект на градската управа. Включиха гласа му по средата на изречението:
	„… и ние _не вярваме_, че властите на белите хора не знаят кой е насъскал тълпата, убила Артър Уейд. _Не приемаме_ техните лъжи. _Не вярваме_ в техния стремеж да накажат виновните, защото законът на белия човек не наказва бели хора. Ако искаме правосъдие, трябва сами да го постигнем. Ако си искаме обратно властта над улицата, трябва сами да си я вземем!“
	Лъщящото лице се завъртя. Изглежда Мохандас инстинктивно усещаше откъде го следи камерата.
	„Ей ти, където ще да си — посочи той Ший през екрана. — Ще те намерим. И ще си платиш.“
	Камерата се завъртя и Ший отново видя лицето си, увеличено до размазване на подробностите. Операторът отдалечи образа и коментаторите забърбориха оживено, макар че Ший вече не се нуждаеше от обяснения. Лицето му заемаше средата на обява за издирване, предлагаща награда от сто хиляди долара.
	Внезапно пак започна да чува гласовете.
	„… и отричат, че всъщност поръчват убийството на този мъж? Правилно ли те разбрах, Карън?“
	„Точно така, Марк, но тук, по улиците, се чуват подмятания, че парите са за онзи, който убие мъжа. Дори ако някой се добере до него след задържането му под стража, дори ако е в затвора…“
	Ший пусна слушалката върху вилката на апарата. Идеята да се предаде на полицията вече не беше най-доброто хрумване.


	Доколкото си спомняше, Мелъни Синклер никога не бе постъпвала лошо. По-точно, преди да се запознае с Кевин Ший. А сега… струваше й се, че _всичко_, което направи, тръгва все по-зле. Въобще не искаше той пак да й се разсърди до полуда, не искаше за нищо да го обвинява, не искаше да го притиска в ъгъла. Наложи й се да стигне до извода, че точно със същото държание го загуби.
	Но после видя по телевизията какво е направил снощи, поне така изглеждаше. Не вярваше, не можеше да е Кевин. Но какво друго й оставаше?
	Преди да срещне Кевин Ший, Мелъни поне се опитваше да постъпва правилно и това за нея беше съвсем естествено. Завърши гимназия само с отлични оценки. Прибираше старателно обувките си в шкафчето под закачалките с цветни лепенки, на които висяха подредени рокли, поли, панталони, блузи, жакети, пуловери, жилетки. Всяка вечер прокарваше гребена по стотина пъти през косата си, усмихваше се без усилия и беше ценна придобивка за всяка организация, в която би решила да се включи. Обичаше родителите си и по-малките си брат и сестра, а те й отвръщаха със същото.
	И досега, вече на двайсет и една години, в гладката тъкан на живота й се бе появила само една неприятна гънка — Кевин Ший, в повечето неща пълна нейна противоположност. Но нали полюсите се привличат?
	Би трябвало да им върви заедно. На възраст беше подходящ за нея, несемеен и просто излъчваше изисканост, предполагаща и житейски опит. Каквито и да бяха недостатъците му (но нито един _прекалено_ сериозен), тя охотно би му помогнала да се отърве от тях и така да заслужи неговото уважение и обич. И _отгоре на всичко_, ако си признаеше искрено, изпитваше особено силно чувствено влечение към него. Знаеше колко важно е това.
	Е, не си представяше доколко е важно, защото дотогава беше девствена. Бе решила, че тъкмо Кевин Ший е мъжът, който ще я дефлорира и после ще се ожени за нея. Мелъни Синклер твърдо вярваше в старомодните ценности и добродетели, като всички други в семейството й.
	И няколко месеца като че всичко беше наред. Мелъни имаше добра наследственост — блестяща кестенява коса, прекрасни гърди, хубави крака. Смятаха я за разкошно маце и тя съзнаваше това. Сама се остави Кевин Ший да я свали. После, пет месеца след първата им среща, два месеца след първата любовна нощ и преди три седмици, той я отпрати.
	Ей така.
	Съжалявал, но не я обичал и нямал никакво желание да се променя. Например, не искал да се отказва от пиенето. Дори каза, че тя трябвало да се замисли и малко да се отрака. Заяви, че било чудесно хората да се развиват, но не и да гонят съвършенството. Нали е недостижимо. Дори е досадно. Но развитието поне било възможно. Човек би могъл да се стреми към това.
	Ами, да върви по дяволите! Отначало тя побесня. Всички тези увъртания бяха фалшиви.
	Но я болеше. Божичко, как се измъчваше! И тя имаше чувства…
	Сега пък оплеска всичко още по-зле. Да му се обади така… а само си мислеше, че може би трябва да направи нещо за него.
	Но не успя да се въздържи от този назидателен тон. Защо се държа така? Нали го обича. _Знаеше_, че не е направил каквото му приписват, но просто се опитваше да му внуши колко _сериозно_ е загазил. И си въобразяваше, че той ще разбере, че не е нужно да му обяснява. Беше достатъчно способен да разсъждава. Но каквато си е тъпа, не знае кога да спре с поученията. Отново го загуби…
	Кевин не харесваше и Синди. Най-добрата й приятелка Синди Тейлър. Още един от тежките проблеми помежду им.
	„Тя ти се е качила на главата — казваше й често. — Използва те, Мел, а ти я търпиш. Внимавай, хем е ревнива, хем само гледа да изкопчи полза от тебе.“
	(Още един повод за разпри — наричаше я Мел. Никой друг не й викаше така и тя все го поправяше. Тъпотия…)
	„И как ме използва?“
	„Държи те в сянка, за да изпъква, да прави впечатление.“
	Не че Синди наистина се държеше като онази Мадона. Той дори разправяше, че Синди го сваляла, но тогава Мелъни не повярва, защото нейната приятелка твърдеше, че не би й хрумнало да хлътне по Кевин. Обаче, след време Мелъни си припомни, че точно Синди й показа Кевин в университета. Бил интересно момче.
	Е… няма значение, вече е минало. За добро или за зло, Синди пак си е най-добрата й приятелка, а все с някой трябва да поговори… Сълзите не спираха, щеше да полудее.


	— За Бога, наистина е Кевин! — Звънът на телефона събуди Синди, но беше свикнала. — Сега какво ще правиш?
	— Не знам. Обадих му се. А той беше…
	Искаше да каже „препил“, но се въздържа.
	— И какво ти каза?
	— Нищо.
	— Дори не отрече?
	Макар и склонна да обясни това със стъписването му, Мелъни призна, че дори не е отрекъл.
	— _Знаех си аз_, че може да направи нещо такова.
	От гласа й Мелъни се почувства неловко, но това често й се случваше заради Кевин. Казваше си, че й действа прекалено силно на нервите. Но сега не искаше да се занимава с преживяванията си.
	Мълчание. Чуваше телевизора на Синди в слушалката.
	— Казват, че който го познае, трябва да уведоми полицията — промълви Синди след малко.
	— Е, аз поне в никакъв случай няма да се обадя.
	— Не знам, Мелъни.
	— _Стига_, Синди. Говорим за Кевин. Каквото и да показват, той не е…
	— Обаче е доста убедително, нали? И ако е виновен, полицията трябва да…
	— Не е! Знам, че не е виновен.
	— Аз не съм сигурна.
	— Синди! — Ето, и това обаждане беше грешка. Напоследък вършеше само щуротии. — Синди, ти също нищо няма да правиш, нали?
	Мълчание.
	Събра остатъците от спокойствието си.
	— Само ми обещай, че нищо няма да направиш. _Обещаваш ли?_
	Дълга пауза.
	— Ще се опитам, миличка.


	14.

	— Кевин Ший. И е бил в дома си преди по-малко от час. Жената ни съобщи и адреса.
	Глицки не беше особено доволен от събирането на целия фокус в един човек. Все пак там е имало тълпа и даже онзи тип да е бил подстрекателят (поне така изглеждаше), не само върху него падаше вината. Някъде из града имаше между двайсетина и шейсетина мъже, замесени в случая. Глицки изпрати свои хора да убедят Джейми О’Тул, бармана от „Пещерата“, да намине към Палатата за два-три въпроса. И жадуваше да застане лице в лице с фотографа Пол Уестбърг, чието име научи преди броени минути.
	Но сега не му оставаше друго, освен да се захване с този Кевин Ший. Глицки заповяда да изпратят патрулна кола на получения адрес. Помисли малко и ето резултата — изпрати втора и трета кола за подкрепление около дома на Ший, после се разходи до кабинета на прекия си началник, за да подуши последната версия на събитията от гледната точка на бюрократа.


	— Лейтенант, да ви кажа право, и аз не знам какво да мисля. Но това е сред най-дребните ми грижи в момента.
	Шефът Дан Ригби седеше в коженото си кресло зад бюрото. Глицки ръководеше отдела по-малко от година и двамата никога не се срещаха извън работата. Обаче, когато лейтенантът пожела да бъде приет, началникът на полицията го повика веднага. Сега стоеше на персийския килим и се взираше в бляскавия махагонов простор, делящ го от шефа. За миг се подвоуми дали това бюро би заело целия негов кабинет и реши, че чак дотам не би се стигнало, но обикалянето в тесните процепи наоколо може да е трудничко.
	— Сър, само казвам, че формално погледнато, не разполагаме с кой знае какви доказателства, за да подкрепим прокуратурата…
	— А онази снимка?
	Ригби го погледна с надежда, но знаеше не по-зле от лейтенанта, че при по-нормални обстоятелства снимка като направената от Уестбърг щеше да мине през куп проверки, преди да я покажат на разширен състав съдебни заседатели или друг орган, който би я допуснал като доказателство.
	Лицето на Глицки беше безстрастно, сякаш задълбочено обмисляше думите на своя началник.
	— Е, да — отвърна накрая, — но да стоварим убийство на някой, преди разширеният състав дори да е имал възможност за…
	— Лейтенант, подшушнаха ми, че имаме нужда от нещо, каквото и да е, при това незабавно, ако искаме поне да уталожим положението.
	— Господин Лок се отби в кабинета ми тази сутрин и ми подсказа почти същото, така че вече знам, но честно казано, изнервям се. Затова и дойдох да говоря с вас. Не съм сигурен точно как да подходя към въпроса…
	— Какво толкова има да подхождате? Арестуваме онзи, регистрираме го, предаваме го на Лок. Всички дълбоко си поемат дъх, може би и на улиците става по-тихо. Да не ви гризат съмнения за този човек, как му беше името… Ший?
	— Не, сър, но не това ме безпокои. Само казвам, че не става дума за обикновен случай на задържане под стража. Можем да се провалим с трясък. Ако всичко беше нормално, дори още нямаше да сме припарили до човека.
	— Положението е твърде далече от нормалното.
	— Да, сър, така е. Но въпреки това, щях да съм по-спокоен, ако имахме очевидци. Нещо, което да направи ареста… по-обоснован.
	— Ами точно такова нещо имате.
	Глицки изчака.
	— Фотографа. Ей сега го разпитват на третия етаж.
	— В районната прокуратура? Но как е станало?
	И двамата знаеха, че това потъпква всякакви процесуални норми. Иначе си беше съвсем ясно — полицията разпитваше всеки, свързан по какъвто и да е начин с някое престъпление, а прокуратурата следеше нещата отдалече, поне докато се събере достатъчно материал, за да убедят разширения състав, че има основания за възбуждане на дело.
	— Лок ми каза, и то като услуга, че го разпитват. Като услуга — натърти Ригби. — Подреждат си обвинителния акт срещу Ший.
	— Още преди да са знаели името му?
	— Ами _решили са_, че това е човекът.
	— Кой? Лок ли е решил?
	Ригби кимна.
	— Лок, кметът, сенаторката.
	— И сенаторката?
	— Лорета Уейджър, на живо. Долетяла рано-рано. Досещам се, че тя е пробутала идеята на кмета — да предложи Ший на тълпите. Да насочи вниманието към него, после да се похвали с ареста, да възстанови доверието на черната общност и да заличи обидите. После правосъдието ще си го поеме. И сега ми казвате, че сме го спипали, нали така? Онзи Ший?
	— Пратих няколко коли да го приберат. После ще се тревожим имаме ли заповед или не.
	— Добре тогава, значи сме си свършили работата.
	Глицки прехапа устни, чудеше се на времето, което му отдели началникът. И на откровеността.
	— Ами ако тръгне накриво?
	— Кое, работата ли?
	— Не. Ако приберем Ший, а хората навън пак си беснеят?
	— Лорета Уейджър твърди, че няма да стане така. И кметът е готов да се обзаложи. А Крис Лок си е заложил поста на това.
	Не точно този отговор търсеше. Глицки каза:
	— Бих искал да си поприказвам с фотографа.
	— Ами той е долу. На разположение.


	След като прояви снимката в тъмната стаичка и пришпори към сградата на KPIX, Пол Уестбърг въобще не помисли да се прибере вкъщи. Беше невъзможно дори да подремне.
	Предложиха му петстотин долара за снимката и правата над нея, но той бе изучил всички подробности около случая с Родни Кинг и любителския видеозапис. Мечтата на всеки фотограф и оператор. Представяше си как и него ще сполети такъв щур късмет и кроеше как точно би се вкопчил в шанса. Ето, че му се случи. Накрая отстъпи за две хиляди и петстотин долара, но си запази световните права.
	В мазето под студиото се потеше над телефона и лицензира за излъчване снимката в CNN, „Фокс“ и другите големи национални мрежи, но само за новинарските им емисии. През последните шестнайсет часа натрупа почти двайсет и пет хиляди долара. Наоколо душеха трима от представителски агенции и двама-трима адвокати. И все не можеше да се отбие в дома си. Намериха го.
	Не се бе и сетил за полицията. Но нали освен фотограф, се оказа и свидетел. Единственият, който не можеше да отрече, че е бил там. Да, _беше там_ — на първото стъпало към известността и славата.
	Двамата полицаи бяха вежливи, но непреклонни. Трябва да отиде с тях, за да отговори на някои въпроси. Да, може да кара своята кола. Те ще се движат зад него.
	Но не го качиха в полицейското управление, а го поведоха по коридора на прокуратурата, на третия етаж. После го оставиха да се препотява двайсетина минути в някаква стаичка — без охрана, сякаш забравен. Вече не се чувстваше на гребена на вълната. Дори изпитваше неясни опасения. Усещаше кисел вкус в устата си, тежест под очите. Искаше да допълзи до леглото си.
	Най-после тежката дъбова врата изскърца и влезе млада чернокожа красавица, облечена твърде делово. Представи се с усмивка като помощник-районната прокурорка Уейджър. Веднага го увери, че не е заподозрян за участие в линчуването, но все пак попита дали иска на разговора да присъства и адвокат. Той отпи от чудесното кафе (над чашката още се вдигаше пара) и не пожела, защото не му трябвал. Не е направил нищо незаконно или даже нередно.
	Тя го накара да си припомни събитията от предишната вечер и му помогна да възстанови истината, каквато беше в съзнанието му. Как вървеше по отсрещния тротоар на „Гиъри“, чу бъркотията, погледна натам и си каза, че от това може да стане новина. Накрая стигна до момента, запечатан на снимката — как сборището крещеше: „Дърпай, дърпай!“, а онзи тип правеше точно това. Не, никакви съмнения нямаше. Естествено, готов беше да се закълне. Нали _видя_. Точно това се случи.
	После нахълта онзи чернокожият с лице на ястреб, с пилотско яке и белег на устните. Уплаши го до смърт, когато пое юздите от ръцете на прекрасната помощник-прокурорка. Тя беше невъзмутима и сдържана, но на Уестбърг му се стори, че са я спипали да върши нещо непозволено. Ама че любопитна история!
	А мъжът, казваше се лейтенант Глицки, голямата клечка в отдел „Убийства“, предложи да се качат горе, за да продължат разпита. Убеден, че и без това няма избор, Уестбърг се съгласи.


	„Аз съм лейтенант-инспектор Ейбрахам Глицки, служебен номер 1144. В момента се намирам в стая за разпити на Съдебната палата, Брайънт Стрийт 880, Сан Франциско. При мен е един господин, представил се като Пол Уестбърг, фоторепортер на свободна практика, бял, роден на 4 март 1971 година. Този разпит се провежда във връзка с дело номер 950867731. Днес е 29 юни, сряда, 8 часа и 25 минути преди обяд.“
	Глицки реши да кара точно по правилата, както се провеждаха разпити при разследване на убийство. Седеше срещу Уестбърг до проядена дървена маса, между тях беше включеният касетофон. Първо прекара Уестбърг през стандартните въпроси, за да опише накратко събитията, които фотографът твърдеше, че е видял снощи. Стигнаха до същината:

	Въпрос: Значи тълпата крещеше: „Дърпай, дърпай!“ или нещо подобно. Какво се случи после?
	Отговор: Ами, онзи мъж дърпаше обесения, увисна на него, както си е на снимката.
	В: Значи дърпаше обесения, дърпаше го надолу?
	О: Да.
	В: Как разбрахте, че правеше точно това?
	О: (Пауза.) Беше очевидно.
	В: Чуйте добре въпроса ми, господин Уестбърг. Защо беше очевидно? Погледнете тази снимка. (Глицки бе донесъл в стаята късното сутрешно издание на „Сан Франциско Кроникъл“.) С едната си ръка мъжът е обхванал жертвата, с другата протяга нагоре предмет, който на пръв поглед е нож.
	О: _Беше_ нож. Посягаше към гърлото на чернокожия.
	В: Добре. А после?
	О. Какво после?
	В: Какво се случи после?
	О: Направих снимките. Две.
	В: С кратка пауза помежду им?
	О: Да.
	В: Проявихте ли и другата?
	О: Разбира се. Проявих и двете вкъщи. Но втората не се оказа толкова добра.
	В: Искате да кажете, че не беше толкова драматична или че имаше технически дефект — нефокусирана, тъмна или нещо друго?
	О: А, нямаше технически дефекти. Само че я направих две секунди след другата. Почти същата, но не е толкова добра.
	В: Добре, да продължим. След като заснехте кадрите, какво направихте?
	О: Побягнах. Онези в тълпата малко се ядосаха от светкавицата. Двама-трима понечиха да ме хванат. Казах си, че ще ми строшат и апарата, и главата, затова избягах.
	В: Значи използвахте светкавица?
	О: Как иначе. Беше на сянка, малко след залез.
	В: И общо колко време бяхте свидетел на ставащото?
	О: Не знам. Минута, минута и половина. Горе-долу толкова. Беше много страшно, истинска лудост.
	В: А преди да направите снимките, забелязахте ли мъжа, който според вас е дърпал надолу жертвата?
	О: Той _наистина_ дърпаше жертвата. Вижте какво, и онази млада дама долу ми каза същото. Каза да се придържам към показанията си. Аз пък си мислех, че заедно си вършите работата.
	В: Коя дама долу? Госпожица Уейджър ли?
	О: Ами, да, тя беше.
	В: Значи ви каза да се придържате към показанията си? Какви показания?
	О: Ами, че е дърпал надолу…
	В: Е, само показания ли са или точно това се случи?
	О: (Пауза.) Така беше. Това видях. И на снимката личи съвсем ясно — погледнете!
	В: (Пауза.) Ако държеше с две ръце обесения и беше увиснал на него, с отделени от тротоара крака… но вие казахте, че сте го _видял_ да дърпа надолу? Това ли са показанията ви?
	О: Че какво друго можеше да е? Нали беше от същата тълпа… (Пауза.) Да, това са показанията ми.



	15.

	Мелъни плачеше.
	— Синди им е казала.
	— Мелъни, _какво_ им е казала Синди?
	— Кой си.
	— _Какво?_ Но защо? Защо го е направила? — Само че знаеше. — А как тя?…
	— Кевин, аз й се обадих. Ох, Боже! Имах нужда от някой, толкова зле се чувствах, Кевин. Поне с някой исках да поговоря…
	— Сто пъти съм ти казвал, че Синди не ти е приятелка. — Реши, че е глупаво да продължават спора. — Все едно, благодаря, че ме предупреди…
	— Кевин, недей…
	— Недей ли! _Ти_ ли ще ми казваш…
	Тя плачеше. Кевин още я харесваше, не искаше да я наранява, но да направи такова нещо…
	— Кевин, съжалявам. Обичам те, още те обичам и искам да ти помогна. Можеш да останеш при мен…
	— Мелъни, а защо трябва да се преместя при теб?
	— Синди им е казала къде живееш…
	Той дръпна слушалката от ухото си и я погледна. Твърде много му се събра.
	Проклета да е тази Синди! Кевин, ето до какво те докара тоя твой кожен пирон. Единствената нощ с нея (още не беше тръгнал с Мелъни) полека се превръщаше в най-кошмарната грешка на живота му. Най-обикновена забивка за една вечер, нищо подобно на връзката му с Мелъни.
	Пусна слушалката до апарата, отиде да погледне през прозореца. Излезе на аварийната стълба и се помъкна нагоре по железните стъпала, придържаше се със здравата ръка. Излезе на покрива. Ама че жега. Нали уж в Сан Франциско _никога_ не напичаше толкова.
	В главата му туптеше. Дължеше се само отчасти на махмурлука. Носеше стари дънки „501“, маратонки, фланела с емблемата на университета. Присви се и стигна до предния ръб на сградата. Надникна надолу към Грийн Стрийт. Две черно-бели полицейски коли бяха спрели до тротоара, до тях четирима мъже разговаряха.
	Отново го обзе странно недоверие. Не беше възможно. Да пукне тая Синди. Нали казват — каквото си надробиш…
	Полицаите се разделиха. Двама тръгнаха към предния вход, другите заобиколиха от двете страни на къщата. Обкръжаваха го.


	16.

	Глицки съзнаваше, че едва се крепи на ръба. Лош признак. Седеше зад бюрото, дъвчеше бучки лед и със зъл поглед отпъждаше всички възможни натрапници, още щом надникнеха през празната рамка на вратата.
	Признаваше си, че не се държи като професионалист. Използваше този безмълвен език на тялото, когато бе сержант и искаше да помисли на спокойствие, но сега беше шеф и подобно поведение малко намирисваше на пъчене…
	Ами да го набутам на всички, каза си накрая. Главоболията се трупаха твърде бързо (очакваше това), както ставаше винаги при извънредните натоварвания, само че още не можеше да предвиди откъде и какъв удар ще му се стовари. Подозираше отговора — отвсякъде, много болезнено.
	Може би се дължеше на недоспиването от снощи или пък биоритмите му бяха в лоша фаза. Айзък, Фло, жените с фамилия Уейджър. С всеки нов обрат нещата тръгваха все по-накриво и вече полагаше усилия, за да се владее.
	Патрулните полицаи не успяха да арестуват Кевин Ший. Заподозреният бил изчезнал, когато отишли в апартамента му. Побързал да се махне. Домоуправителят бил готов да помогне, отключил им и намерили отворен прозорец откъм задната стена на сградата. На масичката в хола имало полупразна чаша с още топло кафе. Телевизорът бил включен. Слушалката на телефона била захвърлена на леглото. Очевидно, някой бе предупредил Ший и минутите му бяха стигнали да офейка.
	Глицки се вкисваше още повече от разпита на Пол Уестбърг. Остана с впечатлението, че раздумката с Илейн Уейджър е повлияла на показанията му. Имаше и по-сериозен проблем, заради който реши да посети началника си Дан Ригби сутринта — районната прокуратура, вероятно насъскана от сенаторката Лорета Уейджър, видимо се насочваше към политическо решение на случая, а това предвещаваше проблеми, с които Глицки нямаше никакво желание да се разправя. Вече пробутваха дело срещу Кевин Ший, в което нямаше място дори за предположението, че може и да е невинен.
	Е, и самият Глицки не смяташе Ший за невинен според известните досега факти. Но винаги се притесняваше от кроежи, намекващи за лов на вещици, а подсказаното от Илейн Уейджър (и реакцията на Пол Уестбърг) намирисваха точно на това.
	Явно властите бяха решили, че Кевин Ший е закоравял бял расист и че пъхането му в лапите на тълпата е най-добрият отговор на сложните въпроси, с които се сблъскаха. Глицки мразеше този подход.
	От собствен опит се убеди, че въпреки стремежа на бюрократите в цялата страна да се съобразяват с расовото разнообразие и да пробутват представата, че има напредък към единение и расова хармония, разделението се задълбочава. Глицки прекарваше достатъчно време на улицата, за да не се съмнява в това.
	В действителност расизмът беше навсякъде — уж просветените бели служители в Палатата наричаха на майтап черните „канадци“, а чернокожите родители на децата от училищата, където учеха и неговите синове, не им позволяваха да играят с белите си съученици.
	На пръв поглед всичко беше наред. Хората почти винаги се държаха любезно, прилично, дружелюбно. Вече ставаше старомодно дори да признаеш колко бездънен е проблемът, а в Сан Франциско е истинско престъпление да не се съобразяваш с новите повеи. Расовият въпрос ли? Моля ви, това нали го оправихме още през шейсетте години? По-добре да се престорим, че изобщо го няма. А и в Сан Франциско не е наболял. Днес всеки приема всеки друг такъв, какъвто е. Живеем в последното десетилетие на века. Справили сме се с трудностите преди много години. Я се огледайте.
	И изведнъж, в една лятна вечер, линчуват чернокож на име Артър Уейд.
	А Глицки бе принуден да признае главната причина да седи тук и да хруска ледени кубчета — въплътена в човека, наричащ проблема „болест на системата“, Филип Мохандас, който стъпкваше и последната искрица надежда за разбирателство, защото отиваше прекалено далече. А би могъл да направи много по-разумни неща. Да покаже чувство за мярка. Да призове към сдържаност. Да убеждава.
	Мохандас знаеше, че в близките дни никой нямаше да арестува афроамерикански водач, дори да се изсили. Посветил се бе на делото и се превръщаше в жертва на собствената си ярост. Какво означават овехтелите закони, ако имаш такива сериозни подбуди да действаш?
	Глицки страшно се дразнеше, когато самозваните лидери на всички чернокожи се поддаваха на изкушението и само затвърждаваха недоверието на белите (По дяволите, наполовина белият Глицки също се чувстваше така!) към стремежите на чернокожите и желанието им да спазват законите.
	Сега Мохандас призоваваше към саморазправа, допускаха той да плещи глупости от все сърце. Но самото му присъствие, словоизлиянията му, опасно накланяха везните. Глицки не вярваше, че трябва да го оставят още повече да възпалява съзнанието на хората, но изглежда никой друг не беше склонен да прекрати това. Ей, имаме свобода на словото. Да бе, ама какво става, ако някой кресне „Пожар!“ в претъпкано кино? Глицки охотно би се заел с това — смяташе, че може да подхвърли на Мохандас идейки, над които онзи да се замисли. Но не му влизаше в работата. Беше длъжен да разследва убийства. Останалото беше политика.
	Но и тези прояви на здравомислието не оправяха настроението му. Пак си дъвчеше леда и зяпаше вторачено стената.
	Телефонът в кабинета звънна. И понеже обажданията приемаше същият човек, който спираше посетителите на вратата — тоест никой — сам вдигна слушалката и по-неприязнено от друг път изтърси:
	— Глицки, отдел „Убийства“.
	Мълчание. Почти недоловима въздишка.
	— Ейб Глицки.
	Вероятно си въобразяваше, но в гласа й звучеше облекчение, като че с големи усилия е пробила плътна преграда. Разбира се, мигновено позна този глас.
	— Лорета?…
	— И една дума ми стига. Все така си говориш.
	Още зашеметен от прилива на адреналин в кръвта, Глицки отвърна:
	— Не, доста по-различен съм от преди. Сигурно ще се учудиш.
	Прозвуча по-враждебно, отколкото се чувстваше, но думите изскочиха сами, може би по-близо до истината от мислите…
	— Но, да, разбира се. — Пак гърлената, дълбока въздишка. — Вече всички сме други, Ейб, променихме се. Но дълбоко в душата си сме все същите.
	Не би могъл и да измисли по-чудновато начало на разговор с бившата си любовница, сега сенаторка на Съединените щати. Сякаш са се виждали (и не само са се гледали) преди два-три дни.
	Сграбчи пластмасовата чаша и допи ледената вода, за да се опомни, после попита какво би могъл да направи за нея. Предполагаше, че е свързано с Илейн.
	— Току-що бях при кмета — заговори тя. — И когато спомена… нали разбираш, малцина се казват Ейб Глицки…
	— Телефонът ми е в указателя, Лорета, открай време.
	Тя като че се поколеба, после продължи, все едно не е чула.
	— Но Конрад каза нещо за тебе… Вече си лейтенант…
	Нервите на Глицки се изопнаха още малко — Лорета просто опипваше почвата, за да задоволи любопитството си, но нямаше намерение да й помага.
	— И ти реши да се обадиш, за да чуеш какво става напоследък?
	Сега колебанието пролича.
	— Още ми се сърдиш, нали? След толкова години.
	— Лорета, за нищо не ти се сърдя…
	— Говоря за онова, което направих.
	— Още не съм сигурен дали знам какво направи, нито пък защо го направи. Но не бих казал, че много ме е мъчило, да речем, през последните двайсетина години. Имам семейство…
	Гласът му затихна.
	— Стана ми мъчно, когато чух за жена ти…
	Глицки се вкопчи в слушалката. Наложи си да отпусне и свие пръстите си. Един от инспекторите — Карл Грифин, почука на рамката и Глицки го отпрати с махване на ръката.
	— Ейб, изведнъж ми се прииска да ти чуя гласа. Да разбера добре ли си, как ти върви. Толкова ли е странно?
	Не отговори. Чу как тя си пое дъх.
	— Добре, Ейб. Извинявай, че ти досадих.
	Щеше да прекъсне връзката. Но той не искаше да я отреже така. Трябваше да…
	— Лорета!
	Но линията вече даваше свободно.


	17.

	Кевин Ший не искаше да мисли за скока до покрива на съседната къща. Наглед ги деляха два-три метра, но му се сториха пет-шест. Някой ден трябваше да се качи на покрива, за да премери. Непременно. Не му се искаше и да си представя колко метра щеше да падне при несполука. Предостатъчно.
	За късмет, отсрещният покрив беше плосък и с ниска оградка, също като неговия. Скочи, претърколи се върху наранената си ръка и болезнено чувствителни ребра, после се примъкна до оградката и легна зад нея, в широката сенчеста ивица, хвърлена от косите лъчи на утринното слънце. Чу полицаите да се качват на покрива, откъдето току-що се махна. След малко ги чу да слизат.
	Минаха безкрайни десет минути, преди да рискува поглед надолу. Чудесно, наистина си бяха отишли. Изглежда беше в безопасност. Поне относително.
	Вратата към стълбището не беше заключена и Ший изкуцука четирите етажа до улицата, без да срещне никого. По Грийн Стрийт не се виждаха полицейски коли. И тротоарите бяха пусти. Зави надясно и се отдалечи от апартамента си с най-нормалната походка, която му бе по силите.
	Ший отрасна в предградията на Хюстън, завърши университета „Райс“, получи си бакалавърската диплома по икономика с намерението да поеме някаква мениджърска работа във фирмата на баща си.
	Девическото име на майка му беше Жанин Робитей, от нюорлианския род Робитей. Тя имаше съответните пищни форми на южняшка красавица и се отличаваше с пристрастието към прическа тип „пчелен кошер“, отдавна излязла от мода. Но видеше ли я такава, никой не се сещаше за модата — с тежките вълни тъмна коса, вдигнати над почти съвършените очертания на лицето, винаги привидно по-висока от съпруга си Дениъл.
	Баща му, Дениъл Ший, притежаваше заедно с Фред Бронин „Флекситек“, фирма за спортни принадлежности, като ръкавици за бейзбол и голф, ластични и ортопедични превръзки и бандажи. Също и малки топки от твърд каучук („флекситки“), стискането на които развиваше силата на ръката.
	Кевин беше на двайсет и две години, току-що излюпил се дипломант, когато един следобед Дениъл се върна твърде рано от продължително търговско пътуване и завари хубавата си жена Жанин в леглото с най-добрия му приятел и съдружник в бизнеса Фред Бронин.
	Като добро старо тексаско момче, Дениъл сигурно трябваше да се хвърли към най-близката пушка и да простреля двойката. Обаче той излъга очакванията им. Бащата на Кевин винаги таеше несигурност в душата си, беше особено склонен да изпада в униние. Въпреки че отгледа чудесно семейство (двама сина и дъщеря) и фирмата вървеше добре, той така и не успя да си внуши, че което и да било негово постижение има смисъл, че си е струвало усилията. Измяната на жена му и най-добрия му приятел го съсипа… и той обърна цевта на пушката към себе си.
	От този ден нататък светът на семейство Ший се разпадна. Жанин и Фред Бронин не се ожениха и не заживяха щастливо до края на дните си. Впуснаха се в яростна юридическа и лична битка за „Флекситек“, която Фред загуби след време, защото се спомина от инфаркт насред съдебните дела и остави Жанин фактическа собственичка на фирмата. Дотогава тя не бе отделила и минута от живота си за делови грижи. Съответно извънредно умело докара фирмата до фалит за някакви си две години.
	Но още преди това Кевин и неговият по-малък брат Джоуи с удоволствие хвърлиха в изумен ужас своята майка, помнеща добре виетнамската война, като и двамата се записаха в армията. През следващите три години момчетата се научиха да оцеляват в трудни условия, да боравят с оръжия, да разбират по нещичко от стратегия. Накрая ги изпратиха с различни подразделения да участват в „Пустинна буря“. На Кевин се паднаха какви ли не преходи, проля литри пот, но дори не помириса сражение. Брат му Джоуи беше в единствения бункер, улучен и разрушен от иракска ракета „Скъд“. И загина. Майката и малката сестра на Кевин стовариха върху него вината, защото бе убедил Джоуи да се запишат в армията. Недвусмислено му дадоха да разбере, че е нежелан во веки веков в Тексас, а и той дори не помисляше да се върне.
	Кевин Ший беше съвсем сам. И понякога вярваше, че си го заслужава.


	Откакто напусна армията и се засели в Сан Франциско, за да продължи образованието си с военната стипендия, Кевин имаше само един по-близък познат. Беше доста по-възрастен, отдавна прехвърлил четирийсетте, казваше се Уес Фаръл и се занимаваше по същата програма в университета. Случваше се да пийнат заедно и полу на шега да си приказват за живота. Фаръл бил адвокат, имал семейство, после нещо станало (Кевин не научи точно какво) и се отказал от всичко. Вече не вярваше в правото, нито на повечето хора.
	И двамата се увлякоха по историята. Струваше им се по-поносимо, че всичко, което изучаваха, е останало в миналото и поне наглед не можеше да засегне ничий живот.
	Посвоему бяха добри приятели. Не пречеше и общото им пристрастие към пиенето.


	Ший беше до телефонен автомат в южния край на „Президио“. Навсякъде вонята на пушеци тегнеше във въздуха, дори тук, под сянката на кипарисите. Чуваше сирени, а наляво виждаше димни колони над района на „Филмор“. Вдясно също — оттатък големия хълм, някъде около „Клемънт“.
	— Уес? Кевин се обажда.
	Не знаеше какво да очаква — Уес да тръшне слушалката, да се развряка, да се стъписа? Все нещо щеше да направи.
	— Здрасти, Кев. Как я караш?
	Кевин помълча. Вярно, Уес живееше с миналото, но защо дори не подозираше в какво се натресе Кевин, защо не бе чувал за Артър Уейд, за бедата, връхлетяла града? Сигурно се будалкаше. Едва ли, каза си, защото познаваше Уес.


	18.

	Кметът се погрижи сенаторката Лорета Уейджър да има временен кабинет в Градската палата (в края на краищата, тя беше член на американския Сенат). Намираше се на втория етаж, в дъното на ехтящ коридор, зад анонимна врата без никакви обозначения. И това напълно я задоволяваше.
	Боляха я петите. Незнайно защо, но винаги се случваше след полет. Когато победи в президентските избори, ще нареди да променят нещо в самолета „Военновъздушни сили Едно“, за да…
	Засмя се и засега се съсредоточи в разтриването на ходилата си. Обувките бяха пъхнати под бюрото. Облегна се назад и погледна часовника. Дванайсет и четвърт. Илейн трябваше да дойде всеки момент.
	Не беше съвсем сигурна дали се тревожи, че Илейн толкова затъна в случая. От една страна, добре е да си в кипежа на събитията, да направляваш движението им към желания резултат. Благодарение на Крис Лок, Илейн като че изтегли печелившия билет — едва ли не сама се занимаваше с подготовката на обвинението срещу Кевин Ший. И според нейната майка, справяше се чудесно. А от друга страна (неприятната), Илейн щеше да отнесе почти изцяло вината, ако не потръгнеше. В толкова начален етап от нейната кариера това можеше да й навреди. Лорета се успокояваше, че такава е цената, ако искаш да участваш в играта на големите момчета.
	Снощи, преди да тръгне от Вашингтон, Лорета остави съобщение за дъщеря си на телефонния й секретар и само след два часа Илейн се свърза по „Еърфоун“ с нея, за да я осведоми докъде се е стигнало в момента. И когато самолетът на Лорета кацна, вече не само схващаше смисъла на произшествието, но и можеше да поднесе най-уместната си позиция на журналистите, струпали се да я посрещнат на летището.
	Кевин Ший, започна тя, въплъщава всичко объркано не само в Сан Франциско, но и в цяла Америка. И фактът, че още не е задържан, че дори е неизвестно къде се укрива, само доказва доколко системата бездейства, за съжаление, когато трябва да направи нещо за чернокожите. Това беше нейната версия, но всъщност вярваше в почти всяка дума, още от университетските си години.
	Кризата бе избухнала в момент, когато тя можеше да се възползва, за да натрупа политическо предимство. Успееше ли сега да задържи вниманието съсредоточено върху Ший, Лорета би могла да събере достатъчно поддръжници, за да направи широка крачка към Белия дом. Този път — никакви усмивки и снизхождение.
	Въобще не беше неуместно да се замисля за това. Възрастта й подхождаше — на четирийсет и седем години е, при това младолика. Не допускаше и сянка на съмнение, че след шестнайсет години сред кандидат-президентите ще има жена. Вярваше и че чернокож ще може да се устреми към поста. Ако двете качества се съчетаят в един човек…
	Наближаваше краят на първия й мандат в Сената и се налагаше да реши особено интересен и донякъде изпълнен с ирония проблем. Още при първите признаци на кризата, нейните инстинкти й подсказаха, че при правилен подход вероятно вече е намерила решението. Защото по-голямата част от изминалите шест години Лорета прекара в изучаване на затвърдения от историята урок по оцеляване в американската политика — компромиса. Искаш ли да продължиш напред в клуб на бели мъже, какъвто е Сенатът, трябва да останеш в твърде тесни граници на известността.
	Лорета се справяше успешно, винаги я биваше да общува с хората. За жалост, поръчваните от нея предизборни проучвания потвърждаваха онова, което вече подозираше — докато даренията за кампанията се увеличаваха, наложилата се в съзнанието на хората нейна умереност все повече я отдалечаваше от нейните така наречени „естествени“ избиратели, афроамериканците. Този обрат в настроенията им трябваше да бъде преодолян, иначе най-вероятно щеше да й струва всичко, за което се бе преборила досега.
	При избирането си бе спечелила осемдесет и седем процента от гласовете на чернокожите. Сега проучванията й даваха от трийсет и пет до четирийсет и пет процента. Дори да прибавеше още един-два процента бели гласоподаватели, с такава подкрепа от афроамериканците нямаше да победи. Нуждаеше се от впечатлението, че е възстановила връзката със своята общност.
	Убедена бе, че с Кевин Ший ще постигне точно това. И то в името на правдата.


	— Къде ти е свитата?
	Дъщеря й се усмихна смутено на шегата си, затвори вратата и остави на бюрото кафява хартиена кесия. Илейн изглеждаше преуморена, изваяното лице беше петнисто от притеснения, недоспиване и още нещо, засега неизвестно на Лорета.
	Реши да почака с въпросите, стана и боса заобиколи бюрото, протегнала ръце, за да я поеме Илейн в прегръдката си. Дъщеря й беше с десетина сантиметра по-висока. Притисна я силно за миг.
	Пуснаха се и се спогледаха. И двете въздъхнаха. Илейн промълви „Здрасти“ и си позволи колеблива усмивка, отново не докрай ясна за Лорета.
	— Здрасти, миличка. Как се справяш?
	— Ами, май се уплаших. Има и друго. — Помълча. — Знаеш ли, познавах Артър Уейд. Бяхме състуденти.
	— Още по-зле става така, нали? Ти изобщо ли не спиш?
	— Още не съм сварила. Донесох нещо да хапнем.
	— Няма да откажа. Във Вашингтон е четири следобед. Какво си донесла?
	Когато останеха насаме, в говора им се прокрадваше ехото от корените на Лорета. Илейн извади пластмасовите кутии и ги отвори — царевичен хляб, печено телешко, картофено пюре, салата, диетична „Кока-Кола“.
	Накрая Лорета попита:
	— А какво друго те мъчи?
	— О, дреболии в работата — Илейн побърза да отпие глътка. — И Крис… Другите си бяха отишли. И аз щях да тръгвам. Тъкмо ти се бях обадила, нали помниш? В самолета.
	Лицето на Лорета застина в маска. Кимна. Сплете пръсти върху бюрото и забрави за болките в петите си.
	Дъщеря й продължаваше:
	— … но Крис поиска да остана. Имал нужда от помощта ми, за да разнищи случая, да помислим как да започнем. Казах му, че е доста късно и… — Тръсна глава. — И че съм прекалено уморена, за да му помогна с нещо, особено като знаех какво ни чака днес. А той отвърна, че не точно за това съм му нужна.
	Лорета вече знаеше какво ще чуе и притвори клепачи. Протяжна въздишка се изтръгна от гърлото й.
	— Имал е нужда от самата теб.
	— Мамо, никога не бях го виждала такъв. Честна дума. Той ми е началник. И двамата сме юристи. Знаем правилата за въздържане от сексуални посегателства на работното място. Затова се обикаляме на пръсти. Но не беше заради секса. Поне не беше само секс. Мамо?
	Лорета отвори очи.
	— Слушам те, детето ми. Той какво си позволи?
	Илейн гледаше в пода.
	— Всичко — прошепна. — Всичко, каквото би могъл да си позволи.
	Отново си пое дъх, освободена от напрежението.
	— Та, значи, ти и Крис Лок се любихте снощи в прокуратурата?
	— Ами, аз…
	Лорета вдигна ръка да я спре, студеният гняв вкамени лицето й.
	— _Не ти_, детенцето ми, не ти. — Беше неин ред да въздъхне. — Ти си моя дъщеря. Как е могъл?…
	— Не само той поиска… Като се сетя…
	— Знам, знам. Случва се. — Огледа прелестната си дъщеря. — Сигурно се е разпалил, а?
	— Все се държеше на разстояние, тоест беше добър и мил, като истински наставник, но се дърпаше. Знам, че вие с него… Знам, че ти е помагал в политиката. Само че вчера, поне аз така си мисля, заради този ужас с линчуването… все едно се пречупи отведнъж. — Илейн вдигна поглед от бюрото, търсеше разбиране. — Той имаше нужда от мен, мамо, наистина.
	— Вярвам ти, сладката ми. И как си сега?
	Пак наведена глава.
	— Не съм _сигурна_. Умирам за сън. Гузна съм. И ми е смутно. Не знам какво означаваше, сега също не знам…
	— А той…
	Илейн въздъхна.
	— Днес е целият деловитост, но какво да очаквам с тази бъркотия наоколо?
	— Обаче си мислиш, че може би го обичаш?
	— И това не знам.
	Очите им се срещнаха само за миг и Лорета прозря, че инстинктът за самосъхранение забрани на дъщеря й да каже истината. Господ да й е на помощ. Беше влюбена в шефа си, в районния прокурор Крис Лок.
	Лорета предъвка вече безвкусната храна.
	— Миличка, искам да си поблъскаш главицата над едно нещо. Сега няма да ти се карам. Но помисли, дали твоят началник не ти е налетял, когато ти, а не той, _именно ти_ не си стояла здраво на краката си…
	— Мамо, не ме е карал насила.
	— Не съм казвала това. Обаче емоционално ти си уязвимата. За Бога, та жертвата е бивш твой състудент. Не си мигнала цяла нощ. Градът гори, а ти вече си дясната ръка на този човек, преди да се опомниш. Точно ти се крепиш на ръба, ти си мишената, детето ми. А твоят шеф, _господин_ Лок от нищичко не е заплашен.
	— Не беше както го казваш…
	— Нали това те моля — да се увериш, че не е така. Нищо повече. Защото може и да съм права.
	— Не си.
	Лорета протегна ръка към нея, за да се помирят. Илейн я погледа секунда-две и я хвана в своята над бюрото.
	— Вярвам ти — каза Лорета. — Само не искам да страдаш. Не си пораснала достатъчно, за да понасяш рани. — Смекчи думите си с усмивка. — Сега ми обясни докъде стигнахте с Кевин Ший.


	19.

	Под натиска на районния прокурор, кмета и след пристигането на сенаторката, разширеният състав на съдебните заседатели се събра на специално заседание, отложи другите насрочени дела и след само тричасово обсъждане, реши да възбуди дело срещу Кевин Ший по обвинение в убийството на Артър Уейд.
	Това се отрази двояко и на отдела, и на Глицки. Вече не те отговаряха за решението длъжни ли са да задържат Ший. Но в същото време работата им по идентифицирането на другите участници в саморазправата отново попадна в клещите на нормалната процедура и отстъпи далеч назад в списъка на най-важните задачи.


	— Майк Мюлън ми е… беше ми брат.
	Брандън Мюлън се бе постарал да изглежда като порядъчен човек, с прилични дрехи и прилежно сресана коса. Но не постигаше желаното впечатление. Според Глицки, видът му беше направо скапан — напукани и подути устни, кървясали очи. Кръв се просмукваше и в превръзката на дясната му ръка.
	Глицки разпредели хората за разпитите. Досега беше в другия край на коридора при Марсел Лание, който пое Джейми О’Тул, чернокожият новобранец Ридли Бенкс се занимаваше с Брандън Мюлън в стая А, Карл Грифин седеше в стая Б с Питър Макей.
	После инспекторите щяха да се съберат, за да сравнят чутите истории, да проверят къде съвпадат и къде се разминават. Глицки имаше намерение, останеше ли му време, по-късно да прочете открай докрай протоколите, дори да прегледа видеозаписите, но засега се опитваше да усети нещата, прескачаше от стая в стая.
	Наближаваше един по обяд. Къщите около залива, „Оукланд“, „Ричмънд“ и източната част на „Пало Алто“ горяха. В самия град продължаваха безредиците. Чувствителният към избора на думи Конрад Ейкън, дори по време на криза, бе заповядал бунтовете и палежите да се наричат безредици, сякаш това щеше да отслаби някак размаха им. Броят на жертвите за деня в Сан Франциско нарасна от две на четири, може би и пет — залегнал в засада снайперист надупчил чернокож мъж, който тъкмо се качвал в колата си на „Фултън“, двама бели юноши бяха измъкнати от кола, спряла пред червен светофар на кръстовището между Трето и „Палу“. Единият още беше жив, но в критично състояние.
	Глицки се обади четири пъти в дома си, като всеки път заповядваше на Рита да не пуска момчетата навън, каквото и да й струва това. Щом успееше да отдели време, щеше да ги закара някъде на безопасно място.
	Сега стоеше в стаята за разпит зад Ридли Бенкс и оглеждаше Брандън Мюлън с наранената ръка и напуканите устни. Определи Бенкс за този разпит, защото когато Майкъл Мюлън стана невинна жертва на убиец, точно Ридли се занимаваше със случая и бе разговарял с опечаленото семейство. Сега можеше да изиграе ролята на доброжелателния следовател, да бъде на страната на Брандън.
	Глицки реши да бъде гадното ченге. Тъкмо настроението му съответстваше на ролята.


	— Ами, да, там започна — каза Брандън Мюлън.
	— В „Пещерата“ ли?
	Разбира се, Глицки беше сигурен в това. Бе научил имената на тези мъже от Джейми О’Тул предишната вечер. Затова сега седяха тук.
	— Ъхъ, в „Пещерата“. Такова де. Пити и аз…
	— Кой Пити?
	— Ами, Пит Макей, братовчед ми, заедно бяхме…
	— И си пийнахте там. С чаша ли си порязахте ръката?
	Излизаше дори от ролята на гадно ченге. Направо се заяждаше. Знаеше, че не бива да се държи така. Мюлън се облегна назад, наклони глава встрани. Вече лъхаше на враждебност.
	— Виж к’во бе, човече, доброволно дойдох тука. Рекох си, че ще ви помогна. Не съм си докарал и адвокат, щото от нищо не ме е страх. Ще ме слушате ли к’во говоря или ще ме тормозите? Да не ме обвинявате за нещо? Както щете, ваша си работа.
	Доброто ченге Ридли го увери, че и през ум не им минава да го обвиняват.
	— Само се опитваме да добием представа какво и как е станало.
	Погледна Глицки многозначително. С една дума — укроти се.
	— Точно това и аз ви разправях.
	Добре, продължавайте.
	— Право да си кажа, редно беше да намина натам. Нали правеха нещо като помен, та аз и Пити се отбихме за по едно-две питиета. За Майки, де. К’во щяха да си кажат хората, ако ни нямаше?
	— И по кое време бяхте там?
	— Ами, към седем, седем и половина.
	— Ясно.
	— Та значи пийнахме по няколко бирички…
	— Дотогава заведението напълни ли се?
	Глицки говореше по-умерено, опрял небрежно рамо в рамката на вратата.
	— Как да ви кажа, май до половината. Петнайсетина-двайсет човека бяха.
	Бенкс се наведе напред над масата.
	— Кевин Ший там ли беше?
	— Ами, не помня.
	И пак Глицки:
	— Познавате ли Ший?
	Погледът на Мюлън се прехвърляше бързо между двамата.
	— Колкото да си кажем „здрасти“.
	Сега Ридли пое въпросите.
	— После?…
	— После благодарихме на Джейми и се ометохме.
	— Вкъщи ли се прибрахте?
	— При Пити. Да продължим с наш си помен. — Той разпери ръце, въплъщение на искреността. — Нали се сещате, щяхме да се накъркаме зверски и не ни се щеше да караме така. — Мюлън забеляза изражението на Глицки и добави: — Ако щете, вярвайте.
	Глицки сви рамене.
	— Все пак, как си наранихте ръката?
	— Ами, Пити и аз се счепкахме малко…
	— За какво?
	Мюлън бе опрял длани в масата. Сега простодушно ги обърна нагоре, може би с намек за срам.
	— Че кой да помни? Доста се наляхме с Пити, мъчно ни беше за Майки. И по едно време се нахакахме в стъклената врата.
	Глицки пристъпи към масата и се наведе към ухото на Бенкс, за да прошепне достатъчно гръмко:
	— Знаменит ирландски ритуал, за да почиват мъртвите в мир — трошат стъклени врати.
	— _Това стана_, пък не ми пука дали ви харесва.
	Лейтенантът потупа своя инспектор по рамото, обърна се и излезе, без да погледне повече свидетеля. Известно му беше, че не трябваше да подхвърля и последната реплика.


	20.

	Според плана, Уес Фаръл и Кевин Ший щяха да се срещнат в църквата „Свети Игнатий“, намираща се на територията на университета, а оттам Фаръл щеше да го откара до апартамента си на „Джуниперо Сера“ до Стоунстаун, където да умуват каква стратегия да изберат.
	Обаче трудното беше Кевин да стигне пеша до университета. Първо се налагаше да изкачи един от най-стръмните хълмове в града, после да мине през горящи квартали. Когато предложи мястото за срещата, въобще не се сети за тези подробности.
	Жегата напичаше до невероятните за Сан Франциско трийсет и пет градуса. Въздухът миришеше на пожар. Небето приличаше на обърната калаена купа, налегнала земята. Кевин куцукаше нагоре, пъшкаше от болките в ребрата, опитваше да забрави за туптенето в безсилната си ръка, а остатъците от вчерашния алкохол още удряха с чук зад очите му, замъгляваха зрението му, принуждаваха го да приседне през петдесетина метра, да събере кураж за още малко пълзене по склона.
	Трябваше да пийне нещо освежително, да налее влага в корема си, иначе доникъде нямаше да стигне. Но когато се добра до билото на хълма, не откри нищо, дори напомнящо закусвалня. Щеше да се сети предварително, ако бе помислил, ако въобще беше способен да мисли в момента. В този район, с хубавия изглед и почти постоянния освежителен бриз, се разполагаха най-скъпите имоти, само посолства и грамадни милионерски къщи. Ший знаеше, че тук живееха кметът и единият от двамата сенатори на щата.
	Не най-подходящото място да търсиш чаша сок.
	Постоя минута-две задъхан, загледан на север. Панорамата, струваща милиони. Тихият океан, „Бъркли“, „Голдън Гейт“, „Президио“, „Алкатраз“. Днес нищо не блестеше под слънцето. Водата имаше отровния мътен цвят на олово.
	Наблизо писна сирена и Кевин се извъртя твърде рязко. Замая му се главата. Свлече се върху ръба на голяма бетонна саксия с посаден розмарин в нея. Патрулната кола отмина и ускори надолу по…
	Дали го забелязаха тези ченгета? Едва сега осъзна колко се откроява. Насили се да стане, тръгна към следващата пресечка на запад и отново зави на юг, под благословената сянка на гъсто растящите дървета по тази улица. Продължи нататък, край ниските, сивеещи постройки на „Уестърн Адишън“. Виждаше заострените кули на „Свети Игнатий“, само на седемстотин-осемстотин метра по права линия.
	Но между него и църквата се издигаха няколко димни купола. Право пред него, на „Калифорния“, имаше обърната кола и пръснати по тротоарите хора в униформи, май че бяха армейци.
	После още една черно-бяла кола — или беше същата? — зави и се насочи към него. За миг се поколеба дали да не застане пред нея, да се предаде и да помоли да го пъхнат в единична килия. Поне можеха да го опазят, нали?
	Само че дори тук, върху едно дърво, бе залепена обявата, от която го зяпаше собственото му лице, сгърчено от усилието да повдигне Артър Уейд. Или пък (за първи път се опита да прецени обективно сцената), разкривено от ненавист, както си и беше, но към ненормалните типове, обесили чернокожия.
	Отдолу изпъкваха едрите цифри на наградата. Сто хиляди долара. И още по-смразяващо — добавено на ръка, като във филм за Дивия Запад — „Жив или мъртъв“.
	С надеждата, че сянката го правеше неразличим, той навлезе по най-близката тухлена пътека сред сякаш напръсканата с лак трева и се запъти към викторианска къща с покрив от плочи, с навес над входната врата, в чийто прозорец имаше гравирано матово стъкло. Кевин се притисна навътре в нишата на входа.
	Патрулната кола бавно отмина. Не смееше да се подаде навън.
	Лампата под навеса светна и някой отвори вратата. Добре облечена жена, към петдесетгодишна. Зад нея се чуваха телевизионни новини.
	— Мога ли да ви помогна с… Ох!
	Позна го. Сигурно е седяла като залепена пред телевизора, от сутринта. Отстъпи навътре и наполовина се прикри зад вратата. Прошепна през процепа:
	— _Вие сте Кевин Ший._ — Вече го молеше уплашено: — Вървете си, не искам в нищо да се забърквам.
	Вратата се затвори. Изчегърта дръпнато резе.


	21.

	Когато не работеше за делото по улиците, Филип Мохандас използваше своя опорен пункт в преустроено бивше магазинче с две помещения в района „Бейвю“, на километър и половина северно от Хънтърс Пойнт, само на две-три пресечки от постройката, която Джеръм Рийз наричаше свой дом.
	Обикаляше барикадите от среднощ почти до обяд и сега си почиваше на дивана в затъмнената задна стаичка. Сакото на официалния му костюм висеше върху сгъваем стол, а той лежеше и дишаше равномерно, разхлабил с два-три сантиметра възела на вратовръзката, за да се движи свободно изпъкващия му гръклян, когато преглъща. Бе затворил очи, на челото си имаше влажна кърпа. Събраните длани на гърдите наглед подсказваха, че е потънал в молитва.
	Филип Мохандас и не възнамеряваше да спи твърде дълго. Никога не му се случваше. Понякога дни наред се задоволяваше с кратка дрямка. Имаше двама лични помощници, Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, които винаги го придружаваха, разпределяха времето му и се грижеха за парите му. Сега бяха на пост пред вратата на стаичката, седнали на други сгъваеми столове.
	Във външната стая обявите за Кевин Ший се бореха за място по стените с плакати в няколко цвята, показващи разгорещения от словата си Мохандас, вдигнал свит юмрук — неговата запазена марка.
	Следобедното слънце вече проникваше през малките стъкла на прозорците. По пода и широките первази бяха пръснати вестници. До едната стена бе опряна дълга маса, огънала се под тежестта на литературата, издавана от „Африканска нация“ и кашони с бутилки минерална вода. Репортери, по някой телевизионен екип, професионални активисти и дейни граждани прииждаха и се отливаха през входа, стараеха се да говорят по-тихо.
	На улицата един зелен плимут, последен модел, отби към тротоара и спря. Привлекателна, дребна чернокожа жена, може би към четирийсетгодишна, отвори вратата откъм шофьорската седалка, примижа към ярката фасада на бившия магазин и заобиколи колата.
	Един от репортерите я позна.
	— Божичко, това е сенаторката Уейджър!
	Вътре, Алиси Тобейн чукна веднъж и отвори вратата, пред която седеше на стража.


	— Какво търси тук тази жена?
	Мохандас опря крака на пода, бързо изтри лицето си с влажната кърпа, изправи се и позволи на Алиси да нагласи сакото на раменете му.
	Помощничката за миг докосна с гребен прическата му, после безмълвно му подаде на отворената си длан две освежаващи дъха дражета „Тик-так“.
	Мохандас бърчеше вежди, опитваше се да измисли какво да изкопчи от срещата.
	— Тя поне обади ли се предварително?
	— Не се обади — Алиси бръсна с нокът въображаемо косъмче от сакото. — Нищичко не сме чули досега. Тя си върти играта.
	— Но какво иска?
	Алиси отиде до отсрещната стена и запали лампата. Беше висока жена с едри кости и пълни гърди, с коса на безбройни тънки плитчици. Носеше черен панталон и сандали, както и широка японска дреха в черно, червено и жълто, препасана със златен шнур.
	Отново оправи сакото и докосна с пръст бузата му.
	— Гласове. Не забравяй това, Филип. Гласове.


	— Как сте, госпожо сенатор? Каква чудесна изненада! Добре дошла.
	Мохандас не беше грамаден човек, но гласът му ехтеше и просто смазваше бърборенето наоколо. С Алиси и Джонъс от двете си страни, той вървеше напред с протегнати ръце. Тълпата в предната стая му направи път, камерите снимаха и двамата лидери се прегърнаха, само за да бъдат прекъснати след миг от глас на репортер.
	— Госпожо сенатор, с каква цел сте тук? Срещата ви не е ли уговорена предварително?
	— Това е неочаквана _радост_ за нас — Мохандас държеше ръката на Лорета, двамата се обърнаха към камерите.
	— Дошла съм да помогна — заяви Лорета. — Стига да е по силите ми. С всичко, което мога.
	От Мохандас се изтръгна дълбоко „Амин!“.
	— Тази общност преживя не само трагичната загуба на един от най-изтъкнатите си членове, не само непоносимото оскърбление от жестоката гавра, но и несравнимо по-тежкото равнодушие на същата тази властническа система, с която се стремим да постигнем единодействие, каквото и да ни струва това.
	Лорета поспря, за да обходи с поглед тълпата и вдигна ръката на Мохандас в съзнателно повторение на присъщия му жест.
	— Време е, а мисля, че и Филип ще се съгласи с мен, ние, афроамериканците, заедно с всички други цветнокожи, да се обединим — не само в справедливия си гняв, но и за да излезем от този хаос с надежда за обновление, да почувстваме, че най-после ще постигнем промени в своя живот, в отношението към нас, че и ние ще можем да кажем думата си накъде да върви този свят!
	Хор от „амин“ и „вярно“, под чийто съпровод сенаторката се насочи към задната стая с Мохандас, отново като с магически трик придружени от Алиси и Джонъс.
	Помощниците пак заеха поста си отпред.
	— Филип, ти само шум ли ще вдигаш или искаш и малко работа да свършиш?
	Останал насаме с нея в тясната, задушна стая, Мохандас не искаше да търпи поучения от една нагаждачка.
	— _Аз_ движа нещата тук, госпожо. Никого не съм изпързалял досега. — Той наклони глава встрани. — Онези отвън са _мои_ хора. Наслушаха се на лъжи и знаят кой няма да ги измами. Това съм аз, госпожо, точно аз.
	— Филип, аз също никого не лъжа и не пързалям.
	Мохандас за миг оголи зъби в усмивка и подръпна яката на ризата си. В това наддаване имаше зад себе си увереността. Беше прав и нямаше какво повече да се обсъжда.
	— Но малцина сред нас така тълкуват поведението ви.
	— Значи грешите.
	Нали долетя от столицата, за да се справи именно с този свой проблем. Но нямаше да постигне резултат, ако се опълчеше на Мохандас, ако започнеха да си крещят. Той не участваше в играта на нейното равнище, затова не би и могъл да разбере. Тя беше по-осведомена и щеше да се възползва от това.
	— Чакай. Я да поспрем за малко. — Застана по-близо до него. — Току-що, отвън, също не излъгах. Дойдох да помогна, стига да има с какво. И мисля, че мога, Филип. В състояние съм да ви помогна.
	— Целият съм в слух.
	— А защо вместо това не започнеш ти? Кажи ми какво искаш.
	Съзнаваше, че е настъпил решителният момент. Ако успееше да го отклони от общите приказки за целите, от словоблудството…
	— Госпожо, знаете към какво се стремим…
	Тя му се усмихна.
	— Филип, защо не ме наричаш Лорета? За тебе съм Лорета, а не сенаторка. И не знам към какво се стремиш. Не са ми ясни подробностите. Какво би искал, ако ти се открие възможност да осъществиш желанията си? Чуй ме добре — сега е моментът да си го вземеш.
	Мохандас престана да крачи из стаичката, пак си подръпна яката, после се отпусна на сгъваемия стол и с жест предложи на сенаторката да се настани на дивана, където той дремеше допреди малко.
	— Платформата на „Африканска нация“ е съвсем ясна.
	— Филип, ти казваш, че искате да ви се чува гласа, да бъдете представяни по-добре в органите на властта, да се сложи край на неравноправието, да се спазват законите… кой не иска същото? Но после веднага скачаш към отделяне на чернокожите от системата, а това няма да го бъде. Не си ли проумял досега? Не е печеливша карта, а доларите се падат само на такива карти. Искаш да завземеш някой от щатите ли? Или да преместиш всички в Африка? Значи мечтаеш за черен Израел някъде из пясъците? Това ли ти се иска?
	Лицето на Мохандас лъщеше от пот, той се приведе и опря лакти на коленете си.
	— Искаме да стане тук. И ще го завоюваме тук.
	— Обясни ми, Филип.
	— Говоря за равноправие пред закона, за нашите _права_…
	Лорета тръсна глава ядосано, усети се, че повишава глас.
	— Филип, аз пък ти говоря за пари. За федерални фондове. Тук и сега. Пари за правото ти дело. Това положение може да ни ги даде, можеш да ги имаш…
	Мохандас пристъпи към затворената врата, заслуша се, после се върна при Лорета.
	— Добре, говори ми за тези пари.


	22.

	Кевин беше сигурен, че няма да стигне навреме за срещата си с Уес Фаръл в университета.
	Осъзна това, когато пресече „Калифорния“ и излезе изпод сянката на дърветата. Сега не разполагаше с никакво прикритие. От двете страни на единствената улица в „Уестърн Адишън“, където още нямаше проблеми, се редяха жилищни блокове. Тъкмо подминаваше един, когато от пресечката отпред излезе полицейска кола и зави към него.
	Шмугна се към поредната площадка под навес, обсипана с хартийки. Огледа се назад. Още една патрулна кола. И двете наближаваха.
	Входната врата беше заключена, но той натисна бутоните и под шестте пощенски кутии. Бравата забръмча и той бутна вратата навътре, точно когато колите минаха зад гърба му.
	— Да? Кой е? — Стържещ мъжки глас някъде горе, на стълбите.
	— Извинявайте. Май сбърках адреса.
	Кевин пак отвори вратата и я затръшна силно. Но остана в преддверието. И се питаше: „Сега какво?“.


	Забеляза, че пощенската кутия на апартамент 3 е препълнена с пликове. Беше на първия етаж, отзад. Обитателите му или се радваха на многобройни приятелства, или просто отсъстваха. Кевин бе принуден да разчита на втората възможност. Опита овехтелия трик с пъхнатата кредитна карта в процепа на вратата и за негово изумление, успя. Едва не се разсмя, за първи път този ден. Може пък късметът му да се обръща. Но си каза, че още доста ще трябва да извърви, преди наистина да му се усмихне щастието.
	Първо опита номера на Уес. Десет позвънявания. Не се включи телефонен секретар. Вероятно Уес го чакаше само на няколкостотин метра оттук. Защо да не повика такси и просто да отиде там? Какъв е шансът някакъв случаен шофьор да го познае? Но въпреки сполуката с кредитната карта, не можеше да поеме такъв риск. Струваше му се, че е време за допълнителна предпазливост. Сто хиляди долара са куп пари, за таксиметров шофьор или кой да е друг. Крачеше из апартамента, накуцваше и се опитваше да стигне до решение. Стъпваше тежко по паркета.
	Замръзна, когато чу почукване на вратата и глас.
	— Дейв? Дейв, прибра ли се? Има ли някой?
	Предположи, че в тялото му има части, които просто не можеха да се сковат от напрежение, но сега не ги откриваше. Почти не смееше да диша.
	Сянката на обувки под вратата не мърдаше. Кевин се бореше с притока на адреналин, с болката, с недостига на кислород, със страха — не биваше точно сега да припадне. Но малко оставаше да доизцеди силите си.
	Съседът беше упорит. Чул бе нещо, може би крачките на Кевин, и искаше да се увери. Стоеше и се вслушваше.
	Моля те, Господи, моля те, дано няма ключ.


	Съседът се махна. Кевин изчака още пет минути, като само се протягаше, за да даде отдих на вкочанените си мускули, после с котешка стъпка прекрачи и се отпусна в дълбокото тапицирано кресло. Диванът беше по-наблизо, но можеше да изскърца. Пък и телефонът се намираше върху масичка до креслото.
	Безкрайно внимателно вдигна слушалката и набра няколко цифри. Току-виж Уес се е отказал да чака и вече си е у дома.
	Никой.
	Облегна глава и затвори очи.


	23.

	Средата на следобеда.
	— Е, какво имаме досега?
	Глицки седеше в едно от сепаретата с тримата инспектори Карл Грифин, Ридли Бенкс и Марсел Лание. Неофициалната среща бе свикана от лейтенанта в „При Лу Гърка“, където хората от полицейското управление и прокуратурата се отбиваха да наквасят гърлата, защото се намираше точно срещу Съдебната палата. В ресторантчето се влизаше или през страничен вход в дъното на глуха уличка, или надолу по стъпалата, покрити с толкова потъмняла петниста пътека, че оставаше неизвестно точно от какво вонеше.
	Но и никой не очакваше твърде много от „При Лу“. Тук наливаха свястно пиене срещу малко пари. А храната почти винаги беше вкусна и засищаше корема. Жената на Лу беше китайка и често имаше специалитети на деня като „супа авголемо с уон-тон“ или „пилешка мусака Кунг-пао“. От години загадката на ресторанта беше нещо, предлагано под името „Гюведже Йин-лин“ и досега не се бе намерил човек, който да отгатне всички съставки.
	Но най-важна беше близостта на „При Лу“ до Палатата. Можеше да си поседнеш там, без да ти досаждат, наоколо не се мяркаха твърде много непознати, а прочутите репортери, пък и останалите типове от телевизията и вестниците незнайно защо не се радваха на същото прекрасно обслужване от Лу като служителите на правосъдието. Какво да се прави, каприз на природата.
	— Всички са били там — натърти Ридли Бенкс.
	Глицки и инспекторите му бяха почти сами в ресторанта и лейтенантът отпусна юздите на озъбените си нерви. Разбира се, „те“, тоест разпитваните допреди малко свидетели, са били там. _Това_ си признаха. Но не и по време на саморазправата. Задачата на инспекторите беше да ги сложат по местата им на онази улица _по време_ на извършеното насилие и Глицки не се надяваше да стане скоро.
	— Аз викам да ги арестуваме и да ги попритиснем.
	Сред инспекторите от „Убийства“ Карл Грифин се славеше като най-скарания с понятието „изтънченост“, но това въобще не пречеше някои от идеите му да са добри.
	— С арестите сме малко закъсали — възрази Глицки.
	— Че защо?…
	Подигравчията Лание се протегна на стола и надигна чашата червено вино. Ченге да пие червено вино, мислено възкликна Глицки. Възможно е единствено в Сан Франциско.
	— При съседите няма място — Глицки отпи от чая си. — Болъс казва, че било препълнено, а и по-лошо ще стане. Напира да убеди Ригби, че трябвало само да връчваме призовки за всичко, чак до въоръжен грабеж.
	Грифин рязко вдигна кървясалите си очи.
	— Ти да не се майтапиш?
	Глицки призна, че е преувеличил съвсем мъничко, само за въоръжения грабеж. Намеси се Ридли Бенкс.
	— Но тук си имаме работа със 187-ми… — В Наказателния кодекс на Калифорния 187-ми член третира убийствата. — … и ако тези момчета са участвали, замесени са в убийство.
	Глицки цъкна през зъби.
	— Е, стигнахме значи до другото. Затова се събрахме тук, а не в моите разкошни частни покои. — Другите чакаха мълчаливо. — Може и да сте забелязали, че замириса на политика.
	Лание отпи от виното и размаза с показалец една капка по масата.
	— Шашмите около Кевин Ший.
	Глицки кимна.
	— Властите насаждат впечатление, че е единствен извършител.
	Ридли, млад и запален, стовари лакти на масата и ги огледа.
	— Само че там… тоест, нали е имало тълпа…
	— Някой от очевидците потвърди ли това?
	— О’Тул. Или не?
	Ридли се обърна към Лание, но онзи само поклати глава.
	— О’Тул въобще не излязъл навън — обясни Лание, с каменно лице. — Останал си при бара. Пълнел чашите. А другите клоуни, онези Мюлън и Макей, те си тръгнали преди нещо да е започнало, нали така, Ейб?
	— Такива са известните ни факти.
	Грифин напомни:
	— Ами фотографът, как се казваше?
	Лейтенантът леко завъртя глава.
	— Добре, имаме него. Един-единствен. Уестбърг. Важното е, че за тълпата трудно могат да раздуват. Бог прошушнал на ушенцето на шефа, че ни трябва Ший, само Ший. Той е символ. Кметът го иска, началник Ригби е съгласен, Лок е стъкмил обвинението. Спипаме ли Ший, край на проблема, всичко е ясно.
	Лание все така мажеше влагата по масата.
	— И какво? Ще им връчим този Ший.
	— Не можем да го намерим. Капка мозък ако има в главата, отдавна се е изпарил — каза Глицки. — Вижте какво. Случи ли се да попаднем на твърди доказателства, че някой от онези смотаняци — Макей, О’Тул, който ще да е — е замесен, лично аз не съм особено склонен да му се размине. Исках и вие да знаете това. — Огледа своите инспектори. — Когато всичко се уталожи, _след като_ се уталожи, не ми се нрави идеята да ме привикат на килимчето, защото сме претупали разследването. Имаме си работа с политическа… — той потърси думата, — … машинация, а такива хитрости имат навика да се обръщат с хастара навън. Затова исках всичко да си изясним, без козове в ръкава. Окей?
	Лание вдигна ръка.
	— Значи не си убеден, че Ший е замесен?
	— Това не съм казал. Засега нямам причини да се съмнявам. Разгледах снимката, като всички останали. Само че, потръгнат ли нещата толкова удобно… — Сви рамене. Всички разбираха за какво говори. — Вероятно са били и той, и другите. Тогава ще го пречупим и ще хванем останалите. Но малко съм притеснен, че никой от апапите в онази кръчма не го е познавал, поне на думи.
	Бенкс възрази:
	— Мюлън каза, че го познавал, колкото за едно „здрасти“.
	Белегът на Глицки се изпъна по устните му.
	— И аз чух, Рид. На такива приказки не бих си заложил портфейла. Днес вече всеки в града може да каже същото. А вие, приятели — посочи Бенкс и Грифин, — получихте ли любезно предложение да разгледате раните на Мюлън и Макей? Може би ще решите да поприказвате с лекарите им. Или да наминете към къщата на Макей, да проверите онази стъклена врата.
	Лание преглътна остатъка от виното.
	— Ейб, значи казваш да се вкопчим в тези типове? Каквито и заповеди да ни стоварят на главите?
	— Имаме примерно десетина съучастници в цялата разправия. Да речем, че искам да хванем поне двама-трима.
	— А Ший? — попита Грифин.
	— Непременно. И Ший. Ще се видим в службата.


	24.

	Накрая вятърът пак зафуча из улиците, по „Брайънт“ плъзна мъгла и времето се върна към обичайното — студено. Глицки се загърна по-плътно с якето. Очите го боляха от преумората, главата му тежеше.
	В голямото фоайе на палатата шерифът Болъс бе подредил импровизирана канцелария за регистрация на арестуваните. Само че вместо да ги задържат, връчваха им призовки, заслужаващи не по-сериозно отношение от квитанциите за неправилно паркиране. Имаше десетки хора, нарушили закона по време на безредиците предишния ден — грабежи, хулиганство, посегателства върху собственост, побой и още каквото се сети човек.
	Във фоайето властваше хаосът. Глицки вдигна още малко яката си и се запъти към асансьорите. Непременно трябваше да се обади още веднъж по служебния си телефон на Рита, да провери какво правеха момчетата. И да поспи по някое време. Само че нямаше представа кога ще му падне удобен случай. Чувстваше, че изпънатите му нерви май започваха да се прокъсват и скоро от това щеше да пострада способността му да разсъждава непредубедено. Изтощението бързо го довършваше.
	Но вратата на асансьора се плъзна встрани и пред него застана Илейн Уейджър.
	— Ейб, току-що бях в твоя отдел. Никой не знаеше къде си. — Това упрек ли беше? Или предупреждение? Нима го държаха под око? — Имаш ли свободна минутка? Хайде да се качим пак горе.
	— Ами, добре.
	Нямаше смисъл да протака. Щеше да свърши по-късно онова, което искаше да стори непременно, веднага. Не можеше да се обади на синовете си. Длъжен беше да се отзовава при нужда. Нали това му беше работата.
	Вмъкна се при нея, докато обичайното плътно гъмжило се натъпка в кутията три на три метра — към двайсетина човека от всякакви раси, миниатюрна картина на града отвън. Вратата се затвори и шумът от фоайето заглъхна, само за да подчертае тишината в асансьора. В затвореното пространство ясно се долавяше напрежение, подозрителността и недоверието удушиха в зародиш обичайното бърборене.
	Вратата се отвори на третия етаж и Илейн побутна Глицки.
	— Да отидем в моя кабинет.
	Той предполагаше, че ще се качат на четвъртия, в „Убийства“, но Илейн поиска разговора и той безропотно се помъкна след нея.
	Стаята й беше от стандартните миши дупки, в каквито натикваха помощник-районните прокурори — две бюра, вехти кантонерки, колкото се побираха една до друга, кафеварка и два осаждени прозореца с „очарователен“ изглед към Магистрала номер четири. Илейн пропусна Глицки пред себе си и затвори вратата.
	Глицки се намести върху бюрото на нейния колега. Който и да работеше зад това бюро, отсъстваше в момента. Илейн се обърна. Раменете й бяха прегърбени и за да облекчи малко настроението, преди да се усети, Ейб я попита дали и тя се е забавлявала в асансьора като него.
	Отвърна му с доста бледа усмивка. И при нея умората вече личеше.
	— Изглежда ми като кошмар — каза тя. — В Сан Франциско този проблем просто не може да съществува.
	— А ти знаеш ли колко профсъюза си имаме? В полицейското управление? Три. Един за белите ченгета, един за жените и един за черните ченгета. Вече и обратните напират да си направят свой.
	— Но нали работите всички заедно, искам да кажа, както ти и аз. Хората се разбират, за да си вършат работата, права ли съм?
	— Всичко може да се обърка.
	— Но не чак дотам.
	— Е, логично е и да се стигне докрай. Първо хората престават да бъдат хора, после… — Глицки сви рамене, стана от бюрото и се протегна. — Само че не си ме търсила да си полафим.
	Илейн въздъхна. За миг Глицки видя в нейното лице майка й, нещо почти познато в изражението, в чертите. Разтърка си очите, докато тя потвърди — да, не го е търсила, за да разменят общи приказки за положението. Поколеба се.
	— Може ли да поговорим съвсем неофициално?
	— За какво?
	Глицки съзнаваше, че му се носи славата на корав гадняр. Предполагаше, че не е напълно незаслужена, защото упорстваше в стремежа си към откровеност с хората. Поне не се лигавеше и не ставаше сладникав, предполагаше, че дори когато казва на някого колко го обича и цени, лицето му пак си остава сдържано и студено. Случвало се бе дори с Фло.
	Но Илейн беше по-дебелокожа, отколкото очакваше. Погледна го с намек за малко по-топла усмивка от първата и накрая той кимна.
	— Добре, неофициално. За какво ще говорим?
	— За майка ми… — Тя се запъна. — Е, неточно… не за нея. Не искам и нея да набърквам.
	Тя прехапа устни и се загледа над рамото на Глицки през прозореца.
	— А не е ли вече набъркана достатъчно?
	— Още не. И не за това искам да говорим. Май цялата тази история ме тревожи.
	Глицки кимна още веднъж.
	— Да, трябва да призная, че е доста необичайна.
	— Кариерата ми зависи от това — изтърси Илейн.
	— Може и така да стане. Права си.
	— Трябва да знам дали е възможно делото да се разпадне.
	— Илейн, тъкмо ти се занимаваш с делото — напомни той.
	— Знам. Поне това се очаква от мен. Събирам факти. — Мълчание. — Бих искала, така да се каже, вратата между нас да си остане отворена.
	Глицки си пое дълбоко дъх и застана пред прозореца. Мъглата се разнасяше и позволяваше да види дима над „Оукланд“, може би и над „Ричмънд“. Изведнъж, щом прозря накъде биеше Илейн, гневът отново се надигна. Май беше готов да избухне всеки момент.
	Обърна се с лице към нея.
	— Знаеш ли, Илейн, ти си очарователен човек и според мен се опитваш да постъпваш правилно, но страшно мразя да ме пързалят и точно днес не съм настроен особено миролюбиво.
	Очите й зейнаха.
	— Но аз не…
	— Илейн, ти гледаш да си опазиш задника читав. Добре, тази раздумка ще си остане между нас, но аз на никого не съм затръшвал вратата. Не е нужно да правим специални уговорки.
	— Това не е специална уговорка.
	— Не е ли? Чудна работа, защо ли тогава стоим само двамата в стаята и си приказваме неофициално.
	— Само не исках да ни прекъсне някой. И не исках Крис…
	Глицки насочи пръст към нея.
	— А, ето че стигнахме до същественото. Не си искала Крис да направи какво?…
	— Но той ми е началник. От него си получавам задачите.
	— Тогава ги _изпълнявай_. Но не ми се умилквай, за да си добре с всички. Или си на негова страна, може и на страната на майка си, това не знам… или си почтен прокурор. Ти сама ще избереш.
	— Ейб, не искам да сбъркам. Не мога да си го позволя.
	Белегът по устните на Глицки побеля.
	— На твое място бих се притеснявал не точно за това. Аз постоянно правя грешки. Но ще споделя с теб нещо, което облекчава живота.
	— Кое е то?
	— Върши си работата както е редно. Поне на теория това дори спестява време. — Глицки хвана дръжката на вратата, но спря. — Не знам дали те интересува, но не съм се прехласнал по Кевин Ший. Само че ми е по-спокойно, когато спазвам правилата. Иначе разнесе ли се пушекът, доста мръсници могат да се вкопчат в теб.
	— Значи смяташ, че е _той_?
	Стори му се, че тя се окуражи.
	И с риск да го обвинят в сексуално посегателство и служебна некоректност, той протегна ръка и я отпусна върху рамото на Илейн.
	— Не се опитвам да го отърва. Искам това, което и ти — делото срещу него да е по закон. И вратата ми е винаги отворена. Точка по въпроса.


	25.

	— Има ли някой при теб?
	— Кевин, ти ли си? Можеш ли да говориш малко по-силно?
	— Аз съм. Не мога. Чуваш ли ме?
	— Ами, достатъчно, за да разбирам. Къде си? Добре ли си?
	— Попитах, има ли някой при теб?
	— Не.
	— Сигурна ли си?
	— Кевин…
	— Защото имам нужда от помощ, Мелъни. От сериозна помощ и не искам Синди Тейлър или някой… По дяволите!
	— Какво?
	Прошепна още по-тихо:
	— Има един тип горе. Пак се размърда. Ей сега го чух да затваря вратата на апартамента.
	— Какво?
	— Чакай. Задръж така. Не мога да говоря. Минутка само.
	Пак чу приближаващите стъпки, видя сянката в процепа под вратата. Добрият съсед от горния етаж беше направо образцов гражданин, без никакво съмнение, щом държеше под око празните жилища, когато хората заминаваха на почивка. Отново почука на вратата.
	— Ей, има ли някой там?
	Гласът на Мелъни в слушалката:
	— Кевин?
	Не смееше да диша. Мелъни или щеше да затвори, или не. Каза й да почака. Може би ще почака.
	Накрая, след около две минути, сянката се махна, чуха се затихващи стъпки. Отброи още десет секунди, за да се увери, после прошепна в слушалката:
	— Още ли ме слушаш?
	— Да. Кевин, какво става?
	— Можеш ли да ме прибереш оттук?
	Пауза.
	— Добре. Къде си?
	Затруднение. Не знаеше точно къде се намираше. На масата пред дивана имаше пръснати списания и той рискува да направи две-три стъпки. Незабележимите шумове — пъшкане на пружина в креслото, поскръцване в паркета — му се сториха като взривяващи се бомби. Прочете лепенката на едно списание.
	— Колинс Стрийт, сто четирийсет и осем, трети апартамент. Знаеш ли къде е?
	— Не.
	— В „Уестърн Адишън“. На една-две улици от „Калифорния“. Може би ще трябва да заобиколиш. Там има части на Националната гвардия…
	Чудеше се. Тя говореше съвсем делово. И никаква паника в гласа. Откъде се взе тази Мелъни? Тя повтори адреса.
	— Добре, разбрах. Ще те намеря.
	Пак тропот, трескав, зад гърба му. Обърна се, притиснал слушалката към ухото си. Само на два метра от него, зад прозореца на първия етаж, беше същият онзи добър съсед. Блъскаше по стъклото и крещеше.
	— Мел! — Слава Богу, не беше прекъснала връзката. — Забрави за плана. Не мърдай никъде. Стой си вкъщи, докато те потърся. И на никой не се обаждай.
	— Кевин, какво?…
	— Мел, просто си стой вкъщи и ме чакай. Пак ме намериха.


	Не разбираше защо е толкова студено. С тази особеност на Сан Франциско не можа да се помири — в един миг е чудесно, слънчево, ясно, а след десетина минути или след три пресечки вече трепериш от студ. Внезапно температурата спадна до десетина градуса, вятърът гонеше парцалива мъгла сред потискащите редици от блокове.
	На тази улица, която и да беше, три съседни сгради бяха овъглени и разяждащият гърлото дим го връхлиташе с всеки каприз на вятъра, принуждаваше го да кашля, изстискваше сълзи от очите му.
	Нямаше представа какво разстояние претича, може би пет квартала, през три огради. Добрият съсед не показа никакво желание да се откаже от гонитбата, но най-после Кевин реши, че се е отървал от него. Освен всичко друго, този луд бяг го преведе през най-зле пострадалите части на „Адишън“, доста по-близо до университета.
	И какво от това?
	Съмняваше се Уес Фаръл да го е чакал цял следобед, но искаше да провери. Защото човекът не си беше у дома. Звънна, когато се събуди в онзи апартамент, почти в пет следобед. Отново никой не отговори, не се включи телефонен секретар.
	Така опря до Мелъни.
	Наистина, последната възможност, каза си тогава, но тя щеше да дойде и да го прибере, ако можеше да почака там. Сигурен бе. И това поне беше добър знак… че не целият свят се е обърнал срещу него. Мелъни. Кой би помислил?
	Но засега дробовете го боляха от препускането, от насилената кашлица. Питаше се дали има счупени ребра, дали ребро може да пробие бял дроб и дали заради пробит дроб може изведнъж да се свлече в кома…
	Стигна до по-голяма улица, с оживено движение. „Гиъри“? Нима някъде в града животът си продължаваше нормално? Не му се вярваше, но доказателството беше пред очите му.
	Потрепери, прокашля се и пресече улицата. Намери телефонен автомат и се обади на Мелъни, за да й каже къде е. Оставаха му само още две-три пресечки до „Свети Игнатий“. Мелъни знаеше къде е църквата и щеше да дойде след четвърт час.


	Никаква следа от Уес.
	Не очакваше да го завари толкова късно. Поне беше по-топло тук.
	Седна на една скамейка в дъното на църквата, престори се, че е потънал в молитва. Не се бе молил често през последните пет години, откакто Хюстънската епархия отказа да погребе неговия баща-самоубиец в семейния парцел на гробището, където бе погребан собствения му баща, дядото на Кевин. И без това не особено силната му вяра тогава се разклати сериозно. А в армията, в Кувейт, след смъртта на Джоуи и след разчистването на Пътя на смъртта, просто изчезна.
	Но долепи длани и застана на колене. По централната пътека мина свещеник и му кимна, за щастие без да го разпознае, поспря — дали за да каже нещо? — но се отказа и отмина. Кевин си отдъхна.
	Вратата се отвори отново. Помоли се да не е същият свещеник. Прекалено уморен беше, за да бяга пак.
	Мелъни Синклер се настани до него. Той се стресна. Под налегналата я сянка на тревогата, зад страха в очите й, тя изглеждаше особено жизнена, прекрасна. Нима наистина бе решил да я изостави? Сигурно се е побъркал. Но тя беше или поне _той я виждаше такава_, толкова досадна праведница… Или си въобразяваше, че такава я помни, дори беше убеден, но си оставаше неоспоримият факт, че не се бе радвал така на ничие присъствие досега. Очевидно в главата му се преплитаха какви ли не щуротии.


	— Мисля, че трябва да се махнеш оттук.
	Тя караше, а той се бе свлякъл на седалката до нея, под линията на прозорците.
	— Може и това да направя.
	— Кевин, _трябва_…
	Погледът му й беше твърде познат.
	— Мел, дай малко почивка на това „трябва“. Та какво щеше да кажеш?
	Веднага съжали за думите си. Права беше.
	Тя стисна устни, защото едва не възрази по навик, че името й е Мелъни. А не Мел. Но откри, че изобщо не я интересува как ще я нарича. Усмихна се лекичко и едва не му каза, представи си как му казва: „Ей, Кевин, защо не ми викаш Киселата Мел?“.
	— Какво смешно има? — попита той.
	— Нищо.
	Той не се заяде. Какво да се прави — да му се смее, щом иска. Но Мелъни не желаеше да останат недомлъвки.
	— Не казах „трябва“, Кевин, защото знам по-добре от тебе какво да правиш. А защото ми се струва, че може би е по-добре да изчезнеш някъде, докато този ужас малко се поукроти. Кевин, тук биеш на очи. Мога още сега да те откарам някъде. Ей така, ще продължим по пътя.
	— Би ли _направила_ това?
	Тя пак си захапа устните.
	— Ами, да, ще го направя.
	Той осмисли думите й. Изведнъж в това момиче се показа… или само му се стори… нещо друго. Нещо, което нито бе забелязвал, нито оценил преди.
	— Само че тогава ще съм истински беглец. И ако ме хванат…
	— Но ти и сега си беглец.
	— Вярно.
	Спряха пред обгорял светофар, където полицай насочваше движението.
	— Не се смъквай по-надолу — предупреди тя.
	Наоколо присъствието на Националната гвардия се натрапваше, колона от камиони с петниста маскировка се точеше по улицата и за колите оставаше едно-единствено платно.
	Кевин се понадигна.
	— Права си.
	Махна на няколко войници и се усмихна.
	— И така е добре, не се престаравай. Моля те.
	Той се обърна към нея.
	— Помниш ли Уес Фаръл?
	— Да.
	Уес, още един от неуморните пиячи, преди беше вечен повод за раздори.
	— Е, като си помисля, остава ми единствено да изкарам наяве истинската случка. Всичко друго — да бягам, да се предам — каквото и да направя, като ме докопат, ще ме довършат.
	— А Уес какво може да измисли?
	— Той е юрист. Ще ги накара да го чуят.
	— Вече не е.
	— Ами, как да не е. Знае кои лостове да дръпне.
	— А ще направи ли това за теб?
	— Непременно. Сигурен съм.
	— После?
	— После поне ще имам някакъв шанс. Мел, _знаеш_, че не съм виновен за това нещо.
	Тя се пресегна, за секунда докосна ръката му и се дръпна. Не му се натрапваше. Само му помагаше. Не му бяха нужни още главоболия.
	— Вярно е, знам. Само че, според мен, рискът е голям, това е.
	Той сви рамене.
	— Сега всичко е риск. Цялата разправия се нажежи прекалено. И ако взема, че избягам… както и да е, _не искам_ да бягам.
	— Защото ще излезе, че си признаваш, нали?
	— Ъхъ, май е така. Но най-вече ми изглежда неправилно. Тоест, нали знам истината. Знам какво стана. Бях там, Мел. И това трябва да се разчуе. Какво е станало. Не е само заради мен…
	— И мислиш, че точно Уес Фаръл е човекът, който ще ти помогне да се очистиш от тази кал?
	— Мисля, че за юрист Уес Фаръл е доста свястно човече.
	Тя не се сдържа.
	— Юрист, който прекалява с пиенето и за нищо не зачита живота, дори своя.
	Кевин едва не я захапа, но премълча. Не беше време да се карат. Ето я, дойде да го измъкне. И това беше по-важно. Той свали дясната й ръка от волана и я стисна на седалката между двамата. Тя сведе поглед, засмя се и хвана по-здраво ръката му.
	— Не тук! — каза Кевин.
	Минаха край дома на Уес Фаръл и „доста свястното човече“ още не се бе прибрало. Мелъни предположи и Кевин не можа да отрече безусловно, че Фаръл е отишъл да се натряска някъде. Опита да я разсее с шегата, че и пияниците понякога били приятни хора, но Мелъни нямаше настроение да се майтапи. И въпреки че откакто се помнеше, шегите му бяха защитна реакция във всяко раздрусващо нервите положение, сега също не му идваха от душа.
	Нищо чудно, щом не можеше да се отърси от представата, че целият град го е подгонил. Позна го възрастната жена, пред чиято врата се прикри. Ченгетата в патрулната кола май също го нацелиха. Вероятно и човекът от апартамента над онзи, в който влезе за малко.
	Отделни случки ли? Може би. Или не. Защото се случваха все _на него_. Не че някой _би могъл_ да го познае. По-лошо — случайни и дори безразлични хора _вече_ го разпознаваха.
	А в момента Мелъни се нареждаше в колоната коли около павилион за хамбургери, встрани от Деветнадесето Авеню.
	— Не тук! — повтори Кевин. — Какви ги вършиш?
	— Трябва да ядем — настоя тя. — Нали няма да влизаме вътре.
	— Няма значение дали сме вътре. Трябва да…
	Вече беше късно да се махнат. Зад тях спря още една кола. Сега му оставаше или да чака с Мелъни, или да изскочи и да си плюе на петите. Но накъде? И какви бяха шансовете му да не го познаят на улицата? По-добри, отколкото тук, както приличаше на мишена в стрелбище? Готов ли беше да заложи на това? Да заложи живота си? И нейния?
	Още дори не се здрачаваше. Никакви проблеми с видимостта. Не вярваше да измине дори два-три квартала.
	Въртеше глава и срещаше безброй лица — в колата отпред (хората на задната седалка се обръщаха — защо?), отзад, пресичаха на пешеходните пътеки, вървяха по тротоара… и всички се взираха в него.
	Мимолетни погледи или внимателно наблюдение — всички бяха насочени към него. Мелъни избра популярно място на претъпкана улица, почти по времето за вечеря. Въпрос на време, докато някой го познае.
	Смъкна се колкото можа по-надолу. Мелъни свали стъклото откъм своята страна.
	— Какво искаш? — попита го.
	— _Искам_ да се разкарам оттук, ей това искам.
	Тя се вторачи в огледалото.
	— Не можем. Какво друго ти остава?
	Прозорецът на колата още беше отворен.
	— Виж, Мелъни, и на мен ми се иска, но някак не мога да се държа небрежно…
	— Не се държа небрежно — натърти тя. — Но все нещо трябва да ядем и всъщност никой не те гледа, поне тук.
	— Всички само мен зяпат.
	Шофьорът зад тях ги подкани с клаксона, Мелъни махна помирително през прозореца, после поръча два двойни сандвича със сирене, пържени картофи, шейкове. Премести колата по-напред, заедно с цялата опашка.
	Все още бяха притиснати в безизходица, колите пълзяха съвсем бавно. Поне след пет минути щяха да стигнат от другата страна на павилиона, където изпълняваха поръчките.
	— Мелъни, може и да ми се е подпалило въображението. Но пък ако не е, значи скоро ще съм труп.
	Най-вероятно ти също, добави мислено. Тя не разбираше ли?
	— Трябва да ми имаш доверие…
	— Трябва да имам доверие на инстинктите си. Поне досега ме отърваха.
	Тя го изгледа.
	— Между другото, Кевин, и аз имам нещо общо с това, че досега си се отървал. Разбирам… за Бога, снощи си видял как линчуват човек. На кой няма да му тракат зъбите? _И аз_ се боя. Но си мисля, че виждам нещата малко по-ясно.
	Усмихна се насила. Надяваше се да е права.
	Той неохотно си призна, че му остава още една стъпка до паниката, а тя изглеждаше дори неестествено спокойна.
	— Може и така да е, но…
	— Само съм сигурна, че тук е безопасно, колкото на всяко друго място в града. Налага се да издържиш и да не побегнеш. Май по-добре вече да свикнем с положението.
	Помръднаха още малко напред. Зад тях надуваха клаксоните, хората говореха на висок глас, хилеха се, крещяха досами отворения прозорец на колата, но поне никой не връхлиташе към тях. Кевин заби поглед надолу и стисна с ръка челото си.
	— По дяволите, как да се отървем от това?
	— Не знам точно, но ще мислим по-добре с пълни кореми — безизразно промълви тя.


	Мелъни беше права. Изигра основна роля, за да са сега тук… никой не го позна, павилионът за хамбургери беше избор, белязан с вдъхновение и за добро или лошо, светна му малко пред очите, когато си напълни корема. Взираше се с неизразима благодарност в жената срещу себе си.
	Най-важното — тя му повярва.
	Винаги бе подозирал, че в нея се крие още нещо — много повече, отколкото той виждаше, докато се срещаха, но някакво разминаване в характерите, или гузната му съвест, или и двете причини оплескаха всичко и той реши, че е време да продължи нататък.
	Но когато закъса, положението се промени. Бяха партньори, бяха равни. И това го накара да се почувства най-долния измамник. Държа се нечестно с Мелъни, докато излизаха заедно, защото не й каза, че преди да се свалят, преспа — веднъж, само една нощ — с нейната приятелка Синди Тейлър. Сега дължеше истината на Мелъни — и за себе си, и за нейната „най-добра приятелка“. Защото онази не само му беше „скочила“, както спомена веднъж.
	Разказа й.
	И сега Мелъни, потиснала паническото му желание да избяга с почти непоклатима твърдост, придържаше полупразната чаша млечен шейк на волана и тихичко плачеше.
	В ранната вечер слънцето надничаше през ниските облаци, подсилваше червения блясък на косата й и мокрите пътечки по бузите.
	— Не вярвам — изхълца тя. — _Синди?_
	— Помислих си, че е редно да ти кажа.
	— Не знам защо… защо не си помислил да ми кажеш преди, когато бяхме… когато си представях, че сме заедно.
	— Наистина бяхме заедно, Мелъни.
	Тя почти успя да се засмее.
	— Как ли сте ми се подигравали зад гърба, през цялото време.
	— Не. Със Синди не бяхме гаджета. Стана веднъж, преди изобщо да тръгна с тебе.
	— Но тя ми _каза_…
	— Мел, излъгала те е.
	Мелъни се извъртя към него.
	— А _ти_ защо не ми каза?
	— И какво щеше да стане, освен да те заболи? Пък и аз си представях, че Синди си е признала, че си знаела и не ти е пукало.
	Мелъни се вгледа задълго в него.
	— Кевин…
	— Не, май не ми се вярва, че щеше да се отнесеш така.
	— И на мен не ми се вярва. Все пак съм жена.
	Нямаше спор по това.
	Бяха спуснали стъклата сантиметър-два, вятърът свиреше в отворите.
	— Добре де — призна Кевин, — исках те. Ако ти бях казал за Синди, нямах никакъв шанс.
	Тя пак го погледна, не знаеше на какво да вярва.
	— Може да си искал коя да е…
	— Ако исках коя да е, щях да си остана със Синди или с някоя друга и честно казано, сигурно щеше да ми е по-леко.
	Мелъни не се зарадва особено на забележката. Кевин се обърна към нея.
	— Хайде, Мел, какво искаш да ти кажа? Смятах, че си страхотно момиче. Да не мислиш, че нещо съм чувствал към Синди? Виж какво, и двамата се опитахме, но като че не си паснахме.
	— Но аз мислех, че си подхождаме… Ох, по дяволите, Кевин, защо точно сега ми изтърси това?
	Той протегна ръка, сгърчил лице от болката в ребрата, докосна рамото й.
	— _Защото си тук_, Мел. Не вярвам, че щеше да бъдеш тук преди шест месеца.
	— Не е вярно, щях…
	— Съмнявам се. Никога нямаше и да се усъмниш, че съм забъркан в тази лудост. Не би се усъмнила в онова, което ти е пред очите. Щеше да ме отпишеш на секундата. Сега поне знаеш всичко за гнусния ми характер. Аз съм си същия, а ти все пак си тук. Ей това е различното.
	Измъкна чашата от пръстите й и я допи. Тя се позасмя. Кевин искаше да я види усмихната.
	— И затова сега — продължи той, — си помислих, че е по-добре да ти обясня всичко за Синди. Да няма изненади. Такъв съм си. Може пък, ако тази смахната история ни се размине, нали разбираш, пак да се виждаме.
	Мелъни кимна. Нямаха повече време за такива разговори. За Бога, той беше беглец. А тя — негова съучастничка.


	26.

	Глицки се прибра вкъщи в пет без няколко минути и проспа почти четири часа. Рита го събуди за вечеря, както бе помолил. Всичките му момчета бяха бесни, готови за всякакви капризи и щуротии след дългия ден в апартамента. Настояваха за отговор, а по-големите му казаха, че след твърде много години като ченге се е вманиачил.
	И сега, след вечерята, синовете му седяха отсреща, единни (което му харесваше) и наежени срещу своя старец (а това — не особено). Дори Орел, чието дългуресто тяло допреди половин година понякога се кротваше в скута на Глицки, го стрелкаше зло, доколкото единайсетгодишно хлапе може да овладее умението. И макар да не му се удаваше яростния поглед на неговите братя Джейк и Айк (официално наречени Джейкъб и Айзък), Орел най-много страдаше по Фло и затова твърдостта в очите му най-болезнено пронизваше Ейб. Не че понасяше леко ината на двамата по-големи, които бяха усъвършенствали това поведение до майсторство.
	Рита бе скръстила ръце на изобилния си бюст. Мръщеше се. И Глицки се мръщеше. Прозорците в кухнята бяха замъглени от изпаренията. Ядоха спагети за вечеря, навън вече беше тъмно и ветровито. Неразтребените чинии още бяха на масата.
	Проблемът тази вечер (като че изобщо не е имало бунтове, като че оттатък прозорците животът продължаваше по благословен от разума път): още през пролетта Глицки бе уредил туристически излет в Йосемити и той се падаше през следващите почивни дни. Семейството винаги отиваше някъде сред природата — беше един от вкоренените навици. Фло се радваше на дивата прелест, но не се отказваха от екскурзии и до разни забележителности. А момчетата, дори Орел, се бяха влюбили в присъщите на туристите занимания — опъваха палатката, стъкмяваха огъня, ловяха риба, подреждаха раниците, търсеха ядивни растения и готвеха. Затова тази година също направиха резервация и предплатиха.
	Но един от приятелите на Айзък го канеше (заедно с Джейк, ако поиска) да прекарат същите тези дни в хижа до някакво езеро в Сиера. Глицки току-що научи за поканата и каза на Айзък, че ще му се наложи да отиде на езерото в края на някоя друга седмица. Айк възрази и предложи друго — нищо не пречи да отиде с приятеля си, а другите от семейството нека заминат за Йосемити и да си почиват на палатка.
	Глицки заяви, че идеята не му се нрави.
	Затова „комитетът по правилата“ се събра. И Джейк, естествено, искаше да кара водни ски с големите момчета, вместо да се поти по стръмните пътеки и да зяпа водопади в Йосемити. И както вече обсъждаха, подхвърли, че щом те с брат си няма да ходят в Йосемити, защо пък Орел ще иска да се озове там сам с баща си?
	— Приятелчета — каза Глицки, — направихме резервация. Поехме задължение.
	— И какво от това? — засече го Айзък.
	— Да не би да ни глобят или нещо такова? — това вече беше Джейкъб.
	По-вехт от Метусалем в очите им, Глицки настоя:
	— Задължението си е задължение — не разрешиха на други хора да отидат, защото ние заехме мястото.
	— Ами, значи ще пуснат някой в последната минута. Голяма работа, винаги така правят.
	Айзък ръководеше атаката, затова Глицки реши да се заеме първо с него.
	— Виж какво, Айк, платили сме вече. И казахме, че ще бъдем там по това време. Значи край. Само ще благодариш на своя приятел и ще му кажеш, че ще отидеш с него друг път. Уговорките трябва да се спазват.
	Джейк повъртя спагетите из чинията си.
	— Мама щеше да ни пусне.
	Не само беше удар под пояса, но и опит за отвличаща маневра.
	— Джейк, мама сега не е с нас. Но ние сме тук. Съгласни ли сте да гласуваме и с това да се свърши?
	Айзък побутна стола си назад.
	— Значи стигнахме и до другото нещо.
	— Какво е то?
	Рита се обади за първи път.
	— Не искат и аз да гласувам.
	Айзък реши да отговори:
	— Рита, _не е_ защото не искаме. Само че не е честно.
	Глицки мразеше израза „не е честно“. И особено днес го изпълваше неприязън към хората, обвиняващи целия свят, но не и себе си за неправдите, за личните си проблеми. Такава беше позицията на Филип Мохандас… а да я чува и от своите хлапета беше влудяващо. Усещаше се като бомба с включен детонатор, но не повиши глас.
	— Айк, кое не е честно?
	Застанал до хладилника, синът му се обърна.
	— Каквото и да стане, Рита е свободна следващия уикенд, нали? Нали уж така подбирахме датите? За да има тя време и за себе си? Значи няма да идва с нас на никое от двете места.
	— Добре де. И какво?
	Джейк подхвана — явно бяха обмислили стратегията заедно.
	— Значи не я засяга…
	— Тогава защо ще се включва в гласуването? — довърши вместо него Айк.
	Дори звънливото гласче на Орел се включи:
	— Вярно си е.
	Глицки изгледа косо Рита. Тя още се мръщеше.
	— Правилно казват, този път не ме засяга.
	Изобщо не й харесваше, че е попаднала в подобно затруднение, но беше откровена и правдива жена, една от причините Глицки да й има доверие.
	Айзък просто се вкопчи в признанието й.
	— Видя ли!
	И Глицки го биваше в злите погледи. Знаеше, че го надмогнаха и очите му се плъзнаха свирепо по другите в кухнята.
	— Дадено. Този път Рита няма да гласува.
	Без никакви изненади синовете победиха татко си с три на два гласа. Глицки загуби. Дали беше поличба за онова, което тепърва го чакаше?


	Чуваше повтарящите се сигнали в слушалката, после чу и телефонния секретар на най-добрия си приятел Дизмъс Харди. Стори му се, че ще му олекне след няколко минути дружески подмятания с някой, който говореше на същия език. Иначе май би могъл съвсем да си изгуби ума.
	В разделения на две хол телевизорът тихо мърмореше поредните новини за пожари, безредици, Кевин Ший. Къде ли беше този Ший, разсеяно се попита Глицки. Дали вече е офейкал от юрисдикцията на съда в Сан Франциско?
	А гласът на Дизмъс Харди осведомяваше всеки желаещ да го чуе, че той и семейството му са през почивните дни в Ашлънд, щат Орегон за Шекспировия театрален фестивал, където нямат достъп до телефон. Бихте ли се обадили след понеделник?
	Глицки си спомни. През последните четири години бяха придружили два пъти семейство Харди в Ашлънд. Спяха на палатка (пак тази мръсна дума!). Франи, жената на Дизмъс, дори помоли Ейб да вземе момчетата и да дойде с тях сега. Но без Фло не му се искаше. Обясни на Франи, че преди били в Ашлънд заради Фло, макар да не беше съвсем вярно. И Глицки харесваше Шекспир, театъра, дори се престраши да отиде на опера и остана очарован. Доста подигравки отнасяше в службата — подобни интереси като че не подхождаха на едно ченге — но не се срамуваше, че е такъв, какъвто е.
	Все пак каза на Франи, че тази година не могат да дойдат. Сега семейство Харди вече беше в Ашлънд, а той — в горящия град, загубил гласуването срещу синовете си, дори след като се постара да ги убеди, че трябва да го послушат.
	Записа обичайното немногословно съобщение в телефонния секретар, подкани се да стане и отново да мине през кухнята. Всички бяха в по-голямата спалня на двете по-малки момчета и гледаха по другия телевизор някакво нелепо шоу с предварително записани изблици смях. Айзък и Джейкъб се бяха проснали на пода. Орел спеше с отворена уста, облегнал се на дремещата Рита.
	— Ей, момчета.
	По-големите вдигнаха глави и промърмориха по едно „ей“, намусени от нахлуването.
	— Нищо. Само погледнах какво правите.
	Свиха рамене и пак се зазяпаха в програмата, а Глицки се отказа от опита поне да положи усилие и тръгна към своята спалня. Рухна на леглото, както беше облечен.


	Айзък го разтърси.
	— Тате! Хайде бе, тате, събуди се!
	Насили се да отвори едно око — сякаш клепачът тежеше шестнайсет тона, като в онази песничка.
	— Какво?
	— Викат те на телефона.
	— Айк, телефонът не е звънял.
	Глицки не беше чул, а апаратът се намираше точно до леглото му. _Винаги_ чуваше звъна на телефона. Този сигнал го будеше безпогрешно. Обърна се и затвори очи. Почти успя да се унесе.
	— Тате!
	Божичко, защо това хлапе не го оставяше на мира?
	— Какво?
	— Телефона. Било спешно. Нещо казаха за сенаторка.
	Това го раздруса. Силната адреналинова тръпка го вдигна и неговият син му връчи слушалката.
	— Глицки.
	Поседя така цяла минута. Слушаше. Обаждаше се Марсел Лание, влачещ хомота на нощната смяна. Имал нужда от шефа си в Палатата. Незабавно или още по-скоро. Адът пак се разтворил под краката им. Районният прокурор Крис Лок бил застрелян. _Убит._ От някой участник в поредната тълпа. Сенаторката Уейджър била в същата кола и се отървала на косъм. Сега седяла в Палатата, изпаднала в шок и помолила да извикат Глицки.
	Той притисна длан към пулсиращото си чело.
	— Господи!
	Айзък още стоеше до него и го гледаше втренчено.
	— Какво има, тате? Какво има?
	Глицки каза в слушалката:
	— Марсел, веднага идвам. Виж дали няма наблизо патрулна кола, нека минат да ме вземат. Ако не могат, обади ми се пак.
	Връзката прекъсна. Ейб остави слушалката и забеляза красноречивата поза на Айзък — „Не мога да повярвам!“.
	— Пак ли ще излизаш?
	Глицки смъкна краката си от леглото.
	— Налага се.
	Постара се да смекчи гласа си, протегна ръка да погали за миг момчето. Но Айзък отстъпи крачка и гневно се вторачи в него.
	— Татко, а сега какво ще искаш от нас? И изобщо, кога ще се прибереш?
	Глицки си погледна часовника. Десет и няколко минути. Значи е изключил, щом е докоснал възглавницата. Кога ли точно са убили Крис Лок… и тогава отново почувства удара.
	Исусе милостиви! Крис Лок е _мъртъв_.
	Айзък не сваляше поглед от него, дишаше тежко от яд. Съзнанието на Глицки се опитваше да обхване твърде много неща наведнъж и вече губеше представа къде е. Опита да се съсредоточи в присъствието на сина си.
	— Извинявай, Айк, какво каза?
	В очите на Айзък нахлуха сълзи, последвани от яростта. Той рязко си избърса очите, изтърва ругатня, както се обръщаше и избяга от стаята.
	— Айзък!
	Глицки вече ставаше, понечи да го последва, но чу как тресна вратата към стаята на Айзък в другия край на къщата. Рита, с разрошена коса, с намачкана нощница, грубо изтръгната от сънищата си, го пресрещна в кухнята.
	— Пак трябва да изляза — каза той. — Моля те, задръж ги вътре. Не ме интересува какви ще ги плещят и как ще ги стягаш.
	Тя заклати глава, лицето й се сви.
	— Не знам, Ейб. С Орел мога да се справя, но другите момчета… — Посочи с глава коридора. — И какво да им кажа?
	Права беше и това също го плашеше. Дори повече от хаоса на улиците. Осъзна, че по-големите му синове са пораснали достатъчно и току-виж просто не се подчинят, излязат и Рита ще е безсилна да ги спре.
	Глицки кимна.
	— Аз ще им кажа.
	Или щяха да го послушат, или да излязат. Или още имаше авторитет, или нямаше. Скоро щеше да научи.
	Усмихна се едва-едва на Рита и мина край нея към коридора.


	27.

	Още един ирландски бар — „Малкия Шамрок“, най-стария в града. Безлюдна вечер. Никой не си показва носа навън. Улиците са тъмни. Полицейски час в половината град, а и в другата половина хората предпочитат да си стоят по домовете. Вероятно постъпват разумно.
	Да бях се прибрал и аз, каза си Уес. Сигурно щеше да си тръгне след още две-три питиета, но засега му беше добре да си седи тук. Тази „Самбука“ някак успяваше да го върне в дните, когато отиде в Италия по академичния обмен, в нощите с Лидия под звездите. В онези отдавнашни времена тя още го обичаше.
	„Самбука Романа“. Съвсем същото като перно във Франция или узо в Гърция. По цяла Европа се наливат с тази мастика, с прозрачната течност, побеляваща от малко вода и лед. А тук, щом помоли Моузес да му сложи лед в чашата, човекът се колеба цяла секунда, преди да се съгласи.
	Макгайър беше на годините на Уес, симпатяга, макар и с малко пуритански вкусове спрямо напитките. Е, не е лошо. И Уес се отнасяше строго към течностите, които поглъщаше. Ако нямаше алкохол, не пиеше. Така че имаха нещо общо помежду си.
	Ухили се и отпи поредната глътка, както зяпаше в телевизора. Обикновено в този бар не пускаха проклетия апарат. Но днес почти не се мяркаха клиенти. Вътре бяха само Уес, двама непоправими любители на „дартс“ и Макгайър зад бара. А и от снощи всеки телевизор в страната работеше непрекъснато. Уес не упрекваше Макгайър. Светът се обърна с краката нагоре и всеки искаше да види това на живо.
	Бе пропуснал началото — линчуването, първите бунтове, пожарите, проблемите на Кевин. Успа се (като всяка сутрин). Предната вечер прекара в Норт Бийч, поразкърши се с малко ча-ча и самба в „Клуб Бразилия“ и според откъслечните спомени, позабавлява се добре. Събуди се вкъщи, легнал на японската постеля в хола. Доколкото усещаше, тази сутрин мозъкът му бе с два номера по-голям от черепа.
	Сипа си водка с портокалов сок. Съвсем малко водка, не си струваше дори да се говори за това. После Кевин се обади, още преди да разлисти вестника. И досега прехвърляше заглавията с извратеното (така го наричаше) желание да види поне нещо различно, ако не и смислено. Преди четири месеца твърдо реши, че няма да се подстриже, докато не се случи нещо смислено и сега гривата му стигаше до раменете, сивееща, но все още гъста. Понякога си позволяваше да я върже на опашчица, но повечето време я развяваше свободно, като сега.
	Чака Кевин цял час, но момчето не се появи. Уес мина с колата през парка „Голдън Гейт“, пийна една бира „Фостър“ и подремна в градинка, по-далече от палатковите лагери, никнещи като гъби на всяка равна площадка. Отби се в закусвалня на Девето Авеню, за да хапне пирожки и накрая влезе в „Шамрок“, малко преди седем. Реши да пие по-полека. Бе облякъл тениска и широки кафеникави шорти и с тази мъгла наоколо се убеди, че е сбъркал. Щяха да му се смръзнат и костите, ако му се паднеше лошият късмет все пак да се прибира вкъщи. На фланелката изпъкваше надпис — „Попитай някой, на който му пука“.
	Уес Фаръл беше на петдесет и три години. Допи си чашата и лекичко потропа по плота, за да привлече вниманието на Макгайър, когато прекъснаха новините по телевизията за извънредно съобщение:
	„Току-що получихме потвърждение, че в избухналите с нова сила безредици южно от «Мишън» наистина е загинал районният прокурор Кристофър Лок. Изглежда не са верни предишните съобщения, че сенатор Лорета Уейджър също е ранена, може би мъртва.
	Двамата са отишли със служебна кола до мястото на инцидента, за да преценят положението. Лок и Уейджър са афроамериканци и предимно бялата тълпа излязла от контрол точно в момента на пристигането им. Все още не знаем подробностите, но както изглежда, когато колата им се отдалечавала, някой стрелял. Сега ще ви покажем мястото на живо, там е Карън Уолъс, която работи неуморно вече две денонощия. Карън, много ли е зле при тебе?“
	„Доста зле, Том…“
	Гледката наистина беше тежка. Карън стоеше на фона на разгарящите се от вятъра пламъци. Повечето хора се бяха махнали навреме, само по някоя сянка притичваше зад репортерката. Камерите уловиха неколцина войници от Националната гвардия, напредващи с готови за стрелба оръжия по озарените в червено улици. Над главите им горяха няколко съседни сгради.
	— Още едно?
	Уес отмести погледа си от телевизора. Убили са районния прокурор Лок! Е, не го засяга. Както и проблемите на Кевин. Сам му се обади, а после никакъв го нямаше. Кимна на бармана. През последната година доста често навестяваше „Шамрок“ и почти се сприятели с Макгайър.
	— Ами, да, сипи ми. Ти искаш ли нещо, Моуз?
	Уес си бе изпразнил джобовете върху барплота — банкноти, монети, ключове. Побутна купчинката към Макгайър.
	Барманът каза, че няма нищо против да глътне няколко капки „Маккалън“ и Уес го подкани да си налее едно голямо. После посочи екрана.
	— Видя ли това? Убили са районния прокурор.
	Макгайър поспря за миг, погледна и се заслуша. Тръсна глава и даде воля на собствените си мисли.
	— Не биваше да имаме бебе. Как да го отгледаме в тази гадост?
	— На колко е?
	— На три месеца.
	Уес не се сети какво да каже. Да, бяха почти приятели, но не бяха разменили и десетина думи за личния си живот. Предполагаше, че децата на Макгайър са вече в пубертета. Но бебе на три месеца? Барманът се вглеждаше в телевизора.
	— Мислиш ли, че още ще се разпали това нещо?
	Фаръл кимна.
	— Да, стана току-що. — Чукна с нокът по ръба на чашата си. — Първото ми дете се роди през 68-ма. Помниш ли я оная година, Моуз? Мартин Лутър Кинг, Боби Кенеди, Чикаго, най-голямото блато във Виетнам, Никсън стана президент. Най-лошата година в историята на Америка, прав ли съм?
	— Само че аз бях там. Във Виетнам, де. Доста неща съм пропуснал.
	— Ъхъ, значи повярвай ми, като ти казвам, че бяхме вече на дъното тогава. Помня, че с Лидия се чудехме за същото. Как посмяхме да дадем живот на дете в такъв свят? А ето ги моите хлапета, по на двайсет и няколко години, време им е и те да се чудят. На всички се случва. Като станат на три-четири години, вече не се питаш. Ама на три месеца… сигурно ти е трудничко.
	Не искаше да добавя, че и да са на двайсет години децата ти, пак не е празник, особено ако вече почти няма за какво да си говорите, но и това беше сред нещата, които отпъждаше от мислите си. Дойде тук да се поразсее — това бе неговото желание, цел, стремеж. Но Макгайър си знаеше своето.
	— Ако още някой черен предаде Богу дух, всичко ще гръмне. Да бях затворил, да си стоя вкъщи при жената и бебето. — Пийна още от уискито. — Ако нещо бъркам, поправи ме, но черните убиват бели всеки ден, пък никой не се бунтува.
	— Тъй си е, само че не ги линчуват.
	Внимаваше да не говори излишно. В града и без това бушуваше достатъчно омраза, нямаше намерение да се включва в играта.
	— Прав си. Ей, чуй ме само, плещя като някакъв фанатик. Още малко и ще поискам да линчуват оня нещастник Ший, та да изравним сметката.
	— Май точно това се канят да направят, не ти ли се струва? Все такива приказки чувам.
	— Е, ако е виновен, хич няма да ми стане мъчно.
	— _Ако…_
	— Нали това казах, а не вярвам някой да се съмнява.
	Фаръл опря чашата в устните си.
	— Винаги има място за съмнение.
	— Ти видя ли снимката?
	Уес кимна.
	— Знам. Но познавам и Кевин Ший. Идвал е тук, виждал си го. Не е виновен.
	Макгайър като че се напъваше да си спомни лицето.
	— Тогава кой?
	— Не знам.
	Любителите на стреличките дойдоха да си поръчат още бира, но Макгайър отказа. Щял да затваря по-рано. Върна се при Уес и опря лакти на барплота.
	— Да ти повикам ли такси?
	— А, не, колата ми е зад ъгъла.
	Посегна и сведе поглед в леко, смътно учудване. Чашата пред него бе изчезнала. Ключовете също.
	— Ще ти повикам такси. Аз плащам. — Макгайър постави бутилката „Самбука“ на рафта. — Блъснеш ли се, моята кожа ще одерат. Напоследък съдиите много се заяждат. Допий си чашата на спокойствие. Ще се обадя за такси.
	— Макгайър, мога да си карам колата.
	— Виж какво, Уес, ей с тия ръце ти налях седем чаши за няма и три часа. По закон си пиян. В друго време нямаше да ти се бъркам, но точно тая вечер не е добре да караш със замаяна глава. След десетина минутки ще имаш такси. — Подвикна към другия край на малката зала. — Хайде, момчета, стига сте дупчили мишената, затваряме.


	Но и след двайсетина минути таксито не се появи. Макгайър се обади отново и научи, че нямало начин да откарат Фаръл на неговия адрес, защото пътят минавал през район с полицейски час.
	— Само ми дай ключовете и ще заобиколя отдалече.
	Макгайър не отстъпваше. Вече беше решил.
	— Можеш да полегнеш на дивана при мен. Живея на две пресечки оттук. Утре ще си прибереш колата.
	— Макгайър, _добре съм_.
	— Може и така да е. Казах ти какво ще направим.


	28.

	Накрая се отказаха да чакат Уес Фаръл и стигнаха до единодушното заключение, че апартаментът на Кевин сигурно е под наблюдение. Лекси, съквартирантката на Мелъни, си бе намерила работа през лятото като възпитателка в детски лагер. Сега апартаментът с две спални беше изцяло на разположение на Мелъни. Най-разумно им се стори да се скрият там, не много далече и от жилището на Уес Фаръл.
	По пътя натам (намираше се над главната щатска магистрала, между районите Сънсет и Парксайд) се натъкнаха на постове на Националната гвардия и трябваше да отбият чак до брега и после обратно. В натовареното движение това им отне почти час. Мелъни караше предпазливо и често поглеждаше Кевин — отпуснал назад седалката, скръстил ръце, затворил очи. Лицето му издаваше напрежението — не искаше да покаже колко го боли, но и при най-лекия подскок на колата не се стърпяваше.
	Синди! Значи е преспал със Синди и нейната уж най-добра приятелка продължи да се преструва, просто я лъжеше в очите през цялото време… но поне според думите на Кевин, станало е преди да се сближат. И какво, трябваше ли да очаква, че той ще сподели подробно с нея за всяка жена, с която е лягал през живота си? Не биваше да разчита на това, нито пък би поискала да слуша. Може наистина да й е спестил неприятното преживяване. Може онази нощ със Синди да не е означавала нищо за него, макар че й беше трудно да си представи как е възможно това.
	Или същинската причина беше другата — че би загубил всякакъв шанс да я свали, ако тя знаеше, че е спал със Синди. Ами да, по онова време май така щеше да стане.
	Реши да не минава по Деветнайсето, където винаги имаше плътни потоци коли, но не и тази вечер — или ги отклоняваха, или шофьорите сами се сещаха какво може да ги сполети. Околните улици също бяха почти празни. В нейния квартал лампите светеха и както винаги, беше невъзможно да открие място за паркиране.
	Все пак забеляза кола, която вероятно скоро щеше да се махне. Фаровете не светеха, но вътре седеше някой и тя натисна спирачките.
	— Там ли ще спрем? — Кевин бавно се изправи на седалката.
	— Само ще попитам този човек дали тръгва… — Спря колата и се пресегна да смъкне стъклото откъм Кевин. — Извинете…
	Човекът също седеше с отворен прозорец и изведнъж ярка светлина ги заслепи. Кевин вдигна ръка, за да предпази очите си или да се прикрие, но тя изобщо не можа да реагира, преди някой грубо да почука на сантиметри от ухото й, откъм нейната страна. Там стоеше някакъв мъж и държеше отворена служебна карта.
	— Кевин…
	— Мамка му… да се махаме!
	— Не знам…
	— _Мелъни!…_
	Кракът й сам натисна педала и гумите на малкия „Гео Спорт“ изсвириха по хлъзгавата от мъглата улица.
	— Но какво правя?… Не бива…
	— Правиш каквото трябва. Продължавай напред, карай!
	Той се бе извил и се вглеждаше през задното стъкло. Мелъни забеляза в огледалото включените фарове, миг по-късно последвани от ужасните червени и сини проблясъци на полицейска лампа, които сигурно напомниха на Кевин да…
	— Угаси фаровете!
	До първата пресечка не беше далече и когато зави на ъгъла, тя видя полицейската кола да се отделя от бордюра, като че чу и нейните гуми да скрибуцат по асфалта, чу усилващия се вой на сирена. Повече не погледна. Набра достатъчно преднина. Трябваше да завие на следващия ъгъл, преди онези да са се показали.
	— Не виждам на тези лампи…
	— Не натискай рязко спирачките.
	— Знам, знам.
	Преследвачите бяха принудени да забавят при пресечката, за да видят накъде са тръгнали. Мелъни пое по „Сантяго“, насочи се към гимназията „Хувър“.
	— Сега накъде? Накъде? Зад нас ли са?
	— Още ги няма. Ох, Боже, ето ги!
	— Ама че говна!
	И това от устата на _Мелъни_. Доскоро толкова благопристойната Мелъни. Кевин я зяпна, изненадан и доволен насред гонитбата.
	— Брей, ти чуваш ли се?
	— Млъкни, Кевин. Къде са?
	Вмъкнаха се в поредната незнайна улица. Докато успяваха непрекъснато да завиват, за да не наберат скорост преследвачите им, имаха някакъв шанс за спасение, но вече нямаше накъде да бягат. „Таравал“ беше достатъчно голям булевард и ако заседнеха на него, другата кола щеше да ги настигне за няма и две минути.
	Нямаха избор. Не можеха да продължат направо, нито да се върнат. Мелъни зави наляво, в тъмнината.
	— _Внимавай!_
	Идващият насреща пикап едва не се вряза в тях, свърна в последния момент. Влетяха като на състезание в следващия ляв завой — в задънена улица, свършваща само след стотина метра пред входа на училището. По средата на пътеката стърчеше висок цял метър железен кол, от двете му страни пролуките до оградата не бяха по-широки от два метра. Тя се насочи точно натам.
	Кевин изви глава към нея:
	— Какво правиш?
	— Дръж се здраво! Ще опитам да се промуша. Те отзад ли са?
	— Още не ги виждам.
	— Добре. _Сега._
	Няма начин да успеем, каза си тя.
	Но само това им оставаше. Насочи колата точно към едната страна на пътеката и натисна педала на газта докрай. Не съзнаваше, че чува собствените си писъци.
	Страничното огледало отхвръкна с пукот и вече бяха в открития асфалтов двор на училището. Изви волана колкото можа по-наляво с надеждата, че веднага ще престанат да ги виждат от улицата.
	— Показаха ли се?
	— Не.
	Продължи покрай оградата, видя проход между ниските здания и най-после се осмели да използва спирачките. Колата се провря и Мелъни реши да спре. Изключи двигателя.
	Двамата дишаха тежко, погледът на Кевин сякаш бе прикован към входа, откъдето едва се промъкнаха.
	Минаха десет секунди.
	Двайсет.
	Избягаха ли?


	— А как са научили адреса ти? От Синди?
	— Предполагам. Няма от кой друг.
	Изчакаха две минути в скривалището си между двете сгради на училището, после светнаха фаровете и се махнаха през главния изход от паркинга, излязоха на Деветнайсето и поеха на юг, по-далече от града.
	Мелъни имаше нужда да изрече подозренията си гласно.
	— Сигурно е съобщила на полицаите за нас и че може би ще ми се обадиш.
	— Да, нашата Синди е истинско съкровище. Какво ще кажеш — да отскочим при нея и да я пречукаме?
	Мелъни поклати глава. Почти цяла минута сериозно обмисляше.
	— Мисля, че първо трябва да й счупим краката — вложи много чувство в предложението.
	Кевин се засмя от сърце.
	— Справи се чудесно! — възкликна възторжено и леко докосна косата й. Тя го погали по ръката. — Според теб, какво да правим сега?
	— Смятам, че трябва да се махнеш от града, поне за малко.
	Кевин кимна.
	— Добре, за една нощ. Ти решавай, Мелъни, по те бива да разсъждаваш от мен.
	Минаваше единайсет. Тя сви по първата отбивка вдясно и навлезе в Бризбейн. Край брега бяха наредени множество мотели и Мелъни се спря на третия, „Звездата“, защото паркингът беше във вътрешен двор, невидим откъм улицата. Кевин остана в колата, когато тя отиде в рецепцията. Раменете му увиснаха, ребрата го мъчеха.


	— Знаеш ли, че никога не съм правила това?
	— Кое?
	— Не съм отсядала в мотел. Казах на човека, че съм сама. Май ми хвърли око.
	Тя шепнеше, пусна телевизора, за да има шум в стаята. Прескочи каналите с новинарски емисии, видя повторно излъчване на „Земя на гиганти“ и остави тази програма.
	Бе спряла точно пред вратата на стаята и Кевин някак се измъкна от колата. Сега проверяваше дали завесите покриват плътно прозорците. После се отпусна на единственото двойно легло и се взря в Мелъни, кръстосала крака в също единственото, почти зелено кресло.
	Кевин си каза, че въпреки почти целия ден страшно напрежение зад волана, Мелъни несъмнено е била най-добре изглеждащата жена, която нощният дежурен в мотела е виждал от много дни насам. Нищо чудно, че е опитал да я свали — необвързана млада жена, спряла за през нощта в такова леговище.
	И в мъждивата светлина на стаята нейната тъмна коса запазваше блясъка си. Носеше мъжка риза, втъкната под колана на приятно обтегнати по тялото й дънки. Ризата още изглеждаше току-що изгладена, под разкопчаните горни три копчета се виждаше сянката между закръглените гърди. И късче от белия дантелен сутиен. Нямаше и представа, как тя успяваше да съхрани свежестта си дори в подобни условия. Преди се дразнеше от недосегаемия й вид, но тази вечер дори не му хрумваха такива мисли.
	Раменете й сякаш се освободиха от напрежението. Мелъни тихичко въздъхна.
	— Добре ли си? — попита тя.
	— Не знам — отвърна той, болеше го дори от няколко изречени думи. — Май пак ще опитам да говоря с Уес.
	Завлече се до телефона, изчака до осмия сигнал и затвори. Не попита Мелъни къде според нея може да е Уес — знаеше какво ще каже и се боеше да не е права, да не се окаже, че Уес пак се натрясква до безсъзнание.
	Свлече се на един твърд стол, затвори очи и опря брадичка на гърдите си, но веднага я вдигна.
	— Божичко, все ми е пред очите. Щом ги затворя и пак го виждам…
	— Артър Уейд ли?
	— Минава ми през ума, че само ако _знаех_… Нали разбираш, не ми се вярваше, че ще стигнат дотам, може би не съм…
	— Кевин, каквото си могъл, направил си го.
	Кевин поклати глава и се насили да продължи.
	— Не. Не беше достатъчно, Мел. Ако бях опитал да…
	— Но как?
	— Ей в това е работата. Не сели сещаш? Можех. Отначало още трябваше да проумея. Много се забавих.
	— Но нали си _стигнал_ до него.
	— Стигнах. После онези ме докопаха.
	— Не си виновен ти.
	Той пак тръсна глава.
	— Все се надявах да спрат. И като си пробих път до човека, сякаш за секунди се отпуснах. Не ми се искаше да ритам, да ръгам, да крещя. Тоест, нали пет минути по-рано пиех с тези типове. И си представях, че само да го повдигна и след минутка всички щяха да се усетят, да си кажат — чакай малко бе, прекалихме вече, не може така. Но сбърках. Въобще не очаквах _такава_ омраза. Оставих се да ме пребият и Уейд умря. Сега можем да умрем и аз, и ти…
	Мелъни стана от креслото и се отпусна на колене до него.
	— Кевин, знаеш ли защо се мъчиш? От умората. От пълното изтощение. _Изобщо_ няма от какво да се срамуваш.
	— Все ми е пред очите…
	Тя кимна.
	— И още дълго ще е така. Направил си всичко възможно да го спасиш. _Това_ е важното.
	— Но не успях, Мел.
	— Често се случва да не успеем. Но не е безсмислено да опитваме.
	Той тежко си пое дъх и се вторачи в тъмния таван.
	— Ами ако нищо не върви както трябва? Тогава какво?
	Тя стисна ръцете му и го накара да я погледне в очите.
	— Тогава е по-зле. Но не се отнася за теб.


	Влезе в банята и когато се върна в стаята, завари Кевин проснат на леглото. Дишаше с усилие. Приседна на ръба и той отвори очи.
	— Благодаря ти.
	Тя плъзна пръст по бузата му.
	— Я да видим колко са зле тези твои ребра.
	— Ще ти ги покажа, ако първо ти ми покажеш твоите.
	Тя се престори, че не чува и започна да вдига тениската към главата му.
	— Леко де, _леко_ — помоли той. Пак тежка въздишка. — Не знам дали ще стане.
	— Можеш ли да си вдигнеш ръцете?
	— Донякъде.
	Вдигна ги, колкото можа и Мелъни внимателно издърпа тениската.
	— Кевин, за Бога! — Отдясно по гръдния му кош сякаш се виеха дебели въжета — черни, червени, виолетови. На пет-шест места кожата беше напукана и изглеждаше инфектирана. — Трябва да отидеш при лекар.
	— Идеята не ми се вижда подходяща.
	— Тогава какво ще правим?
	— Ще поспим и ще умуваме на сутринта. Не мисля, че са ми останали много сили.
	— Добре, лягай удобно.
	Тя го прихвана за раменете и внимателно му помогна да се настани по гръб. Долови физическото облекчение, изпълнило тялото му. Кевин затвори очи и се отпусна.
	Зави го до кръста с тънкото одеяло, отиде в банята, избра малка кърпа и я намокри с топла вода.
	Само след минута застана над Кевин, а той вече спеше дълбоко.
	Тя опря кърпата на ръката си, за да провери колко е гореща, после грижливо почисти раните по ребрата му, подсуши ги с хавлия и го зави до брадичката. Заобиколи леглото, изключи телевизора и лампата, свали си обувките. И облечена се плъзна леко до Кевин, легна по гръб, не смееше да диша дълбоко.
	Почти пропусна чукането на вратата.
	— Госпожице Синклер? Мелъни?
	_Какво?_ Никой не знаеше, че е тук, освен…
	Открехна завесата три-четири сантиметра и видя насреща си лицето на нощния дежурен от рецепцията на мотела. Не беше млад човек, дълбокият глас като че стържеше по стъклото на прозореца.
	— Рекох си, че може да ви е скучно, та да ви направя компания.
	Изражението на очите му я вцепени и тя за миг отклони поглед към тънката верижка на вратата.
	Пусна завесата и отстъпи от прозореца. Отново тихо трополене по вратата.
	— Госпожице Синклер? — Пауза. — Добре, няма да ви досаждам.
	Изчака колкото издържаха нервите й, после надникна иззад завесата. Бе си отишъл.
	Пак заобиколи леглото, вдигна слушалката на телефона и набра няколко цифри. Бе й втълпено никога да не се обажда след десет вечерта, но този път реши да направи изключение.
	Чу уморен глас:
	— Ало? Кое време е, та звъните?
	— Синди?
	— Мелъни? Къде си? Всичко наред ли е?
	— Направо чудесно. Обаждам ти се само за едно нещо…
	— Ами, да, разбира се, казвай…
	— Синди, що не си го набуташ?
	Затвори.


	29.

	Глицки се качи направо в „Убийства“, но когато докараха Лорета Уейджър в Палатата, дежурният в отдела Марсел Лание реши, че е по-благоразумно да премести сенаторката, за да я отърве от журналистическия цирк. Избра стая, която не вярваше да бъде особено посетена през следващите два-три дни — кабинета на Крис Лок. Осигури двама униформени полицаи и им нареди да изчакат в преддверието, докато се появи лейтенант Глицки. Ставаше все по-объркано и той вече в нищо не беше сигурен. Тази вечер сенаторката се размина на косъм със смъртта и Лание нямаше да позволи втори опит, поне докато изтечеше смяната му.
	Глицки освободи двамата полицаи от задължението, затвори вратата и за първи път от почти двайсет й пет години остана насаме с Лорета Уейджър.
	Тя вдигна глава. Седеше със сковано изпънат гръб, подвила единия крак под себе си на диван в кабинета на Лок. Остана обърната в профил. Глицки се задържа до вратата. Впечатли го овладяната поза, съчетана с уязвимостта, изписана на лицето.
	— Здравей, Лорета. — Направи крачка към нея. — Как си?
	От шока тя говореше сякаш по навик.
	— Не знам как съм. Аз не… казаха ми, че един куршум е минал само на десетина сантиметра от мен.
	Тя измъкна крака си, изправи се и застана срещу него. Беше боса и по-ниска, отколкото бе останала в спомените му, малко над метър и половина. Обувките и портмонето с цвета на синия й костюм бяха оставени на пода до дивана.
	— Но Крис… — Тя уморено завъртя глава и помълча. — Не по мое желание се срещаме отново така. — Позволи на раменете си да увиснат. — Но пък ти предпочете повече да не се срещаме.
	Глицки реши да не отвръща на последните думи.
	— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? — Чувстваше, че трябва да каже още нещо, да обясни, но не разбираше защо. — Аз ръководя отдела, разследващ убийствата. Смъртта на Крис Лок е твърде важен случай. И доколкото разбирам, ти си единствената свидетелка. Бих искал да чуя как е станало.
	Лорета затвори очи, въздъхна. Глицки знаеше, че трябва да е минала поне веднъж през същото тази вечер.
	— Вече разказах пред неколцина полицаи и включен магнетофон. Сигурно досега всичко е напечатано.
	— Сигурно.
	— Но искаш пак да чуеш?
	Глицки сви рамене. Не разбираше защо е поискала да говори с него, но се досещаше какво е накарало Лание да се съобрази с желанието й.
	— Ако решиш да изпълниш молбата ми, ще ти бъда благодарен. Казаха ми, че си поискала да ме извикат. Ето, сега съм тук.
	— Е, когато е по задължение…
	— Такъв съм си, Лорета. Старая се да си върша работата. И ти знаеш това.
	Мълчание. А после:
	— Помня.
	Неочаквано, както вече стоеше пред нея, почувства дланта й на лицето си, но тя се отдръпна в същия миг.
	— Добре — промълви Лорета, — но, Божичко, толкова съм уморена!
	Глицки кимна.
	— Чувал съм я тази дума. Искаш ли да седнеш?
	Гласът й стана гърлен.
	— _Да седна?_ Сладурче, това вехто тяло иска _да полегне_. — Отново се върна в ролята на сенатор. — Шегичка, лейтенант. Да седнем.
	Той включи касетофончето си и я остави да се изприказва.
	— Крис и аз вечеряхме с Мохандас и някои от неговите хора. Опитвах се да съгласувам усилията ни, за да се съсредоточим всички в една цел, да сложим край на тези проблеми, а не да се настъпваме по краката през цялото време. Да си подадем ръка, така да се каже. А Филип не гледа на положението точно както… ами, както го виждаше Крис Лок. Или аз. През цялото време се опитвах да му внуша, че сепаратизмът доникъде няма да ни доведе. Нито сегрегацията. Трябва да работим всички заедно.
	Ейб, може и да е било наивно, но си казах, че ако аз и Крис — двама чернокожи, успяващи да направят нещо в самата система — все някак проясним ума на Филип, _смекчим_ поне малко позицията му, ще имаме по-добър шанс да усмирим града.
	Филип май упорито вижда тези… тези трагедии като възможност, от която _да се възползва_. Струва му се, че сега е моментът да изстиска отстъпки от властта. И повечето време ни разясняваше _възгледите_ си. Той поне така си ги нарича.
	Вече ми беше ясно, че ще трябва още неведнъж да говорим с Филип, да налеем малко ум в главата му, затова сритах Крис под масата и му напомних, че сме искали да отскочим до палатковия лагер в парка „Долорес“. Вероятно си чул, че там някакъв гений решил да приложи на практика сегрегацията. За да нямало излишни пререкания между представителите на различните раси.
	Крис недоумяваше какво точно сме щели да правим там, а аз му казах, че според мен — и сега мисля същото — май това е един от редките моменти, когато можеш и да натрупаш малко точки в политиката, и да свършиш нещо добро. А Крис Лок се поддава… извинявай, поддаваше на такива доводи, вероятно и ти знаеш.
	Но докато стигнем там, вече станало напечено. Разбира се, никой от градските умници не се сетил за последствията, но разпънали лагера само на две пресечки от мястото, където бил застрелян Майкъл Мюлън. Затова бялата половина от лагера, представи си само… бялата половина нарекла своята част Мюлънтаун. И за да отвърнат на удара или както щеш го наречи, в другата част, така наречената „африканска“, някой поставил табела „Джеръм Рийз Сити“. Както вече се досещаш, табелата стояла не повече от пет минути.
	— И хората пак се разпалили.
	Лорета се облегна на дивана, притвори клепачи, въздъхна. Отново се изправи и с видимо усилие се принуди да продължи. Зачервените й очи срещнаха погледа на Ейб с бледа сянка на усмивка.
	— Такива сме слепци — промълви тя. — Проклети слепци!
	Глицки изключи касетофона.
	— Нима наистина те боли от това?
	Изглежда я засегна, но тя просто отвърна с отглас от собствените му думи:
	— _Аз_ пък съм си такава, Ейб. И се опитвам да върша _своята_ работа.
	За миг белегът на Глицки стана по-светъл, той заби поглед в пода.
	Тя не се възползва от момента. Пое си дъх и посочи касетофона. Глицки натисна бутона за запис и Лорета мислено се пренесе в парка „Долорес“.
	— Крис пи вино на вечерята, затова аз карах. Спряхме там, но не излязохме от колата. Тълпите вече излизаха на улиците. Бяха обърнали полицейска кола. Гореше. Вече притъмняваше.
	После стана изведнъж, не знам точно как, твърде бързо. Или не внимавах достатъчно, но някакви хора отзад започнаха да клатят колата и Крис каза да вдигаме стъклата на прозорците и да се махаме. Но нямаше откъде да минем… изведнъж и пред нас застанаха хора, препречиха пътя, а онези отзад вече ни раздрусваха силно, затова превключих на задна скорост и опитах да се отскубнем в тази посока. И двамата гледахме назад. Значи едва пълзим през тълпата, хората блъскат по прозорците и ни крещят. Мятаха и камъни, нещо удари по ламарината, не знам какво, но продължавах да натискам педала съвсем леко, не исках никого да прегазя, но трябваше да се измъкнем…
	После се откопчихме, аз поне така си мислех. Продължавах да карам назад, вече по-бързо. Стигнахме до пресечка и реших, че вече мога да обърна. Крис още се озърташе назад, за да се увери, че не ни налитат, след това не знам… стъклото откъм него се пръсна на парченца и там стоеше онзи мъж, насочи пистолета към мен, затова натиснах педала докрай, а той стреля пак, аз пък завих по „Гереро“. Крис се свлече. После май… не помня. Карах, докато видях полицейска кола и спрях.
	Глицки се наведе напред. Лицето му не издаваше никакви чувства.
	— Би ли могла да разпознаеш онзи, който е стрелял по вас?
	Тя се замисли, но поклати глава.
	— Не ми се вярва, Ейб. Беше тъмно и виждах само дулото на пистолета. Мъжът беше бял и най-вероятно на по-малко от трийсет години…
	— А видя ли дрехите му?
	— Нещо като яке, беше разкопчано. Може би тениска и дънки, нищо особено.
	— Косата? С брада ли беше?
	Същия жест на отрицание.
	— Ейб, вече подробно разказах това на твоите инспектори горе. Обещаха да опитат всичко възможно. Ще търсят оръжието, ще сравняват, ще видят дали ще ги отведе до човека. Но самият той… може да е бил почти всеки.
	Продължително мълчание. Лорета Уейджър се сви в ъгъла на дивана. Глицки седеше неподвижно, опрял ръце на коленете, зареял поглед в пода. Изключи касетофона.
	Когато най-сетне заговори, заради преумората гласът му прозвуча дрезгаво и насилено, почти както го чуха синовете му по-рано вечерта. Не беше присъщият му глас на ченге.
	— Не исках да се държа толкова грубо. Когато се обади днес. Тъкмо да ти се извиня и ти затвори.
	— Аз… ти беше прав. Не биваше да ти се натрапвам.
	Тя като че се отдръпна в себе си, изчакваше, опитваше се да го разгадае.
	Очите им се срещнаха. И двамата извърнаха глави.


	Той стана, отиде до прозореца, пренави касетата. Повече не помръдна. Времето минаваше. От другия край на стаята тя попита толкова тихо, че едва я чу:
	— Още не си говорил с никого за жена си, нали? Не си споделял?
	Не се опитваше да му бръкне в душата. На всеки друг, дори на Лорета в друг момент, би отвърнал достатъчно рязко, за да спре толкова личен разговор, но точно сега се чувстваше изцеден, празен, нямаше сили дори да поддържа маската си.
	Бе прозряла нещо в състоянието му. Можеше поне да й обясни защо не искаше да обяснява.
	— Не е лесно човек да се разприказва за това.
	Сдържаше се, откакто научиха диагнозата. На него се падаше да вдъхва смелост, да подкрепя Фло, да не допусне момчетата да се пречупят…
	— Добре — каза Лорета.
	Ако настояваше, щеше да я отблъсне. Не се обърна, само се взираше в отражението й в прозореца, гласът му остана безстрастен.
	— Имаше рак на яйчниците. Когато откриха заболяването, вече нищо не можеха да направят. Свърши за девет месеца.
	— Съжалявам, Ейб.
	— Чудна работа — изрече той накрая, — толкова планове правихме, за да сме подготвени и Фло да не се мъчи, че ни изоставя в беда. Като си помисля, наистина си внушихме, че правим нещо. Но после, когато… когато я нямаше, четях тези дълги списъци, които трябваше да запомня, да правя всичко това с момчетата, за да не паднем на дъното. И изобщо не проумявах как да подхвана.
	Поизправи се и погледна мрака навън.
	— Колко момчета имаш?
	— Три.
	— Много време ли мина?
	— В събота ще станат шейсет и четири седмици. — Погледна я за миг. — Не знам защо, но броя в седмици, все едно не искам да призная, че са минали месеци, дори повече от година. Със седмица все някак ще се примиря. Седмицата не е толкова дълга. И като че изобщо не е минало време. Понякога… усещам се да мисля, че е била до мен само преди час. И ей сега ще се върне. Тъпо е. Наричат го „отхвърляне на действителността“.
	— Ейб, недей да се ядеш.
	Той разкърши рамене.
	— Само че като те блъсне по главата истинското време и виждаш, че нищо не е същото, навсякъде има промени. Тогава усещам колко отдавна е било. И в момчетата всичко се променя, в приказките ми с тях. И със самия себе си се справям по-различно. — Гласът му замря. — Извинявай. Увлякох се.
	— Не е вярно.
	— Е…
	Тя стана и дойде при него.
	— Имах по-голям късмет с Дейн. Умря, когато Илейн вече беше почти на седемнайсет. И беше много по-възрастен. Изживя си своето. — Тя отметна глава, за да го погледне в очите. — И въпреки това минаха две-три години, докато се оправя. Стискаш зъби и продължаваш. — Докосна ръката му. — Ейбрахам, имаш ли нещо против да ме откараш до дома ми? Вече не издържам.
	Той стигна до Палатата с патрулна кола, затова се наложи да поиска един от градските служебни автомобили — същия модел като онзи, в който са били Лорета и Крис Лок по-рано вечерта. Повече не размениха и дума, докато Ейб попълваше бланката и после, по стъпалата към задния изход, за да се изплъзнат на репортерите, щъкащи из фоайето на Палатата.
	Вече излизаха от паркинга, а Лорета се облягаше на дясната врата, колкото може по-далече от него, все още потънала в мълчание. Скорошният твърде личен разговор се превърна в преграда.
	Глицки съсредоточи вниманието си в пътя. Предишният шофьор на колата бе оставил радиото включено и някакъв жизнерадостен диджей разправяше на каквито слушатели му биха останали в зашеметения град, че е точно полунощ и започва 30 юни, четвъртък, ден преди да започнат празненствата по случай Четвърти юли и хората да си честитят Рождения ден на Америка.
	Ейб протегна ръка и прекъсна дърдоркото.
	— Този тиквеник май предава от Марс.
	— Всички са такива — отвърна Лорета.


	Четвъртък, 30 юни

	30.

	Спряха на завиващата в кръг павирана алея пред внушителната бяла къща с колони, разположена на една от най-високите точки в града, с изглед във всички посоки. Само на две пресечки оттук Кевин Ший си поемаше дъх при изкачването на хълма, по-рано същия ден. Градинарите си бяха свършили работата около къщата на Лорета много години, преди да се родят тя или Глицки и сега величествени кленове сплитаха клони отгоре, сякаш за да дарят с уединение мястото.
	Мълчаха неловко по пътя дотук. Глицки се сърдеше на себе си за проявената според самия него слабост. И противно на логиката — на Лорета също, защото го подкани да си излее чувствата. Щом видя къде живее тя, неволно му се натрапи сравнението с неговата претъпкана половина от къща и гневът му се разгоря още малко.
	Съзнаваше, че заради изтощението и неприсъщия емоционален изблик, душевната му нагласа в момента криеше опасности. Трябваше просто да излезе, да й отвори вратата, да й помогне да излезе от колата и да се сбогува. Но не направи това. Искаше нещо да си изясни. Бе чакал предостатъчно.
	— Е, значи се омъжи за най-подходящия човек?
	Тя го стрелна с поглед от другата седалка.
	— Искаш да ти разкажа за Дейн ли? — Глицки не си вярваше дотолкова, че да отвори уста. — Знам, че тогава не ме разбра. Не съм сигурна дали и аз се разбирах.
	Думите се отприщиха.
	— Какво толкова имаше да разбирам? Избра си него и край. Ако не беше направила това, аз пък нямаше да срещна Фло, значи всичко свърши добре. Беше отдавна, сега тази история никого не засяга.
	— Не е вярно, Ейб. Според мен ни засяга.
	Неочаквано той плесна с длани по волана.
	— Божичко, _той_ на колко беше тогава, на четирийсет и пет? И с какво успя да те?… Ей това никога не проумях.
	Тя кимна, за да покаже, че схваща смисъла на въпроса. Тук се криеше разковничето. Нейният глас също стана безизразен, както Ейб говореше за жена си.
	— Той имаше _пари_. Имаше място сред хората, власт. И ми беше _в ръцете_. Нямаше тепърва да се блъска в стени, като нас тогава. Нямаше нужда от надежди. Всичко беше постигнал. И аз можех да стана част от това. Той _искаше_ да бъда част от това.
	— Лорета, тогава _всеки_ те искаше. Може и още да е така. Според теб, защо те избраха? Хората ги влече към теб, дори отдалече. Сама каза, че просто си такава. Само че, тогава си въобразявах, че ти и аз…
	Пак млъкна и тишината в колата се проточи.
	— Обичах те, Ейб, наистина.
	Стисна волана, сякаш да се задържи за него.
	— И ме заряза. Не си направи труда и едно „довиждане“ да кажеш.
	Вярно беше. Тя отбягваше спомена вече двайсет и пет годили.
	— Аз… не можех да реша. _Попитах те_, не помниш ли?
	— Какво си ме попитала?
	— Дали си готов, дали би се обвързал…
	— И аз ти отговорих, че имам нужда от малко време, не съм казвал „не“. По дяволите, бях на двайсет години, току-що излюпил се от училище. Не заради теб се колебаех, а изобщо. Женитба? О, може би, но след няколко месеца. Щях да се…
	— Но аз нямах няколко месеца — лицето й се навъси. — Дейн беше готов _веднага_. Не разбираш ли? Помоли ме да реша и ако почнех да протакам, щеше да ме _остави_.
	— Можеше да решиш, че не искаш.
	— Не, не и ако нямах теб. Не и ако не беше готов за мен. Как да се откажа от онова, което Дейн имаше, ако щях да загубя и теб?
	— Но бихме могли…
	— „Бихме могли“ не ми стигаше. Дейн ми беше шансът в живота и си внуших, че не бива да го изпусна. Предлагаше ми всичко, за което щях да се бъхтя тепърва, дълги години. Съжалявам, ако ти изглежда твърде пресметливо, но нима не трябваше да бъда точно такава?
	— А обичаше ли го?
	— Мисля, че след време го обикнах…
	Глицки още по-яростно халоса волана.
	— А _тогава_ обичаше ли го, дявол го взел? И двамата ли ни пързаляше?…
	— Да ви пързалям ли?…
	— Лорета, знаеш за какво те питам. Спеше и с мен, и с него, така ли?
	— Не, Ейб. Никога не съм го правила. Разделихме се с теб, преди да… О, Господи, _това_ ли си мислеше през цялото време?
	— Е, нямаше значение, важното беше, че ме напусна.
	Но се чудеше дали е напълно откровен. И честен?
	— Вярно. Не знам правилно ли постъпих. Бях млада. Просто ми се струваше, че нямах избор.
	— Имаше и го направи. Не можеш да избираш, ако нямаш избор.
	Стига, Ейб, сгълча се мислено. Много си самодоволен.
	— Нито бях толкова печена, нито мъдра, за да ми е ясно това — каза тя. — Виждаше ми се, че каквото и да направя, ще е за добро, а Дейн ми даде възможност да съм сигурна.
	— И беше за добро?
	Тя не отговори, само се взираше в него. Горчивина, гняв. Какво ги предизвикваше? Тя ли беше виновна за всичко? Можеше ли да избегне страданието?
	Той я погледна и разгада въпроса, изписан на лицето й. Лорета кимна.
	— Да, беше за добро, но имаше цена. И аз си платих.
	Хвана ръката му, стисна я силно и я отпусна в скута си.


	После се заприказваха за Илейн. Двайсет и пет минути. Времето припираше. Ръката му остана в скута й. Студът ги вкочаняваше до кости. Неусетно заговориха за Кевин Ший, за плана на Лорета как да умиротвори града.
	Глицки усилено се убеждаваше, че трябва да сподели някои от съмненията си, не толкова за вината на Ший, колкото за процесуалната издържаност на цялото дело. Искаше да натърти, че почне ли човек да върти игрички с това, съсипва самата идея за правосъдие, в което влагаше цялата си страст и сили. Докрай.
	Но не беше наивник и не се залъгваше — и двамата бяха прекалено уморени за тежко философстване. Нарочно или неволно, разумно или глупаво, нещо ставаше с тях. Тя го попита дали ще влезе да пийне нещо, преди да си тръгне. Глицки помирисваше алкохол пет-шест пъти в годината, но се възползва от повода. Внушаваше си, че ще поговорят още малко за Кевин Ший, за работата.


	Бяха в стая, чиито стени не се виждаха зад рафтовете с книги. Глицки седеше в червено кожено кресло, опрял устойчиво крака в азиатски килим. До камината, Лорета сипваше кехлибарена течност в тумбести чаши.
	— Като поканиш някой на чашка, най-малкото трябва да му поднесеш тази чашка.
	Тя бе свалила жакета на костюма си. Блузата й беше от тъмновиолетова коприна. Глицки окачи коженото си яке още в коридора, до входната врата.
	И сега седеше омагьосан от сцената, докато Лорета се навеждаше да поднесе запалена клечка към газовата горелка зад изкуствените цепеници в камината, а силуетът й се очерта през тънкия плат. Някакъв спомен оживя в него. Трябваше на секундата да си вдигне задника и да изчезне оттук.
	Тя угаси другото осветление в стаята и донесе чашите. Подаде му едната, разтвори коленете му и се отпусна на пода между тях. Докоснаха чашите си с чист кристален звън. Лорета опря ръце на бедрата му и прошепна:
	— Вземи ми чашата.
	Подчини се като окован от гласа й.
	Пръстите й се заеха с колана на панталона. После тя вдигна глава и го погледна самоуверено. Очите й сякаш се заковаха в неговите. Бавно отпусна колана, дръпна ципа, ръцете й го пареха.
	Лорета се премести напред и се наведе, като че готова за молитва.


	31.

	Кери, сегашната приятелка на Джеръм Рийз, не искаше да го пуска, поне не сега, толкова скоро след излизането му от затвора. Но Кери беше млада. И за разлика от Джеръм, не беше надарена със способността да проумява по инстинкт накъде духа вятърът. Джеръм знаеше, че човек действа по две причини — или е принуден, или е лесно. А тази нощ щеше да е лесно.
	Когато си принуден, най-бързо хлътваш. Така става, ако нямаш време да поспреш, да измислиш начин. Както се случи с Майк Мюлън.
	Джеръм беше наркокуриер вече почти три години, осигуряваше си хубавичък, чистичък живот, солиден доход, по някоя жена. Бе си втълпил колко е опасно да решаваш под натиска на момента и винаги се опитваше да избегне такива положения, но когато се натъкна на Майк Мюлън, внезапно му се бе наложило да действа. Незабавно. Нито му остана време, нито можеше да подбира средствата.
	Случи се ето как…
	Неговият снабдител и партньор в бизнеса Карлос очакваше _своя_ снабдител Ричард, който трябваше да донесе три килограма китайски бял хероин, според слуховете, наскоро доставен в града. На свой ред Карлос бе уредил да се отърве от товара при собственика на местен бар, на име Мо-Мо Къщата, който после щеше да запретне ръкави и да го пусне по нормалните канали.
	И досега всеки път спазваха процедурата. Само че в деня, когато трябваше да се появи пратката — деня, преди смъртта на Майк Мюлън — Ричард просто не се появи. Нямаха стока. И всички се изнервиха доста повече от обичайното — Карлос, Джеръм и Мо-Мо се озъртаха час по час, готови бяха и майките си да подозират, че са агенти под прикритие на отдела за борба с наркотиците.
	Но Мо-Мо отдавна работеше с Карлос, затова му даде още една възможност с условието, че ако до залез-слънце на другия ден хероинът не бъде доставен в „Клуба на мацетата“, край на сделката. Мо-Мо щеше да взима стока от някой друг.
	И така нямаше да е кой знае колко зле, само щяха да се поизмъчат, докато върнат доверието на Мо-Мо в снабдителния канал Карлос/Джеръм, но нищо особено. Ала както се завъртяха заровете, на другия ден малко преди залез, Ричард се появи. Карлос бе поел задължението да купи стоката, но без да е уредена препродажбата на Мо-Мо, нямаше с какво да плати на Ричард, а последният загубеняк, който забрави да плати на Ричард, не доживя следващото утро.
	По това време Джеръм вече се увери, че този ден не му се пада работа, нямаше да прескача до „Клуба на мацетата“, затова пое малко „прасешка радост“*. И изневиделица му се наложи да открадне кола от улицата, преди дори да си е издухал носа. Кръвта му кипеше прекалено, превъртя заради Ричард, Карлос и всичко останало, взе скрития под стълбата полицейски револвер 38-ми калибър.
	[* Фенциклидин, обезболяващо за домашни животни, използвано и като наркотик. — Бел.прев.]
	Но на улицата не се виждаха никакви коли. Никой не бе спрял тук, с оставени вътре ключове, а времето изтичаше.
	И това се оказа най-лошата карма за Майк Мюлън, който чакаше на светофара, спуснал стъклото, потропващ с пръсти в такт с музиката по радиото. Джеръм направо не вярваше, че вече е стигнал чак до „Долорес“, сякаш прекоси половината град. Налагаше се да предприеме нещо. Слънцето клонеше към залез и ако не докопаше някоя кола, можеше да се смята отписан.
	Затова гръмна Майк Мюлън, извлече го от колата и отпраши. Никакви угризения, дори не се замисли — нито тогава, нито по-късно. Джеръм си казваше, че всекиму идва времето и този път беше ред на Мюлън. Можеше да е някой друг. Не влагаше нищо лично. Изпълняваше си ролята на пратеник на сляпата случайност.
	Джеръм взе колата, върна се при Карлос, откара хероина при Мо-Мо. Всички бяха доволни.
	Но макар от гледна точка на Джеръм нещата да се подредиха чудесно, все пак отново действаше по принуда, а така на всяка крачка го дебнеха неприятности.
	Другият начин беше лесният. Тази нощ щеше да е така.
	Джеръм облече черен найлонов анцуг върху черното поло, обу черни маратонки „Конвърс“. По-рано през деня имаше смутове недалече от дома му на Силвър Авеню, по-късно се прехвърлиха в „Мишън“ и парка „Долорес“. Джеръм се сети, че ще изтеглят Националната гвардия от „Силвър“ и ще се надяват хората да си стоят вкъщи заради полицейския час.
	Поусмихна се. Обикновените хорица бяха такива тъпчовци.
	Беше в добра форма. Няколкото дни в килията не му навредиха. Можеше просто да изтича до „Силвър“, но с нещо трябваше да отнесе товара, а искаше да изчака, преди пак да отмъкне нечия кола. Последния път не му провървя особено.
	Излезе от апартамента малко след един през нощта, качи се в бричката без номера, която използваше за лични работи и измина целия път до „Силвър“ с угасени фарове. При игрищата забави и се загледа, макар че никой не играеше.
	Стигна до наредените плътно магазини, спря пред втория — „Ейс Илектрикс“ — и излезе, стъкълцата хрущяха под краката му. Само няколко крачки по тротоара и влезе в магазина през разбитата витрина. Извади фенерчето от джоба си и огледа рафтовете. Повече, отколкото очакваше. Гвардията сигурно си вършеше добре работата по отпъждането на мародери.
	За съжаление дреболиите не бяха от висока класа, но пък и в тази част на града не би трябвало да се надява на това. Само радиокасетофони, часовници и каквито още джунджурии мистър Ейс наричаше „електрически“. Джеръм не си губеше времето във вайкане. Всичко тук му беше под ръка. Все щеше да изкара парици. Прибра няколко по-засукани наглед касетофона, измъкна се край назъбените стъкла и остави плячката на задната седалка.
	През три врати беше магазинът за железария на Ратафия, къде по-добро място, но там се наложи сам да счупи витрината. Откри две кутии, натъпкани догоре с лъскави инструменти. Тежаха адски, но си струваше да ги отнесе, не бяха евтини.
	Отсреща прозорците на спиртния магазин бяха смлени, но решетките си стояха непокътнати и Джеръм, като се пресягаше, измъкна двайсетина-трийсет бутилки, които стигна с ръка или придърпа с лоста.
	Щъкаше неуморно по улицата, без да срещне никой, чуваше само стъпките си по парчетата стъкло. Вратата на дупката за евтинийки беше изтърбушена, но кой ли би си взел нещо оттам? Само подбра два костюма, които май щяха да му подхождат, три-четири рокли за Кери. Метна ги небрежно в колата. Помисли и се върна. Награби голям камион за Деймиън, страшнички кукли с мечове, автоматчета почти като истински. Хлапето щеше да помисли, че вече е Коледа.
	Скапана улица, но той не се оплакваше. Каквото избере, негово си е. Мина на още места — струпа в багажника консерви с хранителни концентрати и задигна от касата цяла пачка прекрасни, истински купони за безработни.
	Осемнайсет минути. Достатъчно. Качи се в колата, пусна се обратно по „Силвър“ и зави по „Палу“. Жива душа не се мяркаше, както бе казал на Кери. Обясни й за полицейския час. Хората се спотайват вътре. Плашат се да не ги гръмнат, но той не се боеше.
	А тя се тревожеше. Такава си беше. Нека. Ще остане предоволна, когато той стовари всичко в апартамента.
	Добре знаеше как да си опече работата. Действаш по принуда или ако е лесно. Тази нощ наистина беше лесно.


	32.

	Уес Фаръл смътно си спомняше, че не можа да заспи.
	Ако имаше нещо вярно, а поне така му се струваше, жената на Моузес Макгайър, Сюзън, въобще не беше очарована от хрумването на своя съпруг да доведе вкъщи от бара един пиян непознат, за да прекара нощта на дивана в техния хол.
	Бебето се събуди поне три пъти, макар че това предполагаше през останалото време да е спало, а Уес не би могъл да се закълне, че е така. Чуваше всякакви шумове, единият от съпрузите или двамата едновременно тътреха крака наоколо, отваряха хладилника, препираха се — „_Моля те_, би ли я донесъл тук? Няма да се размотавам напред-назад по нощница, докато _твоето_ приятелче хърка на дивана.“ Какво оставаше пък за хленчещото бебе.
	И щом розовопръстата богиня на зората освети небето, Моузес Макгайър с помътнели очи влезе в хола и пусна ключовете на Уес на пода до дивана. Тънък намек.
	Лидия, бившата жена на Уес, бе пожелала кучето, за да й прави компания, защото съпругът й прекарваше повечето време извън дома, в съдилищата, а след като децата заживяха самостоятелно, не искаше да стои сама в голямата къща. И щеше да се чувства по-сигурна.
	Но когато уговаряха условията на развода, Лидия реши, че вече не иска кучето. Е, обаче и Уес нямаше желание да се грижи за боксера. Поначало тази твар не се радваше на симпатията му. За него си остана „кучето на Лидия“ — Бартоломю или накратко Барт.
	И Лидия каза: „Добре тогава, отива в приюта за бездомни животни“. Винаги се изумяваше от лекотата, с която Лидия ръсеше подобни приказки. Нима това беше едно от присъщите й качества? Вече не беше сигурен, вероятно и никога не е знаел.
	Не му даваше сърце да позволи това. Твърде много неща се разпаднаха за бързо отминалите години, откакто по-малката, Мишел се изнесе от къщата. Незнайно защо не се примири с мисълта Барт да попадне в приюта.
	Тази сутрин си представяше колко сърдит му е Барт. В края на краищата, господарят му отсъстваше почти осемнайсет часа. Щом завъртя ключа във вратата и Барт се изпречи пред него, заскимтя.
	— Ей, друже, извинявай.
	Почеса го между ушите. Подвило опашка, кучето се притисна към крака му за секунда-две, после го поведе към кухнята. Уес би трябвало да се гордее с него — Барт бе издърпал вчерашния „Сан Франциско Кроникъл“ от масата на пода и го бе употребил по предназначение. Но си личеше, че кучето е засрамено, въпреки всичко.
	Не беше особено настроен да изведе Барт на разходка по пътеките край Деветнайсето Авеню, но смяташе, че е длъжен. Често му се мяркаше мисълта, че грижите за Барт са му нещо като душевна спасителна лодка, връзка с човека, който той представляваше, когато още имаше дом, деца, жена, работа — отговорности, поддържащи духа му и придаващи смисъл на всекидневието. Сега имаше само Барт, едно глуповато застаряващо куче и за нищо на света не би се отказал от тази грижа.
	Не че много го биваше да се грижи за кучето — изминалото денонощие беше достатъчно доказателство. Но и в семейните отношения не се показа твърде способен.
	Освободеният от каишката Барт се втурна по своите си работи и се отдаде на естествените нужди. Уес вървеше по асфалтовите пътеки и потръпваше, все още само по тениска и шорти.
	На връщане с колата от „Шамрок“ му светеше бледичкото слънце, но сега то бе предпочело да се скрие в ниско надвисналите облаци. Не срещаше никого. Нямаше сенки, защото слънцето не се виждаше. Пълно безветрие. Околността, обикновено бучащата улица, дори целия град, като се замисли, бяха някак неестествено, призрачно смълчани. Уес спря и се заслуша. Барт изскочи отнякъде и седна до него.
	Завъртя глава и с периферното зрение забеляза бяло петно, отклони се от пътеката, за да погледне. Откъсна обявата от телефонния стълб.
	Може Кевин да не го е прекарал нарочно вчера. Може да е закъсал някъде. Взираше се в лицето на обявата — беше Кевин, нямаше спор по това. Момчето бе затънало в страхотни говна.


	Вкъщи Уес постоя под горещия душ, после облече дебел памучен анцуг и докато се поздравяваше за силата на волята, изпи две големи чаши доматен сок с по няколко капки лютив сос, без никаква водка. Наля си и трета.
	Беше в помещението, което наричаше своя „салон“, чакаше клепачите му да натежат за сън, пиеше си сока и разсеяно галеше Барт по главата и врата. Колкото и неохотно да си признаваше, но проклетото куче му беше голяма утеха.
	Част от съзнанието му въобще не искаше да знае какво става с Кевин. Вероятно момчето се е сащисало отначало, обадило се е от паника, а после само е измислило какво да прави.
	Но и досега никой не знаеше къде е Кевин. Ами ако не само е загазил, а има и нужда от помощта му? Пак погледна обявата, която донесе вкъщи. Не се съмняваше, че неприятностите на Кевин са извънредно сериозни. Оставаше един-единствен въпрос — заслужени ли са? Уес не бързаше да отсъжда, но нямаше как да пренебрегне факта, че вчерашното обаждане на Кевин не е било някаква младежка приумица или пиянски кошмар. Обявата си беше съвсем истинска и вдъхваше страх. И по-младият му приятел явно си представяше, че може би има нужда от помощта на Уес…
	Той отпи от сока и си каза, че ако е така, започва съвсем друга история, нали? Защото шепнещото гласче в ума му досаждаше седмици наред, откакто семестърът приключи в началото на юни, че всъщност не му пука дали ще защити доктората си по история. Занимаваше се с това по-скоро да запълни времето, докато опитваше да налучка нова посока след раздялата с жена си Лидия и след предателството на най-добрия си приятел Марк Дуър.
	Като млади, с Лидия се обичаха, после отглеждаха децата си и постепенно от партньори се превръщаха в съвсем чужди хора. И когато дъщеря им Мишел стана самостоятелна, мълчанието в голямата къща властваше все по-често, дълбаеше ровове, които никой от двамата не би успял да прекрачи лесно, дори да искаше. Оказа се, че не искаха.
	Беше адвокат толкова отдавна, въртеше се из съда, в Палатата, а Лидия отначало беше майка и домакиня, после стана брокер на недвижими имоти и реши да основе собствена фирма. Не им остана за какво толкова да разговарят. Той качи седем-осем килограма, тя смъкна поне дванайсет и си втълпи, че започва нова епоха в живота й — вълнуваща, изпълнена с предизвикателства, със свобода. А Уес?…
	Докато в жена му Лидия настъпваха промените, Уес бе погълнат от нещо далечно от домашния живот — процеса срещу най-добрия му приятел Марк Дуър, обвинен за убийството на своята съпруга. Уес беше адвокат на Дуър, бореше се в съдебното дело на живота си.
	Отпусна се на дивана. Мътните го взели, защо не идваше сънят? Сега не искаше да мисли за всичко това. Изобщо не искаше да се мъчи. Дали все пак да не си налее един-два пръста водка, да оглади острите ръбове?
	Но не помръдна.
	В края на краищата, когато се разнесе прахолякът, Уес остана с чувството, че животът му не се е оказал особено успешен. Годините, през които отглеждаше децата си, отдавна останаха зад гърба му, а и не беше любимия татко, не отделяше достатъчно време за личните неща. Сега хлапетата се понесоха по своите орбити, не знаеше как им върви, нито те се интересуваха от него и не можеше да ги вини за това.
	А правото — богът, комуто служеше през целия си съзнателен живот — се оказа по-разочароващ, отколкото си представяше. Дори твърде.
	Когато Лидия каза, че има намерение да го напусне, той най-силно се смая, че изпита само леко съжаление от прекараните двайсет и седем години в неразгадаем хаос, довел ги до този момент.
	Всъщност именно бездънната подлост на Марк Дуър срина до основи вярата му. Лека-полека осъзна, че вече му е все едно. Естественият скептицизъм, с който през годините се бранеше при професионалното общуване със злонамерени и нечестни клиенти, се бе превърнал в непоклатим цинизъм към цялото човечество.
	Затова започна да пие и затова продължаваше да върши това с почти религиозен плам. За да си остане безчувствен. Да се държи само на повърхността. Тичаш ли бързо по тънкия лед, няма да се пропука под краката ти. Но усещаше как се плъзга все по-далече от всеки друг, от самата идея, че нещо може да има смисъл.
	В това откриваше причината още да се грижи за Барт. Същата причина породи колебанията му от мрачните опасения, че Кевин Ший вероятно ще търси помощта му на юрист.
	Би могло да се окаже, че е попаднал на още една спасителна лодка. И още една възможност да се надява, а не беше склонен да се вслушва в желанията, особено когато се намесваше и правото. Някога толкова прекрасното, божествено право…
	Не. Няма да се забърка отново. Няма да помага нито на Кевин, нито на някой друг. Може само да му препоръча някой добър адвокат — и толкова. Не искаше да дава никому и нищожния шанс пак да го предаде. Случеше ли се това, бе убеден, че душата му, ако я имаше, ще бъде съсипана окончателно. Нямаше да му остане нищо, с което да се спаси.
	Стана. Малко водка без вкус, без аромат, без цвят щеше да е точно каквото му трябваше. Благодаря, задръжте си доматения сок.


	Някъде май звънеше телефон. Като че под вода. Което доказваше, че сънува. Нямаше нужда да вдига слушалката, да прави каквото и да било. Само да се обърне на другия хълбок и звънът ще спре.
	Не вярваше да е спал повече от час. За разнообразие се настани в леглото си под завивките, преди да се е свлякъл на пода. Спусна щорите. В спалнята беше тъмно като през нощта, уютно и приятно. Нямаше пръста си да вдигне и точка по въпроса. Искаше да поспи поне пет-шест часа, преди да се изправи срещу тегобите на деня.
	Обърна се и се зави презглава. Телефонът звънна втори път. И трети. И пак настъпи тишина.
	Видя ли? Било е сън.


	33.

	В осем без двайсет сутринта Конрад Ейкън, кмет на Сан Франциско, гледаше отгоре поредния палатков лагер, вече разпънат в парка до Общинския център, точно под него. Той стоеше отчасти скрит зад флаговете на Съединените щати и Калифорния на церемониалния балкон, над величествения двоен портал на Градската палата.
	Както беше неизменно вече ден и половина, трудно осмисляше струпаната информация. Ето го, отговорният служител, комуто бе поверен милиардният бюджет на един от най-обичаните и красиви градове в света, цел на хиляди туристи всяка година, една от конгресните столици на страната, свято място за любителите на изтънчени ястия, средище на либерализма и изкуствата, с шестата по големина опера в света, убежище за ощетените, безимотните и хомосексуалистите от всички кътчета на Щатите. А той тънеше в нерешителност, сякаш градът се срути в краката му за броени часове.
	Над палатките в рехавата мъгла се издигаха димни струйки от огньовете. Принуждаваха го да си припомни снимките, които бе виждал постоянно от детството си досега — Сан Франциско, мъчително изправящ се на крака след страшното земетресение през 1906 година, доскоро най-мрачният период в историята на града. Преди тези образи му вдъхваха надежда със запечатаните усилия на хората заедно да изградят отново живота си. Но днес, докато рееше поглед над палатките, слушаше дрънченето на кухненски съдове и надигащите се в гняв и отчаяние гласове, надеждата беше последното нещо, което можеше да извлече от тази гледка.
	След петнайсет минути Ейкън щеше да се срещне с единайсетте членове на Надзорния съвет и още нямаше представа какво да им каже. И още по-лошо, въпреки старанията на някои от подчинените им, които превърна в свои доносници, не успя да надуши посоката, в която надзорниците щяха да насочат разговора. От опит знаеше, че едва ли ще предложат нещо резултатно, само биха могли да утежнят товара на раменете му, да подкопаят още малко разклатения му авторитет и да отклонят вниманието му от продължаващите усилия да свърши нещо полезно.
	Отлагаше срещата с надзорниците през целия вчерашен ден, надяваше се положението да утихне някак от само себе си, но след убийството на районния прокурор Крис Лок се надигна нова вълна от нощни безредици и вече изчерпа възможностите да се преструва, че всичко ще отмине бързо.
	Неговият административен помощник Доналд, висок и представителен мъж на тридесет и пет години, изведнъж се появи зад лакътя му. Цяла минута стояха, без да помръднат.
	— Ако имате желание да чуете мнението ми… — започна Доналд.
	Все още умислен, Ейкън кимна. Доналд беше истинско съкровище — винаги познаваше подводните течения, имаше вземане-даване с всеки в Градската палата и бе надарен с остър усет за политика и стратегия.
	— Ще се вслушам във всичко, което си намислил.
	Доналд държеше папка, която Ейкън забеляза едва сега. Помощникът извади обявата за Кевин Ший и я подаде на шефа си. Ейкън бе гледал проклетото листче поне стотина пъти. Вече му се гадеше, но наистина беше готов да чуе предложението на Доналд.
	— Е, какво?
	— Вчера прекарах целия ден из тези свещени коридори и интуицията ми подсказва, че ако тази сутрин не вземете в свои ръце срещата, още отначало, с най-простото мислимо послание, ще се сблъскате с безпрецедентна политическа катастрофа.
	Ейкън сам бе стигнал до същото заключение. Членовете на Надзорния съвет в Сан Франциско се избираха от целия град, а не по изборни райони. Нито един от тях не представляваше определена част от града. По-точно беше да се каже, че всеки в съвета представляваше, дори _въплъщаваше_ цяла политическа програма. И доколкото Ейкън можеше да съди по досегашните си срещи с тези хора, твърде често трудно стигаха до единомислие.
	Проблема с „досадниците“ (както ги наричаха почти винаги, с изключение на случаите, когато използваха и „безпризорници“) утежняваше и начинът, по който им се плащаше. Според градската харта на Сан Франциско всеки член на съвета получаваше точно двайсет и четири хиляди долара годишно, значи два пъти по-малко от собствените си чиновници и секретарки. С други думи, ако някой си изкарваше хляба с пот на челото, беше неподходящ за Надзорния съвет.
	И много хора, включително Конрад Ейкън, поддържаха мнението, че надзорниците бяха отвратително невежи дори за елементарните начини да се свърши някоя работа. Този недостатък се съчетаваше с неприязънта им и към идеята за компромис. За Ейкън това означаваше надуто презрение към самата действителност.
	Обаче „досадниците“, общо взето, разполагаха с предостатъчно време и финансова независимост. На свой ред това ги подтикваше към неотстъпчивост и караше околните да им се подмазват. Надзорниците преливаха от възгледи, подходи, идеи в излишно изобилие. Да, в съвета никога не се усещаше недостиг от идеи. Въпреки че нямаха изпълнителна власт, хората от съвета можеха да _препоръчват_ на кмета определена политика. Например, да заповяда на полицейското управление определени действия. Или да обяви Хо Ши Мин за град-побратим на Сан Франциско. Или да отложи възстановяването на магистралите след земетресение, докато разни екологични комисии проучат опасностите, които строителните работи биха представлявали за местния вид жаби в Китайската падина.
	Кметът не беше длъжен да се съобразява с препоръките им, но решеше ли да ги пренебрегне, трябваше да поеме политическия риск. Някъде в съчетанието от възгледите и позициите на надзорниците — бели, испаноезични, хомосексуалисти, азиатци, афроамериканци, феминистки — се криеше абсолютното мнозинство, а точно то избираше кмет на града.
	Ейкън взе листа от помощника си.
	— Доналд, значи това ще ми помогне да хвана бика за рогата?
	— Мисля, че вчера сенаторката Уейджър беше права, когато обсъждахте проблема…
	— Помня, Доналд. За кое беше права, по-конкретно?
	— … особено сега, след смъртта на Крис Лок. Според мен е нужно да се включим в наддаването. Всеки „безпризорник“ ще бута и дърпа в своята посока. В заседателната зала вече са монтирани безброй камери и всеки ще иска да дръпне по някоя реч, да заклейми насилието, да пробута проекторезолюция… е, сам знаете.
	Ейкън наистина знаеше.
	— Какво означава „да се включим в наддаването“?
	— Да влезете, да вземете направо думата и да обявите, че ние — всички ние, целият град — очевидно отдавна сме обръщали гръб на междурасовото напрежение, тлеещо сред нас. Крили сме си главите в пясъка. Особено тук, в Градската палата.
	Ейкън се усмихна кисело.
	— Е, не е лъжа.
	— Не, чуйте ме. В това _има_ смисъл. Били сме небрежни — не сме искали да признаем факта, че неравенството все още съществува, че обикновените граждани на улиците имат пълно право да се гневят, особено онези от черната общност. И е очевидно, че всички ние носим вината за смъртта на Артър Уейд и Крис Лок. Имаме дълг и трябва да го изплатим.
	— Доналд, стана малко претрупано.
	— Вярно, но щом сладкогласният дявол заговори… — каза Доналд заговорнически.
	— Ясно, имаш предвид самия мен…
	Доналд кимна.
	— Това е само най-обща идея, господин кмете. Във вашата уста няма да звучи толкова тежко…
	Кметът бе свикнал с ласкателствата, но и сега си каза, че Доналд почти не се отклонява от истината — Ейкън имаше ораторска дарба. Пък и членовете на съвета несъмнено се поддаваха на призиви към колективната им гузна съвест на либерали. Ако почти от вратата ги подхванеше за собствената им вина, за приноса им към бедствието, току-виж успее да прокара някаква своя линия.
	— Добре, а каква е втората част на най-общата идея?
	— _Преди_ да обмисляме някое от предложенията на съвета, _преди_ да правим каквото и да е друго, длъжни сме да предприемем спешни действия за връщането на чувстващата се изолирана черна общност в главното русло на живота в града. Да им протегнем ръка. Нуждаем се от символичен жест.
	— Значи стигнахме до символите. Правилно.
	— И за да покажем своята загриженост, да внушим, че главната ни задача е единството в града…
	— Ще им поднесем на тепсия Кевин Ший.
	Доналд каза убедено:
	— Той е виновен. Вижте само снимките. И обявяваме награда от… да речем, половин милион долара, което е доста евтино, ако успеем да укротим буйстващите тълпи.
	Ейкън разтърка клепачите на смъдящите си очи, потри петното на лицето си.
	— Доналд, не искам Ригби да си въобрази, че го соча с пръст, защото подчинените му още не са арестували Кевин Ший. Правят, каквото е по силите им.
	— Сър, никой не ги обвинява в бездействие. Бихте могъл даже открито да заявите това. Но ние… вие имате нужда от този жест, от убедеността на черната общност, че градът полага усилия, че всички сме едно цяло. Смея да се надявам, че е вероятно и размириците да поутихнат.
	Ейкън си мислеше, че предложението е добро, защото можеше да го приемат. И е справедливо. Рядко съчетание.
	— Иначе казано — подхвана той, — деловият подход тази сутрин е да поискаме подкрепата на Надзорния съвет за наградата, да насочим вниманието им към задържането на Кевин Ший и да приемем резолюция в този смисъл…
	— Натам трябва да ги поведете, сър.
	— И после да си вървя?
	Доналд поумува няколко секунди и кимна.
	— В общи линии, да.
	И Ейкън тръсна глава.
	— Да се захващаме за работа.


	Когато вратата се затвори зад Ейкън, тръгнал към заседателната зала на Надзорния съвет, Доналд изчака пет особено дълги минути зад бюрото си. Често Ейкън изфучаваше и насред коридора се сещаше за нещо, нахълтваше обратно в кабинета си, сграбчваше забравена вещ и скорострелно даваше последни указания, които бе пропуснал.
	Но сега му предстоеше да отиде само до другото крило на Градската палата — една минута, не повече и Доналд очакваше да се върне незабавно, ако това изобщо се случеше. Обаче си беше разсъдлив по природа. По-мъдро е да не прибързваш. Ами ако някой нахален репортер заклещи Ейкън в коридора и после кметът се втурне обратно заради поредното си хрумване? Няма излишна предпазливост.
	С тази мисъл в главата, Доналд излезе иззад бюрото си, мина по дългия, облицован с дърво коридор до обществената приемна на кмета и излезе през вратата с номер 100.
	В коридора нямаше никой. Отиде до кръглия балкон над грамадното фоайе на Палатата. В отсрещния коридор забеляза гърбовете на тълпящи се хора пред заседателната зала на надзорниците. Нещо бе възбудило множеството. Вероятно влизането на кмета в залата.
	Доволен, той се върна в кабинета. Настани се зад бюрото и извади от портфейла си едно бяло листче. На него бяха изписани само седем цифри, без име.
	В отсрещния край на телефонната линия приятен женски глас го помоли да остави своето съобщение.
	След като се представи, Доналд уведоми записващата машина, че кметът действително е решил да подкрепи идеята, която са обсъждали, после си позволи да предскаже, че до няколко часа и Надзорният съвет ще приеме съответната резолюция.
	Когато остави слушалката, ръцете не му се подчиняваха напълно. За първи път постъпваше така. Естествено беше нервите му да се изопнат. И най-смешното бе, че всъщност дори помагаше на Конрад Ейкън. Не е лошо.
	Но го мъчеше неясното чувство, че е станал изменник. Смущаваше се, сякаш вече работеше за друг. Но с това бедствие, в което всичко още беше неясно, Конрад Ейкън едва ли можеше да е уверен в преизбирането си след пет месеца, а какво щеше да прави тогава Доналд, ако не защити отсега интересите си?
	Налагаше се да опипа почвата, да бъде полезен и на други хора, когато може. И след обаждането не се съмняваше, че Лорета Уейджър ще си спомни кой е, ако пак я потърси. Няма да е нужно никакво самоизтъкване — тя и сама ще сметне, че му е задължена. И щеше да му се отплати. Така беше в политиката и кой по-добре от сенаторката знаеше това?
	Защото бе чул достатъчно за нея от общи познати.


	34.

	Илейн, дъщерята на сенаторката Уейджър, най-сетне успя да поспи — дълбоко и до насита, събуди се малко след зазоряване. През прозореца на хола под натежалите облаци димът съвсем не беше толкова гъст като предния ден. За миг си позволи да се настрои оптимистично — може би настъпва обрат към по-добро и след време раните на града ще заздравеят.
	После отвори вестника…
	Сега седеше на паркета, по прекомерно широка мъжка тениска, каквито използваше вместо нощница. Помнеше, че опита да се опре на стената, но се отказа, просто трябваше да седне. Сигурно бе загубила всякаква власт над себе си — напипа мокрия под, осъзна, че си смуче показалеца. Колко ли време е минало?
	В стомаха й къкреше, отново се помъчи да стане. Пътят до банята й се виждаше почти безкраен.


	Не й се вярваше, че никой не я бе потърсил. Но си спомни, че изключи телефона, заедно със записващото устройство. Има моменти, когато човек е длъжен да се наспи.
	И чу записания глас на Крис Лок.
	— Ох, Божичко! — изстена тя, превита от нов напън за повръщане.
	Обадил се е, преди… преди…
	Пръстите й се вкопчиха в корема, разтриваха полека стегнатия възел, тя слушаше като хипнотизирана думите, гласа, който чуваше за последен път.
	Казваше, че я обича. Имал нужда от нея, искал да поговорят. Дали ще може да се видят утре (О, Господи, тази сутрин!), преди работа? Имал уговорена вечеря с Мохандас и нейната майка, щял да закъснее. Може пък да намине при нея, преди да се прибере. Защо не му звънне да се разберат?
	После беше обаждането на майка й от полицейското управление, с пресилената невъзмутимост, която я спасяваше в най-тежките моменти. Някой едва не я застрелял, убил Крис… Моля те, миличко, не излизай, преди да се чуем.
	Следващият беше колегата й Джери Узунис, но само със съобщение, бързаше да се включи в новите размествания в службата. Тя пренави част от дърдоренето му, после пак го пусна, без да слуша, гледаше изцъклено в нищото.


	Някак се облече. Сериозно ли се готвеше да отиде на работа? Не знаеше. Само че ето, направила си е прическа, сложила си е грим. И е обута. Но без чорапогащник. Свали си обувките и забрави какво вършеше. Съзнаваше, че седи на леглото и се напъваше да извади от паметта си нещо, а чорапогащникът беше оставен до нея. Нищо не се връзваше.
	Там, до леглото, е телефонът. Да не е искала да се обади? Бе опитала да се свърже с майка си, но кой ли би могъл да предвиди къде ще е сега. Изчака петнайсет сигнала. Набра номера отново. Може това да е било — да се обади пак.


	Край бордюра пред Палатата винаги имаше плътна колона черно-бели полицейски коли, но днес те заемаха четири от петте платна на Брайънт Стрийт.
	Илейн Уейджър пристигна с такси — тази сутрин автобусите не се движеха по нейната линия. Стоеше на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, за кой ли път обзета от чувството, че действителността коренно се е променила. Дали това е така наречената виртуална реалност? Един от отговорниците по броячите за паркиране най-спокойно попълваше квитанции за глоби на _полицейските коли_, записваше си номерата им и после оставяше творенията си под чистачките, сякаш някой му бе подсказал, че така най-разумно ще запълни времето си сред околната лудост. И той е _повярвал_…
	Във фоайето на Палатата тълпата бе отъняла значително — несъмнено, заради полицейския час имаше по-малко нарушители. Илейн като в безтегловност премина край детектора за метални предмети и заобиколи една от колоните, грамадната пещера на фоайето се откри пред очите й.
	Десетина униформени полицаи нехайно охраняваха задържаните. Но защо, попита се Илейн, имаше толкова много патрулни коли пред сградата? Къде са останалите полицаи? Откъслечната мисъл я връхлетя като послание от полузабравен свят. Нямаше представа с какво се занимаваха.
	Мъжете в опашката за получаване на призовки тази сутрин бяха обичайната сбирщина, мърляви и уморени, с торбички под натежалите клепачи. Докато чакаше асансьора, един от тях привлече вниманието й.
	Искаше да се качи в стаята си, да затвори вратата. Може пак да потърси майка си, да поговори с Джери Узунис или с първия заместник-районен прокурор Арт Драйсдейл… с все някой горе… да научи какво се е случило, какво би могла да направи. Трябваше да направи нещо. Заради Крис.
	Тръгна към жълтата пластмасова лента, отделяща задържаните, прекрачи я и се вгледа отблизо в мъжа.
	— Извинете — обърна се към полицай, заприказвал се със свой колега.
	— Да, госпожо? — И след миг: — Моля ви да се върнете зад лентата. Не бива да сте тук.
	Илейн не бе в настроение да се държи сърдечно.
	— Работя в прокуратурата — и размаха служебната си карта. — Казвам се Илейн Уейджър.
	Ако някое от двете ченгета пред нея успя да свърже името на привлекателната млада жена със сенаторката, то прикри добре мислите си. Но прокуратурата беше сериозна работа и ако дамата желаеше да каже нещо, щяха да я изслушат.
	— Да, госпожо — повтори полицаят. — С какво мога да ви бъда полезен?
	Илейн кимна към арестувания.
	— Този не е ли Джеръм Рийз?
	Той беше и я зяпаше.
	— Ей, ей, така не е редно. Ей, на тебе говоря. Чуваш ме! На тебе _говоря_!
	Илейн не го и погледна. Полицаят, на чиято значка бе написано „Дж. Дийли“, застана между нея и Джеръм и заповяда на онзи да си затваря устата. Вече се качваха с асансьора за посетителите на затвора, по-бърз от общодостъпния. Освен това спираше само на шестия етаж — пред входа на затвора.
	— Сериозно ти говоря, щото те… ей, чуваш ли, нямат заповед. Налитат да се заяждат само. Това си е чист тормоз. Нищо не съм направил…
	Дийли се обърна към Илейн и каза с най-лековат тон, като че се разхождаха в парка:
	— Прибрахме го в район с полицейски час, в крадена кола, пълна с предмети, които е ограбил от…
	— Ей, стига бе… никаква открадната кола не е…
	— Джеръм, не ти ли казах да _млъкнеш_?
	Дийли дръпна белезниците с такава сила, че почти отлепи младежа от пода.
	— Това си е насилие! По-ли-цей-ска бруталност! Ти нали всичко видя, сестро? Айде стига толкова. Ей, ама тоя тип…
	— Не съм ти сестра — сряза го Илейн. — Аз съм най-гадният ти кошмар.


	Точно сега Арт Драйсдейл, първият заместник в прокуратурата, _преживяваше_ най-гадния си кошмар. Наближаваше девет сутринта, а той беше на крак през цялата нощ. Отказа да работи дори временно в кабинета на Крис Лок — не искаше злонамерени тълкувания, никак не се натискаше да бъде следващият в това кресло. Но в собствения му кабинет изобщо не достигаше простор, за да побере човешкия поток, вливащ се тази сутрин. Всеки настояваше за отговори, за утешителни новини или за решения, които той не бе упълномощен да вземе.
	Обикновено се държеше безгрижно, случваше се да подхвърля бейзболна топка, както седеше зад бюрото и обсъждаше с някой служебните затруднения или преговаряше за смекчаване на присъдите с адвокати. Днес носеше бяла риза с разхлабена вратовръзка и сплиташе пръсти върху бюрото, докато ставите им побеляха.
	— Добре, пуснете я.
	Илейн нахълта през вратата и застана пред него.
	— Надявам се да не съм разбрал добре — започна той. — Задържала си Джеръм Рийз… същия Джеръм Рийз, когото пуснахме преди два дни поради недостиг на доказателства, без да го обвиним в убийство — значи същия Джеръм Рийз пак е тикнат на топло горе?
	— Да, сър.
	Драйсдейл разтърка челото си, после притисна пръсти в слепоочията си.
	— С горе-долу същите прегрешения, за които на другите връчваме само призовки?
	— Повечко са — увери го тя.
	— Повечко, значи. Достатъчно, за да го арестуваме непременно ли? И то в СКАПАНОТО ФОАЙЕ! Извинявай, не исках да ти крещя, но това е недопустимо. Точно сега само Джеръм Рийз ни липсваше тук.
	— Съжалявам, но…
	— Убеден съм, че съжаляваш. — Той поклати глава. — Илейн, защо реши, че трябва да направиш това?
	— Помислих… помислих, че ако се разчуе как е бил задържан на местопрестъплението и пак сме го пуснали…
	— Знам, знам. Но сега е в затвора. Не вкарваме там никой друг, извършил същото като него.
	— Но вече не можем да го пуснем. Няма как просто да му връчим призовката и да го изгоним.
	— И аз не мисля, че е възможно. — Той вдиша през зъби и шумно изпусна въздуха. — По дяволите!
	— Почувствах, че нещо трябва да направя. Не ми беше съвсем ясно. Заради Крис, тоест, господин Лок…
	Драйсдейл я спря с вдигната ръка. Схващаше добре дреболиите в това положение. Илейн беше дъщеря на Лорета Уейджър. И чернокожа. И както вървеше този свят, не можеха да й се скарат сериозно, какво остава пък да я отстранят от длъжност за подобна грешка. Вероятно с пръст не можеха да я докоснат. Все едно винаги носи броня. Сега Джеръм Рийз беше горе, оставаше Драйсдейл да предотврати изтичането и раздуването на информацията от масмедиите. Но междувременно нямаха никакви сериозни обвинения, които да предявят на онзи тип, освен, разбира се, обичайните закононарушения, а Болъс пускаше всички останали негодници.
	— Илейн, всички сме разстроени и объркани. Самият аз не знам какво да правя и какво ще става тепърва в прокуратурата. Но нашата работа е да сме обвинители в съдебни процеси, а не да участваме в арести. И се предполага, че обмисляме грижливо, преди да предприемем подобни действия, нали разбираш?
	— Да, сър.
	— Вярвам ти.
	Юмруците на Драйсдейл отново побеляха. Все щеше да измисли какво да прави Джеръм Рийз. По закон, прокуратурата разполагаше само с два дни, за да му предяви обвинение, но Драйсдейл умуваше как да се възползва от празниците за Четвърти юли и да проточи процедурата чак до следващия вторник, дотогава времето можеше да стигне за преодоляването на злощастните обстоятелства.
	Върна мислите си към Илейн.
	— Ти се занимаваш с убийството на Артър Уейд. — Не прозвуча като въпрос. — И работиш с отдел „Убийства“ по това, нали? Поддържаш връзка?
	Не беше така, но тя веднага си припомни вчерашния разговор с лейтенант Глицки, затова на пръв поглед не излъга, когато отвърна:
	— Да, сър.
	— Добре, погрижи се да продължава така. Имаш ли нужда от помощ, ела при мен, питай. Не е нужно да се бъхтиш сама.
	— Да, сър. Благодаря ви.
	— Няма за какво. Прати ми следващата жертва.
	Произнесе думите без усмивка.


	35.

	Глицки беше на полицейския паркинг зад Палатата и оглеждаше последната кола, в която Крис Лок се бе возил през живота си.
	Произведена същата година, от същия модел като колата, с която стигна дотук сутринта, а предната нощ откара Лорета до дома й. И същата като онази, с която по-рано вечерта се бе прибрал вкъщи. Днес прати един от патрулните полицаи да я върне в служебния паркинг на градската управа.
	Само цветовете бяха различни. Градът бе закупил двайсет и седем коли „Плимут“ за удобството на своите служители и гости — за неуниформени полицаи, заместник-районни прокурори или някой виден посетител.
	Инспектор Марсел Лание още бъхтеше неуморно и трупаше допълнителни дни към отпуска си. Сега „развеждаше“ Глицки по подробностите на извършеното снощи престъпление. Към студената мъгла се прибави и вятър. Двамата носеха дебели якета, Марсел въобще не измъкваше ръце от джобовете си. Опитвайки се да схване по-добре нещата, Глицки отвори предната дясна врата на колата.
	Понаведе се и примижа срещу стъклото на прозореца. Било е вдигнато, когато е мъжът застрелял Лок, сега представляваше мътна паяжина с дупка по средата, голяма колкото юмрук.
	— Криминалистите събраха ли парчетата?
	— Всичко, каквото намерихме.
	— Доста голяма дупка.
	Лание също погледна за миг.
	— Ейб, това са два изстрела от упор.
	Глицки кимна.
	— А втория куршум открихте ли?
	— От другата страна.
	Заобиколиха колата, Глицки поспря при задната броня.
	— Какво, забеляза ли нещо?
	— Нищо, абсолютно нищо.
	Глицки отвори вратата откъм шофьорската седалка и се опря на коляно, за да разгледа дупката от куршум в тапицерията, после се настани зад волана, изви очи към разбитото стъкло вдясно и мислено проследи траекторията на втория куршум.
	— Голяма късметлийка е — отбеляза на глас.
	Според неговата представа за траекторията, куршумът би го одраскал отпред. Разбира се, Лорета нямаше грамадния му гръден кош и затова не бе засегната. Но съвсем малко е оставало. На косъм.
	— Май е имала късмет и с прибирането у дома снощи — вметна Лание, без по лицето му да трепне и едно мускулче.
	Глицки бе подготвен за нещо подобно — ченгетата от „Убийства“ се отличаваха с умението да научават всичко и да го разнищват без никакво страхопочитание. Явно бе плъзнала мълвата, че посред нощ е отвел с кола Лорета от Палатата.
	— Марс, не ми додявай. Жената все пак е сенатор. И ми беше по пътя.
	— Ами да, късмет си е.
	Усети как белегът на лицето му се опъна и си наложи да не се мръщи. Трябваше да преглътне ухапването без гримаси. Марсел би надушил още нещо при каквато и да е реакция от него.
	— Къде още има кръв? — попита делово.
	Лание се наведе към него.
	— Погледни ей тук. — Малко кръгло петно на дясната седалка. — Имаме си работа с калибър 22, най-много 25. Тази сутрин ще знаем точно. Малко входно отверстие, никакви разкъсвания. Куршумът не е излязъл. И с това е извадила късмет. Дори не я е опръскало.
	Сърбеше го езикът да обясни с няколко подбрани думи на инспектора си какъв късмет е имала поначало Лорета, за да стрелят по нея. Но и така косвено щеше да отрича подозренията му, значи би признал, че е станало и още нещо необичайно. Предпочете да си затваря устата, измъкна се от колата и внимателно хлопна лявата врата. Тръгнаха обратно към Палатата.
	— И как е тя? Говорихте ли? — попита Лание.
	— Не много — излъга Глицки. — Почти беше изпаднала в шок, напълно изтощена. Мисля, че доста я е разтърсило.
	Крачките им стържеха по плътно настлания чакъл.


	Когато лейтенантът се появи в кабинета си, на един от жълтите пластмасови столове пред бюрото на сина си седеше Нат Глицки. На седемдесет и шест години, старецът още се занимаваше с готварството си. И както винаги, кръглата ярмулка покриваше бялата къдрава корона от коса на главата му. Носеше туристически обувки, многоцветен вълнен пуловер, старомоден, изцапан с боя кафеникав панталон. И бе метнал на облегалката своето „класическо, мъжко, синьо спортно сако“. Почти никъде не се появяваше без него.
	Вече се разчу в управлението, че Джеръм Рийз пак е зад решетките горе и Глицки, научил новината в коридора, се мъчеше да вмести информацията в своята схема „Накъде вървят нещата“. Случката не попадаше в категорията на най-приятните събития.
	Спря в празната рамка на вратата. Баща му не идваше всеки ден, всъщност правеше това доста рядко. Дори почти никога, значи ставаше нещо. Докато Фло се бореше с болестта, Нат се мяркаше по-често, дори понякога водеше сина си на обяд, но след смъртта й, Глицки не си спомняше да го е навестявал в службата.
	Неговият непредсказуем татко му подхвърли пластмасова кесийка с кифличка, пълна със сирене и зеленчуци. Глицки предпочиташе тази комбинация пред всички други ястия в познатата на човечеството вселена. Толкова отдавна не си бе угаждал със същата вкуснотия, че дори не помнеше откога.
	Петнайсетина сантиметра по-нисък от сина си, Нат се изправи и го целуна по долната челюст. Винаги така го поздравяваше и винаги щеше да прави това, а неудобството да върви по дяволите. Глицки неизменно се притесняваше, от детската градина чак до завършването на полицейската академия, но сега изобщо не се срамуваше. Ако на хората не им харесваше, тяхна си работа. Ставаше същия като баща си. И не беше никак лошо.
	— Ейбрахам, трябва да поговорим.
	Но не беше най-удобният момент. Виждаше в стаята на отдела Лание, Бенкс, още двама инспектори — надничаха, чакаха да се освободи, за да получат поне някакви указания. Освен това искаше да се види със съдебния медик Джон Страут, за да обсъдят аутопсиите на Артър Уейд и Крис Лок, както правеше за всяко убийство в юрисдикцията на града.
	Най-отгоре в купчината записани обаждания по телефона беше името на Грег Ригсън, един от надзорниците на града — рядко удоволствие за простосмъртните. Ригби пак искаше да говорят за нещо. Имаше и убийство след домашна свада, късно вечерта в Норт Бийч, несвързано с бунтовете.
	И Лорета Уейджър, каквото и да означаваше обаждането й.
	Но баща му нямаше да е тук, ако проблемът не беше важен. Нат не се славеше със склонност към истерия.
	— Налага ли се да затворя вратата? — попита Ейб.
	Разбира се, врата нямаше. Нат посочи кесийката.
	— Я си изяж кифлата.


	Което Глицки правеше с огромно удоволствие.
	— Е, какво има?
	Както винаги, Нат не чакаше втора покана.
	— Познаваш ли Джейкъб Блум? Познаваш го. Той е моят равин, ще бъде и твой, когато пак започнеш да ходиш в синагогата. — Вдигна ръка. — Не затова съм дошъл. Тук съм заради Блум. Добър човек е.
	— Съгласен.
	Пак същия жест.
	— Не прибързвай. Дъвчи. Ще стигна и до същественото. Както знаеш, при първата неразбория онази вечер, било е само на две-три пресечки от храма…
	Ейб се учуди, че не е направил връзката веднага. Синагогата на неговия баща „Бет Израел“ беше на ъгъла между „Клемънт“ и „Аргело“, на един хвърлей от мястото на саморазправата.
	— Извинявай, я повтори…
	— Ейбрахам, старият ти баща не е дошъл да плещи глупости. Става дума за твоята работа. Съсредоточи се. Внимавай. — Нат изчака, докато Ейб кимна. — Има една жена, Рейчъл, с невероятна фамилия, тук е може би от три месеца, пристигна от Литва или Украйна, или както наричат онова място сега. Отишла при Блум, а той дойде при мен.
	— И какво е казала тази Рейчъл?
	— Объркана е, уплашена, вчера са се обяснявали с Блум цели два часа… _ой_, какъв английски говори, но пак е по-добър от моя украински. Оказало се, че е била на „Гиъри“, прибирала се вкъщи от храма, когато тълпата започнала да излиза от…
	— От „Пещерата“ ли? И тя е видяла?
	Точно от това имаше нужда Ейб — от заслужаващ доверие свидетел, който не само е бил там, но и би могъл да опише станалото. Щеше да му послужи като клин, за да избие малко истински факти от бармана Джейми О’Тул, а и от други.
	Нат кимна.
	— Но тя се бои, Ейбрахам. Еврейка е, как да се разправя с полицията… Не е лесно там, откъдето е дошла толкова скоро. Все пак е видяла. И знае, че е длъжна да каже. Но не е направила нищо, за да спре онзи ужас. Така че, виновна ли е според закона? Няма спор, да не се намесиш си е _шанда_. Но как трябва да постъпи? Тя не знае. Не иска да се забърква в нищо лошо тук, в Щатите. Минава един ден, тя вижда какво става в града. И си казва, че сигурно е неин дълг да бъде честна… И ето, Блум идва при мен, моли ме да говоря с тебе, да видим може ли да стане някак… стига да ти е от полза. Но първо трябва да ти кажа, че не съм сигурен дали Рейчъл ще се престраши.
	Телефонът звънеше. Глицки напъха в устата си последната хапка от кифлата и я избута с език настрани.
	— Татко, уговори срещата и аз ще дойда. — Вдигна слушалката. — Глицки, отдел „Убийства“.
	Беше един от заместник-районните прокурори, Тай Робинс, врещеше къде е, по дяволите, нали трябва да даде свидетелски показания при съдията Оскар Томазино, по делото „Народът срещу Съли“, за убийство. Да не е забравил?
	Хайде, лейтенанте, животът продължава. Съдията дал десетминутна почивка и най-добре било Глицки да си дотътри задника за нула време, иначе ще му лепнат неуважение към съда.
	Нат Глицки потупа сина си по бузата и каза, че му било приятно да си побъбрят. Ще се чуят по телефона.


	Десетминутната почивка се превърна в отлагане за цял ден — адвокатът на господин Съли страдаше от главоболие и заяви, че не е в състояние да участва в съдебното заседание. Нито съдията Томазино, нито прокурорът Робинс възразиха срещу отлагането.
	Но Глицки не преливаше от удоволствие. Бе стегнал под яката си вратовръзката, която пазеше в чекмедже на бюрото си специално за такива случаи. Притича задъхан до зала 34, щеше му се да бе взел назаем подходящия за всякаква обстановка син блейзър на баща си. Пак беше с пилотското си яке и съдията можеше да се заяде за неуместен външен вид, просто за да си изкара яда от протакането.
	Само че сега закъснението му вече не означаваше нищо. Бързането беше съвсем безсмислено, а денят и без това пукаше по шевовете от идиотщини. Ейб тъкмо се канеше да сподели това с най-топли думи с Тай Робинс, когато Ридли Бенкс се вмъкна странично до него на скамейката и направо го подхвана, с тих, но настоятелен глас.
	— Имам да ти казвам това-онова. Първо, по случая Мюлън, може и да се хванем за нещо. След кратката ни раздумка при „Гърка“, реших да отскоча до Макей. Горкичкият той, все не си намира работа, само се мотае из къщата. Напираше да си говорим отвън, на стълбите. По-точно, изобщо не гореше от желание да си говорим. Усетих, бива ме за следовател.
	— Полезно качество, Ридли.
	— Та му споменах думичките „прокурорска заповед“.
	— А имаше ли я? И за какво?
	— Нямах. Само споменах и му казах, че не е длъжен да ме пусне вътре, но вероятно ще дойда пак и няма да се държа като първо приятелче.
	— Значи счупената стъклена врата — промълви Глицки.
	Ридли, единственият друг тъмнокож инспектор в отдела, се взря в очите му. Поне за някои страни от живота гледаше на Глицки като на свой наставник. Бавно кимна.
	— Счупената врата. Или липсата на такава.
	Ако в някоя от вратите на къщата нямаше счупено стъкло, като балон щеше да се пукне историйката как Макей и братовчед му Брандън Мюлън си порязали ръцете след пиянско сбиване помежду си.
	— Досега не си ли ми споменавал?
	— Доколкото си спомням, пропуснах.
	— Добре — каза Глицки. — Я да придърпаме и двамата насам, още днес. Започваме ги отначало.
	Сети се за новината от баща си и добави, че дори може да задържат Мюлън и Макей за разпознаване — имало шанс да се сдобият със свидетелка, стояла извън тълпата, която щяла да каже кого е видяла там.
	Бенкс смля новата информация, докато оглеждаше съдебната зала. Пречеше на Ейб да се надигне от скамейката, когато Тай Робинс, останал последен заедно с тях в празното помещение, затвори куфарчето си с гръмко щракане и тръгна по прохода между редовете.
	Неловко махна на Ейб.
	— Извинявай. Ще се видим тук утре, а?
	Отмина, без да чака отговор. Пружината затвори със съскане грамадната врата зад него. Глицки и Бенкс останаха сами в залата.
	— Още нещо ли има? — попита Глицки.
	Бенкс явно се колебаеше какво решение да вземе. Пак се озърна към празната зала, пое си дъх и каза:
	— Искам да споделя една история. Може да излезе, че малко те засяга лично.
	С вече изострено нетърпение от накъсаното начало на деня, Глицки едва не го прекъсна — не беше сега времето за такива приказки, не може ли по-късно да седнат на спокойствие? Но имаше някакъв намек в гласа на младия инспектор…
	— На „Балбоа“ има един ресторант, „Пасифик Муун“ — дребно заведенийце, там е от трийсетина години.
	— Ами как, знам го. Случи се да хапна там.
	— Всекиму се е случвало.
	— Ако си спомням вярно, храната не я биваше.
	Бенкс се ухили.
	— За същата дупка говорим. Не знам дали си забелязал, но точно затова няма да видиш ресторанта препълнен. Даже в събота вечер, в осем, пак ще намериш място, а имат само двайсет маси.
	Глицки се облегна на твърдата скамейка, но можеше да предвиди докъде ще стигне този разговор.
	— Е, и? — подкани инспектора си.
	— Преди да дойда в отдела, осем години разнищвах финансови афери. Когато постъпих на работа, още се точеше разследване за пране на мръсни пари в „Пасифик Муун“.
	— В ресторант?
	— Ами да. В онези години, преди електронните трансфери между банките, беше съвсем обичайна практика. Да речем, имаш си цял тон мръсни парици и уж започваш да работиш с бързоразвалящи се стоки, например храни. Точно като по поръчка ти идва. Съчиняваш дебели пачки разписки за ястия, каквито никога не си поднасял и хоп! — готово. Париците вече са чисти, все едно си вълшебник.
	— Добре де, значи в „Пасифик Муун“ са препрали малко пари.
	— Много пари, лейтенанте.
	— Добре, много пари. Някого спипахте ли?
	През многото си години в полицията Глицки бе чувал какви ли не истории за „продължаващите разследвания“. И той бе упорствал срещу някои хора, които никак не му допадаха, в порядъчността на които изобщо не вярваше и искаше да ги приклещи. Рядко случаите завършваха според стремежите му, защото доказателствата и следите изстиваха по-бързо от пържени яйца. Не ги ли събереш веднага, като почнеш да ровиш, едва ли ще ти се удаде по-късно. Щом и спецовете от финансовите разследвания не са струпали материал колкото за дело по случая с „Пасифик Муун“, собствениците или не са престъпвали закона, или твърде умело са заличили всякакви улики. По-вероятно беше второто предположение. Както и да е било, в полицейското управление вечно не достигаха хора и ако не надушваха възможности в „продължаващо разследване“, гледаха да го прекратят възможно по-скоро.
	— Нищичко не стана. Излязоха сухи от водата.
	— Е, тогава?…
	— Ами, бях съвсем млад и зелен, разгорещен като хрътка, затова редовно се отбивах да вечерям там, през седмица-две, после оставах да посръбна по някоя чаша, през цялото време броях хората по масите.
	— Броял си хората?
	— Нямаше по повече от двайсетина клиенти наведнъж. Никога. А знаеш ли какъв брутен приход обяви „Пасифик Муун“ преди осем години?
	Глицки тръсна глава.
	— Милионче?
	— Два милиона и деветстотин хиляди.
	Мълчаха цяла минута. Глицки промълви:
	— И имат само двайсет маси?
	Гласът на Бенкс стана по-остър.
	— Ако всяка маса е била запълнена пет дни в седмицата и всяка вечер на всяка маса са се извъртали по три смени клиенти, и ако на всеки вечерята е струвала средно петнайсет долара, знаеш ли колко са могли да съберат? Пресметнах, лейтенанте, и ще ти кажа — най-много триста хиляди. Не повече от триста хиляди, в никакъв случай. А те признават пред данъчното почти три милиона.
	— Трябва да са сервирали пиенето направо на кашони. — Глицки се почеса по бузата. — И въпреки това нямаше заведено дело?
	— Не ти ли се вярва?… Никой не искаше да поднови разследването. Явно се бяхме оплескали, заведението представи счетоводни книги като най-засукания френски ресторант, прокуратурата сви рамене и край на далаверата, но пак ти казвам — никой не ходи да се храни там.
	— Поне никой не отива втори път.
	— Точно това казах и аз.
	Още една минута мъртва тишина.
	— Хубава история ми разправи…
	Подразбираше се: „Но какво ми подсказваш?“ Поредният поглед през рамо към залата.
	— Година-две преди и аз да се включа, вече се носела воня, че Дейн Уейджър имал солидни вложения в ресторанта.
	— Дейн?…
	— Точно така, съпругът на сенаторката. През 77-ма внесъл молба за процедура по обявяване на фалит, всичките му инвестиции в недвижимост изплували с търбуха нагоре. Бил гол като пушка. После навреме се усетил за подема в икономиката, взел кредити за нови инвестиции, провървяло му. И гледай ти — докато се усети човек, онзи пак бил на гребена на вълната, а флагманският му кораб — „Пасифик Муун“.
	— Рид, случва се на някой да му провърви.
	— Да, все се случва хората да трупат пари по незаконни начини, после ги препират.
	— И си убеден, че така е постъпвал Дейн Уейджър?
	Бенкс не се хвърли с главата напред да го убеждава. Не знаеше точно как би реагирал лейтенантът, не искаше сам да си копае ямата.
	— Чуваха се приказки…
	— Винаги се чуват приказки.
	Колебание. Докъде да стигне, без да се опари?
	— Пускаха клюки за жена му, сега сенаторка от нашия щат. Според мълвата, парите на Дейн идвали от Лорета, уж донесла цял милион от Южна Америка.
	Разбира се, Глицки се бе наслушал за произшествието, по онова време внимателно следеше новините. Разтръбиха го навсякъде. Нямаше как да пропусне, дори да не искаше да научи нищо, а той искаше.
	През 1978 година Лорета беше административна помощничка на конгресмена Тео Хекстрьом. Двамата бяха заминали за Колумбия в състава на група за „проучване на фактите“, преди да бъде обявена официално войната срещу търговията с наркотици. По време на полета от Богота до Кито, столицата на Еквадор, самолетчето паднало насред колумбийската джунгла. От шестимата пътници оцеляла само Лорета.
	Тежко контузена, с множество счупвания в костите на десния крак, тя останала при смачканите железа и труповете цели четири дни, хранела се с шоколад и листа от живовляк, докато я спасили и спешно я откарали със самолет в Щатите. Немалко хора смятаха, че известността заради трагедията, превърнала Лорета в познато на всяко домакинство име, бе тласнала мощно първата й кампания за влизане в Конгреса.
	След победата й в изборите, Глицки започна да дочува оттук-оттам слуховете за прословутия милион (макар че сумата всеки път бе различна), за натъпканото с банкноти куфарче, което Лорета намерила в останките на падналия самолет и внесла незаконно в Щатите.
	Глицки врътна глава.
	— Рид, има едно проблемче с тези призрачни пари — митницата.
	Обаче Бенкс беше готов с отговора.
	— Никаква митница. Май всички забравят за това. Нали пратиха специален самолет да я прибере, бяха се разбързали. И я стовариха право в клиниката „Мейо“. — Повтори натъртено: — Никаква митница.
	Неподвижният въздух в залата ставаше все по-задушен. Глицки потисна желанието да се протегне, да изпъне скованите си мускули.
	— Рид, според тебе Осуалд сам ли е застрелял Кенеди?
	Бенкс вдигна рамене.
	— Мислиш, че си съчинявам, нали?
	— Сериозно ли вярваш, че ако е имало и зрънце истина в слуховете — историята е сочна, признавам — изобщо е било възможно да се прикрие? Тази жена се кандидатира вече… колко, четири пъти… за изборна длъжност, два от които в общощатски кампании, и то срещу хора, имащи развит нюх за мръсотиите, хващам се на бас за това. Имало ли е нещо вярно, щеше да излезе на бял свят.
	Бенкс не отговори.
	— Рид, нали не си помисли, че опитвам да си затварям очите? — с полушеговит тон настоя Глицки.
	— Само ти предавам какво говорят доста от нашите, дето всеки ден се мешат с хората по улиците. И ти познаваш повечето. Не си падат по празните брътвежи. — По-младият мъж плесна с ръце по бедрата си и рязко си пое дъх. — Както и да е, това имах да ти казвам…
	Лейтенантът се опря на предната скамейка и стана, Бенкс също се изправи.
	— Струва си да знам — увери го Глицки. — Макар да си мисля, че поне сега сенаторката наистина върши нещо добро.
	— Така да бъде — съгласи се Бенкс с най-служебния си тон. — Ще отида да нагледам Макей, ще поразпитам двамата смешници и ще ги докарам при нас. Нещо да си чул за Кевин Ший?
	— Нито дума. Ако човечето има малко мозък, вече да е в Скандинавия.
	Глицки протягаше ръка към високата тежка врата, но спря.
	— Ей, Рид, благодарен съм ти, но не е нужно да се тревожиш толкова.
	— Добре, лейтенанте, щом казваш.


	Глицки искаше, но така и не се реши да увери Ридли Бенкс, че снощи само е откарал сенаторката до дома й. Ала не беше само това, а нямаше никакво желание да си служи с дребни лъжи. Имаха свойството да стават грамадни и уродливи.
	Както и по-рано с Лание, измъчваше го опасението, че си позволи да каже твърде много. Бенкс беше добро ченге, а в нито една професия хората не държат толкова един на друг. В стремежа си да опази своя лейтенант, Бенкс отрано го постави лице в лице с вероятността, че може би има хора, които твърде зорко следят всяка негова крачка. _И вече_ душат около дреболиите. Може би, на някакво засега неясно за Глицки равнище, Лорета Уейджър означаваше сериозни неприятности.
	А това, ако е честен със себе си, както се опитваше, беше послание, което нямаше готовност да изслуша.
	Снощи й даде домашния си номер и тя се обади, още преди да си е изпил чая сутринта. Айзък вдигна слушалката и я подаде на Ейб с гримаса, от която би се смръзнала и бензинова горелка. Незнаен инстинкт подсказа на Айк, че в обаждането няма нищо делово — баща му беше хлътнал по тази жена. И то прекалено… гадост!… скоро.
	Когато Глицки чу гласа й, всичко друго изхвърча от главата му. Искаше да се видят пак, имала нужда от него, дали ще може да уредят някак да стане още днес?
	Не беше разумно, дори изглеждаше неосъществимо, но щяха да се опитат.
	Бе проникнала в душата му, а той все си повтаряше, че повече никого няма да допусне до себе си толкова близо. Вече не знаеше кое го безпокои повече — че това изобщо се бе случило или че можеше да свърши изведнъж.


	36.

	— Добре де, ето ме, най-после пораснала, търси ме полицията и кой ли не още и доколкото виждам, ако поискам да се обадя на мама и татко, никой няма да ме спре.
	Кевин сви рамене срещу Уес.
	— Стана такава последните ден-два, просто не проумявам.
	Но пък знаеше, че му харесва. Мелъни им се усмихна.
	— За разнообразие — обясни и отиде при окачения на стената в кухнята телефон.
	Уес седеше с превити рамене на дивана в „салона“. Дългата му коса беше сплъстена, бе облякъл шорти, подобни на вчерашните, босите му крака се изтягаха върху шкафчето за обувки, което ползваше вместо масичка за кафе. В дясната ръка държеше кутийка бира. Муцуната на Барт лежеше в скута му.
	Кевин още се опитваше да седне по-удобно.
	Обзавеждането на Уес клонеше към спартанска оскъдица — имаше мъхната светлозелена пътека, два сгъваеми платнени стола, още два с прави твърди облегалки. И „диван“ — японска постеля върху рамка от шперплат, на трийсетина сантиметра от пода. С останалите удобства в салона — телевизор на пода, хладилниче за бира, грубо сковани рафтове за книги и разни кашони с продукти, чийто срок на годност бе изтекъл — обстановката би се сторила уютна само на човек, израсъл, да речем, в развитата цивилизация на Сенегал.
	— Значи още не си чул?
	— Какво да съм чул?
	Уес не се отлепяше от телевизора цяла сутрин, сега осведоми Кевин за начинанието на кмета, за показната солидарност с настроението на разбунения град. Избрал си един от сгъваемите столове, Кевин пак се размърда. Боеше се, че става крайно наложително да го прегледа лекар, но имаше още по-неотложни неща.
	— Значи двеста хиляди долара?
	Кметът не бе успял да получи половин милион.
	— Закръгли ги на триста, ако прибавиш стоте от първата обява, предлагат тлъста пачка за мършавия ти задник. Мисля си дали да не те изтропам, да зарежа всичко и да си живуркам в Коста Рика.
	— Ти вече си зарязал всичко.
	— Ама не съм в Коста Рика — Уес се ухили и надигна бирата.
	Гласът на Мелъни се чуваше все по-високо от кухнята. Стоеше до телефона вече четвърт час.
	— Той _не лъже_. Татко, той _не е_ направил това.
	Уес изкриви устни.
	— Поне някой ти вярва.
	Което накара Кевин да се намръщи. Край на подмятанията.
	— Но не и ти, а?
	Уес надигна кутийката, откри, че е празна и мудно се надигна да вземе друга. Предложи една и на Кевин, но той завъртя глава. С всяка дума сякаш забиваше пирон.
	— Ей! Чуваш ли ме? Значи не вярваш, че не съм правил това?
	И пак гласът на Мелъни от кухнята:
	— НЕ, НЯМА!
	Тресна слушалката върху апарата, но не улучи и пластмасата кухо изтрака на пода.
	Уес се намести на постелята, без да показва, че е чул думите на Кевин. Най-добре хлапето вече да разбере какво неприятно място е светът.
	— Майната ти, Уес…
	Барт не понасяше заплашителни звуци, отправени към господаря му и въпреки че познаваше Кевин, козината на гърба му настръхна, в гърлото му заклокочи ръмжене. Уес го галеше по гърба, когато Мелъни влезе в стаята.
	Кевин мъчително се надигна от стола.
	— Мел, да си ходим.
	Уес каза безизразно:
	— Какво правиш? Я сядай, мътните те взели.
	Мелъни, от вратата:
	— Какво?
	Кевин я изгледа втренчено.
	— И той не ми вярва.
	— Не, вярва ти. Разбира се, че ти вярва. Уес?
	— _Няма значение_ дали му вярвам, не е в това въпросът…
	— _Само това_ има значение, Уес. Затова съм тук.
	Уес си пийваше бира. И Кевин се сгорещи още малко.
	— Е, как си го представяш? Според тебе, защо съм дошъл?
	— Ако викаш така, ще ти стане нещо. Имам в спалнята един стар мегафон, може и да пуснем два-три фойерверка през прозореца, та всички да знаят, че си правим купонче тук.
	Кевин се хвана за ребрата и рухна на стола. Мелъни се наклони над него.
	Уес седна напрегнато, очите му се взираха мрачно.
	— Кев, да ти обясня ли истинската причина да дойдеш тук? Ти ме потърси. Обади ми се, помниш ли? И си мислиш, че и аз ще нагазя в тази кал. Приключих с подобни глупости. Няма да те издам, значи се отказвам от триста хиляди чуднички доларчета, сложени на тепсия. И макар да не ти влиза в проклетата работа, имам предостатъчно причини да не се забърквам с тебе, с тази гадост, с каквото и да било на света.
	Мелъни беше коленичила до Кевин и изгледа Уес презрително.
	— Що за човек си ти?
	Уес надигна кутийката.
	— Какъвто съм, такъв съм.
	— Хайде, Мел, да се махаме.
	Кевин пак опитваше да стане, плиткото му дишане зачести.
	— Къде отивате?
	Мелъни бясно се извъртя.
	— Какво те засяга? Пука ли ти изобщо?
	Очите й се насълзиха от ярост, за миг Уес сякаш видя дъщеря си Мишел. Нещо го прониза в корема и за да се прикрие, отпи голяма глътка, но изведнъж бирата му се стори топла и противна.
	— Права си, какво ме засяга?
	— Отивам да се предам — каза Кевин. — Писна ми.
	— Кевин! Не можеш!
	Той вдигна рамене равнодушно.
	— Обаче точно това ще направя. На всички да им го начукам. Сам ще се оправя.
	— Кевин, някой ще те убие…
	Уес вече беше прав.
	— Защо просто не се измъкнеш от града?
	Мелъни очевидно не искаше да подкрепя нещо казано от него, но беше принудена.
	— Точно това му повтарям.
	Уес вдигна пръст.
	— Права си.
	Кевин вече куцукаше към вратата. Лицето му се изопна. Спря.
	— Ще отида там, ще им кажа истината…
	Уес се разсмя.
	— А, страхотно! Кевин, ти си велик. — Като видя лицето му, Мелъни изведнъж посърна. — Вие двамата няма ли да се опомните? Кому е нужна вече истината?
	— На мен — натърти Кевин.
	С два пръста водка и две бири в корема, Уес кипна. Пристъпи към тях, гласът му също закънтя.
	— И с какво ще стигнеш дотам? С колата на Мелъни? Която всяко ченге в града издирва? Или ще се влачиш по корем?
	Мелъни застана между двамата.
	— Кевин, той има право. За колата. Не можем…
	— Ще ви дам моята кола — предложи Уес, — но, за Бога, просто се разкарайте от този град. — Заговори по-кротко. — Кевин, ще те пречукат. Някой ще ти забие ножа, в затвора и два дни няма да изкараш. Сядай най-после! Правосъдието не работи, както ти се иска. На свой гръб научих. Имаш и великолепен пресен пример пред себе си, стига да надникнеш през прозореца. — Кевин неволно завъртя глава нататък. — И искаш да се пльоснеш насред всичко това?
	Кевин се подпираше на стената до входа, явно изтощен от крясъците.
	— Уес, казах ти вече, затова дойдох при теб…
	— И какво си представяше, че ще постигна? Какво чудо да измисля?
	— Остави го, Кевин… Да се махаме…
	— Само си помислих, че ще ми помогнеш. Знаеш как да ги подхванеш, ти си юрист, все някой ще те изслуша…
	— Кевин, хората винаги слушат, само че и една сричка не чуват.
	Кевин изчака да си поеме дъх.
	— Уес, ти поне ме чуй. Това е щуротия. Не съм правил такова нещо. Опитах се да го спася. Чуваш ли ме? Ей, чуваш ли ме?
	— Щом казваш…
	— Мамка ти…
	Кевин политна напред и замахна към брадичката на Уес, който само отстъпи и юмрукът мина поне на двайсетина сантиметра от него. Кевин се строполи на пода. Барт излая и скочи.
	— Долу!
	Уес цапардоса кучето и то се дръпна в ъгъла. Кевин се помъчи да стане, Мелъни седна до него на пода и сложи главата му в скута си.
	— Уес, ти си скапаняк.
	Той отстъпи крачка-две.
	— Не съм.
	Очите на Мелъни приковаха погледа му.
	— Не ме интересува какво си преживял — каза тя. — Не е оправдание да се държиш толкова мръснишки.


	Час по-късно, около обяд, Кевин се унесе в спалнята на Уес, където спуснаха щорите. Уес имаше мотрин и тиленол с кодеин, накараха Кевин да изгълта доста хапчета с цяла чаша водка и доматен сок.
	Мелъни излезе боса от банята и надникна да види как е. Изми се под душа и облече от все същите шорти на Уес, вързани с парче въже за простор и една от белите му ризи, почти като онази, която носеше през последното денонощие.
	— Заспал е дълбоко — каза тя.
	— Ще се оправи, стига да не се мисли за щангист.
	Уес опита да се пошегува, знаеше колко бледичко излезе.
	Но тя го разбра и оцени жеста. През последните четирийсет минути двамата се чувстваха доста неловко. Седна в другия край на импровизирания диван и се зае да среше мократа си коса.
	Уес гледаше новините. Още един успешен ден за журналистите (може да погинем всички в пламъците, каза си Уес, но поне до края ще чуваме коментарите) — с продължаващото разследване за смъртта на Крис Лок, с увеличаването на наградата за залавянето на Кевин, накрая и със стряскащото за Уес съобщение, че Джеръм Рийз отново е арестуван, което на свой ред отприщи Филип Мохандас за нечувани досега дрънканици.
	И в момента показваха Мохандас, витийстващ надълго и нашироко за расизма, призоваващ за уволнението на заместник-районния прокурор Арт Драйсдейл, който допуснал ареста на горкичкия Джеръм Рийз, а той не бил направил нищо повече от останалите четиристотин и шестнайсет жители на града, получили призовки за различни закононарушения през последните дни. Не, казваше Мохандас, причината се крие във факта, че Драйсдейл е бял, а Джеръм е черен… ето защо сега е зад решетките. _Единствената_ причина. Нали не му предявиха обвинение за убийството на Мюлън.
	— Ей, Фил! — подвикна Уес към телевизора. — Да ти подскажа нещо — двеста осемдесет и шест от онези боклуци също са черни.
	Един от коментаторите задълба в „допълнителната информация“, само за да подкрепи изстъпленията на Мохандас — върна се към миналото на Драйсдейл, което доказвало, че е негоден да работи на каквато и да е длъжност в града и окръга. Преди седемнайсет години, когато поискали от него мнение за служебния подбор в прокуратурата, Драйсдейл си позволил изявлението, че вероятно е неуместно да има расови квоти при назначаването на нови хора и било подходящо да търсят служители, способни да свършат работа, ако ще да са „черни, бели, на ивици или на точици“. „Проклет да съм — казал навремето, — но ако маймуните можеха да се справят, щях да наема и маймуни. Обаче не могат, затова не работят при мен.“
	Несъмнено, злощастна реплика, която побързаха да изтълкуват в смисъл, че Драйсдейл нарекъл чернокожите „маймуни“, тоест заявил, че никога няма да вземе в прокуратурата негри. Недоразумението сложи край на всякакви политически амбиции, ако Драйсдейл ги имаше (такива мисли рядко му се мяркаха в ума), но през последвалите почти две десетилетия той се бе превърнал в твърдината на районната прокуратура и към него за съвет се обръщаха всички, независимо от цвета на кожата или вероизповеданието си.
	А сега Мохандас се нахвърляше срещу него като лешояд.
	— Бедничкият Арт — промълви Уес. — Спукана му е работата.
	— Познаваш ли го?
	— Всеки го познава. Може би е най-свестният човек в Палатата.
	— Но тогава…
	— Само стой и гледай. Свършено е с него.
	Позяпаха екрана още няколко секунди, но когато започна реклама от типа „защо още се колебаете…“, Уес изключи телевизора. Харесваше всякаква бира, но твърде често и по какви ли не поводи го бяха питали „защо“.
	Седна, опрял ходила на пода и лакти на коленете си.
	— Искаш ли бира?
	Но не помръдна да донесе. Накрая се отпусна назад, тупна по дивана и Барт скочи между него и Мелъни, отново положил муцуна в скута му.
	— Какво казаха твоите родители?
	Неволна гримаса.
	— Каквото и сам се сещаш… Уес, какво ти се е случило?
	Внезапният въпрос не беше особено ясен, на пръв поглед можеше да увърта още малко, но той знаеше точно за какво го питаше Мелъни. Бе убедил двамата да останат, за да обмислят по-грижливо някаква стратегия. Поне да си починат.
	Но защо? Защо не ги остави да си отидат? Може би настъпи времето да разбере що за твар е, какво наистина му се иска да направи. Дали да не открехне очуканата вратичка към душата си и да надникне, да провери иска ли да познава онзи вътре.
	Не таеше особена надежда, но Мелъни беше тук, готова да го изслуша… и пак му напомни неговата дъщеря Мишел. Добре, поне може да започне, пък докъдето стигне.


	— Марк Дуър. Запознах се с него в седми клас. От онези момчета, за които слънцето винаги свети, нали се сещаш? Страхотно хлапе, само ти се усмихне и всичко ти се вижда възможно. Всъщност, беше малко като нашия приятел Кевин. Поне в това.
	Голям късметлия излязох — сприятелихме се. Не че се влачех в сянката му, защото по нищо не си приличахме. Например, винаги ми се налагаше да работя усърдно, а Марк схващаше, без да се пресилва. Веднъж ми каза, че не разбирал живота — защо хората трябвало толкова да се напъват, за да свършат нещо, да напреднат. На него просто му се случваше. Призна си, че ако трябвало да влага усилия, сигурно щял да се провали, но тъй и не срещнал нещо достатъчно трудно… представяш ли си? Но у него нямаше никаква самонадеяност, не се пъчеше. Момче, за което всичко вървеше по мед и масло.
	Всичко. Имаше ум, външност, ярка личност, дарби, дори късмет… всичко. Човек би очаквал да го мразя и в червата. Но ако такъв симпатяга те смята за _най-добрия_ си приятел, за _чудесен_ човек и така е цял живот? Нали разбираш? И накрая ти светва пред очите, че може би си прихванал малко от неговия късмет и незнайно защо богините на съдбата харесват и теб. Приемаш това, без да се чудиш, но си знаеш, че няма нищо общо с тебе. Това е дело на по-велики сили.
	И така си вървим през живота — Марк и Уес. Заедно играхме бейзбол, беше великолепно.
	Той се запъна и разсеяно почеса Барт. Бе подвил единия си крак на дивана и Мелъни помисли, че въпреки сивеещата четина по бузите и дългата разрошена коса, сега изглеждаше по-млад. Той се усмихна смутено. Може би имаше по-дълбока причина Кевин да му стане приятел. Сега Уес определено не приличаше на върховния циник отпреди минути.
	— Както и да е — продължи той. — Марк се записа в Станфорд, аз отидох в Калифорнийския държавен, но си останахме близки. Той се запозна с Шийла, аз срещнах Лидия… слава Богу, никога не ни допадаха едни и същи жени. После едновременно започнахме в юридическия факултет, в Лос Анджелис, в еднакво положение — бременни съпруги, живеехме на една и съща улица в „Уестуд“. Хубав живот, макар в безпаричие… Лос Анджелис през седемдесетте…
	Естествено, Марк не отваря учебник, но някак вече е в редакцията на студентското списание по право, помага на дипломантите, а аз не излизам от библиотеката, за да избутам за „много добър“. Дълго ли става?
	— Не.
	— И щом завършихме, вече се насочи право към съдружническо място в една фирма, започна веднага с над трийсет хиляди годишна заплата. Не забравяй, около 75-та това бяха страхотни пари. А аз започнах да влача хомота в една кантора, занимавах се с дребни криминални типчета. Но всичко беше наред. Останахме си Марк и Уес. Никаква завист. Бяхме най-добрите приятели. Синовете ни са на едни години, ходеха заедно да играят бейзбол, играехме бридж с жените си, семействата ни все бяха заедно. Все едно бяхме роднини. Моите деца му викат чичо Марк, неговите ми викат чичо Уес. Беше прекрасно, почти идеално, както изобщо вървеше животът около Марк. След време се върнахме тук, те се нанесоха в Сан Франциско Ууд, ние бяхме в Ричмънд, но какво от това? Нали сме щастливи, има ли проблем?
	— Но какво се случи?
	— Чакай малко, и дотам ще стигна.
	Уес стана, протегна се и взе от хладилничето две бутилки. Отвъртя капачката на една „Голямата уста на Мики“ и я връчи на Мелъни, която дори не се поколеба. Не си спомняше досега да е пила бира следобед. Е, за всичко си има първи път…
	Уес се върна на мястото си, седна в профил към нея.
	— Имаше го и правото. Не вярвам вие с Кевин така да разбирате правото. Нито повечето хора. Може би съм само аз.
	— И Марк ли?
	Той се засмя неприятно.
	— И Марк, разбира се. Поработиш ли по-дълго, дотяга ти като всяка друга работа. Прегаряш, превръщаш се в циник. Но Марк и аз… беше така още от колежа, дори по-рано… не знам как започна, но си създадохме _отношение_. И сключихме мълчалив договор помежду си. — Надигна бирата, помисли малко и добави: — Не, това е слаба дума. Беше си истински свещен съюз.
	— За какво?
	— Че няма да загубим вярата си. Звучи тъпо…
	— Не е вярно.
	— Така е, повярвай ми. Виждахме какво става с всеки друг юрист наоколо — безумните натоварвания ги изяждаха живи, клиентите ги лъжеха в очите и най-често бяха виновни, ровеха в мръсотията, за да оцелеят.
	Но Марк и аз бяхме верни на думата си. Той имаше една… една мечта… не се смей… че животът трябва да бъде изпълнен със смисъл. И точно това помага на хората да успеят — не каквото правят, а как го правят, как се отнасят към работата си. Не говорим само за финансовото благополучие. Не, това беше Марк Дуър, значи представи си Пълноценния живот, Върховната цел, Грандиозната перспектива. И два-три пъти в годината, не помня точно, някой от двама ни се замисляше отново и се оттегляхме от света, отивахме за риба или нещо подобно — за да потвърдим обещанието, да се върнем към Значимото…
	Мелъни го слушаше омаяна.
	— Всеки би трябвало да прави същото.
	— Права си. Беше велико. И помагаше.
	— А после?
	Уес въздъхна пресекливо.
	— Ами, преди три години, тъкмо след като и по-малките ни деца се преместиха да живеят самостоятелно, крадец нахълтал в дома на Марк, изнасилил жена му и я заклал.
	Ръката на Мелъни се вцепени, преди да поднесе бутилката към зяпналата й уста.
	— Четири месеца по-късно обвиниха _Марк_ за убийството.
	Недокосната, бутилката слезе в скута на Мелъни. Изкушаваше се да попита Уес защо си прави майтап с нея. Нищо друго не можеше да е. Но вече знаеше, че той не беше в настроение за шеги. Точно това се бе случило и докато бавно осъзнаваше значението на истината, тя промърмори:
	— Боже милостиви…
	— На място казано.
	— Но той е бил невинен, разбира се.
	— Че как, това е Марк Дуър, старши съдружник в своята фирма, известен благотворител, отдаден на семейството си човек. Разбира се, невинен е. Но го обвиниха. Аз смятах тезата на прокуратурата за изсмукана от пръстите — опираха се _само_ на косвени доказателства и обстоятелства. Имало негови отпечатъци на ножа, но той беше готвачът в семейството, _естествено_ е да има отпечатъци по ножа. Установената кръвна група от спермата била същата като неговата, но това се отнасяше и за хиляди други мъже. Нямал твърдо алиби, защото гонил топките за голф до късно в Линкълн. Освен това Марк и Шийла наскоро увеличили застраховките си. Все такива измишльотини. Той ме помоли да го защитавам в съда. Разбира се, поех делото.
	— И?
	— И го спечелих. Битката на живота ми, най-важното дело в живота ми. И спечелих. Марк беше знаменитост, така и аз се прочух. Препоръчаха ме в две дела за убийства следващата година и вече изглеждаше, че ще понатрупам пари.
	Мелъни кимаше, очакваше ужасния завършек.
	Той примигна, за да махне влагата от очите си. Гласът му надебеля, трудно заговори.
	— Този… този кучи син ми каза, че не бивало да се настройваме враждебно един към друг, защото е убил жена си, ние пак сме си оставали…
	Изтри очите си с длан и изпсува.
	— Значи затова — каза тя накрая.
	— Ъхъ, затова.
	— Но ти не можеше ли да…
	— Да го издам, да прецакам господин Съвършения убиец? Не, по дяволите, не можех. От юридическа гледна точка самопризнанието му пред мен нямаше никаква доказателствена сила. Отгоре на всичко ми беше клиент и бях длъжен да пазя тайните му. Веднъж да престъпех правилата и можеха да ме изхвърлят от адвокатската асоциация. А имаше и друго… независимо от правните мъчнотии, исках да го натикам в ъгъла, да го смажа за цял един живот в лъжи. О, как исках само, но нищо не направих. Не можах…


	37.

	След речта и въздействието й — надзорниците единодушно препоръчаха да бъде обявена награда от двеста хиляди долара за залавянето на Кевин Ший — кметът Ейкън очакваше следобедната му среща с Филип Мохандас да протече гладко като коприна. Чернокож водач, бял водач, солидарност.
	Сгреши.
	Мохандас, заедно с неотлъчно придружаващите го Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, се бяха разположили в приемната, убедили Доналд да ги пусне или със заплахи, или с любезност. И за Ейкън още отначало разговорът потръгна странно, не се чувстваше уверен на собствената си територия. Зачуди се къде ли се е дянал Доналд, когато спря изненадан на вратата.
	— Господин Мохандас! — Вече се опомни, усмихваше се, вървеше към него с протегната ръка. — Радвам се, че най-после мога да се запозная лично с вас.
	Очите на Ейкън зашариха за миг по двамата помощници на Мохандас, но те останаха в креслата, явно очакваха някакъв сигнал. Значи Мохандас не бе дошъл тук да се сприятелява. Веднага се зае с мисията си.
	— Господин кмете, тук съм, само защото нашата обща приятелка сенатор Уейджър ме помоли да направя това. Откровено казано, изумен съм от поведението на градските власти в положението, с което всички трябва да се справяме понастоящем.
	Ейкън, който вече сядаше зад бюрото си, усети прилив на топлина в бузите си.
	— Вижте какво, господине, току-що направихме сериозна крачка напред. Градските власти, освен че досега се опитваха да не допуснат градът да се превърне в пепел, увеличиха наградата за залавянето на Кевин Ший. Не се съмнявам, че вече сте научил…
	— И аз не се съмнявам, че сте чул друго — Джеръм Рийз е в затвора, а Кевин Ший не е. Това е действителността, каквато аз я виждам. Един бял убиец спокойно се разхожда по улиците, а един невинен чернокож е затворен без причина.
	— Не е точно да се каже, че Кевин Ший спокойно се разхожда по улиците…
	— Откъде знаете?
	Разбира се, Ейкън не беше сигурен. Държеше лоши карти при това раздаване и нямаше намерение да играе с тях.
	— Както и да е. Джеръм Рийз, поне според моите възгледи, не е толкова невинен.
	— Но и не е по-виновен от останалите петстотин човека, на които връчихте само призовки…
	— Което не означава, че е невинен, нали?
	— Господин кмете, не е ли вярно, че всички сме виновни за нещо? _Но както изглежда_, Джеръм Рийз не може да се надява на същото отношение като белите хора. И това означава, че в момента длъжността на районен прокурор изпълнява един фанатик, вкопчил се във възможността…
	— Арт Драйсдейл не е фанатик.
	Мохандас обмисли репликата две-три секунди, извъртя се към вратата и подхвърли през рамо на Алиси и Джонъс:
	— Този човек не иска нашата помощ.
	Помощниците станаха, Мохандас вече вървеше към вратата и Ейкън се изкуши да ги остави да си отидат.
	Но само щеше да стане по-зле.
	— Господин Мохандас, почакайте.
	Заобиколи бюрото. Мохандас стоеше нетърпеливо до вратата.
	— Според вас, какво би помогнало? Не искам да споря с вас за дреболии, аз също се стремя да помогна на града. Смятах, че тази сутрин съм постигнал с надзорниците нещо полезно. Вероятно не е достатъчно. Кажете ми.
	За миг очите на Алиси блеснаха ликуващо, но изражението изчезна също толкова бързо. Мохандас забеляза и това го накара да пусне дръжката на вратата.
	— Алън Рестън — изрече той.
	— Кой?
	— Алън Рестън. Заместник-главния прокурор на щата. Роден и израсъл в Сан Франциско. Бивш районен прокурор на окръга Аламеда. Говорих с него сутринта. Съгласен е.
	— И с какво по-точно се е съгласил?
	— Да бъде назначен за районен прокурор. — Кметът беше твърде зашеметен, за да каже нещо, а Мохандас продължи невъзмутимо: — Алън Рестън има квалификацията и опита, както и политическия усет, необходими, за да се справи в този труден момент. И — Мохандас вдигна пръст към тавана, за да подчертае думите си, — фактът, че той е афроамериканец, ще спомогне да се уравновеси недостатъчното присъствие на малцинствата в градските власти след смъртта на Крис Лок.
	Изведнъж и Алиси Тобейн пристъпи напред, внушителната й фигура сякаш накара кмета да се смали.
	— Сър — започна тя тихо, — назначението на господин Рестън в такъв момент ще бъде нещо повече от един жест. Ще има смисъл. Ще покаже, че градската управа наистина е с нас. И аз съм сигурна, че нашата общност ще отвърне по съответен начин.
	Нямаше нужда да произнася думата „избиратели“, Ейкън схвана посланието.
	Но той в никакъв случай не беше тъпак — разбираше, че ако угаждаш прекалено на някой, настройваш враждебно всички останали. Не знаеше точно какво е влиянието на тази жена над Мохандас, но явно беше от приближените и Ейкън реши, че може да си позволи да говори на нейния език. Вдигна очи към лицето й, усмихна се, като че се наслаждаваше на гледката.
	— Струва ми се, че за съжаление не ви познавам.
	Тя му протегна дългите си фини пръсти.
	— Казвам се Алиси Тобейн, сър. — Изви очи към Мохандас. — Филип, моля за извинение, че си позволих да се намеся.
	Но кметът си каза, че нейната роля очевидно е била обсъдена, ако не и репетирана.
	Мохандас също се засмя.
	— Алиси и Джонъс — включи с жест и мъжа, — ми помагат да държа ръката си върху пулса на живота.
	Лицето на Н’дум остана каменно, но Алиси се изчерви от похвалата.
	Ейкън заговори направо на нея.
	— Естествено, слушал съм достатъчно за Рестън. Но назначението му не би могло да означава, че Джеръм Рийз ще бъде незабавно освободен.
	Мохандас стрелна с поглед Тобейн — одобрение ли търсеше или намек? Тя кимна почти незабележимо.
	— Разбира се, решението по случая ще вземе самият районен прокурор — каза той.
	Но Ейкън нямаше да се съгласи без по-твърди гаранции.
	— Да, след като бъде назначен на тази длъжност. Но на когото и да се спра, ще трябва да работи съвместно с господин Драйсдейл.
	Мохандас кимна.
	— Познавам Алън Рестън и съм убеден, че ще работи за доброто на града.
	И кметът наклони глава.
	— Бих искал да чуя какви са плановете му.
	Алиси Тобейн пристъпи още по-наблизо.
	— Сър, мога ли да използвам вашия телефон? Знам къде е Рестън в момента.


	38.

	Лорета Уейджър беше сама в дома си.
	След вчерашните събития щеше да е неподходящо да се показва на улиците. Освен това, искаше да е на разположение на Ейб Глицки — по работа или лично. Не беше време точно сега да губи от поглед главните си цели.
	Още подмятанията, които чу навсякъде първия ден, бяха я убедили, че постъпи правилно, като не взе със себе си тук никой от личния си екип. Имаха важна работа във Вашингтон, а тя можеше и сама да направи тук немалко — един от добрите моменти, когато не се налагаше да си помага с „побутване“ на нещата.
	Вършеше, каквото трябваше.
	Събуди се рано, с Ейб Глицки в мислите си. Искаше… жадуваше да му се обади, преди да е тръгнал към службата си. После побърза да се свърже по един от телефоните си със своята вашингтонска канцелария. А по частната линия не секваше потокът от други обаждания. Първо Доналд от кабинета на кмета. Разни журналисти от телевизионните канали. Алън Рестън и Филип Мохандас. Сякаш целият свят имаше нужда от нея. Е, щяха да почакат. На свой ред и тя почака, докато й се стори вероятно да открие Илейн в прокуратурата. Чак тогава я потърси.
	Горкичката й дъщеря страдаше тежко, но и това щеше да отмине. Мъката се забравя — знаеше от собствен опит. Много й се искаше да каже на Илейн (но никога не би посмяла), че така е по-добре за нея в крайна сметка, че Крис Лок не е и помислял да напусне жена си и децата си, никога… дори заради Илейн, въобще заради която и да било. Лорета неуморно се грижеше да е добре осведомена и този факт за Лок й бе известен.
	А стигнеше ли се до такава развръзка, нейната Илейн, единственото скъпоценно същество в света на Лорета, нейната прекрасна и чувствителна дъщеря Илейн щеше да бъде сломена. Би заприличала на майка си.
	Господ й е свидетел, Лорета бе допускала твърде много компромиси в живота си, но едно си оставаше неизменно — да опази у Илейн… коя ли е точната дума — невинността? Идеализма?
	Все едно. Лорета съзнаваше, че отдавна се е простила с това достойнство, може би още преди онези четири дни в колумбийската джунгла, когато си мислеше дали няма да остане там цяла вечност и стискаше куфарче, пълно с долари. Колумбиецът бизнесмен го бе внесъл в самолетчето като ръчен багаж. Тя бе размишлявала колко безполезни са й тези пари в момента, сред гущерите, безбройните буболечки. И до разлагащите се трупове. Сега вече беше прагматик, имаше значение само онова, което вършеше работа. Беше жена с положение, със значителни постижения в живота си, но идеалистката, за каквато се смяташе отдавна — може би в онези студентски времена, с Ейб Глицки — си отиде завинаги. По дяволите, липсваше й! Как мечтаеше да се върне в миналото. Разбира се, такъв е животът, нали? Поемеш ли по един път, отрязваш си всички останали…
	Е, сега Илейн отчасти беше предпазена от подобни сътресения. Поне нямаше да й се случи заради Крис Лок. Твърде жалко, че трябваше да стане по този начин, но с това нямаше да настъпи краят на света — дъщеря й ще превъзмогне мъката, уверяваше се Лорета.
	Казваше си, че би било редно повече да скърби за Лок, влиятелния чернокож водач, загинал в разцвета на силите си. Но от друга страна, бе поживял достатъчно, а неговата смърт спаси дъщеря й от непоносим удар, независимо дали Илейн разбираше това или не.


	Отначало се съмняваше, че Мохандас излишно пилее сили за напрежението около Джеръм Рийз. Но след по-трезви разсъждения разбра, че Илейн неволно им даде в ръцете силен коз, сега го държеше Мохандас. Лошото беше, че не можеше да е сигурна знае ли той как да го изиграе. Значи се налагаше да направи това вместо него и после да му обясни подбудите си, но не веднага. Всичко е за добро. Разбира се, не безвъзмездно…
	Ами да, винаги става така — и на Филип ще му се наложи да проумее, че също трябва да даде нещо.
	Увеличената награда за залавянето на Кевин Ший беше знак, че всичко тръгва в желаната от нея посока. Разлее ли се реката, вече е трудно да я преградиш. Още по-насърчаващ беше фактът, че кметът започна да възприема Филип като символ на разгневената чернокожа общност. С нейна помощ. Филип участваше в нейната партия шах.
	Но все си напомняше да не подценява човека. Той не беше пешка. Досещаше се, че в по-спокойни времена Филип би могъл да разчита на сравнително слаба подкрепа. Но стигнеше ли се до сътресения, когато се натрапваше общото схващане, че самият живот на черните американци е застрашен от бялото мнозинство, дори умерените афроамериканци (нейният твърд електорат) се стичаха под неговите знамена.
	Навсякъде в къщата щорите бяха спуснати. В черен тоалет, подходящ за тези печални часове, Лорета седеше до своето бюро от вишнево дърво и гледаше навън към „Президио“, доскорошната военна база, превърната в национален парк.
	Бившата военноморска станция „Хънтърс Пойнт“, последното парче първокласна недвижимост в Сан Франциско, от което държавата се бе отказала наскоро. И докато чакаше Ейб Глицки, Лорета се обади на още места във Вашингтон. Тази идея я занимаваше от месеци, но тя търпеливо изчакваше да узрее, за да я задвижи. Моментът бе настъпил. Както и да завършеше тази криза, преливаше от увереност, че така ще привлече почти всеки глас на чернокожите в районите около залива. В края на краищата, имаше нужда от своите избиратели, за да им бъде полезна на свой ред в Конгреса.


	Той пристигна с поредния ненабиващ се в очи плимут, зави по алеята и спря пред входа. Обади се малко изнервено четвърт час преди това, от Палатата, и тя го очакваше, гледаше колата, после мъжът излезе, изпъна гръб, забеляза я зад прозореца и си позволи лека усмивка.


	— Никак не ми се иска да спорим.
	Този час отлетя неусетно.
	Вече облечен, Глицки седеше до масата в нишата, с голяма чаша чай пред себе си. Лорета, по черна блуза и пола, седеше на плота, отделящ нишата от кухнята и поклащаше босите си крака.
	— Не е нужно непременно да спорим, ако мненията ни се различават.
	— Би трябвало да погледаш заседанията на Сената. Двете неща вървят ръка за ръка.
	— Но не и сега.
	— Добре, не и сега. — Тя се смъкна от плота и придърпа стол до неговия. — Не ми се иска да се препираме, бива ли?
	Беше съвсем близо до него и той се учуди — изглеждаше едва ли не смутена, боеше се да го докосне, когато огънят в двамата позатихна за малко. И това му донесе чудато чувство на облекчение. Не знаеше защо, но точно в тази минута една небрежно протегната ръка би му се сторила обмислен жест, за да постигне Лорета своето. А не искаше тя да прибягва до такива номера. Не искаше дори да я подозира, че е способна да го направи.
	Но толкова близо до нея, сам той изпита нужда да я докосне. Леко хвана ръката й.
	— Лорета, моите грижи са различни от твоите, само това исках да ти напомня. Ти се занимаваш с политика. Знам, знам, стремиш се да правиш добро, каза ми. Но моята работа е да разследвам убийства. Искам да открия кой уби Артър Уейд.
	Гласът й беше тих и спокоен:
	— Ейб, вече знаем. Имаме и снимки.
	— Не отричам, че Кевин Ший…
	— Значи би могъл да се примириш, че използваме това…
	— Но знаем също, че е имало и други. Даже не сме сигурни дали Ший е бил подстрекателят, нито какво е правил там.
	— Според мен е ясно, че е направил предостатъчно. — Глицки замълча. — Ейб, чуй ме. Ако помислиш, няма ли и ти да видиш, че има смисъл? Забрави за полицейските правила. Сам каза, че се занимавам с политика, а това се превърна в политически въпрос. Опитваме се донякъде да възвърнем чувството за единство, да накараме хората да търсят изход и едва ли има значение какъв точно ще е той. Важното е да стане. Да спрем това, преди да е съсипало града. И преди да е плъзнало из страната.
	Глицки преглътна чая.
	— И сериозно се надяваш, че като арестуваме Кевин Ший?…
	— Да, дори и да послужи само като символ.
	Глицки се взря в очите й, убеден, че е видял най-важното — Лорета поне вярваше в това, което казваше.
	— Ами Джеръм?
	Тя въздъхна.
	— Може би е нечакана сполука, ако правилно насочим събитията.
	— Нищо не разбирам от такива игри…
	— Джеръм ще укроти разгневените бели, а Кевин ще успокои нашите освирепели братя и сестри…
	— За мен са полубратя и полусестри — отбеляза Глицки, — ако трябва да бъдем точни.
	— И една капчица кръв стига — увери го тя.
	— Това пък какво беше?
	— Ейб, това е основният закон на нашата страна. Една капчица негърска кръв — и ти си негър.
	— Щом казваш…
	Не искаше да й възразява, не искаше да спорят. Пръстите му се плъзгаха по ръката й, Лорета се наведе и целуна дланта му.
	— Знаеш ли — изрече той, — при хората, с които се занимаваш, може и да е различно, но аз не мисля за цвета на кожата си през цялото време, нито пък накъде _ние_ отиваме като _народ_… По-скоро ми е тревожно за всеки, какъвто и да е…
	— Всички заедно се плъзгаме надолу, нещо такова, а?
	— И то бързичко. Започнем ли да си втълпяваме кого сме длъжни да мразим, нищо няма да стане по-добро.
	— Олеле, Ейб Глицки, значи в тази твоя стара душа още се крие идеалист?
	Той неволно се засмя… смяташе се за доста очукан от живота скептик. Тя се притисна в него.
	— А може и да стане по-добре.
	— Нима така ти изглеждат нещата? — попита той.
	— Всеки ден поотделно — едва ли. Днес — никак. Но понякога… Разбираш ли, преди двайсетина години бе немислимо чернокожа жена да влезе в Сената. Значи мога да си мисля, че в перспектива все пак има промяна към по-добро. Все нещо означава.
	— Лорета, може да означава само, че хората ти вярват. Може би е само заради онова, което си способна да им дадеш.
	Това сякаш я стресна. Прехапа устни, после прегърна Глицки.
	— Как можах да те оставя? — прошепна тя.


	Пейджърът му изписука. Той се обади и научи, че баща му е успял да преодолее страховете на свидетелката, отишла да потърси съвет от равина Блум. Същата Рейчъл, пристигнала наскоро от някаква бивша съветска република. Можеше да стигне до мястото на срещата за десетина минути.
	На вратата пак каза на Лорета, че няма да й се пречка в нейния подход към случая с Кевин Ший. Това си е нейна територия. А на него нито му е по нрава, нито му влиза в служебните задължения да тръби пред всички как върви разследването. Всъщност, почти не се съмняваше, че и Кевин Ший е замесен. Но искаше да си представи цялостната картина, поддаващата се на доказване поредица от събития, така че дойде ли времето за това, обвиненията срещу Ший да не се разпаднат на момента.
	— Знаеш ли — реши се накрая той, — би могла да поговориш с дъщеря си.
	— Какво е сбъркала Илейн?
	— За нея важното е да докаже вината на Ший. Ако го арестуваме, а тя не успее да докаже, че той е извършителят, ще отнесе най-тежкия удар. На твое място бих се погрижил да свърши работата си както трябва.
	Глицки понечи да тръгне към колата, но Лорета го хвана за рамото.
	— Ейб?
	Той спря.
	— Ще й помогнеш ли и ти? Нали няма да позволиш да пострада?
	Глицки кимна.
	— Ще се опитам. Нали това ми е работата.


	39.

	Но бащата на Глицки не му каза по телефона, че е подбрал и трите момчета от къщата, отначало щял да ги заведе някъде да хапнат, после надолу по брега, по-далече от бунтовете, например в Монтерей — да разгледат Аквариума, да запълнят свободното си лято с нещо интересно.
	Смешно е да ги държи затворени вкъщи от сутрин до вечер. Ейб да не си въобразява, че точно така постъпва добрият баща?
	— Татко, опитвам се да ги опазя. Не искам да им се случи неща лошо.
	Баща и син седяха в канцеларията на равина Блум и гледаха през прозореца трите момчета, останали в градинката на синагогата. Блум и Рейчъл чакаха оттатък, но Ейб не бързаше да се срещне с тях, преди да се разбере с баща си, който никак не се притесняваше от сърдития си син…
	— Я ми кажи, какво лошо може да им се случи?
	— Защо изобщо ми задаваш такъв въпрос? Не виждаш ли какво става навън?
	Нат Глицки вдигна рамене.
	— Нали се отбих в службата ти. После минах през дома на Рейчъл. И двамата дойдохме дотук пеша, по улицата. Никой не ни закачи. Навън няма никой.
	— Би могъл да помислиш защо е така.
	— Ейбрахам, известно ми е защо е така. Не искаш ли да поседнеш? Реагираш доста пресилено.
	— Не искам да седя. И не реагирам пресилено! Това са _моите_ деца, _аз_ отговарям за тях и няма да ги рискувам в… във всичко това.
	Все пак Ейб се тръшна на стола. Нат се поколеба до бюрото на равина, прекоси стаята и седна до сина си.
	— Но и така можеш да ги загубиш. Ейбрахам, твърде силно дърпаш юздите.
	— Опитвам се да ги защитя, да правя каквото е добро според мен.
	Нат кимна.
	— Винаги се опитваш. Знам. Само че тази сутрин те потърсих и Джейк вдигна слушалката. Никога не съм го чувал да говори така за тебе… „Дядо, татко съвсем се е побъркал. Направо е превъртял.“ Какви изрази само. И то от устата на Джейк, момчето обожава и земята, по която стъпваш. Безпокоя се.
	— Само ти ли?… — Смехът на Глицки приличаше на ръмжене, веднага млъкна.
	— Знам, знам, и ти се тревожиш. Ей, кой не си блъска главата за нещо? А ти, откакто Фло…
	— Не е в мен проблемът — вече говореше рязко. — Не съм аз виновен. И няма нищо общо с Фло. Сега сме аз и те. Фло не участва.
	Нат тупна сина си по коляното.
	— Ейбрахам, всичко опира до Фло. Стига си се залъгвал.
	— Глупости.
	Бутна ръката на баща си, скочи и застана до прозореца. Дишаше тежко, лицето му се изопна.
	— Май за първи път ми отвръщаш грубо.
	Ейб опита да се съсредоточи в играта на синовете си навън. Упражняваха се в точно поемане на бейзболната топка, двамата по-големи мятаха, а Орел ловеше. Виковете и смехът едва се чуваха, но личеше колко им е забавно.
	— Вярно е, татко, но не мога да си позволя да губя още. Не мога.
	Нат пак застана до сина си. Загледа се в момчетата.
	— Ейбрахам, не е по силите ни да задържим каквото и да било. Това е свята истина.
	Глицки се извъртя към него.
	— Добре, но ако?…
	Нат го прекъсна.
	— Какво си представяш ти, няма никакво значение. — Хвана ръката на сина си и продължи: — Помисли малко. Ами ако някой подпали пожар на вашата улица, както момчетата са затворени вкъщи? Нищо не е в твоята власт. Нищо не можеш да направиш, освен да се измъчваш до смърт със страховете си. Пусни ги с мен. Ще се повеселим и ще се върнем, когато тук затихне малко.
	Глицки се прегърби, опря се на бюрото.
	— Татко, кога отново ще почувствам живота истински? Не знам вече какво правя, да ме вземат мътните!
	— Разбирам. И когато Ема… е, спомняш си.
	— Но ти в нищо не се промени.
	Къс смях.
	— Ейбрахам, не вярвам да съм си останал все същия цял живот. Но се опитах поне да не променя държанието си към теб, отношението си. Внимавах всичко да не излезе от релсите, да не стоваря и върху теб чувствата си. Това е. Ти загуби майка си. Достатъчно ти тежеше.
	Глицки посочи момчетата.
	— Както е с тях сега. Това искаш да ми внушиш, нали?
	Баща му кимна.
	— Нещо подобно. А сега ти си свърши работата, дръж здраво и все някак животът ще стане нормален, ако ще и поновому. Никога няма да бъде както преди. Миналото си е минало. — Запъна се за миг. — Това най-трудно се преглъща. Връщане няма. Е, как ще я караш отсега нататък?
	Глицки си разтърка очите. Завъртя се из стаята и надникна през прозореца.
	— Ако ще ходите в Монтерей, отбийте се на рибарските кейове и ми вземете нещо вкусно, а? Много обичам прясно уловена риба.


	40.

	— Пак ли вие?
	Ридли Бенкс стоеше на площадката пред вратата и се хилеше на Макей.
	— Да знаеш, Питър, с такива приказки ми нажаляваш сърцето. А това е моят колега Марсел Лание. Кажи, че ти е приятно да се запознаете, какво ти струва? Малко е докачлив.
	— Ъхъ, приятно ми е.
	Бенкс се поизвърна към Лание.
	— Какво ти разправях? Като го помолиш учтиво и той така ти отговаря. Ей такива свидетели ми се ще да разпитвам всеки ден. Услажда ти се живота. Ти как мислиш?
	— А бе, момчета, сега какво искате?
	— Да си поговорим няколко минути, да обсъдим показанията ти от онзи ден…
	— Пити, кой е?
	Зад Макей се появи млада жена с провиснала руса коса. Износена фланела с цвета на тялото едва прикриваше малките й гърди. Кльощави белезникави крака под отрязани джинси, бели чорапки и маратонки.
	— О, моля за извинение — каза Бенкс. — Не предполагах, че забавляваш гостенка.
	Макей отстъпи крачка от вратата.
	— Това е жена ми Патси.
	— Жена ти? Не знаех… Здравейте, госпожо. Пит, между другото, как ти е ръката?
	Макей завъртя китката, размърда пръсти. Ризата му беше с дълги ръкави.
	— С всеки ден по-добре.
	— Махнаха ли ти превръзката?
	— Още не. След два-три дни.
	— Пити да не е загазил? — намеси се Патси.
	Имаше глас на пушачка. Излезе по` на светло и Бенкс си каза, че трудно би й дал дори петнайсет навършени години. Все пак забеляза златната халка на ръката й.
	— Не, госпожо, този път не е. Просто проверяваме отново някои неща, които ни каза онзи ден.
	— Какво, например?
	Тя избута съпруга си и застана пред него.
	Марсел Лание се обади иззад рамото на Бенкс:
	— Например, как си е наранил ръката.
	— Поряза я на счупено стъкло от врата.
	— Ами, той същото ни каза — Марсел изкачи още едно стъпало, търсеше място и за себе си на площадката. — Ама като се замислихме… е, колегата Ридли нещо умуваше… малко е като оня Коломбо, нали помните? Все повтаря „ъ-ъ, още нещо се сетих“. Направо пощуряваме от него, но какво да го правиш, такъв си е. Както и да е, за ръката приказвахме… Имате ли нещо против да влезем? Никак не е топло и вие май ще замръзнете.
	Плъзналият се по тялото й поглед беше къде по-нахален от думите — гърдите на Патси Макей прозираха през изтъркания плат.
	— Сладурче, защо не си наметнеш нещо? — предложи Макей. — Момчета, или носите заповед, или си приказваме тук, отвън. Та какво било за ръката ми?
	Патси не помръдна и Бенкс заговори над главата й.
	— Ами, ето какво — твоят братовчед Брандън Мюлън каза, че и двамата сте се порязали, като сте се сбили и сте потрошили остъклената врата отзад. Но като бях тук вчера, не видях да има счупени стъкла на вратата. Веднага ли я поправи? Да имаш някаква разписка?
	Патси вече клатеше глава.
	— Станало е в къщата на Брандън, а не тук.
	Бенкс стрелна с поглед Лание.
	— А пък Брандън заяви ясно и точно, че двамата сте се върнали тук, да продължите помена за Майк Мюлън. „Отидохме при Пити“, ей това каза.
	Макей пристъпи напред.
	— Първо…
	— Тихо — каза Патси на мъжа си, спокойно, но непреклонно. — Остави ме аз да говоря. — Обърна се към инспекторите: — Ужасно ме болеше главата. Все ме будеха, та ги помолих да се преместят при Брандън и те отидоха там.
	Бенкс упорстваше:
	— Брандън каза, че са дошли тук.
	— Ами да, първо тук дойдоха. После се преместиха. Защо не отидете пак да го попитате? И ние ще дойдем с вас. Пити нищо лошо не е направил. Нямаме какво да крием.


	Брандън Мюлън беше в дома си и по всичко личеше, че ги очаква. Живееше в къща-близнак на Двайсет и второ Авеню в „Ричмънд“, на четири-пет пресечки от семейство Макей. Плъзгащата се, изцяло остъклена врата към миниатюрната веранда беше съвсем нова. О, да, господа инспектори, не знам защо запазих и разписката — от онзи ден, с подпис, както си е редно, нали? „Стъкларска работилница Риърдън“.


	— Ще пукна нечий череп.
	— Не ни разрешават, Рид.
	Чакаха пред дома на Брандън Мюлън, но едва ли имаше смисъл. Седящият зад волана Марсел бе спуснал стъклото, лакътят му стърчеше навън.
	— Макей е казал на Брандън, че си идвал. Някой от тях се е сетил за вратата.
	— Жена му.
	— Може би. Все едно, решили са, че е по-добре да счупят малко стъкла.
	— Вече ми светна. Благодаря.
	— Искаш ли да проверим при тоя Риърдън или какъвто там е?
	— За да видим дали е работил тук вчера или онзи ден, както е в разписката? Не. Не вярвам да ни каже честно.
	— Смайваш ме. Едно добро ирландско момче да ни излъже?
	— Добре дошъл в полицията — заяде се Бенкс. — Не се опомням от смайване, всеки ден.


	Карл Грифин работеше самостоятелно в друга посока.
	Знаеше, че нищо няма да измъкне за О’Тул, Мюлън, Макей, Ший — ирландците си пазеха хората.
	Отначало му хрумна да се обади в спешните отделения на околните болници, но още първите два опита го отказаха. С тези безредици в града, болниците бяха по-претъпкани от фоайето на Палатата и никой от лекарите и сестрите нямаше дори нищожно желание или време да му помогне.
	Затова се зае методично, упорито, разпънал картата на града, разтворил телефонния указател, да звъни във всеки частен лекарски кабинет в радиус три километра от „Пещерата“. Обясняваше, че е инспектор от отдел „Убийства“ и всеки път питаше дали през последните три дни в кабинета са виждали нещо, имащо дори далечна прилика с рана от нож.
	Процесуалният кодекс не защитаваше регистрационните книги на лекарите при криминални разследвания. В някои случаи — например, при огнестрелни рани или сексуално насилие — лекарите дори бяха длъжни да съобщят на властите.
	Вече довършваше сандвича с пармезанско сирене и сини домати. Грифин бе разположил месестото си туловище зад бюрото в отдела. Крепеше подметките си върху плота и навъсено зяпаше новия затвор отсреща, само с ивица синьо отгоре, достъпна за погледа му през прозореца. Беше стигнал до буква Е. Оставаха му още пет страници.
	Карл Грифин така разбираше полицейската работа — стъпка по стъпка, без да чакаш вдъхновението, бъхтиш постепенно и ако си разровил навсякъде, понякога улучваш десетката. Поколеба се дали да не започне отзад напред, за разнообразие. Но беше уверен, че както става винаги, пропусне ли някой с Е, ще се оплеска, затова набра номера на „доктор Епс“.
	Авторките на книги по добри обноски непременно биха се възмутили от последния залък, който натика в устата си. Слушалката писукаше до ухото му и когато отсреща някой вдигна, Грифин бе принуден да преглътне, без да дъвче. За миг помисли, че е настъпил краят.
	— Ало? — повтори гласът.
	Пак преглътна — спасение! — и се прокашля. Оказа се, че и доктор Епс похапвала в приемната си, изслуша го безмълвно, докато изстрелваше втръсналите обяснения.
	— От кой ден досега? — попита тя.
	— От вторник вечерта.
	— Един момент.
	Грифин бе обзет от въодушевление, че устоя на съблазънта да почне отзад напред. Отново чу гласа й.
	— В сряда сутринта се наложи да зашия едно доста зле срязано ахилесово сухожилие. Младежът твърдеше, че се спънал и паднал върху лопатата, докато прекопавал задния двор. Уж случайност, но не мисля, че раната беше от лопата… — Грифин чакаше търпеливо. — Приличаше на порезна рана от наточено острие.
	— Ясно. Споменахте ли това пред него?
	— Да, попитах го. Но той пак каза, че било лопата. Съвсем нова, затова била остра като бръснач. Дори не се смути и приех, че е възможно. Закърпих му сухожилието.
	— На колко години беше мъжът?
	— Момент. Колин Девлин, на двайсет и четири години. Да ви продиктувам ли адреса?


	41.

	Преддверието, служещо и за чакалня пред тежката врата на моргата, беше безлично и без прозорци. Жълтите пластмасови столове се гънеха от старост, а може би и от натрупалата се върху тях мъка. Бяха наредени край сияйнозелените стени. Двете изкуствени дървета вече и отдалече не напомняха истински, но никой не ги махаше. И никой не ги забелязваше. Достатъчно други мисли занимаваха хората, влизащи в това помещение.
	Като заместник-районен прокурор, водещ делото по убийството на Артър Уейд, Илейн Уейджър бе повикана долу от Джон Страут, съдебния медик на Сан Франциско, за да прегледат доклада му по случая. Претоварването бе позабавило обичайната процедура.
	Стиснала ръце между коленете си, Илейн чакаше в преддверието. Страут й каза, че ще има работа поне още един час, но тя слезе незабавно.
	Повечето време сутринта Илейн прекара в борба със себе си, отвличаше мислите си, като разнищваше своя заподозрян — приятели, работа, минало. Каквото и да е, стига да не мисли за Крис, за случилото се… Полицията й даде името на жената, разпознала първа Кевин Ший — Синтия Тейлър. Илейн не можа да измъкне от нея почти нищо, което би свършило работа в съда като свидетелски показания, но вече си представяше по-добре този мъж.
	Според госпожица Тейлър, Ший бил само на крачка от онова, което някои приятели на Илейн с право наричаха „бял боклук“. Произхождал от разбито южняшко семейство (съвсем подходящо за извършителя на такова престъпление). Мотаел се из университета, преминавал от група в група, повечето време не изтрезнявал. Госпожица Тейлър чула, че имал почасова работа в някакъв телевизионен пазар („Няма начин да не го изхвърлят от по-почтено място“), а освен това се хвалел пред всички, че с армейската стипендия си купувал „къркането“. Нямал приятели, макар че два-три месеца бил близък с приятелка на госпожица Тейлър и сега, както изглежда, с измама превърнал своята невинна жертва в съучастничка, помагаща му да се укрива от правосъдието. В края на разговора им госпожица Тейлър заяви, според нея той бил „крайно опасен, с нестабилна психика. Не знаете какво да очаквате от него“.
	После се обади съдебният медик и Илейн усети, че до гуша й е дошло. Стените я притискаха отвсякъде. Имаше нужда от време, за да остави чувствата си на свобода, искаше да бъде сама. Чакалнята пред лабораторията на Страут й предостави тази възможност.
	Внезапно — в мъртвешката тишина всяко движение беше изненадващо, — тежката врата се отвори и дългучът Страут вече придърпваше стол към нея. Говореше със силен южняшки акцент, нямаше врагове нито в прокуратурата, нито в полицейското управление. Истински професионалист, той живееше и дишаше със своята криминалистика. Отличаваше се с лукав хумор и набито, недоверчиво око, често откриващо убийства в случаи, които на пръв поглед бяха обикновени злополуки или милостива намеса на естествената смърт.
	— Взе да ми писва все да зяпам мъртъвци — каза той протяжно. Протоколът от последната аутопсия бе прикрепен с щипката на подложката, която остави в скута си. — По двама на ден — как да е. Ама като се натрупат по четирима, петима, шестима — и вече имам киселини в стомаха.
	Илейн не му обръщаше внимание. Той винаги се държеше така. Не се опитваше да я смути.
	— Това за Артър Уейд ли е? — посочи листовете на подложката.
	Той кимна, готов да приключи със светския разговор.
	— Никакви изненади, а и не съм ги очаквал. Причината за смъртта е задушаване, точно като при обесване. Трябва да е продължило няколко минути. Нещастният човечец. Дълго е висял. Ей, да ти донеса чаша вода?
	— _Не_, добре съм.
	Но се усети, че отметнатата й глава опира в стената. Затвори очи. Беше прекалено. Не можеше да седи и хладнокръвно да слуша как някой обяснява, че Артър Уейд е висял дълго… В университета Артър й се струваше чудесен човек, макар и да не го познаваше добре. А сега, само след четири години, бъдещето му бе свършило в клупа на едно въже.
	И Крис Лок… не започвай отново, спря сетя. Не отпускай капака.
	Мина още време. Страут се върна с чаша хладна вода.
	— Ако ти се поляга за минутка, има диван в кабинета ми.
	Тя не се сдържа.
	— Крис Лок е вътре, нали?
	— Да — Страут смукна въздух през предните си зъби. — Само че… — Станал изведнъж гърлен, гласът му секна.
	Илейн долови какво е премълчал и му беше благодарна за това.


	Качи се обратно в прокуратурата, влезе в стаичката си и затвори вратата. Вехто бюро, купчини папки, миризма на хартия и прах. През този един час, някой бе влязъл и оставил голям жълт плик по средата на бюрото. Тя седна, пусна папката за убийството на Артър Уейд на пода до краката си и отвори плика.
	Като че беше поредният екземпляр от снимката на Пол Уестбърг, заляла вестниците и телевизионните екрани. Тъкмо се канеше да я пъхне в плика и да я прибере в папката, но се спря. Нещо привлече погледа й.
	С всичко срутило се върху нея, съвсем забрави, че помоли фотографа да й изпрати копие и от другата снимка, която се бе оказала успешна.
	Бе направена почти в същия момент, както каза Уестбърг. Вярно се оказа и че лицето на Кевин Ший беше по-отчетливо на първата снимка. Веднага ставаше ясно защо Уестбърг бе предпочел другия кадър.
	Но във втория имаше някаква трудно уловима странност. Тя се наведе за папката, извади първата снимка и ги сложи една до друга. Порази я разликата — на втората снимка Артър Уейд несъмнено стискаше ножа, който Кевин Ший държеше на първата.
	Е, мнозина носеха малки ножове в джобовете си. И тя имаше сгъваемо ножче в чантата си.
	Притвори клепачи, опитваше да си представи мига, заплашителната тълпа, по средата Кевин Ший, решил — щом увисналият Артър вече е безпомощен — и да го намушка в ребрата, а пък Артър някак е забелязал, посегнал е с една ръка и е грабнал ножа в последно усилие за съпротива, запечатано завинаги от Уестбърг.
	Или имаше друго обяснение — според нея по-неубедително, но все пак възможно. Артър е успял да извади своя нож от джоба, преди да го повдигнат над тротоара, искал е да пререже въжето. Нямал е друг шанс да оцелее. Кевин Ший е протегнал ръка нагоре, отнел му е ножа. Най-важните факти с нищо не се променяха… всъщност, това обяснение дори по-добре обясняваше сцената на снимката.
	Дори внушаваше още нещо…
	Прозрението я връхлетя като океанска вълна, тя почти се преви на две, после скочи разярена. Ето го този Кевин Ший, разкривил лице от усилията да издърпа _надолу_ нейния бивш състудент и дал началото на наниз от случки, убили Крис Лок, нейния любим…
	Беше нетърпимо този човек, този фанатизиран южняшки невежа, още да е на свобода. Майка й беше права — също и надзорниците, кмета, дори Филип Мохандас. Само един човек носеше цялата вина за всичко. И да е имало тълпа, _този_ човек я е повел. _Този_ човек бе повалил града на колене — и трябваше да бъде заловен. Веднага. Лудостта щеше да вилнее, докато не го хванеха. Трябваше да го открият.
	Илейн изскочи иззад бюрото си. Длъжна беше да обясни това на хората, да им покаже направеното от Ший, както тя го виждаше.
	Имаше си правила, имаше си чинопочитание, но тя съзнаваше коя е. Можеше да се откаже от каналния ред, да се обърне направо към хората. Както и да я укори Арт Драйсдейл, гневът му ще бъде беззъб. Никой не можеше да я докосне. Не и сега.


	Градската управа отдели две стаи за журналистите — едната за вестникарите, другата за репортерите от радиото и телевизията — на третия етаж в Палатата, точно до вратите с матово стъкло, водещи към коридора на прокуратурата. И двете стаи бяха пълни до задушаване, по масите наоколо се търкаляха чаши от кафе, понички, недоядени сандвичи.
	През последните дни Илейн и колегите й отбягваха този коридор, за да не попадат в зъбите на рояците журналисти, вечно гладни за оскъдните късчета информация. Слизаха и се качваха по някоя от другите вътрешни стълби в Палатата.
	Сега, с неприкрит гняв, заличил дори умората по лицето й, тя крачеше по главния коридор и след нея се събираше тълпа.


	— Не мога да повярвам.
	— Но аз мога — отвърна Уес Фаръл.
	Беше метнал босите си ходила върху кашон с консерви кондензирано мляко, стиснал поредната бира в запотената си длан, а с другата ръка почесваше Барт между ушите.
	Тримата гледаха като упоени интервюто на Илейн Уейджър, предавано на живо.
	— Откъде изравят цялата тая мръсотия? — прошепна Кевин.
	Болеше го да говори нормално. Трудно му беше да се отърси от усещането, че се чувства по-зле с всеки час, вместо да е обратното. Тежкото туптене в лявата му ръка не спираше и с всяко вдишване ребрата му напомняха за себе си с пробождаща болка. Когато се надигна от леглото, единодушно решиха, че има най-голяма нужда от горещ душ. Преживя някак стоенето под душа, но сега всичко го болеше повече.
	Пиеше кафе.
	— Какви ги измисля — бил съм „с нестабилна психика“? „Обезверен от смъртта на своя брат“? „Готов на всичко“? Но _как_ го съчиняват?
	По навик, Мелъни шеташе в стаята, зад гърбовете на двамата мъже. Вече бе измила две пълни мивки мръсни чинии, сега подреждаше старите вестници на купчини, слагаше оръфаните книжлета по рафтовете в азбучен ред, според имената на авторите.
	— Синди — промълви тя. И обясни на Уес: — Едно от по-ранните завоевания на Кевин, от което нищо добро не излезе. — Побърза да смекчи ухапването, наведе се и целуна Кевин по темето. — Да ни е за урок на всички.
	А на екрана разярената Илейн отговаряше на поредния въпрос:
	„Да, но фактът, че се крие толкова дълго, без да се свърже с властите, е убедително доказателство — няма с какво да се защити срещу обвиненията. Принудени сме да предположим, че е опасен…“
	Свитият на стола Кевин промърмори:
	— Да бе, страшна заплаха съм.
	„… и аз призовавам всеки гражданин, който смята, че е видял господин Ший, незабавно да съобщи на полицията или на районната прокуратура.“
	Фаръл клатеше глава.
	— Трябва да отида там — каза Кевин.
	— Трябва да се напъхаш в _това_? Кевин, ти чуваш ли изобщо какви ги плещят тези хора? Проумяваш ли какво става? Хубавичко ще си поприказваме с тебе.
	Картината на екрана се смени и Фаръл побърза да насочи дистанционното към телевизора, за да усили звука. Страховит мъжага стоеше пред Палатата, вдигнал яка, за да се опази от вятъра. Явно никак не одобряваше камерите и напъханите почти в устата му микрофони.
	Коментаторът говореше припряно:
	„… а лейтенант Ейбрахам Глицки, ръководител на отдела за разследване на убийства, изглежда не споделя убедеността на госпожица Уейджър.“
	Вече се чуваше сопнатият глас на Глицки:
	„Продължаваме да проучваме фактите. Опитваме се да стигнем до истината. Само това мога да ви кажа.“
	Глицки понечи да се отдалечи, но репортерът му препречи пътя.
	„Лейтенант, какво ще ни кажете за Кевин Ший? Не трябва ли да съсредоточите усилията си върху него? След като кметът увеличи наградата за…“
	Показаха лицето на Глицки в едър план.
	„Ший е заподозрян. Бихме искали да го разпитаме, да чуем и неговата версия. Край на коментарите.“
	„Неговата версия ли? Но госпожица Уейджър каза, че…“
	„Госпожица Уейджър върши своята работа, а аз върша своята — събирам факти и доказателства.“
	„Нима още не разполагате с доказателства?“
	„Няма да коментирам.“
	„А снимката?“
	Глицки сякаш обмисли въпроса по-предпазливо.
	„Снимките подлежат на различно тълкуване. Сега, ако позволите…“
	Отмести микрофона, отстрани с една ръка репортера и влезе в Палатата.
	Щом пуснаха реклама, Уес Фаръл изключи телевизора. Почеса Барт зад ушите, завъртя празната бирена кутия върху постелята и изруга.
	— Какво има?
	— Глицки. — Посочи на Кевин телевизора. — Онзи преди малко.
	— И какво? Познаваш ли го?
	— Срещали сме се по работа.
	Мелъни застана пред него.
	— Но защо се ядосваш така? Поне ми се стори, че не е съвсем сигурен…
	— Улучи. И на мен така ми звучеше.
	Кевин се надигна на стола.
	— Е, защо подскачаш толкова?
	— Ами подскачам — каза Уес, докато ставаше, — защото може би имаме шанс. Отиваме при него и току-виж даже ни изслуша.
	— Значи ти ще?… — Мелъни се взираше в Кевин и той вдигна ръка, за да я прекъсне.
	Помълчаха. Уес пак завъртя кутийката.
	— Значи ще ни помогнеш? — престраши се Мелъни.
	Уес се завъртя към Кевин.
	— Но ако излезе, че си бил забъркан в тази история, ще те убия. Лично ще те убия. Ще те гоня до дупка и ще те пречукам като бясно куче, само че много бавно и мъчително. Ясен ли съм?


	42.

	Глицки разглеждаше втората снимка и сам си задаваше въпроси. Отделът оттатък беше празен. Благословено спокойствие. Карл Грифин му беше оставил бележка, че отива да говори с човек, който може би е пострадал от удар с нож. Добре. Глицки още не разполагаше с друго възможно обяснение за порезните рани и превръзките. Но те съществуваха и все нещо ги бе причинило. Може би нож. Нали Рейчъл, познатата на баща му, спомена за ножа. И същият този нож се виждаше и на двете снимки. Преди да научи какво точно е станало с ножа, нямаше как да си представи картината изцяло, нямаше да е сигурен какво се е случило. А би му помогнало. Никакви известия от Бенкс или Лание.
	Телефонът звънна.
	— Глицки, „Убийства“.
	— Харди, Ашлънд.
	Лейтенантът бутна стола назад и качи краката си на бюрото. Най-добрият му приятел Дизмъс Харди се обаждаше от Орегон.
	— Много ми допадна съобщението, което ми остави — продължи гласът.
	Цялото съобщение гласеше: „Харди, обади ми се“.
	— И особено ми хареса как пееш с фалцет. Да знаеш, повечето старци като тебе вече не могат да вземат толкова високи тонове. Страхотно изпълнение.
	Глицки се пресегна за чашата и отпи глътка от чая.
	— Добър уикенд избрахте да се махнете от града — каза той. — Как е при вас?
	— В Ашлънд? Чудесно. Невероятна постановка на „Буря“. И тукашното „пино ноар“ е добро. В Орегон е хубаво. Франи ти изпраща поздрави.
	— Знаеш ли, че светът, какъвто го познаваме, просто се сгромоляса тук?
	— Ами да, някакви слухове стигнаха до мен. — И по-сериозно: — А _ти_ как си?
	— Като намеря време, ще се попитам. И първо на тебе ще кажа. Чу ли за Лок?
	— Чудя се дали пък това не е прословутата лъжичка мед в кацата с катран.
	Харди и Лок бяха врагове. Лок го уволни от прокуратурата, но Харди продължи да го притеснява здраво и успешно защити клиентите си в шумните процеси за убийства, в които Лок представяше обвинението. Така че се мразеха и в червата.
	— Ейб, бих излъгал, ако те уверя, че новината ми разби сърцето, но не съм желал смъртта на този човек. Пък и това става в нашия град.
	— Знам, Диз. И на мен ми хрумна. Пратих хлапетата извън града, с баща ми са.
	— Толкова ли е зле?
	— Предполагам, че ако не ни свърши водата, ще оцелеем. Вече ми се струва, че половината град гори. А от мен се очаква да го гася.
	— Имаш ли нужда от помощ? Именно ти. Добре ли си?
	— Крепя се някак. Имал съм и по-добри седмици в живота си.
	— Ако се сетиш за нещо, кажи ми. Остави ми някое от твоите искрящи с красноречие послания. Наложи ли се, ще се приберем.
	— Още не сме стигнали дотам.
	— Добре, но ако трябва…
	— Схванах. Благодарско. Целуни жена си от мен.
	— Ще бъде направено. Къде точно?
	Глицки се усмихваше, когато остави слушалката.


	През последните четирийсет часа канцеларията на полицейския началник Ригби бе заприличала на военновременен щаб. Върху две събрани маси беше залепена голяма карта на Сан Франциско. Пет-шест служители обикаляха из стаята, забождаха и преместваха маркери по картата, говореха по няколко телефона едновременно.
	Навън димът се носеше на юг през трепкащата мъглица на смога. От време на време лъчите на следобедното слънце се процеждаха през мътилката. И това ми било прекрасното лято, мислено промърмори Глицки.
	Ригби стоеше зад бюрото си, увлечен в сериозен разговор с Алън Рестън. Глицки слабо познаваше този човек, въртящ се предимно в политическите кръгове на щатската столица Сакраменто, но бе слушал за страховитите му амбиции. Заместник-главният прокурор на щата бе напътствал два-три пъти Ейб при разговорите му с местните законодатели по един или друг законопроект, свързан с углавното право. Елегантен и отличаващ се с дар слово, Рестън бе висок колкото Глицки и по-млад с поне пет години. Сега беше в кабинета на Ригби, облякъл костюм и вратовръзка. Глицки нямаше представа какво би могло да означава това, но веднага след разговора с Харди получи нареждане да се яви при Ригби, а на такива повиквания се отзоваваше веднага.
	Почука на широко отворената врата. Заобиколи масата с картата и застана пред бюрото на шефа.
	— Сър?
	Кимна и на Алън.
	— А, добре, че дойде, Ейб.
	Рестън едва отвърна на поздрава му и Глицки малко се учуди, но в тези напрегнати дни хората рядко се държаха нормално.
	— Я да отидем някъде, да поговорим на спокойствие — предложи Ригби.
	Мълчаливо излязоха в коридора — Ригби водеше, Рестън вървеше последен. Намериха празна стая за разпити. Без предисловия, Ригби се извъртя с лице към Глицки.
	— Засега това е по-скоро дружески разговор, отколкото порицание. Искам да ти е ясно, Ейб.
	Глицки тежко преглътна. Започващите по този начин дружески разговори не бяха сред любимите му занимания. Ригби кимна към Рестън.
	— Мисля, че познаваш господин Рестън, новия районен прокурор.
	— Разбира се, но не знаех… — Протегна ръка. — Честито, Алън. — Ръкостискането беше съвсем небрежно. Глицки отново насочи вниманието си само към Ригби. — Да не съм сбъркал нещо? За какво става дума?
	— Става дума за новините по телевизията — отвърна Ригби. — И по-точно, за твоята поява в тях.
	— Но аз не съм…
	Шефът вдигна ръка.
	— Чакай малко. Знам какво си говорил. Всички гледахме интервюто. Чухме те. Заповядах да го запишат, така че можеш и да си го пуснеш пак, ако искаш. Ейб, известно ти е, че имаме човек за връзки с обществеността. Плащаме му за това.
	— Още не съм сигурен какво толкова лошо съм направил.
	Ригби благоволи да обясни:
	— Публично подложи на съмнение разследване, което е приключено. Срещу този човек е предявено обвинение.
	— Моите уважения, сър, но някакъв репортер ми тикна микрофон в лицето и казах всичко на всичко двайсетина думи.
	— Значи осемнайсет излишни — подметна Рестън.
	— Районният прокурор е прав — потвърди Ригби и Глицки забеляза официалния тон.
	Ясно, принуждаваха началника да участва в играта. Значи доста високи постове са заложени, включително и неговия, към който се бе стремил цял живот. Така да бъде, щом искат.
	— Най-уместният отговор е — продължи Ригби: — „Няма да коментирам“.
	— Струва ми се, че точно това казах — възрази Глицки.
	Обаче съзнаваше положението си — подхванат ли те с такива заяждания, няма как да спечелиш препирнята. Колкото по-разпалено отричаш, че си направил нещо лошо, толкова повече потвърждаваш вината си.
	Алън Рестън се възползва от думите му.
	— Лейтенант, сигурно ви приличаме на свадливи лелки в момента. — В Сакраменто винаги се обръщаше към него с „Ейб“, а Глицки — с „Алън“. Очевидно бе настъпила промяна. — Но множество институции положиха неимоверно старание, за да постигнат… някаква ясна насока в овладяването на положението. Не желаем да объркваме и подстрекаваме още повече хората на улиците.
	— Аз поне не съм объркан — заяви Глицки. — Вероятно не съм запознат с важни факти, свързани със събраните досега доказателства…
	— Не обсъждаме фактите в момента — прекъсна го Ригби.
	— Все това чувам напоследък. Но с интерес ще изслушам изложението на районния прокурор, когато изправи Кевин Ший пред съда.
	— _Дотогава_ ще разполагаме с всички факти…
	Глицки не искаше да нажежава обстановката. Харесваше си работата и беше убеден, че я върши както трябва.
	— Нека се надяваме, че ще бъдат достатъчни — каза той кротко.
	Рестън изглеждаше уверен в себе си. Може би и той не искаше да се счепкат. Засега.
	— Ще бъдат — увери го.
	Ригби свърши с внушенията, имаше и друга спешна работа.
	— Да сме наясно, Ейб. Всичко вече е на по-високо равнище от моето и твоето. Обществеността има нужда от…
	Глицки му помогна:
	— От обрат към по-добро?
	— Така да бъде. Обрат. Какъвто и да е.
	Усмивката на Рестън беше привидно искрена. Пак протегна ръка на Глицки, вече по-дружелюбно.
	— Ейб, знаех, че ще ни разбереш. Не бива да допускаме нови бъркотии. В този случай Ший е злодеят. Нека не мътим водата. Точно сега той е най-доброто решение на кризата. Той е извършил престъплението. Залавяме го… _а той е виновен_… и градът може вече да си лекува раните.
	Глицки се пребори с лицето си, за да остане безизразно. Погледна шефа си, после и новия районен прокурор.
	— Добре. Няма проблеми.


	Застанал до Джон Страут, Глицки трепереше в ледения въздух на залата за аутопсии. Трупът на Крис Лок лежеше на масата пред тях, почти изцяло покрит с чаршаф. Страут подпъхна пръсти в гумена ръкавица под главата и я повдигна няколко сантиметра.
	— Тук, отзад.
	Глицки се насили да погледне. Малка дупка, рязко очертана и кръгла, зад лявото ухо на Лок. Би останала почти незабележима, ако Страут не бе обръснал косата наоколо. Съсредоточи се в раната, опитваше да не гледа лицето, за да не съзнава, че това е познат, с когото е говорил, подмятал си е шеги, макар и да не е изпитвал особена симпатия към него. Не успя.
	— Нещо по-особено, което да не си очаквал?
	Страут сви рамене.
	— Ами, няма. Защо питаш?
	— Няма причина. Просто ми е навик. Може би вече съм се настроил всичко да е странно.
	— Сещам се какво ти е. — Страут внимателно отпусна главата на трупа върху масата, но не дръпна чаршафа. Обърна главата така, че раната да е отгоре и се наведе да погледне отблизо. — Обгарянията от барут са каквито би предположил, може би малко плътнички…
	— А стъкла? — Подканен от въпросителния поглед на Страут, Глицки обясни: — От прозореца на колата. Има ли парченца около раната?
	Съдебният медик завъртя глава.
	— Стъклата не се пръскат. Нали колата е на градските служби. Не бих очаквал и микроскопичните парчета да са много, но скоро ще свършат и с микроскопското изследване, ще знаем точно. Да не надушваш нещо?
	Глицки се залюля напред-назад.
	— Знаеш ли, Джон, нищичко не надушвам. Не разбирам дори какво правя, само дърпам разни нишки и гледам дали не продължават нататък в плетеницата. Право да си кажа, май работата ми дойде в повечко напоследък. И никак не ми помага да виждам познатите си мъртви.
	Страут се изправи и покри лицето на Лок с чаршафа.
	— Всички ви прихваща напоследък — изрече протяжно. — Не ти ли е малко студеничко тук?
	Поведе го към кабинета си, просторна квадратна стая с библиотечни шкафове край стените и запълнена с най-разнообразни древни и средновековни уреди за изтезания в остъклени витринки. Поспря до пиедестал вдясно от бюрото си и издуха праха от шиповете на един боздуган.
	— Една дама от прокуратурата беше тук сутринта, занимава се с Артър Уейд. Горкичката, направо жал ми стана.
	— Да не е Илейн Уейджър?
	Страут кимна.
	— Тъкмо взе да уточнява причината за смъртта, аз й казах, че е задушаване и тя пребледня, колкото й позволяват гените. — Медикът се ухили лекичко. — Образно казано, разбира се.
	Глицки кимна.
	— Забеляза ли рани от нож по тялото на Артър Уейд?
	Страут, вече седнал зад бюрото, помисли секунда-две.
	— Рани от нож? Нямаше. Охлузвания от въжето, драскотини, натъртвания, но никакви прободни и порезни рани. — Вдигна очи към Глицки. — Още една нишка ли?
	— Ъхъ.
	— Ейб, искаш ли един неангажиращ съвет? Докторска рецепта как да си опазиш душата спокойна?
	— Ъхъ.
	Съдебният медик скръсти ръце на бюрото.
	— Продължавай да дърпаш — каза той. — Не се знае какво може да изтеглиш.


	— Глицки, отдел „Убийства“.
	— Лейтенант Глицки, обажда се Уеш Фаръл. Адвокат шъм.
	— Разбира се, господин Фаръл, помня кой сте. С какво мога да ви бъда полезен?
	— Бих ишкал да поговорим жа Кевин Ший.
	Глицки се надигна от стола, вече щракаше с пръсти, опитваше се да привлече вниманието на някой инспектор оттатък, за да вдигнат слушалката на другия апарат, може би да пуснат касетофон, поне и втори човек да чуе разговора. Но никого не можеше да види в празната рамка от врата, макар да беше сигурен, че някой седеше в другата стая, когато се върна от моргата.
	И никой не се отзова. Отпусна се на стола.
	— Вие ли сте адвокатът на Ший?
	— Мисля, че жнам къде е… — Пауза. Човекът малко фъфлеше, като че беше пийнал. Глицки погледна часовника на стената. Не, едва ли — още нямаше три следобед. И все пак…
	Фаръл продължаваше:
	— … и поддържам връжка ш него. Той е твърде уплашен и би ишкал да получи някаква гаранция, преди да ше предаде. Ишка да бъде ижшлушан.
	— Е, добре тогава, господин Фаръл. И аз искам да го изслушам.
	— Къде мога да ше шрещна с ваш?
	— Къде сте сега? Искате ли да дойдете в Палатата?
	Пак последва дълго мълчание. Глицки долавяше приглушен спор, въпреки покритата с длан слушалка в другия край на линията — значи Ший беше там, при самия Фаръл. „Давам кралство за засечен телефон!“, безмълвно възкликна Глицки.
	— Лейтенант?
	— Слушам ви.
	— Бих предпочел да ше шрещнем шамо двамата — вие и аж.
	— Ший ще дойде ли с вас?
	— Не. Ще дойда само аж.
	За да си осигури някакъв контакт с Кевин Ший, Глицки охотно би се срещнал с Фаръл и гол на върха на някой небостъргач.
	— Знаете ли къде е ресторанта „При Лу Гърка“ срещу Палатата, слиза се по стълби в приземния етаж?
	Да, без всякакво съмнение Фаръл фъфлеше. Може пък да имаше говорен дефект.
	— „Лу Гърка“? Преди време там ши получавах пощата.
	— Да речем, след час?
	— Шлед чаш.
	— Господин Фаръл?
	— А?
	— Карайте по-внимателно, моля ви.


	Глицки разсеяно местеше полицейските и съдебномедицинските доклади по бюрото си. Отдавна беше вътре в нещата и се надяваше, че е развил доста добър усет за момента в някой случай, когато посоката и скоростта се променят, когато вече долавяш, че може би наближаваш завършека. И сега усещаше същото.
	Съзнаваше, че в известен смисъл неговият началник Ригби и новият районен прокурор Рестън му направиха услуга — напомниха му каква, в края на краищата, беше ролята му. Ограничена и точно определена. Трябваше да залови заподозрения извършител на убийство. Точка. Да го открие и предаде на правосъдието, също като Томи Лий Джоунс в „Беглецът“. (Най-любимия момент от всички филми — Харисън Форд е беглеца Ричард Кимбъл, застанал в края на тунела над бездната, дълбока едва ли не цяла миля. Той казва на Томи Лий Джоунс: „Невинен съм“, а онзи невероятно хладнокръвно отвръща: „Това не ми влиза в работата“.)
	Такъв трябваше да бъде и Глицки сега. Така е правилно. Да изхвърли от съзнанието си общата представа за ставащото. Да събира фактите, каквито му попадат и да прояви гъвкавост, ако усети промяна. Но засега имаше задължение — да затвори Кевин Ший в някоя килия тук, в Палатата.
	Още не беше съвсем сигурен, че теорията на Лорета ще издържи сблъсъка с действителността, че задържането на Ший под стража ще поукроти бушуващите вълни навън, но ако все пак се случи, би било още по-добре, нали?
	А дотогава ще подхване нещата с Уес Фаръл както трябва. Ще играе честно, ще си мълчи и ще отиде сам на срещата. Уговорките трябва да се спазват, освен това беше убеден, че дори Фаръл да не е съвсем трезвен, не се опитва да му пробутва номера. Изглеждаше съвсем законно. Фаръл беше адвокат, стремящ се да защити клиента си, което не противоречеше на задълженията на Глицки. Поне засега.
	Добре разбираше защо Ший си е потърсил адвокат. Триста хиляди долара са предостатъчна подбуда за някой, готов да му причини сериозни неприятности. Глицки не забравяше и не особено прикритото послание зад стоте хиляди долара, обещани от Филип Мохандас — ако се наложи, убийте го. Ший непременно е научил и Глицки си каза, че е прав да се пази. Детска игра е после да съчиниш някаква историйка, че се опитал да избяга или оказал съпротива. Който и да затрие Кевин Ший, лесно би се измъкнал.
	Но работата щеше да потръгне, може би още довечера. Момчетата ще са далече от всякаква опасност в Монтерей, с дядо си. Дори със скърцане и побутване, градът ще се върне към обичайния си живот и Ейб Глицки може да се надява на няколко почивни дни в уединение, да навакса пропуснатия сън. Вероятно и още някои пропуснати неща.
	Вдигна слушалката и набра няколко цифри. Тя отговори още след второто позвъняване. По гласа й личеше, че си отдъхна, сякаш не е очаквала повече да й се обади.
	Каза, че щяла да отиде във временния си кабинет, в Градската палата. Дали той знаел номера й там? Просто не можела повече да остане сама в къщата. Нали и Ейб й напомнил, че е дошла в Сан Франциско, за да допринесе с нещо. Колкото и да се чувствала съсипана от ужаса, сполетял Крис Лок, трябвало да се захване с работата си. Хората имали нужда от нея. Искала да използва каквото влияние има, да се срещне с когото може, да търси някакво осъществимо решение, да изпълни ролята си на миротворец.
	Нали Ейб нямало да забрави да нагледа Илейн? През целия ден не успяла да се свърже с дъщеря си и вече се поболявала от притеснение.
	Той я слушаше търпеливо и се възхищаваше на силния й дух. Жена, съзнаваща колко е важно да употреби властта си за добро. Беше и главозамайващо, но и някак естествено, че й помага, а тя се превръща в спасителния му пояс.
	Стори му се полезно да й съобщи колко близо са до успешния край. Така тя можеше да увери хората, че Ший скоро ще се озове зад решетките. Каза й, че след малко ще се срещне с адвоката на Ший в „При Лу Гърка“ и ще уговорят условията, при които Ший ще се предаде. Би трябвало да стане до няколко часа, в краен случай едно денонощие.
	Тя възкликна, че новината е чудесна.
	Ако Ейб можел да се освободи за мъничко, дали би искал да мине през кабинета й, преди да се прибере вкъщи? Щяла да е доволна да се видят дори за няколко минути. Не знаела как да се справи с всичко това, с чувствата си за започналото между тях двамата. Наистина имала нужда да поговорят. Имала нужда от него.


	43.

	Новината за назначаването на Алън Рестън за районен прокурор стигна до Арт Драйсдейл, точно когато се канеше да отиде при Илейн Уейджър и принудително да я прати в почивка до края на седмицата. Чрез връзките си в един от телевизионните канали достатъчно рано научи за нейния пореден пристъп на непредсказуемост и стигна до извода, че тя не толкова е претоварена (по дяволите, всички бяха претоварени), колкото не се справя добре с напрежението.
	Не му пукаше дали е дъщеря на сенаторка, тя щеше да си седи вкъщи няколко дни, за да помисли с какво всъщност е длъжна да се занимава. Първо арестува Джеръм Рийз. После дърдори пред репортерите за Кевин Ший и изглежда я приемат едва ли не като официална говорителка на прокуратурата, без да е упълномощена за това. А следващият път може и да… Но точно в това, каза си Драйсдейл, е най-лошото — никой не би успял да предвиди какво можеше да направи тя. И не искаше Илейн да се мотае наоколо, за да научи на практика на какво, още е способна.
	Но тогава му се обадиха от канцеларията на кмета. Само по себе си събитието не го учуди — все пак, постът на районния прокурор беше политически, а Драйсдейл се смяташе преди всичко за администратор — но и тази припряност, и избраният човек го обезпокоиха.
	Затова поседя няколко минути, подмятайки бейзболни топки, в очакване на новия си началник. Изведнъж стана и се запъти натам, накъдето и без това имаше намерение да тръгне — към стаичката на Илейн Уейджър. Почука на затворената врата, после натисна дръжката и завари Илейн да седи в ъгъла, свила колене до гърдите си. Обляното в сълзи лице му се стори страшно.
	Драйсдейл отскочи до тоалетната и донесе цяла купчина влажни хартиени салфетки. Когато отново влезе в стаята, Илейн вече се бе преместила зад бюрото си. Той мълчаливо изчака до съседното бюро, докато тя изтри лицето си, издуха си носа, посъвзе се. Илейн каза, че съжалява. Драйсдейл я увери, че я разбира и нямало за какво да се притеснява.
	Когато половин час по-късно Глицки почука на вратата, двамата седяха зад бюрата и тихо разговаряха, като че всеки ден работеха заедно тук. Драйсдейл стана, открехна вратата сантиметър-два, видя кой е дошъл и се обърна да изгледа въпросително Илейн. Тя кимна да пусне посетителя. Лейтенантът бе облякъл яке, сякаш се готвеше да излезе от сградата, но носеше и някакви папки.
	— Ако нещо ви прекъсвам… — Очите му се стрелнаха към Илейн.
	— Влез, Ейб. Придърпай някой стол по-наблизо — подкани го Драйсдейл и затвори вратата.
	— Арт, търсят те под дърво и камък. Май са ти пускали съобщение в пейджъра поне десетина пъти.
	— Представям си. Както се оказва, заседял съм се прекалено в тоалетната.
	— Значи вече си чул за Рестън?
	Илейн живна.
	— Алън Рестън ли? Какво е станало с него?
	Драйсдейл се озърна към нея. Бяха се увлекли в други теми и не бе стигнал до промените в служебната йерархия.
	— О, вярно, аз…
	— Познаваш ли го? — намеси се Глицки.
	Тя кимна.
	— Той е… от хората на майка ми. Баща му е доста богат…
	— Освен това — добави Драйсдейл, — вече е новият ни шеф.
	Тя се запъна.
	— Какво означава това?
	Когато Драйсдейл й обясни, Глицки си погледна часовника и каза, че имал важна среща, но Лорета се тревожела за нея и дали Илейн би си направила труда да й звънне? Майка й вече била в Градската палата.
	Илейн кимна, а Глицки каза:
	— Искам и да ти се извиня.
	— За какво?
	— Явно нашите миниинтервюта са били излъчени едно след друго и са оставили впечатлението, че според мен ти грешиш, а не това исках да кажа. — Той помълча. — Опитах се да внуша онова, за което си приказвахме с тебе малко по-рано — че още в нищо не сме сигурни.
	— Значи всичко е наред — кимна тя. — Май днес правя само глупости. Така ли е, Арт?
	Драйсдейл сви рамене и се съгласи, че може и да е така, после добави многозначително:
	— Е, не е като да нямаш сериозни причини.
	— Не ме е грижа за причините. Те са само оправдания за това, което човек не би трябвало да прави, стига да е спрял за минутка-две и да е помислил, а аз не помислих. Или пък можех да бъда малко по-силна. Съжалявам.
	Глицки кимна рязко.
	— Е, както кажеш.
	Драйсдейл се възползва от момента.
	— Говорихме си за… за смекчаващите вината обстоятелства. Защо хората вършат разни щуротии, защо понякога имат лоши дни. И защо Кевин Ший е постъпил така, за всички онези гадости в миналото му…
	— Всеки има по нещо черно в миналото си.
	— И аз това казвам, Ейб. Днес стоварих неприятности и на двама ви, но не искам да си търся оправдания… Оплесках се, просто и ясно.
	— Ха, аз пък си въобразявах, че сега е мой ред да се извинявам — подхвърли Глицки и напрежението в стаята поизчезна. — И наистина вече се налага да тръгвам, но я ме чуй… — Подаде й папките си и ги посочи. — Точно за същите истории ти говорех днес, могат да те съсипят по време на процеса, ако не си подготвена. Дори още не знам какво означава тази особеност, но според съдебномедицинския доклад на Страут, Уейд е умрял от задушаване. Това е окончателното му заключение.
	— Добре, вече знаехме. Нали от това умират хората, като ги обесят.
	Илейн разтвори папката и Драйсдейл надникна през рамото й, загледа се във втората снимка.
	— Ъхъ, така каза и Страут…
	Драйсдейл се изправи.
	— Ейб, какво ти е хрумнало?
	— Напомням ви за историята, която вие съчинихте за Кевин Ший и която тези снимки уж потвърждаваха недвусмислено. Неведнъж дърпал тялото надолу… — той млъкна за секунда, — … което би оставило жертвата със счупен врат. И тогава Уейд нямаше да е починал само от задушаване, както твърди Страут. Можете да се хванете на бас, че адвокатът на Ший ще спомене този факт, влезе ли делото в съда, а тогава ще е добре да имате убедителен отговор на въпроса му. Само това исках да ви кажа. Както и двамата знаете, дребните камъчета обръщат колата.
	Драйсдейл извади втората снимка от папката и напрегнато се вторачи в нея.
	— Това пък какво е?
	Илейн охотно им предложи своя отговор. Веднага се впусна в обяснения как Ший извадил ножа, за да наръга Артър Уейд, който пък се опитал да му го грабне, за да се опази.
	Глицки и Драйсдейл я изслушаха с пресилена вежливост, което я принуди да се прехвърли на втората си теория за ножа в джоба на Уейд, с който той искал да среже въжето и да се освободи. Този път нетърпението надделя. Глицки не желаеше да се впуска в спор, но смяташе, че няма избор… длъжен беше да говори.
	— Значи ме уверяваш, че Артър Уейд бяга от разярена тълпа, онези му нахлузват примка на шията, опъват въжето и той чак тогава си казва: „Ей, ама аз съм имал швейцарско ножче в джоба, ей сега ще срежа въжето“. Не ми се вярва. И съдебните заседатели няма да повярват. Отгоре на всичко, няма и час, откакто говорих с очевидка — мила възрастна женица, преселила се от Литва, тя няма никакви подбуди да ме лъже. Сторило й се, че Кевин Ший _повдигал_ Уейд, а не го дърпал надолу. После подал ножа на Уейд, опитвал се да накара обесения да пререже въжето, защото не можел твърде дълго да го задържи така.
	— Не е възможно — отсече Илейн.
	— Но ще стане доста неловко, ако е — отбеляза Драйсдейл.
	Работата му беше да печели делата като прокурор, а от стратегическа гледна точка тези свидетелски показания можеха да разбият и най-желязното обвинение. Кой би допуснал и мисълта, че подобно нещо ще се случи…
	Изпсува под носа си. Глицки пак погледна часовника.
	— Вече сериозно закъснявам.
	— В града вероятно има над двайсет свидетели, които могат да потвърдят, че Ший е дърпал Артър надолу…
	Той забеляза как Илейн настръхна, как се взираше непреклонно в него. Не беше готова да отстъпи и сантиметър.
	— Но те не дойдоха да заявят това, а ние не успяхме да ги открием — добави Глицки. — И ако са били в тълпата, значи са съучастници. Точно затова не ги намерихме. — Глицки вдигна ръце, за да предотврати разгорещения сблъсък. — Вижте какво, хора, аз съм на ваша страна, но огледайте по-добре какви карти държите. Това е.


	— На Алън Рестън никак няма да му хареса — Драйсдейл отново седеше зад бюрото, срещу Илейн. — Може би вече трябва да отида и да се запозная с него. Значи казваш, че го познаваш?
	— Покрай майка си. И не мисля, че изобщо можеш да го накараш да те изслуша.
	— Само че става дума за подготовката на процес, което ми е работата. Длъжен съм да повдигна въпроса.
	— Няма да те чуе дори.
	— Значи добре го познаваш?
	Тя сви рамене.
	— Нагледала съм се на такива неща. Щом толкова бързо го назначиха, значи и майка ми е дърпала конците, а Кевин Ший е част от програмата й. Така ще бъде и с Алън Рестън.
	— Не и ако делото се разпадне.
	— А кой казва, че ще се разпадне? Каквито и доводи да изтъкнеш _ти_ пред Алън, той ще ги приеме като увъртане и измъкване, а не като загриженост за самия процес. Въпреки всичко, аз не се съмнявам във вината на Ший, но Ейб е прав — трудничко ще я докажем в съда.
	— Ето какво би трябвало да изясня на Рестън и ще го направя…
	— Арт, моля те. Остави на мен. Когато съберем още малко факти. Може би майка ми ще…
	Не довърши изречението и Драйсдейл се облегна назад на стола.
	— Илейн, пред съда трябва да представим доказателства. Това ни е работата.
	— Известно ми е, Арт.
	— Независимо дали на празноглавците им харесва или не…
	— Знам.
	— Ако не смяташ, че _това_ е първата и основна цел на Рестън — а каквото и да говорим за Крис Лок, той така си разбираше работата — по-добре е да проличи скоро. Не ме интересува, че е чернокож и майка ти си го държи в малкото джобче. — Драйсдейл направи недоволна гримаса. — Извинявай за израза.
	Илейн махна с ръка.
	— Арт, просто не съм наясно какви са целите му.
	Драйсдейл надигна дългото си тяло от стола.
	— Да ти кажа право, по-досаден от всички тези скрити цели ми е само фактът, че твърде много хора ги таят в главите си. Как ще работим заедно, да не споменавам пък как ще живеем заедно, ако тази гнусотия продължи?
	— Аз не…
	— И аз, Илейн. Само се моля Богу да не ме погледнеш някой ден и първо да си помислиш, че пред тебе стои бял човек, защото съм бял мъж не повече и не по-малко, отколкото ти си черна жена. Преди всичко съм стария, простоват Арт Драйсдейл. — Той поспря до вратата. — Надявам се, че вече си по-добре и знам, че трябва да се обаждаш по телефона, а и аз имам работа.
	— Арт…
	— Не се притеснявай. Ще те оставя да обсъдиш затрудненията с господин Рестън. Само помни, че ти се занимаваш с делото. _А не майка ти._ Толкова по въпроса.


	Илейн набра номера на фотографа Пол Уестбърг и остави съобщение на телефонния му секретар, че би искала да говори с него отново, възможно най-скоро.
	Седеше и се взираше във втората снимка, когато осъзна смисъла на чутото преди малко. И беше принудена да си зададе въпроса как така лейтенант Ейб Глицки познава майка й достатъчно добре, за да го моли тя да предаде съобщение на милата й дъщеря колко се тревожи за нея.


	— Заедно следвахме.
	— Какво означава „заедно“?
	Лорета Уейджър си позволи да въздъхне в слушалката. Илейн си я представи ясно — сама в малкото кабинетче без табела на вратата, събула обувките и метнала крака на издраното старо бюро.
	— Миличка, според мен можеш и сама да се досетиш. Той ми беше… гадже.
	— Ейб Глицки ти е бил гадже? А сериозна ли беше връзката ви?
	— Бих казала да, за тогавашната ни възраст.
	— А сега как е?
	Майка й се поколеба.
	— Сега сме приятели.
	Илейн не прие леко думите й.
	— Мамичко, изобщо не помня да си споменавала името му.
	— Слънчице, загубихме си следите. И това се случва, знаеш. Той имаше семейство, аз също.
	— Но той _не би могъл_ да ти загуби следите…
	— Защото съм известна ли? Може би. Но нямаше никаква причина да ме потърси. Обаче от онзи ден насам, с тези… все едно, трябваше да ме разпита за убийството на Крис…
	Илейн мълчеше.
	— Чуваш ли ме, миличка? Добре ли си?
	— Не знам какво да правя.
	— На никого не си казвала, нали? За теб и Крис?
	— Не съм, но мисля, че Арт Драйсдейл някак се е досетил. Беше тук доста време. Говорихме.
	Пролича колко внимателно майка й претегляше думите.
	— Илейн, нека се досеща, но ти никога не признавай. Ще ми обещаеш ли?
	— Мамо, не съм и помисляла да…
	— Иначе ще има с какво да те притиска. Всъщност, всеки би…
	— Арт не е такъв. Той…
	— Но си му подчинена. И ако реши, че е нужно, ще се възползва. Така е устроен светът. Ти най-малко от всички можеш да си позволиш скандали.
	— Мамо, _ти_ не би могла да си позволиш скандали. Ти си сенаторката. А аз съм само…
	— Не, сега не говорим за мен. Мисля си за тебе.
	— Арт Драйсдейл нищичко няма да каже. Как се стигна до това? Изобщо не ме интересува дали ще се разприказва. Важно е какво стана с Крис.
	— Крис вече го няма, миличка. Ще си намериш друг. — Кратко мълчание. — Някой, по-подходящ за тебе.
	— Не искам никой друг, какъвто ще да е!
	Сълзите пак напираха в очите й.
	— Ще поискаш, Илейн, повярвай ми. Някой ден ще поискаш.


	44.

	Някой би могъл да си каже: „Каква приятна домашна сценка“ — гладко избръснатият младеж с превързания крак седи до родителите си около масата за кафе, заедно с добре облечения приятел на семейството, всички вежливо слушат месестия работяга с тежките черни обувки, вероятно от ремонтна фирма, който им обяснява подробно защо е прокапал бойлерът и какви са предимствата и недостатъците на новите модели.
	Разговорът се превръщаше в доста по-официален полицейски разпит, отколкото Карл Грифин имаше намерение да допусне.
	На двайсет и четири години Колин Девлин още живееше с родителите си в обновена викторианска къща на „Клифърд Теръс“, в горната част на Ашбъри. Грифин се обади от кабинета на доктор Епс, свърза се с младежа, зададе му два-три необвързващи въпроса и получи твърде безсъдържателни отговори, после небрежно попита дали не би могъл да намине към дома му, да чуе повече обяснения за раната му. Постара се да говори по-неясно. Явно неспокоен, Колин се съгласи. Грифин бе преценил, че не бива да се впуска в подробности, за да не настрои момчето подозрително. Оказа се, че е бил прав.
	По пътя към дома на семейство Девлин попадна в район, отцепен от Националната гвардия и се наложи да заобиколи почти километър. Въпреки сандвича, погълнат с вълчи апетит по времето за обяд, нападна го непреодолимо желание да добави още някой хамбургер. И когато стигна до Ашбъри, подкрепленията го бяха изпреварили — родителите на Колин и техният адвокат, господин Коен.
	В известен смисъл това бе най-недвусмисленото потвърждение, на което Грифин се натъкна през последните три дни, защото дори и в днешния обзет от мании свят повечето хора не се сещаха да се обадят на адвоката си, за да присъства на разговора с полицай за домашна злополука с лопата.
	Грифин се изненада, че изобщо го допуснаха в къщата без прокурорска заповед. Вероятно Коен беше юридически съветник на бащата в бизнеса, — а не адвокат по криминални дела. В такъв случай нямаше да набляга прекалено на процесуалните норми и Грифин се надяваше това да означава лош късмет за Колин.
	След първите неловки мигове се настаниха в обзаведения с вкус хол. Бледото следобедно слънце ту просветваше, ту се губеше през старинните, заоблени отгоре прозорци в полукръглата стена. Въпреки огъня в камината, стаята беше прохладна и Грифин не си свали якето. Опита да повали жертвата още с първия изстрел — изрази учудването си, че Колин е сметнал за необходимо да покани и господин Коен на разговора.
	Бащата, господин Девлин, беше доброжелателен наглед човек, с тъмна коса и скъп костюм с изискана вратовръзка. Изглежда бе поел в свои ръце положението. Макар Грифин да не отправи въпроса си към него, старшият Девлин отговори:
	— Инспектор Грифин, нека си спестим глупостите. Сигурен съм, подозирате, че моят син не си е наранил крака, както е обяснил на доктор Епс. Не искаме да увъртаме, да показваме лопатата… безсмислено е.
	— Добре — съгласи се Грифин. Ако искаха да пропуснат трудната част, тяхна си работа. Креслото изскърца под тежестта му, когато се наведе напред. — Какво се случи всъщност?
	Съпругата на господин Девлин, приятна жена с прекалено много накити по себе си, реши да се намеси:
	— Колин не е искал да…
	— Моля те, Мери. — Властният поглед на съпруга й накара Мери Девлин да млъкне. Той продължи: — Бихме желали да получим уверения, че срещу доброволното сътрудничество на Колин с полицията той… — явно се чувстваше не в свои води и за миг като че не намираше думи, но бързо се овладя, — … ще може да се надява на отстъпки.
	— Споразуменията са работа на районната прокуратура — каза Грифин. — Почти винаги са склонни да обсъдят нещата. Колин, как си нарани крака?
	— Ами, даже не знам точно. Някакъв тип зад мен…
	Очите на младежа бяха хлътнали, бледото му лице подсказваше, че доскоро е имал брада, но се е обръснал. Може би през последния половин час.
	— Колин, изчакай за момент… Не мисля, че трябва да казваме каквото и да било, без да получим някакви гаранции — заяви бащата.
	Грифин кимна, търсеше начин да протака, преди да обещае.
	— Ако Колин е присъствал при линчуването, показанията му ще бъдат особено важни. Сигурен съм, че в прокуратурата ще оценят това и по-късно ще натежи на везните.
	Господин Девлин поумува малко.
	— Не се опитваме да бягаме от отговорността, която би се паднала на Колин, но не искам моя син… Разбирам, че дори присъствието му там, участието в това е непростимо…
	— Татко, аз не…
	— Колин!
	Момчето си затвори устата.
	— … и съм сигурен, че бяхме твърде немарливи. Оставихме го да живее при нас, давахме му пари, вместо да настояваме да си намери работа, но майка му… е, вече край. Момчето трябва да порасне най-после, да си носи и последствията от постъпките си. Но той ни се закле, че не е докосвал онзи човек и аз му вярвам безусловно. Той дори не е бил наблизо.
	Адвокатът най-сетне се намеси.
	— Брен, според мен, засега стига. Вие какво ще кажете, инспекторе?
	— Ще се наложи първо да поговоря с някои хора, но смятам, че ще бъдат… отзивчиви.
	— А каква трябва да бъде следващата ни стъпка? — попита господин Девлин.
	Грифин стана и изпъна якето си по корема.
	— Не искам да ме разбирате погрешно — обърна се и към Коен, — нито пък вие, но като си помисля, бихте могли да си потърсите адвокат по криминални дела, който с това си изкарва хляба. Току-виж се окаже, че има полза.


	Джейми О’Тул, останал без работа след пожара, унищожил кръчмата, беше кисел и ядосан. Бе кореняк в града, завърши гимназията „Свети Игнатий“, изкара и една година в щатския университет на Сан Франциско, когато тогавашното му гадже Рода забременя и той се _ожени_ за нея, само за да си погуби цели пет години от живота.
	И си остана без диплома за висше образование, а иначе щеше да избута някак, сечеше му пипето. Но просто не изтегли печелившата карта. Бе принуден да си търси работа, каквато и да е, при това в началото на оня спад в икономиката, а каквото и да измисляха вестниците, в Калифорния тогава хич не беше добре.
	Затова застана зад бара — прилични бакшиши, повечето пари му капеха чисти, вместо да ги дава на данъчното или още по-лошо — на Рода. Приятелчетата все му повтаряха: „Гледай да няма нищо черно на бяло, иначе бившата ще те хване за врата да увеличиш издръжката“. И той ги послуша. Няма спор, Рода щеше да му направи и тая мръсотия. Както и не искаше да се омъжи пак, живуркаше си ей така с някакъв плужек в „Ричмънд“, иначе съдът щеше да й прекрати издръжката. Все му се струваше, че ще трябва безкрай да дава пари за детето, да си опразва джобовете — още едно нещо, което не му даваше да надигне глава от калта.
	Вече раздаваха някакви спешни помощи, отпуснати от правителството, той прочете указанията и се сети, че отговаря на изискванията. Държавата все раздаваше пари на някой, а той все не се уреждаше. Този път нямаше да изпусне келепира.
	Сега чакаше в дългата опашка на студа, пред разпределителния пункт на Маркет Стрийт. Беше пълно с отрепки. Джейми О’Тул мразеше целия свят, защото трябваше да търпи боклуците наоколо, а и задникът му вече вкочанясваше от студ.
	И гледай ти — някакъв смътно познат тип спира до него и той си припомня, че това е цивилното ченге Лание.
	— Как си, Джейми?
	— Премръзнах, човече. Кучешко време.
	Лание беше с дебело яке и панталон, с високи тежки обувки. Май му беше добре, защото се ухили.
	— Наминахме да те потърсим и твоята старица ни каза къде си.
	— Е, поне _веднъж_ да не се обърка. А кои сте „вие“?
	— Партньорът ми търси къде да паркира, ей там зад ъгъла е с колата. Ще дойде след минутка.
	— Мога да почакам. Има да си вися тука цял ден. Сега какво искате от мен?
	Лание почти се притисна в О’Тул, избутваше го настрани от опашката.
	— Ами, същото като преди. Да си поприказваме.
	О’Тул неохотно отстъпваше, крачка по крачка.
	— А бе, човек, какво правиш? Цял час чакам тука. Писна ми от вас.
	Лание го изтика до ъгъла, по-далече от останалите. О’Тул сниши глас и мушна с пръст Лание в корема.
	— Стига си ме бутал!
	Ченгето се усмихна.
	— Значи посягаш на полицай, а? Ще ти пръсна черепа. Ако мислиш, че сега си зле, опитай пак и ще видиш колко зле може да стане…
	— Марсел, някакъв проблем ли имаш?
	Ридли Бенкс бе застанал зад О’Тул и реши, че сега е моментът да обяви присъствието си. Лание му се усмихна над рамото на ирландеца.
	— А, никакви проблеми. Само малко го просвещавам.
	О’Тул се извъртя, сепна се за миг, като видя, че Бенкс е чернокож, после сви рамене.
	— Ъ-ъ, няма за какво да си приказваме. Предишния път ви казах всичко, каквото знам.
	Лание се ухили още по-весело.
	— Джейми, на умник като тебе му трябва поне час, за да ни разправи всичко, което знае. Нали така, Ридли?
	— Ако не и повече.
	О’Тул въртеше глава и поглеждаше ту единия, ту другия.
	— Добре де, приятно ми беше да се видим. Сега трябва да се връщам на опашката.
	Лание отново му се изпречи.
	— Има една дреболия, Джейми. Миналия път ни каза, че доколкото знаеш, Кевин Ший едва ли не самичък свършил онази работа с Артър Уейд.
	— Казах ви, че не знам. Не излязох навън да видя.
	— А, вярно — подметна Бенкс, — май точно това каза.
	— Нима? Точно така ли се е изразил?
	— Ами, да. Джейми, не искаш ли да промениш нещо в историйката? Та откъде Ший е взел въжето?
	— Какво въже?
	Лание се засмя снизходително.
	— Чуваш ли го — пита какво въже?
	— Щом Ший е бил в бара при тебе и е излязъл да се разправи с Уейд, как е станало? Отбил се е до колата си да вземе въже от багажника?
	— Не знам как е станало. Не съм излизал от бара.
	И Бенкс пристъпи към него, също засмян до уши.
	— Все това повтаря, забелязваш ли?
	Лание кимна.
	— Не се отказва. Нищо не е видял. Хитър номер.
	Бенкс се премести така, че заради двамата О’Тул не можеше да помръдне.
	— Мислим си… Даже сме съвсем сигурни, Джейми… че въжето е взето от магазина до бара. Ти какво ще кажеш?
	— Нищо. Не съм бил там.
	Лание подсвирна, явно впечатлен.
	— Ридли, на това му викат последователност. Що не се откажем и да се върнем в управлението?
	— Да, ама има една зацепка — възрази Бенкс. — Намерихме парчета, подозрително напомнящи останки от голяма халба, в разбитата витрина на онзи магазин и е доста вероятно на някое от парчетата да открием твои отпечатъци. В момента проверяваме.
	Очите на О’Тул зашариха по лицата им.
	— Момчета, нали съм барман. Постоянно пипам чашите.
	— Вярно е, Ридли — призна Марсел, — човекът е съвсем прав.
	— Брей! — възкликна Бенкс. — Аз пък забравих. — Щракна с пръсти, сякаш го осени неочаквана идея. — Обаче нещо ми е чудно за онази косачка, от витрината. Дали някой я е донесъл в „Пещерата“ да я пипнеш, да си подстрижеш тревичката по бара и после я е върнал в магазина? Питам се как ли е било?
	— Да не ми разправяте, че има мои отпечатъци на някаква скапана _косачка_?
	Бенкс вдигна рамене.
	— Проверяваме, Джейми. Няма да повярваш колко неща проверяваме. Как мислиш, този път дали ще ни излезе късметът?
	— _Аз_ мисля, че така ще стане, Рид.
	— И аз, Марсел.
	Инспекторите се усмихнаха на Джейми О’Тул. Въпреки студа, той се изпоти. Очите му не спираха, почти се усещаше как мозъкът му превключва на по-висока скорост.
	— Е, такова де — проточи той, — значи е имало и други. Сам човек не може да направи това, нали? Тоест, имаше цяла сбирщина в бара. И всичките пияни, нали разбирате?
	Дружелюбната усмивка не напускаше лицето на Лание.
	— Всъщност, Джейми, не разбираме и затова сме малко… как да ти кажа… напористи. Много ни се иска да проумеем цялата работа.
	Бенкс подхвърли:
	— Познаваш ли Брандън Мюлън и Питър Макей?
	— Ами как, познавам ги. Вече ви казах.
	— Признаха, че са били в бара. Кога си тръгнаха?
	— Кога си тръгнаха ли?
	— Нали точно това те питам. Кога си тръгнаха? След Ший, преди Ший, с него? Кога?
	— Май след него.
	— Чудна работа. А _те_ казаха, че тръгнали преди него.
	— Значи така е било. Вижте какво, момчета, много работа имах. Не мога всичко да помня…
	— А на нашия лейтенант си обяснявал, че било полупразно в бара…
	— Не бе, човекът се обърка. Искаше да каже „след Ший“…
	Тормозиха го още пет минути, после му благодариха и го оставиха да се върне на опашката.
	Докато вървяха към колата, Бенкс изрече:
	— Голям майтап. А не ми се вярваше да е излизал от кръчмата.
	Лание кимна. Идеята им се оказа добра.
	— Ще трябва да я видим онази витрина за отпечатъци. Колкото и да е обгоряло всичко, намерим ли следи от пръстчетата на Джейми…
	— Чух и схванах — отвърна Бенкс. — Като му дойде времето, ще е доста приятна изненада.
	Лание се сети за още нещо:
	— Ей, Рид, онова за косачката беше изсилване, а? Малко налудничаво.
	— Е, нека _той_ да си мисли, че сме луди. Побърканите плашат, а аз искам Джейми да се страхува.


	45.

	В „При Лу Гърка“ тъкмо започваха да се стичат клиенти.
	Глицки слезе по стъпалата и няколко пъти примигна в тъмния коридор, водещ към бара. Остави очите си да свикнат с липсата на достатъчно светлина. Властващата над всичко миризма на зеле го накара да се замисли какво ли готварско чудо бе сътворила за обяд жената на Лу. Макар често да се заседяваше по една или друга работа в някое от мъничките сепарета, Глицки престана да си поръчва храна при Лу още преди няколко години. Организмът му реагира твърде злощастно на порция „ким чи“ по домашна рецепта, за което негови приятели бяха готови да си продадат душата.
	Сега тежкият дъх на зеле отново събуди спомена в сетивата му и стомахът на Глицки се сви. Вдиша бавно, за да се пооправи, после влезе.
	До барплота се вдигна ръка и въпреки вързаната на опашка коса и няколкото килограма в повече, Глицки позна Уес Фаръл. Всъщност, познаваше го от доста отдавна и дори се бе явявал като свидетел в две-три дела, в които човекът бе защитник на обвиняемия. Докато си придърпваше табуретката, лейтенантът остана впечатлен от облеклото на Фаръл, защото повечето посетители в „При Лу“ работеха в Палатата и носеха някаква разновидност на униформата или официалния костюм. Фаръл като че идваше направо от плажа и според Глицки би трябвало вече да е замръзнал. Каза му го.
	— Във вените ми сякаш има лед. Нищо не усещам.
	Фаръл пиеше нещо с кафе, а може би кафето беше чисто. Глицки махна на Лу да му донесе чай, както обикновено.
	— В този град е удобно човек да не усеща студа — отбеляза той.
	— Не знам защо е така, сигурно от възрастта, както е с останалите неща. Преди се вцепенявах, зъбите ми тракаха, съвсем нормално. А може и да съм се обезчув… обезчувст… — Фаръл се усмихна уморено. — Все не успявам да я кажа тази дума, даже да съм трезвен като краставичка. — Вдигна чашата към устата си. — Най-официално заявявам, че в момента съм почти изтрезнял. Не съм помирисвал пиене поне от три часа.
	— Не се притеснявам, стига за вас да не е проблем.
	Глицки сви рамене и вдигна поставената пред него кафява чаша в паяжина от пукнатини, същата като на Фаръл.
	— Достатъчно си бъбрихме за мен — отсече адвокатът. — Искам да ви разкажа една история.
	— Затова съм тук.
	В тихия говор на Фаръл вече не се долавяше никакво фъфлене.


	— Това е _неговата_ версия — каза Глицки, просто за да не премълчи, да не изглежда прекалено доверчив, но и да изстискаше от себе си целия цинизъм, на който бе способен, пак беше склонен да повярва на чутото.
	Въоръжен с истината, Фаръл не изпитваше желание да го притиска прекалено.
	— А имате ли изобщо доказателства, опровергаващи твърденията му, поне едничко от тях?
	— Ами снимката, поне на пръв поглед.
	— Имате ли я в момента?
	Глицки не носеше копие, но зад бара бе оставен вестник, Фаръл се пресегна и го разгъна върху плота.
	— Да поразгледаме малко, какво ще кажете?
	Не за първи път Глицки се сблъскваше с това втръснало му свойство на човешкото възприятие — виждаш онова, което очакваш предварително. Взираше се в снимката, превърнала Кевин Ший в престъпник за цялата страна, но сега беше настроен различно и виждаше само онова, което Фаръл му описа. Ший бе сгърчил лице от усилието да вдигне Уейд по-нагоре. Не го дърпаше надолу, а се опитваше да му спаси живота.
	Имаше и още дребни особености, видими за всеки желаещ да ги забележи, стига да не е предубеден. Например, гънките по ризата на Уейд. Ако Ший е висял на него с цялата си тежест, не би ли трябвало ризата да е изпъната по тялото на жертвата? А въжето, бе ли видял досега Глицки въжето? На снимката личаха само десетина сантиметра, но не изглеждаше отвесно изопнато спрямо тротоара, както щеше да бъде, ако понасяше тежестта на двама мъже.
	Убедиха го и раните от ножа. Тази информация не се бе промъкнала във вестниците. Никой не си признаваше, че е пострадал (Глицки още не бе научил за Карл Грифин и Колин Девлин). Официално тези рани не съществуваха, само Глицки се опитваше някак да ги вмести в картината. Бяха една от тайните му, пазеше ги за момента, когато щяха да свършат най-добра работа. Но Фаръл го изпревари и му разказа за тези рани, обясни му какво означаваха.
	Кевин Ший бил принуден да си пробива път през тълпата с нож в ръка. Удрял хората, застанали най-близо до Артър Уейд. Бил уверен, че е намушкал и порязал поне неколцина. Видял кръвта.
	А Артър Уейд бе умрял от _задушаване_, както Глицки научи от съдебния медик. Вратът му не е бил счупен.
	Чаят отдавна беше изстинал.
	— Е, господин Фаръл, страхотна история ми разказахте.
	— Не е история, лейтенант. _Това_ се е случило. Отгоре на всичко Кевин Ший е истинският герой в цялата бъркотия.
	Глицки мислеше усилено, без да показва с нещо, че позволи да бъде убеден. Ако се занимаваше с обикновен случай, ако всяко средство за осведомяване в щата, дори в страната, не бе разтръбило гнусното минало на фанатичния расист Кевин Ший, двамата с Фаръл щяха кротко да пресекат улицата и да си поговорят с районния прокурор или полицейския началник Ригби…
	По дяволите, та той ръководеше отдел „Убийства“. Блазнеше го мисълта да разпита подробно Ший, а после да посъветва прокуратурата да прекрати тази щуротия. Незабавно. Стига невинността на заподозрения да бъде потвърдена, а осведомеността на Фаръл за раните от ножа почти се вписваше в изискването…
	Стига случаят да беше обикновен…
	— Какво смешно има?
	Глицки го погледна косо.
	— Почти нищо.
	— Стори ми се, че се развеселихте.
	— А, да. Често ми се случва. Имате ли представа колко хора се бъхтиха до премала, за да стане виновен вашият клиент?
	— Донякъде. Все пак той е затънал, а не аз.
	— И къде е той?
	— Не знам.
	Глицки се вторачи в него.
	— Не знам — повтори Фаръл. — Обажда ми се. Момчето си е недоверчиво по природа, внимава да не се изкуша от наградата.
	— Ще се радвам да си поговорим с него.
	— Вероятно ще успея да уредя това.
	— Би трябвало да се предаде.
	— Може да има някои мръсни изненади. Твърдо вярва, че ако се предаде, преди всичко да се е изяснило, няма да живее дълго.
	— Но това вече е маниакална подозрителност, длъжен сте да го убедите. Ще го отделим в единична килия, ще го охраняваме…
	— Лейтенант, извинете ме. Досега добре се разбирахме, не започвайте да ме подхлъзвате на динени кори. И двамата знаем, че поиска ли някой да го убие, а все някой ще поиска срещу сто хилядарки, момчето вече е труп. Както ще да го пазите в затвора. А и той не иска да го пъхнете зад решетките. Не е направил нищо лошо. Напротив. Иска само да го изслушат. Чул ви да казвате по телевизията, че имате нужда от още доказателства и решил, че вие сте човекът.
	Глицки съзнателно не позволи на лицето си да трепне.
	— Човекът за какво?
	— Да внушите на районната прокуратура, че трябва да са обективни, да го отървете.
	Глицки се сети за Илейн и кимна.
	— Мога да пробвам, но все пак съм длъжен да го разпитам.
	— Значи се налага да го арестувате, нали?
	— Ами, нали предявиха обвинение срещу него…
	— Не сте ли в състояние да уредите оттегляне на обвинението?
	— Не и на този етап. И без това правата ми не се простират дотам. Районният прокурор трябва да оттегли обвинението, което на свой ред… Вижте сега, докарайте го незабелязано, през задния вход, а аз лично ще го заведа при прокурора. Ще бъде изслушан, ще обсъдим известните ни факти.
	— Няма да стане. Вече не фактите са важни. Вече не.
	Глицки нямаше какво да отговори. Фаръл беше прав.
	Лу дойде да попита искат ли още нещо. И двамата отказаха. Зад тях залата се пълнеше до пръсване, хората се бутаха лакът до лакът.
	— И междувременно — промълви Глицки, — градът си гори.
	— Лейтенант, моят клиент не носи вина за това. Стига да можеше, веднага би спрял този хаос. Той е добро момче.
	Разговорът зави в неочаквана посока.
	— Тъй ли? Добре ли го познавате?
	— Заедно слушаме лекции в университета — обясни Фаръл. — Съвсем нормален човек, като вас и мен.
	— А какво стана с разбитото семейство, фанатичната нетърпимост на южняка, нежеланието да се приспособи към света?
	— Това, драги ми господине, най-вероятно се дължи на една млада дама, с която Ший е имал лошия късмет да преспи и после да я зареже. Нали знаете — каквото човек сам си направи…
	Глицки вдигна вежди.
	— … или журналистите са търсили с какво да запълнят ефирното време и празните страници.
	Глицки бе чувал твърде често и двете обяснения в най-различни варианти, за да се учуди сега, но точно в този случай пасваха като ръка в ръкавица… Тръсна глава и едва не се задави с чая.
	— Как да поддържам връзка с вас? — попита той.
	— Не знам кога Кевин ще ми се обади, но веднага ще ви потърся. После ще видим как да подкараме нещата.
	Глицки стана.
	— И аз ще направя каквото мога.
	— Да знаете, лейтенант, май ви вярвам.


	— Илейн!
	Алън Рестън излезе иззад бюрото си — до вчера бюрото на Крис Лок — и тръгна към нея с протегнати ръце. Тя пусна кожената чанта до краката си и вдървено се изправи. Позволи му да я прегърне, вдигна ръце да го докосне, иначе щеше да стане още по-неловко. Обаче той не я притисна към себе си, само хвана раменете й и след миг я пусна, като стар приятел. Натрапваше й внушението, че са стари приятели. Напомняше.
	— Това е ужасно.
	— Да, така е.
	— Да загубим Кристофър Лок… — Изглежда не знаеше как да продължи и думите сякаш увиснаха в стаята между двамата. Още нещо общо. Крис Лок. Лицето му трепна — от нерви или преумора? — Радвам се, че дойде. Исках да се отбия при теб по-рано, да те видя, но… — посочи купищата хартии на бюрото си, — сама виждаш…
	— Няма нищо, Алън. Мога ли все още да те наричам Алън?
	— Илейн… стига де! Разбира се, за тебе съм Алън. — Пак се ухили и протегна ръка към нея, но се спря. — Искаш ли нещо освежително, каквото и да е?
	По време на първата кампания на майка й за влизане в сената, когато Илейн беше още в края на пубертета, Алън Рестън се прояви пред нея като пълно нищожество. По онова време беше на около двайсет и пет години, вече сгоден (сега беше женен за тогавашната си годеница), с богат баща. Държеше се добродушно и не допускаше съмнение, че е привлекателен като магнит за другия пол.
	Вечерта след победата на майка й в изборите, одързостен от коняка, той си позволи да размаха пениса си пред Илейн Уейджър. Явно си въобразяваше, че това е безобидна, дори очарователна постъпка, съвсем в духа на празненството. Като че искрено вярваше в допустимостта на подобен ритуал преди съвкуплението. В края на краищата, нали бе убеден, че привличането помежду им е неустоимо, заедно се трудиха по време на предизборната кампания и нямаше защо да… а, какво има пък сега? Тя не знае ли за какво служи _това нещо_? И изобщо какво представлява?
	Тя погледна и отговори, че прилича на пенис, но малък. Шегичка.
	Оттогава не се бяха срещали.
	Илейн остави на дивана чантата си, пълна със служебни документи. Рестън завъртя едно от високите кресла, за да седне срещу нея, но още преди да се настани, тя вече говореше.
	— Видя ли се с Арт Драйсдейл? Минах през кабинета му, но го нямаше и предположих, че може да е дошъл при теб. Не исках да те безпокоя точно сега.
	— Радвам се, че влезе при мен. Не ме безпокоиш.
	Тя изчака, но се наложи да го подкани:
	— А Арт Драйсдейл?
	— Да, Драйсдейл. Доколкото знам, има среща с кмета, трябва да обсъдят всичко това… неудобното положение, засягащо нас двамата. Мисля, че и майка ти се е намесила. Да изгладят противоречията, така да се каже.
	— Алън, той не се стреми да стане районен прокурор. Наистина.
	Рестън вдигна ръце, сякаш да покаже, че тези неща са извън контрол за него, а той само чака какво ще се случи.
	— Но мисля, че не са доволни от две-три негови решения…
	— Джеръм Рийз.
	— Да, освен всичко друго.
	— И какво ще правите по въпроса с Джеръм Рийз?
	— Е, надявам се да не сдъвчат прекалено господин Драйсдейл. Както чувам, той е незаменим в ролята си тук.
	— Така е, а за Джеръм Рийз съм виновна аз, а не Арт. Самоволно реших да го арестувам…
	— И сега е като горещ картоф в ръцете ни.
	— Пак ти казвам, Арт не е виновен за това.
	Рестън най-после седна и опря ръце на коленете си. Положението на Арт Драйсдейл се решаваше на по-високо равнище и не беше негов проблем. Оставят ли го в прокуратурата, Рестън ще намери начин да се сработи с него. Ако не — добрите администратори с лопата да ги ринеш.
	— Както и да е, Илейн, сега си тук. Може би аз ще успея да ти помогна. За какво искаше да говориш с Арт Драйсдейл?
	Все някога щеше да се стигне до този разговор, а и нали тя обеща на Арт сама да обсъди това с Рестън.
	— Познаваш ли Ейб Глицки… лейтенант Ейб Глицки?
	Рестън вече се усмихваше, чувстваше, че е започнал да дърпа конците.
	— Ако си недоволна, че пъха нос в работата ти, вече си поприказвахме с него за това.
	— Кога? За какво?
	— Преди малко повече от час. Погрижихме се да не изразява повече такива мнения пред журналистите. Ригби и аз настояхме той да не… какво има?
	Илейн енергично клатеше глава.
	— Не става дума за това. Той беше при мен преди само десетина минути.
	— Значи не го свърта на едно място.
	— Вярно е, Алън. Старае се всичко да върви както трябва.
	Погледите им се срещнаха. Упрекът, а може би предизвикателството остана недоизречено. Рестън метна крак върху крак.
	— Илейн, всички се стараем. Този път какво е намислил добрият ни лейтенант?
	Тя му обясни как Глицки дошъл при нея веднага след срещата си с Уес Фаръл, споделил най-важното — подробностите за раните от ножа, другото възможно обяснение за втората снимка, да не говорим пък за първата, дори мотивите на осведомителката Синтия Тейлър, която може би е зарязана бивша любовница на Ший.
	Рестън слушаше, без да я прекъсва.
	— Да-а… — каза и плесна с длани по бедрата си. Стана и повтори: — Да-а…
	Протакаше. Отиде до прозореца, надникна навън, пристъпяше от крак на крак.
	Илейн подхвана пак, без да отделя очи от него.
	— Лейтенант Глицки ме попита дали ние… прокуратурата… бихме помислили за оттегляне на обвинението…
	Рестън светкавично се извъртя.
	— Не можем да направим това! — Укроти гласа си, преди да продължи: — На какво основание?
	— Току-що ти обясних.
	— И какво? Заради версията, предложена от адвоката на обвиняемия? Смяташ, че е достатъчно убедително?
	— Алън, Глицки не е…
	— Илейн, сега не говорим за Глицки. Разширен състав съдебни заседатели предяви обвинение за убийство срещу Кевин Ший, за което тази служба се е преборила преди няма и два дни, въз основа на снимка, показваща го в момента на престъплението…
	— Ако…
	— Никакво „ако“, Илейн. Снимката си е все същата. Смисълът й е ясен на целия свят.
	— Алън, може тълкуването й да е погрешно. Лейтенант Глицки се опита да ми подскаже само това. Стигне ли се до процес…
	Той вече размахваше пръст, гласът му се надигна.
	— Но _именно ние_ ще се занимаваме с този процес. А не лейтенант Глицки. Ние, районната прокуратура. И не желая да слушам нищо, което дори и най-слабо противоречи на убеждението ми, че Кевин Ший е отговорен за… за тези събития.
	— Добре, ами това?
	Илейн се изправи, извади втората снимка от чантата си и тръгна към бюрото. Избута настрани хартиите и остави снимката.
	— Е, и?…
	— Направена е две-три секунди след първата. Ший подава ножа на Артър Уейд, дава му последна възможност да се отърве от въжето.
	Остави Рестън да я разгледа на спокойствие, после започна да излага факт след факт другото обяснение за запечатаното на снимката — нагънатата риза, изкривеното под ъгъл въже. Всичко, към което Глицки прикова вниманието й.
	Когато свърши, Рестън прехвърли няколко страници от папката и пак застана пред прозореца.
	— Както виждам, Ший си е намерил добър адвокат.
	— Или е невинен, а може би и едното, и другото.
	Рестън тръсна глава.
	— Не е невинен. — Изгледа я. — Илейн, нека си изясним това. Имаме случай, достатъчно убедителен за разширен състав съдебни заседатели. Градският надзорен съвет обяви награда за залавянето на Кевин Ший. А _лично ти_, от името на прокуратурата, публично обяви колко необоримо е обвинението. И сега идваш при мен, още в първия ми ден на тази длъжност, очакваш да се откажа от всичко ей така? От може би най-добрата възможност някак да овладеем положението в града? Това няма да стане.
	— Дори ако не е престъпник?
	— Имаш ли _доказателства_, че не е?
	— Алън, обикновено от нас очакват да докажем, че някой е извършил престъпление, а не обратното. Забрави ли? Лейтенант Глицки е уверен, че би склонил Ший да дойде тук, ако решиш да говориш с него.
	— Стига да оттегля обвинението.
	— Само след това.
	— Не. Твърде късно е. Да дойде, ще го арестуваме и ще караме поред. Никакви предварителни споразумения. Не и с него.
	— Значи няма да дойде.
	Рестън си позволи дълга въздишка.
	— Тогава ще си поеме риска, което също е важно обстоятелство. — В опит да смекчи спора, той пристъпи към нея. — Илейн, може би трябва да поговориш с майка си. Както знаеш, и тя заложи немалко в случая.
	— Алън, да не намесваме майка ми.
	— Сигурно няма да ти е приятно да го чуеш, но може би точно заради твоята майка ти беше възложено да се занимаваш с делото.
	Рестън се опря на бюрото. Няколко папки паднаха на пода, но и двамата не забелязаха.
	Илейн присви очи.
	— Не е вярно. Крис Лок вярваше в способността ми да…
	— Няма спор, но… — Този път докосна ръката й. — Чуй ме, Илейн. Никой няма намерение да лиши Кевин Ший от справедлив съд. Но не можем да зарежем твърде силни обвинения срещу заподозрян, излъчени и по телевизията, и да го оставим на мира, само защото… за Бога!… неговият адвокат е стъкмил някакви доводи, които _биха могли_ — повтарям, _биха могли_ — да обяснят по друг начин някои факти. Ще станем глупаци в очите на цялата страна. А майка ти ще изглежда направо смешно.
	— Не твърдя, че е невинен, само се питам какво би станало, ако…
	Той силно стисна ръката й.
	— _Чух те._ Нито аз, нито майка ти искаме да се изложим с това дело. Но не можем да постъпим, както Крис Лок постъпи с Джеръм Рийз — да заявим, че се отказваме от делото, само защото някои доказателства се оказали малко неясни. Точно така започна най-лошото, не помниш ли? Дори да вярвах, че се е появило нещо съществено, не бих го направил. Не мога. Не и сега. Градът ще се пръсне на парчета. — Сниши глас. — Да не споменавам, че бих подвел твоята майка. И на теб ти е ясно.
	— Но какво ще правиш? Какво ще правим всички?
	— Ще чакам, Илейн. Няма причина да предприема нищо, да променям посоката. Не разполагаме с нови _факти_. Нали?
	И тя беше готова да признае това, поне нямаха нещо неоспоримо… Е, може би освен твърденията на адвоката за раните от ножа, но и те още не бяха потвърдени. Вече не знаеше какво да мисли. Божичко, толкова уморена се чувстваше!
	— Виж какво, денят беше труден. Защо не се прибереш, да си починеш, поне малко да не се занимаваш с Ший.
	Тя осъзна, че засега нищо повече не може да направи, а и все пак оставаше вероятността арестът на Кевин Ший поне да усмири малко града… Не желаеше да мъти водата, особено ако това засягаше и майка й. Кой знае, Рестън сигурно е прав, трябва само да изчакат.
	Усмихна се насила.
	— Съжалявам, просто съм…
	Той кимна.
	— Разбирам те. Всичко е наред. — Още веднъж докосна ръката й. — Вратата ми е винаги отворена за теб.
	Обаче щом тя излезе и затвори вратата, Рестън вече седеше зад бюрото си и набираше номера на полицейския началник Ригби, който вдигна слушалката още след второто позвъняване.
	— Ригби, съжалявам, че трябва да те безпокоя, но допреди малко мислех, че съвсем ясно внушихме на лейтенант Глицки да не си вири главата.
	— Да, така ми се стори.
	— Е, поговорих си надълго и нашироко с Илейн Уейджър. Онзи очевидно не е схванал посланието.


	46.

	Мелъни бе оставила Кевин сам горе и това я изнервяше. Неприятно й беше да се отделя от него, защото чувстваше, че той има нужда от нея, че без нея няма да се справи.
	И затова сега си вършеше работата припряно. Ръцете й трепереха, не само от студа. Криеше се зад голяма кола в сенките на гаража под блока на Уес Фаръл. С всяко превключване на светофара на кръстовището, колите заръмжаваха по улицата, тя спираше и чакаше, вторачена във входа на гаража. Уес им беше отворил вратата, когато стигнаха дотук — така скриха от търсещи погледи вече твърде набиващия се в очи „Гео Метро“.
	Хората се прибираха от работа. Затова и допълнителната предпазливост нямаше да е излишна. Само че имаше едно затруднение — Мелъни едва виждаше нареза в главите на винтовете, а несигурните й ръце често изпускаха отвертката. Е, оставаше само един винт и щеше да свали номера.
	Разбира се, после се налагаше да сложи този номер на своята кола, като първо свали предишния. Но щеше да се справи. Нямаше как да не се справи. Трябваше да се махнат оттук, поне за малко, докато се уверят, че някой не е проследил Уес Фаръл до дома му.
	Отиде в центъра на града да преговаря с полицията. Тя и Кевин, останали сами със страховете си, неизбежно си припомниха немаркираната полицейска кола, спряла пред блока на Мелъни, преживяха отново бягството, преди по-малко от денонощие. Съвсем разумно беше да допуснат, че някой би поискал да прикачи „опашка“ на Уес.
	Не искаха да рискуват с такси, дори с лимузина под наем, макар че според Кевин тази хитрост имаше шансове за успех — никой не би ги разпознал зад затъмнените стъкла. Но тя възрази, че така ще оставят адреса, където отиват, също и неизбежните регистрационни формалности около кредитната карта.
	После й хрумна идеята да вземе номерата от някоя кола в гаража долу, за да ги сложи на своя „Гео“. Не вярваше да й отнеме повече от десетина минути, но вече й се струваше, че мина поне час.
	Щяха да се преместят в апартамента на друга нейна приятелка. Ан отсъстваше до края на почивните дни за празника, остави ключовете на Мелъни, която бе обещала да полива цветята и да храни скъпоценните златни рибки. Снощи изобщо не се сети за този апартамент, докато бягаха от полицията и търсеха по-безопасен мотел, но сега изведнъж мястото стана жизненоважно и умът й налучка решението.
	Най-после винтът се завъртя по-леко. Още един плътен поток коли подмина входа на гаража. Никой не зави насам. Без да отделя очи от вратата, тя продължаваше да върти отвертката — и номерът издрънча на бетонния под. Мелъни се вцепени.
	— Мразя тази гадост — прошепна си тя.
	Премести се при своя „Гео“, приклекна и започна да отвива винтовете на номерата.
	Чу стърженето на вратата, но нямаше време да направи каквото и да било. Една кола бе завила от улицата и спря пред бавно вдигащата се врата. Подмина я и се намести в края на отсрещната редица.
	Мелъни не смееше да диша, чакаше и се молеше човекът да не погледне към нея.
	Онзи носеше костюм на бизнесмен. Измъкна се от своята „Тойота Камри“ и включи алармената система. Щом стигна до изхода към стълбището, без да се замисли изрита дървеното трупче, с което Мелъни бе подпряла вратата. Но изглежда се сети, че това е доста необичайно, обърна се и бавно огледа гаража.
	Свита зад мъничката си кола, Мелъни беше сигурна, че мъжът дори отдалече може да чуе как кръвта блъска в ушите й. Но погледът му равнодушно се плъзна по скривалището й. Явно мъжът нищо не забеляза, прибра ключовете в джоба на сакото си и влезе в блока. И вътрешната врата, единствената, през която тя можеше да се върне, щракна влудяващо.


	Номерата бяха сменени. До изхода към улицата имаше бутон за отваряне, но щом вратата се спуснеше зад Мелъни, щеше да остане навън и трябваше да се осланя на шанса да заобиколи и да звънне по домофона.
	Разбира се, не можа да се справи с характера си и напомни на Кевин да не отговаря на никакви обаждания. Натърти му, че Уес си имал ключ и щял сам да си отвори, щом се върне. Нямало защо Кевин да отваря на никой друг…
	Божичко, понякога се ненавиждаше. Нямаше ли най-после да се научи на нещо?


	Натисна бутона на звънеца. Само така можеше да влезе в блока, преди Уес да се е върнал, вероятно проследен от полицията. Иначе какво да прави — да се мотае в гаража цял ден? Знаеше, че почти сигурно упорства напразно, но продължаваше да натиска бутона. Току-виж, ако звъни достатъчно дълго, непрекъснато, поне пет минути, дори предаде SOS по морзовата азбука, Кевин се престраши да…
	Очевидно не смееше.
	Опита пак. Нямаше отговор. Времето минаваше. Появи се обичайният вечерен вятър, носещ студа и мъглата, тикаше косата в очите й. И не си бе облякла якето. Натисна отново бутона, не го пускаше, дори извика в микрофона:
	— Кевин, по дяволите!
	Никаква реакция. Нищо.
	Тя тропна с крак, взираше се в домофона, сълзите вече прииждаха в очите й.
	И след цяла вечност гласът му прошепна:
	— Мелъни?
	— За Бога, Кевин, _аз съм_!
	И благословеното бръмчене на електрическата ключалка.


	Черен „Мерцедес-Бенц 130 D“ бе спрял до колата на Мелъни и препречваше пътя, а до отворената врата стоеше висока жена в костюм, скръстила ръце на гърдите, раздразнението и гневът изопваха лицето й.
	Кевин и Мелъни влязоха в гаража откъм стълбището и веднага я видяха. А тя не си губеше времето.
	— Ваша ли е колата? — попита рязко. — На моето място?
	— Да, наша е. Извинете — започна Мелъни. — Ей сега ще…
	— Да знаете, до гуша ми дойде. Прибирам се вкъщи и все трябва да чакам някой да си махне колата от моето място в паркинга, за което си плащам, между другото.
	— Добре, ние веднага ще…
	— И даже не живеете тук, нали? Кой ви каза, че можете да оставите колата си тук? Кой ви е пуснал?
	Кевин пристъпи напред.
	— Госпожо, наистина съжаляваме. Бяхме горе при свой приятел, който ни каза, че…
	— Кой е той?
	Те се спогледаха.
	— Няма значение.
	Жената важно вдигна пръст.
	— Обаче има значение. Обадих се на домоуправителя, той ще слезе всеки момент и ще си поговорим за това. През последния месец за шести път заварвам чужда кола на моето място, търпението ми си има граници. Затова ще го изчакаме.
	Мелъни възрази:
	— Ъ-ъ… не можем. Имаме среща…
	Вратата към стълбището се отвори пак, появи се оплешивяващ мъж на около четирийсет, четирийсет и пет години в сив пуловер и омачкан кафяв панталон, с поне десетгодишни обувки на бос крак. Дойде при тях.
	— Какво става тук, Маги?
	— Франк, някой казал на тези хора, че могат да оставят колата си тук и искам да знам кой, а после искам да направиш нещо по въпроса. _Време е това да престане._
	Мелъни се обърна към домоуправителя.
	— Вижте какво, Франк. Казаха ни да оставим колата тук, а сега си тръгваме. Обещавам ви, повече няма да се случи. И бързаме. — Обърна се към жената на име Маги. — Съжаляваме за предишните пет пъти, но не сме били ние.
	Маги не желаеше да я слуша. Нормалният живот в този град често зависеше от това дали ще намериш къде да си оставиш колата, както и безброй други уж безобидни, но късащи нервите дреболии.
	— Няма да плащам такса за паркинга — тросна се тя на Франк. — Не и за този месец.
	А Франк като че се взря по-съсредоточено в лицето на Кевин.
	— Не ви ли познавам отнякъде?
	— Франк, ще направиш ли нещо или не?
	Кевин обясни, че може да са се разминавали по коридора. Бил приятел на Уес Фаръл и понякога му гостувал.
	Франк го гледаше втренчено, колебаеше се.
	— Значи Уес Фаръл — каза през зъби Маги, вече знаеше в кого да се вкопчи.
	Франк се опита да я вразуми.
	— Маги, какво очакваш от мен, да повикам полиция ли? Защо не оставим хората да си вървят?
	— Да, точно това ми мина през ума. Мисля, че трябва да повикаме полиция. Паркирали са колата си незаконно. Без никакво право ми заеха мястото и искам да си платят за това.
	— Ще ви _платим_ — увери я Кевин, който вече посягаше за портфейла си. — Колко искате?
	Франк разпери ръце.
	— Не е необходимо. Моля те, Маги, премести си колата, за да си отидат.
	Маги, все още със скръстени ръце, ги изгледа ядно, потропа веднъж-дваж с крак и въздъхна.
	— Добре де. — Вмъкна се зад волана, тресна грубо вратата и спусна стъклото на прозореца. — Франк, пак ще си приказваме за това.
	Мелъни влезе в своята кола. Франк тръгна с Кевин към външната врата, протегна ръка към бутона.
	— Искам да затворя след вас.
	Мерцедесът се дръпна метър-два, колкото малкото „Гео“ да се промуши и Мелъни включи двигателя. Кевин изкуцука болезнено към нея.
	Щом стигна колата, обърна се към Франк. Изведнъж, докато се навеждаше да влезе, Франк щракна с пръсти и извика:
	— Маги, веднага върни колата! Не ги пускай! — Удари по бутона, за да затвори вратата. — Това е Кевин Ший! Спомних си! Кевин Ший!
	Мелъни изрече заповедно:
	— Влизай!
	Кевин се тръшна на седалката, а колата рязко потегли. Мерцедесът още не бе помръднал, но вратата на гаража се спускаше, Франк стоеше на изхода. Мелъни натисна клаксона.
	— Май ще трябва… да го прегазя…
	— Мел, той ще се дръпне, няма как да стои там.
	Тя натисна педала и гумите изсвириха по гладкия бетон. Вратата се бе спуснала до половината. Не пускаше клаксона, докато ускоряваше към Франк, който закри лицето си с ръце.
	— _Не мога_ — изсъска Мелъни.
	Натисна докрай спирачките. Ръбът на вратата изстърга по покрива на колата. Франк направи крачка и се подпря на предния капак.
	— Дръж се — каза Мелъни, пак натисна газта.
	Внезапното движение подхвърли Франк върху капака, колата вече беше на алеята отпред. Когато завиха към улицата, Франк се изтърколи върху асфалта.
	Мелъни въобще не забави при знака на „Джуниперо Сера“, зави надясно в първата пресечка, после наляво, върна се на Деветнайсето Авеню, където движението не беше толкова натоварено и поне никой не знаеше кои са.


	Мелъни караше на север по Деветнайсето Авеню. Слънцето се спускаше зад облаците, яркочервено в задимения въздух.
	Досетливостта на Франк още повече ги пренапрегна след снощното бягство. Подминаха в мълчание седем пресечки, преди Кевин да посочи напред.
	— Какво е това?
	И от двете страни на пътя се издигаха пушеци. Със здрачаването в града започваха нови размирици. Колите отпред забавяха.
	— Не знам.
	Мелъни отби в дясното платно. През едно кръстовище вече личеше струпаната тълпа. Дали наистина хвърляха разни неща по минаващите коли? Поне така изглеждаше. Някакви хора тичаха и изскачаха пред колите.
	— Обръщам — реши Мелъни.


	След двайсетина минути оставиха колата в края на „Пейдж“, подминаха ъгъла със „Станиън“, до началото на парка „Голдън Гейт“. Апартаментът на Ан се намираше в четириетажна сграда с формата на подкова, чиято фасада бе обърната към парка. Входът беше в средата, зад малък буренясал двор, с празно фонтанче. Вятърът трупаше хартии край стените.
	Мелъни отключи входната врата. Влязоха и затвориха, но тя спря да се увери, че е заключено. После като че загуби опора под краката си. Обърна се към Кевин, притисна се в него, разтресе се. Той я прегърна, постояха така един до друг в последните лъчи на слънцето, падащи почти водоравно през прозорците на похабеното фоайе. Накрая Кевин повдигна брадичката й и я целуна.
	— Най-добре да се качваме.
	Апартаментът беше на четвъртия етаж в средната част, с изглед към не особено пленителното дворче и нататък, към поляните и вечнозелените дървета на „Голдън Гейт“.
	Още с влизането Кевин отиде да спусне щорите на прозорците. Включи две-три слабички лампи, набързо обиколи и разгледа хола. Растения в саксии заемаха всяка плоска повърхност, май бяха милиони. Имаше видеокамера на триножник (Ан се занимаваше главно с кино в университета), малко книги и компактдискове, телевизор и аудиосистема, също телефон, грамадни снимки на цветя и дървета, както и плакати на Мерилин Монро, Джеймс Дийн, Джим Морисън и Хъмфри Богарт. Типична студентска квартира, по-претрупана и, разбира се, по-женствена от жилището на самия Кевин, но не особено различна. Свлече се в първото попаднало му кресло.
	— Мелъни?
	— Какво има?
	Тя стоеше до вратата към кухнята, обърна се. Погледите им се срещнаха и двамата като че се сковаха от осъзнаването на това, в което бяха затънали, което правеха…


	Минаха минути. В стаята притъмня след залеза. Кевин се надигна от креслото. Мелъни беше някъде в задната половина на апартамента.
	— Какво правиш? — подвикна той.
	— Тъй и тъй сме тук, защо да не нахраня рибките и да не полея цветята.
	Кевин пак огледа стаята.
	— Ще се занимаваш с това седмици наред. Колко саксии има милата ни Ан?
	— Не съм ги броила. Но има само три рибки. Искаш ли да ги видиш?
	— Да, това би придало нов смисъл на живота ми. Но дали да не се обадим първо на Уес, да проверим как е минало.
	— О, ела да се запознаеш с рибките. Уес или се е прибрал, или не е, но нали оставихме бележка, че ще се обадим. Ще чака.
	Вярно беше, но Кевин не искаше да чака. Животът му, нейният също зависеха от усилията на Уес. Прекоси хола и спря на вратата към кухнята.
	Мелъни хранеше рибките, ръцете й ръсеха от пакетчето над целия аквариум. Бе свалила бялата риза на Уес, сутиенът й висеше на един стол.
	Кевин стоеше и гледаше преливането на мускулите под гладката кожа на гърба й. Тя леко се извърна, лицето й не издаваше нищо, после застана срещу него.
	— Знам, че можем и веднага да потърсим Уес — каза Мелъни, — но ми хрумна нещо…
	Кевин тръгна към нея.


	Фаръл се учуди на бележката, но не биваше да ги упреква за предпазливостта. Двамата бяха преживели немалко ужасии през последните трийсет-четирийсет часа и според него имаха пълното право да не постъпват необмислено. Е, все пак Глицки му даде думата си и макар да бяха от двете страни на барикадата — обвинението и защитата — досещаше се, че този човек винаги играеше честно, пък и такава слава му се носеше.
	— Насам, Барт!
	Пусна телевизора, отвори си бира и тъкмо се бореше с капака на кутия кучешка храна, застанал до прозореца към „Джуниперо Сера“, когато домофонът избръмча. Той отиде до вратата на апартамента и натисна бутона на разговорната уредба.
	— Уесли Фаръл?
	Уесли? Дори жена му не го наричаше Уесли.
	— Същият.
	— Аз съм сержант Стоунър, следовател с извънредни пълномощия към районната прокуратура. Нося заповед за претърсване на жилището ви, поради получените от нас сведения, че укривате издирвано лице…


	47.

	Глицки потропваше с пръсти по бюрото. След срещата с Фаръл си поговори с Илейн и остана с впечатлението (както се оказа, сбърка), че в прокуратурата бяха склонни да обсъдят случая с Кевин Ший. Смяташе да се погрижи за формалното задържане под стража на Ший през следващите двайсет и четири часа, за да приключат с поне този етап от кризата.
	Върна се в отдела и завари стаите пусти, но това не го притесняваше… бойците му бяха навън, вършеха си работата. Реши да се заеме с поизостаналите папки, с надеждата да дочака скорошно обаждане от Уес Фаръл. И след избухването на бунтовете, обичайните за града убийства се трупаха всекидневно. Както можеше да се очаква, неколцина главатари предположиха, че смутовете са добро прикритие и насъскаха бандите си в територията на конкурентите. Снощи от някаква кола обстреляха плътно гъмжило от хора на тротоара и оставиха след себе си две мъртви деца, четиринайсет ранени възрастни и нито един известен на полицията престъпник не получи дори драскотина. Типично произшествие, но трябваше да повери случая за разследване на някой инспектор. Същото беше и с убийството на корееца. Освен това на главите им се стовариха палежите и техните жертви, домашната саморазправа в Норт Бийч, както и момчетата, издърпани от колите си и пребити. Полека-лека тежестта на работата го забави. Оставаха му още четири папки, когато просто спря.
	Повече от десет години животът му се състоеше в проучването и разследването на наглед безкрайна поредица от насилствено прекъснати човешки съдби. Така стигна до яростна омраза към насилието, а може би допринесе и характерът на Фло — нито тя, нито той дори веднъж не посегнаха на децата си. Глицки бе убеден, че всичко започва с понесените в детските години унижения. Ту плесница, ту юмрук в зъбите, трупаха се всякакви оскърбления — ругатни, сексуални гаври, равнодушие. И никой не го беше грижа за това. Пътят е труден и ако искаш да си го разчистиш, разблъскваш другите наоколо. Не се извиняваш, ами непрекъснато подритваш някого по задника.
	Поклати глава. Папките лежаха пред него, от страниците стърчаха допълнително залепени бележки. Насили се и сграбчи следващата — за покойния Кристофър Лок. Отвори и веднага се натъкна на стенограмата от снощния разпит на Лорета, проведен от Лание. Служебен рекорд, вероятно някоя от секретарките е била любопитна какво е имала да разкаже сенаторката, за да пусне после наученото в мелницата за слухове на Палатата.
	Сенаторката…
	А тъкмо си мислеше за Фло, как се опитваха да отгледат децата си… в чекмеджето още имаше нейна снимка. Дръпна и взе снимката. Руса, усмихната, лъчезарна. И си отиде само на четирийсет години. Невъзможно.
	И без това тясната стая като че се сви върху него, изчезна.
	Фло толкова се различаваше от Лорета. Глицки предполагаше, че отначало точно това го привлече. Бяла, висока, силна, съблазнително заоблена, винаги майчински настроена, а не драка като Лорета, която изглежда бе загладила острите ъгли в душата си доста по-късно. Фло не надценяваше онова, което Лорета обичаше да нарича „духовен живот“. Фло ценеше самия живот. И за разлика от Лорета, не я блазнеше идеята да преуспее. Затова й се налагаше по-малко да се самодоказва, живееше в друго измерение — по-кротка, по-надарена със самообладание.
	Лорета винаги се представяше пред околните като изключително способна и уверена в себе си жена, но това послание „нищо не ме смущава“ беше почти само прикритие, защита от произхода й, както Глицки добре знаеше. Бе израснала като трето от четири деца в твърде беден район на Сан Хосе. Според Глицки, нейните родители бяха хора честни и уважаващи себе си, работили през целия си живот. Майка й прекарала повече от двайсет години във все същото ателие за химическо чистене, баща й ту бил продавач на обувки, ту готвач в закусвалня, ту шофьор на автобус — каквото намирал.
	Когато Глицки се запозна с родителите на Лорета, те вече изглеждаха стари и похабени, макар да бяха на сегашните му години. И двамата по-големи братя на Лорета бяха получили повиквателните си за Виетнам, където намерили смъртта си. Което до голяма степен обясняваше ранната склонност на Лорета към крайни възгледи и особено приобщаването й към най-радикалните сдружения на чернокожите студенти. Когато двамата се срещнаха за първи път, тя повече насочваше възмущението си срещу това, че нейните черни братя загиват във войната, разпалена от белите тузове във властта, отколкото срещу възможността самите цели на тази война да са порочни. Едва по-късно започна да заклеймява войната въобще.
	Тогава по-малката й сестра Естел вече имаше едно извънбрачно дете. Преди няколко години Ейб прочете във вестникарски очерк за сенаторката, че нейната сестра живеела от социални помощи в Лос Анджелис, с три деца, родени от различни, но еднакво нечестни мъже. Журналистът твърдеше, че Лорета и Естел вече не били близки (според Ейб, никога не са били).
	Фло не бе и помирисвала такъв живот, не си пробиваше път към върховете с нокти и зъби. Израснала в по-задоволените слоеве на средната класа, учила в гимназията „Гън“ в Лос Алтос (така наречения „подготвителен клас за Станфорд“), но после направила остър завой и със стипендия като състезателка по плуване се записала в Тихоокеанския университет на Стоктън.
	Глицки я срещна в спортния център на еврейската общност в Сан Франциско. Ходеше там да помпа мускули, а тя плуваше в басейна. Очилата й се бяха замъглили, а той тъкмо разпускаше в крайния коридор, когато Фло с идеално гмуркане се стовари върху него. И двамата едва се отърваха без мозъчно сътресение. (По-късно тя го уверяваше, че отдавна го забелязала в басейна, но не могла да измисли по-добър начин да се запознаят.) В Тихоокеанския завърши детска психология (сега наричаха специалността й „познавателни проблеми на ранното детство“) и поработи две години в забавачницата на Общинския център. После се оказа, че бе готова да се занимава със собствените си деца.
	Глицки и Фло успяха да намерят разковничето на съвместния си живот. Повечето от „въпросите“, толкова важни за него, докато беше с Лорета през студентските си години, постепенно избледняха във всекидневието и скоро откри, че никак не му липсват. Да, имаше тъмна кожа и да, бе си изпатил неведнъж от нечии предразсъдъци и като млад, и по-късно. Но колкото и да се вбесяваше, ако му се случеше отново (Фло също кипеше от ярост, не по-слаба от неговата), упорито отказваха да превърнат това в средоточие на живота си. Важното бяха те двамата, децата, семейството. И не смяташе за нужно да обяснява на никого предпочитанията си — стигаше му, че така се чувства щастлив.
	За него беше съвсем ясно защо несправедливостта на този свят се бе врязала несравнимо по-дълбоко в психиката на Лорета, в живота й. По-малката й сестра беше само една от многото злочести черни жени. Лесно си обясни защо Лорета толкова страстно се опитваше да опази дъщеря си Илейн. За първи път Глицки проумя, че Лорета е натиснала някой и друг лост, за да настани Илейн в районната прокуратура. И защо не?
	Дори постепенно стигаше до смътното прозрение защо някога бе успял неустоимо да я привлече по-старият, бял и богат Дейн Уейджър, защо го бе предпочела пред любовта. Тя бе решила да не свърши в безсилие и отчаяние, като родителите си. Добри хора, но… доброто никому нищо не носи.
	Колко странно се завърта колелото, каза си Глицки… Лорета се омъжи за бял, почти напук на политическите си убеждения, за да се измъкне от гетото, за да е сигурна, че никога няма да се върне там. И сега се опитваше да изкупи греха, отъждествяваше се напълно с черния си цвят, придърпваше за ушите доводи, че само отчасти негърското потекло на Илейн я превръща в стопроцентова чернокожа. А Глицки (искрено вярваше в това) се ожени за бяла, просто защото се влюби в жена, която бездруго имаше този цвят на кожата.
	Сега не си и задаваше въпроса дали започналото между него и Лорета е заради цвета им, а не заради взаимното привличане.
	А какво ли щеше да стане, ако още отначало бяха останали заедно?
	Прецени, че е по-добре, както си беше. Нямаше спор, че Фло му помогна да си намери мястото в живота, измъкна го от теченията, които можеха да го отнесат незнайно къде. И Лорета се пребори добре за себе си. За непредубедения човек тя бе изкачила върха на Американската мечта, преди недостижим за човек с нейния произход.
	Но сега…
	Е, сега бяха зрели хора, и двамата свободни. Бащата на Ейб също му каза, че е време да гледа напред. Лорета вече си бе научила втълпения от живота урок — всичко се състои само от случайности. Общо взето, никой не може да контролира събитията. И смъртта на Фло му напомни това, разтърси го, лиши го от постигнатото равновесие.
	Може би той и Лорета, всеки по отделния си път, бяха стигнали накрая до една и съща точка. Може би той щеше да си върне спокойствието. Не знаеше. Току-виж и в това зависи от случайността.
	Но трябваше да открие така ли е, да се опитва отново и отново, докато му се проясни пред очите.


	Стаята си беше на мястото, пред очите му. Къде се зарея толкова време?
	Сведе поглед към отворената папка… а, да, стенограмата от разпита на Лорета, сигурно тук бяха и заключенията на Страут, заедно с другите резултати от криминалистиката. Прелисти папката, набързо огледа напечатаните редове. Нямаше нужда да чете отново — сам чу историята от нея снощи. Утре би могъл да обсъди това-онова с Марсел Лание. Сега Лорета беше в Градската палата, бе го помолила да се отбие, когато се прибира. Дори да е за минутка.
	Вдигна якето си от облегалката на стола, затвори папката и на излизане угаси лампата.
	— Ей!
	Спря. Ридли Бенкс седеше до бюрото си в здрача.
	— Извинявай — каза Глицки. — Не усетих кога си влязъл.
	— Ти се беше отнесъл. Не исках да те безпокоя.
	Глицки отново включи осветлението.
	— Как върви?
	Бенкс се изпъна назад върху стола.
	— Джейми О’Тул май започва да си припомня, че може да е имало цяла тълпа. Току-виж излезе, че познава някои от хората. Мисля, че съвсем скоро ще го споходи ясновидски сън или нещо подобно. Като го споменах… знаеш ли какви са последните думи на тия с червените вратове?
	Глицки завъртя глава.
	С пресилен селски акцент, Бенкс произнесе:
	— Глей к’ва стана` тя!
	И зачака.
	Глицки си стоеше невъзмутимо до вратата.
	— Това ли ти е майтапа?
	— Страшно ми допада: „Глей к’ва стана` тя!“. Помисли и ще видиш колко е смешно.
	— Непременно — озадачено се съгласи Глицки. — Между другото, какво стана с Мюлън и Макей?
	— Ех, тези типове — Бенкс клатеше глава. — Прекалено хитреят.
	Каза на Глицки за „грешката“ в разказа чия остъклена врата била потрошена.
	— Вижте дали ще намерите лекарите, обработили раните им — предложи Глицки и обясни накратко как раните от нож се вместваха в картината. — Ако техните рани не са от счупено стъкло, значи са били съвсем близо до Артър Уейд и са си отнесли порцията от Ший. И ако е така, ще имаме достатъчно основания да ги придърпаме насам и да им треснем някакво обвинение. Днес ми споделиха доста убедително как е започнало всичко.
	Недоумяващ поглед.
	— А Кевин Ший?
	— Очаквам скоро да се запознаем с Кевин Ший. Тези новости ги чух от неговия адвокат.
	— Наел си е адвокат? И още е в града?
	Глицки кимна.
	— Интересно, нали? Човек започва да се чуди. Познай какво следва.
	— Адвокатът твърди, че клиентът му е невинен?
	— Ридли, понякога си като врачка, чак тръпки ме побиват. Да, точно това твърди. Ето ти и най-забавното — може да се окаже, че е вярно, поне донякъде.
	Приседна в ъгъла на бюрото.
	— Да не ми разправяш, че Ший изобщо не е бил замесен?
	— Между нас да си остане, но дори това е възможно. Може да е бил от добрите, опитал да смъкне Уейд от въжето…
	Бенкс мълчаливо предъвкваше чутото.
	— Олеле… — изпъшка накрая.
	— Знам какво ти е. Но все пак ще го приберем на топло и ще оставим нещата да си вървят по реда. Някой друг виждал ли си от нашите?
	— Марсел си отиде вкъщи. Разправяше, че все някога се налагало човек да спи. Грифин не го знам къде е.
	Поколеба се и Глицки забеляза.
	— Какво?
	— А, нищо.
	Но Глицки знаеше какво гризе отвътре инспектора — Бенкс се изкушаваше да спомене още нещо от теорията си за „Пасифик Муун“, че е открил нова подробност или си е припомнил стара как Лорета Уейджър изпрала парите, които уж домъкнала незаконно от Колумбия през 78-ма. Бенкс впи поглед в своя лейтенант и му се стори, че долови безмълвното предупреждение да не рови. Не сега. Поне да отминат размириците в града.
	Не казаха нищо повече. Глицки поспря до вратата и произнесе безизразно:
	— Глей к’ва стана` тя!
	И пак угаси лампата.


	48.

	Лорета Уейджър седеше в малкия си временен кабинет в Градската палата. На бюрото й бе разпъната карта на града. След като проследи с пръсти каквото търсеше, тя се облегна удобно, скръсти ръце на гърдите си и за миг си позволи да потъне в самодоволство. Гордееше се, че постигна толкова много за толкова кратко време.
	И за да приключи всичко успешно, оставаше само да арестуват Кевин Ший, а Ейб Глицки я увери, че това може да се случи всеки момент. Вероятно вече бе станало, дори без участието на Ейб.
	Очите й отново се насочиха към картата, тя плъзна длан по гладката хартия. Какъв прекрасен град! Дори и в най-гнусните си части…
	Военноморската база „Хънтърс Пойнт“ заемаше територия почти наполовина от „Президио“. Обаче, за разлика от „Президио“, базата представляваше плоска земя, брулена от ветровете, почти без нито едно дърво. И почвата бе отровена от токсични отпадъци. Откритите пространства бяха мъртви или занемарени, буренясали. Пустите здания бавно се рушаха. Територията граничеше с най-западналото гето в Сан Франциско, най-страшния участък от района „Бей Вю“, който Джеръм Рийз наричаше свой дом. Никой, никога нямаше да заснеме филм за военноморската база „Хънтърс Пойнт“, какъвто направиха за „Президио“.
	Лорета Уейджър добре познаваше това място. Недостатъците му не я тревожеха. Основно правило в политиката е да превърнеш отрицателните неща в свои предимства. Такъв е животът.
	Например, уреждането на Алън Рестън. Той беше син на най-щедрия дарител за предизборните й кампании — Тайрън Рестън с прякор „Херцога“, който преди много години бе започнал да произвежда най-добрия в света (според Лорета) сос за печено месо. А неговият син Алън дори пряко се включи в предизборната борба на нейна страна, доказа, че може да се превърне в играч от висша класа. После тя на свой ред го подкрепи в надпреварата за поста заместник-главен прокурор на щата. И ето, по стечение на обстоятелствата, длъжността на Крис Лок се освободи… Тя имаше нужда да постави в това кресло един консервативно настроен афроамериканец, при това ползващ се с достатъчно влияние сред умерените бели избиратели в Сан Франциско. Алън подхождаше идеално.
	Но имаше и недостатък — като агресивен прокурор по криминалните дела не беше особено популярен сред членовете на движението „Африканска нация“. Без никакви колебания пъхаше хора зад решетките, независимо от цвета на кожата им. Филип Мохандас отначало не искаше и да чуе за него, а Лорета вече бе превърнала Мохандас в гласа на избухналия гняв, в който се вслушваше и кметът Конрад Ейкън.
	Но Лорета желаеше Рестън да стане районен прокурор и трябваше да убеди Мохандас да пробута идеята на Ейкън. В края на краищата, внушаваше на Филип, не е чак толкова лошо. Рестън е афроамериканец като Лок. И когато предлага кандидатурата му, Мохандас ще има възможност и да спомене за Драйсдейл, да покаже отношението си към него.
	Но имаше нужда от по-убедителни доводи. Мохандас заяви, че „нямало да се откаже от принципите си“, поне не и в този случай. И я подсети за старата шега — „Вече разбрахме в какво си убеден. Сега кажи колко ще ни струва това.“
	Ами ако успее да му предложи контрол върху грамадното парче потенциално скъпоценна недвижимост, каквото представляваше базата „Хънтърс Пойнт“? Разположено точно на брега на залива, с някои от най-прекрасните гледки в целия град, в сърцето на афроамериканската културна среда, това място беше необработен диамант, очакващо човека с прозорливи планове, водача, способен да открои блясъка му.
	А Лорета беше член и на комисията, занимаваща се с проблемите на отровените територии, и на комитета, разпореждащ се със съоръженията, от които армията се отказваше. Знаеше твърде добре, че за федералното правителство тази бивша база представляваше многомилионно, тежко главоболие. Оценките само за почистването на токсичните замърсители (ако изобщо беше възможно да се извърши това, в което мнозина се съмняваха) стигаха до сумата трийсет милиона. Приключеше ли това гигантско начинание, ако мястото бъдеше превърнато в национален парк — като „Президио“ — преустройството и подобренията, преди да стане достъпен за обществеността, щяха да глътнат още петдесет и пет до сто и петдесет милиона. Като се прибавеше и поддръжката на парка (дванайсетина хиляди долара всеки ден), дори най-снизходителният наблюдател виждаше в базата само един огромен проблем.
	Но имаше и други съображения. Първо, тя беше убедена, че ще намери изход. От месеци умуваше над различни варианти и вече й се мяркаше как би изглеждал окончателният план. Точно защото районът беше такава ужасна тегоба за федералното правителство, то с радост би се отървало _просто така_ от „Хънтърс Пойнт“, за да си умие ръцете и да каже „сбогом“ на проблема. Естествено, бюрократичните процедури не позволяваха това да се случи при обичайния ход на събитията.
	И точно тук се криеше същността на последните дни — събитията рязко измениха насоката си. Натрапваше се необходимостта да направят нещо символично, да действат решително, да се отърсят от всички чиновнически измишльотини, за да внушат недвусмислено — всички сме в една лодка, и на щатско, и на държавно равнище, затова трябваше да _проявят_ добра воля, а не само да приказват.
	И така, тази сутрин Лорета бе пробутала сбита версия на своето предложение на двама свои колеги от Сената, както и на шефа на президентската канцелария. Всеки незабавно оцени идеята като блестяща, дори пророческа — да се създаде изпълнителен комитет, който да предаде „Хънтърс Пойнт“ на попечител, поел задължението да превърне бившата база в средище за социално онеправданите деца. И чудесна възможност за президента да покаже своята отзивчивост към тежкото положение на децата и младежите от бедните квартали на града — да им предостави място, където да се събират, да играят, да учат. (И да се отърве от административен кошмар, струващ поне двеста милиона долара.) Разбира се, близки до президента източници щяха да подшушнат на медиите, че сенаторката Уейджър е автор на великолепната идея.
	И кой беше по-подходящ за попечител от Филип Мохандас, отдадения на делото си водач, който дори насред тази криза проявяваше склонност да приеме разумните предложения за компромис? Никой не подлагаше на съмнение предаността на Мохандас към хората, които се бе наел да защитава, а и неговата организация бе налице, готова да се заеме с осъществяването на проекта. А умерената сенаторка Уейджър щеше да гарантира неговата добронамереност.
	Накрая обясни на Филип, че можеше да се надява и на федерални помощи (дори ако забравеха за момент задължителните субсидии от щатското правителство в Сакраменто и градската управа) в размер на около дванайсет милиона долара годишно. Всеки месец по милион. Освободени от данъци. Почти изцяло в налични средства.
	Както винаги става с наличните, невъзможно е да водиш изчерпателно счетоводство. А и никой не очаква това.
	Така че Филип Мохандас отиде при Конрад Ейкън и направи Алън Рестън новия районен прокурор на град Сан Франциско.
	Смъртта на Крис Лок, Алън Рестън, Филип Мохандас, „Хънтърс Пойнт“ — всички потенциални неприятности се превръщаха в предимства. Благодарение на сенатор Лорета Уейджър.


	— Нека аз да карам. Изглеждаш изтощен.
	Глицки се подвоуми за миг, сви рамене и даде ключовете на Лорета.
	— Няма да споря.
	— Освен това аз ще платя вечерята.
	— Аз не…
	— Никакви възражения. Сенаторите не понасят препирни с по-нисшестоящите простосмъртни, а това се отнася за всички, с изключение на президента, който също не понася препирните.
	Глицки несъмнено й се радваше. Усмихнат, заобиколи плимута и отвори дясната врата.
	— Ами вицепрезидента?
	Тя го изгледа пренебрежително.
	— Той е най-обикновен сенатор, комуто отгоре на всичко се налага твърде рядко да гласува. Определено влиза в категорията на простосмъртните.
	— Губернаторът? — подсказа той.
	— На кой щат? — мигновено попита тя, докато се настаняваше зад волана и освобождаваше ключалката отдясно, за да влезе Глицки.
	Той седна до нея.
	— Калифорния.
	Лорета помисли около минута, посегна под седалката и се помъчи да я издърпа напред. Не помръдна. Не й стигаха сили.
	— Помогни ми малко. Раз, два, три!
	Двамата преместиха седалката, за да достигат краката на Лорета педалите.
	— Калифорния… понасям.
	— Понасяш? Какво точно понасяш?
	— Лейтенант, а какво обсъждахме току-що? Дали понасям възражения, нали? Бих казала, че губернаторът на щата Калифорния също се числи към хората, които не търпят препирни с нисшестоящите простосмъртни.
	Той се ухили и белегът се изопна по устните му.
	— Добре де, а какво ще кажеш за губернатора на Делауеър?
	— Не понасям.
	— Луизиана?
	— Не понасям.
	— Хъм. Значи лейтенантите от полицията…
	Лорета завъртя ключа, двигателят веднага заработи. Потупа Глицки по крака и премина на жаргона, който използваше с дъщеря си… и почти никой друг.
	— Сладурче, в целия свят сме само сто сенатори на Щатите. Да знаеш случайно колко сте лейтенантите от полицията?
	Глицки се разсмя гръмогласно, което се случваше не по-често от лунните затъмнения.
	— Ясно, от простосмъртните сме, а? Всички лейтенанти ли?
	Тя го опари с поглед, същинска Упи Голдбърг.
	— Ти ми кажи, съкровище. Не си измислям. Числата не лъжат.
	— Значи не понасяш препирни с мен.
	— На теория — абсолютно. Но лично за теб, Ейб Глицки, сигурно се намира някоя вратичка…
	— Кое ми прощаваш — че съм нисшестоящ или простосмъртен?
	Ръката й пак се плъзна по бедрото му.
	— Една част от теб изобщо не е от нисшестоящите…
	Включиха се в движението по Полк Стрийт, майтапеха се, подхвърляха си закачки.


	На площад „Вашингтон“ нямаше палаткови лагери. Размириците още не бяха стигнали до самото сърце на Сан Франциско, плътният и почти навсякъде елегантен отрязък от торта, вклинен между Маркет Стрийт на изток и юг и Ван Нес Авеню на запад, трийсет и пет пресечки от север на юг и седемнайсет от изток на запад. Същинският център.
	Глицки седеше с Лорета до ъглова масичка в дъното на „Ла Пантера“. Малко по-нагоре по улицата беше много по-изисканият „Фиор д’Италия“, а отсреща — „Мууз“, сборният пункт на любителите на изтънчените кулинарни удоволствия, пълен дори в тези тревожни дни. Но хората, желаещи да останат незабелязани, предпочитаха „Ла Пантера“, което беше удобно и за двамата. Искаха да не ги безпокоят.
	— Безсмъртната клюка — промълви тя. Побутна с вилица равиолите в чинията си, отпи малко „Севън Ъп“ и въздъхна. — „Пасифик Муун“. Понякога ми се ще никога да не бях чувала това име.
	— Лорета, само ти предадох каквото ми казаха. Един от моите инспектори се опита да ме предпази, нищо повече.
	Тя като че не го чу.
	— Вече са станали три милиона? Докато навърша шейсет години, сигурно ще ги надуят до десет милиона.
	— Три милиона бил годишният приход…
	— Знам, знам. — Тя вдигна ръка. — Моля те, почакай, искам да ти обясня.
	Той кимна и млъкна.
	— След… след катастрофата… знаеш за самолета, нали? Предполагах, че си чул, но… е, аз и Дейн още преди това имахме някои затруднения. Те станаха причина за решението ми пак да се заема с работа, да се впусна в политиката, да имам нещо свое, в случай, че с Дейн стигнем до раздяла, което по онова време ми изглеждаше почти неизбежно.
	— Имаш ли нещо против да те попитам защо?
	Тя дълго се колебаеше.
	— Дейн беше от мъжете, с които е страхотно да си заедно, докато всичко върви гладко, когато има пари и поне наглед дърпа юздите. Напълно зависеше от самочувствието си.
	— Схванах.
	— Но инвестициите му започнаха да се провалят. Понесе два-три жестоки удара в пазара на ценни книжа, опита да компенсира с недвижимост в града и сбърка. Наближаваше падежът на доста заеми и според мен той се поддаде на паниката. Тоест, вече бе почти на шейсет. Не беше така самоуверен. Внушавах му, че не е чак толкова важно, ще ни остане предостатъчно, за да живеем добре. За мен беше важно как се отнасяше с Илейн, дали ме обичаше, всичко лично. Но за него имаше значение единствено дали той ни осигурява благополучието, все същото мъжко перчене. После се обърка толкова… ами вече не можехме… да се погаждаме и в леглото. Естествено, стана още по-зле.
	Тя прекъсна, за да отпие от чашата.
	— А след Колумбия?…
	— След Колумбия, когато се върнах… не знам какво се промени. Може би това сътресение го събуди. Не беше чак толкова стар. Не искаше да загуби и мен, и Илейн. Не би позволил да се случи. Прибрах се вкъщи от болницата, а хората вече дърдореха, че съм щяла да се кандидатирам за мястото на Тео Хекстрьом в Конгреса и изведнъж се оказа, че имаме към какво да се стремим. Той си възвърна увереността, започна няколко рисковани начинания, сред тях и „Пасифик Муун“.
	— И тази дупка снесе три милиона долара?
	Тя се засмя.
	— Ейбрахам, моля те. Първо, не бяха три милиона. Колкото и да бяха приходите наистина, инвеститорите си ги поделиха. Второ, това беше само стартовата линия за следващия риск на Дейн. Винаги си е бил такъв. Хванеше ли се здраво, можеше всичко да направи. Убеди останалите си съдружници да вложат печалбите от ресторанта за първоначална вноска на пустееща земя южно от „Маркет“, за която Дейн беше чул… е, сега по-голямата част от нея е центърът „Москоун“, многомилионната фукня на Сан Франциско за конгреси и всякакви други сборища. И както потръгна, направиха всичко на всичко три или четири вноски, преди градът да откупи обратно земята от тях. Беше чудесно попадение, каквото небето ти пуска веднъж в живота. После Дейн се оттегли от ресторантския бизнес, изтегли своя дял и го прехвърли в строителството, което и без това си му беше първата любов. Имаше нужда от „Пасифик Муун“, само за да привлече парите на останалите инвеститори, да има с какво да се вкопчи в земята.
	Глицки скръсти ръце и се наведе към нея.
	— Това няма ли го някъде в общинския архив? Защо още пълзят сплетни?
	В гласа й се промъкна примирението.
	— Ейб, винаги съм си мислила, че хората така и не разбраха какво направи Дейн. А когато хората не разбират отговора, който им даваш, съчиняват си свой. А и аз съм пред очите на всички. Слуховете не биха оцелели и ден-два, ако си бях останала домакиня, повярвай ми. Но сега винаги ще се намери човек, който да извлече полза, ако разпространява неприятни измислици за мен. — Облегна се на масата и заговори по-тихо. — Ейбрахам, слушай внимателно. Дейн положи немалко усилия да опази книжата си… по-недостъпни за любопитни. Инвеститорите основаха холдингова фирма, която купи земята, после върна печалбите през ресторанта и затова годишният приход изведнъж скочи. Не споменавам имена. Но можеш да ги откриеш, както други вече направиха, стига да знаеш къде да потърсиш. Например, при финансовия надзор.
	— Но той защо не е обявил?…
	— Защо всички са останали анонимни? Защо тази потайност? — Тя се отпусна на стола. — Защото Дейн вярваше, че информацията означава власт и не е разумно да казваш някому нещо излишно. И предполагаше, вероятно съвсем основателно, че гласоподавателите ще се настроят зле, ако научат, че и аз съм спечелила пари от града с малко предприемчивост. Така си беше. Не сме направили… Дейн не е направил нищо лошо, но в моя бизнес, в политиката, най-важно е да спазваш приличието. — Още не беше спокойна. Протегна му ръка над масата. — Това е. Доволен ли си? Можем ли още да бъдем… ами, каквито сме? Щом си полицай?
	— Нямаше нужда да ми разказваш всичко, но ми е по-добре, като го чух.
	Ръцете им се срещнаха.
	— Не исках да се съмняваш в мен, Ейб.
	— Никога.
	Вдигна ръката й и я притисна към устните си.


	Макар да знаеше, че за нищо на света не би направила това, блазнеше я желанието да тресне истината пред Ейб, пред всички. През целия си живот бе слушала нравоучения от лицемери (не че смяташе и Ейб за такъв) и с огромно удоволствие би избълвала всичко, докрай, поне да им набие в главите какво е нужно понякога, за да стигне човек до успеха, ако е тръгнал от под нулата, като нея.
	Винаги искрено се стремеше да прави добро, да помогне на своите хора да си стъпят по-здраво на краката, да превърне страната си в нещо по-съвършено. Никакъв цинизъм — наистина искаше това. И често си казваше, че в кариерата си бе изминала дълъг път, приближил я към осъществяването на амбициите й.
	Не заради самолюбието и чувството за превъзходство… или поне не само заради тях. И не допускаше дори мисълта Илейн да изтърпи същото, което тя бе понесла в детството си, още повече в младостта си. Слава Богу, поне досега я бе опазила, освен от Крис Лок. Властта, общественото положение _наистина_ служеха като предпазна стена срещу най-лошото в живота. Стремежът й да закриля се простираше не само върху Илейн — започна издигането си в политиката като представител на обезправените, на смазаните, а по онова време такава позиция бе достатъчна, за да спечели гласове. Залагаше на сигурно.
	Но сега беше друго, тя също трябваше да се промени, ако искаше да остане във властта, за да прави добро. Не си позволяваше съмнения, че е отстъпила от принципите си, просто бе принудена да се приспособява, за да ги съхрани. Нали никому не би могла да помогне, ако преди всичко не я изберат? Старото като света оправдание на всеки политик, но беше вярно. Е, мечтата може и да се е поизцапала, но не е изчезнала.
	Питаше се какво ли биха направили лицемерите на нейно място? Едно е да се изпъчиш и да твърдиш: „О, щях да предам намерените пари на властите“, а съвсем друго — да прекараш четири дни в онази смрадлива джунгла, да очакваш смъртта и да знаеш, че си докопала половин милион долара в банкноти, които никой не би успял да проследи и засече.
	Дори не я измъчваха угризения, че единствена оцеля след катастрофата. Така наречената вина на живия е глупост. Не стана по нейно желание. Кой знае, парите вероятно бяха печалби от търговия с наркотици. Да, принадлежаха на друг, пренесе ги незаконно в Щатите, без да бъдат обложени с данък, но несъмнено й помогнаха да се постарае за своите хора, първо в Палатата на представителите, после и в Сената.
	Имаше и друга, по-лична причина да не се притеснява, че задържа парите. За нея бяха рядък подарък от съдбата. Започна живота си като жертва на нищетата, дори нейните добри родители да отричаха гордо, но сляпо това. Бъркаха. Дългогодишните безплодни усилия доказваха грешката им. Борила се бе с тази мъка всеки ден, във всяко положение. По дяволите, _заслужаваше_ случайния късмет, след злощастията, падали се постоянно на семейството й.
	Ами добре, накрая й се пъхна в ръцете и тя го прие — без да се оправдава, без да има проблеми със съвестта си. Единствените, които биха се отказали от такава сполука, бяха хората, твърде страхливи, за да поискат нещо повече от живота. Не приличаше на тях. Успя, а междувременно извърши и немалко добри дела.
	Никой и нищо не можеше да я убеди в обратното.


	49.

	— Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера.
	— Уес?…
	Линията прекъсна.
	— Какво стана? — попита Мелъни.
	Решеше си косата пред тоалетната масичка с огледало в спалнята на Ан — осемдесет и едно, осемдесет и две… Още не й идваше наум да се облече.
	— Уес нещо ми се направи на загадъчен. Пак ще му се обадя.
	— Недей. Какво ти каза?
	— Мелъни, той винаги се държи така. Разправя, че съм сбъркал номера и затваря.
	Вече набираше цифрите. Тя скочи от табуретката, хвърли се върху него, протегнала ръка към телефона. И се стовари с цялата си тежест върху ребрата му.
	— А-ах!
	— Извинявай, Кевин, извинявай, не исках…
	Кевин, също гол, се сви в зародишна поза и изстена. Тя издърпа слушалката от ръката му и я остави на апарата.
	— Добре ли си?
	Той тръсна глава, още не можеше да си поеме дъх.
	— Добре де, като напираш толкова, ти му се обади.
	— Не. Повтори ми какво ти каза.
	Кевин се обърна по гръб и предпазливо докосна ребрата си.
	— Слушай сега — цитирам дословно: „Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера“.
	— Имало е още някой. _Проследили са го._ Прави бяхме да се махнем. Така е. Знаеш, че е така.
	Той още опипваше пострадалия си хълбок, когато Мелъни седна до него на леглото. След минута-две тя взе слушалката.
	— Кой е номерът?
	Кевин затвори очи и промърмори цифрите, а тя натискаше бутоните.
	— Обажда се майка ти, Уес. Кажи ми: „Здрасти, мамо“. И ако полицаите са при теб, кажи: „Не знам дали ще мога. Може да съм зает вечерта.“
	Кимна.
	— Ще те потърсим по-късно. Как мислиш, ще си тръгнат ли до час? — Кратка пауза. — Добре, а сега кажи: „Извинявай. До скоро.“
	Тя остави слушалката, отпусна длан върху корема на Кевин и поклати глава. Той хвана ръката й.
	— Сега какво?
	Не пропусна да отбележи иронията във факта, че напълно си размениха ролите.


	Вече облечен, с най-старателно сресана от Мелъни коса (според нея имаше значение), Кевин седеше в кресло сред растенията, щорите на прозореца зад него бяха спуснати. Включиха цялото осветление, пренесоха от спалнята и лампионите, с предварително свалени абажури. Както можаха, заместиха липсата на студийни прожектори.
	Мелъни премести триножника с видеокамерата на Ан, зареди я с касета и я насочи към Кевин. Натисна бутона, червената лампичка светна, Кевин опита да се усмихне, но личеше, че не му е весело.
	— Аз съм Кевин Ший и не съм извършил…


	Прегърнаха се до входната врата на апартамента.
	— Няма друг начин. Трябва да отида. Ще се върна след не повече от час и пак ще се обадим на Уес.
	— А защо не се отбиеш при него? И той може да занесе касетата.
	Тя решително врътна глава.
	— Няма и да припаря там. Току-виж, наоколо вече гъмжи от Националната гвардия. — Целуна го. — Кевин, не аз съм застрашената сега и само аз мога да направя това. Смених номерата. Нали спокойно стигнахме дотук с колата?
	— Едва се отървахме.
	— И това се брои за точка — засмя се тя, пак го целуна и излезе.


	Чудна работа, не му се пиеше бира. Ан бе оставила четири кутии в хладилника, но той предпочете да си сипе портокалов сок от голямата кана. Изгълта всичко наведнъж и отново напълни чашата.
	Върна се в хола, като пресмяташе за колко време Мелъни ще успее да стигне до KQED, обществения телевизионен канал, който беше най-близо до блока. Ако не я арестуваха и не попаднеше в задръстване, един час наистина щеше да й стигне. Но движението в града винаги беше претоварено, а сега трябваше да заобиколи и отцепените от гвардейците квартали.
	Стомахът му се сгърчи. Ами ако й се случи нещо? Точно сега, когато…
	Когато какво?
	Осъзна, че за нея се тревожеше повече, отколкото за себе си. Не биваше да я пуска сама. Длъжен беше да излезе с нея…


	Уес Фаръл отговори на въпроса му:
	— Отидоха си. Вие какво правите?
	— През последните седем минути броя секундите. Май бяха четиристотин и двайсет. Стори ми се малко досадно и реших да си побъбря с тебе. Как е Барт?
	— Нищо му няма на Барт.
	— А срещата ти в центъра?…
	— Въобразих си, че потръгна доста добре, а ченгетата ми цъфнаха на прага.
	— Защо така?
	— Трябваше да се сетя. Стане ли напечено, почват да лъжат.
	— Кой?
	— Ченгетата. В този случай — лейтенант Глицки. Обеща да си мълчи, но явно е накарал някой да ме проследи, с надеждата и ти да си вкъщи при мен, макар да му казах, че не си. Вероятно се е надявал, че си струва усилието. Ако те бяха сгащили тук, можеше да се хвали, че те е арестувал, дори да поиска наградата. Както и да е. Представи си моята изненада и облекчение, когато разбрах, че неволно съм казал истината. Вероятно се разминах с малък престой на топло. А ти защо броиш секундите?
	— Чакам Мелъни да се върне.
	— Къде е?
	Кевин започна да обяснява:
	— Както си го представихме, ще помогне да се появя по телевизията, журналистите ще разтръбят, може и хората да си променят малко мнението за мен. Все нещо ще се промени, поне ще се чуе _истината_.
	— Кев, имам въпросче към тебе. Защо се инатиш и още вярваш, че някой ще чуе и една дума, която кажеш?
	Ший премисли отговора.
	— Уес, но нали им казвам кое е вярно.
	— Не споря с тебе. С това приключихме. Но нали и аз казах на Глицки _твоята_ истина, поне както си я представях. Дори изглеждаше готов да ме изслуша. Но все пак, има нещо в това обвинение, предявено от съдебните заседатели… Кевин, то е официален документ. По всички процедури те _обвиниха_ за убийство. Затова не очаквам твоята изповед на видеозапис да спечели нечие сърце. Хората ще се отнесат недоверчиво към подбудите ти. Повярвай ми. Сега вече ще трябва да застанем пред съдебните заседатели, освен ако районната прокуратура се съгласи да оттегли обвиненията, а дори Глицки не смяташе, че е вероятно. Между другото, споделям мнението му.
	— Няма да отида в съда за това…
	— Кевин, на твое място бих помислил още малко дали постъпвам разумно.
	— Няма начин да се съглася…
	— Тогава защо се мотаеш в града? Мислех, че искаш да обясниш, да им разкажеш истината.
	— Е, да, Уес, обаче не и на скапания им съдебен процес. Стигне ли се до съд, мъртъв съм. Ясно ти е. _Ти ми_ каза това. Нали затова дойдох при теб. Да оправим нещата през задния вход.
	Фаръл не отвърна.
	— Уес?
	— Кевин, ако изключим Божия намеса, ще се стигне до съд. Ще трябва да уредим условията по задържането ти, после да те измъкнем под гаранция…
	— Не съм чувал да пускат под гаранция обвинените в убийство.
	— Убийство при особено утежняващи вината обстоятелства… но ще преговаряме с прокуратурата.
	Тежко мълчание. И доста по-сумрачният глас на Кевин:
	— Уес, просто не можем да допуснем това.
	— Кевин, опитвам се да ти втълпя, че вече _само това_ остава. Принудени сме да разплетем кълбото по време на процеса… ако не те убият дотогава.
	Отново тишина.
	— Много те бива да насърчаваш хората.
	— Сам си го изпроси.
	— Ще ми направиш ли една услуга следващия път, като те попитам за нещо?
	— Каква?
	— Излъжи ме.


	50.

	Алиси Тобейн беше във вътрешната стаичка с Филип Мохандас. Н’дум пазеше пред вратата. Въпреки глъчката на понякога превъзбудените гласове наоколо, Н’дум ясно чуваше гласа на Алиси отвътре…
	Тя неспокойно крачеше из тясното помещение.
	— Филип, губиш си погледа за живота. И се оставяш да те върти на пръста си тази… тази _политичка_. — Почти изплю думата, спря и се извъртя към Мохандас. — Хайде, кажи ми — какво получихме ние? Един от _нейните_ лакеи седна в креслото на районния прокурор. Правим това за нея срещу нещо в замяна… права ли съм? Но къде е отплатата? Къде е това нещо? Имаме само едно голо обещание, но не виждам ползата. И започнахме да се губим в мъглата…
	— Само това повтаряш, Алиси, но защо се палиш? Кое съм престанал да виждам? И ще имаме това проклето нещо. Ще ни падат по милион долара в ръцете всеки месец. — Говореше кротко. Махна към вратата. — Момиче, това означава грамадни тиражи на брошурите, ще купуваме време по телевизията, ще правим какво ли не още… Ей, чуваш ли какво ти казвам?
	Тя не беше готова да отстъпи. Почти долепи лицето си в неговото.
	— Няма с пръст да пипна никакъв _детски център_. Не си говорим за онеправданите дечица. Работим за нашия _народ_ Филип, за да си извоюваме положението на хора. Линчуват един от нас преди три дни и досега _никой_ не е арестуван. И май се догаждам, че никой вече пръста си не помръдва да търси. На това ли му викаш правосъдие? Това ли ни е напредъкът? Това ли искаш?
	Той мълчеше.
	Алиси отиде до дивана, постоя и пак се обърна към него. Гласът й се смекчи.
	— Филип, тя те използва. Вади ти зъбките, един по един. Не виждаш ли? За нея това са игрички. Оплетеш ли се в играта, забравяш накъде си тръгнал, кой си, на кого можеш да вярваш.
	— Не забравям нищо. Но тя предлага нещо съществено, от което да се възползваме, за да…
	— По дяволите, човече, я се _чуй_! Пак плямпаш за предложенията й, за играта… — Тя силно стисна ръцете му. — Нека сега те попитам — излезе ли Джеръм Рийз от затвора? Оня Драйсдейл още ли си има работата? Да не си забравил, че сутринта искахме с тези две неща да се захванем, преди _сенаторката_ Уейджър да ни се натресе. Помниш ли? Е, успяхме ли?
	— Алиси, и ти беше с мен…
	— Вярно, и на мен ми завъртя главата за малко. Надявах се да стигнем донякъде. Но я помисли какво имаме сега. Алън Рестън ли? Че какъв ни е тоя? Кметът увеличи наградата за залавянето на Кевин Ший, но не виждам никакъв Кевин Ший. Ти да го виждаш случайно? Да виждаш нещо да става?
	Пусна ръцете му и изопна с пръсти плата на ризата.
	— Филип, нашите братя и сестри се сражават там, навън. И губят битката за улиците. Нищо друго не може да им стопли душите, ако не видят проклетото правосъдие поне веднъж и нас да огрее. Ей за това трябва да настояваме — за поне малко правосъдие. И си мисля, че както се оплетохме… в тези преговори със _сенаторката_… не се сещаме кои сме, какво искаме. Само това ще ти кажа.
	Филип Мохандас не остави чувствата си да проличат. Отстъпи крачка-две, напипа сгъваем стол и се отпусна на него, с изправен като дъска гръб.


	Придружен от Алиси и Джонъс, Филип Мохандас излезе пред бившето магазинче, следван от около четирийсет свои привърженици. Веднага поднесоха към устата му пет-шест микрофона, имаше екип с камера от една кабелна телевизия, притича и репортерката от „Бей Гардиън“, която се мотаеше цял ден около щаба му. Без да забравя, че записват думите му, Мохандас витийстваше:
	— … И съм длъжен да изтъкна, че в никакъв случай не можем да сме доволни от онова, което вие наричате напредък към изхода от кризата, от положението в града днес. Вече чухме и продължаваме да слушаме само голословни изявления. Нищо друго не се случва.
	Обади се репортерката от „Гардиън“. Застанали зад Мохандас, Алиси и Джонъс се намръщиха.
	— А какво ще кажете за Алън Рестън? Не го ли предложихте вие? Той е чернокож. Не показва ли това, че…
	Мохандас позволи на гласа си да зазвучи по-силно, леко вдигна свития си юмрук.
	— Когото и да бяха назначили за нов районен прокурор, трябваше да е афроамериканец. Кметът разбираше, че няма друг избор. Всяко друго решение щеше да бъде… съзнателно разпалване на враждата. Господин Рестън отговаряше поне на това минимално изискване, но ние сме безкрайно възмутени, че Джеръм Рийз продължава да бъде невинна жертва на белия расизъм. Да, господин Арт Драйсдейл е расист, комуто трябва да преградят достъпа до всякакви обществени длъжности. И за да отговоря на въпроса ви — не, _не сме_ доволни.
	— А увеличаването на наградата? Не е ли…
	Мохандас посочи с пръст репортера от кабелната телевизия.
	— Радвам се, че зададохте този въпрос, защото се отнася точно до празнодумството, което споменах. Празен жест, направен единствено с цел да залъже моята общност, моите разгневени братя и сестри, да им внуши, че структурите на властта, белите хора са загрижени. Ха, _загрижени_ били! Но ние искаме не само загриженост от тях. Не е достатъчно. Искаме _резултати_. Каква полза от наградата, била тя петдесет долара или пет милиона, ако не помага за залавянето на престъпника? — Сега сочеше обявата на стената. — Трябва да хванем този човек. — Взря се в камерата, напрегнат и съсредоточен. — Нека не се впускаме в реторични излияния, да не си говорим за добри намерения. Нека не забравяме какво се случи в Сан Франциско, какво се случва и в момента. Артър Уейд умря и нищо не се промени, Джеръм Рийз е в затвора, а Кевин Ший се разхожда по улиците и докато това не престане, докато двамата не си разменят местата, няма да се успокоим. Няма! — В гласа му се усещаше стържене от напъните и Джонъс Н’дум протегна ръка с чаша вода. Мохандас отпи глътка. — Затова призовавам за шествие на солидарността — мирно шествие, в събота сутринта. Ще предявим исканията си пред градската управа, ясно и окончателно — _действия_ по въпроса с Джеръм Рийз, _действия_ по въпроса с господин Арт Драйсдейл и градът да впрегне _всичките_ си сили, _цялата_ си мощ, за да открие Кевин Ший и се заеме със задачата да го изправи пред неизбежното правосъдие.
	Тълпата избухна в хор от „Така, така!“ и „Амин!“, Мохандас се озърна към Алиси Тобейн, дочака одобрителното кимване и се вторачи в камерата с най-неукротимата си решителност.


	51.

	Вървяха по студения пясък на плажа, Лорета боса, с обувките в ръка, наметната с пилотското яке на Глицки, за да се предпази от хладния въздух. Иначе беше пълно безветрие. Той държеше другата й ръка и се преструваше, че не се поддава на капризите на климата. Лорета бе подкарала към океана през северния край на града, около „Президио“, като заобиколи район, в който изглежда имаше полицейски час.
	— И кога ще се върнеш във Вашингтон?
	— Не знам точно. Иска ми се да видя някакъв край на това… на всичко, поне дотогава ще остана. Стига да не се проточи прекалено, за което искрено се надявам.
	Отделиха цялата вечер само за себе си — и двамата очакваха Кевин Ший да бъде задържан и регистриран в затвора още на следващия ден. Лудостта постепенно щеше да стихне. Нямаше нужда да я обсъждат, изходът от хаоса вече се виждаше.
	— Чувствам се съпричастна. И сериозно се тревожа за Илейн. — Постепенно забави крачка, накрая спря и застана срещу Глицки. — А и ти се появи.
	Той продължи нататък, стъпка по стъпка. Каза с най-сдържания си глас:
	— Да, и аз.
	— Досещам се, че не пътуваш често до Вашингтон.
	— Правилно се досещаш.
	Тя пак спря, загледа се в пясъка, прокара няколко черти с пръстите на краката си.
	— Между сесиите идвам насам два-три пъти в годината, заради кампаниите.
	Разбиващите се в брега вълни сякаш излъчваха белезникаво сияние. Стори му се, че вижда светлините на танкер близо до хоризонта. Някъде зад тях се надигна далечният вой на сирена.
	— Разбрах — каза Глицки.
	Ръцете й обвиха кръста му.
	— Много ли ще ти е неприятно да ме прегърнеш за минутка?
	Притисна се силно в него, усети тръпката в тялото й.
	— Студено ли ти е?
	— Не е от студ. — Той не я пускаше. — Човек все си внушава, че няма нужда от това — прошепна Лорета, като че на себе си.
	— Знам.
	— И успява, по принуда.
	Глицки не смееше да каже нищо.
	— Ъхъ.
	След малко ръцете й се отпуснаха. Той се дръпна. Дори в слабата светлина на луната и уличните лампи видя влажния блясък на очите й. Усмивката й изчезна, преди да се появи.
	— На сенаторите им е забранено да плачат. Има го в клетвата.
	Той докосна бузата й.


	— Толкова ми се иска да останеш при мен.
	Той поклати глава.
	— Нали сама каза, че не може. Трябва да отделиш време за Илейн. Тя има нужда от теб. И аз съм длъжен да се отбия в службата, да проверя обаждал ли се е Фаръл… да не говорим за четиринайсетте записани съобщения, които опитното ми полицейско око вижда на индикатора в телефонния ти секретар. Май и утрешният ден ще ни се стори дълъг.
	Стояха на входа.
	— Винаги ли проявяваш такова чувство за отговорност?
	— Да, госпожо. Също като вас, аз съм един смирен слуга на народа.
	— Добре де — тя го придърпа за врата към себе си и го целуна. Отвори вратата, надникна навън и се огледа с престорена предпазливост. — Ето, чисто е. Никакви репортери. — Взря се в него. — Като споменах, вече май се тревожа, че не виждам репортери наоколо. Къде се губят? Трябваше да са тук.
	— Да дебнат около дома ти?…
	Тя пак го прегърна.
	— Шегичка, лейтенант. А сега изчезвай. Иначе дълго ще стоя под студения душ, преди главата ми да заработи отново.
	Белегът по устните на Глицки се изопна.
	— А, досега изобщо не спомена за душа…
	Тя го избута навън.
	— Чупка… ще оставим това за утре.
	Той насочи заплашително пръст към нея.
	— Утре.
	Стигна до колата си и се озърна към къщата. Каза си, че беше много по-потискаща от жената, която живееше тук.
	Сигурно е била къщата на Дейн. Чудно, че е живяла толкова наблизо всичките тези години. Разбира се, през повечето време той си имаше Фло и нищо друго не търсеше, повтаряше си, че не би забелязал Лорета, дори да се блъснеше в нея на улицата.
	Прозвуча сирена, не много далече. Обърна се към оранжевото зарево на изток — още пожари. Хайде, Фаръл, нека свършим по-бързо работата.
	Още беше рано, преди десет вечерта. Знаеше, че у дома няма никой. Беше буквално най-свободното му време през последните петнайсетина години и искаше да се върне в отдела. Някой може би имаше нужда от помощта му.
	Вмъкна се в колата. Седалката още беше придърпана почти под кормилото, както я искаше Лорета. Той се усмихна, промърмори „раз, два, три“ и избута седалката назад, за да му е удобно. Сети се за някаква поговорка, че съдбата поднасяла добрия късмет като в кутия и трябвало сам да си я отвориш. Или се отнасяше за неприятните изненади?


	В този вечерен час Глицки имаше намерение да паркира направо пред Палатата, до бордюра. Но забеляза, че движението дори на север от „Маркет“ е необичайно плътно и докато стигне до службата, колата едва пълзеше. По цялата дължина на тротоара отпред бяха спрели патрулни коли в две, че и в три редици. А точно пред входа на Палатата се бяха настанили камионите и микробусите на телевизионните екипи. Имаше и немалко автобуси. Видя, че поне една от страничните улици също се е превърнала в паркинг. Накрая едва мина през алея, където немаркираните полицейски коли заемаха изцяло тротоарите и примирено зави към служебния паркинг зад Палатата.
	Дълъг, засега отчасти покрит с навес коридор свързваше новия затвор със старата морга и водеше към задния вход на Палатата. Макар тук-там да имаше защитени с решетки лампички, беше някак призрачно, дори зловещо да върви по мъждиво осветената пътека. Може би заради контраста с яркия блясък в прозорците на фоайето или заради факта, че минаваше край място, където никога не липсваха трупове, но по тъмно от тази пътека винаги го побиваха тръпки. Едва ли не очакваше да подплаши по пътя си няколко прилепа, които ще излетят с писък от скривалищата си.
	Затова се забърза и дори не забеляза Джон Страут, застанал в сенчестия вход на моргата.
	Когато Глицки стреснато се закова на място от поздрава му, съдебният медик сърдечно се засмя.
	— Не исках да ти изкарам акъла.
	— До късно работиш — Глицки махна към главната сграда, — както и останалите.
	Страут кимна.
	— Лейтенант, не ми се вярва и ти да си наминал насам, само за да пуснеш една вода в тоалетната.
	— Така си е.
	— Нещо конкретно ли те мъчи?
	Необичаен въпрос от устата на Страут. Може би подхвърляше лафове, колкото да мине времето, но Глицки не би очаквал това от него.
	— Нищо особено — отвърна той, но реши да добави: — Защо питаш?
	Олицетворение на безгрижието, Страут сви рамене, поумува и изведнъж веждите му се надигнаха.
	— Не че нещо е станало, обаче…
	— Обаче какво?
	— Обаче, Арт Драйсдейл се отби преди края на работния ден, да се прости с Кристофър Лок. И вероятно да се скрие за малко, защото всеки гледа да му пръсне гъза за всичко, което е направил или е пропуснал през последните пет години. — Страут беше в правото си да се ядосва, познаваше отдавна Драйсдейл и уважението им беше взаимно. — Смъртта на Лок е тежък удар за него.
	Самият Глицки не се числеше сред почитателите на Лок, но разбираше чувствата на Драйсдейл — двамата прокурори работеха заедно, както и заедно бяха участвали в множество правни битки. Съвсем естествено беше да се отнасят дружески един към друг.
	— След всички главоболия през деня, май най-накрая си бе задал въпроса точно какво е станало с Лок. Попита ме кой се занимава с разследването и му споменах, че ти си проявил интерес.
	За сдържания Страут тези изречения се равняваха на цяла реч. Глицки предположи, че ще има продължение и изчака, без да коментира.
	— Е, той пък се качил при твоите хора и някой му казал, че разследването още не е поверено официално на инспектор. Нещо такова. Папката била на бюрото ти, но…
	Глицки се изправи напрегнато.
	— Джон, Марсел Лание и аз разпитвахме Лорета Уейджър, която е единствената…
	Страут вдигна ръце с обърнати към него длани.
	— Лейтенант, не аз си зададох тези въпроси. Не ме засяга пряко, както е с Драйсдейл.
	— Добре.
	— Арт сподели, че би било по-добре, ако все някой от инспекторите бе прекарал деня около парка „Долорес“, където са гръмнали Лок, да положи малко усилия, за да открие стрелеца, да поразпита от врата на врата из околността…
	— Знаеш ли, Джон, тази седмица не е от най-спокойните, но Арт може и да не е забелязал.
	— Ейб, не смятам, че се заяжда. Наистина. Но мисля, че му е ясно до болка колко бързо се заличават такива следи. И след като Лок беше районен прокурор, нали разбираш, Арт очакваше, че ще има предимство… искам да кажа, разследването за смъртта му.
	— Само че имаше и други…
	Глицки се спря. Нямаше никакво желание да спори. И разбира се, Драйсдейл беше прав за себе си. Глицки _наистина_ бе длъжен да прати някого, за да подуши из квартала. Точно в това се състоеше небрежността му — трябваше да се увери окончателно, че на местопрестъплението няма никакви останки, полезни за криминалистите. Можеше да открият парченце или нишка от дреха, кърваво петънце, следа от обувка, гилза (въпреки че автоматичните пистолети не стреляха с патрони от такъв калибър, значи гилзата не е изхвърчала). Все нещо можеше да намерят…
	Така е, Драйсдейл беше прав — неговият шеф и приятел Крис Лок бе убит, а Глицки, началник на отдел „Убийства“, не се бе погрижил за разследването на това убийство. Нищо чудно, че Арт е изтървал няколко по-кисели думи пред доктор Страут.
	Усети как бузите му се сгорещиха. По дяволите, не му стигаха силите сам да свърши всичко. Всеки един от неговите инспектори, включително и той, беше двойно и тройно претоварен, а освен това знаеше колко нищожна е вероятността да установят кой е застрелял Крис Лок — в тъмнината, насред тълпата. Почти нулева.
	Точно тези ненадейно изскачащи лични подбуди понякога превръщаха работата му в непоносим товар. Не че и Драйсдейл нямаше за какво да негодува. Смъртта на най-близкия му приятел затъваше някъде в периферията на вниманието, според него — незаслужено. Все едно, колкото и да се стараеше човек, колкото и да помнеше отговорностите си (спомни си подмятането на Лорета), пак не успяваше да направи достатъчно. Винаги се намираше някой недоволен, обиден, пренебрегнат.
	А Драйсдейл, с когото Ейб се разбираше добре, имаше прекалено много неприятности в момента. Съзнаваше, че независимо от безнадеждния случай, вече трябваше да го е поверил на някой. Много, дори повечето разследвания на убийства бяха безнадеждни. Призна си простичката, стъписваща истина — разсейваше се и не се занимаваше с работата си. Разгневи се на себе си, на Драйсдейл, дори на невинния колега пред себе си.
	Нямаше смисъл да си го изкарва на Страут.
	— Ако видиш Арт преди мен — каза на съдебния медик, — обясни му, че и аз съм се замислил за същото. И съм дошъл да си поправя грешката.


	Тъкмо когато влезе в сградата, някой се разкрещя в огромното, претъпкано фоайе.
	До детектора за метални предмети на задния вход стоеше бивше патрулно ченге, казваше се Джими Мърси. Преди доста години го бяха халосали с гаечен ключ по главата и оттогава винаги изглеждаше подпийнал. Мил човек.
	— Цяла вечер сме така, сержант. — На Мърси щяха да му трябват две-три години да свикне, че Глицки е повишен. — Напоследък на всички им е черен светът пред очите.
	— И на мен, Джими — промърмори той и тръгна към шума.
	Който бързо се засилваше.
	Още двама-трима униформени нахълтаха през двойната врата откъм коридора. В приземния етаж на Палатата имаше малък полицейски участък. Глицки знаеше, че и през последните дни в сборния пункт на шестия етаж дежуреха хора, в случай че долу започнат неприятности. Надяваше се някой да е останал досега, защото по всичко личеше, че тази вечер ще се вихри горещ купон.
	Един от униформените се обърна и викна към коридора:
	— ПО-БЪРЗО, ЧЕ ТУКА СТАВА СТРАШНА ТЪПОТИЯ!
	Писклива аларма се включи някъде в сградата.
	Хората на шерифа Болъс продължаваха да се занимават с връчване на призовки във фоайето. Въпреки присъствието на Националната гвардия и разпорежданията на кмета Ейкън, грабежите не преставаха навсякъде из града. Според Глицки, всичко вървеше накриво.
	Във фоайето имаше поне стотина човека, а току-що бяха натикали и цял автобус новопристигнали от мястото на поредните безредици. Около трийсет и пет градски полицаи се щураха пред Палатата и вътре, подканваха и насочваха задържаните, а вътре още двайсет и пет помощник-шерифи пазеха опашките пред бюрата и се занимаваха с формалностите. Опашките представляваха пълна смес от расите и народностите в Сан Франциско, някои плачеха, други си опипваха раните. Всички бяха напушени докрай.
	И след процедурата по регистрацията и попълването на призовките, шерифът Болъс просто пускаше хората да си вървят. Но нямаше къде да отидат. Някои се мъчеха да изчезнат колкото може по-скоро, но повечето се озоваваха объркани насред центъра на града, в късните вечерни часове — нито таксита, нито някой приятел с кола да ги откара. Хаотичната тълпа от доскорошни мародери и демонстранти се мотаеше по стъпалата и пред Палатата.
	А в групичката, докарана преди малко, свадата премина в юмручна саморазправа. Отвътре хората, търпеливо чакащи досега в опашките, се втурнаха като приливна вълна към вратата. Неколцина паднаха под краката на останалите. Някаква жена изпищя.
	Алармата не млъкваше, още полицаи прииждаха от коридора, от слизащите асансьори — вероятно онези от шестия етаж.
	Едър бял младеж се отдели от опашката, втурна се към тримата полицаи, препречили изхода, повали единия, заби юмрук в корема на втория. Глицки видя как го събориха и ударите на палките заваляха като пороен дъжд, но младежът бясно риташе и отказваше да се подчини.
	Гъмжилото от ченгета също набъбваше и докато тичаха към бъркотията, изоставяйки постовете си, още задържани хукнаха към изхода. Някои успяха да се промъкнат. Из фоайето отекваха свирки, проклетата аларма като че щеше да си пищи безкрайно, а за капак на всичко отвън се чуха изстрели. Нима някой идиот бе решил да укротява тълпата с пистолета си?


	Четирийсет минути по-късно Глицки седеше зад бюрото си. Накрая усмириха побеснялата тълпа — с усилията на общо двеста и петнайсет полицаи и когато всичко свърши, бяха успели да приберат обратно сто и четирима от арестуваните. Останалите си плюха на петите. Масите, където се потяха помощник-шерифите, бяха преобърнати и потрошени. Разнасяше се миризмата на изгоряла хартия. Повечето сведения за задържаните по-рано бяха безвъзвратно изгубени.
	Шерифът Болъс и хората му натикаха остатъка от тълпата в автобусите, които сега пътуваха към окръга Аламеда и там размирниците щяха да се запознаят с условията в един истински затвор.
	Беше единайсет и четвърт.
	Притокът на адреналин кипваше кръвта във вените му.
	Хаосът не преставаше, дори нямаше признаци за подобрение. Незнайно защо Глицки се подсети за Френската революция и за истината, която разбра едва по-рано това лято, докато четеше по програмата си за самообразование. Беше свързана с превземането на Бастилията на 14 юли 1789 година. (Впечатли го фактът, че революциите сякаш все избухваха през юли — месеца, до който оставаха само четирийсет и пет минути.) Тогава случаят с Бастилията за мнозина дори не означавал края на монархията. Седмици наред крал Луи продължавал важно да обикаля, произнасял речи, гледал да запуши дупките в кораба, както винаги. Но след превземането на Бастилията бил обречен. Само че не проумявал това.
	Глицки се чудеше дали ще ги сполети същото в този град, пръснат край залива. Продължаваше вече три дни и ако се съдеше по тази вечер, търкаляха се все надолу.
	Купчината записани съобщения на бюрото му бе нараснала застрашително, а най-отгоре се мъдреше послание от полицейския началник Ригби, с едро изписани букви СПЕШНО най-горе. Но Глицки първо прерови всичко, за да провери дали се е обаждал Фаръл.
	Не беше.
	Защо ли? Какво му ставаше на този човек?
	После се обади в канцеларията на Ригби, но чу само сигналите на телефона в залата за съвещания. Не се изненада, явно Ригби и помощниците му се бяха пръснали по домовете си за по няколко часа отдих. Ако шефът беше в сградата по време на шумотевицата, Глицки непременно щеше да го види. Реши още рано сутринта да се свърже с началника си и да научи какво толкова спешно имаше.
	Членът на Надзорния съвет Грег Райтсън се бе обадил повторно. Колкото и либерално да бе настроен на думи (като останалите в съвета), Райтсън принадлежеше към малцината, които обръщаха внимание на така наречената „дясна програма“, засягаща и проблемите на полицейското управление. Освен това се отличаваше с лошия навик да си втълпява, че като градски надзорник е овластен да заповядва на полицията, когато му скимне. Разчу се как поискал от Ригби да преследват по-сурово нарушителите, забравили да пуснат монета в автоматите на паркингите около Градската палата.
	Глицки беше сигурен, че няма да завари Райтсън в кабинета му посред нощ, но остави съобщението в средата на бюрото си, под това на Ригби. Щом Райтсън го е търсил два пъти в един ден, наумил си е нещо.
	Нат, бащата на Глицки, бе оставил същото съобщение като у дома — къде се загубил Ейбрахам? С момчетата били в мотела „Уайт Сендс“. В Монтерей било царство на спокойствието, истинска идилия. Стига да може, и Ейбрахам трябвало да дойде при тях през почивните дни.
	— Непременно, татко — промълви Глицки. — Страхотно предложение.
	Имаше и всякакви драсканици от неговите инспектори. Бележка от Карл Грифин, относно някой си Колин Девлин, който на другия ден щял да дойде тук с адвоката си и да даде показания за инцидента с Артър Уейд. Грифин споменаваше между другото, че Глицки е познал за раните от нож. Девлин пострадал точно по този начин и така Грифин го открил. Все пак имаше от какво да е доволен.
	Но моментът не изтрая дълго, защото щом вдигна поглед от листчетата, наложи се да надникне в съвестта си, където се бе настанило оплакването на Арт Драйсдейл пред Страут, че не се води никакво разследване за смъртта на Крис Лок. Глицки се пресегна и придърпа цялата купчина папки към себе си. Четвърта или пета отдолу беше тази за Лок.
	Е, сега отиваше най-отгоре.
	Пак се върна към новините от своите хора. Кратки, неясни няколко думи от Ридли Бенкс — „За ПМ, Мо-Мо къщата, Глей к’ва стана` тя!“. Глицки си напъна мозъка за минута-две, примижал срещу стената. Мо-Мо Къщата беше собственикът на „Клуба на мацетата“, където Ридли Бенкс арестува Джеръм Рийз преди много, много дни. Дали Мо-Мо се е обадил по-късно, след като Глицки си тръгна? Но защо не е казал каквото има на Бенкс? И защо Ридли пак споменаваше селяндурския си майтап?
	Поблъска си главата още малко — може би Бенкс е бързал да излезе нанякъде. Дали искаше да каже на Глицки, че трябва лично да намине при Мо-Мо и да го поразпита за Джеръм? Изплували са някакви доказателства? Но тогава самият Ридли щеше да се вкопчи в това, нали? Както го беше надраскал, не личеше никакъв смисъл. Май наближаваше моментът Глицки да си поприказва с момчетата на административни теми. Съобщение, което не предава информация, не върши работа никому.
	Когато остави бележката на Ридли, дочу още сирени. Стана и прекоси стаята, долепи лице до стъклото и погледна настрани, където затворът не закриваше гледката. Небето, което видя, не беше озарено от някакво северно сияние. Градът още гореше.


	52.

	Мелъни си мечтаеше как ще се понесе като вятъра към телевизионната станция, а там млада стажантка, жадуваща да стане прочута репортерка, ще грабне касетата и ще нахълта в студиото, следвана по петите от самата нея, ще прекъсне предаваната в момента програма за извънредна емисия новини.
	Действителността беше къде по-сива.
	Постара се да избегне районите с бунтове, заблуди се и попадна в „Ноу Вели“, после се озова на Чърч Стрийт и вече знаеше, че оттам може да стигне до „Арми“ (още три километра встрани от целта й), за да се върне на магистралата и в града.
	Представи си, че е най-добре да отбие към „Брайънт“, за да поеме на юг към „Марипоза“, затова излезе от магистралата при Съдебната палата. Грешка.
	Бягаше от полицията, караше с откраднати номера и се намери не само в сериозно задръстване, ами и насред безброй полицейски коли. Остро съзнаваше липсата на страничното огледало, отчупено по време на вихреното бягство снощи, а трябваше да се премести четири платна надясно, за да завие на юг. Не се съмняваше, че някое ченге ще й махне да спре, за да я глоби заради огледалото.
	Не се случи нищо от най-лошото, което очакваше. Допълзя до пресечката след пет минути, но най-сетне се измъкна от задръстването. Отдъхна си, щом спря пред KQED, ала завари сградата тъмна, явно бяха затворили за през нощта. В слабо осветеното фоайе забеляза само дебел пазач с провиснали бузи, метнал крака на бюрото и приковал поглед в комикс.
	Звънна и мъжът вдигна глава, въздъхна, изправи се съвсем бавно и тръгна към вратата. Махна с ръка, за да попита какво иска от него. Май нямаше никакво намерение да отвори.
	Тя вдигна касетата. Пазачът кимна.
	— Трябва да я оставя за новинарите. Много е важно. — Още едно кимване. — Моля ви!
	Пазачът само посочи кутията до вратата и извика нещо като „пъхнете я вътре“.
	— Наистина е важно, някой ще иска да я види веднага!
	Все кимаше и сочеше, викаше: „В кутията, в кутията“.
	Но тя не можеше просто така да остави касетата, след изтърпените мъчения по пътя дотук. Кевин трябваше да разкаже историята си, а сега излизаше, че ще повери записа на този неандерталец.
	Но какво друго й оставаше? Забави се час и половина. Кевин сигурно се е поболял от тревога. Не помнеше нито адресите, нито приблизителното разположение на другите телевизионни станции. И не можеше да обикаля цяла нощ, нито да се прибере с касетата в ръка, не и след всичко това. Ами, така да бъде. Пъхна касетата в процепа и я бутна. Дебелакът се наведе, извади я от кутията и я разтресе до ухото си.
	— Не е бомба — прошепна Мелъни, после по-силно: — Това е видеокасета. Със запис!
	Главата му се клатушкаше, стискаше касетата и сякаш чакаше още нещо. Но тя не носеше нищо друго. Посочи му касетата за последен път и кресна в стъклото:
	— Много е важно! Разбрахте ли? Много!
	Изглежда пазачът най-после я разбра.


	Кевин скочи от креслото, още щом чу завъртането на ключа, отвори вратата, преди Мелъни да натисне дръжката, придърпа я към себе си, обгърна я с ръце.
	— Какво стана? Ти добре ли си?
	Целуваше я, ръцете му шареха по гърба й, рошеха косата й.
	Тя само се притискаше в него.
	Прегръщаха се в рамката на отворената врата, коридорът зееше зад тях и накрая Мелъни си припомни къде бяха, побутна Кевин да влязат и затвори вратата.
	— Да знаеш, едно питие ще ми дойде добре.
	— Ти ли го каза? Мелъни Синклер? Ей така ми харесваш.
	— Едно _голямо_ питие. Какво ще ми препоръчаш?
	Той помисли около минута.
	— „Май Тай“.
	— Съгласна.
	Хванати за ръце, те отидоха в кухнята. Разправяше му преживелиците си, докато той тършуваше из шкафовете и оглеждаше съдържанието на хладилника.
	— Значи даже не сме сигурни, че ще излъчат записа?
	— Знам. Тоест — не знам. Чувствам се такава некадърница…
	— _Недей_ — натърти Кевин. — И без това Уес казва, че никой нямало да ми повярва. Поначало не бивало да бягам и да се крия. По-добре било…
	— Но ти не можеше да…
	— И аз си мисля, че не можех. Но щом сме я докарали дотук, според него ще трябва да има съдебен процес. — Опитваше се да говори небрежно и веднага се отплесна в обсъждането на алкохолния проблем. — Както виждам, Ан няма сироп с бадемова есенция. А без този сироп никакъв „Май Тай“ не можем да си направим.
	Но Мелъни не се хвана на хитрината.
	— И точно за какво ще те съдят?
	— Как за какво, за убийство. И Уес подозира, че дори може би ще успеят да пробутат обвинението — със снимката, с общественото мнение — аз съм бял, пък Артър Уейд беше черен. Казах му, че не ми се вярва… — Вдигна глава. Мелъни вече плачеше и той веднага отиде при нея. — Ей, стига, не е чак толкова страшно, и без това нямаме ром „Сто петдесет и едно“, значи все едно няма да си правим „Май Тай“. Много „Сто петдесет и едно“ трябва да сипеш, за да стане добре. Всъщност, нямаме никакъв ром и цялата идея за „Май Тай“ отива по дяволите.
	Такъв си беше — уж от нищо не му пука. Тя не се засмя, не успя дори да се усмихне. Тялото й трепереше, притиснато в неговото. Кевин вече не знаеше какво да каже.


	Мелъни седеше в едно кресло, сплела пръсти в скута си и гледаше право пред себе си. Поплака си, още стискаше кърпичката.
	Кевин влезе в хола, понесъл две чаши и голяма кана с два пръста пяна над течността.
	— Какво е това?
	— Ха, тя пита какво е това. Но както забелязвам, без да се престори убедително, че я интересува. И то на първото представяне на коктейл, който за деветдесетте години може да стане онова, което беше „Маргарита“ за осемдесетте.
	— Уморена съм, Кевин. Страхувам се. Нищо няма да постигнем.
	Той посочи каната.
	— Каквото и друго да срещнем по житейския си път, постигнали сме _това_.
	Напълни една от чашите и я подаде на Мелъни.
	Тя помириса съдържанието.
	— Вече не искам да пия. Искам да знам какво ще правим.
	— Кога?
	Мелъни плесна по облегалката на креслото, няколко капки от чашата плиснаха в скута й.
	— По дяволите, Кевин! Сега! Какво ще правим _сега_?
	— Права си — сериозно каза той. — Налага се да помислим малко. Предлагам да не изричаме нито дума през следващите петнайсет минути.
	Той надигна чашата си, после допълни нейната. Но тя не мислеше за нищо — беше твърде уплашена, ядосана, смутена. Опита какво имаше в чашата.


	— Не е лошо, а?
	Каната се изпразни до половината, всеки изпи по три чаши.
	Кевин седеше на пода, скръстил крака. Пак си сипа.
	— Да, подсещаш ме за най-неотложния ни проблем — името. Всяка велика напитка има нужда от име.
	Тя примлясна.
	— Фред.
	— Да я наречем Фред?
	— Ами да. — Още по-голяма глътка. — Бива си го. А от какво се състои нашият Фред?
	— Хъм… Фред. Не може да е мъжко име.
	— Защо пък не?
	— Не знам точно. Но никой не нарича коктейлите с мъжки имена. Я си спомни колко са женските — „Маргарита“, „Тиа Мария“, „Кървавата Мери“…
	Мелъни оглеждаше чашата на светлината.
	— Ами „Калуа“, „Манхатън“, „Ръждивия пирон“? Щом е измислено от мъж, подхожда му мъжко име. Фред. Какво забърка вътре?
	— Е, ако не броим бирата, портокаловия сок, водката, сиропа от боровинки, колата…
	— Кола?
	— Диетична кока-кола.
	— Добре.
	— И портвайн. И малко бренди.
	Тя допря чашата до устните си.
	— Значи е Фред. Можеше да е по-студеничък.
	— Аха, стигнахме до рекламата. Ще стане велико. „Фред можеше да е по-студеничък. Фред можеше да е по-сладичък. Но не може да е по-жесток!“
	— Кевин — обади се тя, — не може да е по-голям конски гъз.
	— Къде ли беше тази Мелъни Синклер преди?
	— Тогава не ти стигаше ум в главата, за да понесеш истинското ми „аз“.
	Той малко се стъписа.
	— Като си помисля, май си абсолютно права.
	Тя се наведе и го целуна.


	Бяха на пода, с одеяла отдолу и отгоре, с пръснати наоколо възглавници. Главата на Мелъни беше на гърдите му. В каната не остана нищо. Телевизорът дърдореше тихо.
	Изгледаха новините. Превключваха от канал на канал, докато с погнуса се отказаха. Постоянно чуваха за увеличената награда, назначаването на Алън Рестън, новите пожари и бунтове, напрежението в Детройт, Вашингтон, Лос Анджелис, призива на Мохандас за мирно шествие в събота и само преди час — стълкновенията в Съдебната палата. Нито дума за записаното изявление на Кевин.
	Нищо друго, освен онова, което той сам започна. Сега наближаваше времето да си плати.
	Гледаше разсеяно екрана. Мелъни дишаше равномерно до него, обвила го с ръце. Той я зави по-добре, защото в стаята беше прохладно. Вече започваше да вярва, че най-доброто решение е да избяга. Никога не би рискувал да се яви на съдебен процес, където най-голямата му надежда, според Уес, беше присъда за _все някакъв_ вид убийство.
	_Беше принуден да бяга._
	Но накъде? И как? Можеше ли да вземе и Мелъни?


	Петък, 1 юли

	53.

	Още от дете Глицки изпитваше някакво странно удоволствие да наблюдава как водата кипва. Сега стоеше надвесен до печката и чакаше, без да отделя поглед от вече бунтуващата се течност — всяка секунда можеше да забушува в джезвето и той нямаше намерение да пропусне мига.
	Чувстваше се непривично без никой друг в къщата. Даде почивни дни на Рита, щом Нат офейка с момчетата. Тя имаше сестра някъде в града (Глицки подозираше, че може би дори има и дете, живеещо при сестра й, макар тя изобщо да не намекна за това, когато дойде да се грижи за дома му) и винаги приемаше предложенията за няколко дни отдих. Бе сгънала до стената паравана в хола и когато сутринта той излезе от спалнята си, почти беше готов да повярва, че незнайно как е попаднал в чужда къща. Не защото му се стори прекалено просторно, а защото сега беше _много_ по-просторно.
	Спипах те! Водата кипна и той видя как започна.
	Приготвяше си чая — „Ърл Грей Морнинг Бленд“ — в керамично чайниче, със старомодна сребърна луковица за запарката. Сипа водата, покри чайничето и го отнесе на две стъпки до кухненската маса. Нямаха „трапезария“. Често си повтаряше, че е голям късмет, дето успяваха да вместят пет стола около масата.
	На чинията пред него имаше две твърдо сварени яйца и той разсеяно счупи черупката на първото, като се зачете в разтворената папка, донесена снощи — папката за убийството на Крис Лок.
	Първият проблем беше да определят до ъгъла на кои точно улици е стигнала колата, когато неизвестният е стрелял. Не знаеха ли това, твърде трудно щеше да им бъде в търсенето на следи. Лорета достатъчно добре познаваше града, но искаше да я държи настрана от разследването, доколкото можеше — преживяното я разтърси толкова, че нямаше нужда и да я води пак на местопрестъплението.
	Когато му разказваше станалото, тя спомена, че двамата с Лок минали край парка „Долорес“, където имало сегрегация в палатковия лагер. Но по кой път са минали от центъра дотам?
	Докато четеше отново въпросите на Лание и отговорите на Лорета, започна да се съмнява, че ще стигнат до нещо съществено без нейната помощ. Прехвърли още няколко страници. Полицаите в патрулната кола, до която Лорета спряла, на кръстовището между „Мишън“ и Деветнайсето — вече на няколко пресечки от местопрестъплението… Ако униформените ленивци, попълнили рапорта, си бяха свършили съвестно работата, би трябвало незабавно да се върнат с Лорета, за да установят с точност до сантиметър къде точно е станало убийството. Но явно са били изнервени, объркани от нарушения всекидневен ритъм (като всички останали), от бедственото положение в града, от вида на убития районен прокурор, _разбира се_ — и от присъствието на една сенаторка.
	Така че бяха повикали линейката на Мишън Стрийт, а и криминалистите също дошли там да се занимават с колата. А първата грижа на Марсел Лание била да опази Лорета, да я измъкне оттам на мига. В това бе преуспял, но бе спънал напълно всякакъв по-нататъшен напредък в разследването. Както направих и аз, припомни си печално Глицки.
	Погледна часовника на стената — седем без двайсет — и реши, че още е рано да се обади на Уес Фаръл, което беше сред първите му задачи тази сутрин. Поне това да му се махне от главата. Имаше си доста други грижи и без тази. Даде на Фаръл достатъчно време да се разтърчи, да използва нощта, но настъпваше моментът сам да определя развитието на случая. Искаше да предизвика раздвижване, имаше и с какво да накара Кевин Ший да дойде за разговор, стига Илейн да бе убедила Рестън, а в това не се съмняваше.
	Все пак, напомни си, по-добре да й се обади. Да е сигурен.
	Наля чая в учудващо крехката порцеланова чашка — част от сервиза, който Фло му подари за дванайсетата годишнина от сватбата им. Дояде първото яйце, обели второто и пак потъна в документите — докарването на Лок в спешното отделение на Общинската болница, където го обявили за починал по пътя, последните микроскопски изследвания на Страут, потвърждаващи предишните му заключения за входната рана. Обезопасеното стъкло в прозореца на колата се бе напукало, без да се пръсне на парчета, така че в кожата нямаше нищо. Други доклади — за траекторията на куршума, пропуснал на сантиметри Лорета, минал напречно през колата в посока леко надолу, както се предполагаше, щом стрелецът е стоял до дясната врата. Самият куршум — калибър 25, значи Лание позна. Съвпадаше напълно с другия, изваден от мозъка на Лок. Глицки досега си позволяваше слабата надежда, че са открили пръстови отпечатъци на стъклото, следи от обувки на броните на колата. Косми или нишки. Поне нещо. Но не ги намери в докладите.
	Това означаваше, че няма в ръцете си лост, с който да побутне камъка. Трябваше да се върнат в началото, значи да безпокоят Лорета, да установят откъде точно е стрелял мъжът, да възложат на някой да разпитва жителите на околните домове, отново да подхванат цялата мъчнотия с криминалистите.
	И кой щеше да отдели време за всичко това?
	Затвори папката и пак се озърна към часовника — още нямаше седем. Времето се влачеше, добре познат признак, че нищо не е свършил досега.


	Обади се на Илейн точно на часа. Тя му каза, че новият районен прокурор Рестън не бил готов да предложи на Кевин Ший никакво споразумение. Точка по въпроса. На Ший му оставаше да се предаде на властите и към него щяха да се отнесат като към всеки друг обвинен в убийство. Или по-зле.
	— Илейн, представях си, че най-важно е да приберем човека зад решетките. Поне да съобщим, че сме го задържали.
	— Не съм виновна аз, Ейб. Така реши Алън Рестън. — Тя се подвоуми. — Останах с впечатлението, че не гори от желание непременно да го има в затвора.
	— А къде го иска? На улицата?
	Илейн изглежда се насилваше да изрече думите.
	— Снощи аз… обмислях какво всъщност се стреми да постигне Алън.
	— Слушам те.
	— Повторих му всичко, което ти ми показа вчера, обясних му как може да се тълкува втората снимка… всичко. А той ми намекна, че може би ще е по-добре, ако Ший не успее да разкаже своята версия, ако се случи нещо, което да запази нещата, според неговия израз, „прости и ясни“.
	— Какво, например?
	— Е, нали разбираш, Алън не се изрази съвсем недвусмислено. Само че не дава на Ший никакъв истински мотив да се предаде, никаква причина. Поставя го в безнадеждно положение. И ако стане бъркотия, да речем, застрелят го или нещо подобно, нападне го тълпа или пък окаже съпротива при ареста…
	— Да го застрелят или нещо подобно…
	Това е невъзможно, каза си Глицки. Но нали досега му се струваше, че е невероятно да се случи и всичко останало от последните няколко дни. Може би Илейн тълкуваше неправилно думите на своя шеф, нямаше никакво друго обяснение на подобно безумие.
	— Виж какво, веднага ли тръгваш за работа? Имаш ли нещо против да мина и да те взема с колата?
	— А, няма точно сега да ходя там. Поне не веднага. — Тя се запъна. — Заради погребенията.
	Глицки съвсем бе забравил. По някое време вчера информацията бе потънала в мозъка му, но тъй и не си я спомни до сутринта. Кметът бе успял с личното си послание до семействата на Артър Уейд и Кристофър Лок за обща погребална церемония (с което предотвратяваше възможността за два отделни бунта) — в катедралата „Света Дева Мария“.
	Вярно, това означаваше също, че няма да има поклонение пред тленните останки на Лок в ротондата на Градската палата, но вдовицата се съгласи. За нея нямаше значение. Не и сега. Ако така можеше да облекчи малко бремето на кмета, охотно би изпълнила молбата му.
	— И без това аз също искам да отида там.
	Глицки имаше нужда от отговори, искаше да _притисне_ Рестън, да подуши какво ставаше. Налагаше се да прояви нахалство.
	Тя се поколеба, но се съгласи и му каза къде живее.


	В черен като въглен костюм и тъмносиня копринена блуза, Илейн Уейджър отвори вратата на апартамента. Глицки я последва в хола с изглед към западната част на града. Всички мебели бяха в зелена кожа. Имаше шкаф от тиково дърво с всякаква електроника по него, както и библиотека. Обзаведено с вкус гнездо на млада, но спартански настроена жена. Лорета им се усмихваше от обрамчена снимка върху рафт.
	— Много приличаш на майка си — каза той. — Май досега не съм се вглеждал.
	Илейн се усмихна.
	— По-дълга съм. И не толкова хубава.
	Глицки не задълба в темата. Момичето едва ли си просеше комплименти. Следващите й думи го изненадаха.
	— Мама ми каза за вас двамата. — Докато той се опитваше да измисли нещо, тя продължи: — Като студенти. Споменах, за да знаеш, че и аз знам.
	— Не сме го пазили в тайна. Само че досега не е имало повод да говорим за това. За теб смущаващо ли е?
	— Не.
	— Добре.
	— Но тя ще мине да ме вземе… — Илейн сведе поглед към ръката си, — след около четирийсет и пет минути. Не исках да изпаднем в неловко положение.
	Глицки сдържа усмивката си.
	— Дотогава сигурно ще съм изчезнал. Но бих се държал прилично, ако я срещна. Онова е отдавна минало.
	Намести се върху ръба на едно от креслата.
	Тя избра да седне на дивана, настани се по-удобно, затвори очи и чак тогава Глицки забеляза колко е бледа.
	— Как се справяш?
	Илейн тихо се засмя, без никакъв намек за веселие.
	— Чудесно. Великолепно. Само че се чувствам не на мястото си.
	— Защо казваш това?
	Тя махна с пренебрежение към себе си.
	— Предположенията ми за подбудите на Алън са преди всичко предчувствие, но не измислих никаква друга причина да не търси споразумение с адвоката на Ший. Ти сещаш ли за нещо?
	Глицки сви рамене.
	— Току-що получи длъжността. Не иска да му се разнесе славата на мекушав прокурор. А и ситуацията е взривоопасна…
	— Може и така да е.
	— Но важното за мен е, че според теб няма да си промени мнението.
	Тя разтърси глава.
	— Няма. Изглежда най-много ме тревожат думите му, че иначе щял да подведе майка ми.
	— Защо? Тя още от началото публично поиска Ший да бъде задържан час по-скоро.
	— Знам. Но Алън е нейно протеже. И има сериозни основания да брани нейното обяснение за линчуването, за Кевин Ший, за всичко, което тя пробутва пред хората. И ако обвиненията отпаднат… все същата ми теория, вече ти я казах. Ако Ший не ги опровергае, значи никой не е сбъркал…
	Глицки опря гръб в креслото.
	— Не ми се вярва да намеква, че не иска Ший да се яви пред съда?
	— Не, всъщност все набляга, че точно към това се стреми. Но какво друго би очаквал от него? Просто не съм сигурна дали да му вярвам. Постъпките му го опровергават.
	— Дали пък да не поговоря с майка ти? Или ти да направиш това. — Плесна с длани по коленете си и понечи да се изправи. — Може би трябва да се поразмърдаме, да задвижим нещата. Дори без споразумение има някакъв шанс да убедя Ший. Адвокатът му е склонен да се вслушва в разумни доводи. Щом отида в Палатата, ще му се обадя. Може ли да използвам банята?
	Тя посочи.
	— По този коридор, влиза се през спалнята.
	В спалнята щорите бяха спуснати. Очите му трудно се приспособяваха, не успя веднага да напипа ключа за осветлението и постоя така секунда-две, после прекоси стаята. Леглото беше оправено. На нощната масичка до него имаше още една снимка в рамка, различи познати черти дори в този здрач. Наведе се и взе снимката. Крис Лок.
	До леглото на Илейн?
	Бледото й лице, изтощението, обърканите й чувства… Глицки приличаше на закована за пода статуя.
	Лампите светнаха. Илейн стоеше до вратата.
	— Все забравям, че са монтирали този ключ не където… — Едва сега забеляза, че той държи рамката. — Ох…
	Дълго мълчание. Тя седна на леглото, усмихна се безсилно.
	— Да, аз и Крис…
	— Някой друг знае ли?
	Тя кимна.
	— Майка ми. Трябваше да й кажа.
	Глицки най-после остави снимката и влезе в банята. Когато излезе, Илейн още седеше на леглото, зареяла поглед. Той постоя до нея, отказа се и тръгна към вратата.
	— Време е вече да поема към центъра.
	Илейн вдиша дълбоко.
	— Не знам дали…
	— Ти, аз и майка ти — натърти Глицки. — И никой друг. Всичко спира дотук.


	Проби си път през гъмжилото от служители пред канцеларията, отвори вътрешната врата към „командната зала“ и отиде при Ригби.
	— Трябва да поговорим.
	Тези дни бяха взели своето и от обичайно добродушния началник на управлението. Той рязко стана иззад бюрото си и гласът му отекна в стаята:
	— Нямам навика да приемам заповеди от своите лейтенанти. Нито пък да търпя подобна непочтителност от когото и да било. ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?
	Всякакъв шум наоколо замря.
	— И си напълно прав — продължи да гърми гласът на шефа, — че трябва да поговорим. САМО ЧЕ АЗ ТЕ ПОВИКАХ, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОТНОВО ПИТАМ, ЛЕЙТЕНАНТ, ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?
	Глицки не бе дъвкан така от началството, още откакто завърши полицейската академия. Сега се стъписа.
	— Да, сър. Съжалявам, сър.
	Ригби, с лице на булдог под късата прическа на морски пехотинец, се вписваше идеално в представите за полицейски шеф. Опари с поглед подчинените си.
	— Я ме чуйте, хора — затътна мощно, — ние с лейтенанта имаме нужда от пет минути спокойствие. Нито повече, нито по-малко.
	Двамата изчакаха стаята да се опразни — Глицки в стойка „мирно“, Ригби наглед на косъм от мозъчен удар, но все пак се сдържаше.
	— Къде беше досега, мътните те взели?
	— По кое време, сър?
	— Докато опитвах да се свържа с тебе, лейтенант. Получи ли съобщението ми? И разбра ли, че е спешно?
	— Да, сър, снощи.
	— Е, и?
	— Незабавно се обадих, сър. Нямаше никой.
	— Невъзможно. Кога точно се обади?
	— Не съм съвсем сигурен… към единайсет вечерта.
	Шефът поотпусна раменете си, намали напъна в гласа.
	— Проклятие, Ейб, какви са тези глупости? — Глицки чакаше. — Помниш ли за какво си бъбрихме вчера с новия ни районен прокурор? Когато поискахме от тебе да не се бъркаш във вътрешните работи на прокуратурата?
	— Да, сър. Но това не беше…
	— А само час по-късно ти вече натрапваш на Илейн Уейджър доводи за _невинността_ на Кевин Ший, тя пък опитва да внуши същото на Рестън?
	— Не е…
	— Не ме интересува какво ще ми кажеш, разбра ли? Разчитам на тебе. Ръководиш един от отделите ми и допреди последната седмица се справяше страхотно с работата. Ти разследваш убийства. И не защитаваш никого от обвинения. Не ти ли е ясно? Всъщност, от тебе не се искат никакви доводи в ничия полза. Не си юрист. Не преговаряш за споразумения. Ти арестуваш хора. Точка. Край! Мамка му!
	Ригби разхлаби яката си и вдиша рязко. Глицки направи крачка към него, но шефът го спря с вдигната ръка.
	— Добре съм, по дяволите, но вече ми дойде до гуша. — Тежкото дишане се изравни, гласът му отново стана сдържан. — Обещах на господин Рестън да се погрижа за изглаждането на острите ръбове и ето какво ще направя — ти вече _не се занимаваш_ с Кевин Ший. Няма да разследваш нищо, свързано с тълпата и саморазправата. ФБР пое случая под федерална юрисдикция като нарушение на граждански права.
	— В убийство?
	— Точно така, в убийството, лишило Артър Уейд от гражданските му права…
	— Но то е и в нашата юрисдикция, независимо от…
	— Лейтенант, ти чуваш ли ме или искаш да ми предадеш служебната си значка?
	Глицки почти си прехапа езика.
	— Да, сър, чувам ви.
	— Тогава си свободен. Благодаря, че се отби.
	Ригби веднага заби поглед в струпаните на бюрото му хартии. Глицки се обърна, тръгна към вратата, отвори я и с отсечена стъпка мина през внезапно смълчалата се групичка в преддверието.


	54.

	Градската управа нямаше кой знае какъв избор с погребенията. Никому не би хрумнало да предложи на опечалената вдовица на Артър Уейд да отложи полагането на тялото му в осветена земя, в името на спокойствието и реда. Тя не възрази срещу идеята на кмета за „погребение на мъчениците“.
	Артър Уейд беше набожен католик и вече уредиха голямата литургия да бъде отслужена не в енорийската му църква „Света Екатерина“, а в катедралата „Света Дева Мария“, на същата улица „Гиъри“, където малко по-нататък, доскоро се намираше и „Пещерата“.
	Негово преосвещенство Джеймс Флаерти, архиепископ на Сан Франциско, отначало имаше намерение лично да отслужи литургията, но не след дълго бе въвлечен в злобни пререкания с Филип Мохандас, Надзорния съвет, канцеларията на кмета и Националния съвет на църквите.
	Тези преговори и увещания доведоха до пълна промяна в замисъла за църковната служба, която щяха да водят трима цветнокожи свещеници от различни изповедания (някак изглеждаше по-подходящо за случая), двама от които пристигнаха със самолет — жената от Филаделфия, а мъжът от Кения, а разходите им бяха поети от извънбюджетна сметка на кметството.


	В девет и половина на ясното и спокойно утро, половин час преди началото на литургията, голямата колкото футболно игрище площадка пред катедралата вече се запълваше с добре облечени хора, предимно афроамериканци, прииждащи на групи от пет до петнайсет човека.
	Вратата на лимузината се отвори и сенаторката Лорета Уейджър неволно протегна ръка, за да скрие дъщеря си от погледите на любопитните, струпали се около затъмнените прозорци на колата. По пътя към апартамента на Илейн, после и дотук, лимузината мина край немалко бронирани коли по кварталните улички, откъдето трябваше да се провира, за да стигне до целта си.
	Илейн излезе първа, последвана от майка си. По площада патрулираше пеша и конна полиция. Горе обикаляха два хеликоптера, достатъчно ниско, за да дразнят с шума си.
	Лорета непреклонно отпъди глутницата репортери. Не беше време за коментари и изявления. Тя и нейната дъщеря бяха дошли тук, за да отдадат последна почит на двама мъченици. Лорета спомена, че журналистите биха запълнили по-уместно времето си, ако оставят микрофоните, влязат в църквата и се помолят за бъдещето на този град и на великата си страна. За нейно изумление, двама-трима наистина кимнаха, оставиха помощниците си да се занимават с апаратурата и тръгнаха след нея към катедралата.
	Хванати под ръка, майка и дъщеря пресякоха бетонната площадка заедно с множеството. Във високата съвременна катедрала отекваха псалмите, изпълнявани от негърски хор — според Лорета, чудесно, подходящо хрумване. По лицето на Илейн се стичаха сълзи. Двата ковчега бяха поставени пред олтара, тя и Илейн отидоха там, коленичиха и сведоха глави в молитва.
	Илейн се вмъкна в отделените с червен шнур редици, но Лорета остана още малко. Застана пред предните пейки и протегна ръка на Маргарет Лок, седнала заедно с четирите си деца, юноши със зашеметени, безизразни лица.
	Вдовицата на Лок стана и двете жени се прегърнаха.
	— Маргарет, ако мога да направя нещо за вас…
	Мина от другата страна на централния проход и се поколеба за миг. Тук седяха десетина опечалени — предположи, че са родителите, братята и сестрите на Артър Уейд, заедно със семейството на вдовицата. Веднага позна коя е Карин Уейд. Привлекателната млада жена не позволяваше в поведението й да проличи нищо, освен стоманено самообладание. Гледаше право напред, до нея седяха току-що проходилите близначки. Лорета отиде при нея.
	— Госпожо Уейд, искам само да ви кажа, че ужасно съжалявам за сполетялата ви трагедия. Знам, че това не е утеха за вас. Не и в такъв момент. Но ако имате нужда от нещо, ако смятате, че мога да ви бъда полезна…
	Но изглежда, все пак имаше значение. Поне малко. С учудваща сила в гласа си, Карин Уейд й благодари, представи й близначките Бренда и Ашли, след това майката и бащата на Уейд, които стиснаха ръката й.
	Лорета се озърна към дъщеря си, седнала сковано до Алън Рестън, вероятно влязъл преди малко. Пред тях, готов да понесе неприязънта на тълпата, беше кметът Конрад Ейкън със съпругата си. Длъжен беше да дойде, каза си Лорета, и му прави чест, че е тук.
	На същия ред от другата страна се бяха настанили Филип Мохандас и двамата му телохранители.
	Лорета още се чудеше какво да прави с последния призив на Мохандас към повече действия, с мирното му шествие на другия ден, със словесните му атаки срещу Арт Драйсдейл, с искането му да бъде освободен Джеръм Рийз. Но изтръгне ли веднъж от изпълнителната власт документите за „Хънтърс Пойнт“, тя ще си е осигурила политическата подкрепа за следващите избори и дори Мохандас да се изложи и да не оправдае доверието на обществото с управлението на този проект, грешката няма да е нейна. Ще е направила, каквото зависи от нея. Ще е предложила помощта си на неговите хора. Има приятели, които за разлика от Филип няма да се дърпат от дванайсет милиона долара годишно. И ще й бъдат значително по-благодарни.
	Всъщност, в известен смисъл за нея беше облекчение да научи за последната приумица на Мохандас. Неговите немногочислени, но гласовити привърженици вероятно трудно се поддаваха на контрол. Явно бе си внушил, че може да я заобиколи и пак да сложи ръка на „Хънтърс Пойнт“ Е, добре… тя вече настани Алън Рестън на нужното място. _В това_ беше смисълът на сделката. Филип Мохандас, ще не ще, ще проумее какво означава властта и току-виж се досети какви облаги би могъл да извлече за себе си и своите хора.
	А засега нека си направи шествието. Нека още малко разбуни духовете, стига да задържи Кевин Ший в центъра на вниманието. Поне на пръв поглед, стратегията на Филип бе насочена точно към това. Значи и Лорета щеше да получи, каквото искаше, все в името на междурасовата хармония.
	Разбира се, окажеше ли се, че Ший е неподходящ за символ на гнева, в какъвто го превърна тя, и ако този факт се разкриеше твърде скоро, всичко можеше да се обърне срещу нея. Бе толкова убедена във вината на Ший, изгради плановете си изцяло върху тази основа, но вече чуваше това-онова от Алън Рестън, от Илейн, даже от Ейб…
	Значи тези неща просто не биваше да се разчуят, най-малко докато уреди всичко около „Хънтърс Пойнт“. Е, правдата може и да не възтържествува веднага. Пък и тя още не бе чула за убедително доказателство, че Кевин Ший е невинен. Нямаше спор, за нея беше по-добре той да се окаже виновен. Иначе и в най-добрия случай всички биха сметнали, че самата Лорета твърде прибързано е заела страна в случая. Какви неспокойни времена…
	Кимна вежливо на Мохандас, още веднъж стисна ръката на Карин Уейд и се върна при Илейн, точно когато тримата свещеници излязоха, за да започнат опелото.


	55.

	Твърде разярен, за да се върне в отдела — опасяваше се, че най-малко ще потроши нещо служебно, ще метне стол през прозореца или кой знае какво още — Глицки слезе по вътрешната стълба към фоайето на Палатата.
	Мина по същата покрита пътека, където предната нощ Джон Страут го упрекна за небрежността в разследването на смъртта на Крис Лок и реши да се поразходи из града.
	Наистина предизвикваше съдбата — зави по Шеста улица, където само на една пресечка от Палатата можеха да заколят човек за джобни пари. Пъхнал ръце в джобовете, той наежено мина през квартала, взираше се в очите на всеки срещнат, мълчаливо ги предизвикваше да си опитат късмета, ако смеят. Тъкмо беше в настроение за малко пердах.
	Краката му го отведоха чак до края на Маркет Стрийт и дотогава се успокои достатъчно, за да изпие още една чаша чай, седнал на оградата над лениво плискащата се вода до пристана на ферибота.
	Сети се, че тъкмо има време да навести надзорника Райтсън. Струваше му се, че в момента е единствената постъпка, която не би го замесила по някакъв начин с Кевин Ший и работата на отдела.
	Научи по телефона от сътрудника му, че Райтсън има голямо желание да се срещнат и ако тази сутрин неочаквано се е отворила пролука в заетостта на лейтенант Глицки, това е чудесно. Членът на Надзорния съвет щял да го приеме точно в десет часа.


	Глицки познаваше работата на Надзорния съвет само по мръснички слухове и политическата карикатура от „Сан Франциско Кроникъл“, висяла на колоната в отдела пет години. Изобразяваше входа към покоите на надзорниците, с изписан над вратата девиз „Не ще позволим на действителността да смути мислите ни“.
	Но пък „безпризорниците“ одобряваха размера на заплатата на Глицки. По-точно — одобряваха бюджета на града и възнагражденията на неговите служители, затова не си струваше човек с лека ръка да ги настройва срещу себе си, а сред членовете на Съвета, Райтсън се славеше като „силата в сянка“. На шейсет и две години, бе се навъртал из коридорите на Градската палата почти двайсетина от тях. Глицки знаеше, че надзорниците получаваха само по двайсет и четири хиляди долара годишно. А преди петнайсетина години се задоволяваха със символичната заплата от шестстотин долара месечно. И все пак Райтсън, произхождащ от средната класа, разчитащ на тези мизерни пари през по-голямата част от живота си като зрял човек, в момента беше изключително богат. Ейб получаваше несравнимо по-голяма заплата, но си оставаше роб на твърде дългия работен ден.
	Докато предъвкваше наум трудно обяснимите подробности, изобщо не успя да си оправи настроението, преди да влезе в преддверието към кабинета на Райтсън, точно в десет часа.
	Административният помощник на надзорника носеше костюм, шит по поръчка. Гравираната табела на бюрото му съобщаваше, че се казва Никълъс Байндър. (Глицки ръководеше отдел, но никъде не висеше гравирана метална плочка с името и длъжността му.) Ако Никълъс се бе явявал наравно с останалите кандидати на изпитите за градски служители, значи сериозно бяха повдигнали минималните изисквания за представителност. Изглежда пак нечий братовчед бе подръпнал конците.
	— Лейтенант, господин Райтсън ще ви приеме съвсем скоро.
	Глицки чакаше. Никълъс отново се зае с компютъра си, понякога вдигаше слушалката на телефона, записваше си по нещо. Нима навън имаше безредици? Нима градът бе на път да се разпадне? Тук не личеше. Ейб погледна часовника и се прокашля. Десет часа и девет минути.
	— Лейтенант, искате ли да ви поръчам нещо?
	И последните остатъци от търпението на Глицки се изпариха.
	— Бихте могъл да ми отворите ей тази врата до десет и четвърт. Какво ще кажете за предложението ми?
	Никълъс опита с жест от типа: „Какво мога да направя?“, но избра неподходящ момент.
	— Знаете ли, спазвам неизменно правилото си да чакам най-много по петнайсет минути и или ще вляза да говоря с господин Райтсън до шест минути, или ще трябва да отложим срещата за друг път.
	— Моля?
	— Беше точно за десет, нали?
	— Точно така.
	— Добре, значи чакам до десет и петнайсет.
	Никълъс изглежда се увери, че лейтенантът не го поднася, защото стана, прекоси преддверието, почука и се скри зад дебелата врата от тъмно дърво, водеща към кабинета на Райтсън.
	— Лейтенант Глицки, много съжалявам, че ви накарах да чакате — Райтсън му протегна ръка, още преди да доближи.
	— Отплеснах се в един от онези безкрайни сериозни разговори и загубих представа за времето. Заповядайте, заповядайте. Да ви донесе ли Никълъс нещо освежително?
	— Не, няма нужда.
	Глицки стисна ръката му и измери човека пред себе си с поглед. Висок около и метър седемдесет и пет, малко над осемдесет килограма, почти плешив, с пронизващи сиво-сини очи.
	Влязоха в огромно, елегантно обзаведено помещение, което по нищо не приличаше на стаята, където Ейб си вършеше работата. През идеално чистите стъкла на прозорците (как ли постигаха _това_?) се откриваше изглед към просторния парк пред Общинския център, сега превърнат в палатков лагер. Но обикновено от тези прозорци се виждаха полянки, подрязани храсти, фонтани, цъфнали вишни и круши. С това лице Сан Франциско се представяше на света и то беше наистина прекрасно, като че смирено положено в нозете на Грег Райтсън.
	Той не се насочи към бюрото си, както очакваше Глицки, а тръгна към дивана и двете кресла около масичка от полирано дърво над южноамерикански килим. Глицки потъна в едното кресло и Райтсън го подхвана на секундата.
	— Благодаря, че отделихте време да поговорим. Както вече ви е известно, тази година сме изправени пред някои трудни решения относно градския бюджет, а в миналото вече бяхме принудени да поорежем разходите, да стопим малко тлъстинки, образно казано, в някои жизненонеобходими служби… например, в полицейското управление.
	В тона на надзорника не се долавяше никаква ирония, макар и да имаше изобилни поводи за това. Членовете на Съвета току-що бяха гласували увеличение на наградата за залавяне на Кевин Ший с двеста хиляди долара, а Райтсън избра точно този момент да обсъжда бюджета на полицията? (При това Глицки дори не бе чул за онези дванадесет и половина хиляди долара, похарчени за превоза и настаняването на свещениците, извършващи в момента заупокойната служба.)
	Глицки се подвоуми дали да не спомене на Райтсън за липсващата врата в отдела, но реши да се държи сериозно.
	— Не останаха тлъстинки. В Съдебната палата всичко вече е доста кльощаво — отбеляза той.
	Райтсън кимна. Наведе се напред и сплете пръсти пред коленете си.
	— Е, след тези бунтове се създава впечатлението, че Сан Франциско сега не е особено безопасен град и според мен, отваря ни се добра възможност. Ще успеем да пренасочим още малко средства за полицейските отдели.
	Глицки седеше напрегнато в креслото, слушаше и преглъщаше репликите, с които би прекъснал потока глупости от устата на всеки друг. Чудеше се какво прави тук. Най-после Райтсън остана без дъх.
	— … и затова прецених, че е подходящо да поговоря с всеки от ръководителите на отдели.
	— Ясно.
	— Бих искал да знам от какво се нуждаете в действителност, за да си вършите работата.
	— Не е трудно да научите.
	Но ако Райтсън имаше нужда от конкретни примери как недостигът на пари спъваше разследванията, Глицки нямаше да млъкне до Коледа.
	Райтсън доволно се тупна по коленете.
	— Добре. Бихме могли да започнем с липсата на достатъчно хора в отдел „Убийства“. Можех и сам да проверя какво е положението, но…
	— Какво имате предвид?
	— Нали разбирате — колко хора сте, от какви народности, какво е съотношението на половете… — Схвана намека в погледа на Глицки и продължи припряно: — Лейтенант, точно това може да развърже кесията. Ясно ви е.
	— Аз пък си представях, че имаме нужда от още средства, за да подобрим работата при сегашния си състав.
	Райтсън махна небрежно.
	— О, естествено, и този проблем е наболял, но да бъдем реалисти. Имате най-сериозен шанс да придърпате още пари, ако вземете още хора. Изведнъж ви качват и режийните, после хоп — остават ви пари и за нова кафе машина.
	— Нова кафе машина ли? А какао ще кажете за лаборатория, която да работи и в почивните дни? Или да ни се плаща за извънреден труд, вместо да трупаме допълнителен отпуск? Например, момчетата ми да получават пари, когато остават до среднощ да си пишат докладите?
	Райтсън вече клатеше глава.
	— Не, не. Тоест, всичко това е важно, не ме разбирайте неправилно, но никой няма да гласува за отпускане на допълнителни суми при такива основания. Не е толкова лъскаво, нали разбирате?
	— Май не разбирам.
	— Добре, разкажете ми за вашия отдел и аз ще ви обясня от какво имате нужда.
	Глицки го запозна накратко — дванайсет инспектори, до един мъже, четирима от тях афроамериканци, двама вероятно щяха да минат за испаноезични.
	— Би трябвало да сте съвсем сигурен за тези подробности — укори го Райтсън, — във ваш интерес е. А жени?
	— Не, при нас не работят жени.
	— Някой с азиатски произход?
	— Никой.
	— Хомосексуалисти?
	— Съмнявам се… всъщност не съм се питал. Има ли значение?
	— А коренни жители на страната?
	— Не съм чувал в града и окръга да има значителен процент индианци.
	Райтсън му намигна съзаклятнически.
	— Ще ви вкараме в добра форма. Имате нужда най-малко от трима, дори петима нови инспектори.
	Глицки рязко се изправи в креслото.
	— Господин Райтсън, имаме нужда не от нови инспектори, а от сериозна подкрепа.
	— Е, да, но подкрепа няма да получите, лейтенант. Би било добре да проявите повече сговорчивост…
	— Всъщност, това не се ли отнася за цялото полицейско управление?…
	— Ами да, поначало е така, но аз споделих идеята си с вашия шеф Ригби и той я одобри. — Райтсън очевидно се гордееше до пръсване с ролята си. — Вижте какво, полицията има нужда от пари и само по този начин ще ги получите. С малцинствените квоти — разбира се, не ги наричаме така — показваме, че вече всеки отдел, а не само управлението като цяло, се съобразява с реалностите.
	— Но отдел „Убийства“ е… така да се каже, върха на пирамидата. Не можете просто да напъхате още хора в отдела и да ги направите инспектори, за да попълните някакви квоти…
	Очите на Райтсън блестяха, бузите му се зачервиха.
	— Лейтенант, в кой свят живеете? Тук е Сан Франциско. Точно така ще направим.
	— Но…
	— Лично вие би трябвало да сте особено доволен…
	Глицки усещаше, че белегът на устните му е побелял от изпънатите му нерви. _Лично той_ трябвало да е особено доволен… защото в очите на Райтсън беше чернокож. Не искаше да излива гнева си върху Райтсън. Не искаше да стига до свада. Не и тази сутрин. Не и с този тънък, чуплив лед, по който ходеше. Може би Райтсън е прав — изостанал е от живота и трябва охотно да смъкне стандартите за приемане на нови хора в отдела…
	Но не успя да се възпре.
	— В момента ще съм особено доволен да се издрайфам — каза Глицки.


	Ето какво излезе от двете най-важни съобщения, които снощи остави по средата на бюрото си — спешното повикване от Ригби и двете покани от Грег Райтсън. Глицки размаха служебната си значка пред патрулна кола, щом излезе от Градската палата и си изпроси да го повозят до Съдебната.
	Толкова Палати, а никъде не се чувства на мястото си.
	Ригби му натърти, че вече не се занимава с Кевин Ший, но Глицки поразмисли и стигна до извода, че не е получил изрично указание да не контролира с какво се занимават неговите бойци. Дали Ригби съзнателно си пазеше задника, в случай, че Глицки тресне на масата нещо съвсем неочаквано? Това тълкуване на шефската заповед поне даваше на Ейб някакъв довод, ако се наложи да застане пред Градската комисия за полицията.
	След десетина минути вече беше в отдела, а срещу него седеше не по-малко разяреният Карл Грифин, стига такова нещо да беше възможно. Отпред на ризата си инспекторът имаше лепкаво на вид червено петно. Или остатък от кифличка с конфитюр, или се бе одраскал, без да забележи.
	— Та значи хванах за ушите Фийни — говореше за един от помощник-районните прокурори Тони Фийни, — снощи, преди да се прибера, измъкнах от него едно „да“ за съдебен имунитет на Девлин, стига да даде показания. И домъкнах тук всички точно в осем — Девлин, татко му, адвоката, а бе, цялата банда се събра, а Фийни влиза и ми изтърсва, че нямало да има никакво споразумение.
	— Никакво ли?
	Грифин подхвърли парче дъвка към устата си.
	— Никакво. Точка и край. Алън Рестън провеждал нова политика. Стига вече споразумения със заподозрените. Питам го аз, а как ще имат свидетели, ако нищо не им предлагат насреща? А адвокатът на Колин Девлин ми се сопва що им губя времето, измъкват се най-спокойно и отиват да си закусят някъде.
	Глицки се изпъна назад върху стола, притиснал пръсти към устните си.
	— Какви показания щеше да даде Девлин?
	— Ами, ти нали ни прати да търсим някои от участниците в тълпата…
	— Не съм забравил, Карл. И Девлин си призна, че е бил там?
	— Не само е бил там, ами е участник. Както ми разправяше вчера, гъмжилото го повлякло, не могъл да се измъкне и попаднал между Артър Уейд и онзи, който се опитвал да стигне до него.
	— Значи каза, че някой искал да се добере до Уейд? Може би с намерение да среже въжето? Видял ли е човека? Например, да не е бил Кевин Ший?
	Грифин завъртя глава.
	— Нищо подобно. Съжалявам. Опитах да го разприказвам, Ейб, но на момчето са му срязали ахилесовото сухожилие. Свлякъл се като празен чувал. И поне за него с това приключило всичко. Но как ще успеем да…?
	— Знам, знам. Чакай малко. — Глицки опря крака в пода. — Щом Девлин е бил в тълпата, значи е съучастник…
	Глицки си мислеше, че и без споразумение с прокуратурата биха могли да придърпат Девлин само с този факт.
	— Че как, нали така го бях нагласил, но не стана. Пуснах мухата и на Фийни, преди всички да си тръгнат и докато адвокатът още беше в стаята. Казах му: „Виж сега, щом няма да му бутате аванта на момчето, какво искаш да правя, да го арестувам ли?“. А Фийни ме зяпа и пита за какво. Повтарям му, че човечето било в тълпата, а онзи ми разправя, че без показанията на самия Девлин нямало никакви доказателства за това. Така че му набивам пак в главата — момчето горе-долу си призна. Поне, че е бил там. А онзи тиквеник само ми свива рамене насреща. Не означавало непременно, че е имало умисъл в действията му. Боже Господи! Тези типове от долния етаж за кого работят? И за какъв се мисли онзи боклук Рестън? Откъде се пръкна?
	— Девлин би могъл да им съсипе делото срещу Кевин Ший — обясни Глицки. — Не искат нищо да противоречи на обвинението.
	— Какво обвинение бе? Никакво обвинение нямат.
	— Правилно.
	Карл Грифин си намести колана, почеса се, погледна намръщено петното на ризата си. Въобще не искаше да се преструва, че разбира какво става. Просто прекара предния ден в откриването на някой с рана от нож, точно каквато задача имаше. Е, за днес какво ще му възложи лейтенантът?
	Глицки въздъхна, още умуваше над главоблъсканицата.
	— Ето какво има, Карл…
	Новата заповед беше да отиде до парка „Долорес“, по възможност да открие на точно кое кръстовище е застрелян Крис Лок — все някой човек от палатковите лагери е чул нещо или дори е наблюдавал. Доста хора е имало наоколо и все нещо може да изплува. И когато установи мястото, да повика криминалистите, да си свършат работата от начало до край, да видят какво ще излезе.
	С такава работа Грифин се справяше добре. Щеше да си запълни деня, без да се налага Глицки да подлага Лорета на още изпитания.
	Грифин още не бе излязъл, когато Глицки започна да набира номера на Уес Фаръл. Стига е чакал нещо да се случи — Ригби да прави каквото ще, но Глицки ще предизвика някакво развитие на събитията.


	56.

	Уес Фаръл спря да пие още от предния ден, не си сипа нищо и когато сержант Стоунър си тръгна вечерта от дома му. Каза си, че достатъчно се изложи с лейтенант Глицки, изтълкува съвсем погрешно поведението му, като му се довери. Реши, че днес е по-добре да прояви повечко хитроумие, ако иска с нещо да помогне на своя довереник. Макар да не би признал охотно, че обилните дози алкохол забавяха мисленето или влияеха на съжденията му, предпочете да не рискува.
	Още щом стана от леглото сутринта, залепи се за телевизора, но никой нищо не споменаваше за видеозаписа на Кевин. Дали някой щеше да повярва на думите му, беше съвсем друг въпрос. Уес не можеше да си представи, че един телевизионен канал не би използвал касетата. Истина или не, този запис даваше нова насока в историята на най-усилено издирвания беглец в целите Щати. Само минути след получаването на касетата, човек би очаквал всяка станция оттук до атлантическото крайбрежие да върти неспирно записа. Какво ли се е объркало?
	Сети се за още една своя грешка — не попита Кевин за телефонния номер в новото му скривалище и сега му оставаше само да чака следващото обаждане…
	И след наставленията му снощи за възможността Кевин да се изправи пред съда като обвиняем за убийство, той и Мелъни може най-после да са решили, че е време да си изберат други имена и да се потулят някъде.
	Барт скимтеше до вратата, обикаляше в кръг, имаше нужда да излезе и да се облекчи. Уес не искаше да излиза от апартамента си, бе поел доброволно задължението да е тук, ако се обадят Кевин или Мелъни, но кучето не можеше да търпи повече. Погледна страдащата животинка. Не желаеше Барт отново да си прави опити с вестниците от кухненската маса. Току-виж този лош навик му допадне.
	— Добре, момче, дадохме им доста време. Хайде да се проветрим.
	Отвори вратата и Барт се втурна устремно по стъпалата, още скимтеше. Уес не смяташе да се доверява на полицаите, опитали се да го прецакат само преди броени часове, затова си направи труда да заключи тромавото двустранно резе. Не че би опазило дома му, ако някой имаше сериозно намерение да влезе, но така се почувства по-сигурен.
	Направи само три-четири крачки към Барт, когато му се стори, че чу звъна на телефона. Опита да се заслуша, въпреки натрапчивото скимтене на кучето. Пак звънна.
	— Страхотно — изрече на висок глас и бръкна в джоба за ключовете, закачили се на разнищен конец.
	Дръпна по-силно, гребенчето и всички монети се разпиляха по пода.
	Звън.
	Ключовете не се отделяха от обърнатия наопаки джоб. Уес се разпсува и с неловки движения се приближи странично до вратата. Барт изтича обратно по стъпалата и започна да лае.
	Звън.
	Знаеше каква хитрост да приложи. Би могъл да отключи резето още с първия опит, ако пъхне ключа докрай, после го издърпа обратно милиметър-два…
	Звън.
	… и лекичко го завърти наляво-надясно. Ето!
	— Млъкни, Барт!
	Другата ключалка беше лесна. Пъхна ключа, завъртя и отвори.
	Звън.
	На бегом през стаята, придържаше ключовете, още вкопчили се в раздърпаните нишки по дъното на джоба. В кухнята, към окачения на стената телефон.
	— Ало.
	Сигнал за свободна линия.
	Отпусна сърдито ръце и като с магия ключовете се освободиха от възелчето, за да издрънчат на пода. Обърна се и видя Барт, пъшкащ жалостиво над прясна миризлива купчинка.
	Уес си наложи да не прави нищо няколко секунди.
	— Аз съм шибан едноух слон — сподели с Барт, напъха джоба в панталона и отиде да си вземе една бира.


	— Значи не си се обаждал ти?
	— Не. Ей сега е за пръв път. Току-що включихме телефона. Искахме да се наспим.
	— Чудесно. Тогава кой е бил?
	Не успя и да предположи кой го е търсил. Дори за миг не си представи, че може да е Глицки, след подлия номер, който приписваше на лейтенанта.
	— Откъде да знам кой те е търсил? — каза Кевин.
	Уес се отказа да умува.
	— Както и да е, поне отспахте ли си?
	— Ъхъ. И двамата сме по-добре. Даже ребрата ми се пооправиха…
	— Великолепно. И какво ще правите?
	Кратко мълчание, после:
	— Не знаем, Уес. Може би просто ще чакаме.
	— А наясно ли сте какво чакате?
	— Не. Не знаем какво да правим. Може да кротуваме до довечера, да се отнесем на юг към Мексико, после да ти се обадим, когато тук се поукроти малко, дано нещо се обърне в моя полза. Нали _все някой_ е бил там, може да разкаже какво е станало. Да ме подкрепи.
	— Не мислиш ли, че досега този някой щеше да излезе на бял свят?
	— Е, да. Но може и да си траят хората. Може и да са уплашени. Нали разбираш, заради всичко, което става по улиците. Но след като излъчат моето изявление…
	— А, като спомена за това…
	— Ъхъ. Знам. След малко ще се обадим на телевизионния канал. Нещо се е объркало. Мелъни казва, че пазачът трябва да е оплескал работата.
	— Кой пазач?
	— Било затворено. Оставила касетата на нощния пазач.
	Уес преглътна напиращите думи. Колко ли богат щеше да бъде, ако му даваха само по един долар за всеки случай по света, когато подобни дреболии проваляха цели процеси. Никой не бива да оставя важни доказателства на трети лица — връчваш ги направо на човека, който ти е нужен, ако ще да чакаш цяла нощ.
	— Искаш ли аз да се обадя, да се заема с това отсега нататък?
	— Но нали ми каза, че нямало полза от тази касета.
	— Но от друга страна, както сам изтъкна, така може да измъкнем от дупката му някой заслужаващ доверие очевидец и ти да се отървеш.
	— Вярваш ли, че е възможно?
	— Не съм сигурен, всичко зависи от едно голямо „ако“. Не бих се надявал прекалено. Но поне е възможно. Както се запекоха нещата, или ще бягаш, или ще се явиш на делото. Само казвам, че си струва да опитаме, това е. И мога да свърша работата вместо вас, за да стоите настрана.
	Чу приглушено мърморене — Кевин обсъждаше предложението с Мелъни.
	— Щом имаш желание…
	— Нали вече ти казах.
	— И е по-добре, отколкото да бягам, нали? Така е правилно?
	Странно беше да чуе как някой все още се вълнува от такива въпроси, но и присъщо за Кевин — Уес го смяташе за останка от миналото. Човек, който вярваше, че трябва да постъпва достойно. Нали точно така се е забъркал в тази каша. Все правилни постъпки, довели до бедствие.
	Уес съзнаваше, че за него също няма избор. Кевин беше такъв, какъвто Уес някога се опитваше да бъде, какъвто _искаше_ да бъде, преди животът да вгорчи вкуса на тази вяра.
	Предстоеше му безнадеждно усилие, но като вдъхваше смелост на Кевин и Мелъни, като се обвързваше със задължението да им помага, Уес се понасяше несравнимо по-леко, отколкото му се бе случвало през последните години. Предпочиташе да забрави, откакто Марк Дуър, откакто жена му… но нали все пак се случваше някой да не те предаде. Точно това бе забравил. Налага се човек да рискува. Иначе все едно се е погребал.
	— Уес?
	— Да, сигурен съм. Според мен, това ти е най-добрата възможност. Ако се опиташ да избягаш и те хванат… не се знае какво може да стане. — Нямаше нужда да се впуска в подробности, всичко беше ясно. — Засега те съветвам да не вириш глава. Никой не знае къде си. Може нещо да се обърне в твоя полза. Винаги ти остава бягството като последно спасение, но тръгнеш ли веднъж, вече си се признал за виновен.


	57.

	Глицки си беше у дома за обяд. _Никога_ не обядваше вкъщи през работен ден, но прекара остатъка от сутринта в разпределяне на случаи, обсъждаше разследванията със своите инспектори, които не се занимаваха по един или друг повод с Кевин Ший, провери резултатите от други аутопсии, осведомяваше се кога трябва да се яви в съда по някое дело и влезе във връзка (любимия тъп израз на ФБР) със специалната агентка Марго Симз по въпроса за „напредъка“ в разследването за Кевин Ший. Във ФБР бяха решили, че е налице нарушение на граждански и човешки права, така че федералното правителство има най-малко равностойна юрисдикция по случая. И без това не чакаха покана от местната полиция, за да се намесят, със същата безцеремонност, с която разнищваха убийствата на борци за расово равноправие в затънтените южни щати. Сега се навъртаха наоколо по свое решение и полицейският началник Ригби изглеждаше склонен да им отстъпи цялата слава… или да понесат цялата тежест на провала. Специалната агентка Симз беше извънредно доволна от положението, макар и да не се интересуваше особено от нечии рани от нож, Джейми О’Тул, изучаването на снимки, братовчедите Макей и Мюлън или пък Рейчъл, наскоро преселила се от Източна Европа.
	Истински я занимаваше само анализът на личността на Кевин Ший, представящ го като вероятно въоръжен и несъмнено твърде опасен престъпник. Глицки предполагаше, че това е следствие от яростната реч на Илейн Уейджър пред репортерите, раздухана от експертите на ФБР, които предварително се настройваха какво да търсят и често намираха доводи в подкрепа на твърденията си, дори ако фактите не бяха напълно на тяхна страна.
	Глицки познаваше агентите на ФБР и тяхната склонност първо да стрелят, а после да питат, затова се опита да налее малко ум в главата на Симз. Но тя явно не желаеше да го слуша — с такъв случай можеше да се прояви, точно от каквото имаше нужда една млада агентка, ако сериозно се стремеше да е наравно с мъжагите, които не се бояха да прибегнат до оръжието, стига положението да го налага. При необходимост, каза тя на Глицки, не че непременно ще стане така, но бе си осигурила и двама оръжейни експерти, единият от тях снайперист.
	После пожела да узнае какво мисли Глицки за Уес Фаръл, дали е най-добрата им възможност да се доберат до Кевин Ший… може би с федерално разрешение за подслушване на телефона? Специалната агентка Симз „имала познат съдия“, който по нейно искане би издал заповед и на основание „половин молекула ДНК отпреди десет години“.
	Глицки изрази мнението, че е вероятно Фаръл и Ший да поддържат връзка по телефона. Постара се лицето му да остане безизразно по време на целия разговор.
	Просто побутваше машината, колкото да се въртят колелцата, чакаше сгоден случай за смислена приказка с двама души — Ридли Бенкс и Лорета Уейджър.
	Бенкс не се появи в отдела — нещо обичайно, предпочиташе да си върши работата на улицата, но така си остана загадка кратката бележка за Мо-Мо Къщата, следващата, оставена от Глицки насред бюрото. Вероятно нямаше никаква връзка с Кевин Ший, така че Глицки можеше официално да се занимава с това. (Когато не успя да се свърже с Уес Фаръл, бе принуден поне засега да отложи дори негласните си опити да стигне до Кевин Ший. Нямаше следа, по която да тръгне. Може би специалната агентка Симз щеше да го насочи към някоя.)
	Знаеше, че Лорета присъства на погребенията и не би я открил нито в дома й, нито в Градската палата поне до средата на следобеда. Повтаряше си, че жадува отново да говори с нея толкова скоро, само в интерес на работата. Дори беше способен да почака, ако трябва… защото не гореше от нетърпение да обсъждат отношенията си. Каквото и да решат един за друг, ще си дойде с времето… Накрая се отказа от опитите да запълва деня с безплодни усилия и се прибра вкъщи.
	Наглеждаше тигана, в който изпразни консерва червени чушки, а очите му сълзяха, докато кълцаше глава лук. Вече настърга в тигана вкаменената буца сирене „чедър“, намерена в хладилника.
	Още го безпокоеше идеята му да говори с Лорета за това. Достатъчно време си бе блъскал главата в бюрокрацията, за да знае, че подминеш ли прекия си началник в нещо, тръгваш по най-бързия и сигурния път да си съсипеш службата. Но бе натрупал достатъчно сведения, за да му е ясно какво ставаше и вече съзнаваше, че май ключът за тази врата е в ръцете на Лорета Уейджър. Всичко се свеждаше, както Стротър Мартин обясни на Пол Нюман в „Хладнокръвния Люк“, до „невъзможността да те чуят“.
	Трябваше да отиде при Лорета, която несъмнено не подозираше, че Алън Рестън, в напъните си да угоди на своята могъща покровителка, злоупотребяваше с току-що дадената му власт, с доброто име на прокуратурата и действаше срещу интересите на правосъдието. Според Глицки, Рестън се ръководеше от убеждението, че Кевин Ший и занапред трябва да _изглежда_ виновен — иначе би навредил на Лорета… Глицки не вярваше на Лорета да й пука от такива щуротии, тя едва ли искаше да смачкат онова момче без вина. Но Рестън явно не искаше никакви споразумения, не искаше да припарва до нищо, което би отслабило скалъпеното от прокуратурата дело срещу Ший.
	Типично късогледство, толкова често срещано, че Глицки не откри у себе и сянка на учудване. Новият шеф Рестън искаше да се издокара с първото си дело пред властника, уредил му мекото кресло. И да се превърне в герой. За да направи и Лорета героиня. Всички ще спечелят. За прокурор от кариерата като Рестън беше неоспорима истина, че Ший, като всеки друг обвиняем на този свят, поне в нещо се е провинил.
	Рестън вярваше, че така заздравява позициите на Лорета, а от негова гледна точка Глицки вършеше точно обратното. Значи Ейб Глицки в момента беше противник. По дяволите, дори враг. Нищо лично — нали дори предупреди Глицки да не си пъха носа, за да не се стига чак дотук. Но ето че точно дотук стигнаха.
	Глицки си напомни, че Лорета нищо не знае за информацията от Фаръл, за показанията на Рейчъл (как Ший повдигал Уейд, а не висял на него), за Колин Девлин, за вече поомекналия Джейми О’Тул. Тя не би могла и да си представи цялата плетеница от причини, довела Глицки до почти непоклатимото съмнение, че Ший има каквато и да било вина за саморазправата. Двамата с Лорета нито снощи, нито през останалите моменти заедно се занимаваха с грапавините в делото срещу Кевин Ший. Имаха по-неотложни занимания.
	Но нещата отидоха твърде далече. Сега щеше да поговори направо с нея, през главата на Ригби или Рестън. Специалната агентка Симз с нейния безмозъчен снайперист най-сетне преляха чашата. Той щеше да обсъди всичко с Лорета, за да задейства съобщителната линия между нея и Рестън, да върне хората към загрижеността как по-добре да си свършат работата. Нали в това е същността на задълженията им, така е най-разумно.
	Но все още не можеше да си отговори защо Фаръл още не му се обаждаше. Безсмислено поведение, освен ако Ший си е плюл на петите, а в подобно положение би било съвсем естествено. За Фаръл предложеното от Глицки споразумение си оставаше в сила — Ший поне да бъде изслушан. Обаче отказът на Рестън, предаден чрез Илейн, обърна всичко наопаки. Заяви недвусмислено, че няма да слуша нищо, което Фаръл или Кевин Ший биха искали да му кажат. Ами да, Рестън си бе избрал позицията — Кевин Ший беше виновен и нямаше място за пазарлъци.
	Глицки вече не разполагаше с нищо, което да размени срещу появата на Ший пред властите, но Фаръл нямаше как да е научил това. Защо не се обаждаше?
	Разбърка с показалец в тигана. Почти беше готово, но някой звънна на входната врата.
	Отмести с опакото на дланта ивицата марля, закриваща тясното прозорче до вратата. Не видя никой на площадката. Отвори вратата.
	— Ако бях професионален убиец, вече да си изстиващ труп. Ама ти защо плачеш?
	Неговият приятел Дизмъс Харди се бе облегнал на стената.
	— Не плача, а режа лук. Мислех, че си в Ашлънд.
	— Според слуховете, тази година не е толкова страшно да пропуснеш постановката на „Хамлет“. Прекарах цяла седмица на палатка сред дивата природа с две дечица на три и пет години. И вече се притеснихме за къщата с всичките тези пожари, които спомена по телефона. Стори ми се най-уместно да се прибирам.
	— Не бих казал, че си избрал най-добрия момент.
	Вече вървяха към кухнята.
	— Може би си забравил какво е да живееш в палатка с дребосъци — предположи Харди. — Правил ли си това с твоите юнаци?
	— Че как иначе. Доста често. Тишина и спокойствие сред природата…
	— Същото, само без тишината и спокойствието. — Харди се надвеси над печката. — Хъм, лютички чушки, а? Май не съм хапвал такова нещо поне от година. Страхотно ухае.
	— И сега няма да хапнеш. Беше единствената консерва чушки в къщата и за първи път от петнайсетина години мога да си я изям цялата.
	— Цялата? Не можеш да излапаш цяла консерва чушки.
	— Само стой и гледай.


	— Жестоко и ненормално е да ме караш да те гледам. Даже чипс си сложи!
	Глицки си сипваше сос „Тапатио“ в големия супник. Обикновена чиния не би побрала бърканицата от чушки, лук и сирене, скрита от цял пакет чипс. Поспря, колкото да каже:
	— Вратата на къщата си е на същото място, където я остави. Като излизаш, не забравяй да затвориш.
	Напълни си устата и започна да издава звуци, които едва ли щеше да си позволи, ако беше сам.
	Харди седеше срещу него. Носеше такива дрехи, когато не се занимаваше със съдебни дела — джинси, риза с дълги ръкави на бяло-зелени карета и маратонки. Бе поставил пред себе си празна чиния и внушителна лъжица, но Глицки се престори, че не разбра дебелия намек.
	— Ейб, на път си да станеш истински гадняр. Тъжно ми е да наблюдавам този процес.
	Глицки преглътна.
	— Бедна ти е фантазията да разбереш цялата истина. — Гребна още една лъжица. — От повишението си навирих носа. Вероятно това е причината.
	Харди погледа още около минута как неговият приятел опразва полека супника и когато се убеди, че Глицки не изпитва никакви угризения, стана и излезе в коридора.
	След малко Глицки чу познатото мърморене на телевизора на момчетата. Сипа още „Тапатио“ и си бодна препържено картофче. До ушите му стигна името Кевин Ший и щом го чу втори път, забучи лъжицата в гозбата, взе си супника и се премести от кухнята в стаята.
	Харди се бе излегнал върху леглото на Айзък, сплел пръсти зад тила си. Внимателно наваксваше пропуснатите новини. Коментаторът предъвкваше как щяла да повлияе записаната от господин Ший касета върху…
	— Каква касета?
	— Ще я пуснат отново. Току-що обещаха.
	— Кога?
	— Ей сега. Потърпи малко.
	Глицки влезе в стаята, придърпа си дървен стол, седна с лице към облегалката и остави супника на пода в момента, когато лицето на Кевин Ший запълни екрана.
	„… и не съм замесен по никакъв начин в това. Бях в бара и когато всички скочиха, повлякоха ме навън в тълпата. Видях какво правеха с Артър Уейд и се опитах да си пробия път. Извадих джобното си ножче и нараних няколко човека, които ми се препречиха. По-добре полицията да търси хора с рани от нож, а не мен…
	Господин Уейд вече висеше над тротоара, когато стигнах до него и се заклевам в Господ, че се опитах да го _повдигна_, а не да го дърпам надолу. Подадох му ножа си, за да среже въжето. Но после те… онези от тълпата избиха ножа, някой ме удари и аз паднах. Ритнаха ме по главата. После за малко нищо не помня и като погледнах, Артър Уейд вече беше мъртъв. Някакви типове дойдоха, хвърлиха ме в един пикап и ме откараха. Обещаха да ме убият, ако изтърва и една думичка как е станало всичко.“
	Ший замълча. Харди измънка „южняк“, а Глицки добави „от Тексас“.
	Ший продължи:
	„Не съм напускал града. Искам да разкажа истината, но когато опитах да се свържа с полицията и да ги помоля да ме пазят, те… те предадоха доверието ми.“
	— Що за тъпотия! — възкликна Глицки.
	„Преди малко — сега е вторник вечерта — моят адвокат ми съобщи, че е бил проследен до дома си от полицията, след като е уговарял с нейни служители условията, при които ще се явя, за да дам показания. Не искам да бягам, защото ще излезе, че съм виновен, _а аз нищо лошо не съм направил_. Не можах да измисля нищо друго, затова записвам тази касета. Надявам се все някой да чуе какво казвам. Не съм направил това, за което ме обвиняват. Трябва да ми повярвате…“
	Записът свърши и Харди се обади на секундата:
	— Обаче аз не му вярвам.
	Пуснаха реклама и Глицки изключи телевизора. Харди се надигна върху леглото.
	— Все пак стратегически това е добра идея, за да отклони вниманието от себе си. Само ще му излезе през носа. Кой му е адвокат?
	— Уес Фаръл.
	— Чувах, че се е отказал от занаята. Понякога се вясва в „Шамрок“, нали? Ще взема да поразпитам Моузес. Не бих позволил на свой клиент да извърти такъв номер.
	— Защо?
	— Защото направо смърди на гузна съвест. Само си влошава положението.
	— Но може и да казва истината.
	Харди го изгледа сепнато. Неговият приятел Ейб Ченгето рядко заставаше на страната на заподозрените.
	— Как така?
	— Е, онова как проследили Фаръл до дома му е глупост, но останалото…
	— Ало, я задръж! Щом една думичка е лъжлива, можеш да се хванеш на бас, че и останалото е измислица. Типична грешка за подобни клиенти. Увличат се и не знаят кога да спрат. — Харди докопа супника, но след миг му бе измъкнат от ръцете. Той се озъби свирепо. — И откъде-накъде си решил, че може да казва истината?
	Глицки смеси чипса с другите съставки.
	— Раните от нож, които спомена… неговата версия май е единственото възможно обяснение. А има и друго.
	Харди кимна.
	— Както винаги, полицията си пази тайните.
	— Даже прекалено.


	Вече бяха в хола и Глицки подхвърли на Харди другия пакет чипс.
	— Толкова ти се полага.
	След няколко дребни заяждания стигнаха до загадъчната бележка за Мо-Мо Къщата.
	— И каква е тази идиотщина — „Глей к’ва стана` тя“?
	— Нещо като тест за интелигентност — обясни Глицки. — Ако не ти е смешно, значи си слабоумен. Опитай с някой приятел и ще видиш.
	Но Харди се замисли за бележката, а не за така наречената шегичка.
	— На твое място веднага щях да попитам Бенкс какво означава.
	— И аз, само че не го свърта в отдела. Имам предчувствие, че не е случайно.
	— Какво може да е станало?
	— А, да знаеш, че и на мен ми минава този въпрос през ума.
	Харди стана и отиде до прозореца, през който вече проникваше следобедното слънце. Стоеше и зяпаше, пъхнал ръце в джобовете.
	— Каквото и да означава, не е искал някой друг да прочете бележката, оставена на бюрото ти и да разбере смисъла. Има ли нещо служебно, за което знаете само вие двамата? Може да сте обсъждали нещо, когато ти е изръсил този майтап, ако си струва да го наричаме така? Да не би да ти напомня за разговора?
	— Нищо не ми напомня.
	Но, разбира се, напомняше му. Само че нямаше намерение да споделя това с Харди — не бе споменал пред никой и думица за новата си връзка с Лорета. Но изведнъж в съзнанието му изплува точно моментът предния ден, когато се спогледаха с Ридли и инспекторът понечи да каже още нещо за Лорета, да предупреди своя лейтенант, но Глицки го възпря, защото не желаеше да слуша още злословия за нея.
	Дали това „Глей к’ва стана` тя“ се отнасяше за същото? Изглеждаше пресилено предположението, че Ридли искаше Ейб да поразмисли не за тъпия майтап, а за онова, _което така и не обсъдиха_ тогава. От друга страна, такава византийска логика като че беше напълно приемлива за Харди.
	Глицки разсеяно си подъвка бузата. Снощи Лорета обясни доста убедително какво се криеше всъщност зад описаната от Ридли история с „Пасифик Муун“. Значи неясното споменаване за Мо-Мо Къщата несъмнено бе свързано с Джеръм Рийз. Или не?
	Все пак, ако Харди налучкваше истината, значи Ридли потайно съветваше Глицки да се види с Мо-Мо Къщата за нещо, свързано с Лорета Уейджър. Колкото и да му се струваше придърпано за ушите това обяснение, Глицки не би пренебрегнал такава вероятност.
	Скочи и тръгна към вратата.
	— Хайде, Диз, да излизаме. Време е за работа.
	— Аз няма да работя днес.
	Глицки отвори входната врата.
	— Обаче аз ще работя.
	Докато слизаха по стъпалата, Харди го увери, че е станал твърде неприятен домакин, а Глицки го посъветва следващия път да изчака покана, преди да се натресе и да опита да му изяде обяда.


	58.

	Седнал в стаичката за срещи с адвокатите на шестия етаж, която едва ли имаше и два на три метра, Джеръм Рийз отбеляза на ум, че неговата защитничка Джина Роук напоследък доста се е разхубавила. Смъкнала е някое и друго кило, изрусила си кичурите, където май се виждаше издайническо сиво. Пък и винаги хващаше окото, като си сложи малко грим. Тая жена май гонеше четирийсетте, време беше да се заеме сериозно със себе си, ако искаше да си хване някой мъж.
	Току-що мина времето за обяд в затвора и хората да си дрънкат каквото щат, ама Джеръм с кеф си хапваше за сметка на окръга — днес на закуска дадоха яйца, кренвирш, картофки, три филии хляб, сок, паничка с плодове. Има-няма четири часа по-късно, вече му носеха таблата с обяда. Два дебели резена руло от кайма, картофено пюре, гъстичък сос, варен зелен фасул, три филии хляб (все режеха по три филии), грамадно парче сладкиш с кленов сироп, че и мляко. Не се оплакваше от плюскането в панделата, почти винаги бъркаха по-свестни манджи от Кери.
	— _Мамка му_, момиче — ухили се на адвокатката си, — _готина си_ днеска.
	Джина Роук бе оставила куфарчето си на пода до миниатюрната масичка. Вече осем години работеше като обществен защитник и през това време три пъти беше адвокатка на Джеръм Рийз. Точно тя му издейства твърде снизходителната присъда при „първото закононарушение“ (като пълнолетен), освен това успешно се пребори с покойния Крис Лок по непреодолимия проблем с доказателствата, с който прокуратурата се сблъска в делото за убийството на Майкъл Мюлън.
	Както вървеше, щом Джина се появеше и измъкваше Джеръм от батака, затова напоследък стана негова любимка, макар и да не отвръщаше с взаимност на чувствата му.
	— Сядай, Джеръм.
	— Е, добре де, сядам, ама сериозно ти казвам, харесваш ми с тая нова коса… как го правиш това с цвета…
	Тя се облегна колкото можа по-назад на стола и скръсти ръце на гърдите си.
	— Джеръм, мозъкът в главата ти за какво служи?
	— Ъ? Ей, к’во има?
	Обидно му беше тя да се заяжда така с него. Нямаше защо да се разправят…
	Но Джина продължи:
	— Не е минала дори и седмица, откакто те измъкнах оттук, помниш ли? Поприказвахме си и решихме, че е добре повечко да се заседяваш вкъщи, да си гледаш телевизия. А това помниш ли го?
	А, няма да й мине номера с това перчене. Той наподоби позата й, също скръсти ръце и направи кисела гримаса. Вдигна рамене.
	— На всички други им раздават призовки. А мене ме тикнаха на топло.
	Тя вдигна ръка към него.
	— Джеръм, само че в багажника на твоята кола е имало разнообразни стоки на стойност около две хиляди долара, които не са били твоя собственост. Схващаш ли разликата?
	Пак свити рамене.
	— Ами, само гледат как да ме спипат. Заяждат се с мене. Чист тормоз си е това.
	Тя се подпря върху масата. Опитваше се да си сдържи нервите.
	— Я ме чуй, Джеръм. Тормоз е, ако те приберат от улицата, както си ходиш напред-назад. Ясно ли ти е какво говоря?
	— Ама чакай бе, момиче, _ти ме чуй_…
	— И ПОВЕЧЕ ДА НЕ СИ МЕ НАРЕКЪЛ „МОМИЧЕ“! — Толкова приятно й беше да си излее яда, че едва се овладя. — Не съм ти момиченце. Аз съм твоят адвокат, а ти ме поставяш в положение, в което едва ли мога да ти бъда полезна. Разбираш ли ме?
	Един от стоящите отвън надзиратели почука на вратата и я отвори.
	— Тук всичко наред ли е?
	Госпожица Роук кимна.
	— Няма проблеми, благодаря. — Вратата се затвори. — Джеръм, понякога се чудя защо ли изобщо ти отървавам задника. Защо си излязъл посред нощ да грабиш онези магазини? Ами че това е _твоя_ квартал, твоите хора живеят наоколо.
	Джеръм завъртя очи.
	— А бе, да им… добре де, като оставят вратите отворени, кой им е виновен? Имат си застраховките. На никой не му е зле.
	— Аха, освен ако някой ти изскочи насреща и опита да те спре.
	— Да, ама никой не си показа носа. Виж к’во, пак ще ме отървеш, щото за това ти плащат. Ако не бяха момчетата като мене, досега да си останала без работа. Нищо чудно да те изхвърлят на улицата.
	Показа й зъбите си в чаровна усмивка.
	Тя вдиша рязко. Поредицата от събития, започнала с освобождаването на Джеръм преди няколко дни, я принуди да се замисли с какво всъщност се занимаваше. Самата тя не изпитваше никакви съмнения, че Джеръм най-хладнокръвно е застрелял от упор Майкъл Мюлън, само за да използва за малко колата му. Разбира се, Джеръм прояви достатъчно съобразителност (ако думата подхождаше в случая) да отрече вината си и пред своята адвокатка. Но не това беше най-важното.
	Важният въпрос, както е с всеки адвокат, беше дали прокуратурата разполагаше с достатъчни доказателства, обосноваващи обвинението без възможност да бъде оборено? И когато всички очевидци започнаха да си подвиват опашките, тя осъзна, че никакво дело не съществуваше. Изложи доводите си пред покойния Крис Лок и надделя.
	А виж какво стана сега.
	Преди, щом започнеха да я гризат такива съмнения, разговаряше с колегите си от службата за обществена защита, пийваше две-три чаши и отново свикваше с идеята, че нейно задължение е да осигури най-добрата юридическа защита, предвидена в законите. Така е в правото — нещо печелиш, друго губиш.
	Внезапно и неочаквано, Джеръм направи тези затруднения още по-значими и лични. Този убиец, крадец, взломаджия, отрепка първа класа седеше тук срещу нея и си правеше гаргара, като че всичко е да плюеш и да забравиш. Осъзна, че си задава въпроса дали „да си върши работата“ означава „само да изпълнява заповеди“ — великолепното оправдание на всички злодеи от край време. Джина Роук беше еврейка и твърде добре познаваше истинското значение на това самоизвинение. Потресе я мисълта, че би могла да го отнесе и към себе си.
	Но в момента беше тук. И от нея изискваха отново да защитава правата на Джеръм според закона. Сплете пръсти на масата.
	— Добре, така да бъде… сега какво ще правим, Джеръм? Ще се явиш пред съда във вторник…
	— Вторник ли? Какъв вторник бе?
	Вече прибягваше до уличното си нахалство, за да я притисне.
	— Джеръм, има повечко почивни дни заради националния празник. На Четвърти юли, значи в понеделник, нито един съд не работи, ще чакаме до вторник.
	— Чакай малко, не може ли да ме измъкнеш с _habeas corpus_*, нещо такова?
	[* Според конституцията на САЩ, право на гражданина да се яви пред съдия, за да бъде разгледана законосъобразността на неговото задържане под стража. — Бел.прев.]
	С годините Джина се убеди, че повечето чести гости на затвора при нужда си служеха с латинския не по-зле от всеки йезуит. Казваше си, че това е чудесен пример за силата на принудата в учението.
	Сега поклати глава.
	— Никакъв _habeas corpus_, Джеръм. И според мен, ще ни бъде трудничко да отстояваме невинността ти този път. Май ще трябва да се борим за отстъпки срещу самопризнанието ти.
	— А, няма да стане. За тая глупост няма да гния зад решетките. — Той се взря по-внимателно в нея, опитваше да разбере що за игричка му пробутваше. Не му стана ясно. — Хайде бе, Джина, нали знаеш, че е дреболия.
	— Е, чак пък дреболия… Джеръм, имаме откраднати вещи, придобити с взлом, съпротива при ареста, нарушение на полицейския час.
	— Ъхъ, имаме и всички други, дето ги правят тия щуротии, само че те най-спокойно се прибират вкъщи…
	— Твоята щуротия не е съвсем същата.
	— Ама е почти същото, момиче, ясно ти е. — Щом забеляза реакцията й, протегна ръка и се извини. — Нали знаеш каква е работата — не ме прибраха заради онова, дето съм направил. Иначе нямаше да съм в окръжната пандела. Направо да са ме окошарили в „Сан Куентин“. Пак ще им кажем, че съм жертва на расизъм. Това е номерът.
	Наистина това беше номерът, Джина не се съмняваше. Би могла да отиде при новия районен прокурор и страстно да защитава позицията си. Бе вършила същото много пъти и понякога успяваше. Но сега й липсваше убеденост, за да се справи. Чувстваше, че все някога е време да теглиш чертата и за нея това време настъпи.
	— Джеръм, този път няма да го бъде.
	Той се отпусна на стола, вече истински вкиснат. Намръщи се.
	— Да, ама аз като ти кажа, ти си длъжна да ме слушаш, нали така?
	— Добре, винаги можеш да поискаш друг адвокат. — Тя си позволи сянка на усмивка. — И да ме изхвърлиш на улицата.
	Лекотата, с която Джина пренебрегна самохвалството му, малко го стресна.
	— Ей, ние с тебе досега страхотно се погаждахме. Жестоко им мачкахме фасона.
	— Може и да си прав, Джеръм, но не мога да застана пред съда и да настоявам, че към теб са се отнесли предубедено. Защото според мен _не е вярно_. Май ще трябва да търсим споразумение.
	— Стига бе, момиче, щеше ли да е същото, ако бях беличък?
	Тя избягна уловката във въпроса му.
	— Джеръм, ченгетата, които те сгащиха, черни ли бяха?
	Той кимна.
	— Единия.
	— А прокурорката, която те тикна на топло?
	— Вярно.
	— И новият районен прокурор Алън Рестън, който смята да те задържи в затвора, за да те съди, също е черен, нали?
	— Правилно.
	— Тогава кой е предубеден?
	Джеръм си подъвка устните сърдито.
	— Все някой — промърмори накрая.
	Джина взе куфарчето, стана и почука, на вратата. Когато надзирателят отвори, тя се обърна към своя клиент.
	— Джеръм, щом измислиш кой ти е виновен, обади ми се.


	Само на двайсетина метра по права линия, специалната агентка Марго Симз се намираше в кабинета на новия районен прокурор Алън Рестън. Той се бе върнал преди малко от погребението на своя предшественик, след разговор насаме със сенаторката Уейджър в църковната ризница на катедралата.
	Трима служители събираха личните вещи на Кристофър Лок. Рестън знаеше, че няма да е в кабинета си сутринта, затова им бе наредил да започнат по-рано и вече бяха свалили повечето книги от рафтовете на библиотеката. Край стените имаше множество кашони.
	Рестън и Симз говореха за Кевин Ший. Тя се престори, че й е трудно да разбере защо, след като заподозреният не е напускал града, още не е арестуван. Рестън стовари отговорността върху полицейското управление, но опита да позамаже нещата — с всички размирици в града полицията изпитваше отчаян недостиг на хора. Същественото беше, че сега ФБР поемаше случая в свои ръце. Какво възнамеряваше да предприеме Симз?
	— Имаме група от петнайсет агенти, които полагат усилия да се свържат с всеки известен ни познат на Ший или Синклер…
	— Синклер?
	— Мелъни Синклер, момичето с него.
	Изражението й подсказа на Рестън, че по-добре в движение да вниква в подробностите, които не схващаше веднага. Трябваше да внимава, за да не се изложи.
	— Взехме бележник с адреси от апартамента на Ший. А в компютъра на Синклер, в _нейния_ апартамент, също има записани множество адреси. — Погледът му я накара да обясни припряно: — Няма никакъв проблем със заповедите за обиск. На разследването се придава първостепенно значение. Затова разпитваме всеки техен познат и разбира се, пратихме наши хора в Тексас при майката и сестрата на Ший.
	— Какво ще кажете за видеозаписа на Ший?
	— Двама-трима специалисти се занимават с анализ на фона. Различават се ясно известни особености на прозорците и тавана зад него. Вероятно ще успеем да определим в кой период е построена сградата. Смътна възможност, но човек никога не знае. Може и да ни провърви.
	— Впечатлен съм.
	Специалната агентка Симз бе свикнала да впечатлява. Беше интелигентна, привлекателна и добра професионалистка. Тъмноруса коса с модерна прическа. Рестън забеляза веднага чудесните крака.
	— Освен това една група се занимава със Синтия Тейлър — жената, която първа разпозна Кевин Ший, ако си спомняте. Мелъни Синклер и Тейлър са… били са близки, както изглежда. Съществува вероятност тя да знае къде биха могли да се укрият двамата — при приятели, приятели на приятелите и така нататък.
	Рестън размишляваше над предимствата да разполагаш с неограничен брой сътрудници.
	— Обаче исках да се срещна с вас, за да си изясним всичко, защото все още смятаме, че най-големият ни шанс е да подслушваме телефона на адвоката на Ший, Уес Фаръл. Лейтенант Глицки предполага, че двамата ще влязат във връзка. Както и да е, познавате юридическите спънки при подслушването и исках да съм сигурна, че не нарушаваме законите на този щат.
	На Рестън му беше известно, че законите в Калифорния правеха подслушването практически невъзможно, но съдът би се отнесъл снизходително към резултати, постигнати въз основа на _федерална_ съдебна заповед. Посъветва я да намери сговорчив федерален съдия, за да се вмести напълно в изискванията на закона. Не вярваше да възникне някакъв проблем.
	— Добре. Ще се съобразя с мнението, ви. — Тя за миг притисна длани една в друга. — Остава ни да обсъдим въпроса за задържането на Ший.
	Рестън си напомни, че де юре и де факто това влизаше в отговорностите на полицейския началник Ригби, но сега Симз беше при него и не би навредило, ако й подскаже нещо.
	— Естествено, стремим се да го арестуваме.
	Тя кимна.
	— Разбира се. Но се питах дали имате още някой факт, който не е записан тук — тупна папката пред себе си, — засягащ психическото му състояние, за да внимаваме.
	Рестън подбра предпазливо думите си.
	— Ами… знаем, че е служил в армията. Умее да борави с оръжие, макар и да не ни е известно въоръжен ли е в момента. Но ако се съди по бягството от патрулната кола и по паниката, явно проличала в записа, ние сме сигурни, че той е напълно отчаян. И е обвинен в убийство. Не ми се вярва, че би се притеснил особено да убие още някого, за да се измъкне.
	Агентката Симз се хвана на въдицата.
	— Добро предположение — каза тя, стана и му протегна ръка. — Благодаря, че ми отделихте време. Ако Ший все още е в града, най-вероятно ще установим през следващото денонощие къде се е укрил. Просто ще свиваме обръча около него… такава ни е работата.
	— Чудесно — одобри Рестън. — Бихме искали да приключим с това.
	— Разбирам ви — натърти Симз.


	59.

	Въпреки квартала, където се намираше, и външния изглед, Глицки откри, че „Клубът на мацетата“ не беше чак толкова лошо място. Вярно, стените по улицата отвън бяха разкрасени във всички цветове на дъгата, а витрината и прозорецът на вратата бяха замазани с черна боя и закрити с решетки, но същото важеше и за всички заведения и магазини наоколо.
	Вътре беше сумрачно и не особено просторно, но миришеше на бира и цигари, а не на пикня и дрога. А това, каза си Глицки, е неоспоримо достойнство. В края на седмицата в клуба се точеше сериозен блус, а през останалото време тук се усъвършенстваха местните майстори. Само че в този час на деня беше обикновен бар, без блъсканица. Имаше пет-шест човека с чаши и бутилки пред себе си.
	Глицки не беше съвсем сигурен защо попадна тук. Придърпа си висока табуретка и зачака барманът да му обърне внимание. Някаква стара песен на Клептън тресеше помещението и Глицки поумува над факта, че макар белите да не бяха особено добри в музиката за душата, някои от тях — Клептън, Робън, Форд, покойният Стиви Рей Вон и тукашното момче Джо Селюър доста ги биваше в блуса.
	С тежка въздишка барманът надигна сто и петдесет килограмовото си туловище от извънредно здравата табуретка, на която се подпираше полуправ.
	— Идвам.
	Не беше зле, че обяви намерението си, иначе не личеше да се е разбързал. Глицки чакаше търпеливо, опрял лакът на бара. Мъжът отсреща беше скроен да вдъхва усещане за тежест, не за скорост. Дъските на пода скърцаха под тежестта му и тези пет метра разходка като че му изцедиха силите.
	— Търся Мо-Мо Къщата.
	Глицки отвори калъфа на значката си върху барплота. Мъжът погледна бавно, както вършеше всичко.
	— Намерихте го.
	Носеше кръгли очила със златни рамки. Лъскавото му чело бе напреднало доста нагоре към темето, сивите косми по слепоочията се виждаха дори на тази мъждива светлина. В гласа се долавяше умора от дългата борба с уискито, същински прегракнал блусар. Замълча в очакване. Умно. Като не питаш, не задаваш и глупави въпроси.
	— Рекох си, че може да срещна тук Ридли Бенкс.
	Мо-Мо вдигна рамене и завъртя глава с няколко градуса.
	— Не го виждам. Да ви налея ли нещо?
	Може би направи този избор, защото неговият приятел Харди пак се появи. Или се сети за жена му. Франи, която понякога преди лягане си сипваше глътка вцепенена от студ водка. Глицки сам се учуди на себе си.
	— Какво има в оная бутилка „Столичная“?
	Мо-Мо плъзна поглед по пълните със стъклария рафтове, направи заднешком крачка-две, наведе се с видимо усилие и отвори шкаф под бара. Пъхна ръка вътре, порови с пъшкане и измъкна неотворена бутилка „Столичная“. Постави я на плота, сложи и чаша, в която пусна малко ледени кубчета.
	— Сипете си. За моя сметка.
	Глицки посочи другата бутилка на рафта, зад Мо-Мо.
	— Няма нужда да отварям нова.
	Барманът почти се засмя.
	— Да не сте от БКА?
	Вярно, Бюрото за контрол на алкохолните напитки би се отнесло с неодобрение, ако Мо-Мо пълнеше с боклук шишетата уж първокласна водка, но на Глицки му беше все едно. Искаш ли да се задържиш в бизнеса, някои номера са задължителни.
	Отвори пълната бутилка и покри бучките лед в чашата.
	— Как върви?
	Мо-Мо леко разпери ръце.
	— На блуса разчитаме, нали се сещате.
	Огледа набързо царството си. Сега звучеше Хърб Албърт или Би Би Кинг, със същата мощ. Никой не обръщаше глава към Мо-Мо и Глицки.
	— Заради Джеръм ли идвате?
	— А трябва ли да е заради него?
	Мо-Мо сви рамене.
	— Джеръм си е гадно копеленце. Само че е вече стара история. Пак ли е в пандиза?
	— Така чух.
	— И аз. — Мо-Мо опря гръб на рафтовете. — Значи не е заради него.
	— И аз така мисля.
	Мълчанието се проточи.
	— Навън стават големи говна, а?
	Глицки кимна.
	— Не е добре.
	Отпи малка глътка и както винаги, от концентрата гърлото му се сви. Как можеха някои хора да се наливат с това всеки ден? Преглътна още веднъж. Щеше му се да е поръчал чай. Извади кубче лед от чашата и го задъвка.
	— Е, какво има? — попита Мо-Мо.
	Май не съществуваше обиколен начин да се сдобие с онова, което искаше, затова Глицки реши да кара направо.
	— Мо-Мо, познаваш ли Лорета Уейджър?
	Никакво движение. Нито примигване, нито трепване на главата. Сякаш Глицки не каза нищо. Накрая туловището полека се размърда, Мо-Мо се пресегна към някаква бутилка и сипа в голяма чаша нещо, което в здрача имаше цвят на яйчен крем. Изсипа в гърлото си половината наведнъж.
	— Не мога да кажа, че добре я познавам — изрече най-после. — Не съм я виждал доста отдавна. Момичето добре се оправя в живота, а?
	— Нещо такова. Като се виждахте преди, имахте ли някакъв бизнес?
	Барманът смукна още малко от гъстата смес.
	— Ами, най-точно казано, имахме някои общи познати.
	— Общи познати ли?
	Мо-Мо кимна.
	— Оня ден и твоя човек ме питаше за същото.
	— Ридли Бенкс?
	— Същия. Дето преди прибра Джеръм. С него отдавна си имаме приказка. — Гласът му стана още по-дрезгав. Глицки се наведе напред, за да го чува сред шумната музика. — От време на време си правим по някоя услуга.
	Глицки знаеше какво означава това. Явно Бенкс бе открил нещо за Мо-Мо или „Клуба на мацетата“, което не се вместваше напълно в понятието за почтено занимание. Какво ли? Пране на пари? Както и да е, очевидно не засягаше пряко убийствата, които Ридли разследваше. Въоръжен с тази информация, Бенкс бе сключил сделка — няма да изтропа шишкото, стига Мо-Мо да му стане осведомител. Глицки лесно стигна до извода, че точно така Джеръм Рийз е бил сгащен тук, в клуба, толкова скоро, след като застреля… е, не беше доказано… Майкъл Мюлън.
	Като полицай и Глицки бе поддържал различни отношения с всякакви престъпници — проститутки, наркотрафиканти, мошеници, обирджии, крадци на коли. Преследваше убийци и ако тези отрепки не убиеха някой, не беше негова работа да ги окошари. А бяха източник на сведения, които е трудно да получиш в, да речем, „Лайънс Клъб“. Така че оставяше ги на мира, стига и те да не му се мотаеха из краката.
	— Значи Ридли те е питал за Лорета Уейджър?
	Мо-Мо поклати глава.
	— А, не направо. Не за нея. Но ти като ме попита сега, светна ми…
	— За кое ти светна?
	— Трябва да е заради „Пасифик Муун“.
	Глицки изтръпна.
	— Само че, човече, всякаква давност е минала. Оттогава има петнайсет, шестнайсет годинки…
	— От какво, Мо-Мо?
	— От ония дни. — Явно не беше настроен словоохотливо. — Я погледни това местенце. С него се занимавам. Всичко е законно, нямам време за глупости. Имам си добър бизнес.
	— Виждам. Сега си имаш бизнес. Но какво ставаше през онези години?
	Мо-Мо допи гъстата мътилка, оригна се тихичко и остави чашата на бара. Вдигна ръце като невинен човек, принуден да се оправдава.
	— Ридли знае.
	— Добре де, Мо-Мо, не може ли и мен да просветиш малко?
	— Ами една далавера имаше. Последната, в която участвах. — Глицки завъртя леда в чашата си, чакаше. — Наведнъж прибрах тлъста пачка, едно голямо кайме, едно и половина, нещо такова, не помня точно.
	Мо-Мо искаше да каже, че е прибрал сто и петдесет хиляди долара. Тлъста пачка, няма спор.
	— Само дето ставаше напечено, разни хора си докарваха белята заради тия пари. Направих си сметката, че остана ли в тоя бизнес, няма да дочакам старини. Не съм голям бързак, както сигурно си забелязал. Но блуса си го обичам, човече. И си рекох: „Мо, махай се от тая работа. Вложи парите в някоя кръчма, да си е твоя.“ Само че паричките трябва да се изчистят. Нали се сещаш?
	Глицки кимна.
	— Значи си ги пуснал през „Пасифик Муун“.
	— Така беше. Да знаеш, одраха ми кожата, ама ми останаха осемдесет-деветдесет чисти. И ги вложих тук. Я се огледай. От петнайсет години го въртя това място и добре върви.
	За миг настъпи затишие с края на поредната песен. Един от клиентите дойде да поръча две бутилки бира, а Глицки въртеше чашата в ръцете си. Мо-Мо извади бирите от хладилника, после се затътри до другия край на бара, довлече си табуретката и седна с въздишка.
	— И Лорета Уейджър е участвала в това заедно с тебе? Или нейният мъж?
	— Не заедно с мене. Никой не играеше заедно с мене. — Раздвижи тежките си рамене. — Хората си гледаха своята работа. Само името й изскочи веднъж, толкова.
	— Значи е прала пари?
	Многозначителен жест.
	— Това не знам. Не знам какво са правили нито тя, нито мъжът й.
	— И е възможно да са направили съвсем законна инвестиция в ресторанта?
	Мо-Мо се настани по-устойчиво на табуретката.
	— Всичко е възможно. Знае ли човек?


	Глицки завари бюрото си отрупано с още повече хартия — доклади, съобщения, днешната поща. Трима инспектори се въртяха край липсващата врата. Вече два пъти се обади по телефона — все на Уес Фаръл. Първия път адвокатът на Ший му каза, че е страшно дебелокож и затвори. Втория път мина на лични оскърбления.
	С третото обаждане му провървя повече. Приятелчето Харди си беше вкъщи, след като го навести по обяд. Каза, че рендосвал някакви прозорци.
	— Имам един въпрос към теб.
	Глицки вдигна показалец, за да възпре нахлуването на инспекторите. Те ръмжаха от нетърпение.
	— И аз имам отговора — заяви Харди. — Я да помисля секунда — питаш ме къде е автогарата на фирма „Грейхаунд“.
	— Изумително. Позна от първия път. Но въпросът ми беше — как се разшифрова съкращението ДТГБГ?
	На Харди му хареса.
	— А истинският въпрос какъв е?
	— Истинският въпрос е — добре ли познаваш Уес Фаръл?
	— Кого?
	— Уес Фаръл, адвоката. Каза ми, че понякога се отбивал в „Шамрок“, тоест в твоя бар, нали така?
	— А, този Уес Фаръл.
	— Преди малко звъннах на _този_ Уес Фаръл, не щеше и едно „Бау!“ да ми каже по телефона.
	— Ейб, да знаеш, че понякога и мен дотам ме докарваш.
	— Ъхъ, само че вчера напираше като булдозер да си приказваме, а днес все едно говоря на стената. Трябва да разбера какво става.
	— Чудесно. Върви да разбереш.
	— Не иска да говори с мен. Ти не ме ли чуваш? Слушаш ли изобщо какво ти казвам?
	— Ами звънни му на вратата, намекни, че си от полицията и май няма да има голям избор.
	— Не искам така да го направя.
	Глицки не спомена, че му е забранено по какъвто и да е начин да се занимава с Кевин Ший. И нямаше право да прати никого от инспекторите си. Внезапното хрумване, че Харди може да му помогне, беше истински порив на вдъхновението.
	Приятелят му мълчеше.
	— Искаш _аз_ да се заема?
	— Защото не искам още повече да го ядосам. Може да имам нужда от него.
	— От него ли?
	— Именно.
	— За какво ти е?
	— Да убеди Кевин Ший, че трябва да се предаде.
	— Без споразумение?
	— Ако се наложи. И ако успея да го уредя. Поне трябва да знам какво става, а точно сега и представа си нямам. Обаче, на твое място не бих споменавал моето име, поне първите няколко минути. Доколкото разбрах, сериозно се е настроил срещу мен.
	— Ами ако не иска да говори и с мен?
	— Че защо? С колега адвокат? Нали всички сте едно голямо щастливо семейство?
	— Вярно. Бях позабравил.
	— Харди…
	— _Добре де!_ Ще му се обадя. Да опипам почвата. На тебе лично ли да пратя сметката или на градските власти?
	— Ще ти купя една консерва чушки — обеща Глицки и затвори.


	През следващите двайсет и пет минути Глицки поразмърда струпаните редовни служебни задължения, изслуша оплакванията, затрудненията и замислите на своите хора. Занимаваха се с обичайното — разпитваха свидетели, изкопчваха съдебни решения, уреждаха явяването си за показания по разни дела, пишеха доклади, пререгистрираха арестувани (административна процедура, при която след задържането на заподозрян за престъпление — всички случаи в отдела на Глицки засягаха само убийства — районната прокуратура отново решаваше дали да предяви официално обвинение). Нямаше край, особено напоследък. Глицки установи, че трябва да разследват още две убийства, нямащи връзка с бунтовете, да уведомяват семействата на жертвите, да увещават или притискат очевидци, да обикалят из кварталите, да проверяват алибита. Избра наслуки двама инспектори и им връчи папките, като си послужи с изтърканата шегичка, че искал да приключат още същия ден. После слезе в бюфета да вземе чаша чай, с надеждата да успокои стомаха си.


	Грифин пак си похапваше. Пред него имаше две още неотворени пакетчета „Туинки“, държеше в ръка кексче, а на масата бяха разхвърляни целофан и картон от поне още две пакетчета. Виждаше се и половинлитрова кутия прясно мляко.
	Глицки отиде при него с чая си.
	— Карл, да не си на диета?
	Седна срещу инспектора.
	— Тъкмо щях да се качвам.
	— Няма нищо. Аз пък тъкмо слязох. Нещо изрови ли?
	Грифин дъвчеше доволно и кимаше.
	— Ей сега. — Надигна кутията с млякото за три сериозни глътки. — Така е добре. Имам нещо. — Измъкна бележник отнякъде. — Всички май са единодушни, че е станало близо до „Диърборн“ и Осемнайсета улица. По средата на „Диърборн“ има една пресечка без изход.
	— Задънена уличка?
	— Точно. Бърд Стрийт.
	Глицки се намръщи, но Грифин не забеляза. Преглеждаше записките си.
	— Това е между първата и втората пресечка откъм парка „Долорес“, където са били палатките.
	— Защо „били“?
	— Ами, казвам ти, че са ги вдигнали. След пожара преместили лагера. Сега са някъде на друго място.
	— Тогава с кого си говорил?
	— Минавах от врата на врата. Знаех, че е било от страната на „Гереро“ и звънях на всички наоколо.
	— И?…
	— Както винаги. Има един човек… — Прехвърли няколко листа, търсеше имена и адреси, които да покаже на лейтенанта. — Разправя, че чул изстрел откъм „Диърборн“. Две стари дами живеят заедно… — следващата страница, — та те казват, че не било така, чуло се откъм „Бърд“. Друго момче, което живее на „Бърд“, твърди, че гръмнали на неговата улица. Значи стават двама за „Бърд“. Само че целият квартал е натъпкан блок до блок. Няма как да определиш посоката по звука — изстрелът е отекнал от сградите.
	— Но нали са били два изстрела?
	— А бе, знам. Но не намерих никой, който да е чул два. Поне не са сигурни. — Той сви рамене и отхапа от кексчето. — Ей, имаме късмет, че и един са чули. Пак ще поговорим с тия хора, може и да си спомнят по-добре.
	— А някой да е _видял_ нещо?
	— Не. Било е почти тъмно. И по „Бърд“ лампите не светят. Някои се оплакаха.
	— Какво става с участниците в сбиването в лагера?
	Грифин дояде кексчето и завъртя глава.
	— Нали ти казах, че са ги махнали оттам. Идея си нямам къде може да са сега.
	На Глицки това никак не му хареса, но се наложи да преглътне горчивия хап.
	— Та значи отидох на „Бърд“. Само че там няма за какво да викаме криминалистите. Никакви пресни следи от гуми. Никакви парчета стъкло. Нито хвърлени камъни. Нищичко. Минах по цялата улица и тъкмо да се откажа, двете старици излизат да обядват и ми казват, че тълпата изобщо не стигнала дотам — хората били на Осемнайсета, може някои да са изскочили на „Диърборн“. Сега си мисля, че може да е станало обратното — стрелбата да е била на „Диърборн“, а пък звукът да се е отразил и се е чул на „Бърд“.
	— Огледа ли по „Диърборн“?
	— Колкото можах. Ако искаш, да отидем пак заедно, готов съм. Но нищо не намерих.
	Глицки се сети за изстиналия чай. Изкриви устни — очертаваше се не особено добър ден.
	— Виж какво, Карл. Разправяш ми, че под прозорците на блоковете вилнее тълпа и никой не наднича навън, тъй ли?
	— Не. Приказвах с петима-шестима, дето са видели размириците…
	— Но нищо не са видели, например колата?…
	— Лейтенанте, може някой и да е видял, но да не съм говорил с него. Стига да поискаш, довечера пак ще отида там. Повече хора ще са се прибрали. Все някой ще е видял нещо. Може би.
	Глицки си поблъска главата минута-две.
	— Ами така ще е по-добре. Защо не помолиш някой от момчетата да дойде с тебе? И опитай да разбереш къде са преместили хората от палатковия лагер. _Някой от тях_ е убил Крис Лок в шумотевицата и все някой друг го е видял. — Глицки разпери ръце. — Все нещо е забелязал, поне. Но тази работа довечера може доста да се проточи.
	Грифин махаше опаковката от следващото „Туинки“.
	— Няма да ми е за пръв път.


	60.

	— Имам „джин“ — Мелъни показа картите си.
	Кевин смеси своите с останалите в тестето.
	— Нали трябва да броиш…
	— Мелъни, ти печелиш. Край на играта. Гарантирам ти, че имам над сто точки. Може и да съм прескочил двеста с последното раздаване, а такъв погром още не съм виждал.
	— Разваляш удоволствието от играта.
	— Сигурно ми омръзна да играя на „джин“.
	Стана иззад кухненската маса и отиде в хола. Апартаментът му се струваше тесен. Поспаха и се събудиха малко омекнали след каната „Фред“. Провериха по телевизията дали видеозаписът на Кевин е попаднал във важните новини (не беше), любиха се и пак заспаха. Когато се разсъниха окончателно, Кевин включи отново телефона и се обади на Уес Фаръл, накара го да обещае, че ще се погрижи за касетата. Потърсиха храна в кухнята, после седнаха да играят на карти. Повече от два часа „джин“.
	Стоеше до спуснатите щори на прозореца в хола. Мелъни застана зад него. Не го докосна, но той усещаше присъствието й.
	— Май наистина започват да ме хващат нервите от всичко това — каза Кевин. — Извинявай. Не биваше да си изкарвам яда на теб.
	— Нищо страшно — Мелъни плъзна ръка по гърба му. — Много хора не играят добре карти. Нужна е определена нагласа на ума, а на теб просто ти липсва. Не означава непременно, че си тъпичък. Поне в останалото.
	Той се обърна, лицето му беше безизразно. Понечи да я заобиколи, стъпи встрани, посегна с ръка и…
	— Ей!
	Събори Мелъни с майсторски изпълнена техника от джудо, но в последните десетина сантиметра я отпусна меко на пода.
	— О, съжалявам — промърмори, докато прекосяваше хола. — Сигурно не съм те забелязал навреме.
	Седна в едно от креслата.
	Мелъни пропълзя по пода на длани и колене, опря лакти на коленете на Кевин и отпусна глава в скута му. Той разроши косата й.
	— Чудя се дали е така с женените.
	— Кое? — Вече започваше да разбира, затова продължи лековато: — Окован си завинаги, затова играеш „джин“ да убиеш времето, това ли?
	— Е, звучи много романтично, но аз ти говоря за чувството, че ти си целият свят, че не съществува никой друг.
	Мелъни вдигна глава, погледът й някак се смекчи. Той говореше сериозно, а не си правеше майтап.
	— Да, според мен някои бракове започват точно така. Но не вярвам да са останали много хора, които мислят същото, повечето дори не ги интересува. А за теб как е?
	Кевин тръсна глава.
	— Май никога не съм се замислял.
	— Ами твоите родители…
	— А, не и моите. В семейството ни беше „всеки за себе си“. Татко беше затънал до уши в бизнеса, мама… тя се интересуваше само от мама. А Патси беше нейно второ издание. Освен, може би… Джоуи.
	— Брат ти…
	— Аха. Добро момче беше. Между другото, как подхванахме тези приказки?
	— Нали си говорехме за чувството, че не си сам. Той още ти липсва, нали? Брат ти де?
	— Знаеш ли, като научих, просто не повярвах. Не можех да повярвам. Само не Джоуи. Мислех, че сигурно са сбъркали. Естествено, нямаше никаква грешка. Един път и армията да не се издъни…
	Главата й пак легна в скута му. Силно стисна краката на Кевин.
	— И след това, аз… не знам.
	— Ти и Уес — промълви Мелъни.
	— За какво говориш?
	— Започвам да разбирам защо двамата се разбирате толкова добре. — Обясни му накратко историята с Марк Дуър, как Уес престанал да вярва на когото и да било и не искал да се обвързва. — Но и двамата не сте такива, нали? Поне преди не сте били…
	— Мел, вече в нищо не съм сигурен. Последните три години прекарах… ами, _ти знаеш_ какво правех, как живях. Не исках да се забърквам в това — махна неясно с ръка, — да загазим и двамата. Адски съм сигурен, че не стана по мое желание. Не ми влиза в работата, не е мой проблем…
	— Може и да е. Твой проблем е онова, което накрая се оказва, че си направил.
	— _Не искам_ да правя такива неща.
	— Може би не ние избираме. — Отнася се и за мен, добави тя безмълвно. — Все едно, нали затова сме отново заедно. Поне нещо имаме, а?
	Бе отпуснал ръка на гърба й, сега започна лекичко да я движи по раменете и врата й.
	— Бях голям скапаняк. Преди се държах гадно с тебе.
	— Е, и аз съм виновна. Не биваше да ти позволявам да се държиш така, трябваше по-малко да ти отстъпвам, но се боях, че ще ме оставиш.
	— Точно това исках. Такъв съм станал, разбираш ли? Зарязвам хората. Не ги усещах, освен когато започнах да чувствам нещо към теб. Харесвах те и това ми беше проблемът. Харесваше ми, че си толкова напориста, стегната, организирана, че си държиш на достойнството…
	— Наистина ли?
	— Мел, ти имаш ли представа колко рядко се срещат такива хора? Ами да, харесваше ми. Най-после срещам някой, дето не е въздух под налягане. В който има нещо сериозно.
	— Мислех си, че ме мразиш, защото не съм забавна…
	— Отначало беше, ако си спомняш, преди аз да…
	— Не стана заради теб.
	— Стана. Уплаших се, че толкова си падам по теб. Ами ако се окажеше, че не си каквато си въобразявам? Ах, горкичкият аз. Тогава наистина оставах прецакан, нали… И реших, че искам да проверя наистина ли си толкова силна, толкова самоуверена, толкова дяволски оправна. Това ми беше проверката — ако още ме харесваш, щом започна да се държа гадно с теб, значи не си толкова страхотна.
	Тя клатеше глава, взираше се в него с насълзени очи.
	— Кевин, аз не само те харесвах. Не исках само да си имам гадже. Влюбих се в тебе. Обичах те. И сега те обичам.
	— Сигурно забелязах и за мен беше още една черна точка срещу теб.
	— Защо?
	— Защо ли? Че какво толкова имаше да обичаш? От какво се крия зад тези щуротии, според теб? Сериозно ти говоря, изобщо не виждам откъде накъде някой ще ме обича…
	Тя го опари с поглед.
	— Кевин, а според теб защо сега си точно тук? Защо _ние_ сме тук? Защото _ти_, Кевин Ший и никой друг, се опита да спасиш живота на Артър Уейд. И защото вероятно си единственият, който би решил, че е важно да остане в града и да разкаже истината, дори ако никой не иска да чуе. А не да бяга, да се оправдава. Просто правиш, каквото си длъжен. И знаеш ли какво си мисля? Прав си. През цялото време беше прав. И те обичам. Повтарям ли се вече?
	— Малко. Ще го преглътна някак.
	— Да знаеш, и аз не бях самото съвършенство. През цялото време все сдържана и сериозна. И _в това_ беше прав. Имах нужда от… ритник по задника.
	Той я потупа.
	— По това хубаво нещо ли?
	— По същото. И ти го направи. Би ми страхотен шут по задника.
	— О, по всяко време съм готов да те плесна там.
	Той я придърпа нагоре и я настани в скута си.
	— Ребрата ти… — каза Мелъни.
	— Никога не са били по-добре.
	Мелъни склони глава върху рамото му и се притисна в него.


	Мелъни се къпеше. Кевин си седеше в креслото. Пусна си новините в четири следобед, но един от най-големите репортажи включваше и изявление на Алън Рестън. Записаната от беглеца Кевин Ший видеокасета поначало не заслужавала доверие — очевиден опит да търси симпатиите на обществеността, като отнесе случая направо към нея. Тази хитрост нямало да успее. Срещу Кевин Ший било заведено дело за убийство и били полагани всички необходими усилия опасният престъпник да бъде изправен пред съда. Кевин изключи телевизора.
	И сега _какво_ щеше да прави? Не намери Уес Фаръл в дома му. Набра номера три пъти през последния половин час. Още по-явната враждебност на районния прокурор го разтревожи. Започваше да осъзнава съвсем нова за него и твърде страховита истина — колкото по-дълго се укриваше, толкова по-неразумна и пресилена щеше да става „официалната“ реакция. Представата, че е все по-опасен, по-непредсказуем, нямаше с нищо да му помогне, ако се стигнеше до залавянето му, а ако властите откриеха къде е, това непременно щеше да се случи…
	_Не можеше_ да позволи това. И не можеше да позволи на Мелъни да остане с него, ако се стигнеше дотам. От тези словоблудства за „опасния престъпник“ му се свиваше стомахът — някой или някои навън като че нямаха намерение да го хванат жив.
	Но и не очакваше нищо добро, ако го тикнеха в затвора. Вярваше, че е твърде голям шансът изобщо да не доживее до началото на съдебния процес.
	Пак започна да натиска бутоните на телефона. Уес очевидно бе свършил добра работа, за да накара хората от телевизията да разберат значението на видеозаписа. Но имаха нужда от по-добър начин да поддържат връзка помежду си. Не бе предполагал, че събитията могат да се ускорят толкова, да му отнемат всякаква възможност да избира, да решава. Но вече предусещаше накъде духа вятърът. Бяха му измъкнали юздите от ръцете и сега беше принуден да търси как да спре това безмилостно препускане, а без Фаръл, без някаква юридическа стратегия не му идваше наум как да постигне това.


	В този момент Фаръл издърпа стол и се настани до единствената маса край прозорец в „Малкия Шамрок“. Всъщност, след успеха с видеокасетата, той наистина се прибра, за да чака следващото обаждане на Кевин. Но само десет минути по-късно Дизмъс Харди го завари вкъщи и го помоли да поговорят, съвсем неофициално, за Кевин Ший. Биха могли да се срещнат в „Шамрок“.
	Ясно, мълвата бе плъзнала.
	Фаръл познаваше Харди още от времето, когато онзи беше барман в същия този бар. Предположи, че като адвокат с все по-гръмка слава в обсъждани и по новините дела, сега Харди мътеше водата, опитваше да се намести в бъдещото шумно дело за убийство срещу Кевин Ший. Е, нямаше да навреди, ако поприказва с човека, и без това дните му не бяха прекалено заети. Кевин обеща, че поне още едно денонощие ще кротува, така че засега нямаше непосредствена опасност, доколкото Фаръл знаеше.
	И ето ги тук, а Моузес Макгайър вече излизаше иззад барплота, понесъл две халби „Гинес“, Фаръл и Макгайър размениха малко любезности за предишното посещение на Уес в бара и нощта, която прекара на дивана в хола на бармана. Съпругата на Макгайър още ли е сърдита?
	Никой от двамата не приличаше на адвокат, както бяха облечени. Чукнаха се и Фаръл попита с какво може да бъде полезен на Харди.
	— Чух, че Кевин Ший ти е клиент.
	— От Глицки ли?
	Дотук, каза си Харди, с премълчаването на това име през първите няколко минути.
	— Ами да, Глицки ми спомена.
	— Той е лайнар. — Харди си замълча. Фаръл надигна халбата. — Отивам при него с предложение да му доведа Кевин Ший, който между другото в тази история не е по-виновен от мен или от теб. — Фаръл забеляза изражението в очите на Харди и го възпря с жест. — Знам, знам, но този път никому не хвърлям прах в очите. Момчето просто не е направило онова, което му приписват. Изобщо не е замесен. Точно обратното.
	— Твърдо ли си уверен?
	— Да речем, че съм морално убеден, ако ми простиш за този израз. И това е единственото, което би могло да ме върне към занаята, повярвай ми.
	— Е, какво стана при срещата ти с Глицки?
	— Ами много приятно си поговорихме. Стори ми се готов да помисли. Каза, че ще пробута на прокуратурата идеята за специална защита на Ший, а дотогава всичко ще си остане между нас.
	— И?
	— И след малко съм си в апартамента, а отдолу ми звъни някакъв тип със заповед за обиск, търсел Кевин Ший. Глицки е уредил да ме проследят.
	Харди се зае с бирата си, за да спечели малко време.
	— Не ми се вярва Ейб да постъпи така.
	— Приятел ли ти е?
	— Виждаме се от време на време.
	— Той ли ти разказа историята?
	— Коя история?
	— За следенето, за заповедта, за останалото?
	— Не. Спомена, че ти си знаел къде е Кевин Ший. И ми се стори, че случаят е добър.
	Фаръл бе предположил веднага, че това е причината Харди да го потърси. Но малко помощ може да му е от полза, ако стигнат до съд… и в такъв случай Харди ще е добър избор, вече ставаше известен с умението да влиза под кожата на съдебните заседатели. Но Фаръл не искаше да го заблуждава.
	— Не съм сигурен. Не става дума за дебел портфейл.
	Харди знаеше какво означава предупреждението — клиентът не разполагаше с никакви средства. Сви рамене.
	— Понякога има други изгоди. Не се знае. Сигурно Ший тогава не е бил в твоя апартамент?
	— Мислех, че е. Когато излязох да се срещна с Глицки, беше там. Той и Мелъни… чули вече за Мелъни? Много я бива да се изплъзва… точно тогава ги прихванал пристъп на мания за преследване (аз така си мислех, но излезе друго). Сега са другаде, не знам точно къде.
	Харди поумува над чутото. От пръв поглед му се стори, че нещо не се връзва. Беше „морално убеден“, че Глицки не е заповядал на никой да проследи Фаръл. Глицки нищо не знаеше за това, иначе не би молил Харди да стане посредник и да разпитва защо Фаръл не иска да говори с него.
	Дори да оставеше почтеността настрана, Глицки добре знаеше, че такива удари под кръста не водят до нищо добро. Не му беше присъщо да постъпва така. Щом Ейб е дал дума, значи не е било, както си го представяше Фаръл.
	— Сигурен ли си, че Глицки те е издънил? — попита и повтори, че не му се вярва лейтенантът да направи това. — И какво би спечелил?
	— Да се прочуе, може би даже да грабне наградата. Да пукна, ако знам. Но той единствен знаеше, че съм свързан с Ший и ми каза недвусмислено, че ще си държи езика зад зъбите. — Фаръл пак опита бирата. — Излъга ме и толкова.
	Харди завъртя своята халба на масата.
	— Заповедта засягаше само Ший, а не някакви документи или вещи?
	— Беше заповед за претърсване на жилището ми. — Фаръл се намръщи недоволно. — Сержант Стоунър я изпълни извънредно старателно.
	— Сержант Стоунър ли?
	— Точно той. Името ми се наби в паметта.
	— Но Стоунър не работи в полицейското управление — каза Харди. — Той е следовател в районната прокуратура. Би трябвало да знаеш, че прокуратурата си има свои детективи, които не са подчинени нито на полицията, нито на окръжния шериф. Преди всичко се занимават с издирване на важни свидетели.
	— Е, и?
	— Би било доста чудато, ако Глицки накара следовател _от районната прокуратура_ да изпълни заповед за обиск.
	— Значи е казал на прокурора…
	— Ейб нищо не е казал.
	Фаръл се вторачи в Харди.
	— Той те е пратил да си побъбриш с мен, нали? Приятелчета сте.
	Харди кимна.
	— Не разбираше защо не искаш да говориш с него. Наистина нищо не знаеше.
	— Добре де, значи пред някой се е изтървал.
	— Може и да не е било така. Но по-важно е, че и той не вярва във вината на Ший. И все още смята, че може да ви помогне.
	— Стига да не е твърде късно. Ако районният прокурор…
	— Иска да обсъди това с тебе. Според мен, има някаква идея.
	— А ти какво ще получиш?
	— Работя за консерва чушки. — Харди изпразни халбата до дъно. — Шегичка между мен и него — добави той и стана. — Да ти донеса ли още една?


	Специалната агентка Симз отново беше в кабинета на Алън Рестън, затвори вратата и застана самоуверено пред бюрото му.
	— Другият беше Дизмъс Харди, още един адвокат от града. Познавате ли го?
	Рестън поклати глава.
	— Спомена по телефона Кевин Ший, после двамата се срещнаха в един бар, „Малкия Шамрок“. Проследихме Фаръл дотам, двамата изпиха по две бири и се разотидоха по домовете си. От Ший нито следа.
	Рестън кимаше, сякаш на себе си.
	— Вероятно среща на лешояди, за да си поделят плячката.
	— Да, човече. И ние си го помислихме. Както и да е, досега само с това разполагаме, но държим всичко под око. Просто исках да сте в течение. Ще го спипаме.
	Рестън се поизправи на стола, погледна я с ясните си очи.
	— Сигурен съм в това.
	И мислено добави — „Дано успееш“.


	61.

	Арт Драйсдейл се бе върнал на работа, седеше в кабинета и си подмяташе бейзболните топки с показна невъзмутимост.
	— Ейб, и преди съм ги преживявал тези нападки за расизъм. Бурята налита и си отминава. Факт е обаче, че нямам с никого сметки за разчистване и всеки знае това. — Засмя се весело. — Но само да чуеш какво биха казали за мен някои наши колежки.
	— За какво?
	— Още преди време се опълчих срещу израза „председателстващо лице“ за съдебното жури, вместо „председател“ и „председателка“. Струваше ми се ненужно натруфен, крайно непоетичен и… как да го кажа… тъп. Да си призная, не мога да се променя. Сигурен съм, че все в нещо съм заплаха за добрия тон. Следващия път пак ще ме захапят жените в професията, непременно.
	Приключиха с опипването на почвата, установиха, че пак са си от същата страна на барикадата и Глицки се настани по-удобно в креслото. Драйсдейл имаше истински кресла в кабинета си.
	— Наминах при теб, защото исках да ти кажа, че възложих на двама инспектори случая с Крис Лок. Боя се, че заради останалото, което ми се струпа, не побързах достатъчно.
	Драйсдейл престана да подхвърля топките и се намести в креслото, целият превърнал се в слух.
	— Напипвате ли нещо?
	Глицки обясни за малкото, открито досега от Грифин и продължи с плановете за вечерта — още обикаляне, още разговори с възможни свидетели. Свърши с това и Драйсдейл се отплесна в друга посока:
	— Още ми е трудно да повярвам.
	Глицки кимна.
	— Знам какво ти е.
	— Той беше… Крис си имаше доста трески за дялане. Всички знаят за женските му истории… — Освен зашеметилата го като бомба изненада тази сутрин за връзката на Лок с Илейн Уейджър, Глицки не се сещаше да е осведомен за сексуалните завоевания на покойника. — Но си мисля, че беше човек на място по отношение на правото. Разбираше кои дела можехме да спечелим в съда и кога бяхме принудени да се откажем. Не губеше напразно времето на хората.
	Едно похвално олово за Крис Лок просто би минало покрай ушите на Глицки, но беше готов да слуша вежливо, ако така щеше да облекчи с нещо душата на Драйсдейл. Арт бе правил същото за него неведнъж. Особено в първите месеци, след като Фло…
	— Дори и в трудните моменти — продължаваше Драйсдейл. — По дяволите, да вземем Джеръм Рийз. Да не мислиш, че Крис не се измъчи, когато трябваше да пуснем на свобода онзи боклук? Но какво друго му оставаше? Не разполагаше със свидетели. Нямаше да докара делото до присъда, така че имаше ли смисъл? Само да губи времето и парите на хората?
	— Вярно, трудно му е било — съгласи се Глицки, изчерпал докрай уменията си на дипломат.
	Лок изобщо не му бе симпатичен. Но човекът се бе държал като хамелеон — и за Драйсдейл оставаше верен приятел, добър юрист, способен администратор. Бе ръководил умело прокуратурата, което беше най-важно за Драйсдейл.
	— Точно така, а не беше единственият случай.
	Глицки знаеше и това. Крис Лок не бе възможно най-лошият районен прокурор и в никакъв случай нямаше да разиграва театъра, подхванат сега от Алън Рестън по делото на Кевин Ший.
	Драйсдейл отново подмяташе топките, за да се успокои. Глицки вече реши, че е време да си върви, когато още нещо му мина през ума. До този миг нямаше намерение да обсъжда това с Драйсдейл, но споменаването на недостатъчните доказателства срещу Джеръм Рийз го подсети. Драйсдейл бе първи заместник-районен прокурор от почти двайсет и пет години, много преди Крис Лок да оглави прокуратурата. Значи и по онова време е работил тук.
	— Арт, занимавал ли си се с разследването на „Пасифик Муун“? За финансови машинации? Било е преди около петнайсет години.
	Топките пак останаха в ръцете на Драйсдейл. Смръщи се съсредоточено. Гордееше се, че не забравя нито едно дело.
	— Влизало ли е в съда?
	— Не ми се вярва, но доколкото знам, занимавали сте се с това и после сте се отказали. Твърде малко доказателства.
	— „Пасифик Муун“ ли каза?
	Глицки кимна.
	— Един ресторант на „Балбоа“. За известно време финансовият отдел се вкопчил в него, после отшумяло.
	— Пране на пари — припомни си Драйсдейл.
	— Същият.
	— Е, какво има там?
	— Нищо. Не знам точно как, но напоследък пак го споменават.
	Драйсдейл го изгледа.
	— „Напоследък го споменават“… чудесен отговор.
	— Арт, отговорът всъщност е, че нищо не ми е ясно. — Той се поколеба, осъзна с кого говори. Щом веднъж е захванал тази тема, Драйсдейл ще прегледа старите папки, ще пусне пипалата, ще разрови поне донякъде, а Глицки не искаше това. Вече беше най-добре да говори откровено. — Лорета Уейджър сега е в града и имаше разни…
	— Точно така! — Арт щракна с пръсти. — Чак не мога да повярвам, че толкова бавно зацепих. Пускаха по малко воня около изборите…
	— Вероятно.
	— Не вероятно, а точно. Някои хора търсеха мръсотия. Лесно можеш да си представиш.
	— Значи сте преразгледали случая? Дочух едни числа, които са… цяла провокация. Големи суми.
	— Не се съмнявам — отвърна Драйсдейл. — Вече всичко си спомних. Винаги преувеличаваха дивашки. — Замисли се за около минута. — Защото е чернокожа и е сенатор на Щатите, Крис лично пое нещата в свои ръце. Още отначало той беше прокурорът, на когото възложиха случая. И тогава нямаше нищо сигурно, както и сега. Още едно от същите — добави той загадъчно.
	— От кои?
	— От тежките за Лок дела.
	— Че какво трудно имаше?
	— Ейб, нека си остане между нас, но Крис направо се престара, за да докопа този случай.
	— _Искал е_ да се заеме с него?
	Драйсдейл кимна, зает да си припомни подробностите.
	— Повечето инвеститори бяха чернокожи, макар че сред тях беше и Дейн Уейджър, разбира се. Както и да е, Крис беше още новобранец, напираше да докаже, че за него цветът на кожата не е от значение. Адски му се искаше да избута делото до присъда, да отбележи точки за сметка на братята си по раса, за да е ясно, че може да бъде районен прокурор за всички граждани. Повярвай ми, идваше и при мен да се съветва, да ме пита за мнението ми, да иска помощта ми, но просто нямаше за какво да се хване в това дело.
	Глицки изтърва дълго сдържаната въздишка.
	— Чух нещо за три милиона долара.
	Драйсдейл само тръсна глава.
	— Ейб, доколкото си спомням, това не е вярно дори приблизително. Не допускам да е имало дори и милион, когато Крис разнищваше подробностите. На някой му провървяло с изгодна инвестиция или нещо подобно…
	— И не е в текущите разследвания? Вече не е, така ли?
	— Не съм и подушвал такова нещо, а би трябвало. И разбира се — продължи Драйсдейл, върнал се към онова, което го гризеше отвътре, — делото беше тежко за Крис, защото щом се отказа, смачкаха му фасона, именно заради преобладаващо чернокожите участници в далаверата. И нямаше как да се защити, като настоява, че _е искал_ да осъди тези хора. Не и ако нищо лошо не бяха направили, а накрая така изглеждаше. — Той въздъхна. — Такъв си е светът, Ейб, нали?
	— Такъв е — съгласи се Глицки.


	Лорета седеше в кабинета си, в Градската палата. Във Вашингтон сега беше осем вечерта, петък, края на работната седмица. Ако сделката щеше да се уреди, сега беше времето. Винаги казваха „край на бизнеса“ за пет следобед, но в Капитолия това приключване продължаваше поне още три часа. Никой не си отиваше у дома, преди да е свършил всичко, което може. Ето, каза си тя, щом пак погледна часовника, време е.
	Беше сигурна в успеха. Информацията през деня, и от нейните сътрудници, и от други сенатори показваше, че началникът на президентската канцелария неуморно убеждаваше и настояваше, за да улесни прехвърлянето с президентски указ на военноморската база „Хънтърс Пойнт“ към Програмата за федералните паркове, с условието на тази територия да се осъществи идеята на Лорета — да бъде дадена на онеправданите деца и управлявана от афроамериканец.
	Очевидно (както Лорета се надяваше и очакваше), президентът мислеше като нея — видя в това превъзходен политически шанс, печеливша възможност и за да постигнат максимално въздействие, трябваше да я използват незабавно. За да се превърне в символ на президентския стремеж към защита на гражданските права и постигането на все по-пълна междурасова хармония. Телефонът избръмча и тя се насили да изчака два сигнала, вдигна на третия. Нейната секретарка се обаждаше от автомат в „Олд Ибет Грил“, само на две-три пресечки от Белия дом.
	— … и според мен, време за поздравленията. Президентът ще подпише указа.
	— Сигурно ли е?
	— Насрочи подписването за дванайсет по обяд местно време. При вас ще е девет сутринта. Предположих, че така ще е най-удобно за теб.
	— Добре е — промълви Лорета.
	Бе говорила отново с Алън Рестън. Той изрази увереността си, че дотогава, с помощта на ФБР, ще са заловили Кевин Ший. И това щеше да лиши от смисъл мирното шествие начело с Филип Мохандас, което иначе лесно би могло да излезе извън контрол. А тя не желаеше подобен обрат — не и сега, когато наближаваше истинското решение на проблема.
	С ареста на Кевин Ший и съвсем навременния президентски указ, тя беше убедена, че положението ще се успокои. Градът щеше да се върне към нормалния си живот или поне към някакво негово подобие. А тя щеше да бъде на гребена на вълната от мир и хармония, почти героиня за цялата общност, а не само за цветнокожата й част. Пребори се и спечели нови отстъпки за своите хора, но и отново доказа, че е готова да работи успешно в структурите на властта, заети предимно от бели мъже. Повтори си, че макар да е прагматична в политиката, идеалите й са останали неопетнени.
	— Сладурче, като се срещнеш с президента утре, кажи му, че точно Лорета Уейджър се погрижи пак да изглежда добре пред страната. Само че по-изтънко и мъгляво, чуваш ли?
	— Чувам те.
	— Не се съмнявам, миличка.


	После се появи Ейб.
	Стоеше, почти запълнил рамката на вратата, леко усмихнат от удоволствието само да я гледа. Тя си записваше идеи за планираната утрешна пресконференция и въобще не го усети.
	— Как успяваш да останеш толкова невидима? — попита я той.
	— Божичко! Ох, Ейб! — Тя притисна длан към гърдите си. — Уплаши ме до смърт!
	— Ние, инспекторите от отдел „Убийства“, сме обучени да издебваме безшумно жертвата. Моментът подходящ ли е?
	Питаше дали е удобно да останат насаме. Влезе в стаята, погледна я въпросително, изчака кимането и тогава затвори вратата. Боса, както обикновено, тя заобиколи бюрото и попадна в прегръдката му.
	— Господи — промълви тя, обвила ръце около него. — Как е възможно да ми липсваш толкова?
	— Знам как е. Доста е щуро, нали?
	— Да.
	След малко се пуснаха.
	— Какво означава, че съм била „невидима“?
	— Ами, простосмъртните все виждат сенаторите само по телевизията, обкръжени от… не ви знам официалната дума за прислугата…
	— Сътрудници.
	— Добре де, сътрудници. Или най-малко от охрана.
	— Нас не ни охраняват.
	— … или някакви репортери. Винаги има _някой_ наоколо. А ти си седиш сама в това забутано кабинетче…
	— Ейб, много си е хубаво.
	— А, да, в сравнение с моята дупка, например. Все пак, толкова често си сама. Не съм си представял така живота на властниците.
	— Според теб, аз от властниците ли съм?
	— Не ми се вярва да си от сътрудниците.
	Тя се позасмя.
	— Сигурно е така. — Надигна се и седна върху бюрото. — Значи искаш тук да се мотаят какви ли не хора?
	Той пристъпи към нея, докато краката му опряха в бюрото, между нейните. И така не беше по-висока от него.
	— Не ми е ясно как го правиш.
	— Онази врата май не се заключва. — Тя го прегърна през кръста и вдигна очи към лицето му. — Ами как… Илейн ми се обади, като че беше във вторник вечерта и ми се стори, че всичко това ще надигне цяла буря, затова си купих билет за самолета и пристигнах в Сан Франциско. Трябваше да съм тук, да помогна, ако успея. Понякога е задължително да си осигуриш свобода на действията. И си казах, че сега е точно такова време. Радвам се, че взех това решение. — Придърпа го към себе си. — А ти?
	Той отиде до вратата, увери се, че наистина нямаше как да я заключи, после отвори и надникна в коридора.
	— Навън няма никой. — Върна се да вземе стол и го пъхна под дръжката на вратата. Пак дойде при нея. — Шест часа. Вероятно никой не е останал.
	Тя стъпи на пода, свали си чорапогащника и пак се настани на бюрото.
	— Да побързаме — каза и вече разкопчаваше колана му, привлече го по-наблизо.


	— Може ли да ти използвам телефона за минутка? — попита той, докато вече набираше цифрите.
	Тя бе издърпала стола от вратата и седеше на него.
	— Глицки се обажда. — И след кратко мълчание: — Оставил си ми твоя номер в пейджъра. — Заслуша се и погледна часовника си. — Мога да бъда там след час. — Отвори попаднал му бележник, надраска нещо и откъсна листа, за да го пъхне в джоба на ризата си. — Добре. Ще се видим.
	— След час ли? — повтори Лорета.
	Глицки седна срещу нея.
	— Беше един приятел с новини от Уес Фаръл, адвоката на Кевин Ший.
	Не можа да разгадае лицето й, но за миг като че топлотата изчезна от нейния поглед.
	— Тъкмо щях да те питам — каза тя.
	— Аз пък тъкмо щях да ти разкажа колко напрегнат ден беше.
	Изреди всички случки и толкова много от тях бяха свързани с Кевин Ший. Последния път, преди да отидат заедно в ресторанта, той й каза, че се надява да задържи Ший след броени часове. Сега й обясни затрудненията с новия районен прокурор Рестън, с Фаръл, Ригби и ФБР.
	Когато свърши, Лорета каза:
	— Значи си убеден, че Алън не предлага на Ший специална защита _заради_ мен?
	— Горе-долу това си мисля.
	— Е, значи трябва сложим край на това. Ейб, не съм се настроила да смачкам Ший на всяка цена, сам знаеш. Откакто съм тук, настоявам да бъде арестуван според всички изисквания на закона.
	— _Знам_, Лорета. Но междувременно Уес Фаръл предлага Ший да се предаде — лесно и просто, — а насреща иска само минимални гаранции от Алън Рестън, който обаче не е съгласен. После, незнайно защо, Фаръл започва да ме отбягва. След това Ший излиза на бял свят с този видеозапис и обяснява как е станало според него, но това изобщо нямаше да се случи, ако Рестън… Илейн спомена ли ти нещо досега?
	Щом чу името на дъщеря си, Лорета видимо се напрегна.
	— Доста говорихме за… но не за това. Нищо конкретно. — Тя се запъна. — Каза ми, че ти си научил.
	— За нея и Лок ли?
	— А тя знае за нас двамата.
	— Внимавах да съм по-мъгляв. И говорих в минало време.
	— Но не и аз, за съжаление.
	— Е… — измънка Глицки и въздъхна дълбоко.
	— Извинявай. Но вече разбираш… не сме обсъждали Кевин Ший.
	Глицки се изправи и закрачи из стаичката. Спря до прозореца и зарея поглед към удължените сенки навън.
	— Онова обаждане… — започна той. — Моят приятел смята, че е убедил Фаръл пак да се срещне с мен. Ако стане, ще имам нужда от някакви гаранции за Ший и пак опирам до Рестън.
	— Искаш да поприказвам с Алън?
	— Лорета, би могла да разчистиш тази купчина. Ако го арестуваме… всичко ще отмине.
	Тя подви крак под себе си.
	— Илейн ми намекна за някои признаци, че Ший не е… че може би трудно ще докажат обвинението.
	— Да, неговата версия е съвсем различна от тяхната, но така е с почти всички обвиняеми. Все някаква история трябва да измислят.
	— Ейб, мислиш ли… питам за личното ти мнение… мислиш ли, че Кевин Ший казва истината?
	Той се извъртя с гръб към прозореца.
	— Всъщност, какъв е въпросът?
	— Освен другото, питам те по какъв начин това ще засегне дъщеря ми. Аз превърнах Кевин Ший в символ на белия расизъм и си вярвах, но тя ще трябва да понесе последствията. Нали го заклейми публично, както сториха още мнозина сред нас.
	— Помня. Постарах се да я разубедя.
	— Но тя _вече_ го е направила. Сега какво трябва да прави?
	Гласът й се изостри — дали от паника? Глицки отиде при Лорета, опря коляно в пода и плъзна ръце по гърба й. Прегърна я.
	— Ей, нали това обсъждаме, всичко ще се оправи.
	Тя се отпусна на гърдите му.
	— Извини ме, не си виновен ти. Но толкова се безпокоя за дъщеря си. Сериозно ли говориш, че Ший може да не е убиецът?
	Глицки кимна.
	— Да, има такава вероятност.
	— И какво ще стане с Илейн, с нейната кариера, със самата нея?
	След малко той отвърна:
	— Така ще е по-добре, отколкото истината да се изясни, след като го гръмне някой разпален командос от ФБР.
	— Ейб, сякаш се увличаш малко. Няма да се стигне дотам…
	— Познаваш ли специалната агентка Симз?
	— Не.
	— На твое място бих изчакал, докато поговоря с нея.
	Лорета завъртя глава.
	— Ейб, хората от ФБР, които познавам, са сериозни професионалисти. Не им трябват престрелки, които нито могат да обяснят, нито да оправдаят.
	— Лорета, за същото ти говоря. Струва ми се, че Симз направо жадува за такава престрелка и убедително ще отрече вината си. Спокойно ще обясни, че според предварителните сведения, Ший е бил въоръжен и опасен. Значи е нямала избор. Но истинското послание към нейните началници ще бъде, че не се бои да натиска спусъка. Повярвай ми, и аз съм в този занаят и знам — това се цени.
	Лорета не изглеждаше убедена.
	— Трудно ми е да приема, че ФБР…
	— Чела ли си Чехов? — Тя се вторачи недоумяващо и Глицки обясни: — Старият Чехов твърди, че не може в първо действие да има пушка на стената и да не гръмне до трето.
	— Продължавай.
	— ФБР докара тук снайперисти. Стрелци със сърбеж в пръстите. Да знаеш, не са ги довели само за репетиции.
	— Нима предполагаш, че планират _убийството_ на Кевин Ший?
	— Мисля си го. Бързат, докато за всички Ший все още е по-черен от дявола. И затова Алън Рестън не му предлага никаква защита. Лорета, той наглася всичко така, защото си мисли, че защитава _теб_. Може би и Илейн, но преди всичко теб.
	— Мен? — Явно чудовищното предположение я стъписа, гърбът й се залепи за облегалката. — Защото превърнах Ший в средоточие на гнева?
	— Правилно.
	— О, Господи, трябва да се обадя на Алън.
	Тя се изправи несигурно и тръгна към телефона на бюрото, натисна няколко бутона. Докато чакаше, Глицки й напомни да не споменава името му, защото му е заповядано да не се занимава със случая.
	Никой не отговори.
	— Не е в прокуратурата. Ще го потърся в дома му.
	Тя придърпа жълтия си бележник, прелисти го и пак набра номер. Остави съобщение, че когато и да се прибере, Алън непременно трябва да се обади на Лорета Уейджър. Спешно е. Продиктува три телефонни номера — един в този кабинет, два домашни.
	— Ще се свърже с мен — увери тя Глицки. — Ще го убедя.
	Пак прегърна Ейб.
	— Благодаря ти, че поговори с мен. — Лекичко го отблъсна. — Върви да се срещнеш с твоя приятел. Щом си изясним нещата с Алън, ще те потърся.


	62.

	Както Фаръл се договори с Харди, той можеше да предаде на приятеля си Глицки да се обади. Проклет да е, ако първи потърси лейтенанта. И без това не искаше да обещава, че ще се обади на Глицки, защото нямаше представа кога — или даже дали Кевин Ший щеше да го потърси пак. И не можеше той да се обади на Ший, даже ако се налагаше да му каже нещо, а пък нямаше какво.
	Само трябваше да потърпи, докато нещо се раздвижи. Друго не му оставаше.
	Затова се прибра да чака, гледаше новините, колкото да минава времето, после пак чакаше. През последните дни в това му се състоеше животът — да чака. Само че този път с две халби „Гинес“ в корема. Задряма, събуди се, погледна часовника.
	Лейтенант Глицки изобщо имаше ли намерение да се обади?
	Накрая пак сложи каишката на Барт и двамата почти на бегом се изнесоха от апартамента. Не искаше отново да чуе как телефонът звъни, само три-четири крачки, след като е заключил тежкото резе.
	Сега поеха на север, по „Джуниперо Сера“, може би щяха да отидат чак до магазините на „Оушън“. Там имаше местенца с масички отвън, където с Барт хапваха понякога.
	Типична юлска вечер в Сан Франциско, хладна и ветровита. Вместо тениската и шортите бе облякъл сив анцуг, с който никак не се връзваше грамадното „адвокатско куфарче“ (сега само с две химикалки и жълт бележник вътре). Не бе го вадил от гардероба поне година. Пробуден от летаргията си, той вече замисляше поредните си ходове и си подсвиркваше беззвучно. В другата ръка стискаше каишката на кучето, което от време на време спираше да си отбележи територията и се наслаждаваше на разходката.
	Вярно, безпокоеше се от прекъснатата връзка с полицията, но ако Харди казваше истината, че не Глицки е изпратил Стоунър със заповедта за обиск, може би все още съществуваше шанс да уговорят условия, които и да предпазят Кевин, и в същото време да го отведат зад решетките.
	Всъщност, Фаръл вече умуваше над следващата стъпка — съдебния процес. Откри, че дори го очаква с нетърпение. Вярваше, че може да спечели това дело! И за разлика от онова, на неговия _бивш_ приятел Марк Дуър, този път щеше да е на страната на правдата, а само допреди един ден бе захвърлил тази идея в боклука на отдавна отминалото. Самата мисъл, че може да допринесе за защитата на невинен човек, го изпълваше с бодрост. Щом се задвижи делото, залагаше на предчувствието си, че може да предизвика оттегляне на обвинението още преди същинския процес.
	Зави към „Оушън“ и чак тогава мозъкът му проработи истински. Свирукането спря изведнъж. Той се закова на място и омота каишката на Барт около един от прътовете на кована желязна ограда край миниатюрните дръвчета и подстригана трева до детска къщичка. Седна на широко каменно стъпало и отвори куфарчето, забравил за времето и къде се намираше.
	Какво бодна така ума му? О, да… раните от нож. Когато говори с Глицки, трябва да се сети (Но кога ще стане това? Защо ли не отстъпи, да се обади на лейтенанта?) и да го помоли да търси хора с такива рани. (Разбира се, не бе и чувал за Колин Девлин или Мюлън и Макей.) Подобна подробност, щом не е общоизвестна, може още на старта да убеди съдията, че липсват убедителни доказателства за вината на Кевин. Само че… по дяволите, Кевин спомена това във видеозаписа. Фаръл задраска написаното в бележника.
	Но това беше само първият съществен детайл, който изплува в съзнанието му. Припомняше си и другите доводи, които изложи пред Глицки в „При Лу Гърка“. Успееше ли да отърве този клиент с иск за решение по параграф 1118, за незабавна оправдателна присъда, щеше да е сладко, нали?
	Записа си още идеи — адвокат в стихията си. Можеше да направи много за Кевин… да призове Глицки като свидетел. Ченге — свидетел на _защитата_. Такъв театър би изглеждал убедително за съдебните заседатели. Трябваше да уреди медицински преглед за Кевин, и то скоро. Да провери дали наистина има спукани ребра. И драскотините по лицето му.
	Проклятие! Забрави да снима Кевин, а лицето му вече се оправяше. Все пак, на видеозаписа раните сигурно личаха. Поне се надяваше. Не беше уверен. Трябваше да се стегне отново. Да си напрегне ума. Съдебните дела са война и не бива да се втурваш напред, ако не си готов да победиш или да умреш.
	Какво още? Дъвчеше химикалката и си изцапа долната устна. Да помисли за съдебното жури — по дяволите, какво да предприеме за расовото разпределение на заседателите? Трудна работа, изстрел в тъмното, както винаги. Въпреки всичко вярваше, че ще съумее да се спре на дванайсет души, които да не са расово предубедени, дори в такова взривоопасно дело.
	Колко чернокожи приятели имаше Кевин? Да де, изтъркано въпросче, но в същото време житейски факт. Знаеше, че са поне двама-трима — нали пиеха заедно. Чудесни свидетели. Кевин им знае имената.
	Но най-много се нуждаеше от неколцина други заподозрени — мамка му, _не просто заподозрени_, напомни си веднага. Онези, които са _извършили_ това, да пукнат дано.
	Рязко прелисти бележника, пишеше като побеснял. А може и да си е луд. Виж го само — дългокос тип на петдесет години, с шкембенце, по анцуг, по устата му черни петънца от химикалката, дърдори си нещо неразбрано. Дебелото старо куче лежи в краката му. Куче, което честно казано, пърдеше повече от търпимото, благодарение на богатата, консервирана, изцяло месна храна (и по някоя бира), защото според господаря му това беше подходящата диета за едно куче. Отначало не искаше и да погледне проклетото животно, но щом пое грижата за него, не би позволил да живее с помия и огризки, не и Кучето Барт Фаръл.
	Уличните лампи светнаха — повечето по „Оушън“ бяха в изправност. И както се случваше понякога, по залез вятърът стихна. Уес Фаръл вдигна глава, учуден не толкова, че се намери тук, а че бе затънал.
	Повлечен от потока.


	Карл Грифин накара Марсел Лание да дойде с него, за да огледат пак около парка „Долорес“. Така че Ридли Бенкс, който последните дни работеше с Марсел, остана сам.
	Денят му бе предопределен от решението да не се мярка в отдела. Имаше си предостатъчно оправдания — в старанието си да изровят нещо за Питър Макей и Брандън Мюлън, двамата с Марсел бяха позарязали всекидневната работа и малко шляене по улиците би помогнало да разчистят разследването на други убийства.
	Но Ридли най-вече усещаше, че ако пак подхвърли на лейтенанта нещо за подозренията си относно миналото на Лорета Уейджър, Глицки непременно ще избухне като бомба. Затова му остави неясната бележка. Да става каквото ще става, той направи всичко по силите си. Не разполагаше с други факти, освен вече споделените с Ейб, но се досещаше, че сенаторката Уейджър не е най-подходящата компания за шефа на отдел „Убийства“. Ала не искаше да досажда, да се прави на нахалник. Само се опитваше да си върши работата и по-точно — да внуши на Глицки в какво _би могъл_ да се забърка. Дали лейтенантът щеше да си направи някакви изводи, оставаше си негово решение.
	Жаклин, гаджето на Ридли, работеше като секретарка на адвокат в една от фирмите из горните етажи на небостъргач. Сега чакаше в приемната, за да види ще се освободи ли тя скоро и има ли желание да излязат и да хапнат нещо. Макар и вече да притъмняваше, задълженията на секретарките в тази фирма свършваха, когато шефовете им си тръгваха. Официално имаха нормален работен ден, но която настояваше да излиза в пет или пет и половина, скоро се оказваше безработна. Денят на Жаклин приключваше не когато си изпълнеше задачите, а когато адвокатът й кажеше, че е свободна. Нито секунда преди това.
	Тя се появи в другия край на дългия коридор и както я следеше с поглед, Ридли пак одобри деловия й вид. Не го привличаха нито лъскавите мацки, нито курветата, макар че (или по-точно — _защото_) бе опитал и едните, и другите в по-младите си години. Жаклин беше работещо момиче, също както и той беше работещ мъж. Отличаваше се с добра душа, топла усмивка, сдържан език и великолепно телосложение.
	Личеше, че е напрегната, но го поздрави съвсем нормално. Ридли си каза, че момичето е от твърде висока класа, за да натрапва настроението си на околните.
	— Съвсем навреме дойде — каза тя и небрежно го целуна по бузата.
	Да, имаше напрежение. Носеше дълга вълнена пола и виолетова блуза. Ридли надуши лек аромат на канела. Помисли си дали не след дълго няма да е вече женен за нея, макар още да не бяха обсъждали това.
	В асансьора хвана ръката й.
	— Какво има?
	Тя пое дъх и не издиша още два-три етажа.
	— Стен ще работи през всички почивни дни. Иска и аз да идвам.
	Не беше някаква особена изненада. Стен беше Стенсфийлд Бътлър Трети, „нейният“ адвокат. Бял мъж на трийсет и четири години, женен, с две деца, натискащ се да стане партньор във фирмата след шестгодишно бъхтене. Допълнителните часове не го притесняваха. Живееше с работата си.
	Ридли сви рамене и недоволно преглътна новината.
	— Няма нищо — каза той и стисна ръката й. — С всички тези неразбории и аз мога да натрупам още дни отпуск.
	Бяха си приказвали дали да не се махнат от града за два-три дни, може би да отскочат до Пойнт Рейес, но винаги я имаше и възможността Жаклин да е заета. От четири години тя беше вярната и способна помощничка и секретарка на Бътлър. Но не витаеше в небесата — ако прекали с думата „не“ (Щеше ли да е достатъчно веднъж? Или два пъти?), ще я махнат. Бе се случило на твърде много от нейните колежки. Беше чернокожа нисша служителка. Ако искаше да запази тази добре платена и квалифицирана работа, не биваше да поставя на първо място личния си живот. Само така можеше да оцелее.
	— Ами, не точно това ме притеснява.
	— А кое?
	Вратата се плъзна встрани и излязоха в огромното, облицовано с мрамор фоайе. Отсреща имаше посещаван от млади адвокати бар и двамата по навик се насочиха натам. Жаклин често пийваше по чаша шардоне след работния ден.
	Спря и се обърна към него.
	— Ридли, надявах се, че ще мога да отида на шествието. И не съм сигурна, че ще помагам на Бътлър. Не и утре. И… и му казах.
	— Той какво ти отвърна?
	— Наежи се и отсече аз да си решавам. И ако не дойда в службата, ще си нося последствията. Толкова набързо трудно можел да ми намери временна заместничка и ако си загубел клиента, защото _неговата_ секретарка не била на разположение, ясно…
	И двамата знаеха какво би станало. Ридли нежно я прегърна през кръста. Влязоха в бара. Тук пускаха записи в стил „ню ейдж“. Наблизо имаше свободни маси, до заемащите цялата стена прозорци.
	След като направиха поръчката (безалкохолно за Ридли), сплетоха ръце на масичката.
	— Значи щеше да участваш в шествието? С Филип Мохандас?
	— Не „щях“ — каза тя, без да се перчи. — Ще отида.
	— И мислиш, че заради това си струва да останеш без работа?
	— Ридли, може и да ти звучи старомодно, но мисля, че трябва да си отстояваме правата. Твърде дълго нищо не се променя.
	— И си въобразяваш, че като отидете там с Филип Мохандас и няколкостотин от братята, нещо ще промените?
	— Няма да са няколкостотин. Не познавам човек, който няма да отиде.
	— Ами, познаваш.
	Ридли си дръпна ръката.
	— Недей — помоли тя.
	— _Ти_ недей.
	— Ридли, не ти прилича да се държиш така.
	— Тъй ли било? Ама че забавно. Не знам защо ми хрумна, че съм ченге, а пък на това шествие главното му е, че ние ченгетата нищо не правим, защото разни бели важни клечки ни въртят на пръста си. Нали? Така чух. И искаш да участваш, а? Обаче казваш, че не ме засяга лично. Не ме пързаляй, Жаклин.
	— Не се ядосвай.
	Тя му протегна ръка над масата.
	— Добре, не се ядосвам.
	— Сигурно не виждаш нещата… като нас. Искам да кажа, твърде дълго си бил в системата…
	— Значи съм станал бял отвътре? А имаш ли си идея с какво се занимавах последните три дни и защо нямах време да се видя нито с теб, нито с някой друг?
	— Аз…
	— Ще ти обясня. Преследвах хора, опитвах се _да спипам_ онези, които обесиха Артър Уейд. И никакво шествие до Градската палата няма да ми помогне да ги хвана.
	— Говориш _за онзи човек_, нали?
	— За Кевин Ший?
	— Да, за него.
	Бенкс наведе глава и се овладя. Ръката му се плъзна по масата и стисна нейната.
	— Жаклин, миличка, слушай ме внимателно. _Цяла тълпа_ е убила Артър Уейд, а не само…
	Сега тя реагира невъздържано. Тресна с юмруци по масата и пепелникът издрънча. Хората от околните маси се обърнаха към тях.
	— Не го усещаш, нали? Вече нищо не чувстваш, нали?
	— Всеки ден го усещам, Жаклин. Всеки ден това ми е на главата.
	— Но вече не ти идва отвътре, нали?
	— Какво означава това?
	— Означава, че са ти пуснали въдицата и ти си налапал кукичката. Означава, че…
	— Нищо не съм налапал! Просто си държа очите отворени.
	— Не, Ридли, държиш се като ченге, като _един от тях_. Мислиш си, че си в някаква _група_, като банда, в която всички се защитават помежду си…
	— За Бога, Жаклин, откъде ги измисляш тези приказки?
	— Стига ми да те погледна. Виждам какво се променя и какво — не. Заблуждаваш се, Ридли Бенкс. Вярваш, че си успял, че си един от тях. Нали си инспектор, значи си недосегаем. Нека ти кажа нещо, което трябваше вече да си разбрал тази седмица. _Всички_ сме уязвими. Пак сме си хора второ качество. Ето я причината за шествието.
	— Жаклин!… — Той се спря. — Значи, според теб, шествието струва повече от работата ти?
	Тя пак плесна по масата и яростно изгледа онези, които наблюдаваха.
	— Не би трябвало изобщо да засяга работата ми! За Бога, утре е събота. Започват празниците за Четвърти юли. И той не ме предупреди. Какво ми остава, до края на живота си да зарязвам всичко, щом Стенсфийлд Бътлър Трети поиска скапаната си чаша кафе с обезмаслено мляко? Какво ще кажеш, ако не бях черна, щях ли _и за това_ да се тревожа?
	— Само че си черна и се тревожиш.
	— Шествието е протест и срещу това.
	— Дали пък не си вбесена, че си само секретарка, а не адвокат? Може би цветът на кожата ти няма нищо общо…
	— _Само_ секретарка! Ще те…
	Млад мъж с атлетична външност, с костюм и вратовръзка, застана до тяхната маса.
	— Извинете, аз съм управителят и някои от другите ни клиенти… — Сви рамене, за да покаже, че вината не е негова. — Бихте ли имали нещо против да продължите този спор отвън?
	Жаклин избухна:
	— А вие бихте ли имали нещо против да си…
	Но Ридли вече държеше ръката й, издърпа я от стола и я поведе към вратата.
	Щом излязоха, тя се извъртя към него.
	— Махни си ръцете от мен! Изобщо се махни!
	— Жаклин, моля те…
	Блъсна го и извърна лице.
	Ридли пак я хвана, но тя се завъртя и го удари по челото толкова силно, че отстъпи крачка-две.
	— Не ме доближавай. Да не съм те видяла повече! Махай се!
	Отдалечаваше се заднешком, вдигнала ръка пред лицето си. Изведнъж побягна.
	Той я последва, но след няколко крачки се отказа и спря пред огромните прозорци на бара. Море от бели лица го зяпаше през стъклата.
	Не, Жаклин, не се чувствам един от тях. В нищо.


	63.

	— Както казват, през шкафа вятър е минал — съобщи Мелъни, след като огледа рафтовете. — Значи нищо нямаме.
	Пъхна ръката си по-навътре и измъкна буркан с компот и миниатюрна консерва кренвирши.
	Кевин застана на вратата на кухнята.
	— Твоята приятелка Ан с какво си поддържа живота?
	— Ами, ей сега ще установим.
	Тя отвори хладилника. И в него не се забелязваше изобилие от храни и напитки. На закуска довършиха сиренето и някакви остарели бисквити. Обядът се състоеше от общо две яйца за двамата, на водна баня.
	— Много ми се яде пица — сподели Кевин. — Няма да се откажа и от една бира.
	— Можем да поръчаме по телефона. Имаш ли пари?
	Кевин провери в портфейла си и нареди на плота петдесет и осем долара.
	— Това ми напомни — каза той, — че не се обадих в работата, не ги уведомих, че известно време ще отсъствам. — (Двайсет и пет часа седмично се занимаваше с телемаркетинг, тоест от една преустроена в офис къща продаваше по телефона приложни компютърни програми на малки фирми.) — Чудя се дали са забелязали, че ме няма? Едва ли много им липсвам.
	Никой не се усмихна. Шегите не ги освобождаваха от напрежението.
	Мелъни се върна в хола, отвори телефонния указател и се обади в едно заведение, което познаваше. След малко остави слушалката.
	— Заради бунтовете не доставят храна вкъщи.
	— Опитай на друго място.


	След още седем опита — три пицарии, две китайски ресторантчета, монголска закусвалня за шишчета и руска пирожка — се оказа, че никой не иска да ги обслужи. Мелъни стоеше до телефона и са канеше да набере осмия номер, когато Кевин се обади от креслото:
	— Май вече се побърквам тук, поне така си мисля. И ти ли превърташ, или съм само аз?
	Тя кимна.
	— Има нещо такова.
	— Ей, сега е петък вечер. Навън е тъмно. Нормалните хора си уреждат срещи, занимават се със себе си. — Погледът й не беше насърчаващ. — Ще излезем, може Ан да има тук перука или ще си пъхна топки памук под бузите…
	— Значи ще ядеш пица с памук в устата?
	— Добре де, ще минем без топки памук. А какво ще кажеш за…
	Мелъни изразително клатеше глава.
	— _Кевин…_
	Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото.
	— Мел, вече наистина се побърквам тук.
	— Аз също — призна тя, — но всеки път, щом си покажем носовете навън и…
	— Не е всеки път — напомни той. — Онази вечер чакахме на опашката за сандвичи половин час и никой не ни позна.
	— Там никой не ни зяпаше.
	— И никой _не ни търсеше_ там, както ще бъде и в някоя забутана пицария. Я помисли — всъщност _най-малко_ биха очаквали да ни видят някъде в заведение. Даже право в нас да гледат, както спокойно дъвчем пица, ще си кажат: „Не е вярно. Не може да бъде. Не са толкова тъпи“.
	Мелъни седна до телефона и поразмисли.
	— А от друга страна, виж какво е станало с Джон Дилинджър. Щом излязъл от киното…
	— Мелъни, направили са му засада. Сега никой не знае къде сме, откъде и накъде отиваме. — Той вече се надигаше от креслото. — Дори си мисля, че така е по-хитро, отколкото да отидем за храна в магазин. Отиваме, ядем, връщаме се. Става ли?
	Донякъде имаше право, но тя пак се боеше до смърт. Но пък останеха ли затворени тук, кой знае каква идиотщина можеше да им хрумне…
	Ан имаше множество шапки и двамата си избраха по една — Кевин разноцветна скиорска, която смъкна до веждите, а Мелъни кадифена барета, за да скрие косата си. Премениха се с още дреболии, а Мелъни обилно си намаза устните с крещящо червило. Нарисува си и две бенки на бузите.


	Щом излязоха, усетиха миризмата на дим в града и противно на представата на Кевин, че хората едва ли не танцуваха по улиците, нямаше особено оживление. В края на краищата, палатковият лагер в парка „Голдън Гейт“ беше само на два квартала оттук. Когато минаха на кръстовището, в далечината видяха рязкото примигване на жълтите лампи, окачени по преградите около лагера.
	Беше студено и Мелъни си пъхна ръката в джоба на Кевин. Той я притискаше към себе си, забързаха се. Хейт Стрийт не беше в район с полицейски час, но рядко минаваха коли и почти не се виждаха пешеходци. През няколко входа попадаха на бездомни, просещи пари. Кевин им раздаде последните монети от джобовете си.


	Както той предсказа, изглежда никой не им обръщаше внимание. Улиците пустееха, но в „Пицайола“ тъпканицата беше нормална за девет вечерта в петък. Кевин избра една ниша в ъгъла.
	— До изхода, за всеки случай.
	— Не е смешно.
	Мелъни отиде да поръча — две големи, комбинирани, с аншоа, кана „Сам Адамс“ и две чаши.
	— Бихте ли ми показала някакви документи, моля?
	Човекът зад барплота беше афроамериканец, на годините на Кевин. Усмихна й се търпеливо, не излъчваше заплаха.
	Тя се смръзна. Навърши двайсет и една години преди шест месеца и особено докато се срещаха с Кевин, бе свикнала да си поръчва бира, без да й искат документи. Сега гледаше смаяно, чудеше се какво да измисли. Изключено беше да изскочи оттук без Кевин, а и щеше да прикове погледите на всички околни. Леко се обърна, но Кевин не гледаше към нея.
	— Госпожице?
	— О, извинете.
	Какво да се прави. Извади портмонето и показа шофьорската си книжка, която мъжът разгледа на по-светло.
	— Благодаря. За кого е другата чаша?
	Ох, Господи… Накрая ще ги хванат. Трябваше просто да побегне — да кресне на Кевин и да си плюят на петите.
	— За приятеля ми, седи ей там — каза, наложила волята си над страха. — По-голям е от мен.
	Блестящо, Мел.
	Мъжът примижа към слабо осветената зала.
	— Значи доста е пораснал, а? — Мъжът още се усмихваше, докато наливаше бира в каната. — Сервитьорката ще ви я донесе ей сега.
	Тя зашеметено се върна към закътания ъгъл и седна до масата.
	— Идеята си я бива — каза Кевин. — Утре ще… Какво ти е?
	Сервитьорката дойде, остави каната между тях и се дръпна, без да ги удостои с поглед. Мелъни опитваше да се справи със себе си, клатеше глава, за да възпре въпросите на Кевин, да не привлича още внимание към масата. Той се наведе към нея.
	— Какво става?
	Подаде й ръка, тя я стисна и му разказа.
	Барманът се въртеше като на пружини, неспирно пълнеше кани с бира. А в откритата откъм залата кухня, един от готвачите въртеше във въздуха тесто за пици. От джубокса звучеше някаква песен на Стинг. Нямаше дансинг, но неколцина се подрусваха свободно, явно не забелязваха промените в ритъма. Никой не се взираше в Мелъни и Кевин. Той не пропусна да спомене това.
	— Знам. Но ако…
	Потупа ръката й.
	— Ще драснем. Вече доста се отракахме. — Засмя се самоуверено, поне му се искаше да изглежда така. — Ей! — Плъзна пръст по лицето й. — Всичко е наред, Мел. Сама знаеш, трябваше да поизлезем на въздух…
	— Кевин, вече не мога да издържам. Когато онзи те погледна, щях да повърна.
	— Но ти се държиш чудесно.
	Тя клатеше глава.
	— Какво ще стане с нас? Кога ще свърши? _И ще свърши ли?_
	Не последва отговор. Той издърпа ръката си и тържествено наля бира в чашите, за да спечели време.
	— Нали се опитваме да спрем всичко това?
	— Вече не знам какво се опитваме да правим. Само знам, че съм уплашена. До полуда. — Тя помълча. — Понякога си мисля, че дори няма да се измъкнем живи. Че някой ще ни убие.
	Той се облегна на стола.
	— Това _няма_ да стане.
	— Като говориш така, чукни на дърво. Моля те!
	Той тупна веднъж по масата. И не само за да успокои Мелъни.
	— Знаеш ли, ако помислиш, само аз съм затънал. Мел, _ти_ имаш избор. Можеш да…
	— Никога! Да те изоставя сега, след всичко?
	— Нали току-що каза…
	— _Това_ изобщо не съм казвала. И не искам повече да обсъждаме. Само се боя, Кевин. Боя се и за двама ни. Кой човек с ум в главата _не би се страхувал_ на наше място?
	— Исках да кажа, че можеш просто да излезеш оттук, веднага, да отпрашиш с такси на юг при родителите си, да наемеш адвокат…
	— Не! Млъкни, Кевин.
	Тя вдигна чашата, после се озърна към залата. Изобрази усмивка на човек с железни нерви и се взря в очите му.
	— _Шибана несправедливост_ — каза тя. — Цялата тази гадост е несправедлива. Ако светът беше какъвто трябва да е, щяха да ти връчат медал в Белия дом…
	— Не знам, май е прекалено. Ще съм доволен и да отменят заповедта за арестуването ми.
	— Добре е за начало.
	Сервитьорката дойде и тресна вдигащите пара пици на масата, после изчезна.
	Кевин махна след нея.
	— Виждаш ли? В пълна безопасност сме.


	— Има надежда — каза Уес.
	Кевин говореше по телефона в коридорчето към тоалетните и аварийния изход.
	— Тъкмо над това умувахме.
	— Къде си? Какъв е този шум?
	— В „Пицайола“. Една пицария на „Хейт“. — Добави в настъпилото мъртвешко мълчание: — Трябваше да излезем, Уес. Щяхте да превъртим. Никой не знае кои сме…
	— Кевин, _всеки_ знае ти кой си. Да се надяваме, че може би никой не те е познал където сте, но няма значение. Моля те, би ли се постарал да запомниш това?
	— Уес, ей сега си тръгваме и се връщаме в апартамента на Ан. За каква надежда говориш?
	Уес побесня от своя приятел и клиент — най-търсеният беглец в града, окръга, щата, вероятно в цялата проклета страна, а си седи в някаква пицария. В момента нищо не можеше да направи, освен да се моли Кевин да се измъкне жив и здрав.
	— Явно не Глицки е заповядал да ме проследят. Някой от районната прокуратура, а не от полицията.
	— Е?
	— И изведнъж пак започнах да си мисля, че имаме сериозен шанс да получим, каквото искахме снощи — поне да те изслушат и да те пазят.
	— Сериозен шанс ли?…
	— Кев, по-добре е от нищо. Опитвам всичко възможно.
	— Знам. Само че… значи се обади на този Глицки…
	— Спри се малко! Още не съм. Той ще ми се обади по някое време, тази вечер. Честно казано, очаквах вече да ме потърси. — Мълчание. — Кевин, сега поне имаме основателна причина да кротуваш тук, а не да бягаш. Тази сутрин, нали си спомняш.
	— Помня.
	— Значи, разбрахме се. Предполагам, че по това време утре ще сме постигнали някаква уговорка. _Знам_, че Глицки ще ми се обади, постара се доста, за да поискам отново да го слушам. Убеден съм, че е на наша страна, а е ченге. Кев, това съвсем не е лошо.
	— Добре, убеди ме. Вече съм щастлив.
	Фаръл въздъхна.
	— Защо не определим точно време, когато да ми се обаждаш? Можеш да ми кажеш и номера, където сте.
	— Щях да ти го кажа, ако го знаех. Все пак не е моя номер, нито на Мелъни.
	— Така да бъде — каза Фаръл, — но направо ми побелява косата, като не мога да те открия.
	— Е, кога да бъде?
	— В девет.
	— В девет? Уес, утре е събота.
	— _Събота_ ли? Какво значение има — събота, вторник, на кой му пука… За Бога, Кевин…
	— В девет е добре. Бъзиках те.
	— Кевин, голям бандит си.
	Разбираше, че момчето опитва да не покаже колко се страхува.
	— Уес, не казвай тази дума. Бандит…
	— В девет — изръмжа Уес. — Постарай се да си точен.


	Това беше първата й задача в Сан Франциско и специалната агентка Симз не можеше да се примири с тукашното време — да трепери от студ в първия ден на юли. Във Вашингтон жегата вдигаше термометъра над трийсетицата и беше задушно от влага, още от средата на май. Тя си представяше лятото в Калифорния по същия начин, само че без влагата. Предишните й задачи в Лос Анджелис, Модесто, Сакраменто, дори в близкия Оукланд не я подготвиха за местния микроклимат. Ако я увличаше литературата, би могла да си припомни често цитираната забележка на Марк Твен, че най-студената зима в живота си преживял през юни в Сан Франциско. Но от шест години Марго Симз четеше само служебни наръчници и справочници, а и преди не прекаляваше с четенето.
	Седеше зад витрината, на ъгъла срещу микробуса за проследяване, паркиран пред блока на Уес Фаръл, грееше си ръцете около висока чаша кафе с мляко. Нямаше никакъв вятър, но температурата внезапно падна докъм десетина градуса, а тя носеше само пола и блузка под тъничкия жакет. Повече от три часа седя в неотопления микробус, след като излезе от Съдебната палата и студът проникна във всяка клетка от тялото й.
	Преди около десет минути се предаде и се махна от наблюдателния пост в търсене на малко топлинка, която откри отсреща, в кулинарно магазинче. Закусвалня на ъгъла — във Вашингтон щеше да се нарича закусвалня — само че тук всичко беше в остри ъгли, високи тавани, драматично осветление. Да, в Сан Франциско, според нея, си падаха по пресилените неща.
	Влезе, защото й се стори топло, освен това правеха кафе. Предлагаха и вино, бира, сандвичи, _сиропи_ и ароматизирана газирана вода, натруфена история — в този град не биха се задоволили с местенце, където просто да изпиеш набързо една сгряваща чаша. Менюто, дори най-различните видове кафе, беше само на италиански, имаше грамаден остъклен щанд, където бяха изложени екзотични тестени измишльотини и салати. Симз влезе, само за да се отърве от студа, да си стопли ръцете около чашата и това _cafe latte_ бе най-близо до желанията й.
	Не беше само заради студа. Седеше до елегантната масичка и още трепереше. Около повечето други маси се бяха скупчили усилено бъбрещи местни хора, на нейната възраст или по-млади. Струваше й се, че Сан Франциско е едва ли не друга държава. Изведнъж осъзна колко неприятен й е този град.
	Обзе я порив да измъкне пистолета, скрит под ленения жакет, да изгърми пълнителя по бягащите светлини, затъмнените витрини от пода до тавана, кафе машините, може би и по загубеняците наоколо.
	Тези имаха ли представа какво ставаше тук? Цялата преструвка за единението на нацията се срутваше тухличка по тухличка в същия този момент, из целия град, както ставаше всяка секунда от последната седмица. А самонадеяните всезнайковци и веселяци си пийваха капучино и сиропи, или по някоя чаша бяло вино и си „пробутваха лафове“, както сами наричаха това празно занимание. Е, не бяха неин проблем, но за Бога, направо ги мразеше. Да си ядат — тя плъзна поглед по надрасканото меню на черната дъска — да си ядат _foccacia_, каквото и да означава, по дяволите.
	Унилите й размишления прекъсна един от техниците в микробуса, Сам, който надникна през витрината, забеляза я и се промъкна през лабиринта от начупени нива на пода. Тя вече вървеше към него.
	— Сгащихме го! — едва изрече той, останал без дъх от тичането. — Няма съмнение, намерихме Ший. Седи в някаква „Пицайола“, номер хиляда и осемстотин на улица „Хейт“.
	Забравила студа и всичко друго, тя повлече Сам към изхода.
	— Да се размърдаме!


	Кевин пак погали ръката на Мелъни — „кротко, кротко“ — когато черно-бялата полицейска кола спря пред пицарията.
	— Най-добре да уредим сметката — каза съвсем делово.
	Но преди да привлекат вниманието на сервитьорката, двамата униформени полицаи влязоха, явно решили да отдъхнат малко. Стори му се, че запълниха цялото свободно пространство, изгълтаха целия кислород в залата.
	— Друго ще поръчате ли? — попита тяхната забързана сервитьорка.
	— Благодаря, това беше всичко. Много е вкусно. Сметката, моля ви.
	Тя се завъртя светкавично и изчезна.
	Ченгетата стояха един до друг пред плота за приемане на поръчките, приказваха си с един от готвачите. Сервитьорката спря при тях, каза нещо и се засмя.
	Кевин и Мелъни се сгушиха в своя ъгъл, стараеха се да не показват лицата си.
	— Дръж се спокойно — напомни той и тя кимна, стиснала силно ръката му.
	Не особено скоро — сякаш мина цяла геологическа епоха — сервитьорката се върна с касовата бележка и я пусна на масата. Кевин я взе, дължаха 34,65 долара за пиците и бирата. Посегна за портфейла си.
	Ченгетата направиха поръчката си и се обърнаха да потърсят маса.
	— Не, не тук, не тук — измънка Кевин.
	— Шът!
	— Тук е лошо, има течение…
	— Шът! Кевин…
	Онези прекосиха залата и издърпаха столове на около метър от Кевин и Мелъни, настаниха се на съседната маса.
	Кевин отвори портфейла. Пак надникна вътре. Нямаше пари. Хвана ръката на Мелъни и се постара да не повишава глас:
	— Къде са парите? Ти ли ги взе?
	Тя го изгледа. Да не е полудял?
	— Нали ти ги взе, недей да ме мъчиш така…
	Кевин й показа празния портфейл.
	— Май сме ги оставили на масата в кухнята…
	— _Не сме…_
	— Бяха на масата, под вазата. И не помня да съм ги взимал. О, Боже, забравил съм ги там!
	Мелъни се озърна към полицаите и пак се вторачи в Кевин.
	— Господи! — възкликна неволно.
	Едното ченге я чу и се обърна. Беше мъж на средна възраст, с добродушно лице. Понаведе се към тях.
	— Младежи, добре ли сте? Всичко наред ли е?
	Мелъни го зяпна, вцепени се. И накрая изцеди думите от себе си:
	— Извинете, но днес умря моето коте.
	Направи опит да се усмихне.
	Кевин им позволи да го видят в профил, не повече, за да не предизвиква съдбата.
	— Мъри — добави той. — Казваше се Мъри. Беше при нея от шест години.
	— Ей, че лоша работа — промълви ченгето. — Аз не си падам много по котките, но жена ми е луда по тях.


	Симз беше единствената жена в екипа. Четиримата мъже, чакали досега в микробуса, бяха по-добре подготвени за студа, носеха кожени якета и дебели панталони. Вече се бяха обадили на резервната група в хотела, включваща и останалите снайперисти. Разбраха се, че ще се срещнат на прочутото кръстовище между „Хейт“ и „Ашбъри“ и ще започнат акцията оттам.
	Сега се носеха шеметно към „Гиъри“, но без да включват сирената. Проклета да е, ако допусне местните смотаняци да се набъркат. Така наречената полиция на Сан Франциско само можеше да оплеска всичко. Това си беше операция на ФБР. Симз седеше отпред до шофьора, другите трима бяха отзад, наострени, но хладнокръвни. Почти не говореха, не си проверяваха оръжието — стигнеше ли се до това, оръжията щяха да бъдат в изправност. Хората й бяха професионалисти.


	— Искам да станеш небрежно и да отидеш до тоалетната.
	— Кевин, трябва да платим. Не можем да се изплъзнем така…
	Той напрегна цялата си воля, за да говори тихо.
	— Няма да им покажа кредитната си карта. Не би трябвало да виждат и твоята. Мисля, че ти се налага спешно да отскочиш до тоалетната, _нали_?
	Мелъни се пребори със съвестта си, стана и се скри в коридорчето. Кевин изчака, колкото му стигнаха силите, после се завъртя към полицаите, почти им показа лицето си. В тази мъждива светлина можеше да поеме риска.
	— Извинете. — Двамата прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. — Само ще отида да проверя как е приятелката ми. — Посочи неплатената сметка. — Парите са у нея. Ако сервитьорката дойде и види, че и двамата сме излезли… — ухили се, — … бихте ли й казали, че не се опитваме да я прекараме. Ей сега ще се върнем.
	Симпатичното ченге кимна и Кевин излезе.
	Пребледняла като смъртник, Мелъни чакаше и трепереше до вратата, на която имаше лепенка „Авариен изход. При отваряне се включва алармената инсталация.“
	Кевин застана до нея и прочете надписа.
	— Готова ли си? Да се махаме.
	Дръпна я за ръката и натисна дръжката.
	Нито звук. Алармата не писна, докато се измъкваха на уличката. Точно на това разчиташе. Един път да има полза от негодни жици. Добрата електроника струва цяло състояние.


	Микробусът на Марго Симз спря зад полицейската кола, до тротоара пред „Пицайола“.
	— А _тези_ какво правят тук? — промърмори на себе си, докато излизаше от микробуса.
	Вече бе разположила по един човек в краищата на уличката зад пицарията. Тя и Сам щяха да влязат през главния вход.
	Реши, че не е нужно да вдига шум. Защо да го подканва към съпротива? Кевин Ший нямаше да знае коя е тя, докато му размаха под носа значката си и, ако е необходимо, извади пистолета от кобура.
	Спря се до вратата и огледа залата, но не виждаше никой, приличащ на Кевин Ший. Имаше двайсетина маси и ги огледа за броени секунди. Масата до онази, където седяха двете градски ченгета, още не беше разчистена, но там нямаше никой. Завъртя глава към Сам и му заповяда да провери тоалетните.
	Отиде при полицаите, представи се и им показа снимката на Кевин Ший. Попита виждали ли са някой, която да прилича на него…
	Спогледаха се с изцъклени очи. Единият почти събори масата, когато скочи и се втурна в коридорчето, вече извадил револвера. Симз нахълта след него.
	Сам излезе от тоалетната.
	— Никой.
	Скупчиха се в теснотията. По-възрастното ченге се поколеба до задния изход, после бутна вратата.
	Нищо.
	Пусна я да се затвори. Пак натисна.
	— Алармата се е скапала — каза той.
	Напоследък нищо не вървеше както трябва.


	— Направо щях да умра — каза Мелъни.
	Завиха от „Хейт“ по „Станиън“, вече бяха на петдесетина метра от блока на Ан.
	— Какво ще правим с тази сметка?
	Кевин я погледна втренчено.
	— Тревожиш се _за сметката_?
	— Ами, да. Пощуряла съм, нали?
	Кевин я обърна към себе си и я целуна.
	— Толкова си сладка. Нищо чудно, че съм луд по тебе.
	Тя се надигна, като че щеше да отвърне на целувката, но вместо това прошепна:
	— Като перце по сърцето, любими.


	64.

	Преди вечеря Дизмъс Харди зареди компактдискове с около пет часа оперни записи и сега един тенор (не беше Лучано Павароти, но Глицки не им помнеше имената) едва чуто извиваше сърцераздирателните си трели.
	След като се раздели с Лорета, Глицки искаше да мине набързо оттук, да чуе основното от разговора на Харди с Фаръл, после да се обади на адвоката, за да се заеме с проблема Кевин Ший.
	Щом влезе, набра номера на Фаръл, но побесня, когато никой не вдигна слушалката. Защо този тип не си бе монтирал телефонен секретар? Всички адвокати имаха поне по един, понякога Глицки си мислеше дали тези устройства не ги продават от монетни автомати по коридорите на юридическите факултети.
	После влезе в кухнята, целуна по бузата Франи, съпругата на Харди, а тя го погледна само веднъж и заяви, че Глицки остава да вечеря с тях. Точка по въпроса. Било очевадно, каза тя, че изобщо не се грижи за себе си. С колко килограма е отслабнал? И какво му става? Ако не му пука за себе си, поне да мисли за децата си.
	Франи беше по-малката сестра на Моузес Макгайър, съдържателя на бара — дребничка жена с дълга, огненорижа коса, с кожа като сметана и зелени очи. Беше по-млада с повече от десет години от Глицки и Харди. Идеалистка, инат, красавица.
	Когато Фло почина, макар семейство Харди да имаше две малки деца, Франи прибра при себе си момчетата на Глицки за повече от месец, докато той се преструваше, че започва да слепва отново пръсналия се на парчета живот. Помогна в най-критичния момент и му даде възможност да открие и наеме Рита. А момчетата усетиха, че животът продължава, когато най-силно се нуждаеха от това. Пък и така Глицки имаше извинение да отива при някой след работа, да не стои сам.
	Днес решиха да го нахранят добре. Дизмъс и Франи постепенно се превръщаха в ценители на изтънчената кухня, но Ейб си каза, че на човек може и по-лошо да му се случи. Наричаха ястието „ризото“, докато той би казал риба с ориз, но беше вкусно под всякакво име. Дори изпи почти цяла чаша бяло вино. В съответствие с гастрономичните правила.
	Половин порция „Столичная“ през деня, чаша вино вечерта. Май клонеше към алкохолизъм. Което го подсети…
	Пак се обади на Фаръл. По-точно, опита се. Беше влудяващо да осъзнае, че собственото му чувство колко е спешно да уредят въпроса с Кевин Ший изобщо не се мяркаше в съзнанието на адвоката. А може би бъркаше, току-виж се е срещнал с клиента си, обсъждат си стратегията. Поумува над разговора си с Фаръл и описанието на Харди за срещата в „Малкия Шамрок“ и стигна до заключението, че каквото и да върши адвокатът, винаги е намесено и пиенето.
	Е, трябва да е търпелив, по принуда.
	По време на вечерята споменаха бунтовете, отиването на момчетата и бащата на Ейб в Монтерей, фестивала в Ашлънд, постановката на „Буря“, летуването на палатка по принцип, така стигнаха до „комитета по правилата“ в дома на Ейб, психологията на децата (хлапетата на семейство Харди бяха на пет и три години), после някак се отплеснаха към надзорника Райтсън, политиката на градската управа, събитията в Палатата, Арт Драйсдейл, покойния Крис Лок и бъдещето на политическата система в Съединените щати. Както обикновено.
	Споменаха и Лорета Уейджър. Също и Илейн. Щом навакса новините от последната седмица, Харди не се възхити от ролята на тези две жени в събитията — от натиска им да бъде предявено обвинение срещу Кевин Ший, от злоупотребата с масмедиите.
	Но Глицки не гореше от желание да си излее душата и отклони разговора за това, защото не си струвало да приказват за политика. А как Франи успява да приготвя зеления фасул толкова хрупкав? Покрай всички други теми не опряха до подробностите в разговора на Харди с Уес Фаръл и до факта, че заповедта за обиск е била изпълнена от следовател в прокуратурата. Просто не стана дума за това.
	Сега Глицки седеше в топлия и просторен (особено в сравнение с неговия) хол. С тъга и завист забеляза, че тук нямаше нелеп и голям сгъваем параван, отделящ кътчето за сън. Разбира се, в къщата на Харди не беше необходим. Те не ползваха услугите на бавачка. Франи си стоеше вкъщи с двете деца. Дизмъс работеше. Старомодно, но така искаха. Както беше с него и Фло, и както почти никой друг не живееше напоследък.
	В камината пукаха букови цепеници, чуваше приятелите си отзад в кухнята, увлечени в уютна домашна разговорка, докато приготвяха заедно десерта.
	След малко Франи влезе в хола, вързала косата си на опашка, с тениска и шорти, по сандали на бос крак. Остави на масата пред Ейб поднос с два чайника, чаши и купа със сладкиши. Сви се като котка в люлеещия се стол срещу него.
	— Какво ще кажеш, да проявим малко храброст и да не гледаме телевизия тази вечер?
	Глицки се засмя и се зае да изстиска лимон в чая си. Франи се сещаше за всичко.
	— Значи само да си говорим?
	Тя кимна изразително.
	— Странно е, но предлагам да опитаме. — Пресегна се и докосна коляното му. — Изобщо не говорихме _за теб_. Как се справяш?
	Той разбърка чая, загледан в миниатюрния водовъртеж.
	— Добре съм, Франи. Наистина. И май с това изчерпах темата.
	— Е, но ако ми простиш за израза, изглеждаш малко смачкан.
	— Трудна седмица беше. — Отпи от чая. — Наистина съм добре.
	Франи пак кимна.
	— Дизмъс твърди, че кажеш ли три пъти „добре съм“ за една минута, значи никак не си добре.
	— Тъй ли било според Дизмъс?
	— И ако вметнеш „наистина“ поне веднъж, значи _наистина_ не си добре. — Тя се наведе към него. — А ти го каза два пъти. Забелязах.
	Харди се вмъкна откъм трапезарията с пълна чаша в ръка. Франи вдигна поглед към него.
	— Ейб бил добре. Ама наистина.
	— Чудесно — каза Харди.
	— И не иска да говори за това.
	— Още по-хубаво. — Махна на Глицки да се отмести и зае другия ъгъл на дивана. — И аз не искам да обсъждаме Ейб.
	— Няма нищо за обсъждане — натърти Глицки. — Върша си работата, животът си тече.
	Франи разтърси глава.
	— И един път не си излязъл с жена за година и три месеца.
	Глицки бе слушал същото неведнъж, с дребни промени. Белегът по устните му се изпъна.
	— То е защото ти вече си семейна.
	Франи грейна и каза на Харди:
	— Много е мил.
	— Истински ангел — съгласи се Харди. — Макар мнозина да говорят друго.
	— Ейб, все пак… — Франи не смяташе да се откаже лесно.
	Глицки се плесна по краката и стана.
	— Все пак, приятелчета, трябва да потърся Уес Фаръл.


	Най-после Фаръл отговори на обаждането. Като че беше съвсем трезвен и надъхан.
	— Лейтенанте, разговарях със своя клиент преди не повече от двадесет минути. Той гори от нетърпение да уредим нещата. Аз също. Вашият приятел Харди спомена, че имате някакъв план и бих искал да знам какъв е. — Вече по-рязко: — Очаквах, че по-рано ще се свържете с мен.
	Глицки отвърна остро:
	— Не си бяхте вкъщи. Опитвах няколко пъти. И бях на разположение целия ден вчера. Щяхте вие да ме потърсите, забравихте ли?
	Кратка пауза, после сдържано сърдитата реплика:
	— Смятам, че обясних задоволително положението на господин Харди.
	Глицки усети как се изпарява желанието му да сътрудничи с този човек. И Фаръл вече си служеше с тона на юрист — защитата срещу обвинението, на чиято страна беше Глицки. Харди пък се превърна в господин Харди. Щеше да изпусне Фаръл, значи и Ший, и всичко останало, ако не смачкаше главата на надигащата се враждебност, на пламналото раздразнение.
	— Моля за извинение — каза той. — Боя се, че нямах много време да изслушам Харди. Той само ми предаде, че сте готов да разговаряте с мен. Само това. Радвам се, че склонихте.
	В поредната пауза Фаръл сякаш преценяваше доколко е искрен.
	— И каква е вашата идея?
	Сега беше ред на Глицки да се колебае. Доколко откровен можеше да бъде?
	— Говорих със сенаторката Уейджър. Алън Рестън е нейно протеже, а точно той е препъникамък и за вас, и за мен. Тя ми обеща да се срещне с него, да го убеди, че трябва да направи отстъпки на Ший, да му осигури безопасност.
	— Лично ли говорихте със сенаторката?
	— Да. — Съзнаваше, че дължи още някакво обяснение: — Заедно следвахме в колежа. Познаваме се.
	— Щастливо съвпадение. Тя обеща ли?
	— Да, каза, че ще говори с Рестън. Стори ми се сигурна, че ще убеди Рестън да смекчи позицията си, да даде гаранции, а точно това желае Ший, нали? Променил ли си е намеренията?
	— Доколкото знам, не. Лейтенант, обаче за него това са минимални искания. Още желае да бъде изслушан. Длъжен съм да ви уведомя, че ще упорствам докрай, за да отхвърля изцяло обвинението. Нагласено е.
	Глицки реши, че моментът е подходящ да укрепи току-що сключения съюз.
	— Господин Фаръл, ако пожелаете да изложа скромните си доводи пред когото и да било, няма да скрия мнението си.
	— И какво е то?
	— Не вярвам вашето момче да е виновно. И не мисля, че доказателствата подкрепят обвинението. Той може би дори е герой в случая. Според мен, трябва да го оставят на мира.
	Глицки дочу въздишката на облекчение.
	— Благодарен съм ви за това — увери го Фаръл. — Имате ли нещо против да ви задам още един въпрос?
	— Питайте.
	— Имате ли някакви улики, сочещи към истинския подстрекател на тълпата, виновника за саморазправата?
	Глицки прецени, че може да сподели каквато информация има.
	— Двама са. Нищо необоримо засега, но да — има някои неща, вглеждаме се в някои хора.
	— Точно това исках да чуя. — Мълчание. — И така, кога ще говорите отново със сенаторката? Или с Рестън?
	— Очаквам да стане по някое време тази вечер, най-късно утре сутринта. Лоре… сенаторката не можа да открие Рестън в службата и му остави съобщение на домашния телефон. Не се знае кога ще си е у дома, но тя му каза, че е спешно. Ще й се обади.
	— Май не е зле и аз да си монтирам телефонен секретар — ни в клин, ни в ръкав подметна Фаръл. — Но и така уговорката е добра. Ще говоря с Ший в девет сутринта.
	— Да, вероятно дотогава ще съм научил нещо. Ще мога ли да ви намеря на този номер?
	— Никъде няма да ходя. Тук ще съм.
	— Добре. Ще ви потърся.
	— Чудесно. Още нещо, лейтенанте.
	— Да?
	— Благодаря ви. Надминахте всякакви мои очаквания.
	— А би трябвало винаги така да си вършим работата.
	— Ъхъ, как не — промърмори Фаръл, — ако чичо ми имаше колела, щеше да е каруца.


	Глицки не остана още дълго при Харди. Тази вечер от тяхното толкова очевидно и непресторено домашно блаженство му се свиваше сърцето. Не знаеше дали се опитва да избяга от спомените за живота си с Фло, толкова приличащ почти във всичко на техния, или вече предчувстваше загубата, която щеше да преживее заради Лорета.
	Не се и съмняваше, че двамата с нея никога няма да седят с нехайно преплетени крака на дивана, купен след разгорещено обсъждане, със спестени точно за целта пари. Знаеше, че никога няма да живеят заедно в _нейната_ къща, построена от Дейн Уейджър на Пасифик Хайтс. Нито пък тя щеше да дойде при неговите момчета. Лорета беше сенатор на Съединените американски щати, а нейният покоен съпруг бе предприемач, участвал в прекрояването на силуета на Сан Франциско — небостъргачи, пирамиди и покрити със стъкло грамадни колони, от единия до другия край на прочутия в цял свят залив.
	Той беше ченге. Връзката им нямаше да изтрае дълго и не виждаше смисъл повече да си затваря очите, както правеше досега. Вероятно вечерта със семейство Харди го върна към действителността. Той и Лорета имаха настоящия миг, но едва ли и бъдеще. Съзнаваше, че е длъжен да застане лице в лице с този факт, да се подготви за края и да се примири… само че още не беше готов.


	Изкачи в тъмното дванайсетте стъпала и влезе в дома си. Включи осветлението в коридора, свали пилотското си яке и го прибра в гардероба. Термометърът на отоплителната система показваше петнайсет градуса, но без якето му се струваше, че вътре се е смръзнало до под нулата. Завъртя регулатора докрай и след секунда чу бръмченето, усети раздвижването на въздуха. Познатата отчетлива миризма на прах и застояло, след като отоплението не се бе включвало по-дълго.
	Стоеше като вцепенен пред термостата. Нещо го бе приковало на място. Не някаква ясна мисъл. Просто не помръдваше. Нямаше никакъв подтик да се помести ако всичко спреше в този миг, нищо нямаше да отиде към по-зле.
	Или да се подобри, напомни си той.
	Отиде в кухнята, включи още лампи, започна да си приготвя чай — все по навик. Не му се искаше да се налива с още чай, но останал сам в къщата, уплаши се, че престане ли да върши обичайното, за него всичко ще спре. Завинаги.
	Водата още не кипваше. Мина по коридорчето към стаите на момчетата, надникна вътре, в килерчето, провери бравата на задната врата. В неговата спалня снимката на Фло още беше обърната върху бюрото и той я вдигна, задълго се взря в някога толкова познатото лице.
	Сигналната лампичка на телефонния секретар примигваше и той натисна бутона за прослушване.
	„Здрасти, тате. Айзък се обажда. Дядко казва, че било най-добре да останем още два-три дни и се чудихме… ако си свободен за празниците, не е толкова далече. Нали разбираш, можеш за два-три часа да се домъкнеш тук. — Пауза. — Ако ти се иска, де. _Ние_ ще ти се зарадваме. Става ли?“
	Нещо нахлу в душата му. Глицки спря касетата, отпусна се тежко на леглото, сви се, опрял чело на дланите си.


	Поговори поред с всички момчета — с Айзък, Джейкъб, Орел — и веднага усети разликата. Едва от два дни бяха с баща му и вече говореха, както някога с него и Фло, преди той да се вманиачи само в закрилата им от всякакви опасности. Време беше да се отърси от подобни мисли.
	После баща му Нат взе слушалката. Забавлявали се страхотно. Пак ходили в Аквариума, били на бейзболен мач от по-нисшата лига, купили си осем грамадни рака…
	— _Осем?_
	… и ги изяли на вълнолома.
	— Ейбрахам, знам че не е съвсем редно, но те уверявам — и Соломон щеше да изяде тези раци, повярвай ми.
	Утре сутринта щели да посетят храма, „защото тези момчета май не влизат често в синагога, прав ли съм? Няма да им навреди“. Ейб дали ще може да се откъсне малко от работата, за да дойде в Монтерей? Желанието било на момчетата, липсвал им. Нат сниши глас.
	— Дори на Айзък му е мъчно за тебе.
	Щеше да се опита. Ако можеше да разчисти бъркотията с Кевин Ший, да речем, до обяд, имаше шанс да стигне…


	Каза си, че малко чай в повече няма да му се отрази зле. И да поспи преди толкова важния утрешен ден. Върна се в спалнята с горещата керамична чаша. Този път никакви крехки порцеланови напръстничета.
	Пак натисна бутона за прослушване.
	„Лейтенанте, обажда се началникът на управлението Ригби. По служба. Не знам какви, по дяволите, ги вършиш, но си представях, че тази сутрин се разбрахме недвусмислено — освободен си от случая Кевин Ший. Представи си само изненадата ми, когато _ей сега_ се чух с Алън Рестън… — гласът на Ригби загърмя — … и той разполагал с неоспорими доказателства, че въртиш шашми с адвоката на Кевин Ший, предлагаш на Кевин Ший _съдебен имунитет_ и дори предлагаш да _свидетелстваш_ в полза на същия този шибан Кевин Ший! _Неоспорими доказателства_, лейтенанте, разбра ли ме?“
	Кратко мълчание, за да овладее Ригби гнева си. Глицки почти се убеди, че началникът не е бил сам. Дали и Рестън е бил до него?
	„И поради това, щом чуеш съобщението ми, незабавно влиза в сила моята заповед за временното ти отстраняване от длъжност. Същото съобщение оставих и на служебния ти телефон. Подготвят се и съответните документи. Ако искаш да оспориш решението ми, знаеш процедурата. Разочарован съм от теб и като човек, и като професионалист, но щом не можеш да изпълняваш моите недвусмислени заповеди, няма и да ръководиш един от отделите в моето управление.“


	След като адреналинът се поизчисти от кръвта му, той се насили да седне в люлеещия се стол в хола. Бяха му необходими не повече от пет минути, за да проумее, че всички известни на Ригби факти (съвсем точни, ако не се брои преувеличението за предложения съдебен имунитет) представляваха същината на разговора му с Уес Фаръл, когато го потърси от дома на Харди. Значи подслушваха телефона на Фаръл. ФБР се занимаваше със случая, а те често прикачаха „бръмбари“ по жиците. И Фаръл ще ги отведе право при Ший, щом момчето…
	Глицки скочи като изстрелян от стола, на бегом смъкна якето си от закачалката в гардероба. Влетя в колата си и след пет минути стигна до най-близката бензиностанция. Натисна няколко бутона на телефонния автомат.
	Беше единайсет и половина, чу се сънен глас и Глицки каза в слушалката:
	— Подслушват телефона ви. Не се обаждайте на Ший и не му позволявайте да ви се обажда.
	Прекъсна.
	Опита да намери Лорета, набра последователно и трите номера, които тя му даде. Никой не вдигна.
	Ако Рестън е бил в Палатата с Ригби, значи е получил съобщението на Лорета, нали? Тогава защо тя не се обади веднага на Глицки, както обеща… както почти се закле? Тази мисъл го човъркаше. И къде ли беше Лорета сега?


	По обратния път започна да го мъчи още нещо. Колкото повече умуваше, толкова по-важно му изглеждаше. Може би това беше единствено важният въпрос.
	Оставаше да поговори с още един човек, който беше наясно. Харди.
	Измънкано полунощно „ало“.
	— Здрасти, Харди.
	— Ейб? Колко е часът?
	— Защо Уес Фаръл не е искал да говори с мен вчера?
	— Какво?
	Повтори въпроса.
	— Защото смятал, че си заповядал да го проследят. — И настрани от слушалката: — Ейб се обажда, мила. Аха, добре е, поне така си мисля.
	— А защо му е хрумнало такова нещо? — настоя Глицки.
	Харди му изброи фактите — сержант Стоунър, следовател от районната прокуратура, със заповед за обиск.
	Глицки се обърка напълно.
	— Диз, не съм пращал Стоунър.
	— И аз това казах на Фаръл. Уверих го, че е работа на Рестън. И затова Фаръл омекна, пак поиска да говори с тебе.
	— Подслушват му телефона.
	— Чий телефон? На Фаръл?
	— Ами да.
	— Защо? Не, не ми казвай, знам защо.


	Но как е успял Рестън да прати Стоунър? Как Стоунър изобщо е научил _кой е_ Фаръл, за да го проследи? И откъде да се вкопчи в него — „При Лу Гърка“. _Никой_ не знаеше за срещата на Глицки с Фаръл, само те двамата. Нали запази информацията за себе си.
	Не можеше да разбере. Нищо не можеше да разбере. После сякаш звънна камбанка — да, не спомена пред никой, освен пред Лорета Уейджър.
	Нали й каза, че скоро ще уреди въпроса с Кевин Ший, че ще се срещне с адвоката му в заведението отсреща и най-много след денонощие всичко щяло да свърши.
	Но Лорета не беше…
	_Само че беше_ съюзник на Алън Рестън в цялата история. Могла е да му се обади, да му каже за срещата, за да успее Стоунър да открие Фаръл и да прибере на топло Ший, преди да се разчуе, че е невинен, преди тя и нейната дъщеря, над която толкова трепереше, да се изложат пред целия свят…
	Но нали беше негова любовница, негова…
	Каква му беше?
	И къде се намираше сега?


	Събота, 2 юли

	65.

	Събуди го шумът от вятъра. Часовникът показваше шест часа и осемнайсет минути.
	Телевизорът още беше включен в стаята на момчетата, където отиде да изгледа късните новини. Тази сутрин някакво дрънкало се разпростираше надълго и нашироко за военноморската база „Хънтърс Пойнт“, сенаторката Лорета Уейджър и президента.
	Той се надигна и седна. Нещо се мътеше около бившата база, а каквото и да ставаше (подробностите още не бяха общодостъпни), явно Лорета бе направила сполучлив ход.
	Сигурно бъркаха. Ако през цялото време е участвала в подобни кроежи… Не му спомена и дума за това. Стана и ядосано плесна по бутона за изключване на проклетата кутия.
	Снощи нямаше намерение да се успива. Твърде много му предстоеше да свърши — да се свърже с Лорета, да се обади на Ригби за работата си, да говори пак с Уес Фаръл, да се срещне с Бенкс, Лание и Грифин.
	Мина през банята, отиде в кухнята, сложи вода да кипне, застана пред гледащия на изток прозорец над мивката и го отвори.
	Дим. Въздухът му се стори съвсем чист, небето синееше като в картините на Максфийлд Париш, но долови миризмата на дим.
	Върна се в спалнята си да провери записаните съобщения. Призна си, че и без да проверява, е уверен — Лорета не го е потърсила. Снощи… това вцепенение, неочаквания унес… тялото му отказваше да действа. А сега изведнъж картината започна да се прояснява в ума му. Сънят си бе свършил работата. От хаоса изплуваха представи за посоката на събитията. И прозираше смисъла в съвпадения и случки. Все още не напълно, не всички парчета си бяха по местата, но достатъчно, за да стане очевидно къде сгреши досега.
	И значението на фактите, което напипваше смътно още снощи, бе накарало съзнанието му да замре за малко. Не се гордееше с тази реакция. Досети се, че психиката, или тялото, или каквото беше всъщност, е имало нужда от почивка, за да се приспособи към новите истини, да ги подреди. Затова потъна в съня.
	Разбърка чая, притиснал с рамо телефонната слушалка. Опреше ли чак дотам, щеше да се нуждае от съюзник, дори от таран. Но при равни други условия предпочиташе да пипа по-изтънчено. И не беше особено сигурен щяха ли да му стигнат силите за пряк сблъсък.
	Гласът на Илейн Уейджър издаваше преумората, но след кратко колебание тя прие да се срещнат. Можел да дойде в апартамента й.


	След като откри каква е била връзката между Илейн и Крис Лок, а майка й призна отношенията си с него, между Глицки и момичето се породи известна близост. За първи път не я виждаше в облекло на юристка. Замисли се над нежеланието й да го посрещне по-официално… какво, че беше събота… да, почти символ на готовността й да говорят откровено.
	А може би нищо не означаваше.
	Тя носеше торбест черен панталон, пристегнат в талията с черен шнур. Бе напъхала лилавото си поло в панталона. С още мокра коса, Илейн му отвори и се дръпна, остави го да влезе първи в хола. Тя се намести върху табуретка до плота за сервиране и скръсти крака.
	Глицки постоя, загледал се на запад през прозорците. Ярък слънчев ден, в далечината океанът блещукаше.
	— Чувала ли си се скоро с майка ти? — попита, без да се обърне.
	Тази кристална чистота навън приковаваше вниманието му. Имаше нужда да я види.
	— Вчера. Бяхме… защо, с нея всичко наред ли е?
	— Предполагам. А снощи видяхте ли се?
	— Не, от следобеда не сме се виждали. Ейб, за какво са тези въпроси?
	Сега се завъртя с лице към нея.
	— Боя се, че пак се въртим около Кевин Ший. И преди да продължим, по-добре да ти кажа нещо.
	Обясни й промяната в служебното си положение и с облекчение установи, че тя пак беше готова да го изслуша. Знае ли човек… бюрокрацията е цяла затворена екология и ако той вече не беше част от нея, за повечето хора вътре преставаше да съществува. Но Илейн не беше от тях. Поне наглед все още го забелязваше.
	Когато свърши с обясненията, тя каза:
	— Само че не ми е ясно какво общо има това с мама. Непременно трябва да й се обадим.
	Вече посягаше към телефона на плота до нея. Глицки побърза да прекоси стаята, натисна вилката и взе слушалката.
	— Не мисля. Поне засега.
	— Но защо?
	Той си пое дъх.
	— Защото най-вероятно и тя има пръст в това.
	— Какво? Какви ги говориш?
	Илейн рязко се отблъсна от табуретката. Глицки се постара да говори тихо.
	— Илейн, майка ти единствена знаеше, че ще се срещна с Уес Фаръл, адвоката на Ший. Само тя, Илейн. Явно е казала на Алън Рестън, който е изпратил следовател от прокуратурата да проследи Фаръл до дома му, за да нахълта вътре със заповед за обиск.
	— И какво? Трябва ли това да има значение за мен?
	— А после, снощи…
	— Не! Не ми пука какво ще кажеш. Майка ми не е такава! Тя не участва в такива гадости! _Как смееш?_
	Тази реакция… разбра, че е засегнал болно място. Изглежда Илейн сама бе стигнала до същите изводи и не искаше (или не можеше) да се примири. Първо се отдръпна, после като че реши да връхлети срещу него. Но внезапно яростта я напусна. Раменете й се превиха. Заднешком напипа кресло и се свлече в него.
	Глицки продължи кротко:
	— Още в самото начало ти й каза, че не си падам много по теорията за вината на Ший. Илейн, тя направи всичко, за да ме държи под око. За да ме издъни, ако започна да се пречкам. И ми е мъчно да призная, че точно това направи с мен.
	Видя как момичето преглътна с усилие.
	— Значи и на теб го направи? Ейб, мама постига, каквото иска. Такава си е.
	— А от теб какво поиска?
	Илейн още се насилваше да намери думите, които ще оправдаят или поне ще обяснят постъпките на нейната майка.
	— Ейб, щеше да е добре и за мен. Тоест, за моята кариера. Тя се _грижи_ за мен. — Прекалено, добави безмълвно. — Щеше да е най-шумното дело за убийство на десетилетието и нямаше как да не го спечеля. Никой не би го оплескал, поне не и умерено кадърен прокурор като мен. И така щях да си оправя живота. — Тя вдигна глава към него. — Значи _не беше_ само заради нейните интереси.
	— Но донякъде работеше и за себе си, а?
	Илейн сви рамене.
	— Може би. Винаги си е било така. Мама получаваше нещо, но даваше и на другите.
	— Но не и на мен — натърти Ейб. — Не и този път. — Седна на дивана. — Но сега не е най-важно какво стана с мен. Вече не. Може би дори и ти не си най-важната, макар че те засяга повече. Илейн, това е твоят случай и той тръгна съвсем накриво. Вярно, майка ти се обади на Рестън, но не за да го усмири.
	— Но тя не би…
	— Според мен, би го направила.
	— Какво точно?
	— Илейн, и ти знаеш какво. — Срещна погледа й и осъзна, че се налагаше да я притисне. Нямаше да успее, като подхвърля гатанки. — Страхувам се, че майка ти ще позволи нещо да се случи с Кевин Ший. Самата ти ми каза почти същото вчера.
	Чашата преля. В края на краищата, говореха за нейната майка.
	— Ейб, _дотам_ няма да стигне. Мама не е такава. Искам някакви _доказателства_ за всичко. — Срещна непреклонно погледа му. — Нали това ни е работата? Нали и ти си ми напомнял? Ще е нужно много повече от отстраняването ти, от тръгналото накриво дело… и то, според теб.
	— Илейн, ще споделя с теб фактите. Ако желаеш, обясни си дали Лорета е замесена.
	Тя се отпусна в креслото.
	За Ейб беше познато до болка — раните от нож, Рейчъл от Литва, Колин Девлин, ролята на Кевин Ший като герой и жертва. И както говореше, всичко си идваше на мястото. Спомни си забележката на Харди за клиентите на адвокатите, увличащи се в изявленията — и в лъжите, как една неистина показвала, че в думите им има още много. Но единствената „лъжа“ във видеозаписа на Кевин, че полицията предала доверието му, се оказа вярна. Само че тогава Глицки просто не подозираше това. Сега каза на Илейн:
	— Всичко в касетата на Ший е самата истина.
	Илейн упорито клатеше глава.
	— Не разбирам каква изгода би извлякла, дори да е вярно, каквото твърдиш. Защо тя би…
	— Нейният човек седна в креслото на районния прокурор, Филип Мохандас и хората му повярваха, че е на тяхна страна, а дори президентът…
	— Ейб, опомни се, ти вече…
	Спря я с вдигната ръка и разказа каквото знаеше за „Хънтърс Пойнт“. Постигна желаното въздействие. Илейн се смълча, замисли се.
	— Илейн, сега говорим за много важни стотина хиляди гласа. За още шест години в Сената, за повече влияние и власт, а защо не и за вицепрезидентски пост. Моментът е подходящ. И всичко рухва или поне сериозно се разклаща, ако Кевин Ший е невинен, дори ако има сериозно съмнение във вината му.
	— Нищо няма да се „разклати“, не чак толкова.
	— Аз съм убеден, че ударът ще е тежък. Помисли, Илейн.
	Илейн го послуша, против волята си. Ако Ший беше виновен, това превръщаше Лорета Уейджър във войнстващото въплъщение на правдата, чиято смелост и прозорливост поставяха гнева й в служба на хората. Но ако се окажеше невинен и тя бе избързала със заклеймяването му, сенаторката ставаше поредния припрян, себичен политик, превърнал в изкупителна жертва някой, само защото е бял. За да угоди на амбициите си, лесно би се оправдала пред себе си с добрините, които би могла да извърши с тази нова власт и влияние. А майка й умееше да се оправдава…
	— Илейн, тя няма да позволи той да се окаже невинен. Заложи твърде много на вината му. Струва й се, че няма избор…
	Илейн рязко се изправи.
	— Ами ако после излезе наяве…
	Глицки завъртя глава.
	— Как?
	— Ами, _от теб_, например. Би могъл…
	— Аз съм незаслужаващ доверие полицейски инспектор, който не изпълнява получените заповеди. В сегашното положение никой няма да ме чуе. Каквото и да опитам, ще стане по-лошо.
	— Добре де, значи Уес Фаръл…
	— Собствения адвокат на Ший? Не ми се вярва. Нито пък вярвам ти да успееш — не и след произшествието с Ший, не и ако нямаш неоспорими доказателства.
	— Но мога да намеря…
	— Не, не можеш. Няма как да докажеш отрицателно твърдение и точно това е най-гадното, ако си на подсъдимата скамейка. Мисля, че заради тази причина искат от нас да докажем, че хората са _извършили_ нещо, а не, че не са. Презумпцията за невинност е въведена не напразно. — Глицки стана и тръгна към прозореца. — Значи няма кой да защити Кевин Ший, след като се превърне в минало свършено. Ти сещаш ли се за още някой? Аз не мога. Май добре са го намислили. Рестън, ФБР, отървават се от мен… И когато Ший го няма, всичко ще свърши, ще бъде замазано. Илейн, това ще се случи, ако не направим нещо още сега.
	Илейн пак се отпусна в креслото.
	— Какво предлагаш, без да съсипем майка ми докрай?
	— Искам да доведа Кевин Ший при теб. Нали и в момента делото е възложено на тебе?
	— Така изглежда. Да.
	Той застана пред нея.
	— Добре. Според мен, ти си много по-сигурен избор за него, отколкото да е в затвора. Защото не вярвам майка ти да позволи дори за миг нещо да те застраши. Ако е с тебе, значи е в безопасност. Трябва да се свържа с Фаръл, да стигна до момчето и да го доведа.
	— А после?
	— Право да ти кажа, не знам. Гарантираме безопасност на Ший, доколкото си представям, той само това иска.
	— Може да се уреди. Ще отидем в някой град по на юг…
	— Опитай в по-забутано, малко място. Да речем, Хилсбъро или Атертън. Трябва да предам нещо конкретно на Фаръл.
	— Ейб — тя докосна коляното му, — _наистина_ ли си убеден, че става каквото ми каза?
	Глицки се вторачи в нея.
	— Да, за съжаление. Илейн, и за мен не е празник. Аз и Лорета…
	Тя кимна, върна се към неотложното.
	— И мислиш, че ще успееш да арестуваш Ший още тази сутрин?
	— Най-добре ще е да успея. Искаш ли да се обадиш на вашия сержант Стоунър, да провериш помни ли къде живее Фаръл?
	— Но защо не попитаме самия Фаръл?
	Глицки разтърси глава.
	— Май не ти споменах, но съм съвсем сигурен, че подслушват телефона му.


	66.

	Филип Мохандас щеше да е доволен от стичащото се множество, но почти през цялата нощ се бореше със своите демони и те го сразиха.
	Беше едва седем и половина, а вече стотици хора се шляеха край павилиона „Кийзър“ в югоизточния край на парка „Голдън Гейт“ (на около триста метра от ъгъла на „Станиън“ и „Пейдж“, където Кевин Ший и Мелъни Синклер се разбуждаха в момента). Виждаше плътните потоци хора, излизащи от страничните улички към моравите на парка. Чудесно утро, макар и малко ветровито, но вонята на пушеци тежеше във въздуха.
	Мохандас знаеше, че съчетанието от пожарите и вятъра създаваше проблеми в „Бейвю“ — за първи път пламнаха квартали и по северното крайбрежие. Забеляза и тънък димен стълб почти точно на изток, вероятно около „Дивизадеро“. Ако положението се влоши, шествието ще трябва да заобиколи откъм север. Но не вятърът го тревожеше сега.
	Проблемът му, ако наистина имаше такъв, беше как да овладее тълпата. Често му се случваше и бе привикнал, но всеки път го измъчваха опасения. Особено днес, когато от успеха зависеше доверието в него. Той дърпаше конците. Той вдъхна живот в това шествие и откликът, доколкото можеше вече да прецени, надминаваше очакванията му. Не можеше да си позволи контролът да се изплъзне от ръцете му.
	За нещастие, въпреки че хората се събираха отрано, а това беше добре, вече забелязваше признаци за възможна намеса на подривни елементи.
	Първият се състоеше в присъствието на твърде много въоръжени представители на властта — докато го докарваха насам, мина край наредените по цялата Фел Стрийт камиони с войници от Националната гвардия, готови за действие. Освен тях патрулираха поне стотина полицаи, на коне или пеша, по улиците около открития павилион, дори до палатката, където беше неговият сборен пункт.
	Но униформите не бяха най-голямото зло. Откакто вчера следобед започнаха да повтарят видеозаписа на Кевин Ший, все по-недвусмислено долавяше нарастващата враждебност, макар че, честно казано, очакваше я още по-рано. И сега, макар властите да се отнесоха с единодушно недоверие към казаното от Ший, Мохандас постоянно чуваше за спонтанни изблици на ярост сред групи бели хора, излизащи на улиците.
	Преди малко видя как полицаите укротиха и откараха войнствено настроен бял мъж, размахващ плакат. Вярно, тук се случи само това, но даваше достатъчен повод за тревоги. Като си помислеше само, че човекът изобщо бе посмял да излезе срещу толкова по-многоброен противник… сигурно е очаквал да има други като него, мнозина други.
	Мохандас не се заблуждаваше — каквато и да е среща между бяла и черна тълпа при днешните обстоятелства щеше светкавично да се превърне в сблъсък. Трябваше да подкара шествието по улиците възможно най-бързо, да насочва мислите на хората към целта им. Това беше решението.
	Изведнъж Алиси се озова до него.
	— Филип, днес много хора са с нас, чуват какво им казваме.
	Той кимна. Тя посочи множащото се гъмжило.
	— Това е. Ето я разликата между тебе и Лорета Уейджър. Ти си с хората.
	— Така ли мислиш?
	Често си повтаряше, че сред стотиците други неща, които Алиси правеше за него, най-важна беше нейната _вяра_. Тя никога не се колебаеше. Мисията й в живота беше свободата на нейния народ. На техния народ. Толкова отдавна ги потискаха, както беше и сега. И то защото винаги се бореха да бъдат _приобщени_. Мохандас стигна до извода, че в това беше грешката им. Решението бе да се отделят, да се свързват само със своите хора. Проблемът опираше до различната душевност, не само до цвета на кожата — битка без край, в която не бива да губиш вярата си, да се събираш с онези, които ще я отслабят. Или както бе постъпила Лорета Уейджър, да я продадеш за сила и власт, колкото и да ги използваш за добро, според разбиранията си.
	— Да, Филип, ти си с тях.
	Той клатеше глава.
	— Май остарявам. Пътят към мечтата вече не ми е толкова ясен пред очите.
	Тя докосна ръката му.
	— Предложиха ти изкушение.
	Мохандас кимна.
	— Напоследък се занимавам почти само с планове, търсене на пари, старая се да задвижа нещата.
	— Филип, но тези неща не са най-важното в света.
	— По-важни са, отколкото си представяш. — Обърна се с усмивка към палатката, но не влезе, а погледна Алиси. — Не мога да определя точно.
	— Кое?
	— Да намеря име за изкушението.
	— Какво изкушение?
	Очите му бяха кървясали от съсипващата седмица.
	— Изкушението да не вярвам. Да загубя вярата си, че светът ще се промени. Ако няма надежда, не трябва ли да приема дяволската съблазън? Така поне нещо, което правя, ще доведа до завършек. — Долепи длани пред гърдите си. — Все нещо ще бъде довършено, Алиси, ще почувствам, че е постигнато. Разбираш ли за какво ти говоря?
	— Филип, реката просто си тече. Тя няма край.
	— Но накъде тече, накъде отива всичко?
	— Важното е, че се движи. Напред, Филип.
	— Да се надяваме.


	Карл Грифин остави колата си на служебния паркинг под надлеза на магистралата, зад Съдебната палата. Изтощен от безплодните усилия до късно вечерта, почти не се замисляше, че е събота. Дори не беше гладен.
	Грифин работеше с упоритостта на муле, но обичаше почивните дни и футболните мачове по телевизията. Обаче, имаше ли да довършва доклад, предпочиташе да не му виси на главата. А той и Марсел Лание разпитаха повече от двайсет човека снощи. Всички единодушно се съгласяваха, че имало бунт наблизо, бил убит районния прокурор, такива ми ти работи. Това да не е нещо ново?
	Явно на хората им беше неприятно да говорят за случките, да си ги припомнят. Други не знаеха какво трябва да признаят, че са видели или пропуснали, изглежда се плашеха от присъствието на ченгетата. Грифин го забелязваше по лицата им, по напрежението. Никой не прекаляваше с приказките. Но беше длъжен да предаде доклада — небрежността с писането все погаждаше мръсен номер в най-лошия момент. Грифин сам си признаваше, че не прелива от идеи, но пък помнеше всяка подробност от направеното и беше способен бързо да обобщи важното.
	В дванайсет без четвърт снощи, седнали да отдъхнат в кафене на „Арми“, двамата с Марсел хвърлиха „ези-тура“, за да определят кому ще се падне да дойде в отдела сутринта — или поне преди понеделник — и да напише доклад за пълната липса на нови факти. Грифин загуби.
	На паркинга се усещаше силна миризма на печено кафе… но дали беше кафе? Носеше се с утринния бриз откъм залива. Грифин мина край моргата и новия затвор и влезе през задния вход, за да избегне досадата на детектора за метали.
	Надникна във фоайето. Нямаше ги опашките от задържани нарушители, чакащи призовките си. Вероятно беше заради суматохата онази вечер. Нито знаеше, нито го интересуваше как се оправяше сега с тях шерифът, стига да не се мотаеха тук.
	Само Ридли Бенкс седеше в отдела, скръстил ръце и изтегнал крака върху бюрото си. Като че спеше, може би след прекарана тук нощ. Грифин сложи вода за кафе на котлона, измъкна бележника и равните листчета от джобовете си и ги тръсна на бюрото, после си придърпа стола.
	Телефонът в стаята на Глицки иззвъня. Грифин изчака следващия сигнал, чак тогава стана. На стената до празната рамка на вратата имаше заповед от началника на управлението, но той не погледна. Вдигна слушалката.
	— Отдел „Убийства“, Грифин на телефона.
	— Здрасти, Карл. Ейб се обажда. Как си?
	— Ами музикантите си настройват китарите, мацките още не са дошли, пък и клиенти не се мяркат. Какво става?
	— Искам да те помоля за една услуга. Как си с времето днес?
	— Нищо особено не съм намислил. Дойдох да оправя доклада за снощи. Ти кажи кога да ти помогна — преди това, след това.
	— Как мина? Открихте ли нещо?
	Грифин приседна в края на бюрото на Глицки.
	— Накратко — не. Хората бяха готови да се закълнат, че не са чули два изстрела.
	Глицки помълча.
	— Нали вече ми каза за тези хора. Още вчера, за онези старици…
	— Да де, помня. Но не са чули два изстрела. Всяка чула по един изстрел. И доста други хора разправят, че чули един.
	— И какво означава това?
	— Да пукна, ако знам. Аз само записвам показания, нека юристите си блъскат главите. Вероятно нищо не означава. Някои са чули пукот от скапан ауспух, привлякъл им вниманието, после „бум“ и си рекли — аха, изстрел. Не знам каква е причината, ама хората не искаха да приказват излишно.
	Добре де, помисли Грифин, значи нищо ново нямаме. Не му се щеше да губи още време с празни приказки.
	— Е, каква е услугата?
	— Илейн Уейджър може да доведе Кевин Ший, след час или малко повече.
	— Бъзикаш ме. Самия Кевин Ший?
	— Искам един от вас, без да се бъркат други прокурори или хората на шерифа, значи _един от вас_ да придружи нея и Ший някъде на юг из полуострова, където Илейн избере.
	— Ти наистина ли спипа Кевин Ший?
	— Почти, струва ми се. Само че нека сме готови. Карл, това е молба, а не заповед.
	Все същото, каза си Грифин.
	Точно тогава Бенкс надникна в рамката на вратата, държеше заповедта.
	— Ейб ли се обажда? Дай ми да поприказвам с него.
	Връчи листа на Грифин и взе слушалката.
	— Лейтенанте, Ридли се обажда…
	Грифин чуваше разговора смътно, докато се взираше в редовете по хартията. Що за идиотщини? Глицки временно отстранен от длъжност, всички въпроси по текущите разследвания да се отнасят към Франк Батисте, помощника на шефа.
	Бенкс обясняваше на Ейб, че в лабораторията не намерили никакви пръстови отпечатъци по жълтото въже, с което бил обесен Артър Уейд. Обаче снощи Бенкс страшно се ядосал от някакъв скандал и отишъл направо в дома на Джейми О’Тул. Казал му, че се занимават с порязаните от нож Мюлън и Макей, проверяват при лекарите в квартала и вече били сигурни, че още на другия ден ще ги привикат в Палатата, може би дори ще ги арестуват, най-късно следобед.
	— А, знам, че едва ли ще стане — каза той, — но според мен, господин О’Тул е съвсем готов да изплюе камъчето, да ни подшушне кой е главният виновник, за да отърве своето сладко бяло задниче. — Стрелна с поглед Грифин и се усмихна кисело. — Извинявай, Карл. — Заслуша се и отвърна: — Лейтенантът пита имаш ли да му казваш още нещо?
	Грифин наведе глава към листа в ръцете си. Ето защо беше молба, а не заповед. Значи не е все едно. Но Ейб си оставаше добро ченге, свестен човек. Явно си имаше пререкания с началството, а това не засягаше Грифин.
	— Не. Предай му, че ще чакам тук, както се разбрахме.
	Бенкс остави слушалката и посочи заповедта.
	— Ти вярваш ли си на очите? Какво става?
	— Знам, че е тъпо — отвърна Грифин и подхвърли листа върху бюрото на Ейб. — Още щом плъзнаха приказки, че ще го правят лейтенант, аз го предупредих.
	— Предупредил си го?
	Грифин кимна.
	— Станеш ли началник, вече не си от ченгетата-работяги, пък Глицки си е точно такъв. Като мен. Човек не може да се промени.
	Насред най-дългия си разговор с Карл Грифин, Бенкс изведнъж се сети за своята приятелка — може би вече бивша — стигнала до същите изводи, като този едър дюстабанлия. Изуми се.
	— „Отбягвай работа, която изисква да промениш привичното си облекло.“
	— Ъхъ, казах му го. Точно така си е.
	— Торо е написал това.
	— Кой?
	— Торо.
	— Онзи, дето написа „Невинен до доказване на противното“*?
	[* Става дума за Скот Търоу. — Бел.прев.]
	Бенкс не устоя на изкушението.
	— Същия.
	Без да подозира за клопката, Грифин се хвана охотно.
	— Харесах филма, ама още си мисля, че онзи прокурор беше убиецът, а не жена му. — И най-изненадващо продължи: — Чух те да разправяш на лейтенанта за някакви рани от нож. Казах ли ти досега за Колин Девлин?


	Полицейският началник Дан Ригби се опитваше да говори почтително по радиотелефона с вбесения, изчерпал търпението си кмет Конрад Ейкън.
	— Значи Мохандас е там? И ще проведе шествието?
	— Освен ако го спра, сър, но преди това реших да ви потърся.
	— Но какво се опитва да постигне?
	Вчера, след като искането за разрешение мина по стълбицата от по-дребни бюрократи до канцеларията на кмета, той дълго и разгорещено обсъждаше с Филип Мохандас доколко е разумно да организира шествие към Градската палата. Ейкън му напомни вече направените отстъпки — увеличената награда за залавянето на Кевин Ший, назначаването на Алън Рестън. Градската управа искрено се опитваше да прояви своята загриженост. Чрез своя човек Доналд, кметът дори бе дочул новината за „Хънтърс Пойнт“ и знаеше, че Мохандас е сред основните кандидати за управител на това сочно парче. Какво още искаше този човек? Никога ли нямаше да се укроти? А Мохандас отговори, че искал само разрешение неговите поддръжници да упражнят правото си на събрания, предвидено в конституцията на Съединените американски щати.
	Въобще не обърна внимание на доводите за вероятното насилие, за подстрекателството в искането на главата на Кевин Ший, за трудността да издадат разрешението, въпреки най-доброто си желание. Мохандас уведоми кмета, че все пак ще проведе шествието. Неговите хора имали това право, независимо от разрешението, станало повод за тази среща.
	— Ако не ви издам разрешение, шествието ще бъде незаконно — предупреди го Ейкън. — Мога да заповядам да ви разпръснат насила, дори да арестуват лично вас. Ще удължа полицейския час, ще обявя извънредно положение и ако мислите, че сега е зле, само почакайте…
	— Разбирам всичко — увери го Мохандас.
	В края на краищата, почувствал се донякъде в ролята на Пилат Понтийски, Конрад Ейкън реши, че не може да разреши шествието. Нека има събрание, митинг, каквото ще да е, но не и с неговото съгласие. Съзнаваше, че не е в състояние да изпълни заплахите си. Не би влошил още повече това окаяно положение, като извика допълнителни подкрепления.
	Все пак, преди да се обади Ригби, Ейкън таеше празната надежда, че Мохандас поне веднъж няма да престъпи границата на разумното, че най-после ще го осени прозрението за отговорността му. Явно не можеше да очаква това. Според Ригби, тълпата вече наброявала поне две хиляди души, а улиците около павилиона „Кийзър“ били претъпкани.
	Е, размишляваше Ейкън, може би Мохандас е чул все нещичко от думите му. Прокарваше си исканията със същия инат, но имаше един знак за отслабване на неотстъпчивостта. Мохандас още не бе обявил, че кметът е решил да не издава разрешение за шествието.
	— Сър — каза Ригби, — моят съвет е да наблюдаваме внимателно, но ако опитаме да ги възпрем в този момент, ще предизвикаме катастрофа. Независимо имат ли разрешение.
	Кметът се съгласи с мнението му.
	И прозря в миг каква стратегия прилагаше Мохандас… Щеше да запази в тайна новината за неиздаденото разрешение, чак до началото на шествието, за да постигне още по-силно въздействие. И тогава щеше да пусне на воля всички демони.
	Ейкън не можеше да позволи това. Не само че наежената тълпа щеше да избухне, но и политическите последствия щяха да бъдат смазващи. Вчера просто се стремеше да не позволи шествието. До гуша му дойдоха бунтовете, не искаше още един — неизбежен. Опитваше се да постъпи правилно според разбиранията си, да опази града от още един взрив на насилие и гняв. Наистина се бе надявал, че има поне мъничък шанс Мохандас да се откаже. Вчера се нуждаеше от своята упоритост, за да не го обвинят по-късно в небрежност и то в такъв критичен момент.
	Но сега решението му се обръщаше срещу самия него. Виждаше ясно всичко. Мохандас щеше да се възползва от отказа му, за да го представи като расист — най-черната хула срещу политик в град като Сан Франциско.
	Това не биваше да допусне.
	Дан Ригби още чакаше указанията му.
	— Мисля, че сте прав за ненамесата ни — каза Ейкън, — стига да няма инциденти, но ще направя нещо по-добро. Ще им дам проклетото разрешение.


	— Само виж това!
	Мелъни надничаше надолу през прозореца откъм фасадата. Кевин застана зад нея, прихвана я лекичко през кръста и погледна над рамото й.
	— Шествието на Мохандас. — И двамата чуха новината по телевизията. — Най-добре е Уес да се домъкне тук. Ако не греша, цялата тази разправия е за да бъдем открити по-бързо.
	Мелъни се обърна и дръпна щорите.
	— Сега ли искаш да му се обадиш?
	Кевин помисли.
	— Той каза да е точно в девет. Но да, иска ми се.
	— Ами, обади се.
	Кевин щеше да го потърси точно в девет и Уес реши по-раничко да се погрижи за нуждите на Барт. Слезе по стълбите и беше чак във фоайето на блока, така че този път дори не чу звъна на телефона.


	Специалната агентка Симз пак беше в микробуса с двама техници и един снайперист. Прецени, че е по-предвидливо единият от стрелците винаги да й е под ръка. Можеше да се окаже, че няма време да ги чака.
	След като се размина на крачка с успеха в „Пицайола“, тя не успя да заспи почти до три сутринта. Нареди да я събудят при _всяко_ обаждане на номера на Уес Фаръл, колкото и да е незначително, който и да го търси.
	Но никой не се обади.
	Последното беше, преди тя да заспи — предупреждението, че телефонът му се подслушва. Някой не си е държал езика зад зъбите. Тя побесня. Твърде често се случваше да ги издънят. Искаше й се да въведат сурово наказание за издаване на подслушването. Защо не смъртна присъда, фантазираше си понякога.
	Имаше и добра новина. Фаръл не изключи телефона. Дори не свали слушалката от вилката. Тя предположи, че той дори не е повярвал. Срещаха се подобни типове — казваш им в лицето, че спиш със съпрузите им, а те усмихнато отговарят, че не вярват в измяната. Половинката не е такъв човек.
	Но по-сериозната й надежда беше възможността Фаръл просто да няма друг начин за връзка с Ший. Оставаше им само телефонът, значи ще го използват поне веднъж. Освен това разчиташе на всеобщото заблуждение, че трябва да заемаш линията доста дълго, докато открият откъде се обаждаш. Може би Фаръл се надяваше да приключи с разговора набързо, за не повече от десетина секунди. Само че беше достатъчно.
	И в тези десет секунди ще трябва да се договорят как да се свържат отново, нали? Всичко ще бъде записано на магнетофоните в микробуса.
	Ще го хванат. Не след дълго.


	67.

	С три отделни телефона, всеки с автоматично записващо устройство, Лорета Уейджър имаше възможността да си бъде у дома или да е излязла в същото време, във всеки миг от денонощието.
	Например, снощи беше тук за Алън Рестън, но не и за Глицки. Чувстваше се неловко заради онова, което трябваше да сполети Ейб, но приключеше ли със сегашните проблеми, щеше да му се отплати. Донякъде уважаваше и харесваше неговата решителност, но нямаше да допусне Ейб точно сега да разклати позициите й. Ако би успяла да го убеди, че е по-добре да се откаже, после щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Надяваше се, че е възможно да свърши дори до довечера. Рестън я осведоми за подслушвания телефон на Уес Фаръл и за предположението, че ФБР ще предприеме решителни действия най-късно тази сутрин.
	Когато Ейб я остави в Градската палата, тя набра _истинския_ номер на Рестън (а не онази случайна последователност от цифри, с която заблуди стоящия до нея Глицки). Поговори с Рестън за искането на Глицки тя да се намеси и да вкара в правия път районния прокурор. Изобщо не възникна съмнение трябва ли да се оплачат на полицейския началник Ригби и временно да махнат лейтенанта от сцената. Беше необходимо.
	Щом направиха това, Лорета очакваше Ейб непременно да я потърси един-два пъти. Но тя просто нямаше да е тук. Дръпна завесите, изключи осветлението пред входа. Ако наминеше с кола да се види с нея, тя нямаше да е вкъщи. Не й се вярваше, че човек като него би чакал навън цяла нощ, но и за такъв случай се бе подготвила с историята за прекомерната умора, тампоните в ушите и приспивателното.
	Но той не дойде, само опита два пъти по телефона, остави съобщения и толкова. Да, мъж на място, каза си Лорета. Не би дошъл да й скимти в скута за проблемите си. И тази негова черта й харесваше. Истината беше, че харесваше почти всичко у Ейб Глицки. Откакто го познаваше.
	Вярваше, че той просто ще изчака, докато отново се срещнат. Ще й зададе въпроса къде е била, но не прекалено обвиняващо. (А би ли му хрумнала причина да е недоволен от нея?) Тя пък ще му предложи убедително обяснение как е била възпрепятствана да го потърси отново. Имаше наум какви ли не правдоподобни истории, които биха го задоволили. Сега беше разстроен и не можеше да го вини за това, но не биваше да говори с него, докато…
	Изпи си сутрешното кафе и реши, че вече е безопасно да дръпне завесите от прозорците, да си позволи малко спокойствие. Предстоеше да помисли на кого да се обади — и дъщеря й, и кметът бяха оставили настоятелни съобщения, но още пет минути чакане нямаше да им навредят.
	Потъна в размишления колко е особено физическото привличане. Все още изпитваше това към Ейб. Върна се към спомените си какъв беше в колежа — млад жребец — и й се стори забележително, че тялото му почти не се бе променило. Да, гръдният кош сега беше още по-широк, но плоският корем оставаше същият.
	Откриваше сладко-горчива ирония във възможността връзката им да продължи, въпреки всичко. Усмихна се. На бюрото, в Градската палата… този мъж е неукротим.
	Но още повече я привличаше собствената му представа, че е обикновено ченге, за разлика от своя баща, познавача на Талмуда. Какъв идеалист само! Да можеше да научи истината за някое от най-трудните — дори наглед невъзможни — решения, които й се бе налагало да вземе…
	Може би някога ще му подскаже. Когато или ще има значение, или ще бъде все едно. По-късно, стига взаимното им влечение да се превърне в нещо истинско. Толкова трогателно беше наивното му доверие в нея!
	Дали някога ще може да й прости?
	Е, след време ще му върне загубеното. Непременно ще се постарае. Поне това му дължеше за онази част от него, която бе носила в себе си, с която преживя всички тези години. И за другото, което откри отново.


	— Какво има, миличка? Гласът ти звучеше толкова тъжно.
	Илейн дълго се бореше със себе си, но накрая кръвта победи. Длъжна беше да поговори с майка си, не можеше да повярва на Ейб безусловно за нещо толкова важно. Искаше или категорично отрицание, или признание. Но и в двата случая ще знае, за да избира постъпките си по-добре. Поне нейната майка не би я излъгала. Както и досега, доколкото можеше да бъде уверена в това.
	Лорета отговори, че дори не си представя защо Ейб е наприказвал такива измислици.
	— Сладурче, снощи се видяхме с него. Обясни ми какво иска и аз предадох думите му на Алън Рестън. Той не ти ли каза?
	— Каза, че повече не си го потърсила.
	— Вярно е, но как бих успяла? Прибрах се тук към един през нощта — обсъждах с двама сътрудници на надзорниците как да уредим управлението на „Хънтърс Пойнт“. Детето ми, и сега са ми се стоварили на главата още проблеми, освен лейтенант Глицки. Май напрежението не му се е отразило добре. Налага се да говоря с него. Той при тебе ли е сега?
	— Не, отиде при Фаръл. Само исках да знам какво ще правиш…
	— Илейн, според мен ти си вършиш работата както трябва. И аз ще правя същото. Ако Ейб успее да ти доведе Кевин Ший и ти си в състояние да му гарантираш безопасност, значи така ще постъпиш, естествено. Нали през цялото време за това настоявам — този човек да бъде арестуван.
	— Само това ли искаш?
	— Детенце, а какво друго да искам?
	— Дори ако е невинен?
	— Разбира се. _Особено_, ако е невинен, но забележи, че в това не вярвам. Мисля, че Ейб е позагубил допира с действителността. Ако ти се обади, накарай го да ми звънне, чу ли? Ще му вкараме ума в главата на това момче.
	— Добре, мамо… ще му предам.
	— А на твое място, миличка, щях да съм по-предпазлива. За твое добро е. — Лорета поразсъждава още малко за капаните, скрити в отклоненията от установените правила и накрая каза: — Хайде, умната, а аз трябва да се обадя на кмета. Ако от нещо имаш нужда, веднага ще ме потърсиш, нали?
	— Добре.


	Проклет да си, _проклет да си_, Ейб Глицки! Дори не знаеш в какво се набъркваш.


	— И затова, госпожо сенатор, стигнах до извода, че вие бихте могла да представите нещата най-добре… по повод това недоглеждане, като лично занесете разрешението на господин Мохандас. Нали главната цел на шествието е протестът срещу предполагаемата мудност на градските власти. Струва ми се, че бихте могла да отслабите въздействието…
	— Да, Конрад, прав сте. Ако желаете да чуете откровеното ми мнение, на ваше място едва ли вчера щях да издам разрешението. Между нас да си остане, постъпил сте правилно. Но днес, щом шествието все пак ще бъде проведено…
	— Мога да ви изпратя лимузина. Шофьорът ще бъде при вас след четвърт час с разрешението.
	— Нека да е след половин час, за да изглеждам по-добре по телевизията — засмя се тя съзаклятнически.
	— Благодаря ви, госпожо. Не знам как да ви се отблагодаря, но ще запомня помощта ви.
	— О, няма нищо, Конрад. Така ще имам повод да кажа две-три думи пред хората, а нали знаете, че за такива моменти живея.
	Използва своя гърлен, дълбок смях, изпълнен с насмешка към самата нея.
	— И въпреки това…
	— Шът, Конрад. Изпратете ми лимузината. До скоро!


	68.

	Глицки остана при Илейн още половин час, за да обсъдят как да постъпят с Ший, после се обади в отдела и за късмет попадна на Карл Грифин, който би влачил цял километър греда по дълбок пясък, без да попита защо. Имаше намерение след това направо да отиде при Фаръл, но щом влезе в служебната кола, по навик провери и нагласи огледалото, намести седалката, избута я малко назад… и се вцепени.
	Минаха цели десет минути, преди да завърти ключа на запалването.


	Изчерпалият силите си Фаръл го посрещна, облечен в тъмносин костюм, който му прилягаше добре. Със сресаната назад и вързана на опашка коса почти приличаше на практикуващ адвокат, само да не беше мастиленото петно по долната му устна и брадичката.
	В хола навсякъде бяха пръснати хартии, стари кашони, бирени бутилки, кутии от газирана вода, картонени подложки от изядени пици. Фаръл представи на госта кучето си Барт, схвана значението на погледа му и обясни, че чистачката неочаквано се била разболяла.
	Глицки внимателно избра къде да стъпи и се настани върху обърнат кашон от кондензирано мляко.
	— Като гледам, напоследък нямате много работа? — подметна той.
	Барт дойде да подуши обувките и панталона му. Глицки го погали.
	Фаръл се върна от съседната стая, където отиде да свърши нещо. Гледаше си часовника.
	— По моя е осем и четирийсет и една.
	Глицки също погледна.
	— И по моя.
	— Не ми идва наум как да избягна обаждането на Кевин. Няма как да се свържа с него, за да го спра. И трябва да съм тук, когато ме потърси — допълни Фаръл и седна на импровизирания диван. — _Вие_ ме предупредихте снощи, нали?
	— Аз.
	— Е, как да се оправим с това, според вас?
	Глицки отпусна ръка върху главата на Барт, почеса го, а кучето навря муцуна в обувките му.
	— Наистина ли не знаете къде е?
	Фаръл като че се обиди.
	— Вижте ме, лейтенанте — тук съм. Работя безплатно, защото вярвам, че Кевин Ший не е по-виновен от мен или от вас. Ако знаех къде е, щях да съм _при него_. Това е, харесва ви или не. Не участвам в адвокатските игрички. Вече не съм в занаята.
	Глицки кимна.
	— Значи можем да научим къде е, само като изчакаме обаждането?
	— Така изглежда.
	— Голямо надбягване ще падне. Имате ли резервно място за среща, ако всичко се обърка?
	— Не — уморено призна Фаръл. — Знаете ли, не сме планирали това положение. И за какво „надбягване“ споменахте?
	— Искам да кажа, че щом хората от ФБР научат къде е вашето момче, ще потеглят. Най-добре и вие да направите същото. Запознах се със специалната агентка Симз, а тя е дошла тук да гаси пожари, не да задава въпроси.
	— Значи според нея Кевин Ший е пожар?
	— Доколкото знам, убедена е, че той е въоръжен и опасен.
	— Но не е вярно. Нищо подобно няма.
	Глицки само сви рамене — хората все разбират живота накриво.
	— Значи само го питам къде е и тръгвам право натам?
	— Ами, да.
	Фаръл клатеше глава, въздъхна протяжно.
	— А после?
	Не им трябваше много време да се договорят. Въпреки присъствието на ФБР, случаят беше в юрисдикцията на Сан Франциско. Глицки (който пропусна да каже, че е временно отстранен) щеше официално да задържи под стража Ший, при това в присъствието на неговия адвокат и още един свидетел. Помощник-районната прокурорка Илейн Уейджър била на тяхна страна, съгласила се да участва, да изведе Ший на безопасно място, може дори да помогне на Фаръл в усилията за оттегляне на обвинението.
	Телефонът звънна. Двамата мигновено си погледнаха часовниците — повече от петнайсет минути до уговорения час.
	Фаръл прецени, че имат още подробности да обсъждат, при това много. Не се чувстваше готов, но след втория сигнал сграбчи слушалката. Вслуша се, сбърчи чело.
	— Ъхъ, тук е, един момент. — И се обърна към Глицки. — Илейн Уейджър.


	Илейн каза на Глицки, че говорила с майка си, която отхвърлила всички негови голословни твърдения. Тя само искала Кевин Ший да бъде арестуван. През цялото време. Лорета не смятала — и Илейн също стигнала до това мнение — че е подходящо да извеждат Ший от града и окръга. Това засягало полицията, а Илейн работела в районната прокуратура. Въпросът бил извън кръга на нейните професионални задължения. И затова била длъжна да не нарушава процесуалните норми.
	По-уместно било да вършат всичко по правилата. Ейб пак можел да й предаде Ший, всички заедно да отидат в центъра, да регистрират задържането и да му осигурят безопасност. Самата идея, че нещо лошо може да му се случи в затвора, била чиста лудост. Не се случва често да убият някого в затвора, особено при такова шумно дело. Независимо от това, на Кевин Ший щяла да бъде осигурена специална охрана. Нямало за какво да се тревожи.
	Глицки я изчака да свърши и заяви, че новото предложение за нищо не става.
	— Но защо?
	— Защото господин Фаръл няма да позволи Кевин Ший да попадне в затвора на Сан Франциско, без по-сериозни гаранции за сигурността му.
	С това разговорът се изчерпа, ако не се брои последната забележка на Илейн, че Глицки се престаравал и май виждал призраци.
	Той внимателно остави слушалката на мястото й. Оставаха пет минути до девет. Обясни на Фаръл смисъла на предложението, който и без това схвана основното, застанал напрегнато зад рамото му.
	— Сега какво да правим?
	Глицки зарея поглед в стената.
	— Не вярвам да сте податлив на внушенията, че трябвало да отведете клиента си в Палатата?
	Дори не очакваше отговор. Решението опираше до сблъсък между него и Лорета, както нещо вече му подсказваше. Фаръл понечи да отговори, но Ейб размаха ръка, за да покаже, че въпросът е бил на шега. Обаче следващият беше сериозен:
	— Ами ако успея да доведа самата сенаторка?
	Вкиснат от отмятането на Илейн, Фаръл тръсна глава.
	— Не знам дали тя ще…
	— Тя може. Рестън е неин човек. Ще го накара да обещае сигурна защита и междувременно, ще отпъди ФБР, ще съобщи на хората, ще принуди Мохандас де престане с тези призиви „жив или мъртъв“ — Запъна се. — Единствено тя може да помогне.
	— Но защо би го направила? Нали току-що ми казахте, че… нали ей сега се обади нейната дъщеря?
	— Тя се опитва да опази дъщеря си, работата й. Но сега е друго.
	— Лейтенант, тя няма да се съгласи.
	Лицето на Глицки беше мрачно.
	— Може би ще я склоня. — Стана енергично. — Имате ли пейджър?
	— Не, вече нямам.
	Глицки дръпна своя от колана на панталона.
	— Вземете го. Ако тя се съгласи, ако мога да й предам Ший, ако го защити публично, по-добра гаранция не можете и да си представите.
	— Но дори да я убедите, как ще можем…
	Глицки посочи пейджъра.
	— Ще предам съобщение на този номер. Ако имате възможност, обадете ми се и ми кажете къде сте, къде е Кевин Ший. Стигнете ли при него преди ФБР, омитайте се светкавично, скрийте се на друго място и чакайте пак да ви потърся. Ако ли не… ако федералните ченгета ви следват по петите, обадете се на телефон 911. Важното е да има и други хора. Осигурете си свидетели.
	— Какво ще правим, ако Лорета Уейджър просто откаже?
	Стигналия до вратата Глицки се обърна.
	— Господин адвокат, искате да ви нахвърлям набързо друг план, в случай, че не стигна до вас чрез пейджъра, а всички вие се изплъзнете от федералните?…
	— Е, имате ли такъв?
	— Не сте го чул от мен, но… плюйте си на петите.


	69.

	Звънецът на входа — сигурно лимузината я чакаше. Помоли кмета за половин час отсрочка, но явно така му е припарило под краката, че не се е стърпял.
	Тъкмо довършваше прическата си. И нямаше намерение да се гримира в колата. Ще каже на шофьора, че е длъжен да почака.
	Стъпките й отекваха по паркета, докато вървеше към преддверието.


	— Ейб!
	— Търсих те по телефона, но ти не отговори…
	— Да, знам — призна тя. — Чух съобщението ти, но се прибрах толкова късно…
	— Илейн ми каза, че сте говорили. — Глицки примижа от вятъра и слънцето. — Имаш ли нещо против да вляза за малко?
	— Само че очаквам да… добре, влизай. — Усмихна му се лъчезарно. — Но само за минутка. Отивам на митинга.
	Той спря като закован.
	— Ще участваш в шествието на Мохандас?
	Тя протегна ръка към него.
	— Ейб, не е каквото си мислиш. Кметът ме помоли аз да занеса разрешението. Нищо особено. — Сви рамене. — Политическа услуга. Лимузината ще пристигне всеки момент…
	Той притисна с длан вратата и я затвори. Тя опита друга усмивка — смутена, загрижена за тревогите му. Пристъпи към него…
	— Не — каза той.
	Лорета се дръпна.
	— Какво има, Ейб?
	Не разчиташе никакво изражение в погледа му. Опита отново да докосне ръката му. Той отбягна пръстите й.
	— Само още половин час ми оставаше да прибера Кевин Ший, да сложа край на всичко това — започна Глицки, — а ти, Лорета, ми заби ножа в гърба.
	Бавно се отдалечи от нея, поддържаше разстоянието, докато минаваха през огромния като пещера хол към библиотеката.
	— _Моля те_, Ейб, нищо такова не съм правила! Напротив, стараех се да помогна и на двама ви. Не исках Илейн да допусне грешка, заради която да си загуби работата, нито исках накрая да изхвърлят _и тебе_ най-позорно от полицията.
	Той кимна на себе си, сякаш се увери в някакво подозрение. Но с нищо не се издаваше.
	— Какво те кара да предполагаш подобен край?
	— Отстраняването ти от длъжност, ето какво! Ейб, само си вредиш с тази…
	— Лорета, как научи, че са ме отстранили от длъжност?
	Тревожен сигнал — бе загубила самообладание. Една веничка изпъкна на слепоочието й.
	— Ами, аз…
	— _Аз_ научих към полунощ. А ти?
	Той успя да я принуди да влязат в библиотеката, където бяха и първата вечер. Само на това място в цялата къща се чувстваше по-уверено.
	Лорета остана до вратата.
	— Не знам — промълви тя. — Сериозно, не помня. — Гледаше го с обида. Пак понечи да тръгне към него. — Ейб, защо си така ужасно сдържан? Защо ми говориш така? Всичко на всичко, казах на Илейн, че трябва да се придържа към правилата. — Осмели се да пристъпи още и пак спря. — Да, _точно тя_ ми каза за тебе. От Илейн научих.
	— За отстраняването ми?
	— Да.
	Той отново кимна замислено.
	— А тя откъде знае? Не съм й казвал.
	Дали очите му се присвиха леко?
	— Е, значи не от теб е разбрала. Може да е приказвала с Алън Рестън. Или да е чула по новините. Само че съм сигурна — тя ми каза. — Преодоля последния метър помежду им. — Ейб, моля те. Защо се държиш така? — Очите й вече влажно блестяха от болката, която той й причиняваше. Отпусна полека длан върху ръката му. — Моля те.
	Глицки отстъпи и ръката й увисна във въздуха.
	— Искам да й се обадиш.
	— И какво трябва да й кажа?
	— Че сме си изяснили въпроса. Обяснил съм ти кое как е. Кажи й, че е най-правилно да спази уговорката.
	— Но не е така! Това ще съсипе делото. Ще съсипе и нея.
	— Лорета, никакво дело няма. Кевин Ший е невинен и мисля, че ти също знаеш това.
	— Не, Ейб, не вярвам. — Изкушаваше се да му напомни — _и двамата_ знаеха, че _няма невинни_ сред хората с бяла кожа.
	Но благоразумието надделя. Сигурна беше, че Глицки не е съгласен.
	— Лорета, Кевин Ший е добър човек. Освен че е невинен.
	— О, тогава защо не му издигнем статуя?
	— Той не е извършил престъпление, но ти накара целия град… не, по дяволите, цялата страна да повярва във вината му. Сега можеш да поправиш стореното.
	— Ейб, дори ако това момче не е убило човека _лично_, пак е въплъщение на престъпниците. Той е един от тях.
	— Такива глупости не ми минават.
	Тя не се поддаде.
	— Много по-лошо ще стане, ако _никой_ не бъде арестуван или наказан за случилото се с Артър Уейд… Убийството не бива да остане ненаказано. — „Точната дума е неотмъстено“, добави мислено.
	Внезапно пролича, че на Глицки му дойде до гуша. Не дойде тук да дърдорят за политика и философия.
	— Ще трябва да говориш с Илейн.
	— Няма. Това ще я смаже, ще зачеркне кариерата й, ще унищожи всичко, за което е работила упорито…
	— Не — отсече Глицки, — ще зачеркне _твоята_ кариера.
	Тя се изсмя навъсено.
	— Ейб, не ставай смешен, не е заради мен… — Бавно го притискаше, скъсяваше разстоянието. Наглед разколебана, непоклатима в душата си. — _Всичко_ е за Илейн. Само за нея.
	Вече почти го натика в капана, не му оставяше изход — но той не искаше да стига докрай, освен ако тя го принудеше. А тя точно това правеше.
	Беше убеден в правотата си, но накараше ли я да отстъпи за Кевин Ший, би му стигнало. Поне на него лично. И в такъв обрат щеше да има някаква справедливост, понякога повече не можеш нито да искаш, нито да очакваш.
	Но тя не искаше да се откаже от закрилата си над Илейн. _Не беше способна_ да се откаже. Никога не бе и помисляла да намеси Илейн по такъв начин, но сега излизаше, че не й остана избор. Поне ще се измъкне от тази безизходица с Ейб. Така можеше да спаси всичко…
	Лорета Уейджър извая живота си с каквато глина имаше под ръка, без да остави и трошица неизползвана. Имаш ли тайна, криеш ли нещо важно, къташ си го, докато назрее моментът за най-силния удар.
	Дойде и това време.
	Опря се върху страничната облегалка на креслото, уморена да носи товара си.
	— Ти не знаеш, Ейб, ти нищо не знаеш. — Най-сетне сълза се стече по бузата й. — Ейб, не можем да навредим на Илейн. И не можем да позволим да я наранят. _И двамата_ не можем…
	— Не намесвай пак Илейн — нетърпеливо я прекъсна той. — Не за нея сега си…
	Тя плесна гневно по кожата на креслото.
	— Чуй ме, мътните те взели! Все за Илейн говорим. Само за нея.
	Остави го да се подготви. Наблюдаваше, за да не пропусне мига на прозрението. Секунда. Две.
	— Какво приказваш?
	Тя помълча.
	— Помниш ли, че предпочетох Дейн Уейджър пред тебе? Да не мислиш, че го исках _за себе си_? — Тя поклати глава решително. — Не исках насила да те женя за себе си. Дадено, ти не беше готов да го направиш само заради мен. Не разбираш ли? Имах нужда от някой, който да се реши. И Дейн беше готов.
	Никаква реакция. Сякаш попаднаха в стопкадър на филм. И след един удар на сърцето лицето на Глицки се отпусна безволно.
	Лорета кимаше, обляна в сълзи. Изправи се и плахо прекрачи до него.
	— Тя е _твоя_ дъщеря, Ейб. _Илейн е твоя дъщеря._


	— Махай се!
	— Ейб!
	Незнайно как бе стигнал другия край на стаята. Горещината пулсираше в бузите му. Настръхна ужасно. Нещо го прободе в лявата ръка, като че сърцето му щеше да спре…
	— Ейб, моля те…
	— Мамка му, мамка му…
	Тежка чаша на бара. Посегна, стисна я. Невъзможно. Не можеше да се опомни.
	Трясък на паркета. Разхвърчали се кристални парчета.
	— СЕГА ЛИ МИ КАЗВАШ?
	— Моля те, Ейб, не ми крещи. Моля те…
	Въртеше се в кръг. Нямаше къде да отиде.
	— По дяволите!
	Още веднъж.
	— Ейб?…
	Посочи я с пръст.
	— Остани където си. Нито стъпка повече!
	Тя чакаше, отпуснала ръце по тялото си.
	Прегърбен в креслото, чуваше я да се движи из къщата.
	Минаха минути.
	И въпреки всичко, беше длъжен да направи това… да си свърши работата, но нямаше сили да помръдне. Знаеше си, че ще стигнат дотук. Но тя го разби, няма спор. Каза истината. Отдавна го човъркаше това усещане за близост, смътната увереност, че си приличат. _Илейн беше негова дъщеря._
	Не успяваше да стане, за да отиде при Лорета и да я обвини. Боеше се от себе си, не знаеше какво ще направи.
	Някой звънна на вратата. Шофьорът на лимузината.
	Трябваше да стане.
	Надигни се, Ейб, размърдай се!
	Ако се изправи и види лицето й…
	Отекнали по пода стъпки, звук от отваряне на вратата.
	— Здравейте. Да, ще бъда готова след пет минути. Почакайте ме в колата.
	Не можеше да й позволи това.
	Не можеше и да я спре.


	70.

	— Хайде, Кевин, обади се. — Уес Фаръл стоеше, облякъл сако и вратовръзка, и говореше на телефона в кухнята. — Вече е девет и осем минути, не е сега времето да ми връзваш тенекии.
	Телевизорът в хола работеше, включен на CNN. Предаваха на живо от околностите на павилиона „Кийзър“. В тази съботна сутрин цялата страна следеше събитията в Сан Франциско. Показаха два-три пъти Мохандас, с все същите изявления, че това е мирно шествие, послание към управниците на града, към ръководителите _на страната_…
	Телефонът издрънча. Уес мигновено взе слушалката, изтърва я, пак я хвана, но накрая тя падна ни пода. Вдигна я.
	— Кевин? Кажи ми адреса си.
	— Остави това сега.
	— Кевин, чуй ме. Имаме сериозни проблеми. Само ми кажи къде сте и веднага ще дойда при вас.
	— Ти гледаш ли по телевизията какво става?
	— Кевин, веднага ми кажи шибания си адрес!
	— Какви проблеми имаме, Уес?
	— Ще ти обясня, когато дойда. Казвай по-бързо.
	Тонът на Кевин се промени.
	— Нали продължаваме, както се уговорихме? По основния план…
	Уес помълча. После изрече:
	— _Къде сте?_
	Кевин му обясни, каза номера на апартамента.
	— На четвъртия етаж е, откъм фасадата. Прозорците гледат точно към парка. А там има поне един милион човека.


	Уес се псуваше през целия път надолу към гаража. Трябваше само да продиктува на Кевин номера на пейджъра, който получи от Глицки, да му заповяда _незабавно_ да се разкара от апартамента и щом си избере друго място, да набере в пейджъра съобщение къде е, за да се срещнат там. Твърде дълго бе мързелувал, вдън земя да потъне дано!


	Специалната агентка Симз беше в колата си с другите трима и потегли, преди още Фаръл да е излязъл от гаража, така че го водеше поне с един-два квартала.
	Разсъди, че беше необмислено от страна на Фаръл да пита Ший за адреса, но пък стана добре за нея. Пък и би ли могъл да измисли нещо друго? Все едно, вече всички предимства бяха на нейна страна. Адресът, номерът на апартамента, времето. Може би нямаше да използват оръжията си, освен ако…
	Е, ще види на място. Поне в едно беше сигурна — не е толкова плашлива, че да не използва всички налични средства. Никой нямаше да я обвини за проявена слабост _в това_. Хората можеха да си пискат колкото си щат за онази жена и детето й, които ФБР бе принудено да застреля в Монтана. Но сред служителите се наложи единодушното мнение, че злощастният край е бил неизбежен. Започнеш ли да се боиш от заяжданията, от упреците на _журналистите_, най-добре да си оставиш значката при шефа. Нищо няма да свършиш както трябва.
	Но тя щеше да направи необходимото.
	Първият етап беше най-лесен и ясен. Щеше да се качи горе, да почука на вратата, да каже, че носи федерална заповед за ареста му. В един съвършен свят Ший просто би отворил вратата, за да излезе с вдигнати над главата ръце.
	Но някак предчувстваше, че няма да бъде точно така.


	Въпреки старанието на Мохандас да раздвижи хората, шествието очевидно нямаше да тръгне навреме. Винаги е така. Устата му пресъхна, колкото и дражета „Тик-Так“ да смучеше. Крачеше нервно из палатката. По-високата от него Алиси начесто масажираше схванатия му врат.
	Наближаваше девет и четвърт, а хората продължаваха да се стичат към павилиона. Полицията обикаляше наоколо, но положението засега изглеждаше спокойно. От височинката, където се намираше, видя още две стълкновения, но те бяха прекратени набързо.
	Димът от пожара в „Дивизадеро“ стана малко по-досаден, заради вятъра. Значи неизбежно щяха да заобикалят от север, щом шествието започне. А и щеше да посъкрати словото си. Днес и без това нямаше нужда от красноречие, достатъчно често бе повтарял публично позицията си. А откликът на неговия призив беше толкова масов, че просто трябваше да подкара хората напред, да остави шествието да говори само за себе си.
	Искаше само да приветства всички събрали се, да разнищи за около минута действителността, твърде различна от празните обещания, с които ги залъгваха. А резултати все не се виждаха. Кметът му даде чудесен коз в ръката и щеше да се покаже голям глупак, ако не се възползваше от поднесеното на тепсия. Почти се чуваше да казва: „… и независимо от всички думи, с които неспирно ни заливат за желанието на градската управа да си сътрудничим, неоспорим факт е, братя и сестри мои, че дори това шествие, този мирен израз на нашата тревога, на нашето _отчаяние_ за отказаното ни правосъдие срещу убиеца на нашия брат Артър Уейд…“. Тук ще поспре, за да стихнат яростните вопли. „Неоспорим факт е, че дори това събрание те превърнаха в нарушение на закона. Казаха ни, че не може да проведем шествието. Нямало да ни разрешат. Но аз ви казвам — нашата сила ни дава разрешение. А в единството е нашата сила. И нека Господ ни съди!“
	Да, ще прозвучи добре.
	После ще ги поведе към Градската палата, по кипящите улици. Със съзнанието за правотата на своя гняв и своето величие.


	71.

	Тя излезе оживено от задните стаи. Бе облякла тъмносиния си тоалет — шапка, жакет, портмоне. Всичко се нареждаше добре. С нежелание обезвреди съпротивата на Ейб, но сега се налагаше да побърза.
	Влезе в преддверието и рязко спря, раменете й се отпуснаха. И на нея вече й идваше до гуша.
	— Ейб, трябва да вървя. Моля те…
	Глицки препречваше достъпа до входната врата.
	— Ще се обадя оттук на Уес Фаръл и ще му кажа, че идваш с мен, за да гарантираш лично безопасността на Кевин Ший.
	— Ейб, отивам на шествието. Кметът ме помоли да занеса разрешението…
	— Лорета, не те моля. Само ти казвам. Забрави за разрешението. Давам ти последен шанс…
	— За какво?
	— Непрекъснато разправяше, че не искаш нищо друго, освен Кевин Ший да бъде заловен. И разбира се, той има право на известни гаранции за сигурността си. Ето, давам ти шанс да докажеш, че си говорила искрено.
	— Да, така е. Сега също. Защо да лъжа, за Бога?
	— Защо ли? Защото политическата ти кариера ще се срине, ако Кевин Ший е невинен и ти съзнаваш това. _Не бива_ той да се окаже невинен. Няма да допуснеш той да бъде арестуван, за да каже истината. Тази е причината да ми пречиш постоянно.
	— Що за тъпотии… Ейб, никому не съм пречила. Нещо те е прихванало…
	Той вдигна ръка.
	— Знам, знам. Мания за преследване, преумора, замъглен разсъдък. Позна, точно в такова състояние съм.
	Тя пристъпи към него.
	— Стига приказки. Пусни ме!
	Започна да го бута, но сякаш имаше насреща си стена. Докато той побесня, стисна раменете й и я тласна назад. Лорета се препъна, едва се задържа на крака. Очите й блеснаха, когато се изправи.
	— Ейб, нали си приказвахме за сринати кариери, та с твоята това се случи току-що.
	Глицки се насили да остане спокоен.
	— Няма да те пусна. Проумей това най-после. Имаш десетина секунди да дадеш съгласието си, че ще излезем заедно оттук. После изборът няма да е в твои ръце.
	Тя зяпна за миг-два, преди да го увери, че е буйно луд.
	— Още шест секунди.
	— А защо да давам съгласието си? Отвън ме чака кола с шофьор, трябва да отида…
	— Времето ти свърши. — Вкамененото лице на Глицки изглеждаше пепеляво. — Лорета, само не казвай, че не ти оставих изход. Но ти не пожела да се измъкнеш. — Пое си дъх на пресекулки. — Арестувам те за убийството на Кристофър Лок.
	Тя се позабави с реакцията — присвитите очи, наклонената встрани глава, изумлението.
	— Как можеш… Това е _нелепо_…
	— Не, Лорета. Това е истината.
	— Да не си го сънувал снощи? Ейб, ти си се побъркал. На твое място не бих…
	Той поклати глава.
	— Не е седял обърнат към задното стъкло. Гледал е напред, като тебе, без нищо да подозира.
	— Ти си превъртял!
	Не й обърна внимание.
	— Вярно, били сте _близо до бунта_ в лагера, дори сте отивали натам в колата. Но така и не сте стигнали, нали?
	— Разбира се, че стигнахме. Как ти хрумна изобщо?…
	— Ами защото работя с факти. Мина време, докато парчетата ми се съберат в главата. Нямаше никакви признаци, че около колата е вилняла тълпа, че са я ритали отзад, че са мятали камъни. Огледах отвсякъде. Взирах се внимателно.
	— Значи нещо си пропуснал.
	— Не съм. Още при огледа започнах да се чудя. Липсващото ми подсказа какво означаваше всичко.
	— И какво е то?
	— Каквото си _извършила_ — спряла си на две-три пресечки от тълпата и си гръмнала Лок зад ухото. И никой не е чул този изстрел.
	— _Не съм._ Нищо подобно нямаше…
	Гласът на Глицки остана безизразен.
	— Но освен другото, този изстрел не е набил парченца от стъклото в раната и около нея, а и барутните изгаряния бяха прекалено силни. Но ти едва ли си се досетила за тези подробности. Скучна полицейска работа, обичайните занимания на криминалистите. Не е интересно.
	Тя скръсти ръце, косата й се разлюля.
	— А после какво съм направила?
	— Вкарала си колата в тъмна уличка без изход — там лампите не светят, — излязла си и пак си стреляла, през предното дясно стъкло, за да изглежда, че са се прицелили в тебе. След това, най-вероятно си използвала дръжката на пистолета, за да пробиеш по-широка дупка в стъклото.
	— Вероятно, значи. Само вероятно? Нима не си абсолютно сигурен?
	— Не знам точно с какво си разбила стъклото, но мисля, че ще установим това. Само че така си допуснала поредната грешка.
	Изчака. Тя не каза нищо, очите й се взираха неотстъпчиво. Тогава продължи:
	— В нечупливото стъкло е имало, само една дупчица от куршум, а това те е притеснило. Очаквала си стъклото да се пръсне с минаването на куршума, но само се появили малко пукнатини около дупката. Значи е трябвало да пробиеш по-голяма, като от минаването на два куршума. Но в действителност, _дори два_ куршума от калибър 25 няма да оставят дупка колкото юмрук в нечупливо стъкло. Вероятно и четири не биха стигнали.
	Лицето й оставаше безизразно, но тя се отпусна на скамейката покрай стената на преддверието.
	— Това е занимателно, макар и по един налудничав, отвратителен начин.
	— Правилно. Сега следващото, истинският бисер, ако искаш да го чуеш…
	— Моля те…
	Злобата в гласа й го спря за миг. Донякъде му олекна, за да изтрие от съзнанието си и остатъците от съчувствие. Усети как белегът по устните му се изпъна.
	— Точно тази сутрин всичко си дойде на мястото. Преди това вече знаех нужните факти, само още не ми бяха съобщили, че никой от хората в околните блокове не е чул два изстрела. Просто _не исках_ да осъзная истината. Заех се да наглася седалката в служебния „плимут“. Същия като онзи, в който си била с Лок.
	Пак нищо. Никаква реакция.
	— Помниш ли онази вечер, как брояхме „едно, две, три“, за да избутаме напред шофьорската седалка, иначе не можеше да караш? Помниш ли? А днес сутринта си седях на същата седалка и ми светна в ума какво не беше наред с дупката от куршум във вратата на _твоята_ кола, откъм страната на шофьора. Искаш ли да ти кажа какво?
	Мълчание.
	— Куршумът е трябвало първо да мине _през тебе_.
	— Какви ги дрънкаш?
	— Дрънкам за това, че няма как да стигнеш педалите, без седалката да е изтеглена напред. И щом седалката задължително е била преместена, траекторията на куршума от дупката в стъклото отдясно, до дупката в лявата врата, е щяла да премине през тебе. Лорета, нямало е как куршумът да не се забие в тялото ти. — Пак почака. — Значи ти не си била на седалката. Била си отвън, до колата и си стреляла по стъклото — _единственият изстрел_, чут от някого. Изстрелът, от който уж едва не си пострадала.
	— _Грешиш._ Опитвах да се измъкна оттам. Бяха улучили Крис. А седалката сигурно се е плъзнала назад от ускорението.
	Той седна в другия край на преддверието. Не искаше да я прекърши. Не и преди да я накара да поправи някои от злините, които причини на себе си, на Илейн, на Кевин Ший. Само тя можеше да успее. Първо му беше нужна за това, после щяха да се занимават с останалото.
	Почти прошепна:
	— Ти си го убила, Лорета. Била си принудена.
	Тя не се предаваше.
	— _Защо_ съм била принудена да убия Крис Лок?
	Не му бяха толкова ясни подробностите, отговорът беше и съвсем прост, и твърде сложен.
	— Той е изнудвал тебе, ти си изнудвала него.
	— _С какво?_
	— Какво ще кажеш за парите, които си препрала чрез „Пасифик Муун“?
	Съзнанието, че той накрая е научил, я потресе. Но тя почти успя да се прикрие, издадоха я само изопнатите устни.
	— Ейб, вече ти обясних. Беше съвсем законно.
	— Не е било — натърти Глицки. — Крис Лок е бил водещ прокурор по делото, но после двамата сте се запознали и сте се забъркали един с друг, нали?
	— Нищо подобно.
	— От името на прокуратурата той е оттеглил обвиненията, защото нямало никакви уличаващи обстоятелства, а пък ти си запазила парите…
	— Не е вярно! Това е…
	Тя се накани да скочи, но той сграбчи китката й и я задържа. Лорета отново се отпусна на седалката.
	— Обаче си го убила не заради историята с парите. Да, понякога си се изнервяла, че той знае, но документите са били унищожени, всичко е изглеждало чисто. И сте имали еднакви възможности да се изнудвате. Все някак си могла да го преживееш.
	Тя се вторачи в него, но нямаше намерение да му помага с нито дума.
	— Зарязал те е и се е хванал с Илейн. И вече бил напълно извън твоя контрол в най-скъпото за тебе. Щял е набързо да употреби и изостави твоята дъщеря, твоето дете. Ти си се справила, но _дъщеря ти_ е нямало да преживее същото. Животът е трябвало да бъде по-добър към нея. Решила си да я опазиш, защото си знаела какво ще й причини Крис Лок. Същото, което е сторил с тебе.
	— Би ли се изразил по-точно?
	— Щял е да я използва и да я захвърли, стане ли… неудобна.
	— Не съм била с него от години. И не бих… Ейб, една дума от тези глупости не можеш да докажеш. Нито съм убила Крис, нито съм прала пари. За Бога, Ейб, ти просто си…
	Той стана и отиде да надникне през прозореца до вратата, като съзнателно й обърна гръб. Лорета твърде много протестираше, вече започваше да се изпуска. Бе виждал същото стотици пъти, разбираше състоянието й и знаеше как да си свърши работата. При неимоверните си усилия да покаже невъзмутимост, тя се пречупваше. Всъщност, вече рухна. Почти не се съмняваше какво ще види, щом се обърне.
	Преброи до петнайсет и дори без да я погледне, каза:
	— Доказателството е в ръката ти, Лорета. В гръб ли ще ме застреляш? И какво ще обясниш? Че си ме помислила за крадец? Или че съм искал да те изнасиля?
	Чак сега се завъртя с лице към нея.
	Лорета стоеше до стената, стиснала портмонето си в едната ръка, с другата насочила малкия револвер към него. Да, позна. Тя се бе прекършила окончателно.
	— Свърши, Лорета. Край.
	Тя бавно отпусна оръжието надолу. Сякаш се наблюдаваше отстрани. Виждаше една непозната, която я предаваше, изричаше невероятното:
	— Трябваше да го убия. Трябваше да убия Крис. Щеше да унищожи дъщеря ми… вече успяваше…
	Глицки кимна.
	— Лорета, ще взема този пистолет.
	— Няма да ти го дам.
	— Все едно. Не ми е нужен.
	Тя видимо се овладя. Корава жена.
	— Без пистолета, нямаш никакво сигурно доказателство. Значи няма и дело. — Застана по-близо до него, сниши глас, лицето й излъчваше самоувереност. — Ейб, няма защо да стигаме до крайности. Мога да изхвърля оръжието, да се отърва от него…
	Той бръкна в джоба си, извади джобния касетофон, с който никога не се разделяше, изключи го, върна назад лентата в касетата и пусна последните няколко изречения — самопризнанието на Лорета. Натисна бутончето „стоп“ и протегна ръка.
	— Пистолета.
	Тя опита за последен път.
	— Ейб, Алън Рестън няма да ми предяви обвинение. Дори не можеш да го накараш да поиска от съдия заповед за моя арест.
	— Вероятно е така. Но при убийство съм в правото си да те задържа под стража и без заповед. Ще те регистрирам в окръжния затвор, а там ще е пълно с репортери. Ще ме попитат защо правя това и аз ще им разкажа. Тогава Алън Рестън ще бъде принуден или да ти предяви обвинение, или да обясни защо не иска. А няма как да обясни. — Глицки направи крачка към нея, без да отдръпне ръката си. — Сега или стреляй, или ми дай пистолета.
	Мигът се проточи, но накрая тя обърна оръжието с дръжката към Глицки й му го даде. Докато той прибираше пистолета в джоба, Лорета го попита:
	— Ейб, какво искаш, все пак?
	— Каквото исках през цялото време. Да арестувам заподозрения. Искам истинска защита за Кевин Ший.
	— А аз какво ще получа?
	— Всичко е сделка, Лорета, нали? — Тя чакаше. — Нима мислиш, че ще позволя да ти се размине предумишлено убийство?
	— Не ти знам намеренията, Ейб. — Гледаше го в очите. — Само ти казвам аз от какво имам нужда. Ти ще решиш.
	Прозвуча звънецът на входа, някой почука на вратата. И още веднъж.
	— Госпожо сенатор?
	Беше шофьорът на лимузината.
	— Ейб, споразумяхме ли се?
	Пак тропот по вратата.
	— Госпожо, вече закъсняхме малко.
	— Ейб, искам да ми обещаеш.
	Въпреки временното отстраняване, Глицки все още беше началник на отдел „Убийства“. И ченге от главата до петите. Предполагаше, че тя ще си послужи с някоя дяволска хитрина, но все пак му оставаше малко време, преди да се договорят. И това изкушение — защо да стига докрай…
	Обля го потна горещина, пригади му се.
	— По-късно ще поговорим _възможна ли е_ сделка, но _нищо не ти гарантирам_. Искам да ти е кристално ясно. Или веднага идваш с мен при Кевин Ший, или те отвеждам в Съдебната палата. А стане ли това, вече нищо не зависи и от двама ни. Ще те обвинят в убийство и няма връщане назад. Или… — заби показалец в нея, — … или ще отидем при павилиона „Кийзър“, където ще можеш да направиш и малко добро. _Ти_ решаваш, Лорета. Хайде.
	Хитрината й не успя. Тя се поколеба, пое си дъх и тръгна към вратата.
	— Ще кажа на този човек, че ти ще ме закараш.
	Глицки отиде до телефона, за да се обади на Уес Фаръл.


	72.

	През последния половин час имаше четири случая на междурасови стълкновения с петима тежко ранени и Националната гвардия разположи частите си по-близо до предполагаемия маршрут на шествието. Камионите препречиха достъпа на всякакви автомобили. Новодошлите да се присъединят към шествието бяха принудени да оставят колите цели квартали по-нататък и да минават през униформените редици. Стотици хора правеха точно това. На теория така хората щяха да заобиколят по-тясната част на парка, където имаше палатков лагер.
	Специалната агентка Марго Симз, предпочела да не сътрудничи нито с местната полиция, нито с Националната гвардия, сега накара шофьора да отбие до тротоара, само на четири пресечки от блока, където се криеше Кевин Ший. Загледа се надолу по склона към човешкото море, насочило се към „Кийзър“, към войниците и спрените коли.
	Как да се промъкне? Ами нали е от ФБР, ето как. Тя имаше твърдото намерение да не излага на риск живота на своите сътрудници, тоест щеше да изпълни дълга си — да арестува Кевин Ший и ако се наложи, да употреби сила. Заповяда на шофьора да заобиколи преносимите прегради и да кара надолу, край павилиона, към целта. Изобщо не я интересуваше кой можеше да й се изпречи на пътя. Знаеше, че адвокатът Уес Фаръл щеше да се сблъска със същото затруднение, но не можеше да размаха служебна значка, за да мине.
	Все още го изпреварваха.
	Колата пълзеше през гъмжилото, неколцина от тръгналите пеша удряха ядно с длани по покрива и предния капак. Две пресечки за три минути и половина, а след това ги спряха двама гвардейци с юношески лица, стиснали пушки и наежени.
	Симз се измъкна от колата, показа им значката и се представи. Двете момчета (на малките табели, закачени на униформите, бяха написани имената им — единият беше Морган, а онзи с ястребовия нос — Ешър) се спогледаха и Морган попита:
	— Госпожо, с какво можем да ви бъдем полезни?
	— Аз и колегите ми трябва да преминем през вашия кордон.
	Отново мълчаливо съвещание. Морган обясни:
	— Госпожо, ще трябва да поискам разрешение.
	Симз се изпъчи.
	— _Аз_ ти разрешавам, синко. Ние сме от Федералното бюро за разследване и бързаме.
	— Да, госпожо.
	Но никой не помръдна.
	— Е, какво става?
	— Ами, заповядано ни е да не допускаме автомобили по маршрута на шествието…
	— Ще отида да попитам — предложи Ешър и затича нанякъде.
	Морган ги успокои с жест.
	— Няма да ви забавим. Най-много пет минути.


	Фаръл, познаващ града къде по-добре от Симз, веднага се сети какво става около сборния пункт на шествието, затова избра обиколен път през „Портола“ и „Туин Пийкс“, като се надяваше да мине през Ашбъри и да стигне до парка. Останалото разстояние можеше да извърви пеша. Предполагаше, че във всеки случай друго не му остава.
	Тъкмо подминаваше една бензиностанция на Седемнайсето, когато чу сигнала на пейджъра. Обърна, спря, изскочи от колата и се хвърли към телефонния автомат, за да набере появилите се на екранчето цифри.
	— Значи водите сенаторката? Лично ли ще дойде?
	Фаръл още не си позволяваше да повярва.
	Глицки го прекъсна сърдито:
	— Кажете ми адреса. Нямаме никакво време. — Изслуша, Фаръл и отбеляза: — Че това е точно по средата… нали оттам ще тръгне шествието.
	— Точно така, а по радиото казаха, че са отцепили парка с кордон. Откъде идвате?
	— Пасифик Хайтс.
	— Ще трябва да обикаляте, може би отгоре, по „Джуда“.
	Глицки му благодари.
	— Ще ми отнеме само десетина минути.
	— Не разчитайте на това. Между другото, идеята ви да се измъкнем, ако изпреваря федералните…
	— Е?
	— Не е добра. Не и днес.


	Симз говореше с друг мъж, според табелката фамилията му беше Флорио. Ивиците по ръкава явно означаваха, че има по-висок чин и власт в своята част. Отново обясни проблема си — гвардейците бяха длъжни да ги пропуснат през редиците си, трябваше да извършат арест. По федерална заповед. Един от най-издирваните престъпници. Веждите на Флорио се надигнаха.
	— Да не е Кевин Ший?
	Щом чуха това име, Морган и Ешър се изпънаха и се превърнаха целите в слух.
	Тя се озърна наляво и надясно, после изгледа втренчено Флорио.
	— Няма да обсъждаме това. Сега можем ли да тръгваме?
	Върна се в колата, а Морган и Ешър ги придружаваха от двете страни.


	— Трябваше вече да е тук — каза Кевин.
	— Може да е попаднал в задръстване.
	Не можеше да се спре, току подръпваше щората с пръсти и надничаше надолу. Мелъни я измъкна от ръката му.
	— Седни. Хайде, Кевин. Като зяпаш, с нищо няма да си помогнем.
	— Но и като _седя_, с нищо няма да си помогнем.
	— Ще седиш, за да чакаш Уес. Ще дойде.
	Кевин започна да щрака с пръсти, нервите му го измъчваха жестоко.
	— По-добре да бяхме…
	— Ей! — Опря пръсти в устните си. — Правим най-доброто. — Наведе се да го целуне. — Обичам те. Просто чакай. Уес ще се появи. Всичко ще бъде наред.
	Тъкмо пак посягаше да размести щората, за да погледне към парка. Прозвуча звънецът от входната врата на блока.
	— Ето го — промълви Мелъни и тръгна към бутона за отваряне на вратата.
	Понечи да го натисне, а Кевин скочи към нея.
	— Чакай!
	Застана до един от страничните прозорци. Надникна надолу.
	— Добре. Той е. Поне ми се струва, че е той… досега не съм го виждал с костюм.
	— Кевин, а кой друг може да е? Никой не знае, че сме тук.
	Той я изгледа.
	— Най-повтаряните последни думи в живота.


	Съгласно заповедта на своя командир, Морган и Ешър останаха на новите си постове до колата на ФБР, която спря до западния ъгъл между „Пейдж“ и „Станиън“, срещу блока.
	Симз прати в парка един от хората си, понесъл радиотелефон и куфарче. Нареди му да намери достатъчно високо място, откъдето да вижда добре прозорците на четвъртия етаж, откъм фасадата, ако ще да е дърво или телефонен стълб. Възникне ли необходимост, ще получи съответната заповед за действие. (И резервната група се движеше насам, но с днешния хаос по улиците Симз не искаше да ги чака. Другите може и да не срещнат готов да помогне Флорио.)
	С останалите двама си пробиха път през сякаш пулсиращата напред-назад тълпа по улицата и най-сетне стигнаха дворчето с изглед към парка и главния вход на сградата. Натисна наведнъж всички звънци за първия етаж, някой й отвори вратата.
	— Лесна работа — промърмори и махна на мъжете да влизат.
	А Морган и Ешър охраняваха празната кола — единствената, която се виждаше по „Станиън“. Хората я заобикаляха. В далечината се чуваше нечий усилен от високоговорител глас, шествието щеше да потегли всеки момент.
	— Ей, човече, на кой е тая кола? Десет квартала се влача пеша дотука, натъртих си петите. Разправяха, че нямало никакви коли да пускат насам. Иначе и аз щях да дойда с мойта.
	Морган не биваше да разговаря с хора от тълпата, освен за да ги упътва. Но този едър мъжага имаше дружелюбно лице и широка усмивка, водеше жена си и хлапетата, само и само да подкрепи правото дело. Такъв човек едва ли се заяждаше сериозно. Не всеки беше готов да размаха томахавката.
	— На ФБР е — обясни Морган и добави: — Спипали са Кевин Ший в ей оня блок. Ще го арестуват.
	— Алелуя! — възкликна мъжът и усмивката му грейна. — Значи няма да се бъхтим чак до Градската палата. Тука оставаме, тъкмо да си починат краката ми. — Обърна се към околните, за да сподели добрата вест. — Ей, всички ли чухте? Хванали са Кевин Ший. — И посочи: — Точно там.


	Горе, отново пуснали резето, Кевин, Мелъни и Уес стигнаха до извода, че даже с тълпата отвън, шансовете им бяха несравнимо по-добри, отколкото да посрещнат въоръжените, агресивни и обичащи стрелбата копои от ФБР.
	Най-вероятно никой, освен групата на ФБР, дори не предполагаше къде могат да се намират. Щяха да се слеят с малкото бели лица в човешката маса, а Уес ги увери, че има много повече бели, отколкото би очаквал. Всеки, решил да понесе плакат, да предаде послание или да защити някаква кауза, идвал да се включи в купона.
	Кевин щеше да носи скиорската шапка. Ще се измъкнат от напеченото положение и ще чакат на някое по-безопасно място Глицки пак да ги потърси по пейджъра.


	Симз поговори от фоайето на блока със своя снайперист и реши да му даде още няколко минути, от които той се нуждаеше, за да заеме позиция. После с двамата си сътрудници щеше да се качи горе и да залови Ший. Но стрелецът малко трудно би останал незабележим за тълпата, какво остава пък да си избере огнева позиция. Тя отсече, че му дава най-много десет минути. И ако се справи по-рано, веднага да й съобщи.
	През това време тримата се пръснаха да огледат сградата, да проверят за скрити изходи, противопожарни стълби, да се уверят, че са притиснали в ъгъла врага.
	Щяха да се съберат отново във фоайето, за да се качат горе и да го хванат в ноктите си.


	„… и току-що получихме още непотвърдена информация, че Кевин Ший се укрива в жилищна сграда, само на пет пресечки от павилиона «Кийзър», където сме и ние. Филип Мохандас почти на бегом се спусна от подиума и поведе участниците в шествието, това огромно и извънредно разгневено множество. Сигурен съм, че чувате как скандират името на Ший. Мохандас ги води към края на парка.
	Ще се опитаме да го последваме…“


	Глицки плесна върху покрива сирената с мигаща лампа. Лорета седеше до него мълчалива и затворена в себе си, докато колата бясно криволичеше по уличките южно от парка. Почти стигнаха.
	Глицки сякаш не бе мигвал много дни наред. Пусна радиото в колата и слушаше последните новини. Мълвата бе плъзнала все някак. Нищо учудващо.
	Сега Филип Мохандас и тълпа между петстотин и пет хиляди души бе заобиколила блока на „Станиън“. Доколкото се знаеше, хората от ФБР бяха в сградата, но засега, според репортерите, не бяха извършили ареста. По-точно, никой не беше сигурен какво ставаше вътре, дали Ший изобщо беше там, имаше ли още хора с него.
	Освен Глицки. Той знаеше.
	Все се налагаше да обикаля, за да доближи блока. Булевард „Линкълн“ беше затворен, затова обърна на изток, по „Ървин“ и беше принуден да поеме нагоре по „Джуда“, за да се озове на „Парнас“. Спря няколко пресечки преди „Станиън“ — даже с включената сирена нямаше да мине през плътната тълпа.
	Обърна се към Лорета, побърза да отвори вратата.
	— Да вървим.


	Веднага я познаха, обкръжи я гръмко възклицаваща, обожаваща я група. Възхитиха се, че в момента, когато всичко щеше да се реши, тя избра да бъде с тях. Естествено, нали оглави борбата за справедливост…
	Дарбата й да запленява отново я споходи — лицето й се оживи, очите грееха. Глицки размахваше разтворения калъф на служебната значка и не пускаше ръката на Лорета, докато напредваха към средата на множеството.
	— Това е сенаторката Уейджър! Отдръпнете се! Пуснете я да мине! Направете място!


	Щом стана ясно накъде се съсредоточаваше напрежението на хорското гъмжило, напиращо към блока, Флорио чу спешното повикване на Морган по радиотелефона и издаде заповед, съсредоточила същия този Морган, Ешър и още триста национални гвардейци пред сградата, за да спрат хората преди двора, стига да могат.
	Разгърнаха се тичешком, изпревариха Мохандас и основната част от тълпата само с пет минути. Имаха време да навлекат по-тежкото си снаряжение.
	Сега войниците, с каски, вдигнали щитове и хванали палки, бяха обкръжили в плътен пръстен мястото, задържаха тълпата, но не се чувстваха много сигурни. Морето от глави се люшкаше, въздухът звънеше от крясъци и вой на аларми. Пожарът в „Дивизадеро“ се бе разпрострял. Димът се стелеше ниско, разяждаше очите, дереше гърлата.
	В далечината виеха сирени.
	Скандирането се надигаше и затихваше, прехвърляше се по отделните групи, но не спираше, не губеше настойчивата си ярост.
	— Дайте ни Ший! Дайте ни Ший!


	Вече готови да излязат, чуха многогласния вик. Уес Фаръл отиде да надзърне през щората, пусна я и се обърна към тях.
	— Не изглежда добре.
	Какво омаловажаване на опасността, каза си мислено.
	До вратата, Мелъни стискаше ръката на Кевин.
	— Не говори така — сряза тя Фаръл.
	— Мелъни, оттук няма изход. Увери се сама.
	— И сега какво? — попита Кевин.
	— Сега се надяваме, че Глицки ще пристигне навреме, със сенаторката.
	— Той _идва_ ли? — слиса се Мелъни.
	— Така ми каза.
	— А после? — пак Кевин.
	Оттук ясно чуваха краткото послание на скандиращата тълпа. Никой не млъкваше долу.
	— Ами ФБР? — сети се Мелъни. — Мислех, че те…
	— Само че — прекъсна я Фаръл, — те действат според предположението си, че ти си въоръжен и опасен, и ако ни потърсят, най-вероятно първо ще чуем изстрелите през вратата…
	— Божичко, Уес, много те бива в добрите новини!
	— Нищо не си измислям, предавам ти каквото научих. Както знаеш, засяга и мен.
	— _Какво ще правим?_ — за трети път попита Кевин.
	— Искаш ли да излезеш? — отговори с въпрос Фаръл. — Да застанеш срещу онези хора? Не? Значи ще чакаме.


	Флорио стоеше срещу запотен, останал без дъх мъж в пълна полицейска униформа, който му се представи като Дан Ригби, началника на управлението в Сан Франциско. Доближи наредените войници с неколцина униформени полицаи. Флорио махна на своите хора да ги пропуснат в двора.
	— Кевин Ший в тази сграда ли е? — Ригби вече подтичваше към входа. — Сигурно ли е? Кой друг е с него? Под наблюдение ли са всички изходи?
	Вътре Ригби отиде право при специалната агентка Симз, която тъкмо се бе върнала във фоайето и се канеше да нападне апартамента на четвъртия етаж.
	Но това е невъзможно, каза й Ригби. Не и сега. И в никакъв случай без допълнителни подкрепления. Навън анархията се развихря твърде бързо. Ако тя излезе с Кевин Ший и се опита да мине през тълпата, според нея какво ще ги сполети?
	Симз се разяри. Как всичко толкова бързо й се изплъзна от ръцете? Има хора на разположение, има заповед — защо ли просто не каже на този местен смотаняк Ригби, че отива да арестува човека, пък каквото ще да става? Но сега, след първия взрив на възмущение, че тя е пропуснала да го уведоми за намеренията си, той се заяде:
	— Само ви повтарям, че проблемът е значително по-сериозен, отколкото си представяте. Дяволите ви взели, как ще го изведете оттук, дори да го арестувате безпрепятствено? Ясно ли ви е какво става навън? Между другото, къде точно е Ший? Ще имаме нужда от още хора тук.
	Другите агенти от ФБР и полицаите предпазливо се отбягваха из фоайето, вече запълващо се и с живеещи тук хора. Събота сутринта, всички са си вкъщи, ококорили очи от любопитство.
	Наложи се Ригби и Симз, овластени да вземат решение, да излязат в двора.
	— Тук е — увери го Симз. — Нека аз реша проблема.
	Ригби не скланяше.
	— Само че тук е _моят_ град. И да не ви харесва, проблемът е и мой. И ставащото там… — посочи над главите над войниците, — … също е мой проблем. Няма да позволя още едно линчуване, само седмица след първото. Но точно това ще се случи, опитаме ли да изведем Кевин Ший.
	Симз забеляза нещо.
	— Кой е този идиот? Някой се качи върху колата ми!
	Ригби се обърна. С мегафон пред устата, Филип Мохандас се опитваше да привлече вниманието на множеството.
	— Смъкнете този побъркан! — заповяда Ригби на един полицай. Помоли Флорио: — Поканете го любезно да се присъедини към нас.
	Имаше и друга бъркотия. Отляво се надигна шум и дотича войник.
	— Сър — докладва на Флорио, — там има цивилен полицай, който водел сенаторка на Щатите…
	И преди да довърши, хората се отдръпнаха, колкото Глицки и Лорета Уейджър да стигнат до войниците.
	Симз взе радиотелефона и го доближи до ухото си. Кимна, погледна към четвъртия етаж, каза: „Изчакай“ и се завъртя към Ригби.
	— Вдигнали са щорите. Моят човек може да ги повали веднага.


	Събраха се при фонтанчето в средата на двора — Ригби, Симз, Мохандас и помощниците му, Флорио, Глицки и Лорета Уейджър.
	Ригби гледаше невярващо лейтенанта, хванал ръката на сенаторката.
	— _А ти_ какво търсиш тук?
	— Дойдох да арестувам Ший — заяви Глицки.
	— Как пък не! — сопна се Симз. — Мой е.
	— Глицки, ти си отстранен. Май не си схванал смисъла на съобщението ми…
	На Симз не й пукаше за местните бюрократи и разправиите помежду им. Интересуваше я само мишената — Кевин Ший.


	— Какво става?
	Фаръл пак надникна.
	— Не знам. Събраха се при фонтанчето. Глицки успя да дойде. Довел е Лорета Уейджър.
	— Но защо не се качва при нас? А защо ние не слезем при тях?
	— Кевин, идеята ти не я бива много. По-добре те да дойдат.
	Напевното скандиране секна, поне в предните редици на тълпата. Хората пристъпваха неспокойно, усещаха, че нещо назрява — и решението ей сега ще бъде взето в средата на двора. Мълвата плъзна назад.
	Хората чакаха.
	Един от униформените полицаи дойде при групата, после побягна, мина през кордона и се скри някъде. Вопълът пак се надигна тук-там, усили се и постепенно замря.


	Само Глицки се отдели от другите, тръгна бавно, пъхнал ръце в джобовете и прегърбен. Влезе в блока, мина край федералните агенти и полицаите, край недоволните и любопитни съседи, запълнили фоайето.
	Само по стълбището към втория етаж стояха неколцина човека, нагоре беше пусто. Качваше се с равномерна стъпка, плъзгаше длан по парапета. Дванайсет стъпала, завой, пак дванайсет. После стигна до края на оръфаната пътека, натисна звънеца на вратата в дъното.
	Отвориха му. Показа им значката си, но не държеше оръжие.
	— Как сте, господин Фаръл? Смятате ли да ми предадете своя клиент?
	— Наистина ли ще мине гладко? — усъмни се Фаръл, докато го пускаше да влезе.
	Глицки наведе глава с увереност, каквато не изпитваше и вдигна и спусна щората на прозореца — знак за чакащите долу.
	Кевин и Мелъни стояха прегърнати.
	— Готов ли си за това?
	Той кимна.
	— С теб съм — прошепна тя.
	— И аз съм _с теб_. Каквото и да стане, както и да се обърне. Разбра ли?
	— Разбрах.
	Фаръл вече водеше Глицки при тях, обсъждаха плана, членове от законите, споразумението. Време беше.
	— Кевин Ший — започна Глицки, — арестувам ви по обвинение в убийството на…


	73.

	Лорета Уейджър стоеше с мегафон в ръка върху стъпалата на фонтанчето, с лице към тълпата.
	На Мохандас никак не му хареса (Алиси Тобейн не беше на себе си от яд), но сенаторката надделя с довода, че целта на шествието и без това е била да настояват за задържането на Кевин Ший, нали? Значи Мохандас е постигнал желаното — и целта на шествието. Всички получиха, каквото искаха. И ако не представи Лорета на привържениците си, ако не разсеят някак напрежението, тогава какво? Още един бунт, пак насилие? Кой ще има полза от това?
	Дръпна Мохандас на три крачки от групата, колкото да го попита иска ли той да остане в съкратения списък на кандидатите за управлението на центъра „Хънтърс Пойнт“. Или вече не иска? Не изпълни ли молбата й веднага, може да забрави за предложението.
	И още нещо — моментът беше подходящ за това, щом присъстваше и шефът на полицейското управление… Мохандас трябва недвусмислено да заяви, че първоначалната награда от сто хиляди долара не е била за _мъртвия_ Кевин Ший, че макар всички да са чули по улиците този слух, в него няма нищо вярно. Парите били за всяко сведение, довело до задържането на Ший под стража.
	Толкова.


	— Братя и сестри мои — започна тя, приковала погледа си във вдигнатата щора на четвъртия етаж. — _Кевин Ший е арестуван._
	Мощен рев, изригване на облекчението, гнева и изчерпаното търпение, отекнало от подковообразната сграда зад гърба й, множащо се в непоносим шум, който се понесе нататък, пак се засили и стихна в далечината.
	— Братя и сестри — повтори Лорета и най-после звуковият удар отслабна, превърна се в тишина. Тя извиси глас. — Никой не се бореше по-упорито от вашата сенаторка, за да станем свидетели на този миг. И никой не напомняше по-настойчиво за нашето желание от Филип Мохандас. — Пак шумни приветствия. — И този миг настъпи.
	Помълча, преди да продължи.
	— Но това не е краят за нас. Нито за Кевин Ший.
	— Убийте го! — изкрещя някой. — Да линчуваме _и него_!
	И пак в хор — „Убийте Кевин Ший, убийте Кевин Ший!“.
	— Не! — Мегафонът даде могъщество на гласа й. — Не!
	Постепенно тълпата се укроти.
	— _Хванахме_ Кевин Ший. Чуйте ме! Хванахме го. — Слушаха я. — Филип Мохандас е тук. И аз съм тук, с вас. Вашите нужди са и _наши_ нужди. Не го правим за полицията на Сан Франциско, заловила Кевин Ший. Не заради ФБР. А заради самите нас. За всички…
	Отново рев. Още се чуваше „убийте го, убийте го“, но имаше и нещо друго, Лорета се вкопчи в шанса.
	— Сега ви моля, умолявам ви да ни повярвате. Ще се погрижим справедливостта да възтържествува. — Заговори по-силно, насочи ръка към множеството. — Но няма да извършим правосъдие с още една саморазправа днес.
	Колеблив хор от „амин, амин“. Пред нея настъпи тишина и внезапно някой извика:
	— А, не, Кевин Ший трябва да умре!
	Отекна, настроението се разпространи, но не можа да обхване всички.
	Лорета сведе поглед към Мохандас, Ригби, Симз. Нямаше да й помогнат. Предложението беше нейно (така си мислеха) — единственият начин да предотвратят бедата и трябваше да се справи сама.
	— _Никой_ — извиси се гласът й, — _никой_ не мрази повече от мен слепия фанатизъм, расовите предразсъдъци, които въплъщава Кевин Ший. — И вече по-тихо: — Но аз ви казвам, че тук всичко свърши. Хванахме го. Филип Мохандас и аз ще си тръгнем оттук с Кевин Ший, за да го отведем в затвора. Той е наш затворник. Обещавам ви, никой от нас няма да намери спокойствие, докато правосъдието не свърши своята работа. Най-тържествено ви давам думата си…


	„Дами и господа, сенатор Лорета Уейджър се върна в жилищния блок заедно с Филип Мохандас, а сега те излизат, наобиколили… да, мисля, че виждам ясно — да! Това е _Кевин Ший!_ С белезници на ръцете, от едната му страна е непознат за мен чернокож мъж, вероятно полицейски служител, Филип Мохандас е от другата. Сенатор Лорета Уейджър ги води. Зад Ший върви полицейският началник Ригби. С тях е и една млада жена, сигурно е Мелъни Синклер и още един бял мъж в костюм, за когото още не знаем нищо. Дами и господа, в тълпата настъпи мъртвешко мълчание.
	Сега прекосяват двора, край фонтана, откъдето госпожа Уейджър произнесе въздействащата си реч. Изглежда, те… да, до тротоара е спряла патрулна кола на полицията и хората едва не са се струпали върху нея. Според вашия репортер, положението е крайно взривоопасно. Сега доближават кордона от гвардейци. Чувате гневните викове, заплахите към Кевин Ший, но засега тълпата е… Да, гвардейците ги пропуснаха да минат. Вече са сред хората. Нищо не ги отделя от яростта, на която станахме свидетели тук цялата сутрин, особено през последния половин час.
	А сега, струпалите се хора наистина правят път на Кевин Ший и останалите. Стигнаха до полицейската кола, задната врата е отворена и сенатор Уейджър… тя вече е вътре. След това и Ший. Накрая Мохандас. Колата потегля, съвсем бавно, с включени сигнални светлини. Множеството й прави място да мине, макар и без да бърза. Изумително! Вярвам, че наистина ще ги пуснат…“


	74.

	Побраха се в две коли. В полицейската Уейджър, Ший, Мохандас и Глицки, а в онази на ФБР — Симз, Ригби, Мелъни, Фаръл. На стъпалата и във фоайето на Съдебната палата се бяха скупчили (според Лорета) всяка телевизионна камера в западното полукълбо, репортери от всички вестници и списания, радиоводещи, ченгета, свободни от служба в момента, чиновници, минаващи през града и постоянни негови жители. Но това не беше разюздана тълпа. Най-обикновено стълпотворение.
	От парка вече се чуваха новини, че дошлите за шествието хора полека се разпръсваха. Лорета за пореден път се увери в правотата си. Тя позна. Имаха нужда от превърнатия в символ Кевин Ший. Може би въглените още нямаше да загаснат, може би щяха да се разгорят тук-там, но поне у всички се налагаше убеждението, че засега кризата отмина.
	Каза си, че това е най-странната компания, с която е пътувала в кола. Седнала до Кевин Ший, тя се стресна, когато той обърна глава, за да й благодари за смелостта, за застъпничеството. Каза й, че е невинен. Опитвал се да повдигне Артър Уейд, не да го обеси…
	Докато спряха пред Палатата, дори Мохандас започна да се отзовава поне на открития характер на Ший. Въпреки всичко, което бе преживял, оставаше си забележително мил, с малко нервно чувство за хумор, без следа от грубост. И изобщо не се притесняваше, че е плътно вклинен между двама чернокожи. Всъщност, май се радваше на присъствието им.


	Не го регистрираха на шестия етаж, а го отведоха направо в кабинета на Алън Рестън, където вече нищо не напомняше за неговия предшественик. Естествено, Рестън следеше развитието на драмата по прякото предаване на телевизията и ги чакаше, когато се появиха. При него беше и Илейн Уейджър.
	Подхванатият от доводите на Уес Фаръл разгорещен спор, в който на негова страна убедително се намеси лейтенант Глицки, най-после извади на бял свят пролуките в така наречените доказателства. Ригби настоя да научи повече за разследването на другите заподозрени — О’Тул, Мюлън, Макей, Девлин. Почакаха да дойдат Карл Грифин и Ридли Бенкс, за да изложат своите разкрития.
	Обаче, и след всичко това, Рестън не беше склонен незабавно да оттегли обвиненията срещу Кевин Ший, поне не толкова скоро и не само въз основа настояването на неговия адвокат. Отпрати Мохандас и полицейските инспектори, като им благодари за съдействието. Зад затворената врата на кабинета, той обяви пред Лорета, Илейн, Глицки и Ригби решението си с настъпването на нощта да премести Ший в неизвестно за широката общественост място и да го държи там под охрана, докато представят фактите пред съдия.
	В един и двайсет надзирателите слязоха и отведоха Ший горе, в самотата на единичната килия.
	Глицки не се отделяше от Лорета. Тя го наблюдаваше, очакваше какъвто и да е знак, когато Илейн влезе в кабинета на Рестън, но той само кимна вежливо — професионалист, занимаващ се с работата си. Сега ги виждаше един до друг като баща и дъщеря и осъзна, че за първи път тримата са се събрали в една стая. Семейна среща. Не, първо опознаване. Странно. Нещо свършваше в този миг.
	Пожела да поговори насаме с Глицки в кабинета. Щом другите се изнизаха, тя застана срещу него.
	— Добре, Ейб. Дадох ти Кевин Ший. Такава ни беше сделката.
	Глицки се опря върху бюрото, само на метър от нея. Вероятно Лорета твърде дълго бе живяла във Вашингтон и изобщо не разбираше, че в света на Глицки не всичко се свеждаше до сделки. Внимаваше какво й каза тогава — щом Кевин Ший бъде арестуван, ще обсъдят възможно ли е да се споразумеят, а точно това правеха сега. Но без гаранции.
	Ръцете му се пъхнаха в джобовете, лицето му приличаше на камък. Нито искаше да си спомня какво се бе случило между тях… нито да забрави какво бе извършила тя. Подмина я и спря пред вратата на кабинета. Отвори, озърна се към Лорета и поклати глава.
	— Никога не сме сключвали сделка.


	В коридора точно пред кабинета на районния прокурор, Илейн ги чакаше, напираше да си облекчи душата за вече свършеното, за предстоящото, дори и не си представяше какво стана вътре.
	Глицки се почувства като в капан, не можеше да се измъкне. Още стоеше до Илейн, когато и Лорета отвори вратата. Щом ги зърна, придаде си спокоен вид, после изобрази усмивка за дъщеря си. Доближи ги, очите й бяха влажни.
	— Имах нужда за минутка да остана сама. След всички вълнения…
	Илейн попита Глицки дали иска да дойде с тях на обяд, да започнат вече да се опомнят.
	Той благодари и отказа. В отдела го чакала работа за довършване. Ригби му позволил да се занимава с документите на бюрото си, но все още не бивало да се смята с пълни правомощия на началник-отдел. Във вторник щели да разгледат причините за отстраняването му от длъжност. Ригби не задълбаваше особено какви са тези причини, дали решението е било добро или лошо. Глицки не бе изпълнявал негови заповеди. Значи имаше предостатъчно основания.
	— Ще се видим с майка ти довечера — каза на Илейн. И попита Лорета: — В осем удобно ли е?
	Неочаквано се наведе, притисна я към себе си за недоловим миг, дланта му се плъзна по тила й.
	— _Ти решаваш_ — прошепна в ухото й. Изправи се, пак им показа своето подобие на усмивка и небрежно вдигна показалец. — Значи в осем. На секундата.


	На секундата.
	Илейн щеше да се възстанови, най-сетне успя да си внуши нейната майка. Престараването й в обвиненията срещу Кевин Ший нямаше да означава и край на нейната кариера, не и докато Алън Рестън беше на поста си, за да я защити. А може би нямаше нужда и от покровителството на Рестън. Оказа се, че имаше повече душевни сили, отколкото майка й бе склонна да очаква. Вече гледаше напред, крачеше към бъдещето. Вече започваше да осъзнава, че връзката й с Крис Лок нямаше да я доведе доникъде. Всяко зло за добро… макар и болката да е страшна. Дълго ще е така. Лорета знаеше.
	Но точно това, каза си, беше най-важното — Илейн вече се взираше в идните дни. Щеше да оцелее. Нейната дъщеря нямаше да се пречупи. И не би трябвало никога да се предава, щом е дъщеря на майка си.
	По-рано през деня най-сетне успяха да се отърват от камерите, от цялата лудост, качиха се в колата и се махнаха от града, поеха на север към Пойнт Рейес. Там беше толкова безметежно. Имаха целия следобед за себе си — майка и дъщеря, струваше им се, че не са могли да отделят време за това от години. Спокоен обяд в закътано ресторантче. Никой не им досаждаше, никой не знаеше кои са, нито любопитстваше.
	Спряха на едно от възвишенията по виещия се път към Сан Франциско, взираха се в прочутата гледка на юг — към моста и града. За първи път през тези дни не се виждаха пушеци.
	Илейн я остави пред къщата в пет часа и петнайсет минути.


	На секундата.
	_Ти решаваш._
	Вятърът стихна. Тя излезе на балкона пред библиотеката, откъдето се виждаше моста „Голдън Гейт“. Слънцето се спускаше на запад, но денят оставаше топъл.
	Над черния панталон носеше туника в преливащо се виолетово. Имаше бисерни обици на ушите. Направи резервации за „Старз“ и разбира се, дори в последната минута можаха да отделят една маса за сенаторката. Би ли желала да поставят параван, да й осигурят допълнително уединение? Самият Джеремая щял да бъде там довечера — би ли позволила да се отбие за малко на масата й, да поднесе скромен подарък? Той бил горещ неин почитател.
	Трябваше да се занимае и с формалностите. Довърши писмото си до президента, благодари му красноречиво за човечния жест с прехвърлянето на „Хънтърс Пойнт“ и изрази непоколебимото си убеждение, че е подходящо да обмисли назначаването на Филип Мохандас за ръководител на тази регионална програма. Сделката си е сделка.
	Продиктува в микрокасетофона си пет кратки писма по административни и текущи въпроси, обсъждани в комисиите, в които работеше. Запечата плика, адресиран до нейната канцелария във Вашингтон. Остави го на масичката до дългата седалка в преддверието, откъдето непременно би го взела, за да го изпрати.
	_Ти решаваш._
	Мислите й се насочиха към изборите, към нейното място в сената. Всъщност, каза си, сегашното положение прелива от ирония. Както го уреди Глицки, накрая тя излезе героиня, въпреки предишната си безцеремонност и призивите едва ли не към улично „правосъдие“. Никой, освен Ейб, нямаше представа как бе дърпала конците зад сцената. Сгреши в преценката си, но късметът не я изостави. Доброто й име щеше да остане непокътнато.
	Разбира се, би й се наложило да изтърпи какви ли не политически заяждания. Нахвърли се срещу Кевин Ший твърде прибързано, твърде устремно, преди да е проучила всички факти. Обществеността, съюзниците и враговете щяха да подложат на съмнения доколко правилно е постъпвала, но не й се вярваше това да намали нейните шансове. Успехът с „Хънтърс Пойнт“ щеше да й донесе още половин милион гласове на чернокожи, повече от достатъчно да компенсира загубата на умерено настроените бели.
	Потръпна, макар да не беше студено и влезе в къщата. През прозореца, слънцето очертаваше многоъгълни отблясъци върху паркета. Прекрасна къща. Защо ли не прекарваше повече време тук? Някой трябваше да цени и да се възхищава на всичко това…
	Отиде при бара, взе кристална чаша и си сипа повече от един пръст коняк — същия, който пиха с Ейб.
	На рафт отсреща имаше златен часовник под стъклен купол, подарък от Дейн за една от първите годишнини от сватбата им. Часовете бяха отбелязани с римски цифри, златният механизъм лениво се въртеше напред-назад под стъклото. Стрелките показваха седем часа и четири минути. Улови се, че не може да откъсне поглед от тях. Нямаше разсейваща вниманието секундна стрелка, забързано отброяваща минаващото време.
	Вече беше седем и двайсет и две.
	Принадлежностите за почистване — четките, шомполите, парцалите, оръжейното масло — бяха наредени върху голямо парче кадифе, на тоалетната масичка в гардеробната до нейната спалня на втория етаж. Беше малка стаичка с единствено високо, кръгло прозорче.
	Остави наполовина изпитата чаша до кадифето.
	Там беше оставила и бележката за Ейб.
	Един от часовниците долу отбеляза със звън седем и половина. Изведнъж се усъмни дали е оставила отключена входната врата за Ейб. А това беше важно. Не искаше да пропусне нещо.
	Затова пак слезе по стълбата и докато мине през преддверието, отпи още глътка-две от чашата. Вратата не беше заключена.
	Хвърли още един поглед в библиотеката. Слънцето се бе спуснало и многоъгълниците на пода бяха изчезнали.
	Щеше да дойде навреме, за да я арестува. Не се съмняваше в него. А той каза точно в осем.
	_Значи тя решаваше._
	Върна се нагоре по стълбата към гардеробната и остави чашата на същото място.
	Взе стария „колт“ на Дейн. Винаги го държеше в тази стая.


	Бележката, написана с лекия й почерк: „Ейб, напомни на всички, че аз и Дейн се упражнявахме в стрелба по мишени. Станала е злополука, докато съм почиствала стария му револвер…“
	Глицки внимателно взе листчето. Влезе в банята, разкъса го на дребни парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата три пъти.
	Отиде в спалнята, взе слушалката на телефона до леглото на Лорета и започна да натиска бутоните — девет… едно… едно…


	Понеделник, Четвърти юли

	75.

	Илейн Уейджър стоеше напрегнато на тротоара. Бе понесла някак цялата минала седмица. Глицки се попита, дали в поведението й не личеше дори някакво облекчение, че нищо повече не може да се стовари върху нея, че е оцеляла?
	Отби до бордюра, пресегна се и й отвори дясната врата. Илейн носеше дънки, високи кафяви обувки и широк пуловер. Косата й бе свирепо опъната назад.
	— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш — каза тя. — Не беше необходимо.
	— Беше — изрече Глицки.
	— Чух, че ти си я намерил…
	Той вече караше и не бе принуден да погледне Илейн.
	— Имахме среща.
	— Ейб? — Внезапно в гласа й се прокрадна предпазливост. — Каква беше, нали разбираш… като жена? Ти сигурно знаеш…
	Той спря пред червен светофар.
	— По свой особен начин, Илейн, тя беше прекрасна.
	Илейн притвори очи, кимна.
	— И като майка.
	Той се надяваше разговорът да спре дотук.


	Бе се превил върху самия ръб на пластмасовия стол, с лакти върху коленете. Чакаше, а остро очертаното му лице се изпъваше в гримаса на нетърпение. До него Илейн се взираше в дупчиците по звукопоглъщащите плочи на тавана.
	Съдебният медик Джон Страут отвори свързващата помещенията врата, която леко изсъска и двамата скочиха. Страут наклони глава, Илейн се овладя и влезе в моргата. Глицки я последва.
	— Крайно време е да си взема отпуск — промълви Страут. — Не издържам вече. Тук все попадат хора, които познавам…
	— Знаеш ли вече как е станало?
	— Потвърждава се каквото мислех отначало.
	— Все пак, искам да знам заключението ти — дрезгавият му глас беше като алармен сигнал за Страут. — Джон, познавах я лично.
	Поколеба се, не знаеше докъде да стигне с откровеността. Реши да не прекалява.
	— Е, знаеш не по-зле от мен, че в такива случаи няма как да си абсолютно сигурен, но ще напиша в доклада злополука като причина за смъртта. Не вярвам да се е самоубила.
	— Защо?
	— Ами, най-вече заради всичко, което научих за последните й часове. Прекарала деня с Илейн, а тя казва, че майка й изглеждала по-добре от всякога. И ти знаеш, че жената току-що отбеляза две-три страхотни попадения. Ейб, тя беше на гребена на вълната. Направо летеше напред. А и никой не прави резервация за вечеря, преди да се гръмне. Нито пък диктува пет кратки бележки за работата през следващия месец, само за да се самоубие минути по-късно.
	Освен ако е намислила никой, особено дъщеря й, да не научи истината, добави Глицки за себе си. Но попита:
	— Криминалистите потвърждават ли?
	— Чудно, но са сигурни. Ъгълът на изстрела, разстоянието. Оръжието е стреляло толкова отдалече, че по тялото няма никакви барутни изгаряния. Не е притиснала цевта до слепоочието, нито я е лапнала, нищо подобно. Почти всички самоубийци така правят. Като помисля, май не съм имал нито един случай на самоубийство с изстрел в сърцето. Нито пък от цяла изпъната ръка разстояние. Убеден съм, че е станало случайно. — Страут подръпна бузите на издълженото си лице. Взря се в лейтенанта за около минута. Внимателно сложи ръка върху рамото на Глицки. — Ейб, това е злополука. Няма нужда да се ровиш.
	Краката на Глицки омекнаха. Изглежда, малката му лекция пред Лорета за значението на подробностите бе повлияла.
	Поседя малко и вдигна глава към съдебния медик.
	— Джон, точно това се надявах да чуя. Благодаря ти.


	Мария Браун от върховния съд на щата посрещна с недоволство обаждането на новия районен прокурор, точно през празничните дни. Обаче си напомни, че така й се пада, щом не е офейкала по-надалече — на Хаваите, в Пуерто Валярта или Палм Спрингз, както постъпиха повечето нейни колеги. Но следващата година щеше да се сети навреме.
	И разбира се, делото беше важно, а градът вече достатъчно се изложи… Едва ли нейната провалена почивка можеше да се сравнява с преживелиците на това момче Ший, а той още беше зад решетките.
	Прочете внесеното от адвоката Фаръл искане за съдебно решение (смътно го помнеше отнякъде като кадърен човек), после старателно се запозна с резултатите от полицейските разпити на свидетелите. Трима от тях — Джеймс А. О’Тул, Брандън У. Мюлън и Колин Девлин — май се опитваха да изпросят съдебен имунитет или поне по-леки присъди, вместо да бъдат обвинени в убийство. Най-голямо доверие заслужаваше четвъртата, Рейчъл Кошелник, въпреки лошия й английски.
	Прочете и показанията на засега единствения заподозрян, комуто предстоеше да предявят обвинение в убийство — Питър М. Макей. Както и доклада на началника на отдел „Убийства“, лейтенант Ейбрахам Глицки. Папката беше дебела почти три сантиметра, но съдийката Браун я изчете от кора до кора. Както изглеждаше, всички единодушно потвърждаваха, че Кевин Ший не е извършил нищо лошо.
	Но тя не беше в състояние да направи нищо за вероятните обвинения срещу него по федералните закони. Нито можеше да отмени обвинението, предявено от разширения състав съдебни заседатели, без да се запознае с всички факти по делото. Но научи достатъчно и реши, че сега е времето да направи добро. Заповяда Кевин Ший да бъде освободен, на негова отговорност. Не вярваше той да запраши нанякъде.


	Фаръл откара Кевин Ший до апартамента му. Емоционално изчерпан и смазан, младежът не пожела да обядват някъде, не искаше да празнува, нито да слуша напътствия за бъдещото си поведение или стратегията на защитата, в случай, че все пак го призоват като обвиняем по делото. Жадуваше само да се прибере у дома.
	Фаръл го разбираше и не настоя. Кевин мина през истинска месомелачка, имаше нужда от време да се опомни. Но самият Фаръл се почерпи един обяд в „Джон’с Грил“, където се вписа напълно в утешителното празненство по случай Четвърти юли и неуспешното пътуване на съдържателя до Ню Йорк. Бе отишъл да наддава за едно от двете чучела на малтийски соколи, използвани в едноименния филм. Най-високото му предложение от трийсет хиляди долара се оказало малко под шестстотинте хиляди, за които бил продаден трофеят, но шумните репортажи около случката изобщо нямаше да се отразят зле на ресторантския му бизнес.
	Фаръл си поръча писия в масло, с много подправки и лимон. За цял живот си беше отял на замразени храни, готови ястия, сухи закуски. Време беше за промяна. Вече си състави плана за деня… не, по дяволите, за остатъка от живота си. Веднага щеше да започне по друг начин — ще се прибере, ще изведе Барт на дълга разходка, ще почисти хола, ще измие съдовете, ще направи две-три коремни преси (без да се престарава от първия ден), после ще си забърка една-единствена чаша свръхсухо мартини с джин „Бомбайски сапфир“ и ще гледа фойерверките от покрива на блока.
	А утре първата му работа ще бъде да подстриже тази проклета грива, после ще се обади на някои колеги, ще си възстанови контактите. Връща се в занаята.


	Глицки се добра до Монтерей в един и двайсет и пет минути. Нат убеди капитана на катера да позабави следобедното плаване, за да изчака сина си. В края на краищата, така капитанът щеше да има още петима клиенти наведнъж — по двайсетачка на глава. При това пари на Ейб, а Нат ги харчеше с удоволствие. Нали затова бяха парите, макар и като по-млад да беше настроен по-иначе. Е, човек цял живот се учи.
	Другите трима кандидати да гледат китовете в океана не възразяваха, стига да не се забавят прекалено.
	В два часа бяха на четири мили от брега, яркото слънце се отразяваше в спокойната вода. Айзък седеше със скръстени крака върху намотано котвено въже и оглеждаше хоризонта с бинокъл. Джейкъб си дочиташе романа на ужасите, малкият Орел упражняваше някои движения от хип-хопа, а другите пътници се забавлявала от сърце, докато го гледаха. Неговият преносим касетофон беше поставен върху дървена маса по средата на палубата. Нат се изпъна на една от скамейките и побърза да заспи.
	Глицки дъвчеше пържена риба и се мотаеше между носа и кърмата. Не можеше да си намери място. Нищо чудно да остане и без работа.
	Не спомена за това. Моментът не беше подходящ. За Бога, случи ли се, ще има време да им обясни. Премного време.
	Не се заблуждаваше. Не искаше да бъде тук и сега, с момчетата, с баща си — единствените близки хора, останали му на този свят. Какво означаваха тези чувства? И преди всичко — защо дойде тук, за да види за десетина секунди някой тлъст морски бозайник? Не го свърташе.
	И без това никому не беше необходим. По-добре да беше оставил момчетата с баща си и да…
	— Ей, тате!
	— А?
	Извъртя се стреснато. Професионална деформация. Айзък го повика. Провери какво правеха другите двама. Единият четеше, другият си танцуваше. Всичко е наред. Върна се по палубата при сина, който потупваше с длан по релинга на катера.
	— Гледах те. Какво става? Нали разбираш, и синът ти може би иска да знае за какво си мислиш?
	Въпросът се стовари върху Глицки като юмрук в ребрата.
	— Не знам, Айзък. Май си мислех, че трябва по-често да съм при вас — излъга Глицки. — Повечко неща да правим заедно.
	Веднага разпозна недоверчивото изражение на момчето.
	— Не — каза Айзък, — сега ми приказваш като по-голям. Питам за какво мислиш наистина?
	Глицки опря гръб на релинга.
	— Наистина ли?
	— Ами да. Какво ти минава през главата? Светът какъв е за тебе?
	— А _този_ въпрос как го измисли?
	— С Нат си говорим за такива неща. С _твоя_ татко.
	— Ъхъ, Нат ми е баща…
	— А ти защо не искаш с _нас_ да си приказваш за тези работи? Нали се сещаш — откак мама си отиде, все правиш каквото е редно. С нас, с работата, във всичко. Все едно нищо не те засяга отвътре.
	— Много неща ме засягат — възрази Глицки. — Всякакви. Например, ти.
	— И какво?
	Глицки въздъхна.
	— Ами, че не искаш една дума да ми кажеш. Всичко е борба за територия, всичко е разправия, все нещо не ти е по нрава…
	Неговият шестнайсетгодишен син слушаше и кимаше в съгласие.
	— То е защото ми приказваш, само ако трябва да свърша някаква работа. И вкъщи си като ченге.
	— Аз съм си ченге, Айзък. А ти за какво искаш да си говорим?
	Момчето преглътна с усилие.
	— Де да знам. Защо не ми кажеш по някой път: „Ей, здрасти. Как я караш?“. Нещо такова.
	Глицки вдигна глава. Насреща беше празният, безкраен син хоризонт, а той беше тук, носеше се по огромния океан с най-големия си син, подал му ръка, за да го изтегли в спасителната лодка. Да му се не види, какво още чакаше?
	Усети как лицето му започна да се разтяга в истинска усмивка.
	— Добре де. Здрасти. Как я караш?


	Дори за този град, стъписан от трагедии и насилие, злощастната смърт на сенатор Лорета Уейджър в мига на най-голямата й победа, беше жесток удар. В средата на седмицата щеше да пристигне президентът на Съединените щати, за да присъства на погребението с държавни почести. Кметът Конрад Ейкън обяви едномесечен траур в Сан Франциско.
	Филип Мохандас вече успя да предложи ново име за проекта „Хънтърс Пойнт“ — „Мемориален младежки център Лорета Уейджър“, предназначен за децата и юношите в неравностойно социално положение. Изглеждаше твърде вероятно той да оглави центъра.
	Председателят на националния комитет на Демократическата партия заяви, че скоропостижната кончина на сенатор Уейджър връща в самото начало търсенето на достоен кандидат за вицепрезидентския пост в следващите избори. След героичната й лична намеса в задържането на Кевин Ший, просто й била постлана пътеката към тази кандидатура.
	„Тя беше изключителна жена — заяви председателят, — със забележително лично достойнство, с неопетнена честност и съпричастност към проблемите на обикновените хора, отличаващо я от всички други съвременни политици. Тя не беше преди всичко политик, опираше се на традиционните ценности и проявяваше искрено чувствата си, но и в същото време успяваше да се извиси над тълпата. Убеден съм, че ако пожелаеше, тя можеше да стане първата жена, президент на Съединените американски щати“.


	Кевин се влачеше бавно, тежко, стъпало след стъпало. Отключи вратата на апартамента.
	Леглото беше оправено и покрито. Прозорците отворени, с вдигнати щори. Не помнеше това място някога да е било толкова _светло_. Навън светът искреше в чистия въздух. Лек, топъл, миришещ на цветя ветрец поклащаше дръпнатите завеси.
	Чашите за кафе и халбите бяха измити, а до любимото му кресло на масата имаше грамаден букет. Огледа стаята, обиколи я и седна на леглото, с лице към единия прозорец.
	Но къде беше тя?
	Смъкна вонята от затвора под душа. Обу чисти дънки, върна се на леглото, гол до кръста, остави ветреца да го доизсуши.
	Петнайсет минути, двайсет. Не помръдваше, не мислеше за нищо. Просто седеше и чакаше, бавно се отърсваше от кошмара.
	Знаеше, че тя ще дойде.
	Стъпки на площадката пред вратата. Стана и направи крачка натам, когато тя отвори.
	Носеше покупки в голяма кафява кесия, най-отгоре стърчеше хляб.
	Изведнъж усети присъствието й, обхвана я цялата със сетивата си. Косата й сияеше. Бе облякла обикновена светложълта рокля, тънкият плат потрепваше от ударите на сърцето й. Кевин виждаше.
	Тя остави кесията на леглото, изправи се и погледите им се срещнаха. Усмивката й отприщи облекчението, радостта пак да е с него.
	— Нали помниш, че щях да ти връщам ключа, като се разделихме? Но не ти го върнах. — Позапъна се. — Мислех, че ще се прибереш малко по-късно. Исках да съм тук.
	— Уес ме докара.
	Тя спря, боеше се да го доближи — последното съмнение. Въпрос в плахата усмивка. Още ли я искаше? Нямаше да се натрапва.
	Сякаш му го каза с думи.
	Мълчание. И двамата не можеха да се престрашат. Бояха се да не съсипят отново всичко, още в първите минути на истинския живот, тук. Знаеха колко е важно. Стоеше на метър от него, отпуснала ръце по тялото си, а очите й…
	Никога преди не бе виждал това, нито пък се надяваше. Тя _знаеше_ кой е, но го обичаше. И той не искаше нищо повече от този свят.
	Мелъни попита:
	— Имаш ли нужда да постоиш малко сам? Да си тръгна ли?
	Той протегна ръце. Нейните трепереха.
	— Никога — каза тихо, — никога.
	Тя обви ръце около кръста му, притисна се силно. Усещаше сърцето й. Усещаше и своето.
	В един ритъм. Заедно. В истинския свят.


	Преди, но не в _най-отдавнашните_ времена (защото „Малкия Шамрок“ съществуваше от 1893 година), а през петдесетте години барът бе популярен заради кухнята си не по-малко, отколкото се славеше с напитките.
	Моузес Макгайър и неговият съдружник Дизмъс Харди прецениха, че е добра реклама, пък и съвсем подходящо време да се върнат към традицията, точно на Четвърти юли. Получиха разрешение от градските служби да продават хотдог и яхния от миди (по десет и по петнайсет цента, съответно), на открито пред бара. Пуснаха от покрива на „Шамрок“ огромен американски флаг, чак до горния край на прозорците. Площта отпред бе отделена с подвижни прегради, а и времето помогна в начинанието, което рядко се случваше в Сан Франциско.
	Дори в седем вечерта беше топло и тихо. По „Линкълн“ рядко минаваха коли, Харди и Макгайър стояха зад маса, под която в метални кутии с лед стърчаха бъчонки с няколко вида бира. Навсякъде около тях, в ограденото място и извън него, в бара зад гърба им, поне двеста човека с всякакъв цвят на кожата пиеха и хапваха, под звуците на маршовете на Джон Филип Соуза. Моузес реши, че тази музика е подходяща за случая и Харди се съгласи, макар да не я обичаше особено. Все пак, Макгайър притежаваше три четвърти от бара.
	През последния час точеха бирата със скоростта, с която успяваха да изпразват бъчонките и изведнъж настъпи затишие.
	— Къде ли е твоят човек Глицки? — попита Моузес. — Очаквах да ни навести.
	— Може и да се появи, но май каза, че ще отиде до Монтерей. Имал важна работа. — Харди махна към хората наоколо. — С Глицки или без него, върви добре.
	— Да, може да се окаже, че това е най-добрата ни идея досега — отвърна Моузес.
	И трезвен беше склонен да преувеличава, а днес вече изпи четири силни бири.
	— Може да е _твоята_ най-добра идея, но лично аз съм имал и по-добри.
	— Да бе, и какви са те?
	— Например, ожених се за сестра ти.
	Естествено, Моузес нямаше да оспори това.
	— Все пак — помирително каза Харди, — трябва да призная, че малко се тревожех.
	Макгайър пак си наля пълна пластмасова чаша. Глътна наведнъж една трета от бирата.
	— За какво?
	— И още питаш. А, нищо особено, Моуз, напоследък е толкова благо в града, за какво да се тревожа?
	Макгайър изля още малко бира в гърлото си и поклати глава.
	— А, не и тук. Никога не би се случило при мен. В моя бар — никога.
	— Тази песен май съм я чувал вече — в Сан Франциско било невъзможно, обаче какво стана?…
	Моузес размаха ръка към насядалите хора.
	— Ей, погледни бе, Диз. Само погледни.
	Погледът на Харди се плъзна по тълпата. Срещаше какви ли не лица.
	— Добре де… Това доказва ли нещо?
	— Да, Диз, според мен доказва. Сериозно говоря. Помисли само — преди два дни, преди седмица, нали помниш… а виж ги сега. Животът продължава.
	Харди завъртя кранчето на бъчонката с „Гинес“, наля си два-три пръста от тъмния нектар. Изгълта бирата наведнъж, пак огледа множеството и се обърна към своя шурей.
	— Може би. Господи, надявам се да е така.




	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4976
	__Издание:__
	Джон Лескроарт. Неизбежно правосъдие
	Американска, първо издание
	Превод: Владимир Зарков
	Редактор: Вихра Манова
	Художник: Росица Крамен
	Формат: 84 х 108/32
	Печатни коли: 32
	Издателство Весела Люцканова, 1996 г.
	ISBN: (липсва)