Любимият разказвач на Америка, автор на „Фирмата“, „Ударът“, „Братята“, „Адвокат на престъпници“, „Остров Камино“, „Бар Петлите“ и още 25 световни бестселъра.
Октомври 1946 г. Клантън, Мисисипи.
Пийт Банинг е любимецът на Клантън — легендарен герой от Втората световна война и глава на уважавано фермерско семейство. Една сутрин той става рано, отива в методистката църква и хладнокръвно застрелва своя пастор и приятел Декстър Бел. Убийството на обичания от всички свещеник е шокиращо и много озадачаващо, но още по-озадачаващо е единственото твърдение на Пийт пред шерифа, съдебните заседатели и семейството му: „Нямам какво да кажа". Той не се бои от смъртта и е решен да отнесе в гроба мотива за престъплението си.
В тази сага за любов и война Джон Гришам ни повежда на невероятно пътешествие от расово разделения щат Мисисипи до джунглите на Филипините, от пълна с тайни лудница до съда, където адвокатът на Пийт отчаяно се опитва да го спаси от екзекуция.
Разтърсващ роман в най-добрите традиции на литературата на американския Юг, който носи и запазения знак на Гришам — напрежение и драма в съдебната зала.
Една студена сутрин в началото на октомври 1946 г. Пийт Банинг се събуди призори и не можа да мигне повече. Дълго лежа в леглото, вперил поглед в тъмния таван, и за хиляден път се запита ще има ли достатъчно кураж. Накрая, щом първите слънчеви лъчи надникнаха през прозореца, Пийт се примири със суровата реалност — време беше за убийството. Нуждата да го извърши стана толкова неудържима, че той не бе в състояние да се справя с ежедневните си задачи. Нямаше да остане същият човек, ако се откажеше. Лесно беше да го планира — трудното бе да си го представи. Ужасът щеше да отеква десетилетия наред и да промени живота на хората, които обичаше, а и на много от онези, които не обичаше. Лошата слава щеше да роди легенда, макар че той не търсеше известност. Всъщност в природата му беше да избягва вниманието, но това щеше да е невъзможно. Пийт нямаше избор. Истината му се беше разкрила постепенно и след като я осъзна напълно, убийството стана неизбежно като изгрева.
Той се облече бавно, както винаги, защото пострадалите му през войната крака се схващаха и го боляха сутрин, и тръгна през тъмната къща към кухнята, където светна мъждива лампа, за да си направи кафе. Докато го чакаше да стане, Пийт се изпъна, сключи ръце зад главата си и приклекна. Смръщи се, когато болката плъзна от таза към глезените му, но стоя така десет секунди. Изправи се, после приклекна отново. И отново, всеки път по-ниско. В левия му крак имаше метални пирони, а в десния — шрапнел.
Пийт си наля кафе, добави мляко и захар, излезе на задната веранда и зарея поглед над земята си. Слънцето се показа и върху морето от белота плъзна жълтеникава светлина. Нивите бяха натежали от памук, сякаш бяха заснежени, и в друг ден Пийт би посрещнал с усмивка мисълта за богатата реколта. Само че днес нямаше да има усмивки, а само сълзи, много сълзи. Но ако не извършеше убийството, би се показал като страхливец, а това не беше в природата му. Той отпиваше от кафето си, любуваше се на земята си и нейната непоклатимост го поутеши. Под бялата пелена се криеше плодородна черна почва, собственост на семейство Банинг от сто и повече години. Щяха да го арестуват и сигурно да го екзекутират, но земята щеше да остане и да прехранва семейството му.
Мак, неговият кундхаунд, се събуди и излезе на верандата. Пийт му заговори и го погали по главата.
Памукът напираше в семенниците и молеше да бъде обран. Не след дълго големи групи работници щяха да се качат в ремаркетата, за да бъдат откарани в отдалечените ниви. Като момче Пийт се возеше с негрите и по дванайсет часа дневно пълнеше с памук чувала, който влачеше подире си. Семейство Банинг бяха земевладелци, но работеха здраво, а не бяха плантатори аристократи, отдадени на охолен живот благодарение на потта на другите.
Той отпиваше от кафето си и гледаше как снежната покривка става още по-бяла, докато небето просветляваше. В далечината, отвъд обора и курника, чуваше гласовете на негрите, които се събираха до навеса с тракторите за поредния дълъг ден — мъже и жени, които познаваше, откакто се помнеше, бедни полски работници, чиито предци бяха обработвали същата тази земя близо век. Какво щеше да стане с тях след убийството? Всъщност нищо. Те оцеляваха с малко и не познаваха друг живот. Утре щяха да се съберат на същото място по същото време, изумени донемайкъде, и да си шушукат край огъня. После щяха да се отправят към полето, несъмнено разтревожени, но и нетърпеливи да си свършат работата и да си получат надниците. Прибирането на богатата реколта щеше да продължи необезпокоявано.
Пийт допи кафето си, остави чашата върху парапета на верандата и запали цигара. Замисли се за децата си. Джоуел беше последна година във „Вандербилт“, а Стела беше второкурсничка в „Холинс“ — слава богу, че бяха далече. Знаеше, че ще се засрамят и уплашат, когато баща им влезе в затвора, но беше сигурен, че и те като полските работници ще оцелеят. Бяха интелигентни и оправни, а и земята винаги щеше да бъде тяхна. Щяха да завършат образованието си, да се задомят и да благоденстват.
Той взе чашата си, върна се в къщата и отиде да се обади по телефона на сестра си Флори. Беше сряда, денят, когато закусваха заедно, и Пийт потвърди, че скоро ще е при нея. Изля утайката от кафето, запали още една цигара и свали якето си от закачалката до вратата. С Мак прекосиха задния двор и тръгнаха по пътеката покрай градината, където Нинева и Еймъс отглеждаха всевъзможни зеленчуци за трапезата на семейство Банинг и техните работници. Докато минаваше покрай обора, той чу Еймъс да приказва на кравите и да се подготвя за доенето. Пийт надникна вътре и двамата поговориха за шопара, който бяха определили да заколят в събота.
Продължи по пътя си, вече без да накуцва, но краката още го боляха. Негрите се бяха скупчили край огъня, запален в един трап, говореха си и пиеха кафе от тенекиените си канчета. Умълчаха се, когато го забелязаха. Неколцина се провикнаха: „Добро утро, господин Банинг“, и той ги поздрави. Мъжете бяха облечени със стари и мръсни гащеризони, жените — с дълги рокли и сламени шапки. Никой не носеше обувки. Децата бяха насядали до едно ремарке, сгушени под одеяло, със сънени очи и сериозни лица, очакващи със страх поредния дълъг ден, в който щяха да берат памук.
В земите на Банинг имаше училище за негри, което стана възможно благодарение на щедростта на богат евреин от Чикаго, а бащата на Пийт беше вложил също толкова собствени средства, за да довърши строителството. Семейство Банинг държаха всички деца в техните земи да учат поне до осми клас. Само че през октомври, когато единствено брането на памука имаше значение, училището затваряше и учениците отиваха на полето.
Пийт се заговори тихо с белия управител на фермата Бюфорд. Обсъдиха времето и цената на памука на Мемфиската борса. В разгара на сезона никога нямаха достатъчно берачи и Бюфорд очакваше камион с бели работници от Тюпълоу. Очакваше ги още вчера, но те не дойдоха. Носеше се слух, че някакъв фермер наблизо предлага по десет цента повече на килограм набран памук, но такива приказки винаги плъзваха, докато прибираха реколтата. Белите берачи работеха усърдно един ден, на следващия изчезваха, после се връщаха, когато цените започваха да се колебаят. Негрите обаче не можеха да си позволят да сменят работодателя си, а и се знаеше, че семейство Банинг плащат еднакво на всичките си берачи.
Двата трактора „Джон Диър“ запърпориха и работниците се качиха в ремаркетата. Пийт ги гледаше как се поклащат и подскачат, докато потъват в снежната белота.
Запали още една цигара, заобиколи навеса, придружен от Мак, и пое по черния път. Флори живееше на километър и половина от неговата къща, на своята част от земята, и напоследък Пийт винаги ходеше при нея пеша. Упражнението беше болезнено, но лекарите му бяха казали, че от дългите разходки краката му ще укрепнат и може би някой ден болката ще стихне. Той се съмняваше и предполагаше, че тя ще го мъчи, докато е жив, но поне извади късмет и оцеля. Навремето го бяха отписали и той наистина едва не умря, затова всеки ден за него беше дар.
Досега. Днес щеше да бъде последният ден от живота му, какъвто го познаваше, и Пийт се беше примирил. Нямаше избор.
Флори живееше в едноетажна розова къща, която построи, след като майка им почина и им остави земята. Сестра му беше поетеса и не изпитваше никакъв интерес към фермерството, само към доходите, които то й носеше. Нейният дял от земята, 640 акра, беше точно толкова плодороден, колкото и делът на Пийт, и тя му го бе отстъпила под аренда в замяна на половината печалба. Сделката им беше скрепена само с ръкостискане, но бе непоклатима като обемист договор и почиваше върху безрезервно доверие.
Когато той пристигна, Флори беше в задния двор, обикаляше птичарника си, ограден с телена мрежа, и, бъбрейки на своите папагали и тукани, им хвърляше храна. До птичия рай имаше курник, в който щъкаха десетина кокошки. Двата й голдън ретривъра бяха полегнали на тревата и наблюдаваха храненето без капка интерес към екзотичните птици. Къщата й беше пълна с котки, които и Пийт, и кучетата не понасяха.
Той посочи едно място на предната веранда и нареди на Мак да застане там, после влезе в къщата. Мариета шеташе в кухнята и къщата ухаеше на пържен бекон и царевични питки. Пийт я поздрави и седна на масата. Тя му наля кафе и той се зае да прегледа сутрешния вестник на Тюпълоу. От стария грамофон в дневната някакво сопрано оплакваше оперната си злочестина. Пийт често се питаше колко ли други хора в окръг Форд слушат опера.
Когато нахрани птиците си, Флори влезе през задната врата, поздрави брат си и седна срещу него. Нямаше прегръдки, нямаше прояви на обич. За познатите си семейство Банинг бяха затворени хора, лишени от топлота и рядко даващи воля на някакви емоции. Беше вярно, но те не го правеха нарочно — просто така бяха възпитани.
Флори беше на четиридесет и осем и беше преживяла един кратък и неприятен брак като млада. В техния край имаше малко разведени жени и поради това я гледаха снизходително, сякаш беше недъгава и може би покварена. Не че я беше грижа, ни най-малко. Тя имаше само няколко приятелки и рядко напускаше дома си. Зад гърба й често я наричаха Птичарката, и то съвсем не гальовно.
Мариета им поднесе дебели омлети с домати и спанак, царевични питки, намазани с масло, бекон и ягодово сладко. С изключение на кафето, захарта и солта всичко на масата идваше от тяхната земя.
— Вчера получих писмо от Стела — каза Флори. — Изглежда, добре се справя, само висшата математика я мъчи. Влекат я литературата и историята. На мен се е метнала.
Децата на Пийт трябваше поне веднъж седмично да пишат на леля си, която пък им пишеше най-малко два пъти седмично. Пийт не си падаше много по писмата и им беше казал да не си правят труда да пишат на него. Кореспонденцията с леля им обаче беше строго изискване.
— Нямам новини от Джоуел — съобщи Флори.
— Сигурно е зает. Още ли се среща с онова момиче?
— Вероятно. Твърде млад е за любовни увлечения, Пийт, трябва да поговориш с него.
— Няма да ме послуша. — Пийт отряза парче от омлета си. — Искам само да се дипломира час по-скоро. Омръзна ми да плащам тези такси.
— Брането върви добре, нали? — попита Флори, която почти не беше докоснала храната си.
— Можеше и по-добре, пък и вчера цената пак падна. Тази година има прекалено много памук.
— Цената ту се покачва, ту пада, нали? Когато е висока, няма достатъчно памук, а когато е ниска, има твърде много. И в двата случая си прекаран.
— Май да.
Чудеше се дали да не предупреди сестра си какво предстои, но тя щеше да подскочи, да го умолява да не го прави и да изпадне в истерия. Неминуемо щяха да се скарат, а не се бяха карали от години. Убийството щеше да промени драстично живота на Флори, затова, от една страна, той я съжаляваше и изпитваше нужда да й обясни решението си. От друга обаче, знаеше, че то не подлежи на обяснение, така че нямаше полза изобщо да опитва.
Трудно му беше да приеме мисълта, че може би за последен път се хранят заедно, но пък повечето неща, които правеше тази сутрин, бяха за последно.
Нямаше как да не поговорят за времето и те му отделиха няколко минути. Според прогнозата следващите две седмици щяха да са хладни и сухи, идеални за бране на памук. Пийт сподели познатите притеснения заради недостига на полски работници и тя му напомни, че той се оплаква от това постоянно. Вярно, че докато ядяха омлетите си предишната седмица, пак го тревожеше недостигът на берачи.
Пийт не беше ящен, а в днешния съдбовен ден — още по-малко. През войната беше гладувал и знаеше колко малко всъщност е нужно за физическото оцеляване. Слабото му тяло не натоварваше излишно краката. Той сдъвка парче бекон, отпи от кафето си, отгърна още една страница и се заслуша как Флори оплаква техен братовчед, който бе починал на деветдесет — твърде рано според нея. Мисълта за смъртта и бездруго се въртеше в главата му, затова Пийт се запита какво ли ще напишат за него във вестника на Тюпълоу през следващите дни. Щяха да плъзнат истории, вероятно много, но той не желаеше да привлича внимание. Ала беше неизбежно и сензацията го безпокоеше.
— Не ядеш много — отбеляза Флори. — И ми се струваш отслабнал.
— Нямам апетит — каза той.
— Колко пушиш?
— Колкото си искам.
Пийт беше на четиридесет и три, но изглеждаше по-възрастен — поне според сестра му.
Гъстата му тъмна коса побеляваше над ушите, а на челото му се образуваха дълги бръчки. Енергичният млад мъж, заминал на война, бе остарял твърде бързо. Спомените и бремето му бяха тежки, но той не ги споделяше. Ужасът, който беше преживял, не беше тема за разговор, не и за Пийт.
Веднъж месечно се насилваше да попита сестра си как върви писането. През последното десетилетие няколко нейни стихотворения бяха публикувани в неособено известни литературни списания. Въпреки липсата на успех тя постоянно досаждаше на брат си, на децата му и на малкия си кръг от приятели с новостите около писателската си кариера. Не спираше да нарежда за своите „проекти“ или за някакви редактори, които много харесвали стиховете й, но просто не намирали къде да ги публикуват, или за писмата, които й пращали почитатели от цял свят. Почитателите й изобщо не бяха много и Пийт предполагаше, че писмото от някаква заблудена душа в Нова Зеландия отпреди три години все още е единственото с клеймо от чужбина, което Флори бе получила.
Той не си падаше по поезията и се отказа напълно от нея, след като по принуда прочете стихотворенията на сестра си. Предпочиташе прозата, особено романите на авторите от Юга, най-вече на Уилям Фокнър, с когото се бе запознал преди войната на коктейл в недалечния град Оксфорд.
Днес сутринта нямаше време да говори за поезия. Беше изправен пред чудовищен и грозен избор, който не можеше нито да избегне, нито да отлага.
Избута чинията с недоядената храна и допи кафето си.
— Беше ми приятно, както винаги — каза той с усмивка и стана от масата.
Благодари на Мариета, облече си якето и си тръгна. Мак го чакаше на предните стълби. Флори излезе на верандата да го изпрати и докато се отдалечаваше, Пийт й махна, без да се обръща.
Когато стъпи на черния път, той ускори крачка, за да преодолее сковаността след половинчасовото седене. Слънцето пресушаваше росата, натежалите памукови семенници бяха провиснали от стеблата и подканяха да бъдат обрани. Пийт продължи да крачи — самотник, чиито дни бяха преброени.
Нинева беше в кухнята, а на печката вреше последната тенджера домати за консервиране. Той я поздрави, наля си прясно кафе и го отнесе в кабинета си, където седна на бюрото и подреди документите си. Всички режийни разходи бяха платени. Всичките му банкови сметки бяха редовни. Извлеченията показваха, че разполага с доста средства. Написа кратко писмо на жена си, адресира го и залепи марка. Пъхна чекова книжка и няколко папки в едно куфарче и го остави до бюрото. От долното чекмедже извади своя револвер „Колт“ четиридесет и пети калибър, провери дали всички гнезда са пълни и го пъхна в джоба на якето си.
В осем часа каза на Нинева, че отива в града, и я попита има ли нужда от нещо. Нямаше, затова Пийт слезе от предната веранда, следван от Мак. Отвори вратата на чисто новия си пикап форд и Мак скочи на мястото до шофьора. Кучето рядко пропускаше пътуване до града и днес нямаше да бъде по-различно, поне за него.
Домът на семейство Банинг, красива къща в неоколониален стил, построена от родителите на Пийт преди финансовия крах през 1929 г., се намираше на шосе 18, южно от Клантън. То беше павирано наскоро с федерални средства. Местните бяха убедени, че Пийт е използвал влиянието си, за да осигури финансирането, но това не беше вярно.
Клантън се намираше на шест километра и половина и Пийт караше бавно, както винаги. Нямаше движение, само по някоя натоварена с памук каруца на път към магана. Няколко по-заможни фермери в окръга като Пийт притежаваха трактори, но в повечето случаи хората все още оряха, садяха и превозваха реколтата с помощта на мулета. И всички беряха памука на ръка. „Джон Диър“ и Интърнешънъл Харвест Корпорейшън се опитваха да усъвършенстват механичните берачки, които някой ден уж щели да премахнат нуждата от толкова много ръчен труд, но Пийт се съмняваше. Не че имаше значение. Вече нищо нямаше значение — само онова, което му предстоеше сега.
Вятърът беше навял памук по банкета на шосето. Две чернокожи момчета със сънливи очи се мотаеха край тесен път през полето и му махнаха, докато се любуваха на пикала му — един от двата форда в окръга, произведени същата година. Пийт не ги удостои с внимание. Запали цигара и подметна нещо на Мак, докато влизаха в града.
Паркира до пощата и се загледа в потока пешеходци по площада пред съда. Искаше да избегне срещи с познати или с хора, които биха го разпознали, защото след убийството щяха да сервират банални наблюдения като „Видях го и не забелязах нищо необичайно“ или „Срещнах го пред пощата и май не беше на себе си“. Случеше ли се трагедия, хората, дори съвсем периферно свързаните с нея, бяха склонни да преувеличават своето участие и значение.
Пийт излезе от пикапа, отиде до пощенската кутия и пусна писмото до жена си. После отново потегли с пикапа, заобиколи сградата на съда и си представи смътно как ще изглежда сензационният процес срещу него. Щяха ли да го вкарат вътре с белезници? Щяха ли съдебните заседатели да му симпатизират? Дали адвокатите му нямаше да направят чудо и да го спасят? Твърде много въпроси без отговор. Мина покрай чайната, където адвокати и банкери се събираха сутрин на чаша горещо кафе и масленки, и се запита какво ли ще кажат те за убийството. Не ходеше в чайната, защото беше фермер и нямаше време за празни приказки.
Да си говорят каквото искат. Той не очакваше съчувствие нито от тях, нито от когото и да било в окръга. Пет пари не даваше за съчувствието, не търсеше разбиране, не възнамеряваше да обяснява деянието си. В момента беше войник със заповед за мисия, която трябва да изпълни.
Паркира на тиха уличка зад методистката църква. Слезе, поразтъпка се, вдигна ципа на якето си, каза на Мак, че се връща след малко, и закрачи към църквата, за чието построяване дядо му беше помогнал седемдесет години по-рано. Тя не беше далече и Пийт не срещна никого по пътя. По-късно никой нямаше да твърди, че го е видял.
Преподобният Декстър Бел бе дошъл в методистката църква в Клантън три месеца преди Пърл Харбър. Това беше четвъртото му назначение и ако не беше избухнала войната, щеше да продължи да сменя църквите като всички методистки пастори. Те обикновено се задържаха в някоя църква само две години, най-много три, преди да ги преместят в следващата.
Преподобният Бел беше в Клантън от пет години и знаеше, че е само въпрос на време да го пратят другаде. За жалост, нареждането не пристигна навреме.
Той седеше на бюрото в кабинета си, в пристройка зад красивия храм, и както обикновено в сряда сутринта беше сам. Църковната секретарка работеше само три пъти седмично следобед. Пасторът беше приключил със сутрешните молитви, беше отворил анотираната си Библия и две книги върху бюрото и обмисляше следващата си проповед, когато някой почука на вратата му. Още преди да отговори, тя се отвори със замах и в стаята влезе Пийт Банинг, начумерен и целеустремен.
Изненадан от това нахълтване, Декстър смотолеви:
— А, добро утро, Пийт.
Но преди да се изправи, Пийт измъкна дългоцевния си револвер и каза:
— Знаеш защо съм тук.
Декстър застина, вторачи се с ужас в оръжието и едва събра сили да попита:
— Какви ги вършиш, Пийт?
— Убил съм много хора на бойното поле, отче, до един храбри войници. Ти ще си първият страхливец.
— Недей, Пийт, не! — извика пасторът, вдигна ръце и залепи гръб на облегалката с облещени очи и зяпнала уста. — Ако е заради Лайза, мога да обясня. Моля те, недей!
Пийт направи още една крачка към него, прицели се и натисна спусъка. Умееше да стреля с всякакви оръжия, с които в сражение беше убил незнайно колко хора, освен това ходеше на лов, откакто се помнеше. Първият изстрел прониза сърцето на Декстър, вторият също. Третият проникна в черепа му точно над носа.
Изстрелите отекнаха като артилерийски огън между стените на тесния кабинет, но само двама души ги чуха: съпругата на Декстър, Джаки, която беше в свещеническия дом от другата страна на църквата и чистеше кухнята. По-късно тя описа звука като трикратно приглушено пляскане с ръце. В този момент нямаше представа, че чува изстрели. Не би могла да знае, че съпругът й току-що е убит.
Хоп Пърдю чистеше църквата от двайсет години. Беше в пристройката, когато се разнесоха изстрелите и сякаш разтърсиха сградата. Той стоеше в коридора пред кабинета на пастора, когато вратата се отвори и Пийт излезе с револвер в ръка. Вдигна го, прицели се в лицето на Хоп и изглеждаше готов да стреля. Хоп се свлече на колене и проплака:
— Моля ви, господин Банинг, нищо не съм направил. Имам деца, сър.
Пийт свали револвера.
— Ти си добър човек, Хоп. Иди да съобщиш на шерифа.
Застанал на вратата, Хоп проследи с поглед как Пийт се отдалечава и спокойно прибира колта в страничния си джоб. Когато той изчезна зад ъгъла, Хоп, чийто десен крак беше с пет сантиметра по-къс от левия, закуцука към кабинета, вмъкна се през отворената врата и огледа пастора. Очите му бяха затворени, главата му беше килната настрани, а от носа му капеше кръв. Облегалката на стола беше изцапана с пихтия от кръв и мозък. Бялата риза на преподобния Бел беше почервеняла на гърдите, които не се повдигаха. Хоп осъзна, че с нищо не може да му помогне. В стаята се усещаше острата миризма на барут и на него му призля.
Тъй като беше най-близкият до пасторското семейство негър, допускаше, че ще обвинят него. Умираше от ужас, страх го беше дори да помръдне, но някак се измъкна заднешком от стаята, без да докосва нищо. Затвори вратата и се разхълца. Пасторът беше благ човек, който се отнасяше към него уважително и проявяваше загриженост към семейството му. Добър човек, семеен, обичлив и обожаван от паството си. С каквото и да беше оскърбил Пийт Банинг, не заслужаваше да плати с живота си.
На Хоп му хрумна, че може и някой друг да е чул изстрелите. Ами ако госпожа Бел се завтече и види съпруга си окървавен и мъртъв на бюрото? Хоп се опита да се овладее. Знаеше, че не му достига смелост да я намери и да й съобщи новината. Белите да го направят. В църквата нямаше никой друг и докато минутите се нижеха, на Хоп постепенно му просветна, че нещата зависят от него. Но не за дълго. Ако бъдеше забелязан да тича откъм църквата, със сигурност щеше да стане главният заподозрян. Затова той излезе от пристройката възможно най-спокойно и закрачи по улицата, по която беше тръгнал и господин Банинг. Ускори ход, подмина площада и не след дълго се озова пред шерифската служба.
Заместник-шериф Рой Лестър тъкмо излизаше от патрулката.
— Добро утро, Хоп — поздрави го Лестър и тогава видя зачервените му очи и сълзите по бузите.
— Застреляха преподобния Бел — изломоти Хоп. — Мъртъв е.
Хоп седеше на предната седалка на патрулката и продължаваше да бърше сълзите си, докато Лестър се носеше по тихите улици на Клантън и броени минути по-късно спря сред облак прах на покрития с чакъл паркинг пред църквата. Вратата на пристройката се отвори рязко и отвътре изхвърча пищящата Джаки Бел. Ръцете й бяха почервенели от кръв; по памучната й рокля и по бузите, където се беше докосвала, имаше кървави следи. Джаки виеше и ломотеше неразбираемо с разкривено от шока лице. Лестър я сграбчи и се помъчи да я успокои, но тя се отскубна и се развика:
— Той е мъртъв! Мъртъв е! Някой е убил мъжа ми!
Лестър отново я сграбчи в опит да я утеши и да й попречи да се върне в кабинета. Хоп гледаше отстрани и не знаеше какво да направи. Още се тревожеше, че може да обвинят него, и гледаше да не се намесва.
Госпожа Ванландингам, която живееше от отсрещната страна на улицата, чу суматохата и дотича, все още с кърпата за съдове в ръка. Пристигна точно когато и колата на Никс Гридли захрущя по чакъла на паркинга. Шерифът изскочи навън и щом го зърна, Джаки запищя:
— Той е мъртъв, Никс! Декстър е мъртъв! Някой го е застрелял! О, боже! Помогни ми!
Шерифът, Лестър и госпожа Ванландингам я преведоха през улицата до верандата отсреща, където тя рухна на люлеещ ракитов стол. Госпожа Ванландингам понечи да избърше бузите и ръцете й, но Джаки я отблъсна, зарови лице в дланите си и се разрида мъчително. Плачеше толкова силно, че почти се давеше.
— Остани при нея — поръча Никс на Лестър и се върна на паркинга, където го чакаше заместник-шериф Ред Арнет.
Влязоха в пристройката и бавно пристъпиха в кабинета, където намериха тялото на преподобния Бел на пода до стола му. Никс предпазливо докосна дясната му китка и след няколко секунди отбеляза:
— Няма пулс.
— Нищо чудно — отвърна Арнет. — Явно няма да ни трябва линейка.
— Май да. Обади се в погребалната агенция.
Хоп влезе в кабинета и каза:
— Господин Пийт Банинг го застреля. Чух изстрелите. Видях револвера му.
Никс се изправи, погледна смръщено Хоп и попита:
— Пийт Банинг ли?
— Да, господине. Бях отвън в коридора. Той насочи оръжието си към мен и после ми поръча да ви намеря.
— Какво още ти каза?
— Че съм добър човек. Това е всичко. После си тръгна.
Никс скръсти ръце пред гърдите си и погледна към Ред, който поклати невярващо глава и измърмори:
— Пийт Банинг?
И двамата погледнаха Хоп с невярващо изражение.
— Точно така — увери ги той. — С очите си го видях, държеше револвер с дълга цев. Прицели се ей тук — посочи той средата на челото си. — Мислех, че и аз ще умра.
Никс отново нахлупи шапката си и потърка бузи. Сведе очи към пода и забеляза как локвата кръв се разраства и безшумно се плъзга все по-далече от тялото. Погледна към затворените очи на Декстър и се запита за пръв път какво е предизвикало случилото се.
— Е, извършителят на това престъпление май е ясен — отбеляза Ред.
— Така се оказва — отговори Никс. — Хайде все пак да направим няколко снимки и да потърсим гилзи.
— Ами близките? — попита Ред.
— Тъкмо за това си помислих. Да отведем госпожа Бел в дома й и да помолим няколко жени да останат с нея. Аз ще отида в училището и ще поговоря с директора. Имат три деца, нали?
— Така ми се струва.
— Да — потвърди Хоп. — Две момичета и едно момче.
Никс погледна Хоп и каза:
— От теб да не излиза нищо, Хоп, ясно ли е? Ама наистина нищо. Никоя жива душа да не научава какво се е случило тук. Ако се разбъбриш, кълна се, че ще те тикна в ареста.
— Няма, ще си трая, господин шериф. Дума няма да обеля.
Затвориха вратата на кабинета и излязоха на улицата. Отсреща съседите се събираха около верандата на семейство Ванландингам, най-вече домакини, които стояха слисани, закрили уста с ръка.
Повече от десет години в окръг Форд не беше ставало убийство на бял човек. През 1936 г. двама изполичари бяха започнали война заради ивица безполезна земя. Спечели я онзи с по-точен мерник, на процеса се оправда със самозащита и се прибра у дома. Две години по-късно чернокож младеж беше линчуван край селището Бокс Хил, защото уж подметнал нещо неприлично на бяла жена. През 1938 г. обаче линчът не беше смятан за убийство и изобщо за престъпление никъде в Юга, най-малко пък в Мисисипи. Една неуместна дума към бяла жена спокойно можеше да бъде наказана със смърт.
В момента нито Никс Гридли, нито Ред Арнет, нито Рой Лестър или който и да било на възраст под седемдесет години в Клантън помнеше убийство на видна личност от града. А фактът, че главният заподозрян беше още по-виден техен съгражданин, направо изуми хората. Съдебните чиновници, адвокатите и съдиите изоставиха всякакви други дела, повтаряха току-що наученото и клатеха глави. В магазините и офисите край площада секретарки, собственици на фирми и клиенти си предаваха поразителната новина и се гледаха смаяно. В училищата учителите престанаха да преподават, зарязаха учениците и се скупчиха в коридорите. По сенчестите улици в центъра съседите стояха край пощенските кутии и се мъчеха да измислят различни начини да кажат: „Не е възможно“.
Но беше. В двора на Ванландингам се стълпиха хора, отчаяно загледани към паркинга от отсрещната страна на улицата, където бяха спрели три патрулки — целият полицейски автопарк на окръга — и катафалката на погребална агенция „Магаргъл“. Заведоха Джаки Бел обратно в свещеническия дом, където при нея остана близка лекарка и няколко жени от църквата. Скоро улиците се напълниха с коли и пикапи на любопитни шофьори. Някои преминаваха бавно, докато водачите им зяпаха. Други паркираха както дойде съвсем близо до църквата.
Присъствието на катафалката действаше като магнит и хората излязоха на паркинга, където Рой Лестър им нареди да стоят настрана. Задната врата на катафалката беше открехната, което, разбира се, означаваше, че скоро в нея ще положат пастора за краткото пътуване до погребалната агенция. Както се случва при всяка трагедия — било престъпление, било нещастен случай, — любопитните всъщност искаха да видят трупа. Изумени и шокирани, те се приближиха смълчани със съзнанието, че са късметлии. Бяха очевидци на невероятна история и щяха до края на живота си да говорят как са били на мястото, когато катафалката е откарвала преподобния Бел.
Шериф Гридли излезе от пристройката, огледа струпаните хора и свали шапката си. Зад него се появи носилка с черно покривало, изпод което се виждаха само кафявите обувки на Декстър. Всички мъже тутакси свалиха шапки и каскети, а жените сведоха глави, но не затвориха очи. Някои хлипаха тихо. Когато натовариха тялото и затвориха задната врата, старият Магаргъл седна зад волана и потегли. Той никога не пропускаше възможност за допълнителна доза драматизъм, затова мина по страничните улички и излезе на площада, после направи две бавни обиколки около сградата на съда, та градът да го огледа хубаво.
Час по-късно шериф Гридли му се обади и даде нареждане тялото да бъде транспортирано в Джаксън за аутопсия.
Нинева не помнеше кога за последен път Пийт я е молил да поседи с него на верандата. Имаше си толкова работа. Еймъс биеше масло в хамбара и се нуждаеше от помощ. След това й предстоеше да консервира една купчина фасул и грах. Чакаше я и пране. Но когато господарят й нареди: „Седни на люлеещия стол да си поговорим“, не вървеше да му откаже. Нинева сърбаше студен чай, докато той пушеше цигара от цигара, както щеше да си спомни тя по-късно, докато разказваше на Еймъс. Вниманието на Пийт беше приковано към шосето на около четиристотин метра от алеята пред къщата. Минаха немного автомобили и пикали, и няколко каруци, пълни с памук, на път за магана в града.
Когато иззад завоя се подаде колата на шерифа, Пийт рече:
— Ето го, пристига.
— Кой? — попита тя.
— Шериф Гридли.
— Какво иска?
— Идва да ме арестува, Нинева. За убийство. Току-що застрелях пастор Декстър Бел.
— Не може да бъде! Ама наистина ли?
— Казах ти. — Той се изправи и се приближи до стола й. Наведе се и изпъна пръст към лицето й. — Да не си казала на никого, Нинева, чуваш ли?
Очите й се облещиха, устата й зяпна, но тя не можа да продума и дума. Пийт извади малък плик от джоба на якето си и й го подаде.
— Сега влез в къщата и веднага щом ме откарат, занеси това на Флори.
Пийт хвана ръката й, помогна й да се изправи и отвори мрежестата врата. Когато влезе вътре, Нинева нададе измъчен вой, който го стъписа. Той затвори и дървената врата и се обърна към шерифа, който се приближаваше. Гридли не бързаше. Паркира до пикапа на Пийт, излезе от патрулката, придружаван от Ред и Рой за подкрепа, запъти се към верандата и спря пред стълбите. Впери поглед в Пийт, който изглеждаше напълно безучастен.
— Най-добре да дойдеш с нас, Пийт — каза Никс.
Пийт посочи към пикапа си и каза:
— Револверът е на предната седалка.
Никс погледна Ред и му нареди:
— Вземи го.
Пийт бавно слезе по стълбите, за да се качи в колата на шерифа. Рой отвори задната врата и докато се навеждаше да седне, Пийт чу воя на Нинева откъм задния двор. Вдигна поглед и я видя да тича към хамбара, стиснала плика.
— Да тръгваме — каза Никс, докато отваряше своята врата и се настаняваше зад волана.
Ред седна до него с револвера в ръка. На задната седалка Рой и Пийт седяха един до друг и раменете им почти се докосваха. Никой не продумваше, всъщност сякаш дори не дишаха, докато напускаха фермата и завиваха към шосето. Пазителите на реда вършеха нужното, донякъде неспособни да повярват на случилото се, шокирани като всички останали. Обичан от хората свещеник, убит хладнокръвно от любимеца на града — легендарен герой от войната. Сигурно имаше много основателна причина и беше просто въпрос на време истината да излезе на бял свят. За момента обаче часовникът беше спрял и случващото се сякаш не беше истина.
На половината път до града Никс погледна в огледалото и каза:
— Няма да те питам защо го направи, Пийт. Просто искам да се уверя, че си бил ти, това е.
Пийт въздъхна дълбоко, загледа се в памуковите ниви и отговори:
— Нямам какво да кажа.
Арестът на окръг Форд беше построен през миналия век, ако не и по-отдавна, и беше почти негоден за обитаване. Първоначално сградата бе служила за склад, впоследствие бе превръщана в едно или друго и накрая беше закупена от окръжната управа, която я раздели на две с тухлена стена. В предната половина бяха изградени шест килии за бели затворници, а в осемте килии отзад затваряха чернокожите. Арестът рядко беше изцяло пълен, особено предните килии. Към него имаше неголямо административно крило, където се помещаваше шерифската служба на Клантън. Сградата се намираше само на две пресечки от площада и от входа й се виждаше горната част на съда. По време на наказателните дела, които бяха рядкост, обвиняемите нерядко отиваха в съда пеша, съпровождани от един-двама заместник-шерифи.
Пред ареста се бяха скупчили хора, за да зърнат убиеца. Все още никой не можеше да осъзнае, че Пийт Банинг е направил това, пък и на никого не му се вярваше, че ще бъде хвърлен в затвора. За видна личност като Банинг със сигурност щяха да важат различни правила. И все пак, след като на Никс му стискаше да го арестува, имаше предостатъчно любопитни, които искаха да го видят с очите си.
— Явно се е разчуло — промърмори Никс, докато завиваше към малкия паркинг до ареста. — Нито дума на никого — разпореди се той.
Колата спря и четирите врати се отвориха. Никс стисна Банинг за лакътя и го поведе към входната врата, следван от Ред и Рой. Тълпата все още беше смълчана, когато репортер на „Форд Каунти Таймс“ пристъпи напред с фотоапарат и направи снимка със светкавица, като сепна дори Пийт. Докато той влизаше, някой се провикна:
— Ще гниеш в ада, Банинг!
— Точно така! — додаде друг.
Заподозреният не трепна и сякаш не забелязваше хората. След малко вече беше вътре и се скри от поглед.
В тясната стаичка, където вписваха и разпитваха всички арестанти, чакаше Джон Уилбанкс, изтъкнат адвокат и стар приятел на семейство Банинг.
— На какво дължим това удоволствие? — попита го Никс, видимо недоволен, че го вижда.
— Господин Банинг е мой клиент, тук съм да го представлявам — отговори Уилбанкс.
Пристъпи напред и се ръкува с Пийт, без да каже нито дума.
— Първо ние ще си свършим нашата работа, после вие ще свършите своята.
— Вече се обадих на съдия Озуълт и обсъдихме освобождаването под гаранция — отговори Уилбанкс.
— Чудесно. Сигурен съм, че той ще ми звънне, когато наистина вземе такова решение. А дотогава, господин Уилбанкс, този човек е заподозрян в убийство и аз ще го третирам като такъв. Сега ви моля да си вървите.
— Бих искал да говоря с клиента си.
— Той никъде няма да ходи. Елате след час.
— Никакви разпити, ясно?
— Нямам какво да кажа — обади се Банинг.
Флори прочете бележката на предната си веранда пред погледа на Нинева и Еймъс. Още бяха задъхани след тичането от голямата къща и ужасени от случващото се.
Когато приключи, тя отпусна ръка, погледна ги и попита:
— И го отведоха, така ли?
— Да, шерифът, госпожо Флори — каза Нинева. — Той очакваше да дойдат да го приберат.
— Каза ли нещо?
— Каза, че е убил свещеника — отговори Нинева и изтри бузите си.
Бележката инструктираше Флори да се обади на Джоуел във „Вандербилт“ и на Стела в „Холинс“ и да им обясни, че баща им е арестуван за убийството на преподобния Декстър Бел. Не биваше да говорят с никого за това, най-вече с репортери, и трябваше да останат в колежите си до второ нареждане. Пийт изразяваше съжаление за трагичния обрат на събитията, но и надежда някой ден да го разберат. Молеше Флори да го посети на следващия ден в ареста, за да обсъдят положението.
На нея й прилоша, но не биваше да показва слабост пред прислугата. Сгъна бележката, пъхна я в джоба си и ги освободи. Нинева и Еймъс отстъпиха назад, още по-уплашени и объркани от преди, и бавно тръгнаха да прекосяват предния й двор. Тя ги наблюдава, докато не се скриха от поглед, после седна на люлеещия стол с една от котките си и поведе борба с чувствата си.
На закуска, само няколко часа по-рано, той наистина изглеждаше угрижен, но Пийт не беше на себе си още от войната. Защо не я беше предупредил? Как бе могъл да извърши такава злина? Какво щеше да стане с него, с децата му, с жена му? С нея, единствената му сестра? Ами със земята?
Флори не беше всеотдайна методистка, но беше възпитана да почита Бог и религията и от време на време ходеше в църквата. Беше се научила да не се сближава със свещениците, защото, аха да се установят, и вече си тръгваха, но Бел беше от по-свестните.
Тя се замисли за красивата му съпруга и за децата. Накрая не издържа и се разплака. Мариета излезе през мрежестата врата и застана до нея.
Градът се стичаше към методистката църква. Докато тълпата растеше, един църковен настоятел поръча на Хоп да отключи Божия дом. Опечалените покрусено влязоха и се настаниха по пейките. Шепнешком си разменяха последните новини, молеха се, плачеха, триеха лица и озадачено клатеха глави. Ревностните богомолци, които познаваха добре Декстър и го обичаха, бяха насядали един до друг и стенеха многострадално. За не толкова религиозните, които ходеха на неделна служба веднъж месечно, църквата беше просто магнит, който ги привличаше близо до трагедията. Дори неверниците пристигнаха да споделят страданието. В този мъчителен момент всички станаха методисти и бяха добре дошли в църквата на преподобния Бел.
Убийството на техния свещеник беше и емоционално, и физически съкрушаващо. Фактът, че го беше застрелял човек от собствената им общност, първоначално беше твърде зашеметяващ, за да го повярват. Джошуа Банинг, дядото на Пийт, беше подпомогнал построяването на църквата. Неговият баща през целия си зрял живот беше член на църковното настоятелство. Повечето присъстващи бяха седели на същите места и бяха отправяли безброй молитви за Пийт по време на войната. Бяха съкрушени, когато получиха вестта от военното министерство, че го смятат за загинал. Организираха бдения на свещи, когато той се завърна от мъртвите. Бяха се радвали до сълзи, когато двамата с Лайза влязоха тържествено в църквата през седмицата след капитулацията на японците. Всяка неделна сутрин през войната преподобният Бел беше произнасял имената на войниците от окръг Форд и беше отправял специална молитва. Списъка оглавяваше Пийт Банинг, героят на града и източник на невъобразима гордост за местните жители. Затова сега слухът, че той е убил техния свещеник, беше непонятен за тях.
Докато асимилираха новината, шушукането се усилваше, поне в някои групички, и големият въпрос „Защо?“ беше зададен хиляди пъти. Само малцина от най-смелите дръзнаха да допуснат, че съпругата на Пийт има нещо общо със случилото се.
Най-силното желание на опечалените беше да стигнат до Джаки и децата, да ги докоснат, да си поплачат с тях, ако това щеше да притъпи удара. Само че според слуховете Джаки се беше затворила в спалнята си с трите деца и не искаше да вижда никого. В къщата бяха най-близките й приятели, толкова много, че не можеха да се поберат вътре и мнозина стояха на верандите и в предния двор, където мъжете пушеха и мърмореха навъсено. Когато едни приятели излизаха навън за глътка въздух, други влизаха вътре и заемаха техните места. Трети пък се местеха по-близо до вратата на църквата.
Продължаваха да се стичат покрусени и любопитни и улиците наоколо се задръстиха от автомобили и пикапи. Хората се придвижваха към църквата на малки групи, крачеха бавно, сякаш неуверени как да постъпят, когато стигнат там, но сигурни, че са необходими.
Когато църковните пейки се напълниха, Хоп отвори вратата към балкона. Скри се в сенките под камбанарията, за да не го вижда никой. Шериф Гридли го беше заплашил и той не обелваше нито дума. Чудеше се обаче как белите успяват да се владеят, поне повечето от тях. Убийството на популярен чернокож проповедник би предизвикало много по-бурен изблик на чувства.
Един от църковните настоятели намекна на госпожа Ема Фей Ридъл, че би било уместно да има музика. Тя от десетилетия свиреше на органа, но сега не беше сигурна, че поводът е подходящ. Скоро се съгласи обаче и когато изсвири първите акорди на „Старият грапав кръст“, риданията се усилиха.
Навън, под дърветата, някакъв мъж се приближи до група пушачи и оповести:
— Откарали са Пийт Банинг в ареста. Взели са револвера му.
Новината беше приета, коментирана и предадена нататък, докато не стигна и до църквата, където плъзна от пейка на пейка.
Пийт Банинг, арестуван за убийството на техния пастор.
Когато стана ясно, че заподозреният наистина няма да каже нищо, шериф Гридли го изведе през една врата в тесен и слабо осветен коридор. От двете страни имаше метални решетки. Отдясно имаше три килии, отляво — също три, всички с размерите на дрешник. Нямаше прозорци и арестът напомняше на влажна и мрачна тъмница, където хората биват забравяни и времето тече монотонно. И явно беше място, където всички пушеха. Гридли пъхна голям ключ в една от вратите, отвори я и кимна на Банинг да влезе. До стената в дъното имаше грубо скован нар и нищо друго.
— Не е бог знае какво, Пийт, но все пак е арест — каза Гридли.
Пийт пристъпи вътре и се озърна.
— Виждал съм и по-лошо — каза той и отиде да седне на нара.
— Тоалетната е надолу по коридора — обясни Гридли. — Провикни се, ако искаш да отидеш.
Пийт се беше вторачил в пода. Сви рамене, нищо не каза. Гридли затръшна вратата и се върна в стаята си. Пийт се изтегна и зае изцяло нара. Беше висок метър и осемдесет и пет, така че нарът явно не беше много дълъг. Килията беше плесенясала и студена, затова той посегна към сгънатото одеяло, което беше толкова изтъняло, че нямаше да му върши никаква работа нощем. Това не го притесняваше. Затворническият живот не беше нов за него, беше оцелял в условия, които дори сега, четири години по-късно, му изглеждаха невъобразими.
Когато Джон Уилбанкс се върна след по-малко от час, двамата с шерифа заспориха къде следва да се проведе разговорът между адвоката и клиента му. Нямаше специална стая, предназначена за такива срещи. Адвокатите обикновено влизаха в крилото с килиите и разговаряха с клиентите си през решетките в присъствието на всички останали затворници, които ги чуваха. От време на време някой адвокат сварваше клиента си да се разхожда в двора и го съветваше през телената ограда. Най-често обаче адвокатите не си правеха труда да посещават клиентите си в ареста. Чакаха да ги заведат в съда и там разговаряха с тях.
Джон Уилбанкс обаче смяташе, че превъзхожда всеки друг адвокат в окръг Форд и дори в целия щат, а новият му клиент по предстоящото наказателно дело несъмнено беше по-високопоставен от другите арестанти. Статутът им изискваше подходящо място за разговор и стаята на шерифа щеше да свърши чудесна работа. Малцина печелеха спорове с Джон Уилбанкс, който, между другото, винаги беше подкрепял шерифа по време на избори, и след кратко мърморене и ругаене Гридли отстъпи и отиде да доведе Пийт. Не му беше сложил белезници и им отпусна половин час.
Когато останаха сами, Уилбанкс започна:
— Добре, Пийт, да поговорим за престъплението. Ако си го извършил, признай си пред мен. Ако не си, съобщи ми кой е бил.
— Нямам какво да кажа — отговори Пийт и запали цигара.
— Не става така.
— Нямам какво да кажа.
— Интересно. Смяташ ли да съдействаш на адвоката си?
Свиване на рамене, изсумтяване и нищо повече.
Уилбанкс се усмихна професионално и каза:
— Добре, ето как ще се развият нещата. След ден-два ще те отведат в съдебната зала за първото ти явяване пред съдия Озуълт. Допускам, че ще пледираш „невинен“, и после ще те върнат тук. След около месец ще се събере голямото жури и ще те обвини в предумишлено убийство. Предполагам, че до февруари или март Озуълт ще бъде готов за процес, на който съм готов да те защитавам, ако поискаш.
— Джон, ти открай време си моят адвокат.
— Добре. В такъв случай трябва да ми помогнеш.
— Да ти помогна?
— Да, Пийт. Отстрани изглежда като хладнокръвно убийство. Дай ми нещо, за което да се хвана. Със сигурност имаш мотив.
— Това е между мен и Декстър Бел.
— Не, вече е между теб и щата Мисисипи, където като във всички други щати се гледа доста строго на хладнокръвното убийство.
— Нямам какво да кажа.
— Това не е защита, Пийт.
— Може и да нямам нищо в своя защита, поне не и разбираема за хората причина.
— Е, хората от журито трябва да я разберат. Първата ми мисъл, всъщност единствената за момента, е да пледираме „невменяемост“.
Пийт поклати глава и каза:
— Не, по дяволите. Вменяем съм точно колкото и ти.
— Мен обаче не ме заплашва електрическият стол, Пийт.
Пийт издуха облак дим и каза:
— Дума да не става, не съм умопобъркан.
— Добре, тогава ми дай мотив, причина. Дай ми нещо, Пийт.
— Нямам какво да кажа.
Джоуел Банинг излизаше от сградата на Историческия факултет, когато някой го повика. Един първокурсник, когото беше виждал, но не познаваше лично, му подаде плик и каза:
— Деканът те вика в кабинета си. Спешно е.
— Благодаря — отговори Джоуел и взе плика.
Вътре имаше ръкописна бележка на официална бланка на „Вандербилт“, която приканваше Джоуел да се яви незабавно в кабинета на декана.
Джоуел имаше лекция по литература след петнайсет минути, а професорът мразеше отсъствията. Ако удареше един спринт, можеше да изтича до кабинета на декана, да види за какво става въпрос и да закъснее малко за лекцията с надеждата професорът да е в добро настроение. Хукна през вътрешния двор към административната сграда и се втурна нагоре по стълбите към третия етаж, където секретарката му обясни, че трябва да почака до единайсет часа, когато леля му ще се обади. Секретарката твърдеше, че не знае нищо. Беше говорила с Флори Банинг, която й позвъни от своя телефон, а той спокойно можеше да се подслушва, тъй като беше закачен на обща линия с десетина други. Флори се канеше да отиде с колата до Клантън и да използва самостоятелния телефон на своя приятелка.
Докато чакаше, Джоуел допусна, че някой е починал, и се зае да прехвърля в ума си приятелите и роднините, които предпочиташе да изгуби преди останалите. Семейство Банинг беше малко — само родителите му Пийт и Лайза, сестра му Стела и леля му Флори. Дядо му и баба му бяха починали. Флори нямаше деца, затова той и Стела нямаха първи братовчеди по бащина линия. Роднините на майка му бяха от Мемфис, но се бяха пръснали след войната.
Джоуел закрачи из кабинета, пренебрегвайки погледите на секретарката, и реши, че вероятно става дума за майка му. Тя беше влязла в психиатрична клиника преди няколко месеца и семейството беше като зашеметено. Стела не я беше виждала, а писмата й не получаваха отговор. Баща им отказваше да обсъжда лечението на съпругата си, така че имаше много неизвестни. Щеше ли да се подобри състоянието й? Щяха ли отново някога да станат истинско семейство? Джоуел и Стела имаха въпроси, но баща им предпочиташе да говори за други неща, ако изобщо говореше. Леля им Флори също не им беше от помощ.
Тя се обади точно в единайсет. Секретарката подаде телефона на Джоуел и се отдръпна, но май не толкова, че да не чува. Джоуел поздрави и слуша сякаш цяла вечност. Флори най-напред му обясни, че е в града, в дома на Милдред Хайландър — която Джоуел познаваше, откакто се помнеше, — и че е дошла тук, за да говори без заобикалки, защото, както му било добре известно, на нейния телефон не можело да се разчита. Всъщност в момента на никоя линия и на нищо не можело да се разчита, защото баща му отишъл с пикапа си в методистката църква преди няколко часа и застрелял преподобния Декстър Бел, в момента бил в ареста и съвсем разбираемо, градът врял и кипял и всички дейности били замрели.
— Не питай защо и не казвай нищо, което някой може да чуе, където и да си, Джоуел, но случилото се е просто ужасно. Господ да ни е на помощ.
Джоуел се подпря на бюрото на секретарката, защото усети как му прималява. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и продължи да слуша. Флори го осведоми, че току-що е говорила със Стела в „Холинс“ и че тя е приела новината тежко. Намирала се в кабинета на ректора с медицинска сестра. Обясни му, че Пийт й е дал изрични инструкции, при това писмено, че той и Стела трябва да останат в колежите си и да не се прибират у дома до второ нареждане. И да прекарат Деня на благодарността с приятели възможно най-далече от окръг Форд. А ако с тях се свържат репортери, следователи, полицаи или някой друг, да не казват абсолютно нищо. Нито дума на никого за баща си и за семейството си. Нито дума! Накрая Флори го увери, че много го обича, че веднага ще му напише дълго писмо и че й се иска да е с него в този ужасен момент.
Джоуел затвори телефона и излезе от сградата. Обикаля из кампуса, докато не забеляза празна пейка, частично скрита зад храсти. Седна на нея и се опита да пребори сълзите, решен да прояви стоицизъм, както го беше учил баща му. Горката Стела, помисли си. Беше пламенна и емоционална като майка им и Джоуел беше сигурен, че в момента е пълна развалина.
Уплашен, озадачен и объркан, Джоуел наблюдаваше как листата капят и вятърът ги разпилява. Прииска му се да се прибере у дома незабавно, да се качи на влака и да пристигне още по светло в Клантън, където да стигне до дъното на цялата история. Мисълта отлетя обаче и той се зачуди дали изобщо някога ще се върне у дома. Преподобният Бел беше даровит и харесван свещеник и в момента сигурно всички бяха настроени срещу семейство Банинг. Освен това баща му беше издал строго нареждане двамата със Стела да не се прибират у дома. Двайсетгодишният Джоуел не си спомняше някога да не му се е подчинявал. С възрастта се беше научил уважително да изразява несъгласие с него, но никога не би дръзнал да не се подчини. Баща му беше горд войник, привърженик на строгата дисциплина, който не говореше много и ценеше тежестта на авторитета.
Просто не беше възможно той да е извършил убийство.
Съдът, както и магазините и офисите наоколо затваряха в пет часа. Обикновено по това време всички врати се заключваха, всички светлини угасваха, а тротоарите опустяваха. В този ден обаче хората от града се позадържаха повече, да не би да се появят още факти или слухове за убийството. Само за него говореха от десет сутринта. Бяха се шокирали един друг с първите съобщения, после разпространяваха и как се развиват събитията. Бяха станали на крака, докато старият Магаргъл обикаляше площада с катафалката си, за да им даде шанс да зърнат очертанията на трупа под черния покров. Някои се осмелиха да отидат до методистката църква и да организират бдение с молитви, после се върнаха по магазините и офисите си край площада и задъхано обясняваха какво се е случило на фронтовата линия. Баптистите, презвитерианците и петдесетниците бяха в неизгодно положение, тъй като не можеха да претендират за истинска връзка нито с жертвата, нито с убиеца. Методистите обаче бяха в центъра на вниманието и всеки изгаряше от желание да описва взаимоотношения, които сякаш укрепваха с напредването на времето. Методистката църква в Клантън никога не бе събирала толкова много богомолци, колкото на този незабравим ден.
Повечето хора в Клантън, поне белите, се чувстваха донякъде предадени. Декстър Бел беше много харесван и уважаван пастор. Пийт Банинг беше легендарна личност.
Убийството на единия от другия беше толкова безсмислена загуба, че съкруши почти всички. Мотивите бяха неразбираеми и така и не се появи смислен слух относно тях.
Не че имаше недостиг на слухове, със сигурност нямаше. Банинг щял да бъде в съда на следващия ден. Отказвал да говори каквото и да било. Щял да пледира „невменяемост“. Джон Уилбанкс не бил губил дело, нямало да изгуби и това. Съдия Озуълт бил близък приятел на Пийт Банинг… или май на Декстър Бел. Процесът щял да бъде преместен в Тюпълоу. След войната Пийт не бил съвсем наред. Джаки Бел била силно замаяна от успокоителните. Децата й не били на себе си от мъка. Пийт щял да гарантира със земята си, за да го освободят от ареста, и още на следващия ден да се прибере у дома.
Флори паркира на тиха улица и закрачи бързо към адвокатската кантора с надежда да не срещне никого. Джон Уилбанкс работеше до късно и я чакаше в приемната на първия етаж.
През 1946 г. в окръг Форд имаше дванайсет адвокати и половината от тях работеха за кантора „Уилбанкс и Уилбанкс“. И шестимата бяха роднини. Вече повече от сто години семейство Уилбанкс бяха важни личности в правото, политиката, банковото дело, недвижимите имоти и земеделието. Джон и брат му Ръсел бяха следвали право на север и управляваха кантората, която движеше повечето търговски дейности в окръга. Друг брат оглавяваше най-голямата банка в окръг Форд и притежаваше няколко предприятия. Техен братовчед обработваше две хиляди акра земя. Друг братовчед се занимаваше с недвижими имоти и беше депутат в щатския парламент с големи амбиции. Говореше се, че семейството се събира тайно през първата седмица на януари всяка година, за да изчислява приходите от различните начинания и да разделя парите. Явно имаше предостатъчно за всички.
Флори познаваше Джон Уилбанкс още от гимназията, макар да беше с няколко години по-голяма от него. Кантората му открай време обслужваше правните дела на семейство Банинг, които до този момент не бяха никак сложни. Възникнал беше неприятният проблем с изпращането на Лайза в лудница, но Джон дискретно задейства подходящите връзки и тя замина. Отдавнашният развод на Флори също беше заметен под килима от Джон и брат му и в архивите на окръга не остана почти никаква следа от него.
Той я посрещна със съчувствена прегръдка, после тя го последва до просторния му кабинет на горния етаж, най-хубавия в града, с тераса към площада пред съда. По стените висяха мрачни портрети на мъртвите му предци. Смъртта беше навсякъде. Джон я покани с жест да седне на великолепното кожено канапе и тя се подчини.
— Срещнах се с него — започна той, драсна клечка кибрит и запали пурата си. — Не каза много. Всъщност отказва да говори.
— Джон, какво става, за бога? — попита Флори и очите й се насълзиха.
— Проклет да съм, ако знам. Ти нищо ли не подозираше?
— Не, разбира се. Знаеш какъв е Пийт. Не е словоохотлив, особено по лични въпроси. Казва по нещо за децата, като всички фермери дрънка за времето, за цената на семената, такива неща. Но нищо лично. А за такава ужасия не би обелил и дума.
Джон засмука пурата си и изпрати облак синкав дим към тавана.
— Значи нямаш представа какво се крие зад това?
Тя попи сълзите си с носна кърпичка и отговори:
— Толкова съм шокирана, че нищо не проумявам, Джон. В момента ми е трудно дори да дишам, камо ли да разсъждавам ясно. Може би утре, може би вдругиден, но не сега. Всичко ми е като в мъгла.
— А Джоуел и Стела?
— Говорих и с двамата. Горките деца, заминаха да учат, наслаждават се на колежанския живот, нямат никакви грижи и изведнъж научават, че баща им е убил собствения им свещеник — човек, на когото се възхищават. И дори не могат да се приберат у дома, защото Пийт издаде изрично нареждане, при това писмено, да не си идват, докато той не им каже. — Флори хлипа около минута, после стисна зъби, отново избърса сълзите си и каза: — Извинявай.
— О, не, наплачи се, Флори. Ще ми се и аз да можех. Изкарай всичко навън, напълно естествено е. Сега не е моментът да проявяваш храброст. Емоциите са добре дошли. Този трагичен ден ще ни преследва години наред.
— Какво предстои, Джон?
— Нищо хубаво, уверявам те. Говорих със съдия Озуълт днес следобед. И дума не можело да става за освобождаване под гаранция и аз напълно го разбирам. В крайна сметка говорим за убийство. Днес следобед се видях с Пийт, но той не желае да ми съдейства. От една страна, не иска да пледира „виновен“, а от друга, не съдейства на защитата си. Разбира се, това може да се промени, но ти и аз го познаваме и сме наясно, че науми ли си нещо, Пийт не отстъпва.
— Каква ще е защитата му?
— Възможностите ни са ограничени. Самозащита, състояние на афект, алиби може би. Но нищо няма да проработи, Флори. — Той отново дръпна от пурата и издиша поредния облак. — Има и още. Днес следобед ми подсказаха нещо, заради което отидох в регистъра на поземлените имоти. Преди три седмици Пийт е прехвърлил собствеността върху земята на Джоуел и Стела. Нямал е основателна причина за това и със сигурност не е искал аз да разбера. Използвал е адвокат от Тюпълоу, който няма почти никакви делови връзки с Клантън.
— И каква е целта? Извинявай, Джон, помогни ми да се ориентирам.
— Работата е там, че Пийт е планирал убийството от известно време и за да предпази земята си от евентуални претенции от страна на близките на Декстър Бел, я е прехвърлил на децата си и е махнал своето име от нотариалния акт.
— Ще свърши ли работа?
— Съмнявам се, но ще решаваме този въпрос друг път. Твоята земя си е на твое име и случващото се няма да я засегне.
— Благодаря, Джон, но дори не съм се замисляла за нея.
— Ако той отиде на съд, а не виждам как бихме избегнали това, прехвърлянето на земята ще бъде изтъкнато като доказателство за умисъл. Всичко е било старателно планирано, Флори. Пийт го е обмислял от доста време.
Флори вдигна носната кърпичка към устата си и се вторачи в пода, докато минутите се нижеха. В кантората цареше пълна тишина, всички шумове откъм улицата бяха заглъхнали. Джон се изправи и угаси пурата си в тежък кристален пепелник, после се приближи до бюрото и запали нова. Застана пред френския прозорец и погледна към съда отсреща. Здрачаваше се и върху площада падаха сенки.
Без да се обръща, той попита:
— Пийт колко време лежа по болници, след като се измъкна от онзи ад?
— Месеци. Не знам, може би година. Имаше тежки рани и беше под шейсет килограма. Нужно беше време.
— А психическото му състояние? Имаше ли проблеми?
— Дори да е имал, не сме говорили за тях. Но как да не мръдне човек, след като е преживял такива неща?
— Поставиха ли му диагноза?
— Нямам представа. Но след войната той не е същият човек, а и как иначе? Сигурна съм, че много от онези момчета не могат да преодолеят травмите си.
— В какъв смисъл е по-различен сега?
Флори пъхна носната кърпичка в чантата си, сякаш да покаже, че е приключила със сълзите.
— Лайза каза, че отначало сънувал кошмари и почти не спял. Сега е по-мрачен, склонен е дълго да мълчи и това, изглежда, му е приятно. Но Пийт никога не е бил от разговорливите. Помня, че когато се прибра, изглеждаше щастлив и спокоен. Все още се възстановяваше и наддаваше, постоянно се усмихваше и се радваше, че е жив и войната е приключила. Това не продължи дълго обаче. Пролича си, че с Лайза са в обтегнати отношения. Нинева ми спомена, че двамата никак не се разбират. Беше наистина странно, че колкото повече укрепваше Пийт, колкото повече се вземаше в ръце, толкова по-бързо се сриваше Лайза.
— За какво се разправяха?
— Не знам. Нинева вижда и чува всичко, затова те са внимавали. Беше казала на Мариета, че често са я карали да излиза от къщата, за да могат да обсъждат разни неща. Лайза беше съсипана. Помня, че веднъж, малко преди да влезе в болницата, я видях — беше много слаба и измъчена. Не е тайна, че двете никога не сме били близки, затова тя не ми се доверяваше. Явно той също.
Както пафкаше пурата си, Джон се върна на мястото си до Флори. Вторачи се в нея с любезна усмивка и каза:
— Единствената възможна връзка между преподобния Бел, брат ти и това безумно убийство е Лайза, не си ли съгласна?
— Не съм в положение да защитавам която и да е теза.
— Хайде, Флори, помогни ми. Аз съм единственият човек, който може да спаси живота на Пийт, но в момента започвам да се съмнявам, че ще успея. Колко време прекарваше Декстър Бел с Лайза, когато мислехме Пийт за мъртъв?
— Божичко, Джон, не знам. Първите дни и седмици бяха просто ужасни. Лайза беше развалина. Децата бяха травмирани. Къщата приличаше на кошер, защото всички наоколо се отбиваха с шунка, сладкиши или приятелско рамо, на което да поплачеш, а също и с десетки въпроси. Да, Декстър идваше, понякога и жена му. Бяха близки с Пийт и Лайза.
— Но нищо необичайно?
— Необичайно ли? Да не намекваш, че е имало нещо между Лайза и пастора? Възмутително е, Джон!
— Възмутително е и убийството, извършено от брат ти, с чиято защита съм натоварен, ако изобщо ще има защита. Пийт е имал причина да го убие. Ако не ми обясни нещата, сам трябва да я открия.
Флори вдигна ръце и каза:
— Аз приключих. Днес беше ужасен ден, Джон, нямам повече сили. Може би друг път.
Тя се изправи и се запъти към вратата, която той побърза да отвори. Поведе я за ръка надолу по стълбите. Прегърнаха се на изхода и си обещаха скоро пак да поговорят.
Първото му затворническо ядене беше бобена яхния и парче стар царевичен хляб. Бобът беше студен и докато седеше на ръба на нара и държеше купата, Пийт размишляваше толкова ли е трудно да го стоплят, преди да го разнесат по килиите. Със сигурност беше възможно, но не би го предложил на никого. Нямаше да се оплаква, защото беше научил по трудния начин, че оплакванията само влошават положението.
От отсрещната страна на тъмния коридор седеше Лион Коливър и вечеряше на бледата светлина на гола крушка, увиснала на кабела си. Коливър беше от семейство, известно с производството на хубав контрабанден алкохол, и криеше пълна манерка от него под нара си. Два пъти следобед предложи на Пийт да удари глътка, но той отказа. Коливър очакваше да го преместят в щатския затвор „Парчман“, където му предстоеше да прекара няколко години. Щеше да му е за втори път и той нямаше търпение да отиде там. Всяко друго място бе за предпочитане пред тази тъмница. В „Парчман“ затворниците прекарваха голяма част от времето си на открито.
На Коливър му се приказваше и беше любопитен как Пийт се е озовал тук. С напредването на деня слухът плъзна, стигна дори до четиримата бели арестанти и привечер вече всички знаеха, че Пийт е убил методисткия свещеник. Коливър разполагаше с предостатъчно време за разговори и искаше подробности. Не получи нищо. Той обаче нямаше представа, че Пийт Банинг е бил раняван и бит, че е гладувал и е бил изтезаван, затварян зад бодлива тел, в корабни трюмове, товарни вагони и лагери за военнопленници и че един от многото уроци, които е научил по време на тези изпитания, е никога да не си развързва езика пред непознат човек. Коливър не научи нищо.
След вечеря Никс Гридли се появи в коридора и спря пред килията на Пийт, който стана и направи три крачки към решетката. Гридли каза почти шепнешком:
— Виж, Пийт, неколцина много любопитни репортери ни тормозят, висят пред ареста, търсят начин да говорят с теб, с мен, с всеки, готов да им обърне внимание. Просто искам да се уверя, че не проявяваш интерес.
— Не проявявам интерес — каза Пийт.
— Идват откъде ли не — от Тюпълоу, Джаксън, Мемфис.
— Не проявявам интерес.
— Така си и помислих. Добре ли си тук?
— Добре съм. Виждал съм и по-лошо.
— Знам. Виж, Пийт, днес следобед се отбих да поговоря с Джаки Бел в свещеническия дом. Струва ми се, че се държи. Децата обаче са съсипани.
Пийт го измери с гневен поглед, в който нямаше съчувствие, и се зачуди дали да не подметне някоя умнотия като: „Предай им поздрави от мен“. Или „О, да му се не види, кажи им, че съжалявам“. Ала само се смръщи срещу шерифа, като че ли го смяташе за пълен кретен. Защо ми го казваш?
Когато стана ясно, че Пийт няма да коментира думите му, Гридли се отдръпна и рече:
— Кажи ми, ако се нуждаеш от нещо.
— Благодаря.
В четири през нощта Флори най-сетне престана да се мъчи да заспи и отиде в кухнята да си направи кафе. Мариета, която живееше на приземния етаж, я чу и скоро се появи по нощница. Флори й каза, че не може да заспи, но не се нуждае от нищо, и я прати да си легне. След две чаши чай със захар и още сълзи Флори прехапа устна и реши, че страховитият кошмар трябва да вдъхнови творчески порив у нея. Около час се опитва да съчини стихотворение, но на зазоряване го заряза. Насочи се към документалния жанр и захвана дневник, посветен на трагедията в реално време. Пропусна ваната и закуската и в седем сутринта беше в Клантън, в дома на Милдред Хайландър, вдовица, която живееше сама и която според Флори беше единственият човек в града, който разбираше поезията й. На чаша топъл чай и сиренки двете обсъдиха кошмара.
Милдред взе сутрешните вестници на Тюпълоу и Мемфис и очакванията им за най-лошото не останаха излъгани. Уводната статия на вестника на Тюпълоу беше озаглавена „Герой от войната арестуван за убийство“. Мемфиският вестник, очевидно по-слабо заинтересуван от случващото се в щата Мисисипи, бе публикувал историята в раздела за криминални новини под заглавие „Виден проповедник застрелян в църква“. Фактите в двете статии се различаваха малко. Нямаше нито дума от адвоката на заподозрения или от властите. Съобщаваше се, че жителите на Клантън са в шок.
Местният вестник „Форд Каунти Таймс“ беше седмичник, който се появяваше по будките в сряда сутрин, поради което изпусна сензацията от същия ден и трябваше да чака до следващата седмица. Фотографът му обаче беше успял да снима Пийт Банинг на влизане в ареста и снимката беше използвана в ежедневниците на Мемфис и Тюпълоу. Пийт и трима от добрите стари момчета с различни униформи и шапки, които го отвеждаха в ареста напълно равнодушен.
Тъй като, изглежда, цял Клантън бе загубил ума и дума, репортерите се занимаваха с колоритната история на Пийт като герой от войната. Двата вестника черпеха обилно от архивите си и описваха подробно неговата кариера и подвизите му като легендарен боец в Южния Тихи океан. И двата използваха по-малки снимки на Пийт от завръщането му в Клантън предишната година. Ежедневникът на Тюпълоу дори бе публикувал снимка на Пийт и Лайза от церемонията на градския площад.
Вик Диксън живееше срещу Милдред и беше един от малцината в Клантън, абонирани за сутрешния вестник на Джаксън — най-големия в щата, но с малобройни читатели в северните окръзи. След като го прочете с кафето си, той пресече улицата и го даде на Милдред, която беше помолила да й го заеме. В дневната й Вик си поговори с Флори и поднесе съболезнованията си, или по-скоро, съчувствието си, или каквото там се очакваше да изрази пред сестрата на човек, обвинен в убийство и най-вероятно виновен. Милдред го напъди, но едва след като измъкна от него обещание да й носи джаксънския ежедневник.
Флори искаше материали за досието си или за албума си с изрезки, или за документалния разказ за този кошмар. Държеше да запише и да съхрани всичко. Не беше много сигурна с каква цел, но се очертаваше дълга, тъжна и наистина уникална история и тя нямаше никакво намерение да я пропусне. Искаше да е в състояние да отговори на колкото се може повече въпроси на Джоуел и Стела, когато най-сетне се приберат.
Остана разочарована обаче, когато осъзна, че във вестника на Джаксън, който се намираше по-далече от Клантън, отколкото Тюпълоу или Мемфис, имаше още по-малко подробности и по-малко снимки. Под скучното заглавие „Известен фермер арестуван в Клантън“. Въпреки това Флори изряза талон за абонамент и смяташе да го изпрати заедно с чек.
Обади се на Джоуел и Стела от телефона на Милдред и се опита да ги увери, че положението у дома не е толкова катастрофално, както може би им изглежда. Провали се с гръм и трясък и когато накрая затвори, и племенникът, и племенницата й плачеха. Баща им беше в ареста, при това обвинен в жестоко убийство, и те искаха да си дойдат у дома.
В девет часа Флори се мобилизира и отиде до ареста със своя седемгодишен линкълн. Километражът показваше по-малко от трийсет хиляди километра и колата рядко беше напускала окръга, най-вече защото собственичката й нямаше шофьорска книжка. Флори два пъти се беше проваляла на изпита, няколко пъти я бяха спирали полицаи, но без санкции, и тя продължаваше да шофира, след като с Никс Гридли си бяха стиснали ръцете и се бяха договорили да кара само до града и обратно и никога нощем.
Флори влезе в стаята на шерифа, поздрави Никс и Ред и ги осведоми, че идва да се види с брат си. В тежката си сламена чанта носеше три романа от Уилям Фокнър, килограм кафе „Стандард“, поръчано по пощата от дистрибутора в Балтимор, чаша за кафе, десет пакета цигари, кибрит, четка за зъби и паста, два сапуна, две шишенца аспирин, две шишенца обезболяващи и кутия шоколадови бонбони. Все неща, които брат й беше поискал.
След кратък неловък разговор Никс я попита какво има в чантата. Без да я отваря, тя обясни, че носи няколко безобидни неща, за които Пийт я е помолил.
Шерифът си отбеляза наум да си запише тази информация и да я предаде на прокурора. Банинг беше планирал престъплението си толкова старателно, че беше изготвил списък на нещата, които сестра му да донесе в ареста. Недвусмислено доказателство за предумишлено убийство. Неволна, но вероятно сериозна грешка на Флори.
— Кога е поискал тези неща? — попита нехайно Никс.
В желанието си да съдейства Флори отговори:
— О, оставил е бележка на Нинева, която й поръчал да ми донесе, след като го арестуват.
— Разбирам — рече Никс. — Я ми кажи, Флори, ти доколко беше запозната с плановете му?
— Нищо не знаех. Кълна се. Абсолютно нищо. Шокирана съм също като вас, дори повече, защото той ми е брат и не съм допускала, че ще направи подобно нещо.
Никс стрелна Ред с невярващ поглед. Съмняваше се, че тя не е знаела нищо предварително. Съмняваше се, че им казва всичко. Начинът, по който той погледна Ред, разтревожи Флори, която внезапно осъзна, че не бива да говори.
— Може ли да видя брат си? — примоли се тя.
— Разбира се — отговори Никс. Отново погледна Ред и нареди: — Върви да доведеш арестанта.
След като Ред излезе, Никс взе чантата и разгледа съдържанието й, с което подразни Флори, и тя каза:
— Какво търсиш, Никс? Оръжие и ножове ли?
— Какво ще го прави това кафе? — попита Никс.
— Ще го пие.
— Тук имаме кафе, Флори.
— Не се съмнявам, но Пийт е много взискателен към кафето си. Заради войната, когато не е вкусвал нито капка. Непременно трябва да бъде „Стандард“ от Ню Орлиънс. Най-малко това можеш да направиш.
— Ако даваме на него „Стандард“, ще трябва да даваме и на другите арестанти, поне на белите. Тук няма привилегии, Флори, разбираш ли? Хората и бездруго вече подозират, че Пийт получава специално отношение.
— Давайте им. Ще донеса колкото е нужно.
Никс вдигна чашата. Беше керамична, кремава със светлокафеникави петна, очевидно използвана. Преди той да смогне да каже нещо, Флори обясни:
— Това е любимата му чаша. Дали му я във военната болница, докато се възстановявал след операциите. Никс, нали не би отказал на един герой от войната простата услуга да пие кафе от любимата си чаша?
— Май не бих — промърмори Никс и започна да прибира нещата в чантата.
— Той не е обикновен арестант, Никс, не го забравяй. Заключили сте го там отзад, един бог знае с кого, сигурно с шайка крадци и контрабандисти, но не забравяй, че той е Пийт Банинг.
— Под ключ е, защото е убил свещеник, Флори. В момента е единственият убиец там. И няма да получи специално отношение.
Вратата се отвори и в стаята влезе Пийт, следван от Ред. Погледна сестра си с каменно изражение и изгледа шерифа отвисоко.
— Сигурно пак искаш да използваш моя офис — каза Никс.
— Благодаря ти, много любезно от твоя страна — отговори Пийт.
Никс неохотно се изправи и излезе заедно с Ред. Кобурът му с пистолета висеше на закачалка в ъгъла пред очите на всички.
Пийт седна и погледна сестра си, чиито първи думи бяха:
— Идиот такъв. Защо си толкова глупав, себичен, недалновиден и пълен кретен? Как можа да го причиниш на семейството си? Остави ме мен, остави фермата и хората, които зависят от теб. Остави приятелите. Но как можа да го причиниш на децата си, за бога? Те са съсипани, Пийт, ужасно са уплашени и не са на себе си. Как можа?
— Нямах избор.
— Нима? Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш, Пийт?
— Не, няма да ти обяснявам. И говори по-тихо. Не си въобразявай, че не ни слушат.
— Не ме интересува дали ни слушат.
Очите му се изцъклиха, когато изпъна пръст към нея.
— Овладей се, Флори. Не съм в настроение за театралните ти изпълнения и не желая да бъда оскърбяван. Постъпката ми си има причина и ти може би някой ден ще я разбереш. Засега обаче нямам какво да кажа по въпроса и тъй като ти не го проумяваш, най-добре си мери приказките.
Очите й тутакси се насълзиха и устните й потръпнаха. Тя наведе брадичка и промърмори:
— Дори с мен ли не можеш да говориш?
— С никого, дори с теб.
Флори се вторачи в пода, обмисляйки думите му. Предишния ден си бяха направили обичайната приятна закуска в сряда и нищо не подсказваше какво предстои. Пийт отдавна беше такъв: сдържан, резервиран, нерядко отнесен в свой свят. После тя погледна към него и каза:
— Ще те попитам защо.
— А аз нямам какво да ти кажа.
— Какво е направил Декстър Бел, за да заслужи това?
— Нямам какво да кажа.
— Лайза замесена ли е?
Пийт се поколеба за секунда и Флори разбра, че е докоснала болезнено място.
— Нямам какво да кажа — отговори той и прекалено старателно се зае да си вади цигара от пакета; тупна я по ръчния си часовник, както правеше винаги, и я запали с клечка кибрит.
— Изпитваш ли угризения или състрадание към семейството му? — попита тя.
— Старая се да не мисля за тях. Да, съжалявам, че се стигна до там, но не съм го искал. И те като всички нас, останалите, ще се примирят със случилото се.
— Просто така? Той е мъртъв, лоша работа. Ами приемете го, защото животът продължава. Ще ми се веднага да видя как представяш тази теория пред трите му дечица.
— Свободна си да си тръгнеш.
Тя не помръдна, само леко попи бузите си с кърпичка. Пийт издуха малко дим, който увисна над главите им. Чуваха гласове някъде отдалече, шерифът и заместниците му се смееха, докато си вършеха работата.
Накрая Флори попита:
— Какви са условията там отзад?
— Арест е. Виждал съм и по-лошо.
— Хранят ли те добре?
— Бива. Виждал съм и по-лошо.
— Джоуел и Стела искат да си дойдат. Ужасени са, Пийт, сковани са от страх и са много объркани.
— Ясно дадох да се разбере, че не трябва да си идват, докато не кажа. Точка. Напомни им го, моля те. Аз знам как е най-добре.
— Съмнявам се. Най-добре е баща им да си бъде у дома, да си върши работата и да се опита да запази разпокъсаното си семейство, а не да кисне в ареста, обвинен в безумно убийство.
Той подмина думите й без коментар и каза:
— Тревожа се за тях, но те са силни и умни, ще оцелеят.
— Не съм сигурна. Лесно ти е да допуснеш, че са силни като теб, като се има предвид през какво си преминал, но може и да не се окаже така, Пийт. Не можеш да очакваш на децата ти да им се размине без белези.
— Не ми чети конско. Добре дошла си да ме посещаваш и аз го оценявам, но не и ако при всяко идване ми държиш проповеди. Дай да я караме по-леко, Флори. Дните ми са преброени. Не влошавай нещата допълнително.
През последните седемнайсет години почитаемият Рейф Озуълт беше съдия за окръзите Форд, Тайлър, Милбърн, Полк и Ван Бюрен. Живееше в Смитфийлд, окръжния център на Полк, и не познаваше нито обвиняемия, нито жертвата. Като всички останали обаче той беше заинтригуван от фактите и нямаше търпение да се заеме с това дело. По време на своята незабележителна кариера на съдийската скамейка той беше ръководил процесите по десетина доста рутинни убийства — при пиянски свади, сбивания с нож в кръчми за чернокожи, битови конфликти, — все престъпления от страст или гняв, които водеха до кратки процеси, последвани от дълги присъди. Нито един от тези случаи не беше свързан със смъртта на видна личност.
Съдия Озуълт беше прочел статиите във вестниците и беше чул част от клюките. Два пъти беше говорил по телефона с Джон Уилбанкс, адвокат, на когото се възхищаваше. Разговарял беше и с прокурора Майлс Труит, на когото не се възхищаваше чак толкова. В петък сутринта приставът открехна вратата на кабинета на Озуълт и му докладва, че го очаква пълна зала.
И наистина беше така. В петък обикновено се гледаха рутинни наказателни дела и имаше изслушвания по граждански. В окръг Форд за месеци напред нямаше планирани процеси със съдебно жури и скучните петъчни дела не привличаха почти никаква публика. Но внезапно любопитството на гражданите беше възбудено, а достъпът до залата беше свободен. Заинтригуваните не се свеждаха до малобройното обичайно присъствие — хора, които си дялкаха нещо в съдебната зала или смъркаха енфие под старите дъбове в очакване вътре да се случи нещо интересно.
Любопитството бе обхванало целия окръг Форд и в девет сутринта залата беше пълна с хора, които чакаха да зърнат Пийт Банинг. Имаше репортери от няколко вестника, а един идваше чак от Атланта. Присъстваха и много методисти, вече враждебно настроени към Банинг, които се бяха скупчили от едната страна на пътеката, зад масата на прокурора. От другата страна се беше настанила разнородна група приятели на Пийт и Декстър Бел, редовни посетители на съда и граждани, успели да се измъкнат от работа. Над тях, на балкона, седяха неколцина негри, изолирани заради цвета на кожата си. За разлика от повечето сгради в града тази на съда им даваше възможност да влизат и излизат през главния вход, но вътре бяха пропъдени на балкона. Те също искаха да видят обвиняемия.
Не присъстваше никой от семействата Банинг и Бел. Близките на пастора бяха в траур и се подготвяха за погребението на следващия ден. Близките на Пийт бяха далече.
В качеството им на служители на закона адвокатите от града имаха право да сноват в предната част на залата, отвъд преградата пред зрителските места. Присъстваха всичките дванайсет, издокарани с тъмните си костюми, и се преструваха, че имат важна работа. Съдебните служители, обикновено бездушни и почти летаргични, енергично разместваха безполезни документи.
Никс Гридли имаше двама щатни заместници — Рой Лестър и Ред Арнет — и трима нещатни, както и двама доброволци. В този хубав ден присъстваха всичките осем служители на шерифската служба, до един със спретнати, колосани и почти пълни униформи — впечатляваща демонстрация на сила. Самият Никс сякаш беше навсякъде — смееше се с адвокатите, флиртуваше със секретарките, бъбреше си с някои от зрителите. Оставаше му година до следващите избори и той не можеше да изпусне шанса да важничи пред толкова много избиратели.
И така, представлението продължаваше, публиката растеше, а стрелките на часовника подминаха девет. Съдия Озуълт най-сетне се показа зад съдийската маса с развята черна тога и се настани на трона си. Правеше се, че не забелязва зрителите. Погледна към Никс и каза:
— Господин шериф, доведете арестантите.
Никс вече беше на вратата до ложата на съдебните заседатели. Отвори я, хлътна вътре и след миг се върна, следван от Пийт Банинг с белезници и широк сив гащеризон, на който пишеше „Арест“. Зад Пийт беше Чък Манли, обвинен в кражба на коли и имал нещастието да бъде арестуван няколко дни преди Пийт да застреля свещеника. При нормални обстоятелства щяха да доведат Чък при съдията, да му назначат адвокат и да го върнат обратно в ареста, без почти никой да разбере. Но съдбата се намеси и престъплението, в което беше обвинен Манли, щеше да стане достояние на мнозина.
Пийт пристъпваше като на парад, изпъчен, самоуверен и спокоен. Никс го поведе към стол пред празната ложа на съдебните заседатели и Манли седна до него. Не им свалиха белезниците. Адвокатите се настаниха по местата си и за кратко всичко притихна, докато съдията преглеждаше няколко документа. Накрая каза:
— Щатът срещу Чък Манли.
Адвокат на име Нане скочи на крака и направи знак на клиента си да застане до него пред съдийската маса. Манли пристъпи и вдигна поглед към Озуълт, който попита:
— Вие ли сте Чък Манли?
— Да, господин съдия.
— И господин Нане е адвокатът ви?
— Май да. Майка ми го е наела.
— Искате ли той да ви бъде адвокат?
— Може. Обаче съм невинен, станало е недоразумение.
Нане го стисна за лакътя и му каза да млъкне.
— Арестували са ви миналия понеделник и са ви обвинили, че сте откраднали буика на господин Ърл Колдуел от алеята пред къщата му в Карауей. Как пледирате?
— Невинен, господин съдия. Мога да обясня.
— Не днес. Може би по-нататък. Определям гаранция от сто долара. Можете ли да я платите?
— Съмнявам се.
Нане, който изгаряше от желание да каже нещо пред такава многобройна публика, се провикна:
— Господин съдия, предлагам този младеж да бъде освободен на собствена отговорност. Няма предишни провинения, работи и ще се яви в съда, когато му бъде наредено.
— Вярно ли е, синко, имаш ли работа?
— Да. Карам пикап при господин Джей Пи Ледъруд.
— Той в съдебната зала ли е?
— О, едва ли, много е зает.
Нане се намеси:
— Господин съдия, разговарях с господин Ледъруд и той е склонен да подпише гаранция, че клиентът ми ще се яви в съда, когато бъде призован.
— Много добре. Върнете го в ареста, а следобед аз ще се обадя на началника му.
Изведоха Манли от съдебната зала след няма и пет минути от появата му. Съдията се подписа няколко пъти и прегледа два-три документа, докато всички чакаха. Накрая каза:
— Щатът срещу Пийт Банинг.
Джон Уилбанкс закрачи към съдийската маса. Пийт се изправи, смръщи се леко, после застана до адвоката си. Съдия Озуълт попита:
— Вие ли сте Пийт Банинг?
— Да — кимна той.
— И ви представлява адвокат Джон Уилбанкс?
— Да — отново кимна Пийт.
— Арестуван сте по обвинение в предумишлено убийство на преподобния Декстър Бел. Разбирате ли обвинението?
— Да.
— Разбирате ли също, че подобно обвинение може да доведе до смъртна присъда, докато непредумишленото убийство се наказва с дълго лишаване от свобода?
— Разбирам.
— Как пледирате?
— Невинен.
— Съдът го приема и го вписва в протокола. Има ли друго, господин Уилбанкс?
— Да, господин съдия — отговори адвокатът. — Почтително моля съда да определи разумна гаранция за клиента ми. Напълно съзнавам сериозността на обвинението и не го омаловажавам, но гаранцията е допустима и в този случай. Тя е просто застраховка, че обвиняемият няма да избяга, а ще се яви в съда, когато трябва. Господин Банинг е собственик на огромен имот от шестстотин и четиридесет акра, необременени от дългове, и иска да предостави като гаранция нотариалния акт. Сестра му е собственик на съседния парцел и ще направи същото. Позволете да добавя, господин съдия, че тази земя принадлежи на семейство Банинг повече от сто години и нито клиентът ми, нито сестра му биха я изложили на риск.
Съдия Озуълт го прекъсна:
— Става дума за предумишлено убийство, господин Уилбанкс.
— Разбирам, господин съдия, но клиентът ми е невинен до доказване на противното. Каква полза има за щата или за когото и да било той да остане в ареста, след като е в състояние да предостави гаранция и да бъде на свобода до процеса? Няма да избяга.
— Не съм чувал за гаранция при толкова сериозно обвинение.
— И аз, но Наказателният кодекс на Мисисипи не я забранява. Ако съдът пожелае, бих могъл да изготвя справка по въпроса.
По време на този разговор Пийт стоеше мирно, неподвижен и стегнат като постови. Гледаше право напред, сякаш не чуваше нищо, но всъщност попиваше всяка дума.
Съдия Озуълт се позамисли и каза:
— Много добре. Ще прочета справката ви, но трябва да бъде много убедителна, за да променя становището си. А дотогава обвиняемият остава в ареста.
Никс леко стисна Пийт за лакътя и го изведе от съдебната зала, следван от Джон Уилбанкс. До колата на шерифа чакаха двама фотографи, които бързо направиха снимки, също както при влизането на Пийт в съда. Един репортер се провикна с въпрос към него. Той не му обърна внимание и се мушна на задната седалка. След броени минути отново беше в килията си със свалени белезници и обувки, четеше „Слез на земята, Мойсей“ и пушеше цигара.
Погребението на Декстър Бел се превърна във внушително събитие. Сбогуването с него започна в четвъртък, деня след убийството, когато старият Магаргъл отвори вратите на погребалната си агенция в шест следобед и хората се стекоха вътре. Половин час по-рано Джаки Бел и трите й деца бяха допуснати при тялото. Само те. По онова време в тази част на света ковчегът традиционно беше отворен. Декстър лежеше върху лъскав плат и черният му костюм се виждаше от кръста нагоре. Джаки припадна, а децата се разплакаха, запищяха и се замятаха. Господин Магаргъл и синът му бяха единствените други хора в стаята и се помъчиха да ги успокоят, но се оказа невъзможно.
Нямаше основателна причина ковчегът да бъде отворен. Нямаше закон или свещено писание, които да изискват такъв ритуал. Хората го правеха просто за да подсилят драматичното въздействие. По-силните емоции се равняваха на повече обич към покойника. Джаки беше присъствала на десетки опела, отслужени от съпруга й, и ковчегът винаги беше отворен.
Семейство Магаргъл нямаха почти никакъв опит с огнестрелни рани в лицето. Повечето им клиенти бяха възрастни хора, чиито крехки тела се подготвяха лесно. Но малко след като се заеха с балсамирането на преподобния Бел, те си дадоха сметка, че се нуждаят от помощ, и се обадиха на свой по-опитен колега от Мемфис. Голямо парче от задната част на черепа липсваше на мястото на изходната рана от третия куршум, но това не беше важно. Никой никога нямаше да види тази част от тялото на мъртвия. Входната рана обаче представляваше голяма дупка точно над носа, която изискваше многочасово умело запълване и моделиране с всякакви пасти, лепила и бои. Крайният резултат беше сносен, но съвсем не страхотен. Декстър си остана смръщен, като че ли за вечни времена щеше да се взира ужасен в дулото.
След продължилото половин час сбогуване на близките, трагичен момент, по време на който дори опитните погребални агенти едва не се разплакаха, Джаки и децата й бяха настанени на столове до ковчега, вратите се отвориха и хората нахлуха. Последваха три часа на несдържана мъка, печал и страдание.
След почивка ритуалът продължи на следващия ден, когато тялото на Декстър бе пренесено по пътеката и поставено под собствения му амвон. Джаки беше видяла предостатъчно и помоли да затворят ковчега. Старият Магаргъл се начумери на молбата й, но се подчини и не каза нищо.
Още три часа Джаки и децата й стояха храбро до ковчега и посрещаха много от същите хора, които бяха видели и предишния ден. Дойдоха стотици, включително всеки здрав и прав методист от окръга и мнозина от други църкви, а също приятели на семейството и много деца, твърде малки за траурното събитие, но доведени на бдението от приятелски чувства към семейство Бел. Почитта си изразиха и много непознати, които просто не искаха да пропуснат възможността да се впишат в случващото се. Пейките се напълниха с хора, които чакаха търпеливо да минат покрай ковчега и да изръсят някоя баналност на близките, а докато чакаха, се молеха, шушукаха си и си разменяха последните новини. Църквата страдаше от непрежалимата загуба, а органът въздействаше още по-траурно. Госпожа Ема Фей Ридъл изпълняваше нескончаема поредица от погребални мелодии.
Хоп наблюдаваше от един ъгъл на балкона, за пореден път озадачен от странните привички на белите.
След двудневните предварителни ритуали изтощените опечалени се събраха за последен път в църквата в събота следобед. Свещеник, приятел на Декстър, проведе службата, съпроводена от пълен хор, двама солисти, дълга проповед, още изпълнения на госпожа Ема Фей на орган, откъси от Светото писание, три прощални слова, обилно леене на сълзи и, да, отворен ковчег. Въпреки храбрите си усилия свещеникът не успя да придаде смисъл на смъртта на Декстър Бел. Разчиташе предимно на „Неведоми са пътищата Божии“, но не предизвика отзвук. Накрая се отказа и хористите се изправиха.
След два мъчителни часа нямаше какво повече да се каже, натовариха Декстър на катафалката и поеха през града към общинското гробище, където най-накрая го положиха да почива в мир сред море от цветя и прилив на бурни чувства. Много след като свещеникът приключи, Джаки и децата останаха да седят на сгъваемите столове, вторачени в ковчега и купчината черна пръст до него.
Госпожа Глория Грейндж беше всеотдайна методистка, която не пропусна нито един ритуал и след погребението се отби в дома на Милдред Хайландър на чаша чай. Милдред беше презвитерианка и не познаваше преподобния Бел, затова не присъства на погребението, но искаше да научи всички подробности и Глория буквално я заля с тях.
Късно в събота следобед Флори се запъти към града, и тя да пие чай с Милдред. Изгаряше от нетърпение да научи подробностите за нещастието, причинено от брат й, а Милдред пък нямаше търпение да й ги разкаже.
За пръв път в своя живот младият Джоуел Банинг не се подчини на баща си. Замина в събота сутринта от Нашвил за Мемфис. Четиричасовото пътуване с влак му предостави достатъчно време да размишлява над непокорството си и когато пристигна в Мемфис, беше убеден, че е постъпил правилно. Дори би могъл да изреди причините: трябваше да провери как е Флори; трябваше да се срещне с управителя Бюфорд и да се увери, че прибирането на реколтата върви по план; може би трябваше да се срещне и с Джон Уилбанкс, за да обсъдят защитата на баща му… или пък не. Семейството им се разпадаше по всички фронтове и някой трябваше да се намеси и да се опита да го спаси. Освен това баща му беше в затвора и ако той пристигнеше и заминеше без много шум, както планираше, краткото му посещение нямаше да бъде разкрито, нито неподчинението му — разобличено.
Влакът от Мемфис за Клантън спря шест пъти и вече беше тъмно, когато Джоуел стъпи на перона и нахлупи шапката ниско над очите си. Слязоха още няколко души, но, изглежда, никой не го позна. В града имаше две таксита. И двете бяха пред гарата, а шофьорите им се бяха облегнали на един и същ калник, дъвчеха тютюн и пушеха ръчно свити цигари.
— Пред дрогерията още ли има телефонна кабина? — попита Джоуел шофьора, който беше по-наблизо.
— Да.
— Ще ме закарате ли?
— Качвай се.
Площадът беше пълен с окъснели пазаруващи. Дори през сезона на памукобера фермерите и техните помощници приключваха рано в събота и следобед се отправяха към града. Магазините бяха пълни, тротоарите гъмжаха от хора, в кино „Атриум“ прожектираха „Сини небеса“ с Бинг Крозби и опашката се виеше чак зад ъгъла. Джоуел предпочиташе да избегне тълпите и помоли шофьора да спре в една пряка. Телефонната кабина пред аптеката на Гейнрайт беше заета. Джоуел застана до нея, засуети се напрегнато заради младата жена вътре и се постара да не поглежда в очите хората, които минаваха. Когато най-сетне влезе, пъхна монета от пет цента и звънна на леля си Флори. Тя отговори след няколко позвънявания.
Както винаги, той допусна, че някой може да слуша по общата линия, и каза бързо:
— Флори, аз съм. След двайсет минути съм при теб.
— Моля? Кой е?
— Любимият ти племенник. Дочуване.
Тъй като беше единственият племенник, не се съмняваше, че е схванала посланието. Щеше да я притесни, ако се появеше без предупреждение. Освен това умираше от глад и се надяваше след обаждането на масата да го очаква топла храна.
Когато се върна в таксито, Джоуел помоли шофьора да понамали пред методистката църква. На път за там минаха покрай „Кале“ — билярдна зала, известна с контрабандната си бира и игрите на зарове отзад. Като тийнейджър в Клантън Джоуел беше строго предупреден от баща си да не припарва до „Кале“ точно както бяха предупредени всички възпитани младежи. През уикендите там ставаха свади, посетителите бяха хулигани и обикновено се стигаше до сбивания. Тъй като мястото му беше забранено, Джоуел се изкушаваше да се вмъква тайно, докато учеше в гимназията. Приятелите му се перчеха, че ходят в „Кале“, разказваха дори за момичета на горния етаж. Сега обаче, след три години в колежа, и то в големия град, Джоуел намръщено си спомни колко го е изкушавала тази дупка. Познаваше хубавите барове в Нашвил и всички удоволствия, които те предлагаха. Не можеше да си представи някога да се върне в Клантън — градче, където алкохолът беше забранен, както и много други неща.
В методистката църква светеше и докато минаваха покрай нея, шофьорът каза:
— Тукашен ли си?
— Всъщност не — отговори Джоуел.
— Значи не знаеш голямата новина от тази седмица, за проповедника.
— Четох за нея. Странна история.
— Застрелян беше точно тук — посочи шофьорът към пристройката зад църквата. — Днес следобед го погребаха. Пъхнаха убиеца в ареста, но той нищо не казва.
Джоуел си замълча, не искаше да продължава разговора, който не беше подел. Загледа се към църквата, докато минаваха покрай нея, и си спомни с умиление неделните сутрини, когато двамата със Стела, издокарани с най-хубавите си дрехи, той с папийонка, тя с боне, влизаха в църквата, хванали за ръка родителите си, също облечени официално. Джоуел още от малък знаеше, че костюмите на баща му и роклите на майка му са малко по-хубави, отколкото на обикновените методисти, че колите и пикалите им винаги са по-нови и че те искат децата им да завършат и колеж, не само гимназия. Като малък осъзнаваше много неща, но тъй като беше Банинг, го учеха на смирение и на добродетелта на пестеливото говорене.
Бяха го кръстили в тази църква, когато беше на десет години, а Стела — на девет. Семейството прилежно присъстваше на службите всяка седмица, на пролетните и есенните кампании, на готвенето на открито, на импровизираните вечери, на погребения и сватби и на всички събития от неизчерпаемия график, защото за тях и за мнозина от града църквата беше центърът на обществото. Джоуел си спомняше всички пастори, които бяха минали през нея. Пастор Уордъл беше погребал дядо му Джейкъб Банинг. Рон Купър беше кръстил Джоуел, а синът му беше неговият най-добър приятел в четвърти клас. И така нататък. Пасторите идваха и си отиваха, докато преди войната не пристигна Декстър Бел.
Явно се бе задържал твърде много.
— Тръгнете по шосе осемнайсет — каза Джоуел. — Ще ви кажа къде да спрете.
— Къде? — попита шофьорът. — Обичам да знам докъде ще карам.
— Близо до къщата на Банинг.
— Ти да не си Банинг?
Нямаше нищо по-лошо от любопитен таксиметров шофьор. Джоуел не отговори и продължи да гледа през задния прозорец към църквата, която се скриваше зад ъгъла. Декстър Бел му харесваше, но като поотрасна, той започна да се отегчава от строгите му проповеди. Тъкмо пастор Бел беше седял със семейството му в онази ужасна вечер, когато им съобщиха, че лейтенант Пийт Банинг е изчезнал във Филипините и го смятат за мъртъв. В онези зловещи дни пастор Бел се погрижи за траурния период — наставляваше жените от църквата, които не спираха да им носят храна, организираше молитвени бдения, извеждаше хората от къщата, когато семейството се нуждаеше от усамотение, и почти ежедневно ги съветваше за едно или друго. Джоуел и Стела шепнешком се оплакваха един на друг, когато им омръзнеше от съветите му. Искаха да прекарат време насаме с майка си, но пасторът все беше у тях. Понякога водеше и жена си Джаки, друг път идваше сам. Джоуел намираше госпожа Бел за студена и надменна, Стела също не я харесваше.
Той затвори очи и отново поклати глава. Не беше истина, че баща му е убил Декстър Бел и сега е в ареста, нали?
Памуковите поля започваха след края на града и на светлината на пълната луна съвсем ясно се виждаше чии ниви са вече обрани. Макар да не възнамеряваше да става фермер като предците си, Джоуел всеки ден проверяваше търговията на Мемфиската памукова борса в „Нашвил Тенесиън“. Беше много важно. Един ден той и Стела щяха да наследят тази земя и щеше да е от жизнено значение колко ражда тя.
— Тази година реколтата ще е хубава — отбеляза шофьорът на таксито.
— И аз така чувам. Още километър и половина и слизам. — След няколко минути Джоуел каза: — Малко по-нагоре от Пейс Роуд ще е чудесно.
— Насред нищото?
— Точно така.
Таксиметровият шофьор намали, зави по чакъла и спря.
— Един долар — каза той.
Джоуел му подаде четири монети по двайсет и пет цента, благодари му и слезе. След като таксито обърна и се отправи към града, той извървя пеша четиристотинте метра до алеята към дома си с малкия си брезентов сак на рамо.
Къщата беше тъмна, но отключена и докато се вмъкваше вътре, Джоуел допусна, че Мак е при Нинева или при Флори. Иначе щеше да залае, докато той се приближаваше по чакъла. До немного отдавна по това време в събота къщата щеше да се оглася от музика по радиото, от разговорите на родителите му и гостите, дошли на вечеря. Сега обаче приличаше на гробница — тъмна, притихнала и вмирисана на тютюнев дим.
Вече и двамата бяха под ключ: майка му в щатската лудница, а баща му — в градския арест.
Той излезе през задната врата, описа широк завой, за да избегне малката къща на Нинева и Еймъс, и закрачи по пътеката покрай хамбара и навеса за тракторите. Това беше неговата земя и Джоуел познаваше всеки сантиметър. На стотина метра светеше прозорецът на къщата на Бюфорд. Той беше управител на тяхната ферма още отпреди войната и значението му за семейството им току-що беше нараснало неимоверно.
В къщата на Флори светеше навсякъде, а самата тя чакаше до вратата. Първо го прегърна, после му се скара, че е дошъл, после отново го прегърна. Мариета беше сготвила яхния с еленско месо два дни по-рано и сега я претопляше на печката.
— Най-накрая си понапълнял — отбеляза Флори, докато сядаха на масата. Наля му кафе от керамична кана.
— Хайде да не обсъждаме теглото си — каза Джоуел.
— Съгласна. — Флори също напълняваше, но не нарочно. — Много се радвам, че те виждам, Джоуел.
— Приятно ми е да съм у дома дори при тези обстоятелства.
— Защо дойде?
— Защото това е моят дом, лельо Флори. Защото баща ми е в затвора, а горката ми майка е в лудницата. Какво се случва с нас, по дяволите?
— Внимавай как говориш, колежанче!
— Моля те, пълнолетен съм. Ще ругая, ще пия и ще пуша, когато си поискам.
— Боже, имай милост! — подметна Мариета мимоходом.
— Достатъчно, Мариета — сряза я Флори. — Аз ще се погрижа за яхнията. Свободна си. Ще се видим утре късно сутринта.
Мариета рязко смъкна престилката си, захвърли я върху плота, облече си палтото и слезе в приземния етаж.
Двамата въздъхнаха дълбоко, отпиха от кафето си и поизчакаха. Джоуел спокойно попита:
— Защо го е направил?
Флори поклати глава.
— Само той си знае, отказва да обясни. Видях го веднъж, на следващия ден — отнесъл се е в други селения.
— Би трябвало да има причина, лельо Флори. Татко никога не би направил безпричинно нещо толкова произволно, толкова ужасно.
— О, съгласна съм, само че той отказва да говори, Джоуел. Видях изражението му, виждала съм го много пъти и знам какво означава. Пийт ще отнесе в гроба тази тайна.
— Дължи ни обяснение, поне на нас.
— Е, няма да го получим, повярвай ми.
— Да ти се намира бърбън?
— Твърде си млад за бърбън, Джоуел.
— На двайсет съм — заяви той и се изправи. — Следващата пролет завършвам „Вандербилт“, после отивам да уча право. — Запъти се към канапето, където беше оставил брезентовия си сак. — Ще уча право, защото не възнамерявам да ставам фермер, независимо какво иска той. — Бръкна в сака и извади плоско шише. — Не смятам да живея тук, лельо Флори, и мисля, че ти отдавна го знаеш. — Върна се до масата, развъртя капачката на шишето и отпи голяма глътка. — „Джак Даниълс“. Искаш ли?
— Не.
Джоуел отпи отново.
— Дори да смятах да се върна в окръг Форд, тази възможност е опропастена, след като баща ми се превърна в най-известния убиец в историята на щата. Не можеш да ме виниш, нали?
— Май не. За пръв път споменаваш, че ще следваш право.
— Обмислям го цяла година.
— Чудесно. Къде ще отидеш?
— Не съм сигурен. Няма да остана във „Вандербилт“. Нашвил ми харесва, но се нуждая от промяна. Може би Тексаският в Остин или „Тюлейн“. Мислех си и за Университета на Мисисипи, но вече ми се иска да се махна колкото се може по-далече от тук.
— Гладен ли си?
— Иска ли питане?
Флори отиде в кухнята и му сипа голяма купа яхния от тенджерата на печката. Поднесе му я с царевичен хляб и чаша вода. Преди да седне, бръкна много навътре в бюфета и измъкна бутилка джин. Наля си два пръста и малко тоник и се настани срещу племенника си.
Той се усмихна и каза:
— Веднъж със Стела намерихме джина ти. Ти разбрали?
— Не! Изпихте ли го?
— Само го опитахме. Аз бях почти на шестнайсет и знаех, че го криеш в бюфета. Налях си малко и отпих. Едва не повърнах. Страшно пареше и имаше гаден вкус. Как изобщо го пиеш това нещо?
— Свиква се. Как реагира Стела?
— По същия начин. Мисля, че оттогава не е близвала алкохол.
— Обзалагам се. На теб обаче явно ти харесва.
— Аз съм мъж. Това е част от колежанското ми образование.
Джоуел лапна пълна лъжица яхния и замълча, докато дъвчеше. Преглътна я с помощта на малко бърбън, усмихна се на леля си и каза:
— Искам да поговорим за майка ми, лельо Флори. В миналото ни има тайни, а ти знаеш много неща, които премълчаваш.
Флори поклати глава и отмести очи.
— Знам, че се побърка, когато й съобщиха, че татко е мъртъв или го смятат за мъртъв. По дяволите, всички се сринахме, нали, лельо Флори? Аз не можех да изляза от къщи цяла седмица. Помниш ли?
— Как да забравя? Беше ужасно.
— Приличахме на привидения, денем ходехме като сомнамбули и се ужасявахме от нощта. Но някак намерихме сили да продължим и ми се струва, че мама също се стегна. Стана по-корава и се стремеше да изглежда храбра, нали?
— Така е. И тя, и всички ние. Но не беше лесно.
— Дума да няма. Беше истински ад, но оцеляхме. Аз вече бях във „Вандербилт“, когато тя ми се обади през нощта с новината, че в крайна сметка татко не е мъртъв, че са го намерили и спасили. Беше тежкоранен, но това не изглеждаше важно. Той беше жив! Хукнах към къщи, празнувахме и си спомням, че мама беше много щастлива. Прав ли съм, лельо Флори?
— Да, и аз така си спомням. Бяхме въодушевени, почти в еуфория, и така няколко дни. Беше истинско чудо, че изобщо е жив. След това започнахме да четем за ужасното отношение към военнопленниците по онези места, притеснихме се за раните му и така нататък.
— Именно. Да се върнем на мама. Не бяхме на себе си от радост, когато освободиха татко, а когато си дойде у дома като герой, мама беше най-гордата жена на света. Никога не са били по-щастливи, всички бяхме на седмото небе. И това беше само преди една година, лельо Флори. Какво се случи?
— Не си мисли, че знам. През първите няколко седмици всичко беше наред. Пийт още се възстановяваше и укрепваше с всеки изминал ден. Бяха щастливи. А после престанаха да са щастливи. Научих за проблемите им много след като са започнали. Нинева казала на Мариета, че двамата се карат, че Лайза се държи налудничаво, изпада за дълго в лошо настроение и се затваря в спалнята. Престанали да спят заедно, баща ти се преместил в твоята стая. Аз не би трябвало да знам тези неща, затова не питах. Наясно си, че е загуба на време да подпитваш баща ти за личните му дела. Никога не съм била близка с Лайза и тя не ми се е доверявала. Затова и аз бях в неведение, но, честно казано, предпочитах да е така.
Джоуел отпи от уискито и каза:
— И после той я отпрати.
— Да, после я отпрати.
— Защо, лельо Флори? Защо затвориха мама в щатската психиатрия?
Флори разклати джина в чашата си и дълго се взира в нея. После отпи, намръщи се, все едно й беше противно, и остави чашата.
— Баща ти прецени, че тя се нуждае от помощ, а тук нямало кой да й помогне. Професионалистите били в „Уитфийлд“. Затова я изпрати там.
— Просто така? Изпрати я?
— Не, има си процедура. Но да бъдем честни, Джоуел, баща ти познава когото трябва и държи адвокатите на Уилбанкс в задния си джоб. Те говориха със съдия, който подписа заповедта. И майка ти се съгласи. Не се противопостави на заповедта за въдворяване, не че имаше някакъв избор. Когато Пийт настояваше за нещо, а той със сигурност го направи, тя не можеше да му се противопоставя.
— Каква е диагнозата й?
— Нямам представа. Сигурно, че е жена. Джоуел, не забравяй, че това е мъжки свят и ако един съпруг с добри връзки прецени, че жена му понася зле възрастовата промяна, че е потисната или раздразнителна, може да я изпрати на лечение.
— Трудно ми е да повярвам, че баща ми ще затвори мама в лудница само защото се е променила. Струва ми се много млада за това. Тук се крие нещо много повече, лельо Флори.
— Сигурна съм, но не съм запозната с техните разговори и конфликти.
Джоуел отново се зае с яхнията си и прокара следващите няколко лъжици с уиски.
Флори направи напразен опит да смени темата и попита:
— Още ли се виждаш с онова момиче?
— С кое?
— Ами май получих отговора си. А има ли в момента момиче в живота ти?
— Всъщност не. Твърде млад съм, а и ми предстои още учене. По телефона ми каза, че си говорила с Джон Уилбанкс. Допускам, че той е поел защитата.
— Да, доколкото изобщо ще има някаква защита. Баща ти не съдейства. Уилбанкс иска да пледира „невменяемост“, твърди, че само така може да спаси живота му, но баща ти не иска и да чуе. Твърди, че има повече здрав разум от Уилбанкс или от който и да било адвокат, което аз не оспорвам.
— Поредното доказателство, че е луд. Няма друг избор, освен да пледира „невменяемост“, няма друго оправдание. Вчера лично проучих въпроса във факултета по право.
— В такъв случай можеш да помогнеш на Уилбанкс. Има нужда.
— Писах му и смятам утре да се срещна с него.
— Недей, Джоуел. Той едва ли работи в неделя, а и теб не бива да те виждат в града. Баща ти ще се разстрои, ако разбере, че си дошъл. Съветвам те да напуснеш Клантън тихомълком и да не се връщаш, докато Пийт не позволи.
— Искам да поговоря с Бюфорд и да видя как върви брането.
— С нищо не можеш да му помогнеш. Не си фермер, забрави ли? Освен това Бюфорд контролира нещата. Докладва на мен, а аз смятам да отскоча до ареста и да докладвам на Пийт. Реколтата е много добра тази година, недей да разваляш нещата. Освен това Бюфорд ще съобщи на баща ти, че си идвал. Не е добра идея.
Джоуел успя да се засмее — за пръв път — и отпи от уискито си. Избута купата, което накара Флори да отбележи:
— Остави половината. Трябва да ядеш повече, Джоуел. Най-сетне си загладил косъма, но има какво да се желае. Още си много слаб.
— Кой знае защо, напоследък нямам апетит, лельо Флори. Нещо против да запаля?
Тя кимна и каза:
— На верандата.
Джоуел излезе навън с цигара, а Флори раздигна масата, наля си ново питие, пъхна още една цепеница в камината и се настани в любимото си кресло да го чака. Когато се върна, той взе шишето си, отиде при нея в дневната и седна на протритото кожено канапе.
Тя се прокашля.
— Като стана дума за памука, трябва да ти кажа нещо. Сигурно не е тайна, след като в съда има архив. Преди около месец баща ти е наел адвокат от Тюпълоу и е прехвърлил фермата на теб и Стела. Моята земя си е моя собственост, разбира се, и не е предмет на сделката. Джон Уилбанкс ми го съобщи миналата сряда в кабинета си. Разбира се, ти и Стела някой ден ще наследите и моята земя.
Джоуел се позамисли, видимо изненадан и объркан.
— Но защо го е направил?
— По същата причина, по която Пийт прави всяко нещо. Защото може. Според Уилбанкс не е бил умен ход. Прехвърлил е собствеността си, за да я предпази от семейството на човека, когото се е канел да убие. Чисто и просто. Така обаче е направил подарък на обвинението. Прокурорът може да докаже по време на процеса, че убийството е предумишлено. Че Пийт е планирал всичко.
— Значи не могат да ни отнемат земята, а?
— Уилбанкс се съмнява, но не се задълбочихме много. Разговаряхме в деня след убийството и все още бяхме зашеметени. И май още сме.
— Нима не важи за всички? Уилбанкс очаква семейство Бел да се прицелят в земята, така ли?
— Намекна го, но не го заяви открито. Така и така ходиш в юридическата библиотека, може да проучиш въпроса.
— Това семейство се нуждае от адвокат на щат.
Той допи каквото беше останало в плоското шише. Флори го наблюдаваше внимателно. Тя харесваше всичко в него. Приличаше на нейния род, беше висок, с тъмни очи и гъста коса, докато Стела беше копие на Лайза и по външност, и по темперамент. Джоуел се измъчваше и Флори страдаше заедно с него. В неговия щастлив и изпълнен с привилегии живот бе настъпил лош обрат и младежът не можеше да направи нищо, за да промени хода му.
— Ставало ли е дума мама да излезе? — попита тихо той. — Има ли изобщо такава възможност? Татко я прати в психиатрията и сега, когато влиянието му е доста ограничено, има ли шанс тя да си дойде у дома?
— Не знам, Джоуел, не съм чула нищо по този въпрос. Преди сегашните събития баща ти ходеше веднъж месечно в „Уитфийлд“ да я види. Не споделяше много, но два пъти спомена посещенията си и каза, че състоянието й не се подобрява.
— Че кой би се подобрил в лудница?
— Не питаш когото трябва.
— Защо аз не мога да я посетя?
— Защото баща ти не позволява.
— Не мога да видя баща си, не мога да видя и майка си. Може ли поне да призная, че те ми липсват?
— Разбира се, скъпи. Много съжалявам.
Дълго и мълчаливо съзерцаваха огъня, който съскаше, пукаше и постепенно гаснеше. Една от котките скочи на канапето и изгледа Джоуел, като че ли не му беше там мястото. Накрая той каза тихо:
— Не знам какво да правя, лельо. В момента не проумявам нищо.
За пръв път заваляше думите.
Тя отпи от питието си и каза:
— Е, прибирането ти у дома тази вечер не е отговорът. Влакът за Мемфис заминава в три и половина сутринта и ти ще си в него. Тук можеш единствено да се тревожиш, нищо друго.
— И в колежа ще се тревожа.
— Май да.
Голямото жури на окръг Форд се събираше в третия понеделник на всеки месец, за да разгледа доказателствата за най-новите престъпления на местни хора. Дневният ред за 21 октомври включваше обичайното: битов спор, задълбочил се до жесток побой; Чък Манли и обвинението му в кражба на автомобил; негър, стрелял с пистолет по друг негър, но макар да не улучил, куршумът натрошил прозореца на селска църква за бели, поради което провинението бе станало сериозно престъпление; мошеник от Тюпълоу, наводнил окръга с невалидни чекове; бял мъж и чернокожа жена, заловени ентусиазирано да нарушават щатските закони, забраняващи междурасовия секс; и така нататък. Списъкът включваше общо десет престъпления — обичайния среден брой. На последно място в списъка беше Пийт Банинг и неговото обвинение в убийство.
Майлс Труит беше областен прокурор, откакто го избраха на поста преди седем години. Като такъв той се занимаваше с голямото жури, което почти безкритично изпълняваше волята му. Труит избираше осемнайсетте членове на журито, решаваше кои престъпления да бъдат подложени на съдебно преследване, призоваваше свидетели, чиито показания бяха единствено в полза на обвинението, разчиташе много на журито, когато уликите бяха неубедителни, и изготвяше обвинителните актове, връчвани на обвиняемите. След това Труит контролираше графика на наказателните дела в съда и решаваше кои да бъдат разгледани първи и кои — последни. Почти никое не стигаше до процес. Приключваха със споразумение и признаване на вина в замяна на възможно най-ниската присъда.
След седем години рутинна прокурорска работа Майлс Труит затъна в коловоза на делата срещу контрабандисти, съпрузи, които пребиват жените си, и крадци на коли. Юрисдикцията му обхващаше петте окръга в двайсет и пета съдебна област и предишната година той беше обвинител само по четири дела, стигнали до присъда. Всички други обвиняеми бяха признали вина в замяна на по-леко наказание. Работата му беше изгубила блясъка си най-вече защото в Северен Мисисипи нямаше достатъчно вълнуващи престъпления.
Пийт Банинг обаче беше нарушил монотонността, и то как! Всеки прокурор мечтаеше за сензационен процес за убийство срещу изтъкнат (бял) обвиняем, известна жертва, пълна съдебна зала, силно присъствие на пресата и разбира се, изход, удобен за прокурора и за всички почтени граждани, гласували за него. Мечтата на Труит се беше сбъднала и той се опитваше да овладее нетърпението си да се заеме с обвиненията срещу Пийт Банинг.
Голямото жури се събираше в същата стая, която използваха и съдебните заседатели. Беше тясно помещение, широко и дълго, колкото да се поберат дванайсет души на столове, напъхани край дълга и тясна маса. От осемнайсетимата присъстваха само шестнайсет, до един бели мъже. Джок Федисън от Карауей се беше обадил, че е болен, но всички подозираха, че е твърде зает с памуковите си ниви и не му се занимава с досадни съдебни процедури. Уейд Бърел изобщо не си направи труда да се обади и от седмици никой не го беше чувал или виждал. Не беше фермер, но се говореше, че има проблеми с жена си. Тя обясни унило, че нехранимайкото се е запил някъде и няма да се върне.
При шестнайсет души имаха кворум и Труит въдвори тишина. Първият свидетел беше шериф Гридли, който се закле да казва истината. Труит започна от Чък Манли и Гридли изложи фактите. Без никакво обсъждане гласуваха шестнайсет на нула в полза на обвинение в едра кражба. След това дойде ред на фалшификатора и шерифът показа копия от невалидните чекове и клетвените декларации на някои пострадали търговци. Шестнайсетимата отново гласуваха единодушно; същото се случи и с дървосекача, счупил носа на жена си наред с други наранявания.
Справедливостта тържествуваше, докато Труит не постави на обсъждане случая с междурасовия секс. Двамата любовници бяха заловени по време на самия акт в каросерията на пикап, паркиран на място, известно с подобни дейности.
Заместник-шериф Рой Лестър беше получил анонимен сигнал по телефона, че двамата подготвят такава тайна среща, и беше пристигнал преди тях. Самоличността на подалия сигнала оставаше неизвестна. Лестър се беше скрил в мрака и с удоволствие беше установил, че сигналът е верен. Белият мъж, който впоследствие призна, че има съпруга и дете, докарал пикапа си съвсем близо до укритието на Лестър и започнал да се съблича. Чернокожото момиче, осемнайсетгодишно и неомъжено, направило същото. Край тях било пусто и двамата решили да се залавят за работа в каросерията на пикапа.
В показанията си пред голямото жури Лестър твърдеше, че е наблюдавал спокойно зад някакви дървета. В действителност срещата му се беше сторила много еротична и той изобщо не беше останал спокоен. Членовете на голямото жури попиваха всяка негова дума, а описанията на Лестър бяха дискретни, дори сдържани. Точно преди белият мъж да достигне кулминацията, Лестър изскочил от скривалището си, размахал пистолета си и се провикнал: „Веднага престанете!“. Неуместна заповед може би, защото кой ще спре в такъв сублимен момент? Докато двамата се обличали надве-натри, Лестър ги чакал с белезници. Отвел ги до патрулката си, скрита край един черен път, и ги закарал в ареста. Пътьом белият мъж се разплакал и започнал да моли за милост. Съпругата му със сигурност щяла да се разведе с него, а той я обичал много.
Когато приключи с показанията си, стаята беше притихнала, като че ли членовете на журито искаха разказът да продължи. Накрая Фил Хобард, учител по естествени науки в гимназията в Клантън, преселил се от Охайо янки, попита:
— Ако мъжът е на двайсет и шест, а жената на осемнайсет, защо отношенията им да са незаконни?
Труит бързо пое контрол над обсъждането.
— Защото сексът между бели и негри е незаконен, тъй като щатското законодателство се е произнесло по въпроса преди много години.
Хобард не остана доволен. Без да обръща внимание на смръщените лица на колегите си, той продължи:
— Прелюбодеянието престъпление ли е?
Още няколко мъже сведоха очи и ги забодоха в някакви документи върху масата. Двама дори се посвиха от неудобство, но фанатиците изглеждаха още по-сурови, сякаш искаха да кажат: „Ако не е, със сигурност трябва да стане“.
— Не, не е — отговори Труит. — Преди време е било, но властите са се затруднявали да прилагат тази законова разпоредба.
— Хайде да изясним нещата — каза Хобард. — Днес в Мисисипи не е противозаконно да правиш секс с жена, която не ти е съпруга, стига да е от същата раса като теб. Ако е от друга раса обаче, може да бъдеш арестуван и обвинен, така ли?
— Така е според Наказателния кодекс — отговори Труит.
Хобард, който явно единствен от голямото жури имаше смелостта да се задълбочи, попита:
— Нямаме ли по-сериозни проблеми, вместо да подлагаме на съдебно преследване двама възрастни, които по взаимно съгласие очевидно се забавляват чудесно в леглото, в каросерията на пикап или където и да било?
— Не аз съм писал законите, господин Хобард — отговори Труит. — Ако искате да ги променяте, отнесете въпроса към щатския си сенатор.
— Щатският ни сенатор е идиот.
— Е, може и така да е, но това е извън нашата юрисдикция. Готови ли сме да гласуваме по това обвинение? — попита Труит.
— Не — рязко отговори Хобард. — Опитвате се да ускорите процедурата. Преди да гласуваме, искам да попитам колегите си от голямото жури колко от тях са правили секс с чернокожа жена. Ако има такива, няма начин да гласуват в полза на обвинението срещу тези двамата.
Неколцина заседатели пребледняха. Неколцина пламнаха от гняв. Един от фанатиците изтърси:
— Никога!
Обадиха се и други:
— Стига, това е нелепо.
— Ти си луд. Хайде да гласуваме!
— Престъпление е и ние просто нямаме избор.
Никс Гридли стоеше в ъгъла, наблюдаваше лицата им и прикри усмивката си. Дън Лъдлоу беше редовен посетител на бардака с проститутки в негърския квартал. Милт Мънси имаше любовница негърка почти откакто Никс беше шериф. Невил Рей произхождаше от стар плантаторски род, в който от поколения имаше смесени връзки. Сега обаче и петнайсетимата бяха заели нелепо добродетелни пози.
Щатският закон против междурасовия секс приличаше на законите в други южни щати и нямаше почти никакво отношение към връзките между бели мъже и чернокожи жени. Те се приемаха с безразличие.
Целта на закона беше да защити неприкосновеността на белите жени и да държи негрите далече от тях. Само че, както историята неведнъж е доказвала, ако двама души искат да правят секс, те не дават пет пари за законовите разпоредби. Законът нищо не предотвратява, а се използва понякога като наказание постфактум.
Труит изчака всички коментари да секнат и каза:
— Трябва да продължим нататък. Нека да гласуваме. Който е „за“ тези двамата да бъдат обвинени, да вдигне ръка.
Вдигнаха се петнайсет ръце — на всички освен на Хобард.
Обвинението не изискваше пълно единодушие. Две трети от гласовете стигаха, пък и прокурорът досега не беше губил гласуване. Голямото жури бързо приключи със следващите случаи и Труит каза:
— Ред е на Пийт Банинг. Предумишлено убийство. Не се съмнявам, че всички знаят точно толкова, колкото и аз. Шериф Гридли.
Никс прескочи няколко ботуша и обувки и успя да се върне на мястото в края на масата.
Половината мъже пушеха и Никс нареди на Рой Лестър да открехне прозореца. Труит запали цигара и издуха дима към тавана.
Никс започна от местопрестъплението и им подаде да разгледат двете снимки на Декстър Бел, проснат мъртъв в кабинета си. Описа им сцената, преразказа им показанията на Хоп Пърдю и им обясни как е отишъл да арестува Пийт, който го е осведомил къде е оръжието му. Никс извади револвера и трите гилзи и ги увери, че убийството несъмнено е извършено с него. От щатската полиция му бяха изпратили доклад. След арестуването си Пийт Банинг отказвал да обсъжда случилото се. Представлявал го Джон Уилбанкс. Ако му бъдело повдигнато обвинение, изглежда, съвсем скоро щяло да има процес.
— Благодаря, шерифе — каза Труит. — Въпроси?
Нечия ръка се изстреля нагоре и Милт Мънси попита високо:
— Трябва ли да гласуваме по този въпрос? Познавам Пийт Банинг, познавах и Декстър Бел и никак не искам да се замесвам.
— Аз също — обади се Тайс Сътън. — Отраснах с Пийт Банинг и не мисля, че е редно да седя тук и да го съдя.
— Точно така — каза Пол Карлин. — Не искам да имам нищо общо с това и ако се опитате да ме принудите, ще се оттегля. Нали можем да се оттеглим от голямото жури? Предпочитам го, отколкото да се занимавам с това дело.
— Не, не можете да се оттеглите — остро ги осведоми Труит, губейки безропотните си изпълнители.
— Ами ако се въздържим? — попита Джо Фишър. — Логично е да можем да се въздържим, ако познаваме лично замесените, нали? Покажете ми къде в закона пише, че нямаме право да се въздържим, ако искаме.
Всички погледи се насочиха към Труит, който обикновено си измисляше мимоходом правилата за работа на голямото жури, както правеха всички прокурори в щата. Не помнеше някъде да се споменава за въздържане в подобни ситуации, но, честно казано, от години не беше поглеждал разпоредбите. Толкова беше свикнал с безкритичното съгласие на журито, че не беше догледал процедурните тънкости.
Докато протакаше и се мъчеше да измисли отговор, не голямото жури занимаваше мислите му, а съдебното. Ако хората от окръг Форд бяха така разделени и толкова силно искаха да избегнат процеса, как щеше да убеди дванайсет от тях да издадат присъда „виновен“? Най-важното дело в кариерата на Труит се разпадаше пред очите му.
Той се прокашля и каза:
— Нека да ви напомня, че сте положили клетва внимателно и непредубедено да изслушате показанията и да решите има ли действително вероятност престъплението да е било извършено от господин Банинг. От вас не се иска да преценявате вината или невинността му, това не е ваша работа. Вие трябва да решите дали той трябва да бъде обвинен в убийство. Съдебното дело ще определи съдбата му. А сега, шериф Гридли, изпитвате ли някакво съмнение, че Пийт Банинг е убил Декстър Бел?
— Никакво.
— Това, господа, е напълно достатъчно за отправяне на обвинение. Да обсъждаме ли още?
— Аз няма да гласувам — заяви предизвикателно Тайс Сътън. — Пийт е имал причина да постъпи така и аз няма да го съдя.
— Вие не го съдите — сряза го Труит. — А ако е имал причина и разполага с правна защита, всичко ще излезе наяве по време на процеса. Някой друг?
Беше ядосан и започна да измерва членовете на журито с гневен поглед, готов за кавга. Той познаваше закона, а те не.
Тайс Сътън не се плашеше лесно. Изправи се и изпъна пръст над масата към прокурора.
— Достигнал съм етап от живота си, когато не позволявам на никого да ми крещи. Тръгвам си, а ако искате да ме изпортите пред съдията и да ми навлечете неприятности, ще си го спомня, когато отново се кандидатирате за прокурор. И знам къде да си намеря адвокат.
После Сътън гневно се запъти към вратата, отвори я, излезе и я затръшна зад себе си.
Останаха петнайсет. За отправяне на обвинение се изискваха две трети, а поне трима от останалите членове на журито не желаеха да гласуват. Изведнъж Труит се обля в пот, задиша тежко, заблъска си главата и започна да импровизира стратегия. Можеше да ги разпусне и да внесе делото на Банинг следващия месец. Можеше да ги разпусне и да поиска нов състав на журито от съдията. Можеше да ги притисне да гласуват и да се надява на най-доброто, а ако не успееше да спечели десет гласа, винаги можеше да представи делото отново през ноември. Можеше ли всъщност? Забраната за многократно съдебно преследване за едно и също престъпление отнасяше ли се и за решенията на голямото жури? Съмняваше се, но ако сбъркаше, тогава какво? За пръв път му се случваше.
Реши да продължи, все едно много пъти е изпадал в същото положение.
— Да продължим ли обсъждането?
Забеляза как хората на масата се споглеждат притеснено, но май никой не изгаряше от желание да се присъедини към Тайс Сътън.
— Много добре — продължи Труит. — Който е „за“ Пийт Банинг да бъде обвинен в предумишлено убийство на преподобния Декстър Бел, да вдигне ръка.
Пет ръце се вдигнаха вяло и бавно. След малко към тях се присъединиха още пет. Всички други ръце останаха под масата.
— Не може да се въздържите — скастри прокурорът Милт Мънси.
— А вие не може да ме накарате да гласувам — сърдито отговори Мънси, готов да нанесе или да поеме юмручен удар.
Труит огледа стаята, преброи набързо и оповести:
— Преброих десет души. Две трети, достатъчно за отправяне на обвинение. Благодаря ви, шерифе. Свободен сте.
Дните се нижеха и Пийт се зае да подобри условията в ареста. Кафето беше първата му цел и в края на третия ден всички — включително надзирателите — пиеха „Стандард“ от Ню Орлиънс. Флори го носеше на двукилограмови пакети и по време на второто си посещение попита Никс какво кафе пият чернокожите. Той отговори, че на тях не им дават кафе, и тя се ядоса. Последва тирада, с която Флори го заплаши, че ще престане да носи „Стандард“, ако не започнат да го поднасят на всички.
У дома тя сръчка Мариета и Нинева да се задействат на бързи обороти и двете започнаха настървено да готвят и да пекат. Почти всеки ден Флори отиваше в ареста с торти, пайове, бисквити, кексчета и тенджери говежда или еленска яхния, зеле, червен боб и ориз, грах и царевичен хляб. Качеството на затворническата храна се повиши драстично за всички арестанти и повечето се хранеха много по-добре, отколкото навън. Когато Еймъс закла шопара, всички в ареста се натъпкаха с пушени ребърца. Никс и момчетата му също участваха в угощението и спестиха по някой долар за обяд. Шерифът за пръв път имаше в ареста богат собственик на огромна земя, където се отглеждаха всякакви храни в изобилие.
След първата седмица Пийт убеди Никс да го постави на лек режим, което означаваше килията му да не се заключва денем и той да може да обикаля колкото и където иска, стига да не напуска сградата. На Никс никак не му се щеше да плъзнат слухове, че Пийт се радва на специално отношение, и отначало идеята не му допадна. Само че във всеки уважаващ себе си арест имаше поне един човек на лек режим като отговорник на останалите, а в момента Никс нямаше никого. Последният, Хоумър Галакс, беше служил предано на окръга шест години и му оставаха още три от присъдата за нападение с утежняващи вината обстоятелства, когато той избяга с една вдовица, за която се говореше, че има пари. Никой не ги беше виждал оттогава, а Никс нямаше нито време, нито сили или интерес да ги търси.
Според друго правило, което също нямаше задължителен характер, отговорникът трябваше най-напред да получи присъда, която да излежава в окръжния арест, а не в щатския затвор. Никс пренебрегна това изискване и Пийт стана отговорник. Той подсигури много по-хубава храна на останалите четирима бели арестанти, както и на чернокожите в задната част на сградата. Тъй като всички те много бързо разбраха откъде идва храната, Пийт доби популярност. Организира работни групи за почистване на ареста и плати на водопроводчик да модернизира двете тоалетни. Срещу няколко долара им поставиха отдушници и всички, включително пушачите, дишаха по-леко. Заедно с един чернокож арестант Пийт ремонтира парния котел и в килиите беше почти приятно топло нощем. Той спеше много, често си дремваше денем, раздвижваше се на всеки кръгъл час и насърчаваше останалите да правят същото. Когато му доскучаеше, четеше романи почти толкова бързо, колкото му ги носеше Флори. В тясната му килия нямаше полици, затова тя връщаше книгите обратно в кабинета му, където неговата библиотека наброяваше хиляди томове. Освен това той изчиташе и една камара вестници и списания, пак донасяни от Флори.
Пийт предлагаше четивата си и на другите, но почти никой не проявяваше интерес. Той заподозря, че са напълно или частично неграмотни. За да минава времето, играеше покер с Лион Коливър, контрабандиста от отсрещната килия. Лион не беше особено умен, но много го биваше с картите и Пийт, който беше научил всякакви игри в армията, си намери занимавка. Най-много обичаше да играе крибидж и Флори му донесе дъската. Лион не беше чувал за тази игра, но я усвои с лекота и само след час беше спечелил пет цента. Залагаха по един цент на игра. Не се приемаха разписки и всъщност никой не очакваше да получи някакви пари.
Късно следобед, след като изпълнеха всичките си задължения и излъскаха ареста, Пийт отключваше килията на Лион, двамата изнасяха паянтовите си столове в коридора и го запушваха. Слагаха дъската за крибидж върху квадратно парче шперплат, което Пийт държеше в килията си. А шперплата поставяха върху сандъче от пирони. И играта започваше. Лион беше успял да вмъкне манерка с царевично уиски, дестилирано от семейството му, разбира се, но отначало Пийт не проявяваше интерес. С течение на времето обаче той започна да се примирява с действителността, че или ще бъде екзекутиран, или ще лежи в затвора до края на живота си, и си каза: какво пък толкова. В разгара на някоя напрегната игра Лион се озърташе, измъкваше манерката от джоба на панталона си, развърташе капачката, отпиваше и я подаваше на Пийт. Той на свой ред се оглеждаше, отпиваше и връщаше манерката. Не бяха егоисти, просто нямаше достатъчно за всички. Освен това във всеки арест имаше доносник, а шерифът не гледаше с добро око на пиенето.
Двамата се бяха привели над дъската и обсъждаха единствено резултата, когато вратата се отвори и в тесния коридор влезе Никс. Носеше някакви документи.
— Добър вечер, момчета — поздрави той.
Те кимнаха вежливо. Никс подаде документите на Пийт.
— Голямото жури е заседавало днес, ето ти обвинителния акт. Предумишлено убийство.
Пийт изпъна гръб и пое документите.
— Е, не е изненада.
— Работата е ясна. Делото е насрочено за шести януари.
— Не може ли по-рано?
— Попитай адвоката си.
Никс се обърна и излезе.
Около месец след смъртта на съпруга си Джаки Бел се премести заедно с трите деца в дома на родителите си в Роум, Джорджия. Взе малкото скромни мебели, които не принадлежаха на свещеническия дом, но си тръгна с безброй хубави спомени от последните пет години в Клантън. Запази и спомена за мъчителното сбогуване с едно паство, което бе подкрепило нея и семейството й. Отнесе и съпруга си. В хаоса след убийството му тя се съгласи да го погребат в Клантън, защото така беше по-лесно. Само че те не бяха от Мисисипи, нямаха роднини тук, нямаха корени и тя искаше да се прибере у дома. Защо да го оставя? Всеки ден ходеше на гробището да си поплаче и възнамеряваше да продължи този ритуал вечно, но не можеше да го направи от Джорджия. Декстър също беше от Роум, затова Джаки уреди повторното му погребение в малко гробище зад методистката църква.
Бяха се оженили, докато той следваше в семинарията в Атланта. Странстването им из Юга започна след завършването му, когато го назначиха за младши пастор в една църква във Флорида. Всичките им три деца бяха родени на различно място, а накрая назначиха Декстър в Клантън няколко месеца преди Пърл Харбър.
Джаки обичаше Клантън до деня на смъртта на Декстър, но скоро след погребението осъзна, че не може да остане тук. Непосредствената причина беше, че църквата щеше да си вземе къщата. Новият пастор и семейството му се нуждаеха от дом. От църковното настоятелство щедро предложиха да й предоставят безплатно жилище за една година, но тя отказа. Друга причина, всъщност най-съществената, беше страданието на децата. Те обожаваха баща си и не можеха да свикнат с отсъствието му. А в такъв малък град щяха завинаги да са белязани като децата, чийто баща е бил застрелян при загадъчни обстоятелства. За да ги предпази, Джаки се върна на мястото, което те познаваха само като дома на баба и дядо.
След като се върнаха в Роум и децата отново тръгнаха на училище, тя си даде сметка, че това решение може да бъде само временно. Къщата на родителите й беше скромна и нямаше достатъчно място за три деца. Джаки взе десетте хиляди долара от застраховката „Живот“ и започна да търси жилище под наем. Не ходеше редовно на църква и това притесняваше майка й и баща й. Те бяха благочестиви методисти и не пропускаха неделната служба. Всъщност малцина местни жители я пропускаха, а които го правеха, ставаха обект на клюки. Джаки не беше в настроение да се обяснява, но ясно даде на родителите си да разберат, че се съмнява във вярата си и се нуждае от време да я преосмисли. Задаваше си очевидния въпрос: съпругът й, предан слуга на Христос, четеше Библията и подготвяше проповедта си в църквата, когато бе убит. Защо Бог не го предпази? Замислеше ли се по-дълбоко, често стигаше до тревожния въпрос, който никога не изричаше гласно: имали наистина Бог? Фактът, че това съмнение изобщо й минаваше през ума, я плашеше и тя не бе способна да отрече съществуването му.
Не след дълго започнаха да я обсъждат, поне според майка й, но на Джаки й беше все едно. Страдаше за много по-важни неща и няколко местни клюки не можеха да я наранят. Децата й се мъчеха да свикнат с новото училище. Ежедневието й беше огромно изпитание.
Две седмици след като заживя при родителите си, Джаки се изнесе в къща под наем в другия край на града. Беше собственост на адвокат на име Ерол Маклийш, трийсет и девет годишен ерген, когото тя познаваше от гимназията в Роум. Маклийш и Декстър учеха в един клас, но се движеха в различни среди. Като всички останали в града Маклийш знаеше как е умрял Декстър и искаше да помогне на младата му вдовица.
След като седмици наред се хранеше, колкото да не умре, Джаки най-сетне свали килограмите, които беше натрупала шест години по-рано по време на последната си бременност. Не би препоръчала на никого този начин за отслабване, но засега това беше единствената полза от зловещия кошмар. Нямаше как да не признае пред огледалото, че от години не е била толкова слаба. На трийсет и осем години тя тежеше колкото в деня на сватбата си и можеше да се полюбува на щръкналите си тазови кости. Очите й бяха подпухнали и зачервени и тя се закле най-сетне да престане да плаче.
Маклийш се отбиваше два пъти седмично да провери как вървят нещата, а Джаки започна да си слага грим и да носи по-прилепнали рокли в негово присъствие. Отначало се чувстваше виновна, защото Декстър още не бе изстинал в гроба, само че тя не флиртуваше. Нямаше намерение да започва романтична връзка до края на живота си, поне така се уверяваше мислено, но пък образованите ергени сигурно бяха рядкост в Роум. В крайна сметка тя беше сама, какво лошо имаше да се погрижи за външността си?
Маклийш, от своя страна, я смяташе за симпатична, но със сериозно бреме. Мъката от загубата би могла да се преодолее с течение на времето, но той не искаше да става част от вече изградено семейство. Беше единствен син и почти не беше общувал с деца, затова мисълта, че нейните ще са вечно наоколо, го тревожеше. Въпреки това подведе Джаки — тихомълком се възползва от болката и самотата й и постепенно загрижеността му прерасна във флирт.
Всъщност го интересуваше евентуалното дело за обезщетение. Маклийш притежаваше няколко имота, до един с огромни ипотеки, имаше дългове и от други сделки, а и след като адвокатстваше вече десет години, си даваше сметка, че тази дейност няма да е особено доходна. Скоро след завръщането на Джаки в Роум Маклийш започна да залага капаните си. Отиде в Клантън и души около съда достатъчно, за да събере информация за семейство Банинг. Часове наред разглежда поземления регистър и когато му отправиха неизбежния въпрос, отговори, че е лизингов брокер към „голяма компания за добив на газ и нефт“. Както очакваше, новината се разпространи из съда, площада и адвокатските кантори и не след дълго Клантън изпадна в своята първа и единствена треска за черно злато. Адвокатите и техните помощници внимателно разглеждаха стари и прашни кадастърни скици, същевременно наострили уши за клюки и без да изпускат от очи този непознат. Маклийш обаче изчезна тихомълком, както беше пристигнал, и остави града да се чуди кога ще настъпи нефтеният бум. Върна се в Джорджия, където вежливо и редовно продължи да навестява вдовицата Бел, без да изглежда нетърпелив или заинтересуван, но неизменно грижовен и някак почтителен, сякаш разбираше колко объркан е нейният свят и не искаше да го усложнява още повече.
През 1946 г. в девическия колеж „Холинс“ учеха 375 студентки. Колежът беше на сто години и имаше солидна репутация, особено сред южнячките от висшите кръгове. Стела Банинг го избра, защото много от заможните приятелки на майка й от Мемфис бяха учили там. Не и самата Лайза, най-вече защото семейството й не можеше да си го позволи.
Момичетата се увиха около Стела като стегнат пашкул и я предпазваха от вмешателства и злонамереност. Трудно им беше да повярват, че красиво и умно момиче като нея може да бъде връхлетяно от такава семейна трагедия, но тя със сигурност нямаше вина. Никой от „Холинс“ не беше ходил в Клантън. Няколко момичета знаеха, че баща й е герой от войната, но за повечето това нямаше почти никакво значение. Никой не познаваше родителите на Стела, но брат й Джоуел предизвика сензация по време на посещението си през един уикенд.
В дните и седмиците след убийството Стела никога не оставаше сама. Двете й съквартирантки я успокояваха нощем, когато тя често сънуваше кошмари и имаше емоционални изблици. Денем беше заобиколена от приятелки, които й намираха занимания. Преподавателите разбираха колко е уязвима, затова й позволяваха да пропуска занятия и да закъснява с домашните и есетата. Психолози я наглеждаха ежедневно. Ректорът следеше състоянието й и два пъти седмично получаваше сведения от някой свой заместник. Скоро стана ясно, че Стела няма да се прибира у дома за Деня на благодарността. Баща й беше разпоредил така. Новината предизвика порой от покани, повечето от приятели и преподаватели, но и от момичета, които тя почти не познаваше.
Стела беше трогната до сълзи и благодари на всички, после замина от Роуаноук с влак с най-добрата си приятелка Джинджър Рийд за едноседмични празненства във Вашингтон. Беше ходила там веднъж с Джинджър и беше омагьосана от този град. Не беше казала нито на родителите си, нито на Джоуел, че смята да завърши възможно най-бързо и да замине в някой голям град. Ню Йорк беше първият й избор, Вашингтон — вторият. Ню Орлиънс беше далечен трети избор. Много преди убийството Стела беше наясно, че повече никога няма да живее в окръг Форд. А след убийството искаше да стои колкото е възможно по-надалече от това място.
Трагедията попари мечтите й, но Стела нямаше да се откаже от намерението си да стане писателка. Обичаше разказите на Юдора Уелти и чудатите колоритни герои на Карсън Маккълърс. И двете бяха волеви южнячки, които пишеха реалистично за семейството, конфликтите, земята и изтерзаната история на Юга и издаваха с успех по време, когато мъжете доминираха в американската литература. Стела беше изчела всички, и мъже, и жени, и беше убедена, че има място за нея. Често си мислеше — сега повече от всякога, — че може да започне с разкази за собственото си семейство, но знаеше, че това няма да се случи.
Щеше да си намери работа в някое нюйоркско списание, да живее в евтин апартамент в Бруклин с приятелки и да започне първия си роман веднага щом се установи и я споходи вдъхновението.
Доскоро основателно се надяваше, че родителите й и леля Флори ще я подпомогнат при нужда. Тъй като беше Банинг, беше отраснала с негласното убеждение, че земята винаги ще остане в семейството и ще й осигурява издръжка. Щеше да се наслаждава на живота в Ню Йорк, да работи в списание, да се залови с романа си и всичко това с ясното съзнание, че у дома има пари. Мечтата беше вълнуваща и реална до убийството. Сега домът й беше много далече и нищо не беше сигурно.
Семейството на Джинджър живееше в Александрия, в къща от осемнайсети век на Дюк Стрийт. Родителите и по-малката й сестра бяха запознати с подробностите около кошмара, сполетял семейство Банинг, и изобщо не го споменаваха. Цяла седмица Стела се наслаждаваше на коктейли, продължителни вечери, разходки край река Потомак и клубове, посещавани от студенти, където пушеха, пиеха твърде много, слушаха банди, свирещи суинг, и танцуваха по цяла нощ.
В Деня на благодарността тя се обади на леля си Флори и двете си поговориха десет минути, като че ли всичко си беше нормално. Джоуел гостуваше в Кентъки на семейството на свой състудент от колежанското му братство и Флори й докладва, че непрекъснато ходел на лов и си прекарвал добре ваканцията. Накрая леля й обеща да се съберат всички за Коледа.
По-късно следобед Флори натовари в колата си огромна тава с две печени пуйки с картофи, моркови, цвекло и ряпа, а също тенджерка със заливка, дреболийки в сос, кифлички с квас и два орехови пая. Откара цялото угощение в ареста, където проконтролира как брат й разрязва пуйките. Храната беше за всички арестанти и за Тик Поули, престарелия нещатен надзирател, който работеше нощем и през повечето празници, та шерифът и хората му да могат да си почиват. Флори и Пийт се нахраниха сами в стаята на Никс, до незаключения шкаф с оръжието му. Имаше и врата към паркинга, също незаключена. Тик нямаше нищо против да яде сам в коридора на ареста и да държи под око входа.
Пийт хапна няколко залъка и запали цигара. Въпреки старанието на сестра си той все още ядеше малко и изглеждаше слаб, а тъй като изобщо не излизаше на въздух, кожата му беше бледа. Както обикновено, Флори не премълча наблюденията си. Както обикновено, той ги подмина. Пооживи се, когато тя му предаде разговорите си със Стела и Джоуел. Според нея двамата се справяха добре и прекарваха приятно празниците. Пийт се усмихна и се загледа в тавана.
Преди Деня на благодарността памукът беше обран за трети и последен път и Пийт остана доволен от добива. Следеше пазара и преглеждаше счетоводните книги всяка седмица, когато Бюфорд идваше в ареста. Подписваше чекове, плащаше сметки, преглеждаше банковите извлечения и направляваше продажбата на реколтата си през Мемфиската памукова борса. Нареди да отворят отново училището за чернокожи в имота му и одобри повишение на заплатите на учителите, както и поставянето на нови печки за през зимата. Бюфорд умираше от желание да купи последен модел трактор „Джон Диър“. Много от по-едрите фермери вече имаха такъв, но Пийт отказа. Може би по-късно. Очакваше го несигурно бъдеще и не искаше да харчи много пари.
Ерол Маклийш също следеше внимателно цената на памука. Джорджия произвеждаше почти толкова памук, колкото и Мисисипи, затова той познаваше бизнеса. Колкото повече се покачваше цената на борсата, толкова повече растеше и неговата обвързаност с благоденствието на Джаки Бел.
След няколкоседмично обсъждане и проучване Джон Уилбанкс и брат му Ръсел най-сетне стигнаха до заключението, че процесът срещу Пийт Банинг не бива да се провежда в Клантън. Щяха да помолят за промяна на мястото и да отидат някъде по-далече.
Отначало те бяха обнадеждени от слуховете в съда, че Майлс Труит едва не е бил изправен пред бунт от страна на голямото жури. Явно клиентът им си имаше приятели и познати, които му съчувстваха, затова гласуването на обвинението бе минало на косъм. Бяха само слухове, разбира се, и тъй като заседанията на голямото жури изобщо не се протоколираха и трябваше да бъдат поверителни, нямаше как да са сигурни какво точно се е случило. След време обаче двамата адвокати станаха скептични относно безпристрастността на бъдещото съдебно жури. Те и служителите им разговаряха с многобройни свои приятели в окръга, за да преценят каква е обществената нагласа. Посъветваха се и с други адвокати от града, и с двама пенсионирани съдии, както и с няколко бивши заместник-шерифи и шерифи. Тъй като съдебните заседатели щяха да са само бели и буквално всички щяха да твърдят, че принадлежат към някоя църква, двамата братя си поприказваха и със свои познати свещеници от всякакви вероизповедания. Съпругите им се разговориха с други съпруги от други църкви на градински събирания и в бридж клубове и почти навсякъде разговорът беше напълно възможен, без да предизвиква неловкост.
Изясни се, поне за Джон Уилбанкс, че повечето хора са настроени против клиента му. Отново и отново той, неговите служители и приятели чуваха някой да твърди нещо от рода на: „Какъвто и конфликт да е имало между двамата, можели са да го решат без кръвопролитие“. А тъй като Пийт Банинг не казваше нищо в своя защита, щеше да бъде още по-лесно да го осъдят. Щеше завинаги да си остане легендарен герой от войната, но никой нямаше право да убива без основателна причина.
Под напътствията на Джон кантората му проучи задълбочено всяка промяна на мястото на съдебен процес в американското правораздаване и той написа убедително изложение от петдесет страници в подкрепа на молбата си. Тази дейност отне много часове и накрая породи разгорещен спор между Джон и Ръсел относно възникналия проблем с техните хонорари. След ареста на Пийт Джон не искаше да повдига въпроса, но вече ставаше неизбежно.
Измъчваше ги и друг съществен въпрос — за изграждането на защитата. Пийт беше категоричен, когато Джон предложи да пледират „невменяемост“, но нямаха почти нищо, с което да излязат пред съдебните заседатели. Ясно бе, че уж напълно нормален човек, стрелял по друг три пъти от упор, едва ли е съвсем с всичкия си, но за да се изгради такава защита, адвокатите трябваше да уведомят съда с предизвестие и адвокатско досие. Джон го състави, приложи съответните прецеденти и се канеше да го внесе едновременно с молбата за преместване на съдебния процес.
Преди да го направи обаче, се нуждаеше от одобрението на клиента си. Посдърпа се с Никс Гридли, но се наложи и късно един следобед, седмица преди Коледа, Никс и Рой Лестър изведоха Пийт Банинг от ареста и подкараха към площада. Той с нищо не показа, че се радва на първата си глътка свеж въздух. Не поглеждаше празнично украсените витрини на магазините, сякаш изобщо не го интересуваше какво става в града, дори не оценяваше факта, че му е позволено да се срещне с адвоката си в неговата кантора, а не в ареста. Смъкна се надолу на задната седалка, с белезници и ниско нахлупена шапка, и забоде очи в краката си по време на краткото пътуване. Никс паркира зад сградата на Уилбанкс и никой не видя Пийт да влиза в нея с охрана. Вътре му свалиха белезниците и той пое след Джон Уилбанкс към кабинета му на горния етаж. Долу, в приемната, секретарката на Уилбанкс поднесе на Никс и Рой бисквити и кафе без захар и мляко.
Ръсел седна на единия стол, Джон — на другия, а Пийт се настани на коженото канапе зад ниската масичка. Помъчиха се да подхванат най-общ разговор, но се получи неловко. Как да говориш за времето с човек, който лежи в ареста по обвинение в убийство?
— Как е вътре? — попита Джон.
— Добре — отговори Пийт с каменно изражение. — Виждал съм и по-лошо.
— Чувам, че ти въртиш почти всичко там.
Лека усмивка и нищо повече.
— Никс ме сложи на лек режим, така че не съм постоянно в килията.
Ръсел се усмихна.
— Говори се, че благодарение на Флори арестантите и затворниците са позагладили косъма.
— Храната стана по-хубава — отговори Пийт и се пресегна да си запали цигара.
Братята се спогледаха. Ръсел също се зае да си пали цигара и остави брат си да се оправя сам с неприятната задача. Джон се прокашля и каза:
— Така… виж, Пийт, досега не сме обсъждали адвокатските хонорари. Кантората ни влага много часове работа. Процесът е след три седмици и дотогава няма да работим над почти нищо друго. Трябва да ни бъде платено, Пийт.
Пийт сви рамене и попита:
— Някога да сте ми пращали сметка, която не съм платил?
— Не, но досега не си бил обвиняван в убийство.
— За каква сума става въпрос?
— Трябват ни пет хиляди и това е минимумът.
Пийт засмука цигарата си, изпусна облак дим и погледна към тавана.
— Не ми се иска да разбера какъв е максимумът. Защо е толкова скъпо?
Ръсел реши да излезе на ринга:
— Заради часовете труд, Пийт, многото часове труд. Продаваме времето си и не печелим много. Семейството ти използва кантората ни открай време, стари приятели сме и сме на твое разположение, за да те защитаваме. Но имаме разходи за кантората и сметки, които трябва да плащаме.
Пийт изтърси пепелта от цигарата си в пепелник и отново дръпна бързо. Не беше нито ядосан, нито разстроен. Изражението му не издаваше нищо. Накрая каза:
— Добре, ще видя какво мога да направя.
Е, можеш да напишеш проклетия чек, ето какво можеш да направиш, понечи да каже Джон, но се въздържа. Поставиха проблема и Пийт нямаше да забрави. Щяха да го обсъдят отново по-нататък.
Ръсел взе някакви документи и каза:
— Подготвили сме ти нещо за четене, Пийт. Предварителни искания във връзка с процеса ти, но преди да ги подадем, трябва да ги прочетеш и да ги подпишеш.
Пийт взе документите, погледна ги и каза:
— Много неща са. Защо не ги обобщите устно? За предпочитане на разбираем език.
Джон се усмихна, кимна и започна:
— Разбира се, Пийт. Първото искане е за промяна на мястото на процеса, за преместването му другаде, възможно най-далече. Убедени сме, че обществената нагласа срещу теб е много силна и ще ни бъде трудно да намерим съдебни заседатели, които да ти симпатизират.
— Къде искате да се проведе процесът?
— Според съдебните прецеденти това зависи изцяло от съдията. Доколкото познавам Озуълт, той ще държи да запази контрол над делото, без да му се налага да пътува твърде далече. Така че, ако удовлетвори искането ни, което по принцип е слабо вероятно, сигурно ще избере място в тази съдебна област. Ние ще настояваме да е в различна, но, честно казано, всяко друго място е за предпочитане пред този град.
— Защо мислите така?
— Защото Декстър Бел беше харесван свещеник с голямо паство, а в окръга има още осем методистки църкви. Това е второто най-многобройно вероизповедание след баптистите, което представлява друг проблем. Баптистите и методистите, Пийт, често се подкрепят в трудни моменти. Политика, уиски, училищни настоятелства. Бъди сигурен, че тези два клана винаги ще бъдат съюзници.
— Знам. Но и аз съм методист.
— Така е и има хора, които те подкрепят — стари приятели и тъй нататък. В очите на повечето хора обаче ти си хладнокръвен убиец. Не съм сигурен дали го съзнаваш. Хората в окръга смятат Пийт Банинг за герой от войната, който по причини, известни единствено на самия него, е влязъл в църквата и е застрелял невъоръжен свещеник.
Ръсел подсили думите му:
— Пийт, нямаш никакъв шанс.
Пийт вдигна рамене, като че ли му беше все едно. Беше направил каквото трябва, а последиците да вървят по дяволите. Засмука продължително цигарата си, докато димът кръжеше из стаята.
— Защо мислите, че в друг окръг положението ще е различно?
— Познаваш ли свещениците в методистките църкви в окръг Полк, Тайлър или Милбърн? Не, разбира се. Тези окръзи са съседни на нашия, а не познаваме почти никой от жителите. И те няма да познават лично нито теб, нито Декстър.
— Опитваме се да избегнем личните взаимоотношения, Пийт. Сигурен съм, че много от тези хора четат вестници, но не познават нито теб, нито Декстър Бел. Без лично познанство имаме по-добър шанс да не се натъкнем на засегнати чувства и да посеем съмнение.
— Съмнение ли? Я ми обяснете за това съмнение — настоя Пийт леко изненадан.
— Ще стигнем и дотам след малко — отговори Джон. — Съгласен ли си, че се налага да помолим за смяна на мястото на процеса?
— Не. Ако ще има процес, искам да е тук.
— О, ще има, Пийт. Единственият начин да го избегнеш, е да пледираш „виновен“.
— Молиш ме да пледирам „виновен“?
— Не.
— Хубаво, защото аз не съм виновен и няма да искам преместване на процеса. Тук е домът ми открай време, домът на предците ми, и ако хората от окръг Форд искат да ме осъдят, това ще стане в отсрещната сграда.
Джон и Ръсел се спогледаха безсилно. Пийт остави документите върху масичката, без да е прочел нито дума. Запали още една цигара, нехайно преметна крак връз крак, все едно разполагаше с цялото време на света, и погледна Джон, сякаш питаше: „Е, следващата точка?“.
Джон извади своето копие от досието и го стовари шумно върху масичката.
— Цял месец прецизно проучване и писане отива по дяволите.
— Допускам, че трябва да платя за това — каза Пийт. — Ако ме бяхте попитали предварително, можех да ви спестя този труд. Нищо чудно, че хонорарите ви са толкова високи.
Джон и Ръсел вряха и кипяха от яд, а Пийт си пафкаше. След кратко мълчание той продължи:
— Вижте, момчета, нямам нищо против да плащам на адвокати, особено след като съм се забъркал в тази каша, но пет хиляди долара? Така де, обработвам почти хиляда акра земя, където осем месеца годишно къртовски се трудят трийсет полски работници, и ако ми провърви, ако времето е благоприятно, борсовата цена на памука остане висока, торовете свършат работа, памуковият хоботник не ни нападне и се съберат достатъчно берачи, тогава през три-четири години се радвам на сносна реколта и след като платя всички сметки, може и да останат двайсет хиляди. Делим ги с Флори. За мен остават десет, а вие искате половината.
— Изчисленията ти не са верни — заяви Джон без капка колебание. Семейството му отглеждаше повече памук от семейство Банинг. — Братовчед ни има много хубава реколта, ти също.
— Ако хонорарът ни е неприемлив за теб, Пийт — намеси се Ръсел, — винаги можеш да наемеш някой друг. В града работят и други адвокати. Просто правим най-доброто по силите си да те защитим.
— Стига, момчета — каза Пийт. — Винаги сте се грижили за мен и семейството ми. Не се оплаквам от сумата, която искате, но може би ще ми трябва малко време да я събера.
Джон и Ръсел подозираха, че Пийт с лекота би могъл да им напише чек, но в крайна сметка той беше фермер, а тези хора бяха доста стиснати. Адвокатите, от своя страна, му съчувстваха, защото най-вероятно повече никога нямаше да се занимава с фермата си и щеше да умре или скоро на електрическия стол, или доста по-късно в някоя ужасна затворническа болница. Бъдещето му беше от мрачно по-мрачно, затова не можеха да го винят, че се опитва да спести колкото се може повече.
На вратата почука секретарка и влезе с изискан поднос. Наля кафе в три порцеланови чаши и им предложи сметана и захар. Пийт си сложи и от двете, отпи и угаси цигарата си.
Когато секретарката излезе, Джон каза:
— Добре, продължаваме. Трябва да обсъдим още едно искане. Единствената ни възможна защита е временната невменяемост. Ако те обявят за невинен, което е слабо вероятно, то ще е, защото сме успели да убедим съдебните заседатели, че си си загубил разума, когато си дръпнал спусъка.
— Вече ви казах, че не искам това.
— И аз те чух, Пийт, но не става дума какво искаш. По-скоро с какво разполагаме за процеса. А невменяемостта е единственото, което имаме. И точка. Без нея можем само да седим в съдебната зала и да слушаме като зрители, докато прокурорът те окачва на бесилото. Това ли искаш?
Пийт равнодушно сви рамене и каза:
— Направете каквото трябва, но няма да се преструвам на луд.
— Намерихме психиатър в Мемфис, който е съгласен да те прегледа и да свидетелства в твоя полза на процеса. Известен човек е и върши работа в тези случаи.
— Е, трябва да е пълна откачалка, след като ще твърди, че аз съм луд — усмихна се Пийт, като че ли беше смешно.
Джон отпи от кафето си, а Ръсел запали нова цигара. Във въздуха витаеше не само цигарен дим, но и напрежение. Адвокатите правеха най-доброто за клиента си, но той явно не си даваше сметка нито за тяхната работа, нито за собственото си затруднено положение.
Джон се прокашля отново и се размърда.
— И така, да обобщим, Пийт: нямаме защита, нямаме оправдание, нямаме обяснение за случилото се, нямаме и шанс да преместим процеса в не толкова враждебна среда. Това устройва ли те?
Пийт вдигна рамене и не каза нищо.
Джон започна да притиска челото си, сякаш изпитваше болка. Мина цяла минута в пълна тишина. Накрая Ръсел каза:
— Има и още нещо, за което би трябвало да си осведомен, Пийт. Проучихме малко Декстър Бел и се натъкнахме на нещо интересно в миналото му. Преди осем години, докато бил пастор в църквата на малък град в Луизиана, възникнал проблем. В църквата работела млада секретарка, двайсетгодишна, току-що омъжена, но явно между нея и пастора имало някакви отношения. Носят се доста слухове, но няма много факти. Скоро Бел получил ново назначение. Секретарката и съпругът й се преместили в Тексас.
— Не сме ровили надълбоко и може да се окаже невъзможно да докажем нещо полезно — додаде Джон. — Изглежда обаче, че случаят се пази в тайна.
— Може ли това да излезе наяве в съда тук? — попита Пийт.
— Не и ако не намерим доказателства. Искаш ли да продължим да търсим?
— Не, не и заради мен. Не бива да се споменава на процеса.
— Може ли да попитам защо, Пийт? — попита намръщено Джон. — Не ни даваш нищо, с което да работим.
Ръсел отново завъртя очи и като че ли се канеше да излезе от стаята.
— Казах „не“ — отсече Пийт. — И повече не повдигайте въпроса.
Доказателство, че Декстър Бел е бил донжуан, най-вероятно нямаше да бъде допуснато в съда, но със сигурност щеше да помогне да бъде обяснен мотивът за убийството му. Ако очите му са шарели и ако това е привлякло вниманието на Лайза Банинг, докато е скърбяла за съпруга си, голямата загадка щеше да бъде разбулена. Само че Пийт явно не проявяваше интерес към нейното разбулване. Щеше да отнесе тайните си в гроба.
— Е, Пийт, процесът ще бъде много кратък — каза Джон. — Нямаме защита, нямаме свидетели, които да призовем, нямаме какво да твърдим пред съдебните заседатели. Би трябвало всичко да приключи за един ден.
— Ако изобщо продължи дори толкова — додаде Ръсел.
— Така да бъде — рече Пийт.
Три дни преди Коледа Джоуел се качи на един влак от Юниън Стейшън в Нашвил. Във вагон-ресторанта го очакваше прелестната му модерно издокарана сестра. Стела вече беше на деветнайсет, само с осемнайсет месеца по-малка от брат си, но през последния семестър се беше превърнала от късно разцъфтяла девойка в красива млада жена. Беше се източила, а слабата й фигура се беше сдобила с приятна заобленост, която той нямаше как да не забележи. Стела изглеждаше по-зряла, по-привлекателна и по-мъдра, а когато запали цигара, му заприлича на киноактриса.
— Кога си пропушила? — попита той.
Влакът излизаше от града и се отправяше на юг. Двамата седяха на маса с чаши кафе пред тях. Наоколо сновяха келнери, които приемаха поръчки за обяд.
— Пуша тайно още откакто станах на шестнайсет — каза тя. — Също като теб. В колежа повечето момичета престават да се крият, след като навършат двайсет, макар че и тогава не ги гледат с добро око. Тъкмо щях да се откажа, и татко превъртя. Сега пуша повече от всякога, за да си успокоявам нервите.
— Трябва да ги откажеш.
— Ами ти?
— И аз също. Много се радвам да те видя, сестричке. Хайде да не започваме пътуването си с разговори за баща ни.
— Да го започваме ли? Аз съм във влака вече шест часа. Тръгнах от Роуаноук в пет сутринта.
Поръчаха си обяд и студен чай и цял час говориха за колежанския живот: курсове, любими преподаватели, приятели, планове за бъдещето и колко е трудно да се преструват, че всичко е нормално, след като и двамата им родители са под ключ. Когато се уловиха, че са подхванали темата за семейството, незабавно я смениха и заговориха за предстоящата година. Джоуел беше приет в Юридическия факултет на „Вандербилт“, но искаше да смени обстановката. Беше приет и в Университета на Мисисипи, само че той беше едва на час път от Клантън и при дадените обстоятелства му се струваше твърде близо до вкъщи.
Стела беше преполовила втори курс и нямаше търпение да продължи. Обичаше „Холинс“, но й липсваше анонимността на големия град. В колежа всички я познаваха и вече знаеха за баща й. Тя искаше да е обградена от непознати хора, които да нямат представа откъде е и да не се интересуват. На романтичния фронт нямаше бог знае какво. Около Деня на благодарността се беше запознала с едно момче във Вашингтон, бяха ходили два пъти на танци и веднъж на кино. Той следваше в Джорджтаун, имаше хубаво семейство, изглеждаше добре възпитан и вежлив и й пишеше писма, но Стела не чувстваше тръпка. Продължи да му отговаря около месец, после му разби сърцето. Джоуел я осведоми за своя още по-невзрачен напредък. По някоя и друга среща от време на време, но нищо съществено. Твърдеше, че не си търси приятелка, защото му предстоят още три години следване. Отдавна се беше зарекъл да остане ерген до трийсетия си рожден ден.
Колкото и да се опитваха, не можеха да избегнат болезнената тема. Джоуел й каза, че земята е прехвърлена на тях три седмици преди убийството. Баща им може и да се мислеше за умник, но всъщност беше направил глупав ход. Обвинението щеше да използва постъпката му като доказателство, че е планирал старателно престъплението си и е предприел мерки да запази имота си. Джоуел прекарваше много време в юридическата библиотека и колкото повече проучваше въпроса, толкова по-мрачно се очертаваше бъдещето. Според негов приятел, чийто баща беше адвокат, имаше огромен шанс Джаки Бел да съди семейството им за обезщетение. Ето защо Джоуел часове наред беше чел такива съдебни дела. Освен това се порови и в неприятната тема за измамите, свързани с прехвърлянето на собственост. Постъпката на баща им щеше да бъде атакувана от адвокатите на семейство Бел. В цялата страна действаше еднакъв закон, според който човек, съден за обезщетение, няма право да укрива или да прехвърля собственост, за да избегне основателен иск.
Джоуел обаче имаше доверие на кантората на Уилбанкс не само заради юридическата й мощ, но и заради политическата й ловкост. Усети, че Стела се разтревожи да не би да им отнемат земята. Вече беше обзета от ужас, че може да изгуби баща си и че не знае какво ще стане с майка й. А сега и вероятността да изгуби всичко. По едно време очите й се навлажниха, но тя преглътна сълзите. Джоуел успя донякъде да я успокои, като й обясни, че евентуалното дело може да приключи със споразумение с по-изгодни условия. Освен това имаха много по-неотложни проблеми. Баща им щеше да се изправи пред съда след две седмици. А в изпълнение на неговите нареждания двете му деца нямаше да бъдат допуснати до залата.
Когато се наобядваха, се преместиха в купе и затвориха вратата. Вече бяха в Мисисипи и спираха в градове като Коринт и Рипли. Стела се унесе и спа един час.
Прибираха се у дома, защото баща им най-сетне ги беше повикал. В писмо беше определил параметрите на коледното им посещение: да пристигнат на 22 декември за не повече от три дни, да не припарват в центъра на града, да не си и помислят за ходене на църква, да ограничат общуването с приятели, да не обсъждат семейните дела с никого, да прекарат известно време с Флори, а той ще уреди да се види насаме с тях, макар и за кратко.
Флори също им беше писала, както винаги, и им обещаваше свои планове, включващи голяма изненада. Чакаше ги на гарата в Клантън, когато пристигнаха по тъмно. В духа на празника беше облечена с яркозелена рокля, която се спускаше край тялото й като палатка, целяща да прикрие пълнотата й. Падаше на вълни до глезените й и блещукаше на мъждивата светлина на перона. На главата й имаше червена широкопола шапка, която само цирков клоун би си сложил, а на шията й висяха най-различни крещящи украшения, които подрънкваха при всяко нейно помръдване. Когато съзря Стела, Флори нададе вой, втурна се към нея и я сграбчи в задушаваща прегръдка. Джоуел се озърна по време на това нападение и когато Флори сграбчи и него, в очите й вече имаше сълзи. И Стела плачеше. Тримата останаха прегърнати, докато пътниците забързано ги подминаваха.
Децата си бяха у дома, но семейството потъваше. Вкопчиха се един в друг за подкрепа. Какво им беше причинил Пийт, за бога? Джоуел носеше багажа, а жените вървяха, хванати под ръка, и през цялото време разговаряха оживено. Двете се качиха на задната седалка на линкълна от 1939 г., без да спират да си бъбрят — Флори прекъсна само колкото да осведоми Джоуел, че ще кара той. Племенникът й нямаше нищо против. Достатъчно се беше возил с леля си, за да е наясно с опасностите. Натисна газта и тримата се отдалечиха от Клантън, нарушавайки всяко ограничение на скоростта.
Докато летяха по шосе 18, без да срещат никакви коли, Флори ги осведоми, че ще отседнат при нея в розовата къща, а не в дома си. Розовата къща била окичена в коледна украса, камината бумтяла и навсякъде ухаело на гозбите на Мариета. Тяхната къща била празна, студена и тъмна, лишена от дух и без никаква празнична атмосфера, освен това Нинева била потисната и унило сновяла из нея, говорела си сама и плачела — поне според Мариета.
Когато Джоуел зави по тяхната алея, разговорът замря. Наближаваха единствения дом, който двамата със Стела бяха имали. Наистина беше тъмен и лишен от живот, сякаш обитателите му бяха измрели до един и сега пустееше.
Той спря и фаровете осветиха предните прозорци. Изключи двигателя и за кратко всички се умълчаха.
— Нека да не влизаме — смотолеви Флори.
— Преди една година всички бяхме тук на Коледа. Татко се беше върнал от война, мама беше щастлива, красива и развълнувана, че семейството се е събрало. Помните ли Бъдни вечер?
— Да, имахме много гости — промълви Стела, — включително Декстър и Джаки Бел.
— Какво се случи с нас, по дяволите?
И тъй като нямаше отговор, никой не каза нищо. Пикапът на Пийт беше пред къщата, а до него — семейният понтиак, купен преди войната. Колите бяха паркирани на местата си, сякаш собствениците им бяха вътре и всичко в този дом беше наред.
— Добре, стига толкова — каза Флори. — Няма през цялото време да тънем в печал. Пали колата и да тръгваме. Мариета готви чили и пече карамелен пай.
Джоуел подкара по пътя, който описваше широка дъга около хамбарите и бараките. Подминаха малката бяла къща, където Нинева и Еймъс живееха от десетилетия. Вътре светеше, а Мак, кучето на Пийт, ги наблюдаваше от предната веранда.
— Как е Нинева? — попита Стела.
— Дръпната както винаги — каза Флори. Нейната вражда с домашната им помощница се беше укротила още преди години, когато двете решиха просто да не си обръщат внимание една на друга. — Но и тя е притеснена като всички останали. Никой не знае какво ни чака.
— Че кой не е притеснен? — промърмори Стела.
Придвижваха се бавно по тъмен участък от пътя и край тях се ширеха безкрайни поля. Джоуел внезапно спря и угаси двигателя и фаровете. Без да се обръща, каза:
— Добре, лельо Флори, сега сме сами, няма кой да ни чуе. А ти винаги знаеш повече от всички останали, така че казвай. Защо е убил Декстър Бел? Трябва да е имал основателна причина и ти я знаеш.
Флори дълго не отговори, а колкото повече мълчеше, толкова по-нетърпеливо очакваха отговора й Стела и Джоуел. Най-сетне леля им щеше да разбули голямата загадка и да им помогне да проумеят тази лудост. Но тя каза:
— Бог ми е свидетел, не знам. И не съм сигурна, че някога ще разбера. Баща ви като нищо ще отнесе тайните си в гроба.
— Ядосан ли беше за нещо на пастора? Да са се карали или да са имали разногласия по църковен въпрос?
— Доколкото ми е известно, не.
— Имаха ли някакви делови взаимоотношения? Знам, че въпросът е нелеп, но те моля да ме изтърпиш. Опитвам се да елиминирам възможните конфликти.
— Декстър беше проповедник — отговори Флори. — Не ми е известно да са имали делови взаимоотношения.
— Тогава стигаме до очевидното, нали? Майка ни е единствената връзка между татко и пастора. Помня първите дни, когато го мислехме за мъртъв. У дома гъмжеше от хора, толкова много, че се налагаше да излизам и да си правя дълги разходки из фермата. Декстър идваше често и сядаше с мама. Молеха се или четяха Библията, понякога и аз сядах с тях. Беше ужасно и всички бяхме в шок, но помня колко загрижено и внимателно се държеше той. Нали, Стела?
— О, да, беше чудесен. Непрекъснато беше тук. Понякога и жена му ни посещаваше, но тя не вдъхваше утеха като него. След първоначалния шок посетителите оредяха и ние се върнахме към обичайните си занимания.
— Страната ни беше във война — каза Флори. — Мъжете загиваха навсякъде. Ние някак се справяхме, все още се надявахме, все още се молехме много, но си вършехме работата. Боже, трябваше да продължим да живеем.
— Въпросът е колко дълго се е навъртал тук Декстър, лельо Флори — каза Джоуел. — Ето това ме интересува.
— Нямам представа, Джоуел, и тонът ти не ми допада. Обвинителен е, а аз не съм направила нищо нередно, нито пък крия нещо.
— Просто искаме отговори — настоя той.
— А може би няма. Животът е пълен със загадки и изненади, но никога не ми е хрумвало, че има нещо между майка ви и Декстър Бел. Всъщност съм шокирана, че изобщо го допускате. Не съм чувала дори намек от Мариета, от Нинева или от някой друг, нито думичка, че подозират нещо.
Настана мълчание, докато Флори си поемаше дъх.
— Моля те, запали колата, Джоуел — обади се Стела. — Студено ми е.
Той не помръдна.
— От друга страна — продължи Флори, — аз винаги съм отбягвала Лайза, а Нинева още повече. Не мога да си представя как Пийт живееше в една къща с тези две жени, но пък и не е моя работа.
Джоуел искаше да й отговори, че всъщност у тях е било много хубаво, поне преди войната, когато живееха нормално. А Стела си помисли, макар да не го каза, че леля й е била тази, която е създавала проблеми в семейството. Само че и това беше преди войната, когато и двамата й родители бяха с ума си.
— Не обвинявам мама в нищо, нали разбирате? — обади се Джоуел. — Нямам доказателства, но обстоятелствата налагат тези въпроси.
— Говори като адвокат — отбеляза Стела.
— За бога, Джоуел — сряза го Флори, — навън е под нулата и умирам от студ. Да потегляме.
По обед преди Коледа, докато Нинева се суетеше в тяхната кухня и приготвяше най-малко пет ястия едновременно, а Джоуел и Стела се стараеха да я разсмиват, телефонът звънна. Джоуел пръв докопа слушалката и поздрави Никс Гридли. Очакваха обаждането. След като затвори, той каза на Стела, че баща им ще си бъде у дома след около час. После отиде да доведе леля Флори.
Десет седмици в ареста биха променили всекиго, но Пийт Банинг сякаш остаряваше по-бързо от другите. Косата му беше побеляла доста и от ъгълчетата на очите му бяха плъзнали бръчки. Макар че Флори беше завзела кухнята на ареста, той беше отслабнал. Разбира се, за някои арестанти десет седмици означаваха приближаване до свободата. За хора като Пийт обаче нямаше да има свобода, следователно нямаше и надежда, нито причина духът му да остане жив. Тъй или иначе, той щеше да умре зад решетките, далече от дома си. За Пийт Банинг смъртта криеше известни предимства. Едното предимство беше физическо — иначе беше обречен на болка до края на дните си, понякога много мъчителна, и тази перспектива не беше приятна. Другото беше психологическо — иначе винаги щеше да носи в съзнанието си гледките на неописуемо човешко страдание и понякога това бреме го докарваше до ръба на лудостта. Почти на всеки час у него се разразяваше битка, докато се опитваше да прогони тези мисли. Успяваше съвсем рядко.
Вгледаше ли се в бъдещето, Пийт допускаше, че тази ще е последната му Коледа. Беше убедил и Никс в това и беше изкопчил от него кратко посещение във фермата. Не беше виждал децата си от много време. Шерифът донякъде му съчувстваше, но не можеше да заличи от главата си мисълта за децата на Бел, които никога нямаше да зърнат баща си. Седмиците се нижеха, процесът наближаваше и Никс повече от всякога беше убеден, че хората в окръга са настроени против Пийт Банинг. Трудно завоюваното възхищение, на което се радваше само година по-рано, беше угаснало за броени секунди. Процесът му също нямаше да трае дълго.
Тъй или иначе, Никс се съгласи на кратко посещение — най-много един час. Никой друг затворник не се ползваше с такава снизходителност и Пийт не биваше да казва на никого в ареста къде отива. Облечен с цивилни дрехи, той седеше на предната седалка до Никс, мълчеше, както обикновено, и гледаше към безлюдното поле. Когато спряха зад пикала му, Никс отначало настоя да го изчака в колата, но Пийт не искаше и да чуе. Беше студено, а вътре имаше топло кафе.
Половин час Пийт седя на кухненската маса с Джоуел от едната му страна, а Флори и Стела от другата. Нинева стоеше до печката, бършеше съдовете и едва се сдържаше да не се включи в разговора. Пийт беше спокоен, зарадва се на децата си и ги отрупа с въпроси за колежа и плановете им.
Шериф Гридли седеше сам в дневната, пиеше кафе и разлистваше фермерско списание, като хвърляше по едно око към часовника. В крайна сметка беше Бъдни вечер, трябваше да напазарува.
Пийт и децата се преместиха от кухнята в кабинета му и той затвори вратата, за да им осигури уединение. Двамата със Стела седнаха един до друг на малкото канапе, а Джоуел придърпа един стол близо до тях. Когато баща й заговори за процеса, Стела вече се бореше със сълзите. Той нямаше какво да предложи в своя защита и очакваше да бъде осъден бързо. Не се знаеше дали съдебните заседатели ще решат смърт или доживотен затвор. Той приемаше и двете. Беше се примирил със съдбата си и щеше да посрещне наказанието си.
Стела се разплака още по-силно, но Джоуел имаше въпроси. Пийт обаче ги предупреди, че не бива да го питат защо го е направил. Имал си основателни причини, но те били само между него и Декстър Бел. Многократно им се извини за срама, унижението и трудностите, които им причинява, за непоправимото накърняване на доброто им име. Помоли ги за прошка, но те не бяха готови да му я дадат. И защо, след като още не беше разкрил мотивите си? Беше объркваща и дълбоко прочувствена среща. Накрая и Пийт пророни няколко сълзи.
След като мина един час, Никс почука на вратата и сложи край на семейното събиране. Пийт го последва до патрулката.
Заради децата Джаки Бел отиде на църковната служба на Бъдни вечер. Те седнаха при дядо си и баба си, които се усмихваха, горди с това прекрасно семейство, макар и без баща. Джаки седна в другия край на реда, а през два реда зад нея се настани Ерол Маклийш, който беше доста непостоянен методист, рядко посещаващ църквата. Тя му беше споменала, че ще заведе децата на службата, затова той се отби. Не я преследваше, само я държеше под око от разстояние. Тя беше дълбоко наранена, и то напълно основателно, а Ерол беше достатъчно умен да уважава траура й. Накрая той щеше да свърши.
След службата Джаки и децата отидоха в дома на родителите й на дълга празнична вечеря, последвана от приказки пред огъня. Децата разопаковаха подаръците си, а Джаки ги снима със своя кодак. Върнаха се късно в малката си двуетажна къща. Тя ги сложи да си легнат и уби един час край елхата, пиеше кока-кола, слушаше коледни песни от грамофона и се бореше с емоциите си. Декстър трябваше да е тук, мълчаливо да сглобява играчките, докато споделят този специален миг. Как така Джаки стана вдовица на трийсет и осем години? И още по-важно — как щеше да издържа трите прекрасни деца, които спяха в съседните стаи?
През последните десет години Джаки нерядко се съмняваше, че бракът й ще оцелее. Декстър харесваше жените и очите му шареха. Той използваше хубавата си външност и обаянието си, за да привлича младите дами, които идваха в църквата му. Никога не го спипаха на местопрестъплението и той нито веднъж не си призна, но беше породил многобройни съмнения. Клантън беше четвъртото му назначение, второто като главен свещеник, и Джаки го наблюдаваше по-бдително от всякога. Нямаше категорични доказателства и още не му беше поставила ребром въпроса, но и този ден щеше да настъпи. Щеше ли всъщност? Щеше ли тя някога да събере смелост за мъчителен развод? Знаеше, че ще обвиняват нея. Нямаше ли да й бъде по-лесно да си мълчи, за да защити децата и да предпази неговата кариера? В най-съкровените си мигове тя страдаше заради тези конфликти.
А сега те бяха станали хипотетични. Тя беше вдовица, без петното от развода. Децата й бяха наранени, но страната излизаше от война, в която бяха загинали половин милион американци. Семейства в цялата страна бяха наранени, мъчеха се да се справят и събираха парчетата от разбития си живот.
Изглежда, Декстър най-сетне се беше забъркал с неподходящата жена, макар че Джаки не беше подозирала Лайза Банинг. Да, тя беше доста хубава и уязвима. Джаки беше наблюдавала и не беше забелязала нищо нередно, но когато съпругът ти е склонен да изневерява, всяка красива жена е потенциална цел.
Джаки изтри една сълза. Страдаше по съпруга си. Винаги щеше да го обича, а дълбоката й любов правеше подозренията още по-болезнени. Мразеше това състояние, мразеше и Декстър, задето й го причиняваше, а понякога мразеше и себе си, задето не бе достатъчно силна да се махне. Само че онези дни бяха отминали, нали? Повече никога нямаше да гледа как той тръгва да утешава някой болен и да се пита къде отива всъщност? Никога вече нямаше да я мъчат подозрения, докато мъжът й съветва някоя жена зад затворената врата на кабинета си. Никога повече нямаше да забележи заоблено женско дупе в църквата и да се запита дали и Декстър му се любува.
Сълзите й преминаха в ридания и Джаки просто не можеше да спре. Защо плачеше: от скръб, от чувството за загуба, от гняв или от облекчение? Не знаеше, не можеше да проумее. Плочата свърши и тя отиде в кухнята да си вземе нещо друго за пиене. Върху плота се мъдреше висока торта на няколко етажа с червена глазура — коледна чудесия, която Ерол Маклийш беше донесъл за децата. Джаки си отряза едно парче, наля си чаша мляко и се върна в дневната.
Той беше толкова грижовен мъж.
След обилна коледна закуска с бекон, омлети и маслени бисквити тримата се сбогуваха с Мариета в розовата къща, а също с птиците, котките и кучетата и се натовариха на колата с багажа си за предстоящото пътуване. Отново шофираше Джоуел и явно щеше така да си остане, защото нито една от дамите на задната седалка не предложи да го смени. И двете бъбреха неспирно и се кискаха. По мемфиската радиостанция пускаха само коледни песни, но за да ги чува, Джоуел трябваше да надуе радиото. Стела и леля му се оплакаха от силната музика. Той пък се оплака от непрекъснатата им врява. Всички се засмяха и пътешествието започна страхотно. С облекчение оставиха окръг Форд зад гърба си.
Три часа по-късно пристигнаха пред внушителния портал на щатската болница на Мисисипи. Настроението в колата се промени драстично. Лайза беше изпратена тук седем месеца по-рано и оттогава нямаха почти никакви новини за нейното лечение. Бяха писали писма, но не бяха получили отговор. Знаеха, че Пийт е говорил с лекарите й, но той, разбира се, не им беше разкрил за какво. Флори, Джоуел и Стела допускаха, че Лайза знае за убийството на Декстър, но щяха да узнаят със сигурност едва когато се срещнеха с нейните лекари. Напълно възможно беше да я предпазват и да не са й съобщили зловещата новина. Пийт не ги беше осведомил и по този въпрос.
Униформен служител от охраната поиска да попълнят някакви документи, даде им наставления и най-сетне портата се отвори. Тук се намираше единствената щатска психиатрична клиника, която се състоеше от многобройни сгради, разположени на хиляди акри земя. Приличаше повече на величествено старо имение, заобиколено от всички страни с полета и гори. Тук живееха повече от три хиляди пациенти и петстотин служители. Сегрегацията беше в сила, имаше отделни сгради за черни и за бели. Джоуел мина с колата покрай поща, пекарна, езеро, голф игрище и крилото за алкохолици. С много помощ от задната седалка най-накрая намери сградата, където се намираше майка му, и паркира наблизо.
Поседяха в колата с работещ двигател, загледани към внушителната постройка.
— Имаме ли представа каква е диагнозата й? — попита Стела. — Депресия, шизофрения или нервен срив? Склонна ли е към самоубийство? Или татко просто е искал да я махне от къщата?
Флори поклати глава и каза:
— Наистина не знам. Състоянието й се влоши много бързо и Пийт ми каза да не ходя у тях. Водили сме ги тези разговори.
Проблемите започнаха още от вратата, когато намусена служителка попита дали имат предварителна уговорка. Да, обясни Флори, обадила се два дни по-рано и говорила с госпожа Фортънбери, административен директор на Сграда 41, където се намираха в момента. Служителката обясни, че госпожа Фортънбери има почивен ден, защото в края на краищата е Коледа. Флори отговори, че прекрасно знае и че двамата младежи с нея са децата на Лайза Банинг, които искат да видят майка си на този ден.
Служителката изчезна за дълго. Когато се върна, доведе със себе си мъж, който се представи като д-р Хилсабек. По негова неохотна покана те го последваха по коридора до малкия му кабинет, където имаше само два стола за посетители. Джоуел застана до вратата. Въпреки бялата си престилка Хилсабек не приличаше на лекар — не че някой от тях имаше голям опит с психиатрите. Беше със зализана коса, писклив глас и неспокойно шарещи очи и изобщо не вдъхваше доверие. Седна, сложи някаква папка в средата на бюрото си и каза:
— Опасявам се, че има проблем.
Говореше с противен северняшки акцент, неприкрито снизходително. Пък и името Хилсабек със сигурност не беше южняшко.
— Какъв проблем? — попита Флори.
Вече беше решила, че не харесва Сграда 41 и хората, които я управляват. Хилсабек повдигна вежди, но не и очите си, като че ли предпочиташе да избягва директен контакт.
— Не мога да обсъждам тази пациентка с вас. Нейният настойник, господин Пийт Банинг, е инструктирал мен и другите лекари да се консултираме единствено с него.
— Тя ми е майка! — ядосано каза Джоуел. — И искам да знам как е.
Хилсабек не реагира на гнева му, а само вдигна лист хартия, като че ли беше Светото писание.
— Това е съдебната заповед от окръг Форд, подписана от тамошния съдия. — Взираше се в листа, докато говореше, и отново избягваше да ги поглежда в очите. — Заповедта за въдворяване, която определя Пийт Банинг за настойник на Лайза Банинг и съвсем ясно посочва, че по всички въпроси относно нейното лечение сме длъжни да обсъждаме решенията си единствено с него. Посещенията на роднини и приятели трябва да бъдат одобрени от господин Банинг. Всъщност той се обади вчера следобед. Говорихме няколко минути и ми напомни, че не е одобрил никакви посещения при своята повереница. Съжалявам, но нищо не мога да направя.
Тримата се спогледаха невярващо. Предишния ден бяха прекарали с Пийт един час. Децата го питаха за майка си, но не получиха отговор и не споменаха, че ще я посещават.
Джоуел гневно изгледа Флори и попита:
— Ти ли му каза, че ще идваме?
— Не съм. А вие не му ли съобщихте?
— Не. Обсъдихме го и решихме да си мълчим.
Хилсабек затвори папката и каза:
— Много съжалявам. Нещата са извън моя контрол.
Стела закри лицето си с ръце и се разплака. Флори я потупа по коляното и се озъби на Хилсабек:
— Не са виждали майка си седем месеца. Ужасно се безпокоят за нея.
— Много съжалявам.
— Може ли поне да ни кажете как е? — попита Джоуел. — Ще проявите ли малко човещина?
Хилсабек се изправи с папката си и отговори:
— Няма да търпя оскърбления. Госпожа Банинг се подобрява. Това е всичко, което мога да ви кажа за момента. А сега моля да ме извините. — Стана от бюрото, прескочи краката на Джоуел и се измъкна през вратата.
Стела изтри бузи с опакото на дланта си и въздъхна дълбоко. Флори я наблюдаваше и стисна ръката й. Джоуел изсъска едва чуто:
— Това копеле!
— Кое? — попита Флори.
— Брат ти. Знаел е, че ще дойдем.
— Защо го е направил? — зачуди се Стела.
Никой не отговори и въпросът увисна във въздуха. Защо?
Криеше ли нещо Пийт? Може би Лайза не беше психичноболна и беше изпратена тук, защото той й се беше ядосал. Не беше нечувано. Флори имаше приятелка от детинство, която бяха пъхнали в лудницата само защото преживяваше тежка менопауза.
Или пък Лайза наистина беше болна? Беше получила силен нервен срив след новината за изчезването на Пийт и обявяването му за мъртъв и вероятно така и не се беше възстановила напълно. Но защо той ще я крие от собствените й деца?
Или всъщност лудият беше Пийт? Може би войната му се беше отразила тежко и накрая беше превъртял и убил Декстър Бел. В такъв случай щеше да е безполезно да се опитват да проумеят постъпките му.
Сепна ги тихо почукване на вратата. Излязоха от кабинета и видяха двама невъоръжени охранители с униформи. Единият се усмихна и им махна да тръгнат по коридора. Последваха ги извън сградата и после ги наблюдаваха как потеглят.
Докато минаваха покрай езерото, Джоуел забеляза неголям парк с пейки и беседка. Зави и подкара натам. Без да продума, спря колата, излезе и затвори вратата, запали цигара и тръгна към масата за пикник под един дъб с опадали листа. Вторачи се в спокойните води и редицата сгради отвъд езерото. Стела дойде при него и помоли за цигара. Двамата се облегнаха на масата, пушеха и мълчаха. Скоро пристигна и Флори и независимо от студа тримата започнаха да обмислят следващия си ход.
— Трябва да се върнем в Клантън, да отидем в затвора и да настояваме да ни позволи да видим мама — каза Джоуел.
— И според теб ще се получи, така ли? — попита Флори.
— Може би да, може би не. Не знам.
— Не ставай смешен — каза Стела. — Той винаги е една крачка пред нас. Досетил се е, че ще дойдем тук. И ето ни — седим край някакво езеро, вместо да сме при мама. В момента изобщо не ми се връща в Клантън.
— На мен също — каза Флори. — Имаме резервация за хотел във Френския квартал и точно там ще ви закарам. Колата е моя.
— Но ти нямаш книжка! — предупреди я Джоуел.
— Досега това не ме е спирало. Всъщност веднъж вече съм ходила до Ню Орлиънс. До там и обратно без засечка.
— Хайде, заслужаваме да се позабавляваме — каза Стела.
Пет часа по-късно Джоуел зави от Канал Стрийт по „Роял“. Френският квартал беше празнично оживен и тесните му тротоари бяха пълни с местни жители и туристи, забързани към ресторанти и клубове. Сградите и уличните фенери бяха украсени с разноцветни лампички. Джоуел спря пред величествения хотел „Монтелеоне“, най-внушителния във Френския квартал. Пиколото взе багажа им, докато друг служител изчезна с колата на Флори. Влязоха в елегантното фоайе и се озоваха в друг свят.
Три години по-рано, в разгара на войната, когато близките на Пийт бяха сигурни, че той е мъртъв, но продължаваха да се молят за чудо, Флори беше убедила Лайза да й позволи да заведе децата на новогодишно пътешествие. Всъщност Флори покани и нея, но тя отказа — не била в празнично настроение. Флори беше очаквала отказа й и го посрещна с облекчение. И така, качиха се на влака, пътуваха шест часа от Клантън до Ню Орлиънс и прекараха три незабравими дни, скитайки из Френския квартал — място, което Флори обичаше и познаваше добре. Бяха отседнали в „Монтелеоне“. Една вечер, докато Флори пиеше джин, Джоуел ближеше бърбън, а Стела ядеше шоколад в прочутия бар на хотела, Флори им разказа за голямата си мечта да живее тук, далече от окръг Форд, в този артистичен свят на писатели, поети и драматурзи. Тя копнееше мечтата й да се сбъдне, но на следващата сутрин се извини, че е прекалила с пиенето и е наговорила глупости.
Сега, когато пристигна в коледната вечер заедно с племенниците си, тя повика самия управител. Той ги поздрави сърдечно и изпиха заедно по чаша шампанско. Потвърдиха резервацията си за вечеря в девет и побързаха да се качат по стаите си да се освежат.
Флори им обясни основните правила за престоя им, които се свеждаха просто до обещание да не говорят за родителите си през следващите четири дни. Джоуел и Стела охотно се съгласиха. Леля им беше проверила при консиержа какво се случва из града и се оказа, че има много за разглеждане: нов джаз клуб на Дофин Стрийт, бродуейска продукция в „Мунданс“ и няколко обещаващи нови ресторанта. Обикаляха из Френския квартал, любуваха се на антиките по „Роял“, гледаха изпълненията на уличните артисти на Джаксън Скуеър, сядаха на кафе от цикория и понички в някое от уютните заведения по тротоара, разхождаха се по крайморската дига покрай корабите и пазаруваха в „Мезон Бланш“. Както винаги, в града имаше много нови неща.
Разбира се, в един от следващите дни ги очакваше дълга вечеря в къщата на Шартър Стрийт, където живееше госпожа Туайла. Тя беше скъпа приятелка на Флори от годините, прекарани в Мемфис, поетеса, която също като нея пишеше много и публикуваше малко. Туайла обаче се беше омъжила изгодно. След като съпругът й почина млад, тя остана богата вдовица, която предпочиташе женската компания пред мъжката. Бе напуснала Мемфис почти по същото време, когато Флори си построи розовата къща и се прибра у дома.
Първата вечер се настаниха на маса по техен избор в елегантния ресторант на хотела, заобиколени от издокарани и празнично настроени хора. Сервитьори с бели сака разнасяха плата със сурови стриди и наливаха леденостуден сансер. Виното ги отпусна и те започнаха да се шегуват с другите клиенти на ресторанта и много се смяха. Флори им съобщи, че е удължила резервацията им за цяла седмица. Ако искаха, можеха да посрещнат Нова година на шумни танци в пищната бална зала на хотела.
Окръг Форд беше много далече.
В пет сутринта в понеделник, 6 януари 1947 г., Ърни Даудъл излезе от тясната си къща в негърския квартал и закрачи към железопътната линия. Беше минус шест градуса — нормално за сезона, ако се вярваше на алманаха, който Ърни държеше в кухнята си. Времето, особено посред зима, беше важна част от неговата работа.
Вятърът от северозапад се беше усилил и когато Ърни пристигна пред съда двайсет минути по-късно, пръстите и стъпалата му бяха премръзнали. За миг спря да се полюбува на старата величествена сграда, най-голямата в окръга, и си позволи да се почувства горд. Негово задължение беше да я отоплява — вършеше го вече петнайсет години и много го биваше.
Днешният ден нямаше да бъде обикновен. Предстоеше да започне най-големият процес, откакто Ърни се помнеше, и съдебната зала на втория етаж скоро щеше да се напълни. Той отключи служебния вход от северната страна на сградата, затвори и заключи след себе си, пусна осветлението и слезе в сутерена. В котелното като всяка зима провери четирите горелки, от които през почивните дни оставаше да работи само една. Тя поддържаше температурата в цялата сграда към пет градуса, колкото да бъдат предпазени тръбите. После провери и нивото на нафтата на скалите на двата хиляда и петстотин литрови варела. Беше ги напълнил миналия петък в очакване на процеса.
Ърни свали един капак и надникна в димоотвода. След като се увери, че системата е изправна, той пусна и другите горелки и изчака температурата в парния котел да започне да се повишава.
Докато чакаше, си направи маса от три кашона за безалкохолни напитки, седна, за да наблюдава уредите и скалите, и заръфа студено хлебче, изпечено от жена му предишната вечер. Често използваше тази импровизирана маса за закуска и обяд, а когато нямаше много работа, двамата с чистача Пенрод вадеха шахматната дъска и изиграваха по някоя партия. Наля си черно кафе от стар термос и докато го пиеше, се замисли за господин Пийт Банинг. Не го познаваше, но негов братовчед живееше във фермата на Банинг и работеше на полето. През изминалите години, дори десетилетия, близките на Ърни бяха памукоберачи и повечето бяха погребани близо до земите на Банинг. Ърни се смяташе за щастливец, че е избегнал участта на полски работник. Беше се добрал до града и до много по-хубава работа, която нямаше нищо общо с брането на памук.
Подобно на повечето чернокожи от окръг Форд, Ърни беше като хипнотизиран от убийството на Декстър Бел. Почти всички бяха на мнение, че видна личност като Пийт Банинг няма да се изправи пред съда. Ако беше застрелял чернокож, по каквато и да било причина, най-вероятно дори нямаше да го арестуват. Ако чернокож убиеше друг чернокож, справедливостта щеше да е произволна и раздавана само от белите. Въпроси като мотив, обществено положение, престъпно минало или пияно състояние бяха важни, но определящото обикновено беше за кого работи обвиняемият. Подходящият шеф бе в състояние да ти издейства само няколко месеца в окръжния арест. Никой шеф нямаше да те сложи на електрическия стол.
Сега, когато вече беше ясно, че Банинг ще се изправи пред съдебно жури от свои съграждани, никой — поне в негърския квартал — не вярваше, че той ще бъде осъден и наказан. Банинг имаше пари да си наеме печени адвокати. Може би дори щеше да подкупи някои съдебни заседатели.
Парите можеха да повлияят и на съдията. Белите умееха да ги използват, за да получават каквото си поискат.
Онова, което толкова силно интригуваше Ърни във връзка с процеса, беше фактът, че няма замесени негри. Никой не можеше да ги обвини. Нямаше да има чернокожи изкупителни жертви. Сериозно престъпление с бяла жертва винаги предизвикваше ареста на обичайните заподозрени, но не и сега. Случилото се беше класическа разпра между бели и Ърни смяташе да гледа колкото се може повече от процеса. И той като всички останали искаше да разбере защо го е направил Банинг. Сигурен беше, че е намесена жена.
Той дояде хлебчето си и погледна уредите. Когато температурата достигна осемдесет градуса, Ърни бавно дръпна лостчетата и пусна парата. Тя минаваше през лабиринт от тръби, които водеха до радиатори във всяка стая на съда. Той нагласи горелките, като отново погледна скалите. Доволен се качи по служебното стълбище на втория етаж и влезе през вратата до ложата на съдебните заседатели. В съдебната зала беше тъмно и студено. Включи една лампа, а другите щяха да почакат точно до седем часа. Мина през преградата и покрай пейките за публиката и се запъти към стена с черен чугунен радиатор, който се събуждаше с тракане. Парата от сутерена вече нахлуваше в него и изпращаше първата топла вълна в студеното помещение. Ърни се усмихна, изпълнен с безмълвна гордост, че тъй добре поддържаната от него система работи.
Вече беше шест и половина и предвид големината на съдебната зала с високия девет метра таван и балкон, както и старите неуплътнени прозорци, които още бяха заскрежени, Ърни допускаше, че на шестте радиатора ще им трябва повече от час, за да покачат температурата до двайсет и един градуса. Съдът отваряше официално в осем часа, но Ърни подозираше, че редовните посетители, служителите и вероятно дори някои адвокати ще започнат да се промъкват през страничните входове още преди това, нетърпеливи да видят началото на процеса.
Съдия Рейф Озуълт пристигна в осем без четвърт и завари Пенрод да мете пода на кабинета му зад съдебната зала. Размениха си любезности, но Пенрод знаеше, че съдията не е в настроение за несериозни разговори. Малко след това Ърни Даудъл се отби, за да поздрави съдията и да го попита добра ли е температурата. Идеална, както винаги.
Джон Уилбанкс и брат му Ръсел пристигнаха, настаниха се на масата на защитата — по-отдалечената от ложата на съдебните заседатели — и започнаха да я покриват с дебели правни книги и папки. Бяха облечени с елегантни костюми и копринени вратовръзки и изглеждаха, както се полага на заможни и преуспели адвокати, а точно това очакваха от тях всички в града. Появи се и Майлс Труит като представител на обвинението заедно с помощник-прокурора Мейлон Поуст, току-що завършил право в Университета на Мисисипи. Труит и Джон Уилбанкс се ръкуваха и подеха приятелски разговор, докато гледаха как хората пълнят залата.
Никс Гридли пристигна с двамата си служители — Рой Лестър и Ред Арнет, и тримата в чисти, изгладени и напълно окомплектовани униформи и с излъскани черни обувки. За случая Никс беше назначил временно двама доброволци да поддържат реда в съда, като им беше дал пистолети, униформи и строги инструкции. Той обикаляше залата, заговаряше секретарките, смееше се с адвокатите и кимаше на познатите си сред призованите за избора на съдебно жури.
Зрителите бяха насочвани към лявата, тоест южната, страна на съдебната зала и редовете се пълнеха бързо. Сред любопитните имаше и някои репортери, които получиха места на първия ред.
Отдясно приставът Уолтър Уили насочваше хората, получили призовки. Седемдесет регистрирани гласоподаватели бяха избрани от съдия Озуълт и негов помощник и бяха получили писма две седмици по-рано. Четиринайсет бяха отхвърлени по различни съображения. Останалите оглеждаха напрегнато залата, неуверени дали трябва да се чувстват горди, че са избрани, или ужасени, че може би им предстои да изпълнят дълга си по време на процес с толкова злополучна слава. От писмата, които бяха получили, не ставаше ясно кой е обвиняемият, но целият окръг знаеше, че това е Пийт Банинг. От петдесет и шестимата само един щеше евентуално да стане съдебен заседател за втори път. В Мисисипи рядко се провеждаха процеси. Всички кандидат-членове на журито бяха бели, а жените бяха само три.
Балконът беше пълен с негри и само с негри. Табелите по коридорите на съда разделяха всичко: тоалетните, чешмичките, входовете към службите и съдебните зали. Пенрод, човек с положение, метеше пода на балкона и обясняваше на другите как е устроена съдебната система. Това беше неговата територия. Беше наблюдавал и други съдебни процеси и беше добре информиран. Ърни сновеше нагоре-надолу по стълбището и спираше на балкона да пофлиртува с някои от жените. Хоп от методистката църква беше център на вниманието на балкона, защото щяха да го призоват да свидетелства. Беше най-важният свидетел на обвинението и се погрижи събратята му да го узнаят. Всички му пожелаваха успех.
Точно в девет часа Уолтър Уили, който беше пристав на доброволни начала от незапомнени времена, зае мястото си пред съдийската маса, застана мирно — или поне както той го разбираше — и се провикна строго: „Всички да станат!“. Пронизителният му глас сепна онези, които го чуваха за пръв път, и хората побързаха да се изправят, когато съдия Озуълт се появи от вратата зад масата си.
Уолтър Уили наклони глава назад, вторачи се в тавана и продължи да напява:
— На вниманието на всички! Започва заседанието на Двайсет и втори областен съд на великия щат Мисисипи. Съдия ще бъде почитаемият Рейф Озуълт. Онези, които ще участват в работата на съда, да пристъпят напред. Бог да благослови Америка и щата Мисисипи.
Нищо не налагаше подобен език, никой закон, процедурно правило, съдебна заповед или местна наредба не го предписваше. Когато Уолтър Уили започна тази работа преди години, а никой не помнеше как точно беше станал несменяемият пристав на съда, той посвети много време на усъвършенстването на призива си за въдворяване на ред в залата, който вече се бе превърнал в общоприето начало на делата. На съдия Озуълт му беше все едно, но адвокатите се дразнеха. Независимо от важността на заседанието Уолтър винаги изричаше оглушителния си призив.
Друга особеност на неговото изпълнение беше униформата му, стъкмена с подръчни средства. Ризата и панталонът му бяха сивокафяви — нямаха нищо общо с униформата на истинските пристави, а майка му беше избродирала името му с дебели жълти букви върху джобчето. Освен това беше пришила към ръкавите му някакви знаци без никакво реално значение. Уолтър носеше и бляскава златиста значка, купена от битпазара в Мемфис, и широк черен патрондаш с лъскави патрони, които създаваха впечатлението, че приставът като нищо първо ще стреля и чак после ще задава въпроси. Само че той не можеше, защото всъщност нямаше оръжие. Никс Гридли категорично отказа да го направи заместник-шериф и не желаеше да има нищо общо с изпълненията му.
Съдия Озуълт търпеше Уолтър Уили, защото поведението му беше безвредно и придаваше малко колорит на иначе мрачната съдебна зала и монотонната процедура.
Съдията се настани на мястото си, каза: „Седнете, моля“, и нагласи широката си черна тога край тялото си. Огледа зрителите. И галерията, и балконът бяха пълни. За пръв път през седемнайсетте години, откакто беше съдия, виждаше толкова много хора в залата. Той се прокашля.
— Е, добро утро и добре дошли. В дневния ни ред днес има само едно дело. Шерифе, доведете обвиняемия.
Никс чакаше до страничната врата. Кимна, отвори я и след секунди се появи с Пийт Банинг, който пристъпваше бавно, без белезници, висок, изпънат и спокоен, но със забодени в пода очи. Като че ли не забелязваше тълпата, която наблюдаваше всяко негово движение. Мразеше вратовръзките и носеше само тъмно сако и бяла риза. Джон Уилбанкс му каза, че е важно да бъде с костюм, за да демонстрира уважение към процедурата. Той бе попитал колко от съдебните заседатели ще бъдат с костюми и когато адвокатът му отговори, че сигурно нито един, въпросът беше решен. Всъщност на Пийт му беше все едно как ще е облечен самият той, съдебните заседатели или който и да било.
Без да погледне към публиката, обвиняемият зае мястото си на масата на защитата, скръсти ръце и погледна съдия Озуълт. Флори седеше три реда зад него, до пътеката. До нея беше Милдред Хайландър, най-добрата й приятелка в града и единствената, която пожела да я придружи тук. Флори и Пийт се бяха сдърпали заради нейното присъствие в съдебната зала. Той беше категорично против, а тя беше твърдо решена да наблюдава протичането на процеса. Искаше да знае какво става и да го съобщава на Стела и Джоуел. Освен това предполагаше, че Пийт едва ли ще има подкрепата на някой друг. И се оказа права. Накъдето и да се обърнеше, срещаше суровите погледи на гневни методисти.
— Какво казва обвинението по делото „Щатът Мисисипи срещу Пийт Банинг“? — попита съдия Озуълт.
Майлс Труит се изправи решително и отговори:
— Господин съдия, щатът Мисисипи е готов за процеса.
— Защитата?
Джон Уилбанкс се изправи и каза:
— Защитата също.
Когато и двамата седнаха, съдия Озуълт погледна към дясната страна на залата и каза:
— Призовали сме седемдесет души за избора на съдебни заседатели. Един почина, трима не са открити, десет са отхвърлени и изпратени у дома. Затова разполагаме със състав от петдесет и шест души. Приставът ми съобщи, че всички те присъстват, че са над осемнайсет и под шейсет и пет години и нямат здравословни проблеми, които биха им попречили да изпълнят дълга си като членове на журито. Подредени сте под номера и ще се обръщаме към вас по този начин.
Нямаше смисъл да обяснява, че причините за отхвърлянето на десет души бяха тяхната неграмотност и неспособността им да попълнят най-прост въпросник.
Съдия Озуълт разлисти някакви документи, намери обвинителния акт и го прочете на глас. Според законите на Мисисипи изложените факти говореха за предумишлено убийство, наказуемо или с доживотна присъда, или със смърт на електрическия стол. Той представи двамата адвокати и двамата прокурори и ги помоли да станат. Представи и обвиняемия, но когато го помоли да се изправи, Пийт отказа. Не трепна и сякаш нищо не чуваше. Съдия Озуълт се подразни, но реши да подмине това неуважение.
Пийт постъпи неразумно и Джон Уилбанкс смяташе да скастри клиента си по време на първата почивка. Какво се надяваше да спечели с непочтителното си поведение?
Съдията продължи нататък с многословно описание на обвиняемия и на жертвата. В момента на смъртта си Декстър Бел бил свещеник в методистката църква в Клантън от пет години и развивал активна дейност сред общността. Бил известна личност, както и обвиняемият. Пийт Банинг бил роден в окръг Форд във видно семейство и тъй нататък.
Когато най-сетне приключи с въведението си, Озуълт попита бъдещите съдебни заседатели дали някой има роднинска връзка с Декстър Бел или Пийт Банинг. Никой не помръдна. След това попита дали някой се смята за личен приятел на Пийт Банинг. Двама мъже се изправиха. И двамата заявиха, че са стари приятели и не могат да съдят Пийт, каквито и доказателства да им бъдат предоставени. Те бяха освободени и напуснаха залата. След това съдията попита колко от бъдещите съдебни заседатели са приятели с членовете на семейство Банинг: Лайза, Флори, Джоуел и Стела. Изправиха се шестима. Млад мъж обясни, че е съученик на Джоуел от гимназията. Един каза, че сестра му и Стела били приятелки и че той я познава добре. Трети беше дългогодишен познат на Флори. Съдия Озуълт разговаря с тях поотделно и продължително и ги попита дали ще съумеят да бъдат безпристрастни. И шестимата го увериха, че биха могли, и не бяха освободени. Трима заявиха, че са приятели на семейство Бел, но твърдяха, че ще останат безпристрастни. Джон Уилбанкс се съмняваше и възнамеряваше да ги подложи на изпитание по-късно през деня.
Войната беше приключила съвсем наскоро и спомените от нея бяха много ярки, затова съдия Озуълт знаеше, че няма друг избор, освен да подходи директно. Без почти никаква предистория той представи Пийт Банинг като офицер с високи отличия, който е бил и военнопленник. Попита колко ветерани има сред призованите. Изправиха се седем мъже, които той извика по име и разпита. Те до един заявиха, че са способни да загърбят всякакви предубеждения или предпочитания, да следват закона и да изпълняват разпорежданията на съда.
Единайсет жители на окръг Форд бяха загинали през войната. Съдия Озуълт и негов подчинен добросъвестно се бяха постарали да изключат тези семейства от списъка.
След това съдия Озуълт се зае с проблема от другата страна и попита дали сред съдебните заседатели има членове на църквата на Декстър Бел. Изправиха се трима мъже и една жена, които бяха незабавно освободени. Останаха петдесет души. Колко от тях бяха членове на други методистки църкви в окръга? Станаха петима. Трима познаваха Декстър Бел, двама — не. Съдия Озуълт остави и петимата.
Даде на всяка от страните правото да отхвърлят безапелационно по петима души по-късно през деня. Ако Джон Уилбанкс не одобряваше външността или езика на тялото на някой методист, можеше да го извади от журито, без да изтъква никаква причина. Ако Майлс Труит заподозреше, че познат на семейство Банинг може да упражни влияние в полза на обвиняемия, би могъл да се възползва от правото си да освободи въпросния човек. Четиримата юристи седяха на ръба на столовете си и наблюдаваха всяко потрепване, усмивка и смръщване на потенциалните членове на журито.
Съдия Озуълт предпочиташе да контролира избора на съдебни заседатели на своите процеси. Други съдии даваха повече свобода на адвокатите и прокурорите, но те обикновено говореха твърде много и се опитваха да му угодничат. След умел едночасов разпит Озуълт сведе списъка до четиридесет и пет души и отстъпи думата на Майлс Труит, който се изправи, усмихна се широко и се постара да изглежда съвсем спокоен. Най-напред повтори и подчерта нещо, което съдията вече беше изтъкнал: ако щатът докаже всеки елемент от обвинението в предумишлено убийство, съдебните заседатели ще бъдат призовани да наложат смъртно наказание. Способни ли сте наистина да го направите? Ще бъдете ли в състояние да осъдите Пийт Банинг на смърт на електрическия стол? Ако следвате закона, няма да имате избор. Но понякога това изисква много смелост. Имате ли я?
Прокурорът крачеше пред пейките отдясно и успяваше да накара всеки съдебен заседател да се замисли над сериозността на предстоящата му задача. Вероятно някои изпитваха съмнения, но си мълчаха. Труит се притесняваше от ветераните и подозираше, че те ще симпатизират на обвиняемия повече, отколкото са склонни да признаят. Помоли един от тях да се изправи, благодари му за военната служба и го поразпита за няколко минути. Когато остана удовлетворен, премина към следващия ветеран.
Изборът се проточи и към десет и половина съдията имаше нужда от почивка и цигара. Половината присъстващи също запалиха. Някои отидоха до тоалетната, други се върнаха на работа. Следвайки инструкциите на съдията, всички се стараеха да не обръщат внимание на хората в дясната половина на залата.
В единайсет часа Джон Уилбанкс се изправи и погледна към потенциалните съдебни заседатели. Много от нещата, които искаше да им каже, му бяха отнети от собствения му клиент. Беше възнамерявал още на ранен етап — при избора на журито — да посее семето на лудостта и после да предложи свидетелски показания, които да бъдат шокиращи, тъжни, достоверни и убедителни. Пийт обаче не му позволи. Не направи нищо, за да помогне на адвоката си да го спаси, а Джон не можеше да прецени дали клиентът му изпитва някакъв извратен копнеж по смъртта, или е просто наивен и вярва, че съдебните заседатели няма да го осъдят. Така или иначе, защитата беше безнадеждна.
Джон беше наблюдавал внимателно призованите и знаеше кои иска за съдебни заседатели. Щеше да се опита да избегне всички методисти и да се прицели във ветераните. Той обаче беше адвокат, а никой адвокат, който разполага със сцена и отзивчива публика, не може да устои на изкушението да каже няколко думи. Усмихна се сърдечно и си даде вид на човек, за когото е голяма чест да защитава добър воин, отбранявал родината. Отправи няколко въпроса към всички, после се прицели в двама методисти, но през повечето време забележките му целяха не да открият някакво тайно предубеждение, а по-скоро да внушат топлота, доверие и симпатия.
Когато Джон приключи, съдия Озуълт даде почивка до два следобед. Нужни бяха няколко минути, за да излязат зрителите, а докато чакаха, съдията осведоми съдебните служители, че е време и те да отидат да обядват. Когато залата остана почти празна, Озуълт каза:
— Господин Уилбанкс, струва ми се, че искате да повдигнете въпрос, който да се протоколира.
Джон Уилбанкс се изправи и отговори:
— Да, господин съдия, но предпочитам да го направим в кабинета ви.
— Ще го направим тук. Отзад е много тясно. Освен това, след като ще се протоколира, въпросът не е поверителен, нали?
— Може да се каже.
Съдия Озуълт кимна на съдебната стенографка и каза:
— Моля, продължете, господин Уилбанкс.
— Благодаря ви, господин съдия. Това не е официално искане, нито молба към съда, тъй като защитата не търси никакво облекчаване на процедурата. Длъжен съм обаче да заявя за протокола нещо, за да няма никакви съмнения относно защитата на моя клиент. Възнамерявах да приложа две стратегии, които да осигурят справедлив процес за клиента ми. Първо, мислех да помоля съда за смяна на мястото, където той ще се проведе. Живея тук, откакто се помня, баща ми и неговият баща също са прекарали живота си тук и познавам окръга. Убеден съм, че в него клиентът ми не може да разчита на справедлив процес. Както видяхме днес сутринта, фактите по делото са добре известни на приятелите и съседите на Пийт Банинг и Декстър Бел. Невъзможно е да намерим дванайсет непредубедени и безпристрастни граждани. След като наблюдавах и проучвах потенциалните съдебни заседатели днес сутринта, съм убеден, че много от тях не признават открито истинските си чувства. Просто е несправедливо процесът да се проведе в тази съдебна зала. Когато обсъдих смяната на мястото с клиента си обаче, той категорично се противопостави и още е против. Бих искал мнението му да се протоколира.
Съдия Озуълт погледна към Пийт и попита:
— Вярно ли е, господин Банинг? Не искате ли делото да се гледа другаде?
Пийт се изправи и отговори:
— Искам да се гледа тук.
— Значи решавате да пренебрегнете съвета на адвоката си?
— Не го пренебрегвам, просто не съм съгласен с него.
— Много добре. Можете да седнете. Продължете, господин Уилбанкс.
Джон завъртя очи в знак на безсилие и се прокашля.
— На второ място, и още по-важен поне според мен, е проблемът с добросъвестната защита. Възнамерявах да осведомя съда, че защитата ще пледира „временна невменяемост“, но клиентът ми не иска и да чуе. Планирах да представя подробни доказателства за нехуманните и, честно казано, неописуеми условия, на които е бил подложен по време на войната. Свързах се с двама психиатри и бях готов да ги помоля да преценят психическото състояние на клиента ми и да свидетелстват на процеса. Той обаче отново отказа да съдейства и ме инструктира да не предприемам тази стратегия.
— Така ли е, господин Банинг? — попита съдия Озуълт.
Пийт отговори, без да се изправя:
— Не съм луд, господин съдия, затова би било непочтено да се преструвам на такъв.
Съдията кимна. Съдебната стенографка записваше. Думите на Пийт се съхраняваха черно на бяло и вредяха на защитата. Но онова, което дори незаписано нямаше да се забрави, беше последното му твърдение, което сякаш току-що му бе хрумнало. Пийт, който иначе претегляше всяка дума във всяка ситуация, добави:
— Знаех какво правя.
Джон Уилбанкс погледна съдията и вдигна рамене, все едно се предаваше.
Номер едно от списъка с потенциалните съдебни заседатели беше загадка. Джеймс Линдзи, петдесет и три годишен, женен, безработен, с адрес на селски път извън отдалеченото селище Бокс Хил, почти в окръг Тайлър. Според попълнения от него въпросник Линдзи беше баптист. Не беше казал и дума по време на сутрешното заседание и никой не знаеше нищо за него. Нито Джон Уилбанкс, нито Майлс Труит искаха да изхабят за него една от петте си възможности за отвод, затова Джеймс Линдзи беше първият избран съдебен заседател.
Съдия Озуълт каза името на номер две, някой си Дълбърт Муни от огромния род Муни в град Карауей. Двайсет и седем годишният Дълбърт беше воювал в Европа и беше раняван два пъти. Джон Уилбанкс отчаяно се нуждаеше от него. Но не и Майлс Труит, който този път упражни правото си на отвод.
Обвиняемият беше отведен обратно в ареста да обядва в очакване на второ нареждане. Приставът, стенографката и заместник-шерифите бяха помолени да напуснат залата. Окончателният избор на журито беше поверителен, включваше само съдията, прокурора и адвоката и не се протоколираше. Ядяха сандвичи и пиеха студен чай, но бяха твърде угрижени, за да обядват с удоволствие.
Съдията представи номер три — една от двете останали жени. Имаше писани правила, имаше и неписани. Ако престъплението беше сериозно, журито винаги се състоеше от дванайсет бели мъже.
Не обсъждаха защо и как е станало така, просто се подразбираше.
— Трябва да я отстраним „по подразбиране“, нали, Майлс?
Прокурорът побърза да се съгласи. „По подразбиране“ означаваше, че въпросният човек е очевидно неподходящ за съдебен заседател, и вместо да го поставят в неловкото положение да бъде отхвърлен пред всички, го изключваха от списъка по време на закритото заседание. И най-важното — отхвърлянето „по подразбиране“ не лишаваше защитата и обвинението от правото на безусловен отвод. Съдията просто постановяваше, че този човек няма да бъде съдебен заседател, и решението му не се обсъждаше.
Не ги притискаше нищо спешно. Обвинението имаше съвсем малко свидетели, а защитата най-вероятно нито един и, веднъж започнал, процесът нямаше да продължи дълго. Затова надлежно разгледаха останалите имена, някои приеха, други отхвърлиха, от време на време спореха, но неизменно напредваха. В три следобед съдия Озуълт пожела отново да пуши и реши да осведоми хората, насядали по коридорите и стълбите или мотаещи се отвън на студа, че процесът ще започне точно в девет на следващата сутрин. Призованите за съдебни заседатели не биваше да се отдалечават. В четири и половина отвориха вратите. Влязоха и немного зрители, на балкона се настаниха и няколко негри. След като въведоха обвиняемия, съдия Озуълт оповести, че съставът на журито е избран. Повика по име дванайсет души, които заеха места в ложата на съдебните заседатели.
Дванайсет бели мъже. Четирима баптисти, двама методисти, двама петдесетници, един презвитерианец и един от Църквата на Христос. И двама, които твърдяха, че не се числят към никоя църква и най-вероятно ще отидат в ада.
Всички вдигнаха дясната си ръка и се заклеха да изпълнят дълга си, след което бяха изпратени да си ходят със строги наставления да не обсъждат делото. Съдия Озуълт закри заседанието и изчезна. Когато съдебната зала се изпразни, Джон Уилбанкс попита шериф Гридли дали може да остане насаме с клиента си за няколко минути. Беше много по-лесно да разговарят на масата на защитата, отколкото в ареста, и Никс се съгласи.
Докато Пенрод метеше пода около пейките за зрителите, а Ърни Даудъл настройваше радиаторите, адвокатите се консултираха с клиента си.
— Не ми харесва поведението ти в съда, Пийт — каза Ръсел, а Джон побърза да добави:
— Изглеждаш арогантен и високомерен и съдебните заседатели ще го усетят. Освен това се отнесе неуважително към съдия Озуълт. Не бива да се повтаря.
— Утре, когато започне процесът, заседателите ще те наблюдават през повечето време — добави Ръсел.
— Защо? — попита Пийт.
— Защото са любопитни. Защото работата им е да те преценяват. За пръв път са членове на жури и обстановката им вдъхва страхопочитание. Попиват всяка подробност и е важно да им станеш поне малко симпатичен.
— Не съм сигурен, че ще успея — отговори Пийт.
— Е, поне се опитай — каза Джон. — Води си бележки, разлиствай документи. Дай си вид, че те интересува какво се случва на процеса.
— Кой избра това жури? — попита Пийт.
— Ние. Заедно с прокурора и съдията.
— Не знам защо да си правя труда, заседателите май вече знаят как ще гласуват. Не видях много дружелюбни лица.
— Ами ти им покажи едно, Пийт — помоли Джон. — Не забравяй, че тези хора ще решат къде да прекараш остатъка от живота си.
— То е решено.
Когато в девет и половина във вторник Майлс Труит се изправи за встъпителната си реч, съдебната зала беше вече затоплена от свистящите радиатори на Ърни и отново препълнена. Ърни и Пенрод надничаха долу от ъгъла на претъпкания балкон и тръпнеха в очакване.
Всички притихнаха. Прокурор Труит беше облечен в тъмнокафяв вълнен костюм. От джобчето на жилетката му висеше златна верижка. Костюмът беше нов, купен специално за събитието — най-големия процес в кариерата му. Труит застана пред съдебните заседатели и им се усмихна сърдечно, а после им благодари, че ще изпълнят дълга си към неговия клиент — щата Мисисипи. Каза им, че са старателно подбрани и трябва да се запознаят с доказателствата, свидетелите, текстовете на закона и накрая да преценят дали обвиняемият е виновен или невинен. Отговорността беше голяма и той отново им благодари.
Според законите на Мисисипи предумишленото убийство беше най-голямото престъпление. Труит прочете дефиницията за него направо от Наказателния кодекс: „Преднамерено и съзнателно умъртвяване на друго човешко същество, неразрешено от закона по никакъв начин и с никакви средства“. Прочете я втори път, бавно и високо, така че всяка дума да отекне в съдебната зала. И наказанието: „Присъдата за предумишлено убийство, налагана от съдебните заседатели, е смърт на електрическия стол или доживотен затвор без замяна“.
Труит се обърна, посочи обвиняемия и каза:
— Господа съдебни заседатели, убийството на преподобния Декстър Бел е предумишлено извършено от Пийт Банинг, който заслужава да умре. — Твърдението му несъмнено бе очаквано, но въпреки това прозвуча драматично.
Труит поговори за Декстър: за детството му в Джорджия, за свещеническото му призвание, за брака му с Джаки, за предишните му църковни назначения, за децата му, за въздействащите му проповеди, за състраданието му към всички, за водещата му роля в общността и неговата популярност в Клантън. Декстър нямаше недостатъци, нямаше никакви провинения. Чудесен млад свещеник, посветил се на Бог и вярата си, застрелян в църквата от войник с точен мерник. Каква загуба. Любящ баща, когото трите му красиви деца са загубили внезапно.
Щатът Мисисипи възнамеряваше да докаже тезата си извън всяко основателно съмнение и след като приключат свидетелските показания, той, Майлс Труит, щеше отново да застане на същото място и да настоява за справедливост. Справедливост за Декстър Бел и семейството му. Справедливост за град Клантън. Справедливост за хората.
Джон Уилбанкс наблюдаваше изпълнението му с възхищение. Вярно, че фактите бяха на страната на Труит, което винаги беше огромно предимство. Подходът на прокурора обаче беше изкусен — той омаловажаваше някои факти, вместо да ги натрапва. Убийството беше толкова чудовищно само по себе си, че не се нуждаеше от допълнителна драматичност. Докато наблюдаваше лицата на съдебните заседатели, Уилбанкс се убеди в нещо, което знаеше отдавна. Нямаше да има съчувствие към клиента му. А без собствени доказателства защитата щеше да е мъртва, обвиняемият също.
Когато Майлс Труит седна, залата остана притихнала. Съдия Озуълт погледна към Джон Уилбанкс, кимна и каза:
— Защитата, моля.
Уилбанкс стана и оправи възела на копринената си вратовръзка, докато отиваше към ложата на журито. Нямаше какво да каже и не възнамеряваше да дрънка небивалици, че са обвинили погрешния човек, или да скалъпва алиби. Затова се усмихна и каза:
— Господа съдебни заседатели, процедурните правила в такива процеси допускат защитата да направи встъпителното си слово, след като обвинението приключи със свидетелите си. Избирам тази възможност. — Той се обърна и кимна на съдията.
Съдия Озуълт сви рамене и каза:
— Нямам нищо против. Господин Труит, призовете първия си свидетел.
Труит се изправи и се провикна:
— Щатът Мисисипи призовава Джаки Бел.
Джаки се изправи от втория ред зад прокурорската маса. Седеше до Ерол Маклийш, който я беше докарал от Роум в неделя следобед. Родителите й останаха там да гледат децата. Баща й беше настоял да я придружи, но тя го разубеди. Ерол беше предложил услугите си и нямаше търпение да предприеме това пътешествие… Тя отседна при приятелка от църквата, а Ерол си взе стая в хотел „Бедфорд“ на площада в Клантън.
Всички погледи се насочиха към Джаки. Беше облечена с тесен черен костюм с колан. Носеше черни велурени обувки с ниско токче, черна плюшена шапчица и семпъл наниз перли. Черното вършеше идеална работа и Джаки излъчваше печал и страдание. Донякъде. Да, несъмнено беше вдовица, но освен това беше млада и привлекателна.
Всяка нейна стъпка беше наблюдавана от дванайсетте съдебни заседатели, от адвокатите, от съдията и прокурора — буквално от всички. Пийт обаче никак не се впечатли и не отлепи очи от пода. Джаки се закле, че ще казва истината, седна на свидетелското място и погледна към зрителите. Предпазливо кръстоса крака, а публиката следеше всяко нейно движение.
Майлс Труит й се усмихна и я помоли да съобщи името и адреса си. Беше я подготвил добре и Джаки гледаше искрено съдебните заседатели в лицата, докато говореше. Последва и друга важна информация: че е на трийсет и осем години, има три деца, живяла е в Клантън пет години, но се е преместила в Джорджия след смъртта на съпруга си.
— Овдовях — печално обясни тя.
— И така, къде бяхте сутринта на девети октомври миналата година към девет часа сутринта?
— У дома. Живеехме в свещеническия дом до методистката църква.
— Къде беше съпругът ви?
— Декстър беше в кабинета си, на бюрото, и подготвяше проповедта си.
— Разкажете на съдебните заседатели какво се случи.
— Бях в кухнята и прибирах съдовете, когато за пръв път през живота си чух такива звуци. Три, бързо един след друг, като че ли някой на предната веранда силно плесна с ръце три пъти. Отначало не обърнах внимание, но после ми стана любопитно. И сякаш нещо ми подсказа да проверя как е Декстър. Отидох до телефона и звъннах в кабинета му. Когато не вдигна, излязох от къщата и заобиколих покрай църквата към пристройката, където се намираше кабинетът му.
Гласът й пресекна, а очите й се навлажниха. Докосна устни с опакото на дланта си и погледна към Майлс. Беше си взела носна кърпичка на свидетелското място.
— И намерихте съпруга си, така ли? — попита той.
Тя преглътна мъчително и продължи:
— Декстър беше на бюрото си, все още на стола. Беше прострелян и кървеше. Навсякъде имаше кръв.
Гласът й отново пресекна, затова тя млъкна, пое си дълбоко дъх, изтри очи и се приготви да продължи.
Единственият звук в съдебната зала беше тихото свистене на радиаторите на Ърни. Никакво помръдване, нито дори шепот. Всички се бяха вторачили в Джаки и чакаха търпеливо тя да се съвземе и храбро да разкаже потресаващата си история. Никой не бързаше. Градът от три месеца чакаше да чуе подробностите около убийството.
— Казахте ли му нещо? — попита Майлс.
— Не съм сигурна. Помня, че изпищях и се спуснах към стола, че го сграбчих и го задърпах, и… ами не съм сигурна за всичко, което стана. Просто беше толкова ужасно.
Тя затвори очи, наведе глава и се разрида. Сълзите й предизвикаха още сълзи и много жени, които познаваха нея и Декстър, също започнаха да трият очи.
Свидетелските й показания бяха ненужни. Защитата предложи да се приеме за вярно, че Декстър Бел е мъртъв и че смъртта му е предизвикана от три куршума, изстреляни с револвер „Колт“, 45-и калибър. Страданието на близките нямаше отношение към фактите, а всички ирелевантни показания по закон бяха недопустими. Съдия Озуълт обаче, подобно на всеки друг съдия в щата и в цялата страна, винаги позволяваше на обвинението да изправи на свидетелското място един-двама роднини на жертвата, уж за да докажат смъртта. Истинската цел обаче беше да трогнат съдебните заседатели.
Джаки отново стисна зъби и продължи нататък или поне се опита. Декстър лежал на пода, тя му говорела, но не получавала отговор. Помнеше как е изхвърчала от кабинета с писъци и цялата в кръв, но когато заместник-шерифът пристигнал с Хоп, пък и след това, всичко й се замъглило.
Последва нова пауза, когато Джаки пак се разплака и се оказа неспособна да продължи. Съдия Озуълт погледна към Майлс и каза:
— Господин Труит, мисля, че чухме достатъчно от тази свидетелка.
— Да, господин съдия.
— Искате ли кръстосан разпит, господин Уилбанкс?
— Не, разбира се, господин съдия — отговори с искрено съчувствие Джон Уилбанкс.
— Благодаря ви, госпожо Бел, свободна сте — каза съдията.
Уолтър Уили скочи на крака, хвана я за ръката и я поведе покрай ложата на съдебните заседатели към мястото й. Съдия Озуълт трябваше да запали цигара и обяви почивка. Уолтър изведе съдебните заседатели, а след като тях ги нямаше, публиката се поотпусна и всички се разприказваха. Много хора от църквата се изредиха да прегръщат Джаки, изгарящи от нетърпение да я докоснат. Ерол Маклийш се отдръпна от тълпата около нея, наблюдавайки я отстрани. Не познаваше никого в съдебната зала освен Джаки; него никой не го познаваше.
Хоп закуцука към свидетелското място и се закле, че ще говори истината. Всъщност името му беше Честър Пърдю и той се представи с него, после обясни, че от дете му казват Хоп заради походката. Хоп беше не просто напрегнат, а направо вцепенен и току поглеждаше към балкона за подкрепа от своите хора. От там даването на показания изглеждаше много по-лесно. Тук, долу, обаче в него се бяха вторачили всички тези бели хора — адвокатите, прокурорът, съдията и съдебните заседатели, да не говорим за публиката — и той тутакси се ужаси и си глътна езика. Майлс Труит го бе подготвял часове наред в кабинета си малко по-нататък по коридора. Бяха репетирали показанията му няколко пъти, като прокурорът непрекъснато го наставляваше да се отпусне и просто да разкаже какво е видял. Предишните два дни в кабинета на Труит той беше спокоен, но сега предстоеше важното му изпълнение, а всички бяха вперили очи в него и никой не се усмихваше.
— Гледай само мен, никой друг — беше му повтарял многократно Труит.
Затова Хоп закова поглед в прокурора и започна да разказва историята си. Било сряда сутрин и той почиствал стъклописите в църквата, което правел веднъж месечно и това му отнемало почти три дни. Излязъл от църквата, влязъл в пристройката и се запътил към килера, където държал препаратите си. Минал покрай кабинета на преподобния Бел. Вратата била затворена и Хоп знаел, че не бива да го безпокои сутринта. Не чул гласове. Не видял никой да влиза в пристройката. Доколкото му било известно, там имало двама души — той и пасторът. Тъкмо вземал шише течен сапун, когато чул три силни изстрела. И трите прозвучали еднакво и направо разтърсили сградата. Стреснал се и изхвърчал в коридора, където чул да се отваря врата. Господин Пийт Банинг излязъл от кабинета с револвер в ръка.
— Откога познавате Пийт Банинг? — попита Труит.
— Отдавна. Той е от нашата църква.
— Ще посочите ли човека, който е държал револвера?
— Щом настоявате.
Хоп посочи обвиняемия. Описа как господин Банинг насочил дулото към главата му, как той паднал на колене и как господин Банинг му казал, че е добър човек и трябва да отиде да съобщи на шерифа.
Хоп го проследил с очи как си тръгва, после пристъпил в кабинета, макар всъщност да не му се искало. Преподобният Бел бил на стола си, кървял от главата и гърдите, очите му били затворени. Хоп не беше сигурен колко време е стоял там, бил твърде уплашен, за да мисли трезво.
Накрая се отдръпнал, без да докосне нищо, и хукнал към шерифа.
Никой адвокат не би извлякъл полза от това да дискредитира Хоп или да хвърли сянка на съмнение върху достоверността на показанията му. Каква причина би имал той да изопачава истината? Беше видял нещата с очите си и не беше украсил случилото се дори с една дума. Джон Уилбанкс се изправи и тихо се отказа от кръстосан разпит. Всъщност той нямаше нищо срещу който и да било свидетел на обвинението.
Докато седеше и слушаше, Джон се чудеше, и то не за пръв път, защо толкова прибързано пое защитата на Пийт. Този човек беше виновен и нямаше никакво желание да докаже противното. Защо не остави друг адвокат да седне любезно на масата на защитата и да стане капитан на този потъващ кораб? От позицията му на опитен юрист случващото се беше смущаващо, почти злепоставящо.
Следващият свидетел на обвинението беше човек, когото всички познаваха. Слим Фаргасон от десетилетия беше чиновник в канцлерския съд и едно от задълженията му беше да съхранява всички поземлени документи на окръга. Той бързо прегледа заверено копие от нотариален акт и обясни на съдебните заседатели, че на 16 септември миналата година господин Пийт Банинг е прехвърлил чрез отказ от собственост 640 акра земя на двете си деца Джоуел и Стела Банинг. Земята принадлежала на Пийт от 1932 г., когато починала майка му и той я наследил.
По време на кръстосания разпит Джон Уилбанкс изясни историята на собствеността на имота и наблегна на факта, че земята принадлежи на семейство Банинг повече от сто години. Нима не било всеизвестно в окръг Форд, че семейство Банинг ревностно пазят земята си? Слим заяви, че не може да свидетелства какво е всеобщо достояние, а да говори само от свое име, но да, земята в крайна сметка щяла да стане собственост на следващото поколение Банинг.
След изчерпването на въпросите Слим побърза да напусне свидетелското място и да се върне в кабинета си.
Призоваха заместник-шериф Рой Лестър да даде показания. Както повеляваха законите на Мисисипи, той свали служебния си револвер, кобура и колана, преди да заеме свидетелското място. Когато Труит започна да го обстрелва с въпроси, Лестър продължи разказа на Хоп и описа местопрестъплението, както го заварил. Най-напред се опитал да успокои госпожа Бел, която била в истерия, и напълно основателно. Бил с нея, когато пристигнал шериф Гридли, и я отвел отсреща, на верандата на госпожа Ванландингам. После отишъл в църквата и помогнал за разследването.
Джон Уилбанкс нямаше какво да попита.
Фактите бяха на страната на прокурора, както обикновено се случваше, и по тази причина Труит се държеше решително и предизвикателно. Нямаше нужда да проявява творчество. Постепенно щеше да сглоби разказа и да преведе съдебните заседатели през престъплението и последиците от него. Следващият му свидетел беше шериф Никс Гридли.
Никс описа местопрестъплението и съдебните заседатели най-накрая видяха мъртвото тяло и кръвта на поредица от увеличени снимки. Те бяха зловещи и тенденциозно подбрани, но съдиите в Мисисипи открай време ги допускаха. Убийствата са отвратителни, а онези, които преценяват каква е истината, имат право да видят вредата, нанесена от обвиняемия. За щастие, снимките не бяха достатъчно големи, за да се виждат от залата и от балкона. Джаки Бел беше пощадена от гледката на мъртвия си съпруг, но въпреки това наличието на тези доказателства я разстрои. Никой не й беше казал, че Декстър е бил сниман, докато кръвта му се е стичала по пода. Какво щеше да стане с тези снимки след процеса?
Докато ги разглеждаха, неколцина съдебни заседатели хвърляха убийствени погледи към Пийт. Той разлистваше дебела правна книга, рядко вдигаше очи и през цялото време беше равнодушен, сякаш не присъстваше на собствения си процес.
Никс разказа за разговора си с Хоп, който им посочил убиеца. Заедно с Рой Лестър и Ред Арнет отишли у Пийт Банинг да го арестуват. Той ги очаквал на верандата. Съобщил им, че оръжието е в пикапа му, и те го взели. Не обелил нито дума, докато пътували към ареста, където ги чакал Джон Уилбанкс. Господин Уилбанкс заявил, че не може да се провежда разпит, ако не присъства и той, затова Никс така и не успял да разговаря с обвиняемия, който и до ден-днешен не бил казал нито дума защо е убил свещеника.
— Но имате ли представа какви са мотивите му? — попита Труит.
Джон Уилбанкс нямаше търпение най-сетне да направи нещо адвокатско. Скочи на крака и каза:
— Възразявам. Свидетелят няма право да ни запознава със своята „представа“ или мнение за мотива.
— Приема се.
Труит невъзмутимо се приближи към масичката пред съдийското място, бръкна в една кутия, извади револвер и го подаде на Никс.
— Това ли е оръжието, което сте взели от пикапа на Пийт Банинг?
Никс го хвана с две ръце и кимна.
— Да.
— Бихте ли го описали на съдебните заседатели?
— Разбира се. Армейски колт четиридесет и пети калибър, револвер, побиращ шест патрона в барабана, с четиринайсетсантиметрова цев. Много хубаво оръжие. Бих казал, истинска легенда.
— Знаете ли откъде обвиняемият е закупил това оръжие?
— Не. Пак повтарям, не съм разговарял с него.
— Знаете ли колко патрона е изстрелял обвиняемият по жертвата?
— Три. Хоп каза, че е чул три изстрела, а преди малко госпожа Бел свидетелства, че е чула три звука. Според аутопсията убитият е улучен два пъти в гърдите и веднъж в лицето.
— Намерихте ли куршумите?
— Да, два от тях. Единият е минал през главата и е заседнал в дунапренената тапицерия на стола, на който е седял убитият. Другият е минал през гръдния кош и е заседнал по-ниско в стола. Третият е изваден от патолога по време на аутопсията.
Джаки Бел избухна в сълзи и захълца. Ерол Маклийш стана и й помогна да се изправи. Тя напусна съдебната зала, закрила лицето си с ръце, а останалите гледаха и чакаха. Когато вратата се затвори зад нея, Майлс Труит се извърна към съдия Озуълт, който му кимна да продължи.
Труит се приближи до масичката, извади пликче от кутията и го подаде на свидетеля.
— Бихте ли описали какво виждате?
— Разбира се. Това са трите куршума, с които е убит свещеникът.
— Откъде знаете?
— Лично изпратих оръжието и куршумите в криминалистичната лаборатория. Изследваха ги и ми изпратиха заключение.
Труит се приближи към своята маса, взе някакви документи и ги размаха към съдия Озуълт.
— Господин съдия, имам два доклада. Първият е от балистичния експерт, вторият е от лекаря, извършил аутопсията. Моля да бъдат допуснати като доказателства.
— Някакви възражения, господин Уилбанкс?
— Да, господин съдия, същите, които повдигнах и миналата седмица. Предпочитам двамата експерти да дойдат в съдебната зала, за да ги подложа на кръстосан разпит. Не мога да разпитам писмените им доклади. Няма причина те да не бъдат призовани да свидетелстват. Не е справедливо по отношение на защитата.
— Отхвърля се. Докладите се допускат като доказателства. Продължете, господин Труит.
— Шериф Гридли, съдебните заседатели ще имат възможност да прегледат и двата доклада, но бихте ли могли да обобщите балистичната експертиза?
— Разбира се. Трите гилзи са били в барабана, така че анализът не е бил труден. Експертът ги е изследвал заедно с трите куршума и е направил пробна стрелба с оръжието. По негово мнение няма съмнение, че трите фатални изстрела са произведени с револвера „Колт“, който взехме от колата на обвиняемия. Никакво съмнение.
— Можете ли да обобщите какво е установил патологът, направил аутопсията?
— И там няма нищо изненадващо. Трите куршума, изстреляни от револвера на Пийт Банинг, са проникнали в тялото на отец Бел и са причинили смъртта му. Всичко е в доклада.
— Благодаря ви, шерифе. Приключих със свидетеля.
Джон Уилбанкс се изправи и изгледа Гридли толкова гневно, сякаш му идеше да го замери с камък. Пристъпи към него и се замисли над първия си въпрос. Вече седмици всичко живо в окръг Форд знаеше, че Пийт Банинг е застрелял Декстър Бел. Ако Уилбанкс се осмелеше да изтъкне друго предположение, рискуваше да изгуби всякаква благонадеждност. Освен това щеше да се изложи на присмех, а гордостта му не би го понесла. Той реши да поизпоти шерифа, може би да породи известно съмнение, но най-вече да запази високото си реноме.
— Шерифе, кой е балистичният ви експерт?
— Казва се Дъг Крануел, работи в Джаксън.
— И вие го смятате за достатъчно квалифициран?
— Така ми се струва. Използват го много шерифи.
— Простете за въпроса, но не мога да преценя квалификацията му, защото него го няма. Защо не е тук да свидетелства пред съдебните заседатели?
— Може би трябва да попитате господин Труит. Аз не отговарям за съдебните процеси. — Никс се усмихна на журито, доволен от своето остроумие.
— Разбирам. А кой лекар извърши аутопсията?
— Доктор Фред Брайли, също в Джаксън. Мнозина прибягват до неговите услуги.
— А защо не е тук да даде показания пред съдебните заседатели?
— Мисля, че иска твърде много пари.
— Разбирам. Това разследване пести средства, така ли? Престъплението не е ли достатъчно важно?
— Средствата са от бюджета на господин Труит, не от моя. Питайте него.
— Шерифе, не намирате ли за странно, че нито един от двамата експерти не присъства тук днес, за да бъде подложен на щателен кръстосан разпит от защитата?
Труит стана и каза:
— Възразявам, господин съдия. Свидетелят не контролира обвинението.
— Приема се.
Никс, който се наслаждаваше на краткото си пребиваване на свидетелското място, продължи:
— Случаят наистина е съвсем ясен и господин Труит не е сметнал, че са нужни много вещи лица.
— Достатъчно, шериф Гридли! — изръмжа съдия Озуълт.
Уилбанкс настръхна и попита:
— Колко убийства сте разследвали, шерифе?
— Държа нещата под контрол. Нямаме много престъпления.
— Колко
Когато стана ясно, че е необходимо да отговори, Никс се размърда, позамисли се за секунда и попита:
— На бели или на черни?
Уилбанкс смаяно погледна към залата и попита:
— По различен начин ли ги разследвате?
— Не, струва ми се. Разследвал съм три-четири намушквания с нож в негърския квартал и онова момче Дюлейни, което обесиха в Бокс Хил. Освен тях намерихме Джеси Грийн в реката, но не успяхме да докажем, че е убит. Тялото беше много разложено. Така че преди сегашното убийство май съм разследвал само още едно.
— А откога сте шериф?
— Ще станат осем години.
— Благодаря ви — каза Уилбанкс и се върна на масата си. Съдия Озуълт целият трепереше поради нуждата от никотин. Той удари с чукчето.
— Съдът се разпуска за обяд. Ще се съберем отново в два следобед.
След цигарите и сандвичите съдията разговаря насаме с прокурора и адвоката. Труит съобщи, че няма други свидетели и смята тезата си за убедително доказана. Озуълт се съгласи. Уилбанкс беше на същото мнение и поздрави Труит за чудесното представяне на доказателствата. Що се отнасяло до защитата, все още не били сигурни дали Пийт Банинг ще свидетелства. Ту искал да даде показания и да представи на съдебните заседатели своето виждане за случилото се, ту на следващия ден отказвал да говори дори със собствения си адвокат.
Уилбанкс сподели вече категоричното си убеждение, че Пийт е умствено неуравновесен, но че няма да пледира „невменяемост“, защото клиентът му продължавал да се противопоставя упорито на идеята, пък и срокът да го направят отдавна бил изтекъл.
— Кой е първият ти свидетел? — попита съдия Озуълт.
— Майор Рускони.
— Каква е целта на показанията му?
— Искам да покажа, че докато е бил на активна служба и се е сражавал с японците във Филипините, Пийт Банинг е бил пленен и са го смятали за мъртъв. И че новината е изпратена на семейството му през май четиридесет и втора.
— Не виждам връзката с настоящото престъпление, Джон — отбеляза Труит.
— Не се учудвам, че го казваш. Така ще се опитам да подготвя почвата за показанията на клиента ми, в случай че реши да свидетелства.
— И аз не виждам връзка — скептично отбеляза съдия Озуълт. — Искаш да докажеш, че е бил смятан за мъртъв или безследно изчезнал, или и двете, поради което свещеникът, докато е утешавал семейството, е прекрачил границата на приличието и е дал повод на обвиняемия, така ли? Това ли целиш?
Труит неодобрително клатеше глава.
— Господин съдия, не разполагам с нищо друго — отговори Уилбанкс — освен със самия обвиняем. Трябва да ми позволите да представя защита, колкото и да е неубедителна.
— Добре, призови си свидетеля. Майлс, направи възражението си в залата. Ще го оставя няколко минути да видим докъде ще стигнем, но съм скептичен.
— Благодаря, господин съдия — каза Уилбанкс.
Когато съдебните заседатели седнаха в ложата след продължителна обедна почивка, съдия Озуълт оповести, че обвинението е приключило и че защитата се отказва от правото си на встъпителни думи. Призоваха майор Антъни Рускони на свидетелското място и той влезе незабавно със стегната крачка в пълна военна униформа. Беше от Ню Орлиънс, имаше характерен акцент и непринудена усмивка. Беше професионален офицер, служил в Тихия океан.
След като Рускони се представи, Майлс Труит се изправи и заяви учтиво:
— Господин съдия, при цялото ми уважение към свидетеля, неговите показания нямат и няма да имат никаква връзка с фактите и проблемите по този случай. Ето защо бих искал да отправя принципно възражение срещу показанията му.
— Отбелязано е. Продължете, господин Уилбанкс.
Преди войната Рускони бил изпратен в Манила, където работел в щаба на генерал Дъглас Макартър, командир на американската армия на Филипините. В деня след нападението над Пърл Харбър японците бомбардирали американските военновъздушни бази на Филипините и войната започнала.
Лейтенант Пийт Банинг бил офицер в Двайсет и шести кавалерийски полк и се намирал във Форт Стотсънбърг, на стотина километра северно от Манила.
Японците бързо разбили американските военновъздушни и морски сили и настъпвали с петдесетхилядна опитна и добре въоръжена войска. Американците и техните съюзници — филипинските доброволци и редовната филипинска армия — оказали героична съпротива, но когато врагът стегнал примката си около островите, притокът на храна, лекарства, гориво и боеприпаси секнал. Без въздушна подкрепа и без флота, която да им осигури провизии и евентуален път за отстъпление, пехотата се оказала принудена да отстъпи към полуостров Батаан, неприветлив и горист терен, вдаден в Южнокитайско море.
Рускони разказваше увлекателно и явно се радваше на възможността да говори за войната. Майлс Труит клатеше глава и се опитваше да срещне погледа на съдия Озуълт, който го избягваше. Съдебните заседатели бяха запленени. Вниманието на зрителите беше изцяло погълнато от разказа на майора и никой не помръдваше.
Обсадата продължила четири месеца и когато американците били принудени да се предадат на многократно превъзхождащия ги противник, преживели най-голямото поражение в историята на американската армия. Нямали друг избор обаче. Войниците били изгладнели, болни и измършавели и измирали толкова бързо, че не смогвали да ги погребат. Малария, денге, дизентерия, скорбут и бери-бери морели всички, както и тропически болести, за които американските лекари дори не били чували. А щяло да става и още по-зле.
Рускони се предал в Манила през февруари 1942 г. Генерал Макартър заминал през март и установил щаба си в Австралия. Рускони и хората му били хвърлени в пленнически лагер близо до Манила, но им позволили да запазят голяма част от архива си, който японците не сметнали за важен. Отношението към тях било относително добро, но били постоянно гладни. На Батаан положението било съвсем различно.
Според оскъдните сведения, които Рускони успял да събере, лейтенант Банинг се предал заедно с частта си на 10 април 1942 г. в най-южния край на полуостров Батаан. Бил сред приблизително седемдесет хиляди военнопленници, принудени да вървят дни наред без храна и вода. Хиляди падали и умирали под палещото слънце, а телата им просто били хвърляни в крайпътните канавки.
Сред заловените имало стотици офицери, затова въпреки ужасните условия те се постарали да наложат някакво подобие на командване. По време на придвижването им се разпространила заповедта имената на загиналите да бъдат запомнени и впоследствие записани, за да бъдат уведомени семействата им. В онези ужасни условия обаче задачата се оказала трудна. Рускони се отклони и обясни на съдебните заседатели, че и до днес, 7 януари 1947 г., американската армия продължава изпълнението на зловещата задача да открие и да се опита да идентифицира войниците, загинали във Филипините.
Майлс Труит се изправи, вдигна и двете си ръце и каза:
— Господин съдия, моля ви, това е процес за убийство. Историята е трагична и вълнуваща, но няма нищо общо с работата ни тук.
Съдия Озуълт очевидно се бореше с решението. Свидетелските показания нямаха пряка връзка с делото. Той погледна Джон Уилбанкс и попита:
— Какво целите с това, господин адвокат?
Уилбанкс успя да създаде впечатление, че знае точно какво цели.
— Моля ви, господин съдия, още малко търпение. Мисля, че ще успея да покажа връзката.
Съдията изглеждаше скептичен, но каза на Рускони:
— Продължавайте.
Няколко дни след началото на дългия преход лейтенант Банинг бил ранен и изоставен. Никой не понечил да му помогне, защото, както научили бързо пленниците, опиташ ли подобно нещо, светкавично те пробожда японски щик. По-късно, по време на почивката, хора от неговата военна част чули как японските войници довършват тежкоранените. Никой не се съмнявал, че лейтенант Банинг е застрелян от японския конвой.
Пийт слушаше, защото нямаше как да не слуша, но седеше с каменно изражение, забил очи в пода, сякаш нищо не чуваше. Нито веднъж не реагира и не погледна към свидетеля.
Рускони обясни, че най-малко десет хиляди американски и филипински войници загинали от глад, обезводняване, изтощение или слънчев удар или били разстреляни, бити до смърт, намушкани с щик или обезглавени. Останалите били натъпкани в мизерни лагери, където било още по-трудно да оцелеят, отколкото по време на убийствения преход. Офицерите се опитали да организират различни начини да бъдат записвани имената на загиналите и в края на пролетта и началото на лятото на 1942 г. до службата на Рускони в Манила започнали да стигат списъци на жертвите. На 19 май семейството на Пийт Банинг било официално уведомено, че той е пленен, че е изчезнал и е смятан за мъртъв. От този момент нататък нямали новини от лейтенанта чак до освобождаването на Филипините, когато той се появил от джунглата с група командоси. Повече от две години Банинг и хората му провеждали дръзка, героична и почти самоубийствена кампания, целяща да всява ужас сред японската армия. За своята храброст и достойно командване бил удостоен с медала „Пурпурно сърце“, „Сребърна звезда“, „Бронзова звезда“ и Кръст за вярна служба.
В този момент беше невъзможно да погледнеш Пийт Банинг и да видиш в него човека, убил Декстър Бел. Съдия Озуълт го разбра и реши да се намеси:
— Да направим почивка — предложи той и посегна към цигарите си.
В кабинета си съдията свали тогата и запали цигара „Кемъл“. Погледна към Джон Уилбанкс и каза:
— Достатъчно. Това е съдебен процес, не церемония за връчване на ордени. Веднага ми кажете дали клиентът ви ще свидетелства и как точно смятате да установите връзка между настоящите показания и делото.
Труит беше ядосан и отбеляза:
— Вредата вече е нанесена, господин съдия. Показанията нямат никаква връзка и изобщо не биваше да стават достояние на съдебните заседатели.
— Той ще свидетелствали? — настойчиво попита съдията.
— Опасявам се, че няма — тихо призна провала си Уилбанкс. — Току-що ми каза, че изобщо не желае да говори.
— Имате ли още свидетели?
Уилбанкс се поколеба и каза:
— Да, един от американските войници, служили с Пийт.
— Един от командосите в джунглата ли?
— Да, но не е важно. Клиентът ми току-що ме предупреди, че ще възрази, ако има още показания, свързани с войната.
Озуълт дръпна продължително от цигарата си и застана до прозореца.
— Някоя от страните има ли още свидетели?
— Обвинението приключи, господин съдия — отговори Труит.
— И аз нямам други, господин съдия — отговори Уилбанкс.
Озуълт се обърна и застана зад бюрото си.
— Добре. Ще освободя съдебните заседатели. Ще уточним указанията към тях тук, след това е време и вие да си починете. Утре сутрин ще произнесете заключителните си речи и после ще предам делото на съдебното жури.
Клей Уомплър, каубой от Колорадо, се бе присъединил към армията през 1940 г. Беше изпратен във Филипините по-късно същата година в състава на Трийсет и първи пехотен полк. Беше се предал на полуостров Батаан, после беше оцелял след убийствения преход и се беше запознал с Пийт Банинг в лагера за военнопленници. Беше спасен от японски пазач, който му даде достатъчно хинин да пребори маларията. Докато ги транспортираха до трудов лагер в Япония, двамата с Пийт избягаха. Решиха, че така и така смъртта не им мърда, поне да опитат шанса си в джунглата, където прекараха първите три дни и нощи изгубени насред горите. Бяха твърде изнемощели и вече обсъждаха как да сложат край на живота си, но попаднаха на ранен японски войник. Свариха го да спи в гората и го убиха. В раницата му намериха храна и вода и след като се натъпкаха, скриха трупа и се разминаха на косъм с патрула. Въоръжени с пистолет, нож, пушка и щик, те най-накрая попаднаха на американски и филипински партизани. Живяха в планинските гори и се научиха умело да залавят вражеските войници. За подвизите им можеше да се напише дебела книга.
Клей се свърза с Джон Уилбанкс и предложи помощта си. Пристигна в Клантън и беше готов да свидетелства и да каже каквото трябва, за да спаси приятеля си. Когато адвокатът го осведоми, че няма да бъде допуснат до свидетелското място, той отиде в ареста във вторник следобед.
Шериф Гридли си тръгна от работа в пет часа и както правеше напоследък, остави ареста в ръцете на отговорника Пийт и надзирателя Тик Поули. Флори поднесе вечеря на брат си и на Клей и часове наред слуша техните истории, които чуваше за пръв път. Пийт никога досега не беше говорил за войната. Флори слушаше невярващо разказ след разказ за изпитанията им. Оцеляването им беше истинско чудо.
Клей беше озадачен от вероятността приятелят му да бъде осъден на смърт от щата Мисисипи. Когато Пийт го увери, че това е много вероятно, той се закле, че ще събере стария отряд и ще обсадят Клантън. Топчестите шерифи, които видял в съда, не можели да се мерят с техните хора, калени командоси, избили хиляди японци по неописуемо страховити начини.
— Често се налагаше да убиваме безшумно — обясни мрачно Клей на Флори. — Изстрелът привлича внимание.
Тя кимна, все едно разбираше всичко.
Много след вечеря Тик Поули най-сетне почука на вратата и сложи край на срещата. Пийт и Клей се прегърнаха и се сбогуваха. Клей обеща да се върне с отряда и да спасят командира си. Пийт отговори, че това време е отминало.
Върна се в килията си, угаси лампата и заспа.
Когато Майлс Труит се изправи за заключителната си реч пред съдебните заседатели, навън прехвърчаше сняг. Снеговалежът беше изключително вълнуваща новина за местните хора и макар прогнозата да беше само за три-четирисантиметрова покривка, в града цареше оживление, като че ли щяха да бъдат затрупани за цял месец. Майлс се опасяваше, че това ще навреди на процеса. Джон Уилбанкс се тревожеше, че промяната на времето може да не е от полза за Пийт, защото ще разсее съдебните заседатели. Той се молеше поне един-двама да настояват за доживотна присъда, а не за смърт, но сега всеки потенциален противник на смъртното наказание можеше да предпочете да се присъедини към мнозинството, за да се прибере у дома час по-скоро, преди пътищата да станат опасни. Присъдата беше сигурна, но неединодушната присъда означаваше живот, а не смърт. Рано сутринта Джон и Ръсел обсъдиха всички благоприятни и неблагоприятни последици от снеговалежа и не стигнаха доникъде. Ръсел беше убеден, че времето няма значение. Процесът беше кратък и съдебните заседатели бяха напълно ангажирани с него. Решението им беше твърде важно, за да се повлияе от снега.
За какви неща само спореха адвокатите.
Майлс се приближи към ложата на съдебните заседатели, усмихна им се, благодари им за тяхната служба, като че ли имаха друг избор, и започна:
— Моля ви да пренебрегнете показанията на последния свидетел, майор Рускони от Ню Орлиънс. Разказаното от него няма връзка с делото и обвинението в убийство. Не ви моля да забравите военната служба и саможертвата на обвиняемия. Те са невероятни, дори легендарни. Нашата страна току-що спечели най-мащабната война в историята и имаме много причини да се гордеем. В нея загинаха четиристотин хиляди американци и днес навсякъде във великата ни родина семействата им страдат от загубата. Над пет милиона мъже и жени служиха в армията, повечето от тях храбро, дори героично. Но фактът, че си герой от войната, не ти дава правото да се прибереш у дома и да извършиш безсмислено и ужасяващо убийство. Ами ако всичките ни герои решат да раздават собствено правосъдие и започнат да стрелят?
Майлс крачеше бавно и говореше, без да поглежда в бележките си. Беше репетирал часове наред, готвеше се от седмици и знаеше, че сега е звездният му час.
— Вместо това ви моля да се замислите за Джаки Бел и за нейните деца. Три прекрасни деца, които остават сираци. Убит е почтен и набожен човек, добър пастор и прекрасен съпруг и баща. Човек, покосен хладнокръвно на трийсет и девет години без никакво видимо основание. Без защита, без предупреждение, без основание да подозира, че приятелят му ще се появи с пистолет в ръка. Без път за бягство, без време да реагира, без да може по някакъв начин да избегне своята внезапна и трагична смърт. Свещеник, който или е четял Библията, или току-що я е затворил, когато обвиняемият се е появил неочаквано и е отнел живота му. Вероятно никога няма да узнаем причината за сблъсъка между Декстър Бел и Пийт Банинг, но ще поставя въпроса, който всички си задаваме от октомври миналата година: не можеше ли, за бога, конфликтът да се разреши без кръвопролитие?
Майлс се обърна и измери обвиняемия с гневен поглед, разпери широко ръце и попита:
— Защо?
Пийт гледаше право напред, без да трепне.
— Само че кръвопролитието се случи и сега е дълг на вас, съдебните заседатели, да се занимаете с него. Няма никакво съмнение какви са фактите. Адвокатът на обвиняемия дори не намекна, че някой друг е извършил убийството. Нито заяви, че клиентът му е психически нестабилен. Адвокатът направи всичко по силите си, но защитата е просто невъзможна. Пийт Банинг е застрелял Декстър Бел. Действал е сам и предумишлено. Планирал е убийството и е съзнавал какво прави. Когато след малко се оттеглите за обсъждане, ще вземете със себе си и копие от нотариалния акт, подписан от него три седмици преди убийството. Прехвърлил е на своите деца най-ценното си имущество, земята, за да я опази. На правен език това се нарича имотна измама. Измама, извършена при подготовка на убийството. Никога няма да узнаем от колко отдавна обвиняемият го е планирал, а и всъщност няма значение. Важното е, че е старателно обмислено, че е предумишлено.
Майлс замълча, приближи се до масата си и отпи глътка вода. Беше актьор насред превъзходно изпълнение, а съдебните заседатели, както и останалите присъстващи в залата, се бяха прехласнали по него.
— Вината в този случай се определя лесно — продължи той, — наказанието също. Вие и само вие имате властта да осъдите обвиняемия на смърт на електрическия стол или на доживотна присъда без замяна в затвора „Парчман“. Причината в този щат да има смъртна присъда е фактът, че някои хора я заслужават. Този човек е извършил предумишлено убийство и според нашите закони няма право да живее. Нашите закони не са написани, за да защитават интересите на богатите и привилегированите или на онези, които са служили в името на страната ни по време на война. Ако ме обявят за виновен в предумишлено убийство, заслужавам да умра. Същото се отнася за вас. Същото се отнася за него. Прочетете закона внимателно, когато се оттеглите за обсъждане. Той е ясен и не съдържа изключения за герои от войната. Ако по някое време в стаята отзад се изкушите да проявите милост към него, ще ви помоля да се замислите за Декстър Бел и за семейството му. След това ви моля да проявите към Пийт Банинг милостта, която той е проявил към Декстър Бел. Вие сте положили клетва да изпълните дълга си и в този случай дългът изисква от вас присъда „виновен“ и смъртно наказание. Благодаря ви.
Съдия Озуълт не беше ограничил времето за заключителните речи. Труит можеше да продължи така час или два, но мъдро реши да не го прави. Фактите бяха прости, процесът беше кратък, аргументите му бяха ясни и по същество.
Джон Уилбанкс щеше да бъде още по-кратък. Той започна с изненадващ въпрос:
— Какво печелим от екзекуцията на Пийт Банинг? Замислете се над това за момент. — Замълча и закрачи бавно напред-назад пред съдебните заседатели. — Ако екзекутирате Пийт Банинг, ще направите ли нашата общност по-безопасна? Отговорът е „не“. Той е роден тук преди четиридесет и три години и е водил образцов живот. Съпруг, баща, фермер, съсед, работодател, член на църковното паство, възпитаник на „Уест Пойнт“. Служил е на тази страна с повече смелост, отколкото можете да си представите. Ако екзекутирате Пийт Банинг, ще върнете ли Декстър Бел? Отговорът е очевиден. Всички ние изпитваме огромно съчувствие към семейство Бел и тяхното голямо страдание. Те искат само да си върнат своя баща и съпруг, но вие не можете да им го дадете. Ако екзекутирате Пийт Банинг, очаквате ли до края на живота си да усещате, че сте постигнали нещо, че сте направили онова, което щатът Мисисипи е искал от вас? Съмнявам се. Отговорът, господа, е, че никой нищо не печели, ако животът на този човек бъде отнет.
Уилбанкс замълча и огледа съдебната зала. Прокашля се и отново насочи вниманието си към съдебните заседатели.
— Очевидният въпрос е: след като убийството е нередно, както всички сме единодушни, защо щатът има правото да убива? Хората, които творят законите ни в Джаксън, не са по-умни от вас. Тяхното разбиране за добро и зло, за основни морални ценности не е по-висше от вашето. Познавам някои от тях и мога да ви уверя, че не са толкова почтени и богобоязливи като вас. Не са толкова мъдри като вас. Ако прочетете някои от законите, които приемат, ще осъзнаете, че те често грешат. Докато пишели законите обаче, някой умен човек решил да даде на вас, съдебните заседатели, избор. Осъзнал, че всяко дело е различно, че всеки обвиняем е различен и че в съдебния процес може да настъпи момент, когато заседателите да решат, че убийствата трябва да спрат. Затова имате избор между живота и смъртта. Законът ви го е дал.
Още една драматична пауза, докато Уилбанкс ги гледаше право в очите.
— Не можем да върнем Декстър Бел на децата му. Но Пийт Банинг също има деца. Чудесен син и красива дъщеря, и двамата колежани. Моля ви, не отнемайте баща им. Те не са направили нищо нередно. Не заслужават да бъдат наказани. Да, животът на Пийт Банинг няма да е бог знае какъв между стените на затвора, но ще продължи. Децата му биха могли да го посещават. Да му пишат писма, да му изпращат снимки от сватбата си, да му доставят радостта да зърне лицата на внуците си. Макар и да отсъства, той все пак ще бъде в живота им и те ще бъдат в неговия. Пийт Банинг е велик човек, със сигурност по-велик от мен, по-велик от мнозина в тази съдебна зала. Познавам го на практика цял живот. Баща ми беше близък с баща му. Той е един от нас. Отраснал е тук, на този чернозем, със същите убеждения, вяра и традиции като мен и вас. Какво ще спечелим, ако го изпратим в гроба? Ако ние, хората, екзекутираме един от своите, на окръг Форд ще се лепне кърваво петно, което никога няма да бъде заличено. Никога, никога, никога.
Гласът му пресекна леко и той се помъчи да се овладее. Преглътна мъчително, стисна зъби, отправи умолителен поглед.
— Господа съдебни заседатели, съграждани на Пийт Банинг, моля ви да пощадите живота му.
Когато седна до Пийт, Джон Уилбанкс обгърна раменете му с ръка в бърза и крепка прегръдка. Пийт не реагира, а продължи да се взира пред себе си, сякаш не беше чул нищо.
Съдия Озуълт даде последни указания на съдебните заседатели и всички в залата се изправиха, докато журито излизаше.
— Обявявам почивка — оповести съдията. — Прекратявам заседанието.
Той удари с чукчето и излезе през вратата в дъното на залата. Беше почти единайсет и снегът беше престанал.
Половината зала се изпразни в пълна тишина. Основният въпрос сега беше колко време ще продължи чакането, но тъй като никой не беше способен да предвиди, хората почти не си говореха. Онези, които останаха, се скупчиха на групи, шепнеха си, пушеха и клатеха глави, докато старият часовник над съдийската маса бавно тиктакаше.
Джаки Бел беше чула предостатъчно. С Ерол излязоха няколко минути по-късно и се запътиха към колата му. Той почисти предното стъкло от снега и двамата напуснаха Клантън. Джаки не беше виждала децата си от четири дни.
Флори също се беше наситила на процеса. Двете с Милдред се постараха да избягват погледите на методистите, докато вземаха палтата си и излизаха от залата. Отидоха с колата до дома на Милдред и си направиха чай. На масата в кухнята прочетоха вестниците на Тюпълоу, Мемфис и Джаксън. И трите имаха репортери в съдебната зала и фотографи отвън. Тези на Тюпълоу и Мемфис бяха публикували дълги статии със снимки на Пийт на излизане от съда с белезници. Вестникът на Джаксън правеше същото на втора страница. Флори изряза статиите и ги добави в албума си. Щеше да се обади на Джоуел и на Стела и да им съобщи присъдата, когато я узнаеше.
Пийт се върна в килията си и помоли за чаша кафе. Рой Лестър му донесе и той му благодари. Няколко минути по-късно Лион Коливър, контрабандистът от отсрещната килия, се обади:
— Ей, Пийт, искаш ли да поиграем?
— Ами да.
Пийт излезе от килията си, свали халката с ключовете от стената и отключи килията на Лион. Подредиха игралната си дъска насред коридора и започнаха да играят крибидж. Лион извади манерката си, отпи и я подаде на Пийт, който също отпи.
— Какви са ти шансовете? — попита Лион.
— Почти нищожни.
— Ще те сложат ли на стола?
— Ще се учудя, ако не го направят.
Никой не искаше да стане председател на журито. Съгласно инструкциите на съдията първата им работа беше да си изберат председател. Хал Грийнуд държеше смесен магазин близо до езерото и беше голям бърборко. Някой предложи него и го избраха единодушно. Той подметна, че трябва да му платят допълнително. Сегашната разценка в окръг Форд беше по един долар дневно.
Съдия Озуълт им бе поръчал да не бързат. Процесът беше кратък, нямаха нищо друго в графика тази седмица, а делото очевидно беше сериозно. Беше им предложил да започнат обсъждането, като прегледат писмените му указания и прочетат приложимите членове от закона. Така и направиха.
Инструктирани бяха да разгледат всяко предоставено доказателство. Пистолетът и куршумите не получиха сериозно внимание — не се и налагаше. Хал бавно прочете на глас доклада от аутопсията и балистичната експертиза. Прегледа нотариалния акт за прехвърляне на собствеността върху земята, отбеляза само основното и прескочи юридическия жаргон.
Уолтър Уили отговаряше не само за съдебната зала, но и за съдебните заседатели. Стоеше на пост пред вратата и отпращаше всеки, който се приближеше. Притиснеше ли ухо към вратата, можеше да чуе почти всичко, което се говори вътре. И го правеше, както винаги. Чу думата „обяд“ и се отдръпна. Хал Грийнуд отвори вратата и съобщи, че съдебните заседатели са гладни. Уолтър отговори, че го е изпреварил и вече е поръчал сандвичи.
Докато чакаха, Хал предложи да направят предварително гласуване по въпроса за вината. Без конкретна поредност всеки от дванайсетте заседатели изрече думата „виновен“, макар че двама го сториха по-неохотно от другите.
Джон и Ръсел Уилбанкс обядваха в заседателната зала в кантората си. Обикновено отиваха в заведение малко по-надолу по улицата, но днес не бяха в настроение за погледите и баналните забележки на хората, които срещаха почти всеки ден. Ръсел се възхити на последния призив на брат си към съдебните заседатели и беше убеден, че няколко от тях ще държат на доживотна присъда. Джон не беше толкова сигурен. Още се чувстваше безсилен, дори потиснат по отношение на представянето си на процеса. Ако имаше свобода на действие, щеше да проведе силна защита въз основа на мотива за временна невменяемост и да спаси живота на Пийт. Клиентът му обаче явно беше твърдо решен да се погуби. По време на може би най-важното дело в кариерата си Джон се оказа с вързани ръце, принуден да изпълнява ролята на едва ли не страничен наблюдател.
Докато човъркаше обяда си, той си напомни, че нищо в живота на един адвокат не е толкова мъчително и напрегнато, колкото очакването съдебните заседатели да се произнесат.
Един от членовете на студентското братство на Джоуел беше от неголямо градче на час път от кампуса на „Вандербилт“. Когато започна процесът в понеделник сутринта, Джоуел установи, че за него е невъзможно да мисли за друго. Приятелят му го покани в семейното имение, където яздиха коне, ловуваха часове наред в горските дебри и се постараха да разговарят за всичко друго освен за случващото се в Клантън. Вечерта Джоуел звънна на Стела, за да провери как е. И тя като него пропускаше занятия и се опитваше да избягва хората.
Ръсел Уилбанкс беше прав. Трима от дванайсетте заседатели не се решиха да гласуват за смъртна присъда, поне не и в началото на обсъждането. Единият, Уилбър Стак, беше ветеран от войната, раняван три пъти в Италия. Премина през ситото на Майлс Труит само защото Майлс беше използвал и петте си отвода, преди да стигнат до Стак. Другият, Дейл Мъсгрейв, имаше дъскорезница край езерото и призна, че баща му е работил с бащата на Пийт и често е изразявал огромно възхищение от семейството. Изтъкна се, че вероятно е следвало това да се спомене по време на избора на заседатели, но вече беше твърде късно. Третият, Винс Пендерграс, беше бояджия петдесетник, който твърдеше, че няма връзки със семейство Банинг, но му беше трудно да повярва, че от него се очаква да убие човек. Никой от дванайсетте в журито не изгаряше от желание да гласува за смъртна присъда, но всички бяха нейни привърженици. На хартия и на теория тя беше популярна в страната и определено в Мисисипи. Много малко хора обаче бяха членове на съдебни журита, от които се очакваше да натиснат копчето. А това си беше съвсем друга работа.
Дебатите продължиха цивилизовано, всеки получаваше шанс да изрази мнението си. Снегът се беше стопил, небето беше ясно, пътищата — проходими. Нищо не налагаше спешно да се приберат у дома. В три следобед Хал Грийнуд отвори вратата и помоли Уолтър за кана кафе и дванайсет чаши.
След кафето в задимената от изпушените цигари стая приличието започна да се пропуква, а гласовете — да се повишават. Разделителната линия беше ясно очертана, но не неизменна. Деветима изобщо не се колебаеха, но трима показваха признаци на капитулация. Неведнъж биваше изтъквано, че си имат работа с убийство, което е старателно планирано. Ако Пийт Банинг беше свидетелствал и беше обяснил мотивите си, вероятно би получил известно съчувствие. Но той просто си седеше, сякаш дори не съзнаваше, че това е собственият му процес, и нито веднъж не погледна към съдебните заседатели.
Очевидно този човек беше увреден от войната. Защо адвокатът му не го доказа? Възможно ли беше мотивът му да е свързан с нещо между съпругата му и Декстър Бел? Методистите отхвърлиха това предположение, бранейки честта на своя убит пастор. Хал Грийнуд ги предупреди, че тяхно задължение е да преценяват само фактите по делото. Само онова, което бяха чули и видели в съдебната зала.
Към четири часа Винс Пендерграс промени мнението си и мина на страната на мнозинството. Това беше повратен момент. Десетимата набраха смелост и засилиха натиска над Уилбър Стак и Дейл Мъсгрейв.
Ърни Даудъл излезе в коридора от съдебната зала и свари Уолтър Уили да дреме пред вратата на журито. Наближаваше пет часът, време беше Ърни да се прибира, затова се отби да попита Уолтър има ли нужда от нещо. Той го увери, че няма, и го подкани да си ходи, защото здраво държал нещата под контрол.
— Какво правят вътре? — попита Ърни и кимна към вратата.
— Обсъждат — отговори професионално Уолтър. — А сега си върви, моля те.
— Ще има ли присъда?
— Не мога да кажа.
Ърни си тръгна и се качи по тясно стълбище до третия етаж, където имаше малка правна библиотека и няколко склада. Пристъпваше съвсем тихо и отвори врата към тъмен и тесен килер, където Пенрод седеше на високо столче, захапал незапалената си лула от царевичен кочан. Чугунената вентилационна шахта заемаше цялата стена от пода до тавана. През цепнатина на пода до нея долиташе не само цигареният дим, но и приглушените гласове на съдебните заседатели точно под тях.
Почти беззвучно Пенрод каза:
— Единайсет срещу един.
Ърни се изненада. Само час по-рано гласовете бяха девет на три. Двамата с Пенрод не се съмняваха, че ще бъдат уволнени и най-вероятно арестувани, ако някой узнаеше, че подслушват, и го пазеха в пълна тайна. Повечето дела, които се гледаха пред съдебни заседатели, бяха граждански и твърде скучни. От време на време имаше чернокож обвиняем по някое наказателно дело и изцяло бяло съдебно жури, чието обсъждане преминаваше бързо и предсказуемо. Процесът на Банинг беше къде-къде по-интересен. Наистина ли белите бяха готови да осъдят на смърт един от своите?
След като не свърши нищо цял следобед, привечер Джон Уилбанкс реши да си успокои нервите. Той и Ръсел се оттеглиха в една стая на горния етаж, където имаха кафеварка и добре зареден бар. Ръсел наля по един „Джак Даниълс“ с лед и двамата седнаха на старите сламени столове, които бяха в кантората от десетилетия. През един прозорец виждаха съда на отсрещния тротоар, а на втория етаж различаваха силуетите на заседателите, които понякога крачеха из стаята. Обсъждаха делото повече от шест часа, но шест часа не бяха дълго време за щата Мисисипи.
Джон си спомни старата история за съдебно жури от годините на Депресията, което дни наред не можело да вземе решение по някакво дело. Истината излязла на бял свят, когато най-накрая издали присъда и съдебните заседатели били освободени. Долар дневно било нелошо заплащане по онова време, а повечето заседатели нямали друга работа.
Двамата се посмяха, наляха си по още едно питие и тъкмо обсъждаха къде да вечерят, когато светлината в стаята на съдебните заседатели угасна. Малко след това звънна телефонът в кантората им. Секретарката се качи при тях и им съобщи, че заседателите са готови.
Съдия Озуълт даде малко време новината да се разпространи и публиката отново да се събере. В седем вечерта, както беше обещал, той се появи в залата с черна тога, нареди на Уолтър Уили да прескочи обичайното си каканижене и каза на Никс да доведе обвиняемия. Пийт Банинг отиде до стола си и седна, без да погледне никого. Когато всички бяха заели местата си, Уолтър повика съдебните заседатели.
Те влязоха бавно с мрачни лица. Едни гледаха към публиката, други — към Пийт. Седнаха и се вторачиха в съдията, сякаш ненавиждаха този момент и страшно им се искаше да бъдат другаде.
— Господа съдебни заседатели, решихте ли каква ще е присъдата? — попита съдия Озуълт.
Хал Грийнуд се изправи с лист в ръка.
— Да, господин съдия.
— Дайте я на пристава.
Уолтър Уили взе листа от Хал и без да го поглежда, го отнесе до съдийската маса и го подаде на съдията, който го прочете бавно и попита:
— Единодушно ли е решението ви?
Всичките дванайсет души кимнаха, някои — едва-едва, нито един въодушевено.
— Обвиняемият да стане.
Пийт Банинг се надигна бавно, изпъна гръб, изопна рамене, вирна брадичка и впери свиреп поглед в съдия Озуълт.
— Единодушната присъда е следната: „Ние, съдебните заседатели, намираме обвиняемия Пийт Банинг за виновен в предумишлено убийство на Декстър Бел. Ние, съдебните заседатели, го осъждаме на смърт на електрическия стол“.
Обвиняемият не само не трепна, дори не мигна. Други обаче го направиха и откъм публиката се разнесоха възклицания и стонове. В ложата на съдебните заседатели Уилбър Стак усети внезапен прилив на емоции и закри лицето си с ръце. До края на живота си щеше да съжалява за деня, когато се бе огънал и беше гласувал да бъде убит негов събрат по оръжие.
Флори запази самообладание най-вече защото присъдата не беше изненада. Брат й очакваше този изход. Тя беше наблюдавала съдебните заседатели през целия процес и знаеше, че няма да има пощада. Пък и, честно казано, защо да има? По напълно непонятни причини брат й се беше превърнал в убиец, който не желаеше съчувствие. Тя докосна бузите си с носната кърпичка и се замисли за Джоуел и Стела, но успя да се овладее. Щеше да плаче по-късно, когато останеше сама.
Съдия Озуълт взе още един лист и прочете:
— Господин Банинг, по силата на властта, дадена ми от щата Мисисипи, ви осъждам на смърт на електрическия стол след деветдесет дни, на осми април. Можете да седнете.
Пийт седна с безизразно лице. Съдия Озуълт осведоми адвокатите, че разполагат с трийсет дни да внесат своите искания и обжалвания, след това благодари на съдебните заседатели и ги освободи. Когато те излязоха от залата, съдията погледна към Никс, посочи Пийт и каза:
— Отведете го обратно в ареста.
Чайната на площада обикновено отваряше в шест сутринта и бързо се пълнеше с адвокати, банкери, свещеници и бизнесмени — все хора на нефизическия труд — които се събираха на кафе и понички и си предаваха един на друг сутрешните вестници. Никой не седеше сам. Имаше кръгла маса за демократите, а в отсрещния край на помещението — друга за републиканците. Консервативната клика на завършилите Университета на Мисисипи сядаше в предната част, а възпитаниците на местния колеж предпочитаха маса близо до кухнята. Методистите си имаха свой кът, баптистите също. Често между масите се водеха разговори, разменяха се шеги и закачки, но истински спорове се разгаряха рядко.
Присъдата претъпка чайната. Всички бяха запознати с фактите и подробностите, дори с клюките, но въпреки това бяха дошли рано, за да се уверят, че няма да пропуснат нищо. Може би Пийт Банинг беше нарушил мълчанието си и беше казал нещо на адвоката си или на Никс Гридли. Може би Джаки Бел беше направила коментар на присъдата пред някой репортер. Или вестникът на Тюпълоу беше надушил нещо, убягнало на другите. И най-важното: щеше ли щатът наистина да екзекутира Пийт Банинг?
Някакъв строителен предприемач попита адвоката Рийд Тейлър как протича обжалването. Рийд обясни, че Джон Уилбанкс разполага с трийсет дни да осведоми съда, че ще обжалва, след това — с още трийсет, за да подаде нужните документи. Щатският главен прокурор в Джаксън щеше да ги разгледа и службата му щеше да разполага с още трийсет дни да отговори на Джон Уилбанкс. Общо деветдесет дни. После Върховният съд на Мисисипи щеше да се произнесе по присъдата. Ако я отменеше, а Рийд, честно казано, не виждаше начин това да стане, делото щеше да бъде върнато в окръг Форд за повторно разглеждане. Ако Върховният съд потвърдеше присъдата, Джон Уилбанкс можеше да протака и да се опита да обжалва във Върховния съд на Съединените щати. Това би било загуба на време, но можеше да спечели на Пийт няколко месеца. Ако Уилбанкс предпочетеше да не го прави, екзекуцията щеше да се състои в рамките на календарната година.
Рийд обясни, че при смъртна присъда обжалването е задължително. Беше гледал целия процес и не беше забелязал грешка, която да послужи като основание за обжалване, но въпреки това то трябваше да се внесе. Нещо повече, продължи Рийд, единствената възможна грешка по време на процеса били показанията на военния за войната. Но те били в ущърб на обвинението. Джон Уилбанкс нямал никакви доводи да обжалва.
След като Рийд приключи, хората се върнаха по местата си и разговорите станаха по-приглушени. От време на време вратата се отваряше и приятен студен полъх пронизваше мъглата от цигарен дим и пушек от прегорял бекон. Появи се щатският сенатор в търсене на гласоподаватели. Не беше местен, живееше в Смитфийлд, окръг Полк. Почти не се мяркаше, докато не стана време да го преизбират, и повечето мълчаливо се възмущаваха на присъствието му в града в този толкова драматичен момент. Сенаторът провеждаше обиколките си с глуповата усмивка, колекционираше ръкостискания и се стараеше да запомня имена. Най-накрая си намери свободен стол при баптистите, които до един четяха вестници и пиеха кафе. Веднъж беше дрънкал глупости за контрабандния алкохол, който бил залял щата, и те не го понасяха.
Докато сутринта се точеше, стана ясно, че няма нищо ново по делото „Банинг“. Процесът беше бърз, присъдата — още по-бърза. Явно след произнасянето й не беше казано нищо важно от съдебните заседатели, адвокатите, обвиняемия или семейството на жертвата. Усилията в чайната да се родят слухове се провалиха и към седем и половина хората взеха да се редят на касата.
Късно в сряда вечерта, след очакваното с ужас обаждане от леля Флори, Джоуел се върна в кампуса. Рано в четвъртък той отиде в отдела за периодика на университетската библиотека, където имаше стойки с десетки сутрешни вестници от страната. Тюпълоу и Джаксън не бяха представени, но „Мемфис Прес-Симитър“ неизменно присъстваше. Джоуел отнесе вестника в една кабинка, скри се, вторачи се в снимката на баща си на излизане от сградата на съда с белезници и прочете описание на случилото се, когато съдебните заседатели се върнали с присъда. Още не можеше да повярва, че екзекуцията е насрочена за толкова скоро. Не можеше да асимилира нищо, свързано с тази трагедия.
Дипломирането му предстоеше на 17 май. И така, около пет седмици след като щяха да привържат баща му към електрическия стол, той, младият Джоуел Банинг, двайсет и една годишен, трябваше гордо да прекоси моравата с шапка и тога заедно с още хиляда студенти и да получи бакалавърската си диплома от престижен университет. Струваше му се невъзможно.
Невъзможно му се струваше и да отиде на лекции. Докато приятелите му от братството се сплотяваха и правеха всичко по силите си да го предпазят и въвлекат в някакво подобие на нормален живот, Джоуел се чувстваше опозорен и засрамен. Усещаше погледите на колегите си в час. Сякаш чуваше шушуканията в кампуса и извън него. Беше студент последна година с добри оценки и можеше да се подготви за дипломиране, което и смяташе да направи.
Щеше да се срещне с преподавателите си и да им даде обещания. И дума не можеше да става да се откаже. Трябваше да посрещне предизвикателството на оцеляването.
Не го приеха да следва право в Йейл. Можеше да продължи във „Вандербилт“ или в Университета на Мисисипи, а разликата в цената беше съществена. Сега, след като баща му беше осъден за убийство, можеше да се очаква гражданско дело за обезщетение заради причинена смърт. Предстоеше несигурен период за семейните финанси и Джоуел не беше сигурен, че следването му ще е възможно. Беше невъобразимо един Банинг да е притеснен за пари, и то само защото баща му е имал зъб на някого. Какъвто и да беше конфликтът между него и преподобния Бел, не си струваше вредата, която бе нанесъл.
Мина около час и Джоуел пропусна първото си занятие. Излезе от библиотеката, залута се из кампуса и си купи кафе. Изпи го, пропусна и втория си час, после се върна в общежитието и се обади на сестра си.
Стела също не знаеше на кой свят се намира. Беше решила да прекъсне и да се скрие във Вашингтон до края на годината. В „Холинс“ й харесваше и един ден щеше да се дипломира, но в момента всяко лице, което виждаше, беше на човек, който знае, че баща й е осъден на смърт. Срамът и съжалението й идваха в повече. Копнееше за майчината си прегръдка. Тъгуваше за баща си, но й беше по-лесно да мисли лоши неща за него.
Любимият й преподавател беше близък с възпитаник на „Холинс“ във Вашингтон и му се обади. Стела трябваше да се качи на следващия влак, да се настани в малка къща за гости в Джорджтаун, да се грижи за няколко деца, да ги обучава, да стане бавачка, домашна помощница или каквото там. Извън семейството, при което щеше да живее, никой нямаше да знае името й, нито откъде е. След като се преместеше от Роуаноук във Вашингтон, щеше да бъде още по-далече от Клантън.
Неопитният репортер Харди Капли, който работеше за „Мемфис Прес-Симитър“, отразяваше процеса от началото до края. Брат му беше военнопленник през войната и Харди беше заинтригуван от присъствието на Клей Уомплър, каубоя от Колорадо, служил под командването на Пийт Банинг на Филипините. Клей не беше допуснат да даде показания, но присъствието му се коментираше в съдебната зала, особено през почивките. Той остана в Клантън няколко дни след процеса и после си замина. Харди врънка редактора си, докато той не отстъпи и не му позволи да проследи историята. Репортерът пътува с автобус и влак до Колорадо и прекара два дни с Уомплър, който му разказа охотно своите преживелици в борбата срещу японците като партизанин под командването на Пийт Банинг.
Статията на Харди беше от десет хиляди думи, а можеше да бъде пет пъти по толкова. Беше невероятен разказ, който заслужаваше да бъде публикуван, но беше твърде дълъг за вестник. Той отказа да го съкрати, заплаши, че ще напусне и ще го даде за публикуване другаде, и тормози шефовете си, докато не се съгласиха да го отпечатат на части в три поредни броя.
Харди описваше със забележителни подробности обсадата на Батаан, храбростта на американските и филипинските войски, техните болести, глад и ужас, невъобразимата им смелост в сраженията с превъзхождащ ги противник и унижението им заради принудата да се предадат. Позорният Батаански поход на смъртта беше описан толкова живо, че редакторите трябваше да посмекчат тона. Зверствата и жестокостта на японските войници бяха описани с незначителни редакции. Произволните убийства и липсата на всякаква грижа към толкова много американски военнопленници бяха покъртителни и възбуждаха ярост.
Голяма част от историята вече беше разказана от оцелелите, но статията въздейства силно на Клантън, защото засягаше един от техните. Повече от две години Пийт Банинг беше командвал разнородна група американски и филипински командоси, които бяха нападали японците, сигурни, че всяка сутрин е последната от живота им. След като толкова много пъти бяха избегнали смъртта, те се бяха примирили с нейната неизбежност и се сражаваха с безумна всеотдайност. Бяха избили стотици японски войници. Бяха разрушили мостове, железопътни релси, самолети, казарми, танкове, складове с боеприпаси и провизии. Бяха всявали такъв ужас, че за главата на Пийт Банинг беше обявена награда от 10 000 долара. Подложени на непрестанно преследване, партизаните бяха способни да изчезват в джунглата и да нападат дни по-късно на трийсет километра от последното им известно местоположение. Според пристрастното мнение на Уомплър Пийт Банинг беше най-страхотният войник, когото беше познавал някога.
Поредицата от статии имаше огромен брой читатели в окръг Форд и потуши въодушевлението от предстоящата екзекуция. Съдия Озуълт дори коментира пред Джон Уилбанкс, че ако вестникът беше публикувал статиите преди процеса, той щял да се види принуден да го премести най-малко на сто и петдесет километра.
Пийт Банинг упорито отказваше да говори за войната. Сега някой друг говореше вместо него и много хора в окръга искаха различен финал на историята му.
Дори да беше разтревожен от смъртната си присъда, Пийт не го показваше. Той продължаваше да изпълнява задълженията си като отговорник на арестантите, сякаш процесът изобщо не се беше състоял. Поддържаше строг ред, чистота в двете затворнически тоалетни, кастреше онези, които не оправяха леглата си сутрин или оставяха отпадъци на пода на килиите си, насърчаваше ги да четат книги, вестници и списания и преподаваше уроци на двама неграмотни — единият бял, другият черен. Грижеше се редовно да им доставят хубава храна, най-вече от собствената му ферма. Когато не беше зает с разни дела из ареста, часове наред играеше крибидж с Лион Коливър, четеше романи или дремеше. Нито веднъж не се оплака от съдебния процес и не спомена съдбата, която го очаква.
Пощата му нарасна съществено. Пристигаха писма от почти всеки щат и бяха от други ветерани, оцелели от ужасите на войната във Филипините. Дълги писма, в които войниците разказваха своите истории. Подкрепяха Пийт и смятаха, че е безобразие герой като него да бъде екзекутиран. Той им отговаряше с къси послания заради огромния обем на кореспонденцията си и не след дълго й отделяше по два часа дневно.
Писмата до децата му станаха по-дълги. Скоро самия него нямаше да го има, но написаните думи щяха да останат при тях завинаги. Джоуел не признаваше, че се колебае дали да следва право. Стела пък криеше, че живее във Вашингтон и е прекъснала следването си. От „Холинс“ й препращаха писмата на Пийт и нейните до него. Тя не беше казала дори на Флори къде е.
Един следобед Пийт тъкмо играеше крибидж, когато Тик Поули го прекъсна и му съобщи, че е дошъл адвокатът му. Пийт благодари, но продължи да играе и остави Джон Уилбанкс да чака двайсет минути, докато приключи.
Когато останаха сами в стаята на шерифа, Уилбанкс каза:
— Трябва да подадем молбата за обжалване до следващата сряда.
— Какво обжалване? — попита Пийт.
— Хубав въпрос. Всъщност не е обжалване, защото няма от какво да се жалваме. Съгласно закона обаче при смъртна присъда обжалването става автоматично, затова трябва да подам нещо.
— Не виждам логиката, както и в много други правни работи — отговори Пийт. Отвори пакет цигари „Пал Мал“ и запали една.
— Пийт, аз не пиша законите, но правилата са си правила. Ще внеса съвсем кратка молба, за да спазя срока. Искаш ли да я прочетеш?
— Какво ще пише? Какви са основанията ми да обжалвам?
— Не са големи. Най-вероятно ще използвам обичайната формулировка: „Присъдата не отговаря на представените доказателства“.
— Аз пък мислех, че доказателствата са много убедителни.
— Така беше. И тъй като бях лишен от възможността да предложа защита въз основа на невменяемост, която беше единствената възможна стратегия и щеше да свърши чудесна работа, наистина няма какво да напиша.
— Не съм луд, Джон.
— Вече сме го обсъждали, твърде късно е да го правим пак.
— Не ми допада да обжалваме.
— Защо ли не съм учуден?
— Осъдиха ме съдебни заседатели, които са хора на равна нога с мен, почтени хора от моя окръг, а те са по-разумни от съдиите в Джаксън. Хайде да не оспорваме присъдата, Джон.
— Трябва да подам нещо, длъжен съм.
— Не подавай обжалване от мое име, разбираш ли ме, Джон?
— Нямам избор.
— Тогава ще намеря друг адвокат.
— О, страхотно, Пийт. Направо прекрасно. Искаш друг адвокат, та и на него да му вържеш ръцете, така ли? Отиваш на електрическия стол, Пийт. Кой ще се съгласи да те представлява в последния момент?
— Не подавай обжалване от мое име.
Джон Уилбанкс скочи на крака и се запъти към вратата.
— Ще подам, защото съм длъжен, и няма да си губя повече времето, Пийт. Още не си ми платил хонорара за процеса.
— Ще реша въпроса.
— Все това повтаряш.
Уилбанкс отвори вратата, излезе и я затръшна зад гърба си.
Обжалването беше подадено и Джон Уилбанкс, доколкото му беше известно, не беше нито уволнен, нито му бе платено. Подаде една от най-кратките молби, постъпвали във Върховния съд на Мисисипи във връзка с дело за убийство, на което щатът отговори надлежно. Което ще рече — с друга тънка папка. Процесът беше проведен правилно, не се посочваха никакви процедурни грешки. Обикновено обвинявани, че действат бавно като костенурки, съдиите и този път не бързаха да потвърдят присъдата по толкова нашумяло дело. Вместо това възложиха на секретаря си да размести графика и да насрочи обсъждане на присъдата на Банинг по-късно през пролетта. Джон Уилбанкс осведоми секретаря, че не е помолил за обсъждане и няма да участва в него. Нямаше теза, която да представи.
Осми април дойде и отмина, а екзекуцията не се състоя. Междувременно до чайната се прокрадна новината, че е в ход отлагане, че не е насрочена конкретна дата, затова градът не очакваше екзекуцията в близко бъдеще. С настъпването на пролетта разговорите в града и окръга се откъснаха от Пийт Банинг и се насочиха към най-важното в ежедневието — засяването на памука. Нивите бяха разорани, обработени и подготвени за сеитба и всички следяха трепетно времето. Фермерите се взираха в небето и набелязваха дати в календарите си. Засадиш ли памука твърде рано, да кажем, в края на март, поройните дъждове могат да отнесат семената. Засадиш ли го твърде късно, например към първи май, реколтата може да закъснее и октомврийските дъждове да скапят памука. Както винаги, земеделието бе подвластно на случайността.
Бюфорд Провайн, дългогодишният управител на фермата на Банинг, започна да се отбива в ареста всяка сутрин, за да изпуши по една цигара с Пийт. Обикновено се срещаха навън, зад сградата, и Бюфорд се облягаше на някое дърво, докато Пийт се разтъпкваше от другата страна на триметровата телена ограда, в така наречения „двор“ — неголяма пръстена площадка, където арестантите понякога излизаха за глътка чист въздух. Използваха я също за посещения и разговори с адвокати. За всеки повод да напуснат килиите си.
На 9 април — деня след насрочената дата за екзекуцията на Пийт, той и Бюфорд разговаряха за селскостопанския календар и метеорологичните прогнози и решиха да садят при първа възможност. Пийт изпрати с поглед пикапа на Бюфорд, докато се отдалечаваше от ареста. Доволен беше, че сеитбата започва, но съзнаваше, че няма да види реколтата.
В деня преди дипломирането си във „Вандербилт“ Джоуел събра нещата си в два платнени сака и напусна Нашвил. Качи се на влака за Вашингтон и намери Стела в Джорджтаун. Тя му се зарадва и го увери, че много обича работата си — „на практика отглеждам три деца“. Къщата, в която живееше тя, беше твърде тясна за още един обитател, пък и семейството не искаше там да живее някой друг. Джоуел си намери стая в евтин хотел близо до Дюпон Съркъл и се хвана на работа като сервитьор в скъп ресторант. Двамата със Стела опознаваха града, доколкото работата им го позволяваше, и се наслаждаваха на възможността да бъдат сред многолюдни тълпи, които нямаха никаква представа откъде са те двамата. В дълги писма до вкъщи обясниха на леля Флори и на баща си, че са си намерили работа за през лятото във Вашингтон и че всичко е наред. По-късно щели да им пишат за следването си.
На 4 юни Върховният съд на Мисисипи, без да проведе устно обсъждане, единодушно потвърди присъдата на Пийт Банинг и върна делото обратно при съдия Озуълт. Седмица по-късно той насрочи датата на екзекуцията за след трийсет дни, на 10 юли, четвъртък.
Нямаше да има повече обжалвания.
Преди 1940 г. в Мисисипи екзекутираха престъпниците чрез обесване — предпочитан метод в цялата страна. В някои щати екзекуциите се провеждаха тихомълком, без много шум, но в други се превръщаха в публични събития. Политиците в Мисисипи бяха твърдо убедени, че напомнянето на хората какво ги очаква, в случай че нарушат закона, е ефикасен начин да се контролира престъпността, затова изпълнението на смъртното наказание в повечето случаи беше показно. Конкретните решения се вземаха от местните шерифи и по правило чернокожите увисваха на бесилото пред очите на всички, а белите — тайно.
Между 1818 и 1940 г. щатът бе обесил осемстотин души, 80 процента от които бяха чернокожи. Разбира се, това бяха убийци и насилници, преминали през съдилищата. През същия период приблизително шестстотин чернокожи бяха линчувани от тълпите извън рамките на съдебната система и без никаква опасност от съдебно преследване.
Щатският затвор беше кръстен на първия си директор, Джим Парчман. Беше голяма памукова плантация с площ от осем хиляди акра в окръг Сънфлауър, насред Делтата. Местните жители не искаха родният им край да бъде известен като „Окръга на смъртта“, а имаха политици с влияние. В резултат на това обесването ставаше в окръга, където бе извършено престъплението. Нямаше точно определени места, нямаше специално подготвени екзекутори, нямаше стандартни процедури, нямаше протокол. Не беше толкова сложно — мяташ примка на врата на човека и го гледаш как увисва. Местните жители сковаваха рамката, напречната греда и капака на пода, а шерифите отговаряха за самото обесване под погледите на тълпата.
То се извършваше бързо и ефикасно, но имаше и проблеми. През 1932 г. бял мъж на име Гай Феърли трябвало да увисне на въжето, но нещо се объркало. Вратът му не се счупил, както се очаквало, и човекът се мятал и давил, кървял и крещял, и умрял в страшни мъки. Смъртта му била отразена широко в медиите и предизвикала дискусия за реформи. През 1937 г. тялото на бял осъден на име Трей Самсън увиснало през капака на пода и човекът издъхнал на секундата, когато главата му напълно се отделила от тялото и се търкулнала към шерифа. Присъствал фотограф и макар че нито един вестник не публикувал снимката, тя все пак се разпространила.
През 1940 г. щатското законодателство се зае с проблема. Постигнат беше компромис с решението щатът да прекрати обесванията и да премине към по-съвременния метод на токовия удар. И тъй като съпротивата срещу екзекутирането на осъдените в „Парчман“ беше твърде голяма, щатът реши да направи преносим електрически стол, който да се транспортира в различните окръзи. Впечатлени от тази изобретателност, законодателите бързо я превърнаха в закон. Възникнаха известни проблеми, когато стана ясно, че досега никой в страната не е използвал преносим електрически стол. И поне за известно време никой почтен производител на електроуреди не искаше да се ангажира с това уникално изобретение.
Накрая фирма от Мемфис се зае и конструира първия портативен електрически стол в историята. Беше снабден със сто и осемдесет метра електрически кабели, контролно табло, собствен генератор, каишки за каската и електроди, изработени по технически данни, предоставени от щатите със стационарни електрически столове. Уредът се транспортираше от щат в щат с голяма сребриста камионетка, специално проектирана за целта.
Новият щатски екзекутор беше неприятен тип на име Джими Томпсън, току-що освободен условно от „Парчман“, където беше излежавал присъда за въоръжен грабеж. Освен че беше бивш престъпник, той беше и бивш моряк, бивш морски пехотинец, бивш капитан на увеселително корабче, бивш хипнотизатор и настоящ пияница. Получил беше работата вследствие на политическо покровителство — лично познаваше губернатора. Плащаха му по сто долара за всяка екзекуция, плюс разходите.
Джими обичаше да го снимат и винаги беше на разположение за интервюта. Пристигаше по-рано на всяко място, показваше портативния електрически стол и контролното му табло и позираше за снимки с местните. След първата си екзекуция каза на един вестник, че осъденият е умрял „със сълзи на очи, защото се постарах да му подсигуря бързо и безпроблемно опичане“. Екзекутираният, чернокож мъж на име Уили Мей Браг, осъден за убийството на жена си, беше сниман, докато шерифите го връзват за стола, и после, докато умира от токовия удар. Екзекуциите не бяха достъпни за публика, но винаги имаше много свидетели.
Кръстиха стола Олд Спарки[1] и славата му растеше. Рядка проява на прогрес в Мисисипи. Луизиана забеляза този факт и изработи копие, но други щати не последваха примера.
От октомври 1940 г. до януари 1947 г. Олд Спарки беше използван трийсет и седем пъти, а Джими Томпсън продължаваше своето пътуващо шоу. Нещата не се усъвършенстваха с практиката и макар гражданите до голяма степен да се гордееха с екзекуциите, възникнаха и оплаквания. Нямаше две еднакви екзекуции. Някои протичаха бързо и наглед милостиво. Други обаче бяха продължителни и ужасяващи. През 1943 г. една екзекуция в окръг Лий се обърка, когато Джими постави неправилно електродите на краката на осъдения. Те се запалиха, прогориха панталона и плътта му и облаци противен пушек задавиха свидетелите. През 1944 г. първият токов удар не умъртви осъдения, затова Джими отново му пусна ток. И отново. Два часа по-късно клетникът още беше жив и в страховита агония. Шерифът се опита да прекрати мъчението, но Джими не искаше и да чуе. Наду генератора и умъртви човека с един последен токов удар.
През май 1947 г. Олд Спарки беше поставен в главната съдебна зала на окръг Хиндс в Джаксън, където бе екзекутиран чернокож мъж, осъден за убийство.
А през юли Джими Томпсън и неговият уред се запътиха към окръг Форд.
Джон Уилбанкс често чуваше един и същ въпрос и даваше един и същ честен отговор: няма почти никакво съмнение, че екзекуцията ще се състои. Можеше да я спре само молбата за помилване, каквато Уилбанкс беше подал, без да осведоми клиента си. Помилването беше в ръцете на губернатора и шансовете Пийт да го получи бяха нищожни. Джон придружи молбата с писмо, в което обясняваше, че просто иска да използва всички възможности, дадени му от закона. Нямаше повече обжалвания. Не бяха възможни никакви правни маневри в последния момент. Нищо.
Клантън отбеляза Четвърти юли с ежегодния парад в центъра на града. Участваха десетки ветерани в униформи, които раздаваха бонбони на децата. Площадът беше осеян със скари и щандове за сладолед. Свиреше оркестър. Тъй като беше година на избори, кандидатите се изредиха на микрофона да дават обещания. Празненството обаче беше донякъде помрачено, защото хората говореха само за предстоящата екзекуция. И както отбеляза Джон Уилбанкс от балкона на кантората си, тълпата определено беше по-малобройна от обикновено.
Във вторник, 8 юли, Джими Томпсън пристигна със сребристата си камионетка и паркира пред сградата на съда. Свали електрическия стол и насърчи всички любопитни да го разгледат. Както винаги, позволи на няколко деца да седнат на него за снимка. Вече се събираха репортери и Джими ги дари с невероятните си преживелици из щата. Описа им процедурата, обясни им в най-големи подробности, че генераторът остава в камионетката, а токът с напрежение от две хиляди волта ще измине стотина метра по тротоара, за да влезе в съда, после нагоре по стълбите до съдебната зала, където Олд Спарки ще бъде поставен близо до ложата на съдебните заседатели.
Джоуел и Стела пристигнаха с влак късно във вторник вечерта, а Флори ги посрещна на гарата. Без да обръщат внимание на никого, те бързо тръгнаха към розовата й къща, където ги очакваха гозбите на Мариета. Вечерта премина унило, без почти никакви разговори. Какво можеха да си кажат? Чувстваха се като сомнамбули в кошмар, но действителността постепенно нахлуваше.
Рано в сряда сутринта Никс Гридли се отби в съда и никак не се изненада, когато завари край Олд Спарки малка група зяпачи. Джими Томпсън, мошеник, от когото на шерифа вече му беше дошло до гуша, разказваше надълго и нашироко за удивителните качества на уреда и Никс се отдалечи само след няколко минути. В ареста повика Рой Лестър, двамата изведоха Пийт Банинг през страничната врата и бързо потеглиха с патрулката. Пийт седеше на предната седалка без белезници и дума не обелваше, докато се носеха на юг по шосе Начес Трейс. В град Косиуско спряха за малко, колкото Рой да донесе хлебчета и кафе от едно крайпътно заведение. Хранеха се мълчаливо, докато километрите летяха.
Директорът на „Уитфийлд“, щатската болница на Мисисипи, ги чакаше с кола на портала. Никс го последва през парка към Сграда 41, където Лайза Банинг беше прекарала последните четиринайсет месеца. Посрещнаха ги двама лекари. Представиха се неловко и въведоха Пийт в един кабинет.
Заговори д-р Хилсабек:
— Съпругата ви не е добре, господин Банинг, много съжалявам. А това само ще влоши допълнително положението. Тя изцяло се е затворила в себе си и не разговаря с никого.
— Трябваше да дойда — каза Пийт. — Нямаше друг начин.
— Разбирам. Видът й ще ви изненада, не очаквайте и да ви отговаря.
— Какво знае?
— Казали сме й всичко. Проявяваше признаци на известно подобрение, докато не я осведомихме за убийството преди няколко месеца. Последва драстично влошаване на състоянието й. Преди две седмици, след като разговарях с шерифа с оглед на неизбежната екзекуция, се опитахме да й съобщим новината много внимателно. Оттогава съвсем се затвори. Не яде почти нищо и не е отронила нито дума. Честно казано, нямаме представа как ще й се отрази екзекуцията. Разбирате, че сме дълбоко разтревожени.
— Бих искал да я видя.
— Добре.
Пийт го последва по коридора и нагоре по стълбите. Една медицинска сестра ги очакваше пред врата без надпис. Хилсабек кимна на Пийт, който отвори вратата и пристъпи вътре. Сестрата и лекарят останаха в коридора.
Стаята беше осветена само от малка и слаба лампа на тавана. Нямаше прозорец. Втора врата водеше към банята. Лайза Банинг седеше в тясно легло с дървена рамка, облегната на възглавници, будна и в очакване. Беше облечена с избелял сив халат под изопнатите завивки. Пийт предпазливо се приближи към леглото и приседна в краката й. Тя го гледаше така, сякаш се боеше от него, и не казваше нищо. Беше почти четиридесетгодишна, но изглеждаше много по-възрастна, със силно прошарена коса, изпито набръчкано лице, бледа кожа и хлътнали очи. Стаята беше тъмна и притихнала.
— Дойдох да се сбогувам, Лайза — каза Пийт най-накрая.
С учудващо категоричен глас тя каза:
— Искам да видя децата си.
— Ще дойдат след ден-два, след като си отида, обещавам ти.
Лайза затвори очи и въздъхна, сякаш с облекчение. Минутите се нижеха и Пийт започна нежно да разтрива крака й през завивката. Тя не реагира.
— Децата ще се справят, Лайза, уверявам те. Те са силни, ще ни надживеят.
По бузите й се търкулнаха сълзи, които покапаха от брадичката й. Тя не посегна да ги изтрие, той също. Времето минаваше, сълзите продължаваха да се стичат.
— Обичаш ли ме, Пийт? — прошепна тя.
— Обичам те. Винаги съм те обичал, не съм преставал.
— Можеш ли да ми простиш?
Пийт погледна към пода и дълго се взира безизразно. Прокашля се и каза:
— Няма да те лъжа. Много пъти съм искал, Лайза, но не, не мога да ти простя.
— Моля те, Пийт, моля те, опитай се да ми простиш, преди да си отидеш.
— Съжалявам. Обичам те и ще отнеса в гроба любовта си към теб.
— Като преди ли?
— Като преди.
— Какво стана с онова време, Пийт? Защо не може отново да сме заедно с децата?
— Знаем отговора, Лайза. Твърде много неща се случиха. Съжалявам.
— И аз съжалявам, Пийт.
Тя захлипа, а той се приближи и я прегърна нежно. Беше немощна и крехка и за миг в съзнанието му изникна споменът за скелетите, които беше принуден да погребва на Батаан — някога здрави и прави войници, изпосталели до смърт от глад. Той затвори очи, прогони тези мисли и някак успя да си спомни тялото й през онези прекрасни дни, когато не можеше да откъсне ръцете си от нея. Копнееше за онова време от недалечното минало, когато двамата живееха в състояние на почти постоянна възбуда и не пропускаха нито една възможност.
Накрая и Пийт не издържа и се разплака.
Последната му вечеря беше приготвена от Нинева и се състоеше от любимите му неща: пържени свински котлети, картофено пюре със сос грейви и варена бамя. Пийт пристигна по тъмно заедно с шерифа и Рой, които седнаха на верандата да го изчакат.
Нинева поднесе храната на семейството в трапезарията, после напусна къщата, обляна в сълзи. Двамата с Еймъс си тръгнаха, след като и той се сбогува с Пийт.
Пийт поддържаше разговора най-вече защото на никой друг не му се говореше. Какво да кажат в този ужасен момент? Флори не можеше да хапне нищо, Джоуел и Стела също нямаха апетит. Пийт обаче беше гладен и режеше котлетите си, докато разказваше за посещението си в „Уитфийлд“.
— Казах на майка ви, че ще я посетите в петък.
— Ще е приятно скромно събиране — отбеляза Джоуел. — Ще те погребем в петък сутринта, после ще се втурнем към лудницата да се видим с мама.
— Тя има нужда да ви види — настоя Пийт, дъвчейки.
— Веднъж вече опитахме — каза Стела. Не беше докоснала вилицата си. — Но ти беше забранил да ни допуснат. Защо?
— Нали няма да спорим по време на последната ни вечеря, Стела?
— Не, разбира се. Ние сме семейство Банинг, нищо не обсъждаме. От нас се очаква да се държим храбро и да продължаваме напред, като че ли всичко ще се оправи, всички тайни ще бъдат погребани, животът в крайна сметка ще възобнови нормалния си ход и никой никога няма да узнае, че си ни поставил в това ужасно положение. Гневът трябва да се потиска, въпросите — да се избягват. Ние сме Банинг, най-коравите.
Гласът й пресекна и тя изтри лице.
Пийт не й обърна внимание и каза:
— Видях се с Джон Уилбанкс, всичко е наред. Бюфорд се грижи за реколтата и ще се вижда с Флори, за да може всичко във фермата да върви гладко. Земята е на ваше име и ще остане в семейството. Доходите ще се поделят всяка година и ще получавате чековете си по Коледа.
Джоуел остави вилицата си и каза:
— Значи животът си продължава, така ли, татко? Утре ще те екзекутират, на следващия ден ще те погребем, после всеки ще се върне в своя малък свят, все едно нищо не се е променило.
— Всеки го прави в даден момент, Джоуел. Баща ми не доживя до петдесет, неговият баща — също. В рода ни почти няма дълголетници.
— Много утешително — обади се Флори.
— Мъжете от рода, уточнявам. Жените живеят по-дълго.
— Може ли да говорим за нещо друго освен за умиране? — попита Стела.
— О, разбира се, сестричке — отговори Джоуел. — За времето, за памука, за бейзбол. За какво точно ти се говори в този отвратителен час?
— Не знам — каза тя, докосна очите си със салфетката и погледна баща си. — Не мога да повярвам, че седим тук и се мъчим да ядем, а всъщност те виждаме за последен път.
— Трябва да бъдеш силна, Стела — каза Пийт.
— Изморих се да бъда силна или да се преструвам, че съм. Не мога да повярвам, че това се случва на семейството ни. Защо го направи?
Последва дълго мълчание, докато двете жени триеха сълзите си. Джоуел си взе от картофеното пюре и преглътна, без да дъвче.
— Значи смяташ да отнесеш тайните си в гроба, така ли, татко? Дори сега, в последния си час, не можеш да ни кажеш защо уби Декстър Бел и ни обричаш до края на живота си да се чудим каква е причината.
— Казах ви, че няма да обсъждам нищо.
— Не, разбира се.
— Дължиш ни обяснение — настоя Стела.
— Не ви дължа нищо, по дяволите — сопна се Пийт, после въздъхна и каза: — Извинявайте. Но наистина няма да говоря за това.
— Искам да попитам нещо — спокойно каза Джоуел. — И понеже сега е последният ми шанс да го направя, а то е нещо, за което съм любопитен, откакто се помня, ще си задам въпроса. Видял си много страхотии през войната, много страдание и смърт, убил си много хора в битка. Когато войник се нагледа на толкова много смърт, става ли коравосърдечен? Животът губи ли стойността си? Стигаш ли до момент, когато си мислиш, че смъртта не е бог знае какво? Не те критикувам, татко, просто питам.
Пийт задъвка и се замисли.
— Да, като че ли. По едно време бях убеден, че ще умра, а когато се случи това, войникът приема съдбата си и се сражава още по-ожесточено. Изгубих много приятели. Дори погребах някои от тях. Затова престанах да се сприятелявам. Но не умрях. Оцелях и след онова, през което преминах, животът ми стана още по-скъп. Осъзнах обаче, че смъртта е част от живота. Всички стигат до края. Някои по-рано от други. Отговорих ли на въпроса ти?
— Всъщност не. Май няма отговори.
— Нали уж нямаше да говорим за смъртта? — обади се Флори.
— Направо невероятно — каза Стела.
— Животът никога не губи стойността си — продължи Пийт. — Всеки ден е дар, не го забравяйте.
— Ами животът на Декстър Бел? — попита Джоуел.
— Той заслужаваше да умре, Джоуел. Никога няма да го разберете, но сигурно някой ден ще научите, че животът е пълен с неща, които никога не проумяваме. Няма гаранция, че ще ти бъде позволено да живееш с пълното разбиране на всичко. Съществуват много загадки. Приемете ги и продължете напред.
Пийт изтри уста и избута чинията си.
— Имам един въпрос — каза Стела. — Теб дълго ще те помнят тук, и то не с хубаво. Всъщност смъртта ти сигурно ще се превърне в легенда. Въпросът ми е следният: как искаш ние да те запомним?
Пийт се усмихна и отговори:
— Като добър човек, създал две красиви деца. Нека хората да говорят каквото си искат, за вас двамата не могат да кажат нищо лошо. Ще умра горд благодарение на теб и брат ти.
Стела закри лицето си със салфетката и захлипа. Пийт се надигна бавно и каза:
— Трябва да тръгвам. Шерифът имаше дълъг ден.
Джоуел стана от масата и когато прегърна баща си, по бузите му се стичаха сълзи.
— Дръж се — прошепна Пийт.
Стела беше напълно съкрушена и не можеше да се изправи. Пийт се наведе, целуна я по главата и каза:
— Стига си плакала. Бъди силна заради майка си. Един ден тя ще се върне тук. — После погледна към Флори и каза: — С теб ще се видим утре.
Тя кимна и той напусна стаята. Чуха как входната врата се затваря, после и тримата избухнаха в плач. Джоуел излезе на верандата и проследи с поглед как колата на шерифа се отдалечава по пътя.
В четвъртък, 10 юли, датата върху втората заповед за изпълнение на смъртната присъда, подписана от съдия Рейф Озуълт, Пийт Банинг се събуди призори и запали цигара. Рой Лестър му донесе чаша кафе и го попита дали иска закуска. Не искаше. Рой го попита дали се е наспал и Пийт кимна. За момента нямало нищо, което Рой можел да направи за него, но въпреки това му благодарял. Лион Коливър се провикна от отсрещната килия и предложи последна игра на крибидж. Идеята допадна на Пийт и двамата подредиха дъската си в коридора. Пийт напомни на Лион, че му дължи два долара и трийсет и пет цента, а Лион напомни на Пийт, че не му е плащал за незаконния алкохол, който са изпили заедно през последните девет месеца. Засмяха се, стиснаха си ръцете и се увериха взаимно, че сметките им са чисти.
— Не мога да повярвам, че това наистина ще се случи, Пийт — каза Лион, докато размесваше картите.
— Законът си е закон. Понякога работи в твоя полза, друг път — не.
— Просто не ми се струва справедливо.
— Кой казва, че животът е справедлив?
След като изиграха няколко ръце, Лион извади манерката и каза:
— Ти може и да нямаш нужда от това, но аз имам.
— Ще се въздържа — отговори Пийт.
Вратата се отвори и към тях се приближи Никс Гридли. Изглеждаше напрегнат и изморен.
— Мога ли да направя нещо за теб, Пийт?
— Нищо не ми хрумва.
— Добре. По някое време трябва да те запозная с графика, просто за да сме наясно какво ни очаква.
— По-късно, Никс, ако нямаш нищо против. В момента съм зает.
— Разбирам. Виж, пред ареста се навъртат репортери, питат искаш ли да направиш изявление?
— Че защо да говоря с тях сега?
— Така и допусках. И Джон Уилбанкс се обади. Иска да дойде.
— Омръзна ми от него. Нямам какво повече да му кажа. Предай му, че съм зает.
Никс завъртя безпомощно очи, обърна се и излезе.
Ветераните започнаха да се стичат към обед. Идваха от съседните окръзи след кратко пътуване от два-три часа. Идваха и от други щати, след като бяха шофирали цяла нощ. Идваха сами в пикапи или по няколко в кола. Пристигаха в униформите, които някога бяха носили гордо, но имаше и хора с работни дрехи или сака и вратовръзки. Бяха невъоръжени, без никакво намерение да причиняват неприятности, но готови за битка дори само след една дума от техния герой. Идваха да го почетат, да бъдат до него, когато умира, защото и той ги бе подкрепял. Идваха да се сбогуват.
Паркираха зад съда, после около площада, а когато наблизо не остана свободно място, задръстиха улиците в центъра. Поздравяваха се един друг, гледаха мрачно жителите на града, които никак не харесваха, защото те, местните, бяха осъдили Пийт на смърт. Обикаляха стаите на съда и се взираха в заключената врата на съдебната зала на горния етаж. Пълнеха кафенета и закусвални, колкото да убият време. Разговаряха мрачно помежду си, но с никого от града. Събираха се край сребристата камионетка и разглеждаха кабелите, които минаваха по тротоара и влизаха в съда. Клатеха глави и се чудеха как могат да спрат тази работа, но после отминаваха и просто чакаха. Гледаха кръвнишки полицаите и шерифите — десетина въоръжени и униформени мъже, повечето от съседните окръзи.
Губернаторът се казваше Филдинг Райт, адвокат от Делтата, станал успешен политик. Беше встъпил в длъжност осем месеца по-рано, когато почина предшественикът му, и в момента се стремеше към преизбиране за пълен четиригодишен мандат. Рано следобед в четвъртък той се срещна с главния прокурор на щата, който го увери, че съдът не може да направи нищо повече, за да спре екзекуцията.
Губернатор Райт беше получил огромен брой писма, които го призоваваха да помилва Пийт Банинг, но други пък настояваха за правосъдие и прилагане на цялата тежест на закона. Той смяташе, че съперникът му в изборите е слаб, и не искаше да политизира екзекуцията, но като повечето хора беше заинтригуван от случая. Потегли от кабинета си в щатската столица на задната седалка на чисто новия си служебен кадилак, придружен от секретар и следван от полицейска кола. Запътиха се на север. Спряха в Гренада, където прокурорът се срещна за кратко със свой виден привърженик, после спряха още веднъж по същата причина в Оксфорд. Пристигнаха в Клантън малко преди пет и обиколиха площада. Губернатор Райт се изуми от многолюдната тълпа. Шерифът го беше уверил, че положението е под контрол и не се нуждае от полицейско подкрепление.
Беше се разчуло, че губернаторът пристига, и една група, предимно от репортери, чакаше пред ареста. Когато той излезе от колата си, те защракаха с фотоапарати и започнаха да го обстрелват с въпроси. Райт се усмихна, подмина репортерите и влезе вътре. Никс Гридли го чакаше в шерифската служба заедно с Джон Уилбанкс и щатския сенатор, негов съюзник. Губернаторът познаваше Уилбанкс, който подкрепяше един от опонентите му в изборите. В момента обаче това нямаше значение. За Райт днешното събитие не беше политическо.
Рой Лестър доведе затворника и всички се запознаха. Джон Уилбанкс помоли сенатора да почака отвън. Предстоеше да обсъждат нещо, в което той не можеше да участва. Сенаторът неохотно излезе. Когато четиримата останаха насаме, губернаторът ведро разказа, че навремето се запознал с бащата на Пийт Банинг на някакво събитие в Джаксън. Знаеше, че семейството е прочуто в областта, и то от много години.
Пийт не се впечатли.
— Господин Банинг — поде губернаторът, — както знаете, в моите правомощия е да заменя смъртната ви присъда с доживотна и точно затова съм тук. Наистина не виждам смисъл от екзекуцията ви.
Пийт го изслуша внимателно и отговори:
— Благодаря ви, че дойдохте, господине, но не съм молил за тази среща.
— Никой не е молил. Тук съм по собствена воля и съм склонен да ви помилвам и да отменя екзекуцията, но при едно условие. Ще го направя, ако обясните на мен, на шерифа и на адвоката си защо убихте онзи пастор.
Пийт изгледа кръвнишки Джон Уилбанкс, все едно той стоеше зад този заговор. Уилбанкс поклати глава.
После Пийт погледна безизразно губернатора и отговори:
— Нямам какво да кажа.
— Въпросът е на живот и смърт, господин Банинг. Сигурен съм, че не искате след броени часове да седнете на електрическия стол.
— Нямам какво да кажа.
— Говоря напълно сериозно, господин Банинг. Разкрийте ни причината и екзекуцията няма да се състои.
— Нямам какво да кажа.
Джон Уилбанкс наведе глава и се приближи до един прозорец. Никс Гридли въздъхна отчаяно: нали ви предупредих. Губернаторът впери поглед в Пийт, който му отвърна със същото, без да мигне.
Накрая Райт каза:
— Добре, както искате.
Той стана и излезе навън, отново мина покрай репортерите и се отправи към дома на един лекар, където му подготвяха вечеря.
Когато се здрачи, тълпата около съда се умножи и улиците се напълниха с хора. Стана невъзможно за превозните средства и движението беше отклонено.
Рой Лестър излезе от ареста с патрулката си и се отправи към дома на Милдред Хайландър. Флори го очакваше и той я откара до ареста. Заведоха я в стаята на шерифа, където Никс я посрещна с прегръдка. Остави я вътре и няколко минути по-късно доведоха брат й. Двамата седнаха един срещу друг; коленете им се допираха.
— Ял ли си? — попита тя тихо.
Той поклати глава.
— Не, предложиха ми последна вечеря, но нямам апетит.
— Какво искаше губернаторът?
— Просто се отби да се сбогува, струва ми се. Как са децата?
— Как са децата ли? Какво очакваш, Пийт? Не са на себе си и кой би могъл да ги вини?
— Скоро всичко ще приключи.
— За теб, не за нас. Ще си отидеш славно, но ние ще трябва да събираме парчетата и да се чудим защо се случи всичко това, по дяволите.
— Съжалявам, Флори, нямах избор.
Тя изтри очи и прехапа език. Искаше й се да му се нахвърли и най-сетне да излее всичко от сърцето си, но освен това искаше да го прегърне за последен път и да го увери, че близките му го обичат.
Той се приведе към нея и хвана ръцете й.
— Има някои неща, които трябва да знаеш.
Затворникът отправи една-единствена молба. Искаше да отиде пеша от ареста до съда, кратко разстояние от две пресечки, но за него — дълъг път към гроба. За Пийт беше важно да крачи с вдигната глава, без белезници, както храбро се беше изправял пред смъртта толкова много пъти и я беше избягвал. Искаше да покаже смелост, разбираема за малцина. Щеше да умре гордо, без угризения и без съжаления.
В осем часа той излезе от ареста с бяла риза и бежов панталон. Ръкавите му бяха навити, защото беше горещо, влажно и задушно. Съпровождан от Рой Лестър от едната му страна и Ред Арнет от другата, Пийт закрачи след Никс Гридли през тълпата, която се раздели, за да му направи път. Чуваше се само щракането на фотоапаратите. Нямаше банални въпроси от репортерите, нито насърчителни или осъдителни възгласи. На Уесли Авеню групичката зави, насочи се към площада и закрачи по средата на улицата, а любопитните изостанаха. Когато наближиха, войниците, дошли от близо и далече, застанаха мирно и козируваха. Пийт ги видя, видимо се изненада за секунда-две, после им кимна. Крачеше бавно, без да бърза, но с непоклатима решимост.
Тълпата на площада притихна, когато затворникът и охраната му се зададоха. Никс изръмжа на няколко души да се отдръпнат и всички се подчиниха. Той зави по Мадисън Стрийт пред чайната и малкото шествие го последва бавно.
Пред тях се извиси съдът, целият осветен в очакване на появата им. Беше най-важната сграда в окръга, мястото, където се въздаваше справедливост, защитаваха се права, мирно и честно се разрешаваха спорове. Пийт също беше участвал в съдебно жури като млад и преживяването го бе впечатлило дълбоко. Той и останалите заседатели бяха спазили закона и бяха определили справедлива присъда. Бяха раздали правосъдие, а сега правосъдието очакваше него.
Допълнително ангажираните полицаи бяха отцепили тротоара пред съда. По него минаваха електрическите кабели. Генераторът в сребристата камионетка бръмчеше, докато минаваха покрай нея, но Пийт сякаш не я забеляза. Пристъпваше след Никс и прескочи кабелите, които завиваха към сградата. Огромното множество го учуди, особено многобройните ветерани, но той продължи да гледа право напред, за да не срещне погледа на някой познат.
Бавно стигнаха до съда и влязоха. Сградата беше празна, охраната беше прогонила любопитните и беше заключила всички врати. Никс нямаше да допусне зрелище и се закле, че ще арестува всеки, вмъкнал се вътре без разрешение. Качиха се по главното стълбище и спряха пред залата. Охраната им отвори и те влязоха. Кабелите минаваха по пътеката и водеха към стола.
Олд Спарки стърчеше зловещо до ложата на съдебните заседатели, срещу празните пейки за зрителите. Зрители обаче нямаше, само няколко свидетели. Пийт не беше одобрил нито един от тях. Нямаше човек от семейството на Декстър Бел. Никс беше забранил достъпа на всички фотографи за огромно изумление на Джими Томпсън, който чакаше нетърпеливо до командното табло на любимия си стол. Масите бяха разместени и до съдийското място беше оформена редица столове за свидетелите. Прокурорът Майлс Труит седеше до съдия Рейф Озуълт. До него беше губернатор Райт, който досега не беше присъствал на екзекуция и реши да остане в града за тази. Смяташе, че е негов дълг да види с очите си изпълнение на смъртното наказание, подкрепяно толкова силно от населението на щата. До губернатора седяха четирима репортери, избрани лично от Никс Гридли, един от които беше Харди Капли от „Мемфис Прес-Симитър“.
Джон Уилбанкс не присъстваше, защото не искаше. Пийт го беше одобрил за свидетел, но Джон не пожела да дойде. Делото беше приключило и той се надяваше, че цялата бъркотия, свързана с Банинг, е вече зад гърба му. Хранеше съмнения обаче и силно подозираше, че убийството ще има още правни последици. В момента двамата с Ръсел седяха на балкона на кантората си, наблюдаваха тълпата и сградата на съда и пиеха бърбън.
Накараха Пийт да седне на един стол до Олд Спарки. Джими Томпсън каза:
— Господин Банинг, никак не харесвам тази част от работата си.
— Защо просто не млъкнеш и не направиш каквото трябва? — изсъска Никс. Беше му дошло до гуша от Джими и неговите номера.
Никой не каза нищо друго, докато Джими подстригваше ниско косата на осъдения с военна машинка. Тъмнокестенявите прошарени кичури на Пийт се сипеха по ризата и ръцете му, а Джими сръчно ги изтупваше на пода. Нави левия му крачол и избръсна прасеца му. Единственият звук в залата беше бръмченето на машинката. Всички присъстващи наблюдаваха екзекуция за пръв път и не бяха запознати с процедурата. Джими обаче беше професионалист и ефикасно се справяше със задълженията си. Когато изключи машинката, той кимна към Олд Спарки и каза:
— Седнете, моля.
Пийт направи две крачки и се отпусна на недодялания дървен трон. Джими върза китките му с тежки кожени ремъци, после направи същото и с глезените. Взе две мокри гъби от една кофа и ги притисна към прасците му, после ги пристегна с широка каишка с електрод. Гъбите бяха необходими за бързото протичане на тока.
Пийт затвори очи и дишането му се учести.
Джими постави четири мокри гъби върху главата на Пийт. По лицето му потече вода и Джими му се извини. Пийт не отговори. Екзекуторът взе метално приспособление, подобно на футболна каска, и когато го намести на главата му, Пийт се намръщи — единствената му отрицателна реакция досега. След като гъбите бяха по местата си, Джими пристегна каската. Закрепи жиците, провери ремъците и като че ли му отдели твърде много време. Но нито Никс, нито останалите бяха наясно с процедурата, затова чакаха и гледаха мълчаливо. Въздухът във влажната съдебна зала стана още по-лепкав и всички плувнаха в пот. Заради горещината бяха открехнали четири от високите прозорци от двете страни, но, за жалост, някой беше забравил да ги затвори.
Джими чувстваше напрежението на своята отговорна работа. Повечето от осъдените бяха бедни чернокожи престъпници и никой не даваше пет пари, ако екзекуциите им не минеха съвсем безпроблемно. Но екзекуцията на известен бял човек беше нещо нечувано и Джими бе твърдо решен умъртвяването да протече гладко и да не предизвика никакви критики.
Взе черна кърпа и попита Пийт:
— Искате ли превръзка на очите?
— Не.
— Добре.
Джими погледна към съдия Озуълт, който се изправи и пристъпи към осъдения. Вдигна лист хартия, прокашля се напрегнато и каза:
— Господин Банинг, по закон съм длъжен да прочета смъртната ви присъда. „Съгласно решението на Двайсет и втори областен съд в щата Мисисипи след осъждането на Пийт Банинг на смърт на електрическия стол за предумишлено убийство и след потвърждаването на присъдата от Върховния съд на щата, аз, съдия Рейф Озуълт, нареждам незабавната му екзекуция.“ Бог да се смили над душата ви.
Листът трепереше, докато съдията четеше, без да поглежда Пийт. После побърза да седне.
Трима чернокожи наблюдаваха стъписано случващото се от тъмния балкон. Ърни Даудъл, който работеше в сутерена, чистачът на съда Пенрод и Хоп Пърдю, църковният чистач, лежаха по корем и надничаха през парапета. Бяха притаили дъх, защото, ако Никс ги видеше, незабавно щеше да ги хвърли в ареста за години.
Джими кимна на Никс Гридли, който се приближи до стола и попита:
— Пийт, искаш ли да кажеш нещо?
— Не.
Никс отстъпи назад и застана до свидетелите заедно с Рой Лестър и Ред Арнет. Зад тях застана окръжният патолог. Джими Томпсън пристъпи към командното си табло, огледа го и попита Никс:
— Има ли причина тази екзекуция да не бъде проведена?
Шерифът поклати глава и отговори:
— Няма.
Джими завъртя някакъв ключ. Генераторът в сребристата камионетка забръмча по-силно, когато бензиновият му двигател увеличи мощността на тока. Хората в непосредствена близост разбраха какво се случва и се отдръпнаха. Електричеството потече по кабелите и за броени секунди стигна до Олд Спарки. От таблото стърчеше десетсантиметров прекъсвач с червено пластмасово покритие. Джими го хвана и рязко го натисна. Токът с напрежение две хиляди волта удари Пийт, всеки мускул в тялото му се сви, а после се изопна и той разкъса ремъците. Нададе мощен вик при невъобразимата болка и свидетелите се стреснаха. Викът продължи няколко секунди, докато тялото на Пийт се мяташе неистово, и излетя от съдебната зала през открехнатите прозорци, отеквайки в нощта.
По-късно хората, които бяха стояли най-близо до сребристата камионетка и генератора, от южната страна на съда, твърдяха, че не са чули вика, но онези от запад и изток, и най-вече зад сградата, го бяха чули и никога нямаше да го забравят. На Джон Уилбанкс му прозвуча като гръм и той възкликна: „О, боже!“. Изправи се, пристъпи крачка напред и се взря в уплашените лица на хората край съда.
Викът продължи няколко секунди, но за мнозина щеше да звучи вечно.
Първият токов удар трябваше да спре сърцето и Пийт да изпадне в безсъзнание, но никой не знаеше дали е станало така. Мощни конвулсии разтърсваха тялото му десет секунди, макар да бе невъзможно времето да се измери точно. Когато Джими дръпна прекъсвача и спря тока, главата на Пийт клюмна надясно и той застина неподвижно. После потръпна. Джими изчака трийсет секунди както винаги и за втори път пусна тока. Пийт се разтресе, но тялото му оказваше все по-слаба съпротива и явно се предаваше. По време на втория токов удар температурата в тялото му надхвърли деветдесет градуса и органите му започнаха да се топят. Кръв рукна от очните му ябълки.
Джими прекъсна тока и нареди на патолога да провери дали Пийт е мъртъв. Патологът не помръдна, просто стоеше със зяпнала уста и се взираше в отблъскващото лице на Пийт Банинг. Никс най-сетне успя да откъсне очи от него и усети, че му се гади. Майлс Труит, който шест месеца по-рано бе стоял точно където в момента се намираше електрическият стол и беше увещавал съдебните заседатели за смъртна присъда, вече бе присъствал на първата екзекуция в живота си и никога нямаше да бъде същият човек. Губернаторът също. По политически причини щеше да продължи да подкрепя смъртното наказание, но тайно щеше да копнее за неговото премахване, поне за белите обвиняеми.
На балкона Хоп Пърдю затвори очи и захлипа тихо. Като главен свидетел той беше дал показания срещу господин Банинг и сега се чувстваше виновен.
След първоначалния шок репортерите се опомниха и неистово започнаха да дращят в бележниците си.
— Моля ви, господине, ако обичате — настоя Джими Томпсън с раздразнение и даде знак на патолога, който най-сетне успя да се размърда.
Стиснал стетоскопа, който беше взел назаем от един лекар, чудесен професионалист, категорично отказал да припари до екзекуцията, патологът пристъпи към тялото и преслуша сърцето на Пийт. От очите му се стичаше кръв и други течности и бялата му памучна риза бързо променяше цвета си. Патологът не беше сигурен дали е чул нещо, но в този миг искаше Пийт да е мъртъв. Беше видял предостатъчно. Дори ако Пийт не беше мъртъв, много скоро щеше да бъде. Затова той се отдръпна и каза:
— Сърцето не бие. Този човек е мъртъв.
Джими въздъхна с облекчение, че екзекуцията е преминала толкова гладко. С изключение на сърцераздирателния вик, разтърсил прозорците, и може би разтопените очни ябълки не се случи нищо, което да не е виждал и друг път. Екзекуцията на Пийт му беше трийсет и осмата, но просто нямаше две еднакви. Джими мислеше, че е виждал всичко, ала все се появяваше нещо ново. Общо взето, това беше една хубава вечер за щата. Той бързо махна приспособлението от главата на Пийт и покри лицето му, за да не се вижда кръвта. Започна да откача кабелите и да маха ремъците. Докато си вършеше работата, Майлс Труит се извини и излезе, губернаторът също. Репортерите обаче останаха приковани на местата си и се стараеха да запишат всяка подробност.
Никс дръпна Рой Лестър настрани и му каза:
— Ще откарам тялото до погребалната агенция. Обещах на Флори да й съобщим, когато всичко приключи. Тя си е у дома с децата, искам да отидеш там и да им предадеш новината.
Очите на Рой бяха влажни и той беше видимо разтърсен. Успя да каже само:
— Слушам, шефе.
Повече от сто години Банинг погребваха близките си в семейно гробище на склона, недалече от розовата къща. Скромните надгробни плочи бяха подредени в прави редици под клоните на стар чинар — величествено дърво, което бе тук, откакто съществуваше и родът. Много преди раждането на Пийт гробището бе наречено Стария чинар и се споменаваше така в семейните разговори. Покойният роднина никога не беше мъртъв. Той просто беше отишъл при Стария чинар.
Точно в осем сутринта в петък, 11 юли, в гробището се събра неголяма група хора, пред чиито погледи простият дървен ковчег беше спуснат на въжета в гроба. Четирима от полските работници на Банинг го бяха изкопали предишния ден.
Надгробната плоча вече беше поставена и надписана: „Питър Джошуа Банинг III, роден на 2 май 1903 г., починал на 10 юли 1947 г.“ Най-отдолу пишеше: „Предан воин Божи“.
Край гроба стояха петнайсет бели мъже и жени, облечени като за неделна служба. Присъстваха само поканени, а списъкът беше изготвен от Пийт и придружен с подробни указания кога да започне погребението, кои откъси от Библията да се прочетат и как да се изработи ковчегът. Сред присъстващите бяха Никс Гридли, Джон Уилбанкс и съпругата му, неколцина приятели и, разбира се, Флори, Стела и Джоуел. Зад тях стояха Нинева, Еймъс и Мариета. Малко по-назад се бяха скупчили около четиридесет негри на различна възраст, до един работници на семейство Банинг, облечени с най-хубавите дрехи, които имаха. Отначало белите се опитаха да не дават воля на чувствата си и да проявят стоицизъм, но не и чернокожите. Те се разплакаха още щом видяха да свалят ковчега от катафалката. Господин Пийт беше техният шеф, свестен и почтен човек, и те не можеха да повярват, че вече го няма.
През четиридесетте години в селските райони на Мисисипи съдбата на едно чернокожо семейство зависеше от добрината или злината на белия собственик на земята, а семейство Банинг открай време се държаха почтено и справедливо. Негрите не проумяваха логиката на законите на белите. Защо им беше да убиват един от своите? Беше толкова безсмислено.
Нинева, която беше помагала на лекаря да изроди Пийт четиридесет и четири години по-рано, беше съкрушена и едва се държеше на краката си. Еймъс я притискаше в обятията си и я утешаваше.
Свещеникът беше млад презвитерианец от Тюпълоу. Беше приятел на приятел, без почти никакви познанства в окръг Форд. Никога нямаше да разберат как го беше намерил Пийт. Свещеникът откри ритуала с красноречива молитва. Когато приключи, Стела отново беше обляна в сълзи. Стоеше между леля си и брат си, които бяха обгърнали раменете й, за да я подкрепят. След молитвата свещеникът зачете псалм 23, после поговори накратко за живота на Пийт Банинг. Не се спря подробно на войната, само спомена за отличията на Пийт. Не каза нищо за убийството и присъдата, но говори десет минути за милосърдието, прошката, справедливостта и още няколко понятия, които не успя да свърже с наличните факти. Когато приключи, каза още една молитва. Мариета застана до надгробната плоча и изпя без съпровод първите два куплета на „Изумителна благодат“. Имаше красив глас и често припяваше на оперите, които звучаха от грамофона в розовата къща.
Когато свещеникът оповести края на службата, опечалените бавно се отдръпнаха, за да могат копачите да заринат гроба. Тримата Банинг нямаха никакво желание да гледат. Размениха няколко думи с част от приятелите и се запътиха към колата.
Никс Гридли спря Джоуел и му обясни, че много от войниците още са в града и биха желали да изразят почитта си на гроба. Джоуел обсъди въпроса с Флори и двамата бяха единодушни, че Пийт би одобрил.
Час по-късно ветераните започнаха да пристигат и се стичаха цял ден. Идваха един по един, самотни фигури с много спомени. Пристигаха и на малки групи, разговаряйки приглушено помежду си. Пристъпваха тихо, тържествено, гордо. Докосваха надгробния камък, взираха се в купчината прясна пръст и изричаха молитви или каквото си бяха наумили да кажат, после си тръгваха, дълбоко опечалени от смъртта на един човек, когото малцина от тях познаваха лично.
Хотел „Пийбоди“ беше построен в центъра на Мемфис през 1869 г. и веднага привлече висшето общество. Беше проектиран в разточителния стил на италианския Ренесанс, без да се пестят никакви разходи. Около просторното фоайе имаше високи балкони и пищен шадраван с живи патици. Хотелът несъмнено беше най-импозантният в Мемфис и на стотици километри околовръст нищо не можеше да му съперничи. „Пийбоди“ незабавно започна да носи печалба, защото заможните жители на Мемфис се стичаха там на питие или на вечеря, на балове, приеми, празненства, концерти и срещи.
В началото на XX в., когато някогашните богати памукови плантации в Делтата на територията на Арканзас и Мисисипи отново си стъпиха на краката, хотел „Пийбоди“ се превърна в предпочитана дестинация за едрите земевладелци, които търсеха забавления в града. През почивните дни и празниците те завземаха хотела, организираха разточителни партита и общуваха изискано с приятелите си от мемфиската висша класа. Често водеха съпругите си да пазаруват. Друг път идваха сами по работа и прекарваха романтични уикенди с любовниците си.
Говореше се, че ако се разположиш във фоайето на „Пийбоди“ и останеш достатъчно дълго, ще видиш всички видни личности от района на Делтата.
Пийт Банинг не беше от Делтата и не се преструваше, че е. Беше от планинската област в Североизточен Мисисипи и макар семейството му да притежаваше земя и да беше изтъкнато в областта, Пийт изобщо не беше богат. Планинците заемаха по-ниско място в обществената йерархия от плантаторската класа на сто и петдесет километра от тях. Първото му посещение в „Пийбоди“ беше по покана на приятел от Мемфис, с когото се запозна като кадет във Военната академия. Поводът беше някакъв бал на дебютантките, но истинската атракция, поне за Пийт, беше уикендът в Мемфис.
Той беше на двайсет и две години и току-що беше завършил „Уест Пойнт“. Прекарваше няколко седмици у дома, докато станеше време да се яви във Форт Райли в Канзас.
Вече се беше отегчил във фермата и беше готов за ярките светлини. Не беше някакъв нескопосан селяк, който се чувства неловко в града. Вече беше ходил много пъти в Ню Йорк по най-различни поводи и умееше да се държи във всякакво обкръжение. Няколко сноби от Мемфис не можеха да го уплашат.
Беше 1925 г. и хотелът току-що беше отворил след пълен ремонт. Пийт беше чувал за него, но никога не го беше посещавал. Четири години в „Уест Пойнт“ приятелят му говореше за ослепителните забави и многобройните красиви момичета. Оказа се, че не преувеличава.
Балът на дебютантките се провеждаше в банкетната зала на втория етаж, която беше препълнена. Специално за случая Пийт носеше парадната си униформа, бяла от яката до обувките, и предизвикваше всеобщо възхищение, докато се движеше сред хората с питие в ръка. С безукорна военна стойка, загоряло от слънцето лице и непринудена усмивка, той разговаряше ту с един, ту с друг и не след дълго забеляза, че много млади дами го наблюдават. Поканиха ги на вечеря и той намери мястото си на маса с други приятели на момчето от Мемфис. Пиеха шампанско, ядяха стриди, разговаряха за едно-друго, нищо сериозно и определено нищо военно. Първата световна война беше приключила. Страната преживяваше мирен период. И несъмнено щеше да си продължава все така.
Докато им поднасяха вечерята, Пийт забеляза млада жена на съседната маса. Седеше с лице към него и всеки път, когато погледнеше към нея, тя също гледаше към него. Несъмнено беше най-красивата в тази зала, пълна с хубавици, а вероятно и с хора от цял свят. На няколко пъти той просто не можеше да откъсне очи от нея. В края на вечерята и двамата се чувстваха неловко, че се зяпат така.
Пийт скоро научи, че тя се казва Лайза Суийни. Той я проследи до бара, представи се и двамата се заговориха. Госпожица Суийни беше от Мемфис, едва осемнайсетгодишна, и никога не се беше чувствала изкушена от глупавия светски дебют. Всъщност умираше за цигара, но не можеше да пуши пред майка си, която се стараеше да я държи под око от другия край на залата. Пийт я последва навън — тя явно познаваше добре хотела. Двамата се озоваха във вътрешен двор край басейн. Изпушиха по три цигари и изпиха по две питиета: мартини за нея, бърбън за него.
Лайза току-що беше завършила гимназия, но не беше сигурна дали ще продължи в колеж. Мемфис й беше омръзнал, искаше да живее на по-голямо място, наподобяващо Париж или Рим, но просто си мечтаеше. Пийт я попита дали техните ще й позволят да излезе с мъж, четири години по-голям от нея. Тя сви рамене и каза, че през последните две години е излизала с когото си поиска, но всички били обикновени гимназистчета.
— На среща ли ме каниш? — попита тя с широка усмивка.
— Да.
— Кога?
— Следващия уикенд.
— Дадено, войниче.
След шест дни се срещнаха в „Пийбоди“ на питие, вечеря и още едно парти. На следващия ден, събота, си направиха дълга разходка покрай реката и в центъра на града, като се държаха за ръце и не спираха да се докосват. Вечерта тя го покани на вечеря в дома си. Той се запозна с родителите й и по-голямата й сестра. Господин Суийни беше статистик в застрахователна компания и беше доста скучен. Съпругата му обаче беше красива жена и основен двигател на разговора. Бяха странна двойка, а Лайза вече неведнъж бе казала на Пийт, че смята да напусне дома си при първа възможност. Сестра й заминаваше да следва в Мисури.
Когато започна да я ухажва, Пийт заподозря, че Лайза е едно от стотиците момичета в Мемфис, които се навъртат край хотел „Пийбоди“ с надеждата да си намерят богат съпруг. Ясно й даде да разбере, че не е богаташ от Делтата. Семейството му притежаваше земя и отглеждаше памук, но нямаха голяма плантация. Отначало Лайза важничеше малко, но когато разбра, че Пийт е най-обикновен човек, заряза преструвките. Посещението в дома й му показа очевидното — че семейството й е съвсем скромно. Пийт всъщност не се интересуваше колко пари имат. Беше хлътнал здравата и възнамеряваше да я преследва, докато я спечели, което, както скоро установи, нямаше да го затрудни. Лайза не се интересуваше колко голяма е фермата му. Беше си намерила войник, когото обожаваше, и нямаше да го изпусне.
Следващия петък отново се срещнаха в хотел „Пийбоди“ на вечеря с приятели. После се промъкнаха в един бар, за да останат насаме. Пийнаха и тайно се качиха в стаята му на седмия етаж. Пийт вече беше спал с жена, но от бордеите на Ню Йорк. Така повеляваше традицията в „Уест Пойнт“. Лайза беше девствена и готова за промяна, освен това прояви страст, която зашемети Пийт. Към полунощ той намекна, че й е време да се прибира у дома. Тя отговори, че никъде няма да ходи, че ще остане при него през нощта и няма нищо против да прекара в леглото голяма част от следващия ден. Пийт се съгласи.
— А какво ще кажеш на родителите си? — попита той.
— Ще излъжа. Ще измисля нещо. Не се тревожи. Лесно е да ги заблуди човек, пък и изобщо не очакват от мен да направя такова нещо.
— Както искаш. Сега може ли да поспим?
— Да. Знам, че си изтощен.
Бурното ухажване продължи цял месец и двамата влюбени забравиха за целия свят. Всеки уикенд Пийт запазваше стая в „Пийбоди“, където прекарваше три нощи, а Лайза често оставаше при него. Приятелките й започнаха да шушукат. Родителите й станаха подозрителни. В крайна сметка беше 1925 г. и имаше строги правила за пристойно поведение на младите дами и техните ухажори. И Лайза, и приятелките й знаеха правилата, но освен това тя знаеше и колко много може да се забавлява, ако понаруши някои от тях. Наслаждаваше се на мартинито, на цигарите и най-вече на непозволения секс.
Една неделя Пийт я откара в Клантън да се запознае със семейството му, да разгледа фермата и да добие представа откъде произхожда той. Не възнамеряваше да отглежда памук цял живот, смяташе да се посвети на военната кариера и двамата с Лайза да обикалят света, поне така смяташе на двайсет и две години.
Той получи заповед да се яви във Форт Райли в Канзас, където му предстоеше да премине обучение за офицер. Докато чакаше нетърпеливо заповедта за своето първо назначение, той се измъчваше от мисълта, че ще се раздели с Лайза. Отиде с колата в Мемфис и й съобщи новината. Знаеха, че предстои раздяла, но сега тя им се струваше невъзможна. Докато Пийт се сбогуваше с Лайза, тя беше обляна в сълзи. Той отпътува с влак за Форт Райли и седмица по-късно получи писмо от нея. Без заобикалки го информираше, че е бременна.
Пийт изобщо не се поколеба и състави план. Извини се с неотложни семейни проблеми, изискващи незабавното му завръщане у дома, и убеди прекия си командир да му заеме колата си. Шофира цяла нощ и пристигна в „Пийбоди“ за закуска. Обади се на Лайза и й съобщи, че ще избягат и ще се оженят. Идеята я въодушеви, но тя не беше сигурна как ще измъкне от къщата куфар, без майка й да забележи. Пийт я убеди да зареже куфара. И в Канзас Сити имаше магазини.
Лайза целуна майка си за „сбогом“ и отиде на работа. Пийт я пресрещна и двамата отпрашиха за Мемфис със смях, кикот и изобилие от ласки. В Тюпълоу намериха уличен телефон и се обадиха на госпожа Суийни. Лайза се държа мило, но категорично. Мамо, извинявай, че така изневиделица, но с Пийт ще се оженим. Аз съм на осемнайсет и мога да правя каквото поискам. Обичам те, ще ти се обадя пак довечера и ще поговоря с татко. Когато затвори, майка й плачеше. Лайза обаче беше най-щастливото момиче на света.
Така и така бяха в Тюпълоу, град, който Пийт познаваше добре, двамата решиха да сключат брак. По-хубавите квартири във Форт Райли бяха за офицерите и техните семейства, така че брачното свидетелство щеше да бъде предимство. Отидоха в окръжния съд на Лий, подадоха заявление, платиха такса и намериха мирови съдия, който развъждаше лещанки отзад в магазина си за риболовни такъми. Съпругата му им стана свидетел и след като човекът си прибра обичайните два долара, ги обяви за съпруг и съпруга.
Пийт щеше да се обади на своите родители по-късно. Предстоеше раждането на първото им дете, затова беше важно да определят дата за сватбата възможно най-скоро. Пийт знаеше, че клюкарките в Клантън ще започнат да гледат календара веднага щом научат от майка му новината за раждането на първото й внуче. Лайза смяташе, че би трябвало да роди след около осем месеца. Осем месеца щяха да предизвикат известна изненада, но не и клюки. Седем би било прекалено. Шест — направо скандално.
Ожениха се на 14 юни 1925 г.
Джоуел се роди на 4 януари 1926 г. във военна болница в Германия. Пийт беше помолил за назначение в чужбина, за да бъде възможно най-далече от Мемфис и Клантън. Там никой никога нямаше да види акта за раждане на Джоуел. Двамата с Лайза изчакаха шест седмици, преди да изпратят телеграми до бабите и дядовците у дома.
От Германия Пийт беше прехвърлен обратно във Форт Райли в Канзас, където се обучаваше в Двайсет и шести кавалерийски полк. Беше отличен ездач, но започваше да се съмнява в ролята на кавалерията в съвременното военно дело. Танковете и самоходната артилерия бяха бъдещето, но той въпреки това обичаше кавалерията и остана в Двайсет и шести полк. Стела се роди във Форт Райли през 1927 г.
На 20 юни 1929 г. бащата на Пийт, Джейкъб, почина от инфаркт на четиридесет и девет години. Лайза, която в момента беше с две болни малки деца, не можеше да замине за Клантън за погребението на господин Банинг. Не беше ходила във фермата от две години и предпочиташе да стои далече от нея.
Четири месеца след смъртта на господин Банинг страната изпадна в Голямата депресия. Икономическият срив почти не се отрази на професионалните военни. Тяхната работа, жилища, здравеопазване, образование и заплащане бяха подсигурени, макар и да станаха малко по-скромни. Младото семейство Банинг беше щастливо с кариерата на Пийт и своето растящо потомство, така че бъдещето му оставаше свързано с армията.
Пазарът на памука също се срина през 1929 г. и фермерите пострадаха сериозно. Вземаха заеми, за да плащат разходите и дълговете си и да засеят памук през следващата година. Майката на Пийт рухна след смъртта на съпруга си и не беше в състояние да управлява фермата. По-голямата му сестра Флори живееше в Мемфис и не проявяваше почти никакъв интерес към земеделието. Пийт нае човек, който да организира сеитбата през 1930 г., но фермата отново изгуби пари. Той взе заем и нае друг човек следващата година, ала пазарът си оставаше свит. Дълговете се трупаха и земята на семейство Банинг беше застрашена.
По време на коледните празници през 1931 г. Пийт и Лайза обсъдиха мрачната перспектива той да напусне армията и да се завърнат в окръг Форд. Никой от двамата не го искаше, особено Лайза. Не можеше да си представи, че ще живее в такова затънтено място като Клантън, и то с майката на Пийт. Двете бяха прекарали малко време заедно, но то им беше достатъчно да се уверят, че съжителството им ще е трудно. Госпожа Банинг беше ревностна методистка, която знаеше всички отговори, защото те бяха там, в Светото писание. Използвайки свещения авторитет на Божието слово, тя съветваше всеки как да живее живота си. Не беше креслива или неприятна, просто прекалено критична.
Пийт също се стремеше да я избягва. Всъщност дори му минаваха мисли да продаде фермата и да излезе от този бизнес. Идеята пропадна по няколко причини. Първо, фермата не беше негова собственост. Майка му я беше наследила от баща му. Второ, заради Депресията земеделската земя беше поевтиняла много. И трето, майка му нямаше да има къде да живее.
Пийт обичаше армията, особено кавалерията, и искаше да служи, докато се пенсионира. Като момче беше прекопавал и брал памук и беше прекарвал часове наред на полето, затова бе избрал различен живот. Искаше да види свят, може би да се сражава в някоя война, да заслужи медали и да направи съпругата си щастлива.
Отново взе пари назаем и нае трети управител на фермата. Реколтата беше прекрасна, пазарът — силен, а после, в началото на септември, заваляха проливни дъждове, същински мусони, и унищожиха всичко. През 1932 г. не се роди нищо, а банките го притискаха. Състоянието на майка му продължаваше да се влошава и тя не беше в състояние да се грижи за себе си.
Пийт и Лайза обсъдиха възможността да се преместят в Мемфис или пък в Тюпълоу, където и да е, само не в Клантън. По-големият град предоставяше повече възможности, по-хубави училища, по-интересен социален живот. Пийт можеше да работи във фермата и да пътува, нали? На Бъдни вечер тъкмо планираха какво да правят, когато пристигна телеграма. Беше от Флори и новината беше трагична. Майка им починала предишния ден, най-вероятно от пневмония. Беше едва петдесетгодишна.
Вместо да разопаковат подаръци, двамата набързо стегнаха багажа си и предприеха дългото пътуване до Клантън. Майката на Пийт и Флори беше погребана в Стария чинар до съпруга си. Младите съпрузи взеха решение да останат във фермата и повече не се върнаха във Форт Райли. Той напусна активната военна служба и стана запасняк.
Чуваше се тътенът на войната. Японците настъпваха в Азия и бяха нахлули в Китай предишната година. Хитлер и нацистите строяха фабрики, които произвеждаха танкове, самолети, подводници, оръдия и всичко друго, от което се нуждаеха военните, за да станат мощни и агресивни. Колегите на Пийт в армията се тревожеха от случващото се. Някои предричаха неизбежна война.
Когато Пийт върна униформата си и се прибра у дома да спасява фермата, не можеше да скрие песимизма си. Имаше да плаща дългове и да храни много гърла. Депресията се беше задълбочила и беше стиснала в хватката си цялата държава. Страната беше слабовъоръжена, уязвима и твърде опустошена финансово, за да финансира армия за война.
Ако избухнеше война обаче, Пийт нямаше да остане във фермата и да я пропусне.
След две необичайно богати реколти през 1925 и 1926 г. Джейкъб Банинг реши да построи хубава къща. Онази, която Пийт и Флори познаваха като деца, беше отпреди Гражданската война и през десетилетията беше пристроявана и преобзавеждана. Беше по-хубава от повечето къщи в окръга, но като се видя с пари, Джейкъб реши да впечатли всички и да построи нещо, на което съседите му ще се възхищават много след като той си отиде. Нае архитект от Мемфис и одобри внушителна постройка в неоколониален стил, двуетажен дом от червени тухли, с големи фронтони и широка предна веранда. Джейкъб я издигна на лек наклон близо до шосето, но въпреки това достатъчно далече, та хората от колите да й се възхищават, без да притесняват обитателите.
Сега, когато Джейкъб и съпругата му вече бяха мъртви, просторният дом остана във владение на Лайза и тя искаше да го напълни с деца. Обикновено двамата с Пийт обсъждаха този проект много ентусиазирано, но резултатите бяха разочароващи. Лайза беше преживяла един спонтанен аборт във Форт Райли, после още един, след като се преместиха във фермата. След няколкомесечни мрачни промени в настроението и много сълзи тя възвърна жизнеността си за огромна радост на Пийт. Лайза имаше само една сестра, както и Пийт, но двамата бяха единодушни, че малките семейства са пълна скука. Тя копнееше да имат пет деца, Пийт искаше шест, по три от двата пола, затова възобновиха изпълнението на брачните си задължения със страстна решимост.
Когато не беше в леглото със съпругата си, Пийт енергично възстановяваше фермата. Прекарваше на полето часове наред и вършеше черна работа, за да даде пример на работниците си. Разчисти земята, построи наново обора, ремонтира стопанските постройки, постави ограда, купи нов добитък и обикновено не подвиваше крак от изгрев до залез. Срещна се с банкерите и директно им заяви, че ще се наложи да почакат.
Времето беше на негова страна и през 1933 г. Пийт изцеди до капка силите на работниците си и събра чудесна реколта. Пазарът също беше на негова страна и за пръв път от години фермата можа да си поеме дъх. Пийт зарадва банките, като им плати известни суми, но освен това скри малко пари. Земята на семейство Банинг се състоеше от две части, по 640 акра всяка, и ако разчистеха още площи, можеха да засадят повече памук. За пръв път през живота си Пийт започна да вижда какви възможности крие наследството му.
Той притежаваше едната част, Флори — другата, затова двамата се уговориха Пийт да обработва нейната земя срещу половината от печалбата. През 1934 г. тя построи розовата си къща и се върна от Мемфис. Пристигането й оживи фермата. Флори харесваше Лайза и отначало двете си общуваха дружелюбно.
Не че животът беше скучен, изобщо не беше. Лайза с наслада се бе отдала на майчинството, докато се опитваха безрезултатно да умножат семейството си. Пийт я научи да язди, построи конюшня и я напълни с коне и понита. Не след дълго Лайза качи Джоуел и Стела на седлото и тримата яздеха с часове из фермата и околностите. Пийт я научи и да стреля и двамата заедно ходеха на лов за птици. Запали я и по риболова и в неделя следобед малкото семейство прекарваше часове на брега на реката.
Дори да усещаше липсата на големия град, Лайза не се оплакваше. На трийсет тя имаше щастлив брак с мъж, когото боготвореше, и беше благословена с две красиви деца. Живееше в хубава къща сред ферма, която й даваше сигурност. За жена, която обича забавленията обаче, социалният живот беше разочароващ. Нямаше кънтри клуб, нямаше изискан хотел, нито зала за танци или прилични барове. Всъщност нямаше никакви барове, защото окръг Форд, както и целият щат, беше в сух режим. Продажбата на алкохол беше забранена в осемдесет и два окръга и във всеки град. Склонните към прегрешения бяха принудени да разчитат на контрабандни производители, каквито имаше много, или на приятели, които им караха алкохол от Мемфис.
Църквата диктуваше социалния живот. За семейство Банинг това беше Методистката църква, разбира се, втората по големина в Клантън. Пийт настояваше да ходят редовно и Лайза привикна. Беше възпитана като неособено ревностен член на Епископалната църква, но в Клантън нямаше нейни представители — нито ревностни, нито други. Отначало тя не хареса тесногръдието на методисткото учение, но скоро се убеди, че би могло да е и по-зле. В окръга имаше по-сурови християнски учения — баптисти, петдесетници и последователи на Църквата на Христос — фанатично вярващи, още по-крайни от методистите. Само презвитерианците като че ли не бяха толкова надъхани. Дори в града да имаше някой католик, той си траеше. Най-близкият евреин беше в Мемфис.
Хората бяха определяни и нерядко преценявани според вероизповеданието им. И несъмнено биваха заклеймявани, ако твърдяха, че нямат такова. Лайза се присъедини към Методистката църква и стана активен член. Какво друго да прави в Клантън?
Ала тъй като не беше коренячка, дълго не успяваше да се впише в общността въпреки произхода на съпруга си. Местните не се доверяха на никого, ако техните предци не бяха познавали дядо му. Лайза добросъвестно ходеше на църква и постепенно службите започнаха да й харесват, особено музиката. Накрая се присъедини към женския библейски кръжок, който се събираше веднъж месечно.
След това помоли да се включи в подготовката на една сватба. Помогна и за няколко важни погребения. В града пристигна пътуващ евангелист за ритуалите на пролетното обновление и Пийт предложи да го подслони през въпросната седмица. Гостът се оказа много красив и дамите завиждаха на Лайза за близостта до обаятелния млад проповедник. Пийт бдително държеше положението под око и си отдъхна, когато седмицата приключи.
Но предстоеше следващото обновление. Методистите имаха по две годишно, баптистите — три, а Църквата на Петдесетница като че ли непрекъснато беше в състояние на трескаво обновление. Поне два пъти годишно някой бродещ уличен проповедник опъваше шатра до бакалницата, недалече от площада, и всяка вечер се вихреше по високоговорителите. Не беше необичайно една църква да „гостува“ на друга, когато в града пристигнеше известен проповедник. Всички християни се посвещаваха на Бог най-малко за два часа всяка неделя сутрин. Някои го правеха и в неделя вечер. (Това важеше за белите църкви; черните продължаваха по цял ден и дори през нощта.) Популярни бяха молитвените събирания в сряда вечер. Като се добавеха всички празнични служби, летни библейски училища, погребения, сватби, годишнини и кръщенета, понякога Лайза се чувстваше изтощена от църковните си ангажименти.
Тя настояваше от време на време да излизат от града. Ако Флори се съгласеше да гледа децата, двамата с Пийт заминаваха в „Пийбоди“ за дълъг уикенд, изпълнен с развлечения. Понякога и Флори ги придружаваше заедно с Джоуел и Стела и цялото семейство се наслаждаваше на големия град — най-вече на светлините. На два пъти с помощта на Флори всички се натовариха на влак и заминаха на едноседмична почивка в Ню Орлиънс.
През 1936 г. в електроснабдяването на Юга се забелязваше ярък контраст. Ток имаха деветдесет процента от големите градове, но само десет процента от по-малките селища. Центърът на Клантън беше електрифициран през 1937 г., но в останалата част от окръга още беше тъмно.
Докато пазаруваха в Мемфис и Тюпълоу, Лайза и другите фермерски съпруги тръпнеха благоговейно пред електрическите уреди и приспособления, които наводняваха пазара — радиоапарати, грамофони, готварски печки, хладилници, тостери, миксери и дори прахосмукачки — но те бяха неизползваеми за тях. Хората в провинцията мечтаеха за електричество.
Лайза искаше да прекарва колкото се може повече време в Мемфис и Тюпълоу, но Пийт се съпротивляваше. Вече беше земеделец и с всяка следваща година ставаше все по-пестелив. Затова тя се примири с по-скромния начин на живот и престана да се оплаква.
Нинева и Еймъс си вървяха с къщата и фермата. Родителите им бяха родени в робство и бяха обработвали същата земя, на която сега се трудеше Пийт. Нинева твърдеше, че е „към шейсетте“, но не беше ясно кога е родена. Еймъс също не знаеше рождената си дата, но за да дразни жена си, често подмяташе, че е по-млад от нея. Най-големият им син имаше акт за раждане, който доказваше, че е на четиридесет и осем години. Едва ли Нинева го беше родила дванайсетгодишна. Според Еймъс тогава била поне на двайсет. Семейство Банинг знаеха, че всъщност тя е „към седемдесетте“, макар че тази тема беше забранена. Нинева и Еймъс имаха още три деца и пълен двор внуци, но до 1935 г. повечето се бяха преместили на север.
Нинева работеше като домашна помощница на семейство Банинг, откакто се помнеше. Беше готвачка, миячка на съдове, перачка, бавачка, гувернантка, акушерка. Беше помогнала на лекаря да изроди Флори през 1898 г. и брат й Пийт през 1903 г. и на практика беше отгледала и двамата. За майката на Пийт тя беше приятелка, лечителка, доверен човек и съветница.
За съпругата на Пийт обаче беше по-скоро съперница. Единствените бели хора, на които Нинева имаше доверие, бяха семейство Банинг, а Лайза не беше Банинг. Тя беше Суийни, гражданка, която не познаваше взаимоотношенията между бели и черни в провинцията. Нинева тъкмо се беше сбогувала с най-близката си приятелка, госпожа Банинг, и не беше готова да посрещне новата господарка на къщата.
Отначало Нинева негодуваше срещу красивата млада съпруга с въздействащо присъствие. Тя беше сърдечна и приятна и по всичко личеше, че й се иска да се впише в това място, но в очите на Нинева само създаваше допълнителна работа. През последните четири години Нинева беше поела грижите около госпожа Банинг, която не беше взискателна, и тя си признаваше, че е станала малко мързелива. Кой го е грижа, ако къщата не е безукорна? Госпожа Банинг не забелязваше нищо през последните години от живота си. И изведнъж тази нова жена щеше да я извади от ленивото ежедневие. Веднага стана ясно, че съпругата на Пийт отделя голямо внимание на дрехите, които, разбира се, трябваше да се перат, понякога да се колосват и винаги да се гладят. А Джоуел и Стела, макар да бяха сладурчета, имаха нужда от сготвена храна, чисти дрешки, хавлии и спално бельо. Вместо да се грижи за госпожа Банинг, която ядеше колкото птиче, Нинева изведнъж се оказа длъжна да приготвя по три ястия дневно за четиричленно семейство.
Отначало Лайза се чувстваше неловко в присъствието на друга жена в дома си денем, при това волева жена с позиции. Тя не беше отраснала с прислуга. Майка й сама се грижеше за домакинството с помощта на съпруга и дъщерите си. След няколко дни обаче стана ясно, че Лайза не може да се справи сама с добрата поддръжка на толкова голям дом. Без да подхваща борба за територия или да наранява чувствата на Нинева, Лайза бързо се примири.
Двете жени бяха достатъчно съобразителни да осъзнаят, че никоя няма да напусне. Не им оставаше друго, освен да се разбират някак си, поне привидно.
Къщата беше достатъчно голяма за двете. Първата седмица премина напрегнато, но когато се поопознаха, напрежението се стопи. Пийт не им помогна особено. Той беше на полето, където се чувстваше щастлив и безгрижен. Жените се оправиха сами.
От друга страна, Еймъс обожаваше Лайза още от самото начало. Всяка пролет той насаждаше голяма зеленчукова градина, която изхранваше семейство Банинг и многобройните им работници, и Лайза се запали по нея. Беше градско момиче и беше отглеждала само леха с маргаритки. Градината на Еймъс заемаше половин акър и в нея имаше тикви, царевица, марули, фасул, моркови, сладки картофи, чушки, патладжани, краставици, бамя, ягоди, лук и поне четири сорта домати, засадени в безукорни редове. Той се грижеше и за неголяма овощна градина с ябълки, праскови, сливи и круши. Също така отглеждаше пилета, прасета и няколко млечни крави. Слава богу, друг беше поел грижата за едрия добитък.
Еймъс се зарадва на новата си помощница. Всяка сутрин след закуска Лайза беше в градината — поливаше, плевеше, гонеше вредители, береше узрелите зеленчуци и дори си тананикаше весело. Засипваше Еймъс с въпроси за градинарството. Носеше широкопола сламена шапка, за да се предпазва от слънцето, памучен панталон, навит до коленете, и ръкавици до лактите. Не я смущаваха пръстта и калта, но и някак съумяваше да не си цапа дрехите. Според Еймъс тя беше най-красивата жена, която е виждал, и направо се влюби в нея, макар че отначало по навик показа раздразнение от намесата й. Тя искаше да знае всичко за отглеждането на зеленчуците и когато въпросите й се изчерпиха, двамата отидоха в обора при кравите, където той й показа как да ги дои. Научи я да бие масло и да прави сирене.
Често им помагаше Джуп, внукът на Еймъс и Нинева. Майката на Джуп го бе кръстила Джупитър, но това име не му харесваше и го беше съкратил. Тя беше заминала за Чикаго и не се връщаше, но Джуп предпочиташе живота във фермата и остана при баба си и дядо си. Петнайсетгодишен, той беше мускулест и силен. Беше омагьосан от Лайза, но ужасно стеснителен в нейно присъствие.
Отначало Еймъс подозираше, че въодушевлението й се дължи на желание да се махне от къщата и от Нинева, и отчасти беше така. Помежду им обаче се установи приятелство, за голяма изненада и на двамата. Лайза настоя да узнае всичко за семейството и произхода на Еймъс, за родителите, за баба му и дядо му, за техния труден живот във фермата. Баща й беше от север. Майка й беше отраснала в Мемфис. Лайза не беше общувала с негри и изразяваше съчувствие към тежкото им положение. С внимателно и пестеливо подбрани думи той й обясни, че двамата с Нинева и децата им са от късметлиите. Имаха си хубава малка къща, построена за тях от бащата на Пийт, когато бе съборил старата семейна къща. Имаха предостатъчно храна и дрехи. Никой не гладуваше в земите на семейство Банинг, но полските работници бяха много бедни. Тесните им бараки почти не ставаха за живеене. Децата, а те бяха много, винаги бяха босоноги.
Лайза знаеше, че Еймъс е предпазлив. Не биваше да го обвинят, че критикува шефа си. Освен това винаги бързаше да изтъкне, че в околността живеят много бедни бели, чието положение е също толкова отчайващо, колкото и на чернокожите полски работници.
Докато яздеше сама, Лайза обикаляше земите на семейство Банинг, около две трети от които бяха памукови полета. Останалата площ беше гориста. Попадна на малко селище в гората, откъснато от света. Децата по верандите бяха мръсни, ококорени и отказваха да говорят с нея. Майките им кимаха, усмихваха се и прибираха децата вътре. В това своеобразно село тя видя магазин и църква с гробище зад нея. От двете страни на прашните улици бяха скупчени бараки.
Лайза беше изумена от бедността и условията за живот и се закле някой ден да намери начин да направи подобрения. Отначало не сподели мислите си с никого. Не каза на Пийт, че е яздила в гората, но той скоро научи. Един от полските работници му съобщи, че забелязал бяла жена на кон. Лайза призна, че е била тя, разбира се, какъв е проблемът? Никой не й е забранявал да ходи на определени места, нали?
Не, нищо не било забранено. Нямало нищо за криене. Но какво точно търсела там?
Просто си яздела. Колко негри живеят в онова селище?
Пийт не беше сигурен, защото семействата постоянно растяха. Стотина, но не всички работели за тях. Някои имали друга работа. Трети заминали, четвърти пък се върнали. Няколко мъже имали повече от едно семейство. Какво я интересувало?
Просто от любопитство. Лайза съзнаваше, че осъществяването на замисъла й ще отнеме години и че моментът не е подходящ да създава проблеми. Пийт още беше длъжник на банките. Страната продължаваше да бъде в депресия. Нямаше почти никакви излишни пари. Дори пътуванията им до Мемфис бяха с ограничен бюджет.
В края на март 1938 г., докато Лайза и Еймъс се възползваха от топлия слънчев ден, за да засадят грах и маслен боб, на нея й се зави свят. Изправи се, за да си поеме дъх, и припадна. Еймъс я взе на ръце и хукна към задната веранда, където ги посрещна Нинева. В качеството си на медицинска сестра, лекарка и акушерка на дома тя изтри лицето на Лайза със студена кърпа и я свести. Няколко минути по-късно Лайза се почувства добре и каза: „Май съм бременна“.
И нищо чудно, рече си Нинева, но не обели нито дума. Пийт откара Лайза на лекар в Клантън, който потвърди, че Лайза е бременна във втория месец. Джоуел и Стела бяха твърде малки, за да им съобщят новината. Пийт и Лайза бяха на седмото небе. След две помятания и много старание най-сетне бяха успели. Пийт настоя тя да остави градинарството в ръцете на Еймъс и да го кара по-спокойно.
Месец по-късно Лайза отново пометна. Загубата беше съкрушителна и тя изпадна в мъчителна депресия. Пусна завесите на прозорците и цял месец почти не се показа от спалнята. Нинева както винаги пое нещата и се грижеше за Лайза, когато тя й позволеше. Пийт се стараеше да прекарва много време с нея, но като че ли нищо не повдигаше духа й, дори Стела и Джоуел. Накрая Пийт я закара в Мемфис на консултация със специалист. Останаха две нощи при родителите й, но и това не я разведри. Рано една сутрин на кафе той довери на Нинева, че ужасно се тревожи. Плашещо беше жизнерадостен човек като Лайза да изпадне в такова униние.
Нинева имаше опит с депресирани бели жени. Госпожа Банинг не се бе усмихнала нито веднъж през последните четири години от живота си, а Нинева бе държала ръката й всеки божи ден. Започна да се заседява при Лайза и да се опитва да завърже разговор с нея. Отначало Лайза не казваше почти нищо и много плачеше. Затова Нинева бъбреше ли, бъбреше, разказваше истории за майка си, за баба си и за живота на някогашните роби. Носеше й чай и шоколадови бисквити и постепенно започна да разтваря завесите. Ден след ден двете седяха и разговаряха, и Лайза започна да разбира, че животът й изобщо не е толкова суров, колкото на други хора. Даде си сметка, че е привилегирована жена, щастливка. Беше на трийсет, беше здрава и най-хубавите дни тепърва й предстояха. Вече беше майка и дори да нямаше повече деца, бе надарена с прекрасно семейство.
Девет седмици след като пометна, Лайза се събуди една сутрин, изчака Пийт да излезе от къщата, обу панталона си, намери си ръкавиците и сламената шапка и съобщи на Нинева, че трябва да отиде в градината. Нинева я последва и пошушна нещо на Еймъс. Той я наблюдаваше внимателно и когато слънцето се издигна високо и Лайза се изпоти, Еймъс настоя да си починат. Нинева пристигна със студен чай с лимон, тримата седнаха на сянка под едно дърво и се посмяха.
Не след дълго Лайза и Пийт възобновиха предишното си ежедневие и макар да не се лишаваха от плътски удоволствия, бременност нямаше. Минаха две години без новини. На трийсет и третия си рожден ден през ноември 1940 г. Лайза беше категорично убедена, че вече не може да зачене.
Памукът изглеждаше многообещаващо в края на лятото на 1941 г. Семената бяха засети в средата на април. На Четвърти юли стеблата бяха високи до кръста, а до Деня на труда в първия понеделник на септември стигаха до гърдите. Времето беше благоприятно: топли дни, по-хладни нощи и проливен дъжд през седмица. След дългата зима, през която разчистваше земята, Пийт успя да засади още осемдесет акра с памук. Банковите му заеми бяха изплатени и той се закле никога повече да не взема пари, като залага земята си. Всеки фермер знае обаче, че такива клетви не са обвързващи. Много неща бяха извън контрола му.
Нивите изглеждаха добре, но световните събития бяха тревожещи. В Европа Германия беше нахлула в Полша преди две години и беше избухнала война. На следващата година Хитлер започна да бомбардира Лондон, а през юни 1941 г. нападна Русия с най-голямата войска в историята. В Азия Япония от десет години воюваше с Китай. Успехът я беше тласнал да нахлуе в британски, френски и холандски колонии в Южния Тихи океан. Япония изглеждаше неудържима в желанието си да завладее изцяло Източна Азия. През август 1941 г. Съединените щати доставяха осемдесет процента от нефта на Япония. Когато президентът Рузвелт оповести пълно ембарго над нефта, японската икономика и военна мощ се оказаха застрашени.
Войната се разрастваше, а големият дебат беше колко дълго САЩ ще стоят отстрани. Пийт имаше много приятели все още на активна служба и нито един не беше на мнение, че страната им трябва да остане неутрална.
Осем години по-рано той беше напуснал армията със съжаление. Сега обаче не изпитваше никакви опасения за бъдещето си.
Беше свикнал с живота си на фермер. Той обожаваше жена си и децата, харесваше смяната на сезоните и ритъмът на сеитбата и брането го правеха щастлив. Беше на полето всеки ден, често на кон и съпровождан от Лайза, наглеждаше растежа на памука и си блъскаше главата как да се сдобие с още земя. Джоуел вече беше на петнайсет и когато не беше на училище и не вършеше безбройните си задължения във фермата, отиваше в гората с Пийт да дебне белоопашати елени и диви пуйки. Стела беше на тринайсет и оценките й бяха безупречни. Семейството вечеряше заедно всеки ден точно в седем и си говореха за всичко. Все по-често тема на разговорите им беше войната.
Като запасняк, Пийт беше сигурен, че скоро ще го мобилизират, и мисълта, че ще напусне дома си, го измъчваше. Гледаше присмехулно на старите си мечти за военна слава. Сега беше фермер, твърде възрастен за войник, поне според него самия. Знаеше обаче, че армията няма да се смути от възрастта му. Почти всяка седмица получаваше вест от свой приятел от „Уест Пойнт“, повикан на активна служба.
Заповедта пристигна на 15 септември 1941 г. Пийт трябваше да се яви във Форт Райли, Канзас, където беше базиран Двайсет и шести кавалерийски полк — неговата военна част, която вече беше във Филипините. Пийт помоли за трийсетдневна отсрочка, за да се погрижи за есенната си реколта, но му я отказаха.
На 3 октомври двамата с Лайза поканиха малка група приятели у дома, за да се сбогуват. Въпреки старанието на Пийт да успокои всички страхове събирането не беше весело. Имаше усмивки, прегръдки и пожелания за късмет, но страхът и напрежението бяха осезаеми. Пийт благодари на всички за техните мисли и молитви и им напомни, че хиляди млади мъже от цялата страна са мобилизирани. Светът беше на прага на нов мащабен военен конфликт, а в трудни времена бе нужна саможертва.
Новият свещеник Декстър Бел също присъстваше заедно със съпругата си Джаки. Бяха дошли в Клантън месец по-рано и бяха добре приети. Декстър беше млад и въодушевен, със завладяващо присъствие на амвона. Джаки имаше красив глас и беше запленила църквата с две солови изпълнения. Трите им деца бяха възпитани и мили.
След като гостите си тръгнаха, семейство Банинг и Флори дълго време седяха в дневната и се опитваха да забавят неизбежното. Стела се притискаше към баща си и се бореше със сълзите. Джоуел, подобно на Пийт, се стараеше да се държи стоически, като че ли всичко ще бъде наред. Пъхаше нови цепеници в огъня, докато останалите се топлеха край него, потиснати и уплашени от предстоящата несигурност. Накрая огънят угасна и стана време да си лягат. Следващият ден беше събота и децата щяха да спят до късно.
Няколко часа по-късно, на зазоряване, Пийт метна платнения си чувал на задната седалка на колата и целуна Лайза за „сбогом“. Отпътува заедно с Джуп, който вече беше двайсетгодишен красив мъж. Пийт го познаваше от деня на раждането му и Джуп от години беше сред любимците му. Беше го научил да шофира, помогна му да си извади книжка и застраховка, така че той, Лайза и Нинева го използваха за поръчки в града. Бяха му позволили дори да ходи с пикапа на Пийт до Тюпълоу, за да купува фураж.
Пийт кара до Мемфис и паркира на железопътната гара. Поръча на Джуп да наглежда как вървят нещата във фермата и го изпрати с поглед. Два часа по-късно се качи на влака и замина за Форд Райли в Канзас. Вагоните бяха пълни с военнослужещи, запътили се към базите си из цялата страна.
Беше напуснал армията като лейтенант и се върна в нея като такъв. Разпределиха го в предишната му част, Двайсет и шести кавалерийски полк, и той премина едномесечно обучение във Форт Райли, преди да отплава на 10 ноември. Беше на палубата, когато корабът мина под моста „Голдън Гейт“, и се запита кога ли ще се върне. Пишеше две-три писма дневно до Лайза и децата и ги изпращаше от следващото пристанище. Корабът спря да зареди с продоволствия на Пърл Харбър и седмица по-късно отплава за Филипините.
Пийт надали можеше да улучи по-неподходящ момент. Назначението му едва ли можеше да е по-злополучно.
Филипините се състоят от седем хиляди острова, разположени в обширен архипелаг в Южнокитайско море. Теренът и пейзажите се променят коренно от остров на остров.
Има планини, високи към три хиляди метра, гъсти гори, непроходими джунгли, мочурища, плажове и километрични скалисти брегове. Бързи реки прекосяват много от по-големите острови, но не са плавателни. През 1940 г. страната разполагаше с огромни минерални ресурси и хранителни суровини, което бе от съществено значение за японските военни амбиции. Американските военни стратези нямаха никакво съмнение, че Филипините ще бъдат лесна мишена, освен това знаеха, че отбраната им ще бъде почти невъзможна. Намираха се близо до Япония — амбициозен враг, чиято имперска армия нахлуваше безмилостно във всичките си съседни държави.
Защитата на Филипините бе поверена на генерал-майор Дъглас Макартър. През юли 1941 г. президентът Рузвелт убеди Макартър да се върне на активна служба и да поеме командването на американските сили в Далечния изток. Той установи щаба си в Манила и се зае с огромната задача да защитава Филипините. Живял бе в страната дълги години и я познаваше добре, освен това бе осведомен за отчайващото й положение в момента. Генералът многократно предупреждаваше Вашингтон за японската заплаха. Думите му бяха чути, но не се взеха мерки. Предизвикателството да вдигне армията на бойна нога изглеждаше непреодолимо, а и времето бе извънредно кратко.
След като пое командването, генералът незабавно поиска още войска, въоръжение, самолети, кораби, подводници и продоволствия.
Вашингтон обеща всичко, но достави съвсем малко. През декември 1941 г. отношенията с Япония се влошиха, а американската армия на Филипините наброяваше 22 500 души, половината от които бяха добре обучените подразделения на Филипинските скаути — елитни части, съставени от американци от филипински произход и от малцина местни. Още 8500 американски войници пристигнаха с кораби. Макартър мобилизира редовната филипинска армия — неопитна сбирщина от дванайсет пехотни дивизии, поне на хартия. Ако се брояха всички, облечени с някакво подобие на военна униформа, Макартър разполагаше с около 100 000 души под свое командване, повечето от които необучени и нечували вражески изстрели.
Състоянието на филипинската армия наистина бе плачевно. Основният състав, местните филипинци, бяха въоръжени с пушки и картечници от Първата световна война. Артилерията им бе старомодна и неефективна. Повечето боеприпаси се оказваха дефектни. Тренировъчните полигони се брояха на пръсти. Малцина имаха прилична екипировка. Стоманените каски бяха толкова малобройни, че филипинците си изработваха импровизирани от кокосови орехи.
Военновъздушните сили на Макартър наброяваха няколкостотин самолета, като почти всички бяха стари машини, които никой друг не искаше. Той многократно молеше за още самолети, кораби и подводници, но такива или нямаше, или ги изпращаха другаде.
Пийт пристигна в Манила в Деня на благодарността и пътува с камион за доставки до Форт Стотсънбърг, на стотина километра северно от столицата. Там се присъедини към Отряд В на Двайсет и шести кавалерийски полк. След като представи заповедта си на командващите офицери, му определиха легло в казармата и го отведоха в конюшнята да си избере кон.
По онова време в Двайсет и шести кавалерийски полк имаше 787 редници и сержанти, повечето опитни филипински скаути, и 55 американски офицери. Беше последното останало напълно оперативно кавалерийско подразделение, прекрасно обучено и прочуто със своята дисциплина. Пийт прекара първите дни на седлото на най-новия си другар — тъмнокестеняв породист кон, който се казваше Клайд. Полото беше популярно в полка и се използваше като част от обучението. Макар да беше го позабравил, Пийт бързо възвърна ездаческите си умения и с удоволствие участва в игрите. Напрежението обаче растеше с всеки изминал ден и полкът, както и всички военни сили на острова усещаха колко сериозно е положението. Беше просто въпрос на време японците да атакуват.
В ранните часове на 8 декември радистите на Филипините чуха първите новини за нападението над Пърл Харбър. Играта бе свършила, започваше войната. Всички американски части и технически съоръжения получиха заповед за бойна готовност. Съгласно отбранителната стратегия за Филипините командирът на военновъздушните сили генерал Луис Бриъртън вдигна под тревога авиацията. В пет сутринта Бриъртън пристигна в щаба на Макартър в Манила, за да поиска разрешение да осъществи удар с бомбардировачи В-17 над японските летища на Формоза, отдалечени на триста и двайсет километра. Началник-щабът на Макартър отказа среща с главнокомандващия с обяснението, че е твърде зает. Предвоенният план бе ясен и отрепетиран и изискваше такова нападение незабавно, но окончателната заповед трябваше да издаде Макартър. Той обаче не предприе нищо. В седем и петнайсет Бриъртън се върна в щаба и отново помоли за среща с генерала. Отново го отпратиха и му казаха да чака заповеди. Дотогава японските разузнавателни самолети вече бяха забелязали и докладвали, че около щаба на Бриъртън се събират вражески самолети. В десет сутринта Бриъртън, обезумял от гняв, отново настоя да се види с Макартър. Отказана му бе среща, но му бе заповядано да се подготвя за нападение. Час по-късно той вдигна бомбардировачите си във въздуха, за да ги предпази от японско нападение. Те започнаха да кръжат над островите без бомби.
Когато Макартър най-сетне издаде заповед за нападението, бомбардировачите на Бриъртън бяха във въздуха и нямаха достатъчно гориво. Незабавно кацнаха заедно с ескадрилите изтребители. В единайсет и половина всички американски самолети бяха на земята за презареждане и въоръжаване. Наземните екипи работеха като обезумели, когато първите японски бомбардировачи полетяха към тях в идеална формация. В единайсет и трийсет и пет те прекосиха Южнокитайско море и пред погледа им се появи летище „Кларк“. Японските пилоти бяха изумени. Под тях имаше шейсет бомбардировача В-17 и изтребители, подредени в спретнати редици по пистите. В единайсет и четиридесет и пет започна безмилостната бомбардировка на летище „Кларк“ и за някакви си минути американската военновъздушна част бе почти напълно унищожена. Подобни нападения протичаха едновременно и на други летища. По причини, които завинаги щяха да останат необясними, американците бяха заловени неподготвени. Нанесените щети бяха неизмерими. Без военновъздушни сили, които да защитават и да вдъхват увереност на войската, и без очаквано подкрепление Битката за Филипините беше предрешена броени часове след като започна.
Японците бяха уверени, че ще завладеят островите за трийсет дни. На 22 декември четиридесет и три хилядна елитна войска дебаркира на различни места и разби съпротивляващите се там сили. През първите дни от нападението като че ли самоувереността им бе основателна. Само че благодарение на своята безпримерна храброст и упорство американските и филипинските военни части, лишени от всякаква надежда за спасение или подкрепление, удържаха атаките четири жестоки месеца.
Малко след нападението по суша на 22 декември Отряд В получи заповед да тръгне на север, където проведе разузнавателна мисия за пехотата и артилерията и участва в няколко тилови сражения. Командир на отряда на Пийт беше лейтенант Едуин Рамзи, любител на конете, доброволец в полка, защото бе научил, че „имат отличен клуб по поло“. Лейтенант Банинг бе заместник-командир.
Дните им минаваха на седлото, докато обикаляха бързо полуострова, наблюдаваха придвижването на врага и преценяваха силата му. Веднага стана ясно, че японските сили ги превъзхождат многократно по численост, подготовка и въоръжение. За завземането на островите използваха фронтовите си дивизии от калени в битки ветерани, които се сражаваха вече почти десетилетие. Тъй като контролираха небето, японските военновъздушни сили можеха да бомбардират и обстрелват на воля. За американците на земята най-страховитият звук беше воят на изтребителите „Зеро“, които стреляха точно над върховете на дърветата със своите двайсетмилиметрови оръдия и седеммилиметрови картечници и покосяваха всичко, което се движи по земята. Укриването от японските изтребители се превърна в ежедневен, дори ежечасен ритуал. За кавалеристите беше още по-трудно, защото трябваше да намерят окоп не само за себе си, но и за конете си.
По здрач се прибираха в лагера, хранеха и пояха животните. Всяко военно подразделение беше добре подсигурено с готвачи, ковачи и дори ветеринари. След вечеря, когато сраженията утихнеха и войниците едва се държаха на крака, те четяха пощата си от дома и пишеха писма. Преди нападението и последвалата морска блокада пощата беше относително надеждна. В края на декември обаче започна сериозно да закъснява.
В седмицата преди Коледа Пийт получи кашонче с големината на кутия за обувки, пълно с писма и пощенски картички от семейството му, от църквата и едва ли не от всички свестни жители на Клантън. Десетки писма и картички, които той прочете без изключение. А писмата от Лайза и децата препрочете толкова пъти, че ги наизусти. На близките си Пийт описваше островите, коренно различни от планинските райони на Северен Мисисипи. Описваше и еднообразния живот в армията. Никога не представяше положението като опасно. Нито веднъж не използва думи, които можеха да им вдъхнат дори капка страх. Японците скоро щяха да нахлуят или вече бяха нахлули и щяха да бъдат отблъснати от американските войници и техните филипински другари.
На 24 декември Макартър задейства предвоенния план за оттегляне на войската на полуостров Батаан за последна съпротива. Победата беше малко вероятна и генералът го знаеше. Целта на американците беше да се окопаят на Батаан и да удържат японците възможно най-дълго, за да забавят други техни нашествия на тихоокеанските фронтове.
„Забавят“ беше ключовата дума. „Забавящи действия“ се превърна в често повтаряна фраза.
За да защитава войниците си, докато се оттеглят към Батаан, Макартър установи пет задържащи позиции в Централен Лусон, където маневрираха повечето японски сили. Двайсет и шести кавалерийски полк трябваше да изпълни главната функция за забавянето на вражеското настъпление.
На 15 януари 1942 г. лейтенант Ед Рамзи и неговият взвод бяха изпълнили разузнавателната си мисия и се канеха да дадат почивка на себе си и на конете. Отряд В обаче научи, че голямо японско войсково подразделение се придвижва към тях. Планираха контраатака и Рамзи предложи на доброволни начала да подпомогне нападението.
Заповядаха му да завземе село Моронг — стратегически пункт на река Баталан в Западен Батаан. Моронг беше в ръцете на японците, но те не го отбраняваха сериозно. Рамзи състави взвод от двайсет и седем души и се отправи на север по главния път за Моронг. Когато стигнаха река Баталан в източния край на селото, приближиха предпазливо и установиха, че е пусто. Католическата църква беше единствената каменна постройка, а край нея имаше сламени къщи на колове. Рамзи раздели хората си на три отделения от по девет кавалеристи, едно от които беше предвождано от лейтенант Банинг. Докато Пийт и хората му се приближаваха към католическата църква, целият взвод попадна под обстрел от японския авангард. Хората на Рамзи отвърнаха на огъня и в този момент забелязаха предните отряди на огромна японска войска да прекосяват реката. Ако стигнеха до Моронг, щяха да премажат взвода.
Без капка колебание Рамзи реши да осъществи кавалерийска атака срещу пехота, нещо невиждано в американската армия повече от петдесет години. Той заповяда на взвода си да застане в боен ред, вдигна пистолета си и се провикна: „Атака!“. С викове и изстрели хората му насочиха галопиращите коне право към японския авангард и се врязаха в него. Ужасеният противник отстъпи на другия бряг на реката и се опита да се прегрупира. Взводът на Рамзи имаше само трима ранени и удържа японците, докато пристигнаха подкрепления.
Атаката щеше да се прочуе като последното кавалерийско нападение във военната история на Америка.
Двайсет и шести полк продължи да тормози и да задържа врага, да забавя неизбежната обсада на Батаан. Макартър премести филипинското правителство и по-голямата част от армията си на полуострова, но за команден пост избра един бункер на остров Корегидор, където беше струпано тежко въоръжение за отбраната на залива Манила. Силите му енергично започнаха да заемат отбранителни позиции из Батаан. С шлепове превозваха войници и припаси от Манила в неистов опит да се окопаят. Планът беше да натрупат достатъчно храна, за да изхранват четиридесет и пет хиляди войници за шест месеца.
В крайна сметка осем-десетхилядна войска и двайсет и пет хиляди цивилни се оттеглиха на полуостров Батаан. В средата на януари оттеглянето беше пълно и завърши успешно.
След като американските сили отстъпиха на полуострова, японците бързо се опитаха да ги задушат с пълна блокада по въздух и вода. От прекалена самоувереност те допуснаха тактическа грешка — оттеглиха елитните си дивизии на други места из Тихия океан и ги замениха с не толкова опитни войски. Щяха да поправят грешката си, но тя удължи с месеци и обсадата, и страданията.
През първите седмици от Битката за Батаан японците понесоха тежки загуби, защото американците и филипинците се сражаваха ожесточено в защита на последната си твърдина. Техните загуби бяха много по-незначителни, но загиналите нямаше как да бъдат заменени. Японците разполагаха с неизчерпаеми запаси от хора и оръжие и седмици наред обстрелваха жертвите си с тежка артилерия и безмилостни нападения по въздух.
Условията на Батаан бързо се влошаваха. Седмица след седмица американците и филипинците се сражаваха полугладни. Войниците приемаха средно по две хиляди калории дневно, около половината, необходими за тежки битки. Изпитваха остър глад, а провизиите им се топяха, което се дължеше най-вече на друга необяснима грешка на Макартър. В бързината да укрепи силите си на Батаан той заряза по-голямата част от хранителните продоволствия. Само в един склад бяха изоставени тонове ориз, с които армията му можеше да се изхранва години наред. Много от офицерите го умоляваха да натрупа запаси от храна на Батаан, но той отказваше да ги послуша. Когато го осведомиха, че хората му гладуват и се оплакват жестоко, той постави всички военни части на половин порцион. В писмо до войниците си им обеща подкрепления. Написа, че „е изпратена многохилядна войска и стотици самолети. Точното време на пристигане на подкрепленията е неизвестно“, но помощта била на път.
Беше лъжа. Тихоокеанският флот беше пострадал жестоко при нападението над Пърл Харбър и нямаше с какво да пробие японската блокада. Филипините бяха изцяло изолирани. Вашингтон го знаеше, Макартър също.
Докато гладуваха, войниците се хранеха с всичко, което се движи. Ловяха
Прегладнелите войници ловяха диви прасета, горски гущери, дори гарвани, екзотични птици и змии, включително кобри, каквито имаше в изобилие. Каквото и да убиеха, пускаха месото в общ казан и варяха яхния. През февруари на Батаан не остана нито едно манго или банан, а хората ядяха дори трева и листа. Полуостровът беше заобиколен от Южнокитайско море, прочуто с изобилието си от риба. Оказа се обаче невъзможно да я ловят. Беше чисто самоубийство да се опитват да влязат във водата.
Недояждането беше повсеместно. В началото на март физическото състояние на войниците беше толкова влошено, че те не бяха в състояние да патрулират, да правят обсади и да предприемат нападения. Загубата на тегло беше потресаваща — всеки беше отслабнал с петнайсет-двайсет килограма.
На 11 март Макартър получи заповед от Вашингтон и избяга от Корегидор със семейството и висшите си офицери. Пристигна благополучно в Австралия, където установи командването си. Макар да не беше извършил никакви бойни подвизи и да беше изоставил армията си, Макартър получи Медала на честта за смелата отбрана на Филипините.
Измършавелите войници, който той заряза на Батаан, нямаха сили да воюват. Ставите им бяха отекли, венците им кървяха, стъпалата и ръцете им се вдървяваха, имаха ниско кръвно, загуба на телесна топлина, тресяха се и страдаха от толкова сериозна анемия, че мнозина не можеха да ходят. Недохранването скоро предизвика силна дизентерия и диария, чак до припадък. Батаан беше провинция, където дори в мирно време имаше малария, а войната снабди комарите с безброй нови мишени. След ухапване мъжете получаваха треска, обливаха се в пот и на моменти ги полазваха студени тръпки. В края на март хиляди бяха заразени с малария. Повечето офицери се разболяха.
Един генерал доложи, че само половината войници са годни за сражение. Другата половина били „толкова болни, прегладнели и изтощени, че никога не биха удържали позиция и не биха осъществили нападение“.
Хората започнаха да се съмняват в обещанията за подкрепления и спасение. Всяка сутрин постовите оглеждаха Южнокитайско море за конвои, но такива нямаше, разбира се. В края на февруари президентът Рузвелт се обърна към нацията в една от прочутите си радиоречи. Осведоми американския народ, че японците са блокирали Филипините и че „пълното обкръжаване“ не позволява да бъдат изпратени „съществени подкрепления“. А тъй като Съединените щати водели война на два широки фронта, страната била принудена да концентрира сраженията в „други области, не на Филипините“.
Войниците на Батаан също го слушаха по радиостанциите си на къси вълни в своите окопи и танкове и така узнаха истината. Избавление нямаше да има.
Семейство Банинг не получаваха никакви писма от Пийт близо два месеца. Знаеха, че той е на Батаан, но нямаха представа колко тежко е положението. И те чуха речта на президента и за пръв път заподозряха мащабите на надвисналата опасност. След радиопредаването Стела избяга в стаята си и плака, докато заспа. Лайза и Джоуел останаха будни до късно, разговаряха за войната и напразно се опитваха да намерят причина за оптимизъм.
В началото на неделната служба Декстър Бел винаги споменаваше имената на мъжете и жените от окръг Форд, които воюваха в далечни земи, и списъкът нарастваше с всяка изминала седмица. Той произнасяше дълга молитва за тяхното здраве и благополучното им завръщане. Повечето все още преминаваха обучение и тепърва щяха да влязат в битка. Пийт Банинг обаче беше на страховито място и получаваше повече молитви от другите.
Лайза и Флори се стараеха да показват храброст. Бяха във война и близките на войниците из цялата страна живееха в страх. Осемнайсетгодишно момче от Клантън беше загинало в Северна Африка. Не след дълго хиляди американски семейства щяха да получат новината, от която се ужасяваха.
Без коне Двайсет и шести кавалерийски полк престана да съществува като бойна единица. Войниците му бяха разпределени в други части и им възложиха да вършат необичайни за тях неща. Пийт попадна в пехотата, където му връчиха лопата да се окопае — един от хилядите окопи по дългата двайсет километра линия в южната част на Батаан. Всъщност това беше последната защитна линия. Ако японците я пробиеха, американците и филипинците щяха да бъдат изтласкани до върха на полуострова и разгромени в гръб откъм Южнокитайско море.
През март водеха боеве, когато японците затегнаха примката около Батаан. Прегрупираха се и се снабдяваха с пресни провизии. Американците и филипинците съзнаваха неизбежното и се окопаваха още по-дълбоко.
Денем Пийт и другарите му правеха бункери и защитни укрепления, макар да им беше трудно да работят. Бяха болни и гладни. Пийт смяташе, че е отслабнал най-малко с двайсет килограма. През десетина дни пробиваше нова дупка на колана си. Засега бе успял да се предпази от маларията, но беше въпрос на време да се зарази. Получи два леки пристъпа на дизентерия, ала се възстанови бързо, когато един от лекарите намери отнякъде малко камфоров опиат. Нощем Пийт спеше върху одеяло до окопа си с пушката отстрани.
В окопа вдясно от неговия беше Сал Морено, корав сержант от Лонг Айланд с италианско потекло. Сал беше градско момче от голямо и колоритно семейство, с което бяха свързани многобройни забавни истории. Беше се научил да язди във фермата, където работеше чичо му. След няколко стълкновения със закона Сал се бе записал в армията и се бе озовал в Двайсет и шести кавалерийски полк. Маларията едва не го отнесе, но Пийт намери хинин на черно и му помогна да я пребори.
От лявата страна на Пийт беше окопът на Юинг Кейн, младеж с аристократично потекло от Вирджиния, завършил с отличие Военния институт на щата също като баща си и дядо си. Юинг яздеше понита още от тригодишен и беше най-умелият ездач в полка.
Ала вече нямаха коне и много съжаляваха, че са понижени до пехотинци. Часове наред разговаряха, а любимата им тема беше храната. Пийт описваше в захлас ястията на Нинева: крехки пържоли от отгледани във фермата му животни, пушени ребра, пържена бамя, пържено пиле, пържени зелени домати, картофи, изпържени в мас, пържена тиква, пържено какво ли не. Сал се дивеше на тази толкова мазна кухня. Юинг описваше вкуснотии като вирджинската пушена шунка, ястия от фазани, гълъби, пъдпъдъци и яхнията брунсуик. И двамата обаче бяха аматьори в сравнение със Сал, чиято майка и баба готвеха неща, за които другите двама не бяха чували. Лазаня, пълнени маникоти, спагети болонезе, скалопини от свинско с оцет балсамико, брускети с домати и чесън, пържена моцарела и тъй нататък. Специалитетите сякаш нямаха край и отначало двамата заподозряха, че Сал преувеличава. Той обаче разказваше с такива подробности, че устите им се пълнеха със слюнка. Уговориха се да се срещнат в Ню Йорк след войната и просто да се тъпчат с италиански деликатеси.
Понякога успяваха да се посмеят и да помечтаят, но бойният дух беше нисък. Войниците на Батаан обвиняваха Макартър, Рузвелт и всички останали във Вашингтон, че са ги изоставили. Бяха огорчени и нещастни и повечето не сдържаха оплакванията си. Други им се сопваха да млъкват и да престанат да мрънкат. Оплакванията с нищо не подобряваха тежките условия, в които живееха. Нерядко виждаха някой да плаче в окопа си или друг да превърти и да се залута безцелно. Пийт запази здравия си разум, като мислеше за Лайза и децата, за пикантните гозби на Нинева и за зеленчуците в градината на Еймъс. Отчаяно копнееше да им пише писма, но нямаха хартия, моливи и поща. Бяха напълно откъснати от света. Пийт всеки ден се молеше за семейството си и настояваше пред Бог да ги закриля, когато той си отиде. Смъртта му беше сигурна — от глад, от болест, от бомба или куршум.
Докато японската пехота си почиваше, японската артилерия и авиация не им даваха мира. Имаше затишие, но нямаше спокойни дни. Опасността винаги дебнеше наблизо. Всяка сутрин пикиращи бомбардировачи ги атакуваха здраво, а когато самолетите изчезнеха, започваха да хвърчат снаряди.
В края на март близо до американските позиции бяха разположени 150 големи оръдия, които подеха неистов обстрел. Атаките не спираха денонощно и резултатът от тях беше унищожителен. Много американци и филипинци бяха разкъсани на парчета в окопите си. Бункери, които мислеха за бомбоустойчиви, рухваха като сламени бараки. Жертвите бяха потресаващо много, а полевите болници бяха претъпкани с ранени и умиращи. На 3 април, след триседмичен непрекъснат обстрел, японската пехота и артилерия ги нападнаха през зейналите пробойни. Когато американците и филипинците отстъпваха, офицерите им се опитваха да ги върнат на отбранителни позиции, които след броени часове отново биваха завземани. Планираха контраатаки и се мъчеха да ги проведат, но японските войски имаха значително надмощие и разгромяваха всяка една.
По онова време някакъв американски генерал вече беше установил, че само един от десетима войници е в състояние да измине сто метра, да вдигне пушката си и да стреля по врага. От някогашната силна армия, наброяваща осемдесет хиляди войници, бяха останали само две хиляди и петстотин, способни да се сражават. Без храна, боен дух и боеприпаси, без подкрепа по въздух или по море американците и филипинците продължаваха да се бият със сетни сили срещу японците и предизвикваха огромен брой жертви. Само че противникът ги превъзхождаше и по численост, и по въоръжение, затова неизбежното скоро стана реалност.
Докато врагът продължаваше безмилостната си атака, американският командващ генерал Нед Кинг свика своите генерали и полковници, за да обсъдят немислимото — капитулацията. Заповедите от Вашингтон бяха ясни: американските и филипинските сили трябваше да се бият до последния воин. Това може и да звучеше героично, когато се решаваше в някой удобен кабинет във Вашингтон, но генерал Кинг беше изправен пред страховита реалност. Трябваше да реши дали да се предаде, или хората му да бъдат избити до крак. Онези, които все още можеха да се сражават, оказваха отпор, който отслабваше с всеки изминал ден. Японците вече бяха на няколко километра от голяма полева болница с шест хиляди ранени и умиращи войници.
В полунощ на 8 април генерал Кинг събра командирите и каза:
— На зазоряване ще изпратя човек с бяло знаме да уговори условията за капитулация. Смятам, че ако продължим да оказваме съпротива, само ще предизвикаме безсмислена загуба на човешки живот. Една от препълнените ни болници вече се намира точно на линията на вражеското настъпление и е в обхвата на леката им артилерия. Нямаме повече средства за организиран отпор.
Решението беше неизбежно, но въпреки това се прие трудно. Много от присъстващите плачеха, когато се пръснаха да изпълнят дълга си. Генерал Кинг заповяда незабавното унищожение на всичко ценно от военна гледна точка, но запази автобусите, колите и камионите, за да превозят ранените и болните до пленническите лагери.
Генерал Кинг командваше приблизително седемдесет хиляди войници — най-голямата капитулация в американската история.
Пийт научи новината на 9 април и не повярва на ушите си. Той, Сал, Юинг и други войници от Двайсет и шести кавалерийски полк отначало мислеха да изчезнат в пущинака и да продължат да се сражават, но тази стратегия им се стори самоубийствена. Те нямаха сили дори за бягство. Заповядаха им да унищожат всички оръжия и боеприпаси, да изядат каквото намерят, да напълнят манерките си с вода и да се отправят на север да търсят японците. Хората бяха стъписани и съкрушени от предстоящата капитулация на някогашната горда американска армия. Ужасно се срамуваха.
Докато крачеха бавно, обзети от ужас, към тях се присъединяваха и други зашеметени и изпосталели американци и филипинци. Стотици войници се стекоха на пътя и закрачиха към несигурно, но безусловно неприятно бъдеще. Отдръпнаха се да пропуснат товарен камион, пълен с ранени американци. Върху капака седеше редник, стиснал пръчка с бяло знаме. Капитулация. Изглеждаше нереално.
Хората бяха уплашени. Японците имаха славата на жестоки окупатори. Всички бяха чели за техните военни престъпления в Китай — изнасилването на безброй жени, екзекуцията на военнопленници, плячкосването на цели градове. В същото време обаче донякъде се утешаваха с факта, че са американци, поради което попадаха под закрилата на международните закони, забраняващи малтретирането на военнопленници. Нали и Япония беше обвързана с Женевската конвенция?
Пийт, Сал и Юинг останаха заедно, докато се влачеха на север, за да се предадат. Прехвърлиха билото и пред очите им се разкри отвратителна гледка. Японски танкове се бяха строили в редица на една просека и чакаха. Зад тях имаше колона войници. В далечината самолетите продължаваха да бомбардират, оръдията продължаваха да стрелят.
— Хвърлете всичко японско, бързо! — провикна се някой.
Предупреждението беше повторено отново и отново по редиците, почти всички го чуха и светкавично се подчиниха. Японски монети и сувенири полетяха към изкопите. Пийт имаше само три малки консерви със сардини в джобовете си, плюс часовника и брачната си халка, едно одеяло, комплект войнишки прибори и слънчеви очила. Двайсет и един американски долара бяха зашити под платнения калъф на манерката му.
Към тях се приближиха японски войници, които размахваха пушки и крещяха на своя език. Всяка пушка имаше дълъг щик. Насочиха пленниците към едно поле, подредиха ги в редици и им заповядаха да мълчат. Един от японците говореше английски, колкото да издава заповеди. Наредиха им един по един да пристъпват напред и да изпразват джобовете си. Плесниците и юмручните удари бяха нещо нормално, но към джобовете им се нахвърлиха несдържано. Почти всичко беше откраднато или „конфискувано“. Слънчеви очила, фенерчета, фотоапарати, прибори за хранене, одеяла, монети, бръсначи и джобни ножчета.
Джак Уилсън от Айова стоеше точно срещу Пийт, когато един японски войник му се разкрещя. Джак имаше огледалце за бръснене в джоба си, което за зла беда се оказа произведено в Япония.
—
Джак не отговори навреме и японецът стовари приклада на пушката си в лицето му. Джак се строполи на земята, а войникът продължи да го удря, докато той не изгуби съзнание. Други започнаха да удрят с юмруци пленниците, а офицерите им се смееха и ги насъскваха. Пийт беше изумен от внезапния изблик на насилие.
Скоро щяха да научат за убеждението на японците, че всяка монета, банкнота или дреболия, попаднала във военнопленниците, със сигурност е отнета от техните мъртви другари. А това изискваше мъст. Неколцина бяха пребити толкова жестоко, че не можеха да помръднат, но отмъщението достигна невъобразимия си апогей, когато един капитан, не от Двайсет и шести кавалерийски полк, изпразни джобовете си. Разярен японски редник му се разкрещя и му заповяда да пристъпи напред. Редникът беше намерил у него няколко йени и буквално откачи. Някакъв японски офицер застана отпред — висок и изпит, с много по-тъмна кожа — и се разкрещя на капитана. Удари го в корема, ритна го в слабините и когато той се свлече на четири крака, Черния японец, както щеше да се прочуе офицерът, извади сабята си с рязко движение, вдигна я над главата си с две ръце и я стовари върху тила на капитана. Главата му отхвърча от раменете и се търкулна на няколко метра. Кръвта рукна обилно, тялото на капитана потръпна за няколко секунди и застина.
Черния японец се ухили и се наслади на изпълнението си. Пъхна сабята обратно в ножницата и изръмжа нещо на другите пленници. Редникът задържа йената и пребърка преспокойно джобовете на капитана. Другите пазачи зарязаха всякаква сдържаност и се нахвърлиха да бият потресените американци.
Пийт се вторачи в отрязаната глава и едва не обезумя. Идеше му да се метне към войника най-близо до него, но това би било самоубийствена постъпка. Пое си дъх в очакване да го ударят. Извади късмет, поне тогава, защото никой не му посегна. По-надолу по редицата друг редник се превъзбуди и зашлеви един от пленниците. Черния японец се приближи към тях, видя още йени и забъхти с юмруци американеца. Когато пак извади сабята си, Пийт отмести поглед.
Две светкавични обезглавявания. Американците изобщо не си бяха представяли подобно нещо. Пийт беше шокиран и отвратен, не можеше да повярва какво се случва. Шокът му щеше да се стопи обаче, когато убийствата се превърнеха в ежедневие.
Пленниците останаха под строй повече от час, докато тропическото слънце прежуряше над голите им глави. Пийт ненавиждаше каската си, затова я заряза, но сега му се искаше да я беше взел. Някои носеха кепета, но повечето нямаха с какво да се предпазват от слънцето. Бяха плувнали в пот и мнозина се изприщиха. Почти всички имаха манерки, но им беше забранено да пият вода. Когато на пазачите им омръзна да ги малтретират, те се оттеглиха на сянка и си дадоха почивка. Танковете най-сетне си тръгнаха. Пленниците бяха поведени обратно към пътя и им наредиха да поемат на север.
Започна Батаанският поход на смъртта.
Крачеха по трима в редица в жегата и прахта. Сал беше отляво на Пийт, а Юинг — от дясната му страна. Когато пътеката свърши, завиха на изток по главния път, който минаваше през южния връх на полуостров Батаан. Срещу тях в подготовка за нападението на Корегидор се движеха безкрайни колони от японски пехотинци, камиони, танкове, теглена от коне артилерия.
Когато охраната не ги чуваше, мъжете не спираха да си говорят. Имаше около две дузини от Двайсет и шести кавалерийски полк. Останалите се бяха пръснали в хаоса около капитулацията. Пийт им нареди да вървят вкупом, доколкото е възможно, по трима в редица, и да си помагат. Хванеха ли ги да си говорят, ги биеха. Просто ей така японците напосоки сграбчваха някого за бърз обиск и нова доза побой. След около пет километра пленниците бяха лишени от всичките си ценни притежания. Пийт получи първата си плесница от един пазач, който му взе сардините.
Крайпътните канавки бяха осеяни с изкорубени камиони и танкове, запалени от американците и филипинците предишния ден, за да станат непотребни. На едно място подминаха огромна купчина конфискувани дажби, които просто си стояха ей така. Никой обаче не споменаваше за храна и войниците, повечето от които изтерзани от недохранване, гладуваха мъчително. Започнаха да припадат на палещата жега. Бързо се научиха, че не е разумно да си помагат. Щиковете на охраната намушкваха всеки, който спреше да подкрепи друг.
Японските щикове бяха дълги седемдесет сантиметра, а острието им — към четиридесет. Заедно с щика сто и трийсет сантиметровата пушка „Арисака“ осигуряваше на японския войник своеобразно копие с дължина два метра. Редниците се гордееха с щиковете си и изгаряха от желание да ги използват. Когато някой пленник залитнеше и паднеше, бързо го смушваха в задника, за да го накарат да стане. В противен случай го пронизваха и го зарязваха в канавката, където кръвта му изтичаше.
Пийт крачеше с наведена глава и примижаваше, за да избегне прахоляка. Освен това наблюдаваше пазачите, които изчезваха и после внезапно се материализираха. Някои, изглежда, им съчувстваха и не бяха склонни да ги бият и ритат, но на повечето жестокостта им доставяше удоволствие. Всичко можеше да ги разяри. Както бяха кротки и сериозни, изведнъж подивяваха от гняв. Биеха пленниците с юмруци, ритаха ги с ботушите си, удряха ги с прикладите на пушките си и ги ръгаха с щиковете си. Наказваха ги, че поглеждат на една или друга страна, че говорят, че се движат твърде бавно, че не отговарят на въпрос, изстрелян на японски, че се опитват да помогнат на свой другар.
Всички бяха подложени на свирепа бруталност, но японците бяха особено безпощадни към филипинците, които смятаха за по-нисша раса. През първите няколко часа от похода пред очите на Пийт бяха убити десет филипински скаути, чиито тела бяха изтикани в канавките и оставени да гният. По време на една почивка той видя преминаваща колона филипинци с белезници на гърба. Те едва смогваха да крачат. Пазачите с удоволствие ги събаряха и ги гледаха как се търкалят в прахта, докато се мъчат да се изправят.
Безсмислено беше да слагаш белезници на военнопленници. В колкото и ужасно положение да се намираха, Пийт се радваше, че не е филипинец.
Докато се мъкнеха под безмилостното слънце, хората започнаха да се обезводняват. Въпреки многобройните проблеми водата беше главният. Жаждата беше най-опасният демон. Телата им реагираха с опит да съхранят течностите си. Хората престанаха да уринират и да се потят. Слюнката им стана лепкава и спояваше езика към зъбите и небцето. Прахолякът и горещината им причиняваха жестоко главоболие, което замъгляваше зрението им. А вода имаше навсякъде: в артезиански кладенци покрай пътищата, в изкуствени кладенци покрай пътищата и шосетата, в чешмите по ферми и край обори, в бълбукащите потоци, които прекосяваха. Пазачите гледаха страданието на пленниците и пиеха дълго от манерките си. Плискаха лицата си да се освежат. Мокреха банданите си и ги подпъхваха под яките.
Когато наближиха овъглените останки на първата полева болница, видяха как много от пациентите се лутат по мръсни халати и зелени пижами и нямат представа какво да правят и накъде да тръгнат. Някои бяха без крайници и се подпираха на патерици. Други бяха с подгизнали от кръв бинтове. Болницата беше бомбардирана преди няколко дни и пациентите още бяха в шок. Когато японският командир ги видя, издаде заповед да бъдат събрани и да се присъединят към похода. Помощта остана забранена и много от болните извървяха съвсем кратко разстояние, преди да рухнат. Изритаха ги встрани и ги зарязаха да умрат.
Когато се натъкнаха на огромно задръстване от японски камиони и танкове, охраната изкара пленниците на голото поле и им заповяда да седнат под палещото слънце. Тази практика щеше да се прочуе като „слънчева терапия“. Докато се пържеха, един американец се опита тайно да пийне възтопла вода от манерката си, с което ядоса пазачите. Те се разкрещяха, започнаха да раздават удари, да вземат манерките им и да ги изливат върху напуканата почва. Пазачът, който изпразни манерката на Пийт, я запокити обратно към него с такава сила, че тя разцепи кожата над дясното му око.
Час по-късно възобновиха похода. Минаваха покрай хора, намушкани с щик, които губеха кръв и умоляваха за помощ. Минаваха покрай тела на мъртви американци. Наблюдаваха с ужас как завличат двама филипински войници от една канавка към средата на пътя, където да бъдат прегазени от танковете. Колкото по-дълго продължаваше походът, толкова повече мъртви и умиращи виждаха в канавките. Пийт се учудваше на способността на мозъка да се приспособява към клането и жестокостта и скоро стигна дотам, че престана да се шокира. Горещината, гладът и лишенията умъртвиха сетивата му. Само че гневът му кипеше и той се закле да отмъсти. Молеше се скоро да намери начин да убие възможно най-много японски войници.
Той не спираше да говори и да насърчава другите да направят още една крачка, да изкачат и следващото възвишение, да издържат още един час. Със сигурност по някое време щяха да ги нахранят и да им позволят да пият вода. На свечеряване ги накараха да излязат от пътя на една просека, където им позволиха да сядат и да лягат. Нямаше и помен от храна или вода, но от почивката се посъвзеха. Стъпалата им бяха целите в мехури, спазми стягаха краката им. Мнозина просто се строполиха на земята и заспаха. Пийт се унасяше, когато избухна врява, пристигнаха нови пазачи и започнаха да ритат пленниците. Заповядаха им да станат и да се наредят в колона. Походът се възобнови в мрака и пленниците куцукаха цели два часа, все недостатъчно бързо, за да останат доволни пазачите.
През първия ден Пийт и хората край него преброиха триста души в своята колона, но броят им се променяше постоянно. Някои падаха и умираха, други бяха убити, към колоната се присъединяваха изостанали по пътя войници или пък тя се сливаше с друга колона. По някое време през нощта — тъй като им бяха отмъкнали часовниците, нямаха представа колко е часът — ги заведоха на една поляна и им заповядаха да седнат. Явно японците също бяха огладнели и беше време за вечеря. След като пазачите се нахраниха, тръгнаха сред пленниците с кофа вода и дадоха на всеки по един малък черпак. Водата беше топла и варовита, но въпреки това безценна. Получиха и топка лепкав ориз. Стори им се по-вкусен и от сочна пържола с пържени картофи.
Докато се хранеха, чуха изстрели откъм шосето и не след дълго стана ясно какво се случва. Бяха настигнати от японските „лешояди“, чиято задача бе да избиват неспособните да продължат.
Храната съживи сетивата на Пийт, макар и само за кратко, и той отново се шокира от произволните убийства на американските военнопленници. Неговото мъчение по време на Похода на смъртта щеше да трае шест денонощия и всяка вечер той и другите слушаха в потрес какво правят „лешоядите“.
След като поспаха няколко часа в едно оризище, отново бяха събудени с крясъци. Строиха ги и ги принудиха да възобновят похода.
След почивката на мнозина им беше трудно да ходят, но вездесъщите щикове ги подтикваха. Шосето гъмжеше от американски и филипински военнопленници.
На разсъмване насреща им се зададе голяма колона от японски войски и артилерия. Шосето се задръсти, затова ги отведоха в полето до малка ферма. Зад някаква барака имаше рекичка, чиято наглед чиста вода бълбукаше по камъните. Ромоленето на водата беше влудяващо. Жаждата им беше мъчителна, за мнозина — непоносима. Един полковник се изправи храбро, посочи към водата и попита дали хората му могат да пият. Пазачът до него го повали в несвяст с приклада на пушката си.
Повече от час пленниците клечаха и слушаха рекичката, докато слънцето изгряваше. Наблюдаваха как колоната преминава сред облаци прахоляк. Охраната се отдалечи и се скупчи край пътя, за да закуси с оризови питки и манго. Докато се хранеха, трима филипински скаути пропълзяха по корем до рекичката и потопиха лица в прохладната вода. Един от пазачите хвърли поглед през рамо, забеляза ги и предупреди останалите японци. Без да продумат, те застанаха на пет-шест метра от рекичката, образуваха импровизиран огневи рубеж и избиха филипинците.
Когато шосето се опразни, на пленниците беше разпоредено бързо да се строят и походът продължи. „Скоро ще има храна“, каза един пазач на Пийт и той за малко да му благодари. Колкото и да го болеше коремът, жаждата го мъчеше много повече. В късната сутрин устата и гърлото му бяха толкова пресъхнали, че не можеше да говори. Никой не можеше и сред пленниците се установи зловещо мълчание. Спряха ги край едно блато и им наредиха да клекнат на слънцето. Позволиха им да се приближат до ръба на вонливата вода и да напълнят манерките си с кафеникаво-черната течност, вероятно примесена с морска вода. Ако не беше смъртоносна, то със сигурност щеше да предизвика дизентерия или нещо още по-лошо, но мъжете въпреки това пиха.
По пладне спряха край някакъв двор и им заповядаха да седнат. Безпогрешно разпознаваемият мирис на готвена храна стигна до пленниците, повечето от които бяха изяли само по една топка ориз през последните трийсет часа. В нещо като шатра готвачи варяха ориз в казани над горящи огньове. Пред погледа на пленниците готвачите добавиха килограми наденица и пилешко и започнаха да разбъркват сместа с дълги дървени черпаци. Зад шатрата имаше заграждение с бодлива тел, където стояха стотина мърляви и изпосталели филипинци — обслужващ персонал, работил за американската армия. Пристигнаха още пазачи и стана ясно, че на това място ще се обядва. Когато поднесоха храната, японците й се нахвърлиха със своите войнишки прибори. Един се приближи към заграждението, вдигна дебела наденица и я хвърли през бодливата тел. Върху наденицата връхлетя цяло гъмжило — с крясъци, дращене със зъби и нокти, боричкане. Пазачът се запревива от смях, останалата охрана също. Беше толкова забавно, че как да го подминеш, затова и други застанаха до оградата от бодлива тел и вдигнаха пилешки кълки и наденички. Филипинците протягаха ръце, умоляваха и се сбиваха безмилостно, когато храната паднеше на земята.
За американците нямаше обяд, само вонливата вода и един час на слънце. Походът продължи и през дългия следобед, когато още хора изпокапаха и бяха зарязани.
Към полунощ на 12 април, втория ден от похода, пристигнаха в град Орани на петдесетина километра от началната им точка. Подобно разстояние би било предизвикателство дори за здрави и силни войници. За оцелелите беше чудо, че са успели да го изминат. Близо до центъра на града ги отклониха от шосето и ги натъпкаха в ограждение от бодлива тел, опънато набързо, за да побере петстотин души. Когато пристигнаха, вътре вече имаше поне хиляда. Нямаше храна, вода и тоалетни. Много от мъжете страдаха от дизентерия и земята беше покрита с изпражнения, кръв, слуз и урина, които полепваха по ботушите им. Навсякъде гъмжеше от ларви. Нямаше къде да легнат, затова се опитаха да спят, опрели гръб в гръб, но беше невъзможно заради схванатите им мускули. Пречеха им и крясъците на обезумелите. Болни, обезводнени, изтощени и прегладнели, мнозина губеха представа къде се намират и какво правят. Някои бяха в делириум, други — застинали в кататонен ступор като зомбита.
И умираха. Много пленници изпадаха в кома и повече не се свестяваха. По изгрев лагерът беше пълен с мъртви тела. Когато установиха това, японските офицери не поръчаха храна и вода, а лопати и наредиха на „по-здравите“ военнопленници да започнат да копаят плитки гробове покрай оградата. Пийт, Сал и Юинг все още функционираха някак, затова ги избраха за гробокопачи.
Хората, които бяха само в делириум, се оказаха заключени в дървена барака и им беше наредено да пазят тишина. Някои от коматозните бяха погребани живи — не че имаше голямо значение, смъртта им беше въпрос на часове. Вместо да си починат след дългия ден, копачите работиха и цяла нощ, защото броят на жертвите растеше и телата се трупаха до бодливата тел.
На зазоряване портите се отвориха и пазачите домъкнаха чували с варен ориз. Заповядаха на пленниците да седнат в редици и да протегнат шепи. Всеки получи по един черпак лепкав ориз — първото им „ястие“ от дни. След закуска започнаха да ги водят на малки групи до един артезиански кладенец и им позволиха да напълнят манерките си. Храната и водата успокоиха мъжете за няколко часа. В късната сутрин налудничавите викове и крясъци отново зазвучаха в многогласен хор. На половината пленници беше заповядано да излязат от заграждението и да се върнат на пътя. Походът продължи.
В очакване на падането на Батаан японците планираха да използват полуострова като отправна точка за нападението над съседния остров Корегидор, последната американска крепост. За да го направят, трябваше бързо да разчистят района от американски и филипински военнопленници. Планът беше да ги накарат да изминат пеша стотина километра по стария главен път до гарата в Сан Фернандо, а от там щяха да ги транспортират с влак до различни военнопленнически лагери, включително „О’Донъл“, стария филипински форт, на който японците бяха намерили ново предназначение. Планът изискваше бързото преместване на около петдесет хиляди души.
Броени часове след капитулацията обаче японците установиха, че сериозно са подценили положението. Имаше седемдесет и шест хиляди американски и филипински войници, както и двайсет и шест хиляди цивилни. Накъдето и да се обърнеха, виждаха военнопленници, до един гладни и нуждаещи се от вода и храна. Как беше възможно врагът им да се предаде, след като разполагаше с толкова много войници? Къде беше волята им за битка? Японците трудно сдържаха презрението и омразата си.
С напредването на похода броят на военнопленниците продължаваше да расте и охраната се видя принудена да ускори нещата. Нямаше време за ядене и пиене, нямаше време за почивка, нямаше време да спират и да помагат на падналите. Нямаше време да погребват мъртвите и да се занимават с изоставащите. Генералите крещяха на офицерите да бързат. Офицерите се отнасяха грубо с редниците, които на свой ред изливаха безсилието си върху пленниците. Колоните от хора набъбваха и забавяха ход, напрежението растеше и походът ставаше още по-хаотичен. Канавките и полетата бяха пълни с трупове, които се разлагаха на жаркото слънце. Около гниещата плът кръжаха черни рояци мухи, гладни прасета и кучета. Ята черни гарвани чакаха търпеливо върху оградите, а някои от тях започнаха да следват колоните и да тормозят затворниците.
Пийт изгуби следите на хората от Двайсет и шести кавалерийски полк. Той, Сал и Юинг още бяха заедно, но не можеха да търсят другите. Групи изнемощели войници се присъединяваха към колоната и още на следващия ден оставаха по лагерите. Хората се строполяваха, умираха и биваха избивани с хиляди. Пийт престана да мисли за когото и да било освен за себе си.
На четвъртия ден влязоха в Лубао. Някога оживен град с население от трийсет хиляди жители, сега той беше опустял или поне улиците му бяха безлюдни. От прозорци на горните етажи обаче гледаха хора. Когато колоната спря, прозорците се отвориха и хората започнаха да хвърлят хляб и плодове на пленниците. Японците полудяха от ярост и им заповядаха да не докосват храната. Когато някакво момче се стрелна иззад едно дърво и подхвърли цял самун, един от пазачите го застреля на място. Пленниците, успели да хапнат един-два залъка, бяха извадени от колоната и пребити. Един беше намушкан с щик в корема и провесен на улична лампа за назидание.
Продължиха да вървят и намираха някак воля да направят още една крачка, да изминат още един километър. Толкова много хора измираха от обезводняване и изтощение, че японците се посмилиха и им разрешаваха да напълнят манерките си, обикновено от някоя крайпътна канавка или от водоем, където пояха добитъка.
На петия ден пленниците се натъкнаха на друг конвой от тежкотоварни камиони с войници. Участъкът от пътя беше по-тесен и пазачите им наредиха да се отдръпнат в колона по един на банкета от двете страни на пътя. Близостта на мръсните брадясали американци въодушеви войниците в камионите. Някои за пръв път виждаха врага. Замерваха пленниците с камъни, плюеха по тях и ги ругаеха. От време на време шофьорът на някой камион забелязваше излязъл на пътя нещастник и го блъскаше с тежката си броня. Ако паднеше под камиона, щеше да бъде прегазен. Ако тупнеше в канавката, „лешоядите“ щяха да го довършат по-късно. Събореше ли и други пленници, войниците подминаваха със смях.
Пийт се давеше от прахоляка, когато някакъв японец се наведе от камиона, замахна с пушката си и го улучи. Прикладът се стовари върху тила му и той се свлече в безсъзнание. Падна в калната канавка до някакъв изгорял фургон. Сал и Юинг бяха пред него и не видяха това.
На шосето се получи огромно задръстване и пленниците бяха отведени настрани за поредната „слънчева терапия“. Когато не успяха да намерят другаря си, Сал и Юинг започнаха да разпитват шепнешком. Някой им каза какво се е случило. Първоначалният им подтик беше да тръгнат да го търсят, но се спряха. Само да мръднеха без разрешение, и щяха да си навлекат бой. Всеки опит да открият Пийт щеше да бъде самоубийствен. Безмълвно тъгуваха за приятеля си и намразиха японците още повече, ако това изобщо беше възможно. Ала вече бяха видели толкова много трупове, че сетивата им бяха притъпени, а емоциите им — почти напълно изчезнали.
Продължиха да крачат, докато се стъмни, после великодушно им позволиха да поспят в едно оризище. Наблизо нямаше никакво ограждение. Пазачите им раздадоха топки непочистен ориз и вода и докато си почиваха, Сал и Юинг се ослушваха за пистолетните изстрели на „лешоядите“. Много скоро ги чуха и се запитаха кой ли куршум е уцелил Пийт Банинг.
Той се свести и, все още зашеметен от болка и изтощение, прояви достатъчно присъствие на духа и се престори на мъртъв. Главата го болеше зверски и усещаше, че по врата му се стича кръв. Колоната беше безкрайна и той слушаше клетниците, които се тътреха покрай него. Чу и боботенето на преминаващите камиони, смеха и песните на японците. Чу как пазачите крещят заповеди и ругатни. Когато се стъмни, Пийт изпълзя от канавката и се скри под изкорубения фургон. Конвоите най-сетне отминаха, но пленниците продължаваха да се точат. Късно през нощта пътят най-сетне се опразни и притихна поне за малко. Пийт чуваше пистолетните изстрели все по-ясно и скоро видя оранжевите пламъчета на палачите, които довършваха умиращите. Сви се на кълбо и притаи дъх. Подминаха го.
Пийт реши да пропълзи до група дървета и да се опита да избяга. Но къде? Нямаше представа. Сигурен беше, че няма да стигне далече, но смъртта и бездруго не му мърдаше, така че какво толкова? Чака много дълго. Часовете се нижеха и той заспа дълбоко.
Разбуди го щик. Японски редник го беше притиснал към гърдите му, колкото да го размърда, но не и да прониже кожата му. Слънцето се беше издигнало високо и се отразяваше от щика, който сякаш беше дълъг три метра. Редникът се усмихна и му направи знак да се изправи. Избута го обратно на пътя, където той попадна в поредната безкрайна колона от многострадални привидения. Отново закрачи. Първите стъпки бяха сковани и болезнени, но той не изостана. Не познаваше никой от пленниците, а и вече всички изглеждаха еднакво.
На шестия ден пристигнаха в град Сан Фернандо. Вкараха ги в поредния временен лагер с ограда от бодлива тел и не им дадоха никаква храна. Условията бяха още по-чудовищни. В лагера имаше хиляди други пленници и разлагащите се трупове привличаха милиони мухи.
Сан Фернандо беше крайната точка на Батаанския поход на смъртта. Седемдесет хиляди военнопленници бяха принудително преместени тук — 60 000 филипинци и 10 000 американци. За Пийт изпитанието продължи шест дни. За мнозина други — повече от седмица. Около 650 американци и 11 000 филипинци бяха умрели по стокилометровия път от болести или изтощение, или пък просто бяха убити. Безброй цивилни филипинци умряха. Нищожна част бяха погребани.
А най-лошото тепърва предстоеше.
През първата нощ в Сан Фернандо Пийт успя да си намери място в лагера встрани от мръсотията и изпражненията и облегна гръб на оградата от бодлива тел. Бяха толкова нагъсто един до друг, че нямаше къде да седнат. Щастливците като Пийт, успели да си намерят местенце, биваха постоянно тормозени да се сгъстят. Не беше останало дори бегло подобие на дисциплина. Няколко офицери се опитаха да въдворят ред, но беше невъзможно. За юмручен бой и дума не можеше да става — бяха твърде изтощени, затова просто се ругаеха и си отправяха празни заплахи. Умопобърканите се лутаха наоколо, тъпчеха другите и молеха за храна и вода. Повечето пленници бяха болни от дизентерия, а поради липсата на тоалетни не им оставаше друг избор, освен да се изхождат в дрехите си.
На зазоряване портите се отвориха и охраната нахлу вътре. Започнаха да крещят заповеди и да разритват приклекналите скелети, за да минат. Пристигнаха три големи казана с ориз и пазачите се заеха да го разсипват в шепите на пленниците. Нахраниха онези, които бяха най-близо до портата, а когато казаните се изпразниха, японците си тръгнаха и отново заключиха. По-малко от половината военнопленници получиха храна, а неколцина дори се решиха на безценна подялба.
През оградата пазачите обещаваха още вода и храна, но никой не им вярваше. Пийт беше твърде далече и не получи шепа ориз. Не помнеше кога за последен път е ял. Затвори се в черупката си и седеше в ступор, когато сутрешното слънце напече безмилостно. От време на време той поглеждаше измършавелите лица на околните — търсеше Сал, Юинг или друг познат, но напразно. Проклинаше се, задето е заспал под фургона и е пропуснал шанса си да избяга. Раната на главата му кървеше, но не силно. Опасяваше се от инфекция, ала реши, че тя ще е само поредното страдание във все по-дългия списък на начините да намери смъртта си. А и какво би могъл да предприеме? Дори да намереше лекар, той сигурно щеше да е по-зле и от самия него.
По обед портите се отвориха отново и пазачите започнаха да извеждат пленниците един по един. Отделиха ги на групи от по сто души и когато сформираха пет, ги подкараха към града. Пийт попадна в последната стотица.
Жителите вече бяха свикнали с мършавите, мръсни и небръснати американци, които минаваха на групи през града им. Ненавиждаха японците със същото ожесточение като военнопленниците и бяха готови да им помогнат. Подхвърляха им хляб и плодове от прозорците, а пазачите, кой знае защо, не се намесваха. Пийт хвана един банан и го изяде на две хапки. След това намери в прахта голяма счупена бисквита. Когато стана ясно, че пазачите не реагират, към пленниците заваля още храна, а те изтребваха всичко и го поглъщаха в крачка, без да спират. От една пресечка възрастна жена подхвърли на Пийт манго и той го излапа цялото заедно с обелката. Не за пръв път се удиви колко бързо храната влива сили в тялото му.
Спряха на гарата, където ги очакваха пет паянтови товарни вагона. Наричаха ги „Четиридесет или осем“ — тесни товарни вагони, дълги шест метра, които побираха или четиридесет души, или осем коня, мулета или крави. Пазачите натъпкаха по сто души във вагон, затръшнаха вратите и ги оставиха в пълен мрак. Наблъскани рамо до рамо, те незабавно започнаха да се задушават и едва си поемаха дъх. Заудряха по дървените стени и закрещяха за пощада. Докато чакаха, температурата се покачи драстично и мъжете започнаха да припадат. Нямаше вентилация, само няколко пролуки по стените, и започна блъсканица кой да пъхне нос в тях.
Пазачите заеха позиция върху товарните вагони и задумкаха по покрива, крещейки: „Млък, гадове!“.
Най-сетне, влакът потегли. Вагоните се олюляваха и клатушкаха, на мнозина им прилоша и започнаха да повръщат храната, която поглъщаха толкова лакомо само преди час. Подът се покри с бълвоч. Смрадта беше неописуема. Въздухът беше толкова горещ и зловонен, че беше болезнено да го вдишваш.
Някакъв човек се строполи в краката на Пийт и затвори очи. Отначало Пийт понечи да го вдигне, но си даде сметка, че той не диша.
Докато влакът набираше скорост, пазачите отвориха вратите на три от вагоните, за да проветрят. Хората се сборичкаха за място край вратата. Един дори скочи и се приземи върху купчина камъни. Повече не помръдна.
По време на тричасовото пътуване влакът мина през няколко градчета. Жителите бяха наизлезли покрай релсите и подхвърляха храна към отворените вагони. Машинистите бяха филипинци и намалиха скоростта, та хората да уловят каквото могат. Почти цялата храна бе споделена.
Когато влакът най-сетне спря, пленниците се изсипаха на перона. Все още живите получиха заповед да издърпат мъртвите. Натрупаха телата като клади покрай релсите. Десетки филипинци ги чакаха с храна и вода, но пазачите ги заплашиха. Пленниците изминаха стотина метра, после ги насочиха към полето за поредната едночасова слънчева терапия. Земята беше непоносимо нагорещена.
Вече знаеха, че ги водят към лагера „О’Донъл“, където условията със сигурност щяха да бъдат по-добри. Когато започнаха единайсеткилометровия преход, стана ясно, че мнозина няма да стигнат. Пийт предвиждаше масова гибел за по-немощните, но пазачите бяха сменили стратегията и вече позволяваха на пленниците да си помагат. Само че малцина имаха достатъчно сили да съдействат и жертвите започнаха да падат още на първия километър. Местните вече бяха свикнали да виждат пленници, затова бяха скрили шишета с вода и манго покрай черния път. Пазачите трошаха и избутваха колкото се може повече от тях, но ставаха и чудеса. Пийт намери шише с чиста вода и го изпи, без да го заловят. Вярваше, че дължи живота си на добрината на непознат филипинец. Когато човекът пред него припадна, Пийт повдигна костеливото му тяло, обхвана рамото му с ръка, каза му, че е стигнал до тук и че няма да умре, и го мъкна със себе си останалите девет километра.
За пръв път зърнаха лагера „О’Донъл“ от върха на едно възвишение. Пред очите им се ширеше група стари постройки, оградени с километрична лъскава бодлива тел. Кулите на пазачите се издигаха зловещо, до една увенчани гордо с японското знаме.
Пийт щеше да запомни този миг. Скоро щеше да си даде сметка, че ако е знаел за ужасите, които го очакват в „О’Донъл“, е щял да скочи от влака и да хукне като безумец, докато не го спре някой куршум.
Преди войната използваха „О’Донъл“ като временна база на филипински гарнизон от около двайсет хиляди души. След малка реконструкция японците превърнаха базата в най-големия си лагер за военнопленници. Заемаше площ от шестстотин акра оризища и шубраци и беше разделен на няколко големи квадратни заграждения. В тях имаше казармени бараки, разположени в редици — някои разнебитени, други недовършени. След падането на Батаан около шейсет хиляди пленници, от които десет хиляди американци, бяха наблъскани в порутения армейски форт. Водата не достигаше, както и тоалетните, лекарствата, болничните легла, готварските печки и хранителните запаси.
Пийт и другите оцелели влязоха, куцукайки, през източната порта заедно със стотици други хора, които се стичаха към „О’Донъл“ от целия остров. Посрещнаха ги пазачи с колосани бели ризи, които размахваха тояги, изработени като че ли специално за побой над невъоръжени и съкрушени хора. Изгарящи от нетърпение да впечатлят новопристигналите със своята строгост, пазачите започнаха да ги бъхтят напосоки и да крещят заповеди на развален английски, които никой не разбираше. Напълно излишно. Пленниците се бяха нагледали на прояви на насилие и никак не се впечатлиха, освен това не им бяха останали сили и воля да се съпротивляват. Натириха ги към широк плац и им наредиха да застанат мирно в прави редици. Пържеха се на слънце, докато продължаваха да пристигат хора. Отново ги претърсиха, като че ли бяха имали възможност да задигнат нещо ценно пътьом.
Един час по-късно пред главната сграда, която служеше за комендантство, настана оживление. Началникът наперено излезе да ги посрещне с нелепа униформа, която се състоеше от широки къси панталони и ботуши за езда до коленете. Беше смешен дребосък, който си придаваше огромна важност.
Започна да крещи, а злочестият филипински преводач се мъчеше да му насмогва. Комендантът най-напред ги осведоми, че не са почтени военнопленници, а страхливи затворници, защото са се предали — непростимо прегрешение. И понеже са страхливци, няма да се отнасят към тях като към истински войници. Заяви, че много би искал да ги изтрепе, но спазвал кодекса на честта на истинския воин, а той винаги проявявал милост. Ако обаче не спазвали правилата в лагера, с удоволствие щял да ги екзекутира. След това пое креслива и празнословна тирада по расови и политически въпроси, според която японците, разбира се, превъзхождаха останалите, защото бяха спечелили войната, бяха победили своя неизменен враг Америка и така нататък. Понякога преводачът изоставаше и очевидно си измисляше, докато комендантът изчакваше блестящите му думи да бъдат преведени на английски.
Пленниците бяха в толкова окаяно състояние, че не обръщаха почти никакво внимание. А що се отнася до неговите заплахи, какво повече можеха да им направят японците освен едно светкавично обезглавяване.
Комендантът крещя и бесня, докато не се умори, после рязко се обърна и се отдалечи, следван от лакеите си. Пленниците получиха команда „свободно“ и бяха разделени по националност. Имаше лагер за филипинците и друг за американците.
Генерал Нед Кинг беше назначен от коменданта за командир на пленниците, затова посрещаше хората си на втора порта. Ръкуваше се с тях и когато се скупчиха около него, им каза:
— Помнете едно — вие не се предадохте. Аз го направих. Аз уговорих капитулацията. Аз ви предадох. Не вие. Аз нося отговорността за това. Позволете ми да я понеса. Моля ви само да изпълнявате заповедите на японците, за да не предизвикваме враговете си още повече.
След това новопристигналите бяха предадени на офицерите, които щяха да ги разквартируват и да им обяснят правилата. Двайсет и шести кавалерийски полк беше пръснат и имаше известно объркване относно това кой го командва. Причислиха Пийт към група от Трийсет и първи пехотен полк и го отведоха в новия му дом. Беше порутена барака, широка пет-шест метра и дълга около двайсет, с частичен бамбуков покрив, който изглеждаше като пострадал от буря. Обитателите бяха изложени на дъждовете и слънчевия пек. Нямаше нарове или рогозки, само два дълги рафта от бамбукови пръти, овързани с ратан. Мъжете, трийсет на брой, спяха върху бамбука. Повечето нямаха одеяла. Когато Пийт попита какво става, когато вали, го осведомиха, че хората се крият под рафтовете.
В „О’Донъл“ имаше само един кладенец с помпа, който доставяше вода по тръба с диаметър тринайсет милиметра в двата лагера: филипинския и американския. Бензиновият двигател на помпата често започваше да пърпори и угасваше. И тъй като никога нямаше достатъчно бензин, японците оставяха резервоара сух, за да пестят.
Пийт умираше от жажда, както и всички останали, и накрая се озова на опашката пред чешмата — окаяно човешко сборище от стотици хора с еднакви апатични погледи. Никой не говореше по време на безкрайното чакане. Опашката почти не помръдваше. След седем часа той успя да напълни манерката си.
Вечерта ги изведоха от бараките и им раздадоха по черпак ориз. Нямаше месо, нямаше хляб, нямаше плодове. След като залъгаха стомасите си, мъжете се върнаха в тъмните помещения. Нямаше какво друго да правят, освен да се помъчат да заспят върху твърдите бамбукови пръти. Пийт дълго се въртя, накрая стана и се сви на топка върху купчина плевели в един ъгъл.
Устата му беше пресъхнала и лепкава. Гладът беше мъчителен, но липсата на вода направо подлудяваше хората. Пийт не се беше къпал от седмици, не се беше бръснал отпреди капитулацията. Дрехите му бяха дрипави и кирливи, нямаше как да ги изпере. Още преди дни беше захвърлил единствения си чифт бельо. Не помнеше кога за последен път е мил зъбите и венците си, които се бяха възпалили. Вонеше като помийна яма и го знаеше, защото всички останали пленници също воняха.
През първата си нощ в лагера „О’Донъл“ Пийт се събуди от мощен гръм. Задаваше се буря. Когато дъждът рукна, хиляди пленници се затътриха навън и вдигнаха лица към небето. Отвориха усти, разпериха ръце и оставиха прохладната вода да ги облива. Беше вкусна и безценна, но нямаше как да я събират. Валя дълго и пътеките се разкаляха, но хората останаха навън по време на бурята, наслаждаваха се на дъжда и се радваха, че ги къпе.
На зазоряване Пийт бързо зажвака през калта към болницата. Бяха му казали, че е добре да отиде рано. Беше мизерно място, пълно с умиращи голи мъже. Той извади късмет, нямаше инфекция. Лекарят обръсна скалпа му с електрическа машинка, махна и мустаците му. Това му подейства освежително. Нямаше никакви анестетици, затова той стисна зъби, докато му правеха шестте шева на раната. Лекарят се зарадва на пациент, когото наистина можеше да излекува, и докато работеше, му обясни, че няма какво да направи за повечето от останалите. Даде му антибиотик и му пожела всичко хубаво. Пийт му благодари и побърза да се върне в бараката в очакване на храна.
Закуската се състоеше от ориз, обядът и вечерята — също. Мръсен ориз, често с буболечки, гъгрици и плесен, защото гладният е готов да яде всичко. Готвеха го на пара, варяха го или го задушаваха с възможно най-малко мазнина. Понякога се появяваха следи от месо, говеждо или от воден бивол, но порциите бяха твърде малки, за да усетят вкуса му. Понякога готвачите добавяха разни варени зеленчуци, но всички бяха безвкусни. Никога не им даваха плодове. Докато гладуваха между отделните хранения, хората ядяха трева и не след дълго лагерът се оголи от всякаква растителност. А когато вече нямаше нищо за ядене, апатичните пленници лежаха на сянка, където намерят, и говореха за храна.
Умираха от глад. Като се добави и фактът, че повечето бяха гладували четири месеца на полуостров Батаан, хранителният режим в „О’Донъл“ наистина бе смъртоносен, при това нарочно, защото на Филипините имаше предостатъчно храна, както и вода.
Гладът обостряше заболяванията им. Всеки страдаше от нещо, било то малария, денге, скорбут, бери-бери, жълтеница, дифтерия или пневмония, или пък комбинация от няколко неща. Половината имаха дизентерия още при пристигането си. Офицерите организираха групи, които да изкопават отходни ями, но те бързо се пълнеха и преливаха. Липсата на лекарства и жалката храна бързо превърнаха дизентерията в епидемия. Целият лагер смърдеше като огромна клоака.
Пийт беше прекарал два леки пристъпа на дизентерия след Коледа, но тогава един лекар му даде камфоров опиат. На втория ден от престоя си в „О’Донъл“ внезапно се задъха и се почувства изтощен. Появиха се и предупредителни признаци и подобно на всички пленници той няколко часа се мъчеше сам да си постави диагноза. Чудеше се кое заболяване ще го връхлети. Когато започнаха коремните спазми, заподозря, че е дизентерия. При първата кървава диария вече беше сигурен.
Новият му приятел Клей Уомплър, каубой от Колорадо, беше картечар в Трийсет и първи полк. Клей спеше до Пийт в бараката и с негова помощ той отиде в болницата да потърси камфоров опиат, но толкова много хора имаха нужда от него, че в лагера не беше останала и капка. Клей беше добросъвестна медицинска сестра и се шегуваше, че с радост се грижи на Пийт, защото очаква да му се реваншира, ако и него го тръшне проклетата болест.
На третия ден Пийт изпита облекчение, когато установи, че сегашният пристъп на болестта не е толкова жесток като много други, на които беше ставал свидетел. Дизентерията убиваше много хора. Но през нощта той се събуди плувнал в пот, разтърсван от студени тръпки. Беше виждал достатъчно болни от малария, за да познава признаците.
Оцелелите от Двайсет и шести кавалерийски полк бяха настанени в североизточната част на лагера, възможно най-далече от Пийт. Когато полкът отстъпи на полуостров Батаан, все още беше непокътнат и действащ, с четиридесет и един американски офицери и около четиристотин филипински скаути. В началото на обсадата обаче кавалерията се оказа неефективна в опасните тропически гори, а конете станаха необходими за друго, когато гладът се превърна в основен враг. На 9 април, деня на капитулацията, Двайсет и шести полк изгуби четиринайсет офицери и около двеста скаути. В лагера „О’Донъл“ трийсет и шест американци бяха заедно, сред които Сал Морено и Юинг Кейн. За шестима от изчезналите знаеха, че са мъртви, включително Пийт Банинг. Други бяха избегнали пленничеството и още бяха на свобода — един от тях беше лейтенант Едуин Рамзи, командващ последната кавалерийска атака в Моронг. Рамзи се беше отправил към планината, където щеше да организира партизанска армия.
Командир на Двайсет и шести кавалерийски полк беше майор Робърт Тръмпет, възпитаник на „Уест Пойнт“ от Мериленд. Беше пристигнал в „О’Донъл“ два дни преди Пийт и се беше заел да организира хората си, за да си оказват подкрепа. И те като всички останали бяха гладни, обезводнени, изтощени, страдащи от рани и болести, най-вече денге и малария. Бяха оцелели след Похода на смъртта, значи трябваше да преживеят и лагера. Тръмпет изготви списък на шестимата, загинали в бой или по време на похода, и успя да го предаде на адютанта на генерал Нед Кинг. Генералът беше помолил всички командири да го направят, за да бъдат уведомени семействата.
От шестимата четирима бяха паднали в битка, като за двама се знаеше и че са погребани. Пийт и още един лейтенант бяха умрели по време на похода и телата им никога нямаше да бъдат намерени.
Генерал Кинг помоли коменданта да предаде имената на мъртвите и пленените на американската администрация, която работеше под домашен арест в Манила. Отначало комендантът на лагера отказа, но впоследствие промени решението си, когато му заповядаха отгоре. Японците се гордееха с огромния брой американски жертви и искаха той да бъде разгласен.
Болницата се състоеше от няколко паянтови наколни постройки. Имаше пет отделения, дълги бараки без легла, одеяла и чаршафи. Пациентите лежаха рамо до рамо на пода, някои със силни болки, други в кома, трети вече мъртви. В управляеми условия болницата преспокойно можеше да побере двеста пациенти. В края на пролетта там имаше осемстотин души на пода в очакване на лекарства, които нямаше да пристигнат. Повечето от хората щяха да умрат.
Болницата се превърна по-скоро в морга, отколкото в лечебница. Лекарите и фелдшерите, повечето от които също страдаха от една или повече болести, не разполагаха дори с основни медикаменти като хинин за малария, камфоров опиат за дизентерия или витамин С за скорбут. Повечето си запаси — марли, бинтове, дезинфектанти, аспирин и така нататък — лекарите носеха контрабандно от други болници. Японците не осигуряваха буквално нищо.
Лекарите бяха принудени да складират тайно лекарства и да ги дават само на онези, чието оцеляване беше вероятно. Да даваш лекарства на тежките случаи означаваше да ги пилееш. Когато запасите започнаха да се поизчерпват, лекарите измислиха проста лотарийна система, за да определят кой ще спечели.
Клей замъкна Пийт в болницата и най-сетне успя да приклещи един лекар. Обясни, че приятелят му има не само дизентерия, а и малария и че отпада бързо. Лекарят отговори, че съжалява, но не разполагал с никакви лекарства. Клей беше чувал слуховете — а сред толкова много хора без работа те се ширеха непрекъснато, — че има черен пазар за някои от най-разпространените лекарства. Попита лекаря, който заяви, че не знае нищо, но когато си тръгваха, прошепна:
— Зад четвърто отделение.
Зад четвърто отделение под сянката на едно дърво седеше американец с тесте карти. На импровизирана масичка играеше на нещо сам. Не беше мършав, а добре охранен — недвусмислено доказателство, че разиграва системата. Когато се предадоха, Клей беше забелязал някои по-пълни американски военнопленници. По правило те бяха по-възрастни и работеха някъде в бездънната пропаст на военната администрация. Принудени да се включат в похода, много от тях бързо окапаха.
Този тип не беше участвал в никакъв поход. Личеше си, че яде доста редовно. Беше як, с едри гърди, мускулести ръце, четвъртит врат. И презрителна усмивка. Разбърка тестето, вдигна поглед към двамата и попита:
— Трябва ли ви нещо?
Клей пусна Пийт, който успя да се задържи на крака, и прецени ситуацията. Беше вбесяваща, но той нямаше избор.
— Да, приятелят ми се нуждае от хинин и камфоров опиат. Някой спомена, че ти имаш.
Върху масата бяха наредени четири шишенца с хапчета. Картоиграчът погледна към тях и каза:
— Останаха ми малко. По долар хапчето.
— Кожодер такъв! Нищожество! — изръмжа Клей, хвърли се напред, изрита масата и шишенцата се разхвърчаха.
Картоиграчът скочи, кресна: „Ама какво, по дяволите…“, и замахна към Клей, който светкавично се наведе и с десен ъперкът улучи търгаша право в тестисите. Онзи изврещя и се строполи в прахта. Клей го изрита злобно в лицето, после се свлече на колене и започна да го налага, когато сляпата ярост надмогна изтощението, глада, обезводняването и всяко друго негово страдание в момента. Всичко беше забравено, щом най-сетне видя възможност за някаква съпротива и отмъщение, след като дни наред бе измъчван от желанието да отвърне на удара, да убива враговете си. След десетина юмрука по охранения тип Клей престана и бавно се изправи.
— Отрепка жалка! Да печелиш от умиращи хора! По-голям боклук си и от проклетите японци.
Картоиграчът не беше приключил. Успя да се надигне на четири крака, несъмнено с по-силна болка в слабините, отколкото в окървавеното лице, после се изправи нестабилно. Озърна се и забеляза, че се струпва тълпа. Едва ли имаше нещо по-приятно от хубав юмручен бой, най-вече защото малцина пленници имаха сила да започнат или да завършат нещо подобно.
От носа, от устата и от една рана над дясното око на търгаша течеше кръв — по-добре да си беше останал на земята. Куцукайки, той пристъпи към Клей и изръмжа:
— Кучи син!
Едва беше изрекъл това, когато нечий юмрук се стовари в устата му с такава бързина, че остана почти невидим. С безукорна комбинация от ляв и десен удар Клей пусна още кръв на противника си. Търгашът не беше бог знае какъв боксьор и за пръв път влизаше в схватка с каубой, затова не успяваше да го улучи. Клей обикаляше около него, изстрелваше ударите си и си представяше, че насреща си има японец. Един здрав юмрук в брадичката отново повали търгаша. Той се строполи върху дъската, която използваше за масичка, а Клей, все още разярен, я грабна и започна да налага безпомощния си противник. Ударите на твърдото дърво по черепа звучаха противно, но Клей просто не можеше да се спре. Беше видял толкова много смърт, че животът вече му се струваше евтин, пък и на кого, по дяволите, щеше да му пука, ако убие човек, когото смята за по-голямо нищожество и от японец?
Пазач с щик на пушката застана до него и леко го побутна по гърба. Клей престана да удря, погледна пазача и се изправи. Опита се да нормализира дишането си и изведнъж се почувства изтощен.
Пазачът се усмихна и каза:
— Не спирай. Продължавай.
Клей погледна премазаното лице на търгаша. Погледна и към Пийт, който поклати глава, застанал под едно дърво. Завъртя очи и към измършавелите мъже, които се бяха скупчили да гледат.
— Приключих — отговори той.
Японецът вдигна щика си, бодна Клей в гърдите, кимна към мъжа в прахта и нареди:
— Убий го.
Без да обръща внимание на щика, Клей отговори:
— Не. Това го правите вие.
Отстъпи назад, като очакваше пазачът да му се нахвърли и да започне нещо ужасно, но той само свали пушката си и се вторачи в него, когато тръгна към дървото да вземе Пийт. Групичката зяпачи бързо се разпръсна, щом търгашът дойде на себе си и се размърда.
Пийт се беше сдобил с нов приятел. Час по-късно двамата се криеха от слънцето зад бараката. Вонята вътре беше толкова противна, че двамата се опитваха да я избегнат. Пийт седеше под едно дърво, Клей — наблизо. Говореха си с други хора, колкото да минава времето, когато същият пазач ги намери. Обърна се към Клей, който се изправи с лице към него и сведе глава, предвиждайки неприятна сцена. Вместо това пазачът извади шишенце от джоба си, подаде го на Клей и каза:
— За приятеля ти.
След това направи съвършен кръгом и се отдалечи.
Хапчетата бяха хинин — спасителни за Пийт и за неколцина други от тяхната барака.
Както обикновено, в шест следобед Нинева остави вечерята върху печката и тръгна да се прибира. Лайза я гледаше през прозореца на спалнята си, признателна за пореден път, че тя най-сетне си отива и семейството ще остане само.
През деветте години, откакто Лайза живееше в къщата, двете с Нинева бяха свикнали да въртят заедно домакинството и работеха рамо до рамо, консервираха плодовете и зеленчуците от градината и говореха за децата. Сега, когато Пийт го нямаше, те разчитаха ежедневно една на друга и всяка се стремеше да проявява повече твърдост и кураж от другата. Пред децата се държаха стоически и изглеждаха уверени, че Съюзниците ще победят във войната и Пийт скоро ще се върне у дома. И двете бяха пролели много сълзи, но винаги насаме.
Във вторник, 19 май, семейството вечеряше и разговорите се въртяха около лятото. Училищните занятия приключваха на следващия ден и Джоуел и Стела се радваха, че им предстои тримесечна ваканция. Той беше на шестнайсет и догодина завършваше гимназия. Тя беше на петнайсет и щеше да бъде в десети клас. Искаха да попътуват, може би до Ню Орлиънс или Флорида, но не можеха да правят конкретни планове. Не бяха получавали вести от баща си повече от четири месеца и този факт предопределяше всичко в живота им.
Мак се разлая пред прозореца на кухнята, когато я осветиха фарове. Приближаваше кола, вече беше някъде отпред. И тъй като не очакваха никого, тримата се спогледаха уплашено. Лайза скочи на крака и каза:
— Идва някой. Ще проверя кой е.
На вратата застанаха двама мъже с военни униформи. Малко по-късно те вече седяха в дневната срещу семейството. Лайза беше между Джоуел и Стела на канапето и ги държеше за ръцете.
Капитан Малоун поде мрачно:
— Опасявам се, че ви нося лоши новини, за което съжалявам. Трябва да ви съобщя, че лейтенант Банинг е изчезнал и вероятно е мъртъв. Не знаем със сигурност, защото войниците от неговата част не са намерили тялото му. Но при дадените обстоятелства хората, които са били с него, имат основание да смятат, че е загинал. Много съжалявам.
Главата на Стела тупна в скута на майка й. Лайза се вкопчи в децата си и ги притисна към себе си. И тримата избухнаха в плач, а двамата офицери се вторачиха в пода. Не се бяха нагърбили доброволно с тази задача, но бяха получили заповед и правеха такива мъчителни посещения в северната част на Мисисипи почти всеки ден.
Лайза стисна зъби и успя да попита:
— Какво точно значи „вероятно е мъртъв“?
Капитан Малоун отговори:
— Означава, че не са намерили тялото.
— Значи има вероятност все още да е жив? — обади се Джоуел и изтри бузите си.
— Да, има, но предвид обстоятелствата хората, които са били с лейтенант Банинг, смятат, че е бил убит.
— Можете ли да ни кажете какво се е случило? — попита Лайза.
— Разполагаме с някакви факти, но не са много и не съм сигурен доколко са верни, госпожо. Лейтенант Банинг е бил пленен след капитулацията на съюзническите сили във Филипините. Това е станало на девети и десети април. Военнопленниците вървели пеша към един лагер, когато го ранили и той изостанал, както мнозина други. След това бил убит от японските войници.
В този момент наистина нямаше значение как е умрял. Шокът замъгляваше подробностите. Ужасната истина беше, че Пийт Банинг е загинал и повече никога няма да го видят. Съпруг, баща, глава на семейство, приятел, брат, съсед и виден гражданин. Много хора щяха да споделят болката им. Дълго плакаха, а когато офицерите нямаше какво повече да им кажат, поднесоха съболезнованията си за пореден път и си тръгнаха.
Лайза искаше да се качи в спалнята си, да заключи вратата, да се пъхне под завивките и да плаче. Само че това беше себично, не можеше да го направи. Имаше две деца, които се нуждаеха от нея повече от всякога, затова колкото и да й се искаше да се строполи, обляна в сълзи, тя изпъна гръб и предприе първата стъпка.
— Джоуел, качи се на пикапа и отиди у Флори. Докарай я тук. Пътьом се отбий и кажи на Нинева. Поръчай на Джуп да обиколи на кон негрите и да им каже.
Новината се разпространи доста бързо и след час предният двор се задръсти от автомобили и пикапи. Лайза би предпочела да прекара първата нощ в кротък траур само с децата си и Флори, но в провинциалния Юг не правеха така. Декстър и Джаки Бел пристигнаха с първата група и прекараха известно време насаме със семейство Банинг. Той прочете откъси от Библията и отправи молитва. Лайза обясни, че не са готови да посрещнат добронамерената тълпа, и семейството се уедини в спалнята й, а Декстър тихо помоли хората да дойдат по-късно. В десет часа те продължаваха да прииждат.
В Клантън не говореха за нищо друго. В осем часа на следващата сутрин Декстър отвори методистката църква за познатите на Пийт, които биха искали да се отбият да се помолят.
В първите часове след трагедията се обсъждаше най-вече, че той е безследно изчезнал, а не официално обявен за мъртъв и следователно има надежда. Това вдъхнови приятелите и съседите на Пийт да се молят за него дълго и пламенно.
По-късно сутринта Декстър и Джаки пак отидоха у семейство Банинг да поседят с Лайза и децата, които още не бяха в състояние да приемат съболезнования. Пасторът отново помоли хората да си тръгнат и те го послушаха. Пристигаха обаче още коли, носеха кексове, пайове, яхнии — храна, от която никой не се нуждаеше, но така повеляваше традицията. Тихо разменяха няколко думи с Декстър и след като разбираха, че няма да ги пуснат да прегърнат Лайза и да поплачат с нея, безшумно си тръгваха.
Лайза реши да няма служба в памет на Пийт. Имаше вероятност съпругът й все още да е жив, затова тя и децата щяха да се съсредоточат над това и да не обръщат внимание на лошите новини. Поне щяха да се опитат. След няколко дни Лайза започна да се вижда с някои близки приятели, Джоуел и Стела също. Шокът постепенно намаля, но болката си оставаше все така мъчителна.
Установиха си навици, за да продължат да живеят нормално. Закусваха и вечеряха заедно, често с Нинева, което беше новост. Всеки уикенд Декстър Бел пристигаше към десет часа за кратка служба — откъс от Библията, няколко утешителни думи и старателно обмислена молитва. Джаки също идваше понякога, но обикновено той беше сам.
Две седмици след като получиха новината, Флори заведе Стела и Джоуел в Мемфис за няколко дни. Лайза настоя да заминат, за да се откъснат от печалната къща и да се разведрят. Флори имаше ексцентрични приятели в Мемфис, способни да накарат всеки да се усмихне. Тя и децата отседнаха в хотел „Пийбоди“. Стаята на Джоуел не беше далече от онази, в която беше заченат, макар че той никога нямаше да го узнае.
По време на отсъствието им Декстър Бел идваше всеки ден за сутрешна служба. Двамата с Лайза седяха в дневната и разговаряха тихо. Нинева чуваше всяка дума от кухнята.
Камфоровият опиат от черния пазар подейства и дизентерията на Пийт постихна, но не отмина напълно. Маларията също не го оставяше. И така се справяше, но понякога студените тръпки и треската го поваляха на земята, където се тресеше от глава до пети в прахта. Халюцинираше и си мислеше, че се е върнал у дома.
Двамата с Клей седяха в сянката, която хвърляха бараките, и наблюдаваха процесията от трупове, отнасяни към гробището. В края на април ежедневно умираха по двайсетина американци. През май станаха около петдесет. През юни — сто.
Смъртта беше навсякъде. Живите мислеха за нея, защото виждаха мъртвите тела. Мислеха за смъртта, защото и те бяха изправени пред нея. С всеки изминал ден гладуваха повече и наближаваше моментът, когато щяха да припаднат и повече нямаше да се свестят. Върлуваха епидемии, които не можеха да се овладеят. Неизбежно беше някоя от десетките болести да ги покоси всеки момент и да донесе безславна, жалка смърт.
Пийт гледаше как хората се предават и умират, и самият той на няколко пъти се изкуши да го направи. Вече всички бяха на края на силите си и само онези с желязна воля щяха да оцелеят. Безболезнено бе да се предадеш, докато, останеш ли жив, трябваше да се събуждаш всяка сутрин за поредния пъклен ден. Някои бяха твърдо решени да се вкопчат в надеждата и да оцелеят, независимо на какво ги подлага врагът, но други бяха изтощени от страданието и просто затваряха очи.
Пийт оцеля, защото се отдаде на мисли за съпругата и децата си, за дългата и богата на събития история на рода си в окръг Форд. Спомняше си разкази, които бе чувал като момче — за минали войни, сражения и вражди, до една колоритни истории, предавани от поколение на поколение. Мислеше за Лайза и за онези прекрасни дни в хотел „Пийбоди“, когато прекарваха нощите заедно — нещо немислимо за почтени младежи през двайсетте години. Мислеше за тялото й и за нейната несекваща страст. Спомняше си как е ходил на лов и риболов с Джоуел из техните земи и как са се връщали с пуйки, сърни, зайци, платики и шарани, които чистеха край хамбара и носеха на Нинева да сготви за вечеря. Спомняше си Стела като малко момиченце с нейните красиви очи, сгушена на канапето по пижама, докато той й четеше приказки. Копнееше да докосне отново топлата й мека кожа. Искаше да бъде до децата си на дипломирането и сватбите им.
Пийт беше решил да не умира от болест или глад. Беше кораво фермерско момче, войник, обучен в „Уест Пойнт“, офицер от кавалерията, чието прекрасно семейство го чакаше у дома. Имаше късмет, че волята и тялото му са по-силни. Беше по-издръжлив от мнозина други или поне така си внушаваше. Искаше да помага на по-слабите, но нищо не можеше да направи. Всички умираха и той трябваше да се погрижи за себе си.
Условията в лагера „О’Донъл“ се влошаваха и хората все по-често говореха за бягство. Това се очакваше да направят едни военнопленници, но в тяхното състояние бягството бе почти невъзможно. Бяха твърде слаби, за да стигнат далече, а и наоколо беше пълно с японци. Лесно можеха да излязат от лагера с някой от трудовите отряди, но не бяха достатъчно здрави да оцелеят в джунглата.
За да потиснат импулса за бягство, японците наложиха правила, които според тях бяха прости, но прилагането им беше много жестоко. Ако избягаш и те заловят, ще бъдеш налаган с бич, докато не умреш. За да онагледят това правило, пазачите събраха няколко хиляди пленници един следобед на демонстрация край комендантския пост.
Петима американци се бяха опитали да избягат и бяха заловени. Съблякоха ги голи, вързаха ръцете им над главата и ги провесиха на въжета, преметнати през една ограда, така че пръстите на краката им едва докосваха земята. Отначало приличаше на обесване. И петимата бяха измършавели от глад, ребрата им стърчаха. Офицер с бич в ръка крачеше пред военнопленниците и с помощта на преводач обясняваше какво ще се случи, макар да беше напълно очевидно. Служеше си майсторски с бича и още първият удар по гърба на първия войник изтръгна от него вик. Бичът заплющя по гърба му и не след дълго го разкървави. Побоят продължи половин час под палещото слънце. Когато и петимата бегълци вече не помръдваха, комендантът пристъпи напред и оповести още едно правило: ако избяга пленник, десет негови другари ще бъдат бичувани и оставени да умрат на слънце.
От само себе си се разбира, че демонстрацията прекрати много планове за бягство, които се крояха.
Клей намери филипински скаут, който работеше като шофьор на камион и търгуваше на черно с храна в американския сектор на „О’Донъл“. Цените му бяха разумни, предлагаше консерви със сьомга, сардини и риба тон, както и фъстъчено масло, плодове и бисквити.
Пийт и Клей взеха решение. С парите, скрити под калъфа на манерката на Пийт, щяха да си купуват храна, да си я поделят, но само помежду си и да се помъчат да оцелеят. Планът изискваше усилия — всички бяха изгладнели и наблюдаваха зорко другите. Чувстваха се отвратително, че се крият и не споделят храната си с никого, но бяха напълно сигурни, че не могат да нахранят всичките шейсет хиляди гладуващи в лагера. Първата тайна покупка на Клей беше консерва сьомга, четири портокала и две кокосови бисквити, за които плати долар и половина, и двамата се нахраниха царски.
Планът беше парите да им стигнат колкото е възможно по-дълго, а когато свършат, двамата щяха да измислят нещо друго. Допълнителната храна вдъхна сили на Пийт и той тръгна да обикаля лагера, за да търси старите си другари от Двайсет и шести кавалерийски полк.
Японците рядко влизаха в лагера и почти не се интересуваха какво се случва там. Знаеха, че условията са нечовешки и непрекъснато се влошават, но просто не обръщаха внимание на военнопленниците, когато това беше възможно. Докато те бяха заключени и спазваха заповедите, японците нямаха грижа.
Купчините трупове обаче не можеха да се пренебрегнат. Комендантът разпореди те да бъдат изгорени, но генерал Кинг помоли да бъдат погребани с повече уважение. Японците може и да бяха привърженици на кремацията, но американците не бяха.
Тъй като вече измираха по стотина дневно, генерал Кинг организира погребални ритуали. Групи хора се редуваха да копаят гробове с лопата, а други пренасяха телата. Повечето идваха от болничната морга, но всъщност навсякъде в лагера имаше разлагащи се трупове.
Пийт и Клей бяха установили, че ако се занимаваш с нещо, оцеляваш по-дълго от онези, които са в ступор, затова доброволно отидоха да копаят. Тръгваха от бараката си след закуска и отиваха на американското гробище непосредствено извън оградата, на стотина метра от болницата. Даваха им инструменти — стари лопати и метални парчета, огънати тук-там, с които успяваха да изкопаят незначително количество пръст. Американски офицер измерваше с крачки очертанията на следващия масов гроб — три крачки широк, осем крачки дълъг и шест педи дълбок. Копачите се захващаха за работа. Бяха десетина и работеха усърдно, защото телата се разлагаха.
Докарваха ги върху одеяла, опънати между два бамбукови пръта или на носилки от стари врати. Погребалните групи използваха всичко, с което можеш да пренесеш пет-десеткилограмови скелети. Гниещата плът излъчваше пагубна воня, която пареше дробовете, когато я вдишаш.
До всеки гроб някой офицер оформяше документацията, като записваше името и точното местоположение на погребвания. Някои от труповете нямаха табелки и оставаха незнайни. Във всеки гроб имаше двайсет или повече мъртви. Когато се напълнеше, копачите се заемаха с печалната задача да зарият другарите си.
Нарекоха гробището Костницата и името се оказа много уместно. Пийт можеше да преброи ребрата на всеки труп, който погребваше, и никога не пропускаше да проклина японците, докато зариваше поредния американски войник.
Ден след ден двамата с Клей доброволно копаеха на гробището. За Пийт това беше начин да съхрани човешкия си облик. Някой трябваше да се погрижи всеки войник да бъде погребан подобаващо, доколкото това бе възможно при дадените обстоятелства. Ако и Пийт умреше, щеше да издъхне сигурен, че някоя добра душа е изкопала истински гроб и за него.
Непригодните инструменти и изчерпаните физически сили на гробокопачите затрудняваха работата. Костницата се разрастваше, защото неспирно донасяха трупове.
Един от гробовете се напълни и офицерът заповяда да го зарият. Пийт, Клей и четирима други се заеха да затрупват с пръст мъртвите. Но едва започнал работа, Пийт се закова на място. Под него, съвсем наблизо, имаше лице, което той разпозна, макар да беше много брадясало. Попита офицера, който записваше имената, как се казва мъртвият. Салвадоре Морено от Двайсет и шести кавалерийски полк.
Пийт затвори очи и застина.
— Добре ли си, Пийт? — попита Клей.
Пийт се дръпна заднешком от гроба и залитна към оградата. Седна, закри лицето си с ръце и се разтресе от хлипове.
Нещата се задълбочаваха и се оказа, че копаенето на гробове в крайна сметка не е толкова добра идея. Японците наблюдаваха от разстояние. Трябваха им някои от „по-здравите“ американци, за да ги откарат в Япония, където да ги впрегнат в робски труд във въгледобивните мини. Пийт и Клей попаднаха в група, избрана от около хиляда души. Първият намек за промяна дойде след закуска в края на юни, когато се появи пазач и нареди на петима от тяхната барака да го последват. На плаца ги строиха и им заповядаха да застанат мирно. Пристигна конвой от камиони и докато се качваше, всеки получи топка ориз, банан и канче с вода.
Пийт и Клей знаеха, че това не е обичайна група за работа, и докато пътуваха повече от час, в разговорите край тях се прокрадна известно вълнение. Възможно ли беше завинаги да напускат лагера „О’Донъл“? Японците постоянно местеха военнопленниците, а където и да ги караха, щеше да е по-добре, отколкото в „О’Донъл“.
Скоро поеха по оживените улици на Манила и започнаха разпалено да гадаят къде ги карат. Объркаха се, когато спряха на пристанището. Да се радват ли, че лагерът „О’Донъл“ е зад гърба им, или да се ужасяват, че ще ги транспортират в Япония? Не след дълго вълнението им угасна.
Насочиха ги към един пристан и чакането започна. Пристигна група от друг лагер и плъзна слухът, че „Червеният кръст“ е договорил размяна на военнопленници и че ще ги транспортират до Австралия, където ще ги освободят. Ала Пийт и хората от „О’Донъл“ вече не вярваха на нищо. Докато чакаха, той оглеждаше товарния кораб — стар и ръждясал, без никакви надписи: нямаше име, регистрационен номер, националност.
Накрая се наредиха на дълга опашка и бавно започнаха да се качват по мостчето. На борда минаха през преградата към предната част и стигнаха до отворен люк и стълба, която водеше към трюма. Пазачите бяха напрегнати и пролайваха заповедите си. Когато Пийт заслиза по стълбата, го лъхна отвратителна воня. Продължи да се спуска и видя потните лица на стотици военнопленници, докарани по-рано. Предстоеше му да научи, че на кораба вече са натоварени около хиляда и двеста души от лагер, северно от Манила. Пазачите ги бяха осведомили, че ще отпътуват за Япония, за да работят във въгледобивните мини.
Трюмовете продължиха да се пълнят и хората започнаха да се задушават. Стояха притиснати рамо до рамо, тяло до тяло, нямаше място да легнат, да седнат, дори да помръднат. Разкрещяха се, заругаха и настана безредие. Пазачите не спираха да тъпчат още хора долу и да удрят с прикладите на пушките си онези, които не искаха да се подчинят. Температурата се покачи до трийсет и осем градуса, пленниците започнаха да губят съзнание, но нямаше къде да паднат. Не след дълго вече умираха.
Император Хирохито бе отказал да подпише Женевската конвенция и от началото на войната в Азия японската армия се отнасяше към военнопленниците като към роби. Поради големия недостиг на работна ръка в страната се роди великият план да транспортират американски военнопленници, които да работят във въгледобивните мини. За целта използваха всеки наличен товарен кораб, колкото и да бе стар и негоден за плаване. Всички кораби бяха мобилизирани да транспортират японски войници до Филипините, след което на тях качваха млади американци за трудовите лагери.
В хода на войната 125 000 войници от съюзническите сили бяха транспортирани в Япония, 21 000 от които умряха на борда на корабите или потънаха с тях. На 6 август 1945 г. четиристотин американски военнопленници се намираха под земята и копаеха въглища в мина близо до Омине, само на 80 километра от Хирошима. Когато пада първата атомна бомба, земята се разтърси мощно и всички разбраха, че това не са ежедневните бомбардировки. Отправиха пламенна молитва това да не е началото на края.
Една от многобройните неточни преценки по време на войната стана причина японците да не построят достатъчно военни кораби, които да превозват войска и припаси. Освен това не успяха да унищожат американската флотилия от подводници на Пърл Харбър и на други места в началото на войната. През лятото на 1942 г. американските подводници бродеха като вълци единаци из Южния Тихи океан и се угощаваха с японски товарни кораби. Японците пък качваха още повече войници на корабите си, за да ги изпращат в битка, и още повече военнопленници, които да транспортират в страната си, за да работят. Товарните им кораби, които постоянно претъпкваха, бяха бавни, стари, леснопроследими и немаркирани.
Наричаха ги „пъклените кораби“. Между януари 1942 г. и юли 1945 г. те осъществиха 156 курса, натоварени с военнопленници за трудовите лагери. Пътуването бе по-ужасяващо от малтретирането, на което американците тепърва щяха да бъдат подложени. Заключени под палубата без храна, вода, светлина, тоалетни и въздух, мъжете припадаха, губеха разсъдъка си и издъхваха.
А тъй като японците не обозначаваха корабите, които само в едната посока транспортираха японски войски, те ставаха лесна плячка за съюзническите подводници и по обратния път. Пет хиляди американски военнопленници, наблъскани в трюмовете им, загинаха от торпеда, изстреляни от сънародниците им.
Корабът на Пийт напусна Манила шест часа след като той се качи на борда. Хората край него вече се задушаваха и крещяха. Пазачите милостиво отвориха страничните отвори и в трюма нахлу свеж полъх. Някакъв полковник успя да убеди един пазач, че хората умират — а каква полза от мъртъв роб? Отвориха люковете и пуснаха пленниците да излязат на палубата, където можеха поне да дишат и да гледат луната. А чистият въздух беше в изобилие. За храна и вода не се говореше. Пазачите стояха с насочени пушки, готови да застрелят всеки, понечил да скочи във водата. Пленниците постоянно мислеха за самоубийство, но никой нямаше сили да се хвърли през борда.
Пийт и Клей прекараха нощта на палубата заедно със стотици други под яркото звездно небе, на което у дома биха се любували. Сега то просто им напомняше колко далече са от свободата.
Явно пазачите бяха инструктирани да убиват само в краен случай. Робският труд беше станал ценен и не беше приемливо мъжете в трюма да измират. На зазоряване вадеха труповете, изтикваха ги нагоре по стълбата и безцеремонно ги погребваха в морето. Пийт ги наблюдаваше как цопват във водата, за кратко се задържат на повърхността, преди да потънат, и след всеки мислеше за майката, бащата и младата му съпруга у дома в Орегон, Минесота или Флорида, които в този момент сигурно се молеха или чакаха писмо. Кога ли някой човек в униформа щеше да потропа на вратата и да разруши целия им свят?
Слънцето се беше издигнало и на палубата нямаше сянка. Нямаше сянка, нямаше храна, нямаше вода и с всеки изминал час изтерзаните мъже се оплакваха все повече на пазачите. Те пък държаха пръст на спусъка и отвръщаха на ругатните на своя си език. Към края на деня и търпимостта беше към края си. Внезапно един военнопленник хукна към перилата, хвърли се и полетя към водата на двайсет и пет метра под тях. Цопна сред градушка от куршуми. Макар да си служеха умело със сабите и щиковете, японците имаха славата на лоши стрелци, затова нямаше как да разберат дали беглецът е уцелен. Все пък продължителният залп предотврати евентуалните нови опити за гмуркане.
Часовете се нижеха, а хората се пържеха на слънце. За да се спасят от горещината, слизаха долу за кратко, но вонята беше толкова силна, че не се задържаха. Повечето бяха болни от дизентерия и пазачите им позволяваха да увисват от въжетата на кърмата и на носа и да се облекчават във водата. Само и само да не го правят на борда.
За щастие, късно следобед на втория ден се скупчиха облаци и закриха слънцето. Заповядаха им да слязат в трюма и обещаха скоро да им донесат храна. Бавно се подредиха на дълги редици, за да забавят слизането в пъкъла, а пазачите като че проявиха съчувствие и не ги притискаха. Спусна се мрак, а нямаше и помен от храна. Внезапно сред пазачите настана паника, след като неколцина се развикаха възбудено без видима причина.
Първото торпедо ги улучи отзад, до машинното отделение. Второто — точно в средата. И двете експлозии разлюляха кораба. Стоманеният му скелет кънтеше и вибрираше. Беше стар кораб, нямаше да издържи дълго и дори Пийт, кавалерист, прекарал целия си живот на сушата, съзнаваше, че потъват. Двамата с Клей приклекнаха на палубата и наблюдаваха как изпадналите в паника пазачи затръшват капаците на люковете и затварят в трюма хиляда и осемстотин американци. Стотина останаха на палубата, внезапно забравени от японците. Корабът потъваше. Всеки трябваше да се спасява сам.
Някакъв военнопленник, по-храбър от другите, се спусна и се опита да отвори единия люк. Пазач го застреля в тила и изрита тялото му настрани. Дотук с героичните пориви.
Трето торпедо събори всички и настана пълен хаос. Охраната започна неистово да откачва гумените лодки и да хвърля спасителни жилетки във водата. Военнопленниците скачаха от кораба в черните води, без никаква представа къде ще паднат. Пийт и Клей се втурнаха към перилата покрай пазач, който беше оставил пушката си, докато се бореше с една спасителна лодка. Пийт инстинктивно грабна оръжието му, застреля го в лицето, метна пушката през борда и със смях полетя след нея.
Разцепи водата, което се оказа болезнено, но пък тя беше топла. Клей падна близо до него и двамата заплуваха кучешката, озъртайки се за нещо, в което да се вкопчат. Водата беше смолисточерна и навсякъде край тях хора крещяха за помощ на английски и японски. Откъм кораба започнаха да се разнасят експлозии и Пийт чу отчаяните викове на затворените в трюма. Опита се да се отдалечи, доколкото му беше възможно с неговите немощни крайници. За секунда като че изгуби Клей и се провикна.
— Тук съм — провикна се в отговор Клей. — Намерих лодка.
Двамата се покатериха в шестместната лодка и когато си поеха дъх, Клей каза:
— Ама ти го застреля онова копеле!
— Да — гордо потвърди Пийт. — И то със собствената му пушка.
Откъм водата чуха японски гласове и се умълчаха. С малките гребла, които намериха в лодката заедно със сигнална ракета, започнаха да гребат неистово, докато пред очите им корабът се килна и взе да потъва. Писъците в далечината бяха зловещи.
Гребаха десетина-петнайсет минути и когато се увериха, че са успели да избягат, престанаха и си починаха. На около деветстотин метра от тях корабът рязко се наклони към кърмата и потъна за броени минути. Заключвайки люковете, пазачите бяха погубили още хиляда и осемстотин болни и изнемощели от глад американски момчета.
От черната вода се разнесе вик, но не на английски. Пийт и Клей се снишиха в лодката и зачакаха. Не след дълго нещо тупна в нея, после се подаде нечия глава. Сграбчиха пазача и го качиха в лодката. И той като повече японци беше дребен, най-много метър и петдесет и шейсетина килограма, а без сабя или пушка изглеждаше още по-дребен.
Нямаше манерка, нямаше раница, нямаше нито храна, нито вода, затова беше просто безполезен японец, който допреди малко беше изтезавал техни другари. Клей го фрасна толкова силно, че му спука челюстта. Двамата с Пийт се редуваха да го удрят и душат, а когато японецът спря да диша, го хвърлиха в морето.
И се почувстваха добре. Макар да бяха гладни и обезводнени и макар да плаваха незнайно накъде, двамата изпитаха огромно удовлетворение. Най-сетне бяха противодействали, бяха пролели кръв, бяха убили враг, бяха обърнали нещата в полза на съюзническите сили. За пръв път от седмици бяха свободни. Не бяха под наблюдението на жестоки пазачи с пушки и щикове. Не копаеха масови гробове. Не бяха сред купчини от трупове.
Пореха водата под ясното звездно небе, без никаква представа коя посока е най-обещаваща. Затова оставиха греблата и спокойното море ги понесе. Южнокитайско море беше пълно с кораби и някой щеше да ги открие още на следващия ден.
Най-напред попаднаха на японска фрегата и щом Пийт разпозна флага, с Клей скочиха от лодката и се скриха отдолу. Японците не обърнаха внимание на празната лодка и дори не забавиха ход. Като че ли плаваха по посока на корабокрушението, вероятно да потърсят оцелели. Пийт и Клей бяха решени да се удавят, но не и да бъдат заловени отново.
След това се натъкнаха на дванайсетметрово рибарско корабче, собственост на филипинец на име Амато и обслужвано от него и двамата му синове — трима от най-милите хора на Земята. Когато разбраха, че Пийт и Клей са американци, веднага ги издърпаха на борда, увиха ги в одеяла и им дадоха първо вода, а после и горещо силно кафе — деликатес, който не бяха опитвали от месеци. Докато Теофило изпусна отчасти въздуха от лодката и я скри, Томас управляваше корабчето, а Амато обсипваше американците с въпроси. Откъде са? Къде са ги държали затворени? Откога? Той имаше братовчед в Калифорния и обичаше Америка. Брат му беше филипински скаут и се криеше в планината. Амато ненавиждаше японците колкото Пийт и Клей.
Накъде се били запътили? Двамата нямаха представа къде се намират, затова нямаха и посока. Амато им обясни, че са на около двайсет мили от сушата. Осведоми ги, че предишната седмица американците са торпилирали още един кораб, пълен с техни войници. Защо го правят, чудеше се филипинецът. Пийт му обясни, че корабите, превозващи военнопленници, нямат никакви отличителни знаци.
Теофило им даде по една купичка горещ варен ориз и пухкавото филипинско хлебче
Амато имаше договор с японските военни да им предоставя улова си всеки ден, затова беше важно рибарите да си свършат работата. Те наловиха жълтоперест тон, сьомга и червен луциан, докато Пийт и Клей спаха с часове в кабината. Когато се събудиха, хапнаха още ориз и риба и изпиха литри вода. По здрач, докато Томас чистеше палубата и прибираше въдиците, Амато отвори един буркан, пълен с ферментирала оризова бира, и наля в празните им чаши от кафето. Беше горчива и безвкусна, но силна и ги хвана светкавично.
След втората чаша Пийт и Клей се замаяха. Бяха свободни, заситени за пръв път от Коледа и доволно се наливаха с домашен алкохол, който им харесваше все повече с всяка следваща глътка.
Амато живееше в малко рибарско селище в Сан Нарсисо на западното крайбрежие на Лусон. По суша Манила се намираше на четири часа път или на пет-шест в зависимост от пътищата и планинските проходи. По море беше на три часа, а пътят извиваше около полуостров Батаан — последното място, което двамата искаха да виждат. Амато ги предупреди да не припарват в Манила, защото гъмжала от японци.
Късно през деня, когато Сан Нарсисо се показа, Томас остави двигателя да работи на празен ход. Време беше за сериозен разговор. На пристанището щяха да ги чакат японци, които да приберат улова, но те бяха готвачи, не войници и нямаше да проверяват корабчето. Пийт и Клей можеха безопасно да пренощуват на него тази нощ, но на следващия ден трябваше да се махнат. Ако ги видеха или ги заловяха, Амато и синовете му щяха да изгубят корабчето, а най-вероятно и главите си.
Първият вариант беше да избягат. Амато имаше приятел, с когото можеха да поговорят. Ала бягството означаваше дълго пътуване в открито море на лош кораб, поради което Амато не го одобряваше. Знаеше за няколко американци, които го бяха опитвали. Неизвестно бе дали са успели. Освен това стоеше въпросът със заплащането, а повечето военнопленници нямаха пукната пара. Пийт го увери, че те двамата също нямат.
Втората възможност беше да се сражават. Амато имаше познати, които можеха да ги отведат в планината при партизаните. Много американци и филипински скаути се бяха организирали в гъстите тропически гори на Лусон. Нападаха врага от различни посоки и понякога успяваха сериозно да разстроят придвижването на войските и продоволствията. Имперската армия беше обявила война на партизаните и предлагаше награди. Положението беше повече от опасно.
— Няма да бягаме — отсече Пийт. — Дошли сме тук да се сражаваме.
— И имаме сметки за уреждане — добави Клей.
Амато се усмихна и кимна в знак на съгласие. Беше горд филипинец, отвратен от японското нашествие. Ако можеше някак да отрови рибата си, за да убие вражески войници, щеше да го направи с удоволствие. Молеше се американците някой ден да победят и да освободят страната му. Копнееше за този миг.
Когато се показа пристанището, Пийт и Клей слязоха под палубата и се скриха в кабината. На пристана Томас и Теофило свалиха тежките щайги с улова си и зачакаха единствения си купувач. Приближи се нисък и дебел японец с окървавена престилка и без да поздрави, огледа рибата. Предложи цена, на която Амато се изсмя. Собственото му предложение беше отхвърлено тутакси и двамата продължиха така известно време — обичайния им следобеден ритуал. Готвачът много бързаше и дори не претегли рибата. Направи окончателното си предложение, което Амато наистина не можеше да отхвърли, и сделката беше сключена. Той преброи парите — явно крайно недостатъчни, ако се съдеше по изражението му. Пристигнаха двама редници с колички, натовариха рибата и си тръгнаха, докато готвачът се пазареше с капитана на следващото рибарско корабче.
Когато всички си тръгнаха, Теофило отново разпали скарата и приготви вечерята. Менюто беше същото — варен ориз, топъл хляб с масло и печена скумрия. Бяха минали десет часа от закуската и на Пийт и Клей изобщо не им призля от преяждане. Бяха хапнали лек обяд, бяха гаврътнали няколко чаши домашен алкохол и засега травмираните им тела понасяха добре всичко това. Докато гладуваха, мислеха само за храна. Сега, когато я имаше и бяха заситили мъчителния си глад, мислите им се насочиха другаде.
Амато ги инструктира да останат в кабината независимо колко горещо и влажно ще стане вътре. През нощта пристанището щеше да бъде пусто, но не можеха да имат доверие на никого. Ако някой моряк или дете на велосипед мернеше двама американци на рибарско корабче, можеше да продаде информацията на японците.
Тримата си стегнаха раниците и пожелаха на гостите си „лека нощ“. Амато благоразумно взе алкохола със себе си. Американците си бяха пийнали достатъчно.
Много скоро в кабината не можеше да се диша. Пийт открехна вратата и надникна навън. На пристанището беше тъмно като в рог. Виждаше се само силуетът на съседното корабче, а единственият звук беше плисъкът на водата в лодките.
— Навън е чисто — каза той и Пийт също излезе.
Притаиха се на палубата. Когато си говореха, съвсем рядко, шептяха. На няколко места светеше, но не се виждаше никой по улиците.
В кабината имаше малка мивка. До нея намериха парче сапун, доста стопено. Пийт го счупи на две и подаде на Клей едната половина. После се съблече и се спусна от корабчето във водата. Допускаше, че е мръсна като на всяко пристанище, но му беше все тая. Използва сапуна си до шушка и се изкъпа чудесно. Когато приключи, Клей му подхвърли ризата, панталона и чорапите и Пийт ги изпра за пръв път от месеци. Бяха станали на дрипи, но имаше само тях.
По едно време, нямаха представа точно кога, внезапно излезе лек ветрец, който ги разхлади. Двамата се прибраха в кабината и заключиха вратата. Изкушаваха се да спят на палубата, под звездите, но страхът да не ги забележи някой надделя. Досега бяха оцелели във всичко, на което ги беше подложила тази безмилостна война. Щеше да е истинска трагедия да ги провали някое хлапе на велосипед.
Беше някъде към 20 юни, но не знаеха точно коя дата е. В кабината нямаше календар, не бяха виждали такъв от месеци. След известно време гладуващият пленник престава да мисли коя дата е. Бяха се предали на 10 април. Пийт беше вървял през полуостров Батаан шест дни. Клей — пет. Бяха прекарали почти два месеца в „О’Донъл“ и сърцето им се свиваше дори само при мисълта за онзи ад. Но бяха оцелели и след битките и капитулацията, и след Похода на смъртта, и след претъпканите вагони и кораби, и след лагера въпреки глада, болестите и смъртта, които никога нямаше да забравят. Бяха удивени от издръжливостта на човешкото тяло и от изобретателността на духа, изправен пред лишения.
Бяха живи! Войната още не беше приключила, но най-лошото несъмнено беше зад гърба им. Вече не бяха пленници и скоро щяха да бъдат на равна нога с враговете си.
Временно решили въпроса с храната, двамата поговориха за съпругите и семействата си. Копнееха да напишат писма и да ги изпратят вкъщи. На сутринта щяха да поговорят за това с Амато.
Хлапе на колело мина по дървения кей — не търсеше нищо, не очакваше нищо. Чу гласове в кабината на едно рибарско корабче и се приближи да чуе. Странни гласове на непознат език. Английски.
Детето отпраши с колелото, прибра се у дома, където майка му го чакаше, и й разказа. Тя се ядоса и го зашлеви през ушите. Ама че особено дете, все разказва някакви измишльотини и преувеличава.
Амато и синовете му пристигнаха на зазоряване, когато пристанището започна да се оживява. Теофило беше най-висок от тримата — може би метър и седемдесет. Дрехите му не ставаха нито на Пийт, който беше метър и осемдесет и пет, нито на Клей, който беше с два-три сантиметра по-нисък. Проблем беше дължината, не ширината. Американците бяха толкова изпосталели, че можеха да увият панталоните му два пъти около кръста си.
Снощи след вечеря Амато беше ходил у свой приятел, който според него беше „най-високият човек в Сан Нарсисо“. Дълго го увещава да му продаде два чифта работни панталони и две ризи, както и два чифта чорапи. Отначало човекът отказваше да се раздели с тях, защото съставляваха едва ли не целия му гардероб, и се съгласи едва след като Амато му разказа какво се случва. Когато дългучът разбра за кого са нужни дрехите, отказа да вземе пари. Изпрати с тях и най-добрите си пожелания. Съпругата на Амато изпра и изглади дрехите, а сега той гордо ги извади от раницата си и ги сложи върху нара в кабината със сълзи в очите. Пийт и Клей също се просълзиха.
После Амато обясни, че не е успял да им намери обувки. Стъпалата на американците бяха дълги и тесни, а на филипинците — къси и широки. В града имаше само един магазин за обувки и собственикът му едва ли беше заредил стока за чужденци. Амато ги отрупа с извинения.
Накрая Пийт го помоли да престане и каза, че трябва да обсъдят нещо по-важно. Двамата с Клей изгаряха от желание да напишат писма до съпругите си. Бяха изгубили връзка с тях от Коледа и знаеха, че семействата им са се поболели от тревога. Струваше им се, че молбата е съвсем проста, но тя никак не допадна на Амато. Той им обясни, че пощата е ненадеждна и че японците я наблюдават зорко. Във Филипините имаше хиляди американски войници, останали на свобода — мъже досущ като тях двамата, и всеки искаше да изпрати писмо у дома. Много малко поща получаваше разрешение да напусне островите. Врагът беше стегнал в примката си всичко. Пощенският чиновник в Сан Нарсисо беше собственик на бакалията и го подозираха, че е симпатизант на врага. Ако Амато му предадеше две писма от американци, щеше да си навлече сериозни проблеми.
Пощата беше твърде рискована. Пийт го притисна и го попита дали е възможно да пусне писмата от друг град. Амато най-сетне отстъпи и изпрати Томас в селото. Той се върна с два листа тънка хартия и два малки квадратни плика. Амато намери и малко моливче. Пийт седна на сгъваемата масичка в кабината и написа:
Адресира плика, не написа обратен адрес, запечата писмото и подаде молива на Клей.
Корабчето излезе от пристанището, а старият дизелов двигател се давеше, сякаш това щеше да бъде последният муден. Скоро бяха в открито море. Отправиха се по посока на Виетнам, намиращ се на осемстотин и петдесет морски мили от тях. Отдясно беше Китай — по-близо, на шестстотин.
Теофило свари силно кафе и докато другите му се наслаждаваха, той приготви закуска от ориз, пандесал и печена скумрия. Пийт и Клей се хранеха внимателно. Съпругата на Амато беше изпекла джинджифилови бисквити и за пръв път от месеци двамата вкусиха истинска захар. Не бяха поискали от Амато цигари, но той извади пакет „Лъки Страйк“, с който беше успял да се сдобие на черно. Тютюнът никога не им се беше услаждал толкова.
Два часа по-късно попаднаха на пасаж риба тон. Амато и Томас вадеха рибите, а Теофило ги удряше с чук, докато престанат да мърдат, после ги кормеха и чистеха. През мъгла от цигарен дим Пийт и Клей ги гледаха и се дивяха на експедитивността им.
По обед Томас насочи корабчето обратно към Лусон. Не бяха изпускали от очи назъбената планинска верига, а когато наближиха, Амато ги запозна с плана. Накрая спряха на около двеста метра от сушата, край безлюден и скалист бряг. Теофило наду гумената лодка, спасила живота им, и им помогна да се качат в нея. Амато им подаде раница, пълна с храна и вода, и им пожела всичко най-хубаво. Пийт и Клей отдадоха чест, отново поднесоха горещите си благодарности и потеглиха. Теофило обърна корабчето и го насочи обратно към открито море.
Когато американците се изгубиха от поглед, Амато извади двата плика, накъса ги на парченца и ги хвърли в океана. Японската флота беше претърсвала корабчето му вече два пъти и той просто не можеше да поеме този риск.
Пийт и Клей бяха служили в кавалерията и пехотата, не умееха да управляват лодки. Тази ги затрудни, удариха се в някакви скали. Пийт успя да запази раницата суха, докато с Клей се катереха по тях и едва не се удавиха. Щом стъпиха на сушата, поизчакаха. В храстите се криеше филипинец на име Авеседо в очакване на пристигането им. Прокрадна се зад тях, подсвирна и им махна да се приближат.
Авеседо се оказа просто хлапе със сламена шапка, но суровото му лице и стройното тяло недвусмислено издаваха, че е опитен партизанин. И най-важното, беше въоръжен с пушка, преметната през рамо, и пистолети на двата хълбока. Обясни им на хубав английски, че ще се изкачват по опасни планински пътеки и че ако всичко мине добре, ще стигнат до първия лагер по тъмно. Японците били навсякъде, затова било много важно да се придвижват бързо и безшумно и да не говорят.
Храсталаците почти веднага се превърнаха в гъста джунгла с пътеки, видими само за Авеседо. Всички водеха нагоре. След едночасово катерене спряха за почивка. Пийт и Клей бяха изтощени. Разреденият въздух ги затрудняваше допълнително. Пийт попита дали може да пушат, а Авеседо се намръщи и рязко поклати глава. Имаше представа какво са преживели, очевидно беше, че нямат сила. Обеща да забави крачка. Но излъга. Когато отново поеха, той се забърза още повече. Изведнъж вдигна ръка, замръзна на място и се сниши. Тримата надникнаха иззад един хребет и в далечината видяха път, по който се движеха камиони с японски войници. Наблюдаваха конвоя със затаен дъх, безмълвно. Поеха си въздух едва когато отново закрачиха и започнаха да се спускат към тясна долина. Спряха до един поток, докато Авеседо оглеждаше околността за вражеско присъствие. Не забеляза нищо, тримата бързо прецапаха на отсрещния бряг и отново хлътнаха в гората. Теренът се промени и отново започнаха изкачване. Пийт помоли за почивка, когато мускулите на прасците му пламнаха от болка и той вече не можеше да си поеме дъх. Приседнаха в един гъсталак и хапнаха оризови питки и кокосови бисквити.
Авеседо тихо им обясни, че брат му служел при филипинските скаути и загинал на Батаан, затова той се заклел да убие колкото може повече японци, преди да умре. Засега бил сигурен, че е ликвидирал единайсет, но сигурно били повече. Японците изтезавали и обезглавявали всеки заловен партизанин, затова по неписано правило бойците никога не се оставяли живи в ръцете им. Предпочитали да си пръснат мозъка, отколкото да дадат възможност на тези чудовища да ги довършат. Клей попита кога ще получат оръжие и разбраха, че в лагера има в изобилие. Храна и вода също. Партизаните не се хранели много, но никой не гладувал.
Отново закрачиха. Когато слънцето започна да се спуска зад планината, стигнаха до тясна пътека, която извиваше покрай стръмен склон. Беше опасен преход по ронливи камъни. Една погрешна стъпка, и щяха да полетят в бездънно дере. За петдесетина метра щяха да бъдат изложени на показ. По средата на просеката, докато тримата пристъпваха приведени и се стараеха да не се препънат, от отсрещната страна на дерето проехтяха изстрели. Снайперисти в засада. Улучиха Авеседо в главата и той политна назад. Куршум уцели десния ръкав на Пийт и пропусна гърдите му на косъм. Двамата с Клей скочиха в дерето сред дъжд от куршуми. Затъркаляха се бясно надолу, удряха се в ниски дръвчета, прехвърчаха през храсти.
Клей успя да се вкопчи в някаква лиана и да спре полета си, но Пийт продължи да се търкаля надолу. Блъсна се в един див орех и едва не изгуби съзнание.
Клей смътно виждаше гърба на Пийт и някак се плъзна до него по задник. Когато се събраха, двамата се прегледаха и не намериха счупени кости, все още. Лицата и ръцете им бяха издраскани и кървяха, но драскотините не бяха дълбоки. Пийт беше ударил главата си и беше замаян, но много скоро отново бяха готови да продължат. Чуха японски гласове. Враговете ги търсеха. Продължиха да се спускат съвсем тихо, но няколко камъка се търкулнаха шумно. На дъното на дерето, край потока, намериха трънлив храсталак и се шмугнаха в него. Чуха плискане на вода. Трима редници с насочени пушки газеха през потока към тях. Минаха на няма и три метра от Пийт и Клей, които лежаха неподвижно със затаен дъх. Час-два по-късно дерето притъмня.
Двамата шепнешком обсъдиха налудничавата идея да се покатерят отново горе и да потърсят раницата и Авеседо. Сигурни бяха, че е мъртъв, но им трябваха оръжията му. Знаеха, че японците няма да се откажат да ги издирват и да се върнат в лагера си. Главите на двама американци бяха твърде примамлив трофей. Затова Пийт и Клей не помръднаха. Сами, изоставени, невъоръжени и погнати от врага, те прекараха безсънна нощ, целите в драскотини и нападнати от насекоми, буболечки, гущери. Молеха се да не ги доближи питон или кобра. По някое време Пийт попита на кого му е дошла блестящата идея да станат партизани. Клей се засмя тихо и се закле, че никога не му е хрумвала подобна щуротия.
На зазоряване вече трябваше да тръгнат. Отново бяха зверски гладни. Пийнаха вода от потока и решиха да го следват, но нямаха представа докъде. Денем се движеха в сенките и нито за секунда не се излагаха на показ. На два пъти чуха гласове и скоро си дадоха сметка, че е по-добре да се придвижват нощем и да почиват през деня. Но накъде да се придвижват?
Потокът се вливаше в тясна река и от храсталака покрай нея двамата наблюдаваха как покрай тях мина японска патрулна лодка. Шестима с пушки и двама с бинокли оглеждаха бреговете. Късно следобед попаднаха на пътека и решиха да поемат по нея, когато мръкне. Сегашното им местоположение беше прекалено опасно.
Невъзможно беше да следват пътеката в мрака. Скоро я изгубиха, започнаха да обикалят в кръг, отново я намериха, после се отказаха, когато я изгубиха за пореден път. Легнаха под някакви скали и се опитаха да заспят.
Когато се събудиха рано сутринта, в гората се беше спуснала гъста мъгла. Тя им осигури прикритие и не след дълго те си намериха друга едва забележима пътека. След като се катериха два часа, слънцето пресуши мъглата и пътеката се разшири. Бяха изтощени и гладни, когато стигнаха до канара над стръмна и камениста клисура. На трийсетина метра под тях имаше рекичка с корито от заоблени камъни. Двамата си починаха на сянка, огледаха рекичката долу и обмислиха дали просто да не скочат. Смъртта беше за предпочитане пред мъчението, на което бяха подложени. Дори биха я посрещнали охотно. Ако скочеха, поне щяха да умрат по своя воля.
Наблизо избухна стрелба и двамата зарязаха мисълта за самоубийство. Стрелбата означаваше, че противниците са се натъкнали един на друг. Наблизо имаше партизани. Престрелката трая около минута, но ги вдъхнови да продължат по пътя си. Пътеката се спускаше и двамата се затътриха по нея с наведени глави, озъртайки се непрекъснато за пролука в храстите, която може да ги издаде. Намериха поток с чиста вода и се освежиха. Починаха си един час и продължиха.
Когато слънцето беше точно над главите им, стигнаха до една поляна. В средата завариха неголям огън, който още пушеше. Японски войник се беше облегнал на голям камък и явно дремеше. Дълго го наблюдаваха от храстите и забелязаха кръв по краката му. Явно беше ранен и хората му го бяха изоставили. От време на време дясната му ръка потръпваше — доказателство, че е жив. Пийт безшумно се придвижи през храстите, покатери се на камъка и когато се озова точно над целта си, вдигна един петкилограмов каменен къс и го стовари върху темето на японеца. Клей го връхлетя след броени секунди. Пийт отново удари войника с камъка, а Клей грабна пушката му и го намушка с щика. Завлякоха го в храстите и отвориха раницата му. Консерви сьомга и скумрия и пакет говежда пастърма. Бързо се нахраниха с окървавени ръце и ризи. Скриха тялото му в един гъсталак и изчезнаха от поляната.
За пръв път от месеци бяха въоръжени. Клей носеше пушка „Арисака“ с щик и манерка. Пийт носеше кобур с полуавтоматичен пистолет „Намбу“. В колана си беше пъхнал два пълнителя и нож с петнайсетсантиметрово острие. Тичаха цял час, преди да спрат да си починат и да погълнат още една консерва скумрия. Ако ги заловяха, щяха да ги изтезават и да ги обезглавят незабавно. Само че нямаше да ги заловят. Стиснаха си ръцете и си обещаха да не допуснат да ги хванат живи. При обсада щяха да се застрелят с пистолета. Първо Пийт, после Клей.
Продължиха да вървят и отново се заизкачваха. Пак чуха стрелба, на моменти доста сериозна. Беше по-продължителна престрелка от преди. Не можеха да решат дали да се приближат, или да се отдалечат. Затова се скриха и зачакаха край пътеката. Стрелбата секна. Мина един час и слънцето започна да се спуска.
На един завой на пътеката се озоваха лице в лице с млад филипинец, който тичаше към тях. Беше дребен, кльощав, потен от тичането и невъоръжен. Закова се на място, неуверен какви са чужденците.
— Американци — каза Пийт.
Момчето се приближи и погледна оръжията им.
— Японски — кимна той към щика.
Клей се усмихна и показа кръвта по дланите си.
— Не, ето това е японско.
Момчето също се усмихна и попита:
— Американски войници?
Двамата кимнаха.
— Трябва да намерим партизаните — каза Пийт. — Можеш ли да ни заведеш при тях?
Усмивката му стана още по-широка и той отговори гордо с провлачен американски акцент:
— Мамка му, откъде сте?
Пийт и Клей избухнаха в смях. Клей се преви одве и изпусна новата си пушка. Пийт се кикотеше и клатеше невярващо глава. Представяше си как това филипинско хлапе седи край огън на открито с неколцина американци, които се забавляват да го учат на колоритни фрази на английски. Със сигурност в групата бе имало момчета от Тексас или Алабама.
Когато смехът заглъхна, хлапето каза:
— Следвайте ме. Около час.
— Да вървим — рече Пийт. — Ама не много бързо.
Хлапето беше куриер, един от стотиците, които партизаните използваха за свръзка, защото почти нямаха радиостанции. Куриерите често разнасяха писмени съобщения и заповеди. Познаваха пътеките като петте си пръста и рядко ги залавяха, но ако се случеше, ги изтезаваха, за да извлекат информация, и ги убиваха.
Предприеха ново дълго изкачване, а въздухът ставаше все по-разреден. Поразхладиха се, но им беше трудно да поддържат темпото. Когато наближиха първия бивак, хлапето изсвири три пъти, почака, чу нещо, което Пийт и Клей не чуха, и продължи напред. Вече се намираха на партизанска територия и бяха в безопасност, доколкото можеше да е в безопасност който и да било американски войник на Филипините. Двама тежковъоръжени филипинци се появиха изневиделица и им махнаха да се приближат.
Минаха през малко селце, където хората почти не ги забелязваха. Пътеката ги отведе до първия лагер, където още филипинци готвеха край малък огън. Бяха двайсетина души и живееха под навеси. Щом видяха двамата американци, се изправиха и отдадоха чест.
Половин час по-късно все още се катереха и стигнаха до лагер, скрит в гората. Посрещна ги американец с избеляла работна униформа и нови войнишки ботуши. Капитан Даръл Барни, преди от Единайсета пехотна бригада, вече служеше в неофициалната съпротива на Лусон. След като се запознаха, Барни се провикна към редицата бараки, откъдето излязоха още американци. Последваха много усмивки, ръкуване, тупане по гърба и поздравления и след малко Пийт и Клей бяха настанени на маса от разцепени бамбукови стебла, на която им поднесоха ориз, картофи и печени свински пържоли — деликатес, пазен за специални случаи.
Докато се хранеха, всички край масата ги отрупваха с въпроси. Най-бъбрив беше Алан Дюбоуз от Слайдел в Луизиана, който гордо призна, че учи филипинците на всякакви жаргонни изрази. Освен Пийт и Клей имаше шестима американци, но никой от тях не се беше сражавал на Батаан. След капитулацията бяха избягали в планината от други части на острова. Бяха много по-здрави, макар че навсякъде имаше малария.
Американците бяха чули за Похода на смъртта и настояваха Пийт и Клей да им разкажат всичко. Двамата говориха с часове, смяха се и се радваха, че са в безопасност. Бяха войници, преживели много, и им беше трудно да повярват, че са сред американски бойци, които продължават да воюват.
Пийт се наслаждаваше на мига, но спомените от “О’Донъл“ не спираха да го връхлитат. Замисли се за пленниците, които все още гладуваха, докато той се хранеше обилно. Замисли се за Костницата и за стотиците трупове, които беше погребал. Замисли се за пъкления кораб и за виковете на хората, докато потъваха. Спомените и кошмарите никога нямаше да секнат.
Късно вечерта ги заведоха на душовете и им връчиха по един калъп сапун. Водата беше хладна, превъзходно усещане. Отначало им се искаше да се обръснат, но всички други американци бяха с бради, затова се отказаха. Дадоха им бельо, чорапи и разнородни военни дрехи — партизаните нямаха строга униформа. Лекарят, също американец, ги прегледа и забеляза очевидните проблеми. Разполагаше с предостатъчно лекарства и ги увери, че след няколко седмици ще бъдат готови да се сражават. Заведоха ги в бамбукова барака, новата им казармена спалня, и ги настаниха на истински нарове с одеяла. На сутринта щяха да се запознаят с командира си и да получат повече оръжие, отколкото са в състояние да носят.
Сами в тъмното, двамата разговаряха шепнешком за дома си, който им се струваше по-близо от всякога.
Съпротивата на Западен Лусон беше под командването на генерал Бърнард Грейнджър — британски герой от Първата световна война. Грейнджър беше около шейсетгодишен, слаб и суров, военен до мозъка на костите си. От двайсет години живееше във Филипините и по едно време беше притежавал голяма кафеена плантация, конфискувана от японците, които бяха убили двамата му синове и го бяха принудили да избяга в планините заедно със съпругата си и с другите си оцелели близки. Живееха в бункер по-навътре в гората, откъдето той командваше въоръжените си отряди. Хората му го обожаваха и му казваха „лорд Грейнджър“.
Той седеше на бюрото си под камуфлажна мрежа, когато му доведоха Пийт и Клей и ги представиха. Генералът отпрати адютантите си, но охраната остана. Приветства американците със своя тънък глас и британска интонация и поръча да им донесат чай. Пийт и Клей седнаха на бамбукови столове и от първия миг изпитаха възхищение към този човек. Понякога лявото му око се скриваше под периферията на елегантната му коркова шапка. Когато говореше, вадеше от устата си своята лула от царевичен кочан, а когато слушаше, отново я пъхваше между зъбите си и я дъвчеше, все едно преживяше всяка дума.
— Разбрах, че сте оцелели от ужасите на Батаан — каза той с напевния си глас. — Сигурно е било по-зле, отколкото чуваме.
Двамата кимнаха и му описаха някои случаи. На Батаан беше нечовешко, но в “О’Донъл“ беше още по-зле.
— Разбрах, че японците откарвали наши момчета да работят във въгледобивните им мини — каза Грейнджър, докато наливаше чай в порцеланови чаши.
Пийт описа пъкления кораб и собственото им спасение в открито море.
— Накрая ще разсипем проклетите копелета — каза Грейнджър. — Ако те не ни разсипят преди това. Дано да разбирате, че макар шансовете ви оцеляване да са се увеличили, в крайна сметка всички сме пушечно месо.
— По-добре е човек да загине в битка — отговори Клей.
— Ето това е истински боен дух. Нашата задача е да затрудняваме и спъваме японците и да докажем, че си струва тези острови да бъдат спасени. Опасяваме се, че Съюзниците може да се опитат да ги победят, без да се интересуват от нас. Висшето командване е на мнение, че може да подмине тези острови и директно да удари Япония — и това е напълно възможно, нали разбирате? Но Макартър обеща да се върне и това ни крепи. Нашите филипински момчета трябва да имат цел, за която да се борят. Земята си е тяхна. Мляко и захар?
Пийт и Клей отказаха. Биха предпочели силно кафе, но бяха признателни за обилната закуска. Грейнджър продължи да бъбри, а после внезапно млъкна и погледна Пийт.
— Е, какво ще ми кажеш за себе си?
Пийт се представи накратко. „Уест Пойнт“, после седем години активна служба в Двайсет и шести кавалерийски полк, кратко оттегляне от служба по лични причини. Налагало се да спаси семейната ферма. Съпруга и две деца в Мисисипи. Чин — старши лейтенант.
Очите на Грейнджър шареха, без да мигат, докато той улавяше и анализираше всяка дума.
— Значи умееш да яздиш?
— Със и без седло — уточни Пийт.
— Чувал съм за Двайсет и шести полк. И сигурно си точен стрелец?
— Да, господине.
— Трябват ни снайперисти. Все не достигат.
— Дайте ми пушка.
— Бил ли си във Форт Стотсънбърг?
— Да, за кратко преди декември.
— Проклетите японци използват базата за своите пикиращи бомбардировачи и изтребители „Зеро“. След Корегидор изнесоха по-тежката техника. Иска ми се да ударя самолетите им на земята, но още не сме съставили план. А ти? — попита той и погледна към Клей.
Постъпил във войската през 1940 г., в Трийсет и първи пехотен полк. Сержант. Каубой от Колорадо, който също умеел да язди и да стреля.
— Идеално. Обичам хора, които искат да се сражават. Тъжно ми е да го кажа, но някои от американците тук просто се крият при нас и искат да си отидат у дома. Някои са луди. Други са твърде болни. Някои са се отлъчили от войсковите си части и подозирам, че просто са се лутали в гората. Честно казано, те са бреме, но не можем да ги прогоним. Първият урок, който трябва да научите, е да не задавате въпроси за другите. Всеки си има история, а страхливците никога не разказват своята.
Той отпи от чая си и извади карта.
— Сега да ви разкажа малко за нашите операции. Намираме се тук, в планината Замбалес, доста неравен терен, както със сигурност сте разбрали. На места височината достига две хиляди и седемстотин метра. Имаме около хиляда бойци, пръснати на повече от триста квадратни километра. Ако се окопаем, можем да издържим дълго, но не това ни е писано. Ние сме партизани и се бием подло, никога не атакуваме фронтално, никога на открито. Нанасяме светкавичен удар и изчезваме. Японците нападат по-ниските ни лагери, затова там е много опасно. Скоро ще се уверите. Числеността ни расте, все повече филипинци бягат в планината, затова след трудното начало вече нанасяме сериозни удари.
— Значи не се тревожите, че японците може да се качат до тук? — попита Пийт.
— Тревожим се от всичко. Не носим много багаж и винаги сме готови да се оттеглим и при най-малката опасност. Не можем да се сражаваме с тях равностойно. Нямаме почти никаква артилерия освен няколко минохвъргачки и леки оръдия, които сме откраднали от врага. Имаме предостатъчно пушки, пистолети и картечници, но нямаме камиони и превозвачи. Ние сме пехотинци, които се възползват от предимствата на терена. Най-големият ни проблем е комуникацията. Разполагаме с няколко стари радиостанции, но не портативни, пък и не можем да ги използваме, защото японците постоянно подслушват. Затова разчитаме на куриерите да координират. Нямаме връзка с Макартър, но той знае, че сме тук и се сражаваме. И за да отговоря на въпроса ти — тук сме на относително сигурно място, но опасност винаги има. Японците ще ни бомбардират от въздуха, ако успеят да ни видят. Елате да ви покажа с какво разполагаме.
Грейнджър скочи на крака, грабна бастуна си и пое нанякъде. Избъбри нещо на тагалог на охраната си и те хукнаха пред него. Последваха го и други, докато излизаха от лагера и поемаха по тясна пътека. Докато крачеха, Грейнджър каза:
— Двайсет и шести кавалерийски полк е голяма работа. Случайно да познаваш Едуин Рамзи?
— Беше ми командир — гордо отговори Пийт.
— Наистина ли? Страхотен войник. Отказа да се предаде и тръгна към планината. Намира се на около сто и петдесет километра от тук и действа като бесен. Говори се, че има на разположение повече от пет хиляди души в Централен Лусон и многобройни свръзки в Манила.
Завиха и двама постови дръпнаха стена от лиани и коренища. Влязоха в пещера.
— Донесете факлите — изкомандва Грейнджър и пазачите осветиха прохода.
Пещерата се разшири и стана просторно помещение със сталактити, от които над главите им капеше вода. По стените имаше запалени свещи, на чиято светлина видяха боеприпасите.
Грейнджър не спираше да говори.
— Боеприпаси, зарязани от янките и отмъкнати от японците. Ще ми се да вярвам, че имаме куршум за всяко проклето копеле.
Имаха палета с муниции. Сандъци с пушки. Купчини консервирана храна и бидони с вода. Дебели чували с ориз. Варели с бензин. Редици от кутии с необозначени запаси.
— По-надолу има още едно помещение, където държим два тона динамит и тротил. Случайно да имате опит с експлозиви?
— Не — отговори Пийт, а Клей само поклати глава.
— Жалко. Трябва ни добър бомбаджия. Последният се взриви. Филипинец, много го биваше. Само че не се появява никой. Видяхте ли достатъчно?
И преди да успеят да отговорят, той се завъртя кръгом. Обиколката беше приключила. Пийт и Клей бяха изумени от складираните боеприпаси и те им подействаха успокоително. Грейнджър ги изведе от пещерата и тръгнаха да се спускат. Спряха на едно високо място, откъдето се разкриваше изумителна гледка към безкрайните планински вериги.
— Японците всъщност няма да дойдат чак тук. Страхуват се — каза генералът. — Знаят, че сме принудени да слизаме, за да се сражаваме. И ние го правим. Някакви въпроси?
— Кога ще се бием? — попита Клей.
Грейнджър се засмя.
— Харесвате ми. Болни и недохранени, но готови за битка. След около седмица. Дайте на лекарите малко време да ви излекуват и скоро ще се нагледате на кръв.
През следващите два дни Пийт и Клей се излежаваха, спяха дълго, ядяха и пиеха вода, колкото можеха да поемат. Лекарите ги тъпчеха с хапчета и витамини. Когато най-накрая се отегчиха, ги снабдиха с пушки и пистолети и ги заведоха да се поупражняват на стрелбището. Зачислиха им филипински ветеран на име Камачо, който започна да ги обучава как да оцеляват в джунглата: как да си накладат малък огън, за да си приготвят храна, винаги нощем, за да не се вижда пушекът; как да си оплетат навес от лиани и храсти, за да спят, ако вали; как да се справят с раздразнена кобра или гладен питон; как да вършат стотици дреболии, които някой ден можеше да им спасят живота.
На третия ден Пийт беше повикан при лорд Грейнджър на чай и карти. Седнаха пред игралната дъска и се разприказваха, предимно генералът.
— Някога играл ли си крибидж? — попита след малко той и извади тесте карти.
— Разбира се, във Форт Райли.
— Чудесно. Играя всеки следобед около три с чая. Успокоява душата. — Размърда се, докато говореше, и раздаде картите. — Преди две нощи японците нападнали преден пост доста по-надолу в планината, при това добре охраняван. Изненадали ни с голяма бойна част. Сражението било тежко, победили ни. Търсели Боби Липман, корав майор от Бруклин, и го намерили заедно с още двама американци. Филипинците от неговата част или загинали по-рано в бой, или били обезглавени там, на място. Това им е любимо на японците — отсичат главата и я оставят да се въргаля край тялото, за да плашат околните. Както и да е, Липман и другите американци били откарани в затвор в Манила, за да си поговорят с едни от експертите по разпити. Казвали са ми, че някои от тези офицери говорят английски по-добре от повечето британци. Липман го чакат трудни времена. Ще го бичуват и горят няколко дни, имат всякакви методи, а ако проговори, и ние тук ще го усетим. Ако не проговори, а аз се съмнявам, че ще си отвори устата, ще му устроят малък ритуал с една от онези дълги саби, които със сигурност си виждал. Водим война, Банинг, видял си с очите си колко много начини за убиване има.
— Мислех, че на всеки пост има обръч от постови — каза Пийт. — Как са успели да ни изненадат?
— Никога няма да разберем. Най-много обичат да подкупят някой местен, който има нужда от пари или от ориз, срещу което е склонен да продаде информация. Когато японците затегнат примката, започваме да получаваме по-малко храна. В някои села жителите не се хранят редовно. Японците умеят да подкупват. Имаме много постове в тези планини. Понякога оставаме в тях, друг път не, но те са нашите убежища. Ако сме там за през нощта или за седмица, местните обикновено научават. Лесно могат да намерят някой японец и да му продадат информацията. Готов ли си за битка?
— И още как.
— Лекарите смятат, че си в относително добра форма. По дяволите, всички сме твърде слаби и боледуваме от нещо, но с Клей сте страшно мършави. Явно сте видели най-лошото.
— Добре сме и вече скучаем. Дайте ни задача.
— Двамата ще отидете с Дюбоуз и още седем души. Камачо ще бъде с вас през цялото време, а той е най-добрият. Тръгвате в полунощ, вървите три-четири часа, оглеждате. Мисията е отчасти разузнавателна, отчасти нападателна. Ако Липман е проговорил, ще познаете по действията на японците и по това накъде тръгват. След два дни по пътеките ще се съберете с още една група наши момчета от друга планина. Те са уговорили един пиротехник, който ще опъне няколко жици. Целта е конвой. Би трябвало да е лесна работа и ще имате възможност да изтрепете няколко японци. Ще е забавно.
— Нямам търпение.
— Ако всичко мине както трябва, бомбаджията ще остане известно време с вас, момчета, за да ви научи как да си играете с тротила. Слушайте и се учете.
Докато Пийт размесваше картите и раздаваше, Грейнджър отново напълни лулата си, без да спре да говори.
— Горкият Липман! Всички се кълнем, че няма да се оставим да ни заловят живи. Много по-добре е да си пуснеш куршум в главата, отколкото да оставиш японците да те мъчат. Но това невинаги е лесно. Понякога те раняват и просто не успяваш да се застреляш. Понякога заспиваш и те изненадват. А много често ни се струва, че толкова умело оцеляваме, та се мислим за способни да преодолеем всичко, затова пускаме оръжия, вдигаме ръце и оставяме да ни отведат. Допускам, че в повечето случаи само броени часове след това те обзема ужасно съжаление. Някога бил ли си на крачка да сложиш край на всичко?
— Много пъти — отговори Пийт. — Жаждата и гладът ни подлудяваха, постоянните убийства също. Мислех си, че ако успея да заспя, просто ще пропусна събуждането. Но оцеляхме. И продължаваме да оцеляваме. Смятам да се прибера у дома, генерале.
— Само така. Не допускай японците да те спипат жив, чуваш ли?
— Не се тревожете.
Партизаните потеглиха от лагера малко след полунощ, общо десетима, и последваха двама куриери, способни да намерят пътеките и със затворени очи. Шестима филипинци и четирима американци, до един тежковъоръжени и нарамили раници с консервирана храна, вода, одеяла, брезент и толкова боеприпаси, колкото бяха в състояние да носят. За късмет, вървяха само надолу. Първият урок, който научиха Пийт и Клей, беше да съсредоточат вниманието си върху ботушите на човека отпред. Безполезно беше да се озърташ, защото в тъмното няма какво да видиш. Една погрешна стъпка, и, току-виж, се препънеш и паднеш, а не е ясно къде ще се приземиш.
Цял час никой не проговори. Когато наближиха първото село, бяха посрещнати от патрул. На непознат диалект той осведоми Камачо, че всичко е наред. От дни не били виждали врага. Отрядът заобиколи колибите и продължи по пътя си. Край второто село не ги очакваше патрул, а откъм къщите не се чуваше нито звук. Три часа по-късно теренът се изравни и партизаните спряха на един преден пост — четири навеса насред храсталака, празни. Починаха си половин час, хапнаха сардини и пийнаха вода. Дюбоуз се приближи и тихо ги попита:
— Добре ли сте?
Пийт и Клей го увериха, че се забавляват, но вече се чувстваха изморени. Другите изглеждаха, все едно просто загряват. Отново поеха, но този път трябваше да се катерят. След един час спряха отново да починат. Дюбоуз знаеше какво са преживели двамата му нови бойци и не искаше да ги изтощи. Отрядът се спусна в една клисура, прекоси една река и стигна до голямо селище. Останаха скрити в храстите, докато Камачо намери лостовия. И тук не бяха виждали врага. Дюбоуз се прокрадна до Пийт и го осведоми с провлачения си говор:
— На тези хора може да се разчита. Всяко селце си има старейшина, а тукашният е свестен. Нататък обаче сме на ничия земя.
— Къде е пътят? — попита Пийт.
— Не е далече.
На зазоряване се скриха в една канавка до черен път, който явно беше натоварен. От отсрещната страна чуха някакво движение, после настана тишина. Някой се обади:
— Дюбоуз.
— Тук съм — отговори той.
От храстите внезапно щръкнаха глави и американец на име Карлайл пристъпи напред. Командваше дузина партизани, включително трима американци с рошави бради и обветрени лица. Бързо отидоха да донесат дървени сандъци с още тротил и около час поставяха експлозиви и опъваха жици до детонаторите. Бомбаджията беше филипински ветеран, който явно беше залагал много капани. Когато си свършиха работата, мъжете се върнаха в храстите на определени от Дюбоуз позиции. Пийт, снайперистът, се скри зад някакви камънаци и получи заповед да стреля по всичко, което се движи. Клей получи картечница и зае позиция на петдесетина метра от Пийт.
Камачо остана наблизо до Пийт и когато слънцето изгря, зашепна. Японците превозвали тонове продоволствия навътре към сушата по много пътища, а мисията на партизаните била да осуетяват доставянето им. Шпиони на пристанището били съобщили, че конвой от четири-пет камиона е на път. Нямали представа какъв е товарът му, но щяло да бъде страшно забавно да го взривят. Пийт щял сам да се увери.
Докато чакаха, пръстът на Пийт на спусъка изтръпна, а коремът му се сви напрегнато. Бяха минали месеци от последното му сражение и чакането изопваше нервите му. Когато чуха грохота на камионите, Камачо му поръча да се приготви.
Бяха четири. Първият и последният камион бяха пълни с войници, които пазеха товара на средните два. Партизаните чакаха ли, чакаха и Пийт дълго се опасяваше, че експлозивите няма да се задействат. Но когато избухнаха, земята се разтърси толкова яростно, че го запокити към скалите. Първият камион се катурна като играчка и войниците полетяха във въздуха. Третият и четвъртият камион се взривиха и се килнаха настрани. Партизаните в храстите започнаха ожесточен обстрел. Оцелелите при експлозиите японци побягнаха, олюлявайки се, и повечето бяха повалени още преди да изстрелят дори един куршум. Шофьорът на втория камион изпълзя през изпочупеното предно стъкло и Пийт го уби. Клей беше близо до края на конвоя и имаше видимост за стрелба към войниците. С японската лека картечница „Тип 99“ той ги покосяваше един след друг. Неколцина успяха да се скрият между втория и третия камион и да произведат няколко изстрела към дърветата, преди да умрат.
Постепенно престрелката утихна. По време на затишието партизаните чакаха да не би някой японец да помръдне. Когато прахта започна да се сляга, навсякъде цареше мъртвило. Дюбоуз и Карлайл предпазливо пристъпиха напред и дадоха знак на хората си да излязат на пътя. Всеки умиращ или вече мъртъв японец получи по още един куршум в главата. Пленниците бяха просто излишен товар. Нямаше къде да ги държат и не разполагаха с излишна храна за тях. В партизанската война нито една от двете страни не вземаше пленници, освен ако не бяха заловени американски офицери. Тях не ги убиваха веднага.
Дюбоуз и Карлайл крещяха настойчиви заповеди. Двама филипинци бяха изпратени надолу по пътя да проверят задават ли се още камиони. Двама бяха изпратени в другата посока. Труповете — трийсет и седем — бяха лишени от оръжия и раници. За щастие, вторият камион не беше изваден от строя. Беше натоварен със сандъци с пушки, гранати, картечници и направо невероятно — стотици килограми тротил. Всяка атака криеше някаква изненада, а фактът, че нито един куршум не беше уцелил случайно експлозивите, беше дар божи. Първият камион лежеше на една страна и беше пълна развалина. Беше пълен с кашони храна. Дюбоуз реши да натовари колкото може от тях при мунициите във втория камион, с който да се измъкнат.
Партизаните прекрачваха мъртвите тела, ритаха ги да не им пречат и успяха да избутат първия камион в канавката. С филипинец зад волана вторият камион се заклатушка и потегли. Пийт и още петима седнаха отгоре, на сантиметри от тонове експлозиви. Когато завиха, обърнаха поглед назад, предоволни от хаоса, който са предизвикали. Три пушещи камиона, купчини трупове и нито един ранен партизанин.
Обикновено японските изтребители „Зеро“ наблюдаваха пътищата сякаш току над върховете на дърветата, така че пристигането им беше въпрос на време. Дюбоуз искаше да излязат от пътя, преди да бъдат забелязани. Пилотите щяха да видят касапницата, веднага щяха да разберат какво се е случило и да ги атакуват ожесточено.
Шофьорът на камиона свърна в една просека и форсира двигателя. Камионът остана на открито, докато не му намериха място под клоните на близката горичка. Дюбоуз заповяда на хората бързо да го покрият с храсти и лиани. Когато го направиха невидим от двайсет метра на земята, войниците седнаха до него и се нахвърлиха на раниците на японците. Устроиха си пиршество с рибни консерви и твърд оризов хляб. Един японец, който явно имаше проблем с алкохола, си носеше четири манерки със саке и почивката им спонтанно се превърна коктейл.
Докато бойците си пийваха, Дюбоуз и Карлайл се отделиха до камиона. Разговорът им беше прекъснат от характерния пронизителен вой на приближаващ изтребител.
Два самолета прелетяха ниско над пътя, после рязко се извисиха нагоре. Върнаха се да огледат отново и изчезнаха.
Заговори се да излязат на пътя при останките от камионите. Мястото се беше оказало идеално за засадата и японците със сигурност щяха да изпратят голям спасителен отряд. С такава лекота бяха убивали, броят на жертвите беше толкова голям, че се изкушаваха да се върнат за още. Дюбоуз обаче прояви здрав разум. Работата им беше да нанасят удари и да бягат, а не да планират офанзиви. Освен това задигнатата стока беше много по-важна от още няколко мъртви японци.
Камионът нямаше как да мине по планинските пътеки, затова Дюбоуз реши да го разтоварят и да измислят начин да закарат стоката до базата. Тъй като хората му със сигурност нямаше да могат да я пренесат на ръце, той изпрати десетина филипинци до най-близкото село да спазарят на разменни начала няколко вола и мулета. Предлагаха изобилие от храна срещу наемането на животните.
Забавлението секна, когато Дюбоуз нареди на останалите да се заемат с трудоемката задача по разтоварването. Следобед се появиха волове и мулета. Бяха недостатъчно, но пък доста местни се съгласиха да им предоставят труда си срещу храна. Първите пратки тъкмо бяха потънали сред храстите, когато по една пътека дотича куриер с новината, че се задава японска войскова част. Без никакво колебание Дюбоуз нареди на бомбаджията да подготви за взривяване камиона заедно с експлозивите, които все още бяха натоварени на него. Дюбоуз и Карлайл бяха единодушни, че така ще препречат пътя и ще спечелят допълнително време. Партизаните размаскираха камиона, за да го намерят японците, оттеглиха се в гъсталака и зачакаха.
Войниците от авангарда се появиха на мотоциклети, забелязаха камиона и се въодушевиха. Не след дълго спряха и три камиона, от които се изсипаха десетки войници и приклекнаха в очакване на нова засада. Такава нямаше и те започнаха да напредват бавно към камиона. Когато установиха, че врагът се е оттеглил, се успокоиха, струпаха се край него и се разкрякаха загрижено. Когато офицерът им пристъпи напред и се качи в камиона за бърз оглед, бомбаджията дръпна някаква жица от трийсет метра разстояние. Последва прекрасна експлозия, разхвърчаха се десетки тела.
Дюбоуз и хората му й се възхитиха с кратък смях, после се върнаха на пътеките. Всеки вече беше натоварен с колкото се може повече продоволствия и боеприпаси и отново поеха нагоре. Пийт и Клей бяха изтощени до припадък, но продължаваха да пристъпват тежко. По време на похода условията бяха много по-тежки и двамата знаеха, че омаломощените им тела са способни да издържат трудностите.
Доста след като се спусна мрак, стигнаха до първия си преден пост и всички се строполиха на земята. Куриерите бяха докладвали на лорд Грейнджър и той изпрати още хора да им помогнат за товара. Дюбоуз сложи точка за деня и им заповяда да си устроят лагер. Пристигнаха още куриери с добрата новина, че никой не ги следи.
Партизаните се нахраниха до насита и дори гаврътнаха по едно саке. Пийт и Клей си намериха място на пръстения под на една колиба и си припомниха славния ден. Шепотът им скоро заглъхна и те заспаха дълбоко.
Цели два дни се катериха по планината, но често спираха за почивка и хранене. Два пъти се наложи да се отклонят, защото куриерите ги предупреждаваха, че врагът е наблизо и ги издирва. Изтребители патрулираха в небето като гневни оси, умираха от желание да обстрелват нещо, но не намираха какво. Партизаните се криеха в пещери и дерета.
Когато най-сетне се прибраха, лорд Грейнджър ги чакаше с усмивка и прегръдка за всеки. Чудесна работа, момчета, чудесна работа. Ако не се брояха мехурите по стъпалата и болките в мускулите, ранени нямаше.
Починаха си няколко дни, докато отново не им доскуча.
Дъждовният сезон връхлетя с гръм и трясък, когато през северната част на Филипините премина тайфун. Проливен дъжд заля планината, а вятърът отнесе покривите на бамбуковите колиби. В разгара на тайфуна партизаните се скриха в пещерите и останаха там цели два дни. Пътеките се разкаляха и много от тях станаха непроходими.
Ала войната продължаваше и японците нямаха друг избор, освен да транспортират хора и въоръжение. Конвоите често затъваха за дълго в кал до колене. Станаха лесна мишена за партизаните, които се придвижваха пеша, макар и не толкова бързо. Грейнджър непрекъснато възлагаше задачи на хората си: нанасяха жестоки удари по набелязани мишени, после отново изчезваха в гората. Японските репресивни мерки бяха жестоки, а цената плащаха цивилните.
Пийт оглави свой отряд — двайсет души, сред които Клей и Камачо — и беше повишен до чин майор в Съпротивителната армия на Западен Лусон. Чинът му нямаше да бъде признат в редовната войска, но тя беше отстъпила заедно с Макартър в Австралия. Лорд Грейнджър си имаше собствена войска и повишаваше когото прецени за необходимо.
Майор Банинг и хората му се оттегляха след успешно нападение над конвой, когато наближиха едно село. От пътеката усетиха мирис на пушек и не след дълго се натъкнаха на страховита сцена. Японците бяха разрушили селото. Всички колиби горяха, навсякъде тичаха деца и пищяха. В средата имаше петнайсет мъртъвци, до един с вързани на гърба ръце. Телата им бяха окървавени и обезобразени, а отсечените им глави бяха подредени в редица недалече от телата. Застреляни бяха и няколко жени, оставени да лежат, където се бяха строполили.
Откъм храсталака към тях се втурна пищящо момче. Камачо го сграбчи и му заговори на местен диалект. Момчето размаха гневно юмруци към партизаните.
— Обвинява ни, защото японците са дошли тук заради нас — обясни Камачо и продължи да говори с момчето, което беше безутешно. — Казва, че японците пристигнали преди няколко часа и обвинили жителите, че помагат на американците. Попитали ги къде се крият и понеже никой не можел да им каже, направили ето това. И двамата му родители са убити. Японците отвели сестра му и още няколко млади жени. Ще ги изнасилят, а после ще убият и тях.
Пийт и хората му загубиха ума и дума. Слушаха разказа и се взираха невярващо в касапницата.
— Казва, че брат му отишъл да намери японците и да им каже, че сте тук — продължи Камачо. — За всичко сте били виновни вие, само вие. Американците.
— Обясни му, че ние се бием с японците, че и ние ги мразим — каза Пийт. — На страната на филипинците сме.
Камачо продължи да нарежда, но момчето не беше на себе си. Крещеше и не спираше да размахва юмрук към Пийт. Накрая се отскубна и хукна към убитите. Посочи един и изкрещя.
— Това е баща му — обясни Камачо. — Принудили ги да гледат как им отсичат главите, като не спирали да заплашват, че ще избият всички, ако не им дадат информация.
Момчето хукна към храстите и се скри. Невръстни хлапета се бяха вкопчили в телата на майките си. Колибите продължаваха да горят. Партизаните искаха да помогнат някак, но положението беше твърде опасно.
— Да се махаме от тук — нареди Пийт.
Бързо се измъкнаха, газейки в калта. Спряха чак по тъмно, когато заваля силно, и си устроиха бивак под течащите навеси и брезенти. Дъждът беше безмилостен и партизаните спаха съвсем малко.
Пийт сънува кошмари заради зловещата гледка.
Когато се върнаха, той докладва на лорд Грейнджър и му описа нападението в селото. Грейнджър не прояви чувства, но усети, че майор Банинг е съкрушен. Заповяда му да си почине няколко дни.
През онази нощ Пийт и Клей разказаха край огъня за случилото се на другите американци. Те си имаха свои истории и бяха позакоравели към такива неща. Врагът им беше способен на ужасни зверства, което накара партизаните да се закълнат, че ще се сражават още по-ожесточено.
В отсъствието на Пийт памукът продължаваше да си расте и в средата на септември започнаха да го берат. Времето беше благоприятно, цените се задържаха стабилни на Мемфиската борса и Бюфорд успя да задържи достатъчно пътуващи работници във фермата. Прибирането на реколтата нормализира донякъде ежедневието на хората, които живееха под тъмните облаци на войната. Всеки познаваше войник, чието заминаване предстоеше или който вече се сражаваше на фронта. Пийт Банинг беше първият загинал от окръг Форд, но след него имаше и други убити, ранени или изчезнали.
Четири месеца след като остана вдовица, Лайза успя да си изгради някакво подобие на рутина. След като децата отидеха на училище, тя пиеше кафе с Нинева, която постепенно стана нейна довереница и най-голяма опора. Лайза поработваше в градината с Еймъс и Джуп, всяка сутрин се срещаше с Бюфорд, за да обсъдят прибирането на реколтата, и се стараеше да не ходи в града. Бързо й омръзнаха безкрайните въпроси с какво се занимава, държи ли се, как се справят децата. Ако я забележеха там, беше принудена да търпи прегръдките и сълзите на хора, които почти не познаваше. Заради децата караше семейството да ходи на църква, но тримата постепенно намразиха неделния ритуал. От време на време го пропускаха, за да избегнат постоянните съболезнования, и вместо това ходеха у Флори на късна закуска във вътрешния двор. Никой не ги винеше за тези отсъствия.
През повечето делнични сутрини Декстър Бел отиваше с колата на посещение у Лайза.
Пиеха кафе, казваха кратка молитва, седяха в кабинета на Пийт на затворена врата и разговаряха приглушено. Нинева се навърташе наблизо както винаги.
Пийт го нямаше вече почти година и Лайза знаеше, че няма да се върне. Ако беше жив, щеше да изпрати писмо или съобщение, но дните и седмиците се нижеха без вест и тя се примири с печалната действителност. Не го признаваше пред никого, а храбро продължи да живее тъжните си дни, сякаш не се е отказала от надеждата. Това беше важно за Джоуел и Стела, а също и за Еймъс, Нинева и всички останали, но насаме Лайза плачеше и с часове седеше в тъмната си спалня.
Джоуел беше на шестнайсет, завършваше гимназия и споменаваше, че иска да се запише доброволец. Скоро щеше да навърши седемнайсет и след като се дипломира, можеше да отиде в армията, ако майка му се съгласеше. Тя категорично отказа. Беше изгубила съпруга си, нямаше да изгуби и сина си. Стела се караше на брат си да престане с тези глупости и той неохотно заряза приказките за войната. Бъдещето му беше в колежа.
В началото на октомври дъждовете на Филипините спряха и небето се изчисти. Подгизналата земя породи нова вълна от комари и маларията връхлетя тежко партизаните. Буквално всеки беше болен в известна степен, мнозина за трети или четвърти път, затова свикнаха да живеят с нея. Носеха си шишенца с хинин и се грижеха за болните си другари.
Когато пътищата станаха проходими, японските конвои зачестиха, но партизаните нерядко бяха твърде изнемощели, за да нападат. Пийт беше напълнял с няколко килограма, но му трябваха още двайсетина, за да стигне обичайното си тегло, когато за цяла седмица го повали треска. Щом болестта го отпусна за малко, той се даде сметка, че е 4 октомври и че е минала една година, откакто е напуснал дома си. Без съмнение това беше най-паметният ден в живота му.
Спеше, когато го събуди куриер със заповед да се яви при лорд Грейнджър. Двамата с Клей се измушиха от колибата си, залитайки, и се явиха в генералския бункер. Разузнавачите бяха доложили, че голям конвой петролни танкери напуска пристанището и се запътва навътре към сушата. След час отрядът на Пийт вече се спускаше в планината под прикритието на мрака. Лагеруваха с отряда на Дюбоуз и после четиридесет партизани поеха на път, повечето изтощени от маларията, но въодушевени от новата си мисия. Войната продължаваше въпреки дъждовете и комарите.
Инженери от имперската армия бяха прокарали нов път за доставяне на продоволствия, за който Грейнджър беше чувал да се говори. Дюбоуз го откри първи и двамата с Пийт го изминаха пеша заедно с хората, за да потърсят подходящо място за засада. Не намериха и тръгнаха да се връщат, когато четири изтребителя „Зеро“ изникнаха внезапно точно над върховете на дърветата. Банинг и Дюбоуз наредиха на хората си да се оттеглят към едно възвишение, да се скрият в храстите и да чакат. Скоро се появи разузнавателна част — два взвода японски пехотинци. Носеха мачетета и започнаха да секат храстите край пътя и да търсят партизаните. Прилагаха нова тактика, която недвусмислено издаваше важността на конвоя. Скоро чуха и камионите, при това много. Първите три бяха с открити каросерии и бяха пълни с войници в бойна готовност. Зад тях имаше шест танкера с бензин и дизел. Тила им пазеха още три камиона.
Планът на партизаните беше да нападнат с ръчни гранати, за да изригне огромно огнено кълбо, но не бяха достатъчно близо. Мишената беше изкусителна, но майор Банинг благоразумно се отказа. Даде знак на Дюбоуз от сто метра разстояние. Дюбоуз се съгласи и партизаните отстъпиха още по-навътре в гората. Конвоят отмина и скоро се изгуби от поглед.
Прибраха се оклюмали в базата.
Ясното небе донесе не само талази комари, но и талази изтребители и разузнавателни самолети. Грейнджър се опасяваше, че местоположението му е известно на японците и че те го обграждат, но продължаваше да твърди, че нападение по суша е слабо вероятно. Враговете не желаеха продължителна битка високо в планината, на труден терен. Грейнджър се боеше най-вече от въздушна атака. Бомбите можеха да нанесат неизмерими щети. Той всеки ден се срещаше със своите командири и обсъждаше с тях преместването на базата, но те не бяха съгласни. Бяха плътно замаскирани. Продоволствията и мунициите им бяха неприкосновени в пещерите. Преместването щеше да е съпроводено с прекалено много движение, забележимо от въздуха. Бяха си у дома и се чувстваха способни да отбраняват всичко.
Техен информатор ги беше осведомил, че японците предлагат награда от 50 000 долара за главата на лорд Грейнджър, но той по присъщия си начин прие това като голяма чест. За американски офицер, участник в съпротивата, обикновено се предлагаха награди до 5000 долара.
Един следобед, докато играеха крибидж на чаша чай, Грейнджър подаде на Пийт метална зелена кутия с големината на тухла, но много по-лека. В единия край имаше шайба и прекъсвач.
— Нарича се бомба „Луис“, нова играчка от един пиротехник в Манила. Вътре има половин килограм пластичен експлозив, сто и двайсет грама термит, малко дизелово гориво и детонатор. Задната страна е намагнетизирана. Лепваш я на някой самолет близо до резервоара, завърташ шайбата, натискаш копчето, плюеш си на петите и след няколко минути се любуваш на фойерверките.
Пийт огледа бомбата и я остави на масата.
— Блестящо.
— Измислил я британски командос в Северна Африка. Нашите момчета унищожили с нея цели флотилии италиански и германски самолети. Адски добро хрумване, ако питаш мен.
— Е, и?
— Японците имат сто изтребителя „Зеро“ във Форт Стотсънбърг и ни тормозят с тях, тия гадове. Мисля си за нападение. Доколкото разбрах, ти познаваш мястото.
— Много добре. Беше базата на Двайсет и шести кавалерийски полк. Прекарах известно време там преди военните действия.
— Възможно ли е да се осъществи, майоре? На японците ще им дойде като гръм от ясно небе. Но ще бъде много опасно.
— Това заповед ли е?
— Още не. Обмисли го. Ти и Дюбоуз с четиридесет души. И още четиридесет от база над Стотсънбърг. Бомбите „Луис“ могат да бъдат доставени от Манила до наш пост близо до крепостта. От там се стига за три дни изтощително ходене. Мисля да отидете подготвени за нападението и да проверите как стоят нещата. Охраната е засилена, японците са навсякъде. Ако не е възможно, ще се оттеглите, за да не пострадате.
— Харесва ми — каза Пийт, който все още разглеждаше бомбата „Луис“.
— Имаме карти, разположението ни е известно. И много разузнавателни данни на място. Ти ще командваш, операцията е твоя. И вероятно няма да се завърнете тук.
— Кога тръгваме?
— Достатъчно ли си укрепнал след треската?
— Всички имаме треска, но аз вече се оправям.
— Сигурен ли си? Не съм издал заповед, можеш да откажеш. Знаеш, че разпореждам самоубийствени мисии.
— Ще се завърнем, обещавам. Освен това скучая.
— Браво, майоре! Браво!
Тръгнаха по тъмно, а отрядът на Дюбоуз пое половин час по-късно. Вървяха десет часа и на разсъмване спряха над едно село. През деня си починаха и забелязаха няколко японски патрула в района. По тъмно продължиха. Планинските възвишения станаха хълмове, растителността оредя. Призори на третия ден превалиха един хълм и пред тях се показа Форт Стотсънбърг — на около километър и половина насред широка равнина.
Пийт огледа някогашната си база. Преди войната тук беше седалището на Двайсет и шести кавалерийски полк, но и на четири артилерийски полка: два американски и два филипински, както и на Дванайсети интендантски полк. Казармите, разположени в няколко редици, побираха осем хиляди войници. Виждаха се внушителните стълбове на входа. Между две дълги писти имаше десетки сгради, някога използвани от добрите сили, но сега пълни с врагове. Зад тях се намираше огромният плац, където Пийт беше играл поло, но в момента не можеше да си позволи носталгия. В редици покрай пистите имаше повече изтребители „Зеро“, отколкото Пийт можеше да преброи, а също двайсетина двуместни изтребители, които Съюзниците наричаха „Ник“. Базата не беше оградена нито със стена, нито с мрежа или бодлива тел. Наоколо хиляди японци бяха заети със своите дела. Войскови части провеждаха учения на плаца, а изтребителите излитаха и кацаха.
Куриерите отведоха партизаните до преден пост, където ги посрещна отряд, предвождан от капитан Милър — мъж с бебешко лице, мобилизиран от Минесота. Отрядът му се състоеше от десет души, всичките филипинци, които добре познаваха района. Милър очакваше друг отряд, който трябвало да пристигне вчера. На позицията мъжете се бяха скупчили над карти и чакаха. В полунощ, когато базата утихна, Пийт, Дюбоуз и Милър се прокраднаха по-близо и цяла нощ обикаляха района. Върнаха се на зазоряване изтощени, но с готов план.
Доставката на бомбите „Луис“ не пристигна по график и партизаните два дни очакваха вести от Манила. Чакаха и другите партизани, обещани от Грейнджър, но и те не дойдоха. Пийт се разтревожи, че другарите им са заловени и че цялата мисия е компрометирана. На третия ден храната започна да намалява и хората станаха раздразнителни. Майор Банинг ги поскастри и възстанови дисциплината.
Бомбите „Луис“ най-сетне пристигнаха на гърба на три мулета, водени от три кльощави момчета, които не биха предизвикали подозрения. Пийт за пореден път се възхити на мрежата на Грейнджър.
Базата беше извън Анхелес, град със сто хиляди жители, много барове и бордеи, където да се забавляват японските офицери. Нападението започна в един сутринта с кражбата на кола, когато двама пияни капитани се изнизаха с клатушкане от нощен клуб и се запътиха към автомобила си, за да се върнат във Форт Стотсънбърг. Трима филипински партизани, преоблечени като селяни, им прерязаха гърлата в една пресечка, свалиха униформите им и ги облякоха. Стреляха три пъти, за да дадат сигнал, и десет минути по-късно минаха с колата покрай постовите на входа на базата. Щом проникнаха вътре, паркираха колата пред жилището на командира и потънаха в мрака. Три бомби „Луис“ бяха поставени на шасито на колата и експлозията раздра спокойната нощ. Партизаните, които се криеха зад гимнастическия салон, започнаха да стрелят, и постовите изпаднаха в паника.
Нощем постовите наблюдаваха зорко самолетите. Щом чуха взрива и неистовата стрелба, те хукнаха към мястото на безредието. Майор Банинг нападна от север. Дюбоуз — от изток, а Милър — от запад. Разстреляха всеки постови, който се изпречи пред погледа им, после бързо започнаха да залагат бомби под осемдесет от омразните им изтребители. В тъмното безценните малки бомби бяха незабележими.
Докато се оттегляха, Дон Баумор, скандалджия от Фили, получи куршум в главата. Беше близо до Пийт, който светкавично повали постовия и сграбчи другаря си. Камачо му помогна да извлекат Баумор на сигурно място на стотина метра по-нататък, но той бе издъхнал. Когато стана ясно, че е мъртъв, Пийт реши да го остави там. Кодексът на джунглата не допускаше изнасяне на загиналите. Партизаните разчитаха много на бързината. Пийт взе пушката на Баумор и я подаде на Камачо. Измъкна от кобура му револвер „Колт“ четиридесет и пети калибър, който щеше да използва до края на войната и да отнесе със себе си в Мисисипи.
След броени минути партизаните се оттеглиха в мрака, докато се включваха прожектори и сирени и стотици уплашени японски войници се защураха като обезумели. Повечето се събраха край горящата кола в очакване на заповеди. Зашеметените офицери издаваха противоречиви заповеди и сочеха насам-натам. Постовите най-сетне успяха да убедят офицерите, че на прицел са самолетите. Организираха патрули да ги претърсят, но фойерверките започнаха.
Пет минути след като заложиха бомбите „Луис“, Пийт нареди на хората си да спрат. Обърнаха се да наблюдават. Експлозиите не бяха шумни, но бяха много колоритни и удивително ефикасни. Самолетите започнаха да се взривяват бързо един след друг, когато малките бомби избухваха и възпламеняваха резервоарите им. Всеки самолет се превръщаше в огнено кълбо и изгаряше на мястото си в стройната редица. Във великолепното зарево на експлозиите се виждаше как войниците отстъпват изумени.
Пийт се полюбува съвсем кратко на стореното и нареди на хората си да се оттеглят бързо. Японците щяха незабавно да изпратят отряди да ги издирват, затова не можеха да губят време да зяпат. В гората щяха да са в безопасност.
Пострадалите бяха учудващо малко, но много важни. Трима партизани бяха леко ранени, но това нямаше да попречи на придвижването им. Освен Баумор имаше убит филипинец, а двама бяха простреляни — не бяха успели да избягат и бяха заловени. Бързо ги спипаха и отведоха в ареста, където изтезанията вече бяха започнали.
На предния пост се преброиха и установиха, че оцелелите са петдесет и един. Бяха зашеметени от успеха си и адреналинът кипеше във вените им, но когато Пийт научи за двамата ранени, останали в ръцете на японците, веднага разбра, че това вещае проблеми. Щяха да ги изтезават безмилостно. А при това положение бе най-безопасно да се допусне, че човекът ще проговори. Имаше хора, способни да изтърпят огромна болка, без да се пречупят. Други издържаха донякъде, после издаваха информация. Понякога информацията беше фалшива, друг път — точна.
Въпреки това заловените умираха.
Пийт заповяда на хората си да вземат колкото се може по-малко багаж и веднага да потеглят. Сбогува се с Милър и неговите хора и поведе своя отряд и този на Дюбоуз в тъмното.
Първият филипински пленник имаше рана на гърдите и кървеше обилно. Японецът я прегледа и прецени, че е смъртоносна. Вързаха го за една маса, разрязаха му дрехите и прикрепиха жици към гениталиите му. При токовия удар той се разкрещя и започна да се моли. В съседната стая друг филипинец, също вързан за масата, чу как другарят му се моли за пощада.
Първият не издаде никаква информация. Когато изпадна в несвяст, го изнесоха отвън и го обезглавиха със сабя. Внесоха главата му вътре и един от офицерите я постави върху гърдите на втория филипинец. Офицерът му обясни очевидното — не говориш ли, скоро ще отнесеш тайната си в гроба. Пристегнаха с жици тестисите и пениса му и половин час по-късно той се разприказва. Махнаха отрязаната глава от гърдите му и я сложиха в един ъгъл. Свалиха жиците и му позволиха да седне и да пийне вода. Лекар прегледа строшената му пищялна кост и я заряза така, без да предприеме нищо. Филипинецът издаде името на генерал Бърнард Грейнджър и измислено местоположение някъде в планината. Издаде имената на всички американски офицери, които знаеше, включително на майор Пийт Банинг, който предвождал нападението. Нямаше представа кой произвежда малките бомби, но ги вземали от човек в Манила. Доколкото му беше известно, не планирали повече нападения.
Лекарят се върна. Почисти раната, превърза я и даде на пленника някакви болкоуспокояващи. Помогнаха му малко. Разпитът продължи цяла нощ. Когато не можеше да отговори на всички въпроси, заловеният просто си съчиняваше. Колкото повече говореше, толкова по-дружелюбни ставаха японците. На зазоряване му дадоха кафе и кифличка и му казаха, че се радва на специално отношение, защото им сътрудничи. Когато се нахрани, го завлякоха в ъгъла на плаца, където бяха провесили за краката голото обезглавено тяло на неговия другар. Недалече изгорелите скелети на седемдесет и четири изтребителя продължаваха да пушат.
Провесиха филипинеца за ръцете и го бичуваха пред тълпа войници, които се смееха и забавляваха. Когато изгуби съзнание, го оставиха да се пържи на слънцето и се заеха да разчистват.
Когато новината за Форт Стотсънбърг достигна Австралия, генерал Макартър беше на седмото небе. Веднага се обади на президента Рузвелт и както правеше обикновено, си приписа заслугите за операция, за която беше узнал седмица след като беше проведена. Написа, че „моите командоси“ осъществиха „подробния ми план“ с невероятна храброст и дързост и с минимални жертви. Неговите партизански части провеждали нападения над японците навсякъде из Лусон и той предизвиквал хаос в тила на врага.
Нападенията злепоставяха и вбесяваха японците и когато бойците от отрядите на Пийт и Дюбоуз се добраха до базата си, изтощени и прегладнели, четири дни след нападението, в небето кръжаха десетки изтребители. Японците имаха неизчерпаеми продоволствия и бяха активизирали усилията си да намерят Грейнджър. Не им се удаваше, но обстрелваха всичко, което се движеше в планината, затова партизаните се замаскираха още по-старателно и се спотаиха още по-навътре в гората. Придвижването им обаче бе затруднено.
Японците увеличиха патрулите си около селата в подножието на планината и тормозеха местните. Храната стана по-оскъдна и недоволството срещу американците растеше. Грейнджър не беше свикнал да седи със скръстени ръце и започна да изпраща отряди да устройват засади на японските патрули. Пътищата и конвоите се охраняваха зорко и беше прекалено опасно да ги нападат. Затова хората му се пръснаха по пътеките, заемаха позиции и чакаха. Нападенията им бяха светкавични и предизвикваха ожесточени престрелки, които елиминираха патрулите. Японските пехотинци не можеха да се мерят с добре укритите партизани, които до един бяха превъзходни стрелци. Няколко седмици по-късно жертвите на японците нараснаха, те изгубиха интерес към залавянето на Грейнджър и се оттеглиха в долините, където охраняваха основните пътища. Нито веднъж партизаните и техните разузнавачи не попаднаха на сведения, че се готви разгърнато нападение над базата им.
Грейнджър и неговите растящи сили бяха в безопасност в планината, но войната се водеше предимно другаде. През пролетта на 1943 г. японците контролираха стабилно Южния Тихи океан и заплашваха Австралия.
Мостът пресичаше река Запоте в дъното на тясна долина. От двете му страни се извисяваха толкова стръмни канари, че преодоляването им пеша беше невъзможно. Реката беше дълбока и бърза, а японските инженери не бяха успели да построят подходящи понтонни мостове. Затова направиха мост от местно здраво дърво, каквото имаше в изобилие. Строителството на моста беше опасно и струва живота на десетки филипинци, полагащи робски труд.
Когато Грейнджър получи заповед да го унищожи, той изпрати майор Банинг и Дюбоуз заедно с десет души да огледат. Придвижваха се два дни през труден терен и накрая намериха безопасен хребет, откъдето да наблюдават. Мостът се намираше поне на километър и половина от тях. Наблюдаваха го с бинокли часове наред — по него непрекъснато минаваха конвои. От време на време виждаха военни камиони, забелязаха и няколко автомобила с висши офицери. Броят на охраняващите моста беше показателен за неговата важност. Имаше по една вишка с картечница от двете страни и десетки войници наоколо. На брега на реката, край подпорите на моста, лагеруваха още войници и просто убиваха време. Течението беше прекалено бурно и бързо за лодки.
След като се стъмни, конвоите се разредиха. Към осем часа вечерта на моста стана доста по-спокойно. Японците се бяха научили, че враговете им действат най-ефикасно нощем, затова не превозваха продоволствията си тогава. По моста в западна посока преминаваше по някой камион, най-вероятно празен, за да бъде отново натоварен.
Банинг и Дюбоуз бяха единодушни, че не е възможно да разрушат моста с експлозиви. Нападение с хора и оръжия щеше да бъде равносилно на самоубийство. Единствената артилерия на партизаните бяха няколко гранатомета.
Върнаха се в лагера и докладваха на Грейнджър, който не беше изненадан. Куриерите вече му бяха съобщили. След като си починаха един ден, командирите се събраха на съвещание при генерала и на чаша чай обсъдиха вариантите, които се оказаха съвсем малко. Оформи се план около единствената идея с някакви шансове за успех.
Повечето конвои бяха натоварени с боеприпаси, снаряжение, храна и гориво от няколко пристанища по западното крайбрежие на Лусон и от там се разпределяха през планините по мрежа от пътища и мостове, които японците усърдно се стремяха да поддържат. Първата спирка за повечето камиони беше голямо укрепление край град Камилинг. В многобройните муниционни складове врагът съхраняваше предостатъчно запаси, за да спечели войната. След като бъдеха описани и обезопасени, боеприпасите се транспортираха из цял Лусон. Камилинг оглавяваше списъка с желани от партизаните мишени и японците го знаеха. Дори Грейнджър беше преценил, че укреплението е непристъпно.
Движението на камиони около Камилинг беше хаотично. Пътищата не бяха достатъчно и японците бързо строяха нови. И тъй като всякаква измет следваше войската, около пътищата бяха изникнали спирки за камиони, кафенета, барове, евтини хотели, бордеи и пушални за опиум.
Майор Банинг имаше нужда от голям празен камион с брезентово платнище, каквито спираха нагъсто пред оживените заведения край главния път за Камилинг. Камачо и Реналдо се издокараха с униформите на офицери от имперската армия. Маскировката им беше старателно изпипана чак до очилата с телени рамки, каквито буквално всеки японец носеше, а всеки американец ненавиждаше. Камионът, който наблюдаваха, беше празен, следователно пътуваше на запад, за да бъде натоварен. Резервоарът му беше пълен.
След няколко бири шофьорите, и двамата редници, излязоха от бара и тръгнаха към камиона. Попаднаха на Камачо и Реналдо, които най-неочаквано им се нахвърлиха с удари. Боят приключи внезапно, когато Камачо преряза гърлата на двамата шофьори и метна телата им в каросерията на камиона, където се криеше Пийт. Без капка съжаление той гледаше как кръвта на японците изтича, докато Камачо потегляше.
Край едно село си устроиха бивак заедно с още два партизански отряда и натовариха петдесет килограма пластичен експлозив и сто литра бензин. Партизаните се качиха в камиона, след като изхвърлиха убитите японски войници в един дол. Час по-късно, когато започна стръмното им спускане към долината, камионът спря и партизаните слязоха. Един куриер ги поведе по опасна пътека, която се спускаше към река Запоте.
Когато камионът наближи моста и постовите, Камачо и Реналдо стиснаха оръжията си и притаиха дъх. След многочасово наблюдение те знаеха, че пазачите никога не проверяват собствените си камиони. И защо да го правят? Стотици минаваха денонощно. В каросерията Пийт приклекна с пръст на спусъка на картечницата си. Пазачите почти не им обърнаха внимание, само им махнаха да преминат.
Камачо стана доброволец в мисията, защото беше безстрашен и не се страхуваше от водата. Реналдо твърдеше, че е отличен плувец. Като командир Пийт никога не би изпратил друг на такава опасна мисия.
Камионът спря по средата на моста. Камачо и Реналдо свалиха оръжията си, сложиха си импровизирани спасителни жилетки и бързо отидоха при каросерията. Пийт, който вече умело си служеше с експлозивите, свърза детонатора и издаде лаконична заповед:
— Скачайте.
Двамата скочиха в студените и бурни води на Запоте и течението ги отнесе. На един завой около осемстотин метра по-надолу Дюбоуз беше седнал на една скала и чакаше. Хората му бяха във водата, вързани един за друг като живо спасително въже, готови да измъкнат другарите си от реката.
Експлозията беше великолепна и разтърси мощно спокойната лунна нощ. Огнено кълбо погълна камиона и моста на петнайсет метра в двете посоки. Паникьосаните постови се спуснаха от двете страни, но разбраха, че нищо не могат да направят. После осъзнаха, че мостът всеки момент ще се срути, и се оттеглиха светкавично.
Пийт се мяташе в бурната река и се мъчеше да се ориентира. Спасителната жилетка вършеше работа и го задържа на повърхността. Чуваше виковете и изстрелите на постовите, но се чувстваше в безопасност в буйната вода. Не беше възможно да плува, просто се опита да се задържи стабилно. Течението на няколко пъти го завличаше надолу, но Пийт успяваше да се пребори за глътка въздух. За части от секундата погледна назад и мярна горящия камион. Близо до завоя течението го заблъска в скали, които не виждаше, и левият му крак се счупи. Болката беше мигновена и почти нетърпима, но той успя да се оттласне от скалите. Скоро чу гласове и изкрещя в отговор. На завоя течението не беше толкова стремително и гласовете прозвучаха по-отблизо. Някой го сграбчи и го издърпа на брега. Камачо вече беше там, но Реналдо го нямаше. Минутите се нижеха, всички мълчаливо наблюдаваха огъня в далечината. Разнесе се втора експлозия и на моста зейна дупка, а горящият скелет на камиона падна в реката.
Дюбоуз и Клей сключиха ръце под мишниците на Пийт и поеха по пътеката. Болката беше нетърпима, от върховете на пръстите му към хълбока. Раната го зашемети и той едва не изгуби съзнание. Повървяха съвсем малко и спряха, а Дюбоуз му инжектира морфин. Партизаните си бяха правили много носилки насред гората, затова и сега бързо отрязаха два бамбукови пръта и преметнаха през тях одеяла. Докато действаха, останалите наблюдаваха дали в реката няма да се появи Реналдо, но така и не го откриха.
Цели два дни майор Банинг се гърчи от болка, но нито веднъж не се оплака. Морфинът много помогна. Куриери предупредиха Грейнджър и когато групата пое на последното си изкачване преди базата, пристигна лекар с още морфин и с истинска полева носилка. Отпочинали техни другари го отнесоха в базата, където го посрещнаха като герой. Грейнджър крачеше, наперен като паун, прегръщаше хората си и им обещаваше медали.
Лекар пристегна крака на Пийт с шини и му каза, че поне няколко месеца няма да участва в мисии. Бедрената му кост беше счупена най-малко на две места. Пищялът му също беше строшен. Капачката на коляното му беше пукната. Налагаше се операция, за да бъде наместено всичко, но тя не беше възможна. Пийт получи забрана да става от леглото две седмици и с огромно удоволствие караше Клей да върши какво ли не.
Бързо му доскуча и започна да снове, щом Клей му намери чифт патерици. Лекарят настояваше да не се движи, но Пийт се възползва от старшинството си и му каза да върви по дяволите. Всяка сутрин се настаняваше под навеса на Грейнджър и се превърна в голяма досада. Без покана започна да съветва генерала по всякакви особености на партизанската война и мисиите и Грейнджър вадеше дъската за крибидж, за да му затвори устата. Скоро Пийт започна да го побеждава почти всеки ден и настояваше да му се плаща с американски долари. Грейнджър му предлагаше само разписки.
Седмици наред Пийт помагаше на генерала да планира нападение след нападение. Наблюдаваше печално как партизаните чистят оръжието си, пълнят раниците си и потеглят на мисии. Клей беше повишен в лейтенант и стана командир на отряда на Пийт.
Една влажна и мъглива сутрин в началото на юни куриер дотича под навеса на Грейнджър с новината, че Дюбоуз и отрядът му са били обсадени, докато спели. Филипинските партизани били разстреляни. Дюбоуз и двама американци били заловени, преди да успеят да се самоубият. Били пребити жестоко и отведени.
Пийт докуцука в колибата си, седна на нара си и заплака.
През лятото на 1944 г. американските сили бяха на четиристотин и осемдесет километра от Филипините, достатъчно близо, за да бомбардират японците със своите „В-29“. Военни самолети, базирани на американски самолетоносачи, нанасяха удари по японски летища и ги обстрелваха.
Партизаните наблюдаваха небето с мрачно удовлетворение. Предстоеше американска инвазия и Макартър изискваше все повече разузнавателни данни от планината. Японците струпваха войски и строяха гарнизони по западното крайбрежие на Лусон, затова поне според партизаните положението беше по-опасно от всякога. От тях не само се очакваше да продължат нападенията и засадите, но трябваше и да следят движението на противниковите войски и тяхната мощ.
Грейнджър най-накрая се снабди с изправна радиостанция и поддържаше спорадична връзка с американския щаб. Засипваха го със заповеди да намира врага и да докладва ежедневно. Разузнавателните данни, осигурявани от съпротивата на Западен Лусон бяха от основно значение за американското настъпление. Грейнджър трябваше да раздели хората си на още по-малки групи и да ги изпраща още по-надалече.
В отряда на Пийт останаха само той, Клей, Камачо, още трима филипинци и трима куриери. Счупеният му крак беше зараснал дотолкова, че да проходи, но всяка стъпка беше болезнена. В лагера куцукаше с бастун, но по пътеките предвождаше хората си, като скърцаше със зъби и разчиташе на лека тояжка и на своите топящи се запаси от морфин. Придвижваха се с още по-лек товар и още по-бързо и информираха Грейнджър с помощта на куриерите. Патрулираха с дни и често оставаха без храна и достатъчно боеприпаси.
Лусон получи като подкрепление дивизии японски пехотинци — бяха навсякъде. Партизаните избягваха да устройват засади, защото престрелките привличаха вражески сили, които те не можеха да победят.
На 20 октомври 1944 г. Шеста американска армия дебаркира на остров Лейте, източно от Лусон. Подкрепяни от военноморски и въздушни бомбардировки американските и австралийските сили победиха японците и продължиха на запад. На 9 януари 1945 г. Шеста армия дебаркира на Лусон и бързо напредна към вътрешността на острова. Грейнджър пак промени тактиката и направи отрядите си по-големи. Партизаните отново започнаха да устройват засади на отстъпващите японци и да нападат конвои.
На 16 януари, след успешно нападение над малък оръжеен склад, Пийт и отрядът му попаднаха насред цял японски батальон. Незабавно се оказаха под обстрел от три посоки и нямаха почти никакъв път за бягство. Японците бяха изтощени, но ги превъзхождаха по численост и въоръжение. Пийт заповяда на хората си да се скрият зад някакви канари, откъдето се сражаваха на живот и смърт. Двама филипинци бяха улучени от куршуми. Започнаха да се сипят снаряди. Ръчна граната падна до Камачо и го уби на място. Снаряд се взриви зад Пийт и един шрапнел разкъса десния му крак, здравия. Той се строполи с вик и изпусна пушката си. Клей го сграбчи, вдигна го на раменете си и се мушна в храсталака. Другите ги прикриваха известно време, после престанаха да стрелят и се оттеглиха. Имаше само една пътека и никой не знаеше накъде води, но въпреки това се заклатушкаха по нея. Явно японците нямаха сили да ги преследват и стрелбата секна.
Кракът на Пийт кървеше и Клей скоро беше целият в кръв, но не спря. Стигнаха до една рекичка, прекосиха я предпазливо и накрая се отпуснаха тежко насред някакъв гъсталак. Клей съблече ризата си, накъса я на ленти и пристегна раните на Пийт.
Пушеха и брояха загубите си. Четирима загинали, сред които и Камачо. Пийт щеше да скърби по-късно. Потупа своя колт и напомни на Клей, че не бива да ги залавят живи. Клей му обеща, че изобщо няма да ги заловят. Следобед партизаните се редуваха да носят Пийт, който настояваше да му помагат да върви сам. Когато се стъмни, пренощуваха край едно село, което виждаха за пръв път. Местно момче им посочи един път, после друг. Бяха далече от базата на Грейнджър, но според момчето наблизо имало някакви американци. Истински войници, не партизани.
На зазоряване отново потеглиха и скоро стигнаха до някакъв път. Скрити в храстите, наблюдаваха и чакаха, докато не чуха камиони. И тогава ги видяха — красиви камиони, пълни с американски войници. Когато Пийт видя националното знаме да се вее от антената на първия джип, му идеше да се разплаче. Без ничия помощ се добра до средата на пътя с окървавената си униформа и зачака джипът да спре. От него слезе полковник и се приближи. Пийт отдаде чест и съобщи:
— Лейтенант Пийт Банинг от Двайсет и шести кавалерийски полк на американската армия. Випуск двайсет и пета на „Уест Пойнт“.
Полковникът го измери с поглед. Огледа и размъкнатия отряд край него. Небръснати, изгладнели, някои също ранени, въоръжени с всякакви оръжия, повечето японски.
Полковникът не отдаде чест. Просто пристъпи напред и притисна Пийт в мечешка прегръдка.
Оцелелите от отряда на Пийт бяха отведени на пристанището в Дасол, където все още дебаркираше Шеста армия. Десетки десантни кораби изсипваха войници на брега, а наоколо плаваха канонерски лодки. Пристанището гъмжеше от хиляди военни. Цареше хаос, но прекрасен хаос.
Бързо отведоха партизаните в палатка за първа помощ, където ги нахраниха, предоставиха им горещи душове, сапун и бръсначи. Прегледаха ги лекари, свикнали да лекуват бойните рани на здрави и млади мъже, а не омаломощени от болести партизани от горите. Установиха, че Пийт страда от малария, амебна дизентерия и недохранване. Тежеше шейсет и два килограма, макар че колкото и да беше кльощав, всъщност беше наддал през последните две години и половина.
Допускаше, че е бил с десетина килограма по-слаб, когато напусна лагера „О’Донъл“. Скоро той и още трима ранени бяха прегледани от лекари в болница наблизо. Бързо установиха, че Пийт се нуждае от операция за изваждане на шрапнела от крака, и той получи приоритет. Болницата бързо се пълнеше с ранени на фронта.
Клей и останалите бяха издокарани с нови военни униформи. Заведоха ги в палатка с нарове, поръчаха им да почиват и им дадоха пропуски за столовата, където не спряха да се тъпчат.
На следващия ден Клей посети своя командир в болничното отделение и си отдъхна, когато научи, че операцията е минала успешно. Лекарите можеха да излекуват раните, но нямаше как да наместят счупените кости на Пийт. Това щеше да почака, докато не го върнат в САЩ. Пийт и Клей се тревожеха за другарите си в базата и се помолиха за Камачо, Реналдо, Дюбоуз и другите, които бяха изгубили. Мислеха и за онези, които продължават да страдат в „О’Донъл“ и по другите лагери, и се молеха скоро да бъдат освободени. Успяха дори да се посмеят на себе си и на бурните си приключения насред горите.
На следващия ден Клей донесе новината, че са му дали възможност да избира дали да се сражава с Шеста армия, или да бъде насочен към база в Съединените щати. Пийт настоя Клей да се прибере у дома, а и самият той клонеше натам. Бяха се навоювали.
Три дни по-късно Пийт се сбогува с хората си, повечето от които нямаше да види повече. Двамата с Клей се прегърнаха и си обещаха да поддържат връзка. Заедно с още десет тежкоранени мъже Пийт бе внимателно настанен върху понтон и превозен до голям медицински кораб. Изчакаха два дни той да се напълни, после потеглиха към дома. Красиви сестри го хранеха четири пъти дневно и се държаха с него като с герой. Като гледаше краката и хубавите им дупета и вдъхваше уханието на парфюмите им, Пийт закопня за прегръдката на Лайза.
Четири седмици по-късно корабът влезе в залива на Сан Франциско и Пийт си спомни кога за последен път е виждал моста „Голдън Гейт“. През ноември 1941 г., броени дни преди Пърл Харбър.
Транспортираха го във военната болница „Летерман“. Като всеки друг войник и Пийт искаше само да се добере до телефон.
Новината, че Пийт Банинг е жив, беше още по-шокираща от новината, че е мъртъв. Нинева я научи първа, защото беше в кухнята, когато телефонът звънна. Въпреки нежеланието си да го вдигне, защото го смяташе за играчка на белите, накрая тя се обади.
— Домът на Банинг.
И отсреща й заговори призрак, призракът на господин Банинг. Когато Нинева отказа да повярва, че е Пийт, той повиши глас с една-две октави и й нареди бързо да отиде да намери жена му.
Лайза беше пред обора и държеше поводите на коня си, докато Еймъс поправяше едно стреме. И двамата се стъписаха от писъка откъм задната веранда и хукнаха да видят какво става с Нинева. Тя не беше на себе си и само подскачаше и врещеше:
— Господин Пийт е! Господин Пийт! Жив е! Жив е!
Лайза беше сигурна, че Нинева се е побъркала, но въпреки това се спусна към телефона. Когато чу гласа му, едва не припадна, но все пак успя да улучи кухненски стол. Пийт я увери, че наистина е жив и е удобно настанен в болница в Сан Франциско. Имал няколко рани, но всичките му крайници били непокътнати и щял да се възстанови. Настоя тя да се качи на влака възможно най-скоро. Отначало Лайза почти не бе в състояние да продума и само гледаше да не избухне в сълзи. Когато се съвзе, си спомни, че най-вероятно подслушат разговора им. При общите линии винаги някой надаваше ухо. Уговориха се тя да вземе Флори, двете да отидат в града и да се обадят на Пийт от самостоятелен телефон. Лайза изпрати Еймъс да доведе Флори, докато тя се преоблече.
Агнес Мърфи живееше на около километър от тях и беше известна с това, че подслушва всеки разговор. Съседите подозираха, че единственото й занимание е да седи до телефона и да грабва слушалката, щом чуе припукване. Тя наистина слушаше невярващо разговора на Пийт и веднага започна да се обажда на приятели в града.
Флори пристигна светкавично и двете жени се качиха на понтиака на Лайза, която мразеше да шофира и го правеше по-зле и от Флори, но в момента това нямаше значение. Потеглиха към града, лъкатушейки по алеята сред разхвърчалия се чакъл. И двете плачеха и бърбореха несвързано.
— Каза, че е ранен, но е добре — предаде Лайза, — че са го заловили, но успял да избяга и през последните три години се сражавал като партизанин.
— Боже господи! — не спираше да повтаря Флори. — Какво е това „партизанин“?
— Нямам представа, нямам представа. Не мога да повярвам.
— Боже господи!
Спряха на улицата и се втурнаха в къщата на Шърли Армстронг, най-близката приятелка на Лайза. Тя се суетеше в кухнята, когато Лайза и Флори нахлуха с новината. След като си поплакаха прегърнати, Лайза се обади от нейния телефон в болницата в Сан Франциско. Докато чакаше, триеше сълзите си и се мъчеше да се овладее. Флори изобщо не направи подобен опит, седеше с Шърли на канапето и двете не спираха да плачат.
Лайза поговори с Пийт десетина минути, после даде телефона на Флори. Самата тя излезе от къщата, отиде с колата до училището, намери класната стая на Стела, издърпа дъщеря си в коридора и й съобщи невероятната новина.
Докато я освободи от часовете, учителите и директорът се бяха събрали в учителската стая за поредната порция прегръдки и поздравления.
Междувременно Флори действаше с телефона. Обади се в кабинета на ректора на „Вандербилт“ и настоя незабавно да намерят Джоуел. Обади се и на Декстър Бел в църквата. Звънна на Никс Гридли в ареста. В качеството си на шериф Никс беше неофициалната свръзка за всички важни новини.
Само час след обаждането на Пийт всички телефони в града звъняха.
Лайза и Флори се прибраха у дома и се помъчиха да съставят план. Беше краят на февруари и на полето нямаше работа. В задния двор се събираха всички негри, за да проверят дали е истина. Лайза излезе на верандата и потвърди новината. Декстър и Джаки Бел пристигнаха първи да споделят момента и не след дълго ги последва кавалкада от автомобили на приятели.
Два дни по-късно Флори откара Лайза на гарата, където ги чакаше група изпращачи. Лайза благодари на всички и ги прегърна, после се качи на влака за тридневното пътуване до Сан Франциско.
Първата операция продължи осем часа, докато лекарите вършеха сложната задача да счупят и да наместят повторно повечето кости на левия крак на Пийт. Когато приключиха, кракът с пироните беше дебело гипсиран от хълбока до глезена. Повдигнаха го под болезнен ъгъл, привързан с ремъци, макари и вериги. Десният крак на Пийт беше увит в марля и болеше не по-малко. Медицинските сестри не оставяха пациентите без болкоуспокояващи, затова през двата дни след операцията Пийт рядко беше буден.
И слава богу. През месеца, който беше прекарал на медицинския кораб, имаше кошмари, връхлитаха го спомени и беше спал съвсем малко. Ужасите от последните три години го преследваха денонощно. Един психиатър му посвети известно време и го накара да говори, но повторните преживявания само влошиха нещата. Лекарствата пък го объркваха. Ту изпадаше в толкова силна еуфория, че се смееше на глас, ту потъваше в дълбока депресия. Спеше на пресекулки денем и често крещеше през нощта.
Медицинските сестри намалиха обезболяващите, когато научиха, че скоро ще пристигне съпругата му. Сетивата му трябваше да са възможно най-остри.
Лайза последва една сестра до отделението и видя две дълги редици легла, разделени с тънки завеси. Докато крачеше, не можеше да не хвърля по някой поглед към пациентите, повечето просто момчета, неотдавна завършили гимназия.
Когато сестрата спря, Лайза си пое дълбоко дъх и дръпна завесата. Внимаваше да не докосва веригата, макарите и ранените крака и се строполи върху гърдите му за неистова прегръдка, на която изобщо не се беше надявала. Пийт обаче беше копнял за нея от години.
Лайза беше прелестна както винаги — елегантна и ухаеща на парфюма, който той не беше забравил. Целуваше го, докато двамата шептяха, плачеха и се смееха. Времето просто спря. Той галеше бедрата й пред погледите на околните пациенти, но тя не се смущаваше. Притискаше я към гърдите си и всичко на света беше наред.
Двамата дълго си говориха приглушено. Джоуел, Стела, Флори, фермата, приятелите им, всички новини от дома. Тя приказваше повече, защото той нямаше желание да описва какво е преживял. Когато лекарите дойдоха на визитация, набързо запознаха Лайза със състоянието на пациента и какво следва да се очаква. Предвиждали още няколко операции и продължително възстановяване, но след време той щял напълно да се възстанови.
Един санитар й донесе тапициран стол и одеяло и тя се настани удобно. Извади книги и списания, четеше и говореше ли, говореше. Остави го чак когато се стъмни, и се върна в хотела.
Много скоро Лайза научи имената на другите момчета и флиртуваше най-безсрамно. Те наперваха гребените в нейно присъствие, доволни, че такава жизнерадостна и красива жена ги обгражда с внимание. Тя на практика въртеше цялото отделение. Пишеше писма до приятелките на войниците, обаждаше се по телефона на майките им, все с ведри и оптимистични новини, колкото и сериозно да бяха ранени момчетата. Четеше им писмата от близките, нерядко борейки се със сълзите. Носеше им шоколад и бонбони, когато успееше да намери.
Пийт беше от щастливците. Не беше парализиран или обезобразен, всичките му крайници бяха цели. Някои от момчетата бяха жалка гледка и получаваха още повече внимание от Лайза. Пийт се наслаждаваше на нейната способност да озарява цялото отделение.
Тя остана две седмици и си тръгна само защото Стела я чакаше у дома с Флори и Нинева. Когато си замина, отделението отново посърна. Всеки ден пациентите се провикваха към Пийт и питаха кога ще се върна Лайза.
Тя пристигна в средата на март и доведе децата. Джоуел и Стела бяха в пролетна ваканция и нямаха търпение да видят баща си. Три дни не се отделиха от леглото му и, общо взето, обърнаха отделението с краката нагоре. Когато си тръгнаха, Пийт спа цели два дни с помощта на успокоителни.
На 4 май го откараха с линейка на гарата и го натовариха на военномедицински вагон за предстоящото пътуване до другия край на страната. Спираха често, за да отнесат войниците в болница по-близо до дома им. На 10 май влакът пристигна в Джаксън и там го чакаха Лайза, Стела и Флори. Последваха линейката през града до болница „Фостър“, където Пийт се възстановява през следващите три месеца.
Две седмици след екзекуцията му завещанието на Пийт Банинг беше легализирано от канцлерския съд на окръг Форд. Джон Уилбанкс го беше изготвил скоро след процеса. Беше недвусмислено и оставяше основната част от активите на Пийт в попечителски фонд за Лайза, чийто попечител или контрольор щеше да бъде Уилбанкс. Собствеността върху земята, неговото най-ценно притежание, вече беше прехвърлена на Джоуел и Стела по равно, а тя включваше и техния хубав дом. Пийт настояваше за клауза, която даваше на Лайза правото да живее в къщата до края на живота си, ако не се омъжи повторно и ако някой ден бъде изписана от „Уитфийлд“. Джон го беше предупредил, че прилагането на такава клауза може да се окаже трудно, ако децата в качеството си на собственици по някаква причина искат да попречат на майка си да живее там. Завещанието имаше и други проблеми, до един надлежно посочени от адвоката и до един упорито пренебрегнати от клиента му.
В момента на смъртта си Пийт притежаваше оборудването във фермата, превозните средства и банковите сметки, от които беше премахнато името на Лайза след постъпването й в психиатрията. Преди това банковите сметки бяха общи, но Пийт не искаше тя да има достъп до парите. В личната му разплащателна сметка имаше 1800 долара. В сметката на фермата му — 5300 долара. Освен това той имаше 7100 долара на влог. Седмица преди екзекуцията прехвърли 2200 долара в сметката на Флори, за да покрива разходите по образованието на Джоуел и Стела. Освен това й даде малък метален сейф с малко повече от 6000 долара в брой и в златни монети — непроследими пари. Пийт нямаше заеми и дългове освен текущите разходи във фермата.
Той инструктира Джон Уилбанкс да легализира завещанието му възможно най-бързо и да подаде данъчните декларации. Назначи Флори за изпълнителка на завещанието, писмено й нареди да плати на фирмата на Уилбанкс дължимото и й остави списък с други дела, за които да се погрижи.
През 1947 г. хубавата селскостопанска земя в окръг Форд струваше приблизително по 100 долара на акър. Най-общо Пийт остави на децата си недвижимо имущество на стойност около 100 000 долара. На съпругата си остави една четвърт от тази сума, затворена в попечителски фонд, и както Джон Уилбанкс изтъкваше неведнъж — потенциален проблем, ако Лайза реши да оспори завещанието.
Пийт беше сигурен, че тя няма да го направи.
Преди отваряне на завещанието Уилбанкс изпълни законовото изискване и публикува съобщение в окръжния вестник три последователни седмици, за да осведоми евентуални кредитори, че всички претенции към имуществото трябва да бъдат предявени в рамките на деветдесет дни. Не беше дадена друга информация относно завещанието, а и нищо не я изискваше.
В Роум, Джорджия, Ерол Маклийш получи по пощата седмичния брой на „Форд Каунти Таймс“. Преглеждаше новините там всяка седмица и чакаше уведомлението за кредиторите.
Скоро след погребението Джоуел и Стела напуснаха розовата къща. Приятно им беше да остават в нея за ваканциите, на печката ги очакваше топла храна, през зимата гореше огън, грамофонът свиреше, тук беше и Флори с всичките си чудатости и домашни любимци, но нейното присъствие беше обсебващо и скоро къщата им се стори тясна.
Настаниха се в собствения си дом, в предишните си стаи, и се заеха с невъзможната задача да му вдъхнат живот. Отвориха прозорците и вратите да проветрят. Беше лято, жегата и влагата бяха задушаващи. Телефонът звънеше непрекъснато, обаждаха се най-различни познати и непознати с мили думи, нелепи въпроси или натрапчиви молби. Накрая те просто престанаха да вдигат. Пристигаха купища писма и двамата ги четяха. Повечето бяха от ветерани, които пишеха хубави неща за Пийт, макар че малцина го познаваха лично. Няколко дни Джоуел и Стела се стараеха да отговарят на писмата с кратки бележки, но скоро се измориха и осъзнаха колко е безполезно. Баща им го нямаше. Защо да отговарят на напълно непознати хора? Пощата се трупаше в опустелия му кабинет. Няколко добри души им носеха ястия и сладкиши — обичаен посмъртен ритуал, но Джоуел и Стела усещаха, че повечето посетители просто са любопитни, и престанаха да отварят.
Репортери идваха да търсят гледната им точка или думи, които да цитират, но не получаваха нищо и си отиваха. Един нахалник от някакво списание се навърта толкова дълго, че Джоуел трябваше да го прогони с пушка.
Нинева не им беше от помощ. Беше съсипана от смъртта на господаря си и не спираше да плаче. Сутрин вяло се заемаше да сготви нещо и да почисти, но следобед нямаше сили да работи. Обикновено Стела я освобождаваше още по пладне, доволна, че си тръгва.
Всеки ден след вечеря, когато ставаше по-прохладно, Джоуел и Стела поемаха по пътеката към Стария чинар, за да си поговорят с баща си. Докосваха надгробната плоча, проливаха по някоя сълза, казваха молитва и се връщаха в къщата, хванати за ръце, докато разговаряха тихо и недоумяваха какво се е случило със семейството им. Дългите дни се нижеха и те се примириха, че никога няма да разберат защо баща им е убил Декстър Бел, както нямаше да узнаят и защо майка им е преживяла толкова съкрушителен нервен срив.
Повтаряха си, че не желаят да знаят. Искаха да избягат от този кошмар и да продължат живота си, който щяха да изживеят далече от тук.
Джоуел се обади на директора на „Уитфийлд“ за трети път и помоли да посети майка си. Директорът обеща да се консултира с лекарите й и се обади на следващия ден с новината, че не може да позволи посещение. Беше третият отказ и както при първите два причината беше, че тя не може да приема посетители. Не им каза нищо повече и те предложиха, че майка им знае за смъртта на баща им и е потънала още по-надълбоко в своя мрачен свят.
Преди да умре, Пийт не беше определил кой ще стане настойник на съпругата му. Джоуел се срещна с Джон Уилбанкс и настоя да помоли съдията да определи или него, или Стела, но Уилбанкс искаше да мине малко време.
Това разгневи Джоуел и той го заплаши, че ще наеме друг адвокат да представлява него и интересите на майка му. Когато беше под напрежение, Джоуел можеше да бъде много убедителен адвокат — бързорек и с умни решения. Джон Уилбанкс се впечатли достатъчно, за да спомене пред брат си Ръсел, че хлапето би имало бъдеще в съдебната зала. След като Джоуел два дни не престана да настоява, Джон отстъпи и отиде заедно с него при съдия Абът Ръмболд, престарелия диктатор в канцлерския съд. Години наред съдия Ръмболд правеше каквото поиска от него Джон Уилбанкс, затова час по-късно Джоуел беше определен за новия настойник на майка си. Той получи заверено копие от съдебната заповед и незабавно се обади в „Уитфийлд“.
На 7 август, четири седмици след смъртта на баща им, Джоуел и Стела потеглиха с колата на юг да се видят с майка си за пръв път от повече от година. Флори не каза ясно дали иска да отиде с тях и Джоуел, новият мъж в къщата, предложи на леля си да почака до следващото посещение. В крайна сметка тя се съгласи.
Същият пазач, с когото се бяха посдърпали месеци по-рано, ги чакаше с клипборд на портата, но документацията не беше толкова обременителна. Джоуел подкара направо към Сграда 41 и, въоръжен със съдебната заповед, влезе вътре да се срещне с д-р Хилсабек. Двамата бяха говорили по телефона предишния ден и всичко беше наред. Този път лекарят се държа приветливо и след като прегледа издадения от съдия Ръмболд документ, облегна лакти на масата, притисна върховете на пръстите си и попита с какво може да им бъде полезен.
Стела заговори първа:
— Искаме да разберем каква е диагнозата на мама. Тук е повече от година и сигурно вече знаете какво й е.
Напрегната усмивка и после:
— Разбира се. Госпожа Банинг страда от силен психически стрес. Терминът „нервен срив“ не е медицинска диагноза, но се използва много често за описание на пациенти като майка ви. Тя страда от депресия, тревожност и остър стрес. Депресията поражда у нея безнадеждност и мисли за самонараняване и самоубийство. Тревожността й се проявява във високо кръвно налягане, напрегнати мускули, виене на свят и треперене. Страда от безсъние една седмица, а през следващата спи непробудно. Халюцинира, привиждат й се неща, които не са реални, и често крещи нощем, когато има кошмари. Преживява крайно силни промени в настроението, но почти винаги мрачни. Ако има хубав ден, през който изглежда почти щастлива, следващите два-три дни е много потисната. Понякога буквално е в ступор. Изпада в параноя и смята, че я преследват или че в стаята има още някой. Това често предизвиква панически пристъпи, по време на които я обзема безграничен страх и започва да се задушава. Обикновено това отминава след час-два. Храни се малко и отказва да се грижи за себе си. Не поддържа добра хигиена. Не е отзивчива пациентка и напълно се изолира по време на груповата терапия. Наблюдавахме леко съживяване преди убийството на Декстър Бел, но смъртта му се оказа катастрофална. Минаха месеци без никакво подобрение, а след това екзекутираха баща ви и състоянието на Лайза се влоши съществено.
— Това ли е всичко? — попита Стела и изтри очи.
— Съжалявам.
— Има ли шизофрения? — попита Джоуел.
— Според мен не. В повечето случаи осъзнава действителността и не се поддава на неверни убеждения, с изключение на пристъпите на параноя от време на време. Не чува гласове. Трудно ми е да определя как ще се държи в социална среда, защото не е излизала от тук. Но не поставям на майка ви диагноза шизофрения. По-скоро е тежка депресия.
— Преди осемнайсет месеца майка ни си беше добре — отбеляза Стела — или поне така изглеждаше. А сега явно преживява нервен срив. Какво се е случило, докторе? Какво го е предизвикало?
Хилсабек заклати глава.
— Не знам. Но съм съгласен с вас, че е било нещо травмиращо. Доколкото разбирам, Лайза и вие сте се справили някак с новината за предполагаемата гибел на баща ви. Завръщането му е било радостно събитие, което несъмнено е предизвикало огромно щастие, не дълбока депресия. А после явно се е случило нещо. Но, както ви казах, тя не е много отзивчива и отказва да се връща към миналото си. Всъщност поведението й е доста обезсърчаващо и се опасявам, че може и да не успеем да й помогнем, докато не прояви желание да говори.
— Как я лекувате тогава? — попита Джоуел.
— С консултации, терапия, по-добър хранителен режим, слънце. Стараем се да я извеждаме навън, но тя обикновено отказва. Ако няма повече лоши новини, очаквам да постигне бавно подобрение. Важно е да ви вижда.
— А лекарства? — попита Стела.
— В нашата работа винаги се носят слухове, че се разработват антипсихотични медикаменти, но като че ли ни делят години от тях. Когато майка ви не може да спи или е прекомерно тревожна, й даваме барбитурати. И по някое хапче за високо кръвно от време на време.
Възцари се продължително мълчание, докато Джоуел и Стела обмисляха думите, които отдавна копнееха да чуят.
Не бяха окуражаващи, но може би бяха началото. Или краят на началото.
— Можете ли да я излекувате, докторе? — попита Джоуел. — Има ли шанс някой ден да се прибере у дома?
— Не съм сигурен, че домът ви е подходящо място за нея, господин Банинг. Доколкото разбирам, напоследък там е доста зловещо и мрачно.
— Може да се каже — съгласи се Стела.
— Не смятам, че майка ви би понесла още лоши новини там.
— Ние също — промърмори Стела.
Доктор Хилсабек внезапно се изправи и каза:
— Да отидем да видим Лайза. Последвайте ме.
Тръгнаха по дълъг коридор и спряха до един прозорец.
Под тях в далечината се виждаше горичка, а по-наблизо — широки алеи около малко езеро и красива беседка. Една жена седеше на сянка в инвалидна количка, а до нея стоеше медицинска сестра. Двете като че ли си говореха.
— Това е Лайза — каза Хилсабек. — Знае, че ще дойдете, и няма търпение да ви види. Можете да излезе през онази врата. — Кимна им и те се отдалечиха.
Лайза се усмихна, когато ги видя. Най-напред протегна ръце към Стела и я придърпа към себе си, после направи същото и с Джоуел. Медицинската сестра се отдръпна и изчезна.
Преместиха инвалидната количка до близката пейка и седнаха срещу нея. Джоуел хвана едната й ръка, Стела — другата. Бяха се подготвили, че майка им може да изглежда ужасно, затова се постараха да прикрият изненадата си. Бледа, крайно измършавяла, без грим, червило и бижута — нищо, което да напомня за красивата и жизнерадостна жена, която познаваха и обичаха. Пясъчнорусата й коса беше посивяла и прибрана в кок на тила. Беше с тънък избелял халат, под който стърчаха босите й стъпала.
— Дечицата ми, дечицата ми — повтаряше тя отново и отново, вкопчена в ръцете им, и се опитваше да се усмихне. Очите й бяха толкова плашещи. Бяха изгубили цвета и живеца си и имаха кух и немигащ поглед, който отначало тя дори не вдигна към техните очи. Гледаше малко по-надолу, сякаш се взираше в гърдите им.
Минутите се нижеха, Лайза продължаваше да повтаря „дечицата ми“, а Джоуел и Стела я потупваха лекичко и се мъчеха да измислят какво да кажат. Джоуел допусна, че всеки разговор би бил от полза, затова отбеляза:
— Доктор Хилсабек каза, че се справяш чудесно, мамо.
Тя кимна и отговори тихо:
— Може би. Имам и хубави дни. Просто искам да се прибера у дома.
— Ще те заведем у дома, мамо, но не днес. Най-напред трябва да оздравееш, да започнеш да се храниш по-добре, да излизаш на слънце, да изпълняваш, каквото ти казват лекарите и сестрите, и скоро ще те заведем вкъщи.
— Пийт там ли ще е?
— Не, мамо, татко няма да бъде там. Него го няма. Мислех, че лекарите са ти казали.
— Да, но не им вярвам.
— Повярвай им, защото татко го няма.
Стела се надигна предпазливо, целуна майка си по темето и отиде зад беседката. Седна на стълбите и зарови лице в шепите си.
Е, много ти благодаря, сестричке, помисли си Джоуел. Той поде пространен разказ неизвестно за какво или поне напълно несвързан с факта, че са в парка на лудница с майка си, която е психичноболна. Джоуел говореше за Стела и за предстоящото й завръщане в „Холинс“, за плановете й да си намери работа в Ню Йорк. Каза й за своето решение да се запише да следва право. Беше приет във „Вандербилт“ и в Университета на Мисисипи, но смяташе да си даде една година почивка и може би да попътува. Докато той говореше, Лайза чу думите му и вдигна очи, сякаш гласът му я успокояваше. Усмихна се и започна да кима лекичко.
Джоуел не беше сигурен за правото и затова му се искаше да си почине от следването. Двамата със Стела бяха поживели във Вашингтон и се бяха забавлявали, освен това се беше сприятелил със собственика на един ресторант, който му беше предложил работа.
След като си поплака, Стела се върна и разказа как е работила като бавачка в Джорджтаун, за курсовете, които ще запише, за бъдещите си планове. Понякога Лайза се усмихваше и затваряше очи, като че ли гласовете им бяха за нея приятен наркотик.
Облаците се разкъсаха и обедното слънце напече парка. Избутаха инвалидната й количка на сянка под няколко дървета. Медицинската сестра ги наблюдаваше, но отдалече. Когато се умълчаха, Лайза прошепна:
— Не спирайте да говорите.
И те продължиха.
Един санитар им донесе сандвичи и чаши студен чай. Подредиха обяда си на масичка за пикник и подканиха Лайза да яде. Тя хапна няколко залъка от сандвича и толкова. Искаше да слуша прекрасните им млади гласове и те говореха, като се редуваха, но се стараеха да не засягат темата за Клантън.
Много след като се наобядваха, се появи д-р Хилсабек и каза, че пациентката се нуждае от почивка. Беше доволен от посещението и помоли Джоуел и Лайза да дойдат отново на следващия ден. Разбира се, че щяха да дойдат.
Целунаха майка си за „довиждане“ и отидоха с колата в Джаксън, където отседнаха във внушителния хотел „Хайделберг“ в центъра на града. Настаниха се и излязоха да се разходят из столицата на щата, но беше прекалено влажно и горещо. Влязоха в едно кафене, попитаха сервитьора къде могат да намерят алкохол и той ги упъти към една нелегална пивница зад хотела. Поръчаха си питиета и се постараха да не говорят за майка си. Бяха се изморили от говорене.
Ерол Маклийш нямаше разрешително да практикува в Мисисипи и трябваше да се свърже с местен адвокат, за да осъществи старателно начертаните си планове. И през ум не му мина да наеме човек от Клантън. Всички добри юристи там бяха роднини на Уилбанкс. Маклийш търсеше някой агресивен адвокат, известен в Северен Мисисипи, но без тесни връзки в окръг Форд. Не бързаше, направи проучванията си, поразпита и накрая се спря на един адвокат от Тюпълоу, Бърч Дънлап. Двамата се срещнаха месец преди екзекуцията на Пийт и се заеха да подготвят почвата. Дънлап хареса делото поради вероятността да бъде отразено от пресата и защото, поне по негово мнение, щяха лесно да го спечелят.
На 12 август Дънлап заведе от името на клиентката си Джаки Бел дело за обезщетение за причинена смърт чрез наследството на Пийт Банинг. Излагаше фактите такива, каквито всички ги знаеха, и искаше обезщетение в размер на половин милион долара. По силата на неочакван обрат делото беше заведено във федералния съд в Оксфорд, не в щатския съд в Клантън. Джаки Бел твърдеше, че вече живее в Джорджия и затова има право да подаде иска във федерален съд, където ще бъдат призовани съдебни заседатели от трийсет окръга и ще бъде трудно да се разчита на симпатия към един осъден убиец.
Тъй като Флори беше изпълнителка на завещанието, трябваше документите да бъдат връчени на нея. Тя беше в задния двор и четеше на птиците си, когато най-неочаквано се появи Рой Лестър с разтревожено изражение.
— Лоши новини, Флори — каза той и повдигна шапката си за поздрав. Подаде й дебел плик и обясни: — Май се задават още съдебни проблеми.
— Какво е това? — попита тя, защото прекрасно знаеше, че той, Никс и всички в шерифската служба са прочели съдържанието на плика.
— Дело, което Джаки Бел завежда във федерален съд.
— Много благодаря.
— Би ли подписала ето тук? — подаде й той лист и писалка.
— Защо?
— За да е ясно, че документите по делото са ти връчени и вече са при теб.
Тя подписа, благодари му и внесе плика вътре. Час по-късно влетя в кантората на Джон Уилбанкс и се втурна нагоре по стълбите. Връчи му документите и разплакана се строполи на канапето. Джон запали пура и спокойно прочете трите страници на писменото изложение.
— Не е изненада — каза той и седна на стол срещу канапето. — Струва ми се, че обсъдихме тази възможност.
— Половин милион долара?
— Надута сума, но така се прави. Адвокатите обикновено искат много повече, отколкото очакват да получат.
— Но ти ще се оправиш с това, нали, Джон? Нали не трябва да се тревожа?
— О, ще се оправя, тоест ще поема защитата по делото, но има много причини за тревога, Флори. Първо, фактите, а те са добре установени. Второ, Бърч Дънлап е опитен адвокат и си разбира от работата. Подаването на иска във федерален съд е блестящ ход и, честно казано, не го очаквах.
— Значи си предвиждал, че може да се случи?
— Флори, обсъдихме го още преди месеци. Съпругът на Джаки Бел беше убит, а убиецът е състоятелен човек — нещо нечувано.
— Е, честно казано, не помня да сме го обсъждали, Джон. През последната година нервите ми се обтегнаха до скъсване и бедният ми мозък не може да поема повече. Какво ще правим сега?
— Ти нищо. Аз ще поема защитата. И ще чакаме следващите ходове.
— Още ли?
— Няма да се изненадам.
Чакането продължи два дни. Бърч Дънлап заведе второто си дело в канцлерския съд на окръг Форд срещу Джоуел и Стела Банинг. Ерол Маклийш допускаше, че двамата скоро ще заминат да продължат образованието си, и реши да им връчи призовките, преди да напуснат Клантън. Рой Лестър отиде във фермата и връчи документите на Джоуел, Стела и Флори.
Достатъчно притеснително бе да те съди способен адвокат, но две предстоящи дела, по които нямаш почти никаква защита, бяха ужасяваща новина. Тримата ответници се срещнаха с Джон и Ръсел Уилбанкс и макар присъствието на верни приятели и добри адвокати да им донесе известна утеха, усещането за несигурност беше много осезаемо.
Възможно ли беше наистина да изгубят земята си? Нищо не застрашаваше Флори, разбира се, но собствеността върху дела на Джоуел и Стела беше оспорена от адвокат, който явно си разбираше от работата. Ясно беше, че Пийт е планирал убийството и като част от тази подготовка беше прехвърлил най-ценното си притежание на своите деца, за да избегне исковете на засегнатата страна.
Братята Уилбанкс обсъдиха какво може да се случи през предстоящите месеци. И двамата бяха на мнение, че Дънлап най-вероятно ще настоява за процес по иска за обезщетение за причинена смърт, пък и, честно казано, не виждаха вероятност да изгуби, а след това щеше да отиде със съдебното решение в канцлерския съд и да нападне земята им. В зависимост от това кой ще спечели и кой ще изгуби двете дела съдебните спорове и обжалванията можеха да се влачат с години, а адвокатските хонорари да бъдат значителни.
Джон Уилбанкс обещаваше енергична защита на всички фронтове, но демонстрираната от него самоувереност не беше убедителна.
Банинг си тръгнаха от кантората му потиснати и спонтанно решиха да заминат за Мемфис и да отседнат в хотел „Пийбоди“, където щяха да удавят грижите си в изискания бар, да хапнат нещо вкусно и просто да се махнат за кратко от окръг Форд. Най-добре да похарчат малко пари, докато все още ги имаха.
Джоуел шофираше сам на предната седалка, а момичетата се бяха настанили отзад. Мълчаха няколко километра, докато не влязоха в окръг Ван Бюрен. Стела разчупи леда:
— Наистина не искам да се връщам в „Холинс“. Занятията започват след три седмици и не мога да си представя, че ще вляза в аудиторията и ще се мъча да слушам лекция за нещо толкова маловажно като Шекспир, след като баща ми е бил екзекутиран, а горката ми майка е в психиатрията. Не, сериозно, как може да се очаква от мен да уча?
— Значи ще зарежеш колежа, така ли? — попита Флори.
— Няма да го зарежа, ще прекъсна.
— А ти, Джоуел?
— И на мен ми се въртят същите мисли. Първата година следване по право е като военен лагер и аз просто не съм готов за това. Клоня към „Вандербилт“, но сега, когато парите се превърнаха в проблем, мисля и за Университета на Мисисипи. Истината е, че не се виждам в аудитория, където свадливи стари професори да ми пълнят главата с умнотии.
— Интересно — отбеляза Флори. — Какво смятате да правите вие, двамата, през идните месеци, ако няма да учите и нямате работа? Да се мотаете в къщата и да подлудявате Нинева? Или да помагате на негрите за памука? Бюфорд винаги има нужда от работна ръка. А ако ви омръзне на полето, винаги може да плевите и да берете зеленчуци в градината, за да има какво да ядем през зимата. Еймъс с удоволствие ще ви научи да доите кравите в шест сутринта. Нинева ще се радва да й се пречкате в кухнята, докато готви и консервира. Пък, когато ви омръзне във фермата, винаги можете да отскочите до града, където всеки срещнат ще ви пита как сте и ще се преструва, че скърби за баща ви. Това ли искате?
Нито Джоуел, нито Стела й отговориха.
— Ето ви по-добър план — продължи Флори. — След три седмици ще се ометете от тук, защото трябва да завършите, преди да изгубим всички пари. Баща ви ми възложи да отговарям за образованието ви, затова аз ще пиша чековете. Ако не завършите сега, никога няма да го направите, така че нямате друг избор — заминавате. Стела, ти ще се върнеш в „Холинс“, а ти, Джоуел, отиваш да следваш право. Не ме интересува къде ще учиш, само да си далече от тук.
Известно време пътуваха в мълчание, докато племенниците на Флори проумеят колко безапелационно е решението й.
— Е, като се замисля, „Холинс“ не е чак толкова лошо убежище.
— Ако ще следвам право, сигурно ще избера Университета на Мисисипи — каза Джоуел. — Така ще мога да посещавам мама през уикенда, да се отбивам в кантората на Уилбанкс и да помагам за съдебните дела.
— Сигурна съм, че Джон държи нещата под контрол — каза Флори. — Можем да си позволим „Вандербилт“, ако го предпочиташ.
— Не, четири години там ми стигат. Трябва да разширя кръгозора си. Пък и в Мисисипи има повече момичета.
— И откога това ти стана важно?
— Винаги е било.
— Е, според мен трябва да си намериш сериозна приятелка. В крайна сметка вече си на двайсет и една и имаш бакалавърска диплома.
— Да не би да ми даваш любовни съвети, лельо Флори, без да съм ги искал?
— Ами не.
— Добре. Не го прави.
Преди да заминат за есенния семестър, Джоуел и Стела отидоха още три пъти до „Уитфийлд“. Д-р Хилсабек ги насърчаваше да го правят и ги уверяваше, че посещенията им са от огромна полза, макар че те не забелязваха никакво подобрение. Външността на Лайза не се променяше. Веднъж тя отказа да излезе от тъмната си стаичка и изобщо не продума. Друг път им позволи да я разхождат из двора с инвалидния стол, за да се подслонят някъде на сянка от августовската жега. Понякога се усмихваше, но не често, беше доста мълчалива и никога не свързваше думите в цяло изречение. Затова просто слушаше децата си, които се редуваха с едни и същи дълги разкази. За да наруши монотонността, Джоуел й четеше статии от списание „Тайм“, а Стела — от „Сатърди Ивнинг Поуст“.
Срещите с майка им бяха емоционално изтощителни и двамата почти не говореха на връщане. След четири посещения все повече се убеждаваха, че тя никога няма да напусне болницата.
Рано на 3 септември Джоуел натовари багажа на сестра си в семейния понтиак от 1939 г. и двамата заедно отидоха в розовата къща на прощална закуска с леля Флори. Мариета ги натъпка с кифлички и омлети и им опакова обяд за из път. Оставиха Флори, обляна в сълзи, на верандата и заминаха. Спряха за печална кратка молитва на гроба на баща си и Джоуел подкара бързо към гарата. Стела едва не изпусна влака за Мемфис в десет без двайсет. Прегърнаха се, постараха се да не плачат и си обещаха да поддържат връзка.
Когато влакът се изгуби от поглед, Джоуел направи един кръг около площада, заобиколи от разстояние методистката църква и се прибра вкъщи. Събра багажа си, сбогува се с Нинева и Еймъс и шофира един час до Оксфорд, където му предстоеше да следва право. Чрез приятел на свой приятел си беше наел малък апартамент в центъра, над гаража на една вдовица — евтина квартира, която се даваше само на студенти, следващи магистратура. Вдовицата го разведе из трите тесни стаички и му обясни правилата: никакъв алкохол, шумни веселби или хазарт и, разбира се, никакви жени. Поиска в брой предплата от сто долара за четири месеца — наема до декември. Той прие правилата й, макар да нямаше никакво намерение да ги изпълнява, и й даде парите. Когато тя си тръгна, разопакова саковете и кашоните и подреди дрехите си в гардероба.
Когато се стъмни, Джоуел тръгна по булевард „Норт Ламар“ към сградата на съда в далечината. Запали цигара, докато крачеше покрай стари къщи в сенчести дворове. От верандите бликаха клюки след вечеря, докато семейства и съседи чакаха горещината и влагата да понамалеят. Студентите вече се бяха върнали, но на площада нямаше жива душа, пък и защо да има? Там нямаше барове, клубове, салони за танци и дори хубави ресторанти. Оксфорд беше малък град в сух режим, много далече от ярките светлини на Нашвил.
Джоуел Банинг се чувстваше далече от всичко.
Съдебното дело беше за смъртоносен сблъсък между седан, в който пътуваше младо семейство, и открит товарен вагон с няколко тона дървесина. Катастрофата бе станала късно през нощта на главния път между Тюпълоу и Мемфис, при прелез, който по неизвестни причини беше построен в подножието на хълм, така че колите, които се спускаха по склона нощем, невинаги виждаха влаковете, връхлитащи иззад хълма. За да бъдат избегнати сблъсъците, каквито имаше вече няколко, железниците поставиха червени мигащи светлини от изток и запад, но не се охарчиха за бариери, които да се спускат и да преграждат пътя. Откритият вагон беше единайсети в композиция от шейсет вагона, два локомотива и служебен червен фургон.
Адвокатите, които защитаваха железниците, наблягаха на факта, че ако шофьорът внимава в пътя, няма как да не забележи нещо толкова голямо като товарен вагон, дълъг двайсет и пет метра и пълен с дървен материал, който се подава половин метър над страничната стена. Раздадоха увеличени снимки на вагона и изглеждаха сигурни в убедителността на доказателството си.
Само че не можеха да се мерят с Бърч Дънлап, адвокат на загиналото семейство — двамата родители и двете им невръстни деца. По време на двудневния процес Дънлап нападна проектантите на прелеза, спомена предишните катастрофи на него, доказа, че железниците са били предупредени колко опасен е той, направи на пух и прах двама шофьори, които се представяха за очевидци, и подаде на съдебните заседатели своите снимки, които показваха безхаберието на железниците.
Съдебните заседатели се съгласиха с него и определиха за семейството обезщетение от 60 000 долара — рекордно голяма присъда за федералния съд в Северен Мисисипи.
Джоуел Банинг седеше на задния ред, смъкнат ниско на мястото си, и със свито сърце наблюдава процеса от началото до края. Бърч Дънлап беше истински виртуоз и владееше съдебните заседатели от началото до края. Чувстваше се като у дома си в залата — спокоен, непринуден и вдъхващ голямо доверие. Беше безупречно подготвен, уравновесен и винаги с две крачки пред свидетелите и адвокатите на защитата.
А сега беше погнал семейство Банинг и тяхната земя.
Джоуел следеше делата на щатския съд в Оксфорд и така забеляза предстоящия процес за железопътната катастрофа. От любопитство реши да пропусне занятията си и да го гледа. А после му се прииска да не беше проявил любопитство.
След произнасянето на присъдата Джоуел се поколеба дали да не се обади на Стела, но защо трябваше да й разваля настроението? Искаше му се да звънне на Флори, ала телефонът й можеше да се подслушва от други абонати. Имаше нужда да поговори с някого, но през първите седмици от следването си почти не се срещаше с други студенти. Беше сдържан, резервиран, почти груб понякога и винаги отбранителен, защото очакваше всеки момент някой бъбривец да го попита за баща му. Сякаш чуваше как шушукат зад гърба му.
Три месеца по-късно раната, която му беше нанесла екзекуцията, все още беше отворена и болезнена. Джоуел беше сигурен, че е единственият студент в историята на университета, чието семейство е преживявало срама на подобно публично унижение.
На 9 октомври той пропусна часовете си и отиде с колата на брега на едно езеро, седна под някакво дърво и започна да отпива бърбън от плоското си шише. На тази дата преди една година баща му беше убил Декстър Бел.
Джоуел се учеше усърдно, но занятията го отегчаваха. В съботните дни, когато всички говореха само за футбол, той отиваше в „Уитфийлд“ да поседи при майка си или се връщаше вкъщи да нагледа Флори и реколтата. Домът му се беше превърнал в ужасно и празно място, където можеше да си говори само с Нинева. Но тя също беше потисната и се суетеше из кухнята без почти никаква работа. По дяволите, като че ли всички бяха в депресия. Често в петък следобед отиваше в кантората на Джон Уилбанкс, за да обсъдят семейните правни проблеми или да му покаже кратко изложение или договор, които беше съставил в университета. Уилбанкс беше впечатлен от младия Джоуел и спомена неведнъж, че след няколко години кантората би имала полза от млад талант. Джоуел отговаряше вежливо, че все още не знае къде иска да живее и да практикува право.
Мислеше си, че Клантън е последното място, което би избрал.
С наближаването на празниците Флори започна да намеква за още едно пътуване до Ню Орлиънс. Плановете й обаче се осуетиха почти незабавно. Джоуел и Стела подозираха, че причината са парите. С оглед на несигурното бъдеще на семейните финанси бяха забелязали някои икономии. През 1947 г. памуковата реколта беше хубава, но не страхотна, а в отсъствие на Пийт брането не беше толкова ефикасно.
Стела се прибра на 21 декември и вечерта украси елхата в розовата къща под съпровода на коледни песни на грамофона. Пийнаха си повече от обикновено: Джоуел и Стела бърбън, Флори — джин. Мариета не пи, скри се в сутерена, напълно убедена, че всичко се разпада и отива по дяволите.
Колкото и мрачни да бяха изгледите, тримата се постараха да се настроят празнично с дребни подаръци, обилна храна и много музика. Не обсъждаха двете предстоящи дела, които застрашаваха бъдещето им.
На Коледа се качиха в линкълна на Флори и отидоха до „Уитфийлд“. Година по-рано бяха предприели същото пътуване, но им бяха отказали достъп до Лайза. С това вече бе свършено, защото Пийт го нямаше и Джоуел беше законният настойник на майка си. Седнаха с нея в единия ъгъл на просторната дневна и й дадоха подаръците и бонбоните, изпратени от Нинева и Мариета. Лайза се усмихваше често, говореше повече и сякаш се радваше на оказаното й внимание.
Във всеки ъгъл имаше по едно кротко семейство, което обгрижваше пациент с бледа кожа и хлътнали бузи. Някои от болните бяха стари и изглеждаха полумъртви. Други, като Лайза, бяха много по-млади, но и техните изгледи не бяха добри. Наистина ли я очакваше такова бъдеще? Щеше ли някога да се оправи достатъчно, за да се прибере у дома? Нима бяха обречени десетилетия наред да правят тези потискащи посещения?
Д-р Хилсабек твърдеше, че е доволен от нейния напредък, но през последните четири месеца близките на Лайза не бяха забелязали съществено подобрение. Не беше напълняла изобщо, а сестрите я държаха на инвалидна количка, за да не изгаря калории. Освен това често не обелваше нито дума много дълго време. Понякога в очите й проблясваше искра, но за съвсем кратко.
На връщане тримата обсъдиха дали изобщо има смисъл да предприемат тези пътувания до „Уитфийлд“.
След Коледа музиката секна и заваляха студени дъждове. Веселото настроение не им се удаваше и дори розовата къща потъна в униние въпреки цялата си ексцентричност. Неочаквано се наложи Стела да се върне в „Холинс“ да довърши някакви неясни проекти. Флори прекарваше повече време в стаята си, където четеше и слушаше опери.
За да избяга от мрачната атмосфера, Джоуел си тръгна един ден по-рано. Когато Юридическият факултет отвори врати, той нетърпеливо провери резултатите си и остана доволен от представянето си на тестовете през първия семестър.
В края на януари Джоуел отново се озова във федералния съд като представител на семейството. Беше насрочено изслушване пред съдия в присъствието на всички адвокати. Като изпълнителка на завещанието на Пийт Банинг, Флори трябваше да е тук, но както обикновено тя се извини, че е болна от грип. Освен това Джоуел така и така беше в Оксфорд и можеше да се погрижи за това.
Той седеше напрегнато между Джон и Ръсел Уилбанкс и не откъсваше очи от Бърч Дънлап и колегата му на другата маса. Страхуваше се дори да бъде в една зала с този адвокат.
Съдията прегледа списъка с потенциалните свидетели и поиска да му представят в резюме какви ще бъдат показанията им. Учтиво обсъдиха веществените доказателства, списъците, от които щяха да изберат съдебни заседатели, обичайните подробности преди всеки процес. Съдията прегледа графика си и назначи делото за 24 февруари, след няма и месец. След това попита съществува ли вероятност делото да се реши чрез извънсъдебно споразумение. Адвокатите се спогледаха и стана ясно, че още не са стигнали до този етап.
Бърч Дънлап се изправи и каза:
— Господин съдия, аз винаги съм склонен да сключа споразумение, но при добри условия, разбира се. Както знаете, предстои ни и друго дело в канцлерския съд на окръг Форд, където ще се опитаме да отменим прехвърлянето на собствеността върху земята от покойния на децата му. То е станало три седмици преди убийството. Поръчахме оценка на земята. — Дънлап взе една папка и почти я размаха пред съдията. — Земята струва сто долара на акър, около шейсет и четири хиляди общо, и ние сме твърдо убедени, че тя е част от наследството на Пийт Банинг, поради което следва да бъде включена в иска за обезщетение на клиентката ни, госпожа Джаки Бел. Къщата е оценена на трийсет хиляди долара, а има и други активи.
Джон Уилбанкс се изправи усмихнат и поклати глава, като че ли Дънлап е пълен глупак.
— Тези цифри са завишени, господин съдия, и аз не съм готов да ги оспорвам. Но още е рано да се говори за споразумение. Очакваме да победим в окръг Форд и да защитим земята. А и кой знае какво ще решат съдебните заседатели по това дело? Нека да оставим процеса да поеме своя ход и после ще обсъждаме споразумение, ако се наложи.
— Може да е твърде късно, господин Уилбанкс — отбеляза съдията.
Кръвта на Джоуел кипна, докато слушаше как Бърч Дънлап нехайно говори за земя, купена, разчистена и разорана от прапрапрадядо му. Как се осмеляваше този ловък шарлатанин да подмята оценки на трудно добити имоти, все едно наддава на търг или играе хазарт! Наистина ли възнамеряваше да им измъкне всичко, което притежават? А каква част от плячката щяха да заграбят собствените му хищни пръсти?
Адвокатите размениха по някоя забележка, но не постигнаха напредък. Съдията обяви следващото дело от графика си. Джоуел и Джон Уилбанкс се разходиха по площада пред съда, а Ръсел влезе в един ресторант.
— Трябва да обсъдим възможността за споразумение — каза Уилбанкс.
— Добре, слушам те — съгласи се Джоуел.
— Дънлап е завишил оценката си, но не неприлично много. Можем да му предложим двайсет хиляди долара в брой и да видим как ще реагира. Това са много пари, Джоуел.
— И още как. Откъде ще намерим толкова?
— В завещанието има около петнайсет хиляди. Ти и Стела бихте могли да ипотекирате част от земята. Роднините ми притежават банката, нали не си забравил? Сигурен съм, че ще мога да уредя малък заем.
— Значи искаш да му предложим двайсет хиляди?
— Обсъди го с Флори. Не се налага да ти напомням, че в случая фактите не са на наша страна. Стореното от баща ти е факт и няма извинение. Съдебните заседатели ще се отнесат със съчувствие към семейство Бел, а съчувствието е наш враг.
Ерол Маклийш изсумтя подигравателно на предположението, че Джаки ще се съгласи на толкова малко. Нямаше да приемат дори 25 000 долара. Маклийш искаше всичко — земята, къщата, добитъка, работниците във фермата — и имаше план как да ги докопа.
В края на февруари двамата с Джаки пристигаха с колата в Оксфорд и се настаниха в хотел на площада. В една стая, макар още да не бяха женени.
Процесът започна сутринта на двайсет и четвърти. Джаки, ищцата по делото, седеше с Дънлап и адвокатите си и изглеждаше привлекателна в черно от глава до пети. Флори беше на успокоителни и седеше между Джон и Ръсел Уилбанкс, а зад нея беше Джоуел.
При първа възможност Джоуел заговори Джаки, ръкува се с нея и се постара да бъде любезен. Тя не. Държеше се като скърбяща вдовица, търсеща справедливост и отмъщение. Флори я ненавиждаше и се правеше, че не я забелязва.
Докато съдия Стратън минаваше през предварителната процедура с петдесетината потенциални съдебни заседатели, Джоуел се обърна и огледа залата. На първия ред имаше няколко репортери. Вратата се отвори и, за голямо негово учудване, влязоха третокурсници по право заедно с преподавателя си. Изучаваха федералния съдебен процес и тъй като делото беше нашумяло, трябваше да бъде проследено. Джоуел забеляза сред публиката и други студенти по право, които гледаха внимателно. И в този момент му се прииска да беше избрал да следва в друг щат.
Сутринта премина в избор на жури и по обед шестимата съдебни заседатели вече бяха заели местата си. Седмият щеше да бъде резерва. Тъй като делото беше гражданско, за обявяването на решение бяха необходими четири гласа. Ако журито се разделеше трима на трима при гласуването, щеше да се наложи повторно разглеждане.
Следобед Бърч Дънлап се приближи към ложата, оправи хубавата си копринена вратовръзка, грейна в широка усмивка и приветства съдебните заседатели с „добре дошли в храма на Темида“. Джоуел наблюдаваше всеки негов ход, попиваше всяка дума и според пристрастното му мнение тонът на адвоката беше лигав, докато благодареше на съдебните заседатели за отделеното време да изпълнят дълга си, но Дънлап много бързо мина по същество. Обясни фактите и изтъкна, че отговорността е ясна. Извършено е хладнокръвно убийство, довело до справедливата екзекуция на човек, когото няма да видят. Истинският ответник е мъртъв, затова според закона ищцата се оказва принудена да отправи претенция към наследството му. Обясни, че процесът до голяма степен ще се върти около стойността на живота на Декстър Бел, макар че тя била неизмерима. Дънлап не предложи сума, това щеше да стане по-късно. Но не остави място за съмнение, че преподобният Бел е бил изключителен човек, прекрасен баща, всеотдаен пастор и така нататък и че животът му струва много пари, макар да е печелел малко като свещеник.
По време на красноречивото слово на Дънлап Джоуел усещаше почти осезаемо как семейното състояние им се изплъзва. В уводната си реч Дънлап няколко пъти нарече Пийт Банинг „заможен фермер“ и „богат земевладелец“. При всеки подобен израз Джоуел се сепваше и поглеждаше към съдебните заседатели. Двамата със Стела не бяха възпитавани като деца на богато семейство, затова той се смущаваше, когато този сладкодумен оратор ги описваше като такива. Съдебните заседатели, в най-добрия случай хора от средната класа, явно схващаха внушението. Богат фермер убива беден свещеник. Рефренът се наложи още в началото на делото и щеше да звучи в ушите на журито до края.
Джон Уилбанкс направи кратко встъпление, в което попита съдебните заседатели дали наистина е справедливо да караме близките на осъден убиец да плащат за неговите грехове. Семейството на Пийт Банинг не е сторило нищо нередно, абсолютно нищо. Без да имат никаква вина, неговите деца също са изгубили баща си. Защо да бъдат наказани? Не са ли вече наказани достатъчно? Съдебното дело целеше единствено да докопа спечелените с труд пари на едно семейство, което обработва земята си от десетилетия, добри, почтени и трудолюбиви хора, които не са богати, не са заможни и не би следвало да бъдат обект на подобни искания. Според пристрастното мнение на Джоуел адвокатът им превъзходно описа ищцата като използвачка, алчна за пари. Звучеше почти възмутено, когато седна.
Първият свидетел беше Джаки Бел и точно както беше направила и тринайсет месеца по-рано, тя зае свидетелското място, облечена в силно прилепнала рокля, и много скоро се разплака. Докато описваше как е намерила мъртвия си съпруг, съдебните заседатели, до един мъже, попиваха всяка дума и видимо й съчувстваха. Джон Уилбанкс не я подложи на кръстосан разпит.
След това беше ред на Никс Гридли. Той описа какво е заварил на местопрестъплението, извади същите увеличени снимки на окървавеното тяло на Декстър, показа на съдебните заседатели колта 45-и калибър, собственост на осъдения, и заяви уверено, че Пийт Банинг, човек, когото е познавал добре, наистина е бил екзекутиран на електрическия стол. Никс беше свидетел на екзекуцията и беше присъствал, когато патологът обяви смъртта на Пийт.
След като освободиха Никс, Бърч Дънлап представи като доказателства, без да срещне възражения, заверени копия от съдебните решения, с които Пийт бе обявен за виновен в предумишлено убийство на Декстър Бел, а също решението на Върховния съд на щата, потвърждаващо присъдата му.
След дългия първи ден от процеса беше установено недвусмислено, че Пийт Банинг е убил Декстър Бел, за което е заплатил със собствения си живот. Най-сетне, помисли си Джоуел. За него това не беше новина, но фактите приковаха вниманието на съдебните заседатели.
След установяването на причинно-следствената връзка процесът премина на въпроса за вредите. В девет часа в четвъртък сутринта Джаки Бел отново зае свидетелското място и предостави данъчните декларации на семейството си за периода между 1940 и 1945 г. Непосредствено преди смъртта си Декстър Бел бе получавал заплата от 2400 долара годишно от методистката църква в Клантън, останала без увеличение след 1942 г. Той нямаше други доходи, тя също. Семейството бе живяло в свещеническия дом, предоставен безплатно от църквата, която бе плащала и режийните разходи. Ясно бе, че семейството е живяло пестеливо, но само беше избрало този начин на живот и беше доволно от него.
Освободиха я и Дънлап призова вещо лице — преподавател по икономика в Университета на Мисисипи, някой си д-р Потър. Той имаше няколко научни степени, беше автор на книги и веднага стана ясно, че разбира от пари и финанси повече от всеки друг в съдебната зала. Джон Уилбанкс зададе няколко въпроса относно професионалната му компетентност, но внимаваше да не прекали и да изпадне в неловко положение.
По време на разпита на Дънлап д-р Потър описа колко е печелел Декстър Бел като свещеник, сравни неговата финансова история с тази на други свещеници със сходна кариера — и всичко това в цифри. Отчитайки служебните придобивки, беше изчислил, че непосредствено преди смъртта си на трийсет и девет години пасторът е получавал общо възнаграждение в размер на 3300 долара годишно. При консервативно допускане на 2 процента годишна инфлация и ако се приемело, че Декстър е щял да работи, докато навърши седемдесет, каквато била практиката за свещениците през 1948 г., се очаквало през живота си той да спечели 106 000 долара.
Дънлап представи големи цветни схеми и диаграми, докато задаваше на д-р Потър въпроси за цифрите, и успя да внуши на съдебните заседатели, че става дума за действителни пари, за реални суми, отнети от семейство Бел поради преждевременната смърт на Декстър.
По време на кръстосания разпит Джон Уилбанкс атакува някои от допусканията на д-р Потър. Основателно ли беше да се допуска, че Декстър е щял да работи до седемдесетгодишна възраст? Основателно ли беше да се допуска, че постоянно е щял да има работа? Основателно ли беше да се допуска неизменен процент на инфлацията? И постоянни увеличения на заплатата? Основателно ли беше да се допуска, че съпругата му няма да сключи втори брак с мъж, който печели значително повече?
Уилбанкс пося известно съмнение и спечели точки, но поне според Джоуел той атакуваше поначало скромни суми. Свещениците печелеха малко. Имаше ли смисъл и бездруго оскъдните им заплати да бъдат допълнително омаловажавани?
Следващият свидетел беше оценител на недвижими имоти от Тюпълоу. След като представи квалификацията му, Дънлап го попита дали е изготвил оценка на имота на Банинг. Човекът потвърди и му подаде някаква папка. Джон Уилбанкс буквално избухна и възрази срещу това разпитът на свидетеля да продължи. Схватката беше очаквана, не бяха успели да разрешат спора преди процеса.
Уилбанкс твърдеше разпалено, че земята не принадлежи на Пийт Банинг и не е включена в завещанието му. Пийт я беше отстъпил на децата си, както неговите родители и предци я бяха предавали в рода. Извади заверени копия от нотариалните актове на Джоуел и Стела.
Дънлап бурно възрази, че прехвърлянето на собствеността от страна на Пийт е измама, което ядоса съдия Стратън. Той скастри Дънлап, задето използва вредни квалификации като „измама“, при положение че още нищо не е доказано. Уилбанкс напомни, че в канцлерския съд на окръг Форд предстои да се гледа друго дело във връзка с прехвърлянето на собствеността на земята. Съдия Стратън се съгласи и нареди на Дънлап да не се опитва да докаже, че Пийт Банинг е притежавал земята при смъртта си, защото този въпрос не е решен.
Това беше важна победа за защитата, а Дънлап явно не беше преценил нещата правилно. Въпреки това той беше опитен актьор на съдебната сцена и бързо се опомни. След като оценителят си тръгна, Дънлап призова Флори като свидетел на насрещната страна. Уилбанкс очакваше този ход и се беше постарал да я подготви за изпитанието. Увери я, че няма да остане дълго там, но тя беше силно притеснена.
След няколко предварителни въпроса Дънлап я попита дали е изпълнителка на завещанието на брат си. Да. А кога е била определена за такава? Пренебрегвайки втренчените погледи на съдебните заседатели, Флори съсредоточи вниманието си върху дружелюбното лице на племенника си и обясни, че брат й Пийт е изготвил ново завещание, след като е бил осъден на смърт. Дънлап представи заверено копие от завещанието, помоли я да потвърди, че това е документът, и тя го направи.
— Благодаря ви — каза Дънлап. — А сега, съгласно изискванията на закона и според съвета на господин Уилбанкс подадохте ли опис на активите и пасивите на Пийт Банинг?
— Да.
Уилбанкс беше настоял Флори да отговаря кратко.
Дънлап взе още някакви документи и ги подаде на Флори.
— Потвърждавате ли, че това е описът, който сте подали относно имуществото му през ноември миналата година?
— Да.
— След като се подаде, той става публично достояние, нали?
— Допускам. Вие сте адвокатът.
— Така е. А сега, госпожо Банинг, погледнете списъка на активите, който сте подали, параграф В, на втората страница, и го прочетете на съдебните заседатели.
— Не могат ли сами да си го прочетат?
— Ако обичате, госпожо Банинг.
Флори демонстративно и с видимо раздразнение нагласи очилата си за четене, отгърна листа, намери параграф В и каза:
— Ами първо е личната разплащателна сметка на Пийт в Първа щатска банка с баланс от хиляда и осемстотин долара. След това е сметката на фермата в същата банка с пет хиляди и триста долара. Трета е спестовната му сметка в същата банка със седем хиляди и сто долара в нея. Достатъчно ли е?
— Продължете, моля, госпожо Банинг — отговори търпеливо Дънлап.
— Пикап „Форд“, произведен четиридесет и шеста година, на стойност около седемстотин и петдесет долара. Пийт го купи нов, когато се върна от войната. Сигурно и него искате да вземете.
— Моля, продължете, госпожо Банинг.
— Колата му, понтиак от трийсет и девета, на стойност шестстотин долара.
Джоуел се размърда, като се замисли за евентуалната загуба на колата, която караше от миналото лято.
Флори продължи показанията си. Имуществото включваше два трактора „Джон Диър“, няколко ремаркета и плугове и различно друго селскостопанско оборудване, оценени общо на 9000 долара. Беше си истинска ферма с обичайните прасета, кокошки, крави, кози, мулета и коне, а търговски агент беше оценил животните на 3000 долара.
— Плюс-минус едно-две пилета — опита се да остроумничи Флори. — И това е всичко. Освен ако не искате ботушите и бельото му.
Обясни, че Пийт не е дължал пари преди смъртта си.
— А каква е стойността на имението на Банинг? — гръмко попита Данлъп.
Джон Уилбанкс скочи на крака и изръмжа:
— Възразявам, господин съдия. Къщата не е отделно от земята, а земята е собственост на децата. Вече сме водили този спор.
— Така е — съгласи се съдия Стратън, видимо ядосан на Дънлап, който промърмори нещо от рода на: „Оттеглям въпроса си“.
Оттеглена или не, думата „имение“ остана да виси във въздуха. Когато Флори слезе от свидетелското място, Джоуел погледна към съдебните заседатели и израженията им не му донесоха утеха. Богаташът, живял в имение, беше убил скромен Божи служител и сега трябваше да бъде въздадена справедливост.
Обикновено при съдебните дела за обезщетение защитата оспорваше отговорността с цяла поредица свидетели, които твърдяха, че смъртта не е причинена от обвиняемия или че жертвата поне отчасти е отговорна за смъртта си поради собственото си нехайство. Но не и при делото „Бел срещу наследството на Банинг“. Джон Уилбанкс не можеше по никакъв начин да предизвика и най-слабо съмнение относно причините за смъртта, а опиташе ли се да направи нещо толкова неубедително, рискуваше да изгуби и малкото доверие, с което се ползваше.
Вместо това той предпочете да стъпва на пръсти около причинената смърт и щетите и да понамали присъдата. Призова единствения си свидетел, друг икономист, този път от Калифорния. Уилбанкс вярваше в старата максима, че поне с оглед на съдебния процес колкото по-отдалече идва едно вещо лице, толкова по-голяма тежест имат показанията му.
Свидетелят се казваше д-р Сатърфийлд и преподаваше в Станфорд. И той беше автор на книги и постоянно даваше показания. Същината на показанията му се свеждаше до това, че общата сума на бъдещите приходи на Декстър Бел, независимо коя цифра ще приемат съдебните заседатели, трябва да бъде съществено намалена, за да се получи достоверна представа за сегашната им стойност.
С помощта на цветна диаграма той се постара да обясни на съдебните заседатели, че например 1000 долара, плащани ежегодно в продължение на десет години, дават обща сума от 10 000 долара. Просто изчисление. Ако обаче 10 000 долара бъдат предоставени накуп сега, получателят им ще може да ги инвестира и евентуалните му приходи ще бъдат много по-големи. Поради което е основателно обезщетението да бъде съществено намалено.
Д-р Сатърфийлд обясни, че този метод се прилага от много съдилища в цялата страна в подобни случаи. Намекна, че може би Мисисипи малко изостава, което не се понрави на заседателите. Изводът му беше, че когато се приложи „по-вероятен процент инфлация“, се получава цифрата от 41 000 долара неполучени очаквани приходи за семейството на преподобния Бел.
Джон Уилбанкс смяташе, че ще се справят при присъда под 50 000 долара. Можеха да ипотекират земята. Повечето фермери и бездруго бяха обременени с дългове, а с усърдна работа, хубаво време и изгодни цени семейство Банинг щяха да успеят да изплатят ипотеката. Уилбанкс разчиташе и на традиционния консерватизъм на съдебните заседатели от провинцията. Хора, които нямат почти никакви излишни средства, трудно присъждат големи суми на други хора.
По време на кръстосания разпит Бърч Дънлап поде спор с д-р Сатърфийлд за неговите изчисления и след минути настана всеобщо объркване относно настоящата стойност, дисконтираната стойност, темповете на инфлацията и структурираните плащания. Най-объркани бяха съдебните заседатели и докато ги наблюдаваше, Джоуел си даде сметка, че точно това цели Дънлап — да размъти водата.
Късно следобед, след като показанията приключиха и адвокатите сложиха край на исканията и юридическите маневри, Бърч Дънлап стана, за да се обърне към съдебните заседатели. Без бележки и уж без предварително обмисляне той говори колко сериозно престъпление е да причиниш смърт умишлено, не по непредпазливост. На всекиго се случва да прояви непредпазливост, затова е разбираемо защо се случват нещастни случаи. Всички сме хора. Само че това не е нещастен случай. Това е старателно планирано, предумишлено и хладнокръвно убийство. Смъртоносно нападение над невъоръжен човек от войник, който умее да убива.
Джоуел не откъсваше очи от съдебните заседатели, които бяха като хипнотизирани от Дънлап.
Какво би могло да е обезщетението за такова чудовищно деяние? Нека да забравим за кратко двамата мъртви — преподобния Бел и Пийт Банинг — и да поговорим за семейство Банинг. Двете му деца получават прекрасно образование. Сестра му притежава свой дял от земята, свободен от тежести, без никакви претенции към него. Водят привилегирован живот. А Джаки Бел и трите й деца?
Тук Дънлап направи отклонение, което беше направо блестящо. Почти просълзен, разказа на съдебните заседатели за смъртта на собствения си баща, когато самият той бил едва шестгодишен, и за съкрушителните последици от тази смърт за майка му и братята му. Продължи разказа си и когато започна да описва погребението и как е гледал спускането на ковчега в гроба, Джон Уилбанкс най-сетне се изправи и каза:
— Господин съдия, това няма нищо общо с делото.
Съдия Стратън сви рамене и отговори:
— Това е заключителна пледоария, господин Уилбанкс. Ще го допусна.
Дънлап благодари на съдията, после внезапно стана зъл и осмя „богаташите Банинг“, които се опитват да се изкарат без пукната пара. Изтъкна, че те притежават „стотици акри плодородна селскостопанска земя“, а неговите клиенти, семейство Бел, нямат нищо. Призова заседателите да не допускат да бъдат заблудени от ответниците и техните адвокати.
Осмя и професор Сатърфийлд от Станфорд и попита съдебните заседатели кой по-добре познава живота в селските райони на Мисисипи — „някакъв либерален умник, професор с папийонка от Калифорния, или д-р Потър от добрия стар Университет на Мисисипи“?
Дънлап се представи превъзходно и когато седна, на Джоуел му прилоша.
Джон Уилбанкс не отрече съдебната отговорност, а предпочете да оспори цифрите. Отчаяно се опита да омаловажи всичко, но съдебните заседатели останаха видимо равнодушни.
Бърч Дънлап на свой ред се развихри и настоя за наказателно обезщетение, каквото се налагаше само в най-тежките случаи. Обезщетение, каквото в случая било напълно уместно заради бездушното презрение на Пийт Банинг към човешкия живот и пълната липса на отговорност, която беше проявил.
Съдия Стратън беше водил много съдебни процеси и имаше предчувствието, че съдебните заседатели няма да се бавят много. Изпрати ги да обсъждат присъдата в шест следобед и разпусна съда. Час по-късно те бяха готови.
Единодушната им присъда обявяваше Пийт Банинг и наследниците му за задължени да изплатят обезщетение за смъртта на Декстър Бел в размер на 50 000 долара действителни вреди и 50 000 долара морални вреди. За втори път в рамките на по-малко от година Бърч Дънлап поставяше рекорд за най-голяма присъда в северната съдебна област на Мисисипи.
Към края на първата година от обучението си по право Джоуел стана още по-дистанциран, дори необщителен. Присъдата, засягаща наследството на баща му, беше добре известна в правните среди, да не говорим за позорната му екзекуция. Семейство Банинг пропадаше и той подозираше, че зад гърба му се шушука много. Завиждаше на Стела, която беше на хиляда и петстотин километра от там.
Един дълъг уикенд той отиде в „Уитфийлд“ да поседи с майка си. Преди това обаче д-р Хилсабек го помоли да поговорят и двамата тръгнаха да се разхождат из парка в прекрасния пролетен ден, сред цъфнали азалии и кучешки дрянове. Хилсабек запали лула и закрачи бавно, сякаш мъкнеше тежко бреме.
— Лайза не бележи никакъв напредък — призна той мрачно. — Тук е вече две години и не съм доволен от състоянието й.
— Благодаря ви, че го признавате — отговори Джоуел. — Не забелязвам почти никакво подобрение през последните осем месеца.
— Съдейства ни донякъде, после се затваря. Преживяла е някаква травма, Джоуел, нещо, срещу което не може или не иска да се изправи. Доколкото ни е известно, майка ти е била волева и жизнерадостна личност, без никакъв намек за психическа нестабилност или депресия. Имала е няколко помятания, но това не е рядкост. След всяко се е затваряла в себе си и е преживявала мрачен период, вероятно с временна депресия, но винаги се е възстановявала. Новината за изчезването на баща ти и за предполагаемата му смърт е била смазваща, много пъти сме я обсъждали. Било е през май четиридесет и втора. Минали са почти три години и както каза, семейството е направило единственото възможно нещо — оцеляло е. Само че нещо й се е случило в този период, Джоуел. Нещо травмиращо, което просто не успявам да изкопча от нея.
— Да не предлагате аз да опитам?
— Не. Било е толкова ужасяващо, че тя едва ли някога ще го обсъжда. А докато го носи скрито дълбоко в себе си, състоянието й много трудно ще се подобри.
— Смятате ли, че е свързано с Декстър Бел?
— Да. Иначе защо баща ти ще постъпи по този начин?
— Това е големият въпрос. Винаги съм предполагал, че е бил Бел, но загадката е как баща ми е узнал техните тайни. Сега той е мъртъв, Бел е мъртъв, а майка ми не говори. Май сме в задънена улица, докторе.
— Така изглежда. Питал ли си хората, които работят за семейството ви?
— Всъщност не. Нинева е у нас открай време и не пропуска почти нищо. Но е предана до смърт и никога не би проговорила. На практика отгледа мен и Стела, добре я познаваме. Тя умее да мълчи.
— Дори ако така ще ни помогне?
— Как да ни помогне?
— Може би знае нещо, видяла е нещо, чула е нещо. Ако ти се довери, а ти се довериш на мен, може и да получа шанс да предизвикам Лайза. Бих могъл да я шокирам и това да се окаже хубаво. Тя трябва да бъде предизвикана. Затънали сме в коловоз, Джоуел, а нещата трябва да се променят.
— Може би си струва да опитаме. Нямаме нищо за губене.
Минаха покрай възрастен господин, приведен в инвалидна количка под сянката на един бряст. Изгледа ги подозрително, но нищо не каза. И двамата кимнаха, усмихнаха се и Хилсабек го поздрави: „Здравей, Хари“. Хари не отговори, защото не беше говорил от десет години. Джоуел също често го поздравяваше. Тъжното бе, че вече знае имената на мнозина от постоянните обитатели на Сграда 41. Горещо се молеше майка му да не стане една от тях.
— Има и още нещо — каза Хилсабек. — Появи се ново лекарство, което се казва торазин и постепенно се налага на пазара. Антипсихотично средство за лечение на шизофрения, депресия и още няколко психични разстройства. Мисля, че Лайза е подходяща за него.
— Искате одобрението ми ли?
— Не, само те уведомявам. Ще започнем следващата седмица.
— Имали странични ефекти?
— Засега най-често е напълняване, което в нейния случай е добре дошло.
— Тогава да действаме.
Приближиха се до брега на малко езеро и си намериха пейка на сенчесто и прохладно място. Седнаха и загледаха как няколко патици се плъзгат по водата.
— Говори ли често за завръщане у дома? — попита Джоуел.
Хилсабек се позамисли и дръпна от лулата си.
— Не всеки ден, но определено мисли за това. Лайза е твърде млада, за да стане постоянен обитател тук, затова я лекуваме и се надяваме един ден да оздравее и да я изпишем. Не го обсъжда, но като нас допуска, че този ден ще настъпи. Защо питаш?
— Защото домът ни вероятно е застрашен. Споменах ви, че семейството на Декстър Бел ни съди за обезщетение. Току-що изгубихме първото дело. Ще обжалваме, после ще обжалваме отново и ще се борим докрай. Задава се и второ, което също може да изгубим. Възможно е да има запори, присъди, съдебни разпореждания и дори да обявим фалит. Предстоят още много правни ходове, но съществува реална възможност, когато всичко приключи, да изгубим фермата.
— И кога ще приключи всичко?
— Трудно е да се каже. Няма да е тази година, вероятно следващата. Но до две години всички съдебни дела и обжалвания би трябвало да са минали.
Хилсабек чукна лулата си в ръба на една пейка и изстърга изгорелия тютюн. Сръчно напълни чашката от една торбичка, драсна клечка кибрит, запали тютюна и дръпна продължително. Накрая каза:
— Това ще е катастрофа за нея. Тя мечтае да си бъде у дома с теб и Стела. Говори как ще работи в градината с Еймъс, как ще язди конете си, ще носи цветя на гроба на баща ти, ще готви и ще прави консерви с Нинева. — Последва още едно продължително всмукване. — Къде ще отиде?
— Нямам представа, докторе. Още не сме го обсъждали. Не гледам толкова напред. Имаме добри адвокати, но същото важи за семейството на Декстър Бел. А освен добри адвокати на тяхна страна са фактите и законът.
— Ще бъде пагубно, просто пагубно. Не мога да си представя как ще лекувам Лайза, ако тя знае, че дома й вече го няма.
— Е, засега просто задръжте информацията за себе си. А междувременно ние ще се борим в съда.
В петък сутринта, когато трябваше да бъде в Оксфорд, Джоуел се събуди рано в собственото си легло, бързо отиде в кухнята, сложи кафето, изкъпа се, облече се и вече седеше на масата с чашата си, когато Нинева пристигна точно в седем.
Поздравиха се и Джоуел каза:
— Седни да пием кафе, Нинева. Трябва да поговорим.
— Не искаш ли закуска? — попита тя и взе една престилка.
— Не, ще ям по-късно в Оксфорд. Не обичам да закусвам.
— И като малък беше такъв. Боднеш от яйцето и изчезваш. Какво си намислил?
— Сипи си кафе.
Без да бърза, тя си сложи доста сметана и още повече захар. Най-накрая седна срещу него с тревожен поглед.
— Трябва да поговорим за мама — каза той. — Лекарят не е доволен от напредъка й. В нейния свят се спотайват много тайни, Нинева, загадки, които просто нямат логично обяснение. А ако не разберем какво й се е случило, е много възможно тя никога да не се върне тук.
Нинева вече клатеше глава, сякаш да покаже, че не знае нищо.
— Баща ми го няма, Нинева. Може и майка ми да си отиде завинаги. Има вероятност лекарят да успее да й помогне, но само ако истината излезе наяве. Колко време прекарваше тя с Декстър Бел, когато мислехме, че татко е мъртъв?
Нинева вдигна чашата с пръстите на двете си ръце и отпи малка глътка. Върна я върху линийката, замисли се за секунда и каза:
— Пасторът много често идваше тук, това не е тайна. Но аз винаги бях наблизо, Еймъс и Джуп също. Понякога дори госпожа Бел го придружаваше. Сядаха в кабинета на господин Банинг и четяха Библията или се молеха. Но той никога не се заседаваше.
— Оставаха ли насаме?
— Понякога да, струва ми се, но както ти казах, аз бях наблизо. Нищо не се е случило между тях, не и в тази къща.
— Сигурна ли си, Нинева?
— Виж, Джоуел, не знам всичко, не съм била в кабинета при тях. Да не подозираш, че е имала нещо със свещеника?
— Е, той е мъртъв, нали? Посочи ми друга основателна причина баща ми да го убие. Дали са се срещали в твое отсъствие?
— Ако не съм била тук, откъде да знам?
Както винаги, логиката й беше безпогрешна.
— Значи никога нищо подозрително? Нищо?
Нинева се смръщи и разтри слепоочията си, сякаш се опитваше да измъкне мъчителен спомен от паметта си. После тихо каза:
— Само един път.
— Говори, Нинева — подкани я Джоуел, който беше на прага да постигне пробив.
— Тя каза, че трябва да отиде до Мемфис, защото майка й е в болница там и е много зле. Имала рак. Искаше и свещеникът да посети майка й в последните дни от живота й. Била се отчуждила от църквата и сега, когато краят й наближавал, помолила да поговори със свещеник, за да се оправи с Бог, нали разбираш? И тъй като Лайза много уважаваше пастор Бел, държеше той да отиде при нея в Мемфис. Майка ти мразеше да шофира, както ти е известно, затова ми съобщи, че двамата с пастора ще тръгнат рано на следващия ден, след като ти и Стела отидете на училище. Само двамата. Но това не ми направи впечатление. Преподобният Бел пристигна във въпросната сутрин сам, аз му поднесох чаша кафе, тримата седнахме ей тук и той дори се помоли на Бог да им осигури безопасно пътуване и да докосне с целебната си длан майката на Лайза. Доколкото си спомням, беше истински вълнуващо. Лайза ми поръча да не казвам на теб и сестра ти, защото не искаше да се тревожите за баба си, и аз нищо не ви казах. Потеглиха, нямаше ги цял ден и се върнаха по тъмно. Лайза обясни, че й е прилошало от пътуването, че коремът й се е разстроил и иска да си легне. Няколко дни след това не се чувстваше добре и твърдеше, че май е пипнала нещо в болницата в Мемфис.
— Това не го помня.
— Беше зает с уроците.
— Кога се случи?
— Кога ли? Ами не си водя бележки, Джоуел.
— Добре де, колко време, след като получихме новината за татко? Месец, шест месеца, година?
— Доста след това. Кога научихме за господин Банинг?
— През май четиридесет и втора.
— Да, точно така. Помня, че беше хладно, беряха памука. Беше минала поне година след новината.
— Значи през есента на четиридесет и трета, така ли?
— Май да. Не се оправям с датите и времето.
— Странно, защото майка й не е била на смъртно легло. Баба си е жива и здрава в Канзас Сити. Получих писмо от нея миналата седмица.
— Точно така. Попитах Лайза как е майка й, но на нея никога не й се говореше за това. По-късно каза, че посещението на преподобния Бел явно й е било полезно, защото Бог се протегнал от небето и я излекувал.
— Хм, прекарали са заедно деня и мама се е прибрала болна. Ти не заподозря ли нещо?
— Изобщо не се замислих.
— Съмнявам се, Нинева. Не пропускаш почти нищо.
— Гледам си моята работа.
— И тази на всички останали. Къде беше Джаки през онзи ден?
— Нямам представа.
— Но никой ли не я спомена?
— Не съм ги питала. И те не ми казаха.
— По-късно не ти ли се е сторило, че нещо не се връзва?
— Какво например?
— Например това, че в Мемфис има много свещеници, че по пътя от тук до там също има много. Защо на баба ще й трябва методистки пастор от Клантън? Тя е от Епископалната църква, със Стела сме ходили в нея, преди да се преместят. От време на време й гостувахме. Никой не ни е казвал, че е болна от рак. Цялата история адски намирисва, Нинева, а ти не си заподозряла нищо, така ли?
— Ами…
— Какво?
— Добре де, ще ти кажа. Така и не разбрах защо пътуването им до Мемфис е такава голяма тайна. Помня, че се зачудих защо, ако майка й е тежко болна, не заведе и вас, децата. Само че тя не желаеше да знаете. Озадачих се. Все едно двамата със свещеника искаха да заминат някъде за един ден и трябваше да ми сервират някаква причина. Да, добре, после заподозрях, че нещо не е както трябва, ама на кого да кажа? На Еймъс ли? То аз му казвам всичко, ама той веднага забравя. Такъв си е.
— По-късно спомена ли на татко?
— Не ме е питал.
— И не си му казала?
— Не. На никой освен на Еймъс.
Джоуел я остави на масата и дълго обикаля с колата по черните пътища на окръг Форд. Главата му се замая, докато се мъчеше да подреди фактите. Чувстваше се като частен детектив, който току-що е попаднал на сериозна улика за разгадаването на загадка, която преди все му се е изплъзвала.
Но беше убеден, че Нинева не му е казала всичко.
Освен че се готвеше за последните си изпити, Джоуел пишеше адвокатски досиета и изпипваше обжалването на издадената от съдебното жури присъда. Тъй като протакането беше важна част от тяхната стратегия, двамата с Джон Уилбанкс изчакаха до последния възможен ден да подадат документите в Пети районен апелативен съд на 1 юни 1948 г.
Два дни по-късно, на 3 юни, Абът Ръмболд от канцлерския съд най-сетне стигна до второто дело, заведено от Джаки Бел — молбата й за анулиране на прехвърлянето на земята от Пийт Банинг на децата му с цел измама.
Бърч Дънлап от месеци настояваше за насрочване на делото, а графикът на Ръмболд не беше толкова претоварен. Само че единствен той се разпореждаше с графика си и го разместваше както си иска от десетилетия. Обикновено правеше каквото го помоли Джон Уилбанкс, освен това изпитваше огромна симпатия към семейство Банинг. Ако Уилбанкс искаше протакане, делото със сигурност беше попаднало на най-подходящото място.
Дънлап очакваше да се натъкне на пристрастност. Щеше да направи каквото може, да приключи делото, да обогати биографията си и да обжалва пред Върховния съд на щата, където законът имаше повече тежест от старите приятелства.
В канцлерския съд се гледаха дела, необхванати от обичайното право, и нямаше съдебни заседатели. Съдиите, наричани още канцлери, бяха същински крале и по правило колкото по-отдавна работеха там, толкова по-догматични ставаха. Процедурите бяха различни в различните окръзи и нерядко се променяха на място.
Ръмболд зае мястото си в главната съдебна зала на Клантън без излишни формалности и поздрави. Пронизителните призиви за тишина на Уолтър Уили не се допускаха на заседанията на канцлерския съд.
Съдията забеляза, че има доста хора, и всеки беше добре дошъл. На представлението присъстваха редовните зрители — отегчени пенсионери, чиновници в почивка, секретарките от съседните кабинети, Ърни Даудъл, Хоп Пърдю и Пенрод на балкона заедно с още няколко негри. Но имаше и десетки други.
Новината, че три месеца по-рано федералният съд е определил обезщетение в размер на 100 000 долара, не се посрещна добре в града и хората бяха любопитни. Легендата за Пийт Банинг продължаваше да расте из окръг Форд и повечето хора не гледаха с добро око на факта, че Джаки Бел се опитва да открадне земя, принадлежала на семейството му повече от век.
Тъй като бяха ответници по делото, Джоуел и Стела трябваше да присъстват. Те седяха на масата на защитата с по един Уилбанкс отстрани и се стараеха да не обръщат внимание на Джаки Бел на другата маса. Всъщност се опитваха да не обръщат внимание на много неща — на зрителите, на погледите на чиновниците и адвокатите, на страха от присъдата, — но в момента най-големият им ужас беше, че масата, на която седят, е на шест метра от мястото, където единайсет месеца преди това баща им беше екзекутиран на електрическия стол. Цялата зала, всъщност целият съд беше мрачно и противно място, което им се искаше никога повече да не виждат.
Ръмболд погледна навъсено към Бърч Дънлап и каза:
— Ще позволя кратки встъпителни думи. Адвокатът на ищцата, моля.
Бърч се изправи с бележник в ръка.
— Благодаря, господин съдия. И така, повечето факти са установени и нямам много свидетели. На шести септември четиридесет и шеста година, три седмици преди злощастната смърт на преподобния Декстър Бел, покойния съпруг на моята клиентка, господин Пийт Банинг е прехвърлил правото на собственост върху своя дял от земята, всичките шестстотин и четиридесет акра, поравно на ответниците Джоуел и Стела Банинг. Като доказателство е представено копие от нотариалния акт.
— Прочетох го — изръмжа Ръмболд.
— Да, господин съдия. Ще докажем, че това прехвърляне е първото от хиляда осемстотин и осемнайсета година, с което семейство Банинг отстъпват земята си на следващото поколение. Тя винаги се е предавала чрез завещания и никога чрез договор за прехвърляне на собственост. Целта на Пийт Банинг явно е била да защити земята си, защото чисто и просто е възнамерявал да убие Декстър Бел.
Дънлап седна, а Джон Уилбанкс вече беше станал.
— Нека изтъкна пред многоуважаемия съд, че не съм сигурен дали господин Дънлап е достатъчно проницателен, за да знае какви са били намеренията на Пийт Банинг, когато е прехвърлил собствеността. Но той е прав, че тази земя принадлежи на семейството от хиляда осемстотин и осемнайсета година, когато прапрадядото на Пийт Банинг, Джонас Банинг е започнал да изгражда фермата си. Земята винаги е принадлежала на семейството, което я е разширявало при възможност. Честно казано, ужасяващо е, че човек, който не е жител на Мисисипи, всъщност който и да било човек, иска да отнеме тази земя от семейството. Благодаря ви.
— Призовете първия си свидетел — нареди Ръмболд на Дънлап.
— Призовавам почитаемия Клод Скинър, адвокат.
Скинър се изправи сред публиката, мина през преградата, закле се, че ще казва истината, и зае свидетелското място.
— Моля, кажете името и професията си.
— Клод Скинър, адвокат. Кантората ми е в Тюпълоу и се занимавам предимно с недвижимо имущество.
— Кога се запознахте с Пийт Банинг?
— Той дойде в кантората ми през септември четиридесет и шеста и ме помоли да му изготвя договор за прехвърляне на имот. Беше единствен собственик на голям поземлен имот тук, в окръг Форд, както и на къща в него, и искаше да ги прехвърлила двете си деца.
— Познавахте ли го преди това?
— Не, господин съдия, не го познавах. Носеше скица и пълно описание на имота и на къщата. Попитах го кой го обслужва правно в окръга. Отговори, че е кантората на Уилбанкс, но предпочитал в този случай да не ги използва.
— Каза ли ви по каква причина?
— Не ми каза и аз не го попитах. Установих, че господин Банинг е пестелив на думи.
— Вие изготвихте ли договора, който той искаше?
— Да. Господин Банинг се върна седмица по-късно и го подписа. Секретарката ми направи нотариална заверка и го изпрати заедно с нужната такса в деловодството малко по-надолу по коридора. Поисках петнайсет долара за работата си и той ми плати в брой.
— Попитахте ли го защо прехвърля собствеността на децата си?
— В известен смисъл. Когато проверих как се е предавало правото на собственост, установих, че семейството никога преди не я е прехвърляло с нотариален акт. Винаги чрез завещание. Отбелязах този факт, а господин Банинг отговори, цитирам точно: „Просто защитавам имуществото си“.
— От какво го е защитавал?
— Не ми каза. И аз не попитах.
— Нямам повече въпроси.
Джон Уилбанкс изглеждаше доста обезпокоен, когато се изправи и се смръщи срещу Скинър.
— Когато разбрахте, че кантората ми представлява господин Банинг от много години, не ви ли хрумна, че може би е уместно да ми се обадите?
— Не, господине. Беше очевидно, че Пийт Банинг не иска да използва вашата кантора или друг адвокат от окръга. Беше дошъл с колата си в Тюпълоу да ме наеме специално по тази причина.
— Значи не сметнахте за уместно да проявите колегиалност?
— По мое мнение не се налагаше.
— Нямам повече въпроси.
— Свидетелят е свободен — каза Ръмболд. — Повикайте следващия.
— Господин съдия, бихме искали да призовем за свидетел ответника Джоуел Банинг.
— Възражения? — обърна се съдията към Джон Уилбанкс.
Ходът беше очакван и Джоуел беше старателно подготвен за показанията си.
— Нямам — отговори Уилбанкс.
Джоуел положи клетва и зае свидетелското място. Усмихна се леко на сестра си, огледа залата от уникалната си наблюдателница, кимна на Флори, която седеше на първия ред, и се мобилизира да отговори на въпросите на един от най-добрите адвокати в щата.
Дънлап започна:
— Господин Банинг, къде бяхте, когато научихте, че баща ви е арестуван за убийството на Декстър Бел?
— Каква връзка има това с настоящото дело? — инстинктивно попита Джоуел.
— Моля, отговорете на въпроса, господине — настоя Дънлап, малко сепнат.
— А защо вие не отговорите на моя въпрос? — изстреля Джоуел дръзко.
Джон Уилбанкс скочи на крака.
— Господин съдия, свидетелят има основание. Въпросът, зададен от господин Дънлап, няма отношение към това дело. Възразявам срещу него.
— Приема се — гръмко оповести Ръмболд. — Не виждам връзката.
— Няма значение — промърмори Дънлап.
На Джоуел му идеше да се ухили — едно на нула за мен, — но си остана намръщен. Дънлап попита:
— Преди баща ви да ви прехвърли имота през септември четиридесет и шеста, той обсъди ли с вас намерението си?
— Не.
— Обсъди ли го със сестра ви?
— Трябва да попитате нея.
— Вие не знаете ли?
— Според мен не я е питал, но не съм напълно сигурен.
— Къде бяхте на тази дата?
— В колежа.
— А къде беше сестра ви?
— В колежа.
— След тази дата баща ви обсъждал ли е с вас прехвърлянето?
— Едва в деня преди смъртта си.
— А кога беше той?
Джоуел се поколеба, прокашля се и отговори бавно и силно:
— Баща ми беше екзекутиран в тази съдебна зала на десети юли миналата година.
След тази кратка драматична сцена Дънлап посегна към една папка и започна да вади разни документи. Едно по едно подаваше на Джоуел копия от стари завещания, подписани от предците му, и го молеше да потвърди достоверността на всяко. Всички те вече бяха включени като доказателства, но Дънлап се нуждаеше от показания на живо, за да подкрепи позицията си. Намеренията му бяха ясни, а доводите му — обосновани: семейство Банинг добросъвестно е предавало земята от поколение на поколение чрез старателно изготвени завещания. Пийт беше станал собственик на 640 акра и на къщата през 1932 г., след смъртта на майка си. Тя ги беше придобила три години по-рано, когато бе починал съпругът й. Бавно и прилежно Джоуел описваше как се е предавала собствеността и разкриваше част от историята на рода си. Познаваше я добре и буквално беше наизустил старите завещания. Мъжете от всяко поколение бяха умирали първи — и то обезпокоително млади — и бяха завещавали земята на съпругите си, нито една от които не се беше омъжила повторно.
— Значи баща ви е първият човек в рода, който пренебрегва съпругата си в полза на децата си, така ли е?
— Точно така.
— Не ви ли се струва необичайно?
— Господине, не е тайна, че майка ми има известни проблеми. Предпочитам да не навлизам в тази тема.
— И не съм ви молил.
Часовете се нижеха и Дънлап постепенно доказваше тезата си. Прехвърлянето на собствеността от Пийт будеше подозрение на много нива. Джоуел, Стела, Флори и дори Джон Уилбанкс тайно си признаваха, че Пийт е подписал договора, за да предпази земята си, докато е планирал убийството на Декстър Бел, и това ставаше очевидно.
На обед нямаше повече свидетели. Адвокатите направиха кратки изявления и Ръмболд обяви, че ще издаде присъда „в бъдеще“.
— Кога да я очакваме, господин съдия? — попита Дънлап.
— При мен няма крайни срокове, господин Дънлап — сряза го Ръмболд раздразнено. — Ще прегледам документите и бележките си и ще издам присъдата, когато му дойде времето.
Пред публика Дънлап определи някаква граница.
— Е, господин съдия, не би следвало да отнеме много време. Делото продължи по-малко от четири часа. Фактите и проблемите са ясни. Защо да има забавяне?
Страните на Ръмболд пламнаха и той посочи Дънлап с кривия си пръст.
— Аз се разпореждам тук, господин Дънлап, и не се нуждая от съвета ви как да си върша работата. Казахте предостатъчно.
Дънлап знаеше онова, което бе известно на всички местни адвокати. Ръмболд можеше да протака решението по дадено дело цяла вечност. Правилата не налагаха срокове и Върховният съд на щата, който винаги включваше в състава си няколко бивши канцлери, не му се месеше в работата.
— Край на заседанието — отсече Ръмболд, изгледа гневно Дънлап и удари с чукчето си.
Джаки Бел и Ерол Маклийш напуснаха съдебната зала, без да разменят нито дума с никого, и се запътиха право към колата. Отидоха в къща на няколко километра от града и обядваха с нейната най-близка приятелка от времето, когато бе живяла в Клантън. Майра беше източник на клюки и информация кой какво казал в църквата и в града и никак не харесваше новия свещеник, заместника на Декстър. Малцина в църквата го харесваха и тя разполагаше със списък от оплаквания. Истината беше, че Декстър липсваше на всички дори сега, почти две години след смъртта му.
Майра не харесваше и Ерол Маклийш. Очите му шареха, ръкостискането му беше меко и успяваше неусетно да манипулира Джаки. Макар да беше адвокат, да притежаваше имоти и да се перчеше, че има пари, Майра подозираше, че истинската му цел са приятелката й и онова, което тя ще успее да измъкне от семейство Банинг.
Той имаше прекалено силно влияние над Джаки, която според нея още не се беше съвзела напълно от трагедията. Майра сподели тревогата си с жените от църквата — поверително, разбира се. Вече се носеха слухове, че Джаки е хвърлила око на земята и къщата на Банинг и че всъщност Маклийш ще контролира нещата.
От източник в хотел „Бедфорд“ узнаха, че двамата са се настанили в една стая като господин и госпожа Маклийш, макар Джаки да уверяваше Майра, че не възнамерява да се омъжва.
Ерген и вдовица в хотелска стая в центъра на Клантън! И то вдовица на свещеник, на техния пастор.
Пътуването с влак от Мемфис до Канзас Сити отнемаше седем часа и половина, а спирките бяха толкова много, че нямаше как да се запомнят. Но какво от това! Беше лято. Нямаха занятия, бяха далече от фермата, пътуваха в първа класа, където им сервираха студено вино, стига да дадяха знак. Стела четеше сборник с разкази на Юдора Уелти, а Джоуел се бореше с „Авесаломе, Авесаломе!“. Беше виждал Фокнър два пъти в Оксфорд, където присъствието му оставаше почти незабелязано. Не беше тайна, че писателят обича да вечеря късно в ресторант „Замъка“, недалече от площада, и веднъж Джоуел седна близо до него, докато той се хранеше сам. Джоуел беше твърдо решен, докато следва в Оксфорд, да събере смелост и да му се представи. Мечтаеше да изпие чаша бърбън на верандата на този велик човек и да му разкаже трагичната история на баща си. Може би Фокнър вече я беше чувал. Може би щеше да я използва в свой роман.
От гарата в Канзас Сити взеха такси до скромна къща в центъра. Дядо и баба Суийни се бяха преместили тук от Мемфис след войната и Джоуел и Стела още не ги бяха посещавали. Рядко бяха виждали родителите на майка си, защото, както осъзнаха, когато пораснаха, баща им не обичаше семейство Суийни и чувстваха бяха взаимни.
Семейство Суийни нямаха пари, но винаги се стремяха да се докоснат до висшите класи. Това беше една от причините Лайза да прекарва толкова много време в хотел „Пийбоди“ като гимназистка — родителите й настояваха. Само че, вместо да си хване мемфиски богаташ за съпруг, тя беше забременяла от фермер, моля ви се. Фермер от Мисисипи!
Като всички от Мемфис семейство Суийни гледаха отвисоко на хората от Мисисипи. Държаха се любезно с Пийт, когато Лайза го доведе у дома, но тайно се надяваха да не им стане зет, въпреки че беше хубавец и беше завършил „Уест Пойнт“. Преди да успеят да възразят сериозно срещу избора на дъщеря си, той я отмъкна и я обвърза с брак, което ги травмира. Не бяха сигурни дали Лайза е била бременна, когато избяга с него, но малкият Джоуел се появи на бял свят скоро след това. Години наред родителите й бяха принудени да уверяват приятелите си, че внукът им се е родил цели девет месеца след „венчавката“.
В годините, когато всички смятаха Пийт за мъртъв, семейство Суийни не бяха голяма утеха за Лайза, поне според самата нея. Те рядко гостуваха във фермата, а когато се осмеляха да дойдат в „този пущинак“, винаги бързаха да си тръгнат. Тайно се срамуваха, че дъщеря им е избрала да живее в толкова изостанало място. Те бяха граждани и не ценяха земята, памука, добитъка, пресните яйца и зеленчуци. Бяха ужасени, че семейство Банинг използват „цветнокожи“ за къщната и за полската работа. А когато Пийт възкръсна от мъртвите, те не проявиха почти никакъв интерес и не го видяха с месеци след завръщането му.
След края на войната господин Суийни беше прехвърлен в Канзас Сити — събитие, което двамата с жена му описваха като голямо повишение, но в действителност беше отчаян опит от негова страна да спаси работата си. Новият им дом беше още по-тесен от предишния в Мемфис, но две от дъщерите им вече не живееха при тях, така че не им трябваше много място. А после Лайза получи нервен срив и беше изпратена в „Уитфийлд“. Семейство Суийни не казаха на никого, че дъщеря им е в психиатрична клиника във вътрешността на Мисисипи. Посетиха я веднъж и се ужасиха от нейното състояние и обстановката.
Когато Пийт беше арестуван, осъден и екзекутиран, семейство Суийни бяха признателни на съдбата, че са се преместили още по-далече от Клантън.
Поддържаха връзка само чрез някое писмо от Джоуел и Стела. Годините отлитаха и вече бе време да протегнат ръка и да поканят внуците си на гости. Посрещнаха ги в дома си и изглеждаха искрено развълнувани, че двамата са дошли чак до Канзас Сити. На вечерята — невероятно безвкусна, защото баба им беше скарана с готвенето — те разказаха за следването си и споделиха плановете си за бъдещето. Поговориха и за Лайза. Стела и Джоуел бяха прекарали два дни с нея и твърдяха, че са забелязали подобрение. Лекарите й бяха настроени оптимистично — новите лекарства имали ефект. Майка им беше наддала малко. Семейство Суийни твърдяха, че много им се иска да отидат да я видят, но работният график на дядо им бил направо непосилен.
Не се спомена нито дума за огромната камара правни проблеми пред семейство Банинг — не че баба им и дядо им даваха пет пари за това. Предпочитаха да говорят за себе си и за прекрасните богати приятели, които имат в Канзас Сити. Тук било значително по-добре, отколкото в Мемфис. Нали Джоуел и Стела не възнамерявали да се установят в Мисисипи?
Стела спа в стаята за гости, а Джоуел — на канапето в дневната. След тежка нощ той се събуди от тракане в кухнята и мирис на кафе. Дядо му седеше на масата, ядеше препечена филийка и набързо преглеждаше сутрешния вестник, а баба му бъркаше смес за палачинки. Побъбриха си няколко минути, после дядо му грабна куфарчето си и изхвърча за службата си, за да стигне навреме и да спаси поредната важна сделка.
— Той непрекъснато работи — отбеляза баба му. — Хайде да седнем да си поговорим.
Стела се присъедини към тях и тримата си направиха дълга закуска с палачинки и наденички. Някъде по средата Стела спомена за курсова работа, над която работи. От нея се искаше да събере възможно най-пълна информация за здравето и историята на заболяванията на най-близките си роднини. Профилите щяха да бъдат изследвани в час, за да се направят прогнози за дълголетието на всеки студент. От страната на Банинг изгледите бяха доста мрачни. Бащата на Пийт беше починал от инфаркт на четиридесет и девет години, а майка му — от пневмония на петдесет. Леля им Флори беше на петдесет и изглеждаше в относително добро здраве, но никой от рода Банинг през последните сто години — нито мъж, нито жена — не беше доживял до седемдесет.
Джоуел заяви, че й помага да събере информацията, и започна да си води бележки. Обсъдиха родителите на баба им, и двамата покойници, както и тези на дядо им. Госпожа Суийни беше на шейсет и шест и твърдеше, че е в отлично здраве. Не страдаше от никакви заболявания и не вземаше лекарства. Не беше боледувала от рак, от сърдечни болести или от друго сериозно нещо. Два пъти беше лежала в болница в Мемфис, когато беше раждала дъщерите си, никога повече. Мразеше болниците и се стараеше да ги избягва. Джоуел и Стела с облекчение научиха, че са наследили по-обещаващи гени от страна на семейство Суийни.
Ако Нинева казваше истината, а тя почти винаги го правеше, защо Лайза и Декстър Бел бяха съчинили претекста, че ще посетят майката на Лайза, която умира от рак в болница в Мемфис? И защо го бяха скрили от децата и от всички останали?
Което водеше към следващия въпрос — къде са били всъщност двамата в онзи ден.
Две нощи в Канзас Сити им бяха предостатъчни. Баба им ги откара до гарата и всички се прегърнаха. Обещаха си да се виждат по-често и да поддържат връзка. Когато седнаха във вагон-ресторанта, Джоуел и Стела си поеха дълбоко дъх и веднага си поръчаха по чаша вино.
Спряха в Сейнт Луис и се настаниха в хотел в центъра на града. Джоуел искаше да гледа мача на „Кардинале“ на „Спортсманс Парк“ и настояваше сестра му да го придружи. Тя не се интересуваше от бейзбол, но нямаше избор. Отборът беше на второ място в Националната лига. Стан Мюжъл беше в бесен възход и беше пръв в класацията по попадения и хоумръни, а това означаваше много за брат й. И на двамата им беше приятно на мача.
От Сейнт Луис продължиха на изток, прехвърлиха се на друг влак в Луисвил и Питсбърг и накрая пристигнаха на Юниън Стейшън във Вашингтон на 17 юни вечерта. Двумесечният стаж на Стела в издателство за учебна литература започваше следващия понеделник и тя трябваше да си намери евтина квартира.
Джоуел щеше да възобнови своя нередовен и неплатен летен стаж в кантората на Уилбанкс, когато се върнеше в Клантън. Не изгаряше от желание да работи там. Беше се преситил от правото и от следването и мислеше да прекъсне за една-две години. Искаше да потърси приключения на запад, където можеше да се скрие от всички гадости, с които се занимаваше. Защо няколко месеца да не лови пъстърва в плитки планински реки, вместо да седи на скучните занятия, да пътува с колата до „Уитфийлд“ за поредното потискащо посещение, да се тревожи за адвокатските машинации, които Бърч Дънлап щеше да поднесе, или да се отбива в розовата къща да държи ръката на Флори на фона на оглушителна оперна музика?
Нямаше много пари, затова си купи билет във втора класа за Мемфис. Седеше на високо столче в бар на Юниън Стейшън и пиеше бира, когато тя мина покрай него. Къса черна коса, тъмни очи, съвършени черти, може би двайсетгодишна. Беше ослепителна и не само той го забеляза. Висока, слаба, стройна. Когато я изгуби от поглед, Джоуел отново насочи вниманието си към бирата и проблемите си, неспособен да повярва, че току-що се е отказал от билет в първа класа, защото се тревожи за пари.
Пресуши чашата си, запъти се към перона и я видя отново. Приближи се с надеждата тя да пътува с неговия влак. Така се оказа. Той забеляза как няколко мъже я оглеждат. Качи се след нея и успя да седне на съседното място. Без да й обръща внимание, разгърна списание и забоде нос в него. Лактите им почти се допираха и той я огледа крадешком, когато влакът потегли рязко. Имаше нещо екзотично в произхода й и резултатът беше изумителен. Джоуел за пръв път виждаше толкова красиво лице. Тя четеше книга с меки корици и се държеше, като че ли е сама във влака. Той допусна, че е защитна реакция. Сигурно мъжете започваха да я преследват още щом прекрачеше прага на дома си.
Когато излязоха от Вашингтон и стана по-топло, Джоуел се изправи и свали якето си. Тя вдигна очи. Той се усмихна, тя не. Джоуел седна и попита:
— Закъде пътувате?
Последва усмивка, от която коленете му омекнаха.
— За Джаксън.
На юг имаше няколко места с това име и, за късмет, всички бяха поне на хиляда и петстотин километра разстояние. Ако извадеше късмет, щеше да седи до нея с часове.
— В Мисисипи ли?
— Да.
— Познавам това място. От там ли сте?
— Не, от Билокси съм, но ще остана една-две нощи в Джаксън.
Мек и топъл глас, акцент от Южното крайбрежие. За останалите части на Мисисипи крайбрежието беше друг свят. Силно католическо, с италианско, испанско, креолско, индианско и африканско влияние, то беше място, където се смесваха култури и където живееха много италианци, югославяни, ливанци, китайци и както винаги, ирландци.
— Харесвам Джаксън — каза той, макар да беше вярно само отчасти, но беше негов ред да каже нещо.
— Не е лош — съгласи се тя. Беше свалила романа — недвусмислен знак, че й се говори с него. — Къде ходите, когато сте там?
— Има една тайна кръчма зад хотел „Хайделберг“, която много ми харесва. Аз съм Джоуел.
— Аз съм Мери Ан. Малуф.
— Откъде е това име?
— Баща ми е ливанец, а майка ми е ирландка.
— И доминантните гени печелят. Красива си.
Джоуел не можеше да повярва, че го е казал. Ама че глупак!
Тя отново се усмихна и сърцето му спря.
— Закъде пътуваш? — попита го.
— Ще сляза в Мемфис. —
Една от причините да остане да следва право беше, че момичетата обичаха да си приказват с млади мъже, които се канят да станат адвокати. Като първокурсник Джоуел бързо беше усвоил този номер и го използваше винаги когато е уместно.
— Откога следваш там? — попита тя.
— Ще бъда във втори курс.
— Не съм те виждала.
— Къде?
— В кампуса. И аз ще бъда във втори курс право наесен.
В университета имаше четири хиляди студенти и само петнайсет процента бяха жени. Как не я беше забелязал? Джоуел се усмихна и каза:
— Светът е малък. А студентите по право се надушват.
Не можеше да повярва на късмета си. Щеше да е близо до нея не само през следващите десет часа, но и през следващите няколко месеца в кампуса. За един кратък миг имаше повод да се усмихне.
— Какво те отведе във Вашингтон? — попита тя.
— Помагах на сестра ми да се настани, ще работи там през лятото. Ние сме от градче близо до Оксфорд. А теб?
— Бях при годеника си. Работи за една сенатска комисия.
Въодушевлението му внезапно секна. Надяваше се да не се е намръщил, да не е направил гримаса и да не е добил печален вид. Надяваше се да е запазил дружелюбното си изражение и да изглежда изпълнен с разбиране, но едва ли бе успял при такава катастрофа.
— Много хубаво — успя да смотолеви той. — Кога е големият ден?
— Не сме решили. След като завърша. Не бързаме.
След като вероятността за романтика и общо бъдеще отпадна, двамата се разговориха за плановете си до края на лятото, за университета, за Юридическия факултет и какво се надяват да правят, след като завършат. Колкото и прекрасна да беше тя, Джоуел накрая изгуби интерес и заспа.
След като Ръмболд държа делото три месеца, без да каже нито дума, Бърч Дънлап предприе мерки, макар че маневрата му не беше особено резултатна и целеше единствено да злепостави съдията от канцлерския съд. В началото на септември той изпрати молба до Върховния съд на щата да нареди на Ръмболд да издаде присъда до трийсет дни. Правилата не допускаха подобна молба, дори не я споменаваха, и Дънлап го знаеше. В нея той обвиняваше Ръмболд в предубеденост и настояваше съдията да си направи отвод. Обобщаваше свидетелските показания и доказателствата, представени на процеса, продължил броени часове. Прекрасно излагаше законовата страна на нещата, изразяваше се директно и просто и накрая обобщаваше с думите: „Графикът на канцлерския съд не е натоварен. Дори бегъл преглед ще покаже, че заетостта на съдията не е непосилна. Немислимо е толкова мъдър, уважаван и опитен юрист като почитаемия Абът Ръмболд да не може да вземе решение по това дело и да издаде присъда в рамките на няколко дни. Закъснение от три месеца не е справедливо за страните по делото. Отложеното правосъдие е отказ от правосъдие“.
Джон Уилбанкс се възхити на дързостта на Дънлап и оцени замисъла му като блестящ. Върховният съд на Мисисипи щеше да отхвърли молбата му без коментар, но тя щеше да послужи като необичайно предупреждение, че в едно важно дело в окръг Форд вероятно има местни задкулисни игри. Уилбанкс подаде обяснение от една страница, в което напомняше на съда, че процедурните правила не предвиждат такива молби, нито позволяват на адвокатите да създават нови правила по собствено усмотрение.
Върховният съд не обърна внимание на молбата и отказа да я удостои с отговор.
Един месец по-късно старият Ръмболд продължаваше да мълчи и Дънлап подаде нова молба, същата като предишната. Отговорът на Джон Уилбанкс включваше напомняне, че самоволните молби на Дънлап натоварват страните по делото с ненужни служебни такси. Дънлап отвърна на удара. Уилбанкс отговори. Върховният съд на щата изобщо не беше доволен. Ръмболд продължаваше да дреме.
В сряда Джоуел имаше лекции само сутринта и после се прибираше в Клантън. Мариета сготвяше нещо вкусно и двамата с леля Флори обядваха на задната веранда на фона на птичето цвърчене. Земята отвъд птичарника беше засята с памук, а брането щеше да започне скоро, веднага щом се позахлади. Двамата си говореха все едно и също — за Стела, за Лайза и за Юридическия факултет, — но не отваряха дума за съдебните дела и за правните си проблеми. Никога не споменаваха вероятността да изгубят земята.
След дълъг обяд Джоуел се отбиваше вкъщи да види как са Нинева и Еймъс и да се увери, че нищо не се е променило. Не беше. Обикновено се виждаше с Бюфорд да обсъдят памуковата реколта. Накрая отиваше в града, където паркираше на сянка и влизаше в кантората на Уилбанкс да поработи няколко часа. Джон и Ръсел му възлагаха да проучва дела и да пише досиетата им през свободното си време в университета. Късно следобед пийваха по един бърбън на терасата, после Джоуел натоварваше папките в колата си и се връщаше в Оксфорд.
След няколко опита да спи в къщата си той осъзна, че не може. Там беше твърде тихо, самотно и потискащо. Имаше много снимки на семейството от по-щастливи времена и безброй спомени. На стената до бюрото в кабинета висеше голяма снимка на баща му, направена в деня на дипломирането му в „Уест Пойнт“. Джоуел обичаше да я гледа, откакто се помнеше. Сега сърцето му се късаше и той просто не можеше да вдигне очи към нея.
Със Стела обсъдиха дали да не махнат всички снимки, книги и медали, да ги приберат в кашони и да ги дадат на склад, но не намериха сили. Освен това се надяваха майка им да се върне някой ден, а спомените може би щяха да са важни за нея.
И така, красивата им къща остана печална, тъмна и пуста, само Нинева я прекосяваше всеки ден, обираше прах тук-там и не правеше почти нищо друго.
При всяко посещение във фермата Джоуел бързаше да си тръгне час по-скоро. Животът му в нея никога нямаше да бъде същият. Баща му беше мъртъв. Бъдещето на майка му беше неясно. Стела се стремеше към светлините на големите градове на север и към живот далече от окръг Форд. Братята Уилбанкс сериозно му намекваха да се присъедини към кантората, след като се дипломира, но това нямаше да стане. В Клантън той винаги щеше да си остане „момчето на Пийт Банинг“, синът на човека, когото бяха изпържили на електрическия стол в главната съдебна зала.
Наистина ли очакваха Джоуел да практикува право в съдебната зала, където беше екзекутиран баща му? Наистина ли очакваха той да води нормален и успешен живот в град, където половината жители смятаха баща му за хладнокръвен убиец, а другата половина подозираха, че майка му е кръшкала със свещеника?
Клантън беше последното място на света, където той би живял.
Билокси, от друга страна, изглеждаше обещаващо. Джоуел не следеше Мери Ан Малуф, но разузна кое е нейното общежитие и учебната й програма. Въоръжен с тази информация, той два-три пъти успя да се натъкне на нея в кампуса. Срещите явно й бяха приятни. Понякога я наблюдаваше отдалече и се дразнеше колко много други момчета правят същото. Когато отборът на Кентъки пристигна в града за футболен мач на 1 октомври, Джоуел я покани да отидат заедно. Тя отказа и му напомни, че е сгодена. Годеникът й също бил завършил техния университет и още имал приятели тук. Не бивало да я виждат с друг.
Не каза, че не иска да се среща с него, а само че не бива да я виждат с друг. Джоуел забеляза съществената разлика. Отговори, че не е честно толкова красива студентка в смесен университет да ограничи социалния си живот само до годеника си, който със сигурност се забавлява прекрасно във Вашингтон. Попита я защо не носи годежен пръстен. Нямала.
Джоуел не се отказа да й отправя покани и най-накрая тя се съгласи на късна вечеря. Не среща, просто вечеря. Чакаха се по тъмно до старинната сграда, наречена Лицея, и отидоха с колата му в центъра на града. Паркираха пред универсалния магазин и повървяха малко до „Замъка“ — единствения ресторант, отворен до късно. Когато влязоха, Джоуел видя Уилям Фокнър на обичайната му маса — вечеряше сам и четеше списание.
Току-що беше излязъл „Натрапник в мрака“, четиринайсетият му роман. „Мемфис Прес-Симитър“ беше публикувал рецензия, която хем го хвалеше, хем го критикуваше, но по-важното бе, че според същия вестник филмовите права бяха продадени на „Метро Голдуин Майър“. Джоуел си купи книгата от малка книжарница в Джаксън, когато беше на посещение при майка си. В Оксфорд нямаше книжарница и местните жители не се интересуваха какво пише и издава техният прочут съгражданин. Общо взето, той не им обръщаше внимание, те на него също.
В хартиен плик Джоуел носеше две книги с твърди корици: „Натрапник в мрака“, чисто нова и още непрочетена, и пооръфания екземпляр на „Докато лежах и умирах“, който беше на баща му.
Ресторантът беше празен по това време, така че седнаха приемливо близо до Фокнър, без да нарушават уединението му. Джоуел се надяваше писателят да забележи ослепителната студентка и да пофлиртува, както беше склонен да прави, но той беше погълнат от четивото си. Не обръщаше внимание на нищо наоколо.
Поръчаха си студен чай и зеленчуково плато и разговаряха тихо в очакване на възможност. Джоуел беше на седмото небе, че се любува на красивото лице на момичето, за което мечтаеше, и че седи близо до Фокнър. Беше твърдо решен да го поздрави.
Когато изяде половината от печеното си пиле, писателят избута чинията настрани, хапна малко от ябълковия си сладкиш и извади лулата си. Озърна се и най-накрая забеляза Мери Ан. Джоуел развеселено наблюдаваше закъснялата му реакция и очевидния интерес. Фокнър я измерваше с поглед от глава до пети, докато пълнеше лулата си. Джоуел скочи на крака. Приближи се към него, извини се, че му се натрапва, и го помоли да подпише бащината му книга, която той също харесвал много, както и новия роман.
— Разбира се — учтиво отговори Фокнър, извади писалка от джоба на сакото си и взе двете книги.
— Аз съм Джоуел Банинг, студент по право тук.
— Приятно ми е да се запознаем, синко. А приятелката ти? — попита Фокнър и й се усмихна.
— Мери Ан Малуф, също студентка.
— Всяка следваща година ми изглеждате все по-млади.
Фокнър разгърна първата книга, написа само името си с дребни букви, затвори я, усмихна се, после подписа и втората.
— Благодаря, господин Фокнър — каза Джоуел.
И тъй като не му хрумваше нищо друго, а беше очевидно, че Фокнър няма да продължи разговора, той се отдръпна и се върна на мястото си. Не успя да се ръкува с писателя, който със сигурност нямаше да запомни името му.
Въпреки това Джоуел щеше да разказва за тази среща до края на живота си.
През ноември Бърч Дънлап подаде трета молба, през декември — четвърта. След като държа делото шест месеца, Абът Ръмболд сметна, че е време да отсъди. В решение, заемащо две страници, прецени, че прехвърлянето на собствеността върху земята от Пийт Банинг на децата му е законосъобразно, и попари надеждите на Джаки Бел.
Бърч го очакваше, подготви обжалването почти за една нощ, подаде го и изпрати делото в Джаксън, във Върховния съд на щата, който вече беше запознат с фактите.
През коледните празници Джоуел остана при Флори и ходеше в кантората на Уилбанкс да съставя досието в отговор на подаденото от Дънлап обжалване. Изчерпателното му проучване будеше тревога. Прецедентите бяха в полза на законовоустановеното предаване на собствеността върху земята между поколенията в едно семейство. Законът обаче не беше ясен по отношение на извършителите на престъпни деяния, които прехвърлят собственост, за да избегнат искове за обезщетение от страна на жертвите. Нямаше почти никакво съмнение, че баща му се е опитал да се отърве от земята, преди да убие Декстър Бел.
Докато часове наред се трудеше над проучването си, Джоуел често имаше чувството, че в стаята присъстват поколения негови предци. Те бяха разчистили земята, бяха я изтръгнали от пустошта, бяха я разорали с волове и мулета, бяха губили реколти, съсипани от наводнения и вредители, бяха разширявали имота си при възможност, бяха вземали заеми, бяха преживявали трудни години и бяха изплащали задълженията си след хубави реколти. Всички те бяха родени и умрели на тази земя, а сега, след повече от век, всичко се свеждаше до Джоуел и до неговите правни умения.
Предците му почиваха в семейното гробище под редиците плочи. Дали духовете им го наблюдаваха и се молеха той да победи?
Тези въпроси бяха тежко бреме и докато Джоуел работеше, коремът му беше свит на топка. Семейството му беше изтърпяло предостатъчно унижения. Загубата на земята щеше да ги преследва до гроб.
Освен това му тежеше очевидната истина, че той и Стела разчитат на приходите от нея вече толкова години. Искаха да градят кариера и да постигнат успех, но бяха отраснали с убеждението, че семейната ферма винаги ще ги подпомага. Знаеха, че има добри и лоши години, богата реколта и наводнения, подеми и спадове на пазара и че нищо не е гарантирано. Но земята им беше необременена от дългове и поради това се справяха и при слаба реколта. Щеше да им бъде трудно да се примирят със загубата й.
А и майка му все по-често говореше как ще се прибере у дома, как ще възобнови живота си във фермата. Твърдеше, че Нинева й липсва, в което Джоуел се съмняваше. Но й липсваха навиците, градината, конете, приятелите. Ако всичко това изчезнеше, ударът щеше да е катастрофален. При всяко негово посещение д-р Хилсабек го разпитваше за делата, за обжалванията и за цялата съдебна бъркотия, която му беше непонятна.
Джоуел проучваше и пишеше. Джон Уилбанкс преглеждаше съставените документи, редактираше ги и ги коментираше. Подаде адвокатското досие на 18 януари и играта на изчакване започна. Върховният съд можеше да разгледа делото след три месеца, а можеше да го остави и за след година.
Следобед Джоуел събра документите, разчисти бюрото си и подреди малкия кабинет, където беше прекарал толкова много часове. Вече се беше сбогувал с Флори и смяташе да се върне в Оксфорд тази вечер. Започваше четвъртият семестър от следването му по право. Той излезе на терасата при Джон Уилбанкс за едно питие. Беше необичайно топло за сезона, направо пролет.
Джон запали пура и протегна кутията към него, но той отказа. Пиеха „Джак Даниълс“ и говореха за времето.
— Съжалявам, че заминаваш, Джоуел — каза Уилбанкс. — Приятно ни е да си в кантората.
— И на мен ми е приятно — увери го Джоуел, макар да не беше съвсем вярно.
— Бихме искали през лятото отново да стажуваш.
— Благодаря, признателен съм ви.
Не смяташе да се връща през лятото нито следващата, нито по-следващата година, но беше твърде рано да осведомява Джон Уилбанкс.
— Мога да уча и през лятото, за да завърша следващия декември.
— Защо бързаш? Порадвай се на студентския живот, синко.
— Омръзна ми. Искам да започна да работя.
— Е, надявам се да обмислиш и нашето предложение.
Какъв смисъл да увърта? Баща му никога не говореше със заобикалки и всички ценяха прямотата му. Джоуел отпи от уискито си и каза:
— Господин Уилбанкс, не съм сигурен, че мога да практикувам право в Клантън. Погледна ли този съд, а е трудно да не го забележи човек, мисля за последните мигове от живота на баща ми. Спомням си как спокойно мина по улицата сред хората и ветераните от войната, дошли да го почетат, да го подкрепят, как влезе в сградата и се качи по стълбите, за да посрещне смъртта си. Неговият дълъг път към гроба. И когато вляза в тази съдебна зала, си представям само едно — как връзват баща ми за стола.
— Разбирам, Джоуел.
— Сигурен съм, че никога няма да мога да излича от съзнанието си това. Как бих могъл да представлявам клиенти в тази зала?
— Разбирам.
На 28 март, тринайсет месеца след процеса в Оксфорд, Пети районен апелативен съд в Ню Орлиънс потвърди обезщетението от 100 000 долара за причинена смърт. Мотивите на съда бяха кратки и единодушни. Съдиите бяха смутени от размера на обезщетението, но не проявяваха никаква симпатия към интересите на заможен човек, който така безочливо е убил собствения си свещеник. Престъплението беше предумишлено. Семейството на жертвата беше пострадало сериозно. Съдебни заседатели бяха разгледали делото, изслушали свидетелите, прегледали документите и провели надлежно обсъждане. Съдиите от Апелативния съд не бяха склонни да наложат своето мнение над това на съдебните заседатели. Присъдата беше потвърдена изцяло.
Решението беше съкрушително за семейство Банинг. Братята Уилбанкс и Джоуел бяха убедени, че присъдата ще остане и след обжалването, но със сигурност ще бъде намалена. Петдесет хиляди долара наказателно обезщетение беше нечувана сума. Предвид стойността на земята на Пийт и на другото му имущество можеше да се очаква изплащането на обезщетение от порядъка на 50 000 долара. Собствениците на земята можеха да заемат тази сума срещу ипотека и да изпълнят съдебното разпореждане. Но наложеното задължение от 100 000 долара изглеждаше неизпълнимо.
Бъдещето на земята вече зависеше изцяло от Върховния съд на Мисисипи. Ако той потвърдеше присъдата на Ръмболд за правомерното прехвърляне на собствеността, Джоуел и Стела щяха да я запазят. Бърч Дънлап и вече неразделното му приятелче Ерол Маклийш щяха да бъдат принудени да нападнат единствено банковите сметки, селскостопанското оборудване, добитъка и автомобилите, за да изцедят каквото успеят. Но ако съдът отхвърлеше присъдата на Ръмболд, земята ставаше част от наследството на Пийт и обект на присъдата, издадена от съдебното жури. Щяха да изгубят всичко, включително дома си и покъщнината.
С помощта на Джоуел адвокат Уилбанкс обжалва решението на Пети апелативен съд пред Върховния съд на страната — пълна загуба на време. Все пак щеше да създаде работа на Дънлап и да спечели няколко месеца. Дънлап регистрира присъдата от 100 000 долара с вече начисляваните лихви при съответния служител в съда на окръг Форд. Уилбанкс изтича до канцлерския съд, събуди стария Ръмболд и подаде молба за съдебно разпореждане, което да попречи на Дънлап да заграбва имущество преди обжалването. След кратко и оспорвано изслушване Ръмболд отново отсъди в полза на семейство Банинг. Дънлап отправи молба до Върховния съд на Мисисипи за ускорено разглеждане. Уилбанкс се противопостави.
Джоуел следеше атаките и контраатаките от безопасното си убежище над гаража в Оксфорд. Срещу десет долара месечно той беше наел и гаража и с пикапа на баща си беше започнал тихомълком да пренася мебели от къщата на сигурно място там. Нинева не беше доволна, но нямаше думата.
В средата на май Джоуел и Флори се качиха на нейния линкълн и се отправиха на дълго пътешествие до Вирджиния. Настаниха се в хотел „Роуаноук“, където дадоха коктейл за Стела и приятелите й от „Холинс“. В един великолепен пролетен ден седяха сред други горди роднини и гледаха как Стела получава дипломата си по английска литература. На следващия ден, докато дамите пиеха чай на сянка, Джоуел натовари в колата кашоните и саковете от стаята й в общежитието. Когато натъпка всичко, капнал от умора, Стела се сбогува с любимото си училище и с приятелите си. Джоуел не беше виждал да се проливат толкова много сълзи дори на погребение.
Жените се настаниха на задната седалка и започнаха да му дават инструкции, тъй като багажът закриваше всичките му огледала, и тримата потеглиха на север. Три часа по-късно се изгубиха в Ричмънд, но пък се натъкнаха на ресторантче с чудесна скара в по-скромен квартал на града. Местните ги упътиха и след като се наобядваха набързо, тримата отново потеглиха към Вашингтон.
Мечтата на Стела все още беше да живее в Ню Йорк, да работи в списание и отделно от това да пише сериозна литература. За да я постигне обаче, й трябваше повече време, отколкото бе предвиждала. Трудно се намираше работа в издателския бранш, но всички училища имаха нужда от млади учители. „Сейнт Агнес“ в Александрия беше епископално девическо училище с пансион и й беше предложило договор като преподавателка по английски в девети клас и като възпитателка в пансиона. Докато двете с Флори пиеха чай с директорката, Джоуел пренесе багажа й в задушна стая в общежитието, още по-тясна от онази в „Холинс“.
От училището му позволиха да паркира колата на сигурно място. Срещу десет долара портиерът се съгласи да припалва двигателя от време на време. Тримата повикаха такси, прекосиха река Потомак и отидоха във Вашингтон. На Юниън Стейшън се качиха на влак за Ню Йорк.
Бяха решили да похарчат част от парите си, преди Бърч Дънлап и алчните му приятели да им отмъкнат каквото е останало. Вече не плащаха такси за образованието на Стела и тя имаше работа. На Джоуел му оставаше още една година, преди да се дипломира като юрист. Земята на Флори беше защитена от лешоядите, освен това тя имаше малко заделени пари. Лятото на 1949 г. може би щеше да е последното, в което са заедно, защо да не му се насладят изискано?
На пристанището в южната част на Манхатън се качиха на презокеански кораб за Лондон и прекараха две прекрасни седмици в отдих, четене и опит да забравят проблемите у дома. На борда на кораба Джоуел и Стела за пръв път забелязаха колко бавна е станала Флори. Както винаги, тя мъкнеше твърде тежко бреме, но досега бе успявала да е енергична и дейна. Сега обаче се задъхваше дори след кратко ходене. Беше само на петдесет, но остаряваше и изглеждаше изморена.
В Лондон останаха седмица в хотел „Сейнт Риджис“ и разгледаха забележителностите, а след това отпътуваха за Единбург, където се качиха на влака „Роял Скотстман“, за да прекарат няколко дни в планината. Когато им омръзна да посещават замъци, имения, исторически места и дестилационни фабрики, се върнаха в Лондон за още два дни и после заминаха за Париж.
Стела и Джоуел пиеха кафе във фоайето на хотел „Лютесия“, когато получиха новината. Флори не се чувстваше добре и беше решила да си почине сутринта, вместо да кръстосва града. Приближи се портиер, който връчи на Джоуел телеграма. Беше от Джон Уилбанкс. Върховният съд на Мисисипи беше отменил присъдата на Ръмболд със седем на два гласа. Прехвърлянето на собствеността на земята беше невалидно. Имотът оставаше част от наследството на баща им.
— Отменена и анулирана — невярващо прочете Джоуел.
— Какво означава това? — попита Стела.
— Означава край на делото. Върховният съд е на мнение, че Ръмболд греши, и е решил да приключи с този въпрос без повече изслушвания.
— А обжалване?
— Да, ще подадем ново обжалване до Върховния съд на САЩ и ще се опитаме да спечелим малко време. С Уилбанкс ще обсъдим обявяването на фалит.
Пиеха кафе и гледаха хората, които прекосяват луксозното фоайе.
— Ще те попитам нещо и искам да ми отговориш честно — каза Стела. — Това означава ли, че Джаки Бел и децата й може някой ден да живеят в нашата къща?
— Възможно е, но още не мога да го повярвам. В даден момент с Уилбанкс ще седнем с нейния адвокат и ще настояваме за споразумение.
— И как ще се получи?
— Ще им предложим пари.
— Нали вече опитахме?
— Така е, но те отхвърлиха предложение за двайсет и пет хиляди долара. Сега ще ни струва повече.
— Колко?
— Не знам. Трябва да видим колко е останало в банковите сметки и какъв заем можем да вземем срещу земята.
— Наистина ли искаш да я ипотекираш, Джоуел? Нали знаеш колко мразеше банките татко?
— Нямаме избор.
Върховният съд на Мисисипи смяташе, че поведението на Пийт е равносилно на измама в няколко отношения. Първо, след прехвърлянето на собствеността той беше продължил да ползва земята, като живееше на нея, обработваше я и печелеше. Второ, не беше получил нищо в замяна от децата си. Трето, прехвърлянето на собственост на членове от семейството винаги беше подозрително. И четвърто, когато беше подписал договора, беше имал основание да смята, че някой ден засегнати от действията му страни ще го съдят.
Джон Уилбанкс прочете десетина пъти мотивите на съда и реши, че логиката им е стабилна. Макар да беше безполезно, той подаде обжалване срещу решението към единствената инстанция, която му беше останала, Върховния съд на САЩ, но знаеше, че няма никаква вероятност делото да бъде допуснато за разглеждане. Уилбанкс се посъветва със свой близък приятел в Мемфис, който беше специалист по фалитите, и разговорът го обезсърчи. Обявяването на фалит на фермата щеше да бъде просто умна тактика за забавяне, но трудно щяха да постигнат успешен резултат.
Уилбанкс се върна в канцлерския съд за още едно съдебно разпореждане, с което да предотврати молбата за изземване на имуществото в очакване на резултатите от обжалванията, и разбира се, Ръмболд му го даде. Дънлап отново обжалва. Скоро обаче дори силно предубеден съдия като Ръмболд не можеше да отлага неизбежното.
След изслушването Дънлап самоуверено и сдържано си поговори с Уилбанкс и му направи предложение. Време беше да престанат да трупат адвокатски сметки и да се изправят пред очевидното. Обжалванията нямаше да свършат работа, обявяването на фалит също. Защо просто не прехвърлят на Джаки Бел земята, всичките 640 акра, плюс къщата заедно с мебелите? Ако семейство Банинг се съгласят на това, Джаки няма да предяви претенции към банковите им сметки.
Уилбанкс настръхна и докато се отдалечаваше, каза:
— Семейство Банинг по-скоро ще опожарят къщата и реколтата си, отколкото да подпишат такъв документ.
— Страхотно — изстреля в отговор Дънлап, — но те моля да напомниш на клиентите си, че палежът все още е престъпление, наказуемо с дълъг затвор.
Когато Джоуел и Флори пресякоха границата на Мисисипи в края на юли, памуковите поля привлякоха вниманието им както винаги и признаците не бяха насърчаващи. Проливните пролетни дъждове бяха забавили сеитбата, а през двата месеца, в които тримата се забавляваха в Англия и Европа, времето явно се бе оказало неблагоприятно. В хубава година памукът цъфтеше в началото на юли, а на Деня на труда вече беше висок до гърдите.
Реколтата се очертаваше като най-слабата от доста време, а когато наближиха окръг Форд, картината стана още по-тревожна. Нямаше цветове. Стеблата едва стигаха до коленете. В ниските места дъждът беше отмил цели акри.
Нинева им свари кана кафе и разпита как е минало пътуването им. Те я попитаха за времето и тя разказа най-подробно. След като заминали, валяло всеки ден, а дори да не валяло, било облачно. Памукът имаше нужда от много сухи дни и силно слънце, затова просто загиваше. Еймъс се бореше в зеленчуковата градина, но и неговите лехи раждаха много по-малко от обикновено.
Като че ли животът във фермата на Банинг и бездруго не беше потискащ.
Джоуел откара леля си в розовата къща и разтовари багажа й. Пийнаха на верандата, огледаха жалката реколта и им се прииска да се върнат в Шотландия.
Джон Уилбанкс настояваше да се види с Джоуел и той просто не можеше да избегне кантората, съда и всичко останало в центъра на Клантън, колкото и да му се искаше. Срещнаха се в голямата заседателна зала на долния етаж — знак, че срещата ще бъде изключително важна. Ръсел се присъедини към тях — още един знак.
Братята веднага запалиха: Джон — обичайната къса черна пура, а Ръсел — цигара. Джоуел отказа, щял да им прави компания, като вдишва.
Джон обобщи резултатите. Бяха подали две несериозни обжалвания до Върховния съд на страната и основателно очакваха те да бъдат отхвърлени след два-три месеца, щом някой секретар се справи с документацията. Нямаше никаква причина съдът да прояви интерес и в двата случая. Бърч Дънлап беше регистрирал присъдата за обезщетение от 100 000 долара в съда отсреща и щеше да изчака търпеливо семейство Банинг и техните адвокати да се изморят от безполезните си ходове и да се признаят за победени.
— А фалитът? — попита Джоуел.
— Няма да свърши работа, защото фермата не е разорена. Можем да се опитаме и да протакаме, но Дънлап няма да губи време и веднага ще поиска изслушване пред съдия по банкрутите. Не забравяй, че ако обявим фалит, контролът над наследството ще поеме попечител, който определяме не ние, а съдът.
Ръсел издуха облак дим и каза:
— Има голяма вероятност попечителят да разпореди на изпълнителката на завещанието, тоест на Флори, да предаде всички активи на спечелилата делото страна. На Джаки Бел.
— Всичко това не е учудващо — каза Джоуел.
— Има и още нещо — обади се Ръсел. — Трябва да ни се плати. Хонорарът ни вече надхвърля седем хиляди долара, а не съм сигурен, че в сметките има достатъчно пари да го покрият. Разпращаме молби и обжалвания наляво и надясно с надеждата да стане чудо и това отнема много време. Използването на фалита за протакане само трупа още часове за плащане.
— Разбирам.
— Това е краят на пътя, Джоуел — каза Джон. — Не ни остава друго, освен да опитаме на добра воля да се споразумеем с тези хора. Имаме една идея, може би единствената, която може да спаси земята. Изисква ипотекирането на двата имота — и на Пийт, и на Флори. Всичките хиляда и двеста акра. Ще изтеглиш възможно най-големия заем и ще го предложиш на Дънлап, за да се уреди въпросът.
Джоуел предпазливо попита:
— Колко?
— Къщата е оценена на трийсет хиляди. Земята струва около сто долара на акър като горна граница, но трудно ще получиш тази цена на пазара. Както знаеш, засети са само около хиляда акра. Никоя банка няма да отпусне пълната стойност заради риска. Помисли. Пийт успяваше или да излезе на нулата, или да постигне печалба през повечето години, защото земята му не беше обременена от дългове, освен това се изпотрепваше от работа, притискаше работниците си и контролираше всеки цент. Ако земята е утежнена с ипотека, вече си имаш работа с банката. Една-две лоши години като сегашната, и ще изостанеш с плащанията. И преди да се усетиш, банката ще започне да говори за отнемане на имуществото ти. Случва се всяка година по тези места, дори в добрите години.
Ръсел продължи мисълта му:
— Говорихме с брат ни в банката и той не е много склонен да сключи сделката. Ако Пийт беше жив и държеше нещата под контрол, фермата щеше да е много по-привлекателна. Но него го няма, ти не си фермер, а Флори е напълно луда. Разбираемо е защо банките бягат от тази сделка.
— Колко би ни заел брат ти? — попита Джоуел.
— Най-много седемдесет и пет хиляди — отговори Джон.
— И не съм съвсем сигурен — обади се Ръсел. — Има и друг проблем, доста очевиден. Ние представляваме твоето семейство, представляваме и банката. Ами ако има просрочване на плащанията? Правната кантора внезапно изпада в огромен конфликт на интереси, който може да ни навлече сериозни проблеми.
— Не сме обсъдили казуса с другата банка в града — каза Джон. — Както знаеш, между двете семейства има сериозно съперничество. Съмнявам се, че те ще посегнат към сделката, но бихме могли да потърсим банка в Тюпълоу.
Джоуел се изправи и закрачи из стаята.
— Не мога да моля Флори да ипотекира земята си. Това е прекалено. Тя няма нищо друго и ако изгуби този имот, не знам къде ще отиде. Не мога да го направя. Няма да я моля.
Джон изтърси пепелта от пурата си в една чинийка и каза:
— Ето какво предлагам, а ти ми кажи какво мислиш по въпроса. Ще седна да преговарям с Дънлап. Сигурно е поел делото с уговорката да му се плати процент от присъденото обезщетение, така че най-вероятно още не е получил нито един долар и може да прояви интерес към разплащане в брой. Ще започна от петдесет хиляди, да видим какво ще каже. Петдесет са ти по силите, нали?
— Да, струва ми се — каза Джоуел. — Но ми прилошава дори само от мисълта да дължа толкова пари.
— И основателно, но ти и Стела ще запазите земята и дома си.
— А ако поискат твърде много?
— Ще видим. Нека проведем първи кръг от преговорите. Ще бъда по-нисък от тревата.
В тясната стая на Лайза не се дишаше в августовската жега. Нямаше прозорец, за да влезе полъх, и нищо не можеше да прогони задушливата влага освен един немощен вентилатор, който Джоуел й беше купил предишното лято. Само след няколко минути и двамата бяха плувнали в пот и решиха да потърсят сянка навън. Напоследък майка му ходеше и изглеждаше по-добре, поне физически. Беше понапълняла, но още се хранеше малко. Понякога имаше апетит благодарение на торазина. Лекарството със сигурност я успокояваше и тя преставаше да мърда неспокойно и да си скубе косата. Подстрига се късо и се къпеше по-често, освен това заряза избелелите и постоянно осеяни с петна болнични халати и носеше семплите памучни рокли, които й изпращаше Стела. Стигнаха повратен момент, когато месец по-рано Стела донесе три червила и Лайза много се зарадва. Вече всеки посетител беше посрещан с яркочервена усмивка.
Д-р Хилсабек продължаваше да твърди, че е доволен от напредъка й, но Джоуел беше изгубил надежда, че майка му ще се възстанови достатъчно, за да я изпишат. След тригодишен престой болницата беше станала неин дом. Да, състоянието й се беше подобрило, но имаше да извърви още дълъг път.
Излязоха от сградата, отидоха на езерото и седнаха на масичка за пикник в сянката на един дъб. Беше ужасна жега. За разлика от повечето си посещения Джоуел очакваше това с нетърпение, защото можеше да си говорят за много неща. Разказа на майка си с живи подробности за пътешествието им до Ню Йорк, Лондон, Шотландия и Париж.
Лайза слушаше с усмивка, която му късаше сърцето. Тя никога нямаше да се върне у дома, а и домът им беше нещо, за което той не можеше да говори с нея.
Джоуел си намери стая в евтин и занемарен мотел близо до брега в Билокси и отиде да потърси Мери Ан Малуф, която вече не беше сгодена за онзи човек във Вашингтон. През последната година тя често се срещаше с Джоуел най-вече защото той просто не се отказваше. В университета тайно ходеха на късни вечери. Два пъти бяха пътували до Мемфис, където нямаше кой да ги види. Той я беше убедил да зареже годеника си във Вашингтон и да се хване с истински мъж.
През лятото тя работеше няколко часа седмично в магазин за дрехи на главната улица и появата на Джоуел там я изненада приятно. Той постоя достатъчно, за да си навлече строгия поглед на шефа й, после си тръгна. Срещнаха се, когато работното й време приключи, и обсъдиха как Джоуел да се запознае със семейството й. Той настояваше. Тя се колебаеше. Родителите й одобряваха годеника й и не разбираха защо се навърта този нов ухажор.
Джоуел се почувства малко отблъснат. Поскита по крайбрежието няколко дни, като се мъчеше да отложи прибирането си у дома и всякакво подобие на смислена работа. Отби се в няколко правни кантори, интервюираха го набързо, но не получи предложение за работа. Колкото по-дълго оставаше, толкова повече му допадаше Билокси с етническата си пъстрота, заведенията, където се предлагаха всякакви пресни морски дарове, и лежерната атмосфера, обичайна за крайбрежието. И колкото по-дълго преследваше Мери Ан Малуф, толкова повече се затвърждаваше решимостта му да я спечели.
Бърч Дънлап прекара август в Монтана, далече от жегата. Почивката очевидно му се отрази добре. Върна се в кантората си след Деня на труда, бликащ от енергия и решен да спечели още пари. Непосредствената му цел беше делото „Банинг“.
В канцлерския съд, сега и винаги безусловно владение на Абът Ръмболд, той заведе дело за налагането на съдебна възбрана върху земите на Банинг. Нямаше друг избор, освен да го заведе в окръг Форд. Законът беше ясен. Всъщност толкова ясен, че Бърч очакваше с любопитство да види как старият съдия ще манипулира делото в полза на Банинг.
Седмица по-късно той посрещна в заседателната си зала своя колега Джон Уилбанкс, който идваше в Тюпълоу, за да започнат преговори за споразумение. Или, както се изрази Дънлап пред своя неизменно присъстващ приятел Ерол Маклийш — да моли за милост.
А милост нямаше да има.
Поднесоха кафе на Джон и го поканиха да седне от едната страна на красивата маса. Срещу него седна Дънлап с Маклийш отдясно — човек, когото Джон отдавна презираше.
Дънлап запали пура и след като размениха няколко любезни думи, попита:
— Ще ни кажеш ли какво си намислил?
— Разбира се. Ясно е, че клиентите ми биха желали да запазят семейната земя. Освен това им омръзна да ми плащат.
— Ти свърши много ненужна работа — отбеляза Дънлап почти грубо. — Честно казано, хонорарът ти ни притеснява. Парите ти ще дойдат от наследството.
— Виж, Бърч, ти се тревожи за своя хонорар, аз ще се тревожа за моя. Става ли?
Справедливо укорен, Бърч се засмя шумно, като че ли колегата му беше изръсил нещо наистина смешно.
— Добре. Продължавай.
— Наследството не включва много пари в брой, затова сумата, която предлагаме, ще бъде заем срещу ипотекирането на земята.
— Колко, Джон?
— Зависи от приходите, които фермата може да носи всяка година, за да се изплаща ипотеката. Тази година е катастрофа. Знаеш, че това е рискована работа. Моето семейство отглежда памук от десетилетия и аз често се питам дали изобщо си струва.
— Семейството ти се справя добре, Джон.
— В някои отношения, да. Банинг смятат, че биха могли да получат петдесет хиляди долара, като ги гарантират с имота си, и да успеят да изплащат ипотеката. Това е най-доброто, което могат да предложат.
Дънлап се усмихна мазно, като че ли първият рунд много му беше харесал, и каза:
— Стига, Джон, притежават хиляда и двеста акра земя без никакви дългове, хиляда от тях са плодородна селскостопанска земя. Къщата им е една от най-хубавите в окръга. Имат пет-шест помощни постройки, също хубави, оборудване, добитък и… колко негри?
— Моля те, Бърч, те не притежават тези хора.
— На практика ги притежават. Петдесет наистина е ниска топка, Джон. Нали се разбрахме да говорим сериозно!
— Е, не може да говорим сериозно, щом включваш и земята, която е собственост на Флори Банинг. Тя е половината, а делото не я засяга. Нищо от цялата тази история не я засяга.
— Не бързай толкова, Джон. Пийт Банинг е обработвал земята на сестра си, както е обработвал своята, и й е давал половината от приходите. И двете части идват от едно и също място — от техните родители, от родителите на техните родители и така нататък.
— Това е безумие, Бърч. Флори няма нищо общо с убийството на Декстър Бел и ти го знаеш. Нелепо е нейната земя изобщо да се включва в сметките. Ако си на друго мнение, опитай се да й наложиш възбрана.
— Нищо не можем да направим, докато стискаш стария Ръмболд за шията.
Джон се усмихна и каза:
— Той е блестящ юрист. Един от най-добрите.
— Може би, но върховните съдии в Джаксън не останаха впечатлени. Няма да се съгласим на петдесет хиляди, Джон.
— Аз предложих цифра, сега е твой ред.
— Най-малко сто хиляди — намеси се хладно Маклийш. — Честно казано, Джаки заслужава повече, защото трябва да платим на господин Дънлап.
— Сто и двайсет хиляди, Джон — уточни Дънлап. — Хонорарът ми ще е процент от обезщетението, спечелил съм си го честно и почтено. Свърших страхотна работа за клиентката си и не искам моето възнаграждение да я ощетява.
— Свърши страхотна работа, Бърч, дума да няма. Но тази цифра е много по-висока от онова, което можем да си позволим. Никоя банка няма да ни даде повече от седемдесет и пет хиляди за земята и къщата на Пийт. Земята на Флори е неприкосновена.
— Предлагаш ми седемдесет и пет хиляди, така ли? — попита Дънлап.
— Още не, но би ли приел такава сума, ако я предложим?
Маклийш поклати глава и каза:
— Не.
И двамата адвокати умееха да преговарят добре и беше очевидно кой има надмощие. Джон знаеше, че когато плуваш срещу течението, понякога е от полза да размътиш водата.
— Виж, Бърч, децата наистина биха искали да запазят къщата, тя е единственият им дом. Знаеш за майка им и за нейните проблеми. Има вероятност някой ден Лайза да се прибере и е от огромно значение да се върне в дома си. Може ли да обсъдим евентуалното отделяне на къщата и на другите сгради от селскостопанската земя? Работя над скица, която оставя само четири акра около къщата, градините, обора и други подобни, а клиентката ти може да вземе останалото.
— Собственост върху фермата без четири акра, така ли? — попита Дънлап.
— Нещо такова. Просто проучвам възможностите.
— Колко са склонни да платят за четирите акра?
— Къщата е оценена на трийсет хиляди — определено доста високо. Те са още деца, които се опитват да си запазят нещо.
— Как ще обслужват ипотеката на къщата?
— Хубав въпрос. Ще го измислим. Флори може да им помогне.
Най-голямата пречка пред това предложение нямаше да бъде спомената. Джаки Бел искаше къщата. Всъщност тя искаше къщата много повече от земята. Любовникът й си се представяше като заможен фермер и вече броеше парите, но Джаки искаше хубав дом.
Маклийш поклати глава и каза:
— Няма да стане. Тези четири акра струват почти колкото селскостопанската земя. Не можем да приемем.
Говореше като човек, на когото се полага каквото щеше да получи — в конкретния случай безценната земя на едни от най-почтените хора, които Джон Уилбанкс познаваше. Той презираше Маклийш заради наглостта му.
— Е, изглежда, няма какво повече да обсъждаме — каза Джон.
Към края на септември Върховният съд на САЩ разби на пух и прах няколко неоснователни молби за изслушвания. Единия ден закова последния пирон в ковчега на обжалването на Банинг на присъдата, издадена от федералния съд, а на следващия отхвърли обжалването му относно отменената присъда на Ръмболд.
Пътят за разглеждане на молбата на Дънлап за налагане на съдебна възбрана върху имота беше разчистен, или по-точно, би трябвало да е разчистен. Препятствието беше самият съдия, а Ръмболд откачаше все повече с всеки изминал месец. Дънлап викаше, крещеше и настояваше за скорошна дата за заседание. Ръмболд, почти глух, не чуваше нищо.
А после умря. На 9 октомври 1949 г. Абът Ръмболд се предаде на старостта и си отиде на осемдесет и една години. Издъхна спокойно в съня си, или както предпочитаха да се изразяват чернокожите, „събуди се мъртъв“. След трийсет и седем години на съдийското място той беше върховният канцлер на щата. Джоуел пристигна с колата от университета и присъства на погребението му в баптистката църква заедно с Джон и Ръсел Уилбанкс.
Службата беше в памет на човек, живял дълго, щастливо и продуктивно. Имаше малко сълзи, много хумор и приятното усещане, че един светец просто си е отишъл у дома при Господ.
На Джоуел обаче му предстоеше да присъства на много по-различно погребение.
За да избавят пациентите си от монотонността и да помогнат на по-здравите да възвърнат разума си, лекарите и администрацията на „Уитфийлд“ организираха ежеседмични посещения в кино „Парамаунт“ на Ист Капитол Стрийт в центъра на Джаксън. При всяка неделна дневна прожекция един автобус спираше недалече от киносалона и от него слизаха двайсетина пациенти. Придружаваха ги санитари и медицински сестри и след като слезеха от автобуса, те много се стараеха да изглеждат, все едно са пристигнали като всички останали. Бяха облечени с обикновени дрехи и се сливаха с тълпата. Едно неподготвено око никога не би заподозряно, че тези хора се лекуват от сериозни психически заболявания.
Лайза обичаше да гледа филми и искаше да ходи на кино при всяка възможност. Правеше си прическа, слагаше си грим и червило и обличаше някоя от роклите, които й изпращаше Стела.
В „Парамаунт“ даваха „Ребро Адамово“ — комедия със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн, и в един часа следобед фоайето беше оживено. Главната сестра купи билети и ги заведе до два реда седалки. От лявата страна на Лайза седеше по-възрастна жена на име Бевърли, нейна позната, която беше в клиниката от години, а от дясната й страна беше Карън, тъжна млада жена, която обикновено проспиваше прожекциите.
Петнайсет минути след началото на филма Лайза прошепна на Бевърли, че трябва да отиде до тоалетната. Добра се до пътеката, прошепна същото и на главната сестра и излезе от салона. След това излезе от киното.
Измина две пресечки по Ист Капитол Стрийт към Мил Стрийт, влезе в жп гарата и си купи билет втора класа за влака в 13:50 ч. до Мемфис. Ръката й трепереше, когато пое билета, и се наложи да седне. Гарата беше почти празна и Лайза си намери свободно място далече от всички останали. Пое дълбоко дъх, овладя се и от едно джобче извади сгънат лист. Беше списък на нещата, които трябва да направи — съставяше го от седмици. Опасяваше се, че лесно ще се притесни и обърка, и ще й трябват напътствия. Прочете списъка, сгъна го отново и го прибра в джоба си. Излезе от гарата, измина една пресечка по Мил Стрийт до един универсален магазин и си купи евтина чанта, още по-евтина сламена шапка и списание. Напъха в чантата останалите си пари, шишенце с хапчета и едно червило и побърза да се върне на гарата. Докато чакаше, отново прегледа списъка, усмихна се на успеха си до този момент и се зае да наблюдава входа, да не би да се появи някой от болницата. Никой не дойде.
Комедията толкова хареса на медицинската сестра, че тя напълно забрави за Лайза, която беше отишла до тоалетната. Когато най-накрая си спомни за нея, веднага отиде да я потърси. Не я намери, извика двамата санитари и заедно се заеха да претърсват киното, което беше доста пълно. Във фоайето никой не помнеше да е виждал слаба жена с жълта рокля да излиза след началото на филма. Продължиха да претърсват, но скоро вече нямаше къде. Двамата санитари започнаха да обикалят улиците в центъра на Джаксън и единият най-накрая мина през гарата. По това време Лайза вече беше на един час път северно от града. Седеше сама до прозореца, стиснала списъка си, зареяла празен поглед към околността и бореща се с нахлулите гледки и звуци от истинския свят. Беше живяла под ключ три години и половина.
Обадиха се в полицията и уведомиха д-р Хилсабек. Всички бяха притеснени, но не изпаднаха в паника. Лайза не беше заплаха за никого и беше достатъчно стабилна, за да се грижи за себе си, поне няколко часа. Д-р Хилсабек не искаше да тревожи семейството, не искаше и служителите му да изглеждат некомпетентни, затова отлагаше да се обади на Джоуел, Флори или шериф Никс Гридли.
Лайза купи билета си в брой и никъде не пишеше кой е пътникът. Продавачът обаче си спомни жена, отговаряща на описанието й, и каза, че е заминала на север, към Мемфис. Това се случи към три следобед. Филмът отдавна беше свършил и автобусът трябваше да се върне в „Уитфийлд“.
Когато влакът пристигна в Бейтсвил, шестата спирка, в 4:15 ч., Лайза реши да слезе. Допускаше, че някой ще я търси, и подозираше, че може да наблюдават влаковете и автобусите. Пред гарата имаше две таксита, стари автомобили отпреди войната, които изглеждаха по-ненадеждни и от шофьорите си, облегнати на калниците. Попита първия дали ще я откара до Клантън, който бе на час и половина път. Предложи му десет долара, но той се притесняваше за гумите си. Вторият каза, че ще я откара за петнайсет долара. Неговите гуми изглеждаха още по-зле, но Лайза нямаше много варианти.
Когато се качи на задната седалка, шофьорът попита:
— Без багаж ли?
— Не. Не обичам да пътувам с много багаж.
Той погледна в огледалото и каза:
— Красива рокля.
Лайза вдигна чантата си и каза:
— Винаги като пътувам, си нося един колт и умея да го използвам. Да не ти хрумне някоя глупост, че ще съжаляваш.
— Извинете, госпожо. — Когато излязоха от града, той отново събра смелост да я заговори: — Искате ли да пусна радиото?
— Ами да, каквото искаш.
Той пусна радиото, смени няколко станции и намери кънтри музика.
Вече беше тъмно, когато Хилсабек най-накрая се свърза с Джоуел. Обясни му какво се е случило и призна, че търсенето е било безрезултатно. Джоуел беше зашеметен от мисълта, че майка му е на свобода и прави нещо, което явно е планирала. Вкамени се от страх и не беше сигурен накъде да тръгне. Дали да отиде в Джаксън и да се включи в търсенето? Или в Мемфис, закъдето смятаха, че е тръгнала? Или в Клантън? Или просто да седи и да чака? Звънна на Стела и я увери, че всичко ще е наред. Трябваше да се обади и на Флори, но реши да почака. Телефонът й все още беше закачен на обща линия с десетина други и подслушващите щяха направо да обезумеят от новината, че Лайза Банинг е избягала от „Уитфийлд“.
Цял час Джоуел крачи из апартамента си, несигурен как да постъпи, и чакаше да му се обадят, че са намерили майка му и че тя е добре. Звънна в шерифството в Клантън, но никой не вдигна. Сигурно старият Тик Поули спеше дълбоко. Ако ще всички арестанти да тръгнеха да бягат, Тик нямаше да разбере.
Накрая се свърза с Никс Гридли на домашния му телефон и му предаде последните новини около Лайза. Никс изрази съчувствие и обеща да отиде да съобщи на Флори.
Когато таксито се отклони от главния път по алеята към фермата на Банинг, Лайза каза на шофьора да спре. Плати му петнайсет долара, благодари му и слезе. Щом той се скри от поглед по пустия път, тя бавно тръгна, макар че беше тъмно като в рог и едва виждаше чакъла пред себе си. В къщата не светеше никъде, нито пък в стопанските постройки. В далечината се виждаше мъжделива светлина от един прозорец на малката къща, където Нинева и Еймъс живееха от цяла вечност. Докато се придвижваше почти слепешката по чакъла, пред очите й се очерта силуетът на къщата. Прекоси предната морава, после верандата и натисна бравата. Беше заключено, което бе необичайно. В провинцията никой не си заключваше вратата.
На Лайза й се искаше да огледа цветните лехи и храстите, да види какви промени са настъпили за три години и половина, но беше безлунна облачна вечер. Мина отстрани и видя пикапа на Пийт, паркиран точно където той го оставяше. Знаеше, че Джоуел е взел понтиака. Лайза прекоси изсъхналата трева в задния двор. От запад полъхна, тя потрепери и разтри ръцете си. Задната врата беше отключена. Лайза влезе в дома си и застана в кухнята, закова се на място от силния познат мирис, който я порази: смесица от цигарен дим и кафе, препържен бекон, плодови пайове и сладкиши, гъсти яхнии с телешко и еленско, които къкреха на печката на Нинева дни наред, пара от консервирането на варени домати и десетки зеленчуци, мокра кожа от ботушите на Пийт в ъгъла и сладникавата миризма на самата Нинева. Силните миризми зашеметиха Лайза и тя се облегна на плота.
В тъмното чуваше гласовете на децата си, които се смееха на закуска, а Нинева ги гълчеше и ги гонеше от печката. Виждаше Пийт, седнал на масата в кухнята с кафето и цигарите си да чете вестника от Тюпълоу. Облакът, закриващ луната, се отмести и през прозореца нахлу слаб лъч. Лайза напрегна взор и различи кухненската маса. Вдиша бавно през носа, пое сладостните аромати на предишния си живот.
Изтри няколко сълзи и реши да не пали лампата. Никой не знаеше, че е тук, а светлината щеше да привлече внимание. В същото време й се искаше да види цялата къща, да провери какви ги е вършила Нинева. Дали съдовете бяха измити и подредени, където им е мястото? Имаше ли прах по масичките? Какво бяха направили с вещите на Пийт — с дрехите му в гардероба, с книгите и документите му в кабинета? Смътно си спомняше разговор с Джоуел за това, но никакви подробности.
Влезе в дневната и се отпусна на коженото канапе, което на допир и мирис беше точно каквото го помнеше. Първият й спомен от него беше може би най-лошият. Джоуел беше от дясната й страна, Стела — от лявата, и тримата се взираха ужасени във военния, който им съобщи новината, че Пийт е изчезнал и го смятат за мъртъв. 19 май 1942 г. Друг живот.
Фарове пробягаха по прозорците и я стреснаха. Тя надникна между завесите и видя как една полицейска патрулка пълзи по алеята, после завива по страничния път към къщата на Флори. Колата се скри и Лайза разбра, че търси нея. Зачака и двайсет минути по-късно колата отново се показа, мина покрай къщата и се отправи към шосето.
Лайза си напомни, че е в собствения си дом и че не е извършила никакво престъпление. Ако я намереха, най-лошото, което можеше да се случи, бе да я изпратят отново в „Уитфийлд“. Нямаше да получат този шанс.
Лайза започна да се люлее, раменете й се клатеха напред-назад — досаден навик, който често я връхлиташе и който тя не можеше да контролира. Когато я обземаше тревога или страх, започваше да се люлее, да си тананика и да си скубе косата. Много луди хора в „Уитфийлд“ се люлееха по най-различни начини, потръпваха и стенеха, докато седяха сами в кафенето или край езерото, но тя открай време знаеше, че няма да стане като тях. Щеше да се оправи, и то скоро, и щеше да вземе живота си в свои ръце.
След около час — беше изгубила представа за времето — усети, че вече не се люлее и че е престанала да плаче. Имаше да се отърсва от толкова много неща.
Отиде в кухнята при единствения телефонен апарат и се обади на Флори. За да обърка подслушваните, каза:
— Флори, аз съм тук.
— Кой? Какво? — Флори се стресна, и то с основание.
— Аз съм в къщата — каза Лайза и затвори.
Отиде на задната веранда и зачака. Само след няколко минути видя по пътя да подскачат фарове. Флори паркира пред къщата.
— Насам — провикна се Лайза. — На верандата съм.
Флори заобиколи отзад, едва не се препъна в тъмното и каза:
— Защо не светнеш проклетите лампи, да му се не види? Спря на стълбите, погледна нагоре и попита: — Какви ги вършиш, по дяволите, Лайза?
— Ела да ме прегърнеш, Флори.
Е, явно наистина е луда, след като иска аз да я прегърна, помисли си Флори, но не го каза, естествено. Качи се по стълбите и двете се прегърнаха.
— Пак те питам, какво търсиш тук?
— Просто ми се прииска да се прибера. Лекарят каза, че може.
— Лъжеш и го знаеш. Лекарите се тревожат. Децата са се побъркали. Полицията те търси. Защо е целият този театър?
— Омръзна ми в „Уитфийлд“. Хайде да влезем.
Влязоха в кухнята и Флори каза:
— Светни. Нищо не виждам.
— Харесва ми в тъмното, Флори. Освен това не искам Нинева да разбере, че съм тук.
Флори напипа ключа и светна в кухнята. Беше посещавала Лайза в „Уитфийлд“ и подобно на Стела и Джоуел се тревожеше заради външния й вид. Имаше известно подобрение, но тя въпреки всичко беше болезнено слаба, бледа и с хлътнали страни.
— Изглеждаш добре, Лайза. Радвам се да те видя.
— Радвам се, че съм си у дома.
— Сега трябва да се обадим на Джоуел и да му съобщим, че си добре, става ли?
— Току-що говорих с него. Ще пристигне до час.
Флори се успокои и каза:
— Добре. Яла ли си? Сигурно си гладна.
— Аз не ям много, Флори. Хайде да отидем в дневната да поговорим.
Както искаш, скъпа. Флори щеше да я успокоява, докато пристигне Джоуел, а после щяха да решат какво да правят.
— Не трябва ли да се обадим на лекарите? — попита Флори. — Нека да знаят, че си добре.
— Поръчах на Джоуел да им се обади. Той ще се погрижи. Всичко е наред, Флори.
Отидоха в дневната и Лайза натисна копчето на малка лампа. Бледата светлина придаде на стаята тайнствен вид. Флори искаше по-силна светлина, но не каза нищо. Седна в единия край на канапето. Лайза струпа възглавници в другия край и се облегна на тях. Бяха лице в лице сред полумрака.
— Искаш ли кафе? — попита Лайза.
— Всъщност, не.
— И аз. Кофеинът не се комбинира добре с хапчетата и получавам главоболие. Няма да повярваш с какви лекарства се опитват да ме тъпчат. Понякога ги пия, понякога ги държа под езика си и после ги изплювам. Защо не идваше по-често да ме виждаш, Флори?
— Не знам. Пътуването е дълго, пък и това не е най-разведряващото място на света.
— Да не очакваш да се разведряваш в една лудница? Не става дума за теб, Флори, а за мен, за пациентката. За лудата жена. Би трябвало да ме посещаваш и да ме подкрепяш.
Между двете никога не бе имало близост и Флори помнеше защо. В момента обаче беше склонна да поеме няколко обвинения, ако това щеше да помогне. Надяваше се на следващия ден да дойдат да приберат снаха й.
— Сега ще се караме ли, Лайза?
— А нима не сме го правили винаги?
— Не. Отначало се карахме, но после осъзнахме, че най-добрият начин да общуваме, е да не се сближаваме прекалено. Аз това помня, Лайза. Помежду ни винаги е имало предпазливо приятелство в името на семейството.
— Щом казваш. Искам да ми разкажеш нещо, Флори. Нещо, което никога не съм чувала.
— Какво?
— Искам да чуя твоята версия за онова, което се е случило в деня, когато Пийт уби Декстър Бел. Знам, че сигурно не ти се говори за това, но всички знаят всичко… освен мен. Там много дълго не ми казваха нищо. Сигурно са смятали, че така нещата ще се влошат още повече, и са били прави, защото, когато най-сетне ми казаха, изпаднах в кома за една седмица и едва не умрях. Както и да е, искам да чуя твоята версия.
— Защо, Лайза? Историята не е приятна.
— Защо ли? Защото е много важна част от живота ми, не си ли съгласна? Съпругът ми уби нашия свещеник и го екзекутираха, а аз не знам никакви подробности. Хайде, имам право да знам. Разкажи ми историята.
Флори сви рамене и заразказва.
Едно събитие водеше към друго и тя продължи. Животът в ареста, изслушванията в съда, реакциите на хората в града, статиите във вестниците, процесът, екзекуцията, погребението, ветераните, който още се отбиваха на гроба.
Понякога Лайза плачеше и триеше лице с опакото на дланите си. Друг път слушаше със затворени очи, сякаш си представяше ужасите. Понякога простенваше и се залюляваше. Задаваше малко въпроси, направи само една-две забележки.
— Нали знаеш, че той дойде да ме види в деня, преди да го екзекутират?
— Да, помня.
— Каза, че още ме обича, но никога няма да може да ми прости. Какво ще кажеш за това, Флори? Много любов, но недостатъчно прошка. Не можеше да ми прости дори изправен пред неизбежната си смърт.
— Какво да ти прости? — Флори успя да зададе най-важния въпрос.
Лайза затвори очи и облегна глава на възглавницата. Устните й се движеха, като че ли мълвеше нещо, разбираемо само за нея. След това напълно притихна и застина.
— Какво да ти прости, Лайза? — тихо повтори Флори.
— Имаме да си говорим за толкова неща и аз искам да го направя, защото няма да живея още много. Има ми нещо, Флори, не е само лудостта. Дълбоко в тялото ми има болест и се влошава. Може да е рак, може да е нещо друго, но знам, че е там и расте. Лекарите не могат да го открият, но аз го усещам. Може да ме тъпчат с лекарства и да успокояват нервите ми, но нямат нищо за моята болест.
— Не знам какво да кажа, Лайза.
— Не казвай нищо. Само слушай.
Минаха часове, а Джоуел никакъв го нямаше. Лайза като че ли забрави за него, но Флори знаеше прекрасно, че той би трябвало да е пристигнал.
Лайза се изправи и каза:
— Трябва да се преоблека. Мислех си за една ленена пижама и онзи копринен халат, които Пийт много харесваше.
Запъти се към вратата на спалнята си, а Флори се изправи да се поразтъпче.
Влезе в кухнята и си наля чаша вода. Часовникът на стената показваше 11:40 ч. Вдигна телефона да се обади на Джоуел и тогава установи проблема. Кабелът от перваза до апарата беше прерязан прецизно с ножица. Телефонът беше безполезен и сигурно никой не се беше обаждал на Джоуел по него тази нощ.
Флори се върна в дневната и зачака. Лайза беше в спалнята си на отворена врата и плачеше все по-силно. Лежеше на леглото, което беше споделяла с Пийт, облечена с бяла ленена пижама и кремав копринен халат. Боса.
Флори се приведе над нея и каза:
— Всичко е наред, Лайза. Аз съм тук с теб. Какво има, скъпа?
Лайза посочи един стол и каза:
— Моля те.
Избърса лице с кърпичка и се помъчи да се овладее. Флори седна и зачака. Лайза не се беше обадила на Джоуел. Джоуел не се беше обадил на лекарите, нито на Стела. Всички те от часове не бяха на себе си и чакаха новини отнякъде, а Лайза лежеше в леглото си у дома.
Флори искаше да я попита защо е прерязала телефонния кабел, но този разговор нямаше да доведе доникъде. Лайза беше готова да говори и сигурно щеше да разбули тайни, които те смятаха, че ще си останат неразкрити. Най-добре беше да не я разсейва. Не искаше Джоуел да пристигне точно сега.
— Пийт говори ли с теб, преди да умре? — попита най-накрая Лайза.
— Разбира се. Обсъдихме много неща: децата, фермата, обичайното, което може да се очаква от един човек на прага на смъртта.
— Говори ли за нас двамата и за неприятностите ни?
Разбира се, че го беше направил, но Флори нямаше да налапа въдицата. Искаше да чуе всичко от най-достоверния източник.
— Не, разбира се. Знаеш колко беше затворен. Какви неприятности?
— О, Флори, има толкова много тайни, толкова много грехове. Наистина не мога да виня Пийт, че не ми прости.
Тя отново се разхълца. Плачът й се превърна във вой, който стъписа Флори. Никога не беше чувала толкова болезнен изблик на мъка. Тялото на Лайза се тресеше от спазми, сякаш всеки миг щеше да повърне, а после се свиваше и трепереше, докато тя ридаеше неудържимо. Това продължи много дълго и накрая Флори просто не можеше да гледа повече. Приближи се до леглото, легна до нея и я притисна силно.
— Всичко е наред, Лайза. Всичко е наред, скъпа. Добре си.
Флори я прегръщаше, шепнеше й, потупваше я по гърба, люлееше я и Лайза започна да се отпуска, а дишането й се успокои. Шепнешком каза:
— Има някои неща, които трябва да знаеш.
— Слушам те, скъпа. Тук съм.
Лайза се събуди в тъмната стая. Вратата беше отворена и от малката лампа в дневната се процеждаше светлина. Тя стана и излезе от спалнята. Флори беше на канапето, завита с одеяло и потънала в дълбок сън. Лайза безшумно мина покрай нея, излезе навън през кухнята, прекоси верандата и слезе по стълбите. Беше боса и краката й скоро се намокриха. Понесе се по тревата, после по пътеката към оборите, а коприненият халат се ветрееше зад нея.
Луната ту се показваше, ту се скриваше между облаците и синкавата й светлина обливаше стопанските сгради и полето, преди отново да се скрие. Лайза знаеше къде отива и не се нуждаеше от светлина. Когато подмина и последния обор, видя силуетите на конете си в заграденото място до конюшнята. Никога не подминаваше, без да им поговори, но сега нямаше какво да им каже.
Краката й бяха кални и вкочанени, но й беше все едно. Болката вече нямаше никакво значение. Тя трепереше от студ и крачеше решително. Изкачи лекия наклон към Стария чинар и се озова сред мъртвите — всички онези покойници от рода Банинг, за които толкова много беше слушала. Луната се бе скрила и тя не можеше да разчете имената по надгробните плочи, но знаеше къде е погребан той, защото знаеше къде са погребани другите. Притисна пръсти към варовика и ги плъзна по името му.
Беше открила съпруга си.
Макар и съкрушена от скръб, вина и срам, тя не можеше повече да плаче. Замръзваше и се молеше краят й да настъпи скоро.
Беше чувала, че достигнат ли до този момент, хората намират покой. Но се оказа лъжа. Тя не усещаше покой, не изпитваше утеха, не вярваше, че онова, което прави, някога ще бъде прието за нещо друго освен за отчаяна постъпка на една умопобъркана жена.
Лайза седна и притисна гръб в студената плоча. Тялото му беше съвсем близо под нейното. Каза му, че го обича и че скоро ще се видят, и се помоли, когато пак са заедно, той най-сетне да й прости.
От джоба на халата си тя извади шишенце с хапчета.
Еймъс я намери на зазоряване и когато се приближи достатъчно, за да бъде сигурен какво вижда, хукна с викове към къщата. Не беше тичал толкова бързо от десетилетия. Флори припадна на задната веранда, когато научи, че Лайза е мъртва, а щом се свести, Нинева й помогна да седне на канапето и се помъчи да я утеши.
Никс Гридли и Рой Лестър пристигнаха да помогнат за издирването и когато Еймъс им обясни какво е намерил на гробището, отидоха там с патрулката. Празното шишенце от хапчета беше достатъчно доказателство. Нямаше какво да разследват. Започна да вали леко и Никс прецени, че мъртвата не трябва да се мокри. Двамата с Лестър я натовариха на задната седалка и се върнаха при къщата. Шерифът влезе вътре, а Лестър откара Лайза в погребалната агенция.
Към пет сутринта Флори се беше събудила и бе установила, че Лайза я няма. Изпадна в паника и се втурна към къщата на Нинева, където Еймъс тъкмо започваше да приготвя закуската. Двамата с Нинева изтърчаха да претърсват като обезумели къщата и оборите, а Флори се върна с колата в дома си, за да звъни по телефона. Първо се обади на Джоуел, после на д-р Хилсабек и им описа накратко положението.
Джоуел се размина с колата на шерифа, която тъкмо потегляше от къщата им. Когато влезе, научи и останалата част от историята. Флори беше съсипана, обвиняваше се безмилостно и едва си поемаше дъх. След като Джоуел най-сетне говори със Стела по телефона, настоя да закара леля си в болницата. Приеха я с болки в гърдите и й дадоха успокоителни. Джоуел остави Флори в болницата и отиде при шерифа, за да използва сигурния му телефон. Поговори с д-р Хилсабек, който беше съкрушен. Накрая се обади на баба си и дядо си в Канзас Сити, за да им съобщи, че дъщеря им е мъртва. Отново позвъни на Стела и двамата заедно се опитаха да планират следващите няколко дни.
Джоуел си тръгна от шерифската служба и отиде в погребалната агенция „Магаргъл“. В една студена и тъмна стая в задната част на сградата за последен път се взря в красивото лице на майка си. И избра ковчег.
Върна се в колата си и едва тогава се разплака. Седеше на паркинга и се взираше невиждащо над мятащите се чистачки. Накрая скръбта да погълна.
Службата беше в методистката църква, построена от дядото на Пийт, в която Джоуел и Стела бяха кръстени като малки. Свещеникът беше нов, току-що изпратен в града. Той знаеше историята, но не я беше преживял и беше решен да обедини отново отделните фракции и да оздрави паството си.
Отначало Джоуел и Стела планираха частно погребение, сходно на онова, което Пийт си беше подготвил в Стария чинар, но приятели ги убедиха, че майка им заслужава истинско погребение. Двамата размислиха и се срещнаха със свещеника.
Дойдоха много хора, два пъти повече от местата в църквата, затова се наложи да седят в колите си на паркинга и да чакат да зърнат ковчега. Приятелите и познатите, лишени от възможност да се сбогуват с Пийт, се постараха да пристигнат навреме за сбогуването с Лайза.
Господин и госпожа Суийни седяха между Джоуел и Стела. Затвореният ковчег бе на метър и половина от тях.
Госпожа Суийни беше безутешна и не преставаше да бърше сълзите си. Господин Суийни се държеше стоически, почти гневно, сякаш обвиняваше целия затънтен щат за кончината на дъщеря си. Джоуел и Стела бяха изтощени от плач и сега седяха замаяни и невярващи, и отчаяно чакаха просто всичко да свърши. Събитието беше твърде скръбно, за да правят опит да го разведрят. Нямаше прочувствени слова за добрите и весели времена, които са преживели с покойната. Не споменаха и Пийт — не в тази църква. Кошмарът на семейство Банинг продължаваше и хората, пред чиито очи се разиграваше той, бяха безпомощни да се намесят.
Няколко химна, кратка проповед, откъси от Светото писание и всичко приключи за по-малко от час, както беше обещал свещеникът. Когато госпожа Ема Фей Ридъл засвири последната си траурна мелодия, присъстващите се изправиха и затвореният ковчег пое по пътеката, следван от Джоуел и Стела, хванати за ръка. Господин и госпожа Суийни вървяха прегърнати зад тях и се стараеха да се владеят. Най-отзад бяха други членове на семейство Суийни, но нито един Банинг. Флори лежеше вкъщи. Представителите на малкото семейство бързо измираха. Разбира се, чернокожите не бяха допуснати в църквата.
Джоуел крачеше след ковчега, органът свиреше, жените плачеха и той усещаше многобройните вперени в него погледи. Към края погледна надясно и на задните редове зърна най-прелестното лице, което бе виждал някога. Мери Ан Малуф беше дошла от Оксфорд със своя състудентка, за да окаже последна почит. Това беше единственият му хубав момент от деня. Когато излезе във вестибюла, си обеща да се ожени за това момиче.
Един час по-късно малка група хора се събраха в Стария чинар за спускането на ковчега. Само членове на семейството, неколцина приятели, Еймъс и Нинева, Мариета и десетина други негри, които живееха във фермата. Флори настояваше да присъства, но Джоуел се наложи и тя остана в розовата къща. Той беше поел нещата в свои ръце и вземаше решения, които никак не му се искаше да взема. Казаха молитва, прочетоха откъси от Библията и Мариета изпълни покъртително „Изумителна благодат“, след което четирима мъже спуснаха ковчега на Лайза в земята, редом до ковчега на съпруга й. Един до друг, двамата вече можеха да почиват в мир.
Тя беше толкова отговорна за неговата смърт, колкото той за нейната. Бяха оставали две чудесни деца, които не заслужаваха да бъдат наказани за греховете им.
Денят на благодарността беше през седмицата след погребението. Джоуел на всяка цена трябваше да се върне в университета и да започне да учи за изпити, макар че програмата му в трети курс беше много по-облекчена. В понеделник двамата със Стела заминаха за Оксфорд. Той се срещна с декана и поговори с него открито. Налагаше се да се справи със сложни семейни дела и молеше да отсъства още няколко дни. Деканът знаеше какво се случва, прояви съчувствие и обеща да уреди нещата. Джоуел беше в първите десет процента по успех в курса си и щеше да завърши следващия май.
Докато беше в Оксфорд, Джоуел покани Мери Ан на обяд в „Замъка“, за да се запознае със сестра му. Докато пътуваха натам с колата, той призна пред Стела чувствата си към това момиче и тя се зарадва, че брат й най-после е влюбен. След нервния срив на майка им и смъртта на баща им двамата разговаряха повече и по-открито. Разчитаха един на друг и не премълчаваха почти нищо. Бяха Банинг и бяха възпитавани да таят почти всичко в себе си, но това време вече беше отминало. В семейството им имаше твърде много тайни.
Двете млади жени веднага се сприятелиха. Приказваха си и се смяха толкова много, чу Джоуел се изуми. Той не каза почти нищо по време на обяда, защото не получи тази възможност. Докато се прибираха, Стела го посъветва колкото се може по-скоро да даде пръстен на Мери Ан, да не би някой да го изпревари. Джоуел отговори, че не се безпокои. Обядът ги разведри, но когато влязоха в окръг Форд, майка им отново обсеби мислите им и разговорът замря. Джоуел зави по алеята и подкара по чакъла, но скоро спря. Изключи двигателя и двамата се загледаха в дома си.
Накрая Стела наруши мълчанието:
— Не съм допускала, че някога ще го кажа, но това място вече не ми харесва. Щастливите ни спомени са разбити на пух и прах от всичко, което се случи. Не искам кракът ми повече да стъпи в тази къща.
— Мисля, че трябва да я подпалим — каза Джоуел.
— Не ставай глупав. Ти сериозно ли?
— Почти. Не мога да преглътна мисълта Джаки Бел, децата й и онзи негодник Маклийш да живеят в нея. Той смята, че фермерството може да му е хоби. Няма да се побера в кожата си, ако се настанят в дома ни.
— Но ти никога не би живял отново тук, нали, Джоуел?
— Никога.
— Аз също. Тогава какво значение има? Когато идваме, ще ходим при Флори, а след като и тя си отиде, повече няма да се върна.
— Ами гробището?
— Каква полза има да се взираме в няколко стари надгробни плочи и да си бършем сълзите? Те са мъртви и това е болезнено, не трябваше да става така, но наистина вече ги няма, Джоуел. Опитвам се да забравя как са умрели и да помня как живяха. Хайде да съхраним спомена за добрите времена, ако изобщо е възможно.
— В момента ми изглежда невъзможно.
— Да, така е.
— Вече няма значение, Стела. И бездруго ще изгубим това място.
— Знам. Просто подпиши каквото трябва и да приключваме. Аз се връщам в големия град.
Директорката на „Сейнт Агнес“ също прояви съчувствие и освободи Стела за една седмица. Очакваше я обратно в неделя след Деня на благодарността.
Отседнаха в розовата къща. Мариета изпече пуйка, приготви традиционните гарнитури и пайове и всички се постараха да прекарат деня в празничен дух. Флори се беше съвзела и се стараеше да се наслади на времето с племенниците си.
Рано в петък сутринта Джоуел натовари багажа на Стела на понтиака и двамата се сбогуваха с леля си. Отбиха се на гробището и си поплакаха. Спряха пред дома си, Стела влезе набързо да прегърне Нинева и потеглиха.
Тя настояваше да се качи на влака за Вашингтон, но Джоуел не искаше и да чуе. Сестра му беше много уязвима — нима всички те не бяха? — и той нямаше да допусне да е сама във влака с часове. Трябваше да прекарат известно време заедно. Когато напуснаха фермата и излязоха на шосето, Стела погледна към къщата насред полето. Надяваше се никога повече да не стъпи тук.
И наистина нямаше да се върне.
Мъртвите съдии биваха заменяни от губернатора, който назначаваше временно изпълняващи длъжността до следващите избори. След смъртта на съдията от канцлерския съд Ръмболд губернатор Филдинг Райт, който беше присъствал на екзекуцията на Пийт две години и половина по-рано, беше засипан с обичайните молби за подкрепа. Един от най-големите му поддръжници в Северен Мисисипи беше не друг, а Бърч Дънлап, който сериозно лобираше за своя приятел от Тюпълоу Джак Шено. Дънлап възнамеряваше да прибере апетитен хонорар от делото „Банинг“, затова се нуждаеше от Шено на съдийското място.
В началото на декември, докато Джоуел учеше здраво за последните си изпити, губернатор Райт назначи Шено за временен заместник на Ръмболд. Джон Уилбанкс и повечето други адвокати не одобряваха избора най-вече защото Шено не живееше в техния окръг. Той отговори, че смята да се премести.
Уилбанкс подкрепяше друг кандидат, но Уилбанкс и губернатор Райт не бяха в един отбор.
От благоприличие Дънлап изчака един месец след погребението на Лайза, преди да премине към действие. Убеди Шено да организира среща в Клантън с Джон Уилбанкс и Джоуел Банинг, който си беше у дома за ваканцията и беше определен за заместник-изпълнител на завещанието на баща си. Срещнаха се в кабинета на съдията зад съдебната зала — място, което Джоуел открай време ненавиждаше.
В графика беше включено заведеното от Дънлап дело за съдебна възбрана над земята, която вече беше част от наследството на Пийт Банинг — последния залп от продължителната война за имота, и стана повече от ясно, че съдията смята да действа светкавично.
Шено имаше репутацията на кабинетен юрист, не на адвокат, явяващ се в съда, и като цяло оценките за него бяха добри. Той със сигурност беше подготвен за срещата и Джон Уилбанкс подозираше, че с Бърч Дънлап са отрепетирали всичко.
Според съдията, облечен в черна тога за случая, сценарият беше ясен. Изслушването за възбраната щеше да продължи само около час, двете страни щяха да представят документи и съдебни заповеди, и може би един-двама свидетели, но нямаше почти нищо спорно. Шено най-вероятно щеше да разпореди съдебна продажба на имота, което означаваше търг на стълбите на съда. Щеше да спечели онзи, който предложи най-високата цена, а предложената от него сума щеше веднага да отиде при Джаки Бел, спечелила обезщетение от 100 000 долара. Никой не очакваше предложената на търга цена да е чак толкова висока и разликата щеше да остане за издължаване, обезпечено от имота.
Според Дънлап обаче ищцата Джаки Бел беше склонна да приеме нотариален акт за земята, къщата и другите активи в замяна на отсъденото по иска й.
Ако Шено отсъдеше в полза на Джаки Бел, както той явно възнамеряваше да направи, наследниците на Банинг щяха да обжалват пред Върховния съд на Мисисипи — тактика за протакане, която бяха използвали и преди. Според съдията обжалването щеше да е безполезно.
Джоуел го знаеше, Джон Уилбанкс също. Бяха стигнали края на пътя. Допълнителното протакане само щеше да отложи неизбежното и да повиши адвокатския хонорар.
Всички бяха на еднакво мнение и Шено даде на адвокатите трийсет дни да уточнят подробностите. Назначи следващата им среща за 26 януари 1950 г.
В духа на празниците и с обещанието за светло бъдеще Джаки Бел и Ерол Маклийш се венчаха на интимна церемония два дни преди Коледа. Трите й деца бяха издокарани и горди. В малкия параклис зад епископалната църква присъстваха и няколко приятели.
Майка й и баща й не бяха поканени. Те не одобряваха брака й, защото не вярваха на Ерол Маклийш и неговите мотиви. Настояваха дъщеря им да се посъветва с адвокат, преди да се омъжи, но тя отказа. Маклийш беше прекалено обвързан със съдебните й дела и обезщетението и според баща й финансовата й катастрофа беше неизбежна.
Освен това Джаки беше престанала да ходи на църква и това тревожеше родителите й. Беше се опитала да им го обясни с разколебаната си вяра, но те не искаха и да чуят. Или принадлежиш на църковната общност, или не, а ако си извън нея, ще бъдеш прокълнат.
Джаки беше въодушевена от плана да напуснат Роум и да се върнат в Клантън. Имаше нужда да се откъсне от родителите си, а още по-важното бе, че нямаше търпение да стане господарка на къщата на семейство Банинг. Беше ходила там много пъти и дори не си беше мечтала този дом един ден да стане неин. След като беше живяла в тесни квартири под наем и свещенически домове — твърде малки и временни, тя, Джаки Бел, щеше да притежава една от най-красивите къщи в окръг Форд.
Една студена сутрин два дни преди Коледа Джоуел крачеше през полето, след като беше ходил до Стария чинар. Заваля суграшица, която най-вероятно късно следобед щеше да се превърне в сняг. Той побърза да се прибере в къщата и се канеше да предложи на леля Флори да заминат за малко на юг, когато тя му съобщи, че е решила да погостува няколко месеца на госпожа Туайла в Ню Орлиънс. От известно време намекваше, че не й се стои тук. Всичко я потискаше — смъртта на Лайза и собственото й участие в нея, студеното време, пустите печални поля и, разбира се, отнемането на земята на Пийт, която тя трябваше да прекоси, за да стигне до своята. Отвсякъде се бяха скупчили тъмни облаци и Флори просто искаше да се махне.
Тръгнаха след няма и час в лошо време, но още не бяха излезли от окръг Полк, когато суграшицата намаля. В Джаксън времето и пътищата бяха много по-добри.
Докато пътуваха, разговаряха за важни неща. Джоуел смяташе да предложи брак на Мери Ан по-късно през пролетта. Беше купил годежен пръстен в Мемфис и се вълнуваше как ще й го даде. Искаше да живее в Билокси и смяташе, че ще го наемат в някоя малка кантора там. Нищо конкретно, но беше оптимист. Тревожеше се за Стела и за нейната мъчителна депресия. Тя прекарваше празниците с приятели във Вашингтон и не можеше да намери сили да се прибере у дома. Цялото им семейство беше потиснато. Най-спешният проблем беше какво да правят със земята на Флори напролет. Никой от двамата нямаше смелост да се обърне към Маклийш с предложение за сделка. Всъщност Флори смяташе да отсъства няколко месеца тъкмо за да не го среща. Накрая решиха Джоуел да договори отдаване под аренда с Дъг Уилбанкс, братовчед на Джон. Той обработваше хиляди акри в няколко окръга и нямаше да се уплаши от Маклийш. Не бяха сигурни какво ще се случи с негрите във фермата, но те винаги успяваха да оцелеят някак. Маклийш щеше да се нуждае от тях като работна ръка. Никой нямаше да гладува.
Пък и не можеха да мислят за всички, нали? Животът им се промени драстично след убийството, нямаше как да върнат миналото. Трябваше да се погрижат за себе си. Флори призна, че от две години обмисля да поживее известно време в Ню Орлиънс с госпожа Туайла, нейна скъпа приятелка от мемфиските й години. Туайла беше по-възрастна от нея и се чувстваше все по-самотна, а в просторната й къща във Френския квартал имаше предостатъчно място.
Разговаряха през всичкото време — само за настоящето и бъдещето, без да споменават миналото. Но след като бяха пътували около четири часа и вече бяха на юг от Джаксън, Джоуел каза:
— Със Стела сме убедени, че ти знаеш много повече, отколкото си ни казвала някога.
— За кое?
— За Пийт и Декстър, за мама… За случилото се. Знаеш нещо, нали, лельо Флори?
— Какво значение има вече? Всички са мъртви.
— През нощта преди татко да умре, си ходила да го видиш в ареста. За какво си говорихте?
— Трябва ли отново да го обсъждаме? Беше една от най-тежките нощи в живота ми.
— Типичен отговор за нашия род, лельо Флори. Чуваш въпроса и се опитваш да се измъкнеш, без да отговориш. Къде се научихте с баща ми да увъртате така?
— Не се дръж оскърбително, Джоуел.
— Никого не оскърбявам. Просто ми отговори.
— Какво те интересува?
— Защо татко уби Декстър?
— Не ми посочи причина, а повярвай ми, здравата го притисках. Беше много голям инат.
— Ти да видиш! Предполагам, че мама е имала връзка с Декстър Бел и татко е разбрал, когато се е върнал от войната. Попитал я е направо и тя е била съкрушена от вина и срам. Получила е нервен срив и той е искал просто да я махне от къщата. Уилбанкс е убедил съдия Ръмболд, че тя има нужда да прекара известно време извън дома, и татко я е закарал в „Уитфийлд“. Той никога не се е примирил с изневярата й, особено след кошмара, който е преживял по време на войната. Само си представи, лельо Флори, докато той е бил в лагер, умиращ от глад, смазан от малария и дизентерия, унижаван и изтезаван, и докато се е сражавал по горите, тя е спяла със свещеника. Това го е подлудило и е убил Декстър Бел. Просто е превъртял. Какво ще кажеш, лельо Флори?
— Смяташ, че баща ти е превъртял, така ли?
— Да, а ти?
— Не, според мен Пийт съзнаваше прекрасно какво прави. Не беше луд. Останалата част от историята ми се струва приемлива, но Пийт разсъждаваше напълно трезво.
— И никога не ти е разказвал нищо?
Тя пое дълбоко дъх и погледна навън през прозореца си. Мълчанието му даде истинския отговор, не тя.
— Не, нито думичка.
Джоуел знаеше, че го лъже.
Нямаше никаква вероятност в Ню Орлиънс да вали сняг. Беше над десет градуса, свежо и ясно време. Госпожа Туайла ги посрещна с неистови прегръдки и шумни приветствия и им поднесе напитки, докато прислужницата й разтоварваше колата. Флори беше помъкнала багаж, все едно ще стои цяла година. Джоуел спомена, че може да си вземе стая в хотел „Монтелеон“ на Роял Стрийт, но Туайла не искаше и да чуе. В изисканата й къща имаше предостатъчно стаи, пък и тя жадуваше за компания. Седнаха във вътрешния двор до стар фонтан, в който водата течеше от устата на циментов тигър, и се разприказваха. Когато Флори се извини и изчезна за малко, Туайла тутакси прошепна на Джоуел:
— Леля ти изглежда ужасно.
— Не й беше лесно. Обвинява се за смъртта на майка ми.
— Моите съболезнования, Джоуел. Флори е лежала в болницата, нали?
— Да, за няколко дни. Оплакваше се от болки в гърдите. Тревожа се за нея.
— Изглежда бледа и отслабнала.
— Ами има нужда от малко бамя, джамбалая и пържени стриди. Аз я докарах тук, сега ти я храни.
— С удоволствие. Пък и тук имаме по-добри лекари. Ще накарам някой да я прегледа. Семейните ви гени не са особено… как да се изразя, обещаващи.
— Благодаря ти. Да, обикновено умираме млади.
— А как е прелестната Стела?
— Добре е. Не й се искаше да идва тук толкова скоро, затова остана във Вашингтон. Преживяхме трудни времена.
— Не ще и дума. Имате нужда от малко късмет.
Флори се върна с плавна стъпка, а широката й рокля се развяваше отзад. Винаги изглеждаше по-радостна, когато беше с Туайла в големия град. Седнаха на голямата дървена маса, уж купена от някаква ферма във Франция, а една прислужница поднесе плато сурови стриди и наля студено вино.
Хапнаха, пийнаха и се смяха до късно през нощта. Окръг Форд отново остана в друг свят.
На следващата сутрин Джоуел се събуди с главоболие и пресъхнала уста. Намери вода, утоли жаждата си и му се допи кафе. Прислужницата мълчаливо му показа входната врата и той излезе на яркото слънце за поредния прекрасен ден във Френския квартал. Джоуел пое дълбоко дъх и закрачи по-бодро по Шартър Стрийт към Джаксън Скуеър и любимото си малко кафене. Изпи една чаша силно кафе с цикория, плати още една за из път и тръгна през пазара към кея, където седна на една пейка. Обичаше това място, обичаше да се шляе тук с часове и да наблюдава речния трафик.
У дома, в библиотеката на покойния му баща, имаше албум от Ню Орлиънс. На една снимка от 1870 г. десетки параходи бяха спрели един до друг на пристанището, натоварени с бали памук от фермите и плантациите в Арканзас, Мисисипи и Луизиана. Като мечтателно дете Джоуел вярваше, че памукът от фермата им е на един от онези параходи, откаран в Ню Орлиънс за износ. Техният памук беше важен и необходим за света. Моряците и хората, които работеха на пристанището, изкарваха прехраната си благодарение на техния памук.
Представяше си, че по онова време на шумните докове е царял хаос, докато параходите пристигали по Мисисипи и стотици хамали сновели и ги разтоварвали. Всичко това вече го нямаше. Голямата река все още беше оживена, но параходите бяха заменени от ниски и плоски баржи, които пренасяха зърно и въглища. В далечината се виждаха бойни кораби, които си почиваха от войната.
Джоуел беше запленен от реката и се питаше накъде ли плава всеки кораб. Някои заминаваха още по на юг, към Залива, други се връщаха. Той нямаше никакво желание да се прибира у дома. Там го очакваше последният отегчителен семестър от следването по право. Очакваха го срещи с адвокати и съдии, приключване на окаяните дела на баща му. Връщането у дома означаваше сбогуване със земята, с къщата, с Нинева, Еймъс и другите хора, които познаваше, откакто се помнеше.
Джоуел се помота три дни из Ню Орлиънс и когато накрая му доскуча, прегърна Флори за „довиждане“ и напусна града. Тя се беше устроила прекрасно и се чувстваше като у дома си.
Джоуел замина за Билокси и успя да изненада бащата на Мери Ан в службата. Извини му се, че пристига неканен, но не искал Мери Ан да знае, че е в града, затова нямало друг начин. Той поиска от господин Малуф ръката на дъщеря му. Поставен натясно, добродушният човек нямаше друг избор, освен да се съгласи.
По-късно Джоуел вечеря с бъдещата си годеница и спа на канапето в дома на семейството й.
Хиляда деветстотин и петдесета година започна точно толкова безрадостно, колкото се очакваше. На 26 януари в прекрасната заседателна зала на Джон Уилбанкс той и Джоуел се настаниха от едната страна на масата, а Бърч Дънлап и Ерол Маклийш — от другата. Съдия Шено, този път без тога, седеше начело на масата като арбитър на преговорите.
В качеството си на заместник-изпълнител на завещанието Джоуел подписа нотариален акт, с който прехвърляше собствеността на 640 акра земя и къщата, разположена на нея, на Джаки Бел, вече официално Джаки Маклийш. С цел да се избегнат недоразуменията с Флори, бяха изготвени скици, за да може и двете страни да знаят точно къде минават границите на имотите им. Всички сгради бяха описани в отделен нотариален акт: оборите, свинарникът, курникът, хамбарът, навесът за тракторите, къщата на Нинева и Еймъс и къщата на управителя, използвана в момента от Бюфорд Провайн, както и четиринайсет бараки в гората, в момента обитавани от полските работници. Друг документ за прехвърляне на собственост уреждаше въпроса с движимото имущество: пикапа „Форд“ на Пийт от 1946 г., тракторите „Джон Диър“, ремаркетата, плуговете, сеялките, цялото селскостопанско оборудване, включително греблата и лопатите, а също конете и добитъка. Маклийш щеше да получи всичко. Беше позволил на Джоуел да купи понтиака от 1939 г. за 300 долара.
Друг документ описваше мебелировката в къщата, поне каквото беше останало от нея. Джоуел беше успял да изнесе книгите, вещите, свързани със семейни спомени, оръжията, дрехите, бижутата, спалното бельо и по-хубавите мебели.
По отношение на сумите в брой Маклийш не настояваше много. Смяташе, и то основателно, че повечето пари са или похарчени, или скрити. Въз основа на описа, внесен от Уилбанкс при легализирането на завещанието през есента на 1947 г., той се съгласи на сума от 2500 долара — от името на съпругата си, разбира се.
Джоуел ненавиждаше този човек от толкова отдавна, че му беше трудно да изцеди от себе си нова доза ненавист. Маклийш беше едновременно помпозен и жалък, докато обсъждаше парични суми и списъци с имущество, придобито с потта на други хора. Държеше се така, сякаш наистина вярваше, че новата му съпруга заслужава земята на семейство Банинг.
Срещата беше истински кошмар и на моменти на Джоуел му се гадеше. При първа възможност си тръгна, без да каже нито дума, затръшна вратата зад гърба си и избяга от кантората. Отиде с колата до фермата и със сълзи на очи паркира колата.
Нинева и Еймъс седяха на задната веранда, никога на предната, и имаха обърканото изражение на хора, които могат да изгубят всичко. Бяха родени на земята на Банинг, никога не я бяха напускали. Когато видяха сълзите в очите на Джоуел, и те се разплакаха. Тримата успяха някак да се справят с емоциите и прощалните думи и да се сбогуват. Щом ги остави на верандата, Нинева избухна в сълзи, а Еймъс я притисна в обятията си. Джоуел отиде в хамбара, където Бюфорд го очакваше на студа, и му предаде съобщението на новия собственик, че иска да говори с него следобед. Най-вероятно управителят щеше да запази работата си. Джоуел го беше похвалил много и беше изтъкнал, че ще е грешка да го сменят. Бюфорд му благодари, ръкува се с него и изтри сълзите си.
С лице срещу пронизващия вятър Джоуел измина осемстотинте метра по замръзналата пръст до Стария чинар и се сбогува с родителите си. Беше чист късмет, че гробището е в парцела на Флори. Щяха да имат достъп до него винаги или поне в близко бъдеще. Какво означаваше вече думата „винаги“? Нима цял живот не бе живял с мисълта, че ще притежава завинаги тази земя?
Дълго се взира в двете надгробни плочи и се запита за хиляден път как животът на родителите му беше станал толкова сложен и толкова трагичен. Бяха твърде млади да умират и да оставят след себе си загадки и бреме, които щяха да преследват любимите им хора. Погледна към другите плочи и се запита колко ли мрачни тайни беше отнесъл родът Банинг в гроба.
Обходи за последен път полските пътища и пътеките през фамилните земи и когато се върна при колата си, пръстите му се бяха вкочанили. Беше измръзнал до кости и страдаше дълбоко. Потегли, без да погледне към къщата, и страшно му се искаше да я беше опожарил.
Късно следобед Ерол Маклийш се появи в новия си дом и се представи на Нинева. И двамата не се постараха да бъдат учтиви. Той й нямаше доверие, защото бе работила, откакто се помнеше, за семейство Банинг, а тя го мислеше за най-обикновен крадец и натрапник.
— Искаш ли да запазиш работата си? — попита я той.
— Всъщност, не. Твърде стара съм, господине. Вече не ставам за домакинска работа. Вие имате и деца, нали?
— Три.
— Ето на. Прекалено стара съм да пера, да чистя, да готвя и да гладя на три деца, че и жена. С Еймъс вече ни е време да се оттеглим. Стари сме.
— Къде ще се оттеглите?
— Не може ли да останем тук? Къщичката е малка, но само нея имаме. Живеем в нея повече от петдесет години. Тя не струва нищо за никой освен за нас.
— Ще видим. Казаха ми, че Еймъс дои кравите и обработва зеленчуковата градина.
— Така е, ама и той остаря.
— На колко години е?
— Подкарал е шейсетте.
— А ти?
— И аз като него.
— Имате ли деца?
— Няколко, ама всички заминаха на север. В къщата останахме само аз и Еймъс.
— Къде е господин Провайн?
— Бюфорд ли? В навеса с тракторите, чака.
Маклийш прекоси кухнята и излезе на верандата. Уви по-стегнато шала около врата си, запали пура и закрачи важно-важно през задния двор, мина покрай оборите, преброи добитъка и се наслади на щастливата си съдба. Джаки и децата щяха да пристигнат следващата седмица и щяха да се заемат с прекрасното предизвикателство да се наложат като хора, с които всички в окръг Форд ще се съобразяват.
След като настани леля си на сигурно място в топлия Ню Орлиънс и предаде бащиния си дом на натрапниците, Джоуел нямаше причина да се връща в окръг Форд. Искаше да бъде далече от него. Повечето пари в сметките отидоха в кантората на Уилбанкс, който им беше лоялен и предан адвокат. Ежеседмичните телефонни разговори с него секнаха, след като той му предаде новината, че Маклийш е уволнил Нинева и Еймъс и ги е прогонил от дома им. Беше им дал четиридесет и осем часа да се изнесат и в момента те живееха при свои роднини в Клантън. Според Бюфорд Провайн, който разменяше клюки с управителя в земите на Флори, Маклийш смятал да взема от полските работници наем за бараките и в същото време да им намали надниците.
Джоуел беше шокиран и вбесен от изгонването на Нинева и Еймъс. Не можеше да си представи двамата да живеят другаде или да бъдат принудени да си търсят нов дом на тяхната възраст. Обеща си да отиде с колата до Клантън, да ги намери и да им даде малко пари. Полските работници бяха свикнали на справедливо отношение от страна на баща му и дядо му, но сега бяха под разпореждането на един идиот. Злобата не пораждаше вярност. Призляваше му дори само от мисълта за това — поредната причина да забрави за фермата.
Ако не беше вълшебницата Мери Ан, Джоуел щеше да бъде потиснат и мрачен двайсет и четири годишен студент по право, изправен пред мрачно бъдеще. Тя прие предложението му за брак и двамата решиха да се оженят в Ню Орлиънс след дипломирането му през май. Когато пролетта настъпи, многообещаваща и прекрасна, Джоуел се отърси от унинието и се постара да се наслади на последните си дни като студент. С Мери Ан бяха неразделни. През пролетната ваканция се качиха на влака за Вашингтон и прекараха една седмица със Стела.
На отиване и връщане от столицата двамата разговаряха с часове как ще потърсят по-добър живот далече от Мисисипи. Джоуел искаше да избяга, точно като сестра си, и да се втурне към големите градове на север, където сякаш имаше безкрайни възможности. Мери Ан не изпитваше отчаяно желание да се махне, но като внучка на имигранти нямаше нищо против новото начало. Бяха просто хлапета, лудо влюбени бъдещи съпрузи, така че защо да не опознаят света?
На 19 април Флори се събуди рано сутринта с болки в гърдите. Чувстваше се изнемощяла, трудно дишаше и едва успя да събуди Туайла, преди да рухне на един стол. Линейка я закара в болница „Мърси“, където я стабилизираха. Лекарите прецениха, че е получила лек сърдечен пристъп, и бяха разтревожени от цялостното й здравословно състояние. Туайла се обади на Джоуел в университета. На другия ден той пропусна последната си лекция и пристигна в Ню Орлиънс с колата, без да спре никъде. Мери Ан се притесняваше за изпитите си и не можеше да пътува.
Флори се зарадва, като го видя — бяха минали три месеца и половина, — но се постара да изглежда ядосана от цялото това внимание. Твърдеше, че е добре, че й е доскучало от еднообразието и е готова да се върне у дома и да започне да пише нов разказ. Джоуел се изуми от вида й. Изглеждаше поне с десет години по-възрастна, с побеляла коса и сивкава кожа. Беше отслабнала значително, а открай време беше пълничка. Дишаше трудно и често се задъхваше.
В коридора Джоуел сподели загрижеността си с госпожа Туайла.
— Изглежда ужасно — прошепна той.
— Има дегенеративно сърдечно заболяване, Джоуел, и състоянието й не се подобрява.
Изобщо не му беше минавало през ума, че Флори може да умре. След като беше изгубил толкова много хора, Джоуел не искаше и да помисли за вероятността да изгуби и нея.
— Не може ли да я лекуват?
— Опитват се с много лекарства, но нито могат да обърнат хода на заболяването, нито могат да го спрат.
— Но тя е само на петдесет и две.
— Стара е за човек от рода ви.
Чудно, няма що!
— Не мога да повярвам, че изглежда толкова остаряла.
— Много е немощна, много е крехка, яде съвсем малко. Мисля, че сърцето й отслабва с всеки изминал ден. Може би ще я изпишат утре и би било чудесно, ако останеш през уикенда.
— Разбира се, няма проблем. И бездруго смятах да го направя.
— И трябва да поговориш открито със Стела.
— Повярвай ми, със Стела сме единствените в това семейство, които разговарят открито.
Линейка откара Флори у Туайла в събота сутрин и тя доста се оживи. Приготвиха си хубав обяд във вътрешния двор. Беше превъзходен пролетен ден, температурата се покачи до двайсет и пет-шест градуса и Флори страшно се радваше, че е жива. Противно на лекарските съвети, изпи чаша вино и изяде пълна чиния червен боб с ориз. Колкото повече говореше, ядеше и пиеше, толкова повече укрепваха силите й. Мисълта й стана по-остра, езикът й също, гласът й възвърна пълната си сила. Беше забележително възстановяване и Джоуел прогони мисълта за поредното погребение.
След дълга съботна дрямка той обиколи Френския квартал, който открай време харесваше, макар че се чувстваше самотен без Мери Ан. На Джаксън Скуеър гъмжеше от туристи, на всеки ъгъл имаше улични музиканти. Отби се в любимото си кафене, позира за лош карикатурен портрет, който му струваше един долар, купи евтина гривна за Мери Ан, послуша джаз пред един пазар и накрая отиде на пристана, където си намери пейка от ковано желязо и седна да гледа корабите, които пристигаха и заминаваха.
В писмата, които си пишеха всяка седмица, Джоуел и Флори спореха дали тя да присъства на дипломирането му в края на май. Три години по-рано, преди екзекуцията на баща му, когато в семейството цареше пълна бъркотия, Джоуел беше пропуснал годишната церемония във „Вандербилт“. Смяташе да пропусне и тази в Университета на Мисисипи, но Флори беше на друго мнение. Тримата бяха прекарали великолепно в „Холинс“ на дипломирането на Стела и щяха да присъстват на неговото дипломиране, поне според плановете на Флори.
Възобновиха спора в неделя сутрин на закуска във вътрешния двор. Флори настояваше да замине за Оксфорд за церемонията, а Джоуел твърдеше, че би било загуба на време, защото той няма да е там. Спореха съвсем добродушно. Туайла на няколко пъти завъртя безпомощно очи. Приятелката й нямаше да замине никъде, освен може би отново в болница „Мърси“.
Флори почти не беше спала през нощта и скоро отпадна. Туайла беше наела медицинска сестра, която я заведе в стаята й.
— Няма да бъде сред нас още дълго, Джоуел, нали разбираш? — прошепна тя.
— Не.
— Трябва да се подготвиш.
— Колко? Месец? Година?
— Можем само да гадаем. Кога завършваш?
— На дванайсети май. Дипломирането е следващата седмица, но ще го пропусна.
— Ами Стела?
— И нейната ваканция започва по това време.
— Предлагам веднага след това двамата да пристигнете тук и да прекарате колкото се може повече време с Флори. Добре дошли сте да отседнете в къщата.
— Благодаря.
— Всъщност останете цяло лято, ако искате, преди и след сватбата. Тя говори само за теб и Стела. Присъствието ви е важно.
— Много великодушно от твоя страна, Туайла, благодаря. Тя никога няма да се върне у дома, нали?
Туайла сви рамене и отмести поглед.
— Едва ли. Съмнявам се, че лекарите й ще се съгласят. Честно казано, Джоуел, тя и не иска да се прибира в близко време.
— Това го разбирам.
„Кресънт“ пътуваше два пъти дневно от Ню Йорк до Ню Орлиънс — изминаваше разстояние над две хиляди и двеста километра за трийсет часа. В два часа следобед на 4 май, четвъртък, Стела се качи на влака от Юниън Стейшън във Вашингтон и се настани на удобна седалка за пътуване, което щеше да се окаже всичко друго, но не и удобно. За да минава времето по-бързо, тя свали ръчния си часовник, опита се да дремне, после чете списания и един роман, хапна малко от закуските, които си носеше, и се постара да оправдае смисъла от пътуването. Директорката на „Сейнт Агнес“ не остана доволна от молбата й да замине. Вече беше отсъствала твърде много дни заради сложните си семейни проблеми, пък и, честно казано, занятията приключваха след седмица. Не можеше ли да почака?
Не, според госпожа Туайла нямало време за чакане. Наближавал краят на Флори. Да бъде при леля си беше по-важно от всякаква работа. Директорката прояви известно разбиране и реши, че ще обсъдят новия й договор по-късно. Учениците много обичаха Стела и тя не искаше да я изгуби.
Според Туайла Флори била откарана по спешност в болница „Мърси“ за втори път, после за трети, а лекарите просто й давали някакви лекарства и много се мръщели. Сега си била у дома, но много отпадала и искала да види децата. Джоуел вече бил там. Пропуснал изпитите си, но това не го притеснявало.
Заради закъсненията влакът пристигна в Ню Орлиънс късно в петък следобед. Джоуел я чакаше на гарата и двамата взеха такси до къщата на Шартър Стрийт. Туайла ги посрещна на вратата и ги заведе във вътрешния двор, където ги чакаха сирене, маслини, хляб и вино. Седнаха на масата, а тя им каза, че Флори си почива, но би трябвало скоро да се събуди.
Туайла отпрати една прислужница и снижи глас.
— Леля ви иска да поговори с вас, докато още може. Трябва да обсъдите важни неща, да ви разкрие една тайна. Убедих я, че е време да проговори. Утре може да е късно.
Джоуел стрелна сестра си с уплашен поглед.
— На теб каза ли ти? — обърна се Стела към Туайла.
— Да, всичко.
— Става дума за родителите ни, нали? — попита Джоуел.
Туайла въздъхна и отпи от виното си.
— Броени часове преди екзекуцията Флори прекарала един час с баща ви в затвора и за пръв път той проговорил за мотивите си. Накарал я да се закълне, че няма да каже на никого, особено на вас двамата. Преди шест месеца, в нощта, когато умря майка ви, двете с Флори били сами в къщата, в спалнята, майка ви била спряла хапчетата си и не била на себе си. Тя обаче разказала друга история, която баща ви не знаел. Поискала Флори да й обещае, че никога няма да я разкрие. И тя не го бе направила допреди няколко седмици. Още беше в болницата и мислехме, че всеки миг ще я изгубим. Лекарите твърдяха, че това е краят. Тя най-сетне пожела да говори, каза, че не може да отнесе истината в гроба си.
— Да чуеш истината в нашето семейство е като да се опиташ да уловиш вода в решето — каза Джоуел.
— Е, предстои да я чуете и няма да ви бъде лесно. Убедих я, че трябва да ви я каже. Ще се разочаровате. Ще се шокирате. Но само истината ще ви позволи да проумеете всичко и да продължите напред. Без нея ще носите завинаги бремето на съмненията и подозренията. С нея обаче ще можете най-сетне да загърбите миналото, да се съвземете и да се обърнете към бъдещето. Бъдете силни.
— Изморих се да бъда силна — каза Стела.
— Защо ли изведнъж се напрегнах? — обади се Джоуел и отпи голяма глътка вино.
— Понамалихме дозата на хапчетата, за да говори по-разбираемо, но лесно се изморява.
— Много ли я боли? — попита Стела.
— Не. Просто сърцето й постепенно престава да работи. Много тъжно.
От стаята на Флори излезе медицинска сестра и кимна на Туайла, която каза:
— Вече е будна. Влезте.
Флори седеше в леглото, подпряна на възглавници. Усмихна се, когато ги видя, и ги прегърна. Беше облечена с един от многобройните си пъстри халати, вероятно за да прикрие колко много е отслабнала. Краката й бяха завити с одеяло. Няколко минути побъбри за предстоящата сватба на Джоуел и какво смята да облече. Май беше забравила за дипломирането му, което предстоеше след няколко седмици.
Умората я заля като мощна вълна и тя затвори очи. Стела приседна в единия край на леглото и потупа стъпалата й. Джоуел се настани на стол до леглото.
Щом отвори очи, Флори каза:
— Трябва да узнаете някои неща.
— Когато Пийт се върна от войната, беше целият изпочупен, и двата му крака бяха гипсирани, нали помните? Прекара три месеца в болница в Джаксън, набираше сили. Когато се върна във фермата, се подпираше на бастун, правеше най-различни упражнения и всеки ден се раздвижваше все повече. Беше началото на есента през четиридесет и пета година. Войната беше свършила и всички полагаха усилия положението в страната да се нормализира. Баща ви беше преживял истински ад на фронта, но не обелваше нито дума за това. Явно родителите ви са имали много активни съпружески отношения, нека така се изразя. Нинева казала веднъж на Мариета, много преди войната, че само като й видят гърба, гледат да се шмугнат в спалнята.
— Наложило се е да се оженят, Флори, това го знаем — каза Джоуел. — Виждал съм акта си за раждане, виждал съм и брачното им свидетелство. Не сме глупави.
— Не намеквам, че сте. Имах своите подозрения, но не знаех със сигурност.
— Татко задействал връзките си и го изпратили в Германия преди раждането ми. Били далече от къщи и клюкарките така и не разбрали със сигурност.
— Значи това е ясно.
Тя затвори очи и пое мъчително дъх, сякаш береше душа. Джоуел и Стела се спогледаха напрегнато.
Флори отвори очи, примигна, усмихна им се и попита:
— Така, докъде бяхме стигнали?
— До Германия преди много време. Родителите ни били много енергични в леглото.
— Може да се каже. Наслаждавали се един на друг и затова още щом Пийт се прибрал от болницата и се оправил, бил готов да действа. Само че имало проблем. Лайза го отбягвала. Отначало Пийт мислел, че го прави, понеже тялото му е осеяно с белези и съсипано от войната. Само че тя не му давала обяснение. Накрая се скарали жестоко и тя му разказала нещо, първата от поредица истории. Сервирала му, че била пометнала скоро след като той заминал през четиридесет и втора. Беше помятала три пъти, както знаете.
— Четири — поправи я Стела.
— Добре, четири, и когато Пийт заминал на война, били убедени, че тя няма да има повече деца. Е, подозирали, че е бременна, когато той заминал, но не знаели със сигурност. Когато се уверила, Лайза не казала на никого, защото се страхувала, че ще изгуби поредното бебе и не искала да го тревожи. Той бил във Форт Райли в очакване да замине за Филипините. След това тя пометнала, или поне така твърдяла, и после имала трайни женски проблеми. Неприятни течения.
Ходила на лекар. Вземала лекарства. Тялото й правело неща, които не можела да контролира, и изгубила желание за секс. Неловко ми е да произнасям тази дума пред вас двамата.
— Стига, лельо Флори. Наясно сме със секса — каза Джоуел.
— И двамата ли? — попита тя и погледна Стела.
— Да, и двамата.
— О, боже.
— Стига, лельо Флори, всички сме възрастни хора.
— Добре. Секс, секс, секс. Ето на, казах го. И така, тя никога не била в настроение и той се ядосал. Само си представете. Клетникът прекарал три години полумъртъв в джунглата, мечтаел си за хляб и вода, но мислел и за красивата си съпруга у дома. А после у Пийт се зародили подозрения и върнал лентата назад. Според нейния разказ била забременяла, преди той да замине за Форт Райли, в началото на октомври четиридесет и първа. Само че в края на август същата година Пийт си наранил гърба, докато се опитвал да измъкне някакъв дънер, и имал ужасни болки. За секс и дума не можело да става.
— Това го помня — каза Стела. — Когато замина за Форт Райли, той едва ходеше.
— Всъщност гърбът му бил толкова зле, че лекарите във Форт Райли едва не го освободили по медицински причини. Той бил сигурен, че не са правили секс през септември. Тя твърдяла, че е забременяла в началото на октомври и смятала да му съобщи с писмо, когато влезе в третия месец. Не го направила. Пометнала в началото на декември, във втория месец, и не казала на никого. Пийт знаел, че не е вярно. Ако наистина била забременяла, трябва да е било в края на август. И да е била след третия месец, когато уж пометнала. Разгледал календара и навързал нещата. След това притиснал Нинева и я попитал за помятането. Тя не знаела нищо, което, както ви е добре известно, е на практика невъзможно. Не знаела нищо за помятане и нищо за бременност. Пийт бил сигурен, че ако Лайза е била бременна, Нинева нямало как да не знае. Била изродила сто бебета, включително мен и Пийт. След като се уверил, че Лайза го лъже за помятането, а следователно и за теченията си и за пълната липса на интерес към секса, той станал още по-подозрителен. Тя фанатично държала лично да пере бельото си и Нинева го потвърдила. Пийт чакал удобен случай, за да се убеди в думите й. По бельото й имало малки петна. И вземала много хапчета, които се опитвала да крие. Той поискал да говори с лекарите й, но тя категорично отказала. Както и да е, уликите се трупали и лъжите й се разпадали. Нещо не било наред със съпругата му и то не се дължало на помятане. Пийт вече беше преживял три, нали помните?
— Четири — обади се Стела.
— Точно така. Нинева била споменала някои неща за Декстър Бел и за това колко време прекарвал той с Лайза, след като дошла новината, че Пийт е изчезнал и го смятат за мъртъв. Всички помним колко ужасно беше и че пасторът често идваше в къщата. Оказа се, че Пийт никога не му е имал доверие, защото очите му шарели. В църквата се носел слух, който никога не съм чувала, че Декстър се сближил прекалено с някаква млада жена, двайсетинагодишна, струва ми се. Било просто слух, но Пийт си имал едно наум.
Флори въздъхна и помоли за чаша вода. Изтри уста с опакото на дланта си и известно време диша тежко. Затвори очи и продължи:
— Както и да е, Пийт станал ужасно подозрителен. Заминал за Мемфис и наел частен детектив, платил му много пари, дал му снимки на Лайза и на Декстър. По онова време имаше трима лекари, ако изобщо можеш да ги наречеш лекари, не съм сигурна какви точно бяха, но те, ами правеха аборти.
Стела кимна стоически. Джоуел си пое дълбоко дъх. Очите на Флори останаха затворени, когато продължи:
— И наистина, детективът скоро намерил лекар, който ги познал по снимките, но поискал много пари, за да му каже истината. Пийт нямал избор. Платил му две хиляди долара в брой и онзи потвърдил, че на двайсет и девети септември четиридесет и трета е направил аборт на Лайза.
— Мили боже — промърмори Джоуел.
— Е, това обяснява разказа на Нинева за деня, който мама и Декстър са прекарали в Мемфис.
— Аха.
— Съжалявам, но не знам тази история — каза Флори.
— Има толкова много — каза Стела. — Продължи и, току-виж, кръгът се затвори.
— Добре. Излишно е да ви казвам, че Пийт бил съкрушен. Имал доказателство за нейната изневяра, и то не някаква дреболия, а истинска бременност, прекратена в задната стаичка на пошла клиника в Мемфис. Бил бесен и съсипан, чувствал се предаден от жената, която обожавал.
Флори замълча и изтри една сълза.
— Това е толкова ужасно. Никога не съм имала желание да разкажа тази история, никога.
— Постъпваш правилно, лельо Флори — каза Стела. — Можем да приемем истината.
— И той я попитал, така ли? — попита Джоуел.
— Да. Избрал подходящия момент и я притиснал с доказателството. В резултат тя получила пълен срив. Нервен, емоционален, лекарите могат да го наричат както си искат. Признала всичко: връзката, аборта, инфекцията, която не успявала да излекува. Молела за прошка отново и отново. Всъщност тя до края не спряла да моли за прошка, а той така и не й простил. Не успя да го преглътне. Каза ми, че е бил на крачка от смъртта много пъти, но продължавал да живее заради нея и заради вас. Мисълта, че тя му е изневерявала с Декстър Бел, беше непоносима за него. Отишъл при Джон Уилбанкс. Двамата се срещнали със съдията. Затворили я в „Уитфийлд“ и тя не се съпротивлявала. Съзнавала, че се нуждае от помощ, и трябвало да се махне от него. След като заминала, той се опитал да си върши работата, но бил стигнал до етап, когато било невъзможно.
— И убил Декстър — каза Стела.
— Не е лош ход — обади се Джоуел.
Възцари се продължително и напрегнато мълчание, по време на което тримата се помъчиха да се съсредоточат.
Джоуел стана, отвори вратата, излезе на двора, наля си чаша вино и внесе бутилката вътре.
— Някой иска ли? — попита той.
Стела поклати глава. Флори сякаш беше заспала.
Той седна, отпи глътка, после още една. Накрая каза:
— Сигурно историята продължава.
— Още дълго — прошепна Флори със затворени очи. Закашля се, прочисти гърлото си и отново се облегна на възглавниците. — Всички познаваме Джуп, внука на Нинева. Работеше из къщата и в градината.
— Отраснахме заедно, Флори, играехме си заедно — каза Джоуел.
— Точно така. Той замина млад, отиде в Чикаго, но после се върна. Пийт го беше научил да шофира, поръчваше му да върши разни неща с пикапа, държеше се специално с него. Той много обичаше Джуп. — Флори преглътна измъчено. — Майка ви също.
— Не — простена Джоуел, твърде изумен да продължи.
— Не може да бъде — каза Стела.
— Така било. Когато баща ви поискал обяснение от майка ви с доказателството за аборта, попитал дали виновникът е Декстър Бел. И в този ужасен момент тя трябвало да вземе решение. Да направи избор. Истината или лъжата. И майка ви излъгала. Не можела да признае, че е имала връзка с Джуп. Било немислимо, невъобразимо.
— Как се е случило? — попита Джоуел.
— Изнасилил ли я е? — попита Стела.
— Не. В нощта, когато майка ви умря, тя явно е знаела какво се кани да направи. Аз не знаех, че това са последните й часове. Тогава ми разказа всичко. Понякога ми се струваше, че е с бистър ум, друг път не, но не спираше да говори. Каза, че Нинева се разболяла от нещо и си останала вкъщи една седмица. Джуп вършел къщната работа. Един ден били сами и просто се случило. Било в годината, след като пристигнала новината за Пийт. Не било планирано. Нямало прелъстяване, нямало принуда, било по взаимно съгласие. Просто се случило. А после се случило отново.
Джоуел затвори очи и изпусна мощна въздишка. Стела се вторачи в пода с отворена уста.
Флори продължи:
— Майка ви винаги е мразела да шофира, затова Джуп й станал шофьор и за да се махнат от Нинева, двамата ходели в града. Имали си скривалища пътьом, из провинцията. Било като някаква игра и Лайза открито призна, че й харесвала. Не е нечувано, деца, расите се смесват открай време. Пък и тя смятала, че е вдовица, самотна жена, която просто се забавлява безобидно, поне така си мислела.
— Невъзможно — изсумтя Джоуел.
— Не ми се струва безобидно — каза Стела.
— Случило се е, не можем да го променим. Казвам ви само какво ми разказа майка ви. Да, не беше на себе си в онази последна нощ, но какво щеше да спечели, ако измисли някаква лъжа? Искаше някой да узнае, преди да легне в гроба. Затова го разказа на мен.
— Била си край нея и изобщо не си заподозряла, така ли? — попита Джоуел.
— Никога, нито за минутка. Не подозирах Декстър Бел, не подозирах никого. Всички се мъчехме да продължим живота си след Пийт. И през ум не ми е минавало, че Лайза се е хванала с някого.
— Може ли просто да чуем докрай тази ужасна история? — попита Стела.
— Винаги сте искали да знаете истината — каза Флори.
— Вече не съм толкова сигурен — каза Джоуел.
— Моля те, продължавай.
— Добре, деца, старая се. Не е лесно. Лудориите секнали в мига, когато Лайза разбрала, че е бременна. Около месец отказвала да го приеме, но когато започнала да повръща, разбрала, че Нинева или някой друг ще заподозре. Както можете да се досетите, изпаднала в паника. Най-напред й хрумнало да постъпи като всички бели жени, когато ги спипат — да каже, че е била изнасилена. Така щяла да превърне друг във виновник и щяла по-лесно да прекрати бременността. Не била на себе си и решила да сподели с Декстър Бел, на когото имала доверие. Той се държал с нея съвсем почтително. Винаги бил внимателен, състрадателен, свещеник, който й вдъхвал утеха. Декстър я убедил да не използва версията за изнасилването и така спасил живота на Джуп. Иначе щели да обесят момчето начаса. По същото време Нинева и Еймъс надушили, че нещо става между Лайза и внука им. Страшно се уплашили и го измъкнали от града.
Джоуел и Стела бяха безмълвни. Вратата леко се открехна и Туайла надникна вътре.
— Как сте?
— Добре — прошепна Флори и вратата се затвори.
Изобщо не бяха добре.
Накрая Джоуел се изправи с чашата вино в ръка и се приближи до прозореца, който гледаше към вътрешния двор.
— Нинева знаела ли е, че мама е бременна?
— Лайза беше убедена, че не е знаела. Никой не знаел, дори Джуп. Изпратили го далече от града някъде по времето, когато тя установила, че е бременна.
— Как Нинева е разбрала, че между тях има нещо?
Флори затвори очи отново и задиша сякаш в очакване на прилив на сили. Без да ги отваря, се прокашля и продължи:
— Едно чернокожо момче ловяло риба в реката и ги видяло. Хукнало към къщи при майка си и й казало. Накрая новината стигнала до Нинева и Еймъс и те се ужасили, като си дали сметка колко голяма е опасността. Качили Джуп на следващия автобус за Чикаго. Мисля, че още е там.
В стаята се възцари продължително и напрегнато мълчание. Минутите се нижеха и никой не проговаряше. Флори отвори очи, но не ги погледна. Джоуел се върна на мястото си, остави чашата с виното си на масата и прокара пръсти през гъстата си коса. Накрая попита:
— Значи татко не е убил когото трябва, така ли?
Тя не отговори на въпроса му, а каза:
— Често съм си мислела за Лайза в онзи ужасен момент, когато Пийт я е попитал за аборта. Трябвало да направи избор, за който нямала време да се подготви. Той допускал, че любовникът й е Декстър Бел, и на нея й било много по-лесно да потвърди, отколкото да се замисли. Избор, направен под огромен натиск и в страшно объркване, и вижте последиците.
— Така е, но дори да е имала време, никога не би признала истината. Никоя бяла жена в нейното положение не би го направила.
— Не превръщайте майка си в блудница — каза Флори. — Ако е вярвала, че има дори нищожна вероятност мъжът й да е жив, никога не би направила такова нещо. Беше почтена жена, която обичаше баща ви безкрайно. Бях с нея в нощта, когато умря, знам колко страдаше заради греховете си. Молеше за прошка. Копнееше за някогашния живот със семейството си. Беше съкрушена и сърцето ми се скъса. Трябва да я запомните като добра, мила и любяща майка.
Джоуел стана и излезе от стаята, без да продума. Прекоси вътрешния двор, без да се сбогува с госпожа Туайла, и излезе навън. Тръгна по Шартър Стрийт към Джаксън Скуеър, където седна на стълбите на катедралата и загледа пъстрата тълпа от улични музиканти, амбулантни търговци, мошеници, художници, джебчии, сводници и туристи. Във всеки чернокож мъж виждаше Джуп прелъстителя. Във всяка гримирана бяла жена съзираше майка си, обзета от страстно желание. Всичко се размаза пред погледа му, нищо нямаше смисъл. Задиша трудно и погледът му се замъгли.
После се озова на кея, но не помнеше как е стигнал до там. Минаваха баржи, Джоуел ги гледаше, а не виждаше нищо. По дяволите истината. Щеше да е по-щастлив без нея. Всеки ден през последните три години и половина се беше измъчвал с въпроси защо баща му е постъпил така и безброй пъти беше допускал, че никога няма да узнае. Е, вече знаеше и му липсваха онези дни на блажено невежество.
Джоуел дълго седя неподвижно, потънал в собствения си свят, и само от време на време клатеше глава невярващо. После усети, че дишането му се е забавило и съзнанието му се прояснява. Каза си, че никой освен него, Стела и госпожа Туайла никога няма да узнае истината. Флори скоро щеше да умре и като всички други от семейство Банинг щеше да отнесе тайната си в гроба. Той и Стела щяха да направят същото. Едно разрушено и опозорено семейство нямаше да преживее повече унижения.
Пък и какво значение имаше? Нито той, нито Стела, нито Флори щяха някога отново да живеят сред онези хора в окръг Форд. Нека истината останеше погребана там, в Стария чинар. Джоуел нямаше да се върне.
Нечия ръка го докосна по рамото и Стела седна до него. Той обгърна с ръка раменете й и я придърпа към себе си. Нямаше емоции. Бяха твърде шокирани от цялата история.
— Как е тя? — попита Джоуел.
— Не й остават много дни.
— Само нея имаме.
— Не, Джоуел, имаме се един друг, затова, моля те, не умирай млад.
— Ще се постарая.
— Един въпрос, господин адвокат — каза тя. — Ако мама беше казала истината, какво щеше да направи татко?
— Само за това мисля. Сигурен съм, че щеше да се разведе с нея и да я прогони от окръга. Щеше да се закълне да отмъсти на Джуп, но той щеше да си е на сигурно място в Чикаго. На север има други закони.
— И тя щеше да е жива, нали?
— Сигурно. Кой знае?
— Но татко със сигурност щеше да е жив.
— Да, както и Декстър Бел. А ние щяхме да имаме земята.
Тя поклати глава и промърмори:
— Ама че лъжа.
— Мислиш ли, че е имала избор?
— Не мога да преценя. Просто ми е жал за нея. И за татко. И за Декстър. За всички нас, струва ми се. Как стигнахме до тук?
Стела поклати глава, а Джоуел я притисна по-плътно до себе си. Целуна я по темето, когато тя се разплака.
— Ама че семейство — тихо отрони той.
Преди много време за две години бях щатски представител в законодателната власт на Мисисипи. Не ми допадна много да бъда държавен служител и ще трябва дълго да търсите доказателства в Капитолия в Джаксън, че изобщо съм бил там. Не оставих следа и побързах да си тръгна. Работата беше свързана с продължително пилеене на време и за да запълним тези часове, се събирахме в различни кафенета или край фонтаните и слушахме дълги колоритни и често пъти смехотворни разкази на наши колеги, до един политици ветерани от различни места в щата, свикнали да разправят небивалици. Съмнявам се, че истината е имала голямо значение.
По някое време през кратката ми кариера там чух историята за двама изтъкнати мъже, живели в малко градче в Мисисипи през 30-те години на XX в. Единият убил другия без видима причина и така и не обяснил мотива си. След като го осъдили и предстояло да го обесят, той не приел предложението на губернатора да отмени смъртната му присъда, ако разкрие мотива си. Човекът отказал и на следващия ден бил обесен на поляната пред съда пред погледа на губернатора, който за пръв път присъствал на обесване.
Откраднах тази история. Вярвам, че е истина, но не помня кой ми я разказа, къде и кога се е случила. Има огромна вероятност да е пълна измислица и след като самият аз доста я разкрасих, нямам никакви угризения да я публикувам.
Ако на някой читател му се стори позната, моля да ми съобщи. Много ще се радвам, ако достоверността й се потвърди.
Както винаги, разчитах на щедрата помощ на приятели при установяването на фактите. Много благодарности на Бил Хенри, Линда и Тим Пепър, Ричард Хауърт, Луиза Барет и „Бъс Бойс“ — Дан Дордан, Робърт Хаят, Чарлс Оувърбай и Робърт Уиймс. Специални благодарности и на Джон Пийте за заглавието.
Десетки, ако не и стотици книги са написани за Похода на смъртта на полуостров Батаан. Онези, които намерих и прочетох, до една са превъзходни. Трудно можем да си представим страданията и героизма на онези войници — и тогава, и сега, около седемдесет и пет години по-късно.
Извлякох факти от следните книги:
Larry Alexander,
Книгата на Майкъл и Елизабет Норман (Michael Norman and Elizabeth M. Norman,
Издание:
JOHN GRISHAM
THE RECKONING
Copyright © 2018 by Belfty Holdings, Inc.
ДЖОН ГРИШАМ
РАЗПЛАТА
Американска
Първо издание
Редактор
Худ. оформление
Техн. редактор
Коректор
ОБСИДИАН, 2018
ISBN-978-954-769-463-7
Стария електричар. — Б.пр.