[Kodirane UTF-8]

	Джефри Арчър
	Аферата Ван Гог



	На Тара



	10 септември

	Глава 1

	Виктория Уентуърт седеше сама на масата, около която Уелингтън бе вечерял със своите седемнайсет офицери в нощта преди битката при Ватерло.
	В онази нощ от дясната страна на Железния херцог седял сър Хари Уентуърт, генералът, отбранявал на следващия ден левия му фланг, докато победеният Наполеон напускал бойното поле, за да се оттегли в изгнание. За благодарност генералът бил удостоен с титлата граф на Уентуърт, носена с гордост от семейството от 1815 година.
	Всички тези мисли се гонеха в главата на Виктория, докато препрочиташе доклада на доктор Петреску. Когато затвори и последната страница, тя въздъхна с облекчение. Вече имаше решение на всичките й проблеми и то бе дошло буквално в последния момент.
	Вратата на трапезарията се отвори безшумно и Андрюс, издигнал се от втори лакей до иконом и сервирал на три поколения Уентуърт, вдигна сръчно чинията от десерта на милейди.
	— Благодаря — промълви Виктория. Изчака го да стигне вратата и едва тогава добави: — Готови ли сме за отнасянето на картината? — Не можа да се преодолее и да произнесе името на художника.
	— Да, милейди — отговори Андрюс и се извърна с лице към господарката на дома. — Ще бъде изнесена, преди да слезете след закуска.
	— А подготвихте ли всичко за посещението на доктор Петреску?
	— Разбира се, милейди — потвърди отново Андрюс. — Очаква се доктор Петреску да пристигне в сряда около обяд. Вече предупредих готвачката да поднесе обяда в зимната градина.
	— Благодаря ти, Андрюс.
	Икономът се поклони леко и затвори тихо тежката дъбова врата след себе си.
	До появата на доктор Петреску едно от най-ценните семейни съкровища щеше да пътува за Америка и въпреки че шедьовърът вече никога повече нямаше да бъде видян в Уентуърт Хол, за този факт щяха да знаят само хора от най-тесния семеен кръг.
	Виктория сгъна салфетката и се изправи. Взе доклада на доктор Петреску и мина от трапезарията в облицованото с мрамор преддверие. Спря в подножието на витата стълба, за да се наслади още веднъж на портрета в цял ръст на лейди Катрин Уентуърт, дело на великия Гейнсбъро. Жената бе изобразена във великолепен тоалет от зелена тафта и комплект от диамантена огърлица и обеци. Виктория докосна ушите си и се усмихна при мисълта, че в днешно време хората биха се изумили от дръзката й екстравагантност да ги носи.
	Насочи решителен поглед напред и пое бавно нагоре по мраморните стъпала към спалнята си на първия етаж. Нямаше сили да срещне погледите на окачените по стената портрети на своите прадеди, запечатани за поколенията от известни художници като Ромни, Лорънс, Рейнолдс, Лили и Нелър, защото съзнаваше, че малко или много ги е предала. Пристъпваше с ясното съзнание, че преди да си легне тази вечер, ще напише дълго отлаганото писмо до сестра си, за да я уведоми за взетото решение.
	Арабела беше винаги толкова разумна и мъдра. Да беше се родила само с няколко минути по-рано, тя щеше да наследи имението и без съмнение щеше да го управлява много по-добре. Най-лошото бе, че когато научеше вестта, Арабела нямаше да се оплаче, нямаше да я укори, просто щеше да продължи да поддържа типичните за семейството достойнство и висок дух.
	Виктория затвори врата на спалнята, прекоси стаята и остави доклада на доктор Петреску на писалището си. Освободи косата си от стегнатия кок и я остави да се спусне свободно по раменете, преди да свали дрехите си и да облече копринената нощница, оставена от прислужничката на ръба на леглото. Накрая обу меките пантофи. Не можеше да отлага повече и седна пред елегантното писалище. Взе писалката и въздъхна.

	„10 септември 2001
	Скъпа моя Арабела,
	От много време отлагам написването на това писмо, тъй като ти си последният човек, който заслужава да научи такава тъжна новина.
	Когато наследих имението след смъртта на скъпия папа, не след дълго си дадох ясна сметка колко сериозни дългове е натрупал. Боя се, че не само липсата на делови опит от моя страна, но и ангажиментите, и разходите около погребението допълнително утежниха финансовите проблеми.
	Смятах, че вземането на нови заеми ще помогне, но това още повече влоши нещата. Дори започнах да се страхувам, че заради моята наивност ще се наложи да продам семейното имение. С удоволствие ти съобщавам, че все пак решение се намери.
	В сряда имам среща с…“

	На Виктория й се стори, че някой тихо отваря и затваря вратата на спалнята й. Изненада се, че човек от прислугата си позволява да влезе в стаята, без да почука.
	Докато се обърне, за да види кой е, жената вече беше до нея.
	Виктория погледна изумено непознатата, която никога до този момент не беше виждала — млада, тънка и по-ниска от нея. Усмихваше се, факт, който придаде на лицето й известна уязвимост. Виктория се усмихна в отговор и едва тогава забеляза, че жената стиска кухненски нож.
	— Коя сте… — започна Виктория, но в същия миг една ръка се стрелна към косата й и дръпна рязко главата й назад. Тя усети тънкото като бръснач острие до кожата на врата си. С бързо движение ножът преряза гърлото й като на жертвен агнец.
	Още преди Виктория да издъхне, младата жена отряза лявото ухо на жертвата си.


	11 септември

	Глава 2

	Анна Петреску натисна най-долното копче на малкия часовник до леглото си. Циферблатът светна и тя видя, че е близо 5,56. Още четири минути и сутрешните новини щяха да прозвучат в стаята. Точно днес нямаше желание да ги чуе. Мислите не й дадоха мира през изминалата нощ и я оставиха да заспи само на няколко пъти, и то за кратко. Когато най-сетне изплува от неспокойната дрямка, Анна вече беше решила какво ще прави, ако председателят не приеме препоръките й. Тя изключи автоматичния будилник, а заедно с него и новините, за да не я разсейват. Стана бързо и се насочи към банята. Остана под студения душ малко по-дълго от обикновено с надеждата, че така ще се разсъни по-бързо. Последният й любовник, един господ знае колко отдавна беше това, искрено се забавляваше с привичката й да се къпе преди сутрешния крос.
	Щом се изсуши, Анна облече бяла фланелка и тъмносини шорти. Слънцето още не беше изгряло, но нямаше нужда да дърпа завесите на малката си спалня, за да разбере, че я очаква още един ясен и слънчев ден. Вдигна ципа на лекото спортно яке с избелялото място във формата на буквата П, където някога се намираше емблемата на университета. Нямаше желание да демонстрира участието си в отбора по лека атлетика на Пенсилванския университет и нарочно бе разшила избродираната буква. Минали бяха близо девет години оттогава. Накрая Анна измъкна маратонките си, обу ги и стегна здраво връзките. Най-много се дразнеше, когато й се наложеше да спре насред кроса, за да завързва отново отпусналите се възли. Единственото, което носеше по време на сутрешния крос, бе ключът от вратата на апартамента, закачен на сребърна верижка около врата й.
	Анна превъртя два пъти ключа в бравата на четиристайния си апартамент, прекоси коридора и натисна бутона за асансьора. Докато чакаше тясната кабина да пристигне с недоволно скрибуцане, тя започна упражненията за загряване, които щеше да завърши, преди да стигне на партерния етаж.
	Излезе в преддверието и се усмихна на любимия си портиер, който щом я видя, се затича дай отвори вратата, за да не й се налага да прекъсва устрема си.
	— Добро утро, Сам — поздрави тя, вдигайки високо колене на излизане от Торнтън Хаус, за да стъпи на Петдесет и четвърта улица, и оттам да поеме към Сентръл Парк. През седмицата изминаваше само маршрута в южната част на парка, докато в почивните дни, когато няколко минути в повече не бяха от значение, си позволяваше да пробяга цялото трасе от близо единайсет километра. Днес обаче не можеше да си позволи тези няколко минути.
	Брайс Фенстън също стана преди шест тази сутрин. Предстоеше му ранна среща. Слушаше новините, докато си вземаше душ — вестта за това, че на Западния бряг някакъв мъж се е самовзривил, не беше достатъчно вълнуваща, за да засили звука, подобни новини бяха станали нещо обикновено, почти толкова, колкото и прогнозата за времето или движението на валутните курсове.
	— Очаква ни още един слънчев ден със слаб югоизточен вятър, чиято скорост ще се движи между 65 и 77 метра в час — съобщаваше с писклив глас говорителката, докато Фенстън излизаше изпод душа.
	Замести я много по-сериозен глас, който съобщи, че индексът Никей в Токио е скочил с четиринайсет пункта, а индексът Ханг Сенг в Хонконг е паднал с един. Индексът Еф Ти Ес И все още се колебае. И тъй като само още двама души знаеха за замисления от него удар, засега Фенстън беше спокоен, че е малко вероятно акциите на „Фенстън Файнанс“ да изпитат някакъв трус. В седем часа той имаше среща за закуска с единия от тези двама души, а в осем — с другия.
	В 6,40 Фенстън вече беше изкъпан и облечен. Погледна се в огледалото — нямаше да е лошо да е с поне десетина сантиметра по-висок и няколко килограма по-слаб. Всеки от тези недостатъци обаче можеше да бъде коригиран от един добър шивач и подходящи обувки. Щеше му се да има възможност да си пусне отново косата, но засега трябваше да го отложи, тъй като все още много бегълци продължаваха да пристигат от родината му и можеха да го познаят.
	Баща му работеше като трамваен кондуктор в Букурещ, но на никого не би хрумнало, че безукорно облеченият мъж със самоуверено излъчване, който напускаше жилищната сграда на Седемдесет и девета улица и влизаше в лимузината си отпред, има такъв произход. Само много внимателен поглед би забелязал малката диамантена точица в края на лявото ухо — каприз, който според него го отличаваше от твърде консервативната група на колегите му. Всички негови сътрудници пазеха мълчание по този въпрос. Сякаш имаха друг избор.
	Фенстън се облегна на задната седалка на луксозната кола.
	— В офиса — излая той на шофьора си, преди да натисне копчето, вградено в подлакътника на седалката. Опушеното сиво стъкло се плъзна нагоре с едва доловимо жужене и сложи край на излишните разговори между шофьор и работодател. Фенстън взе сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“, оставен на седалката до него, и разлисти страниците, за да провери дали не се е появило нещо интересно. По всичко личеше, че кметът Джулиани ще загуби в скандала, в който се беше забъркал, като настани любовницата си в луксозен апартамент в Грейси Маншън и остави съпругата си да прави каквито иска изявление. Този път нейно изказване беше намерило място на страниците на „Ню Йорк Таймс“. Фенстън беше приключил с финансовата информация, когато колата зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв, и вече разгръщаше раздела с некролозите, когато шофьорът намали пред паркинга на Северната кула. Никой нямаше да отпечата некролога, който го интересуваше, точно днес. Можеше да го очаква най-рано утре. В интерес на истината американците твърде малко се интересуваха от нейната смърт.
	— Имам среща на Уолстрийт в осем и половина — информира шофьора си Фенстън, докато човекът отваряше задната врата пред него. — Трябва да ме вземеш в осем и петнайсет.
	Шофьорът кимна, но Фенстън вече се отдалечаваше към фоайето на офис сградата. Работещите тук и техните посетители разполагаха с деветдесет и девет асансьора, но Фенстън се отправи към онзи, чиято първа спирка беше ресторантът на сто и седмия етаж.
	Когато минута по-късно напусна кабинката — веднъж беше сметнал, че близо една седмица от живота му ще премине в асансьори, — салонният управител на ресторанта се спусна да посрещне редовния си клиент и го придружи до масата в ъгъла, откъдето се разкриваше гледка към Статуята на свободата. Един-единствен път се случи още с пристигането си Фенстън да забележи, че масата му е заета. Тогава се обърна безмълвно и напусна ресторанта. От този ден нататък въпросната маса се пазеше винаги свободна сутрин, за всеки случай.
	Фенстън не се изненада, че Карл Липман вече го очаква. През десетте години, в които беше работил за „Фенстън Файнанс“, Липман никога не беше закъснявал за среща. Фенстън често се питаше колко ли време по-рано пристигаше Карл, за да е сигурен, че шефът му няма да го изпревари. Погледна към лицето на този човек, доказал многократно, че няма помийна яма, която да не е готов да преплува заради своя шеф. На времето, когато никой не искаше да вземе на работа лишения от адвокатски права Липман, току-що излежал присъдата си за измама, единствен Фенстън се престраши и го нае при себе си.
	— Сега, когато вече притежаваме Ван Гог — започна Фенстън, още преди да е седнал, — остава да обсъдим и друг проблем. Как да се освободим от Анна Петреску, без да събудим подозрения.
	Липман се усмихна и разтвори оставената пред него папка.


	Глава 3

	Нищо не вървеше по план тази сутрин.
	Андрюс беше предупредил готвачката, че ще занесе подноса със закуската на милейди веднага щом картината бъде изнесена. Готвачката беше получила пристъп на мигрена, ето защо задачата да приготви закуската на милейди беше прехвърлена на заместничката й, младо момиче, на което не можеше да се разчита. Специално оборудваният микробус закъсня с близо четирийсет минути и нахалният шофьор отказа да потегли с шедьовъра, преди да получи чаша кафе и сладкиш. Готвачката никога не би търпяла подобна наглост, но заместничката й се хвана на въдицата. Половин час по-късно Андрюс ги завари да си бъбрят спокойно до масата в кухнята.
	Беше искрено благодарен, че милейди с нищо не даваше знак, че се е събудила, и когато най-сетне шофьорът потегли, икономът провери подноса, сгъна отново салфетката и понесе закуската към стаята на своята господарка.
	Пред вратата го прехвърли в едната си ръка, за да може да почука с другата, и след около минута натисна дръжката. Щом забеляза жената, просната на пода в локва кръв, той възкликна тревожно, остави подноса и се спусна към тялото.
	Беше ясно, че лейди Виктория е мъртва от няколко часа, но на Андрюс и през ум не му минаваше да се обади в полицията, преди да позвъни и да уведоми следващия наследник на Уентуърт за трагедията. Той бързо напусна спалнята, заключи след себе си и за първи път, откакто се помнеше, се затича надолу по стълбите.


	Арабела Уентуърт обслужваше клиент, когато Андрюс се обади.
	Тя затвори телефона и се извини на посетителя си, обяснявайки, че се налага да излезе по спешност. Минути след като чу тревожния глас на Андрюс да произнася думата „спешно“, която не бе чувала от неговата уста през последните четирийсет и девет години, тя обърна табелката на вратата на малкия магазин за антикварни стоки на Хай Стрийт от „Отворено“ на „Затворено“ и заключи входната врата.
	Петнайсет минути по-късно Арабела натискаше спирачките на миниатюрната си кола по покритата с чакъл алея пред входа на Уентуърт Хол. Андрюс я чакаше на най-горното стъпало.
	— Толкова много съжалявам за случилото се, милейди — бе единственото, което каза, преди да поведе новата си господарка към широкото мраморно стълбище. Щом видя Анрюс да посяга към перилата, за да запази равновесие, Арабела разбра, че сестра й е мъртва.
	Често се беше питала как би реагирала в моменти на криза. С облекчение установи, че макар стомахът да се надигна към гърлото й при вида на убитата, тя се удържа и не припадна. Все пак чувстваше, че е на границата. Когато погледна за втори път към тялото на сестра си, се наложи, да потърси опора в рамката на леглото и да извърне отново лице.
	Всичко наоколо бе опръскано с кръв — килимът, стените, писалището, дори таванът. С почти херкулесовско усилие Арабела отлепи пръсти от рамката и се насочи към телефона на нощното шкафче. Строполи се на леглото, вдигна слушалката и набра 999. Отсреща вдигнаха с въпроса:
	— С коя служба за спешна помощ желаете да ви свържа?
	— С полицията — отвърна Арабела и върна слушалката на мястото й.
	Твърдо беше решила да стигне до вратата на стаята, без да поглежда към тялото на сестра си, но така и не успя. Когато очите й се плъзнаха назад към трупа, случайно попаднаха на писмото върху писалището, което започваше със: „Скъпа моя Арабела…“. Протегна ръка и с рязко движение прибра недовършеното послание. Нямаше никакво желание да споделя последните мисли на Виктория с местния полицай. Натъпка листа в джоба си и с несигурни стъпки излезе от стаята.


	Глава 4

	Анна тичаше в западна посока по Петдесет и четвърта улица, мина покрай Музея за модерно изкуство, прекоси Шесто авеню и едва тогава зави по Седмо. Погледът й се плъзгаше разсеяно по познатите сгради и дървета, по масивната скулптура LOVE на пресечката с Петдесет и пета улица, по стените на Карнеги Хол, докато претичваше през Петдесет и седма. Цялото й внимание беше съсредоточено към това да избягва сблъсък с подранилите пешеходци, които пречеха на равномерния й бяг. Анна използваше пътя до Сентръл Парк за разгрявка и включи хронометъра на лявата си ръка чак когато мина под арката на Артизанс Гейт и навлезе в парка.
	Щом пое в обичайния си ритъм, тя се замисли за дневния ред на заседанието с шефа си в осем тази сутрин.
	Беше изненадана и в същото време изпита облекчение, когато Брайс Фенстън й предложи работа във „Фенстън Файнанс“ само няколко дни, след като бе подала оставка в аукционната къща „Сотбис“, където бе втори в йерархията специалист по импресионистите.
	Прекият й шеф недвусмислено беше заявил, че всяка възможност за напредък в кариерата й ще бъде блокирана за неопределено време, ако се окаже, че тя, Анна, стане причина къщата „Кристис“, най-големият им съперник, а не „Сотбис“, за които работеше, да извърши голямата сделка за продажба на богата колекция картини. Анна беше прекарала дълги месеци в ухажване и убеждаване на въпросния клиент да предостави тъкмо на „Сотбис“ наследствената колекция, но наивно си беше помислила, че споделяйки част от информацията със своя любовник, той ще бъде достатъчно почтен, за да си мълчи. Разчитала бе на това, защото бе юрист.
	Когато името на клиента беше разкрито в раздела за изкуство на „Ню Йорк Таймс“, Анна загуби и любовника, и работата си. Съобщението в същия вестник няколко дни по-късно, че доктор Анна Петреску е напуснала „Сотбис“ по „неясни причини“ — удобен евфемизъм за уволнение, само усложни положението й. Авторът на бележката услужливо беше допълнил, че поне няма да се налага доктор Петреску да подава молба за работа в „Кристис“.
	Брайс Фенстън беше сред редовните посетители на всички по-значителни разпродажби на произведения на импресионистите и със сигурност бе забелязал Анна, която, в ролята си на експерт наблюдател от страна на авторитетната фирма, си водеше бележки недалеч от подиума на водещия наддаването. Тя обикновено се дразнеше от намеците, че вместо да седи при другите експерти в определената за тази цел задна стаичка, ръководството на „Сотбис“ настоява да е отпред заради поразителната й външност и спортната й фигура.
	Докато минаваше под Плеймейтс Арч, Анна хвърли поглед към часовника си — две минути и осемнайсет секунди. Стараеше се да измине обиколката за дванайсет минути. Знаеше, че не е кой знае какво постижение, но винаги се дразнеше, когато някой я задминаваше, а особено много се ядосваше, ако го направеше жена. Беше се класирала на деветдесет и седмо място в миналогодишния маратон на Ню Йорк. Рядко се случваше по време на сутрешните й кросове да я задмине двукрако създание.
	Мислите й се върнаха отново към Брайс Фенстън. Публична тайна в средите, свързани с изкуството — аукционите, водещите галерии и частните търговци, бе, че Фенстън трупа една от най-големите колекции от картини на импресионистите. Често можеше да бъде забелязан заедно със Стив Уин, Ленард Лауде, Ан Диас и Такаши Накамура сред участниците във финалните наддавалия за всяко по-значително произведение на изкуството. Колекционерството в много случаи от невинно хоби се превръща в пристрастност, а наддаването — в своеобразна наркомания. За Фенстън, който притежаваше представителна сбирка от най-известните платна на всички импресионисти с изключение на Ван Гог, дори мисълта да притежава произведение на прочутия холандски майстор играеше роля на инжекция с чист хероин. Щом се сдобиеше с едно, започваше да копнее за следващо и отстрани приличаше на треперещ наркоман, който търси пласьор. Анна Петреску изпълняваше ролята точно на такъв дилър.
	Когато Фенстън прочете в „Ню Йорк Таймс“, че Анна напуска „Сотбис“, той побърза да й предложи място в борда на своята банка и заплата, чийто размер отразяваше колко сериозно възнамерява да се занимава с по-нататъшното увеличаване на своята колекция. Онова, което наклони везните в негова полза за Анна, бе откритието, че е румънец по произход. Не я напускаше мисълта, че и той като нея е избягал от режима на Чаушеску, за да потърси убежище в Америка.
	Още в първите дни след постъпването й при него Фенстън подложи на изпитание професионалната й квалификация. Повечето въпроси, които й беше задал по време на деловия обяд, на който се видяха за първи път, бяха свързани с познанията й за по-големите колекции, все още притежание на второ или трето поколение от известните фамилии. През шестте години, които бе прекарала в „Сотбис“, едва ли можеше да се срещне по-значително произведение на импресионист, минало на търг, което Анна да не познаваше в детайли и да не бе намерило място в личната й база данни.
	Един от уроците, които беше усвоила малко след като постъпи в „Сотбис“, бе, че „старите пари“ обикновено продават, а „новите“ — купуват. Точно така се запозна и с лейди Виктория Уентуърт, най-голямата дъщеря на седмия граф Уентуърт — стари пари, за разлика от Брайс Фенстън — новозабогатял финансист.
	Анна беше смутена от маниакалния интерес на Фенстън към колекциите на другите хора, докато не разбра, че в политиката на банката е заложено да дава големи заеми, обезпечени с произведения на изкуството. Малко финансови институции смятаха „изкуството“, все едно в каква форма, за достатъчна гаранция. Недвижима собственост, акции, облигации, земи, дори бижута, но много рядко — произведение на изкуството. Банкерите не разбират от този пазар и неохотно приемат този вид гаранции не на последно място, защото необходимостта да ги съхраняват, застраховат и дори да ги продадат, ако се наложи, обикновено отнема време и усилия, които им се виждат нерентабилни. В това отношение „Фенстън Файнанс“ беше рядко изключение. Много скоро Анна разбра защо. Фенстън нямаше особено влечение към изкуството, да не говорим за познания. Просто за него важеше максимата на Оскар Уайлд: „Човек, който знае цената, но не и стойността на каквото и да е.“ Трябваше да мине известно време, преди Анна да научи истинския мотив на своя работодател.


	Една от първите й задачи бе да замине за Англия и да направи оценка на имението на лейди Виктория Уентуърт — потенциална клиентка, подала молба за голям заем от банката. Колекцията на Уентуърт беше типично английска, събирана от втория граф — ексцентричен аристократ, разполагал с големи суми, добър вкус и достатъчно набито око, за да бъде определен от следващите поколения като талантлив любител. Беше купил произведения на английски художници като Ромни, Уест, Констабъл, Стъбс и Морланд, както и превъзходното платно на Търнър „Залез над Плимът“.
	Третият граф не бе проявил никакъв интерес към артистичната страна на живота, ето защо сбирката на неговия предшественик събирала прах, докато синът му, четвъртият граф, не наследил имението, а заедно с него и набитото око на своя дядо.
	Джейми Уентуърт прекарал близо година далеч от дома си, предприемайки известното по онова време Голямо пътешествие. Посетил Париж, Амстердам, Рим, Флоренция, Венеция и Санкт Петербург, преди да се завърне и да се установи в Уентуърт. Вече бил собственик на платна на Рафаел, Тинторето, Тициан, Рубенс, Холбайн и Ван Дайк и като прибавка съпруга италианка. Но именно Чарлс, петият граф, надскочил всички свои прадеди. Той колекционирал не само картини, но и любовници. След няколко наситени с бурни забавления дни в Париж, предимно на конни надбягвания, а след това в спалня в хотел „Крийон“, последната му приятелка успяла да го убеди да купи от някакъв неин познат лекар картина от неизвестен художник. Чарли Уентуърт се прибрал в Англия без тази приятелка, но в замяна на това с картината, която наредил да закачат в една от стаите за гости на фамилното имение. За мнозина съвременни ценители „Автопортрет с превързано ухо“ е сред най-добрите работи на Ван Гог.
	Анна от самото начало предупреждаваше Фенстън да е много внимателен при покупката на платна на Ван Гог, защото фалшификациите в света на изкуството са често срещано явление, също като сред банкерите — закачка, срещу която Фенстън нямаше нищо против. Информира го, че няколко много добри копия фигурират в частни колекции, а и в сбирките на не един известен музей, включително и Националния музей на Осло. Но след като проучи документите, придружаващи „Автопортрета“ на Ван Гог, сред които откри и писмо на известния доктор Гаше, в което името на Чарли Уентуърт се споменаваше, както и разписка за осемстотин франка, удостоверяваща самата покупка, и сертификат за автентичност, издаден от мадам Телебанд от Музея на Ван Гог в Амстредам, тя се почувства достатъчно уверена да заяви пред председателя на „Фенстън Файнанс“, че портретът наистина е дело на великия майстор.
	За любителите на Ван Гог „Автопортрет с превързано ухо“ е несъмнен връх. Наистина маестрото бе създал близо трийсет и пет автопортрета, но рисуваните, след като бе отрязал лявото си ухо при скандал с приятеля си Пол Гоген, бяха само два. Онова, което правеше от втория още по-привлекателна цел, бе фактът, че първият беше изложен в института „Кортуолд“ в Лондон. Анна все по-често започваше да се пита колко далеч може да стигне Фенстън, за да се сдобие с тази уникална творба.
	Тя прекара десет много приятни дни в Уентуърт Хол, през които състави каталог и оцени фамилната колекция. След завръщането си в Ню Йорк се яви пред борда на „Фенстън Файнанс“, съставен предимно от съмишленици на председателя и политици, които нямаха нищо против да получават всеки месец допълнителни средства, и ги увери, че ако се стигне до продажба, то получените средства далеч ще надхвърлят четирийсетте милиона долара, какъвто беше размерът на искания заем.
	Анна нямаше представа какви са причините Виктория Уентуърт да иска толкова сериозна сума, но по време на престоя си в имението често я чуваше да говори с тъга за „преждевременната смърт на скъпия папа“, за пенсионирането на управителя на имението, който се ползвал с пълното им доверие, и за голямата несправедливост на 40-процентния размер на данъка наследство. „Как не можа Арабела да се роди само няколко минути по-рано“, бе една от фразите, които Виктория повтаряше като мантра.
	След време Анна можеше ясно да се представи всяко произведение на изкуството от имението, без дори да се налага да поглежда в документите. Фотографската памет бе дарба, която я отличаваше от състудентите й в „Пен“, а по-късно и от колегите й в „Сотбис“. Достатъчно бе веднъж да види дадена картина, да се запознае с произхода или местонахождението й и тя оставаше завинаги в паметта й. Всяка неделя правеше проверка на тези свои способности с посещение на нова галерия, на зала в Метрополитън или като просто разглеждаше някакъв каталог. Прибираше се и написваше на един лист името на всяка картина, която бе видяла, и едва тогава сверяваше написаното със съответния източник. Откакто завърши университета, Анна добави към своята база данни колекциите на Лувъра, Прада и Уфици, както и на Националната галерия на Вашингтон, музеите „Филипс“ и „Гети“. Още трийсет и седем частни колекции и безброй каталози се съдържаха в нейната база данни — за цялата тази информация Фенстън бе готов да плати.
	Отговорностите на Анна не отиваха отвъд оценяване на колекциите на потенциални клиенти и изготвяне на съответните доклади, които бордът щеше да разгледа. Никога не я ангажираха при изготвяне на договор, което се извършваше единствено от юриста на банката Карл Липман. Веднъж Виктория се беше изпуснала, че банката й взима 16 процента сложна лихва, и Анна бързо пресметна, че комбинацията от натрупани задължения, наивност и липсата на финансова грамотност е онова, на което разчита „Фенстън Файнанс“ за своите доходи. Тази банка сякаш се радваше, когато срещнеше хора, неспособни да платят дълговете си.
	Анна ускори крачка, докато минаваше покрай въртележките. Погледна часовника си и забеляза, че закъснява с дванайсет секунди от разписанието. Сбърчи чело загрижено. Добре, че поне никой не я беше задминал по трасето. Мислите й се върнаха към колекцията на Уентуърт и препоръката, която смяташе да направи пред своя шеф тази сутрин. Беше решила да си подаде оставката, ако Фенстън откаже да приеме съвета й, въпреки че работеше за банката по-малко от година и с болка трябваше да признае, че едва ли ще успее да си намери работа в „Кристис“ или отново в „Сотбис“.
	През последната година се беше научила да живее със суетата на Фенстън и дори да се прави, че не забелязва избухванията му, когато нещата не ставаха така, както той си представяше, че трябва, но за нищо на света нямаше да се примири да стане свидетел на подвеждане на клиент. Особено когато ставаше дума за човек, наивен като Виктория Уентуърт. Отстрани погледнато, напускането на „Фенстън Файнанс“ нямаше да изглежда много добре, но ако възникнеше подозрение за наличие на измама, името й неизбежно щеше да бъде забъркано.


	Глава 5

	— Кога ще разберем дали е мъртва? — попита Липман, докато отпиваше от кафето си.
	— Тази сутрин очаквам потвърждение — отговори Фенстън.
	— Това е добре, защото искам да се свържа с адвоката й и да му напомня… — Той замълча за миг. — Искам да му напомня, че в случай на смърт при съмнителни обстоятелства договорените условия ще трябва да се преразгледат от адвокатската колегия на щата Ню Йорк.
	— Изненадан съм, че на никой от тях не му мина през ум да оспори този член от договора — отбеляза Фенстън, докато намазваше с масло кифличката си.
	— И защо да го правят? Нямаше как да знаят, че някой ще умре.
	— Има ли шанс полицията да заподозре нашето участие?
	— Не — категорично заяви Липман. — Никога не си се срещал с Виктория Уентуърт, не си слагал подписа си под договора, не си виждал и картината.
	— Така е, никой не я е виждал, освен членовете на семейство Уентуърт и Петреску — напомни Фенстън. — Но искам да знам още колко време ще трябва да чакам, докато успея да прибера…
	— Трудно е да се каже, но може би ще минат години, преди полицията да признае, че нямат дори заподозрян, и то в толкова сериозно престъпление.
	— Няколко години ще са напълно достатъчни — изтъкна Фенстън. — Дотогава лихвата по заема ще нарасне толкова, че ще мога да задържа Ван Гог. Ще мога да продам остатъка от колекцията, без да загубя първоначалната си инвестиция.
	— Излиза, че добре съм направил, като прочетох доклада на Петреску — отбеляза Липман. — Още четирийсет и осем часа и щяхме да загубим сделката.
	— Така е — съгласи се Фенстън, — но сега трябва да помислим как да се освободим от Петреску.
	Тънка усмивка плъзна по лицето на Липман.
	— Нищо по-лесно. Ще използваме единствената й слабост.
	— И каква е тя?
	— Нейната честност.


	Арабела седеше сама в дневната и се мъчеше да проумее случилото се. Чашата чай „Ърл Грей“ на масата до нея изстиваше, но тя сякаш не забелязваше. В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника върху полицата над камината. Като че ли времето беше спряло.
	Няколко полицейски коли и една линейка бяха спрели пред входа на имението. Хора с униформи — полицаи и санитари — щъкаха насам-натам, изпълнявайки задълженията си. Не я безпокояха засега.
	Някой тихо почука на вратата. Арабела вдигна поглед и забеляза, че на прага стои стар приятел. Главният инспектор свали островърхата полицейска шапка със сребристи ширити и пристъпи напред. Стивън Рентън изказа съболезнованията си и тя нямаше основания да се съмнява в неговата искреност. Беше приятел на Виктория от много години. Арабела се надигна от канапето, лицето й бе пепелявосиво, очите — зачервени от плач. Мъжът се наведе и я целуна предпазливо по двете страни, след което я изчака да седне отново, преди да се настани на облеченото в кожа кресло срещу нея.
	И двамата мълчаха известно време. Най-сетне Арабела изправи гръб и попита:
	— Кой е способен да извърши подобно деяние, и то с човек, невинен като Виктория.
	— Едва ли има прост или логичен отговор на този въпрос — рече главният инспектор. — А фактът, че нападателят е имал и достатъчно време да изчезне, още повече усложнява нещата. Чувстваш ли се в състояние да отговориш на няколко въпроса, скъпа?
	Арабела кимна.
	— Ще направя всичко възможно да ти помогна да откриеш нападателя. — Тя умишлено вложи жлъч в думата, употребена от него.
	— Един от първите въпроси, които задавам при разпит във връзка с убийство, е: знаеш ли дали сестра ти е имала врагове? Познавах Виктория и това ми се струва направо невъзможно. Не мога обаче да не те попитам дали не е имала проблеми, защото… — Той замълча за миг. — Носеха се слухове, че след смъртта на баща ви тя е открила направените от него твърде големи дългове.
	— Не знам каква е истината — отговори Арабела. — След като се омъжих за Ангъс, заминахме за Шотландия и си идвах от време на време за по няколко седмици през лятото или за Коледа. Едва след смъртта на съпруга ми се преместих да живея в Съри. — Главният инспектор кимна, без да я прекъсва. — Тогава за първи път чух някои от тези слухове. Говореше се дори, че съм започнала да излагам в магазина част от семейните мебели, за да може Виктория да плаща на прислугата.
	— Не беше ли вярно? — не се сдържа гостът.
	— Не — категорично отрече Арабела. — Когато Ангъс почина и продадох фермата ни в Пъртшър, получих сума, позволяваща ми да се върна в Уентуърт и да отворя малък магазин, така че да превърна старото си хоби в доходно предприятие. Няколко пъти питах сестра си има ли нещо вярно в тези слухове за лошото финансово състояние на имението. Всеки път Виктория отричаше и ме уверяваше, че всичко е под контрол. Вярно е, че тя боготвореше папа и не допускаше той да е направил някаква грешка приживе.
	— Никаква идея ли нямаш какво може да е предизвикало?…
	Арабела стана от канапето, без много обяснения отиде до бюрото в отсрещния край на стаята и взе опръсканото с кръв писмо, което бе намерила на писалището на сестра си. Приближи до стария си приятел и му подаде листа.
	Стивън прочете два пъти текста и едва тогава попита:
	— Какво може да е имала предвид Виктория с „намери се решение“?
	— Нямам представа — призна Арабела. — Но може би ще получа някакъв отговор на този въпрос, когато се чуя с Арнолд Симпсън.
	— Не съм много убеден.
	Арабела предпочете да остави репликата му без коментар. Известно й беше принципното недоверие на Стивън Рентън към всички адвокати, които никога не успяваха да прикрият чувството си за превъзходство над полицаите.
	Главният полицейски инспектор стана от мястото си и се настани на дивана до Арабела.
	— Обаждай ми се винаги когато изпиташ нужда да поговориш с някого — рече загрижено и взе ръката й. — И не пази прекалено много тайни от мен, Арабела, важно е да знам всичко. Наистина всичко, ако искаме да научим кой е убил сестра ти.
	Арабела мълчеше.


	— По дяволите — промърмори Анна, когато някакъв тъмнокос мъж я задмина с лекота. От няколко седмици насам той го правеше най-редовно. Като всеки сериозен спортист никога не обръщаше поглед назад. Анна знаеше, че е напълно безсмислено да се опитва да го настигне и след това да се мъчи да поддържа неговото темпо. Само след стотина метра щеше да е с изранени крака. Един-единствен път бе погледнала косо загадъчния мъж, но той бързо беше отминал, така че успя да мерне единствено гърба на яркозелената му фланелка, докато се отдалечаваше по посока на Стробъри Фийлдс. Анна се опита да прогони от съзнанието си мисълта за този човек и се съсредоточи отново върху предстоящата среща с Фенстън.
	Вече беше изпратила копие от доклада си в кабинета на председателя, в който препоръчваше на банката да продаде автопортрета час по-скоро. Познаваше колекционер от Токио, обзет от мания по Ван Гог и достатъчно богат, за да си позволи да купува негови творби. Бе посочила в доклада си, че като голям почитател на японското изкуство, Ван Гог бе закачил в стаята си репродукция на „Гейша сред природата“, част от която се виждаше зад главата на художника, и Анна беше сигурна, че този детайл щеше да привлече още по-силно Такаши Накамура.
	Накамура беше президент на най-голямата компания в Япония за преработка на стомана, но напоследък отделяше все повече време на попълването на своята сбирка, която вече беше обявил, че възнамерява да остави на държавата. Според Анна прекалената склонност на Накамура към прикритост и ревността, с която пазеше в тайна всички подробности около частната си колекция, нещо много типично за японците, бяха сериозно предимство. Подобна продажба щеше да позволи на Виктория Уентуърт да запази достойнството си, така високо ценено сред сънародниците му; Анна беше доставила един Дега за Накамура — „Урок по танци при мадам Мине“, която продавачът държеше да не се излага публично — големите аукционни къщи предлагаха подобни услуги на хората, които държаха да избегнат любопитните погледи на журналистите, обикалящи залите за наддаване. Убедена беше, че Накамура ще е готов да предложи поне шейсет милиона долара за редкия шедьовър на холандския художник. Ето защо, ако Фенстън приемеше предложението й, а нямаше причина да не го приеме, всички щяха да са доволни от крайния резултат.
	Когато отмина бирарията на открито, тя за пореден път погледна часовника си, за да види как напредва. Оказа се, че е добре да ускори темпото, ако иска да е при Артизанс Гейт навреме. Докато спринтираше надолу по хълма, си помисли, че не биваше да позволява чувствата й към даден клиент да влияят на преценката й. Но истината бе, че Виктория се нуждаеше от всичката помощ, която можеше да получи. Притичвайки под Артизанс Гейт, Анна натисна копчето на хронометъра — дванайсет минути и четири секунди. По дяволите.
	Затича към своя апартамент, без да има представа, че мъжът със зелената фланелка я следи.


	Глава 6

	Джак Делейни все още не беше сигурен дали Анна Петреску е престъпничка.
	Агентът на ФБР я изпрати с поглед, докато се загуби в тълпата по посока на Торнтън Хаус. След това се обърна и продължи кроса си през Шийп Медоу към езерото на парка. Мислеше си за жената, която разследваше през последните шест седмици. Работата му се затрудняваше извънредно много, защото не искаше Анна да разбере, че всъщност се интересуват от нейния шеф, за когото Джак бе убеден, че е престъпник.
	Преди около година Ричард Маки, наблюдаващ специален агент на Джак, го повика в кабинета си и му възложи да ръководи екип от осем агенти във връзка с разследването на три жестоки убийства на три различни континента. Между тях имаше само две общи обстоятелства: и трите жертви бяха с прерязани гърла и в момента на убийството имаха големи неплатени кредити към „Фенстън Файнанс“. Джак беше сигурен, че убийствата са планирани и са дело на професионалист.
	Той прекоси Шейкспиър Гардън и се отправи към своя малък апартамент в Уест Сайд. Току-що бе попълнил досието на последната служителка, назначена от Фенстън, но така и не можа да реши дали и тя е съучастник, или е просто наивна и няма нищо общо с машинациите на своя шеф.
	Бе проучил произхода на Анна и откри, че чичо й Джордже Петреску е емигрирал от Румъния през 1972 година и се е заселил в Данвил, Илинойс. Няколко седмици след като Чаушеску се провъзгласил за президент на страната, Джордже писал на брат си и го умолявал да замине при него в Америка. След време Чаушеску обявил Румъния за социалистическа република и назначил жена си Елена за свой вицепрезидент. Джордже писал отново на брат си и подновил поканата, като в нея включил и своята племенница Анна.
	Родителите на Анна отказали да напуснат родината, но през 1987 разрешили на седемнайсетгодишната си дъщеря да се измъкне почти нелегално от Букурещ и да замине за Америка, за да поживее при чичо си. Обещали й, че щом Чаушеску бъде свален от власт, тя ще може да се върне у дома. Анна така и не се прибирала. Пишела редовно, молела майка си да отиде при тях, но отговор на писмата й не идвал. Две години по-късно най-сетне пристигнало писмо, от което момичето научило, че при опит за преврат срещу диктатора баща й бил убит по време на граничен инцидент. В същото писмо майка й дала ясно да се разбере, че няма намерение да напусне Румъния по ред причини, една, от които е, че няма да има кой да се грижи за гроба на съпруга й.
	Цялата тази информация човек от екипа на Джак успя да събере от есе, написано от Анна и поместено в училищното списание. Пак там неин съученик бе възпял крехкото момиче с дълги руси плитки и сини очи, което пристигнало от някакво странно място, наречено Букурещ, и което знаело толкова малко английски думи, че едва произнасяло Клетвата за вярност към националния флаг сутрин преди часовете. Към края на първата година Анна вече редактирала същото онова списание, дало толкова много информация за нея на разследващия екип.
	Още като ученичка Анна спечелила стипендия за университета „Уилямс“ в Масачузетс и записала история на изкуството. В местния вестник се появило съобщение и за победата й в студентско състезание по лека атлетика със студенти от „Корнел“. Бе отбелязано, че пробягала трасето от километър и половина за четири минути и 48 секунди. Джак бе проследил развитието на Анна и до Пенсилванския университет, където тя продължила образованието си и защитила докторска дисертация за фовизма. Наложи се Джак да потърси думата в енциклопедичния речник. Оказа се, че групата на фовистите се състои от художници като Матис, Дерен и Вламинк, които се стремели да се откъснат от влиянието на импресионистите и интересите им били ориентирани към абстракцията. Оттам научи и че младият Пикасо напуснал Испания, за да се присъедини към групата свои съмишленици в Париж, където успял да скандализира публиката с картините си, характеризирани от „Пари Мач“ като „произведения без особено значение“. Читателите били уверявани, че много скоро „здравият разум ще възтържествува“. Това само подтикна Джак да поиска да узнае повече за Вюйяр, Люс и Камоа, художници, за които не беше чувал дори. Но явно щеше да отложи запознанството си с тях за момент, в който няма толкова работа, освен ако не се наложи да попълни пропуските в познанията си, за да притисне Фенстън.
	След завършването на университета доктор Петреску бе включена в списъка със стажанти на аукционната къща „Сотбис“. Тази част от информацията се наложи да остане съвсем схематична, тъй като Джак не искаше агентите да задълбочават контактите си с бившите колеги на Анна. Все пак научи за фотографската й памет, за усърдието й при водене на научни изследвания, както и че всички, от портиера до председателя, я харесват. Никой от служителите на „Сотбис“ не желаеше да коментира какво се разбира под „неизяснени обстоятелства“, но беше ясно, че докато известната търговска къща се ръководи от настоящия управителен съвет, Анна няма шансове да се върне отново на работа. Джак така и не успя да проумее защо въпреки проблемите си тази жена бе решила да приеме работата във „Фенстън Файнанс“. За тази част от разследването си трябваше да разчита единствено на предположения, защото не можеше да поеме риска да разговаря с някой от колегите й в банката, макар да бе очевидно, че секретарката на председателя Тина Форстър е близка нейна приятелка.
	За краткото време, през което Анна бе на работа в банката, тя бе посетила няколко нови клиенти, поискали големи кредити и притежаващи значителни колекции. Джак се страхуваше, че е само въпрос на време някой от тях да бъде застигнат от съдбата на предишните три жертви.
	Джак тичаше по Осемдесет и шеста улица и три основни въпроса занимаваха мислите му и търсеха своя отговор. От колко време преди да постъпи на работа при него Фенстън е познавал Анна? Имали ли са някакви връзки семействата им в Румъния? Тя ли беше въпросният наемен убиец?


	Фенстън със замах подписа сметката за закуска, изправи се и без да чака Липман да допие кафето си, се запъти към изхода на ресторанта. Влезе в кабината на асансьора, но стоя неподвижно, докато Липман не се присъедини към него, за да натисне копчето на осемдесет и третия етаж. Секунди след тях в кабината влязоха група японци с тъмносини костюми и семпли копринени връзки. Те също бяха закусвали в „Прозорци към света“. Фенстън никога не обсъждаше делови въпроси в асансьора — неговите конкуренти имаха офиси на етажите над и под неговия.
	Когато вратите на асансьора се отвориха на осемдесет и третия етаж, Липман последва покорно своя господар, но озовал се в коридора, свърна настрани и пое към стаята на Петреску. Отвори вратата, без да чука, и завари вътре Ребека, секретарката на Анна, която подреждаше документите за предстоящата среща с председателя. Липман изстреля няколко груби нареждания с тон, който не търпеше възражения и коментар. Ребека тутакси остави папките на бюрото и се запъти да търси кашон.
	Адвокатът се завъртя на пета и се отправи към кабинета на председателя, за да обсъдят по-нататъшната част от представлението, което бяха замислили за Петреску. Разиграваха този сценарий вече трети път за последните осем години, но Липман държеше да предупреди шефа си, че сега трябва да нанесат известни промени.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Фенстън.
	— Според мен Петреску няма да се даде без борба.
	— Очаквам с нетърпение срещата с нея — потри ръце Фенстън.
	— Дали при създалите се обстоятелства няма да е по-разумно да?…
	Неочаквано почукване на вратата прекъсна разговора им. Фенстън вдигна очи и видя в рамката на вратата Вари Стедман — началник на охраната на банката.
	— Моля за извинение, господин председател, човек от „Федеръл Експрес“ донесе пакет, но никой друг, освен вас, не можел да го приеме.
	Фенстън махна с ръка на куриера да влезе. Надраска подписа си в квадратчето срещу името и остана безмълвен, докато човекът не напусна кабинета и Бари не затвори вратата след него.
	— Наистина ли е това, което си мисля? — попита тихо Липман.
	— Сега ще разберем — отвърна Фенстън, отвори пакета и изсипа съдържанието му на бюрото.
	Двамата мъже не откъсваха очи от лявото ухо на Виктория Уентуърт.
	— Погрижи се Кранц да получи другия половин милион — рече Фенстън. Липман кимна. — Тъкмо навреме — продължи председателят, загледан в старинната диамантена обеца.


	Анна приключи със събирането на багажа малко след седем. Остави куфара в коридора, та да може да го вземе по пътя за летището след работа. Полетът й за Лондон бе в пет и четирийсет и пет следобед, а щеше да кацне на „Хийтроу“ малко преди изгрев-слънце на следващия ден. Предпочиташе нощния полет, защото щеше да има достатъчно време не само да се наспи, но и да се подготви за срещата с Виктория за обяд в Уентуърт Хол. Надяваше се Виктория да е прочела доклада и да е съгласна да продаде Ван Гог, което щеше да реши всичките й проблеми.
	Малко след 7,20 Анна за втори път тази сутрин напусна сградата, където живееше. Спря първото такси, което видя да минава — екстравагантност, за която имаше обяснение, — искаше да изглежда добре за срещата с председателя. Настани се на задната седалка и извади пудриерата, за да провери в огледалото грима си. Наскоро купеният костюм от „Ананд Джон“ и бялата копринена блуза непременно щяха да завъртят главите на околните. Нищо, че съчетанието с черните й маратонки предизвикваше всеобща изненада.
	Таксито зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв и ускори едва забележимо. Анна провери мобилния си телефон. Беше получила три съобщения, но и трите можеха да изчакат края на срещата. Едното беше от секретарката й Ребека: „Трябва спешно да говорим“. Това й се стори странно, защото само след няколко минути щяха да се видят. Второто бе потвърждение за полета й от „Бритиш Еъруейс“, а третото — покана за вечеря от Робърт Брукс, новия председател на аукционна къща „Бонамс“.
	Таксито приближи Северната кула след двайсет минути. Тя плати на шофьора и изскочи навън, вливайки се в морето работещи, които се процеждаха през входа и оттам през металните лостове на пропускателния турникет. Анна се качи в скоростния асансьор и за по-малко от минута достигна етажа на големите началници и пристъпи на тъмнозеления му килим. В същия този асансьор Анна бе дочула разговор, от който разбра, че всеки етаж е с площ от близо четири хиляди квадратни метра и в сградата, в която се работи денонощно, вадят хляба си близо петдесет хиляди души — почти двойно повече от населението на градчето, в което за първи път живя в тази страна — Данвил, Илинойс.
	Анна се отправи направо към кабинета си и с изненада установи, че Ребека не я чака, след като чудесно знаеше колко важен разговор предстои в осем часа. С облекчение видя, че папките са спретнато подредени на бюрото й. Два пъти прегледа дали редът, който изискваше да следват, е спазен. Имаше няколко минути на разположение, ето защо разгърна отново папката на Уентуърт и се зачете в доклада си. „Цената на имението Уентуърт може да се раздели на няколко категории. На първо място е добре да разгледаме…“


	Тази сутрин Тина Форстър си позволи да не става от леглото преди седем. Часът й при зъболекаря бе в осем и половина и Фенстън й разреши да закъснее за работа. Това обикновено означаваше, че той самият има ангажимент извън града или се кани да уволни някой от служителите. Не би искал тя да се върти наоколо, особено ако ставаше дума за втория случай. Ясно бе, че това няма да е Липман, защото тя не виждаше как Фенстън ще оцелее без този мъж. Би желала да е Бари Стедман, но и това беше немислимо засега, защото охранителят не пропускаше да възхвалява председателя, който попиваше всякакви ласкателства като сюнгер, очакващ следващата вълна.
	Тина се бе отпуснала във ваната — лукс, който си позволяваше единствено в дните в края на седмицата, и се питаше кога ли ще дойде и нейният ред. Повече от година беше лична секретарка на Фенстън и макар да презираше своя шеф и всичко, на което той държеше, правеше всичко възможно да бъде незаменима. Не можеше да си позволи да напусне, не и преди да…
	Телефонът в спалнята й иззвъня, но тя нямаше намерение да го вдига. Предположи, че е Фенстън, който ще пита къде е някоя папка, къде да намери телефонен номер, дори къде е бележникът му. За част от секундата й хрумна, че може да е Анна — единственият истински приятел, който имаше, откакто пристигна тук от Западния бряг. Едва ли, помисли си тя. Анна щеше да представя доклада си пред председателя в осем сутринта и най-вероятно в момента преглеждаше за двайсети път последните подробности.
	Тина се усмихна, докато излизаше от ваната и увиваше хавлиената кърпа около тялото си. Зашляпа през коридора и влезе в стаята си. Когато се наложеше някой гост да прекара нощта в претъпкания й с вещи апартамент, трябваше да спи или в нейното легло или на канапето. Изборът наистина беше малък, тъй като тя разполагаше с една-единствена спалня. В последно време не можеше да се похвали с много гости, но не защото липсваха предложения. След това, което преживя с Фенстън, Тина не вярваше на никого. Наскоро бе изпитала желание да сподели тайната си с Анна, но се боеше да рискува.
	Дръпна завесите на прозореца и макар да беше вече септември, чистото ясно утро я изкуши да облече лятна рокля. Така поне щеше да се чувства по-удобно при вида на зъболекарската бормашина.
	Готова и облечена, тя се огледа в огледалото и отиде в кухнята, за да си направи чаша кафе. Нямаше право на нищо друго, дори на препечена филийка — такива поне бяха инструкциите на помощник-зъболекаря. Включи телевизора, за да чуе новините. Нищо ново. Съобщение за терорист самоубиец на Западното крайбрежие, жена с тегло сто и шейсет килограма дала под съд „Макдоналдс“ за това, че е причина за съсипания й сексуален живот. Тина тъкмо щеше да изключи „Добро утро, Америка“, когато на екрана се появи снимката на куотърбек от отбора по ръгби „49“.
	Това й напомни за баща й.


	Глава 7

	Джак Делейни пристигна в кабинета си на Федерал Плаза 26 малко след седем тази сутрин. Купищата листове и документи, които скриваха бюрото му, му подействаха потискащо. Всеки от тях беше свързан с разследването на Брайс Фенстън, но ето че вече близо година той не можеше да се похвали с кой знае какъв напредък, достатъчен, за да повдигне обвинение и да поиска заповед за арест от някой съдия.
	Джак отвори досието на Фенстън с напразната надежда да попадне на нещо, макар и дребно, на някаква малка подробност или поне някаква грешка, която да свърже Фенстън с трите жестоки убийства, станали в Марсилия, Лос Анджелис и Рио де Жанейро.
	През 1984 година трийсет и две годишният Нику Мунтеану се появил в американското посолство в Букурещ с изявлението, че може да посочи двама шпиони, работещи в сърцето на Вашингтон, при условие че получи американски паспорт. Всяка седмица посолството получавало по дузина подобни предложения, които в повечето случаи се оказвали напълно безпочвени, но не такъв бил случаят с Мунтеану. Два месеца по-късно двама високопоставени служители били качени на самолет за Москва, а Мунтеану получил своя паспорт.
	На седемнайсети февруари 1985 година Нику Мунтеану пристигнал в Ню Йорк. Джак не успя да открие почти никакви данни за дейността му през следващата една година, но най-неочаквано той се оказал достатъчно състоятелен, за да сложи началото на „Фенстън Файнанс“ — малка банка в Манхатън с не много стабилни позиции. Нику сменил името си на Брайс Фенстън, в което само по себе си няма нищо престъпно, но неизвестни останали тези, които го подкрепяли през следващите няколко години, през които банката започнала да приема големи депозити от неизвестни компании в Източна Европа. Най-неочаквано през 1989 година паричният поток секнал. През същата година Николае Чаушеску и жена му Елена избягаха от Букурещ, последваха граждански вълнения в страната. Само за няколко дни двамата биват заловени, съдени и екзекутирани.
	Джак изви очи към прозореца и улиците на Манхатън, които се виждаха долу. Спомни си едно често повтаряно във ФБР правило: никога не вярвай на съвпадения, но и никога не ги пренебрегвай.
	След смъртта на Чаушеску банката преживяла няколко години на нестабилност, докато Фенстън не се срещнал с Карл Липман, юрист с отнети адвокатски права и наскоро напуснал затвора, където излежал присъда за измама. Много скоро след тази среща банката отново скъпила на краката си.
	Джак разгледа внимателно няколко снимки на Брайс Фенстън, който често се появяваше в светските хроника редом с някои от най-известните жени на Ню Йорк. Описваха го ту като блестящ банкер, ту като водещ финансист, понякога и като щедър благодетел, но всяко споменаване на неговото име неизменно бе придружено от хвалебствие за великолепната му колекция от произведения на изкуството. Джак бутна снимките настрани. Още не можеше да свикне с гледката на мъж с обеца, да не говорим колко много го смущаваше бръснатата глава. Недоумяваше каква може да е причината един мъж да го направи. От кого се опитваше да се скрие?
	Джак затвори папката с надпис „Мунтеану / Фенстън“ и насочи вниманието си към Пиер дьо Рошел, първата жертва.
	Рошел имал нужда от седемдесет милиона франка, за да изплати своя дял от някакви лозови насаждения. До този момент опитът му във винарската индустрия се свеждал единствено до систематичното пресушаване на бутилки. Дори най-повърхностно проучване щеше да докаже, че представеният от него инвестиционен план много трудно ще покрие изискването на банката за надеждност. Ала онова, което привлякло вниманието на Фенстън, най-вероятно бил фактът, че младият човек наскоро наследил замък в Дордон, чиито стени били буквално покрити с прекрасни образци на изкуството на импресионистите — Реноар, две картини на Писаро и една на Моне от периода му в Аржантьой.
	В продължение на четири безплодни години замъкът постепенно загубил ценните си предмети и останали единствено прашните очертания на липсващите картини. По времето, когато Фенстън отнасял последния шедьовър в своята частна сбирка, обремененият с непосилна лихва заем на Пиер вече се удвоил. Когато най-накрая замъкът бил обявен на търг, Пиер се заселил в малък апартамент в Марсилия, където всяка вечер се напивал безпаметно. И така, докато една умна млада жена, току-що завършила право, не подхвърлила на Пиер в един от неговите редки моменти на трезвеност, че ако „Фенстън Файнанс“ продаде неговите Реноар, Моне и две картини от Писаро, той не само ще плати дълга си, но ще спаси замъка си и останалите картини от колекцията. Това обаче изобщо не влизало в плановете на Фенстън.
	Само след седмица тялото на мъртвопияния Пиер дьо Рошел било намерено на една от малките улички на Марсилия с широко зейнала в гърлото рана.
	Четири години по-късно полицията на Марсилия приключила разследването по този случай с клеймо: „Без резултат“.
	За да разчисти задълженията по имението, Фенстън разпродал всички картини, с изключение на тези на Реноар, Моне и двете на Писаро, платил разноските на банката и адвокатите, прибрал натрупалата се лихва, така че по-малкият брат на Пиер, Симон дьо Рошел, наследил единствено апартамента в Марсилия.
	Джак се изправи, протегна схванатите си крайници и се прозя, преди да се задълбочи в подробностите около случая на Крис Адамс младши, нищо че го знаеше почти наизуст.
	Бащата — Крис Адамс старши, бе управлявал преуспяваща галерия за произведения на изкуството на Мелроуз Авеню в Лос Анджелис. Беше се специализирал в Американската школа, твърде харесвана сред бляскавите знаменитости на Лос Анджелис. Преждевременната му гибел при автомобилна катастрофа оставила на сина му колекция от творби на Ротко, Полок, Джаспър Джонс, Раушенберг*, както и няколко произведения с акрилни бои на Уорхол, включително и една „Черна Мерилин“.
	[* Изтъкнати представители на американското следвоенно изкуство. — Б.пр.]
	Стар приятел от училище посъветвал Крис да вложи парите от наследството в развихрилата се по това време дотком революция. Наследникът пояснил, че не разполага с пари в брой, а само с галерията, картините в нея и старата яхта на баща си „Кристина“. Като половината от това имущество се полагало на по-малката му сестра. В този момент „Фенстън Файнанс“ уж случайно се появила в живота на Крис и предложила заем от дванайсет милиона долара при обичайните си условия. Както често става при революциите, на бойното поле падат жертви, сред тях бил и Крис младши.
	„Фенстън Файнанс“ оставили заемът да расте, без да занимават с това своя клиент. Докато един ден Крис прочел в „Лос Анджелис Таймс“, че творбата на Уорхол „Мерилин на червен фон“ е продадена за повече от четири милиона долара. Незабавно се обадил в поделението на „Кристис“ в Лос Анджелис и оттам го уверили, че може да очаква доста добра цена за платна на Полок, Ротко и Джаспър Джонс. Три месеца по-късно Липман се втурнал в кабинета на своя председател с последния каталог на „Кристис“. Тънки жълти листчета били залепени срещу седем от експонатите, които аукционната къща възнамерявала да изложи на търг. Фенстън незабавно вдигнал телефона, след което направил резервация за следващия полет до Рим.
	Само три дни по-късно Крис младши бил намерен с прерязано гърло в тоалетната на гей бар.
	По това време Фенстън бил все още на почивка в Италия и в папката на Джак имаше копия от неговата хотелска сметка, самолетните билети и дори сведения за покупките, които беше направил там с кредитната си карта в няколко местни магазина и ресторанта.
	Картините незабавно били свалени от търга на „Кристис“, докато полицията на Ел Ей не завърши разследването си. След осемнайсет месеца никакви сериозни следи и доказателства не били открити и полицейското управление на Лос Анджелис прибрало досието в архива на неразрешените случаи. Сестрата на Крис останала само с „Кристина“, яхтата, която баща й толкова много обичал.
	Джак премести шумно досието на Крис настрани и се загледа в папката, която сега лежеше пред него. Най-отгоре бе написано „Мария Васконселос“, вдовица от Бразилия, наследила къща с парк, осеян със статуи, ала не такива, каквито украсяват градските паркове. Мур, Джакомети, Ремингтън, Ботеро и Колдър бяха автори на някои от произведенията, оставени в наследство на сеньора Васконселос. За нещастие след смъртта на съпруга си тя се влюбила в някакъв жиголо и когато младежът предложил… Телефонът на бюрото на Джак иззвъня.
	— Обаждат се от посолството ни в Лондон. На втора линия — съобщи секретарката му.
	— Благодаря ти, Сали. — Джак знаеше, че няма кой друг да го търси от Лондон, освен Том Красанти, постъпил на работа във ФБР в един и същи ден с него.
	— Здравей, Том, как си? — попита, преди още да е чул гласа отсреща.
	— Добре — отвърна Том. — Все още тичам всеки ден, макар да не съм в такава добра форма като теб.
	— А какво прави моят кръщелник?
	— Учи се да играе крикет.
	— Изменник. Имаш ли някаква добра новина за мен?
	— Не — гласеше отговорът на Том. — Точно затова се обаждам. Ще се наложи да откриеш ново досие.
	По гърба на Джак полазиха студени тръпки.
	— Кой е този път? — промълви едва чуто.
	— Името на жената е лейди Виктория Уентуърт.
	— Как е починала?
	— По идентичен с останалите жертви начин. Прерязано гърло. Почти сигурно е, че е с кухненски нож.
	— Какво е преследвал Фенстън този път?
	— Автопортрет на Ван Гог.
	— На стойност?
	— Шейсет или седемдесет милиона долара.
	— Вземам първия самолет за Лондон.


	Глава 8

	В 7,56 Анна затвори папката с надпис „Уентуърт“ и се наведе да отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Изхлузи маратонките и обу черни обувки с високи токове. Стана от стола, събра останалите папки и се погледна в огледалото — нямаше дори косъм, който да не е на мястото си.
	Излезе от кабинета си и се отправи към големия кабинет в дъното. По пътя срещна трима-четирима души от персонала, които я поздравиха с „Добро утро“. Тя отговаряше на всички с усмивка. Почука леко на вратата — сигурна беше, че Фенстън вече е зад бюрото си. Ако закъснееше и с една минута дори, при влизането й той поглеждаше часовника си. Анна изчака да чуе покана, но я изненада внезапното отваряне на вратата и тя се изправи лице в лице с Карл Липман. Беше в костюм, който удивително приличаше на този на Фенстън, макар и не от същата класа.
	— Добро утро, Карл — поздрави тя бодро, но така и не получи отговор.
	Председателят вдигна очи и с жест й посочи да седне срещу него. Той също не я поздрави, но и нямаше навик да го прави. Липман застана отдясно на своя началник, на половин стъпка от стола му. Приличаше на кардинал, който стои зад креслото на папата, за да му е винаги подръка. Позицията му беше отдавна определена. Анна очакваше всеки момент в кабинета да влезе Тина с чаша и еспресо кафе, но вратата към стаята на секретарката оставаше затворена.
	Анна насочи поглед към картината на Моне — пейзаж от Аржантьой, закачена на стената зад гърба на председателя. Моне беше рисувал няколко пъти този сюжет по различни поводи, но това бе един от най-сполучливите варианти. Веднъж бе попитала Фенстън как е открил платното, но той не даде ясен отговор. С положителност се беше сдобил с нея преди нейното постъпване в банката.
	Погледна към Липман, чийто изгладнял поглед й напомняше за Касий. Все едно по кое време на деня, лицето му винаги изглеждаше така, сякаш се нуждае от бръснене. Насочи вниманието си и към Фенстън, а той определено не беше Брут, и се размърда неспокойно на стола в старанието си да не покаже, че мълчанието я смущава. В този момент по даден от председателя знак то бе нарушено от Липман.
	— Доктор Петреску, до председателя стигна тревожната информация — започна Липман, — че сте изпратили документ на банката с конфиденциално съдържание на наш клиент, преди председателят да е имал възможност да даде становище за по-нататъшни действия.
	За част от секундата Анна наистина беше изненадана, но бързо се съвзе и отговори подобаващо:
	— Ако господин Липман има предвид доклада ми по повод заема, поискан във връзка с имението Уентуърт, да, така е. Наистина изпратих копие на Викторя Уентуърт.
	— Но на председателя не му беше дадено време да прочете доклада ви и да даде своето становище, преди да го връчите на клиентката — отбеляза Липман и се загледа в бележките пред себе си.
	— Не е точно така, господин Липман. Изпратих копия от доклада си и на вас, и на председателя още на първи септември с препоръката лейди Виктория Уентуърт да бъде осведомена за състоянието на заема и оценката на въпросното имущество преди датата на следващата вноска.
	— Не съм получавал доклада — остро реагира Фенстън.
	— Както личи от формуляра, с който ви изпратих доклада си, господин председател, има подпис, значи е получен. — Тя извади от папката си съответната бланка и я постави на бюрото пред Фенстън.
	— За пръв път виждам този документ — упорстваше Фенстън. — Поне можехте да изчакате становището ми, преди доклад по толкова деликатен проблем да напуска нашата институция.
	Анна все още не можеше да разбере защо търсят конфликт, след като дори не се стараеха да играят на „доброто и лошото ченге“.
	— Чаках в продължение на цяла седмица, господин председател — поде тя, — но вие не направихте никакъв коментар на препоръките ми през това време, макар да знаехте, че имам среща с лейди Уентуърт в дома в Англия утре следобед. Въпреки това — побърза да продължи, докато не са я прекъснали — преди два дни ви изпратих напомняне. — Тя извади следващия формуляр от папката си и го постави до първия документ. Той не го удостои дори с поглед, също както и предишния.
	— Не съм чел доклада ви — упорито повтаряше, сякаш не можеше да излезе от предварителния си сценарий.
	Владей се, момиче. Само не губи самообладание, чуваше в ухото си съветите на баща си Анна.
	Пое дълбоко въздух и продължи:
	— Докладът ми представлява ни повече, ни по-малко препоръка към борда на директорите на банката, чийто член съм и аз, че ако продадем картината на Ван Гог, самостоятелно или чрез посредничеството на някоя от известните аукционни къщи, получените средства не само ще покрият искания заем, но и лихвата по него.
	— Аз може да нямам намерение да продавам Ван Гог — заяви Фенстън, който очевидно вече нямаше търпение да се придържа към предварителния сценарий.
	— Нищо чудно да нямате голям избор, господин председател, ако желанието на нашия клиент е друго.
	— Не допускате ли, че имам по-добро решение на проблема „Уентуърт“?
	— Ако е така — със съвършено спокоен глас отговори Анна, без да се поколебае, — искрено съм изненадана, че не сте уведомили шефа на съответния отдел, така че да може като колеги поне да обсъдим различията в становищата си, и то преди отпътуването ми за Англия тази вечер.
	— Много си позволявате, драга — повиши глас Фенстън. — Аз не се отчитам пред никого тук.
	— Всички ние се подчиняваме на закона, господин председател — спокойно напомни Анна. — Той изисква от банките да свеждат до знанието на своите клиенти алтернативните мнения и становищата на отделните експерти. Сигурно си давате сметка, че съгласно новоприетите от Конгреса правила за банките, така както бяха предложени от федералното управление на данъчната администрация…
	— Надявам се, съзнавате, че сте отговорна преди всичко пред мен — прекъсна я Фенстън.
	— Не и ако според мен някой от служителите в банката нарушава закона — отговори Анна. — Не желая да участвам в такова нарушение.
	— Да не би да се опитвате да ме накарате да ви уволня? — провикна се Фенстън.
	— Не, но ме обзема усещането, че се опитвате да ми подскажете да си подам оставката — тихо отвърна Анна.
	— И в двата случая — размърда се Фенстън в стола си и го изви към прозореца — за мен е ясно, че за вас няма повече място в екипа на банката, тъй като не желаете да спазвате нашите правила, нещо, за което ме предупредиха, когато ви уволниха от „Сотбис“.
	Не ставай, нареди си Анна. Тя стисна устни, без да сваля очи от профила на председателя. Тъкмо се канеше да отговори, когато нещо във вида му я спря — беше новата обеца, появила се на ухото му. Не даде вид, че я е забелязала.
	— Предполагам, господин председател, че нашият разговор се записва, ето защо бих искала съвсем ясно да заявя, тъй като очевидно много положения от банковото и трудовото законодателство не са ви известни, и да ви предупредя, че подтикването на служител да измами един наивен и неосведомен клиент и да го доведе до отнемането на наследството му е престъпление. Убедена съм, че господин Липман, с целия си опит и познания и от двете страни на закона, с радост ще ви обясни.
	— Излезте оттук, преди да съм ви изхвърлил — изкрещя Фенстън, скочи от стола и опрял ръце на бюрото, се надвеси над нея. Анна се изправи бавно, обърна му гръб и се запъти към вратата.
	— Като начало можете да изпразните бюрото си. Искам да напуснете офиса на банката до десет минути. Ако след този срок все още сте на територията на банката, ще повикам охраната да ви придружи вън от сградата.
	Анна не чу последните думи на Фенстън, защото вече беше затворила вратата.
	Първият човек, когото видя в коридора, беше Бари, очевидно подготвен за развитието на разговора. Целият епизод сякаш беше планиран много преди тя да прекрачи прага на сградата.
	Анна пое по коридора с цялото достойнство, на което бе способна в такъв момент, въпреки че плътно до нея вървеше Бари и докосваше от време на време лакътя й. Отмина асансьора и й направи впечатление, че вратата е оставена отворена, очевидно в очакване на някой важен пътник. Това със сигурност не беше тя. Озова се в кабинета си петнайсет минути, след като го беше напуснала. Този път завари Ребека вътре — момичето я чакаше. Стоеше зад бюрото си и стискаше дръжките на кафяв кашон. Анна понечи да включи компютъра, но в същия миг чу предупредителен глас зад себе си.
	— Не пипай нищо. Личните ти вещи вече са извадени, така че да вървим.
	Извърна се и видя, че Бари стои на прага и следи всяко нейно движение.
	— Много съжалявам — обади се плахо Ребека, — опитах се да те предупредя, но ти…
	— Не говори с нея — изсъска Бари. — Подай й кашона. Тя вече е външен човек. — Пръстите му докоснаха върха на палката.
	Анна се почуди дали този човек си дава сметка колко смешен изглежда. Обърна се и се усмихна на Ребека.
	— Вината не е твоя — каза на секретарката си, докато поемаше кашона от ръцете й. Остави го на бюрото и седна. Наведе се да издърпа най-долното чекмедже.
	— Нямаш право да взимаш нищо, което принадлежи на компанията.
	— Не мога да допусна, че господин Фенстън настоява да задържи маратонките ми — небрежно обясни Анна, преобу се и пусна обувките с висок ток при другите вещи в кашона. Вдигна го и пое по коридора. Демонстрирането на достойнство вече не бе необходимо. Всеки от служителите знаеше какво означава разговор на висок глас в кабинета на председателя, последван от ескорта на Бари. Уволнение. Този път, докато минаваше по коридора, Анна виждаше само отдръпващи се по стаите си колеги. Всички бяха загубили интерес да си побъбрят с нея.
	Шефът на охраната я заведе до една врата в края на коридора, зад която тя никога не беше прекрачвала. Бари я отвори пред нея и застана на прага. Човекът вътре очевидно също беше подготвен за начина, по който се развиха събитията, защото дори не посмя да я поздрави, а мълчаливо й подаде лист, на който с удебелен шрифт бе изписана сумата от 9116 долара, месечната й заплата. Анна се подписа, с което удостовери, че е получила възнаграждението си.
	— Ще бъде преведена в сметката ви по-късно днес — промърмори чиновникът, без да вдига очи.
	Анна се извърна и видя, че нейният наблюдател се мотае в коридора, без да я изпуска от очи. Чест му правеше, че се стараеше да изглежда заплашителен. Щом тя затвори вратата на счетоводството, отново се залепи за нея и я придружи по дългия коридор.
	Стигнаха асансьора и Бари натисна бутона със стрелка надолу.
	Чакаха вратата да се отвори, когато самолетът, изпълняващ полет единайсет на „Америкън Еърлайнс“ от Бостън, се заби в деветдесет и четвъртия етаж на Северната кула.


	Глава 9

	Рут Париш въздъхна с облекчение, когато на монитора над бюрото й се появи съобщението, че самолетът на авиокомпания „Юнайтед“ е отлетял най-сетне от летище „Кенеди“ в 13,40, наистина с четирийсет минути закъснение.
	Преди около десет години Рут бе създала заедно със Сам, нейния партньор тогава, компанията „Арт Локейшънс“ и когато той се раздели с нея заради друга, по-млада жена, остана й поне компанията — а практиката доказа, че засега тя е спечелила. Рут беше омъжена за своята работа въпреки дългите часове, взискателните, често пъти капризни клиенти, разправиите със самолети, влакове, товарни превозни средства, които никога не пристигаха по разписание. Пренасянето на велики, понякога и не толкова велики, произведения на изкуството от единия край на земята до другия даваше възможност да се съчетаят естествената й организаторска дарба с пристрастието й към красиви предмети, стига да можеше от време на време да хвърли поглед върху произведенията, чийто транспорт осигуряваше.
	Рут обикаляше света, за да приема и уговаря поръчки от правителства, които планират организацията на национални изложби, разговаряше със собственици на галерии и колекционери, които често пъти не искаха нищо друго, освен да пренесат любимата си картина от едната си къща в другата. През годините много от клиентите станаха нейни лични приятели. Но не и Брайс Фенстън. Рут беше установила, че думи като „моля“ и „благодаря“ не присъстват в речника на този мъж, а тя с положителност не фигурираше в списъка му за поздравления за Коледа. Последната поръчка на Фенстън беше да се вземе картина на Ван Гог от Уентуърт Хол и да се транспортира без никакво отлагане до неговия офис в Ню Йорк.
	Придобиването на разрешение за изнасяне на шедьовъра не се оказа толкова трудно. За да се спре този износ, музеи и различни институции трябваше да съберат сумата от сто милиона долара. Националните галерии на Шотландия не успяха да осигурят седем милиона и половина английски лири, за да спрат изнасянето на „Етюд на Пиета“ от Микеланджело, и за всички стана ясно, че подобни суми не са по силите на този вид институции.
	Когато господин Андрюс, икономът на Уентуърт Хол, позвъни предишния ден, за да съобщи, че картината ще е готова за изнасяне на следващата сутрин, Рут нареди един от най-добре оборудваните и обезопасени камиони да бъде в имението точно в осем сутринта. До десет часа, когато специалният транспорт най-сетне пристигна пред офиса й, Рут не спря да крачи неспокойно напред-назад.
	Тя внимателно проследи всяка стъпка по допълнителната опаковка за пътуването до Ню Йорк, задача, която обикновено оставяше на някой от своите мениджъри. Стоя до старшия опаковач, докато човекът обви платното със специална, произведена с отсъствие на киселина хартия, след това я постави в подготвения предварително сандък, подплатен със стиропор. Човекът бе работил цялата предишна нощ, за да го завърши. Специални болтове стягаха конструкцията, така че всеки, който се опиташе да отвори сандъка, щеше да има нужда от много специални отвертки. От външната страна на сандъка поставиха стикери, които при неправилно боравене щяха да се оцветят в червено. Опаковачът напръска със спрей шаблона „Чупливо“ от двете страни, а в четирите ъгъла — числото „47“. Митничарят повдигна вежди, докато преглеждаше документите, придружаващи пратката, но тъй като всичко бе наред и разрешението за износ беше редовно, веждите му се върнаха на мястото си.
	Рут откара лично пратката до зейналия търбух на самолета „Боинг 747“, с който картината щеше да пътува, и остана там, докато не видя с очите си, че е надлежно прибрана вътре. Внимателно проследи как работниците затвориха тежкия люк и едва тогава си тръгна. Самолетът получи разрешение за излитане в 1,40 на обяд.
	Мислите на Рут се насочиха към картината, която трябваше да пристигне от Риксмузеум в Хага по-късно същата вечер, за организираната от Кралската академия експозиция на женски портрети от Рембранд. Преди всичко обаче държеше да се свърже с „Фенстън Файнанс“, за да ги информира, че Ван Гог е вече на път. Набра телефона на Анна в Ню Йорк и зачака отсреща да вдигнат.


	Глава 10

	Разнесе оглушителен гръм от експлозия и сградата започна да се люлее.
	Анна полетя през коридора и се просна на пода, все едно бе ударена от боксьор тежка категория. Вратите на асансьора се отвориха и огнена топка излетя навън, сякаш търсеше свеж въздух. Вълна, гореща като от току-що отворена пещ, блъсна Анна в лицето. Тя лежеше на земята напълно замаяна.
	Първата й мисъл беше, че вероятно гръмотевица е паднала над сградата, но бързо отхвърли подобна възможност, защото се сети, че по небето днес не видя нито един облак. Наоколо цареше необикновена тишина и Анна дори си каза, че може да е оглушала, ала тази мисъл много скоро беше опровергана от писъка, който се разнесе: „Господи! О, Господи!“, веднага след като вътре се посипа истинска градушка от начупени стъкла, извити метални парчета, а всевъзможни части от офис мебели излетяха през прозорците навън.
	Сигурно е нов бомбен атентат, помисли си Анна. Хората, преживели терористичния акт през 1993 година, разказваха какво им се беше случило в онзи мразовит февруарски следобед. Някои от тези разкази бяха доукрасени, други се доверяваха на ухо, но фактите бяха ясни. Камион, натъпкан с експлозиви, се беше врязал в приземния етаж на сградата. При експлозията загинаха шест души, а повече от хиляда бяха ранени. Пет подземни етажа бяха унищожени и спасителните отряди в продължение на близо няколко часа евакуираха работещите в сградата. От този момент всеки, който работеше в Световния търговски център, участваше безропотно в редовните учебни противопожарни тренировки. Анна се опита да си спомни инструкциите за подобна ситуация.
	Пред очите й изникна текстът, отпечатан с червено на изходите към стълбищата на всеки етаж: „В случай на опасност не се връщайте в офиса си, не използвайте асансьорите, напуснете сградата по най-близкото до вас стълбище.“ Преди всичко обаче трябваше да провери ще може ли да се изправи, таванът се бе срутил върху нея, а и сградата продължаваше да се люлее. Тя се размърда и се опита да се надигне. Беше натъртена й порязана на няколко места, но общо взето, нищо не беше счупено. Разкърши се, както обичаше да прави, преди да започне сутрешния крос.
	Обърна гръб на разпиляното съдържание на своя кашон и се насочи с предпазливи стъпки към входа на стълбището в центъра на сградата. Колегите й, които също като нея се бяха посъвзели, се изправяха вече, някои се връщаха към бюрата си, за да си приберат нещата.
	Докато крачеше по коридора, чуваше да валят въпроси, на които самата тя нямаше отговор.
	— Какво трябва да правим сега? — питаше една секретарка.
	— Накъде да вървим, нагоре или надолу? — искаше да знае някаква чистачка.
	— Дали да не чакаме да ни спасят? — интересуваше се млад брокер.
	На тези въпроси вероятно можеше да отговори шефът на охраната Бари, но от него нямаше и следа.
	Щом стигна стълбището, Анна се присъедини към малобройна група чиновници, някои безмълвни, други плачещи, които също не знаеха какво точно да правят, нито пък имаха представа какво е причинило експлозията или защо сградата продължава да се люлее. Лампите на стълбището едва–едва мъждукаха, но светлоотражателните ленти под всяко стъпало ориентираха къде да стъпват.
	Някои от хората около нея се опитваха да влязат във връзка със свои близки от външния свят чрез мобилните си телефони, но твърде малко от тях успяваха. Едно момиче се бе свързало с приятеля си и споделяше, че началникът й я освободил от работа до края на деня. Мъж говореше със съпругата си и препредаваше наученото от нея на хората наоколо.
	— Самолет се е забил в Северната кула — обяви той.
	— Къде? Къде по-точно? — разнесоха се въпроси от всички страни.
	— Някъде над нас, вероятно над деветдесетия етаж — съобщи мъжът, след като предаде въпроса на своите спътници.
	— А какво да правим ние? — тревожеше се главният счетоводител, все още на площадката на своя етаж.
	Мъжът зададе въпроса на съпругата си и зачака да чуе нейния отговор.
	— Кметът препоръчал всички да напуснат сградата час по-скоро.
	Всички от осемдесет и втория етаж се запътиха надолу по стълбите. Анна хвърли поглед към прозореца между етажите и с изненада установи колко много хора продължаваха да седят по работните си места, сякаш са публика на театрално представление и са още под впечатлението от актьорската игра.
	Тя реши да последва съвета на кмета на града. Започна да брои стъпалата между етажите — осемнайсет, което по груба сметка означаваше поне още хиляда и петстотин, докато стигне фоайето при входа. Все повече хора прииждаха от офисите си и тя имаше усещането, че се намира в метрото по време на най-натоварения час. Беше изненадана колко спокойни бяха хората, които се движеха надолу.
	Много скоро потокът се раздели подобно на пътните платна на някоя магистрала — най-дясното платно бе за най-бавните, следваха по-бързите, а най-лявото бе скоростното платно. И също като на пътя, не всеки спазваше правилата. От време на време потокът спираше поради нечие объркване, но след малко отново се раздвижваше. На всяка площадка и завой настъпваха известни размествания. Анна отмина възрастен мъж с черна мека шапка. Спомни се, че го беше срещала няколко пъти през последната година, все със същата шапка. Извърна се и му се усмихна, а той повдигна елегантно шапката си за поздрав.
	Тя не спираше уморителното спускане надолу. Някои етажи преодоляваше само за няколко секунди, но при други устремът й биваше възпрепятстван от уморени чиновници. Стори й се странно, че само след няколко етажа те вече бяха изчерпали силите си. Външното „платно“ ставаше все по-натоварено и все по-често тя не успяваше да поддържа „превишена скорост“.
	На шейсет и осмия етаж до слуха й стигна първата ясно формулирана заповед:
	— Движете се вдясно и не спирайте — нареждаше нечий властен глас някъде отдолу. С всяка следващо стъпало заповедта се чуваше все по-ясно, но едва след няколко етажа забеляза шлема на първия пожарникар, който се изкачваше нагоре. Носеше торбест костюм от специална, издържаща на високи температури материя и се потеше обилно под черната каска, на която бе написан личният му номер: 28. Анна се чудеше как ли ще се чувства този мъж след още трийсет етажа. На всичкото отгоре целият беше окичен с всевъзможни приспособления — голяма намотка въже, две кислородни бутилки на гърба, все едно бе алпинист, отправил се да покори Еверест. По петите го следваше друг пожарникар, който влачеше широк маркуч и стискаше в другата си ръка бутилка вода. Той също бе плувнал в пот и по едно време свали каската и поля главата си с вода.
	Онези, които напускаха офисите си и се присъединяваха към човешкия поток надолу, бяха по-мълчаливи, докато възрастен мъж не се препъна и не се стовари върху жената пред него. При падането тя поряза крака си и се разкрещя на мъжа.
	— Не обръщайте внимание — промълви някакъв мъж зад Анна. — Извървях този път и при атентата през деветдесет и трета и мога да ви уверя, че досега нищо не сте видели.
	Анна се наведе и помогна на падналия човек да се изправи, с което забави не само своето придвижване, но и на останалите хора.
	На всяка поредна площадка тя хвърляше поглед към стъклените прегради, разделящи стълбището от офисите, и с изненада установяваше, че все още има хора, които седят пред бюрата си, очевидно доволни от спокойствието на етажа. Успяваше да долови дори откъслечни реплики през отворените врати. Чу как на шейсет и втория етаж някакъв брокер се опитваше да приключи сделка, преди да отворят борсите. Друг пък беше втренчил очи в потока хора по стълбището и говореше оживено сякаш бе коментатор на футболен мач. От думите му Анна схвана, че разказва на приятел от Южната кула какво става в Северната.
	Все повече и повече пожарникари се качваха нагоре и по този начин превръщаха движението в двупосочно. Не спираха да подвикват: „Минете вдясно! Не спирайте! Не спирайте!“ Анна се стараеше да не спира, но много често скоростта й на придвижване се диктуваше от най-бавните участници в движението. Сградата бе престанала да се люлее, но по лицата на хората наоколо ясно бяха изписани напрежение и страх. Не знаеха какво се е случило над тях, нито пък имаха някаква представа какво ги очаква долу. На Анна й стана неудобно, когато подмина малка група, която носеше възрастна жена на кожен стол. Кракът й беше подут, а дишането — неравномерно и накъсано.
	Надолу, надолу, надолу, минаваше етаж след етаж, но някъде на петдесетия дори тя се почувства изморена. Мислеше си за Ребека и Тина и се молеше да не им се е случило нещо лошо. Остана й време дори да се сети за Фенстън и Липман, които по всяка вероятност си седяха в кабинета на председателя, убедени в своята недосегаемост.
	Колкото по-надолу слизаше, толкова по-уверена се чувстваше, че вече е в безопасност и че много скоро, ще се събуди от този кошмар. Някой пред нея пусна типична нюйоркска шега и тя намери сили да се усмихне, когато най-неочаквано зад нея се разнесе писък:
	— Втори самолет е ударил Южната кула.


	Глава 11

	Джак беше възмутен от своята първа реакция на новината за бомбена експлозия. Сали се втурна в стаята му и съобщи развълнувано, че самолет се е врязал в Северната кула на Световния търговски център.
	— Да се надяваме, че е уцелил точно офиса на Фенстън — спонтанно рече той.
	Следваща му мисъл бе малко по-професионална и той я сподели със своя старши Дик Маки и останалите старши специални агенти в командния център. Докато колегите му грабваха телефоните, за да разберат повече подробности за случилото се на около петстотин метра от тяхната сграда, Джак заяви на своите началници, че за него няма съмнение — става дума за добре планиран терористичен акт. Когато вторият самолет удари Южната кула в 9,03, единственото, което се отрони от устата на Маки, беше:
	— Добре, но на коя организация?
	Третата реакция дойде с известно забавяне и откровено казано, изненада самия него. Пожела искрено Анна Петреску да се е спасила. А когато петдесет и шест минути след удара Южната кула се сгромоляса, той беше сигурен, че много скоро това ще се случи и със Северната кула.
	Джак се върна в кабинета си и включи компютъра. Едно след друго се нижеха съобщения от временния им офис в Масачузетс, според които атаката бе започнала от Бостън. Във въздуха имало още два самолета. От обаждания на пътници в двете машини, излетели от същото летище, ставаше ясно, че също били под контрола на терористи. Единият от самолетите в момента се движел към Вашингтон.
	По време на първия удар президентът на страната беше на посещение в едно училище. Охраната спешно го прибрала и го отвела в специално подготвената за такива случаи военновъздушна база в Луизиана. Вицепрезидентът Дик Чейни беше във Вашингтон и вече бе издал заповед двата самолета да бъдат свалени. Засега нарежданията му не бяха изпълнени. Чейни се интересуваше също така коя организация е поела отговорността за нападенията, тъй като се очакваше следобед президентът да направи обръщение към нацията. Джак не мърдаше от бюрото си и приемаше съобщения от агентите, които работеха навън, и предаваше на Маки всичко, което му се виждаше важно и съществено. Джо Кориган например предаде, че Фенстън и Липман са забелязани да влизат в сграда на Уолстрийт секунди преди първият самолет да удари Северната кула. Джак огледа разпръснатите по бюрото си папки и за миг му се прииска да можеше да надраска отгоре: „Случаят приключен“.
	— А Петреску? — попита той.
	— Нямам представа — отговори Джо. — Единственото, което знам, е, че е влязла в сградата в седем и четирийсет и седем и от този момент досега не е забелязана.
	Джак вдигна поглед към телевизионния екран. Третият самолет беше ударил Пентагона. Белият дом вероятно ще е следващата мишена, помисли си той.


	— Втори самолет удари Южната кула — повтаряше жената след Анна. Тя просто отказваше да повярва, че такъв откачен инцидент може да се повтори в един и същ ден.
	— Значи не е случайно — обади се нечий глас. Сякаш човекът беше прочел мислите й. — Единственият случай, когато самолет се удари в сграда в Ню Йорк, беше през 1945 година. Заби се в седемдесет и деветия етаж на Емпайър Стейт Билдинг. Но тогава денят беше мъглив, пък и липсваха съвременните технически средства. А и не забравяйте, че въздушното пространство над града е забранена за полети зова, което значи, че нападението е било много добре организирано. Обзалагам се, че ние не сме единствените в беда.
	Само за няколко минути се посипаха всевъзможни теории за конспирации, терористични атаки и необикновени случки, и то все от устата на хора, които нямаха никаква представа какво говорят. Ако не се налагаше да бързат и да си внимават в краката, положително приказките щяха да са като истинска лавина. Анна изведнъж си даде сметка, че за много от хората около нея бъбренето бе начин да потиснат страха и паниката си.
	— Придържайте се към дясната страна и не спирайте да се движите! — повтаряше всеки униформен, който се появяваше на стълбите.
	Някои от служителите, които слизаха надолу, бяха започнали да се изморяват и Анна успяваше да ги задмине. Беше искрено благодарна за часовете, прекарани в тичане из парка, както и за поредицата изливания на адреналин, които я крепяха.
	Беше вече някъде към четирийсетия етаж, когато за първи път обонянието й долови миризмата на дим, и чу силната кашлица, която мъчеше хората на долните етажи. Само една площадка по-долу усети, че димът се сгъстява и бързо изпълва дробовете й. Покри очи с ръка и започна да кашля неконтролируемо. Спомни си прочетеното някъде, че деветдесет процента от смъртните случаи при пожар се дължат на задушаване. Страховете й се потвърдиха, когато забеляза, че хората пред нея забавят темпото и почти спират. Кашлянето стана повсеместно, сякаш беше епидемия. Дали пък не бяха попаднали в капан и вече нямаше изход навън?
	— Движете се, не спирайте — нареди някакъв пожарникар, който се качваше нагоре по стълбите. — Тежко е само няколко етажа надолу, после ще ви олекне — увери той тези, които все още се колебаеха.


	Анна се загледа с изненада в лицето на човека, който така уверено раздаваше нареждания. Подчини му се, повярвала, че най-лошото е вече зад гърба й. Продължавайки да стиска очи и да кашля, тя слезе още три етажа и се оказа, че пожарникарят не ги беше излъгал. Гъстият дим постепенно започна да се разрежда. Взе решение да слуша занапред само професионалистите, които се качваха нагоре, и да не дава ухо на нищо, което аматьорите около нея сипеха.
	С напускането на димната зона изпита осезаемо облекчение и веднага ускори крачка. Проблемът бе в това, че тълпата вече беше прекалено многочислена. Със свито сърце Анна отмина сляп мъж, който успокояваше кучето си.
	— Не се плаши, Роузи — говореше човекът, а кучето махаше опашка при звука на неговия глас.
	Надолу, надолу, надолу, скоростта на движение се диктуваше от този пред нея. Когато стигна опустялото кафене на трийсет и деветия етаж, към натоварените с оборудване пожарникари се присъединиха и полицаи от отрядите за бързо, реагиране — най-известните ченгета на Ню Йорк, защото те никога не извършваха арести, а се занимаваха само със спасителни операции. Анна изпита известно чувство на вина към тези хора, чийто дълг ги водеше нагоре към опасността, докато тя копнееше да се измъкне от сградата.
	Когато стигна двайсет и четвъртия етаж, Анна завари няколко изостанали изнурени мъже, които се бяха спрели на площадката да си починат, поздравяваха познатите си и дори вече си разказваха вицове. Имаше и такива, които все още седяха по работните си места, очевидно невярващи, че нещо, случило се някъде на деветдесет и четвъртия етаж, може да ги засегне по някакъв начин. Анна се оглеждаше с надеждата да зърне познато лице — Тина, Ребека или дори Бари, но всичко наоколо беше толкова чуждо, все едно бе в чужда страна.
	— Горе имаме тревога от трета или може би четвърта степен — разнесе се гласът на шефа на отряда от микрофона на радиотелефона на един от униформените. — Прочиствайте всеки етаж.
	Анна проследи как мъжете изпразват систематично помещения, което никак не беше лесно, защото всеки етаж бе с размера на футболно игрище.
	На двайсет и четвъртия етаж някакъв тип категорично отказваше да мръдне. Току-що бе уговорил сделка за милиард долара и чакаше потвърждение.
	— Вън! — крещеше шефът на отряда, но елегантният чиновник се направи, че не чува, и продължи да пише трескаво на клавиатурата си — Казахме да излезете! — повтори старшият в групата и даде знак на двама от отряда да вдигнат човека със стола. Те съвсем хладнокръвно го стовариха на площадката. Брокерът тръгна неохотно надолу.
	На двайсетия етаж ги чакаше нов проблем. Стълбите бяха залети с вода и Анна внимаваше да не се плъзне, да не говорим, че от противопожарната инсталация продължаваха да се сипят водни струи. Към това се прибавяха и парчетата стъкло и горящи отломки и, естествено, напредъкът на всички се забави значително. Анна се почувства като футболен запалянко, който се опитва да напусне стадион със само един изход, когато най-сетне стигна под двайсетия етаж и движението неочаквано се ускори, срещаха се все по-малко униформени мъже.
	На десетия етаж Анна хвърли поглед през стъклената стена към опустелите офиси — екраните на компютрите просветваха, столовете пред бюрата бяха дръпнати настрани, сякаш чакаха всеки момент своите обитатели да се върнат от тоалетната. Пластмасови чаши с вече изстинало кафе, кутийки от кока–кола се виждаха по почти всички бюра. Документи бяха изпопадали на пода, семейните снимки със сребърни рамки обаче стояха непоклатимо на местата си. Някой се блъсна неволно в гърба на Анна и тя побърза да продължи надолу.
	Докато стигне седмия етаж, вече не работещите я бавеха, а водата и плуващите отгоре отломки. Тук за първи път чу призив, който някой от улицата отправяше по мегафон:
	— Не спирайте да се движите! Не гледайте назад и не използвайте мобилните си телефони!
	След още три етажа Анна най-сетне се озова във фоайето на сградата. Мина покрай отворените врати на скоростния асансьор, който само преди час и половина я бе отвел до нейния офис. Изведнъж от тавана бликнаха нови обилни струи, но тя и без това беше мокра до кости.
	Заповедите от мегафона ставаха все по-силни и по-отривисти:
	— Не спирайте! Напуснете сградата и се отдалечете колкото можете по-бързо.
	Да не би да е много лесно? — искаше да ги попита Анна. Беше стигнала до въртящия се турникет, през който бе минала тази сутрин и чиито метални лостове сега бяха изкривени и дори избити. Вероятно и това бе дело на пожарникарите, за да не се препятства по никакъв начин движението на хората и за да могат да внесат тежкото си оборудване.
	Анна се почувства объркана и несигурна. Не знаеше какво да прави. Дали да не изчака колегите си? Колебанието й продължи само миг, защото гласът от мегафона се обърна направо към нея:
	— Госпожо, не спирайте, не използвайте мобилния си телефон и не се обръщайте назад.
	— Накъде да вървим? — обади се някой около нея.
	— Към ескалатора, който води надолу, през търговския комплекс и колкото се може по-далеч от сградата.
	Анна се присъедини към тълпата освирепели от изтощение чиновници, които стъпваха на лентата на ескалатора. Остави се да я отведе до подземния етаж, и оттам се прехвърли на другия, който я изведе на улицата, точно на мястото, където много често с Тина и Ребека обядваха под звуците на оркестър. Сега тук нямаше нито музиканти, нито звуци на цигулка, чуваха се единствено лаещите команди на човека с мегафона:
	— Не се обръщай! Не се обръщай! — Нареждане, на което Анна не се подчини, но както предрече гласът, това само я забави. Така се разстрои от видяното, че се строполи на колене и започна да повръща неудържимо. Увиснали на жиците някъде към деветия етаж висяха трупове на нещастници, предпочели бързата смърт пред агонията на мъчителното горене.
	— Изправете се, госпожо, продължавайте напред!
	Анна се изправи неуверено на крака и с олюляване продължи напред. Направи й впечатление, че никой от униформените мъже наоколо не гледа в очите бягащите от сградата, не си правеше и труда да отговаря на каквито и да е въпроси. Предположи, че така е по-добре за всички тях, които бързаха да напуснат час по-скоро. Дузина мъже от специалния отряд забързано тикаха висока количка за пране по посока на Северната кула. Тя се отдръпна, за да им направи път, и когато минаха покрай нея, надникна вътре — пожарникарски секири, кирки, въжета, шлемове бяха нахвърляни безразборно. Продължи напред и докато минаваше покрай книжарницата „Бордърс“, хвърли поглед на витрината. Най-отпред беше изложен последният бестселър „Изгряването на Валхала“.*
	[* Роман от Клайв Къслър, 2001 г. — Б.пр.]
	— Не спирайте, госпожо — подканиха я отново.
	— Накъде? — безпомощно попита тя.
	— Все едно, само не спирайте.
	— В каква посока?
	— Няма значение, само да е по-далеч от кулата.
	Анна изплю последните остатъци от храната, които бяха останали, след като повърна, и продължи да крачи напред. Когато стигна в края на площада, се размина с противопожарни коли и линейки, около които се суетяха пострадали и медицински екипи. Реши, че няма смисъл да им губи времето. Най-сетне стигна улицата и вдигна очи към покрита с пепел и прах табела. Успя да различи само „кметство“. Едва сега се затича, като постепенно ускоряваше темпото. Скоро започна да застига и задминава хора, които бяха напуснали кулата преди нея. По едно време до слуха й достигна странен непознат тътен, който с всяка следваща секунда се засилваше и се превръщаше в грохот. Ней се искаше да поглежда назад, но знаеше, че няма да издържи и ще се обърне, и наистина го направи.
	Като вцепенена наблюдаваше как Южната кула се сгромолясва пред очите й, все едно бе изградена от бамбук. За секунди небостъргачът се стовари на земята и планина от прах, цепел, парчета и отломки се надигна подобно на гъба към небето, последвана от стълб пламъци и дим, който се поколеба за части от секундата, след което се спусна по улиците наоколо й погълна всичко по пътя си.
	Анна се затича със скорост, каквато не помнеше да е постигала някога, знаейки чудесно, че няма начин да избяга. Беше въпрос на секунди безмилостният змиеподобен стълб да погълне и нея. Нямаше никакво съмнение, че е настъпил последният й час. Дано само да стане бързо.


	С широко отворени очи Фенстън наблюдаваше от един офис на Уолстрийт какво става с двете кули на Световния търговски център. Направо не можеше да повярва на очите си, когато видя как вторият самолет влетя директно в корпуса на Южната кула.
	Докато мнозинството нюйоркчани се тревожеха как да помогнат на приятелите, роднините и колегите си в този трагичен за Америка момент, Фенстън имаше една-единствена мисъл.
	Двамата с Липман бяха пристигнали на Уолстрийт за среща с клиент минути преди първият самолет да се блъсне в Северната кула. Фенстън напусна мястото на срещата и прекара останалия един час в телефонна кабина, опитвайки се да се свърже с един определен номер. Лошото бе, че отсреща никой не отговаряше. Липман правеше същото с мобилния си телефон.
	Когато Фенстън чу втората подобна на изригване на вулкан експлозия, той остави слушалката да виси безпомощно и изтича до прозореца. Минути по-късно до него застана Липман. Известно време съзерцаваха в мълчание срутването на Южната кула.
	— Всеки миг ще рухне и Северната.
	— В такъв случай можем да смятаме, че Петреску няма да оцелее — делово заключи Липман.
	— Пукната пара не давам за Петреску — отсече Фенстън. — Ако Северната кула се срути, ще загубя своя Моне, който не е застрахован.


	Глава 12

	Анна вече спринтираше и в същото време усещаше, че около нея става все по-тихо. Един по един писъците замираха и тя знаеше, че много скоро идва и нейният ред. Не чуваше стъпки зад себе си и за първи път искрено си пожела някой да я задмине, все едно кой, само да се отърве от чувството, че е последният човек на земята. Даде си сметка какво изпитват хората в планината, подгонени от лавина със скорост десет пъти по-голяма от тази, на която е способно кое да е човешко същество. Само дето плътно зад нея приближаваше не бяла, а черна лавина.
	Пое дълбоко въздух, за да стимулира тялото си да развие скоростта, която не беше постигала никога досега. Запретна подгизналата и смачкана бяла копринена блуза, отдавна загубила първоначалния си цвят, и покри уста с единия й край, секунда след това сивият облак я погълна.
	Силната въздушна струя я пое и я запрати встрани. Желанието да се движи обаче не секваше. Успя да се примъкне едва няколко стъпки, след което се закашля неудържимо. Провлачи се около метър, след това още един, докато най-неочаквано главата й се удари в нещо твърдо. Протегна длан напред и усети хладната повърхност на стена. Опита се да се движи покрай нея, но тутакси възникна въпросът: В правилна посока ли се движа? Към облака или обратно на него? Пепел, пясък, прах изпълваха устата, очите, ушите, носа, косата, Анна имаше усещането, че жива ще изгори. Сети се за хората, които бяха скочили от високите етажи, смятайки, че така поне ще намерят една по-бърза смърт. Едва сега ги разбра, но нямаше откъде да скочи и оставаше само да се пита още колко ще издържи, преди да се задуши. От сърце се помоли това да стане по-бързо. Пристъпи напред, коленичи и започна да се моли.
	_Отче наш_… първите думи внесоха известно спокойствие в мислите й и тъкмо се канеше да затвори очи и да се отпусне на каменната настилка, когато пред нея блесна светлината на полицейска лампа. Ти който си на небето… направи свръхусилие да се изправи и да приближи мигащата светлина. _Да се свети името ти_… Колата отмина, тъй като хората вътре нямаше как да знаят за нейното присъствие, нито да чуят жалния й вопъл. _Да бъде царството ти_… Анна падна отново на земята, при което ожули коляното си на каменния бордюр _Както на небето, така и на земята_… Не изпита никаква болка. Поне можеше да се държи с дясната ръка за ръба на тротоара и да се придвижи, колкото й стигаха силите. Тъкмо щеше да спре да диша, когато й се стори, че докосва нещо топло. Нима беше попаднала на живо същество?
	— Помощ — пророни тя едва чуто, без да очаква какъвто и да било отговор.
	— Дайте ми ръката си — долетя незабавно. — Опитайте се да се изправите. — Невидим мъж я подкрепи да стъпи на крака. — Виждате ли онзи триъгълник светлина? — попита той. Тя не можеше да види дори накъде сочи човекът. Завъртя се на пета, за да се огледа във всички посоки, но около нея цареше пълен мрак… Не! Някъде далеч, едва-едва забеляза слънчев лъч, който се мъчеше да пробие плътния облак. Анна стисна ръката на непознатия и двамата полека-лека се насочиха към светлата точка, която с всяка следваща стъпка ставаше все по-ярка. Най-сетне изплуваха от ада и се озоваха обратно в Ню Йорк.
	Анна се извърна към покритата със сива пепел фигура, спасила живота й. Униформата на мъжа бе така плътно покрита с прах и мръсотия, че ако не беше характерната шапка на главата му и просветващата значка, по нищо не можеше да познае, че това е полицай. Човекът се усмихна и в прахта по лицето му се образуваха ситни като паяжина пукнатини, все едно бе наплескано с грим, дебел поне един сантиметър.
	— Продължавайте да се движите към светлината — рече и изчезна отново в плътния сив облак, преди тя да успее дори да му благодари.
	_Амин._

	* * *

	Фенстън спря опитите да се свърже с някой от служителите си едва когато видя Северната кула да се сгромолясва пред очите му. Закачи обратно слушалката и се спусна по коридора да намери Липман, който тъкмо драскаше върху една табела с надпис: „Дава се под наем“, думата: „Продадено“.
	— Утре за това място ще има най-малко десет хиляди кандидати — обясни адвокатът. — Така поне един от проблемите намери решение.
	— Може да смениш мястото на един офис, но с нищо не можеш да замениш моя Моне — грубо подхвърли Фенстън. — И ако не успея да пипна и Ван Гог…
	Липман погледна часовника си.
	— По всяка вероятност вече лети над Атлантическия океан.
	— Дано да е така, защото при създалите се обстоятелства загубихме и документите, с които доказваме правото на собственост върху картината — отбеляза председателят, впил поглед навън през прозореца, където на мястото на гордо извисяващите се Кули близнаци, сега се бе образувал огромен сив облак.


	Анна приближи група объркани и зашеметени като нея граждани, които един по един изпълзяваха от мрака. Братята й по съдба имаха вид на хора, току-що приключили участието си в маратон, без да са стигнали финиша. Вече извън мрака, Анна установи, че няма сили да погледне слънцето. Нужно бе огромно усилие само за да повдигне клепачи. Сантиметър по сантиметър местеше крака, раздирана от неспирна кашлица. С всяка следваща стъпка вадеше от дробовете си пясък и пепел. Колко ли още черни течности бяха останали в тялото й? Не беше изминала и половин метър и изнемощяла падна отново на колене. Но не и преди да се увери, че се е отдалечила на достатъчно разстояние от плътната сива маса. Продължаваше да храчи и плюе боклуците, които беше нагълтала. Посъбрала сили, тя се огледа и забеляза, че някакви хора я наблюдават с любопитство, все едно бе паднала от друга планета.
	— В някоя от кулите ли бяхте? — попита някакъв човек.
	Не й бяха останали сили за отговор и реши да се махне час по-скоро от досадните им погледи. Не беше изминала и няколко крачки, когато се блъсна в японски турист, навел се, за да я снима. Тя му махна сърдито с ръка да се маха. Човекът мигом се наведе още по-ниско и започна да се извинява.
	Добра се до следващата пресечка и отново се отпусна на бордюра да си почине. Погледът й попадна на табела с името на една от улиците. Оказа се, че е на ъгъла на „Франклин“ и „Чърч“. Оттук до квартирата на Тина има само няколко пресечки, помисли си. Но ако Тина е била някъде зад нея, как би могло да е оцеляла. Без никакво предупреждение някакъв автобус спря до нея, макар да бе пълен като трамвай в Сан Франциско в най-натоварените часове на деня. Хората се посъбраха и й направиха място, за да се качи. Автобусът спираше на ъгъла на всяка пресечка, за да могат някои да слязат, а други да се качат. На никого не му минаваше през ум да попита за плащане. Оказваше се, че нюйоркчани внезапно се бяха обединили и проявяваха съпричастност към драмата на своите съграждани.
	— О, Господи — простена тихо Анна и се отпусна немощно на стъпалото. Неочаквано се сети за всички онези пожарникари, които бе видяла да се качват нагоре в сградата, за Тина и за Ребека, които най-вероятно бяха загинали. Новината за една трагедия добива реални измерения само ако познаваш някой от пострадалите.
	Когато автобусът спря недалеч от Уошингтън Скуеър Парк, Анна едва не падна от стъпалото. Успя да се закрепи на крака, олюля се, но стигна до тротоара. Закашля се и от дробовете й изскочи още сива прах и пепел. Непозната жена приседна до нея на бордюра и й подаде шише с вода. Няколко пъти Анна пълнеше уста, изплакваше я и всеки път водата, която изплюваше, беше черна. Изпразни бутилката, без да е глътнала и една капка. Жената посочи малък хотел зад тях, където спасилите се от катастрофата се отбиваха и след малко си тръгваха. Наведе се, улови ръката на Анна и деликатно я поведе към дамската тоалетна на приземния етаж. Вътре бе пълно с мъже и жени, никой не се тревожеше от подобно неспазване на приличието. Анна се погледна в огледалото и едва сега разбра защо хората я гледаха с такова изумление. Все едно някой бе изсипал върху нея няколко чувала сива пепел и прах. Тя постави ръцете си под струята на чешмата и ги държа, докато само ноктите й останаха черни. Опита се да свали и част от спечената прах по лицето си, но резултатите бяха твърде жалки. Обърна се да благодари на непознатата, но и тя като полицая вече беше изчезнала, очевидно продължаваше да търси друг нуждаещ се.
	Анна закуцука обратно към улицата, гърлото й беше пресъхнало, коленете кървяха, стъпалата й бяха набити и зверски боляха. Докато се препъваше надолу към Уейвърли Плейс, се опитваше да си спомни номера на сградата, където живееше Тина. Продължи по опустелия Уейвърли Дайнър, преди да спре пред номер 273.
	Впи пръсти в перилата от ковано желязо, сякаш бяха спасителен сал, и заизкачва стълбите към входната врата. Прокара пръст по списъка с имена отстрани на звънците: Амато, Кавиц, Гамбино, О’Рурк, Форстър… Форстър, повтори щастливо няколко пъти наум, преди да натисне копчето. Как ли щеше дай отговори Тина, ако вече не е между живите? Тази мисъл изгаряше мозъка й, докато натискаше упорито, сякаш това можеше да върне приятелката й към живот. Най-сетне се отказа и се обърна да си върви. Сълзи се стичаха по наплесканото с прах и пепел лице. Най-неочаквано, сякаш от нищото, до нея стигна ядосан глас:
	— Кой е?
	Анна се срина на първото стъпала.
	— Слава на Бога — изхълца. — Жива си! Ти си жива!
	— Но ти няма как да си жива — отвърна невярващо гласът.
	— Отвори вратата и виж сама — предложи Ална.
	Бръмченето на домофона бе най-приятният звук, който Анна чу през този ден.


	Глава 13

	— Жива си! Слава Богу, жива! — повтаряше Тина, докато отваряше широко вратата и прегръщаше приятелката си. Анна може и да приличаше на уличен хлапак, току-що измъкнал се от комина на викториански дом, но това не беше никаква пречка да я притисне до себе си. — Тъкмо си мислех как винаги успяваше да ме разсмееш и дали ще мога някога да се смея отново, когато звънна.
	— Аз пък бях убедена, че дори да си се измъкнала от сградата, едва ли си успяла да изтичаш достатъчно далеч, за да не попаднеш под срутващите се стени.
	— Ако имах бутилка шампанско, непременно щях да я отворя, за да го отпразнуваме — въздъхна Тина, когато най-накрая пусна приятелката си.
	— Ще се задоволя с едно кафе и после с още едно, последвани от една баня.
	— Имам кафе — каза Тина, хвана я за ръка и я поведе към малката кухня в дъното на коридора. Нямаше нищо против приятелката й да оставя сиви следи по килима.
	Анна седна до малката кръгла маса и отпусна ръце в скута си. Стараеше се да не мърда много, защото при всяко движение от нея се сипеше пепел и прахоляк. Това очевидно не правеше никакво впечатление на домакинята.
	— Сигурно звучи странно, но нямам никаква представа какво става всъщност.
	Тина включи звука на телевизора.
	— Предават на всеки петнайсет минути — обясни, докато пълнеше кафеварката. — Ще разбереш.
	Анна гледаше непрестанните повторения на кадрите със самолета, който се врязва в Южната кула, с хора, които се хвърлят от прозорците на по-високите етажи в самоубийствен полет, както и сгромолясването първо на Южната, а после и на Северната кула.
	— Трети самолет е ударил Пентагона — рече тя. — Колко такива машини има във въздуха?
	— Знае се за четири — отговори Тина и постави чашите за кафе на масата. — Няма информация какви са целите им.
	— Вероятно ще се насочат към Белия дом.
	В момента президентът Буш произнасяше своето обръщение от военновъздушната база „Бърксдейл“ в Луизиана.
	— И не се съмнявайте — казваше президентът, — Съединените щати ще преследват и ще накажат всички, дръзнали да участват в подобен акт.
	Режисьорите на предаването върнаха картината към повторението на врязващия се в Южната кула самолет.
	— И през ум не ми мина, че самолетът е пълен с невинни пътници. Кой е отговорен за всичко това?
	— Държавният департамент е много предпазлив засега. — Тина наливаше готовото кафе в чашите. — Говори се за обичайните заподозрени — Русия, Северна Корея, Иран, Ирак, които побързаха да нададат викове: „Не сме ние“, да се закълнат във вярност на Америка и да предложат помощта си за откриване на извършителите.
	— А какво казват журналистите, които нямат основание да се предпазливи?
	— Си Ен Ен са насочили пръст към Афганистан, и по-специално към терористичната група „Ал-Кайда“, дори не знам как се произнася, защото чувам името за първи път. — Тина седна на стола срещу приятелката си.
	— Според мен това са някаква група фанатици, които имат интереси към петролните находища на Саудитска Арабия. — Анна се извърна към телевизионния екран и се заслуша в думите на коментатора, който се опитваше да си представи какво е да си в Северната кула при удара на първия самолет.
	Няма откъде да го знае, помисли си. Отново се появи кадърът със срутващата се Южна кула и това предизвика поредния пристъп на кашлица. При движението полепналата по дрехите й пепел се разлетя във всички посоки.
	— Добре ли си? — скочи Тина.
	— Ще се оправя — опита се да я успокои Анна и пресуши чашата си с кафе. — Имаш ли нещо против да изключим телевизора? Не мога да гледам повече.
	— Не, разбира се. — Приятелката й натисна копчето на дистанционното и картините се стопиха.
	— Не мога да спра да мисля за хората, приятелите, които останаха в сградата — въздъхна Анна, докато Тина доливаше кафе в чашата й. — Как мислиш, дали Ребека?…
	— Нямам никакво известие от нея. Бари е единственият, който се е обадил до този момент.
	— Не се съмнявам, че е бил сред първите, озовали се на изхода. А разбра ли на кого е звънил?
	— На Фенстън. Той ме потърси преди около час.
	— Така ли? Интересно как е успял да се измъкне. Напуснах кабинета му само няколко минути, преди първият самолет да удари сградата.
	— Вече е бил на Уолстрийт — имаше среща с потенциален клиент, чийто единствен плюс е картина на Гоген. Не би закъснял за такава среща.
	— А Липман? — попита Анна и отпи от кафето си.
	— На стъпка след него, както винаги.
	— Значи вратата на асансьора е стояла отворена за тях.
	— Вратата на асансьора ли?
	— Няма значение. А ти защо не беше на работа тази сутрин?
	— Имах час при зъболекар — обясни Тина. — Беше определен преди няколко седмици. Още при първите съобщения започнах да звъня на мобилния ти телефон. Ти къде беше по това време?
	— Ескортираха ме да напусна територията на компанията.
	— Някой пожарникар?
	— Не, горилата Бари.
	— Но защо?
	— Току-що бях уволнена от Фенстън.
	— Уволнена ли? — не повярва на ушите си Тина. — И защо ще уволнява тъкмо теб?
	— Заради доклада, в който препоръчвах Виктория Уентуърт да продаде своя Ван Гог, с което щеше да успее да погаси всичките си задължения и да запази имението.
	— Фенстън прие сделката с единствената цел да получи тази творба. Мислех, че си го разбрала. Дебне я от години. За нищо на света не би се съгласил да продаде картината и да откачи Виктория от въдицата. Но това едва ли е основание да те уволни. Посочи ли причина?…
	— Бях изпратила копие от препоръките си на клиента, което според мен е необходимо за спазване на банковата етика.
	— Едва ли спазването на етиката е сред приоритетите на Фенстън. Но и това не ми се вижда основание да те изгони.
	— Щях да пътувам за Лондон, за да разговарям с Виктория лично и да й препоръчам купувач. Много известен колекционер от Япония — Такаши Накамура. Той с положителност щеше да се съгласи да сключи сделката бързо, стига да поискаме разумна цена.
	— Лош избор — въздъхна Тина. — Все едно каква цена ще предложиш, Накамура е последният човек, с когото Фенстън би искал да сключи сделка. И двамата преследват Ван Гог от години. На всички аукциони с творби на импресионистите те са последните двама наддаващи.
	— Защо не ме е предупредил? — попита Анна.
	— Защото не смята, че е в негов интерес да знаеш каква е целта му.
	— Но нали сме от един отбор?
	— Колко си наивна, не си ли разбрала, че има един-единствен човек в отбора на Фенстън?
	— Така или иначе не може да вземе картината, докато…
	— Не бъди толкова сигурна.
	— Защо?
	— Вчера ме накара да го свържа с Рут Париш. Нареди й да изнесе незабавно платното. Чух го да повтаря няколко пъти: „Незабавно“.
	— Преди Виктория да е имала време да обмисли моята препоръка?
	— Това обяснява защо е побързал да те уволни — уточни Тина. — Ако това ще те успокои, ти съвсем не си единствената, минала по тази пътека.
	— Не разбирам.
	— Всеки, изпълнил задачата, която Фенстън му е отредил, бива изгонен.
	— А теб защо не те е уволнил досега?
	— Защото не изготвям препоръки, с които той не иска да се съобразява. Пък и вероятно не вижда в мое лице заплаха. — Тина замълча за миг. — Засега.
	— Колко съм тъпа! — Анна ядосано удари длан по масата, и тутакси във въздуха се вдигна облаче прах. — Трябваше да го предвидя, а сега не мога да направя нищо.
	— Не съм много сигурна — отбеляза Тина. — Не знаем със сигурност дали Рут Париш е изнесла платното от Уентуърт Хол. Ако не е успяла, имаш още време да се свържеш с Виктория, да я предупредиш да задържи картината и да й кажеш за възможната сделка с Накамура. Така тя ще успее да изчисти дълга си към Фенстън, а той ще е безсилен да й попречи. — Телефонът на Тина започна да звъни. На малкото екранче се появи думата „шефът“. Тя сложи пръст на устните си и предупреди: — Фенстън е. Сигурно иска да разбере дали си се обадила. — След това натисна бутона за свързване.
	— Разбра ли кой се е спасил? — направо започна Фенстън, без да й даде възможност да каже каквото и да било.
	— Анна?
	— Не. Петреску е мъртва.
	— Мъртва ли? — попита Тина, като не сваляше поглед от приятелката си. — Но…
	— Да. Бари ми съобщи, че се канела да се качи на асансьора, когато първият самолет е ударил, така че няма начин да е оцеляла.
	— Според мен ще се наложи…
	— Не мисли сега за Петреску — продължи Фенстън. — И без това щях да я сменя, но какво ще ми замени моя Моне.
	Тина мълчеше зашеметена и тъкмо се канеше да му обясни, че греши, когато внезапно й хрумна, че й се предоставя възможност да превърне недоволството на Фенстън в предимство за Анна.
	— Значи ли това, че сте загубили и вашия Ван Гог?
	— Не — гласеше краткият отговор. — Рут Париш вече потвърди, че картината пътува от Лондон към нас. Очаква се да пристигне на летище „Кенеди“ днес привечер. Липман ще отиде да я прибере.
	Тина се отпусна безпомощно на стола.
	— Гледай да си утре на работа в пет сутринта.
	— Сутринта?
	— Точно така — отсече Фенстън. — И без оплаквания. Днес цял ден си свободна.
	— И къде точно да се явя? — с ирония в гласа попита Тина.
	— Успях да наема офис на трийсет и втория етаж в Тръмп Билдинг, Уолстрийт 40. Така че работата продължава като всеки ден. — Връзката прекъсна.
	— Смята, че си загинала — съобщи Тина на приятелката си, след като щракна капака на телефона. — Много повече се тревожи обаче за съдбата на своя Моне.
	— Скоро ще научи, че се лъже — каза Анна.
	— От теб зависи. Срещна ли познати, докато бягаше от сградата?
	— Да не мислиш, че ми е било до светски разговори?
	— Тогава нека нещата останат така, докато се опитаме да измислим план. Фенстън ми каза, че Ван Гог е на път за Ню Йорк и Липман ще прибере картината веднага щом пристигне на летището.
	— И какво според теб можем да направим?
	— Ще се опитам да забавя по някакъв начин Липман, докато ти я прибереш.
	— А какво ще правя с нея? — недоумяваше Анна. — Фенстън ще започне да ме издирва.
	— Замини за Лондон с първия самолет и върни платното в Уентуърт Хол.
	— Не мога да направя такова нещо без съгласието на Виктория — възрази Анна.
	— Господи, Анна, кога ще пораснеш? Престани да мислиш като отличничка и си представи какво би направел Фенстън на твое място.
	— Ще се информира кога каца въпросният самолет — отвърна автоматично Анна. — Така че първото, което трябва да направя, е…
	— Ти влез да се изкъпеш, а аз ще разбера кога каца самолетът и ще се опитам да науча какви са намеренията на Липман — изправи се Тина. — Едно е сигурно — в този вид никой на летището няма да ти даде каквото и да било.
	Анна допи кафето си и последва приятелката си в коридора. Тина отвори вратата на банята.
	— Ще се видим… — Тя замълча за миг-два. — Да речем след около час.
	Анна се засмя за първи път през днешния ден.


	Вече в банята Анна събличаше бавно дрехите си и ги пускаше на купчина на пода. Погледна се в огледалото и видя някаква жена, която сякаш беше участвала в борба в кална локва и беше загубила. Откачи сребърната верижка от врата си и я остави отстрани на ваната до малък модел на яхта. Последен свали часовника си. Беше спрял на осем и четирийсет и шест. Няколко секунди след този час тя щеше да е в асансьора.
	Влезе под струята на душа и се замисли над дръзкия план на Тина. Завъртя докрай и двата крана и поседя така, за да се наслади на обилната вода, преди да започне да сваля полепналата мръсотия. С любопитство наблюдаваше как водата постепенно от черна стана сива, но колкото и да се триеше, не изсветля. Продължи да се търка и стърже, докато кожата й пламна, и едва тогава посегна към шампоана. Изми косата си три пъти, но въпреки това тя си остана пепелява. Сигурно трябваше да минат дни, преди да си върне естествения рус цвят. Анна постави запушалката и отново завъртя крановете. Докато лежеше в топлата вода, събитията от този ден отново минаха пред очите й.
	Помисли колко много приятели и колеги навярно са мъртви и осъзна какъв късмет е извадила всъщност, че е оцеляла. Налагаше се да отложи за известно време скръбта по загубата на своите познати, ако все още имаше някакъв шанс да спаси Виктория от по-бавна смърт.
	Леко почукване на вратата прекъсна мислите й. Тина влезе и приседна на ръба на ваната.
	— Виждам, че нещата при теб вървят към подобрение — усмихна се тя.
	— Мислех си за твоята идея и ако успея да…
	— Обстоятелствата се промениха — побърза да я осведоми Тина. — Току-що съобщиха по телевизията, че до второ нареждане всички полети над територията на Америка са отменени, което означава, че въпросният Ван Гог е на път обратно към летище „Хийтроу“.
	— В такъв случай трябва да се свържа с Виктория час по-скоро. Ще й кажа да поиска от Рут Париш да върне обратно картината в Уентуърт Хол.
	— Съгласна съм, но преди минути си дадох сметка, че освен своя Моне Фенстън е загубил още нещо в развалините на кулата.
	— Какво може да е по-важно за него от картината на Моне?
	— Договорът с Виктория както и останалите документи, потвърждаващи неговото право на собственост върху картината и имението, в случай че тя не успее да плати дълговете си.
	— Не се ли пазят втори екземпляри? — попита Анна.
	— Да, в касата в кабинета на Фенстън.
	— Нали си спомняш, че и Виктория има аналогични документи?
	— Освен ако не ги унищожи — заяви Тина след многозначителна пауза.
	— Никога няма да се съгласи на такова нещо.
	— Защо не й се обадиш и не се увериш сама? Ако приеме, ще имаш повече време да уредиш продажбата. С парите ще ликвидира дълга си към Фенстън, преди той да е успял да направи каквото и да е.
	— Има обаче един проблем.
	— И какъв е той?
	— Нямам телефонния й номер. Загубих всичко, включително мобилния си телефон, бележника и дори портфейла.
	— Да видим дали международните оператори ще могат да ни помогнат — предложи Тина. — Защо не се изсушиш и не облечеш хавлията ми. По-късно ще ти измислим някакви дрехи.
	— Благодаря ти — промълви Анна и докосна ръката на приятелката ти.
	— Не бързай с благодарностите, защото не знаеш какво съм ти приготвила за обяд. Не очаквах гости и в хладилника намерих единствено остатъци от китайска храна.
	— Нямам нищо против. — Анна излезе от ваната и се уви с хавлиената кърпа.
	— Чакам те на масата — усмихна се Тина. — Надявам се микровълновата ми печка вече да е привършила с приготовленията на изискания ми обяд.
	— Искам да те попитам нещо — плахо се обади Анна.
	— Кажи.
	— Защо продължаваш да работиш за Фенстън, след като очевидно го презираш толкова, колкото и аз.
	— Точно на този въпрос не бих искала да ти отговарям засега — отвърна Тина след минута колебание и тихо затвори вратата след себе си.


	Глава 14

	Рут Париш вдигна слушалката на телефона.
	— Здравей Рут — разнесе се в ухото й познат глас. — Кен Лейн от „Бритиш Юнайтед Еър“. Искам само да съобщя, че нашият полет 107 за Ню Йорк получи нареждане да обърне обратно и очакваме да кацнем след около час на „Хийтроу“.
	— Но защо? — недоумяваше Рут.
	— В момента знаем твърде малко — призна Кен, — но от „Кенеди“ ни информираха за терористична атака срещу Кулите близнаци. Наредено е на всички самолети на територията на Щатите да се приземят, летищата да не приемат никакви полети до второ нареждане.
	— Кога е станало това?
	— Около един и половина наше време, ти вероятно си била на обяд. Ще научиш повече подробности от новините. Всички агенции предават само това.
	Рут взе дистанционното от бюрото и го насочи към телевизора.
	— Да оставим ли на склад картината, или да я върнем в Уентуърт?
	— Със сигурност няма да я връщате — отсече Рут. — Ще я приберем в един от нашите складове в безмитната зона, а щом вдигнат забраната от летище „Кенеди“, ще уредя да я качат на първия полет за Ню Йорк. Когато останат около трийсет минути до кацането ви, ми се обади, за да мога да поръчам една от моите специални коли да чака на пистата.
	— Бъди спокойна.
	Рут остави слушалката и погледна отново екрана. Избра един от новинарските канали и първото, което видя, бе как самолет се насочва и се врязва в Южната кула.
	Едва сега разбра защо Анна не отговаряше на звъненето й.


	Докато се сушеше, Анна се замисли какви ли можеха да са причините Тина да продължава да работи за Фенстън. Усети, че поклаща глава сякаш в ритъма на мислите си. Тина беше достатъчно кадърна, би могла да си намери далеч по-добра работа.
	Облече хавлията на приятелката си, обу чехлите й, закачи отново верижката с ключа на врата си, сложи си и спрелия часовник. Погледна се в огледалото. Изглеждаше значително по-добре, макар все още да бе много разстроена от случилото се. Колко ли дни, месеци и години този кошмар щеше да спохожда мислите й.
	Отвори вратата на банята и тръгна по коридора, като внимателно избягваше пепелявите следи, които бе оставила при пристигането си. Влезе при Тина в кухнята и я завари да слага прибори и чинии на масата. Приятелката й спря за малко заниманието си и подаде мобилния си телефон.
	— Време е да позвъниш на Виктория и да я предупредиш за намеренията си.
	— И какви са те?
	— Като начало я попитай дали знае къде се намира картината в момента.
	— Обзалагам се, че е заключена в безмитната зона на „Хийтроу“, но има само един начин да разберем каква е истината — каза Анна и набра номер, който започваше с нули.
	— Международен оператор — обади се отсреща женски глас.
	— Искам да се свържа с телефон във Великобритания — заяви Анна.
	— Бизнес или частен?
	— Частен.
	— Името, моля?
	— Уентуърт, Виктория.
	— Адрес?
	— Уентуърт Хол, Уентуърт, Съри.
	Наложи се доста да почака, докато й отговорят.
	— Съжалявам, но този телефон не фигурира в списъка с абонати, дали разрешение за достъп.
	— Какво значи това? — учуди се Анна.
	— Че не мога да ви дам номера.
	— Случаят е спешен — настоя.
	— Много съжалявам, госпожо, но не мога да ви помогна.
	— Аз съм близка приятелка на семейството.
	— И кралицата на Англия да сте, не мога да ви дам номера. — Отсреща затвориха и Анна сбърчи чело.
	— Какъв е план Б? — попита Тина.
	— Нямам друг избор, освен да замина за Англия и да се срещна лично с Виктория. Особено сега, когато съм наясно с намеренията на Фенстън.
	— Добре. В такъв случай ще трябва да решиш през коя граница да напуснеш страната.
	— Как да мисля за граница, след като не мога дори да се прибера вкъщи и да си взема нещата. Ако се появя там, всички ще разберат, че съм оцеляла.
	— Нищо не пречи аз да отида — предложи Тина. — Кажи ми какво искаш да взема и ще ти го донеса в една чанта…
	— Не е нужно, багажът ми е готов и чака в коридора до вратата. Нали щях да летя до Лондон тази вечер.
	— В такъв случай единственото, от което имам нужда, е ключ.
	Анна разкопча верижката около врата си и й подаде ключа.
	— Как да мина обаче покрай портиера? — разтревожи се Тина. — Ще ме пита коя съм и при кого отивам?
	— Е, това не е проблем. Кажи му, че отиваш при Дейвид Съливан. Ще ти се усмихне и ще повика асансьора.
	— Кой е Дейвид Съливан?
	— Живее на четвъртия етаж и е любител на разнообразието. Рядко младите дами, които го посещават, са едни и същи. Сам получава по няколко долара всяка седмица, за да не задава излишни въпроси.
	— Остава проблемът с парите — отбеляза Тина. — Нали ми каза, че портфейлът ти е останал в развалините, а аз имам само седемдесет долара.
	— Вчера изтеглих три хиляди от сметката си — успокои я Анна. — Не можеш да си позволиш забавяния или засечки, когато местиш скъпа картина. Спешно може да ти потрябват пари, например за бакшиши и за други дребни разходи. В чекмеджето на нощното ми шкафче има още петстотин долара.
	— Освен това ще имаш нужда и от часовник. — Тина свали своя от ръката си и го размени със спрелия на Анна. Загледа се в замрелите стрелки. — Никога няма да забравиш часа и минутата, в която самолетът се е врязал в сградата. — В същия миг се чу сигналът на микровълновата печка. Тина се изправи и отново предупреди: — Това може наистина да не става за ядене.
	Разсипа храната в чиниите — пържен ориз с пилешко.
	Докато се хранеха, двете обсъдиха възможностите за напускане на града, а после и на страната. Обраха всички трохи от останалата от вчера храна, направиха си нова кана кафе и продължиха да обмислят маршрути. Анна все още не можеше да реши в коя посока да тръгне — на юг или на север. Тина остави чиниите в умивалника.
	— Предлагам ти да помислиш, докато аз стигна до квартирата ти, омагьосам Сам и се върна обратно тук с багажа.
	Анна прегърна приятелката си в изблик на благодарност и промълви в ухото й:
	— Имай предвид, че вън е истински ад.
	Тина спря на най-горното стъпало на малкото стълбище пред входа на кооперацията си. Нещо не беше наред. Постепенно проумя какво я смущава. Ню Йорк бе неузнаваем.
	Не се виждаха блъскащите се забързани хора, които нямаха време да спрат, за да разменят една-две думи, станали известни по света като най-силно заредената с енергия човешка маса. Сякаш беше неделя. Дори в неделя по улиците имаше повече движение. Сега минувачите стояха неподвижно, с очи, вперени в една и съща посока — Световния търговски център. Единственият по-отчетлив звук, който се носеше из града, беше неспирният вой на сирените, напомнящ на гражданите — ако имаха нужда от такова напомняне, — че онова, което виждат от екраните на телевизорите си у дома, в клубовете, баровете и дори по витрините, се случва само на няколко пресечки оттук.
	Тина се озърна за такси. Скоро установи, че познатите жълти коли са заместени от служебните автомобили на пожарната, полицията и „Бърза помощ“. Червените, белите и сините машини се движеха в една и съща посока. Малки групи нюйоркчани стояха на ъглите и аплодираха прелитащите спасителни отряди, сякаш бяха новобранци, поели към фронта. Вече няма да се налага да пътуват в други държави, за да воюват, помисли си Тина.
	Закрачи по улицата и отминаваше пресечка след пресечка. Обстановката й напомняше почивните дни, когато пришълците заминаваха извън града, а местните оставаха да разкършват схванатите си от работната седмица тела в салоните за фитнес. Само дето сега срещаше и нов вид обитатели, които се движеха като призраци. През последните сто години Ню Йорк бе привлякъл хора от всички краища на света, но днес към тях се бяха присъединили и представители на нова раса. Имаха вид сякаш излизаха от земните недра и като за всяка нова раса първият отличителен белег беше цветът на кожата — сивопепеляв. Витаеха из Манхатън подобно на изостанали и изнемощели участници в маратон, накуцваха и се олюляваха. Но онова, което правеше най-шокиращо впечатление, бе отсъствието на очертаващите се горди силуети на нюйоркските небостъргачи — сега върховете им бяха скрити от плътен сив облак, който сякаш бе решил да остане тук завинаги. Само тук-там в дъното на някоя улица Тина виждаше пробиви в плътната пелена, откъдето надничаха стърчащи от земята разкривени и назъбени железа — нищо друго не беше останало от едни от най-високите сгради в света. Зъболекарят наистина беше спасил живота на Тина.
	Минаваше покрай опустели магазини и ресторанти, които не помнеше някога да са били затворени. Ню Йорк щеше да се възстанови, но никога нямаше да бъде същият. Досега терористите бяха хора от далечни страни — Близкия изток, Палестина, Израел, дори Испания, Германия и Северна Ирландия. Погледна отново облака. Но сега се бяха заселили в Манхатън и визитната им картичка бе налице.
	Загубила всякаква надежда, Тина махна на случайно минаващо такси и с изненада чу скърцане на спирачки.


	Глава 15

	Анна кръстосваше известно време напред-назад из кухнята и по едно време реши да измие чиниите. Искаше й се да се занимава с нещо, надяваше се, че така мислите й няма да се връщат отново и отново към онези лица, които видя по стълбите на Северната кула и които най-вероятно щеше да помни до последния си ден. Сега разбра и лошата страна на своята дарба.
	Опита се да мисли за Виктория Уентуърт и как би могла да отклони Фенстън от лудостта му да управлява живота на другите. Дали Виктория щеше дай повярва, че не е знаела за плановете на своя шеф да задигне картината и да я остави без пукната пара? И защо да повярва, след като Анна е член на борда на банката? Едва ли някой би допуснал, че е такава глупачка.
	Излезе от кухнята и тръгна да търси карти. Намери няколко в библиотеката над бюрото на Тина, непосредствено до последния бестселър за живота на Джон Адамс, втория президент на Съединените щати. Едната бе на Манхатън, а другата на Северна Америка. Спря за миг, за да разгледа закачения на стената плакат на Ротко — точно този период на художника не беше най-любимият й, но от друг плакат на Ротко в кабинета на Тина знаеше, че тя харесва много работите му. И него вече го нямаше, бързо я върнаха мислите й към действителността. Отиде обратно в кухнята и разгърна на масата плана на Ню Йорк.
	Щом реши по кой път ще излезе от Манхатън, насочи вниманието си към по-обемистата си находка с надеждата да открие бърз и удобен начин да напусне страната. Можеше да избира между Мексико и Канада. Отвори на съответните раздели и започна да си води подробни бележки, все едно се готвеше за доклад пред борда на директорите. Тя винаги предлагаше няколко алтернативи, но не пропускаше да даде и свое собствено предложение. Когато най-накрая затвори сините корици на справочника, бе напълно наясно по кой път ще мине. Оставаше само да се надява, че ще стигне в Англия навреме.


	През целия път в таксито Тина обмисляше как да се държи, за да влезе без проблеми в апартамента на Анна, и как да изнесе багажа й, без да събуди подозрения у портиера. Когато колата наближи Торнтън Хаус, тя понечи да бръкне в джоба на сакото си. С изненада установи, че е забравила да го облаче. Цялата пламна. Беше излязла без пари. Ами сега?! Погледна към пластмасовата табелка с името и служебния номер на шофьора и прочете името му: Абдул Африди. На огледалото за задно виждане висеше броеница. През цялото време той мълча и не се усмихна нито веднъж. Този ден никой не се усмихваше.
	— Тръгнала съм, без да си взема портмонето — промълви тя в очакване на експлозия от ругатни.
	— Няма проблем — изломоти човекът, докато излизаше навън, за да заобиколи и отвори вратата от нейната страна. Наистина нищо в Ню Йорк не беше същото.
	Тина му благодари и се запъти неспокойно към входната врата с добре подготвена встъпителна реплика. Сценарият й обаче се промени мигновено, когато забеляза, че портиерът седи на мястото си, обхванал с длани глава. Раменете му потрепваха.
	— Случило ли се е нещо? — попита тя. — Да не би някой ваш приятел да е загинал в Световния търговски център?
	Мъжът вдигна очи. На плота на малкото му бюро лежеше снимка на Анна по време на маратона.
	— Само тя не се прибра. Останалите, които работеха в кулите, се върнаха още преди час.
	Тина обгърна раменете на възрастния човек. Така й се искаше да му каже, че Анна е жива и здрава. Налагаше се обаче да го отложи за друг път.


	В осем и половина Анна пусна телевизора и започна да сменя каналите. Всички говореха само за едно. Не можеше да гледа неспирно повтарящите се репортажи, без да мисли за своето безкрайно слизане по онези стълби в драмата от две действия. Тъкмо щеше да изключи апарата, когато съобщиха, че президентът Буш ще прави изявление. „Добър вечер — започна той. — Днес наши съграждани…“ Анна слушаше внимателно и кимна неволно, когато президентът заговори за жертвите в самолетите. Истинските жертви бяха в самолетите, на работните си места — секретарки, бизнесмени и жени, които… За кой ли път в днешния ден Анна си помисли с болка за Ребека. „Никой от нас няма да забрави този ден“, завърши президентът и Анна почувства, че не може да не се съгласи. Щом пуснаха репортажа със сгромолясването на Южната кула, тя изключи телевизора.
	Върна се при кухненската маса и разгърна картата, за да повтори или потрети маршрута на евентуалното си напускане на Ню Йорк. Записваше всички подробности, свързани с бъдещите си действия, до тръгването си рано на другата сутрин. Точно тогава вратата се отвори със замах и Тина влезе. Олюляваше се под тежестта на висящия през рамото лаптоп и тежкия куфар, който влачеше след себе си. Анна изтича да я посрещне. Приятелката й изглеждаше наистина изтощена.
	— Извинявай, че се забавих толкова много, скъпа — изохка тя, докато пускаше товара си насред току-що почистения коридор, и се запъти към кухнята. — Много малко автобуси се движеха в моята посока, а и си бях забравила парите. — Стовари се на първия стол.
	— Мой ред е да направя кафе — засмя се Анна.
	— Спряха ме само веднъж. Дружелюбен полицай се поинтересува какво има в багажа, но прие обяснението ми, че се прибирам от летището, защото не съм успяла да се кача на самолета си. Показах му дори билета ти.
	— Някакви проблеми в апартамента? — попита Анна, докато пълнеше кафеварката за трети път този ден.
	— Наложи се да утешавам Сам, той явно е твой почитател. Изглеждаше съсипан, сякаш е плакал няколко часа. Не се наложи дори да споменавам Дейвид Съливан, защото искаше да си говори единствено за теб. Когато се насочих към асансьора, дори не ме попита къде отивам. — Тина се огледа с изненада. Не беше виждала кухнята си толкова чиста, откакто се бе нанесла тук.
	— Готова ли си с плана? — попита, като видя разтворените карти на масата.
	— Мисля, че да — отговори приятелката й. — Най-подходящо ми се струва да взема ферибота до Ню Джърси и оттам да наема кола. Според последните новини всички останали тунели и мостове са затворени. До канадската граница имам около 600 километра и ако всичко върви добре, трябва да съм на летището в Торонто утре вечер, а в Лондон — на другата сутрин.
	— Знаеш ли в колко тръгва първият ферибот сутринта?
	— Теоретично работят денонощно — обясни Анна, но на практика от пет сутринта има ферибот на всеки петнайсет минути. Няма да се изненадам, ако утре не работят, ала все пак се надявам да си спазят разписанието.
	— Легни си рано и се опитай да си починеш малко. Ще навия часовника за четири и половина.
	— Нека бъде за четири — помоли Анна. — Ако фериботът наистина тръгне в пет, бих искала да съм сред първите на опашката. Подозирам, че излизането от Ню Йорк ще бъде една от най-тежките ми задачи.
	— В такъв случай легни в спалнята, а аз ще спя на канапето в хола — усмихна се Тина.
	— И дума да не става — възрази Анна, докато доливаше кафе в чашите. — Вече направи повече от достатъчно.
	— Съвсем не — сви рамене Тина.
	— Ако Фенстън разбере в какво си се забъркала, ще те уволни моментално.
	— За това изобщо не ме е грижа. — Тина се поколеба. Едва ли щеше да намери по-подходящ момент да сподели с Анна истинската причина да ненавижда Фенстън.


	Джак се прозя неволно. Денят се беше проточил повече от очакваното, а очевидно и нощта нямаше да е лека.
	На никой от екипа му не му минаваше през ум да се прибере, но всички вече имаха изнурен вид или звучаха така по телефона. Ето че апаратът отново напомни за съществуването си.
	— Само да ти кажа, шефе — започна Джо от другата страна, — че Тина Форстър, секретарката на Фенстън, се появи в Торнтън Хаус. Поседя вътре около четирийсет минути и излезе с куфар и лаптоп. Прибра се в дома си с всичко това.
	Джак наостри уши.
	— В такъв случай Анна Петреску е жива — рече той.
	— Макар че очевидно не иска да се знае — додаде Джо.
	— Къде ли смята да отиде?
	— Вероятно в Данвил — предположи Джо.
	— Не ми се вярва. Защо ще носи толкова багаж, ако си отива у дома? Заминава другаде и начинът да разберем къде е само един.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ще поставим под наблюдение дома на Тина Форстър, докато Петреску напусне сградата.
	— Дори не знаем дали е там.
	— Там е — отсече Джак и затвори.


	12 септември

	Глава 16

	Анна успя да заспи за кратко, само за няколко минути. През останалото време мислеше какво й е подготвила съдбата. Би могла да се върне в Данвил и да отвори малка галерия за местните художници. Така ще запълни времето, докато не се появи някой по-сериозен работодател и не се поинтересува каква е била причината за внезапното й уволнение от „Фенстън Файнанс“. Все повече се убеждаваше, че единственият й шанс да оцелее, е да докаже какви са били истинските намерения на Фенстън, а това нямаше как да стане без пълната подкрепа и съдействие на Виктория, затрудняваше се също от унищожаването на документите, дори на собствения й доклад.
	Изненада се с колко енергия беше заредена, когато Тина почука на вратата й малко след четири.
	Пореден душ, поредна порция шампоан и се почувства почти човек.
	Докато закусваха с кафе и бегълс*, Анна сподели плана си. Договориха се за някои основни правила, които щяха да следват, докато тя е на път. Тъй като Анна нямаше вече нито кредитни карти, нито мобилен телефон, можеше да звъни на Тина единствено в дома й, и то от обществен телефон. Нямаше да се обажда два пъти от едно и също място. Щеше да се представя като Винсент и с никакво друго име. Разговорът не трябваше да продължава повече от минута. Когато уточниха и това, те си стиснаха ръцете, сякаш току-що бяха сключили сделка.
	[* Предпочитана закуска за нюйоркчани. Малки кръгли гевреци, които се приготвят от варено тесто. — Б.пр.]
	Анна напусна апартамента в четири и петдесет и две сутринта, облечена с дънки и тъмносиня фланелка, памучно яке и бейзболна шапка. Когато стъпи на тротоара в прохладната сутрин, нямаше представа какво й готви бъдещето. Твърде малко хора се мяркаха по улиците, а тези, които вече бяха навън, крачеха с наведени глави — лицата им красноречиво говореха, че градът е в траур. Никой не обръщаше внимание на отправилата се с решителни стъпки напред Анна, която носеше през рамо специалната чанта с лаптопа и влачеше с другата ръка тежкия куфар. Накъдето и да погледнеше, виждаше сивкавата мъгла, която все още висеше над града. Вече не беше така наситена, но подобно на заразна болест облакът се беше разпрострял и към другите части на града. Неясно защо си бе въобразила, че когато излезе навън, той вече ще се е вдигнал, но подобно на нежелан гост, явно щеше да си тръгне последен.
	Отмина наредили се на опашка хора пред един от пунктовете за кръводаряване. Бяха застанали там с надеждата, че под развалините ще бъдат открити още оцелели. Тя беше оцеляла, но нямаше никакво желание да бъде открита.


	В пет часа сутринта Фенстън вече седеше зад бюрото на новия си офис на Уолстрийт. Беше близо десет часът лондонско време. Първата му работа беше да позвъни на Рут Париш.
	— Къде е моят Ван Гог? — попита той, без дори да си прави труда да се представи.
	— Добро утро, господин Фенстън — поздрави Рут, но примерът й не беше последван. — Сигурно знаете, че самолетът с вашата картина беше върнат обратно заради вчерашната трагедия.
	— Къде е тя сега?
	— Заключена е в един от нашите охраняеми складове в безмитната зона. Естествено, ще се наложи да повторим процедурата по износа и да поискаме ново разрешение. Няма никакъв смисъл да го правим, преди да…
	— Направете го днес — отсече Фенстън.
	— Тази сутрин смятах да организирам транспортирането на четири платна на Вермеер от…
	— По дяволите Вермеер. Най-важната ви задача за днес е да осигурите износа на моя Ван Гог.
	— Придвижването на документите може да отнеме няколко дни. Знаете, че вчерашните събития доведоха до общо забавяне на…
	— Не ме интересува забавянето — прекъсна я Фенстън нетърпеливо. — В момента, в който бъде вдигната забраната, изпращам Липман да прибере картината.
	— Служителите ми вече работят денонощно, за да наваксаме забавянето, причинено от…
	— Ще го кажа само веднъж — изсъска Фенстън, — ако картината е готова за транспортиране в момента, в който частният ми самолет кацне на „Хийтроу“, ще утроя, повтарям, ще утроя хонорара ви.
	Затвори, убеден, че единствената дума, която тя ще запомни, е „утроя“. Но грешеше. Рут беше изумена от факта, че той изобщо не спомена катастрофата с Кулите близнаци, нито какво е станало с Анна. Беше ли се спасила и ако да, щеше ли да пристигне, за да придружи картината?
	Благодарение на секретарската уредба Тина подслуша разговора, без председателят да разбере. Много й се искаше да има някаква връзка с Анна, за да й съобщи новата информация — никоя от тях не беше предвидила подобно развитие. Надяваше се приятелката й да й се обади тази вечер.
	Тя побърза да изключи своя телефон, но остави включен екрана на клипа, за да следи с кого се свързва Фенстън, още нещо, което той не подозираше, но пък и не бе си направил труда да провери. Шефът винаги предпочиташе да я вика по интеркома, така че нямаше начин да види активираните прозорци на уредбата. Ако се случеше в стаята й да влезе Липман, който никога не чукаше, тя успяваше да му отвлече вниманието, за да има време да изключи екраните.
	Когато бе наемал по спешност новия офис, на доверения помощник и съветник на Фенстън през ум не му бе минало да провери възможностите на секретарската уредба. Единствената му грижа бе да предостави колкото се може по-просторно място на шефа си и още един кабинет на отсрещната страна на коридора. Тина не направи никакъв коментар за възможностите, които й се откриваха на новото място. Убедена бе, че рано или късно ще я разкрият, но дотогава се надяваше да е събрала необходимата информация, за да бъде постигнат Фенстън от далеч по-неприятна съдба от тази, на която бе обрекъл нея.
	Щом приключи с разговора си с Рут Париш, Фенстън натисна бутона отстрани на бюрото си. Тина взе бележник и молив и се запъти към кабинета на шефа си.
	— Първото, с което трябва да се заемеш — започна той, още преди да е затворила вратата, — е да разбереш с какъв състав разполагам. Трябва да уведомиш всички къде сме се преместили, така че да се явят незабавно на работа.
	— Виждам, че шефът на охраната е един от първите обадили се — отбеляза Тина.
	— Така е. Потвърди се и че е бил един от първите, предупредили хората да се евакуират, и то минути след като първият самолет е ударил Северната кула.
	— Чух, че дал пример и с бързото си измъкване — язвително додаде Тина.
	— Кой ти го каза? — попита Фенстън и вдигна очи от документите пред себе си.
	Тина тутакси съжали за думите си и побърза да тръгне към вратата.
	— Ще имате списъка с хората до обяд.
	Цялата сутрин посвети на издирването на четирийсет и тримата служители на компанията, които работеха в Северната кула. Преди Фенстън да отиде на обяд, на бюрото му лежеше списък с девет имена на хора, които се смятаха за изчезнали, вероятно загинали.
	Шеста поред беше Анна Петреску.


	По времето, когато Тина оставяше списъка на бюрото на Фенстън, Анна вече беше успяла да стигне с такси, пеша, с автобус и после отново с такси до Кей 11. Завари дълга опашка от търпеливо чакащи кандидати да се качат на ферибота за Ню Джърси. Мълчаливо се нареди на опашката, сложи си слънцезащитни очила и дръпна напред козирката на бейзболната си шапка, така че почти закри очите й. Беше скръстила ръце, вдигнала яката на якето си и с наведената си глава даваше ясно да се разбере, че няма желание да разговаря с когото и да било.
	Полицията проверяваше самоличността на всеки, който напускаше Манхатън. Млад мургав мъж беше отделен настрани от униформените и изглеждаше напълно объркан, докато един изстрелваше бързо въпросите си, а други двама го претърсваха.
	Мина близо час, докато Анна стигне бариерата. Тя свали бейзболната шапка и пусна дългата си руса коса. Светлото, с цвят на бита сметана лице изгря в сивото утро.
	— С каква цел отивате в Ню Джърси? — попита я полицаят.
	— Моя приятелка работеше в Северната кула и все още е в неизвестност — Анна замълча, за да засили ефекта на думите си. — Мисля да прекарам един ден с родителите й.
	— Съжалявам, госпожо — рече полицаят. — Надявам се да я открият.
	— Благодаря ви — отвърна кратко тя и побърза да се отдалечи с товара си към мостика на ферибота. Чувстваше се толкова виновна заради опашатата си лъжа, че нямаше сили да погледне отново полицая. Подпря се на перилата и се загледа към сивия, почти черен облак, увиснал над мястото, където доскоро се издигаше Световният търговски център. Интересно колко ли дни, седмици и дори месеци щяха да минат, преди плътното като одеяло образувание да се разнесе. Какво ли можеше да се направи, за да се прочисти такова невиждано разрушение и да се почете гибелта на загиналите? Вдигна очи към синьото небе. Нещо липсваше. Намираха се на няколко километра от летищата „Кенеди“ и „Ла Гуардия“, но не се виждаше нито един самолет, сякаш всичките се бяха изнесли към друга част на света.
	Допотопният мотор заръмжа и фериботът бавно започна да се отдалечава от брега на Хъдзън по посока на Ню Джърси.
	Часовникът на кея удари един. Половината от деня се беше изнизала.
	— Първите разрешения за полети от „Кенеди“ ще бъдат дадени едва след няколко дни — съобщи Тина на шефа си.
	— Това включва ли и частните самолети? — попита Фенстън.
	— Категорично заявиха, че няма да правят изключения за никого.
	— Дали са разрешение на кралското семейство на Саудитска Арабия да отлети утре — намеси се Липман, който както обикновено стоеше до стола на председателя, — но очевидно те ще са единственото изключение.
	— Опитвам се да ви включа в списъка, който в пресата обикновено наричат „приоритетен“ — обясни Тина, като премълча, че за транспортните власти желанието на Фенстън да прибере картината си на Ван Гог от „Хийтроу“ съвсем не се вместваше в понятието „приоритет“.
	— Имаме ли приятели на „Кенеди“? — поинтересува се Фенстън.
	— Няколко — отговори Липман. — Но всички изведнъж са се сдобили с множество богати роднини.
	— Някакви други предложения? — попита председателят, като местеше поглед от единия към другия си помощник.
	— Защо не помислите да прекосите страната с кола до мексиканската или канадската граница — започна Тина, знаейки, че това за нищо на света няма да бъде прието, — и оттам да се опитате да се включите в обичаен полет.
	Фенстън поклати само глава, извърна се към Липман и нареди:
	— Опитай се да превърнеш някой от приятелите ни в роднини, все някой ще поиска нещо. Винаги измислят какво им липсва.


	Глава 17

	— Ще взема каквато и да е кола — заяви Анна.
	— Но в момента не разполагам с нито една — въздъхна изтерзаният на вид мъж, който стоеше зад гишето на „Хепи Хайър Къмпани“, от чиято пластмасова табелка ставаше ясно, че се казва Ханк. — А и не очаквам да ми върнат нещо до утре сутринта — додаде той. Съзнаваше, че точно днес няма да може да изпълни лозунга на фирмата, поставен на плота пред него: „Никой не напуска «Хепи Хайър» без усмивка на лицето“. Анна не успя да прикрие разочарованието си.
	— Предполагам нямате предвид и микробус — подхвърли небрежно Ханк. — Не е последен модел, но ако ви е спешно…
	— Взимам го — отсече Анна, която чудесно съзнаваше, че дългата опашка от чакащи зад нея се моли да откаже. Ханк извади бланка в три екземпляра и започна да я попълва. Тя му подаде шофьорската си книжка, която беше прибрала в багажа за Лондон заедно с паспорта си, за да го улесни.
	— За колко време ще ви трябва колата? — попита Ханк.
	— За ден или два. Ще я оставя на летището в Торонто.
	Щом попълни всички графи в бланката, Ханк я обърна, за да получи подписа на клиентката.
	— Дължите ми шейсет долара и още двеста депозит.
	Анна сбърчи вежди, но извади портфейла си и отброи двеста и шейсет долара.
	— Освен това ще ми трябва и кредитната ви карта.
	Анна плъзна друга стотачка към служителя. За първи път се опитваше да подкупи някого.
	Ханк прибра парите в джоба си.
	— Белият микробус на клетка двайсет и четири — каза той и й подаде ключа.
	Когато приближи въпросната клетка, разбра защо тази кола бе останала последна. Отключи задния капак и прибра куфара и лаптопа си. След това мина отпред и се промуши зад волана на шофьорското място. Огледа внимателно таблото. Километражът показваше 150 230 километра и максимум 140 километра в час, в което тя искрено се съмняваше. Очевидно возилото бе към края на своя живот като наемен автомобил и още 600-те километра, които предстояха, като нищо щяха да отбележат този финал. Съмняваше се, че ако решаха да продадат подобен микробус, собствениците щяха да вземат и триста и шейсет долара.
	Анна завъртя ключа на стартера и предпазливо започна маневра за напускане на паркинга. В страничното огледало забеляза как някакъв мъж бързо отскочи встрани. Не беше изминала и километър и установи, че колата не предлагаше нито удобство, нито скорост. Хвърли поглед към картата, която беше разтворила на седалката до себе си, и започна да се оглежда за крайпътни надписи, които да я насочат към детелините „Джърси Търнпайк“ и „Дел Уотър Геп“. От сутринта не беше слагала нищо в устата си, но реши, че е по-добре да отхвърли няколко десетки километра, преди да започне да мисли за храна.


	— Беше прав, шефе — обади се Джо. — Не отива в Данвил.
	— Каква е според теб посоката?
	— Летището на Торонто.
	— С влак или с кола?
	— С микробус — отговори Джо.
	Джак се опита да пресметне колко време ще е необходимо на Анна да измине разстоянието и по най-груба сметка реши, че ще е в Торонто късно следобед на следващия ден.
	— Успях да закача джипиес на задната броня, така че ще можем да я следим денем и нощем.
	— Нека все пак един агент да я чака на летището.
	— Вече го инструктирах да разбере каква ще е крайната й дестинация.
	— Иска да лети за Лондон — уточни Джак.


	Към три следобед Тина успя да извади четири имена от списъка. Трима бяха закъснели заради частичните избори за кмет този ден, а четвъртият просто беше изпуснал влака.
	Фенстън го прегледа отново, а Липман протегна пръст и го постави върху единственото име, което интересуваше и двамата. Председателят кимна, защото ставаше дума за едно име с П. Усмихна се.
	— Спестиха ни едно усилие — беше единственият коментар на Липман.
	— Какви са новините от „Кенеди“?
	— Утре ще дадат разрешение само на няколко полета — информира го адвокатът. — Дипломати, спешни медицински случаи, както и някои политици, които заминават да изпълнят задачи на Държавния департамент. Успяхме обаче да получим коридор рано сутринта в петък. — Той замълча.
	— Някой искаше нова кола.
	— Каква марка? — попита Фенстън.
	— Форд мустанг — отговори адвокатът.
	— Бих се съгласил и на кадилак.


	Анна стигна предградията на Скрантън към три и половина следобед, но реши да отхвърли още няколко километра. Времето беше ясно, въздухът — свеж, и по трилентовата магистрала близо една до друга в посока север се движеха коли. Почти всички я задминаваха. Анна въздъхна с облекчение, когато небостъргачите изчезнаха от полезрението й и бяха заменени от високите крайпътни дървета. Ограниченията за скоростта бяха напълно подходящи за нейното превозно средство. Въпреки това й се налагаше да стиска здраво волана, защото усещаше, че не е много стабилен и лесно можеше да се окаже в съседното скоростно платно. Погледна малкия часовник на таблото. Много й се искаше да стигне Бъфало до седем и едва тогава да спре за почивка.
	Хвърли поглед в огледалото за задно виждане и се почувства като беглец. Това усещане се потвърждаваше от факта, че не можеше да използва кредитната си карта, нито мобилния телефон, а всеки вой на полицейска сирена в далечината ускоряваше ударите на сърцето й. С две думи, живот, прекаран в бягане от хората, с непрестанно насочен през рамо поглед. Как й се искаше да е отново в Ню Йорк, сред приятелите си и работата, която толкова харесваше. Баща й обичаше да казва…
	— О, Боже! — възкликна на глас. Не се беше обадила на майка си, за да я успокои, че е жива. Нито на чичо Джордже и останалите от семейството в Данвил.
	Дали да рискува и да им звънне? Никак не я биваше да мисли като подгонен престъпник.


	Липман влезе в стаята на Тина без предупреждение.
	— Анна Петреску не беше ли твоя приятелка?
	— Да, приятелка ми е — отвърна младата жена и вдигна очи от листовете пред себе си. — По-скоро беше — побърза да се поправи тя.
	— Нямаш известие от нея, така ли?
	— Ако имах, щях да я извадя от списъка с липсващи служители.
	— Сигурна ли си?
	— Естествено. — Тя не сваляше от него спокойния си поглед. — Разчитам, че ще ми кажете, ако се обади първо на вас. — Сетне сведе поглед към работата си.
	Липман сбърчи чело и напусна стаята.


	Анна отби и навлезе в паркинга пред твърде невзрачен и запуснат крайпътен ресторант. Със задоволство отбеляза, че там бяха паркирани още две превозни средства, а когато влезе в ресторанта, видя, че пред бара седят само трима посетители. Сви се в едно от сепаретата с гръб към бара, нахлупи ниско козирката на шапката си и се задълбочи в менюто.
	Поръча си доматена супа и специалитета на готвача — пиле на грил.
	След половин час и с десет долара по-малко в джоба бе отново на пътя. От сутринта не беше пила нищо друго, освен кафе, но много скоро усети, че очите й започват да се затварят. Беше изминала близо четиристотин и петдесет километра за около осем часа, преди да спре, за да се нахрани, и чувстваше, че всеки миг ще заспи.
	„Ако се чувствате изморени, спрете“, гласеше надпис на пътя, който отново я накара да се прозее. Някъде напред забеляза тежкотоварен камион с дванайсет колела. Часовникът на таблото й показваше малко след единайсет. Пътуваше вече близо девет часа. Реши да дремне малко, преди да продължи. Щеше да се наспи в самолета.
	Последва тежкото возило в отбивка на магистралата и спря микробуса в най-отдалечения ъгъл зад друг спрял камион. Скочи навън, провери дали всички врати са добре заключени и отново се върна в колата. Настани се удобно, доколкото можеше да е удобно на такова място, подложи лаптопа под главата си и затвори очи. Нямаше спомен някога да й е било по-неудобно. Въпреки това само след няколко минути спеше дълбоко.


	— Петреску продължава да ме тревожи — сподели Липман.
	— С какво може да те безпокои една мъртва жена? — попита председателят.
	— Нямам ясни доказателства, че е загинала.
	— Мислиш ли, че може да е оцеляла? — Фенстън многозначително насочи поглед през прозореца към камарите тухли и железа, и надвисналия над тях тежък облак прах, който сякаш никога нямаше да се разсее.
	— Ние се измъкнахме.
	— Но напуснахме сградата по-рано.
	— Може и тя да е сторила същото. Наредихте й да напусне десет минути, преди ние да вземем асансьора.
	— Бари е на друго мнение.
	— Бари също е жив — напомни Липман.
	— Дори да е оцеляла, нищо не можем да направим.
	— Нищо чудно да се опита да стигне в Лондон преди мен.
	— Нали картината е под ключ в склад на безмитната зона?
	— Но цялата документация, доказваща, че картината е ваша собственост, остана в кабинета в Световния търговски център и ако Петреску е успяла да убеди…
	— Кого? Виктория Уентуърт е мъртва. Опитай се да запомниш, че Анна Петреску е безследно изчезнала, най-вероятно затрупана под развалините.
	— Може да се окаже, че това за нея е също толкова удобно, колкото и за нас.
	— Тогава ще я затрудним.


	13 септември

	Глава 18

	Силно думкане стресна Анна и я извади от дълбокия сън. Тя разтри очи и погледна към предното стъкло. Някакъв дебелак с увиснал над колана корем блъскаше с юмрук по покрива на микробуса. Между пръстите на другата му ръка се подаваше кутийка бира, чиято пяна излизаше навън. Анна тъкмо щеше да му се разкрещи, когато чу, че някой се опитва да отвори със сила ключалката на задната врата. И леденостуден душ нямаше да я събуди с такава скорост.
	Ана пролази до предната седалка, седна зад волана и бързо завъртя ключа на стартера. Хвърли поглед към страничното огледало и с ужас забеляза, че междувременно нов четиритонен камион е спрял толкова близо до задницата на микробуса й, че нямаше място за спокойно измъкване навън. Натисна с цяла длан клаксона, но това само вдъхнови дебелака с увисналото шкембе да се покачи на капака отпред и да приближи лице до предното стъкло. Анна за първи път видя ясно лицето му. Стомахът й се сви от погнуса. Беше се навел напред и разтворил беззъбата си уста, прокара език по стъклото, докато приятелят му продължаваше да се мъчи да разбие ключалката на задната врата. Най-накрая моторът изкашля и заработи.
	Анна завъртя с всички сили волана, но тясното пространство не й позволи да помести колата с повече от половин метър, преди да успее да извие микробуса. Повратливостта съвсем не беше сред качествата на наетата кола. Когато даде заден ход, чу изплашения вик на втория й нападател, който беше отхвърлен настрани. Анна премина на първа и натисна педала на газта. Колата подскочи напред, дебелакът се плъзна надолу по капака и тупна на земята. Подкара отново назад и горещо се помоли да има достатъчно място, за да се измъкне. Преди да успее да извие волана докрай, забеляза, че вторият мъж се е качил на стъпалото от другата страна, гледа я през прозореца на кабината и с прилепени до прозорците длани се опитва да разлюлее микробуса напред-назад. Тя натисна педала на газта с всичка сила, но отново без особен успех. За трети път — задна, но пръстите на падналия от капака се появиха отново и той се изправи на крака. Не стъпваше много уверено, но приближи предното стъкло и направи знак с ръка с обърнат надолу палец. Сетне извика на приятеля си:
	— Тази седмица аз съм пръв, да знаеш.
	Другият спря да люлее буса и избухна в смях.
	Когато видя, че дебеланкото се е отправил към камиона си, Анна усети капки студена пот да се стичат по гърба й. Приятелят му вече влизаше в своето гигантско превозно средство.
	Не й беше толкова трудно да съобрази какво се канеха да направят тези двамата. Щяха да притиснат микробуса й с тежките си машини и да я превърнат в злокобния пълнеж на техния сандвич. Настъпи с такава ярост педала на газта, че помести с няколко сантиметра колата зад нея в момента, когато шофьорът вече палеше светлините. С мълниеносно движение премести лоста на скоростите от задна на предна, а ауспухът на камиона пред нея избълва облак тъмни изгорели газове, които направо погълнаха нейния микробус. Тя отново натисна педала на газта и възползвайки се от раздвижването на машината пред нея, успя след отриване в масивната броня да изнесе своята предница малко встрани. В същия миг усети как тежкият камион отзад блъсва задната й броня с такава сила, че малкият микробус направо отлетя встрани от капана, но и описа пълна окръжност, преди да спре. Шофьорите на двата камиона не успяха да реагират навреме и колите им се забиха една в друга.
	Тя вече набираше скорост покрай спрелите за нощуване камиони и се насочваше към магистралата. С бърз поглед провери дали онези двамата са успели да се откачат един от друг. Шумен оркестър от вой на спирачки и клаксони придружи втурването й на широкото пътно платно. На няколко от колите, които се носеха по магистралата, се наложи да отлетят в съседните плата, за да не блъснат нейния микробус. Единият от шофьорите държа ръката си на клаксона достатъчно дълго, за да не остави никакво съмнение какви са чувствата му към нея. Анна махна извинително на задминаващите я коли. Повече се тревожеше дали тежките камиони са тръгнали по петите й. Педалът на газта бе натиснат докрай. Надяваше се да разбере най-сетне предела на възможностите на микробуса. С огорчение установи, че не може да вдигне повече от 110 километра в час.
	Погледна за кой ли път в страничното огледало. По вътрешното платно тежкотоварен камион с осемнайсет колела скъсяваше с всяка измината минута дистанцията с нея. Тя стисна лоста на скоростите и настъпи педала на газта, но очевидно бусът не можеше дай предложи нищо повече. Притисна ръка в клаксона, ала той изквича толкова жално, че едва ли бе в състояние да събуди дори заспалите птици край пътя. Голям пътен надпис се появи отдясно. От него ставаше ясно, че на около километър и половина има отбивка за шосе 1–90.
	Анна се изнесе в средното платно и масивният камион се залепи за нея като магнит, очевидно искаше да я сплаши колкото се може повече. Тя добре различаваше беззъбата усмивка на шофьора в огледалото за задно виждане. Онзи натисна клаксона на камиона си — пронизителен тътен, способен да заглуши и най-мощните тръби на Вагнерова опера.
	Оставаше й около половин километър до обещаното отклонение. Премина в скоростното платно, с което накара водачите на стройно подредените коли в него да скочат върху спирачките си и да намалят. Неколцина я предупредиха с вой на клаксони, но тя се направи, че не ги чува, и намали малко скоростта си, с което предизвика шумното неодобрение на всички след нея. Нощта вече се огласяше от цял оркестър различни по височина свирки.
	Тежкотоварният й преследвач вече караше успоредно с нейния микробус. Тя намали — той също. Пореден знак на пътя съобщаваше, че остават двеста метра до отклонението. На светлината на първите проблясъци на зората тя забеляза рампата на въпросното отклонение. Светлините на нейната кола бяха излезли напълно от строя.
	Знаеше, че това е единственият й шанс, ето защо трябва много внимателно да премери действията си. Стисна здраво лоста на скоростите и щом се изравни със затревеното пространство, очертаващо завоя вдясно, внезапно натисна докрай педала на газта и микробусът с известно закъснение подскочи напред, действие, на което камионът реагира бързо и започна да набира скорост. Анна изчака да дръпне малко напред и с рязко извиване на волана се озова първо в средното, а после и в най-дясното платно, оттам с подскок — на зеления триъгълник. Шофьорът, чийто път микробусът пресече, наби спирачки, за да не се удари в нея. След като успокои колата и намали скоростта, Анна погледна през прозореца, за да се увери, че тежкотоварният й преследвач продължава по магистралата. Видя само гърба на каросерията.
	Пулсът й постепенно започваше да се връща в обичайния си ритъм. Пое няколко пъти дълбоко дъх. Тренировките си казваха думата. Научила се бе да се възстановява. Хвърли последен поглед в огледалото за задно виждане и сърцето й заби отново със сто и петдесет удара в минута. Оказа се, че вторият камион не бе направил грешката на своя събрат и постепенно скъсяваше разстоянието между тях.


	Глава 19

	Когато непознатият отвори входната врата, Сам надникна иззад своето малко бюро в дъното на фоайето. Работата на портиер налага да правиш бърза преценка на хората. Някои влизаха в категорията „Добро утро, господине“ и „С какво мога да ви помогна?“, докато други можеха да минат и само с едно „Кажете“. Сам огледа високия мъж на средна възраст, който приближаваше. Носеше хубав, но поизносен костюм — платът беше поизлъскан на ръкавите, а маншетите на ризата бяха леко намачкани. Сам можеше да се закълне, че връзката е връзвана и развързвана поне хиляда пъти.
	— Добро утро — поздрави Сам.
	— Добро утро — отговори непознатият. — От Департамента по емиграцията съм.
	Сам се размърда неспокойно. Самият той бе роден в Харлем, но беше чувал много истории за хора, депортирани заради нечия грешка.
	— С какво мога да ви помогна?
	— Проверявам хората, които все още се водят за безследно изчезнали след ужасното нападение във вторник.
	— Интересува ли ви някой конкретно? — предпазливо попита Сам.
	— Да. — Мъжът сложи куфарчето си за документи на плота на портиерското бюро и извади оттам списък с имена. Прокара пръст надолу по листа и каза: — Анна Петреску. Това е последният известен неин адрес.
	— Не съм виждал Анна от вторник сутринта, когато отиде на работа — услужливо отвърна Сам. — Няколко души вече питаха за нея. Една нейна приятелка се отби и взе малко лични вещи.
	— Какви по-точно?
	— Не мога да ви кажа. Просто познах куфара на Анна.
	— Знаете ли името на момичето?
	— Защо се интересувате?
	— Може да ни е от полза, ако решим да се свържем с нея. Майката на Анна се обажда вече няколко пъти.
	— Не, не го знам — отговори Сам.
	Непознатият отново отвори куфарчето си и извади снимка. Портиерът я изучава известно време.
	— Да, това е тя. Хубаво момиче… — Той замълча за момент. — Но не може да се сравнява с Анна. Тя беше истинска красавица.


	Когато пое по шосе 1–90, Анна забеляза табели за ограничение на скоростта. С голямо удоволствие би го нарушила, стига да можеше, но колкото и да натискаше педала на газта, бусът не можеше да вдигне повече от 110 километра в час.
	Вторият й преследвач беше още далеч, но бързо топеше разстоянието, а този път тя нямаше стратегия с отклонение. Молеше се да види някакъв знак. Камионът вече беше на не повече от петдесет метра от нея, когато се чу вой на сирена.
	С огромна радост щеше да отбие от пътя по нареждане на пътна полиция. Пет пари не даваше дали щяха да повярват на нейната история за преследвачите и защо е трябвало да прекоси неправилно двете платна на магистралата и забранената за минаване зелена площ, да не говорим, че от колата й липсваха и предната, и задната броня, че нито един от фаровете й не работеше. Тя започна да намалява и забеляза как патрулната кола задмина камиона и полицаят вътре даде знак на шофьора да отбие и да спре.
	Мина още близо час, преди да се успокои достатъчно, за да престане да хвърля трескави погледи към огледалото за задно виждане.
	След още един час усети, че е гладна, и реши да спре в появило се в далечината крайпътно кафене, за да закуси. Паркира буса и влезе в заведението. Настани се зад най-отдалечения край на барплота. Внимателно разгледа менюто, преди да си поръча най-голямото блюдо в списъка — яйца, бекон, наденички, препечени кюфтета, палачинки и кафе. Рядко си поръчваше такова количество храна, но и случилото се през последните четирийсет и осем часа беше необичайно.
	Прегледа картата, докато се хранеше. Двамата пияници, които я гониха доскоро, й помогнаха да спази предварителното разписание. Според нейните изчисления й оставаха още четирийсет и пет километра. Следващата й спирка щеше да е Ниагарския водопад, следваше канадската граница. Това означаваше още поне един час.
	Телевизорът зад барплота беше включен и вече течаха първите сутрешни новини. Надеждата да бъдат открити още оцелели намаляваше с всеки следващ час. Ню Йорк се готвеше да оплаче своите покойници и да се заеме с тежката задача да разчисти разрушенията. Във Вашингтон в присъствието на президента бе организирана църковна служба в памет на загиналите, като част от програмата за Деня на национален траур. След това Буш възнамеряваше да отлети до Ню Йорк и да посети мястото на разрушенията, наречено вече „Кота нула“. На екрана се появи и кметът Джулиани. Носеше фланелка с инициалите на полицията на Ню Йорк, а отпред на шапката му личаха инициалите на противопожарните служби. В словото си Джулиани поздрави гражданите на Ню Йорк за показаната смелост и хладнокръвие и изрази решимостта си да положи максимум усилия, за да изправи града на крака.
	Камерата на новините бе заснела и летище „Кенеди“, откъдето репортер съобщаваше, че сутринта на следващия ден първите полети на авиокомпаниите ще получат разрешение за отлитане. Последното изречение определи по-нататъшното разписание на Анна. На всяка цена трябваше да кацне на „Хийтроу“, преди Липман да излети от Ню Йорк, ако искаше да има някакъв шанс да убеди Виктория да… Погледна през прозореца навън. Два камиона спираха в момента на паркинга. Стегна се цялата. Нямаше сили да гледа как водачите слизат от кабините. Потърси с поглед задния изход и в този момент мъжете влязоха в заведението. Усмихнаха се на сервитьорката, докато на нея ней обърнаха никакво внимание. Доскоро не разбираше какво кара хората да стават параноици.
	Погледна часовника — 7,55. Допи кафето си, остави шест долара на масата и се запъти към телефонната кабина в отсрещния край на заведението. Вдигна слушалката и набра номер, започващ с 212.


	— Добро утро, сър, казвам се агент Робъртс.
	— Здравейте, агент Робъртс — поздрави Джак и се облегна назад в стола си. — Искате да докладвате ли?
	— Стоя на паркинг за почивка някъде между Ню Йорк и канадската граница.
	— Какво правите там?
	— Държа парче от броня на кола.
	— Нека да позная — опита се да отгатне Джак. — Бронята е била закачена за бял микробус, шофиран от заподозрян.
	— Точно така, сър.
	— И къде е сега този микробус?
	— Нямам представа, сър. Когато микробусът отби от пътя за почивка, аз също реших да си почина и съм заспал. Когато се събудих, микробусът беше напуснал паркинга, а бронята лежеше на земята заедно с проследяващото устройство, закачено на нея.
	— Това означава, че тя или е много умна, или нещо извънредно й се е случило.
	— Съгласен съм, но какво предлагате да направя, сър?
	— Минете на работа в ЦРУ.


	— Здравей, обажда се Винсент, нещо ново?
	— Да. Както предположи, Рут Париш е прибрала платното в охраняем склад в безмитната зона на „Хийтроу“.
	— Значи, ще трябва да намеря ключ за там.
	— Това може и да не се окаже толкова лесно — отбеляза Тина. — Липман отлита утре сутрин от „Кенеди“, за да прибере картината, така че разполагаш само с двайсет и четири часа. Възникна и друг проблем.
	— Така ли? Какъв?
	— Липман не вярва, че си мъртва.
	— И какво го кара да се съмнява?
	— Не знам точно, но не се отпускай. Не забравяй как се държа Фенстън, когато се срути Северната кула. Не се интересуваше какво е станало със служителите, а с неговия Моне. Един Господ знае какво ще му хрумне, ако загуби и Ван Гог. Очевидно мъртвите художници са много по-важни за него от живите хора.
	По челото на Анна избиха капки пот. Отсреща затвориха. Тя погледна часовника си — 32 секунди.


	— Нашият човек на „Кенеди“ потвърди, че имаме коридор за излитане в седем и двайсет утре сутринта — съобщи Липман. — Не съм казал на Тина.
	— Защо? — попита Фенстън.
	— Защото портиерът в сградата на Петреску ми каза, че жена, която прилича много на Тина, е видяна да напуска жилището й във вторник вечерта.
	— Вторник вечерта значи — замислено повтори председателят. — Това означава, че…
	— Носела е куфар.
	Фенстън смръщи чело, но не каза нищо.
	— Смятате ли, че трябва да предприема някакви стъпки?
	— Какво имаш предвид? — попита председателят.
	— Да сложим подслушвателни устройства в апартамента й. Така ще знаем какво става, ако Петреску се свърже с нея.
	Фенстън не отговори, което Липман прие за „да“.


	„6 километра до канадската граница“, гласеше надписът на поредната табела. Радостна усмивка огря лицето на Анна. Ала на следващия завой усмивката изчезна при вида на километричната опашка от коли и камиони, които се точеха докъдето поглед стига.
	Слезе на пътя и започна да раздвижва схванатите си крайници. Обърна се да види очуканото си превозно средство. Какво щеше да обясни на „Хепи Хайър Къмпани“? Никак не й се искаше да дава нови петстотин долара за нанесени допълнителни щети. Докато раздвижваше мускулите си, забеляза, че платното за срещуположно движение беше празно. Очевидно никой не изгаряше от желание да влезе в Съединените щати.
	Анна измина само стотина метра през следващите двайсет минути и спря микробуса пред малка бензиностанция. Взе внезапно решение — щеше да наруши принцип, който бе спазвала през целия си живот. Изви волана на буса, мина покрай бензиновите помпи и спря до първото дърво. Точно зад табела с надпис: „Съвършено измиване на автомобили“ Анна измъкна куфара и лаптопа и пое пеша към границата. Чакаха я близо шест километра.


	Глава 20

	— Толкова съжалявам, скъпа — въздъхна Арнолд Симпсън. — Наистина ужасна история — додаде той и заобикаляйки бюрото, се запъти да посрещне влязлата в кабинета му Арабела Уентуърт.
	Посетителката му го наблюдаваше мълчаливо, докато той опираше ръце на помощното бюро встрани, сякаш се готвеше да произнесе молитва. Усмихна й се благосклонно и тъкмо щеше да продължи, когато Арабела без никакви предисловия го попита:
	— Може би ще ми обясниш, като семеен адвокат, как стана така, че Виктория и баща ми успяха да задлъжнеят толкова много за толкова кратко време?
	Симпсън се отдръпна назад и я погледна над рамката на очилата си.
	— Двамата с баща ти — започна той — бяхме близки приятели в продължение на цели четирийсет години. Мисля, знаеш, че бяхме заедно в Итън. — Симпсън замълча и докосна тъмносинята вратовръзка с тънко светлосиньо райе, която сякаш искаше да каже на посетителката, че я носи, откакто е завършил прочутото училище.
	— Баща ми обикновено казваше „по едно и също време“ вместо „заедно“ — отбеляза хладно Арабела. — Може би все пак ще можеш да отговориш на моя въпрос.
	— Точно се канех да го направя. — Неочаквано думите взеха да му липсват и той се зари в документите, разпилени по бюрото. Най-сетне извади някаква папка, на която пишеше: „Лойд, Лондон“. — Ето ги. — Разтвори я и намести очилата на носа си. — Когато през 1971 година баща ти се издигна в „Лойд“, той се включи в няколко обединения и гарантира участието си с имението. В продължение на много години застрахователният бизнес се развиваше добре и баща ти имаше добри годишни приходи. — Симпсън прокара пръст надолу по някакъв списък с числа.
	— Обясни ли му тогава рисковете на подобни сделки?
	— Признавам, че и аз като много други — продължи Симпсън, сякаш не беше чул въпроса — не подозирах, че може да се случи такова струпване на лош късмет.
	— Участниците в подобни сделки могат да се сравнят единствено с професионалните комарджии, които се надяват да спечелят от завъртането на рулетката — отбеляза Арабела хладно. — Защо не го посъветва да напусне играта, за да спре да губи?
	— Баща ти беше упорит човек — сподели Симпсън. — Минаха няколко лоши години, но той все не губеше надежда, че нещата ще се обърнат и слънцето отново ще изгрее на неговата улица.
	— Което не се е случило, доколкото разбирам — рече Арабела, докато прелистваше документите, които бе взела.
	— За съжаление — съгласи се Симпсън. С всяка измината минута той все повече потъваше в стола си и съвсем изчезна зад помощното бюро.
	— Какво стана с големия пакет акции и дялови участия, които семейството беше натрупало през годините?
	— Баща ти продаде първо тях, за да покрие належащите разходи. Всъщност — адвокатът отгърна друга папка, — в момента на неговата смърт той беше в преразход със сума от порядъка на десет хиляди паунда.
	— Не беше такова положението, докато авоарите му бяха в банка „Кутс“ — прекъсна го Арабела. — Но по неясни причини три години преди това е прехвърлил парите си в малка банка в Ню Йорк — „Фенстън Файнанс“.
	— Точно така, скъпа моя — потвърди Симпсън. — За мен е истинска загадка как тези хора се запознаха с него…
	— Не е толкова странно. — Арабела извади едно писмо. — Те просто са го набелязали по някаква причина.
	— Но как са могли да знаят, че…
	— Достатъчно е да прочетат финансовите страници на всеки по-голям вестник, в който се съобщава за проблемите на „Лойд“, там името на баща ми и на още няколко души се появява редовно като жертва на неуспешни сделки, за да не кажа мошеничества.
	— Това са само безпочвени предположения — повиши глас юридическият съветник на семейство Уентуърт.
	— Това, че не си се сетил тогава, не значи, че са безпочвени — отговори Арабела. — Изненадана съм обаче, че си позволил на своя близък приятел да се раздели с банка „Кутс“, работила за нашето семейство в продължение на двеста години, за да се забърка с банда мошеници.
	Лицето на Симпсън пламна.
	— Изпадаш в слабостта на политиците да правят заключения постфактум.
	— Не, господине — възрази Арабела. — На покойния ми съпруг също предложиха да участва в бизнеса на „Лойд“. Брокерът го уверяваше, че фермата ще бъде напълно достатъчна гаранция за покриване на нужната премия, но Ангъс му посочи вратата.
	Симпсън беше загубил ума и дума.
	— А сега, мога ли да попитам как, в качеството ви на основен съветник на Виктория, допуснахте тя да удвои дълга си за по-малко от година?
	— Не ти се сърдя за тези думи — изсъска Симпсън. — Но по-добре насочи гнева си към данъчните, които винаги държат да получат своята жива плът — добави. Започна да рови отново в папките и извади една с надпис „Данък наследство“. — А, ето ги. Министерство на финансите получава четирийсет процента от състоянието на починалия, освен в случаите, когато то се наследява от съпруг или съпруга, какъвто е бил случаят с твоя съпруг. Все пак с известни умения от моя страна, колкото и нескромно да звучи, успях да постигна договореност с инспектора за единайсет милиона паунда и лейди Виктория не беше недоволна тогава.
	— Сестра ми беше една наивна стара мома, която не напускаше дома без баща си и дори нямаше банкова сметка до трийсетгодишната си възраст — отбеляза Арабела. — И вие допуснахте тя да продължи договора с „Фенстън Файнанс“ и дългът й да нарасне още повече.
	— Другата възможност бе да се обяви имението за продан.
	— Не съм съгласна. Достатъчно бе да се проведе един разговор с лорд Хиндлип, председателя на борда на „Кристис“, и да му се предложи картината на Ван Гог за трийсет милиона.
	— Баща ти никога нямаше да се съгласи на подобно нещо.
	— Той не беше жив и когато сте предложили на Виктория да сключи повторния договор. Вие трябваше да й внушите правилното решение.
	— Нямах право, уважаема, съгласно нашия договор.
	— Който сте подписали като свидетел, но очевидно не сте прочели. Защото сестра ми не само е дала съгласие да продължава да плаща 16% от заема, но дори сте й позволили да предаде картината на Ван Гог като гаранция.
	— Може да поискате тя да бъде продадена и тогава проблемът ще отпадне.
	— Отново грешите, господин Симпсън. Ако бяхте прочели какво пише след страница първа на този договор, щяхте да знаете, че в случай на спор или несъгласие решението ще се вземе от съда в Ню Йорк. Аз няма да приема толкова важни решения да се взимат там, където „Фенстън Файнанс“ са като у дома си.
	— Нямате право, защото…
	— Аз съм пряка наследница.
	— Няма писмена нейна воля на кого е възнамерявала да остави имението — извика Симпсън.
	— Още една стъпка, която вие с вашите умения и прецизност не сте осъществили.
	— Двамата със сестра ти тъкмо обсъждахме…
	— Малко е късно за това — прекъсна го Арабела. — Изправена съм пред битка с един безскрупулен човек, който си въобразява, че законът е на негова страна, и трябва да отбележа, че това е станало не без ваша помощ.
	— Убеден съм — започна Симпсън, като отново допря длани все едно се готвеше да даде последна благословия, — че мога да сложа един завършек на този проблем, в случай че…
	— Ще ви кажа какво да сложите и къде — изправи се Арабела. — Всички документи и материали, свързани с проблемите на имението Уентуърт, — да бъдат опаковани в кашони, които да се изпратят незабавно в Уентуърт Хол, заедно със сметката за едночасовата ви безценна консултация.


	Джак се наведе и натисна бутона на интеркома.
	— Джо?
	— Да, шефе.
	— Загубили сме следите на Петреску, както и проследяващото устройство. Нищо не сочи, че се е отклонила от пътя си към летището на Торонто. Не забравяй обаче, че не искам тя да разбере за нашия интерес към нея.
	— Разбрано.
	— И ми се обади веднага щом научиш с кой полет ще пътува.


	Глава 21

	Анна крачеше по средата на пътя, повлякла куфара с една ръка, а на дясното й рамо висеше чантата с лаптопа. Все по-често долавяше погледите на изненадани пътници от колите, които чакаха реда си да минат границата.
	Първият километър измина за около петнайсет минути. Семейство, излязло на тревата за пикник, й предложи чаша вино. Следващият километър й отне близо двайсет минути, а граничният пункт още никакъв го нямаше. Едва след нови двайсет минути видя табела с надпис „1500 метра до границата“.
	Тези последни метри й напомниха кои мускули болят най-много след дълъг крос. Най-сетне забеляза граничната линия. Прилив на адреналин я накара да ускори крачка.
	На стотина метра от бариерата втренчените погледи, които я изпращаха, я накараха да се почувства като някоя нахалница, която изпреварва цялата опашка. Изви очи и намали малко темпото. Вече на бялата линия, пред която колите изключваха мотори и чакаха, Анна застана малко встрани.
	Този ден само двама митничари бяха дежурни, а ги очакваше необикновено дълга колона за четвъртък сутрин. Седяха в тесните си кабинки и проверяваха документите далеч по-внимателно от друг път. Анна се опита да срещне погледа на по-младия с надеждата, че той ще се смили над нея. Ней беше необходимо огледало, за да знае, че след всичко, което се наложи да преживее през последните двайсет и четири часа, едва ли изглежда много по-добре, отколкото когато напусна Северната кула.
	Най-сетне по-младият митничар й кимна да приближи. Прелисти документите й и й отправи изпитателен поглед. Откъде ли влачи този багаж? Внимателно огледа още веднъж паспорта й. Всичко изглеждаше наред.
	— Каква е целта на посещението ви в Канада? — попита той.
	— Ще участвам в семинар по изкуствата в университета „Макгил“. Това ще е част от докторската ми дисертация за творчеството на прерафаелитите* — изстреля тя, гледайки мъжа право в очите.
	[* Художници от средата на XIX в., които образуват „Братство на прерафаелитите“ и се вдъхновяват от майсторите от XIV-XV в., преди разцвета на Ренесанса. Техни представители са Х. Хънт, Росети. — Б.пр.]
	— Работите на кои художници ще разглеждате? — попита униформеният небрежно.
	Прави се на образован или е просто любител, помисли си Анна. Реши, че е най-добре да продължи играта.
	— Най-вече на Росети, Холмън Хънт и Морис, и на някои други.
	— А другия Хънт?
	— Алфред ли? Той не е истински представител на течението…
	— Но е също толкова добър художник.
	— Съгласна съм.
	— Кой ще води семинара?
	— Върн Суонсон — отвърна Анна, надявайки се младежът да не е чувал за най-известния експерт в тази област.
	— В такъв случай ще имам възможност да се срещна с него.
	— Какво имате предвид?
	— Ако все още е професор по история на изкуството в Йейл, сигурно ще пътува от Ню Хейвън и тъй като полетите от Щатите са отменени, няма откъде другаде да влезе в Канада.
	Анна не можа да измисли подходящ отговор и с благодарност чу репликата на някаква жена зад нея, която на висок глас коментираше пред съпруга си, че твърде отдавна чакат на тази дълга опашка.
	— Учих в „Макгил“ — усмихна се граничният служител и й върна паспорта. Анна се изчерви, но се надяваше той да не е забелязал смущението й. — Всички искрено ви съчувстваме за случилото се в Ню Йорк.
	— Благодаря — отвърна и вдигна очи. „Добре дошли в Канада“, гласеше надпис на табелата над прозореца на кабината.


	— Кой звъни? — попита нечий глас.
	— Станало е късо съединение на десетия етаж — съобщи мъжът пред вратата на жилищната сграда. Беше облечен в зелен гащеризон, с шапка с емблема на „Янките“ отпред и куфарче с инструменти в едната ръка. Притвори очи и се усмихна пред камерата за наблюдение, с която бе снабден стълбищния автомат. Когато чу жуженето на електрическата брава, без повече обяснения бутна вратата и се шмугна в сградата.
	Мина покрай асансьора и тръгна нагоре по стълбите. Така щяха да го забележат най-малко хора. Когато стигна десетия етаж, огледа бързо коридора в двете посоки. Не видя никого. В три и половина следобед в подобни сгради обикновено бе безлюдно. Нямаше точно обяснение, но поне така сочеше опитът му. Стигна вратата на въпросното жилище и натисна звънеца. Никакъв отговор. Длъжен бе да провери, независимо от информацията, че тя ще бъде на работното си място поне още няколко часа. Пусна куфарчето на земята и огледа ключалката. Едва ли бе от най-сложните. С прецизността на хирург, готвещ се за операция, той отвори куфарчето и извади няколко тънки инструмента.
	След две минути и четирийсет секунди вече беше вътре. Бързо се ориентира и намери три телефонни апарата. Първият беше на бюрото в предната стая под плакат на Уорхол с лика на Мерилин Монро. Вторият — до леглото в спалнята до снимка на жена и двама мъже, които удивително си приличаха. Вероятно баща и син.
	Третия телефон откри в кухнята. Погледът му попадна на вратата на хладилника. И предишната му клиентка беше почитателка на отбора по ръгби „49“ като тази.
	Шест минути и девет секунди по-късно той беше отново в коридора на етажа. Надолу по стълбите и навън от сградата.
	Бе изпълнил задачата за по-малко от десет минути. За това щяха да му платят хиляда долара. Почти колкото и на един хирург.


	Анна бе сред последните пътници, които се качиха на автобуса на Грейхаунд, който заминаваше от Ниагарския водопад в три часа.
	Два часа по-късно автобусът спря на западния бряг на езерото Онтарио. Анна първа излезе навън и без да се спре дори за миг, за да се възхити на красивата сграда на Миес ван дер Рое, изпълнила хоризонта на Торонто, спря едно свободно такси.
	— Летището, моля. И то колкото се може по-бързо.
	— На кой терминал? — попита шофьорът.
	— Европа — рече Анна след кратък размисъл.
	— Значи трети — уточни човекът. — Откъде сте?
	— Бостън — кратко отговори Анна. Не й се искаше да я заговорят за Ню Йорк.
	— Голямо нещастие сполетя Ню Йорк — въздъхна шофьорът. — Това е един от моментите в историята, когато всеки човек помни къде е бил. Бях в таксито и чух новината по радиото. А вие?
	— Аз бях в Северната кула.
	Ама че умница, искаше да се прави на интересна.
	Цели двайсет и пет минути им бяха необходими, за да изминат двайсетината километра от Бей Стрийт до международното летище „Лестър Пиърсън“, но през това време двамата не пророниха нито дума. Когато най-накрая колата спря пред входа на трети терминал, Анна плати и безмълвно отвори вратата. Влезе в залата на летището и застана пред таблото с разписанието на полетите, отпътуващи от Торонто. Електронният часовник показваше пет и двайсет и осем. Току-що бяха спрели да приемат пътниците за последния полет за „Хийтроу“. Анна изруга наум. Погледът й пробяга по таблото с разписанията до края на вечерта: Тел Авив, Банкок, Сидни, Амстердам. Да, Амстердам. Съвсем подходящо. Полет 692 на Ка Ел Ем заминаваше в осемнайсет часа от изход С 31 и пасажерите вече се качваха на борда.
	Изтича до гишето на авиокомпанията и почти в крачка, още преди служителят да е успял да вдигне очи, попита:
	— Имате ли свободни места за Амстердам?
	Той спря да брои билетите.
	— Да, но ще трябва да побързате, всеки момент ще затворят вратите.
	— Бих искала място до прозореца.
	— И до прозореца, и на пътеката, където си пожелаете?
	— Но защо?
	— Точно днес няма много желаещи да пътуват със самолет. И то не само защото сме тринайсети.


	— „Кенеди“ потвърди нашия коридор за седем и трийсет утре сутринта — съобщи Липман.
	— Добре. Обади ми се в момента, в който излетите — поръча Фенстън. — В колко ще кацнете на „Хийтроу“?
	— Към седем. От „Арт Локейшънс“ ще ни чакат на пистата, за да натоварят картината. Очевидно тройният хонорар им е помогнал да съсредоточат усилията и уменията си.
	— В колко очакваш да се прибереш?
	— Тъкмо за закуска на следващия ден.
	— Някакви новини от Петреску?
	— Не. Тина е приела едно-единствено обаждане, но е бил мъж.
	— Засега нямаме и…
	В този момент в стаята на председателя влезе Тина.


	— Пътува за Амстердам — съобщи Джо.
	— Амстердам ли? — замислено повтори Джак и забарабани по бюрото си.
	— Да, изпусна последния полет за „Хийтроу“.
	— В такъв случай, при първа възможност ще се качи оттам на самолет за Лондон.
	— На „Хийтроу“ имаме агент — докладва Джо. — Искате ли да изпратим хора и на другите летища?
	— Да, на „Гетуик“ и „Станстед“.
	— Ако се окажете прав, тя ще е в Лондон няколко часа преди Карл Липман.
	— Защо мислиш така?
	— Частният самолет на Фенстън е ангажирал коридор от „Кенеди“ в седем и двайсет утре сутрин с единствен пасажер Липман.
	— Възможно е да са си определили среща — предположи Джак. — Обади се на агент Красанти в посолството ни в Лондон и поискай да изпратят допълнително хора и на трите летища.
	— Не сме на наша територия — напомни му Джо. — Ако англичаните разберат, да не говорим за ЦРУ…
	— И на трите летища — повтори само Джак, преди да затвори телефона.


	В мига, в който Анна стъпи в самолета, тежката врата се затвори зад нея. Заведоха я до мястото й и я помолиха да затегне колана си, тъй като се очакваше всеки момент да потеглят. Тя с удоволствие забеляза, че почти всички места на нейния ред бяха свободни. Щом светлинният надпис за коланите угасна, свали междинните дръжки на столовете, зави се с две одеяла и отпусна глава върху истинска възглавница. Заспа още преди машината да набере необходимата височина.
	Някой я докосна леко по рамото. Анна изруга едва чуто. Беше забравила да предупреди да не я будят за храна. Повдигна с усилие клепачи, погледна стюардесата и промърмори:
	— Не, благодаря. — Очите й се затвориха в същия миг.
	— Много съжалявам, но трябва да седнете и да затегнете колана си — любезно настоя жената. — Очаква се да кацнем след двайсет минути. Ако искате да сверите часовника си, местното време в Амстердам е 6,55.


	14 септември

	Глава 22

	Липман беше буден много преди лимузината да спре пред дома му. Не биваше да се успива точно днес.
	Стана от леглото и се отправи направо към банята. Колкото и старателно да се бръснеше, знаеше, че брадата му ще е набола много преди вечеря. Речеше ли да си пусне брада, не му трябваха повече от няколко дни. Щом приключи с душа и бръсненето, започна да се облича. Нямаше намерение да си прави закуска. Стюардесата в частния самолет на компанията щеше да му поднесе кафе и кроасани. Кой ли в този жилищен блок в доста непривлекателен квартал можеше да предположи, че негов съсед само след час-два щеше да е единствен пасажер в елегантен малък самолет.
	Приближи до полупразния дрешник и извади купения наскоро костюм, заедно с любимата си риза и връзка, която щеше да сложи за първи път. Не искаше пилотът да изглежда по-елегантен от него.
	Докато стоеше пред прозореца и чакаше появяването на лимузината, се замисли, че малкото му жилище едва ли бе кой знае колко по-добро от килията му в затвора, където прекара четири години. Насочи поглед по протежението на Четирийсета улица и забеляза луксозната кола, която приближаваше входа на неговата кооперация.
	Качи се, без да размени и дума с шофьора, който отвори задната врата пред него. Също като шефа си натисна бутона под подлакътника и опушеното стъкло се плъзна бавно нагоре, за да го отдели от мястото на шофьора. Следващите двайсет и четири часа щеше да се потопи в съвсем друг свят.
	След четирийсет и пет минути лимузината напусна магистрала „Ван Уик“ и през Изход 21 пое към „Кенеди“. Шофьорът премина през вход, за който много от пътниците и не подозираха, и спря пред сградата на малък терминал, обслужващ привилегированите да летят със собствени машини. Липман излезе от колата и пристъпи в специалната зала, където пилотът на самолета го чакаше.
	— Някаква възможност да излетим по-рано? — попита важният пътник и потъна в коженото кресло.
	— Не, сър — отговори капитанът. — Самолетите излитат на всеки четирийсет и пет секунди, имаме коридор точно за седем и двайсет.
	Липман изръмжа нещо и насочи вниманието си към сутрешните вестници.
	На първа страница на „Ню Йорк Таймс“ бе публикувано съобщението, че президентът Буш е предложил петдесет хиляди долара награда за залавянето на Осама Бен Ладен, което според Липман бе типична проява на тексаския подход в правораздаването от последните сто години. „Уолстрийт Джърнъл“ съобщаваше, че акциите на „Фенстън Файнанс“ са паднали с дванайсет цента, но това бе сполетяло почти всички компании с офиси в Световния търговски център. Веднъж само да приберат Ван Гог и компанията щеше спокойно да преживее временното спадане на цената на акциите, докато нещата се стабилизират. Член на екипажа прекъсна мислите му.
	— Вече можете да се качвате на борда, господине.
	Кола на летището откара важния пътник до стълбичката на самолета и минути след това машината започна да се подготвя за излитане. Карл не бе допил портокаловия си сок, когато започнаха да набират височина. Той обаче се успокои едва когато се издигнаха на височина девет хиляди метра, на която щеше да премине полетът, и надписът „Затегнете коланите“ изгасна. Наведе се напред и набра номера на частната линия на Фенстън.
	— Вече пътувам — съобщи — и не виждам причина да не се прибера утре по същото време… — той замълча — в компанията на холандеца.
	— Обади се, щом кацнете — гласеше отговорът на председателя.


	Тина мигом изключи частната линия на телефона на своя шеф.
	Липман все по-често влизаше в стаята й и все без предупреждение. Изобщо не криеше подозрението си, че Анна не е загинала и вероятно е във връзка със секретарката на председателя.
	Частният самолет на Фенстън беше излетял тази сутрин навреме от „Кенеди“ и Тина чу разговора между двамата.
	Изтръпваше при мисълта, че утре юристът ще се появи отново с гадната си самодоволна усмивка и победоносно ще връчи картината на шефа си. Продължи да копира последните договори, сключени от Фенстън, и да ги изпраща на свой интернет адрес, нещо, което си позволяваше да прави само когато Липман бе вън от сградата, а шефът — прекалено зает.


	Първият полет до летище „Гетуик“ в Лондон тази сутрин тръгваше от „Шипхол“ в десет сутринта. Анна купи билет от гишето на „Бритиш Еъруейс“, но я предупредиха, че полетът ще закъснее с двайсет минути, тъй като машината все още не е пристигнала от Великобритания. Тя използва това време, за да си вземе душ в пригодените за нощните пасажери помещения, и се преоблече. Избра най-консервативния костюм от своя малък гардероб с надеждата, че така ще предразположи Виктория.
	Седнала удобно в „Кафе Неро“, тя отпиваше от кафето си и преглеждаше страниците на „Херълд Трибюн“. „50 000 долара награда“, гласеше заглавието на материал от втора страница. Сумата беше по-малка от парите, които при един търг би получила собственичката на Ван Гог. Реши да не губи повече време със статията, а да се концентрира над въпросите, които щеше да постави пред Виктория.
	Първо трябваше да разбере къде точно се намира картината. Ако Рут Париш наистина държеше ценното произведение в своя склад, Анна щеше да посъветва Виктория да се свърже незабавно с нея и да поиска дай върнат платното. Самата Анна щеше да настоява пред Рут да не държи това платно против волята на госпожа Уентуърт, особено след като съществуването на договора вече е под съмнение. Предчувстваше, че Виктория нямаше да се съгласи лесно. Ако все пак дадеше своето съгласие, Анна щеше да се свърже с Накамура в Токио и да се опита да разбере дали…
	— Полет номер 8112 на „Бритиш Еъруейс“ до летище „Гетуик“, Лондон, започва да приема пътници на изход Д 14 — съобщиха по високоговорителите.
	Докато прекосяваха Ламанша, Анна за пореден път преговори стъпките от своя план, за да открие някакъв пропуск в логиката му, но се сещаше само за двама души, които биха го нарекли нещо друго, освен проява на здрав разум. Самолетът кацна на пистата на „Гетуик“ след трийсет и пет минути.
	Погледна часовника си в момента, в който се озова на английска земя. Липман щеше да е на „Хийтроу“ след девет часа. За пореден път провериха паспорта, тя взе багажа си и се огледа за фирма, даваща коли под наем. Отмина „Хепи Хайър“ и се насочи към „Ейвис“.
	Нямаше как да забележи добре облечен млад мъж в един от безмитните магазини, който шепнеше в мобилния си телефон:
	— Кацна. Започвам следене.


	Липман се бе отпуснал в кожения стол и се чувстваше така удобно, както никога не му се беше случвало в жилището му на ъгъла на Четирийсет и трета и Десета в Ню Йорк. Стюардесата се приближи със сребърен поднос, на който имаше кафе в порцеланова чашка с позлатен ръб. Беше се замислил за предстоящата задача. Знаеше, че е само куриер, нищо, че този път стоката щеше да е една от най-ценните художествени творби в света. Дълбоко в сърцето си той презираше Фенстън, който не пропускаше да демонстрира превъзходството си. Ако само веднъж бе признал негова заслуга за успехите на фирмата или пък се отнасяше към неговите предложения като към идеи, дошли от уважаван колега, а не като от платен лакей, не че му плащаше кой знае колко… Ако само веднъж беше казал едно „благодаря“, това щеше да е напълно достатъчно. Истината бе, че Фенстън го бе измъкнал от помията, но само за да го натика в друга.
	Служеше на Фенстън вече близо десет години и следеше стъпките на този простоват емигрант от Букурещ нагоре по стълбата на богатството и успеха, стълба, която Карл лично крепеше и в замяна получаваше единствено по някой случаен ритник. Но бе достатъчна съвсем малка грешка и ролите щяха да се сменят. Фенстън щеше да свърши в затвора, а той да разполага със състояние, чиито следи никой нямаше да може да открие.
	— Още кафе, господин Липман? — попита стюардесата.


	Анна не се нуждаеше от карта, за да намери пътя до Уентуърт Хол, макар че трябваше да внимава да не попадне на обиколната магистрала, където щеше да загуби много време.
	След четирийсет минути тя мина през портата на Уентуърт. До първото си посещение тук нямаше кой знае каква представа от бароковата архитектура, преобладавала в строежа на аристократични домове в края на седемнайсети и началото на осемнайсети век в Англия. „Съборетината“, както обичаше да нарича сградата Виктория, бе строена през 1697 година от сър Джон Ванбру. Била първата му поръчка, преди да приеме изработването на проекта на замъка Хауърд, а по-късно и на Бленъм Палас — за друг славен войн на короната. След това той се наредил в групата на най-търсените архитекти в Европа.
	От двете страни на дългата алея до входа на сградата хвърляха сянка масивни дъбове, толкова масивни, колкото и самата постройка. Тук–там се виждаха дупки в стройната редица — на тези места бяха стояли дърветата, пометени от силния ураганен вятър през 1987 година. Анна мина покрай изящно оформено езеро, обитавано от специален вид черни шарани, пребиваващи тук като емигранти от Япония, покрай два тенис корта и игрище за крикет, посипано вече с килим от есенни листа. Ето го и последният завой, след който пред посетителя се издигаше внушителната сграда на дома, заобиколен от всички страни от близо хиляда акра типична английска морава.
	При един от разговорите им Виктория беше споделила, че имението разполага с шейсет и седем стаи, четиринайсет от които за гости. При предишното й посещение я бяха настанили в стаята на Ван Гог, която бе с размерите на собствения й апартамент в Ню Йорк.
	Анна забеляза, че фамилният флаг, който се вееше на източната кула, е спуснат наполовина. Кой ли от множеството възрастни роднини на Виктория бе починал, запита се тя.
	Тежката дъбова врата се отвори, преди Анна да стъпи на площадката пред входа. От все сърце се молеше Виктория да е у дома и Фенстън все още да не подозира за нейното посещение тук.
	— Добро утро, госпожо — поздрави икономът със съвършена изисканост. — С какво мога да ви бъда полезен?
	Това съм аз, Андрюс, Анна, искаше да му каже тя, изненадана от прекалено официалното обръщение. Предишния път този човек се бе държал много по-приятелски. Тя реши да влезе в официалния му тон.
	— Спешно трябва да говоря с лейди Виктория.
	— Боя се, че това няма да е възможно — отговори мъжът, — но ще проверя дали милейди е свободна. Ще бъдете ли така любезна да изчакате.
	Какво ли означаваше това „боя се, че това няма да е възможно, но ще проверя дали милейди е свободна…“?
	Докато чакаше в преддверието, Анна се загледа в портрета на лейди Катрин Уентуърт, рисуван от Гейнсбъро. Помнеше всяка картина в тази къща, но най-любима от всички й стана творбата на Ромни „Госпожа Сидънс като Порция“. Извърна се на другата страна и погледът й попадна на картина на Стъбс — „Актън, победител в дербито“. Изобразен бе любимият кон на сър Хари Уентуърт — на платното изглеждаше като жив, стъпил на зелената морава. Ако Виктория се вслушаше в съвета й, щеше да запази поне останалата част от колекцията.
	Икономът се появи отново.
	— Милейди ще ви приеме — обяви. — В момента е в дневната. — След лек поклон той се завъртя и поведе гостенката.
	Тя опита да се съсредоточи върху шестте точки от своя план, но преди това трябваше да обясни на какво се дължи закъснението й от четирийсет и осем часа, въпреки че лейди Виктория по всяка вероятност бе разбрала от новините за ужаса, сполетял Америка във вторник сутрин, и сигурно щеше да се изненада от факта, че Анна е оцеляла.
	В дневната завари Виктория, облечена в траур, да седи на канапето с наведена глава, в краката й спеше черен лабрадор. Не помнеше господарката на дома да е имала куче и се изненада, че тази иначе сърдечна англичанка не стана да я посрещне. Когато все пак вдигна глава, Анна с изненада срещна погледа на жена, която удивително приличаше на Виктория. За част от секундата с ужас осъзна защо семейният флаг е наполовина свален. Застина, опитвайки се да асимилира факта, че никога вече няма да види Виктория Уентуърт и че сега ще се наложи да убеждава сестра й, която никога не беше срещала. Дори не помнеше името й. Огледалният образ не се надигна от мястото си, нито протегна ръка за поздрав.
	— Бихте ли желали чаша чай, доктор Петреску? — попита Арабела с глух глас, от чиято интонация Анна схвана, че е по-добре да откаже.
	— Не, благодаря ви. — Домакинята не я покани да седне и тя остана права. — Може ли да попитам как почина Виктория?
	— Мислех, че вече знаете — гласеше сухият отговор.
	— Нямам представа какво искате да кажете.
	— Тогава защо сте тук, ако не да приберете остатъците от семейното сребро?
	— Дойдох да предупредя Виктория да не позволява да вземат Ван Гог, преди да успея да…
	— Картината е била изнесена още във вторник — съобщи Арабела. — Не са проявили дори най-естествената почтителност да изчакат погребението.
	— Правих няколко опита да се свържа по телефона, но не ми дадоха номера на телефона ви. Ако бях успяла да се свържа… — запелтечи несвързано младата жена. — А сега вече е твърде късно.
	— За какво?
	— Изпратих на Виктория копие от моя доклад, в който препоръчвах да…
	— Четох този доклад — прекъсна я Арабела. — Но сте права. Вече е късно. Новият ми адвокат ме предупреди, че може да минат години, преди делата на имението да се уредят, а дотогава ще загубим почти всичко.
	— Вероятно точно затова не е искал да пътувам до Англия и да се видя лично с Виктория — изрече на глас мислите си Анна.
	— Не ви разбирам. — В очите на Арабела се появи по-голям интерес.
	— Бях уволнена от Фенстън във вторник — обясни Анна, — защото изпратих копие от доклада си на Виктория.
	— Тя го е чела — тихо рече Арабела. — Оставила е писмо, от което става ясно, че се е канела да последва съвета ви, но е писано преди жестоката й смърт.
	— Как е починала?
	— Била е убита по един долен и отвратителен начин. — Арабела замълча, но не откъсна очи от Анна. — Сигурна съм, че господин Фенстън ще може да ви осведоми за подробностите. — Младата жена наведе глава. Мислите й бяха напълно объркани, планът й от шест точки бе разбит на пух и прах. — Скъпата ми Виктория беше толкова доверчива и боя се, твърде наивна — продължи сестрата. — Но няма човешко същество, което да заслужава подобна съдба, най-малко толкова добронамерен и мил човек като нея.
	— Толкова съжалявам! — въздъхна Анна. — Наистина не знаех. Надявам се да ми повярвате. Нищо не знаех.
	Арабела обърна лице към прозореца и погледна към зелените поляни навън. Мълча известно време.
	— Признавам, в началото бях убедена, че вие сте отговорна за този ужасен сценарий. Сега вече имам известни съмнения. Но сте права, вече е твърде късно. Нищо не можем да направим.
	— Не съм толкова сигурна — отвърна Анна. В погледа й Арабела прочете яростна решителност. — Ще се опитам да променя нещата, но ще ви помоля да ми гласувате доверието, което имаше в мен Виктория.
	— Какво искате да кажете?
	— Дайте ми шанс да докажа, че нямам нищо общо със смъртта на сестра ви.
	— Как си мислите, че можете да го направите?
	— Като ви върна вашия Ван Гог.
	— Вече ви споменах, че картината не е тук.
	— Зная — отговори Анна. — Имам основание да смятам, че още е в Европа, защото Фенстън е изпратил господин Липман да вземе платното, а той ще кацне на „Хийтроу“ след няколко часа.
	— Но дори да се доберете до картината, как си въобразявате, че ще можете да уредите останалото?
	Анна разказа накратко новия си план и забеляза, че Арабела не само я слуша много внимателно, но и кима от време на време. Посетителката завърши с думите:
	— Нуждая се от вашата подкрепа, защото заради замисленото от мен положително ще ме арестуват.
	Арабела стоя известно време, без да продума.
	— Вие сте смела млада жена и само се питам давате ли си сметка колко кураж се иска, за да се впуснете в подобно нещо. Но ако сте готова да поемете този риск, то ще ви подкрепям до дупка.
	Анна се усмихна на разговорния израз, който от устата на нейно благородие й се стори малко необичаен.
	— Можете ли да ми кажете кой точно е прибрал картината?
	Арабела стана и отиде до писалището. Кучето я следваше по петите. Взе някаква визитна картичка.
	— Някоя си госпожа Рут Париш от „Арт Локейшънс“.
	— Така си и мислех — рече Анна. — В такъв случай ще трябва да тръгна веднага, защото ми остават само няколко часа до пристигането на Липман.
	Пристъпи напред и подаде ръка, но Арабела не отговори на жеста й. Вместо това я прегърна с думите:
	— Готова съм да направя всичко, за да отмъстя за смъртта на сестра си…
	— Всичко ли?
	— Всичко — повтори нейно благородие.
	— Цялата документация, свързана със заема на Виктория, е унищожена в развалините на Северната кула, включително и оригиналът на договора. Единственото друго копие е при вас. Ако…
	— Излишно е да продължавате — прекъсна я Арабела.
	Анна се усмихна. Имаше си работа с човек, съвършено различен от Виктория. Обърна се и с бързи крачки стигна до външната врата, много преди икономът да успее да я отвори пред нея.
	Арабела проследи от прозореца на дневната как колата на доктор Петреску напуска имението. Питаше се дали щеше да я види отново.


	— Петреску напуска в момента Уентуърт Хол — шепнеше гласът. — Насочва се по посока на централен Лондон. Следвам я и ще ви държа в течение.


	Глава 23

	От Уентуърт Хол Анна пое отново към шосе М 25, като се оглеждаше за отклонение към „Хийтроу“. Погледна часовника на таблото. Показваше почти два следобед, което означаваше, че е пропуснала всякаква възможност да се свърже с Тина. По всяка вероятност в момента приятелката й беше на бюрото си в офиса на Уолстрийт. Трябваше да проведе един телефонен разговор, ако искаше замисълът й да успее.
	Докато минаваше през селото в непосредствена близост с Уентуърт, се опита да си спомни къде се намираше кръчмата, в която Виктория я беше завела на вечеря. Най-сетне я откри и забеляза, че и над нея познатият флаг на фамилията Уентуърт е свален наполовина. Зави и влезе в двора пред заведението. Мина покрай рецепцията на малкия хотел и се отправи към бара.
	— Може ли да ми смените пет долара? — попита тя барманката. — Трябва да се обадя по телефона.
	— Разбира се, миличка — дойде бързият отговор. Жената отвори касата и й подаде две монети по един паунд.
	Пладнешки обир, искаше да каже Анна, но нямаше време за спорове.
	— Телефонът е точно след ресторанта, вдясно.
	Анна набра номера, който никога нямаше да забрави. Изчака един, после още един сигнал, преди отсреща да вдигнат.
	— Добър ден, аукционна къща „Сотбис“ — чу Анна и пусна едната монета в процепа.
	— Марк Полтимър, ако обичате.
	— Свързвам ви.
	— Марк Полтимър.
	— Марк, здравей. Обажда се Анна, Анна Петреску.
	— Анна! Каква приятна изненада! Много се тревожехме за теб. Къде беше във вторник?
	— В Амстердам — отговори тя.
	— Слава Богу — зарадва се Марк. — Такава трагедия! А Фенстън?
	— Бил е вън от сградата по това време — успокои го Анна.
	— Точно затова ти звъня. Иска твоето мнение за един Ван Гог.
	— По отношение на автентичността или за цена? — поинтересува се Марк. — Защото знаеш, че когато стане дума за автентичност на творбата, се прекланям пред твоята безпогрешна преценка.
	— Автентичността е вън от всякакво съмнение — уточни Анна. — Бих искала допълнителна оценка на стойността.
	— Работата известна ли е?
	— „Автопортрет с превързано ухо“ — поясни тя.
	— Този от Уентуърт ли? — възкликна Марк. — Познавам семейството откакто се помня, но нямах представа, че искат да продават картината.
	— Не съм казала, че искат да продават — отбеляза предпазливо Анна, без да влиза в повече подробности.
	— Ще можеш ли да я транспортираш дотук?
	— Много бих искала, но не разполагам с достатъчно сигурен транспорт. Надявах се да ми помогнеш.
	— Къде се намира картината сега?
	— В специално охраняем склад на „Хийтроу“.
	— Няма да е проблем — успокои я Марк. — Всеки ден наша кола ходи до летището. Утре следобед удобно ли ще бъде?
	— Какво ще кажеш за днес? Познаваш новия ми шеф.
	— Не затваряй за малко. Ще проверя дали колата е тръгнала вече. — Настъпи мълчание, Анна чуваше само ударите на сърцето си. Пусна втората монета в процепа. Само това оставаше, линията да прекъсне. Не след дълго Марк отново се обади: — Имаш късмет. Куриерът ни трябва да прибере някакви предмети днес към четири. Така добре ли е?
	— Става, но ще те помоля да се обадят на Рут Париш от „Арт Локейшънс“ малко преди колата да пристигне.
	— Няма проблем. И какъв срок ни давате, за да направим оценката?
	— Четирийсет и осем часа.
	— Разчитам, че ако се стигне до продажба, ще се обадите първо в „Сотбис“, нали?
	— Естествено.
	— Нямам търпение да видя картината — въздъхна Марк.
	Анна затвори, отвратена от лекотата, с която бе започнала да лъже. Вече разбираше колко лесно му е било на Фенстън да я накара да повярва на измислиците му.
	Подкара колата извън паркинга на „Уентуърт Армс“ с пълното съзнание, че сега всичко зависи от това дали Рут Париш ще е в офиса си. Щом излезе на околовръстното шосе, остана в нискоскоростното платно, за да може на спокойствие да обмисли възможните обрати. Дали Рут знаеше, че вече не работи за Фенстън? Той може да й е казал, че е загинала. А и дали за Рут думата на Анна щеше да е достатъчна, за да вземе такова важно решение? Имаше само един начин да разбере. Мина й през ум да позвъни на собственичката на „Арт Локейшънс“, но реши, че по този начин може да предизвика подозрения. Ако изобщо имаше някакъв шанс за успех, той беше в изненадата.
	Беше така потънала в обмисляне на всички възможности, че едва не пропусна отклонението за „Хийтроу“. Щом напусна шосе М 25, тя отмина знаци, указващи посоката към първите четири терминала, и се насочи към територията със складовете, покрай които минаваше околовръстният път, обслужващ южните райони.
	Паркира колата на мястото за посетители, точно пред входа на офиса на „Арт Локейшънс“. Остана в колата няколко минути, за да се успокои. Защо просто не си тръгне? Нямаше защо да се забърква в тази история и да поема такъв голям риск. Но мисълта за Виктория и ролята, която бе изиграла неволно за нейната смърт, изникна в съзнанието й.
	— Тръгвай, драга — подкани се на глас. — Може да знаят, а ако някой вече ги е осведомил, няма да минат и две минути и ще си обратно в колата си. — Анна хвърли един поглед към огледалото. Дали по лицето й нямаше издайнически следи?
	— Хайде, иди и свърши работата — повтори си по-категорично и натисна дръжката на вратата. Докато крачеше по специалната настилка към входа на сградата, на няколко пъти си пое дълбоко въздух.
	Бутна въртящата се врата и се изправи пред непозната рецепционистка. Реши, че това не е добър знак.
	— Рут тук ли е? — попита закачливо Анна, все едно всеки ден се отбиваше в офиса.
	— Не, на обяд е в Кралската академия по повод предстоящата изложба на произведения на Рембранд.
	Сърцето й се сви.
	— Очакваме я всеки момент.
	— В такъв случай ще почакам — каза с усмивка и се настани в малката приемна. Взе стар брой на „Нюзуик“ с Ал Гор на корицата и започна да прелиства неспокойно страниците. Поглеждаше нервно часовника на стената и с всяко придвижване на стрелките напрежението растеше. 3:10, 3:15, 3:20.
	Най-сетне Рут се появи в 3:22.
	— Някакви съобщения? — попита тя.
	— Не — отговори момичето, — но една дама ви чака.
	Анна пое дълбоко дъх, докато Рут се извърне.
	— Анна! — възкликна жената. — Колко се радвам, че те виждам! — Първото препятствие бе прескочено. — Чудех се дали все още се занимаваш с поръчката, след трагедията в Ню Йорк. — Следващо препятствие. — А и шефът ти ми съобщи, че господин Липман ще пристигне да прибере лично картината. — Трето препятствие.
	Никой не бе казал на Рут, че Анна е изчезнала и вероятно — загинала.
	— Малко си бледа. Добре ли си? — загрижено попита Рут.
	— Добре съм — отговори посетителката, преодолявайки четвъртата набелязана от нея пречка. Добре, че поне беше на крака. Трябваше да прескочи още шест бариери преди финиша.
	— Къде беше на единайсети? — попита съчувствено Рут. — Бояхме се от най-страшното. Щеше ми се да попитам господин Фенстън, но знаеш, че той никога не ти дава шанс да задаваш въпроси за каквото и да било.
	— Подготвях сделка в Амстердам — гласеше отговорът, — но Карл Липман ми звънна снощи и поиска да хвана първия самолет, за да се уверя, че всичко е наред, та когато самолетът пристигне, веднага да натоварим.
	— Ние сме повече от готови. — В гласа на Рут се появиха нотки на раздразнение. — Ще те закарам до склада, за да се увериш сама. Почакай ме само за миг. Нека предупредя секретарката си, че излизам.
	Анна крачеше неспокойно напред-назад. Дали Рут щеше да се обади в Ню Йорк, за да провери версията й? Но защо да го прави? Пък и не беше в стила й.
	Жената се върна след минути.
	— Намерих това на бюрото си — подаде на Анна съобщение, получено по електронната поща. — Потвърждение, че Карл Липман ще кацне тук някъде около седем, седем и половина вечерта. Държи да го чакаме на пистата и след не повече от час да излети обратно.
	— Напълно в негов стил — отбеляза Анна.
	— В такъв случай най-добре да тръгваме — предложи Рут и се запъти към вратата.
	Анна я последва. Миг по-късно се возеше на пасажерското място в рейндж роувъра.
	— Каква ужасна смърт сполетя лейди Виктория — поде Рут, докато правеше завой и се насочваше към южния край на товарния терминал. — Пресата превърна случая в истинска сензация: „загадъчен убиец“, „гърло, прерязано с кухненски нож“… И нито един арестуван досега.
	Анна мълчеше, но думите „загадъчен убиец“, „прерязано гърло“ трептяха в съзнанието й. Дали това беше причината Арабела да я нарече „смела жена“.
	Спряха пред бетонна постройка без никакви отличителни белези, в която Анна бе идвала няколко пъти в миналото. Погледна часовника си: три и четирийсет.
	Рут показа пропуска си на охраната и човекът отключи тежката стоманена врата. Придружи ги по дългия сив коридор, който създаваше впечатлението, че си в бункер. Спря пред друга блиндирана врата, която се отваряше със специален код. Рут изчака охранителят да се отдръпне на достатъчно разстояние и набра шестте числа на своята парола. Дръпна тежката врата и двете пристъпиха в бетонното помещение. На стената висеше термометър, който показваше двайсет градуса.
	Покрай стените се издигаха рафтове с наредени по тях картини, които чакаха да бъдат транспортирани до различни части на света — всички до една опаковани в типичните червени кутии на „Арт Локейшънс“. Рут първо направи справка в списъка си и едва тогава тръгна покрай стелажите. Чукна с пръст кутия, в четирите краища на която с боя беше изписан номер 47.
	Анна също надникна в списъка и се увери, че срещу номер 47 фигурира „Автопортрет с превързано ухо“ на Винсент ван Гог, 60 на 49 сантиметра.
	— Според мен всичко е наред — рече тъкмо когато човекът от охраната се появи отново на вратата.
	— Моля да ме извините, госпожо Париш, но са дошли от „Сотбис“ да вземат един Ван Гог за оценка.
	— Знаеш ли нещо за това? — обърна се Рут към своята спътничка.
	— Да, разбира се — отвърна Анна, след като си пое дъх, сърцето й прескачаше. — Председателят ми нареди да предам работата за оценка заради застраховката, преди да замине за Ню Йорк. Платното им трябва за не повече от час, след което веднага ще го върнат.
	— Господин Липман не спомена нищо — отбеляза Рут замислено. — Нямаше го и в имейла му.
	— Честно казано, той е доста неграмотен и не прави разлика между Ван Гог и Ван Морисън. — Тя замълча. Обикновено не поемаше излишни рискове, но не можеше да позволи Рут да се свърже с Фенстън, за да провери. — Ако се притесняваш, защо не звъннеш на Фенстън? Така ще изчистиш всякакви съмнения.
	Напрегнато зачака да види реакцията на Рут.
	— И за пореден път да ми скълца главата — въздъхна жената. — Не, благодаря. Предпочитам да се доверя на думите ти. Нали ще подпишеш документите за временното освобождаване на творбата?
	— Естествено. Това е част от отговорностите ми като служител на банката. — Надяваше се думите й да прозвучат достатъчно авторитетно.
	— И ще обясниш на господин Липман какво е наложило промяната в плановете, нали?
	— Не вярвам да се наложи, защото картината ще бъде върната, преди самолетът на председателя да се приземи.
	На лицето на Рут се изписа очевидно облекчение.
	— Номер четирийсет и седем — обърна се тя към пазача на склада.
	Двете жени придружиха човека, който понесе червената кутия към блиндирания микробус на „Сотбис“.
	— Подпишете тук — помоли шофьорът.
	Анна пристъпи и без никакво колебание се подписа на документите.
	— Кога ще върнете картината? — попита Рут хората на „Сотбис“.
	— Нямаме инструкции по този въпрос…
	— Помолих Марк Полтимър да я върнат след два часа — намеси се Анна.
	— Дано да успеят, преди Липман да се появи — въздъхна Рут. — Той е от хората, с които не бих искала да имам каквито и да било разногласия.
	— Ще бъдеш ли по-спокойна, ако придружа картината до „Сотбис“? — невинно попита Анна. — Ще се опитам да ускоря процедурата.
	— Ще го направиш ли наистина?
	— При създалите обстоятелства може би така ще бъде най-разумно — небрежно подхвърли Анна и с невинно изражение се качи в кабината на буса между двамата мъже.
	Рут помаха на отдалечаващата се зад оградата кола, поела в посока Лондон.


	Глава 24

	Частният самолет на „Фенстън Файнанс“ „Гълфстрийм V“ докосна пистата на „Хийтроу“ в 19,22. Рут стоеше на настилката от тармак в очакване на представителя на банката. Вече беше уведомила дежурните митничари и беше уредила с тях всички подробности по износа, документите бяха попълнени и готови за завръщането на Анна.
	Последният час собственичката на „Арт Локейшънс“ бе прекарала в ежеминутни надничания към входа на склада, с надеждата да види приближаването на блиндирания транспорт на аукционната къща. Беше звъняла в „Сотбис“ и служителката от отдел „Импресионисти“ я беше уверила, че картината е пристигнала. Само че оттогава бяха минали два часа. Може би наистина трябваше да се обади в Ню Йорк, но не виждаше смисъл да проверява отново и отново информацията на един от най-сигурните си клиенти. Рут насочи вниманието си към самолета и реши да не казва нищо. Без съмнение Анна щеше да се появи всеки момент.
	Вратата се отвори и стълбичката се спусна навън. Стюардесата се появи и отстъпи да направи път на своя единствен пътник да слезе. Карл Липман измина няколкото метра, които го деляха от Рут, и се здрависа. Двамата влязоха в служебната кола на летището, за да прекосят краткото разстояние до чакалнята. Не си направи труда да се представя, предполагайки, че всеки е наясно кой е.
	— Някакви проблеми? — попита лаконично.
	— Засега не виждам — отвърна Рут уверено. Колата наближаваше входа на ниската сграда, определена от летищните власти за отбрани пасажери. — Изпълнихме всичките ви инструкции, въпреки трагичната смърт на лейди Виктория.
	— Така е — сухо отбеляза Липман. — Компанията ще изпрати венец за погребението — и без никаква пауза додаде: — Готови ли сме за обратния полет?
	— Да. Товарим в момента, в който машината бъде заредена с гориво. Едва ли ще отнеме повече от час.
	— Радвам се да го чуя — долетяха думите на Липман, който вече влизаше през летящата врата. — Коридорът ни за обратно излитане е в осем и половина и не бих искал да го изпуснем.
	— В такъв случай може би е по-разумно да ви оставя и да придвижа последните документи. Ще ви съобщя веднага щом картината е на борда.
	Липман кимна и се отпусна тежко в коженото кресло наблизо.
	— Да ви донеса ли питие, сър? — обади се бармана.
	— Скоч с лед — поръча Липман, докато разглеждаше краткия списък с ястия, които се предлагаха на летището.
	Вече на вратата Рут се обърна.
	— Щом Анна се върне, предайте й, моля ви, че съм на митницата, за да взема документите.
	— Анна ли? — Липман беше вече на крака.
	— Да, беше тук почти целия следобед.
	— Защо? — Мъжът пристъпи заплашително към Рут.
	— За да осъществи надзор на транспорта. — Жената се стараеше да говори спокойно. — А и да се погрижи за разпорежданията на господин Фенстън.
	— Какви по-точно?
	— Да се изпрати Ван Гог в „Сотбис“ за застрахователна оценка.
	— Председателят не е давал такива разпореждания.
	— Но от „Сотбис“ изпратиха блиндирана кола и доктор Петреску потвърди.
	— Петреску беше уволнена преди три дни. Свържете ме незабавно със „Сотбис“.
	Рут изтича до апарата в залата.
	— С кого разговаря тя там?
	— С Марк Полтимър — отвърна Рут и му подаде слушалката.
	— Полтимър — буквално излая адвокатът в микрофона, щом чу отсреща да произнасят „Сотбис“. Сетне си даде сметка, че чува глас на автоматичен секретар, и трясна ядосано апарата. — Имате ли домашния му телефон?
	— Не — отговори жената, — но имам номер на мобилен…
	— Обадете му се.
	Тя бързо погледна в електронния си бележник и отново започна да набира.
	— Марк? — промълви.
	Липман дръпна телефона от ръката й.
	— Полтимър?
	— На телефона.
	— Името ми е Липман и съм…
	— Знам добре кой сте, господин Липман — прекъсна го Марк.
	— Хубаво, защото разбрах, че държите нашия Ван Гог.
	— Държахме, ако трябва да съм точен — отговори експертът, — докато доктор Петреску, вашият директор по изкуствата, не ни информира, и то преди да успеем да видим картината, че сте променили решението си и сте настояли за незабавно връщане на творбата обратно на „Хийтроу“, за да бъде транспортирана в Ню Йорк.
	— И вие й я дадохте? — извиси глас Липман.
	— Нямахме избор, господине, нейното име фигурираше в придружителния документ.


	Глава 25

	— Обажда се Винсент.
	— Вярно ли е това, което току-що чух?
	— И какво е то?
	— Че си откраднала Ван Гог.
	— Полицията информирана ли е?
	— Не, едва ли ще поеме такъв риск. Дори само за това, че акциите ни продължават да падат.
	— И какво смята да предприеме?
	— Изпраща човек в Лондон, който да те открие, но все още не мога да разбера кой.
	— Може вече да не съм в Лондон, когато пристигне.
	— Къде ще бъдеш?
	— Отивам си у дома.
	— Картината на сигурно място ли е?
	— На най-сигурното възможно.
	— Трябва да знаеш още нещо.
	— Какво?
	— Фенстън ще присъства на погребението ти днес следобед.
	Линията прекъсна, петдесет и двете секунди бяха изтекли.
	Анна остави слушалката, този път бе искрено разтревожена от опасността, на която бе изложена Тина. Какво ли щеше да предприеме Фенстън, когато разбере причината тя винаги да е една стъпка преди него?
	Насочи се към гишетата на заминаващите самолети.
	— Имате ли багаж? — попита жената зад малкото бюро.
	Анна вдигна червената кутия от количката зад себе си и я постави на кантара. До нея сложи куфара си.
	— Имате малко свръхбагаж, госпожо — предупреди служителката. — Ще се наложи да доплатите трийсет и два паунда. — Докато Анна вадеше парите от портфейла си, жената закачи етикет на полета на куфара и залепи голям стикер с надпис „Чупливо“ на кутията. — Изход четирийсет и три — допълни и подаде билета на пътничката.
	— Ще ви повикат за качване след около трийсет минути. Приятен полет.
	Докато крачеше в указаната посока, Анна си мислеше, че пратеникът на Фенстън щеше да е в Лондон много след като тя е отлетяла. В същото време си даваше ясна сметка, че е достатъчно да прочетат внимателно доклада й, за да се сетят къде в крайна сметка щеше да се озове въпросната творба. Нейната единствена и най-важна задача бе да е там преди тях. Сега трябваше да се обади на един телефон, който не бе използвала повече от десет години, и да предупреди един човек, че пътува към него. Стъпи на ескалатора за първия етаж и се нареди на дългата опашка от пътници, които трябваше да бъдат проверени от охраната на летището.
	— Насочва се към изход четирийсет и три — съобщи гласът — и ще пътува с полета на „Бритиш Еъруйс“ 272 за Букурещ в осем и четирийсет и четири…


	Фенстън се намести между хората около президента Буш и кмета Джулиани, които се здрависваха с изтъкнати личности на възпоменателната церемония, организирана на мястото на срутените кули близнаци.
	Фенстън стоя, докато хеликоптерът на президента се издигна във въздуха, сетне се сля с групата опечалени, заслушан в имената, които отекваха по високоговорителите. След произнасянето на всяко от тях се разнасяше камбанен звън.
	_Грег Абът._
	Загледа се в лицата на хората наоколо.
	_Кели Билингсън._
	Все потънали в скръб близки на загиналите.
	_Анна Петреску._
	Знаеше се, че майката на Анна живее в Букурещ и едва ли би могла да дойде за службата. Опитваше се обаче да отгатне кой от хората в тълпата бе чичо й Джордже от Данвил, Илинойс.
	_Ребека Рейнджър._
	Погледът му попадна на лицето на Тина. Очите й бяха пълни със сълзи. Не вярваше да скърби за Петреску.
	_Брулио Риъл Поланко._
	Свещеникът наведе глава в молитва. След това затвори библията си и направи с нея кръстен знак.
	— В името на Отца и Сина, и Светия Дух — завърши той.
	— Амин — промълви събраното множество.


	Тина наблюдаваше от мястото си Фенстън, който не проля нито една сълза, а само пристъпваше от крак на крак, сигурен знак, че му е досадно. Присъстващите се събираха на малки групи, за да си разкажат спомени, да изкажат съчувствие и да отдадат почит на някой загинал. Фенстън не размени дума с никого. Никой не се приближи до него, преди да се отправи забързано към чакащата го кола.
	Тина стоеше встрани сред група опечалени, но погледът й не слизаше от гърба на председателя. Шофьорът му държа задната врата и изчака шефът да влезе и да се настани до някаква непозната, която Тина виждаше за първи път. Двамата не размениха нито дума, докато шофьорът не се върна на мястото си и не натисна копчето на таблото, издигащо опушеното стъкло, което го отделяше от пасажерите отзад. Веднага след това луксозната кола зави и се вля в натовареното движение на улицата. Тина я проследи с поглед, докато се скри. Много й се искаше да се свърже с Анна. Толкова много неща имаше дай съобщи. Сега трябваше да разбере и коя е непознатата. Дали говореха за Анна? Дали Тина не носеше вина, че подтикна приятелката си да се впусне в толкова рисковано начинание? Къде ли се намираше Ван Гог?


	Жената до Фенстън беше облечена в сив костюм с панталон. Анонимността бе едно от най-големите й предимства. Никога не беше посещавала дома или офиса му, макар да се познаваха от повече от двайсет години. Запозна се с Нику Мунтеану още когато той беше един от доверените куриери на президента Николае Чаушеску.
	Една от най-важните му задачи по време на режима на Чаушеску беше да разпределя огромни суми в безброй банкови сметки из целия свят — подсигуряване за верните приближени на диктатора. Ако някой от тях престанеше да е вече лоялен, жената, седнала до Фенстън, го ликвидираше, а той преразпределяше сумите на тяхно име. Неговата специалност беше прането на пари — от островите Кук* до Швейцария, а нейната — да ликвидира провинилите се. Предпочиташе да убива с кухненски нож, какъвто може да се купи във всеки магазин, а за разлика от огнестрелното оръжие за него не се налага да имаш разрешение.
	[* Островна група в Южния Тих океан, разположена на югоизток от Самоа, носеща името на капитан Джеймс Кук, който забелязал островите през 1773 г. Сега са на самостоятелно управление под суверенитета на Нова Зеландия. — Б.пр.]
	И двамата знаеха къде се намират телата на убитите.
	През 1985 година Чаушеску реши да изпрати частния си банкер в Ню Йорк, за да открие презокеански клон на тайните авоари. През следващите четири години Фенстън загуби връзка с жената, която сега седеше до него, докато през 1989 Чаушеску беше арестуван от сънародниците си, съден и екзекутиран навръх Коледа. Сред тези, които избегнаха злощастната му съдба, беше и Олга Кранц. Бе прекосила седем граници, преди да стигне Мексико и оттам да се прехвърли в САЩ, за да се присъедини към армията нелегални емигранти, които не се редяха за помощи за безработни и получаваха в брой заплатите си от безскрупулни работодатели. В момента Фенстън бе нейният работодател.
	Той бе един от малкото останали живи, наясно с истинската самоличност на Кранц. За първи път я беше видял по телевизията, когато едва четиринайсетгодишна, тя се състезаваше под знамето на Румъния на международни състезания по гимнастика и оспорваше титлите на рускините.
	Тогава Кранц се класира втора след сънародничката си Мара Молдовану и прогнозите на спортните журналисти гласяха, че те двете ще станат носителки на златния и сребърния медали на следващата олимпиада. За съжаление никоя от тях не стигна до Москва. По време на тренировка Молдовану се опитала да направи двойно салто на гредата, подхлъзнала се и при падането си счупила врата. Кранц бе единствената друга гимнастичка, достатъчно подготвена да я замести. Тя заяви официално, че в памет на Молдовану ще направи всичко по силите си, за да спечели златен медал.
	Излизането й от гимнастиката не беше така драматично. Скъса сухожилие по време на загрявка само няколко дни, преди да бъде сформиран олимпийският отбор. Кранц знаеше, че няма да получи втори шанс. И както се случва с повечето атлети, които не стигат до стълбичката на победителите, името й бързо беше забравено. Фенстън се сети за нея едва когато съвсем случайно я видя да излиза от кабинета на Чаушеску. Ниската мускулеста жена вече не беше толкова млада, но бе запазила напълно своята гъвкавост и подвижност. Очите й бяха все така стъписващо сиви.
	Няколко правилно зададени въпроса и Фенстън научи, че Кранц е оглавила личната охрана на диктатора. Отговорностите й се свеждали до чупенето на определени кости на хората, пресекли пътя на Чаушеску и жена му.
	Като всеки спортист, Кранц искаше да е първа в своята дисциплина. След като бе довела до съвършенство задължителната програма — чупене на ръце, на крака, на вратове, тя премина към волната — прерязване на гърло. Там вече стана несъмнен носител на златен медал. Дългите часове неуморни тренировки доведоха до съвършенство в изпълнението. Докато другите ходеха на мачове или на кино в събота следобед, Кранц прекарваше почивните си дни в рязане на гърла на телета и агнета в кланиците. Рекордът й бе четирийсет и две животни за час. Никой от работниците в кланиците не можеше да стигне този наистина олимпийски рекорд.
	Чаушеску й плащаше добре. Фенстън — още по-добре. Условията на работа бяха прости. Трябваше да е на разположение денем и нощем и да не работи за никого друг. В разстояние на дванайсет години сумата, която получаваше за всяка задача, бе нараснала от 250 000 до един милион долара. Добро заплащане за нелегален емигрант.
	Фенстън извади от куфарчето си папка и я подаде мълчаливо на Кранц. Жената отвори първата страница и разгледа внимателно наредените вътре около пет снимки на Анна Петреску.
	— Къде е тя в момента? — попита. Все пак не бе успяла да се освободи от акцента си на човек, роден в Източна Европа.
	— В Лондон — отвърна Фенстън, преди дай подаде втора папка.
	Този път Кранц извади само една снимка.
	— Кой е този? — попита.
	— Той е по-важен и от момичето.
	— Възможно ли е? — Кранц се взря по-внимателно в снимката.
	— Да. Няма начин да го заместиш, за разлика от Петреску. Но каквото и да правиш, не бива да ликвидираш момичето, преди да те е завело до картината.
	— А ако не го направи?
	— Ще го направи — лаконично я увери Фенстън.
	— Какво ще получа за отвличането на мъж, на когото вече му е отрязано лявото ухо? — поинтересува се Кранц.
	— Един милион долара. Половината в аванс и другата половина в деня, в който ми го доставиш. Непокътнат!
	— А за момичето?
	— Същата тарифа, но само след като получа нейното ляво ухо. — Фенстън не изчака задаването на нов въпрос. — Вече съм дал инструкции на Липман да прехвърли първата вноска на обичайното място.
	Жената само кимна.
	Фенстън почука на стъклото, отделящо ги от шофьора, и той отби към тротоара.
	— Между другото, този случай трудно ще ти бъде приписан, защото се връщам от нейното погребение.
	Кранц не каза нищо, излезе спокойно от колата и се загуби в тълпата.


	15 септември

	Глава 26

	— Довиждане, Сам — набързо се сбогува Джак, когато мобилният му телефон поде първите тактове от „Дани Бой“. Остави мелодията да тече, докато излезе отново на Източна Петдесет и четвърта улица, защото не искаше портиерът да чуе разговора му. Натисна зеления бутон и продължи да крачи към Пето Авеню. — Какво имаш за мен, Джо?
	— Петреску кацна на „Гетуик“ — съобщи агентът. — Нае кола и замина направо в Уентуърт Хол.
	— Колко време прекара там?
	— Не повече от трийсет минути. После се отби в местната кръчма и се обади на някого, преди да се отправи към „Хийтроу“, където се срещна с Рут Париш в офиса на „Арт Локейшънс“. — Джак мълчеше и чакаше края на съобщението. — Някъде около четири микробус на „Сотбис“ се появи и взе една червена кутия…
	— С размери?
	— Около метър на шейсет сантиметра.
	— Няма да спорим какво е било съдържанието й.
	— Закараха кутията в офиса на аукционната къща в Уест Енд.
	— А Петреску?
	— Тя се качи в колата. Когато бусът спря на Бонд Стрийт, двама работници изнесоха кутията и тя ги последва вътре в сградата.
	— Кога излезе?
	— След около двайсет минути. Този път беше сама, но носеше червената кутия. Спря такси, сложи картината в багажника и изчезна.
	— Как така изчезна? — повиши глас Джак. — Какво искаш да кажеш?
	— В момента не разполагаме със свободни агенти — обясни Джо. — Повечето колеги работят по двайсет и четири часа за идентифициране на терористичните групи, които може да са отговорни за нападенията във вторник.
	— Разбирам — въздъхна Джак.
	— Няколко часа по-късно обаче я открихме.
	— Къде? — възкликна Джак.
	— На летище „Гетуик“ — уточни Джо. — Не забравяйте, че привлекателна блондинка с червена кутия обикновено се откроява в тълпата.
	— Агент Робъртс щеше да я изпусне — отбеляза Джак.
	— Агент Робъртс ли?
	— Друг път — отвърна Джак, докато се качваше в таксито.
	— И закъде тръгна този път?
	— За Букурещ.
	— Че защо й е да носи безценния Ван Гог чак в Букурещ?
	— Навярно по нареждане на Фенстън — предположи Джо.
	— Това е родният му град в края на краищата. А и на нея. Не се сещам за по-добро място да скрият картината.
	— Тогава защо ще праща Липман в Лондон?
	— За параван може би? Това обяснява и защо Фенстън присъства на погребението на Анна, след като чудесно знае, че е жива и все още работи за него.
	— Има и друго обяснение — отбеляза Джак.
	— Какво например?
	— Че вече не работи за него и е задигнала Ван Гог.
	— Доста рисковано би било. Не може да не си дава сметка, че той веднага ще тръгне по петите й.
	— Има един-единствен начин да разбера дали съм прав. — Джак натисна червения бутон и даде на шофьора адрес в Уест Сайд.


	Фенстън спря записа и смръщи вежди. Прослушваха лентата за трети път.
	— Няма ли да изгоните тази кучка най-сетне? — попита Липман.
	— Не и докато тя е единственият човек, който може да ни отведе до картината — отсече председателят.
	— Уловихте ли най-важната дума в техния разговор? — сприхаво попита Липман.
	Фенстън вдигна учудено вежди.
	— „Отивам“, каза тя. — Фенстън очевидно все още не разбираше. — Не каза: „Прибирам се у дома“, а „отивам у дома“. „Прибирам се“, би означавало — Ню Йорк.
	— Искаш да кажеш Букурещ, така ли? — най-сетне се сети той.


	Джак се облегна назад в таксито и се опита да проумее какъв би бил следващият ход на Петреску. Все още не можеше да реши дали тя е опитен професионален престъпник или пълен аматьор. И какво беше мястото на Тина Форстър в уравнението? Възможно ли беше Фенстън, Петреску и Форстър да играят в един отбор? Ако това се окажеше вярно, защо Липман прекара само няколко часа в Лондон? Сигурно бе, че не се е срещал с Петреску, нито пък успя да отнесе картината обратно в Ню Йорк.
	Ако Петреску е започнала своя игра, не можеше да не си дава сметка, че е само въпрос на време Фенстън да се добере до нея. Все пак тя плуваше в свои води и изглежда нямаше представа, че може да се провали.
	Джак така и не можеше да разбере защо Анна ще открадне картина, струваща милиони, след като не можеше да се отърве от толкова известна творба, без някой от предишните й колеги да разбере. Светът на изкуството бе твърде малоброен, а хората, които можеха да си позволят такава покупка — още по-малко. Дори да успееше, какво разчиташе, че ще може да направи с парите? Ако се опиташе да ги укрие, ФБР щяха да проследят подобна сума с лекота, особено след събитията във вторник. Нещо не се връзваше.
	Ако обаче доведеше дръзкото си начинание до очевидния му завършек, Фенстън нямаше дай прости и щеше да действа по обичайния си начин.
	Таксито всеки момент щеше да навлезе в Сентръл Парк, а той все още не можеше да подреди в смислена последователност събитията от последните няколко дни. Не беше никакъв проблем да вземе заповед за обиск на апартамента на Анна, тъй като тя все още бе в списъка на безследно изчезналите. Обяснил бе на съдията, че трябва да се свържат с роднините и приятелите й и да разберат дали не се е обадила на някой от тях. При това съществуваше една, макар и минимална възможност, да е в жилището си и да се съвзема от тежкото изпитание. Съдията беше подписал заповедта за обиск, без да задава много въпроси.
	— Надявам се да я откриете — лаконично бе добавил накрая.
	Подобна съчувствена фраза произнасяше по няколко пъти на ден в последно време.
	Сам бе избухнал в сълзи само при споменаването на името на Анна. Изрази готовност да помогне с всичко, което е по силите му, и дори го придружи до жилището й.
	Джак се разходи из малкия подреден апартамент, докато портиерът остана да чака в коридора. Специалният агент не научи много повече от онова, което вече добре знаеше. Бележникът й с телефони и адреси само потвърди информацията за местонахождението на чичо й в Данвил, Илинойс, а от един плик Джак разбра и адреса на майка й в Букурещ. Може би единствената истинска изненада бе малка рисунка на Пикасо, която висеше в дневната и носеше подписа на великия художник. Джак се взря в матадора и бика по-внимателно, за да се увери, че не е репродукция. Не можеше да повярва, че Анна е откраднала картината и я е закачила на видно място в жилището си. Дали пък не беше подарък от Фенстън за това, че му е помогнала да се сдобие с Ван Гог? Ако наистина беше така, поне разбираше защо го прави. Когато влезе в спалнята, получи доказателство, че Тина наистина е била в апартамента вечерта на единайсети септември. На нощното шкафче бе оставен часовник, който показваше 8,46.
	Джак се върна в дневната и се взря в снимката на бюрото, където Анна беше с родителите си. В една кутия откри връзка писма на език, който определено не разбираше. Повечето от тях бяха подписани „мама“, а няколко с „Антон“. Какъв беше той — роднина? Приятел? Джак погледна отново снимката и му мина мисълта, че ако майка му я видеше, непременно щеше да покани Анна да опита нейното ирландско задушено.
	— По дяволите — не се сдържа Джак и шофьорът на таксито извърна глава.
	— Проблем ли има?
	— Забравих да се обадя на майка ми.
	— Не ти завиждам — изрази съчувствието си човекът. — Аз също съм ирландец и знам какво те чака.
	Толкова ли му личеше, запита се Джак. Трябваше да предупреди, че няма да успее да отиде на традиционната вечер с ирландско задушено, когато се виждаше с родителите си, за да празнуват естественото превъзходство на келтската нация, включваща и ирландците, над останалата част от човечеството. Това, че беше единствено дете, не му помагаше много. Да не забрави да се обади на майка си от Лондон.
	Баща му бе искал Джак да стане адвокат и бе направил достатъчно жертви, за да може синът му да успее. След двайсет и шест години стаж в полицията на Ню Йорк баща му бе стигнал до заключението, че единствените хора, които печелят от престъпността, са адвокатите и самите престъпници, ето защо бе убеден, че синът му трябва да реши към лагера на кои ще се причисли.
	Въпреки съветите на баща си Джак се кандидатира за работа във ФБР само няколко дни, след като получи дипломата си за завършено юридическо образование от Колумбийския университет. Всяка събота отиваше да ги види и неизменно изслушваше мърморенето на баща си, че не е станал адвокат, и коментарите на майка си, че е крайно време да я направи баба.
	Джак хареса работата си от първия ден, когато пристигна в тренировъчния център в Куонтико, където подготвяха оперативните работници в Ню Йорк. След време успя да се издигне до старши разследващ агент. Той сякаш бе единственият от колегите си, който се изненада, че е повишен. Дори баща му го поздрави, макар и през стиснати зъби, след което допълни, че този факт само доказвал колко дяволски добър адвокат е можел да стане.
	Маки недвусмислено му беше заявил, че се надява Джак да го замести, когато го преместят обратно във Вашингтон, окръг Колумбия. Преди това обаче Джак трябваше да вкара в затвора един мъж, и несправянето с тази задача можеше да превърне всички мечти за издигане в кариерата в напразно бленуване. А трябваше да се признае, че до този момент напредъкът му не бе особено голям, на всичкото отгоре бе принуден да разчита на една аматьорка за голяма част от работата.
	Време беше да престане с излишните размишления и да се залавя за работа. Позвъни на секретарката си.
	— Сали, резервирай ми място в първия самолет за Лондон с прехвърляне за Букурещ. Отивам до вкъщи, за да си взема нещата.
	— Трябва да те предупредя, Джак, че „Кенеди“ ще бъде претоварено до средата на следващата седмица — отбеляза младата жена.
	— Все ми едно какво място ще намериш, готов съм да седя и до пилота.


	Правилата бяха прости. Кранц открадваше всеки ден по един мобилен телефон. Обаждаше се на председателя, разговаряха на родния си език и след това тя изхвърляше апарата. Така никой не можеше да я проследи.
	Фенстън седеше зад бюрото си, когато малката червена лампичка на личната му линия просветна. Един-единствен човек имаше този номер.
	— Букурещ — беше единственото, което каза, и затвори.
	Кранц пусна апарата в Темза, вдигна ръка пред първото такси и нареди лаконично:
	— „Гетуик“.

	* * *

	Докато се спускаше по стълбите на летище „Гетуик“, Джак забеляза своя стар приятел Том Красанти да го чака на пистата. Зад него се виждаше служебен автомобил на летището, чиято задна врата беше отворена от друг агент.
	Никой от двамата не продума, докато вратата не се затвори зад тях и не поеха напред.
	— Къде е Петреску? — попита първи Джак.
	— Кацна в Букурещ.
	— А картината?
	— Понесе я със себе си на количка за багаж — отговори Том.
	— Тази жена има стил.
	— Съгласен съм, но вероятно няма представа в какво се забърква.
	— Подозирам, че много скоро ще разбере — поклати глава Джак, — защото едно е сигурно — откраднала е творбата. Няма да съм единственият, който ще я издирва.
	— В такъв случай ще се наложи да си отваряш очите и за другите — отбеляза Том.
	— Това е сигурно. Дано успея да стигна в Букурещ, преди да е отпратила нанякъде.
	— Значи нямаш време за губене. — След това добави: — Тук сме с хеликоптер, който ще те откара до „Гетуик“. Задържат самолета за Букурещ с трийсет минути.
	— Как успя да го уредиш?
	— Хеликоптерът е наша работа, задържането — тяхна. Посланикът се обади във Форин Офис. Не знам какво им е казал — призна Том, когато спряха пред хеликоптера, — но имаш само трийсет минути.
	— Много ти благодаря за всичко — рече Джак, докато напускаше колата, и с бързи стъпки се насочи към хеликоптера.
	— Не забравяй — опита се да надвика рева на машината Том, — че нямаме представителство в Букурещ. Така че си сам.


	Глава 27

	Анна излезе заедно с тълпата навън, като буташе количката за багаж, върху която бяха струпани дървената кутия, големият куфар и лаптопът най-отгоре. Когато видя как към нея се носи някакъв непознат, спря нерешително.
	Изчака го да приближи, застанала нащрек. Беше някъде около петдесет и девет годишен, оплешивяващ, червендалест и с гъсти черни мустаци. Може и да минаваше шейсетте. Ако се съдеше по възтесния костюм, вероятно някога е бил и по-слаб. Спря точно пред Анна.
	— Аз съм Сергей — съобщи на родния си език. — Антон ми каза, че пристигате, и помоли да ви взема. Ангажирал ви е стая в хотел в центъра на града. — Мъжът подкара количката с багажа и я спря пред жълтото такси, което очевидно караше. Отвори задната врата на стария мерцедес и я изчака да се качи, преди да мине отзад и да натовари в багажника нещата й. Ако можеше да се вярва на показанията, колата бе изминала над триста хиляди километра. Най-сетне Сергей зае мястото си зад волана.
	Анна с любопитство разглеждаше улиците, по които минаваха, и не можеше да не отбележи колко много се е променил градът. Пред очите й се разкриваше една динамична, забързана столица, която очевидно се готвеше за своето място на масата на Европа. Модерни офис сгради и търговски центрове заместваха олюпените сиви постройки от времето на комунизма, които познаваше отпреди десет години.
	Сергей намали и спря пред малък хотел, сгушен в края на тясна уличка. Извади червената кутия и останалия багаж и тръгна към входа.
	— Искам да посетя майка си утре рано сутринта — каза му Анна, щом се регистрира.
	Сергей погледна часовника си.
	— Ще дойда да ви взема около девет. Така ще можете да откраднете няколко часа сън.
	— Благодаря.


	Джак забеляза жената за първи път, когато застана на опашката от чакащи да се качат на самолета. Според основните правила за следене първо изоставаш леко, за да провериш дали нямаш опашка. Следващият трик е, ако имаш преследвач, да не му позволяваш да разбере, че си го забелязал. Държиш се естествено, никога не поглеждаш назад. Не е никак лесно.
	Курсовият му в Куонтико всяка вечер след заниманията проследяваше по един курсист. Ако успееш да се измъкнеш, на следващия ден получаваш похвала. Джак не само се измъкна, когато дойде неговият ред, но направи нещо повече — проследи своя преподавател до дома му, без да бъде забелязан.
	Качи се по стълбичката на самолета, без да се обръща.


	Когато Анна излезе от хотела няколко минути след девет, завари Сергей да я чака до своя старичък мерцедес.
	— Добро утро — поздрави, докато той отваряше задната врата.
	— Добро утро, госпожо — отговори мъжът и задържа вратата пред нея. — При майка ви ли отиваме?
	— Да. Живее на…
	Сергей махна с ръка, за да даде знак, че знае адреса.
	Анна се усмихна, когато в центъра минаха край превъзходен фонтан, достоен да краси градините на Версай. Колкото повече се отдалечаваха от центъра, толкова по-тъжна ставаше картината и цветовете се преляха от светли към тъмни. Когато стигнаха квартал „Берцен“, Анна разбра, че ако новата власт иска да осъществи програмата „Благосъстояние за всички“, както обеща на своите сънародници след падането на Чаушеску, то ще трябва да извърви още дълъг път. Тези няколко километра от летището до крайния квартал върнаха Анна към познати сцени от нейната младост. Съгражданите й се видяха смазани от грижи, състарени за годините си и само децата, които ритаха на улицата, сякаш пет пари не даваха за упадъка, който ги заобикаляше. За кой ли път си помисли с гняв за упорството на майка си да остане в това жилище след смъртта на баща й по време на бунта. Толкова пъти я беше молила да отиде да живее при тях в Америка, но тя не искаше и да чуе.
	През 1987 Анна получи покана да посети Илинойс от своя чичо, когото не познаваше. Човекът й бе изпратил дори двеста долара, с които да плати част от билета си. Баща й бе настоял да замине, и то час по-скоро, а майка й предсказа, че никога няма да се върне, щом купува еднопосочен билет. Наистина чичото бе обещал да плати обратния, в случай че реши да се прибере у дома.
	По онова време тя беше едва седемнайсетгодишна и се влюби в Америка още преди корабът да акостира. Няколко седмици по-късно Чаушеску поде кампания срещу всеки, който оспори неговия драконов режим. Баща й я предупреди в едно писмо, че за нея вече не е безопасно да си дойде.
	Това бе последното му писмо. Три седмици по-късно той се присъедини към бунтовниците и никога не се прибра.
	Анна много тъгуваше за майка си и я молеше да замине при тях в Илинойс. Отговорът й обаче оставаше неизменно един и същ: „Това е моята родина, тук съм родена и тук искам да умра. Твърде стара съм, за да започна нов живот, а и кой ще се грижи за гроба на баща ти?“ Как така стара, възразяваше Анна. Та тя беше едва на шейсет и една, но това бяха шейсет и една упорити румънски години и полека-лека Анна проумя, че няма да успее да убеди майка си. След около месец чичо й я записа в местното училище. Докато гражданските вълнения в Румъния не спираха, Анна завърши колеж и после прие предложението да защити и докторска степен в „Пен“ за специалност, за която нямаше езикови изисквания.
	Доктор Петреску пишеше все така редовно на майка си, но разбираше, че съвсем не всички писма стигат до нея — много често майка й задаваше въпроси, на които Анна вече беше отговорила.
	Първото нещо, което направи, когато завърши и започна работа в „Сотбис“, бе да открие банкова сметка на името на майка си в Букурещ и всеки месец от заплатата й се превеждаха в нея по четиристотин долара. Макар че тя едва ли щеше да…
	— Ще ви чакам тук — обади се шофьорът, когато колата най-накрая спря пред очукан от времето жилищен блок на Пиаца Реситей.
	— Благодаря. — Анна се загледа в предвоенната сграда, където самата тя беше родена и където майка й продължаваше да живее. Странно за какво ли майка й бе похарчила парите. Стъпи на обраслата с бурени пътека, която като дете бе смятала за много широка, защото не можеше да я прескочи.
	Хлапетата, които ритаха на пътя, изгледаха подозрително непознатата, облечена с елегантно памучно сако и дънки с модерни прорези в плата, с последна мода маратонки. Самите те носеха подобни дънки. Анна натисна копчето на асансьора. Напразно. Нищо не се беше променило, неслучайно най-търсените апартаменти бяха тези на първите етажи. Не разбираше защо майка й не се беше преместила да живее в друга част на града. Беше й изпратила достатъчно пари, за да наеме по-удобно жилище в по-добър квартал. Колкото по-нагоре се качваше по етажите, толкова по-силно ставаше чувството й на вина. Беше забравила колко ужасяващи изглеждаха тези жилища. Тогава те наистина й се струваха напълно нормални, сигурно така ги възприемаха и децата, които играеха навън. Те просто не знаеха, че съществува и нещо друго.
	Когато най-накрая стигна шестнайсетия етаж, спря, за да си поеме дъх. Нямаше защо да се чуди, че майка й рядко напуска апартамента си. Възрастните хора, които живееха над нея, бяха като истински затворници. Почука на врата, която не беше виждала боя от годините, когато живееше тук.
	Мина известно време, преди много крехка, беловласа жена, облечена в черно да открехне вратата няколко сантиметра.
	Майка и дъщеря се гледаха известно време, докато най-сетне Елза Петреску отвори широко, прегърна дъщеря си и извика:
	— Анна, Анна!
	Двете избухнаха в сълзи.
	Старицата не смееше да пусне ръката на Анна, докато я въвеждаше вътре. Всичко блестеше от чистота и бе точно такова, каквото младата жена го помнеше. Същото канапе и столове, наследство от баба й, семейните снимки, до една в бели или черни рамки, кофа за въглища, която отдавна не беше виждала въглища, килим, толкова избелял, че едва ли някой помнеше какви са били първоначалните му шарки. Единственото, което виждаше за първи път, бе великолепен портрет на баща й, закачен на иначе празните стени. Това я подсети откъде бе започнала любовта й към изкуството.
	— Анна, Анна, толкова много въпроси искам да ти задам — въздъхна майка й, която не смееше да пусне ръката на дъщеря си. — С какво да започна?
	Разговорът им продължи с часове, като от време на време Анна повтаряше:
	— Мамо, моля те, ела да живееш в Америка.
	Отговорът беше неизменно един и същ.
	— Не. Всичките ми приятели са тук, спомените ми. Твърде стара съм, за да започвам наново.
	— Тогава поне се премести в друга част на града. Мога да намеря апартамент на по-нисък етаж и…
	— Тук съм се омъжила. Тук се роди ти, тук съм живяла повече от трийсет години с баща ти. Оттук Господ ще ме повика, когато дойде моят час. — Тя се усмихна. — Кой ще се грижи за гроба на баща ти? — попита, сякаш поставяше въпроса за първи път. Погледна дъщеря си в очите. — Знаеш колко много искаше той да се установиш в Америка при брат му и сега разбирам, че е бил прав.
	Анна огледа стаята.
	— Защо не си изразходвала поне част от парите, които ти изпращам всеки месец?
	— Изразходвам ги — отговори майката спокойно, — но не за себе си, защото нямам нужда от нищо.
	— А за какво?
	— Давам ги на Антон.
	— Но защо?
	— Знаеш, че беше в затвора.
	— О, да, писа ми скоро след като Чаушеску беше арестуван, за да ме пита имам ли снимка на татко, която да му дам за известно време. — Анна се усмихна и погледна портрета на баща си.
	— Постигнал е чудесна прилика, нали? — каза Елза.
	— Така е — съгласи се Анна.
	— Върнаха го на старата работа в академията. Сега е професор по перспектива. Ако се беше омъжила за него, сега щеше да си жена на професор.
	— Още ли рисува? — попита Анна, в желанието си да не допусне следващия въпрос, който неизменно щеше да бъде зададен.
	— Рисува, но основното му занимание е да преподава на студентите в Университета по изкуствата. Не можеш да се изхранваш с рисуване в Румъния — тъжно заключи възрастната жена.
	— Знаеш, че с неговия талант можеше да замине за Америка.
	Анна отново вдигна очи към чудесния портрет, рисуван от Антон. Майка й беше права. Той наистина можеше да бъде един от известните художници на Ню Йорк.
	— И какво прави парите?
	— Купува платна, бои, четки, изобщо материали, нужни на студентите му. Твоята щедрост отива за добро дело. Антон беше първата ти любов, нали?
	Анна не вярваше, че майка й все още може да я накара да се изчерви.
	— Така е — призна. — И мисля, че и аз бях неговата първа любов.
	— Сега е женен и има малко момченце, кръстиха го Петър. — Елза замълча за миг. — А ти имаш ли си приятел?
	— Не, мамо.
	— Това ли те доведе у дома? Да не бягаш от някого или от нещо?
	— Защо мислиш така?
	— В очите ти има тъга… Или по-скоро страх. Никога не си успявала да го скриеш като дете.
	— Имам един-два проблема — отвърна, едва сдържайки смеха си, — в днешно време това е нещо нормално. Всъщност се надявам Антон да успее да ми помогне да реша един от тях, затова ще отида до академията да се видя с него. Искаш ли да му предам нещо?
	Възрастната жена мълчеше. Оказа се, че е задрямала. Анна я зави по-добре с овехтялото одеяло и я целуна по челото.
	— Утре сутринта ще дойда отново, мамо — прошепна.
	Измъкна се на пръсти от стаята. Когато най-сетне слезе от последното стъпало на мръсното стълбище, с радост видя, че жълтият мерцедес я чакаше отпред.


	Глава 28

	Анна се върна в хотела си и след бърз душ се преоблече. Новият й шофьор я отведе до Художествената академия на Пиаца Университъций.
	Независимо от изминалите години сградата бе все така елегантна и докато вървеше нагоре по стъпалата към масивната врата с красива дърворезба, спомените от онези времена нахлуха в главата й. Тук за първи път видя произведения на световното изкуство. Приближи до момичето на пропуска и попита къде може да открие професор Теодореску.
	— Лекцията му е в голямата зала на третия етаж — обясни момичето. — Сигурно вече е започнала.
	Анна благодари и пое по познатите мраморни стълби и коридори. Спря пред плакат и прочете:

	ВЛИЯНИЕТО НА ПИКАСО ВЪРХУ ИЗКУСТВОТО НА ДВАЙСЕТИ ВЕК
	Професор Антон Теодореску
	Тази вечер 7,00 часа

	Една стрелка сочеше посоката. Анна бутна смело вратата и с облекчение отбеляза, че в залата беше тъмно заради прожекцията на диапозитиви, така никой ней обърна внимание. Изкачи стъпалата нагоре към последните редове и си намери място.
	В момента на екрана грееше диапозитив на известната „Герника“ на Пикасо. Антон обясняваше, че внушителното платно е рисувано през 1937 година по време на Гражданската война в Испания, когато художникът е бил в разцвета на силите си. Изобразяването на бомбардировките и жертвите му отнело три седмици и картината отразява откровената омраза на автора към испанския диктатор Франко. Студентите слушаха внимателно, някои си водеха бележки. Вдъхновеното изложение на Антон напомни на Анна защо бе така влюбена в него през всичките тези години, когато тя не само загуби своята девственост, но и започна дългата си любовна история с изкуството.
	Когато лекцията приключи, продължителните аплодисменти изразиха искреното възхищение на младите хора. Антон не беше загубил способността си да се аргументира и да подхранва ентусиазма на студентите към предмета, който преподаваше.
	Анна наблюдаваше как мъжът, нейната първа любов, събира диапозитивите и ги прибира в старото си куфарче. Висок и кокалест, с гъста къдрава тъмна коса, със старото си кадифено сако и отворена на врата риза, той имаше вид на вечния студент. Не можеше да не забележи, че е понапълнял, но това съвсем не го правеше по-малко привлекателен. Когато и последният студент напусна аудиторията, Анна тръгна надолу по стълбите към катедрата.
	Антон вдигна поглед и я изгледа над очилата си, очевидно очакваше въпрос от закъсняла студентка. Когато я позна, направо застина.
	— Анна! — възкликна. — Добре, че не знаех за присъствието ти. Сигурно щях да се притесня, тъй като ти знаеш за Пикасо много повече от мен.
	Тя го целуна по двете бузи.
	— Не си загубил нищо от чара и способността си да ласкаеш — рече през смях.
	Антон протегна ръце сякаш се бранеше и се ухили широко.
	— Сергей посрещна ли те на летището?
	— Да, благодаря ти. Къде се запозна с него?
	— В затвора — призна Антон. — Имаше късмет и преживя режима на Чаушеску. Видя ли се с онази светица майка ти?
	— Да — отговори му тя. — Живее в условия, сравними със затвора.
	— Права си и честно казано, опитах да направя нещо по въпроса, но пък твоите пари и нейната щедрост ми дават възможност да помогна на най-добрите си студенти…
	— Знам, тя ми разказа.
	— Но е трудно да го разбереш, докато не видиш някои от резултатите на твоята инвестиция.
	Хвана я за ръка и я поведе извън залата, надолу към първия етаж. По стените бяха накачени картини.
	— Това са работите на отличните студенти — каза и разпери ръце като горд баща. — Всяка е рисувана върху платно, доставено от теб. Едната от наградите сме нарекли на твое име — наградата „Петреску“. Би било чудесно, ако ти сама избереш носителя. Ще е чест не само за мен, но и за студентите ми.
	— Наистина съм поласкана — смути се Анна и се усмихна, докато минаваше покрай редицата от картини. Разглеждаше внимателно работите, спираше от време на време пред някоя. Очевидно Антон ги беше научил на важните неща — че не бива да посягат към четката, докато не овладеят работата с молив. Фактът, че сюжетите на много от творбите бяха оригинални и смели, означаваше, че ги е насърчават да дават воля на собствените си мисли. Някои работи бяха все още незрели, но и имаше такива, в които личеше оформящ се талант. Най-накрая спря пред платно, кръстено „Свобода“, на което бе изобразен изгрев над Букурещ.
	— Познавам човек, който определено ще я оцени.
	— Запазила си верния си усет — усмихна се Антон. — Данута Секалска е звездата на тазгодишния випуск. Предложиха й дори да продължи образованието си в „Слейд“ в Лондон, стига да може да си осигури средства за всекидневните си разходи там. — Той погледна часовника си. — Имаш ли време за по едно питие?
	— Разбира се — отговори Анна. — Всъщност трябва да призная, че имам една молба към теб. В интерес на истината, са две.
	Антон отново улови ръката й, все едно още бяха студенти, и я поведе по коридора към стаята на преподавателите. Когато влязоха, вътре ги посрещна приглушеният ромон на спокойните разговори на почиващи си преподаватели пред чаша кафе. Те сякаш не забелязваха, че мебелите, чашите, чинийките и вероятно бисквитите пред тях биха били отхвърлени от всеки самоуважаващ се бездомник, посещаващ приют на Армията на спасението в Бронкс.
	Антон наля две чаши кафе.
	— Черно, доколкото си спомням. Не е точно като в модно кафене в центъра на Ню Йорк, но се стараем — отбеляза със самоирония.
	Няколко души извиха глави и изгледаха новодошлите, които се настаниха край огъня.
	— Какво мога да направя за теб, Анна? — попита Антон. — Знаеш колко много съм ти задължен.
	— Става дума за майка ми — тихо започна тя. — Помогни ми да я накарам да похарчи малко пари за себе си. Нека си купи поне един килим, канапе, телевизор, телефон. Да не говорим, че външната врата се нуждае от боядисване.
	— Мислиш ли, че не съм правил опити? Откъде мислиш, че си наследила упоритостта си? Предложих й дори да се премести при нас. Не е дворец, но все пак изглежда по-добре от онази дупка, в която живее. — Отпи голяма глътка. — Обещавам да подновя атаките.
	— Благодаря ти — въздъхна Анна и го изчака мълчаливо да си свие цигара. — Виждам, че не си спрял да пушиш, не успях да те убедя да ги откажеш.
	— Пред очите ми не се мяркат ярките светлини на Ню Йорк, които да отвличат вниманието ми от порока. — Запали готовата цигара и попита: — Каква е втората ти молба?
	— Ще трябва добре да си помислиш, преди да ми отговориш — с равен глас изрече тя.
	Антон остави кафето, вдиша дима от цигарата и изслуша внимателно разказа й.
	— Обсъди ли го с майка си?
	— Не — призна тя. — По-добре да не знае каква е истинската причина да дойда в Букурещ.
	— Колко време имам?
	— Три или може би четири дни. Зависи какви ще са резултатите от пътуването ми.
	— А ако ме хванат? — попита той и отново напълни дробовете си с дим.
	— Най-вероятно ще отидеш отново в затвора — каза Анна.
	— А ти?
	— Картината ще бъде транспортирана в Ню Йорк и ще бъде използвана като доказателство срещу мен. Ако имаш нужда от още пари за…
	— Не, все още разполагам с близо осем хиляди долара от майка ти, ето защо…
	— Осем хиляди ли?
	— Всеки долар тук изминава дълъг път, докато…
	— Би ли приел подкуп?
	— Подкуп ли?
	— Ако се заемеш с предложението ми, ще платя пътуването на твоята студентка Данута Секалска до „Слейд“.
	Антон се замисли.
	— И ще се върнеш до три дни, така ли? — той загаси цигарата си.
	— Най-много след четири.
	— Тогава нека се надяваме, че наистина съм толкова добър, колкото мислиш, че съм.


	— Винсент е.
	— Къде си?
	— При майка ми.
	— Не се заседявай.
	— Защо?
	— Ловецът знае къде си.
	— Ще се разминем отново.
	— Не съм убедена, че е мъж.
	— Какво те кара да мислиш така?
	— Видях Фенстън да говори с една жена в колата си по време на възпоменателната церемония.
	— Това нищо не значи…
	— Така е, но ме тревожи фактът, че я виждам за първи път.
	— Може да е някоя от приятелките на председателя.
	— Точно тази жена не е приятелка на никого.
	— Опиши ми я.
	— Метър и петдесет, слаба, тъмнокоса.
	— Там, където отивам, почти всички изглеждат така.
	— Картината с теб ли ще бъде?
	— Не. Оставила съм я там, където никой не може да я види.
	Връзката прекъсна.


	Липман натисна бутона, който спря записа.
	— Къде ли ще е това място, където никой няма да я види?
	— _Не може, а не няма да я види_ — уточни Фенстън. — Сигурно е още в кутията.
	— Съгласен съм, но въпросът е накъде се отправила?
	— В държава, където хората са около метър и петдесет високи, слаби и тъмнокоси.
	— Значи Япония — предположи Липман.
	— Защо си толкова сигурен?
	— Ще се опита да продаде картината на единствения човек, който не може да устои на изкушението.
	— Накамура — заключи Фенстън.


	16 септември

	Глава 29

	Джак бе отседнал в хотел с амбициозното име „Букурещи Интернационал“. Прекара нощта в игра с радиатора, като ту го засилваше, защото в стаята беше студено, ту го намаляваше, защото вдигаше много шум. Стана малко след шест сутринта, пропусна закуската, за да не попадне неочаквано в една категория с разстроения радиатор.
	Не беше виждал жената, откакто се бе качил на самолета, което означаваше, че или е направил грешка, или тя е професионалистка. За него вече нямаше никакво съмнение, че Анна работи самостоятелно, и логичният извод бе, че Фенстън много скоро ще изпрати човек да прибере картината му. Но какви бяха плановете на Петреску, даваше ли си сметка на какъв риск се излага? Джак вече беше решил, че най-подходящият момент да се закачи за Анна е, когато посети майка си. Този път щеше да я изчака. Интересно дали и жената, която бе видял на опашката за качване в самолета, имаше същата идея? И ако беше така, дали тъкмо тя не беше пратеникът на Фенстън?
	Портиерът на хотела му предложи туристическа карта, в която живописно бяха отбелязани най-важните забележителности на града, но крайните квартали напълно отсъстваха. Ето защо Джак отиде до първата будка за вестници и списания и си купи пътеводител на Букурещ с услужливото заглавие: „Всичко, което трябва да знаете за Букурещ“. Там не откри нито един параграф, посветен на квартала „Берцен“, където живееше майката на Анна. Но поне откри Пиаца Раситей. С помощта на указанията за мащаба на картата изчисли, че мястото, където Анна се беше родила, трябва да е на около девет километра северно от хотела му.
	Реши да измине първите четири пеша, не само заради необходимостта да се раздвижи, но и за да провери дали наистина го следят.
	Излезе от хотела си в 7,30 и пое с енергична крачка.


	Анна също прекара неспокойна нощ. Трудно й беше да заспи с тази червена кутия под леглото. Обзеха я съмнения дали молбата й нямаше да подложи Антон на ненужен риск? Нищо че бе въпрос само на няколко дни. Бяха се разбрали да се срещнат в академията в осем — час, в който никой уважаващ себе си студент не би се веснал там.
	Когато излезе на улицата, видя Сергей в своя старичък мерцедес. Колко ли време вече чакаше? Щом я забеляза, мъжът изскочи навън.
	— Добро утро, госпожо — поздрави, докато поставяше червената кутия в багажника.
	— Здравей, Сергей — усмихна се тя. — Бих искала да отидем до академията, където ще оставя този сандък.
	Мъжът кимна в отговор и отвори любезно вратата пред нея.
	По пътя Анна научи, че Сергей е женен от трийсет години и има син, който в момента е в армията. Много й се искаше да го попита дали познава баща й, но в този миг забеляза Антон, застанал пред входа сградата, пристъпвайки неспокойно от крак на крак.
	Колата спря, Сергей извади кутията от багажника.
	— Това ли е? — попита Антон и изгледа червената кутия подозрително.
	Анна кимна мълчаливо. Двамата мъже понесоха кутията нагоре по стълбите. Антон отвори вратата и двамата изчезнаха вътре.
	Докато чакаше навън, Анна погледна няколко пъти часовника си. Не бяха минали и няколко минути, а вече бе започнала да се тревожи. Дали човекът на Фенстън бе успял да я открие? Досещаше ли се за плана, свързан с картината? Най-сетне двамата мъже се появиха отново на вратата с друга, по-обикновена дървена кутия. Размерът бе почти същият, но тънките дъски не бяха маркирани. Сергей я прибра в багажника, хлопна капака и зае мястото си зад волана.
	— Благодаря ти — допря устни тя до двете бузи на Антон.
	— Едва ли ще мога да заспя, докато не се върнеш — призна й художникът.
	— Ще отсъствам не повече от три-четири дни — обеща му тържествено. — Тогава с радост ще те отърва от бремето и никой нищо няма да разбере. — Качи се в колата.
	Сергей потегли и тя се обърна да погледне за последен път Антон, който й се стори самотен и някак объркан. Дали щеше да се справи, помисли си с тревога.


	Джак нито веднъж не погледна назад, но бе изминал около километър, когато на пътя му се изпречи голям супермаркет. Влезе вътре без никакво колебание. Скри се зад първата колона, откъдето имаше добра видимост към тротоара, и зачака жената да отмине. Но това не се случи. Всеки аматьор би продължил, оглеждайки се, или би го последвал. Джак не остана прекалено дълго, за да не събуди подозренията й, че я е видял. Купи си багета с бекон и яйце и продължи пътя си. Докато дъвчеше закуската си, се опита да предположи кой ли може да я е изпратил? И каква ли беше задачата й? Дали се надяваше той да я отведе до Анна, или сам бе нейната мишена — контранаблюдение, таен страх на всеки агент от ФБР. Дали пък не го бе подгонила параноя?
	Щом напусна центъра на града, Джак спря, за да разгледа картата. Реши да вземе такси. Можеше да му се наложи да се придвижи по-бързо, а в квартал „Берцен“ едва ли щеше да намери. Колата може да помогне да се отървеш от опашката си, въпреки че в един краен квартал жълтото такси щеше да бие на очи далеч повече, отколкото в центъра. Провери отново картата, зави наляво и през цялото време не се обърна нито веднъж назад, не провери дори в някоя от витрините с по-големи стъкла. Ако жената беше професионалистка, непременно щеше да разбере, че я е забелязал. Вдигна ръка пред първото празно такси.


	Анна бе помолила своя шофьор, както мислеше вече за Сергей, да я върне до същия жилищен блок, който бяха посетили предишния ден. Би предпочела да може да предупреди майка си по телефона по кое време да я чака, но това беше неосъществимо, защото Елза Петреску не одобряваше тези апарати. Към тях и към асансьорите имаше изцяло отрицателно отношение — винаги когато се развалят, няма кой да дойде ги поправи. Знаеше, че майка й става към шест сутринта, за да измие и без това искрящата от чистота къща.
	Сергей спря в края на буренясалата пътека, излизаща от Пиаца Раситей. Анна го предупреди, че ще се бави не повече от час, след което ще се отправи към летище „Отопени“, за да не изпусне полета си.
	Човекът само кимна.


	Джак спря първото такси, което мина покрай него, и се приближи до прозореца от страната на шофьора.
	— Говорите ли английски?
	— Малко — колебливо отвърна човекът.
	Джак разтвори картата и посочи Пиаца Раситей, едва тогава отвори задната врата, за да се качи. Мъжът го изгледа недоверчиво, сякаш чакаше потвърждение. Клиентът кимна. Потеглиха в посока, в която никой турист досега не бе поискал от шофьора на таксито да го закара.
	Много скоро и двамата забелязаха, че след тях се движи друго такси, но не се виждаше кой е пасажерът. Може би преследвачката на Джак бе седнала на задната седалка? Дали го беше изгубила, или бе хванала някое от следващите таксита, които успяваше да различи в огледалото за задно виждане? Ако беше наистина професионалистка, щеше да е в някое от тях, при това Джак имаше усещането, че тя чудесно знае накъде се е отправил.
	Всеки голям град има своите крайни и бедни квартали, но Джак наистина не беше виждал толкова грозни улици и къщи, като в „Берцен“ — мрачни, високи бетонни постройки, разпръснати из западналия квартал. На графитите, които се виждаха по стените, и в Харлем биха се зачудили.
	Таксито вече намаляваше, когато Джак забеляза малко пред тях паркиран до самия тротоар жълт мерцедес, и то на улица, която не бе виждала две таксита в една и съща година.
	— Карай нататък — остро нареди той, но колата, в която се возеше, продължаваше да намалява скорост. Джак тупна здраво шофьора по рамото и енергично посочи напред с ръка, за да му покаже, че трябва да продължава.
	— Не — възпротиви се шофьорът. — Това място вие иска.
	— Карай! Карай! — почти извика Джак.
	Объркан, човекът сви рамене и натисна газта, отминавайки спрелия мерцедес.
	— Завий в следваща пряка — посочи Джак наляво. Човекът закима с още по-объркан вид. Чакаше следващите инструкции.
	— Обърни — отчетливо произнесе — и спри пред ъгъла.
	Шофьорът с все така объркано изражение изпълни нареждането, поглеждайки час по час назад. Щом колата спря, Джак излезе и приближи бавно до ъгъла на последната сграда, проклинайки наум лошия си късмет. Питаше се къде ли е жената, защото тя определено не беше направила същата грешка. Трябваше да предвиди, че Анна може би вече е тук и че и тя най-вероятно се придвижваше с такси.
	Загледа се в сивия бетонен жилищен блок, където живееше майката на Анна, и се зарече никога повече да не се оплаква от тясното си жилище в Уест Сайд. Чака близо четирийсет минути, преди Анна да излезе и да се отправи към чакащата я кола. Той се качи в своята и нервно посочи жълтия мерцедес на шофьора.
	— Следвай ги, но от разстояние, докато движението не стане натоварено. — Изобщо не беше сигурен, дали човекът го разбра. Колата напусна прикритието си, но колкото и Джак да тупаше шофьора по рамото да намали, за да не ги забележат, онзи се залепи за предната кола. Двете таксита приличаха на камили в пустинята из безлюдните улици на крайния квартал. Джак изруга, съзнавайки, че направо се проваля. И най-несъобразителният аматьор щеше да го забележи.


	— Знаете, че ни следят, нали? — обади се по едно време Сергей.
	— Не, но не съм изненадана — отговори Анна. Стомахът й се сви, защото се потвърдиха най-лошите й опасения. — Успя ли да ги разгледаш?
	— Съвсем бегло. Мъж на около трийсет-трийсет и пет, слаб, с тъмна коса, нищо повече, за съжаление. — Значи Тина грешеше, като я предупреди да се пази от жена, бе първата мисъл на Анна. — И е професионалист — додаде Сергей.
	— Какво те кара да мислиш така? — Сега наистина се разтревожи.
	— Когато таксито му ме задмина, той не се обърна. Но човек не може да е сигурен от коя страна на закона е преследвачът му.
	Анна потрепери. Сергей хвърли поглед в огледалото за задно виждане.
	— И сега е зад нас, но не се обръщайте — остро предупреди той. — Защото ще разбере, че сме го забелязали.
	— Благодаря ти.
	— Все още ли държите да ви закарам на летището?
	— Нямам друг избор.
	— Мога да му избягам, но тогава вече ще е повече от ясно, че знаем за съществуването му.
	— Няма смисъл — въздъхна Анна. — И без това знае къде отивам.


	Джак винаги носеше паспорта и кредитната карта в портфейла си точно за такива случаи. Когато видя надписа пред отклонението за летището, си спомни за своя неразопакован багаж в хотелската стая.
	Още три или четири таксита се движеха по посока на летище „Отопени“ и Джак се питаше, в кое ли от тях е жената от самолета и дали вече е резервирала място за полета на Анна Петреску.


	Анна подаде на Сергей банкнота от двайсет долара много преди да стигнат „Отопени“ и му каза за кой обратен полет си е резервирала билет.
	— Ще можеш ли да ме вземеш?
	— Разбира се. Ще ви чакам — обеща той, докато намаляваше, и спря пред входа за международните полети.
	— След нас ли е? — попита Анна.
	— Да — отвърна Сергей и излезе от колата.
	Носач се приближи с количка за багаж и му помогна да натоварят чантата на Анна и кутията.
	— Ще бъда тук, за да ви посрещна — провикна се Сергей малко преди Анна да се скрие зад вратата.
	Таксито на Джак заби спирачки зад жълтия мерцедес. Агентът изскочи и се затича към вратата на шофьора с десетдоларова банкнота в ръка. Сергей свали прозореца, без да бърза, и взе с два пръста подадената десетачка. Джак се усмихна.
	— Дамата от вашата кола — започна. — Знаете ли за къде пътува?
	— Да — поглади мустаци Сергей.
	Джак извади следваща банкнота, мъжът прибра и нея.
	— Е, къде? — нетърпеливо попита Джак.
	— В чужбина — отвърна възрастният мъж и премести лоста на скоростите на първа. Сетне бавно потегли.
	Джак изруга и изтича обратно до своето такси, плати сметката си от три долара и бързо влезе в залата на летището. Спря и се огледа внимателно. Скоро забеляза Анна да отстъпва от гишето за чекиране и да се насочва към ескалатора. Размърда се едва след като я загуби от поглед. Когато стигна най-горната площадка на ескалатора, тя вече беше в кафенето. Седеше в един ъгъл, откъдето имаше добра видимост. Не само го следяха, но сега и обектът му вече го търсеше. Анна беше свикнала да бъде нечие средство, ето защо нямаше да й е трудно да открие този, когото търсеше. Джак вече започваше да се страхува, че неговият случай ще влезе в наръчниците на Коунтико как не трябва да се проследява заподозрян.
	Върна се обратно на приземния етаж и застана пред таблото с разписанието. Видя само пет международни полета: за Москва, Хонконг, Ню Делхи, Лондон и Берлин. Отхвърли Москва, тъй като самолетът излиташе само след четирийсет минути, а Анна си седеше спокойно в кафенето. За Ню Делхи и Берлин машините щяха да тръгнат привечер, Хонконг също не беше достатъчно сигурна дестинация, въпреки че полетът бе след два часа, петнайсет минути по-късно бе за Лондон. Спря се на Лондон, но не искаше да рискува и затова реши да купи два билета — един за Лондон и един за Хонконг. Ако Анна не се появеше на изхода за заминаващи за Хонконг, ще се качи на самолета за „Хийтроу“. Дали и другата преследвачка бе избрала същата стратегия? Нещо му подсказваше, че тя знае къде отива Анна.
	Щом получи двата билета и обясни и пред двете гишета, че не носи багаж, се насочи към изход 33, за да продължи наблюдението си. Настани се на един от столовете, където чакаха пътниците за Москва, които щяха да напуснат залата през изход 31. Мина му през ума дори лудата мисъл да отскочи до хотела за багажа и да си плати сметката и после да се върне на летището. Бързо се отказа, защото това означаваше, че рискува да загуби обекта си.
	Позвъни на управителя на хотела в Букурещ по мобилния си телефон и без да влиза в подробности, му обясни какво да направи. Представи си колко изумен е човекът отсреща да получи задачата да прибере багажа на клиента и да го остави на рецепцията. Предложението на странния клиент обаче да добавят още двайсет долара към сметката му заради причинените затруднения бързо ликвидира колебанието.
	— Лично ще се погрижа, господине.
	Джак вече се питаше дали Анна не бе дошла на летището, за да отвлече вниманието на опашката си, като всъщност възнамерява да се върне обратно в Букурещ, за да прибере червената си кутия. Не можеше да си прости, че се държа толкова глупаво с шофьора на мерцедеса. Ала ако тя бе разбрала, че има опашка, като всеки аматьор би трябвало да се опита да се отърве час по-скоро. Само професионалист би изпълнил такъв пирует, за да се освободи от преследвача си. Възможно ли бе Анна да е професионалистка и да продължава да работи за Фенстън? Ако бе така, то в случая той оставаше единственият обект за наблюдение.
	Пътниците за полет 3211 за Москва вече се качваха на борда, когато Анна мина покрай него. Изглеждаше спокойна, когато се настани между пътниците за авиокомпанията „Катай Пасифик“ за Хонконг. Малко след това Джак се изправи и напусна малката зала. Изчака навън повикването на пътниците за полет 017 до Хонконг.
	Тримата се качиха на боинг 747 за Хонконг по различно време. Единият — в първа класа, вторият — в бизнес класа, а третият — в икономична.


	17 септември

	Глава 30

	— Много съжалявам, милейди, но голям кашон с документи пристигна от „Симпсън и Симпсън“ и бих искал да знам къде да го поставим?
	Арабела остави писалката и вдигна лице от писалището.
	— Андрюс, спомняш ли си времето, когато бяхме малки, а ти беше помощник-иконом?
	— Да, госпожо — с леко изумление отвърна достолепният мъж.
	— Всяка Коледа играехме играта „Намери пакета“.
	— Спомням си, госпожо.
	— Една година ти скри кутията с шоколадови бонбони и двете с Виктория цял следобед я търсихме, но така и не успяхме да я открием.
	— Така беше, госпожо. Лейди Виктория дори ме обвини, че съм ги изял, и се разплака горчиво.
	— И въпреки това ти не й каза къде е кутията.
	— Така си беше, госпожо. Сега вече мога да ви призная, че тогава баща ви ми обеща шест пенса, за да не издам скривалището.
	— Защо ли го е направил? — вдигна заинтригувана очи Арабела.
	— Негово благородие искаше да прекара един следобед на спокойствие с пура и чаша порто, убеден, че вие имате с какво да се занимавате.
	— Но ние така и не я открихме — отбеляза Арабела.
	— А аз така и не получих своите шест пенса — рече Андрюс.
	— Можеш ли да си спомниш къде скри кутията тогава?
	Мъжът се замисли известно време и много скоро лицето му се озари от усмивка.
	— Да, милейди — отвърна той. — И най-вероятно бонбоните са все още там.
	— Добре, защото бих искала да оставиш там кашона, изпратен от „Симпсън и Симпсън“.
	— Както желаете, милейди — поклони се леко Андрюс, който очевидно се стараеше да си дава вид сякаш разбира причините за подобно нареждане.
	— Ако следващата Коледа, Андрюс, се опитам да намеря този кашон, за нищо на света не бива да издаваш скривалището.
	— А ще получа ли своите шест пенса?
	— Ще получиш цял шилинг — обеща Арабела, — но само ако никой не открие къде е скрит кашонът.


	Анна се настани до прозореца на последния ред на икономичната класа. Ако мъжът, изпратен от Фенстън да я следи, беше на борда, което подозираше, поне знаеше срещу какво се изправя. Започна да мисли как ли този човек е открил, че ще бъде в Букурещ. Как ли е научил адреса на майка й и дали знаеше, че следващата й цел е Токио?
	Мъжът, който изтича до колата на Сергей и потропа на прозореца, докато тя беше пред гишето за чекиране, очевидно не искаше да наеме таксито, макар шофьорът да реши, че е клиент. Най-вероятно информацията е изтекла от нейните разговори с Тина. Приятелката й никога нямаше да я издаде, значи бе станала неволна съучастничка на лошите. Липман беше напълно способен не само да постави подслушвателно устройство в телефона й, но и да предприеме по-зловещи действия.
	Анна съвсем целенасочено бе изпуснала няколко ключови думи в последните два разговора, за които те очевидно бяха се хванали. „Отивам у дома“ и „там, където отивам, има много такива“. Следващия път ще подметне нещо, което да изпрати човека на Фенстън в съвсем друга посока.
	Джак седеше в салона на бизнес класата и докато отпиваше от диетичната си кола, се мъчеше да анализира събитията от последните два дни. Ако си оставен сам на себе си, приготви се за най-лошия сценарий, обичаше да повтаря курсовият им на всеки новопостъпил в курса за обучение.
	Опита се да подреди събитията от последните два дни. Преследваше жена, задигнала картина за шейсет милиона, но дали бе оставила творбата в Букурещ, или беше уредила да я прехвърлят в друга дървена кутия с намерението да я продаде в Хонконг? Мислите му отскочиха към другата жена, която преследваше Анна. Там сякаш нещата бяха по-ясни. Ако Анна бе откраднала картината, жената бе наета от Фенстън, за да я следи и да разбере къде е творбата. Оставаше въпросът, как разбираше къде ще бъде Анна и дали си даваше сметка, че той също е по петите на нейната жертва? Какви ли бяха инструкциите й, ако се добере до Ван Гог? Джак разбираше, че единственият начин да намери отговори на някои от въпросите е да изпревари и двете и да бъде винаги на крачка пред тях.
	Попаднал бе в капан, за който редовно бе предупреждавал младшите агенти. Не се поддавайте на изкушението да мислите, че заподозреният е невинен. Съдът ще вземе това решение вместо вас. Винаги трябва да вярвате, че разследваният е виновен, а понякога, но много рядко, се оказва, че не е. Не помнеше някога неговият инструктор да е давал указания какво трябва да правят, ако обектът им е привлекателен. В наръчника за подготовка на агентите на ФБР изрично бе записано, че при никакви обстоятелства агентът не бива да влиза в каквито и да е отношения със заподозрения. През 1999 година наръчникът бе актуализиран и към този текст бе добавено: „все едно мъж или жена“.
	Мислите на Джак отново се върнаха към Ван Гог и Анна. Дали щеше да се опита да продаде картината в Хонконг? Къде смяташе да съхранява такава голяма сума и как възнамеряваше да се възползва от придобивката си? Не му се вярваше да предпочете да остане в Букурещ завинаги. Изведнъж се сети, че тя посети Уентуърт Хол.


	Кранц беше сама в салона на първа класа. Пътуваше винаги в първа класа, само така имаше възможност да се качи последна и да слезе първа, особено когато знаеше закъде пътува жертвата.
	Сега, когато разбра, че не само тя следи Петреску, трябваше да е още по-внимателна. Не можеше да си позволи да убие Анна в присъствието на някой друг.
	Питаше се кой би могъл да е високият тъмнокос мъж и за кого работеше. Дали пък Фенстън не го беше изпратил, за да следи нея, или работеше за някое чуждо правителство? Но за кое? Или за американското, или за румънското. Положително беше професионалист, защото не го бе забелязала нито преди, нито след онази глупава грешка с таксито. Склонна бе да мисли, че е американец. Дори се надяваше да е така, защото ако се наложеше да му пререже гърлото, щеше да е бонус.
	Кранц не успя да си почине по време на дългия полет до Хонконг. Инструкторът й в Москва обичаше да повтаря, че нивото на концентрация обикновено пада на четвъртия ден. Това значеше на следващия ден.


	18 септември

	Глава 31

	— Пасажерите със следваща дестинация…
	— Само това липсва… — промърмори Джак.
	— Какво ви липсва, господине? — попита внимателната стюардеса.
	— Транзитен престой.
	— Коя е вашата крайна дестинация?
	— Нямам представа — отговори Джак. — Какви са възможностите?
	Стюардесата се засмя.
	— Държите ли на източната посока?
	— Приблизително.
	— В такъв случай можете да избирате между Токио, Бризбейн, Сидни или Оуклънд.
	— Благодаря ви — любезно отговори Джак. Информацията беше полезна, но не му помагаше много. — Ако реша да прекарам нощта в Хонконг, ще трябва да мина през паспортен контрол, а искам да пътувам транзит…
	Развеселена, младата жена се опита да му помогне.
	— В залата на летището ще видите два изхода — единият води към мястото, откъдето можете да получите багажа си, а другият — към транзитната зала. Ще си вземете ли багажа, или сте го чекирали за крайна дестинация?
	— Нямам багаж — призна Джак.
	Младата жена кимна, усмихна се и мина нататък, за да се погрижи за някой друг пътник, който не е толкова объркан.
	Джак си даде сметка, че стъпи ли на земята, ще трябва да се движи с максимална скорост, докато намери достатъчно добро място, от което да може, незабелязан от Анна, да следи действията й, без да попадне в полезрението на другата й почитателка.


	Анна гледаше разсеяно през люка как самолетът се снишава над летище „Чек Лап Кок“.
	Никога нямаше да забрави първото си посещение в Хонконг преди няколко години. На пръв поглед машината се готвеше както обикновено за кацане и изведнъж в последния момент, без никакво предупреждение, пилотът насочи носа надолу право към хълмовете край града, между които се гушеше пистата на Кулун. Сърцата на пътниците, които идваха тук за първи път, направо спряха. Чувстваха се като актьори във филм за Втората световна война. Когато най-сетне кацнаха, неколцина от пасажерите изръкопляскаха. А Анна изпрати мислено благодарност към властите, построили новата писта.
	Погледна часовника си. Приземиха се с двайсет минути закъснение, но до следващия й полет оставаха още два часа. Щеше да използва времето да си купи пътеводител на Токио и да започне да го изучава.
	Щом стигнаха до вратата на ръкава, който щеше да отведе пътниците в залата, Анна пое бавно между седалките, като изчакваше хората да извадят нещата си от клетките за багаж над седалките. Вглеждаше се в лицата и се питаше дали човекът на Фенстън следи всяко нейно движение. Стараеше се да е спокойна, въпреки че щом някой мъж обърнеше очи към нея, сърцето й забиваше с поне сто удара в минута. Подозираше, че той вече е в залата на летището и си търси удобно прикритие, за да не бие на очи. Нямаше да се изненада, ако знаеше дори крайната й цел. Беше измислила вече каква ще е лъжливата информация, която ще подхвърли при следващия си разговор с Тина, за да го изпрати в погрешна посока.
	Влезе в транзитния сектор, където я посрещна светещ неонов надпис, приканващ посетителите да се освободят от чуждестранната си валута. Анна влизаше от магазин в магазин, оглеждаше образците на последната мода, електрическите уреди, мобилните телефони и бижутата. Видя няколко неща, които при обикновени обстоятелства би се замислила дали да не си купи, но поради ограничените си финанси сега бързо отхвърли. Единственото място, откъдето смяташе да пазарува, беше магазинчето за вестници, в което се виждаха издания от най-различна националност, както и последните бестселъри. Разходи се вътре и спря пред сектора за туризъм. Имаше всевъзможни справочници, дори пътеводители за Азербайджан и Занзибар.
	Потърси в азбучния ред буквата Я за Япония и вътре Токио. Взе два пътеводителя — на „Бърлиц“ и на „Лоунли Планет“*.
	[* Известни издателства на пътеводители. — Б.пр.]
	Джак влезе в магазин за електрически уреди в отсрещния край на търговския център, откъдето имаше чудесна видимост към магазинчето за вестници. Успя да различи единствено фигурата на Анна, застанала под ярко осветен знак с надпис „Пътешествия“. Много му се искаше да може да се приближи, за да разбере кои книги бяха привлекли вниманието й, та така се е задълбочила, но подобен риск би бил немислим. Залови се да брои рафтовете отляво и отдясно, за да може да се ориентира коя държава е избрала.
	— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? — попита младата продавачка зад щанда.
	— Да, ако имате бинокли — отговори Джак, чиито очи не се отделяха от Анна.
	— Разполагаме с няколко модела и ви препоръчам един от тях — отговори момичето. — В момента е на преференциална цена — намален е от деветдесет на шейсет долара, до изчерпване на количеството.
	Джак извърна най-сетне лице и пое въпросния предмет.
	— Благодаря ви — рече и насочи окулярите към магазина за вестници. Анна прелистваше страниците на едната от книгите, но Джак не можеше да прочете заглавието. — Покажете ми най-последния модел — поиска той и остави бинокъла на преференциална цена. — Такъв, с който мога да разчета името на улицата от стотина метра.
	Продавачката се наведе и извади от витрината един експонат.
	— Ето този е марка „Лейка“, последен модел на реномираната марка, дванайсет на петдесет. С него ще можете да прочетете марката кафе, което сервират в кафенето отсреща.
	Джак насочи уреда към книжарницата. Анна връщаше едната от книгите, които бе избрала, и взе съседната. Трябваше да признае, че бинокълът наистина беше качествен. Ясно различи думата „Япония“ и дори „Токио“ с по-малки букви върху надписа, закачен на рафтовете, погълнали така вниманието на Анна.
	Тя затвори книгата, усмихна се и се насочи към касата, по пътя взе един брой „Херълд Трибюн“ и застана на опашката.
	— Добър е нали? — попита продавачката.
	— Много добър. — Джак остави бинокъла на стъклената витрина. — За съжаление цената му е висока за мен. Благодаря ви — добави и напусна магазина.
	— Странно — обърна се момичето към колежката си. — Та аз дори не му казах колко струва.
	Анна плащаше покупката си, когато Джак вече беше в другия край на залата.
	— Един билет за Токио, ако обичате — каза той, когато стигна гишето.
	— Разбира се, господине — отговори служителката. — Кой полет предпочитате? На „Катай Пасифик“ или „Джапан Еъруейс“?
	— Какво е разписанието им?
	— Всеки момент ще бъдат повикани пътниците за полета на „Джапан Еъруейс“, тъй като машината излита след четирийсет минути. Полет 301 на „Катай Пасифик“ излита след час и половина.
	— Дайте ми билет за „Джапан Еъруейс“, бизнес класа.
	— Колко броя багаж имате?
	— Само ръчна чанта.
	Жената издаде билета и провери паспорта му.
	— Всеки момент ще започне приемането на пътници на изход 71, господин Делейни.
	Джак се разходи към кафенето и видя, че Анна се е зачела в току-що купената книга. Сега, когато знаеше, че е следена, бе още по-внимателен да не срещне погледа й. Оставащите няколко минути той прекара в магазин, който посещаваше само в краен случай. Вината бе на онази жена, която сега си седеше в кафенето. Избра пътна чанта с размер, който влизаше в изискванията за ръчен багаж, чифт дънки, четири блузи, четири чифта чорапи, бельо, две връзки на преференциална цена, пакет самобръсначки, пяна за бръснене, афтършейв, сапун, четка за зъби и паста. Повъртя се в сектора за козметика, докато не се увери, че Анна ще напусне своя ъгъл в кафенето.
	— Последно повикване на пътниците на „Джапан Еъруейс“ за полет 416 за Токио. Моля насочете се незабавно към изход 71 за влизане в самолета.
	Анна прелисти следваща страница, което убеди Джак, че нейният билет е за полета на „Катай Пасифик“ след час. Този път той щеше да я чака. Взе под мишница новата чанта и се насочи към изход 71. Беше сред последните, качили се на борда.


	Анна погледна часовника си, поръча още едно кафе и се зачете в „Херълд Трибюн“. Вестникът бе отделил огромно внимание на последствията от разрушенията на единайсети септември, имаше репортаж и от възпоменателната служба в памет на загиналите във Вашингтон, на която бе присъствал президентът. Дали приятелите и роднините й още вярваха, че е мъртва или поне безследно изчезнала? Възможно бе новината, че се е появила в Лондон, да се разчула и в Ню Йорк. Очевидно Фенстън предпочиташе да крие информацията, че е жива, поне щеше да се старае да не се издава, докато не се добере до Ван Гог. Нещата щяха да добият нов обрат едва в Токио, стига да… Усети, че висок тъмнокос мъж се е загледал в нея. Човекът мигновено отклони поглед, щом разбра, че го е видяла. Анна скочи от мястото си и отиде право при него.
	— Следите ли ме? — директно попита тя.
	— Non, non, mademoiaselle, mais peut—être voulez–vous prendre un verre avec mois?*
	[* Не, не, госпожице. Но не бихте ли искали да изпиете едно питие с мен? (фр.) — Б.пр.]
	— Първо повикване на пътниците за…
	Още две очи внимателно следяха Анна, докато се извиняваше на французина, плащаше сметката в кафенето и бавно се насочваше към изход 69.
	Кранц я изпусна от поглед едва когато жертвата й се качи на самолета.
	Сред последните пътници, които влязоха в машината на полет СХ 310, бе и дребната жена. Щом стъпи на борда, тя извърна глава и се запъти към обичайното си място до прозореца на първия ред. Знаеше, че Анна Петреску е в салона на икономичната класа, но бе загубила от поглед американеца. Дали бе изпуснал полета, или се скиташе из Хонконг да търси Петреску?


	Глава 32

	Самолетът, с който Джак пътуваше, кацна на международното летище „Нарита“ в Токио с трийсет минути закъснение, но това не тревожеше агента, защото беше с близо час преднина пред двете жени, които в момента вероятно бяха на девет хиляди метра височина над Тихия океан. Щом мина митническата проверка, той спря пред гишето за информация и попита кога се очаква да кацне самолетът на „Катай Пасифик“. Казаха му, че остават четирийсет минути.
	Обърна се и видя изхода, от който можеше да се появи Анна. Огледа се, за да прецени в коя посока би могла да се насочи след митническата и паспортната проверка. Възможностите за транспорт бяха такси, влак или автобус. Трябваше да направи своя избор, докато измине петдесет метра. Ако все още дървената кутия бе в нея, сигурно щеше да избере такси. Провери всички изходи и едва тогава спря пред бюро за обмяна на валута на „Бенк ъф Токио“ и срещу близо петстотин долара получи 53 868 йени. Прибра големите банкноти в портфейла си се върна в залата за пристигащи, където се събираха посрещачите. Вдигна очи и видя подобен на мецанин етаж, който гледаше точно към залата. Качи се по стълбите и огледа мястото — пълно с хора, но много подходящо. Ако заемеше позиция до две телефонни кабини можеше да наблюдава изхода на пристигащите, без да бъде забелязан. Хвърли поглед към таблото с разписанията. Полет СХ 301 щеше да кацне след двайсет минути. Съвсем достатъчно време, за да изпълни и последната си задача.
	Излезе от летището и се нареди на опашката за таксита, ръководена от мъж в светлосин костюм и бели ръкавици, който разпределяше не само колите, но и пътниците. Щом дойде неговият ред, Джак се качи в яркозелената тойота и поръча на изненадания шофьор да паркира на отсрещната страна на пътя.
	— Чакайте ме тук — поръча и хвърли чантата си на задната седалка. — Няма да се бавя повече от трийсет, най-много четирийсет минути. — Извади банкнота от 5000 йени и я подаде на човека зад волана. — Можете да пуснете апарата.
	Шофьорът кимна, но изуменото изражение не слизаше от лицето му.
	Джак се върна при телефонните кабини. Зачака да види кои ще бъдат първите пътници, на чийто багаж висят характерните за „Катай Пасифик“ етикети в зелено и бяло. От много време не му се беше случвало да чака жена на летище, да не говорим, че този път чакаше две. Много се надяваше, че няма да изпусне нито една от тях.
	Номерата на полетите и часовете на пристигане се превъртяха за пореден път. Пътниците от полет СХ 301 бяха вече в отделението за багаж. Джак се съсредоточи. Не се наложи да чака дълго. Кранц излезе първа — но така и трябваше, чакаше я работа. Побърза да се слее с тълпата местни граждани, който не бяха много по-високи от нея. Сгуши се сред тях, преди да се престраши да се огледа. От време на време търпеливата тълпа се разлюляваше като бавна вълна, когато някои от присъстващите си тръгваха и тези зад тях бързаха да заемат местата им. Кранц се движеше заедно с хората наоколо й, за да не привлича излишно внимание. Нямаше начин обаче руса и късо подстригана жена да остане незабелязана сред нация от чернокоси. Което значително улесняваше Джак. Ако дребната непозната тръгнеше след Анна, щеше да знае с кого си има работа.
	Агентът държеше под око тънката, нисичка и очевидно в добра физическа форма жена, като същевременно следеше и потока от хора, който ставаше все по-плътен. Сред тях имаше и такива с етикети в зелено и бяло върху багажа. Джак пристъпи напред, надявайки се, че непознатата няма да вдигне поглед нагоре към неговата тераса.
	Вероятно бе схванала, че има три изхода, от които Анна би могла да излезе, защото мястото й бе стратегически избрано, така че да може да наблюдава и трите.
	Джак плъзна ръка във вътрешния джоб на якето си и предпазливо извади последен модел мобилен телефон марка „Самсунг“. Отвори апарата и го насочи към тълпата долу. Известно време лицето й не успяваше да попадне в обектива, но за част от секундата, когато някакъв възрастен мъж пристъпи да поздрави човека, когото чакаше, то се откри. Щрак. Отново се скри. С периферното си зрение Джак внимаваше да не изпусне появата на Анна. Посрещачка се наведе да вдигне детето си и за миг лицето на късо подстриганата блондинка отново се разкри. Щрак. В този момент през изхода излезе и Анна. Той затвори капака на телефона. Дано поне един от кадрите да е достатъчно добър, та момчетата от техническия отдел да извадят някаква информация.
	Главата на Джак съвсем не беше единствената, която се извърна при появата на тъничката руса американка, с количка за багаж, натоварена с куфар и голяма дървена кутия. Петреску спря да се огледа и Джак мигновено отстъпи назад в сянката на кабината. Жената очевидно търсеше изход, през който да напусне летището. Тръгна надясно. Значи с такси.
	Тъй като опашката за таксита бе доста дълга, той имаше време да остане на своята тераса, докато двете жени напуснат залата. Вече навън, мина по заобиколен път до наетата кола: зад паркиран автобус, през подземен гараж, докато най-сетне излезе съвсем близо до мястото, където с облекчение видя, че зелената тойота го чака с включен двигател и таксиметров апарат, естествено. Почти приведен, стигна до задната врата, отвори я и се шмугна на задната седалка.
	Петреску беше пета на опашката. Когато дойде нейният ред, тя не се качи в предложената кола, а се обърна кръгом и бавно се насочи към края на опашката. Умно момиче, помисли си Джак и зачака реакцията на дребничката преследвачка. Щом тя влезе и таксито потегли, Джак тупна рамото на своя шофьор и предупреди:
	— Не мърдай. — Беше сигурен, че щом завие зад ъгъла, колата ще спре и ще изчака Петреску да се появи.
	Най-сетне Анна стигна отново първа позиция и тогава Джак нареди на своя шофьор:
	— Следвай ги, но гледай да не те забележат.
	— Но тази жена е друга — не се сдържа шофьорът.
	— Знам. Промяна в плана.
	Японците трудно проумяваха понятието „промяна в плана“.
	Докато таксито на Петреску излизаше, за да се влее в движението, Джак видя как то беше последвано от още едно, което се измъкна от първата странична пряка.
	За първи път Джак беше благодарен на безкрайните задръствания, неизменно съпътствани от пиперливи ругатни, които бълва всеки участник в движението от летище „Нарита“ към центъра на града. Но така успяваше да пази необходимата дистанция, без да бъде забелязан.
	Мина около час, преди колата с Анна да спре пред хотел „Сейо“ в Гинза. Пиколото тутакси излезе, за да помогне за багажа, но когато видя дървената кутия, даде знак и към него се присъедини още едно момче. Джак изчака достатъчно дълго, преди да последва Анна Петреску и нейния багаж. Не може да се каже същото за късо подстриганата дама. Тя вече беше се сгушила в един от отдалечените ъгли на фоайето, откъдето имаше чудесна видимост към стълбището и асансьорите, като същевременно оставаше напълно скрита от погледите на служителите на рецепцията.
	Щом я забеляза, Джак отстъпи от въртящата се врата и се разходи из вътрешния двор. Мигом към него се насочи едно пиколо.
	— Такси ли искате, господине?
	— Не, благодаря. — Той посочи една стъклена врата в хотела. — Какво има там?
	— Това е фитнес клубът на хотела, господине — отговори момчето.
	Джак кимна и се отправи към въпросната врата. Щом се озова вътре, приближи гишето на рецепцията.
	— Номер на стаята, господине? — попита го млад мъж, който носеше хотелската си униформа с очевидна гордост.
	— Забравих го — усмихна се смутено Джак.
	— Името ви?
	— Петреску.
	— А, да, доктор Петреску — промълви младежът, докато гледаше екрана. — Стая сто и осемнайсет. Ще искате ли шкафче, господине?
	— По-късно. Ще изчакам съпругата си.
	Джак се настани на стол край стъклената стена с изглед към двора и зачака появата на Анна. Направи му впечатление, че край хотела винаги стояха по няколко таксита, което означаваше, че лесно ще намери кола, с която да я следи. Ако Анна обаче излезеше без кутията, нисичката преследвачка без съмнение щеше да се опита да освободи неговата „съпруга“ от съкровището й.
	Докато седеше търпеливо до прозореца, отвори капака на мобилния си телефон и набра Том в Лондон. Опита се да не мисли колко беше часът по лондонско време.
	— Къде си? — бе първото, което го попита колегата му, на чийто екран се бе изписало прозвището на обадилия се — Доброто ченге.
	— В Токио.
	— Какво прави Петреску там?
	— Не съм сигурен, но няма да се изненадам, ако се опита да продаде някоя рядка картина на известен колекционер.
	— Разбра ли коя е другата страна, която проявява интерес?
	— Не, но на летището успях да направя една-две снимки.
	— Браво на теб.
	— Изпращам ти ги — каза Джак и натисна няколко бутона на телефона си, набирайки кода за изпращане. Много скоро снимките се появиха на екрана на телефона на Том.
	— Размазани са, но съм сигурен, че момчетата от техническия ще извадят достатъчно добър образ, с който да се опитаме да я идентифицираме. Някаква друга информация, която би помогнала?
	— Не повече от метър и шейсет висока, слаба, с много късо подстригана руса коса и рамене на плувкиня.
	— Нещо друго?
	— Да. След като проверите американските възможности, няма да е лошо да се насочите към страните от Източна Европа. Имам чувството, че може да е рускиня или украинка.
	— А защо не румънка? — подхвърли Том.
	— Ама и аз съм един тъпак! — възкликна Джак.
	— Все пак си бил достатъчно съобразителен да я снимаш, а никой досега не е успял. Това може да се окаже най-сериозното постижение в този случай.
	— Нямам нищо против да се насладя на малко аплодисменти — призна Джак, — но истината е, че и двете са съвсем наясно с моето присъствие.
	— В такъв случай няма да е зле да разберем на кого служи. Веднага щом науча нещо, ще ти съобщя.


	Тина включи устройството под бюрото си. Малкият екран в ъгъла светна. Фенстън говореше по телефона. Натисна копчето на частната му телефонна линия и се заслуша.
	— Прав беше — съобщи нечий глас. — В Япония е.
	— В такъв случай ще се срещне с Накамура. Всичко за него е в папката. Не забравяй, че картината е на първо място, а след това ликвидирането на Петреску.
	Фенстън затвори.
	Тина бе напълно сигурна, че гласът принадлежеше на жената, която бе видяла в колата на председателя. Трябваше да предупреди приятелката си на всяка цена.
	Липман отвори вратата на стаята й.


	Глава 33

	Анна излезе изпод душа, взе голяма хавлиена кърпа и се зае да суши косата си. Погледът й попадна на часовника, монтиран в единия ъгъл на телевизора. Беше малко след дванайсет, часът, когато повечето японски бизнесмени отиват в клубовете си за обяд. Моментът не беше подходящ за разговор с господин Накамура.
	Щом се изсуши, тя закачи кърпата зад вратата на банята. Седна на края на леглото и отвори лаптопа си. Написа паролата си „МИДАС“ и получи достъп до сайт с имената на най-богатите колекционери в света: Гейтс, Коен, Лауде, Мание, Накамура, Рейлс, Уин. Премести курсора на едно от тях: _Такаши Накамура, индустриалец. Бакалавърска степен в Токийския университет — 1966–70, магистърска степен по икономика в Калифорнийския университет в Лос Анджелис — 1971–73. Започва работа в стоманопреработвателна компания „Маруха“ през 1974. Неин директор от 1989, член на управителния съвет от 1997, председател от 2001._
	Анна кликна на „Маруха“ и видя баланса на фирмата за предишната година. Там беше записан оборот от три милиарда долара и печалба от близо четири милиона. Господин Накамура бе притежател на 23 процента от компанията и според „Форбс“ беше девети в списъка на десетте най-богати мъже в света. Женен, с три деца — две момичета и едно момче. В графата „други интереси“ фигурираха единствено голф и изкуство. Нямаше никакви сведения, че е и притежател на една от най-богатите колекции с произведения на импресионистите, смятана от мнозина и за една от най-представителните.
	През годините той бе заявявал няколко пъти, че картините принадлежат на компанията. Макар от „Кристис“ никога да не си позволяваха подобни изявления, сред артистичните среди беше добре известно, че Накамура е участвал до последно в наддаването за „Слънчогледите“ на Ван Гог, продадена за окончателната цена от 39 921 750 долара през 1987 на неговия добър приятел и съперник на това поприще Ясуо Гото, председател на застрахователната компания „Ясуда, Файър и Марин“. След напускането на „Сотбис“ Анна не бе успяла да добави към файла на Накамура много информация. Картината на Дега „Урок по танци при мадам Мине“, която бе купила за него, се оказа много мъдра инвестиция и Анна се надяваше, че той не го е забравил. Убедена бе, че е избрала точния човек, който ще й помогне в изпълнението за смелия план.
	Разтвори куфара си и избра елегантен син костюм с пола до коляното, кремава блуза и тъмносини обувки с нисък ток; никакъв грим, никакви бижута. Докато гладеше дрехите, си мислеше за колекционера, когото бе виждала само веднъж, и се питаше дали му е направила достатъчно добро впечатление. Вече облечена, се огледа в огледалото. Остана доволна от вида си — точно така би очаквал да изглежда служител на „Сотбис“ един японски бизнесмен.
	Приседна отново на леглото и намери личния телефон на бизнесмена. Пое дълбоко дъх и вдигна телефонната слушалка.
	— Хай, шачо-шитсо десу — произнесе едно пискливо гласче.
	— Добър ден, казвам се Анна Петреску. Може би господин Накамура ще си спомни, че се познаваме от „Сотбис“.
	— Във връзка с интервюто ли се обаждате?
	— Не… Искам само да говоря с господин Накамура.
	— Един момент, моля. Ще проверя дали е свободен, за да приеме вашето обаждане.
	Как можеше да е толкова глупава и да се надява, че той ще си спомня за нея от една-единствена среща?
	— Доктор Петреску, много ми е приятно да ви чуя отново. Надявам се, че сте добре.
	— Добре съм, благодаря ви, Накамура-сан.
	— В Токио ли сте, защото, ако не се лъжа, в Ню Йорк сега минава полунощ.
	— Да, в Токио съм и се питам дали бихте ме приели?
	— Не ви виждам в списъка с кандидати за интервю, но вече ви записах. В четири часа днес имам свободен половин час. Удобно ли ви е?
	— За мен би било чудесно — отговори Анна.
	— Знаете ли къде е офисът на нашата фирма?
	— Имам адреса ви.
	— Къде сте отседнали?
	— В „Сейо“.
	— Хората на „Сотбис“ обикновено не избират „Сейо“, ако добре си спомням. Предпочитат „Империал“. — Устата на Анна пресъхна. — Офисът ми е на около двайсет минути от вас. Ще ви чакам в четири часа. До скоро, доктор Петреску.
	Анна остави слушалката и известно време седя неподвижно на ръба на леглото. Опита се да си спомни точните му думи. Какво ли имаше предвид секретарката му, когато попита дали не се обажда за интервю? И защо Накамура спомена, че тя не фигурира в списъка на кандидатите за интервю, но сега вече я е включил в него? Дали очакваше обаждането й?


	Джак се наведе напред в желанието да вижда по-добре. Две пикола излизаха от хотела с дървената кутия, която Анна получи от Антон Теодуреску на стълбите на академията в Букурещ в замяна на червената. Едното пиколо каза нещо на шофьора на първото такси и човекът веднага изскочи от колата, пое дървената кутия и внимателно я постави в багажника. Джак се изправи бавно и доближи прозореца, като внимаваше да не бие на очи. Не бързаше, защото Анна може би му бе приготвила пореден подвеждащ ход. Четири таксита чакаха пред входа на хотела. Прецени, че ще успее да стигне до тях за около двайсет секунди.
	Погледна към вратата в очакване да се появи Анна. Човекът, който обаче се измъкна някак крадешком, бе късо подстриганата блондинка, която се отправи към улицата. Джак знаеше, че тя няма да рискува и да се качи в някое от такситата пред хотела, защото много лесно щяха да я запомнят. За съжаление самият той трябваше да поеме този риск.
	Насочи вниманието си към изхода на хотела, съзнавайки, че преследвачката е вече в някоя от зелените тойоти и чака обектът й да се появи.
	Секунди по-късно Петреску излезе, облечена като за заседание на директорски борд. Портиерът я придружи до първото такси и отвори вратата пред нея. Шофьорът пое бавно и се вля в движението на града.
	Преди портиерът да успее да отвори вратата на следващото такси, Джак вече беше вътре.
	— Следвайте предната кола — нареди на човека зад волана. — Ако не я изпуснете, ще удвоя таксата ви. — Колата отскочи напред. — Но гледайте да не ви забележат. — Преследвачката сигурно ги чакаше в някоя от многобройните зелени коли на пътя.
	Таксито на Петреску сви наляво към Гинза и пое на север, далеч от модерните търговски центрове по посока на престижния бизнес квартал Маруноучи. Джак се питаше дали не отиваха на среща с някой потенциален купувач и се усети, че седи на ръба на седалката от напрежение.
	На следващия светофар колата на Петреску зави наляво и Джак нетърпеливо се обади:
	— Да не ги изгубим.
	Неговият шофьор смени лентата и застана трети в редицата след таксито на Анна, чийто десен мигач показваше, че ще завива надясно. Щом светлината на светофара стана зелена, няколко таксита тръгнаха надясно и в някое от тях положително седеше и преследвачката. Бяха поели по широк път с няколко ленти и всички светофари над главите им светеха зелено. Джак измърмори недоволно. Предпочиташе червената светлина, защото спирането и тръгването беше за предпочитане по време на следене.
	Преминаха успешно първата, след това и втората зелена светлина, но когато на третия светофар жълтото му око започна да премигва предупредително, таксито на Джак бе последната кола, която успя да пресече кръстовището, преди да светне червено. Докато отминаваха градините на императорския дворец, Джак тупна своя водач одобрително. От напрежение дали ще успеят да минат следващия светофар на зелено той се наведе силно напред. Светлината се смени в жълто веднага щом колата с Петреску мина.
	— Давай, давай — провикна се Джак, когато два от автомобилите пред тях последваха таксито на Анна. Вместо да натисне газта обаче неговият шофьор плавно спря. Джак щеше да експлодира от яд, но в същия миг забеляза, че до тях спира кола на полицейски патрул. Джак не откъсваше поглед от пътя напред. Зелената тойота бе хваната от следващия светофар. Все още имаше шанс. Така му се искаше патрулната кола да завие надясно и да успеят да наваксат разстоянието. За съжаление полицаите останаха плътно залепени за тях. Скръбно проследи с поглед как колата с Анна потегля и поема напред по „Ейтаи-дори“. Затаи дъх в безмълвна молба светлината пред тях да не се промени в зелено, но автоматът си е автомат и неизбежното се случи. Колите потеглиха. Неговият шофьор зави вляво, за да се отърве от патрула, а полицаите свиха надясно. Джак скърцаше със зъби от яд, че са изгубили Петреску, а пък мисълта, че преследвачката все още е по петите й, го накара да се обърне и да изругае на глас пътния патрул, който се отдалечаваше.


	Кранц внимателно наблюдаваше как тойотата с нейната жертва се провира и заема позиция в крайната лента, готвейки се да спре пред внушителна сграда от бял мрамор в комплекса „Отемачи“. Табелата над входа на японски и английски гласеше „Стоманопреработваща компания Маруха“.
	Кранц поръча на своя шофьор да отмине входа и едва тогава да спре. Загледа се в огледалото за обратно виждане и проследи как Анна излиза от колата. Шофьорът извади от багажника дървената кутия. Портиерът на сградата се спусна да помага. Кранц не откъсваше очи от двамата мъже, които внесоха кутията вътре.
	Щом малката група се скри от погледа й, тя плати на шофьора, излезе от колата и потъна в сенките на сградата. Не обичаше да оставя такси да я чака, освен ако не бе абсолютно необходимо. Така бе по-малко вероятно да я запомнят. Налагаше се да реагира бързо, ако Петреску се появи внезапно. Най-важната й задача бе да прибере картината. Щом приключеше с това, щеше да може спокойно да пререже врата на Анна, макар да не се бе снабдила още с оръжие. Доволна бе, че американецът вече не беше в групата им. Дали още се скиташе из Хонконг в напразно търсене на Петреску или на картината, или и на двете.
	Изглежда картината бе стигнала местоназначението си. В папката, която Фенстън й беше дал, имаше цяла страница с подробно описание на Накамура. Появеше ли се Петреску с дървената кутия, това щеше да означава, че мисията й не се е увенчала с успех, което значително щеше да облекчи и двете задачи на Кранц. А излезеше ли само с куфарчето си, на Кранц щеше дай се наложи да взима мигновени решения. Огледа се, за да се увери, че потокът от таксита е постоянен. Само за една-две минути покрай нея минаха няколко. И половината бяха празни.
	От сградата излезе шофьорът на таксито на Петреску, върна се на мястото си зад волана и потегли, в търсене на следващия клиент. Кранц предчувстваше, че този път ще й се наложи да чака по-дълго.
	Застана в сянката на универсален магазин на отсрещната страна на улицата и зачака. Загледа се във витрините на дизайнерските магазини, към които открай време се отнасяше с презрение, и съвсем случайно погледът й падна върху витрината на представителен магазин на марка, за която само беше чела, а винаги бе мечтала да види лично. Не беше „Гучи“, не беше и „Бърбъри“, нито „Калвин Клайн“, а фирмата за режещи инструменти „Носаки“. Магазинът изглеждаше малко нелепо, заобиколен от модните дрехи и аксесоари.
	Витрината привлече Кранц като магнит. Без да откъсва очи от входа, в който бе хлътнала Анна, тя прекоси улицата. Имаше съвсем минимална възможност Петреску да се появи изневиделица. По-вероятно бе срещата й с Накамура да отнеме повече време. Едва ли колекционерът щеше да похарчи такава голяма сума, без да поиска отговори на някои въпроси.
	Щом се озова на отсрещния тротоар, Кранц се зазяпа във витрината като дете, за което Коледа е дошла месеци по-рано. Щипки за вежди, нокторезачки, швейцарски армейски ножчета, шивашки ножици с дълги рамена, „Викторинокс“ — мачете с близо трийсет и пет сантиметра острие, а сред всички изпъкваше церемониален самурайски меч от 1783 година. Кранц си помисли, че не се е родила в подходящото време.
	Тя влезе в магазина и насреща си видя дълга редица от всевъзможни кухненски ножове, с които господин Такаи, потомък на самураи, бе станал толкова известен. Забеляза в един отдалечен ъгъл собственика, който остреше ножове за клиенти. Веднага го позна и изпита огромно желание да му стисне ръката, за нея беше нещо като Брад Пит за другите жени. Трябваше да се лиши обаче от това удоволствие.
	Като не спираше да поглежда към входа на „Маруха“, Кранц започна да разглежда ръчно изкованите японски сечива — остри като бръснач и изумително леки, с гравирана марката „Носаки“ на всяко от тях. Също като „Картие“ държаха да се знае, че фалшификати не се допускат.
	Кранц отдавна бе приела, че не може да рискува и да носи предпочитаното от нея смъртоносно оръжие, когато пътува със самолет, поради което нямаше друг избор, освен да се задоволява с местното производство на държавата, в която я пращаше Фенстън.
	Сега се зае да разглежда изложените артикули под звуците, издавани от японски щурци в бамбукови клетки на тавана. Хвърляше коси погледи към входа на отсрещната страна на улицата, но все още от Петреску нямаше и следа. Реши да изпробва различните видове ножове — за плодове, за зеленчуци, за хляб, за месо. Мереше ги за тегло, за баланс и размер на острието. Не повече от двайсет сантиметра и не по-малко от десет.
	Само за няколко минути отдели три ножа, но накрая се спря на един — „Глобъл Джи Ес 5“ — четиринайсет сантиметра, който според етикета можеше да отреже пържола от бут така лесно, както и зрял пъпеш.
	Подаде го на продавача, който се усмихна — толкова тънко вратле имаше това момче — и зави покупката в оризова хартия. Кранц плати с йени. Доларите щяха да привлекат внимание, а тя никога не бе имала кредитна карта. Хвърли прощален поглед на господин Такаи, преди неохотно да напусне магазина и да се върне в анонимността на сенките от другата страна на улицата.
	Докато чакаше Петреску да се появи, Кранц разви оризовата хартия на последната си придобивка и усети как пръстите я засърбяха да я използва. Плъзна ножа в специално направения за целта тесен джоб на дънките си. Той влезе вътре плавно, подобно на пистолет в неговия кобур.


	Глава 34

	Рецепционистката не успя да скрие изненадата си, когато портиерът се появи с дървената кутия в ръце. Прикри устата си с длан — необичайна проява на емоции за една японка.
	Анна не даде никакво обяснение, съобщи само името си. Служителката провери в списъка на кандидатите за интервю този следобед и отметна името на доктор Петреску.
	— Господин Накамура разговаря с друг кандидат, но всеки момент ще се освободи — обясни момичето.
	— Кандидат за какво? — попита Анна.
	— Нямам представа — отговори рецепционистката, която от своя страна недоумяваше защо й се задава този въпрос.
	Анна седна на един от столовете в приемната и се загледа в голямата дървена кутия, която сега бе подпряна на стената. Досмеша я при мисълта, че ще поиска от някого да се раздели с шейсет милиона долара.
	Точността е въпрос на чест за японците, ето защо не се изненада, когато добре облечена млада жена се появи в приемната, поклони се на Анна и я покани да я последва. Огледа дървената кутия, но само попита:
	— Ще искате ли да занесем това в кабинета на председателя?
	— Да, ако обичате — отговори Анна без повече обяснения.
	Секретарката поведе Петреску по дълъг коридор с няколко врати, на които нямаше никакви табели с имена или длъжност. Спряха пред последната и секретарката почука тихо. Натисна дръжката и съобщи деликатно:
	— Доктор Петреску.
	Господин Накамура се изправи иззад бюрото си и излезе да поздрави Анна, която спря изумено на прага. Реакцията й съвсем не беше предизвикана от дребния слабичък тъмнокос мъж, който очевидно шиеше костюмите си в Париж или Милано. Обстановката в кабинета бе причина за тази реакция. Помещението представляваше съвършен квадрат и едната от четирите стени бе от монолитно стъкло. Анна не можеше да откъсне очи от потъналата в покой градина отзад, от потока с дървеното мостче над него, от върбите, чиито клони надвисваха над перилата.
	На стената зад бюрото висеше прекрасна картина, възпроизвеждаща съвършено пейзажа зад стъклото. Анна се съвзе и поздрави своя домакин.
	Господин Накамура се усмихна, очевидно доволен от ефекта, предизвикан от картината на Моне. Първият му въпрос я изненада още повече.
	— Как успяхте да се спасите на 11 септември, след като, ако си спомням правилно, офисът ви се намираше в Северната кула?
	— Имах голям късмет — отговори Анна тихо. — За съжаление много от колегите ми загинаха…
	— Моля за извинение — вдигна ръка Накамура. — Много нетактично от моя страна. Не искате ли да започнем интервюто, като проверим феноменалната ви фотографска памет? Какъв е произходът на картините, които виждате в тази стая? Да започнем с Моне.
	— „Върби във Ветьой“ — отговори Анна. — Предишен собственик — господин Кларк от Сангтън, Охайо. Беше част от имуществото, което госпожа Кларк получи при развода им. Тя беше трета жена на господин Кларк и това бе третият му Моне. „Кристис“ продаде творбата за двайсет милиона долара, но не знаех, че вие сте новият собственик.
	Лицето на Накамура светна от удоволствие.
	Анна извърна лице към една от другите стени.
	— Доста време се питах в чии ръце отиде тази картина. Естествено, Реноар. „Мадам Дюпре и трите й деца“, известна още като „Урок по четене“, продадена от Роже Дюпре в Париж. Получил я от дядо си, който я купил лично от художника. Няма как да знам колко сте платили за нея, господин Накамура. — Анна се извърна към третото платно. — Това платно не е проблем. Една от работите, с които Мане участва в последния Салон в Париж. Рисувана е вероятно през 1871… — Тя замълча. — Казва се „Вечеря в кафене Гербоа“. В десния ъгъл на платното виждате съдържателната на кафенето с лице към художника.
	— А предишният собственик?
	— Лейди Шарлот Чърчил, която била принудена след смъртта на съпруга си да продаде платното, за да плати високия данък наследство.
	— Получавате мястото.
	— Мястото ли, Накамура-сан? — не успя да прикрие изненадата си Анна.
	— Не сте ли тук, за да кандидатствате за поста директор по изкуствата в моята фондация?
	— О, не — въздъхна тя и едва сега проумя думите на рецепционистката, която спомена, че председателят интервюира друг кандидат. — Много съм поласкана, че сте готов да приемете моята кандидатура, Накамура-сан. Поисках среща с вас по съвсем друг въпрос.
	Видимо разочарован, мъжът кимна и хвърли поглед към голяма дървена кутия.
	— Нося малък подарък за вас.
	— Щом е така и можете да ми простите нетактичността, не е редно да го отворя, докато сте още тук, за да не ви обидя. — Анна кимна, чудесно познаваше този японски обичай и го уважаваше. — Моля ви седнете, млада госпожо.
	Тя се усмихна любезно.
	— Каква е истинската цел на посещението ви? — попита председателят и се облегна назад в стола си.
	— Тук съм, за да ви предложа творба, на която си мисля, че трудно ще устоите.
	— Като някой пастел на Дега, например? — попита Накамура и по блясъка в очите му личеше, че много се забавлява.
	— Нещо такова — леко вкиснато отбеляза Анна.
	— Кой е художникът?
	— Ван Гог.
	Лицето на Накамура се разтегна в усмивка, но по нищо не личеше дали проявява интерес или не.
	— Коя е картината?
	— „Автопортрет с превързано ухо“.
	— С прочута японска гравюра на стената зад него, ако си спомням правилно.
	— Да, „Пейзаж с гейша“ — потвърди Анна. — Доказателство за възторга му от японското изкуство.
	— Трябваше да ви кръстят Ева — отбеляза Накамура. — А сега е мой ред. — Анна го изгледа изненадано, но не каза нищо. — Предполагам, че имате предвид автопортрета от Уентуърт, купен от петия маркиз.
	— Граф.
	— Вярно. Няма да науча английските титли. Дълго време мислех, че Граф е малко име в Америка.
	— Първи собственик? — попита Анна.
	— Доктор Гаше, приятел и почитател на Ван Гог.
	— Кога е рисувана?
	— През 1889 — изстреля Накамура, — по времето, когато художникът живее в Арл и работи в едно ателие с Пол Гоген.
	— А колко е платил доктор Гаше? — продължаваше да го изпитва Анна, съзнавайки, че малко хора биха си позволили да се държат толкова дръзко с Накамура.
	— Известно е, че Ван Гог е продал една-единствена своя работа през живота си — „Червено лозе“. Но Гаше е не само близък приятел, но и благодетел, и покровител на художника. В писмото, което пише, след като получава картината, той прилага и чек за шестстотин франка.
	— Осемстотин — поправи го Анна и отвори куфарчето си, от което извади копие на въпросното писмо. — Клиентът ми притежава оригинала.
	Накамура, който владееше достатъчно френски, за да не се нуждае от помощ при превода, прочете теста.
	— Каква сума имате предвид? — вдигна поглед от листа пред себе си.
	— Шейсет милиона долара — без никакво колебание заяви Анна.
	За миг по иначе неразгадаемото лице на бизнесмена премина сянка на смущение. Той мълчеше.
	— Защо един толкова прочут художник е така подценен? — попита накрая. — Положително съществуват някакви допълнителни съображения или условия.
	— Продажбата не трябва да добива публичност — бе готовият й отговор.
	— Добре знаете, че такава е и моята практика.
	— Не бива да продавате творбата в продължение на поне десет години.
	— Аз купувам картини, а продавам стомана.
	— През този период картината не бива да бъде излагана в обществени галерии.
	— Кого пазите, млада госпожо? — След което най-неочаквано додаде: — Брайс Фенстън или Виктория Уентуърт?
	Анна не отговори, проумяла за първи път забележката на председателя на „Сотбис“, че когато подценяваш човека срещу теб, поемаш много сериозен риск.
	— Беше неприлично от моя страна да задавам такъв въпрос — каза Накамура. — Моля да ме извините. — Той се изправи и продължи: — Ще бъдете ли така любезна да ми дадете срок от двайсет и четири часа, за да обмисля предложението ви? — След което се поклони, с което даде знак, че срещата им е приключила.
	— Разбира се, Накамура-сан — поклони се в отговор тя.
	— Моля ви оставате това „сан“, доктор Петреску. Не мога да се смятам за равен вам на вашето поприще.
	Много й се искаше да му отговори, че тя пък е пълен невежа в неговото поприще, но предпочете да замълчи.
	Накамура я придружи до вратата и хвърли поглед към дървената кутия.
	— Горя от нетърпения да видя вашия подарък. Надявам се утре да се видим, след като обмисля предложението ви, доктор Петреску.
	— Благодаря ви, господин Накамура.
	— Какво ще кажете за десет сутринта? Ще изпратя шофьора да ви вземе в девет и четирийсет.
	Анна се поклони на сбогуване и Накамура отговори с поклон. След това отвори вратата пред нея и добави:
	— Много ми се искаше да сте сред кандидатите за мястото на директор.


	Кранц седеше все така скрита в сянката, когато видя Петреску да напуска сградата на известната фирма. Срещата трябва да бе минала успешно, защото отпред чакаше лимузина и шофьорът отвори задната врата пред посетителката. Но по-важното бе, че нямаше и следа от голямата дървена кутия. Кранц имаше само две възможности. Сигурна беше, че Анна ще се върне в хотела си, докато картината бе останала във внушителната сграда. И тя направи своя избор.


	Докато пътуваше в колата на председателя, Анна чувстваше, че от няколко дни за първи път се чувства малко по-спокойна. Убедена бе, че дори да не приеме цената, Накамура ще предложи разумна сума, иначе защо ще й изпрати колата си на следващия ден?
	Слезе пред хотел „Сейо“ и се насочи право към рецепцията за ключа си, а оттам към асансьорите. Ако беше завила надясно, вместо наляво, щеше да се сблъска лице в лице с един доста смутен американец.
	Джак не я изпусна от очи, докато вратата на асансьора не се затвори зад нея. Беше съвсем сама. При това нямаше и следа от дървената кутия, и което беше по-интересно, нямаше и следа от преследвачката. Очевидно бе предпочела картината пред куриера. Джак трябваше бързо да реши какво да избере, ако изведнъж Петреску се появеше с куфара си и се отправеше към летището. Добре, че не беше разопаковал багажа си.


	В продължение на близо час Кранц се местеше от сянка в сянка в зависимост от движението на слънцето и изчака колата на председателя да се върне. Много скоро след това от сградата на „Маруха“ излязоха секретарката на Накамура и мъж с червена униформа, който носеше дървената кутия. Шофьорът отвори багажника, портиерът нагласи кутията вътре. След това секретарката предаде на шофьора нарежданията на големия шеф. Трябвало да проведе няколко разговора с Америка и Англия, ето защо вероятно ще пренощува в апартамента на компанията. Държи обаче картината да бъде отнесена в дома му в провинцията.
	Кранц хвърли поглед към редиците коли. Имаше една-единствена възможност, и то само ако светлината на светофара е червена. Беше искрено благодарна, че улицата беше еднопосочна. Вече беше проверила, че светлините се сменяха на четирийсет и пет секунди. Бе преброила, че за това време успяват да минат около тринайсет коли. Измъкна се от сенките и крадешком започна да се придвижва покрай стените на сградите, подобно на котка, която се кани да се раздели с един от своите девет живота.
	Черната лимузина на Накамура тъкмо се вливаше в движението по улицата. Светофарът светна зелено, но пред лимузината имаше поне петнайсет автомобила. Кранц застана на тротоара там, където предполагаше, че ще спре дългата черна кола. Червената светлина прекъсна потока и дребната жена се приближи, знаеше, че разполага с цели четирийсет и пет секунди. Просна се на земята, полегна встрани и се изтърколи отдолу. Улови се здраво за рамката и се изтегли навътре. Поне едно предимство да си висок около метър и петдесет и да тежиш само четирийсет килограма. Когато светна зелената светлина и лимузината потегли, жената не се виждаше никъде.
	Преди години, когато бягаше от бунтовниците в Румъния, Кранц беше пътувала заловена по този начин за един двутонен камион в продължение на много километри, и то по неравен терен. Беше издържала цели петдесет и една минути и когато най-накрая силите й се бяха изчерпали, се пусна и пробяга останалото разстояние от близо трийсет километра, за да се спаси.
	Движеха се ту по-бързо, ту по-бавно през града в продължение на двайсет минути, докато най-сетне напуснаха гладката настилка и поеха нагоре по някакъв хълм. След няколко минути и още един рязък завой се озоваха на друг, по-тесен път с далеч по-малко движение. Кранц искаше да се пусне, но знаеше, че всяка допълнителна минута, която издържи, е в нейна полза. На някакво кръстовище лимузината спря, очевидно да изчака тежкотоварен камион.
	Кранц бавно отпусна дясната си ръка и извади тънкия нож от джоба на дънките си. Извърна се и заби няколко пъти острието в задната дясна гума, докато не чу съскащия звук на излизащия въздух. Малко преди колата да потегли, се пусна и се изтърколи отстрани на пътя. Не помръдна, докато не се увери, че лимузината се е скрила зад следващия завой. Нямаше намерение да се изправя, докато не я загуби напълно от поглед.
	Когато и това стана, тя се изправи и изпълни серия упражнения за отпускане на мускулите. Нямаше закъде да бърза. Колата щеше да я изчака от другата страна на хълма. Вече възстановена, се затича леко нагоре по слона към билото. Много скоро пред очите й се разкри гледка към великолепна къща, сгушена между дърветата, но в същото време ярко открояваща се на фона на останалия пейзаж.
	Щом излезе от следващия завой, видя шофьора да разглежда коленичил спуканата гума. Кранц се огледа и заключи, че се намират на частен път, който очевидно водеше към резиденцията на Накамура. Когато наближи, шофьорът вдигна очи и й се усмихна. Тя отговори на усмивката му и продължи да тича бавно и без излишно напрежение. Човекът тъкмо отваряше уста да я заговори, когато тя светкавично заби стъпало в шията му. Последва удар в слабините. Проследи как тялото му рухва, все едно бе марионетка, чиито конци са отрязани. Поколеба се за миг дали да пререже гърлото му, но се отказа. По-важно беше да вземе картината, а и й предстоеше удоволствието да пререже друго гърло тази вечер. Пък и нямаше кой дай плати за непредвидено убийство.
	Още веднъж огледа пътя и в двете посоки. Бе все така чисто. Бързо извади ключовете на колата от таблото и отиде до багажника. Капакът се повдигна плавно и очите й се спряха на дървената кутия. Бе готова да се усмихне победоносно, но отложи радостта, докато се увери, че е спечелила първия си милион долара.
	Грабна тежка отвертка от куфарчето с инструменти, пъхна плоския й край между дъските и с рязко движение отпра капака. Отдолу се показа специална опаковъчна материя на въздушни топчета, която тя с един замах вдигна и пред очите й се разкри спечелилата първа награда творба на Данута Секалска със заглавие „Свобода“.


	Джак прекара още един час в очакване преследвачката да влезе през централния вход на хотела, а Анна Петреску да излезе от асансьора, но никоя от тях не се появи. След още един час вече беше сигурен, че изкуствоведката ще пренощува в хотела. Отправи се унило към рецепцията и попита за свободна стая.
	— Вашето име, господине — попита човекът на рецепцията.
	— Фицджералд — отговори Джак.
	— Моля, паспорта ви.
	— Разбира се. — Джак бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади необходимия документ.
	— Колко вечери смятате да останете тук, господин Фицджералд?
	На Джак много му се искаше да може да отговори на този въпрос.


	19 септември

	Глава 35

	Първото нещо, което направи Анна, когато се събуди на следващия ден, бе да се обади в Уентуърт Хол.
	— Опитват се да ни притискат — предупреди Арабела, след като чу последните новини.
	— Какво имаш предвид?
	— Фенстън е изпратил предупреждение, че ще обяви имението в банкрут. Дава ми четиринайсетдневен срок да върна дълга, в противен случай ще организира търг за продажбата на Уентуърт Хол. Надявам се Накамура да не разбере, защото това ще отслаби позициите ти при сделката, да не говорим, че може дори да се откаже.
	— Имам среща с него тази сутрин в десет. Ще ти се обадя веднага щом получа някаква информация, но да знаеш, че ще е някъде след полунощ.
	— Не се тревожи, ще бъда будна и ще чакам — успокои я Арабела.
	Анна затвори и веднага се зае да обмисля стратегията си за предстоящия разговор с Накамура. Всъщност не беше мислила за почти нищо друго през последните дванайсет часа.
	Знаеше, че Арабела ще е съгласна на сума, която да покрие дълга й към „Фенстън Файнанс“ и дай създаде известна сигурност, че ще може да върне парите на своите кредитори и да плати данъците. Пресметна, че сумата възлиза на около петдесет милиона. В крайна сметка щеше да се съгласи и на тази сума, стига да може да се върне в Ню Йорк, да заличи квалификацията „безследно изчезнала“ от името си и да започне отново да тича в Сентръл Парк. Би могла дори да помоли Накамура да й разкаже по-подробно за работното място в неговата фондация.
	Прекара доста време във ваната, така че водата от вряла постепенно стана съвсем хладка — удоволствие, което обикновено си позволяваше единствено през почивните дни, — като не спираше да обмисля стратегията и поведението си за срещата с Накамура. Развесели се при мисълта каква би била реакцията му, когато отвори подаръка й. Няма сериозен колекционер, който да не почувства особена тръпка при срещата с бъдещ талант — напомня донякъде на тръпката, която изпитваш, когато изсипваш значителна сума за вече признат майстор. Като види смелия рисунък и полета на вдъхновението, без съмнение ще закачи творбата в частната си колекция. Сигурно доказателство за получено признание.
	Анна дълго и обстойно обмисля и какво точно да облече за следващата им среща. Спря се на бежова ленена рокля с деликатен декоративен шев, широк кожен колан, и много тънка златна верижка — тоалет, който в Ню Йорк би изглеждал прекалено семпъл, но за Токио бе направо дързък. Вчера бе избирала подходящото облекло за откриване на разговорите, а днес — за приключването им.
	За трети път отвори чантата си, за да се увери, че писмото на доктор Гаше до Ван Гог е при подготвения от нея прост почти стандартен договор за покупко-продажба от една страница. Ако можеше да стигне до споразумение с Накамура относно цената, щеше да поиска като знак за добра воля от негова страна десет процента от сумата капаро, които щяха да бъдат възстановени напълно, в случай че купувачът не е доволен след задължителния преглед на картината…
	Погледна часовника си. Срещата бе определена за десет и той бе обещал да изпрати колата си да я вземе в девет и четирийсет. Това означаваше, че трябва да чака във фоайето. Японците бързо губят търпение, когато видят, че отсрещната страна се опитва да играе игри.
	Слезе с асансьора в преддверието на хотела и отиде на рецепцията.
	— Предполагам, че днес ще си замина, ето защо моля да ми приготвите сметката, за да я уредя, когато се върна.
	— Разбира се, доктор Петреску — отговори администраторът. — Може ли да ми кажете дали сте използвали минибара?
	Тя се замисли.
	— Да, изпих две бутилки вода „Евиан“.
	— Благодаря ви. — Мъжът започна да въвежда информацията в компютъра.
	Пиколото вече бързаше към нея.
	— Шофьор вече тук да взима вас — изстреля момчето и я поведе към колата отпред.
	Джак седеше в таксито, когато Анна се появи на входа. Беше твърдо решен да не я изгуби втори път. Преследвачката също щеше да чака, но тя знаеше къде отива Анна.


	Кранц също прекара нощта в центъра на Токио, но за разлика от Петреску, не в хотелско легло. Беше се приютила в кабината на строителен кран на височина от около четирийсет и пет метра над земята. Беше сигурна, че никой няма да дойде да я търси там. От тази височина проследи как слънцето се издига над покривите на императорския дворец. Беше пет и петдесет и шест. Време беше да слиза, ако искаше да остане незабелязана.
	Щом стъпи на земята, побърза да се слее с потока хора, тръгнали към станциите на метрото, за да отидат на работа.
	Озова се в центъра на Гинза след седем спирки на влака и с бързи стъпки се насочи към „Сейо“. Шмугна се във фоайето на хотела и се сгуши в чупките на залата — редовен клиент, който никога не се регистрира, не остава и да преспи в хотела.
	Мястото, което си беше избрала, дяваше добра видимост към вратите на двата асансьора, като в същото време излизаше от обсега и на най-наблюдателните сервитьори. Чака дълго, а като всяко друго умение, и чакането се усвояваше с дълга практика.


	Шофьорът затвори вратата зад нея. Сега беше друг. Анна никога не забравяше лица. Потеглиха в пълно мълчание. С всеки следващ километър тя ставаше все по-уверена.
	Когато шофьорът отново отвори вратата пред нея, Анна забеляза, че секретарката на Накамура я чака във фоайето на сградата. Шейсет милиона долара, повтаряше си наум, докато изкачваше стъпалата, и няма да отстъпя с нито цент. Стъклената врата се плъзна пред нея и секретарката се поклони ниско.
	— Добро утро, доктор Петреску. Накамура-сан ви очаква.
	Анна се усмихна и последва младата жена по дългите коридори, на чиито врати нямаше никакви табели. Леко почукване и секретарката отвори вратата на кабинета, за да съобщи за пристигането й.
	Анна отново се стъписа пред гледката, която се разкри пред нея, но този път поне успя да задържи устата си затворена. Накамура се изправи иззад бюрото си и се поклони. Посетителката отговори на жеста подобаващо и изчака да бъде поканена да седне. Домакинът седна обратно на мястото си. Усмивката му от вчерашния ден беше заменена от мрачно изражение. Анна реши, че това вероятно е някакъв търговски трик.
	— Доктор Петреску — започна той, след като отвори папката пред себе си. — Изглежда по време на вчерашната ни среща не сте били достатъчно откровена с мен.
	Устата й пресъхна, докато следеше как Накамура обръща листовете пред себе си. Той свали очилата си и се втренчи в нея. Тя се опита да не трепне.
	— Не ми казахте например, че вече не работите за „Фенстън Файнанс“, нито дори намекнахте, че съвсем наскоро сте освободена от борда на директорите за поведение, смятано за недостойно за служител на банка. — Анна си наложи да диша ритмично. — Пропуснахте да споделите и тъжната новина за убийството на лейди Виктория Уентуърт, и то в момент, когато е била сред големите длъжници на вашата банка. — Накамура отново сложи очилата си. — Дългът й възлиза на някъде около четирийсет милиона долара. Забравихте да споменете също, че според регистрите на полицията в Ню Йорк се водите за безследно изчезнала. Но най-непростимото за мен е, че не ми дадохте никакъв знак, че творбата, която ми предлагате, ако използваме полицейския жаргон, може да се определи като „открадната вещ“. — Накамура затвори папката и отново свали очилата си. Погледът му се спря безмилостно на лицето й. — Сигурно има просто обяснение за подобен пристъп на амнезия.
	Единственото й желание в момента бе да скочи и да побегне от кабинета. Баща й обичаше да повтаря, че когато те разкрият, най-добрата стратегия е тутакси да си признаеш. И тя призна всичко от игла до конец. Довери му дори къде е скрила картината. Накамура мълча през цялото време, а също и няколко минути след това.
	— Сега разбирам защо поставихте условие картината да не се продава поне десет години и да не се излага публично. Не мога да не ви попитам обаче как възнамерявате да уредите отношенията си с бившия ви шеф. За мен е ясно, че господин Фенстън държи по-скоро да включи платното в своята колекция, отколкото да получи сумите по кредита.
	— Точно в това е целият въпрос — каза Анна. — Щом дългът бъде изплатен, имението Уентуърт е в правото си да продаде картината на когото поиска.
	— Ако приема вашата версия и наистина имам интерес да купя автопортрета, ще поставя и някои условия.
	Анна кимна.
	— На първо място, ще искам да купя картината директно от лейди Арабела Уентуърт, и то само след като нещата са напълно изчистени от юридическа гледна точка.
	— Нямам възражения по този въпрос.
	— Второ, ще очаквам автентичността на творбата да бъде потвърдена от музея „Ван Гог“ в Амстердам.
	— Това също не би представлявало проблем.
	— Третото ми условие вероятно няма да ви допадне — продължи Накамура. — Става дума за цената. И ако използвам типично американския израз, ще я определя от позиция на силата.
	Анна кимна доста неохотно.
	— Ако, повтарям отново, ако сте в състояние да удовлетворите първите ми две условия, съм готов да платя за картината на Ван Гог „Автопортрет с превързано ухо“ на имението Уентуърт петдесет милиона долара, с които, вече направих известни изчисления, ще бъде погасен кредитът на лейди Арабела, а и ще се покрият разходите по данъци и такси.
	— При излагане на картината на търг чукчето на водещия ще удари при цена най-малко осемдесет или поне седемдесет милиона — възрази Анна.
	— Което ме кара да мисля, че отдавна не са ви чукали — подхвърли Накамура. — Моля за извинение — додаде той незабавно. — Вече сте наясно, че никак не ме бива в играта на думи. — Усмихна се за първи път този ден. — Информираха ме, че Фенстън вече е издал нареждане за обявяване на банкрут на вашата клиентка, и доколкото познавам американците, ще минат години преди да се уредят формалностите. Адвокатите ми в Лондон потвърдиха, че лейди Арабела не е в позиция да посрещне каквито и да било тежки юридически разходи в съдебни битки, каквито неизменно биха последвали.
	Анна въздъхна, преди да подхване:
	— Ако, повтарям, само ако… — Мъжът насреща й реши все пак да се усмихне. — Ако приема вашите условия, ще очаквам и жест на добра воля.
	— Какво имате предвид?
	— Да оставите десет процента, или пет милиона долара, под формата на декларация при адвоката на лейди Арабела в Лондон.
	Накамура поклати глава.
	— Не, доктор Петреску. Не мога да приема подобно нещо.
	Анна беше сразена.
	— Но ще депозирам подобна декларация при моя адвокат, в размер на пет милиона, като цялата сума ще бъде изплатена при сключването на договора.
	— Благодаря ви. — Анна не успя да скрие огромното облекчение, което изпита.
	— Приемайки вашите условия — продължи Накамура, — ще очаквам от вас ответен жест на добра воля. — Той се изправи. Анна последва примера му съгласно етикета, но бе страшно неспокойна. — Ако сключим успешно тази сделка, да обмислите сериозно възможността да заемете поста директор по изкуствата в моята фондация.
	Анна се усмихна, но не се поклони. Вместо това подаде ръка с думите:
	— Ще използвам един друг отвратителен американски израз, господи Накамура, „договорихме се“.
	И се обърна да си върви.
	— Още нещо, преди да се разделим — спря я нейният домакин, като взе някакъв плик от бюрото си. Погледна го с надеждата, че няма да чуе нещо неприятно. — Ще бъдете ли така добра да предадете този плик на госпожица Данута Секалска, голям талант, който, надявам се, ще има възможност да разцъфти.
	Анна се усмихна широко. Председателят я придружи по дългия коридор и до самата лимузина отвън. По пътя разговаряха за трагедията, сполетяла Ню Йорк, и неизбежните последствия. Но той така и не спомена какво се бе случило с предишния му шофьор, нито, че е в болница, за да се възстанови от сериозните си наранявания и не на последно място от загубената си мъжка гордост.
	Но според обичая си японците предпочитат някои тайни да си останат в семейството.


	Винаги когато бе в непознат град, Джак избягваше да съобщава на посолството за пребиваването си. Служителите там обичаха да задават много въпроси, на които не желаеше да дава отговори. Токио не правеше изключение. Той обаче имаше нужда от отговори на някои свои въпроси и знаеше кого точно да попита.
	Един тип, когото беше пъхнал зад решетките за няколко години, му бе казал, че когато си в чужбина и имаш нужда от информация, най-добре да отседнеш в добър хотел. Но не бива да се обръщаш с въпроси към управителя или към хората на рецепцията. Твоят човек в такива случаи винаги е портиерът. Заплатата му никога не стига, ето защо приема да изпълни някои малки задачи, например споделяне на информация.
	За петдесет долара Джак научи всичко за Накамура, включително и коя дупка при играта на голф най-трудно му се удава — четиринайсетата.


	Кранц проследи излизането на Петреску от сградата. Бързо повика такси и поиска да я остави на стотина метра от входа на хотел „Сейо“. Ако Петреску се готвеше да заминава, непременно щеше да мине оттук, за да си вземе багажа и да уреди сметката си.
	Щом лимузината я остави пред входа на хотела, Анна реши да не се бави с уреждането на сметката, а се качи направо в стаята си. Приседна на леглото и позвъни на Арабела. Гласът на милейди звучеше като на напълно буден човек.
	— Истинска Порция — заключи Арабела, преди да й пожелае лека нощ. Въпросът беше коя от двете — от пиесата на Шекспир или жената на Брут? Тя откопча златната си верижка, свали кожения колан, изрита обувките и най-накрая съблече роклята си. Замени официалното си облекло с фланелка с къси ръкави, дънки и маратонки. Трябваше да напусне хотела по обяд, така че имаше време за още един разговор. Нищо че приятелката й може би вече беше в леглото.
	След няколко позвънявания отсреща й отговори сънлив глас.
	— Кой е?
	— Винсент.
	— Господи, кое време е? Трябва да съм заспала.
	— Първо трябва да чуеш моята новина.
	— Да не би да продаде картината?
	— Как се сети?
	— Колко й взе?
	— Достатъчно.
	— Поздравления. Къде отиваш сега?
	— Да я взема.
	— Къде е това?
	— Където винаги е била. Хайде заспивай — посъветва я Анна.
	Линията прекъсна.


	Тина се усмихна и отново се отпусна прегръдките на съня. Фенстън поне веднъж щеше да бъде победен точно с неговите прийоми.
	— О, Господи! — стресна се тя и мигом се разбуди. — Не я предупредих, че ловецът, който е по петите й, е жена и знае, че е в Токио.


	Глава 36

	Фенстън протегна ръка и заопипва шкафчето до леглото си, за да улови слушалката на телефона.
	— Кой е, по дяволите?
	— Винсент току-що се обади.
	— Какво каза този път? — Председателят моментално се разсъни. — Откъде се обади?
	— От Токио. Твърди, че е продала картината.
	— Не може да продадеш нещо, което не ти принадлежи — изсъска Фенстън и запали лампата. — Каза ли къде отива сега?
	— Да вземе платното.
	— Някаква индикация къде може да е това?
	— Там, където винаги е било — повтори точно репликата Липман.
	— Значи в Лондон — заключи Фенстън.
	— Защо сте толкова сигурен?
	— Ако го е занесла в Букурещ, няма причина да не го занесе и в Токио. Не, оставила го е в Лондон — непреклонен беше Фенстън, — където винаги е било.
	— Не съм толкова сигурен.
	— А според теб къде е?
	— В Букурещ, в червената кутия.
	— Кутията е само примамка.
	— В такъв случай как може да се надяваме, че ще се доберем до картината? — попита Липман.
	— Нищо по-просто. Сега, когато е убедена, че я е продала на Накамура, ще се върне да я прибере. Този път Кранц ще я чака и ще й се случи нещо много сходно с това, което се е случило на самия Ван Гог. Но преди да стигнем до тази развръзка трябва да звънна един телефон. — Той трясна слушалката, преди Липман да е успял да попита на кого.


	Анна напусна хотела след дванайсет. Взе метрото до летището. Не можеше да си позволи вече лукса да пътува с такси. Даваше си сметка, че така улеснява мъжа, който я следеше. Но така или иначе той вече знаеше закъде се е запътила.
	Ала нямаше и представа, че преследвачът й седи осем реда зад нея.


	Кранц отвори броя на „Шинбуи Таймс“, готова да го вдигне веднага щом Петреску се обърне, за да се огледа.
	Време бе да се обади. Набра номер и изчака десет позвънявания. Отсреща вдигнаха сред десетото. Тя мълчеше.
	— Лондон — бе единствената дума, която произнесе Фенстън, преди да прекъсне.
	Кранц пусна клетъчния телефон през прозореца и проследи как апаратът беше премазан от минаващ камион.

	* * *

	Влакът спря пред летището и Анна се насочи направо към гишето на „Бритиш Еъруейс“. Разпита за цените на билетите до Лондон, без да има намерение да купува билет. Разполагаше само с трийсет и пет долара. Факт, който Фенстън нямаше как да знае. После се премести пред таблото с разписанията. Имаше деветдесет минути между двата полета. Насочи се с бавни стъпки към изход 91 В, с надеждата, че този, който я следи, няма да я изпусне от поглед. По пътя към залата за чакащи спираше пред всяка витрина и стигна до изхода в момента, когато започнаха повикванията. Нарочно седна до малко дете.
	— Моля пътниците, чиито места са…
	Детето изпищя и побягна, последвано от разтревожените родители.


	Джак отклони очи само за част от секундата, но когато я потърси отново, нея вече я нямаше. Сякаш потъна вдън земя. Дали се бе качила на самолета, или се е върнала обратно в града? Нищо чудно да бе разбрала, че двама души са по петите й. Може би беше усетила опасността? Обходи с поглед всеки ъгъл от залата долу. Вече викаха в самолета пасажерите от бизнес класата, а тя не беше сред тях. Огледа един по един всички, които седяха по столовете и чакаха да бъдат повикани, и нямаше да забележи и другата жена, ако тя не беше посегнала към косата си — нямаше вече къса руса коса, а черна перука. Нейното изражение също изглеждаше объркано.
	Кранц се поколеба, когато поканиха на борда пътниците от първа класа. Запъти се към дамската тоалетна, разположена точно зад мястото, където бе седяла Петреску. След няколко минути излезе и се върна на мястото си. Когато прозвуча последното повикване за всички пътници, тя бе сред последните, които се качиха на борда.
	Джак я проследи, докато се скри от погледа му. Откъде ли беше толкова сигурна, че Анна ще пътува за Лондон? Отново ли загуби и двете?
	След като затвориха вратите на ръкава, с болка трябваше да признае, че очевидно и двете жени щяха да летят за Лондон. Мъчеше го мисълта, че долови нещо необичайно в поведението Анна от момента, в който напусна хотела. Сякаш искаше да бъде проследена.
	Изчака, докато и последният служител на компанията си събра багажа и напусна помещението. Готвеше се вече да слезе на приземния етаж и да си купи билет за следващия полет за Лондон, когато вратата на мъжката тоалетна се отвори.
	Отвътре излезе Анна.


	— Свържете ме с господин Накамура.
	— За кого да предам?
	— Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“.
	— Един момент, да проверя дали е свободен, господине.
	— Ще се освободи — отсече Фенстън.
	Линията утихна и мина известно време, преди да му се обадят отново.
	— Добър ден, господин Фенстън — чу гласа на Накамура. — Говори Такаши Накамура, с какво мога да ви бъда полезен?
	— Обаждам се да ви предупредя, че…
	— Да ме предупредите ли?
	— Казаха ми, че Петреску се опитала да ви продаде картина на Ван Гог.
	— Точно така — потвърди Накамура.
	— И колко ви поиска?
	— Баща си и майка си, колкото и грубо да ви звучи.
	— Ако сте достатъчно глупав да купите произведението, наистина ще се наложи да викате на помощ баща си и майка си, защото ще си имате работа с мен. Картината е моя собственост.
	— Нямах представа. Мислех, че…
	— Погрешно сте мислили. Може би сте разбрали, че Петреску не работи вече за нашата банка.
	— В интерес на истината, даде ми ясно да разбера, че е така…
	— Спомена ли, че беше уволнена?
	— Да, спомена.
	— А каза ли ви защо?
	— В големи подробности.
	— И въпреки това смятате, че можете да имате делови отношения с нея?
	— Смятам. Нещо повече, надявам се да я убедя да се присъедини към моя екип във фондацията.
	— Въпреки факта, че бях принуден да я освободя за поведение, непристойно за служител на банка.
	— Не на банка, господине, а на вашата банка.
	— Не ме учете как да се изразявам — изсъска Фенстън.
	— Така да бъде — съгласи се Накамура. — Нека все пак уточня нещо. Ако доктор Петреску все пак приеме да работи за мен, много бързо ще разбере, че ние не толерираме опити за изнудване на клиентите и ограбване на наследството им.
	— А как гледате на служители на банки, които задигат банкови активи на стойност сто милиона долара?
	— Много ми е приятно да чуя, че оценявате така високо картината, защото собственикът…
	— Аз съм собственикът — изрева Фенстън, — съгласно законите на щата Ню Йорк.
	— Тяхната власт не се простира до Токио.
	— Доколкото знам, вашата компания има офиси в Ню Йорк.
	— Ето поне едно нещо, за което съм съгласен с вас — отбеляза Накамура.
	— В такъв случай няма пречки да изпратя в офиса ви писмено предупреждение, ако сте толкова глупав, че да се опитате да купите моята картина.
	— От чие име ще бъде издадено това предупреждение? — попита Накамура.
	— Какво намеквате? — изкрещя Фенстън.
	— Моите адвокати в Ню Йорк трябва да знаят срещу кого ще се изправят. Дали срещу Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ или срещу Нику Мунтеану, човекът, който изпра парите на доскорошния диктатор на Румъния — Чаушеску?
	— Не ме заплашвайте, Накамура, или ще…
	— Ще счупите врата на моя шофьор може би?
	— Следващия път няма да бъде шофьорът.
	Настъпи дълга пауза, преди Накамура да проговори.
	— Може би в такъв случай няма да е зле да обмисля действията си и дали наистина си заслужава да купувам Ван Гог.
	— Разумно решение — отбеляза Фенстън.
	— Благодаря, господин Фенстън. Убедихте ме, че едва ли ще е разумно да предприема замислените от мен стъпки.
	— Знаех си, че ще се вразумите в крайна сметка — заключи Фенстън, преди да затвори телефона.


	Когато час по-късно Анна се качи на самолета за Букурещ, беше сигурна, че е раздрусала човека на Фенстън. От разговора й с Тина навярно са си извадили заключението, че е тръгнала за Лондон, за да вземе картината от мястото, „където винаги е била“. Уловка, на която Фенстън и Липман вероятно вече са се хванали.
	Май попреигра, като прекара толкова време на гишето на „Бритиш Еъруейс“, а също и в чакалнята пред изход 91 В. Номерът с момченцето дойде като бонус, макар че и тя се изненада от бурната му реакция на съвсем леко ощипване по глезена.
	Истинската тревога на Анна бе свързана с Тина. По това време на следващия ден Фенстън и Липман щяха да разберат, че им е пробутала фалшива информация и че е наясно с подслушването на разговорите й с Тина. Боеше се, че най-малката опасност за приятелката й е да си загуби работата.
	Щом колесника на самолета за Букурещ се отлепи от пистата, мислите на Анна се насочиха към Антон. Надяваше, че трите дни са му били достатъчни.
	Човекът на Фенстън я гонеше по тясна пътека, в дъното на която се виждаше каменна стена, увенчана с бодлива тел. Анна знаеше, че нямаше спасение. На около метър от стената се обърна и застана лице в лице с нисък грозен мъж, който бе насочил дулото на пистолета си към сърцето й. Отскочи, усетила, че куршумът опарва едното й рамо.
	— Ако искате да сверите часовника си, в момента в Букурещ е три и двайсет следобед.
	Анна се събуди сепнато.
	— Кой ден сме? — попита тя минаващата покрай нея стюардеса.
	— Двайсети септември, госпожо. Четвъртък.


	20 септември

	Глава 37

	Анна разтри очи и премести стрелките на часовника си.
	Беше успяла да спази договорката си с Антон да се върне след четири дни. Сега най-големият й проблем щеше да е транспортирането на картината до Лондон, докато в същото време…
	— Дами и господа, капитанът включи светлините на надписа: „Затегнете коланите“. Ще кацнем в Букурещ след около двайсет минути.
	Усмихна се при мисълта, че човекът на Фенстън най-вероятно вече е кацнал в Хонконг и се чуди защо не я вижда да излиза от залата на пристигащите. Дали щеше да се качи на самолет за Лондон, или щеше да рискува с Букурещ? Най-вероятно щеше да пристигне в румънската столица, когато тя излита за Лондон.
	Излезе отвън на тротоара и с радост видя Сергей, опрян на вратата на жълтия си мерцедес. На лицето му грееше широка усмивка. Щом я забеляза, веднага отвори задната врата на таксито си. За съжаление тя не разполагаше вече с достатъчно пари, за да му плати за услугата.
	— Къде отиваме? — попита той.
	— Първо трябва да се отбия в академията.
	Толкова много й се искаше да му разкаже за преживяванията си през последните дни, но не го познаваше достатъчно, за да поеме такъв риск. Сърцето й се сви при мисълта, че вече не вярва на хората.
	Колата спря пред стълбите на входа, точно там, където бе оставила Антон, преди да замине за Токио. Излишно беше да му казва да я изчака. Студентът, който дежуреше на входа, я упъти към залата, където професор Теодуреску изнасяше лекция по проблемите на авторството.
	Анна се запъти към залата на първия етаж и тъкмо влезе вътре след няколко закъснели студенти, светлините угаснаха. Плъзна се на първото свободно място в края на втория ред. С огромно удоволствие се потопи в един свят, различен от този навън.
	— Определянето на произхода и авторството на дадено произведение — започна Антон, прокарвайки ръка през косата си по характерен за него маниер, с такова удоволствие имитиран от студентите извън залата — е причина за множество спорове и конфликти сред учените. Защо? Защото проблемът е вълнуващ, винаги отворен и рядко се стига до категорични заключения. Същевременно няма съмнение, че в много галерии се излагат картини, които рядко са дело единствено на художниците, чиито имена стоят под тях. Естествено, напълно възможно е майсторът да е създал основната фигура, на Мадоната или на Христос например, и да е оставил някой свой ученик да довърши фона. Следователно трябва да решим дали няколко творби, всичките с един и същ сюжет, могат да бъдат изпълнени от един и същ майстор, или е по-вероятно някоя от тях. Да не кажем повечето, да са дело на най-блестящите му ученици, които в продължение на стотици години са бъркани с техния учител.
	Анна се усмихна на израза „блестящи ученици“, спомняйки си писмото, което трябваше да предаде на Данута Секалска.
	— А сега нека да разгледаме няколко примера — продължаваше Антон — и да видим ще можете ли да различите намесата на нечия чужда ръка. Първият е картина от галерията „Фрик“ в Ню Йорк. — На екрана зад Антон се появи картина. — Рембранд, почти чувам как се възмущавате, но изследователски проект от 1974 година постави под съмнение някои факти. Според участниците в него „Полският ездач“ е работа на поне двама души, единият от които може би, пак повтарям, може би е бил Рембранд. От музея „Метрополитън“, който е само на няколко пресечки от галерията „Фрик“, на отсрещната страна на Пето Авеню, не успяха да прикрият възмущението си, когато същите изтъкнати учени, участвали в това изследване, отхвърлиха авторството на Рембранд на две картини, известни като „Семейство Берестайн“, които се намират в музея от 1929 година.
	Не се разстройвайте прекалено много от разправиите между тези две авторитетни институции, защото от дванайсетте творби, приписвани на Рембранд в лондонската „Уолъс Кълекшън“, само „Портрет на Титус, сина на художника“ беше обявена за действителна работа на великия холандец. — Анна толкова се вживя, че започна да си води бележки. — Следващият художник, към чиито работи бих искал да насоча вашето внимание, е велият испански майстор Гоя. За огромно притеснение на управата на музея Прада в Мадрид Хуан Хосе Хункуера, водещ специалист в света по проблемите на Гоя, изказал предположението, че „черните рисунки“, които включват призрачни видения като „Сатаната поглъща своите деца“, не може да са дело на ръката на Гоя, защото стаята, за която са били подготвяни като стенописи, е била завършена едва след неговата смърт. Друг водещ специалист и критик от Австралия, Робърт Хюс, в книгата си за Гоя посочващ, че според него те са дело на сина на художника.
	Да се обърнем и към импресионистите. Работи на Мане, Моне, Матис и Ван Гог, чиито творби се излагат в галерии из целия свят, невинаги се признават от съответните специалисти. „Слънчогледите“ на Ван Гог, продадени от „Кристис“ през 1987 година за близо четирийсет милиона долара, все още са обект на обсъждане от Луи Тилборг и Ела Хендрикс от музея „Ван Гог“.
	Когато се извърна, за да постави в апарата следващия диапозитив, Антон забеляза Анна сред студентите. Тя му се усмихна, а той явно се смути, защото вместо картина на Ван Гог показа картина на Рафаел, което предизвика вълна от смях сред студентите.
	— Както виждате, аз също съм в състояние да припиша работата на един автор на някой друг. — Смехът премина в аплодисменти. Анна с изненада установи, че той не откъсва очи от нея. — Нашият велик град също е създал свой голям специалист в областта на разпознаването на авторите, който сега живее в Ню Йорк. Преди няколко години, когато и двамата бяхме студенти, често спорехме до късно нощем чия е тази картина. — Рафаел отново се беше върнал на екрана. — След лекции се срещахме на любимото си място… — Той отново впи поглед в Анна. — В „Коскис“, където от достоверен източник знам, че вие продължавате да се събирате. Обикновено се срещахме към девет след вечерната лекция. — Вниманието му отново се насочи към екрана и темата. — Това е „Мадона с карамфили“, съвсем наскоро закупена от Националната галерия в Лондон. Мненията на специалистите по Рафаел са разделени, но и мнозина от тях се питат каква е причината да има толкова много произведения на една и съща тематика от един и същи автор. Според някои много от тях са по-скоро от школата на Рафаел или по-скоро „по Рафаел“.
	Антон отново се обърна към аудиторията и забеляза, че мястото в края на втория ред вече е празно.
	Анна пристигна в „Коскис“ пет минути преди посоченото време. Само много внимателен студент можеше да забележи, че лекторът тази вечер се отклони за няколко минути от стройно подредената лекция, за да й съобщи къде да се срещнат. Тя трудно можеше да сбърка страха в очите на Антон. Но и само човек, живял в полицейска държава, знаеше какво означава той.
	Анна огледа помещението, което не се беше променило кой знае колко от студентските й години. Същите пластмасови маси и столове, а вероятно сервираха и същото тръпчиво вино, което не ставаше за износ. Мястото никак не беше подходящо за преподавател по перспектива, още по-малко за търговец на картини от Ню Йорк. Тя поръча две чаши наливно червено.
	Още помнеше колко много й харесваше да прекарва вечери наред тук в обсъждане на предимствата и качествата на Константин Бранкузи* и на „Ю Ту“, на Джон Ленън и Том Круз. След това по целия път към вкъщи трябваше да смуче ментови бонбони, за да не подуши майка й, че е пушила и е пила няколко глътки алкохол. Баща й знаеше и само с намигване посочваше зад коя врата е майка й.
	[* Константин Бранкузи (1876–1957) — румънски скулптор, една от емблематичните фигури на съвременното авангардно изкуство. — Б.пр.]
	Спомни си и първия път, когато се любиха с Антон. Беше им толкова студено, че не посмяха да свалят палтата си, и когато всичко свърши, Анна дълго време се чуди заслужава ли си да го направи пак. Вероятно никой не беше обяснил на Антон, че на жената й трябва малко повече време, за да стигне до оргазъм.
	Вдигна очи и видя фигурата на висок мъж да приближава към нейната маса. За миг се усъмни дали беше Антон. Човекът беше облечен със сив войнишки шинел, който очевидно не му беше по мярка, с увит около врата дълъг вълнен шал, а на главата си беше нахлупил кожена ушанка, покриваща ушите му. Много подходящо облекло за нюйоркската зима, бе първата мисъл, която й мина през ума.
	Антон се настани на стола срещу нея и свали шапката си, но нищо друго. Единствената печка в това заведение беше в другия край на помещението.
	— Картината при теб ли е? — попита Анна нетърпеливо.
	— Разбира се — увери я той и отпи от виното си. — Не е напускала ателието ми през всичкото време, тъй като и най-разсеяният ми студент щеше да забележи, че това изобщо не е моят стил. Честно казано, ще се отърва от нея с най-голямо удоволствие. Бил съм в затвора и за далеч по-малко провинение. Не съм мигнал през последните четири дни. Дори жена ми започна да се съмнява, че нещо не е наред.
	— Съжалявам — извини се Анна, докато го наблюдаваше как си свива цигара. — Не трябваше да те излагам на такъв риск, и ми е ужасно неприятно, че ще трябва да те помоля за още една услуга. — Антон настръхна; но все пак реши да изчака да чуе за какво става дума. — Спомена ми, че при теб има осем хиляди долара от парите, които изпращам на мама.
	— Така е. Повечето румънци пазят пари в брой под дюшеците си, в случай че правителството внезапно се смени.
	— Искам да ми заемеш част от тях. Ще ти ги върна веднага щом се прибера в Ню Йорк.
	— Парите са си твои, Анна. Можеш да разполагаш с всеки цент от тях.
	— Не, на майка ми са, но не й казвай, моля те, за да не реши, че имам финансови затруднения, защото ще започне да продава мебелите.
	Антон не се засмя, както очакваше.
	— Наистина имаш финансов проблем, нали?
	— Не, стига картината да е с мен.
	— Ако искаш, мога да я задържа още един ден — предложи той и отпи от чашата си.
	— Благодаря ти, но това означава поредна безсънна нощ и за двама ни — рече Анна. — Време е да те отърва от нея.
	Тя се изправи. Не беше докоснала чашата си.
	Антон пресуши своята, загаси цигарата и остави няколко монети на масата. Нахлупи отново шапката си и я последва навън. Анна не можеше да не си спомни кога за последен път двамата са излезли заедно от „Коскис“.
	Докато Антон обсъждаше нещо оживено със Сергей, Анна се огледа внимателно в двете посоки.
	— Ще имаш ли време да се отбиеш при майка ти?
	— Няма да рискувам, тъй като ме следят на всяка крачка.
	— Не виждам никого — рече Антон.
	— Няма начин да го видиш — обясни му тя. — Чувстваш го и знаеш, че е наоколо. А аз си въобразявах, че съм се отървала.
	— Но не си — обади се Сергей, докато потегляше.
	Никой не пророни дума по време на краткото пътуване до дома на Антон. Сергей паркира и Анна последва художника в къщата. Той я поведе бързо нагоре по стълбите към тавана, където беше ателието му. От долния етаж се чуваше музика, но той не се обади, очевидно не искаше жена му да разбере, че не е сам.
	Влязоха в помещение, пълно с платна. Очите й веднага бяха привлечени от Ван Гог с отрязаното ляво ухо. Усмихна се. Същата рамка, същата червена кутия.
	— Чудесна е — въздъхна тя. — Сега трябва само да се погрижа да попадне, при когото трябва.
	Антон мълчеше и когато му хвърли поглед, забеляза, че е коленичил на пода и в момента вдига една от дъските. Бръкна с ръка в отвора и измъкна дебел плик, който пъхна във вътрешния джоб на шинела си. След това прибра картината в червената кутия и се залови да забива пироните на местата им. Повече от ясно бе, че иска да се отърве от картината час по-скоро. Щом и последният пирон бе забит, вдигна безмълвно кутията и тръгна надолу по стълбите.
	Анна отвори външната врата пред него, за да го улесни. Сергей бе отворил багажника на колата. Антон постави вътре голямата кутия и изтупа ръцете си, сякаш с радост се отърваваше от бремето на отговорността. Сергей хлопна капака и зае мястото си зад волана.
	Антон измъкна дебелия плик от вътрешния джоб на палтото й и го подаде.
	— Много ти благодаря — усмихна се тя и му подаде друг плик, но той не беше адресиран до него. Прочете името и се усмихна, след което я целуна сърдечно по бузата:
	— С каквото и да си се заела — рече, — желая ти успех.
	Тя му махна с ръка за сбогом.
	— Къде ще спите тази нощ? — попита Сергей.
	Анна му каза.


	21 септември

	Глава 38

	Анна отвори очи и видя, че Сергей се е настанил на капака на жълтия мерцедес и пуши. Тя се протегна и разтри очи. За първи път спеше в кола — стори й се далеч по-удобно от задната седалка на микробуса на път за канадската граница, където никой не я пазеше.
	Излезе навън и раздвижи крака. Червената кутия беше на мястото си.
	— Добро утро — поздрави я Сергей. — Надявам се, че спахте добре.
	— Вероятно по-добре от теб — засмя се тя.
	— След двайсет години в армията сънят се превръща в лукс — успокои я шофьорът. — Но ви предлагам да споделите моята закуска.
	Върна се в колата и извади малка тенекиена кутия изпод шофьорското място. Отвори я и показа съдържанието й — истинско пиршество. Две кифлички, сварено яйце, бучка сирене и няколко домата. Имаше дори портокал и термос с кафе.
	— Откъде намери всичко това? — попита Анна, докато белеше портокала.
	— Неизядената ми вечеря. Жена ми я приготви.
	— Как ще й обясниш защо не си се прибрал тази нощ?
	— Ще й кажа истината. Прекарах нощта с една красива млада жена.
	Анна се изчерви.
	— Само дето съм твърде стар, за да ми повярва — додаде той. — Какво ще правим после? Банка ли ще обираме?
	— Само ако знаеш къде има петдесет милиона долара в брой — отвърна му. — Иначе ще трябва да занеса кутията в Лондон. Ето защо е по-добре да разбера кога отварят товарните служби.
	— Първите служители се появяват там някъде около седем сутринта — поясни Сергей, обели яйцето и го подаде на Анна.
	— В такъв случай трябва да сме там към седем, за да съм сигурна, че ще успея да се справя. — Погледна часовника си.
	— Май няма да е зле да тръгваме.
	— Имам известни резерви.
	— Какво имаш предвид? — разтревожи се Анна.
	— Трябва да има сериозна причина жена като вас да прекара нощта в кола, а не в хотел. И според мен причината е съдържанието й — посочи червената кутия. — Ето защо би било неразумно да ви видят с нея тази сутрин. — Анна го гледаше втренчено и продължаваше да мълчи. — Възможно ли е вътре да има нещо, което властите не бива да видят? — Изчака за отговор, но такъв не последва. — Така си и мислех — отбеляза Сергей. — Когато бях полковник в армията и трябваше да се свърши нещо, което не биваше да се разчува, възлагах задачата на някой ефрейтор. Установих, че никой не му обръща внимание. Мисля, че днес аз съм вашият ефрейтор.
	— Ами ако те хванат?
	— Ще го избегна, като дам нещо в замяна. Мислите ли, че е много забавно да си шофьор на такси, след като си бил взводен командир? Не се тревожете, скъпа. Едно-две от моите момчета работят в складовете на митницата и ако цената е добра, те няма да задават излишни въпроси.
	Анна отвори куфарчето си, извади плика, който Антон й беше връчил, и подаде на Сергей пет двайсетдоларови банкноти.
	— Не, не, уважаема — размаха мъжът ръце в знак на протест. — Няма да даваме подкуп на началника на полицията, а на няколко обикновени момчета. — Взе само една банкнота от двайсет долара. — А тъй като може да се наложи да прибегна до помощта им и в бъдеще — додаде, — по-добре да не вдигаме прекалено цената.
	Анна се засмя.
	— Когато подписваш документа, гледай подписът да е нечетлив.
	— Ясно — доближи той лице към нея, — макар да не разбирам твърде вашите основания. Стойте тук и гледайте да не се показвате много. А сега ще ми трябва и вашият билет.
	Анна отвори чантата си, прибра осемдесетте долара и подаде билета си за Лондон.
	Сергей седна в колата, запали мотора и потегли.
	Тя го изпрати с поглед, докато колата заедно с картината, багажа, билета й за Лондон и двайсет долара изчезнаха зад завоя. Единственото, което би могло да й създаде някакво усещане за сигурност, бяха един домат, една кифла и термос студено кафе.


	Фенстън вдигна телефона на десетото иззвъняване.
	— Току-що кацнах в Букурещ — започна жената отсреща с характерния си източноевропейски акцент, който сега звучеше някак по-отчетливо. — Червената кутия, която ви интересува, беше натоварена в самолета за Лондон, който ще кацне на „Хийтроу“ някъде около четири днес следобед.
	— А момичето?
	— Не знам какви са плановете й, но разбера ли ги…
	— Гледай тялото да остане в Букурещ.
	Връзката прекъсна.
	Кранц се запъти към летището и пусна клетъчния телефон пред предната гума на спрял наблизо тежкотоварен камион. Изчака го да тръгне и едва тогава продължи към терминала.
	Провери разписанието на таблото. Този път не прие за даденост, че Петреску ще лети за Лондон, тъй като същата сутрин имаше полет и за Ню Йорк. Ако жертвата й бе решила да пътува с него, щеше да се наложи да я убие тук, на летището. Нямаше да й е за първи път… На това летище точно.
	Прислони се до висок автомат за напитки и зачака. Увери се, че има добра видимост към всички входове, пред които спират таксита. Интересуваше я едно определено такси с един определен клиент. Петреску нямаше да я изиграе втори път, защото сега Кранц се беше подсигурила.


	След трийсет минути Анна усети известно неспокойствие. След четирийсет вече беше разтревожена. На петдесетата я обзе паника. Когато изтече първият час, започна да се съмнява, че Сергей работи за Фенстън. Много скоро обаче иззад завоя, от който не откъсваше очи, се зададе старичък мерцедес, шофиран от още по-възрастен мъж.
	Сергей се усмихваше.
	— На лицето ви се чете облекчение — подхвърли той шеговито, докато отваряше вратата пред нея и й връщаше билета.
	— Не, не — запротестира Анна, жегна я чувство на вина.
	— Пратката е готова за товарене за Лондон — усмихна се Сергей добродушно, — и ще лети в един самолет с вас — додаде, вече настанен зад кормилото.
	— Добре — въздъхна тя, — в такъв случай може би е време и аз да се отправям към летището.
	— Съгласен съм. — Сергей завъртя ключа на таблото. — Бъдете внимателна, защото американецът вече е там и ви чака.
	— Не се интересува от мен, а от кутията.
	— Видя ме, като уговарях изпращането на пратката в товарното отделение, и за още двайсет долара ще научи закъде пътува.
	— Това вече не ме засяга — подхвърли тя, без повече обяснения.
	Сергей изглеждаше изненадан, но не каза нищо. Насочи вниманието си към магистралата и знаците по пътя към летището.
	— Страшно съм ти задължена — обади се Анна.
	— Дължите ми четири долара — каза Сергей, — плюс разходите по изисканата храна. Ще приема пет.
	Тя отвори чантата си и остави петстотин долара в плика на Антон, а останалите прибра в портфейла. Щом Сергей спря таксито пред главния вход на летището, му подаде плика.
	— Пет долара — промълви.
	— Благодаря ви, госпожо — отговори той.
	— Анна — поправи го и го целуна по бузата. Не се обърна, и по-добре, защото щеше да види как от очите на стария войник се стичат сълзи.


	Дали трябваше да й каже, че полковник Сергей Слатинару бе единственият близък човек, който стоеше до баща й по време на екзекуцията му.


	Когато излезе от асансьора, Тина видя, че Липман излиза от вратата на нейната стая. Побърза да се шмугне в тоалетната с разтуптяно до пръсване сърце. Трескаво мислеше какви може да са последствията. Дали вече беше разбрал, че може да наблюдава и чува всичко, което става в стаята на председателя? И което беше по-лошо, дали бе разбрал, че през последната година е изпращала на своя имейл адрес поверителни документи. Опита се да изглежда по-спокойна, когато излезе в коридора и тръгна към стаята си. Едно беше сигурно — нямаше обяснение за неговото влизане в кабинета й.
	Седна на бюрото си и включи екрана. Стомахът й бе все така свит. Липман беше в кабинета на Фенстън и говореше нещо разпалено, а онзи го слушаше много внимателно.


	Джак видя как Анна целуна шофьора по бузата. Не можеше да забрави, че същият този човек му отмъкна двайсет долара — сума, която нямаше как да отчете в списъка с разходите си. Помисли си също, че най-вероятно възрастният мъж също като него бе прекарал безсънна нощ, докато тя беше спала. Ако задремеше, макар и за миг, се сепваше от ужас, че преследвачката ще се шмугне и ще задигне дървената кутия, макар да не я беше виждал откакто се беше качила на самолета за Лондон. Къде ли беше сега? Едва ли бе далеч. С всеки изминал час Джак си даваше сметка, че в случая си няма работа с шофьор и клиент, а по-скоро с мъж, готов да рискува живота си заради това момиче, без най-вероятно да знае дори какво има в голямата кутия. За подобна преданост трябваше да има причина.
	Джак от опит знаеше, че ще бъде пълна загуба на време да се опитва да подкупва мустакатия шофьор, не така стоеше въпросът с управителя на товарното отделение обаче. Човекът го покани в кабинета си и дори ксерокопира за него документа, придружаващ тайнствената кутия. От него личеше, че е заявено да бъде натоварена на следващия самолет за Лондон. Дори вече е натоварена. Петдесетте долара не отидоха на вятъра, нищо че подписът на изпращача бе напълно нечетлив. Джак беше объркан. Ако Ван Гог беше в червената кутия на път за Лондон, какво имаше в кутията, с която тя пътува до Токио и остави в офиса на Накамура? Нямаше друг избор, освен да чака и да види дали Петреску ще се качи на следващия самолет.


	Сергей проследи Анна, докато минаваше през централния вход, влачейки куфара си. Щеше да се обади на Антон по-късно, за да му съобщи, че се е качила по живо по здраво на самолета си. Младата жена се обърна и му помаха за сбогом, ето защо не разбра, че следващ клиент е влязъл в колата му. Разбра го едва когато задната врата се хлопна. Хвърли поглед към огледалото за задно виждане.
	— Закъде, госпожо?
	— Старото летище — отвърна клиентката.
	— Не знаех, че все още функционира — кратко отбеляза, но тя мълчеше. Имаше и такива клиенти.
	Много скоро Сергей отклони колата от магистралата и погледна жената в огледалото. Имаше нещо познато в нея. Дали не я беше возил и друг път? На следващото кръстовище пое към старото летище на Букурещ. Беше напълно опустяло. Оказа се прав, откакто Чаушеску се бе опитал да избяга през ноември 1989 година, тук нямаше никакво движение. Хвърли контролен поглед в огледалото, за да види има ли движение зад колата му, и отново зърна отражението на клиентката. Изведнъж спомените го връхлетяха като вълна. Сети се къде я беше виждал. Тогава косата й беше дълга и руса. И макар да бе преди десет години, очите й не се бяха променили. Очи, които не трепват, докато убиват.
	Частта му беше обкръжена близо до границата с България. Много бързо ги притиснаха и ги изтикаха към най-близкия лагер за военнопленници. Все още в ушите му кънтяха виковете на някои от момчетата, доброволно тръгнали с него. Повечето току-що бяха завършили училище. И все едно дали изпяваха всичко, което знаеха, или мълчаха непреклонно, тя прерязваше гърлата им, с очи, впити в техните. Щом се убедеше, че са мъртви, с бърз замах на ножа си отрязваше главите им и ги мяташе в килията при останалите пленници. Дори най-коравите мъже се извръщаха.
	Преди да затвори вратата, тя оглеждаше останалите и се сбогуваше неизменно с едни и същи думи: „Все още не съм решила, кой ще е следващият.“
	Само трима от неговите хора оцеляха от нейната чистка, и то защото пристигна нова група затворници, от които Кранц се надяваше да измъкне по-актуална информация. Единственото, което полковник Сергей Слатинару можеше да прави през трийсет и седемте безсънни нощи в лагера, бе да се пита кога ли ще дойде неговият ред. Последната й жертва бе бащата на Анна, един от най-смелите мъже, които Слатинару познаваше. Заслужаваше да загине в бой, а не от ръката на касапин.
	Когато най-накрая ги освободиха, едно от първите неща, които Сергей направи, бе да се срещне с жената на капитан Петреску и да й съобщи как е загинал мъжът й. Естествено я излъга, съобщавайки й, че съпругът й е загинал в битка. Защо да я натоварва с този кошмар? Съобщението на Антон, че дъщерята на капитан Петреску пристига в Букурещ и ще има нужда от… Тя бе другият човек, на когото за нищо на света не би разказал своята тайна.
	Когато страстите се поуспокоиха, се пуснаха различни слухове за съдбата на Кранц. Била в затвора, после избягала, вероятно била убита. Той тайно се молеше да е оживяла, за да може да я ликвидира. Само че не вярваше, ако е жива, да се появи отново в Румъния. Толкова много хора можеха да я познаят — до един кандидати да прережат нейното гърло.
	Какво ли имаше в тази дървена кутия, та да я накара да поеме подобен риск?
	Когато пътят навлезе в голото поле, където някога се простираха пистите, а сега бе гъсто обрасло с бурени и тук-там се виждаха дълбоки ями, Сергей отпусна дясната си ръка към мястото под седалката, където бе скрил пистолета си. Не беше го използвал от времето, когато екзекутираха Чаушеску.
	— Къде ще искате да ви оставя, госпожо? — попита той, сякаш се намираха насред оживена улица. Пръстите му обгърнаха дръжката на оръжието. Клиентката му мълчеше. Сергей погледна в огледалото, давайки си сметка, че всяко неочаквано движение ще я накара да застане нащрек. Тя не само имаше предимството да седи зад него, но в момента очевидно следеше и всяко негово движение. Бившият полковник си даде сметка, че само след минути един от двамата ще бъде мъртъв.
	Показалецът му се спря на спусъка и с едва забележимо движение, сантиметър по сантиметър започна да измъква ръката си изпод седалката. Тъкмо се канеше да освободи предпазителя, когато силна ръка сграбчи косата му и я дръпна рязко назад. Кракът му машинално натисна спирачката и колата спря насред пистата. Ръката му се издигна с още няколко сантиметра.
	— Къде отива момичето? — процеди жената зад него и го дръпна още по-силно, така че да може да вижда очите му.
	— Кое момиче? — успя да попита Сергей, усетил вече хладното острие до кожата, точно под адамовата ябълка.
	— Не си играй с мен, старче. Момичето, което остави на летището.
	— Не ми каза.
	— Въпреки че от известно време я возиш къде ли не. Къде отива? — повтори тя. Острието вече бе пробило кожата.
	Ръката с оръжието се издигна още нагоре.
	— Давам ти последен шанс — вече крещеше убийцата. Тънка струйка кръв се стичаше надолу по шията му. — Къде… отива… тя? — настояваше.
	— Нямам представа — простена Сергей й в същия миг дулото на пистолета му се насочи към челото й и пръстът му натисна спусъка.
	Куршумът се заби в рамото на Кранц и я отхвърли назад, ала тя все така здраво стискаше косата му. Сергей натисна отново спусъка, но между двата изстрела имаше цяла секунда. Съвсем достатъчна, за да успее тя с едно-единствено движение да пререже гърлото му.
	Последното нещо, което видя Сергей, преди да издъхне, бе студеният израз на сивите очи.


	Глава 39

	Липман не спеше, когато телефонът иззвъня. Само един човек можеше да му се обажда в този абсурден час.
	Вдигна слушалката.
	— Добро утро, председателю — произнесе спокойно и равно, все едно седеше на бюрото в кабинета си.
	— Кранц е намерила картината.
	— Къде е?
	— В Букурещ, но в момента е на път за „Хийтроу“.
	На Липман много му се искаше да каже: „Нали ви казах“, но се въздържа.
	— В колко каца самолетът?
	— Малко след четири лондонско време.
	— Ще има хора, които да я вземат.
	— Трябва да я качат на първия полет за Ню Йорк.
	— Къде е Петреску? — попита Липман.
	— Нямам представа — отвърна Фенстън, — но Кранц ще я чака на летището. Така че не разчитай да пристигне.
	Липман чу как отсреща затвориха. Фенстън никога не казваше „довиждане“. Спусна крака от леглото и отиде да вземе бележника си с телефоните. Прелисти страниците, докато намери буквата П. Погледна отново часовника си и набра един номер.
	— Рут Париш — отговориха отсреща.
	— Добро утро, госпожо Париш. Карл Липман на телефона.
	— Добро утро — отвърна Рут предпазливо.
	— Намерихме картината.
	— Ван Гог у вас ли е? — възкликна жената.
	— Все още не, но точно затова ви се обаждам.
	— С какво мога да ви помогна?
	— Намира се в товарното помещение на машина на „Бритиш Еъруейс“, която излита от Букурещ и ще кацне пред вашата врата някъде около четири следобед. — Той замълча.
	— Трябва да сте там, за да я получите.
	— Ще бъда там. На чие име е документът?
	— Кой, по дяволите, се интересува от това? Картината е наша и е във ваша кутия. Гледайте да не прецакате отново работата. — Липман трясна телефона, преди тя да е успяла да възрази.


	Рут Париш и четирима от нейните служители бяха вече на тармака, когато полет 019 от Букурещ кацна на „Хийтроу“. Веднага щом беше дадено разрешение за разтоварване, малкият електрокар на митническите власти, роувърът на Рут Париш и бронираният микробус на „Арт Локейшънс“ се наредиха в редица под товарния люк.
	Ако Рут си бе направила труда да вдигне поглед, щеше да види над себе си усмихнатото лице на Анна зад един от прозорците.
	Рут излезе от колата си и се присъедини към митническия служител. Беше предупредила по-рано, че иска да прехвърли една пратка от пристигаща машина в друга, която ще отпътува. Митничарят й се стори доста отегчен. Едва след конфиденциален разговор, в който научи цената на пратката, разбра защо беше избрала толкова висш служител, за да осъществи една съвсем проста операция. Само след три седмици шефовете му щяха да разглеждат кандидатурата му за повишение. Ако това прехвърляне се провалеше, можеше да се наложи да забрави поредната сребърна нашивка, която жена му чакаше да пришие на униформата му. Да не говорим за повишаването на заплатата.
	Когато най-сетне отвориха търбуха на самолета, те двамата тръгнаха напред, но само митничарят поведе разговор с отговорника на товарачите.
	— На борда при вас има червена дървена кутия. — Той погледна в листа пред себе си. — Някъде около метър на шейсет и около десетина сантиметра дебела. Носи печатите на „Арт Локейшънс“ от двете страни, както и номер четирийсет и седем в четирите ъгъла. Искам да я разтоварите преди целия друг багаж.
	Шефът на товарачите предаде инструкцията на своите двама подчинени, които изчезнаха в тъмната паст. Когато се появиха с исканата пратка, Анна вече се бе приготвила за паспортния контрол.
	— Това е — рече само Рут, щом двамата мъже подадоха дървената кутия. Митничарят кимна и електрокарът с малката платформа се приближи, за да поеме ценната пратка. Мъжът свери данните от документите, кутията и дори номерата в четирите ъгъла.
	— Всичко сякаш е наред, госпожо Париш. Ако обичате, само се подпишете тук.
	Рут подписа формуляра, но така и не можа да разчете подписа на изпращача. Очите на митничаря не се отделиха от хаспела на електрокара, докато кутията не бе отнесена до микробуса на „Арт Локейшънс“, където двамата помощници на Рут я поеха и натовариха в техния превоз.
	— Сега трябва да ви придружа до самолета, на който ще бъде натоварена, госпожо Париш, за да мога да потвърдя, че наистина е заминала по предназначение. Едва тогава имам право да разпиша окончателните документи.
	— Да, разбира се — съгласи се Рут, която вършеше тази процедура по няколко пъти на ден.
	Анна вече се намираше пред лентата за багаж, когато специалният микробус започна сложните маневри от терминал 3 към терминал 4, откъдето излиташе самолетът на „Юнайтед Еърлайнс“ за Ню Йорк. Бронираната кола трябваше да чака един час, преди да се отвори товарният люк. През това време Рут научи целия живот на високопоставения митничар, дори училището, където възнамеряваше да запише третия си син, ако получи очакваното повишение. След това процесът по предаването започна. Задната врата на микробуса беше отворена, кутията — поставена на хаспела на електрокара, издигната до отвора на товарния люк, предадена на товарачите и след това прибрана в тъмния търбух.
	Митничарят подписа всички формуляри и се сбогува с Рут, преди да се върне в своя офис. При нормални обстоятелства тя също би се прибрала в кабинета си, за да подреди документите, да провери съобщенията и да си тръгне. Този път обаче обстоятелствата бяха всичко друго, освен нормални. Ето защо остана в колата, докато не натовариха багажа на всички пътници и вратите на люка не бяха здраво затворени. Дори тогава не помръдна, а изчака машината да се насочи към пистата за излитане, дай дадат коридор и да се отлепи от земята. Едва тогава се обади на господин Липман в Ню Йорк. Съобщението й беше кратко:
	— Пратката е вече на път.


	Джак беше изненадан. Внимателно наблюдаваше как Анна се разходи из залата за пристигащите пътници, намери бюро за обмяна на валута, където обмени няколко доларови банкноти, след което се нареди на дългата опашка от чакащи за такси. Самият той вече бе ангажирал едно и седеше в него на отсрещната страна на пътя, с двата комплекта багаж, с които се беше сдобил по време на тази странна обиколка. Бе накарал шофьора да не изключва мотора и да изчака, докато Анна мине покрай тях с вече наетата кола.
	— Къде отиваме, шефе? — обади се шофьорът.
	— И аз още не знам — призна Джак, — но бих заложил на товарния сектор.
	Предполагаше, че Анна ще се насочи натам, за да си прибере кутията, натоварена в Букурещ от нейния приятел, румънския шофьор.
	Оказа се, че е сбъркал. Вместо да завие надясно, накъдето сочеше голямата стрелка, указваща посоката на товарните отделения, колата на Анна зави наляво и пое на запад към шосе М 25.
	— Очевидно няма да е товарният сектор, шефе. Давайте следващото предложение.
	— Какво има тогава в онази кутия? — произнесе на глас Джак.
	— Представа нямам — въздъхна човекът отпред.
	— Ама и аз съм един тъпак!
	— Не искам да споря по този въпрос, господине, но все пак не е лошо да знам къде отиваме.
	Джак се засмя.
	— Давай към Уентуърт.
	— Готово, шефе.
	Джак се опита да се отпусне, но всеки път, когато погледнеше назад, имаше усещането, че друго черно такси ги следва неотстъпно. Призрачна дребна фигура седеше на задната седалка. Защо тази жена продължаваше да върви по петите на Анна, след като картината очевидно беше в складовете на летището.
	Когато шофьорът напусна М 25 и пое по пътя към Уентуърт, таксито, което Джак бе поглеждал вече няколко пъти, продължи по магистралата към „Гетуик“.
	— Не сте чак толкова глупав, шефе, защото май наистина мястото ни ще се окаже Уентуърт.
	— Не, просто страдам от параноя — призна Джак.
	— Май познахте, шефе — рече шофьорът, когато видя, че колата с Анна зави, влезе през портите на Уентуърт Хол и изчезна навътре по алеята. — Искате ли да ги последвам?
	— Не, разбира се, но не знаете ли случайно дали наблизо има нещо като хотел, където мога да прекарам нощта?
	— Започне ли сезонът за голф, много от клиентите ми отсядат в „Уентуърт Армс“. По това време на годината положително ще намерите място.
	— Да пробваме тогава.
	— Готово, шефе.
	Джак се облегна назад и набра един номер на мобилния си телефон.
	— Американско посолство — отговориха отсреща.
	— Свържете ме, моля, с Том Красанти.


	Глава 40

	Когато Кранц дойде на себе си след операцията, почувства пронизваща болка в дясното рамо. Успя да вдигне глава на няколко сантиметра от възглавницата, за да огледа малката стая, цялата боядисана в бяло и без никакви украшения. Вътре имаше само най-необходимото: легло, маса, стол, чаршаф и одеяло и подлога. Очевидно беше в болница, но не в частна, защото стаята нямаше дори прозорци, никакви цветя, нито плодове, никакви картички, а на вратата се виждаха решетки.
	Опита се да си спомни какво се беше случило. В съзнанието й изникна дулото на пистолет, насочен към нея, и точно там образите се губеха. Вторият куршум наистина не я докосна, но тя имаше още една секунда, която й даде възможност да му пререже гърлото. Той положително беше професионалист — полицай или войник. След това вероятно бе припаднала.


	Джак се регистрира в „Уентуърт Армс“ за една нощ и поиска да му запазят маса за вечеря в осем. След като си взе душ и се преоблече, изпита неудържимо желание да погълне една голяма сочна пържола.
	Макар че Анна бе в безопасност в Уентуърт Хол, той не се чувстваше достатъчно спокоен, докато онази дребосъчка може би обикаляше наоколо. Смяташе да помоли Том да се свърже с местната полиция, докато продължава своето разследване.
	Настани се във фоайето, за да изпие една бира „Гинес“, и се замисли за Анна. Много преди часовникът на стената да удари осем, Том отвори вратата на странноприемницата. Джак се изправи, за да посрещне приятеля си. Извини му се, че го е накарал да измине целия път до Уентуърт, когато можеше да прекара вечерта с Клоуи и Ханк.
	— Няма да ме чуеш да се оплаквам, стига заведението да предлага приличен „Том Колинс“*.
	[* Коктейл, който се приготвя от джин, вода „Гарниш“, сока на кисел плод и се гарнира с череша и парче портокал. — Б.пр.]
	Оберкелнерът приближи, за да вземе поръчката им. И двамата поискаха пържола, но като истински тексасец Том призна, че така и не е успял да свикне с английските порции, в които пържолата му се виждала като агнешко котлетче.
	— Веднага щом някоя маса се освободи, ще ви повикам — обеща келнерът.
	— Благодаря ви — обади се Джак, защото Том вече се бе навел над куфарчето си и вадеше някакви папки и листове, които нареждаше на масата във фоайето. Открай време предпочиташе да говори най-вече за работа.
	— Да започнем с важните новини. Разкрихме самоличността на жената от снимката, която изпрати от Токио. — Джак остави чашата с бира и се съсредоточи. — Името й е Олга Кранц и по едно-единствено нещо си прилича с Анна Петреску.
	— И какво е то?
	— В агенцията се водеше като безследно изчезнала и най-вероятно мъртва. Както можеш да се увериш сам — рече Том и плъзна лист хартия по масата. — Изчезна от полезрението ни през 1989, когато престана да е член на групата бодигардове на Чаушеску. Сега вече сме убедени, че работи само за Фенстън.
	— Не виждам връзка — отбеляза Джак и изчака келнерът да остави нова халба бира за него и коктейла на Том.
	— Ако помислиш логично, ще намериш — посъветва го Том и отпи от питието си. — Не е лошо. И двамата с Фенстън са работили, за Чаушеску, и то по едно и също време.
	— Съвпадение — подхвърли Джак. — Няма да издържи в съда.
	— Може и да издържи, ако чуеш каква е била длъжностната й характеристика.
	— Нека да чуем.
	— Да отстранява и ликвидира всеки, който е представлявал заплаха за партийния водач.
	— И пак не е достатъчно.
	— Ще ти е достатъчно, когато чуеш с какво оръжие е действала.
	— Кухненски нож? — предположи Джак, без да е погледнал още листа на масата.
	— Позна.
	— Предчувствам, че има още една свързваща брънка в твоята логика.
	— А именно?
	— Анна е следващата набелязана жертва.
	— Не, там за щастие връзката се къса, защото Кранц беше арестувана в Букурещ тази сутрин.
	— Какво? — възкликна Джак.
	— Задържана е от местната полиция — уточни Том.
	— Това е изумително. Непрестанно я губех, независимо че знаех къде е или къде отива.
	— Хората съобщиха, че е била в безсъзнание.
	— Някакви подробности? — настоя Джак.
	— Изглежда Кранц се е скарала с местен шофьор на такси, у когото са намерени петстотин щатски долара. Гърлото на човека е прерязано, но и той ней е останал длъжен, защото е ранена в дясното рамо с огнестрелно оръжие. Все още не се знае какво е предизвикало разправията, но тъй като се е случило малко преди самолетът ти да излети, се надявахме ти да можеш да хвърлиш някаква светлина.
	— След като в Токио беше изиграна, Кранц се е опитала да разбере закъде пътува Анна, но този мъж никога нямаше да й каже. Пазеше я все едно й беше баща, а не шофьор. А и петстотинте долара са по-скоро клопка. Кранц не би убила за такава смешна сума. При това този шофьор никога не пускаше брояча.
	— Така или иначе Кранц в момента е добре охранявана и с малко късмет ще остане зад решетките до края на живота си. А това може да не се окаже доста дълго, тъй като изглежда половината население на Румъния е готово да я удуши. — Том хвърли поглед към листа на масата. — А и се оказа, че полковник Сергей Слатинару е герой от съпротивата. — Отпи още една глътка, преди да добави: — Така че няма защо да се тревожиш за сигурността на Петреску.
	Келнерът се появи отново и ги поведе към салона, за да ги настани на масата.
	— И аз като всички румънци няма да се успокоя, докато не видя Кранц мъртва — подхвърли Джак, докато се изправяше. — И дотогава ще продължавам да се тревожа за Анна.
	— Анна ли? Откога сте на малки имена? — попита приятелят му и се отпусна на предложения стол.
	— Не сме, макар да съм прекарал повече нощи с нея, отколкото с коя да е от последните ми приятелки.
	— Тогава може би трябваше да я поканим да вечеря с нас?
	— Забрави. Вероятно ще вечеря с лейди Арабела в Уентуърт Хол, докато ние ще трябва да се задоволим с местната кръчма.
	Един сервитьор постави пред Том чиния с картофена супа с праз, а пред Джак салата „Цезар“.
	— Разбрахте ли нещо повече за Анна?
	— Много дори — призна Том. — И мога да ти кажа, че едно от обажданията й от Букурещ е било до полицията в Ню Йорк, за да им съобщи, че е жива и се намира в Румъния, където е на посещение при майка си, така че могат да извадят името й от списъка на изчезналите на 11 септември. Обадила се е също на чичо си в Данвил, Илинойс, а също и на лейди Арабела Уентуърт.
	— В такъв случай нещо по време на срещата й в Токио се е обърнало с краката нагоре.
	— Разкажи ми по-подробно.
	— Срещна се с един от крупните стоманени магнати, казва се Накамура и е един от най-големите колекционери на творби на импресионистите в света, така поне ме осведоми портиерът на компанията. — Джак замълча. — Очевидно не е успяла да убеди Накамура да купи Ван Гог, само така мога да си обясня защо върна картината в Лондон и дори позволи тя да замине за Ню Йорк.
	— Нямам впечатление, че тази жена се предава лесно — отбеляза Том и извади още един лист от папката си. — От фирмата „Хепи Хайър Къмпани“ също я търсят. Твърдят, че е изоставила техен микробус до канадската граница, от него липсвали и двете брони, калобран и единият фар бил вън от строя.
	— Не бих казал, че е голямо престъпление.
	— Ти какво, да не си хлътнал по момичето?
	Келнерът, който носеше вечерята, прекъсна разговора им.
	— Две пържоли — едната средно препечена, другата — розова.
	— Розовата е за мен — обади се Том.
	— Приятен апетит — пожела им келнерът.
	— Напредваш ли с проучването на Липман? — попита Джак.
	— Да, естествено — усмихна се Том и извади още един лист на масата. — Американски гражданин второ поколение, завършил право в Колумбийския университет. Но за разлика от теб — ухили се той — след дипломирането си работи в няколко банки, мести се доста, докато накрая го хващат в измама. Специализирал се в продаване на акции на несъществуващи вдовици. — Той замълча и приятелят му се усмихна. — Всъщност вдовиците съществували, но акциите — не. Излежал двегодишната си присъда в затвора в Рочестър, щата Ню Йорк, и получил доживотна забрана да работи в банка или в каквато и да било финансова институция.
	— Но е дясната ръка на Фенстън.
	— На Фенстън, но не и на банката. Името му не фигурира в документите им, дори като чистач. Плаща данъци за единствения си официален доход — сума, която пристига с чек от някаква леля в Мексико, всеки месец.
	— Стига бе… — не повярва на ушите си Джак.
	— И преди да кажеш каквото и да било, искам да те предупредя, че отделът ми няма нито финансовите, нито човешките ресурси, за да провери дали тази леля наистина съществува.
	— А някаква румънска връзка? — попита все пак Джак и заби ножа в пържолата си.
	— Поне ние не знаем за такава. От Бронкс — направо в костюм на „Брук Бръдърс“*.
	[* Най-старата марка мъжко облекло в Съединените щати. — Б.пр.]
	— Липман може да се окаже най-добрата ни брънка — рече Джак. — Само да успеем да го накараме да свидетелства.
	— Няма шанс — въздъхна Том. — Откакто е напуснал затвора, не е глобяван дори за неправилно паркиране и мисля, че се страхува от Фенстън повече, отколкото от нас.
	— Де да беше жив Хувър — ухили се Джак.
	Двамата вдигнаха чашите си, преди Том да добави:
	— Кога смяташ да летиш за Щатите? Питам не за друго, а да знам кога ще мога да се върна към всекидневните си занимания.
	— Предполагам утре — отговори Джак. — Сега, когато Кранц е затворена, мога да се прибера в Ню Йорк. Маки ще иска да знае колко близо съм до доказване на връзката между Кранц и Фенстън.
	— А ти близо ли си?
	Увлечени в разговора си, не забелязаха двамата мъже, които питаха нещо оберкелнера. Едва ли имаха резервация, защото щяха да оставят шлиферите си на гардероб. Новите посетители прекосиха салона.
	Том тъкмо прибираше листовете в куфарчето си.
	— Добър вечер, господа — поздрави по-високият. — Аз съм полицейски сержант Франкам, а това е колегата ми инспектор Рос. Много съжалявам, че нарушаваме вечерята ви, но се налага да поговорим с вас — и докосна рамото на Джак.
	— Защо, какво съм направил? — попита Джак и остави вилицата и ножа в чинията си. — Да не съм паркирал на забранено място?
	— За съжаление нещата са малко по-сериозни — поясни полицейският сержант, — ето защо е най-добре да ни придружите до управлението.
	— По какво обвинение? — попита Джак.
	— Струва ми се, че ще е по-разумно да не говорим пред толкова много хора.
	— Кажете поне по силата на какво… — опита се да се намеси Том.
	— По-добре не се бъркайте, господине.
	— Това аз ще реша — повиши глас Том и извади портфейла си, за да покаже значката си на агент на ФБР. Джак го спря.
	— Нека да не правим сцени. По-добре не замесвай Бюрото в това.
	— По дяволите, за кого се мислят тези?
	— Том, успокой се. Ще отида с тях в управлението и всичко ще се изясни.
	Том неохотно прибра значката си в джоба и колкото и да се владееше, на лицето му бе изписано какво мисли за местните служители на реда. Когато Джак се изправи, сержантът изви ръцете му и бързо щракна белезниците около китките.
	— Нужно ли е и това? — ядоса се Том.
	— Не се меси, Том — спокойно се обади Джак.
	Двамата минаха, придружени от цивилните полицаи през салона, където посетителите се правеха, че нищо необичайно не се случва около тях.
	Щом стигнаха изхода, Том попита:
	— Искаш ли да дойда с теб?
	— Не, няма нужда. Вярвам, че ще се върна за кафето.
	Никой от тях не забеляза двете жени, застанали в ъгъла, с вперени в Джак очи.
	— Да, това е той — потвърди едната.


	Когато чу, че вратата на стаята й се отваря, Тина бързо изключи екрана. Изобщо не си направи труда да погледне кой е — имаше само един човек, който влизаше, без да чука.
	— Предполагам знаеш, че Петреску се връща в Ню Йорк.
	— Чух такова нещо — промърмори Тина, без да спира да пише.
	— А чу ли също така, че се опита да открадне картината на Ван Гог?
	— Онази в кабинета на председателя ли? — невинно попита секретарката.
	— Не се прави на много хитра — изсъска Карл Липман. — Да не мислиш, че не знам как подслушваш всеки телефонен разговор на председателя? — Тина спря да пише и вдигна очи. — Може би е настъпил моментът да съобщим на господин Фенстън за копчето под плота на бюрото ти, с чиято помощ научаваш всичко, което се говори в кабинета му.
	— Да не би да ме заплашвате, господин Липман? Защото, ако е така, може би и аз трябва да проведа един разговор с председателя.
	— Какво ли пък можеш да му кажеш?
	— За обажданията на господин Пикфорд всяка седмица. Тогава ще разберем кой се прави на хитър.
	Липман вдигна ръце от бюрото й и се изправи.
	— Не се съмнявам, че надзорникът ви с радост би изслушал как заплашвате служител на банка, в която вие изобщо не работите, нямате кабинет и дори не получавате заплата. — Липман заотстъпва. — И когато решите отново да влезете в тази стая, господин Липман, ако обичате, чукайте като всеки друг служител на тази банка.
	Мъжът направи още една крачка назад, поколеба се, но накрая напусна кабинета без нито дума повече.
	Когато вратата се затвори след него, Тина толкова силно трепереше, че се наложи да се хване за дръжките на стола.


	Глава 41

	Полицейската кола пристигна пред входа на управлението и Джак беше измъкнат навън. Двамата детективи го поведоха надолу по стълбите към стаята за разпит. Полицейски сержант Франкам му посочи едното от местата до масата. Още нещо, което не се бе случвало на Джак. Инспектор Рос застана в ъгъла.
	Джак се запита кой от двамата щеше да играе ролята на доброто ченге.
	Франкам сложи някаква папка на масата и извади от нея дълъг формуляр.
	— Име? — попита той.
	— Джак Фицджералд Делейни.
	— Дата на раждане?
	— Двайсет и втори ноември шейсет и трета.
	— Професия?
	— Старши агент във Федералното бюро за разследване в офиса в Ню Йорк.
	Сержантът хвърли писалката.
	— Имате ли документ за самоличност?
	Джак подаде служебната си карта и значката на федерален агент.
	— Благодаря ви, господине — рече сержантът и се изправи. — Ще ме изчакате ли за момент. — Обърна се към колегата си. — Погрижи се господин Делейни да получи кафе. Може да се забавя. — Щом стигна до вратата, се обърна и добави: — И му върнете вратовръзката, колана и връзките за обувки.
	Сержант Франкам се оказа прав, защото мина близо час, преди вратата да се отвори отново. Този път в стаята влезе доста по-възрастен мъж, с прорязано от бръчки лице. Носеше добре скроена униформа със сребристи нашивки на ръкавите, пагоните и шапката. Той се настани на стола срещу Джак и свали фуражката си. Косата му бе посребрена.
	— Добър вечер, господин Делейни. Казвам се Рентън. Главен полицейски инспектор Рентън. След като получихме потвърждение за вашата самоличност, ще бъдете ли така любезен да отговорите на няколко въпроса?
	— Стига да мога.
	— Сигурен съм, че можете. Въпросът е дали имате желание.
	Джак предпочете да замълчи.
	— Получихме оплакване от източник, на който имаме основание да вярваме, че през последната седмица преследвате една жена. Надявам се, знаете, че съгласно закона за защита на гражданите от тормоз, от 1997 година в Англия това се смята за престъпление. Бихте ли дали някакво обяснение за поведението си?
	— Доктор Петреску е важна брънка в разследване, което отдавна се води от моето управление.
	— Това разследване има ли нещо общо с убийството на лейди Виктория Уентуърт?
	— Да.
	— Подозирате, че доктор Петреску има връзка с това убийство, така ли?
	— Не. Дори напротив — категорично отговори Джак. — Смятаме, че е възможно тя да е следващата жертва.
	— Смятате, така ли?
	— Точно така — гласеше краткият отговор. — За щастие убиецът е задържан в Букурещ.
	— И според вас не е редно да споделяте информацията си с нас, така ли? — попита с леко напрежение в гласа Рентън. — Сигурно си давате сметка, че ние тук разследваме убийство.
	— Моля да ме извините — започна Джак, — но самият аз научих за това преди не повече от час. Сигурен съм, че представител на офиса ни в Лондон ще има грижата да ви осведоми своевременно.
	— Господин Том Красанти сподели с мен някои факти, но реших, че по-скоро се опитва да ви измъкне. Все пак ме увери, че вие можете да ме държите в течение и за по-нататъшното развитие на събитията. Довиждане, господин Делейни. Наредих да ви освободят незабавно и се надявам, че полетът ви до дома ще бъде приятен.
	— Моля, последвайте ме — обади се детективът от управлението. — Отвън чака кола, която, ако желаете, ще ви откара до хотела.
	— Благодаря — кимна Джак и последва цивилния полицай нагоре по стълбите към фоайето.
	Дежурният наведе глава, когато минаха покрай него. Джак подаде ръка на смутения сержант Фанкам, преди да се качи в полицейската кола. Том го чакаше, вече настанил се на задната седалка.
	— Пореден пример за учебната програма на Куонтико — подхвърли Том. — Казусът си го бива — как може да се стигне до голям политически скандал, докато си на посещение в държавата, която е най-старият наш съюзник.
	— Мисля, че трябва да се вложи нов смисъл в понятието „специални отношения“ — добави Джак.
	— Ще имаш обаче възможност за реванш — опита се да го успокои Том.
	— Какво имаш предвид?
	— Поканени сме утре сутринта на закуска при лейди Арабела и доктор Петреску в Уентуърт Хол. И между другото, трябва да призная, че разбирам какво имаше предвид, когато говореше за Анна.


	22 септември

	Глава 42

	Джак излезе пред входа на „Уентуърт Армс“ малко след седем и завари пред входа паркиран черен ролс-ройс.
	Щом го видя, униформеният шофьор отвори вратата пред него.
	— Добро утро, господине — поздрави мъжът. — Лейди Арабела ме помоли да ви предам, че очаква с нетърпение да се запознае с вас.
	— Аз също.
	— Ще бъдем там след няколко минути — увери го шофьорът, щом потеглиха.
	Близо половината от времето пътуваха от портата от ковано желязо до входа на имението. Щом спряха, шофьорът изскочи навън и заобиколи, за да отвори вратата пред своя пътник. Джак излезе на покритата с чакъл алея и видя, че на най-горното стъпало, пред самия вход на къщата го чака иконом.
	— Добро утро, господине — поздрави мъжът. — Добре дошли в Уентуърт Хол. Моля да ме последвате, лейди Арабела ви очаква.
	— Ето един източник, на който винаги можеш да разчиташ — промърмори Джак. Ако изобщо беше чул подхвърлената забележка, икономът с нищо не го показа, а невъзмутимо поведе госта към дневната.
	— Господин Делейни, милейди — обяви той.
	Две стройни кучета се запътиха да поздравят новодошлия.
	— Добро утро, господин Делейни — посрещна го Арабела. — Мисля, че ви дължим извинение. Изобщо нямате вид на ловец.
	Джак хвърли поглед на Анна, която изглеждаше порядъчно смутена, след което насочи вниманието си към ухиления Том.
	Андрюс се появи отново.
	— Закуската е сервирана, милейди.


	Когато се събуди за втори път, млад лекар сменяше превръзката на рамото й.
	— Колко време ще е необходимо, за да се възстановя напълно? — беше първият й въпрос.
	Човекът се сепна, защото за първи път чуваше гласа й — писклив и остър, не отговаряше на психологическия й профил. Не бързаше да отговори, внимателно режеше бинта на превръзката.
	— Три до четири дни най-много — промърмори най-сетне. — На ваше място не бих бързал да ме изпишат, защото подпиша ли картона ви, незабавно ще ви изпратят в „Джилава“, затвора, който добре познавате от времето на предишния режим.
	Кранц не беше забравила голите каменни стени и огромното количество плъхове в мрачната сграда, която посещаваше всяка вечер, за да разпитва последните попълнения от затворници, преди да се прибере в топлата си и добре обзаведена крайградска къща.
	— Чух, че обитателите очакват с голямо нетърпение да ви видят отново там. Още повече че отдавна не сте ги посещавали — додаде лекарят и се наведе. — Предупреждавам ви, че сега ще боли. — Той повдигна края на марлята, след това с рязко движение отлепи цялото парче. Кранц не трепна. Нямаше да му достави това удоволствие.
	Преди да постави чиста превръзка, той намаза мястото с йод.
	— Колко души ме пазят? — попита болната небрежно.
	— Шестима, и до един въоръжени. Имат заповед да стрелят без предупреждение, ако ви хрумне да бягате. Дори съм приготвил неподписан смъртен акт за такъв случай.
	Тя разбра, че няма смисъл да задава повече въпроси.
	Лекарят излезе от стаята и Кранц се загледа в тавана. Ако изобщо имаше някакъв шанс да избяга, трябваше да го осъществи, докато още е в болницата. Никой не бе успял да се измъкне от „Джилава“, дори Чаушеску.
	След още осем часа тя се увери, че охраната й се състои от три смени по шест души, които се редуваха всеки осем часа. Първите поемаха дежурството в шест сутринта, следващите в два следобед, а нощната смяна застъпваше в десет.
	През дългата безсънна нощ Кранц дочу шестимата нощни пазачи да се оплакват от лошия си късмет. Единият беше откровено мързелив и прекара половината нощ в дремане, вторият все се прислоняваше до комина, за да пуши — в болницата очевидно беше забранено, а третият непрестанно дърдореше, че мисията му на тази земя е да задоволява жените. Все се влачеше след някоя сестра. Четвъртият беше страхотен мърморан — малко му плащали, жена му не можела да го изпере в края на седмицата… Кранц си помисли, че стига да й се удаде възможност, ще реши някои от проблемите му. Останалите двама бяха достатъчно възрастни и сигурно я помнеха чудесно. Единият не криеше, че с огромно удоволствие би й пръснал черепа, ако си надигне, главата малко повече от възглавницата.
	Но дори на тях им се полагаше да се нахранят.


	Джак седеше на масата, на която бяха сервирани бекон, яйца, печени бъбреци, гъби и домати, последвани от препечени филийки, английски мармалад и кафе.
	— Сигурно сте доста изгладнели след подобно изпитание — отбеляза Арабела.
	— Ако не беше Том, щях да си остана на дажбата в килията.
	— Аз съм виновна — въздъхна Анна.
	— Не е вярно — възрази Том. — И ареста, и освобождаването си дължиш на лейди Арабела, Джак.
	— Не мога да си припиша всички заслуги. — Едната ръка на Арабела не спираше да поглажда главата на кучето, седнало встрани от стола й. — Наистина заради мен прибраха Джак, но вашият посланик го освободи.
	— Едно нещо така и не мога да разбера, макар че Том ни разказа почти всички подробности — обади се Анна. — Защо продължихте да ме следите до Уентуърт Хол, след като сте знаели, че картината вече лети към Америка?
	— Защото мислех, че жената, която уби шофьора ви в Букурещ, ще ви последва и в Лондон.
	— И е възнамерявала да ме убие, така ли? — едва чуто попита тя. Джак кимна мълчаливо. — Добре, че не съм знаела — промълви и отмести настрани чинията си.
	— Разбрах, че вече е арестувана за убийството на Сергей — намеси се Арабела.
	— Узнах го едва снощи, когато се срещнах с Том — уточни Джак.
	— Излиза, че ФБР ме е държало под око през цялото време, така ли? — Анна извърна очи към федералния агент, който мажеше масло върху препечена филийка.
	— От известно време — призна той. — Дори си мислехме, че вие сте наемният убиец.
	— И какви бяха основанията ви?
	— Консултант изкуствовед е добър параван за наемник на Фенстън, особено ако е и спортист, а и на всичкото отгоре роден в Румъния. Като вас.
	— От колко време ме следите?
	— Повече от два месеца — каза Джак. — Вече се канехме да прекратим следенето, когато откраднахте Ван Гог.
	— Не съм го откраднала — остро реагира Анна.
	— Тя просто предприе действия от мое име — защити я Арабела. — С моята благословия.
	— Все още ли се надявате Фенстън да се съгласи да го продаде, за да ликвидирате дълга си към него? Ако го направи, това ще е прецедент в практиката му.
	— Не — малко припряно рече Арабела. — Това е последното, което бих искала да се случи.
	Джак я изгледа объркано.
	— Поне докато полицията не изясни кой е убиецът на сестра ти — вметна Анна.
	— Всички знаем кой уби сестра ми — остро отбеляза Арабела. — И ако онази жена влезе сега в стаята, с най-голямо удоволствие ще й пръсна черепа. — И двете кучета наостриха уши.
	— Да се знае, е едно, да се докаже — друго — каза Джак.
	— Значи Фенстън има шанс да се измъкне невредим от цялата история?
	— И то не за първи път — призна Джак. — От известно време ФБР следи дейността му. Четири, с това на лейди Виктория стават пет убийства, са извършени в различни части на света. Всички носят знака на Кранц, но така и не успяваме да свържем нейните стъпки с тези на Фенстън.
	— Кранц е убила и Виктория, и Сергей.
	— Без съмнение — съгласи се Джак.
	— Полковник Сергей Слатинару е бил командващ офицер на баща ви, при това и добър негов приятел — обади се Том.
	— Готова съм на всичко, за да помогна по някакъв начин — почти се разплака Анна.
	— Може да се каже, че сме направили малък пробив — рече Том, — макар да не сме много сигурни къде точно ще ни изведе следата. Когато отвели Кранц в болница, за да извадят куршума от рамото й, у нея, освен ножа и малко пари в брой, открили и малък ключ.
	— Положително от някоя ключалка в Румъния — предположи Анна.
	— Не мислим така. На него има инициали КРНЙ 13. Не е кой знае каква следа, но успеем ли да открием какво отключва, може би ще разберем, но само може би, какво свързва Фенстън и Кранц.
	— Искате ли да остана в Англия, докато приключите разследването? — попита Анна.
	— Не, предпочитам да се приберете в Ню Йорк — рече Джак. — Нека всички знаят, че сте жива и здрава, дръжте се естествено и дори започнете да си търсите работа. Просто не давайте основания на Фенстън да ви подозира.
	— Може ли да поддържам връзка с предишните си колеги от неговата банка? — продължи с въпросите тя. — Секретарката му Тина е сред най-добрите ми приятелки.
	— Сигурна ли сте в това? — Джак остави вилицата и ножа в чинията.
	— Накъде биете, не разбирам.
	— Как си обяснявате факта, че Фенстън винаги знаеше къде сте? Няма кой друг да го информира, освен Тина.
	— Нямам обяснение, но съм убедена, че тя го мрази точно толкова, колкото и аз.
	— Можете ли да го докажете?
	— Нямам нужда от доказателства.
	— Но аз имам — спокойно заяви Джак.
	— Джак, трябва да сте много внимателен, защото, ако грешите — предупреди Анна, — можете да изложите и нейния живот на опасност.
	— В такъв случай е още по-важно да се приберете в Ню Йорк и да се свържете с нея при първа възможност — обади се Том в желанието си да успокои напрежението.
	Джак кимна в знак на съгласие.
	— Имам резервирано място в самолет за тази сутрин — съобщи Анна.
	— Аз също — каза Джак. — От „Хийтроу“?
	— Не, моят излита от „Станстед“.
	— Един от двама ви няма да е зле да смени билета си — предложи Том.
	— Няма да съм аз — побърза да се застрахова Джак. — Не желая да ме арестуват втори път за преследване.
	— Преди да реша дали да сменя билета си, трябва да знам дали съм все още обект на разследване — заяви Анна. — Защото ако е така, спокойно можете да ме следите.
	— Не — отговори Джак. — Приключих с вашето дело преди няколко дни.
	— И какво ви убеди да го направите?
	— Разполагате с непоклатимо алиби за времето, когато е била убита Виктория, сестрата на Арабела. Имам надежден свидетел.
	— И кой е той, ако смея да попитам?
	— Аз — гласеше краткият отговор. — Тъй като ви следях по време на кросовете ви в Сентръл Парк, не може да сте била в Англия.
	— И вие ли тичате сутрин в Сентръл Парк?
	— Всяка сутрин по краткия маршрут, а в неделя и покрай водохранилището.
	— Аз също — възкликна Анна. — Никога не пропускам.
	— Знам — отговори Джак. — В продължение на шест седмици ви задминах само няколко пъти.
	— Мъжът със зелената фланелка — зяпна удивена Анна. — Бива ви.
	— И вие не сте…
	— Съжалявам, че трябва да прекъсна дружеската среща на спортистите от Сентръл Парк — намеси се Том и бутна назад стола си, — но трябва да се връщам на работа. На бюрото ме чака голяма купчина досиета за проучване във връзка с единайсети септември. Много благодаря за закуската и се извинявам, че посланикът трябваше да ви събуди толкова рано тази сутрин — обърна се той към домакинята, която също се изправи.
	— Това ми напомня, че се налага да напиша няколко писма, за да се извиня смирено и да благодаря на посланика, както и на половината полицейски служители в Съри.
	— Аз пък тъкмо мислех да заведа дело срещу имението Уентуърт — въздъхна Джак, — срещу полицията в Съри и министерството на вътрешните работи, като смятах да призова за свидетел Том.
	— Не разчитай на мен — разочарова го приятелят му. — Не бих искал да се противопоставям на лейди Арабела.
	— В такъв случай ще се наложи да се задоволя с услугата да ме оставиш по пътя в „Уентуърт Армс“.
	— Дадено — обеща Том. — Тъкмо ще можем да обсъдим още някои страни на тази история, за които нямам достатъчно информация.
	— И тъй като се чувствам в безопасност с вас, ще се присъединя към вашия полет от „Хийтроу“ — благородно се предаде Анна. — Къде ще се срещнем, Джак?
	— Щом минете през въртящата се врата и се качите с ескалатора на първия етаж, завийте надясно и ще видите малък магазин с книги на „У.Х. Смит“. Веднага след рафтовете с бестселъри има мраморна колона, зад която ще ме намерите.


	Глава 43

	Близо час преди кацането на самолета колата закара Липман до летище „Кенеди“, за да прибере лично картината. Това не попречи на Фенстън да му звъни на всеки десет минути, докато пътуваше към летището, а когато лимузината тръгна обратно към Уолстрийт с червената дървена кутия, прибрана и заключена в багажника, интервалът се скъси на пет.
	Фенстън крачеше напред-назад в кабинета си до момента, в който разбра, че Липман е долу пред входа на сградата. Веднага излезе в коридора и изчака вратата на асансьора да се отвори и Бари и шофьорът да донесат дървената кутия.
	— Отворете я — нареди председателят, много преди предметът да бъде поставен до стената в кабинета му.
	Двамата мъже свалиха първо специалните скоби и извадиха дългите пирони, здраво зачукани в дъските. Фенстън, Липман и Тина стояха встрани и наблюдаваха. Когато най-накрая капакът бе вдигнат и стиропорените пълнежи, придържащи картината да не се движи в кутията, махнати, Бари извади внимателно дървената рамка и опря картината до бюрото на председателя. Фенстън се спусна и започна да дърпа с ръце специалната опаковка — пластмасово платнище, пълно с малки въздушни възглавнички — докато най-сетне не зърна онова, за което бе готов на убийство.
	Отстъпи назад слисано.
	Никой от присъстващите не смееше да проговори, докато той не се произнесе.
	— По-великолепна е, отколкото си я представях! — Думите неочаквано избликнаха и потекоха като порой. — Цветовете са толкова свежи, а рисунъкът — невероятно смел. Истински шедьовър! — добави и по лицата на всички присъстващи се изписа облекчение. — Дори знам точно къде ще закача своя Ван Гог.
	Вдигна поглед към мястото, където висеше снимката му с Джордж Буш, на която се здрависваше с президента при последната им среща пред развалините на Кулите близнаци.


	Анна с нетърпение очакваше полета си за Съединените щати и възможността да опознае малко по-добре Джак по време на седемчасовия им полет. Надяваше се дори, че той ще отговори на някои от нейните въпроси. Как е разбрал адреса на майка й, защо продължава да подозира Тина и дали има доказателства, че Фенстън и Кранц се познават?
	Джак не се беше скрил зад мраморната колона, както обеща, а я чакаше пред гишето на „Бритиш Еъруейс“. Трудно й беше да свикне с присъствието на мъжа, който я беше следил през последните девет дни и я беше разследвал цели осем седмици. Но докато се качваха по стълбичките към самолета, той вече знаеше, че е привърженичка на „Никс“, обича спагети и харесва Дъстин Хофман, а Анна научи, че Джак също харесва играта на „Никс“, любимият му съвременен художник е Фернандо Ботеро и нищо не може да се сравни с ирландското задушено на майка му.
	Тъкмо се питаше дали си пада и по дебели жени, когато усети, че главата му се отпуска на рамото й. И тъй като бе станала причина за безсънието му предишната нощ, реши, че не е редно да се оплаква. Побутна го леко, за да се облегне назад, защото не искаше да го буди. Зае се да съставя мислено списък на нещата, с които трябваше да се заеме веднага след пристигането си, когато усети, че Джак отново отпуска глава на рамото й. Предаде се и реши да го остави така и сама да се опита да поспи. Чела беше някъде, че главата е около една седма от теглото на човека и сега успя да се убеди в това на практика.
	Отвори очи близо час преди определеното за кацане време. Джак все така спеше подпрян на рамото й, но този път ръката му я бе прегърнала. Поизправи се в седалката си и все още сънена, помоли стюардесата да й донесе чаша чай.
	Достатъчна й беше само една глътка, за да реши, че е изключително наложително да назначат Андрюс за консултант по чая в „Бритиш Еъруейс“.
	Джак отвори очи и се отдръпна на своето място.
	— Как е чаят? — ухили се той.
	— Пила съм и по-лош — отвърна.
	— Какво смяташ да правиш, щом се прибереш така внезапно възкръснала?
	— Ще се свържа със семейството и приятелите си, за да се уверят, че наистина съм жива, след това ще си потърся работа. А ти?
	— Ще се чуя с шефа си, за да го зарадвам, че никак не съм се приближил до повдигането на обвинение срещу Фенстън. Тъкмо повод да изслушам две от любимите му фрази: „Вдигай дивеча, Джак“ и „Крайно време е да отбележиш някоя и друга точка“.
	— Не е много честно — отбеляза Анна, — особено след като Кранц е зад решетките.
	— Не е там благодарение на мен. След това ще се наложи да се справя с гняв далеч по-яростен от този на шефа ми, имам предвид майка ми. Ще трябва да обясня защо не съм се обадил в събота, за да се извиня за отсъствието си от нейната вечеря с ирландско задушено. Единственият ми шанс да измия срама е да открия какво се крие зад инициалите КРНЙ. — Той бръкна в горния джоб на якето си. — След като си събрах багажа и отидох с Том до посолството, успях благодарение на напредъка в технологиите да направя точно копие, а оригиналът да си остане в Румъния. — Извади ключ, на който ясно личаха буквите КНРЙ.
	Анна го пое и го завъртя от всичките страни.
	— Имаш ли някаква идея откъде може да е? — попита.
	— Никаква. Ако на теб ти хрумне нещо, казвай. Смятам в остатъка от почивните дни да се отдам на догадки и проучвания, за да има с какво да се представя на шефа си в понеделник.
	— Може по време на кроса си в понеделник да забавиш малко темпото, за да ме уведомиш, ако си стигнал до някакво решение.
	— Мислех да споделя с теб предположенията си на вечеря довечера — каза Джак.
	— Много съжалявам, но колкото и да ми се иска, няма да мога. Ще вечерям с Тина.
	— Така ли? Бъди внимателна.
	— Ако искаш, можем да се видим утре сутринта в шест — предложи Анна, като се направи, че не е чувал забележката.
	— Значи да си навия часовника за шест и половина, за да те хвана по средата на трасето.
	— В шест и половина ще съм вече под душа.
	— Жалко, че ще го пропусна.
	— Между другото, би ли ми направил една услуга?


	Липман влезе в кабинета на председателя, без да чука.
	— Видяхте ли това? — Той остави на бюрото брой на „Ню Йорк Таймс“, сгънат така, че да се вижда рубриката за новини от външния свят.
	„Полицията в Румъния арестува наемен убиец“, гласеше заглавието. Фенстън внимателно прочете краткия текст два пъти, преди да каже каквото и да било.
	— Разбери колко ще иска шефът на полицията — нареди отсечено.
	— Може да не се окаже толкова лесно — подхвърли адвокатът.
	— Винаги е лесно, трудно е само уговарянето на цената.
	— Трябва да обмислим и още един въпрос — додаде Липман и сбърчи чело.
	— И какъв е той?
	— Ван Гог. Трябва да застраховате картината след онова, което се случи с Моне.
	— Никога не застраховам картините си. Не искам данъчните да пресмятат стойността на колекцията ми. А и едва ли ще се случи такова нещо два пъти.
	— Вече се случи — отбеляза Липман.
	Председателят сбърчи вежди и след кратък размисъл въздъхна.
	— Добре де, но само Ван Гог. И нека се обърнем към „Лойд“ от Лондон. Гледай цената да не е повече от двайсет милиона.
	— Защо толкова малко?
	— За да не изпусна останалата част от колекцията на Уентуърт.
	Липман кимна и се обърна да си върви.
	— Между другото, вторият ключ у теб ли е още?
	— Да, защо?
	— Защото когато тя избяга, ще се наложи да оставиш още една сума.
	Липман се усмихна. Явление, на което дори Фенстън рядко ставаше свидетел.


	Кранц подмокри леглото си и обясни на лекаря, че пикочният й мехур е слаб. Той й разреши периодични посещения до тоалетната, но само ако е придружена от поне двама души от охраната.
	Тези кратки излизания й дадоха възможност да огледа по-добре обстановката навън: бюро в дъното на коридора, където седеше медицинска сестра, стая с лекарства, която можеше да се отваря единствено в присъствие на лекаря; килер за бельо и чаршафи, други три болнични стаи, тоалетна. В другия край на коридора през отворената врата се виждаше още една стая с шест легла, а срещу нея бе изходът към аварийната стълба.
	Излизанията от стаята имаха и друга цел, за която лекарят нямаше как да се досети, едва ли го пишеше в учебниците му.
	При едно от кратките й излизания, щом я заключиха в кабинката, също като стаята й без прозорци, тя седна на тоалетната чиния, постави пръсти в ануса си и бавно извади пъхнатия там презерватив. Изплакна го на процеждащата се в чинията вода, развърза възела и измъкна отвътре стегната ролка от двайсетдоларови банкноти. Две от тях отдели и ги мушна в ластика на бельото си, след което върна останалите обратно.
	Кранц пусна водата и бе заведена обратно в стаята. Прекара останалата част от деня в сън, защото щеше да й се наложи да е будна и свежа за нощната смяна.


	Джак седеше на задната седалка в таксито и гледаше през прозореца.
	Сивият плащ, образувал се на единайсети септември, все още се стелеше над Манхатън, макар забързаните нюйоркчани вече да не отправяха изумени погледи към мястото на липсващите гиганти. Тероризмът беше поредният факт, с който този най-луд град в света трябваше да се научи да живее.
	Замисли се за молбата на Анна. Набра номера, който му беше дала. Отсрещна вдигна Сам. Джак му съобщи, че Анна е жива, добре е и е била на посещение при майка си в Румъния, така че може да я очаква да се прибере вечерта. Винаги е приятно да започнеш деня, като зарадваш някого. Не беше такъв случаят със следващия разговор, който трябваше да проведе. Позвъни на шефа си, за да го уведоми, че вече е в Ню Йорк. Маки му каза, че Кранц е задържана в румънска болница за операция на рамото. Била под двайсет и четири часова охрана от шест души.
	— Ще съм спокоен само когато отиде в затвора — прекъсна го Джак.
	— Разбрах, че вече имаш опит в това отношение — не пропусна да се заяде Маки.
	Тъкмо се канеше да отговори нещо в същия дух, когато шефът му продължи:
	— Защо не си починеш до края на седмицата? Заслужи си го.
	— Но днес е събота — напомни му Джак.
	— Значи ще се видим рано сутринта в понеделник.
	Сетне написа съобщение на Анна: „Говорих със Сам, казах му, че се прибираш. Чака те с нетърпение. Той ли е единственият мъж в живота ти?“ Почака няколко минути, за да види, ще има ли отговор, след което позвъни на майка си.
	— Ще дойдеш ли на вечеря тази вечер? — остро попита тя. Джак почти долови аромата на задушеното, което положително вече беше на печката.
	— Бих ли го пропуснал, мамо?
	— Миналата седмица го пропусна.
	— Да, исках да ти се обадя, но нещо изникна в последния момент и не успях.
	— Ще доведеш ли някого? — Джак допусна огромната грешка да се поколебае и веднага беше подпрян със следващия въпрос: — Добра католичка ли е?
	— Не, мамо — отговори с престорена сериозност. — Разведена е, била е омъжена три пъти, двама от бившите й съпрузи са починали при съмнителни обстоятелства. Забравих да спомена, че има пет деца, но не всички са от съпрузите й. Четири от хлапетата са наркомани, а петото излежава присъда.
	— Има ли си работа?
	— О, да. Работи за пари в брой. Повечето й клиенти са на линия в края на седмицата, но ме увери, че може да се освободи за един час, за да опита ирландско задушено.
	— С какво се занимава всъщност? — попита майка му, след като търпеливо изслуша тирадата.
	— Краде произведения на изкуството — продължи вдъхновено Джак, — специализирала се е в творби на Ван Гог, Пикасо, Матис. Печели луди пари от тази дейност.
	— Значи е за предпочитане пред последната ти приятелка, която се бе специализирала да харчи твоите пари.
	— Довиждане мамо. Ще се видим довечера. — Прекъсна връзката и видя, че е пристигнал отговор на съобщението му.

	„Мисли, ловецо. Аз вече се сетих за една възможност за значението на Р. Имаш време до утре в шест да отгатнеш.“

	— Дяволска жена — промърмори Джак. Следващият номер, който набра, бе този на Том в Лондон, но оттам му отговори телефонният секретар: „Говори Том Красанти, в момента съм навън, но скоро ще се върна, моля оставете съобщение.“
	Таксито вече спираше пред входа на дома му и той затвори.
	— Трийсет и два долара — съобщи шофьорът.
	Джак подаде четири десетачки и каза на човека да не търси ресто.
	Ню Йорк се връщаше към нормалния си живот.


	Нощната смяна застъпи в десет вечерта. И шестимата пазачи прекараха първите два часа в крачене нагоре-надолу по коридора, за да стане ясно, че са налице и в готовност да реагират. Всеки няколко минути един от тях отключваше вратата на стаята й, светваше лампата — най-проста крушка, която висеше от тавана над леглото, за да се увери, че затворничката е там, след което изключваше осветлението и отново завърташе ключа. Това се повтаряше почти всеки пет минути в продължение на два часа, но след това отключването се разреждаше на половин час.
	В четири и пет, когато двама от пазачите се оттеглиха, за да закусят, Кранц натисна звънеца до леглото. Двама от охраната се появиха — онзи, дето парите все не му стигаха, и пушачът. Застанаха от двете й страни и като я хванаха за лактите, я придружиха до тоалетната. Единият застана в коридора, а другият — пред кабинката. Кранц измъкна още две десетдоларови банкноти от ануса си, сгъна ги в шепа и едва тогава пусна водата. Мъжът отвори вратата. Тя му се усмихна и плъзна съдържанието на дланта си в неговата. Другият вече отваряше външната врата. Мърморкото погледна парите и бързо ги мушна в джоба си, преди да се присъедини към колегата си в коридора. Отведоха Кранц обратно в стаята й и я заключиха.
	След двайсет минути двамата, които се хранеха, се върнаха при останалите. Единият отвори вратата на затворничката, запали лампата и приближи да види дали наистина е там, защото беше действително много дребна и завивките я скриваха. Приключил с ритуала, той изгаси лампата, заключи и отиде да играе табла с колегата си.
	Кранц реши, че единственият й шанс да избяга, е между четири и четири и двайсет сутринта, когато двамата по-възрастни мъже се хранят, разбивачът на женски сърца, пушачът и дремльото са заети със себе си, и тогава единственият, който щеше да я придружи до тоалетната, щеше да е мърморкото, когото, може да се каже, вече бе започнала да подкупва.


	Още преди да си вземе душ и да разопакова вещите си, Джак се задълбочи в телефонния указател, за да потърси възможните решения на инициалите. Така и не можеше да се сети какво бе хрумнало на Анна. Включи лаптопа си, влезе в „Гугъл“ и разгледа дадените предложения. Спря се на Клуба на ракетите на Ню Йорк. Прочете подробности около създаването му, имаше и няколко снимки на елегантната сграда на Парк Авеню, както и фотос на настоящия председател — Дариъс Мейбълторп Трети. Джак беше убеден, че ако иска да го пуснат да прекрачи прага на елитния клуб на любителите на игрите с ракета, трябва да прилича поне малко на членовете му. Не биваше да излага Бюрото.
	След като разопакова багажа си и се изкъпа, той извади тъмен костюм с едва забележимо райе и тъмносиня риза, както и връзка, която слагаше само в специални случаи. Взе такси до Парк Авеню 370. Щом стъпи на тротоара пред клуба, спря, за да огледа красивата четириетажна сграда в ренесансов стил. Напомни му за постройките тип „палацо“, така характерни за домовете на италианците в Ню Йорк. Изкачи невисокото стълбище до входа, на чиито стъкла деликатно беше гравирано „КРНЙ“.
	Портиерът го поздрави:
	— Добър вечер, господине — и държа вратата, докато Джак влезе, като пред дългогодишен член.
	Фоайето беше елегантно, по стените висяха картини и снимки в масивни рамки — предишни председатели на клуба, с дълги бели панталони и сини блейзери, с неизменните ракети в ръце. Джак хвърли поглед към извиващото се широко стълбище от бял мрамор, над което се виждаха още снимки и портрети на председатели от по-далечни времена — единствено ракетата присъстваше навсякъде. Насочи се към рецепцията в дъното на фоайето.
	— С какво мога да ви помогна, господине? — попита млад мъж.
	— Не зная дали наистина можете да ми помогнете — каза Джак.
	— Да опитаме — предложи младежът.
	Агентът извади дубликата на ключа и го постави на плота.
	— Да сте виждали такъв ключ?
	Младежът го взе, повъртя го, загледа се в инициалите и накрая въздъхна.
	— Не, господине, не съм. Най-вероятно е от касетка за ценности, но не е от нашите. — Обърна се и взе от таблото зад него един от ключовете на техните касетки — от тежък бронз, с името на собственика на гърба и червени инициали КРНЙ.
	— Имате ли идея откъде може да е? — попита Джак, придавайки на гласа си нотки на отчаяние.
	— Не, господине. Възможно е ключовете тук да се изглеждали така преди моето идване. Работя в клуба от единайсет години, но може би Ейб ще успее да ви помогне. Той е тук от времето, когато хората са играели много повече с ракети, отколкото днес.
	— Така е, господата едно време играеха само игри с ракети — обади се един по-възрастен мъж, който се появи от офиса зад рецепцията. — И с какво мога да ви бъда полезен?
	— Става дума за един ключ — започна да обяснява колегата му. — Този господин иска да знае дали някога си виждал такъв.
	Ейб пое ключа и го завъртя между пръстите си.
	— Определено не е от нашия клуб — отбеляза, — но по една случайност мога да ви кажа какво означава това _Р_ — победоносно съобщи. — Трябва да беше преди двайсетина години, по това време кмет на града беше Динкинс, та тогава един млад мъж влезе тук, но не можеше да сглоби дори едно изречение на английски. Питаше дали това е румънският клуб.
	— Разбира се! — възкликна Джак. — Как може да съм толкова тъп?
	— Спомням си колко беше разочарован, когато му обясних — Ейб се направи, че не чува самообвинителната реплика на Джак, — че при нас Р означава ракета. Не че ме разбра какво му казвам. Не можеше и да чете на английски, ето защо се наложи да му намеря адреса на румънския клуб. Единствената причина да запомня част от този адрес беше, че улицата се казваше „Линкълн“, нали разбирате, има връзка с моето име. — Джак реши да не прекъсва обясненията на човека. — Мястото беше някъде в Куинс, но къде точно, не знам.
	В първата пауза обаче прибра ключа в джоба си, благодари и побърза да си тръгне, за да не се наложи да изслуша още някой и друг спомен.


	Тина седеше на бюрото си и набираше речта на председателя. Фенстън дори не й благодари, че е дошла в събота.
	_Банкерите винаги трябва да налагат стандарти, които надхвърлят изискванията на закона._
	Бяха го поканили да изнесе встъпителната реч на годишната вечеря на Асоциацията на банкерите в Ню Йорк, която щеше да се състои в Шери Недерланд.
	Организационният комитет беше раздвоен, когато гласува това предложение.
	Фенстън беше решен да направи добро впечатление на колегите си от банкерското братство и досега бе нахвърлял няколко варианта.
	_Клиентите трябва винаги да могат да разчитат на нашето независимо мнение, убедени, че работим по-скоро в техен интерес, отколкото в свой._
	Тина неволно се запита как се вписваше случаят на Виктория Уентуърт в контекста на подобни изявления.
	_Винаги трябва да гледаме на себе си като на бранители на имуществото на нашите клиенти_ — особено ако става дума за един Ван Гог например, искаше да вмъкне Тина. — _Като не забравяме и за тяхното бъдещо благосъстояние…_
	Докато пишеше безсрамната проповед на своя шеф, мислите й полетяха към Анна. Говори с нея тази сутрин, малко преди да тръгне за офиса. Анна искаше да й разкаже за мъжа, появил се в живота й в хода на невероятното й приключение. Разбраха се да се видят на вечеря. Тина също искаше да сподели нещо с приятелката си. Беше решила да й разкаже най-сетне онова, което таеше от много време — истината за брат си Крис.
	_И нека не забравяме, че е достатъчно само един от нас да свали стандарта, за да носим всички ние последствията от това._
	Минавайки към следващата страница, Тина се запита още колко щеше да издържи като лична секретарка на Фенстън, преди той открие коя е всъщност и към какво се стреми през годината, която прекара като негова служителка. Откакто изгони Липман от стаята си, не бе разменила нито дума с него. Страхуваше се, че той ще поиска нейното изгонване, преди да е успяла да събере достатъчно доказателства, та да прекара Фенстън остатъка от живота си зад решетките.
	_И в заключение искам да ви уверя, че целта на моя живот е да служа на обществото и да се отплатя за дадената ми възможност да осъществя американската мечта._
	Тина нямаше намерение да прави копие на този документ.
	Малката лампичка на бюрото й, която показваше, че шефът иска да говори с нея, присветна и тя вдигна слушалката.
	— Господин председател?
	— Написа ли речта ми за вечерята на банкерите?
	— Да, господин председател.
	— Добра е, нали?
	— Забележителна — отговори Тина.


	Джак махна на едно свободно такси и поръча да го закарат на улица „Линкълн“ в Куинс. Шофьорът включи апарата и едва тогава се задълбочи в картата на града. Изминаха почти половината път към летището, когато стигнаха ъгъла на улиците „Линкълн“ и „Харис“. Джак слезе и се огледа. Костюмът, който бе избрал, може и да беше подходящ за клуба на Парк Авеню, но тук изглеждаше, меко казано, нелепо. Реши да влезе и да попита в магазина за алкохол на самия ъгъл.
	— Търся Румънския клуб — рече на възрастната жена зад бара.
	— Затвориха го преди години — отговори тя. — Сега използват помещенията за нещо като хотел.
	— Да знаете на кой номер се намира?
	— Не, но е на отсрещната страна на улицата, преди следващата пресечка.
	Джак благодари и пое по „Линкълн“. Тъкмо се чудеше коя от сградите би могла да е търсената, когато забеляза един избелял от времето надпис „Стаи под наем“. Спря и се загледа във входа, от който го деляха няколко стъпала. Над самата врата видя един още по-избелял надпис „КРНЙ, основан 1919“. Тръгна по стъпалата надолу и бутна вратата, която изскърца зловещо. Озова се в потънало в сумрак помещение, миришещо на застоял тютюнев дим. В дъното различи прашното бюро на рецепцията, иззад което едва-едва се подаваше темето на старец, който, потънал в облаци цигарен дим, четеше задълбочено брой на „Ню Йорк Поуст“.
	— Стая за една нощ — рече Джак и се постара да звучи убедително.
	Старецът присви недоверчиво очи. Жена ли водеше този?
	— Седем долара — рече дядката и добави: — В предплата.
	— Освен това бих искал да заключа някъде ценностите си.
	— Ще ви струва още един долар… В предплата. — Цигарата не падаше от устата му, а само леко подскачаше нагоре-надолу.
	Джак подаде исканите осем долара и взе ключа.
	— Втори етаж, стая номер три, а блокът с клетките е в дъното на коридора. — Старецът му подаде втори ключ, след което се върна отново към вестника си.
	Джак се запъти с бавни крачки към края на коридора и най-сетне стигна мястото, където в стената бяха монтирани касетките с малки вратички. Въпреки годините те изглеждаха стабилни и здрави и ако някой решеше да разбива, едва ли щеше да се справи лесно. Отвори тази, за която беше платил, и надникна вътре. Около 30 сантиметра широка и близо 60–70 дълбока. Хвърли бърз поглед към дядката на рецепцията. Страницата, в която се бе зачел, бе вече друга, но цигарата си висеше от устните му. Джак направи няколко крачки встрани и извади ключа дубликат, докато търсеше интересуващия го номер. Най-сетне го откри и го пъхна в ключалката. Когато дръпна вратата, дъхът му секна. Опитваше се да остане спокоен, но сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. Протегна ръка и взе една от банкнотите вътре. Сетне затвори и заключи.
	Старецът зад бюрото на рецепцията разгръщаше вестника си, за да търси резултатите от конните надбягвания, когато Джак мина покрай него на път за изхода.
	Измина близо единайсет пресечки, преди да започне да се оглежда за свободно такси, и не се реши да се свърже с Дик Маки, докато не се прибра вкъщи. Щом отключи външната врата, изтича в кухнята и остави стодоларовата банкнота на масата. Опита се да си спомни максимално точно колко широка и дълбока беше касетката, преди да започне да пресмята колко такива банкноти може да се натъпчат в клетка номер тринайсет. Наложи се да си помогне с няколко книги от по петстотин страници.
	— Нали ти казах да си вземеш отпуска до понеделник?
	— Открих мястото, което се заключва с КРНЙ 13.
	— И какво имаше вътре?
	— Трудно мога да кажа с точност — отговори Джак. — Някъде около два милиона долара.
	— Край на отпуската. Връщаш се на работа.


	23 септември

	Глава 44

	— Добри новини — отбеляза лекарят сутринта на третия ден от престоя й в болничната стая. — Раната е почти заздравяла и ще пусна доклад до ръководството, че утре можете да бъдете преместена в „Джилава“.
	С тези думи лекарят определи началото на изпълнението на плана й. Той смени превръзката и напусна стаята й без повече приказки. Кранц лежеше в леглото си и обмисляше една по една стъпките си. Поиска да посети тоалетната само веднъж към два следобед. Спа здраво и дълбоко до девет вечерта.
	— Днес не е създавала никакви проблеми — чу да коментират отвън пазачите при предаването на смяната към десет.
	Кранц не помръдна през следващите два часа, давайки си сметка, че приятелите й от охраната вече горят от нетърпение да я придружат до тоалетната, за да приберат лептата си. Тя обаче чакаше подходящия момент. Щеше да се погрижи за нуждите им точно в четири часа и четири минути, не преди това. Тогава единият щеше да получи своите двайсет долара и да даде на другия полагащата му се част под формата на пакет западни цигари. Може да не беше по равно, но единият имаше по-важна роля от другия. Тя остана през следващите два часа напълно будна.


	Анна излезе от жилището си за сутрешния крос малко преди шест сутринта. Сам напусна мястото при входа и изтича, за да й отвори вратата — усмивката на чеширски котарак не слизаше от лицето му, откакто тя се прибра.
	Интересно кога ли щеше да се появи Джак. Трябваше да признае, че мисълта за него ней даваше мира от момента, в който се разделиха вчера. Така й се искаше отношенията им да прехвърлят границите на чисто служебните срещи.
	— Все пак внимавай — предупреди я Тина по време на вечерята им, — получи ли каквото му е необходимо, ще изчезне. Не е задължително да търси единствено секс.
	Жалко, беше си помислила Анна.
	— Фенстън страшно хареса своя Ван Гог — увери я Тина. — Закачи картината на почетното място зад гърба на стола си в кабинета.
	След това подробно й разказа какво бяха правили Фенстън и Липман през последните десетина дни. Въпреки леките намеци, Анна така и не проумяваше какво задържа приятелката й на тази работа.
	Последният път, когато бе тичала по любимия си маршрут, бе сутринта на единайсети септември. Тъмният сив облак може и да се бе разпръснал, но все още имаше десетки неща, напомнящи за този ужасен ден. На първо място бяха думите „Кота нула“, които почти не слизаха от устата на хората. Реши да не мисли за ужаса на онзи ден и в този миг забеляза Джак да минава с равномерен ритъм под Артизанс Гейт.
	— Отдавна ли чакаш, ловецо? — попита Анна, задмина го и се насочи към езерото.
	— Не — отговори той и я последва. — Направих вече две обиколки, така че сега разпускам.
	— Сериозно? — подхвърли Анна и засили темпото. Знаеше, че няма да успее да го поддържа дълго, и наистина той я настигна.
	— Не е лошо — подкачи я Джак, — но колко време ще издържиш?
	— Мислех, че това е мъжки проблем — рече Анна, решила, че единственият й шанс е да го разсейва. Чакаше в полезрението й да се появи силуетът на музея „Фрик“. — Можеш ли да назовеш петима художници, чиито творби се намират в онази сграда? — попита с надеждата да го уличи в невежество. Така нямаше да се чувства толкова неудобно, че той я превъзхожда в бягането.
	— Белини, Мери Касат, Реноар, Рембранд и два портрета от Холбайн — на Мор и Кромуел.
	— Кой Кромуел?
	— Томас, не Оливър.
	— Не е лошо, ловецо.
	— Вината е на баща ми — опита се да обясни Джак. — Винаги когато беше дежурен в неделя, майка ми ме водеше в някоя галерия или музей. Мислех, че това си е чиста загуба на време, докато не се влюбих.
	— И в кого? — поинтересува се Анна, докато минаваха покрай Пилгримс Хил.
	— В Росети, или ако искам да съм по-точен, в любовницата му Джейн Бърдън.
	— Учените не са много сигурни, че изобщо е спал с нея — уточни тя. — А съпругът й, Уилям Морис, толкова се възхищавал от Росети, че дори не му минавало през ума да се усъмни.
	— Глупав мъж — отбеляза Джак.
	— Все още ли си влюбен в Джейн?
	— Не. Развих се оттогава. Замених прерафаелитите за неща от реалния живот и започнах да си падам по жени, чиито гърди завършват някъде зад ушите им.
	— Значи си прекарал доста време в МоМа*.
	[* Разговорно название на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. — Б.пр.]
	— Имах няколко срещи с непознати, но майка ми никак не одобрява такива неща.
	— С кого предпочита да се срещаш?
	— Малко е старомодна, така че настоява да се казва Мария и да е девица при това. Но работя по въпроса за превъзпитанието й.
	— Работиш ли и по други въпроси?
	— Какви например?
	— Като това да разбереш какво означава онова Р — каза Анна, която вече едва си поемаше дъх.
	— Защо не ми кажеш ти какво измисли.
	— Какво ще кажеш за Румъния? — на пресекулки попита тя.
	— Трябва да започнеш работа във ФБР — отбеляза Джак и забави темпото.
	— Вече си се сетил, нали?
	— Не — призна Джак. — Друг човек ме подсети.
	— И?
	— И двамата се оказахте прави.
	— Къде се намира Румънският клуб?
	— В покрайнините на Куинс.
	— Какво откри в касетката?
	— Не съм много сигурен — отвърна Джак.
	— Не си играй с мен, ловецо. Кажи ми.
	— Някъде около два милиона долара.
	— Два милиона ли?
	— Може и да не са толкова, но са съвсем достатъчно шефът ми да хвърли всичко останало и да нареди сградата да бъде обкръжена. На всичкото отгоре ми прекъсна почивката.
	— Какъв човек трябва да си, за да държиш два милиона в брой в касетка за ценности в Куинс? — попита Анна.
	— Човек, който не смее да се изложи на риска да открие банкова сметка на свое име където и да било по света.
	— Кранц? — повдигна вежди Анна.
	— Твой ред е да разкажеш какво стана на вечерята с Тина.
	— Мислех, че никога няма да попиташ. — Минаха още стотина метра, преди тя да заговори отново. — Фенстън е възхитен от последното допълнение към колекцията си. Но по-важното е, че когато вчера сутринта Тина му занесла кафето, на бюрото лежал брой на „Ню Йорк Таймс“, прегънат на седемнайсета страница.
	— Не вярвам да е преглеждал спортните рубрики.
	— Не. Интересували го международните новини. — Извади статията от джоба си и му я подаде.
	— Това да не е примамка, за да изостана, докато чета?
	— Не, просто искам да проверя можеш ли да четеш. Пък и винаги мога да забавя темпо, защото знам, че не можеш да поддържаш дълго такава скорост.
	Джак прочете заглавието и едва не спря край езерото, което отминаваха в момента. Мина известно време, преди да заговори отново.
	— Много умно момиче е тази Тина.
	— Не само това. Прекъснала разговор между Липман и Фенстън и чула шефът да пита: „Вторият ключ още ли е у теб?“ Тогава не разбрала за какво става дума, но след като…
	— Взимам си обратно думите, които казах за нея — прекъсна я Джак. — Очевидно е от нашия отбор.
	— Не, ловецо, тя е от моя отбор. — Анна ускори темпото при Стробъри Фийлдс, нещо, което правеше винаги в последните петстотин метра. Джак я следваше по петите. — Тук ще те оставя — рече тя, когато минаха под Артизанс Гейт.
	— Една късна закуска?
	— За съжаление трябва да ти откажа. Имам среща със стар приятел от „Сотбис“, за да разбера дали не може да ми намери някаква работа.
	— Вечеря тогава?
	— Имам билети за бенефиса на Хокни в „Уитни“. Ако искаш да ме придружиш, ще бъда пред входа към шест. — И се затича към дома си, преди той да успее да отговори.


	Глава 45

	Липман избра неделята, защото това беше единственият ден от седмицата, в който Фенстън не ходеше в офиса на банката, макар че беше му се обадил вече три пъти.
	Седеше сам в жилището си и се хранеше пред телевизора. Преговаряше и преповтаряше плана си, докато не се увери, че няма пропуски. От утре щеше да се храни само в ресторанти, без да чака на Фенстън и без дори председателят да знае къде се намира.
	Обра и последната троха и отиде в спалнята си. Съблече се по боксерки и отвори едно от чекмеджетата, в което бе приготвил спортните дрехи точно за този случай. Фланелка с къси ръкави, шорти и сив свободен анцуг, какъвто тийнейджърите дори не вярваха, че родителите им някога са носели. Завърши с бели спортни чорапи и бели маратонки. Изобщо не се погледна в огледалото. Коленичи до леглото и извади отдолу голяма спортна чанта, от която се подаваше дръжката на ракета за скуош. Сега вече беше напълно готов за акцията, която замисляше отдавна. Единственото, което му липсваше още, беше ключът и пакет цигари.
	Отиде в кухнята и от едно от чекмеджетата измъкна стек „Марлборо“, купен от безмитния магазин на летището. Взе само един пакет. Самият той изобщо не пушеше. Последният елемент от този ритуал бе да вземе ключа, залепен за дъното на чекмеджето. Сега бе напълно готов.
	Заключи два пъти външната врата на жилището си и пое по стълбите надолу към приземния етаж. Напусна сградата през задната врата.
	За всеки случаен минувач той приличаше на човек, запътил се на тренировка по скоуш. Истината бе, че Липман никога не беше играл тази игра. Измина първата пресечка пеша и едва тогава спря едно такси. Действията му бяха винаги едни и същи. Даде на шофьора адрес, в околностите на който в радиус от шест километра поне нямаше клуб за игра на скоуш. Отпусна се на задната седалка и с радост установи, че шофьорът не е от бъбривите, защото имаше нужда от концентрация. Днес смяташе да направи промяна в обичайната процедура. Промяна, която планираше от десет години. За последен път изпълняваше поръчка на Фенстън, който го беше използвал през всеки един ден от десетте години служба при него. Но не и днес. И никога повече. Хвърли поглед през прозореца. Правеше такова пътешествие веднъж или два пъти в годината, за да остави в КРНЙ огромни суми в брой, след изпълнение на някоя от задачите на Кранц. За всичкото това време Липман бе оставил в касетка номер 13 на малкия хотел на улица „Линкълн“ някъде около пет милиона долара, но този път пътуването му щеше да бъде само в една посока.
	Когато прочете в „Таймс“, че Кранц е заловена, след като е била простреляна в рамото, искрено съжали, че не са я убили — това щеше да е добър шанс за него. Фенстън би го нарекъл „чудесна възможност“. В крайна сметка Кранц беше единственият човек, който знаеше точно колко пари има в касетката, но той беше единственият друг човек, който имаше ключ от нея.
	— Къде точно да ви оставя? — попита шофьорът.
	Липман погледна отново през прозореца.
	— След още няколко пресечки. Спрете на първия ъгъл. — Извади ракетата от чантата и я остави на седалката до себе си.
	— Двайсет и три долара — промърмори мъжът зад волана, докато спираше пред магазин за напитки.
	Липман му подаде три десетдоларови банкноти през решетката между тях.
	— Ще се върна след пет минути. Ако все още сте наоколо, ще получите още петдесет.
	— Ще бъда наоколо.
	Липман грабна празната спортна чанта, а ракетата остана да лежи на седалката. Със задоволство отбеляза, че по тротоарите се движеха местни жители, които очевидно бяха излезли на пазар. Точно затова бе избрал и неделя следобед.
	Никога не би рискувал да се яви в този квартал по мръкнало. В Куинс биха те намушкали и за празна чанта.
	Липман ускори крачка, когато наближи номер шейсет и едно. Спря за момент, за да се увери, че никой не му обръща особено внимание. Че и защо ли? Спусна се по стъпалата към входа, над чиято врата висеше табела с инициалите КРНЙ, и бутна вратата, която не помнеше да е виждал заключена.
	Старецът вдигна поглед и когато видя кой е посетителят, кимна едва забележимо. Това бе най-голямото усилие, което правеше за този ден. След това спокойно насочи вниманието си отново към страницата с резултатите от конните надбягвания. Посетителят остави на плота марлборото и се обърна. Знаеше, че цигарите ще изчезнат в следващия миг. Всеки човек си има цена. Липман надникна в коридора, осветяван единствено от слаба крушка, закачена направо на тавана. Попита се дали на някой някога му минава през ума да мине по този тесен проход. Крадец с минимална доза себеуважение не би се навъртал в този район. Много по-голяма е вероятността да те оберат на Пето Авеню, отколкото на улица „Линкълн“. В коридора почти не се виждаше, но той знаеше чудесно точното място на касетата. Както и върху всичко останало тук, времето бе оставило своите следи и върху номерата на вратичките. Хвърли поглед назад към стареца и забеляза, че огънчето на една от неговите цигари вече просветваше.
	Извади ключа от джоба на провисналия си анцуг и го пъхна в бравата, завъртя го и дръпна вратичката. Дръпна ципа на чантата и хвърли последен поглед към изхода на коридора — никакъв интерес. За по-малко от минута изпразни съдържанието на тясната кутия, затвори ципа и за последен път завъртя ключа на касетката. Вдигна чантата и остана много изненадан от тежестта й. Върна се до плота на рецепцията и остави ключа отгоре.
	— Няма да ми е необходим повече — рече.
	Съдържателят дори не трепна при тази внезапна промяна в обичайните посещения на своя клиент. В момента за него нямаше нищо по-важно от резултатите от надбягванията.
	Липман изкачи стъпалата пред входа и се озова на светло отвън. Огледа се в двете посоки. Чувстваше се в пълна безопасност. С бързи стъпки се отправи към чакащото го на отсрещния ъгъл такси, стиснал здраво дръжките на чантата си.
	Беше изминал едва стотина метра, когато сякаш от нищото от всички страни изникнаха и се спуснаха към него близо дузина мъже с дънки и тъмносини спортни якета с големи жълти букви ФБР на гърба. Почти едновременно с тях от околните улици, нищо че бяха затворени, наизскочиха коли, които набиха спирачки току пред краката му. Минувачите спираха и зяпаха мъжа със спортните дрехи и чантата в ръка. Шофьорът на таксито потегли на мига, лишавайки се от допълнителните петдесет долара и с утешителната печалба — една ракета за скуош.
	— Прочети му правата — рече Джо, докато един от мъжете щракваше белезниците около китките му, друг го освобождаваше от спортната чанта.
	— Имате право да мълчите… — което Липман и направи.
	След като изслуша не за първи път правата си, Липман беше отведен до една от колите и без много церемонии беше натикан вътре. Там вече го чакаше агент Делейни.


	Анна стоеше пред картина на Хокни, наречена „Петно“, в музея „Уитни“, когато усети как мобилният й телефон завибрира в джоба на сакото й. Погледна малкия екран и видя, че „Ловец“ се опитва да се свърже с нея.
	— Здравей — поздрави тя.
	— Сбърках.
	— За какво?
	— Парите са повече от два милиона.


	Камбаната на близката часовникова кула удари четири пъти.
	Кранц чу един от пазачите й да подхвърля на останалите:
	— Отиваме да хапнем и ще се върнем след двайсет минути.
	Пушачът се закашля, но не каза нищо. Кранц лежеше, без да мърда, докато не чу стъпките на двамата да се отдалечават. Натисна копчето на звънеца до леглото си и в същия миг ключът щракна в бравата. Лесно беше да се досети кой от шестимата ще я придружи до тоалетната.
	— Къде е твоят приятел? — попита тя.
	— Отиде да си дръпне един-два пъти. Не се тревожи, ще си получи лептата.
	Кранц разтри очи, спусна лениво крака от леглото и го последва в коридора. В дъното един от пазачите дремеше на някакъв стол. Пушачът и любовникът не се виждаха никъде.
	Придружителят я улови леко за лакътя, докато вървяха към тоалетната. Влезе с нея вътре и остана пред вратата на кабинката. Кранц седна на тоалетната чиния, измъкна презерватива, отдели нови две банкноти по двайсет долара, сгъна ги грижливо и ги стисна в дланта на дясната си ръка. След това внимателно прибра обратно кондома в скривалището, в което и най-съвестните следователи не бяха се сетили да надникнат.
	Щом пусна водата, вратата се отвори. Човекът вече се усмихваше в очакване на подаръка и я последва навън в коридора. Онзи в дъното все така дремеше на стола си, наоколо не се виждаше никой друг.
	Кранц кимна към килера за бельо. Мъжът отвори вратата и двамата хлътнаха вътре. Тя отвори дланта си и показа двете двайсетачки. Щом пазачът протегна ръка, тя изпусна едната. Той се наведе, и в същия миг коляното й се заби в слабините му. Докато присвит надве, политаше напред, стиснал чатала си, Кранц сграбчи с една ръка косата му и дръпна назад главата, а с другата преряза гърлото му с ножицата на лекаря. Не би избрала този инструмент при други обстоятелства, но тукашните условия не предлагаха нищо по-добро. Пусна косата, стисна мъжа за яката и с всичките сили, които успя да събере, го натика в шахтата за мръсно бельо. Бутна го надолу и без никакво колебание го последва.
	Няколко секунди по-късно двамата тупнаха върху купчина мръсни чаршафи, калъфки за възглавници и кърпи за лице в пералнята. Кранц скочи на земята, грабна първата престилка, която видя, закачена на пирон на стената, облече я и открехна вратата на помещението. Надникна навън. Отпусната на колене, някаква чистачка търкаше пода. Кранц премина с бързи стъпки покрай нея и бутна вратата към аварийната стълба. Затича се надолу, успя да отвори първия прозорец, който се изпречи пред нея. Оказа се, че е на приземния етаж, покатери се и скочи навън в лехата за цветя. Валеше като из ведро.
	Бегълката се огледа в очакване всеки миг да чуе воя на сирената и тревожните лъчи на прожекторите да започнат да осветяват всеки сантиметър от двора на затворническата болница.
	Беше изминала в бяг близо три километра, когато любовникът изпита необходимост да се уедини с една сестра в стаичката за мръсно бельо. При вида на кръвта, опръскала бялата стена, жената се разпищя неудържимо. Сладострастникът изтича в коридора и се спусна към стаята на затворничката. Задрямалият в стола си пазач скочи и към него в същия миг се присъедини пушачът. Пръв стигна любовникът. Отключи с разтреперани пръсти вратата, светна лампата и от устата му се изсипа поток ругатни. В това време пушачът счупи предпазното стъкло на бутона на алармата.


	24 септември

	Глава 46

	Едно от златните правила на Анна бе да проверява съобщенията, които е получила на мобилния си телефон, едва след като си вземе душ, закуси и прелисти „Ню Йорк Таймс“. Но тъй като през последните две седмици нямаше правило, което да не е нарушила, реши, че може да погледне кой й е пуснал съобщение, преди още да е станала от леглото. Едно от Джак, който я молеше да му се обади, едно от Тина — без съобщение и едно от господин Накамура. Тя сбърчи вежди, като го прочете: „Спешно. Моля, обадете се. Накамура“.
	Анна реши все пак да вземе душ, преди да отговори на посланието му. Докато студените струи се стичаха отгоре й, тя се замисли за този човек. Думата „спешно“ винаги я караше да очаква най-лошото. Причисляваше се по-скоро към категорията хора, които предпочитат да кажат, че чашата е наполовина празна, а не наполовина пълна.
	Вече напълно разсънена, усети, че сърцето й бие ускорено, почти толкова бързо, колкото и в края на сутрешния й крос. Приседна на ръба на леглото и се опита да се успокои.
	Когато усети, че пулсът й е вече относително равномерен, набра номера на японеца.
	— Хай, шачо-шитсо десу — обади се рецепционистката.
	— Моля ви, свържете ме с господин Накамура.
	— За кого да предам?
	— Ана Петреску.
	— Той очаква вашето обаждане. — Сърцето на Анна отново ускори темпо.
	— Добро утро, доктор Петреску.
	— Добър ден, господин Накамура — поздрави Анна. Така й се искаше да може да вижда лицето му, за да узнае навреме съдбата си.
	— Преди няколко дни проведох изключително неприятен разговор с бившия ви шеф, Брайс Фенстън — поде японецът. — И се боя, че това ме накара да преоценя за пореден път мнението си за този човек. — Анна едва си поемаше дъх. Дали нямаше да й прилошее? — Но не това е целта на нашия разговор. Исках просто да ви осведомя, че вече ми струвате по петстотин долара на ден, тъй като депозирах пет милиона долара при моите адвокати в Лондон. Ето защо бих искал да видя вашия Ван Гог час по-скоро.
	— Мога да взема самолета за Токио в близките дни — увери го Анна, — но преди това ще трябва да отида до Лондон, за да взема картината.
	— Едва ли ще се наложи — каза Накамура. — Трябва да присъствам в сряда на среща в „Коръс Стийл“ и нямам нищо против да тръгна един ден по-рано, стига това да не затруднява много лейди Арабела.
	— Сигурна съм, че няма да има нищо против — успокои го Анна. — Ще се свържа с нея и ще се обадя на секретарката ви, за да уточним подробностите. Уентуърт Хол се намира на не повече от трийсет минути с кола от „Хийтроу“.
	— Чудесно — зарадва се Накамура. — В такъв случай ще се радвам да видя и двете ви утре вечер. — Замълча за кратко. — Между другото, Анна, обмислихте ли предложението ми да станете директор в моята фондация? Защото Фенстън ме убеди само в едно, наистина си заслужавате петстотин долара на ден.


	Макар да четеше статията за трети път, усмивката на Фенстън не слизаше от лицето му. Нямаше търпение да сподели новината с Липман. Къде се губеше този човек?
	Тина го беше предупредила, че господин Джаксън, специалистът от застрахователната компания „Лойд“ в Лондон, вече чака отвън и от аукционната къща „Кристис“ са се обадили, че Крис Савидж е на път.
	— Веднага щом пристигне Савидж — нареди Фенстън, — изпрати ги при мен и кажи на Липман да дойде при нас.
	— Тази сутрин не съм виждала господин Липман — каза Тина.
	— Добре, когато дойде, предай му, че искам да го видя. — Погледът му отново попадна на материала от вестника, озаглавен: „Убийца, специализирала се в действия с нож, е избягала“.
	На вратата се почука и Тина въведе двамата мъже.
	— Господин Джаксън и господин Савидж — съобщи тя. По облеклото им беше лесно да се досети, кой е застрахователят и на кого животът му протича в артистичните среди.
	Фенстън излезе напред и се здрависа с нисък оплешивяващ мъж в тъмносин костюм на райе и тъмносиня връзка, който се представи като Бил Джаксън. Фенстън само кимна на Савидж, с когото се беше виждал в „Кристис“ по различни поводи през последните години. Човекът си беше сложил типичната за художниците широка връзка, тип панделка.
	— Иска ми се от самото начало да изясня нещо — започна Фенстън, като посочи творбата на Ван Гог на стената. — Тази картина трябва да бъде застрахована за двайсет хиляди долара.
	— Въпреки че ако мине през търг, може да получи пет пъти по толкова? — не вярваше на ушите си Савидж, който се бе приближил до платното.
	— Да не говорим, че и застрахователната премия ще бъде твърде ниска — добави Джаксън. — Това предполага много надеждна охранителна инсталация.
	— Просто не мърдайте от мястото си, господин Джаксън, и ще ви покажа. — Фенстън отиде до вратата, въведе някакви числа в таблото до стената и излезе от стаята. Щом вратата се хлопна зад него, от тавана пред картината се спусна метална решетка, която стигна пода само за осем секунди. В същото време пронизителен вой огласи помещението. Беше толкова силен, че би накарал и Квазимодо да си запуши ушите.
	Джаксън притисна длани до ушите си и се извърна, тъкмо навреме за да види как втора решетка препречва единствения изход от стаята. Той отиде до прозореца и видя, че хората и колите долу изглеждат като малки буболечки. Няколко секунди след това сирената спря и металните решетки се плъзнаха нагоре към тавана. Фенстън гордо влезе в стаята с изключително самодоволен вид.
	— Наистина впечатляващо — отбеляза Джаксън, в чиито уши все още вибрираше силният звук. — И въпреки това имам няколко въпроса, на които бих искал да получа отговор. Колко души знаят кода например?
	— Само двама. Административният ми директор и аз, като всяка седмица сменяме комбинацията.
	— Ами този прозорец? Има ли начин да се отвори?
	— Не. От специално стъкло е, и дори да успеете да го счупите, едва ли ще оцелеете след скок от трийсет и втория етаж.
	— Алармената инсталация…
	— Свързана е с „Абът Секюрити“ — прекъсна го Фенстън, досетил се какъв ще е следващият въпрос. — Имат офис в същата сграда и могат да бъдат тук за не повече от две минути.
	— Добра работа сте свършили — похвали го Джаксън. — В нашия занаят наричаме такава тройна подсигуровка „Тройно А“, което свежда размера на застраховката до един процент, в случая това прави около двеста хиляди долара на година. — Джаксън се усмихна. — Щеше ми се норвежците да бяха предвидливи като вас. И може би нямаше да се наложи да платим такава голяма сума за „Викът“*.
	[* Картина от норвежкия художник Едвард Мунк (12.12.1363–23.01.1944), избрана за икона от немските експресионисти. През август 2004 г. бе открадната от музей в Осло заедно с друга картина на художника — „Мадона“ — Б.пр.]
	— А ще можете ли да гарантирате дискретност? — попита Фенстън.
	— Абсолютно — увери го Джаксън. — Застраховаме половината от ценните произведения на изкуството в света, но дори да проникнете в нашите офиси в Лондон, не можете да научите техните имена. Те са кодирани.
	— Звучи успокоително — рече Фенстън. — Единственото, което трябва да се направи сега, е да попълним документите.
	— Веднага ще го направим, стига господин Савидж да потвърди стойността от двайсет милиона.
	— Никакъв проблем — обади се Фенстън и насочи вниманието си към Крис Савидж, който не откъсваше поглед от платното. — Той положително вече е наясно с нещата. Това е Ван Гог от Уентуърт Хол, оценен за около сто милиона долара.
	— Платното от Уентуърт Хол с положителност има тази стойност — обади се Савидж, — но не и това тук. Само рамката е оригинална.
	— Какво искате да кажете? — сбърчи чело Фенстън и постепенно изражението му се промени така, сякаш му бяха съобщили, че единственото му дете е незаконно.
	— Точно това, което казвам. Рамката е оригинална, но не и картината. Продали са ви копие.
	— Как така копие? — Фенстън едва произнесе думата.
	— Рамката с положителност идва от Уентуърт Хол, но не и творбата.
	— Но как може да сте толкова сигурен, след като дори не проведохте някакви тестове.
	— Няма нужда от тестове — продължи да упорства Савидж.
	— Но защо?
	— Защото е превързано другото ухо — гласеше незабавният отговор.
	— Не е вярно. И децата знаят, че Ван Гог е отрязал лявото си ухо — настояваше председателят.
	— Децата няма как да знаят обаче, че той е рисувал автопортретите си, като се е гледал в огледало, ето защо в оригинала е превързано дясното.
	Фенстън се стовари в стола зад бюрото, така че картината остана зад гърба му. Савидж се приближи още повече до платното.
	— Това, което ме изненадва, е, че макар да става дума за копие, някой си е направил труда да постави оригиналната рамка. — Лицето на Фенстън пламтеше от гняв. — Също така трябва да се признае — продължаваше експертът, — че копистът е много талантлив. Мога да определя цена от десет хиляди долара за картината и… — Той се замисли за малко.
	— И може би още десет хиляди за рамката. Много съжалявам, че съм носител на лошите новини — заключи Савидж, докато се отдалечаваше от платното. — Искрено се надявам, че не сте изплатили още цялата сума, но дори това да се е случило, поне знаете от кого да потърсите отговорност за тази сръчна измама.
	— Доведете ми Липман — изкрещя Фенстън така, че Тина дотича от другата стая.
	— Току-що пристигна — съобщи тя. — Тъкмо се канех да му съобщя, че го чакате.
	И човекът от „Лойд“, и експертът от „Сотбис“ побързаха да се оттеглят. Очевидно бе, че не можеха да разчитат дори на чаша кафе. Тъкмо се канеха да затворят вратата зад себе си, когато Липман се зададе с бързи крачки.
	— Пробутали са ни фалшификат — изкрещя Фенстън, когато го видя.
	Липман гледа известно време картината, преди да заяви:
	— Поне и двамата знаем кой е виновен за всичко това.
	— Петреску — с погнуса изплю името председателят.
	— Да не говорим за нейната партньорка, която я зареждаше с информация от деня, в който я изгонихте.
	— Прав си — съгласи се Фенстън и се обърна към отворената врата на кабинета на секретарката. — Тина — изкрещя отново, при което жената дотича. — Виждаш ли тази картина? — Тя кимна безмълвно. — Искам незабавно да я опаковаш и да я изпратиш обратно в Уентуърт Хол, като приложиш искане за…
	— Четирийсет и два милиона осемстотин деветдесет и две хиляди долара — услужливо подсказа Липман.
	— Щом приключиш — продължи Фенстън, — можеш да си събереш нещата и да напуснеш територията на банката за десет минути, защото си уволнена, малка предателко.
	Тина се разтрепери. Фенстън се изправи и подпря длани на бюрото.
	— Освен това разчитам да предадеш на твоята приятелка Петреску, че все още не съм я свалил от списъка на изчезналите и вероятно загинали от атентата.


	Глава 47

	Анна усещаше, че обядът й с Кен Уитли не се развиваше в най-благоприятната посока. Заместник-председателят на „Кристис“ й даде ясно да разбере, че злополучният инцидент, довел до нейното освобождаване от „Сотбис“, все още не е забравен, а и намеците, които правел Брайс Фенстън с повод и без повод, че е освободена поради поведение, противоречащо на кодекса на банковия служител, не са в нейна полза. Не че някой обръщал особено внимание на приказките му, но пък той бил уважаван клиент и нейното връщане в сферите на аукционните къщи засега не било много подходящо.
	Думите му затвърдиха у Анна убеждението, че наистина трябва да помогне на Джак да изобличи банкера, който очевидно пет пари не даваше чий живот съсипва по пътя си.
	Засега нямало позиция, достатъчно подходяща за нейните квалификация и опит, обясни Кен, но й обеща да я държи в течение.
	Когато напусна ресторанта, Анна хвана такси и даде адреса:
	— Федерал Плаза двайсет и шест.


	Джак крачеше напред-назад из фоайето на сградата на ФБР в Ню Йорк, малко преди часа, в който се очакваше Анна да се появи. Не беше изненадан, че я видя да влиза минути преди уговореното време. Трима души от охраната я проследиха с поглед, докато изкачваше стълбите пред входа. Съобщи името си на един от мъжете край входа, който поиска да види документа й за самоличност. Тя подаде шофьорската си книжка и служителят я задържа, докато изписваше името й на своята клавиатура.
	Джак отвори вратата пред нея.
	— Не беше моя идеята първата ни среща да бъде точно тук — рече Анна вместо поздрав.
	— Нито пък моя — увери я Джак, — но шефът ми държи да покаже, че за него тази среща е от особено значение.
	— Да не би да е ред аз да бъда арестувана?
	— Не, но се надява да проявиш желание да ни сътрудничиш.
	— Тогава да вървим и да разлаем кучетата.
	— Май това е бил един от любимите изрази на баща ти — отбеляза Джак.
	— Откъде знаеш? — вдигна очи Анна към него. — Само не ми казвай, че имате и негово досие?
	— Не — засмя се той. — Просто ти го спомена, когато пътувахме заедно. — Натисна копчето на деветнайсетия етаж, където Дик Маки вече ги чакаше в коридора.
	— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да дойдете, доктор Петреску. — Сякаш бе имала избор, помисли си Анна. Маки я поведе към кабинета си и когато влязоха вътре, й посочи удобното кресло срещу бюрото. — Срещата ни е неофициална, но държа да започна с това, че за Бюрото е изключително важно, че се съгласихте да ни помогнете.
	— А защо държите да ви помагам? — попита Анна. — Мислех, че сте арестували Липман и той вече е зад решетките.
	— Освободихме го тази сутрин — съобщи Маки.
	— Сериозно? — не скри изумлението си Анна. — Нима два милиона долара не са достатъчно уличаващи?
	— Повече от достатъчно — призна Маки. — Но случаят не е приключил. Моята специалност са преговори с цел постигане на по-далечна цел и днес малко след девет Липман подписа споразумение с федералния прокурор, според което, ако ни сътрудничи безпрекословно, ще се отърве само с петгодишна присъда.
	— Това все пак не обяснява защо сте го пуснали.
	— Защото успя да ни убеди, че е в състояние да докаже непосредствената връзка между Фенстън и Кранц, но за целта трябва да се върне на работа в офиса на Уолстрийт, да се добере до необходимия документ, включително и до номерата на сметките в различни банки по света, където са извършени незаконните плащания.
	— Не е изключено да ви лъже, особено след като при срутването на Северната кула бяха унищожени хиляди документи — отбеляза Анна.
	— Така е — съгласи се Маки, — но пък ние му дадохме ясно да разбере, че ако ни играе номера, съществува реална опасност да прекара остатъка от живота си в Синг-Синг.
	— Доста стимулиращо, бих казала.
	— Съгласи се също така да се яви като свидетел на обвинението — допълни Джак, — в случай че се стигне до дело.
	— Излиза, че трябва да сме благодарни, че Кранц е на сигурно място в затвора, защото ключовият ви свидетел като нищо може да бъде заклан без време.
	Маки и Джак размениха изненадани погледи.
	— Не сте ли чели днешния „Ню Йорк Таймс“? — попита шефът.
	— Не — отговори Анна.
	Маки отвори една папка и извади изрезка, която подаде на посетителката си.

	„Олга Кранц, известна като убийцата с кухненски нож от антуража на Чаушеску, избяга миналата нощ от строго охраняваната затворническа болница в Букурещ. Предполага се, че Кранц се е измъкнала през шахтата за бельо на болничното отделение, облечена в униформата на болничен санитар. Единият от полицаите, охранявали затворничката, е намерен с прерязано…“

	— Сега вече до края на живота си ще се озъртам като подгонен заек — заяви Анна, още преди да е дочела краткото съобщение.
	— Не ми се вярва — опита се да я успокои Джак. — Кранц едва ли ще бърза да се прибере в Щатите, след като е в списъка на деветимата най-издирвани престъпници. Не може да не си дава сметка, че нейно подробно описание вече е изпратено до всички гранични пунктове, както и в Интерпол. Ако бъде спряна и претърсена, ще трябва да обясни как е получила раната в дясното рамо.
	— Но това няма да спре Фенстън да изпълни плана си за отмъщение.
	— Защо ще си прави този труд? — попита Джак. — Особено след като вече се е добрал до своя Ван Гог.
	— Защото Ван Гог не е у него — наведе глава Анна.
	— Какво искаш да кажеш? — нетърпеливо попита Джак.
	— Малко преди да изляза тази сутрин, за да се срещна с вас, се чух с Тина. Тя ме предупреди, че днес Фенстън има среща с експерт от „Сотбис“ и представител на застрахователна компания, които да оценят картината за застраховане. Той никога досега не е правил такова нещо.
	— Защо смяташ, че ще възникне проблем?
	— Защото картината е копие — отвърна Анна.
	— Моля? — извисиха глас и двамата мъже.
	— Нали затова ходих до Букурещ. Един стар приятел, изключително талантлив портретист, направи копието.
	— Това вече обяснява присъствието на онази рисунка в апартамента ти — въздъхна Джак.
	— Бил си в дома ми? — изненада се Анна.
	— Тогава бях убеден, че животът ти е в опасност.
	— Но как може…
	— Обяснява също — прекъсна я нетърпеливо Маки, — защо изпратихте червената кутия в Лондон и позволихте на „Арт Локейшънс“ да я приберат, за да я доставят на Фенстън в Ню Йорк.
	Анна кимна безмълвно.
	— Не може да не си си давала сметка, че рано или късно ще те разкрият — обади се Джак.
	— След време — да. Точно това беше целта. Имах нужда от достатъчно време да продам оригинала, преди Фенстън да е разбрал какво смятам да направя.
	— Значи, докато приятелят ти Антон е работел над копието, ти отиде до Токио, за да уговориш Накамура да я купи?
	Анна отново кимна.
	— А успяхте ли?
	— Да. Съгласи се да купи оригинала на автопортрета срещу петдесет милиона долара, сума, напълно достатъчна на Арабела да ликвидира дълга, направен от сестра й, и в същото време да запази имението.
	— Но сега, след като Фенстън знае, че притежава фалшификат, той ще се свърже с Накамура и ще се опита да провали плановете ти — намеси се Джак.
	— Той вече му се обади — въздъхна Анна.
	— Значи сте отново в изходна позиция, така ли?
	— Не — усмихна се широко Анна. — Накамура вече е депозирал капаро от пет милиона долара при адвокатите си в Лондон и е готов да плати остатъка, когато види оригинала.
	— Ще имате ли достатъчно време? — попита Маки, изпълнен с уважение.
	— Тази вечер отлитам за Лондон, утре имам среща с Накамура в Уентуърт Хол.
	— Доста напрегната програма — отбеляза Джак.
	— Не и ако Липман успее тази вечер да достави материалите — уточни Маки. — Не забравяй, че тази вечер трябва да проведе акцията си.
	— Имам ли право да знам за какво става дума? — попита Анна.
	— Не. Нямаш — категорично отсече Джак. — Качваш се на самолета и ни оставяш ние да си гледаме работата.
	— Може ли да включите в работата си и наблюдение на Тина? — тихо попита младата жена.
	— И защо да го правим?
	— Уволнили са я тази сутрин.
	— На какво основание? — попита Маки.
	— Фенстън е открил, че докато аз препусках по света, ме е държала в течение на събитията. И си мисля, че заради мен животът й е в сериозна опасност.
	— Допуснах голяма грешка по отношение на тази жена — отбеляза Джак. — За което искрено се извинявам. Но така и не проумявам какво я е държало толкова време на работа при Фенстън.
	— Мисля, че ще науча тази вечер. Имаме среща за по едно питие, преди да тръгна за летището.
	— Ако ти остане миг, обади ми се. Много бих искал да знам отговора на този въпрос.
	Анна кимна.
	— Има още нещо, което бих искал да разбера, преди да си тръгнете, доктор Петреску — намеси се Маки. Анна вдигна очи. — Щом при Фенстън има копие на картината, къде е оригиналът?
	— В Уентуърт Хол — гласеше простичкият отговор. — Щом прибрах творбата от „Сотбис“, се качих на първото такси и го закарах при Арабела. В червената кутия, с която напуснах тогава имението, беше само рамката.
	— Която занесохте в Букурещ, за да може Антон да постави своето копие в оригиналната рамка, с надеждата, че то е достатъчно добро, за да убеди Фенстън.
	— И това щеше да трае дълго, ако не беше решил да застрахова картината.
	Тримата мълчаха известно време. Пръв наруши тишината Маки.
	— Проведохте цялата тази операция под носа на Джак?
	— Точно така — усмихна се Анна.
	— В такъв случай, нека все пак ви попитам, доктор Петреску — продължи Маки, — къде беше истинският Ван Гог, докато двамата мои опитни агенти закусваха с вас и лейди Арабела в Уентуърт Хол?
	— Не забравяй Петата поправка* — призова Джак.
	[* Петата поправка към конституцията на САЩ гласи, че частната собственост не може да бъде изземвана за обществено ползване без справедлива компенсация. — Б.пр.]
	— В спалнята на Ван Гог — отговори Анна. — Над главите им, на първия етаж.
	— Наистина на една ръка разстояние — призна Маки.


	Кранц изчака да чуе и десетото позвъняване. Когато отсреща вдигнаха, се чу само:
	— Къде си?
	— В Москва — отвърна.
	— Умно. Точно сега името ти твърде често се появява на страниците на „Ню Йорк Таймс“ и рискът е прекалено голям.
	— Да не говорим за списъка на най-издирваните лица на ФБР — допълни тя.
	— Петнайсет мига слава — отбеляза Фенстън. — Но имам нова поръчка за теб.
	— Къде?
	— В Уентуърт Хол.
	— Не мога да рискувам да се появя там втори път…
	— Дори ако удвоя заплащането?
	— Рискът е прекалено голям.
	— Може би ще премислиш, ако ти кажа за чие гърло става въпрос.
	— Цялата съм в слух — отговори Кранц. Когато чу коя е бъдещата й жертва, само додаде: — За това ще трябва да ми платиш два милиона долара.
	— Нека бъдат три, ако успееш да прережеш и врата на Петреску. Тя ще бъде там за едно денонощие.
	Кранц се поколеба миг-два.
	— Нека са четири, възможно е тя да стане свидетел на първото убийство. — Последва продължителна тишина. — Освен това ще са ми нужни два милиона аванс — добави.
	— На обичайното място?
	— Не. — Кранц продиктува номер на сметка в банка в Москва.
	Фенстън остави слушалката и повика Липман по интеркома.
	— Трябва да те видя веднага.
	Докато чакаше дясната му ръка да се появи, председателят нахвърля няколко ключови думи, насочващи към проблемите, които смяташе да обсъдят: Ван Гог, пари, Уентуърт Хол, Петреску. Продължаваше да драска по листа, когато се почука на вратата му.


	Липман искрено се надяваше, че не му личи колко е разтревожен.
	— Избягала е — започна Фенстън, щом вратата се затвори.
	— Значи съобщението в „Ню Йорк Таймс“ е вярно — рече Липман.
	— Да, но не знаят, че е в Москва.
	— Смята ли да се върне в Щатите?
	— Не засега. Поне докато не стихне шумотевицата около името й.
	— Има основание — съгласи се Липман и се постара да не му проличи колко голямо е облекчението, което изпита.
	— Възложих й друга задача — сподели Фенстън.
	— Кой е обектът този път?
	Юристът слушаше и не вярваше на ушите си коя е следващата жертва и защо не може да бъде отрязано лявото й ухо.
	— Изпратиха ли обратно в Уентуърт Хол онова недоразумение? — попита Фенстън, забелязал, че Липман съзерцава върнатата на мястото й снимка на председателя и президента Буш пред Кота нула.
	— Да, „Арт Локейшънс“, прибраха платното днес следобед и фалшификатът ще бъде в Уентуърт Хол утре по същото време. Говорих с адвоката ни в Лондон. Заповедта за изземване ще бъде предявена пред съдия в сряда, така че ако оригиналът не бъде върнат дотогава, вие ставате автоматично собственик на имението и можете да започнете да разпродавате останалата част от колекцията, докато дългът се изчисти. Имайте предвид, че това може да трае години.
	— Ако Кранц си свърши работата както трябва утре вечер, дългът никога няма да се изчисти — отбеляза Фенстън. — Тъкмо затова те повиках. Искам да обявиш при първа възможност останалата колекция за продан. Раздели творбите по равно между „Сотбис“, „Кристис“, „Филипс“ и „Бонамс“ и се опитай да ги продадеш едновременно.
	— Но пазарът ще се наводни и това автоматично ще свали цените.
	— Точно такава е целта ми. Ако си спомням правилно, Петреску оцени останалата част от колекцията на около трийсет и пет милиона, но ще бъда доволен, ако се освободим от нея за петнайсет-двайсет милиона.
	— Така ще паднете с близо десет милиона под цената.
	— Много жалко — усмихна се Фенстън. — При това положение няма да имам никакъв друг изход, освен да продам Уентуърт Хол и всичко в него до последното парче. — Замълча за малко. — Погрижи се имението да попадне в ръцете на трите най-известни агенции за недвижими имоти в Лондон. Кажи им да направят скъпи брошури със снимки и описания и дори да пуснат платена реклама в някой от големите вестници, популярен в цялата страна. Когато приключа с лейди Арабела, тя не само ще остане без пукната пара, но и доколкото познавам британската преса, ще бъде твърде унизена.
	— А Петреску?
	— За наш късмет тя ще се окаже на точното място в точното време и няма да избегне съдбата си.
	— Значи Кранц ще успее да убие с един удар два заека — отбеляза Липман.
	— Точно затова бих искал да се съсредоточиш върху банкрута на имението, за да не се налага да убиваме и лейди Арабела.
	— Заемам се веднага — каза Липман. — Приятна вечеря — додаде той, вече при вратата.
	— Вечеря ли? — вдигна вежди Фенстън.
	— Нали щяхте да сте в Шери Недерланд тази вечер на ежегодната вечеря на банкерите?
	— Господи, добре, че ме подсети. Къде, по дяволите, е оставила Тина речта ми?
	Липман се усмихна, но не и преди да затвори вратата на кабинета зад гърба си. Прибра се в стаята си и седна пред бюрото, за да обмисли информацията, която току-що Фенстън му бе доверил. Щом ФБР научат къде ще бъде утре вечер Кранц и коя ще е вероятната й жертва, те положително щяха да се съгласят да намалят срока на престоя му в затвора още малко. И ако успееше да предаде важната информация, която свързва Фенстън с Кранц, би могло дори да препоръчат на съдията да го осъди условно.
	Липман извади малката камера, която му бяха дали от Бюрото. Опита се да изчисли колко документи можеше да фотографира с нея, докато председателят чете своята реч пред банкерите на Ню Йорк.


	Глава 48

	В 7,16 вечерта Липман изключи светлините в кабинета си и излезе в коридора. Затвори, но не заключи вратата. Запъти се към асансьорния блок и по пътя забеляза, че светлина се процежда единствено изпод вратата на председателя.
	Един от асансьорите го отведе на приземния етаж. С бавни стъпки се упъти към изхода, където в 7,19 съобщи на охраната, че си тръгва. Непосредствено зад него стоеше жена, която бързаше да напусне сградата, и той отстъпи, за да й направи път. Погледът му не слизаше от двамата мъже от охраната зад специалното бюро. Единият наблюдаваше зорко потока служители, които бързаха за вкъщи, докато другият се разписваше за някаква пратка. Липман заотстъпва бавно и полека назад към вратата на асансьора, за да излезе от полезрението на мъжете от охраната. Хлътна бързо в отворената врата и натисна копчето на трийсет и първия етаж. След по-малко от минута вече беше в притихналия коридор.
	Отиде до края, където се намираше входът за стълбището, и се качи пеша до трийсет и втория. Побутна леко вратата, за да не вдига излишен шум, след което тръгна на пръсти по мекия мокет, докато стигна вратата на своя кабинет. Влезе вътре и заключи. Отпусна се на стола зад бюрото. Извади малката камера. Нямаше намерение да включва осветлението.
	Седеше сам в мрака и чакаше търпеливо.


	Фенстън обмисляше какво да прави с молба за кредит от четиринайсет милиона, подадена от Майкъл Карауей, необходими му да инвестира в група провинциални театри. Той бе актьор на свободна практика, на негово име вече се водеха няколко кредита, които чакаха погасяване. За негов късмет майка му бе оставила картината на Матис „Изглед от прозореца на спалнята“ и ферма от хиляда акра във Върмонт. Към молбата за кредит бе приложен малък диапозитив на картината — голо момиче, отправило поглед към прозореца на своята спалня. Фенстън реши, че на всяка цена ще нареди на Липман да се свърже с човека, за да подпишат договор.
	Захвърли молбата в единия край на бюрото и извади един от последните каталози на „Кристис“. Отвори на репродукция на картината на Дега „Танцьорка пред огледалото“ и погледна цената отдолу. Пиер дьо Рошел го бе снабдил с „Учителят по танц“ на Дега за далеч по-ниска цена.
	Продължи да разглежда цените и щастлива усмивка изгря на лицето му, когато си даде сметка колко е нараснала стойността на неговата колекция. По едно време погледът му попадна на часовника срещу него.
	— По дяволите — изруга тихо.
	Ако не побързаше, щеше да закъснее за собствената си реч пред банкерите. Грабна каталога и се отправи с бързи стъпки към вратата. Сръчно набра шестцифрения код на малкото табло до ключа за лампата и излезе навън. Едва тогава затвори вратата. Осем секунди след като бе завъртял ключа в бравата, чу характерния свистящ звук на решетките, които се спуснаха вътре в кабинета.
	Докато слизаше с асансьора към фоайето, продължи да прелиства каталога. Попадна на картината на Кайбот „Улични метачи“. Притежаваше далеч по-голямо платно от фалирал клиент за половината от обявената в каталога цена. В 7,48 той вече беше на приземния етаж и напускаше сградата.
	Шофьорът го чакаше пред входа. Докато се качваше в колата, пръстът на председателя седеше пъхнат между страниците на каталога. Със сядането си отвори малката брошура и попадна на „Събирачи на класове“ на Ван Гог с начална цена 27 милиона долара. Изруга под нос. Но картината нямаше класата на „Автопортрет с отрязано ухо“.
	— Извинете, господине — обади се шофьорът, — но нали щяхте да ходите на вечеря с банкерите?
	— Да, и затова по-добре да тръгваме — промърмори Фенстън, като не откъсваше очи от каталога.
	— Само че… — продължи шофьорът, като взе от мястото до себе си красивата покана със златни букви.
	— Какво? — нетърпеливо го подкани председателят.
	— Тук пише, че трябва да сте с официално облекло. — Обърна се и подаде картичката на шефа си.
	— Мамка му — изруга Фенстън и пусна каталога на седалката. Ако не беше изгонил Тина, тя щеше да извади сакото от шкафа и да го остави на видно място, така че да не го забрави. Изскочи навън, без дори да дочака шофьорът да му отвори вратата, и се отправи към стълбите пред входа на сградата. Взимаше стъпалата през две и през три, втурна се покрай охраната и влезе в чакащия долу асансьор. Бързо натисна копчето на трийсет и втория етаж.
	Първото нещо, което забеляза, щом се озова в коридора, бе процеждащата се светлина изпод вратата на неговия кабинет. Можеше да се закълне, че беше загасил лампата, след като активира алармата. Дали пък, залисан с каталога, не беше забравил? Вдигна ръка да набере кода от външната страна на стаята, когато слаб шум вътре привлече вниманието му.
	Фенстън замръзна и постоя миг-два нерешително. Кой можеше да бъде? Поседя още малко така, за да се увери, че нахалникът не го е усетил. След това на пръсти се отправи към съседната врата, където се помещаваше кабинетът на секретарката му. Много внимателно, за да не вдига шум, затвори вратата след себе си. Седна на работното място и започна да се оглежда за специалната уредба, за която тъкмо Липман го беше предупредил. От него знаеше, че на бюрото има екран, който показва какво става в кабинета на председателя. Най-сетне намери копчето под плота на бюрото. Екранът светна и това, което видя, направо го стъписа.
	На неговото място зад бюрото седеше Липман и бавно разгръщаше дебела папка. Спираше от време на време, зачиташе се, след това продължаваше нататък. В един момент отдели някакъв лист и насочи към него малък уред, очевидно високотехнологичен фотоапарат.
	Мислите трескаво се гонеха в съзнанието на Фенстън: Липман събира материали, за да може при случай да го компрометира, трупа факти за конкуренцията, данъчните власти най-сетне са го спипали и той е сключил сделка с тях, решавайки да пожертва шефа си в замяна на своята свобода. Все пак Фенстън се спря на възможността за изнудване.
	Ясно бе, че Липман не бърза. Очевидно неслучайно бе избрал точно този момент за изпълнение на задачата си. Спокойно и систематично отваряше и преглеждаше папките една след друга и само от време на време снимаше по някой документ.
	Фенстън внимателно обмисли какво да предприеме. Държеше планът му да е достоен за Липман.
	Прецени внимателно и записа последователността на действията си, за да отклони подозренията от себе си. Когато най-сетне привърши, изключи телефонната централа, така че никой не можеше да се обади отвън, нито пък от офиса можеха да се набират външни номера. Изчака търпеливо Липман да отвори следващата папка и едва тогава тихо напусна стаята на секретарката си и на пръсти отиде до вратата на своя кабинет. Спря за миг, за да преговори наум последователността на стъпките си, и едва тогава пристъпи към действие. Първо въведе правилния код за седмицата: 170690, все едно напуска стаята, пъхна ключа в бравата и безшумно открехна вратата, сетне мигом я затвори.
	Оглушителната сирена се включи на часа, но той изчака още осем секунди, за да се спуснат решетките. След това въведе на таблото кода от миналата седмица: 170680, отвори за втори път вратата и веднага я тръшна отново.
	Чу как Липман претичва през стаята, очевидно искаше да въведе правилния код, за да спре сирената и да вдигне решетките. Но вече беше твърде късно, алармената система беше блокирана.
	Фенстън знаеше, че има само няколко секунди, за да изпълни начертания план така, че да отклони подозренията от себе си. Изтича в съседния кабинет, хвърли поглед на бележките си и бързо набра номера на „Абът Секюрити“.
	— Дежурният слуша — прозвуча отсреща глас.
	— Казвам се Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ — започна той бавно и авторитетно. — Алармата в кабинета ми на трийсет и втория етаж се включи и блокира. Трябва погрешно да съм въвел кода от миналата седмица. Обаждам се само да ви предупредя, че проблемът не е спешен.
	— Бихте ли повторили името си, господине?
	— Брайс Фенстън — напразно се опитваше да надвика воя на сирената той.
	— Дата на раждане?
	— Дванайсети юни петдесет и втора.
	— Моминското име на майка ви?
	— Мадейски.
	— Пощенски код на домашния ви адрес?
	— Десет нула две едно.
	— Благодаря ви, господин Фенстън. При първа възможност ще изпратим наш човек горе. Дежурните техници са в момента на седемнайсетия етаж, където имаме проблем със спрял между етажите асансьор, но ще бъдем при вас след не повече от петнайсет минути.
	— Не бързайте — небрежно ги успокои Фенстън. — Никой не е останал на етажа, а до утре сутринта едва ли някой ще има работа горе.
	— Едва ли ще се забавим толкова дълго — каза дежурният, — но с ваше разрешение ще сменим категорията на обслужването ви от „спешна“ на „приоритетна“.
	— Няма проблем — викаше Фенстън, силният звук вече беше започнал да го дразни неудържимо.
	— Но въпреки това ще имате допълнителна такса от петстотин долара за промяна в извънработно време.
	— Вижда ми се малко скъпо.
	— Това е стандартната такса за такива случаи — долетя заученият отговор. — Но ако можете лично да го заявите на входа на сградата и да подпишете нашата бланка, цената автоматически ще падне на двеста и петдесет.
	— Тръгвам — обеща Фенстън.
	— Длъжен съм да ви предупредя, господине, че ако го направите, статутът на поръчката ви ще падне на „рутинен“, което означава, че ще се заемем с проблема едва след като изпълним задачите си по поръчки със статут „спешна“ и „приоритетна“.
	— Разбрах ви, няма проблеми.
	— Все пак искам да ви уверя, че проблемът ще бъде отстранен до четири часа.
	— Благодаря ви — рече Фенстън, — веднага отивам до рецепцията на входа, за да направя необходимото.
	Остави слушалката на място и излезе в коридора. Чуваше как Липман думка с юмрук по вратата като уловено животно, но на фона на сирената не можеше да различи дори дали вика или не. Продължи спокойно към асансьорите, но и на десет метра от затворената стая, воят беше непоносим.
	Щом пристигна на приземния етаж, се отправи направо към рецепцията.
	— А, господин Фенстън — посрещна го човекът от охраната. — Ако се подпишете тук, спестявате двеста и петдесет долара.
	Фенстън му подаде десетдоларова банкнота.
	— Благодаря. Няма смисъл да бързате, аз съм последен от етажа. — След това с бързи стъпки напусна сградата.
	Спря за миг пред колата отвън и вдигна очи нагоре към трийсет и втория етаж. Можеше да се закълне, че вижда дребна фигура на мъж, който се блъска в стъклата на прозореца. Шофьорът затвори задната врата на колата, но така и не попита защо въпреки всичко председателят е без официалното сако.


	Глава 49

	Малко след девет и половина Джак Делейни спря колата си на Брод Стрийт. Включи радиото и се заслуша в едно забавно предаване на дълги вълни, докато чакаше Липман да се появи. Мястото на срещата беше определено от адвоката, който предупреди, че ще донесе камерата някъде между десет и единайсет вечерта. Беше обещал солидно количество компрометиращи документи.
	Джак беше почти задрямал, когато до слуха му стигна воят на сирените. Като всички служители на закона, можеше да отличи по височината на тона сирените на полицията от тези на линейките и на пожарните коли. Този път тревожният вой бе на линейка, която вероятно идваше от болницата „Сейнт Винсънт“.
	Погледна часовника си — 11:15. Липман закъсняваше. Наистина беше споменал, че документите са много и е вероятно да не успее да дойде в определения час. Момчетата от техническия отдел на ФБР бяха изгубили доста време, за да му обяснят как да борави с камерата, за да получи най-добри снимки. Малко след седем Липман бе позвънил на Джак, за да му съобщи, че е получил информация, която може да се окаже далеч по-сериозна от каквито и да било документи, но не искал да рискува и да я споделя по телефона. И бе затворил, преди агентът да успее да го притисне. Опитът на ФБР показваше, че при сключването на подобни сделки хората често пъти подхвърляха не особено надеждни факти само и само да се спазарят за намаляване на присъдата. Знаеше, че шефът му няма да се съгласи, освен ако информацията не сочи пряка връзка между Фенстън и Кранц.
	Сирената виеше все по-силно.
	Джак реши да излезе от колата и да се разтъпче. Шлиферът му се беше намачкал. Беше си го купил преди време от „Брукс Бръдърс“. Тогава искаше хората отдалеч да виждат, че е агент на тайната полиция. Но колкото по-нагоре се издигаше в кариерата, толкова по-рядко искаше това да личи. Ако имаше късмет да стигне до поста шеф на офиса в Ню Йорк, мислеше да си купи друга връхна дреха, с която да прилича по-скоро на адвокат или на човек от банковия бизнес. Нещо, което определено щеше да бъде посрещнато с одобрение от баща му.
	Мислите му се върнаха към Фенстън, който в момента вероятно изнасяше своята реч върху моралните отговорности на съвременните банкери, после се насочиха към Анна, на хиляди метра над Атлантическия океан на път за срещата си с Накамура. Беше му изпратила съобщение, че вече знае защо Тина е приела да работи за Фенстън, а доказателството било през цялото време пред очите й. Тъй като телефонът му давал заето, щяла да го потърси отново на другата сутрин. Сигурно бе звъняла, докато той разговаряше с Липман. Дяволите да го вземат. Джак стоеше на някакъв тротоар посред нощ, уморен и гладен, в очакване на фотоапарата с компрометиращите кадри. Май баща му щеше да излезе прав, че е трябвало да стане адвокат.
	От сирените го деляха вече само няколко пресечки.
	Джак измина пеша разстоянието и спря на ъгъла, където се намираше сградата, на трийсет и втория етаж на която беше офисът на Липман. Част от прозорците ярко светеха. Джак започна да брои, за да разбере на кой етаж са, но няколко пъти се обърка и когато най-сетне установи, че суматохата е на трийсет и втория етаж, доста се притесни. Нещо не се връзваше. На този етаж трябваше да има само един осветен прозорец, там, където се предполагаше, че е още Липман. Не му се вярваше адвокатът да вдига шум около присъствието си.
	В този момент пред входа изсвириха спирачките на линейка. Задната врата на колата се отвори рязко и оттам изскочиха трима парамедици — двама мъже и една жена, с познатите тъмносини униформи. Единият буташе носилка на колелца, вторият стискаше бутилка кислород, а жената влачеше тежката чанта с медикаменти. Джак проследи с поглед как се качват по стълбите пред входа и влизат в сградата.
	Приближи и се загледа в хората, които се суетяха около рецепцията. Единият дежурен от охраната показваше нещо на възрастен мъж в доста приличен костюм, вероятно негов началник, докато вторият говореше оживено по телефона. В асансьорите влизаха и излизаха служители, в което нямаше нищо изненадващо. Намираха се в сърцето на финансовия бизнес, а той функционираше непрекъснато — двайсет и четири часа в денонощие. Докато повечето американци вече отдавна спяха, парите активно сменяха собствениците си в Сидни, Токио, Хонконг и Лондон. Не можеше да няма и хора в Ню Йорк, които да участват в тези процеси.
	Размишленията на Джак бяха прекъснати от повторната поява на медицинския екип във фоайето на сградата. На носилката лежеше пациент. Двамата внимателно го направляваха, а третият носеше бутилката с кислорода. Малката група се насочи към изхода и всички по пътя им правеха място. Джак изкачи стълбите, за да вижда по-добре. В далечината се разнесе вой на нова сирена — този път беше на полицейска кола. Вниманието на агента бе насочено към носилката. Беше застанал до самата врата, за да може пострадалият да мине покрай него. Вгледа се в бледото лице и втренчения празен поглед. Едва когато носилката отмина, Джак осъзна кой лежеше на нея. Трябваше да вземе мигновено решение. Или да последва линейката до „Сейнт Винсънт“, или да се спусне към трийсет и втория етаж. Полицейската сирена ставаше все по-силна и бе логично да се предположи, че полицията пристига на местопроизшествието. Нямаше нужда от лекар, за да разбере, че Липман още дълго време няма да може да разговаря с когото и да било. Съдейки по звука, полицията бе само на две преки от тук. Имаше на разположение едва няколко минути, преди да се появят прочутите нюйоркски ченгета. Джак спря за миг пред охраната, за да покаже значката си на агент на ФБР.
	— Много бързо успяхте да дойдете — не се сдържа единият от пазачите. Джак отмина без коментар по посока на асансьора. Човекът остана да се пита откъде знаеше този на кой етаж трябва да отиде.
	Агентът успя да се промуши през затварящата се врата и натисна бутона на трийсет и втория етаж. Щом се озова горе, бързо се огледа, за да се ориентира откъде идва светлината. Почти тичаше към отворената врата в дъното на коридора, където завари представител на охраната на сградата, двама техници в червени гащеризони, както и една чистачка.
	— Вие кой сте? — попита човекът от охраната.
	— ФБР — показа значката си, прикривайки умело името с пръсти, и влезе в стаята с решителни стъпки.
	Първото, което видя на стената зад бюрото, бе голяма снимка на Фенстън, който се здрависва с президента Джордж Буш. Стъклото й беше счупено. Очите му бързо обиколиха стаята в търсене на един-единствен предмет. Видя го в центъра на бюрото, върху купчина разпилени документи и листове.
	— Какво се е случило? — попита Джак строго.
	— Някакъв се заключил, без да иска, в кабинета, междувременно алармената инсталация се включила.
	— Не по наша вина във всеки случай — побързаха да заявят мъжете с червените гащеризони. — Поръчаха ни, и то в писмена форма, да свалим нивото на спешност за тази поръчка, иначе отдавна да сме се качили.
	За Джак беше напълно ясно кой е включил алармата и е затворил Липман в ада. Пристъпи до бюрото и хвърли бърз поглед върху документите. Всички присъстващи не отделяха очи от него.
	— Идете до асансьора и щом полицаите се появят, ги доведете направо тук — поръча той на човека от охраната. Пазачът се подчини безропотно и изчезна в коридора. — А вие тримата излезте навън — бе следващата му команда. — Ще изпотъпчете доказателствата. — В мига, в който се обърнаха, той грабна камерата и я пусна в един от дълбоките джобове на шлифера си.
	Вдигна слушалката на телефона на бюрото. Никакъв звук, само жужене. Някой бе прекъснал връзката с външния свят. Джак не докосна нищо друго в кабинета. Просто влезе в съседния. Там на бюрото забеляза екран, монтиран в единия ъгъл на плота, на който се виждаше какво става в първата стая. Фенстън бе проследил какво прави Липман с документите му и беше замислил и осъществил за нула време доста гаднярско отмъщение.
	Очите на Джак пробягаха по телефонната уредба. Присветкваше оранжева светлина, знак, че линията е заета. Фенстън се беше подсигурил Липман да няма никаква възможност да се свърже с външния свят. Агентът огледа и бюрото, където очевидно председателят беше седял, планирайки действията си. Дори листът, на който си беше водил бележки, още лежеше отгоре. Полицаите щяха да съберат оставените улики. Ако това бе разследване на детектив Коломбо, оранжевата лампичка и листът с нахвърляните на ръка бележки щяха да са напълно достатъчни на големия детектив не само да уличи Фенстън, но и да изтръгне признания. Само че те не бяха герои от телевизионен сериал и Фенстън никога нямаше да направи каквито и да било признания. Джак се усмихна. Единственото общо между него и Коломбо бе смачканият му шлифер.
	Звук на отварящ се асансьор стигна до слуха му и той разбра, че ченгетата са вече тук. Видя на екрана, закрепен за бюрото, че двамата униформени полицаи започнаха да разпитват четиримата свидетели. Много скоро щяха да се появят и цивилните. Джак излезе в коридора и се насочи към асансьорите с надеждата, че никой няма да забележи оттеглянето му. Беше стигнал вече асансьорния блок, когато зад него се разнесе викът на един от полицаите:
	— Ей вие!
	Агентът бе забил пръст в бутона за повикване и нарочно изви глава в обратна посока, за да не запомнят лицето му. Щом кабината спря на етажа, той се шмугна вътре и потегли за приземния етаж. Трийсет секунди по-късно беше долу и изтича покрай охраната навън.
	Вече в колата си, бързо запали и щеше да тръгне, когато видя как полицаят тича по тротоара и се оглежда. Направи бърз обратен завой, покатервайки гумите на тротоара, и натисна педала на газта към болница „Сейнт Винсънт“.


	— Добро утро, аукционна къща „Сотбис“.
	— Свържете ме моля с лорд Полтимър.
	— За кого да предам, госпожо?
	— Лейди Уентуърт. — Не й се наложи да чака дълго.
	— Много ми е драго да те чуя, Арабела — радостно я поздрави Марк. — Мога ли да попитам в качеството си на каква се обаждаш — продължи закачливо, — на купувач или на продавач?
	— На човек, който моли за съвет — отговори Арабела. — Но ако бях продавач…
	Марк започна да записва поредицата въпроси, които отдавнашната му приятелка очевидно добре беше подготвила.
	— Преди да постъпя в „Сотбис“, когато все още работех като брокер, стандартната комисиона беше около 10 процента от първия милион. Ако картината можеше да донесе повече от милион, преговарях с продавача.
	— За каква сума би преговарял, ако те помолех да продадеш Ван Гог от Уентуърт?
	Марк искрено се зарадва, че Арабела не може да види изражението му. Щом се възстанови от вълнението, той назова една сума, но бързо додаде:
	— Ако позволиш на „Сотбис“ да продаде картината, няма да платиш нищо. Гарантирам ти, че ще получиш цялата сума.
	— Как печелите тогава? — изуми се Арабела.
	— Взимаме каквото се полага от купувача — обясни Марк.
	— Аз вече имам купувач — отбеляза нейно благородие, — но много ти благодаря за съвета.


	25 септември

	Глава 50

	Кранц зави зад ъгъла и с радост установи, че по тротоара се движат тълпи от хора. Измина още стотина метра и спря пред входа на малък хотел. Огледа се, за да се увери, че никой не я следи, и едва тогава пристъпи.
	Мина през въртящата се врата, но не удостои с внимание нито администраторите на рецепцията, нито портиера, който обясняваше нещо на турист, по всяка вероятност от Ню Йорк. Кранц не отделяше очи от стената с касетки за ценности. Изчака, докато трите момичета на рецепцията бъдат заети, и едва тогава се насочи към клетките. Спря пред номер 19 и извади от малкото джобче на панталоните си ключ. Пъхна го в ключалката и дръпна вратата. Всичко си беше така, както го бе оставила. С бързо движение прибра двата паспорта и банкнотите отвътре и ги пъхна в джоба си. Заключи решително и излезе на улица „Херцен“, без да размени дума с никого.
	Спря празно такси, нещо, което не можеше да си позволи по време на комунистическия режим. Даде на шофьора адрес на „Черьомушка“. Облегна се на задната седалка в мерцедеса и се сети за полковник Сергей Слатинару. Съжаляваше само, че не успя да отреже лявото му ухо. С голямо удоволствие щеше да го изпрати на Петреску като спомен от посещението й в Румъния.
	Знаеше, че да напусне Русия няма да й е никак лесно. С лекота се измъкна от онези аматьори в Букурещ, но оттук много по-трудно щеше да намери безопасен път към Англия. Островите винаги създават проблеми, много по-безопасно е да прекосиш планини, отколкото вода. Пристигна в столицата на Русия тази сутрин, изтощена до смърт. Откакто напусна болницата, не беше си починала нито миг.
	Сирените на затвора вече бяха замлъкнали, когато стъпи на магистралата. Извърна се, за да хвърли поглед на мястото, което току-що бе напуснала, и видя, че сградата е залята от светлината на прожектори. Шофьор на камион, който спа два пъти с нея, я преведе тайно през границата, с което си заслужи живота. След това тя пътува с влак, със самолет, плати нови триста долара и след седемнайсет часа най-сетне се добра до Москва. Незабавно се отправи към хотел „Исла“. Нямаше намерения да отсяда в него, а само да вземе оставените там паспорти и неколкостотин рубли.
	След като така и така беше в Москва, можеше да изпълни някоя и друга поръчка на местните, докато стане безопасно да се прибере в Америка. Тук стандартът на живот бе по-нисък и тарифите за нейните услуги съответно спадаха в сравнение с Ню Йорк. 5000 долара за ликвидиране на съпруга, 10 000 за съпруг. Разликата в цените се дължеше на факта, че в тази страна все още имаше проблеми с равноправието. Полковник от КГБ носеше 50 000 долара, а за мафиотски шеф спокойно можеше да поиска 100 000. Ако Фенстън беше превел обещаните два милиона, досадните съпрузи и съпруги щяха да почакат. В Русия вече уважаваха свободната инициатива и можеше да се закачи за някой от новите богаташи, да му предложи своя опит в международните отношения.
	Познаваше един от тях, който като нищо щеше да умножи нейните три милиона долара в Куинс и тогава нямаше да се налага да се прибира Щатите.
	Таксито вече наближаваше дискретния вход на една сграда, където се помещаваше банка, славеща се, че обслужва само отбрани личности. В белия мраморен корниз над входа бяха гравирани буквите Ж и Ц. Кранц слезе от колата, плати на шофьора и го изчака да се скрие зад ъгъла. Едва тогава прекрачи прага.
	Банка „Женева — Цюрих“ се грижеше за нуждите на новото съсловие в Русия, появило се след рухването на комунизма. Политици, босове на мафията (наричани бизнесмени), футболисти и поп звезди, всички те бяха дребни вложители в сравнение с новите богаташи на страната. Всички знаеха техните имена, но същевременно тези хора можеха да си позволят да запазят в тайна размера на богатството си.
	Кранц приближи до изработеното от дърво гише, нарочно проектирано в ретро стил. Тук човек не можеше да види обичайните опашки от чакащи, нито ограждения за осигуряване на ред. Срещаха се единствено услужливи и спокойни мъже в семпли сиви костюми, бели ризи и копринени връзки. По нищо не се отличаваха от колегите си в Женева или в Цюрих.
	— Какво мога да направя за вас? — попита любезният служител зад гишето, който в момента се опитваше да прецени към кои от клиентите може да причисли новодошлата — съпруга на мафиот или дъщеря на някой богаташ. Във всеки случай не приличаше на поп звезда.
	— Сто и седем, двеста и девет, петдесет и девет — бе единственото, което Кранц произнесе.
	Той набра издиктуваните числа на клавиатурата на компютъра си и когато на екрана се появи полученият резултат, човекът стана по-внимателен.
	— Може ли да видя паспорта ви?
	Кранц подаде един от паспортите, които бе взела преди малко от хотел „Исла“.
	— Каква е сумата по сметката ми? — попита тя.
	— Според вас на колко възлиза приблизително?
	— Някъде около два милиона долара.
	— Колко бихте искали да изтеглите? — поинтересува се служителят.
	— Десет хиляди долара и десет хиляди рубли.
	Мъжът извади малко приспособление с клетки за отделните купюри и се зае да отброява внимателно исканите суми.
	— От доста време не е имало движение по сметката ви — отбеляза мъжът, след като хвърли пореден поглед към екрана.
	— Така е, но щом съм вече в града, нещата вероятно ще се променят.
	— С нетърпение ще очакваме да ви бъдем полезни, госпожо — любезно откликна служителят и подаде две спретнати пакетчета в пластмасови опаковки с формата на портфейл, по които не се виждаха никакви отличителни белези. Както обикновено се случва в такива институции, не бяха издадени и подписани никакви документи.
	Кранц прибра пакетчетата във вътрешния джоб на якето си и много спокойно напусна помещението. Навън спря първото свободно такси.
	— Арбат — поръча, докато сядаше на задната седалка. Време беше да пристъпи към осъществяване на втората част от плана си.
	Фенстън бе спазил обещанието си. Неин ред беше да изпълни своето, ако искаше вторите два милиона да се появят по сметката й в „Женева — Цюрих“. За миг се поколеба дали да не задържи двата милиона, без да си прави труд да пътува до Англия. Спомни си обаче, че Фенстън не беше прекратил връзките си с КГБ, а знаеше, че хората от тези служби с удоволствие биха я ликвидирали и за далеч по-малко възнаграждение.
	Таксито спря след около десет минути. Кранц подаде четиристотин рубли на шофьора и излезе, без да чака ресто.
	Сля се с група туристи, застанали пред витрина, зад която се виждаха най-различни реликви от времето на комунизма. Очевидно хората искаха да си купят сувенир, доказващ, че са били в страната на кръвожадните комунисти. В центъра на подиума зад стъклото беше изложена генералска униформа с четири звезди на пагона, с всички аксесоари — фуражка, колан и три реда ленти, представящи получените медали и отличия. Нямаше етикети с цени, но Кранц знаеше, че обикновено такава униформа вървеше средно по двайсетина долара. Зад нея се виждаше униформата на адмирал — петнайсет долара, на полковник от КГБ — десет. Кранц нямаше нужда да си набавя доказателства, че е посещавала Москва, но собственик на магазин, успял да се снабди с одеянията на генерали, адмирали и полковници от КГБ, положително щеше да е в състояние дай намери исканото от нея облекло.
	Отвори вратата и беше посрещната от любезна млада продавачка.
	— С какво мога да ви помогна? — попита тя.
	— Трябва да говоря с управителя по личен въпрос — отсече Кранц.
	Момичето видимо се поколеба, но посетителката не отклони суровия си поглед, докато то не капитулира:
	— Последвайте ме — въздъхна и я поведе към задната стая на магазина. Спря пред една врата и почука плахо.
	Зад голямо бюро, покрито с разпилени книжа, празни кутии от цигари и наченат сандвич с колбас, седеше свръх дебел мъж с размъкнат кафяв костюм. Носеше отворена на врата червена риза, която очевидно не беше прана от няколко дни. Плешивата му глава и гъстите мустаци затрудняваха доста преценката за неговата възраст. По всяка вероятност беше не само управител, но и собственик на бизнеса.
	Опря двете си ръце на бюрото и отправи отегчен поглед към новодошлата. След миг лицето му се разтегна във вяла усмивка, което още по-силно подчерта двойната му брадичка.
	— Какво желаете? — попита той, а от интонацията му личеше, че не му се вярва да си заслужава усилието да се занимава с тази жена.
	Кранц му обясни какво точно иска. Мъжът слуша известно време внимателно, постепенно взе да повдига изненадано вежди, а накрая избухна в смях.
	— Скъпичко ще струва такова нещо — рече най-сетне. — А и ще отнеме доста време.
	— Униформата ми е необходима до двайсет и четири часа.
	— Невъзможно — сви рамене мъжът.
	Кранц извади пачка долари от джоба си, отдели една стодоларова банкнота и я постави на бюрото.
	— За двайсет и четири часа — повтори тя.
	Човекът повдигна само вежди, но погледът му не се отделяше от лицето на Бенджамин Франклин.
	— Истината е, че имам някои контакти…
	Посетителката остави още една банкнота.
	— Дори сега се сещам за един човек, който ще свърши работа.
	— Ще ми трябва и паспортът й.
	Още две банкноти се присъединиха към предишните.
	— Възможно, но няма да е никак лесно.
	Нови две стодоларови банкноти се озоваха на масата, така че станаха общо шест.
	— Все нещо може да се измисли… — Той замълча. — На подходящата цена.
	— Получавате още хиляда, ако всичко, което ми е необходимо, бъде тук след двайсет и четири часа.
	— Ще направя всичко възможно.
	— Не се съмнявам — отбеляза Кранц и погледна часовника си. — Защото ще намалявам сумата с по двеста долара за всеки час закъснение.
	Собственикът отвори уста да протестира, но след миг реши, че е по-разумно да се въздържи.


	Глава 51

	Таксито на Анна мина през градинската порта на Уентуърт Хол и младата жена с изненада забеляза, че на входа на къщата я чака Арабела с ловна пушка под мишница и Брунсуик и Пиктън от двете й страни. Икономът отвори вратата на колата пред гостенката, а господарката и двете кучета се запътиха да я посрещнат.
	— Толкова се радвам да те видя — възкликна Арабела и целуна сърдечно Анна по двете бузи. — Идваш тъкмо за чая.
	Младата жена помилва двете кучета между ушите и последва домакинята нагоре по стълбите към вътрешността на дома. Икономът и неговият помощник щяха да се погрижат за багажа. Анна пристъпи във фоайето и спря, за да се наслади спокойно на картините.
	— Приятно е наистина да бъдат видени от приятелско око, макар че вероятно това е последната им седмица тук.
	— Не те разбирам — изненада се Анна.
	— Адвокатите на Фенстън изпратиха писмо по куриер тази сутрин, с което ми напомнят, че ако не платя цялата сума по кредита до утре на обяд, да се приготвя да се разделя с цялата колекция.
	— Възнамерява да продаде всички картини едновременно? — изуми се Анна.
	— Очевидно.
	— Но това ми се струва изключително неразумно — продължаваше да недоумява тя. — В такъв случай ще получи много ниски цени и те няма да покрият задълженията ти.
	— Да, точно затова го прави. Иска да обяви имението за продан — съобщи Арабела.
	— Не е възможно — възкликна младата жена.
	— Напротив. Остава единствено да се надяваме, че Накамура ще бъде зашеметен от Ван Гог. Честно казано, той е единствената ми надежда.
	— А къде е творбата? — поинтересува се Анна, докато двете с домакинята минаваха в дневната.
	— В спалнята на Ван Гог, където винаги е била през последните сто години, като изключим, естествено, еднодневната й екскурзия до „Хийтроу“.
	Арабела се отпусна на любимия си стол край огъня, а гостенката се разходи из стаята, за да се срещне за пореден път с италианските платна от колекцията, събирана от четвъртия граф.
	— Не вярвам скъпите ми италианци да имат нещо против да отпътуват за Ню Йорк — отбеляза Арабела. — В края на краищата това се е превърнало в традиция.
	Анна се засмя, но не се откъсна от Тициан, Веронезе, Караваджо.
	— Бях забравила колко е прекрасен този Караваджо — въздъхна тя пред платното „Сватба в Кана“.
	— Като че ли се интересуваш много повече от мъртви италианци, отколкото от живи ирландци.
	— Ако Караваджо беше жив днес, Джак щеше да последва него, а не мен.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Убил е човек по време на пиянска свада. Последните няколко години от живота си е прекарал в бягство от град на град. Щом пристигнел някъде обаче, местните богаташи били готови да си затворят очите за това му прегрешение, стига да рисува прекрасните си картини с Дева Мария и нейния син.
	— Анна, ти си направо невъзможен гостенин, седни най-после. — В този момент в стаята влезе прислужничка със сребърен поднос. Остави го на масичката до камината и започна да нарежда чашите и приборите.
	— И така, скъпа — попита Арабела, — индийски или Китай?
	— Така и не успях да разбера — каза младата жена, докато се настаняваше срещу домакинята, — защо не индийски и китайски, или поне Индия и Китай?
	Арабела млъкна за момент. Спаси я влизането на Андрюс.
	— Милейди, на вратата има куриер, който носи пакет за вас. Казах му да го остави на входа за доставчиците, но той твърди, че му е необходим вашият подпис.
	— Като една съвременна Виола* — подхвърли шеговито Арабела — ще трябва да отида и да видя какво носи сприхавият пратеник. Може би ще се наложи да му хвърля пръстен за усилието — додаде тя.
	[* Прави се намек за събития и герои от пиесата на У. Шекспир „Дванайсета нощ“. — Б.пр.]
	— Не се съмнявам, че красивата Оливия ще знае как да се справи — влезе в стила на шекспировата комедия Анна.
	Арабела се поклони и последва Андрюс навън.
	Анна съзерцаваше с възторг картината на Тинторето „Персей и Андромеда“, когато домакинята се върна весело усмихната. Но щом прекрачи прага, веднага придоби сериозен вид.
	— Проблем ли има? — разтревожи се Анна, когато се извърна и видя загриженото лице на Арабела.
	— Пратеникът върна пръстена ми — отговори тя. — Ела да видиш сама.
	Младата жена я последва в преддверието, където завари Андрюс и помощникът му да разковават кутията от червени дъски, която се бе надявала, че повече няма да види.
	— Изпратена е от Ню Йорк — отбеляза Арабела, докато разглеждаше етикетите. — Сигурно е пътувала в един самолет с теб.
	— Тази кутия просто ме преследва — рече Анна.
	— Излиза, че действаш по този начин на мъжете — отбеляза домакинята.
	Двете наблюдаваха Андрюс как внимателно отстранява вътрешните опаковки с въздушни мехурчета и най-сетне изважда картината, която Антон бе копирал.
	— Единственото добро нещо в тази история е, че ще можем да сложим обратно оригиналната рамка на истинската творба.
	— А какво ще правим с това? — попита Арабела и посочи копието.
	Икономът се изкашля леко.
	— Разбирам, че имаш някакво предложение, Андрюс — обърна се към него господарката на дома. — Нека го чуем.
	— Не, милейди — отговори мъжът. — Само искам да отбележа, че другият ви гост вече пристига.
	— Този човек има усет за момента — подхвърли Арабела, докато приглаждаше косата си пред огледалото. — Готова ли е стаята на Уелингтън за господин Накамура, Андрюс?
	— Да, милейди. Доктор Петреску ще бъде в стаята на Ван Гог.
	— Много уместно. — Домакинята се извърна към Анна. — Така ще можете да прекарате заедно неговата последна нощ тук.
	Младата жена с облекчение видя колко бързо Арабела влезе във форма и й хрумна, че нейно благородие ще бъде равностоен партньор на изискания японец.
	Икономът отвори външната врата и тръгна надолу по стълбите с подходяща скорост, за да може да е на покритата с чакъл алея в момента, в който зелената тойота щеше да спре. Отвори задната врата на лимузината и я задържа, за да може Накамура спокойно да излезе. В ръцете си гостът стискаше някакъв квадратен пакет.
	— Японците винаги носят подарък — прошепна Анна на своята домакиня, — но е проява на лош тон да го отвориш в тяхно присъствие.
	— Чудесно, но аз нямам подарък за него.
	— Той и не очаква. Поканила си го в дома си и това е най-голямото уважение, което можеш да окажеш на един японец.
	— Слава Богу — въздъхна нейно благородие и се приготви да поздрави госта си.
	— Лейди Арабела — поклони се мъжът ниско, — голяма чест е за мен да бъда поканен в прекрасния ви дом.
	— С вашето присъствие оказвате истинска чест на този дом — отговори Арабела с надеждата, че е казала каквото трябва.
	Накамура се поклони още по-ниско, след което се изправи и право пред него се разкри портретът на Уелингтън, рисуван от Лорънс.
	— Нали този велик мъж бе вечерял в Уентуърт Хол в нощта преди битката при Ватерло?
	— Точно така — потвърди Арабела, — а вие ще спите тази вечер в неговото легло.
	— Много се радвам да ви видя отново, доктор Петреску — обърна се Накамура към Анна.
	— Аз също, господин Накамура. Надявам се, че сте пътували добре.
	— Да, благодаря. Дори кацнахме навреме, за разлика от друг път — отговори японецът, който не мърдаше от мястото си, докато очите му обикаляха стените на помещението. — Нали ще ме поправите, Анна, ако греша, но ми се струва, че тази стая е посветена на английската школа. Гейнсбъро, ако се не лъжа? — И той посочи с възхитен поглед големия портрет на лейди Катрин Уентуърт. Анна кимна в знак на потвърждение. — Ето виждам и Ландсиър, Морланд, Ромни, Стъбс, но… Направо съм стъписан. Правилно ли употребих думата?
	— Напълно — успокои го Арабела. — Това, което ви стъписа, е платно на Лили.
	— Да, сър Питър Лили. И колко красива жена — той замълча за миг. — Виждам, че това е семейна черта — добави, обърнат към домакинята.
	— Аз пък виждам, че във вашето семейство ласкателството е на почит — закачливо подметна Арабела.
	Накамура се разсмя.
	— С риск да се повторя, лейди Арабела, ако всяка стая тук е равна на тази, може да се наложи да отменя срещата си с онези скучни типове от „Коръс Стийл“. — Очите му внимателно минаваха от платно на платно. — Ето и Уитли, Лорънс, Уест и Уилки — изреждаше той безпогрешно художниците, докато най-сетне погледът му се спря на картината, подпряна на стената.
	Известно време не направи никакъв коментар, но най-накрая отбеляза:
	— Несъмнено работа на талантлив човек… — Накамура замълча за миг. — Но определено не е Ван Гог. — Извърна лице към Анна и продължи: — Не мога да допусна, че поискахте да прекося половината планета, за да ми покажете едно копие, още повече че всичко в този дом е оригинал.


	Глава 52

	Към два часа следобед на следващия ден Кранц се върна в магазина, но нямаше и следа от собственика, с когото се беше договорила.
	— Ще бъде тук всеки момент — увери я продавачката, но очевидно не беше много убедена.
	Този момент трая близо половин час, време, през което и продавачката се скри някъде. Когато дебелакът най-сетне се появи, Кранц със задоволство видя, че носеше обемиста найлонова торба. Без да размени и дума с него, Кранц го последва в офиса му. Едва когато затвори вратата, тлъстото му лице се разля в широка усмивка.
	Стовари торбата на бюрото си и постоя така миг-два. Сетне извади червената униформа, която Кранц беше поискала.
	— Жената май е малко по-висока от вас — отбеляза той, — но ще ви дам игла и конец, и то безплатно. — Изкикоти се на собственото си остроумие, но като видя, че клиентката му стои безучастно, отново стана сериозен.
	Кранц наложи униформата върху раменете си. Предишната собственичката очевидно беше няколко сантиметра по-висока и съвсем малко по-пълна. Но както собственикът беше отбелязал, нещата бяха поправими.
	— А паспорт? — попита клиентката.
	Ръката на мъжа за пореден път бръкна в торбата и като илюзионист, който се готви да извади заек от цилиндър, той измъкна искания паспорт. Подаде го самодоволно.
	— Жената е в тридневен отпуск, така че няма да има възможност да съобщи за липсата му до петък.
	— Ще е изпълнил предназначението си много преди това — отбеляза Кранц и започна да разлиства страниците на официалния документ.
	Саша Престокович беше с три години по-млада от нея, с осем сантиметра по-висока и без отличителни белези. Чифт обувки с високи токове щяха да решат проблема с ръста. Дано някой прекалено старателен служител да не реши да прави щателна проверка, защото тогава раната в дясното рамо нямаше как да бъде обяснена.
	Щом Кранц стигна до страницата със снимката, собственикът на магазина не успя да скрие хитрата си усмивка. Бръкна под плота на бюрото си и извади фотоапарат „Полароид“.
	— Усмихнете се — поръча той. Кранц не се усмихна.
	Няколко секунди и снимката беше изплюта навън. Появи се и ножица, с която собственикът на магазина започна да подкастря картончето, докато пасне на определеното квадратче на трета страница в паспорта. Капка-две лепило и фотографията на новата притежателка беше на място. По всичко личеше, че човекът има опит в подобни процедури. Кранц прибра униформата и паспорта обратно в найлоновата торба, едва тогава подаде пачката долари.
	Мъжът внимателно преброи банкнотите.
	— Казахте хиляда — възмути се той.
	— Но вие закъсняхте с половин час — напомни му тя, взе торбата и се приготви да си върви.
	— Заповядайте пак — покани я дебелакът, — когато имате път насам.
	Кранц не си направи труда да му обяснява, че професионалисти като нея рядко правят повторни посещения някъде, освен в случаите, когато трябва да се погрижат хората да не ги видят трети път.
	Кранц излезе отново на улицата, измина няколко пресечки и влезе в първия магазин за обувки. Купи оттам чифт семпли черни обувки на висок ток. Нямаха нищо общо с нейния стил, но пък щяха да свършат работа. Там плати с рубли, за да не се набива на очи.
	Спря първото свободно такси, даде му съответните указания и посочи точно на кой вход да спре. И наистина шофьорът закова колата пред врата, над която висеше надпис „Служебен вход“. Кранц му плати, влезе в сградата и отиде направо в дамската тоалетна. Затвори се в една от кабинките, където прекара близо четирийсет минути. С помощта на иглата и конеца, които й бе дал мъжът от магазина за униформи, подгъна полата с няколко сантиметра. Прибра с няколко шева и колана на полата, за да я стесни, но поправките нямаше да се виждат под сакото. Една тогава свали дрехите си и облече униформата — не й беше съвсем по мярка, но за неин късмет компанията, чиято униформа й бяха доставили, не се отличаваше с голяма прецизност по отношение на външния вид на служителите си. Замени маратонките с току-що купените обувки и прибра дрехите си в служебната пътна чанта.
	Най-сетне напусна тоалетната и отиде да търси новите си работодатели. Походката й беше малко несигурна заради токовете, но скоро щеше да свикне. Скоро погледът й попадна на жена с униформа като нейната. Приближи малкото бюро, зад което се бе настанила, и попита:
	— Дали ще се намери свободно място в някой от полетите за Лондон?
	— Няма проблем — отговори жената. — Може ли да видя паспорта ви? — Кранц подаде новопридобития документ. Представителката на компанията прегледа данните за Саша Престокович в базата данни. Оттам разбра, че тя е в тридневен отпуск. — Очевидно всичко е наред — рече служителката и върна паспорта. — Все пак изчакайте повечето пътници да се качат, за да не би да има и закъснели.
	Кранц мина през митническия контрол и се отправи към международния терминал. Повъртя се в безмитната зона, докато чу последното повикване на пътниците за полет 413 за Лондон. Приближи се до изхода за самолета в момента, в който през него минаха и последните трима пасажери. Там отново провериха документите й.
	— Имаме свободни места във всички класи — съобщи служителката, — така че можете да избирате.
	— Последният ред на икономична класа — без колебание отсече Кранц.
	Жената на изхода се изненада, но замълча и напечата бордовата карта. Кранц я пое и влезе в самолета на „Аерофлот“, който изпълняваше полет 413 до Лондон.


	Глава 53

	Анна слизаше бавно по широкото мраморно стълбище и почти на всяко стъпало спираше, за да се наслади на някоя от творбите на старите майстори. Колкото повече ги гледаше… Зад гърба й нещо прошумоля. Извърна се към коридора, където се намираха стаите за гости. Видя Андрюс да излиза от нейната стая. Носеше под мишница картина. Усмихна се и изпрати с поглед иконома, докато се загуби към стълбището за прислугата.
	Продължи да слиза и да оглежда за кой ли път картините по пътя си. Стигна преддверието, спря пред портрета на лейди Катрин Уентуърт и продължи по настланото с бели и черни квадратни мраморни плочи фоайе.
	Когато влезе в дневната, видя Андрюс да поставя Ван Гог на статив в центъра на стаята.
	— Какво ще кажеш? — попита Арабела, като отстъпи назад, за да се наслади на автопортрета.
	— Не мислиш ли, че на господин Накамура това може да се стори някак. — Анна се замисли коя дума да подбере.
	— Грубо, нахално, демонстративно? Коя от тези думи избираш, скъпа? — предложи Арабела и се обърна към младата жена, която избухна в смях. — Кажи си го направо. Истината е, че съм притисната до стената. Нямам време и никакъв избор.
	— Трудно е да ти повярвам, като те гледам — отбеляза Анна, която не можеше да не се възхити на дългата рокля от розова тафта и на диамантената огърлица. Редом до нея малката черна рокля на „Армани“, която беше избрала, изглеждаше твърде обикновена.
	— Много мило от твоя страна, скъпа, но ако имах твоята фигура и красивото ти лице, нямаше да се налага да се покривам от главата до петите и да се окичвам с аксесоари, които отвличат вниманието.
	Анна се усмихна, оцени начина, по който англичанката я освободи от неудобството.
	— Кога мислиш, че той ще вземе решение? — попита Арабела.
	— Като всички колекционери, ще реши за няколко минути. Четох наскоро данни от проучване, според което мъжете решават дали искат да спят с една жена за осем секунди.
	— Толкова много? — изуми се Арабела.
	— На господин Накамура ще му е необходимо точно толкова време, за да реши иска ли да притежава творбата. — Погледат й не слизаше от картината.
	— Да пием за това — предложи домакинята.
	Андрюс пристъпи напред и предложи сребърен поднос с три чаши на него.
	— Шампанско, госпожо?
	— Благодаря — отговори Анна и взе високата чаша. Щом икономът отстъпи, погледът й бе привлечен от предмет, който не бе забелязала досега. Ваза, покрита с фигури от черен и тюркоазен емайл.
	— Прекрасна е — възкликна тя.
	— Подаръкът на Накамура — обясни Арабела. — Много ми е неудобно. Между другото, дано не съм направила faux pas*, като я поставих тук още докато господин Накамура е мой гост. — Тя замълча. — Ако смяташ, че е неподходящо, Андрюс веднага ще я изнесе.
	[* Грешна стъпка (фр.). — Б.пр.]
	— За нищо на света — възрази Анна. — Накамура ще бъде истински поласкан, че си я сметнала за достойна да бъде редом с големите майстори.
	— Сигурна ли си? — попита стопанката на дома.
	— О, да. Вазата не само стои добре в стаята, но направо грее. Има едно важно правило, когато става дума за талант — обясняваше Анна. — Всяка форма на изкуството е на мястото си, когато се нареди до равни на нея. Картината на Рафаел на стената, диамантената ти огърлица, масичката в стил „Чипъндейл“, на която си я поставила, камината на Наш* и платното на Ван Гог, всички те са произведения на големи майстори. Нямам представа кой е човекът, създал този предмет — продължаваше Анна, без да може да откъсне очи от майсторското преливане на тюркоазеното в черното, напомнящо на топенето на свещ. — Без съмнение, в своята страна той е признат майстор.
	[* Британски архитект (1762–1836) от Уелс, проектирал голяма част от кралските домове в Англия. — Б.пр.]
	— Не точно майстор — обади се глас от дъното на стаята.
	Двете жени се обърнаха и видяха, че господин Накамура е влязъл при тях. Беше облякъл официално сако за вечеря и сложил папийонка, която Андрюс положително щеше да оцени по достойнство.
	— Но защо? — попита Арабела.
	— Във вашата страна — започна гостът — отдавате почести на онези, които „постигат величието“, ако цитираме известен ваш поет, като ги удостоявате със звания — рицар или барон, докато ние в Япония ги обявяваме за „национално богатство“. Ето защо сметнах за подходящо да предложа тази ваза в дом като Уентуърт Хол, защото от дванайсетте най-велики грънчари в историята единайсет са японци, с едно-единствено изключение — Бърнард Лийч от Корнуол. Не сте го удостоили с титлата лорд, нито сте го посветили в рицарско звание, затова пък ние го обявихме за „национално богатство“.
	— Истинска проява на цивилизованост — отбеляза Арабела. — Трябва да призная, че сега раздаваме титли и звания на поп звезди, футболисти и невежи милионери. — Накамура се засмя, в този момент Андрюс пристъпи напред с подноса с шампанско. — Вас смятат ли ви за национално богатство, господин Накамура? — попита тя.
	— Не, за нищо на света — отговори мъжът. — В нашата страна невежите милионери не заслужават подобна чест.
	Домакинята се изчерви, а Анна не откъсна поглед от вазата, все едно не беше чула забележката.
	— Кажете, господин Накамура, права ли съм, че тази ваза не е съвсем симетрична?
	— Абсолютна права сте — отговори японецът. — Трябва да ви включат в състава на дипломатическия корпус. Не само умело сменяте темата на разговор, но и поставяте въпроси, на които задължително трябва да бъде даден отговор.
	Той отмина картината на Ван Гог, все едно я нямаше там, и приближи масичката с вазата. Разглежда я известно време мълчаливо и едва тогава продължи:
	— Ако ви се случи да видите напълно симетрично керамично произведение, бъдете сигурни, че е произведено от машина. При грънчарството трябва да търсите приблизителното съвършенство. Вгледате ли се достатъчно внимателно и достатъчно дълго, винаги ще откриете някакъв незначителен недостатък, който е там, за да ни напомни, че предметът е продукт на човешката ръка. Колкото по-дълго го търсите, толкова по-голям е бил майсторът, защото Джото единствен е можел да нарисува съвършената окръжност.
	— За мен и тази ваза е съвършена — заяви Арабела. — Влюбена съм в нея, и на каквото и да ме подложи господин Фенстън в бъдеще, никога няма да му позволя да ми отнеме националното богатство.
	— Вероятно няма да му се удаде да предяви каквито и да било претенции за в бъдеще — отбеляза Накамура и се извърна с лице към шедьовъра на Ван Гог сякаш го виждаше за първи път. Арабела затаи дъх, а Анна внимателно следеше изражението на японеца. Не беше сигурна дали правилно е разчела посланието.
	Накамура гледа картината само няколко секунди, преди да се обърне към собственичката й.
	— Има някои предимства в това да си невеж милионер. Макар да нямаш основание да претендираш да си национално богатство, можеш да си позволиш да колекционираш националното богатство на други народи.
	На Анна й идваше да извика възторжено, но вместо това само вдигна чашата си. Господин Накамура отговори на жеста й и двамата се извърнаха към Арабела. По лицето й се стичаха радостни сълзи.
	— Не знам как да ви благодаря — промълви тя.
	— Не на мен, а на Анна трябва да благодарите. Без куража и упоритостта й този тъжен епизод нямаше да има толкова щастлив завършек.
	— Напълно съм съгласна — подкрепи го от цялото си сърце Арабела. — Тъкмо затова ще помоля Андрюс да отнесе картината в нейната спалня, за да бъде последният човек, който ще й се наслади, преди творбата да се отправи на своето дълго пътешествие до Япония.
	— Много уместно — отбеляза Накамура. — Но ако все пак се съгласи да приеме предложението ми за работа в моята фондация, ще има възможност да я вижда по-често.
	Младата жена тъкмо се канеше да сподели мнението си по въпроса, когато Андрюс отвори вратата и съобщи:
	— Вечерята е сервирана, милейди.


	Кранц си избра място в опашката на самолета, за да е сигурна, че възможно най-малко хора ще я забележат. Необходимо й бе да се сближи с някого от екипажа още преди да кацнат на „Хийтроу“. Започна да си представя новите си колеги, за да избере най-подходящия.
	— Вътрешни или международни? — попита старшата стюардеса скоро след като машината достигна височината, на която щеше да премине полетът.
	— Вътрешни — отвърна Кранц и се усмихна.
	— Затова не те познавам.
	— На работа съм в компанията от три месеца.
	— Това вече обяснява нещата. Казвам се Нина.
	— Саша — представи се на свой ред Кранц.
	— Ако имаш нужда от нещо, само дай знак.
	— Разбира се.
	Кранц не можеше да се отпусне напълно, защото раната в дясното рамо не й даваше мира. Почти през целия полет остана будна. Използва времето, за да следи Нина и да я опознае достатъчно, та когато кацнеха, да може да я използва като важна част от плана. Когато най-сетне заспа, бе убедена, че е спечелила Нина за свой покровител.
	— Не искаш ли да отидеш най-отпред, Саша — попита новата й позната, когато капитанът даде нареждане екипажът да седне и да притегне коланите, за да се подготвят за кацане. — Така ще можеш да слезеш с отварянето на вратата.
	— За първи път съм в Лондон — поклати глава Кранц, — затова предпочитам да сляза с екипажа.
	— Разбира се — успокои я Нина. — Ако искаш, може да се качиш с нас в микробуса.
	— Благодаря ти.
	И така Кранц остана на мястото си, докато и последният пътник излезе навън. Слезе с екипажа и заедно с тях се насочи към терминала. Не се отделяше от старшата стюардеса, докато вървяха по дългите коридори. През това време Нина я запозна с мнението си по всички въпроси — от Путин до Распутин.
	Най-сетне екипажът на „Аерофлот“ влезе в залата за паспортен контрол, Нина поведе своята група към изхода, над който се виждаше надпис: „Само за екипажи“. Кранц се заслони зад гърба й. Старшата не спираше да бърбори, дори когато подаваше паспорта си на дежурния. Той разлисти внимателно страниците на документа, след което го върна.
	— Следващият — подкани служителят Кранц.
	Тя подаде своя паспорт. Мъжът отново започна да разлиства страниците. Внимателно огледа снимката, след това и лицето на стюардесата пред него. Усмихна се и й върна паспорта, давайки знак, че е приключил. Най-неочаквано силна болка в рамото накара Кранц да замръзне на мястото си. Тя направи неимоверно усилие да не изкриви лице, но все така не можеше да пристъпи.
	— Хайде, Саша — провикна се Нина, — задържаш хората.
	Кранц успя някак да тръгне напред и мина през турникета на бариерата с леко олюляване. Мъжът зад гишето я проследи с изненадан поглед. Важно правило е да не се обръщаш в такъв момент. Кранц се усмихна на Нина и я хвана под ръка, докато крачеха към изхода. Служителят в паспортния контрол най-сетне извърна лице към следващия на опашката.
	— Ще дойдеш ли с нас в автобуса? — попита старшата, когато вече бяха вън пред летището.
	— Не, благодаря. Приятелят ми ще ме чака.
	Нина повдигна изумено вежди и й махна за сбогом.
	— Коя беше тази? — попита един от колегите, преди да се качат в автобусчето на „Аерофлот“.


	Глава 54

	— Няма ли нещо във филма на Липман, което да ни свърши работа? — попита Маки.
	— Нищо — отговори Джак, седнал на стола срещу бюрото на шефа си. — Успял е да заснеме осем документа. До неочакваната поява на Фенстън.
	— А те не съдържат ли информация, която да използваме?
	— Все неща, които вече знаем — призна разочаровано Джак и отвори папката пред себе си. — Например договори, потвърждаващи, че Фенстън продължава да преследва клиенти из целия свят. Тези хора или са наивни, или алчни. Решат ли обаче да продадат някое от произведенията, които са заложили като гаранция за кредита, получен от „Фенстън Файнанс“, ги застига странна смърт. Единствената ми надежда е полицията на Ню Йорк да открие в кабинета достатъчно доказателства, с които да предявим обвинение, защото доколкото разбирам, на Фенстън не можем да му лепнем дори глоба за неправилно паркиране.
	— Не разчитай много на това — посъветва го Маки. — Днес сутринта разговарях с един от техните началници и първото, което ме попита, беше дали има при нас агент на име Делейни и дали случайно не е бил вече на местопроизшествието, когато неговите момчета пристигнали.
	— Ти какво му каза? — поинтересува се Джак напълно сериозно.
	— Че ще проверя и веднага ще му се обадя. — Маки замълча. — Може би ще ги укротим малко, като им предоставиш част от информацията.
	— Едва ли ще стигнат до нещо, което вече да не знаем — отказа Джак. — Пък и на какъв резултат разчитат, след като Липман е вън от строя.
	— Имаме ли някакви новини от болницата относно шансовете да се възстанови?
	— Малко вероятно е това да се случи. Получил е мозъчен удар в резултат на повишаване на кръвното налягане. Медицинският термин за неговото състояние е афазия.
	— Афазия ли?
	— Онази част от мозъка му, която отговаря за речта, е невъзвратимо увредена. Според лекаря той е в състояние само да вегетира. Единственото решение, което може да се вземе, е кога да изключат апаратурата и да го оставят да умре спокойно.
	— От полицията съобщиха, че Фенстън седи неотлъчно до него.
	— В такъв случай трябва да си отварят очите и да не оставя Липман без наблюдение нито за миг — отбеляза Джак. — Може да не се наложи лекарският екип да взима решение кой да изключи апаратурата.
	— От полицията питат взимал ли си камера от местопрестъплението.
	— Тя е собственост на ФБР.
	— Не и ако е доказателствен материал, както много добре ти е известно. Защо не им изпратиш няколко снимки и не се опиташ да се разбереш с тях с добро. Припомни им например, че и баща ти е работил в полицията — това винаги върши работи.
	— А какво ще получа в замяна? — попита агентът.
	— Снимка, на чийто гръб е написано името ти. Питат дали надписът ти говори нещо, защото е ясно, че нито те, нито аз мога да се сетя — призна началникът.
	Маки плъзна по бюрото две ксерокопия и даде на Джак малко време да ги разгледа. На първото Фенстън се здрависваше с президента Буш по време на службата в памет на загиналите на Кота нула. Джак добре помнеше счупеното стъкло на същата снимка, която висеше зад бюрото на Фенстън.
	— Откъде полицията на Ню Йорк се е сдобила с това копие?
	— Било е на бюрото на Липман. Очевидно се е канел да ти го предаде вчера вечерта заедно с тълкувание на надписа отзад.
	Джак държеше вече второ копие, на което беше написано: „Делейни, тук е доказателството, от което имаш нужда“. Телефонът на Маки иззвъня.
	Началникът вдигна слушалката, помълча известно време и накрая нареди:
	— Свържете ме с него. — Погледна Джак и додаде: — Том Красанти ни търси от Лондон. — Здравей, Том. Дик Маки е на телефона. Джак е при мен. Точно обсъждаме случая „Фенстън“. Все още сме наникъде.
	— Обаждам се във връзка със същия случай — обясни Том.
	— Имам новини по него, но не са много добри. Подозираме, че Кранц е успяла да влезе в Англия.
	— Не е възможно — възкликна Джак. — Как е минала паспортната проверка?
	— По всяка вероятност облечена като стюардеса на „Аерофлот“ — рече Том. — Моят човек в руското посолство се обади да ме предупреди, че някаква жена е минала границата на летището, представяйки се за руската стюардеса Саша Престокович.
	— Какво кара руснаците да мислят, че става дума за Кранц?
	— Те нямат представа коя е жената. Единственото, което знаят, е, че заподозряната се опитала да се сприятели със старшата стюардеса на редовния полет до Лондон. След това я придружила до мястото за паспортна проверка. Оттам дойде и информацията при нас. Вторият пилот попитал коя е жената със старшата и му отговорили, че е Саша Престокович. Той обаче познавал Саша много добре. Често пътували в един и същ екипаж.
	— Това все още не доказва, че става дума за Кранц — упорстваше Маки.
	— Ще стигна и до това, сър, само ми дайте малко време — рече Том.
	Джак искрено се зарадва, че приятелят му не може да види нетърпеливото изражение на техния началник.
	— Вторият пилот докладвал на капитана и той веднага алармирал охраната на „Аерофлот“. Много скоро установили, че Саша Престокович е в тридневен отпуск, че паспортът й е откраднат задно с униформата. Тогава вече вдигнали истинска тревога. Моят човек в руското посолство ми се обади в знак на съпричастност след събитията на единайсети септември — добави Том. — Разбира се, преди това уведомил Интерпол.
	— Ще се справим с всичко това, нали, Том? — попита Маки.
	— Естествено, сър. — Той замълча за малко. — Та докъде бях стигнал?
	— До обаждането на твоята връзка от руското посолство — подсети го Джак.
	— А, да. Когато им дадох устно описание на Кранц — около метър и петдесет, към четирийсет килограма, късо подстригана, — ме помолиха да изпратя по факса нейна снимка, което и направих. Показали копие на тази снимка на втория пилот в хотела му в Лондон и той потвърдил, че това е жената от летището.
	— Добра работа си свършил, Том — похвали го Маки. — Педантичен както винаги. Имаш ли някаква идея защо Кранц иска да е в Лондон?
	— За да убие Петреску, според мен.
	— Ти какво мислиш — попита Маки, хвърляйки поглед към Джак.
	— Съгласен съм с Том — отвърна агентът. — Според мен тя е най-очевидната цел. Само не разбирам защо Кранц поема толкова голям риск да го стори точно сега.
	— Прав си, но не ми се иска да излагаме на риск живота на една жена, докато се чудим какво може да е намислила Кранц. — Маки се наведе напред. — Том, слушай ме внимателно, за да не повтарям. — И запрелиства припряно досието на Фенстън. — Искам веднага да се свържеш… Изчакай един момент. А, да, ето го. Искам да се свържеш с главен полицейски инспектор Рентън от Съри. От доклада на Джак разбирам, че това е сериозен мъж, в състояние да взима бързи и смели решения, дори и някой от подчинените му да се издъни. Знам, че си го осведомил за Кранц, но го предупреди, че тя може да се опита да посегне и на някой друг в Уентуърт Хол. Ще му е изключително неприятно, ако подобно нещо се случи отново в неговия район. Обясни му при какви обстоятелства е избягала Кранц. Това ще го държи буден цялата нощ. Дай му и моя телефонен номер, в случай че иска да говори и с мен. Ще бъда непрестанно на разположение.
	— И му предай моите поздрави — додаде Джак.
	— Том, отваряй си очите — поръча Маки.
	— Разбрано, сър — долетя от Лондон.
	Маки натисна бутона за прекъсване на линията.
	— Искам да вземеш първия самолет за Лондон — нареди на своя агент. — Ако Кранц възнамерява да се разправи с Петреску, нека да разбере, че я чакаме. Измъкне ли се повторно, да знаеш, че аз отивам в пенсия, а ти можеш да се простиш с мисълта за повишение.
	Джак смръщи вежди, но не отговори.
	— Нещо те мъчи — отбеляза Маки.
	— Не проумявам защо снимка, на която Фенстън се здрависва с президента на страната, е „доказателството, от което имаш нужда“… — той замълча. — Май се сещам защо Кранц поема такъв риск да отиде в Уентуърт Хол за втори път.
	— Какво предполагаш? — попита Маки.
	— Според мен целта е да задигне оригиналния Ван Гог — отвърна Джак. — След това ще се опита да го достави на Фенстън.
	— Искаш да кажеш, че Петреску не е основната й цел, така ли?
	— Така си мисля. Но види ли я там, няма да пропусне да я убие. Ще го приеме като бонус към сделката си с Фенстън.


	Глава 55

	Беше 7,41 вечерта на 25 септември. Кранц възнамеряваше да се появи в Уентуърт Хол след 8:00.
	По това време Арабела придружаваше гостите си към трапезарията на дома.
	Облечена от главата до петите в прилепнал по тялото черен спортен костюм, Кранц обиколи два пъти оградата на имението, за да прецени откъде е най-добре да влезе. С положителност нямаше да е през главния вход. Макар високият каменен зид, който опасваше имота, да е бил построен първоначално така, че да е непреодолим за проникване отвън, първо от страна на французите, а после и на немците, в началото на двайсет и първи век, когато парите вече не достигаха, въпреки усилията на собствениците положително имаше поне няколко места, през които местните хлапета се промъкваха, за да крадат ябълки.
	Когато най-сетне откри подходящо място, за Кранц не беше никакъв проблем да се покатери и да скочи от вътрешната страна на зида. Остана да лежи така известно време и да се ослушва, докато облак не скри за малко луната. Мигом скочи и бързо претича трийсет-четирийсет метра, които я деляха от сенките на малка група дървета край брега на малката река. Изчака появата на луната, за да огледа по-добре терена. Трябваше да прояви търпение. В този занаят всяко привързване води до грешки, а те не могат да бъдат така лесно поправени както в някои други професии. От мястото, което си избра, имаше добра видимост към къщата, но минаха още четирийсет минути, докато тежката дъбова врата се отвори и на прага застана мъж с фрак и бяла връзка, който пусна навън две високи кучета за вечерната им разходка. Животните надушиха безпогрешно миризмата на чужд човек и се спуснаха с лай към нея. Тя ги чакаше спокойно.
	Англичаните, учеше я на времето нейният инструктор, са нация, която обича животните, и можеш да познаеш към коя класа принадлежи даден човек според породата на кучетата в дома му. Работническата класа гледа хрътки, средната — кокер шпаньоли и джак ръсел териери, докато новобогаташите предпочитаха ротвайлери или немски овчарки, за да пазят богатството им. По-издигната класа харесваше лабрадори — кучета, непригодни за защита, защото са по-склонни да близнат ръката ти, отколкото да вземат кокала, който им подаваш. По повод на лабрадорите тя научи и думата „лигльо“. Единствено кралицата имаше корги.
	Кранц не мърдаше. Кучетата наближаваха и само за секунди спираха, доловили и друга, по-апетитна миризма, която ги накара да размахат още по-енергично опашки. Кранц бе спряла в магазин за месо на Фулам Роуд и бе избрала двете най-хубави парчета пържола, които намери. Бяха толкова крехки, че сигурно и гостите на Уентуърт Хол не биха ги пренебрегнали. Знаеше, че в такива моменти не бива да се правят никакви икономии. Това щеше да е последната вечеря на двете псета.
	Тя разпръсна около себе си дребни хапки и застана неподвижно в центъра на този своеобразен кръг, сякаш бе ням сервитьор. Щом Брунсуик и Пиктън попаднаха на първите парчета, те забиха носове надолу, без да обръщат внимание на човешката фигура наблизо. Кранц приклекна бавно, опря едното си коляно в земята и започна да подхвърля нови парчета, там, където виждаше, че някое вече е погълнато. От време на време кучетата спираха, за да преглътнат, и отправяха тъжни погледи към нея, махаха опашки ентусиазирано и едва тогава се връщаха отново към месото.
	Когато в ръцете й не останаха повече мръвки, тя протегна ръка и помилва копринената глава на Пиктън, по-младото от двете животни. То дори не вдигна очи, когато Кранц извади кухненския нож от специалния джоб на панталоните си. Шефилдска стомана, купена същия следобед отново на Фулъм Роуд.
	За пореден път погали шоколадовата глава на лабрадора, след което сграбчи ушите му, светкавично я отдръпна от вкусното парче пред носа му и само с един замах преряза гърлото му. Последва висок лай, който за части от секундата премина в скимтящо хъркане. Тъмнината скри от Кранц мъката в тъмните очи. Черният лабрадор — по-стар, но съвсем не по-умен, изръмжа кратко, наистина кратко. Кранц сграбчи отдолу челюстта му и вдигна главата му достатъчно високо, за да може да пререже и неговото гърло. Вярно, този път не беше така умела и прецизна. Кучето рухна на земята и чак тогава сграбчи с една ръка копринените уши, докато с другата довърши започнатото.
	Довлече труповете зад ствола на повален дъб. Наведе се над реката и изми ръцете си. Стана й неприятно, като видя, че чисто новият й костюм е наплескан с кръв. Отри внимателно ножа си в тревата и едва тогава го прибра в специалния, приличащ на ножница джоб. Погледна часовника си. Беше разчела цялата операция да трае два часа. Оставаше й един час, преди онези в къщата, заети с изисканата и прекрасно сервирана вечеря, да се сетят, че кучетата липсват.
	Прецени, че около сто и двайсет метра делят групата дървета в северния край на двора от къщата. Луната хвърляше чиста бледа светлина тази вечер, ето защо й оставаше само един начин на придвижване.
	Тя коленичи и легна на тревата. Постави едната си ръка напред, след това и съответният крак отиде напред. Другата ръка и другият крак също бяха изнесени и едва тогава придърпа напред торса. Личният й рекорд за придвижване като рак бе седем минути и деветнайсет секунди за сто метра. От време на време Кранц спираше и вдигаше глава, за да огледа обстановката и да се ориентира дали се движи в правилната посока към къщата. Партерният етаж се къпеше в светлина. Първият бе почти целият в тъмнина. На втория, където спеше прислугата, светеше само един прозорец. Кранц не се интересуваше от този етаж. Личността, която търсеше, беше на партерния или първия.
	Беше на около десетина метра от сградата, когато намали темпото и продължи много по-бавно, докато не докосна зида. Лежа известно време неподвижно, след което изви глава, за да използва светлината на луната и да се огледа по-внимателно. Само в големите имения от едно време поддържаха толкова широки водосточни тръби, с изпъкнали части, като стъпала на стълба.
	Стигна до прозореца на голямата стая, откъдето идваше най-голямата глъчка. Тежките завеси бяха спуснати, но Кранц успя да открие пролука, през която можеше да види какво става вътре. Надигна се на колене и се взря през стъклото.
	В полезрението й попадна мъж с официално сако, застанал прав и очевидно произнасяше тост, защото в ръката си държеше чаша вино. Не чуваше какво говори, но и не я интересуваше. Обиколи с поглед онази част от помещението, до която имаше достъп. В единия край на масата, с гръб към прозореца седеше дама с дълга копринена рокля, която не отделяше очи от мъжа с чашата. Кранц оцени по достойнство диамантената й огърлица, но прецени, че не попадаше в нейния периметър. Нанасяше удара си на няколко сантиметра по-високо.
	Насочи вниманието си към отсрещния край на масата. Едва сдържа усмивката си, когато видя кой похапва фазан и отпива вино. Когато по-късно тази вечер Петреску се прибере в стаята си, ще завари гостенка на място, което най-малко подозира.
	Зърна и мъжа с черния фрак, който бе пуснал кучетата. Стоеше прав зад дамата с копринената рокля и доливаше чашата й. Други прислужници вдигаха чинии и замитаха случайни трохи с четки в сребърни лопатки. Кранц седеше напълно неподвижно, докато очите й обхождаха методично помещението в търсене на другото гърло, което Фенстън й беше поръчал да пререже.
	— Лейди Арабела, вдигам чаша, на първо място, за да ви благодаря за любезността и гостоприемството. Доставихте ми изключително удоволствие с превъзходната пъстърва и фазана, уловен във вашето имение, но най-голямо беше удоволствието от компанията на две забележителни жени. Ще запомня тази вечер и по още няколко причини. Не на последно място сред тях е фактът, че утре ще напусна Уентуърт Хол с две изключителни придобивки — един от най-прекрасните образци от творчеството на Ван Гог, както и обещанието на една от най-талантливите млади изкуствоведки да работи в управата на моята фондация. Вашият прадядо — продължаваше Накамура, като се обърна с лице към домакинята, — е проявил мъдростта да купи през 1889 година, близо преди век, автопортрета на Ван Гог от неговия приятел доктор Гаше. Утре този шедьовър ще предприеме пътуване към другия край на света. Неколкочасовият ми престой тук ме срещна и с друго ваше национално богатство, за което съм готов да платя.
	— Мога ли да попитам за какво говорите? — попита Арабела.
	Кранц реши, че е време да продължи проучването си.
	Пропълзя бавно покрай зида, давайки си сметка, че изпъкващите камъни в ъглите вероятно са част от замисъла на прекрасния проект на сър Джон Ванбру, но на нея просто й даваха възможност да изкачи до първия етаж като по изключително удобна стълба.
	Стигна балкона за по-малко от две минути и спря за миг, за да прецени колко може да са спалните, които ще трябва да обиколи. Знаеше, че докато има гости в дома, вероятно алармената инсталация не е включена във всяка стая. Сградата беше доста стара и следователно проникването вътре не би трябвало да е проблем дори за начинаещ крадец. С помощта на ножа си Кранц избута болта на прозореца на първата стая. Когато влезе, не си направи труда да търси ключа на лампата, а използва тънкото като писалка фенерче, което освети пространство колкото екран на малък телевизор. Светлото петно обиколи една по една стените, на всяка от които бяха закачени картини. Автори като Хале, Хобема и Ван Гойен биха развълнували очите на всеки познавач, но Кранц търсеше друг холандец. Щом отдели достатъчно време на всяко платно, тя изключи фенерчето и се върна на балкона. Влезе в следващата стая в момента, в който Арабела се изправи, за да благодари на Накамура за чудесната реч.
	И тук Кранц проучи картините, но никоя не предизвика усмивка на лицето й. Бързо се върна на парапета. В този момент икономът предлагаше на Накамура порто и кутия с пури. Гостът прие да му налеят „Тейлър ’47“. Арабела отказа питие, но разтри няколко пури поред и накрая избра марка „Монте Кристо“. Когато икономът драсна клечка кибрит, за да запали пурата на господарката си, Анна се усмихна. Всичко вървеше по план.


	Глава 56

	Кранц бе прегледала вече пет от спалните, когато Арабела покани гостите си да пият кафе в дневната. Оставаха й девет стаи и тя започна да се бои, че времето няма да й стигне, а втори шанс за подобна акция едва ли щеше дай се удаде.
	Бързо влезе в следващата спалня, чийто прозорец някой любител на чистия въздух бе оставил широко отворен. Запали фенерчето си и първото, което видя, бе леденият поглед на Железния херцог. Мина на следващата картина. В същия момент Накамура остави чашата си за кафе върху чинийката и се изправи.
	— Мисля, че е време да се оттегля, лейди Арабела — каза той. — В противен случай има опасност онези скучни мъже от „Коръс Стийл“ да си помислят, че губя форма. — Сетне се извърна към Анна. — Очаквам с нетърпение да ви видя утре сутринта. Вероятно ще можем по време на закуска да обсъдим някои идеи за развитието на моята колекция, дори можем да поговорим за вашата заплата.
	— Вече недвусмислено заявихте на колко ме оценявате — отбеляза Анна.
	— Не си спомням — изненада се Накамура.
	— Но аз много добре помня репликата ви как Фенстън ви е убедил, че заслужавам напълно петстотинте долара, които ви струвам на ден.
	— Опитвате се да се възползвате от един стар човек — усмихна се Накамура — е, добре, няма да се отметна от думата си.
	На Кранц й се стори, че чува някъде да се хлопва врата, и без да поглежда повече към Уелингтън, се върна бързо на балкона. Наложи се да прибегне до помощта на ножа, за да отвори следващия прозорец. Мина крадешком покрай стената и приближи поредното легло с балдахин. Очакваше и тук да бъде разочарована, но този път я очакваше изненада.
	Окото на един луд гений я гледаше от стената. Безумните очи на една убийца отвърнаха на погледа му.
	Кранц се усмихна за втори път този ден. Покатери се на леглото и приближи до следващата си жертва. Намираше се на сантиметри от творбата, когато ръката й се плъзна към джоба и измъкна ножа. Тъкмо посегна да го забие във врата на Ван Гог, когато си спомни, какво беше условието на Фенстън, ако иска да получи четири милиона вместо три. Изключи фенерчето, слезе от леглото и се мушна отдолу. Там легна по гръб и остана да лежи неподвижно.
	Когато гостите и домакинята се спряха в подножието на витата стълба, Арабела попита Андрюс дали Брунсуик и Пиктън са се прибрали.
	— Не, милейди — отговори икономът. — Но тази вечер ми се стори, че има доста зайци навън.
	— В такъв случай ще отида да прибера тези разбойници — промърмори тя и като се обърна към гостите си, добави: — Пожелавам ви лека нощ и очаквам да ви видя утре сутрин на закуска.
	Накамура се поклони и тръгна нагоре по стълбите след Анна. От време на време спираше да се наслади на портретите на прадедите на Арабела, които го гледаха от стените.
	— Моля да ми простите, че ви бавя, Анна, но вероятно няма да имам възможност да се срещна с тези господа отново.
	Младата жена се усмихна и го остави да се възхищава на портрета на госпожа Сидънс, рисуван от Ромни.
	Тя продължи по коридора и спря пред вратата на спалнята на Ван Гог. Натисна дръжката и запали лампата. Спря за миг, за да погали с поглед автопортрета над леглото. Свали роклята си и я закачи в гардероба. След това нареди останалите си дрехи на канапето до леглото с балдахин и включи нощната лампа. Часовникът й показваше малко след единайсет. Побърза да влезе в банята.
	Щом плиснаха водните струи, Кранц се измъкна изпод леглото и коленичи до него. Подуши въздуха, подобно на животно, което иска да се ориентира по миризмата. Душът в банята още работеше и тя се изправи предпазливо. Безшумно отиде да изключи централното осветление в спалнята. Остана да свети единствено лампата за четене до леглото. Кранц повдигна леко завивката и се плъзна отдолу. Хвърли последен поглед на Ван Гог, преди да се покрие през глава с тънкото одеяло, и почти се сля с просторното легло. Нито един мускул не трепваше по тялото й. Беше толкова дребна и тънка, че едва се забелязваше в сумрака на стаята. Макар и под завивките, тя чу, че душът спира. Последва пълна тишина. Вероятно Анна се сушеше. След това някакъв ключ щракна. Вероятно в банята. Затвори се врата.
	Кранц измъкна с едва забележимо движение ножа от специалния джоб на панталона и стисна здраво дръжката, усетила, че жертвата й е вече в стаята. След малко Анна се мушна в леглото, обърна се настрани и загаси нощната лампа. Докато отпускаше глава на пълната с гъши пух възглавница, усети, че се унася. Последната мисъл, която мина през съзнанието й, беше, че вечерта наистина мина много добре. Господин Накамура не само потвърди сключването на сделката, но й предложи и работа. Какво повече можеше да иска?
	Вече заспиваше, когато Кранц се подпря бавно на лакът, протегна другата си ръка и прокара показалец надолу по гърба на Анна, докато постепенно стигна до горната част на бедрото й. Анна въздъхна. Кранц замря за миг и едва тогава пъхна ръка между бедрата на жената до нея.
	Сънуваше ли, или някой наистина я докосваше, питаше се Анна, докато се люлееше някъде между съня и полубудното състояние. Не можеше да допусне, че в леглото й има някой. В този миг си даде сметка, че между краката й се намира студено острие. Тутакси се събуди. Хиляди объркани мисли се втурнаха в пламналия й мозък. Тъкмо щеше да хвърли одеялото на земята, когато до ухото й някой изсъска:
	— Да не си посмяла да мръднеш. Между краката ти има петнайсетсантиметров нож с върха нагоре. Само да гъкнеш, ще те разпоря до шията и ще си жива точно толкова, колкото да закопнееш за смъртта.
	Анна усещаше леденото острие и правеше усилие да не мърда, макар цялото й тяло да трепереше неудържимо.
	— Ако правиш каквото ти казвам — съскаше Кранц, — може и да останеш жива, но не разчитай много.
	Малкото здрав разум, останал в съзнанието на Анна, подсказваше, че наистина няма на какво да разчита и ако иска да увеличи шансовете си, трябва да се опита да спечели време.
	— Какво искаш? — попита тя.
	— Казах ти да не се обаждаш — повтори Кранц и размърда ножа, така че той стигна на сантиметри от клитора на младата жена. Анна замълча. — Протегни много бавно ръка и запали нощната лампа.
	Тя се подчини, усещайки, че ножът следва движенията й.
	— Добре. Сега ще дръпна одеялото от твоята страна, но ти няма да мърдаш. Нали не забравяш къде е ножът?
	Анна гледаше право пред себе си, докато Кранц изтегляше завивката настрани.
	— Сега бавно застани на колене с лице към стената — нареди Кранц. — Много бавно.
	Анна се подпря на лакътя на лявата си ръка, надигна се полека, докато коленете й опряха в матрака, и се обърна към стената. Пред очите й беше картината на Ван Гог. При вида на превързаното му ухо си спомни какво бе направила Кранц с Виктория.
	Сега тя се беше преместила зад нея и също стоеше на колене, без да изпуска ножа.
	— Бавно се наведи напред и улови картината от двете страни.
	Анна действаше безропотно, въпреки че всеки мускул на тялото й вибрираше неудържимо.
	— Повдигни я внимателно, откачи я и я остави на възглавницата.
	Анна събра сили и извърши всичко, както й беше наредено.
	— Сега много внимателно ще дръпна ножа от краката ти, за да го опра в шията. Не си помисляй дори да правиш резки движения, защото, уверявам те, ще те заколя само за три секунди, а след десет ще съм изчезнала през прозореца. Помисли си добре, преди да дръпна ножа.
	Анна не мърдаше. След секунди ножът се оттегли от вътрешната страна на бедрата й и както й беше обещано, докосна кожата на тила.
	— Вдигни картината от възглавницата и се обърни с лице към мен. Бъди сигурна, че през цялото време острието няма да е по-далеч от сантиметър от гърлото ти. Като ти казвам цялото време, значи наистина ще е така. А всяко движение, което по моя преценка е неочаквано, ще бъде и последното в твоя живот.
	Нямаше основания да не й вярва. Затова се наведе, вдигна предпазливо рамката и сантиметър по сантиметър започна да се извръща към Кранц, така както беше на колене. Когато за първи път видя нападателната си, Анна се изуми колко дребна и крехка изглеждаше тя. Някак уязвима. Тази грешка бе струвала живота на не един здравеняк. Ако Кранц бе надвила Сергей, то какви биха могли да са шансовете на човек като нея. Невероятно много мисли минаваха през ума й в този момент. Ами ако беше приела предложението на Андрюс дай донесе чаша топло какао преди сън?
	— А сега искам да обърнеш картината така, че да е с лице към мен — нареди Кранц. — И гледай да не сваляш очи от върха на ножа. — Вдигна бавно оръжието си и то застана над главата на Анна. Докато тя обръщаше картината, Кранц насочи върха към предпочитаната от нея част от човешката анатомия.
	— Дръж здраво рамката, защото приятелят ти господин Ван Гог ще загуби след миг нещо повече от ухото си.
	— Но защо? — не се сдържа Анна.
	— Радвам се, че попита, защото господин Фенстън много ясно нареди ти да си последният човек, който ще види шедьовъра, преди да бъде унищожен.
	— Защо? — повтори Анна.
	— След като не може да има картината, иска да е сигурен, че тя няма да принадлежи и на Накамура — уточни Кранц. Върхът на ножа не се отделяше на повече от сантиметър от шията на Анна. — Грешка е да вървиш срещу Фенстън. Жалко, че няма да имаш шанса да разкажеш на твоята лейди Арабела какви са плановете на Фенстън за нея. Не вярвам той да има нещо против да ги споделя с теб. Щом картината бъде унищожена, жалко, че милейди нямаше възможност да я застрахова, той ще разпродаде всичко тук, за да си върне парите. Нейната смърт, за разлика от твоята, ще бъде дълга и мъчителна. Не мога да не се възхитя на ясната и логична мисъл на господин Фенстън — замълча за миг. — Май времето на Ван Гог, а и твоето, вече изтича.
	Кранц вдигна рязко ножа над главата си и заби острието в платното. Ана усети цялата сила, съдържаща се в удара на тази жена, която пред очите й изрязваше неравен кръг около главата на портрета. В центъра на платното зейна назъбена дупка. Кранц се отдръпна леко назад, за да се наслади на резултата. Беше изпълнила тази точка от договора си с Фенстън до най-малката подробност. Анна бе станала свидетел на целия спектакъл, значи Кранц спокойно можеше да пристъпи към действие за спечелването на четвъртия милион.
	Анна проследи как главата на Ван Гог пада на чаршафа до нея, без да е пролята и капка кръв. Докато Кранц се радваше на постигнатото, Анна замахна с рамката и я стовари върху главата на нападателката си. Онази обаче беше по-бърза, извъртя се светкавично и посрещна удара с лявото си рамо. Анна все пак успя да скочи от леглото и дори измина няколко крачки към вратата, преди Кранц да се освободи от рамката и да се хвърли по петите на дръзката си жертва. Със светкавичен плонж се метна върху нея и заби ножа си в крака на Анна, която се просна земята, само на няколко сантиметра от вратата. Бликналата кръв заля всичко наоколо. Въпреки всичко Анна се протегна към дръжката, но беше късно. Кранц скочи отгоре й, преди да успее да я докосне, пръстите на едната й ръка стискаха здраво дългите руси коси. Притисна жертвата си към земята и всеки миг щеше да направи прочутия си разрез. Последните думи, които Анна чу, бяха:
	— Този път е лично.
	Вратата на стаята се отвори с трясък. На прага стоеше не иконом с чаша топло какао, а висока жена, стиснала ловна пушка под мишница. Ръцете и блестящата й рокля бяха изпоцапани с кръв.
	Кранц се вцепени. Пред нея стоеше Виктория Уентуърт. Та тя беше убила тази жена! Нима това беше духът й. Поколеба се объркана, когато видя, че привидението пристъпва към нея. Не можеше да откъсне очи от гневното лице, но ножът й все още стоеше опрян в кожата на Анна.
	Арабела вдигна цевта и Кранц се отдръпна назад, повличайки и жертвата си по посока на отворения прозорец. Пръстът на Арабела бе на спусъка.
	— Още една капка кръв и ще се разлетиш на парчета. Започвам с краката, вторият куршум ще е в корема ти. И това съвсем няма да е краят. Обещавам ти дълга и мъчителна смърт. Няма да викам линейка, докато не се убедя, че с нищо не могат да ти помогнат. — Арабела наведе надолу мушката на цевта. — Пусни я и няма да стрелям. — Освободи предпазителя и зачака. Изненада се от ужаса, изписал се на лицето на Кранц, докато Анна остана неочаквано спокойна.
	Без никакво предупреждение Кранц пусна косата на доскорошната си жертва и се хвърли към прозореца, след миг вече беше на балкона. Арабела светкавично вдигна пушката и незабавно стреля. Куршумът счупи стъклото на прозореца и отнесе парче от стената. Тя изтича до прозореца и се провикна:
	— Андрюс, сега! — все едно даваше начало на лова на фазани.
	Секунда по-късно светлините на охранителната система заляха парка пред къщата и той заприлича на футболно игрище с един-единствен играч, устремил се с всички сили към вратата.
	Арабела се вгледа в дребната фигура, която тичаше на зигзаг през моравата, и вдигна повторно оръжието си, нагласи го на рамо, прицели се, пое си дъх и натисна спусъка. Кранц се строполи на земята, но успя да пролази до стената.
	— По дяволите — изсумтя лейди Уентуърт. — Само я докоснах. — С бърза крачка напусна стаята, изтича надолу по стълбите и много преди да стигне изхода, се провикна: — Още два патрона, Андрюс.
	Икономът беше вече до външната врата. С едната си ръка отвори, а с другата подаде на милейди исканите патрони. Арабела презареди оръжието си в крачка и се спусна надолу по стълбите към моравата. Едва различаваше дребната фигура, която бе сменила посоката на оттегляне и вече тичаше към отворената желязна порта на имението. Затича след нея и доста бързо скъси разстоянието. Когато се убеди, че целта й е вече в обсега на оръжието, спря насред тревата и вдигна пушката. Опря приклада в рамото си и се прицели, когато изневиделица откъм пътя се разнесе вой на полицейски сирени. Три коли на полицията и една линейка връхлетяха през портата със запалени фарове и заслепиха Арабела. Вече не можеше да види жертвата си.
	Челната кола удари спирачки пред краката на лейди Уентуърт и едва когато видя кой излиза от нея, тя свали оръжието си с видима неохота.
	— Добър вечер, господин полицейски инспектор — поздрави и заслони очите си с длан, за да се предпази от силната светлина.
	— Добър вечер, Арабела — отговори началникът на полицията непринудено, сякаш бе закъснял с няколко минути за някое от партитата й. — Всичко наред ли е?
	— Беше наред до твоята поява — троснато отговори тя. — Не ти ли омръзна да си вреш носа в живота на хората? Как успяхте да дойдете толкова бързо, ако смея да попитам?
	— Трябва да благодариш на твоя американски приятел Джак Делейни. Предупреди ни, че може би ще се нуждаеш от подкрепа. Ето защо от около час сме пред къщата и наблюдаваме.
	— Не съм молила никого за помощ — заявява Арабела и отново вдигна пушката си. — Ако ми бяхте дали само още няколко минути, щях да съм я ликвидирала и с радост щях да понеса последствията от това.
	— Нямам представа за какво говориш — рече инспекторът и отиде до колата, за да загаси светлините. От другите полицейски коли и линейката нямаше и следа.
	— Оставихте я да избяга, глупаци такива — не се сдържа Арабела и за трети път вдигна оръжието. Едва сега видя, че до нея само по халат е застанал господин Накамура.
	— Струва ми се, че Анна…
	— О, Господи! — възкликна ужасена жената и се спусна презглава към къщата. Тичаше и по стълбите, мина тичешком през вратата и продължи със същата скорост нагоре по мраморното стълбище. Спря едва когато стигна в спалнята на Ван Гог. Там завари Андрюс, коленичил на пода, да превързва сръчно крака на Анна. Миг след това в стаята се втурна и господин Накамура. Спря, за да си поеме дъх, след което отбеляза:
	— От години се питам, Арабела, какво ли става по време на парти в английски дом в провинцията. — Пое си отново дъх и добави: — Е, сега вече знам.
	Лейди Уентуърт избухна във весел смях и се обърна към своя гост, втрещил се в съсипаната картина на пода.
	— Господи! — не се сдържа Арабела, когато видя какво е останало от ценното й наследство. — Онова копеле Фенстън все пак ни победи. Сега разбирам защо е бил толкова сигурен, че ще бъда принудена да разпродам останалата част от колекцията си, та дори и Уентуърт Хол.
	Анна се изправи бавно на крака и се добра до леглото, за да приседне.
	— Не съм съвсем съгласна — рече и погледна Арабела. — Но затова трябва да благодариш на Андрюс.
	— На Андрюс ли?
	— Когато го предупредих, че господин Накамура ще си тръгне утре рано сутринта и не бива да закъснее за срещата си в „Коръс Стийл“, той предложи да изнесе картината от спалнята, докато вечеряме, за да не ме буди в ранни зори. Така не само хората му щяха да успеят да сложат обратно оригиналната рамка, но и да опаковат картината, преди господин Накамура да е готов за тръгване. — Замълча за миг, но скоро се съвзе и продължи: — Споделих с Андрюс, че вероятно няма да си много доволна, ако не спазва нарежданията ти, докато аз направо нарушавам нормите на доброто поведение на един гост. Много добре си спомням думите му: „Ако вие нямате нищо против да заменя шедьовъра с неговото копие, не мисля, че лейди Арабела би имала нещо против.“
	Това бе един от малкото случаи през четирийсет и девет годишния му стаж в имението, когато Андрюс видя лейди Арабела да не знае какво да отговори.
	— Мисля, че трябва веднага да го уволните за неподчинение — обади се Накамура. — Тогава ще мога да му предложа да работи при мен. Ако се съгласиш, Андрюс — обърна се той към иконома, — ще удвоя заплатата, която взимаш сега.
	— И дума да не става — отсече Арабела, преди още Андрюс да е успял да отговори. — Той е национално богатство, с което нямам никакво желание да се разделям.


	26 септември

	Глава 57

	Господин Накамура се събуди няколко минути след шест с усещането, че е чул шум от затваряне на врата. Спомни си преживяванията от миналата нощ и му бяха необходими няколко минути, за да се убеди, че не е сънувал.
	Отметна завивките и спусна крака на килима, където напипа с пръсти пантофи, които някой бе оставил пред леглото му. Обу ги, облече халата и се насочи към стола, където предишната вечер бе оставил официалното си сако, ризата и останалите си дрехи. Смяташе да приготви багажа си рано сутринта. Там обаче ги нямаше. Опита се да си спомни дали не ги беше прибрал вече в куфара. Вдигна капака и видя, че ризата, изпрана и изгладена, е сгъната вътре, а сакото, също изгладено, виси в чантата за костюми.
	Влезе в банята и видя, че ваната е пълна малко над половината. Провери температурата и установи, че водата е топла, без да е гореща. Тогава си спомни звука от затваряне на врата. Точно толкова силен, че да го събуди, без да безпокои останалите гости в дома. Накамура свали халата си и стъпи във ваната.


	Анна излезе от банята и започна да се облича. Посегна да вземе часовника, който Тина й беше дала, и видя, че на нощното й шкафче има плик. Дали Андрюс не беше го оставил, докато е била в банята? Сигурна беше, че го нямаше когато се събуди. На него бе написано само „Анна“. Позна решителния почерк на Арабела.
	Приседна на края на леглото и скъса плика.

	„Уентуърт Хол
	26 септември, 2001
	Скъпа моя Анна,
	Откъде да започна с благодарностите? Преди десет дни ми заяви за желанието си да докажеш, че нямаш нищо общо с трагичната смърт на Виктория. Оттогава направи далеч повече от това, дори спаси семейния бекон.“

	Анна се разсмя от все сърце на типично английския израз за „насъщния хляб“. От плика изпаднаха два листа. Наведе се да ги вдигне от пода и ахна. Единият бе чек, издаден от банка „Кутс“, на името на Анна Петреску на стойност един милион паунда. А вторият…


	Щом се облече, Накамура взе мобилния си телефон от нощното шкафче и набра един номер в Токио. Нареди на финансовия си директор да преведе сумата от четирийсет и пет милиона долара в банката му в Лондон. Излишно беше да говори с адвокатите си, защото вече им беше дал инструкции да прехвърлят капарото, което държаха, в банка „Кутс“, където семейство Уентуърт имаха сметка от близо двеста години.
	Преди да излезе от стаята за закуска, спря за миг пред портрета на Уелингтън. Поклони се леко пред Железния херцог, убеден, че той е останал доволен от развитието на събитията снощи.
	Докато се спускаше надолу по мраморното стълбище, забеляза Андрюс в преддверието. Икономът наглеждаше последните приготовления за изнасянето на Ван Гог, вече с оригиналната си рамка. Помощникът му поставяше внимателно дървената кутия до изхода, за да може да бъде подръка, когато пристигне колата на Накамура.
	Тъкмо бе стигнал най-долното стъпало, когато Арабела шумно отвори вратата на стаята за закуска.
	— Добро утро, Такаши — поздрави го сърдечно. — Искрено се надявам въпреки снощните събития да си си починал.
	— Благодаря ти, Арабела — отговори той и извърна глава към куцукащата надолу по стълбите Анна.
	— Не знам как да ти благодаря — рече младата жена.
	— „Сотбис“ щяха да ме одерат с далеч по-голяма сума — подхвърли Арабела, без повече обяснения.
	— А знам също, че и Тина… — опита се да продължи Анна, но беше прекъсната от отривисто почукване на вратата.
	Накамура спря насред помещението, а Андрюс с бързи стъпки тръгна да отвори.
	— Това вероятно е моят шофьор — обади се японецът.
	— Добро утро, господине — рече икономът.
	Арабела се приближи да види кой е и широко се усмихна на неочаквания гост.
	— Здравей, Джак — поздрави тя. — Радвам се, че идваш навреме за закуска. Отскочил си случайно от Щатите или прекара нощта в местното полицейско управление?
	— Не, Арабела. Разказаха ми за подвизите ти снощи — ухили се Джак.
	— Ето го и моят герой — присъедини се към възторженото посрещане Анна. Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Появи се тъкмо навреме, за да ни спасиш.
	— Не беше много честно — укори го Арабела — да предупреждаваш местната полиция, и на първо място шефа на управлението.
	Анна се обърна към Накамура.
	— Това е моят приятел Джак Фицджералд Делейни.
	— Който несъмнено има кръщелно име Джон — предположи японецът, докато се здрависваше с Джак.
	— Съвършено вярно, сър.
	— Такива имена се избират от майка ирландка или може би сте роден на двайсет и втори ноември 1963*?
	[* На тази дата е убит президентът Кенеди, чиито малки имена са Джон Фицджералд. — Б.пр.]
	— Виновен и по двете обвинения.
	— Много смешно — подхвърли само Арабела и поведе гостите си към стаята за закуска. Анна заразказва оживено на Джак защо е превързан крака й.
	Домакинята покани Накамура да седне от дясната й страна. Даде знак на Джак да заеме стола отляво.
	— Седни до мен, младежо. Има още няколко въпроса, които бих искала да ти задам.
	Джак забеляза блюдото с бъбреци с подправки и посегна към ножа и вилицата.
	— Засега може да забравиш за храната — скастри го домакинята, — поне докато не им разкажеш защо не съм на първа страница на „Дейли Мейл“ с разказ за героичните ми действия снощи.
	— Нямам представа за какво говорите — опита да се измъкне Джак, докато Андрюс му наливаше кафе.
	— И ти значи. Нищо чудно, че толкова много хора нямат доверие в теориите за заговори и полицейски акции. Хайде помисли малко, Джак.
	— Когато разговарях тази сутрин с колегите си от МИ 5, те ме увериха, че нито един терорист не е прекрачил границите на тази страна през последните двайсет и четири часа.
	— С други думи, тя се е измъкнала пак — намеси се Анна.
	— Не съвсем. Мога да ви уверя, че жена, висока около метър и петдесет, с тегло към четирийсет килограма и с рана от куршум, е прекарала нощта в затвора „Белмарш“.
	— Откъдето сигурно ще избяга — предположи Арабела.
	— Никой не е избягал от „Белмарш“ досега.
	— В крайна сметка сигурно ще я изпратят в Букурещ.
	— Съмнявам се — възрази Джак. — На първо място, няма никакви данни, че тя е влязла в тази страна, пък и никой няма да търси жена точно в този затвор.
	— В такъв случай ти позволявам да си вземеш малко гъби.
	Джак отново посегна към вилицата и ножа.
	— Горещо ги препоръчвам — обади се Накамура и се надигна от мястото си. — За съжаление се налага да ви напусна, защото има опасност да закъснея за моята среща.
	Наложи се Джак за втори път да остави вилицата и ножа и да се изправи заедно с всички да изпрати господин Накамура.
	Андрюс седеше пред входа на дома и се разпореждаше как да поставят червената дървена кутия в багажника на лимузината, когато Арабела и гостите излязоха на площадката.
	— Струва ми се — започна господин Накамура, — че ако опиша с една дума престоя си в Уентуърт Хол като „запомнящ се“, това ще е типичен пример за английското омаловажаване. — Обърна се, за да хвърли последен поглед на портрета на Гейнсбъро на лейди Катрин Уентуърт. — Ако греша поправете ме, Арабела, но тя не носи ли огърлицата, с която бяхте снощи на вечеря?
	— Точно така — усмихна се Арабела. — Милейди е била актриса, нещо, което по съвременната терминология би се равнявало на танцьорка на пилон, така че един Господ знае кой от многобройните й почитатели й я е подарил. Не се оплаквам, защото тъкмо на нея трябва да благодаря за красивото бижу.
	— И за обеците също — додаде Анна.
	— За съжаление обецата е само една — тъжно въздъхна Арабела.
	— Обецата ли? — Джак бе впил поглед в картината. — Може ли да съм толкова тъп? Било е пред очите ми през цялото време.
	— Какво е било пред очите ти? — попита младата жена.
	— Липман беше написал на гърба на снимката на Фенстън с Джордж Буш: „Това е доказателството, от което имаш нужда“.
	— Доказателство за какво? — поинтересува се и Арабела.
	— Че той е поръчал убийството на сестра ти.
	— Не намирам връзка между президента на Съединените щати и лейди Катрин Уентуърт — изсумтя нейно благородие.
	— Точно тази грешка допуснах и аз. Връзката не е между лейди Уентуърт и Буш, а между лейди Уентуърт и Фенстън. И следата направо ще ни избоде очите.
	Всички отправиха погледи към портрета на Гейнсбъро.
	— И двамата носят една и съща обеца — първа наруши мълчанието Анна. — На мен също не ми е направило впечатление. Спомням си, че забелязах новата обеца на ухото на Фенстън в деня, в който ме уволни, но изобщо не я разпознах.
	— Липман обаче бързо е осъзнал значението на този факт — уточни Джак, който само дето не потриваше доволно ръце.
	— Разбирал е, че това е жизненоважно доказателство, което ще ни даде шанс да повдигнем обвинение.
	Андрюс леко се изкашля.
	— Прав си Андрюс — обади се Арабела. — Не бива да задържаме повече господин Накамура. Много семейни разкрития му се събраха през последния ден.
	— Това е вярно — съгласи се японецът. — Все пак искам да поздравя господин Делейни за забележителното разкритие.
	— Бавно, но сигурно стигна до истината — отбеляза Анна и улови за ръка младия мъж.
	Господин Накамура се усмихна, а Арабела го придружи до вратата на колата, Анна и Джак останаха на най-горната площадка.
	— Добра работа свърши, ловецо. Напълно съм съгласна с господин Накамура.
	Джак се усмихна.
	— Да не говорим за твоя принос на новобранец? Разбра ли защо Тина?…
	— Вече мислех, че си забравил — въздъхна Анна. — Трябва да призная, че съм пропуснала няколко много ясни доказателства, очевидни дори за аматьор.
	— Какви например?
	— Едно момиче, което е привърженик на отбора „49“, както и на „Лейкърс“, с достатъчно познания в областта на изкуството и с вкус към американското изкуство, с хоби да плава с яхта на име „Кристина“, наречена на имената на двете деца на собственика.
	— Тя е дъщерята на Крис Адамс! — възкликна Джак.
	— И сестра на Крис Адамс младши.
	— Това обяснява всичко.
	— Почти всичко. Тина Адамс не само е загубила дома си, след като Кранц е прерязала гърлото на брат й, но й се е наложило да прекъсне образованието си в правния факултет, да, тъкмо правния.
	— Излиза, че Фенстън е попаднал на неподходящ човек.
	— Нещо повече. Тина сменя името си от Адамс на Форстър, мести се в Ню Йорк, преминава курс за секретарки, кандидатства за апетитно място в банка и чака секретарката на Фенстън да напусне — нещо напълно обичайно, — за да се вклини.
	— При това успява да издържи до уволнението миналата седмица — напомни Джак.
	В това време господин Накамура се поклони дълбоко на домакинята си и най-сетне се качи в лимузината.
	— Още по-добрата новина, ловецо, е… — Анна помаха за сбогом на Накамура, — че Тина е успяла да копира всички документи, уличаващи Фенстън, на своя компютър. Запазила е договори, писма, дори личните бележки, които Фенстън си мисли, че са унищожени в Северната кула. Ето защо смятам, че няма да мине много и ти ще успееш да приключиш случая на Брайс Фенстън.
	— Благодарение на теб и на Тина — отбеляза Джак. Замълча за миг. — Все пак е загубила абсолютно всичко.
	— Не съвсем. Арабела й подари един милион долара за ролята, която изигра в спасяването на Уентуърт Хол.
	— Един милион долара?
	— Да не споменаваме за милиона лири, който получавам аз за усилието — „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“, както бе написала Арабела в бележката си.
	— Свети Лука — рече Джак. — „Давайте и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери*“.
	[* Лука, 6: 38. — Б.пр.]
	— Впечатлена съм — възхити се Анна.
	— Като си помисля, дори не успях да закуся — оплака се Джак.
	— Може да се смиля над теб и да ти позволя да се присъединиш към мен на обяд в първа класа на самолета, с който се прибирам.
	Той се обърна и се усмихна.
	— По-скоро бих желал да дойдеш на вечеря с мен в събота вечер.
	— Вечерта на ирландското задушено ли? — попита Анна. — Май ще е по-добро от храната в първа класа. С удоволствие ще дойда.
	— Преди да се съгласиш, трябва да те предупредя за нещо.
	Колата на Накамура вече се бе скрила от погледите им.
	— И какво е то?
	— Майка ми е с впечатлението, че досега си била омъжена три пъти, имаш пет деца, не всичките от съпрузите ти, като четири от тях ползват наркотици, а петото е в затвора. — Той замълча. — Освен това знае, че се занимаваш с професия, далеч по-древна от тази на консултант по история на изкуството.
	Анна се разсмя от все сърце.
	— И какво ще й кажеш, когато разбере, че нищо от това не отговаря на истината?
	— Че не си ирландка — отговори смутено Джак.


	Бележка на автора

	Ван Гог отрязва с бръснач лявото си ухо след скандал с приятеля си Гоген, но и до днес остава загадка защо и на двата автопортрета, които е рисувал след това, е превързано дясното.
	Специалистите по история на изкуството, включително и Луи ван Тилборг, куратор на картините в музея „Ван Гог“, са убедени, че художникът е рисувал с огледало пред себе си.
	Като доказателство Тилборг изтъква думите на самия художник в писмо до брат му Тео от 17 септември 1888 г. по повод огледалото, което си купува, „за да му помогне в работата“ (писмо № 685 в изданието с писма на Ван Гог от 1900 г. и писмо № 537 в английското издание от 1953 г.).
	Огледалото остава в Арл, след като художникът се премества в Сен-Реми. Ван Гог пише в друго свое писмо, този път до Ж. Жиноу (11 май 1890 г., писмо № 634 в английското издание, писмо № 872 в холандското издание), в което го моли „да се грижи много за огледалото“.
	Известно е, че Ван Гог е създал два автопортрета с превързано ухо. Единият може да бъде видян в института „Кортуолд“ в Лондон. Вторият е притежание на частна колекция.


	Jeffrey Archer
	False impression, 2005

	__Издание:__
	Американска, първо издание
	ИК „Бард“, София, 2006
	Редактор: Мария Василева
	Коректор: Иванка Нешева
	ISBN: 978-954-584-068-5

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/29963
	Последна корекция: 20 април 2014 в 09:08