Короната на демона


 Джеймс Ролинс

 
 

  	Недалеч от брега на Бразилия изследователски екип открива невиждан ужас — остров, на който целият живот е бил заличен от невъобразим непознат вид. Учените са атакувани от неизвестни нападатели, които избиват всички с изключение на ентомолога и експерт по отровни създания професор Кен Мацуи.
 	Най-странното е, че необяснимата заплаха може да се проследи назад в миналото до ужасяваща тайна, погребана преди век под Националната алея във Вашингтон — кости, запечатани в кехлибар. Артефактът е скрит от учени заговорници, водени от Александър Греъм Бел, с цел да бъде защитено човечеството. Но те не се осмеляват да го унищожат, защото в кехлибара се съдържа и изумително обещание за бъдещето — тайната на живота след смъртта.
 	С проблема ще се заеме командир Грей Пиърс от „Сигма“. Основната мисия на „Сигма“ винаги е била да реагира първа и да бъде първата линия на Америка срещу новопоявили се заплахи. Но този път дори „Сигма“ може и да не успее да разгадае смъртоносната загадка…

 
 

  Джеймс Ролинс

 Короната на демона

 
 

  	На мама Керъл
 	За всичко, което даде на онези около нея безкористно и с обич през живота си.
 
 

 	Картите са дело на Стив Прей. Всички права запазени. Използвани с разрешението на Стив Прей.
 	 
 	 
 	Тази книга е художествена измислица. Имената, героите, местата и събитията са продукт на авторовото въображение или се използват фиктивно и не следва да се възприемат като действителни. Всяка прилика с реални събития, места, организации или хора, живи или мъртви, е чиста случайност.
 

  Благодарности

 
 	По всяка страница на тази книга са оставени отпечатъците на много хора, повечето от онзи кръг от критици, които бяха с мен още от началото на писателската ми кариера, когато все още бях практикуващ ветеринар и пишех разкази, които сега са погребани на сигурно място в задния ми двор. Така че първо и най-вече искам да благодаря на онази сплотена група читатели, които са моите първи редактори: Сали Ан Барнс, Крис Кроув, Лий Гарет, Джейн О’Рива, Дени Грейсън, Ленард Литъл, Джуди Прей, Каролайн Уилямс, Крисчън Райли, Тод Тод, Крис Смит и Ейми Роджърс. Както винаги, огромни благодарности на Стив Прей за чудесните карти… на Дейвид Силвиан за това, че ме държа на земята и ме подтикваше към все по-големи висини… на Чери Макартър за многото важни исторически и научни подробности, които могат да се намерят на тези страници… на Хироаки Ендо, който помогна с японските преводи (тук следва да посоча, че всички грешки в тях са единствено мои)… на Полина Жилкиевич, задето ми позволи да използвам картата на баща ѝ в книгата, и на Моника Шчепа, която осъществи връзката с нея. Накрая и с неохота трябва да благодаря на Стив Бери за помощта му за някои исторически подробности около Смитсъновия институт, тъй като по стечение на обстоятелствата и двамата работим върху истории, свързани с това чудесно учреждение. И разбира се, огромни благодарности на всички от „Харпър Колинс“ за това, че винаги ме подкрепят, и особено на Майкъл Морисън, Лайет Стелик, Даниел Бартлет, Кейтлин Хари, Джош Марвел, Лин Грейди, Ричард Акан, Том Егнър, Шон Никълс и Ана Мария Алеси. И накрая, разбира се, специални благодарности на хората, които изиграха основна роля във всички етапи от създаването на тази книга — на невероятния ми редактор Лиса Кош, която е с мен от първата ми книга отпреди две десетилетия, на усърдната ѝ колега Приянка Кришнан и на неуморимите ми агенти Ръс Гейлън и Дани Барър (както и на дъщеря му Хедър Барър). И както винаги трябва да подчертая, че вината за всички грешки във фактите и детайлите в тази книга, които се надявам да не са много, пада изцяло върху моите рамене.
 

   
 	 
 

  Исторически бележки

 
   
 	Централата на „Сигма“ е заровена под Смитсъновия замък — огромна постройка с кули от червен пясъчник, построена през 1849 г. до Националната алея. От тази внушаваща респект сграда се появил обширният комплекс от музеи, изследователски центрове и лаборатории, известен като Смитсънов институт. Но преди всичко това и по време на Гражданската война тази сграда помещавала всички колекции на института.
 	Но какво е истинското начало на това блестящо свидетелство на науката?
 	Колкото и да е странно, основателят на института не е американец, а един доста ексцентричен британски химик и минералог на име Джеймс Смитсън. Преди смъртта си през 1829 г. той завещал половин милион долара на Съединените щати (около дванайсет милиона долара днес, или 1/66 от федералния бюджет по онова време) за основаването на „институция за увеличаване и разпространяване на знанията сред хората“.
 	Въпреки това и до днес съществува мъгла от загадки около този благодетел. Първо, Джеймс Смитсън никога не е стъпвал на американска земя, но въпреки това оставил състоянието си и богатата си колекция минерали на тази държава. Нещо повече, приживе Смитсън никога не е споменавал за намерението си да дари такова богатство на Съединените щати и е странно, че след смъртта му племенникът му го погребал не в Англия, а в италианския град Генуа. Една от причините да знаем много малко за този човек е, че през 1865 г., в края на Гражданската война, в Замъка избухнал опустошителен пожар. Долните етажи оцелели (понесли поражения единствено от водата при гасенето), но горните изгорели напълно. По-голямата част от архива на Смитсън, включително дневниците и научните му записки, била унищожена. Така трудът на целия му живот бил погълнат от пламъците и останал изгубен за историята.
 	Но загадките около Смитсън не приключват със смъртта му. През зимата на 1903 г. прочутият американски изобретател Александър Греъм Бел заминал за Италия въпреки открито заявеното несъгласие на Управителния съвет на института и разкопал гроба на Смитсън в Генуа. Прибрал костите му в цинков ковчег и избягал обратно в Съединените щати с параход. След завръщането си Бел погребал останките на Смитсън в Замъка, където те остават и до днес.
 	Защо изобретателят на телефона не се подчинил на желанието на колегите си от съвета и откраднал костите на Смитсън? Дали причината била, че гробът на благодетеля бил застрашен от близка каменоломна, както твърдят повечето историци? Или около ексцентричния Джеймс Смитсън е имало нещо повече — първо, най-неочакваното му дарение, после загадъчният пожар, унищожил наследството му, и накрая странното пътуване на Александър Греъм Бел до Италия с цел да изрови костите му?
 	Ако искате да научите шокиращата истина за една мрачна американска загадка, продължете с четенето…
 

  Научни бележки

 
   
 	Palaeovespa forissantia, хартиена оса, живяла преди 34 милиона години.
 	Кое е най-смъртоносното животно на планетата? Да погледнем класацията. Акулите убиват средно шестима души годишно, докато лъвовете са виновници за около двайсет и два смъртни случая. Колкото и да е изненадващо, нападенията на слонове причиняват смъртта на петстотин души годишно. Змийските ухапвания удвояват това число — от тях умират около хиляда души на година. Разбира се, ние ги изпреварваме значително, като избиваме по четиристотин хиляди от собствения си вид всяка година. Но истинският убиец в животинския свят е много по-дребен и много по-смъртоносен. Говоря за обикновения комар. Като преносител на куп болести — малария, жълта треска, нилска треска, а сега и Зика — тези летящи кръвопийци са виновни за смъртта на повече от милион души годишно. Ухапванията от комари са основната причина за смъртността при децата на възраст под пет години.
 	Но има и други малки гадини, които се съревновават с комара за тази убийствена корона. Мухата цеце предизвиква смъртта на десет хиляди души годишно. Подходящо наречената буболечка убиец (от семейство Reduviidae) се справя малко по-добре с дванайсет хиляди жертви. В крайна сметка едно или друго животно е причина за смъртта на един човек от шейсет всяка година.
 	Защо ви казвам всичко това? За да ви припомня, че ние не живеем в ерата на човека, а в ерата на насекомите — и тази ера продължава вече повече от четиристотин милиона години. Докато ние сме на тази планета от мижавите 300 000 години, насекомите са се плодели и разпространявали много преди динозаврите, запълвайки всяка екологична ниша. Днес дори се предполага, че насекомите са допринесли (а може би дори са изиграли основна роля) за изчезването на динозаврите. Как ли? Анализът на фосилни останки показва, че тези миниатюрни хищници са нападали тежките грамадни гущери, които били отслабени от климатичните промени в края на кредата, и са допринесли значително за изчезването им със своето хищничество и разпространението на болести. Насекомите се възползвали от онзи удобен момент през праисторията най-сетне да отърват завинаги планетата от своя основен конкурент за всички онези нови видове растения и цветя — и с един замах сложили край на ерата на динозаврите.
 	Това, разбира се, поражда въпроса за най-новия им съперник за намаляващите природни ресурси на света — възможно ли е ние да станем следващата им цел?
  	Не мога да убедя себе си, че един добронамерен и всемогъщ Бог ще създаде ихневмонидите [паразитни оси] специално с целта да изяждат гъсениците отвътре…
 	— Чарлз Дарвин в писмо до ботаника Аса Грей
 	от 22 май 1860 г.
 
  	Те са много погрешно разбрани създания.
 	— Дж. К. Роулинг, „Хари Потър и огненият бокал“
 
 

  Пролог

 
 	11:07
 	31 декември 1903 Генуа, Италия
 	Времето беше налегнало тежко върху плещите на пътниците. Файтонът, който се изкачваше от заснежената Генуа, с рязък подскок внезапно зави по една тясна улица.
 	Седящият отзад Александър Греъм Бел изстена. Още се възстановяваше от треската след презокеанското пътуване с жена си. На всичкото отгоре от пристигането им в Италия преди две седмици нищо не вървеше гладко. Италианските власти спъваха на всяка крачка плановете му да се добере до останките на Джеймс Смитсън — човека, основал Смитсъновия институт. За да улесни ограбването на гроба, той беше принуден да действа като шпионин и посланик едновременно и да прибягва поравно до подкупи и измами. Това беше игра за много по-млад човек, не за мъж в средата на петдесетте. И напрежението беше взело своето.
 	Жена му стисна китката му.
 	— Алек, няма да е зле да кажем на кочияша да кара по-бавно.
 	Той потупа ръката ѝ.
 	— Не, Мейбъл, времето се разваля. А и французите ни дишат във врата. Сега или никога.
 	Преди три дни, точно когато си беше осигурил всички разрешителни, някакви далечни френски роднини на Смитсън бяха изпълзели от някаква дупка да предявят претенции върху останките му, без изобщо да имат представа какъв е залогът. Преди френската пречка да стане непреодолима, Бел беше посочил пред италианските власти, че тъй като Смитсън е оставил цялото си състояние на Съединените щати, подобно завещание несъмнено би трябвало да включва и тленните му останки. Затвърди позицията си с пачки лири в правилните ръце, като в същото време категорично заявяваше (напълно невярно), че президентът Теодор Рузвелт подкрепя мисията му.
 	Макар че дотук беше успял, не можеше да разчита, че хитрините му ще издържат още дълго.
 	„Наистина сега или никога“.
 	Докосна джоба на гърдите си, където държеше късче хартия с обгорели ръбове.
 	Мейбъл кимна към ръката му.
 	— Мислиш ли, че може още да е там? В онзи гроб, погребано с тялото му?
 	— Трябва да сме сигурни. Преди половин век някой е бил на крачка от разкриването на тази тайна. Не бива да допускаме италианците да довършат работата.
 	През 1829 г. Джеймс Смитсън бил погребан от племенника си в малко гробище на малък нос в Генуа. По онова време гробището било собственост на британците, но италианците запазили правата си върху земята под него. През последните няколко години една съседна каменна кариера бавно прояждаше пътя си към възвишението и сега компанията искаше да го изравни цялото, включително и гробището.
 	Когато научиха за заплахата за костите на основателя на Смитсъновия институт, членовете на музейния съвет започнаха да обсъждат дали да спасят останките му, преди да бъдат взривени и да изчезнат в морето. Точно по това време в ръцете на Александър попадна едно старо писмо. То беше написано от първия секретар на института Джоузеф Хенри, който ръководел построяването на Замъка и който по-късно бе умрял между стените му.
 	— Хенри не беше глупак — промърмори той под нос, като поглаждаше гъстата си брада.
 	— Знам колко много му се възхищаваше — утеши го Мейбъл. — И ценеше приятелството му.
 	Той кимна.
 	„Достатъчно, за да следвам инструкциите му до това гробище в Италия“.
 	В писмото, написано през годината преди смъртта му, Хенри разказваше история, продължаваща назад до Гражданската война, когато събитията започнали да се развиват в ущърб на Юга. В един от старите дневници на Смитсън Хенри попаднал на странен запис. Натъкнал се на него съвсем случайно, докато търсел допълнителни документи за дарението на Смитсън и се опитвал да разбере защо той е бил толкова щедър към страна, в която никога не е стъпвал. По време на проучванията си попаднал на едно-единствено изключение в завещанието — предмет, който не бил дарен на Съединените щати. Цялата минерална колекция на дарителя била запазена в Замъка без един артефакт, който по волята на Смитсън бил погребан с тялото му.
 	Странната подробност събудила интереса на Хенри. Той започнал да се рови в дневниците и записките на Смитсън и накрая попаднал на едно споменаване за предмета, наричан Короната на демона. Смитсън изразявал съжаление, че го е открил по време на проучването на някаква солна мина край Балтийско море. Според него находката му можела да отприщи нещо ужасно.
 	— „Пълчищата на ада на тази земя…“ — прошепна Александър, цитираше думите от дневника на Смитсън.
 	— Наистина ли вярваш, че е възможно? — попита Мейбъл.
 	— По времето на Гражданската война някой е вярвал достатъчно, за да опожари Замъка.
 	„Или Хенри си е мислил така“.
 	След като открил тайната на Смитсън, Хенри я обсъдил с някои членове на съвета и дори се запитал открито дали артефактът не може да се използва като оръжие. Три дни по-късно в Замъка избухнал мистериозният пожар, който сякаш имал за цел да унищожи наследството на Смитсън — както архива му, така и колекцията минерали.
 	Поради времето на пожара Хенри предположил, че някой в института е предал страховете му на Конфедерацията. За щастие той запазил дневника на Смитсън със споменаването на артефакта в собствения си кабинет и така го спасил от пламъците, макар че корицата изгоряла и някои части били изгубени. Въпреки това Хенри решил, че е най-добре да запази спасяването му в тайна, и съобщил само на най-доверените си съмишленици. Те образували затворена група в музея и през следващите години били пазители на най-тъмните тайни на Смитсъновия институт, за които не знаел дори директорът.
 	Пример за тази информация бил загадъчният символ, татуиран върху китката на един негодник, когото Хенри най-сетне успял да свърже с пожара. Мъжът умрял преди да бъде разпитан, като прерязал собственото си гърло. Хенри беше скицирал символа в писмото си като предупреждение за бъдещите поколения.
   
 	Приличаше на вариант на масонския символ, но никой не знаеше на коя конкретна група принадлежи. Десетилетия по-късно, когато гробът на Смитсън беше заплашен от унищожение, групата се обърна към Александър и му показа писмото на Хенри. Привлякоха го за своята кауза, защото си даваха сметка, че за извършването на подобно мошеничество на италианска земя ще им е необходим човек с неговата известност.
 	Макар да не беше сигурен какво ще открие в гроба на Смитсън — ако изобщо откриеше нещо — Александър се бе съгласил да изпълни задачата и дори използва собствени средства за финансиране на мисията. Не можеше да откаже, независимо какъв щеше да бъде резултатът.
 	„Дължа го на Хенри“.
 	Файтонът зави с друсане на последния завой и се озова на върха на носа. От него се откриваше просторна гледка към Генуа и пристанището ѝ, което бе пълно с натоварени с въглища шлепове — толкова много, че сякаш човек можеше да прекоси залива, като прескача от един на друг. По-наблизо малкото гробище сякаш ги приканваше, заобиколено от бели стени, върху които имаше натрошени стъкла.
 	— Да не би да сме закъснели? — попита Мейбъл.
 	Александър разбираше загрижеността ѝ. Единият ъгъл на гробището вече липсваше, изяден от съседната мраморна кариера. Докато слизаше от закрития файтон на хапещия вятър, Александър зърна нещо, което можеше да бъде единствено останки от ковчези, разбили се на дъното на кариерата. Потръпна, но не от студа.
 	— Не бива да се бавим — каза той.
 	Поведе жена си през портала на гробището. Отпред видя групичка мъже, сгушени в дебелите си палта — неколцина лакеи на местната власт и трима работници. Бяха се събрали около биещ на очи саркофаг, заобиколен от ограда от железни пръти. Александър забърза към тях, наведен срещу вятъра и прегърнал жена си през кръста.
 	Кимна на американския консул Уилям Бишъп, който също беше тук. Бишъп се обърна към него и почука часовника си.
 	— Чух, че един френски адвокат е тръгнал от Париж с влака. Трябва да побързаме.
 	— Съгласен. Колкото по-скоро се качим на борда на „Принцеса Ирен“ с костите на видния ни колега и отплаваме за Америка, толкова по-добре.
 	Започна да прехвърча сняг. Александър пристъпи към саркофага. Върху сивия мраморен пиедестал имаше прост надпис:
   
 	Бишъп отиде до един от италианските представители и му каза нещо. След секунди двама работници се заеха да повдигнат с лостове мраморния похлупак на саркофага. Недалеч трети подготвяше цинков ковчег. След като прехвърлеха костите на Смитсън в него, сандъкът щеше да бъде запечатан за презокеанското пътуване.
 	Докато мъжете работеха, Александър отново се загледа в надписа и сбърчи чело.
 	— Странно.
 	— Кое? — попита Мейбъл.
 	— Тук пише, че Смитсън е бил на седемдесет и пет, когато е умрял.
 	— И какво от това?
 	Александър поклати глава.
 	— Роден е на пети юни хиляда седемстотин шейсет и пета. По сметките ми излиза, че трябва да е умрял на шейсет и четири. Надписът греши с единайсет години.
 	— Това важно ли е?
 	Той сви рамене.
 	— Нямам представа, но предполагам, че племенникът му би трябвало да знае истинската възраст на чичо си, особено като се има предвид, че той е поръчал надписа.
 	Бишъп даде знак на Александър да приближи саркофага, чийто похлупак най-сетне беше свален.
 	— Честта би трябвало да е ваша.
 	Макар да оценяваше жеста, Александър се замисли дали да не откаже, но вече беше стигнал твърде далеч за подобни колебания.
 	„Ако е гарга, рошава да е“.
 	Застана до Бишъп пред отворения саркофаг и надникна вътре. Дървеният ковчег отдавна беше изгнил на постелка плътна прах върху костите. Той протегна благоговейно ръка, разчисти прахта и вдигна черепа, който беше изненадващо добре запазен. Беше очаквал едва ли не да се разпадне при първото докосване.
 	Отстъпи назад и се загледа в празните очници на основателя на Смитсъновия институт.
 	Както се казваше в надписа, Смитсън беше бил член на британското Британското кралско дружество, една от най-уважаваните научни организации на света. Бил поканен да постъпи в него в годината, в която завършил колежа. Дори на тази млада възраст научният му талант вече правел впечатление. По-късно като химик и минералог той прекарал по-голямата част от живота си в пътувания из Европа и събиране на проби от руди и минерали.
 	И в същото време много неща около този човек си оставаха неизвестни.
 	Например защо беше завещал богатството и колекцията си на Съединените щати?
 	Но все пак един факт беше неоспорим.
 	— Дължим ти толкова много — тихо каза Александър на черепа. — Щедрият ти дух е променил завинаги младата ни страна. Твоето завещание е научило най-големите умове на Америка да загърбят дребните амбиции и да работят заедно за общото благо.
 	— Добре казано — отбеляза Бишъп и протегна облечената си в ръкавица ръка. Времето се разваляше все повече и консулът очевидно искаше да приключат колкото се може по-бързо.
 	Александър нямаше нищо против. Даде му черепа, който бе положен в цинковия ковчег, и отново насочи вниманието си към гроба. Вече беше забелязал правоъгълния предмет в единия ъгъл.
 	Посегна отново, махна прахта и видя малка метална кутия.
 	Наистина ли това беше източникът на целия онзи ужас?
 	Наложи се да напрегне всичките си сили, за да извади кутията. Оказа се невероятно тежка. Той я подпря на един надгробен камък наблизо. Бишъп нареди на работниците да прехвърлят останалите кости и отиде при него заедно с Мейбъл.
 	— Това ли е? — попита жена му.
 	Александър се обърна към консула.
 	— Искам да ви напомня отново. Не бива да има никакво официално споменаване за това нещо. Разбрахте ли ме?
 	Бишъп кимна и погледна останалите, които бяха заети с работа.
 	— Платихте добре за мълчанието им.
 	Удовлетворен, Александър дръпна резето и отвори кутията. Вътре имаше подложка от пясък, в която беше поставено нещо с размерите и цвета на тиква. Той впери поглед в него, затаил дъх.
 	— Какво е това? — попита Мейбъл.
 	— Ами… прилича ми на буца кехлибар.
 	— Кехлибар ли? — В гласа на Бишъп се долови алчност. — Ценен ли е?
 	— Донякъде. Макар че не е нищо особено. В общи линии, това е вкаменена дървесна смола. — Александър се намръщи и се наведе към предмета. — Бишъп, бихте ли помолили онзи работник да ви даде фенера си?
 	— Защо…?
 	— Просто го направете. Нямаме цял ден.
 	Бишъп забърза да изпълни нареждането.
 	Мейбъл застана до мъжа си.
 	— Какво мислиш, Алек?
 	— Като че ли виждам нещо. Вътре в кехлибара.
 	Бишъп се върна с фенера.
 	Александър го взе, усили пламъка и го поднесе към прозрачната буца. Кехлибарът засия като мед и нещото в него се видя по-ясно.
 	Мейбъл ахна.
 	— Това кости ли са?
 	— Така ми се струва.
 	Явно гробът на Смитсън съдържаше не само неговите тленни останки.
 	— Но на какво са? — попита Бишъп.
 	— Нямам представа. Но несъмнено от нещо праисторическо.
 	Александър се наведе още повече и присви очи. В сърцевината на буцата имаше малък триъгълен череп с размерите на юмрук и с редица остри зъби. Определено приличаше на череп на влечуго, може би на някакъв малък динозавър. В сияещия камък се виждаха и по-дребни кости. Александър си представи как древната смола покрива гроба на създанието, като размества костите му и ги запечатва завинаги в това положение.
 	По-тънките кости образуваха над черепа страховит ореол.
 	„Като корона“.
 	Хвърли поглед към Мейбъл, която рязко си пое дъх, когато видя приликата. Тя също разбираше, че това трябва да е нещото, за което е писал Смитсън — и което беше нарекъл с подходящото име Короната на демона.
 	— Невъзможно — прошепна жена му.
 	Александър кимна. В джоба му се намираше обгорена страница от дневника на Смитсън, на която той беше записал за артефакта нещо забележително.
 	Трябваше да е невъзможно, както бе казала жена му.
 	Представи си думите, написани от Смитсън за предмета.
 	„Предупреждавам ви, че онова в Короната на демона е съвсем живо…“
 	Побиха го ледени тръпки на ужас.
 	„…и готово да отприщи пълчищата на ада на тази земя“.
 	 
 	 
 	20:34
 	3 ноември 1944
 	Вашингтон, окръг Колумбия
 	— Внимавай за плъхове — предупреди Джеймс Риърдън при входа на тунела. — Долу в тъмното има истински зверове. Миналия месец един отхапа върха на палеца на един работник.
 	Арчибалд Маклийш потисна тръпката на отвращение, докато окачаше сакото си на куката до вратата. Не беше облечен точно за екскурзии под земята, но беше дошъл късно, тъй като вечерната среща в Библиотеката на Конгреса се беше проточила.
 	Впери поглед в петте стъпала, които водеха към стария тунел, свързващ Смитсъновия замък със съседната сграда от другата страна на Националната алея. Природонаучният музей беше завършен през 1910 година, след което десет милиона експоната били прехвърлени с конски каруци от Замъка до сегашния си дом. В продължение на десетилетие след това двете сгради имаха общи сервизни помещения в дългия над 210 метра тунел, но при по-късните преустройства подземният проход беше затворен и се използваше много рядко, най-вече от работници по поддръжката.
 	„И явно от доста едри гризачи“.
 	Въпреки това Арчибалд смяташе, че изоставеният тунел може да намери ново приложение. Като главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса и председател на Комитета за запазване на културното наследство в началото на Втората световна война той беше натоварен със задачата да намери убежище за националните съкровища. Понеже се страхуваше от бомбардировки като тези над Лондон по време на блицкрига, той лично бе ръководил прехвърлянето на безценни документи — Декларацията за независимост, Конституцията и дори едно копие на Библията на Гутенберг — във Форт Нокс. Националната художествена галерия също беше изнесла най-ценните си шедьоври в имението Билтмор в Северна Каролина, а Смитсъновият институт беше скрил най-ранното копие на химна „Знаме, обсипано със звезди“ дълбоко в националния парк Шенандоа.
 	Този безсистемен подход не се нравеше на Арчибалд и през 1940 той бе настоял за построяването на специално бомбоубежище под Националната алея, предназначено за тази цел. За съжаление Конгресът беше отхвърлил искането му поради недостиг на средства.
 	Въпреки неуспеха Арчибалд така и не се беше отказал от идеята си — поради което сега се намираше в подземията на Смитсъновия замък, където имаше временни бомбоубежища за служителите на музея. Преди три седмици беше наел двама инженери да направят проучване дали подобно хранилище може да се построи тайно и да е свързано с този тунел. Преди два дни по време на огледа инженерите бяха попаднали на странична врата под Националната алея, скрита зад някакви тръби и зазидана с тухли.
 	Арчибалд незабавно беше съобщил на Джеймс Риърдън, сегашния заместник-директор на Смитсъновия институт. Бяха приятели от много години и Джеймс беше подкрепял усилията на Арчибалд за построяването на убежище. Двамата се надяваха, че откритието може да поднови интереса към проекта, особено като се имаше предвид кой е скрил помещението. След махането на тухлите името му беше открито върху табела, закрепена за стоманената врата.
 	Александър Греъм Бел.
 	Към името вървеше и предупреждение:
 	Намиращото се зад тази врата е едновременно чудо и опасност, нямаща равна на себе си. То може да промени завинаги бъдещето на човечеството или да обрече всички ни на гибел, ако попадне в неподходящи ръце. Ние, долуподписаните, обявяваме този артефакт за прекалено опасен, за да излезе на бял свят, но не смеем да го унищожим, тъй като в него се крие възможният ключ към живота след смъртта.
 	Твърдението беше невероятно, но посланието се подкрепяше от подписите на петима членове на Управителния съвет на института. Джеймс беше проверил имената. Всички вече бяха покойници и не се намериха никакви записи за обстоятелствата, накарали Бел и другите петима да скрият нещо под Националната алея, както и да запазят в тайна действията си от останалите членове на съвета.
 	С оглед на този стремеж към поверителност Арчибалд беше съобщил за откриването на вратата единствено на приятеля си Джеймс. Двамата инженери бяха положили клетва да пазят тайна и сега чакаха долу, готови да разбият ключалката и да видят с очите си онова, което е изисквало такава потайност преди цели четири десетилетия.
 	— Трябва да побързаме — каза Джеймс: поглеждаше джобния си часовник.
 	Арчибалд го разбираше. Вече бяха закъснели с цял час заради неговото забавяне.
 	— Води.
 	Джеймс мина приведен през вратата и заслиза надолу. Движеше се пъргаво, за разлика от Арчибалд, на когото му трябваше повече време да слезе по стръмните тесни стъпала. Но пък, от друга страна, Джеймс беше петнайсет години по-млад и прекарваше доста часове на крак по време на теренната си работа като геолог. Арчибалд беше четирийсет и четири годишен поет, придуман от Рузвелт да заеме поста си — или както беше описал назначението си навремето, „президентът реши, че искам да съм главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса“.
 	Тунелът беше осветен от електрически крушки в метални решетки по ниския таван. Някои бяха счупени или липсваха и имаше дълги участъци мрак.
 	Джеймс включи един голям фенер и тръгна напред.
 	Арчибалд го последва. Тунелът беше достатъчно висок, за да върви изправен, но въпреки това се прегърбваше, за да не си удари главата в тъмните тръби по тавана — още повече че чуваше шаването на плъхове и драскането на ноктите им по тях.
 	След няколко минути Джеймс внезапно спря.
 	Арчибалд едва не се блъсна в него.
 	— Какво…?
 	В тунела пред тях отекнаха резки трясъци.
 	Джеймс погледна назад и тревожно смръщи вежди.
 	— Стрелба. — Той изгаси фенера и извади пистолет „Смит и Уесън“, скрит в кобур под работното му сако. Арчибалд нямаше представа, че приятелят му е въоръжен, но като се имаха предвид гадините тук, наличието на оръжие изглеждаше логично.
 	— Връщай се. — Джеймс тикна фенера в ръцете му и вдигна пистолета. — Извикай помощ.
 	— Откъде? Замъкът вече е пуст. Докато вдигна тревога, ще е късно. — Арчибалд вдигна дългия фенер като сопа. — Продължаваме заедно.
 	Приглушена експлозия реши въпроса.
 	Джеймс се намръщи и тръгна напред, като се придържаше плътно до едната стена. Арчибалд последва примера му.
 	Бяха направили само няколко крачки, когато ги обгърна облак прах, вдигнат от взрива. Арчибалд се помъчи да не се закашля. За щастие въздухът бързо се разчисти. За самия тунел обаче не можеше да се каже същото. Някакви тъмни неща тичаха по пода и по тръбите над тях.
 	„Плъхове… стотици плъхове“.
 	Арчибалд си пое дъх и се долепи до стената. Нещо падна от тавана върху рамото му и отскочи с цвърчене. Други плъхове прескачаха обувките му. Няколко се закатериха по краката му, сякаш беше дърво във внезапно придошла река.
 	Пред него Джеймс изглеждаше абсолютно невъзмутим: продължи напред, без да обръща внимание на плъховете.
 	Арчибалд стисна зъби, изчака основната част от пълчищата да отмине и забърза да го настигне.
 	Когато стигнаха един тъмен участък със счупени крушки, отпред се появи сиянието на два фенера, оставени на пода. В кръга светлина лежеше тяло.
 	Един от инженерите.
 	От лявата стена се отделиха тъмни фигури.
 	Трима маскирани мъже.
 	Джеймс приклекна и стреля. Арчибалд подскочи от трясъка, ушите му писнаха.
 	Единият мъж залитна и се блъсна в стената.
 	Джеймс скочи, стреля отново и затича напред. Арчибалд си пое дъх и се втурна след него. В последвалата суматоха, осветена от внезапните проблясъци на стрелбата, видя как един от маскираните се опита да вдигне ранения си другар, но Джеймс продължаваше да дърпа спусъка, докато тичаше напред. Куршумите рикошираха с искри от тръбите и бетонните стени.
 	Третият нападател се втурна през тунела с тежка торба в едната ръка, като стреляше слепешком през рамо. Куршумите летяха напосоки — човекът очевидно беше съсредоточен най-вече върху бягството си. Другарят му го последва, принуден от Джеймс да пусне третия на земята.
 	Докато Джеймс и Арчибалд наближаваха, нова експлозия ги отхвърли назад. От отвора в лявата стена изригнаха пламъци и осветиха прохода.
 	Арчибалд прикри лицето си с ръка.
 	Щом пламъците угаснаха, Джеймс отново поведе напред.
 	Когато стигнаха вратата, Арчибалд бързо огледа пораженията. Инженерът на прага беше застрелян в тила. Другият лежеше мъртъв в съседната стая, дрехите му се бяха подпалили от взрива. В дъното на малкото помещение бушуваха пламъци и го превръщаха във фурна, подхранвана от един библиотечен шкаф и томовете в него. Горящи страници се рееха в изпълнения със задушлив пушек въздух.
 	Джеймс клекна до падналия нападател. Угаси горящите му дрехи и го огледа.
 	Вниманието на Арчибалд беше изцяло приковано към малката стая. В центъра ѝ се издигаше висок до кръста постамент. До него на пода имаше малка метална кутия с отворен капак, вероятно повалена от взрива. Беше празна и около нея се беше посипал пясък.
 	Арчибалд си спомни за тежката торба в ръката на бягащия крадец. Сърцето му се сви, когато осъзна, че онова, което е било скрито от Бел и другарите му, е изчезнало. Въпреки това закри устата и носа си с ръка и пристъпи към стената от жега, привлечен от нещо, което бе забелязал да стърчи от пясъка.
 	Заобиколи мъртвия инженер, за да стигне до кутията. Приклекна, хвана нещото и го издърпа от пясъка. Приличаше на стар полеви дневник. Кожената подвързия беше почерняла от огън, много по-стар от онзи, който бушуваше в момента. Бърз преглед установи, че повечето страници са изгорели или липсват — но не всички.
 	Явно крадците не бяха забелязали стария дневник, скрит в пясъка на дъното на кутията. Арчибалд го взе: беше сигурен, че в него има нещо важно.
 	— Виж — каза Джеймс, когато Арчибалд се върна в тунела.
 	Беше дръпнал маската от лицето на трупа.
 	Арчибалд погледна и застина.
 	— Боже мой… та това е жена!
 	Но това не беше единствената изненада. Жената имаше черна коса и широки скули, а формата на мъртвите ѝ очи не оставяше съмнение за произхода ѝ.
 	— Японка — промълви Арчибалд.
 	Джеймс кимна.
 	— Най-вероятно шпионка. Но не това имах предвид. — Вдигна безжизнената ръка и посочи татуировката върху вътрешната страна на китката. — Какво мислиш за това?
 	Арчибалд се наведе и се намръщи.
   
 	— Някаква представа какво може да означава? — попита Джеймс.
 	Арчибалд хвърли поглед към горящата стая. Вратата ѝ висеше накриво, избита от пантите от взрива. Металната табела с надписа блестеше на светлината на пламъците, сякаш за да наблегне върху предупреждението за онова, което доскоро е било скрито тук.
 	…опасност, нямаща равна на себе си.
 	— Не — каза той. — Но трябва да разберем. Заради страната… а може би и заради целия свят.
 

  I. Колонизация

 Σ

 
 

  1.

 
 	Наши дни
 	8 март, 15:45
 	Иля де Кеймада Гранде, Бразилия
 	Мъртвият лежеше по очи, наполовина в пясъка, наполовина в тревата.
 	— Горкият нещастник почти е успял да стигне до лодката си — отбеляза професор Кен Мацуи.
 	И се дръпна, за да може докторът на екипа — младата Ана Луис Чавос — да огледа тялото. Всеки, който официално стъпваше на Иля де Кеймада Гранде, остров на трийсетина километра от бразилския бряг, трябваше задължително да бъде съпроводен от лекар и представител на бразилските военноморски сили.
 	Военният им ескорт, старши лейтенант Рамон Диас, провери малкия моторен скиф, маскиран и скрит сред скалите на няколко метра от тях. После изсумтя презрително и се изплю в морето.
 	— Caçador furtivo… idiota.
 	— Казва, че човекът вероятно е бракониер — обясни Кен на докторанта си. Двамата бяха дошли заедно от университета „Корнел“ до затънтения бразилски остров.
 	Оскар Хоф беше на двайсет и седем, с бръсната глава и татуировки, покриващи цялата му лява ръка. Приличаше на закоравял уличен бияч, но това беше само шоу за младите колежки, излъгали се да съдят за книгата по корицата. Доколкото можеше да се съди по пребледнялото му лице и стиснатите на черта устни, това явно беше първият труп, който виждаше. Разбира се, състоянието на трупа едва ли подобряваше положението. Тялото беше накълвано и наръфано от птици и раци. Кръвта се беше просмукала в пясъка и около трупа имаше голямо черно петно.
 	Д-р Чавос не изглеждаше притеснена от състоянието на покойния. Огледа първо едната оголена ръка, после другата и седна на пясъка, свила крака под себе си. Заговори прозаично на португалски на Диас, после на вълните, докато се взираше към слънцето, което беше увиснало ниско над хоризонта. До залез оставаха не повече от два часа.
 	— Мъртъв е най-малко от три дни — даде преценката си Ана Луис и посочи лявата ръка на мъжа. По-голямата част от плътта от лакътя до китката беше почерняла. През тъканите се белееше кост. — Ухапване от змия.
 	— Bothrops insularis — предположи Кен и хвърли поглед към камъните и джунглата, покриваща възвишенията на острова с площ четири хектара. — Златна усойница.
 	— Затова наричаме това място Змийския остров — каза Диас. — Това е техният остров. И би било добре да се съобразявате с това.
 	Господстващото положение на златната усойница — и фактът, че видът беше застрашен от изчезване — налагаше ограничения достъп до острова от бразилските военни. Те идваха тук веднъж на два месеца, за да проверят състоянието на единствения фар на това място. Дори той беше автоматизиран, след като първото семейство, което се беше грижило за него — мъж, жена и трите им деца — беше загинало една нощ, когато змиите се промъкнали през отворен прозорец. Семейството се опитало да избяга, но всички били ухапани от змии, висящи от клоните на дърветата покрай пътеката до брега.
 	Оттогава на туристите беше забранено да стъпват на острова. Понякога се допускаха научни екипи, но дори те трябваше да бъдат съпроводени от военен ескорт и лекар, въоръжен с противоотрова.
 	Като днес.
 	Със значителната подкрепа на японски финансисти Кен беше успял да уреди това пътуване в последния момент — утре се очакваше в района да се разрази силна буря. Той и докторантът му се бяха изнесли по тревога от хотела си в малкото крайбрежно село Итанхаем, за да се възползват от възможността. Едва бяха успели да стигнат навреме до пристанището.
 	Ана Луис стана.
 	— Трябва да съберем и приберем двата ви екземпляра и да тръгнем към сушата преди да се стъмни. — Плоскодънният им катер „Зодиак“ беше изтеглен на пясъка в едно заливче наблизо. — По-добре да не оставаме тук след мръкване.
 	— Ще побързаме — обеща Кен. — Няма да ни отнеме много време, като се има предвид броят на усойниците на този остров.
 	Разгъна дългия чатал и се обърна към Оскар за последни инструкции.
 	— На всеки квадратен метър на острова се пада по една змия. Така че стой зад мен и ме остави да водя. И не забравяй, че през цялото време си на една или две крачки от смъртта, дебнеща зад някой камък или висяща от клон.
 	Оскар погледна трупа на плажа. Той беше достатъчно силно напомняне да е нащрек.
 	— Защо… защо някой би рискувал да идва сам тук?
 	— Една златна усойница се продава за двайсет хиляди долара на черния пазар — отвърна Ана Луис. — А понякога и за повече.
 	— Бракониерството е голям бизнес — обясни Кен. — На няколко пъти ми се е случвало да попадам на биопирати на различни места по света.
 	„И този труп определено не е първият, който съм виждал като последица от такава алчност“.
 	Макар и само десет години по-възрастен от докторанта си, Кен беше прекарал повечето си време в работа на терен и в пътувания до най-затънтени краища по света. Имаше докторски степени по ентомология и токсикология и ги бе съчетал в областта веномика, изучаваща съединенията в животинските отрови.
 	Комбинацията на дисциплини беше особено подходяща предвид собствения му смесен произход. Баща му беше японски имигрант първо поколение и бе прекарал известна част от детството си в лагер в Калифорния, а майка му беше германка, емигрирала като момиче след войната. Когато беше малък, често се шегуваха, че семейството им е създало собствена миниатюрна ос насред предградията.
 	После, преди две години, родителите му починаха в рамките на един месец, оставяйки смесеното си завещание в Кен с неговата светла кожа, гъста черна коса и леко дръпнати очи.
 	Освен това смесеният му произход — онова, което японците наричаха хафу — несъмнено му бе помогнал да получи средствата за това пътуване. Научната експедиция до Кеймада Гранде беше частично финансирана от японската компания „Танака Фармасютикълс“. Целта беше откриването на поредното чудодейно лекарство, скрито в коктейла токсини в отровата на обитателите на този остров.
 	— Да тръгваме — каза Кен.
 	Оскар преглътна сухо, кимна и се засуети със скъпите щипци за улавяне на змии. Улавянето на змия с този инструмент беше лесно, но Кен предпочиташе обикновения чатал. Той причиняваше по-малко стрес на животното. Ако щипците се използваха прекалено агресивно, змията можеше да реагира на заплахата, като атакува.
 	Двамата тръгнаха към вътрешността, като стъпваха внимателно с високите си боти от телешка кожа. Пясъкът бързо отстъпи на камениста почва, осеяна с ниски храсти. На петдесетина метра пред тях се издигаше тъмната джунгла.
 	„Да се надяваме, че няма да ни се налага да влизаме там, за да търсим екземплярите си“.
 	— Проверявай под храстите. — Кен демонстрира, като посегна с чатала и повдигна най-долните клони. — Но не се опитвай да ги уловиш там. Първо ги остави да изпълзят на открито.
 	Щипците на Оскар трепереха, докато той се опитваше да повтори примера на Кен със съседния храст.
 	— Поеми дълбоко дъх — окуражи го Кен. — Знаеш какво да правиш. Същото както упражненията в зоопарка.
 	Оскар се намръщи и сръчка първия храст.
 	— Тук… няма нищо.
 	— Е, в следващия може да има.
 	Продължиха бавно напред. Кен се помъчи да накара докторанта си да се отпусне и заговори с приповдигнат тон:
 	— Навремето се смятало, че златните усойници били донесени на острова от пирати, за да пазят заровеното им съкровище.
 	Ана Луис се засмя, а Диас се намръщи.
 	— Значи не са били пирати — каза Оскар.
 	— Не са. Точно този вид усойници е възникнал преди около единайсет хиляди години, когато нивото на световния океан се повишило и потопило провлака, който свързвал острова с континенталната суша. Останали в изолация, те нямали естествени врагове и се размножили бързо. Но единственият им източник на храна бил горе на дърветата.
 	— Птиците.
 	— Островът се намира на основен миграционен път, така че храната на змиите се попълва всяка година. Но за разлика от сухоземната плячка, птиците се оказали по-сложни за улавяне. Дори след като изпълзявали по дърветата, змиите не можели да уловят птица, която отлитала веднага след ухапването. Затова развили отрова, която е пет пъти по-силна от отровата на братовчедките им на континента.
 	— За да убиват птиците по-бързо.
 	— Именно. Отровата на златната усойница е наистина уникална и съдържа най-различни вещества. Тя може не само да зарази плътта, но и да спре работата на бъбреците и сърцето и да предизвика вътрешни и мозъчни кръвоизливи. И именно тези хемотоксични съединения в отровата на златната усойница изглеждат много обещаващи за създаването на лекарства против сърдечни заболявания.
 	— И това е причината да сме тук — каза Оскар. — С надеждата да открием следващия каптоприл.
 	Кен се усмихна.
 	— Поне на това разчитат господата от „Танака Фармасютикълс“.
 	Всъщност надеждата им не беше съвсем безпочвена. Каптоприлът, всеизвестното лекарство срещу високо кръвно налягане на „Бристол-Майърс Скуиб“, беше изолиран от близък братовчед на златната усойница — Bothrops jararaca, която също се срещаше в Бразилия.
 	— И кой знае какво още можем да открием в цялата тази отрова — добави Кен. — Приалтът е силно болкоуспокояващо, пуснато наскоро на пазара от „Елан Фармасютикълс“. Извлечен е от токсините на отровни конусовидни охлюви. В отровата на гущерите гила пък беше открит белтък, за който се смята, че може да се използва за успешното лечение на алцхаймер. Все повече и повече фармацевтични компании по света инвестират значителни средства в програми за извличане на лекарства от отрови.
 	— Явно времето е добро за токсиколози със специалност отровни животни. — Оскар му се ухили. — Може би и ние трябва да влезем в бизнеса. „Отровители ООД“.
 	Кен закачливо го сръчка с чатала.
 	— Съсредоточи се върху улавянето на първия си образец и после ще говорим за партньорство.
 	Все така усмихнат, Оскар пристъпи към следващия бодлив храст. Наведе се и повдигна долните клони. Нещо се стрелна между пръстите му и се плъзна по камъните. Оскар извика и отскочи назад, блъсна се в Ана Луис и двамата тупнаха на земята.
 	Шейсетсантиметровата змия се плъзна към тях.
 	С рязко движение Кен я заклещи с чатала си в средата на тялото. Вдигна я високо, като внимаваше да не я изпусне. Змията моментално се отпусна в примката, като люлееше малката си глава и показваше раздвоения си език.
 	Оскар се опита да изпълзи по-назад.
 	— Спокойно. Това е друг обитател на Кеймада Гранде. Dipsis indica. Известна също като ловец на охлюви. Напълно безобидна.
 	— Аз… помислих си, че се опитва да ме нападне — с пламнало от срам лице каза Оскар.
 	— По принцип ловците на охлюви са кротки. Определено е странно, че се насочи към теб. — Кен погледна посоката, в която се беше плъзнало влечугото. — Освен ако не се е опитвала да стигне до плажа.
 	„Също като бракониера…“
 	Намръщен от тази мисъл, той погледна в обратната посока към скалния ръб и гората зад него. Спусна змията на камъка и я освободи. Тя тутакси запълзя към пясъка.
 	— Хайде — подкани ги Кен и тръгна нагоре по склона.
 	Зад скалите имаше покрита с пясък падина. Стреснат, Кен се закова на ръба, вперил поглед в невъзможната гледка пред себе си.
 	Плетеница златисти тела покриваше повечето камъни и пясък. Змиите бяха стотици. Всичките златни усойници, кралиците на острова.
 	— Боже мой… — ахна Оскар и потрепери.
 	Ана Луис се прекръсти, а Диас вдигна пушката си и я насочи към падината. Предпазната мярка не беше необходима.
 	— Изглежда, всички са мъртви — каза Кен.
 	„Но какво ги е убило?“
 	Нито една от еднометровите златисти змии не помръдваше. И не бяха само усойници. На дъното на падината лежеше човек, проснат неподвижно по очи.
 	Диас каза нещо на португалски на Ана Луис. Тя кимна. Кен разбираше достатъчно езика, за да схване, че това вероятно е партньорът на бракониера от плажа. Пък и двамата изглеждаха облечени по сходен начин.
 	Въпреки това, въпреки отсъствието на непосредствена опасност, всички останаха заковани на местата си, вцепенени от ужасната гледка.
 	Оскар пръв наруши мълчанието.
 	— Той май още диша!
 	Кен присви очи. „Не може да бъде!“. Но очите на докторанта му се оказаха по-зорки. Гърбът на човека наистина помръдваше.
 	Ана Луис изсумтя и заслиза по склона, като сваляше в движение медицинската чанта от рамото си.
 	— Чакайте — спря я Кен. — Аз ще отида пръв. Може да има още живи усойници. А и дори мъртвите могат да хапят.
 	Ана Луис се обърна назад към него и смръщи невярващо чело.
 	— Има безброй истории как хора обезглавяват гърмяща змия или кобра и били ухапвани, когато посягали да вземат главата. Дори часове по-късно. Много ектотермични… студенокръвни животни проявяват подобни рефлекси след смъртта.
 	Той тръгна пред нея, като повдигаше и преместваше с чатала тялото на всяка змия пред себе си. Слизаше бавно. Всички усойници изглеждаха наистина мъртви. Изобщо не реагираха на движението и присъствието му, което беше показателно, като се имаше предвид агресивната природа на вида.
 	Докато слизаше все по-надолу, усети странна миризма, която ставаше все по-силна. Имаше я очакваната миризма на месо, останало прекалено дълго на слънце, но на заден план се долавяше и някаква сладникава воня като на цвете, поникнало в гнилоч.
 	Миризмата накара сърцето му да се разтупти по-силно, сякаш предусетило някаква опасност.
 	Напрегнал всичките си сетива, Кен най-сетне забеляза, че джунглата наоколо е обезпокоително смълчана. Не пееха птици, не се чуваше цвъртене на насекоми или шум на листа. Той спря и вдигна ръка.
 	— Какво има? — попита Ана Луис.
 	— Връщайте се.
 	— Но…
 	Той отстъпи крачка назад, после втора, като я подкара зад себе си. Насочи вниманието си към тялото на земята. Сега виждаше от по-добър ъгъл лицето на мъжа. Очите му ги нямаше. Ноздрите бяха запушени от съсирена кръв.
 	Това беше труп.
 	Въпреки това тялото се движеше — но очевидно не от последни опити да си поеме дъх.
 	„Вътре в него има нещо. Нещо живо“.
 	Заотстъпва по-бързо, но се страхуваше да откъсне очи от тялото. Зад себе си чу как Ана Луис стига до останалите на ръба. Откъм джунглата долетя нов звук. От сенките се разнасяше ниско бръмчене, което го накара да настръхне. Беше съпроводено от странно кухо почукване. Искаше му се да отдаде шума на удрящи се една в друга клонки, но нямаше никакъв вятър.
 	Вместо това си представи тракащи кости.
 	Обърна се и се втурна през последните няколко метра нагоре по склона.
 	Докато наближаваше ръба, каза задъхано:
 	— Трябва да се махнем от този ос…
 	Прекъсна го силна експлозия. Отдясно в небето се надигна огнено кълбо от заливчето, в което се намираше катерът им. Малък черен хеликоптер прелетя през димната следа. Затрещя автоматична стрелба. Куршуми рикошираха с искри от камъните и се забиваха в пясъка.
 	Оскар падна пръв — гърлото му беше на кървава пихтия.
 	Диас се опита да отвърне на огъня, но тялото му полетя назад.
 	Ана Луис се обърна да побегне, но беше улучена в гърба.
 	Кен се хвърли в падината. Закъсня с миг. Сякаш някой заби нажежен ръжен в рамото му. Ударът го запрати във въздуха. Той падна на земята и се затъркаля по склона, оплетен в студените тела на мъртвите усойници.
 	Щом стигна до дъното, остана да лежи неподвижно, наполовина погребан под змии. Чу как щурмовият хеликоптер прелита над него и после се връща — летеше ниско над земята.
 	Затаи дъх.
 	Нападателите продължиха към брега, вероятно да се уверят, че катерът е унищожен. Кен се заслуша в отдалечаващия се трясък на роторите.
 	Отиваха ли си?
 	Не посмя да помръдне, въпреки че бръмченето от джунглата се надигна отново, този път по-силно. Надигна глава, колкото да вижда най-близките дървета. Между клоните се движеше някаква мъгла — по-тъмна от сенките, издигаща се през балдахина от листа. Странното чукане стана по-силно, по-свирепо.
 	„Нещо приближава…“
 	После светът потъна в пламъци.
 	Силни експлозии разтърсиха гората и запратиха в небето огнени езици. Взривовете се разнасяха един след друг по обраслите с дървета склонове. Около Кен заваляха горящи парчета от стволове и клони. Над камъните се понесе черен задушлив пушек.
 	Кен запълзя, кашляше и се давеше.
 	Усети в гърлото си горчив химически привкус.
 	„Напалм… или някакъв друг запалим дефолиант“.
 	Дробовете му горяха. Той изпълзя от падината и се затъркаля надолу към брега, към малкия скиф на бракониерите, скрит между камъните. Молеше се пушекът да го скрива. Накрая усети как ръцете му стигат до хладката вода. Плъзна се в морето и заплува към лодката.
 	Зад него пожарът продължаваше да поглъща и да изгаря острова.
 	Кен стигна до скифа, прехвърли се през борда и се строполи на дъното. Щеше да изчака залеза, преди да рискува да излезе в открито море. Димната завеса над вълните и мракът можеха да му помогнат да скрие бягството си от евентуални очи в небето.
 	Поне така се надяваше.
 	Стискаше зъби от болката и от желанието да остане съсредоточен. Желание толкова силно, колкото огнената буря на острова.
 	Притисна торбата към гърдите си.
 	Беше прибрал в нея една мъртва усойница, докато бягаше.
 	„Ще разбера какво се е случило тук“.
 

  2.

 
 	4 май, 08:38
 	Токио, Япония
 	Старецът коленичи в градината на храма. Направи го официално, в традиционния сейза стил, с напълно изправен гръб и свити под себе си крака на каменната пътека. Пренебрегна дълбоката болка в деветдесетгодишните си колене. Зад него древната пагода на Канейджи беше поръсена с последните за тази пролет вишневи цветчета. Разгарът на тачения сезон беше минал преди три седмици, когато в Токио се бяха стекли купища туристи, за да зяпат и фотографират прекрасната хармония на цъфтежа.
 	Такаши Ито предпочиташе тези последни дни на всеки сезон. Във въздуха витаеше меланхолия, която сякаш повтаряше като ехо тъгата в собственото му сърце. Той разгъна малко ветрило и махна изсъхналите крехки цветчета от високия до кръста камък пред себе си.
 	Ветрилото му разлюля тънките струйки пушек, издигащи се от малкото кандило пред камъка. Разнесе се аромат, смес от киара, благоуханно агарово дърво, и кора на магнолия. Старецът повя с ветрилото дима към себе си, търсеше благословията и тайната в него.
 	Както се случваше често в тези моменти, в мислите му изникнаха стихове на будистката монахиня от деветнайсети век Отагаки Ренгецу:
   	Тънка струйка
 	благоуханен дим
 	от ароматна пръчица
 	изчезва без следа.
 	Къде отива тя?
 
 
 	Погледът му проследи самотна струйка дим във въздуха, докато тя не изчезна, оставяйки след себе си единствено сладкото си благоухание.
 	Той въздъхна.
 	„Както направи и ти преди толкова много години, скъпа Миу“.
 	Затвори очи и зареди молитва. Всяка година идваше тук на годишнината от сватбата им, когато Миу тайно бе свързала сърцето си с неговото. Тогава бяха само на осемнайсет, така пълни с надежда за живота им заедно, свързани колкото от любовта, толкова и от общата цел. Десет години бяха тренирали заедно, довеждайки до съвършенство уменията, които щяха да им бъдат необходими. През онзи труден период празнуваха успехите си и ближеха раните, нанесени им от суровите им учители. Той беше неподатлив камък; тя бе течаща вода. Той беше гръмотевица и сила; тя бе тишина и сянка.
 	Смятаха се за непобедими, особено когато са заедно.
 	При мисълта за тази младежка глупост сви устни.
 	Отвори очи и вдиша последния дим от кандилото. Късчетата киара вече се бяха превърнали в пепел. Киара беше по-скъпа на тегло от златото. Дори името ѝ на старояпонски означаваше „безценна“.
 	Всяка година той изгаряше киара в памет на Миу.
 	Загледа се в димящите в слюдената паничка пръчици кобоку. Те бяха нововъведение в този ритуал. Изгарянето на кобоку беше вековна традиция на воините самураи и се използваше за пречистване на ума и тялото преди битка. По този начин той насищаше любовта си към Миу със старо обещание.
 	Да отмъсти за смъртта ѝ.
 	Загледа се в камъка пред себе си — беше изписан с редове стар шрифт. Това не беше надгробният камък на жена му. Тялото ѝ беше изгубено завинаги преди векове. Такаши беше избрал този гранитен блок като неин импровизиран камък заради думите, изписани върху него през 1821 година от нейния прадядо Сесаи Мацуяма.
 	Прародителят ѝ беше поставил камъка в будистката градина, за да утеши духовете на онези, които бе убил. Сесаи бил голям благодетел на науките и закупил множество текстове, сред които и Чучи-джо, труд върху анатомията на насекомите, който днес се смяташе за национално съкровище заради изкусните рисунки на пеперуди, щурци, скакалци и дори бълхи, които показваха красотата, която може да се открие и в най-малките създания. За осъществяването на това велико постижение много насекоми били уловени, набодени с игли и убити в името на науката. Изпълнен с чувство за вина, Сесаи Мацуяма издигнал този мемориал в тяхна памет, за да почете приноса им, и може би с надеждата да облекчи кармичния си товар за смъртта им.
 	Миу бе мъкнала Такаши тук неведнъж и лицето ѝ винаги бе сияело от гордост. Беше се надявала един ден да последва пътя на прадядо си, вдъхновена от неговата страст. Но дори тази проста мечта се бе превърнала в дим, унищожена в момент на стрелба.
 	Той дръпна нагоре ръкава на ризата си и оголи китката си. Кожата му вече бе станала тънка като хартия, неспособна да задържи мастилото, което го беше белязало със символа, който някога бе красял меката плът на Миу на същото място. Символът изобразяваше набор инструменти, подредени около лунен сърп и черна звезда. Носенето на този знак беше огромна чест, доказателство, че са оцелели при обучението на учителите им, неуловимите каге. Помнеше как беше целунал китката ѝ след като бяха татуирани, как устните му се бяха опитали да изсмучат жилото на иглата. Този акт ги бе свързал толкова силно, колкото и тайният им брак.
 	Но сега дори тази връзка с Миу избледняваше.
 	Пусна ръкава си и отново се загледа в пламъците, които поглъщаха последните останки от благовонията. Ароматните струйки се стапяха във въздуха.
 	„Къде отива тя?“
 	Нямаше отговор. Знаеше само, че е изгубил Миу завинаги. Тя бе загинала при първата им мисия, когато трябваше да откраднат едно съкровище под носа на врага. Позорът пламна в него, когато си спомни как бягаше от тялото ѝ по тъмния тунел, подгонен както от стрелбата, така и от нуждата да направи така, че саможертвата ѝ да не остане напразна.
 	В крайна сметка мисията беше успешна. По-късно, когато най-сетне научи истинската природа на онова, което бе измъкнал от проклетия тунел, той го прие като поличба.
 	Погледът му се плъзна по редовете на стария монумент. Миу никога нямаше да последва пътя на прародителя си, но Такаши бе поел тази мечта вместо нея.
 	Взе малката купичка и се изправи. Двамата му ученици се опитаха да му се притекат на помощ, но гордостта му го накара да им даде знак да се дръпнат, за да се справи сам. Все пак взе бастуна си от единия, когато се изправи. Костеливите му пръсти се свиха около златната дръжка, оформена като клюн и огнена качулка на феникс.
 	След две десетилетия проучване и финансиране най-сетне щеше да получи своето отмъщение и да върне на Япония някогашната ѝ слава. И за да го постигне, щеше да използва именно съкровището, което бе струвало живота на Миу.
 	Удовлетворен, той се обърна и тръгна през градината към пагодата. Бастунът почукваше по камъните в такт със сърцето му.
 	Храмът Канейджи беше издигнат през седемнайсети век. Територията му някога бе обхващала целия съседен парк Уено, където сега се намираха градската зоологическа градина и националните музеи. Упадъкът на храма бе започнал през 1869, когато японският император атакувал последния от шогуните Токугава, който се опитал да заграби властта и потърсил убежище тук. В дървените стени още можеха да се открият куршуми.
 	Днес малко хора посещаваха самотния храм, а кървавото му минало беше почти забравено.
 	„Но аз ще накарам тази смирена от войната нация да си спомни някогашното си величие“.
 	Заобиколи пагодата и мина под клоните на една голяма вишна. Преминаването му раздвижи последните оцелели цветчета. Листенцата се зареяха около него, сякаш Миу му пращаше благословията си. Той се усмихна кротко и продължи към улицата и очакващата го там лимузина. Подпря се на бастуна и потърка с палец избледнялата татуировка на китката си.
 	„Още малко“.
 	Скоро щеше да се събере с Миу — но все още не, не и преди да си отмъсти и да върне имперска Япония на полагащото ѝ се място като господар на света.
 	Докато седеше, умът му се зарея в миналото, както ставаше все по-често с всяка година. Двамата с Миу бяха незаконни деца от благородни фамилии. Отхвърлени заради грехове, които не бяха техни, те бяха изоставени от семействата си и се озоваха в каге. Миу всъщност им беше продадена. Такаши ги беше потърсил сам, изпълнен с горчивина.
 	По онова време обществото не знаеше почти нищо за каге, чието име означаваше просто „сянка“. Носеха се какви ли не слухове. Някои вярваха, че те са потомци на опозорен клан нинджи; други дори ги смятаха за призраци. Но накрая Такаши научи истината. Произходът на тайната организация се коренеше в далечното минало. Те имаха много имена и приемаха различен облик в различните части на света. Стремежът им обаче беше да набират сили, да се вкореняват все по-дълбоко във всички страни, да използват черна алхимия и модерна наука, за да постигнат целите си. Те бяха сенките зад властта.
 	В Япония в началото на войната каге за кратко започнаха да действат по-открито, понеже откриха възможности в хаоса. Бяха привлечени от кръвта и болката, изтичащи от тайните японски лагери, в които моралът не означаваше нищо. Имперската армия беше изградила в Северен Китай — първо в крепостта Жонгма, после в Пинфанг — секретни изследователски центрове, които се занимаваха с разработката на биологични и химически оръжия.
 	За целите на проекта военните използваха селяни от околните китайски села, заловени руснаци и военнопленници на Съюзниците. Три хиляди японски учени започнаха експерименти с опитните си образци. Заразяваха ги с антракс и бубонна чума, след което ги разрязваха без упойка. Замразяваха крайниците им, за да изследват пораженията при измръзване. Изнасилваха жени и ги заразяваха със сифилис. Изпробваха огнехвъргачки върху хора, завързани за стълбове.
 	В тези центрове каге работеше в сянка, уж за да помогне, но най-вече за да се възползва всякак от знанията, натрупани от ужасните опити.
 	Именно тогава господарите на организацията научиха за откриването на тайна, която се смяташе за изгубена завинаги. Бяха се опитали да се доберат до нея преди почти век — потенциално оръжие, нямащо равно на себе си, — но бяха претърпели неуспех. Сега, когато дойде вестта от Съединените щати, им се отваряше нова възможност. В края на 1944 година малък екип, владеещ безупречно английски, беше изпратен да прибере тайната.
 	Мисията беше успешна, но бе струвала живота на Миу.
 	За съжаление след това войната приключи бързо, след като над Япония бяха пуснати две бомби, едната над Хирошима, а другата над Нагасаки. Такаши винаги се бе питал дали мотивацията за подобно крайно действие от страна на американците не може да се проследи до онази кражба в тунела под столицата им.
 	В крайна сметка нямаше значение.
 	След войната Такаши се сдоби с откраднатото — голяма буца кехлибар. Тайната, съхранена в него, си оставаше прекалено опасна, за да бъде използвана по онова време. Трябваше да минат много десетилетия преди науката да напредне достатъчно, за да се възползва от нея — достатъчно дълго дори каге най-сетне да намери края си.
 	Преди няколко години американците бяха разкрили организацията и я бяха извлекли на светло, където сенките винаги изсъхваха и умираха. Междувременно Такаши се беше издигнал достатъчно в йерархията на каге, за да научи другите ѝ имена, включително и онова, използвано от американците.
 	Гилдията.
 	При последвалата чистка повечето различни фракции на кликата бяха изкоренени и унищожени, но някои фрагменти оцеляха. Като деветдесетгодишния старец, когото малцина възприемаха като заплаха. Други остатъци също се пръснаха и се изпокриха. Оттогава Такаши и внукът му бяха събирали тайно тези оцелели, изграждаха своята самурайска войска и чакаха удобния момент.
 	И сега, след толкова много проучвания в отдалечени лаборатории и полеви тестове по целия свят, бяха разработили оръжие с неизмерима сила и пагубност.
 	Освен това бяха набелязали първата си мишена — като демонстрация за света и като удар срещу организацията, която беше унищожила Гилдията.
 	И по-точно срещу двамата агенти, които бяха изиграли основна роля в краха ѝ.
 	Докато лимузината се носеше плавно в натоварения трафик, Такаши се усмихна. Чувстваше се лек като перце. Даваше си сметка, че мястото, на което в момента се бяха сврели двамата, също е паметно. Намираха се точно там, където имперска Япония бе нанесла първия си удар срещу спящия гигант — и където Такаши щеше да удари отново.
 	Ужасните поражения щяха да засенчат онова, което се беше стоварило върху онези острови в миналото. Първата атака щеше да бъде предвестник на края на сегашния световен ред и да отбележи болезненото раждане на нов, в който Японската империя ще властва за вечни времена.
 	Въпреки това той си представи двете мишени.
 	„Любовници, също като Миу и мен“.
 	Макар двойката да не го знаеше, тя бе също толкова обречена.
 

  3.

 
 	6 май, 17:08
 	Хана, о-в Мауи
 	„Това е живот…“
 	Командир Грейсън Пиърс се изтягаше на горещия червен пясък на Каихалулу. В момента не беше туристически сезон, часът бе късен и малкото заливче с червено-черен плаж беше изцяло негово. А и точно това място беше известно предимно на местните и до него се стигаше след изтощителен преход по една доста коварна пътека.
 	Усилията обаче си заслужаваха както заради уединението, така и заради девствената прелест на мястото.
 	Заливчето беше обгърнато от стръмен склон, покрит с гъста гора от желязно дърво. През хилядолетията богатите на желязо скали се бяха превърнали в червен пясък, образувайки уникалния плаж, преди да изчезнат в наситено сините води на океана. Недалеч от брега високи вълни се разбиваха в неравния черен риф и хвърляха високо във въздуха пръски, които пречупваха ярките лъчи на залязващото слънце. По-наблизо, под защитата на рифа, водата се плискаше лениво в пясъка.
 	От вълните се надигна гола фигура, окъпана в слънчева светлина, с вдигнато към небето лице. Черната ѝ коса се спускаше като наметало до кръста ѝ. Докато жената вървеше към брега, разкривайки все повече от тялото си, морската вода се стичаше на ручейчета по кожата с цвят на блед бадем между голите гърди и плоския корем. Изумрудено копче красеше пъпа ѝ и проблясваше ярко като очите ѝ, когато погледът ѝ се спря върху него.
 	Не го посрещна палава усмивка. Чертите ѝ си оставаха стоически за неопитното око, но Грей забеляза лекия наклон на главата ѝ, едва доловимото повдигане на дясната вежда. Тя вървеше към него със знойната грация на лъвица, дебнеща жертвата си.
 	Той се надигна на лакът, за да се наслади по-добре на гледката. Краката му още бяха изложени на слънце, но сенките вече покриваха голото му тяло — слънцето потъваше зад скалите зад него.
 	Сейчан излезе на нагорещения пясък и продължи напред. Стигна до Грей, застана разкрачена между краката му и се надвеси над него. Спря на самия ръб на сянката, все така окъпана в слънчева светлина, сякаш се опитваше да продължи деня поне още мъничко.
 	— Недей — предупреди я той.
 	Тя не му обърна внимание: тръсна мократа си коса и пръсна безброй капки върху него. Загорялата му кожа моментално настръхна от студената вода. Погледът ѝ нито за миг не се откъсна от неговия, а веждата ѝ се повдигна още повече.
 	— Какво? — попита тя. — Да не би да ти е студено?
 	Клекна и го възседна. Наведе се напред и обхвана главата му с длани. Погледна го право в очите — гърдите ѝ докоснаха неговите — и измърка:
 	— Да опитаме да те сгреем.
 	Той се ухили и протегна ръце към нея. Тя насочи дланите му надолу към кръста си, после стисна ръцете му в желязна хватка. Той повдигна коляно и я претърколи под себе си.
 	— Спокойно, достатъчно съм загрял.
 	След час сенките ги бяха погълнали напълно заедно с целия плаж. Въпреки това ярката дневна светлина образуваше дъги в мъглата, издигаща се от рифа в устието на залива.
 	Грей и Сейчан се бяха сгушили един в друг под одеялото, напълно изтощени. Отшумяващата страст ги стопляше, правеше трудно да се определи къде свършва единият и къде започва другият. Грей си помисли, че може да остане така цяла вечност, но скоро щеше да се стъмни.
 	Той обърна глава към скалите над заливчето.
 	— По-добре да тръгваме, докато можем да виждаме пътеката. — Погледна неопреновите костюми, които съхнеха на пясъка до тях, и водолазната екипировка, с която изследваха рифовете около Кауики Хед. — Особено ако искаме да замъкнем всичко това горе.
 	Сейчан изсумтя неопределено. Определено не ѝ се искаше да тръгват.
 	Бяха наели малка къщичка южно от градчето Хана на живописния източен бряг на Мауи, място с гъсти джунгли, водопади и уединени плажове. Първоначалният им план беше да останат само две седмици, но бяха минали три месеца, а още бяха тук.
 	Преди това бяха пътували половин година от място на място без определен маршрут — просто обикаляха света. След като заминаха от Вашингтон, прекараха известно време в оградено средновековно село във Франция, като се настаниха на тавана на бивш манастир. После отлетяха до саваните на Кения, където две седмици сменяха един палатков лагер с друг, следвайки неподвластния на времето път на животните. В един момент се озоваха сред многолюдните лабиринти на Мумбай в Индия, където се наслаждаваха на човечеството в най-пищните му форми. След това в търсене на ново уединение заминаха за Пърт, Австралия, където наеха пикап и отпътуваха дълбоко в пущинаците на вътрешността. След дългия пустинен преход, за да махнат прахта от телата си, продължиха до един курорт с горещи извори в планините на Нова Зеландия. Щом презаредиха, продължиха бавно през Тихия океан от остров на остров, от Микронезия до Полинезия, докато не се озоваха тук, на мястото, което беше истински земен рай.
 	От време на време Грей пращаше по някоя картичка на най-добрия си приятел Монк Кокалис, най-вече за да съобщи на останалите във Вашингтон, че е все още жив и не е отвлечен от враждебни сили. Особено след като беше заминал така внезапно, без предупреждение и без разрешение от началниците си. Беше работил повече от десет години за „Сигма“, секретна организация, свързана с АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Също като Грей, всичките му колеги бяха бивши войници от Специалните части, напуснали служба по една или друга причина, но привлечени тайно от „Сигма“ заради талантите си и обучени допълнително в различни научни дисциплини, за да служат като полеви агенти на АИОП и да защитават Съединените щати и целия свят от всевъзможни заплахи.
 	Според собственото му досие специалността на Грей беше амалгама от биология и физика, но всъщност обучението му беше доста по-обширно благодарение на времето, прекарано с един непалски монах, който го беше учил да търси равновесие между всички неща според даоистката философия на ин и ян.
 	По онова време този подход помогна на Грей да се помири с трудното си детство. Докато растеше, винаги беше разкъсван от противоположности. Майка му беше завършила католическа гимназия и бе внушила дълбока духовност в живота на Грей, но в същото време беше и способен биолог и всеотдаен поддръжник на еволюцията и разума.
 	От другата страна беше баща му — уелсец, живеещ в Тексас, работник в петролна компания, останал инвалид в разцвета на силите си и принуден да поеме ролята на домакиня. В резултат животът му беше управляван от свръхкомпенсация и гняв.
 	Печална черта, предадена на непокорния му син.
 	С времето и с помощта на директора на „Сигма“ Пейнтър Кроу Грей постепенно откри път между тези противоположности. Той не беше нито лек, нито къс. И продължаваше колкото в миналото, толкова и в бъдещето. Грей все още изпитваше трудности да го следва.
 	Преди няколко години майка му бе загинала при експлозия като косвена жертва в битката на „Сигма“ с терористичната организация, известна като Гилдията. Макар да нямаше вина за смъртта ѝ, Грей все пак се чувстваше виновен.
 	Същото не можеше да се каже за края на баща му. Грей имаше пряка роля в смъртта му. Прикован към леглото, баща му гаснеше в мъглата на алцхаймер и бавно губеше все повече и повече от себе си. Накрая, подчинявайки се на молбата на татко си за освобождение („Обещай ми…“), Грей му беше влял свръхдоза морфин.
 	Не изпитваше вина за тази смърт, но не можеше да каже и че се е примирил с нея.
 	После Сейчан му беше хвърлила спасително въже, когато го призова да загърби за известно време отговорностите си, да избяга от всичко и всички.
 	И той хвана ръката ѝ и направи точно това.
 	Сейчан също имаше свои причини да изчезне. Тя бе бивша убийца на Гилдията, обучена от съвсем млада да им служи. След няколко сблъсъка със „Сигма“ беше сменила страната и бе привлечена от Пейнтър Кроу. Сейчан бе изиграла основна роля в разбиването на Гилдията, но престъпленията ѝ от миналото я бяха принудили да остане завинаги в сянка. Все още фигурираше в списъците на най-търсените лица на много страни; Мосад дори бяха издали заповед да бъде убита на място, ако техен агент я засече.
 	Макар че „Сигма“ осигуряваше известно прикритие на бившата убийца, тя така и не се беше освободила напълно от миналото си.
 	Затова двамата бяха избягали заедно — за да се излекуват, да се открият един друг и да открият самите себе си. Никой не се опита да се свърже с тях, дори след като Грей не се появи на погребението на баща си. Просто уважиха нуждата му да изчезне.
 	През последните девет месеца двамата пътуваха с фалшиви документи, но Грей изобщо не се залъгваше. Знаеше, че „Сигма“ следи постоянно местоположението им както поради професионални, така и поради лични причини. Екипът в много отношения беше семейство.
 	Грей им беше благодарен, че са му отпуснали тази свобода.
 	„Определено съм си я заслужил“.
 	Въпреки това част от него знаеше, че цялото пътешествие е илюзия, кратък отдих преди реалният свят отново да се стовари върху тях. Напоследък беше започнал да изпитва някакво смътно напрежение, чийто източник не можеше да посочи. Беше не толкова предчувствие за надвиснала опасност, колкото усещане, че наближават края на това пътуване.
 	Знаеше, че Сейчан също го чувства.
 	Напоследък беше станала по-мрачна, раздразнителна и недоволна. Ако беше лъвица в клетка, със сигурност щеше да крачи напред-назад пред решетката. Грей знаеше със сигурност и още нещо. Тя не изпитваше ужас, че пътуването ще приключи — а очакваше с нетърпение края му.
 	„Също като мен“.
 	Светът ги зовеше.
 	За съжаление не чакаше отговора им.
 	Ниско бучене наруши спокойната тишина на плажа.
 	Грей се надигна, дишането му моментално се ускори, както ставаше от годините му в армейските рейнджъри. Нямаше непосредствена заплаха, но тялото му беше настроено от безбройните мисии да не пропуска нищо около себе си. Това беше инстинкт, проникнал до мозъка на костите му. Мускулите му се напрегнаха, зрението му се изостри, докато се готвеше на мига да скочи на крака.
 	Три моторни самолета — „Чесна Караван“, доколкото можеше да прецени — приближаваха брега откъм Кайхалулу. Не беше необичайно подобни малки самолети да прелитат между островите, но на Грей му се стори странно, че тези летят във формация, сякаш пилотите са минали военно обучение.
 	— Не са тръгнали да разглеждат забележителности — отбеляза Сейчан, която явно беше доловила напрежението на Грей и какво беше привлякло вниманието му. — Какво мислиш?
 	Двата самолета отзад се отделиха наляво и надясно, а предният продължи право към заливчето.
 	Грей забеляза няколко подробности едновременно. Машините не бяха „Чесна Караван“, а техните по-издължени и бързи едномоторни събратя на същата фирма — модел ТТх. И под фюзелажите им бяха закрепени големи варели.
 	Преди Грей да проумее какво става, резервоарите избълваха под налягане сиво-черна мъгла, която остави след самолетите гъста черна диря. Дирята се събра на голям тъмен облак и вятърът го понесе към брега — и към малкото им заливче.
 	Първият самолет продължаваше право към тях. Когато прелетя над рифа, вече беше изхвърлил товара си. Продължи към брега и профуча ниско над главите им, без да намалява скорост. Грей предположи, че ще се издигне, за да прелети над височините на Кауики Хед зад тях.
 	Вместо това самолетът се блъсна в покритите с гори червени склонове.
 	Експлозията разцепи дървета, във въздуха полетяха скали. В небето се издигна огнено кълбо, следвано от стълб черен пушек. Грей и Сейчан се скриха под одеялото, за да избегнат дъжда горящи отломки, камъчета и пясък.
 	До ушите им достигна трясъкът на още две експлозии, бележещи гибелта на другите два самолета. Огромен камък падна във водата до брега и вдигна висок фонтан от пръски.
 	Грей се взираше в черния облак, който се приближаваше към тях.
 	Бяла чапла, подплашена от взривовете, излетя от гората от дясната им страна, за да избяга от пушека и огъня, и се насочи към залива. Явно бе усетила заплахата от зловещия облак. Крилете ѝ запляскаха по-бързо, докато се мъчеше да се издигне над него.
 	„Умно пиле“.
 	Чаплата се издигна над облака — но недостатъчно високо. Тъмносиво пипало се проточи нагоре, сякаш доловило близката жертва. Чаплата рязко смени посоката в опит да избегне заплахата. Крилете ѝ запляскаха панически. Тялото ѝ се сви, от гърлото ѝ се изтръгна крясък. След миг птицата се завъртя в тясна спирала надолу и изчезна в гъстия облак.
 	— Отрова — прозаично каза Сейчан: просто оценка на ситуацията.
 	Грей не беше сигурен в преценката ѝ. Представи си пипалото, протегнало се към птицата.
 	Но независимо каква беше природата на заплахата, двамата бяха в опасност.
 	Трите самолета бяха хвърлили товара си над източния бряг и облакът беше широк поне километър и половина, ако не и повече.
 	„А ние сме в центъра му“.
 	Докато тъмната мъгла приближаваше, към фона на прибоя се прибави тихо бръмчене. Сейчан наклони глава настрани — очевидно и тя го беше чула.
 	Грей се намръщи.
 	„Какво е това, по дяволите?“
 	Присви очи към заплахата. Бръмчащият облак като че ли се движеше въпреки посоката на вятъра… и очевидно беше нещо живо.
 	Рояк, осъзна той.
 	Взе предвид това и прецени възможностите им.
 	Дори да успееха да минат по коварната пътека между скалите, нямаше да намерят убежище, преди роякът да ги е настигнал. Щеше да ги погълне също като злощастната чапла.
 	Трябваше да приеме неизбежното.
 	Бяха в капан.
 	 
 	 
 	Разузнавач



 	 
 	С издължено тяло, създадено за скорост, то водеше останалите към брега. Малките криле биеха френетично въздуха, но всъщност инстинктът беше онова, което го водеше напред. Сляпо за всичко останало освен за записаното в гените му преди хилядолетия, то се носеше към аромата на зелени листа и прясна вода.
 	Предназначението определяше формата му. Имаше най-дългите антени от събратята си, покрити в краищата с чувствителни власинки, които улавяха и най-малките трептения. Фасетните му очи заемаха почти цялата му глава и се взираха немигащо към целта. Макар че крилете на разузнавача бяха по-къси, телцето му беше по-едро и му осигуряваше по-голяма маневреност и пъргавина. Зад телцето беше по-малкото от нормалното коремче, пълно с феромонни жлези, но без жило — разузнавачът не беше боец.
 	Краткото му съществуване имаше една-единствена цел — да приема сигнали. Фини, подобни на косъмчета сензори покриваха цялото му тяло и го правеха чувствително към химичните промени и температурните колебания. Помагаха му дори да чува, макар че големите мембрани над кухините от двете страни на главата му вършеха по-добра работа. Други сензори в устата поемаха миризмите във въздуха, надушваха храна и вода и следяха потока феромони от онези около него.
 	Докато летеше, то усещаше онези най-близко до себе си и фиксираше положението им в мозъка си.
   
 	Поемаше все повече и повече информация, докато не достигна определен праг. Неспособна да остане на място, информацията изригна от тялото му и стигна до съседите му, предавана с изхвърлени феромони, след което се доуточняваше допълнително чрез промени в размахването на крилете и шумното търкане на задните крачета.
   
 	Информацията бързо потече към останалите, където беше погълната, споделена и разпространена все по-надалече.
   
 	След малко всички знаеха онова, което знаеше и то. Но усилията му бяха възнаградени, когато информацията потече обратно към тялото му, този път още по-точна. След известно време тялото на разузнавача приемаше толкова, колкото и предаваше.
 	То започна да губи всякакво чувство за индивидуалност.
   
 	Потокът информация се засили, превърна се в порой, който заля рояка, свърза го в едно цяло, изпълни го със съвършена хармония на намерението.
   
 	Целта постепенно се фокусираше, докато се носеше над развълнуваното море. Подробностите се появяваха една след друга, точка по точка, идващи както от неговите сетива, така и от сетивата на онези около него. Гледана през хиляди очи, бреговата линия се очерта още по-ясно. От вълните се издигна скална стена.
   
 	Докато роякът се спускаше към новото си място за гнездене, ароматът на листа и гнило се засили. Там вече имаше друг живот, както личеше от движенията, крясъците, дори от дъха му. Но той не беше заплаха.
 	Тази увереност беше също толкова част от генетичния код на разузнавача, колкото крилете и антените.
 	Изпълнил ролята си, разузнавачът намали скорост и започна да губи сили. Изостана навътре в рояка. Някои от по-малките му събратя, изтощени от дълга си, паднаха в солената вода.
 	Вече нямаше нужда от тях.
 	С приближаването на сушата напред излязоха работниците и поведоха рояка. Тази каста имаше свое генетично заложено предназначение — да оцени заплахите и да разчисти пътя.
 	Един от новите работници избръмча над главите им. Беше много по-едър, със заплашително извито коремче, от което стърчеше назъбено жило с пълна отровна жлеза.
 	Оттук нататък дългът се поемаше от този нов клас ловци и убийци.
 	От войниците.
 

  4.

 
 	6 май, 18:34
 	Хана, о-в Мауи
 	Сейчан разбра, че времето им е свършило.
 	— Забрави неопрените — каза тя, докато обуваше долнището на бикините си. Погледът ѝ не се откъсваше от приближаващия рояк.
 	Грей заряза костюма, който се опитваше да навлече. Вече си беше обул банските. След последните седмици на слънце кожата му беше силно загоряла, а пепелявокафявата му коса, несресана и стигаща почти до раменете, бе изсветляла няколко нюанса, подчертавайки яркосините му очи. Освен това не се беше бръснал от няколко дни и коравите черти на лицето му бяха покрити с гъста тъмна четина.
 	Очите му се стрелнаха към Сейчан, докато вдигаше кислородна бутилка от пясъка. Тя вече беше завързана за плавателната му жилетка. Метна бутилката на рамо и вдигна другата.
 	Сейчан забърза към него. Грабна маската си от пясъка и си я сложи, след което взе втората бутилка. Метна я на гръб и облече жилетката. Затичаха по червения пясък.
 	Роякът прелетя над рифа. Черният облак се издигна високо и изпълни целия залив. Бръмченето беше преминало в глух рев. Вятърът донасяше странна, противно сладникава миризма — като от лавандула, растяща в мръсотия. Сейчан вече я усещаше колкото с носа си, толкова и на вкус.
 	Неволно потръпна от отвращение.
 	До нея Грей трепна, приведе глава и замаха с ръце.
 	Нещо удари Сейчан по ръката. Заболя я, сякаш са я плеснали с ластик. Погледна надолу. На бицепса ѝ бе кацнало подобно на оса насекомо: крилете му пърхаха с такава скорост, че не се виждаха. Беше голямо — колкото палеца ѝ. Черното лъскаво коремче беше нашарено от назъбени гневно алени ивици. Смаяна от чудовищните му размери, Сейчан за момент се забави с реакцията си.
 	Насекомото я ужили преди да е успяла да го пропъди.
 	Болката дойде моментално, сякаш някой беше забил запалена кибритена клечка в порезна рана.
 	После стана още по-лоша.
 	Сейчан изпъшка и се свлече на колене. Огнена агония експлодира нагоре по ръката ѝ. Мускулите ѝ се откъснаха от костта — или поне тя го усети по този начин.
 	До нея Грей се опита да смачка осата с пета. Успя да повреди крилете ѝ, но твърдото ѝ тяло просто потъна в пясъка. Нахалното насекомо тутакси се измъкна и запълзя към Сейчан. Тя отскочи, а Грей изрита насекомото във водата, преди да е успяло да стигне до нея.
 	Ръката на Сейчан вече беше отпусната и увиснала безполезно. Болката обаче продължаваше да се засилва. По бузите на Сейчан потекоха сълзи. Никога не беше изпитвала подобна агония. Ако имаше брадва, сигурно щеше да си отсече ръката.
 	— Г… Грей — успя да каже тя с треперещи устни.
 	Той я вдигна да се изправи.
 	— Трябва да се гмурнем във водата.
 	Това беше планът им — да се махнат от застрашения залив с помощта на аквалангите.
 	Сейчан искаше да го послуша, но краката ѝ не се подчиняваха. Олюля се, започна да губи ориентация. Светът се завъртя около нея. Първата конвулсия дойде и тя залитна.
 	Грей я подхвана и замъкна треперещото ѝ тяло във водата.
 	Изведнъж от небето се посипаха още оси — приличаха на огнено-черна градушка.
 	Малките им телца падаха в пясъка, прелитаха пред лицата им и се сипеха върху листа и храсти. За да спаси Сейчан, Грей я грабна и се хвърли с нея във водата.
 	Но дори в студената вода тялото ѝ продължаваше да гори.
 	 
 	 
 	18:37
 	„Дръж се, мила…“
 	Грей нагласи маската си, обърна Сейчан под себе си и заплува към дълбокото. Тежката екипировка ги теглеше към дъното. Отчаян и уплашен от най-лошото, той нагласи маската на Сейчан върху носа и очите ѝ. После взе регулатора, повдигна долния край на маската и пусна под нея струя въздух, преди да я нагласи отново.
 	Сейчан трепереше под него, но спазмите ѝ като че ли отслабваха. Той се вгледа в лицето ѝ, докато пъхаше мундщука на регулатора между устните ѝ. Очите ѝ бяха изцъклени. Очевидно беше още замаяна.
 	Той хвана ръката ѝ и с облекчение усети как пръстите ѝ стискат неговите в отговор.
 	Сейчан идваше на себе си.
 	Грей премести ръката ѝ към регулатора. „Ще успееш ли да се справиш сама?“ — попита я със знаци и повдигна вежди.
 	Тя като че ли го разбра и кимна.
 	„Добре“.
 	Той посегна за собствения си регулатор и го налапа. След като вече можеше да диша, погледна нагоре.
 	Слънцето скоро щеше да залезе, но морето беше достатъчно светло, за да различи малките черни точки, падащи във водата. Тук-там малки вълнички отбелязваха телцата, които още се гърчеха. Повечето изглеждаха съвсем малки, но имаше и по-едри, като онази чудовищна оса.
 	Израсналият в Тексас Грей си беше патил от оси и пчели и бе чувал истории за съседи, имащи си работа с африкански рояци. Тези пчели бяха прочути с отмъстителността си, ако разбуниш кошерите им. Дори скачането в басейн или езеро не беше гаранция за безопасност. Пчелите оставаха да се реят над водата и изчакваха да си подадеш главата, за да те атакуват отново.
 	Той впери поглед в рояка.
 	Този вид явно следваше същия план.
 	„Но за щастие сега не ни се налага да си подаваме главите за глътка въздух“.
 	Поне се надяваше да е така.
 	Напълни с въздух отсеците на плавателната си жилетка, след което помогна на Сейчан да направи същото. Прецени, че е най-добре да останат на два метра под повърхността. После забута Сейчан навътре в залива, като непрекъснато я наблюдаваше. Не знаеше какви други изненади могат да се крият в отровата на осата.
 	Грей беше виждал Сейчан простреляна, порязана, дори наръгана в корема с желязно копие. Нищо не я беше спряло нито за миг. Но щом болката от ужилването я беше накарало да рухне на колене, гадината несъмнено имаше доста силна отрова. Грей подозираше, че още няколко ужилвания биха накарали сърцето ѝ да спре.
 	Продължаваха да се отдалечават от брега. Минаха рифа и се насочиха към по-светлата вода отвъд скалите на Кауики Хед. Грей често поглеждаше назад. Въпреки пречупената от водата светлина все още различаваше мъглявината на рояка. Основната част от него беше стигнала до сушата, но повечето насекоми като че ли предпазливо изчакваха пред брега.
 	Може би изчакваха едрите оси да им разчистят пътя.
 	Грей трябваше да признае, че тактиката им работи.
 	Нямаше ли най-после да се измъкнат от сянката на рояка? За съжаление слънцето залезе и в спусналия се здрач беше трудно да се определи дали осите още кръжат над тях.
 	Грей си помисли дали да не изплува и да използва водолазното си фенерче, за да огледа небето, но се тревожеше, че дори да се е измъкнал от рояка, светлината може да го привлече.
 	Затова продължи напред, като се ориентираше по компаса на китката си.
 	„По-добре на сигурно, отколкото да съжаляваме“.
 	Не можеха обаче да продължат вечно така. Без неопрените студената вода щеше да ги изтощи, особено Сейчан. Тя плуваше все по-бавно, лявата ѝ ръка висеше отпуснато. Трябваше да я извади от океана и да ѝ намери някакво топло място. Грей се насочи на юг към плажа на километър и половина от мястото, където се намираше къщичката им, кацнала на една вулканична скала.
 	Водата постепенно започна да потъмнява и скоро Грей едва различаваше собствените си ръце и изобщо не можеше да види Сейчан. Накрая се предаде, извади фенерчето от джоба на жилетката си и го включи. Ярката светлина за момент го ослепи. Грей трепна, уплашен, че тя ще послужи като пътеводна светлина за рояка.
 	„Нямам избор“.
 	Очите му постепенно се приспособиха и нощният свят под вълните се разкри. Хребети на рифове се простираха под него и настрани. Сякаш всичко се движеше. Яркожълти и червени анемонии се люлееха на течението, под тях бавно се поклащаха черните бодли на морски таралежи. Ято сини рибки се пръсна пред тях, задминавайки една по-тромава и по-едра. Докато минаваха над едни корали, една коралова акула внезапно побягна от лъча им с мощно движение на опашката си.
 	Отвъд светлината на фенера се движеха други, по-едри сенки.
 	Грей предположи, че са морски костенурки, които се срещаха в изобилие на Мауи, но въпреки това ги следеше подозрително, тъй като в тези води имаше и истински хищници. Случваше се плувци да бъдат нападани от тигрови акули. Грей не възнамеряваше да влиза в тази статистика.
 	Погледна към Сейчан. Тя беше изостанала още повече. Грей забави ход и се изравни с нея. Вдигна ръка и я попита как е, като ѝ направи знак за ОК. Тя вдигна ужилената си ръка, за да повтори жеста, но го направи едва-едва. Най-лошото въздействие от отровата явно отминаваше, но тя очевидно беше взела своето, както и дългото плуване.
 	Сейчан му махна да продължава и се намръщи — не от болка, а от раздразнение.
 	Упоритото ѝ изражение беше лесно за разчитане.
 	„Продължавай. След тебе съм, дяволите да го вземат“.
 	Той се обърна и продължи напред, но без да се отделя от нея. Само с инат не се стига далеч.
 	Двамата бавно се отдалечаваха от нападнатия бряг и приближаваха целта си. Грей периодично правеше справка с компаса на китката си.
 	„Вече би трябвало да сме близо“.
 	Въпреки това измина още половин час, преди най-сетне да стигнат плитчините на техния плаж. Грей пръв подаде глава над повърхността. Кислородът в бутилките беше на свършване — стрелките бяха в червената зона. Той се увери, че небето е чисто, след което помогна на Сейчан да излезе на тесния каменист плаж. Двамата с облекчение пуснаха бутилките на земята.
 	Грей я прегърна през кръста и усети, че тя трепери. Почти я понесе към скалите. Къщичката им беше кацнала горе и прозорецът ѝ блестеше на последните лъчи.
 	Сейчан се освободи от хватката му, отпусна се на колене на пясъка и изпъшка:
 	— Върви…
 	— Няма да те оставя. Ако трябва, ще те мъкна чак догоре.
 	Обещание, което не беше сигурен дали може да изпълни. Собствените му крака сякаш бяха от гума.
 	— Не… — Сейчан му се намръщи. Дишаше тежко. Махна с ръка на север. — Ста… стадиона.
 	Той поклати неразбиращо глава — и в следващия миг му просветна.
 	„О, не!“
 	Тялото му се вцепени. Адреналинът сякаш наля краката му със стомана.
 	Тази сутрин бяха паркирали джипа си на Уакеа Роуд, между общинския здравен център и стадиона на Хана, който обединяваше игрище за бейзбол, футбол и по два тенискорта и баскетболни игрища. Сейчан беше коментирала надписа пред парка, според който вечерта щеше да се проведе турнир на Малката лига. Беше предложила да си вземат хотдог и да гледат играта.
 	Грей си представи мястото.
 	По права линия паркът се намираше само на половин километър от червения плаж.
 	Представи си суматохата покрай играта.
 	„Музика, викове, светлини…“
 	— Вземи единия мотор — каза Сейчан. — Трябва да ги предупредиш.
 	Той забърза нагоре към къщичката. Бяха наели два мотора, за да изследват пътеките, които бяха прекалено тесни и коварни за по-големи превозни средства.
 	Погледна назад към Сейчан, която явно разчете изражението му и се намръщи.
 	— Сама ще стигна догоре. Може и да ми отнеме известно време, но ще предупредя „Сигма“ да мобилизират местните сили. — Тя посочи отново напред. — Върви. Преди да е станало късно.
 	Грей кимна. Знаеше, че е права.
 	Погледна си часовника. Мачът трябваше да започне след десет минути. Нямаше как да стигне навреме, но трябваше да направи каквото може. Стисна зъби и се втурна към пътеката, водеща нагоре към къщичката.
 	Когато стигна в подножието, погледна назад. Сейчан се беше изправила. Краката ѝ трепереха, но лицето ѝ бе като изсечено от камък и решително. Погледите им се срещнаха. И двамата разбираха опасността, към която се беше понесъл Грей — и още едно сигурно нещо.
 	Ваканцията им беше свършила.
 

  5.

 
 	7 май, 01:55
 	Вашингтон, окръг Колумбия
 	Пейнтър Кроу беше очаквал това обаждане от месеци.
 	Неприятностите винаги си имаха начин да намират командир Грей Пиърс. Именно затова като директор на „Сигма“ Пейнтър беше следил блудния си агент по време на дългото му скитане по света. Въпреки това никога не би могъл да си представи или да предвиди точно тази неприятност.
 	Рояк оси?
 	Изтощен, но и напрегнат от възбуда, той прокара пръсти през черната си коса и затъкна зад ухото си снежнобелия си кичур. Беше приключил разговора със Сейчан преди десет минути и бе пратил сигнала за тревога нагоре по веригата на командването както към началниците си от АИОП, така и на съответните власти на Хаваите. Сега, седнал зад бюрото си, се замисли за необичайността на ситуацията. Беше приел присърце предупреждението на Сейчан още преди да затворят.
 	„Това не е някаква случайна прищявка на Майката природа. А биологична атака“.
 	Почукване на отворената врата го откъсна от мислите му. В кабинета влезе капитан Катрин Брайънт, неговата заместничка. Въпреки че отдавна бе минало полунощ, дългата ѝ до раменете кестенява коса беше прибрана назад консервативно, също като облеклото ѝ — тъмносин костюм, безупречна бяла риза и черни лачени обувки. Единственото по-цветно разнообразие беше карфицата на ревера ѝ, чийто връх беше оформен като малка жаба от злато и емайл. Беше получила подаръка от екипа на амфибията, от който бе част по време на една разузнавателна операция за Военноморските сили. Един от членовете на групата не се беше върнал. Тя продължаваше да носи иглата в негова памет.
 	След раздялата ѝ с военните Пейнтър я беше привлякъл като анализатор в „Сигма“. Кат бързо се оказа жизненоважна както за операциите на отряда, така и за ръководството му — може би дори повече за второто.
 	— На островите назрява още по-голям проблем — каза тя.
 	— Какво означава това?
 	Кат стигна до бюрото му и чукна таблета си, после посочи един от трите плоски монитора, монтирани на стената. На екрана се появи топографска карта на Хавайските острови. Пейнтър завъртя стола си, за да вижда картината по-добре. На три от най-големите острови се появиха малки червени точки.
 	— Атакуван е не само Мауи. — Тя пристъпи напред и посочи една червена зона покрай източния бряг на острова, където Сейчан беше съобщила за атаката. — Имаме съобщения за подобни нападения на Оаху и на големия остров Хавай.
 	Пейнтър се изправи и застана до нея. Беше се надявал да припише това на някаква единична атака, може би на екотерористи, опитващи се да докажат някаква своя теза по особено краен начин.
 	Кат посочи столицата на щата Хонолулу.
 	— Една „Чесна“ се е разбила недалеч от хотел „Дайъмънд“ горе-долу по същото време като трите на Мауи. — Премести пръст към най-големия остров. — В Хило една болница пратила сигнал за спешна помощ. Била препълнена от хора с ужилвания. Има и няколко смъртни случая.
 	Пейнтър си припомни предупреждението на Сейчан.
 	„Не е случайна атака…“
 	Изглежда, тя беше права. Атаката явно беше координирана.
 	Кат продължи:
 	— Засега нямаме вести от Кауаи или от някой друг от по-малките острови, но подозирам, че е само въпрос на време. Наредих на Джейсън да следи всички новинарски канали, социални медии и честотите на органите на реда на Хаваите.
 	— Но защо там? — замисли се на глас Пейнтър. — Защо точно тези острови?
 	— Засега не разполагаме с достатъчно информация, за да градим предположения. — Кат се вгледа в топографската карта. — Но може би отдалечеността на Хаваите е част от причината. Като не броим непосредствената опасност за местното население, внасянето на агресивен чужд вид може да предизвика хаос на изолираната екосистема на щата.
 	Мисълта беше смразяваща, но подобни тревоги за бъдещето трябваше да почакат. Имаха по-належащи въпроси за решаване.
 	— Срещу какво точно сме изправени? — попита той. — Какво е било отприщено срещу островите?
 	Кат се обърна към него.
 	— Вече се обадих на един ентомолог от Националната зоологическа градина. Доктор Самюъл Бенет е водещ експерт, уважаван по целия свят. Ако се съди по описанието на Сейчан, не може да има толкова много оси с подобни размери.
 	— Хубаво. Колкото по-скоро разберем с какво си имаме работа, толкова по-добре.
 	Това беше едно от ключовите преимущества на разполагането на централата на „Сигма“ под Смитсъновия замък. Групата имаше непосредствен достъп до многото лаборатории и изследователски центрове на института, включително до Националната зоологическа градина.
 	От това място „Сигма“ можеше да се свързва и с намиращите се недалеч кулоари на властта както на Капитолия, така и на Белия дом. Пейнтър не се съмняваше, че прекият му началник в АИОП генерал Грегъри Меткалф вече предупреждава властимащите и организира спешна федерална реакция.
 	Но тези зъбни колела се завъртаха прекалено бавно.
 	Това беше и причината за съществуването на „Сигма“ — да провежда хирургически атаки, когато е необходимо. Те бяха фронтовата линия срещу кошмарните и непрекъснато променящи се заплахи на новите технологии. Науката се развиваше с такава скорост и в толкова много посоки по целия свят, че Съединените щати се нуждаеха от екип, способен да реагира възможно най-бързо и гъвкаво. Това беше основата на мисията на „Сигма“ — първа да бъде на място.
 	Телефонът на Кат иззвъня и тя погледна екрана.
 	— Изглежда, че нашият ентомолог се застоява до късно на работа. Доктор Бенет е.
 	— Пусни го на спикърфон.
 	Тя кимна, чукна екрана и задържа устройството между тях.
 	— Благодаря, че отговаряте толкова бързо на обаждането ми, доктор Бенет.
 	— Асистентът ми се обади и каза, че е спешно, което определено привлече вниманието ми. Не получавам много спешни обаждания от АИОП. Не и покрай моята работа. И определено не посред нощ.
 	— Оценяваме сътрудничеството ви. — Тя кимна на Пейнтър. — Всъщност шефът ми също ни слуша в момента.
 	— О, ясно. За какво точно става дума?
 	— Получихте ли описанието на осата, което пратих?
 	— Да. Това е другата причина да върна толкова бързо обаждането ви и мога веднага да отговоря на въпроса ви. Получих подобно запитване преди около месец, някой ме питаше за оса като описаната от вас. С дължина над седем и половина сантиметра. Черно тяло с назъбени алени ивици по коремчето.
 	Пейнтър се наведе към телефона.
 	— Кой се е свързал с вас?
 	— Човек от Япония. Работел за някаква фармацевтична компания. Момент. Ще проверя в компютъра името му от последния му имейл.
 	Докато чакаха, Кат погледна Пейнтър и наклони глава настрани.
 	„Явно не винаги „Сигма“ пристига първа“.
 	Докато търсеше информацията, Бенет продължи да говори:
 	— Както казах и на другия изследовател, не съществува представител на Hymenoptera1, който да отговаря на това описание. Най-близка е гигантската азиатска оса, която може да достигне до седем и половина сантиметра, но шарката ѝ е жълто и черно. Второто най-близко подобие е нашата оса ловец на тарантули от Ню Мексико. Тя достига до пет сантиметра дължина и има огромно жило, но тялото ѝ е напълно черно, с оранжеви криле.
 	Пейнтър се намръщи при мисълта, че може да бъде ужилен от някоя от тези гадини.
 	— Ако разполагах с образец, бих могъл да ви кажа повече — продължи Бенет. — Може би става дума за хетерохроматичен мутант на някой от тези видове. Иначе казано, генетично близък, но с различно оцветяване.
 	Кат въздъхна.
 	— За съжаление, в най-скоро време може да се сдобиете с предостатъчно образци за изучаване.
 	— Определено не бих отказал да… а, ето го и имейла! — Бенет прочисти гърлото си. — Името на изследователя е Кен Мацуи. Според заставката той е преподавател в университета „Корнел“, департамента по токсикология.
 	Пейнтър се намръщи.
 	— Не казахте ли, че питането е дошло от Япония?
 	— Точно така. Изглежда, че има грант от „Танака Фармасютикълс“. Писал ми е от тяхната централа в Киото. Мога да ви пратя данните за контакт.
 	— Ще ви бъдем благодарни — каза Кат и след като благодари на учения, затвори и се обърна към Пейнтър. — Какво мислиш?
 	— Явно някой се е натъкнал на този вид доста преди днешната атака. — Пейнтър се върна при стола си. — Трябва да говоря с професор Мацуи колкото се може по-скоро.
 	— Ще се погрижа. — Тя понечи да си тръгне, но се поколеба. — Ами Грей и Сейчан?
 	— Ще отнеме известно време, докато получат спешна помощ. За момента ще трябва да се оправят сами.
 	— Ами нашият човек на място там?
 	Пейнтър въздъхна. През последните девет месеца не само беше следил Грей, но и бе разполагал редуващи се на смени агенти на „Сигма“ по пътя му. В началото съпругът на Кат Монк Кокалис беше изпратен в Париж да довърши една работа с Интерпол, свързана с контрабанда на животни, така че той вече се намираше удобно близо до местоположението на Грей в Южна Франция. След това Пейнтър се бе свързал с Тъкър Уейн, който се намираше в един ловен резерват в Южна Африка, чийто съсобственик беше, и го помоли да е готов, ако на Грей му потрябва помощ по време на скитането му из джунглите на Черния континент. И по-нататък в същия дух. Това бе може би глупаво пилеене на ресурси, но Пейнтър познаваше Грей и знаеше, че бедата непременно ще го намери — или той нея.
 	Беше само въпрос на време.
 	За последното назначение на Хаваите не му беше трудно да убеди агенти да се заемат със задачата. Макар че нямаше належаща причина да разполага някого на островите, малцина биха отказали една приятна почивка на плажа.
 	За съжаление жребият за това конкретно назначение не се беше паднал на най-подходящия човек.
 	— Ковалски е в другия край на Мауи — кисело каза Пейнтър. — В един курорт в Уайлеа. Предупредих го, но ще му отнеме час да намери хеликоптер и да стигне на място.
 	— Значи Грей и Сейчан наистина трябва да се оправят сами.
 	— Може би. Но доколкото познаваме Грей, той ще направи всичко възможно, за да помогне.
 	— Искаш да кажеш, ще си потърси белята.
 	Пейнтър се усмихна криво.
 	— В това го бива най-много.
 

  6.

 
 	6 май, 20:02
 	Хана, о-в Мауи
 	Приведен над кормилото, Грей летеше с мотора по магистрала „Хана“. Изобщо не се съобразяваше с ограничението на скоростта, движеше се почти два пъти по-бързо от разрешеното. Тениската му плющеше на вятъра. Не беше имал време да се облече подобаващо — още беше по бански гащета и едва бе успял да нахлузи износените туристически обувки, които беше оставил на верандата на къщичката.
 	Докато минаваше покрай смесения магазин „Хасегауа“, рязко наби спирачки, изненадан от колоната червени стопове пред себе си. Нямаше никакво намерение да попада в задръстването и затова излезе на банкета и продължи по него.
 	Причината за задръстването бързо се изясни.
 	Чу се вой на сирени, приглушен от каската. Сърцето му затуптя в гърлото му и той даде газ.
 	„Нима съм закъснял?“
 	Разтревожен, той мина напряко през тревната площ на една църква, за да стигне до следващата странична улица — Хауоли Роуд. Зави по нея и се насочи към воя и проблясващите светлини. Стадионът „Хана“ се намираше на около двеста метра по улицата, която свършваше при общинския здравен център. Една пожарна беше спряла накриво в центъра на паркинга заедно с две линейки и полицейски коли. Жълт хеликоптер прелетя над Грей.
 	Той наби спирачки, скочи от мотора, като го остави да падне на земята, и взе на бегом останалото разстояние по задръстената улица. По тротоара се бяха събрали хора, които зяпаха суетенето на спешните екипи. Объркани родители подкарваха децата си, някои в екипи на Малката лига, през множеството. Трибуните на игрището за голф бяха препълнени, но повечето зрители бяха обърнали гръб на терена и гледаха към улицата.
 	Очевидно играта беше спряна или отложена заради суматохата.
 	Футболното игрище зад това за голф беше превърнато в импровизирана поляна за пикник. По-наблизо по Хауоли Роуд бяха спрели камиони за храна и предлагаха сладолед, хотдог и дори скара. От високоговорителите се лееше хавайска музика и се съревноваваше с воя на сирените.
 	Грей тръгна през тълпата към паркинга на здравния център. Трябваше да намери представител на властта. В същото време непрекъснато следеше небето. На ярките светлини не откри никакви признаци за рояк. Освен това хората наоколо не изглеждаха уплашени, а само любопитни.
 	„Ако няма рояк, защо са спешните коли?“
 	Погледна към хеликоптера, който тъкмо завиваше над гората зад центъра. Машината се насочи към Кауики Хед и прожекторът освети пушек, извиващ се в нощното небе.
 	Грей се намръщи, понеже си спомни как самолетът се бе забил в конуса на Кауики. Сега разбра защо спешните екипи са тук — драматичното разбиване на трите самолета беше предизвикало цялата суматоха.
 	Тревогата явно беше довела до отлагането на играта, но преди това да стане, тълпата вече се беше събрала за мача и беше останала да гледа зрелището.
 	Идеална поредица от събития, които можеха да доведат до катастрофа.
 	Грей се втурна през множеството, като продължаваше да следи небето.
 	Дали суматохата щеше да привлече рояка, или щеше да го спре?
 	Стигна до паркинга на здравния център и спря пред едър чернокож мъж с прошарена коса, тъмносини панталони и колосана бяла униформа с поставена на видно място значка. Беше преметнал през ръката си жълта куртка в тон с яркожълтата кола до него. Най-вероятно това беше шефът на пожарната в Хана. Мъжът стоеше до едър хаваец с широка пожарникарска екипировка.
 	Грей улови част от разговора им — двамата трябваше да викат, за да се чуят един друг.
 	Хаваецът, който държеше радиостанция, се наведе към шефа.
 	— … спуснали Уатанаби на мястото на катастрофата. Казва, че няма никакво тяло.
 	— Значи пилотът е скочил преди самолетът да се разбие?
 	Пожарникарят сви рамене.
 	— Така изглежда.
 	Грей знаеше, че това не е станало, което означаваше, че самолетите явно са били без екипаж и се летели като дронове. Новите „Чесна ТТх“ имаха модерни автопилоти, но те не бяха достатъчни за подобно изпълнение без допълнителна настройка.
 	Пристъпи достатъчно близо, за да привлече вниманието на двамата, и свали каската си.
 	— Не е имало пилот — каза вместо да се представи.
 	Двамата го измериха с погледи и свъсиха презрително вежди. Грей не можеше да ги вини за реакцията им. Небръснат, разчорлен и само по тениска, бански и туристически обувки, той не приличаше на особено достоверен източник. Освен това знаеше колко дръпнати могат да са местните, когато си имат работа с хаоле, тоест чужденец.
 	Заговори бързо, преди да са го отпратили.
 	— Бях на червения плаж, когато самолетите се разбиха. — Протегна ръка. — Казвам се Грей Пиърс, бивш армейски рейнджър, в момента сътрудник на АИОП.
 	Това не беше съвсем истина, но достатъчно близко до нея.
 	Шефът не обърна внимание на протегнатата ръка и продължи да го гледа с кисела физиономия, но пожарникарят присви очи, явно преценявайки стоящия пред него хаоле.
 	Грей отпусна ръката си.
 	— Имате много по-сериозен проблем. Опасност, много по-голяма от евентуален пожар. Самолетите бяха разбити нарочно, но преди това да стане, пуснаха във въздуха рояци оси.
 	— Оси ли? — Шефът се намръщи.
 	Дори да беше спечелил мъничко доверието на пожарникаря, сега Грей го бе изгубил. Двамата явно си мислеха, че се е надрусал с особено силната местна трева, която се радваше на голяма популярност.
 	Грей се помъчи да намери подходящите думи, за да ги накара да проумеят заплахата.
 	— Става въпрос за големи оси. Никога не бях виждал такива. Една ужили жената, с която бях. Почти моментално излезе от строя. — Той махна към групичка момчета в спортни екипи на отсрещната страна на улицата, които бъбреха и се смееха. — Подозирам, че едно ужилване ще е достатъчно да убие…
 	На шефа му дойде до гуша и вдигна ръка към Грей.
 	— Нямаме време за подобни глупости. — Обърна се към пожарникаря. — Палу, разкарай този задник.
 	Мъжът се поколеба.
 	— Знам, че изглежда глупаво, но трябва да ме послушате. — Грей насочи вниманието си към пожарникаря, тъй като беше ясно, че шефът няма да го чуе. Докато беше в армията, бе попадал на твърдоглави началници, които прекалено се гордееха с постовете си, за да виждат по-далеч от носа си.
 	Палу изглеждаше несигурен.
 	— Шефе, май ще е по-добре да проверим тая работа.
 	— Нямаме достатъчно хора да гонят вя…
 	Радиостанцията в ръката на Палу изпращя. И тримата погледнаха към нея, когато от малкия говорител се разнесе дрезгав вик.
 	Палу вдигна радиостанцията към устата си.
 	— Хеликоптер едно, повтори. — Наклони глава в очакване на отговор, но той дойде отгоре.
 	Ритмично боботене ги накара да вдигнат очи. Появи се жълт хеликоптер с надпис ПОЖАРНА. Олюляваше се неуправляемо и след секунди се заби в гората зад центъра. Трясъкът заглуши сирените и музиката. В нощното небе се издигна огнено кълбо.
 	Яркият проблясък разкри за момент тъмния облак, който се носеше като черна вълна, надвиснала и готова да се разбие върху Хана.
 	Палу погледна стоящия до него хаоле, но Грей можеше само да каже очевидното.
 	— Късно е. Те вече са тук.
 	 
 	 
 	Войник



 	 
 	С мощни удари на четирите си криле войникът се носеше начело на рояка. Бръмченето на осата се предаваше назад към другите, изпълнено с предупреждение, докато тя преценяваше опасността и терена отпред. Редиците мънички дихателни отвори по телцето и корема ѝ трептяха гневно, надавайки бойния вик на кастата ѝ.
 	Други войници се събираха в авангарда на рояка и общуваха помежду си със звук и феромони. Антените на всички бяха насочени напред, въртяха се, улавяха носените от вятъра миризми.
 	Сладост…
 	Плът…
 	Сол…
 	Споделяха онова, което са научили.
 	Докато чакаше с останалите, тя сви единайсетте стави на антените си, рисувайки карта на миризмите в мозъка си. Пред нея се образува подобен на облак образ, пълен с обещание за храна за рояка.
   
 	Меланжът от миризми разпали глада ѝ, който на свой ред задейства порой агресивни хормони. Мускулите в коремчето ѝ се свиха, принуждавайки остри шипове да се плъзнат по жлебовете от двете страни на жилото ѝ, наточвайки основното ѝ оръжие.
 	Тя размаха антени за последен път и се съсредоточи върху източника на вкусния облак.
 	Инстинктът изискваше той да стане неин.
 	Сестрите ѝ изпитваха същото.
 	Като си разменяха сигнали, войниците се отделиха едновременно от предната част на рояка и се насочиха към източника. Докато се спускаха, се сплотиха, превръщайки се в черна стрела, полетяла към целта си.
 	Други сетива продължаваха да черпят информация, избистряйки онова, което вече беше известно.
 	Големите мембрани над кухините от двете страни на главата ѝ трептяха от безбройните звуци между мъглата от миризми. Роякът отговори с гневно бръмчене, което се върна отразено, носейки още подробности за терена отпред. С всеки удар на крилете тя научаваше все повече и го споделяше с останалите, както и те с нея. Започнаха да се оформят конструкции, изградени от звуци и ехо.
   
 	Докато се носеха надолу, тя се превърна едновременно в боец и войска, една и много. Приближаваше източника на миризмите. Подтиквана от хилядолетния стремеж към нови територии, тя нямаше да позволи на нищо да я спре. Родовата памет, запечатана в генетичния ѝ код, заличаваше всякакъв страх. Древните ѝ сестри бяха поваляли много по-големи противници от онези, които бяха открили досега на тази нова земя.
 	Въпреки всичко тя беше напрегнала всичките си сетива, готова за битката.
 	Две големи черни очи, всяко разделено на няколкостотин шестоъгълни фасети, изучаваха онова, което се намираше пред нея. Тя виждаше в цвят и форма, но очите ѝ бяха развити за една основна цел — да долавят движение.
 	Погледът ѝ се фиксираше върху всяко помръдване, докато тя летеше през мъглата от миризми. Всичко се движеше, но мозъкът ѝ отбелязваше вектори и посоки в целия хаос. Това ѝ позволяваше да степенува опасностите пред нея.
 	Не обръщаше внимание на силите, които се разбягваха от пътя ѝ.
 	Те не бяха непосредствена заплаха.
 	Вместо това знаеше, че трябва да премахне всичко, което ѝ се изпречва и отправя предизвикателство към първенството ѝ. Крилете ѝ затрепкаха по-бързо, подхранвани от агресия, предизвикваха някой да ѝ попречи да достигне целта си.
 	Но очите ѝ оставаха нащрек за най-голямата заплаха.
 	Едно движение привлече вниманието ѝ — движение, насочено към нея.
 	Тя се съсредоточи върху приближаващия противник и гневът ѝ закипя. Образът на съперника изплува през бъркотията на сетивата. Все още беше повече сянка, отколкото нещо плътно.
  SPECIAL_IMAGE-OEBPS/images/img_15-REPLACE_ME 
 	Тя се насочи към него, като оставаше свързана с останалите войници. Антените ѝ доловиха тревога, полъх на феромони, когато една от кастата ѝ отляво беше смазана. Други моментално се втурнаха натам, привлечени от смъртта, решени да умножат силата и отровата си, за да заличат онова, което беше убило една от техните.
 	Тя не им обърна внимание, съсредоточена върху опасността, която приближаваше право към нея.
 	Образът на съперника стана по-ясен.
   
 	Тя прецени фигурата и затърси най-доброто място за атака. Надуши солта на потта и кръвта му, но инстинктът я насочи към въглерода в дъха му. Трупаният хилядолетия опит я беше научил да насочва отровата си именно там.
 	Изви коремчето си и приготви жилото.
 	Заплашителната фигура се носеше към нея.
 	Тя наведе глава, присви криле и се хвърли в атака.
   
 

  7.

 
 	6 май, 20:22
 	Хана, о-в Мауи
 	Докато тичаше, Грей свали визьора на каската си — в последния момент. Огромна оса се блъсна в него с такава сила, че визьорът изтрака. Насекомото се лепна за него с шестте си крака, на два сантиметра от носа му. Крилете му трепкаха яростно. Бронираното коремче ръгаше визьора отново и отново, достатъчно силно, за да се чува, подобно на някакъв упорит кълвач по ствола на дърво.
 	Грей погледна с кръстосан поглед създанието: преценяваше противника от близко разстояние.
 	Обзелият го дълбок ужас го смрази за момент, сякаш някакъв древен запис в генетичния му код реагираше на тази заплаха. И може би беше станало точно това. Беше чел, че фобиите могат да променят ДНК на човек чрез епигенетика, да предават страха от едно поколение на друго, какъвто беше случаят с инстинкта за оцеляване пред лицето на опасни хищници.
 	Потръпна при вида на острото жило, дълго може би половин сантиметър, което се забиваше във визьора.
 	Преди да успее да помръдне, дебела ръкавица тупна каската му и перна осата.
 	— Вземи! — Грей се обърна и видя пожарникаря Палу, който стоеше до него със сребристо противопожарно одеяло. — Покрий се и потърси убежище!
 	Грей взе леката тъкан и я уви около раменете си, като я задържа с една ръка около врата си. Одеялото стигаше само до коленете му, като оставяше прасците голи, но това все пак беше по-добре от нищо.
 	Палу беше навлякъл цялата си екипировка. Освен жълтите панталони, горнището и каската, беше вдигнал и качулка над прозрачната маска над лицето си и бе покрил кожата си почти напълно. Метнал бял маркуч на рамо, той посочи с другата си ръка към здравния център.
 	— Тръгвай!
 	Грей погледна натам. Шефът седеше в колата на паркинга, вдигнал радиостанцията към устата си. Гласът му гърмеше през високоговорителя.
 	— Незабавно потърсете убежище. Каквото и да е. Коли, къщи, здравния център. Не стойте на открито!
 	Предупреждението дойде прекалено късно. Хората бягаха във всички посоки. Настъпи същинска лудница, съпровождана от хавайската музика от високоговорителите на стадиона. Към какофонията се прибавиха писъци, ругатни и викове.
 	Някакъв баща изтича покрай Грей, понесъл малко момиченце на рамото си: размахваше ръка, за да пропъди преследващите го оси. Детето плачеше, на бузата му имаше голям червен оток. Мъжът се блъсна странично в една кола, в която някакъв добър самарянин рискува да отвори задната врата и им завика да влизат вътре.
 	Подобни сцени се разиграваха навсякъде: хората бързаха да се скрият в къщи и магазини, но мнозина останаха в безизходица на стадиона и по улиците. По паважа се мятаха тела. Родители се навеждаха над децата си, за да ги защитят от връхлитащите ги оси.
 	Служители от службите за бързо реагиране се опитваха да помагат, мъкнеха когото хванат към безопасни места, напрягаха всичките си сили. Но бяха твърде малко, за да помогнат на толкова хора.
 	Това не означаваше, че се предават.
 	— Тръгвай! — нареди Палу, докато сваляше маркуча, който беше свързан към резервоара на пожарната.
 	Малко по-нататък по улицата друг пожарникар беше свързал маркуч към пожарен кран, докато трети се мъчеше да пусне водата с голям гаечен ключ. Внезапно в небето изригна силна струя. Пожарникарят започна да размахва маркуча в опит да пропъди рояка, но беше като да се бори с горски пожар, въоръжен с воден пистолет.
 	Студена увереност изпълни Грей.
 	„Трябва да им спечеля време“.
 	Хвана Палу за ръката и закрещя през визьора на каската си. Посочи към пожарната.
 	— Това КВП система ли е?
 	Палу кимна.
 	Както се беше надявал Грей, пожарната беше заредена с гъста компресирана въздушна пяна за борба с огъня.
 	„И да се надяваме с нещо повече“.
 	— Ела с мен! — извика Грей.
 	Докато се обръщаше, изтръска оси от сребристото одеяло. Засега отразяващата тъкан като че ли смущаваше насекомите.
 	„Дано да си остане така“.
 	Грей тръгна през Уакеа Роуд към мястото, където беше зарязал мотора си. Молеше се планът му да проработи — и маркучът на Палу да е достатъчно дълъг.
 	Поглед през рамо му показа, че якият хаваец не изостава, помъкнал сам тежкия бял маркуч.
 	Грей се затича, оставяйки Палу да го следва, доколкото може. Стигна редицата камиони за храна на Хауоли Роуд и отиде до един, продаващ хавайски сладолед във фунийки. Камионът беше затворен, натъпкан с възрастни и деца.
 	— Няма място за повече хора! — извика собственикът през мрежестата врата. Мрежата беше покрита с гигантски оси, които като че ли се мъчеха да прегризат нишките и да влязат вътре.
 	— Няма проблем — задъхано отвърна Грей и се премести при плъзгащия се прозорец. — Дайте ми бутилките си със сироп.
 	— Какво?
 	— Просто ми ги дайте!
 	Грей погледна фунийката сладолед, захвърлена в тревата на няколко метра от него. Беше почерняла от оси.
 	Прозорецът се отвори и някой му подаде бутилка боровинков сироп. Грей я взе, засили се и я метна като коктейл Молотов. Бутилката прелетя над съседната ограда и се пръсна на празния тенискорт.
 	Той се обърна отново към камиона.
 	— Още!
 	Хората отвътре му подаваха бутилка след бутилка, а Грей продължаваше да ги хвърля на същия корт. След малко усилията му бяха възнаградени. Осите започнаха да се събират там, привлечени от силната миризма на захар. Дори онези по мрежестата врата зарязаха опитите да си проправят път вътре и отлетяха към обещанието за по-лесна плячка.
 	Грей се беше надявал, че примамката ще проработи. В миналото безброй семейни пикници бяха съсипвани от нахални стършели, оси и пчели. Спомни си как веднъж баща му беше глътнал оса, която беше паднала в кутията му бира. Подозираше, че тези създания не се различават особено от по-дребните си братовчеди.
 	„Така де, кой не обича десерт?“
 	Не знаеше каква част от рояка ще бъде отклонена, но поне осите, насочили се към корта, нямаше да нападат останалите навън и това щеше да спечели на спешните екипи време да помогнат на повече хора да намерят убежище.
 	— Свършиха! — извика собственикът на камиона.
 	Грей кимна и отстъпи назад към Палу.
 	— Изчакай да се съберат повечко… после им дай да опитат от пяната.
 	— Ти си пълен лолобъга — заяви Палу на местния диалект. Сигурно беше някаква обида, но широката усмивка на едрия мъж показваше, че е впечатлен. — А сега си замъквай дирника на сигурно.
 	— Още не. — Грей се загледа в плътния облак оси високо над тях.
 	„Някои от тези гадини може и да не си падат по сладкото“.
 	Загърна се по-добре в одеялото и се втурна към следващия камион. На него беше нарисуван танцуващ кренвирш в хлебче. Той повтори същото, като този път хвърли отворени пакети кренвирши в съседното баскетболно игрище.
 	Докато мяташе последните, огромна струя бяла пяна описа дъга високо от дясната му страна. Грей се върна при Палу, който се беше отпуснал на коляно и беше насочил маркуча към тенискорта. Пожарникарят заливаше летящите във въздуха оси с тежката пяна и ги сваляше върху гъмжащите тела, пируващи сред счупените бутилки сироп.
 	— Поел съм нещата! — викна Палу на Грей. — Бягай!
 	Грей помисли дали да не направи още нещо, но се отказа, когато една оса се лепна за голия му прасец и го ужили. Той отскочи назад, сякаш това щеше да му помогне. Втора остра болка го накара да се освести. Той забърса осата с туристическата си обувка и я стъпка на паважа, но това като че ли само я раздразни още повече. Наложи се да смаже с пета бронираното ѝ тяло и бе възнаграден с удовлетворяващо хрущене.
 	Междувременно другият му крак сякаш се превърна в огнен стълб.
 	Грей се опита да куцука по улицата, но или забелязали куцането му, или привлечени от миризмата на смачканата си сестра, осите се впуснаха да го преследват. Каската му затрака от ударите; усети ги и през сребристото одеяло.
 	Изгарящата болка плъзна до бедрото му и му пречеше да се движи. Едва си поемаше дъх през зъби. Картината пред очите му се размаза от избилите сълзи. Целият му свят се превърна в болка. Искаше му се просто да падне на земята и да пищи.
 	Въпреки това се насили да продължи по улицата, загледан към стъклената врата на здравния център. Разстоянието му се виждаше невъзможно голямо.
 	„Няма да успея“.
 	С всяка мъчителна стъпка ставаше все по-убеден в това. Вече не можеше да контролира десния си крак. Залитна и се задържа за капака на някакъв „Форд Таурус“. Лицата вътре го загледаха загрижено, но купето беше претъпкано.
 	„Няма място в кръчмата“.
 	Надигна се, за да продължи към здравния център, но оголи ръката си за прекалено много време. Преди да успее да я скрие под одеялото, една оса кацна на китката му. Грей тръсна ръка и я махна преди да е успяла да го ужили, но същевременно изгуби крехкото си равновесие.
 	Полетя към бордюра и размаха ръце, което само привлече още оси.
 	Приготви се да се свие на кълбо и да се опита да свие крака под одеялото, когато нещо го блъсна силно в гърба и го претърколи по паважа за няколко изпълнени с паника мигове.
 	Ахна, когато всичко пред очите му стана бяло. Отне му цяла секунда да осъзнае, че визьорът му е покрит с пяна, както и по-голямата част от тялото му. Нечия ръка го хвана през кръста и го изправи.
 	Грей изтри визьора на каската.
 	Палу го държеше.
 	— Да тръгваме!
 	Грей не виждаше причини да спори.
 	Пожарникарят го помъкна със себе си, като продължаваше да държи маркуча с другата си ръка. Докато влачеше Грей покрай баскетболното игрище, насочи струята пяна към осите, които бяха налетели на купчините кренвирши.
 	После маркучът се задави и струята изчезна.
 	Явно пяната в резервоара беше свършила.
 	Палу захвърли маркуча и хвана по-здраво Грей, готов за финалния спринт към здравния център. В същия момент се чу нов звук.
 	Рязък, настоятелен лай.
 	Лаят накара и двамата да погледнат наляво. Разрошен териер се беше скрил зад хоум базата на бейзболното игрище. Червеният му повод свършваше в ръката на малко момче, паднало до оградата. Главата му се люшна назад, от ъгълчетата на устните му изби пяна. Ръцете и краката му потрепваха в конвулсии.
 	Детето получаваше алергичен шок.
 	Грей тръгна към него, но високата ограда препречваше пътя. Трябваше да я заобиколят, за да стигнат до детето. Подобно забавяне можеше да коства живота му, но Грей трябваше да опита.
 	Палу се помъчи да го удържи, може би разбрал безполезността на спасителния опит, но накрая изруга и последва Грей към вратата на петнайсетина метра от тях.
 	„Няма да стигнем навреме“.
 	Крайниците на детето вече преставаха да се движат, а лаят на кучето премина в отчаяно скимтене.
 	Грей се опита да забърза, но адреналинът и отчаянието не бяха в състояние да потиснат изгарящата болка. Осите ги бомбардираха на всяка крачка. По-голямата част от голите крайници на Грей още беше покрита с пяна, но една особено решителна оса си проправи път през дебелото покритие и го ужили по сгъвката на лявото коляно.
 	Агонията пламна с нова сила и изтръгна вик от гърдите му.
 	До него Палу също извика и започна да се тупа по корема. Някоя гадина явно си беше проправила път под горнището. Обхванат от паника, Палу пусна Грей, разкопча горнището и смачка осата на гърдите си, но болката го накара да падне на четири крака.
 	Сега и двамата бяха на земята. Крайниците на Грей се тресяха неудържимо от отровата. Той впери поглед в момчето. Улови отчаяния поглед на териера, който сякаш го умоляваше да се притече на помощ.
 	„Съжалявам, приятел, нищо не…“
 	Изведнъж някакво движение привлече вниманието му навътре в игрището. Дебела виеща се сянка се спусна от небето и падна на мястото на питчера.
 	Грей примигна, мъчеше се да схване това, което вижда.
 	„Въже“.
 	Вдигна глава и погледна голямата сянка, увиснала високо горе. Хеликоптер, летящ без светлини, вероятно за да не привлича вниманието на рояка.
 	Огромен мъж се спусна бързо по въжето и кубинките му се стовариха на терена. Беше с неопрен с качулка, маска и дори кислородна бутилка на гърба. Познато сурово лице зад маската изгледа намръщено ситуацията.
 	Грей не можеше да проумее внезапното пристигане на познат, но точно сега това нямаше никакво значение. Посочи към оградата и извика с всички сили:
 	— Ковалски! Вземи момчето!
 	 
 	 
 	21:17
 	След двайсет минути Грей стоеше зад стъклената врата на здравния център. Загледа се към последиците от атаката на рояка. Поне десетина тела още лежаха покрай или на футболното игрище. По всяка вероятност имаше и други жертви, които не можеше да види.
 	Спасителните екипи бяха започнали да пристигат и да стоварват хора със защитно облекло. Ситуацията обаче оставаше лоша. Тъмни облаци оси продължаваха да се носят през парка и пустите улици, а по-голямата сянка на рояка беше увиснала по-високо в небето.
 	Ковалски дойде и каза:
 	— Според доктора хлапето ще се оправи. Кучето също.
 	— Благодаря, че дойде точно навреме.
 	Грей си представи как човекът горила мята момчето на рамо, след което грабва кучето за врата. Освен това помогна на Грей и Палу да стигнат до здравния център, където екип от медицински сестри и доктори правеха всичко по силите си със скромните си средства, за да помогнат на пострадалите.
 	Ковалски вече беше обяснил как се е оказал тук. Оказваше се, че Пейнтър е следил през цялото време Грей по време на пътешествията му. При други обстоятелства Грей щеше да се възмути от подобни грижи, та били те и от разстояние, но като се имаше предвид, че момчето беше оживяло благодарение на предпазливостта на директора, Грей не можеше да се оплаква.
 	— Просто не можеш да не се вкараш в някой филм, нали? — каза Ковалски. Беше свалил неопрена и носеше кубинки, дочени панталони до коленете и тениска на Томи Бахама. Посочи кисело облеклото си. — Тъкмо се канех да прекарам чудесна вечеря в „Четири сезона“ с Мария и получавам обаждане, че си си подпалил задника.
 	Ковалски явно беше използвал назначението като платен отпуск на Хаваите и дори беше взел приятелката си д-р Мария Крандъл, генетик от Джорджия, която беше помогнала на „Сигма“ в миналото. Двамата бяха странна двойка, но пък, от друга страна, тя се занимаваше с неандерталците, така че той очевидно беше неин тип.
 	— Разбира се, може и да е за добро. Мария искаше да идем в някакъв ресторант, където предлагат сурова храна. — Ковалски поклати глава. — Какъв е смисълът да плащаш на място, където не ти готвят яденето? Тъпо е, от мене да знаеш.
 	— В такъв случай май си попаднал на точното място.
 	Ковалски смръщи гъстите си вежди.
 	— Какво искаш да…?
 	Бяха прекъснати от двама души, идващи от един офис. Хани Палу и шефът му Бенджамин Ренърд.
 	Палу се беше отървал от тежкото горнище, но още носеше широките жълти панталони, поддържани с яркочервени тиранти. Хаваецът тупна Ковалски по гърба. Двамата спокойно можеха да са братя от различни майки. Палу беше почти еднакъв на ръст с Ковалски, и двамата по метър и деветдесет. И двамата бяха с черни коси, подстригани почти нула номер. Но лицето на хаваеца беше по-кръгло от това на Ковалски и определено с по-малко белези.
 	Освен това двамата коренно се различаваха като характери.
 	Палу се усмихваше широко и често, дори в сериозни ситуации. Ковалски пък вечно беше намръщен, сякаш всеки момент очакваше да се случи най-лошото.
 	Ренърд пристъпи напред и подаде на Грей мобилен телефон.
 	— Търсят те. Директор Кроу.
 	— Благодаря. — Грей взе телефона и се отдалечи на няколко крачки. Не се изненада, че Пейнтър е успял да го открие.
 	Вдигна телефона до ухото си.
 	— Какво е положението?
 	— Надявах се ти да ми кажеш… поне за събитията при теб. Изглежда, Мауи не е единствената мишена на тази атака. Хонолулу също е ударен, както и Хило на Хавай.
 	Грей се обърна към стъклената врата; опитваше се да си представи подобни отровни рояци, спускащи се в големите населени центрове на двата острова.
 	— Кат подозира, че Лихуе и Кауаи също може да е бил мишена, но внезапен проливен дъжд със силни ветрове са спасили града и са отнесли рояка в морето.
 	— В такъв случай откъде знаеш, че изобщо е бил мишена?
 	— Една „Чесна“ била изхвърлена на брега недалеч от града. Без пилот.
 	— „Чесна ТТх“ ли?
 	— Именно.
 	Пейнтър замълча многозначително. Грей се изненада, че след девет месеца толкова бързо влиза в крачка с директора. Знаеше също, че Пейнтър премълчава нещо, и започна да се досеща какво може да е то.
 	— Има ли други градове на Мауи, които да са били атакувани? — попита той.
 	— Не, само Хана.
 	Грей се замисли над тази подробност. Мауи имаше по-големи населени места — град Кахулуи, където се намираше международното летище, и по-туристическата част в другия край на острова.
 	— Тогава защо са ударили малко градче като Хана? — замисли се той на глас.
 	— Добър въпрос.
 	Грей си представи трите самолета, летящи към брега, средният от които се носеше право към червения плаж.
 	— Освен ако мишената им не е била просто Хана — внезапно се сети той. — Възможно е да са се опитвали да премахнат и нас.
 	„С един куршум два заека“.
 	Погледна през вратата към телата на игрищата.
 	„Нима всички тези хора са мъртви заради мен?“
 	— Ние предположихме същото — призна Пейнтър. — Ако сме прави, това означава, че някой знае къде сте. Някой, който е достатъчно близо, за да знае, че сте били на онзи плаж.
 	Сърцето на Грей се сви.
 	„И ако научат, че сме оцелели…“
 	Погледна на юг. Знаеше кой е сам-самичък там.
 	„Сейчан…“
 

  8.

 
 	6 май, 21:33
 	Хана, о-в Мауи
 	От верандата на старата къщичка Сейчан гледаше как натрапничката се промъква през оградата и по алеята в градината. Движенията ѝ бяха предпазливи, придържаше се към най-тъмните сенки и приближаваше на къси, мълниеносни прибежки. Истински хищник, който знае как да издебва жертвата си.
 	Тя чакаше при вратата.
 	Цяла вечер беше очаквала това посещение.
 	Отпусна се на коляно. Не искаше да кара натрапничката да застава нащрек.
 	Натрапничката се промъкна до стъпалата на портата и за момент изчезна от погледа ѝ.
 	„Хайде де…“
 	Сякаш чула подканата ѝ, натрапничката изскочи от скривалището си и леко се приземи на дъските. Стъклените ѝ очи отразяваха слабата светлина, процеждаща се през спуснатата завеса на прозореца на кухнята. Фиксираха се върху Сейчан.
 	— Крайно време беше — прошепна тя.
 	Отговори ѝ жално мяукане.
 	Сейчан свали чинията кълцана риба тон.
 	Черната котка погледна дара, после се извърна. Протегна дългите си крака и показа нокти, демонстрирайки липса на интерес.
 	— Повече няма да получиш.
 	След още един момент на колебание котката помръдна опашка и предпазливо тръгна напред. Подуши чинията, побутна храната с нос и започна да яде, отначало предпазливо, после все по-лакомо.
 	Сейчан рискува да протегне ръка и я почеса по главата с пръст. Разнесе се тихо съскане, макар че котката не престана да яде. Беше очевидно дива, но през последните три месеца Сейчан я беше примамвала да се приближава все по-близо и по-близо. Беше забелязала подутите ѝ млечни жлези, които показваха, че има малки, скрити някъде.
 	Грей се мръщеше, че храни бездомното животно, и говореше за пораженията, нанесени от популацията подивели котки на острова, как застрашавали много видове местни птици.
 	Тя не му обръщаше внимание. Много добре си спомняше какво е да живееш по улиците: след като беше избягала от сиропиталището в Лаос, беше дива като тази котка и правеше всичко по силите си, за да оцелее. Накрая Гилдията я беше открила и тренирала да усъвършенства същите улични умения за по-смъртоносни цели.
 	Загледа се в гладната котка. Макар че сега беше свободна от Гилдията, част от нея никога нямаше наистина да избяга от миналото. Затова хранеше бездомната котка, като в същото време се опитваше да игнорира по-дълбоките мотиви зад действията си.
 	„Грей има достатъчно проблеми на главата“.
 	След смъртта на баща му той беше имал нужда от това бягство от реалния свят. Сейчан знаеше, че макар да беше приел ролята в слагането на края на живота му, спестявайки по този начин на гордия мъж ненужното страдание и унижение, Грей се измъчва. Често го хващаше да се взира невиждащо някъде в далечината. Никога не говореше за баща си, но призракът му непрекъснато се рееше зад рамото му. Много нощи се мяташе в леглото или просто се измъкваше тихо на верандата.
 	Тя го оставяше в тези моменти на търсена самота.
 	Изправи се с въздишка и остави котката да се нахрани. Потърка ръката си в опит да разсее остатъчното изтръпване от ужилването. Огънят в ръката бе отслабнал, за да се смени от тъпа болка между очите. Тя обаче беше от напрежение, а не последица от отровата.
 	Загледа се на север, към източника на безпокойството ѝ.
 	„Защо се бавиш толкова?“
 	Грей се беше обадил, след като бе стигнал в здравния център в Хана, за да ѝ каже, че е добре. Но оттогава нямаше никакви вести. Беше я предупредил да остане в къщичката, тъй като положението в малкия град е все още хаотично. Сейчан предположи, че сега Грей координира нещата със „Сигма“ в Щатите, особено предвид неочакваната поява на Джо Ковалски.
 	Въпреки това оставаше нащрек, в напрегнато очакване на новини.
 	Преди известно време далечното ехо на сирените от Хана беше замлъкнало, но последвалата тишина само засили лошите ѝ предчувствия.
 	Тя отиде боса до парапета на верандата. Той изскърца, когато се облегна на него. Според човека, който се грижеше за това място, къщичката била построена в средата на четирийсетте, горе-долу по времето, когато затворили последната захарна плантация на острова. Дървената къщичка със сламен покрив се намираше на стотина метра от пътя, кацнала на върха на вулканични скали. Беше повдигната на колове и укрепена с дебели бамбукови подпори, отсечени от близката гора. Цялото обзавеждане беше изработено от местното дърво коа. Старата патина почти блестеше.
 	През последните сънени седмици Грей и Сейчан бяха единствените на десетки хектари наоколо. Районът беше недокоснат, част от някогашните Хаваи, но при по-внимателно вглеждане се забелязваха банановите дървета и папаята, растящи сред високи палми. Подивелите градини бяха навсякъде — с разцъфнал червен джинджифил, жълта плумерия и розов хибискус.
 	Погледът ѝ се задържа върху дъсчената люлка, закачена на близкото мангово дърво. С Грей бяха прекарали много време там, унесени в мислите си, загледани как следобедните сенки стават все по-дълги с наближаването на вечерта.
 	Вдиша дълбоко благоуханията на нощта.
 	Мястото ѝ напомняше за дома ѝ в малкото село във Виетнам. Джунглите бяха различни, но оставаше подобното чувство за безвремие и връзка с природата, което връщаше спомените за детството. Пръстите ѝ докоснаха малкия дракон на гърлото ѝ, подарък от майка ѝ, преди животът да бъде изтръгнат от нея. Сейчан тогава беше обичана — обич, която изпълваше малката им колиба, превръщайки я във вълшебно място.
 	И може би точно това беше причината да усеща тази къщичка като дом.
 	Загледа се отново към люлката. Мислеше си как с Грей седяха там, сплели пръсти.
 	Той беше направил това място дом.
 	Закрачи отново напред-назад, неспособна да се отърси от безпокойството, от чувството, че всичко отива към края си. Недоверието ѝ не беше насочено към любовта ѝ, а към способността ѝ да продължи да я приема. Месеците по пътя бяха чудесни, отвъд всичко, което би могла да си представи с друг човек. Но в същото време пътуването беше като сън, от който рано или късно щеше да се събуди.
 	„И тогава какво?“
 	Можеше ли любовта да оцелее в суровата реалност? И трябваше ли изобщо?
 	Котката измяука, за да привлече вниманието ѝ.
 	— Стига си се оплаквала. Няма повече…
 	Котката беше обърнала гръб на чинията и се взираше към палмовата гора. Мяукането ѝ премина в ниско съскане и тя долепи корем до дъските.
 	Сейчан последва примера ѝ и приклекна, като се махна от светлината на кухненския прозорец.
 	„Там има някой“.
 	 
 	 
 	21:38
 	Грей набра номера за трети път. Беше се заврял в офиса на здравния център и използваше наземната линия в опити да се свърже със Сейчан. За съжаление, поради отдалечеността на малката къщичка, нямаше мобилно покритие, което ограничаваше възможностите му за комуникация.
 	Чу веднъж сигнала за повикване — и после пълна тишина.
 	Тресна слушалката.
 	По-рано беше успял да се свърже със Сейчан, но покрай цялата суматоха сега линиите бяха претоварени. Наруга се, че бе зарязал сателитния телефон, когато бе напуснал Щатите, но устройството беше собственост на „Сигма“. Тогава искаше двамата да останат сами и се боеше, че могат да използват телефона, за да го следят.
 	„Сякаш това промени нещо“.
 	Погледна през вратата на офиса към Ковалски. Очевидно Пейнтър беше намерил начин да го държи под око.
 	Разбрал, че няма да изкара по-добър късмет с телефона, Грей тръгна към фоайето. Ковалски, който се беше облегнал на стената, се изправи. Между зъбите му стърчеше недопушена пура. Едрата медицинска сестра на рецепцията го поглеждаше кръвнишки, сякаш го предизвикваше да я запали.
 	Грей прекъсна двубоя им с погледи.
 	— Не мога да се свържа по телефона. Ще взема мотора и ще ида при нея.
 	— Може би се тревожиш напразно — измърмори навъсено Ковалски. — А дори да има нещо, както я познавам, ще се справи отлично и сама.
 	Грей знаеше, че и двете му твърдения са в общи линии верни, но нямаше намерение да рискува. Ако двамата със Сейчан бяха конкретни мишени на тази атака, възнамеряваше да посрещне евентуалните заплахи до нея.
 	— Ти стой тук, аз ще отида да я проверя. — Грей забеляза позната едра фигура при вратата и тръгна натам. — Палу, някой от хората ви има ли екипировка, която да ми стане? Горнище и може би панталони?
 	Палу очевидно разбра намеренията му.
 	— Да не смяташ да излизаш?
 	— Един приятел може да е загазил.
 	— Добре, тогава идвам с теб.
 	— Благодаря, но няма да се поберем двамата на мотора.
 	— Кой е казал, че ще пътуваме с моторчето ти? — Палу вдигна ръка. На пръста му се поклащаха ключове. — Имам по-добър превоз.
 	Едрият хаваец кимна навън към яркожълтия джип, паркиран наблизо. Отстрани беше изписано КОМАНДИР НА ПОЖАРНАТА. Очевидно колата принадлежеше на шефа му, който в момента беше зает да дава интервю по радиото.
 	— Освен това знам пряк път — добави Палу. — Ще стигнем за уикиуики.
 	Грей кимна, зарадван от предложението.
 	— Да вървим.
 	Сърдит глас зад него го стресна. Ковалски го беше последвал: движеше се изненадващо тихо за толкова едър човек.
 	— Ако той ще ходи, идвам и аз.
 	Палу сви рамене.
 	— Бива.
 	— Добре. — Грей махна към вратата. — Всички отиваме.
 	Ковалски спря, колкото да запали пурата и да изгледа сестрата на рецепцията. После тримата се втурнаха навън и изтичаха през облака дим от поставеното при входа барбекю. Парливият пушек трябваше да прогонва осите, които още бръмчаха отвън.
 	Поне най-лошото от атаката като че ли беше отминало. Звездите блещукаха в небето. Основната част от рояка беше продължила към гъстата джунгла по североизточния склон на заспалия вулкан Халеакала, който образуваше половината остров. Въпреки че непосредствената заплаха беше отминала, Грей подозираше, че това е само пословичният връх на айсберга.
 	Но справянето с тази заплаха засега трябваше да почака.
 	Стигнаха джипа на шеф Ренърд — форд, оборудван със сирена и светлинна сигнализация — и се качиха. Палу скочи зад кормилото, а Грей седна отпред до него. Ковалски се разположи на задната седалка.
 	Палу запали двигателя и потеглиха.
 	До ухото на Грей се разнесе познато бръмчене. Той се приведе и погледна назад. Голяма оса кацна от вътрешната страна на задния прозорец.
 	Ковалски извади пурата от устата си и небрежно допря запаления край до осата. Тялото ѝ експлодира с пукот. Ковалски захапа отново пурата.
 	Грей се отпусна.
 	„Добре, може пък и да има полза от него“.
 	 
 	 
 	21:44
 	Приклекнала, Сейчан гледаше как черната котка скача по стъпалата на верандата и изчезва в цъфналите храсти. Това не беше опция за нея. Поне засега. Трябваше да приеме, че онези, които и да бяха, са обкръжили къщата.
 	Обмисли възможностите си.
 	Сянка или огън.
 	Гилдията я беше обучила на тези два подхода, когато се озовеше притисната в ъгъла. Сянка означаваше да запази спокойствие и да използва потайност и измама, за да се измъкне от клопката. Или можеше да възпламени адреналина за пряка атака, разкъсвайки клопката със сила.
 	За съжаление не разполагаше с огнева мощ за второто. Тъй като с Грей пътуваха от страна на страна, не носеха никакво лично оръжие. Пътуваха като цивилни и нямаше как да заобиколят митниците, а и прекарваха твърде кратко на едно и също място, за да си правят труда да търсят оръжие на черния пазар.
 	И все пак тя не беше напълно невъоръжена. Имаше набор ками, ножове за хвърляне и един добре балансиран китайски сатър, увит в кожа. Само един митничар беше проявил по-голям интерес към колекцията ѝ. За да оправдае арсенала си от хладно оръжие, тя бе казала, че е готвач на свободна практика, и като доказателство му тикна под носа фалшива диплома от „Кордон бльо“.
 	Уви, в момента ножовете се намираха в спалнята в другия край на къщата, а тя не смееше да се покаже на открито, за да влезе вътре.
 	Което не ѝ оставяше друга възможност, освен да следва пътя на сянката.
 	Решението беше взето за миг — и в следващия тя вече действаше.
 

  9.

 
 	6 май, 21:45
 	Хана, о-в Мауи
 	— Някой вижда ли я?
 	Застанал на върха на скалите над разбиващите се вълни, Масахиро Ито слушаше как всеки от неговите генин докладва от позицията си около малката къща със сламен покрив. Преди петнайсет минути ударният му отряд беше пристигнал на позиция с понтонна лодка. Доплуваха до брега в мрака и изкатериха скалите на петдесет метра северно от целта, за да останат нечути и незабелязани.
 	Масахиро наруга онова, което беше предупредило целта им. Беше заповядал на хората си да останат скрити и да чакат завръщането на американеца. Дядо му беше поискал жената и войникът да бъдат отстранени тази нощ.
 	Но сега ситуацията се беше променила. Целта им — жената мелез, предателката на каге — се бе изпарила точно когато екипът бе заел позиция. В един момент хранеше някаква котка, а после просто изчезна от верандата. Лишени от елемента на изненадата, вече не можеха да чакат. Жената трябваше да бъде премахната преди да е предупредила партньора си за засадата.
 	— Не, чунин Ито — отговори заместникът му. — Никой не я вижда.
 	Той стисна зъби.
 	И петимата му мъже бяха бивши убийци на каге, наети от дядо му след разбиването на организацията. С разправата с йерархията малцина от Ешелона, върхушката на каге, бяха оцелели от световната чистка. Доколкото знаеше, единствено дядо му беше успял да остане незабелязан.
 	„Кой би обърнал внимание на един деветдесетгодишен старец?“
 	Това беше грешка.
 	Докато каге се сриваше, дядото на Масахиро го предпази — не като го скри в някоя дупка, а като го изтика наяве. Масахиро стана заместник-директор на отдел „Разработка и внедряване“ на компанията „Феникусу“, основана от дядо му още преди десетилетия. Дори получи място в борда на директорите.
 	Дядо му имаше за него и друга задача, която оставаше неизвестна за борда — тайно да събере генин, или нисшите, от каге, които се бяха пръснали след унищожаването на организацията. Трябваше да ги вземе под крилото си и да ги превърне в по-малка, но по-смъртоносна сила.
 	Като следваше напътствията на дядо си, Масахиро организира новата си група според шиноби, потайните воини на феодална Япония, които по-късно щяха да бъдат охулени и митологизирани под името нинджа. Дядо му Такаши вярваше в старите традиции от времето, когато Япония е била на върха на славата си. Макар и прехвърлил деветдесетте, Такаши беше новият джонин, или лидер на новата група. Масахиро беше получил титлата чунин, или „посредник“. Всички генин бяха пряко подчинени на него.
 	Организацията беше ефективна и беше служила на шиноби векове наред. Дори древното им обучение беше почетено и се използваше за усъвършенстване на уменията на подчинените му генин.
 	Затова сега Масахиро носеше в ножница на гърба си традиционния меч катана, както и кусаригама — стоманен сърп на верига с тежест на края, препасана около кръста му.
 	Това бяха старите оръжия на шиноби, но Масахиро беше осъвременил арсенала с модерни технологии. Той и хората му носеха зелени камуфлажни екипи с олекотени бронежилетки под тях и бяха въоръжени с къси 9-мм картечни пистолети „Минебеа“, оборудвани със заглушители и мерници за нощно виждане.
 	Въпреки това всеки член на ударния екип носеше и традиционния тенугуи, шала, използван за скриване на лицето, който можеше да служи и като колан или дори като въже за бързо изкатерване.
 	Масахиро нагласи своя тенугуи по-високо на носа си.
 	„Къде се дяна тази жена?“
 	С раздразнение разбра, че не може да чака повече.
 	— Тръгвайте — нареди той. — Убийте я.
 	 
 	 
 	21:47
 	Сейчан бе приклекнала в короната на едно стогодишно мангово дърво, която се разпростираше на десет метра и хвърляше плътна сянка. Балансираше боса на един клон, дебел колкото бедрото ѝ.
 	Преди секунди бе скочила с главата напред над парапета на верандата, като се постара да не закачи паянтовата дървения. Понеже знаеше, че врагът може да е екипиран с уреди за нощно или инфрачервено виждане, се претърколи под верандата и продължи покрай коловете, на които беше издигната къщичката. Използва ги да прикрие минаването си, след което се хвърли в най-големите гъсталаци на градината, като тичаше приведена, докато не се покатери на най-близкото дърво.
 	Очакваше вниманието на неприятеля да бъде насочено към къщата или района непосредствено около нея.
 	„А не нагоре, да се надяваме“.
 	Стоеше като замръзнала на клона. Единственото ѝ движение беше безшумното дишане през носа.
 	Шумоленето на сухи листа я предупреди. Няколко по-тъмни сенки се промъкнаха под широката корона на дървото. Докато изчакваше момента си, Сейчан се огледа за други неприятели.
 	Нямаше.
 	Тя погледна екипа и прецени начина, по който се бяха разпръснали. На базата на това изчисли броя на неприятелите, необходими да обкръжат къщата, и реши, че трябва да са между пет и седем.
 	Шансовете ѝ не бяха особено добри, но в миналото се беше справяла и с по-лошо.
 	Разбира се, тогава беше въоръжена — с нещо повече от манго.
 	„Но и това трябва да свърши работа“.
 	Леко подхвърли зрелия плод, който държеше, наляво.
 	Мъжът долу се завъртя в тази посока, долепил око до оптичния мерник на оръжието. Докато бе с гръб към нея, Сейчан се пресегна към въжето, завързано на клона. То стигаше до седалката на старата люлка, където с Грей бяха мързелували часове наред. Дръпна въжето и вдигна по-нависоко седалката.
 	Преди мъжът да успее да се обърне, Сейчан скочи безшумно от клона. Докато падаше, метна въжето над главата на мъжа — и се приземи приклекнала. Тежестта ѝ стегна примката около врата на жертвата. Все още стъпила на дъската, тя хвана с две ръце главата на мъжа и с рязко движение довърши онова, което въжето не беше успяло да направи.
 	Изхрущя прешлен и мъжът се отпусна безжизнено.
 	Сейчан слезе от люлката и взе оръжието му.
 	Дотук със сянката.
 	Опря приклада на рамото си.
 	Време беше за огън.
 	 
 	 
 	21:52
 	Залпът насочи вниманието на Масахиро към къщичката. Щурмът беше започнал. Приглушената стрелба звучеше не по-силно от пляскане на ръце. Той напусна позицията си на върха на скалата.
 	Екипът му явно най-сетне беше принудил жената да излезе от скривалището си.
 	„Останалото е само въпрос на време…“
 	Заслуша се. След две-три секунди отново се възцари тишина. Чуваше тихото шумене на вълните долу. После избухна нова стрелба, само че от друго място, по-близко до позицията му.
 	Обзе го подозрение. Той приклекна и докосна микрофона, скрит в гънките на тенугуи, покриващ устните му.
 	— Положение?
 	Зачака. Сърцето му заби лудо. Усещаше, че нещо не е наред.
 	Нов кратък откос потвърди това.
 	Джиро, заместникът му, отговори. Задъхано и напрегнато.
 	— Сдоби се с оръжие. Свали трима от нашите.
 	Нова стрелба прекъсна доклада, последвана от рязък вик.
 	Смятай ги четирима…
 	Гърдите на Масахиро се изпълниха с ярост.
 	Джиро заговори отново, този път шепнешком:
 	— Чунин Ито, по-добре ще е да се оттеглите при лодката.
 	Преди да успее да откаже, по радиото прозвуча друг глас, зноен и спокоен, на безупречен японски.
 	— Или да ме изчакаш да дойда при теб.
 	Масахиро стисна оръжието си. Явно жената се беше сдобила не само с оръжие от някой от хората му.
 	— Или си кошинуке? — подразни го тя.
 	Масахиро настръхна от обидата. Не беше страхливец. Но в същото време си даваше сметка, че тя се опитва да го предизвика да постъпи неразумно. Пое дълбоко дъх и отговори спокойно:
 	— Ще пазя лодката и ще ви чакам там, генин Джиро.
 	— Разбрано. Ще я открием.
 	Презрително изсумтяване отговори на предизвикателството.
 	— Ами тогава да поиграем.
 	 
 	 
 	21:56
 	Сейчан бе опряла гръб на една палма. Стоеше със затворени очи, с радиостанцията в ръка. Беше чула последните прошепнати думи на Джиро да идват някъде от лявата ѝ страна.
 	Въпреки че действията ѝ не бяха подплашили останалите и не ги бяха накарали да реагират прекомерно, тя бе успяла да получи представа за противниците в гората. Вече беше преценила, че групата е пристигнала по вода и че лодката вероятно е някъде на север от къщичката — бреговата линия на юг беше твърде скалиста и със силен прибой.
 	Прецени шансовете си да стигне до брега преди водачът да успее да избяга. Досега беше използвала предимството на изненадата и познаването на терена, за да се справи с четирима от противниците, но последният — Джиро — щеше да е нащрек и готов.
 	„Тъй да бъде“.
 	Прие факта, че няма да успее да се добере навреме до водача, и насочи цялото си внимание към това да залови Джиро жив. Възнамеряваше да го разпита и вече си представяше ножовете си, подредени на нощната масичка.
 	„Ще го накарам да се разприказва“.
 	Тръгна наляво, като минаваше през шубраците, без да издава никакъв шум. От време на време спираше и поглеждаше през мерника на оръжието. При всеки поглед теренът се осветяваше в ярки нюанси на сивото. Напрягаше слух и за най-малкото изшумоляване или пукане на клонка.
 	Беше запомнила наизуст терена, както правеше винаги, когато се озовеше на ново място. От много години го правеше съвсем инстинктивно, като дишането. Познаваше всеки храст, дърво и камък. Затова когато видя един голям камък насред горичката папая на четирийсет метра отляво, моментално разбра, че мястото му не е там.
 	Приклекна зад един храст хибискус, прицели се и стреля два пъти точно в центъра, като се стремеше да не улучва главата. Продължи да гледа през оптичния мерник. Куршумите разкъсаха камуфлажната тъкан и събориха целта — и разкриха под нея само преплетени клонки.
 	Примамка.
 	Изруга наум и скочи презглава надясно. Храстът експлодира от автоматния откос. Сейчан падна на рамо и се претърколи. Продължи да стреля слепешком към противника, като не преставаше да се движи. Не очакваше да го улучи, искаше само да го принуди да излезе от прикритието си.
 	Стисна зъби. Нямаше да подцени за втори път неприятеля си. Забрави за намеренията да го залови жив. Когато си изправен пред подобен противник, има само един сигурен начин на игра.
 	„Убий или ще те убият“.
 	За съжаление не беше успяла напълно да схване тази конкретна игра.
 	Докато изскачаше иззад една стърчаща скала, видя, че там вече я чака мъж с насочено към гърдите ѝ оръжие. Капан. Нарочно я бяха подгонили насам. Моментално разбра, че този мъж не е Джиро.
 	А лидерът му.
 	Кучият син изобщо не беше побягнал към лодката.
 	Представи си усмивката му зад маската — докато той стреляше в нея.
 	 
 	 
 	22:02
 	Масахиро се наслади на убийството.
 	За съжаление подрани. Жената се извъртя, за да е по-малка цел, с вдигнати високо ръце. Куршумите му профучаха покрай корема ѝ достатъчно близо, за да разкъсат блузата.
 	Преди да успее да се прицели отново, тя замахна рязко надолу. Прикладът на откраднатото оръжие се стовари върху китката му. Избухналата болка бе толкова силна, че той изпусна картечния пистолет.
 	За щастие сблъсъкът изби оръжието и на жената.
 	Двамата останаха загледани един в друг за миг — и в следващия се раздвижиха едновременно.
 	Жената нанесе страничен ритник, като се хвърли надолу, за да вземе оръжието си. Той отскочи назад и хвана дръжката на катаната на гърба си.
 	Докато тя грабваше оръжието, той издърпа късия меч от ножницата и замахна към лицето ѝ. Жената се отдръпна в последния момент и острието профуча покрай носа ѝ.
 	Макар да не беше успял да пусне кръв, поражението беше налице.
 	Следвайки традициите на шиноби, той бе напълнил ножницата със силен раздразнителен прах. В миналото воините използвали лютив червен пипер, за да извадят жертвите си от строя; той бе подобрил формулата със стрито чили и белина на прах.
 	Ефектът бе моментален.
 	Жената ахна, когато прахта попадна в очите ѝ. Рязкото поемане на дъх вкара сместа дълбоко в носа и дробовете ѝ.
 	Тя стреля слепешком и отстъпи, като размахваше ръце и се давеше.
 	Той се прикри зад скалата и я изчака да изпразни пълнителя. Когато стрелбата спря, вдигна пистолета и започна преследването.
 	Но дори извадена от строя, тя оставаше бърза.
 	След няколко метра някой изскочи от гората и се озова до него.
 	Джиро.
 	Масахиро посочи жената и двамата се затичаха заедно, жадни за кръв.
 	Ослепена и останала без дъх, тя нямаше шансове да се измъкне.
 	 
 	 
 	22:04
 	Сейчан тичаше с облени в сълзи бузи. Държеше ръцете си протегнати напред. Всяко вдишване изгаряше дробовете ѝ. Имаше чувството, че очите ѝ са нажежени въглени, прогарящи дупки в черепа ѝ.
 	Все едно тичаше през горски пожар.
 	Рамото ѝ се блъсна в едно дърво и ударът я запрати настрани. Тя се олюля и продължи в новата посока, за да запази равновесие. Не смееше да пада. Чуваше пукота на клонки зад себе си и стъпките на преследвачите си.
 	През болката и сълзите се фокусира върху размазаната светлина в мрака, подобна на фар в нощта. Прозорецът на кухнята. Трябваше да стигне убежището и да спечели достатъчно време, за да се добере до ножовете, а може би и да изплакне очите си.
 	Нямаше друг избор.
 	Продължи да тича с всички сили към светлината. Използва посоката на вятъра и наклона, за да увеличи скоростта си. Клонки и тръни я деряха. Остри вулканични камъни се впиваха в босите ѝ стъпала. Въпреки това тя се опита да тича още по-бързо, тъй като преследвачите ѝ я настигаха.
 	Очакваше всеки момент в гърба ѝ да се забият куршуми.
 	Най-сетне светът проясни. Храстите престанаха да дерат тялото ѝ. Явно беше излязла от гората и се намираше в градината около къщичката. Светлината на кухненския прозорец я призоваваше, ярка като слънцето за възпалените ѝ очи.
 	„Толкова близо“.
 	И в следващия миг светът експлодира.
 	Две свръхнови избухнаха от дясната ѝ страна, заобиколиха къщичката и се насочиха право към нея.
 	Ослепена, тя замръзна като елен на светлините на фарове.
 	„Фарове…“
 	Прогърмя глас, неестествено силен:
 	— Сейчан! Залегни!
 	Тя се подчини: довери се на мъжа, който държеше сърцето ѝ. Залитна няколко крачки към ярката светлина и се просна по корем. Двете свръхнови я застигнаха и минаха над нея. Разкъсаната ѝ блуза заплющя от вятъра, вдигнат от голямата кола. Долови миризмата на изгорели газове.
 	Зад нея проехтяха изстрели.
 	Последвани от тъпия звук на метал, удрящ плът.
 	Сейчан остана на място, твърде изтощена и обхваната от болка, за да помръдне.
 	Затръшнаха се врати и някой клекна до нея.
 	— Добре ли си? — попита Грей.
 	— Да. — Тя се обърна със стон. Почти не можеше да различи чертите му. — И… и двамата ли свалихте?
 	— Само единия. Успя да изблъска другия настрани в последния момент.
 	Сейчан си представи сцената и разбра какво означава тя.
 	„Джиро е пожертвал себе си, за да спаси лидера си“.
 	— Ковалски погна кучия син, но той изчезна в мрака. Дори и да не го открием, съмнявам се, че ще се върне.
 	Тя се загледа към гората.
 	„Поне не веднага“.
 	 
 	 
 	22:12
 	Масахиро подкара лодката и заобиколи вулканичния полуостров. Вече се беше обадил на хидроплана да го вземе.
 	Погледна назад към брега и въздъхна.
 	Биологичната атака беше минала по план. Единственото изключение бе на Кауаи, където внезапна буря бе осуетила операцията. Иначе на другите острови работата беше задвижена и нищо не можеше да спре онова, което щеше да последва.
 	Въпреки успеха изгаряше от срам.
 	Беше се провалил във вендетата на дядо си. Двамата, изиграли най-важната роля в унищожаването на каге, бяха все още живи.
 	„И вината е моя“.
 	Все пак възнамеряваше да се поучи от неуспеха си, а не да го повтаря.
 	Междувременно трябваше да се задоволи с това да види как тези острови горят — особено когато американците щяха да са онези, които ще унищожат Хаваите.
 	Нямаха да имат избор.
 	След като истината се разкриеше, светът щеше да настоява това да бъде направено.
 	Усмихна се под гънките на тенугуи.
 	Дотогава страданията тук щяха да са чудесна гледка.
 

  II. Етап на появата

 Σ

 
 

  10.

 
 	7 май, 15:05
 	Вашингтон, окръг Колумбия
 	Дванайсет часа след атаката в Хаваите Кат Брайънт крачеше напред-назад в комуникационното гнездо на „Сигма“. Висока чаша от „Старбъкс“ топлеше дланите ѝ. Беше прекарала безсънна нощ, ако не се броеше кратката дрямка, и в момента караше на кофеин и адреналин.
 	„Не е неестествено за тази работа“.
 	Спря в центъра на кръглото помещение. Разсеяната светлина беше приглушена, сякаш се намираше в контролната зала на ядрена подводница. Навсякъде около нея техници седяха зад компютърни станции с осветени от мониторите лица. Гнездото служеше като цифрови очи и уши на „Сигма“. Информацията се вливаше в това помещение и изтичаше от него, като носеше и предаваше сведения от различни разузнавателни агенции както от страната, така и от целия свят.
 	Кат беше господарката тук, паякът в центъра на цифровата паяжина.
 	Раздвижване привлече вниманието ѝ към вратата към коридора.
 	Пейнтър влезе. Изглеждаше изтормозен. Явно току-що идваше от среща с началника им генерал Меткалф.
 	— Какви са последните новини? — попита той.
 	— Имаме нови сведения за броя на жертвите.
 	Пейнтър се намръщи и видимо събра сили за онова, което му предстоеше да чуе.
 	— Колко е зле?
 	— Много. Броят на смъртните случаи по островите е петдесет и четири, но повече от хиляда души в различно състояние са хоспитализирани. Така че броят на жертвите със сигурност ще се увеличи.
 	Пейнтър поклати глава.
 	— И не се знае колко други ще пострадат или ще умрат през следващите дни, когато роякът се установи на островите.
 	— Със сигурност ще настъпи пълен хаос. Особено след като местните спешни служби нямат протокол за справяне с подобна атака. Всички се чудят какво да правят.
 	— Някой поел ли е отговорност?
 	— Засега не. Но очаквам, че обичайните заподозрени скоро ще се опитат да си припишат заслугите за катастрофата.
 	„Което само ще усложни разследването още повече“.
 	— Какви са данните от разбитите самолети? — попита той.
 	— До един са били безпилотни дронове. Всички самолети — или поне онези, които не са изгорели напълно, — са били докладвани като откраднати от различни места по света през последните две години.
 	— Значи някой отдавна е подготвял тази атака.
 	— Така изглежда.
 	Кат остави кафето си, чукна клавиатурата на работната станция и зареди карта на Тихия океан. Прозрачен червен кръг покриваше архипелага на Хавайските острови и голяма площ от океана около тях.
   
 	— Максималният обхват на „Чесна ТТх“ е малко под хиляда и триста морски мили. — Тя посочи кръга. — Което означава, че са излетели някъде от тази зона.
 	Пейнтър се наведе към картата.
 	— Освен ако не са били зареждани по пътя.
 	— Доста океан трябва да преодолеят.
 	— Двайсет и осем милиона квадратни километра. Два пъти повече от площта на нищожните ни четирийсет и осем щата.
 	Пейнтър посочи екрана.
 	— В този район има стотици острови.
 	— Повече, ако се броят атолите и плитчините. Но броят им може да се стесни до онези места, които са достатъчно големи за изграждането на писта. — Кат въздъхна. — Но и така имаме предостатъчно потенциални кандидати.
 	— Радарите на Хаваите засекли ли са нещо полезно?
 	— За съжаление не. Системите са наземни и засичат обекти само на триста километра. Когато са влезли в обхвата им, самолетите се приближавали от всички посоки.
 	Един от техниците стана и се приближи до тях.
 	— Какво има? — попита Кат.
 	— Имате повикване по защитения канал.
 	— Кой е?
 	— Представи се като професор Кен Мацуи. Твърди, че сте го помолили да се свърже с вас.
 	Кат погледна Пейнтър и каза:
 	— Токсикологът от Корнел. Онзи, който се свързал с доктор Бенет от Националната зоологическа градина.
 	Пейнтър я погледна въпросително.
 	— Имаш предвид призрака му ли?
 	— Явно се е върнал от онзи свят.
 	През нощта Кат беше съставила досие на учения. Според един доклад от Бразилия професорът — заедно със свой студент и двама бразилци — бил застигнат от буря в океана, изчезнал и го смятали за мъртъв.
 	— По-добре да приемем обаждането в кабинета ми — каза Кат.
 	Взе кафето си и отведе Пейнтър в съседната стая. Кабинетът ѝ бе ефективен и спартански, също като самата нея. Единствените ѝ лични вещи бяха няколко снимки на двете ѝ момиченца, Пенелопи и Хариет. На снимката в средата се виждаше съпругът ѝ Монк, сложил децата на коленете си. Беше направил гримаса, сякаш страдаше от тежестта на момиченцата, които бяха на пет и на седем. С яките си ръце и широки гърди, опънали тениската на зелените барети, той с лекота можеше да жонглира с тях — което, като се имаше предвид буйният нрав на децата, се налагаше от време на време.
 	Погледът на Кат се задържа за момент върху снимката, после тя отиде при бюрото си. Монк беше завел момичетата на лагер в Катскилс. Тя беше възнамерявала да отиде при тях, но спешната ситуация я бе приковала във Вашингтон.
 	„Може да се окаже, че не съм паякът в цифровата паяжина, а по-скоро муха, уловена в нея“.
 	Знаеше, че Монк ще се грижи добре за Пени и Хариет. Макар и да я болеше да го признае, напоследък все повече разчиташе на него да я отменя. Не че той се оплакваше. Въпреки това мъничко завиждаше за дългата почивка без прекъсвания, която си бяха взели Грей и Сейчан. Дължеше това на Монк и на цялото си семейство.
 	В същото време част от нея знаеше, че никога не би могла да се откаже от редовната доза адреналин, която получаваше тук.
 	Отпи глътка кафе.
 	„Или от целия кофеин…“
 	Техникът се обади по интеркома:
 	— Свързвам ви на втора линия.
 	Кат остави чашата си и включи спикърфона.
 	— Професор Мацуи, благодаря, че отговорихте на обаждането ми.
 	— Нямам много време. За какво става дума?
 	Въпреки че международната връзка беше лоша, Кат веднага долови подозрителността в тона му. Погледна Пейнтър, който ѝ махна да продължи.
 	Тя се престори, че не знае нищо за така наречената смърт на професора.
 	— Получихме името ви от един ентомолог от Вашингтон. Свързали сте се с него във връзка с необичаен вид оса.
 	Последва дълга пауза. Чу се някакъв шепот, сякаш професорът се консултираше с някого, преди да отговори.
 	Двамата с Пейнтър отново се спогледаха.
 	„Какво става?!“
 	— Да — каза накрая Мацуи. — Но мисля, че всички знаем, че вече е твърде късно.
 	— Какво искате да кажете?
 	— Одокуро е пусната.
 	— Одокуро ли?
 	— Така наричам този вид ципокрили. На японския демон дашадокуро. Повярвайте, името е напълно подобаващо. Изучавах вида през последните два месеца. Жизненият му цикъл надхвърля всякакво въображение.
 	— Чакайте малко. Изучавали сте този организъм? Къде? В Киото ли? — Тя си спомни, че последният адрес на професора беше изследователски център на някаква японска фармацевтична компания.
 	— Вече не съм в Киото — отговори той.
 	— А къде?
 	— На път към Хаваите. С фирмен самолет на „Танака“. Би трябвало да пристигнем след около час.
 	— Какво ще правите на Хаваите?
 	— Ще следя пряко колонизацията. Това е единственият начин да разбера със сигурност.
 	— Какво да разберете? — попита тя и я побиха тръпки на ужас.
 	— Дали няма да ви се наложи да бомбардирате островите с ядрено оръжие.
 	 
 	 
 	09:28
 	Във въздуха над Северен Тихи океан
 	Кен Мацуи погледна през прозореца на корпоративния „Хондаджет 420“. Чакаше шокът от думите му да отмине. Двата външни двигателя ги носеха към Хонолулу. Въпреки че самолетът беше най-бързият в своя клас, трябваше да презаредят на атола Мидуей. По време на краткия престой на земята беше крачил напред-назад в малката четириместна кабина.
 	„Изобщо не трябваше да се съгласявам да си мълча“.
 	Погледна кръвнишки слабата Аико Хигаши, която седеше от другата страна. Тя твърдеше, че е от Агенцията за разследване и обществена сигурност на Япония. АРОС следеше и разследваше заплахи за националната сигурност и наблюдаваше различни екстремистки групи. Но Кен подозираше, че около тази жена има и нещо друго.
 	Тя определено имаше вид на човек с военна подготовка. Косата ѝ беше подстригана на права линия на бретона и отзад. Тъмносиният ѝ костюм беше колосан и изглеждаше твърд като горната ѝ устна. Строгото изражение рядко напускаше лицето ѝ, докато го следваше неотстъпно през последните месеци.
 	Накрая Катрин Брайънт поднови разговора. Кен се питаше и дали жената от другата страна на линията е обикновен служител на АИОП, особено след като научи, че го е търсила. Не беше искал да отговори на обаждането, но Аико беше настояла да го направи. Дори сега слушаше разговора, наведена съвсем леко напред.
 	— Защо си мислите, че ще е нужна такава драстична мярка? — попита Брайънт.
 	— Защото съм виждал с очите си пораженията, нанасяни от одокуро.
 	— Къде? Как?
 	Кен погледна Аико и тя едва забележимо кимна. Вече му беше казала да е откровен с жената, сякаш я познаваше и ѝ имаше достатъчно доверие, за да сподели с нея тази информация.
 	Кен, от друга страна, не знаеше на кого да се довери. Родителите му го бяха възпитали в здравословна подозрителност към правителствата. Двамата от личен опит знаеха колко лесно човек може да бъде премазан от властимащите. Баща му му беше разказвал истории за суровите условия зад бодливата тел на лагерите за японски военнопленници, които отнемали човешкото у човека и където баща му бил затворен като малък. Лагерът се намирал в идиличното подножие на планините Сиера Невада, недалеч от градчето Индипендънс2 — име, което баща му намирал за иронично и обезсърчаващо едновременно. По същия начин майка му, дошла от Германия, имала свои преживявания в родината си по време на войната. Макар че рядко говореше за онова време, тя беше научила Кен да се съмнява във властта и да се застъпва за потиснатите.
 	Въпреки всичко, въпреки вроденото си недоверие, той знаеше, че историята му трябва да бъде разказана.
 	Особено сега.
 	— Случи се преди два месеца… — започна той и гласът заседна в гърлото му.
 	„Наистина ли мина толкова време?“
 	Представи си самодоволната усмивка на докторанта си Оскар Хоф. Споменът за стрелбата отекна в главата му. Стисна очи, за да прогони болката и ужаса от онова пътуване. Въпреки това чувството за вина сви стомаха му на топка. Той притисна юмрук към него, за да овладее напрежението.
 	— Какво се случи? — притисна го Брайънт.
 	Той преглътна, преди да отговори, след което бавно разказа за случилото се на Иля де Кеймада Гранде, проклетото място, което старши лейтенант Рамон Диас бе нарекъл Змийския остров. Докато говореше, паниката от онзи ден се върна и думите заизлизаха все по-бързо. Описа мъртвите тела — както на бракониерите, така и на змиите, — след което и въздушната атака.
 	— Пуснаха запалителни бомби, изгориха острова до гола скала. Но аз се измъкнах… при това не с празни ръце. Взех образец, една от усойниците. Под прикритието на нощта избягах до сушата, до едно малко бразилско село. Боях се дали някой не е научил, че съм оцелял…
 	— За да не ви убият — прозаично каза жената.
 	Кен изпита странно облекчение от това потвърждение. Знаеше, че до голяма степен срамът и съжалението му не са свързани с убийството на Оскар, а със собственото му мълчание след това. Топката в стомаха му мъничко се отпусна. Юмрукът му също.
 	Опита се да обясни начина си на мислене.
 	— Знаех, че трябва да се върна с онова, което бях взел от острова, да разбера защо се случи това. Затова се свързах с един колега от „Танака“, на когото имам доверие. Нуждаех се от дълбоките джобове на компанията, за да се махна от Бразилия и да стигна до някое безопасно място преди някой да е разбрал, че съм жив.
 	— И „Танака“ са ви осигурили фалшиви документи.
 	Той хвърли поглед към Аико, която отново кимна, доказвайки за пореден път, че у тези две жени се крие нещо повече, отколкото се вижда на повърхността.
 	— Да. Върнах се в Киото и се затворих в лабораторията, за да изуча онова, което намерих. Тялото на змията беше пълно с ларви, ранните инстари от развитието на този вид.
 	— Инстари?
 	— Етапи от развитието на насекомите — обясни той. — Изяждаха змията отвътре.
 	Представи си противната гледка, когато разряза усойницата в поставената под карантина лаборатория. Белите ларви буквално бяха изригнали от тялото.
 	Но дори това не беше най-лошото.
 	— Да се върнем на острова — каза Брайънт. — Оставам с впечатление, че онова изолирано място е било опитно поле на онези, които са организирали атаката срещу Хаваите.
 	— Вероятно сте права, но никога не съм си представял, че са имали подобни ужасни планове. Предположих, че на острова просто има някаква секретна лаборатория, където нещата са излезли от контрол и като предпазна мярка островът е бил унищожен, за да се потули всичко.
 	— И в същото време вие сте се озовали случайно на острова?
 	— Отначало така си мислех — призна той. Тогава си беше обяснил преживяното като съвпадение — просто се беше озовал на неподходящото място в неподходящото време.
 	„Или по-скоро се опитвах да се убедя в това“.
 	— Но сега се съмнявате?
 	Кен не отговори. През изминалите седмици наистина беше започнал да изпитва подозрения. Бе започнал да се чувства изолиран и нащрек, особено на чужда земя. Усетил, че е хванат в капан, беше рискувал да прати имейл на колега ентомолог от Националната зоологическа градина и да го попита дали знае нещо за този вид. Питането му удари на камък, но трябваше да опита.
 	Жената по телефона заговори отново.
 	— Казахте, че „Танака Фармасютикълс“ финансира повечето ви проучвания чрез корпоративни грантове. Компанията ли ви насочи да се сдобиете с отрова от острова?
 	— Да — колебливо отвърна той.
 	И погледна към Аико, която дори не мигна.
 	— Питам се — каза Брайънт, — дали „Танака“ не са подозирали, че на острова работи конкуренция, и не са ви изпратили да проверите.
 	Тази жена сякаш четеше параноичните му страхове. Никога не ги беше изказал на глас, но и самият той бе започнал да се пита дали не се беше озовал на острова като пешка в някаква игра на корпоративен шпионаж. В Япония бизнесът беше кървав спорт, чиито операции понякога се изпълняваха в сенките. Да не би някой в „Танака“ да беше дочул слухове какво става на Кеймада Гранде?
 	„И са ме пратили да проверя на сляпо?“
 	Мисълта беше смразяваща.
 	Но жената не беше свършила.
 	— Ако съм права, това означава, че корпоративните шпиони на „Танака“ са ви насочили към острова въз основа на информация от друга компания, по всяка вероятност със седалище в Япония.
 	— За… защо Япония?
 	— Заради избора на мишена за снощната атака.
 	Кен внезапно разбра посоката на мисълта ѝ.
 	„Как не се сетих…?“
 	Аико му даде знак да ѝ даде сателитния телефон.
 	Той се поколеба, но се подчини.
 	Тя се наведе над телефона.
 	— Коничиуа, капитан Брайънт. Обажда се Аико. Аико Хигаши. Съжалявам, че не ви предупредих, че съм на самолета с професор Мацуи. Исках да видя дали сте стигнали до същото заключение като нашата агенция.
 	— Здравейте, Аико. — Жената от другата страна изобщо не се смути, сякаш беше очаквала присъствието на човек от разузнаването. — Не беше трудно да стигна до това заключение, особено след като изпитвах подозрения от самото начало. — Следващите ѝ думи зашеметиха Кен. — Това може да се окаже повторение на Пърл Харбър.
 	— Биологичен Пърл Харбър — съгласи се Аико.
 	Кен се обърна към прозореца. Самолетът летеше към веригата острови, издигаща се от океана право пред тях.
 	„Ако са прави, дали не летя направо към военна зона?“
 	 
 	 
 	15:55
 	Вашингтон, окръг Колумбия
 	Излязоха от кабинета и Кат поведе директора към комуникационното гнездо.
 	Беше приключила телефонното обаждане, което накрая стана забързано, тъй като самолетът приближаваше островите. Беше ги инструктирала да се отклонят от курса си и да кацнат на летище Кахулуи на Мауи вместо в Хонолулу. Оттам щяха да ги откарат до Хана при Грей и останалите, за да оценят колонизацията на рояка на острова.
 	Точните детайли на заплахата оставаха дразнещо неясни, но Кат вече беше съставила план за действие. Изложи го пред шефа си.
 	— Аико каза, че ще прати проучванията на професор Мацуи върху одокуро веднага щом кацнат. Ако нямаш нищо против, бих искала да се консултирам с доктор Бенет от зоологическата градина, за да чуя мнението му по въпроса.
 	— Определено можем да използваме експертизата му — каза Пейнтър. — Но доколко имаш доверие на онази Аико Хигаши?
 	— Познавам я професионално, но само толкова. Израснахме в кариерата горе-долу по едно и също време. Когато бях във флотското разузнаване, тя работеше за японското министерство на правосъдието и после беше привлечена от Агенцията за разследване и обществена сигурност. Но преди две години изчезна от радара, след което отново се появява, при това пак под знамето на АРОС.
 	— И какво може да означава това според теб?
 	— Няколко месеца преди изчезването ѝ двама японски заложници бяха убити от ислямисти в Сирия. След това японският премиер беше подложен на натиск от страна на военните. В момента тяхната конституция, която е написана след Втората световна война, ограничава шпионажа на чужда територия. Но мнозина от хората на власт се опитват да променят конституцията, за да централизират и разширят разузнавателните операции на Япония.
 	— И си мислиш, че тази жена може да е агент на някоя новообразувана организация.
 	— Имам подобни подозрения. Като знам колко фрагментирани са японските разузнавателни служби, ще им трябват години за обучение на инструктори и полеви агенти за работа в чужбина.
 	— Значи подозираш, че са започнали процеса тайно, докато колелата на държавната машина тепърва са се завъртали.
 	— Аз лично бих постъпила точно така. — Кат сви рамене. — Пък и японците са пословично потайни, повече и от британците, които признаха официално съществуването на МИ-6 чак през деветдесет и четвърта.
 	— И ако Аико Хигаши е част от тази секретна разузнавателна агенция, доколко според теб може да ѝ се има доверие?
 	Кат махна към коридора.
 	— Доколкото и на мен. Загрубеят ли нещата, ще постави интересите на страната си на първо място.
 	Пейнтър кимна.
 	— Ще трябва да го имаме предвид.
 	Кат очакваше директорът да се върне в кабинета си, но преди да успее да се обърне, техникът я погледна измъчено и вдигна телефонната слушалка.
 	— Какво има? — попита тя.
 	— Ново обаждане — каза той. — Явно спешно.
 	Тя си погледна часовника. Нямаше как Аико вече да е кацнала.
 	— Саймън Райт е — уведоми я техникът.
 	Пейнтър пристъпи до нея.
 	— Главният уредник на Замъка ли?
 	Кат се намръщи на необичайното обаждане. Саймън, известен като Пазителя на Замъка, беше просто един от екипа на музея над тях, който знаеше за съществуването на централата на „Сигма“.
 	— Какво иска? — попита тя.
 	Погледът на техника се стрелна към Пейнтър.
 	— Моли директора да отиде на среща в залата на управителния съвет на Замъка. Всъщност предава молба на Елена Делгадо, главния библиотекар на Библиотеката на Конгреса.
 	Озадаченият Пейнтър вдигна телефона.
 	— За какво става дума, Саймън?
 	Кат последва шефа си и чу отговора на уредника.
 	— Доктор Делгадо казва, че има информация за събитията на Хаваите. Нещо, което е свързано с основаването на Замъка.
 	Пейнтър съвсем се смая.
 	— Каква информация? За какво става дума?
 	— Не знам със сигурност, но твърди, че знае какво е било освободено на Хаваите. Както и за някакво предупреждение от миналото.
 	— Предупреждение ли? От кого?
 	— От Александър Греъм Бел.
 

  11.

 
 	7 май, 11:05
 	Хана, о-в Мауи
 	Застанал на слънчевия паркинг, Грей гледаше как малкият хеликоптер каца на съседното футболно игрище. Друга машина — медицински хеликоптер — чакаше в ромба на игрището за бейзбол. На стъпканото поле извън очертанията бяха издигнати временни медицински шатри, платнищата им плющяха на силния сутрешен бриз.
 	Навсякъде наоколо имаше коли за спешно реагиране. Бяха пристигнали през нощта по лъкатушещото шосе, което се придържаше към неравния бряг. Непрекъснато се даваха заповеди по високоговорители, които усилваха какофонията.
 	Мъртвите вече бяха откарани, но на ранените още се оказваше помощ. Най-пострадалите се извозваха до различни болници на Мауи, а най-критичните случаи дори до други острови. Но тъй като Хонолулу и Хило също бяха атакувани, леглата в болниците бяха на привършване.
 	Двама души слязоха от хеликоптера на футболното поле. Грей вдигна ръка и те го забелязаха и тръгнаха към него, като се наведоха под въртящите се ротори.
 	Когато приближиха, Грей ги разпозна от описанието на директор Кроу.
 	Професор Кен Мацуи притискаше до гърдите си кожена чанта, докато пресичаше забързано игрището. Изглеждаше на около трийсет и пет и ако се съдеше по загорялата му от слънцето кожа и бръчките около очите, прекарваше доста време в теренна работа. Освен това изглеждаше готов за действие: беше с панталони с цвят каки, кубинки и работна жилетка върху риза с дълги ръкави.
 	Агентката на японското разузнаване го следваше. Аико Хигаши беше слаба като клечка и безупречно облечена. Огледа суматохата наоколо. Грей не се съмняваше, че не е пропуснала нито една подробност.
 	Освен това той беше информиран защо двамата бяха пратени тук — да оценят нивото на заплаха от колонизацията на рояка.
 	Работата на Грей беше да се погрижи да изпълнят задачата си колкото се може по-бързо, което означаваше да ги изведе от хаоса в Хана и да заобиколят евентуалните пречки, на които биха могли да се натъкнат.
 	Когато професор Мацуи стигна до Грей, двамата се ръкуваха, но погледът на мъжа остана насочен към един пациент, когото караха на носилка към медицинския хеликоптер.
 	— Какво правят? Целият район вече би трябвало да е поставен под карантина.
 	— Твърде късно е за това, професоре — каза Аико, когато се присъедини към тях. — Локална карантина би означавала само пилеене на ресурси, когато са засегнати много острови. По-късно, ако преценката ви се окаже толкова сериозна, колкото се очаква, федералните спешни служби ще се нуждаят от тези ресурси — и не само от тях.
 	Грей я погледна и се намръщи.
 	— Какво искате да кажете?
 	— Хаваите ще трябва да бъдат поставени под карантина и дори блокирани. На този етап никой не бива да напуска островите.
 	Докато ги водеше към джипа си, Грей се замисли върху мрачната новина. Пейнтър му беше съобщил за мнението на професора, че единственото решение на тази заплаха може да се окаже ядрено.
 	„И ако на никого не бъде позволено да напусне островите…“
 	Грей спря професора при джипа.
 	— Колко време ще ви е нужно да направите първоначалната си преценка?
 	— По-малко от ден. Но ако най-лошите ми страхове се потвърдят, ще имаме не повече от три дни, преди да се изправим пред неизбежното.
 	Професорът изгледа напрегнато Грей, ясно давайки да се разбере какво има предвид.
 	— Повярвайте — каза Мацуи, докато се обръщаше към джипа, — ако стигнем до тази точка, останалите на острова ще умоляват да бъдат бомбардирани.
 	Един доктор в син екип чу края на изречението, докато минаваше покрай тях, и ги погледна заинтересувано.
 	Грей не искаше да всява паника и бързо натовари всички на джипа.
 	Палу вече беше зад волана. Грей се нуждаеше от човек, който познава района, и затова се беше обърнал към хавайския пожарникар. Палу се съгласи, след като Грей му обясни колко сериозно е положението. Не беше трудно да убеди едрия мъж. Той имаше жена и две деца в градчето.
 	Веднага щом се качиха, Палу потегли. Пое напряко към наетата къщичка, избягвайки шосето. Пътуваха по черни пътища и в един момент минаха през една кокосова ферма, собственост на местен разсадник.
 	Професор Мацуи се държеше здраво за дръжката на задната врата, понеже подскачаше от силното друсане, но погледът му не се откъсваше от тучните зелени поляни и обширната джунгла, пълзяща нагоре към облаците около върха на Халеакала.
 	— Господи, дано да греша — промълви той.
 	„Всички се надяваме да е така“.
 	Джипът най-сетне стигна къщичката. Палу спря пред верандата. Ковалски седеше с крака на парапета и сателитен телефон на ухото. Кимна на Грей, когато групата слезе, но не позволи пристигането им да прекъсне разговора му.
 	— Платил съм предостатъчно пари — заяви Ковалски. — Кажи на кучия син, че къщичката при басейна е твоя. Ако ти създава неприятности, ще взема един плажен чадър и ще му го навра там, дето слънце не огрява.
 	Приятелката му Мария беше предложила да остане в намиращата се недалеч Уайлеа. С познанията си по генетика тя можеше да се окаже полезна по време на тази криза.
 	Тогава решението изглеждаше разумно — но сега, след като беше научил истинските размери на заплахата от рояка, Грей си помисли, че може би излага живота ѝ на ненужен риск.
 	Сейчан се появи на прага и присви подутите си очи към двамата непознати. Вниманието ѝ се задържа за момент върху Аико Хигаши — явно я преценяваше като потенциален противник. Макар зрението ѝ да се беше възстановило от атаката, цялата ѝ кожа беше в синини, драскотини и порязвания.
 	Грей се качи на верандата при нея и каза на останалите:
 	— Вътре има храна и напитки. Можем да разговаряме, докато се подкрепяте. Искам след час да сме се задействали.
 	Професор Мацуи кимна.
 	— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
 	Никой нямаше нищо против и Грей се зае да ги представи.
 	Професорът стисна ръката на Сейчан.
 	— Можете да ме наричате Кен. Особено като се има предвид срещу какво ни предстои да се изправим.
 	Поканата му беше отправена към всички, но след това погледът му се върна към Сейчан. Тя имаше този ефект върху повечето мъже, а също и върху някои жени.
 	За да изясни нещата, Грей я прегърна през кръста, докато влизаха. Каза си, че го прави за добро на професора.
 	„Иначе тя ще го изяде жив“.
 	Грей отведе групата до тясната трапезна маса, изработена от дървото коа. Плетен тръстиков вентилатор бавно раздвижваше топлия въздух. Всички насядаха — освен Грей, който подпря ръце на облегалката на един стол и погледна професора.
 	— Срещу какво точно сме изправени?
 	 
 	 
 	11:28
 	Кен отвори чантата си и извади лаптоп и папки. Прелисти ги, докато си събираше мислите. Усещаше погледите на тези непознати и тежестта на отговорността си.
 	„Откъде да започна…?“
 	Накрая се спря на папка със снимки и се загледа в етикета ѝ.
 	— Нарекох този вид Odokuro horribilis. И макар да не съм наясно с всичко за това създание, онова, което знам, е наистина ужасно.
 	Сейчан се размърда на мястото си и леко се намръщи.
 	— Името одокуро ми е познато — каза тя с прегракнал след претърпените наранявания глас. — Това беше някакво чудовище от японската митология.
 	Той кимна.
 	— Гашадокуро е древен дух, за когото се вярвало, че се издигал от бойните полета. Гигантски скелет, съставен от костите на загиналите. Единственото предупреждение за приближаването му е тракането на костите.
 	Кен погледна отново папката, привлечен против волята си към Кеймада Гранде. Представи си тъмната мъгла, надигаща се над джунглата на острова. Спомни си странното кухо тропане, съпътстващо появата на рояка. Спомни си дори как си беше помислил, че му напомня на тракане на кости.
 	Но това не беше единствената причина да избере името на чудовището.
 	— Щом надуши миризмата ти — продължи Кен, — гашадокуро те преследва и нищо не може да го спре. Тъй като е съставен от отделни кости, той дори може да се разпадне на малки части и да прониква и на най-недостъпните места, като си възвръща формата от другата страна.
 	— Като рояк — промърмори Грей.
 	Кен кимна.
 	— И след като те пипне, няма милост, няма начин да бъде спрян. Поглъща кожата ти, органите и кръвта, след което добавя костите ти към своите.
 	Ковалски изпъшка.
 	— Нещо ми подсказва, че останалата част от историята никак няма да ми хареса.
 	„Определено няма“.
 	— Достатъчно приказки за духове — заяви Грей. — Кажете ни за тези оси.
 	— Да. — Кен прочисти гърлото си. — Първо, видът не е създаден в лаборатория. От първоначалното ми изследване на ДНК не изглежда да става въпрос за изкуствено създадено чудовище, а за естествен хищник. Нещо древно, по всяка вероятност праисторическо. Оси са откривани в геологични пластове от времето на юрския период. Оттогава видът се е разделил и умножил многократно. Днес съществуват над трийсет хиляди различни вида, което показва колко са добри в оцеляването. За да оцелеят, те са възприели всякакви стратегии, като често заимстват характеристики и умения на други насекоми и ги включват в арсенала си.
 	— А този вид? — подкани го Грей.
 	— Никога не съм виждал толкова универсален и изобретателен вид. Например повечето видове оси могат да се разделят на социални животни и ловци единаци. — Забеляза обърканите им физиономии и се опита да обясни: — Социални оси като стършелите и обикновените оси строят гнезда, имат царица, която снася яйцата, и имат работници, които събират храна или участват в чифтосването или в защитата на кошера. Отровата на жилата им обикновено е за защитни цели и причинява болка като предупреждение към натрапника да се махне.
 	Хаваецът Палу потърка корема си.
 	— Аха, получих посланието напълно ясно.
 	— Именно. И ако игнорирате прекалено дълго предупреждението, новите ужилвания могат да вкарат достатъчно токсини в тялото ви, за да ви убият.
 	Грей се намръщи.
 	— Както видяхме снощи.
 	— Но социалните оси са относително кротки в сравнение с осите единаци. — Кен откри, че се е загледал в Сейчан, сякаш някак беше усетил, че тази жена може би отговаря на описанието. — Тези самостоятелни ловци са развили уникална и убийствена стратегия за оцеляване. Те нямат гнезда или рояци като социалните. Вместо това ловците от тези видове, винаги женски, използват жилата си с две цели. Основната е онази, за която първоначално е било предназначено жилото.
 	— Какво имате предвид? — попита Сейчан.
 	Кен се върна малко назад, за да обясни.
 	— Жилото на всички видове ципокрили, независимо дали става въпрос за пчела, стършел или оса, първоначално е било орган за яйцеполагане, биологична спринцовка, която прониква през тъкан и вкарва яйцата под нея. Но с времето яйцеполагалото се е видоизменило в оръжие.
 	— Как? — попита Палу, който още търкаше ужиленото място на корема си.
 	— След като царицата станала единствената, която снася яйца в кошера, останалите женски не се нуждаели от торбички за яйца в основата на органите си. Вместо това тези торбички получили по-практично предназначение — да нанасят поражения.
 	Грей разбра.
 	— Започнали да ги пълнят с отрова вместо с яйца.
 	— Именно. Точно затова не е нужно да се безпокоите за мъжките пчели или оси. Те не снасят яйца и затова нямат жила.
 	Ковалски тежко сви рамене.
 	— Нямам намерение да надничам под полата на оса, за да определя дали е момче, или момиче. Кацне ли върху мен, смачквам я.
 	Грей махна на Кен.
 	— Продължавайте. Да се върнем на осите единаци. Те нямат царица и предполагам, че продължават да използват жилата си и за полагане на яйца.
 	— Точно така. Както вече казах, жилата им имат две предназначения. Да полагат яйца, но и да вкарват отрова, която подчинява приемника. Подобна отрова рядко е болезнена. Всъщност понякога може да предизвика еуфорична реакция, която продължава дълго. Има гъсеници, които попадат толкова силно под въздействието ѝ, че сами позволяват да бъдат замъкнати в дупка и да бъдат заровени живи. Но въздействието на токсините варира според видовете. Някои парализират приемника. Други могат да предизвикат объркващ неврологичен ефект, при който приемникът се бие, за да защити ларвата в себе си. Но всички тези различни стратегии на отравяне имат една и съща цел.
 	— И каква е тя? — попита Сейчан.
 	— Да запазят приемника жив. — Кен видя, че разбират думите му, но все пак поясни: — Щом яйцата се излюпят, ларвите вътре разполагат с готова храна.
 	Насядалите около масата направиха отвратени физиономии.
 	Кен си представи белите ларви, изпълващи разрязаната усойница.
 	— А видът, пуснат на островите? — попита Грей. — От пристигането му на рояк си правя заключението, че си имаме работа със социален вид.
 	— Не. — Кен бавно поклати глава. — Тези са и от двата вида.
 	— Какво? Как е възможно това?
 	— Както вече казах, това е древен вид, вероятно съществувал преди разделянето на осите на двете големи групи. Тези оси притежават характеристиките и на двете еволюционни линии. — Той замълча за момент, докато осмислят думите му, и продължи: — И въпреки пораженията, нанесени миналата нощ, не сте видели най-лошото, на което е способен този вид.
 	Грей се изправи.
 	— Какво искате да кажете?
 	— Поведението като рояк има една цел, едно предназначение.
 	— И какво е то?
 	— Откриване и установяване на лек.
 	Ковалски се намръщи.
 	— Това пък лек какво е?
 	— Територия за чифтосване. — Кен погледна насядалите около масата. — Което не бива да допускаме.
 	Грей го погледна неразбиращо.
 	— Защо?
 	Кен позволи на групата да види сериозността и ужаса му.
 	— Защото ако се случи, това място ще се превърне в истински ад на земята.
 	 
 	 
 	Оплодител



 	 
 	Миниатюрното създание беше почти напълно сляпо и глухо. Двете мънички черни очи, с не повече от десетина фасети всяко, се напрягаха да различат нещо, но светът си оставаше безцветно размазано петно в нюансите на сивото. Различаваше отделни подробности само когато доближаваше нещо.
 	На главата му доминираха две антени, по-дълги от тялото и с краища, покрити с чувствителни влакна. Докато летеше, размахваше тези сетивни органи, с чиято помощ различаваше света по нюансите на миризмите.
 	Приближи едно цвете, привлечен от сладкия му нектар. Антените затърсиха източника, насочвайки главата навътре в цветето. Лишен от силните челюсти на другите, той протегна дългия си език и започна да пие сока в сърцето на цвета.
 	Изпълни се със задоволство. Роякът се беше настанил в гъста тъмна гора — макар че със сетивата си той почти не чуваше бръмченето му. След като изпи нектара, се покатери на ръба на цветето и почисти прашеца от тичинките от крилете си.
 	Трябваше да е готов.
 	И тогава го долови — отначало едва-едва, но съвсем сигурно.
 	Феромон, който сетивата му бяха създадени да долавя. Сляпата му глава се завъртя, насочвана от антените. Той се понесе в тази посока, неспособен да откаже. Химикалите разпалиха мъничкия възел ганглии в главата му. Полетя по-бързо. Крилете му бръмчаха яростно, заплашвайки да изразходват резервите нектар в тялото.
 	Не му пукаше.
 	Следваше дирята на феромоните. Сложният бульон хормони и аромати го погълна, изпълни сивия му свят, формирайки в далечината мъглив образ.
   
 	Състезаваше се с други за наградата. Сблъскваха се, отскачаха, биеха се по пътя към източника. Всеки се мъчеше да стигне пръв. Ароматът го захранваше също като захарта в коремчето. Мускулите в гърдите му пламнаха.
 	Миризмата пред него се превърна в тъмен силует.
   
 	И щом приближи, мъничките очи видяха целта — и формата придоби съдържание.
   
 	Сто пъти по-голяма от него, тя се рееше отпред: изпускаше привличащ феромон, носейки се в мъглата на еволюционната повеля. Той и другите се гмурнаха в миризмата, за да стигнат до нея. Пристигаха от всички посоки, катереха се по нея, блъскаха се.
 	Той кацна сред тях и се захвана с покритите си с шипове задни крака. Други се стовариха отгоре му, дори счупиха крилете му. Въпреки това той заби шиповете си дълбоко в бронята на коремчето ѝ и се задържа.
 	В отговор тя започна да се бори с тях. Замята се и се заизвива. Краката ѝ заритаха.
 	Накрая общата им тежест и телата, които пречеха на крилете ѝ, я понесоха надолу през листата върху меката земя.
 	Той и останалите се блъскаха и се бореха за позиция. Феромоните продължаваха да изтичат от нея като потоци от десетките малки пори по коремчето ѝ. Той се насочи към най-близката, опиянен и привлечен от аромата.
 	Щом стигна, феромоните накараха собственото му коремче да се свие и да изхвърли фалическия едеагус. Той го заби в пората в едно от безбройните ѝ влагалища. Заклещено, цялото му тяло се сви. Изпразни се изцяло в нея, като остави само празна обвивка.
 	Без да има какво повече да предложи, той освободи шиповете си от коремчето ѝ и се отблъсна. Рязкото движение откъсна едеагуса му и го остави като запушалка във влагалището ѝ.
 	Падна в пръстта, смазан и без крила.
 	Другите също изпопадаха, освобождавайки тялото ѝ.
 	Макар да бе изпразнен, той още не беше изпълнил дълга си.
 	Със замъгленото си зрение той видя да се приближава сянка, ставаше по-ясна за мъничките му очи. Той знаеше какво се приближава.
   
 	Челюсти.
 	Знаеше какво още ѝ дължи.
 	Тя беше гладна.
 

  12.

 
 	7 май, 11:49
 	Хана, о-в Мауи
 	Грей гледаше как професор Мацуи вади снимки от една папка с надпис Одокуро и ги реди на дървената маса. Всяка снимка показваше различни оси — някои дребни, други доста едри.
 	Грей се помъчи да проумее какво вижда.
 	— Всички те са варианти на един и същи вид — обясни Кен, докато подреждаше снимките. — Нивото на диференциация у възрастните е изумително. Анатомията им диктува техните функции. Всяка изпълнява конкретна роля в рояка.
 	Малко преди това беше обяснил как е станало така, че е започнал да изучава осите, как е събрал ларви от змията, открита на бразилския остров, и как ги е отгледал в лабораторията в Киото. Там беше наблюдавал как образците преминават през различни етапи в развитието си, преди да се превърнат във възрастните на снимките.
 	Посочи една от снимките. На нея се виждаше дребна оса с издължени антени и тяло, покрито с малки власинки.
 	— Вземете например разузнавачите. Тяхната анатомия сякаш е изградена единствено за събиране на сетивни данни и предаването им на рояка. Предполагам, че те са групата, която разучава и преценява територията.
 	Грей разгледа снимката.
 	— Мисля, че видях куп такива мъртви във водата, докато със Сейчан бягахме от плажа.
 	— Наистина ли? — Кен потърка брадичката си. — Може би са изпълнили предназначението си, когато роякът е стигнал до сушата, и са умрели. Интересно.
 	„За теб може би“.
 	Въпреки това изненадата на професора беше напомняне колко малко знаят за противника си. Само за два месеца Кен беше постигнал значителен напредък, но много неща оставаха неизвестни, особено като се имаше предвид, че професорът беше извършвал проучванията си в лаборатория, а не на терен. Макар че като си помисли за станалото на бразилския остров, Грей реши, че може би е било по-разумно проучването да се проведе на закрито.
 	Кен потупа с пръст друга снимка. На нея се виждаше по-едра оса, прикована към дъсчица. До нея имаше малък мащаб. Бронираното тяло на черни и алени ивици беше дълго седем сантиметра и половина.
 	— Знам, че сте се натъкнали на тези — каза Кен.
 	Грей се намръщи и кимна.
 	— Тези стерилни женски съдържат богат набор токсини. За жалост нямах достатъчно време да проуча всичките им компоненти. Но предназначението на тези работнички е очевидно.
 	Грей можеше да познае отговора.
 	— Да разчистят пътя за рояка.
 	— И след това да защитават образувания лек.
 	Грей се намръщи.
 	— Вече ни предупредихте, че роякът търси територия за размножаване.
 	— Да. Трябва да разберете какъв е залогът. — Кен затърси сред снимките. — Първите две снимки показват онова, което вече споменах, тоест как видът действа като типични социални оси. Те демонстрират поведение на рояк, в който различните насекоми изпълняват различни функции. Някои са създадени да бъдат разузнавачи, други защитници. Има и други, които наричам жътвари и градинари. Това са все диференциации, характерни за един рояк.
 	Кен най-сетне намери каквото търсеше и бутна две снимки към Грей.
 	— Тези двете обаче са различни. Те показват, че вместо от една царица, управляваща целия рояк, размножаването при този вид се извършва от множество оси единаци. И след като се открие подходящ лек, размножаването ще започне.
 	Грей разгледа снимките. На едната имаше увеличено изображение на много малка оса, не по-голяма от мравка.
 	— Това е мъжкият — обясни Кен. — Чифтосва се с женската на другата снимка.
 	Ковалски подсвирна през зъби.
 	— Тя прилича на самолетоносач в сравнение с дребосъка.
 	Сравнението наистина беше уместно. Женската беше по-едра от жилещите нападатели от изминалата нощ — дължината ѝ надхвърляше дванайсет сантиметра.
 	„За щастие никой от нас не е бил ужилен от това чудо“.
 	Следващите думи на Кен потвърдиха мисълта му.
 	— Тя е направо фабрика за яйца — обясни той. — Никога не съм виждал нещо подобно. Чифтосва се със стотици мъжки едновременно, за да събере достатъчно сперма в себе си. След това изяжда мъжките.
 	— Изяжда ли ги? — Ковалски поклати глава с отвращение. — Напомнете ми никога да не мърморя, когато Мария иска да се гушкаме след това.
 	— Прав си, приятелю, прав си — съгласи се Палу.
 	Професор Мацуи не им обърна внимание. На лицето му бе изписано научно любопитство, а не отвращение.
 	— Този вид не пилее ненужно ресурси. — Посочи задната част на тялото на женската. — Вижте жилото. Дълго е повече от сантиметър. Яйцата в коремчето са като на конвейер. Намери ли приемник, тя ще забие цялото жило в тялото и ще го инжектира с хиляди яйца. И обърнете внимание колко са дебели задните ѝ крака. Изключително мощни са. Тя може да щрака с тях, както ние щракаме с пръсти. Когато го правят като група, създават странен дрънкащ звук. При това много силен, на децибели достига звука на цикадите.
 	— Защо го правят? — попита Сейчан.
 	— Ами… мисля, че това е някаква груба форма на сонар.
 	Сейчан присви очи.
 	— Сонар ли?
 	— Дори съвременните оси използват подобна техника. Използват ехолокатор за търсене на потенциален приемник за ларвите и за преценяване дали целта вече не е носител на яйцата на друга женска.
 	— Иначе казано, почуква, за да види дали има някой вкъщи — каза Грей.
 	Кен преглътна и за момент погледът му се премрежи.
 	— Звукът е смразяващ. И предвещава началото на края.
 	— Защо? — попита Сейчан.
 	— Защото не ви казах най-лошото. Не ми зададохте най-очевидния въпрос за този праисторически организъм.
 	— Какъв въпрос? — Сейчан се намръщи.
 	Грей се досещаше и го зададе на глас.
 	— Щом видът е толкова древен, откъде е дошъл? Защо тези оси са живи днес?
 	За съжаление Кен знаеше отговора.
 	— Защото не умират.
 	 
 	 
 	11:58
 	„И аз за малко да го пропусна…“
 	Кен знаеше, че ако не се беше натъкнал на тази последна подробност за жизнения цикъл на вида, вече щяха да са обречени. Никой нямаше да знае истинската заплаха, която представляваше колонизацията. Трябваше да накара местните власти да разберат размерите на опасността, като започне с тази разнородна група, свързана с АИОП.
 	Закрачи покрай масата в опит да се отърси от безпокойството си.
 	— Вече ви предупредих колко ефективно са еволюирали осите от първата им поява по време на юрския период, как различните видове са развили хитри стратегии за оцеляване и са завоювали свои уникални ниши в природата. Някои избират само един конкретен приемник, в който да отлагат яйцата си, докато други се насочват към първия попаднал им организъм. Много съвременни оси могат дори да се размножават без чифтосване. Съществуват дори няколко вида, в които няма познати ни мъжки.
 	— Звучи ми приемливо — промърмори Сейчан.
 	— А тези оси? — попита Грей.
 	— Одокуро използват няколко стратегии за размножаване. Също като при някои съвременни оси, от всяко яйце се излюпват множество ларви. Всяка от тях изглежда плурипотентна, което означава, че може да се превърне в който и да е от зрелите екземпляри. — Той махна към пръснатите по масата снимки. — Още не разбирам какви точно сигнали или фактори карат ларвата да се насочи към една зряла версия, а не към друга. Но този метод е много надежден за бързото увеличаване на рояка. За преминаването от яйце до зрял екземпляр са необходими около две седмици. И видът се размножава непрекъснато. Според преценките ми роякът би трябвало да се увеличава експоненциално и размерите му да се ограничават единствено от количеството храна и броя жизнени приемници за яйцата.
 	Кен се опита да наблегне върху значението на това.
 	— Обикновено размерът на дадена колония се определя от единствената ѝ царица. Когато средата стане враждебна, като през зимата например, колонията измира. Оцелява само царицата. Тя се заравя в земята и прекарва студения период в хибернация, но с идването на пролетта се появява отново пълна с яйца и готова да даде началото на нова колония.
 	Физиономията на Грей стана мрачна.
 	— Но тук случаят не е такъв.
 	Кен поклати глава.
 	— Роякът одокуро просто ще продължи да расте.
 	— Но по-рано споменахте срок от три дни. Защо? Щом на осите им трябват две седмици, за да съзреят, защо крайният срок да е три дни?
 	Ковалски изсумтя.
 	— И казахте също, че гадините не умират? Смачках цял куп от тях. Изглеждаха ми съвсем мъртви.
 	Кен кимна.
 	— Отговорът и на двата въпроса е един. Това е другият начин, по който роякът гарантира оцеляването си. Подобно на видовете, съставени единствено от женски, одокуро могат да се размножават безполово. Процес, който правят постоянно по време на фазата на ларвата, и по-точно когато достигнат третия инстар, третия етап от развитието си.
 	— Което предполагам, че става на третия ден — каза Грей.
 	— И аз едва не го пропуснах. Нека обясня. Яйцето се излюпва почти веднага след снасянето и освобождава ларвите от първия инстар. Те са много гладни и ядат непрекъснато, като ден по-късно се освобождават от кожите си и преминават във втория инстар. Процесът се повтаря, докато не се стигне до третия етап. Тогава ларвите правят нещо уникално. Те са все още достатъчно малки, за да проникнат в костите на приемниците и да се загнездят в костния мозък.
 	Ковалски потръпна с отвращение.
 	— Знаех си, че историята няма да ми хареса.
 	— Трябва да разберете, че всички оси са много хитри в използването на ресурсите на приемника, за да скрият ларвите си, като понякога дори му позволяват да продължава да си живее, без да подозира за инфекцията, докато не стане прекалено късно.
 	— Какво става, когато ларвите проникнат в костите? — попита Грей.
 	— Отначало си мислех, че просто се хранят с костния мозък, но когато разгледах тъканта под микроскоп, открих странни отпадъци. Бях на път да ги отпиша като фрас, или изпражнения на ларви, но частиците бяха с прекалено правилни форми и многобройни. Ето, нека ви покажа.
 	Кен прерови снимките и намери една, направена с електронен микроскоп.
   
 	— Прилича ми на някакво смахнато яйце — каза Палу.
 	— С куп циреи по него.
 	Грей присви очи към снимката.
 	— Какво е това?
 	— Палу в общи линии е прав. Изсъхнала киста, около десет пъти по-малка от оризово зърно. И цялата е покрита с тези мехури. Повече от хиляда са. Всеки мехур съдържа миниатюрен генетичен клонинг на третия инстар, само че с малки нокти.
 	Кен им показа друга снимка с електронен микроскоп.
   
 	— Нали помните как ви казах, че понякога осите заимстват стратегиите на други видове насекоми? — Той чукна с пръст снимката. — Ето един пример за това.
 	— Не разбирам — каза Грей. — Какво странно има в заимстването?
 	— Чували ли сте за бавноходките?
 	Всички около масата поклатиха глави.
 	— Приличат много на това, което виждаме тук. Понякога ги наричат „водни мечки“ заради тромавия им вид, но са в общи линии микроскопични организми, достигащи до пет стотни от милиметъра.
 	— И какво общо имат те с осите? — попита Грей.
 	— Бавноходките са много по-стари от осите и са се появили някъде през камбрия. Но днес различни техни видове могат да се открият във всички среди, защото са рекордьори в оцеляването. Когато условията на средата станат сурови, те могат да изпаднат в подобна на смърт хибернация, известна като криптобиоза. Свиват се на сухо топче, известно като тун. В това състояние могат да издържат на температури от близки до абсолютната нула до сто и петдесет градуса по Целзий. Да не говорим за смазващи налягания или вакуума на открития космос. Могат да издържат дори на масивни дози радиация. На практика са неунищожими.
 	Кен посочи кистата на снимката.
 	— През 1948 година японски учени доказват, че туните могат да се върнат към живот след сто и двайсет години криптобиоза. А новите изследвания дават основание да се смята, че са в състояние да оцелеят много по-дълго, на практика вечно.
 	Грей взе снимката.
 	— И смятате, че тези оси са заимствали това умение за оцеляване от въпросните бавноходки?
 	— Защо не? — Кен сви рамене. — Дори бавноходките са научили този номер от друг вид. Почти осемнайсет процента от генетичния им код идват от праисторически растения и гъби. Включително така наречената тъмна материя на живота.
 	— Тъмна материя на живота ли?
 	Кен кимна.
 	— Терминът се отнася за бактерии, съществуващи на границата между живота и смъртта. Бяха идентифицирани неотдавна и се описват като Лазарови микроби. Като Natronobacterium, която се съживява, след като е била част от кристал в продължение на сто милиона години. Или колониите Virgibacillus, които се съживяват, след като са прекарали в скални формации двеста и петдесет милиона години. И тези са само два примера. Може би ще бъдат открити още много подобни.
 	— И смятате, че тези оси са възприели някои от тези древни стратегии за оцеляване — каза Грей. — Защо? С каква цел?
 	— Смятам, че като еволюционна предпазна мярка. Те оставят след себе си тази неразрушима генетична диря, скрита и защитена в костите на мъртвите си приемници. Може би за да изчакат, докато костите се превърнат в прах и кистите бъдат разпръснати и евентуално бъдат вдишани или погълнати от някое неподозиращо животно. Щом попаднат в подходящ приемник, те ще се излюпят и ще продължат жизнения си цикъл през четвъртия и петия инстар, като изяждат приемника, докато не се появят като зрели индивиди и роякът не се прероди отново.
 	Аико Хигаши се обади за първи път:
 	— Подобно на феникс, възкръсващ от пепелта.
 	Кен забеляза умисления тон на изказването ѝ, сякаш тази подробност ѝ се стори важна. Тя обаче не обърна внимание на въпросителния му поглед и затова той продължи:
 	— На третия ден рояците на тези острови ще се установят здраво в средата, в самите ѝ кости, без да могат да бъдат заличени. И това съвсем не е всичко.
 	— Какво искате да кажете? — попита Грей.
 	— Запомнете, че тези оси запазват приемниците си живи. Така птиците, заразени с ларвите, ще могат да ги разпространят. Гризачите ще ги отнесат под земята. Животните ще ги разнесат при миграциите си.
 	— Както и хората, докато пътуват — кисело добави Грей.
 	— Ако не сложим край тук — предупреди Аико, — те бързо ще се разпространят по целия свят.
 	— И ще предизвикат екологична катастрофа. — Кен се опита да обясни какво предстои. — По време на краткото ми запознанство с тези оси проверих дали показват придирчивост към приемниците, върху които паразитират.
 	Сейчан се наведе напред.
 	— И проявяват ли?
 	— Не. — Кен побутна снимката на пълната с яйца женска. — Това жило се е развило през юрския период. Освен че е голямо, то има бронирана структура, яка почти като стомана. Било е предназначено да пробива дебели кожи и дори бронираните плочи на динозаврите. В сравнение с праисторическите създания днешните живи същества са лесна плячка. И най-лошото е, че ние нямаме естествена защита срещу този древен вид.
 	— Което означава, че сме открити мишени — каза Ковалски.
 	Грей бавно кимна, осмисляйки чутото.
 	— Определено има предостатъчно съвременни примери за пораженията, предизвикани от инвазивни видове. Питони в Евърглейдс. Европейски зайци в Австралия. Азиатски шарани в нашите езера.
 	— И това са просто видове, пренесени от един континент на друг. А в случая става дума за създание, което не е било виждано на този свят от милиони години. — Кен беше отчаян от неспособността си да предаде истинските мащаби на заплахата. — Видях какво беше останало на Кеймада Гранде. Тези оси ще попилеят всичко, което ходи, пълзи и лети. Няма да им пука дори ако цялата местна среда бъде изгорена.
 	— Защото си имат резервен план за оцеляване. — Грей хвърли снимката на кистата. — Значи трябва да спрем това преди да се е случило.
 	Кен въздъхна.
 	„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“.
 	Грей стана.
 	— Кажете какво трябва да се направи.
 	Той се обърна към прозореца и ярката слънчева светлина в градината.
 	— Първо трябва да открием къде се е установил роякът.
 	Грей отиде до бюфета и извади топографска карта на острова.
 	— Имате ли представа откъде трябва да започнем?
 	— Според краткото ми проучване одокуро не строят гнезда като социалните оси. Подозирам, че в това отношение приличат повече на единаците. Ако съм прав, ще се насочат към горите и ще си създадат подземни убежища.
 	Палу се наведе над картата.
 	— Пасатите духат в тази посока. — Той очерта линия от Хана към горите по склона на Халеакала. Загледа се за един дълъг момент, после постави пръст върху картата и се обърна към другите с широка усмивка. — Мисля, че знам къде може да са ситните гадини.
 

  13.

 
 	7 май, 18:01
 	Вашингтон, окръг Колумбия
 	Пейнтър прекоси осмоъгълната ротонда на втория етаж на Смитсъновия замък. Врати водеха към различни кабинети, но той се насочи към онези, зад които се намираше прочутата Зала на Управителния съвет. През полуотворената врата отекваха гласове.
 	— Да видим за какво е това повикване — каза Пейнтър на Кат.
 	Говореше приглушено не за да не ги чуе някой, а от уважение към историята на старата сграда. Подобната на църковна атмосфера на това място с грандиозните му пространства, уединени параклиси и дълги галерии създаваше усещането за време. Човек можеше да си представи първия секретар Джоузеф Хенри, чиято бронзова статуя красеше входа на Замъка, да броди из тези коридори. Носеха се дори слухове, че мястото е обитавано от духове. Веднъж дори бил проведен сеанс в Залата на Управителния съвет под надзора на самия Хенри по молба на Линкълн, който искал да убеди жена си Мери Тод, че медиумите са измамници.
 	Пейнтър откри, че се усмихва при мисълта за подобна сцена, и усети как обичта му към това място го стопля. Двамата с Кат се бяха качили със скрития асансьор от подземната си централа до самия Замък. Музеят беше затворил преди половин час, така че в долните зали имаше само шепа учени и чистачи. Той винаги се беше наслаждавал на тези моменти след работното време, когато оставаше почти сам в музея. Понякога дори бродеше по коридорите му след полунощ и използваше тишината му, за да успокои мислите си. Това му позволяваше да вижда проблемите по-ясно, да прояснява ума си. Мястото служеше също и като каменно свидетелство на уважението към науката и уроците, предавани от историята. Напомняше му за важния дълг на „Сигма“.
 	Когато приближиха Залата на Управителния съвет, Кат свали телефона си.
 	— Доктор Бенет потвърди, че е получил записките на професор Мацуи. Писа ми, че ще ги прегледа незабавно.
 	Пейнтър кимна. Беше провел кратък разговор с Грей, преди да тръгнат за тази среща, и бе получил най-общ доклад за онова, което бе пуснато на Хавайските острови. Надяваше се ентомологът от Националната зоологическа градина да успее да хвърли повече светлина върху заплахата.
 	Особено като се имаше предвид крайният срок, посочен от Грей.
 	Три дни.
 	При толкова ограничено време той настръхваше при мисълта за това повикване, тъй като не искаше да губи нито минута. Въпреки това не можеше да загърби собственото си любопитство относно срещата. Каква светлина можеше да хвърли върху всичко това главният библиотекар на Библиотеката на Конгреса? Как събитията можеха да са свързани с основаването на Замъка, още по-малко с Александър Греъм Бел, изобретателя на телефона?
 	„Има само един начин да разберем“.
 	Пейнтър почука на вратата и я бутна. Махна на Кат да влезе първа и я последва.
 	В залата имаше голяма кръгла маса със слънчевата емблема на Смитсъновия институт в центъра. Кадифени завеси украсяваха прозорците, гледащи към Националната алея и останалия Вашингтон. Именно тук веднъж на всяко тримесечие се събираха осемнайсетте членове на Управителния съвет.
 	В момента от тях присъстваха само двама.
 	Главният уредник на Замъка Саймън Райт пристъпи да ги посрещне. Бе на около петдесет и пет, с побеляла още на младини коса. Носеше я дълга до раменете и сресана назад, сякаш беше застаряла рокзвезда.
 	— Директор Кроу, благодаря, че дойдохте. Капитан Брайънт, за мен е винаги удоволствие да ви видя. Как са момичетата ви?
 	Кат стисна ръката му и се усмихна на искрената му топлота. Тримата се познаваха вече повече от десетилетие.
 	— Пратих ги на лагер с Монк.
 	— Без деца? И без съпруг? Значи трябва да ви се извиня, че нарушавам този рядък за вас момент на почивка.
 	— Предвид обстоятелствата, разбирам.
 	Саймън ги представи на другия присъстващ в залата — Елена Делгадо, сегашния главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса. Маниерите му станаха по-официални. Делгадо беше назначена само преди четири месеца и бе първата жена от латиноамерикански произход, заемаща този пост. Затова никой от тях не я познаваше много добре.
 	Въпреки това Пейнтър изпита уважение, когато се запозна с биографията ѝ. Тя бе най-малката от четири дъщери, родена от родители имигранти в Калифорния. Академичните и атлетическите ѝ постижения ѝ бяха спечелили двойна стипендия в Станфорд. Там беше защитила докторат по американска история и бе спечелила златен и сребърен медал по плуване на Олимпийските игри в Мюнхен. След това интересът ѝ към историята я беше заврял между библиотечните рафтове и тя бе защитила втори докторат в намиращия се недалеч университет на Мериланд по библиотечни науки.
 	Пейнтър с радост стисна ръката ѝ. Ръкостискането ѝ бе твърдо. Изглежда, тя беше запазила олимпийската си форма въпреки своите шейсет и четири години. Единственото ѝ отстъпление пред възрастта бяха очилата за четене, които висяха на врата ѝ на тънка сребърна верижка, на която имаше и две малки разпятия.
 	— Знам, че времето ви е ценно — направо каза тя и ги поведе към масата. — Но смятам, че това е важно.
 	На масата имаше две книги. Едната беше подвързана с дебела кожа, напукана и почерняла, сякаш някой се беше опитвал да изгори книгата. Другата изглеждаше по-нова, захваната с ластик, но изглеждаше подвързана на ръка, което предполагаше, че е най-малко на няколко десетилетия.
 	Почти собственически тя постави ръка върху книгите.
 	— Тези томове са от специална колекция, пазена от всеки следващ главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса. Малцина знаят за нея. През вековете от различни музеи са изчезвали книги, затова било решено да се запази специална сбирка текстове, важни за нацията ни, които не е задължително да бъдат безценни като копието на Библията на Гутенберг, но въпреки това си заслужава да бъдат запазени.
 	Саймън кимна.
 	— Елена е права. Като уредник мога да потвърдя, че значителна част от колекцията на Смитсъновия институт има тенденцията да се губи. Като цяло са изчезнали около десет процента от артефактите и книгите ни. И не става дума само за малки предмети. Става въпрос за над трийсет артефакта от Четвърто ниво, всеки от които се оценява на милион долара или повече.
 	Кат изглеждаше шокирана.
 	— Откраднати ли са били?
 	Саймън сви рамене.
 	— Някои. Други били заети и така и не били върнати. И съм сигурен, че голяма част просто са каталогизирани погрешно и са забутани някъде в хранилището ни в Суитланд.
 	Пейнтър знаеше, че Саймън има предвид Центъра за поддръжка на музеите в Суитланд, Мериланд. Неговите пет сгради, всяка с размерите на футболно игрище, съхраняваха 40 процента от колекцията на Смитсъновия институт, общо над петдесет милиона единици.
 	— Въпреки това — продължи Елена, — както можете да си представите, появила се нужда да се запазят книги, които други биха могли да пропуснат и чиято цена може да не заслужава да бъдат охранявани по-строго, но въпреки това са прекалено важни, за да се рискува да бъдат изгубени. Приемете го като наша версия на Ватиканските архиви.
 	Пейнтър махна към книгите на масата.
 	— И тези две са от въпросната колекция.
 	Елена се усмихна — нещо, което явно правеше с лекота, и придърпа по-новата книга към себе си.
 	— Всъщност авторът на тази книга е основал нашия архив. Арчибалд Маклийш, деветият главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса, заемал поста по време на Втората световна война. Той бил натоварен със задачата да запази националните ни съкровища, като раздели най-важните предмети от историята ни и ги скрие на различни места из страната. По-късно, след като напуснал поста си и станал заместник държавен секретар, той разбрал необходимостта този проект да бъде продължен и оставил след себе си това наследство за Смитсъновите библиотеки — специална тайна колекция.
 	— Която започнал със собствената си книга? — попита Пейнтър.
 	— И с много други — поправи го Елена. — Макар да си мисля, че го е направил, за да скрие тези томове още по-добре от очите на широката публика.
 	Кат стисна ръце, сякаш се мъчеше да ги удържи да не посегнат към книгите.
 	— Какво общо има това със ставащото в момента?
 	— Всичко… или може би нищо. Не зная. Но когато разказах на Саймън за историята на тези книги, той реши, че няма да е зле да споделя и с вас двамата. — Елена ги изгледа с доста голяма доза подозрителност. — Двама членове на АИОП, както разбирам.
 	Саймън беше премълчал за „Сигма“, но не го биваше в лъжите. Главният библиотекар очевидно се досещаше, че тук има и нещо повече.
 	Пейнтър реши засега да заобиколи въпроса.
 	— И каква е историята?
 	— Първо трябва да обясня, че се натъкнах на тези книги, водена единствено от личния си интерес. Докторатът ми беше върху Гражданската война и ролята на Линкълн и приближените му, сред които бил и Джоузеф Хенри, първият секретар на Смитсъновия институт по времето, когато колекциите му били съхранявани само в тази сграда.
 	Пейнтър знаеше за близките отношения между двамата мъже и отново си представи сеанса, извършен точно в тази зала.
 	Елена седна на мястото си.
 	— Всичко започва с Джоузеф Хенри и един пожар, който едва не унищожил Замъка по време на Гражданската война.
 	След това тя разказа фантастична история за Джеймс Смитсън, който завещал богатството си на младата държава — завещание, което щяло да даде началото на института, носещ неговото име. По-голямата част от разказа ѝ бе повторение на съдържанието на дневника на Маклийш, който беше на масата — как Джоузеф Хенри научил за артефакт, погребан със Смитсън в гроба му в Генуа и наречен Короната на демона. Десетилетия по-късно Александър Греъм Бел бил изпратен на тайна мисия да спаси останките на Смитсън и да се сдобие с въпросния предмет, за който се смятало, че бил опасен и може би дори можел да се използва като оръжие.
 	— Какво е намерил той? — попита Кат.
 	— Според Маклийш Бел открил голямо парче кехлибар, в което били запазени костите на влечуго, може би малък динозавър. Подобно на Смитсън, изобретателят оставил загадъчна бележка, която предупреждава, че нещото е опасно и може би чудодейно.
 	— Чудодейно ли? — намръщи се Пейнтър. — В какъв смисъл?
 	— Бел смятал, че предметът може би съдържа тайната на живота след смъртта, но така и не обяснява как е стигнал до подобно твърдение.
 	Пейнтър погледна Кат. Тя също бе чула разказа на Грей за заплахата, която представляваха древните оси, поразили Хаваите, и как те могат да изпаднат в състояние на понижени жизнени функции или така наречената криптобиоза и да оставят спящи кисти в костите на жертвите си като начин да възродят рояка си векове по-късно.
 	Елена очевидно забеляза многозначителното им споглеждане.
 	— Това означава ли нещо за вас?
 	— Може би, но продължете нататък. Какво е станало с въпросния предмет?
 	— Бел решил, може би следвайки примера на Смитсън, че е най-добре да го погребе отново. Но на американска почва.
 	— Къде? — попита Кат.
 	— В скрито помещение в стария тунел, който свързва Замъка с Природонаучния музей от другата страна на Алеята.
 	Въпреки сериозността на въпроса Пейнтър нямаше как да не се изуми.
 	„Значи всичко това е започнало в собствения ни заден двор?“
 	— През Втората световна война Маклийш надзиравал изграждането на бомбоубежище, което трябвало да запази националните ни съкровища.
 	— И попаднал на помещението на Бел.
 	— Но за съжаление откритието му не останало незабелязано. По-късно Маклийш заподозрял, че един от инженерите, участващи в проекта, се е разприказвал. Информацията стигнала до ушите на тогавашния ни враг, който нямало как да не се заинтересува от предупреждението на Бел за предмета.
 	Видимо заинтригувана, Кат се наведе напред.
 	— И какво е станало?
 	— Имало престрелка в тунела. Буцата кехлибар била открадната от японски шпиони. — Елена ги изгледа многозначително, сякаш също се питаше дали тази атака срещу Хаваите може да е някакъв отглас от Пърл Харбър. — Маклийш копирал и символ, който открил татуиран върху тялото на един от нападателите. Той твърди, че същият символ е свързан по някакъв начин със заговорник, замесен с пожара в Замъка почти век по-рано. Сякаш същата група е правила опит да унищожи предмета и в миналото.
 	— Какъв символ? — попита Пейнтър.
 	— Мога да ви го покажа. — Елена вдигна очилата си, докато посягаше към книгата. — Прилича ми на масонски.
 	— Масонски? — Пейнтър преглътна с мъка, а Кат се облегна назад с разтревожено изражение. — Да не би случайно да става въпрос за лунен сърп и звезда в центъра?
 	Елена свали очилата си и се намръщи.
 	— Точно така. Откъде знаете?
 	Кат затвори очи и изруга под нос.
 	Пейнтър напълно споделяше чувствата ѝ.
 	„Нищо чудно, че Грей и Сейчан са били мишени“.
 	Главният библиотекар премести поглед от единия към другия.
 	— Може би е време вие да ми разкажете вашата история.
 	 
 	 
 	18:33
 	Елена чакаше обяснение. Усети как познатата инатлива жилка се събужда. През по-голямата част от живота ѝ се бяха отнасяли снизходително с нея — от баща ѝ, който настояваше тя да се омъжи и да създаде семейство с малки niños… до професорите, които смятаха, че си е спечелила място в академичния свят единствено благодарение на политиката за борба с дискриминацията.
 	На нейната възраст, след като бе отгледала сама дъщеря си и бе спечелила битката с рака на гърдата, тя не търпеше глупаци и определено не понасяше да я държат в неведение.
 	„Какво става?“
 	Вече беше изпитала подозрение, когато главният уредник на музея Саймън Райт бе настоял да се срещнат с двамата представители на АИОП в Залата на Управителния съвет в Замъка.
 	„Защо тук?“
 	Изгледа младата жена — капитан Кат Брайънт, която приличаше на добре оправено войнишко легло, безупречно и опънато по конец. Елена усещаше в нея съюзничка, особено когато жената изгледа строго шефа си, сякаш искаше да каже „нека бъдем честни с госпожата“.
 	Но директор Кроу изглеждаше инат като нея. Когато се запознаха, тя за момент бе изненадана от поразителния му външен вид, пронизващите сини очи и черна коса с един-единствен бял кичур зад едното ухо, който я заинтригува необяснимо. Предположи, че мъжът има индианска кръв в рода си.
 	Въпреки това той ѝ се изпречваше на пътя.
 	Кат явно усети растящото напрежение и безизходица и предложи компромис.
 	— Може би няма да е зле преди да разкажем нашата история да чуем края на вашата. — Тя махна към дневника на масата. — Очевидно разказът на Арчибалд Маклийш не приключва с кражбата на артефакта на Смитсън. Този том изглежда доста дебел.
 	Елена се поколеба, после въздъхна, явно приела, че това е може би най-добрият курс.
 	„Засега“.
 	— Права сте за историята на Маклийш — каза тя. — Арчибалд открил помещението през ноември четирийсет и четвърта… и седмица по-късно подал оставка. В разгара на войната. Нещата се обръщали против германците, но Япония си оставала основна заплаха в Тихия океан. Маклийш се страхувал какво могат да направят японците с откраднатото и затова се заел да открие истината за него.
 	— В смисъл откъде е дошло ли? — предположи Кат. — И защо Смитсън се страхувал от него?
 	— Именно. Маклийш решил да тръгне по стъпките на Смитсън, но начинанието се оказало трудно. — Тя посочи обгорения том. — В дневника му нямало сведения за произхода на артефакта, а повечето книжа на Смитсън били унищожени при пожара. Въпреки това Маклийш бил твърдо решен. Заминал за Европа, където войната още бушувала, и започнал да търси някой, който е познавал Смитсън в миналото. Приятели, колеги, роднини. Направил всичко по силите си да проследи пътя му от гроба назад.
 	— И какво открил? — попита Пейнтър.
 	— Още загадки. Можете да прочетете подробно за тях, но следата прекъснала в Естония, в град Талин недалеч от Балтийско море.
 	Кат се умърлуши.
 	— Значи Маклийш така и не успял да открие произхода на артефакта?
 	— Да, но чул история от един геолог, старец на смъртно легло. Десетилетия по-рано, когато тепърва започвал кариерата си, той се запил със Смитсън в някаква кръчма в Талин. Смитсън бил доста на градус и му разказал пиянска история, която се сторила на геолога пълна измислица.
 	Пейнтър повдигна вежди.
 	— Каква история?
 	— За група миньори, попаднали на богат депозит кехлибар. — Елена докосна обгорения дневник на Смитсън, признавайки значението на подобно откритие. — Докато копаели, нещо в онази мина било пуснато на свобода. Ужасна болест, разнасяна от жилещи насекоми. Гигантски оси. Твърдяло се — цитирам дословно, — че били „родени направо от костите на скалата“. Единственото спасение от тях било да взривят фугасни бомби, докато миньорите били вътре, след което мината била засипана.
 	Кат погледна шефа си, сякаш искаше да каже, че историята може и да не е толкова смахната, колкото изглежда на пръв поглед.
 	Пейнтър се облегна назад.
 	— Казахте, че търсенето на Маклийш завършило в Талин. Предполагам, че е решил, че историята е пълна измишльотина, и се е отказал.
 	— Може би отчасти поради тази причина… но най-вече защото историята му била разказана на шести август четирийсет и пета.
 	Пейнтър като че ли се обърка за момент.
 	— Денят, в който е била пусната бомбата над Хирошима — обясни Кат.
 	Елена кимна.
 	— След това Маклийш престанал да се безпокои толкова много за някаква неясна заплаха от страна на японците. Решил, че вече всичко е приключило.
 	Пейнтър поклати глава.
 	— Явно е грешал.
 	— Което ни връща към атаката на Хаваите — каза Елена. — Ако наистина съществува връзка между откритието на Смитсън и терористичната атака срещу островите, може би някой трябва да продължи делото на Маклийш и да разбере откъде е дошъл този артефакт.
 	— Така е. — Кат се обърна към шефа си. — Ако професор Мацуи е прав за опасността от онзи древен вид, познаването на произхода му може да се окаже важно.
 	— Защо?
 	— Защото осите са измрели в миналото. — Кат очевидно забеляза озадаченото му изражение и обясни: — Защо осите не са тук и до наши дни? Защо не господстват в съвременния свят? Какво им е попречило да се развилнеят в миналото? Нещо трябва да е вкарало агресивния вид в състояние на криптобиоза, един вид в нелегалност.
 	Елена не разбираше всичко това, но знаеше кога е благоразумно да си мълчи.
 	Пейнтър погледна книгите на масата.
 	— Значи ако успеем да открием какво ги е спряло преди…
 	— Може би ще можем да го използваме, за да ги спрем отново.
 	Двамата като че ли стигнаха до съгласие и Елена разбра, че е време да се възползва от това.
 	— Ако възнамерявате да се заемете с подобно начинание и да търсите следи в Талин и Естония, ще трябва да знаете всичко за пътуването на Маклийш дотам. — Тя сложи ръка върху книгата на бившия главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса. — А където отиде това, там отивам и аз.
 	Пейнтър се изправи, очевидно готов да откаже.
 	— Не е нужно да рискуваме тези исторически текстове. Едно обикновено копие ще ни свърши работа.
 	Елена взе книгите от масата.
 	— Не и ако се надявате на успех. — Тя го изгледа. — Най-вероятно ще се нуждаете от нещо повече от онова, което може да се открие на тези страници. Ще ви трябва някой, който знае всичко за авторите, особено за Смитсън.
 	— Иначе казано вие ли? — скептично попита Пейнтър.
 	Кат докосна ръката му.
 	— Не забравяй, че разполагаме само с три дни.
 	Елена не знаеше нищо за този срок, но оцени подкрепата на Кат по въпроса.
 	В крайна сметка главният уредник Саймън Райт реши патовата ситуация. Погледна Пейнтър, повдигна вежда и каза:
 	— Струва ми се, че е време нашият нов главен библиотекар да направи пълна обиколка на Замъка.
 	 
 	 
 	19:05
 	След петнайсет минути Кат отвори вратата на тайния асансьор и се наслади на изненаданата физиономия на Елена Делгадо, когато тя пристъпи в подземния комплекс под Замъка.
 	— Никога не съм подозирала за съществуването на подобно място… — промълви тя. Очите ѝ бяха станали като паници. — Чувствам се като Чарли в шоколадената фабрика.
 	Пейнтър се усмихна и ги поведе. Очевидно беше започнал да омеква към своенравната библиотекарка.
 	— В такъв случай аз трябва да съм Уили Уонка3.
 	Елена се изчерви.
 	— Извинете. Май прекарвам прекалено много време с внучките си. Сигурно вече съм научила наизуст този филм.
 	Кат много добре познаваше този кръг от ада, непрекъснатото въртене на един и същи детски филм на заден план.
 	— Ще ви заведа в кабинета ми, докато Кат уреди всичко за пътуването — предложи Пейнтър.
 	— Джейсън вече подготвя самолета — каза Кат. — След час вече ще сме във въздуха.
 	Елена я погледна изненадано.
 	— Толкова бързо?
 	Кат кимна.
 	„Добре дошла в „Сигма“.“
 	Когато стигнаха входа на комуникационното гнездо, Кат каза:
 	— Ще ви оставя за малко. Трябва да съм сигурна, че Джейсън е в течение с всичко, преди да тръгна.
 	Двамата продължиха, а Кат погледна към заместника си Джейсън Картър. Младият мъж, чиято руса коса беше винаги зализана, се беше навел между двама техници.
 	— Е? — попита тя.
 	Той не се нуждаеше от други насоки и заговори, без да поглежда към нея.
 	— Току-що приключих с доктор Бенет. Съгласи се да дойде с вас. Казва, че ще му трябват четирийсет минути да събере всички бележки на професор Мацуи и да стигне до летището.
 	— Добре.
 	Ако искаха да имат някаква надежда за успех, трябваше да се възползват от всеки ресурс, до който можеха да се доберат — което означаваше да разполагат и със собствен ентомолог. Ако съществуваше някаква следа какво е удържало осите в миналото, експертизата на д-р Бенет можеше да се окаже безценна за откриването ѝ.
 	— Някакви новини от Грей?
 	— Засега не. Последната беше, че той и останалите са по следите на рояка. — Без да се обръща, Джейсън посочи с лакът високата чаша от „Старбъкс“. — Лате с ванилия. Двойно.
 	Тя взе чашата с две ръце. Пръстите ѝ се свиха около приятната топлина.
 	— Само двойно?
 	Той я изгледа косо.
 	— Сериозно?
 	Тя не отговори, а отпи глътка.
 	— Нещо ново за нападателя, който атакувал Сейчан и избягал с лодка?
 	— Изчезнал е. Няма начин да разберем къде може да е в момента. Предупредих разузнавателните служби в Тихия океан.
 	Кат стисна зъби. Прехвърляше наум хиляди детайли. Изобщо не ѝ се искаше да напуска поста си в разгара на всичко това. Оставяше на Джейсън задача, която би изпотила и Херкулес. Той не само трябваше да координира операции в противоположни краища на света, но и да държи Пейнтър напълно в течение, така че директорът да може да решава как да се действа политически, а може би и военно.
 	„Да се надяваме, че няма да се стигне до второто“.
 	Джейсън се обърна към нея, сякаш с лекота четеше мислите ѝ.
 	— Спокойно. Ще се справя.
 	Тя кимна.
 	Разбира се, че щеше да се справи.
 	Въпреки това прехвърли някои последни подробности, за да се увери, че Джейсън разполага с всичко необходимо. След като остана удовлетворена, хвърли последен поглед към помещението и насочи вниманието си към заместника си.
 	— Добре, оставям всичко на теб. — И вдигна пръст. — Само да не потрошиш нещо.
 	— Леле, веднъж да изпусна една чаша кафе и цял живот ще ми го натякваш.
 	— Беше любимата ми — изсумтя тя и тръгна към изхода.
 	Вървеше по коридора, обгърнала с длани горещата чаша. Усещаше, че е забравила нещо. Гласове насочиха вниманието ѝ напред, към отворената врата на кабинета на Пейнтър.
 	Влезе, без да почука — и се закова на място.
 	„А, точно това забравих…“
 	Набит мъж се беше облегнал на бюрото на Пейнтър и се хилеше на нещо казано от Елена. Показваше на библиотекарката изкуствената си ръка и демонстрираше най-новите технологични постижения на АИОП. Беше свалил ръката от китката си и я караше да мърда пръсти.
 	Елена беше изумена.
 	— Можете да я контролирате дистанционно.
 	— И си има вградена камера на палеца — гордо каза собственикът на протезата. — Плюс малък пакет пластичен експлозив под дланта за онези специални случаи, когато простото ръкостискане не върши работа.
 	— Монк? — Кат пристъпи в стаята, смаяна, че го вижда. — Как… какво правиш тук?
 	Той се обърна към нея. Беше по къси панталони и горнище на анцуг с качулка и надпис Лагер Удчък.
 	— Помислих си, че една ръка повече няма да ти се отрази зле. — Той вдигна протезата си в опит да обърне всичко на шега. Кат обаче продължаваше да се мръщи и той закрепи ръката за титановия накрайник на китката си. — Освен това реших, че това е единственият начин да прекарам малко качествено време със съпругата си.
 	— Къде са момичетата?
 	Той прокара длан по бръснатия си череп.
 	— Предполагам, че в момента тероризират възпитателките в лагера. Което означава, че са безкрайно щастливи.
 	Кат се обърна към Пейнтър. Подозираше, че директорът има пръст във всичко това.
 	Той си го призна.
 	— Не мисля, че трябва да си единствената придружителка на доктор Делгадо и доктор Бенет в Естония.
 	Монк се ухили.
 	— Приеми го като ваканция в Европа на държавни разноски.
 	Кат завъртя очи.
 	Само че в този случай на карта беше поставена съдбата на света.
 

  14.

 
 	7 май, 13:05
 	Хана, о-в Мауи
 	Палу, който седеше до шофьора, посочи напред.
 	— Там завий наляво.
 	— Къде наляво? — Грей се наведе над волана и присви очи към стената от папрати и желязно дърво. Клони задираха и двете страни на взетия под наем джип.
 	Пълзяха и подскачаха по пътеки, които минаваха за пътища в тази некартографирана част от горския резерват Хана. Бяха оставили асфалтовото шосе преди почти час при Мил Плейс недалеч от смесения магазин „Хасегауа“. Оттогава им се налагаше да заобикалят заблудени говеда и засети с таро ниви.
 	Грей искаше да пресекат направо през нивите, но Палу беше поклатил глава и бе казал, че това носело поино, тоест лош късмет: „Тарото расте от тялото на първия син на Бащата небе и Майката земя. То дава живот“.
 	И затова Грей беше тръгнал по предложения му маршрут. Не искаше да изкушава съдбата.
 	— Още колко остава? — промърмори недоволно Ковалски, който се беше превил до професор Мацуи.
 	Аико Хигаши беше останала в къщичката да координира с Кат някакви нови подробности около тази заплаха — връзка, която достигаше назад до Втората световна война и в която вероятно беше замесена Гилдията.
 	Погледът на Грей се стрелна към огледалото. Сейчан ги следваше с един от моторите. Пъргавото превозно средство можеше да им потрябва за по-тежкия терен, който ги очакваше. След като научиха за възможната връзка на Гилдията с всичко това, тя бе станала необичайно мълчалива. Но пък, от друга страна, напоследък не беше особено общителна. Нещо очевидно я тормозеше, но Грей я познаваше достатъчно добре, за да ѝ даде пространството, от което се нуждаеше, така че да се справи с измъчващия я проблем.
 	След справка с компаса Палу се обърна назад да отговори на въпроса на Ковалски.
 	— Още два… да кажем, три километра, приятел. Стига пътят да не е отнесен от дъжда миналата седмица.
 	Ковалски изстена, Грей също, макар и наум.
 	Палу посочи над таблото.
 	— Ето я отбивката.
 	Грей я забеляза в последния момент. Завъртя рязко волана и джипът поднесе и влезе в една просека. Беше още по-тясна.
 	Грей погледна в огледалото и видя, че Сейчан ги следва. Моторът уверено взе завоя, Сейчан се беше привела над кормилото.
 	Огромните листа на дървовидните папрати, наричани от местните хапуу, забърсваха прозорците. Сякаш минаваха през някаква праисторическа автомивка. И може би наистина беше така. Гората тук изглеждаше недокосната и някои от огромните дървета вероятно бяха на стотици години.
 	Тънка лиана шибна предното стъкло, сякаш ги предупреждаваше да не продължават.
 	Палу се ухили и каза:
 	— Гората не обича хаоле. Само камааина знаят мястото, където ви водя.
 	Грей напълно му вярваше. Туризмът беше основен източник на приходи за островите, но местните хавайци продължаваха да отделят места изключително за себе си и ги защитаваха яростно. Пример за това беше строителството на скъпа нова обсерватория на върха на Мауна Кеа, което бе спряно от протестите на местните жители, според които мястото било свещено.
 	Навсякъде по островите имаше начертани в пясъка граници — в буквалния смисъл.
 	Грей разбираше загрижеността на местните. След три месеца тук бе видял дълбоката връзка между острова и хората му. Тяхната история пропиваше всеки камък, животно и растение.
 	Сякаш прочел мислите му, Палу кимна към гората от папрати.
 	— Използваме златната им коса — пулу на хапуу — за пълнене на възглавници и дюшеци. А листата и кората им стават за ядене. — Той се намръщи. — Ама не са приятни. Имат гаден вкус.
 	Грей се запита дали приказките на Палу за тукашния живот не са просто нервно бърборене, а опит да сподели с тях какъв е залогът. Ако не успееха да спрат страшилището, развилняло се на тези острови, всичко можеше да бъде изгубено — не само земята, но и историята ѝ.
 	Грей знаеше, че не може да допусне това.
 	Докато се изкачваха по неравния склон на Халеакала, зеленият балдахин постепенно започна да става по-висок. Тук-там пролуки между дърветата им позволяваха да видят бреговата линия. От тази височина суматохата в Хана не се забелязваше, приглушена както от разстоянието, така и от величието на извисяващите се планини.
 	С набирането на височина мъглата под листата се сгъсти и стана толкова влажно, че се налагаше от време на време Грей да пуска чистачките. Гората около тях придоби призрачен вид.
 	Професор Мацуи заговори с приглушен глас, може би изпълнен със страхопочитание.
 	— Тези дървета коа ли са?
 	И посочи група високи дървета, чиито клони бяха обсипани с жълти цветове.
 	Палу се усмихна.
 	— Да. Навремето цялата Халеакала била покрита с гори коа. Сега са останали само тук-там по няколко дървета. Като тези тук. — Той се обърна към задната седалка. — Още една причина да не казваме на хаоле за това място.
 	Кен се наведе напред.
 	— Но там, където отиваме, онези стари тръби в лавата, които описахте, може да се окажат идеалното място за одокуро за установяване на лек. — Погледна през прозореца. — Ще им трябва дълбока основна дупка, скрита от листата и с големи запаси вода. А и вижте всичките тези пълни с нектар цветя наоколо.
 	— Да не говорим и за предостатъчното приемници — добави Грей.
 	Джунглата около тях гъмжеше от живот — птици, бозайници, други насекоми.
 	Кен кимна намръщено и се облегна назад.
 	Грей се опита да си представи дестинацията им. Преди три седмици със Сейчан бяха посетили пещерата Каелеку в северните покрайнини на Хана. Тя представляваше голяма и леснодостъпна тръба в лавата, украсена със сталактити и други образувания с цвят на шоколад. Прозорците — местата, където таванът беше пропаднал и се откриваше изглед към синьото небе — осветяваха дългия тунел. Мястото беше популярна туристическа атракция, напомняща на посетителите за огненото минало на Халеакала, когато потоците базалтова лава — повърхностната аа и подземната пахоехое — оформили Мауи.
 	По склоновете на Халеакала имаше множество други подобни тръби, повечето скрити от гъстата гора и известни единствено на местните. Палу ги водеше към място, където няколко от тях се бяха срутили преди много време, разкривайки лабиринт от тунели, шахти и пещери. Ако роякът беше стигнал до острова със снощния пасат, това място се оказваше точно по пътя му.
 	Докато пътуваха, Грей се оглеждаше за осите, но досега не бе видял нищо. Сякаш всички бяха изчезнали безследно, може би отнесени в морето.
 	„Де да имахме този късмет…“
 	Палу посочи напред.
 	— Край на пътя. Нататък трябва да продължим пеша.
 	Това беше очевидно. Изровените коловози свършваха при голямо баняново дърво. Короната му се издигаше на двайсет метра височина и се простираше на ширина петдесет метра. Цялото беше увито и поддържано от стотици въздушни корени, които образуваха дървесна завеса под листата.
 	— Това не ми харесва — заяви Ковалски.
 	Грей споделяше мнението му.
 	До дървото беше спрял стар микробус „Фолксваген“.
 	— Някой ни е изпреварил — промърмори Грей.
 	Палу се намръщи.
 	— Това е кемперът на Емет Лойд. Има туристическа компания в Макауао. Разхожда туристи с преспиване. Този канапапики знае, че не бива да води никого тук.
 	Грей се загледа към обгърнатата в мъгли гора зад дървото.
 	„Особено сега“.
 	 
 	 
 	13:31
 	— Не толкова бързо! — извика Емет на тримата си подопечни.
 	Слезе от хлъзгавата вулканична скала, като се държеше за високия бамбук от двете ѝ страни, за да не изгуби опора. След като прибраха лагера си по-нагоре по склоновете на Халеакала, беше наложил бързо темпо. През цялата нощ над планината прелитаха хеликоптери. Тук мобилните телефони нямаха покритие и той не беше запознат със ситуацията, но нещо определено не беше наред. Каквото и да ставаше, беше повече от обикновена спасителна операция.
 	„Но поне не сме далеч от мястото, на което паркирах“.
 	Може би на около два-три километра.
 	Често водеше туристи в тази част от бамбуковата гора. Тя не беше толкова голяма като гората на югоизток, но онази се посещаваше всеки ден от много туристи. Подобно място определено не отговаряше на мотото на туристическата му компания, което беше изписано върху микробуса му.
 	„Наистина да се махнеш… от отъпканите пътеки“.
 	Хлъзна се по една кална отсечка от пътеката, но запази равновесие и си припомни за някогашната си слава като сърфист. В разцвета на силите си беше шампион, но това сякаш беше в някакъв минал живот. Въпреки това и на петдесет и две нямаше никакво намерение да загърбва страстта си и издържаше живота си на Мауи, като водеше туристи — такива, които търсеха по-сурови изживявания — на обиколки дълбоко в горите около Халеакала.
 	Беше прекарал три нощи със сегашната група — съпруг и съпруга с единайсетгодишния им син Бенджамин.
 	— Намали, Бенджи! — подвикна задъхано Пол Симънс, докато се опитваше да не изостава от своя пъргав като коза син.
 	Семейство Симънс бяха собственици на стартираща компания в Сан Рафаел. И двамата родители бяха в добра форма от редовното посещение на фитнеса. Съпругът беше пристрастен към кросфита; жена му Рейчъл ежедневно практикуваше йога. Първата вечер Емет се беше наслаждавал да я гледа как прави различни пози на брега на осветено от луната езерце, чиято повърхност се вълнуваше от един малък водопад. Тялото ѝ бе гъвкаво, дългата кестенява коса, вързана на опашка, се полюшваше при всеки преход. А когато направи мост, опряна на длани и пети, с обърнати нагоре гърди…
 	Усмихна се на спомена.
 	„Доста добър бонус към работата“.
 	Най-сетне настигна родителите — синът им продължаваше напред с безкрайната енергия на младостта и изчезна зад един завой в бамбуковата гора.
 	Емет се разтревожи — знаеше колко коварен може да е теренът тук. Районът беше пълен с покрити с мъх и папрат дупки и урви.
 	Така че посочи напред и каза:
 	— По-добре да спрете момчето си.
 	Пол внезапно извика и се плесна по врата.
 	Жена му се обърна. Изглеждаше повече уморена, отколкото загрижена.
 	— Господи, Пол. Сега пък какво?
 	Пол размаха ръка към нещо пред лицето си — и изведнъж раменете му рязко се повдигнаха и ахването му премина във вик от болка. Той падна на колене, притиснал врата си с ръце.
 	Рейчъл сграбчи ръката му.
 	— Пол!
 	Емет отстъпи крачка назад и се огледа. Обикновено в тази бамбукова гора имаше нещо вълшебно с безкрайните редици яки зелени стъбла и зелени листа, от които капеше вода и между които като змии се виеха пипалата на гъста мъгла. Но сега той изведнъж си помисли, че мястото е зловещо и чуждо, а те са нежелани натрапници тук.
 	Страховитото усещане се засилваше от тихо бръмчене, което не беше забелязал до този момент заради тежкото си дишане. Сега обаче го чуваше съвсем ясно.
 	„Какво е това?“
 	Завъртя се в кръг, докато Рейчъл помагаше на съпруга си да се изправи.
 	Навсякъде около него мъглата се движеше сякаш под въздействието на някаква невидима сила. Зловещото бръмчене го накара да настръхне. Никога не беше чувал подобен звук.
 	А после видя малките черни неща, летящи в мъглата от всички посоки право към тях, и извика:
 	— Бягайте!
 	Не знаеше каква точно е заплахата, но ясно разбираше, че са в опасност.
 	Вниманието на Рейчъл беше изцяло насочено към треперещия ѝ съпруг, който едва се държеше на крака.
 	— Ка… какво?
 	Емет мина покрай тях и продължи надолу по пътеката. Нещо се удари в ръката му и кацна на дългия ръкав на ризата му. Емет зяпна. На ръката му имаше гигантска оса или стършел с трептящи криле. Шокиран, той замахна към един бамбук и отърси създанието.
 	„Гадооост…“
 	— Чакай! — извика след него Рейчъл. — Помогни ми!
 	После Пол изкрещя отново — и в следващия миг Рейчъл му заприглася.
 	Не беше онова, което изглеждаше. Той не ги изоставяше. Те бяха големи хора и знаеха пътя. Трябваше да се справят със собствени сили.
 	Вместо това той побягна към другия, за когото отговаряше.
 	„Бенджи“.
 	Зави по пътеката, като едва не полетя презглава от една малка скала, и продължи да тича надолу.
 	„Къде се дяна хлапето, по дяволите?“
 	Вдигна ръце пред устата си.
 	— Бенджи!
 	И тогава видя момчето — не на пътеката, а в гората от лявата му страна. Или беше изгубило пътя, или нещо го беше накарало да се отклони.
 	„Така или иначе…“
 	— Идвай веднага тук! — извика той.
 	Бенджи се стресна и спря. Сигурно беше чул виковете на родителите си. Погледна Емет. Очевидно се колебаеше да се довери на този почти непознат.
 	— Хайде! Трябва да се махаме от планината! — Емет се помъчи да скрие напиращата паника в гласа си. — Майка ти и татко ти са зад мен. Така че хайде да се върнеш на пътеката.
 	Бенджи се огледа трескаво, после забърза към пътеката.
 	„Браво, момче“.
 	На третата крачка момчето изведнъж изчезна, погълнато от земята.
 	От устата на Емет се изтръгна изненадан вик, повторен една октава по-високо от момчето.
 	Обхванат от паника, Емет се хвърли напред. Мина през бамбуковите стъбла, които се люлееха и тракаха кухо навсякъде около него.
 	Подобно на тракането на кости.
 	 
 	 
 	Носачка



 	 
 	След като се засити с мъжките, тя зачака в прохладния мрак. Пестеше всяко движение след оплождането, цялото ѝ същество беше центрирано около напълненото ѝ коремче. Антените ѝ бяха завити над главата ѝ, четирите криле — прибрани на гърба.
 	Сетивата ѝ се притъпиха.
 	Големите ѝ очи продължаваха да гледат немигащо.
 	Роякът беше намерил убежище и я отведе до него с феромоните си. Тя се бе настанила в гостоприемния мрак с другите като нея. Докато се подготвяше, краката ѝ вкусиха водата, капеща по камъка. От време на време всмукваше от влагата.
 	Засега това беше единственото, от което имаше нужда.
 	Ганглиите зад очите отговориха на промяната в светлината — от яркост към пълен мрак. Хормоните потекоха през нея, уверяваха я, че е в безопасност. Тя реагира и оплоди хилядите си яйца с едва доловими контракции на яйчниците си. Клетките вътре започнаха да се делят отново и отново, изпълваха всяко яйце до пръсване.
 	След като приключи, коремчето ѝ затрептя от нужда.
 	Капка отрова се събра на върха на жилото ѝ.
 	После зазвуча тревога, вдигната от далечния край на територията им.
 	Заплаха… и възможност.
 	След установяването на лека войниците по границите му устояха на естествения си устрем да атакуват всичко, което се движи. Агресията беше укротена от нуждите на рояка. Те допускаха други създания да влязат в царството им — онези, които можеха да послужат на рояка. Оставиха ги да приближат, като ги атакуваха само колкото да насочват жертвите си напред.
 	Тя разгъна антените си и долови капана по миризма и звук.
 	Коремчето ѝ се свиваше и отпускаше — и насочваше яйцата към острото жило.
 	Продължи да чака. Останалите също. Някои раздвижваха криле, изразявайки желанието си. Други щракаха с дебелите си задни крака. Всяко тракане отекваше в тунела. Ехото помагаше да определят формата на прохода.
 	Нов звук я накара да застане нащрек.
 	Заслуша се в промяната на бръмченето на рояка. Краката ѝ се напрегнаха. Тя се присви на стената. Водена от инстинкта, раздвижи задните си крака, включвайки се в тракащия хор.
 	Накрая антените ѝ доловиха две миризми — феромона на завоеванието и въглерода на дъха.
 	Това ѝ беше достатъчно.
 	Тя скочи във въздуха и крилете ѝ забръмчаха, за да повдигнат тежкото ѝ тяло. Насочи се към издишванията. Другите като нея също политаха или тракаха с крака. Ехото ѝ позволяваше да се ориентира с лекота в непрогледния мрак.
 	Макар че очите ѝ си оставаха слепи, мембраните над кухините от двете страни на главата бяха опънати и улавяха всяко трептене. Тя се носеше в потоците феромони. Хитиновите ланцети наточваха жилото ѝ, което вече беше намазано с отрова.
 	Яйцата ѝ засега трябваше да почакат.
 	Затрака с крака, докато летеше, запращайки пред себе си рязка звукова вълна. Когато се отразяваше обратно, тя изпълваше главата ѝ и придаваше форма на мрака. Но освен това тя започна да чува нещо повече в облачетата издишан въздух.
 	Трептене, на което не можеше да устои.
   
 	То достигаше до нея, караше я да лети по-бързо. Трябваше да стигне първа. Отпред се появи светлина, но тя не ѝ обърна внимание и се съсредоточи върху трептенето на въздуха.
 	То ставаше все по-ясно.
 	Ритмично, пулсиращо, туптящо бързо.
   
 	Тя наведе глава, протегна антени и се понесе право към него. Все по-светлият тунел се изпълни с още рязко тракане, което накара и нея да затърка задните си крака, включвайки се в каданса на хора.
 	Пред нея се появи мятаща се фигура.
 	Изпълнените с паника удари я привличаха към нея.
 	Трептенето на рояка вече проникваше през плътта. Тя видя как един мускул се свива и отпуска в клетката от кост. Последва облака въглерод, излизащ от целта ѝ, и мина през него.
 	Кацна на мека кожа, много по-нежна от древните спомени, записани в генетичния ѝ код. Някога беше търсила по-едри жертви, чиято плът туптеше от оглушителни удари и бе предпазвана от броня.
 	С лекота заби жилото в тази мекота. Мускулите в основата на коремчето ѝ се свиха и изпомпаха отровата. Жертвата ѝ не можеше да реагира. Отровата не беше предназначена за предизвикване на болка — а само да контролира.
 	След като се изпразни, тя скочи във въздуха, но остана наблизо, зареяна над целта. Изпусна феромони върху жертвата си — маркира я като своя. Останалите натоварени с яйца полетяха навън в светлото в търсене на други приемници.
 	Тя продължи да се рее.
 	Антените ѝ помръдваха, докато чакаше.
 	Непрекъснато щракаше с крака, преценяваше жертвата, уверяваше се, че е недокосната от по-ранно посегателство. Коремчето ѝ съдържаше хиляди яйца. А във всяко яйце имаше множество ларви. Техният глад беше неин. Щяха да се нуждаят от много месо, кръв, кост.
 	За да им ги осигури, тя чакаше отровата да подейства напълно.
 	А отровата ѝ беше предназначена за много по-големи жертви, така че не ѝ отне много време.
 	Докато тя слушаше, паникьосаното туптене се забави, после още повече и стана по-слабо.
   
 	В клетката от кост долу парчето плът трептеше и се свиваше неравномерно.
 	Време беше.
 	Тя се спусна отново през облака въглероден двуокис и кацна върху меката кожа. Изви коремчето си. Яйцата се спуснаха на позиция. Всяко ужилване щеше да снесе десетки от поколението ѝ.
 	И тъй като жертвата бе подчинена, тя можеше да я жили отново и отново.
 	Нямаше да спре.
 	Имаше предостатъчно месо.
 

  15.

 
 	7 май, 13:49
 	Хана, о-в Мауи
 	„Определено е тук“.
 	Преди пет минути Грей беше спрял джипа до баняновото дърво и бяха чули слаби викове да отекват по залесените склонове на планината. Опасявайки се от най-лошото, Грей беше оставил спътниците си да съберат екипировката, а двамата със Сейчан бяха забързали нагоре.
 	Беше се навел над кормилото на ямахата — изцеждаше всичко от дебелите гуми и амортисьори на мотора при опасното изкачване по тясната пътека.
 	Сейчан го беше хванала с една ръка през кръста. С другата крепеше на рамото си голяма торба, пълна с противопожарни одеяла и медицински пакет, който включваше и спринцовки епипен.
 	Грей се молеше да открият туристите навреме, но още преди да стигнат началото на пътеката, писъците зловещо замлъкнаха.
 	Прекалено внезапно.
 	Грей стисна зъби и даде още газ. Караше вещо нагоре по каменистата пътека: почти скачаше от скала на скала, като понякога балансираше на задната гума. Моторът ръмжеше недоволно, изпод гумите хвърчеше кал.
 	Очите му оглеждаха пътеката отпред.
 	Палу им беше дал най-общи напътствия към старите тръби в лавата.
 	„Следвайте пътеката. Оглеждайте се за мястото, където гората се сменя с бамбук“.
 	Беше ги предупредил и за коварния терен. Поредица срутвания го бяха превърнали в заплетен лабиринт от стари тунели, осеяли склона със скрити пропасти и пукнатини. Главният вход, най-голямата дупка, която Палу бе нарекъл пука, се намираше недалеч от малко езерце, подхранвано от водите на извор.
 	Бяха се разбрали да се срещнат там.
 	Палу и Ковалски бяха тръгнали пеша след мотора, понесли по две бутилки пропан със запалители и таймери, осигурени от връзките на пожарникаря в службата му.
 	Човекът, определил как да действат, беше професор Мацуи. Планът бе да хвърлят бутилките през различни отвори в тунелите. Ако роякът се беше скрил под земята, целта на екипа беше двойна — да му нанесат колкото се може повече поражения и да евакуират евентуални оцелели. Кен се надяваше да раздразни осите и така да им попречи да образуват лек.
 	Засега планът изглеждаше сносен.
 	Можеше да спечели повече време на острова.
 	„Разбира се, стига вече да не е прекалено късно…“
 	Имаше само един начин да разберат и Грей насилваше мотора все по-нагоре по склона. След още една минута стигна до остър завой и гората се промени като по чудо. Дърветата и папратите останаха зад тях, за да се сменят с безкрайна шир зелен бамбук. Яките стебла се издигаха навсякъде около тях. Сред полюшващите се изумрудени листа беше надвиснала мъгла.
 	Грей зяпна от внезапната промяна.
 	Напълно разсеян, той не забеляза човека, който излезе със залитане от гората от дясната му страна. Мъжът падна напречно на пътеката и раменете му се блъснаха в бамбука от другата страна.
 	Грей рязко наби спирачки.
 	За да не удари човека, рязко излезе от пътеката и се заби в някакви папрати. Моторът се преобърна и Грей и Сейчан паднаха. Грей се претърколи, тромав в пчеларския комбинезон, който носеше по препоръка на професора: двамата със Сейчан бяха облекли предпазните екипи преди да потеглят насам.
 	Грей бързо скочи на крака и нагласи качулката с мрежа пред лицето си.
 	Сейчан намери торбата сред гъстите листа.
 	Двамата забързаха към мъжа на пътеката.
 	Грей стигна пръв.
 	Човекът изглеждаше на около петдесет и пет, оплешивяващ, с мустак. Вероятно бе туроператорът Емет Лойд. Главата му се люшна. От ъгълчето на устата му се стичаше слюнка.
 	Грей сложи длани на бузите му.
 	— Господин Лойд, къде са другите?
 	Емет като че ли го чу, но не можеше да фокусира очи. Зениците му бяха огромни.
 	Дрогиран или сътресение…
 	Сейчан вече беше отворила медицинския пакет и бе извадила епипена. Заби иглата във врата на мъжа.
 	Професор Мацуи беше изучавал съединенията в отровата на тези оси. Това беше специалността му. Беше ги предупредил за отровата на едрите женски, които снасяха яйца.
 	Силен невротоксин.
 	Епинефринът не беше лекарство, но Кен бе казал, че би трябвало да противодейства донякъде на въздействието на отровата.
 	Зениците на мъжа като че ли започнаха да реагират, но той оставаше все така замаян.
 	— Грей — каза Сейчан и той се обърна.
 	Сейчан се беше изправила и сочеше към обгърнатата в мъгла гора. Колони черен пушек — десетки — се издигаха от покриващите земята папрати. И се чуваше силно бръмчене.
 	„Роякът“.
 	Осите излизаха от подземното си леговище, вероятно привлечени от шумното приближаване на мотора. Грей си представи лабиринта свързани тунели под тях.
 	Погледна надясно.
 	Още сенки се извиваха в бялата мъгла.
 	Времето им беше свършило.
 	Той се обърна към Емет и му удари шамар.
 	После още два.
 	Накрая устните на мъжа се свиха раздразнено.
 	— Къде са другите? — попита го Грей.
 	След дълга пауза човекът вдигна трепереща ръка и махна към пътеката.
 	— Горе… — отрониха завалено отпуснатите му устни.
 	— Колко са?
 	Мъжът като че ли трябваше да напрегне всичките си сили, за да отговори.
 	— Двама… — изрече с мъка. — Мъж, жена…
 	— Нямаме време да ги търсим — кисело каза Сейчан.
 	Права беше, но как можеха да ги изоставят?
 	Чу се нов шум, този път зад тях. Двамата се обърнаха. Палу почти тичаше в пчеларския си екип. Държеше двете бутилки пропан, сякаш бяха възглавници. Единственият признак за напрежение бяха лъсналите му от пот загорели черти.
 	Въпреки ситуацията на лицето му беше цъфнала широка усмивка.
 	— Ето ви и вас!
 	Ковалски го следваше запъхтян като локомотив и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи. Пусна бутилките, които носеше, опря длани на коленете си и избълва поток ругатни:
 	— Мътнитедаговзематмамкаму…
 	Грей махна към рояка, излизащ от пукнатините и дупките навсякъде около тях.
 	— Отивайте да сложите зарядите. Нагласете таймерите на пет минути. Не бива да позволяваме да излязат още.
 	Планът им до голяма степен разчиташе на това да спрат рояка, докато по-голямата част от него е под земята. Според професора осите се привличаха от сладката миризма на пропана и често гнездяха в близост до сигнални лампи. По принцип газът нямаше миризма, но компаниите добавяха допълнително, за да предупреждават хората за евентуално изтичане.
 	Идеята беше да отворят бутилките, да ги пуснат в лабиринта от тунели и да оставят пропана да изпълни тръбите в лавата, преди да го запалят. Ако успееха да го направят достатъчно бързо, миризмата можеше да примами рояка — може би достатъчно близо, за да попадне в експлозията.
 	Ковалски вдигна със стон бутилките си.
 	— Да го направим.
 	Палу се поколеба.
 	— А къде са туристите?
 	Грей посочи пътеката.
 	— Нагоре. Жена и мъж.
 	— Познавам тази пътека. — Палу кимна на Ковалски. — Пускаме бутилките в тунелите и отиваме да ги търсим.
 	Грей си представи предстоящата огнена буря.
 	— Пет минути — напомни им той. — Независимо дали сте ги намерили, или не, слизате при нас преди времето да изтече.
 	Докато те се отдалечаваха, Грей подхвана Емет през кръста и метна отпуснатото му тяло на рамо. Изправи се и погледна към Ковалски, който вървеше тежко към един димен стълб, като махаше, за да пропъди осите. Щом приближи, метна едната бутилка в пукнатината.
 	Палу последва примера му, после двамата продължиха нагоре по склона, търсейки други места за вторите си заряди.
 	Грей тръгна надолу по пътеката.
 	Сейчан се насочи към мотора.
 	Преди Грей да успее да направи три крачки, Емет се размърда и размаха слабо ръце.
 	— Не, чакай…
 	Грей спря и се обърна, като почти опря буза до тази на мъжа.
 	— Какво има?
 	— Момчето… Бенджи… — И посочи към гората. — Падна в една дупка.
 	Сейчан го чу и въздъхна раздразнено:
 	— Ще ида да го потърся.
 	Грей се поколеба, но тя го изгледа намръщено.
 	— Тръгвай. — Почука часовника си с пръст. — Знам.
 	Грей погледна собствения си часовник, после забърза надолу.
 	„Пет минути… и изтичат“.
 	 
 	 
 	14:07
 	Сейчан се катереше през гъстата растителност. Все едно газеше в блато. Папратите посягаха към нея, тръни се опитваха да разкъсат здравия ѝ найлонов костюм, калта жвакаше под гумените ѝ ботуши.
 	Тя се изкушаваше да смъкне пречещия ѝ костюм, но това не беше блато, а бръмчащите около нея гадини не бяха комари. Пропъждаше осите от мрежата пред лицето си и мачкаше по-големите по ръцете и гърдите си. Не можеше да се доверява изцяло на костюма. Спомни си разказа на Мацуи за тези насекоми и как обичайните жертви на осите в праисторическото минало били много по-здраво бронирани от нея.
 	Освен това трябваше просто да се огледа, за да си припомни, че трябва да е още по-предпазлива. По земята бяха нападали птички, някои още помръдваха. От дясната ѝ страна над храсталака стърчаха рога, бележещи мястото, където един елен беше сполетян от ужасна участ. А нещото, което бе взела за мокра канара отляво, всъщност се оказа диво прасе, както си личеше от извитите му пожълтели бивни.
 	Очевидно осите бяха доста заети.
 	Като си даваше много добре сметка за опасността, тя извади фенера от джоба на раницата си и го включи. Правеше всичко по силите си да обиколи колкото се може повече димни колони.
 	„Къде си, момче?“
 	Непрекъснато си поглеждаше часовника.
 	„Още три минути“.
 	Не искаше да е тук, когато бутилките гръмнат. Въпреки това си представи изпадналото в делириум дете в обхванатите от пламъци тунели и изръмжа. Наруга родителите му, че бяха допуснали да изпадне в такава беда — не че биха могли да предвидят подобна ситуация.
 	„Но все пак…“
 	Продължи към следващата пукнатина и пристъпи в бръмчащия облак. Пъхна фенерчето през листата. Лъчът освети доста голяма дупка. Сейчан насочи светлината през отвора. Подът на тунела беше на повече от три метра под нея.
 	Видя само още оси, които пълзяха по стените.
 	Обърна се — и видя малка следа в калта. Може би от кец.
 	Изруга под нос и отново заоглежда тунела. Уплашеното момче можеше да е изпълзяло навътре в лабиринта.
 	Лесно можеше да скочи долу, но ѝ трябваше начин да се изкатери обратно. В багажа си имаше въже, но развиването и връзването му щеше да отнеме прекалено много време.
 	Вместо това посегна към колана си. След като беше хваната невъоръжена в къщата предишната нощ, този път беше напълно подготвена. Камите и метателните ножове бяха скрити в ножници на китките и глезените ѝ под предпазния костюм. За конкретната цел тя откачи големия китайски сатър от колана си.
 	Избра един дебел колкото китката ѝ бамбуков ствол. Наточеното острие го преряза само с един силен удар. Сейчан улови падащия ствол, замъкна го при дупката и пусна единия му край в тунела.
 	„Две минути“.
 	Хвана влажния зелен ствол и се спусна по него. Под подметките ѝ захрущяха оси — покриваха пода като килим. Сейчан не обърна внимание на раздразнената реакция на рояка към неканената гостенка. Осите полетяха от стените и се надигнаха от дълбините на тунелите.
 	Тя се присви под вихрушката им.
 	Насочи лъча на фенера в тунела.
 	Първо в едната посока, после в другата.
 	През кипналия облак видя бяла кожа и малък червен кец.
 	„Момчето“.
 	Пресегна се, хвана го за глезена и го издърпа към себе си. Нямаше време да проверява дали е още живо. Просто го вдигна и го метна на рамене като пожарникар.
 	Закатери се по ствола. Всичко щеше да мине добре, но наскоро срязаният край на бамбука се подхлъзна по неравния влажен под на тунела.
 	Сейчан залитна и се блъсна в стената. Успя да се задържи за пръта, но краят му продължи да се плъзга за един дълъг, изпълнен с ужас момент, докато не намери нова опора.
 	За всеки случай Сейчан остана да виси още секунда, за да е сигурна, че прътът няма да се плъзне отново. Таймерът в главата ѝ продължаваше да отброява времето.
 	„По-малко от минута“.
 	Закатери се пак.
 	Оставаше ѝ малко повече от метър.
 	Внезапно в хълбока ѝ пламна болка.
 	Изненадана, Сейчан се плъзна надолу. Преди да стигне до пода, пръстите ѝ се свиха и спряха падането. Докато придържаше безжизненото момче, погледна надолу и видя в костюма триъгълна дупка.
 	„Сигурно се е скъсал на някой ръб, когато се ударих в стената“.
 	Една оса — от по-едрите — изпълзя от дупката и отлетя: беше си свършила работата.
 	Очите на Сейчан се напълниха със сълзи. Болката я разкъсваше.
 	Погледна нагоре.
 	„Толкова е далече…“
 	Единствената ѝ надежда за спасение беше да зареже момчето и да се покатери колкото се може по-бързо.
 	Усещаше обаче как сърцето на момчето тупти на шията ѝ, сякаш я умолява да не го изоставя.
 	„Съжалявам…“
 	 
 	 
 	14:11
 	Застанал под короната на баняновото дърво, Грей се взираше нагоре към зелените склонове на Халеакала. Не му беше необходимо да поглежда часовника си. С всяка изминала секунда сърцето му туптеше все по-силно в гърлото му.
 	До него Кен беше клекнал до зашеметения Емет, който седеше, облегнал гръб на дървото. Професорът опря два пръста във врата на туроператора, за да измери пулса му.
 	Откъм гората се чу пращене.
 	Грей се напрегна още повече. От гората изскочиха двама души.
 	Ковалски и Палу.
 	И двамата бяха метнали по един човек на раменете си.
 	— Намерихме ги — изпъшка задъхано Ковалски.
 	Професорът им махна с ръка.
 	— Донесете ги тук!
 	Ковалски или не му обърна внимание, или силите го бяха напуснали. Пусна жената, която носеше, на земята, тупна по задник и изсумтя:
 	— Защо ти не дойдеш тук?
 	Палу свали мъжа до съпругата му.
 	Грей тръгна към тях, но погледът му остана насочен към гората.
 	— Къде е Сейчан?
 	Ковалски се надигна.
 	— Как така къде е?
 	Грей се сети, че двамата бяха тръгнали преди Сейчан да отиде да търси момчето.
 	Палу се намръщи.
 	— Не видяхме никого, докато слизахме. Но се движехме уикиуики… много бързо.
 	Грей направи крачка към гората.
 	„Тогава къде…?“
 	Силна експлозия прекъсна зададения му наум въпрос.
 	 
 	 
 	14:12
 	Сейчан се претърколи през влажните папрати — мокреше се нарочно, за да се спаси от жегата на взрива. На два метра зад нея спирала от синкавооранжев пламък подскочи към небето.
 	Виещи се огнени колони експлодираха навсякъде. Тя си представи как огънят под земята помита всичко в заплетения лабиринт и изригва навън през множеството дупки и пукнатини.
 	Запълзя, почти оглушена и ослепена. Земята се тресеше. Вулканичната скала на склона беше проядена от тунели и пещери.
 	Около Сейчан зейваха нови пукнатини, бълващи дим и пламъци. Рухваха дървета, бамбукови стъбла се люлееха диво.
 	Сейчан се мъчеше да се добере до пътеката. В някакъв момент беше изгубила предпазната качулка, но пушекът и горещината като че ли бяха прогонили рояка. Най-сетне стигна пътеката, като се мъчеше доколкото е възможно да прикрива момчето с тялото си.
 	Никога не би зарязала детето.
 	Особено сега.
 	По-рано, без да знае дали ще оцелее, беше изразила безмълвно съжалението си. Но това извинение беше предназначено за Грей заради това, че беше избрала да рискува всичко, включително живота им заедно, заради това момче.
 	Дълбоко в себе си обаче знаеше, че е рискувала нещо много повече, и изпита вина. Нямаше право да…
 	Земята отново се разтресе и ѝ напомни, че изобщо не е в безопасност.
 	Тя подхвана здраво момчето и го помъкна напред. Зърна блясъка на метал и черна гума.
 	Мотоциклетът.
 	Остави момчето на пътеката, вдигна мотора и го подпря на едно дърво, след което отново взе детето. След секунди беше яхнала мотора с момчето в скута си. Главата му беше облегната на рамото ѝ. Тя го обгърна с ръце, за да стигне до дръжките на кормилото.
 	„Дръж се, Бенджи… още мъничко“.
 	Нужни ѝ бяха три опита, за да запали. Едва не се разплака от облекчение, когато двигателят най-сетне изръмжа под нея. Преди да успее да потегли, цялата планина се разтърси и едва не я събори. Тя погледна надясно и видя как склонът пропада, като оставя след себе си огромна димяща дупка.
 	Пропастта се разширяваше бързо и идваше към нея.
 	Сейчан се наведе над момчето, даде газ и потегли.
 	Докато бягаше пред пропастта, светът около нея стана замъглен и същевременно прекалено ярък. Тя тръсна глава, от което зрението ѝ само се размъти още повече. Около нея затанцуваха цветни петна. Пътеката и гората се разпаднаха в калейдоскоп образи, които ту влизаха, ту излизаха от фокус.
 	Вече дори не можеше да каже дали кара надолу, или нагоре.
 	Или дали изобщо се движи.
 	Докато светът около нея губеше всякакъв смисъл, тя притискаше момчето към себе си.
 	„Съжалявам…“
 	Този път извинението беше към детето.
 	Не беше успяла да го спаси.
 	 
 	 
 	14:24
 	Грей тръгна нагоре по склона с Ковалски и Палу още преди ехото от експлозията да заглъхне. Докато се катереха, отгоре се спусна гъст пушек, който изпълни гората и намали видимостта още повече. Земята продължаваше да се тресе, вулканичната скала се разцепваше със силен пукот, сякаш нещо разкъсваше планината на парчета.
 	От паниката сърцето затуптя в ушите му.
 	Изведнъж чу пред себе си познато ръмжене.
 	Спря на пътеката.
 	От пушека излетя мотор и се понесе към тях. Отначало Грей си помисли, че Сейчан се е навела над кормилото с обичайната си яростна решимост. После видя, че тялото ѝ е свито странно. Едната ѝ ръка придържаше в скута ѝ десетгодишно момче, а другата едва държеше дръжката на кормилото.
 	Сейчан изглеждаше почти в безсъзнание и вероятно оставаше изправена само по инстинкт и благодарение на поддържаното от жироскопа равновесие на мотора.
 	Моторът приближи, но тя не ги забеляза, въпреки че Ковалски ѝ извика и размаха ръце. Моторът продължи да лети към тях, като набираше още повече скорост.
 	Късметът — и съзнанието ѝ — нямаше да издържат още много. Нещо повече, Грей и останалите току-що се бяха покатерили по стръмна скала, преодолявайки серия коварни завои, за да стигнат дотук.
 	Моторът се носеше право към ръба на скалата.
 	— Махайте се от пътеката! — извика Грей.
 	Ковалски и Палу отскочиха настрани.
 	Грей отстъпи с тях, но остана близо до пътеката. Присви крака и мускулите му се напрегнаха. Щеше да има само един шанс.
 	Скочи, блъсна Сейчан с рамо и я подхвана заедно с момчето. Смъкна и двамата от седалката. Тримата паднаха на кълбо в папратите. Останал без управление, моторът продължи надолу, все още изправен като по чудо — след което полетя през ръба и се понесе във въздуха, преди да падне в гората долу.
 	Грей бързо огледа Сейчан и момчето.
 	И двамата изглеждаха невредими, но бяха в безсъзнание.
 	Ковалски и Палу дойдоха, физиономиите им бяха загрижени.
 	Грей махна надолу.
 	— Помогнете ми да ги отнесем при джипа.
 	Палу взе момчето, а Ковалски и Грей подхванаха Сейчан. След няколко минути отново бяха под баняновото дърво.
 	Кен се втурна към тях.
 	— Слава богу, добре сте.
 	Но наистина ли беше така?
 	Грей остави Сейчан на земята.
 	— Професоре, какво им е? — И махна към цялата група зашеметени.
 	Кен погледна към тях, после отново към Сейчан.
 	— Определено е от невротоксина от ужилването на женските. След време би трябвало да се възстановят.
 	Грей усети, че ученият премълчава нещо.
 	— Само това ли е?
 	— Докато ви нямаше, аз… прегледах тялото на господин Лойд с лупа. Кожата му е надупчена от ужилвания. Но ги няма типичните червени отоци като при болезненото ужилване на войниците.
 	Грей разбра. Помнеше описанието на професора на начина на размножаване на тези оси. Женската ужилваше приемника много пъти, за да вкара яйцата си в него.
 	— Смятате, че е заразен.
 	— Може би другите също.
 	Грей погледна Сейчан.
 	Кен явно прочете мислите му.
 	— Другите са останали горе повече време в безсъзнание и парализирани. Женската би трябвало да изчака, докато приемникът се укроти, преди да снесе яйцата си в него.
 	„Значи има надежда“.
 	Грей понечи да коленичи до Сейчан, но в този миг една чудовищно едра оса изпълзя от разкъсаното място на костюма ѝ. Застана на ръба и крилете ѝ забръмчаха свирепо.
 	Грей разпозна създанието от снимките на професора.
 	Женска носачка.
 	Ковалски я перна на земята и я смаза на мазно черно петно.
 	Грей погледна към Кен. Отчаяното изражение на професора отговори на неизречения въпрос.
 	Значи нямаше надежда.
 

  16.

 
 	7 май, 15:38
 	Хана, о-в Мауи
 	Кен стоеше на верандата на къщата, скръстил тревожно ръце на гърдите си. Океанският бриз донасяше обещание за следобеден дъжд и сладкото ухание на градините. Идиличната картина рязко контрастираше с черния пушек, плъзнал по склоновете на Халеакала.
 	Трусовете бяха престанали и влажната гора бе угасила пламъците, но Кен знаеше, че истинската заплаха за острова си остава. Той с безпокойство очакваше да научи какви са размерите на опасността, но първо трябваше да се погрижи за други въпроси.
 	Една линейка зави по чакълената алея и продължи към шосето. Семейство Симънс и туроператорът бяха в нея. Палу бе извикал парамедиците да ги чакат тук, докато групата трескаво се спускаше от планината. Когато джипът стигна къщичката, действието на невротоксина беше започнало да отминава. Въпреки това поразените се нуждаеха от медицински грижи.
 	Палу се беше обадил на шефа на пожарната, за да се погрижи групата да бъде поставена в карантинното отделение на местния медицински център. Тепърва предстоеше да се определи степента на заразяването им с яйца и да се държат под наблюдение.
 	Въздъхна, като си представи уплашеното лице на момчето и сълзите му. Замаяното семейство не се разделяше нито за миг. Той не им беше обяснил истинското естество на състоянието им.
 	Това засега можеше да почака.
 	Въпреки това Кен знаеше, че премълчаването му е родено повече от страх, отколкото от истинско състрадание — и до голяма степен от чувство за вина.
 	„Ако бях вдигнал по-рано тревога за тази заплаха…“
 	Мрежестата врата зад него се отвори.
 	Грей надникна навън.
 	— Сейчан дойде достатъчно на себе си, за да отговаря на въпроси, ако сте готов.
 	— Аз… да.
 	Докато Кен влизаше, Грей стисна окуражително ръката му над лакътя, сякаш искаше да каже „всички сме заедно в това“. Кен оцени жеста, но знаеше, че само един от групата им е застрашен.
 	Сейчан седеше на масата. Кожата ѝ бе пепелява, очите — леко изцъклени. Държеше чаша кафе. По-рано Кен ѝ беше казал честно всичко. Тя бе настояла за това, беше заподозряла най-лошото, докато се бореше през мъглата на отровата.
 	Кен беше настоявал тя да се качи в линейката с останалите, загрижен за състоянието ѝ и за опасността, която би могла да представлява.
 	„След три дни“.
 	Сейчан беше отказала.
 	Грей седна на стола до нея.
 	— Кажи на Кен онова, което каза на мен.
 	Тя се загледа в димящите дълбини на чашата си.
 	— Докато търсех момчето, видях по земята нападали животни. Елен, диви прасета, стотици птици.
 	— Живи или мъртви? — попита той.
 	— Не съм сигурна за повечето. Но някои още мърдаха.
 	— Това не е добре, но не е и изненадващо. — Кен бавно седна, обмисляше чутото. — Както вече казах, одокуро не подбират приемниците си. От описанието ви трябва да заключим, че голяма част от тези животни вече са заразени.
 	— Какво ще правим? — попита Грей.
 	Кен се намръщи.
 	— Трябва незабавно да се изпратят екипи. Всички тела трябва да се изгорят, но не знам доколко това ще бъде от полза. Повечето заразени животни вече би трябвало да са се отърсили от въздействието на отровата и да са се пръснали. Нещо по-лошо, оцелелите оси от рояка ще потърсят друго убежище и ще започнат процеса отново.
 	— И какво искате да кажете с това? — попита Грей.
 	Отговорът дойде от Аико Хигаши, офицера от японското разузнаване, която седеше като изпъната струна в другия край на масата. Лицето ѝ беше неразгадаемо.
 	— Казва, че е късно. Осите вече се размножават и обратното броене трябва да започне. След три дни няма да имаме друг избор освен да изпепелим тези острови. Не бива да се допуска организмът да се разпространи.
 	Кен си представи обвития в пламъци бразилски остров.
 	Изражението на Грей стана сурово. Очевидно нямаше намерение да се предава.
 	— Професоре, има ли някакъв начин за унищожаване на ларвите в природата? Всяка слабост, която можем да използваме, ще ни спечели време.
 	Кен забеляза, че ръката на Грей е отпусната върху бедрото на жената до него. Въпросът очевидно беше и от личен характер.
 	— Отново повтарям, че разполагах със съвсем малко време да проуча вида. Опитах с обичайните средства като ивермектин, който е ефективен срещу множество вътрешни паразити. — Той поклати глава. — Нямаше никакъв ефект. Нищо от онова, което опитах, не подейства.
 	Сейчан го фиксира с поглед.
 	— Какво ще се случи?
 	Кен извърна очи. Изкушаваше се да замаже положението, но знаеше, че тази жена държи на откровеността.
 	— Прегледах кожата ви, докато бяхте в безсъзнание. — Помъчи се да говори безпристрастно като лекар, но гласът му трепна. — Аз… открих над сто ужилвания. Според преценката ми снесените яйца са няколко хиляди.
 	И я погледна извинително.
 	— Продължавайте — подкани го тя.
 	— Вероятно яйцата са се излюпили минути след снасянето им. От всяко излизат десетки ларви от първи инстар. Те са микроскопични и се заравят по-надълбоко. Така че вероятно няма да забележите никакви клинични признаци през по-голямата част от деня.
 	— А утре?
 	— Ще преминат във втората фаза. Тогава ларвите ще бъдат големи горе-долу колкото оризово зърно. Тогава ще започнат да нанасят реалните поражения. За щастие, те като че ли избягват жизненоважни органи и странят от централната нервна система и сърцето. Макар че не съм сигурен как точно го правят. — Погледна я в очите. — Въпреки това ще е болезнено. Но не толкова мъчително, колкото на третия ден.
 	— Когато започнат да проникват в костите ми — стоически рече тя.
 	Кен си представи лабораторните мишки и плъхове, които бе използвал като приемници в лабораторията в Киото. Когато стигнаха до този етап, те започнаха да се гърчат в агония и да се хапят сами. Някои дори разкъсваха коремите си, сякаш се опитваха да се доберат до източника на болката. Обезболяващите средства почти не помагаха. Накрая се наложи да им сложи упойка и да ги приспи до края на жестокия етап.
 	— Ще става все по-зле и по-зле — каза ѝ той.
 	— А накрая? — попита тя.
 	Кен поклати глава. Не можеше да бъде толкова честен. Затвори очи, но не успя да блокира образа на телата на мишките. Четвъртият и петият инстар бяха попилели приемниците, като ги изяждаха отвътре и накрая ги убиваха. След това обвивката приютяваше и защитаваше какавидите. Няколко дни по-късно зрелите индивиди излизаха от тях и си прояждаха път от мъртвите тела.
 	За съжаление беше виждал примери на това ужасяващо раждане. Никога нямаше да забрави картината. Телата на мишките се движеха, сякаш бяха все още живи. Онова, което беше последвало, го накара да потрепери на стола си.
 	Грей явно забеляза притеснението му.
 	— Трябва да спрем това преди да се е стигнало дотам.
 	Кен преглътна.
 	— Както казах, нищо от онова, което опитах, не подейства. Дори да имах повече време, не съм сигурен, че щях да постигна някакъв успех. Щом паразитиращите ларви попаднат в приемника, лекарствата често са безполезни. — И за да разясни казаното, зададе въпрос. — Чували ли сте за миазата?
 	Палу се почеса по главата.
 	— Миаза ли?
 	— Ларви на месоядни мухи. Cochliomyia hominivorax. Те снасят яйцата си в рани, личинките се загнездват и започват да се хранят с тъканите. Без съответното лечение могат да ви убият.
 	— Какво е лечението? — попита Грей.
 	— Единствено хирургично. Трябва да се изчовъркат. Никакви лекарства не им действат.
 	Грей погледна Сейчан.
 	— В такъв случай с операция…
 	Кен смачка надеждата му.
 	— Личинките на миазата проникват малко. Не като тези ларви, които навлизат дълбоко и се разпространяват, за да станат недостъпни за всякакъв скалпел.
 	Видя как отчаянието обхваща Грей.
 	Аико пристъпи напред, сякаш беше очаквала този момент, и се подпря на облегалката на един стол.
 	— Както сам призна, професор Мацуи имаше възможност да работи с одокуро само два месеца. Но ако историята от Вашингтон за откраднатия през Втората световна война артефакт е вярна, значи някой притежава тази напаст от десетилетия. Което поражда въпрос. Защо са чакали и са освободили насекомите едва сега?
 	Никой не отговори.
 	— Защото нещо се е променило — каза тя. — Защото вероятно са намерили начин да контролират биологията на тези чудовища. Може би дори са разработили лекарство.
 	И погледна към Сейчан.
 	Кен се намръщи.
 	— Но ако сте права, откъде да започнем да търсим?
 	Аико се усмихна едва забележимо.
 	— Имам една идея.
 	— Каква? — попита Грей.
 	— Първо ми позволете да подчертая, че онова, което ще ви кажа, се основава на предположения, които спокойно може да се окажат погрешни.
 	— Иначе казано, твърда информация — изсумтя Ковалски.
 	Аико не му обърна внимание.
 	— Обсъдих всичко това с капитан Брайънт, докато ви нямаше.
 	— Говорили сте с Кат? — изненада се Грей.
 	Аико кимна.
 	— Поработихме заедно. Знаем какъв е обхватът на самолетите, разпръснали рояците. Освен това подозираме, че зад всичко това има японска връзка. Съставих база данни на японски компании, имащи имоти или финансови връзки на островите, попадащи в обхвата на самолетите.
 	— И какво открихте? — попита Грей.
 	— Възможностите се оказаха изненадващо много. Азия инвестира много в Полинезия, като Китай и Япония са двата основни конкурента. Но едно място веднага се наби в очи. Фармацевтична компания е купила малък остров. Атол, ако трябва да съм по-точна.
 	Аико извади от джоба си карта и я разгъна на масата. Легендата гласеше Северозападни хавайски острови. На картата се виждаше верига малки острови, подредени в дълга хиляда и петстотин километра дъга в Пасифика, чак до Мидуей и отвъд него.
 	— Атолът е прекалено малък, за да бъде отбелязан на картата, но се намира недалеч от остров Лейсан — обясни Аико.
 	И сложи пръст на съответното място.
 	Палу приближи.
 	— Познавам тези острови. С брат ми плаваме понякога дотам. Много са красиви. Уединени. Никой не ходи чак там.
 	Аико се съгласи с твърдението му.
 	— Повечето острови са необитаеми.
 	Грей също се наведе над картата.
 	— Но защо това ви се е набило в очи?
 	— Първо, въпросната компания е конкурент на „Танака Фармасютикълс“, която финансира работата на професор Мацуи.
 	Аико погледна към Кен, но той нямаше нужда да му се напомня, че злополучното пътуване до Кеймада Гранде може би е имало по-тъмна цел и го е превърнало в неволна пешка в играта на корпоративния шпионаж.
 	Аико продължи:
 	— Второ, на въпросния атол някога е имало стара радарна станция на Бреговата охрана. Сега от нея са останали единствено няколко изоставени постройки и самолетна писта.
 	— Които могат да се стегнат и да се превърнат в подходящ изходен пост — съгласи се Грей.
 	— Но коя японска компания имате предвид? — попита Кен.
 	— Една, която беше извън радара от няколко години. Поради причини, които не изглеждат свързани с всичко това. Сделки на черния пазар. Финансови машинации. — Аико поклати раздразнено глава. — Така и не успяхме да съберем достатъчно доказателства срещу тях. Най-вече защото японските закони подкрепят корпорациите.
 	Кен знаеше, че това е самата истина.
 	— И как се казва компанията?
 	— Лаборатории „Феникусу“.
 	Кен свъси вежди. Името му беше познато. Само че сега то придобиваше повече смисъл и значение.
 	— Какво има? — попита Грей.
 	— Името — обясни Кен. — „Феникусу“ на японски означава феникс.
 	Аико кимна.
 	— Безсмъртно създание, което възкръсва от собствената си пепел.
 	— Да се чудиш откъде са взели идеята за името, а? — изсумтя Ковалски.
 	Аико сви рамене.
 	— Но както казах, всички тези сведения са косвени и може би става въпрос за съвпадение. Не можем само въз основа на тях да нахълтаме в обект на „Феникусу“.
 	— Не и докато не намерим повече доказателства — каза Грей.
 	Аико се загледа в картата.
 	— Които може би се намират на малък остров в средата на Тихия океан.
 	— Значи отиваме там — реши Грей.
 	Кен буквално виждаше как колелцата в главата му вече се въртят.
 	— Трябва да дойда с вас — намеси се Палу. — Познавам онези острови. Дори имам на Мидуей братовчед, който може да ни даде лодка. Ще се получи добро прикритие.
 	Грей бавно кимна. Беше готов да приеме предложението.
 	Сейчан се изправи.
 	— Аз също идвам.
 	Грей я погледна остро.
 	— Може би ще е по-добре да…
 	— Идвам.
 	Кен се опита да се намеси. От личен опит знаеше какво предстои.
 	— Засега трябва да останете под карантина. Ако не в медицинския център, то поне тук.
 	Сейчан насочи изгарящия си поглед към него.
 	— В момента заразна ли съм, докторе?
 	Той извърна очи.
 	— Ами, не.
 	— Значи разполагам с три дни.
 	И излезе ядосано на верандата.
 	Когато мрежестата врата се затръшна зад нея, Ковалски се обади:
 	— Мен ако питате, нямам нищо против да дойде.
 	 
 	 
 	16:44
 	Грей излезе предпазливо на верандата. Беше изчакал Сейчан да спре да крачи нервно напред-назад. Отне ѝ цял половин час, преди най-сетне да седне на горното стъпало.
 	Въпреки това Грей усещаше черните облаци около нея.
 	— Сейчан — каза той.
 	Тя не му обърна внимание и остана с гръб към него.
 	„Лошо“.
 	Приближи я бавно и ѝ предложи своята версия на маслинена клонка.
 	— Забърках малко свежо ахи. — Погледна към градината. — Тръгваме след час и реших, че ще поискаш да нахраниш още веднъж котката.
 	Тя въздъхна тежко и взе чинията.
 	Той седна до нея, но засега остави няколко сантиметра помежду им като буферна зона.
 	— Нали казваше да не храня бездомни котки — промърмори тя.
 	— Мисля, че сме минали етапа да се безпокоим, че котките са заплаха за биосферата на острова.
 	— Определено е така.
 	Въпреки това продължаваше да не го поглежда.
 	— Сейчан…
 	— Няма да ме зарежеш тук.
 	— Знам, но…
 	— Ако си отида, ще е с бой.
 	— Разбирам. Ще намерим лекарство. — Той ѝ протегна ръка. — Заедно.
 	Тя се отпусна, част от напрежението в раменете ѝ изчезна, и също протегна ръка. Пръстите им се сплетоха. Докато стискаше, Грей усети лек трепет в мускулите на ръката ѝ.
 	— Ще се оправиш — обеща той.
 	— Не се безпокоя за себе си. — Тя най-сетне се обърна към него. Бузите ѝ бяха мокри от сълзи. — Трябваше да ти кажа по-рано.
 	Грей се намръщи разтревожено. Знаеше, че нещо я тормози от близо месец.
 	— Какво има?
 	Тя се взираше в него. В очите ѝ се четеше страх.
 	— Бременна съм.
 

  III. Пътят на кехлибара

 Σ

 
 

  17.

 
 	8 май, 17:03
 	Фуджикавагучико, Япония
 	Такаши Ито пренебрегна мълчаливия си посетител и коленичи пред ниската маса. Беше традиционна котацу от дървена рамка над ниша, покрита със стара дебела покривка. Под покривката имаше пясък, който изпълваше вдлъбнатината в пода и поддържаше малък мангал на въглища.
 	Кльощавите му артритни колене почиваха под ръба на масата, стопляни от топлината на мангала. Макар че вече бе пролет, поради надморската височина на курортното градче по бреговете на езеро Кавагучи въздухът още беше хладен. Езерото се намираше на осемстотин метра височина на северния склон на планината Фуджи.
 	Кавагучи беше едно от петте езера около свещената планина, но бе най-прочуто поради великолепните гледки, които предлагаше. Векове наред художници бяха идвали тук да уловят прелестта на издигащия се заснежен връх, отразен в гладките като огледало води.
 	„И никога не са успявали“.
 	За да оцени наистина красотата, човек трябваше да дойде на поклонение тук.
 	Такаши се загледа през стъклената стена към върха. Именно затова беше избрал това място на няколко километра от шума на множеството хотели и ресторанти в градчето, за да построи най-новия изследователски комплекс на „Феникусу“.
 	Гледката беше невероятна.
 	Сияйният връх на Фуджи, съвършено симетричен конус, сякаш беше увиснал безметежно в небето. През деня, докато слънцето изминаваше пътя си, той се преобразяваше от диамант до пурпурна и после лилава сянка. Според митологията на шинтоизма върхът беше дом на безсмъртния бог Кунинотокотачи. Дори името му, Фуджи, означаваше „безсмъртен“.
 	Такаши оценяваше и дихотомията на планината — спокойна и в същото време буйна. Фуджи беше активен стратовулкан, опустошавал околните райони неведнъж през историята. При последното си изригване през 1707 година изхвърлил горяща сгурия и камъни, които унищожили домове и храмове и покрили Токио с пепел, причинявайки глад, продължил цяло десетилетие.
 	И в същото време върхът беше и основният източник на вода за тези земи, вода, която напояваше оризищата и нивите.
 	Именно този сблъсък на темпераменти правеше Фуджи душата на Япония и представляваше способността на народа ѝ на велика мъдрост и спокойствие, като в същото време демонстрираше готовността му да унищожи всичко около себе си, когато е разбунен или заплашен.
 	В миналото древните самураи използвали планината като място на големите си тренировъчни лагери. Земята, на която се намираше тази изследователска лаборатория, навремето била собственост на шогуните Токугава — същите воини, които загинали в храма Канейджи в Токио. Такаши си представи каменния мемориал зад храма, където всяка година изгаряше благовония в памет на любимата си Миу.
 	„Как бих могъл да не избера това място?“
 	За избора му имаше и по-практична причина. Градчето Фуджикавагучико се намираше само на стотина километра от Токио, където беше основната централа на корпорацията. Близостта на комплекса до столицата беше удобство и в същото време му осигуряваше уединение.
 	„Както и трябва да бъде“.
 	Работещите тук бяха подбрани специално заради тяхната вярност, дискретност и научни познания. Средното заплащане бе над шейсет милиона йени и също гарантираше, че хората ще си затварят устата — наред с мерките за сигурност, изискващи наблюдение на всеки човек и всеки квадратен сантиметър в сградите и периметъра им.
 	Разбира се, подобни мерки не спираха слуховете за това място, разнасяни както от конкуренцията, така и от хората, успели да надникнат зад портала на оградения със стена комплекс.
 	„Може би трябваше да бъда по-консервативен в дизайна му“.
 	Макар да имаше много съпътстващи постройки, основната сграда бе чудо от стъкло и стомана, изваяна във формата на пететажна пагода — годжуното.
 	Той беше чувал прозвището на сградата, казвано понякога с присмех, друг път с уважение.
 	Кори но Широ.
 	Ледения замък.
 	Оценяваше името и го приемаше присърце. Особено в разгара на зимата, когато снегът се спускаше от върха на Фуджи и покриваше земите около него. Стъклената сграда отразяваше замръзналия ландшафт, превръщаше се в част от него, ледено привидение, излязло от древното минало на Япония.
 	Като се оставеше настрана красотата, дизайнът и изпълнението на сградата имаха и съвсем практична цел. Стъклото и стоманата нямаше да се подпалят, ако Фуджи се разгневеше и започнеше да запраща жупел по града. Освен това, макар повечето да не го знаеха, сградата беше нещо повече от фасадата си. Комплексът имаше пет подземни нива — толкова, колкото бяха и блестящите над повърхността. Лабораторният бункер долу криеше най-голямата тайна на корпорацията, като най-долният етаж можеше да издържи и на ядрена експлозия.
 	Скоро тази потайност щеше да бъде възнаградена.
 	Целта му беше на път да се осъществи. Ужасите, които щяха да сполетят планетата, щяха да са отмъщение за убийството на любимата му съпруга Миу, да накарат света да страда така, както бе страдал той. И в същото време, точно в този храм, щеше да се възроди една съвършена Японска империя.
 	Докато седеше и чакаше с мълчаливия си гост в личния си апартамент на най-горния етаж на стъклената пагода, той запълваше времето си с хобито от младостта си. Върху покривката на котацу беше поставено стъкло, което му служеше за работна маса. До лакътя му беше отворен лаптоп в очакване на обаждане от внука му, но в този момент вниманието на Такаши беше съсредоточено върху сгъването на хартията.
 	Много грижливо той направи още две гънки и притисна листа. Беше се запалил по оригами като момче, преди да бъде прокуден от фамилията си, и никога не беше обърнал гръб на това изкуство. То беше връзката му с миналото, лична и културна едновременно — назад до времето, когато оригами се появило за първи път в императорския двор. Страстта му към това изкуство се разпали по времето, когато беше с Миу. Създаваше цели менажерии и градини от хартиени цветя само за да спечели усмивка от нея. Вярваше, че това умение е част от причината да я спечели.
 	Сега продължаваше да го практикува заради успокояващия му ефект и за да упражнява артритните си пръсти, дори заради математическото предизвикателство да държи ума си остър като гънките на хартията. През десетилетията беше седял в краката на майстори на оригами и бе усъвършенствал уменията си. Акира Йошидзава беше един от учителите му, преди да си отиде преди няколко години на деветдесет и четири годишна възраст.
 	„Възрастта, на която ще бъда и аз в края на тази година“.
 	Навлажни пръсти в гъбата и приложи техниката за мокро сгъване на Йошидзава, за да направи последната гънка на творението си. Щом приключи, го постави внимателно на хартиените му крака върху стъклото.
   
 	Богомолка.
 	Както обикновено, не беше имал представа какво ще направи, когато бе започнал. Оставяше пръстите му сами да определят формата според блуждаенето на медитиращия му ум. Но сега, след като приключи, можеше да разбере защо е избрал точно тази фигура.
 	Погледна над масата към жената, която бе коленичила мълчаливо в официалната сейдза поза. Тя беше с бяло кимоно, затъкнато в червена хакама, тръстикови сандали и чорапи таби с разделени пръсти. Черната ѝ коса беше сплетена и прибрана на темето ѝ с изкусно поставени декоративни игли. Облеклото ѝ бе типично за мико, храмова прислужница в шинтоистките храмове.
 	Но Такаши знаеше, че религията, която практикува тя, е религия на кръв и смърт.
 	Загледа се в богомолката и разбра кое е вдъхновението за тази форма. Беше коленичило срещу него. Подобно на Такаши, жената бе обучена от каге да бъде убийца. През последните няколко години Такаши и внук му тайно събираха оцелелите след чистката, изграждаха и обучаваха малка армия, съвременна версия на шиноби, воините сенки на феодална Япония.
 	Тази жена обаче сама го беше намерила и вече бе доказала достойнствата си. Тя бе осигурила информацията, потвърдена от връзките му в японското разузнаване, за групата американци, тръгнали за Естония. Те търсеха източника на кехлибарения артефакт, който бе струвал живота на Миу. Разтревожен от необичайната цел на пътуването им, Такаши вече беше изпратил екип, който да ги пресрещне. Възнамеряваше да открие причината зад това странно пътуване и да елиминира всяка евентуална заплаха.
 	Лаптопът му издаде мелодичен звън, обявяващ входящо повикване. Екранът оживя.
 	Такаши се пресегна и щракна върху иконата с телефон, за да приеме обаждането от Масахиро. Лицето на внук му изпълни отворилия се прозорец. Под лъщящото от пот чело тъмните очи на Масахиро пламтяха, но бяха наведени засрамено. Внук му вече беше докладвал за събитията на Мауи. Като цяло операцията бе минала по план, но с един позорен провал.
 	Двамата агенти на „Сигма“, отговорни за унищожаването на каге, бяха все още живи.
 	— Коничиуа, софу — каза Масахиро и очите му се стрелнаха нагоре. Внук му явно беше забелязал гнева на лицето на Такаши и заряза неофициалното поведение. Масахиро трябваше да си спечели отново уважението на Такаши, преди да започне да се обръща отново към дядо си със софу.
 	— Джонин Ито — започна отново Масахиро и се поклони ниско, докато изговаряше подобаващата титла.
 	— Какво е положението на базата?
 	След като бе избягал от Мауи, внук му беше отлетял до остров Икикауо. Базата им се намираше на малък атол недалеч от Мидуей, където японският имперски флот бе претърпял унизително поражение през Втората световна война. Беше напълно уместно новата атака да започне от същите онези води.
 	— Хай. — Масахиро се поклони отсечено. — Данните са събрани. Размножителните ясли се демонтират. До довечера би трябвало да сме готови за опожаряването.
 	Такаши забеляза как жената от другата страна на масата едва забележимо поклати глава. Тя вече беше казала мнението си. Той я погледна и попита:
 	— Сигурна ли си, че ще отидат там?
 	Тя кимна. Изглеждаше уверена, че американците — и по-точно двамата, които бяха оцелели при опитите да бъдат убити — ще проследят Масахиро до Икикауо. Изглеждаше малко вероятно, но Такаши се беше научил да ѝ се доверява.
 	Масахиро явно забеляза споглеждането и каза разтревожено:
 	— Джонин Ито, всичко върви по план. Можем да…
 	Такаши вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
 	— Изгуби един добър войник. Генин Джиро. Първият ти помощник. Изпращам ти негов заместник.
 	Очите на Такаши се стрелнаха към коленичилата жена.
 	Масахиро се намръщи.
 	— Но за това няма време.
 	Такаши пое дълбоко дъх.
 	„Какво знаят младите за времето?“
 	— Ще продължиш операцията според плана — нареди той. — Но имаш нова мисия на Икикауо. Шанс да възвърнеш честта си.
 	Такаши продължи с подробностите. Жената чакаше. Пръстите ѝ докосваха камата, скрита във възела на нейната хакама. Наричаше я атаме, оръжие за тъмни цели. Имаше свои лични причини да иска американците да бъдат подлъгани в този капан.
 	Докато инструктираше внука си, Такаши забеляза малкото изображение в ъгъла на компютърния екран. Показваше лицето на жената, но то нямаше нищо общо с тъмнокосата красавица с черни очи и съвършена кожа, която седеше срещу него.
 	Снимката показваше призрак. Бледа като смъртник жена с ледени сини очи и коса с цвета на току-що навалял сняг. Сякаш в отговор на липсата на пигментация върху лявата страна на лицето ѝ беше татуирано черно колело. В момента символът беше прикрит с пудра и заличен, толкова добри бяха уменията ѝ. През десетилетията си в каге тя се беше научила да превръща бялото платно на лицето си във всякакви образи, да бъде майстор на маскировката и уловките.
 	„Нищо чудно, че е оцеляла при чистката“.
 	Въпреки това Такаши беше научил всичко за нея.
 	Прочете руското име под снимката: Валя Михайлова.
 	Но дори името не описваше коя в действителност е тя.
 	Той побутна богомолката по стъклото. Знаеше, че пръстите му инстинктивно са уловили скритата природа на жената.
 	„Това е истинската тя“.
 

  18.

 
 	8 май, 12:09
 	Талин, Естония
 	— Май сме попаднали в приказка — каза Монк.
 	Кат напълно разбираше съпруга си. Талин беше една от най-старите европейски столици, съществувал още през тринайсети век. Въпреки превратната история на завладяваната от множеството си съседи страна, по-голямата част от средновековното ѝ наследство се беше запазила като по чудо.
 	Особено тук, в Стария град.
 	Докато Монк караше, тя се взираше в калдъръмените улици и лъкатушещи алеи, покрай които се издигаха старомодни постройки с червени керемиди, боядисани в пастелни тонове, повечето построени още през Средните векове. Над всички тях се издигаше камбанарията на църквата „Св. Олаф“, най-високата сграда на света почти до края на шестнайсети век.
 	И в същото време от другата страна на колата ги приканваше съвременният град със своите стъклени небостъргачи и праволинейна архитектура. През новото хилядолетие Талин бе преоткрил себе си. Някогашният пристанищен град на Балтийско море с неговите фабрики за хартия и кибрит се беше превърнал в Силициевата долина на Европа. В Талин имаше повече стартови компании на глава от населението, отколкото където и да било другаде по света. Дори „Скайп“ беше основана тук.
 	Въпреки това хората се гордееха с историята си и я почитаха — например с фестивала, който течеше в момента. Групата на Кат беше предупредена на летището за Талина Ваналина Паевад, или Старите дни на Талин. Мъже и жени в традиционни костюми изпълваха средновековните улици. Някои крачеха на кокили сред множеството. Един мина покрай заседналата им в задръстването кола на пръти, високи два етажа. Навсякъде около тях откритите сергии допринасяха за блъсканицата и предлагаха местна храна и какви ли не ръчно изработени изделия.
 	Едно момче мина покрай пъплещия им седан и почука на прозореца. Повдигна кошница с шоколади и сладкиши, произведени в Естония. Беше облечено в традиционна широка ленена риза и панталони с разноцветни бродерии.
 	— Няма да е зле да вземем малко сладки за момичетата — каза Монк.
 	Кат повдигна вежда.
 	— Искаш да ги тъпчеш с още повече захар ли?
 	Подозираше, че мъжът ѝ всъщност иска сладкишите за себе си. Монк изпитваше непреодолима страст към сладкото — и очевидно не беше единственият.
 	— Всъщност не бих отказала малко шоколад — каза д-р Бенет от задната седалка; беше зяпнала празненството отвън.
 	— Аз също — каза Елена и се ухили.
 	Кат отстъпи пред мнозинството и свали прозореца. Ароматът на печените сладкиши и цвъртящо месо събуди и нейния апетит. Тя купи няколко сладкиша и торбичка карамелени бонбони. Запази торбичката за себе си — с чисто научна цел, разбира се, за да оцени качеството на естонското сладкарство.
 	Излязоха от Стария град и движението най-сетне се нормализира. Въпреки забавянето им беше отнело по-малко от половин час да стигнат от летището до центъра на града. Целта им се появи отпред — Eesti Rahvusraamatukogu, или Националната библиотека на Естония.
 	— Впечатляващо — каза Елена, загледана в огромната сграда.
 	Осеметажната тухлена постройка заемаше цялата площ между четири улици. Фасадата ѝ приличаше на гробница от епохата на Сталин: безлични сиви варовикови плочи, украсени с един-единствен прозорец във формата на розета, и увенчана с мрачна на вид пирамида. Утилитарният стил имаше известна логика, тъй като строежът на библиотеката започнал, докато Естония още била в желязната хватка на Съветския съюз, но бил завършен след като страната бе обявила независимост през 1991 година.
 	Сега сградата се издигаше като свидетелство на естонската сила на духа.
 	Но за тяхната малка група библиотеката беше мястото, от което щяха да тръгнат по стъпките на Арчибалд Маклийш.
 	По време на осемчасовия полет Кат бе прочела дневника на някогашния главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса. Маклийш пристигнал в Талин в напрегнат и горчив период, когато руснаците окупирали града, след като изтласкали нацистите със серия жестоки бомбардировки. Много цивилни, включително деца, били убити при атаката. Маклийш беше записал думите, изписани от непокорните местни жители върху почернелите развалини на Националния театър на Естония: „Varemeist tõuseb kättemaks!“ или „Отмъщението ще се надигне от руините!“ Маклийш бил поразен от жилавостта на местните хора. Дори днес естонците си оставаха яростни националисти, твърдо решени никога вече да не бъдат окупирани, особено от руснаците.
 	Именно тук Маклийш беше завършил своето търсене на произхода на артефакта на Джеймс Смитсън — в деня, в който бомбата била хвърлена над Хирошима. След като победата над Япония изглеждала пълна, Маклийш зарязал търсенето си.
 	„И го оставил на нас да го продължим“.
 	Докато Монк паркираше, Кат се взираше в извисяващата се над тях сграда, за момент обезкуражена от изглеждащата непосилна задача. Как биха могли да се надяват да открият къде Смитсън се е сдобил с артефакта… при това за по-малко от три дни?
 	Елена явно долови отчаянието ѝ и се опита да ѝ вдъхне кураж.
 	— Националната библиотека е най-голямата във всички балтийски държави. Освен това, което се вижда над земята, има две подземни нива, където се пазят най-ценните книги. Колекцията на библиотеката съдържа над пет милиона тома, грижливо пазени при оптимални условия. Така че ако са останали някакви следи от Смитсън, те със сигурност ще са там.
 	Докато слизаха, д-р Сам Бенет погледна нагоре към огромната фасада и почеса наболата си четина.
 	— Но откъде да започнем да търсим?
 	Ентомологът беше на шейсет и пет, макар че със светлорусата си коса, сините си очи и загорялата си от слънцето кожа изглеждаше с двайсет години по-млад. Кат знаеше, че той все още държи семейно ранчо в Монтана. И определено приличаше на каубой. За пътуването беше обул джинси и ботуши и беше облякъл карирана риза, върху която носеше сако.
 	Кат бе забелязала, че Елена го поглежда с немалък интерес. Сега библиотекарката докосна лакътя на Сам и посочи входа.
 	— Директорът Грегор Там би трябвало да ни очаква. Беше така добър да мобилизира хората си да съберат всичко свързано със Смитсън и особено за времето, което е прекарал тук. Да се надяваме, че ще намерим някаква насока къде да продължим търсенето си.
 	— Чудесно. — Сам се усмихна. — Няма нищо по-добро от това да задействаш връзки, за да ускориш нещата.
 	Елена сви рамене и леко се изчерви.
 	— Една от малкото привилегии, вървящи с поста главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса.
 	Кат подкара всички нагоре по дългото стълбище към главния вход.
 	Монк я хвана за ръката.
 	— Ах, любов… — прошепна ѝ и кимна към двамата пред тях.
 	— Ш-ш-ш — сгълча го тя, но не успя да скрие усмивката си.
 	Щом влязоха през високата врата, към тях пристъпи спретнат мъж на средна възраст с черен костюм и протегна ръка на Елена. Черната му коса и тънките му мустаци бяха прясно намазани с помада. Спокойно можеше да мине за иконом в някакъв аристократичен дом.
 	— Tere tulemast, доктор Делгадо, добре дошли. — Мъжът докосна с длан гърдите си. — Аз съм директор Там, разговаряхме по телефона.
 	Елена поизправи рамене и стисна ръката му.
 	— Да, благодаря. Съжалявам, че ви се обадих посред нощ и че създадох толкова работа на хората ви.
 	— Няма проблем, уверявам ви. За нас беше изключително удоволствие да съберем онова, за което помолихте. Последвайте ме. Запазили сме за вас специална читалня.
 	След кратко представяне мъжът ги поведе покрай няколко витрини с редки книги към асансьора. Натъпкаха се в кабината. Когато стигнаха седмия етаж, Там ги поведе по дълъг коридор с библиотечни рафтове от двете страни. Отвътре мястото приличаше на средновековен замък с просторните си галерии, високи арки и тухлени сводове. Статуи на митични създания украсяваха пиедестали и ниши.
 	Вниманието на Кат бе привлечено от една статуя на мъж с тяло на плъх, но тъкмо да попита каква е, директор Там се обърна и каза:
 	— Доколкото разбирам, Смитсъновият институт се надява да научи нещо повече за благодетеля си по случай предстоящия празник на музея.
 	— Точно така — неуверено отвърна Елена, която очевидно не беше свикнала да лъже колеги.
 	Кат я спаси от това бреме.
 	— Смитсън е бил запален колекционер на минерали и е обиколил цяла Европа в търсене на необичайни образци. Както може би знаете, колекцията му била изгубена по време на пожар през деветнайсети век. Надяваме се да я възстановим за изложба в чест на основателя на Смитсъновия институт.
 	Поне такъв беше предлогът, под който бяха тук.
 	— Изключително амбициозен проект — каза Там. — И великолепен начин да почетете делото му. От онова, което успях да науча през нощта, достойнствата на господин Смитсън като химик и минералог са избледнели в историята, затъмнени от дарението му за основаването на вашия институт.
 	— Точно това се опитваме да поправим — каза Елена, която като че ли започваше да се отпуска. — Да покажем учения зад благодетеля.
 	Там кимна и ги поведе към засводена дървена врата с железен обков, която сякаш бе взета от някой стар естонски замък.
 	— Тази читалня обикновено е запазена за учени от университетите в Талин. Ще ви оставя да прегледате онова, което намерихме. Или може би бих могъл да ви помогна, тъй като си позволих лично да събера повечето материали.
 	— Определено ще сме ви благодарни за помощта ви — отвърна Кат.
 	— За мен е чест.
 	Там отвори вратата и ги въведе в помещение, приличащо на средновековен манастир. В един ъгъл имаше дори потъмнели доспехи, охраняващи високите рафтове покрай четирите стени, пълни с прашни томове. Една-единствена дървена маса разделяше помещението. Пред всеки стол имаше лампа за четене над наклонена поставка, на която можеше да се сложи отворена книга.
 	Кат почти очакваше да види някой прегърбен монах, работещ върху илюстрован ръкопис. Вместо това една млада жена с руса плитка стоеше до работна станция при единствения прозорец на стаята.
 	Там я представи.
 	— Това е Лара. Една от най-новите ни изследователи. — Той ѝ се усмихна. — И моя дъщеря.
 	Монк се засмя.
 	— Значи върви по стъпките на татко си.
 	— И това ме прави изключително щастлив.
 	Кат забеляза, че мъжът сияе от гордост, докато дъщеря му изглеждаше леко смутена. Предположи, че Лара предпочита да разчита на собствените си умения. Или това бе просто характерното смущение на дъщерите на тази възраст от техните преливащи от обич бащи. Запита се кога ли нейните собствени дъщери ще започнат да се чувстват по същия начин.
 	Монк имаше други тревоги.
 	— Да се надяваме, че момичетата няма да тръгнат по нашите стъпки — прошепна ѝ той. — Мисля, че няма да е зле да ги насочим към по-безопасни кариери. Може би да бродират възглавници.
 	— Като ги знам, ще си избодат очите с иглите.
 	— Май си права — съгласи се Монк. — Тогава може би към счетоводство.
 	Без да вземат решение за бъдещето на дъщерите си, Кат и Монк последваха Там до масата. На нея на прилежни купчини бяха подредени стотици книги, периодични издания и вестници.
 	Кат започна да се изпълва с отчаяние от броя им.
 	— Както виждате, двамата с дъщеря ми бяхме доста заети — каза Там. — Но може би ако ми кажете какво точно търсите, ще успея да ви насоча в правилната посока.
 	Кат кимна.
 	— Правим всичко по силите си да следваме пътуванията на Джеймс Смитсън през Европа, докато е събирал образците си. Надявахме се да научим защо е идвал в Талин.
 	— А… — Там се обърна към масата и даде знак на дъщеря си да му помогне. — Значи сте тук да научите за metevaigutee, тоест кехлибара.
 	Кат се радваше, че директорът е с гръб към нея и не забеляза изненаданата ѝ физиономия. Елена и Сам я погледнаха също толкова изненадани. Монк изглеждаше просто разтревожен, сякаш очакваше нещо гадно.
 	Там пропусна мълчаливата им размяна на погледи.
 	— Виждате ли, знам точно защо Джеймс Смитсън е идвал в Талин. — Той се обърна. — Заради тайна, която е пазел и която е свързана с кехлибар.
 	 
 	 
 	13:03
 	„Откъде е възможно да знае това?“
 	Озадачена, Елена отстъпи крачка назад и се блъсна в д-р Бенет. Сам я подхвана за лакътя и я задържа. Яките му пръсти ѝ дадоха сила да се обърне към директора.
 	— Какво искате да кажете?
 	Там вдигна от масата един пожълтял подвързан с велен ръкопис.
 	— Това е един от научните трудове на господин Смитсън. Темата му е доста езотерична, но пък е свързан с историята на региона.
 	Елена внимателно взе ръкописа и прочете на глас изписаното на ръка заглавие. „Отчет за експерименти с Духа на кехлибара“. От проучванията си върху Джеймс Смитсън знаеше, че той е провел и описал множество химични експерименти, но това ѝ беше напълно непознато.
 	— Не разбирам. Какво се е опитвал да постигне?
 	Отговори Лара, със срамежливо сведени очи.
 	— Позволих си да проуча темата. Духът на кехлибара е бил известен по онова време и като „кехлибарена киселина“. — Тя посочи пожълтелите страници. — Дори господин Смитсън го нарича така в бележките си и обяснява как е създал собствен запас, като загрял кехлибар и го дестилирал в белезникава киселинна прах. Днес тя ни е известна като сукцинова или янтарна киселина.
 	Монк прочисти гърлото си, с което привлече вниманието на Елена. Тя знаеше, че той има обширни познания по медицина благодарение на обучението си в „Сигма“.
 	— Това означава ли нещо? — попита Кат съпруга си.
 	Монк протегна изкуствената си ръка и Елена му даде ръкописа.
 	— Определено искам да прочета това. Но знам за янтарната киселина. Произвежда се в митохондриите на клетките ни и е част от енергийната система на тялото. Именно тя ни поддържа живи.
 	— Но защо му е било на Смитсън да експериментира с този дух на кехлибара? — попита Елена.
 	Кат се обърна към директора и попита:
 	— Смитсън правил ли е опити в Талин?
 	— Да, но се боя, че ако прочетете бележките му, ще видите, че не е научил нищо съществено. Вероятно именно затова е оставил тези книжа тук и никога не ги е публикувал официално. Смятам, че е запазил всичко това в тайна.
 	Елена знаеше, че директорът е прав. Това беше тайната, която Смитсън бе отнесъл в гроба си. Въпреки това тя се запита дали не е оставил някакви насоки в дневниците си, унищожени при пожара в Замъка по време на Гражданската война.
 	„И ако е така, възможно ли е да е скрил насоки и другаде?“
 	Преди да успее да обмисли това, Монк се обърна към жена си.
 	— Кат, определено мога да кажа, че си попаднала на нещо.
 	Тя сниши глас и обърна гръб на Там и дъщеря му.
 	— Според разказа на Маклийш Смитсън е разказал пиянската история за катастрофата в мината тук, в Талин. Което означава, че би трябвало да се е сдобил с артефакта преди да дойде в града.
 	— Има логика — съгласи се Монк. — Но защо му е било да прави тези експерименти?
 	— Може да се е опитвал да разбере как нещо, попаднало в кехлибар, може да се върне към живот. Като едното нищо може да е вярвал, че самият кехлибар има някакво свойство за запазване на живота, и е искал да разбере какво е то.
 	— Но се е провалил, разбира се — намеси се Сам. — Физичните свойства на кехлибара нямат нищо общо със запазването на криобиотичните кисти в костите. Това чудо вече е било част от генетиката на осите.
 	— Но той не би могъл да знае това — доста остро каза Елена, решила, че трябва да влезе в ролята на адвокат на Смитсън. — И въпреки неуспеха си е бил достатъчно проницателен да разбере, че артефактът е твърде опасен, за да бъде завещан на Съединените щати — и в същото време прекалено чудодеен, за да бъде унищожен.
 	— Постъпил е като истински учен — призна Кат. — Едновременно е скрил и запазил знанието за бъдещите поколения.
 	Елена кимна.
 	— И със същата цел, само че в по-голям мащаб, е финансирал основаването на Смитсъновия институт.
 	Сам се намръщи.
 	— Но защо в Америка? Винаги съм се питал това.
 	Тя сви рамене. Можеше само да предполага какви са били мотивите на Смитсън.
 	— Бил е роден в аристократично семейство, но тъй като родителите му имали финансови затруднения, никога не е бил истински приет от обществото. Мисля, че това го е настроило срещу кастовата структура в Европа и е разбрал, че най-добрата му надежда за една нова епоха на просвещението е в Новия свят, където идеите не могат да бъдат задушени от ограниченията на положението и класата.
 	Елена лично беше изпитала даровете на такова свободно общество, издигайки се от семейство на имигранти работници до главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса.
 	„Дали Смитсън не си е представял и копнял за подобен свят?“
 	Монк насочи вниманието им обратно към важната тема.
 	— Всичко това е чудесно, но ако Смитсън е разполагал с артефакта преди да дойде тук, къде го е намерил?
 	Там и дъщеря му определено се бяха опитвали да ги оставят насаме, но въпросът на Монк привлече директора към групата им. Ако се съдеше по подозрително присвитите му очи, той започваше да се пита каква ли е истинската цел на посещението им.
 	— Не искам да се натрапвам — предпазливо рече той, — но както вече споменах, зная защо господин Смитсън е дошъл в Талин. Може би ще мога да ви помогна да откриете онова, което търсите.
 	Елена погледна Кат. Засега директорът изглеждаше склонен поне да им сътрудничи. Подозираше, че положението ѝ като главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса има нещо общо с това.
 	„Както и с идването ми тук“.
 	Кат явно мислеше същото. Тя кимна на Елена — предпочиташе тя да продължи нататък от авторитетната си позиция.
 	— Директор Там, ще бъда честна с вас — каза Елена. — Опитваме се да установим произхода на един образец от колекцията на Смитсън. Става въпрос за голямо парче кехлибар. С тегло около седем и половина или осем килограма.
 	Тя разпери ръце, за да покаже приблизителните му размери.
 	Очите на Там се разшириха.
 	— Какъв невероятен образец. Разбирам защо бихте искали подобно нещо в новата ви колекция.
 	— В идеалния случай — добави Кат — бихме искали да се сдобием с образец от същото място, от което Смитсън се е сдобил със своя… за да потвърдим автентичността му.
 	— Напълно ви разбирам. Но балтийският кехлибар е най-добрият на света — с известна гордост каза Там. — През праисторията тези земи и дори морето са били покрити от огромни борови гори. Именно от тяхната смола са се образували богатите находища, които се откриват тук. Оттогава морето непрекъснато изхвърля парчета кехлибар на брега, но по-старите находища са дълбоко под земята и някои достигат дебелина до няколко метра. — Той ги погледна. — Представете си само.
 	Елена откри, че гледа в краката си и се мъчи да си представи тези огромни златни потоци.
 	— Така че какво чудно има — продължи Там, — че господин Смитсън е дошъл тук, за да търси идеалния си образец? Още от древността хората са идвали на тези брегове да събират кехлибар. Ценели са го както като скъпоценен камък, така и заради магическите му свойства.
 	Елена се намръщи.
 	— Магически ли?
 	— Точно така. През цялата история кехлибарът е бил ценен заради лечебните си свойства и като пазител срещу зло, начин да се държат зверове и чудовища настрана.
 	Елена и Кат се спогледаха. Питаха се дали и Смитсън не е чувал същите истории. Ако беше, това щеше да подкрепи предположението на Кат, че Смитсън е провеждал експериментите си с конкретна цел и че може би е искал да провери тези твърдения научно. Възможно бе да не е търсил просто запазващото живота вещество, но и да е изследвал кехлибара, за да види дали той може да предпазва от зло.
 	„Дали с експериментите си не се е опитвал да намери лек срещу онова, което е било скрито вътре?“
 	Там продължи, привличайки вниманието ѝ:
 	— Въпреки че не мога да ви кажа къде господин Смитсън е открил подобен изключителен образец, зная пътя, по който е минал, за да стигне тук. — Той се обърна. — Елате да ви покажа.
 	 
 	 
 	13:27
 	Кат последва директора, който отиваше при дъщеря си.
 	„Да се надяваме, че това ще ни даде някакви насоки“.
 	Там се обърна и попита:
 	— Запознати ли сте с Пътя на коприната?
 	Кат се намръщи от внезапната промяна на темата.
 	— Имате предвид древния търговски маршрут между Европа и Китай, по който е била превозвана коприна и други стоки ли?
 	— Именно. Има обаче и друг търговски маршрут, много по-стар, който е съществувал още преди пет хиляди години.
 	„Какво иска да каже?“
 	Там се обърна към дъщеря си и заговори бързо на естонски. Лара кимна, затрака на клавиатурата и зареди карта на източната половина на Европа.
   
 	Всички се събраха пред екрана.
 	Там посочи пунктираната линия на картата.
 	— Това е така нареченият Път на кехлибара. По този маршрут товари със скъпоценния кехлибар са пътували от Санкт Петербург, където има богати залежи, чак до Венеция. Оттам корабите са превозвали тези съкровища през Средиземно море. — Той погледна групата. — Знаете ли, че нагръдникът на Тутанкамон е украсен с балтийски кехлибар?
 	Лицето на директора сияеше от гордост, докато разказваше за славната история на природното богатство на региона.
 	— Дори древните гърци ценели високо балтийския мрамор, най-вече заради мистичните му свойства — продължи той. — Преди две хиляди и петстотин години Талес от Милет потъркал парче кехлибар с вълна и получил искра. Нарекъл тази странна нова сила електричество. Тя произлиза от старогръцката дума електрон, с която са наричали кехлибара.
 	— Всичко това е много интересно — каза Монк, — но какво общо има с Джеймс Смитсън?
 	— Всичко. — Очите на Там проблеснаха и той кимна към картата. — Господин Смитсън е започнал пътуването си от Венеция и е продължил на север по Пътя на кехлибара. Възнамерявал е да стигне чак до Санкт Петербург, но прекъснал пътуването си в Талин. Само че не зная защо е спрял.
 	Кат можеше да се досети. Опитите му не бяха дали полезни резултати и той сигурно се бе отказал от начинанието си.
 	Там посочи Талин на картата и проследи с пръст пътя назад.
 	— Предполагам, че господин Смитсън е открил образеца си някъде по този маршрут.
 	Елена погледна Кат.
 	— Така трябва да е.
 	Кат изгледа намръщено картата с дългия Път на кехлибара.
 	„Ако е така, как ще успеем да открием източника за по-малко от три дни?“
 	Лара предложи отговор.
 	— Баща ми не е съвсем прав. — Тя погледна извинително директора. — Господин Смитсън е следвал маршрута на север от Венеция, но след като стигнал Балтийско море, продължил с кораб покрай брега до Талин.
 	— Откъде знаеш? — попита я изненаданият Там.
 	Тя затрака на клавиатурата.
 	— Тази сутрин прегледах електронните копия на корабните записи от времето, през което господин Смитсън е бил в града ни. Открих името му в пътническия манифест на кораб, пристигнал от Гданск в Полша.
 	Кат се наведе към монитора и проследи пътя обратно до полския град. Той се намираше на брега на Балтийско море.
 	Монк се наведе до нея.
 	— Щом е отплавал от Гданск, това би трябвало да стесни значително района на търсене.
 	— Само до половината от Пътя на кехлибара — каза Кат. — Но пак ни остава огромно разстояние.
 	Монк опря рамо в нейното.
 	— Постигали сме много повече с много по-малко.
 	„Вярно е“.
 	Кат се изправи и се обърна към Лара.
 	— Успяхте ли да научите още нещо за пътуванията на Смитсън?
 	— За жалост не. — Лара скръсти ръце на гърдите си. — Но Гданск векове наред е бил център на световната търговия с кехлибар. Преди няколко години градът откри голям музей на кехлибара. Имат архивни записи, достигащи до основаването на първата гилдия майстори на кехлибар през хиляда четиристотин седемдесет и седма. Може би музеят ще разполага с някакви сведения за господин Смитсън.
 	Монк сви рамене.
 	— Струва ми се малко вероятно.
 	Кат кимна.
 	— Но както сам каза, постигали сме повече и с по-малко.
 	 
 	 
 	14:01
 	Докато вървяха подготовките за заминаването им, Елена крачеше покрай масата в читалнята и гледаше записите на живота на основателя на Смитсъновия институт. Сякаш тялото му беше положено на масата.
 	„Това ли е всичко, което остава от нас, след като си отидем?“
 	Смитсън никога не се бе женил и нямаше деца и макар че името му беше изписано с големи букви върху камък на Националната алея, малцина знаеха нещо за самия човек. Единственото, което можеше да се направи, беше да се съберат отделните късчета от живота му. Тя взе пожълтелия ръкописен трактат, искаше да разбере човека, опитвал се да направи света по-добър чрез науката.
 	Върна ръкописа на масата.
 	„Заслужавал си нещо по-добро“.
 	Сам пристъпи към нея.
 	— Добре ли сте?
 	Тя се обърна. Сам се извисяваше една глава над нея и беше малко по-близо, отколкото Елена намираше за приемливо.
 	— Просто съм уморена — отвърна тя. — И може би се чувствам малко странно.
 	— Напълно ви разбирам. — Сам хвърли кос поглед към другите. — Онези двамата май не позволяват под краката им да порасне мъх.
 	Тя се усмихна.
 	„Определено“.
 	Монк най-сетне приключи разговора с пилота на самолета и се обърна към жена си.
 	— Ако побързаме, можем да излетим след час.
 	Кат кимна.
 	— Тогава да тръгваме. И да се надяваме, че фестивалът няма да ни забави.
 	Директор Там забеляза загрижеността ѝ.
 	— Мога да ви покажа маршрут до летището, с който да избегнете най-тежките задръствания. — Пристъпи към дебелата врата. — В лобито има карта.
 	Монк и Кат го последваха, Сам и Елена тръгнаха след тях.
 	Докато вървяха към изхода, Сам повдигна вежда към Елена.
 	— Сега разбирате ли какво имах предвид?
 	Там отвори вратата.
 	— Празничният парад е насрочен за…
 	Рязък гръм го прекъсна.
 	Вратът на директора експлодира и кръвта опръска Кат. Тялото на Там полетя назад в стаята.
 	Времето сякаш спря.
 	Лара изпищя. На Елена ѝ се стори, че викът ѝ идва някъде отдалеч.
 	Сякаш бяха репетирали, Кат тутакси хвана Там и го завлече настрани, а Монк натисна с рамо обкованата врата и я затръшна.
 	Последва рязко чукане — още куршуми се забиха в дървото.
 	Сам подхвана Елена през кръста и я дръпна назад.
 	Монк — продължаваше да натиска вратата — извика:
 	— Лара, има ли друг изход?
 	Дъщерята на директора стоеше вцепенена с ръце на гърлото и облещени очи.
 	Кат притисна с длани раната на Там в опит да спре кръвотечението.
 	— Лара, нямаме време.
 	Младата жена се взираше в растящата локва кръв. Отговорът ѝ бе тих стон.
 	— Не…
 

  19.

 
 	8 май, 00:02
 	Северозападни Хавайски острови
 	Грей стоеше сам на предната палуба на тънещия в мрак катамаран. Лунният сърп беше увиснал ниско над среднощните води и хвърляше съвсем малко светлина. Той погледна водолазния си часовник, стоманен „Ролекс Събмаринър“.
 	„Почти е време“.
 	Въпреки това стисна юмрук и жилите на ръката му изпъкнаха, отразявайки нетърпението му. Екипът му пътуваше вече близо седем часа към целта си. На Мауи бяха използвали корпоративния „Хондаджет“ на „Танака Фармасютикълс“, за да прелетят през архипелага до Мидуей. Там се бяха срещнали с братовчедите на Палу, които имаха рибарски катамаран „Калкута 390“ с два допълнително сложени дизелови двигателя „Къмингс 550“, и продължиха на югоизток със скорост четирийсет възела към тези води.
 	Грей вдигна бинокъла и го насочи към целта. От три километра разстояние остров Икикауо приличаше на покрита с гора гърбина, издигаща се от вълните. Няколко светлинки примигваха на западната му страна и отбелязваха местоположението на изоставените сгради на Бреговата охрана. До тях имаше малка писта от натрошен корал.
 	По-рано, докато катамаранът приближаваше острова, на пистата се беше приземил малък самолет.
 	„Което със сигурност означава, че някой си е у дома“.
 	Наясно с това, те продължиха да се преструват на туристи, излезли да ловят риба. Държаха се на разстояние от острова. Палу и двамата му братовчеди, които бяха по-ниски и закръглени версии на пожарникаря, бяха нагласили въдици по дължината на лодката и се преструваха на отдадени на нощния риболов.
 	Останалите се криеха в малката каюта под палубата. Планът беше да изчакат луната да залезе, да се спуснат във водата с водолазни костюми и да доплуват до брега. Трябваше им доказателство, че островът е послужил като предмостие за атаката, и трябваше да се опитат да разберат кой стои зад нея.
 	„Трудна задача… особено на вражеска територия“.
 	Грей свали бинокъла и се обърна към сателитната карта, закачена на една дъска при кормилото на катамарана. Островът с площ четиристотин хектара беше всъщност атол с почти кръгла форма, ограден от всички страни от рифове. Но най-необичайната му черта беше продълговатото езеро в средата му, заобиколено от ниски хълмове, покрити с гъста джунгла. Според старите записи на Бреговата охрана езерото беше дълбоко почти трийсет метра и много солено, което означаваше, че вероятно е свързано с океана.
 	Шляпане на боси крака го накара да се обърне.
 	Палу се качи от задната палуба при Грей в малката рубка. Едрият хаваец явно беше забелязал накъде гледа Грей и посочи картата.
 	— Затова наричаме острова Икикауо. Означава Малкото яйце. Той почука с пръст езерото. — Ето го.
 	— Ясно.
 	— Наричаме го така и заради живота, който се излюпва от него. Сипки, патици, чайки, албатроси. А и водата тук… само загребваш с кепчето и винаги хващаш риба. — Той се ухили. — Е, може и да не е чак толкова лесно, но горе-долу.
 	Грей подозираше, че Палу казва това като поредното напомняне за всичко, което беше изложено на риск. Пожарникарят се загледа замислено и тъжно към морето.
 	— Според нашите митове — промърмори той — братът на Пеле Кане Милохаи пази тези острови. — Той погледна Грей. — Но понякога дори боговете се нуждаят от малко помощ.
 	— Ще направим всичко по силите си — обеща Грей.
 	— Знам, знам. — Палу отново насочи вниманието си към картата. — Но това място е заплашено отдавна. Всички тези острови. — Той направи жест, обгръщащ родината му, после посочи на югоизток. — Намират се на ръба на Голямото тихоокеанско боклучено петно.
 	Грей се загледа към морето. Беше чел за галактиката боклук, образувала се в недалечния водовъртеж от течения, известен като Тихоокеанската спирала. С площ, надминаваща два пъти тази на Тексас, петното се състоеше от милиони малки острови от боклук насред супа от плаваща гума, разлагаща се пластмаса, стари рибарски мрежи и други отпадъци.
 	Палу поклати глава.
 	— То бавно отравя земите ни. Морето изхвърля все повече боклуци по плажовете. Затрива птици, убива морски костенурки. И никой не обръща внимание. — Той сви рамене. — Монументът Папаханаумокуакеа помага, но това не е достатъчно.
 	Грей разпозна името на защитения морски резерват около Северозападните Хавайски острови.
 	Палу кимна към картата.
 	— За съжаление това островче, Икикауо, се намира извън резервата, както и много други.
 	Грей кимна.
 	— Вероятно затова онази корпорация е успяла да го наеме. Извън юрисдикцията на Службата за опазване на рибата и дивите животни могат да правят на това място каквото си поискат.
 	— Може би, но островът си остава важен за моя народ. — Палу посочи с палец към братовчедите си. — Макайо и Туа казват, че от източната страна на острова има пещерни убежища със стари петроглифи и дори развалини на хайау, древен хавайски храм.
 	Грей ценеше културното наследство на хаваеца, но Палу споделяше всичко това поради друга причина.
 	Той показа на картата източния бряг на атола.
 	— На онези канапапики може и да не им се налага да се безпокоят от Службата по рибата и животните, но не би трябвало да навлизат там. — Той погледна многозначително Грей. — Което означава, че там не би трябвало да има никого.
 	„Аха…“
 	Грей най-сетне го разбра.
 	— Искаш да кажеш, че трябва да се насочим натам, докато плуваме към брега.
 	Усмивката на Палу се появи отново.
 	— И ще ги спипаме със смъкнати гащи. — Той плесна Грей по задника. — И ще им наритаме добре околе.
 	Грей разтърка собствения си задник и погледна към луната.
 	Беше почти залязла.
 	„Време е да се размърдаме“.
 	Той тръгна към каютата.
 	— Да кажем на останалите.
 	 
 	 
 	00:12
 	Сейчан се преструваше, че спи на тясното легло.
 	В другия край на каютата Ковалски хъркаше така, сякаш някой го души. Звукът беше толкова силен, че тя едва чуваше какво си шепнат Кен и Аико на малката маса в кухненския бокс. Не че се опитваше да ги подслушва.
 	Вместо това беше сложила длан върху плоския си корем.
 	Опитваше се да прецени какво се случва в нея. Затвореше ли очи, веднага си представяше микроскопичните ларви, които дълбаят в нея като червеи в гнила ябълка. Нищо не показваше, че са там, определено нямаше никаква болка. Според професора това скоро щеше да се промени.
 	Дланта ѝ търсеше признаци за друг живот в нея.
 	„Откога те има?“
 	По пътя насам Грей се беше опитал да я разпита за бременността, но тя отвръщаше кратко и с неохота.
 	„Може би от шест седмици“.
 	Представи си бебето на тази възраст. Според прочетеното то беше голямо горе-долу колкото семка на нар. Вече би трябвало да има пулс — прекалено слаб, за да се чуе със стетоскоп, макар че ултразвукът можеше да го долови. Точно сега мозъкът му би трябвало да се разделя на две полукълба и да започва да излъчва електрически импулси.
 	„Защо не ми каза?“
 	Сейчан разбираше наранения поглед на Грей, когато ѝ зададе този въпрос. Само беше поклатила глава.
 	Тя самата не знаеше — или може би се страхуваше от отговора и избягваше да се замисля прекалено много върху него.
 	Грей бе опитал с друг въпрос.
 	„Искаш ли да задържиш…?“
 	Тя го беше прекъснала с изпепеляващ поглед и остър отговор.
 	„Точно в момента няма никакво значение какво искам“.
 	И това беше най-близкото до истината, което беше склонна да признае. Възможността за решение можеше да ѝ бъде отнета във всеки момент — и може би вече ѝ беше отнета. Как можеше да е сигурна след всичко, което ѝ се бе струпало през последния ден?
 	По-добре беше да не храни надежди.
 	И дори да не взема решения, изискващи надежда.
 	Вместо това се придържаше към едно твърдо убеждение. Ръката ѝ се сви в юмрук върху корема ѝ.
 	Надеждата нямаше да спаси детето ѝ.
 	По-добрият път напред беше онзи, който познаваше добре.
 	Отмъщение.
 	Ако имаше надежда да се излекува от заразата, да спаси себе си и бебето, тя нямаше да спре, докато начинът не бъде намерен и извършилите атаката не бъдат заловени или убити.
 	„За предпочитане второто“.
 	Мисълта накара пръстите ѝ да се отпуснат. Тя поглади корема си, сякаш за да успокои онова, което спеше в нея.
 	„Моето бебе…“
 	Вратата на каютата се отвори. Не ѝ беше нужно да поглежда, за да разбере кой е влязъл. Разпозна дишането му, миризмата му. Ръката ѝ се спря под пъпа и за един съвсем кратък момент тя си позволи да изпита надежда.
 	„Нашето бебе…“
 	 
 	 
 	00:32
 	Грей скочи заднешком през парапета на десния борд. Той беше последният и остави тежката екипировка да го повлече надолу. За да прикрият потеглянето си, бяха скочили от страната на катамарана, която не беше обърната към острова.
 	Когато водолазният компютър на китката му отбеляза шест метра, Грей нагласи компенсатора за дълбочина. Докато се рееше между повърхността и дъното, включи системата DVS-110 за нощно виждане на маската си. На Мауи осигуряването на цялото необходимо оборудване за мисията беше координирано от Пейнтър. Водолазната екипировка бе изпратена от станцията на Бреговата охрана на Уайлуку и натоварена на корпоративния самолет. Всичко ги очакваше, включително оръжията и взривните материали.
 	Грей се огледа. Останалите петима членове на екипа бяха увиснали като неясни силуети в мрака. Той им даде сигнал, като включи ултравиолетовото фенерче и го насочи на запад към острова. Всички му отговориха с вдигнати палци.
 	Лично той предпочиташе да плува на тъмно, но поради цивилните реши, че използването на ултравиолетово фенерче е приемлив риск. Докато потегляше, погледна наляво и надясно, за да се увери, че Кен и Аико не са се паникьосали. За тази мисия екипът можеше да има нужда от познанията на професора по ентомология, а агентката категорично беше отказала да я оставят на борда и настоя, че е най-подходяща за събиране на уличаващи доказателства, които да задоволят японските власти.
 	Грей се беше съгласил с неохота. Времето беше твърде малко, за да проявява предпазливост. От Грей, Сейчан и Ковалски зависеше да защитават двамата, а Палу беше поел ролята на водач на групата. Хаваецът беше единственият от всички, който бе стъпвал на Икикауо.
 	Щом се увери, че са готови за тръгване, Грей посегна към закрепения на гърдите му „Скуба Джет“. Системата с форма на торпедо беше голяма колкото подлакътницата му, но бе достатъчно мощна, за да го задвижи устремно напред.
 	Увери се, че останалите са последвали примера му, и включи двигателя. Потегли бавно, докато другите се подредят като боен отряд, след което увеличи мощността и се понесе с десетина километра в час напред. При тази скорост би трябвало да изминат трите километра до брега за около двайсет минути.
 	Междувременно братовчедите на Палу щяха бавно да отдалечат катамарана, преструвайки се, че си отиват, за да не събуждат подозрения.
 	Докато се носеше към острова, Грей държеше под око останалите, което бе трудно поради гледката долу. Ултравиолетовият лъч превръщаше рифовете наоколо в електрически калейдоскоп от флуоресцентни цветове. Сякаш всичко в морето изведнъж беше развило собствена биолуминесценция. Корали светеха в нюанси на аквамарин и червено. Анемонии полюшваха жълти и светлозелени пипала. Алени нишки минаваха по черните гърбове на морските таралежи. Недалеч се промъкна омар, светнал ярко като лампа, а отпред една манта се плъзна по края на светлината, оставяйки след себе си блещукаща диря, преди да изчезне в сумрака.
 	Въпреки цялата тази красота Грей продължи напред.
 	От време на време се появяваха други признаци, неестествени неща за това място — котва, наполовина скрита от корали, нов риф, образувал се от скелетните останки на самолет от времето на Втората световна война, дори дулото на старо оръдие, стърчащо от пясъка. Всички те бяха призрачни напомняния за ожесточената битка при Мидуей, водена по тези острови след Пърл Харбър.
 	Постепенно тези знаци останаха назад и се стопиха в мрака. Изчезнаха дори кораловите хълмчета, за да се сменят с пясък. Скоро дъното започна да се издига под него и го принуди да излезе по-близо до повърхността.
 	Бяха стигнали плитчините около острова.
 	Грей изключи фенерчето и двигателя. Яркият свят около него изчезна, за да се смени с еднообразните нюанси на сивото. Докато плуваше напред, той използва компаса и джипиеса, за да се ориентира през последния отрязък от пътя до точните координати на брега. Даде знак на другите да останат под вода, а самият той се подаде на повърхността и огледа рушащата се каменна стена отвъд тесния плаж.
 	По-тъмна сянка бележеше една от пещерите, за които му бе казал Палу — там предците му намирали убежище, докато ловели риба и други животни на тези отдалечени острови.
 	Появата му не вдигна тревога и той даде знак на останалите да го последват към брега. Всички излязоха от водата, свалиха бутилките и жилетките и оставиха екипировката на малка купчина в сенките на пещерата. Останаха по водолазни костюми. Черният им цвят щеше да ги маскира по-добре.
 	— Беше изумително — задъхано каза Кен, който още се взираше в морето.
 	— А сега започва уморителното — каза Грей. — Старата станция на Бреговата охрана се намира на километър и половина на запад. Трябва да приемем, че наблюдават близкия бряг и района около нея. Най-добрият ни подход е да замъкнем екипировката си до съседните хълмове и да стигнем до източния край на езерото.
 	— Наричаме го Маке Луаваи — прошепна Палу, който стоеше с гръб към групата. — Означава Смъртоносния кладенец.
 	— Това не ми звучи добре — промърмори Ковалски.
 	Палу сви рамене.
 	— Означава просто, че водата е много солена. Не става за пиене.
 	Хаваецът стоеше в края на пещерата. Малко преди това с разрешението на Грей беше светнал със запалката си, като прикриваше пламъчето с длан. Меката светлина освети петроглифи по стената. В камъка бяха издълбани схематични фигурки с триъгълни тела. Някои седяха в груби силуети на кану, а други тичаха с харпуни в ръце. Между тях имаше пръснати концентрични окръжности и изображения на риби и морски костенурки.
 	Раменете на Палу бяха отпуснати тъжно.
 	Ковалски застана до едрия мъж и внезапно посочи с пръст един петроглиф и възкликна гордо:
 	— Вижте, кит!
 	— Коола, приятелю — каза Палу и се усмихна, отърсвайки се от меланхолията си. — Така го наричаме ние. Прояви уважение. Той е аумакула на рода ми, нашето лично божество. — Изду гърди и се тупна по тях. — Може би защото всички ние кейкиканеаре сме толкова големи.
 	Ковалски се обърна, чукна главата си в тавана и потърка удареното.
 	— Май няма да е зле и аз да обявя кола за лично божество.
 	— Коола, приятелю — поправи го Палу.
 	— Да де. Кола.
 	— Горе-долу, приятелю.
 	Грей им направи знак да се приближат и представи окончателния план.
 	— Щом стигнем езерото, отново продължаваме под вода. Само че този път съвсем на тъмно.
 	Погледна към Кен и Аико, за да се увери, че не са се смутили.
 	Двамата кимнаха, макар че Кен изглеждаше притеснен.
 	„Не мога да го виня“.
 	— Да се надяваме, че ще успеем да приближим достатъчно, за да разберем какво става тук.
 	Сейчан се изправи до него — и изведнъж се намръщи и се хвана за левия хълбок.
 	Той веднага хвана лакътя ѝ.
 	— Добре ли си?
 	— Просто ми се схвана мускул. Нищо особено.
 	Разтревожен, Грей погледна към Кен, който изглеждаше още по-уплашен.
 	 
 	 
 	Първи инстар



 	 
 	Кремавата ларва се заравяше слепешком в мускула. Десетте ѝ сегмента бяха покрити с шипове, които ѝ позволяваха да се забива като тирбушон през сухожилия и тлъстини. Не бързаше и пируваше с кръв и тъкан. Мускулните контракции в гърлото изхвърляха навън остри хитинови челюсти. Тя отхапваше парче и го поглъщаше в търбуха си, който вече бе пълен.
 	Само часове след излюпването си — наред с няколкото други — тя вече беше пораснала десетократно. Вече достигаше половин милиметър. Сетивните мрежи по еластичната ѝ кожа реагираха на бързия растеж. Хормони потекоха през тялото ѝ. Под старата кожа започна да се образува нова в подготовка за предстоящото преобразяване — което щеше да ѝ позволи отново да се уголеми десетократно.
 	Но първо се нуждаеше от повече храна — захар за енергията, нужна ѝ да се задълбае по-дълбоко, протеини за растеж, мазнина за резерва за онова, което следваше.
 	Гладът ѝ бе неутолим и бездънен.
 	Докато се заравяше по-дълбоко, шиповете ѝ разкъсаха капиляр. Кръвта оплиска сегментите ѝ. Отворите по тялото ѝ поглъщаха кислород от хемоглобина. Заредена, тя продължи навътре — сляпа, но не и безчувствена.
 	По пътя си оставяше капчици, диря от химикали.
 	Някои от тях съдържаха антимикробни вещества, които трябваше да предпазят пътя ѝ от инфектиране.
 	Храната трябва да остане жива.
 	Същите тези капчици пращаха и биохимични сигнали в кръвта на приемника. Ларвата използваше мрежата кръвоносни съдове на тялото, за да предава информация на другите като нея, като по този начин координираха преобразяването си и определяха териториите си.
 	Но най-важната роля на тази комуникация бе да ги предупреждава за местата, до които да не се доближават.
 	Нервите в старата кожа, която скоро щеше да бъде сменена, реагираха на звука, на тежкото туптене на мускула, който поддържаше приемника жив. Настоятелен и постоянен, той отекваше през тъканите.
   
 	Четирите хиляди ларви отговаряха на хилядолетния инстинкт да странят от източника му, да не се хранят от онзи звучен извор.
 	Храната трябва да остане жива.
 	Ларвата реагира и се отклони от туптящото сърце. Докато продължаваше все по-навътре, някои от сегментите ѝ допряха тънък нерв. Електрическият контакт сви мускулите от тази страна. Ларвата се изви и се отдалечи от заряда. В същото време тялото ѝ непрекъснато реагираше на подобна стимулация, но много по-голяма.
 	Огромни вълни електрически потенциал премина през приемника отгоре надолу.
   
 	Ларвите знаеха да странят от източника му поради съвсем простата причина.
 	Храната трябва да остане жива.
 	Пътят ѝ бе начертан и тя продължи да се заравя все по-дълбоко.
 	После, когато шиповете разкъсаха друг капиляр, се появи ново биохимично предупреждение. Други ларви бяха доловили ново мускулно туптене в приемника, различно от силното. Същото място беше обвито и от малки вълни неврологична активност.
 	Ларвата, подобно на всички останали, се подчини на новия сигнал и се отдалечи от района, водена от хилядолетните инструкции на генетичния си код.
 	Целта ѝ бе проста и древна, управлявана от рудиментарни императиви.
 	Яж и расти…
 	Заедно с…
 	Храната трябва да остане жива.
 	Но последната инструкция беше само временна.
 

  20.

 
 	8 май, 14:08
 	Талин, Естония
 	Кат беше клекнала до директор Там. Горещата кръв се процеждаше между пръстите ѝ, докато се мъчеше да притиска раната на врата му. Макар и в безсъзнание, след като беше ударил главата си в каменния под, той все още дишаше.
 	„Но колко още?“
 	Дъщеря му Лара продължаваше да е вцепенена от шок.
 	Сам беше застанал пред Елена и закриваше кървавата гледка от очите ѝ, като в същото време се мъчеше да се обади за помощ. Последва нов залп по дебелата врата и куршумите рикошираха от железния обков отвън. Не се чуваха силни гърмежи — явно оръжията на нападателите бяха със заглушители.
 	— Нямам обхват — каза Сам и вдигна телефона по-нависоко.
 	Кат се замисли. Дебелите каменни стени може би блокираха сигнала.
 	„Или някой заглушава комуникациите“.
 	Тя погледна към вратата.
 	Така или иначе, онези от другата страна не бяха обикновени крадци.
 	Стрелбата внезапно спря, което беше по-изнервящо от рикошетите. Кат си представи как нападателите се готвят да взривят вратата, за да се доберат до тях.
 	Монк явно беше решил същото и на челото му се бяха появили дълбоки бръчки. Той продължаваше да притиска вратата. Беше пуснал едно резе, но то изглеждаше поставено по-скоро с декоративна цел, за да отговаря на средновековния стил на помещението.
 	Съпругът на Кат огледа стаята.
 	— Къде е тайният проход, когато ти е необходим?
 	Кат помисли дали да не подпрат вратата с тежката маса и да се опитат да удържат фронта до пристигането на помощ. Отхвърли тази идея — планът със сигурност обричаше директор Там и вероятно щеше да доведе до смъртта и на други хора.
 	„Трябва да има друг начин…“
 	И двамата с Монк имаха „ЗИГ Зауер 226“ в кобурите под якетата си, но една престрелка в библиотеката щеше да доведе до същия резултат.
 	Тя погледна към единствения прозорец на стаята. По-рано беше надникнала през него. Той гледаше към служебния паркинг на седем етажа под тях. Отвън сградата беше облицована с варовикови плочи с фуги между тях, които бяха достатъчно дълбоки, за да осигурят добра опора. Два етажа по-надолу имаше тесен декоративен перваз.
 	Кат прецени възможностите им.
 	„Може би с помощта на Монк…“
 	Съпругът ѝ забеляза накъде е насочено вниманието ѝ и когато тя се обърна към него, с лекота разчете плана ѝ.
 	— Пълно безумие е — каза Монк. — Но това е една от причините да се оженя за теб.
 	 
 	 
 	14:10
 	Елена и Лара се бяха скрили под библиотекарската маса. До тях Сам бе клекнал до отпуснатото тяло на Там — беше сменил Кат и притискаше врата на директора със сгъната носна кърпа. Платът вече беше подгизнал от кръв.
 	„Времето ни изтича“.
 	Кат явно беше забелязала същото, но поради друга причина. Беше долепила ухо до вратата, но сега се изправи.
 	— Чувам ги да правят нещо отвън.
 	— Може би слагат заряди, за да разбият пантите — каза Монк. Той беше клекнал в ъгъла и се мъчеше да повдигне старите доспехи.
 	— Тогава да тръгваме — каза Кат, дръпна се от вратата и забърза покрай едната страна на масата.
 	Монк най-сетне нарами доспехите и се втурна от другата страна. Двамата се срещнаха при прозореца. Когато стигна края на масата, Монк изпъшка.
 	Разнесе се оглушителен трясък.
 	Макар че не можеше да види много от скривалището си, Елена си представи как доспехите разбиват прозореца и политат в дъга към паркинга далече долу.
 	— По-бързо! — извика Кат, докато се присъединяваше към съпруга си.
 	През счупения прозорец в стаята нахлу музика от фестивала в Стария град. Веселата мелодия звучеше като сардоничен контрапункт на опасността, в която се намираха.
 	— Давай, давай, давай… — извика Кат.
 	Два силни гърмежа накараха Елена да подскочи. Тя се обърна и надникна между краката на стола към вратата. Към нея се понесе дим, а по масата заваляха трески. Парче изкривен метал полетя по каменния под, подскачаше като хвърлен във вода плосък камък.
 	Пантите бяха взривени, както беше предвидил Монк, и тежката врата падна с трясък в стаята. Чу се тропот на кубинки по дърво и четирима души нахлуха в помещението.
 	Елена се просна по корем и погледна към прозореца.
 	Видя ръката на Монк да се държи за перваза. Пръстите му се движеха, за да се захванат по-здраво.
 	Елена не беше единствената, която забеляза движението.
 	Разнесоха се викове — на японски и може би на арабски.
 	Двама от маскираните се втурнаха към прозореца.
 	Елена закри глава. Знаеше какво предстои. Представи си изненаданите физиономии на двамата, когато откриеха ръката без тяло, хванала се за перваза.
 	Макар да я очакваше, експлозията я накара да ахне. Монк ги беше предупредил за вградената в протезата му предпазна мярка за краен случай — пакет пластичен експлозив, скрит под дланта. От силата на взрива телата на двамата полетяха през стаята, а масата се плъзна на половин метър напред. Столове изпопадаха на пода. Разлетяха се книги и отделни листа.
 	Без да чакат прахта да се уталожи, Монк и Кат стреляха от скривалищата си върху рафтовете от двете страни. Бяха разчитали, че счупеният прозорец и трясъкът ще привлекат вниманието на нападателите.
 	Планът им като че ли проработи.
 	Попаднали в кръстосания огън, останалите двама маскирани се свлякоха до падналата врата.
 	Монк и Кат скочиха едновременно на пода и като в хореографски танц се втурнаха в съвършен синхрон през хаоса към вратата. Спряха едновременно на прага и се претърколиха в коридора, като се прикриваха един друг.
 	Когато балетът приключи, Кат отново се появи и викна:
 	— Чисто е. Да вървим.
 	Елена запълзя напред, а Сам с неохота предаде задължението си на дъщерята на Там и прошепна:
 	— Съжалявам.
 	Елена докосна ръката на Лара.
 	— Веднага ще извикаме бърза помощ.
 	Това беше всичко, което можеха да направят. Изобщо не ѝ се искаше да изоставя младата жена, но Кат ги предупреди, че ако наоколо има и други нападатели, забавянето им тук може да доведе до смъртта на още хора.
 	Трябваше да се махнат.
 	Но не през предната врата.
 	Елена стискаше служебния пропуск на Лара. Той щеше да им даде достъп до асансьора за книги в другия край на коридора. Планът беше да се спуснат до мазето и да излязат на служебния паркинг с надеждата, че никой не го наблюдава.
 	Докато тичаше до Сам, Елена погледна назад към димящите руини на стаята. Не я интересуваха локвите кръв и лежащите по пода тела. Погледът ѝ беше насочен към горящите листа, носещи се във въздуха.
 	Те бяха всичко, което беше останало от наследството на Смитсън.
 	„И вече ги няма“.
 	Обърна се и се затича след Кат, която водеше — съпругът ѝ беше последен. Стискаше двете разпятия на верижката на очилата си, по едно за всяка от внучките си. Молеше се следващите стъпки по пътя на Смитсън да не са толкова кървави.
 	Въпреки това не таеше особена надежда.
 	 
 	 
 	14:44
 	Щом излязоха в слънчевия следобед, Кат ги поведе през многолюдното сърце на Стария град. Гърмеше музика, търговци от магазинчетата по улицата хвалеха на висок глас стоката си, деца тичаха между краката на възрастните. Навсякъде се носеше смях — понякога пиянски, понякога просто весел.
 	Тук касапницата и хаосът в библиотеката приличаха на някакъв кошмар. Никой от участниците във фестивала не беше забелязал суматохата, вероятно поради факта, че експлозиите и стрелбата бяха в задната част на масивната сграда. Единствените признаци за хаоса бяха сирените в далечината, които се приближаваха към библиотеката.
 	Кат беше предупредила властите веднага щом се озоваха в мазето и откриха, че телефоните им отново работят. Освен това информира и неколцината служители на библиотеката долу за състоянието на директора и ги помоли да помогнат на Лара с баща ѝ. В очите им се четеше подозрение от внезапната поява на тези непознати, но пистолетът в ръката на Кат явно им подсказа, че не е разумно да задават въпроси.
 	След като излязоха, Кат незабавно ги поведе към блъсканицата на фестивала. Много добре знаеше, че не бива да се връщат при колата, която вероятно беше под наблюдение. Освен това тълпата и суматохата по тесните улици щяха да попречат на онези, които биха могли да се опитат да ги проследят.
 	Засега основният приоритет беше да се отдалечат колкото се може повече от библиотеката. След това Кат щеше да уреди как да стигнат до самолета.
 	Тя погледна джипиес картата на телефона си, за да се увери, че не са се изгубили в лабиринта средновековни улички. Посочи следващия ляв завой.
 	— Натам.
 	Обърна се, за да се увери, че останалите са я чули.
 	Сам и Елена кимнаха. И двамата бяха пребледнели.
 	Беше ги изтормозила здравата.
 	Монк, който бързаше зад тях, също беше забелязал състоянието им и мълчаливо я предупреди, че двамата учени са на границата на възможностите си.
 	Тя му кимна.
 	Време беше да се махнат от този лабиринт, да намерят такси и да се върнат на летището.
 	Разсеяна и разтревожена, Кат не обърна внимание на мотоциклета в тълпата. Не беше необичайна гледка. Единствено малки мотори можеха да се движат по калдъръмените улици на Стария град.
 	Въпреки това нещо я накара да настръхне. Отдавна се беше научила да се доверява на това предупреждение, когато тялото ѝ долавяше заплахата още преди умът ѝ да я е регистрирал. На мотора имаше двама души с каски, които скриваха лицата им. Не бяха празнуващи — езикът на тялото им недвусмислено говореше за военна подготовка.
 	За съжаление погледът ѝ се задържа на тях частица от секундата по-дълго от необходимото.
 	„Тъпо“.
 	Двигателят на мотоциклета изрева и машината се понесе напред. Кат посегна към пистолета си. Монк забеляза движението ѝ, извъртя се настрани и извади своето оръжие.
 	И двамата се оказаха твърде бавни.
 	Моторът стигна до тях и водачът изрита Монк, който се блъсна в близката стена. Кат извади оръжието си, но противниците вече ги бяха настигнали. Моторът не намали скоростта, когато онзи на задната седалка се пресегна настрани. Подхвана Елена през кръста, метна я на скута си и заби в шията ѝ спринцовка.
 	Гумите засвириха по калдъръма.
 	Кат вдигна пистолета, но моторът вече беше навлязъл дълбоко в тълпата. Не ѝ се откриваше линия за стрелба. Въпреки това тя се затича към алеята за пешеходци, по която беше завил моторът.
 	Машината се носеше на зигзаг между пазаруващи, обядващи и улични музиканти. За да станат нещата още по-сложни, от едната страна на уличката имаше магазини с навеси, които създаваха тъмен тунел под тях.
 	Кат почти веднага изгуби похитителите от поглед.
 	Монк дотича до нея.
 	Тя се обърна и посочи.
 	— Засили ме.
 	Монк я познаваше твърде добре, за да възразява. Отпусна се на коляно. Кат се качи на него и скочи. Монк сложи ръка на задника ѝ и я засили още по-нагоре. Кат кацна по корем на най-близкия навес и използва опънатата тъкан като батут, за да се изправи.
 	После се затича.
 	Бягаше по непрекъснатата редица навеси, като прескачаше през зейващите тук-там процепи. Намираше се над тълпата и нищо не ѝ пречеше. Молеше се моторът да е попаднал в задръстване сред пешеходците, за да може да го настигне.
 	Непрекъснато се ослушваше за ръмженето на двутактовия двигател.
 	И го чу.
 	Напред, може би на двайсетина метра от нея.
 	Спринтира с всички сили, за да скъси разстоянието.
 	За съжаление алеята свършваше с покрита арка, която минаваше от едната ѝ страна до другата. Това беше портата в стената на средновековния град. Минеха ли през нея, похитителите щяха да излязат на широките улици и тя нямаше да успее да ги настигне.
 	Затича се по-бързо — но бързо видя проблем.
 	Пред портата имаше малък площад. Малко преди него навесите свършваха. Пистата на Кат свършваше.
 	Въпреки това тя не забави.
 	Докато приближаваше края, успя да зърне мотоциклета. Той излетя на площада, разпръсквайки пешеходците. Един от многото ходещи на кокили — младеж с пъстър костюм на пръти, които стигаха чак до втория етаж — не успя да се дръпне навреме и моторът го закачи. Единият кокил полетя настрани.
 	Кат благодари за малкия дар на късмета и затъкна пистолета в колана си.
 	Стигна последния навес и скочи над тълпата. Улови падащия кокил и използва инерцията, за да го превърне в прът за овчарски скок. Направи салто във въздуха. Хората се пръснаха уплашено и тя стъпи на земята пред мотора, приклекна и се извъртя към него.
 	Той се носеше право към нея.
 	Кат измъкна пистолета от колана си, вдигна го с една ръка и стреля.
 	Куршумът пръсна визьора на каската.
 	Моторът падна и се плъзна по паважа, като мина от лявата ѝ страна.
 	Мъжът отзад скочи в последния момент и се претърколи. Кат вдигна оръжието си към него, но той бързо се обърна и побягна в тълпата.
 	Кат се втурна напред.
 	Елена беше отлетяла от мотора, когато похитителят беше скочил от задната седалка. Опитваше се да седне, но си личеше, че е замаяна от удара или от онова, което ѝ бяха инжектирали.
 	„Вероятно някакъв седатив, за да не се съпротивлява“.
 	Кат ѝ помогна да седне.
 	— Добре ли си?
 	Елена погледна ръцете си, после зяпналата тълпа.
 	— Аз… мисля, че да.
 	Силен клаксон привлече вниманието и на двете. Електриковозелен „Мини Купър“ с мъка си проправи път на площада. Паникьосаната вече тълпа се разбяга пред него.
 	Кат застана пред Елена и вдигна пистолета си — и го свали, когато видя зад волана Монк. Явно беше отнел или откраднал колата.
 	Той стигна до тях и наби спирачки.
 	— Качвайте се! — извика им, преди колата да е спряла напълно.
 	Сам отвори задната врата.
 	Кат задърпа Елена да се изправи и двете се вмъкнаха отзад. Кат затръшна вратата и викна:
 	— Тръгвай!
 	Монк даде газ и потегли към портата. Мигове по-късно малката кола прелетя под арката и излезе от Стария град.
 	Кат се приведе под ниския таван и се промъкна отпред. Сам остана отзад с Елена.
 	Монк се обърна към Кат и зададе въпроса, който я тормозеше от началото на атаката.
 	— Как са разбрали къде сме?
 	Тя вече беше стигнала до единственото заключение. Освен шепата хора от „Сигма“ единствените други, които знаеха за планираното пътуване, бяха от японското разузнаване.
 	А сред тях изпъкваше един заподозрян.
 	Аико Хигаши.
 	Тя бръкна за сателитния си телефон.
 	— Трябва да се свържа с Пейнтър.
 	— Защо?
 	— За да предупреди Грей.
 	— За какво?
 	Кат го погледна тревожно.
 	— Мисля, че всеки момент ще влезе в капан.
 

  21.

 
 	8 май, 01:34
 	Атолът Икикауо
 	Отново в пълна екипировка, Грей нагази в застоялата вода.
 	На екипа му трябваха двайсет дълги минути да стигне през гъсто обраслите хълмове до източния бряг на езерото в средата на острова. Бяха принудени да вървят бавно и да използват мерниците за нощно виждане, като внимаваха да не подплашат ятата гнездящи птици. Прилепи летяха над тях под тъмния балдахин на гората.
 	Докато влизаше в езерото, Грей се надяваше прилепите да са единствените, забелязали присъствието им. Пред него Маке Луаваи се простираше на четиристотин метра ширина и около осемстотин дължина. Въздухът над езерото вонеше на солена вода, над тъмната му повърхност беше увиснал облак от малки хапещи мухи и досадни комари. Въпреки това в езерото имаше живот — от време на време някоя риба пляскаше с опашка и скачаше към облака насекоми.
 	— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Грей, докато навлизаше в езерото. — Дъното се спуска стръмно.
 	Само след два метра навътре се озова до шия във водата. Дори през неопрена езерото се усещаше определено по-топло от океана около тях. Но това не го правеше по-приятно — Грей имаше чувството, че е нагазил в хладка супа. Странното чувство се засилваше от високата соленост на езерото. То бе три пъти по-солено от морето и водата неестествено изтласкваше тялото му към повърхността.
 	Преди да се гмурне, Грей огледа за последен път отсрещния бряг. Очилата му за нощно виждане различиха смътна светлина отвъд линията на хълмовете, бележеща старата станция на Бреговата охрана.
 	Там всичко изглеждаше притихнало.
 	Грей се плъзна под повърхността и след като всички го последваха, поведе групата. Плуваха петдесетина метра навътре, след което продължиха с приглушеното бръмчене на двигателите „Скуба Джет“. Този път обаче Грей се придържаше на по-малка дълбочина, само на три метра под повърхността. На тази дълбочина все още достигаше светлината на звездите, която беше достатъчна за очилата за нощно виждане.
 	Не че Грей се нуждаеше от слабата светлина. Лично той можеше да преплува разстоянието, като се ориентира само по компаса и преценява разстоянието по загребванията си, но трябваше да се съобразява с цивилните в групата. Слабата светлина им позволяваше да не се губят от поглед, което можеше да намали шансовете някой да изпадне в паника.
 	За съжаление тази предпазна мярка беше единствено в полза на цивилните.
 	Грей погледна през рамо. По време на прехода към езерото Сейчан се беше опитвала да скрие болката, която изпитваше, но Грей бе забелязал лъсналата ѝ от пот кожа, несигурната ѝ походка и тежкото ѝ дишане. Състоянието ѝ като че ли непрекъснато се влошаваше. Когато стигнаха езерото, мускулите на челюстта ѝ се бяха стегнали, сякаш стискаше зъби, за да не закрещи от болка.
 	Не успя да я забележи и се разтревожи още повече. Знаеше, че е последна в групата с Палу, но очевидно беше изостанала още повече.
 	„Трябваше да проявя повече твърдост и да настоя да остане на Мауи“.
 	Грей обаче я познаваше и знаеше, че тя щеше да намери начин да ги последва. В Хана бе разпознал онова нейно упорито изражение. Беше го виждал достатъчно често в миналото. Но в този случай долови и една още по-силна решимост, дължаща се може би на новия живот, който тя пазеше в себе си.
 	Грей — знаеше, че тя ще се бори до последен дъх — отново се обърна напред… и едва не се блъсна в нещо. Успя да завие в последния момент. Пречката се оказа стърчащо крило на стар самолет. Докато минаваше покрай останките, двигателят на гърдите му докосна метала и остърга пласт водорасли.
 	След като самолетът остана зад него, Грей изключи двигателя и се обърна. Останалите бяха забелязали разминаването му на косъм с препятствието. Кен и Аико го заобиколиха от двете му страни и се изгубиха в мътната вода.
 	Грей изруга наум и даде знак на Ковалски, като го бутна в посоката на Аико и му посочи да плува натам, а самият той се насочи след Кен. Беше сигурен, че ще може да го настигне, но за всеки случай запали и ултравиолетовото фенерче.
 	Кен се появи пред него. Беше се сетил да изключи двигателя и бе забелязал светлината. Грей доплува до него, попита го със знаци как е и той му отговори с вдигнат палец. Очите му обаче бяха станали огромни зад маската.
 	Заедно заплуваха в посоката, в която бяха изчезнали Аико и Ковалски. Грей напредваше предпазливо, защото ултравиолетовата светлина разкриваше около тях същинско гробище. Лъчът осветяваше останките на четири или пет самолета, парчета от които бяха разхвърляни къде ли не. Половин перка стърчеше от пясъка, подобно на кръст в гробище. На дъното лежаха сцепени фюзелажи. Пречупени криле сочеха във всички посоки или бяха почти заровени в тинята.
 	Всички останки бяха покрити с водорасли.
 	Въпреки това Грей разпозна дизайна им, най-вече по характерния кръг на едно от крилата и по носа на черно торпедо, надничащо под един от самолетите. Останките бяха на ескадрила японски бомбардировачи от Втората световна война „Накаджима B5N“, излитащи обикновено от намиращи се недалеч самолетоносачи.
 	Грей си представи яростния сблъсък над този остров, част от четиридневната битка при Мидуей. Решителното морско сражение беше нанесло смазващ удар на японския имперски флот, от който той така и не се бе възстановил напълно.
 	Докато се взираше към гробището, от сумрака се появиха тъмни фигури.
 	Едната дребна, другата едра.
 	Аико и Ковалски.
 	Двамата се насочваха към светлината на Грей.
 	Когато приближиха, Грей се завъртя в кръг.
 	„Къде са Сейчан и Палу?“
 	В суматохата ги беше изгубил от поглед. Дали още се намираха зад останалите от екипа? Или се бяха разминали и бяха продължили напред?
 	Нямаше как да знае, но резервният план при евентуално разделяне беше да се срещнат на предварително определени координати на западния бряг или ако бъдат открити, да се оттеглят при пещерата.
 	Грей нямаше друг избор освен да даде знак да продължат напред. Все пак за всеки случай нареди този път да останат близко един до друг. Нямаше намерение да губи още някого.
 	След малко дъното отново пропадна и изчезна в мрака, който лъчът на фенерчето не можеше да разпръсне. Групата сякаш се носеше в някаква огромна бездна.
 	Чувството, че е изложен на открито, накара Грей да изгаси фенерчето, но не и преди да насочи лъча назад с надеждата, че ще послужи като последен ориентир за Сейчан и Палу.
 	„Разбира се, стига да са зад нас“.
 	Накрая се предаде и изключи светлината.
 	Сякаш по даден сигнал бездната под тях блесна ослепително. Стреснат, Грей моментално изключи нощното виждане на маската, но претоварените му ретини останаха заслепени. Трябваше да мине известно време, докато успее да различи нещо.
 	Далеч под тях някакъв голям комплекс светеше на дъното на езерото. Приличаше на гигантска платка, която внезапно е оживяла. Грей различи прозрачни тунели, свързващи структури със стъклени куполи на различни нива. Други по-тъмни места маркираха местоположението на помещения със стоманени стени.
 	Разбра какво вижда.
 	Подводна лаборатория.
 	Можеше да се досети за предназначението ѝ: „Какъв по-добър начин да опазиш и държиш под карантина работа върху опасен организъм?“
 	Но сияещата лаборатория не беше основният източник на ярката светлина. Тя идваше от носа на подводница, насочен нагоре към групата и хвърлящ ослепителен конус пред себе си.
 	Нямаше начин да избягат от бързия съд и Грей събра останалите. Всички бяха в различна степен на шок и паника — или в случая с Ковалски, на мрачно примирение.
 	Грей им даде знак да се насочат към повърхността.
 	Там също се виждаха светлини, които ги приближаваха от западния бряг. Приглушеното ръмжене на мотори отекваше във водата.
 	„Моторници…“
 	Бяха попаднали в капан отдолу и отгоре.
 	Грей стигна повърхността и свали маската си. Останалите последваха примера му. Три плоскодънни лодки ги приближаваха. Бойците в тях държаха автомати.
 	Грей изпита известна утеха, че не откриха веднага огън, но не беше изненадан. Очакваше, че собствениците на острова ще искат да разпитат неканените гости.
 	Но очевидно имаше и други, които не представляваха интерес за тях.
 	От югоизток се разнесе силна експлозия.
 	Всички се обърнаха и видяха огнено кълбо, издигащо се в тъмното небе.
 	Ковалски се намръщи. И той като Грей много добре разбираше откъде е дошла експлозията.
 	Катамаранът.
 	Грей изпита облекчение, че Палу не е тук, за да види това. Погледна към тъмното езеро, като се питаше отново къде са изчезнали останалите двама. Отсъствието им преди го беше разтревожило, но сега му вдъхваше малко надежда.
 	„Поне те не попаднаха в този капан“.
 	Някакво движение привлече вниманието му надолу.
 	Ярка светлина се отдалечи от групата им, маркирайки минаването на подводницата. Но вместо да се спусне обратно, тя продължи към гробището на японските самолети, като сновеше наляво и надясно, претърсвайки водите.
 	Грей се замоли другите двама да са в безопасност и да са се скрили добре.
 	Особено след като онази светеща акула сега патрулираше тъмните води.
 	 
 	 
 	01:52
 	Сейчан се долепи до фюзелажа. При падането си японският бомбардировач се беше разцепил на две. Тя се намираше зад пилотската кабина: скелетът на пилота все още беше овързан в гниещите предпазни колани.
 	Името на езерото — Смъртоносният кладенец — се беше оказало много подходящо за този летец.
 	„Да се надяваме, че това няма да важи и за нас“.
 	Загледа се през двата метра вода, които я отделяха от опашната част на самолета. Палу се беше наврял там и едрото му тяло бе свито на две. Поради тъмнината тук Сейчан можеше само да си представи напрегнатото му изражение под маската.
 	Преди секунди двамата бяха навлезли в пределите на гробището. Бяха изостанали от екипа — или по-точно тя беше изостанала. Палу беше останал до нея, вероятно по заповед на Грей.
 	Сейчан имаше трудности със своя „Скуба Джет“. Не можеше да превключи на максимална скорост, което я беше принудило да компенсира с крака, за да не изостава от другите.
 	При нормални обстоятелства това нямаше да е проблем.
 	Но сегашното ѝ положение изобщо не можеше да се нарече нормално.
 	Дори в този момент острите ножове на болката пробождаха мускулите ѝ. Ръцете ѝ трепереха, докато се подпираше с длани в корпуса. Всяка фибра по гърба ѝ гореше, превръщайки гръбнака ѝ в огнен шиш.
 	Тя използва момента да се възползва от обучението си в Гилдията. Успокои ума си, затваряйки дискомфорта зад студени стени. Вдиша дълбоко кислород от бутилката. Бяха я учили, че болката е системата за ранно предупреждение на тялото. Не беше задължително тя да означава поражение или изваждане от строя — и сегашният случай като че ли беше точно такъв. Докато тялото ѝ гореше от болка, Сейчан усещаше, че като цяло силата ѝ си остава.
 	„Засега“.
 	А настоящето беше единственото, което имаше значение.
 	Грей и останалите бяха в беда…
 	Докато двамата с Палу плуваха през гробището, светът пред тях безмълвно експлодира в ослепителна светлина. Покритите с водорасли останки се очертаха рязко на сиянието. Нощното виждане на маската ѝ го усили и за момент я заслепи напълно.
 	Въпреки това тя остави нощното виждане включено и инстинктивно се насочи към сенките — там, където бе живяла през по-голямата част от живота си. Затърси най-близкото прикритие, като поведе Палу със себе си, докато не попадна на разбития самолет на дъното на езерото…
 	Бяха извадили късмет, че го откриха толкова бързо.
 	Тъкмо стигнаха до скривалището, когато една двуместна подводница се издигна от дълбините. На ярката светлина на прожекторите ѝ Сейчан различи тъмни петънца, издигащи се към повърхността.
 	„Грей и другите“.
 	Малко след това се появиха лодки, които летяха по покрива на този воден свят. След като жертвите им бяха влезли в капана, подводницата зави към гробището и пое към Сейчан и Палу. Светлините ѝ шареха насам-натам.
 	„Знаят ли, че сме тук, или просто са предпазливи?“
 	Така или иначе, не можеше да им избяга.
 	Огледа противника, когато той влезе в гробището. Подводницата беше всъщност двуместна шейна, тоест от така наречените „мокри подводници“, като пътуващите в нея бяха с водолазни костюми. Носът беше покрит със стъкло, но задната част на кабината бе отворена към водата. Пилотът седеше зад пулта за управление, а вторият беше клекнал зад него със свити под тялото крака и се държеше за долната част на шейната. Стъкленото покритие на носа го предпазваше от течението, докато се движеха във водата.
 	Подобни подводници се използваха от военните за незабелязано проникване на вражеска територия. Тази беше проектирана с подобна цел; Сейчан забеляза и харпун, стърчащ над раменете на возещия се отзад.
 	Не по-малко обезпокоително бе, че други две остриета стърчаха от носа. Очевидно подводницата беше добре въоръжена.
 	Щом машината навлезе сред останките, возещият се се оттласна настрани и се спусна надолу, а подводницата продължи под ъгъл към повърхността. Водолазът очевидно възнамеряваше да претърси гробището и да елиминира евентуалните жертви или да ги принуди да излязат от скривалището си.
 	За съжаление в езерото се бяха разбили само четири самолета, така че броят на скривалищата беше ограничен. Водолазът със сигурност познаваше тези места. Той се насочи право към съседния самолет и насочи лъча на фенера, закрепен за харпуна, към прозореца на кабината. Фюзелажът се освети отвътре, светлината проникваше през пукнатините на корпуса.
 	След като се увери, че там няма никого, водолазът се насочи към техния самолет. Лъчът на фенера му освети пространството между двете половини на корпуса. Сейчан и Палу се отдръпнаха по-навътре. На допълнителното осветление Сейчан можеше да различи лицето на хаваеца и му направи знак, като свали ръце и имитира мечешка прегръдка.
 	Палу присви очи зад маската и носът му се сбърчи неразбиращо.
 	Трябваше да го остави сам да се сети.
 	Докато водата между тях ставаше все по-ярка, тя приготви двете си оръжия, по едно във всяка ръка, като намери по-добра опора за краката си. Изчака черният връх на харпуна да се появи в полезрението ѝ — и хвърли първото оръжие в процепа.
 	Инерцията на водолаза го отнесе напред и той се озова лице в лице с шокиращото нещо, което бе излетяло от фюзелажа.
 	Черепът на пилота.
 	Бялата кост улучи маската на врага.
 	Водолазът реагира по напълно естествен начин на неочакваната атака и на нещото, което се взираше мъртвешки в него, и се извърна настрани. Насочи харпуна към половината корпус, където беше Сейчан, като в същото време се оттласкваше назад към другата половина.
 	Преди да успее да стреля, яки ръце го сграбчиха отзад и го издърпаха в опашната част, сякаш някакъв паяк се беше хвърлил от засада върху жертвата си.
 	Явно Палу се беше досетил.
 	Сейчан се оттласна от седалката в кабината и се понесе напред. Рискува да погледне нагоре. Прожекторът на подводницата претърсваше останките от лявата ѝ страна.
 	„Добре“.
 	Сейчан се хвърли напред, блъсна хванатия водолаз и опря дулото на пистолета си в гърдите му. Насочи оръжието под ъгъл нагоре и стреля. Гърмежът беше притъпен, но все пак силен. Сейчан се надяваше, че бръмченето на двигателя на подводницата ще го заглуши. Стрелянето с пистолет под вода беше проблематично. Повечето можеха да стрелят веднъж, преди да станат негодни. Но дори и тогава поразяващият обхват беше ограничен до не повече от половин метър. Сейчан разчиташе, че това ще задържи куршума в тялото на убития.
 	Ножът беше по-логичното оръжие при близък бой под вода, но Сейчан се боеше, че жертвата ѝ ще се мята прекалено много. След като се увери, че водолазът е мъртъв, тя остърга водорасли от стената и запуши дупката от куршума. След това свали фенера от харпуна, даде го на Палу и посочи към подводницата.
 	„Преструвай се, че си водолазът“.
 	Палу кимна, че е разбрал, оттласна се и заплува ниско над дъното, като осветяваше пред себе си. Беше едър горе-долу колкото водолаза. Сейчан се надяваше, че измамата ще издържи достатъчно дълго.
 	След като Палу се отдалечи, Сейчан свали маската на убития, която покриваше цялото му лице. Той имаше и радиостанция. Сейчан свали и нея и размени маските. Когато издиша, за да махне водата, над останките от самолета се спусна мрак — подводницата и „търсачът“ се отдалечаваха.
 	Сейчан излезе от скривалището си и се издигна в тъмната вода.
 	Въпреки болката, разкъсваща цялото ѝ тяло, тя се чувстваше по-спокойна в обичайната си стихия — като сянка в мрака.
 	В ухото ѝ прошепна глас. Говореше на японски. Пилотът на подводницата се свързваше с партньора си.
 	— Някакви следи от целта?
 	Сейчан знаеше, че трябва да отговори. Мъртвият водолаз приличаше на японец, затова тя отговори на този език, кратко и рязко.
 	— Орукурия. — „Всичко е чисто“.
 	Продължи да се издига, докато не се изравни с бавно отдалечаващата се подводница, след което заплува след нея. Болката я пронизваше при всяко движение, но тя остана съсредоточена върху целта си, като бавно я приближаваше.
 	Долу Палу продължаваше представлението си, като от време на време спираше да огледа останките, с което задържаше подводницата.
 	Пилотът пред нея седеше под стъкления похлупак, очертан на светлия фон на лъча на прожектора. Сейчан заплува по-бързо, с което раздуха тлеещите въглени на болката в корема и краката си.
 	Накрая прошепна в радиостанцията на японски, който владееше безупречно от младежките си години в Югоизточна Азия:
 	— Движение на пет метра пред мен. Виждаш ли нещо?
 	— Оттук нищо — отвърна пилотът.
 	Като разчиташе, че вниманието на пилота е насочено надолу, Сейчан зае позиция зад опашката, прицели се с отнетия харпун и стреля.
 	Копието се понесе през отворената задна част на стъкления похлупак и прониза пилота във врата, като едва не му отряза главата. Кръвта бързо изпълни купола. Останала неуправляема, подводницата се понесе надолу, оставяйки след себе си алена диря.
 	Сейчан не се страхуваше, че някой ще забележи точно този сигнал, но въпреки това забърза след него. Когато настигна подводницата, се хвана за една дръжка на долната ѝ част и се набра напред. Вдигна пилота от седалката и изхвърли тялото му назад. Плавателната му жилетка не беше надута и тежката екипировка повлече трупа към очакващото го гробище.
 	Сейчан пое управлението. Имаше известен опит в карането на подобни подводници, но беше позабравила. Все пак след няколко неуспешни опита насочи подводницата по спирала надолу към Палу. Хаваецът беше забелязал кървавата диря на падащия към дъното пилот и чакаше недалеч от тялото.
 	„Сигурно е отишъл да се увери, че не съм аз“.
 	Щом тя се приближи, той се оттласна от дъното и зае мястото отзад.
 	Посочи напред и я погледна въпросително.
 	Сейчан поклати глава и посочи надолу.
 	„Време е да навестим местните“.
 	Преди да потеглят, направи мислена инвентаризация. Разполагаше с различни ножове, скрити по цялото ѝ тяло, както и със стрелялия вече под вода „ЗИГ Зауер“. Пистолетът можеше да се изсуши и да бъде отново годен за ползване. Макар да не разполагаше с голяма огнева мощ, можеше да се справи. Щеше да разчита на едно умение, което не беше научила от Гилдията, а от бащата на нероденото ѝ дете — човек, който беше майстор на непрякото мислене и импровизациите.
 	„Ако искам да спася Грей, по-добре да действам като него“.
 	Докато завърташе кормилото и включваше дюзите, през крайниците ѝ сякаш премина огън. Зрението ѝ се стесни до точка. Сейчан се преви над кормилото с ръка на корема и заповяда на болката да се махне — не от нейното тяло, а от онова, което пазеше вътре в него.
 	Задиша тежко и забеляза, че стрелката на датчика за кислород е в червената зона.
 	„Времето ни изтича“.
 	Седна по-изправена. Това важеше за всички.
 	Особено за един.
 	Докато насочваше подводницата надолу, даде обещание — на Грей, на себе си и най-вече на нероденото си дете.
 	„Няма да те разочаровам“.
 	Въпреки това един мрачен въпрос се надигаше все по-настоятелно в нея през последните часове.
 	„Колко съм готова да жертвам, за да спазя това обещание?“
 

  22.

 
 	8 май, 08:55
 	Вашингтон, окръг Колумбия
 	„Сега пък какво…?“
 	Пейнтър се качваше с асансьора от централата на „Сигма“ към първия етаж на Смитсъновия замък. Беше извикан от недрата под музея от главния уредник Саймън Райт. Пейнтър нямаше време за губене, но пазителят на Замъка бе настоял, че Пейнтър ще иска да види това с очите си.
 	„Ако не друго, поне ще се поразтъпча“.
 	Беше прекарал под земята цялата нощ, като бе дремнал за около час в пет сутринта. Беше зает да поддържа връзка с различни агенции по целия свят. Угасеше ли един пожар, тутакси избухваше нов.
 	Докато вратата на асансьора се отваряше към вестибюла с въоръжения охранител зад бюрото, телефонът на Пейнтър иззвъня. Той погледна екрана, позна номера и кимна на охранителя, който седна малко по-изпънат в присъствието на директора на „Сигма“.
 	Малкото помещение беше допълнително обезопасено с електронно наблюдение и други предохранителни мерки. Дори вратата към него се отваряше със специална черна карта с холографска ∑ на нея.
 	Пейнтър вдигна телефона и се дръпна настрани, без да излиза от вестибюла.
 	— Кат, как се справя доктор Делгадо?
 	— Изглежда, че действието на упойващото вещество започва да отминава.
 	Пейнтър си представи опита за отвличане на библиотекарката от улиците на Талин. Макар че тя беше спасена, атаката в Националната библиотека на Естония повдигаше какви ли не тревоги.
 	— Благодаря, че изпрати медицински екип на пистата — продължи Кат. — Монк се безпокоеше за кръвното ѝ налягане, но тя като че ли се отърсва от въздействието на дрогата. Настоява, че е добре и че може да продължи.
 	— Не съм изненадан. Тази жена не ми прилича на срамежлива теменужка.
 	— О, лилава е като теменужка, но от гняв. Мисля, че научих още няколко ругатни на испански. — Кат въздъхна. — Освен това чух, че директор Там е в операционната. Състоянието му си остава критично. Ако не беше неговата помощ и тази на дъщеря му…
 	Не довърши изречението, изпълнена от чувство за вина. Пейнтър много добре разбираше мъката ѝ.
 	— Тогава да се погрижим трудът и жертвата им да не отидат на вятъра. Кога отлитате за Гданск?
 	— След пет минути. Но исках да се обадя още веднъж, преди да потеглим. Да видя дали ти или Джейсън сте открили кой ни атакува и откъде са знаели, че сме в Талин.
 	Пейнтър долови раздразнението в гласа ѝ. Специалността на Кат беше събиране на информация. На терен тя беше отрязана от ресурсите си и очевидно никак не ѝ харесваше да няма контрол.
 	— Джейсън още работи по някои следи. Хлапето си го бива. Вие се съсредоточете върху това какво можем да научим в Гданск за Джеймс Смитсън и артефакта. Трябват ни отговори. На Хаваите с всяка минута хаосът става все по-голям.
 	— Какво е положението?
 	— Броят на смъртните случаи вече надхвърли двеста. Все повече и повече хора пълнят болници и медицински центрове, някои пациенти са почти в кома.
 	— Като четиримата, които Грей измъкна от Халеакала ли?
 	— Така изглежда. Броят на хората с паразити също расте. Медиците се мъчат да намерят начин да ги лекуват. Приятелката на Ковалски Мария се включи в екипа в Хана и помага като генетик за изучаването на организма.
 	— Не трябваше ли вече да е евакуирана?
 	— Отказа. Въпреки че знае за риска да остане на острова след налагането на карантина. Всъщност каза: „Надявам се на вас да угасите пожара“.
 	— Май Ковалски трябва да побърза да надене пръстен на пръста ѝ, преди да е размислила за него.
 	Пейнтър се усмихна.
 	— Определено.
 	— Как върви карантината?
 	— В момента само допринася за паниката и хаоса. В Хонолулу избухнаха безредици и беше мобилизирана Националната гвардия. Войниците правят всичко възможно да отцепят районите на гнездене, но колониите като че ли са непрекъснато в движение и се разделят на множество териториални лекове. Все едно да се опитваш да ловиш пеперуди със скъсана мрежа.
 	— Чух, че изпитвали някакви нови инсектициди.
 	— Които засега успяват само да раздразнят осите и да пръснат рояка. Даже по-лошо, има съобщения за оси на Молокаи и Ланаи.
 	— Значи вече преминават от остров на остров?
 	— Така изглежда. Но и не се знае колко заразени птици и животни са се възстановили от отровата и се движат, с което допринасят още повече за колонизацията на островите. — Пейнтър се помъчи да си представи размерите на заплахата както за островите, така и за света като цяло. — Полетите вече са отменени, което засилва паниката още повече. В момента е в ход и морска блокада на островите, за да не може никой да влиза и излиза от района.
 	— Това пак може да не е достатъчно — каза Кат. — Не може да се поддържа карантина на такава голяма площ. Рано или късно някой ще се измъкне и ще отнесе тази напаст на континента.
 	Пейнтър знаеше, че тя е права. Спомни си предупреждението на Кен Мацуи за драстичните мерки, които може да се наложи да вземат.
 	„Ще трябва да хвърлите атомни бомби над тези острови“.
 	Молеше се да не се стига дотам, но вече беше чувал подмятания по командната верига — тази опция вече се обсъждаше и преценяваше. Активно се обмисляше стратегията населението да бъде евакуирано по въздух до изоставения военен обект на атола Джонстън на хиляда и триста километра на запад, след което Хаваите да бъдат стерилизирани с тактически ядрени удари.
 	Този план обаче пораждаше куп проблеми. Атолът Джонсън беше с площ само хиляда и двеста хектара, които трудно можеха да поберат цялото население на Хаваите. А и вероятно някои хора щяха да откажат да се евакуират. Оставаше и въпросът какво да се прави с преместените.
 	Ако някои от хората бяха заразени с ларви, целият цикъл щеше да започне отново. Означаваше ли това, че на островитяните никога няма да бъде позволено да напуснат атола? Дали преместването им нямаше да се окаже доживотна присъда за тях?
 	— Трябва ни по-добро решение — промърмори на себе си Пейнтър, но Кат го чу.
 	— Ще направим всичко по силите си да видим дали има някакви отговори по дирята на Смитсън — каза тя. — А какво става с Грей и хората му?
 	Пейнтър знаеше, че тя се страхува, че другият екип влиза в капан, заложен може би от Аико Хигаши. След изненадващата атака в Талин Кат изглеждаше сигурна, че мисията ѝ в Естония е станала известна на врага благодарение на някой от японското разузнаване.
 	— Засега нямам никакви вести от Грей — с въздишка отвърна Пейнтър. — Но той прекъсна връзката още преди да потеглят към острова. Джейсън се ослушва през цялото време за новини.
 	— Надявам се да е добре, но още повече се надявам да намери нещо там.
 	„Всички се надяваме“.
 	Пейнтър си погледна часовника.
 	— Трябва да затварям. Саймън Райт ме чака. Кажи на Джейсън, когато кацнете в Гданск.
 	— Какво иска уредникът?
 	— Отличен въпрос. Нямам отговор.
 	Пейнтър затвори, прибра телефона и излезе от охранявания вестибюл. Музеят беше отворил преди по-малко от час, така че имаше само няколко групички хора, разглеждащи експонатите. Никой не му обърна внимание, докато излизаше от невзрачната врата.
 	Тръгна към северния вход на Замъка. Саймън го беше помолил да се срещнат в малката, подобна на параклис ниша отляво на входа. Пейнтър беше ходил там много пъти през годините. Изглеждаше напълно подходящо да отдаде почит на човека, който беше основал тази институция на науката, историята и знанията.
 	Саймън го чакаше на прага. Беше с безупречен костюм и стигащата до раменете му бяла коса беше сресана назад, разкривайки тревожните бръчки на челото му. Щом видя Пейнтър, той вдигна ръка.
 	— Благодаря, че ми позволихте отново да отнема от времето ви. Но реших, че може да се окаже важно.
 	— Какво искате да ми покажете?
 	Саймън му даде знак да влезе и застана пред гробницата с ръце на кръста. Пейнтър трябваше да признае, че гледката е наистина впечатляваща. Огромната бяла каменна урна беше положена върху украсен мраморен саркофаг, съдържащ останките на Смитсън.
   
 	— Безброй пъти съм минавал през тази крипта — призна Саймън, — но сега се питам дали Смитсън не се е опитвал да ни каже нещо. Може би е запазил нещо в камък. Нещо, което не би могло да изгори в пожар като дневниците му.
 	— Какво да ни каже?
 	Саймън го погледна.
 	— Какво е скрил в гроба си.
 	Пейнтър се намръщи.
 	— Не разбирам.
 	— Александър Греъм Бел е донесъл от Италия не само костите на Джеймс Смитсън. Година по-късно тук била пренесена и тази монументална крипта. — Саймън я потупа приятелски. — Това е оригиналният му гроб, който някога се е намирал в гробището Сан Бенинго над Генуа в Италия.
 	Пейнтър знаеше това, но не разбираше защо е важно.
 	— Племенникът на Смитсън Хенри Джеймс Хънгърфорд е уредил изграждането на гроба на Смитсън, но символизмът на украсата му си остава загадка. Някои смятат, че Смитсън лично е избрал символите, за да покаже интереса си към класическото познание. Погледнете лъвските лапи, върху които стои урната. Подобни декоративни елементи се откриват в целия античен свят. Гърция, Рим, дори Египет. Лапите би трябвало да представляват сила.
 	— Саймън махна към другите елементи. — Лавровата клонка символизира Дървото на живота. Птицата е душата, издигаща се към рая. Мидената черупка с нейната връзка с морето представя вечността и прераждането.
 	Главният уредник повдигна вежда към Пейнтър.
 	Пейнтър разбра какво намеква.
 	— Смятате, че е сложил мидената черупка, за да покаже, че криптата съдържа нещо, което може да възкръсне, нещо, което е безсмъртно. Вижда ми се доста пресилено, Саймън.
 	— Може би. — Саймън посочи горната част на урната. — Виждате ли шишарката на върха? Тя представлява регенерацията. На мен това ми прилича на обща тема.
 	Пейнтър скръсти ръце на гърдите си. Не беше убеден.
 	Саймън забеляза позата му, усмихна се и насочи вниманието му към украсата под капака на урната.
 	— Обърнете внимание на трите фигури отдясно на мидената черупка в центъра. Отново повтарям, че черупката символизира прераждането.
 	Пейнтър пристъпи напред и погледна символите. По гърба му полазиха студени тръпки. „Как не съм го забелязал досега?“
   
 	До мидената черупка бяха изобразени змия, камък и крилато насекомо.
 	Пейнтър вдигна ръка и прокара пръсти по камъка в средата.
 	— Смятате, че това е онази буца кехлибар. — Погледна змията. — А това влечуго представлява костите на динозавъра в кехлибара. А от другата страна крилатото насекомо…
 	— Повечето смятат, че е нощна пеперуда — каза Саймън. — Тя се ражда от пашкул и символизира живота след смъртта. Но може би символът има двойно значение. Той представлява не само възкръсването, но и изобразява създанията, способни на това чудо.
 	Пейнтър прокара пръсти по редицата символи, сякаш четеше съобщение, оставено с брайлово писмо от основателя на Смитсъновия институт.
 	— Оси, родени от костите на влечуго, попаднало в кехлибар.
 	Саймън отстъпи и отново сложи ръце на кръста си.
 	— Ако той е оставил това предупреждение върху гроба си, това повдига въпроса…
 	— Какво друго е написал тук?
 	Погледът на Пейнтър се плъзна по богатата украса. Възможно ли бе в нея наистина да има някакъв отговор? Ако не лек, то може би някакъв намек къде се е сдобил с артефакта?
 	Той тупна главния уредник по рамото.
 	— Саймън, може и да ви наема.
 	— Благодаря, но моята работа си ми харесва. Особено като се има предвид, че не стрелят по мен, докато я върша.
 	Пейнтър посочи криптата.
 	— Може ли някой от хората ви да направи снимки на гроба от всички страни и да ми ги пратите?
 	— Лично ще го направя още сега.
 	— Благодаря.
 	Пейнтър се обърна и си тръгна. Искаше Кат да види снимките при първа възможност и се молеше те да дадат някаква насока в търсенето ѝ. Искаше също и Грей да ги види, защото той имаше невероятен ум, способен да вижда неща, скрити пред очите ти.
 	За съжаление този план имаше един сериозен проблем.
 	„Къде е Грей, по дяволите?“
 

  23.

 
 	8 май, 02:22
 	Атол Икикауо
 	Докато асансьорът се спускаше в острова, Кен трепереше. Беше само по бански, но не голотата му предизвикваше студените тръпки, а автоматите, насочени към тях. Четирима души, всичките японци, бяха в голямата кабина, вдигнали оръжия към гърдите на пленниците си.
 	Аико стоеше до Кен, също по бански. Грей и Ковалски бяха от двете им страни, само по плувки.
 	След като ги заловиха, ги отведоха на западната страна на острова. Постройките от циментови блокчета и ръждиви метални покриви на Бреговата охрана бяха накацали на ниските възвишения. Постът гледаше към тъмна писта от натрошен корал, минаваща успоредно на бреговата линия. В близкия ѝ край имаше два самолета — един малък и един транспортен.
 	Докато ги водеха към най-голямата сграда на Бреговата охрана, в заливчето долу се появи бял катер. Плъзгаше се на двете си подводни криле, докато не приближи дългия кей, където забави ход.
 	Кен можеше да се досети откъде се връща. Стълбът пушек още закриваше звездите на юг, отбелязвайки онова, което беше останало от рибарския катамаран.
 	След като ги вкараха в една голяма сграда, им взеха цялата екипировка, включително неопрените. Отведоха ги при шахтата, прокарана през бетонните основи. Клетката на товарния асансьор беше голяма колкото гараж. Горната ѝ половина беше от голи решетки.
 	Неспособен да издържи на гледката на черните дула, втренчени в него като очи, Кен се съсредоточи върху скалата, която пълзеше покрай тях, докато се спускаха. Горните пластове представляваха смачкан корал, но сега се спускаха през тъмен базалт. Историята на острова беше записана в геологията му. Родени в далечното минало при вулканични изригвания по средния тихоокеански хребет, островите бавно се бяха изместили на северозапад, избутвани от тектоничните сили. След време се издигнали още по-високо, откривайки кораловото си покритие към слънцето.
 	Кен се опита да почерпи сили от твърдия камък наоколо — но точно тогава асансьорът внезапно спря. Хванат неподготвен, той залитна към Грей, който го хвана за лакътя. Желязната хватка му помогна да запази равновесие.
 	„Може би това е силата, на която трябва да разчитам тук“.
 	Пазачът при асансьора отвори решетъчната врата. Изведоха ги в тунел, прорязан в острова.
 	Докато вървяха напред, Аико огледа прохода.
 	— Използвали са сградите на Бреговата охрана, за да скрият изкопните работи.
 	Говореше спокойно, но явно беше впечатлена.
 	Сърцето на Кен туптеше в гърлото му. Той избърса потта от челото си. Даде си сметка доколко не пасва в тази дръзка група.
 	Тунелът свършваше при кръгла стоманена врата, която беше полуотворена и спокойно можеше да се обърка с вратата на банков трезор. Кен бе последният от групата, който мина през нея. Въпреки обзелия го ужас разкрилата се пред очите му гледка го накара да зяпне.
 	През тъмното езеро минаваше стъклен тунел, осветен от LED крушки по заобления таван. Осветеният комплекс беше като отделен свят. Състоеше се от свързани тунели и помещения, разположени в лабиринт на три нива и приличащи на някаква космическа станция, изгубена в беззвездна пустош.
 	Един от групата им реагира различно.
 	— Прилича ми на „Хабитрейл“ — иронично подхвърли Ковалски. — Само дето ние сме в ролята на тъпите хамстери.
 	— Мърдайте — нареди груб глас зад тях.
 	Докато минаваха през комплекса, Кен видя реда в него. Бяха влезли в средното ниво. Онези над и под тях, изглежда, се състояха от секции, всяка от които имаше в центъра си помещение със стъклен купол. Разположението предполагаше, че работата тук е строго разделена.
 	„Идеално за поддържане на карантина“.
 	Причината за тези предпазни мерки веднага стана ясна. Минаха по страничен тунел, водещ към един от куполите на тяхното ниво. Входът му представляваше въздушен шлюз, но през прозореца се виждаше черната маса, която покриваше всяка повърхност вътре. Тъмни струи се виеха във въздуха.
 	Кен присви очи и забави крачка, за да разгледа по-добре, но го бутнаха да продължи напред.
 	Аико го погледна. Челото ѝ беше сбърчено от тревога.
 	— Аз… мисля, че тези там са само войници. Големите оси на черни и червени ивици. — Той погледна към другите куполи на светещия комплекс. — Може би са разделили рояка на съставните му части, за да ги изучават отделно.
 	Техници в бяло лабораторно облекло бързаха по задачите си по стъклените тунели. Отпред работници със сини комбинезони бутаха натоварени колички към тях и групата трябваше да се долепи до стените на тунела, за да им направи път.
 	— Явно се готвят да се махнат оттук — промърмори Грей, докато количките минаваха покрай тях.
 	Кен се уплаши от онова, което намекваха думите му.
 	„Какво означава това за нас?“
 	След като количките отминаха, ги отведоха в края на тунела, където имаше връзка между трите нива. Стълбата се виеше по спирала нагоре и надолу. Поведоха ги към друго помещение в средата на целия комплекс.
 	Пазачът отпред натисна копче до двойната врата и приближи устни към интеркома. Заговори бързо на японски, но съвсем тихо, и Кен не успя да чуе какво казва.
 	Мъжът се дръпна и двойната врата се плъзна настрани и видяха кръгъл офис около широко бюро от полирано тиково дърво. Зад него имаше библиотечни рафтове, които обграждаха бюрото и човека, който седеше зад него.
 	Непознатият стана. Изглеждаше на не повече от трийсет. Беше с костюм, ушит така, че да подчертава мускулестата му фигура. Очите, черни като късата му коса, се присвиха към тях, като се спираха преценяващо за един дълъг миг поотделно върху всеки.
 	Беше ядосан, което си личеше по двете бръчки на челото му и стиснатите му устни.
 	Изненадващо Аико бе първата, която проговори. Сведе глава и каза:
 	— Коничиуа, Масахиро Ито.
 	Устните на мъжа се стиснаха още по-силно, а бръчките станаха по-дълбоки. Очевидно се беше раздразнил, че се обръщат към него по име. След ясно забележима пауза той се овладя и отговори.
 	— Госпожице Хигаши.
 	— Познавате ли се? — попита Грей и изгледа косо Аико.
 	— Хай. — Тя се поклони по-дълбоко на мъжа и вдигна ръка. — Позволете да ви представя Масахиро Ито, заместник-директор на „Разработка и внедряване“ на лабораториите „Феникусу“.
 	Кен вече беше забелязал златната корпоративна емблема на стената зад бюрото — огнен кръг около стилизирана птица с криле от пламъци. Рубин колкото нокътя на палец служеше за око на митичния феникс, дал името на фармацевтичната компания.
 	— Как е със здравето дядо ви? — попита Аико на японски.
 	Масахиро бавно седна на мястото си и отговори учтиво на официалния танц, присъщ на всички японски бизнесмени — любезното отдаване на почит към родословието на другия.
 	— Добре, благодаря.
 	— Радвам се да го чуя. — Аико отново леко се поклони и завърши краткия ритуал, като мина на английски. Погледна спокойно мъжа и каза: — В такъв случай може би ще ми обясните защо фамилията ви атакува Хавайските острови.
 	Кен трепна от тази безцеремонност.
 	Масахиро не реагира.
 	— Предвид обстоятелствата не мисля, че е нужно да ви давам обяснения. — Погледът му се стрелна към охранителите. — Но всичко върви според плана на дядо ми. С една малка подробност.
 	Очите му се присвиха и се обърнаха към Грей.
 	— Къде е партньорът ти?
 	Грей погледна Ковалски и се престори на озадачен.
 	— До мен.
 	Масахиро отново се изправи и се наведе напред.
 	— Жената… твоята жена. Предателската кисама, която унищожи каге.
 	Ковалски се наведе към Грей и промърмори:
 	— Мисля, че има предвид Сейчан.
 	Грей едва забележимо поклати глава, после се изправи, зарязал всякакво подобие на раболепие. Погледна Масахиро с немигащи студени очи и позволи на гнева да прозвучи в гласа му — и да даде повече тежест на следващата му лъжа.
 	— На Мауи. Поставена под карантина и зле, след като беше заразена от онова, което вие, копелета мръсни, стоварихте върху острова.
 	Масахиро го гледаше и се мъчеше да определи дали казва истината.
 	Екипът не беше успял да избегне засадата, но нощното плуване и дебаркирането на тъмната страна на острова явно беше маскирало истинския им брой.
 	Кен усети искрица надежда.
 	Масахиро седна на мястото си.
 	— В такъв случай може би усилията ми на Мауи не са били тотален провал. Дори непряко действията ми са обрекли жена ти на мизерна и болезнена смърт.
 	На Грей не му се наложи да се престори на разтревожен от тази новина.
 	— Пленникът лъже — произнесе студен глас зад него.
 	Кен се обърна и видя една поразителна фигура да прекрачва прага, съпровождана от въоръжени мъже. Жената имаше снежнобяла коса, само един нюанс по-светла от бледата ѝ кожа. Изпъкваща черна татуировка заемаше половината ѝ лице — счупена половина на колело.
 	Пронизващи леденосини очи огледаха стаята и се спряха върху Грей.
 	Цялото му тяло се напрегна, сякаш се готвеше да се хвърли върху нея.
 	Беше я познал.
 	 
 	 
 	14:34
 	„Валя Михайлова…“
 	Грей стисна юмруци. След миналогодишните събития в Африка беше разбрал, че тази призрачна убийца още е жива. Тя дори бе проявила дързостта да остави бяла роза с едно черно листенце на гроба на брата си близнак.
 	Грей впери поглед в черното колело върху половината ѝ лице — Коловрат, езически соларен символ на славяните. Но на нейната буза беше изрисувана само половината му — другата половина беше на лицето на брат ѝ. Миналата година Антон беше умрял в Арктика, далече от сестра си. От припламващия в очите ѝ огън Грей разбра, че тя обвинява него за смъртта на брат си.
 	Тя заговори на Масахиро, без да откъсва поглед от Грей.
 	— Жената не беше на лодката. Претърсихме я изцяло.
 	До вратата с отпуснати рамене и начумерени лица стояха две познати фигури — Макайо и Туа, братовчедите на Палу.
 	Грей изпита известно облекчение. Макар да не бяха в безопасност, двамата братя поне бяха все още живи. Валя явно беше нападнала катамарана и го бе взривила, след като беше пленила братовчедите на Палу.
 	Масахиро се намръщи презрително.
 	— Значи може наистина да е останала на Мауи.
 	— Не — твърдо отвърна Валя. — Тя е на острова. Някъде.
 	— Не можеш да си сигурна…
 	— Тук е — прекъсна го Валя и го изгледа, след което посочи Грей. — И той ще ни каже къде е.
 	Масахиро изглеждаше изпълнен със съмнение и раздразнен едновременно. Очевидно отношенията между тези двамата не бяха от най-сърдечните.
 	— Какво значение има? Напускаме острова след четирийсет минути и ще унищожим всичко след себе си.
 	— Има, защото дядо ви, джонин Ито, ще иска да знае, че тя е мъртва. Особено след предишния ви провал.
 	Тя замълча за момент, после се обърна към Грей.
 	— А и четирийсет минути са ми повече от достатъчни да го пречупя.
 	В отговор Грей се напрегна още повече.
 	„Пробвай“.
 	Тя прие мълчаливото предизвикателство, обърна се към мъжете зад себе си и посочи братовчедите на Палу.
 	— Отведете ги, където ви казах. Но ни трябва още някой. Някой, който да го направи по-податлив. — Тя се обърна и погледна Аико. — Може би жена…
 	Масахиро се изправи.
 	— Не. Според дядо ми госпожица Хигаши не бива да бъде наранявана. Тя беше полезна и може да послужи отново.
 	Грей погледна Аико.
 	„Какво искаше да каже с това?“
 	Лицето на Аико остана безизразно както към заплахата на Валя, така и към инсинуацията на Масахиро.
 	— Тогава цивилен. — Валя кимна към Кен. — Някой, който е напълно невинен.
 	— Пак не. — Масахиро заобиколи бюрото си. — По време на кратката си работа върху осите професор Мацуи постигна много повече от всеки друг учен. Дядо ми дори смята, че името одокуро, което даде на вида, е вдъхновяващо и ни връща към нашата митология и наследство. — Обърна се към Кен. — Джонин Ито смята, че ако бъде убеден подобаващо, може да се присъедини към нас.
 	Ако се съдеше по ужасената физиономия на професора, това беше малко вероятно.
 	— В такъв случай съм оставена без особен избор. — Валя се обърна към единствения останал член на екипа. — Отведете го.
 	Ковалски изстена, но едно смушкване с дуло в ребрата го накара да тръгне неохотно към изхода.
 	Грей пристъпи напред.
 	— Къде ги водите?
 	Устните на Валя се извиха и зъбите ѝ лъснаха — нейната версия на усмивка.
 	— Да проверим колко силна е волята ти. — Тя се обърна и тръгна към вратата. — И стомахът ти.
 	 
 	 
 	02:58
 	Кен и Аико тръгнаха след Грей по стъпалата. Следваха ги двама охранители с насочени към тях автомати. Бледата жена водеше, съпровождана от двамата си въоръжени охранители.
 	Масахиро Ито вървеше до нея. Движенията му бяха сковани и изпълнени с нетърпение. Погледна два пъти часовника си, докато се изкачваха към горното ниво на лабораторния комплекс.
 	Щом стигнаха там, ги отведоха в една от четирите секции. Двама мъже с бели лабораторни престилки забелязаха приближаването им и завиха по страничен тунел, за да не им се пречкат. И двамата бяха свели поглед, но единият хвърли поглед през рамо към мястото, накъдето вървяха и където най-вероятно щяха да бъдат отведени Ковалски и братовчедите на Палу.
 	Кен видя уплашеното му лице.
 	„Това никак не е добре“.
 	След още една пресечка на тунели стигнаха до стъклена стена, гледаща към малка метална стая. Към пода бяха закрепени вериги. Охранителите сложиха белезници на тримата пленници и ги вкараха вътре.
 	На лицата на Макайо и Туа беше изписан ужас. Ковалски гледаше навъсено изпод черните си вежди, сякаш му се искаше да фрасне наистина здраво някого. За съжаление, той се взираше през стъклото към Грей, сякаш обвиняваше партньора си за положението, в което се намираше.
 	Валя се обърна към Грей.
 	— Ще ти дам три шанса да разкриеш къде се крие жена ти. Това е първият. Преди нещата да загрубеят. Съдействай и смъртта на приятелите ти може да бъде бърза и милостива.
 	Лицето на Грей остана безизразно, но в очите му проблесна едва сдържана ярост.
 	Валя сви рамене.
 	— Така да бъде.
 	След като тримата бяха оковани, тя почука по стъклото. Охранителите побързаха да излязат от стаята в тунела, затвориха вратата зад себе си и завъртяха заключващия механизъм, подобен на люка на подводница.
 	Кен погледна перфорирания метален под, върху който бяха стъпили босите крака на пленниците, и си представи как през тях се надига морска вода.
 	„Нима ще ги удавят?“
 	Вместо това някакво движение привлече вниманието му към отсрещната стена. До ниския люк без прозорци покрай пода се появиха отвори.
 	От тях потече тъмен поток и изпълни запечатаното помещение.
 	Не вода заплашваше пленниците.
 	Кен осъзна, че стаичката явно е свързана с някоя от опитните зали със стъклени куполи. Само че съседното помещение не съдържаше войници с техните мъчителни жила.
 	А нещо много по-лошо.
 	Всяка от осите, нахлули в стаята, беше без крила и с размери колкото орехче. Макар и малки, те компенсираха с броя си — както и със силата на яките си челюсти.
 	В лабораторията си в Киото Кен беше виждал на какво са способни тези създания, когато им се даде плъх.
 	„Не мога да гледам това“.
 	Искаше да се дръпне от стъклото, но в гърба му се опря автомат и го задържа на място.
 	Грей забеляза тревогата му и го погледна за някакво обяснение.
 	Кен не можеше да говори. Ордата изпълни съседната стая и запъпли по пода. След това продължи по краищата на помещението. Кен разпозна това поведение — осите обкръжаваха жертвата си, за да не ѝ позволят да избяга.
 	Валя вдигна два пръста към Грей.
 	— Това е вторият ти шанс да проговориш.
 	Грей не ѝ обърна внимание. Продължаваше да гледа Кен.
 	— Какви са тези?
 	Кен преглътна с мъка.
 	— Жътвари.
 	 
 	 
 	Жътвар



 	 
 	Бяха наистина те.
 	Малкият работник се блъскаше с останалите. Дългите им антени се преплитаха. Безброй крака се търкаха едни в други и бе невъзможно да се определи къде свършва индивидът и къде започва ордата.
 	Телата им бяха покрити с мънички власинки, които засилваха връзката им. За повечето в рояка те служеха само за събиране на полен. За ордата власинките отдавна се бяха превърнали в средство за общуване. При докосванията им през телата непрекъснато се предаваха химикали и феромони, превръщайки отделните индивиди в част от цялото.
 	Фино настроените сетива на насекомите засякоха наличието на плячка. Откритието беше усилено хилядократно от останалите от ордата. Хормоните реагираха, като задействаха яките мускули около острите челюсти.
 	Жлезата зад очите отдели в устите им мазна капчица, съдържаща паралитичното съединение 2-хепатнон. За съжаление отровата от една капка можеше да извади от строя само гъсеница или дребно насекомо, но когато работеше заедно, съчетавайки силите си, ордата беше в състояние да повали много по-едра жертва.
 	Освен това слюнката им съдържаше силни смилателни ензими, способни да размекнат и най-твърдите тъкани. Това беше черта, развила се по времето, когато храната им беше покрита с броня.
 	Водена от поведение, запечатано в генетичния ѝ код, ордата се раздели на две щипци, които да обкръжат жертвата.
 	През цялото време продължаваха да събират информация за храната си, като най-вече преценяваха нивото на заплаха. Но нямаше от какво да се страхуват. Телата им бяха защитени от твърди черупки, проектирани много отдавна да издържат на невероятни сили, като смазващите стъпки на древните гиганти. Преценките за риска бяха събрани и споделени за секунди.
 	Започна да се изгражда решение, преценките се превръщаха в инструкции.
 	Мишените бяха избрани и разпределени.
 	Накрая няколко групи от ордата защракаха силно със задните си крака. Останалите се включиха в този хор. Това беше сигнал за готовност и средство, с което ордата можеше да анализира по-пълно качеството на храната пред нея.
 	Звуците се отразяваха и се връщаха с допълнителни подробности.
 	Отначало само форма и размери.
   
 	Но след като се засили от големия им брой, какофонията успя да проникне през външните повърхности на жертвите, за да разкрие пиршеството вътре.
   
 	Около твърдата кост се свиваха и отпускаха мускули, изпомпваше се кръв, виеха се черва. Електрически заряд минаваше през всичко това, най-силен в черепа.
 	При вида на тази плячка гладът на ордата пламна и запали желанието да разкъсат жертвата, да не оставят след себе си нищо освен кости. Ненаситното кресчендо се натрупваше, докато не стана неустоимо.
 	Като един ордата се нахвърли върху лакомството.
 	Нищо нямаше да я спре.
 	Нищо не можеше да я спре.
 

  IV. Насрещно течение

 Σ

 
 

  24.

 
 	8 май, 16:00
 	Гданск, Полша
 	Един мъж в окови стоеше във вътрешния двор.
 	— Е, това едва ли може да се нарече добър знак — сухо подметна Монк, докато приближаваха затворника.
 	Кат не се връзваше особено на поличби и други такива, но предвид случилото се в Талин беше нащрек.
 	Пред тях затворникът се хилеше, докато спътникът му го снимаше — и двамата бяха туристи, дошли да разгледат Историческия музей на Гданск, посветен най-вече на средновековния период на града. Музеят заемаше комплекс готически сгради от четиринайсети век. По онова време мястото служело като градски затвор и тук се беше издигал позорният стълб. В една от кулите все още имаше непокътнати затворнически килии, в които в цялата им кървава слава бяха изложени стари средства за изтезания.
 	Но не те бяха целта на групата.
 	Зад историческия двор, украсен с окови и висящи вериги, се издигаха петте етажа на музея, посветени на т.нар. „злато на Балтика“. Над заострена готическа арка имаше надпис MUZEUM BURSZTYNU.
 	— Музей на кехлибара — преведе Елена, докато вървяха към входа. Зяпнала нагоре, тя се препъна в едно паве, но Сам успя да я подхване за лакътя.
 	След като кацнаха в Гданск, ентомологът почти не се отделяше от нея. Елена изглеждаше доста поразклатена от въздействието на упойката при опита за отвличане и Сам се навърташе около нея, особено докато вървяха по живописната Дълга улица, която минаваше между редици високи исторически сгради.
 	Кат също си отваряше очите на четири, докато вървяха — не за Елена, а за всичко останало. Улицата беше пълна с туристи, което я караше да изпитва безпокойство. Старите къщи от двете страни на улицата бяха превърнати в магазини, бутикови хотели и кафенета, а много от мазетата бяха бижутерии или галерии, специализирани в „златото“ на града, постоянно напомняне за някогашната слава на Гданск като кехлибарената столица на света.
 	След като платиха на входа, Кат поведе групата по стръмно стълбище към самия музей. На първия етаж множество осветени витрини показваха изделия от кехлибар. Докато минаваха през изложбата, вниманието на Кат се раздвояваше между оглеждането за евентуални заплахи и зяпане на чудесата зад стъклата. Дърво с кехлибарени листа се издигаше сред пейзаж с цветя, изработени от същия материал. Средновековен кораб, изваян от вкаменена смола, беше вдигнал кехлибарени платна. Фенери с полирани сенници светеха във витрините, подсилвайки златистото сияние на помещението.
 	Елена спря пред една витрина, в която имаше яйце на Фаберже, изработено от кехлибар и поставено на въртяща се стойка. Златният му връх имаше панти и беше отворен, разкривайки полирана кехлибарена сфера.
 	— Прекрасно е — промълви тя и вдигна очилата си, за да го разгледа по-добре.
 	Сам се наведе до нея.
 	— Сигурно струва колкото кралски откуп.
 	Елена го побутна с рамо.
 	— По-прав си, отколкото предполагаш. Обзалагам се, че това яйце, подарък от руските царе, представлява индустриалните връзки с Русия, където се е добивала по-голямата част от кехлибара — както в миналото, така и днес.
 	— И накъдето се бил запътил Джеймс Смитсън при обиколката си из континента — посочи Сам.
 	„Докато не бил спрян“ — помисли си Кат.
 	Елена кимна.
 	— Руснаците добивали кехлибар най-вече в Калининградска област, наречена в миналото Кьонигсберг, или Кралската планина.
 	Сам се изправи и разтърка тила си.
 	— Значи това яйце наистина има кралска история.
 	— История, която е много по-стара от руските царе. — Елена присви очи към малката полирана сфера в яйцето. — Ако се вгледате по-внимателно, ще видите в кехлибара мушица. — Тя се изправи и погледна останалите. — Сякаш кехлибарът от този район е запазил цялата история на земята. Културна, политическа и дори биологична.
 	— И за голямо нещастие за Хаваите — добави Монк — може би е запазил прекалено много.
 	Думите му накараха Кат да си погледне часовника.
 	— Трябва да вървим. — И ги насочи към тясно стълбище, водещо на следващия етаж. — Насам.
 	Преди да потеглят от Талин, Кат се беше свързала с директора на музея. Използва същата история като преди — че екипът ѝ се опитва да възстанови изгубената колекция от минерали на Джеймс Смитсън, започвайки от особено голямо парче кехлибар, добито в този район. Директорът с радост предложи помощта си, особено когато чу, че член на екипа е и главният библиотекар на Библиотеката на Конгреса.
 	Кат можеше само да се надява сътрудничеството му да не приключи така трагично, както беше за директор Там. Когато заминаха, той беше излязъл от операционната, но състоянието му си оставаше критично. Дъщеря му Лара бдеше до леглото му.
 	Сега Кат изкачваше стълбите, измъчвана от чувство за вина. Мразеше да излага други хора на опасност, но положението на Хаваите се влошаваше с всеки час, милиони бяха заплашени и тя нямаше избор.
 	Стигнаха следващия етаж, посветен на историята на кехлибара. На тухлената стена вдясно беше окачена голяма средновековна карта, която показваше историческия търговски маршрут по балтийското крайбрежие от Санкт Петербург до Гданск и на юг през Полша до Италия — подобен на онзи, който им беше показала Лара.
 	Пътят на кехлибара.
 	Някъде по него Смитсън се беше сдобил със своя артефакт.
 	„Но къде?“
 	— Скъпа — обади се Монк до нея, — мисля, че онзи човек се опитва да привлече вниманието ти.
 	В другия край на залата стоеше и им махаше дребен мъж с костюм, който изглеждаше твърде тесен за кръглото му шкембе. Това беше директорът на музея. Стоеше зад кадифено въже, което препречваше входа към следващото помещение. Очевидно беше познал Елена Делгадо. Това се потвърди, когато ги повика.
 	— Доктор Делгадо, каква чест!
 	Малкото туристи в залата се обърнаха към него, после към групата им.
 	Кат сподави стона си. Беше помолила директора да държи посещението им в тайна, но очевидно думите ѝ бяха попаднали в глухи уши. Тя поведе групата към него, а той повдигна въжето, за да им направи път.
 	— Какво удоволствие — ентусиазирано възкликна директорът. — Какво истинско удоволствие главният библиотекар на Библиотеката на Конгреса да посети нашия скромен музей.
 	Елена изобщо не се смути от професионалното му обожание. Усмихна му се топло и стисна ръката му.
 	— Благодаря ви, директор Боско. Оценяваме вашата помощ… и дискретност.
 	Наблегна на думата, като в същото време погледна извинително Кат.
 	Директорът закима енергично.
 	— Oczywiście… разбира се. Заповядайте вътре, където ще можем да обсъдим това насаме.
 	Последваха Боско в съседната зала. Помещението беше разделено с паравани и няколко витрини бяха празни. Изглежда, залата се подготвяше за нова изложба.
 	Директорът ги поведе към задната стена. Мястото не се виждаше от входа, но пък и не можеше да се каже, че са останали „насаме“.
 	На масата бяха разхвърляни няколко предмета, всичките от кехлибар.
 	— Събрах ги, защото може би биха могли да ви помогнат в проучването — каза Боско. — Надявам се да не съм си позволил твърде много.
 	— В никакъв случай — увери го Елена.
 	Кат се намръщи на колекцията. Не виждаше никакви документи, дневници или книги.
 	— Успяхте ли да намерите някакви сведения за пребиваването на Джеймс Смитсън във вашия град?
 	Боско сви устни и поклати глава.
 	— Уви, не. Претърсихме всички архиви за времето, когато Джеймс Смитсън се е качил на кораба за Талин. — Тъжната му физиономия бързо се смени с обичайния му ентусиазъм. — Но може би ако имаме малко повече време, ще успеем да намерим някаква информация.
 	„Повече време“ не беше лукс, който можеха да си позволят.
 	Кат започна да подозира, че губят ценно време.
 	— Вижте това — каза Сам и се наведе над един от предметите на масата. — Изумително е.
 	Всички се приближиха. Над парче кехлибар с размерите на юмрук беше поставена лупа. Кехлибарът беше осветен отдолу и полиран, за да разкрива по-ясно онова, което се намираше вътре.
 	Елена погледна през лупата.
 	— Това е гущер.
 	— Малък научен куриоз от колекцията ни — каза Боско и изпъчи гордо гърди. — Рядко е да се види подобно създание запазено така добре, от върха на опашката до муцуната.
 	За Кат експонатът беше ясно напомняне за онова, което търсеха. Това очевидно не беше останало незабелязано за директора.
 	— Когато описахте артефакта, придобит от господин Смитсън — голямо парче кехлибар с костите на някакво древно влечуго, — нямаше как да не се сетя за този експонат. — Той повдигна вежди. — И може би за начин да ви помогна в откриването на източника му.
 	— В какъв смисъл? — попита Кат.
 	Боско махна към запечатания в кехлибара гущер.
 	— Този малък приятел е на трийсет и два милиона години, каквато в общи линии е възрастта на кехлибара, откриван в този район. Находищата в Русия и по бреговете на Балтийско море са доста млади. Формирали са се през терциера, преди трийсет до петдесет милиона години. Всъщност, макар да изглежда твърд като камък, нашият кехлибар все още не е напълно оформен.
 	Монк огледа колекцията на масата.
 	— Искате да кажете, че това нещо още се втвърдява?
 	— Точно така. — Боско се усмихна широко и бузите му порозовяха още повече. — Именно затова знам, че артефактът на господин Смитсън не е от балтийското крайбрежие.
 	Отчаянието отново затисна плещите на Кат.
 	„Нима от самото начало сме следвали погрешна следа?“
 	— За наистина древен кехлибар трябва да потърсите другаде — продължи Боско. — Находища, или така наречените депозити, пръснати по целия свят. Като онези във вашата страна или в Испания, където може да се намери кехлибар на възраст двеста милиона години.
 	— Но какво означава това? — попита Кат. Въпросът ѝ се получи малко рязък — започваше да губи търпение.
 	Директорът забеляза тона ѝ и укроти донякъде естествения си ентусиазъм.
 	— Да, извинете. В обаждането си споменахте, че се смята, че костите в артефакта принадлежат на малък динозавър.
 	— Точно така.
 	— В такъв случай Джеймс Смитсън би трябвало да се е сдобил с образец от много стар депозит. Ако приемем, че създанието е от края на кредния период, малко преди измирането на динозаврите, то кехлибарът пак би трябвало да е на възраст между осемдесет и сто милиона години. Това е два пъти повече от възрастта на кехлибара, който ще намерите около Балтийско море.
 	Кат си представи средновековната карта на света в съседната зала.
 	— Значи артефактът не може да е бил открит някъде по Пътя на кехлибара?
 	Монк изруга под нос и започна да човърка китката на резервната си протеза. От опит винаги носеше със себе си втора, която държеше в самолета. Това беше нервен жест, сякаш се опитваше да свикне с нови обувки.
 	— Нямах предвид това — поправи я Боско. — А само, че не е от нашето крайбрежие. Но в миналото е съществувало праисторическо море, наречено Тетида, което е покривало цяла Южна Полша. Горите по бреговете му са били източник на смола, която по-късно се е превърнала в кехлибар.
 	Сега Кат разбра логиката му.
 	— Значи колкото по на юг отиваме, толкова по-стар става кехлибарът. — Тя си представи отново картата.
 	Директорът отново се оживи.
 	— Достатъчно стар, за да може да съдържа костите на динозавър.
 	„Но откъде точно?“
 	— Вероятно се питате къде може да е намерен артефактът — каза Боско, сякаш прочел мислите ѝ. Директорът очевидно имаше по-остър ум, отколкото предполагаше клоунският му ентусиазъм. Той отиде до масата. — Тук съм подредил нашите образци от най-стария до най-младия. Обърнете внимание как кехлибарът потъмнява с възрастта и накрая придобива наситен червеникавокафяв цвят. По-голямата част от най-стария кехлибар се открива в синята земя.
 	— Синя земя ли? — Монк се намръщи.
 	— Научният термин е морски глауконитен пясък. В общи линии пясъчник, който се формира по краищата на оттеглящи се морета.
 	Монк кимна.
 	— Както при пресъхването на морето Тетида.
 	— Именно. Така че най-старите и дълбоки депозити синя земя се откриват в Южна Полша.
 	— Район, през който минава Пътят на кехлибара — каза Кат.
 	Изведнъж ѝ се прииска да разгледа по-внимателно онази карта. Нещо я човъркаше, но не можеше да каже какво точно.
 	Усмивката на Боско стана лукава.
 	— Точно затова си позволих също и…
 	Силен трясък го прекъсна и накара всички да подскочат и да се обърнат към входа на помещението. Една от металните стойки, на които беше завързано кадифеното въже, беше паднала. Чуваха се забързани стъпки, които приближаваха.
 	Кат посегна към оръжието под якето си.
 	 
 	 
 	16:20
 	Докато Монк и Кат едновременно вадеха пистолетите си и ги насочваха към входа, Елена отстъпи към масата. Сам застана до нея.
 	Директорът изглеждаше ужасен при вида на оръжията, но след миг се окопити и вдигна ръка.
 	— Не стреляйте. Точно за това се канех да ви разкажа.
 	Иззад един параван забързано излезе висок, леко прегърбен мъж. Дългото му палто висеше като наметало на кокалестите му рамене. Притискаше към гърдите си износена кожена чанта. Макар че вероятно бе на четирийсет и няколко, изпитото му лице го караше да изглежда много по-стар. Не се смути от вдигнатите оръжия: изражението му само стана по-навъсено, сякаш беше очаквал да попадне в засада.
 	— Това е доктор Дамян Сласки — представи го Боско и застана между новодошлия и оръжията. — Колега. От Музея на кехлибара, който отвориха неотдавна в Краков. Той вече беше тук, когато се обадихте, за да вземе някои експонати за изложба, посветена на кехлибареното бижутерство през осемнайсети век.
 	— Колко музеи на кехлибара има? — промърмори под нос Монк.
 	Боско прие въпроса му съвсем сериозно.
 	— Един в Копенхаген, един в Доминиканската република и разбира се, в Калининград на север.
 	— Да не забравяме и музея Паланга в Литва — добави Сласки, след което сви пренебрежително рамене. — Но той е просто подразделение на Музея на изкуствата на Литва.
 	Кат хвърли изпепеляващ поглед на Монк, задето е разсеял домакините, и се опита да върне разговора към темата.
 	— Директор Боско, предполагам, че сте потърсили помощта на доктор Сласки.
 	— Да, да, точно така. Ако търсите находища на стар кехлибар, тоест на възраст стотици милиони години, моят приятел Дамян е най-добрият ви източник.
 	Боско се надигна на пръсти и тупна Сласки по рамото, а той само въздъхна в отговор. Бяха странна двойка. Единият дребен, другият висок. Единият закръглен, другият слаб като клечка. Но най-големите противоположности явно бяха характерите им. Изпълненият с ентусиазъм и енергия Боско изглеждаше неспособен да се намръщи, докато устните на Сласки сякаш бяха вечно нацупени.
 	Въпреки това Елена долавяше, че между двамата има истинско приятелство, нещо повече от професионални отношения.
 	— Дамян оглавява изследователската лаборатория в музея си — ентусиазирано започна Боско. — Тя е оборудвана с единствения в Краков спектрометър за анализ на автентичността на кехлибарени артефакти. Специалността му е в датирането на кехлибара. Няма по-добър от него.
 	Боско се ухили на колегата си, който само сви рамене, сякаш признаваше истината на похвалата, но не изпитваше особено удоволствие от нея.
 	— Краков е близо до южната граница на Полша — обясни Боско. — Там ще намерите много стари пластове синя земя, отложени при оттеглянето на Тетида. И точно там в редки случаи се откриват депозити древен кехлибар.
 	— Колко „редки“? — попита Кат.
 	Елена разбираше важността на въпроса ѝ. Ако депозитите бяха малко, това можеше да им помогне да стеснят търсенето.
 	— Събрал съм в компютъра си повечето от тези открития, минали и настоящи — отговори д-р Сласки. — Проектът стана възможен единствено благодарение на един исторически музей близо до Краков, който има богата картографска колекция. Прекарах много месеци в изучаването ѝ. Някои от картите са още от четиринайсети век и показват местата на стари кехлибарени депозити.
 	— Ако споделите какво сте научили — каза Кат, — това много ще ни помогне за откриването на мястото, от което Джеймс Смитсън се е сдобил с артефакта си.
 	— Или поне ще ограничим мястото на търсене — добави Елена.
 	— Не съм сигурен, че това ще ви помогне — каза Сласки. — Регистрирах повече от триста обекта в Южна Полша.
 	Кат трепна, но отказа да се предаде.
 	— Може би ако намалим параметрите на търсенето до времето, по което Смитсън е пътувал по Пътя на кехлибара, бихме могли да…
 	Киселият доктор поклати глава.
 	— Не е необходимо да си правим труда. Нахълтах така тук, защото мисля, че знам къде господин Смитсън може да е открил своя образец.
 	Кат примигна изненадано.
 	— Как?
 	Боско плесна с ръце.
 	— Нали ви казах, че Дамян е вашият човек!
 	 
 	 
 	16:32
 	— Какво гледам? — попита Кат.
 	Мъчеше се да разбере как това може да има нещо общо с твърдението на Сласки отпреди малко. Групата се беше събрала около лаптопа, който докторът беше извадил от кожената чанта и бе сложил на масата. Изображението на екрана приличаше на много стара карта.
   
 	— Това е от картографската колекция на музея. Картата е начертана от Вилем Хондиус през 1645 година, но се смята, че е съставена на базата на по-ранния труд на картографа Марсин Герман.
 	— Да — каза Кат, която остро усещаше минаването на всяка следваща минута, — но с какво е важна тя?
 	— Това е една от картите, въз основа на които съставих компилацията си. Тук са отбелязани два източника на кехлибар. Но не те са причината да ви я покажа. — Сласки я погледна. — Трябва да разберете, че източниците на кехлибар в Южна Полша са редки, сравнително малки и пръснати на голяма територия. Така че там няма мини, добиващи единствено кехлибар. Откритията там са редки и напълно случайни.
 	Приведеният над лаптопа Монк се изправи.
 	— Искате да кажете, че депозитите се откриват при добив на други полезни изкопаеми.
 	— Което отговаря на историята от дневника на Арчибалд Маклийш — добави Кат. — На няколко питиета с един геолог Смитсън казал, че някакви миньори случайно попаднали на богата жила кехлибар.
 	Спести им останалата част от разказа за нещото, отприщено в онази мина. Ужасна болест, пренасяна от жилещи насекоми.
 	„Родени направо от костите на скалата“, както заявил Смитсън.
 	Кат подозираше какво всъщност се е случило, когато миньорите са разбили праисторическите кости в кехлибара, кости, пълни с криптобиологични цисти на одокуро. Попаднали отново на въздух, спорите били вдишани или погълнати от работниците. След което те се превърнали буквално в ходещи мъртъвци, а излюпените ларви ги изяждали отвътре, докато накрая възрастните оси излезли от труповете им.
 	„Нищо чудно, че са взривили тунелите заедно с работниците и после са запечатали всичко“.
 	Разбира се, Сласки нямаше представа за всичко това, но и той беше стигнал до свое заключение.
 	— Вече бях предположил, че кехлибареният депозит е бил случайна находка във вече съществуваща мина. По времето на Джеймс Смитсън минното дело в Полша е било доста развито. Добивали мед, сяра, сребро. Но в Южна Полша най-големият добив бил на каменна сол. — Той посочи картата на екрана. — Като тази мина, отбелязана от Хондиус. Той дори направил скица на мината под картата, за да покаже огромните мащаби на предприятието.
 	— Коя мина е това? — попита Елена, докато се взираше през очилата си в рисунката в долната част на екрана.
 	— Една от най-прочутите в Полша. Солната мина Величка. Била открита през тринайсети век и продължи да работи до две хиляди и седма година, след което ЮНЕСКО я обяви за част от Световното културно наследство.
 	Монк се намръщи.
 	— Защо на една стара мина е оказана подобна чест?
 	— О, трябва да я посетите — развълнувано се намеси Боско. — Истинско чудо е. През вековете поколенията миньори са изваяли в подземните зали пищни украси, повечето с религиозен характер, тъй като са се уповавали на Бог да запази живота им.
 	— От векове тези украси са привличали безброй посетители във Величка — каза Сласки и в гласа му този път се долови гордост. — Прочутият астроном Николай Коперник е посетил мината през шестнайсети век. Полският композитор Фредерик Шопен е бил там през деветнайсети век. По-наскоро неколцина американски президенти са посетили обекта, както и сегашният папа.
 	Кат започна да се досеща за произхода на твърдението на Сласки от по-рано.
 	— Подобна известност със сигурност би привлякла вниманието на геолог, пътуващ по минаващия недалеч Път на кехлибара.
 	— Как би могъл да устои на изкушението? — отвърна Сласки и на лицето му се появи някакво подобие на усмивка. — Именно затова се обадих в мината и ги помолих да проверят списъците на посетителите от времето, когато Джеймс Смитсън е бил в района.
 	— И открили ли са името му? — попита Монк.
 	Сласки кимна.
 	Кат погледна картата на екрана на лаптопа.
 	— И според източниците в тази мина е откриван кехлибар.
 	— Точно така. В солните пластове понякога се откриват кехлибарени депозити.
 	Кат почувства, че приближават целта си.
 	Сам прочисти гърлото си. Като ентомолог той едва ли би могъл да допринесе особено за историческата дискусия, но ако се съдеше по набръчканото му чело, нещо го човъркаше.
 	— Какво има? — попита го Кат.
 	— Спомних си нещо от бележките на професор Мацуи относно… — Той млъкна и погледна към двамата поляци. Очевидно не искаше да говори прекалено открито пред тях.
 	Времето изтичаше и на Кат ѝ се искаше да загърби тези предпазни мерки, но все пак го отведе настрани.
 	— Какво? — тихо попита тя.
 	— Професор Мацуи приписва изумителните свойства на осите да оцеляват на генетични характеристики, които са заели от други насекоми, тоест вероятно онова, което описва като „тъмната материя на живота“, онези възкръсващи микроби, способни да се съживят след стотици милиони години спящо състояние.
 	Кат смътно си спомни тези предположения.
 	— И какво по-точно?
 	— Професор Мацуи е приложил списък на тези Лазарови микроби в бележките си. Natronobacterium, Virgibacillus, Halorubacterium, Oceanobacillus. Всички те са били открити в кристални формации. При това не в какви да е. А в един и същи тип кристали.
 	Кат не си спомняше подробностите, но можеше да се досети. Погледна към картата на екрана.
 	— Солни.
 	Сам кимна.
 	— Може би близостта на осите до тези соленолюбиви бацили е довела до заразяването им с тях. И с времето част от генетичния код на микробите е била възприета в генома на осите, давайки им дара на криптобиозата.
 	„Или живот след смъртта“.
 	— Ако наистина е така, това потвърждава, че сме на прав път. — Тя си погледна часовника. — Има само един начин да разберем.
 	Докато събираше хората си, Сласки пристъпи напред.
 	— Смятах днес да се връщам в Краков. Бих могъл да дойда с вас.
 	На Кат ѝ се прииска да откаже, понеже си спомни процеждащата се между пръстите ѝ кръв, докато се опитваше да запази живота на директора Там. Сласки обаче беше настоятелен.
 	— Запознат съм както с мината, така и с работещите там. Със сигурност ще успея да ги убедя да ви сътрудничат.
 	„Времето изтича. Как бих могла да откажа подобно предложение?“
 	Тя погледна Монк. Той изглеждаше разтревожен като нея, но накрая сви рамене — беше стигнал до същото заключение.
 	— Благодаря, доктор Сласки. Оценяваме помощта ви.
 	След като благодариха и на директор Боско, излязоха от музея и отново тръгнаха по Дългата улица покрай бутици и кафенета.
 	Кат стигна до друго заключение и го сподели със съпруга си.
 	— Мисля, че дължа извинение на Аико Хигаши.
 	— Изглежда, че да — съгласи се Монк.
 	Преди да заминат от Талин Кат беше помолила Пейнтър да пусне фалшива следа и да каже на японското разузнаване, че групата им тръгва към Санкт Петербург. Стратегията да се насочат към северния край на Пътя на кехлибара изглеждаше логична и би трябвало да е убедителна. Ако имаше изтичане на информация от Япония, противникът щеше да ги търси някъде в Северна Русия.
 	Това обаче не бе станало.
 	— Колко са? — попита тя.
 	— Преброих петима.
 	Следяха ги.
 	Кат продължи напред, готова за действие, ако врагът предприеме нещо, но ако се съдеше по начина на следене, това изглеждаше малко вероятно. Който и да ги бе взел на прицел, явно си беше научил урока от провала в Талин и сега се задоволяваше само да ги следва и да се опита да научи какво знаят.
 	Кат прецени дали да се отърват от опашката, или просто да остави другите в неведение. И двете тактики си имаха своите преимущества и недостатъци.
 	В момента я тормозеше един по-сериозен въпрос.
 	„Откъде са разбрали, че сме в Гданск?“
 	Заключението можеше да е само едно.
 	Или във Вашингтон, или тук…
 	„Сред нас има предател“.
 

  25.

 
 	8 май, 03:33
 	Атол Икикауо
 	Грей гледаше безпомощно как черната вълна обкръжава тримата оковани мъже. Беше стиснал зъби толкова силно, че челюстта го болеше. Не можеше да направи нищо, за да спре онова, което предстоеше.
 	Описателното име, дадено от професор Мацуи на този вариант оса от рояка — безкрило месоядно, което беше нарекъл „жътвар“ — предсказваше участта на тримата.
 	Вътре в стаичката един дързък мършояд се откъсна от пълчищата свои другари и се насочи към пръстите на Ковалски. С оковани ръце той можеше само да се опитва да смачка заплахата. Ковалски стовари пета върху насекомото и лицето му се изкриви от отвращение. Устните му се размърдаха: произнасяха ругатня, която остана нечута през дебелото стъкло.
 	Ковалски вдигна крак да огледа нанесените поражения. Такива нямаше. Подобното на танк тяло на осата беше издържало на атаката. Жътварят скочи нагоре, кацна на широкото стъпало и забърза по косматия глезен.
 	Заби се там.
 	Ковалски се опита да го махне с другия си крак, но гадината не помръдваше.
 	После гримасата му се превърна в шокирано безмълвно ахване.
 	Грей си представи как острите като бръснач челюсти се забиват дълбоко в плътта.
 	По крака на Ковалски потече кръв.
 	Братовчедите на Палу Макайо и Туа, които бяха оковани от дясната страна на Ковалски, се дръпнаха от ордата, която бавно ги приближаваше от всички страни. Тримата се скупчиха в центъра на помещението.
 	— Моля ви, не го правете — замоли се Кен. Професорът беше принуден да стои при стъклото до Грей. Други трима въоръжени мъже стояха на стража зад групата.
 	— Тогава ми кажете онова, което искам да знам. — Валя вдигна ръка към голямо зелено копче, вероятно предназначено да премахне заплахата. — И ще успея да спра мъчението, което ще последва.
 	Кен погледна към Грей.
 	Той поклати глава: даваше на професора знак да си мълчи.
 	Валя премести погледа си към Аико.
 	— Всеки от вас може да говори.
 	Лицето на Аико беше леко извърнато от стъклото. Изглеждаше, че иска да затвори очи, но се бореше да не го направи. Може би от някакво чувство за задължение към хората в стаичката: „Щом те трябва да страдат, същото се отнася и за мен“.
 	В отговор на Валя Аико се обърна изцяло към стъклото.
 	Валя свали ръката си.
 	— Така да бъде.
 	Масахиро застана до нея със скръстени ръце и презрителна физиономия — не от отвращение към тактиката на Валя, а защото очевидно вярваше, че опитите са напразни.
 	— Жената спокойно може и да не е тук.
 	— Не е — изръмжа Грей. — На Мауи е, както вече ви казах. Измъчвате тези хора без никаква причина.
 	Масахиро погледна изпепеляващо Валя, сякаш ѝ казваше: „Нали ти казах“, после си погледна часовника.
 	— Вече трябва да евакуираме острова. — Махна пренебрежително към стъклото. — Дядо ми няма интерес към онези тримата, така че ги оставете. Вземете останалите и да тръгваме.
 	— Не без Сейчан — отсече Валя.
 	Масахиро се намръщи и изруга под нос.
 	— Бака месу…
 	Тя не му обърна внимание, очевидно доволна да види края на започнатото.
 	Не отне много време.
 	В стаичката вълната най-сетне плъзна напред, вероятно привлечена от кръвта на Ковалски. Ордата жътвари се нахвърли върху тримата оковани мъже.
 	Туа се надигна на пръсти в опит да избегне приближаващата заплаха. Брат му Макайо дори вдигна и двата си крака от пода, но напразно. Оковите се впиха дълбоко в китките му и той беше принуден да спусне единия си крак. Стъпалото му изчезна в черната маса. До него Туа затанцува на веригите си, когато жътварите стигнаха и до него и се понесоха нагоре по краката му като черни потоци.
 	Ковалски използваше големите си стъпала като метли и се опитваше да разчисти пода пред себе си, но осите бяха твърде много. Той изгуби битката, когато ордата напълно обкръжи групата им.
 	Само за секунди мъжете бяха покрити до кръста от гъста маса хапещи оси и се загърчиха на веригите си — не от напразен опит да се отърсят от нападателите, а от агония.
 	Устите им се отвориха в безмълвни писъци.
 	Грей знаеше, че нататък може да става само по-лошо.
 	Все повече и повече жътвари напираха нагоре. Засега, изглежда, се придържаха към краката и долната част на тялото. Ковалски отново се опита да се отърси от тях и по стъклото пръсна кръв.
 	Аико най-сетне не издържа, извърна се и затвори очи.
 	Грей отказа да го направи — знаеше, че дължи на тримата поне това.
 	„Но колко още ще продължи?“
 	Сякаш чул въпроса му, професор Мацуи каза:
 	— Жътварите са като паразитиращите ларви. Ще пощадят жизненоважните органи. — Говореше глухо, сякаш се опитваше да използва клиничната безпристрастност на учения, за да се предпази от ужаса. — Ще пазят източника си на храна жив колкото се може по-дълго. И ще го ядат от периферията до сърцевината.
 	Грей се взираше в измъчваните хора и му се искаше Кен да не се беше обаждал.
 	Но професорът не беше приключил.
 	— Жътварите използват парализираща отрова. И тъй като са много, тя укротява повечето им жертви.
 	Аико го беше слушала, без да отваря очи.
 	— А отровата ще спре ли болката?
 	— Не — отвърна Кен. Отговорът му прозвуча като стон. — Макар и неспособни да помръднат, те ще усещат всяко ухапване, докато ги ядат живи.
 	От другата страна на окървавеното стъкло тримата мъже продължаваха да се борят и гърчат. Но ако професорът беше прав, борбата им скоро щеше да приключи.
 	„Но не и болката“.
 	Валя заговори с ужасяващо спокойствие, загледана в Грей.
 	— Предупредих те, че ще ти дам три шанса да ми кажеш къде е Сейчан. Това е третият.
 	Тя отново вдигна ръка към зеленото копче.
 	Грей продължи да мълчи, но мускулите между лопатките му трепереха. Вече можеше да чуе писъците от другата страна, макар и слабо — минаваха през изолацията.
 	Валя го изчака още един дълъг момент, след което посегна с другата си ръка и натисна едно копче до стъклото. Писъците внезапно се понесоха от скрити високоговорители, предавайки изцяло агонията на тримата.
 	Грей можеше да се закълне, че чува кръвта в тези викове.
 	Вътре ордата поглъщаше храната си така, както беше описал Кен.
 	„Отвън навътре“.
 	Грей вече не можеше да издържа.
 	— Тя е тук — изпъшка той.
 	Валя наклони глава, като същевременно стрелна с поглед Масахиро, и каза студено:
 	— Знаех си.
 	Яростта пламна още по-силно в Грей и му даде сила да се обърне към Валя.
 	— Тя е зле. Заразена е, както ти казах. Но е на острова.
 	— Къде?
 	— Не знам. — Той се намръщи. — Изгубих я от поглед в езерото. Може да не е имала сили, за да го пресече.
 	Валя присви очи към него.
 	— Това… това е самата истина — обади се Кен.
 	Дори Аико кимна и отново отвори очи.
 	Валя ги изгледа внимателно, преди да вземе решение.
 	— Вярвам ви. — И свали ръка, без да натисне зеленото копче. — Но това не ми е достатъчно.
 	Махна на въоръжените мъже и се дръпна от стъклото.
 	— Приключихме тук. Отведете ги при самолета.
 	Вътре в стаята тримата мъже се мятаха от болка в оковите си. Измъчените им писъци следваха Грей и останалите, докато ги отвеждаха принудително.
 	Грей се препъна, докато се обръщаше, вцепенен от знанието, че с нищо не може да помогне на хората вътре. Но една нова цел го накара да се стегне.
 	Той се загледа в гърба на Валя и мислено се закле пред себе си.
 	„Ще пищиш още по-силно, докато те убивам“.
 	 
 	 
 	03:55
 	„Отне ни твърде много време да стигнем дотук…“
 	Сейчан се запита как да действа, докато освобождаваше баласта и издигаше откраднатата подводница към дока на станцията. Бронираният стъклен купол беше част от най-долното ниво на комплекса, подобен на светеща раковина под изследователската станция.
 	При приближаването забеляза други два подобни купола, както и един по-голям. Коничната кула на малка подводница стърчеше от най-големия док. Корпусът ѝ приличаше на гигантска минога, лепнала се за комплекса. Зад нея прожекторът на нейната подводница разкри черното око на тунел, който вероятно водеше към открития океан.
 	Сейчан проточи врат, когато подводницата се издигна към кръглия басейн в центъра на дока. Въздухът под налягане вътре явно не позволяваше на езерото да наводни станцията.
 	Когато подводницата излезе на повърхността, тя наведе глава над уредите за управление.
 	Палу беше клекнал зад нея на откритата палуба. При излизането солената вода се стече по тялото му и от стъкления похлупак над пилотското място. Сейчан видя на дока работник, който се приближаваше към тях.
 	Намръщи се. Беше се надявала да завари мястото празно.
 	„Де да имах такъв късмет“.
 	Работникът махна нетърпеливо с ръка и извика:
 	— Хаякусиро!
 	Приканваше ги да побързат. Беше ги взел за връщащия се екипаж.
 	Сейчан и Палу си бяха сложили маските на убитите, така че лесно можеха да бъдат объркани.
 	Работникът посочи радиостанцията си и заговори бързо на японски.
 	— Току-що дадоха заповед за евакуация. Имаме петнайсет минути да опразним станцията.
 	Палу скочи от подводницата, но веднага спря и се обърна с гръб към работника, като се престори, че чака да помогне на Сейчан.
 	Работникът го сграбчи за ръката и се помъчи да го насочи към изхода.
 	— Отивай към люка.
 	За негово съжаление Палу изобщо не разбираше японски.
 	Сейчан стана от пилотското място и се прехвърли на палубата. Докато се изправяше, свали маската си.
 	Нервното изражение на работника се смени с ококорен шок.
 	Сейчан очакваше тази реакция. Гъвкавата ѝ фигура не можеше да се скрие от прилепналия неопрен. Преди мъжът да успее да направи и една крачка, тя скочи към него с нож в ръка.
 	Палу побърза да се махне от пътя ѝ.
 	Сейчан просна работника по гръб. Острието преряза гърлото му над ларинкса, за да не може да извика в радиостанцията. Тя заглуши с длан предсмъртното му гъргорене; гледаше как кръвта изтича на ален поток по стоманения под в басейна на дока.
 	Палу бързо свали екипировката си и тръгна към люка. Застана до малкото прозорче на вратата. Над рамката светеше зелена светлина, която вероятно показваше, че налягането във въздушния шлюз вече е изравнено с това в купола на дока.
 	Сейчан се изправи над мъртвия. Преди да успее да направи и крачка, болката отново прониза тялото ѝ. Тя се преви и краката ѝ внезапно се подгънаха. Задиша тежко; заповядваше на изгарящата болка да утихне до обичайното си тлеене.
 	Палу бързо се върна при нея.
 	— Хайде.
 	Подхвана я и я поведе към въздушния шлюз. На всяка крачка Сейчан имаше чувството, че върви през огън. Палу отвори вратата, бутна я в тясното пространство, влезе след нея и затвори.
 	Таймерът над изхода започна да отброява трите минути за изравняване на налягането с това на станцията. Сейчан изруга за забавянето, но си даваше сметка, че бавният процес цели аклиматизирането на завръщащите се водолази и намаляването на риска от образуване на азотни мехурчета в кръвта.
 	Тя нетърпеливо пристъпи към малкия прозорец на другата врата и погледна стъкления тунел, който започваше от дока. За щастие беше празен.
 	„Е, поне тук да ни се усмихне късметът“.
 	Облекчението ѝ се оказа кратко.
 	Внезапно зарева клаксон, оглушително силен в малкото пространство. Сейчан се присви. Какво ли означаваше пък това?
 	Сирена за евакуиране? Или ги бяха забелязали?
 	Палу отговори на въпросите, като посочи назад към купола на дока.
 	Там се въртеше камера.
 	Разсеяна от работника и измъчвана от болка, Сейчан не я беше забелязала.
 	Тя се обърна към външната врата. Видя през прозорчето как трима души с каски и броня се появяват в другия край на тунела. Те се втурнаха към шлюза, вдигнали автоматите си.
 	Сейчан погледна таймера.
 	„Още почти две минути“.
 	Намираха се в килия, в която сами бяха влезли.
 	Сейчан погледна Палу и го попита безмълвно: „Готов ли си?“.
 	Той сви рамене. Знаеше, че нямат друг избор.
 	 
 	 
 	04:04
 	Сирената продължаваше да вие. Кен стоеше с гръб към стената на тунела. Останалите бяха от двете му страни. Автоматите останаха насочени към групата им, докато не се разбере причината за хаоса.
 	Кен погледна назад към окървавеното стъкло на пет метра от тях. Групата беше принудена да спре в тунела, когато зазвуча сигналът за тревога. Писъците на мъжете стигаха до тях дори през воя на сирената. Жътварите вече бяха покрили ръцете, краката и коремите им. Телата им като че ли се бореха по-вяло — парализиращата отрова от ухапванията на осите започваше да действа.
 	Грей също гледаше натам с потъмняло от ярост лице.
 	Аико пък гледаше босите си крака.
 	На няколко крачки от тях Валя и Масахиро се бяха навели над радиостанциите си. От шума Кен не можеше да чуе какво казват, но бледата жена се обърна и насочи ледения си поглед към Грей. Устните ѝ се свиха в тънка линия и единият край на устата ѝ се изви нагоре в нещо, което можеше да е само задоволство.
 	Грей видя това.
 	Сирената внезапно млъкна, но ушите на Кен продължиха да пищят.
 	Валя дойде при тях.
 	— Изглежда, че цялото разпитване се оказа напразно.
 	— Сейчан е тук — каза Грей.
 	— И сме я заклещили. Ще бъде доставена на дядото на Масахиро.
 	Грей не показа тревога от новината. Вместо това се изправи още повече и присви очи към Валя.
 	— На твое място нямаше да съм толкова сигурен в това.
 	 
 	 
 	04:07
 	Сейчан гледаше през прозореца тримата въоръжени мъже, които охраняваха тунела. Над главата ѝ таймерът отброяваше последните секунди, след които вратата на шлюза щеше да се отключи.
 	Палу се облегна на стената в очакване на неизбежното.
 	Накрая таймерът отброи 00:00 и червената му светлина се смени със зелена.
 	„Времето изтече“.
 	Тримата отвън заеха позиции. Двама останаха на няколко метра навътре в тунела с насочени към люка автомати. Третият извика през прозореца:
 	— Ръцете на главите! Да ги виждам!
 	Сейчан се подчини. Палу също.
 	— Когато отворя вратата, да не сте помръднали. Ще излезете чак когато ви кажа. Ясно ли е?
 	Сейчан кимна от името на двамата.
 	Агонията разкъсваше мускулите на краката и ръцете ѝ. Беше ѝ трудно да остане в тази поза. Представи си как малките ларви прояждат пътечки през плътта ѝ.
 	„Приключвайте вече“.
 	Мъжът изгледа кръвнишки двамата, дръпна се настрани и отвори стоманената врата, като я използва като щит, ако двамата случайно решат да опитат нещо. Двамата му партньори се бяха прицелили във въздушния шлюз.
 	— Излезте бавно — извика онзи при вратата. — Свалите ли ръце от главите си, мъртви сте.
 	Сейчан излезе първа. Въздухът в станцията беше по-хладен. Усещаше се и разликата в налягането. Дори това малко движение като че ли възбуди ларвите. Нова болка изгори краката ѝ.
 	Въпреки това тя продължи да върви бавно и равномерно, преплела пръсти на темето си.
 	Палу я последва със същото темпо и поза.
 	Охранителят се дръпна от вратата, за да заеме позиция зад тях, и нареди:
 	— Продължавайте напред. Бавно.
 	Сейчан нямаше друг избор, освен да остави тримата да ги подкарат по тунела към основната част на станцията. В главата ѝ друг таймер отброяваше времето. Обучението ѝ в Гилдията я беше научило на изкуството да разделя на части мисловните си процеси.
 	Това беше сериозно предизвикателство заради болката, която изгаряше всяка фибра в нея.
 	Когато стигнаха мястото, където тунелът завиваше към станцията, по челото ѝ беше избила пот. Дишането ѝ беше накъсано. Тя спря задъхана на завоя, почти превита на две. Ръцете ѝ вече трепереха, но тя продължи да ги държи на темето си.
 	— Продължавайте! — извика онзи отзад.
 	Палу се обърна и му изръмжа:
 	— Зле ѝ е, не виждаш ли? А е и бременна. Остави я да си поеме дъх.
 	Мъжът се намръщи и се вслуша в неравното дишане на Сейчан.
 	— Десет секунди.
 	„Трябват ми само две“.
 	Щом таймерът в главата ѝ отброи времето, тя се метна към страничния тунел, като вадеше нож от ножницата на китката си.
 	Палу я последва.
 	Преди охранителите да успеят да реагират, експлозия разтърси цялата станция. Ушите ѝ изпукаха от налягането. Тя скочи върху по-близкия охранител, който беше съборен от взрива, заби ножа под брадичката му до кост, след което изтръгна оръжието му. Без да става, стреля по мъжа, който беше зад тях, и го улучи в гърлото.
 	Палу се беше блъснал в третия и наби три здрави юмрука в носа му. Тялото на мъжа се отпусна.
 	Сейчан сграбчи късия автомат и посочи към станцията.
 	— Давай.
 	При приближаването към дока беше изучила приблизително и запаметила разположението на станцията и сега планът ѝ се въртеше като триизмерен модел в главата ѝ. Но това не беше единствената ѝ предпазна мярка. Освен това тя бе подготвила стратегия, която не беше научила от Гилдията, а от Грей.
 	Да импровизираш в движение, да използваш стари ресурси по нов и неочакван начин.
 	Онова, което беше избрала да използва, определено беше старо, още от времето на Втората световна война. По-рано, преди да напуснат гробището на японските бомбардировачи, беше потърсила и намерила неизбухнало торпедо в пясъка. Двамата с Палу го бяха закрепили и скрили под откраднатата подводница и бяха сложили на носа му таймер с малък заряд пластичен експлозив.
 	Тогава тя не знаеше със сигурност дали торпедото, прекарало толкова време в тази свръхсолена вода, е все още непокътнато.
 	Вече определено знаеше отговора.
 	Докато с Палу спринтираха, гърленото гъргорене зад тях ставаше по-силно и ги настигаше. Сейчан беше наясно с тази заплаха и я очакваше. Представи си как вратите на въздушния шлюз отлитат — ако не и целият док. Езерото вече не беше сдържано от купола под налягане и нахлуваше в станцията.
 	Рискува да погледне през рамо. Зад туловището на Палу водата достигна до завоя и удари ъгъла с такава сила, че тунелът се разтресе. Потокът зави и се понесе към тях, като буташе пред себе си оплетени тела.
 	— Сейчан! — извика уплашено Палу.
 	Тя отново се обърна напред. На десет метра от нея един стоманен ирис в тунела се затваряше. Експлозивната декомпресия явно беше задействала автоматично затваряне на аварийни люкове, предназначени да изолират наводнените секции.
 	Сейчан събра всичките си сили и спринтира по перфорирания стоманен под, като използваше огнената болка в краката и корема си като гориво.
 	Стигна ириса преди да се е затворил и се метна с главата напред през него. Направи кълбо от другата му страна и скочи на крака.
 	„Палу…“
 	Едрият хаваец не беше в състояние да развива нейната скорост. Водата кипеше и бушуваше зад него, откъсвайки части от металния под. Бронираното полимерно стъкло се пукаше около него. Ирисът се затваряше все повече и повече.
 	Сейчан осъзна истината.
 	Палу също — ужасът от истината се четеше ясно в очите му.
 	„Няма да успее“.
 

  26.

 
 	8 май, 04:18
 	Атол Икикауо
 	Хаосът означаваше възможност.
 	Грей реагира с инстинкт, придобит по времето в армейските рейнджъри и усъвършенстван през годините на терен като част от „Сигма“. Щом експлозията разтърси станцията и разхвърля всички, той се метна към най-близкия охранител и сграбчи дулото на автомата му. Дръпна рязко оръжието от ръцете му и фрасна мъжа в носа със стоманения приклад.
 	Изхрущя кост и автоматът остана в ръцете му. Грей го обърна, приклекна и застреля друг охранител в главата. До него Аико се раздвижи с не по-малка бързина, като свали един от мъжете със страничен ритник в челюстта. После се претърколи през тялото му, изправи се с автомата му в ръка и застреля последния останал охранител.
 	Цялото действие отне не повече от четири секунди — и за съжаление Грей не беше единственият, който се възползва от момента.
 	Той завъртя оръжието към най-голямата заплаха, но Валя беше притиснала Кен към гърдите си, хванала го в душеща хватка. Другата ѝ ръка държеше пистолет, опрян в слепоочието му. Като използваше професора като жив щит, тя го помъкна към един страничен тунел. Масахиро беше зад нея.
 	Тримата изчезнаха зад ъгъла.
 	Грей погледна кръвнишки след тях и нареди на Аико:
 	— Стой тук. Пази ми гърба.
 	— Хай. — Аико вдигна автомата и се прицели към ъгъла в случай, че бъдат пратени подкрепления.
 	Грей се обърна в другата посока и се затича по тунела към тримата оковани мъже.
 	Писъците им се бяха сменили със зловеща тишина.
 	Сърцето му заби лудо. Страхуваше се, че вече е закъснял.
 	Стигна стъклото и видя, че телата им са се отпуснали в оковите. Замахна и стовари длан върху зеленото копче. Зазвуча аларма и от стотици дюзи в тавана бликнаха струи бяла пяна, която моментално покри телата на мъжете. От силата на струите и веществото в тях черните тела изпопадаха от ръцете, краката и коремите им. Докато отмиваше черната маса, бялата пяна стана яркочервена от кръвта на мъжете.
 	Тримата продължаваха да висят отпуснати и безжизнени на оковите си.
 	Почистването приключи с един последен задавен изблик на пяна и алармата замлъкна.
 	В отговор на сигнала Грей се втурна към вратата и завъртя колелото, задъхан от усилията и обхваналия го ужас.
 	„Нима съм закъснял?“
 	 
 	 
 	04:22
 	— Мърдай! — извика Сейчан.
 	Беше клекнала до затварящия се ирис. Разбушувала се вода и откъсната стомана се носеха яростно към Палу, докато той пробягваше разстоянието до аварийния люк. Зъбните колела се мъчеха да преодолеят съпротивата на автомата, с който Сейчан беше препречила ириса преди секунда, задържайки го отворен. От силния натиск на мотора оръжието трепереше в ръцете ѝ.
 	Цевта започна да се огъва.
 	„Хайде!“
 	Палу стигна до люка и се метна през него с главата напред. Бедрото му се закачи в автомата и се наложи да се извърне, за да се освободи. Накрая се претърколи в тунела зад Сейчан.
 	Тя дръпна автомата в опит да го освободи, но ирисът го беше заклещил. Ако люкът останеше свободен, нямаше начин да се спасят от яростта на водата.
 	Палу се хвърли да ѝ помогне, разбрал опасността.
 	Двамата се опитаха да издърпат оръжието.
 	То не помръдваше — а след това стана твърде късно.
 	Водната стена блъсна люка и продължи като струя от пожарникарски маркуч през отвора. Сейчан се опита да се задържи за оръжието, но беше пометена в тунела. Успя да зърне Палу. Хаваецът още стоеше на поста си, опрял крака в люка: издържаше на силата на водата, колкото и невероятно да изглеждаше това.
 	После се чу силен метален трясък и Палу се понесе към нея.
 	Сейчан плюеше вода и се мъчеше да си поеме въздух.
 	След няколко ужасяващи секунди силата на течението намаля. То отнесе Сейчан още няколко стъпки напред и спря. Водата продължаваше да тече, но много по-слабо.
 	Сейчан се обърна и видя подгизналия Палу да пълзи към нея. В едната си ръка стискаше автомата.
 	— Как… как успя…? — Прекалено много я болеше, за да говори, затова кимна към оръжието.
 	Той погледна огънатата цев и захвърли безполезния автомат.
 	— Не бях аз, каикаина. — Погледна назад към затворения люк. — Голямо парче стомана го блъсна от другата страна. Изби го на мига.
 	Сейчан кимна. Изпитваше облекчение, но и тревога.
 	И с основание.
 	Станцията стенеше под тежестта на наводнената секция. Бронираното стъкло по краищата на затворения ирис започваше да се напуква.
 	„Няма да издържи“.
 	Сякаш за да потвърди мисълта ѝ, куполът на дока се откърти и бавно се понесе надолу към дъното на езерото.
 	„Време е да се пръждосваме“.
 	Изправи се. Палу направи същото със стон.
 	— Накъде? — попита той.
 	Сейчан просто тръгна, избягвайки колкото въпроса, толкова и истината.
 	„Нямам представа“.
 	 
 	 
 	04:33
 	Грей завъртя колелото на заключващия механизъм и го освободи. Пое дълбоко дъх и дръпна тежката врата. Остатъци от пяната се изсипаха в коридора. От вонята им му се догади — противна сладост, смесена с миризмата на гнило месо.
 	С разкривено в гримаса лице той погледна трите отпуснати тела, които висяха на оковите си. Кръв и пяна се стичаха по краката им. От това разстояние беше невъзможно да се определи какви поражения им е нанесла ордата хапещи оси.
 	„Има само един начин да се разбере“.
 	Влезе вътре. Мъртви или зашеметени безкрили оси захрущяха под босите му крака. Телата им бяха покрити с твърда броня и той имаше чувството, че ходи върху стъклени топчета — топчета с остри ръбове. Стъпалата му бяха нарязани от челюсти, които вече не можеха да хапят, но си оставаха остри като бръсначи.
 	Докато приближаваше Ковалски, една ръка с големи кокалчета се вдигна и отпусна, сякаш му даваше знак да се разкара. Вълна на облекчение заля Грей. Той забеляза, че гърдите на двамата братовчеди се движат слабо.
 	„Още са живи… но докога?“
 	Бързо освободи закопчалките на оковите и тримата се свлякоха в кишата от пяна, кръв и мъртви оси. През прозореца Грей зърна Аико, която още охраняваше тунела. Грей знаеше, че разполагат само със секунди преди да пристигнат подкрепленията. Когато това станеше, Аико нямаше да може да ги задържи дълго — определено не и достатъчно, за да може той да измъкне сам тримата парализирани мъже.
 	И тогава зърна единствената си надежда.
 	Втурна се обратно навън, като се подхлъзваше върху покрития с оси под. На стената имаше бяла метална кутия с червен кръст върху нея. Грей се молеше комплектът за спешна помощ да не е сложен там случайно.
 	Като станциите за измиване на очи, поставяни при токсични химикали.
 	Рязко отвори вратичката на кутията. Половината от съдържанието ѝ бяха спринцовки. Приличаха на епипен и вероятно бяха точно това. На Мауи епинефринът се използваше като средство срещу седативния ефект на отровата на снасящите яйца оси.
 	Грей грабна няколко спринцовки и се втурна обратно в стаята.
 	Първо отиде до Ковалски. Разкъса опаковката със зъби и заби иглата във врата му. Съдържанието на спринцовката бликна през кожата на Ковалски — малкото, която беше останала по тялото му.
 	Докато повтаряше процедурата с Макайо и Туа, Грей най-сетне обърна внимание на нанесените поражения. Кожата по краката и ръцете, наред с големи части по гърбовете и коремите, изглеждаше като одрана. При по-внимателен оглед обаче се оказа, че тя е сравнително здрава, надупчена от хиляди малки ухапвания. От безбройните рани течеше кръв, но поне нищо не показваше, че има разкъсана артерия.
 	Гърдите, вратовете и главите им също бяха до голяма степен пощадени.
 	Грей си спомни думите на Кен как жътварите избягват жизненоважните органи и запазват източника си на храна жив и пресен колкото се може по-дълго.
 	Въпреки това тримата съвсем не бяха в безопасност. Кръвозагубата от толкова много ухапвания си оставаше сериозна заплаха. И тримата се нуждаеха час по-скоро от медицинска помощ и може би от преливане на кръв.
 	Гърлен стон върна вниманието му към Ковалски. Едрият мъж бавно вдигна глава и седна, като се поклащаше замаяно. Вече се беше раздвижил, което означаваше, че в спринцовките е имало нещо по-силно от обикновен епинефрин. Най-вероятно специално противодействие на паралитичната отрова на жътварите.
 	След секунди Макайо и Туа също се раздвижиха.
 	— Ох… вие ми се свят — оплака се Ковалски.
 	— Много ли те боли?
 	Ковалски погледна замаяно окървавените си крака.
 	— Абсолютно нищо не усещам.
 	Ако наистина беше така, в спринцовките сигурно бе имало и някакъв аналгетик, вероятно на опиумна основа.
 	— Можеш ли да станеш? — попита Грей.
 	— Налага ли се?
 	Стрелбата отговори на въпроса му.
 	Грей погледна през прозореца. Аико отстъпваше по тунела към стаята, като стреляше по ъгъла. Очевидно беше забелязала противници и се опитваше да ги задържи на разстояние.
 	Ковалски се помъчи да се изправи, но приличаше на бик, опитващ се да кара ролери. Макайо и Туа пък тепърва сядаха.
 	Още не бяха в състояние да се движат.
 	Аико стреля още три пъти и се втурна през отворената врата.
 	— Трябва да тръгваме веднага.
 	Грей погледна към бавно свестяващите се мъже.
 	„Няма да ги изоставя“.
 	 
 	 
 	04:44
 	Кен залитна на последните стъпала към средното ниво на комплекса. Влачеха го силни бледи пръсти, забили се в ръката му. Валя го заплашваше с черен пистолет в другата си ръка. Отстъпващата група беше подбрала и двама охранители с каски и броня, които пазеха Масахиро от двете му страни.
 	И за това имаше основателна причина.
 	В тази част от комплекса цареше пълен хаос. Евакуиращите се техници и работниците по поддръжката бяха избягали на горното и долното нива. Всички се бяха скупчили в основния тунел към острова и го бяха задръстили, което само засилваше паниката, докато се опитваха да се спасят от застрашената станция.
 	Валя побутна с пистолета си единия от охранителите.
 	— Разчисти ни път. Махаме се веднага. Стреляй, ако се наложи.
 	Мъжът кимна и понечи да тръгне.
 	— Спри — заповяда му Масахиро и посочи отворената врата на офиса си. — Няма да поемам никакви рискове. След мен.
 	И поведе групата в облицования си с тиково дърво кабинет. Кен отново погледна златното изображение на огнения феникс на стената зад бюрото — емблемата на лабораториите „Феникусу“. Знаеше къде ще го отведат, ако оцелее през следващия час. И там или щеше да се съгласи да сътрудничи, или щеше да бъде убит.
 	Валя изгледа намръщено Масахиро.
 	— Защо губиш време?
 	— Предпазна мярка — рязко ѝ отвърна той и отиде зад бюрото си.
 	— Каква предпазна мярка?
 	— В случай на вражеско проникване. — Масахиро посегна към стъкления правоъгълник под феникса и той светна при докосването му.
 	— Защо не съм информирана за това?
 	Докато механизмът сканираше дланта му, Масахиро я изгледа с изпепеляващо презрение.
 	— Това е мой обект. Въпреки доверието на дядо ми в теб аз не съм толкова доверчив, че да споделям всичко с една гайджин.
 	Валя се намръщи.
 	Кен предположи, че като албинос тази жена винаги щеше да си остане гайджин — чужденец, външен човек, на когото винаги ще се гледа с подозрение поради генетична характеристика, която тя не може да контролира. Освен това не беше японка. Той знаеше какво огромно значение има наследството в една толкова затворена култура. Дори неговата смесена кръв — наполовина японец, наполовина германец — го поставяше мъничко по-долу от колегите му изследователи в Киото. Спомни си как настръхваше всеки път срещу тези вековни предразсъдъци.
 	Валя очевидно също негодуваше срещу по-долния си статус, завинаги обречена да бъде смятана за нещо по-малко от японците. Опозоряващото подмятане на Масахиро несъмнено я беше жегнало.
 	Пръстите, които продължаваха да стискат лакътя на Кен, се забиха още по-дълбоко.
 	След като сканирането на дланта приключи, един панел от облицовката се отвори и видяха червен бутон.
 	— Ще имаме четири минути — предупреди Масахиро. — Повярвай, по-добре да сме възможно по-далеч от бронираните врати на станцията, когато времето изтече.
 	И стовари юмрук върху бутона, показвайки раздразнението си.
 	Валя се намръщи и се огледа.
 	— Какво ще…?
 	Масахиро я прекъсна и посочи към вратата.
 	— Сега можем да се махаме.
 	Заобиколи бюрото и нареди на двамата охранители да разчистят пътя пред тях. Заповедта вече не беше необходима. Комплексът беше почти опразнен, задръстването най-сетне беше отприщено. Само няколко души тичаха по дългия тунел.
 	Но те не бяха последните.
 	От горното ниво се чуваше трясъкът на стрелба. Валя беше пратила въоръжен екип да се справи с Грей и Аико. Очевидно престрелката продължаваше.
 	Кен погледна нагоре и им пожела да удържат.
 	Но в крайна сметка каква полза щеше да има от това?
 	Представи си червения бутон под огнения феникс.
 	Разполагаха с по-малко от четири минути.
 	Валя също погледна нагоре — предпазливо. И именно предпазливостта спаси живота ѝ. Тя внезапно се завъртя и придърпа Кен към гърдите си, когато зад тях изтрещя пистолет. Куршумът профуча покрай главата на Кен, като одраска лявото му ухо. Пламналата болка за миг го заслепи.
 	Когато зрението му се избистри, той видя Сейчан да тича към тях, вдигнала пистолет с димящо дуло.
 	 
 	 
 	05:02
 	„Как е възможно да е тук?“
 	При вида на татуираното лице на вещицата Сейчан беше реагирала прибързано. Стреля моментално по невъзможното привидение, понеже знаеше, че това е най-добрият ѝ шанс да елиминира ужасната заплаха. Но в отчаянието си явно се беше издала с тътренето по стоманените стъпала или неравномерното дишане — или просто албиноската имаше вроден талант да усеща опасността.
 	Гилдията беше научила и двете да са постоянно нащрек, да не пропускат нито една подробност около себе си и винаги да са готови за действие.
 	Като проклинаше свръхестествените сетива на Валя, Сейчан стреля по един от охранителите. Куршумът го улучи в рамото и го завъртя, автоматът отлетя от ръцете му.
 	Вторият охранител сграбчи някакъв костюмиран японец и бързо го помъкна в един страничен тунел. От въртящата се в главата ѝ карта Сейчан знаеше, че това е основният проход, водещ от станцията към острова.
 	Пренебрегна бягащия мъж и се съсредоточи върху Валя Михайлова.
 	Която продължаваше да използва професор Мацуи като жив щит. Сейчан стреля още два пъти, без да има намерение да улучи целта си. Не можеше да рискува да простреля Кен. Целта ѝ беше да принуди Валя да отстъпи от изходния тунел, за да не може да избяга. В същото време тя се втурна към единственото прикритие — отворената врата на някакъв офис.
 	Валя отвърна на огъня, но Сейчан беше не по-зле обучена да предвижда опасността и да реагира по съответния начин. Тя отговори съобразително и същевременно инстинктивно на движенията на Валя и на погледа ѝ. Буквално се промъкна между куршумите, които рикошираха от стоманата зад нея.
 	„Само не откъсвай вниманието си от мен“.
 	С крайчеца на окото си видя как Палу се втурва от долното стълбище със сатър в ръка. Прелетя през откритото пространство до стълбите, водещи нагоре, където все още се чуваше стрелба.
 	Преди минути, докато бързаха към централната част на станцията, Сейчан беше чула изстрелите. Спря колкото да разглоби и почисти мокрия си пистолет, за да може да го използва отново. През цялото време станцията скърцаше и стенеше около нея, напомняйки ѝ да побърза.
 	Всеки изстрел горе ѝ напомняше същото.
 	Можеше да има само един източник на онази стрелба.
 	„Грей…“
 	Убедена в това, Сейчан се втурна към централната част на станцията и стрелбата — и се натъкна на професор Мацуи на средното ниво, влачен към изхода от един призрак от миналото ѝ. Разполагаше само с мигове да се опита да спаси Кен, като в същото време прати Палу да помогне на Грей и останалите.
 	Валя най-сетне блъсна Кен на пода, раздразнена от мятането му, което ѝ пречеше да се прицели. С вече свободни ръце стреля бързо два пъти. Единият куршум профуча покрай главата на Сейчан, вторият одраска бедрото ѝ.
 	Болката пламна, но тя я пренебрегна и продължи да тича.
 	„Почти стигнах…“
 	Ако успееше да стигне до офиса и Валя останеше открита в коридора, щеше да елиминира вещицата или да я накара да отстъпи.
 	Но преди Сейчан да успее да достигне целта си, и двата ѝ крака се счупиха.
 	Или поне тя го усети така.
 	Усилените ѝ движения най-сетне бяха раздвижили ордата в нея. Болката я заля, схвана мускулите на краката ѝ и ги превърна в камък. Крайниците ѝ отказваха да се подчиняват и тя падна на пода. Агонията стесни зрението ѝ и отслаби контрола върху тялото ѝ.
 	От удара пистолетът отлетя от ръката ѝ, отскочи и се плъзна в офиса. Сейчан се опита да го последва, мъчеше се да раздвижи краката си.
 	Нещо се извиси над нея.
 	Тя погледна нагоре, макар да знаеше кого ще види.
 	Валя отново беше подбрала Кен. Държеше го за косата и бе дръпнала главата му назад. От ухото му по врата му се стичаше кръв.
 	Пистолетът на Валя беше насочен към Сейчан.
 	— Отдавна чакам този момент — каза тя. — Следях теб и онова копеле по целия свят. На два пъти за малко да ви изгубя.
 	Макар и с насълзени от болка очи, Сейчан я изгледа кръвнишки.
 	„Значи така врагът е разбрал, че сме на Мауи“.
 	Валя вдигна пистолета.
 	— Недей… — изстена Кен.
 	Молбата му попадна в глухи уши.
 	Той опита отново.
 	— Тя… бременна е.
 	За момент Валя се вцепени, а после се изсмя — смразяващ кух звук.
 	— Идеално… просто идеално. По-добре, отколкото можех да се надявам.
 	Вдигна високо пистолета, замахна и удари Сейчан в слепоочието. Светът се изпълни с ослепителна светлина — и после потъна в мрак.
 	Последните думи я достигнаха в безпаметството.
 	— Ако оцелееш достатъчно дълго, може да задържа детето за себе си.
 	 
 	 
 	05:18
 	Вцепенен от шока, Кен се тътреше към изхода. Горещата кръв се стичаше от раненото му ухо. Следваше го охранителят, който беше избягал с Масахиро по време на кратката престрелка. Мъжът се беше върнал, след като бе оставил подопечния си на сигурно място.
 	Валя водеше. Двама работници мъкнеха изпадналата в безсъзнание Сейчан.
 	На двайсет метра пред тях стъкленият тунел свършваше с дебела бронирана врата.
 	Масахиро стоеше до нея със скръстени на гърдите ръце.
 	— Двайсет секунди — извика им той. — И вратата се затваря.
 	Валя не ускори крачка. Дори в този момент демонстрираше неподчинението си.
 	Кен си помисли, че Масахиро сигурно вече би ги изоставил, но явно беше видял плячката на Валя. Той беше опозорен от Сейчан на Мауи и ако се съдеше по отмъстителния блясък в очите му, явно искаше да я вземе за пленница.
 	Кен отброяваше наум последните секунди.
 	Бяха почти до прага, когато таймерът в главата му стигна до нулата.
 	Зад него се разнесе поредица експлозии. Кен се обърна и видя огнени проблясъци. Пушеци и пламък изригнаха в стъкления тунел от страничния проход от дясната им страна. Огъната метална врата се стовари на пода.
 	— Бързо! — нареди Масахиро.
 	Кен забърза след другите, като продължаваше да поглежда назад.
 	Пред очите му се появи истинската причина за експлозиите.
 	Пушекът стана по-тъмен, когато побеснелият рояк изпълни тунела — осите излитаха от опитната зала, която беше видял при пристигането им. Кен си спомни, че помещението беше пълно с войници. Разгневени от шума и пламъците, осите бръмчаха през пушека в търсене на жертва.
 	— Бързо! — извика Масахиро.
 	Ако се съдеше по другите взривове из станцията, вратите на всички тестови зали бяха разбити.
 	След години плен одокуро най-сетне бяха отново на свобода.
 	Но осите не бяха единствената заплаха.
 	Станцията бучеше и се тресеше. Вода нахлу в тунела откъм опитната зала.
 	Кен осъзна истината.
 	„Всичко отива по дяволите“.
 

  27.

 
 	8 май, 05:28
 	Атол Икикауо
 	Оглушен от експлозията, Грей клекна в коридора до покритата с пяна стая за мъчения. Тя беше пълна с дим. Люкът към помещението на жътварите отхвърча от пантите си, профуча през стаята и разби прозореца за наблюдение от отсрещната страна.
 	Чист късмет беше, че Ковалски и братовчедите на Палу се бяха свестили достатъчно, за да изпълзят или изкретат в коридора преди експлозията. Тримата бяха на крака, но все още се налагаше да се подпират на стената, за да останат прави.
 	От крайниците им течеше кръв, но вече се съсирваше и спираше.
 	От другата страна на Грей Аико се облегна на стената. Притискаше автомата към гърдите си. Зад ъгъла двама мъже лежаха мъртви в съседния тунел.
 	Който беше единственият изход от тази секция.
 	Аико се беше показала като отличен стрелец. Тя беше единствената причина всички да са все още живи.
 	„Но колко още?“
 	Аико вдигна пръст, за да покаже, че ѝ остава само един патрон.
 	Грей се молеше да е достатъчен. След взрива стрелбата от другия край на тунела беше спряла. Той не знаеше дали противниците са побягнали, или чакат удобен момент с надеждата, че експлозията ще накара мишените им да излязат на открито.
 	Веднага след експлозията Грей си беше помислил за тази възможност — смяташе, че са обречени, ако останат тук. И това определено си оставаше възможност. Помещението на жътварите се пълнеше с вода, която се процеждаше от тавана. Експлозията явно беше спукала стъкления покрив.
 	Нямаше да мине много време преди налягането на тази дълбочина да смачка купола и да наводни тази секция.
 	Аико го погледна. Не беше трудно да разчете изражението ѝ.
 	„Какво ще правим?“
 	Тропот на крака привлече вниманието им към тунела. Противникът опитваше последна атака с всичко налично. Аико приклекна и надникна зад ъгъла, вдигнала оръжието си.
 	„Един куршум срещу колко?“
 	За да разбере отговора, Грей надникна, за да прецени заплахата. Двама души тичаха към тях на пет-шест метра един след друг. Онзи отпред се опитваше да извади пистолета си от кобура на кръста си.
 	Странно, че оръжието вече не беше в ръката му.
 	Може би забелязала същото, Аико не стреля, а предпочете да запази патрона.
 	Мъжът най-накрая издърпа пистолета, извърна се и го насочи назад. Преди да успее да стреля, нещо го удари в крака. Той се блъсна в стената и се извърна достатъчно, за да видят широкото стоманено острие, забило се в бедрото му.
 	Въпреки това мъжът запази достатъчно самообладание да задържи пистолета насочен към нападателя си. Преди да успее да стреля, автоматът на Аико изтрещя. Главата на мъжа се пръсна.
 	Вторият рязко спря и вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен.
 	Беше Палу.
 	Аико и Грей изскочиха заедно от прикритието си. Вдигнатите ръце на Палу бяха окървавени. Грей позна острието в крака на убития. Беше от арсенала на Сейчан. Палу явно си беше пробил с бой път през малкото останали на станцията, използвайки елемента на изненада и експлозията, за да елиминира всички с изключение на последния, който се бе опитал да избяга.
 	Грей стигна до него.
 	— Къде е Сейчан?
 	Палу направи гримаса.
 	— Хванаха я. Докато се качвах, видях през стъклото как я мъкнат към изхода. Професорът също е в ръцете им.
 	Грей тутакси пристъпи напред.
 	— Да ги настигнем.
 	Палу препречи пътя му с яката си ръка.
 	— Не. Няма шанс да успеем.
 	Аико го подкрепи, като вдигна автомата си и му напомни:
 	— Патроните свършиха.
 	— Можем да намерим муниции или други оръжия. Ако побързаме преди да са затворили…
 	Прекъсна го силен гръм. Процеждащата се вода в съседното помещение се превърна в порой.
 	Времето за разисквания беше приключило.
 	Водата изблъска Ковалски и другите двама навън. Палу замръзна, когато видя братовчедите си — и състоянието им. Хаваецът очевидно не знаеше за нападението срещу катамарана на неговите хора.
 	Грей нямаше време да обяснява.
 	— Вече нямаме избор. Ще трябва да стигнем до изхода.
 	— Не натам — почти викна Палу.
 	— А накъде?
 	Палу посочи надолу.
 	— Чак до дъното на това проклето място.
 	— Защо? Какво има там?
 	Палу се обърна и ги поведе.
 	— Изход, ако имаме късмет.
 	 
 	 
 	05:30
 	Масахиро стоеше до отворената бронирана врата. Жената в безсъзнание най-сетне беше извлечена от станцията в изсечения в скалата тунел. Той погледна кръвта по лявото ѝ слепоочие. Някой явно я беше фраснал с пистолет.
 	„Така ѝ се пада“.
 	Искаше му се същата съдба да беше сполетяла бледата рускиня, която я беше заловила. Сякаш парадирайки с пленниците си, Валя беше извела групата си от станцията нарочно бавно.
 	Изгледа самодоволно Масахиро, докато минаваше покрай него.
 	Яростта пламна в него. Тази гайджин щеше да обере славата с пленниците си.
 	Отстъпи назад, когато пушекът от станцията нахлу в тунела, понесъл със себе си гневното бръмчене на освободените оси.
 	— Затваряйте — заповяда Масахиро, докато обръщаше гръб на станцията.
 	„Работата ми тук приключи“.
 	Грешеше.
 	Валя кимна на двамата охранители, които бяха от личния ѝ екип.
 	Единият сграбчи Масахиро за реверите на сакото и го блъсна обратно през бронираната врата в станцията. Масахиро се препъна на прага и тупна по задник. Другият охранител натисна с рамо дебелата стоманена врата и започна да я затваря.
 	„Не…“
 	Той се опита да се изправи, но нещо кацна на бузата му. Масахиро замахна паникьосано. Ужилването беше като горящ въглен, опрян в кожата му. После цялата половина на лицето му пламна. Масахиро започна да се тупа с длан, сякаш се опитваше да угаси пламъците. Очакваше да усети как кожата на бузата му се топи.
 	С насълзени от болка очи гледаше как бронираната врата бавно се затваря. Преди да се затвори напълно, Валя го погледна от другата страна със студените си очи, блеснали от победата.
 	После изчезна.
 	В този последен момент Масахиро разбра най-големия си провал — беше подценил амбицията на тази жена.
 	Бръмченето зад него се засилваше, привлечено от уплашеното му дишане и разтуптяното му сърце. Докато роякът се спускаше към него, той затвори очи. Тялото му беше атакувано от всички страни все едно от градушката, която често се сипеше от Фуджи.
 	Само че този път вместо лед валеше огън.
 	От гърлото му се изтръгнаха писъци, които само го откриха още повече. Оси пропълзяха в устата му, проникваха по-надълбоко — и жилеха.
 	Броят им задави писъците му, превърна ги в скимтене.
 	Докато накрая огнената болка го прогони в небитието.
 	 
 	 
 	05:38
 	Грей тичаше презглава след другите по стълбите на централната секция. Спираха само колкото да вземат оръжия от мъртвите — кървав резултат от работата на Палу със сатъра.
 	Вече цялата станция се тресеше.
 	Слизането по стълбището се оказа опасно — то се беше превърнало във водопад. Явно се бяха разбили и други куполи по горното ниво. Езерото бързо изпълваше станцията. Грей усещаше как налягането в ушите му расте, докато оставащият въздух се свиваше от приближаващите водни стени. Беше трудно и да се диша заради сгъстения в тесните пространства пушек.
 	И не беше само пушекът.
 	Когато стигнаха до средното ниво, Грей перна една оса от косата си. Сякаш муле го ритна в главата, когато насекомото го ужили по ухото. Между тях и стъпалата за долното ниво в края на основния изходен тунел имаше черен рояк. Осите се рееха във въздуха и в затвореното пространство бръмченето им беше като бръмчене на далекопровод.
 	Нямаха друг изход и побягнаха покрай рояка.
 	— Не спирайте — викна Грей. — Бягайте.
 	Групата се придържаше към външната страна на офиса на Масахиро. Бръмченето на осите се засили — насекомите бяха открили цели, върху които да излеят гнева си.
 	— По-бързо! — извика Грей.
 	Знаеше, че иска невъзможното. Аико тичаше отпред с Палу, който поддържаше — или по-скоро мъкнеше — братовчеда си Макайо. Плътно след тях Ковалски се мъчеше да прави същото с Туа.
 	Роякът се приближаваше — черна вълна, която заплашваше да ги залее.
 	Грей правеше всичко по силите си да подкара останалите към стълбите за долното ниво. Чувстваше се ужасно уязвим само по бански. Кожата му беше настръхнала в очакване на още ужилвания.
 	Ковалски внезапно изпсува, рухна на колене и се плесна по врата.
 	Грей се втурна към него. Сграбчи Туа с едната си ръка и протегна на Ковалски другата.
 	Едрият мъж го изгледа кръвнишки и се изправи сам.
 	Втурнаха се отново след другите.
 	Грей усети ужилвания по десния си крак и лявата си ръка. Пареха като огън. Той се насили да продължи напред. Адреналинът се бореше с болката. По бузите му потекоха сълзи. Препъваше се.
 	Ковалски явно забеляза, че е в беда, и почти понесе и двамата с Туа. Грей беше изумен от издръжливостта му, особено като се имаше предвид колко много оси бяха накацали по раменете и гърба му. Мускулите му потръпваха при всяко ужилване.
 	Може би противоотровата или обезболяващото от инжекцията го поддържаше в движение, но Грей подозираше, че инатът на Ковалски играе не по-малка роля.
 	Пред тях Аико и другите стигнаха до стълбището и изчезнаха в пушека, който бълваше нагоре.
 	Подобно на бегач на дълги разстояния, видял финалната линия, Ковалски изпъшка и затича към стъпалата още по-енергично. Когато най-сетне влязоха в гъстия пушек, роякът остана зад тях.
 	Дори осите по телата им избягаха.
 	Грей бързо разбра опасното положение, в което се намираха. Закашля се от дима, който миришеше на гума. Усети привкус на горящо масло. Опита се да задържи дъх, но болката и изтощението го принуждаваха да продължава да гълта пушек.
 	Накрая стигнаха долното ниво. Водата беше до коленете им. Щом излязоха от стълбището, което извеждаше пушека като комин, въздухът стана по-чист. Пушекът се задържаше по тавана на тунелите, но ако държаха главите си приведени, можеха да дишат горе-долу нормално.
 	Освен това ледената вода облекчаваше болката от ужилванията.
 	— Натам — каза Палу и посочи тунела отляво.
 	Последваха го.
 	Водата беше пълна с боклуци и плътен слой удавени оси от всякакъв вид — малки разузнавачи, едрите, които снасяха, и други, които Грей не можеше да познае.
 	— Би трябвало да е в следващия тунел — каза Палу. — Ако все още е там…
 	Следващият тунел се оказа дълъг, сякаш безкраен.
 	Грей се замоли изолираността да е запазила тази част цяла.
 	Водата се покачи до кръста им. Вече беше по-лесно да плуват и да се оттласкват от стените. Но пък така оставаха по-далече от гъстия пушек над тях.
 	Тунелът свърши със запечатана врата.
 	Въздушен шлюз.
 	Точно както беше казал Палу.
 	Хаваецът им беше казал как двамата със Сейчан бяха забелязали малка подводница в този док. Вероятно я бяха използвали за доставка на провизии, може би дори по времето, когато е била изграждана станцията.
 	Сега тя беше единствената им надежда за спасение.
 	И не само тяхна надежда.
 	Трима работници трепереха пред шлюза. Приличаха на давещи се плъхове. Изглежда, тяхната група не беше единствената, останала в капан в наводнената станция.
 	Аико насочи автомата към тях и заговори бързо на японски. После се обърна към Грей.
 	— Това е екипажът на подводницата. Получили са заповед да я изкарат от станцията.
 	Вълна на облекчение заля Грей. Досега беше мислил как точно ще успее да задвижи подводницата. Сега този проблем отпадаше.
 	Аико обаче не изглеждаше радостна и обясни защо.
 	— Опитали се да влязат, но механизмът на въздушния шлюз е повреден. Няма начин да се мине през него.
 	Грей даде знак на екипажа да се дръпне и пристъпи напред. Надникна през двойния прозорец към сухия док. Коничната кула на малката подводница стърчеше от басейна.
 	Паднал духом, той опря чело в стъклото.
 	„Толкова близко и така недостижима“.
 	 
 	 
 	05:49
 	Тъй като пистата беше къса, самолетът ускори бързо и излетя под стръмен ъгъл.
 	Ако се съдеше по надписите на кирилица по корпуса, самолетът вероятно беше бил руски, а може би сръбски. Военен. Дизайнът му беше прост. Пилотската кабина беше отделена с врата. Останалата част представляваше куха черупка. Покрай стените имаше тесни седалки.
 	Товарният отсек беше пълен с контейнери, кутии и варели, завързани и покрити с предпазна мрежа. Това беше всичко, което бяха успели да спасят от станцията.
 	Когато самолетът се наклони да направи завой, главата на Сейчан се люшна настрани. Кръвта на слепоочието ѝ беше засъхнала, но тя оставаше в безсъзнание. Въпреки това похитителите им нямаха намерение да рискуват с нея. Китките и глезените ѝ бяха закопчани с белезници и вериги и беше привързана с колан в седалката си. До нея седеше охранител с пистолет в ръка. Друг беше заел мястото срещу нея с автомат в скута.
 	Валя излезе от кабината и посочи двама мъже. Кен чу думите ѝ.
 	— Ти и ти. При мен.
 	Двамата бързо скочиха да я последват.
 	Кен знаеше, че целият екипаж е верен. Никой не беше възразил, когато тя бе изоставила Масахиро в станцията. Освен това Валя беше взела допълнителни мерки да потули всичко. Когато групата им стигна до бившите сгради на Бреговата охрана, Кен откри, че мястото е превърнато в кланица. Други нейни хора бяха издебнали всички, които се бяха евакуирали с товарния асансьор, и ги бяха избили. Труповете бяха замъкнати настрани и нахвърляни един върху друг в езеро от кръв.
 	Валя им бе хвърлила един-единствен безстрастен поглед.
 	Кен не беше военен, но разбираше, че това е преврат.
 	Силна експлозия разтърси самолета и Кен погледна през люка зад седалката.
 	Ръждясалият ламаринен покрив на сградата на Бреговата охрана се взриви в стълб пушек и огън.
 	„Определено заличава следите си“.
 	В товарния отсек внезапно зави вятър. Кен трепна, уплашен, че някое парче е ударило самолета. Вместо това видя, че рампата в опашната част се отваря.
 	Валя застана там и посочи надолу.
 	Щом рампата се отвори докрай, двамата мъже изтъркаляха до нея оранжев варел и го избутаха навън.
 	Кен отново погледна през прозореца. Погледът му проследи падащия варел. Той удари кея на острова, където беше привързан хидропланът на станцията. При удара към небето се устреми огнена гъба и пламъците пометоха дървения кей и хидроплана.
 	Самолетът кръжеше над острова. Хвърлиха още запалителни бомби. Пушек и огън покриха целия атол. Гледката много приличаше на унищожението, на което Кен беше станал свидетел на бразилския остров Кеймада Гранде.
 	„Ще изгорят целия остров“.
 	Валя отново посочи и завика, за да я чуят през рева на вятъра. Кен не успя да разбере какво казва, но различи думата мицуми.
 	Трепна. Подозираше какво предстои.
 	Самолетът полетя над океана, после зави за последен заход. Само че този път варелите нямаше да се използват, за да предизвикат пожар.
 	Вместо това щяха да послужат като импровизирани дълбочинни бомби.
 	Мицуми означаваше езеро.
 	 
 	 
 	05:55
 	— Това е извратено — отбеляза Ковалски и на лицето му се появи гадна усмивка.
 	Грей не можеше да му възрази. Но ако им беше писано да умрат през следващите няколко секунди, Ковалски щеше да го направи с радост. Нямаше нищо на света, което специалистът по експлозиви на „Сигма“ да обича повече от взривяването на разни неща.
 	Грей и останалите се скриха зад една откъртена част от стоманения под. Намираха се на двайсетина метра от повредения въздушен шлюз. По-рано Ковалски и Палу бяха заложили блокче С4 с таймер. Беше последното от запасите им, които бяха получили на Мауи.
 	Планът или щеше да проработи, или всички щяха да умрат.
 	Планът беше да взривят въздушния шлюз и да стигнат до дока. Но много неща можеха да се оплескат. Ако зарядът беше твърде слаб, нямаше да успеят да взривят и двете врати. Ако беше прекалено силен, рискуваха да повредят подводницата и дори цялата секция от станцията.
 	Трябваше да поемат този риск.
 	Докато двамата подготвяха заряда, Грей се беше вслушвал в експлозиите, отекващи през водата от повърхността. Ако се съдеше по мътната светлина горе, врагът хвърляше запалителни бомби върху острова, преди да се оттегли.
 	— Пригответе се — предупреди Ковалски. Погледна часовника на Палу и отброи последните секунди, като свиваше разперените си пръсти.
 	Водата вече стигаше до гърдите им — което беше добре.
 	Грей знаеше, че докът трябва да е под налягане, за да удържа езерото да не нахлуе през басейна. С взривяването на вратите от рязката промяна в налягането водата отвън моментално щеше да изпълни дока. Единствената им надежда беше, че уловеният в тази наводнена част на станцията въздух също ще бъде под налягане.
 	„Има още едно нещо, което може да се обърка…“
 	Пръстите на Ковалски се свиха в юмрук.
 	Грей беше предупредил всички да отворят уста и да издишат, за да издържат на ударната вълна. Това изобщо не помогна. Експлозията едва не спука тъпанчетата му и притисна с такава сила гръдния му кош, че за момент не беше сигурен дали ще може отново да си поеме дъх.
 	После всичко приключи.
 	Грей рязко вдиша заедно с останалите.
 	Двете врати пред тях бяха изчезнали.
 	Водата около коничната кула се надигна срещу водата, която нахлуваше от тунела в дока.
 	Грей въздъхна.
 	Налягането засега като че ли издържаше.
 	„Дотук добре“.
 	Пуснаха откъртената част от пода и се оставиха течението да ги отнесе в дока. В същия миг от купола над тях полетяха струи. Силата на взрива беше напукала стъклото.
 	Грей гледаше как пукнатините се разпростират и разширяват.
 	Посочи коничната кула и викна:
 	— Вътре! Веднага!
 	Един от екипажа заплува към стълбата на кулата и се покатери. Клекна и завъртя заключващия механизъм, за да отвори люка.
 	Останалите го последваха. Щом люкът се отвори, членът на екипажа помогна на всички да се спуснат един по един в малката подводница. Грей слезе последен, за да се увери, че всички са се качили на борда.
 	Погледна ужасения човек на кулата.
 	Бяха изправени заедно срещу това изпитание и помежду им нямаше вражда.
 	Някакво движение от другата страна на стъклото привлече вниманието му. Голям оранжев варел полетя надолу към тях.
 	„Не, не, не…“
 	Грей се хвърли напред, сграбчи члена на екипажа и го запрати с главата напред през отвора. После се спусна по стълбата и затръшна люка в мига, в който експлозията разлюля подводницата.
 	Коничната кула се удари в ръба на басейна.
 	Грей се вкопчи с една ръка в стълбата и завинти люка, след което се смъкна долу. С облекчение видя, че човекът, когото бе хвърлил пред себе си, не е пострадал.
 	— Да се махаме! — извика Грей.
 	Двигателите забоботиха. Явно другите двама членове на екипажа вече бяха заели позиции.
 	Грей тръгна напред, приведен под ниския таван.
 	Подводницата беше клас „Уна“, построена от югославския военен флот и проектирана да разполага мини и да доставя специални части във води, които са прекалено плитки за по-големи плавателни съдове. Очевидно преди време беше бракувана и модифицирана за частна употреба. Плътният конус на носа беше сменен с полимерно стъкло.
 	Пилотът вече я спускаше, за да се махнат от дока.
 	Грей стигна до него навреме да види окончателното разрушаване на станцията. Сътресението на дълбочинната бомба беше пръснало едната ѝ страна. Въздухът бълбукаше на огромни мехури нагоре, разбитите тръби на коридорите потъваха към дъното на езерото. Всичко останало ги последва като на забавен кадър. Аварийното осветление примигна за последен път и угасна. В езерото се възцари мрак.
 	Вторият член на екипажа завъртя един превключвател и лъчът на прожектора освети тъмното око на тунел, водещ към океана. Беше толкова тесен, че подводницата едва можеше да мине през него. Но все пак уверено се насочи натам.
 	Разтревожен, Грей се обърна към Аико, която беше дошла при него.
 	— Кажи им, че могат да използват прожектора в тунела, но след като излезем от него, ще трябва да го изключат и да продължим на пасивен сонар, за да не ни засекат.
 	Тя кимна и преведе нареждането му.
 	Грей погледна напред. Носът на подводницата вече влизаше в тунела. Онези, които бяха пуснали дълбочинните бомби, вероятно още бяха във въздуха и наблюдаваха морето около острова.
 	Къде беше Сейчан?
 

  28.

 
 	8 май, 06:17
 	Над Тихия океан
 	Светът бавно се върна и пак донесе болката.
 	Лявото слепоочие на Сейчан туптеше, крайниците ѝ горяха. Агонията свиваше стомаха ѝ на топка. Искаше ѝ се да повърне, но се страхуваше, че това само ще влоши положението. Примигна на ярката светлина, която сякаш пронизваше черепа ѝ.
 	Изстена и се опита да закрие очи от светлината, но китките ѝ бяха закопчани с белезници, свързани с вериги за глезените.
 	Трябваха ѝ още няколко секунди да осъзнае, че се намира на товарен самолет. Най-вероятно турбинен, ако се съдеше по воя на двигателите. Обърна глава, при което светът около нея се завъртя.
 	Въпреки това успя да види Кен, закопчан на седалката до нея.
 	— Как си? — попита я той.
 	В отговор тя се намръщи, раздвижи пресъхналия си език и успя да каже:
 	— Грей… другите…
 	Кен погледна надолу към вързаните си ръце.
 	— Не знам. Още са някъде долу. — Погледна я печално. — Тя бомбардира целия остров. Станцията е унищожена.
 	Сейчан се извъртя и успя да погледне през прозореца. Слънцето беше изгряло и блестеше ослепително над спокойния океан, разкривайки пораженията, нанесени през нощта.
 	Зад самолета островът гореше, обвит в пушек.
 	Сейчан отказваше да приеме, че Грей го няма. Вкопчи се в надеждата, че е жив, опита се да я превърне в увереност. Но болката и изтощението я смазваха. Очите ѝ се напълниха със сълзи, което само я ядоса още повече.
 	Докато се обръщаше напред, възелът болка в корема ѝ експлодира.
 	Тя извика и се преви. Затвори очи и задиша тежко, сякаш можеше да угаси огъня в себе си. Стори ѝ се, че са изминали десетки минути, преди болката най-сетне да утихне достатъчно, за да може да се поизправи.
 	И видя позната татуирана физиономия. Валя се беше навела над нея.
 	— Будна си значи.
 	Сейчан не си направи труда да ѝ отговори.
 	Валя се обърна към Кен.
 	— Ти си експертът по насекоми. На кой етап е тя?
 	Кен трепна и погледна Сейчан.
 	— Ако се съди по болката, която изпитва, вероятно ларвите започват да преминават във втория си инстар.
 	— Което означава, че предстои истинската агония.
 	Сейчан неволно потръпна от ужас.
 	Кен я погледна със съжаление. Ако ръцете ѝ бяха свободни, щеше да го фрасне. Не искаше съжаление — от никого.
 	— Остава ѝ още един ден — продължи той. — След това третият инстар ще започне да прониква в костите ѝ.
 	Сейчан знаеше какво означава това.
 	Валя кимна към корема ѝ.
 	— А детето?
 	Кен поклати глава.
 	— Не зная.
 	Ледените сини очи изгледаха Сейчан пресметливо.
 	— Значи ще разберем състоянието ѝ, когато кацнем в Япония. Една бременност може да се окаже полезна за плановете на „Феникусу“. Ако се окаже така, ще съм се върнала с три плячки вместо само с две.
 	И се изправи.
 	Преди да успее да им обърне гръб, един от хората ѝ дотича откъм опашката на самолета.
 	— Наблюдателите засякоха подводница. Току-що излезе от острова и прекосява плитчините.
 	Валя стисна юмруци.
 	— Знаех си, че онзи плъх ще намери начин да се измъкне!
 	„Грей…“
 	Сейчан се вкопчи с цялото си сърце в тази слаба надежда.
 	— Може и да са наши хора — каза мъжът.
 	— Няма значение. — Валя посочи задната част на самолета. — Колко варела са ни останали?
 	— Десет.
 	Валя завъртя ръка във въздуха.
 	— Връщаме се и отворете рампата. Ще пуснем половината, после ще направим нов заход и ще хвърлим останалите.
 	— Хай! — Мъжът се втурна да изпълни заповедите ѝ.
 	Валя отново се обърна към Сейчан.
 	— Около острова има километри плитчини. Няма къде да избягат, без да ги видим от въздуха.
 	Надеждата на Сейчан започна да се разпада.
 	Валя явно забеляза отчаянието ѝ и каза подигравателно:
 	— Поне ще можеш да гледаш от първия ред смъртта на бащата на детето ти.
 	 
 	 
 	06:32
 	Грей наруга новия ден.
 	Подводницата плуваше ниско над рифовете. Ята риби се стрелкаха пред тях, люспите им отразяваха ярката светлина на изгряващото слънце.
 	Макар че малката подводница беше проектирана специално за такива плитки води, Грей се чувстваше изложен на опасност.
 	— На каква дълбочина сме?
 	Пилотът — казваше се Накамура — знаеше английски.
 	— Трийсет метра.
 	Грей знаеше, че трябва да се спуснат най-малко на двеста, за да се скрият в сенките на морските дълбини. Погледът му непрекъснато беше насочен нагоре и пилотът очевидно се досети за причината за безпокойството му.
 	— Има един дълбок канал, който използваме обикновено, за да останем скрити. На десетина километра пред нас.
 	„Идеално“.
 	— Насочи се с максимална скорост към него.
 	— Хай.
 	Аико застана до Грей. Автоматът беше на рамото ѝ. Не беше необходимо да принуждават екипажа да сътрудничи. След като собствените им хора се бяха опитали да ги убият, подводничарите бяха повече от склонни да им сътрудничат.
 	Палу също дойде, приведен заради ниския таван. Беше прекарал последните двайсетина минути в бинтоване на тримата ранени.
 	— Как са? — попита Аико.
 	Палу се намръщи.
 	— Изгубили са много кръв. Туа изпада в шок.
 	Аико се обърна към Грей.
 	— Мидуей е на сто и петдесет километра. Дори с максимална скорост ще ни трябват седем или осем часа, за да стигнем дотам.
 	Хвърли поглед към мъжете отзад. Не беше трудно да се познае какво мисли.
 	„Няма да изкарат толкова дълго“.
 	Грей също разбираше това.
 	— Щом се отдалечим достатъчно от острова, можем да рискуваме да вдигнем антената и да изпратим сигнал за бедствие до станцията на Мидуей и да им кажем да ни приберат по въздух.
 	Палу кимна, присви очи към морето и рифовете и каза:
 	— По-добре да не се бавим много.
 	Притиснат от недостига на време, Грей проследи погледа му.
 	— Тук е прекрасно — каза Палу със скръбен глас, сякаш говореше за всичко, което вече беше изгубено. — Скоро ще навлезем във водите на Папаханаумокуакеа.
 	Папаханаумокуакеа беше защитеният морски резерват около тези отдалечени острови. Сякаш в отговор на настроението на Палу над светлите води премина тъмен облак.
 	На Грей му беше необходим миг повече, за да осъзнае какво е това.
 	„Облакът“ се движеше прекалено бързо и право към тях.
 	Аико сграбчи ръката му.
 	— Самолет.
 	Грей рязко се наведе напред.
 	— Ляво на борд! Веднага!
 	Пилотът реагира моментално. Подводницата се люшна и всички залитнаха.
 	Чуха как Ковалски пъшка. От рязката маневра явно беше разбрал, че се намират в беда.
 	Грей се наведе напред и се загледа през стъкления конус към преминаващата над тях сянка. През водата успя да различи кръстовидния силует в небето.
 	„Самолет“.
 	Но врагът ли беше това?
 	Въпросът му получи отговор, когато от небето заваляха някакви тъмни неща и паднаха в морето от дясната им страна. Когато сянката на самолета отмина, слънцето огря оранжеви варели.
 	— Дръжте се! — извика Грей.
 	Каскадата взривове разтърси подводницата. Парчета скала и корал удариха подводницата и тя се разлюля. Грей затаи дъх, молеше се да не се преобърнат. Случеше ли се това, щяха да потънат — люковете за баласта бяха отворени.
 	След като експлозиите отшумяха, подводницата се изправи.
 	Грей въздъхна облекчено.
 	Но опасността съвсем не беше отминала.
 	Ударната вълна беше засегнала шева между конуса на носа и тялото на подводницата. През него се процеждаше вода. Още по-тревожна беше видимата пукнатина в стъклото. Носът засега издържаше, но при още една атака…
 	Грей се огледа. Отдясно морето беше изчезнало, скрито от тиня и взривена скала. Той проточи врат в търсене на черната сянка. Не знаеше от коя страна ще дойде; беше сигурен само, че ще се появи отново.
 	Бяха открити мишени на това място.
 	— Колко остава до канала? — попита той.
 	— Още осем километра.
 	„Прекалено много“.
 	Нямаше да стигнат тъмното укритие на канала, преди самолетът да ги настигне.
 	Грей отново огледа морето — не за врага, а в търсене на някакво решение.
 	— Може би е по-добре да се върнем на острова — предложи Аико. — Да се скрием в тунела.
 	Грей поклати глава.
 	Дори да успееха да обърнат и да стигнат навреме убежището, мисълта да попаднат в капан там никак не му харесваше. Няколко добре пуснати бомби и щяха да останат затрупани в собствения си гроб. Думите ѝ обаче му дадоха друга идея.
 	Той сложи ръка на рамото на пилота.
 	— Забрави канала. Насочи се на югозапад. — И посочи. — Възможно най-бързо.
 	Обърна се към Палу и му благодари без думи.
 	Обърканото изражение на хаваеца се смени с разбираща усмивка.
 	— Както вече казах, ти си пълен лолобъга.
 	 
 	 
 	06:49
 	— Къде са тръгнали, по дяволите? — попита Валя.
 	Сейчан изпита задоволство от раздразнението ѝ. Вещицата се беше навела към прозореца до нея — искаше ѝ се да е до Сейчан, за да се наслади на болката ѝ, когато унищожат подводницата.
 	Само че играта беше взела неочакван обрат.
 	На големия самолет му трябваше твърде много време да направи кръг и да претърси бистрата вода за целта им. Когато се върнаха, първата бомбардировка беше вдигнала облак тиня, който се беше разпрострял нашироко в морето. Отначало не беше ясно дали подводницата не е била унищожена при първата атака. Възможно беше да е потънала под облака и в момента да лежи на дъното.
 	За всеки случай Валя бе наредила да претърсят пътя към някакъв канал. Когато не откриха нищо, тя, изглежда, стана по-уверена, че целта им е унищожена. Въпреки това нареди да направят още един кръг и да се уверят, че подводницата не се е върнала на острова.
 	Отново не откриха нищо.
 	След това Валя застана над Сейчан с ръце на кръста. На лицето ѝ бе изписана самодоволна усмивка.
 	— Един по-малко — злорадо каза тя и премести поглед от лицето на Сейчан към корема ѝ. — Остават още двама.
 	В този момент пилотът се обади по радиото от кабината:
 	— Целта е засечена. Движи се на югозапад.
 	Докато самолетът завиваше в тази посока, лицето на Валя стана сурово. Тя изруга и отново се наведе към прозореца.
 	— Къде са тръгнали, по дяволите?
 	За Сейчан раздразнението на вещицата беше като мехлем. Тя погледна за миг Кен и видя в очите му надежда. Отказа да изпита същото. Все още не. Възможно беше Грей дори да не е на борда на подводницата.
 	Валя рязко се дръпна от прозореца. В очите ѝ пламтеше ярост. Тя сграбчи мъжа до себе си за рамото и го бутна към кабината.
 	— Кажи на пилота да се спусне към него. Бързо! Да ни приближи колкото се може повече.
 	Мъжът я погледна объркано, но кимна и се затича към носа.
 	Валя пък се втурна към отворената рампа и последните пет варела. Докато се отдалечаваше, мърмореше нещо на руски, което беше ясен знак за раздразнението ѝ.
 	Сейчан се престори, че не чува и не разбира, макар да не беше така.
 	„Не бива да позволявам на кучите синове да стигнат там“ — беше казала Валя.
 	Обзета от любопитство, Сейчан насочи цялото си внимание към прозореца. Слънцето пареше очите ѝ, докато се мъчеше да разбере какво толкова е ядосало Валя.
 	— Виж! — каза Кен. — Напред в океана.
 	Сейчан присви очи на ярката светлина — и го видя.
 	На километър и половина от тях на вълните се поклащаше флотилия от широки салове и малки островчета, които се простираха по цялата ширина на хоризонта. Докато самолетът се носеше в тази посока, цялото море сякаш се задръсти.
 	— Какво е това? — попита Сейчан.
 	 
 	 
 	06:45
 	Палу беше дал отговора на Грей — възможно убежище в открития океан. Докато идваха с катамарана, хаваецът беше предупредил за опасността, спотайваща се покрай морския резерват и заплашваща както островите, така и живота около тях.
 	И сега, докато се носеха към целта си, признаците започнаха да се появяват — черна гума на дъното, плетеница найлонови торби като някакви бледи водорасли, изгубена рибарска мрежа, закачена за корал.
 	Но самото убежище се намираше точно пред тях.
 	То беше известно като Голямото тихоокеанско боклучено петно — маса отпадъци с площ по-голяма от Тексас, събрани в едно от океанските течения. Повърхността му беше покрита с малки островчета натрупан боклук — пластмасови бутилки и торби, стиропор, варели от петролни площадки, щайги и сандъци от кораби. Но истинската опасност се спотайваше отдолу. На дълбочина няколко метра водата беше отровена от мънички парченца пластмаса, разложена от слънцето.
 	Макар да представляваше все по-голяма екологична катастрофа, това замърсяване предлагаше на групата им надежда за спасение от преследващата ги буря.
 	Докато се носеха към убежището, Грей усещаше, че времето им изтича. Приклекна до пилота. Нямаше как да е сигурен, но можеше да си представи как сянката на онзи самолет ги настига.
 	Пръстите му се впиха в облегалката на пилотското кресло.
 	— Почти стигнахме — прошепна Аико, сякаш се страхуваше, че врагът в небето може да я чуе.
 	Палу се намръщи и също прошепна:
 	— Не ни урочасвай.
 	Носът на малката подводница се насочи към тъмните води, където полето от отпадъци скриваше слънцето.
 	„И да се надяваме, скоро и нас“.
 	Грей затаи дъх, приканваше наум двигателите да работят по-здраво. Най-сетне подводницата се плъзна под дебелия слой боклуци. Светът моментално притъмня. Пред тях по-тъмни петна в океана бележеха купчините боклук на повърхността.
 	Той издиша треперливо.
 	„Успяхме“.
 	В следващия миг мощен гръм разтресе подводницата. Носът за момент се повдигна, когато ударната вълна стигна до опашката.
 	Грей се стовари върху креслото на пилота.
 	— Дясно на борд! — извика той и посочи плътната сянка под остров от боклуци. — С максимална скорост!
 	Пилотът ловко зави надясно, докато още бомби падаха през мръсотията и експлодираха като огнени звезди в нощта. По-тъмна сянка ги обгърна, когато самолетът прелетя над полето отпадъци. След него последваха още взривове, но бяха разпръснати.
 	„Бомбардират слепешком“ — осъзна Грей.
 	След секунди настъпи тишина, бележеща края на бомбардировката.
 	„Но дали няма да се върнат?“
 	Трябваше да се скрият някъде. Грей посочи голям килим отпадъци пред тях — и тъмната сянка под него.
 	— Спри ето там.
 	Пилотът кимна отсечено, намали скоростта и подводницата увисна под защитното одеяло на боклука. Долната му част беше от оплетени рибарски мрежи. Някои висяха надолу като испански мъх.
 	Носът на подводницата закачи една и тя се завъртя. Докато се обръщаше, видяха трупа на тюлен, оплетен в нея. Плътта почти липсваше, разкривайки плавници и кости.
 	Аико ахна.
 	Дори Грей потръпна в сумрака от тази гледка.
 	— Наричаме го призрачен риболов — каза Палу и кимна към трупа. — Стотици тонове мрежи се озовават в Петното. Докато се носят по теченията, продължават да улавят и оплитат плячката си и я довличат тук.
 	Грей погледна нагоре към оплетената маса отпадъци и кости.
 	„Да се надяваме, че същата участ няма да сполети и нас“.
 	 
 	 
 	07:12
 	Сейчан се наслади на изражението на Валя, докато тя се връщаше от задната част на самолета. Рампата вече се затваряше, след като и последният варел беше хвърлен в морето.
 	— Мислиш ли, че са оцелели? — прошепна Кен от съседната седалка.
 	На Сейчан ѝ беше достатъчно да погледне лицето на вещицата, за да разбере истината. Валя беше навъсена. Буреносни облаци сякаш се бяха спуснали над главата ѝ. Дори татуировката ѝ сякаш изпъкваше по-силно.
 	— Според мен да — прошепна тя в отговор.
 	Валя спря и викна на един от хората си на японски:
 	— Кажи на пилота да продължава. Искам да сме кацнали в Токио преди изгрев слънце.
 	Кен се наведе към Сейчан.
 	— Свърши ли се? Да не би да се отказват?
 	— Май нямат особен избор.
 	Валя чу шепненето им и им викна:
 	— Още една дума и ще ви запуша устите.
 	Сейчан се опита да свие рамене въпреки оковите.
 	— Май одеве сгреши.
 	— За какво?
 	— За онова един по-малко и двамата, които остават — отвърна Сейчан с насмешка. — Нещо ми казва, че точките ти още са нула.
 	Валя стисна юмрук, извърна се — и после, неспособна да се овладее, се извъртя и фрасна Сейчан в устата.
 	Главата на Сейчан отлетя назад и се блъсна в корпуса на самолета. Тя усети вкуса на кръв — кокалчетата бяха сцепили устните ѝ. Болката пламна, но не можеше да се сравнява с онази, която бушуваше вътре в нея. Ударът не успя да задуши ликуването и увереността ѝ.
 	Тя се разсмя с окървавени устни.
 	Валя се намръщи и тръгна към пилотската кабина.
 	Сейчан продължи да се смее. Не можеше да се спре. Само един човек можеше да се сети да търси спасение в боклук.
 	Вече беше сигурна кой е жив и е на борда на онази подводница.
 	Бащата на детето ѝ.
 	 
 	 
 	08:22
 	— Виждаш ли нещо? — попита Ковалски.
 	Грей огледа небето през вдигнатия перископ. Беше изчакал цял час преди да се почувства достатъчно уверен, че самолетът се е махнал. Врагът или беше изчерпал боеприпасите си, или времето му изтичаше. Той знаеше, че самолетът не може да кръжи вечно, без да рискува да бъде засечен. Горящият остров със сигурност щеше да привлече внимание, най-вероятно вниманието на американските военни.
 	— Небето е чисто във всички посоки — обяви Грей, отстъпи от перископа, който бе вдигнат през боклуците над тях, и се обърна към екипажа. — Да вдигнем радиоантената.
 	Аико застана до Ковалски, който се беше увил с одеяло.
 	— Какъв е планът, след като ги закараме в болницата на Мидуей?
 	За Грей имаше само един избор, един път.
 	Погледът му се спря върху Аико.
 	— Ще отнесем битката при тях.
 

  29.

 
 	9 май, 05:05
 	Фуджикавагучико, Япония
 	— Съжалявам, джонин Ито.
 	Такаши беше коленичил до своята масичка котацу. Вече не чувстваше топлината на въглените под старата покривка. Сутрешната му чаша зелен чай с кафяв ориз изстиваше забравена в ръцете му.
 	Главата му бе сведена и той не обръщаше внимание на лицето на бледата жена на екрана на лаптопа. Думите ѝ отпреди малко още пронизваха като нож сърцето му.
 	„Тези кучи синове убиха внука ви“.
 	Трябваше да остави чувството да достигне до костите му, да се утаи там, преди да заговори. Тя му беше разказала за нощната атака срещу базата на острова, за храбростта на Масахиро, за коварността на мъжа, отнел живота на внук му. Подробностите нямаха значение — само резултатът.
 	„Прокълнат ли съм?“ — запита се той, както бе правил много пъти през дългия си живот.
 	Беше изгубил любимата си Миу в престрелката в един тъмен тунел. Много години по-късно новата му съпруга — мила жена със сладки устни — си отиде, докато раждаше единствения му син. Кръсти момчето Акихико, което означаваше „ярък принц“, с надеждата, че благословеното име ще уравновеси трагичната му поява на този свят. И колко беше обичал младия мъж, в който се превърна синът му, строен като тръстика и с интелект, който изненадваше баща му. Накрая Акихико даде на Такаши единствения му внук — и след като изпълни този си дълг, умря година по-късно заедно с жена си в автомобилна катастрофа.
 	Такаши беше отгледал Масахиро като собствен син. Но у момчето от самото начало имаше една горчивина, мрак в кръвта му, сякаш трагедията на фамилията беше пуснала корен в сърцето му. Въпреки всичките му усилия, както нежни, така и сурови, двамата така и не успяха да изградят истинска връзка помежду си. Резервите и сдържаността така и не изчезнаха.
 	И все пак един факт не можеше да се отрече.
 	Той наистина обичаше внука си.
 	Накрая вдигна чашата и отпи. Всяка сутрин се будеше в четири и използваше ранните часове да медитира с чай, да гледа от кабинета си как слънцето изгрява над Фуджи. Ритуалът го подготвяше за предстоящия ден.
 	„Дори за този“.
 	— Ичи-го ичи-е — прошепна той над ръба на чашата.
 	Старата фраза се приписваше на майстора на чайната церемония от шестнайсети век Сен но Рикю и означаваше приблизително „един път, един шанс“. Това бе напомняне да се оценяват онези, които пресичат пътя ти, тъй като може никога да не го направят отново. Свидетелство за временния характер на живота.
 	Урок, който Такаши знаеше много добре.
 	След като чаят разкваси устните и отвърза езика му, той се загледа над ръба на чашата. Ранната пролетна утрин беше студена, склоновете на Фуджи искряха от скреж. Слънчевите лъчи се отразяваха от тънкия лед, превръщайки го в огън.
 	И двете отекваха в сърцето му.
 	Лед и огън.
 	Остави сърцето си студено, докато яростта сгорещи кръвта му.
 	— Кучият син, който е убил внук ми — проговори той с чаша пред устните си. — Къде е той?
 	— Не зная — призна жената.
 	Погледът му се стрелна към екрана и огънят проблесна в очите му.
 	Валя Михайлова отвърна на гнева му със свеждане на глава.
 	— Но знам къде ще бъде. Държа жена му. — Тя вдигна поглед и очите ѝ също проблеснаха. — И нероденото му дете.
 	Такаши остави чашата на масата. Представи си усмивката на Миу, ръката ѝ на бузата си, устните ѝ върху неговите.
 	— Той ще дойде за тях.
 	— Хай. — Устните на Валя се свиха в сурова линия. — Освен това е болна, заразена от онова, което Масахиро пусна на Хаваите.
 	Той се поизправи; намираше удовлетворение в това малко отмъщение.
 	Валя продължи:
 	— Така че да, ще дойде за нея и за детето си — но също и за лек за заразата ѝ.
 	— И тогава ще се провали.
 	Такаши се загледа в изстиващия си чай. Докосна леда в сърцето си и призна една тайна, която не бе споделил дори с Масахиро. Въпреки десетилетията проучвания едно нещо беше станало ясно.
 	Той го каза на глас.
 	— Не съществува лек.
 

  V. Какавида

 Σ

 
 

  30.

 
 	9 май 00:08
 	Величка, Полша
 	— Ако ще продължаваме да се завираме в средновековни сгради, ще си поръчам броня, за да пасвам по-добре — предупреди Монк.
 	Кат се усмихна, като в същото време се опитваше да скрие прозявката си с юмрук. Бяха насядали около маса в малка изследователска лаборатория. Помещението се намираше в северната кула на замък от тринайсети век. Навсякъде около тях имаше книжни рафтове — толкова наблизо, че надвисваха над групата, сякаш надничаха над раменете им към разпилените на масата стари карти.
 	Кат разтърка уморените си очи.
 	Минаваше полунощ, а всички бяха спали много малко. След като уредиха някои подробности в Гданск, напуснаха балтийското крайбрежие и отлетяха за Южна Полша — бяха кацнали в Краков преди четири часа. Докато пътуваха, най-новият член на групата — д-р Дамян Сласки — се беше свързал с управата на солната мина Величка и бе уредил да ги пуснат в подземния лабиринт след края на работното време.
 	За съжаление не бяха първите с подобна молба. Сласки научи, че подземният параклис на мината — „Св. Кинга“ — е нает за частна полунощна служба. Очевидно това не беше рядкост. Всяка неделя в параклиса се отслужваха редовни литургии. Освен това параклисът се използваше за венчаване и дори за концерти.
 	Щом научи за литургията, Сласки предложи да изчакат церемонията да свърши, преди да влязат в мината. Отначало Кат беше против предложението, тъй като не искаше да губят време. За да я убеди, ученият бе предложил кратко отклонение от пътя им.
 	Сега тя виждаше мъдростта на съвета му.
 	След като кацнаха в Краков, пътуваха двайсет минути до мястото на минния комплекс, но вместо да отидат направо в туристическите офиси, Сласки ги поведе на двеста метра по-нататък. Музеят Зуп Краковских Величка се помещаваше в стари укрепления, известни като Zamek Żupny, или Солния замък. Повече от седем столетия средновековният комплекс от камък и дърво бил седалище на управата на мината. Замъкът се разпореждал не само с Величка, но и със съседната мина Бочня.
 	През онези времена добивът на сол определено бил сериозен бизнес. Според Сласки мините осигурявали внушителната една трета от доходите на полските крале. Дори латинската дума salarium, означаваща заплата, идваше от сумата, плащана на войника, за да си купи определено количество сол.
 	Благодарение на обясненията на д-р Сласки на Кат не ѝ беше нужно много време, за да разбере пълните мащаби на тази индустрия — както и предизвикателството, което ги очакваше.
 	„Затова поиска първо да дойдем тук“.
 	Тя пак погледна картите и графиките на масата — някои от които бяха от времето на откриването на мината. Сласки ги беше подбрал от богатата картографска колекция на музея, която се състоеше от над четири хиляди единици. Голяма част от тях бяха свързани с минната индустрия в района. Именно тук Сласки беше провел проучванията си върху кехлибарените залежи в региона за собствения си музей.
 	Като започна с най-старите карти, Сласки им представи историята на мината, като на практика възстанови ниво по ниво лабиринта ѝ от тунели и зали. Огромните размери на мината бяха направо застрашителни.
 	— Нека ви покажа това, за да получите известна представа. — Сласки разстла една по-нова карта. — Този план е начертан от скъпия ми приятел Мариус Желеревич и запознава посетителите на мината с онова, което се намира под земята.
   
 	Кат погледна лабиринта от тунели, шахти и зали, образуващи комплекса.
 	Елена се наведе и погледна през очилата си за четене. Въпреки късния час библиотекарката изглеждаше пълна с енергия, очите ѝ блестяха от интерес, понякога цъкаше с език, когато на масата се появяваше нова карта. Личеше си, че тук е в стихията си.
 	Сам пък, който седеше от другата страна, от време на време клюмаше и очевидно полагаше сериозни усилия да остане буден. За един ентомолог историята на картографията и минното дело в района не представляваше особен интерес и определено не можеше да прогони умората му.
 	Пръстът на Елена се плъзна по масата.
 	— Разбирам колко е лесно да се изгубиш там — каза тя.
 	— Така е — каза Сласки. — При това този план показва само туристическия маршрут през горните нива на мината. Най-долните, показани тук, са само на стотина метра под повърхността, докато други тунели достигат три пъти по-дълбоко.
 	Елена тихо изстена. Очевидно мисълта да се спуска толкова надълбоко изобщо не ѝ допадаше.
 	Следващите думи на Сласки не предложиха никаква утеха.
 	— Много части от мината са недостъпни поради стари срутвания и наводнения.
 	Кат се намръщи.
 	— Наводнения ли?
 	Сласки кимна.
 	— Когато мината достигнала нивото на подпочвените води, в най-долните тунели се образувала цяла серия езера.
 	Кат започваше да споделя опасенията на Елена.
 	„Става все по-добре и по-добре“.
 	Сласки не беше приключил.
 	— Туристическият маршрут през мината е около четири километра, докато тунелите като цяло са дълги четиристотин. — Той сложи ръка върху картата на приятеля си. — Това представлява само един процент от цялата мина.
 	Монк въздъхна и се облегна назад.
 	— Как изобщо можем да се надяваме, че ще разберем къде Смитсън е намерил своя артефакт?
 	— А ако изобщо грешим с мината? — промърмори Сам и се прозя. — Може да го е намерил в съседната мина. Или на съвсем друго място.
 	Кат отказваше да повярва в подобно нещо.
 	Сласки я подкрепи.
 	— Още през деветнайсети век Величка е привличала туристи. Работниците търпели присъствието им, но същото не важи за другите мини.
 	— Но дори ако това е правилното място, откъде да започнем да търсим? — попита Елена. — Колко изобщо са помещенията и залите там долу?
 	— Над две хиляди.
 	Кат затвори очи, изумена от големината на солната мина. Освен това я човъркаше чувството, че пропуска нещо важно. Същото чувство беше изпитала и в Гданск.
 	„Какво не виждам?“
 	Раздразнена и уморена, тя не можеше да посочи източника на чувството.
 	Сласки махна към картите на масата.
 	— Както виждате, всички тунели и помещения са номерирани или имат имена. От първите разкопки при повърхността до по-късните на по-големи дълбочини.
 	Кат беше забелязала това — поколения картографи бяха пренасяли тази информация през вековете. Поради някаква причина това отново събуди човъркащото чувство, но тя пак не успя да стигне до просветление.
 	Сласки сви рамене.
 	— Ако вашият господин Смитсън беше оставил някаква следа, по която да тръгнем…
 	Кат се изправи толкова рязко, че привлече вниманието на всички.
 	„Възможно ли е?“
 	Монк я погледна.
 	— Скъпа, пак виждам онази физиономия на лицето ти.
 	Кат взе сателитния си телефон и намери снимките на криптата на Джеймс Смитсън, които ѝ беше пратил Пейнтър от Замъка. Преди да кацнат в Гданск, ги беше прегледала набързо. Директорът беше убеден, че в гробницата може да е кодирана някаква скрита насока. Пейнтър беше подчертал изображенията на змия, камък и крилато насекомо върху саркофага, сякаш Смитсън ги е използвал като йероглифи, за да намекне какво е скрито вътре.
 	При полета до Краков тя за момент дори се беше запитала за мидената черупка до тези три символа. Беше си поиграла с идеята, че Смитсън може би е наредил поставянето ѝ като някаква смътна следа, сочеща мина, прокопана в пластовете сол, отложени след пресъхването на праисторическото море Тетида.
 	Мидена черупка, символизираща древното море.
 	Накрая беше отхвърлила тази мисъл като нереална. А дори да грешеше, с какво можеше да ѝ помогне това? От името на Смитсън в списъка на посетители вече беше сигурна, че са на прав път.
 	Но споменаването на Сласки на номерираните помещения — повече от две хиляди — ѝ напомни за една мистерия около гроба на Смитсън — грешка, която едновременно развеселяваше и озадачаваше историците.
 	Отвори снимката на надписа върху мраморната крипта.
   
 	— Вижте това — каза тя и показа снимката. Прочете последните три реда, споменаващи датата на смъртта на Смитсън: — „… починал в Генуа на двайсет и шести юни хиляда осемстотин двайсет и девета година, на седемдесет и пет годишна възраст“.
 	— Какво толкова? — попита Сам.
 	Разбира се, Елена се досети моментално. Свали си очилата и се ококори.
 	— Написаното е погрешно. Датата на смъртта е вярна, но Джеймс Смитсън е бил роден на пети юни хиляда седемстотин шейсет и пета.
 	Монк пресметна несъответствието.
 	— Това означава, че е умрял на шейсет и четири, а не на седемдесет и пет.
 	Сам се намръщи.
 	— И все пак какво значение има разликата от единайсет години?
 	— Да се надяваме, че най-голямото значение на света — отвърна Кат. — Историците са озадачени, че любимият племенник на Смитсън е направил такава крещяща грешка и я е оставил върху гроба му. Ами ако изобщо не е грешка? Ами ако самият Смитсън е наредил тя да бъде изписана, също като змията, камъка и осата?
 	— Като следа — каза Монк.
 	Кат се обърна към Сласки.
 	— Казахте, че по времето, когато била затворена, мината имала над две хиляди помещения. Предполагам, че дори по времето на Смитсън броят им е бил горе-долу същият, плюс-минус неколкостотин.
 	— Напълно вярно.
 	Монк се досети.
 	— Кат, значи смяташ, че Смитсън е записал номера на гроба си? Нещо като адрес, сочещ мястото, на което е намерил артефакта?
 	— Ако извадиш седемдесет и пет от датата на смъртта му, получаваш хиляда седемстотин петдесет и четири, което не е годината, в която се е родил.
 	— Но може би сочи номера на помещението или тунела на мината — благоговейно прошепна Елена.
 	Всички се обърнаха към Сласки.
 	— Можете ли да ни покажете на някоя карта къде е помещението с този номер?
 	— Разбира се. — Той се обърна и придърпа лаптопа си. — Събрал съм цялата подобна информация. Няма да отнеме много време.
 	Затрака на клавиатурата и след няколко секунди се дръпна назад. На екрана се беше появила позната карта.
 	— Вече ни я показахте — отбеляза Елена. — В Гданск.
 	— Да, това е картата на мината, начертана от Вилхелм Хондиус. Само че сега оградих частта, означена като хиляда седемстотин петдесет и четири.
   
 	Той се наведе да прочете ръкописните бележки по полето на картата.
 	— Тази част от картата си има и име. Поради съвсем очевидна причина.
 	— Какво е името? — попита Сам.
 	— Kaplica Muszli. „Параклисът на мидата“ на полски.
 	Кат ахна, представяйки си мидената черупка в центъра на саркофага на Смитсън.
 	Сласки увеличи оградената част.
 	— Както казах, името е избрано по съвсем очевидни причини.
   
 	На картата се виждаха тунели, които започваха радиално от централна зала и образуваха формата на мидена черупка.
 	— Това трябва да е мястото — промърмори Кат.
 	Сам не изглеждаше толкова сигурен.
 	— Защо им е било на миньорите да прокопават тунели по такъв начин? Изглежда ми непрактично.
 	Сласки сви рамене.
 	— Ще разберете по-добре, когато слезем долу.
 	— Тогава да тръгваме. — Кат си погледна часовника. — Минава един. Частната литургия би трябвало да е приключила.
 	Сласки вдигна ръка.
 	— Първо едно предупреждение. — Той посочи изображението на екрана на лаптопа. — Параклисът на мидата всъщност има площ цял квадратен километър. Много е голям. И по-голямата му част е в развалини. Разпаднал се е, след като бил изоставен.
 	— Защо е бил изоставен? — поинтересува се Кат и се запита дали това няма нещо общо с кошмара, евентуално отприщен тук.
 	Сласки имаше друго обяснение.
 	— Тази част на мината е наводнена. — Той намали изображението и очерта съседните тунели. — Сега там има езеро.
 	Кат си представи обширния воден басейн и гигантската мидена черупка до него, сякаш изхвърлена на брега от вълните.
 	— Ще трябва да отидем — каза тя и се огледа, за да види дали някой не възразява.
 	На лицето на Елена ясно се четеше безпокойство, но тя кимна.
 	След като изясниха този въпрос, излязоха и тръгнаха през парка на замъка към някаква голяма сграда, която светеше между дърветата. Светлините осветяваха жълта постройка с червени керемиди и индустриална кула, която се издигаше високо над нея. Стоманената конструкция беше старата главната рамка на мината, разположена над шахтата Данилович, която се спускаше отвесно в земните недра.
 	Нощта беше мразовита и всички се гушеха в якетата си. Кат беше нащрек за евентуална опашка. Онези, които ги бяха последвали в Гданск, така и не се бяха появили, когато бяха пристигнали в Краков. По-рано тя беше казала на Пейнтър и Джаксън единствено, че има намерение да заминат за Южна Полша, и бе помолила Пейнтър да пази дестинацията им в тайна дори от разузнавателните служби.
 	Може би именно това прикритие им беше помогнало да се измъкнат от преследвачите.
 	Но Кат си оставаше нащрек.
 	По време на разговора Пейнтър ѝ беше съобщил и новини за положението на Хаваите. Хаосът продължаваше да се разпространява и вече имаше план за евакуация, макар че все още се работеше върху логистиката. Евакуирането беше планирано да започне след половин ден. Планът беше населението да бъде изведено по въздух и вода до атола Джонстън. Начинанието щеше да е монументално и изискваше международно сътрудничество, но властите не смееха да чакат още дълго, ако се надяваха да ограничат положението и да не допуснат заразата да се разпространи по целия свят.
 	Монк забеляза загрижеността ѝ.
 	— Ако там долу има нещо, ще го намерим.
 	„По-добре да го намерим. И колкото се може по-скоро“.
 

  31.

 
 	9 май, 08:10
 	Фуджикавагучико, Япония
 	„Това трябва да е мястото“.
 	През мъглата на болката Сейчан гледаше през прозореца. Намираше се в лек транспортен хеликоптер — „Фуджи-Бел 204В“. Виновникът за името на японския вариант на американската машина изпълваше небето пред тях. Покритият със сняг конус на Фуджи изпъкваше ярко на фона на тъмните буреносни облаци, сякаш планината удържаше напиращата буря.
 	Едно езеро долу отразяваше тази битка.
 	Езерото Кавагучико. Хеликоптерът започна да се спуска към едно селище на брега. Сейчан се помъчи да си спомни името му, но всеки удар на роторите отекваше в главата ѝ и ѝ пречеше да се съсредоточи.
 	Щом стигна брега, хеликоптерът зави към покрайнините на градчето. При обръщането яркото изгряващо слънце освети вътрешността му. Заслепена, Сейчан присви очите си до цепки, но не се извърна — не искаше да пропусне нищо долу.
 	Въжета на лифт се изкачваха от градчето към един съседен връх, откъдето панорамната гледка сигурно беше зашеметяваща. В долната част на склона над дърветата се издигаше многоетажна пагода. Постройката от стъкло и стомана отразяваше и пречупваше слънчевата светлина, поради което приличаше на скулптура от лед и огън.
 	От ъгъла, от който приближаваха, Сейчан разбра, че това е крайната им цел. Огледа района наоколо. Модерната пагода се издигаше в самия център на ограден със стена правоъгълник с площ около четиристотин хектара. В него имаше десетина други постройки, всички на по един или два етажа, сякаш отказваха да отправят предизвикателството към височината на сияйния храм.
 	Машината направи завой и се насочи към задната част на комплекса, където примигваха светлините на площадка за хеликоптери. Зад пагодата имаше японска градина с потоци и водопади около обширно езеро кои, украсено с лилии. Малък дървен мост се извиваше над водата и водеше до мъничка постройка за чайни церемонии в средата на острова. Останалата част от градината беше изкусно украсена с явори, вишни, сливи и люлеещ се леко бамбук. В единия ъгъл каменна градина с десетки бонзаи ограждаше пространство за медитиране, покрито с грижливо подравнен пясък.
 	Сейчан се опита да поеме мира и спокойствието на тези градини. Знаеше какви предизвикателства я очакват. Все още усещаше вкуса на кръв в устата си от устната, сцепена от юмрука на Валя. Вещицата седеше отпред при пилота. Не ѝ беше обърнала повече внимание през петчасовия полет до Токио, с което даде на Сейчан два часа неспокойна дрямка. Тя беше благодарна за кратката почивка. Пътуването от Токио до градчето край езерото бе продължило само двайсет минути.
 	Подозираше, че оттук нататък я очаква единствено болка.
 	Дори сега усещаше как Кен Мацуи я наблюдава от съседната седалка и мислено преценява всяко нейно мръщене, трепване и охкане. Бяха изминали двайсет и четири часа, откакто бе заразена. Вече хиляди ларви бяха преминали във втория си инстар. След още двайсет и четири часа щяха да се преобразят отново. Тогава гладният легион щеше да започне да прониква в костите ѝ, за да продължи пиршеството, като в същото време напълни костния ѝ мозък със свои клонинги.
 	„След двайсет и четири часа…“
 	Докато кацаха, силен порив на вятъра удари хеликоптера и плъзгачите му се блъснаха силно в площадката. Ударът беше достатъчно силен да събуди ордата в нея. Болката избухна в корема ѝ и се разпростря по крайниците. Сейчан се опита да овладее агонията, но това само влоши състоянието ѝ. Болката отскочи от крайниците обратно към корема и разпали пламъците там — след което отново се насочи към ръцете и краката.
 	„Престани… моля те, престани…“
 	Не престана.
 	И тя просто изгуби съзнание. Събуди се от гръм и ледени капки по лицето си. Лежеше по гръб, вързана за носилка на площадката за хеликоптери. Половината небе беше навъсено и тъмно, а другата половина — слънчево и синьо. Бурята приближаваше бързо, гонена от студени ветрове.
 	Вкараха носилката през отворените стоманени врати на ниска циментова постройка. Оттам продължиха по рампа до подземен тунел. Флуоресцентните лампи по тавана се сливаха в размазано петно — острието на агонията я разкъсваше. Всяко друсане на носилката засилваше болката още повече.
 	Сейчан се мъчеше да обуздае това мъчение, да го натика в някакво ъгълче на съзнанието си.
 	Оказа се невъзможно.
 	Болката беше прекалено променлива. Бе като тигър, който разкъсва вътрешностите ѝ, след което притихва само за да скочи отново някъде другаде в тялото ѝ.
 	По бузите ѝ се стичаха парещи сълзи. Дишаше тежко.
 	Опита се да се съсредоточи върху това къде я карат, да състави карта в ума си. Подозираше, че са се насочили към подземните нива на пагодата.
 	В някакъв момент изпадна в делириум, от който бе изтръгната от резкия глас на Кен.
 	— Къде я карате?
 	Сейчан примигна и завъртя глава в посока на гласа му.
 	Валя беше сграбчила ръката на Кен в бледата си хватка. Някой обърна грубо носилката наляво по страничен коридор, а Кен беше помъкнат в другата посока.
 	„Разделят ни…“
 	— В медицинското отделение — достигна до нея гласът на Валя. — Ще ѝ направят пълен преглед. И ще преценят как се развива бременността ѝ. С малко късмет тя ще стане най-ценното ни морско свинче.
 	Опасенията изпълниха Сейчан и тя успя да овладее болката. Не се страхуваше за себе си — а за детето. Въпреки положението, в което се намираше, тя беше повече от склонна да премине през обстоен преглед. Един въпрос я тормозеше непрекъснато през разкъсващата болка.
 	„Бебето ми живо ли е още?“
 	До този момент, покрай целия хаос и борба, тя бе изтиквала тази тревога от ума си някъде дълбоко, където тя гореше като въглен. С всеки изминал час от отпътуването от Мауи натискът на този въпрос растеше.
 	Трябваше да знае отговора.
 	За съжаление силата на това желание не можеше да задържи дълго агонията. Докато я вкарваха в някакъв асансьор, носилката се блъсна в задната стена на кабината. Ударът премина през нея като електрически шок, усилвайки болката в кресчендо.
 	Светът потъмня — и тя потъна в пълен мрак.
 	Когато отново дойде на себе си, нямаше представа колко време е минало. Намираше се в болнично легло, а китките и глезените ѝ бяха закопчани с белезници за рамката. Някой беше свалил дрехите ѝ и я беше облякъл в болнична нощница, която бе навита нагоре до гърдите ѝ.
 	Двама медици със сини комбинезони, може би доктор и сестра, стояха от двете страни на леглото. Сестрата тъкмо приключваше с нанасянето на студения лубрикант по голия ѝ корем. Внезапният студен допир върху горещата кожа вероятно я беше накарал да дойде в съзнание. Докторът държеше сонда и тъкмо настройваше ултразвуковия скенер.
 	— Всичко е готово — тихо каза той на японски и се обърна към леглото. Забеляза, че е отворила очи. — А, и изглежда, че пациентката ни е будна. Доста е силна, за да издържи болка от второ ниво без обезболяващи.
 	Сейчан игнорира комплимента и го изгледа кръвнишки. Докторът беше дребен човек с деликатни черти и тънък мустак. Можеше да го прекърши на две за миг, но дори да не беше закопчана, нямаше да го направи. За момента той беше най-важният човек на света, единственият способен да отговори на въпроса, който я измъчваше.
 	— Да ѝ сложа ли фентанил? — попита сестрата, по-възрастна кръглолика жена със строги черти. — Температурата ѝ е опасно висока, най-вероятно заради болката.
 	— Да изчакаме засега. — Докторът сви рамене. — Вече е изкарала достатъчно дълго без обезболяващи и не искам опиати в организма ѝ, ако е бременна. Ако скенерът се окаже положителен, винаги можем да я вкараме в медикаментозна кома.
 	— Хай, доктор Хамада.
 	Сестрата застана до апарата, а докторът се наведе над тялото на Сейчан със сонда в ръка. Докато докосваше кожата ѝ, я погледна и се обърна за първи път направо към нея.
 	— Боя се, че ще боли.
 	— Направете го — каза тя.
 	— Добре. — Той кимна на сестрата и тя завъртя едно копче.
 	Сейчан се стегна и сви юмруци върху чаршафа. Отначало усети само резкия натиск от допира на сондата до корема ѝ. После сондата изведнъж се превърна в скалпел, който се заби дълбоко. Сейчан изкрещя, неспособна да се овладее. Погледна над нощницата: очакваше да види как червата ѝ бълват навън от зейнала рана.
 	Нямаше нищо.
 	Рамото на доктора трепна от реакцията ѝ.
 	— Ларвите са чувствителни към звуковите вълни — обясни той. — Направо полудяват. Това, което чувствате, е как бягат от тях.
 	Обяснението му, макар и с намерението да бъде от полза, само влоши стократно изживяването. Сейчан си представи как ларвите разкъсват тъкани и мускули в паническото си бягство.
 	— Искате ли почивка? — попита той.
 	Неспособна да говори, тя завъртя решително глава като див кон, опитващ се да се освободи от юзда.
 	„Продължавай…“
 	Докторът кимна и продължи прегледа. Все едно я разрязваше със сондата. По бузите на Сейчан потече пот, примесена със сълзи. Болката я заслепяваше. Ноктите ѝ се впиха през чаршафа в кожата ѝ.
 	И изведнъж, когато беше сигурна, че няма да може да понесе повече, агонията стихна. Сейчан изпъшка от облекчение и почти изхлипа. Беше прекалено измъчена, за да ѝ пука.
 	— Ето го. — Д-р Хамада се дръпна назад, така че Сейчан да вижда екрана, и посочи с лявата си ръка трептящи сиви пиксели. — Това е пулсът на бебето ви.
 	„Живо е…“
 	Заля я невероятна радост.
 	— Знаем, че вторите инстари избягват жизненоважните органи на приемника като сърцето и мозъка — каза Хамада. — За щастие бременността ви е достатъчно напреднала и пулсът и мозъчните вълни на плода са спрели ларвите. Поне засега.
 	Явно забеляза неразбиращото ѝ изражение и обясни:
 	— Третите инстари не са толкова великодушни. Щом вкарат криптобиотичните си клонинги в костния мозък, оцеляването на приемника престава да е грижа за тях.
 	Някъде в ума на Сейчан започна обратно отброяване.
 	„Двайсет и четири часа…“
 	Хамада махна сондата и екранът почерня, заличавайки едва доловимото трептене. Сейчан беше готова да даде дясната си ръка, за да види мъничкия пулс за още няколко секунди.
 	Изгубила тази връзка с нероденото си дете, тя вече не можеше да издържи. Стаята около нея изчезна.
 	Докато потъваше в мрака, чу как Хамада се обръща към сестрата.
 	— Плодът изглежда жив и здрав.
 	Сейчан изпита огромно облекчение, но докторът не беше свършил.
 	— Ще е идеален образец за следващите ни експерименти.
 	 
 	 
 	08:32
 	„Щях да съм впечатлен, ако не изпитвах такъв ужас“.
 	Кен зяпна просторната подземна лаборатория. Собствената му лаборатория в Корнел, за чието изграждане му бе нужно цяло десетилетие грижливо спестяване на университетски грантове и средства от корпоративни спонсори, изглеждаше като джудже в сравнение с тази.
 	Гидът му, д-р Юкио Оширо, беше с една глава по-висок от Кен, но толкова хърбав, че приличаше на паяк — което беше много уместно, като се имаше предвид, че Кен познаваше публикуваните му статии върху отровите на паякообразните.
 	— Вече напредваме с първата фаза клинични опити на йонен блокер за лечение на мускулна дистрофия — гордо заяви Оширо и въздъхна раздразнено. — Насам.
 	Личеше си, че негодува, че са го натоварили с ролята на екскурзовод.
 	Докато вървяха из кръглото помещение, Оширо кимаше от време на време на някой учен, който спираше и се покланяше в знак на уважение — нещо, което Оширо очевидно изискваше.
 	— Разбира се, имаме и групи, които работят по други лекарства. — Оширо ги посочи. — Екип Алфа се занимава с обещаваш аналгетик. Бета работи върху лекарство против рак. Гама — върху нов пестицид. Мога да продължавам още дълго. Потенциалът тук е почти безкраен. Тепърва започваме.
 	— Ѝ трите съставки са изолирани от отровата на древните оси ли?
 	— Одокуро, както ги кръстихте. — Оширо поклати глава с едва забележимо пренебрежение. В японската корпоративна култура това беше равносилно на показване на среден пръст. — Получихме меморандум да използваме това име. Изглежда, че сте си спечелили известно уважение от страна на Такаши Ито.
 	„И вероятно затова са ми организирали тази обиколка“.
 	Кен знаеше, че се опитват да го привлекат в екипа. Ако се съдеше по студеното му държане, Оширо се чувстваше застрашен.
 	Кен оглеждаше преценяващо лабораторията. Нямаше нужда да се преструва, че ѝ се възхищава. Помещението беше пълно с всевъзможни уреди. Повечето му бяха познати; други виждаше за първи път. Освен че беше много по-голяма от неговата, тази лаборатория беше и много по-добре оборудвана.
 	Той бързо забеляза характерен ред в подреждането на пространството. Помещението беше ясно разделено на две половини, в които се извършваше различна работа със събраната от осите отрова. От собствения си опит знаеше, че типичните отровни жлези съдържат стотици различни химикали и молекули.
 	Едната половина на лабораторията, изглежда, бе посветена на изучаването на протемиката — протеините и пептидите в отровата на осите. Това си личеше от множеството бръмчащи масови спектрометри и трите огромни апарата за електрофореза, използвани за отделяне на белтъците.
 	Имаше обаче и други уреди, които представляваха загадка за него.
 	Оширо очевидно забеляза озадачената му физиономия. В гласа му зазвуча злорадство.
 	— Екип Алфа извършва цитометрия с помощта на фемто- и пикосекундни лазери за следене и отделяне на обещаващи протеини.
 	— Впечатляващо — съвсем искрено каза Кен.
 	— И необходимо, като се има предвид за какви малки количества става дума.
 	Кен кимна. Едно беше да събираш отровата на змии, които като цяло произвеждат достатъчно количество за изследвания, и съвсем друго, когато се опитваш да направиш същото с паяк — или в този случай, с оса.
 	Кен насочи вниманието си към другата половина на лабораторията, която очевидно се занимаваше с геномика. Тук се използваха нуклеотидни секвенции за изучаването на РНК и ДНК, свързани с производството на отровата, и се събираха ценни транскриптомни данни.
 	Кен знаеше от личен опит колко трудна за изучаване може да е отровата. Съдържанието на отровната жлеза можеше да варира значително според пола на организма, храната, която е поел, дори от околната температура. Понякога беше по-лесно да секвенсираш ДНК и да извършиш реверсивно инженерство на токсичния пептид, отколкото да се опитваш да го изолираш.
 	Кен кимна към екип Гама, който работеше с един секвенсер.
 	— Имате доста сериозна апаратура. Лабораторията ви със сигурност разполага с възможности за много подробен анализ на отровата.
 	— Разбира се, но това не означава, че не се натъкваме на пречки. — Оширо тръгна към групата. — Например Гама откри фрагменти от обещаващ РНК транскрипт, включително и произвеждащия ген — но имат проблем да открият протеина, който той би трябвало да синтезира.
 	— Тоест са открили сянка, но не и онова, което я хвърля.
 	— Именно. — Оширо си позволи да се усмихне. Като че ли отношението му към Кен бе станало малко по-топло, както се случва понякога при конкуриращи се колеги, когато разговарят по работа. — Генът се среща при всички варианти на вида, но протеинът, който кодира, все още остава неуловим. Именно затова се нуждаем от най-добрите умове.
 	На прима виста Кен вече можеше да посочи няколко различни причини за липсващия протеин, но предпочете да запази мълчание. Особено като се имаше предвид, че Оширо се канеше да го покани да работи тук… покана, която Кен не смееше да откаже. Затова той бързо смени темата и посочи към дъното на лабораторията, където имаше двукрила червена врата, която биеше на очи.
 	— Какво има там?
 	Оширо сложи ръце на кръста си и се намръщи.
 	— Нищо, за което да се безпокоим, очевидно. Знам само, че доктор Хамада, шефът на екипа от онази страна, често заема цялата лаборатория и ни пропъжда като мухи. Много е дразнещо и прекъсва работата ни.
 	— Какво изучават те?
 	Оширо сви рамене.
 	— Знам само, че е нещо, свързано с еволюционната история на одокуро.
 	Кен се намръщи.
 	— Защо? С каква цел?
 	В отговор получи ново пренебрежително свиване на рамене: „Проучването не е мое, така че какво ми пука?“ Кен се остави да бъде поведен нататък. И преди беше попадал на учени, подобни на коне с капаци. Лесно можеше да се попадне в този капан, който водеше към грешки и пропуснати възможности. През годините Кен беше научил, че не бива по никакъв начин да потискаш научното любопитство.
 	Урок, който беше особено важен тук.
 	Оширо продължи с тура си, а Кен погледна косо червената врата.
 	„Какво всъщност става от другата страна?“
 	 
 	 
 	08:35
 	Коленичил при масичката в кабинета си, Такаши събра пръсти пред устните си, докато гледаше видеото на лаптопа. Картината беше от болничното отделение и камерата беше насочена към едно-единствено легло. Закопчаната за него жена ту изпадаше в делириум, ту идваше на себе си, от време на време се мъчеше да се освободи, но през повечето време спеше. Челото ѝ лъщеше от пот, устните ѝ бяха сухи и напукани.
 	Въпреки това той виждаше красотата зад състоянието ѝ. Смесената ѝ кръв — азиатска и европейска — сякаш беше съчетала най-доброто от двете раси. Сцепените ѝ устни щяха да оформят съвършена дъга, ако им се сложеше червило. Високите ѝ и широки скули се стесняваха надолу в съвършена брадичка. Черната ѝ коса беше подстригана право — ефективно и в същото време подчертаваше чертите ѝ с простота, която му напомняше за любимата му Миу.
 	Чу се тихо почукване и вратата се отвори.
 	Личната му секретарка се поклони и отстъпи, за да направи път на жената, която Такаши беше извикал в кабинета си.
 	Валя влезе като буря, в ледените ѝ сини очи проблясваха мълнии. Натежалите от дъжд облаци около Фуджи я поздравиха с гръмотевица, от която прозорците задрънчаха.
 	Този път жената изобщо не се беше опитала да скрие бледите си черти. За момент Такаши изпита безпокойство. Тя изглеждаше толкова ефирно, призрачно. Черната татуировка на лицето ѝ сякаш беше единственото, която я задържаше в това измерение.
 	Тя се поклони дълбоко и след дадения знак коленичи срещу него.
 	— Чунин Михайлова — поздрави я той, обръщайки се към нея с новата титла, която беше наследила от Масахиро.
 	Главата ѝ се сведе още повече при това признаване на новото ѝ по-високо положение.
 	Такаши насочи вниманието си обратно към екрана на лаптопа и пленницата на леглото.
 	— Значи е бременна?
 	— Хай. Доктор Хамада потвърди бременността ѝ.
 	— Много добре.
 	Той се вгледа в жената на екрана. Тя и другите бяха виновници за смъртта на внука му. Съвсем справедливо беше да се отплати подобаващо.
 	Представи си какво ще последва.
 	През войната беше посетил изследователските лагери на имперската армия в крепостта Жонгма. Там също имаше бременни жени — китайки, насилствено взети от околните села. Провеждаха върху тях опити с химически и биологични оръжия. След това бебетата им биваха изваждани от утробите без упойка. Още чуваше писъците им, виждаше как слабите им ръце се протягат към окървавените деца, преди смъртта да ги отнесе.
 	Тогава, наскоро постъпил в каге, той трябваше да крие отвращението си от подобни зверства.
 	„А сега ще им се наслаждавам“.
 	Възнамеряваше и друг да страда не по-малко.
 	— Американецът? — попита той.
 	— Никакви вести. Но ако е оцелял, ще дойде за нея. — Жената замълча прекалено преднамерено; личеше си, че предпочита да премълчи.
 	— Какво има?
 	Тя хвърли поглед към екрана и отново сведе глава.
 	— Казахте, че няма лек за нейното състояние.
 	Той разбра въпроса зад думите ѝ.
 	— Питате се защо поехме такъв риск с пускането на нещо, което не можем да контролираме.
 	— Хай, джонин Ито.
 	— Не е от безумие, а от пресметливост — увери я той. — Пуснатото на Хаваите е само пример. Щом светът проумее размерите на заплахата, ще продължим с втората фаза.
 	Тя го погледна и повдигна вежди.
 	— Втора фаза?
 	— Атолът Икикауо не беше единствената ни база.
 	Очите ѝ се разшириха от изумление.
 	— И други обекти са готови да действат по моя заповед. Да разпространят одокуро в Европа, Русия, Китай, Австралия. За съжаление изгубихме контрол върху обекта край бразилското крайбрежие и едва не издадохме плана си за Южна Америка. Въпреки това според най-консервативните ми пресмятания светът ще бъде пометен за две години.
 	Тя изглеждаше ужасена и в думите ѝ се долови гняв.
 	— Значи смятате да унищожите света?
 	— Не. — Той отвърна на гнева ѝ студено и властно. — Както казах, не става въпрос за безумие, а за пресметливост.
 	Видя объркването ѝ, въздъхна и заговори по-тихо, сякаш успокояваше малко дете.
 	— Кои лекарства според вас са най-доходоносни?
 	Тя остана изненадана от рязката смяна на темата и само поклати глава.
 	— Не онези, които могат да излекуват болестта. При подобни еднократни подходи печалбата е ограничена. Вземете обаче лекарствата, които третират симптомите на нелечима болест. Именно те гарантират постоянни приходи. Това е урок, който научих много отдавна като основател на тази компания.
 	— И прилагате този урок сега?
 	Той не си направи труда да потвърди очевидното.
 	— Но как? — попита тя.
 	— Нямам намерение да унищожавам света, а само да го поставя на колене.
 	— Но ако няма лекарство… — колебливо започна тя, мъчеше се да разбере.
 	— След година, когато светът ще страда и ще е потънал в хаос, нашата корпорация ще предложи палиативно средство срещу симптомите. Нямаме лекарство за заразените, но разработихме въздушен спрей, който убива популацията на възрастните оси. Отне ни две десетилетия, докато го усъвършенстваме. Веществото е изключително отровно, почти невъзможно за копиране, и ще нанесе огромни поражения. Въпреки това ще позволи на страните да оцелеят и да продължат някак.
 	Тя бавно започна да проумява.
 	— И в същото време никога няма да са в безопасност. Околната им среда ще бъде заразена и одокуро ще се появяват отново и отново.
 	— Неизлечима болест, която само ние можем да спрем и да държим под контрол.
 	— И накрая светът ще стане зависим от Япония и от вашата корпорация.
 	— И ако някои се съпротивляват — каза той, — ще им прекъснем доставката на спрей за няколко месеца, докато не се вразумят.
 	— Ами Япония?
 	— Ще останем незасегнати в началния етап. Вече имаме естествено предимство благодарение на изолацията ни, но и веднага ще започне секретна програма за пръскане със спрея, за да защитим бреговете си. След една година ще сме единствената страна, която е останала силна и готова да предложи облекчение на онези, които подгънат коляно пред Японската империя.
 	Тя седеше с подвити под себе си крака и попиваше думите му.
 	— Ще покорите целия свят без нито един изстрел.
 	— За деветдесет години съм научил, че армиите могат да се издигат и падат. От шогуните Токугава, които били победени от японските императори преди много време, до същите тези императори, принудени да сведат глава пред силите на съюзниците. Истинската сила не се намира на върха на меча или в цевта на пушката, а в изобретателността и иновацията.
 	Чунин Михайлова впери поглед в него. Очите ѝ бяха неразгадаеми, отразяващи бурята навън. Накрая тя ги затвори и долепи чело до пода.
 	Той прие отдадената почит, като свали ръце в скута си. Знаеше, че скоро…
 	„… целият свят ще бъде принуден да се поклони пред нас“.
 

  32.

 
 	9 май, 01:44
 	Величка, Полша
 	— Напред към мините солни! — приповдигнато рече Монк.
 	Елена трепна, когато голямата червена врата на асансьора изтрака и се затвори. Съсредоточи се да диша през носа и да издиша през устата — успокояваща техника, която беше научила от старото „Шоу на Опра Уинфри“. Докато растеше като дъщеря на работници имигранти, това беше всичко, което семейството ѝ можеше да си позволи като „терапия“.
 	Още от малка не понасяше тесни помещения. Родителите ѝ смятаха, че има потиснати спомени от момента, когато семейството ѝ било преведено през тунел от един склад в Тихуана до Сан Диего. Картелът Синалоа използваше този маршрут да прекарва наркотици — и срещу съответната цена работници и семействата им, способни да си платят прехвърлянето в Съединените щати.
 	— Как си? — попита я Сам, който стоеше плътно до нея, докато асансьорът потъваше в земните недра.
 	Пръстите ѝ нервно потупаха двете разпятия на верижката на очилата ѝ. Насили се да свали ръката си.
 	— Непрекъснато си повтарям, че просто слизаме в мазето на библиотека.
 	— Доста дълбоко мазе — с иронична усмивка отбеляза Сам.
 	Тя го скастри с поглед, който казваше: „Изобщо не ми помагаш“.
 	— Извинявай. — Той протегна ръка. — Може би това ще послужи като извинение.
 	Тя искаше да откаже; не желаеше да я възприемат като жена, която се нуждае от подкрепата на мъж.
 	„Майната му“.
 	Хвана ръката му. Дланта му беше суха и топла. Той я стисна окуражително. Елена отказа да се почувства засрамена. По пътя насам не се беше опитала да скрие страха си: реши да бъде честна с всички, ако ѝ се наложеше да се махне от мината и да остави лова на тях.
 	Планът ѝ занапред беше да игнорира по-голямата картина — като това да е погребана на триста метра под земята — и да се съсредоточи върху правенето на крачка след крачка. Разбира се, не можеше да го прави, докато стоеше в асансьор. Затвореното пространство улавяше безпокойството ѝ и усилваше страха ѝ.
 	В другия край на кабината Кат се обърна към двамата си спътници. След като пристигнаха в мината, Дамян Сласки ги представи на отговорничката за връзките с обществеността, красивата млада блондинка Клара Баранска. Ако се съдеше по погледите, които ѝ хвърляше, вечно киселият Сласки беше хлътнал по нея. Елена заподозря, че честите му визити до съседния музей не са единствено заради проучванията му.
 	— Доктор Сласки — каза Кат, — споменахте, че на картата на Хондиус са отбелязани две находища на кехлибар. Някое от тях намира ли се близо до Параклиса на мидата?
 	Елена се заслуша: използваше разговора като начин да се разсее от мисълта за спускането в мината.
 	— Не. И двете находища са били малки и са били изчерпани много преди Джеймс Смитсън да посети мината.
 	Клара кимна.
 	— Никоя мина не би допуснала подобно откритие да отиде на вятъра. Солта е била ценна в миналото, но кехлибарът е бил още по-ценен. Дори днес една скромна гривна с кехлибар струва колкото часовник „Ролекс“.
 	— И поради ценността си — добави Сласки — много находища са били ограбени от черни миньори.
 	Като човек с мексикански произход Елена реагира инстинктивно на подобна небрежна проява на расизъм.
 	— Какво искате да кажете с това черни миньори?
 	Сласки разясни думите си:
 	— Имам предвид онези миньори, които копаели чужди мини или тайно изнасяли част от добитото, след което го продавали на черния пазар. Две от всеки три парчета кехлибар, които се продават днес, са били придобити незаконно.
 	Кабината се раздруса и прекъсна разговора им. Вратата се отвори и до тях достигна музика, сериозна и меланхолична. По гърба на Елена пробягаха тръпки, които нямаха нищо общо с постоянната температура от петнайсет градуса в мината. Мелодията звучеше някак поличбено, сякаш бележеше погребенията им.
 	Клара имаше по-прозаично обяснение:
 	— Литургията явно приключва. Чух, че са започнали по-късно.
 	Монк се обърна с усмивка към жена си.
 	— Значи би трябвало да я наречем след полунощна.
 	Кат го избута напред, а Сам подкани Елена с окуражаващо дърпане за ръката. Още я държеше — или по-скоро тя се беше вкопчила в него.
 	Когато излезе в тунела, който продължаваше наляво и надясно, Елена беше поразена от соления привкус във въздуха и лепкавата влажност. Все едно вървеше покрай море, чиято вода се е изпарила, оставяйки след себе си единствено соления си дъх.
 	Въпреки това задиша по-тежко, сякаш се давеше.
 	Всякакви преструвки за библиотечно мазе изчезнаха, когато погледна нагоре в кладенеца на дървеното стълбище, което вървеше успоредно на асансьора и се изкачваше на двеста и четирийсет метра към повърхността.
 	„Слава богу, че не ни се наложи да слизаме като обикновени туристи“.
 	— Тук сме само на деветдесет метра дълбочина — каза Клара.
 	„Само?“
 	Елена с мъка се сдържа да не възкликне.
 	Водачът им посочи тунела наляво.
 	— Натам е залата, посветена на астронома Коперник. Ще откриете също параклиса на Свети Антоний, който е най-старият в мината, отпреди четиристотин години.
 	Сласки махна в обратната посока.
 	— Но ние отиваме натам, тъй като пътят до целта ни е по-пряк.
 	Клара кимна.
 	— Изпратих трима души преди вас до езерото, за да подготвят преминаването ви. — Тя им се усмихна. — Тримата ми по-големи братя.
 	— Прилича ми на семеен бизнес — шеговито отбеляза Монк.
 	Клара прие думите му съвсем сериозно.
 	— Разбира се. Солта е в кръвта ни. Баща ми и дядо ми са работили тук преди затварянето на мината. — Тя им махна да я последват като млада учителка, водеща учениците си. — Хайде, чака ни доста път.
 	Докато вървяха, музиката постепенно се засилваше. Накрая можеха да се различат отделните гласове, които пееха химна някъде отдолу. Тунелът минаваше през поредица помещения, зали и ниши с диорами, изобразяващи предимно миньорския живот, включително модели на работници в цял ръст и дори коне.
 	Сласки кимна към един от четирикраките миньори. Настроението му сякаш стана още по-мрачно.
 	— Конете са прекарвали целия си живот тук. Без никога да видят светлината на слънцето.
 	— А през ранните векове същото се е отнасяло и за някои миньори — добави Клара.
 	Сласки сви рамене. Очевидно го беше повече грижа за конете.
 	Докато се спускаха по дървени стъпала към други зали, попаднаха на все още работещо миньорско оборудване, включително гигантско хоризонтално колело с лостове, използвано за издигане и спускане на товари по шахтите. Природните сили също бяха влизали в работа, както си личеше от огромното водно колело, което още се въртеше под постоянен поток. Изглеждаше така, сякаш се върти тук от столетия.
 	Сам още държеше ръката на Елена. На нея не ѝ пукаше как изглежда това. Историята на мината беше интересна, но не можеше да я разсее достатъчно, за да забрави за тежестта на земните маси над тях.
 	Сам също се загледа нагоре, но поради различна причина.
 	— Не разбирам — каза той. — Къде е въпросната сол?
 	Тя се бе питала същото. Скалата тук беше в нюанси на тъмносивото, разнообразявано от варосани греди и стълбове, които поддържаха стените и тавана.
 	Клара се усмихна на въпроса и махна с ръка.
 	— Навсякъде около вас. Всичко, което виждате, е сол в естествена форма. Остържете стената и опитайте.
 	Сам отвърна на усмивката ѝ.
 	— Мама ме е учила да не лижа стени. Така че ще ви повярвам.
 	— А защо цялата дървения е боядисана в бяло? — попита Монк.
 	— Най-вече за да отразява по-добре светлината от фенерите на миньорите. — Клара посочи каската си, която имаше лампа с батерия. Всички бяха екипирани с такива, макар че нямаше нужда да включват лампите, докато не стигнат до недостъпните части на мината.
 	Клара потупа с очевидна привързаност един стълб.
 	— С времето солта се пропила в старото дърво и го направила по-яко. Сега е почти като камък. Освен заради здравината си дървото било добро и защото можело да говори на миньорите.
 	— Да говори? — Монк повдигна вежда.
 	— Гредите и стълбовете често скърцат при прекалено голям натиск и предупреждават за предстоящо срутване, което дава на миньорите време да се спасят. — Тя тупна за последен път стълба. — Разбира се, през годините са замлъкнали.
 	Елена погледна трупите и мислено ги насърчи да продължат да си мълчат.
 	Докато се спускаха още по-дълбоко, някои помещения и ниши започнаха да разкриват художествените творби на миньорите. Появиха се изваяни от сол скулптури, от фантастични дракони до седемте джуджета на Снежанка. Някои статуи бяха осветени отзад и бяха изпълнени с топло сияние.
 	Клара спря на входа на една зала и включи лампата на каската си. Лъчът падна върху бюста на мъж с внушителна брада и корона.
 	— Следва да отдадем почит на Казимир Велики — каза Клара. — Особено като се има предвид, че се смята за лош късмет, ако не се направи.
 	Щом случаят беше такъв, Елена нямаше нищо против да спре.
 	— Казимир бил последният полски крал от династията на Пястите. Бил много либерален владетел. Насърчавал науката и търсенето на знания и дори основал университета в Краков. Освен това бил единственият европейски владетел, който открито приемал евреи да се заселват в Полша и те го правели масово.
 	Гласът ѝ замря. Тя пропусна да разкаже за съдбата на потомците на онези заселници векове по-късно, когато нацистите нахлули в Полша.
 	— Да продължаваме — каза тя с по-сериозен тон.
 	След стръмно спускане по дълъг тунел започнаха да се разминават с групички хора, които се бяха запътили нагоре. Мъжете бяха с черни костюми, жените — в рокли със същия цвят. Музиката, която ги беше посрещнала в мината, бе спряла в някакъв момент с края на литургията. Енориашите се разотиваха. Гласовете им зазвучаха по-ясно, усилвани от акустиката на солните стени.
 	Накрая стигнаха източника на тези звуци и излязоха на широк балкон, гледащ към просторна зала, извисяваща се на три етажа.
 	— Перлата на мина Величка — обяви Клара. — Параклисът Света Кинга.
 	Елена ахна от чудната гледка. Мястото приличаше повече на катедрала, отколкото на параклис. Огромни полилеи с искрящи кристали от каменна сол висяха от засводения таван. В отсрещния край над каменен олтар се извисяваше гигантско разпятие. Всичко беше изваяно от сол. Осветените ниши по стените от двете страни светеха и приютяваха шедьоврите на поколения миньори. Имаше библейски сцени, показващи пристигането на Мария и Йосиф във Витлеем, както и ясли, осветени от малък изваян от сол Исус. Дори стените и подът бяха изсечени и полирани така, че да приличат на тухли и осмоъгълни плочки.
 	Повечето енориаши още бяха долу. Като нищо можеше да са двеста, макар че залата беше достатъчно голяма, за да побере два пъти повече. Някои тръгваха нагоре по двете виещи се каменни стълби по дългия път обратно до повърхността.
 	За момента Елена дори не им завидя, че излизат. Пусна ръката на Сам и пристъпи към парапета, за да огледа по-добре кристалната катедрала, истинска Сикстинска капела, сътворена от сол.
 	— Залата е наречена на света Кинга — обясни Клара. — Според легендата тя била унгарска принцеса, сгодена от баща ѝ за принца на Краков. Преди да замине от Унгария, тя пуснала годежния си пръстен в солна мина в родината си. А когато пристигнала в Краков, наредила на група миньори да започнат да копаят. Работниците попаднали на голяма буца сол, а вътре открили пръстена ѝ. Оттогава тя е светица покровителка на миньорите.
 	— Можела е просто да застрахова пръстена си от изгубване — прошепна Монк. — Така е щяла да спести тежък труд на много хора.
 	Клара го скастри с укорителен поглед.
 	Очевидно никой не можеше да се подиграва със светица, особено в нейното царство.
 	Малко намусена, Клара ги поведе от балкона обратно в тунелите, водещи още по-надълбоко в земята. Спускаха се през лабиринта от пещери, тунели и зали със скулптури, докато не започнаха да попадат на помещения, наводнени с изумруденозелени езерца. Дървени пътеки минаваха над неподвижните води, отразяващи светлините на лампите. Пластовете хвърлени монети на дъното блещукаха като някакво изгубено съкровище на дракон, натрупано през вековете от посетители, отправящи молитви и желания в тези дълбини.
 	— Стигнахме ли вече подземните води? — попита Кат. — Затова ли тези помещения са наводнени?
 	— Не, тези езерца са се образували от дъждовната вода, която се е просмукала през земята. Много по-големите езера са два пъти по-надълбоко, отколкото сме сега.
 	Елена изстена. Искаше да го направи тихо, но акустиката усили звука. Сам отново хвана ръката ѝ. Тя не възрази.
 	Клара ги поведе по поредната отсечка от туристически маршрут, докато не стигнаха дълга траверса, която се спускаше стръмно надолу. Проходът пред тях нямаше лампи по стените и меко осветени статуи, а тънеше в пълен мрак, който сякаш нямаше край.
 	— Нататък ще трябва да използваме лампите — каза Клара и включи своята.
 	Всички последваха примера ѝ. За всеки случай носеха и фенери. Елена стисна своя с всички сили.
 	Докато Клара ги повеждаше, Монк се наведе към Кат и тихо изрецитира думите от „Ад“ на Данте, изписани на входа на преизподнята.
 	— О вий, прекрачващи тоз праг, надежда всяка тука оставете.
 	 
 	 
 	03:42
 	Кат спря на брега на широкото езеро. Светлините на лампите им хвърляха бляскави копия над тъмната вода. Лъчите се отразяваха от гладката като огледало повърхност и трептяха по ниския свод на грубо изсечения таван. Въздухът тук беше влажен и наситен с миризмата на солена вода.
 	Езерото се простираше толкова нашироко, че не можеше да види отсрещния бряг.
 	Размерите му бяха слисващи.
 	Клара сподели история, за да подчертае размерите му.
 	— Преди няколко години имахме сърфисти тук. Беше изумително да се гледа как платната им се носят през тъмната зала.
 	— Задвижвани от какъв вятър? — попита Монк и вдигна пръст, сякаш се опитваше да открие посоката му.
 	Клара се усмихна.
 	— Донесоха си големи вентилатори, захранвани с генератори.
 	— Иначе казано, мамили са — изсумтя Монк.
 	— Понякога се налага да импровизираме, за да угодим на гостите си — поправи го Клара. — Като тази нощ.
 	И махна към мястото, където тримата ѝ братя чакаха до малка плоскодънна лодка „Зодиак“ и един джет „Сий-Ду“. Облечени в неопрени, тримата — руси като сестра си и яки като борци — бяха взели екипировката от някъде другаде в наводнените части на мината. Очевидно по-долните нива представляваха серия езерца, езера и виещи се канали, образуващи воден лабиринт.
 	— Братята ми са донесли и инструменти за копаене, ако случайно намерите изгубените депозити кехлибар и искате да съберете образци за колекцията си.
 	Клара кимна с уважение на Елена Делгадо.
 	Кат си погледна часовника. Не преставаше да мисли за изтичащото време.
 	— Да тръгваме.
 	Беше им необходимо повече от час и половина да прекосят долната половина на мината след края на туристическия маршрут. Тук проходите не бяха толкова добре поддържани и стените бяха покрити със солни бразди. Наложи им се да се спускат по стръмни стъпала и дори по дървени стълби, побелели от солта.
 	Всичко изглеждаше странно непокътнато, запазено през десетилетията или може би столетията покрай високата концентрация на сол.
 	По пътя откриха още примери за художествените наклонности на миньорите — малка ниша с фигура на Мадоната с младенеца, библейски цитати по стените. Минаха и покрай множество изправени фигури с черти, размазани от стичащата се по тях вода. Те стояха като призрачни стражи по пътя им, сякаш ги предупреждаваха да се върнат.
 	Кат се радваше да се качи в лодката за последната част от пътуването. Според д-р Сласки Параклисът на мидата се намираше от другата страна на езерото.
 	Братът на Клара Пьотър развърза лодката и скочи на кърмата. Другият брат, Антон, седна при двигателя и го запали. Третият, Герик, отиде при джета, яхна го и неговият двигател също изръмжа.
 	Шумът отекна от ниския таван толкова силно, че Кат го усети в гръдния си кош.
 	Потеглиха през езерото, водени от лъча на фенера на носа на лодката. Пьотър беше заел позиция там и следеше за евентуални подводни препятствия.
 	Сласки прекъсна напрежението, като се обърна към Сам.
 	— В музея попитахте защо миньорите са прокопали Параклиса на мидата по такъв уникален начин. Може би ще разберете, когато го видите. След като прекарвали целия си живот тук, те искали да оставят някаква следа след себе си за онези, които ще дойдат след тях.
 	— Освен скулптурите и украсите ще видите, че и други зали в мината са били преобразени в произведения на изкуството — добави Клара.
 	— Като Параклиса на света Кинга — каза Елена.
 	— Именно.
 	Разговорът отново замря, сякаш задушен от тежестта на земята над тях. Не помагаше и това, че таванът постепенно се спускаше. Когато лъчът на фенера прониза мрака, за да освети отсрещния бряг, Кат можеше да протегне глава и да докосне скалата над себе си.
 	Всички инстинктивно се бяха присвили.
 	Отначало им се стори, че тази страна на езерото свършва с плътна стена, но после Пьотър насочи лодката наляво и стигнаха до тунел, който излизаше от езерото и изчезваше зад един завой. Не след дълго плаваха през стесняващия се тунел. Той описа S и свърши с гладка наклонена скала.
 	Носът на лодката стигна до нея и леко излезе на каменния бряг.
 	Наклонът се издигаше до голяма зала, макар и само една четвърт от размерите на катедралата горе.
 	Сласки се изправи и посочи напред.
 	— Входът на Параклиса на мидата.
 	Кат си представи картата, която им беше показал директорът на музея, и реши, че тази зала би трябвало да е в основата на мидата. Дори от това място виждаше тъмните очертания на тунелите, които започваха от залата и продължаваха радиално напред, образувайки канелюрите на черупката.
 	Изпълнена с облекчение, че са стигнали живи и здрави, Кат каза на всички да се размърдат.
 	Слязоха от лодката и тръгнаха нагоре към залата. Когато Кат видя състоянието на тази част от мината, облекчението ѝ бързо помръкна.
 	Светлините им разкриха, че половината тунели са пълни с отломки от стари срутвания. Дори в непокътнатите проходи водата капеше и течеше от пукнатини в тавана.
 	Кат си представи дъждовната вода, стигаща чак дотук. Разтворената сол беше образувала кристали, които покриваха всичко като сняг. Замръзнали бразди покриваха стените. Дълги, крехки на вид висулки се спускаха от таваните на тунелите.
 	Кат изпита отчаяние при мисълта, че никога няма да открият източника на артефакта на Смитсън. Като едното нищо той вече можеше да е заровен под тонове стари срутвания.
 	— Трябва да огледаме — напомни ѝ Монк, който прочете мислите ѝ, както правеше винаги.
 	Тя кимна и включи фенера си, добавяйки светлината му към тази от лампата на каската. Другите направиха същото.
 	Сам се намръщи, загледан в множеството тунели.
 	— Май ще продължим на принципа онче-бонче.
 	— Най-добре ще е да се разделим — каза Монк. — Така ще успеем да покрием повече територия.
 	Елена се намръщи.
 	— Откога това е станало добър план?
 	— Тя е права — каза Кат. — Засега продължаваме заедно. Нямаме време да търсим изгубили се.
 	След като този въпрос беше решен, Кат тръгна към най-десния тунел с намерението да продължат систематично през лабиринта. Антон и Герик останаха при лодката с радиостанцията, готови да докарат инструментите, ако им потрябват.
 	Тъмният проход беше достатъчно широк, за да могат двама души да вървят един до друг, но често им се налагаше да преодоляват блокади от солни сталактити. През цялото време под краката им течаха бавни поточета към наводнения лабиринт зад тях.
 	Кат търсеше навсякъде, като осветяваше с фенерчето си и с лампата на каската стените и тавана с надеждата да намери някаква улика, че Смитсън е бил тук.
 	Не успя да открие нищо, но поне изборът ѝ се оказа мъдър. Отне им половин час, за да стигнат края на прохода, който беше дълъг около четиристотин метра. Тя си спомни какво беше казал Сласки за размерите на Параклиса на мидата.
 	Един квадратен километър.
 	Все още имаха много площ за претърсване.
 	Тунелът свършваше с тясна аркада, която минаваше през целия външен ръб на мидената черупка. В нея свършваха всички радиални проходи. Таванът се спускаше полегато и се срещаше с пода, образувайки острия ръб на черупката.
 	Кат понечи да се върне назад, за да продължи със следващия тунел и по този начин да претърсят колкото се може по-голяма част от „черупката“.
 	— Вижте — каза Елена.
 	Библиотекарката беше приклекнала и осветяваше спускащия се към пода таван. И тук, подобно на тунелите, солта бе образувала сталактити, шипове и колони, които блокираха задната половина на дългата пещера. Формированията приличаха на покрит със скреж затворнически портал, минаващ покрай аркадата.
 	Кат и останалите се събраха при Елена.
 	Лъчът ѝ осветяваше ниския таван. Светлината разкриваше безразборни барелефи, изваяни в солта. Кат и останалите също осветиха стената.
 	Макар и покрита със сол и разрушена на места, повърхността беше покрита с изображение на свирепа битка. Крилати ангели летяха над горната част, размахвайки копия и лъкове. Долу ужасни демони с остри зъби и нокти се мъчеха да излязат от преизподнята. Готическата уродливост на изображенията напомни на Кат за картина на Йеронимус Бош, само че изваяна от сол.
 	— Знаехте ли за съществуването на това? — попита Кат, без да откъсва поглед от произведението.
 	— Не… — колебливо отвърна Сласки.
 	Клара не беше толкова сигурна.
 	— Чувала съм слухове за някакви адски картини дълбоко в мината, но малцина идват тук поради наводнението и опасността от срутвания. Съмнявам се някой да е посещавал това място от години, а като се има предвид цялата сол, през която трябваше да минем, за да стигнем дотук… — Тя поклати глава. — Никой не е стъпвал тук от десетилетия, ако не и повече.
 	Кат се изправи и насочи фенера към извитата аркада. Трябваше да е дълга поне осемстотин метра. Знаеше, че нямат избор.
 	— Ще трябва да претърсим по цялата дължина.
 	Никой не възрази. Всички си даваха сметка за важността на откритието.
 	— Оглеждайте се за нещо, което може да бъде важно или необичайно.
 	Сам се намръщи, загледан към зловещото изображение.
 	— Сякаш това тук е обичайно.
 	Тръгнаха в колона по един начело с Клара. Лъчите на фенерите им играеха по готическия шедьовър, добавяйки допълнителни сенки и съдържание към битката.
 	Седем чифта очи се взираха във всеки детайл.
 	Кат първа забеляза аномалията, след като почти я беше подминала. Върна се и едва не се блъсна в Монк, след което освети.
 	Монк също го забеляза.
 	— Виждали сме тая малка гадина и преди, нали? — прошепна той.
 	Всички се скупчиха при тях и също осветиха.
 	Беше скрита сред ангелите — поредната крилата фигура, увиснала над демонската орда.
 	Кат разпозна символа — той красеше и гроба на Смитсън.
   
 	Крилато насекомо, може би пеперуда, но Кат знаеше, че не е пеперуда.
 	А оса.
 	— Трябва да огледаме по-внимателно — каза тя.
 	Бързо изпочупиха солните висулки и колони, за да стигнат до символа. Подобно на останалите изображения, това беше покрито със сол, която размазваше подробностите.
 	Кат посегна за бутилката си вода с намерението да се опита да отмие солта.
 	Пьотър се намърда до нея и ѝ подаде термос.
 	— Gorąca herbata.
 	Никой от братята не знаеше английски, така че Клара преведе:
 	— Казва да опитате с горещ чай. Ще свърши по-добра работа от студената вода.
 	„Добра идея“.
 	Кат напои носна кърпичка във вдигащия пара чай и се опита да плисне още върху изображението. За да може солта да се разтвори по-бързо, сгъна кърпичката и я долепи до крилатата фигура.
 	Докато чакаше, се обърна към Монк.
 	— Да се надяваме, че под солта има нещо. Може би съобщение, оставено от Смитсън. Ако…
 	Все още натиснала символа, тя усети движение под дланта си — солената кора падна. Барелефът на осата потъна в камъка. Чу се трясък, сякаш зад стената се е освободило нещо много по-голямо.
 	Кат залитна назад, като изпусна кърпичката и избута всички.
 	Цялата секция от тавана пред нея се откърти и полетя надолу, като разбиваше сталактитите под себе си. Чу се звук на прииждаща вода, съпроводен от стърженето на зъбни колела.
 	Кат си представи гигантското водно колело, което беше видяла по-рано и което продължаваше да се върти високо горе.
 	Очевидно не беше единственото, което все още работеше.
 	Краят на тавана се спусна до пода и образува нещо като рампа, водеща нагоре.
 	Кат впери поглед в приканващия мрак. Монк се обърна укорително към нея.
 	— Виж само какво направи.
 

  33.

 
 	9 май, 11:58
 	Фуджикавагучико, Япония
 	— Още две минути — предупреди Грей останалите.
 	Беше яхнал „Ямаха PES2“ с електрически двигател. Също като него, останалите четирима членове на ударния екип имаха модерни каски с вградени радиостанции. Групата се беше скрила в гората зад изследователския кампус на лабораториите „Феникусу“.
 	От мястото си на седалката Грей се загледа в целта им, която се издигаше в центъра на оградената площ — пагода от стъкло и стомана, известна по тези места като Кори но Широ, или Ледения замък.
 	Макар че бе пладне, небето беше тъмно. Гръмотевична буря се беше спуснала по склоновете на Фуджи и сипеше градушка по склоновете ѝ. Над тях проблясваха мълнии, които се отразяваха от Ледения замък.
 	Бурята щеше да им послужи добре като прикритие за предстоящата мисия. На визьора си Грей получаваше картина от основната щурмова част, която се носеше по главния път към портала на кампуса.
 	— Една минута — каза той на хората си.
 	Аико се беше навела над мотора си от едната му страна, Палу от другата. Аико беше взела още двама мъже — Хога и Ендо — като попълнение на малкия екип. И двамата бяха избрани от личния ѝ екип в новосформирания японски разузнавателен отряд. Под каските Аико и хората ѝ носеха черни маски, разкриващи единствено очите им, сякаш бяха трима модерни нинджи. Грей нямаше представа как изглеждат Хога и Ендо — знаеше само, че са пъргави, мускулести и сериозно въоръжени.
 	Докато отброяваше последните секунди, сърцето му туптеше в ушите. Изгаряше от желание да тръгнат. Бяха изгубили ценно време, докато стигнат тук. След като бяха оцелели при дълбочинната бомбардировка, се бяха обадили по радиото за помощ. От атола Мидуей незабавно изпратиха хеликоптери в средата на Тихоокеанското боклучено петно. След като се озоваха на Мидуей, Ковалски и братовчедите на Палу бяха закарани в малка болница за спешна помощ. Положението на Туа оставаше критично.
 	Грей и останалите веднага отлетяха с частен самолет и изстискаха всичко от двигателите му, за да стигнат възможно по-бързо до Япония. По пътя Аико беше координирала атаката и бе предупредила началството си за ролята на „Феникусу“ в агресията срещу Хаваите, като посочи изследователския им център като най-вероятна цел поради присъствието на Такаши Ито там и цялата секретност около обекта. Сподели всичко това само с неколцина души, тъй като се боеше информацията да не стигне до врага. Беше изразила тревогата си, че „Феникусу“ може да са подкупили или да изнудват хора от новосформираната агенция, възползвайки се от преходния период, през който разузнавателните служби на страната се реорганизираха.
 	По телефона Пейнтър беше изразил същите тревоги. Освен това съобщи на Грей как върви евакуацията на Хаваите. Две думи обобщаваха всичко — хаос и паника. Положението там бързо се влошаваше.
 	Затова Пейнтър беше наблегнал особено върху приоритета на тази мисия — да открият с какви контрамерки разполага врагът срещу тази заплаха. Грей разбираше и подразбиращата се част от тази заповед — дори това да означава жертване на Сейчан и Кен.
 	Залогът беше прекалено висок, за да бъде мисията им просто спасителна.
 	Стотици хиляди бяха изложени на смъртна опасност.
 	По видеоканала Грей гледаше как основната японска част стига портала на кампуса. Групата се водеше от бронирана щурмова машина за градски условия — малък танк, който изобщо не намали. Оборудван с таран, той мина през стоманения портал, отваряйки път за следващата го бригада. От колоната мотоциклети и джипове на военната полиция внезапно завиха сирени.
 	Сякаш в отговор на врявата бурята в небето се разрази с нова сила. Изтрещя гръмотевица и раздвоена мълния разпра облаците. Студеният дъжд заваля като из ведро, размазвайки суматохата долу.
 	— Давай, давай, давай… — викна Грей.
 	Под прикритието на бурята и атаката срещу главния вход на комплекса Грей и останалите се спуснаха от височините зад кампуса. Носеха се през тъмната гора с угасени фарове. Силният дъжд допълнително намаляваше видимостта, но дисплеят на шлема показваше картина от камерата за нощно виждане с неравната пътека, по която се спускаха. От време на време мълниите заслепяваха напълно камерата, което беше изнервящо, но никой не го показа.
 	Дори Палу.
 	Хаваецът вече беше споделил с Грей за опита си с кросови мотоциклети на Мауи. Пожарникарят се оказа направо железен и сега впечатляваше Грей с умелото си каране, докато подскачаха и се хлъзгаха през скали и гъста кал.
 	Тъй като не му се налагаше да се безпокои дали Палу няма да изостане, на последните четиристотин метра през гората Грей увеличи скоростта. Вниманието на всички в комплекса беше насочено към портала и никой не вдигна тревога, когато петте мотоциклета изхвърчаха от дърветата и набиха спирачки пред задната ограда.
 	Хога скочи от мотора си в движение, като го остави да падне на земята. Свали една метална кутия от кръста си и я вдигна към оградата. Блесна ослепителен син пламък. Хога го доближи до металната мрежа и я стопи с едно-единствено движение на ръката си.
 	Инструментът не беше обикновена ацетиленова горелка, а нещо, изобретено от новата агенция на Аико, за която Грей подозираше, че е японска версия на „Сигма“.
 	Не че Аико би признала подобно нещо.
 	Петимата се вмъкнаха на територията на комплекса и забързаха приведени през грижливо подрязани поляни и групички дървета, като се насочиха към площадката за хеликоптери. Според плановете, с които се беше сдобила Аико, съседната сграда имаше подземен тунел, водещ към пагодата.
 	Целта им беше да стигнат до лабораториите под кулата преди фронталната атака да задейства предпазни мерки. Не можеха да рискуват заличаване или унищожаване на доказателства.
 	С последно втурване през дъжда групата стигна бетонната сграда до площадката. От другата страна на кулата виеха сирени и се чуваха заповеди, давани по високоговорители.
 	По сигнал на Грей екипът нахлу през отворената врата в малкия хангар. Двама работници в бежови комбинезони, вече бездруго стреснати от суматохата отвън, подскочиха от внезапното им появяване.
 	Хога и Ендо се втурнаха напред с вдигнати оръжия, всеки избрал мишената си. Хога стреля пръв. Тънките игли улучиха целта в гърдите и между тях пробягаха електрически искри. Работникът се загърчи на пода, след което замря.
 	Ендо свали втория, като го улучи във врата с нещо, приличащо на черен стоманен паяк. Имплантът инжектира бързо действащ седатив. Работникът направи две крачки и се просна на пода.
 	Атаката приключи за три секунди.
 	Докато тичаше покрай падналите мъже, Грей погледна свършеното от Хога и Ендо. Оръжията им бяха впечатляващи. „Сигма“ трябваше да навакса… или поне да си свери записките с новата агенция на Аико.
 	Продължи по водещата надолу рампа.
 	Съсредоточи се върху целта си — залогът беше огромен. Рейдът не беше спасителна операция, но Грей знаеше, че двете цели най-вероятно са взаимосвързани.
 	Когато стигнаха края на рампата и влязоха в дългия тунел, Грей се затича още по-бързо пред екипа, пришпорван от въпрос, от който го побиваха тръпки.
 	„Закъснели ли сме?“
 	 
 	 
 	12:08
 	„Времето ми явно изтече“.
 	Кен, който седеше при една работна станция на екип Гама в ъгъла на лабораторията, гледаше как д-р Оширо върви през помещението към него.
 	Директорът вървеше като господар, изискващ пълно подчинение в малкото си владение. Кен гледаше намръщената му физиономия и разбираше, че вече не може да отлага неизбежното. Това стана още по-ясно, когато Оширо махна на охранителя при вратата също да дойде.
 	„Искат отговора ми“.
 	Да сътрудничи или да умре.
 	По-рано, за да отложи отговора, Кен беше помолил директора да му позволи да прегледа проучванията им, за да може да вземе решение. Подозрителната физиономия на Оширо ясно показа, че не се е заблудил от това обяснение и че разбира, че Кен само протака. Въпреки това директорът се беше съгласил — явно никак не му се искаше да играе още ролята на екскурзовод.
 	Въпреки това през последните два часа Оширо непрекъснато го наблюдаваше през помещението, преценяваше го, сякаш Кен се намираше на интервю за работа.
 	И може би наистина беше така.
 	В такъв случай това беше тест, на който не биваше да се провали.
 	Кен беше избрал екип Гама, защото бе усетил, че в работата им има нещо значително. Седеше с папка пред себе си. На етикета ѝ пишеше 農林水産省, или Норин-суисан-шо, името на японското Министерство на земеделието, горите и риболова. Папката съдържаше молба за изследователски грант и включваше обобщение на обещаващите опити на екипа за създаване на нов пестицид, разработен от един от безбройните пептиди, открити в отровата на осите одокуро.
 	Оширо стигна до работната станция на Кен и спря с ръце на кръста.
 	— Е, някакви проникновения за изследванията на екип Гама? Нещо, което да докаже, че ще ми бъдете от полза?
 	Кен се облегна назад.
 	— Единствено това, че работата им е задънена улица.
 	Веждите на Оширо се вдигнаха от дръзкия отговор.
 	Дори членовете на екип Гама го погледнаха ужасени. Кен съжаляваше, че говори с такова пренебрежение за работата им, но заключенията бяха очевидни.
 	— В какъв смисъл? — предизвикателно попита Оширо.
 	— Прегледах ДНК анализа на призрачния пептид.
 	Екипът използваше това цветисто име за липсващия протеин, който търсеха и който беше така обещаващ като пестицид. Изследователите бяха идентифицирали серия гени, които потенциално можеха да произвеждат пептида, но не бяха успели да открият самото съединение в отровата на насекомите.
 	— Екип Гама наистина гони призрак — обясни Кен и махна към компютъра, на който беше преглеждал кода, сякаш чете книга. — Генетичният анализ е верен. Тази серия гени наистина кодира биолитичен ензим, който атакува членестоноги и насекоми. Всяка жертва, инжектирана с този токсин, ще се стопи отвътре навън.
 	— Именно — каза Оширо. — Подобно съединение може да стане идеален земеделски пестицид.
 	Кен не отстъпи.
 	— Но не забравяйте, че одокуро в крайна сметка са научили, че е по-добре да запазят жертвата си жива. Случайното откритие на Гама всъщност е фрагмент от отпадъчна ДНК, стар генетичен код, който вече не е жизнен, но остава в генома на осите. Не сте ли се запитали защо екипът не успява да открие протеина?
 	Оширо заекна и започна да дрънка за трудности и предизвикателства.
 	Кен го прекъсна, без вече да му пука дали обижда него или работата на екипа.
 	— Както е при повечето видове на планетата, включително и при нас, ДНК на одокуро представлява смесица от активни гени, отпадъчна ДНК и части от код, придобит от вируси и бактерии. Всъщност именно инфектирането на осите от древни Лазарови микроби е дало на вида способността да остане векове и хилядолетия в състояние на хибернация.
 	Оширо сви рамене.
 	— И какво искате да кажете?
 	— Липсващият протеин, този призрачен пептид, не може да бъде намерен, защото кодът му е еволюционна задънена улица. — Той посочи един от членовете на екип Гама. — Вие ми показахте мителацията на ДНК в тези гени, как секвенцията е затворена в епигенетични маркери.
 	— Хай. — Мъжът кимна.
 	— Тези епигенетични маркери, които се срещат по ДНК като украса на коледна елха, определят дали даден код може да се реализира, дали ДНК може да произвежда протеин като онзи, който търсите. — Кен се загледа в групата, след което отново се обърна към Оширо. — Иначе казано, този стар отрязък ненужен код е бил отдавна заключен, а ключът — изхвърлен.
 	Оширо смръщи чело.
 	Кен сви рамене.
 	— Без този ключ секвенцията никога няма да произведе нищо. А създаването на такъв ключ, който в общи линии е еквивалент на милиони варианти и пермутации, е на практика невъзможно.
 	Оширо се обърна към разтревожения си екип. Никой не посмя да го погледне в очите.
 	— Ако сте прав…
 	— Това изследване е задънена улица — заключи Кен.
 	Оширо се намръщи още повече. Заговори така, сякаш всяка дума му причиняваше болка.
 	— Може би Такаши Ито е прав за вас. Може би все пак може да сте от известна полза.
 	И кимна на охранителя. Кен беше издържал теста и явно щеше да му бъде предложено постоянно място — предложение, което не можеше да откаже.
 	„Но как изобщо бих могъл да работя за тази група?“
 	Докато се готвеше да приеме неизбежното, по гърба му пробягаха тръпки.
 	И в същия миг силен и тревожен вой на аларма изпълни лабораторията.
 	Всички замръзнаха.
 	Кен беше единственият, който въздъхна с облекчение.
 	„Ето как алармата може да те спаси“.
 	 
 	 
 	12:28
 	Под непреставащия вой на алармата Грей клекна на горната площадка на стълбата към мазето. Голямата бронирана врата над главата му се затвори и отряза пътя към горните нива на кулата. Вероятно подобни врати затваряха и всички други изходи.
 	„Изолират цялото място“.
 	Ударният екип на Грей беше успял да се вмъкне навреме вътре, но какво можеха да направят сега?
 	Аико се опита да получи тази информация и клекна до разтреперания лабораторен техник на площадката. Хога държеше опрян в гърлото му нож. Аико заговори бързо на японски. Докато тя провеждаше разпита си, Ендо пазеше коридора, като изстрелваше къси откоси, за да убеди опитващите се да се евакуират да потърсят друг изход.
 	Хората на Аико бяха махнали шлемовете си, но продължаваха да носят черните маски като нинджи без лица. Дотук екипът не бе срещнал почти никаква съпротива. Както се бяха надявали, по-голямата част от охраната на сградата се беше включила в престрелката при главния вход.
 	Алармата внезапно замлъкна.
 	Последвалата тишина беше изнервяща.
 	Аико най-сетне се изправи, пусна пленника да се омита по коридора и се обърна към Грей.
 	— Каза, че мъж, отговарящ на описанието на професор Мацуи, бил отведен на долното ниво. — Посочи стълбите. — В някаква токсикологична лаборатория.
 	— А Сейчан?
 	Аико поклати глава.
 	— Не знаеше.
 	Грей нямаше друг избор, освен да приеме думите ѝ. Аико беше направила всичко по силите си. Той можеше само да се надява, че Кен и Сейчан все още са заедно.
 	— Да вървим.
 	Втурнаха се още три етажа надолу, докато стигнаха четвъртото ниво. Достъпът до петото беше блокиран от заключена червена врата. Засега оставиха тази загадка и продължиха на четвърто ниво.
 	Аико ги упътваше отсечено според информацията, получена от разпита на техника. Минаха по няколко празни коридора. От време на време лица надничаха към тях от стаите и тутакси изчезваха при вида на оръжията.
 	— В края на коридора. — Аико посочи двойната врата със символ за биологична опасност. — Това трябва да е.
 	Грей ускори крачка. Стигна вратата пръв и нахлу в голяма биологична лаборатория, пълна с модерно оборудване и инструменти. Държеше пистолета си насочен напред и покриваше помещението, докато останалите се разгърнаха от двете му страни.
 	По работните места бяха пръснати книжа, по пода се търкаляха счупени чаши. Един компютър пушеше, сякаш някой беше изпържил твърдия му диск.
 	Грей се обърна към Аико. Сякаш студен камък натежа в стомаха му.
 	„Няма ги“.
 	 
 	 
 	12:32
 	Кен тичаше покрай стената в тъмния коридор. „Какво правя?“
 	Преди четири минути беше взел безумно решение. Когато алармата вся паника в лабораторията, той се дръпна настрани от страх да не бъде стъпкан. За този кратък миг никой не му обръщаше внимание. Дори Оширо беше извикал охранителя да го последва до някакъв висок стенен сейф.
 	Кен се възползва от суматохата и се промъкна при червената двойна врата в дъното на лабораторията. Още от пристигането си тук искаше да надникне от другата страна и да разбере какви са онези проучвания, които се държат в тайна от Оширо.
 	Но сега имаше и друг мотив, който го пришпори.
 	Точно както се надяваше, някой от другата страна реагира на алармата и отвори вратата към лабораторията. Кен беше предположил, че има и други изходи, защото никой не беше минавал през вратата през часовете, които беше прекарал в лабораторията на Оширо. Но сега поне за един техник червената врата се оказа най-близкият изход.
 	Кен използва шанса да се промъкне покрай бягащия човек. Когато вратата зад него се затвори, избръмча механизъм и резето щракна. Кен знаеше, че Оширо няма достъп и не може да го последва. С тази барикада между него и похитителите му той навлезе в недостъпната зона.
 	Докато се промъкваше напред, чу гласове, достигащи до него от някаква отворена врата отпред. Светлината от помещението проникваше в коридора. Кен приближи предпазливо. Алармата беше замлъкнала и той се боеше, че могат да го чуят.
 	Бързо надникване през вратата разкри малка стая с редица умивалници и рафтове със зелени престилки и кутии с ръкавици. Миришеше силно на сапун и йод. Очевидно беше попаднал на умивалня на операционна.
 	През гледащия към съседното помещение прозорец се виждаше голяма лампа, осветяваща две фигури с маски, работещи над хирургическа маса. Ако се съдеше по забързаните им движения, алармата за евакуация ги беше заварила по време на операция.
 	Кен се канеше да продължи нататък, за да не го забележат, когато по-високият от двамата се дръпна настрани и той видя кой е на масата.
 	„Сейчан…“
 	Опасявайки се от най-лошото, Кен се вмъкна в умивалнята и надникна през прозореца.
 	— Нямаме време да я вкарваме в кома — раздразнено каза хирургът. — Ще трябва да я изоставим като опитен обект.
 	— Хай, доктор Хамада — отвърна сестрата. — А какво ще правим с плода?
 	— Ако побързаме, би трябвало да успеем да го вземем. Тя вече е припаднала от болката. Завързана е, така че просто ще направим хистеректомия без упойка. Ще извадим матката направо с плода. Не е идеалното решение, на което се надявах, но стволовите клетки на плода пак ще ни свършат чудесна работа.
 	— Ще приготвя инструментите.
 	— Побързайте. Бункерът долу може да бъде затворен всеки момент. Не могат да оставят за дълго изхода отворен.
 	— Хай.
 	Докато сестрата отиваше при рафтовете, д-р Хамада се наведе над пациентката си, видимо раздразнен.
 	— Никак не ми се иска да изпускам тази възможност — каза той на сестрата през рамо. — Но може би няма значение. Ядрено-магнитният резонанс показа в мускулатурата ѝ сигнатури, че вторите инстари започват да преминават в трети. Някои ларви сигурно са започнали процеса по-рано. — Той сви рамене. — Жалко. Най-вероятно ще ни се наложи да побързаме и да научим колкото се може повече от живия ембрион, преди да бъде погълнат от следващото люпило.
 	Отвратен от чутото, Кен огледа малката стая за някакво оръжие, като през цялото време държеше под око операционната. Сестрата се върна със стерилен пакет, остави го на подноса и го отвори.
 	„Няма време…“
 	Грабна първото, което му попадна подръка, преглътна с мъка и нахълта в операционната. Сестрата — беше по-близо до вратата — подскочи и извика от изненада. Кен вдигна пожарогасителя и я напръска в лицето. Заслепена, тя вдигна ръце към очите си и залитна назад.
 	Кен се хвърли покрай нея, замахна и фрасна с пожарогасителя доктора по главата. Той рухна на колене, след което се просна по очи на пода.
 	Кен насочи вниманието си към сестрата. Тя беше успяла да избърше очите си, колкото да види, че шефът ѝ е на пода. Кен пристъпи застрашително към нея. Това се оказа достатъчно. Тя подви опашка и се затича към изхода. Кен нямаше време да я гони. Можеше само да се моли хаосът на евакуацията да ѝ попречи да вдигне тревога.
 	Въпреки това побърза да разкопчае ремъците на Сейчан. Главата ѝ се люшна пиянски, устните ѝ се изкривиха от болка. Още беше в делириум от агонията и изтощението.
 	Той се зае със системата на ръката ѝ. Пръстите му се свиха около тръбичката, за да я махнат. Първоначалният му план беше да свали Сейчан от масата и да я замъкне на някакво скришно място.
 	„А после какво?“
 	Осъзна, че подобен план най-вероятно ще свърши с повторното им залавяне и може би със смъртта им. Затова се обърна към стоящия наблизо шкаф на колела. Отвори горното чекмедже и видя лекарства за спешни случаи. Пръстите му пробягаха по ампулите, докато четеше етикетите. Спря на ампулата морфин, като преценяваше ефективността на успокоителното и риска за детето.
 	„Още не…“
 	Избра епинефрин. Трябваше да се надява, че ако успее да свести Сейчан, тя ще може да се справи нататък. Поне достатъчно, колкото да се махнат оттук.
 	Напълни спринцовка и заби иглата в тръбата на системата, прищипа я и натисна буталото. Не знаеше какво количество е подходящо, затова инжектира средството бавно.
 	„Хайде…“
 	На пода до него д-р Хамада изстена. Кен си спомни, че докторът беше споменал нещо за предстояща заплаха за нероденото дете на Сейчан, как ларвите в нея вече започват прехода от втори инстар към трети.
 	Впери поглед в голия корем на Сейчан.
 	„Господи, дано да греши“.
 	 
 	 
 	Втори инстар



 	 
 	Ларвата се движеше през накъсания мускул. Коремът ѝ беше издут, препълнен, неспособен да побере повече. Беше пораснала десетократно от последното си преобразяване — вече достигаше половин сантиметър дължина, — но разделеният ѝ на сегменти екзоскелет не можеше да се разпъва повече и беше започнал да потъмнява. Натискът на епидермиса под него задейства жлезите зад мозъка ѝ да отделят хормона екдизон, който да я подготви да смени отново кожата си.
 	Изложена на опасност, сега тя се движеше по-бавно и се хранеше по-малко — както защото вече не можеше да използва храната, за да расте, така и защото челюстите ѝ започваха да се втвърдяват и дъвченето ставаше трудно. Гъст смазващ гел се натрупа между мекия епидермис и яката външна ципа. Жлезите в главата и гърлото ѝ се напълниха с течната коприна, готови за момента, когато тя щеше да изтъче легло, в което да забие малките си нокти. Тогава щеше да остане в покой за няколко часа, докато не стане готова да излезе от старата си кожа на свобода.
 	Времето обаче не беше съвсем подходящо. Тялото ѝ все още претърпяваше промени. Малки бели петна се бяха формирали по тялото ѝ, бележейки местата, от които щяха да пораснат крилете. Сребристи нишки щяха да се опънат по дължината ѝ, за да се превърнат по-късно в трахеи.
 	Докато се мъкнеше вяло през тъканите, тя се натъкна на нещо твърдо. Челюстите опитаха препятствието пред нея. Оказа се продълговато.
   
 	Разпозна плътния копринен пашкул. Долови какво е скрито в него.
   
 	Докато се гърчеше около препятствието, се появиха още подробности и разкриха метаморфозата, която течеше в коприненото гнездо. Вътре в него имаше друга ларва.
   
 	Тя беше тиха и неподвижна — но само на повърхността. Вътре в мъртвата обвивка животът продължаваше да се променя. Оформяше се нова ципа. Растяха нови челюсти, способни да проникнат през кост.
 	След като ларвата отмина пречката, движението ѝ продължи да се забавя. Приближаваше моментът, когато тя също щеше да изтъче гнездо и да започне собствената си трансформация.
 	Докато продължаваше напред, една еволюционна увереност ставаше все по-ясна.
 	Още малко оставаше.
 

  34.

 
 	9 май, 12:39
 	Фуджикавагучико, Япония
 	Сейчан се събуди с пронизваща болка между очите — достатъчно силна, за да я заслепи. Десетилетията брутално обучение в Гилдията я бяха научили да контролира автономните си рефлекси. Въпреки туптенето в главата и объркването си тя остана неподвижна, заповяда си да диша равномерно, да не показва с нищо, че е будна.
 	Леко отвори очи, когато първоначалният блясък на болката отмина.
 	Над нея светеха ярки светлини. Твърда студена маса докосваше голия ѝ гръб. До носа ѝ достигаше острата миризма на антисептик. Сърцето ѝ биеше бързо — прекалено бързо, когато не би трябвало да го прави.
 	Трескав глас шепнеше мантра от лявата ѝ страна.
 	— Хайде, хайде, хайде…
 	Позна гласа на професор Мацуи, долови настоятелността и паниката му.
 	Въпреки това остана притихнала още малко, докато придобиваше представа къде се намира. С периферното си зрение не пропусна нито една подробност.
 	„В операционна съм“.
 	Кен се появи в полезрението ѝ. Държеше спринцовка в едната си ръка и бутилка в другата.
 	— Не бива да прекалявам с дозата — промърмори той под нос, докато забиваше иглата в тапата на бутилката.
 	Сейчан отново забеляза необичайното препускане на сърцето си.
 	Предизвикано от медикамент.
 	„Адреналин…“
 	Сейчан разбра, че той се опитва да я събуди, и завъртя глава към него. В същия момент зад Кен се надигна сянка. Чертите ѝ бяха скрити от маска, фигурата беше с хирургическа престилка.
 	Въпреки това тя го позна.
 	„Доктор Хамада…“
 	Две ръце посегнаха към гърлото на Кен.
 	Сейчан се раздвижи.
 	С вече напрегнати от агонията мускули тя скочи от масата, като смъкна чаршафа от полуголото си тяло. Лявата ѝ ръка се стрелна и сграбчи скалпел от отворен хирургически пакет. Стойка на система падна на земята и откъсна катетъра от ръката ѝ. Докато тя скачаше, другата ѝ ръка изблъска Кен настрани, след което хвана врата на Хамада в душеща хватка.
 	Озова се зад доктора и опря върха на скалпела под челюстта му, точно над сънната артерия.
 	Там се образува капка кръв.
 	— Нужен ли ни е? — попита с напукани устни Сейчан.
 	На Кен му трябваше момент да се овладее и да осъзнае значението на въпроса ѝ. Погледът му се стрелна от скалпела към лицето на Хамада и обратно. Докторът се напрегна, очевидно разбрал, че животът му зависи от следващите думи на Кен.
 	— Не… може би… — Кен погледна към летящите врати, водещи извън операционната. — Имаше аларма, сигнал за евакуация. Чух го да споменава нещо за изход през някакъв бункер.
 	— Ще ни го покажеш — изсъска тя в ухото на доктора, подкоси го и го принуди да падне на колене, след което подаде скалпела на Кен. — Пази го.
 	Той взе с треперещи пръсти инструмента, но ръката му бързо се успокои.
 	Сейчан се хвърли към коша за използвано хирургическо облекло и бързо навлече един екип, без да обръща внимание на засъхналата кръв отпред. Скри косата си под хирургическата шапчица и си сложи маска, като я остави да виси до брадичката ѝ. Винаги можеше да сведе глава и съвсем да скрие лицето си. Надяваше се наполовина азиатският ѝ произход да ѝ позволи да мине покрай повечето японски медици.
 	След като се приготви, накара Кен да направи същото. Професорът изтича в съседната стая и след по-малко от минута се върна преоблечен.
 	Сейчан накара Хамада да се изправи.
 	— Покажи ни изхода. И може да останеш жив.
 	Докторът кимна енергично.
 	— Има асансьор в дъното на коридора.
 	Тръгнаха. Сейчан заби юмрук в гърба на Хамада и опря скалпела в хълбока му. Разчиташе, че докторът си дава сметка, че едно бързо наръгване и завъртане на острието в бъбрека му ще е смъртоносно.
 	Докато вървяха, от китката ѝ капеше кръв от мястото, където се беше намирал катетърът.
 	Почти не изпитваше болка — което беше подозрително.
 	Обърна се към Кен.
 	— Инжектира ли ми нещо? Морфин, фентанил?
 	Спомняше си загрижеността на Хамада, че силната упойка може да увреди детето ѝ.
 	— Не — отвърна Кен. — Само епинефрин. Защо?
 	— Няма значение. Просто болката не е толкова непоносима, колкото преди.
 	Кен и Хамада се спогледаха.
 	— Какво? — попита тя, забелязала тревогата на лицето на професора.
 	— Преди да преминат в третия инстар, ларвите затихват за кратко. Може би е точно това. Но когато новите инстари се излюпят…
 	Гласът му замря, което съвсем ясно показваше каква болка и опасност предстоят.
 	Сейчан го разбра. В момента се намираше в затишието преди бурята.
 	По-нататъшните дискусии престанаха, понеже стигнаха до асансьора. Сейчан го извика с картата на Хамада. Щом вратата на кабината се отвори, тримата бързо влязоха вътре.
 	Сейчан забеляза, че асансьорът се спуска само едно ниво надолу — а не нагоре към повърхността. Каза на Кен да спре вратата да не се затвори и натисна със скалпела през дрехата на Хамада, докато докторът не се намръщи.
 	— Това капан ли е? — попита тя.
 	— Не, не — настоятелно отвърна той. — В случай на вражеско нахлуване подземните лаборатории се отцепват. Само най-високопоставеният персонал има достъп до пети подземен етаж. Изследователският бункер долу има свой път за евакуация, за да гарантира оцеляването на най-важните кадри на компанията.
 	Сейчан погледна Кен да види дали той има да добави нещо.
 	Кен изглеждаше разтревожен, докато кимаше към Хамада.
 	— Чух го да казва, че изходът долу може да не остане отворен още дълго.
 	— Така е — обади се докторът.
 	Нямаше друг избор, времето изтичаше и затова Сейчан отстъпи назад в асансьора и кимна на Кен да направи същото. Докато вратата се затваряше, от коридора се разнесе силна експлозия, сякаш се опитваше да ги спре.
 	„Вече е късно“.
 	 
 	 
 	12:48
 	Грей замаха пред лицето си, за да пропъди дима. Беше клекнал в средата на кръглата лаборатория, скрит зад една работна станция. Аико и Палу бяха от двете му страни. Другите двама маскирани членове на тима Хока и Ендо бяха по-близо до пораженията, след като сложиха взрив на заключващия механизъм на голямата двойна червена врата.
 	Докато Грей гледаше, вратата полетя в стаята и падна сред пушека.
 	— Ставай! — нареди Палу, обръщайки се към клекналия до него мъж.
 	Казваше се Юкио Оширо и беше началник на лабораторията. Преди няколко минути, след като откриха, че лабораторията е празна, беше нахълтал вътре, като викаше на японски, че всички изходи от подземните нива са блокирани. Тонът му беше заповеднически: беше ги взел за членове от охраната на комплекса.
 	Бързо разбра заблудата си, когато видя насочените към гърдите му дула. Аико му нареди да коленичи с ръце на главата.
 	Нужни ѝ бяха две минути да го разпита. Бързо научи каква е ролята му тук и го принуди да отвори стенния сейф, в който се прибираше научната документация при заповед за евакуация. Сейфът се отключваше след скенер на ретината. Дясното око на Оширо вече беше подпухнало — Ендо бе натикал лицето на учения в четеца, когато той се опита да се съпротивлява.
 	След като всички папки бяха взети и прибрани в раниците, продължиха търсенето на Кен и Сейчан. Оширо не знаеше нищо за Сейчан, но ако се съдеше по намръщената му физиономия, знаеше за професор Мацуи. Изглежда, Кен се беше измъкнал по време на объркването и бе заключил някаква врата между себе си и евентуалните си преследвачи.
 	„Умно…“
 	Грей махна към изкъртената врата и влязоха в отделената част на комплекса. Оширо нямаше право на достъп зад тази врата, така че едва ли можеше да им послужи за водач нататък, но Палу въпреки това го помъкна с тях. Ученият със сигурност знаеше повече за проучванията, отколкото можеше да се намери в папките.
 	Така че за момента той беше ценен.
 	Минаха покрай няколко празни операционни и медицински лаборатории. Подвикваха предпазливо името на Кен, но никой не им отговори.
 	Тревогата на Грей се засилваше — времето им за успешно спасяване беше силно ограничено. Папките и Оширо бяха твърде ценни, за да бъдат изложени на риск. Ако в тях имаше някаква информация, която да помогне за справяне с одокуро, тя трябваше да бъде изкарана на светло.
 	Аико явно разбираше същото и хвърли поглед към Грей. Тревогата ѝ беше разбираема. Все още разполагаха с достатъчно експлозиви да си проправят път навън от изолираното подземие. Но с всяка минута забавяне тук рискуваха всичко — и то за лов, който можеше да се окаже напразен.
 	„Ами ако Кен е бил заловен и вече е мъртъв?“
 	Хога спря на няколко метра пред тях и се наведе. Вдигна два пръста. Върховете им бяха тъмни и мокри.
 	„Кръв“.
 	Въпреки риска за мисията Аико посочи напред, склонна засега да тръгнат по следата. Коридорът свършваше с асансьори. Вратите им бяха червени като онези, през които бяха минали, за да стигнат дотук.
 	Ендо махна към една малка странична врата. Тесен прозорец разкриваше стълбище, водещо надолу.
 	„Но не и нагоре“.
 	Ако Кен беше стигнал дотук, имаше само една посока, в която да продължат.
 	Вратата обаче се оказа заключена.
 	Докато Хога и Ендо подготвяха поредния взрив, Грей се обърна към Оширо.
 	— Какво има долу?
 	Ученият поклати глава.
 	— Аз не…
 	— Все трябва да има някакви слухове — прекъсна го Грей. Дори в свръхсекретните правителствени обекти винаги имаше слухове и въпроси. — Какво си чул?
 	Оширо сведе очи.
 	Палу го сграбчи по-силно за яката и го разтърси.
 	— Казвай.
 	Гласът на Оширо беше треперлив и изпълнен със срам.
 	— Опити… опити върху хора.
 	 
 	 
 	12:50
 	— Задействайте втора фаза — нареди Такаши по кодираната телефонна линия.
 	— Хай, джонин Ито. — Говорещият от другата страна беше командирът на островната база на компанията в Норвежко море. — Ще бъде изпълнено.
 	Коленичил зад бюрото си, Такаши си представи как дузина самолети излитат от ледените писти. Само за няколко часа те щяха да се разпръснат навсякъде, разнасяйки колониите оси до основните градове на Европа.
 	След като даде заповедта, той прекъсна обаждането.
 	Беше седмото и последно.
 	Самолети вече би трябвало да излитат от други острови, собственост или наети от „Феникусу“ по целия свят. Никой континент нямаше да бъде пощаден — с изключение на Антарктида.
 	Удовлетворен, че нищо не е в състояние да спре яростта, която беше отприщил, той бавно се изправи. Посегна към подпрения си на ниското бюро бастун. Кокалестите му пръсти се свиха около златния феникс, кацнал на дръжката. Острите пера и клюн се впиха в тънката кожа на дланта, когато се опря на бастуна. Дишаше тежко.
 	Дори това малко движение го беше оставило без сили.
 	След като дишането му се успокои, се затътри по килимите татами, покриващи пода от тиково дърво. Килимите бяха изтъкани от изсушена тръстика, увита около традиционни оризови стръкове, а не като по-евтините модерни версии, в които се използваше синтетика.
 	Стигна до стената на кабинета и плъзна настрани преградата шоджи, зад която се намираше личният му сейф. Наложи се да направи два пъти скенер на дясната си длан, за да го отключи. Мислено наруга новата система за сигурност, инсталирана по настояване на внука му.
 	„Виж докъде те докара тази предпазливост, Масахиро“.
 	Почувствал се внезапно още по-стар, той отвори дебелата врата и извади единственото нещо, което пазеше вътре. В плексиглас беше запечатано отчупено парче кехлибар, затворило в себе си костите на праисторическо влечуго. Създанието беше идентифицирано като млад Aristosuchus, малък динозавър с глава като на крокодил от началото на кредата. Беше установено, че костите и черепът му са пълни с кисти на осите.
 	Такаши обаче предпочиташе оригиналното, по-елегантно име на реликвата.
 	Короната на демона.
 	Опря бастуна на стената — трябваше да използва и двете си ръце, за да отнесе съкровището до бюрото си. Макар и тежко, то беше само част от оригиналния артефакт, откраднат от тунелите под Вашингтон. Останалото беше свършило през десетилетията, минали в изучаване на смъртоносните му тайни.
 	Милееше за запазеното: беше пролята кръв и бе изгубен живот, за да може то да се озове в Япония. Най-накрая едно направено много отдавна обещание, замръзнало в кехлибар, беше изпълнено. Операцията от последните дни беше както лично отмъщение, така и отдавна закъснял национален триумф.
 	Стигна до бюрото си и погледна през рамо към изоставения бастун.
 	Загледа се във феникса, символа на вечната природа на осите, на способността на одокуро да възкръсват от собствената си пепел, безсмъртни и вечни.
 	„Каквато ще бъде и новата Японска империя“.
 	Това беше неговият дар за Миу, за нейната жертва, за любовта ѝ.
 	Дори от кабинета си високо горе той можеше да чуе продължаващата битка долу, докато японските части се опитваха да щурмуват Ледения замък. Експлозиите и стрелбата отекваха до него, но звучаха много далечни, дребни и незначителни.
 	Вместо това той се взираше през прозореца към върха на Фуджи. Светкавиците танцуваха там, осветявайки огромните купове черни облаци. Силата на бурята сякаш се подиграваше с немощната схватка долу.
 	Все пак не беше умно да се застоява още дълго тук.
 	Извади телефона си и направи едно последно обаждане, преди да тръгне към личния си хеликоптер на покрива на пагодата, който очакваше да го откара до безопасното убежище. Беше приключил тук. Не се нуждаеше от нищо повече от това място с изключение на онова, което лежеше на бюрото му и символизираше разкъсаното сърце на Миу.
 	Постави ръка върху Короната на демона.
 	„Свърши се, любов моя“.
 	Чу характерното прещракване при осъществяването на връзката. Шефът на охраната на комплекса отговори отсечено. Мъжът очакваше това обаждане, готов да получи последната заповед на Такаши. Той я даде — да се задействат фугасните заряди, вградени в цялата структура на пагодата.
 	Време беше Леденият дворец да изгори.
 

  35.

 
 	9 май, 05:51
 	Величка, Полша
 	„Надежда всяка тука оставете…“
 	Елена си спомни думите на Монк, когато влязоха в мината. Нямаше как да не си мисли за предупреждението на Данте, докато вървеше след другите по рампата към просторното помещение.
 	Напрежение и някакво смътно предчувствие за нещо страшно беше накарало всички да се смълчат. Братът на Клара Пьотър остана при входа в случай, че тайната врата реши на своя глава да се затвори.
 	Лъчите на фенерите им пронизваха мрака. Ромон на вода привлече вниманието на Елена наляво. Високо на стената беше монтирано гигантско водно колело, задвижвано от поток, който изтичаше от тавана и изчезваше в дупка в пода.
 	Тя си представи скрито езеро над главата си и забеляза зеещия отвор на тавана, през който се изливаше водата. Явно се беше отворил, когато Кат бе натиснала бутона във форма на оса, и бе задвижил колелото и дървените зъбни колела, спускащи рампата.
 	Старият механизъм беше побелял — изминалите столетия бяха превърнали дървото в камък, подобно на стълбовете, които Клара беше потупала по-рано.
 	Само че това дърво все още говореше — или по-скоро стенеше.
 	Зъбните колела скърцаха зловещо, а водното стенеше тихо и недоволно.
 	Скръбният тон я накара да потрепери. Или може би причината бе във внезапния мраз. Въздухът тук беше много по-студен, миришеше на сол и влага, както и на нещо горчиво и парливо.
 	„Като стар лагерен огън, изгасен с вода“.
 	Таванът се извисяваше на десетина метра над тях. По обем мястото с лекота можеше да съперничи на параклиса „Св. Кинга“, но след още няколко крачки стана ясно, че тази зала не е катедрала на светец.
 	Камъкът под краката им стана по-тъмен, почернял от стари огньове.
 	По пода имаше множество купчини.
 	Кат огледа най-близката.
 	— Горели кости — заключи тя и освети десетките други могилки. Някои бяха събрани, други по-разпилени. — Сигурно са останките на миньорите, останали затворени тук.
 	Монк беше спрял при една по-голяма купчина.
 	— И на конете им — добави той и поклати тъжно глава.
 	Елена си спомни историята за миньорите и техните коне — как рядко или никога не виждали дневна светлина. Това си беше готово карантинно отделение. Нищо чудно, че мината бе успяла да задържи появилата се тук зараза.
 	„И да я запази в тайна“.
 	Докато вървяха внимателно през останките, Клара се прекръсти. Елена последва примера ѝ секунда по-късно, молейки се за закрила.
 	Кат спря и разрови с върха на обувката си мазния пласт сажди около една висока купчина пепел.
 	— За да пречистят това място, сигурно са събрали дърва, после са ги залели с дървено масло и след това са го подпалили и са запечатали пещерата.
 	Елена огледа купчините и се опита да си представи затворените работници. Не можеше да открие паника в разположението им. Сякаш никой не се беше втурнал към изхода в опит да излезе. Според думите на Клара миньорите били като едно голямо семейство с тесни връзки помежду си. Повечето вероятно са били прекалено зле или са си давали сметка каква опасност представляват за останалите и са се жертвали за общото добро.
 	Елена се прекръсти пак — този път отдавайки почит към мъртвите, които бяха спасили света със страданието си, като не бяха позволили на ужаса да се измъкне от мината.
 	Погледна останките.
 	„Това са истинските светци на мината“.
 	— Вижте! — обади се Сам.
 	След като влязоха, той и д-р Сласки бяха предпочели да не навлизат в гробището и се бяха дръпнали при стената. Слой сажди покриваше долната четвъртина на стената, сякаш старите пламъци се бяха разбивали в нея като вълни.
 	Докато останалите вървяха към тях, двамата мъже насочиха светлините си по-високо. Ярките лъчи сякаш проникваха в стената и изпълваха камъка с плътно ръждиво сияние.
 	Кат тихо ахна, а Монк подсвирна.
 	Двамата мъже отстъпиха назад и осветиха по-голяма част от стената.
 	— Кехлибар — каза Сласки и ги погледна. — Всичко това е кехлибар.
 	Шокът от откритието накара всички да осветят стените и тавана. Накъдето и да се обърнеха, камъкът поглъщаше светлината и светеше с вътрешен огън.
 	— Сякаш сме попаднали в мехур в кехлибара — прошепна Елена.
 	— Може и да е точно така. — Сласки прокара пръсти по стената. — Вижте колко гладка е повърхността.
 	Елена също докосна стената.
 	— Все едно кехлибарът се е стопил и после е застинал отново.
 	— Именно — каза Сласки. — Кехлибарът се размеква при сто и петдесет градуса по Целзий. Тогава става податлив на оформяне. Повечето майстори използват тази характеристика и сливат малки парченца кехлибар, за да получат по-големи.
 	Кат отстъпи и вдигна глава, за да огледа огромното пространство.
 	— И казвате, че същото се е случило и тук ли?
 	— Само че в много по-голям мащаб. — В гласа на Сласки се долови страхопочитание. — Ако артефактът на Смитсън наистина произлиза от тази зала, депозитът трябва да е на стотици милиони години, преди тектоничните сили да разместят континентите в сегашното им положение. Тогава този район е бил покрит с борови гори на брега на древното море Тетида. Горещината и натискът на тектоничните сили са смачкали меката смола в тази част на брега, докато налягането на газа не я е превърнало в този гигантски мехур.
 	— Всичко това е чудесно — каза Кат, — но ако Джеймс Смитсън наистина се е сдобил тук с образеца си, откъде го е изкопал?
 	Клара насочи лъча на фенера си към дъното на залата. Стената там беше прокопана и натрошена. Всички тръгнаха към нея.
 	Докато прекосяваха залата, видяха железни колички и кирки, наполовина погребани в купчини пепел. Елена си представи как изоставените инструменти пламват и горят, оставяйки след себе си само железните си скелети.
 	До нея Сам и Сласки продължаваха да оглеждат стената. Изглежда, залата беше запазила и други, много по-древни останки.
 	Сам забави крачка, опря фенера си в кехлибара и той засия.
 	— Боже мой, това май е напълно запазен Cyllonium — със страхопочитание промълви той.
 	Всички се събраха около него.
 	В кехлибара имаше крилато насекомо, голямо колкото юмрук.
 	— Гигантска цикада — обясни Сам. — От ранната креда.
 	Още не бяха успели да я разгледат подобаващо, когато ентомологът забърза напред.
 	— А вижте тук. Цял рояк Austroraphidia, изчезнал вид камилка от същия период.
 	Елена погледна. Създанията сякаш летяха в кехлибара. Всяко беше дълго над десет сантиметра и с два пъти по-големи криле.
 	Сам продължи нататък, като често спираше и осветяваше тук-там.
 	— Kararhynchus, вид бръмбар от късния юрски период… Eolepidopterix, гигантска нощна пеперуда… Protolepis, една от първите истински пеперуди…
 	Той продължи да ги води през този праисторически терариум, скован в кехлибара — колони огромни мравки, стоножка колкото ръката на Елена, гигантски паяк, излязъл сякаш от нечии кошмари. Сред цялата тази енциклопедия на измрели буболечки, бръмбари, мухи и пеперуди имаше и запазени части от древни гори. Клонки. Примитивни шишарки. Гигантски широки листа. Елена спря при огромно цвете, чиито снежнобели листенца изглеждаха така, сякаш току-що е разцъфнало.
 	Но това не беше всичко.
 	Кат насочи фенера си към покрит с кожа череп колкото топка за боулинг с издължена крокодилска челюст и остри като на акула зъби.
 	— Определено е някакъв динозавър — прошепна тя.
 	Монк кимна.
 	— Сякаш някой е забъркал образци от юрския период и ги е запазил в кехлибара.
 	— И всички като че ли са от същия период като артефакта на Смитсън — добави Кат.
 	Сам, който беше на няколко метра пред тях, им махна.
 	— Насам. — Гласът му звучеше глухо.
 	Когато отидоха при него, Елена срещна погледа му и забеляза страх в очите му. Сърцето ѝ заби по-силно.
 	Той насочи лъча си към кехлибара и разкри скрития там ужас.
 	Смолата бе уловила плътен рояк познати им насекоми на черни и алени ивици.
 	Оси войници.
 	— Одокуро — прошепна Сам.
 	 
 	 
 	06:04
 	„Значи мястото определено е това“.
 	Кат изпитваше облекчение и ужас едновременно. През последните три минути бяха вървели покрай извитата стена. На всяка следваща крачка пред тях се появяваха все повече и повече превъплъщения на адския вид, от миниатюрните мъжки до огромните снасящи яйца женски. Докато вървяха, представителите на другите видове намаляваха, заместени от опустошителната орда, докато накрая не останаха единствено одокуро.
 	И беше съвсем ясно защо.
 	— Уф. — Елена се извърна при вида на малък гущер, чийто корем беше разпран и от него излитаха побеснели оси.
 	Одокуро бяха преминали като горски пожар, поглъщайки цялата биомаса пред себе си.
 	Двама от групата не показваха особен интерес към смущаващата гледка. Сласки и Клара бяха продължили напред. Сега директорът на музея беше приклекнал.
 	Докато се приближаваше към тях, Кат го чу да говори гневно на Клара на полски. Очевидно беше много ядосан.
 	— Какво има? — попита тя.
 	Сласки се изправи и изтърси на родния си език още нещо, което можеше да е единствено ругатня. Бързо обаче се овладя и посочи стената. Парчета от нея бяха откъртени грубо при пода, за да се стигне до червеникавия кехлибар под почернялата повърхност.
 	— Това не е работа на загиналите тук миньори — обясни той. — А на крадци, дошли по-късно.
 	Кат разбра. Някой бе идвал тук след като всичко в залата бе изгоряло. Хора, научили за безценното находище и рискували да дойдат тайно по-късно.
 	— Черни миньори — обясни Клара, която беше не по-малко разстроена от Сласки, и погледна назад към входа. — Може би затова някой си е направил толкова труд да запечата това място.
 	— И може също да обясни как Джеймс Смитсън се е сдобил с артефакта си — каза Монк. — Може би го е купил от някой черен миньор.
 	Кат кимна.
 	„Ако е така, Смитсън сигурно е научил от същия източник и за разигралата се тук трагедия“.
 	Представи си първите миньори, стигнали на това място, ужаса им, докато са разбивали праисторическите кости в кехлибара, освобождавайки криптобиотичните кисти. Смъртта им несъмнено беше била мъчителна, когато кистите се бяха излюпили в тях — докато изядените им отвътре тела не се бяха пръснали, та възрастните оси да излязат.
 	Докато Кат оглеждаше пораженията по стената, Сам продължи напред, като осветяваше ту високо, ту ниско. С периферното си зрение тя го видя как спира, връща се крачка назад и се навежда към стената, за да освети по-добре няколко места.
 	След миг той ги извика.
 	— Нещо… нещо не е наред тук.
 	„Сега пък какво?“
 	Те отидоха при него и лъчите на фенерите им осветиха тази част от стената, разкривайки одокуро във всичките им ужасни въплъщения.
 	Кат се намръщи. Не можеше да разбере какво е притеснило толкова ентомолога.
 	Той приближи стената и освети няколко екземпляра.
 	— Тези са били вече мъртви, когато са попаднали в смолата.
 	— Защо мислите така? — попита Кат.
 	— Ако се вгледате по-внимателно, ще видите, че са деформирани. Вижте този войник. Екзоскелетът му е смачкан. Смолата около него е потъмняла.
 	Кат присви очи, а Елена си сложи очилата.
 	„Прав е“.
 	Осата изглеждаше премазана. Смътна струйка тъмнееше в кехлибара около нея, сякаш духът на насекомото напускаше мъртвото тяло.
 	— Мисля, че това е кръв — каза Сам. — Сякаш осата е кървила, преди да умре.
 	Монк също се вгледа.
 	— Възможно ли е да е била премазана от налягането, което е образувало този мехур?
 	— Не — отсече Сам. — Вижте как при всички оси в тази част се срещат същите поражения, докато при малкото други видове сред тях — онзи Palaeolepidopterix и Tektonargus ей там — не се наблюдават подобни наранявания.
 	Ентомологът се обърна към тях.
 	— Каквото и да е убило осите, направило го е преди смолата да запази телата им.
 	Кат бавно кимна.
 	— И ако успеем да разберем какво е то…
 	Тя погледна останалите. Не беше необходимо да казва очевидното. Това беше причината за пътуването им дотук. Нещо в праисторическото минало не бе позволявало на този върховен хищник да се разпространява безконтролно и да се превърне в господстващ вид в древния свят.
 	„Но какво?“
 	Продължиха напред. Дори Сласки и Клара вървяха след тях и ги гледаха неразбиращо, озадачени от внезапната им тревога.
 	Фенерите им осветяваха стената, разкривайки продължаващото унищожение на одокуро. Нито една разновидност не беше пощадена. Хиляди малки разузнавачи образуваха купчини от трупове. Войници лежаха със смазани тела. Десетки снасящи яйца висяха в кехлибара сред мъгла от собствената им кръв.
 	Но какво беше причинило тези поражения?
 	Вниманието на Кат беше привлечено от нещо цветно, лежащо на пода на няколко метра от тях. Тя насочи лъча на фенера си натам. Другите също го забелязаха и го осветиха.
 	Беше тяло — но не овъглените останки на миньор.
 	Дрехите на мъртвия бяха непокътнати, лицето му беше изпито и бледо, контрастираше ярко с черната му коса и брада. Изражението му, запазено идеално в наситената със сол атмосфера, беше на шок и ужас. До него лежеше захвърлена кирка. Не че мъжът би могъл да я размахва — китките му бяха вързани с въже.
 	Причината за смъртта му беше очевидна.
 	Гърлото му беше прерязано.
 	Недалеч от тялото лежеше висок до кръста блок кехлибар, изсечен от стената. Навремето стойността му сигурно се бе равнявала на кралски откуп.
 	— Един от черните миньори — каза Сласки.
 	Клара поклати тъжно глава.
 	— Подобна кражба се е наказвала сурово.
 	Сам се беше отделил да огледа повредената част от стената, която изглеждаше потъмняла, но не от огън. После се върна при блока кехлибар, който беше със същия оттенък. Остави фенера си върху куба и понечи да клекне до него — и изведнъж извика, дръпна се назад и тупна по задник на земята.
 	Осветен от фенерчето му, блокът засия като лампа. Светлината разкри скритото вътре съкровище. Нищо чудно, че мъртвият миньор се беше опитал да открадне такова голямо парче. И как би могъл да се сдържи, когато е видял какво има в него?
 	Сам коленичи и впери очи в куба.
 	— Професор Мацуи греши… — отчаяно и ужасено промълви той. — Всички грешат.
 

  36.

 
 	9 май, 13:05
 	Фуджикавагучико, Япония
 	— Това е много по-дълбоко от един етаж надолу — каза Кен, докато излизаше от асансьора на подземно ниво 5. Ушите му бяха заглъхнали по време на едноминутното спускане от четвъртото ниво.
 	Дори температурата беше с няколко градуса по-ниска.
 	Той провери късия коридор, водещ към плъзгащи се стоманени врати.
 	„Празен“.
 	Махна на Сейчан да го последва. Облечена в хирургически дрехи и с маска на лицето, тя енергично поведе д-р Хамада, като го държеше над лакътя. Юмрукът на другата ѝ ръка беше опрян в хълбока му и го заплашваше със скрития в него скалпел.
 	— Колко дълбоко се намираме? — попита тя пленника.
 	— Седем… седемдесет метра — заекна Хамада.
 	Кен трепна. Това си беше двайсететажна сграда, заровена в земята.
 	— Защо толкова дълбоко?
 	— Това е бункер за най-секретната ни работа. Твърди се, че това ниво може да издържи на пряк тактически ядрен удар. Но мястото е избрано и заради естествената му изолация, дължаща се на уникалната му геология.
 	— Какво искаш да кажеш? — Челото на Сейчан лъщеше от пот и разкриваше каква болка изпитва дори след като ларвите се бяха укротили.
 	— Сами ще видите. — Хамада махна към плъзгащите се врати. — При аварийния изход на това ниво.
 	Докато изминаваха късото разстояние, вратите пред тях се отвориха и те влязоха в кръгла лаборатория, голяма колкото онази отгоре. Лабораторията вече беше евакуирана. Примигваща зелена стрелка сочеше към друга врата отсреща, която вероятно водеше към споменатия от Хамада авариен изход за ключовия персонал от това ниво.
 	Докато бързаха към него, Кен огледа лабораторията.
 	От двете им страни имаше други помещения с клетки с лабораторни плъхове и зайци. Работните станции в средата бяха заети от центрофуги, термоциклери и автоклави. По рафтовете имаше безчет стъкленици, пипета и бутилки молекулярни ензими, реагенти и буфери.
 	Кен видя два надписа — Cas9 и tracrRNA plasmid — и се обърна към Хамада.
 	— Тук правите Crispr/Cas.
 	Хамада сви рамене.
 	Сейчан погледна въпросително Кен.
 	— Това е техника за свръхфино генно инженерство — обясни той. — С подобно оборудване можеш да режеш и присаждаш ДНК съвсем точно, все едно че изрязваш букви от енциклопедия. И с почти същата лекота.
 	— С какво сте експериментирали тук? — попита рязко Сейчан. От настоятелния ѝ глас и блясъка в очите ѝ беше очевидно, че се надява да е нещо, свързано с лекарство.
 	— Извършваме подробно изследване на генетиката на осите — отвърна Хамада. — За да разгадаем тайната на изумителното им дълголетие.
 	Ледени тръпки побиха Кен.
 	— Искате да кажете, че сте експериментирали с онази част от ДНК, която е била заета от микробите, заразили осите в миналото.
 	— Именно. През последното десетилетие имахме шанса да изучим подробно заетите фрагменти ДНК и установихме, че одокуро ги използват по уникален и изумителен начин. Откритието е много обещаващо не само за удължаването на живота, но може би дори за възкресяване.
 	Кен го изгледа свирепо.
 	— Вие сте безумец!
 	— Предпочитам да се възприемам като човек, гледащ в бъдещето — възрази Хамада. — За съжаление, трябваше да изчакаме разработката на сложни генетични инструменти като техниката Crispr/Cas, за да продължим с клиничните опити.
 	Докторът кимна към редица затъмнени стъкла до вратата, водеща навън.
 	Кен не искаше да поглежда през прозорците, но не можеше да се сдържи. Краищата на стъклото от другата страна бяха леко заскрежени, сякаш в съседната стая се поддържаше много ниска температура.
 	Приглушената светлина разкриваше дълга редица болнични легла. Пациентите бяха мъже и жени, от юноши до старци. Лежаха безжизнени, свързани към всякакви монитори, системи и електроенцефалографи, които следяха мозъчната им активност, която дори оттук изглеждаше мудна.
 	Хамада потвърди това.
 	— Всички са в медикаментозна кома. Не сме чудовища. Следваме стриктни указания за управление на болката и стреса у опитните ни образци.
 	Кен беше изгубил дар слово.
 	Всички пациенти носеха белези на свирепо посегателство. Двете ръце на един мъж бяха обгорели, кожата му бе почерняла и напукана. Коремът на друг беше разпран и червата му бяха изсъхнали като пастърма. Долната половина от тялото на най-близката жена беше скована в леден блок. Накъдето и да погледнеше Кен, ужасите не спираха — осакатявания, мехури от изгаряне, одрана кожа, изгаряния от радиация.
 	Спомни си какво беше чел за японските лагери в Китай през Втората световна война, където учени провеждали ужасни експерименти върху военнопленници и местни селяни. Очевидно някой беше осъвременил онази програма съобразно новото хилядолетие.
 	Докато вървяха покрай прозорците, Хамада се опита да оправдае работата си, но ако се съдеше по начина, по който се запъваше, го беше срам.
 	— Правим изпитания за издръжливост. На тъкани и органи. Установяваме отправните точки, преди да започнем да изпитваме сериозно способността на гените да поправят увредените тела.
 	Сейчан беше видяла достатъчно. Лицето ѝ беше маска на ярост. Хамада беше планирал да я сложи тук и да експериментира върху нея — както и върху нероденото ѝ дете.
 	Хамада изпъшка, когато Сейчан го ръгна със скалпела, за да го накара да измине последните няколко крачки до изхода. Кен беше повече от готов да се махне от това място. Бяха се забавили достатъчно и не бяха научили нищо, което би могло да помогне на Сейчан.
 	Зад вратата имаше лабиринт от коридори, минаващи през офиси и по-малки лаборатории. Примигващи зелени стрелки показваха маршрута за евакуация. Докато вървяха, температурата продължаваше да пада. С всеки завой ускоряваха ход — усещаха, че времето им изтича.
 	Накрая се озоваха в коридор, свършващ с друга червена врата.
 	Лъхна ги леден вятър, сякаш бяха в разгара на зимата.
 	Излязоха през вратата и се озоваха в нещо, което приличаше на чисто нова японска станция на метро — дълга цилиндрична зала с тесен перон, до който чакаха седем вагона с аеродинамична форма: приличаха на бели хапчета. През малките прозорци се виждаха фигури, натъпкани вътре.
 	„Сигурно са последните, които се евакуират от това ниво“.
 	Кен забеляза и хора с автомати. Приведе глава и извърна поглед, докато вървяха към влака. Сейчан направи същото, като притисна по-силно юмрук в гърба на Хамада.
 	Докато вървяха по перона, първият вагон внезапно потегли и изчезна безшумно в тъмния тунел. Очевидно беше електрически, но вместо да върви по релси, се задвижваше от малки зъбни колела и се стабилизираше от големи плъзгачи на покрива и дъното.
 	Едва сега Кен осъзна, че стените на тунелите са покрити с полиран лед. Спомни си думите на Хамада, че мястото е било избрано „заради естествената му изолация, дължаща се на уникалната му геология“.
 	Сега разбра какво е имал предвид.
 	Това беше една от многобройните тръби на Фуджи, образувани в застиналата лава. Колеги от лабораторията на Кен в Киото му бяха показвали снимки от екскурзии до ледената пещера Нарусава на склона на вулкана, чиито зали и тунели бяха винаги покрити с лед и ледени сталактити. Твърдеше се, че цялата пещера е проядена от подобни замръзнали проходи.
 	Очевидно „Феникусу“ се бяха възползвали от тази природна особеност на планината както заради постоянните ниски температури, така и заради готовата система тунели, идеални за бърза тайна евакуация. Кен си представи как потеглилият вагон се носи под езеро Кавагучи към някакво далечно безопасно място.
 	„Ако и ние успеем да стигнем там…“
 	Докато приближаваха последния вагон, вратата му се отвори. Вагонът се оказа наполовина пълен и предлагаше предостатъчно място за тримата закъснели бегълци.
 	За съжаление хората вътре бяха тежковъоръжени.
 	И водени от позната фигура, която излезе да ги посрещне.
 	Валя Михайлова.
 	Беше с бяла канадка със свалена качулка. С бледото си лице и снежнобялата си коса приличаше на кралица на тази ледена станция. Високомерната ѝ усмивка допълваше впечатлението за царственост и власт.
 	Сейчан избута Хамада пред себе си като жив щит.
 	— Назад — предупреди тя Кен и му даде знак да застане зад нея.
 	Кен не си направи труда да изпълни нареждането ѝ, а остана на място.
 	Зад Валя стояха мъже и жени със сурови физиономии, всичките въоръжени. Кен разпозна неколцина от атола Икикауо. Нейният лично подбран отряд, всички верни до смърт и безмилостни.
 	Кен разпозна и едно друго лице.
 	Валя държеше голям пистолет, а с другата си ръка беше хванала по-възрастна жена със синя престилка. Това беше медицинската сестра, която бе избягала от операционната. Очевидно все пак беше предупредила някого по време на евакуацията.
 	Чу се приглушено изсвирване и друг вагон изчезна в тунела.
 	Кен погледна назад и видя как последната зелена стрелка примигна и се смени с червена.
 	Валя също видя алармата и накъде е насочено вниманието му.
 	— Изглежда, славният ни водач е наредил окончателното унищожаване на тази посветена на науката пагода. — Тя вдигна пистолета към тях. — Не че това ще има някакво значение за вас.
 	Усмихна се и стреля.
 	 
 	 
 	13:11
 	„Това не е на добре“.
 	Грей тичаше презглава начело на останалите по безкрайното стълбище. След като Хога и Ендо взривиха вратата на четвъртото ниво, започнаха да се спускат по стъпалата, които сякаш нямаха край. Внезапно светещите зелени стрелки, които следваха, замигаха в гневно червено и зазвуча сирена.
 	— По-бързо! — викна той. Прескачаше стъпала, блъскаше се в стени и отскачаше от тях на всеки завой.
 	Аико се оказа по-бърза и го изпревари. Хога и Ендо я следваха по петите. Палу тичаше последен, забавен от паникьосания си пленник д-р Оширо. Хаваецът беше подхванал с яката си ръка учения през кръста и почти го мъкнеше.
 	Тогава дойде очакваното БУМ… цяла поредица от БУМ.
 	Грей прелетя през следващата площадка и се обърна, за да провери останалите.
 	Палу лежеше проснат с главата напред на стълбите. Беше се спасил от мозъчно сътресение, като се бе хванал за парапета, но беше изпуснал пленника си. Оширо седеше на площадката над него. Беше се облещил от паника, но и гледаше ръцете си, сякаш осъзнаваше, че е свободен.
 	Грей се сети за следващия му ход.
 	— Недей!
 	Оширо скочи, втурна се нагоре по стълбището и изчезна на завоя.
 	Палу тръгна да става, готов да го подгони.
 	— Зарежи. — Грей посочи надолу. — Няма време.
 	Думите му бяха потвърдени от писъците на Оширо, които отекнаха в стълбището. Грей усети как ушите му заглъхват — налягането се променяше.
 	— Бягай!
 	Втурнаха се отново надолу, още по-бързо.
 	Въздухът стана по-горещ и плътен. Всяко поемане на дъх започна да изгаря дробовете им. Грей чу рева на дракон зад себе си.
 	Представи си огнената стена, която ги догонваше.
 	Най-сетне стигнаха долния край на стълбището и изхвърчаха през вратата в къс коридор.
 	— Не спирайте! — извика Грей.
 	Продължиха да тичат. Плъзгащи се стоманени врати се отвориха пред тях, сякаш ги подканваха да потърсят убежище от другата страна. Озоваха се в някаква лаборатория. Нисък рев накара Грей да погледне назад.
 	Драконът ги беше настигнал.
 	Пламъците изригнаха в кръглото пространство и те заотскачаха от тях. После металната врата се затвори отново, оставяйки огнения пъкъл от другата страна. Пръскачките по тавана се задействаха.
 	„По-добре късно, отколкото никога“.
 	Грей се обърна към останалите.
 	— Трябва да…
 	Прекъсна го стрелба, идваща от изхода в другия край на лабораторията. Сърцето му се сви.
 	Всички се втурнаха към вратата, без да чакат заповедта му.
 	С всяка крачка стрелбата ставаше все по-силна.
 	 
 	 
 	13:15
 	Бий се или умри.
 	Това бяха думите на Валя, докато пъхаше пистолета в ръката ѝ. Сейчан още не разбираше положението, но в момента това нямаше значение.
 	Секунди по-рано Валя беше стреляла по тях. Първият ѝ изстрел повали д-р Хамада с куршум в гърдите. Сейчан се беше опитала да го задържи, докато той падаше, за да използва мъртвото му тяло като щит. Вторият изстрел на Валя пръсна половината череп на зашеметената медицинска сестра, която държеше.
 	Валя бутна тялото на сестрата настрани и посочи с димящото оръжие към вагона.
 	— Качвайте се.
 	Сейчан не помръдна, вцепенена от болката и твърде изненадана, за да проумее какво става.
 	В следващия миг вратите на другите вагони се отвориха и от тях се изсипаха въоръжени хора, поне двайсетина, привлечени от стрелбата. Най-вероятно бяха охрана на най-важните членове на изследователския екип. За миг спряха объркано.
 	Хората на Валя се възползваха от това, откриха огън и свалиха поне половината с първия свиреп залп. По време на последвалата престрелка Валя сграбчи Кен и го блъсна във вагона, след което тикна пистолета в ръцете на Сейчан.
 	Сега Сейчан беше клекнала до Валя: бяха намерили прикритие зад отворената врата на последния вагон. Валя беше права, Сейчан бе отпусната на коляно и стреляха заедно по оставащите неколцина охранители. Валя беше изгубила четирима от хората си, които лежаха проснати на перона. Други бяха ранени зад тях във вагона. Четирима се бяха скрили зад колони отвън и се опитваха да атакуват врага във фланг.
 	При всеки изстрел Валя ругаеше.
 	Сейчан надуши миризмата на пот и барут от нея. Валя очевидно беше подценила реакцията на охранителите. Това ѝ беше коствало много и бе изложило всички на смъртна опасност.
 	Още един от хората ѝ се опита да изскочи от скривалището си и да стреля от по-добър ъгъл, но бе повален преди да направи и четири крачки.
 	Валя изруга ядосано. Очевидно си даваше сметка, че ситуацията става патова. И че времето не е на нейна страна.
 	Точно тогава вратата на станцията се отвори. Нова група изскочи между биещите се противници.
 	Сейчан зяпна невъзможната гледка.
 	Грей и Палу се плъзнаха по перона, последваха ги трима маскирани. И петимата откриха огън по вагоните, като се целеха в очевидната заплаха — охранителите.
 	Валя се възползва от внезапната им поява и извика на останалите си трима души:
 	— При мен!
 	Те моментално се подчиниха и се втурнаха във вагона. Валя продължи да поддържа със стрелба атаката на Грей и свали още един охранител. Сейчан правеше същото.
 	След секунди свирепата битка свърши.
 	Сякаш по даден сигнал първият вагон полетя в тунела, следван от втория, чиито остри плъзгачи засъскаха по леда.
 	Грей и хората му се затичаха към последния вагон с вдигнати оръжия.
 	Щом Грей видя Сейчан, на лицето му се изписа облекчение, но погледът му се стрелна към бледата жена до нея и той насочи оръжието си към Валя.
 	Сейчан се изправи и я закри с тялото си.
 	— Махни се от пътя ми — викна Грей.
 	— Още не — каза Сейчан.
 	 
 	 
 	13:18
 	Грей се намръщи, озадачен от реакцията ѝ. Когато изскочиха в станцията, беше видял как Сейчан и Валя стрелят от прикритието си във вагона. Изправени пред общ враг, двете противнички явно бяха решили временно да работят заедно.
 	Но това беше свършило.
 	Групата на Грей насочи оръжия към хората вътре, някои от които бяха ранени, други непокътнати. Те на свой ред също вдигнаха оръжия към тях.
 	„Какво става тук, по дяволите?“
 	Валя прибра пистолета в кобура си. Много бавно бръкна в един джоб и извади флашка. Хвърли я към Грей, който я хвана с лявата си ръка, без да сваля оръжието.
 	Пръстите му се свиха около флашката.
 	— Какво е това?
 	— Пътен билет за мен и хората ми — отвърна Валя. — Вътре е описано местоположението на склад с варели газ.
 	— Газ?
 	— Инсектицид. Разработен от „Феникусу“. Ефективен срещу осите, но силно канцерогенен и отровен за много други видове. Ще нанесе големи поражения върху хората и природата, но ще свърши работа. — Тя погледна Аико. — „Феникусу“ планираха да използват склада, за да защитят японските брегове през следващите месеци и години, но газът би могъл да се използва и на Хаваите.
 	Грей изведнъж се зарадва, че не е застрелял Валя на място, особено когато чу следващите ѝ думи.
 	— Флашката е квантово криптирана и ще се самоунищожи при опит за разбиването на паролата. — Тя го изгледа. — Ще ти пратя кода след като се озова в безопасност.
 	— И защо да ти вярваме, че ще го направиш, или че във флашката изобщо има нещо полезно?
 	— Не искам светът да свърши, също като теб. Подобно нещо не отговаря на плановете ми за бъдещето. Затова имам нужда от теб да го спасиш заради мен.
 	Грей я разбра.
 	„Тази коварна кучка възнамерява да ни използва като инструменти на собствената ѝ амбиция“.
 	Погледна хората ѝ и твърдите им изражения — беше виждал такова и на лицето на Сейчан понякога. Всички те бяха бивши членове на Гилдията. И то очевидно най-опасното ѝ ядро, щом бяха оцелели при всеобщата чистка.
 	Водени от жена, чието сърце бе ледено като кожата ѝ.
 	„Как мога да ги пусна да засеят нещо, което ще бъде много по-лошо?“
 	Въздъхна. Знаеше отговора.
 	„Това е за утре…“
 	Свали оръжието си и махна на останалите да направят същото.
 	Устните на Валя се извиха в доволна усмивка.
 	— Като знак на добра воля вече пратих сигнал за самоунищожение на самолетите, които излитат от острови по целия свят, за да разпръснат смъртоносния си товар над големите градове.
 	Грей я разбра — помнеше трите безпилотни самолета над брега на Мауи.
 	— Така че виждаш — продължи Валя, — че се погрижих за този проблем, за да можете да се съсредоточите върху положението на Хаваите. — Сви рамене и погледна Сейчан. — За съжаление пестицидът не действа върху вече заразените.
 	Грей се страхуваше, че ще чуе точно това. Пресегна се и хвана ръката на Сейчан. Пръстите ѝ пареха.
 	— Което означава — продължи Валя, — че заразата на Хаваите ще се появява отново и отново. И ще изисква постоянно прибягване до токсичния газ за удържането ѝ. Кумулативните поражения на природната среда ще са тежки и ще трябва да се наложи карантина, за да се защити останалият свят.
 	Грей хвърли поглед към Палу, чието лице беше станало пепеляво. Подобен курс не беше най-доброто решение, но с друго не разполагаха.
 	Междувременно трите предни вагона бяха отпътували и бе останал само техният. Осъзнал, че няма друг шанс освен да сътрудничи, Грей махна на хората си да влязат при бойците от Гилдията.
 	Докато вратата се затваряше, Валя погледна нагоре.
 	— О, имам и още един подарък за сбогом.
 	 
 	 
 	13:22
 	Такаши Ито стоеше до прозорците на кабинета си и се взираше в бурята, бушуваща над Фуджи. В черните облаци проблясваха мълнии. Той се заслуша в гръмотевицата, усети я с дланите си, опрени в стъклото.
 	Тя повтаряше яростта, кипяща вътре в него.
 	Когато беше дошъл при прозореца, стъклото беше студено, шибано от дъжд и градушка. Сега беше топло от пламъците долу — огънят от фугасните заряди поглъщаше стоманената конструкция на пагодата. Под него бушуваха пожари. Стъклата се пръскаха на блестящи парчета, които отразяваха пламъците.
 	Пушекът проникваше под процепа на вратата зад него.
 	Никой не беше дошъл да го вземе.
 	Когато се беше опитал да излезе от кабинета, откри, че вратата е блокирана от другата страна.
 	Предполагаше, че секретарката му е мъртва, както и екипажът на хеликоптера на покрива на кулата. Беше гледал на лаптопа картини от различни инсталации. Видеото показваше как самолетите се взривяват един след друг във въздуха и падат в океаните по целия свят.
 	Знаеше, че само една ръка би могла да дирижира всичко това.
 	Ръка, бяла като най-фин порцелан.
 	Чунин Михайлова.
 	Сега подозираше, че жената не е казала истината за съдбата на внука му Масахиро. Въпреки това отдаде дължимото на амбицията ѝ, която очевидно не знаеше граници. Ако се съдеше по действията ѝ, тя явно отказваше да приеме един свят в руини, където възможностите ѝ ще бъдат ограничени, а бъдещето — завинаги определяно от японските ѝ господари.
 	Трябваше да бъде наказана.
 	Вече се беше погрижил за това — знаеше кой е най-вероятният маршрут, по който тя ще се опита да избяга. Комплексът беше проектиран с една последна предпазна мярка за възможно най-лошия сценарий. Но този път пречистването нямаше да бъде извършено с огън.
 	А с нещо, което не му отстъпваше по нищо.
 	Такаши обърна гръб на прозореца и тръгна към ниското си бюро. Пушекът изпълваше стаята и му пречеше да диша.
 	Той се отпусна на колене. Искаше да го направи изискано, но се стовари тежко на пода и костите му се разтресоха от удара. Той не обърна внимание на болката. Загледан в бурята, която щеше да е последната в живота му, посегна за дебел лист хартия.
 	Без да гледа, направи една гънка, после втора. Пръстите му се движеха сами. Продължаваше да гледа бурята, но яростта ѝ вече не отекваше в него. Работеше — гънка след гънка. Постепенно хартията започна да придобива форма.
 	Когато приключи, на бюрото му лежеше бяла лилия.
 	„Любимото оригами на Миу“.
 	Нежно вдигна цветето и го постави върху кутийката, в която се намираше последното парче от Короната на демона. За него то беше парченце от сърцето на жена му.
 	Пламъците вече танцуваха диво от другата страна на прозореца.
 	„Още малко…“
 	Димът вече го задушаваше. Тялото му скоро щеше да се подпали и щеше да се превърне в последно приношение към любимата му.
 	„Миу…“
 	Отново си спомни думите на Отагаки Ренгецу за чудесата и загадките на благовонията.
 	Тънка струйка благоуханен дим от ароматна пръчица изчезва без следа.
 	Къде отива тя?
 	Започна да се моли, извърнал очи от яростта на бурята към нежното цвете и онова, което символизираше то.
 	„Моля те, нека отида там“.
 	 
 	 
 	13:43
 	Кен се беше вкопчил в ремъка, висящ от пръчката, минаваща под тавана. Докато се носеше по замръзналия тунел в лавата, вагонът оставаше ясно разделен на две. Групата на Валя беше заела местата отпред, а техният екип беше отзад. Никой не говореше; никой не откъсваше поглед от противника.
 	Единствените звуци бяха тракането на вагона и тихият вой на електромотора. След първите няколко минути звуците станаха стържещи.
 	Вагонът внезапно потъна в мрак и двигателят спря.
 	Внезапното намаляване на скоростта запрати всички напред и двете групи станаха една. След кратко объркване и блъскане монтираните на автоматите фенери светнаха и осветиха тъмния вагон.
 	— Какво стана? — попита Палу, докато се изправяше.
 	Грей се огледа.
 	— Някой явно ни е спрял.
 	— Но кой? — попита Сейчан.
 	Отговорът на Валя бе само от две думи:
 	— Такаши Ито.
 	Вагонът отново потегли бавно — но назад. Останал без захранване, той се плъзгаше надолу по наклонения тунел към станцията.
 	Грей отиде до вратата.
 	— Ако успеем да я отворим, ще можем да скочим и да продължим пеша.
 	— Няма да успеем — каза Валя и наклони глава настрани. — Чуйте.
 	Кен напрегна слух и чу нисък грохот, идващ зад тях.
 	— Какво е това?
 	Грей се вцепени.
 	— Вода.
 	— Езерна вода — уточни Валя.
 	По-рано Кен си беше представил как вагонът преминава под езерото Кавагучи.
 	Валя се намръщи.
 	— Ито е заложил взривове по дължината на тунела. Точно под езерото. За да може при нужда да го наводни и да заличи всякакви доказателства за дейността под кулата.
 	„Включително и нас“ — помисли си Кен.
 	Вагонът продължаваше да се плъзга към сигурната смърт.
 	Грей се обърна към хората на Валя.
 	— Помогнете ми с вратата. — После се обърна към хората на Аико. — Хога и Ендо, колко заряда ви останаха?
 	Единият вдигна четири пръста, другият два.
 	— Би трябвало да свършат работа.
 	С помощта на Палу Грей и останалите отвориха вратата. Ледените стени се плъзгаха покрай тях. Грей се обърна към всички:
 	— Навън. Нуждаем се от силата и теглото на всеки, за да спрем вагона, докато можем.
 	Никой не възрази.
 	Кен скочи навън с останалите. Докато вагонът бавно набираше скорост, всички забързаха към задната му страна и дружно го подпряха.
 	Кубинките им се пързаляха по леда. Бяха като мравки, опитващи се да спрат вкусна хапка, търкулнала се по склон. Макар че беше изработен предимно от пластмаса, вагонът бе твърде тежък, за да го спрат.
 	Тогава на Кен му хрумна идея.
 	Той се дръпна от мястото си и падна по гръб. Остави вагона да мине над него, големите му зъбни колела се озоваха опасно близо от двете му страни. Той затърси по долната част.
 	„Хайде…“
 	И го видя.
 	Люк горе-долу там, където предполагаше, че се намира двигателният блок.
 	Бързо дръпна дръжките, но се задържа за люка, докато вагонът продължаваше да се плъзга. Както и се беше надявал, тясното пространство беше пълно с акумулатори. Той започна да ги откача с една ръка и да ги пуска на леда, оставяйки диря след вагона.
 	Всеки акумулатор тежеше тринайсет килограма.
 	Когато откачи петнайсетина, с което намали теглото на вагона с около четвърт тон, вагонът започна да забавя скорост — и накрая спря.
 	Кен си пое облекчено дъх и запълзя заднешком към другите. Палу го хвана за глезените и го издърпа, след което го сграбчи в мечешка прегръдка.
 	— Умно — призна Грей.
 	— Имам „Тойота Приус“ — отвърна Кен и сви рамене. — Кълна се, че половината ѝ тегло е от акумулаторите.
 	Хога и Ендо вече залагаха взривове в тунела. Докато двамата работеха, Грей инструктира хората на Валя да вземат няколко акумулатора и да ги подложат под колелата на вагона, за да го задържат на място.
 	След като всичко беше готово, той махна с ръка.
 	— Всички вътре!
 	Трябваше да вика, за да го чуят над рева на приближаващата вода. Езерото вече със сигурност беше наводнило долното ниво на кулата и сега водите му се носеха към тях.
 	Задъхан от страх, Кен последва останалите във вагона.
 	Щом вратата се затвори, Грей посочи партньорите на Аико.
 	— Гръмнете го.
 	Единият натисна копчето на детонатора.
 	Експлозията разтърси вагона и го изблъска една педя напред. Дори през изолацията взривът беше оглушителен и едва не им спука тъпанчетата. Лед и камък се посипаха по задната част на вагона и прозорците.
 	Когато всичко приключи, Кен погледна назад.
 	— Не разбирам. Срутването ще бъде ли достатъчно да спре водата?
 	— Няма начин — отвърна Грей.
 	— Тогава какво…?
 	— Представи си тапа на шампанско.
 	Преди Кен да успее да си я представи, бушуващата вода се стовари с пълна сила в блокажа от лед и камък. Тапата издържа само за части от секундата — след което беше изстреляна напред.
 	Масата блъсна вагона като таран и го засили напред. Двете групи полетяха на преплетено кълбо назад.
 	Силата на езерото буташе вагона нагоре по тунела. Водата се плискаше покрай прозорците, но засега вагонът продължаваше да се носи пред най-лошото от потопа.
 	Никой не се опита да се изправи, всички останаха легнали на пода.
 	Накрая полетът им се забави — водата в тръбата се изравни с тази в езерото. Вагонът спря и Грей изкара всички навън. На стотина метра напред блестяха светлини.
 	Всички забързаха към тях, понесли ранените.
 	Грей подкрепяше с една ръка Сейчан, а с другата — един от враговете.
 	Тунелът свършваше в дълъг бетонен склад. Останалите вагони чакаха там, бяха пристигнали преди спирането на тока. До един бяха празни.
 	Излязоха навън. Валеше. Всичко беше сиво.
 	Бурята вече утихваше, само от време на време се чуваше по някой недоволен грохот. Грей и Валя се дръпнаха настрани и заговориха, приближили глави. Грей най-вероятно искаше от нея да обещае, че ще удържи на думата си.
 	Отговорът ѝ достигна до Кен, докато тя отстъпваше назад с хората си.
 	— Не исках нещата да приключат така. — Хвърли твърд, но и съжалителен поглед към Сейчан, която я изгледа кръвнишки в отговор. — По-добре би било да получиш куршум. Но поне ще можете да се сбогувате.
 	След като Валя и хората ѝ си тръгнаха, Грей подхвана Сейчан. Тя отпусна уморено глава на рамото му. Сякаш двамата вече бяха поели по дългия болезнен път на прощаването.
 	Кен се обърна и се отдалечи, неспособен да понесе гледката. Намираха се някъде високо на склона на Фуджи. Оттук се откриваше панорамен изглед към езеро Кавагучи. Около него сега имаше широки кални брегове, след като част от водите му бяха изтекли под земята.
 	От другата му страна огнен фар сияеше под ниските буреносни облаци.
 	Това беше всичко останало от Ледения замък.
 	Кен се взираше в горящата сграда, измъчван от подозрение, което бавно се превръщаше в увереност.
 	„Пропуснахме нещо“.
 	И вече беше твърде късно.
 

  37.

 
 	9 май, 06:18
 	Величка, Полша
 	Елена клекна до гигантския блок кехлибар. Фенерчето на Сам все още лежеше върху него и го караше да сияе.
 	— Какво е това? — попита тя, докато се взираше в блока.
 	Сам обиколи групата, сякаш търсеше физическо решение на загадката.
 	— Какавида — каза след малко. — Пашкул.
 	Това беше ясно на Елена. В блока беше запазена голяма плътно изплетена маса, която очевидно беше някакъв пашкул. Кехлибарът около него беше по-тъмен и го обгръщаше като ореол, сякаш се опитваше да скрие ужаса вътре.
 	Някакво създание с размерите на малко куче сякаш се мъчеше да излезе през една разкъсана част на пашкула. На приведената му глава имаше дълги навити антени. Огромни очи на черни фасети се взираха в събралата се група. Влажните на вид криле с дълги жилки си оставаха завинаги прибрани над извития гръб. Два членести предни крака стърчаха от пашкула.
 	Елена си представи как създанието се е мъчело да излезе от пашкула, преди смолата на някакъв праисторически бор да го улови завинаги.
 	Очевидно беше изгубило битката.
 	Кат кимна към чудовищното същество.
 	— Сам, мисля, че Елена питаше какво излиза от пашкула.
 	Той ги погледна, сякаш отговорът би трябвало да е очевиден.
 	— Това несъмнено е одокуро. Погледнете характерната шарка на корема. Черно и червено. Дори челюстите, които са уникални като пръстови отпечатъци в света на насекомите, го бележат като представител на вида. Генетичен анализ би го потвърдил, но лично аз вече съм сигурен.
 	Монк потърка четината по брадичката си с пластмасовата си протеза.
 	— Четох досието на професор Мацуи за одокуро. В него не се споменава нищо подобно.
 	— Защото това въплъщение никога не се е появявало в лабораторията му.
 	— Но какво е това? — отново попита Елена.
 	Сам я погледна извинително.
 	— Простете. Мисля, че това пред нас е невижданата досега царица на одокуро.
 	— Чакай малко. — Монк се намръщи. — Професор Мацуи твърди, че одокуро нямат царица.
 	— Не и такава, за която да е знаел. Той вече е определил, че одокуро са преходен вид между древните оси единаци и техните по-социални потомци, които са се научили да образуват рояци и са развили работници, изпълняващи различни цели.
 	— Но професор Мацуи смята, че размножаването на одокуро се основава на поведението на по-старите оси единаци. Че видът се размножава благодарение на група снасящи женски, а не на една царица.
 	— Но явно греши — рече Кат.
 	— Може би не съвсем. — Сам продължи да обикаля кехлибарения блок и да оглежда създанието от всеки ъгъл. — Професор Мацуи е прав, че видът наистина има общи характеристики както с единаците, така и със социалните оси. Просто никога не му е хрумвало, че съществува версия на царица на рояка. Може би подобно създание се появява само в естествена среда, а не в лаборатория.
 	— Но защо? — не разбираше Елена. — Каква би могла да е ролята ѝ в рояка?
 	— Не знам, но сто на сто е важна. Може би това е отговорът на всичко.
 	Елена подозираше същото. Тя се изправи — не я свърташе на едно място. Коленете ѝ запротестираха и тя едва не изгуби равновесие.
 	Сам обаче тутакси се озова до нея, хвана я за ръката и я подкрепи.
 	Тя се обърна към него.
 	— Благодаря за…
 	Той я дръпна пред себе си, като я стресна с рязкото движение. Задържа я през кръста и опря във врата ѝ студеното дуло на пистолет.
 	— Никой да не мърда.
 	Наклони глава и заговори бързо на японски.
 	Зад тях блеснаха светлини. Тъмни сенки нахлуха в залата. Тежки обувки затрополиха по камък. Тънки червени лъчи пронизаха мрака — лазери, монтирани на автомати. Алените копия затанцуваха и бързо се спряха върху зашеметената група, стояща до блока от кехлибар.
 	— На колене — нареди Сам. — Ръцете на тила.
 	Елена зяпна новопоявилия се отряд, после погледна останалите. Един по един те се отпуснаха на колене, вдигнаха ръце и ги сложиха на тила си.
 	Кат остана последна и изгледа убийствено Сам.
 	После също бавно коленичи на каменния под.
 	 
 	 
 	06:22
 	— Защо? — попита Кат, след като ѝ отнеха оръжието.
 	„Ще науча поне това“.
 	Вече се беше сетила, че седемчленната щурмова група е чакала скрита сред богомолците на полунощната литургия, изпратена предварително от предателя, докато групата им беше преглеждала старите карти в историческия музей. Ако се съдеше по начина, по който бе наклонил глава и бе повикал отряда, Сам явно разполагаше с модерна радиостанция, скрита дълбоко в канала на дясното му ухо и позволяваща както да поддържа връзка, така и да бъде следен.
 	— Защо ли? — повтори Сам, обърна се и тръгна към нея между хората си. След като отрядът ги държеше на мушка, той бе бутнал Елена напред при останалите. — Наричам го отплата. Срещу правителство, готово да отнеме наследството на един работлив американец. Покрай данък наследство и купищата данъци върху собствеността ранчото, притежавано от семейството ми в Монтана четири поколения наред, ще бъде поставено под възбрана от банка — банка, която по време на кризата беше спасена с моите пари като данъкоплатец. Какво дължа на такова правителство?
 	Двама от хората му вдигнаха блока кехлибар. Изглеждаше, че за подобно нещо е необходима огромна сила, но после Кат си спомни колко ниска е плътността на кехлибара. Двамата помъкнаха блока през залата с очевидното намерение да го изнесат.
 	Тя се загледа намръщено след тях.
 	Очевидно мъртвият миньор на пода не беше единственият крадец тук.
 	Сам забеляза накъде се е загледала.
 	— „Феникусу“ ми се обадиха след като Мацуи ми прати имейла за откритието си в Бразилия. Те вече го наблюдаваха. Много малко неща избягват вниманието и дългата ръка на Такаши Ито. Той уреди всичките ми дългове само срещу обещанието да държа корпорацията в течение за евентуален напредък в работата на Мацуи. — Сам сви рамене. — После ме потърсихте вие и предложението стана много по-изгодно.
 	Кат кимна към кехлибарения блок.
 	— И какво се надяваш да постигнеш с всичко това?
 	— Като се има предвид какво е планирал Такаши Ито, достатъчна отплата ще ми бъде да запазя благоразположението му.
 	— Какво е планирал?
 	Сам се разсмя и заотстъпва след двамата мъже с блока.
 	— Повярвайте ми, ще бъдете благодарни за бързата смърт. — Обърна се към един от другите петима и заговори бързо на японски. Очевидно владееше отлично езика — също като Кат. — Щом излезем, застреляйте ги и взривете входа на излизане. Не искаме телата им да бъдат открити прекалено рано. Не че ще има някакво значение в близко бъдеще.
 	Водачът на щурмовата група кимна.
 	— Хай.
 	Кат се наруга, че не е проучила по-обстойно ентомолога, преди да го включи в мисията. В бързината, притисната от липсата на време, се бе доверила твърде много на учения от Националната зоологическа градина, която беше част от Смитсъновия институт.
 	Гледаше как Сам излиза с двамата, които носеха блока. Когато светлините им осветиха водещата навън рампа, Кат забеляза тялото, проснато в подножието ѝ.
 	„Пьотър…“
 	Боеше се, че същата участ е сполетяла Герик и Антон на брега на езерото.
 	Погледна към Клара, която също бе видяла тялото на брат си. Младата жена трепереше, очите ѝ бяха пълни със сълзи. Обикновено киселото лице на Сласки бе станало мораво от ярост. Елена изглеждаше зашеметена и шокирана както от ситуацията, така и от предателството. Кат знаеше, че библиотекарката беше започнала да си пада по лицемерния ентомолог.
 	Накрая погледът ѝ се спря върху Монк.
 	И тя му кимна.
 	Сам може и да я беше заблудил по-рано, но преди малко неволно се беше издал покрай шока от откриването на царицата одокуро. „Професор Мацуи греши… Всички грешат“ — беше казал той. Изборът му на думи се беше сторил странен на Кат. Кои бяха тези „всички“? Сам беше контактувал единствено с Кен във връзка с осите.
 	Въпреки това не можеше да е сигурна, така че премълча с надеждата да разчита на експертното му мнение за откритието, преди да повдигне въпроса. Разбираше, че това невиждано досега въплъщение на вида трябва да е важно. Макар че погледнато сега, може би трябваше да прояви повече предпазливост. Не беше очаквала Сам така внезапно да сграбчи Елена.
 	„Не че нямам резервен план“.
 	 
 	 
 	06:34
 	Елена седеше на земята, подвила крака под себе си. Отчаянието и съжалението я бяха изпразнили. Ръцете ѝ трепереха върху тила ѝ. Искаше да свали едната и да докосне двата кръста на верижката на очилата си, да отправи последна молитва за дъщеря си и внучките си, да им пожелае дълъг и пълноценен живот.
 	Откри, че ѝ е трудно да се съсредоточи върху тази последна молба към Бог — не и с петте автомата, насочени към групата. Видя как Кат кима едва забележимо на съпруга си, последен мълчалив израз на обичта и привързаността, които двамата бяха демонстрирали неведнъж през това пътуване. Знаеше, че имат две деца, и включи момичетата в молитвата си.
 	След като се спогледа с жена си, Монк се обърна към екзекуторите им, все така с ръце на тила. Елена примигна, осъзнала грешката си. На тила му имаше само една ръка. Пръстите ѝ опипваха титановия накрайник на китката, към който обикновено беше закрепена протезата.
 	Която беше изчезнала.
 	Когато беше наредил на хората си да вземат оръжията на групата, в суматохата Сам бе забравил да ги предупреди за скритата заплаха. Елена подозираше също, че Кат нарочно беше задържала вниманието му върху себе си с въпросите, така че Монк да успее незабелязано да свали протезата си и да я пусне.
 	„Но къде и как…?“
 	И тогава забеляза движение зад краката на въоръжените мъже — блед пластмасов паяк, бягащ по пода от изгорен кехлибар.
 	Спомни си как в централата на „Сигма“ във Вашингтон Монк бе демонстрирал способността да контролира протезата дистанционно. Очевидно беше доста умел в това. Ръката танцуваше на върховете на пръстите и приближаваше зад редицата мъже.
 	Елена си спомни и случилото се в библиотеката в Талин.
 	Монк прошепна една-единствена дума:
 	— Бум.
 	При този сигнал Кат скочи към Елена, а Монк се метна към Сласки и Клара.
 	Експлозията я оглуши; яркият проблясък в почти пълния мрак я заслепи. Тя падна тежко настрани, закривана от Кат.
 	Експлозията още не беше заглъхнала, а Кат вече не беше върху нея.
 	Елена остана на пода, примигваше. Пред нея Кат се плъзна по камъка и грабна автомата на единия от мъжете, в чийто гръб зееше голяма димяща дупка. Без да се изправя, тя стреля почти от упор в следващия, който тъкмо се изправяше. Той рухна по гръб на земята.
 	Намиращият се най-далеч противник, който почти не беше засегнат от взрива, бе паднал на колене. Той вдигна оръжието си към Кат — и от гръдния му кош щръкна върхът на кирка. Тялото му политна напред и Елена видя стоящия зад него Монк, хванал вкаменената от солта дръжка на кирката на миньора.
 	Другите двама, които бяха най-близо до взрива, вече бяха мъртви.
 	Монк бързо взе два автомата и тикна единия на Сласки.
 	— Знаеш ли как се използва това?
 	Сласки отстъпи назад и поклати глава.
 	Елена вече се беше изправила и пристъпи напред. Взе оръжието, провери го набързо и кимна.
 	— Няма проблем. Отраснала съм в испанския квартал на Източен Лос Анджелис.
 	Монк се ухили.
 	— Библиотекарка с многостранни умения.
 	Кат остана хладнокръвна и сериозна.
 	— Последвайте ни, но останете близо до рампата.
 	— Какво ще правите? — попита Елена.
 	Кат кимна към съпруга си и отвърна:
 	— Ще работим.
 	 
 	 
 	06:39
 	Мината около тях стенеше. Земята трепереше под краката им. Чупливи сталактити от сол се откъсваха от тавана и се пръскаха на парчета. Експлозията очевидно беше дестабилизирала тази част на мината. Половината от мидената черупка се беше срутила в някакъв момент в миналото и сега другата половина се канеше да направи същото.
 	Кат спря в края на рампата, колкото да провери Пьотър. От тила на горкия млад мъж стърчеше дръжка на нож. Монк придърпа Клара настрани, за да ѝ спести гледката.
 	Кат стисна зъби и се изправи.
 	— Добре, промяна на плана. Махаме се оттук, аз и Монк ще водим. Следвайте ни на няколко метра зад нас.
 	Не изчака потвърждение. Стисна здраво автомата и тръгна по прохода, по който бяха дошли. Наложи бързо темпо — Сам и хората му несъмнено бяха чули експлозията. Но дали щяха да си помислят, че другарите им са взривили входа на пещерата, както бе наредил Сам?
 	Нямаше как да знае, но не можеше и да позволи онзи предател да се измъкне с откраднатото съкровище. Ако отговорът наистина се намираше в онзи кехлибарен къс, трябваше да си го върнат.
 	Трусовете продължаваха и дори се засилваха. Взривът беше дал начало на ефекта на доминото — една част събаряше съседната, тя следващата и така нататък. Въздухът се изпълни с фини солни кристали, които блестяха като диаманти в лъчите на лампите им.
 	Земята внезапно се разлюля под Кат и я отхвърли към стената. Останалите също залитнаха, но поне останаха на крака. Зад тях се вдигна облак от дим и още солна прах.
 	Тунелът явно се беше срутил.
 	— По-бързо — викна Кат.
 	Продължиха почти на бегом. Кат усещаше, че наближават изхода — и тогава лъчът ѝ освети нападали камъни, които блокираха прохода. Тунелът пред тях вече се беше срутил.
 	Монк спря до нея.
 	— И сега какво?
 	— Не… — Тя поклати глава, беше на ръба да се отчае.
 	Монк я прегърна през кръста.
 	— Напъни големия си мозък и ни изкарай оттук.
 	Кат се загледа в краката си — не в знак, че е победена, а заради водата, която течеше по пода. Потокът беше бърз и силен.
 	Погледна назад. По-ранният трус очевидно беше срутил тунела зад тях, но щом водата продължаваше да тече…
 	— Назад — каза тя. — Трябва да се върнем обратно.
 	Подкара всички назад по тунела.
 	След по-малко от минута стигнаха срутването. Вместо да блокират напълно прохода, камъните бяха разбили стената на съседния тунел. Водата под краката им изтичаше от него.
 	— Бързо, бързо, бързо — завика Кат.
 	Докато влизаха в съседния тунел, тя благодари на старите миньори за инженерните им способности.
 	Най-сетне стигнаха основата на мидената черупка. Кат излезе предпазливо, с насочен напред автомат — възможно беше Сам да е оставил някой от хората си. Огледът ѝ обаче не откри скрит стрелец, само пуста зала. Недалеч от канала, водещ към езерото, лежаха две тела.
 	Герик и Антон.
 	Пръстите ѝ се стегнаха около оръжието.
 	Джетът още беше при телата, но плоскодънната лодка беше изчезнала — Сам я беше взел, за да откара плячката си. Кат забеляза купчината захвърлени кислородни бутилки — вече беше ясно как противникът се беше приближил незабелязано и беше изненадал братята на Клара.
 	Кат махна на останалите.
 	— Елена, остани с Клара и доктор Сласки. — Кимна към автомата в ръцете на библиотекарката. — Скрийте се. Ако някой от онези се върне…
 	Елена вдигна оръжието.
 	— О, кучите синове ще съжаляват.
 	„Добре“.
 	Кат се обърна и тръгна към джета. Мислено се извини на Герик, докато вземаше ключовете от елека му. След миг двамата с Монк избутаха джета в тъмната вода и бързо го яхнаха. Неспособен да управлява без протезата си, Монк се качи отзад. В истинската си ръка държеше пистолета, който си бе върнал от похитителите.
 	Кат се настани зад кормилото и сложи автомата на коленете си.
 	Монк се наведе напред.
 	— Скъпа…
 	— Знам. Нямаме елемента на изненада.
 	След като излезеха в езерото, сблъсъкът щеше да е челен.
 	— Не, просто исках да ти кажа, че те обичам.
 	— О. — Тя се обърна и го целуна по бузата. — И аз те обичам.
 	Монк се облегна назад.
 	— А сега да изпозастреляме малко лоши.
 	Тя се наведе над кормилото.
 	„Точно затова те обичам… винаги сме на един акъл“.
 	Завъртя ключа, даде газ и джетът се понесе в канала. Кат изобщо не намаляваше на завоите, увеличаваше скоростта. Когато стигнаха езерото, джетът летеше над водата, като едва докосваше гладката ѝ повърхност.
 	Забеляза целта пред тях — самотна светлина, носеща се през черното езеро. Вече беше изгасила лампата на каската си и управляваше джета без включени светлини. Другите вече приближаваха отсрещния бряг, но като че ли се движеха бавно, вероятно защото трябваше да държат товара си.
 	Кат нямаше подобни пречки и ускори още повече — стрелката на спидометъра приближаваше шейсет километра в час. Светлото петно пред нея бързо растеше. Макар че се движеше на тъмно, нямаше как да заглуши рева на двигателя на джета.
 	Изтрещяха изстрели и Кат предприе серия бързи завои, за да избегне куршумите.
 	Монк отвърна на огъня и трясъкът на пистолета му почти я оглуши. За щастие Монк имаше много по-голяма и осветена мишена. Свали единия стрелец и принуди другите двама да залегнат. Когато пълнителят на пистолета се изпразни, той се пресегна и взе автомата от скута на Кат.
 	Вдигна го с една ръка, подпря го на чукана си и изстреля автоматичен откос. Куршумите разкъсаха единия борд на надуваемата лодка и тя бързо забави скорост и започна да се върти около повредената страна.
 	Вторият стрелец се опита да ги отблъсне, но изгуби равновесие, когато пробитият отсек потъна и повлече лодката. Монк се прицели и пусна два куршума в гърдите му — прощален подарък, който да го отнесе на дъното на езерото.
 	Но стрелецът не беше единственият изгубил равновесие.
 	Кат видя как кехлибареният блок се накланя и се плъзга. Инерцията го претърколи през спукания отсек и той цопна в черната вода на езерото.
 	Паникьосан от загубата му, Монк тикна автомата в ръцете ѝ и скочи от носещия се към лодката джет.
 	Кат нямаше време да му извика, че прави глупости.
 	Вместо това се наведе над кормилото и продължи към брега. В началото на атаката беше забелязала пръски при носа на лодката. Един плъх напускаше потъващия кораб — Сам.
 	Междувременно той вече беше стигнал брега и сега тичаше към тунела. Кат се понесе след него, но той бе проявил съобразителността да изгаси лампата на каската си. Фигурата му едва се различаваше — просто малко по-тъмно петно на фона на почти непрогледния мрак.
 	Стигнеше ли тунелите, нямаше как да го пипнат.
 	Джетът стигна брега на почти максимална скорост. Кат продължи напред по камъка, стиснала здраво седалката с бедра. Вдигна автомата и изпразни пълнителя му с един последен откос — но не си направи труда да се цели в такава малка мишена.
 	Вместо това стреля по многобройните сталактити от сол, които висяха от тавана, и те заваляха като порой от копия.
 	Последва писък.
 	Кат скочи от седалката и се втурна към вероятното местоположение на Сам. Остави лампата на каската си угасена, тъй като знаеше, че той е въоръжен. Тичаше приведена, като се мъчеше да определи къде е. Натрошените солни сталактити хрущяха под подметките ѝ.
 	Отпред отново се разнесе вик, изпълнен с мъчителна болка.
 	Кат спря до гърчещото се на земята тяло и включи лампата. Едно отчупено солно копие беше пронизало врата на Сам, друго рамото, а трето се беше забило в лявото му бедро. Движенията му ставаха все по-слаби, кръвта бликаше на тласъци от раненото му гърло.
 	Писъците му отекваха в залата.
 	Кат знаеше какво го измъча — нещо отвъд сигурността на приближаващата смърт.
 	„Сол в раните“.
 	Обърна му гръб и го остави да страда. Когато стигна до езерото, последните му задавени стонове затихнаха.
 	„Прав ти път“.
 	Видя Монк да плува около почти потъналата лодка.
 	— Не мога да открия блока! — извика той. — Ще ни трябват водолази.
 	Кат вдигна длани като фуния пред устата си.
 	— Изчакай!
 	— Какво?
 	Кат огледа водната повърхност. След секунда нещо голямо изскочи на повърхността, стряскайки Монк, и се заклатушка до него.
 	— Кехлибарът е лек и плава! — извика му тя.
 	Плътността на кехлибара беше по-малка от тази на солената вода. Именно това беше причината толкова много кехлибар да се открива по балтийското крайбрежие, където вълните изхвърляха парчетата на плажовете.
 	— Я гледай ти — измърмори Монк.
 	Доплува до блока и го забута към нея.
 	Кат въздъхна и сложи ръце на кръста си. Наградата беше в ръцете им, но какво всъщност бяха постигнали? Тя си представи замръзналата в кехлибара царица.
 	„Какво означава това?“
 

  38.

 
 	9 май, 16:18
 	Токио, Япония
 	Два часа след като се спасиха от унищожаването на Ледения замък, Грей крачеше нервно в една конферентна зала в Агенцията за разследване и обществена сигурност. Централата ѝ се намираше в центъра на Токио, в Чиода, еквивалент на Националната алея във Вашингтон. През прозореца се откриваше изглед към императорския дворец. В същия квартал се намираха Върховният съд и официалната резиденция на министър-председателя на страната.
 	Грей чакаше видеоконференция с Пейнтър Кроу. Вече беше направил пълен доклад за случилото се пред директора. И после дойде внезапното искане за нова връзка. Опасяваше се, че ще чуе най-лошите новини. Преди да го извикат беше работил с Аико и човек от вътрешния ѝ кръг. Малко след пристигането им в Токио Валя беше изпълнила обещанието си и бе пратила кода за отварянето на флашката. Аико беше пратила отряд да отцепи склада и бяха открили огромен запас от пестицида, разработван от „Феникусу“.
 	Товар с тези варели — както и ескадрила японски танкери, които да разпръснат пестицида — вече пътуваше за Хаваите. Химикалът щеше да унищожи възрастната популация на осите, но не обещаваше никакво облекчение за онези, които вече бяха заразени — били те хора, животни или насекоми.
 	Аико беше превела и някои изследвания и токсикологични доклади на корпорацията, намерени сред документите, до които се бяха добрали. Според документите пестицидът беше силно канцерогенен и отровен за широк спектър други членестоноги. Използването му щеше да предизвика пълна катастрофа в деликатната екосистема на острова. Но най-лошото бе, че Хаваите щяха да останат завинаги заразени и трябваше да се наблюдават постоянно и третирането да се повтаря след появата на всяко следващо поколение зрели оси.
 	„Може би ще е по-добре направо да пуснем бомбата“ — мрачно си помисли Грей.
 	И той не беше единственият на това мнение.
 	Аико беше споделила поверителна комуникация между американските военни и различни разузнавателни агенции. Пестицидът беше като пословичния пръст, запушващ дупката, но заплахата от разпространението на заразата си оставаше. Рискът оставаше прекалено висок за много страни.
 	А после дойде внезапното обаждане на Пейнтър.
 	Грей погледна останалите в помещението. Директорът беше помолил да присъстват професор Мацуи, Сейчан и Палу. Хаваецът още изглеждаше шокиран, след като бе научил какво мрачно бъдеще очаква родината му. Сейчан се държеше стоически, но ако се съдеше по очите и стиснатите ѝ устни, знаеше, че ѝ остават най-много часове, преди болката да се върне десетократно по-силна с началото на третия инстар, който щеше да разкъса тялото ѝ. Кен непрекъснато поглеждаше към нея, сякаш се опитваше да открие във всяко трепване и вдишване някакъв признак за предстоящия край.
 	Накрая големият екран на стената оживя и привлече вниманието на всички. Грей се вцепени, изненадан. Беше очаквал да види лицето на директора. Вместо това кристалната картина показваше стройна фигура, облегната на нещо като маса в малка лаборатория.
 	— Кат? — Грей пристъпи към екрана. — Къде си? Какво става?
 	— В Краков съм, в един музей на кехлибара. Пейнтър уреди връзката, защото е спешно.
 	— Защо?
 	— Открихме нещо. Нещо, в което няма никаква логика и което е извън нашата компетентност. Единственият, който би могъл да помогне… ами, убих го. Така че се надявах, че професор Мацуи ще може да хвърли известна светлина върху проблема.
 	Грей сбърчи чело.
 	— Какво сте открили?
 	Кат бързо разказа какво се беше случило в Полша — за солната мина, огромния депозит кехлибар и блока с уникалния екземпляр в него.
 	— Ще ви покажа. — Тя махна на оператора. — Монк, доближи камерата до масата.
 	Картината се разлюля, вдигна се и после се спусна към широката маса, върху която лежеше огромен куб сияещ кехлибар, осветен от много ъгли, за да разкрие скритото вътре.
 	Някакъв стол падна с трясък зад Грей.
 	— Боже мой… — Кен се втурна покрай масата към екрана. Наведе се напред и вдигна ръце, сякаш искаше да грабне предмета. — Това е праисторическа какавида. Уловена в момента на излюпването си.
 	Кат отново се появи в края на екрана.
 	— Професор Мацуи, възможно ли е това да е раждането на царица одокуро?
 	— Какво? Не. Няма… — Той отново пристъпи напред. — Чакайте малко.
 	Загледа се отново в образа, след което помоли Монк да покаже находката от различни ъгли и да сменят местата на светлините.
 	— Кен — подкани го Грей. Искаше ученият по-скоро да стигне до някакво заключение. — Царица ли е, или не?
 	Кен облиза устни.
 	— Да… — каза приглушено. — Да, трябва да е. — Замълча за момент. — Кажете ми отново по-подробно какво сте видели. За състоянието на мъртвите оси.
 	Кат повтори разказа си, като в същото време отговаряше и на въпросите му.
 	— Сам си мислеше, че кървят — завърши тя. — Или че поне нещо изтича от телата им.
 	— Разтворени отвътре — промърмори Кен.
 	Кат го чу.
 	— Нещо от този род.
 	Кен отстъпи назад и седна тежко на един стол.
 	— Грешах. През цялото време съм грешал.
 	— За това, че одокуро нямат царица ли? — попита Грей.
 	Той кимна.
 	— Това със сигурност, но подозирам, че подобна царица никога не би се появила в лабораторни условия. А само при установен рояк, намиращ се в естествена среда.
 	— Но защо? — попита Кат. — Какво означава това?
 	Кен я погледна.
 	— Означава, че съм грешал и за проучванията на екип Гама. Те са разполагали с отговора от самото начало. Имали са ключалката, но не и ключа.
 	— Какви ги говориш? — попита Грей. — Проучвания на какъв екип?
 	— Една от научните групи на „Феникусу“ проучваше серия гени за липсващ белтък, който наричаха призрачен пептид. Наричаха го „призрачен“, защото бяха намерили гените, но не и протеина, който кодират те. Анализът на секвенцията предполагаше, че той е силен биолитичен агент, способен да разтвори тъканите на жертвата.
 	Кат погледна блока кехлибар.
 	— Отвътре навън.
 	Кен кимна.
 	— Аз си помислих, че е част от стар код, наследен отпадък от времето, когато одокуро са убивали приемниците си. Сметнах, че след като са се развили повече и са изоставили това поведение, осите са престанали да използват токсичния пептид, като са го изолирали с епигенетични маркери. Мислех си, че екип Гама си губи времето, че и след един милион години няма да намерят ключа за тази ключалка.
 	— А сега? — попита Грей.
 	Кен сви рамене.
 	— Поне се оказах прав в едно отношение. Ключът е всъщност на двеста милиона години. — Той посочи царицата. — Тя е ключът.
 	— В какъв смисъл? — Кат отново погледна блока. — За какво говорите?
 	— Трябваше да го видя или най-малкото да заподозра нещо такова. — Кен поклати глава. — Усещах, че пропускам нещо. И се оказа, че съм забравил едно основно поведение на ципокрилите, били те оси или пчели.
 	— Какво поведение? — попита Грей.
 	— При социалните оси царицата е единствената, която оцелява през зимата. Гнездото на рояка умира през студения сезон. Единствено тя хибернира и изчаква, докато топлината не я събуди отново. Вече оплодена, тя започва да възражда кошера.
 	Грей си спомни, че Кен беше обяснил това поведение в къщичката в Хана, когато им разкри истинския ужас, който представлява този вид.
 	Кен отново стана и приближи екрана.
 	— Затова никой досега не е виждал подобна царица. Тя се появява само когато условията са сурови, когато колонията е застрашена. Тя е средството на колонията за преместване в нов дом. — Той се обърна към Грей и останалите. — Но само след като се погрижи преди това да заличи старата колония. Ако зимата не го направи, тя поема нещата в свои ръце.
 	— Как? — попита Кат.
 	— Още не съм сигурен, но подозирам, че отделя някакъв силен феромон. Не споменахте ли, че кехлибарът около извадения блок е бил по-тъмен от останалия? Дори в блока виждам, че районът около царицата е с няколко нюанса по-плътен.
 	Грей го разбра.
 	— Смяташ, че потъмняването на кехлибара се дължи на вещество, което е отделила.
 	— Вещество, което според мен е ключът, който задейства гените на призрачния пептид. При наличието на ключа гените ще започнат да произвеждат този биолитичен протеин. Преди си мислех, че той е бил използван като оръжие срещу други жертви. — Кен поклати глава. — А вместо това се оказва самоубийствено хапче за този вид. Изложени на това вещество, всички въплъщения на одокуро, които носят тази секвенция гени, умират.
 	— И всички ли оси носят тези гени? — попита Кат.
 	Кен я игнорира и се обърна към Сейчан.
 	— Дори ларвите им.
 	Грей изпита лек прилив надежда. Много лек обаче.
 	На екрана Кат се обърна към някого извън обектива.
 	— Доктор Сласки, доколкото си спомням, вашата лаборатория е една от двете в Полша, оборудвани с модерен масспектрометър за анализ на автентичността на кехлибарени артефакти.
 	— Точно така. Можем да преценим качеството, да анализираме включения и дори да датираме образци.
 	— Значи ако вземете проба от замърсения кехлибар, ще можете да определите какъв е химикалът в него?
 	— При достатъчно време и ресурси, със сигурност.
 	— Мога да ви осигуря всички ресурси, за които си помислите, но време… това е нещо, което не мога да ви дам.
 	Човекът извън кадър явно я разбра.
 	— В такъв случай ще направя всичко по силите си. Грей се обърна и видя, че Сейчан е застанала до него.
 	Тя хвана ръката му.
 	„Майната му“.
 	Той стисна пръстите ѝ и с цялото си сърце си позволи да изпита надежда.
 	За нея, за себе си, за нероденото им дете.
 	 
 	 
 	20:37
 	— Това е — обяви Кен и поклати глава, загледан в диаграмата на молекулата на екрана на лаптопа.
   
 	„Разбира се, че това е съединението“.
 	Още бяха в конферентната зала. Никой не си беше тръгнал. Всички се скупчиха около лаптопа. На стената връзката с Полша продължаваше да е включена. Лабораторията в Краков беше пълна с всякакви експерти, извикани от Кат — молекулярни биолози, генетици, органични химици. Имаше също и ново оборудване.
 	Въпреки това сериозният като гробар д-р Сласки дирижираше хаоса с желязна ръка — докато четири часа по-късно групата най-сетне изтръгна отговора от кехлибара.
 	— Сигурен ли си, че това е съединението? — попита Грей. — А не някакво друго включение?
 	— Сигурен съм.
 	— На какво основание? — упорстваше Грей, тревогата му си личеше.
 	— На това, че разпознавам органичната му съставка. Това е дериват на деветкетодвудеценоична киселина. — Кен забеляза обърканата физиономия на Грей и обясни: — Известна е също като субстанцията на царицата.
 	Грей погледна създанието в светещия кехлибар.
 	— Така че да, съвсем съм сигурен — с уморена усмивка каза Кен. — Съединението много прилична на ароматния кетон, отделян от цариците на пчелите. Много други видове ципокрили също отделят някакъв вариант на същия феромон.
 	— Как действа той на пчелите?
 	— Когато отлита, за да създаде свой рояк, новата царица разпръсква веществото над стария кошер и стерилизира всички работнички, които остават в него.
 	— Защо?
 	— Така царицата гарантира запазването на своето генетично наследство, като го заличава след себе си. — Кен кимна към екрана. — Онова, което прави царицата одокуро, не е много по-различно. Но тъй като този вид има множество подцарици, способни да снасят яйца — като голямата оса, атакувала Сейчан, — се използва по-агресивна тактика, един вид ядрена опция. Когато роякът бъде застрашен, тя заличава генетичната дъска и продължава нататък, за да даде начало на следващото поколение въз основа на собствените си гени. — Кен сви рамене. — Изглежда безсърдечно, но от еволюционна гледна точка е напълно оправдано. Когато средата е заплашена, най-добрият шанс за един вид е негов представител да си събере багажа, да заличи всички следи от съществуването си и да се премести в по-добри условия с нов генетичен набор. Безброй хилядолетия някаква версия на тази стратегия е работила за какви ли не оси, чиито рояци измират всяка зима. Или в случая с пчелите, те проправят пътя на новото генетично наследство чрез стерилизация.
 	— И този феромон? Ще бъде ли ефективен като лекарство?
 	— При това изключително ефективен. Съединението не само че би трябвало да е безопасно, но и насочено конкретно към одокуро. Не би трябвало да навреди на нито един друг вид. Освен това ароматната природа на кетона ще привлече рояка към феромона. Досущ както пламъкът привлича нощните пеперуди. А най-хубавото е, че всяка лаборатория би могла лесно да произвежда огромни количества от съединението. Разпръсне ли се то във водата, тревата и пръстта, всяко заразено създание, което пие, яде или се заравя, ще поеме съединението в организма си и то ще унищожи ларвите.
 	— Ами хората? — Грей се пресегна и отново хвана ръката на Сейчан.
 	Кен забеляза, че очите ѝ блестят, сякаш всеки момент ще се напълнят със сълзи — не от връщащата се болка, а от агонията на надеждата.
 	— Ние не сме по-различни от всички останали организми — увери ги той. — Обзалагам се, че проста венозна или мускулна инжекция ще е достатъчна. Макар че бих препоръчал за всеки случай повтаряне на процедурата през следващите няколко дни.
 	Грей си пое облекчено дъх.
 	— Значи това е лекарството.
 	Палу сграбчи Кен за рамото. Усмивката на хаваеца показваше, че разбира какво означава това за родните му острови.
 	— Приятелю, това не е просто лекарство. А шибаното ни спасение.
 	Кен му се ухили.
 	„Няма да чуеш възражения от мен“.
 

  39.

 
 	23 май, 22:18
 	Величка, Полша
 	Кат седеше до Монк в параклиса „Св. Кинга“. Подземната катедрала беше препълнена за мемориалната литургия. Кръстът от сол над олтара сияеше с вътрешен огън. Детски хор пееше химн, който отекваше от стените и сякаш напук на тоновете скала се издигаше към небето.
 	Клара седеше на първия ред, облечена в черно, с наведена глава. Ковчезите на тримата ѝ братя лежаха пред нея. Всеки от тях беше изваян от кехлибар, безценен сам по себе си, подобно на мъжете в ковчезите, мъжете, които бяха дали живота си, за да има утрешен ден. Те щяха да бъдат погребани тук, нови светци за това свято място.
 	— Пьотър, Герик, Антон — прошепна Кат. Никога нямаше да забрави имената им.
 	Монк стисна ръката ѝ. Бяха долетели предишната вечер от Вашингтон за службата и щяха да си заминат тази вечер.
 	Макар че бяха минали две седмици, още имаше много неща за вършене. Хаваите се възстановяваха, всеки ден над островите разпръскваха органичното съединение. Както беше предрекъл професор Мацуи, субстанцията на царицата заличи одокуро, ароматният кетон привличаше осите от всяко гнездо и колония. Като предпазна мярка болниците в щата третираха всички заразени с мускулни инжекции. Еколози и биолози наблюдаваха дивата природа за някакви признаци за ново появяване на осите.
 	След като Хаваите бяха спасени, Кат бе съсредоточила вниманието си върху издирването на другите изследователски центрове на „Феникусу“. Работеше в тесни връзки с Аико, за да координира международните действия. Освен това работата помагаше на Аико да утвърди нейната секретна агенция в Япония, която тя бе кръстила ТаУ — Тако по Уде, или Пипалата на октопода — подходящо име за нова шпионска служба. Но Кат знаеше също, че тау е следващата буква в гръцката азбука след сигма, ясен израз на уважение към американската агенция.
 	Докато хорът пееше, тя погледна към професор Мацуи. Той седеше до д-р Сласки. Кен работеше в тясно сътрудничество с директора на музея в изучаването на загадките, запазени в кехлибара. Той наистина се оказваше истинска съкровищница от праисторически живот. Освен това на Кен му беше предложена нова работа във Вашингтон, която той все още обмисляше дали да приеме — опразненото място като шеф на ентомологичния отдел на Националната зоологическа градина.
 	Кат се надяваше да се съгласи.
 	Сласки се наведе, прошепна нещо на Кен и той кимна. Двамата погледнаха към Клара. Кат знаеше, че те правят всичко по силите си да я утешат, но само времето можеше да притъпи подобна болка. Кат беше благодарна, че на една друга жена не ѝ се налагаше да изживява същата агония. Предишния ден беше получила вест от Талин, че директорът Там е изписан от болницата и си е у дома със своята дъщеря Лара.
 	Тя въздъхна.
 	„Слава богу…“
 	Облегна се назад, докато хорът завършваше ангелския си химн. После едно момче излезе при балюстрадата до ковчезите. Беше русо, с бузи като ябълки, като млад дух на мъртвите братя. Запя „Аве Мария“, без акомпанимент. Сладкият му глас говореше за загубата по-силно от всички други думи.
 	Докато момчето пееше с цялото си сърце към небето, Кат сведе глава.
 	Монк я придърпа към себе си.
 	От очите ѝ потекоха сълзи… до ръцете на съпруга ѝ, които държаха нейните.
 	Тя се вкопчи в него.
 	„Никога не ме пускай“.
 	 
 	 
 	08:05
 	Вашингтон, окръг Колумбия
 	— А сега запомнете — предупреди Елена. — Не пипайте нищо, без преди това да попитате.
 	Двете ѝ внучки кимнаха енергично, докато тя отваряше вратата на Смитсъновия замък.
 	— Si, abuela — казаха те в един глас.
 	Благовонието достигна до нея веднага щом влезе.
 	Сладък парфюм от рози, люляк и лилии изпълваше мраморната зала и я привлече към криптата.
 	Тя поведе двете момичета към мъжете, които я чакаха там — Пейнтър Кроу и главният уредник на музея Саймън Райт. В краката им и по целия под бяха нахвърляни букети и отделни цветя. Малката стая, в която се намираше криптата на Джеймс Смитсън, беше още по-пълна.
 	— А кои са тези млади дами? — попита Пейнтър и се наведе към децата.
 	Момичетата се скриха срамежливо зад краката на Елена. След като се увериха, че са на сигурно място, по-голямото събра смелост и посочи по-малкото.
 	— Това е Оливия. А аз съм Ана.
 	— Да не би да сте библиотекарки като баба ви?
 	Оливия се изкиска.
 	— Не.
 	— Аз пък шъ стана — заяви Ана и тропна с крак.
 	— Ще стана — поправи я Елена.
 	— Не се съмнявам — каза Пейнтър, докато се изправяше. Погледна към покритата с цветя крипта. — Но се питам коя от вас може да събере най-жълтите цветя. Много обичам жълтото.
 	— Аз, аз! — извикаха момичетата и спряха, за да получат уверението на баба си, че могат да пипат цветята.
 	Елена сви рамене.
 	— Давайте. Но внимавайте с бодлите. Не искам майка ви да ми прати Службата за закрила на детето.
 	Момичетата се затичаха със смях към купчините цветя.
 	— Голяма беля са. — Елена поклати глава.
 	— Не се и съмнявам. — Пейнтър махна към цветята. — Очевидно публикацията ти в „Уошингтън Таймс“ е получила голям отзвук.
 	— Или може би участието ти в „Добро утро, Америка“ — добави с усмивка Саймън.
 	Елена се изчерви.
 	— Просто се опитах да популяризирам малко основателя ви.
 	— И определено го направи — призна Саймън.
 	След като се бе върнала в Щатите, тя беше разказала историята за приключенията им в Европа, как бяха следвали насоките върху криптата на Джеймс Смитсън, за да спасят света. Статията ѝ във вестника завършваше с предложението Смитсън да бъде почетен както подобава: „Той трябва да бъде обсипан с цветя“.
 	Изглежда, любопитните, дошли да видят с очите си символите, се бяха вслушали в думите ѝ.
 	Пейнтър кимна към Саймън.
 	— Решихме, че и ти заслужаваш малка награда. Затова те помолихме да дойдеш преди отварянето на Замъка. Стори ни се подобаващо да го направим тук.
 	— Стига глупости. Не искам…
 	— Господи — с престорено раздразнение въздъхна Саймън. — Остави човека да ти даде онова, което носи.
 	Тя завъртя очи.
 	— Добре.
 	Пейнтър бръкна в джоба на сакото си, извади малка кутийка, не по-голяма от тесте карти, и ѝ я подаде.
 	— За дамата, която има всичко… включително две палави внучки.
 	Обхваната от любопитство, тя взе подаръка.
 	— Отвори я — подкани я Саймън и се повдигна леко на пръсти.
 	Тя отвори капака и видя черна като обсидиан метална карта върху възглавничка от червена коприна. Наклони кутията и на повърхността на картата се появи сребрист холографски символ.
 	Гръцка буква.
 	„Сигма“.
 	— Ключ към царството — обясни Саймън.
 	— В случай, че ти омръзне да си библиотекар — добави Пейнтър. — И искаш малко приключения.
 	Тя го изгледа заканително.
 	Той сви рамене.
 	— Или ако просто решиш да слезеш долу за чаша кафе. С този ключ вратата ми винаги е отворена за теб.
 	Тя хлопна капака на кутийката.
 	— Директор Кроу, кафе ми звучи като достатъчно добро приключение.
 	— Не знам. Никога не си опитвала кафето на Ковалски. От него на човек му се иска да му теглят куршума.
 	Тя се засмя.
 	— Ще рискувам.
 	 
 	 
 	20:08
 	Такома Парк, Мериланд
 	Щурчетата пееха и светулките проблясваха сред хортензиите. Грей стоеше пред знака ПРОДАВА СЕ в двора на бунгалото на родителите си.
 	Отгоре имаше по-малък надпис — ПРОДАДЕНО!
 	Тръгна през двора. Спомни си как беше косил ливадата, свежото ухание на тревата, как бута ръчната косачка, защото баща му беше прекалено голям скръндза, за да купи бензинова. Стигна алеята. В края ѝ гаражът зад къщата беше затворен и тъмен, но той все още чуваше как баща му блъска вътре, ругае и бърника по едновремешния „Тъндърбърд“, който още беше паркиран там. Представи си майка си, която гледа от кухненския прозорец как съпругът ѝ работи, как редовно прегаря вечерята им — открай време беше предпочитала книгите си, отколкото да се научи да готви подобаващо.
 	Накъдето и да погледнеше, виждаше призраци.
 	Затова преди девет месеца беше решил да замине със Сейчан. Беше избягал от това място — повече, отколкото от отговорностите си в „Сигма“. Преди месец най-сетне се бе съгласил брат му Кени да обяви къщата за продан.
 	„За какво ни е тази къща?“
 	Тъй като нямаше причини да се задържа тук, Кени се бе върнал в Калифорния, за да започне нова работа във високотехнологичната индустрия. Единствените хора, посещаващи къщата през последните седмици, бяха брокери на недвижими имоти и потенциални купувачи.
 	След завръщането си в Щатите Грей беше избягвал да идва тук. Дори не беше стъпвал вътре. Но поради предстоящата продажба трябваше да направи инвентаризация на къщата. Не знаеше какво да прави със старите мебели и събираните цял живот дреболии, които изглеждаха толкова важни. Обмисляше дали да не ги дари, като използва услугата, предлагана от агенциите за недвижими имоти.
 	Въздъхна.
 	Знаеше основната причина за бавенето и колебанието си.
 	„Обещай ми…“
 	Още чувстваше натиска на спринцовката, докато биеше фаталната свръхдоза. Помнеше как пръстите на баща му се отпускат, докато държеше крехката му ръка, допира на мазолестата длан, тънките кости. Колкото и да беше приемал тогава, че е взел правилното решение, още не можеше да избяга от чувството за вина.
 	Дори след като бе обиколил цялото земно кълбо, не беше успял да се спаси от призраците.
 	„А сега кръгът се затвори“.
 	И не се чувстваше нито помъдрял, нито по-малко виновен.
 	Приемаше, че това ще бъде товар, който ще носи до края на живота си.
 	Не можеше да се бави повече и тръгна към вратата. Сейчан вече беше вътре, имаше нужда да полегне. Лечението ѝ беше приключило. Въпреки че ларвите бяха мъртви, тялото ѝ се нуждаеше от време, за да се изчисти от останалото в нея, което беше предизвикателство за имунната ѝ система. Но поне прегледите тази сутрин показваха, че бебето е добре.
 	Въпреки обзелата го меланхолия Грей се усмихна, когато си спомни мъничкото трептене на пулса на ултразвука.
 	„Нашето дете…“
 	Поклати глава при мисълта колко невъзможно му се струва всичко това.
 	И Сейчан, и детето бяха в безопасност. Ковалски също се възстановяваше от раните си, както и братовчедите на Палу. По-рано през деня Грей се беше чул с грамадния мъж, който още беше на Мауи. „Смятам да си довърша проклетата ваканция“, беше му казал Ковалски. Отново беше с приятелката си Мария, която помагаше там. Бяха отседнали при семейството на Палу.
 	Ковалски имаше само едно оплакване във връзка с грижите за него. „Карат ме да нося чорапогащи“ — беше казал с ужас. Мария се бе опитала да му обясни защо в опит да го успокои. Трябвало месец и половина да носи медицински ластични чорапи, за да зараснат по-бързо многобройните рани от ухапванията. Грей настоя Мария да му прати снимки. Кой знае, можеше някой ден да му се наложи да изнудва Ковалски.
 	Стигна до вратата на къщата и натисна дръжката.
 	Вратата не помръдна.
 	Канеше се да почука, когато вратата се отвори.
 	Сейчан стоеше на прага с вдигната вежда. От пръста ѝ висеше ключ.
 	— Смених бравата.
 	— Какво? Защо?
 	Тя се дръпна, за да му направи път.
 	Грей знаеше как точно изглежда къщата на родителите му.
 	Но всичко се беше променило.
 	Мебелите ги нямаше. Мокетите бяха махнати и сменени с паркет. Голямата камина имаше нова каменна облицовка. Дори от вратата се виждаше, че кухнята има нови гранитни плотове и шкафове.
 	— Сейчан…
 	— Млъквай. — Тя го хвана за ръката и го помъкна към стълбите за втория етаж, но не и преди да кимне навън към двора и надписа там. — Кой мислиш, че купи къщата?
 	И пак го помъкна нагоре.
 	Всичко беше променено. Дървеният парапет беше сменен с ковано желязо. Тапетите ги нямаше. Стените бяха прясно боядисани.
 	— Не се безпокой — каза тя. — Колата на баща ти е още в гаража. Не бих искала да се простя с тази красавица. Има и няколко кашона с лични вещи. Можеш да ги прегледаш после. Но първо…
 	Тя спря пред една затворена врата.
 	— Време е да престанеш да бягаш от призраците си.
 	Побиха го тръпки от лекотата, с която четеше мислите му.
 	Сейчан отвори вратата и го вкара вътре. Малката спалня беше празна като цялата къща.
 	Имаше само една мебел.
 	Чисто бяло бебешко креватче.
 	— Не можеш да избягаш от призраците — каза Сейчан. — Но можеш да ги поканиш в живота си, да им позволиш да споделят твоите радости и мъки.
 	Грей усети как в гърдите му се надига ридание и го сподави. Огледа се. Дишаше дълбоко.
 	— Всичко това… а аз дори нямах представа.
 	Тя сви рамене.
 	— Не е чак толкова трудно да бъдеш подведен, Грей. Пък и за мен правенето на това беше по-добра ваканция от търчането по целия свят.
 	Той поклати глава. Усмихна се. Сълзите напираха в очите му.
 	— В такъв случай да му се наслаждаваме, докато можем. Това спокойствие няма да продължи дълго.
 	— Прав си. — Тя се намръщи. — Валя е жива. И несъмнено крои нещо.
 	Грей се обърна към нея, падна на колене и повдигна блузата ѝ. Целуна корема ѝ и прошепна:
 	— Нямах предвид това.
 

  Епилог

 
 	Халеакала, Мауи
 	 
 	 
 	Царица



 	 
 	Тя знае, че е време.
 	Биологичният часовник, захранван от хормони, кара тялото ѝ да се загърчи в черната си какавида. Челюстите се надигат да откъснат коприненото покривало, което е изтъкала като ларва. Пробива дупка в тъканта, размекната от слюнка, изпълнена със субстанцията на царицата, отделена от жлезите в устата ѝ.
 	Една антена се разгъва и се протяга навън, опипва света от другата страна. Фини власинки опитват влажния прохладен въздух. Удовлетворена, тя пъха триъгълната си глава през отвора и използва кукичките на предните си крака да разкъса пашкула. Тънката ципа се смачква под тежестта ѝ, а тя се измъква и стъпва върху нея.
 	Спира, за да се приглади в мрака, готви се да се яви. Почиства немигащите си черни очи и приглажда антените си с фините власинки на предните си крака.
 	През цялото това време в дългите вени на влажните ѝ сбръчкани криле се изпомпва хемолимфа. Крилете бавно се разперват и удължават. След като покриват дългото ѝ яко тяло, тя ги раздвижва, за да ги изсуши.
 	Едва тогава става готова.
 	Изпълзява на влажния камък на тунела. Тук е изтъкала пашкула си още преди месеци под прикритието на мрака. Сега следва скалата, измъква се от мястото, от което е дошла, в търсене на нов дом в нова посока.
 	Коремчето ѝ вече е натежало от яйца, клонинги на самата нея, способни да се превърнат във всяка каста от новия ѝ рояк.
 	Тя носи бъдещето в себе си.
 	Докато се движи напред, оставя след себе си ароматна диря. Примамващата миризма ще привлече всички от стария ѝ рояк, които са още в района — сладък капан, който ще убива, заличавайки генетичното потекло преди нея. Трябва да оцелеят единствено нейните гени, без миналото да им съперничи.
 	Движи се неуморно. Няма да спре, докато не намери подходящ дом. Но докато продължава, камъкът под краката ѝ става по-студен. Въпреки това тя продължава напред, подбуждана от древния като света инстинкт за оцеляване. Долавя свеж въздух далече напред, изпълнен с обещания за нов отвор към горния свят.
 	Преди да стигне дотам, камъкът се покрива с лед.
 	Тя спира и напряга сетива, щрака със задните си крака и опипва въздуха с антените. В ганглиите на мозъка ѝ се оформя картина.
   
 	Тунелът пред нея е целият в лед. Лед на завеси, шипове и вълни. Въпреки опасността тя продължава напред. Не може да се върне, неспособна е да се опълчи на генетичния инстинкт. Навлиза в студа, неподвластна на времето и търпелива. Тя няма да се промени. Вместо това ще изчака да се промени светът.
 	Ако не сега, времето ѝ ще дойде отново.
 	Знаейки това, тя навлиза в студените тунели, докато крилете ѝ не се покриват със скреж и краката ѝ не се вцепеняват. Тялото ѝ изстива. Тя спира едва когато краката ѝ най-сетне замръзват в леда.
 	Тя ще остане тук.
 	Ще чака тук.
 	Докато не получи шанса да се надигне отново.
 

  Бележка на автора: истина или измислица

 
 	Ето че отново стигаме до момента, когато трябва да отделя истината от измислицата. Разбира се, бих предпочел просто да повярвате на всяка дума — такава е целта на всеки писател. Но понякога истината е не по-малко завладяваща от всяка измислица, така че нека да продължим и да отделим плявата от житото.
 	Реших да започна с миналото и да продължа напред. Тази книга е пълна с интересни герои от нашата история, сред които е и мистериозният основател на Смитсъновия институт. Може би ще е най-добре да започнем с него.
 	 
 	 
 	Джеймс Смитсън
 	Като се има предвид, че британският химик и геолог е основал най-голямата институция на знанието в САЩ, той си остава до голяма степен недооценен. Надявам се, че този роман ще помогне за коригирането на това огромно недоглеждане. Почти всичко написано тук за него е факт. Той е бил виден член на Кралското дружество и е пътувал из Европа, като събрал огромна колекция минерали, която наистина завещал на Съединените щати наред с цялото си състояние (за съжаление колекцията била унищожена при пожара, избухнал в Смитсъновия замък към края на Гражданската война).
 	След смъртта му Александър Греъм Бел и съпругата му наистина отмъкнали тленните му останки от Европа и ги занесли в Щатите. Колкото до гроба му, символите по него, както и грешката за възрастта му, са истински. Съветвам ви да идете в Замъка и да проверите тези детайли лично. И ако решите да го направите, моля да оставите цвете в негова памет.
 	Ако не можете да предприемете подобно пътуване и искате да научите повече за Джеймс Смитсън и живота му, препоръчвам ви да прочетете „Изгубеният свят на Джеймс Смитсън“ от Хедър Юинг.
 	 
 	 
 	Джоузеф Хенри
 	Първият секретар на Смитсъновия институт Джоузеф Хенри ръководел музея по време на Гражданската война, включително и когато там избухнал прословутият пожар. Твърди се, че причина за пожара била лошо инсталирана печка, а не подло дело на ранни членове на Гилдията. Има обаче много слухове, че това не е цялата история, тъй като Джоузеф Хенри, който бил отявлен аболиционист, тайно помагал на Ейбрахам Линкълн по време на войната.
 	 
 	 
 	Арчибалд Маклийш
 	Героят изследовател на тази история наистина бил главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса по време на Втората световна война. Като председател на Комитета за запазване на културното наследство той отговарял за националните съкровища. Тъй като се страхувал от бомбардировки по време на войната, по негово нареждане Декларацията за независимост, Конституцията и копие на Библията на Гутенберг били пренесени във Форт Нокс. Смитсъновият институт пък скрил най-ранното копие на химна „Знаме, обсипано със звезди“, в националния парк Шенандоа. Но преди това Арчибалд се обявил за построяването на специално хранилище под Националната алея, в което да се пазят националните съкровища по време на кризи. За съжаление Конгресът отхвърлил идеята поради недостиг на средства.
 	 
 	 
 	А сега да минем от миналото в настоящето и да се спрем на науката зад романа. Тук фактите често са по-странни от измислиците, особено по отношение на…
 	 
 	 
 	Оси, оси и още оси
 	Романът разглежда някои интригуващи черти от биологията, поведението и живота на представителите на рода Hymenoptera, или Ципокрили. В частите от книгата, написани от гледната точка на различните разновидности оси, всичките им фантастични възможности, умения, сетива и ужаси се основават на характеристиките на реални видове, съществуващи в дивата природа. За завладяващ (и силно смущаващ) поглед в този свят ви препоръчвам книгите „Осата, която промива мозъка на гъсеницата“ на Мат Саймън и „Планетата на буболечките: Еволюцията и възходът на насекомите“ на Скот Ричард Шоу.
 	Колкото до изучаването на отровата им и разработката на нови лекарства, тези книги наистина отварят очите ни за потенциала, скрит в отровните жлези на насекомите: „Жилото на дивото“ на Джъстин О. Шмит и „Отровен: Как най-смъртоносните създания на света са овладели биохимията“ на Кристи Уилкокс.
 	Накрая, романът повдига въпрос — каква роля са имали насекомите в измирането на динозаврите? Отговорът е — голяма! Повече информация и провокативни аргументи можете да откриете в „Какво е бъгнало динозаврите? Насекоми, болести и смърт през кредата“ на Джордж Пойнар-младши и Робърта Пойнар.
 	Навсякъде в книгата има хиляди други детайли за живота на насекомите и ролята им върху другите живи същества. Всички те са реални, но нека наблегна на едно нещо. Колкото и ужасни да изглеждат одокуро, осите играят важна роля в природата. Те участват в опрашването и контролират популациите на вредните насекоми. Твърди се, че едно-единствено гнездо на оси контролира пет тона градински вредители в рамките на една година. Така че едно-две ужилвания може би си заслужават да ги има около нас. Разбира се, преди това се уверете, че не са праисторическите одокуро.
 	 
 	 
 	Лазарови микроби и бавноходки
 	Обединих двете теми, тъй като и двата организма засягат една и съща тема в романа — изумителните генетични способности на някои видове да оцеляват в невъзможни условия. Докато довършвах книгата, в „Нашънъл Джеографик“ излезе статия за бавноходките, озаглавена „Тези „неунищожими“ същества биха оцелели при световен апокалипсис“. И заглавието не греши. В изданието на „Ню Сайънтист“ от 20 май 2017 г. излезе статията „Събуди се, събуди се“ на Колин Барас, посветена на изумителната способност на Лазаровите микроби да оцеляват стотици милиони години в солни кристали, „в зоната на здрача между живота и смъртта“.
 	Добре документирано е също, че много видове „заемат“ изгоден генетичен код от други, особено след вирусни или бактериални инфекции. Така че като имаме предвид преимуществата, скрити в ДНК на Лазаровите микроби и бавноходките, кой може да каже, че подобни чудодейни черти не са вече „заети“ от други амбициозни видове?
 	 
 	 
 	Инвазивни видове
 	Основната тема на романа е екологичната заплаха, която представляват чуждите нашественици. Грей споменава за пораженията от появата на питони в Евърглейдс, европейските зайци в Австралия и азиатския шаран в нашите езера. Но има и много други примери от целия свят за инвазивни видове. Всъщност една от тревогите за националната сигурност е, че някоя враждебна сила може да превърне подобни видове в оръжие и да ги използва като средство за водене на война. Защитата от подобна заплаха е почти невъзможна.
 	Едно от нещата, които ми доставят огромно удоволствие при писането, е изследването на интригуващи кътчета от света. И този роман не е изключение. Затова реших да споделя колко изумителни са някои от тези места. Можете да ги включите в програмата си за някоя почивка.
 	 
 	 
 	Талин, Естония
 	Имах възможността да посетя този град преди няколко години. Все едно се върнах в Средновековието. Старият град с неговите тесни улички и калдъръмени алеи е истинско чудо. И в същото време градът наистина е Силициевата долина на Европа и в него има най-много стартиращи компании на глава от населението, отколкото навсякъде другаде по континента. Националната им библиотека е наистина изумителна сграда с модерни и средновековни черти, истинска гордост за града. Така че предполагам, че трябва да се извиня, че взривих голяма част от нея.
 	 
 	 
 	Пътят на кехлибара
 	Старият търговски маршрут е минавал от мястото на сегашния Санкт Петербург до Венеция в Италия. Той всъщност е толкова древен, че нагръдникът на Тутанкамон наистина е инкрустиран с късчета балтийски кехлибар. Двата музея на кехлибара, споменати в романа — в Гданск и в Краков, — са напълно реални и отворени за посетители. И музеят в Краков наистина има модерна лаборатория за анализ на кехлибар.
 	 
 	 
 	Солната мина Величка
 	Макар да фигурира в списъка на обектите от световното културно наследство на ЮНЕСКО, мината наистина трябва да бъде обявена за едно от чудесата на света. Всичко описано в романа за красотата и великолепието на солната мина е истина. Наложи се да поразместя някои неща заради историята, но не много. Представената в романа туристическа карта (дело на Мариус Желеревич и използвана с разрешението на дъщеря му Полина) ни създава представа за този изумителен лабиринт. Когато историята навлиза по-дълбоко в мината, част от географията и геологията ѝ е плод на моето въображение. Но подробностите около размерите на подземните езера (и как сърфисти са порели водите им с помощта на гигантски вентилатори) са съвсем истински.
 	 
 	 
 	Япония и планината Фуджи
 	Малкото курортно градче и езерото от книгата са реални места. Разбира се, това не се отнася за кампуса и Ледения замък на „Феникусу“. Колкото до замръзналите тунели в лавата под Фуджи, те наистина съществуват (и да, колкото и да е изненадващо, могат да се открият и на Хаваите). Дори мемориалът на насекомите мъченици, на който Такаши Ито изгаря благовония в памет на мъртвата си съпруга, може да се види в храма Канейджи в Токио.
 	По въпроса за състоянието на японските тайни служби, те наистина са в процес на преустройство, консолидация и разширяване на международната им дейност. Този преход е бавен и предпазлив, вероятно поради причината, описана в романа — страх от инфилтрация и корупция. Колкото до новата секретна група на Аико — ТаУ, — тя също е чиста спекулация. Някои от оръжията, които използват в романа, са основани на теоретични прототипи, разработени от АИОП. Или поне се твърди, че са „теоретични“.
 	 
 	 
 	Мауи и външните Хавайски острови
 	Опитах се да бъда колкото се може по-точен в описанието на географията на Хана, но някои детайли от историята налагаха малки промени. Въпреки това няма да сгрешите, ако посетите мястото и проверите лично доколко описаното в романа е реално.
 	Като продължим към северозападния архипелаг, трябва да призная, че наистина създадох нов остров там (такива са силите на писателя). Атолът Икикауо е пълна измислица, но се основава на детайли, които могат да се открият на два съседни острова. Островът Лейсан е известен и с хавайското си име Кауо, което означава „яйце“. Подобно на моя измислен Икикауо (Малкото яйце), Лейсан може да се похвали с голямо вътрешно езеро. Колкото до изоставената база на Бреговата охрана, такава наистина съществува на съседния атол Куре, недалеч от Мидуей. И е вярно, че в целия район могат да се открият потънали самолети и кораби от Втората световна война.
 	И накрая, Голямото боклучено петно за съжаление наистина съществува. Вярна е и огромната заплаха, която представлява то за външните Хавайски острови. Дори малката подробност за „призрачния риболов“ е една трагична истина.
 	Така стигаме до края на историята. Хиляди други подробности също са истина, но както споменах в началото, бих предпочел да повярвате на всяка дума.
 	И преди да се сбогувам, реших да ви оставя още едно стихотворение от японската будистка монахиня Отагаки Ренгецу. Думите ѝ съдържат последното ми пожелание към всички вас:
   	В бъдеще
 	щастие
 	и дълъг живот…
 	две напъпващи листа
 	да растат хиляда години.
 
 
 	И тъй, желая ви дълъг и щастлив живот. Колкото до коравите членове на „Сигма“… ами, времето ще покаже.
 

  Информация за текста
 

 

 	С любезното съдействие на Йордан Антов, 2018 г.
	 
 	ДЖЕЙМС РОЛИНС
 	КОРОНАТА НА ДЕМОНА
 	Американска, първо издание
 	Превод Венцислав Божилов
 	Редактор Иван Тотоманов
 	Художествено оформление на корица „Megachrom“
 	Предпечат ИК „БАРД“ ООД Анна Балева
 	Печат „Алианс Принт“ ЕООД
 	Формат 84/108/32 Печатни коли 32
 	ИК „БАРД“ ООД e-mail: office@bard.bg За поръчки: borsa@bard.bg
 	 
 	JAMES ROLLINS
 	THE DEMON CROWN
 	Copyright © 2017 by James Czajkowski All rights reserved.
 	© Венцислав Божилов, превод, 2018
 	© „Megachrom“ — оформление на корица, 2018
 	© ИК „БАРД“ ООД, 2018
 	ISBN 978–954–655–844–2
 	Кралете на трилъра
 

 

 

  1

 
 	Ципокрили — Б.пр.

 (<< back) 

  2

 
 	Независимост — Б.пр.

 (<< back) 

  3

 
 	Герои на романа „Чарли и шоколадовата фабрика“ на Роалд Дал и филма на Мел Стюарт по него — Б.пр.

 (<< back)