ДЖЕЙМС РОЛИНС

ГРАНТ БЛЕКУУД





СЕМЕТО НА АПОКАЛИПСИСА





Посвещава се на всички четириноги воини...

и на онези, които служат редом с тях.





ПРОЛОГ





Пролетта на 1900 г.

Бечуаналанд, Африка





Доктор Паулос де Клерк прибра последните си запаси лекарства в дървения сандък и заключи трите месингови заключалки, като мърмореше под нос:

- Amat... victoria... curam.

Победата обича старанието

Или поне така се надяваше.

- И така, добри ми докторе, докъде стигнахте? - прогърмя от наблюдателната кула на форта гласът на генерал Мани Рооса.

Де Клерк заслони с длан очи от яркото слънце и вдигна поглед към широко усмихнатия брадат мъж, опрял ръце на парапета. Макар външността му в никакъв случай да не можеше да се нарече внушителна, Рооса притежаваше такова властно присъствие, сякаш на ръст бе поне два метра. Тайната се криеше в погледа му. Генералът винаги изглеждаше готов за бой.

А сега наистина щеше да даде знак за началото на поредното сражение, ако, разбира се, слуховете, дошли от север, се окажеха истина.

- Готови ли сме? — попита Рооса.

Де Клерк насочи вниманието си към останалите сандъци, щайги и чували от зебло. Макар думите на генерала да звучаха като въпрос, той много добре знаеше, че Рооса не го пита току-така. През целия ден командирът бе задавал този „въпрос“ на почти всеки бурски войник под свое командване. А войниците на свой ред бяха прекарали последните часове в напрегната суетня, обзела целия район на платото, където се издигаше фортът: чистеха оръжията си, брояха мунициите, подготвяха се за предстоящия поход.

Де Клерк въздъхна театрално и отвърна:

- Както обикновено, ще бъдем готови да потеглим пет минути преди вас, генерале.

Рооса се разсмя гръмогласно и плясна с ръка по парапета на наблюдателната кула.

- Разсмивате ме, докторе. Ако не бяхте толкова добър в работата си, можех да се изкуша да ви оставя тук, заради собствената ви безопасност, разбира се.

Де Клерк обхвана с поглед гъмжащия като мравуняк форт. Изобщо не се радваше, че напуска сигурните му стени, но ясно съзнаваше, че помощта му е необходима на съвсем друго място. Колкото и примитивно да бе укреплението им, то все пак разполагаше с палисада и солидни, макар и набързо издигнати постройки. Фортът бе устоял на безброй атаки на британците, за да се превърне в истински бастион на бурските войски. Сега трябваше да изоставят закрилата, която предоставяха стените му, а това означаваше, че най-вероятно той и медицинският му екип ще имат доста работа през следващите дни.

Това в никакъв случай не означаваше, че не са свикнали с ужасите на войната.

Макар Де Клерк да бе само на трийсет и две, пет от последните десет години бе прекарал на бойното поле. Първата Vryheidsoorloë, или Война за свобода, бе избухнала още през 1880 и, слава на Бога, бе продължила около година, като изходът ѝ бе благоприятен за бурите - холандско-африкаанската дума за селяни, - които бяха успели да извоюват независимостта си от британското колониално управление в Трансваал. След осем години бе започнала втората Vryheidsoorloë, в която този път се бе включил не само Трансваал, но и съседната Оранжева република.

„Все същата война, само дето този път войниците са повече“, помисли горчиво Де Клерк.

Англичаните искаха да поставят бурите под своята колониална зависимост, идея, която определено не бе допаднала на самите бури. Предците на Де Клерк бяха пристигнали сред саваните и планините на Африка именно в търсене на свобода, а сега тези Engelse искаха да им я отнемат. За разлика от първата Vryheidsoorloë, тази продължаваше вече доста време, а британците прилагаха политиката на изгорената земя. Макар нито Де Клерк, нито който и да било от другарите му да изричаха тази мисъл на глас, всички добре съзнаваха, че поражението им е неизбежно. Единственият човек, който като че ли не виждаше накъде отиват нещата, бе самият генерал Мани Рооса: този човек бе непоправим оптимист, особено когато ставаше въпрос за военни действия.

Рооса се отблъсна енергично от парапета, слезе по грубо скованата стълба и се приближи до Де Клерк, като пътьом оправи гънките на униформата си с привични движения. На ръст бе колкото доктора, но раменете му бяха доста по-широки, а брадата - доста по-рунтава. Ръководен от хигиенни съображения, Де Клерк се бръснеше всеки ден и изискваше от подчинените си да правят същото.

- Като гледам колко много бинтове сте приготвили - започна Рооса, - стигам до заключението, че не оценявате високо уменията ми на пълководец, докторе. Или може би смятате, че онези Engelse са по-добри войници от нас?

- Не и второто, генерале. Просто зная, че скоро в ръцете ни ще попаднат вражески пленници, ранени от нашите куршуми.

Рооса се намръщи и се почеса по брадата.

- Да, като стана въпрос за това, докторе... това си е все едно да помагате на врага...

Това бе неизменна тема на спорове между двамата, но Де Клерк отказваше да отстъпи от позицията си.

- Ние сме християни, нали така? Наш дълг е да предоставим такава помощ на ранените ни врагове. Същевременно обаче добре съзнавам, че първата ни задача е да се погрижим за собствените си войници. Ще предоставя на британските войници необходимата им помощ, за да оцелеят, докато бъдат предадени в ръцете на техните лекари. Не го ли направим, с нищо няма да се отличаваме от тях.

Рооса го потупа по рамото, жест, който показваше, че може да не е съгласен с мнението му, но приема и уважава аргументите му.

Поради причини, които докторът така и не можеше да разбере, Рооса се отнасяше с него като с изповедник. Непрекъснато споделяше с него информация, която нямаше нищо общо с медицинските му задължения, сякаш генералът откриваше в него огледално изображение на собствената си съвест.

И все пак Де Клерк знаеше, че има и друга причина Рооса да проявява такъв интерес към приготовленията му. Хората, които командваше генералът, отдавна се бяха превърнали в нещо като негово семейство, заместващо собствената му съпруга, трите му дъщери и двамата му сина, които едрата шарка бе покосила преди две години. Загубата едва не бе пратила в гроба и самия Рооса, който продължаваше да носи белезите от тази трагедия. Станеше ли въпрос за рани, причинени от щикове и куршуми, генералът проявяваше завидно спокойствие и оптимизъм, но станеше ли въпрос за болести, особено за заразни, го изпълваха страхове и тревоги.

Рооса реши да смени тази деликатна тема и посочи подвързания с кожа дневник, който Де Клерк никога не изпускаше от очи.

- Като гледам, май продължавате да описвате разни цветя и да се опитвате да ги каталогизирате?

Докторът докосна с любов дневника си, сякаш искаше да го опази от света около себе си.

- Да, ако е такава волята на провидението. Ако отиваме там, където смятам, че отиваме, непременно ще открием много растения, които никога не съм виждал.

- Наистина ще се отправим на север, към планините Гроот. Според сведенията на разузнавачите една бригада Engelse е потеглила от Кимбърли и се е насочила на запад. Командирът им е нов - някакъв полковник, току-що пристигнал от Лондон.

- И несъмнено изгаря от желание да се докаже.

- Че те всички са такива! Ако тръгнем сутринта, предните им отряди ще ни открият до вечерта.

И тогава преследването щеше да започне. Макар в никакъв случай да не бе военен стратег, Де Клерк бе прекарал с Рооса достатъчно време, за да разбере, че това е любимата му тактика: да позволи на британските съгледвачи да ги открият, след което да примами врага на север в планините Гроот, където суровият пресечен терен позволяваше на бурите да организират засада.

Британците предпочитаха да се бият в саваната, където добре подредените им дисциплинирани части и превъзходството им в огнева мощ винаги им осигуряваха победата. Вражеските командири ненавиждаха хълмовете, планините и долините, ненавиждаха Рооса и шайката му примитивни фермери, защото отказваха да се бият при условията, които предпочитаха самите те. А тъкмо тази стратегия бе позволила на Рооса — при това не веднъж или два пъти - да подмами британците в смъртоносни засади. По всичко изглеждаше, че врагът не си е извлякъл поука.

Колко дълго обаче щеше да продължи да проявява подобна арогантност?

Студени тръпки побиха Де Клерк, когато взе изследователския си дневник и го прибра в джоба си.





Войниците се строиха още по тъмно и потеглиха на север. Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. По обед един от бурските разузнавачи забеляза вражеска част на юг и пришпори запотения си кон към челото на колоната, където се намираше Рооса, за да съобщи новината.

Де Клерк не чуваше нито дума от разговора им, но въпреки това добре знаеше какъв е проблемът.

Врагът ги бе открил.

Щом съгледвачът се отдалечи, генералът обърна назад и дойде при медицинския фургон.

- Англичаните скоро ще започнат да ни преследват, докторе. Фургонът, който досега ви е возил толкова комфортно, може да ви пораздруса малко.

- Притеснявам се не толкова за фургона, колкото за деликатните си вътрешни органи. Все пак се надявам да оцелея.

- Духът ви е несломим, докторе.

Минута след минута, час след час бурските войници напредваха на север, водени от своя генерал, като постепенно скъсяваха разстоянието, което ги делеше от Гроот. Скоро върховете на планините се появиха на хоризонта - очертанията им бяха размити от горещината, издигнала се над саваната.

Два часа преди залез дойде друг съгледвач. Изражението и стойката му, които Де Клерк успя да зърне, докато войникът минаваше покрай медицинския фургон, показваха, че нещо не е наред. След като докладваха на генерала, съгледвачът отпраши нанякъде.

Рооса обърна коня си и извика на командирите:

- Подгответе фургоните за бърз преход! — После дойде при Де Клерк и каза: — Новият английски полковник се опитва да ни надхитри. Скрил е от нас числеността на хората си и ги е разделил на две, като едната част трябва да изиграе ролята на чук, а другата - на наковалня.

- А ние ще сме нажеженото желязо по средата.

- Такива са поне плановете им — отвърна Рооса с усмивка. — Надеждите им обаче ще изчезнат с последните лъчи на слънцето, докторе. Особено след като ги подмамим в Гроот.

Махна самодоволно с ръка, пришпори коня си и се отправи към челото на колоната.

След броени минути гръмогласният му вик отекна над колоната бурски войници:

- Бърз марш... Раз-два, раз-два!

Кочияшът, който караше фургона на Де Клерк, изплющя с юздите и викна на конете:

- Дий! Дий!

В първия миг животните се сепнаха, после затичаха в галоп. Де Клерк се хвана здраво за страничните дъски и устреми поглед към планините Гроот Карас в далечината.

„Прекалено далече са - помисли си, изпълнен с мрачни предчувствия. — Прекалено далече са и времето няма да ни стигне“.

След час опасенията му се потвърдиха.





Облаци прахоляк съпровождаха завръщането на двамата съгледвачи, които Рооса бе изпратил на север, за да огледат пътя напред, но когато прахът се уталожи, всички видяха, че се е завърнал само един ездач. Беше се наклонил на седлото и когато стигна до колоната, падна от коня. Бе прострелян два пъти в гърба с карабина.

Рооса нареди да спрат и даде знак на Де Клерк да изтича отпред. Докторът се втурна към падналия на земята мъж и коленичи до него. И двата куршума бяха разкъсали жизненоважни органи, преди да излязат от тялото на младия войник.

- Единият му бял дроб отказва - каза Де Клерк на Рооса, който бе положил в скута си главата на войника.

Съгледвачът - едва навършил осемнайсет - се казваше Меер. Вкопчи се в ръкава на Рооса, опита се да каже нещо, но вместо думи от устата му излезе само кървава пяна.

- Генерале - успя все пак да изхрипти младежът, - цял батальон Engelse... на север от нас. Кавалерия... с оръдия, монтирани на двуколки...

- На какво разстояние са от нас, синко?

- Десетина километра.

Меер се задави. Закашля се. От устата му отново бликна кървава пяна. Тялото му се изви, като че ли правеше последно усилие да отложи неизбежното, след което се отпусна безжизнено в ръцете на генерала.

Де Клерк провери пулса му и поклати глава.

Рооса затвори очите на момчето и го погали по косата, после се изправи. Двама войници отнесоха тялото на Меер.

- Всичките ми приказки за английската арогантност... — промърмори Рооса. — Оказа се, че арогантният съм аз. Този новодошъл британски полковник се опитва да ни попречи да стигнем Гроот. Спипат ли ни тук, на открито... ако това се случи, докторе, ще имате повече работа, отколкото можете да поемете за цял живот.

Лекарят не отговори, но Рооса несъмнено забеляза пребледнялото му лице и стисна здраво рамото му.

- Този полковник е умен, но клещите му все още са разтворени прекалено широко, за да ни сграбчат, така че ще се измъкнем. Ще потънем в нощта.





След час Де Клерк седеше в задната част на фургона, който подрусваше из саваната, и наблюдаваше как горният край на слънчевия диск се скрива зад хоризонта. Нощта започваше да ги обгръща, но на изток се вдигаше облак прах - златисточервен на фона на залязващото слънце, - който бързо покри една четвърт от небето. За да вдигнат толкова голям облак, конниците трябваше да са наистина много.

Поне двеста.

А след тях идваха фургони с войници и оръдия на двуколки.

„Бог да ни е на помощ...“

Все пак бяха успели да се измъкнат от вражеските клещи и да се доберат до подножията на Гроот. Фургонът подскочи за пореден път и навлезе в тясна сумрачна долина.

Де Клерк огледа суровия пейзаж — същински лабиринт от скалисти хълмове, пресъхнали речни корита и пещери. Генерал Мани Рооса обичаше да хвали „джобните крепости“, скрити в планините, същински цитадели на бурите, които можеха да издържат всяка английска обсада.

Или поне така се надяваха.

Времето напредваше в синхрон с камъчетата, които стържеха под колелата на фургоните и копитата на конете. Най-накрая един отряд съгледвачи, който Рооса бе изпратил на юг, се завърна с новини. След кратък разговор командирът им се отправи отново на юг, а Рооса нареди на войниците си да намалят темпото и подкара коня си към фургона на Де Клерк.

- Спечелихме малко време. Онзи полковник Engelse обаче е не само хитър, но и упорит. Войниците му продължават да ни преследват.

- Какво означава това?

Рооса въздъхна, извади кърпа и избърса праха от лицето си.

- Ако трябва да цитирам Шекспир, или по-точно неговия герой Фалстаф, най-голямото достойнство на храбростта е благоразумието. Време е да намерим укритие. Една от крепостите е съвсем наблизо. Добре прикрита е и лесно се защитава. Ще спрем там, ще изчакаме англичаните да се уморят да обикалят из Гроот и ще ги ударим в гръб, когато се наканят да си тръгнат. Нали не страдате от... как беше онази дума? Онази болест, когато някой се страхува от тесни пространства?

- Клаустрофобия? Не, не страдам от клаустрофобия.

- Радвам се да го чуя, докторе. Надявам се и останалите да проявят същия кураж като вас.

Рооса ги поведе в планините и след около половин час навлязоха в тесен пролом и се озоваха пред широкия вход на някаква пещера. Войниците веднага се заеха с прехвърлянето на мунициите в нея.

Де Клерк отиде при генерал Мани Рооса, който стоеше до входа на пещерата, и го попита:

- Какво ще правим с конете и фургоните?

- И тях ще приберем вътре, докторе. Ще се наложи да разглобим частично фургоните, но вътре има достатъчно място, за да се побере цяла конюшня.

- Ами припаси?

Рооса се усмихна.

- Заредили сме тази пещера с всичко необходимо, докторе... Освен това крия няколко коза в ръкава си. Няма от какво да се боим, освен ако този английски полковник не е решил да се лута из планините месеци наред. А сега, докторе, ако нямате нищо против, вземете двама души и започнете да прехвърляте лекарствата и бинтовете вътре. Искам до час да сте ги пренесли на сигурно място.





Както обикновено, нещата се развиха съгласно желанията на генерал Рооса. Когато и последният сандък с муниции бе пренесен в пещерата под оскъдната светлина на фенерите, генералът се зае лично да надзирава поставянето на няколко бурета с барут край входа на пещерата. Де Клерк, който вече бе разположил полевата си болница в една странична галерия, отиде до входа на пещерата, за да наблюдава действията на Рооса и войниците.

- Добре! Добре! - подвикна Рооса на един от сапьорите си. - Повдигни заряда няколко стъпки по-високо... Да, точно там! - Обърна се, когато усети приближаването на Де Клерк. - А, докторе, настанихте ли се вече?

- Да, генерале. Но позволете да ви попитам... разумно ли е това, което правим? Да се окопаем в тази пещера...

- Би било изключително неразумно, докторе, ако пещерата имаше само един изход. Тази пещерна система обаче е огромна и разполага с множество по-малки входове и изходи. Анализирал съм много сериозно тактическите ѝ предимства и недостатъци.

- Разбирам.

Отвън долетя чаткане на копита и стрелците, които генералът бе изпратил, за да забавят настъплението на англичаните, влязоха в пещерата, като водеха изморените си задъхани коне. Последният ездач спря до Рооса.

- Забавихме ги доста, генерале, но съгледвачите им са на не повече от час зад нас. Силите им наброяват триста души кавалерия и двеста пешаци и имат четири дванайсетфунтови оръдия.

- Да, впечатляваща сила - каза Рооса. - По всичко изглежда, че англичаните са обявили голяма награда за главите ни. Е, дори да успеят да ни открият, ще са принудени да се бият при условията, които ще им диктуваме ние. А тогава, приятели, ще видим бива ли ги англичаните да копаят гробове.





След като сапьорите взривиха и срутиха входа на пещерата, войниците на генерал Мани Рооса прекараха една спокойна нощ. Същото се отнасяше и за следващия ден, както и за шестте дни след него. Бурските войници свикнаха с новата си крепост и се заеха да направят пещерната система не само по-удобна, но и по-лесна за отбрана.

Междувременно съгледвачите на Рооса използваха тайните изходи, за да напускат пещерите нощем и да се завръщат все с едни и същи сведения: британските батальони претърствали упорито планините, но без резултат. Така и не успяваха да открият планинската им крепост.

След седмица, някъде по изгрев-слънце, от разузнаване се върна самотен съгледвач и дойде при генерала в офицерската столова, разположена в една от страничните галерии. За маса и пейки им служеха дъски от полуразглобените фургони. Рооса и Де Клерк се бяха усамотили в един ъгъл: седяха под мъждукащата светлина на един фенер и лекарят тъкмо даваше на генерала отчет за болните войници.

Съсипаният от умора съгледвач спря пред Рооса. Генералът се изправи, извика да донесат вода, заповяда на скаута да седне и го изчака да се напие.

- Кучета - рече разузнавачът. - Ловни. Идват насам.

- Сигурен ли си? - попита Рооса и присви очи.

- Да, генерале. Чух лая им. Едва ли са на повече от три километра от нас. Мисля, че са открили позицията ни.

- Не е ли възможно да са чакали? — попита Де Клерк. - Или диви кучета?

- Не, докторе, баща ми имаше ловни кучета. Добре познавам лая им. Нямам представа как...

- Заловиха трима от хората ни — обясни Рооса, който сякаш бе очаквал това да се случи. - Тяхната миризма е нашата миризма. А тук, в тази проклета пещера, тя е толкова силна... — Генералът не довърши. Огледа угрижените лица на командирите, насядали около масата. - Господа, хората ви да заемат позиции. По всичко изглежда, че тези Engelse ще се появят навреме за сутрешния чай.





Първият таен вход в пещерната система, който британците успяха да открият, се намираше в южната ѝ част и представляваше най-обикновена дупка, замаскирана с няколко големи камъка.

Така започна обсадата.

Де Клерк откри Рооса коленичил зад укритие от чували с пясък заедно с един от командирите на взводове - казваше се Вос. Сводът на пещерата зад чувалите с пясък се спускаше до височината на рамото му, а на петнайсетина метра от него се намираше вертикалната шахта, която водеше към тайния изход. Десетина войници с карабини се бяха спотаили зад сталагмитите.

Де Клерк огледа тавана на пещерата. От него висяха странни образувания, широки не повече от един пръст, и я озаряваха със сребристото си сияние.

Рооса му махна с ръка, постави пръст пред устните си и посочи ухото си.

Де Клерк кимна, без да каже нито дума, вслуша се и чу приглушения лай на копоите. След малко лаят заглъхна.

Всички бяха затаили дъх. Войникът, застанал зад най-предния сталагмит, даде някакъв сигнал.

Рооса кимна и прошепна:

- Чува гласове. Британците идват през тунела. Вос, знаеш какво да правиш.

- Да, генерале.

Вос изчегърта с щика си по каменния под и войниците, скрити зад сталагмитите, се обърнаха към него. Вос им даде заповеди, като използваше единствено сигнали с ръце. Въпреки че знаеше какво предстои, Де Клерк изпитваше страх.

В тунела се появи първият британски войник - държеше фенер. Пропълзя през входа, сетне зави наляво и спря, за да направи място на човека след себе си. Всички британски войници допълзяха един по един и се скупчиха в далечния ъгъл на пещерата. Бяха шестима. Не промълвиха нито дума, а само осветиха с фенерите си стените, тавана и сталагмитите.

Де Клерк ги наблюдаваше, затаил дъх.

Британците явно решиха, че пещерата е празна, защото закачиха фенерите на коланите си и пристъпиха напред с пушки в ръце.

Вос ги остави да изминат пет-шест метра, после драсна два пъти с щика си по пода и войниците му изскочиха иззад сталагмитите и откриха огън. Стрелбата продължи само секунди и завърши с мигновената смърт на всички британски войници с изключение на един, който запълзя към тунела, като оставяше широка кървава следа.

Де Клерк грабна медицинската си чанта и се изправи. Рооса го сграбчи за ръката и поклати глава.

- Но, генерале, той е...

- Казах не, докторе. Колкото повече страх и ужас вдъхнем у англичаните, толкова по-скоро ще си тръгнат. Вос, погрижи се за него.

Вос прескочи стената от чували с пясък, отиде до пълзящия войник, клекна и му преряза гърлото.

Рооса се обърна към Де Клерк.

- Съжалявам, докторе. Никак не ми е приятно да давам подобни заповеди, но ако това е цената на нашето оцеляване... ще се наложи да проявим жестокост.

За Де Клерк това си бе чиста проба хладнокръвно убийство. Сякаш камък натежа в гърдите му. Извърна отчаян поглед. Едно знаеше със сигурност.

Нищо не можеше да убегне от всевиждащото око на Господ.





Дните се нижеха един след друг. Британците не се отказваха от опитите си да проникнат в пещерата и скоро успяха да открият всички тайни входове с изключение на един. По барикадите и укрепленията, както ги бе нарекъл генералът, се водеха малки по мащаб, но изключително ожесточени сражения. Стана ясно, че британският полковник не просто изгаря от желание да превземе позициите на противника, но е готов да жертва живота на пет, шест, дори седем свои войници срещу един ранен или убит бур.

Де Клерк правеше всичко по силите си, за да спаси живота или да облекчи смъртта на бурските войници, но колкото повече време минаваше, толкова повече бури загиваха - първо от британските куршуми, а после и от някаква болест. Първият заболял дойде в лазарета с оплаквания от остри стомашни болки и само след няколко часа вдигна висока температура и започна да се гърчи в агония. На следващия ден дойдоха още двама със същите оплаквания. На по-следващия - четирима.

Лазаретът се превърна в същинска лудница, препълнена с пациенти, които пъшкаха и стенеха.

На двайсет и четвъртия ден от обсадата Рооса влезе в лазарета, за да провери как са ранените, нещо, което правеше всяка сутрин. Отчетът, който му даде Де Клерк, бе много мрачен.

Когато лекарят приключи, Рооса се намръщи и каза:

- Покажи ми.

Де Клерк взе фенер и поведе генерала към едно ъгълче на пещерата, където бе поставил болните под карантина. Наведоха се над първия пациент, проявил симптомите, русолявия Линден. Младежът гаснеше върху импровизираното легло. Лицето му бе мъртвешки бледо. Ръцете му бяха вързани с каиши за рамката на леглото.

- Необходимо ли е това? - попита Рооса.

- Нов симптом - отвърна Де Клерк.

После отметна тънката памучна завивка, покриваща тялото на младежа. Коремът на Линден бе покрит с нещо като циреи, които израстваха сякаш дълбоко от плътта.

- Господи! Какво е това?

Де Клерк поклати глава.

- Нямам представа, генерале. Ако го развържем, ще започне да се чеше и няма да спре, докато не стигне до живо месо. Погледнете!

И посочи с върха на скалпела един от по-големите циреи, с размер на грахово зърно.

- Виждате ли млечнозеления цвят непосредствено под кожата?

- Да, виждам го. Сякаш вътре расте нещо.

- Не сякаш, генерале. Вътре наистина расте нещо. И така е при всички пациенти с тази диагноза. Каквото и да е това, опитва се да излезе. Всички имат такива... Погледнете!

Рооса поднесе фенера по-близо. Подутината с размер на грахово зърно като че ли се гърчеше под кожата, досущ като червей. Докато я разглеждаха, на върха ѝ се появи червена пришка, която започна бързо да нараства и след малко стана колкото узряла слива.

- Какво е това, по дяволите? — прошепна Рооса.

- Дръпнете се!

Докторът грабна някакъв парцал и го хвърли върху цирея. Парчето плат започна да се надига и след секунди се чу силно пукване. Върху парцала се появи червено петно с жълти оттенъци. Пациентът започна да се гърчи бясно и леглото се разтресе така, че едва не се преобърна.

Един от помощниците на Де Клерк дойде и двамата с доктора успяха да удържат Линден в леглото. По тялото на младежа избиха още циреи и започнаха да се пукат, като пръскаха жълтеникави капчици.

Линден се сгърчи конвулсивно, облещи очи, потрепна, а после тялото му се отпусна безжизнено.

Де Клерк не си направи труда да провери пулса му, а Рооса не си направи труда да го попита. Очевидно бе, че Линден е мъртъв. Помощникът на Де Клерк зави обезобразения му труп.

- Колко са заразените с тази болест? - попита Рооса. Гласът му трепереше.

- Седем.

- Каква е прогнозата?

- Не успявам да открия източника на заразата, не успявам да открия и противодействие, така че се опасявам, че всички ще умрат. Също като това момче. Това обаче не е най-лошото.

Рооса откъсна поглед от трупа и погледна Де Клерк.

- Това е само началото - каза докторът. - Не се съмнявам, че и други ще се разболеят от същата болест.

- Смятате, че е заразна?

- Да. Видяхте капчиците, изхвърляни от тези пришки. Заразата очевидно се разпространява чрез тях.

- Колко според вас са заразените? - попита Рооса.

- Държа да ме разберете правилно. Никога не съм виждал, никога не съм чел за подобна болест. Инкубационният ѝ период е изключително кратък. Това момче изглеждаше в цветущо здраве само преди три дни. А сега е мъртво.

- Колко? - повтори Рооса. - Колко още ще се разболеят?

Де Клерк гледаше командира в очите.

- Всички. Всички в пещерата. - Пресегна се и сграбчи Рооса за китката. - Каквото и да ни убива, то е заразно. И е тук сред нас.





ПЪРВА ЧАСТ





ПРЕДЛОЖЕНИЕТО





4 март, 07:42

Владивосток, Русия





1.





Задачата му бе да не позволи ситуацията да се влоши още повече.

Не можеше да се каже, че се е захванал с кой знае колко благородно или възвишено начинание, но все пак именно тази задача му помагаше да си плаща сметките.

Свит в едно ъгълче в доковете на Владивосток, Тъкър Уейн се съсредоточи единствено върху успеха на своята мисия. Престана да обръща внимание на леденостудения вятър и биещата в лицето суграшица и насочи погледа си към мрачния, потънал в тишина зимен пейзаж от пристанищни кранове, купища контейнери и неясни очертания на кораби, хвърлили котва край кея. В далечината прозвуча сирена. Швартовите въжета, привързали корабите край брега, скърцаха и стенеха.

Обучението, което Тъкър бе преминал като рейнджър в елитния 75-и пехотен полк, изискваше от него винаги да е нащрек, но тази сутрин той повече от всякога оцени ползата от него. То му позволяваше да насочи мислите си към двата най-важни въпроса.

Първият бе свързан с пристанищния град Владивосток, който определено бе за предпочитане пред пустините на опустошения от войните Афганистан, макар Тъкър никога да не би включил толкова студено място в списъка си с желани дестинации, където да се установи след като се пенсионира.

Вторият се отнасяше до оценката на риска, или с други думи, кой би могъл да направи опит да убие работодателя му днес, къде би могъл да се скрие, какво оръжие би могъл да използва.

Когато преди три седмици се съгласи да приеме тази работа, научи, че срещу богатия руски индустриалец вече са били извършени две покушения, и нещо му подсказваше, че ще бъде направен и трети опит за убийство, при това много скоро.

Затова трябваше да е нащрек. И двамата трябваше да са нащрек.

Пресегна се и докосна своя партньор и приятел, сякаш искаше да му вдъхне увереност. Усети мускулите на белгийската овчарка да се напрягат под покритата със сняг козина. Каин бе куче, което можеше да се похвали с дългогодишна служба в армията, двамата с Тъкър бяха изпълнявали мисии още в Афганистан. Когато Тъкър напусна армията, взе белгийската мали- ноа със себе си. Връзката между тях бе изключително силна: всеки от двамата като че ли предугаждаше мислите на другия и те общуваха по начин, който далеч надхвърляше възможностите на езика или на жеста.

Каин се бе настанил удобно до Тъкър, ушите му бяха щръкнали, а черните му очи оглеждаха района, без да обръщат внимание на снега, който се трупаше върху кафеникавочерната му козина. По-голямата част от не особено едрото му тяло бе покрита с водонепроницаема тактическа жилетка, ушита по мярка, при това в цветовете на козината му и подсилена с кевлар. В яката на Каин бяха скрити миниатюрен безжичен предавател и камера за нощно виждане, които позволяваха на двамата да поддържат непрекъснат аудио- и визуален контакт.

Вниманието на Тъкър отново се насочи към заобикалящия ги пейзаж.

Във Владивосток бе ранно утро, слънцето не бе изгряло и на доковете цареше тишина, нарушавана единствено от провлачените стъпки на някой работник, запътил се нанякъде в сумрака. Въпреки това Тъкър полагаше всички усилия да остане незабелязан, да се слее с околността, да накара останалите да го приемат за поредния докер на пристанището.

„Надявам се, че поне за това ме бива“.

Тъкър вече наближаваше трийсетте. Беше висок, с непокорна руса коса. Бе прикрил мускулестото си тяло под широко вълнено палто, а суровия си поглед бе скрил под косматата козирка на руска ушанка.

Докосна леко с пръст темето на Каин, в отговор на което кучето махна веднъж с опашка.

„Доста далеч от дома се озовахме, Каин“.

От друга страна обаче, откъснеше ли поглед от океана, установяваше, че Владивосток не е чак толкова различен от градчето, в което бе прекарал първите седемнайсет години от живота си. Наричаше се Рола и се намираше в Северна Дакота близо до канадската граница. Всъщност ако в Съединените щати имаше място, което да прилича на Сибир, това бе именно Рола, Северна Дакота.

Като хлапе Тъкър Уейн бе прекарал безброй летни дни и нощи в каране на кану по езерото Уилоу или в къмпингуване из Норт Удс, а през зимата бе посвещавал свободното си време на ски бягане, преходи със снегоходки и риболов в дупки в леда. Детството му обаче не бе така щастливо, както би могло да ви се стори в резултат на тази идилична картина. Родителите му - и двамата учители - загинаха при катастрофа, причинена от пиян шофьор, когато Тъкър бе само на три годинки. С грижите за него се нагърби дядо му по бащина линия, но той пък получи сърдечен удар, докато ринеше сняг една сурова зима. И тъй като тринайсетгодишният по това време Тъкър не разполагаше с други близки роднини, бе поверен на приемни родители, при които остана до седемнайсетата си година, когато се възползва от ранното си съзряване и се записа в армията.

Бе натикал спомените за тези трудни години в едно от най-затънтените кътчета на съзнанието си.

„Нищо чудно, че предпочитам да общувам с кучета вместо с хора“.

Насочи вниманието си към непосредствената си задача.

В случая: предотвратяване на опит за убийство.

Огледа доковете.

„Откъде би могла да дойде заплахата? И под каква форма?“

Въпреки съветите му неговият работодател - руският милиардер и промишлен магнат Богдан Федосеев - възнамеряваше да посети пристанището в ранни зори. От седмици се носеха слухове, че докерите ще направят опит да се организират в профсъюз, и Федосеев бе дал съгласието си да се срещне с водачите на работниците, - надяваше се да ги подчини на волята си. И сякаш този проблем не бе достатъчен сам по себе си, към него трябваше да се прибави и подозрението на Тъкър, че сред докерите са проникнали кавказки терористи, в чиито потенциални жертви се бяха превърнали най-видните магнати в руския Далечен изток. Което означаваше, че Богдан Федосеев се нарежда сред най-привлекателните за тях мишени.

Тъкър не се интересуваше от политика, но добре разбираше, че познанията за обществените нагласи и настроения са неразделна част от работата му. Информацията за социалния пейзаж бе също толкова важна, колкото и информацията за индустриалния пейзаж, който се простираше около него.

Погледна си часовника. Федосеев трябваше да пристигне след три часа. Дотогава Тъкър трябваше да е опознал и най-скришните кътчета на пристанището.

Погледна Каин и прошепна:

- Какво ще кажеш, приятел? Готов ли си за работа?

В отговор Каин се изправи и отръска козината си. Снегът отхвърча от тялото му и вятърът го отнесе.

Тъкър тръгна на обиколка из доковете. Каин вървеше до него.





09:54





Тъкър вече бе открил шестима от осемте работници, които подозираше, че са кавказки терористи. Другите двама си бяха взели болнични - нещо, което до този момент не бяха правили никога.

Намери подслон от вятъра във входа на един склад и огледа доковете. Пристанището кипеше от живот, навсякъде сновяха мотокари, а крановете се въртяха неуморно и трупаха контейнер след контейнер на борда на корабите, които се готвеха да отплават. Всичко това бе придружено от несекваща какофония от стьржене, чукане и викове.

Тъкър извади телефона си, прегледа списъка с досиета и се спря на двамата докери, които се бяха разболели неочаквано. И двамата бяха бивши войници, служили като младши офицери в руската морска пехота. И което бе по-лошо, и двамата бяха опитни снайперисти.

В случая две и две правеше не четири, а сериозна заплаха.

Запамети лицата на двамата.

Първоначалното му намерение бе да позвъни на Юрий, началника на охраната на Федосеев, но се отказа, тъй като от това едва ли щеше да има полза. „Никога не бягам“, често казваше Федосеев. Най-лошото обаче бе обстоятелството, че Тъкър бе външен човек, натрапник, чужденец и телохранителите на Федосеев не криеха неприязънта си към него.

Мислите на Тъкър се насочиха към предполагаемия маршрут на Федосеев из доковете. Анализира местата, където Федосеев щеше да бъде изложен на най-голяма опасност, изчисли ъгъла на водене на стрелбата. Потърси вероятни позиции, които би избрал един снайперист. Имаше поне шест места, които можеха да свършат работа на един добър стрелец.

Вдигна поглед към небето. Слънцето бе изгряло, мръсно белият му диск се бе издигнал високо над хоризонта. Вятърът бе утихнал, суграшицата бе преминала в рехав бял сняг.

Лошо. Това улесняваше произведеждането на изстрел от голямо разстояние.

Тъкър погледна Каин. Знаеше,че не могат да стоят на едно място и да чакат.

- Да вървим да намерим лошите.





10:07





Шестте потенциални снайперски гнезда бяха разположени на различни места из доковете, на чиято обширна територия от над осемдесет декара се издигаха складове и кулокранове, виеха се тесни проходи и минаваха още по-тесни пътеки. Тъкър и Каин огледаха района с възможно най-голяма бързина, без да привлекат внимание, използваха различни преки маршрути и не се задържаха никъде по-дълго от необходимото.

Докато минаваха покрай входа на един склад, Каин изръмжа тихичко и Тъкър се обърна и се напрегна. Каин бе спрял на място, вперил поглед в прохода между две купчини корабни контейнери.

Тъкър зърна за миг нечия фигура, която бързо се скри. При други обстоятелства не би ѝ обърнал никакво внимание, но добро познаваше кучето си. Нещо в движенията на непознатия или пък в миризмата му бе привклякло вниманието на Каин: може би онзи му се бе сторил прекалено напрегнат, може би позата му се бе сторила прекалено странна, а движенията му потайни. Инстинктите на Каин бяха изключително изострени след няколкото години, прекарани в Афганистан.

Тъкър извика в съзнанието си картата на доковете, замисли се за момент, после нагласи камерата на нашийника на Каин да гледа напред и нагоре и изкомандва:

- Разузнай! - Кратка и ясна команда.

Каин боравеше с речник от около хиляда думи и разбираше стотина команди с ръце, което го превръщаше в своеобразно продължение на тялото на Тъкър.

Тъкър посочи напред и показа с жест, че Каин трябва да заобиколи контейнерите от дясната им страна.

Партньорът му без колебание затича в указаната посока.

Тъкър изгледа как силуетът на Каин чезне сред сипещия се сняг, после се обърна и затича от лявата страна на контейнерите, зад които бе изчезнал подозрителният тип.

Стигна до първата пресечка, спря за миг и надникна иззад ъгъла.

Там го очаваше друга пътека.

Празна.

Хукна по нея и се озова на следващия кръстопът проходи, които тръгваха наляво и надясно. Бе попаднал в гигантски лабиринт от контейнери.

„Тук човек лесно може да се изгуби - помисли си той - и още по-лесно може да изгуби преследвания“.

Каин вероятно вече бе някъде в другия край на лабиринта, приклекнал зад някой контейнер, и оглеждаше района. Тъкър се нуждаеше от очите на своя партньор, докато вървеше из този лабиринт.

Извади усъвършенствания си сателитен телефон и натисна бутона, който извикваше на екрана образите, предавани от камерата на Каин.

На дисплея се появи фигура на мъж - изскочи между контейнерите и хукна на изток.

Добре! Много добре!

Тъкър се затича в същата посока. Видя на екрана, че Каин прави същото: следи мъжа и разузнава, както му бе наредено.

И двамата се впуснаха в лов. Мисиите им като рейн- джъри обикновено бяха свързани именно с издирването на някой заподозрян. Американските рейнджъри - с много редки изключения, разбира се - не извършваха патрулни дейности и не осигуряваха хуманитарна помощ. Те потегляха на своите мисии с една-единствена цел: намери и унищожи врага.

В това имаше някаква простота, която допадаше на Тъкър.

Вярно, имаше и немалка доза жестокост, но въпреки това нещата бяха ясни и прости по някакъв свой странен начин.

Тъкър се измъкна от лабиринта от контейнери едновременно с Каин и даде знак на овчарката да дойде при него. Каин дотича и клекна в очакване на следващата команда. Беше изплезил език, очите му блестяха от възбуда.

Намираха се някъде в източния край на доковете. Точно пред тях, от другата страна на покрития с чакъл паркинг, минаваха железопътни линии, на които стояха изоставени ръждясали товарни вагони. Мишената им бе изчезнала между тях.

Зад железопътното депо се издигаше висока ограда от бодлива тел, а отвъд нея се простираха гъсти борови гори.

Не се чуваше никакъв звук с изключение на приглушения шум, който долиташе откъм доковете.

Изведнъж Каин вдигна рязко глава и я завъртя наляво. Част от телената ограда се заклати за няколко секунди, после клатенето престана. Тъкър предположи, че някой е минал през дупка в оградата, за да влезе на територията на доковете от тази посока, използвайки прикритието на гората.

Въпросът беше защо?

Огледа периметъра вляво и видя малкия кулокран, използван някога за товарене на железопътните вагони. Този кран бе едно от шестте потенциални снайперски гнезда, които бе отбелязал наум.

Погледна си часовника. Федосеев трябваше да пристигне след шест минути. Извади от джоба на якето си малък бинокъл и го насочи към върха на кулокрана. Отначало не видя нищо освен замъглените от сипещия се сняг очертания на стоманената кула. След миг обаче се появи неясна тъмна фигура, която се катереше бавно по стоманената стълба към платформата на върха на крана.

„Това трябва да е този, който току-що влезе през оградата. Но къде е другият, онзи, когото преследвах?“

Замисли се дали да не изпрати на Юрий кода, с който да отмени посещението на Федосеев, но дори съобщението му да стигнеше до шефа на охраната, безразсъдната смелост на милиардера нямаше да му позволи да отстъпи. Федосеев никога не отстъпваше пред лицето на каквато и да било заплаха. Богатият индустриалец щеше да потърси укритие едва след като наемниците започнеха да стрелят по него.

Подобно поведение бе типично за руснаците.

Тъкър легна по корем и огледа пространството под товарните вагони. Зърна два крака, които се движеха надясно и изчезваха от погледа му всеки път, когато се скриеха зад стоманените колела на вагоните. Нямаше представа дали това е неговият човек, но съществуваше голяма вероятност да е тъкмо той.

Посегна към кобура на кръста си и измъкна пистолет „Макаров ППМ“. Добро оръжие, макар и не любимото му.

Но, както се казва, когато си в Рим, прави като римляните.

Хвърли поглед към Каин, който се бе свил ниско до него. Очите на партньора му следяха мишената, която вървеше покрай железопътната линия и се отдалечаваше от мъжа, който се катереше на крана.

Тъкър даде кратка команда - добре знаеше, че това е достатъчно - и посочи мишената, която се движеше по земята.

- Следи!

Каин се изправи и мълчаливо се втурна към посочената му цел.

Тъкър се обърна наляво към кулокрана.

Приведе се, прекоси откритото пространство, стигна до железопътното депо, скри се зад един вагон и запълзя по насипа от чакъл, който се спускаше към канавката покрай линията. Прикритието му не бе особено добро, но му позволи да види дупката в телената ограда; разрезът бе чист, равен, направен току-що.

Кулата на крана се издигаше на стотина метра от лявата му страна. Той се претърколи, извади бинокъла и го насочи нагоре, за да открие мишената си. Убиецът стоеше на стълбата, на няколко стъпала под остъклената контролна кабина на крана. Протегна облечената си в кожена ръкавица ръка към бравата.

Тъкър обмисли възможността да го простреля на момента, но се отказа. С карабина несъмнено щеше да успее, но с пистолет едва ли. Разстоянието бе голямо, а и стоманените парапети правеха точната стрелба почти невъзможна. А и снегът се бе усилил, което допълнително намаляваше видимостта.

Погледна си часовника. Три минути преди лимузината на Федосеев да влезе през главния портал на доковете. Замисли се за миг за Каин, но реши, че има по-належаща задача.

Решавай проблемите един по един, рейнджър.

Каин ще се оправи сам.





Каин тича приведен ниско, ушите му са щръкнали, следят скърцането, което ботушите на човека пред него издават пра всяка стъпка върху покрития с ледена коричка сняг. Не се отклонява нито за миг от изпълнението на поставената му задача.

Следи!

Движи се в сянката на ръждясващите вагони, следва тъмния силует в снежнобялата пелена, която става все по-гъста и по-гъста. Светът му обаче не се състои единствено от образи. Те са съвсем мачка част от цялостното му възприятие, парченце от по-голямата картина.

Спира колкото носът му да попие миризмата на стъпките, оставени от мишената, да различи дъха на гумата, на кожата, на калта... Вдига глава, за да улови и понеслия се във въздуха мирис на влажна вълна, цигарен дим и пот. Подушва дори страха в солта, полепнала по кожата на неговата мишена; слухът му долавя запъхтяното ѝ дишане.

Продължава напред, поддържа постоянна дистанция спрямо плячката, лапите му пристъпват тихо-тихо.

Докато следи човека пред себе си, започва да регистрира и анализира останалите миризми, опитва се да различи миналото от настоящето в преплелите се стари и нови миризми. Слухът му регистрира всеки вик в далечината, всяко форсиране на двигател, всяко разбиване на вълна в близкия залив. А на върха на езика си усеща вкуса на студа и зимата.

Сред целия този лабиринт от миризми и звуци има една пътека, която свети по-ярко от останалите и води към неговата плячка.

Той я следва като безшумно привидение.





10:18





Тъкър наблюдаваше своята мишена от укритието си в отточната канавка и видя как тя влиза в кабинката на кулокрана и затваря вратата зад гърба си.

И тъй като онзи вече не можеше да го забележи, Тъкър се изправи и затича към крана, като извади пистолета си в движение. Изоставил всяка предпазливост, той скочи направо на третото стъпало на стълбата и започна да се катери. Стъпалата бяха хлъзгави от сняг и лед. Ботушите му се пързаляха, но той продължи да се изкачва. Спря две стъпала под площадката. Бравата нямаше дръжка.

Той затаи дъх, вдигна пистолета и много бавно и внимателно натисна вратата. Тя започна да се отваря едва-едва.

Тъкър нямаше време да обмисли следващата си стъпка, да прецени безразсъдството в действията си. Колебанието може да те убие със същия успех, както и безразсъдната смелост.

„Ако ще умирам, по-добре да умра в движение“.

Бе нахлувал смело през безброй врати в безброй афганистански села и бункери. От другата страна винаги го бе очаквал някой, който искаше да го убие.

Сега случаят не бе по-различен.

Отвори вратата и насочи пистолета първо наляво, после надясно. Убиецът бе клекнал на две крачки от него, приведен над отворено куфарче, в което имаше снайперска пушка. Един от прозорците на кабината зад гърба му бе отворен и през него нахлуваше сняг.

Убиецът се обърна рязко към Тъкър. Изненадата на лицето му продължи не повече от милисекунда, след което той се хвърли към него.

Тъкър стреля само веднъж. Деветмилиметровият куршум с кух връх прониза челото на наемния убиец два сантиметра над носа му и го уби на място. Тялото му се строполи настрани и замря.

„Един е елиминиран...“

Тъкър не съжаляваше за това, което бе направил току-що, но все пак съзнанието му регистрира известно противоречие. Не бе вярващ човек, но намираше за особено привлекателна онази част от философията на будизма, която гласеше: живей и остави и другите да живеят. В случая обаче нямаше как да остави този човек да живее. Странно как намираше оправдание за отнемането на човешки живот, но ставаше ли въпрос за животни... убийството на животно бе съвсем друго нещо. Интересна главоблъсканица, но точно сега не бе в състояние да ѝ посвети нито минутка.

Прибра пистолета в кобура, влезе в кабината и затвори вратата. Претърси набързо убиеца - търсеше мобилен телефон или радиостанция, но не откри нито едното, нито другото. Ако наемникът имаше партньор, двамата би трябвало да действат автономно; вероятно уговорката им бе да стрелят при първа възможност.

Погледна си часовника. Оставаха му шейсет секунди.

Федосеев щеше да пристигне точно навреме. Никога не закъсняваше.

Първостепенната задача на Тъкър бе да задържи руснака извън зоната на обстрел.

Насочи вниманието си към оръжието на убиеца — руска снайперска пушка СВ-98. Извади я от куфарчето и я огледа. Беше готова за стрелба.

„Благодаря, товарищ“ - каза наум, докато прекрачваше трупа на наемника, за да отиде до отворения прозорец.

Разтвори опорите на двуногата, намести ги на перваза и насочи дулото към корабните контейнери и покривите на складовете в района на централния вход на пристанището. Опря студения приклад до бузата си, погледна през оптичния прицел и се опита да открие руснака сред снежната пелена.

- Къде си, Федосеев? - промърмори Тъкър. — Хайде, покажи се!

Миг по-късно забеляза черна сянка, която се носеше сред белия сняг. На трийсетина метра от портала лимузината намали скоростта, за да спре за проверка от охраната. Тъкър насочи вниманието си към предното стъкло на автомобила и присви пръст върху спусъка. Стори му се доста твърд, след което в паметта му изникна спецификацията на СВ-98. Оръжието не разполагаше с достатъчно огнева мощ, за да пробие бронираното стъкло на лимузината... или поне така се надяваше Тъкър.

Стреля веднъж. Гърмът от изстрела отекна оглушително в тясното пространство на кабината. Куршумът, калибър 7,62 мм, удари предното стъкло точно на мястото, където седеше шофьорът. Като допълнителна мярка Тъкър коригира прицела и стреля отново, като този път направи на сол страничното огледало. Остана доволен, когато шофьорът реагира мигновено и както би могло да се очаква, включи на задна, ускори, отдалечи се на петнайсетина метра и направи обратен завой.

След няколко секунди лимузината се бе отдалечила на стотина метра, след още мъничко изчезна в снега.

Тъкър беше доволен. Свали карабината. Федосеев се намираше в безопасност засега, но някой се бе опитал да го убие и Тъкър нямаше никакво намерение да позволи на втория убиец да се измъкне и да направи нов опит по-късно.

Извади пълнителя на карабината и го прибра в джоба си, преди да вземе сателитния телефон. Прегледа набързо изображението, предавано от камерата на Каин. Обективът обаче бе мокър, а снеговалежът ставаше все по-силен, така че не успя да види нищо освен някакъв неясен образ.

Въздъхна и отвори друго приложение на телефона. На екрана се появи карта на доковете. На четиристотин метра западно от Тъкър пулсираше малка зелена светлинка. Това бе сигналът от джипиеса на Каин, излъчван от микрочип, имплантиран в кожата между лопатките му.

Точката не помръдваше, което означаваше, че Каин следва инструкциите. Овчарката бе проследила мишената си и сега я дебнеше, без да я изпуска от поглед.

Внезапно зелената точка изписука и леко помръдна, което му показа, че Каин е променил позицията си, вероятно за да остане скрит, но и за да не изпуска мишената от поглед. Сигналът помръдна отново, но този път се насочи на изток. Движеше се по права линия и набираше скорост.

Това можеше да означава само едно.

Вторият убиец тичаше право към Тъкър.

Той хукна надолу по стълбите, по-скоро се плъзгаше по тях, отколкото слизаше. Когато най-сетне стъпи на земята, се втурна през снежната пелена с изваден пистолет покрай железопътната линия. Не бе изминал и десет метра, когато забеляза нечия неясна фигура, приклекнала край дупката в оградата. Мишената му се провря през дупката и затича към гората.

По дяволите!

Каин се появи след две секунди, готов да се впусне подир плячката си, но щом забеляза Тъкър, спря с щръкнали уши в очакване на нови заповеди.

И Тъкър не закъсня да му ги даде.

- Настигни!

Времето за игри бе изтекло.

Каин се втурна към оградата и пое по следите, оставени от втория убиец, а Тъкър хукна подире му.

Макар да преследваше мишената си, Каин не се откъсваше и от Тъкър. Заобикаляше дърветата и прескачаше повалените дънери с лекота, без да изпуска от поглед нито плячката си, нито Тъкър.

Навлязоха в гората и шумовете откъм пристанището постепенно заглъхнаха. Някъде пред тях изпращя счупен клон. Тъкър замря на място и се приведе. Каин, който се намираше на десетина метра пред него, също спря, скри се зад един паднал дънер и насочи поглед напред.

Явно мишената им бе спряла.

Тъкър извади телефона си и погледна екрана.

На двеста метра пред тях минаваше тесен канал, който прорязваше гората. Той бе част от старото пристанище, използвано някога от руския военноморски флот. Противникът им бе бивш морски пехотинец, което означаваше, че е достатъчно предвидлив, за да си осигури маршрут за бягство, и водата му предоставяше именно такава възможност.

Какъв обаче бе планът му?

Според картата от другата страна на канала минаваше оживен път.

,,Ами ако там го чака кола?

Решавай, Тъкър!“

По суша или по вода щеше да избяга мишената им?

Тъкър изшътка тихо и Каин се обърна към него. Тъкър вдигна ръка, свита в юмрук, после изправи показалеца и средния си пръст. „Проследи!“

Миг по-късно Каин вече тичаше на юг.

Тъкър се насочи на югоизток - опитваше се да се подсигури и да пресече в случай на необходимост пътя на втория убиец.

Тичаше и току поглеждаше екрана на сателитния си телефон, който показваше местоположението на Каин. Партньорът му стигна до брега на канала и спря. Мигащата светлинка остана неподвижна за секунда-две, след което започна да се движи отново, този път успоредно на канала, и да набира бързо скорост.

Това можеше да означава само едно.

Мишената им се бе качила на лодка.

Тъкър хукна, като от време на време се навеждаше или заобикаляше, за да избегне клоните на последните дървета преди канала. Изскочи от гората и се затича по голото поле. Висок насип скриваше водата от погледа му. Някъде отдясно прозвуча рев на двигател. Той се втурна натам и видя Каин също да тича по насипа.

Тъкър знаеше, че бързината му не може да се мери с бързината на кучето. Според картата каналът бе тесен, широчината му едва ли надхвърляше четири метра и половина.

„Напълно по силите му“, каза си Тъкър.

И извика:

- Свали... обезоръжи!

Овчарката сниши глава, ускори рязко, скочи от насипа и изчезна от поглед.





Каин лети, възбуден от вятъра, който роши козината му. Именно за такива моменти живее той, те са част от самата му същност, проникнала до мозъка на костите му.

Мисията му е да преследва и да залови плячката.

Предните му лапи докосват дъските на палубата, но той не спира, а продължава напред и задните му крака заемат идеалната позиция. Отблъсква се и скача към рубката.

Изострените му сетива попиват всяко късче информация.

Мирис на изгоряло машинно масло...

Смола върху полираното дърво...

Дъх на сол и миризма на страх, долитащи през отворената врата на рубката...

Проследява тази миризма, насочен към нея както от получената команда, така и от природните си инстинкти.

Втурва се през отворената врата. Вижда как мъжът се обръща към него, как настръхва от страх, а дъхът му секва от изненада.

Вдига ръка, но не за да се предпази, а за да стреля с пистолета, който държи.

Каин знае какво са оръжията и как да реагира, когато види дулото.

В мига, в който се хвърля към мъжа, той стреля.





10:33





Изстрелът отекна над водите на канала в мига, в който Тъкър стигна върха на насипа. На петнайсетина метра от него се намираше плаваща драга с централно разположена рубка, която плаваше под необичаен наклон, насочила нос към брега.

Тъкър се втурна към нея, изпълнен с мрачни предчувствия. Когато се изравни с останалата без управление драга, отскочи високо и полетя към нея. Падна тежко на задната палуба и се удари в планшира. Прониза го силна болка, но въпреки това успя да се пре- търколи, да коленичи и да извади пистолета си.

През отворената врата на рубката видя някакъв мъж да лежи проснат по гръб, да маха с лявата си ръка и да рита във въздуха. Дясната му ръка се намираше между челюстите на Каин. Мускулестата овчарка дърпаше мъжа ту наляво, ту надясно като парцалена кукла.

Руснакът изкрещя нещо. Познанията на Тъкър по руски бяха доста елементарни, но тонът на онзи бе достатъчно красноречив.

Махнете го от мен! Моля ви!

Тъкър пристъпи в рубката, насочил пистолета към гърдите на мъжа. После каза със спокоен глас:

- Пусни!

Каин незабавно пусна ръката на мъжа и отстъпи назад, но зъбите му си останаха оголени заплашително.

Руснакът притисна пострадалата си ръка към гърдите си, очите му бяха облещени от болка и в тях напираха сълзи. Ако се съдеше по мястото, където я бе захапал Каин, със сигурност бе счупил лакътната кост, а най-вероятно и лъчевата.

Тъкър обаче не изпитваше никаква жалост към мъжа.

Този мръсник едва не бе прострелял партньора му. На няколко крачки от него лежеше револверът му, от дулото продължаваше да излиза дим.

Тъкър пристъпи към стенещия мъж.

- Знаеш ли английски?

- Английски... да, знам английски.

- Арестуван си.

- Какво? Аз не...

Тъкър го изрита право в челото и го просна в безсъзнание.

- Е, арестът ти не е официален - добави сухо.





4 март

12:44

Владивосток, Русия





2.





- Дължиш ми ново предно стъкло - прогърмя гласът на Федосеев, докато подаваше на Тъкър чаша леденостудена водка.

Той взе чашата, но я постави на масичката до дивана. Бездруго не обичаше водка, освен това - и което бе по-важното в случая - не можеше да се довери на ръцете си. Макар да бе изминало доста време сред престрелката край доковете, адреналинът, изпълнил тялото му, не бе слязъл до обичайните си нива, което не бе нито непознато, нито неприятно усещане за него. Дори сега нямаше представа каква част от възбудата му се дължи на прилива на адреналин и каква на ПТСР, посттравматичното стресово разтройство, което в армията наричаха снаряден шок, боен стрес или просто умора от бойните действия. Състояние, добре познато на множество ветерани от войните в Ирак и Афганистан.

Състоянието на Тъкър можеше да бъде квалифицирано като умерено в сравнение с посттравматичния синдром, от който страдаха повечето му колеги от армията, но това разстройство бе неизменен спътник в живота му. Макар да смяташе, че общо взето го е преодолял, усещаше, че то се е спотаило някъде, досущ като кръвожаден хищник, който изчаква удобния случай да забие зъби в бронята на психиката му. Това сравнение му допадаше. Бдителността бе качество, което несъмнено притежаваше. И въпреки това будистът в него му прошепна, че трябва да се отпусне, да не е непрекъснато нащрек.

Успокой се.

Вкопчиш ли се в нещо, правиш го още по-силно.

Превръщаш се в това, за което си мислиш.

Тъкър не можеше да се сети кога и къде точно бе възприел тази философия, но тя му бе допаднала. Няколко души му бяха помогнали в това отношение - макар един от тях да се открояваше сред останалите, - но Тъкър подозираше, че в по-голямата си част тази философия се е формирала в резултат на скитанията му с Каин. Бе срещал какви ли не хора, затова се бе научил да ги приема такива, каквито са, без да се натоварва с предразсъдъци и предварителни очаквания. Между хората съществуваха повече прилики, отколкото разлики. Всеки от тях просто се опитваше да открие своя път към щастието, към удовлетворението от живота. Начините, по които го търсеха, бяха много различни, но крайната цел си оставаше една и съща.

„Достатъчно“, каза си Тъкър. Нямаше нищо против да потъва в подобни размисли от време на време, но отдавна бе стигнал до извода, че това му състояние наподобява текилата, която е най-добре да бъде приемана на съвсем малки дози.

Каин седеше свит в краката му; позата му бе отпусната, но умният му поглед издаваше, че е нащрек. Кучето не пропускаше нищо: поза, жест, дишане, изпотяване... Всичко това помагаше на партньора му да си състави онази ясна картина, от която се нуждаеше. Затова не бе изненада, че Каин долавяше напрежението във въздуха.

Тъкър също го усещаше.

Една от причините да избере Каин за свой партньор бе необичайно високото ниво на емпатия. Водачите на армейски кучета имат един израз, който гласи, че човекът и кучето общуват по каишката. Така се опитват да опишат начина, по който двамата предават емоциите си един на друг, емоции, които с течение на времето стават общи и създават уникална връзка.

В този момент и двамата долавяха напрегнатата атмосфера в стаята.

- А също и за страничното огледало - добави Федосеев с неискрена усмивка. - Съсипа и стъклото, и огледалото. А те са много скъпи. Най-лошото от всичко обаче е, че Пьотър, моят шофьор, можеше да пострада.

Тъкър отказа да отстъпи, тъй като знаеше, че това би било проява на слабост.

- При това разстояние и този ъгъл пушката, която използвах, не би могла да пробие бронираното стъкло на лимузината. Можете да се тревожите само в случай че Пьотър бе седнал на покрива на колата.

Думите му поставиха Федосеев в затруднено положение и той се намръщи.

- Въпреки всичко ремонтът на лимузината ще ми струва много пари!

- Можете да ги приспаднете от бонуса ми - отвърна Тъкър.

- Бонус? Какъв бонус?

- Този, който ще ми платите за това, че ви спасих живота.

Юрий, който стоеше зад Федосеев, се обади:

- Ние можехме да се справим...

Федосеев вдигна ръка и шефът на охраната му замълча. Нещо повече, дори се изчерви. Другите двама телохранители, които стояха до вратата, пристъпиха притеснено от крак на крак; не смееха да вдигнат очи от пода.

Тъкър добре знаеше какво си мислят Юрий и екипът му. Можехме или щяхме бяха думи, които нямаха никакво значение, когато ставаше въпрос за физическа охрана. Нищо не бе в състояние да промени факта, че един външнен човек - при това американец - и кучето му бяха спасили живота на шефа им. Юрий бе помогнал на Тъкър да уреди проблемите с милицията, които биха могли да възникнат в резултат на обстоятелството, че чужд гражданин е застрелял първия убиец. От руските телохранители на Федосеев, а не от бивш американски рейнджър се очакваше да застрелят всеки наемник, вдигнал ръка срещу шефа им.

Час и половина след като неутрализира втория убиец, който в момента вече се намираше в ареста на местното управление на милицията, Тъкър се срещна с Федосеев и антуража му в хотел „Меридиан“, където руснакът бе наел целия последен етаж с вип апартаменти. Декорацията и обзавеждането бяха комфортни, макар и доста претрупани за вкуса на Тъкър, но вероятно попадаха в категорията „съветски шик“. Навън продължаваше да вали сняг и да закрива великолепната при хубаво време панорама към залива Петър Велики и континентална Русия.

- Ще ти предложа нещо по-добро от бонус - каза Федосеев. - Предлагам ти да станеш част от моя екип. Важна част! Аз съм щедър човек. Кучето ти ще яде пържола всяка сутрин. Няма да има нищо против, нали?

- Попитайте го сам.

Федосеев отмести поглед към Каин, после се усмихна и размаха пръст към Тъкър.

- Много забавно - каза и опита друг подход. - Знаеш ли, тези две суки може да са имали и помагач. Ако той продължава да се навърта...

Сука бе една от любимите жаргонни думи на Федосеев. В приблизителен, но и цензуриран превод означаваше нещо като скапаняк.

Тъкър го прекъсна.

- В случай че сте прав, не се съмнявам, че Юрий ще открие кой още е замесен в този опит за убийство.

Особено след като един от наемниците се намираше в ръцете на милицията.

По тези места разпитите трета степен бяха нещо също толкова обикновено, колкото... да речем ножа и вилицата.

Федосеев въздъхна.

- Та какъв е отговорът ти?

- Оценявам предложението - каза Тъкър, - но договорът ми изтича след два дни. Освен това трябва да поема изпълнението на друга задача.

Това беше лъжа, но бе невъзможно да го разобличат.

Истината бе, че нямаше какво друго да прави, но това му допадаше. Освен това Юрий и колегите му бяха бивши военни и това си личеше във всяка тяхна дума, във всяка тяхна постъпка. Беше му писнало от тях. Тъкър бе посветил на армията немалка част от живота си и раздялата му с нея не можеше в никакъв случай да се нарече дружеска.

Да, а в началото се наслаждаваше на службата и кроеше планове за военна кариера.

Но това беше преди „Анаконда“11.

Посегна към чашата с водка, тъй като в съзнанието му нахлуха нежелани спомени от миналото. Мразеше начина, по който кубчетата лед иззвънтяха в кристала, когато вдигна чашата. Посттравматично стресово разстройство. Приемаше го като парче шрапнел, забило се някъде в сърцето му.

Отпи от водката, която сякаш отприщи пороя от спомени.

Не бе имал друг избор.

Отново долови пукането в ушите си, когато спасителният хеликоптер се вдигна от земята, и усети струята горещ въздух.

Затвори очи и си припомни онзи ден, върна се към онази престрелка. Помагаше на войници от Десета планинска дивизия да установят контрол върху няколко бункера в долината Шах и Кот. В този ден капитан Тъкър Уейн бе придружаван от двама свои партньори: Каин и брат му Авел. Ако Каин бе дясната ръка на Тъкър, то Авел бе лявата. Той беше обучил и двете кучета.

Бяха в планините Арма и чуха съобщение с молба за помощ: хеликоптер „Чинук“, превозващ американски „тюлени“, бил свален с гранатомет край връх Такур Гхар22. Тъкър и екипът му се намираха на изток от мястото и по време на трудното си изкачване към върха попаднаха в засада. Взривът на няколко импровизирани мини изби по-голямата част от другарите му и рани останалите, включително Авел, чийто ляв преден крак бе откъснат почти до коляното.

Миг по-късно талибанските бойци изскочиха от прикритията си и обсипаха оцелелите с куршуми. Тъкър и още неколцина войници успяха да заемат позиции за отбрана, които да им позволят да удържат на атаките до пристигането на спасителния хеликоптер. След като Каин и останалите се качиха на борда му, Тъкър понечи да се върне за Авел, но един от членовете на екипажа го хвана и го качиха в хеликоптера насила.

Тъкър можеше само безпомощно да наблюдава какво се случва на земята. Когато машината се понесе над планинската клисура, двама талибански бойци хукнаха след Авел, който куцукаше към издигащия се хеликоптер. Откъснатият му крак оставяше кървава диря, а изпълнените му с болка очи бяха устремени към Тъкър.

Тъкър се втурна към вратата, но екипажът на хеликоптера успя да го удържи.

И тогава табиланите настигнаха Авел... Тъкър успя да прогони последните спомени за случилото се, но не и онзи глас, който не спираше да му нашепва някъде от дълбините на съзнанието му: „Можеше да положиш повече усилия, можеше да го спасиш“.

Не се съмняваше, че ако бе скочил от хеликоптера, щеше да се прости с живота си, но така поне Авел нямаше да остане сам. Нямаше да остане сам и нямаше да се чуди защо Тъкър го е изоставил...

Мислите му се върнаха към настоящето, той отвори очи и допи водката на един дъх с надеждата, че острата пареща болка ще прогони агонията от миналото.

- Уейн... - Богдан Федосеев се бе привел напред, сбръчил загрижено чело. - Добре ли си? Пребледнял си като платно, приятелю!

Тъкър се покашля, после поклати глава. Знаеше къде точно е Каин и без да поглежда към него; протегна ръка и го погали успокоително по врата.

- Добре съм. За какво говорехме?

Федосеев се облегна назад.

- Обсъждахме възможността двамата с кучето да се присъедините към нас.

Тъкър насочи вниманието си изцяло върху Федосеев и настоящето.

- Не, съжалявам, но, както вече ви обясних, очаква ме друга задача.

Това беше лъжа, но Тъкър бе готов да продължи напред, трябваше да продължи напред към следващата си мисия.

Това оставяше открит един въпрос. Какво щеше да прави?

Федосеев въздъхна.

- Е, добре. Но ще те помоля да ме уведомиш, ако промениш решението си. Тази вечер ще те настаним в един от нашите апартаменти. И ще ти изпратя две пържоли. Една за теб. Една за твоето куче.

Тъкър кимна, надигна се и стисна ръката на Федосеев.

За момента плановете му не се простираха по-далеч от утрешния ден.





23:56





Писукането на сателитния телефон в стаята го събуди мигновено.

Тъкър посегна към него, като в същото време погледна и часовника.

Почти полунощ!

Какво ставаше? Тъй като Федосеев не възнамеряваше да напуска хотела, Тъкър и Каин бяха свободни да прекарат вечерта както си искат. Случило ли се бе нещо? Юрий го бе уведомил по-рано вечерта, че кавказкият сепаратист, арестуван от милицията, е направил самопризнания и е разказал всичко за планираното убийство.

Затова Тъкър бе очаквал да прекара една спокойна нощ.

Погледна номера, изписан на дисплея. Скрит номер. Това обикновено вещаеше неприятности.

Взе телефона и натисна бутона за приемане на разговора.

- Ало?

Писукането и цвърченето в слушалката показваха, че разговорът минава през цифрови кодиращи устройства.

Най-сетне прозвуча гласът на човека, който го търсеше.

- Капитан Уейн, радвам се, че успях да се свържа с вас.

Тъкър се отпусна, но не напълно. Позна гласа и това го изпълни с подозрение. Обаждаше се Пейнтър Кроу, директорът на „Сигма Форс“, който неотдавна се бе опитал да привлече Тъкър на служба при себе си. Истинските мащаби на ролята, която „Сигма Форс“ играеше в американската разузнавателна и военна общност, си оставаха загадка за него, но едно знаеше със сигурност: „Сигма“ работеше под егидата на свръхсекретната Агенция за съвременни отбранителни технологии.

Тъкър прогони съня от гласа си.

- Предполагам знаете колко часът е тук, господин директор?

- Да, съжалявам, но е много важно.

- Винаги е нещо много важно. Какво става този път?

- Доколкото зная, договорът ви с Богдан Федосеев изтича. Остават ви два дни, ако не греша.

Тъкър би трябвало да се изненада, че събеседникът му разполага с подобна информация, но все пак ставаше въпрос за Пейнтър Кроу, който разполагаше с такива ресурси, че чак го плашеше.

- Господин директор, предполагам, че не се обаждате току-така, затова защо не минете направо на въпроса?

- Трябва ми услуга. Доколкото зная, руската ви виза ще изтече след четирийсет и два дни.

- И нещо ми подсказва, че желаете да се възползвате от услугите ми през това време.

- Не през цялото. Бих искал да се срещнете с един мой приятел.

- Имам достатъчно приятели. С какво този е по-специален от другите?

Настъпи пауза. Прекалено дълга пауза, както му се стори. Тъкър проявяваше разбиране. Да, разговорът бе кодиран, но пък в стаята на Тъкър можеше да има подслушвателно устройство. Всъщност, като познаваше руснаците, можеше да не се съмнява, че в стаята му е монтирано подслушвателно устройство. Разкриването на допълнителни подробности изискваше и вземането на допълнителни предпазни мерки.

Подобна предпазливост можеше само да го заинтригува.

Освен това подозираше, че тази пауза в разговора е по-скоро своеобразен тест.

Тъкър прояви разбиране по отношение на необходимостта от запазване на разговора им в тайна и попита:

- Къде?

- На седем-осемстотин метра от хотела ви има обществен телефон. Намира се на североизточния ъгъл на жилищен комплекс „Сивият кон“.

- Ще го намеря. Дайте ми двайсет минути.





Стигна въпросното място след осемнайсет минути и докато чакаше, запристъпва от крак на крак, за да се стопли в студа. Използва предплатена карта, за да набере номера, който да го свърже с обезопасена линия на „Сигма“, изчака да прозвучат сигналите на кодиращите устройства и най-накрая чу гласа на Пейнтър Кроу.

Директорът на „Сигма“ заяви направо:

- Искам да придружите един човек, който трябва да напусне страната.

Това простичко на пръв поглед изречение съдържаше много информация, разпределена в различни пластове. Обстоятелството, че Кроу не смяташе, че неговият приятел е в състояние да се справи сам с тази задача, означаваше две неща.

Първо, този човек бе от голямо значение за „Сигма“.

И второ, този човек не можеше да пътува по обичайните за целта канали.

С други думи, някой не искаше той да напусне страната.

Тъкър бе достатъчно интелигентен, за да попита защо въпросният „приятел“ трябва да избяга от Русия. Самият той бе привърженик на принципа, че всеки трябва да знае толкова, колкото е необходимо, за да изпълни задачата си, и нищо повече. Тъкър обаче искаше да получи отговор на един друг въпрос.

- Защо аз?

- Вече сте в страната, разполагате с добро прикритие, а уменията ви съответстват на задачата.

- С други думи, не разполагате със свои хора на място.

- Това също е вярно, но... не е водещо в случая.

- Искам да бъда пределно ясен, господин директор. Това е услуга. Нищо повече. Ако се опитвате да ме примамите да се присъединя...

- Не. Измъкнете ли нашия приятел от страната, слагате край на контактите си с нас. Ще удвоим обичайното ви възнаграждение. За нуждите на тази операция съм ви определил вече свръзка. Казва се Рут Харпър.

- Няма ли да сте вие? - Това го изненада, а Тъкър Уейн не обичаше изненадите. - Господин директор, знаете, че не работя добре в екип... особено с хора, които не познавам лично.

- Харпър е добра, Тъкър, много добра. Разбира си от работата. Дайте ѝ шанс. Е, ще приемете ли?

Тъкър въздъхна. Макар да не изпитваше доверие към правителствените агенции, знаеше, че Пейнтър Кроу е свестен тип.

- Изпратете ми всички подробности.





7 март

08:07

Сибир, Русия





3.





Вратата на купето се плъзна встрани и вътре надникна мъж със синя фуражка.

- Документите, моля - каза кондукторът, придружавайки милиционерския си тон с вежлива усмивка. Беше слаб като вейка и едва ли бе на повече от двайсет години. Черната му като катран коса изскачаше немирно изпод чисто новата му фуражка. Месинговите копчетата на униформата му бяха излъскани до блясък, което подсказваше, че се гордее с работата си.

Тъкър му подаде паспорта си.

Кондукторът го огледа, кимна и му го върна. Тревожният му поглед се спря на Каин. Белгийската овчарка бе клекнала на седалката срещу Тъкър и дишаше тежко с изплезен език.

- А животното има ли документи? - попита кондукторът.

- Разбира се.

Тъкър му подаде документите на Каин, подготвени от Пейнтър Кроу. Те подтвърждаваха, че косматият му приятел служи като придружител, обучен да предсказва настъпването на честите и опасни епилептични припадъци на Тъкър. Всичко това бе измислица, разбира се, но пътуването в компанията на трийсет и пет килограмово армейско куче можеше да породи доста нежелани въпроси.

Кондукторът върна документите и кимна.

- Да, разбирам. Вторият ми братовчед страда от същата болест - каза той и се обърна към Каин. Сега в погледа му се четеше много повече симпатия и дори обич. - Мога ли да го погаля?

Тъкър сви рамене.

- Разбира се. Няма да ви ухапе.

„Освен ако не му кажа“.

Кондукторът пристъпи колебливо напред и погали Каин под брадичката.

- Добро куче.

Каин го изгледа с безразличие; не възразяваше против подобна фамилиарност, но... нищо повече.

Тъкър едва прикри усмивката си.

Доволният кондуктор се ухили и върна документите на Тъкър.

- Много хубаво куче, много ми харасва - каза младежът.

- На мен също.

- Ако имате нужда от нещо, просто ми се обадете.

Тъкър кимна. Кондукторът излезе и затвори вратата.

Бившият рейнджър седна до прозореца и зарея поглед в руския пейсаж, който на излизане от Владивосток се състоеше предимно от покрити със сняг дървета и стари сгради от съветската епоха. Пристанищният град бележеше единия край на Транссибирската железница. Другият бе Москва.

Двамата с Каин обаче нямаше да пътуват чак до руската столица.

Поради съображения, които Кроу не си бе направил труда да му обясни, човекът, с когото Тъкър трябваше да се срещне, щеше да е готов да напусне страната след седмица. Затова след като приключиха последните два дни от договора му с Богдан Федосеев, Тъкър се качи на борда на прочутия Транссибирски експрес за петдневно пътешествие до град Перм. Когато пристигнеше там, трябваше да установи контакт със своята свръзка, която да го отведе до обекта на цялата операция, някой си Аврам Буколов.

Тъкър продължаваше да тъне в неведение защо неговият човек трябва да напусне Русия по такъв необичаен начин, особено след като ставаше въпрос за доста известна личност. Тъкър мигом бе разпознал името, споменато от Кроу по телефона. Бившият му работодател Богдан Федосеев бе сключвал някакви сделки с него в миналото.

Аврам Буколов бе собственик на индустриален холдинг „Хоризонт“ и според мнозина бе най-големият фармацевтичен магнат в страната. Лицето му често се появяваше на кориците на различни списания или на телевизионния екран. В света на лекарствата Аврам Буколов бе онова, което бе Стив Джобс в света на персоналните компютри. В годините след разпадането на Съветския съюз руската фармацевтична индустрия бе затънала в хаос и корупция, обхванали цялата верига от производството на лекарства до дистрибуторската мрежа. Някои специалисти предполагаха, че хиляди руснаци са загубили живота си в резултат на фалшиви лекарства или погрешна дозировка. Благодарение на огромното си богатство, получено по наследство, както и на несломимата си воля, Аврам Буколов бавно и неотклонно бе подчинил цялата система и се бе превърнал в същински страж на руската фармация.

А сега този човек искаше да напусне страната, да изостави многомилиардната си империя, на чието изграждане бе посветил живота си.

Защо?

Какво можеше да накара човек като него да побегне презглава?

Според кодираното досие, което му бе изпратил Пейнтър Кроу, единствената улика се криеше в загадъчното предупреждение на Буколов: „Генералите от Арзамас-16 са ме погнали...“

Човекът отказваше да даде повече обяснения, докато не напусне Русия.

Тъкър бе проучил цялото досие за тази мисия, бе го изчел от кора до кора, при това няколко пъти. Буколов бе известен ексцентрик, необикновена личност, чиито феноменални качества, но и чудат характер изпъкваха във всяко интервю, което бе дал. Той несъмнено бе мечтател, човек не само с мисия, но и с нужната страст да я осъществи. Какво тогава се бе пречупило в него?

И кои бяха тези генерали от Арзамас-16?

От научно-техническите сведения, включени в досието, Тъкър бе научил, че навремето наистина е имало град, наречен Арзамас-16. По време на управлението на Йосиф Висарионович Сталин там бил разположен първият научноизследователски център за разработване на ядрени оръжия в Съветския съюз. През този период американското разузнаване го наричало просто Руския Лос Аламос31.

Арзамас-16 обаче бил просто първото от многото затворени научни градчета, както ги наричаха руснаците, изникнали на различни места из Съветския съюз. Разбира се, те били строго охранявани. В тях най-добрите съветски учени работели върху строго секретни проекти. По време на Студената война се носеха слухове, че в тези научни градчета се разработват биологични оръжия, медикаменти за установяване на контрол върху съзнанието, технологии, аналогични на стелт, и прочие.

Арзамас-16 обаче бе закрит отдавна.

На негово място се бяха появили два полигона за изпитване на ядрени оръжия. Но какво общо имаше това с Аврам Буколов?

И кои бяха тези зловещи генерали?

В това нямаше никаква логика.

Тъкър хвърли поглед към Каин, който размаха опашка, готов да изпълни всяка команда, която можеше да последва. Тъкър се облегна, стигнал до извода, че това е най-добрият курс на действие.

Да бъде готов за всичко.





7 март

10:42

Москва, Русия





4.





Едрият мъж заобиколи бюрото си и се настани на стола. Кожената тапицерия изскърца под тялото му. Прехвърлил бе разговора на високоговорителя. Не се притесняваше, че някой би могъл да го подслуша. Никой не би посмял да направи подобно нещо, особено тук.

- Къде е мишената? - попита той. Службата му бе получила информация, че оперативен агент - американски наемник, придружаван от куче - е натоварен със задачата да помогне на доктор Буколов да напусне Русия.

„Не бива да допуснем това“.

- Пътува на запад — отвърна събеседничката му, която говореше руски със силен шведски акцент. — Взел е Транссибирския експрес. Знаем, че билетът му е до Перм, но нямаме представа дали това наистина е крайната му спирка.

- Какво ви кара да смятате, че ще слезе на друга гара?

- Този тип определено е добре обучен. Не смятам, че би си купил билет, който да го отведе директно до мястото, на което отива. Прекалено умен е за това.

- Под какво име пътува?

- Работим по въпроса - отвърна сприхаво шведката.

- А къде си ти в момента?

- Карам към Хабаровск. Направихме опит да се качим на влака във Владивосток, но...

- Не успяхте, така ли?

- Да.

- Да разбирам ли, че един мъж и едно голямо куче са успели да се измъкнат и от теб, и от екипа ти? Успяха ли да ви видят?

- Не. В това поне сме сигурни. Той е добре обучен. Изключително предпазлив е. Какво друго успяхте да научите за него?

- Почти нищо. Отправих запитвания тук-там, проследявам финансите му, но като че ли използва кредитна карта, чиито транзакции не могат да бъдат проследени. Предполагам, че разполага с по-сериозни ресурси, отколкото изглежда на пръв поглед, или получава помощ от много влиятелен човек с неограничени възможности. А може би и двете. Какви са резултатите от претърсването на стаята му във Владивосток?

- Никакви. Изобщо не успяхме дори да се доберем до стаята. Работодателят му - онова копеле Богдан Федосеев - е наел целия етаж. Охраната е доста сериозна. Успеем ли да стигнем Хабаровск преди влака, ще се качим. Ако ли не...

Гласът на шведката замлъкна.

Никой от тях не изрече на глас проблемите, които биха произтекли от подобен провал.

От Хабаровск тръгваха множество железопътни линии, които водеха в най-различни посоки, включително към Китай и Монголия. Проследяването на мишената им в чужда държава - особено в Китай - би ги изправило пред сериозни проблеми.

Високоговорителят изпука и жената предложи изход от трудната ситуация:

- След като използва кредитни карти, които ни е трудно да проследим, би трябвало да предположим, че разполага с няколко паспорта и няколко комплекта до документи, с които пътува. Ако имате контакти във ФГС, бихме могли да им изпратим негова снимка.

Той кимна и потри брадичка. Събеседничката му имаше предвид руската Федерална гранична служба.

- Както сам казахте — продължи шведката, - граничарите трудно могат да пропуснат мъж, който пътува с голямо куче.

- Ще видя какво мога да направя. Предпочитам в операцията да участва възможно най-малък брой хора. Затова наех именно вас. За съжаление започвам да си мисля, че допуснах грешка. Очаквам от вас резултати, в противен случай ще се наложи да направя някои промени. Разбирате какво имам предвид, нали?

Настъпи продължително мълчание, след което жената отвърна:

- Не се тревожете. Никога не съм се проваляла. Ще получите нужната информация, а той ще е мъртъв преди да стигне Перм.





7 март

18:08

Транссибирският експрес





5.





Гласът по радиоуребдата обяви първо на руски, а после на английски:

- Гара Хабаровск.

На зеленото светодиодно табло, окачено на стената в купето на Тъкър, пробяга надпис на различни езици, последван от съобщението: „Влакът потегля след 18 минути“.

Тъкър започна да събира нещата си, после откачи якето си от закачалката. Когато се приготви, погали Каин и го попита:

- Какво ще кажеш да се поразтъпчем?

Бяха прекарали в купето почти целия ден, така че малко чист въздух щеше да им се отрази добре. Сложи си ушанката, закачи каишката на Каин и отвори вратата на купето.

Последва пътниците, които се точеха към вратите на вагона. Неколцина от тях повдигнаха вежди при вида на необичайния му придружител. Една възпълна бабушка дори го изгледа с неприязън.

Не искаше да привлича излишно внимание, затова не влезе в самата гара - белосана сграда със зелени керемиди, която приличаше донякъде на Кремъл, - а тръгна покрай релсите, докато стигна края на перона и храстите зад него. Там имаше висока до гърдите желязна ограда, в която липсващите пръчки бяха повече от наличните.

Докато Каин душеше и маркираше новата си територия, Тъкър се разкърши. По време на пътуването във влака бе успял да навакса пропуснатите часове сън, доказателство за което бяха схванатите му мускули.

Няколко минути по-късно свирене на автомобилни гуми привлече вниманието му към гарата. Последва нервно натискане на клаксон. Върволица коли бяха спрели на прелеза, за да направят път на влак, който потегляше на изток. Когато и последният вагон мина през прелеза и бариерите се вдигнаха, един черен седан изпревари всички коли на опашката и се насочи с голяма скорост към паркинга на гарата.

Тъкър си погледна часовника. Четири минути до тръгването на влака.

Който и да бе дошъл с тази черна кола, бе успял да хване влака в последния момент.

Остави Каин да се поразтъпче още минутка, после се запътиха обратно към вагона. Когато се върнаха в купето, Каин скочи на обичайното си място. Дишаше шумно, с изплезен език, но изглеждаше освежен.

Вниманието на Тъкър бе привлечено от някакъва суматоха на перона. Покрай влака крачеха трима мъже с дълги черни кожени палта. Спираха край всеки вагон, питаха нещо шафнерите, показваха им някаква снимка и после продължаваха напред. Никой от мъжете не си направи труда да се легитимира.

Това разтревожи Тъкър, но не особено. В края на краищата с този влак пътуваха стотици, а всички шафнери до момента бяха поклатили отрицателно глава при вида на снимката.

Очевидно ядосан, един от мъжете извади мобилен телефон и проведе кратък разговор. След трийсет секунди към него се присъединиха двамата му колеги, тримата обсъдиха нещо, отправиха се към гарата и се скриха от поглед.

Тъкър не откъсна поглед от вратите на гарата, но не ги видя да излизат отново на перона.

Въздъхна с облекчение, когато чу свирката на локомотива и как шафнерите подканят пътниците да се качват. Композицията потегли с рязко придърпване, след което бавно започна да се отдалечава от гарата.

Една тогава Тъкър се отпусна и седна.

Въпреки това продължи да изпитва някакво безпокойство.





19:38





Час по-късно, все още прекалено неспокоен, за да остане в купето, Тъкър отиде във вагон-ресторанта. Всички маси бяха застлани с ленени покривки, перденцата на прозорците бяха от чиста коприна, а масите искряха от най-фин порцелан и кристал.

Вниманието му обаче бе привлечено от най-красивото нещо в ресторанта.

Макар Тъкър да не бе от мъжете, които не могат да откъснат поглед от представителките на противоположния пол, жената, седнала от другата страна на пътеката, определено привлече вниманието му.

Беше висока и стройна, а тясната пола и бяло кашмирено поло допълнително подчертаваха фигурата ѝ. Русите ѝ коси бяха дълги и прави, скулите ѝ — високи, а очите - леденосини. От време на време отпиваше глътка вино или хапваше свежа салата, но като че ли предпочиташе да прекара вечерята си в четене на старичък екземпляр от „Ана Каренина“ или в съзерцаване на сибирските пейзажи, които пробягваха покрай влака. В един момент вдигна поглед, забеляза, че Тъкър я гледа, и се усмихна. Усмивката ѝ бе искрена, приятна, но несъмнено резервирана.

Езикът на тялото ѝ бе достатъчно красноречив.

„Благодаря, но предпочитам да остана сама“.

След няколко минути жената поиска да ѝ донесат сметката, подписа я, мина покрай масата на Тъкър и изчезна през вратата, която водеше към спалните вагони.

Тъкър си допи кафето и също стана. Изпитваше някакво странно, необяснимо разочарование, което изглеждаше по-силно, отколкото би трябвало да е.

Щом излезе в коридора, видя, че красивата блондинка е клекнала, а съдържанието на дамската ѝ чанта е разпиляно по пода - част от нещата се отдалечаваха от нея с всяко подрусване на влака.

Тъкър отиде при нея и също клекна.

- Позволете да ви помогна.

Тя се намръщи, прибра един немирен рус кичур зад ухото си и се усмихна малко притеснено.

- Благодаря.

Акцентът ѝ бе британски, говореше като човек от добро семейство и с добро образование.

Тъкър ѝ помогна да събере разпилените вещи, след което се изправи и кимна към книгата.

- Между другото, убиецът е икономът.

Тя премигна, видимо объркана.

- Шегувам се.

Тя се усмихна.

- Е, в такъв случай няма смисъл да я чета докрая, нали?

- Съжалявам, ако съм ви развалил удоволствието.

- Чели ли сте я?

- В гимназията - отвърна Тъкър.

- И какво е мнението ви?

- Определено не попада в категорията на плажните четива. Хареса ми, но не достатъчно, за да я прочета втори път.

- Аз я чета за трети. Явно си падам по подобни литературни мъчения. - Тя протегна ръка. - Е, благодаря ви отново...

Той пое ръката ѝ, пръстите ѝ бяха нежни, но твърди.

- Тъкър.

- Аз съм Фелис. Благодаря, че ми помогнахте. Желая ви приятна вечер.

Да, вечерта наистина бе станала приятна.

Тя му обърна гръб и тръгна по коридора. След няколко метра спря и каза, без да се обръща:

- Не е честно, нали?

Тъкър не отговори, а изчака тя да се обърне с лице към него, преди да попита:

- Кое?

- Да съсипете края на един толкова хубав руски роман.

- Разбирам. И предполагам, че извиненията ми няма да бъдат достатъчни?

- Ни най-малко.

- В такъв случай... закуска?

Фелис присви устни и се замисли за момент.

- Ако в седем не е прекалено рано за вас?

Той се усмихна.

- До утре сутрин.

Блондинката му махна с ръка, обърна му гръб и тръгна по коридора. Тъкър не помръдна от мястото си, наблюдаваше я как се отдалечава, всяка нейна стъпка му доставяше удоволствие.

Когато остана сам, отвори вратата на купето си и завари Каин седнал на пода и вперил поглед в него. Овчарката явно бе чула размяната на реплики в коридора. Каин бе наклонил глава настрани, сякаш питаше: „Какво става?“

Той се усмихна и погали Каин между ушите.

- Съжалявам, приятел, беше сама.





8 март

06:55

Транссибирският експрес





6.





Следващата сутрин Тъкър пристигна пет минути преди уречения час и установи, че Фелис вече се е настанила на една от масите в задната част на вагон-ресторанта. Целият салон бе на тяхно разположение, макар и не за дълго. По това време на годината слънцето все още не бе изгряло, но хоризонтът на изток розовееше.

Тъкър седна срещу нея и каза:

- Май сте от ранобудните.

- От малка обичам да ставам рано. Това побъркваше родителите ми. Между другото, поръчах кафе и за двамата. Нали нямате нищо против? Колкото и да съм ранобудна, чувствам се много по-добре, след като взема сутрешната си доза кофеин.

- И аз съм същият.

Сервитьорът се появи с поднос с две големи чаши кафе, над които се вдигаше пара, и зачака да вземе поръчките им. Фелис се спря на най-близкото подобие на традиционната английска закуска, което успя да открие. Сервитьорът кимна одобрително, явно оценил по достойнство добрия ѝ апетит. Тъкър избра омлет с препечен черен хляб.

- Вие сте собственикът на онова голямо куче, нали? - попита Фелис. - Онова, което изглежда по-умно от повечето пътници в този влак.

- Не бих използвал думата собственик, но, да, кучето е с мен - отвърна Тъкър и разказа легендата за епилепсията. - Не зная какво щях да правя без него.

Това бе самата истина.

- За къде пътувате?

- Взех билет до Перм, но не съм сигурен, че ще стигна до там. Тук има толкова много места, които искам да видя. Можем да слезем по пътя и да посетим някое от тях. А вие?

Тя се усмихна дяволито.

- Това покана ли е?

Той сви рамене, жест, в който нямаше и намек за покана, но това само накара Фелис да се усмихне по-широко.

Тя обаче смени темата с по-безопасна.

- Аз отивам в Москва. Имам среща с приятелки от студентските години.

- Тук ли сте учили?

- Божичко, не! В Кеймбридж. История на изкуството и хуманитарни науки. Hinc lucem et pocula sacra и прочие. Тук получаваме просвещение и безценни знания, както гласи девизът му. Малко е претенциозен, не смятате ли? Две от приятелките ми се преместиха в Москва миналата година. Ще си организираме нещо като малка среща на випуска.

- В Хабаровск ли се качихте?

- Да. Едва не ме прегазиха на паркинга. Някаква голяма черна кола.

- Да, спомням си, че изсвири клаксон и настана някаква суматоха. Какво всъщност се случи?

- Бяха трима, облечени като агенти на КГБ от съветската епоха. Изглеждаха доста страховити. Бяха много груби, вървяха по перона, сякаш гарата е тяхна... показваха някакви значки...

Тъкър положи усилие, за да прикрие изненадата си.

- Сигурно са били от полицията. Издирвали са някого.

Тя отпи глътка кафе. Изражението ѝ изразяваше презрение към тримата агенти.

- Вероятно.

- Не са издирвали вас, нали? Надявам се, че не закусвам в компанията на международен крадец на произведения на изкуството?

Тя се засмя и отметна глава назад и леко встрани.

- Ау! Разкрита съм! Спрете влака!

Тъкър се усмихна.

- Според пътеводителя, с който разполагам, Галерията на Федотов в Хабаровск задължително трябва да бъде посетена от всеки уважаващ себе си познавач на изкуството. Това важи с особена сила за завършилите история на изкуството в Кеймбридж. Аз лично искрено съжалявам, че я пропуснах. А вие успяхте ли да я видите?

Тя кимна с блеснал от вълнение поглед.

- Наистина е невероятна! Съжалявам, че не разполагах с повече време. Трябва да се върнете някой път и непременно да я разгледате. А вие, господин Уейн, каква е вашата тайна? С какво се занимавате, когато обикаляте из Сибир?

- Аз съм международен крадец на произведения на изкуството - отвърна той.

- И аз си помислих същото.

Той потупа джоба на якето си и каза:

- Извинете - Извади телефона си и погледна екрана. - Съобщение от брат ми.

Отвори приложението, с чиято помощ можеше да прави снимки, и засне Фелис, без тя да заподозре нищо. Продължи да се взира в екрана още няколко секунди, престори се, че пише отговор, после прибра телефона в джоба си.

- Съжалявам. Брат ми ще се жени идния месец и иска от мен да организирам ергенското му парти. А годеницата му се притеснява купонът да не стане прекалено щур.

Фелис повдигна вежда.

- Има ли подобна опасност?

- Абсолютно!

- Мъже! - каза тя, засмя се, пресегна се през масата и го потупа лекичко по ръката.





08:35





След като закусиха и разговаряха още половин час, се разделиха с обещанието да обядват или вечерят заедно преди влакът да пристигне в Перм.

Щом се прибра в купето си, Тъкър извади сателитния си телефон и набра номера, който му бе дал Пейнтър Кроу. От другата страна вдигнаха веднага.

- Тъкър Уейн, предполагам? - каза женски глас.

- Рут Харпър?

- Същата. - Говореше бързо и отривисто, но не и грубо. С отчетлив южняшки акцент. — Какво имаш за мен?

- Няма ли да започнеш с приятно ми е да се запознаем или как си, какво правиш?

- Приятно ми е да се запознаем! Как си? Какво правиш? Достатъчно ли е сърдечно и любезно?

- Ще свърши работа - отвърна Тъкър.

Докато крачеше неспокойно в тясното купе, Тъкър се опитваше да си представи как ли изглежда Рут Харпър. Гласът ѝ звучеше младежки, но се усещаха и по-твърди нотки, което предполагаше известен житейски опит. Най-вероятно... трийсет и няколко - четирийсет. От друга страна обаче хората в „Сигма“ бяха служили в армията, което означаваше, че житейският опит може да е резултат от уроци, които е получила съвсем млада... можеше да означава, че е съзряла рано-рано под вражески обстрел. Гласът ѝ звучеше делово, затова си я представи с тъмна коса и очила, досущ като опитна библиотекарка.

Усмихна се мислено на образа, който бе изградил.

- Каква е оценката ти за ситуацията? - попита тя.

- Мисля, че имам опашка.

- Защо смяташ така, капитан Уейн? - Гласът ѝ прозвуча загрижено, но в него се прокрадваше и сянка на съмнение.

- Казвай ми Гъкър - отвърна той и ѝ разказа за мъжете с кожените палта на гарата в Хабаровск и твърдението на Фелис, че показвали значки.

- Но не са, така ли? - попита Харпър.

- Показваха само някаква снимка. Сигурен съм. Освен това тя твърди, че е посетила Галерията на Федотов в Хабаровск. А галерията е затворена за ремонт поне от един месец.

- И откъде знаеш това?

- Когато човек пътува с влак, няма кой знае какви забавления освен да спи и да чете туристически брошури.

- Нещо друго в нея да ти се е сторило подозрително?

- Красива е и ме намира за привлекателен.

- Това определено е странно. Смяташ, че не е с всичкия си?

Той се усмихна на деловия ѝ тон.

- Много смешно.

Реши, че Рут Харпър би могла - би могла - да му допадне.

- Откъде е акцентът ти? — попита я той. — От Тенеси?

Тя не обърна никакво внимание на опита му да я въвлече в личен разговор, но от раздразнението в думите ѝ той заключи, че предположението му за Тенеси е далеч от истината.

- Разкажи ми всичко, което знаеш за нея - каза тя. Очевидно не искаше разговорът им да излиза извън професионалните рамки.

Тъкър изложи цялата информация, с която разполагаше: име, следване в Кеймбридж, приятелки в Москва.

- Имам и снимка. Предполагам, че вашите компютърни гении разполагат с програма за разпознаване на лица.

- Разбира се.

- Изпращам ти я.

- Добре. А сега се въоръжи с търпение. Ще ти се обадя скоро.

Наистина не се забави - обади се след четирийсет минути.

- Инстинктът не те е подвел - започна без предисловие. — Само че не е обикновена опашка, а наемник на свободна практика.

- Да, сигурен бях, че всичко това е прекалено хубаво, за да е истина - промърмори Тъкър. - Разказвай.

- Истинското ѝ име е Фелис Нилсон, но пътува като Фелис Йохансон. Шведска гражданка. На трийсет и три години, родена в Стокхолм в заможно семейство. Не е завършила Кеймбридж, а университета в Гьотеборг, където е защитила магистратура по история на изкуството. Тук нещата стават много интересни. Половин година след като е завършила е постъпила в шведските въоръжени сили и в крайна сметка се е озовала в Särskilda Inhämtningsgruppen.

- СИГ?

По време на службата си в американските специални части Тъкър Уейн бе опознал добре конкуренцията в лицето и на съюзническите, и на вражеските командоси. СИГ бе Специалната разузнавателна група на шведската армия. Членовете ѝ бяха добре обучени в събирането на информация, разузнавателните мисии, скритото наблюдение и освен всичко останало бяха отлични войници.

- Била е една от първите жени, приети в Групата - добави Харпър.

- Каква е специалността ѝ?

- Снайперист.

„Ох!“

- Съветвам те да си изключително предпазлив.

- Предпазлив ли? Изобщо не би ми хрумнало!

Харпър прие шегата му с нещо като смях, който обаче заглъхна толкова бързо, че Тъкър не бе сигурен дали изобщо се е засмяла.

- Добре, разбрах - отвърна му тя. - Но не я подценявай. Изкарала е шест години в СИГ, след което е подала рапорт за напускане. Осем месеца по-късно попада в полезрението на разузнавателните служби, тъй като става наемник и отначало работи предимно за организации с традиции в тази област. Преди две години обаче става независима и сформира собствен екип, като всички членове на екипа са ветерани от шведските специални части. Според последните сведения, с които разполагаме, числеността на екипа ѝ варира между шест и осем души, включително нея.

- Богато момиче, което е решило да си поиграе на войници - каза Тъкър.

- Вероятно така е започнала, но сега е развила вкус към тези неща. Изградила си е солидна репутация. Все още не сме открили отговора на въпроса кой я е наел и защо.

- Вие разполагате с повече ресурси в това отношение, но предполагам, че е свързано с последната ви операция. Другият вариант е да преследва лично мен, но това ми се струва малко вероятно.

- Съгласна съм.

- И ако това е така, ако вече са тръгнали по дирите ми... излишно е да ти казвам какво означава.

- От нас изтича информация - отвърна Харпър. - Явно новината за твоето участие в операцията е стигнала до ушите на онези, които искат да пипнат доктор Буколов.

- Откъде обаче е изтекла информацията? Да предположим засега, че нито един служител на „Сигма“ не е замесен в това. В такъв случай кой в Русия знае по какъв маршрут ще пътувам? Кой знае, че ще взема този влак?

- Единственият човек, който разполага с тази информация, е свръзката, която ще те очаква в Перм.

- Кой е това?

Харпър се забави с отговора и Тъкър разбра причината. Попаднеше ли в лапите на Фелис Нилсон, щеше да е най-добре да не знае името на свръзката си.

- Забрави, че попитах - каза той. - С две думи: изтичането на информация произтича от свръзката ми или от човек, на когото свръзката ми е разказала за операцията.

- Най-вероятно - съгласи се тя. - Във всеки случай целта им е Аврам Буколов. Но обстоятелството, че госпожица Нилсон се е качила на влака в Хабаровск, вместо да те посрещне в Перм, където да се опита да идентифицира свръзката ни, трябва да ни подсказва нещо.

- Подсказва ни, че онзи, който ѝ плаща, иска да ни разиграе поради някаква причина. Вероятно не става въпрос за самия Буколов, а за нещо, което той притежава... или за нещо, което знае.

- Съгласна съм. Но нямам представа какво може да е, честно. Не беше никак словоохотлив, когато се свърза с нас. Сподели само толкова, колкото да си гарантира помощта ни. - Харпър замълча, явно омбис- ляше нещо. - Какви са плановете ти? Как смяташ да разиграеш ситуацията?

- Все още нямам представа. Предполагам, че онези типове с кожените палта в Хабаровск са били нейни хора. Доста бързаха и сега разбирам защо. Следващата спирка по маршрута ни е Чита, голям транспортен възел, от който тръгват влакове във всички посоки. Искали са да ме открият още в Хабаровск, тъй като в противен случай са рискували да ме изпуснат.

- Смяташ ли, че във влака има нейни хора?

- Съмнявам се, но все пак ще се огледам. Чудя се дали част от задачата им не е била за отклоняване на вниманието... постановка, която да ме разсее и да позволи на Фелис да се качи незабелязано.

- Във всеки случай можеш да не се съмняваш, че тя поддържа постоянен контакт с тях. Каза, че няма други спирания преди Чита, така ли?

- За жалост да - отвърна Тъкър и си погледна часовника. - Ще пристигнем там след два дни и половина. Ще проверя картата с маршрута. Ако влакът намали скорост под петдесет километра и ако теренът е подходящ, можем и да скочим. Това е най-сигурният начин да се отърва от Фелис.

- Навлизате в планински район, Тъкър. Внимавай много, ако не искаш да паднеш от някоя скала.

- Приятно ми да е знам, че се тревожиш за мен, Харпър.

- Не за теб. За кучето.

Той се усмихна. Рут Харпър започваше да му допада все повече и повече. Вероятно образът на строгата библиотекарка щеше да претърпи известни корекции, да поомекне, а в очите ѝ да се появят игриви пламъчета.

- Що се отнася до Фелис Нилсон - продължи тя, - не я убивай, освен ако не е крайно наложително.

- Не мога да ти обещая нищо, Харпър, но ще те държа в течение.

Сложи край на връзката и погледна Каин, който бе клекнал до прозореца.

- Какво ще кажеш да поскитаме из руската провинция, приятелю?

Каин наклони глава встрани и махна с опашка.

„Значи сме единодушни“.

Влакът продължаваше да трака на запад към Чита. Тъкър прекара останалата част от деня в разходки из вагоните, при което на два пъти срещна Фелис. Поговориха си малко. И двата пъти тя се опита да научи нещо повече за намеренията му.

Директно в Перм ли отива?

Какво ще прави, когато пристигне там?

В кой хотел ще отседне?

Той се измъкна от въпросите ѝ с лъжи и неясни отговори. Останалата част от следобеда прекара в търсене на удобно място, където да скочи от влака.

За разлика от сцените в холивудските филми, тук никой не можеше да отвори прозореца или да скочи между вагоните. Веднага след като влакът потеглеше, всички врати се заключваха. Тези мерки за сигурност оставяха на Тъкър само две възможности. Или трябваше да остане и да направи опит да се отърве от Фелис на гарата в Чита, където най-вероятно щяха да я чакат колегите ѝ, или да намери начин да се измъкне от вагона и да скочи от влака през нощта.

И двата варианта изобщо не изглеждаха привлекателни.

Въпреки това решението изглеждаше лесно. Реши да заложи на военната си подготовка и на силната си воля. Това бе резултат от един простичък принцип, който му бяха втълпили още като рейнджър.

Не чакай, а действай.





8 март

23:03

Транссибирският експрес





7.





Тъкър Уейн се зае с последните приготвления. Бе прекарал последните няколко часа в обмисляне на плана си, в репетиции - не само наум, но и във влака, в проследяване на периодичността и маршрута на шафнерите.

След като приключи последния етап от подготовката си - свързан с проникване с взлом, - се обади на Рут Харпър.

- Получи ли снимките на документите на Фелис, които ти изпратих?

Бе успял да се промъкне в купето ѝ в нейно отсъствие. Бе преровил внимателно багажа ѝ, шкафовете и чекмеджетата и бе открил четири паспорта, няколко кредитни карти и шведска шофьорска книжка. Засне всичките с мобилния си телефон, остави купето в състоянието, в което го бе заварил, и изпрати снимките в „Сигма“. Искаше да получи колкото се може повече информация за своя противник.

- Да, получихме ги и ги обработваме в базите данни.

- Надявам се, че когато получите някакви резултати, те вече няма да ми бъдат необходими. - Тъкър нямаше намерение да остане във влака толкова дълго. - След четирийсет минути ще трябва да намалим скоростта на един остър завой покрай реката близо до Бянкино.

- И къде точно в безкрайните простори на Сибир се намира това?

- На петстотин километра източно от Чита. Пълно е с гори и малки села. Това означава, че лесно можем да изчезнем.

- Не и в буквален смисъл, надявам се. Недостатъкът на подобна изолация произтича от трудностите, свързани с намирането на транспорт до Перм. Или по-точно на транспорт, който да не бие на очи.

- Мисля, че зная как да се справя с това.

- Нали знаеш какво казват: дори най-добрите планове оцеляват само до първата среща с врага.

Тъкър си припомни лицето на Фелис.

- Вече сме установили контакт с врага. Време е за активни действия.

- Ти си знаеш. Действай според обстановката. Успех с...

Някой почука тихо на вратата.

- Имам гости - каза Тъкър. - Ще се обадя при първа възможност. А междувременно, нито дума на нашия приятел в Перм. Разбрахме ли се?

Не искаше сведенията за новия му маршрут - макар и импровизиран - да попаднат във вражески ръце.

- Разбрахме се - отвърна Харпър.

Тъкър затвори, отиде до вратата и я плъзна встрани.

Беше Фелис. Подпираше се на рамката.

- Надявам се да не е прекалено късно?

Изражението ѝ бе едновременно свенливо и подканващо. Не прекалено, но точно толкова, колкото трябва.

Явно беше добре обиграна в тази роля.

- Тъкмо разказвах на Каин приказка за лека нощ.

- Надявах се да ми правиш компания за една късна вечеря.

Тъкър си погледна часовника.

- Вагон-ресторантът вече е затворен.

Фелис се усмихна.

- Имам тайни запаси в купето. Освен това можем да обсъдим литературните достойнства на „Ана Каренина“.

Когато Тъкър се забави с отговора, в очите на Фелис пламнаха искри и тя изви едва забележимо ъгълчетата на устните си.

Много беше добра - влагаше всичко от себе си, за да не изпусне плячката си.

- Добре — съгласи се той. — Дай ми десет минути. Купето ти е...?

- Следващият вагон, второто отляво.

Тъкър затвори вратата и се обърна към Каин.

- Промяна в плановете, приятелю. Тръгваме веднага.

Овчарката скочи от мястото си. Тъкър измъкна изпод седалката тактическия елек на Каин и му го облече. Отвори гардероба, извади раницата, която бе приготвил, и напъха зимната си екипировка-яке, ръкавици, шапка - в най-предното отделение.

После бавно плъзна вратата и надникна в коридора. Вдясно, по посока купето на Фелис, не се виждаше никой. Вляво имаше само една възрастна двойка - стояха до прозореца и се взираха в нощта.

Тъкър излезе в коридора, следван по петите от Каин, затвори вратата и мина покрай двойката - поздрави я с леко кимване. Мина през вратата, която свързваше двата вагона, и отвори следващата врата, която водеше в съседния спален вагон. Коридорът пред него бе пуст.

Беше стигнал до средата на коридора, когато Каин спря, наклони глава настрани, обърна се и погледна назад.

Някъде зад тях се отвори врата и след миг се затръшна силно.

- Хайде - подкани го Тъкър и продължи напред.

Мина по коридора и спря пред стъклената врата в края му. Зад нея се намираше платформата, която свързваше този вагон с багажното отделение.

Тъкмо натисна дръжката на вратата, когато зад гърба му се разнесе нечий глас. Идваше от другия край на вагона.

- Тъкър?

Мигом позна гласа ѝ, но не се обърна, а отвори вратата.

- Тъкър, къде отиваш? Нали...

Той излезе на площадката между двата вагона заедно с Каин и затвори вратата. Овчарката изръмжа тихо.

Опасност!

Тъкър се обърна и се озова лице в лице с шафнера, застанал в това тясно пространство. Беше скрит в сенките отстрани, затова не го бе забелязал в първия момент. Незабавно разпозна суровите му черти и заплашителното му изражение. Това бе един от членовете на екипа на Фелис. Бе сменил черното си кожено палто с униформата на шафнер. Изненадан не по-малко от Тъкър от неочакваната среща, наемникът бръкна в джоба на куртката си.

Тъкър не се поколеба и му нанесе удар с крак право в слънчевия сплит. Мъжът политна назад, удари си главата в стената и се строполи в безсъзнание на пода.

Тъкър бръкна в джоба му и извади оттам полуавтоматичен валтер 22-ри калибър. Пълнителят бе пълен, в цевта имаше куршум, предпазителят бе вдигнат. Тъкър свали предпазителя, затъкна пистолета в колана си и претърси джобовете на наемника. Откри ключодържател и служебна карта.

Снимката на картата не съвпадаше с безжизненото лице пред него. Беше на шафнера, който бе погалил Каин. Тъкър изпита съжаление, понеже младежът вероятно беше мъртъв. Фелис и компания играеха доста грубо.

Тъкър взе ключовете и заключи вратата в мига преди Фелис да стигне до нея.

- Какво правиш? — възкликна тя, притиснала ръка към гърлото си. - Да не сте се сбили?

- Ще се оправи. Какво ли се е случило обаче с истинския шафнер?

Фелис за миг присви очи.

- Какви са тия глупости!? Ела и ще...

- Английският ви акцент май ви изневерява, госпожице Нилсон?

Изражението ѝ се промени като с магическа пръчка - стана по-студено, по-остро.

- Какъв е планът ви, господин Уейн? - попита тя. - Ще скочите от влака, а после? Къде ще отидете? Сибир е истински ад. Няма да издържите и един ден.

- Обичам предизвикателствата.

- Няма да се измъкнете. Ще ви открием. Предлагам ви да работим заедно. Двамата заедно можем да...

- Я млъкни! — озъби ѝ се Тъкър.

Фелис наистина млъкна, но в погледа ѝ пламна омраза.

Тъкър се отдалечи от вратата и отвори другата, която водеше към багажното отделение. Посочи навътре и докосна Каин:

- Души! Кръв!

Партньорът му скочи в мрака и след секунди нададе протяжен вой. Върна се при Тъкър, клекна до него и обърна глава към багажното.

Тъкър разбра участта, сполетяла младия шафнер, и каза:

- Ние си тръгваме. Ако извадите късмет, никой няма да открие тялото, преди да пристигнете в Чита.

- Ами ако обвинят теб в убийството му? - попита тя. - Хванал те е да крадеш в багажното отделение, спречкали сте се, ти си го убил и си скочил от влака. Аз съм свидетелка.

- Щом желаеш да привлечеш подобно внимание към себе си, нямам нищо против.

Тъкър се обърна, прекрачи безжизненото тяло на колегата ѝ, влезе в багажното отделение и затвори вратата.

Каин го заведе до тялото на шафнера. Трупът на младежа бе натикан под един стелаж. Охлузванията по врата му предполагаха, че е бил удушен.

- Съжалявам, момче - въздъхна Тъкър.

Облече си якето, сложи си ръкавиците и шапката и метна раницата през рамо. После отключи металната врата с ключовете на шафнера. Отвори я. Лъхна го силен вятър. Тракането на колелата отекна в ушите му.

Следващата врата водеше към служебния вагон.

Тъкър излезе на откритата платформа, следван по петите от Каин, затвори вратата зад гърба си, отключи другата и се озова в последния вагон. Втурна се към другия му край, отвори последната врата и миг по-късно се озова в самия край на Транссибирския експрес.

От площадката, на която бе стъпил, виждаше как траверсите пробягват под краката му. Небето бе потънало в черен мрак, но иначе бе ясно и обсипано със звезди. Отдясно се спускаше склон, който водеше към коритото на отчасти замръзнала река. Полето отляво бе осеяно със снежни преспи. Локомотивът навлезе в участък с лек наклон и намали скоростта под средната, но въпреки това тя си оставаше по-висока от онази, на която се бе надявал Тъкър.

Той вдигна яката на якето, за да се предпази от студа и вятъра.

Каин, който бе приклекнал до него, махаше възбудено с опашка. Това не биваше да го изненадва. Овчарката бе готова да скочи, пък каквото ще да става. Тъкър клекна, хвана главата ѝ в дланите си и повдигна муцуната към лицето си.

- Добро куче.

Носовете им се докоснаха.

- Точно така. Добро куче.

Това бе един от техните ритуали.

Тъкър се изправи, но без да пуска яката на елека на Каин. Слезе по стъпалата, които се спускаха от платформата, докато се озова на няколко педи от земята. Погледна покрай служебния вагон и зачака, докато най-сетне не видя една голяма пряспа.



- Готов ли си? - попита. - Сега ще скачаме! Готови... готови...

Наближиха пряспата. Тъкър хвърли раницата си в мрака.

- Давай, Каин! Скачай!

Без да се поколебае нито за миг, Каин скочи в мрака. Тъкър изчака една секунда и го последва.





8 март

23:24

Сибир, Русия





8.





Мигновено осъзна, че не всички снежни преспи си приличат, особено в Сибир. Подложена на нескочаем цикъл от топене и замръзване през последните седмици, пряспата, която си бе избрал, се оказа покрита с няколко сантиметра твърд като камък лед.

Тъкър се стовари върху замръзналата повърхност странично, с надеждата да се претърколи.

Уви, събитията не се развиха според очакванията му.

Инерцията запрати краката му във въздуха, преобърна го и го засили надолу по склона. Той се претърколи по гръб, после се запързаля по задник върху дългия стръмен склон, а краката му заподскачаха по покрития с коричка лед сняг. Направи опит да забие лакти в склона, за да намали скоростта, но не успя. От дясната му страна изникна купчина големи камъни, които се приближаваха със заплашителна бързина.

Изведнъж чу ръмжене над главата си, погледна назад и видя Каин да тича с всички сили по склона. Овчарката го настигна след секунди и заби зъби в яката на якето му. След като се увери, че го е захапал здраво, Каин се отпусна на задните си крака и вдигна глава, така че силните мускули на гърба му да поемат по-голямата част от тежестта на Тъкър.

На няколко метра пред тях от снега стърчеше клон. Тъкър реагира инстинктивно, вдигна левия си крак, сви го и закачи клона с глезен. Инерцията го завъртя странично, при което той повлече и Каин, но това в крайна сметка сложи край на пързалянето и на двамата.

Изведнъж настъпи тишина.

Тъкър лежеше неподвижно. Провери мислено всичките си крайници. Май нямаше нищо счупено. Продължаваше да усеща тежестта на Каин, който висеше на яката на якето му.

- Каин? Как си, приятелю?





Овчарката отвърна с приглушен лай, който Тъкър изтълкува приблизително като: „Аз съм добре, но вече е време да направиш нещо по въпроса“.

- Чакай малко... дай ми една секунда...

Тъкър повдигна бедра и освободи десния си крак, който се оказа прегънат под тялото му, после го разгъна и го прехвърли върху клона, точно над левия глезен. Стисна зъби, завъртя се и притегли както собственото си тяло, така и това на Каин нагоре по склона. Успя най-после да стигне клона и да го хване с лявата си ръка. Дясната протегна назад и сграбчи с нея яката на Каин.

Овчарката разтвори челюсти, след което с помощта на Тъкър успя да се изкатери по склона, като забиваше нокти в ледената коричка.

Тъкър най-сетне освободи краката си от клона, завъртя тялото си и стъпалата му отново сочеха към дъното на склона. Заби пети в леда няколко пъти, докато направи нещо като стъпенка, после се облегна назад, за да успокои дишането си.

Каин го близна по ръката в израз на облекчение, но и на подкрепа.

Тъкър седна в снега и се огледа. Докато се бе спускал по склона в почти непрогледния мрак, бе решил, че наклонът е едва ли не отвесен. Сега виждаше, че едва ли надвишава двайсет и пет градуса.

„Можеше да е и по-лошо...“

На петнайсетина метра вдясно от тях растяха голи брези и натежали от сняг сибирски кедри. Далеч надолу минаваше тъмна линия, перпендикулярна на склона.

Река. Да, но коя? На всяко картографирано и наименовано езеро или река в Сибир се падаха по десет, които не бяха отбелязани на нито една карта и изобщо нямаха имена. Въпреки това реката означаваше цивилизация. Тръгнеш ли по нея, няма начин да не попаднеш на населено място.

Надеждата му да се измъкне оттук беше острият поглед на Каин.

Тъкър се обърна към белгийската овчарка и нареди:

- Раница! Търси!

Слава богу, че думата „раница“ влизаше в речника от хиляда думи, с които боравеше Каин. Когато пътуваха, повечето вещи на Тъкър — основно необходими за оцеляването му при всякакви условия - се намираха именно в тази раница.

След двайсет секунди Каин излая тихичко.

Тъкър се извърна и проследи погледа на овчарката, насочен нагоре и встрани към дърветата. Раницата се беше закачила в клоните на една бреза с бяла като снега кора.

Тъкър хвана яката на Каин и се закатери на четири крака към дърветата. Напредваше бавно, но някъде на половината разстояние усети, че Каин не се нуждае от помощта му. Ноктите на овчарката служеха като туристически котки за лед, осигурени ѝ от майката природа.

Успяха с общи усилия да се доберат до горичката. Тук, под клоните на дърветата, снегът бе мек и пухкав като памук. Тъкър остави Каин до един дънер и продължи нагоре, към дървото, където се бе закачила раницата му.

Някъде изпращя клонче.

Тъкър замръзна. Откъде бе дошъл този звук?

Отгоре, реши той.

Продължи бавно напред, улови се за най-близкия дънер и легна в снега. Огледа склона. Нищо не се движеше. След десетина секунди напрегнато мълчание долетя нов отчетлив звук: приглушено скърцане на стъпки в снега.

Тъкър се напрегна. Прозвуча ново проскърцване.

Някъде над него крачеше човек и този човек не бе излязъл просто на разходка, а се движеше с определена цел. Или бе ловец, или Фелис ги бе последвала. В такъв случай излизаше, че е много по-опасна, отколкото бе очаквал. Бяха изминали петнайсетина минути, откакто двамата с Каин бяха скочили от влака. За това време Фелис бе успяла да запамети местоположението им, да избере място, където да скочи, и да се върне назад едва ли не тичешком.

Това бе напълно възможно, осъзна Тъкър, но говореше много за уменията ѝ на ловец.

Дали обаче наистина бе Фелис?

Извърна глава. Каин лежеше по корем на пет-шест метра под него, полузаровен в мекия сняг. Очите му бяха вперени в Тъкър в очакване на команди.

Тъкър му даде знак с лявата си ръка: „Иди навътре сред дърветата и се скрий там".

Тъкър се зарови по-дълбоко в пухкавия сняг, скри се толкова дълбоко, че се виждаха само очите му. Изминаха две минути. После още пет. Стъпките продължаваха надолу в неизменен ритъм: стъпка, пауза... стъпка, пауза. Накрая иззад едно дърво изникна неясна фигура, спря и приклекна.

Силуетът бе слаб и атлетичен. Тъкър успя да различи тъмно късо яке с прекалено модерна - и прекалено военна кройка. Определено не бе местен ловец. Непознатият извърна глава и под тъмната вълнена шапка се показа рус кичур, който проблесна на лунната светлина.

Проблесна и още нещо.

Над рамото на Фелис стърчеше дулото на карабина. Как бе успяла да качи снайперска пушка във влака? Тъкър не откъсваше поглед от нея. Тя свали оръжието от рамото си и го притисна към гърдите си.

Беше на дванайсет-тринайсет метра от него, нагоре и вдясно по склона. Продължеше ли напред, щеше да мине на няколко крачки от раницата му. Това бе много лошо. Бе въвлечен в игра на котка и мишка с опитен снайперист от шведските специални части. Решението бе просто, макар и трудно осъществимо: трябваше да убие Фелис, докато елементът на изненада бе на негова страна.

С изключително бавни и предпазливи движения той посегна към колана си и извади валтера, който бе взел от фалшивия шафнер. Вдигна го, насочи го към гърдите на Фелис, вдигна предпазителя и обра мекия спусък.

Не бе в състояние да обясни случилото се в следващия миг по друг начин, освен като интуиция на опитен воин.

Както бе приклекнала, Фелис започна да отстъпва и се скри зад едно дърво.

По дяволите!

Тъкър не свали ръката с пистолета: очакваше Фелис да се появи отново и този път да получи възможност да я простреля, но ако съдеше по темпото, с което тя се оттегляше назад по склона, използвайки дърветата като прикритие, тя бе променила първоначалния си план. Тъкър изчака пет минути и след като Фелис не се появи, реши, че е отгатнал намеренията ѝ. Тя явно възнамеряваше да се оттегли сред дърветата, след което да го заобиколи в гръб. Предположила бе, че двамата с Каин не са стигнали до реката, както и че нямат представа, че е тръгнала по петите им. Щеше да намери някое удобно местенце долу и да ги чака в засада.

„Много ще има да чака“, каза си Тъкър.

Изчака още пет минути - пет леденостудени минути, - за да може Фелис да се отдалечи още повече, след което прибра валтера, измъкна се от пряспата и запълзя към раницата си. Изправи се и я смъкна от дървото.

Застина и се ослуша.

Тишина.

Нарами раницата, после посочи с изпъната ръка към последното място, където бе забелязал Каин, и му даде сигнал. Знаеше, че овчарката не е забравила на какво я е учил и не го е изпускала от поглед нито за миг.

„Върни се“, гласеше командата.

Не му се наложи да чака много. Някъде над него прошумоля сняг и след миг овчарката клекна в краката му. Тъкър се наведе, улови козината на врата ѝ и я прегърна, за да я успокои, че всичко е наред.

- Следвай! — прошепна в ухото ѝ.

Тръгнаха нагоре по склона, обратно към железопътната линия.





23:50





Изкачването им отне повече време от очакваното, а когато стигнаха горе, установиха, че вятърът е навял толкова много сняг, че е отрязал достъпа им до релсите. Тъкър стоеше пред стена от сняг поне три пъти по-висока от него. Трябваше да я заобиколи, да открие мястото, където бе скочил, и да се опита оттам да излезе на линията.

Направи само една крачка - една-единствена крачка — встрани от линията на дърветата и усети нещо да помръдва под крака му. През главата му пробяга една мисъл - „Дънер“, — но нямаше време да реагира. Под снежната покривка лежеше дървесен ствол с диаметър колкото бедрото му, удържан на мястото си от тънка ледена коричка. Щом Тъкър стъпи отгоре му, дървото се освободи от ледената прегръдка и се затъркаля по склона, като повлече и Тъкър, и огромна снежна маса.

Лавина.

Тъкър избута Каин встрани, тъй като знаеше, че овчарката ще се опита да го спаси.

- Бягай! - изсъска му.

Командата влизаше в противоречие с инстинкта на Каин, който изискваше да се грижи за партньора си. Овчарката се поколеба само за миг, но отскочи встрани и хукна към гората.

Тъкър знаеше, че е загазил. Спускащата се по склона снежна маса го влачеше с нарастваща скорост надолу. Раницата не му позволяваше да се претърколи, затова той разпери ръце и крака, за да забави плъзгането си и да излезе на върха на снежната вълна, но напразно. Направи последен опит да се измъкне, като заби лакът в земята и натисна с всички сили. Претърколи се по корем, но продължи да се пързаля надолу по склона.

Чуваше реката на петнайсетина метра под себе си. Повърхността ѝ бе черна и гладка. Ако имаше късмет, щеше да е замръзнала покрай брега. Ако ли не, беше обречен.

Разсъждаваше трескаво.

Къде е Каин? Къде е Фелис?

Нямаше съмнение, че е чула лавината, но дали бе успяла да зърне тялото му в снега? Някъде напред и вдясно от Тъкър блесна оранжево пламъче - в храсталака покрай реката.

Пламъче от изстрел.

Ако не друго, то повличането му от лавината бе накарало Фелис да пропусне целта. Вторият изстрел обаче щеше да е по-точен. А третият - смъртоносен. Тъкър посегна назад, измъкна валтера от задния си джоб и го насочи натам, откъдето бе дошъл изстрелът.

Изведнъж нещо го ужили по врата.

Не беше ужилване, а одраскване от куршум.

Той не обърна внимание на болката, а стреля два пъти; изстрелите му едва ли се отличаваха с кой знае каква точност, но поне щяха да накарат снайперистката да спре стрелбата.

След миг стигна до брега на реката и полетя във въздуха. Сърцето му се качи в гърлото. Частица от секундата след това се стовари по корем върху леда, подскочи и се завъртя лудешки върху хлъзгавата повърхност. Блъсна се в няколко щръкнали от леда дървета и спря.

Пое си дъх, претърколи се и овладя желанието си да се свие на топка от болка.

Разпери ръце по леда и зашари с длани с надеждата да открие пистолета. Замръзналите му пръсти го бяха изпуснали при удара.

Къде...?

И тогава го видя — беше на няколко крачки от него, заплел се в някакви клони. Посегна към него.

Пред ръката му избухнаха парченца лед, ужилиха лицето му. Изстрелът отекна не по-силно от прекършен клон. Явно Фелис използваше заглушител.

- Нито сантиметър повече! - извика Фелис Нилсон. Гласът ѝ долетя някъде отдясно.

Той извърна глава и я видя. Беше клекнала на петнайсетина метра от него и го държеше на прицел. От това разстояние не бе проблем да изпрати куршум в ухото му например.

Вместо това тя извърна леко цевта — явно не се канеше да го убие, а да го рани или осакати. Ледът отразяваше лунната светлина и придаваше на сцената необикновено рязък контраст.

- Кажи ми къде трябва да се срещнеш с Буколов — каза тя.

Вместо отговор Тъкър бавно вдигна едната си ръка от леда.

- Внимавай! - рязко каза тя. - Ще ти откъсна ръката! Няма да се поколебая нито за миг!

- Не се съмнявам — отвърна Тъкър и вдигна ръка, сякаш я молеше да прояви милост, но вместо това насочи показалеца си към нея.

- Какво...?

Тъкър завъртя длан и пръстите му посочиха леда.

- Сбогом, Фелис! - каза той през зъби, които тракаха от студ.

От гората, в гръб на русокосата наемничка, изскочи Каин.

Секунди преди това Тъкър бе забелязал предпазливите движения на овчарката. Всъщност не бе забелязал нещо повече от движение на сенки, отразени от лунната светлина, но не се бе усъмнил, че това е Каин. Партньорът му се подчини на простичкия сигнал, даден от Тъкър.

Атака!





Каин се оттласква и прескача дупката.

Уловил е миризмата на жената сред дърветата и е тръгнал по дирите ѝ, без да ги обърка с тези на зайците и елените. Миризмата ѝ обаче му е позната още от влака. Спомня си и омразата в гласа ѝ. Миг по-късно прозвучава приглушеният гърмеж на пушката и по-острите изстрели от пистолета.

Партньорът му е в опасност!

Но Каин не е забравил последната команда, която му е дал.

Бягай!

Затова продължава да се крие, но и да следва миризмата на барутен дим, мускусния аромат на топлата ѝ кожа. Спуска се към леда, който е сковал брега на реката.

Вижда партньора си прострян на леда някъде зад жената. Едва сдържа угриженото си скимтене.

А после забелязва, че партньорът му...

Вдига ръка.

Дава команда.

И Каин я изпълнява.

Жената се обръща, цялото ѝ същество излъчва страх. При завъртането ѝ цевта на пушката леко се накланя надолу.

Каин вижда това и скача високо във въздуха.





Тъкър наблюдаваше как Каин връхлита върху Фелис като защитник от отбор по американски футбол и забива зъби в ръката ѝ и как и двамата се стоварват върху леда. Фелис изпищя и се замята, но не пусна оръжието си.

„Снайперист до мозъка на костите - помисли си Тъкър. - Изгубиш ли оръжието си, губиш живота си“.

Надигна се, за да помогне на партньора си, но чу под краката си рязко изпращяване. Ледът поддаде и към Каин и Фелис се плъзна пукнатина, от която бликаше черна, леденостудена вода.

- Фелис, спри! — извика Тъкър. - Не мърдай!

Обзета от паника, глуха за предупреждението му, тя продължи да се бори. Лявата ѝ ръка стискаше здраво карабината.

Тъкър се надигна на колене, после успя да се изправи. Парчето лед под краката му помръдна и се наклони встрани. Тъкър скочи напред и успя да запази равновесие върху ледената покривка, която се пукаше под краката му. Заподскача към Каин и Фелис.

Пукнатините стигнаха и до тях, обхванаха ги като гигантска паяжина. Ледът се натроши и двамата потънаха.

Тъкър легна по корем и се плъзна с протегнати напред ръце. Видя първо бяла като платно длан, а миг по-късно главата на Каин се показа над водата - носът на овчарката бе вирнат високо.



Каин си пое дъх и се закашля.

Тъкър се плъзна успоредно на дупката, улови яката на елека му от кевлар и дръпна рязко, за да измъкне мокрото куче от реката.

С периферното си зрение забеляза карабината на Фелис да се показва от водата; дулото се завъртя към тях.

Фелис не се отказваше дори при тези обстоятелства!

Вкопчи се в леда с едната си ръка, от която течеше кръв, а с другата се опита да вдигне карабината.

Тъкър се извъртя, оттласна се с крак и набра скорост по леда. Изпъна другия си крак, изрита и я запрати надалече по леда.

Ръката на Фелис направи последно немощно усилие да се вкопчи в леда, след което изчезна под водата; течението повлече тялото ѝ и тя изчезна от поглед.

Каин и Тъкър се добраха до брега и загледаха черната вода. Бившият рейнджър очакваше Фелис да се появи отново, но след като изминаха две минути, каза:

- Мисля, че няма да се върне.

Въпреки това продължи да държи брега под око, докато междувременно опипваше раната на врата си. Тя се оказа тясна, но дълбока. Каин, който бе застанал до него, се изтръска от водата и обля Тъкър с леденостуден душ. Когато и последните капки отхвърчаха от козината ѝ, овчарката размаха опашка.

Тъкър провери партньора си за наранявания. Усилията му бяха възнаградени с топло близване по студеното лице, жест, който лесно можеше да бъде изтълкуван като: „Радвам се, че сме живи“.

- Аз също, приятелю, аз също - промълви Тъкър.

Свали раницата от гърба си, отвори страничния джоб и извади комплект за първа помощ. Не можеше да види раната, затова работеше опипом: изстиска от една тубичка щедра доза хирургическо лепило върху нея и притисна силно краищата. Парещата болка го накара да стисне зъби.

Когато приключи, потрепери целият. Задните крака на Каин също трепереха от студ.

- Да вървим — каза Тъкър.

Но преди това трябваше да свърши още нещо.

Слезе пак на леда и взе карабината на Фелис. Огледа я. Беше стандартната снайперска пушка, приета на въоръжение в шведската армия: PSG-90, усъвършенствана версия на британската РМ, предназначена за стрелба в арктически условия. Огледа я набързо за евентуални повреди, после я разглоби на четирите ѝ основни части, всяка от които не надвишаваше четирийсет и пет сантиметра на дължина.

- А сега да се стоплим.

Откриха няколко дървета, израснали почти едно до друго, и си направиха лагер между тях. Старо гнездо и няколко парчета брезова кора изиграха ролята на подпалки, в резултат на което след няколко минути се разгоря хубав огън.

Тъкър свали тактическия елек на Каин и го закачи на един клон до огъня, за да се изсуши.

Овчарката не се нуждаеше от покана, за да се излегне край огъня, да се протегне и да изръмжи доволно.

Тъкър също се настани край огъня и след като се постопли, извади сателитния си навигатор, за да определи местоположението им.

- Време е да открием в каква каша сме се забъркали.

Според картата се намираха съвсем близо до две селца - Боршчовка и Бянкино, до които без проблем можеха да стигнат пеша. И двата варианта изглеждаха доста примамливи, но Тъкър ги отхвърли. Фелис най-вероятно бе уведомила колегите си - а сигурно и шефа си, който и да бе той, — за развитието на ситуацията. Това означаваше, че първото място, което щяха да претърсят хората, тръгнали по дирите му, бяха именно тези две села.

Армията бе успяла да набие в главата му стотици аксиоми, една от които описваше идеално ситуацията, в която се намираше, и действията, които трябваше да предприеме: „Не отивай там, където врагът очаква да отидеш”.

Затова той продължи да проучва картата. На двайсетина километра северозападно от мястото, където се намираха, беше град Нерчинск. Тук може да си почине и да реши как да се добере до Перм и да открие свръзката си.

Погледна кучето, после вдигна глава и зарея поглед в звездите.

Лесно би могъл да се откаже от тази мисия.

Да, но в нея вече се бе проляла кръв.

Спомни си пепелявото лице на младия шафнер, спомни си усмивката му, радостта, с която бе погалил Каин. Този спомен, тази отговорност, му напомниха за друг принцип, втълпен в съзнанието на всеки рейнджър: „Поеми инициативата, изпълни мисията“.

Тъкър Уейн възнамеряваше да направи тъкмо това.





9 март

17:44

Нерчинск, Сибир





9.





Преходът до Нерчинск се оказа по-труден от очакваното и бързо се превърна в истинско мъчение.

Заобикалящият ги пейзаж бързо се променяше и покритата с гори планина отстъпи място на поредица снежни хълмове, наредени един зад друг, а накрая преля в долина, която се спускаше източно от град Нерчинск.

Първите седем-осем километра трябваше да си проправят път през висок почти до кръста му сняг, над който се издигаха навявания, два пъти по-високи от Тъкър. Рано следобед ги забрули силен вятър, който използваше всяка пролука в якето на Тъкър, за да прониже със сибирски студ цялото му тяло чак до мозъка на костите. Каин обаче сякаш бе попаднал в рая - скачаше из пухкавия сняг, а когато вдигнеше глава над някоя пряспа, Тъкър виждаше изплезения му език и радостните искрици в погледа му.

Само два пъти по време на целия преход видяха признаци на живот. Първия път зърнаха в далечината ловец, който вървеше покрай гората. Втория път беше стар бронетранспортьор - може би от петдесетте години на миналия век, - натоварил десетина хлапета, които се смееха радостно. Боботенето на дизеловия двигател долетя откъм тесния път, който водеше към Нерчинск.

Най-накрая, цели осем часа след като бяха тръгнали, изкачиха последния хълм и пред погледите им се появиха първите признаци за присъствието на някаква цивилизация: руска православна черква с белосани стени и позлатени куполи, заобиколена от дъсчена ограда, зад която се простираше градското гробище. Част от прозорците на храма бяха заковани с дъски, а стрехите бяха увиснали на няколко места.

Тъкър намери безопасно местенце зад една канара и извади бинокъла си. На двеста-триста метра източно от черквата се издигаха къщи с формата на солнички, боядисани в пастелни нюанси на синьото, жълтото, червеното... Нерчинск изглеждаше тихо и спокойно градче: забеляза много малко минувачи и само два евтини автомобила с грубовати форми, които се движеха по заледените улици, бълвайки облаци дим.

Насочи бинокъла към покрайнините на градчето и огледа околностите му. На североизток забеляза нещо, което му заприлича на изоставено летище.

Огледа го по-внимателно и разбра, че е сгрешил.

Не беше летище, а военновъздушна база.

Върху част от сградите и хангарите личеше голямата червена звезда на руските военновъздушни сили. Дали базата не бе изоставена? Насочи вниманието си към хангарите и със задоволство установи, че снегът пред вратите им е разчистен. Някой се грижеше за това място, което на свой ред даде крила на надеждата му да открие там самолет, който да го отведе някъде.

Завъртя отново бинокъла към градчето и потърси мотел или универсален магазин. Забеляза войник с масленозелен шинел да стои до ъгъла на една сграда и да пуши. Не бе някой стар ветеран, а човек на активна военна служба. Униформата му бе чиста и спретната, шапката му не бе килната, а стоеше на главата му точно както трябва. Мъжът допуши цигарата, хвърли фаса, после се обърна и тръгна по една странична улица.

- Откъде се появи пък ти? - промърмори Тъкър.

Продължи да оглежда градчето и реши, че е открил откъде е дошъл войникът. После забеляза втора аномалия. Над една постройка в покрайнините стърчеше ротор на хеликоптер. Машината бе толкова голяма, че в сравнение с нея сградата приличаше на детска играчка. По сивите камуфлажни шарки на корпуса Тъкър заключи, че хеликоптерът е военен.

Нямаше представа какво означава присъствието му тук, но при всички случаи с Каин трябваше да намерят подслон. Бяха уморени и измръзнали, скоро щеше да се стъмни и температурите да паднат много под нулата.

Насочи вниманието си към занемарената черква. През следващите трийсетина минути, докато нощта бавно поглъщаше градчето, не откъсна поглед от нея в търсене на някакви признаци на живот.

Нищо.

Въпреки това прояви предпазливост и използва прикритието на снежните преспи и дърветата, за да се добере до черковния двор. С Каин пропълзяха под оградата и заобиколиха откъм входа на черквата. Тъкър почука, но се оказа, че вратата е отворена. Влязоха и се озоваха в сумрачния храм. Лъхна ги вълна топъл въздух, носещ със себе си мирис на дим и тор. В дъното гореше печка на дърва, която озаряваше помещението с танцуващи оранжеви отблясъци. Над печката се издигаше тенекиен комин, който водеше към нещо като втори етаж.

Тъкър остана близо до прага, за да изчака очите му да се приспособят към тъмнината, после извика:

- Добрый вечер?

Никакъв отговор.

Опита отново, този път малко по-високо, но отново не получи отговор.

Въздъхна и тръгна по протритата червена пътека, постлана в центъра на нефа. Зад малкия олтар се издигаше иконостасът, дървена стена с множество икони, чиято позлата се лющеше на едри люспи. Там откри врата, за която предположи, че води към административната част на черквата.

Отвори я въпреки недоволното скърцане на старите панти и видя вита стълба. Качи се по нея, следван от Каин, и се озова в малка стая. В нея имаше грубо сковано легло, гардероб и кухненски бокс с размерите на килер, което наведе Тъкър на мисълта, че помещението се използва и като жилище.

Ако се съдеше по паяжините обаче, тук от месеци не бе влизал никой. Над главата му минаваха кюнците на печката и затопляха стаичката.

Щеше да им свърши работа.

Тъкър свали раницата, съблече дебелото си яке и ги захвърли на леглото, където вече се бе настанил Каин. Претърсването на кухненския бокс му отне няколко минути, но в него не откри нищо освен няколко нащърбени чинии, ръждясала кутия с инструменти под мивката и потъмняла сребърна вилица. В гардероба откри стар шинел, целия в кръпки, насъбрал доста прах по раменете.

- Като че ли това ще бъде нашият дом. Какво ще кажеш, Каин?

Овчарката махна уморено с опашка.

Тъкър умираше от глад, затова се зае с приготвянето на вечеря от кафе и пакети дехидратирана походна храна в количество, достатъчно и за двамата. Прозорецът на горния етаж, покрит целият с мръсотия, му позволи да огледа градчето, докато се храни. Тук всеки непознат би се откроил незабавно и би предизвикал подозрение, особено ако не говори руски като майчин език.

Тъкър имаше спешна нужда от прикритие, от приемливо обяснение.

Замисли се малко, след което започна да рови в раницата си и измъкна парче тел. Отряза от него четири къси парчета и с помощта на изолирбанд, който също извади от раницата, оформи парчетата в грубо подобие на ортодонтски шини. Намести импровизираната конструкция между долната си устна и венеца и я притисна здраво. Погледна се в напуканото огледало и опипа лицето си с пръсти.

Всеки неспециалист щеше да реши, че най-новият посетител на град Нерчинск неотдавна е счупил долната си челюст. Това щеше да му осигури извинение и да му позволи да не говори.

- Време е да потърсим самолет и пилот - каза Тъкър, за да провери как звучи гласът му. Изречените думи бяха почти неразбираеми.

Идеално!

Той извади стария шинел от гардероба и нахлупи ушанката над очите си.

- Ти стой тук - нареди на Каин. - Не се показвай навън.

Овчарката не възрази. Не беше гладна, а и тук бе топло - защо ѝ бе да излиза навън?

Тъкър слезе по стълбите и излезе от черквата. Присви рамене и се затътри към центъра на Нерчинск по покрития с кал и киша път. Надяваше се да е заприличал поне малко на човек, който е прекарал целия си живот в сивата ледена пустош на Сибир. Атмосферните условия улесняваха изпълнението на задачата му. Температурата бе паднала доста под нулата. Топлият му дъх излизаше на облачета пара, а под ботушите му проскърцваше кал, покрита с ледена коричка.

Улиците изглеждаха пусти. Зад прозорците на някои къщи мъждукаше светлина, тук-там блещукаха неонови надписи, но други признаци на живот не се забелязваха. Отправи се към ъгъла, където бе видял войника да пуши. Опита се да проследи стъпките му и се озова на една пряка от хеликоптера.

Огледа крадешком корпуса му.

Машината определено бе военна: щурмови вертолет Ми-28, който на Запад наричаха Havoc, или „Опустошение". Тъкър знаеше спецификациите му наизуст. Под крилата си можеше да носи петдесет ракети, освен това разполагаше и с трийсетмилиметрова картечница.

На фюзелажа на вертолета обаче отсъстваха знаците на руските военновъздушни сили. Вместо това корпусът му бе покрит със сиво-черни камуфлажни петна. Тъкър нямаше представа на кого принадлежи подобна маскировка. Възможно бе машината да е на ФСС, Федералната служба за сигурност, наследника на КГБ. В такъв случай обаче какво правеше такъв хеликоптер на място като Нерчинск?

Тъкър знаеше кой е най-логичният отговор.

„Търси мен“.

Откъм опашката на вертолета се появиха двама души. Единият бе с униформа, другият беше цивилен.

Тъкър се скри, за да не го забележат, но преди това успя да зърне знака на петлиците на униформения. Стилизирани червени карамфили на черен фон, кръстосани меч и боздуган, а между тях старинни гранати, използвани някога от руските гренадири.

Беше сгрешил.

Тези мъже не бяха служители на ФСС, а на ГРУ, Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на руската армия. С други думи, на военното разузнаване. За провеждане на специалните си операции ГРУ разчиташе почти изцяло на войниците от своя Спецназ, най-добрите сред и бездруго добрите руски специални части.

„Ако са тръгнали цо петите ми...“

Забърза по улицата, осъзнал, че трябва колкото се може по-скоро да напусне не само Нерчинск, но и областта. Както и че трябва час по-скоро да се свърже с Рут Харпър.





19:55





Продължи да обикаля улиците, докато не откри оживена кръчма. Неоновата табела над вратата бе изписана на кирилица, но бурният смях и миризмата на бира служеха като добра реклама на заведението.

Мястото бе добро като за начало.

Спря за миг, за да се увери, че импровизираната му шина е на мястото си, после пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Гъста вълна от горещина, цигарен дим и мирис на застояло се стовари в лицето му като юмрук. Посрещна го какофония от руски гласове, чиято провинциална реч бе изпъстрена от силен кикот и гръмки ругатни. Никой не обърна внимание на появата му.

Тъкър присви рамене и си проправи път сред тълпата към онова, което предположи, че служи като бар. Наложи се да разбута този-онзи и да измърмори нещо неразбираемо под нос, докато се добере до продълговатия барплот, скован от борови дъски, осеяни с безброй чворове.

Като по чудо кръчмарят се отзова мигом на новия си клиент, кимна му, застана пред него и каза нещо, което Тъкър взе за въпрос какво ще си поръча.

Вместо отговор Тъкър изръмжа нечленоразделно.

- Е?

Той се покашля и отново издаде някакъв неразбираем звук.

Кръчмарят се приведе напред и нададе ухо.

Тъкър отвори широко уста и показа шината си, после изигра пантомима, завършваща с удар в челюстта, и вдигна уморено рамене.

Кръчмарят кимна в знак на разбиране.

Тъкър посочи с пръст халбата бира на мъжа до себе си. Миг по-късно пред него се материализира халба, от която се стичаше пяна. Той подаде на кръчмаря няколко банкноти и прибра рестото.

Изпита облекчение. Всичко щеше да се нареди добре, стига някой да не проявеше любопитство и да не се опиташе да го заговори.

Пиенето на бира с шината му причиняваше известно неудобство, но Тъкър използва времето, за да огледа заведението за войници. Видя поне десетина души с военни униформи, но ако съдеше по състоянието на дрехите им, никой от тях не бе на действителна военна служба. Мнозина руски ветерани запазваха и продължаваха да носят униформите си след като напуснеха армията, както по необходимост, така и от чисто икономически съображения. Обичайна практика сред обикновените руснаци бе да почерпят с нещо за пиене или за ядене някой бивш войник или да пъхнат в ръката му монета или банкнота. Вероятно го правеха не само от състрадание, но и от съображения за сигурност. Никой не искаше по улиците да се появят обеднели или озверели от глад бивши войници.

Доволен, че в кръчмата не се виждат служители на ГРУ, Тъкър насочи вниманието си към основната си задача: как да се измъкне от този град и да стигне до Перм. Огледа се за някой, който би могъл да е свързан с близката военновъздушна база, но не откри такъв човек. Вероятно щеше да се наложи да го направи по най-трудния начин и да...

- Имате много хубаво куче! — каза нечий прегракнал глас в ухото му. Мъжът говореше на приличен английски, но със силен руски акцент. - Немска овчарка ли е?

Тъкър се обърна и видя нисък мъж, превалил шейсетте, с дълга бяла коса и рошава брада. Сините му очи издаваха интелект.

- Ъ? — изсумтя Тъкър.

- О, разбирам - каза непознатият. - Вие сте пътуващ боксьор или борец.

Сърцето на Тъкър учести ритъм.Той се огледа. Като че ли никой от присъстващите не им обръщаше внимание.

Мъжът го посочи с пръст и се приведе напред.

- Зная, че не си руснак, приятелю! Чух те да разговаряш с кучето си в черквата. Най-добре ела с мен.

Обърна се и започна да си проправя път сред тълпата, която като че ли се отдръпваше пред него и хората му кимаха почтително.

Тъкър бе притеснен, но нямаше избор, затова го последва и се озова пред една маса в дъното на заведението, близо до иззиданата от камъни камина.

След като се настаниха на масата, на която нямаше други клиенти, мъжът се взря в Тъкър с присвити очи.

- Добре си се дегизирал, между другото. Усвоил си походката на сибиряците... нали разбираш, присвити рамене, наведена глава. Студеният вятър по тези места те кара да се присвиеш, буквално те превива на две. А когато останеш по-дълго тук, това се превръща в обичайната ти стойка.

Тъкър не отвърна нищо.

- Предпазлив си. Това е добре, много добре. Предполагам, че си видял войниците? Имам предвид онези от Москва - командосите с онзи хеликоптер. За първи път от години виждам хора като тях в нашето градче. Появата им съвпада с пристигането на американец с куче, настанил се в моя дом. Предполагам, че едва ли е съвпадение.

Тъкър не отвърна нищо.

- Виж какво, ако исках да те предам, досега можех да го направя.

Тъкър се замисли върху думите му, съгласи се с логиката му и реши, че е дошло време да рискува. Свали шината си, отпи глътка бира и каза:

- Белгийска малиноа.

- Моля?

- Не е немска овчарка, а белгийска малиноа. Надявам се за ваше добро да я намеря в отлично състояние там, където я оставих.

- Всичко е наред - усмихна се мъжът и протегна ръка. - Аз съм Димитрий.

- Аз съм...

- Не ми казвайте името си. Колкото по-малко зная, толкова по-добре. Аз съм епископът на Нерчинск. Отговарям за града и за още няколко села наоколо. Паството ми не е голямо, но си го обичам.

Възрастният мъж огледа с любов препълненото заведение.

Тъкър си спомни как останалите клиенти бяха отстъпвали, за да му направят път.

- Английският ви е много добър.

- Благодарение на сателитната чиния. Гледам доста американска телевизия. И на интернет, разбира се. Що се отнася до руския ви, той...

- За нищо не става — довърши Тъкър с усмивка. — А как разбрахте за мен и за кучето ми?

- Бях излязъл на лов и открих следите ви край града. Проследих ги до моята черква.

- Съжалявам, че нахълтахме така.

- Няма нищо. Православните черкви са не само храмове, но и убежища. Човек винаги има от какво да бяга. А като стана въпрос за бягство... - свещеникът кимна към вратата на кръчмата, - струва ми се, че сте привлекли нечие внимание.

Тъкър сви рамене.

- Нямам представа дали войниците са пристигнали в града заради мен, но не съм голям почитател на случайните съвпадения.

- Последния път, когато видях подобна група в областта, бе малко преди падането на Берлинската стена. Издирваха някакъв чужденец... англичанин.

- Какво стана с него?

- Откриха го на три километра от града. Застреляха го и го заровиха на място. Не знам подробности, но и той бягаше от нещо, досущ като вас и вашето куче.

Тъкър явно бе пребледнял, защото свещеникът го потупа по ръката.

- Да, но англичанинът не разполагаше с вашето предимство.

- И какво е то?

- Имате приятел в града.

Тъкър се почувства неловко.

- Знаете ли израза: ела зло, че без тебе по-зло?

- Искате да кажете, че подобен късмет ви се струва подозрителен?

- Нещо подобно.

- Разбирам опасенията ви. В такъв случай да прескочим формалностите и да се захванем със същината на въпроса. Навредили ли сте и възнамерявате ли да навредите по някакъв начин на Майка Русия?

- Не.

- Ще навредите ли на паството ми?

- Не, освен ако някой не се опита да навреди на мен.

- Нет, разбира се, че няма. - Димитрий махна пренебрежително с ръка. - След като изяснихме този въпрос, ще предположа, че вие сте най-обикновен турист, който се е изгубил в Сибир, а онези главорези ви преследват по обвинение, че сте откраднали сапунчето от хотелската стая.

- Всъщност си е почти точно така.

- Знаете ли, изплатих дълга си към родината още през осемдесетте, когато служих като десантчик в Афганистан. Избих доста джихадисти, а армията ми се отплати с цял куп лъскави медали. Сега обаче съм напълно забравен, както това се случи с повечето ветерани от тази война... особено с онези, които воюваха честно. Обичам страната си, но не обичам чак толкова правителството си. Изглежда ли ви логично?

- И още как.

- Добре. Ето защо, мой заблудени приятелю, нямам нищо против да ви помогна. Предполагам, че двамата с рунтавия ви партньор сте забелязали военновъздушната база.

- Така е.

- Можете ли да управлявате самолет?

- Не.

- Аз също. Но имам приятел, който може. Всъщност... - Свещеникът се надигна, за да огледа помещението, и откри онова, което търсеше. - А, ето го и него!

И посочи към чамовата маса до прозореца, на която седяха двама мъже.

- Кой от тях е?

- Не, не, не е на масата... Под нея е.

Тъкър погледна към пода и видя там пиян мъж. Краката му бяха свити към корема, а под главата си бе пъхнал смачкана покривка. От ъгълчето на устата му се точеше лига и чезнеше в ръкава на палтото му.

- Това е Фьодор — каза Димитрий. — Нашият пощальон. Той кара пощата със самолет.

- Но той е пиян!

- Като кирка! - съгласи се свещеникът. - В края на краищата сега е вечер. На сутринта обаче ще е напълно трезв. Разбира се, това не решава изцяло вашия проблем. През деня московските главорези ще патрулират в небето. Това означава, че трябва да отложим заминаването ви до утре вечер, което на свой ред изисква да опазим Фьодор трезв за по-дълго, отколкото е свикнал. - Димитрий се намръщи. - Да, сега виждам, че планът ми не е безупречен. Няма значение. Ще решим и този въпрос, но по-късно.

- Да го решим още сега - отвърна Тъкър. - Фьодор не може да е единственият пилот в града.

- Не е. Но пък е най-опитният. Освен това е ненадминат контрабандист. Разбирате ли, тук в Нерчинск човек не може да живее с единия хляб. Налага се да свършиш едно-друго под носа на властите, ако искаш да изкараш някоя рубла. И то без никой да разбере. Освен това Фьодор много обича кучета.

Тъкър продължаваше да изпитва съмнения.

Димитрий допи бирата си и се изправи.

- Хайде, време е да го приберем!





10 март

06:45

Нерчинск, Сибир





10.





Тъкър се събуди малко преди изгрев-слънце, навик, останал му от военната служба. Гърбът го болеше, ожуленият от куршума на Фелис врат пареше, но това не му попречи да се надигне от дъсченото легло и да стъпи бос на пода.

Предната вечер с Димитрий бяха домъкнали пияния пощальон от другия край на града до черквата. По пътя си се бяха натъкнали на трима войници от Спецназ, но те не им обърнаха никакво внимание, ако не се брояха шегите по повод безпомощното състояние на техния „приятел“. Когато се добраха до черквата, Димитрий предложи на Тъкър и Каин леглото си, след което разстла два сламеника.за себе си и Фьодор.

Тъкър огледа тясната стаичка под тавана на черквата и осъзна, че е сам.

Фьодор и Димитрий бяха отишли някъде. Каин също липсваше.

Потисна надигащата се паника, слезе по стълбите и завари голия Фьодор, настанил се пред пламтящата печка, да седи в локвичка от собствената си пот. Отстрани бе оставена пластмасова кофа, пълна до половината с прозрачна течност. Изтрезнелият пощальон изглеждаше по-млад, отколкото му се бе сторил вчера, вероятно бе някъде между трийсет и пет и четирийсет. Имаше тъмна права коса, а широките му като на кечист плещи бяха покрити с гъсти косъмчета. Приличаше на руска мечка.

Каин се бе настанил на няколко крачки от него - клечеше на задните си лапи и го наблюдаваше с любопитство. Отбеляза появата на Тъкър с еднократно помахване с опашка.

Фьодор вдигна кофата и отпи голяма глътка.

Обърна се със замъглен поглед към Тъкър, разлюля кофата и каза с дрезгав глас:

- Вода. Натуральная вода.

Тъкър успя да си преведе думите му.

Чиста вода.

Това сигурно бе част от ритуала за изтрезняване на Фьодор: силна горещина и много вода.

- Поп казва летим — добави Фьодор на развален английски. - Летим с теб вечер.

Тъкър кимна.

- Спасибо!

- Да. Твой руски лош - каза Фьодор и стисна главата си с ръце. - Глава боли от твой руски.

„Не мисля, че причината е в лошия ми акцент“, каза си Тъкър.

- Твое куче хубаво. Харесвам твое куче. Може купи? Да, моля?

- Не, моля.

Фьодор сви рамене и пак отпи от кофата.

- Сменя полет за куче, да?

- Нет. Пари.

В този момент се появи Димитрий - носеше наръч дърва.

- Виждате ли, вече е доста по-добре. Трябва да обсъдим нещата. Аз ще превеждам. Така ще стане доста по-бързо. - Поговори с Фьодор, след което се обърна към Тъкър. - Ще летите тази вечер, но ще има допълнителни разходи.

- В смисъл?

- Трудно ми е да го преведа или обясня, но ще трябва да му платите бонус, понеже пропуска вечерта си за пиене. Освен това трябва да му платите бонус, защото сте чужденец. И накрая, още един бонус, защото онези типове от Москва ви издирват.

- Вие ли му казахте, че ме търсят?

- Разбира се, че не. Фьодор може да е алкохолик, но не е глупак.

- Има ли друго?

- Много харесва кучето ви и...

- Да забрави за това. Друго.

Димитрий попита Фьодор, изслуша отговора му и се обърна към Тъкър:

- Кога искате да тръгнете?

Тъкър вече бе обмислил отговора на този въпрос. Вероятно нямаше да успее да стигне до Перм със самолета на Фьодор. Разстоянието бе прекалено голямо. Освен това не искаше да издава крайната си дестинация. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе Фьодор да го остави на летището в някой по-голям град, където да разполага с голям избор от възможности да отпътува за Перм.

- Трябва да стигна до Новосибирск - каза той.

- Много е далече - преведе му Димитрий. — Ще трябва много гориво.

Тъкър изчака с отговора си, тъй като Фьодор продължи да ломоти нещо, да брои театрално на пръсти и да криви лицето си в гримаси. Накрая заяви на английски:

- Девет хиляди рубла.

Тъкър пресметна наум - макар и приблизително - сумата. Получаваше се нещо от порядъка на двеста седемдесет и пет долара. Евтиния. Едва се сдържа да не се усмихне, помълча малко и вдигна рамене.

- Става.

Фьодор се изплю в дланта си и му подаде ръка.

Колкото и да не му се искаше на Тъкър, трябваше да я стисне.





13:15





След като пазарлъкът приключи, Тъкър и Каин прекараха останалата част от сутринта в черквата, докато Димитрий и Фьодор тичаха насам-натам, купуваха разни неща, подготвяха самолета...

Рано следобед Димитрий се върна с провизии и новини.

- Чух, че в района има още два екипа на ГРУ.

Тъкър, който седеше до печката, се изправи.

- Какво? Къде?

- Разположени са на запад оттук, близо до Чита. Но досущ като колегите си при нас не влагат особено старание, само пушат и киснат във фоайетата на хотелите.

Чита?

Това бе следващата по-значима спирка в маршрута на Транссибирския експрес. Какво означаваше това обаче? Тъкър обмисли различни варианти и стигна до единствено възможното заключение. Обстоятелството, че екипите за издирване не се бяха задействали на пълни обороти, означаваше само едно - Фелис не бе успяла да предупреди шефовете си, че Тъкър е скочил от влака. Вероятно се бе надявала уменията ѝ на снайперист да поправят допуснатата грешка преди работодателите ѝ да научат истината.

Това бе добре... поне за момента.

Щом влакът стигнеше Чита обаче и преследвачите му откриеха, че не е в него, щеше да започне активно широкомащабно издирване, в което щеше да се включи и екипът, изпратен в Нерчинск.

Тъкър извади разписанието на влака и си погледна часовника. Експресът щеше да спре на гарата в Чита след три часа, което правеше... приблизително четири часа преди залез-слънце. Това означаваше, че двамата с Фьодор не могат да чакат да се мръкне, за да излетят.

- Трябва да излетим по-рано - заяви той на Димитрий. - Ако можем, разбира се.

- Не е възможно, приятелю. Има някаква повреда в резервоара. Фьодор работи по него в момента.

- Колко време ще му отнеме?

- Нямам представа, но ще разбера.

Когато Димитрий излезе, Каин дойде при Тъкър, клекна и се облегна на крака му. Явно бе усетил, че партньорът му е напрегнат.

Тъкър погали Каин по врата, за да го успокои.

- Изпадали сме и в по-тежки ситуации.

„Не много по-тежки, но все пак по-тежки“.

Включи хронометъра на часовника си в режим на обратно броене.

Оставаха му три часа, докато преследвачите открият, че не пътува с Транссибирския експрес. Нерчинск щеше да се изпълни с войници от Спецназ, пристигнали със задачата да го издирят.

14:36





След час Димитрий влетя през вратата на черквата. Паниката, изписана на лицето му, накара Тъкър и Каин да скочат.

- Идват! - извика свещеникът и бързо затвори вратата. - Спецназовците!

Тъкър си погледна часовника. Беше прекалено рано. Влакът още не бе стигнал до Чита.

- Успокойте се. Обяснете ми какво става.

Димитрий отиде до него.

- Войниците патрулират из целия град. Не бързат, но един от тях идва насам.

Какво означаваше тази внезапна промяна? Ако екипът на ГРУ беше задействан, спецназовците щяха да започнат да отварят врати и да извеждат жителите на Нерчинск навън, за да претърсят къщите им. Най-вероятно местният им командир се опитваше да прогони скуката.

„Отегчените войници са неефективни войници“, напомни си Тъкър.

Това обаче нямаше никакво значение. Както бе заявил Димитрий, един от тях се бе запътил към черквата.

Тъкър събра багажа си и облече тактическия елек на Каин.

- Насам - подкани го свещеникът.

Поведе го към една ниша в храма и клекна пред застлана с покривка маса. Отмести я встрани, вдигна килима под нея, извади ловджийския си нож и вдигна част от дъските. Отдолу имаше цял тунел.

- Какво е това?

- Казаци, фашисти, Наполеон... кой знае? Изкопан е много преди да дойда тук. Влизайте вътре!

- Скачай, Каин - изкомандва Тъкър.

Овчарката скочи в дупката без никакво колебание, после тръгна наляво.

Тъкър я последва и видя, че тунелът е висок едва метър.

Димитрий се надвеси над отвора.

- Вървете през тунела. Излиза на двеста метра северно оттук. Тръгнете на изток покрай военновъздушната база и ме чакайте там. Има един участък, където оградата е порутена. Там ще намерите една барака. Лесно ще я откриете.

После затвори капака и малкото светлина, която се процеждаше през дъските, изчезна, тъй като свещеникът върна килима и масата по местата им.

До Тъкър достигна приглушено тропане по вратата на черквата.

Дъсченият под изскрибуца под стъпките на Димитрий, после се чу високият глас на свещеника:

- Добрый день!

Отвърна му приглушен глас, но Тъкър нямаше никакво намерение да остане, за да слуша разговора.

Наведе се и тръгна след Каин. След десетина крачки реши, че вече е безопасно да извади малък светодиоден фенер и да освети тунела.

Голите кални стени бяха прорязани от корени; таванът бе покрит с дъски, някои отдавна изгнили, други съвсем нови. Очевидно някой се грижеше за тунела.

Продължиха напред. Тунелът не създаваше никакви проблеми на Каин, който подтичваше отпред, за да разузнава обстановката. Тъкър обаче бе принуден да върви приведен и скоро бедрата му пламнаха от пареща болка. След десетина минути тунелът завърши с къса стълба, оплетена в корените на дърветата.

На няколко сантиметра над главата му имаше капак. Тъкър изви глава, опря ухо до дъските и се вслуша. Не чу нищо. Слезе при Каин и си погледна часовника.

Влакът щеше да пристигне в Чита след по-малко от час.

Дотогава Тъкър трябваше да е излетял.

Припомни си картата на района. Ако Димитрий не грешеше, отворът над главите им трябваше да ги отведе до горичката зад черквата. Разстоянието оттам до военновъздушната база бе около километър и половина - два, които трябваше да измине през рехави горички и открити поляни. В друг сезон това не би представлявало никакъв проблем, но сега означаваше, че ще трябва да се справи както с дълбоките снежни преспи, така и с хайката, организирана от патрулиращите войници.

Обикновено не бе песимист, но в случая нямаше как да пренебрегне логичистичните проблеми, пред които бе изправен.

„Няма начин да успеем“.





10 март

14:48

Нерчинск, Русия





11.





Тъкър клекна до Каин и внимателно затвори капака. Тунелът излизаше под един голям бор. Тъкър покри дъските със сняг, за да замаскира отвора. Остана доволен от работата си, наведе се, за да мине под натежалите клони, и излезе на открито.

Каин го последва, като мимоходом се отърси от падналия върху козината му сняг.

- Готов ли си за малка разходка? - попита го Тъкър, който добре съзнаваше с колко малко време разполагат. Посочи на изток през рехавата горичка. - Върви!

Каин тръгна натам — подскачаше в снега, за да проправи пъртина.

Тъкър тръгна след него.

Напредваха относително бързо и за час успяха да изминат повече от километър. Можеше да се справят и по-добре, но Тъкър избираше маршрута така, че да останат скрити зад снежните преспи, за да не ги видят откъм града. Това беше най-неподходящият момент да бъдат забелязани от някой войник.

Когато стигнаха до няколко брезички, скупчени една до друга на двеста метра от военновъздушната база, часовникът на Тъкър завибрира на китката му.

Той го погледна и видя, че броячът на хронометъра е стигнал до нула.

Намръщи се, тъй като си представи как в този момент Транссибирският експрес спира на гарата в Чита.

„Колко време ще мине преди да се усетят, че не съм във влака?”

И тъй като нямаше друг избор, подкани Каин да побърза и тръгна след него със сетни сили. Насочваше цялото си внимание към следващата си стъпка в дълбоката пряспа.

След десетина минути стигнаха до самата военновъздушна база. На петдесет метра от тях се издигаше ограда, увенчана с бодлива тел.

Изведнъж Каин замръзна и наклони глава.

Миг по-късно и Тъкър чу странния шум.

Монотонно ритмично потракване.

Заслуша се и го разпозна.

Чук, удрящ стомана.

Звукът идваше някъде отпред и отляво, източникът му не бе далеч.

Отвъд оградата се простираше една-единствена писта, от двете страни на която се издигаха шест самолетни хангара и два пъти повече обслужващи и административни сгради, повечето укрепени с разноцветни парчета ламарина. Източният периметър на базата се намираше вдясно от тях и не се виждаше от мястото, където бяха застанали. Там някъде се намираше бараката, където трябваше да се срещнат със свещеника.

Силното тракане обаче продължи - дори се усилваше.

Заинтригуван, Тъкър извади бинокъла, огледа сградите и започна да се взира във всяка поотделно. Търсеше източника на тракането и го откри пред плъзгащата се врата на един покрит с ръжда хангар.

- Това не може да е истина! - промълви той.

На вратата на хангара стоеше Фьодор. С лявата си ръка държеше единия край на самолетно витло, а другия бе затиснал под мишница. С дясната стискаше петкилограмов чук и го стоварваше ритмично върху ръба на витлото.

Бам!

Звукът отекна над цялата база и, разбира се, долетя до мястото, където бе залегнал Тъкър.

Бам! Бам! Бам!

Тъкър свали бинокъла и притисна с два пръста челото си точно между веждите. Беше прекалено късно да се откаже. За добро или не, бе заложил всичко на тази руска мечка.

Запълзя отново, като се насочи надясно и започна да се оглежда за липсващата част от оградата, която маркираше местоположението на бараката. За щастие теренът от тази страна на базата му осигуряваше добро прикритие. Самата база изглеждаше изоставена от дълго време - в периметъра, изсечен около нея от съображения за сигурност, бяха порасли дървета. Тъкър се криеше зад стволовете им, за да заобиколи базата. Напредваше бавно и уверено.

Спря да си поеме дъх и чу ритмичния шум на вертолет. Изруга, скри се под гъстите клони на един кедър и подсвирна на Каин да се присъедини към него.

Щом овчарката изпълни командата, Тъкър вдигна глава и огледа небето. Шумът ставаше все по-силен, което правеше невъзможно определянето на посоката, от която идва. Изведнъж над върховете на дърветата прелетя тъмният силует на Ми-28.

Роторите му вдигнаха същинска вихрушка, която запрати хиляди снежни иглички в лицето на Тъкър и разлюля клоните на дърветата.

Бяха ли ги забелязали?

Дали бяха открили следите им в снега?

В следенето от въздуха имаше нещо много неприятно. Всеки първичен инстинкт изискваше от Тъкър да хукне да бяга, макар той добре да знаеше, че това е най-лесният начин да бъде прерязан на две от картечницата на вертолета.

Затова остана скрит под дървото.

Хеликоптерът отмина и бавно направи кръг над базата, сякаш оглеждаше периметъра около нея. Тъкър го изчака да отмине и не се показа от скривалището си, докато шумът на роторите не заглъхна.

Изчака още десетина минути, за да е напълно сигурен. Използва това време, за да сглоби снайперската пушка на Фелис. Когато приключи, направи последна проверка на оръжието. Едва тогава тръгна отново. Тежестта на пушката в ръцете му му действаше успокояващо.

След по-малко от сто метра стигна до ъгъла на военновъздушната база. Спря, вдигна бинокъла и огледа източния ѝ периметър.

Както му бе казал Димитрий, част от оградата - намираше се на около триста метра — бе рухнала под тежестта на паднало дърво. Там се издигаше и барака.

Прииска му се да хукне право към относителната сигурност, която му предлагаше бараката, но овладя това си желание. Вместо да се насочи към нея, Тъкър предпочете да се върне в горичката, да направи широк кръг и да се озове точно срещу бараката. Крачеше, без да бърза, като използваше сенките на дърветата и снежните преспи за прикритие.

Бараката най-сетне се появи отново пред погледа му. Беше малка, четири на четири, покривът ѝ бе покрит с мъх, а стените ѝ бяха сковани от дъски. Тъкър не видя светлина, не долови и дим от горящи дърва.

Останал доволен от видяното, той се наведе и нагласи видеокамерата на Каин. Провери и дали радиоприемникът на овчарката не се е измъкнал от лявото ѝ ухо. Когато приключи с това, провери с помощта на телефона си дали приема добре видео- и аудиосигналите, предавани от кучето.

Не искаше да поема никакви рискове, при положение че по петите му бяха екипи на ГРУ.

И определено нямаше да влезе в бараката, без да я провери.

Посочи дъсчената постройка, направи кръгово движение с ръка и прошепна:

- Тихо! Провери!





Каин стои до партньора си, но когато чува командата, започва да се прокрадва напред. Не се насочва директно към бараката, а към дърветата, за да я заобиколи. Лапите му откриват мек пухкав сняг и това му позволява да се движи безшумно. Придържа се към сенките на дърветата, привел се е ниско, движи се под прикритието на кедровите клони, от които се носи остра миризма на смола. Въпреки това различава мириса и на птичи курешки. Долавя и примамливата миризма на мъртва мишка, която гние някъде под снега.

Ушите му са щръкнали, опитват се да доловят и най-тихия шум.

Снегът се свлича от превитите под тежестта му клони и пада на земята...

При всеки порив на вятъра игличките започват да тракат една в друга като сухи кости...

В снега се прокрадват разни дребни животинки, над главата му се разнася плясък на криле...

Каин напредва, без да изпуска бараката от поглед, от време на време извръща поглед към своя партньор. Заобикаля постройката от далечната ѝ страна, където сенките са най-плътни: знае, че това е най-подходящото място да се доближи до нея, тъй като там е най-незабележим.

В лявото му ухо прозвучава команда, произнесена с рязък, но приятен тон.

Стой!

Каин пристъпва към най-близкия ъгъл. Открива паднал дънер, който гние и изпуска силна миризма. Снишава се, присвива крака под тялото си и запълзява по корем, мускулите му се напрягат, готови да реагират мигновено в случай на необходимост. Навежда брадичката си толкова ниско, че тя опира в снега.

Не откъсва поглед от бараката. Диша дълбоко, долавя всяка миризма и я анализира за опасност: стар дим, урина от човек и някакво животно, смола от насечени дърва, тънки дъски, покрити с дебел мъх...

Изчаква следващата команда, тъй като знае, че партньорът му наблюдава мястото също така внимателно. Тя не закъснява.

Напред! Провери отблизо!

Каин се изправя и приближава бараката, без да спира да души земята. Ушите му остават щръкнали, готови да уловят всеки звук, предвещаващ опасност. Стига до един прозорец и се надига, балансира на задните си крака. Вперва поглед през мръсното стъкло и завърта глава, за да не пропусне нито един ъгъл.

Не забелязва движение в сумрака и скача обратно на четири крака.

Обръща се към партньора си, когото е оставил скрит между дърветата; не помръдва, което означава, че не е забелязал никаква опасност.

Партньорът му разбира посланието.

- Напред! Провери пак!

Каин тръгва встрани, за да заобиколи бараката. Оглежда я от всички страни, надзърта през друг прозорец, подушва напрегнато затворената врата. Връща се там, откъдето е започнал.

- Браво! Върни се!

Каин не се подчинява на командата, а вместо това приклеква до гнилия дънер.

В гърдите му се надига тихо ръмжене, което самият Каин едва чува.

Предупреждение.





Тъкър наблюдаваше образа, излъчван от камерата на Каин, който току-що бе приклекнал и бе заровил нос в снега. Бе чул ръмженето, благодарение на радиовръзката и бе забелязал, че напрегнатият поглед на овчарката е насочен към гъстата гора вдясно от бараката.

Не откъсваше поглед от екрана на телефона. Въпреки че разполагаше с камера, зрението му не можеше да се мери с това на Каин. Взираше се в изображението и се опитваше да открие какво е привлякло вниманието на овчарката. Изминаха десет дълги, изпълнени с напрежение секунди, преди да забележи някакво движение на петнайсетина метра встрани.

Сред дърветата се движеше мъж, приведен, с увиснали рамене, вървеше към бараката.

Тъкър изруга тихичко и легна по корем в снега. Свали снайперската пушка и освободи предпазителя.

Непознатият също бе въоръжен - ако се съдеше по размерите и формата, най-вероятно с автомат. Сред гъстите сенки едва се забелязваше, тъй като беше със зимен маскировъчен костюм. Движеше се умело като човек, свикнал да ловува в гората през зимата, стъпваше предпазливо, което подсили подозрението на Тъкър, че е войник от Спецназ, а не местен ловец.

Можеше само да благодари на Бога, че Каин го бе забелязал навреме.

Но защо войникът бе само един?

Каин щеше да го предупреди, ако войниците бяха повече.

В това нямаше никаква логика. Ако спецназовците знаеха, че двамата с Каин са тук, щяха да организират цяла хайка. А този идваше сам. Тъкър се сети за хеликоптера, който бе огледал периметъра на военновъздушната база. Вероятно командирът бе изпратил патрул от един или двама души, които да обходят оградата.

Вдигна снайперската пушка, опря я в рамото си и погледна през оптичния прицел, за да огледа обстановката по-добре. След секунди прошепна в прикрепения с лепенка за шията му микрофон следващата команда:

- Мишена! Тихо! Приближи!

Това бе заповед, която Каин добре познаваше от мисиите им в Афганистан: трябваше да се приближи колкото се може по-близо до врага и да се подготви.

Каин запълзя към руския командос.

Щом партньорът му тръгна към целта, Тъкър опря буза в приклада на карабината и отново погледна през оптичния прицел. Мишената се намираше на дванайсетина метра и продължаваше да се движи с опитни, пестеливи движения. Никога не спираше на открито, а само зад някое дърво. Линията, която следваше, щеше да го отведе право срещу Каин.

Десет метра.

Тъкър разбираше, че от този ъгъл ще му е много трудно да простреля войника в главата, затова се прицели отляво на гърдите, където се намираше сърцето.

Войникът спря зад едно дърво. Беше изключително предпазлив. Изминаха две секунди. Войникът излезе от прикритието си и се приготви да завие към бараката.

Тъкър едва ли щеше да получи по-добра възможност. Обра спусъка, вдиша, издиша и... стреля.

Войникът бе вдигнал ръка в последната милисекунда и куршумът се заби в лакътя му и раздроби костта, но изстрелът определено не бе смъртоносен.

Войникът се завъртя в посока обратна на часовниковата стрелка и изчезна зад дънера на един смърч.

- Атака! — извика Тъкър на Каин.

Не изчака да види какво ще направи партньорът му, а захвърли пушката и се втурна напред, като извади пистолета в движение.

Каин тичаше в снега напред и вляво от него, след което изчезна зад смърча. Чу се писък, последван от автоматен откос, предизвикал порой от клонки и иглички от дървото.

Тъкър също стигна до смърча, улови се за един клон и се завъртя с насочен пистолет. Войникът се мяташе на земята, съборен по гръб. Каин стоеше отгоре му, захапал здраво дясната му китка. Наблизо лежеше захвърлен автомат, но в лявата си ръка руснакът стискаше пистолет „Макаров“.

На Тъкър му се стори, че времето сякаш забавя ход. Войникът изви ръка, опитвайки се да насочи пистолета към Каин. Отекна изстрел. Оранжевото пламъче, излетяло от дулото на оръжието, само опари овчарката. Подведен от болката и страха, мъжът бе стрелял прекалено рано.

Тъкър нямаше никакво намерение да му даде втори шанс.

Изскочи отстрани, прицели се и стреля. Куршумът му проби дупка в дясното слепоочие на войника и той се отпусна безжизнено.

- Пусни! — каза Тъкър с дрезгав глас.

Каин се подчини и отстъпи няколко крачки.

Тъкър настъпи пистолета, който лежеше полузарит в снега. Нямаше никакъв смисъл да проверява пулса на руснака - той беше мъртъв. Мислите му се насочиха към следващия им проблем. Гърмежите със сигурност се бяха чули надалече.

Колко надалече обаче? Кой би могъл да ги чуе?

Спря за миг, за да огледа дали Каин не е пострадал. Когато се увери, че овчарката не е ранена, я погали по врата и посочи пътеката, по която бе дошъл войникът.

- Тихо! Провери!

Искаше да се увери, че няма да пристигне подкрепление.

Каин тръгна напред, а Тъкър прибра пистолета на войника, свали камуфлажния му костюм и го прибра в раницата си. Макар да не разполагаше с никакво време, отдели минутка, за да покрие трупа със сняг. Минеше ли някой наблизо, вероятно щеше да забележи импровизирания гроб, но Тъкър не биваше да изключва възможността това да му спести ценни секунди.

Когато приключи, взе пушката и навлезе в гората. Скоро откри няколко паднали едно върху друго дървета. От тях щеше да излезе добро снайперско гнездо.

Провери образа, който излъчваше камерата на Каин, но всичко изглеждаше наред. Останал доволен от видяното, нареди на партньора си:

- Върни се!

След трийсет секунди Каин застана до него с изплезен език.

- Браво, приятел!

Каин облиза бузата му.

Тъкър използва моментното затишие, за да облече камуфлажния костюм.

А сега ще чакаме.





16:39





Изминаха няколко дълги, мъчителни минути. А после наблизо изпука клон и Тъкър се напрегна. Някой се приближаваше. Тъкър се заслуша в стъпките, които ставаха все по-шумни. Определено нямаха нищо общо с предпазливите движения на войника.

„Да, това не е спецназовец“.

Миг по-късно се появи Димитрий, провираше се сред дърветата.

Тъкър не помръдна, а изчака, изпълнен с подозрения.

Когато свещеникът стигна на три метра от него - по всичко личеше, че е сам, - Тъкър каза тихо:

- Спри!

Димитрий подскочи, стреснат от гласа му. Вдигна и двете си ръце, за да покаже, че са празни.

- Вие ли сте, приятелю?

Тъкър не се показа от скривалището си.

- Вдигате много шум!

- Нарочно - отвърна Димитрий полуусмихнат. - Не исках да ме застреляте. Чух изстрелите.

- Имахме посетител - призна Тъкър и се отпусна.

- Спецназ.

- Той...

- Мъртъв е. Вие ли ни предадохте?

- Нет. Кълна се, че не съм казал нищо на никого.

- Ами Фьодор?

Възрастният мъж поклати глава.

- Той си има недостатъци, но никога не е предавал нито мен, нито свой клиент. Освен това никога няма да се измъкнете оттук, ако не се доверите някому.

Тъкър му повярва. Освен това знаеше, че свещеникът е прав. Дори Каин помаха с опашка, за да поздрави Димитрий. Накрая Тъкър стана от прикритието си.

Димитрий огледа камуфлажното му облекло и каза:

- Сдобили сте се с нови дрехи?

- Е, на спецназовеца вече няма да му трябват - отвърна Тъкър и посочи към военновъздушната база. - Фьодор готов ли е за излитане? Тук може да стане доста напечено.

- Мисля, че е готов. Когато му се обадих, току-що бе приключил с фината настройка на витлото.

Тъкър се усмихна, като си припомни грубите удари с чука.

- Да, видях го.

Тръгнаха към бараката и навлязоха на територията на военновъздушната база. Димитрий го поведе по заобиколен маршрут, чиято цел бе да останат колкото се може по-незабележими по пътя си към хангара.

- Радвам се, че не сте пострадали - каза Димитрий. - В черквата, когато влязохте в тунела...

- Какво всъщност представлява този тунел? - прекъсна го Тъкър, когато се сети за новите дъски по тавана му.

- Открих го съвсем случайно една сутрин. Усетих необичайно течение откъм пода и започнах да оглеждам дъските една по една.

- И оттогава се грижите за него, поддържате го? - попита Тъкър.

Гласът му бе изпълнен с подозрение.

Димитрий се усмихна.

- Фьодор ми помага. Нали ви казах, че е контрабандист.

Тъкър повдигна вежда и погледна възрастния свещеник, спомни си уважението, което бяха проявили всички в онази кръчма; по всичко изглеждаше, че то се дължи не само на религиозна почтителност.

- Добре де, може и да сме партньори с Фьодор - призна Димитрий. - Трудно е да се грижа за моето паство, разчитайки единствено на вярата. Имайте предвид обаче, че не превозваме нищо опасно. Предимно лекарства и храни, особено през зимата. Много деца се разболяват, нали разбирате...

Тъкър не откри нищо нередно в подобно начинание.

- Вършите добро дело.

Димитрий разпери ръце.

- Тук всеки прави каквото може, за да помогне на съседа си. Така оцеляваме. — Посочи напред. — Това там е хангарът на Фьодор. Ще отида да проверя. Искам да съм сигурен, че е чисто. Става ли?

Тъкър остана на място, Каин приклекна до него, а Димитрий продължи напред. Върна се след две минути и им даде знак да го последват.

- Всичко е наред.

Въведе ги през големите врати на хангара. Помещението бе осветено от една-единствена клиг-лампа41. Почти цялото пространство бе изпълнено от малък едновитлов самолет. Тъкър не успя да идентифицира модела, но подобно на всичко останало в тази изоставена военновъздушна база и той като че ли бе сглобен от части, взети от различни модели. Поне витлото му бе на мястото си.

Завариха Фьодор коленичил на пода до някаква червена кутия с инструменти.

Преди Тъкър да стигне до него, Каин изръмжа тихичко. Бе спрял на входа, вперил поглед навън.

Тъкър се върна при Каин, хвана го за нашийника и го дръпна вътре.

В другия край на базата проблеснаха фарове - минаха през портала, завиха и се насочиха право към тях. Машината очевидно бе военна.

Бившият рейнджър извади пистолета си и отиде при Фьодор. Вдигна оръжието и го насочи право в челото на пощальона.

- Имаме посетители. Случи ли се нещо, ти умираш първи.

Фьодор се облещи и заломоти първо на руски, сетне на английски.

- Аз не казал на никой! Никой!

Изправи се бавно, разперил ръце.

- Ела! Ела! Следвай! Аз покаже къде криеш!

Докато Тъкър обмисляше вариантите за действие, шумът на дизеловия двигател ставаше все по-силен. Спомни си думите, които Димитрий му бе казал преди малко: „никога няма да се измъкнете оттук, ако не се доверите някому“.

Не му оставеше друго освен да последва мъдростта, която се криеше в този съвет, затова прибра оръжието и каза:

- Покажи ми!

Фьодор бързо ги поведе към задната част на хангара, където имаше голяма боядисана в оранжево цистерна за гориво, цялата покрита с ръжда. Гумите ѝ изглеждаха спукани. До нея лежеше навит на кълбо маркуч. Беше стара цистерна, използвана някога за зареждане на самолетите с гориво.

Фьодор посочи стълбата отстрани на цистерната.

- Горе! Горе! Влезе през дупка!

Тъкър бездруго вече се бе доверил на Фьодор, така че не му оставаше друго освен да се качи по стълбата и да влезе в цистерната. Обърна се към Каин и го потупа по рамото.

- Горе!

Каин отстъпи крачка назад, после скочи на рамото на Тъкър. Двамата се качиха по стълбата и пропълзяха до отвора на цистерната, за да се скрият в нея.

Фьодор забърза към вратата на хангара, като не пропусна да ги предупреди:

- Вие тихо. Аз върне.

Тъкър отвори трескаво люка и надникна вътре. Вътрешността на цистерната изглеждаше суха.

„Е, поне, няма да нагазим в керосин до кръста“.

Посочи надолу и Каин скочи в цистерната и се приземи безшумно. Тъкър го последва, макар слизането му да не бе така лесно и безпроблемно като това на овчарката, след което положи големи усилия, за да затвори люка. Когато скочи долу, стъпките му отекнаха в празната цистерна. Приклекна и затаи дъх, но шумът от двигателя на армейския джип бе заглушил всичко.

Тъкър извади пистолета си в непрогледния мрак. Носът и очите му вече пареха от изпаренията, останали от горивото. Освен миризма на керосин обаче долавяше и дъх на банани, което му се стори крайно нелогично. Направи крачка напред и кракът му опря в нещо дървено.

„Какво е това, по дяволите?“

Извади малкото си фенерче с формата на химикалка и го включи. Проследи тесния му лъч и установи, че задната половина на цистерната е пълна със сандъци и кашони, някои покрити с надписи на кирилица, други облепени с етикети на различни езици. Видя върху един от кашоните голям червен кръст. Явно това бяха лекарства или медицински консумативи. Върху кашона бе оставена чепка банани.

Това също бе част от контрабандата, която въртяха Димитрий и Фьодор.

По всичко изглеждаше, че сега и Тъкър Уейн се е превърнал в контрабандна стока.

Отвън долитаха приглушени гласове. В един момент прозвучаха в непосредствена близост до цистерната и Тъкър изключи фенерчето и стисна пистолета с две ръце. Като че ли се караха за нещо. Разпозна гласа на Фьодор, който се бе разгорещил, сякаш водеше трудни преговори. После гласовете се отдалечиха и накрая заглъхнаха.

След десетина минути двигателят на джипа отново запали, изръмжа силно и гумите му се превъртяха по мокрия асфалт, след което шумът от машината бързо заглъхна. Няколко секунди по-късно по стълбата отекнаха стъпки и люкът се отвори, Тъкър насочи пистолета си право нагоре.

Фьодор се намръщи.

- Не стреля! Всичко наред!

Тъкър извика:

- Димитрий?

- Всички си отидоха, приятелю!

Фьодор добави:

- Да, да! Както аз казва, всичко наред!

Тъкър се покатери, подаде главата си навън и се огледа. Когато се увери, че хангарът е пуст, слезе долу, взе Каин и се измъкна навън.

- Сега цена по-висока - заяви Фьодор.

- Търсеха вас, но се интересуваха повече от това, с което се занимаваме ние - обясни Димитрий - Нищо необичайно. Всяко село в Сибир има нещо като черен пазар. А и хората говорят. Войниците дойдоха най-вече да вземат нещо, което можем да наречем... данък или такса.

Тъкър разбра за какво става въпрос. Войниците, които го издирваха, бяха прибегнали до елементарно изнудване.

- Струва ми един кашон най-добра водка - обясни Фьодор и постави ръка на сърцето си с изражението на дълбоко обиден човек.

- Обяснихме им, че се каним да отлетим, за да вземем пощата - продължи Димитрий. - След като си взеха таксата, войниците заявиха, че няма проблем. Дори обикновените войници знаят колко важно нещо е пощата. Тя е много важна... особено ако не искат да останат без водка.

Тъкър разбра.

- И нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито нощ...51

Фьодор го погледна озадачено.

- Това стихотворение ли е? Ти ли си го написал?

- Няма значение. Колко още ти дължа?

Фьодор се замисли.

- Две хиляди рубла. Ти плаща, да?

- Да, ще платя.

Фьодор плесна с ръце.

- Аз щастлив! Време тръгва. Качва куче в самолет, после ти бута самолет навън, аз върти щурвал. Бързо, бързо!

Тъкър хукна да изпълни нарежданията му.

Е, полетът с Фьодор определено не можеше да се нарече луксозен или дори комфортен, но Тъкър не се оплакваше.





ВТОРА ЧАСТ





ЛОВЕЦ/УБИЕЦ





11 март

11:15

Новосибирск, Сибир





12.





- Смяташ ли, че можеш да имаш доверие на Димитрий и Фьодор? - попита Рут Харпър.

Тъкър стоеше пред уличен телефон близо до открития рибен пазар. Студеният въздух бе пропит от натрапчива миризма на есетра, костур и корюшка. През изминалите десет минути бе описал на Харпър приключенията си във влака и Нерчинск. С изненада откри колко му е приятно да чуе южняшкия ѝ акцент.

„Ако не е от Тенеси, тогава може би е...“

- Можеш ли да имаш доверие на тези руснаци? - настоя тя.

- Нямаше да водим този разговор, ако някой от тях ме беше предал. Освен това от два часа вече се разхождам по заснежените улици на Новосибирск. Чист съм. Остават ми обаче над хиляда и шестстотин километра до Перм. Дори някой да се залепи за мен, ще разполагам с достатъчно време, за да се отърва от всяка опашка.

- Въпреки това ще пристигнеш в последния момент.

- Буколов ще ни чака. Ако те - които и да са те - имаха представа къде да го открият, нямаше да ме преследват. Което ме навежда на друга мисъл. Успяхте ли да откриете откъде изтича информация?

- Не засега. От сведенията, които ми даде - особено от участието на ГРУ и Спецназ в операцията, - мога да заключа, че противникът ни разполага със солидни контакти в руското правителство или в армията. Ще се поровя във военното им министерство, а може би и в правителството.

- Най-добре да потърсиш направо и на двете места.

- Доста плашеща вероятност. Нуждаеш ли се от помощ?

Тъкър се замисли върху предложението.

- Засега не. Вече се появиха доста играчи. Ситуацията бездруго е доста объркана.

Освен това предпочиташе да работи сам - е, не съвсем сам.

Погали Каин, който бе клекнал до него.

- Ще те уведомя, Харпър, ако променя решението си.

- Непременно. Освен това точно в този момент не съм в състояние да ти изпратя подкрепление.

- Действате на вътрешния фронт?

- Както винаги. Светът е опасно място. Е, поне можем да ти предложим логистична подкрепа. Някакви желания, които мога да изпълня?

Да, Тъкър определено имаше нужда от някои неща. След като ѝ продиктува списъка си, затвори телефона. Изпълнената му поръчка щеше да го очаква в Перм, на сигурно място.

Преди това обаче трябваше да стигне до Перм.

Харпър му бе уредила нови документи и изглеждаше доста уверена, че не е включен в списъка с издирвани лица на руските гранични и митнически власти, което означаваше, че няма проблем да лети със самолет. Нещо повече, екипът за поддръжка на „Сигма“ бе взел контрамерки и бе направил фалшиви резервации за билети, хотелски стаи и коли под наем. Тъкър Уейн бе навсякъде и никъде.

Въпреки това в резултат на присъщото си недоверие към всичко, свързано с правителството, а може би в резултат на решение, продиктувано от тактически съображения, Тъкър позвъни на една местна агенция за даване на автомобили под наем и резервира джип за еднодневна екскурзия до Омск, град, разположен на шестстотин километра западно от Новосибирск. Нямаше никакви основания да не се довери на „Сигма", но не биваше да пренебрегва и суровата реалност на ситуацията, в която се намираше. Истината бе, че двамата с Каин бяха сами и не можеха да разчитат на подкрепление.

Пейнтър Кроу го бе натоварил със задачата да изведе Аврам Буколов от Русия и да го отведе в Съединените щати. Как точно щеше да стане това решаваше единствено Тъкър Уейн.

И това му харесваше.

Двамата с Каин, който бе вързан на каишка, извървяха пеша двата километра до офиса на фирмата за автомобили под наем и взеха джипа, който бяха резервирали. Колата се оказа рейнджроувър на почтена възраст, но двигагелят мъркаше, а парното бълваше топлина.

Тъкър напусна Новосибирск по обед, след което пое по магистралата, която водеше на запад към Омск. След три часа отби от магистралата, пое на север и измина десетината километра, които го деляха от същинската му цел - Куйбишев.

Не пречеше да вземе и собствени мерки за безопасност.

Ориентира се по табелите и откри местното летище. Въпреки лошия си руски успя да вземе билет до Перм.





Колесниците на самолета докоснаха пистата на летище „Савино“ в Перм шестнайсет часа след като Тъкър бе напуснал Новосибирск. Той изчака край лентата за багажа да изведат Каин от товарното отделение на самолета и след около час двамата преминаха всички гранични и митнически формалности.

След броени минути се качиха в друг автомобил под наем - този път волво - и се насочиха към центъра на града.

Докато шофираше, Тъкър се обади в „Сигма“, за да ги уведоми, че е пристигнал в Перм.

- Все още не си включен в списъците за издирване на граничните и митническите служби - уведоми го Харпър. - Това означава, че използват други канали, ако все още продължават да те издирват активно.

„Или ми позволяват да стигна до Буколов, преди да щракнат капана“.

- Живее ли някой в явката, където отивам? - попита той с надеждата да вземе нужните му неща без никакво забавяне.

- Не, никой. Това е апартамент. Позвъни на телефона, който ти дадох, остави го да звънне три пъти, позвъни отново, но този път звънни два пъти, след което изчакай десет минути. Вратата ще бъде отключена. Можеш да останеш вътре пет минути, но нито секунда повече.

- Шегуваш ли се?

- Колкото по-просто, толкова по-добре, Тъкър, а това е много по-просто от среща на някоя пейка в парка, на която да отидеш с цвете в бутониерата и развързана връзка на лявата обувка.

Тъкър прие логиката в думите ѝ. В интерес на истината един от акронимите, които рейнджърите следваха, гласеше Keep It Simple Stupid61, или просто KISS.

- Изглежда логично - отвърна Тъкър, след което премина на друг въпрос, който го вълнуваше.

- Южна Каролина, нали?

- Моля?

- Акцентът ти.

Тя въздъхна тежко, с което всъщност отговори на въпроса му.

„Не позна“.

- Тъкър, в явката ще намериш и подробности за срещата довечера.

- А свръзката ми?

- Ще откриеш името и повече подробности в досието, което те очаква.

- Ще ти се обадя, когато приключа.

- И умната.

- На двама ни ли говориш, или само на Каин?

- Каин е уникален.

Тъкър погледна партньора си и каза:

- Така е.

И затвори.

Сега предстоеше най-трудното - да измъкне Аврам Буколов, без да ги пипнат.





12 март

08:55

Перм, Русия





13.





Слава богу, посещението му в явката мина без произшествия.

Тръгна си с четири нови паспорта - два за него и два за Буколов, както и с цяла пачка банкноти, две кредитни карти, втори сателитен телефон и мястото на срещата му със свръзката на „Сигма“, която се предполагаше, че ще заведе Тъкър при Буколов.

Тази загадъчна свръзка заемаше едно от челните места в списъка му със заподозрени за изтичането на информация, което едва не го бе убило. Досието на свръзката лежеше на седалката до него. Възнамеряваше да го проучи най-подробно.

Първата му работа след като напусна явката бе да се възползва от списъка с квартални магазини, оставен в апартамента. Отби се първо в една фурна, чието мазе бе превърнато в склад за оръжие. Пекарят не му зададе никакви въпроси, а търпеливо го изчака да избере оръжие от големия стелаж, който заемаше цялото пространство от пода до тавана. Написа цената на един лист и го подаде на Тъкър, като каза навъсено само две думи: „Без пазарлък!“

Следващият „доставчик“, когото посети Тъкър, се оказа собственик на паркинг. Сделката с него протече също така бързо и лесно. С помощта на Харпър бившият рейнджър вече си бе резервирал черен джип „Маруся Ф2“. Руската машина имаше грозновата предница, но бе истински звяр на пътя и често биваше модифицирана като основен авомобил на частите за бързо реагиране или като мобилен команден център.

След като плати, Тъкър каза на собственика къде да остави колата и кога.

Беше три следобед, оставаха му шест часа до евентуалната среща със свръзката. Тъкър подкара към квартала, в който трябваше да се срещнат: Ленински район, разположен на северния бряг на река Кама. Когато пристигна, паркира волвото и тръгна пеша. Запомняше сгради, чертаеше маршрути, но от време на време спираше и се любуваше на някоя забележителност.

Разположен от двете страни на река Кама, сгушен в подножието на покритите със сняг върхове на Уралските планини, Перм бе дом на над един милион души. Останалата част от града бе осеяна с безлични сиви сгради от съветската епоха, но по-старият Ленински район бе запазил някогашното си европейско излъчване. Оказа се очарователен и уютен квартал със закътани дворове, превърнати в градини, осеян с малки кафенета, месарници, фурни... Високо над тях слънцето озаряваше безоблачното синьо небе, гледка, на която Тъкър отдавна не бе имал възможност да се порадва.

Обикаляше из квартала, без никой да му обърне внимание: просто един обикновен човек, излязъл на разходка с кучето си. Не беше единственият. Мнозина жители на Перм бяха излезли по улиците, за да се насладят на хубавото време. Каин прояви специален интерес към два дакела на каишка, с които се размина на тротоара. Трите кучета спряха и се поздравиха с обичайното подушване и махане с опашка. Тъкър нямаше нищо против, особено след като дакелите се разхождаха в компанията на приятно закръглена красавица с тясно поло.

Да, денят определено му допадаше.

Когато прекоси осемстотинметровия мост, прехвърлил снага над река Кама, сякаш се озова в съвършено различен свят. Кварталът на другия бряг определено бе занемарен и по-слабо населен. По-голямата част от него бе заета от гори, пресечени от пътища, които бяха или черни, или асфалтови, но осеяни с дупки. Малцината местни жители, които срещнаха, зяпаха смаяно Тъкър и Каин, сякаш бяха извънземни нашественици.

За щастие Тъкър трябваше да се срещне със загадъчната си свръзка едва на двеста-триста метра от реката. Огледа мястото отдалеч, за да запомни местоположението на улиците и сградите. Срещу няколкото занемарени постойки, в които се помещаваха бакалия, стриптийз клуб и автобояджийница, имаше автобусна спирка.

Тъкър приключи с огледа и се върна по моста.

Двамата с Каин се качиха във волвото, откриха непретенциозен хотел в района, настаниха се в него и дремнаха. Тъкър знаеше, че след срещата му с Буколов ще остане много малко време за сън, докато не го изведе от страната.

Ако преди това успееха да стигнат до границата, разбира се.

Затова и не успя да се наспи добре.





20:12





Преди да се смрачи, Тъкър остави волвото на паркинга пред някакво начално училище в по-запуснатата част на града. Част от прозорците бяха заковани с дъски, а дворът бе осеян с ръждясали спортни съоръжения, които не биха могли да послужат за нищо друго освен за източник на тетанус.

Избра това място, защото се намираше на стотина метра от автобусната спирка, където би трябвало да се срещне със свръзката си. Изключи двигателя и светлините и постоя на тъмно около пет минути. Не видя нито други коли, нито случайни минувачи. Като че ли никой не го бе проследил. Това му помогна да се отпусне малко... съвсем малко.

Обърна се към Каин и му даде знак с изпъната длан.

„Остани на място!“

Не бе сигурен доколко е разумно да остави Каин в колата, но ако по време на срещата нещо се объркаше, щеше да знае, че разполага с автомобил, с който да се измъкне. А предвид квартала, в който се намираха, присъствието на Каин във волвото бе за предпочитане пред всяка аларма.

Често бе изпадал в подобно колебание. Споменът за гибелта на Авел не избледняваше, затова често се налагаше да се бори с изкушението на прекомерната загриженост към Каин. От друга страна, овчарката обичаше Тъкър, обичаше работата си и не обичаше да се отделя задълго от него.

В края на краищата те бяха партньори.

Дори сега Каин изрази неудоволствието си от нарежданията на Тъкър, като наклони въпросително глава, а козината по гърба му настръхна.

- Зная - отвърна той. - Само за малко.

Провери оръжията си: късоцевен „Смит & Уесън“ 44-ти калибър в колана, револвер „Магнум“ със скрит ударник в джоба на якето и един трийсет и осем калибров в кобур на глезена. В джобовете си бе сложил клипсове за бързо зареждане на револвер.

Предвид обстоятелствата можеше да се каже, че е въоръжен до зъби.

Доволен от проверката, Тъкър излезе от колата, заключи вратата и прекоси паркинга.

Прескочи високата до гърдите му ограда и пресече училищното игрище - насочи се към северната му страна. Тръгна към посадените в редица сибирски лиственици с дебели стволове, но оголени като скелети корони и заобиколи някакъв двор, осеян с купчини боклук.

Автобусната спирка се намираше на петдесетина метра, от другата страна на улицата. Представляваше надраскана с графити пейка, над която се извисяваше навес.

На другия тротоар, току под неоновия знак на стриптийзклуба - силует на гола жена, - се появиха четирима хулигани: смееха се, пушеха и надигаха бутилки бира. Главите им бяха обръснати, а тесните им джинси бяха затъкнати в черни боти със стоманени пластини отпред.

Тъкър застана така, че да не го видят, и си погледна часовника. До срещата оставаха двайсет минути.

Налагаше се да почака.

В хотела бе прочел досието на свръзката, някой си Станимир Уткин, бивш студент на Буколов, а сега старши лаборант. Бе запеметил лицето му, което не бе никак трудно. Уткин бе висок метър осемдесет и пет, но тежеше едва шейсет и осем килограма. Като се добави и рижавата му коса, подобно „плашило“ трудно можеше да остане незабелязано в тълпата.

Появи се такси и спря малко преди автобусната спирка. Точно навреме.

Вратата се отвори и от колата слезе Станимир Уткин.

- О, Господи! - простена Тъкър. - Не ми причинявай това!

Уткин не само бе проявил глупостта да се появи на самото място на срещата с такси - което говореше за липсата на елементарна предпазливост, - но и бе дошъл облечен в скъп костюм. Червеникавите му коси грееха на светлината на уличната лампа като фар.

Таксито потегли и шофьорът натисна рязко педала на газта.

Той поне не беше глупак.

Четиримата хулигани мигом забелязаха Уткин — досущ като акули, подушили плячка. Посочиха го с пръсти и се засмяха, но Тъкър добре знаеше, че тази фаза няма да продължи дълго. Уткин бе прекалено примамлива мишена, подходяща както да бъде пребита, така и ограбена, а най-вероятно и двете.

Тъкър пъхна ръце в джобовете си и с дясната си стисна здраво дръжката на магнума. Въздъхна дълбоко и тръгна през двора, но така, че четиримата да не го забележат, и се насочи към задната част на спирката. Измина разстоянието до пейката за трийсет секунди. През това време Уткин се оглеждаше уплашено наляво и надясно като плъх, който е видял змия.

Един от хулиганите запрати бутилката си бира към отсрещния тротоар и тя се разби в бордюра до краката на Уткин.

Високият слаб мъж отстъпи назад, при което се спъна и седна върху пейката.

„О, Боже!“

Тъкър спря в сенките на три метра от спирката и подвикна тихичко, така че да го чуе само Уткин. Според досието му той отлично владееше английски.

- Уткин, не се обръщай. Аз съм този, когото чакаш.

Към спирката полетя втора бутилка и се разби върху асфалта. Разнесе се гръмогласен смях.

- Казвам се Тъкър. Слушай ме внимателно. Не мисли, просто се обърни и тръгни към мен. Върви, без да спираш. Действай!

Уткин стана от пейката, излезе изпод навеса и тръгна към изоставения двор.

Един от хулиганите подвикна подире му и четиримата тръгнаха да пресичат улицатата, привлечени както от възможността да се позабавляват, така и от възможността да се обогатят. Уткин се изравни с Тъкър, който се бе скрил зад купчина стари автомобилни гуми и боклуци.

Тъкър му махна с ръка.

- Продължавай. Ще те настигна.

Уткин се подчини, но продължи да се оглежда нервно през рамо.

Към този момент хулиганите вече бяха стигнали спирката и се насочваха към запустелия двор.

Тъкър се изправи и извади магнума. Направи три крачки и излезе на светло, за да го видят. Вдигна пистолета и го насочи към гърдите на водача на шайката.

Хулиганите замръзнаха.

Тъкър изрече една фраза на руски, която бе репетирал допреди малко:

- Разкарайте се или ще ви избия.

Познанията му по руски бяха елементарни, но магнумът бе толкова зловещ, че можеше да служи като универсално средство за комуникация.

Въпреки това водачът на шайката го погледна предизвикателно. Онова, което видя в очите на Тъкър обаче го накара да промени решението си.

Махна с ръка на останалите и четиримата благоразумно отстъпиха.

Тъкър се обърна и забърза след Уткин, който бе спрял до оградата на училищния двор. Беше се превил, опрял ръце на коленете си, и дишаше тежко.

Тъкър не намали крачка. Не можеше да разчита, че уличните бандити няма да се върнат с подкрепление или пък вече въоръжени. Грабна Уткин за ръка, изправи го и го побутна към близката врата.

- Върви!

Подтикнат и придържан от Тъкър, Уткин бързо стигна до колата. Тъкър отвори предната дясна в рата и му помогна да се настани на седалката. Руснакът се стресна, когато видя Каин отзад. Овчарката се наведе напред, за да го подуши.

Уплашеният Уткин се сви на предната седалка и се извърна настрани; не сваляше поглед от Каин.

Според Тъкър това едва ли бе най-доброто начало, но Уткин не му бе оставил избор.

Тъкър запали двигателя и потегли.

Отпусна се едва когато минаха по моста и се озоваха в по-облагородената част на града. Откриха добре осветен паркинг, разположен зад една ледена пързалка, и спряха там.

- Кучето няма да ти направи нищо - каза Тъкър.

- А то знае ли това?

Тъкър въздъхна и се обърна към него.

- Какво си въобразяваше?

- За кое?

- Таксито, костюмът, този западнал квартал...

- Какво не съм направил както трябва?

- Всичко - отсече Тъкър.

В интерес на истината Тъкър също носеше вина за случилото се. От досието, което бе прочел, ставаше ясно, че Уткин е човек, който не си подава носа извън лабораторията. Бе разбрал, че мястото е неподходящо за срещата им. Трябваше да го промени.

Уткин положи сериозни усилия да възвърне самообладанието си и Тъкър трябваше да признае, че руснакът се справя добре предвид обстоятелствата.

- Е, смятам, че ти дължа живота си. Благодаря ти. Много се уплаших.

Тъкър сви рамене.

- Няма нищо лошо в това да се уплаши човек. Това означава, че е умен, а не глупав. И така, да поговорим за Буколов, преди да сме се забъркали в нови неприятности. Къде е шефът ти?

Уткин си погледна часовника.

- Би трябвало да е на опера.

- На опера?

Уткин го погледна; явно не разбираше защо човек, който се кани да избяга от страната си, човек, когото най-добрите руски специални части издирват под дърво и камък, не бива да се появява на публично място.

Тъкър поклати глава.

- Що за глупост!

Уткин му обясни: изправен пред опасността никога повече да не види родината си, Буколов бе решил да се отдаде на най-голямата си страст - операта.

- Това е една от любимите му опери - каза Уткин. - „Фауст“. Тя е толкова...

- Не се съмнявам - прекъсна го Тъкър. - Има ли мобилен телефон?

- Да, но сигурно го е изключил.

Тъкър въздъхна.

- Къде е операта и кога свършва представлението?

- След около час. Академичният театър за опера и балет „Чайковски“. Намира се на километър и половина - два оттук.

„Страхотно... просто страхотно...“

Тъкър запали двигателя и включи на скорост.

- Показвай ми пътя.





22:04





Откри свободно място на един паркинг, разположен на няколко преки от операта. До края на представлението оставаха десет минути. Беше ядосан на Буколов, че е решил да облече смокинг и да отиде на опера точно преди да избяга от страната, но стореното - сторено. Действията му обаче наведоха Тъкър на мисълта, че Буколов или е психически нестабилен, или е много глупав, или арогантен, което вещаеше да му създаде доста проблеми по време на операцията.

Остави Каин в колата и тръгна с Уткин към операта. Спряха от другата страна на площада, откъдето се виждаше ярко осветеният вход на операта, и Тъкър каза:

- Ще чакам тук. Взимаш доктора и тръгвате към колата. Не бързай и не поглеждай към мен. Ще се чакаме при волвото. Ясно ли е?

- Ясно.

- Действай.

Уткин тръгна към входа на операта.

Докато чакаше, Тъкър огледа аленочервения постер, опънат върху фасадата на операта. Върху него бе изобразена демонична фигура, погълната от пламъци, съвсем подходяща сцена за „Фауст“ предвид договора му с дявола.

„Надявам се нашият случай да не е такъв“.

Уткин и Буколов излязоха от операта след няколко минути. Милиардерът, който контролираше процъфтяващата руска фармацевтична промишленост, бе поне с педя по-нисък от Уткин и поне с двайсет килограма по-тежък. Беше плешив, ако не се броеше венецът побеляла коса около темето, досущ като тонзура на монах.

Уткин спази инструкциите на Тъкър и поведе Буколов към колата. Тъкър ги остави да се отдалечат и ги последва от разстояние. Когато се увери, че никой не ги следи, се присъедини към тях на паркинга.

- Здравейте! — извика Буколов и му подаде ръка.

Подразненият Тъкър реши да си спести официалното запознанство. Вместо това извади дистанционно- то и отключи колата.

- Уткин отпред, Буколов...

- Доктор Буколов - поправи го милиардерът.

- Както кажете. Докторе, вие сте отзад.

Отвори вратата и понечи да се настани зад волана.

Буколов, който стоеше зад него, спря и надзърна вътре.

- Тук има куче?

- Сериозно? — попита Тъкър с глас, който преливаше от сарказъм. — Как ли е успяло да се промъкне?

- Няма да седя до...

- Влизайте вътре, или ще ви хвана за реверите на проклетия смокинг и ще ви натикам в колата! Докторе.

Буколов затвори уста, но почервеня от гняв. Тъкър не се съмняваше, че не е свикнал да му говорят с такъв тон. Въпреки това се качи в колата.

Фармацевтичният магнат си върна дар словото чак след две преки.

- Постановката беше невероятна, Станимир... макар да се съмнявам, че би оценил изяществото ѝ. Ей, ти, шофьорът, как ти е името? Кучето твое ли е? Непрекъснато ме гледа.

Тъкър присви очи и погледна Уткин, който бързо схвана посланието му.

- Доктор Буколов, предлагам да обсъдим постановката малко по-късно. Сега трябва да...

Буколов го прекъсна и потупа Тъкър по рамото.

- Ей, шофьорът, кога ще стигнем Казан?

Тъкър овладя желанието си да отмести пръстите му от рамото си, намали и отби на първото място за паркиране, което видя. Обърна се и погледна Буколов право в очите.

- Казан ли? За какво говорите?

- Казан. Намира се в област...

- Знам къде се намира, докторе. - Град Казан бе разположен на петстотин километра западно от Перм.

- Защо мислите, че ще ходим там?

- За бога, човече, никой ли не ти е казал? Това е неприемливо! Няма да напусна страната без Аня. Трябва да отидем в Казан и да я вземем.

„Да бе, да!“

- Коя е Аня?

- Дъщеря ми. Няма да напусна Русия без нея!





23:22





Тъкър реши за момента да се придържа към първоначалния план, затова пое извън града, като спря само колкото да смени волвото с новата маруся. Откриха огромния джип паркиран съгласно инструкциите в един от южните квартали на Перм. Резервоарът бе пълен догоре, а регистрационните номера бяха фалшиви.

След като излязоха на шосе Р-242, Тъкър пое на запад. Поддържа това направление в продължение на час, като през цялото това време бе принуден да слуша оживения монолог на Буколов, който скачаше от тема на тема - от загадъчната Аня през индустриалната история на региона до това плашещо със своята интелигентност четириного Каин.

Когато прецени, че са се отдалечили достатъчно от Перм, Тъкър отби на паркинга на един хотел, разположен в покрайнините на градчето Кунгур, за да обмисли ситуацията.

Слезе от колата, обади се на Харпър и ѝ каза набързо какво се е случило.

- За първи път чувам за тази Аня - отвърна Харпър.

- Ти описа доктора като ексцентрик. Мисля, че това е много меко казано.

- Може да е малко... - Харпър се замисли, за да подбере точния израз, - отнесен, но това не го прави по-малко гениален. Не прави по-малко искрено и желанието му да напусне Русия. А що се отнася до въпроса, който се върти в главата ти, да, смятаме, че може да му се има доверие.

- Щом казваш.

- Къде се намира в момента?

- На задната седалка на джипа. Двамата с Каин се взират един в друг и чакат да видят кой пръв ще извърне поглед. Исках да изляза на чист въздух. Виж какво, Харпър, ако Аня е условието Буколов да напусне страната, нямам нищо против, но предлагам да се уверим, че тя наистина съществува, преди да отида в Казан. Все пак това са седем часа път.

- Съгласна. Кажи ми трите ѝ имена.

- Чакай малко. - Тъкър отвори вратата. -Докторе, как е фамилията на Аня?

- Буколова, разбира се! Тя ми е дъщеря! Що за въпрос?!

Тъкър се изправи и попита Харпър:

- Чу ли?

- Да.

Професорът добави:

- Аня работи в Казанския институт по биохимия и биофизика. Тя е брилянтен учен, който...

Тъкър затръшна вратата, за да не слуша дърдоренето му.

- Вече я издирвам - каза Харпър.

Буколов свали прозореца с няколко сантиметра.

- Съжалявам. Как можах да забравя. Аня взе фамилията на майка си - Малинова. Аня Малинова.

Харпър чу и това.

- Ясно. Фамилията е Малинова. Какъв е планът ти, Тъкър?

- В краткосрочен план - да се настаним в мотел. Тук наближава полунощ.

Тъкър изчака Буколов да вдигне прозореца и се отдалечи на няколко крачки от колата, преди да подхване по-деликатна тема.

- Харпър, какво ще правим с Уткин?

Лаборантът продължаваше да заема едно от челните места в списъка му със заподозрени за изтичането на информация, но нямаше представа дали Уткин се е изпуснал случайно, или напълно съзнателно е предупредил някого за намеренията на Буколов. Тъкър се доверяваше на интуицията си, както и на умението си да преценява хората. Засега не бе открил у младия лаборант нищо смущаващо освен очевидната му наивност.

Като че ли и Харпър бе стигнала до този извод.

- Разузнаването ни не е открило нищо смущаващо, свързано с Уткин. Смятаме, че всичко около него е наред.

- В такъв случай може просто някой да се е изпуснал пред някого. Да е казал нещо пред неподходящия човек. Може да е Уткин... а може да е самият Буколов. Струва ми се, че този тип не е съвсем наред.

- Ще проверя. А междувременно ще проверя коя е тази Аня и с какво се занимава и ще се свържа с теб до сутринта.

Щом приключи разговора, Тъкър поведе Буколов и Уткин към хотела и нае една стая с две легла. Остави Каин до вратата, - знаеше, че овчарката ще стои нащрек цяла нощ.

Самият той се настани в един фотьойл, докато Буколов заснова напред-назад из стаята, без да спира да мърмори и да се оплаква, докато най-сетне се умори. Към един през нощта Буколов седна на ръба на леглото си. Уткин отдавна спеше на другото.

- Извинете - каза Буколов, - забравих името ви.

- Тъкър — отвърна Тъкър и кимна към партньора си. - А това е Каин.

- Трябва да призная, че кучето ви изглежда изключително добре възпитано. Благодаря ви, че дойдохте.

- Няма защо.

- Нищо ли не ви казаха за моето откритие? — И преди Тъкър да успее да отговори руснакът поклати снизходително глава. — Ама разбира се, че не са ви казали. Откъде биха могли да знаят, след като аз самият не съм им казал нищо?

- Ами кажете на мен.

Буколов размаха пръст.

- Всяко нещо с времето си. За момента ще ви кажа само едно. То е монументално! Ще промени света на медицината... и не само него. Затова ме преследват!

- Генералите от Арзамас?

- Да.

- Кои са те?

- Конкретно? Нямам представа. Прекалено са умни, за да се издадат.

Тъкър го наблюдаваше внимателно. Опитваше се да го прецени. Дали този тип не страдаше от параноидна шизофрения? Или бе развил мания за преследване? Опипа с пръст мястото, където го бе ожулил куршумът на Фелис. Раната си бе съвсем истинска.

- В такъв случай разкажете ми за Аня - предложи той.

- А... - Изражението на Буколов омекна, на устните му се появи нещо като усмивка. - Тя е невероятна. Тя е всичко за мен. Двамата работихме в тандем... от разстояние, разбира се, и в най-строга тайна.

- Мислех, че Станимир е главният ви асистент.

- Той ли? Ха! Той е способен, да, но... няма качествата да се справи с подобна задача. Не и с това, с което се занимавам аз. Малко хора биха могли да се справят с това. Ето защо съм решил да направя всичко сам.

С тези думи Буколов си изу обувките, просна се по гръб на леглото и затвори очи.

Тъкър поклати глава и се настани удобно във фотьойла, където се канеше да прекара нощта.

Буколов прошепна със затворени очи:

- Да знаете, че не съм луд.

- Щом казвате.

- Просто искам да знаете.

Тъкър кръстоса ръце на гърдите си и започна да проумява колко малко всъщност знае за операцията, с провеждането на която се е нагърбил.





13 март

06:15

Кунгур, Русия





Въпреки неудобния фотьойл Тъкър спа цели шест часа. Когато се събуди, установи, че и двамата руснаци още спят.

Реши да използва момента и да изведе Каин на разходка. Овчарката трябваше да се поразтъпче, а и да се облекчи. Тъкмо бе излязъл, когато му позвъни Харпър.

- Аня съществува - започна тя вместо поздрав.

- Не зная дали това е добра новина, или не.

Ако Аня се бе оказала плод на въображението на доктор Буколов, щяха незабавно да се измъкнат от страната.

Харпър продължи:

- Успяхме да потвърдим, че жена на име Аня Малинова работи в Казанския институт по биохимия и биофизика, но нищо повече. Голяма част от досието ѝ е засекретена. Положението в Казан не е толкова строго, колкото в научните градчета от съветската епоха, но голяма част от институтите там са под юрисдикцията на руското министерство на отбраната.

- Значи не само трябва да отидем в Казан, но и трябва да измъкнем тази жена изпод носа на военните?

- Това проблем ли е?

- Ще трябва да се справя. Бездруго нямам особен избор. Поискахте от мен да го изведа от Русия и точно това възнамерявам да направя. Ще го изведа в комплект с дъщеря му. Има обаче един проблем. Разполагам с паспорти само за Буколов. Не и за Аня. А какво ще правим с Уткин? Няма да оцелее и ден след като изчезнем.

В съзнанието му изникна образът на Авел — как диша тежко, изплезва език и върти опашка.

Нямаше да изостави никой от екипа си в ръцете на врага.

Харпър помълча няколко секунди. Макар да се намираше на другия край на света, Тъкър можеше да си представи как се задвижват колелцата в мозъка ѝ, за да реагират спрямо променената обстановка.

- Добре. Ще направя всичко възможно. Кога възнамеряваш да вземете Аня?

- До двайсет и четири часа. Не бива да се бавим, защото в противен случай рискуваме много.

- Няма да стане. Не мога да ти изпратя паспортите на Уткин и Аня толкова бързо. Но ако ми кажеш маршрута, по който ще минете...

- И аз самият не го зная. Случиха се толкова неща, че ми е трудно да планирам повече от един ход. Единственото сигурно към момента е, че следващата ни стъпка е да измъкнем Аня от Казан.

- Задръж една минутка. - Линията заглъхна, но след малко Харпър каза: - Можете ли да отидете във Волгоград, след като вземете Аня? Това е на около хиляда километра по права линия южно от Казан.

Тъкър извади ламинираната карта от задния си джоб и я огледа.

- Мисля, че ще се справим.

- Добре. Стигнете ли Волгоград, ще уредя да се измъкнете оттам. Няма да има проблем.

„Измъкнете“ звучеше добре. Както и „няма да има проблем“.

След всичко случило се обаче Тъкър Уейн не вярваше, че ще се измъкнат толкова лесно.





13 март

14:13

Казан, Русия





14.





В ранния следобед Тъкър стоеше в центъра на Казан, вперил поглед в бронзов монолит, увенчан с бюста на мъж с мрачно изражение. Името отдолу, естествено, бе на кирилица.

„Е, поне разполагам със собствен гид“.

- Наслади се на гледката! Това е родното място на съвременната органична химия - заяви Аврам Буколов и разпери ръце. - В Казан са работили най-великите — Бутлеров, Марковников, Арбузов...71 списъкът може да продължи до безкрайност. А знаеш ли кой е изисканият джентълмен, изобразен на този паметник? Сигурно си го познал вече, нали?

- Защо не ми кажете, докторе? - отвърна Тъкър.

- Това е Николай Лобачевски. Руският пионер в областта на хиперболичната геометрия. Говори ли ти нещо?

„Нищо! Ама съвсем нищо!“

Тъкър започваше да подозира, че Буколов страда от биполярно разстройство. Откакто бяха напуснали хотела в ранни зори, непрекъснато се луташе между крайна възбуда и мрачна депресия. Когато наближиха покрайнините на Казан обаче се оживи достатъчно, за да предложи да направят обиколка из Казанския институт по биохимия и биофизика.

Тъкър се съгласи по няколко причини.

Първо, за да затвори устата на Буколов.

Второ, за да огледа района на института.

Трето, за да провери дали охраната не е усилена. Но дори да очакваха появата им, противниците им бяха предпочели по-дискретен подход.

Но преди всичко Тъкър искаше да види къде точно живее или работи Аня Малинова. Надяваше се да я измъкне под прикритието на нощта.

Уткин и Каин вървяха след доктора и Тъкър. Уткин бе допрял мобилния си телефон до ухото си, опитваше се да се свърже с Аня. Говореше тихо. Нещата можеха да бъдат и по-лесни, но се оказа, че Аврам Буколов няма представа нито къде се намира кабинетът на дъщеря му в института, нито къде е жилището ѝ.

„Никога не съм идвал тук“, повтаряше той, като явно едва се удържаше да не се разплаче, очевидно разтревожен за дъщеря си.

Тъй като не смяташе, че Буколов ще е достатъчно любезен, Тъкър реши, че е най-добре Уткин да позвъни в института и да се опита да открие Аня Малинова.

Най-накрая лаборантът свърши разговора и повика Тъкър и Буколов.

- Имаме проблем.

„Разбира се, че имаме проблем“.

Буколов сграбчи ръката на Уткин.

- Да не се е случило нещо с Аня?

- Не, всичко е наред. Просто тя не е тук.

- Как така? - попита Тъкър. — Къде е?

- В Кремъл.

Тъкър пое дълбоко дъх.

- Тя е в Москва?

Уткин размаха ръце.

- Не, не. В Казан също има Кремъл. Намира се на километър оттук, на брега на Волга. - И посочи някъде към реката.





- Какво прави там? - попита Тъкър, като с облекчение си пое дъх.

- Ама разбира се! - възкликна Буколов. - Отишла е да види архивите!

Гласът му прозвуча възбудено, достатъчно високо, за да привлече вниманието на минаващ наблизо служител от охраната на института. Тъкър не искаше да привличат излишно внимание, затова поведе двамата руснаци обратно към хотела в центъра на града.

Буколов продължи:

- Спомена ми, че е открила нещо - обясни той и поклати глава, сякаш се опитваше да намести някое зъбно колелце. - Забравих да ви кажа. Каза, че било нещо, което ще ми потрябва. Било много важно.

- Какво по-точно? - попита Тъкър.

Докторът го погледна. Очите му блестяха.

- Дневникът на покойния, великия Паулос де Клерк.

- Кой е той?

- Всяко нещо с времето си. Но Де Клерк може да ми предостави последното парченце, от което се нуждая, за да наредя целия пъзел.

Тъкър реши за момента да не разпитва повече, така че насочи вниманието си към Уткин.

- Кога ще се върне в института?

- След три-четири дни.

- Не можем да чакаме толкова дълго! - възкликна Буколов.

Този път Тъкър бе съгласен с него.

Уткин също кимна.

- Доколкото разбрах обаче, мерките за сигурност в института са много по-строги, отколкото тези в Кремъл. В института има охрана на всеки вход, достъпът е с магнитни карти, навсякъде има охранителни камери...

„В такъв случай ще трябва да измъкнем Аня от Кремъл“.





15:23





След час Тъкър се включи в една туристическа група, тръгнала на обиколка из Казанския кремъл. Той и още неколцина посетители бяха отделени от основната група и поверени на грижите на говореща английски блондинка, която бе висока метър и петдесет и непрекъснато се усмихваше, но говореше така, все едно се кара.

- Не се разпръсквайте! - извика тя и им махна с ръка напред. - Минаваме през южния вход на Кремъл. Както можете да се досетите от масивните стени, под които минаваме, това е било крепост. Част от укрепленията, които виждате, са на над шестстотин години.

Тъкър се огледа. Вече бе проучил най-подробно местния Кремъл, бе преровил различни сайтове в интернет, бе направил справки в Гугъл, бе прочел разни сайтове за пътешествия. В главата му вече бе започнал да се оформя план за действие, но искаше да огледа мястото предварително.

- Намираме се на улица „Шейнкман“ - обясни гидът, - главната улица в Кремъл, наречена на бележития революционер Яков Семьонович Шейнкман, разстрелян от контрареволюционерите през 1918 година. Над вас се издига Спаската кула, тоест Кулата на Спасителя. Тя е една от тринайсетте кули в Казанския кремъл. Имената им по посока на часовниковата стрелка са...

Това бе една от последните туристически обиколки за деня. След нея оставаха още две. Тъкър бе оставил Уткин и Буколов. Беше оставил Каин да наблюдава и двамата. Уткин трябваше да свърши нещо важно.

Тъкър престана да обръща внимание на монотонния монолог на гида и се съсредоточи върху запаметяването на картата на крепостта и сградите в нея. Бе разглеждал Московския кремъл два пъти и той наистина му се бе сторил величествен. Казанският не изглеждаше чак толкова впечатляващо.

Заобиколен от всички страни от високи бели стени, увенчани с кули и кулички, Казанският кремъл представляваше пъстра смесица от различни архитектурни стилове: от грубоватата практичност на средновековните казарми до пищното великолепие на източноправославните храмове. Още по-внушително изглеждаше огромната джамия със син купол и устремили се към небето минарета, покрити с керамични плочки.

През следващите четирийсет и пет минути Тъкър продължи да разглежда забележителностите на Казанския кремъл. Беше си същински лабиринт от калдъръмени улички, скрити вътрешни дворове и алеи, над които се издигаха вековни дървета. Тъкър положи искрени усилия да се наслади на старинната прелест на това място, макар да го оглеждаше и с очите на войник. Мислено отбелязваше местоположението на охранителите, слепите зони на камерите, маршрутите за бягство.

Когато приключиха с обиколката, получиха възможността през следващия половин час да се разходят свободно из достъпните за посетители места и дори да направят снимки. Тъкър заставаше ту на едно, ту на друго място и засичаше колко пъти за това време покрай него ще минат охранители или посетители.

„Трябва да стане“, помисли си той.

Телефонът му най-сетне иззвъня. Беше Уткин. Съобщението му бе кратко и ясно.

- Готови сме.

Тъкър тръгна към хотела с надеждата всичко да мине добре. Трябваше да действа бързо и ловко. Една грешка можеше да му коства всичко.





16:14





Тъкър погледна Каин и кимна одобрително.

Овчарката се бе настанила върху едно от леглата в хотелската стая, облечена в тактическия си елек „Сторм К9“, но върху него имаше чисто нов памучен елек в тъмносиньо с надпис на кирилица. Стоеше ѝ добре, а и тя като че ли се чувстваше удобно в него. На елека пишеше КАЗАНСКИ КРЕМЪЛ К9.

- Браво, Уткин - похвали го Тъкър. - Можеш да започнеш нова кариера като шивач.

- Честно казано, купих елека от един магазин за домашни любимци наблизо, а буквите са термолепени.

Тъкър се взря по-отблизо и видя, че една от буквите леко се е отлепила.

- Ще я оправя - обеща Уткин и свали елека от Каин.

Не бе идеалното прикритие, но предвид обстоятелството, че Уткин бе работил с помощта единствено на открити в интернет снимки на охраната на Казанския кремъл, Тъкър трябваше да признае, че се е справил повече от добре. Освен това прикритието на Каин трябваше да издържи съвсем кратко, и то под прикритието на нощта.

Докато Уткин оправяше разлепената буква и нанасяше последни корекции върху дрехите, които Тъкър бе свалил от мъртвия войник от Спецназ, бившият рейнджър се обърна към Буколов.

- Успяхте ли да се свържете с Аня?

- Най-после! Да. И тя ще бъде готова както пожелахте.

- Добре.

Забеляза колко блед изглежда Буколов, не пропусна и изцъкления му поглед. Докторът очевидно се притесняваше за дъщеря си. Като че ли обстоятелството, че бе чул гласа ѝ, само бе засилило опасенията му.

Тъкър седна до него на леглото, тъй като реши, че няма да е зле да го разсее малко.

- Разкажете ми нещо повече за тези документи, които търси Аня. Успяла ли е да ги открие?

Лицето на Буколов светна като на баща, който се гордее с детето си.

- Да, успяла е!

- Кой е този Де Клерк и защо дневникът му е толкова важен?

- Ако се опитвате да изкопчите нещо от мен...

- Ни най-малко. Просто съм любопитен.

Това като че ли удовлетвори Буколов.

- Какво знаете за Бурските войни?

- В Южна Африка? - Тъкър се намръщи, изненадан от насоката, която взимаше разговорът. - Само най-основното.

- В такъв случай ще започна по-отдалеч, за да разберете контекста. С две думи, Британската империя решила да се настани в Южна Африка, но бурските фермери не били съгласни и се стигнало до война. Тя била жестока, кръвопролитна и двете страни проявили нечувана жестокост, включително създаването на концентрационни лагери и провеждането на масови екзекуции. Паулос де Клерк обаче не бил само войник, но и лекар. Бил доста интересен и интелигентен човек. Но не това привлече вниманието ми към него и не това е причината неговият дневник да е от такова значение за моите изследвания.

Буколов замълча и се огледа, сякаш проверяваше дали някой не ги подслушва. Наведе се напред и подкани с ръка Тъкър да се приближи към него.

- Освен всичко останало Паулос де Клерк е бил и ботаник. - Буколов му намигна. - Схващате ли?

Тъкър не отговори.

- В свободното си време, или с други думи, когато не е бил нито войник, нито лекар, той изучавал южноафриканската флора. Направил стотици изключително подробни рисунки, които придружил с обстойни бележки. Трудовете му могат да бъдат открити в библиотеките на научноизследователски институти, университети и дори природонаучни музеи из целия свят.

- Включително и тук, в архивите на Кремъл? - попита Тъкър.

- Да. Градът се е славил като център на науката и образованието много преди основаването на Казанския институт по биохимия и биофизика. Руските царе - като започнем още от Иван Грозни, който построил тукашния кремъл - събрали хиляди томове книги в подземията му. Тук има огромни библиотеки и архиви, които за съжаление не са каталогизирани напълно. Посветих дълги години на събирането на информация за Де Клерк, откривах я късче по късче на различни места в Европа и Русия. А най-ценната информация открих именно тук, под носовете на нашите врагове. Разбирате ли защо тя е толкова важна?

- Не, не съвсем.

Ако трябваше да е искрен, не разбираше абсолютно нищо, но предпочете да замълчи.

Буколов се облегна назад, изсумтя и махна с ръка.

Тъкър явно нямаше да изкопчи от него нищо повече. Поне за момента.

Уткин го повика и отново облече елека на Каин.

- Това би трябвало да стане.

Тъкър си погледна часовника.

Щеше да успее да се включи в последната туристическа обиколка за деня.

Бързо облече военната зимна куртка, обу черни ботуши и нахлупи тъмносинята фуражка, която Уткин бе купил от един магазин за армейски излишъци наблизо. Помоли го да сравни облеклото му със снимките на охранителите, които бе направил в Кремъл.

- Става - заключи лаборантът, макар гласът му да не прозвуча кой знае колко убедително.

Нямаше значение. Бездруго не разполагаха с повече време.

Тъкър се обърна към партньора си, който махна с опашка.

- Време е да действаме, другарю Каин.





13 март

17:45

Казан, Русия





15.





- С това днешната ни обиколка приключва - заяви гидът на групата, скупчила се около него в студа. - Можете да се поразходите и да огледате, но не забравяйте, че разполагате само с петнайсет минути. Вратите се затварят точно в осемнайсет часа!

Тъкър стоеше сред останалите туристи, нахлупил червена бейзболна шапка и сложил модерни очила „Рей-Бан”. Прибягнал бе до тази маскировка, в случай че попадне на същия гид, нисичката блондинка, с която бе направил първата обиколка. Сегашният им водач се оказа мъж, така че предпазните мерки като че ли бяха излишни.

Застаналият до него Каин вече бе привлякъл любопитните погледи на туристите, но - както се бе надявал Тъкър - охранителите, които стояха край касата на входа, прегледаха документите на овчарката, без да се усъмнят в нищо. Помогна му и обстоятелството, че Каин можеше да бъде дружелюбен, когато пожелаеше, да подскача весело и да маха с опашка. Освен това Каин носеше кучешка чантичка, на която пишеше АЗ ОБИЧАМ КАЗАН. Отегчените младежи от охраната на входа само надзърнаха в чантичката на Каин. Направиха същото и с малката раница на Тъкър, разбира се.

Сега той имаше възможност да се разходи сам из Казанския кремъл и реши да не губи време. Отправи се с възможно най-небрежната си походка към улица „Шейнкман“ и към увенчаната със зелен покрив продълговата сграда на Юнкерското училище. Мина под сводестия проход и влезе във вътрешния двор. Заобиколи и направи няколко снимки на фонтана и експозицията от оръдия от XIX в. Когато приключи, седна на една каменна пейка и зачака. Туристите, които се движеха по улица „Шейнкман“ от другата страна на Юнкерското училище, вече се насочваха към изхода.

Никой дори не погледна към него. Не се забелязваха и никакви охранители.

Тъкър незабавно използва момента и поведе Каин към другия край на двора. Влязоха през една врата в югозападния му край. Коридорът зад нея тънеше в мрак, а от двете му страни се нижеха вратите на спалните помещения. Тъкър тръгна по него, като не пропусна полирания до блясък орехов паркет и вдлъбнатините в дървото пред всяко спално помещение. Според пътеводителя едно време юнкерите стоели мирно в продължение на четири часа, докато офицерите проверяват спалните им помещения. Тъкър бе решил, че това е измислица, но се оказваше, че пътеводителят не е излъгал.

Стигна стълбите в другия край на коридора и прескочи едно червено въженце, на което висеше табелка: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Качи се бързо на втория стаж, който се оказа съвсем пуст, и потърси къде да се скрие. Намери празна, отдавна занемарена стая, служила някога като класна стая на юнкерите, а днес използвана за склад.

Влезе вътре, последван от Каин, и затвори вратата.

Пое си дълбоко дъх.

„Първи етап... завършен...“

- Можеш да подремнеш, приятелю - прошепна той на овчарката.

Тъкър използва следващите два часа, за да разиграва плана в главата си, да го анализира, да търси грешки в него. Най-голямата неизвестна в случая бе Аня Малинова. Той не знаеше почти нищо за нея, нямаше представа как би реагирала в случай на опасност. Не знаеше почти нищо и за охраната, която се грижеше за нея тук, в Казанския кремъл, освен оскъдната информация, споделена от Буколов.

Според него двама мъже - цивилни служители на ГРУ - я охранявали денонощно. Тъкър бе намислил как да се справи с тях, но въпреки това в плана му имаше доста бели петна, особено по отношение на патрулите с кучета на територията на Кремъл.

По време на двете си туристически обиколки Тъкър бе преброил осем двойки охранители с кучета, които бяха предимно немски овчарки, а Каин спокойно можеше да мине за такава. Освен това бе забелязал и няколко южноруски овчарки, едри животни с дълга козина, използвани от руските армейски и полицейски части.

Страхуваше се от срещата с тях. Никога не бе убивал животно и много му се искаше никога да не му се налага да го прави. Кучетата действат, водени от своите инстинкти или дресировка. Никога от злоба. Нежеланието на Тъкър да навреди на някое куче бе недостатък и той го знаеше. В интерес на истината, нямаше представа как би реагирал, ако се окаже притиснат в ъгъла.

Часовникът му завибрира в мрака, за да му подскаже, че е време да пристъпи към втория етап от своя план.





20:30





Тъкър и Каин се преоблякоха в униформите си, процес, сериозно затруднен от тясното пространство и необходимостта да пазят пълна тишина. Тъкър бе обул полицейските си боти още в хотела, като бе прикрил височината им под крачолите на джинсите си. Останалата част от дегизировката им бе разпределена в двете раници. Той облече камуфлажните дрехи, нахлупи фуражката и натика старите си дрехи в раницата, която напъха зад един рафт.

Върна се в класната стая, като стъпваше внимателно, и отиде до прозорците, за да огледа потъналите в мрак улици и алеи. В този късен час температурите бяха започнали да падат рязко и над града се бе спуснала лека ледена мъгла, която блестеше по паветата, озарена от светлината на лампите.

Тъкър остана неподвижен петнайсетина минути. Направи го не само защото искаше да огледа добре маршрутите на нощните пазачи, но и защото уговорката му с Аня изискваше строгото следване на точно разчетен график.

В девет часа тя трябваше да напусне архива, в който работеше, и да бъде съпроводена до Губернаторския дворец, една от сградите, до които туристите нямаха достъп и които се намираха под усилена охрана. Влезеше ли в тази сграда, Тъкър нямаше да има никакъв шанс да я измъкне.

Когато наближи време за действие, Тъкър закачи каишката на Каин и тръгна. Слезе по стълбите, излезе навън и тръгна по мъгливата улица. Скъси повода на Каин и се опита да вложи в походката си малко маршова стъпка.

Излезе на една пресечка и забеляза друг охранител с кучето си да идва към него. Тъкър извика на руски заповед, на която го бе научил Уткин. Каин не разбираше руски, затова Тъкър дублира заповедта със сигнал, даден с ръка.

„Седни!“

Каин клекна.

Охранителят приближаваше пресечката и сърцето на Тъкър заби учестено.

„Продължавай да вървиш“.

За разлика от Каин, руският охранител отказа да се подчини на безмълвната команда. Спря, последван от кучето си, и огледа подозрително Тъкър и Каин.

Тъкър реши да рискува, вдигна ръка и поздрави „колегата“ си. Онзи не реагира. „Желязото се кове, докато е горещо“, каза си Тъкър, пристъпи две крачки напред и извика една от фразите, на които го бе научил Уткин. В груб превод тя означаваше нещо от рода на: „Всичко наред ли е?“

- Да, да — отвърна охранителят и най-сетне махна с ръка. — А у вас?

Тъкър сви рамене.

- Да.

Руснакът и кучето му минаха покрай Тъкър и Каин и продължиха по маршрута си.

Тъкър бързо тръгна в противоположната посока, на юг към Спаската кула. Съсредоточи цялото си внимание върху стъпките си, докато напрежението най-сетне напусна скованите му крака.

След стотина метра се оказа пред сградата, към която се бе запътил. Това бе Манежът, някога училище по езда, а днес една от изложбените зали на Казанския кремъл.

Охранителят, застанал до Спаската кула на трийсетина метра от тях, му махна с ръка. Силуетът му едва се различаваше във все по-гъстата мъгла.

Тъкър вдигна високо ръка в знак на поздрав.

И тъй като искаше да изиграе ролята си колкото се може по-достоверно, извади фенера си и обходи с него прозорците и стените на Манежа. Забеляза друг патрул с куче да прекосява площада, заобиколящ близката джамия.

Тъкър махна с ръка и на него и руснакът отвърна на жеста му.

- Голямо щастливо семейство - промърмори Тъкър и продължи напред.

Вратата за пешеходци в североизточния ъгъл на Манежа бе отключена, както му бе обещала Аня. Той я отвори, влезе и я затвори.

Вътрешността на сградата съответстваше на представата му за манеж: от двете страни на огромното пространство бяха наредени конюшни. В тях обаче бяха подредени витрини, в които бяха изложени различни предмети, свързани с историята на Юнкерския корпус: седла, нагайки, пики, кавалерийски саби. Големите халогенни лампи на тавана бяха изключени за през нощта, но аварийното осветление му позволяваше да се ориентира добре.

Аня работеше в архивите, разположени в подземията на Манежа. Скоро тези архиви трябваше да се превърнат в ядрото на експозицията на бъдещия музей на старинните книги и ръкописи. Тъкър нямаше представа как дневникът на бурския ботаник се е озовал тук. Явно бе изминал дълъг път от Южна Африка до Казан.

Наведе се и откачи каишката на Каин.

Време бе да се залови за работа.

Посочи напред и изкомандва:

- Огледай и се върни!

Не искаше никакви изненади.

Каин безшумно изчезна зад една витрина с експонати. Отне му минута и половина да провери всички витрини. Върна се, клекна в краката на Тъкър и вдигна поглед към него.

„Браво!“

Прекосиха централната зала и отидоха до южната стена, където имаше врата. Стълбите зад нея се спускаха към подземията. Бяха осветени от млечнобели флуоресцентни лампи, които издаваха характерно жужене.

Тъкър и Каин заслизаха по стълбите.

Оставаха им още две стъпала, когато някой извика на руски със заповеднически тон:

- Кой е там?

Тъкър очакваше това и прошепна на Каин:

- Престори се на приятел!

Овчарката обожаваше тази команда. Изправи уши, размаха опашка и се спусна по оставащите стъпала, зад които започваше коридор.

Тъкър тръгна след Каин и след няколко метра видя едър мъж с дебел врат, облечен в елегантен костюм, който обаче не му стоеше никак добре.

Това бе един от охранителите на Аня Малинова.

- Добрый вечер! - поздрави го Тъкър.

Възползва се от раздвоеното внимание на охранителя и продължи напред.

Мъжът вдигна властно ръка и изломоти нещо на руски, но Тъкър не разбра абсолютно нищо освен една дума - самоличност. Гласът на охранителя бе настойчив.

Тъкър посочи Каин - продължаваше да играе ролята на пазач, огорчен от поведението на непослушното си куче:

- Саша... Саша...

Охранителят явно се ядоса и бръкна под сакото си.

Тъкър изостави преструвките и извика на Каин:

- Панталони!

Каин захапа единия крачол на охранителя и дръпна с всички сили назад. Руснакът падна, като размаха едната си ръка във въздуха, но с другата продължи да посяга към пистолета си.

Тъкър обаче не стоеше със скръстени ръце. Хвърли се към него, улови ръката, която се опитваше да извади пистолета, и нанесе силен удар с юмрук в адамовата ябълка на мъжа.

Охранителят изхърка и рухна. Не бе изгубил съзнание, но облещи очи и започна да отваря и затваря уста като риба на сухо.

Тъкър измъкна оръжието му - руски полуавтоматичен ГШ-18 - от презраменния кобур и го фрасна с дръжката по слепоочието.

Руснакът най-сетне затвори очи и загуби съзнание.

Тъкър коленичи до него и насочи пистолета към коридора. Макар схватката да бе протекла сравнително тихо, нямаше представа къде се намира вторият охранител.

Когато видя, че никой не тича към тях, посочи напред и нареди на Каин:

- Провери! Ъгъл!

Каин затича по коридора и спря на първия ъгъл. Надзърна наляво, после надясно и погледна назад. Спокойният му поглед означаваше: всичко е наред.

Тъкър отиде при Каин и огледа обстановката.

За разлика от етажа над тях, подземието на Манежа не бе претърпяло никакви промени. Стените бяха иззидани от ронещи се тухли, а подът бе застлан с грубо издялани гранитни плочи. Единственото осветление идваше от флуоресцентните лампи, закрепени с винтове към неизмазания таван.

Коридорът отляво бе блокиран от кашони с книги. Вдясно можеше да се мине без проблем. Върху една от стените в далечния му край грееше правоъгълник от светлина.

Отворена врата.

Тъкър тръгна по коридора. Долепи се до стената и надникна през вратата.

Видя просторно помещение със сводест таван, очевидно използвано за склад. На дължина и широчина не отстъпваше на голямата зала на горния етаж. Покрай всички стени имаше пълни с книги рафтове. В средата на помещението имаше маси, отрупани с книги, ръкописи и купчини документи.

Край най-близката маса с гръб към вратата седеше красива млада жена с лъскава черна коса и червена блуза. Изучаваше старинен ръкопис, опряла лакти на масата. Вляво от нея, на същата маса, седеше вторият охранител, пушеше и редеше пасианс.





Тъкър се дръпна назад и даде знак на Каин да остане на място. Мина по коридора и застана от другата страна на вратата. Пъхна откраднатия пистолет в джоба си. Направи на Каин знак, с който изискваше от него да отвлече вниманието на охранителя и да се върне, след което посочи отворената врата.

Каин влезе през прага и излая.

Отекна сърдит рязък вик на руски, последван от чегъртането на стол по каменния под.

Каин изскочи в коридора и Тъкър му посочи да тръгне натам, откъдето бяха дошли.

Миг по-късно се появи и охранителят - бързаше да изгони овчарката. Тъкър му даде преднина от две крачки, след което скочи и му нанесе силен удар в десния бъбрек. Руснакът изохка и падна на колене. Тъкър обви дясната си ръка около врата му, а с лявата натисна главата му напред. Задържа така пет секунди, притиснал каротидната му артерия. Повече не бяха необходими. Тялото на охранителя се отпусна безжизнено в ръцете му. Въпреки това Тъкър продължи да натиска артерията и едва след трийсетина секунди остави тялото да се свлече на пода. Просто искаше да се подсигури.

Каин стоеше до него и махаше с опашка.

Тъкър погали овчарката, след което се обърна и влезе в библиотеката.

Жената се бе обърнала към него, сложила уплашено ръка пред устата си. Удивително сините ѝ очи блестяха от страх. Беше... някъде около двайсет и пет. И очевидно бе уплашена. Тъкър не можеше да я вини.

- Вие... вие сте Тъкър, нали?-попита тя на английски.

Той вдигна ръце, за да я успокои.

- Да, аз съм Тъкър. А вие сте Аня.

Тя кимна с облекчение и бързо си възвърна самообладанието.

- Още малко и щяхте да закъснеете.

- Още малко не се брои... или поне така се надявам.

Каин пристъпи към нея с високо вдигната опашка.

Тя го погледна и се усмихна. Усмивката ѝ беше някак свенлива.

- Трябва да призная, че ме уплаши с този лай... не очаквах подобно нещо. Много е красив.

- Казва се Каин.

Тя го погледна с интелигентите си очи.

- Каин? Нямате ли си и Авел?

- Вече не — отвърна Тъкър и посочи към вратата. — Трябва да тръгваме.

Поведе я бързо към стълбите, като спря само колкото да претърси двамата охранители и да вземе идентификационните им карти.

Аня вървеше след него, притиснала към гърдите си кожена дамска чанта, инкрустирана с кристали, имитиращи диаманти. Бе толкова голяма, че можеше да побере дори Каин. Чанта, на която мнозина биха обърнали внимание. Долови погледа му, докато се качваха по стълбите, които водеха от подземието към манежа.

- Имитация на „Прада”. Зарязвам целия си досегашен живот, цялата си кариера. Да взема тази чанта... Едва ли искам прекалено много, нали? - Когато влязоха в голямата зала на партера, се обърна и попита:

- Какъв е планът ви, спасителю наш?

Той долови хумора, прозвучал малко насила в гласа ѝ. Сега, след като се бе съвзела от изненадата и уплахата, Аня Малинова му се стори доста по-смела и хладнокръвна.

- Ще излезем през централния вход.

- Просто така?

- Всичко зависи от актьорските ви умения.





21:09





Следващите няколко минути минаха в обяснения и репетиции. Накрая Тъкър помоли Аня да повтори какво се очаква от нея. Когато прецени, че е готова - или поне толкова готова, колкото можеше да бъде предвид обстоятелствата, — я поведе към изхода.

Преди да излязат в мъгливата нощ, Тъкър закачи каишката на Каин, опъна гънките на камуфлажния си костюм, оправи фуражката си и хвана Аня за ръка.

- Готова ли си?

- Щеше да е по-лесно, ако наистина бях пияна - отвърна тя, но се усмихна и махна с ръка. - Да действаме.

Излязоха от Манежа и тръгнаха към Спаската кула. В едната си ръка Тъкър държеше каишката на Каин, а с другата се опитваше да удържи на крака Аня, която ту залиташе, ту се дърпаше.

Когато стигнаха на десетина метра от охранявания изход, пазачът излезе от будката си и извика нещо, което най-вероятно означаваше: „Какво става?“

- Беше заспала в Юнкерското училище! - отвърна Тъкър на руски: това бе заучената фраза, която бе репетирал с Уткин.

Аня се вживя в ролята си, заломоти нещо и предизвика лека суматоха. Тъкър не разбираше нито думичка, но се надяваше, че е изпъстрената с мръсотии тирада, която я бе посъветвал да изрече: „Този охранител е отвратителен... кучето му вони ужасно... няма закон срещу спането в Кремъл, няма закон срещу пиенето... работното ви време за посетители е прекалено кратко... баща ми е главен редактор на „Казанские ведомости“ и ще ви даде да се разберете...“

Тъкър я побутна грубо към вратата и подвикна на пазача друга предварително заучена фраза:

- Побързай! Ченгетата идват! Трябва да я разкараме оттук!

Зад тях прозвуча друг глас. Тъкър хвърли поглед през рамо и видя, че друг патрул с куче се е запътил към изхода.

Тъкър едва се сдържа да не изругае, обърна се и махна на другия патрул, за да го успокои. „Всичко е под контрол!“

След което прошепна на Каин:

- Лай!

Овчарката се разлая, което усили суматохата.

Междувременно Аня продължи колоритния си монолог.

Другият охранител обаче неумолимо скъсяваше разстоянието помежду им.

Аня реши да импровизира: наведе се над парапета, като с една ръка се държеше за Тъкър, а другата постави пред устата си. Тялото ѝ се сви в универсалната поза на човек, който се кани да повърне.

- Побързай! - подвикна Тъкър една от малкото руски думи, които знаеше.

Пазачът най-сетне откъсна поглед от младата жена, която се канеше да повърне, откачи връзката ключове от колана си и тръгна към вратата. Отключи я и я отвори, след което им махна с ръка, изпсува и им изкрещя да се махат по-бързо.

Тъкър побърза да изпълни нареждането му и помъкна Аня след себе си.

Вратата зад тях се затвори. Охранителят с кучето стигна до будката на охраната и спря при пазача. Двамата се загледаха подире им.

Тъкър им махна с жест едновременно пренебрежителен и саркастичен, сякаш искаше да каже: „Да бе, оставихте ме аз да се оправям с тази каша!“

Избухналият смях и последвалите го подвиквания означаваха, че посланието му е било прието добре.

Когато се отдалечиха на шест-седем метра от входа, Аня спря да се преструва на пияна, но Тъкър ѝ прошепна:

- Продължавай, докато не се скрием от погледите им.

Тя кимна, разкрещя се и направи опит да се отскубне от Тъкър. Той разпозна думите нет и милиция.

Преведе си ги като „не“ и „полиция“.

Зад гърбовете им отново избухна смях, породен от този непохватен опит на пияната жена да се отърве от ареста.

- Браво! - измърмори Тъкър.

Помъкна я напред, след което сви надясно и най-накрая се скриха от погледите на охранителите.

Аня се изправи и приглади дрехите си.

- А сега какво? Ще тичаме ли?

- Не. Ще вървим спокойно. Не бива да привличаме внимание.

Въпреки това крачеха бързо и скоро стигнаха градинката откъм северната страна на черквата „Възнесение Господне“. Тъкър посочи черния джип, паркиран под едно дърво.

Качиха се отпред, а Каин се настани на задната седалка.

Тъкър запали двигателя, направи обратен завой и потегли на юг. Набра номера на мобилния телефон на Уткин.

- Успяхме. Чакайте ни след пет минути.

Както се бяха уговорили, Уткин и Буколов ги очакваха в алеята зад хотела. Тъкър спря, двамата се качиха отзад при Каин и секунда по-късно джипът потегли отново.

Буколов се наведе напред, за да прегърне Аня и да я целуне по бузата. В очите му имаше сълзи.

Тъкър ги остави да се порадват на срещата си, след което нареди всички да стоят по местата си и да не се набиват на очи. Напусна Казан, без да погледне нито за миг назад, и пое на юг.

Време бе да напуснат Русия.



13 март

22:42

Южно от Казан, Русия





16.





- Не мога да повярвам, че успяхте! - възкликна Буколов след около половин час. - Наистина успяхте!

Тъкър не откъсваше поглед от заледения път. Джипът се носеше на юг, парното беше включено на максимална мощност.

- Смятате ли, че вече сме в безопасност? - попита Уткин, като се приведе напред от задната седалка. Изглеждаше доста объркан. - Всичко се случи толкова бързо...

- Бързината е хубаво нещо - отвърна Тъкър. - Още по-хубаво е когато всичко мине гладко.

В интерес на истината, самият той бе изненадан, че събитията се бяха развили според предварителния му план. Въпреки това нямаше намерение да се отпуска и да отслабва бдителността си.

Фаровете на колата осветиха място за почивка край пътя.

„Това ще свърши работа“.

След около три километра щяха да стигнат до голям пътен възел. Преди това обаче Тъкър трябваше да свърши нещо важно. Отби вдясно, където имаше тоалетна и няколко покрити със сняг пейки, сгушени под брезички с натежали клони.

- Можете да се поразтъпчете - каза Тъкър, след като спря на паркинга. - Преди това обаче искам да ми дадете мобилните си телефони, лаптопите си, изобщо всички електронни устройства, които носите със себе си.

- Защо? - попита Буколов.

- Опасява се някой от нас да не се обади на някого - обясни му Аня.

- Но защо? - настоя Буколов. - На кого ще се обаждаме?

- Имам и други съображения - отвърна Тъкър. - Електронните устройства лесно могат да бъдат проследени дори да не са включени. Дайте ми ги.

Макар и неохотно, те се подчиниха.

- Ами ако се наложи наистина да се обадим? - попита Аня.

- Аз ще го уредя - обеща ѝ Тъкър.

„Но чак след като напуснем страната и ви предам на „Сигма“.

Тъкър изведе Каин на разходка и даде на тримата достатъчно време, за да възстановят кръвообращението в отеклите си крайници. Убеди се, че никой не го наблюдава, и изхвърли цялата им електроника, включително лаптопите, в рекичката, която минаваше покрай паркинга. Задържа единствено собствения си сателитен телефон, който бе прибрал в джоба на якето си.

След десет минути отново пътуваха на юг.

- Какво ще правим сега? - попита Аня. - Къде ще отидем? На някое летище?

- Ще видим - отвърна загадъчно Тъкър: не искаше да разкрива козовете си.

През следващите шест часа караше право на юг. Целта му бе да се отдалечи колкото се може повече от Казан. С напредването на нощта навлязоха все по-навътре в някакъв очевидно земеделски район и най-сетне прекосиха границата между две области. Слава богу, че между руските области нямаше контролно-пропускателни пунктове, тъй като това би им създало доста проблеми.

Два часа преди изгрев Тъкър навлезе в Димитровград, който - както изглеждаше - бе останал верен на съветските си корени. Избегна основните пътни артерии, за да потърси хотел, който да им предложи едновременно анонимност и комфорт. Откри подходящо място и нае две свързани стаи на втория етаж, едната за Аня и баща ѝ, другата за себе си и Уткин. Настани Каин на прага между двете стаи.

Не искаше да се задържа прекалено дълго на едно място. Затова след четири часа стана и излезе от хотела. Реши да остави другите да поспят още малко и да се поразходи. Освен това искаше да остане сам. Преди да се настанят в хотела бе видял едно интернеткафе и сега тръгна към него.

В кафето миришеше на кренвирши и гореща пластмаса, но поне беше празно, което не биваше да го учудва предвид ранния час. На петте маси имаше компютри Ай Би Ем от началото на деветдесетте - толкова стари, че модемите им представляваха пластмасови стойки, в които се поставяха телефонните слушалки.

За негова радост собственикът на заведението, възрастен мъж, който изглеждаше залепнал за стола си, не бе от приказливите. Тъкър се ориентира в ценоразписа, написан на ръка на един лист над барплота, и му подаде сто рубли. Мъжът махна с ръка, сякаш казваше: „Избери си компютър“.

Както можеше да се очаква, връзката бе бавна. Тъкър прегледа сайтовете на няколко руски вестника. Използва онлайн преводач и откри това, което търсеше, или по-скоро това, което се надяваше да не намери.

Върна се в хотела и установи, че Аня и Уткин ги няма. Каин седеше на леглото и гледаше с очакване. Тъкър се ядоса много, но бързо се успокои. Трябваше да нареди на Каин да не ги пуска да излизат.

Разтърси Буколов и го събуди.

- Къде е Аня? Къде е Уткин?

- Какво? - стреснато попита Буколов и седна рязко в леглото. - Няма ли ги? Да ме арестуват ли са дошли?

- Спокойно.

В същия миг вратата се отвори и влязоха Аня и Уткин. Аня носеше поднос със стиропорени чашки, от които се вдигаше пара.

- Къде бяхте? - попита рязко Тъкър.

- За чай - отвърна Аня. - За всички.

Тъкър овладя раздразнението си.

- Не го правете повече. Не и без да ме предупредите.

Уткин измърмори някакво извинение.

Аня - изглеждаше притеснена - остави подноса на масичката.

Буколов се опита да защити дъщеря си:

- Вижте какво, Тъкър, няма да ви позволя...

Тъкър се обърна, размаха пръст под носа му, после се обърна и към Аня и Уткин.

- Когато напуснете страната, правете каквото искате. Дотогава обаче ще правите каквото кажа аз. За да стигнете дотук, доктор Буколов, някои напълно невинни хора се простиха с живота си. Не искам жертвата им да остане напразна заради нечия глупост. Независимо чия.

Отиде в другата стая, за да се успокои. Каин го последва с увиснала опашка - беше усетил, че е ядосан.

Тъкър разроши козината му.

- Не се сърдя на теб. Ти си добро куче.

Уткин също дойде при него и затвори вратата между двете стаи.

- Съжалявам, Тъкър. Не мислех какво правя.

Тъкър прие извинението му, но му зададе един въпрос, който го притесняваше.

- През цялото време ли бяхте заедно?

- С Аня ли? Не, не през цялото време. Аз станах преди нея. Поразходих се из квартала. Съжалявам, но трябваше да изляза. Всичко това е толкова... изнервящо. Не можех да седя в стаята, докато те спят.

- Къде се срещнахте с Аня?

Уткин се почеса по носа.

- На паркинга. Току-що беше излязла от кафенето малко по-надолу и носеше таблата с чая.

- В каква посока се намира това кафене?

- На запад.

- Видя ли някого с нея? Някой заговори ли я?

- Не. Изглеждате ми разстроен. Нещо случило ли се е... освен това, искам да кажа?

Тъкър огледа изпитателно младия мъж, опитваше се да прецени дали лъже, или не. Лъжецът винаги се издава, ако, разбира се, знаеш какви признаци да търсиш. В крайна сметка реши, че не бива да променя мнението си за Уткин. Не откриваше в поведението му и следа от неискреност.

- Прочетох казанските вестници - каза Тъкър. - Твърдят, че Аня Малинова била отвлечена.

- В известен смисъл са прави.

- Била отвлечена пред някакъв нощен клуб от човек, който убил придружителя ѝ.

Уткин седна на леглото.

- Защо са изопачили нещата?

- За да манипулират събитията. Най-странното в случая обаче е обстоятелството, че изфабрикуваната история за отвличането ѝ се появява в новинарските сайтове по-малко от два часа след като напуснахме Казан.

- Да, прекалено бързо. Това означава ли нещо?

- Може да означава, може и да не означава.

- В тези репортажи има ли ваша снимка?

- Не. Но досега все някой е успял да свърже Аня, баща ѝ и мен.

- Ами аз?

- Не се съмнявам, че ще стигнат и до теб.

Уткин пребледня.

- Това означава, че ще ме пипнат, след като напуснете Русия.

- Спокойно, няма!

- Защо?

Тъкър постави ръка на рамото му.

- Защото идваш с нас.

- Какво? Наистина ли? - Облекчението, изписано на лицето на Уткин, му придаваше изражение на малко кученце.

„Бил ли съм и аз някога толкова наивен и невинен?“

Тъкър обаче искаше да подготви руснака за трудностите, които ги очакваха.

- Очаквам от теб да ми помогнеш. Стрелял ли си с пистолет?

- Не. Никога.

- Значи е време да се научиш.





14 март

09:12





Тъкър излезе на балкона, за да подиша чист въздух. Чу зад гърба си стъпки, обърна се и видя Аня, беше се облегнала на стената с кръстосани пред гърдите ръце.

- Може ли да поговорим?

Той сви рамене.

- Съжалявам за това, което направих, и искам да се извиня за думите на баща ми... Той се опитва да ме предпазва... да ме закриля.

- Баща ти е... - Тъкър се опита да го каже възможно най-дипломатично. - Да речем, че с него не се общува лесно.

- Представи си какво е да си негова дъщеря.

Тъкър се усмихна.

- Баща ми те харесва, макар и да не го показва. Това се случва много рядко.

- И как разбра?

- Не те презира. А сутринта се почувствах затворена като в кутия... като попаднала в капан. Имах нужда да изляза. Мисля, че точната дума е клаустрофобия.

- Тоест просто не те е свъртало на едно място?

Тя се усмихна.

- Възможно е. Мога ли да попитам защо ни помагаш?

- Защото ме помолиха.

- Кой? - попита Аня и веднага размаха ръце. - Не ми отговоряй. Не трябваше да питам. Можеш ли поне да ми кажеш къде отиваме?

- На юг. Ако имаме късмет, сутринта ще стигнем в Сизран. Хората ми ще ни чакат там.

Аня като че ли се успокои.

- Ще отидем направо на мястото на срещата - хотел „Чайка“. Замисляла ли си се какво ще правиш, когато пристигнеш в Щатите?

- Нямам представа. Вероятно ще зависи от това какво ще стане с баща ми. Не съм се замисляла за това. Но ще го последвам където и да отиде. Той се нуждае от помощта ми, за да завърши изследванията си. Ти къде живееш?

Въпросът го свари неподготвен. Разполагаше с пощенска кутия в Шарлот, Северна Каролина, но отдавна не бе имал място, което да нарече свой дом. Повечето хора трудно биха възприели начина му на живот. Опитвал се бе да го обясни на свои приятели, но се бе отказал след няколко опита. Какво можеше да отговори? Избягвам хората? Предпочитам да пътувам с Каин и да изпълнявам необичайни задачи? Така ми харесва.

Но тъй като не искаше да изпада в такива подробности, излъга:

- В Портланд, Мейн.

- Хубаво ли е там? На мен ще ми хареса ли?

- Обичаш ли океана?

- Да, много.

- Значи ще ти хареса.

Тя зарея изпълнен с мечти поглед към паркинга.

- Сигурна съм, че ще ми хареса.

„Да, а като стигнеш в Портланд, можеш да ми изпратиш картичка и да ми разкажеш нещо повече за града“. Самият той никога не бе ходил в Портланд. Разговаряха още няколко минути, след което Аня се върна в стаята си.

Тъкър реши да се възползва от обстоятелството, че е сам, набра номера на Харпър и когато тя вдигна, каза бързо:

- Утре сутрин. Хотел „Чайка“ в Сизран.





19:05





След залез-слънце потеглиха отново. Тъкър излезе на магистралата, която се виеше покрай Волга. Следваше картата, която бе запаметил, и караше към Волгоград, града, който носеше името на реката. Като предпазна мярка започна да редува първокласни с второкласни пътища.

В четири сутринта спря на паркинг за камиони в покрайнините на град Балаково.

- Искам кафе. - Прозя се и потърка очите си. - Някой друг иска ли?

Спътниците му дремеха на седалките. Отвърнаха му с вяли жестове или с недоволно сумтене. Той слезе и след малко се върна с димяща чаша кафе в ръка.

Настани се зад волана и хвърли поглед към сателитния телефон в държача за чаши. Нарочно го бе оставил там. Като че ли никой не го бе пипал.

Остана доволен от проверката, продължи на юг и за два часа измина почти двеста километра. Когато навлязоха в Саратов, слънцето вече бе изгряло.

Аня, която спеше на задната седалка, се събуди, протегна се, огледа се и каза:

- Това не е Сизран.

- Не е.

- Нали каза, че ще ходим в Сизран? В хотел „Чайка“.

- Наложи се да променя плановете в последната минута.

Тъкър отби към един хотел.

- Приятелите ти няма ли да се тревожат? - попита тя.

- Няма проблем. Вече ги предупредих.

Спря на паркинга и изключи двигателя. Уткин се размърда на седалката си. Аня разтърси Буколов, за да го събуди.

Тъкър слезе от джипа.

- Ще ида да видя има ли свободни стаи.

По пътя към фоайето сателитният му телефон изписука. Той го извади от джоба си и погледна екрана.



НИЩО НЕОБИЧАЙНО В ХОТЕЛ ЧАЙКА

ТЕЛЕФОНЪТ НЕ Е ПОЛЗВАН ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ

ОСЕМ ЧАСА



Доволен от съобщението, Тъкър мина през фоайето и влезе в тоалетната. Изпика се, изми си ръцете, приглади косата си и взе ментово бонбонче от купата, оставена до умивалника. После излезе и се върна в джипа.

- Съжалявам, но всичко е заето. Продължаваме към Волгоград.

Уткин се прозя и посочи навън.

- Нали каза, че не е безопасно да пътуваме през деня?

- Няма значение. Ще се справим.

Уткин беше прав. Наистина поемаха риск, но пък до Волгоград им оставаха само триста километра, така че си струваше да опитат. А и малката проверка, която им бе направил, показваше, че никой не е налапал подхвърлената му стръв с хотел „Чайка“. Никой не бе използвал и телефона.

„Дотук, добре“.

Реши, че е безопасно да продължат.

Освен това, ако противникът им ги бе засякъл, защо не бе щракнал капана?

Предчувстваше, че скоро ще се измъкнат от страната, затова се опита да се наслади на пейзажа в тази слънчева утрин. Наближаваха края на пътя си и подозренията му към Аня и останалите се бяха оказали неоснователни.

Погледна през прозореца и вляво и видя утринното слънце да се оглежда в озарената от лъчите му река Волга. На другия й бряг се нижеха ниски хълмове, покрити с дебел снежен килим. Свали прозореца, за да вдъхне мириса на реката и току-що навалелия сняг.

Всички изглеждаха в добро настроение, завързаха разговор, започнаха да се смеят.

- Време е за викторина по руска история - весело обяви Буколов. - Всички ли участват?

Тъкър се усмихна.

- Това не е най-силната ми област.

- Логично - отвърна Уткин.

Аня се намеси:

- В такъв случай, Тъкър, ще ти дадем една точка преднина.

Тъкър понечи да отговори, но така и не успя - докато навлизаха в кръстовището, успя да види само мигновен проблясък на хром и отражение на слънчеви лъчи върху нечие предно стъкло, придружени от мощен рев на двигател. В следващия миг чу пронизително стържене на метал в метал.

И светът се обърна с главата надолу.





15 март

08:09

Южно от Саратов, Русия





17.





Ушите му пищяха от удара. Тъкър с мъка отвори очи и се огледа. Едва след няколко секунди осъзна, че е с главата надолу, увиснал от седалката на предпазния колан и със сплесканата вече въздушна възглавница пред лицето му.

Джипът се беше преобърнал. От вентилационните отвори в арматурното табло течеше вода. Колкото и странно да бе, чистачките продължаваха да работят и да се плъзгат по предното стъкло.

Тъкър изохка. Успя да се извърне надясно и видя Уткин свит на топка на тавана на преобърнатия джип. Не помръдваше. Лицето му бе на десетина сантиметра над нахлуващата вода.

Следващата грижа на Тъкър беше...

Каин!

Тъкмо се канеше да го извика, да провери как са останалите, когато се сепна, тъй като си спомни какво беше станало.

Някой ги беше блъснал, при това нарочно.

Затвори очи, за да обмисли ситуацията.

Джипът бе излетял в крайпътната канавка. Спомни си, че я бе зърнал отдясно на шосето. Изглеждаше доста дълбока — почти метър — и със стръмни стени. По това време на годината обаче по дъното на канавката течеше плитко ручейче леденостудена вода.

Прогони неясните спомени и положи усилия да се съсредоточи върху двата най-належащи проблема.

Първо — който и да ги беше ударил, сега идваше, за да ги довърши.

И второ - трябваше да оцелеят на всяка цена.

Опипа джоба на якето си. Магнумът бе там.

Чу шляпане. Изви глава и видя два космати крака да джапат във водата. Видя освен това, че Буколов и Аня лежат в безсъзнание върху преобърнатия таван, увиснали на предпазните колани. Единият крак на Аня стърчеше нагоре.

- Каин — прошепна Тъкър. - Ела тук.

Овчарката излази над безжизнените тела на Буколов и Аня.

Тъкър намери опипом закопчалката на предпазния колан, натисна я и се освободи, след което се отпусна възможно по-тихо в студената вода. Каин дойде при него, опря нос в лицето му и го близна загрижено.

„Браво!“

Слава богу, Каин не бе пострадал, ако не се броеше една драскотина над едното му око.

- Навън! - нареди му Тъкър и го изтика към отворения прозорец на шофьорската врата. - Тихо! Прикривай!

Каин се измъкна през прозореца и изчезна във високата трева оттатък канавката. Тъкър го последва пълзешком и след секунди почти навря лице в задника му.

Каин бе спрял и приклекнал. Тъкър също замръзна и се ослуша.

Чу гласове.

Двама или трима души, които идваха от... отляво и вървяха успоредно на канавката.

- Стой — прошепна Тъкър на Каин.

Претърколи се надясно — веднъж, втори път, трети път. Запълзя назад по канавката, така че джипът да остане между него и приближаващите се гласове. Скри се зад бронята, присви се и надзърна иззад нея.

Видя трима души в цивилни дрехи да приближават джипа. Откриха удобно място, където стените на канавката бяха по-ниски, спуснаха се в нея и тръгнаха към обърнатия автомобил с насочени към него компактни картечни пистолети ПП-19 „Бизон“.

Тъкър трескаво обмисли ситуацията.

Нещо не беше наред, нещо го тревожеше.

„Трима души. Би трябвало да работят по двойки, което означава, че трябва да има и...“

Рискува и надзърна отново, този път в посока към шосето.

Видя и четвърти руснак, също насочил „Бизон“ към преобърнатия автомобил.

Ако се бе появил няколко секунди по-рано, щеше да види как двамата с Каин се измъкват от джипа.

Бяха извадили късмет, но Тъкър не можеше да разчита, че късметът ще е вечен.

Трябваше не само късмет - трябваха и умения.

Тъкър се приведе в сенките зад колата и вдигна ръце с надеждата, че руснаците няма да забележат сигналите. които дава на Каин. Постави дланта на едната си ръка върху свития юмрук на другата, после вдигна пръст и го завъртя надясно.

„Не се показвай... тръгни надясно“.

Надяваше се Каин да го следи с поглед. Знаеше, че за отличното зрение на овчарката не е никакъв проблем да разпознае движението на ръцете му в полумрака. Това бе единственият начин за комуникация между тях, още повече че партньорът му не носеше тактическия си елек.

Когато приключи с командите, Тъкър запълзя към другата страна на джипа, колкото се може по-далеч от мъжа, който идваше откъм шосето. Легна по корем в канавката. Дълбочината на водата не надхвърляше половин метър и той направи всичко възможно, за да се скрие целия под повърхността ѝ. Вкопчи пръсти в бурените с надеждата, че това ще му помогне да не се надигне, тъй като усещаше лекото течение. Утринното слънце все още не се бе издигнало достатъчно високо, а дълбоката канавка и стръмните ѝ стени лежаха скрити в дълбоки сенки, което му помагаше да остане незабелязан. Въпреки това очакваше всеки момент в гърба му да се забие куршум.

Но тъй като не се случи нищо подобно, се премести от другата страна, където се намираха Каин и четвъртият стрелец. Обърна се по гръб, надигна глава и премигна, за да махне водата от очите си.

Тук канавката правеше лек завой, а стените ѝ бяха прекалено стръмни и скриваха мъжа, който вървеше по шосето. Тъкър обаче забеляза нещо да помръдва сред тревите - някой се приближаваше към него и го правеше по начин, който друг не би могъл да забележи. Тъкър обаче знаеше какво да търси.

Трикът му не бе успял да заблуди Каин.

Партньорът му го бе проследил и последвал, скрит сред най-високите бурени и най-тъмните сенки. Тъкър изпълзя от водата като тюлен, излизащ на припек, и потъна в леденостудената кал, над която стърчаха тревите и бурените. Каин допълзя до него. Двамата продължиха заедно покрай канавката - движеха се възможно най-безшумно, като се придържаха към най-гъстата растителност. В същия момент тримата руснаци стигнаха при джипа и започнаха да обсъждат нещо на висок глас.

Времето на Тъкър изтичаше.

Той изпълзя по насипа, огледа шосето и видя четвъртия стрелец, който бе застанал от лявата му страна и също се взираше в преобърнатия автомобил.

Тъкър пропълзя назад и прошепна в ухото на Каин:

- Пресечи! Прикрий се! Приближи тихо! Свали Алфа!

Повтори отново сложната поредица команди.

Каин не само разполагаше с удивително богат речник, но притежаваше и изключително рядката способност да изпълнява поредица команди. В този случай овчарката трябваше да пресече шосето, да намери място, където да се скрие, да съкрати разстоянието между себе си и мишената и да я атакува.

- Разбра ли, приятелю? - попита Тъкър.

Каин допря носа си до неговия. Отговорът проблесна в тъмните му очи: „Естествено, глупчо!“

- Действай тогава.





Лапите на Каин пристъпват безшумно по студения асфалт. Той преминава от другата страна и пропълзява сред гъсти храсти, покрити с ледени висулки. Внимава да не разлюлее тревата или да не счупи някое клонче в шубрака. Земята, по която стъпва, е смесица от лед и замръзнала кал, затова той напредва много бавно, проверява дали ледът ще издържи тежестта му.

С всяка крачка става все по-уверен и започва да се движи по-бързо.

Порив на вятъра, долетял от другата страна на пътя, носи миризмата на партньора му, която му е толкова добре позната, колкото и неговата собствена. Това го радва, изпълва го със задоволство.

Долавя мириса и на плячката, която го очаква отпред: наситената миризма на немита плът, примесена с дъх на метал и оръжейна смазка и със зловоние на развалени зъби. Регистрира всеки звук, всяко движение с леко помръдване на наострените си уши: чегъртане на ботуш по асфалта, проскърцване на кожа, хрипове и тежко дишане...

Движи се покрай пътя, не се показва, промъква се през най-тъмните участъци трева.

Най-сетне се изравнява с мишената. Прикляка и пълзи към банкета. Наблюдава. Онзи е с гръб към него, но от време на време се обръща, за да се огледа... насочва погледа си дори към мястото, където лежи скрит Каин.

Опасно. Това е опасно.

Но Каин добре помни командата.

Знае, че трябва да нападне.

Задните му крака се приготвят за скок... мускулите му се напрягат. Изчаква момента...

...и тогава забелязва движение вляво.

Партньорът му е излязъл от скривалището си и е тръгнал покрай пътя. Върви странно, плете крака, залита... Каин знае, че олюляването е преструвка. Забелязва блясъка на метал, опрян до бедрото на партньора си... никой друг не го вижда.

Мишената, застанала от другата страна на пътя, се обръща към партньора му и не откъсва поглед от него. Каин изпитва прилив на благодарност. Двамата са истински партньори, връзката между тях е специална, двамата винаги ще са заедно.

Вниманието на мишената му е насочено в друга посока.

Каин изскача от скривалището си.





Тъкър не откъсваше очи от дулото. Полагаше върховни усилия да не отмести поглед към Каин, тъй като тъкмо в този момент партньорът му изскачаше на асфалта.

Това бе най-рискованата част от плана му. Всичко зависеше от решението на врага дали ще застреля Тъкър на място, или не. Щом Каин стигна до мястото, където трябваше да пресече шосето, Тъкър излезе от прикритието си и започна да се препъва и олюлява, преструваше се на замаяна от катастрофата жертва. Пристискаше магнума плътно до тялото си, така че стрелецът срещу него да не го види.

Както бе очаквал, стрелецът се обърна към него и вдигна оръжието си.

Времето сякаш забави ход.

Тъкър скочи напред и вдигна магнума.

В тази ситуация се налагаше да разчита изцяло на Каин. В края на краищата бяха партньори толкова отдавна, че овчарката би трябвало да разчете и тона му, и езика на тялото му, които понякога можеха да ѝ кажат повече от всяка гласова команда или знак с ръка. Освен това Каин умееше да импровизира според обстоятелствата, което му позволяваше да изпълнява максимално добре задачите си.

Всички тези умения на белгийската овчарка ѝ помогнаха да се справи блестящо - Каин прекоси шосето тичешком, а последните три метра преодоля със скок. Трийсет и пет килограмовото армейско куче се стовари върху гърба на стрелеца и двамата политнаха към земята. Още преди да паднат челюстите на Каин намериха целта си и зъбите му се забиха с огромна сила в незащитеното гърло на мъжа.

Тъкър продължи да тича. Миг по-късно спря до руснака, наведе се и изстреля един куршум в бедрото му. Просто за по-сигурно.

Премести магнума в лявата си ръка, грабна „бизона“ с дясната, прескочи Каин и се изпързаля по задник в канавката, като преценяваше ситуацията около преобърнатия джип и местоположението на другите трима.

Един отляво, на шест метра...

Един клекнал до прозореца на автомобила...

Един изправен до бронята...

Насочи магнума към човека до бронята. Настисна спусъка веднъж, втори път, трети път. Първият куршум отлетя встрани, вторият попадна в крака на мъжа, а третият в гръдната му кост.

Един противник по-малко.

Тъкър вече връхлиташе върху клекналия до прозореца - той се намираше точно под него по права линия. Нямаше време да извърти пистолета - но и онзи нямаше време да стреля, защото Тъкър го блъсна с крака, събори го в канавката и пльосна върху него. Онзи размаха ръце, след миг от водата изскочи покритото му с кал лице, той кашляше и плюеше вода. Опитваше се да си поеме въздух, но Тъкър отново натика главата му под водата.

Прикова го към дъното на канавката, след което завъртя картечния пистолет и го насочи към другия край на автомобила. Появи се последният стрелец, все още на три-четири метра от колата, и Тъкър изстреля един бърз откос към него. Нямаше време да се прицели, но изстрелите накараха противника му да се скрие.

А онзи, когото бе притиснал на дъното на канавката, вече бе престанал да се бори, явно се бе удавил.

Тъкър долови шумолене в тревата, обърна се и видя Каин да се спуска в канавката.

След като видя, че партньорът му се насочва към него, Тъкър пропълзя зад джипа и надникна иззад бронята му.

Последният оцелял руснак бягаше; картечният му пистолет висеше на ремъка в отпусната му дясна ръка. Краката му шляпаха тежко във водата. Мъжът знаеше, че е изгубил.

- По дяволите! - изруга Тъкър.

Не можеше да му позволи да избяга, но и не искаше да го застреля в гръб.

- Стой! - извика той на руски и стреля във въздуха. - Стой!

Онзи се подчини, но не се обърна. Вместо това падна на колене и хвърли оръжието си встрани. После постави ръце на тила си.

Каин бързо се озова до него, но Тъкър го спря.

- Недей, приятел!

Тръгна по дъното на канавката и след секунди се озова до коленичилия руснак. Едва сега видя, че противникът му е двайсетинагодишен младеж.

- Обърни се.

- Няма да кажа на никого - замоли го младежът на английски.

„Ще кажеш, и още как. Дори да не искаш, пак ще те накарат да кажеш“.

Изведнъж изпита ужасна умора.

- Обърни се.

- Нет!

- Обърни се!

- НЕТ!

Тъкър преглътна и вдигна „бизона“.

- Съжалявам!





15 март

10:10

Някъде край Волга, Русия





18.





Макар джипът да му се бе сторил грозен, Тъкър не можеше да има никакви претенции към здравината му. В края на краищата той бе спасил живота им.

Той и меката тиня на дъното на канавката.

Тъкър погледна назад към преобърнатата кола. Спътниците му крачеха замаяни край пътя. След като ги бе измъкнал от джипа и се бе отървал от труповете на нападателите, бе успял да свести Уткин, който на свой ред му бе помогнал да свестят Аня и Буколов.

Като цяло групата им се бе отървала само със синини и повърхностни порязвания и охлузвания. Най-серизно пострадал бе Буколов, който си бе извадил рамото и бе получил леко сътресение. Тъкър успя да намести ставата му, докато докторът още не бе дошъл на себе си. Що се отнася до сътресението, лечението му изискваше време и почивка.

Точно сега обаче нямаше как да спрат, за да почиват.

Тъкър ги поведе към новата им кола, тъмносиньото „Пежо 408“ на нападателите им. Автомобилът изобщо не бе пострадал от сблъсъка, ако не се броеше вдлъбнатината в предната броня. Който и да ги бе блъснал, очевидно отлично бе знаел какво да прави. Тъкър претърси колата за предаватели или сателитна навигация, но не откри нито едното, нито другото.

Докато Аня помагаше на Буколов да седне в колата, Уткин дръпна Тъкър настрани.

- Какво има? - попита Тъкър, който искаше да потеглят час по-скоро.

Уткин се държеше странно.

- Виж - каза и пъхна в ръката му мобилен телефон. Това бе единственият телефон, който бяха открили у четиримата нападатели. - Виж каква снимка намерих в паметта.

Тъкър се взря в собственото си, макар и неясно изображение. Седеше пред някакъв компютър, а ръцете му бяха застинали във въздуха точно над клавиатурата. Веднага позна мястото, където е била направена снимката. Онова интернет кафене в Димитровград.

„Някой ме е снимал“.

Не знаеше какво да направи, затова прехвърли снимката в собствения си телефон и изтри оригинала. Провери списъка с имена в паметта на телефона, но той се оказа празен. Празна бе и директорията с последните проведени разговори. Паметта на телефона се оказа изтрита. Ядосан, Тъкър извади батерията и симкартата и ги размаза с пета. После хвърли останките от телефона в канавката.

Замисли се за значението на тази снимка. Очевидно някой ги следеше. Но как? И кой? Хвърли поглед към преобърнатия джип. Възможно ли бе някой да е скрил предавател в колата?

Нямаше представа... и нямаше как да узнае.

Неизвестните бяха прекалено много.

Обърна се към Уткин и го попита:

- Показа ли снимката на останалите?

- Не.

- Добре. Нека това си остане между нас.

След броени минути отново се носеха на юг по шосето, което се виеше покрай Волга.

Тъкър не разполагаше с друг план, като изключим желанието му да отбие от главния път и да се отдалечи колкото се може по-скоро от мястото на престрелката. След петнайсетина километра отбиха по някакъв страничен път, който ги отведе до парк, разположен на брега на Волга. Тъкър спря и всички слязоха.

Уткин и Аня помогнаха на Буколов да седне край най-близката маса за пикник.

Тъкър отиде до един скалист нос, надвесен над течащата бавно река. Седна на земята. Трябваше да обмисли ситуацията, да планира следващите си действия. Провеси крака над бездната и се заслуша във вятъра, който брулеше голите клони на дърветата. Каин дойде и клекна до него. Тъкър сложи ръка на гърба му.

- Как си, приятел?

Каин тупна с опашка по земята.

- Чудесно, и аз съм добре.

„Горе-долу“.

Бе почистил раната на главата на Каин, но нямаше представа как се е отразило случилото се върху психиката му. Нямаше начин да разбере как се чувства овчарката, след като бе убила онзи човек край пътя. Партньорът му бе убивал и преди, но по време на бойни действия, и това не бе оставяло трайни следи върху психиката му. Що се отнася до самия Тъкър, положението бе доста по-сложно. След смъртта на Авел и след като бе напуснал армията, Тъкър бе започнал да проявява интерес към някои аспекти от философията на будизма, макар да знаеше, че никога няма да достигне дзен-мисленето на Каин, което - ако можеше да бъде предадено с думи - най-вероятно гласеше нещо от рода на: „станалото - станало“.

Сега седеше на брега на Волга, разкъсван между инстинкта си да стигне възможно най-скоро до Волгоград и желанието си да не бърза и да вземе всички възможни предпазни мерки. Доста неща го притесняваха обаче. Именно затова бе отбил на това място.

„Четирима. Защо само четирима?“

Там, на мястото на засадата, бе претърсил телата им за някакви документи за самоличност, но не бе открил нищо освен шофьорски книжки и кредитни карти. Татуировките им обаче показваха принадлежността им към Спецназ.

В такъв случай защо противникът не ги бе връхлетял с цялата си мощ? Къде бяха взводовете командоси и хеликоптерите като тези в Нерчинск?

Нещо в тази операция го навеждаше на мисълта за действия, които не са оторизирани от началството. Вероятно някой високопоставен служител в руското министерство на отбраната се опитваше да сложи ръка върху Буколов, без началниците му да разберат. В момента обаче го измъчваше един въпрос, който час по-скоро трябваше да намери своя отговор.

Знаеше, че нападението срещу тях не е случайно.

В такъв случай как врагът бе успял да ги открие?

Снимката в телефона.

Но какво означаваше тя?

Уткин дойде при него и седна на ръба на скалата.

- Хубава гледка, нали?

- Предпочитам пред мен да беше Статуята на свободата.

Уткин се засмя.

- Аз също. Никога не съм бил в Америка.

- Да се надяваме, че ще те заведа там.

- Е, състави ли план? Къде ще отидем сега?

- Зная, че трябва да стигнем Волгоград.

- Но се притесняваш, че там може да попаднем в нова засада.

Това бе въпрос, който не се нуждаеше от отговор.

Уткин реши да смени темата и махна с ръка, сякаш искаше да обхване реката и двата ѝ бряга.

- Знаеш ли, че съм израснал тук?

В интерес на истината Тъкър знаеше. Беше го прочел в досието му, но замълча, тъй като долови желанието на Уткин да говори, да се върне в спомените си.

- Селцето, в което съм роден, е съвсем малко. Намира се на самия бряг на реката на осемдесет-деветдесет километра южно оттук. Когато бях малък, с дядо ми често излизахме да ловим риба във Волга.

- Май си имал хубаво детство.

- Да, така е. Искам да ти кажа обаче нещо друго. Трябва да стигнем до Волгоград, нали?

Тъкър го погледна и сбръчи чело.

- И не искаш да караш по магистралата? - продължи Уткин.

- Така би било най-добре.

- В такъв случай има и друг начин - каза Уткин и посочи реката. - Начин, който е вършил работа в продължение на хиляди години. Не виждам причина да не свърши работа и сега.





11:01





Преди да продължат към Волгоград, Тъкър трябваше да свърши още нещо. Помоли Аня да остане при Буколов в парка и инструктира Каин да ги пази. После взе Уткин със себе си, тъй като се нуждаеше от помощта му.

Навлязоха в сложна плетеница от селски пътища, отдалечени доста от реката. Тъкър следваше инструкциите на Уткин. След по-малко от час откриха изоставена ферма, сгушена в гората.

- Тук едно време имаше колхоз - обясни Уткин. - Самата сграда е на поне сто и петдесет години.

Тъкър отключи багажника с дистанционното.

Двамата с Уткин впериха поглед в здраво овързаното тяло вътре. Устата на пленника им бе залепена с тиксо. Това бе последният оцелял от четиримата, които ги бяха нападнали. Онова момче на деветнайсет или двайсет години.

- Защо го остави жив? - попита Уткин.

Тъкър не знаеше какво да му отговори. Не можеше да екзекутира човек така хладнокръвно. Затова бе ударил хлапето с дръжката на пистолета си, бе го завързал и го беше натикал в багажника.

Младежът гледаше Уткин с облещени очи. Издърпаха го от багажника и го замъкнаха във фермата.

Интериорът оправда очакванията на Тъкър: стени от грубо одялани трупи, ниски тавани, дъски, заковани върху прозорците, и много прах.

Тъкър бутна хлапето вътре и го накара да седне на пода. Отлепи тиксото от устата му и каза на Уткин:

- Превеждай.

- Ще го разпиташ ли?

Тъкър кимна.

Уткин отстъпи крачка назад.

- Не искам да участвам в...

- Не става въпрос за такъв разпит. Попитай го как се казва.

Уткин се подчини и получи отговор.

- Иван.

Тъкър зададе на младежа няколко лични въпроса; направи го с любезен тон, за да притъпи бдителността му. След пет-шест минути пленникът се поотпусна, а изражението му, което приличаше на това на плъх, уловен в капан, поомекна.

Тъкър се обърна към Уткин.

- Обясни му, че нямам намерение да го убия. Ако ни сътрудничи, ще се обадя в милицията и ще им кажа къде да го намерят.

- Той се зарадва, но казва, че трябва да го пребиеш. За алиби. В противен случай шефовете му ще...

- Разбирам. Попитай го къде служи.

- В Спецназ, както предположи. Но той и екипът му са били зачислени към руското военно разузнаване.

- ГРУ?

- Точно така.

„Както и онези спецназовци в Нерчинск“.

- На кого от ГРУ са докладвали?

- На някой си генерал Харзин. Артур Харзин.

- Каква е била задачата им?

- Да открият Буколов. Групата им получила заповед да пресрещне колата ни.

- И тази заповед е дошла от Харзин?

- Да, заповедта е била на Харзин.

Явно този тип бе един от загадъчните генерали от Арзамас, за които говореше Буколов.

- А след като хванат доктора? - продължи Тъкър. - Какво е трябвало да направят?

- Да го закарат в Москва.

- И защо генерал Харзин се интересува от него?

- Няма представа.

Тъкър извади телефона си и показа на пленника снимката си, направена в интернет кафето.

- Кога и как са получили това?

- По мейла - преведе Уткин. - Вчера следобед.

- Как са разбрали къде да ни причакат?

Уткин поклати глава.

- Изпълнявал е заповеди.

- Вярваш ли му?

- Да. Мисля, че не ни лъже.

- Сега ще разберем.

Изведнъж Тъкър извади магнума от джоба на якето си и опря цевта в капачката на дясното коляно на момчето.

- Кажи му, че не му вярвам. Трябва да ми каже защо Харзин издирва Буколов.

Уткин преведе.

Иван пребледня, разтрепери се и изломоти нещо.

- Казва, че не знае — отвърна Уткин, уплашен почти колкото пленника. - Ставало въпрос за някакво растение или цвете. За някакво откритие. Или оръжие. Кълне се в живота на сина си.

Тъкър продължи да притиска магнума към коляното му.

Уткин прошепна:

- Тъкър, той има дете.

Бившият рейнджър положи усилия да запази суровото си изражение.

- Много хора имат деца. Това не е достатъчно основание да го оставя жив. Кажи му да помисли добре. Може да е забравил нещо.

- Като например?

- Някой друг преследва ли ни? Някой друг освен ГРУ?

Уткин разпита момчето. Започна да го притиска, задаваше му въпрос след въпрос. Накрая се обърна към Тъкър:

- Казва, че... имало някаква жена. Тя... помагала на Харзин.

- Жена?

- Да. Руса. Виждал я е само веднъж. Не знае името ѝ, но смята, че става въпрос за наемници или убийци, към които се е обърнал Харзин.

Тъкър мигом се сети за Фелис Нилсон.

- Продължавай! Кажи му, че вече зная за...

- Казва, че след като я извадили от реката, я настанили в болница.

Сякаш някой стовари юмрука си в корема на Тъкър.

- Виждал ли я е оттогава?

- He.

Възможно ли бе наистина да е оцеляла?

Спомни си силното течение, леденостудената вода. Представи си как Фелис се опитва да плува, но е понесена от течението, след което... вероятно е излязла на брега и е пратила сигнал да я спасят. Ако спецназовците са я открили бързо, е имала някакъв, макар и малък, шанс да се спаси.

Тъкър отмести магнума от коляното на Иван и го прибра в джоба на якето си. Момчето въздъхна с облекчение.

Тъкър бе приключил тук. Докато се обръщаше към изхода, в главата му изникна образът на коварната снайперистка, тръгнала по дирите му. Не изпита страх обаче, а само увереност.

„Веднъж те убих, Фелис. Ще го направя пак, ако се налага“.





15 март

13:15

Северно от Волгоград, Русия





19.





Тъкър караше на юг, като избягваше главните пътища. Обстоятелството, че Уткин познаваше района, се оказа изключително полезно, тъй като руснакът му помогна да открие затънтени селски пътища, които не бяха отбелязани на нито една карта.

Аня най-сетне не издържа и наруши напрегнатата тишина, за да даде израз на страховете, които очевидно я измъчваха.

- Какво стана с онзи младеж от багажника?

- Питаш ме дали съм го убил ли? — отвърна Тъкър.

- Да... Всъщност да.

- Ще се оправи.

„При едно условие“, добави мълчаливо той. Бе оставил Иван завързан за една греда в старата ферма. На сбогуване бе прошепнал в ухото му: „Този път отърва кожата. Това може да ти се случи само веднъж. Срещна ли те отново на бойното поле, ще те убия“.

- Моля те, кажи ми, че не си го наранил.

- Не съм го наранил.

Тъкър погледна в огледалото за обратно виждане. Сините очи на Аня Малинова бяха вперени в него.

Накрая тя отмести поглед.

- Вярвам ти.

Като следваше указанията на Уткин, Тъкър продължи на юг още петдесетина километра, в резултат на което се озоваха в някакво селце на брега на Волга.

- Това е Шчербатовка - обяви Уткин.

„Щом казваш...“

Половината къщи изглеждаха изоставени, прозорците им бяха заковани с дъски. В другия край на селото се виеше тесен кален път, който след няколко остри завоя ги отведе до скалист нос, до който се издигаше кей, навлязъл доста навътре в реката.

Слязоха от колата в началото на кея, който се оказа стара порутена конструкция от пропити с масло колове и дъски, в които зееха безброй дупки.

Уткин махна с ръка на някакъв мъж, който се бе излегнал на шезлонг в края на кея. Във водата до него се поклащаше покрита с ръжда плаваща къща. Или може би по-точното название би било плаваща палатка, тъй като над палубата бе опънат голям навес от насмолен брезент.

Уткин поговори с мъжа и се върна при колата.

- Може да ни закара до Волгоград. Ще ни струва двеста рубли, горивото отделно.

Тъкър не се притесняваше за цената.

- Можем ли да му имаме доверие?

- Приятелю, тези хора нямат телефони, телевизори или радиоапарати. Преследвачите ни няма да ни открият, освен ако не се отбият лично при всеки моряк от Саратов до Волгоград. Мисля, че няма от какво да се опасяваме. Освен това хората като него не обичат властта. Не обичат никоя власт.

- Влизам им в положението.

- Освен това добре познавам този човек. Приятел е на чичо ми. Казва се Вадим. Ако се споразумеем, няма проблем да тръгнем на здрачаване.

Тъкър кимна.

- Добре, да действаме.

След като прехвърлиха багажа си в трюма на лодката на Вадим, Тъкър подкара пежото обратно към Шчербатовка. Ориентираше се по картата, която Уткин му бе начертал. Подмина селото и на два километра след него излезе на брега на дълбок приток на Волга. Спря на самия бряг, включи на нулева предавка, преди да угаси двигателя, и слезе от колата.

Каин го последва, като не пропусна първо да се протегне, а сетне да огледа горичката около тях.

Тъкър хвърли ключовете във водата, отиде зад колата и започна да я бута към водата. Изчака пежото да потъне и да се скрие напълно.

После се обърна към Каин и го попита:

- Какво ще кажеш да се поразходим?



20:30





Капитан Вадим стоеше на кея, стиснал между устните си димяща цигара. Набитият широкоплещест мъж, чиято едноседмична брада изглеждаше почти толкова дълга, колкото и косата му, бе с цяла педя по-нисък от всички бегълци. Слънцето залязваше и температурите бързо падаха, но той продължаваше да стои само по риза и омазани джинси.

Махна с ръка на Тъкър и останалите и ги преведе по дъската, прехвърлена между кея и корабчето му. Измърмори нещо, което Тъкър прие като „Добре дошли на борда“.

Аня помогна на Буколов да мине по импровизираното мостче. Каин мина след тях, следван от Тъкър и Уткин.

Вадим отвърза швартовите въжета, скочи на борда и прибра дъската. Посочи надстройката, от която се стигаше до каютите в трюма, и заговори бързо.

Уткин се засмя.

- Казва, че долу ни очаква петзвезден лукс. Вадим определено има чувство за хумор.

„Ако това може да бъде наречено чувство за хумор“, помисли си Тъкър.

- Ще заведа баща ми в каютата - каза Аня. - Той трябва да си почива.

Буколов наистина изглеждаше изтощен, а за лошото му състояние допринасяше и сътресението, получено при катастрофата. Когато обаче Аня се опита да го удържи да не залитне, той я плесна по ръката.

- Татко, моля те, дръж се прилично.

- Не ми говори така! Караш ме се чувствам като инвалид! И сам мога.

Продължи да мърмори, но ѝ позволи да му подаде ръка, докато слизаха по стълбите.

Тъкър се обърна към Каин, който бе застанал на заобления бушприт с високо вдигнат нос, за да улови колкото се може повече миризми, и си помисли:

„Щастливо куче“.

Слънцето вече залязваше зад скалистия бряг на реката. Вятърът, който се бе извил следобед, сега бе стихнал и галеше водата, без да образува вълни. Под повърхността обаче се виждаха мътни кафяви водовъртежи.

Подводните течения по Волга се славеха като изключително коварни.

Уткин забеляза погледа му.

- Внимавай да не паднеш. Вадим няма спасителни пояси. Освен това не знае да плува.

- Добре, че ми каза.

След като всички се настаниха на борда, Вадим скочи на задната палуба и се настани зад щурвала. Дизеловият двигател забоботи, сетне заработи тихо и равномерно. От димоотвода заизлизаха гъсти черни облаци. Капитанът завъртя щурвала и корабчето пое надолу по течението.

- Кога ще стигнем Волгоград? - попита Тъкър.

Уткин погледна Вадим.

- Казва, че течението е по-силно от обичайното, така че след десетина часа ще сме там.

Тъкър отиде при Каин, а след двайсет минути на палубата са качи и Аня Малинова.

Застана до тях. Стана ѝ студено, затова придърпа вълнената си жилетка около тялото си, жест, който несъзнателно подчерта женствените ѝ форми.

- Как е баща ти? - попита я Тъкър.

- Най-после заспа.

Двамата зареяха погледи към потъналите в мрак брегове. Безоблачното небе беше обсипано със звезди. Нещо докосна ръката на Тъкър. Той сведе поглед и видя кутрето на Аня върху кокалчетата си.

Тя дръпна ръката си.

- Извинявай, не исках да...

- Няма проблем - отвърна той.

Чу стъпки и се обърна. Беше Уткин.

- Ей там съм израснал - каза младият руснак и посочи надолу по течението, където на западния бряг мъждукаха няколко светлинки. - Това е село Колишкино.

Аня се обърна към него, явно бе изненадана.

- Семейството ти са били селяни? Така ли?

- Всъщност рибари.

- Хъммм - отвърна тя неопределено.

Въпреки това Тъкър долови - а не се съмняваше, че и Уткин я е усетил - леката нотка на презрение, която се съдържаше както във въпроса, така и в отговора ѝ. Това бе отражение на сляпото снизхождение на богатите към бедните, на гражданите към селяните, което проявяваше и Буколов. То несъмнено бе повлияло и върху мнението на доктора за способностите на Уткин като учен и изследовател. Тъкър нямаше представа дали Аня проявява същото отношение към Уткин, но пък предразсъдъците на родителите нерядко преминават и у децата.

Замисли се за собствения си произход. Родителите му бяха починали доста млади и поне част от асоциалното си поведение той дължеше на дядо си, който живееше сам в ранчото си и бе невъзмутим и суров като зимите в Северна Дакота. Въпреки това се отнасяше с животните в ранчото с изненадваща любов и привързаност и проявяваше към тях неочаквано състрадание. Това бе урок, който се бе запечатал дълбоко в съзнанието на Тъкър и бе довел до множество разговори с дядо му на тема отговорностите на стопанина към животните.

В крайна сметка нормално е човек да тръгне по пътеката, утъпкана от предците му. И все пак...

След няколко минути Аня слезе в трюма при баща си.

- Доста неудобно се получи - каза Тъкър.

- Вината не е твоя - отвърна тихо Уткин.





21:22





Тъкър също слезе в помещението, което прие за столова на кораба. Беше обзаведено оскъдно, но блестеше от чистота, чамовите дъски на ламперията искряха, покрити с лак, покрай стените бяха наредени няколко кушетки, тапицирани със зелена изкуствена кожа, а в единия ъгъл имаше малък кухненски бокс. Цялото помещение бе ярко осветено от монтирани на стените аплици.

Всички с изключение на капитана бяха тук. Явно търсеха уюта и сигурността, които можеше да им предложи по-голямата компания. Буколов изглеждаше освежен след кратката дрямка и започваше да прилича все повече на сприхавото старче, което бе преди катастрофата.

Тъкър им даде храната и напитките, включително някаква пастърма, която бе дал и на Каин. Овчарката се бе настанила до стълбата и дъвчеше доволно.

Когато приключи, Тъкър седна срещу Буколов и сложи длани върху масата.

- Е, докторе, смятам, че е време да си поговорим.

- За какво? Няма да започнете да ни заплашвате отново, нали? Не бих го понесъл.

- Какво знаете за Артур Харзин, генерал, свързан с руското военно разузнаване?

- Нищо. А трябва ли изобщо...

- Това е човекът, който ни преследва. Харзин смята, че изследванията ви са свързани с разработването на биологично оръжие. Дотолкова е убеден в това, че е поръчал да убият всички ни, освен вас, разбира се. - Обърна се към Аня. - А ти какво знаеш за това?

- Ще трябва да попиташ баща ми - отвърна тя и скръсти ръце пред гърдите си. - Откритието си е негово.

- В такъв случай ще започна с по-лесен въпрос. Коя си ти?

- Знаеш коя съм.

- Не. Зная за коя се представяш, но не зная коя си. Освен това, откакто се срещнахме, все се опитваш да изкопчиш някаква информация от мен. Доста си добра, в интерес на истината, но не си достатъчно добра.

Не бе сигурен в последното, но се постара да го каже твърдо. Аня наистина бе задавала множество въпроси, но интересът ѝ можеше да е породен и от невинно любопитство или пък от грижа за баща ѝ.

- Защо говориш така? - отвърна Аня. - Смятах, че сме разсеяли подозренията ти още в Димитровград.

- След което попаднахме в засада. Затова отговори на въпроса ми или ще продължа този разговор насаме с баща ти. А на него той никак няма да му допадне.

Тя се обърна към Буколов; в погледа ѝ се четеше загриженост и любов. После поклати глава, хвана ръката на баща си и я стисна силно - жест, в който имаше нещо собственическо.

Буколов постави другата си ръка върху нейната.

- Добре. Кажи му.

Аня вдигна поглед, очите ѝ плуваха в сълзи.

- Аз не съм му дъщеря.

Тъкър едва се овладя, за да не позволи изненадата да се изпише на лицето му. Това не бе отговорът, който бе очаквал.

- Името ми наистина е Аня Малинова, но не съм дъщеря на доктор Буколов.

- Защо трябваше да ме лъжете? - попита Тъкър.

Аня извърна поглед, явно се срамуваше.

- Аз го предложих на Аврам. Реших, че ако ти каже, че съм му дъщеря, ще се съгласиш по-лесно да вземеш и мен.

- Трябва да разберете - настоя Буколов, - Аня е изключително важна за моите проучвания. Не можех да поема риска да откажете да я вземем.

Нищо чудно, че тази част от плана бе останала скрита и от Рут Харпър.

- Говоря съвсем сериозно - подчерта Буколов. - Аня е изключително важна за моите проучвания.

- И какви са тези проучвания? — попита Тъкър. - Омръзна ми да слушам лъжи. Искам да чуя истината.

Най-накрая Буколов отстъпи.

- Предполагам, че заслужавате обяснение. Но имайте предвид, че е доста сложно. Може и да не разберете...

- Опитайте.

- Добре. Какво знаете за най-ранната история на Земята? Най-вече за флората отпреди... да речем, седемстотин милиона години?

- Абсолютно нищо.

- Естествено. Както и да е, от доста десетилетия в научните среди се обсъжда една хипотеза за така наречения Last Universal Common Ancestor, или в превод Последен универсален общ предтеча. Става въпрос за първото многоклетъчно растение на Земята. С други думи, за семето, от което е произлязло всяко растение на нашата планета. Ако ПУОП наистина съществува - а аз вярвам в това, - той е предтеча, родоначалник на всеки растителен вид от доматите до орхидеите и от глухарчетата до розите.

- Използвахте термина хипотеза, не теория — отбеляза Тъкър. - Никой ли не е успял да открие този Последен универсален общ предтеча.

- И да, и не. Ще стигна и до това. Но първо ще се спра на стволовите клетки. Това са клетки, които притежават потенциала да се превърнат във всяка друга клетка в човешкия организъм, ако, разбира се, бъдат манипулирани правилно. Това е нещо като бял лист, на който можеш да напишеш всичко, но бял генетичен лист, така да се каже. Учените са в състояние да манипулират стволовите клетки така, че да отгледат човешко ухо върху гърба на мишка. Успели са да „отгледат“ в лабораторни условия цял черен дроб, който сякаш са получили ей така, от нищото. Мисля, че можете да оцените значението на изследванията в тази област. Стволовите клетки вече се превръщат в цяла индустрия, в която се въртят милиарди долари. А това е само началото. Стволовите клетки са бъдещето на медицината.

- И?

- Най-просто казано, убеден съм, че за растителния свят Последният универсален общ предтеча е онова, което са стволовите клетки за животинския свят. Защо обаче това е толкова важно? Ще ви дам един пример. Представете си, че някой открие в джунглите на Бразилия непознато цвете, което лекува рака на простатата. Но амазонските джунгли са почти изцяло изсечени. Или пък цветето е застрашено от изчезване. Или че синтезирането на лекарството е толкова скъпо, че никой не може да си го позволи. ПУОП решава този проблем. С помощта на Последния универсален общ предтеча може да се създаде точно копие на въпросното растение.

Буколов заговори все по-въодушевено и все по-помпозно:

- Или, което е още по-добре, използваме ПУОП, за да възстановим самата джунгла. Или съчетаваме ПУОП с, да речем, соеви зърна и превръщаме пустеещите земи в плодородни поля. Разбирате ли за какъв потенциал става въпрос?

Тъкър се облегна назад.

- Я да видя дали съм разбрал. Ако сте прав, този Последен универсален общ предтеча може да послужи за възпроизвеждането на всяко растение, понеже в началото на земята е имало само растения. И този ПУОП е същият бял генетичен лист като стволовите клетки?

- Да, да. Освен това смятам, че ПУОП е в състояние да ускорява растежа на растенията. Той е не само репликатор, но и... как да се изразя... катализатор.

Аня кимна и добави:

- С негова помощ можем да направим флората по-устойчива. Представи си картофи или ориз, които вече могат да виреят на места, където преди това е имало само кактуси.

- Звучи чудесно, но нали става въпрос за недоказана хипотеза?

- Така е — отвърна Буколов с блеснал поглед. — Само че аз ще успея да я докажа. И ще променя света.





15 март

21:50

Волга, Русия





20.





Тъкър насочи разговора от научните открития, които ще променят света, към по-практични въпроси. Като например защо генерал Харзин се опитва да ги убие.

- Да се върнем на генерал Харзин - предложи той.

- След като няма да се лъжем повече - каза Буколов, - трябва да призная, че зная кой е той. Не го познавам лично, но съм чувал за него. Съжалявам, но трудно се доверявам на непознати. Минаха много месеци преди да споделя за ПУОП дори с Аня.

- Какво знаете за него? Каква е репутацията му?

- С една дума... той е чудовище. През осемдесетте години е отговарял за Арзамас-16, научно градче близо до Казан. След като научноизследователските институти, разработващи нови оръжия, били закрити, архивите им били прехвърлени в Института за биохимия и биофизика в Казан.

- А няколко години по-късно бяха оставени на съхранение в подземията на Казанския кремъл - добави Аня.

- С други думи, генерал Харзин е голям почитател на Последния универсален общ предтеча... макар по онова време учените да наричаха ПУОГТ със съвсем друго име. Той обаче не видя в него нищо друго освен разрушителния му потенциал.

- И какъв е той?

- Трябва да имате предвид, че първичният свят, за който говорим, е бил несравнимо по-суров от нашия. Това е изначалната среда на местообитание, или хабитат, както гласи терминът, използван от специалистите. За да оцелее дадена форма на живот в подобни условия, тя трябва да е изключително агресивна. В противен случай няма да оцелее. Ако днес някой осъществи неконтролирано разпространие на ПУОП в околната среда, няма да има с какво да се защитим. Аз лично смятам - а съм сигурен, че и Харзин мисли така, — че нищо не е в състояние да спре ПУОП.

Тъкър започна да разбира каква опасност крие това.

Буколов продължи:

- Основната цел на ПУОП е да „похити" клетките на съседните растения и да ги модифицира, така че да съответстват на неговите, за да може да започне да се размножава... А той се размножава изключително бързо, като вирус. Последният универсален общ предтеча притежава потенциала да се превърне в най-смъртоносния инвазивен растителен вид на света.

Тъкър разбираше как подобно растение би могло да се превърне в оръжие. Използвано срещу врага, то бе в състояние да унищожи цялата му селскостопанска индустрия, да съсипе реколката му, без е изстрелян нито един куршум.

- Докъде са стигнали проучванията ви? - попита той. - Вашите и на Харзин?

- В миналото изследванията ни протичаха паралелно, но в посока обратна на настоящата, като целта ни бе да създадем ПУОП или подобен на ПУОП организъм в лабораторни условия. Аз обаче исках да създам един по- добър свят, докато Харзин искаше да превърне ПУОП в оръжие. И двамата се сблъскахме с два проблема.

- Кои са те?

- Първо, нито аз, нито той успяхме да създадем стабилен и жизнеспособен организъм. Второ, не успяхме да измислим как да установим контрол над такава форма на живот, след като я създадем.

Тъкър кимна.

- Да. Ако Харзин иска да създаде биологична бомба, непременно ще трябва да разполага с неин антидот, противоотрова, която да неутрализира действието ѝ.

- Именно. В противен случай не би бил в състояние да я контролира. Не би могъл да я използва като оръжие, без да изложи на опасност и собствената си страна. Ако използва ПУОП, без да разполага с надеждна защита, организмът може да се разпространи в глобален мащаб и да започне да унищожава екосистема след екосистема. В крайна сметка ПУОП ще се превърне в също такава заплаха за Русия, каквато е и за враговете на Харзин.

- В такъв случай какво се е променило? — попита Тъкър. - За какво е това бягство и тази гонитба? Защо е необходимо да напуснете Русия толкова бързо?

Несъмнено нещо бе нарушило патовата ситуация между Буколов и Харзин.

- Защото смятам, че зная къде да намеря образец от ПУОП... или поне най-близкия му наследник.

Тъкър кимна.

- И Харзин е научил за това откритие. Затова ви преследва.

- Не мога да му позволя да стигне първи до него. Разбирате ме, нали?

Тъкър разбираше, и то много добре.

- Но къде се намира този образец? И как научихте за него?

- От дневника на Паулос де Клерк. Отговорът е бил скрит точно под носа ни вече повече от век.

Бившият рейнджър си спомни историята, която му бе разказал Буколов - за бурския ботаник и за дневниците му, които научната общност оценявала толкова високо.

- Разбирате ли, през годините успях да се сдобия с голяма част от неговите дневници. Повечето от тези покупки направих в най-строга тайна. Не беше никак лесно, тъй като записките на Де Клерк са доста обемни и голяма част от тях са разпилени, изгубени или погребани в незнайни архиви, които никой не си е направил труда да систематизира и каталогизира. И все пак малко по малко успях да се сдобия с най-важната част от дневниците му. Като последните документи, които Аня успя да изнесе от Кремъл.

Тъкър си спомни голямата чанта „Прада“, която Аня бе стискала до гърдите си на излизане от подземието.

- Водил е дневник в продължение на десетилетия, започнал е като дете и е продължил до последния си ден. По-голямата част от дневниците му са изпълнени с банални подробности около всекидневието му, но един от тези дневници - онзи, който е водил по време на Втората бурска война — описва невероятни и... плашещи наблюдения. От малкото на брой рисунки, които успях да открия, както и от подробните му бележки, стигнах до извода, че е открил или колония живи представители на Последния универсален общ предтеча, или нещо, чието поведение наподобява това на тази хипотетична форма на живот.

- Защо смятате така?

- Не съм само аз. На страница, която открих в един музей в Амстердам, Паулос де Клерк описва откритието си като die oorsprong van die lewe. На африкаанс това означава първоизточникът на живота.

- Какво се е случило с този образец? Къде го е открил?

- В някаква пещера в Трансваал. Това е място, където бурският отряд, в който е служил и Де Клерк, е потърсил убежище. Били преследвани от британците. По време на обсадата Де Клерк открил цяла колония ПУОП. Откритието го заинтригувало, тъй като бил и лекар, и ботаник. Нямам представа какво точно се е случило в пещерата. Не разполагам с целия му дневник. Все едно съм прочел книга, половината страници от която липсват. Но той описва голяма беда, връхлетяла бурските войници.

- Какво е станало с него?

- За съжаление Де Клерк е загинал в пещерата. Бил прострелян, когато британците пробили защитата на бурите. В крайна сметка англичаните върнали всичките му вещи, включително дневниците му, на неговата вдовица. Не зная нищо повече. Все още проучвам документите, които откри Аня. Вероятно те ще ми помогнат да запълня част от белите петна.

- Нещо подсказва ли, че Де Клерк е разбрал на какво е попаднал?

- Не, не съвсем - отвърна Аня. - В книжата му обаче — онези, които събирах, когато ти дойде, - пише, че е нарекъл откритието си Die Apokalips Saad.

- Семето на апокалипсиса — преведе Буколов. — Каквото и да е открил, ужасно го е уплашило, но и заинтригувало в същото време. Което обяснява наличието на картата.

- Каква карта?

- Карта с местоположението на пещерата. Зашифровал я е в дневника си. Подозирам, че Де Клерк се е надявал да оцелее в обсадата и да се върне, за да продължи проучванията си. За съжаление не е успял.

- Разполагате ли с тази карта?

- Да.

- Къде е?

Буколов почука с пръст по главата си.

- Тук. Изгорих оригинала.

Тъкър го зяпна смаяно.

„Нищо чудно, че всички те издирват".





22:18

След този разговор Тъкър имаше нужда да излезе на палубата и да подиша чист въздух, за да проветри главата си.

Двамата с Каин се качиха горе и Тъкър махна на Вадим, който продължаваше да стои на щурвала. В отговор получи също махване с ръка, придружено от припламване на огънчето на цигарата му в мрака.

Тъкър седна на носа и се заслуша във вълните, които се разбиваха в корпуса, впери изпълнен с копнеж поглед в мъждукащите светлини на къщите, покрай които минаваха и в които животът продължаваше да си тече по старому. Замисли се дали да се обади на Рут Харпър. След случилото се обаче реши да действа още по-предпазливо. Предполагаше, че никой не подслушва сателитния му телефон, но имаше ли средство за комуникация. което можеше да се приеме за абсолютно сигурно? Реши да заложи на предпазливостта и да не ѝ се обажда, докато не пристигнат във Волгоград.

Зад гърба му прозвучаха стъпки. Каин помръдна неспокойно, но миг по-късно се отпусна.

- Мога ли да се присъединя? - попита Аня.

Тъкър посочи с ръка мястото до себе си. Тя седна на палубата, после се отдръпна няколко сантиметра от него.

- Съжалявам, че те излъгахме.

- Нищо ново под луната.

- Не се ли казва: нищо ново под слънцето?

- Луната май е по-подходяща в конкретния контекст — отвърна той и Аня се засмя неловко. - Това ме изненадва приятно - добави Тъкър.

- Кое? Смехът ми ли? Аз все се смея. Просто напоследък не съм в най-добра форма. - Поколеба се и добави: — Боя се, че ще става все по-зле.

Тъкър я погледна.

- Какво има?

- Обещай да не ме застреляш или да не ме изхвърлиш през борда.

- Не мога да ти обещая. Кажи какво има, Аня. Макар че изненадите за днес ми стигат.

- Аз съм от СВР - каза тя.

Тъкър издиша бавно.

- Което означава... — продължи Аня Малинова

- Зная какво означава.

Служба за външно разузнаване. Руското външно разузнаване, руският еквивалент на ЦРУ.

- Агент или офицер? — попита Тъкър.

- Агент. От шест години. Но имам докторска степен по биохимия. Така че тази част от биографията ми е истина. Затова изпратиха именно мен.

- За да се сближиш с Буколов.

- Да.

- И освен това си хубава - добави Тъкър. - Идеалната стръв, на която да се хване един възрастен професор, останал вдовец.

- Не, не беше така - отвърна рязко Аня. - Казаха ми да го прелъстя, ако се наложи, но аз... не успях да го направя. Освен това се оказа излишно. Докторът бе погълнат от работата си. Интересът ми и помощта ми бяха достатъчни, за да спечеля доверието му.

Тъкър ѝ повярва.

- От какво се интересува СВР? От ПУОП?

- Не, не точно. Знаехме, че Аврам работи върху нещо важно... че е близо до някакъв пробив. Шефовете ми решиха да узнаят повече за изследванията му.

- Е, вече знаят - отбеляза Тъкър. - Кога ще дойдат да ни приберат? Къде ще ни причакат?

- Там е работата, че няма да дойдат. Приключих с тях. Имаш право да се съмняваш в мен, но искам да знаеш, че аз вярвам в това, което прави Буколов. Затова промених решението си, когато разбрах върху какво работи. Той е искрен в желанието си да използва ПУОП за добро. Още преди месеци реших, че няма да предам на шефовете си едно толкова важно откритие. Оттогава им подавам невярна информация.

- Буколов знае ли?

- Не. Това би го разконцентрирало. Най-важното в момента е той да завърши изследванията си.

- Какво знаеш за Харзин?

- Днес за първи път чух, че е замесен в това, но съм чувала за него. Слави се като безскрупулен тип от старата школа, заобиколил се с хора, които споделят убежденията му. Това са все съветски хардлайнери.

- А какво правят шефовете ти? Успя ли да се свържеш с тях, след като те измъкнах от Кремъл?

- Не. Нали ти взе телефоните ни.

- Ами в Димитровград... когато изчезна?

- Наистина отидох за чай - отвърна Аня. - Само за чай. Не съм нарушавала комуникационното мълчание, както се казва. Кълна се!

- Защо да ти вярвам? Защо изобщо да вярвам на това, което ми разказа?

- Няма как да ти докажа, че съм искрена. Отговори си обаче на следния въпрос: ако продължавах да поддържам връзка с шефовете си от СВР и им бях останала вярна, нямаше ли хората им вече да са тук?

Тъкър призна, че аргументът ѝ е съвсем логичен.

- Истинското ми име е Аня Аверина. Шефовете ти могат да потвърдят думите ми. Когато пристигнем във Волгоград, можеш да ме предадеш на своите хора. Нямам нищо против да ме разпитат. Ще се убедиш, че съм ти казала истината! — Гласът ѝ прозвуча умолително, но въпреки това решително. - Само Аврам знае къде се намира пещерата на Де Клерк. Никога не е споделял местоположението ѝ с мен. Можеш да го попиташ. Измъкнеш ли Аврам от страната и поставиш ли го под американска закрила, ПУОП ще бъде в безопасност от хора като генерал Харзин и други като него.

Тъкър зарея поглед над водата към схлупените къщурки на отсрещния бряг, където хората живееха далеч от подобни интриги и измами. Как успяваха шпионите да живеят в този свят, без да изгубят ума си?

- Какво ще правиш? — попита Аня.

- Ще запазя засега тайната ти от Буколов, но само докато стигнем границата.

Тя кимна с благодарност. Тъкър за миг се замисли дали да не я хвърли през борда, но потисна този импулс.

След като Аня Малинова си тръгна, Тъкър грабна един спален чувал и одеяло и се настани на носа на корабчето. Каин се сви върху одеялото и затвори очи. Тъкър се опита да последва примера му, но не успя.

Впери поглед в бреговете, покрай които минаваха, загледа се и в луната, която се издигаше над тях. Каин вече сънуваше - проскимтяваше и подритваше със задните си крака.

Тъкър се опита да си представи следващата им дестинация.

Волгоград.

Знаеше историята на града, знаеше за времето, когато се е наричал Сталинград. През Втората световна война тук се бе водила една от най-големите битки между германския Вермахт и съветската Червена армия. Бе продължила пет месеца, като оставила Сталинград в руини, а два милиона души - мъртви или ранени.

„И точно тук се надявам да намеря спасение“.

Нищо чудно, че не можеше да заспи.





16 март

06:05

Волга, Русия





21.





До изгрева на слънцето оставаха два часа, затова реката продължаваше да тъне в мрак, а тук-там имаше дори мъгла. Въпреки това на хоризонта се появи сияние, което показваше, че наближават Волгоград. Корабчето плаваше по течението и скоро започнаха да различават светлините на града, прострели се далеч по двата бряга на Волга, за да изчезнат след това в степите отвъд тях.

Тъкър си погледна часовника, после извади сателитния телефон и набра централата на „Сигма“. Харпър вдигна незабавно и Тъкър ѝ разказа последните събития, включително признанията на Аня Малинова от предната вечер.

- Ще я проверя - обеща Харпър.

- Предполагам, че след час - час и нещо ще пристигнем в града. Какво си ни приготвила?

Харпър се поколеба за миг.

- Надявам се да нямаш нищо против.

- Винаги се изнервям, когато някой започне изречението си с тези думи.

- Какво е мнението ти за екотуризма?

- Нищо не разбирам от това.

- В интерес на истината тази част от Русия е смятана за Мека на екотуризма, особено Волга. Огромната река е дом на животни и растения, които не се срещат почти никъде другаде. В резултат на това във Волгоград се е развил един доста модерен бизнес - екотурове с подводници.



- Шегуваш се, нали? Не мислех, че руснаците са толкова екологично ориентирани!

- По последни данни в града има единайсет компании, които предлагат подобни турове и притежават обща флотилия от почти четирийсет електрически миниподводници. Всяка от тях може да побере шестима пътници и един пилот. Потапят се на дълбочина девет метра. Този бизнес не подлежи на никаква регулация от страна на властите, ако не броим ежемесечните проверки за техническа изправност. Това означава, че подводниците могат да отидат където си поискат, без никой да разбере.

- Това вече ми харесва.

Тъкър се досети за останалото. Хората от „Сигма“ явно бяха намерили фирма, която отчаяно се нуждае от пари в брой и с радост е приела да организира екскурзия до някое по-отдалечено местенце по Волга.

Харпър му даде всички подробности, след което Тъкър затвори и отиде да говори с Вадим.

- Знаеш ли английски?

- Да. Малко. Говори бавно.

Тъкър му обясни, доколкото успя, какво се изисква от него, като прибягна дори до пантомима. Май беше по-добре да събуди Уткин да му превежда.

Накрая Вадим се ухили и кимна.

- А! Да! Волго-Донският канал! Да, зная! Намери ваша лодка! Три часа, да?

- Да.

- Стигнем. Няма проблем. Ти и куче може върви.

Като че ли Тъкър току-що бе получил команда „свободно“. Слезе в трюма и откри, че всички са будни и закусват скромно с чай, черен хляб и твърдо сирене.

- Е, Тъкър, какъв е планът ви? - попита Буколов. - Как ще ме измъкнете от тази страна?

- Всичко е уредено — отвърна Тъкър, но пропусна да спомене необичайното транспортно средство, което щяха да използват. Не се страхуваше, че информацията за това може да стигне до преследвачите им, а че може да избухне бунт. Затова каза колкото се може по- уверено: — Почти пристигнахме.





08:13





След час и половина Вадим слезе по стълбите и извика:

- Стигнахме!

Излязоха и установиха, че светът е обгърнат от гъста, почти непрогледна мъгла. На изток слънцето приличаше на потъмнял диск. От мъглата долиташе подрънкване на вериги на буйове и свирене на корабни сирени. Тъмните сенки по реката бяха всъщност кораби, които се носеха по течението на Волга или пък плаваха срещу него.

Вадим бе хвърлил котва до брега и бе изключил двигателя.

- Тази мъгла е толкова призрачна! - възкликна Аня.

- За нас това е добре, нали? - попита Буколов.

Тъкър кимна.

Вадим се върна на мястото си зад щурвала и каза нещо на Уткин.

- Казва, че приятелите ти закъсняват.

Тъкър си погледна часовника.

- Съвсем малко. Всеки момент ще пристигнат.

Стояха в мъглата и чакаха, без да разговарят.

След малко доловиха острия вой на извънбордов двигател, който постепенно се усилваше. След секунди от мъглата се появи острият нос на моторница, която спря до корабчето им и някой закачи планшира им с канджа.

Тъкър пъхна ръка в джоба с магнума, отиде до релинга и надникна предпазливо зад борда.

Видя плешив мъж с кръгло лице и два златни зъба, който му се усмихна и му подаде някакъв лист. На него бяха написани девет комбинации от букви и числа. Тъкър ги прегледа набързо, после подаде на непознатия друго листче с подобни символи. Онзи го огледа и кимна.

Тези кодове, предадени им от Харпър, играеха ролята на парола.

- Ти ли си Тъкър? - попита непознатият.

- Да. А ти си Миша?

Вместо отговор получи усмивка, придружена от блясък на злато, след което Миша отстъпи назад и посочи моторницата си:

- Благодаря ви, че избрахте туристическа агенция „Дивата Волга“.

Тъкър повика останалите, разплати се с Вадим и подкани всички да се качат в моторницата.

Когато Тъкър изкомандва Каин да скочи в лодката, Миша изгледа овчарката с недоверие.

- Това да не е вълк?

- Понякога наистина си мисли, че е вълк, но иначе е добре дресиран.

„Което го прави несравнимо по-опасен от всеки вълк“, добави Тъкър наум.

Увереността му като че ли задоволи Миша.

- Добре. Тръгваме.

Потеглиха в мъглата с много по-голяма скорост от разумната, предвид намалената видимост. Направо слаломираха между корабите и лодките. Дори Тъкър установи, че се е хванал здраво за една от ръкохватките.

Най-накрая двигателят намали оборотите и лодката забави ход. Миша я насочи към брега и от мъглата изникнаха очертанията на кей със стари автомобилни гуми, играещи ролята на буфери. От мъглата изскочиха няколко души, уловиха швартовите въжета и привързаха моторницата за кея.

- Тръгваме - каза Миша и скочи на кея.

Всички тръгнаха след своя руски гид, който се насочи към широка дъсчена пътека, скована над някакво тресавище. В края на пътеката ги очакваше хангар от гофрирана ламарина с боядисани в жълто стени, върху които бе избила толкова ръжда, че бяха заприличали на картина на някой абстракционист.

Влязоха вътре. Отляво на скеле за ремонт и поддръжка имаше две миниатюрни подводници, в синьо и червено. Бяха дълги около девет и широки над два метра, а корпусите им бяха осеяни с илюминатори не само отстрани, но и на дъното. Над всяка се издигаше рубка с люк, който се отваряше и затваряше ръчно с помощта на голямо стоманено колело. От двете страни стърчаха регулируеми хоризонтални кормила. На носа имаше нещо като мехур с прозрачен конус. Тъкър предположи, че това е мястото, на което седи капитанът.

Бившият рейнджър се обърна към останалите, които бяха зяпнали невярващо, и каза:

- Моля, заповядайте.

Никой не обели нито дума.

- Впечатлява, нали? - весело попита Миша.

- Шегуваш се, нали? - обади се Уткин. - Така ли ще напуснем Волгоград?

„И това е най-гъвкавият и най-съобразителен човек в цялата група“, помисли си Тъкър.

Буколов и Аня продължаваха да мълчат.

- Много е малка — продължи Уткин.

- Но е удобна и предлага всички удобства - контрира Миша. - И е надеждна. Не е бърза, но ще ви заведе там, където искате да отидете. Освен това досега сме имали само три инцидента.

Аня най-сетне си върна дар словото и попита:

- Инциденти? Какви инциденти?

- Няма пострадали - нито жертви, нито ранени. Загуба на мощност. - Миша сви рамене. - Наложи се да ги вадим с плаващи кранове, преди да затънат в тинята на дъното на Волга.

Аня се обърна към Тъкър и го погледна умолително.

- Това ли е планът ти? Отказвам да...

В този момент, за най-голяма изненада на Тъкър, именно Буколов заговори с гласа на разума, пристъпи към Аня и сложи ръка на рамото ѝ.

- Аня, сигурен съм, че е напълно безопасно.

Тя не изглеждаше убедена.

Миша остави другите да разглеждат подводниците и поведе Тъкър към един офис, разположен отстрани. Там дружелюбната му усмивка изчезна и той заяви със сериозен тон:

- Онова, което хората ти искат от мен, е доста трудно. Имаш ли представа на какво разстояние оттук е Каспийско море?

- Около четиристотин и шейсет километра - отвърна Тъкър. - Предвид скоростта на вашите подводници, средното време, необходимо за зареждане на акумулаторите, и сезонното течение на Волга би трябвало да стигнем до Каспийско море в рамките на осемнайсет до двайсет и четири часа.

- Добре си информиран.

- А ти си добре платен. Много добре платен.

И преди Миша да успее да каже каквото и да било, Тъкър добави:

- Разбирам какъв риск поемаш и ти благодаря за това. Искам да ти предложа бонус: десет хиляди рубли, ако ни заведеш дотам без инциденти. Но при едно условие.

- Слушам.

- Ти си нашият капитан. Лично ти. Или приемаш, или оттеглям предложението.

Тъкър искаше не просто да гарантира финансовата изгода на собственика на „Дивата Волга“. Искаше да го включи в играта, така че да заложи кожата си в името на успеха им.

Миша го изгледа навъсено, но после протегна ръка.

- Става. Тръгваме след един час.





16 март

09:34

Волга, Русия





22.





Миша поведе групата по обратния път към моторницата. Когато всички се качиха, хората му я отблъснаха от кея и той потегли надолу по течението към мястото, използвано от туристическата му компания за качване и слизане на пътниците. Мъглата се стелеше все така гъста, тъй като слабото утринно слънце не успяваше да я разсее.

- Каква е тази миризма? - попита Уткин след малко.

Тъкър също долови тежката воня на сяра, която се носеше около тях.

- Ей там има рафинерия на „Лукойл“ - отвърна Миша и посочи. - По реката минава много петрол.

- Толкова близо до Волга? — възкликна Буколов. - Рано или къс но ще стане някоя авария.

Миша сви рамене.

- Рафинерията осигурява много работни места и никой не се оплаква.

Моторницата се насочи бавно към брега, като заобикаляше множеството пясъчни наноси. Навлезе в тесен залив, чиито брегове бяха покрити с гори, и спря край дървен кей. В другия му край се поклащаше една от миниподводниците на Миша.

- „Олга“ - каза гордо Миша. - Кръстена е на баба ми. Страхотна жена, но много дебела. „Олга“ също е претърпявала аварии, но никога не е потъвала.

Поведе ги към края на кея, където бе закотвена „Олга“. От люка се показа един от колегите му, облечен в син гащеризон, и слезе по разположената отстрани на корпуса стълба. Здрависа се с Миша и му каза нещо.

Миша го потупа по рамото, обърна се към групата и каза:

- Подводницата е проверена, заредена и готова за плаване. Кой ще се качи първи?

- Аз — отвърна Аня, стисна зъби и пристъпи към стълбата.

Тъкър се изпълни с уважение и симпатия към нея. Макар да бе уплашена, Аня бе решила да преодолее страха си.

Качи се по стълбата, без да пророни нито дума. Когато стигна върха на рубката, спусна единия си крак през отвора, после и другия и накрая изчезна вътре. Уткин се качи втори, последван от Буколов, който не спираше да мърмори под нос:

- Интересно... наистина забавно...

Когато дойде ред на Каин, Тъкър почука два пъти по стълбата и овчарката — тромаво, но все пак достатъчно бързо — се качи по нея и се напъха в люка.

- Страхотно! — възкликна Миша. - Гледай ти какви номера знае!

„Нямаш си представа на какво е способен“.

Дойде ред на Тъкър, а накрая се качи и Миша, затвори люка, който легна плавно върху гумените уплътнения, и завъртя здраво стоманеното колело, докато разположеният в съседство индикатор не светна в зелено. Когато се увери, че в подводницата няма да проникне вода, скочи долу и тръгна към кокпита.

Вътрешността на подводницата се оказа по-просторна, отколкото очакваше Тъкър. Стоманените ребра, подът, стените, както и кабелите и тръбите, които минаваха през салона, бяха боядисани в приятни кремави нюанси. По средата на помещението бе монтирана редица удобни широки седалки, тапицирани със синя изкуствена кожа. Всяка бе толкова голяма, че човек можеше да се излегне в нея.

Тъкър седна, облегна се назад, впери поглед през един илюминатор и видя, че слънцето е започнало да пробива през мъглата и тук-там вече се виждат късчета синьо небе. От време на време някоя вълна поклащаше подводницата и зелена вода закриваше гледката. Той се изправи, пое дълбоко дъх и долови във въздуха някакъв лек метален мирис.

- Ако някой е гладен - каза Миша от кокпита, - отзад има храна и напитки.

Тъкър се обърна и видя, че в задната част на салона, точно под тавана, е вграден шкаф с две врати.

- Ще намерите също така аспирин, хапчета против морска болест и прочие. На всеки четири часа ще спираме за почивка. Някакви въпроси?

- На каква дълбочина ще се потопим? - попита Буколов и притисна лице към един илюминатор. Приличаше на малко момче, тръгнало на приключение.

- Ще се движим средно на около пет метра и половина. Дъното е поне два пъти по-надълбоко. Така ще разполагаме с достатъчно пространство за маневри при необходимост. Освен това разполагам с хидрофон. С негова помощ ще чуя всеки кораб, който плава в нашата посока. Ще се потопим веднага щом заемете местата си.

Тъкър се настани най-отпред, а Каин се намърда под седалката му. Останалите седнаха отзад и се загледаха през илюминаторите. Електродвигателите замъркаха тихичко и подводницата се плъзна успоредно на кея, полюшка се върху вълните минута-две, после започна да потъва. Водите на Волга бавно покриха илюминаторите и вътрешността на „Олга“ се изпълни с меко зелено сияние.

- Пригответе се за потапяне - заяви Миша. - Или просто се отпуснете и се насладете на гледката.

Разнесе се приглушено бълбукане на въздушни мехурчета и подводницата започна да се плъзга под повърхността. Светлината, която все още се процеждаше през илюминаторите, бавно помръкна и от ментовозелена стана тъмноизумрудена. Под седалките светнаха меки халогенни лампи, които хвърлиха драматични сенки.

След няколко минути Миша обяви с гласа на опитен екскурзовод:

- Дълбочина - пет метра и половина. Пожелавам на всички приятно пътуване.

Подводницата се плъзгаше във водата така елегантно, че едва усещаха, че наистина се движи. Покрай илюминаторите преминаха няколко пасажа риби.

През следващия час уморатата налегна всички, тъй като никой от групата им не бе спал достатъчно през последните дни. Един след друг потънаха в сън на седалките, завили се с вълнени одеяла и подложили възглавници под главите си.

Тъкър издържа най-дълго, но след кратък разговор с Миша, който го увери, че всичко е наред, също се сви на кълбо и потъна в сън. Преметна ръка през страничната облегалка и положи длан върху гърба на Каин. Овчарката дишаше леко, все така излегнала се на пода, без да пропуска нито едно мехурче и нито една рибка зад илюминаторите.





13:00





Тъкър се сепна и се събуди, когато по радиоуредбата се разнесе гласът на Миша.

- Извинявам се, ако ви събуждам, но скоро ще направим първата си спирка.

Всички се размърдаха и се запрозяваха.

Каин — беше се свил на седалката до Тъкър - се изправи, протегна се, изви гръб, скочи долу и тръгна към кокпита.

- Кажи на приятеля ти, че няма право да управлява подводницата - извика развеселеният Миша.

- Той просто се наслаждава на гледката - отвърна Тъкър.

Буколов дойде при Тъкър и каза:

- Трябва да призная, че ме впечатлихте.

- Така ли?

- В началото се съмнявах, че наистина ще ми помогнете... ще ни помогнете да напуснем Русия, но сега разбирам, че съм сгрешил в преценката си.

- Все още не сме се измъкнали.

- Но не се съмнявам, че ще го направим — усмихна се Буколов. Потупа покровителствено Тъкър по ръката и се върна на мястото си.

„Чудесата нямат край“.

Усети пукане в ушите си, когато „Олга“ се насочи към повърхността. Илюминаторите претърпяха нова трансформация, този път от тъмнозелените води на реката към ослепителните лъчи на следобедното слънце. Миг по-късно подводницата забави ход, чу се стържене, когато килът ѝ опря в пясъка, и накрая тя съвсем спря.

Миша се покатери по стълбата, отвори люка и извика:

- Всички на брега!

Цялата група побърза да напусне подводницата.

Отличните навигационни умения на Миша бяха позволили на „Олга“ да акостира до стар дървен кей. Бреговете на малкия залив бяха обрасли с висока блатна растителност. Малко по-далеч се издигаше не особено стръмен склон, над който се показваха върховете на дървета.

- Къде сме? - попита Уткин, като примигна на слънцето и се огледа.

- На няколко километра северно от Ахтубинск. Движим се с много добро темпо; всъщност изпреварваме графика. Разходете се наоколо, ако желаете. Разполагате с трийсет минути. Ще се опитам да заредя частично акумулаторите с помощта на слънчевия чадър.

Тъкър стъпи на брега, последван от Каин, и огледа района около кея. Прати Каин на бързо разузнаване, за да се увери, че са сами, остана доволен от огледа и махна с ръка на останалите да слязат от кея и да се поразтъпчат.

- Не се отдалечавайте обаче. Видите ли някого, дори да е далеч, върнете се незабавно.

След като тримата кимнаха и тръгнаха, Тъкър се върна при подводницата. Миша вече бе издигнал соларния чадър над корпуса ѝ и зареждаше акумулаторите.

- Кажи ми, приятелю, престъпници ли сте? - попита руснакът. — Не че ви съдя. Вие плащате, аз ви возя.

- Не - отвърна Тъкър.

- В такъв случай някой ви преследва? Някой ви издирва?

- Вече не.

„Надявам се“.

Миша кимна, после се усмихна широко, при което златните му зъби блеснаха на слънцето.

- Много добре. Вие сте в сигурни ръце.

В интерес на истината, Тъкър също вярваше в това.

Аня се върна преди останалите и се приготви да влезе в подводницата.

- Къде са другите? — попита я Тъкър.

- Аз... налагаше да свърша нещо... — каза тя и се изчерви. - Оставих мъжете, за да могат и те...

Тъкър погледна Каин. Идеята не беше лоша. Щяха да спрат отново чак след четири часа.

- Какво ще кажеш, Каин? Не искаш ли да направиш и ти същото?





14:38





Докато „Олга“ продължаваше да плава по течението на Волга, пътниците ѝ отново задрямаха или се взираха през илюминаторите, или четяха. От време на време Миша съобщаваше, че преминават покрай някоя местност или забележителност, която обаче не можеха да видят: отлично място за лов на есестри, раят на ловците на раци, селце, изиграло важна или не толкова важна роля в руската история.

Уткин и Аня си размениха научните списания, които носеха, и се потопиха в тях. Буколов преглеждаше записките си и от време на време правеше някакви допълнения.

Тъкър нямаше какво да прави, затова се унесе в дрямка, докато изведнъж Буколов не седна до него и не го събуди.

- Какво ще кажете за това? - попита го докторът.

- За кое?

Буколов му подаде тънък дневник. Беше много стар, с издраскана кожена подвързия и крехки пожълтели страници.

- Това е един от последните дневници на Де Клерк.

- И какво?

Буколов взе дневника, намръщи се, отвори го и посочи:

- От този... може би последен дневник на Де Клерк липсват страници. Виждате ли тук... страниците са изрязани съвсем близо до гърба.

- Сега ли го забелязвате? - попита Тъкър.

- Да, защото записките са в обичайната си последователност. Не липсват дати... а разказът на Де Клерк върви гладко. Тук, точно преди първите липсващи страници, той разказва как един от хората в тяхната бойна част се оплакал от необичайни стомашни болки. След липсващите страници пък започва да говори за Семето на апокалипсиса - къде го е открил, какви свойства притежава и прочие.

Тъй като не знаеше африкаанс, Тъкър трябваше да приеме думите на Буколов на доверие. Докторът обаче бе прав - ясно се виждаше, че част от страниците са били изрязани.

- Защо ли го е направил? - попита Тъкър.

- Сещам се само за една причина - отвърна Буколов. — Де Клерк се е опитал да скрие нещо. Но какво... и от кого?





19:55





Миша обяви ново спиране за почивка и зареждане на акумулаторите и насочи „Олга“ към брега. Това бе третото им акостиране за деня и не след дълго слънцето щеше да залезе. Капитанът им искаше да зареди слънчевите батерии за през нощта. Спряха край изоставен рибарски пристан. Очевидно Миша бе планирал маршрута им много внимателно и бе избрал възможно най-затънтените заливчета.

Щом Миша отвори люка. Тъкър усети воня на развалени яйца, подсилена от упойващия мирис на петрол и изгоряло масло.

- Уф! — възкликна Аня и стисна нос. - Ще остана вътре. Не ми се налага да слизам спешно на брега.

Тъкър и Каин обаче решиха да се поразходят, придружени от Уткин и Буколов.

Заливчето бе заобиколено от тресавища, гъсто обрасли с треви и тръстики; тук-там стърчаха изсъхнали ниски борове. Блатистият район бе прорязан от дъсчени пътеки, които вървяха успоредно покрай голям тръбопровод. Над покритата с мазни петна вода стърчаха няколко метални кули с размерите на автомобил.

- Извинявам се за уродливия пейзаж - каза Миша. — Тук има инсталация на „Лукойл“, мисля, че преработват пропан. А тези метални комини са изпускателни клапани. Жалко. Преди „Лукойл“ да купи това място, тук имаше рибарско селище, казваше се Сарай. Беше прочуто с хубавата си есетра. Но вече го няма.

Тръгнаха по дъсчената пътека, която се разклоняваше в няколко посоки, но май всичките водеха навътре в сушата към изоставеното рибарско селце.

- Тъкър, ела да видиш! - извика изведнъж Уткин, който се намираше вдясно от него.

Тъкър тръгна по пътеката, по която бяха поели Уткин и Буколов, следван по петите от Каин. Видя двамата да стоят под една секция на тръбопровода, която минаваше по-ниско от останалите. Видя и колко мътна е станала водата около тях. Проправи си път сред тръстиките, плъзна ръка по влажната повърхност на тръбата и откри това, което търсеше - контролен вентил. Продължи да търси опипом, докато попадна на прерязан синджир, от който висеше катинар.

Това беше саботаж.

- Вървете! - подкани той Уткин и Буколов. - Връщайте се в подводницата.

- Какво има? - попита Уткин. - Какво...

Тъкър го избута настрани:

- Върни Буколов на подводницата!

И както бе коленичил, се обърна към подводницата и извика:

- Миша!

- Какво има?

- Изтичане на газ! Потегляме незабавно!

Тъкър се опита да овладее пороя от въпроси, нахлул в главата му — кой, как, кога и прочие — и извади пистолета. Огледа водата и забеляза борово клонче, дебело колкото пръст. Взе го и го напъха в пробития вентил като коркова тапа в бутилка. Изтичането на газ намаля до тънка струя.

Изведнъж над блатата отекна оглушителен ритмичен вой, който сякаш идваше от всички посоки.

Вертолетни ротори.

Тъкър скочи на крака и хукна. Каин го последва.

Миша бе застанал на фона на залязващото слънце и се канеше да се спусне през люка в рубката. Останалите вече бяха в подводницата.

Тъкър му махна с ръка и викна:

- Давай! Давай!

Миша извика в отговор:

- Има консервна фабрика... на шест километра надолу по течението... ще те чакам там!

После се скри в рубката и затвори люка.

Хеликоптерът изскочи точно зад „Олга“ и се понесе ниско над водата. Закръжи над нея, наклони се рязко и увисна над блатата. Машината бе гражданска и нямаше нищо общо със страховития Ми-28. Явно влиянието и възможностите на генерал Харзин не се простираха чак дотук.

Страничната врата на вертолета се отвори и Тъкър видя висока стройна жена с пламтяща запалителна пръчка в ръка. Жената се наведе навън и въздушната струя от перката развя дългите ѝ руси коси.

Сърцето на Тъкър подскочи.

Фелис Нилсон.

Шведската наемница се бе завърнала от света на мъртвите.

Намираше се на петдесетина метра от нея. Вдигна пистолета и стреля. Куршумът се заби във фюзелажа над главата на Фелис. Тя се дръпна назад... но Тъкър бе закъснял. Запалителната пръчка се запремята като на забавен кадър към земята.

Тъкър се обърна и хукна с всички сили. Каин го следваше по петите.

Някъде зад гърба му се разнесе силно съскане, последвано частица от секундата по-късно от приглушена експлозия. Тъкър знаеше какво става и без да се обръща назад. Блатната растителност, напоена с по-тежкия от въздуха пропан, изтекъл от пробитата тръба, създаваше гъста пелена от газ, която се стелеше ниско над земята.

И запалителната пръчка я бе възпламенила.

Над тревата и камъша се понесоха оранжево-сини пламъци, които полетяха към Тъкър. Горещината пареше гърба му. Стигнаха мястото, където дъсчената пътека се разклоняваше, и свиха наляво към брега, където бе спряла подводницата. Тя обаче вече се бе потопила и плуваше надолу по реката.

Пламъците настигнаха Тъкър и дори го изпревариха, прелитайки под дървения кей. Между дъските избухна огън.

А краят на кея изглеждаше толкова далеч!

Тъкър наведе глава, измина последните крачки, които го деляха от водата, и скочи. Каин се отърка в него, докато летяха заедно във въздуха, а пред тях тях се издигна същинска стена от пламъци.





16 март

20:18

Волга, Русия





23.





В последния момент Тъкър протегна ръка и я сви около врата на Каин. Паднаха заедно през огнения килим и потънаха във водата.

Каин бе тренирал подобни внезапни потапяния, но животинският му инстинкт изискваше незабавно да изплува и да си поеме дъх. Колкото и жестоко да изглеждаше това, Тъкър трябваше да му попречи на всяка цена.

Когато потъването им към дъното се забави, Тъкър протегна ръка и вкопчи пръсти в някакви корени. Стисна здраво и задърпа и двамата към тинята. Тялото на Каин, което бе стиснал под мишница, се напрегна, но овчарката не оказа съпротива.

Тъкър изви глава назад и видя огъня да бушува на повърхността. Пропанът бе изгорял бързо, но сега пламтеше блатната растителност. През мътната вода обгърнатите от пламъци стволове на дърветата приличаха на горящи оранжеви факли, устремили се към смрачаващото се небе.

„Справихме се с единия проблем, но сега сме изправени пред друг, още по-сериозен“.

Хеликоптерът продължаваше да кръжи над главите им. Тъкър знаеше, че шведката е прекалено упорита, за да остави пламъците да свършат нейната работа.

Навлезе още по-дълбоко в тресавището, като се хващаше за корените и се дърпаше напред. Когато белите му дробове започнаха да парят, нямаше какво друго да направи, освен да изскочи на повърхността.

Незабавно чу воя на роторите.

Фелкс продължаваше да ги преследва като ястреб.

Докато двамата с Каин си поемаха въздух, тревата около тях пращеше и пушеше. По водата съскаха стъбла на блатни растения. Тъкър погледна Каин. Очите на овчарката бяха широко отворени, озъртаха се ту наляво, ту надясно. Животинските инстинкти на Каин крещяха: „Огън! Да бягаме!“ Но доверието му в Тъкър и добрата му дресировка го удържаха на място.

Тъкър прегърна партньора си и прошепна в ухото му:

- Добре сме... добре сме... спокойно... дръж се...

Самите думи нямаха никакво значение. Важни бяха тонът и близостта на Тъкър. Двамата бяха заедно. Напрежението бързо напусна тялото на Каин.

Пламъците около тях започнаха да стихват, тъй като вече бяха погълнали сухите блатни треви и сега изпълваха заливчето с облаци дим.

Тъкър пусна Каин и двамата заплуваха и зашляпаха във водата навътре в тресавището, за да се доберат до същинския бряг. Макар дробовете им да горяха от болка, а очите им да пареха от дима, Тъкър нарочно избираше маршрута така, че да минават под най-гьстите облаци.

Навлязоха в плитчините, където водата бе дълбока само трийсетина сантиметра. Тук тревата бе по-зелена и още димеше. В главата му звъннаха предупредителни камбани. Димящата трева им осигуряваше прикритие, но можеше да издаде местоположението им. Движението им през нея можеше да разлюлее високите стебла и съответно да разклати стълбовете дим.

А Фелис не би пропуснала да забележи подобна аномалия.

Тъкър се наведе и почти запълзя в калта. Каин не се отделяше от него.

„Не, чакай!“

Фелис не закъсня да се появи. Слънцето вече залязваше, затова хеликоптерът се бе спуснал ниско и кръстосваше над тресавището, за да разсее пушека. Накрая увисна над блатистото заливче. Тъкър видя силуета му през облаците дим.

Ако можеше да го види по-ясно...

„Не мърдай - каза си той. - Ти си част от блатото... ти си тиня“.

Стори му се, че минаха цели часове преди хеликоптерът да се отдалечи. Най-сетне шумът на роторите започна да се отдалечава... бавно, бавно. Въпреки това Тъкър не помръдна. Залезеше ли слънцето, температурите бързо щяха да спаднат. Студът от водата щеше да проникне до мозъка на костите му. Стисна зъби, за да не затракат.

„Чакай... чакай...“

Както бе предположил, след няколко минути вертолетът се върна. Фелис се бе надявала плячката й да се издаде сама, но Тъкър бе достатъчно опитен, за да допусне подобна грешка.

И тогава изтрещя изстрел. Тъкър трепна. След миг страхът му, че Фелис ги е открила, отстъпи място на трезвата логика, която подсказваше, че това не е възможно.

Фелис не би пропуснала.

Опитваше се просто да ги подплаши, да ги накара да излязат от скривалището си.

Прозвуча нов изстрел, този път по-близо, някъде вляво от Тъкър и Каин.

Той сложи ръка върху лапата на овчарката. Каин се напрегна, после се отпусна. Щом Тъкър запазваше спокойствие, и Каин щеше да запази спокойствие.

Още два изстрела.

Тези куршуми се забиха още по-близо. Чувството на пълна безпомощност направо подлудяваше Тъкър. Фелис се приближаваше. Тъкър затвори очи и се съсредоточи върху дишането си. Оцеляването му в момента бе въпрос единствено на чист късмет и зависеше от такива случайности като честотата, с която Фелис натиска спусъка, натиска на ръката на пилота върху лоста за управление, прищевките на вятъра...

Още един изстрел.

Вече отдясно.

Фелис най-сетне ги бе подминала!

Тъй като се страхуваше късметът да не му изневери, Тъкър затаи дъх, докато не чу следващия изстрел. Той отново дойде отдясно, но от доста по-голямо разстояние.

След няколко мъчителни минути хеликоптерът се отдалечи.

Тъй като се опасяваше, че Фелис може да се върне, Тъкър остана проснат в студената вода още десетина минути. Трепереше от студ, зъбите му тракаха. Вече беше нощ. Над главата му се простираше безоблачно небе, обсипано със звезди.

Тъкър се изправи, потупа Каин по гърба и тръгнаха към брега.

Щом стъпиха на твърда земя, поеха на юг; вървяха под прикритието на дърветата, а когато нямаше дървета, навлизаха навътре в сушата, като не спираха да се оглеждат за хеликоптера.

Тъкър мислеше за засадата, която им бе устроила Фелис Нилсон. Как бе открила местоположението им? Основният заподозрян бе Миша. Той бе разполагал с достатъчно време да ги издаде по време на краткия им престой в офисите на „Дивата Волга“, както и по време на пътуването с подводницата, когато спокойно би могъл да използва радиостанцията. Но всеки от останалите - Уткин, Аня, дори Буколов - също бе имал достъп до радиостанцията по време на престоите за зареждане на акумулаторите. Всеки от тях би могъл да я използва. Тази мисъл не му бе никак приятна, но не можеше да пренебрегне вероятността някой от спътниците му да се окаже предател.

Отново потъна в онази ужасна реалност, наподобяваща зала с огледала, където всеки е заподозрян и... никой не е заподозрян. И все пак Тъкър криеше още един, последен коз в ръкава си. Само двамата с Рут Харпър знаеха подробностите за последния етап на плана им за евакуация. Всички останали смятаха, че крайната цел на пътуването им с подводницата е в Каспийско море.

Ако Фелис искаше да им устрои нова засада, щеше да ѝ се наложи да се поизпоти.





22:37





Отвъд горичката се простираше широка озарена от лунна светлина поляна. В единия ѝ край, на самия бряг на Волга, се издигаше дъсчена постройка с размерите на самолетен хангар. Тъкър си спомни последните думи на Миша:

„Има консервна фабрика... на шест километра надолу по течението... ще те чакам там!“

- Какво мислиш? - попита той Каин. - Прилича ли ти на консервна фабрика?

Партньорът му го погледна безмълвно.

Тъкър кимна и каза:

- Да, и на мен.

Приближи внимателно, заобиколи на запад през дърветата и се озова на двеста-триста метра от постройката. Откри тесен канал, който се отделяше от реката и водеше към фабриката. По това време на годината в него имаше малко вода. Бетонните му стени се ронеха. Тъкър скочи в него и тръгна по изпопадалите камъни и парчета бетон.

Стигна до покрит с ръжда кран, надвиснал над канала. Въжето с куката висеше от стрелата му като гигантска въдица. Във въздуха се носеше миризма на гниеща риба.

Видя каменни стъпала, които водеха от канала към брега, и се качи по тях. Приклекна и огледа района. Мястото бе потънало в тишина: чуваше се само квакането на жабите и жуженето на насекомите. От спокойната поза на Каин Тъкър можеше да заключи, че овчарката не долавя никаква опасност.

Взе няколко камъчета от земята и хвърли едно към стената на фабриката. То изтрака в дървото, но отново нищо не помръдна.

Дали Миша и останалите бяха успели да се измъкнат? Или пък бяха дошли и вече си бяха тръгнали?

Хвърли второ камъче, после трето.

Някъде от вътрешността на сградата се чуха звуци... стъпки върху бетон. Каин също ги чу и се напрегна. Тъкър тъкмо се приготви да прати овчарката на разузнаване в мрака, когато проскърца врата и се появи нечий силует.

- Тъкър? - извика Миша.

Тъкър не отговори.

- Тъкър, ти ли си? - повтори Миша.

Тъкър реши да рискува, изправи се и тръгна към него. Каин го последва - пристъпваше напрегнато, тъй като чувстваше, че партньорът му е обезпокоен.

Миша въздъхна с облекчение.

- Радвам се да те видя, приятелю.

Въпреки че приветствието на руснака прозвуча сърдечно, Тъкър не пропусна напрежението в гласа му. Това не биваше да го изненадва — все пак човекът едва се бе отървал да не бъде изпечен жив в собствената си подводница. Въпреки това Тъкър остана нащрек, тъй като не знаеше доколко може да му има доверие.

- Успя значи - каза руснакът.

- Измъкнах се на косъм, но съм добре. - Тъкър надзърна в консервната фабрика и видя, че е празна. - Моите хора в подводницата ли са?

- Да.

- Как е „Олга“?

- Всичко е наред. Потопихме се преди експлозията.

- Не стреляха ли по вас?

- Не.

- Радиостанцията ти работи ли?

- Разбира се! Я чакай... - Той размаха пръст към Тъкър. - Разбирам защо питаш. Чудиш се как ли са ни открили, нали? Сигурно мислиш, че аз съм те предал?

Тъкър сви рамене.

- И ти щеше да си подозрителен на мое място.

- Прав си — съгласи се Миша и го погледна в очите. - Но не съм го направил. Ако знаех, че някой ще се опита да взриви подводницата ми, щях да откажа щедрото ти предложение да карам „Олга“ лично. Имам толкова много служители, които не харесвам... като например онзи лентяй зет ми. Обаче дойдох аз, нали? А аз се отнасям сериозно към своите ангажименти. Нали си стиснахме ръцете.

Тъкър му повярва. Почти. Времето щеше да покаже дали е прав.

- Как мога да ти докажа, че нямам нищо общо с това? — попита Миша.

- Като ми покажеш колко добър актьор можеш да бъдеш - отвърна Тъкър.





16 март

23:13

Волга, Русия





24.





Над повърхността стърчеше единствено конусовидната рубка на „Олга“, добре замаскирана с клони, които Миша бе отчупил от близките дървета.

- Ти си жив! - възкликна Аня, когато Тъкър слезе долу.

Уткин и Буколов разтърсиха енергично ръката му. Усмивките и на двамата изразяваха ентусиазъм, който изглеждаше напълно искрен.

- Ако сте приключили с поздравленията - изръмжа Миша, - време е да поговорим.

Тъкър се обърна към него.

- За какво?

- Излъгахте ме. Казахте ми, че няма опасност — че никой не ви преследва! Писна ми! Ще ви върна във Волгоград и няма да кажа на никого, но това пътуване приключи!

Тъкър извади магнума от джоба си и го насочи към гърдите на Миша.

- Тъкър, не! - извика Аня.

- Ще ни отведеш до края на пътуването ни!

- И какво като ме застреляш? - Руснакът сви рамене. - Ще си останете тук! Да не си въобразявате, че можете да управлявате „Олга“? Че познавате Волга? Ще затънете в тинята и ще умрете!

Двамата се гледаха свирепо десетина секунди, после Тъкър свали пистолета и го прибра в джоба си.

- Този проклетник е прав!

- Не можем да се върнем във Волгоград! - извика Аня. - Тъкър, обясни му!

- Това е лудост! - възкликна Буколов.

- Това е само временно забавяне - опита се да ги успокои Тъкър. - Мога да уредя друг транспорт от Волгоград. - Обърна се към Миша и изсъска: — Но открия ли, че някой ни чака във Волгоград, ще ти пръсна главата. Ясно ли ти е?

- Да - отвърна Миша и тръгна към рубката. — Сядайте си на местата. Потегляме.

Щом Миша подкара подводницата, Тъкър каза:

- Това е само временно забавяне. Нищо повече.

- Никога няма да напусна тази страна жив - изстена Буколов. - Откритието ми ще загине с мен!

- Не се притеснявайте. Ще се свържа с моите хора веднага щом спрем за презареждане. Сега се опитайте да поспите. Аз ще поговоря с Миша и ще се опитам да променя решението му.

Веднага след като останалите се настаниха по местата си, унили и загубили всяка надежда, Тъкър се напъха в тясното пространство до Миша. Рубката тънеше в мрак, единствената светлина идваше от оранжевия блясък на контролните прибори.

Тъкър даде знак на Каин да стои зад него, за да не може да влезе никой друг.

- Как се справих? - прошепна Миша.

- Като за „Оскар“ - отвърна Тъкър. - Сигурен ли си, че никой от тях няма да забележи, че не плаваме на север към Волгоград.

Миша посочи тъмните води на Волга пред себе си:

- Как ще познаят?

Прав беше. Дори Тъкър не би могъл да се ориентира накъде се движат.

Наведе се напред и попита:

- А ти как се ориентираш в тази мътилка, особено нощем?

Миша протегна ръка над главата си, измъкна от едно отделение ламинирана карта и му я подаде.

- Карта на плавателните пътища по Волга. Виждаш ли червените квадратчета покрай брега? Това са местата, на които спирахме до момента. В повечето случаи обаче плавам, като сам определям местоположението ни. А и по-голямата част от Волга е тук - каза той и се почука по главата. - За мен тя е като женско тяло в мрака: познавам всяка извивка, всяко несъвършенство. Въпреки това, озова ли се на километър-два от мястото за спиране, винаги се издигам, та антената да може да улови сигналите на сателитната навигация.

- След колко време смяташ, че ще стигнем Астрахан? - Крайната цел на пътуването им се намираше в делтата на Волга, където водите на реката се вливаха в Каспийско море.

- Утре следобед. Предполагам, че предпочиташ да не изплаваме на повърхността преди да се смрачи, нали?

- Точно така.

- В такъв случай знаеш отговора на въпроса си.

- Предлагам да ограничим времето за престой по пътя до не повече от пет минути.

- Съгласен. По някое време сутринта обаче ще трябва да акостирам някъде за половин час, за да опъна соларния чадър и да заредя акумулаторите, за да можем да стигнем до Астрахан.

- Ясно.

Тъкър помълча за миг, после каза:

- Ужасно ми е неудобно. Миша, но трябва да те помоля за още една услуга. Никакви радиокомуникации, докато не стигнем Астрахан.

Миша сви рамене - явно добре разбираше необходимостта от това. Пресегна се, откачи стойката с микрофона, подаде я на Тъкър и се засмя.

- Така поне ще се отърва от досадните въпроси на жена ми и ще прекарам следващите двайсет и четири часа в тишина и спокойствие.

17 март

06:04





Настъпи утрото, а това означаваше, че ще трябва отново да изплават.

Пътуваха на юг вече цели седем часа и покриха максималното разстояние, което можеха да изминат с едно зареждане на акумулаторите. Миша откри едно тихо заливче и влезе в него.

Тъкър нареди на всички да слязат от подводницата, включително на Миша, който продължи да играе ролята си и се направи на възмутен.

- Нали взе микрофона! Какво мога да направя, ако остана тук?

- Можеш да ни зарежеш. Слизай!

- Добре де, добре...

Тъй като в заливчето нямаше кей, Миша бе акостирал в непосредствена близост до един пясъчен нанос. Необходимостта да нагазят в макар и дълбоката една педя, но все пак студена вода, предизвика недоволно сумтене. Когато стигнаха брега, всички тръгнаха да търсят по-закътани местенца сред храсталаците.

Миша остана при Тъкър, който следеше с поглед Буколов, Уткин и Аня, и прошепна:

- Някой от тях разбира ли нещо от астрономия? — И посочи обсипаното със звезди небе.

Тъкър не се бе замислял върху това. Нямаше представа дали някой от групата не е в състояние да се ориентира по звездите, но в момента това нямаше значение.

- Остани тук - каза той на Миша и поведе Каин към храсталака. Когато навлезе навътре, приклекна и набра централата на „Сигма“.

Веднага щом чу гласа на Харпър предаде набързо молбата си, след което рискува да добави още няколко думи:

- Трябва ми дискретно летище в близост до Астрахан. Ще ти позвъня пак.

Затвори, изправи се и разигра драматична пантомима как се опитва да улови сигнал с телефона си. Подчерта неуспеха си, като изруга под нос.

Изведнъж Каин изръмжа тихичко.

Тъкър се обърна и видя Уткин да стои в храстите на метър-два от него.

- Проблеми с телефона ли? - попита руснакът, докато закопчаваше панталона си.

- Смущения в сателита.

Уткин излезе от сенките и се приближи към тях.

- Стори ми се, че те чух да говориш с някого.

- С Каин. Стар навик. Ти как си?

- Уморен съм. Много съм уморен. Не мисля, че ставам за подобни приключения. - Опита да се усмихне, но усмивката му бе измъчена. Тъкър не бе виждал досега подобно изражение на лицето на лаборанта.

Уткин пъхна ръце в джобовете си и направи още една крачка към Тъкър.

Каин се изправи и застана между тях.

Пръстите на Тъкър се свиха около дръжката на магнума.

Уткин забеляза как се напрягат и попита:

- След нападението подозираш всички, нали?

- Подозрението е част от длъжностната ми характеристика.

- Хммм...

- Ако ти беше на мое място, кого щеше да заподозреш?

- Всички - призна Уткин.

- Включително и теб?

- Включително и мен.

- Ами Буколов и Аня? Те не са ли ти приятели?

Уткин сведе поглед към земята и подритна едно камъче.

- И аз смятах така преди време. Но вече не. Предполагам, че съм бил наивен или просто ми се е искало да смятам, че сме приятели. Но как бих могъл да очаквам от тях да приемат за равен сина на един беден рибар?

С тези думи Уткин му обърна гръб и се отдалечи.

Тъкър не откъсваше поглед от него.

Какво, по дяволите, се бе случило?





10:46





Утринното слънце грееше ярко над закътания плитък залив. Мястото бе идеално за зареждане на акумулаторите.

След като Миша разпъна широко соларния чадър, за да улови всеки фотон енергия, Тъкър слезе на брега в компанията на останалите пътници.

- Разполагаме с трийсет минути — предупреди ги той. - Използвайте ги по най-добрия начин. Скоро ще стигнем във Волгоград и трябва да сме готови за всичко.

Буколов, Аня и Уткин навлязоха сред тръстиките, които гъмжаха от врани. Птиците закрещяха недоволно, оплаквайки се една на друга от внезапно появилите се натрапници.

Тъкър клекна до Каин и прошепна в ухото му:

- Разузнай. Събери стадото. Внимавай!

Докато траеше почивката, овчарката щеше да обиколи дискретно района и да се увери, че нито една от овцете ѝ не се е отдалечила прекалено много, нито пък е дошла прекалено близо до партньора ѝ. Откриеше ли някакъв проблем, Каин щеше да предупреди Тъкър с лай.

Доволен от свършеното, Тъкър тръгна към подводницата, но така, че да остане незабелязан от останалите. Качи се и претърси багажа на спътниците си. Преди да стигнат до Астрахан трябваше да се увери, че никой от тях не би могъл да издаде местоположението им.

Прерови чантите им, изтръска дрехите им, прелисти дори записките им, не пропусна абсолютно нищо. Опитните му пръсти опипаха шевовете на панталоните и на ризите, огледа дори подметките на обувките им. Не се посвени да провери дори такива лични вещи като сладникавия любовен роман, който четеше Аня, или кутиите с карти за игра на Уткин, в една от които откри оръфана колода, а другата бе празна. Дори надзърна в кесийката с тютюн за лула на Буколов. Когато приключи, изпита чувство на вина, сякаш бе воайор, надзърнал в душите на другите и видял тайните им пороци.

Въпреки това старателно претърсване не успя да открие нищо.

Веднага след това отиде в рубката и огледа контролното табло. Прокара длан по конзолата с циферблатите и датчиците. Не откри нищо нередно.

Това го озадачи.

Оставаше само една възможност. Някой все пак бе използвал радиостанцията на подводницата, за да издаде местоположението им и да организира последната клопка, в която бяха попаднали. Нямаше как иначе. Радваше се, че Миша се бе съгласил да му даде микрофона и така да направи радиостанцията негодна за ползване преди да потеглят към Астрахан. Без радио преследвачите им нямаше как да узнаят какъв е маршрутът им.

Погледна си часовника. Не му оставаше много време. Сложи край на претърсването и се върна на брега. Изсвири с уста, което предизвика нов грак на недоволство у враните. Махна с ръка на групата - време беше да се връщат. Качи се тъкмо когато Миша започваше да сгъва соларния чадър.

Тъкър свали Каин в подводницата, после отиде при Миша и му каза:

- Дай ми една минутка.

Отдалечи се на няколко метра от подводницата, извади телефона си и набра „Сигма“.

Харпър отговори незабавно.

- Изпратил си ми доста загадъчно съобщение. Притесни ме.

- Намирам се в безизходица, ако ме разбираш правилно.

- И аз съм изпадала в същото положение. Искаш да кажеш, че не можеш да продължиш директно към мястото на срещата, както сме планирали?

Тъкър си спомни начина, по който бе протекла атаката от хеликоптера.

- Не мога да съм абсолютно сигурен, но подозирам, че Фелис напълно съзнателно позволи на подводницата да се измъкне. Нападението бе съсредоточено изцяло върху мен и Каин.

- Елиминира ли те, останалите се превръщат в лесна плячка. А голямата награда в това преследване се нарича Аврам Буколов. Не биха рискували той да пострада.

- Погрижих се за радиостанцията на подводницата и оттогава всичко е спокойно, но не искам да поемам излишни рискове. По-добре да слезем на брега веднага щом наближим Астрахан.

- Съгласна съм. Намерих самолет, който отговаря на изискванията ни - каза Харпър и му съобщи координатите. - Собственост е на чартърна компания, специализирана в риболов в района. Непрекъснато водят клиентите си на юг в делтата на Волга. Ако бъде стимулиран по подходящия начин, пилотът ще ви откара на новата крайна точка по маршрута ви.

- И къде е тя?

- Един остров, който се намира извън руски териториални води... или поне се намира отвъд онази линия, която играе ролята на граница в Каспийско море.

- Кой ще ни чака там?

- Хора, на които имаме пълно доверие. Аз лично съм участвала в операции с тях. Срещнете ли се, можеш да смяташ, че проблемите ти са решени.

- И това го казва жена, която описа тази мисия като лесна?





17 март

15:33

Астрахан, Русия





25.





Както бе обещал Миша, подвод ницата стигна покрайнините на Астрахан следобед.

Тъкър огледа координатите пак и посочи едно място, където основният ръкав на Волга навлизаше в Астрахан.

- Тук ли искаш да спрем? — попита Миша.

- Тук ще завием — поправи го Тъкър. - Ще продължиш четири-пет километра по течението и говорим пак.

Тази маневра отне около четирийсет минути.

Тъкър посочи друго място, разположено на два километра западно от сегашните им координати.

- Много си предпазлив - каза Миша. - Виждам тук едно малко заливче. Там ли отиваме?

- Не. Извикай ме, когато стигнеш там. - И Тъкър отиде при останалите.

След двайсетина минути Миша го извика.

Тъкър се усмихна и посочи с пръст заливчето, което Миша бе споменал преди малко.

- Тук отиваме.

- Но нали каза... О, разбирам! Много си недоверчив.

- Просто нещата се промениха. Не го приемай лично. Колко време остава до залез-слънце?

- За да се мръкне напълно... около два часа. Ще спрем под вода край този бряг. Би трябвало да останем незабелязани, докато чакаме.

Това бяха най-дългите два часа в живота на Тъкър. Останалите се опитаха да разберат какво става, но той им отговаряше уклончиво - поддържаше заблудата им, че подводницата е хвърлила котва някъде край Волгоград.

Накрая обяви на всички, че могат да си съберат багажа и да слязат.

Събраха се в един храсталак на брега на заливчето.

Нощното небе бе натежало от ниски облаци, които превръщаха луната в една забележим блед диск. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от жуженето на насекомите и крякането на жабите.

В другия край на заливчето имаше три ниски дъсчени бараки, построени на самия бряг. До вратата на едната светеше самотна крушка. Във водите край кея отпред се поклащаха два хидроплана.

Това бе билетът им към свободата.

- Това не е Волгоград — прошепна Уткин и се намръщи. — Тук въздухът е много по-чист.

Тъкър не му обърна внимание и се присъедини към Миша, който стоеше до подводницата. Двамата си стиснаха ръцете.

- Време е да се сбогуваме - каза Миша. Пусна ръката на Тъкър, но протегна отворената си длан.

Тъкър разбра какво иска да му каже руснакът и се усмихна. Извади от джоба си пачка рубли, отброи дължимото и добави още десет хиляди.

- Бонус за... опасни условия на труд.

- Знаех си, че има причина да те харесвам, приятелю!

- Ще успееш ли да се върнеш във Волгоград?

- Да, мисля, че да. Надявам се и вие да стигнете без проблеми... там, закъдето сте се запътили.

- И аз се надявам.

- Заради тези... допълнителните пари, ще остана тук, докато тръгнете. В случай че отново ви потрябвам.

- Благодаря ти, Миша. Ако не се видим отново, приятно плаване.

Тъкър поведе колоната, на края на която вървеше Каин, и всички заедно заобиколиха заливчето, движеха се в сенките на дърветата и по-високите храсти.

Когато наближиха бараките, Тъкър им нареди да спрат, клекна до Каин и посочи напред.

- Огледай и се върни!

Каин се запрокрадва напред и изчезна в мрака.

Изминаха няколко минути, след което от посоката, от която току-що бяха дошли, долетя шепот.

- Тъкър!

Беше Миша.

Сърцето на Тъкър заби тревожно, той каза на останалите да не помръдват от мястото си, върна се по брега и завари Миша приклекнал до водата.

- Какво има?

- Това!

Капитанът на подводницата му подаде черна пластмасова кутия с размерите на сапун. От двете ѝ страни излизаха жици, които завършваха с метални щипки от онези, които наричат крокодилчета.

Миша обясни:

- Почиствах, след като си тръгнахте, преглеждах системите... нали обещах да ви изчакам. Намерих това под моята седалка. Крокодилчетата бяха свързани със системата за захранване на антената.

- Това е генератор на сигнали - промълви Тъкър със свито сърце. - Изпраща импулси с определена честота на равни интервали.

- Нещо като радиомаяк?

- Точно така - отвърна Тъкър и почувства как го обзема отчаяние. - Така са ни проследили.

Спомни си думите на Миша, който бе споменал, че на определени интервали трябва да се издига към повърхността, за да определи координатите им с помощта на сателитната навигация, особено когато приближаваха място, на което да акостират. Всеки път, когато капитанът бе правил това, генераторът бе издавал местоположението им и бе предоставял на преследвачите им достатъчно време, за да подготвят засада.

- Кой го е поставил там?

Тъкър погледна към тримата руснаци, скрити в сенките на бараките.

Кой наистина?

Анализира всички възможности и трепна, когато стигна до отговора.

„Не може да бъде...“

Миша разчете правилно реакцията му.

- Разбра ли кой е предателят?

- Така мисля - отвърна Тъкър и прибра генератора на сигнали в джоба си. - Предлагам да тръгнеш незабавно и да се отдалечиш с максимална скорост.

- Ясно. Успех, приятелю!

Тъкър се върна при групата. Каин се бе върнал от обиколката си. Позата на овчарката, наклонът на ушите ѝ, добродушният поглед... всичко това подсказваше на Тъкър, че районът е чист.

„Да бе, да!“

Клекна, обви ръка около врата на Каин и събра всички сили, за да запази спокойствие.

„А сега какво?“

Каква част от информацията за маршрута им бе стигнала до генерал Харзин?

Нямаше време да разпита предателя както трябва, да го пречупи. Това щеше да стане по-кьсно. За момента имаше известно предимство, тъй като предателят не подозираше, че е разкрит.

Погледна към хидропланите. Противникът им не искаше Буколов да пострада, освен това при положение че агентът им се намираше в същия самолет, едва ли щяха да рискуват да свалят хидроплана, след като излети. В такъв случай двамата можеха да му послужат като човешки щит, което да увеличи шансовете цялата им група да стигне до уреченото място. За да се случи това обаче трябваше най-напред да излетят.

Освен това Тъкър възнамеряваше да не изпуска от поглед предателя; всъщност щеше да възложи тази задача на някой, чийто поглед бе много по-остър от неговия. Обърна се към Каин. Прикри с длан сигналите, които му даваше, после посочи напред и докосна с пръст ъгълчето на окото си.

„Наблюдавай мишената“.

Овчарката щеше да изпълнява тази команда, докато Тъкър не я отменеше, а това означаваше, че ще наблюдава целта си за резки агресивни движения или враждебни действия, да следи тона, с който говори, да се ослушва за щракането на предпазители или за плъзгането на острие в ножница. Тази команда изискваше от Каин да покрие много широк спектър от действия, но Тъкър имаше пълно доверие на инстинктите на овчарката. Направеше ли мишената им дори един погрешен ход, Каин нямаше да се поколебае да я атакува.

- За какво си говорихте с Миша? - прошепна Аня.

- Поиска още пари. Наложи се да купя мълчанието му.

- И му платихте, така ли? - попита възмутено Буколов.

- Беше по-лесно да му платя, отколкото да го убия. Освен това бездруго след малко потегляме.

Тъкър се изправи и даде знак на тримата да останат по местата си. Отиде до осветената барака и почука на вратата.

Тя се отвори след секунди. На прага, обляна в жълтеникава светлина, застана млада жена, облечена в джинсов гащеризон. На ръст бе едва метър и петдесет и пет, а късата ѝ черна коса бе подстригана по момчешки.

Тъкър стисна здраво магнума в джоба си, готов да реагира мигом в случай на нападение.

- Ти ли си Барток? — попита момичето с изненадващо силен и самоуверен глас за такова дребно тяло.

Барток?

Смути се за миг, но после си спомни, че това е кодовото име, което му бе дала Харпър.

- Да, аз съм Барток.

- Аз съм Елена. Колко души ще се качат с вас? Цената е хиляда рубли на пътник.

Явно не обичаше да си губи времето с празни приказки и се насочваше директно към същината на въпроса.

- Четирима плюс едно куче.

- Кучето струва повече.

- Защо?

- Кучето цапа... а после аз ще трябва да чистя, нали така?

Тъкър нямаше намерение да спори, не и с това дребничко момиче, което имаше вид на луда глава.

- Добре - съгласи се той.

- Повикай другите - нареди му тя. — Самолетът е готов. Можем да тръгваме.

След което тръгна към кея.

Тъкър махна на останалите да излязат от скривалището си и ускори крачка, за да настигне Елена. Тя бе спряла до един от двата самолета. Стъпи с единия си крак на поплавъка, след което отвори страничната врата и я спусна като рампа върху дъските на кея.

Двумоторният хидроплан, боядисан в небесносиньо, бе дълъг двайсетина метра, имаше горно разположени крила тип „чайка“ и овални стабилизатори на опашката. Фюзелажът изглеждаше доста тесен, а кабината приличаше на голям мехур от стъкло и стомана.

- Този модел не ми е познат - каза Тъкър.

Момичето постави ръце на кръста си и му обясни гордо:

- Това е Бериев Бе-6. В НАТО го наричат „Сова“. Построен е в същата година, в която е умрял Сталин.

- Това е било преди шейсет години - отбеляза разтревожено Аня.

- Петдесет и девет - отвърна Елена леко засегната. - Може да е стар, но е мощен и издръжлив. И добре поддържан. Качвайте се.

Никой не посмя да не изпълни заповедта ѝ.

Когато всички се настаниха по местата си, Елена освободи въжетата, които придържаха хидроплана, скочи вътре и затвори вратата с оглушителен трясък. Забърза към щурвала, като извика пътьом:

- Сядайте! И затегнете коланите!

С това инструктажът им за безопасност на полета бе изчерпан.

Буколов и Аня се настаниха в дясната част на салона, Уткин и Тъкър - отляво. Каин се сви в краката на Тъкър, но остана нащрек.

Самолетът се плъзна плавно покрай кея.

- Тъкър, явно имате слабост към необичайните транспортни средства - каза Буколов.

- Това е само едно от многото ми достойнства.

- В такъв случай, предполагам, че до Щатите ще пътуваме с дирижабъл.

- Нека това остане изненада - отвърна бившият рейнджър.

Откъм пилотската кабина долетя серия от писукания и странни шумове, последвани от кратка ругатня, изтървана от Елена, сетне отекна удар с юмрук върху твърда повърхност. Изведнъж двигателите оживяха и разтресоха фюзелажа.

- Потегляме! - извика Елена.

Самолетът ускори към изхода на заливчето, навлезе в реката и след секунди излетя.





19:44





- Барток! - извика Елена. - Ела тук!

Тъкър разкопча колана си, заобиколи Каин и се запъти към кабината. Наведе глава, влезе и приклекна до седалката на пилота. Мястото на втория пилот бе празно. През прозорците се виждаше единствено непрогледен мрак.

- Кажи ми сега къде отиваме. Човекът, с когото разговарях по телефона, каза само, че ще летим на югоизток. Обеща веднага щом излетим да науча крайната ни дестинация от теб.

Тъкър ѝ даде координатите и тя ги записа в планшета си.

Направи няколко бързи изчисления и заяви:

- Петдесет минути. Имаш ли представа какво търсим? Някакъв сигнал или нещо подобно? Каспийско море е доста голямо, особено нощем.

- Ще ти кажа, когато наближим.

Тъкър се върна в салона. Грохотът на двигателите бе спаднал до тихо мъркане. Самолетът летеше съвсем плавно, единствените изключения бяха въздушните ями, в които попадаха от време на време.

„Какво пък толкова, моментът е достатъчно подходящ...“

Тъкър застана на пътеката между двете редици седалки и каза:

- Време е за един последен разговор.

- Какво има? - попита Буколов.

Тъкър започна:

- Каквото и да направехме, генерал Харзин знаеше и ни очакваше. Допреди малко нямах представа кой е отговорен за това.

Направи пауза и ги огледа един по един.

Аня се размърда неловко под острия му поглед.

- И? Какво се опитваш да кажеш, Тъкър?

Той извади генератора на сигнали от джоба си и го протегна, така че всички да могат да го видят.

- Какво е това? - попита Буколов и се приведе напред, за да го разгледа по-добре.

Тъкър се обърна към Уткин:

- Ти знаеш ли?

Младият руснак сви рамене и завъртя глава.

- Това е генератор на сигнали, който излъчва на принципа на радиомаяка - каза Тъкър. - Беше прикрепен към антената на „Олга“. От момента, в който напуснахме Волгоград, редовно е предавал сигнали. Изключих го само преди няколко минути. И тези сигнали са стигали до Харзин.

- Смяташ, че някой от нас го е поставил там? — попита Уткин.

- Да.

- Може да е Миша - предположи Аня. — Той със сигурност знае как да свърже подобно нещо. А и става въпрос за неговата подводница.

- Не. Тъкмо Миша го намери и ми го донесе.

Аня се облещи.

- Тъкър, плашиш ме! Какво си научил?

Тъкър се обърна към Уткин.

- Това под седалката твоята чанта ли е?

- Да.

- Извади я.

- Добре... но защо?

- Извади я.

Уткин се подчини.

- Покажи ми картите си за игра.

- Картите ми за... Защо?

- Покажи ги!

Каин забеляза промяната в гласа на Тъкър, изправи се и впери поглед в Уткин.

- Тъкър, приятелю, какво става? Нищо не разбирам, но... щом държиш, ще ти ги покажа.

Отвори чантата си и извади двете кутии карти за игра. Едната беше пълна, другата празна. Уткин му подаде празната.

Тъкър разбра по погледа му, че руснакът се е сетил за какво става въпрос.

Уткин обаче продължаваше да клати глава.

- Не, не, това не е мое.

Аня постави ръка пред устата си.

- Вярно ли е? — попита Буколов. - Вярно ли е, Тъкър?

- Питайте него! — отсече Тъкър.

Буколов бе пребледнял.

- Уткин... след толкова години заедно как можа да го направиш? Защо? Да не би да е свързано с проблема, който имаше с хазарта? Мислех, че си го преодолял.

Уткин също пребледня.

- Не! Това е грешка! - Той се обърна към Тъкър, погледът му бе изпълнен с безкрайно отчаяние. - Какво ще правиш с мен?

Аня се намеси:

- Тъкър, не го убивай, моля те! Допуснал е грешка. Може да са го принудили. Не забравяй, че аз познавам този тип хора. Възможно е да са го шантажирали. Нали така, Уткин? Не си имал избор. Тъкър, той не е имал избор.

Тъкър погледна Буколов и попита:

- Докторе, вие как ще гласувате?

Буколов поклати глава. Изобщо не погледна асистента си, а само махна пренебрежително с ръка.

- Не ме интересува. За мен той е мъртъв.

Като чу това, Уткин рухна. Преви се, опря чело в коленете си и захлипа.

Тъкър изпита жал към него, но запази невъзмутимото си изражение. Лаборантът едва не бе причинил смъртта им... а опасността съвсем не бе отминала. Фелис може би вече летеше към тях.

Именно този страх го накара да се върне при Елена и да остави Уткин под надзора на Каин.

- Можем ли да направим едно кръгче? — попита Тъкър. - Да проверим дали нямаме опашка?

Елена се намръщи.

- Смяташ, че някой може да ни следи?

- Можеш ли да го направиш?

Елена въздъхна.

- Добре, но ще струва двеста рубли допълнително заради горивото, което ще изразходваме.

- Става.

- Добре, добре. Дръжте се!

Завъртя щурвала и хидропланът направи плавен завой.

Закръжиха бавно над делтата на Волга и след десетина минути Елена каза:

- Не виждам никого. Ако има някой, лесно ще го открия в този мрак. Ще продължа да наблюдавам.

- Аз също - каза Тъкър и се настани в празното кресло на втория пилот.

Зеленикавото отражение от контролното табло му помогна да различи върху конзолата необичайна тъмна сянка, разположена между двете седалки. Беше автомат, прикрепен за конзолата със самозалепващи се ленти. Имаше дървен приклад и перфориран кожух на цевта. Непосредствено пред спусъка имаше голям кръгъл пълнител.

- Това да не е стар автомат „Томпсън“? - попита той.

- Това е картечен пистолет „Шпагин“ - поправи го Елена. — От Великата отечествена война. Беше на баща ми. Американските гангстери просто са откраднали дизайна.

- Интересна жена си ти, Елена.

- Да, зная - съгласи се тя и се усмихна самоуверено. - Но внимавай! Не си въобразявай разни неща! Имам приятел. Всъщност трима приятели. Никой от тях обаче не подозира за останалите, така че всичко е наред.

Според приборите приближаваха координатите, които отбелязваха края на пътуването им, макар в небето около тях да цареше все същият непрогледен мрак и пълна тишина.

- Какво ще правим сега, Барток? - попита Елена.

- Островът се намира право пред нас. Следвай координатите, които ти дадох. Срещата ни е на източния бряг, където има тесен плаж. Щом кацнем във водата, трябва да се насочим колкото се може по-близо до брега. Доберем ли се дотам, си свободна.

- Както кажеш. Сега си сложи колана. Кацаме след две минути.

Тъкър нареди на останалите също да си затегнат коланите, после се върна при Елена.

- Започваме снижаване - каза тя.

После започна да щрака някакви превключватели, да регулира елероните, да подръпва дросела... Хидропланът се понесе над водата и след малко поплавъците му докоснаха повърхността. Старичкият „Бериев“ се разтресе леко, подскочи веднъж, сетне се плъзна спокойно по водата. Скоростта му бързо намаля и той започна да се пързаля гладко като шейна.

Тъкър си погледна часовника. Полетът бе отнел по-малко време от очакваното, в резултат на което бяха подранили с двайсет минути.

- Много е плитко тук — заяви Елена, след като завъртя носа на самолета и го насочи към брега на острова.

- Приближи се максимално - каза Тъкър, разкопча колана си и стана. — Благодаря за полета. Аз...

Откъм страничния прозорец, точно над рамото на Елена, изневиделица се появи черна сянка. Първата мисъл на Тъкър, който все още не се ориентираше добре къде точно се намират, бе: скала.

Миг по-късно видя навигационни светлини и разбра какво представлява тази черна сянка.

Хеликоптер.

- Наведи се! - изкрещя Тъкър

- Какво...?

В мига, в който тя се обърна към него, лицето ѝ изчезна в облак червена мъгла.





17 март

20:47

Каспийско море





26.





Тъкър се присви пред седалките. Усети нещо топло да капе по лицето му и го избърса с ръка.

Кръв.

Извърна глава и извика през отворената врата.

- Лягайте всички на пода!

Каин започна да се прокрадва към него, но Тъкър вдигна ръка и овчарката спря.

- Какво става? - извика Аня, гласът ѝ беше изпълнен с ужас.

- Пилотът е мъртъв! Имаме си компания!

Надигна се и надникна през страничния прозорец.

Хеликоптерът бе изчезнал.

„Умна си, Фелис! Уби пилота, за да няма кой да управлява самолета“.

Сега снайперистката и екипът ѝ можеха да пленят или избият групата им, без изобщо да бързат.

Погледна през предното стъкло. На стотина метра пред тях изникна черният силует на хеликоптера и закри звездите. Под него се виждаше по-светла ивица бял пясък.

Едва тогава бившият рейнджър забеляза, че хидропланът продължава да се движи към зададената от Елена цел. Огледа арматурното табло и... ето! Откри светналата пиктограма на въртящо се витло, заобиколено от двете страни от знаци „плюс“ и „минус“.

Не беше трудно да се ориентира кое какво означава.

Пресегна се и побутна сдвоения дросел напред. Двигателите изръмжаха, носът на самолета леко се повдигна, после се изравни и старият „Бериев“ започна да набира скорост. Плъзна се по водата и се понесе към острова, като бързо скъсяваше разстоянието. Тъкър добре знаеше, че никога няма да успеят да се измъкнат на по-бързия и по-маневрен хеликоптер във въздуха.

Затова бе намислил нещо съвсем друго.

Завъртя щурвала, насочи хидроплана към плажа и извика:

- Затегнете коланите! Пригответе се за удар! Каин! Ела!

Овчарката скочи при него. Тъкър обви лявата си ръка около гърдите ѝ и се облегна на металната преграда между кабината и салона. Опря крака в седалката на първия пилот и затвори очи.

Поплавъците на самолета застъргаха в плитчините и целият фюзелаж се разтресе. Последва острият, пронизителен звук на разкъсан метал и чегъртане по пясъка.

Самолетът се наклони рязко вляво, тъй като единият му поплавък се закачи в нещо - скала или пясъчен нанос, после заби нос надолу и поднесе по брега.

Някъде се счупи стъкло.

Откъм салона долетяха викове и писъци.

Седалката на втория пилот се откъсна, подскочи във въздуха и се заби в прозореца над главата на Тъкър.

Миг по-късно самолетът връхлетя дърветата край плажа и се прости с едното си крило. Разклати се и най-сетне спря, наклонен на една страна, остатъкът от счупеното крило сочеше към небето.

Тъкър се огледа. Двете аварийни лампи на тавана хвърляха приглушена светлина. През страничния прозорец стърчаха клони. Над главата му - точно над лявото му рамо - през разбития преден прозорец се виждаше късче тъмно небе

Провери дали е пострадал, после опипа Каин, за което бе възнаграден с приятелско близване по лицето.

„Мисли“, каза си Тъкър.

Фелис продължаваше да кръжи някъде над главите им, но хеликоптерът не разполагаше с поплавъци, което означаваше, че не може да кацне във водата. Тъкър си припомни как изглеждаха плажът и дърветата над него. Като че ли не бе достатъчно широк, за да осигури достатъчно място за перката.

„Това означава, че разполагаме с известно време, но не много“.

Трябваше да оцелеят, докато пристигне самолетът, който им бе осигурила Харпър.

Извика към салона:

- Добре ли сте?

Тишина.

- Отговорете ми!

Буколов се обади с немощен глас:

- Аз съм... вися във въздуха. Аня също. Ударила си е ръката.

- Уткин?

- Заклещен съм под седалката.

- Никой да не мърда. Идвам веднага!

Нареди на Каин да остане на място, след което се изправи с усилие и се хвана за вратата на кабината. Завъртя крака и седна върху оребрението на металната преграда. Тъй като самолетът се бе килнал на една страна, лявата преграда играеше ролята на под. Видя аварийното фенерче на стената, взе го и светна, за да се ориентира.

Уткин седеше привързан за седалката си, но тя се бе откъснала от мястото си и го бе притиснала. Над него Аня и Буколов седяха на местата си, придържани във въздуха от коланите.

Като че ли никой не беше сериозно пострадал. Аня обаче бе притиснала ръка към гърдите си, а в очите ѝ се четеше болка. За момента обаче Тъкър не можеше да направи нищо, за да ѝ помогне.

- Уткин, откопчай се и ела при мен.

Докато младият руснак изпълняваше нареждането, Тъкър успя да се добере до него и застана под Буколов и Аня. Насочи фенерчето към тях.

- Аня, ти си първа. Откопчай колана и се пусни, аз ще те хвана. Не е толкова високо, колкото ти се струва.

След като се поколеба за миг, тя откопча колана си. Тъкър я хвана във въздуха и я свали на земята.

Повтори същата процедура и с Буколов.

Щом стъпи на крака, докторът размаха пръст пред лицето на Уткин и викна:

- Ти...! За малко да загинем заради теб. За пореден път!

- Аврам, аз не съм...

- Тишина! — извика Тъкър. - Разполагаме само с няколко минути, преди Фелис да открие как да стигне до нас. Трябва да излезем от самолета, без да ни забележи.

- Как? - попита Аня и трепна. По всичко изглеждаше, че е изкълчила или счупила китката си.

- Един от прозорците в пилотската кабина е счупен. Ще се измъкнем през него.

Обърна се, тръгна към кабината и нареди:

- Вземете си багажа. Аня е първа.

Действаше бързо и успя да помогне на всички да се измъкнат през счупения прозорец. Едва успяха да се промъкнат между прекършените клони, толкова бе тясно, но пък това им позволи да излязат директно в гората, а не на плажа, където не разполагаха с никакво прикритие.

Уткин се измъкна последен. Погледна Тъкър и каза:

- Грешиш за мен. Съжалявам, че не мога да ти го докажа.

- И аз съжалявам.

Когато руснакът се провря навън, Тъкър се обърна към Каин и го попита:

- Готов ли си, приятелю?

Каин махна с опашка и изскочи навън.

Тъкър го последва, но едва след като взе автомата „Шпагин“. Преметна го на гръб, погледна безжизненото тяло на младата жена и каза:

- Съжалявам, Елена...

Реши, че думите му са адски глупави...

„Съжалявам, че си мъртва. Съжалявам, че те забърках в това“.

Обзе го гняв, изгарящ, изпепеляващ гняв. Използва го, за да овладее надигащата се паника, за да проясни мислите си и да се съсредоточи.

„Фелис, мъртва си!“

Даде мълчалив обет да отмъсти за Елена.

Измъкна се навън и се присъедини към останалите, които се бяха скупчили в тъмната гора. Луната, която надзърташе зад облаците, огряваше плажа и той блестеше като полирано сребро.

- Какво ще правим сега? - попита Буколов. - Не виждам хеликоптера. Сигурно смятат, че сме загинали.

- Възможно е. Но целта им си ти, докторе. Няма да си тръгнат преди да узнаят какво се е случило с теб.

- Кога ще дойдат твоите хора? — попита Аня.

Тъкър си погледна часовника. Трябваше да пристигнат след няколко минути.

Извади сателитния телефон. Още преди да го погледне, разбра, че е счупен. Задният му панел бе натрошен на парчета.

- Останете тук - нареди той на тримата и изпълзя до плажа. Огледа небето, ослуша се внимателно. Стори му се, че чува някъде в далечината боботене на вертолет, но когато извърна глава, шумът като че ли отслабна.

„Какви възможности имаме? - замисли се Тъкър. - Какво можем да направим?“

Фелис ги бе поставила в безизходно положение.

Отново чу вертолета.

Да, хеликоптерът определено бе някъде над главите им и летеше с изключени светлини, както и преди. Изчакваше ги, дебнеше ги.

„Едва ли дебне само нас“, проумя изведнъж Тъкър.

Нищо чудно, че Фелис не ги бе атакувала незабавно.

Върна се при останалите и каза:

- Генерал Харзин знае, че това е мястото на срещата ни. Затова сега Фелис дебне в мрака с надеждата да изненада нашите хора, да връхлети изневиделица и да се разправи с тях, след което да се заеме с нас.

- Какво ще правим? - попита Аня.

- Не зная...

Изведнъж Уткин хукна покрай Тъкър, излезе от прикритието, което му осигуряваше гората, и затича по плажа - подметките му хвърляха пясък във въздуха.

Тъкър инстинктивно понечи да вдигне шпагина, но се овладя. Никога не би застрелял невъоръжен човек в гърба.

- Спри! — извика той на Уткин. - Няма къде да избягаш!

Над върховете на дърветата в северния край на острова блеснаха светлини. Грейна прожектор и се насочи право към плажа. Миг след това се появи и хеликоптерът, който бързо набираше скорост.

Снопът светлина улови Уткин и той спря. Заслони с длан очите си срещу ослепителния лъч на прожектора и започна да маха с другата си ръка.

- Какво прави този идиот? - зачуди се Буколов. - Да не си въобразява, че ще кацнат и ще го вземат?

- Ще се измъкне! — извика Аня.

Хеликоптерът прелетя над гората и закръжи над разбития хидроплан. През цялото време прожекторът не се откъсваше от Уткин.

Изведнъж от отворената странична врата на хеликоптера прогърмяха изстрели.

Куршумите вдигнаха облачета пясък по плажа и един прониза Уткин в крака. Той падна напред, остана неподвижен за миг, след което запълзя в агония към дърветата, като се отблъскваше със здравия си крак.

От страничната врата на хеликоптера проблесна ново пламъче.

Нов куршум се заби в другия крак на Уткин и той се сгърчи върху пясъка. После се опита да запълзи само на лакти.

Стрелбата бе прецизна, което означаваше, че стреля не друг, а Фелис.

Тъкър добре разбираше какво цели тя: изтезаваше Уткин с надеждата да накара Тъкър да напусне прикритието си. Нямаше представа, че предателят е разобличен... а може би не ѝ пукаше.

Част от Тъкър знаеше, че Уткин сам е виновен за случващото се.

Друга част от него обаче възнегодува срещу подобна жестокост.

Почувства как ушите му изпукват, долови горещия въздух покрай лицето си, виковете на ранените рейнджъри отекнаха в главата му. Видя като в мираж едно куцащо куче, обляно в кръв...

„Не, не пак... никога...“

Изскочи от прикритието си, изтича покрай хидроплана и хукна по пясъка. Измина шест-седем метра, приклекна, опря шпагина на рамо и се прицели.

Изстреля кратък откос от само три куршума. Автоматът подскочи в ръцете му. Куршумите минаха далеч от целта. Той притисна приклада по-здраво към рамото си и стреля отново. Този път задържа спусъка по-дълго. Част от куршумите пронизаха опашката на хеликоптера.

Изви се дим.

Хеликоптерът се завъртя и се обърна към Тъкър с отворената врата, на която бе Фелис. Макар лицето ѝ да бе скрито зад шал, Тъкър знаеше, че това е тя.

Стреля отново и този път надупчи целия фюзелаж от носа до опашката.

Фелис се скри.

Изведнъж хеликоптерът се наклони рязко наляво, понесе се над вълните, набра скорост и се отдалечи, повлякъл след себе си опашка от гъст черен дим.

Побеснял от гняв, Тъкър продължи да стреля подире му, докато хеликоптерът не се скри от поглед. Машината бе сериозно повредена и Тъкър не очакваше да се върне скоро.

Изтича до Уткин.

Младият мъж бе успял да се претърколи по гръб. Лявото му бедро бе цялото в кръв. Дясното бе оставило алено петно върху пясъка - кръвта бе толкова светла, че трябваше да е артериална.

Тъкър опря длан върху раната и натисна силно.

Уткин изохка. Едната му ръка докосна горещото дуло на автомата.

- Знаех си, че ще успееш...

- Мълчи. Не мърдай.

- Някой... някой трябваше да подмами тази гадна сука, преди да вкара приятелите ти в капан...

Горещата кръв на Уткин бликна между пръстите на Тъкър.

Тъкър не успя да сподави хлиповете, които разтърсиха цялото му тяло.

- Дръж се... моля те, дръж се.

Уткин го погледна в очите.

- Тъкър... съжалявам... приятелю...

Това бяха последните му думи.





21:02





Тъкър седеше на пясъка, обгърнал коленете си с ръце. Каин, почувствал мъката му, се беше притиснал плътно до него. На плажа гореше малък огън, запален с помощта на плавей и гориво, изтекло от разбития самолет - целта му бе да покаже местоположението им на екипа, който идваше за тях.

Явно свърши работа, защото над водата отекна бученето на самолетен двигател. Миг по-късно над плажа прелетя хидроплан. От страничния му прозорец премигна фенерче - сигналът на техните спасители.

Докато самолетът правеше широк кръг, за да подходи за приводняване. Буколов каза:

- Продължавам да не разбирам защо го направи.

До тях лежеше тялото на Уткин, покрито с парче брезент.

- Нарича се изкупление - отвърна Тъкър. - Мисля, че нарочно привлече вниманието на хеликоптера: подмами ги, за да опитам да ги сваля, преди да пристигнат другите.

- Но защо? Заради гузната си съвест ли?

Тъкър си спомни последните думи на Уткин.

„... приятелю...”

Сложи ръка на гърба на Каин.

- Не. Направи го от приятелство.





ТРЕТА ЧАСТ





В ПУСТОШТА





18 март

08:00

Истанбул, Турция





27.





Тъкър последва аташето от посолството и влезе в конферентната зала. Помещението имаше съвсем стандартен вид: бели стени, килим в бургундско червено, маса от кленово дърво. На масата имаше чаши и ледарници, а Тъкър долови и аромата на кафе, напитка, която му бе жизненонеобходима в този ранен час особено предвид тежката нощ, която бе прекарал.

Настани се на един от тапицираните с кожа столове, последван от Буколов и Аня. Столовете изскърцаха тежко под телата им.

Лявата ръка на Аня Малинова бе гипсирана от лакътя чак до върха на пръстите. Оказа се, че в резултат на катастрофата с хидроплана тя е счупила две костици на китката си. Погледът ѝ бе леко разфокусиран от обезболяващите.

На срещата щяха да присъстват само те тримата и... един телефон със спикърфон, поставен в средата.

- В момента ви свързваме - каза аташето, млад мъж с безупречно изгладен костюм. Миг по-късно излезе и затвори вратата.

Въпреки че нито стените, нито обзавеждането издаваха това, Тъкър знаеше, че помещението е напълно звукоизолирано и защитено срещу електронно подслушване. Никой друг нямаше да чуе разговора им.

Тъкър се взря в останалите двама.

Аня имаше доста измъчен вид.

Буколов изглеждаше направо съсипан.

Бяха долетели от Каспийско море направо в Турция - кацнаха късно след полунощ. Бяха ги настанили в самостоятелни стаи, но като че ли никой от тях не бе спал добре. Тъкър, естествено, бе взел Каин в своята стая.

Телефонът за конферентна връзка на масата изписука, след което от спикърфона долетя глас:

- Връзката е установена. Можете да започвате.

Последва серия писукания, пращене на статично електричество и накрая Тъкър чу гласа на Рут Харпър.

- Тъкър, чуваш ли ме?

- Да. - Познатият глас му подейства успокоително.

- С мен са доктор Буколов и Аня Малинова.

- Чудесно.

С обичайния си делови маниер Харпър мина директно на същината на въпроса.

- Да започнем с най-належащия проблем за момента. Станимир Уткин. Каква част от информацията смятате, че е предала тази къртица на своите шефове? На този генерал Артур Харзин.

Тъкър вече ѝ бе преразказал накратко случилото през последните двайсет и четири часа, включително разобличаването на предателството и последвалия опит за изкупление от страна на Уткин.

Буколов отговори сърдито:

- Каква част от информацията ли? Защо не цялата? Той имаше достъп до всичките ми изследвания. Никога не съм изпитвал и най-малкото подозрение към него. - Докторът погледна Аня и гласът му прозвуча унило: - Никога не съм подозирал никого.

Погледът на Тъкър се местеше между двамата.

Аня сведе очи.

- Снощи признах на Аврам всичко. Разказах му за принадлежността ми към руската СВР.. За задачата, която получих... Реших, че трябва да го чуе най-напред от мен.

- Аня Аверина - промълви Буколов. - Дори не съм знаел истинското ти име.

Последва неловко мълчание, нарушено от Харпър.

- Направих известни проучвания... много дискретно. Към настоящия момент мога да заявя, че разказът на Аня се потвърждава и тя наистина е предоставяла на шефовете си невярна информация.

Аня погледна доктора.

- Направих го, за да те защитя, Аврам, за да защитя изследванията ти... за да не пострадаш. - Протегна дясната си ръка към него. - Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано.

Буколов я загърби и се обърна към Тъкър.

- Присъствието ѝ необходимо ли е? Тя не ми трябва. Разполагам с дневника на Де Клерк и мога да се справя съвсем сам.

- Решението не зависи от вас, докторе - отвърна Тъкър.

- Как така не зависи от мен? Как можете да кажете подобно нещо? Тя ме е предала!

- Аврам, моля те! - обади се Аня. - Не съм издала нищо, свързано с работата ти. Защитавала съм...

- Не искам да имам нищо общо с теб! Господин Уейн, отказвам тя да ни придружава...

Харпър се покашля и заяви:

- Нека сложим край на тази дискусия, докторе, и да се върнем на въпроса за Станимир Уткин. Засега ще приемем, че е предал на генерал Харзин всичко, което е научил от вас. Включително информацията от дневника на Паулос де Клерк. Логично ли ви се струва, доктор Буколов?

- Да, за съжаление.

- В такъв случай предлагам да обсъдим заплахата, която представлява тази информация, заплахата, която представлява ПУОП, ако попадне в ръцете на Харзин.

Буколов отговори с не толкова агресивен тон:

- Трябва да разберете, че правилното манипулиране с Последния универсален общ предтеча може да донесе големи ползи на човечеството. Можем да превърнем пустините в...

- Разбирам това - прекъсна го Харпър, — но ме притеснява изразът правилно манипулиране. Поправете ме, ако греша, но дори да успеем да открием жизнеспособен образец от ПУОП, пак няма да сме в състояние да го контролираме... нито вие, нито хората на Харзин. Така ли е?

Буколов се поколеба и се намръщи.

- Да - съгласи се накрая. - Никой не е разработил защитен механизъм, но съм убеден, че подобно средство, което да ни позволи да контролираме ПУОП, наистина съществува. На същото мнение е и Харзин. Достатъчно е генералът да остави по малко ПУОП на стратегически места и ако нямаме защитен механизъм или антидот, организмът ще се разпростре по целия свят и ще унищожи цялата флора на планетата. Нищо няма да може да го спре. По-голямата заплаха обаче е превръщането на ПУОП в оръжие.

- Ще ни обясните ли по-подробно? - подкани го Харпър.

- Да вземем за пример едрата шарка. Тя е едно от най-страховитите биологични оръжия, познати на човечеството, но сама по себе си заплахата от нея не е чак толкова страшна. За да може да зарази максимален брой жертви, едрата шарка трябва да бъде превърната в оръжие, тоест трябва да бъде разпространена в обширен район за кратък период, така че населението и медицинската инфраструктура да се окажат безсилни пред нея. Харзин разглежда ПУОП в същата светлина. Той е военен. Такъв е начинът му на мислене. Ще превърне ПУОП в оръжие и ще го използва на стратегически места, за да достигне критична маса за броени часове. Да, да, ПУОП е изключилно опасен в суров вид, но не е задължително да доведе до катастрофа. Възможно е да намерим начин да го спрем. Но превърне ли го Харзин в оръжие... тогава с нас е свършено.

- Свършено? - попита Харпър. - В смисъл, че това е краят на света?

- Не открием ли механизъм за контрол или антидот... да. Говорим за фундаментална разруха на глобалната екосистема.

Харпър помълча, явно обмисляше получената информация. Тъкър си я представи как сваля дебелите си като на библиотекарка очила и разтрива очи. Най-сетне тя каза:

- Уверен ли сте в своя антидот, докторе?

- Не се съмнявам, че ще успея да го разработя. Дори Де Клерк намеква за подобна възможност в дневника си. Трябва ми само образец.

- От онази изгубена пещера в Южна Африка? — попита Харпър.

- Точно така.

- И смятате, че можете да откриете пещерата?

- Убеден съм. Преди да изгоря страницата, която описваше местоположението ѝ, запаметих всяка дума. Де Клерк несъмнено се е страхувал от този организъм и дори му е дал страховитото название Die Apokalips Saad. Семето на апокалипсиса. Толкова се е страхувал, че е закодирал думите си и е описал пътя към пещерата по доста завоалиран начин.

- Можете ли да ни цитирате поне част от текста? Да ни дадете пример?

- Ето началото - каза Буколов и събра длани с допрени един до друг върхове на пръстите. — „От Кладенеца на Грите в Мелкбушкил... двайсет и пет градуса на разстояние 289 182 крага... ще откриете онова, което е скрито под водопада, наречен Главата на глигана“.

Харпър не каза нищо. Тъкър долавяше раздразнението ѝ, макар тя да се намираше на другия край на света.

- Това говори ли ви нещо? — попита най-сетне тя.

- Абсолютно нищо — призна Буколов. - След като открих тази страница, прекарах цяла седмица в опити да открия тези названия. Не открих подобни места на нито една карта. Не намерих нито Кладенеца на Грите, нито Мелкбушкил, нито водопад с име Главата на глигана. Доколкото зная, не съществува и мерна единица, наречена краг.

Буколов вдигна ръце във въздуха.

- Това е една от причините да се свържа с вас. Не се съмнявам, че разполагате със специалисти по криптография, както и с опитни картографи, които да разгадаят тези редове и да ни помогнат да открием пещерата.

- Ще видя какво мога да направя - обеща Харпър. - Дайте ми няколко часа... трябва да проуча някои неща и ще продължим този разговор.

Връзката прекъсна.

Докато излизаха от конферентната зала, Аня протегна ръка към Буколов: очевидно искаше да поговори с него, да направи опит да изглади нещата между тях. А когато той не ѝ обърна никакво внимание, Тъкър видя болката, изписана на лицето ѝ, видя как унило увиснаха раменете ѝ. Тя не помръдна от мястото си в коридора и проследи с поглед отдалечаващия се Буколов.

Когато се обърна, Тъкър видя по изящната ѝ скула да се стича сълза.

По всичко изглеждаше, че предателството има много лица.





10:22





Тъкър използва почивката, за да се разходи с Каин в градината на консулството. Наредено му бе да не напуска района. Огромният многоетажен комплекс — с високите бели стени и тесните като на затворническа килия прозорци - приличаше повече на строго охраняван затвор, отколкото на дипломатическа мисия.

Въпреки това градините на консулството, макар и малки по площ, бяха красиви и добре поддържани, в тях грееха розово-пурпурни минзухари, над които се извисяваха разноцветни рози. Най-хубавото в тази разходка обаче бе топлото слънце над Босфора, което му помагаше да разтопи и последните късчета сибирски лед, сковали костите и мислите му.

Дори Каин сякаш не вървеше както обикновено, а танцуваше по алеите, за да подуши всяко кътче и всеки храст.

Не след дълго обаче Тъкър се върна в заседателната зала.

- Успях да открия няколко парченца от пъзела - каза Харпър, когато отново се свързаха с нея. - Опасявам се обаче, че няма да открием пещерата, докато не отидем в Южна Африка. От неясните сведения, които получих от доктор Буколов, стигам до извода, че Де Клерк се е опитвал да скрие нещо важно, за което би се досетил само друг бур от неговата епоха.

Буколов се приведе напред.

- Това е напълно разбираемо. Бурите са били прочути ксенофоби, проявявали са изключителна подозрителност към всички останали народи и раси, но най-вече към британците. И все пак казахте, че сте успели да разгадаете част от текста. Какво открихте?

- Консултирах се с неколцина историци от института „Смитсониън“ и смятам, че благодарение на тях знаем какво означава думата краг, която Де Клерк използва като мерна единица.

- И какво означава? - попита Аня.

-По време на Бурските войни едно от най-разпространените оръжия сред потомците на холандските заселници била норвежката винтовка M1894, произвеждана от компания „Краг-Йоргенсен“. В онази епоха тя била известна просто като краг. Дължината на оръжието била деветдесет и девет сантиметра. Ако предположим, че именно това е единицата за разстояние, използвана от Де Клерк, можем да приемем, че става въпрос за 286 километра.

Буколов се изправи на стола си, възвърнал част от обичайната си самоувереност.

- В такъв случай знаем разстоянието между Кладенеца на Грите и водопада!

- Не съвсем - отвърна Харпър и на бърза ръка спука балона на надеждите му. - Предполагам, че Главата на глигана - водопадът, където е скрита пещерата - не е топографско название, а по-скоро съответства на формата на някакъв елемент от пейзажа, който вие ще трябва да откриете.

- Очевидно нещо, което прилича на глава на глиган - обади се Тъкър.

- Затова трябва да отидем на място. Нуждаем се от екип, който да обиколи района, за предпочитане пеша или на кон.

- За да огледа мястото по начина, по който Де Клерк го е видял в миналото.

- Именно - каза Харпър. - За да стигнем дотам обаче трябва да започнем от някъде, нуждаем се от отправна точка. Без нея цялата информация, с която разполагаме, е напълно безполезна.

Буколов кимна.

- Трябва да разберем какво ознават имената Кладенецът на Грите и Мелкбошкил, използвани от Де Клерк.

- Което ме насочва към второто парче от пъзела, което разгадахме. Според историците преди много години съществувала ферма, наречена Мелкбошкил, притежавана от семейство на име Клуте. Фермата се намирала в Северната Капска провинция в Южна Африка. Мястото има историческо значение, тъй като фермата процъфтяла и положила основите на съвременния град Спрингбок.

- Там трябва да отидем! - възкликна Буколов и плесна с длан по масата. - В Спрингбок... за да открием Кладенеца на Грите. После лесно ще завъртим компаса на двайсет и пет градуса, ще измерим тези 286 километра, които споменава Де Клерк, и ще потърсим тази Глава на глиган, близо до която има водопад. Така ще открием пещерата!

„Толкова ли е лесно?”, помисли си с горчивина Тъкър.

Харпър също не споделяше оптимизма на доктора.

- Проблемът е, че не мога да намеря този Кладенец на Грите. Вероятно е място, което е било известно единствено на съвременниците на Де Клерк. Единственото, което успях да науча, е, че Грите е холандско име, което съответства на английското Уилма.

- В такъв случай търсим Кладенеца на Уилма - каза Тъкър.

- Това е всичко, което успях да науча - призна Харпър. — Както вече казах, трябва ни екип, който да отиде на място.

- Аз непременно ще се включа в този екип - заяви Буколов. - Познанията ми върху дневниците на Де Клерк могат да се окажат решаващи за успеха на мисията ни.

Аня помръдна неловко на мястото си. Очевидно също искаше да се включи в групата, освен това също бе запозната с дневниците на Де Клерк и ако не друго, то несъмнено бе по-уравновесена от доктора.

- Разбирам - каза Харпър. - Но това ни изправя пред още един проблем.

Тъкър никак не хареса предупредителната нотка в гласа ѝ, при което южняшкият ѝ акцент стана още по-отчетлив.

- Ако прекарате линия от Спрингбок към посоката, в която е потеглил Де Клерк, ще се озовете право в планините Гроот Карас в Намибия.

Тъкър пое дълбоко дъх и го изпусна шумно.

- Какво има? - попита Аня. - Какво не е наред?

- В Намибия се води кръвопролитна война - обясни Тъкър. - Между правителството и бунтовниците.

- А тези бунтовници - добави Харпър - се крият във въпросните планини. Освен това едно от любимите им занимания е да отвличат чужденци и да ги освобождават срещу откуп.

Буколов изпуфтя, очевидно недоволен от насоката, която поемаше разговорът.

- Трябва да има някакъв начин! Не можем да се откажем точно сега!

- Няма да се откажем, но решите ли да заминете, искам да знаете какво да очаквате там. Ще ви уредя помощ от страна на някой местен агент, който да ви придружава в Южна Африка, но това не означава, че ще сте в безопасност.

Буколов поклати глава.

- Трябва да отида! Трябва да направим този опит! Трябва да стигнем там преди Харзин да открие пещерата! Уткин видя картата преди да я изгоря, но не зная каква част от нея е запомнил или предал на Харзин. Възможно е и напълно неволно да съм споменал някои подробности пред него. Наистина нямам представа.

Гласът на Аня прозвуча много по-уверено от неговия:

- Аз лично съм убедена, че генерал Харзин няма да се откаже. Почти всички в СВР го презират. Той е истински динозавър, типичен офицер от епохата на Студената война. Убеден е, че величието на Русия е помръкнало със смъртта на Сталин. Ако Уткин е работил за него от самото начало, това означава, че Харзин е наясно с потенциала на ПУОП като оръжие. Ако се вкара по съответния начин в дадена екосистема — в някое оризище в Япония например, - съвсем малко количество ПУОП е състояние да унищожи систематично цялата екосистема. И не само въпросното оризище, а всички оризища в страната.

- Не бива да го допуснем - настоя Буколов.

- Съгласна съм - каза Харпър. - Вече започнах да организирам пътуването ви.





11:10





След като уточни някои по-незначителни детайли, Харпър пожела да разговаря насаме с Тъкър.

- Не мислиш ли, че току-що сключихме сделка с дявола, Тъкър? Лично аз се чудя дали не би трябвало да взривим тази пещера в мига, в който я открием.

- Може да се стигне и до това. Но тук допускаш една крайно неоснователна презумпция.

- И каква е тя?

- Че двамата с Каин отиваме в Африка.

- Какво? Възнамеряваш да се откажеш след всичко, което обсъждахме заедно?

Тъкър се засмя.

- Не. Очаквам да получа официална покана.

Харпър също се засмя.

- Смятай се за поканен. Какво ще кажеш за Аня и Буколов? Той определено не желае тя да участва в експедицията.

- Това си е негов проблем. Аня е заслужила участието си в операцията.

- Съгласна съм. Струва ми се, че познанията ѝ относно ПУОП не отстъпват на неговите. Освен това, като се има предвид колко високи са залозите, смятам, че една различна гледна точка може да се окаже полезна. На доктора обаче това няма да му хареса.

Тъкър въздъхна.

- Колкото по-рано Буколов разбере, че сръдните му няма да го доведат доникъде, толкова по-добре. Освен това всички ще се радваме той да замине за Щатите час по-скоро.

- За колко време можеш да съставиш списък на нещата, от които имаш нужда?

- Два часа. Искам да тръгнем още тази вечер. И да пристигнем в Спрингбок утре по обяд.

- Ясно.

- Ще те помоля и за една-две услуги.

- Казвай.

- Първо, открий семейството на онова момиче от хидроплана, Елена. Погрижи се да открият тялото ѝ и да бъдат компенсирани за катастрофата.

- А второто?

- Погрижи се тялото на Уткин да бъде върнато на семейството му. Роднините му живеят в селцето Колишкино на брега на Волга.

- Защо? Той ви предаде... едва не загинахте заради него.

- Но накрая ни спаси. И аз уважавам това негово последно действие.

Може да изглеждаше наивно, но Тъкър предпочиташе да се довери на думите на Аня, че Уткин е бил принуден да ги предаде против волята си. Това бе нещо, което никога нямаше да узнае със сигурност, но като че ли бе за предпочитане.

- Говориш така, сякаш си го харесвал - отбеляза Харпър с необичайно тих глас, почувствала сякаш дълбочината на съжалението му.

- Предполагам, че да. Трудно е за обяснение.

Слава богу, че тя смени темата.

- Добре, ще уредя всичко. А какво ще кажеш да ти изпратим подкрепление? Освен местните агенти, които ще ти осигурим, разбира се.

- Мисля, че е по-добре групата ни да остане по-малобройна.

Освен това не се нуждаеше от друга помощ, освен от тази, която му осигуряваше четирикракият му партньор, на когото имаше пълно доверие.

- Може би си прав — съгласи се Харпър. - Южноафриканските тайни служби са доста докачливи. Появиш ли се с голям екип, няма да се отървеш от тях.

- Права си.

- А сега ще поискам нещо, което ще те затрудни - каза Харпър.

- Казвай.

- Ако откриете пещерата и нещата се объркат, постарай се ПУОП да не види бял свят. Каквото и да ти струва това. Колкото и хора да загинат. Разбра ли ме?

Тъкър въздъхна дълбоко.

- Ще се справя.





15:34





Тихо почукване на вратата го извади от дрямката, в която се бе унесъл. Двамата с Каин се бяха проснали на леглото, за да си починат в следобедната жега, и овчарката надигна глава, която допреди малко лежеше отпусната върху гърдите на Тъкър.

Тъкър, който бе легнал с дрехите, се изправи и разтърка лицето си.

Кой чукаше, по дяволите?

Каин скочи на пода, отиде до вратата и подуши. Махна с опашка. Явно бе човек, когото познаваше.

- Тъкър, буден ли си? - долетя глас откъм коридора.

Аня. Че кой друг?

Простена, отиде до вратата и я отвори. Разтри пак очи.

- Какво е станало?

Реши, че наистина е станало нещо, и то непременно лошо.

Аня стоеше на прага, облечена в лятна рокля с цвят на праскова. Приглади я несъзнателно по бедрата си със здравата си ръка.

- Съпругата на един от дипломатите ми я даде. Съжалявам, беше заспал, нали? - каза тя и понечи да си тръгне.

- Не. Влизай.

- И аз би трябвало да поспя, нали? Но легна ли... - Тя влезе и седна на стола до леглото. - Страх ме е, Тъкър.

- Страх те е да заминеш за Южна Африка?

- Разбира се. Но още повече ме е страх от онова, което ще се случи след като мисията ни приключи. Страхувам се от онова, което ще се случи, когато пристигнем в Америка.

- Аня, американското правителство ще ти осигури нова самоличност, нов адрес, нов дом. А с образованието и опита, които имаш, лесно ще си намериш работа.

- Ще съм сама. Всичко познато ще изчезне. Дори Буколов. Чу го, нали? Отказва дори да разговаря с мен.

- Предполагам, че ще се успокои и в крайна сметка ще прояви разбиране.

Тя се оживи от думите му, но в гласа ѝ прозвуча болка.

- Не, няма. Познавам го добре.

Тъкър знаеше, че е права. Буколов беше твърдоглав и не притежаваше никаква емоционална гъвкавост. При положение че разполагаше с дневника на Паулос де Клерк, спокойно можеше да се лиши от услугите на Аня в своите изследвания. Освен това тя го бе лъгала. За Буколов това бяха непростими грехове.

Аня беше права. Озовеше ли се в Америка, щеше да остане съвсем сама. Дърво без корен. Щеше да има нужда от приятели.

Той въздъхна, стисна ръката ѝ и каза:

- Е, пристигнеш ли в Щатите, ще познаваш там поне един човек.

Каин тупна с опашка по пода.

- Двама - добави Тъкър.





19 март

12:02

Кейптаун, Южна Африка





28.





Щом Тъкър стъпи на горещия асфалт на международното летище в Кейптаун, прозвуча силен вик. Самолетът им - луксозен корпоративен „Гълфстрийм“, осигурен от Харпър - бе кацнал на частен терминал.

- Господин Уейн? Насам!

Тъкър се обърна и видя висок чернокож мъж на възраст някъде около двайсет и пет да крачи към него. Бе с черни панталони и колосана бяла риза. Усмихна се широко и протегна ръка.

- Предполагам, вие сте господин Тъкър Уейн?

Бившият рейнджър пое протегнатата ръка.

- А вие сте...?

- Кристофър Нкомо.

Каин дойде, застана до Тъкър и подуши непознатия.

- Боже! - възкликна южноафриканецът. - Какво е това прекрасно животно?

- Куче. Казва се Каин.

- Великолепен е!

„Няма две мнения”.

От самолета слязоха Буколов и Аня, заслонили очите си с длани, и се присъединиха към тях. Тъкър ги запозна с посрещача им.

- От кое племе сте? - попита Аня, после побърза да се извини: - Или въпросът ми е нетактичен? Моля да ме извините!

- Не, няма нищо, госпожице. Аз съм от племето ндебеле.

- А на какъв език говорите?

- Говорим на шоса - отвърна той и ги поведе към другия край на пистата, където стояха няколко чесни и един по-малък самолет. - Но завърших бизнесадминистрация и английска филология в тукашния университет.

- Личи си - каза Тъкър.

- Много любезно от ваша страна. - Спряха пред самолет с един двигател на носа – „Чесна Гранд Караван“. Машината бе готова за полет. - Моля ви за малко търпение, след няколко минути ще прехвърлим багажа ви.

Кристофър се оказа човек, който държи на думата си. Багажът им наистина бе пренесен за броени минути.

- Пилотът ви ще ви посрещне всеки момент - каза той, качи по стълбичката и влезе през страничната врата на самолета. Секунда по-късно застана на прага, нахлупил синя фуражка на главата си. - Дами и господа, добре дошли на борда. Казвам се Кристофър Нкомо и ще бъда командир на вашия полет.

Тъкър се ухили също толкова широко.

- Ти ли ще ни возиш?

- Аз и по-големият ми брат Матю.

От страничния прозорец до мястото на втория пилот се показа слаба черна ръка.

- Не се притеснявайте - заяви Кристофър, - аз съм отличен пилот и познавам страната — не само терена, но и нейната история - като петте си пръста. Разбрах, че се интересувате от историята на бурите, и ще се опитам да ви помогна с каквото мога.

От тона, с който Кристофър Нкомо прознесе тези думи, Тъкър заключи, че много добре знае, че тримата не са никакви историци. Очевидно Харпър го бе инструктирала за целта на мисията им.

- Добре познавам Спрингбок. Братовчед ми има къща там. Заповядайта на борда.

Буколов и Аня не се нуждаеха от повторна покана да се спасят от горещото слънце и да се озоват в тъмния, прохладен благодарение на климатика салон на самолета. Буколов се настани възможно най-далеч от Аня: съвсем не се радваше на участието ѝ в експедицията, но в Истанбул Тъкър не му бе дал възможност за избор.

Тъкър се обърна към Кристофър и попита:

- Осигурихте ли нещата, които поръчах?

- Елате да видите.

Кристофър отвори един люк, под който имаше малко багажно отделение, натъпкано с провизии и оборудване за пътуването им. Извади клипборд и го подаде на Тъкър. Списъкът изброяваше съдържанието на багажното: минерална вода, дехидратирани храни, комплекти за първа помощ, карти и компаси, ножове, мачете, малка, но добре оборудвана кутия с инструменти.

- Що се отнася до оръжието и мунициите - каза южноафриканецът, - има неща, които не успях да осигуря - не открих точните модели, които сте поръчали. Затова си позволих да ги заменя с други по мой избор.

Извади от задния си джоб един лист и му го подаде.

Тъкър го прегледа и кимна.

- Добре си се справил. Надявам се тези неща да не ни потрябват.

- Ако е рекъл Бог - отвърна Кристофър.





13:38





Тъкър се взираше в пейзажа под крилата на самолета. Настанил се на седалката срещу него, Каин правеше същото, опрял нос в илюминатора.

Земите на север от Кейптаун бяха изключително живописни: безводен лунен пейзаж от червеникавокафява пръст и савана, прорязана от стръмни хълмове. Тук-там се виждаха малки села, заобиколени от мозайка от по-ярки зелени правоъгълници.

Най-сетне Кристофър наклони самолета на една страна, направи плавен завой и се понесе над Спрингбок. Градчето с население от около девет хиляди души се бе сгушило в една долина, заобиколена от гранитни върхове, наречени Klein Koperberge, или Малките Медни планини.

Пилотът изравни чесната и я насочи към пистата на Спрингбок. При приземяването колесниците докоснаха асфалта, без да подскочат дори съвсем леко. Стигнаха почти до края на пистата и завиха надясно към терминала, административните сгради и хангарите за техническа поддръжка.

Кристофър спря плавно самолета до бледосин джип „Тойота". От шофьорското място им махна мъж, който удивително приличаше на Кристофър и брат му.

- Да нямаш още един брат, Кристофър? - попита Тъкър.

- Точно така, господин Уейн. Това е Пол, най-малкият ни брат. Пристигна тук още снощи, за да уреди едно-друго и да поразпита.

Щом витлото на самолета спря, Кристофър дойде в салона, отвори страничната врата и им помогна да слязат.

Силната горещина удари Тъкър в лицето като с юмрук.

Аня се опита да си поеме дъх и остана с отворена уста.

Буколов изсумтя недоволно.

- Къде, по дяволите, сте ни довели, Тъкър?

Кристофър се засмя.

- Не се тревожете. Ще свикнете с горещината — каза той, направи крачка встрани, прегърна брат си Пол и ги подкани с ръка да се качат в джипа. - Брат ми е уредил да се настаните в един пансион наблизо.

- Защо? - попита Буколов. - Колко време ще останем тук?

- Най-малкото за през нощта. Матю ще остане в самолета и ще надзирава багажа ви. А сега, моля, заповядайте.

Скоро вече пътуваха на север по шосе Р-355. От двете им страни се нижеха голи хълмове, под чиито ерозирали оранжево-червени склонове се показваха куполи от черен гранит.

- Прилича на Марс — отбеляза Буколов. - Досега никъде не видях вода в тази забравена от Бога земя. Откъде тук ще се вземе някой кладенец?

- Търпение, докторе - успокои го Тъкър.

Най-сетне стигнаха покрайнините на Спрингбок.

Приличаше на малък град в Аризона с тесните си лъкатушещи улици и скромните фермерски къщи от двете им страни.

Пол зави по извита алея с формата на полумесец, обрамчена от гъст жив плет. Посрещна ги изписана на ръка табела, която възвестяваше, че са пристигнали в пансион „Клайнпласи“. Джипът спря пред дъсчен навес. Няколко каменни стъпала водеха към двойна врата. От двете ѝ страни имаше палми в саксии.

След като размени няколко думи с портиера, облечен с къси бели панталони и риза с дълъг ръкав, Кристофър поведе пътниците си, включително и Каин, към фоайето.

- Ей, тук е страхотно! - възкликна Аня: имаше предвид по-скоро работещия климатик, отколкото обстановката, макар и тя да не бе за подценяване.

Във фоайето ги очакваха кожени кресла, пътеки от лико, кожи на диви животни на пода и портрети на прочути изследователи на Африка. От голите греди над главите им висяха огромни вентилатори с перки от тръстика и развижваха и бездруго прохладния въздух.

Кристофър се погрижи за формалностите на рецепцията, след което ги поведе към конферентна зала, разположена в дъното на коридора. Събраха се около махагонова маса, на която ги очакваха гарафи с вода, в която плуваха резенчета лимон. През процепите на дървените щори проникваха ярки слънчеви лъчи.

В залата влезе Пол и седна начело на масата.

- Господин Уейн — започна той. — Кристофър ме уведоми за интереса ви към определена местност, наречена Кладенеца на Грите. Извърших дискретни проучвания, но се боя, че такова място не съществува.

- Невъзможно - сопна се Буколов, изморен от пътуването и горещината.

- Хммм - отвърна Пол, който явно не искаше да спори. - Въпреки това трябва да отбележа, че връзката между Спрингбок и водата е много стара и... кръвопролитна. Водата по тези места е истинско съкровище, за което са се водили войни. Мисля, че и сами можете да се досетите колко важна е тя предвид жегата навън. Източниците на вода нерядко са скрити под земята. Всъщност името на града на африкаанс е Springbokfontein.

- Какво означава то? — попита Аня.

- Спрингбок е вид местна антилопа. Ако сте наблюдателни, ще я забележите да подскача наоколо. А fontein означава фонтан. Тук обаче „фонтан“ може да означава извор или просто дупка в земята, в която се събира вода.

- Или кладенец - добави Тъкър.

- Именно. Трябва да отбележа обаче, че изкуствено изкопаните кладенци са нещо сравнително ново и модерно за Спрингбок. До средата на двайсети век местните са разчитали изцяло на така наречените „фонтани“. Или с други думи, на естествени извори. Ето защо двамата с брат ми смятаме, че целта на вашето издирване не е кладенец, а извор.

- И с какво ще ми помогне това? - попита Тъкър.

- Може да се окаже решаващо, а може и изобщо да не ви помогне - отвърна Кристофър. - Все пак има един човек, който вероятно знае отговора. Преподобният Манфред Клуте.

Името се стори познато на Тъкър... да, спомни си, че го бе срещнал в досието, което бе прочел в Истанбул.

- Клуте... - повтори Тъкър. - Това е фамилията, която някога е притежавала фермата Мелкбошкил, на чието място се е появил Спрингбок.

Кристофър кимна.

- Точно така. Манфред е потомък на това видно семейство и освен че е единственият свещеник в Спрингбок, е пазител на цялата неписана история на града.

Пол си погледна часовника и каза:

- И вече ни очаква в черквата.





14:15





Прекосиха историческия център на Спрингбок и Кристофър спря на един павиран паркинг, заобиколен от ниска варосана стена, над която се извисяваха зелени акации. Зад стената имаше ниска каменна черква с камбанария с квадратни стени и голям розетен прозорец отпред. Приличаше на миниатюрен нормански замък.

- Това е местната Klipkerk - каза Кристофър. - Храм на холандската реформистка църква. Сега е музей.

Махна с ръка и подкани тримата си пътници да слязат.

Тъкър и Каин се надигнаха от задната седалка. Аня се измъкна от предната врата. Бяха оставили Буколов в пансиона. Пътуването и горещината бяха изцедили и последните сили на руския доктор. Като предпазна мярка Пол бе останал в пансиона, за да го наблюдава.

Аня изчака Тъкър да се присъедини към нея, усмихна му се и притисна леко гипсираната си ръка към гърдите си. Сигурно я болеше, но не се бе оплакала нито веднъж. Вероятно се бе опасявала да не използват нараняването ѝ като оправдание да я оставят в Истанбул. Или това, или бе наистина издръжлива.

Кристофър ги поведе по пътека, която прекосяваше широка, добре поддържана ливада и заобикаляше черквата от задната ѝ страна.

Там завариха широкоплещест мъж с буйни бели коси и разчорлена брада да клечи край леха с разцъфнали цветя. Носеше бермуди и... нищо друго. Тялото му бе загоряло от слънцето и покрито с къдрави бели косъмчета.

- Манфред! - извика Кристофър.

Манфред се обърна, видя го и се усмихна. Изправи се и изтри изцапаните си с пръст ръце в кърпата, която висеше от колана на бермудите му. Дойде при тях и Кристофър ги запозна.

- А, колеги историци - каза Манфред Клуте, докато се здрависваше с тях. Светлосините му очи искряха весело. - Добре дошли в Спрингбокфонтейн.

Акцентът му определено бе южноафрикански, смесица, в която имаше и британски, и австралийски нотки, но и още нещо, което Тъкър се затрудни да определи.

- Благодаря, че приехте да се срещнем, отче - каза Тъкър.

- Моля, наричайте ме Манфред. Овчарката ваша ли е?

Каин мина тичешком покрай тях и обиколи набързо градината.

- Да. Казва се Каин.

- Кажете му да внимава. Тук има змии. Така и не мога да се отърва от тях.

Тъкър изсвири с уста и Каин дотича до него и клекна в краката му.

- Добре дошли - повтори Манфред. - Елате да седнем на сянка. Направил съм лимонада.

Поведе ги към маса за пикник, разположена наблизо, и изчака да се настанят.

После, докато наливаше лимонада с лед на Аня, каза:

- И така, госпожице Аверина...

- Аня, моля.

- За мен е удоволствие да изпълня желанието на една дама. Особено на дама, която е пострадала. - Той кимна към гипсираната ѝ ръка. - И така, на какво се дължи интересът ви към Бурските войни?

Аня погледна Тъкър и го остави той да води разговора.

Той се покашля и започна:

- Всъщност аз съм този, който проявява интерес към историята им. Интересът ми е личен. Наскоро открих, че един от предците ми е участвал във Втората бурска война. Бил е лекар. Нe зная почти нищо за него, освен че е прекарал по-голямата част от войната в един форт наблизо.

- Ако е бил лекар, най-вероятно е бил разквартируван във форт Клипкопи. Там е била настанена тукашната медицинска част. Лекарите се намирали под командването на генерал Мани Рооса. Жилаво старче, малко лудо, ако ме питате. Британците мразели да воюват с него. Ще намерите руините на форта на северозапад от града.

Тъкър се намръщи. По време на полета дотук бе изучавал местоположението на различни стари фортове с надеждата един от тях да се окаже този, който търсят.

- На северозапад от града ли? — попита той. — Но според моите проучвания, руините на Клипкопи се намират в центъра на града.

- Ха! Онази купчина боклуци до търговския център? Това е бил най-обикновен преден пост, нищо повече. Останките на същинския форт Клипкопи са на двайсет километра северозападно от града. Кристофър знае къде да ги намери.

- Защо тогава...

- За да им е по-лесно да привлекат туристите към магазините за сувенири и ресторантите в центъра. Освен това истинският Клипкопи не е кой знае колко привлекателна гледка, а и до него се стига трудно. Не можем да позволим на туристите да пострадат, нали? - възкликна Манфред и плесна бедрата си с длани. - И така, кажете ми името на този ваш прадядо.

- Де Клерк. Паулос де Клерк.

Манфред, който очевидно знаеше името, се приведе напред и погледна Тъкър право в очите.

- Прочутият ботаник?

- Чували сте за него, така ли?

- Разбира се. Но не зная подробности. Всъщност, докато не ми напомнихте току-що, бях забравил, че е бил военен лекар. Много по-известен е с рисунките на растения, които е оставил.

- В интерес на истината тук ни доведе един от дневниците му. В него споменява няколко пъти Кладенеца на Грите. Това място като че ли е било важно за него.

- По онова време водата е била много важна. Тя е била разликата между живота и смъртта. Особено по време на война. Когато британците започнели да обсаждат някой бурски форт, първото, което правели, било да прекъснат водоснабдяването му. Човек може да издържи седмици без храна, но само няколко дни без вода. По тази причина бурите започнали да строят своите укрепления върху естествени водоизточници. Поради значението, което придавали на тези извори или кладенци, войниците започнали да ги кръщават на най-любимите си хора: съпруги, дъщери, племенници...

Аня се оживи:

- А на африкаанс Грите означава Уилма.

Манфред кимна.

- Който и да е дал името на този извор, трябва много да е обичал тази Уилма. Но, както вече ви казах, изворите на повечето фортове носят женски имена. Ключът към разбулването на загадката е да открием за кой точно форт става въпрос. Но тъй като прадядо ви е бил лекар, предлагам да започнем с руините на Клипкопи.

Аня зарея поглед към хоризонта, където се издигаха сухи голи хълмове.

- Знаете ли дали там има някакви кладенци или извори?

- Не, но ако изворът е пресъхнал, ще има следи от ерозия на повърхността, тъй като нивото на водата се е покачвало или спадало съобразно сезоните. Кристофър ще знае какво да търси.

Кристофър обаче не изглеждаше убеден.

- Не е лесно да се открие подобно място. А и не сме сигурни дали Клипкопи е фортът, който търсим. Тук има толкова много стари бурски укрепления, че това е все едно да търсим игла в купа сено.

- Въпреки това трябва да започнем отнякъде - каза Тъкър.

- А междувременно - обеща Манфред Клуте - аз ще се поровя в местната история и ще потърся повече сведения за Паулос де Клерк. Елате утре следобед и ще поговорим пак.





14:55



- Дали да не тръгнем към Клипкопи още сега? — попита Кристофър, когато потеглиха от паркинга.

- Трудно ли се стига дотам?

- Разстоянието до върха на хълма не е кой знае колко голямо, но път няма. Ще трябва да вървим пеша. Стръмно е, но зная откъде да минем.

Тъкър си погледна часовника.

- Кога залязва слънцето по тези места?

- Не забравяйте, че се намирате на юг от екватора. Тук в момента е краят на лятото, краят на дъждовния сезон. Слънцето няма да залезе преди седем.

- Това означава, че разполагаме приблизително с четири часа - пресметна Тъкър и се обърна към Аня.

- Можем да те оставим в пансиона на път към Клипкопи. За да си починеш. Не съм сигурен, че ортопедът ти би одобрил подобно упражнение по планинарство.

- И да пропусна шанса да открием Кладенеца на Грите? - Аня повдигна гипсираната си ръка. - Добре съм. Освен това съм обула боти. Реших, че може да ми потрябват.

От седалката до Аня долетя щастливо тупване с опашка.

- Май всички сме на едно мнение — каза Тъкър.

Кристофър зави в една пряка и колата им започна да се отдалечава от пансиона. Лабиринт от улички ги отведе в покрайнините на Спрингбок, а оттам в изпепелената от слънцето пустош около града.

Бяха изминали едва два-три километра, когато телефонът на Кристофър иззвъня.

Пристъп на страх връхлетя Тъкър, който съжали, че не са проверили какво прави Буколов, преди да се отправят към Клипкопи. Но възрастният доктор едва ли щеше да понесе подобно стръмно изкачване в тази жега.

Кристофър каза нещо по телефона - говореше тихо, - след което го подаде на Тъкър.

- За вас е. Обажда се Манфред.

Изненадан, но изпълнен с любопитство, Тъкър взе телефона и каза:

- Ало?

- Приятелю, радвам се, че успях да се свържа с теб. - Гласът на Манфред трепереше от вълнение и гордост. - Проучих някои документи, след като си тръгнахте. Оказва се, че генерал Мани Рооса, командирът на вашия прадядо, е имал дъщеря. Кръстил я е Вилхелмина.

- Тоест Уилма.

- Точно така. В един от докладите, които генералът изпратил от бойното поле, той пише, цитирам: „Ако не беше Вилхелмина, това британско копеле Макдоналд, обсадило нашия форт, щеше да пробие защитата ни“. Предполагам, че става въпрос за сър Иън Макдоналд, британски командир от Бурските войни. Съмнявам се обаче, че именно дъщерята на генерала е изиграла някаква роля за неуспеха на британската обсада.

- В такъв случай трябва да става въпрос за водоизточник на територията на форта! Който е кръстен на името на дъщеря му.

- А вашият прадядо несъмнено е знаел това тайно име на извора.

Тъкър благодари на Манфред и затвори. Съобщи получената току-що информация и на останалите.

Кристофър се усмихна.

- Изглежда, че нашата купа със сено намалява значително!





19 март

15:22

Спрингбок, Южна Африка





29.





На двайсетина километра от Спрингбок Кристофър зави по тесен черен път, който свърши пред барака с ламаринен покрив. Табелата над входа гласеше: СЕРВИЗЪТ НА XEJIMAH. Кристофър паркира в сянката, която хвърляше постройката, и изчезна през отворената ролетна врата.

Когато се върна, отвори вратата на Аня и махна с ръка на Тъкър и Каин да слизат.

- Хелман казва, че можем да оставим колата тук. Не се ли върнем до три седмици, ще уведоми полицията.

- Три седмици? - възкликна Аня, след което забеляза усмивката на Кристофър. - Много забавно!

Водачът им извади от багажника на джипа три раници. После разкопча един калъф за пушки и връчи на Тъкър тежка двуцевка и патрондаш с куршуми, които бяха по-големи от палеца му.

- Патроните са „Нитро Експрес“ - обясни Кристофър. - Четирийсет и седми калибър. Умеете ли да боравите с оръжия, господин Уейн?

Тъкър отвори двуцевката, провери спусъка, огледа я набързо. Извади два патрона от патрондаша, постави ги в цевите и затвори пушката с щракване.

- Ще се оправя.

- Чудесно - каза Кристофър съвсем сериозно. - Вероятността да срещнем опасни животни е доста малка, но все пак в района има лъвове. Препоръчвам Каин да не се отдалечава от нас.

- Добре.

- Натъкнем ли се на лъвове, най-добре да отстъпим бавно назад. През деня обикновено не са особено активни и прекарват по-голямата част от времето си в сън. Ако все пак ни нападнат, стойте зад мен. Аз ще стрелям първи. Ако пропусна и двата пъти или ако лъвът не падне мъртъв, ще се хвърля на земята и ще ви дам възможност да стреляте вие. Лъвът най-вероятно ще спре, за да ме разкъса. Това е моментът, в който трябва да стреляте. Не се колебайте. Много е важно. Целете се няколко сантиметра под брадичката му, ако е възможно. Ако е застанал сгранично, целете се в лопатките.

- Ясно - отвърна Тъкър.

- И накрая, ако случайно не уцелите нито веднъж, не хуквайте да бягате.

- Защо? — попита Аня.

- Защото ще умрете напълно изтощени, а не бива да се явявате пред Господ в подобен вид.

С тези думи Кристофър извади още една пушка и я зареди. Взе и дълга туристическа щека с няколко стоманени звънчета, окачени в горната ѝ част.

- Готови ли сте?

- Чакайте малко - каза Аня. - Къде е моето оръжие?

- Съжалявам, госпожице... не смятах, че... Много малка част от клиентите ни са жени. Освен това състоянието на китката ви... Моля да ме извините.

- Всичко е наред, Кристофър. Когато някой от вас рухне от изтощение, ще взема пушката му - усмихна се мило тя. - Накъде ще вървим?

- Ще тръгнем на юг, където започва пътеката, госпожице, после ще поемем на северизток към хълмовете.

Аня се обърна и тръгна в указаната посока.

- Опитайте се да ме настигнете, момчета!

Поведе ги през шубраците към пътеката, която извиваше на североизток. Там вече остави на Кристофър да поеме водачеството. Веднага след това наклонът на местността рязко се промени и колкото по-нависоко отиваха, толкова по-стръмно ставаше.

Тъкър вървеше най-отзад.

Потупа Каин отстрани: жест, който означаваше: „Не се отдалечавай!“

Овчарката, вярна на своя навик, тичаше ту от едната, ту от другата страна на Тъкър, понякога хукваше напред, друг път изоставаше назад, но никога не се отдалечаваше на повече от петнайсетина метра. Ушите ѝ изглежда по-изправени от обичайното, а в очите ѝ горяха ярки пламъчета. Носът ѝ долавяше миризми, които никога досега не бе срещала. Тъкър се опитваше да си представи какво ли изживява Каин, който притежаваше несравнимо по-богата и наситена палитра от сетива.

След около километър навлязоха в тясна клисура и продължаха напред вече в сянката на стръмните ѝ склонове. Скалите около тях бяха осеяни с пустинни цветя в различни нюанси на розовото и лилавото, които излъчваха сладникъв аромат, наподобяващ този на орлови нокти. Когато навлязоха още по-навътре в клисурата, бяха посрещнати от силно жужене на насекоми, подсилвано от тясното пространство.

Каин застана пред една същинска стена от цветя, покрила отвесните скали, вперил поглед във венче- листчетата, която буквално трептяха във въздуха, наклонил любопитно глава.

- Капски пчели — каза Кристофър. — Не се бойте от тях. Ако ние не ги закачаме, и те няма да ни закачат.

- Сигурно са хиляди - промълви Аня.

- По-скоро десетки хиляди, госпожице.

Няколкостотин метра по-нататък излязоха от клисурата и се озоваха на поляна с червеникава почва и редки храсти.

Изведнъж Кристофър извика отривисто - викът му напомняше на накъсан кучешки лай, - направи го отново трийсетина секунди по-късно и потрети след още трийсетина. Когато не викаше, звънеше със звънчетата, прикрепени към щеката.

- Какво прави? - прошепна Аня на Тъкър.

- Уведомява всички за присъствието ни. Повечето животни не искат да имат нищо общо с хората.

Кристофър спря и наклони глава. Вдигна ръка, свита в юмрък, после посочи ухото си в знак да слушат.

След няколко секунди прозвуча гърлен рев. Отекна над хълмовете и заглъхна.

Без да издаде нито звук, Каин излезе начело на колоната и спря на метър-два пред Кристофър. Извърна се надясно и клекна, вперил поглед в далечината.

Ръмженето прозвуча отново, после пак заглъхна.

- Лъвове! Мъжки! - каза Кристофър и посочи вляво. - На няколко километра от нас. Би трябвало да останат там до залез-слънце.

Каин продължи да се взира в далечината, но в посока, противоположна на тази, в която сочеше Кристофър. Тъкър клекна до партньора си.

- Може онези лъвове да не дойдат насам - каза Тъкър, - но я погледни зад онези храсти там.

- Какво? Не виждам... - каза Кристофър, но гласът му бързо заглъхна и той прошепна: - О, Боже!

От храстите на стотина метра от тях излязоха три лъвици — тежаха поне по сто и петдесет килограма — и бавно започнаха да се промъкват към тях. Като по невидим сигнал се разделиха, за да променят ъгъла си на атака. Най-едрата зае позиция в центъра.

- Това е необичайно - промълви Кристофър. - Обикновено не се държат по този начин.

- Кажи им го. Опитват се да ни обкръжат.

- Какво да правя? — попита Аня





- Остани на място - каза й Кристофър. - Тъкър, ако ни заобиколят...

- Зная.

Докато Тъкър отговаряше на водача им, Каин стана, изви гръб и козината по гърба му настръхна. Кучето наведе глава ниско над земята и оголи зъби. От гърдите му излезе ниско продължително ръмжене, след което то пристъпи към лъвицата, която стоеше в средата.

- Тъкър, спри го - прошепна Кристофър.

- Той знае какво прави - отвърна Тъкър, който дълбоко вярваше в своя партньор. - Следвай ме. Приготви оръжието. Аня, стой зад нас.

Тъкър се изправи и тръгна след Каин с бавна, но уверена стъпка.

Лъвицата в центъра, същинска грамада от мускули, нокти и зъби, изведнъж спря. Сниши се, а опашката ѝ заудря земята. Другите две лъвици също спряха на позиции, които бившият рейнджър би определил като два часа и десет часа.

- Какво става? - прошепна Аня.

- Каин им демонстрира, че не е лесна плячка.

- Това е невероятно! - ахна Кристофър. - Ти ли си го научил?

- Такова нещо не се учи — отвърна Тъкър. — Това е вродено.

Водачката на лъвиците започна да ръмжи тихо.

Каин ѝ отвърна, пристъпи три крачки напред и раззина челюсти.

Тъкър каза тихо:

- Стой!

- Предлагам да уплашим нашите гостенки - каза Кристофър. - По един изстрел точно над главите им.

Тъкър кимна.

- Както кажеш.

- Но трябва да знаеш, че ако не се уплашат и не побягнат, със сигурност ще ни нападнат.

- Готов съм.

Аня каза:

- Гади ми се! Ще повърна!

- Преглътни и ще ти мине - каза Тъкър.

Кристофър се обърна с лице към лъвицата на левия фланг, Тъкър пое тази отдясно, а Каин остана в центъра, без да откъсва поглед от лъвицата по средата.

- Огън!

Тъкър вдигна пушката, опря приклада ѝ в рамото си и стреля над главата на лъвицата. Тя подскочи, после заотстъпва назад към храстите, от които бе дошла. Лъвицата на Кристофър постъпи по същия начин след неговия изстрел.

Голямата лъвица в центъра обаче дори не трепна и остана на място, докато другите се оттеглиха. Продължи да следи с поглед Каин няколко секунди, след което изръмжа, обърна му гръб и тръгна след другите две лъвици. Хвърли последен поглед към тях и се скри в храстите.

Кристофър реши да не губи време и ги поведе отново. След като се отдалечиха на няколкостотин метра от хищниците, спря под един скален навес, за да пие вода. Каин се настани удобно на сянка; изглеждаше невъзмутим, сякаш не се бе случило нищо особено.

Никой не пророни нито дума в продължение на няколко минути. Накрая Аня каза:

- Никога не съм изпитвала толкова силен страх. Погледът в очите им... за тях бяхме просто храна.

- В крайна сметка е така - съгласи се Кристофър.

- Какво всъщност се случи?

- Лъвовете са много опасни животни, но не са глупави. Ако трябва да избират между лесната плячка и боя с друг хищник, избират винаги първото. Подходът им е изключително практичен. Раненият лъв е слаб лъв. Кучето на Тъкър им напомни това. Освен това размножителният период приключи наскоро, така че наоколо има доста млади животни. Храната е в изобилие. Виж, ако не можеха да си намерят друга плячка, срещата ни нямаше да завърши толкова благоприятно.





16:45





След като пиха вода и успокоиха нервите си, продължиха към форта.

Двайсетина минути по-късно Кристофър спря и посочи към хълмовете:

- Руините на Клипкопи се издигат на онзи рид. Ще трябва да се изкачим дотам.

- На какво разстояние са? — попита Аня.

- Половин километър. Докато вървим, тропайте с крака от време на време, за да не изненадате някоя змия.

Кристофър ги поведе към плитко дере, осеяно с големи камъни, храсти и тук-там някое самотно дърво. Дърветата имаха дебели дънери, които се стесняваха към върха и преливаха в голи клони без нито едно листо, които обаче завършваха с плодове във формата на шпори.

- Приличат на броколи - каза Аня.

- Това е kokerboom — обясни Кристофър. - Нарича се още дърво колчан, но иначе е вид алое. Бушмените използват кухите му клонки за стрели.

Дерето се стесни и в крайна сметка принуди всички да заподскачат от камък на камък, за да продължат изкачването си по стръмния склон. Имаше места, на които Тъкър трябваше да помага на Аня. Изминаха с пълзене последните няколко метра и излязоха на плато с форма на полумесец, което се издигаше над Спрингбок.

Бяха плувнали в пот и дишаха тежко.

- Гледката е страхотна! — възкликна Аня, която стоеше до самия ръб на платото.

Пред краката ѝ се спускаше почти отвесна пропаст, а между скалите имаше гранитен купол със стръмни стени. Самото плато бе осеяно с прекършени в основите си дървени греди, които стърчаха от земята.

Тъкър присви очи и успя да различи основите на старите фортификации и отдавна рухналите постройки.

- Това е Клипкопи - обяви Кристофър.

- Не е останало много - отбеляза Тъкър.

- Така е. Времето и ерозията са взели своето. Преди сто и двайсет години това е бил голям форт. На върха на платото се е издигала наблюдателна кула. Оттук бурските войници са държали под око цялата долина под нас. Единственият път дотук минава през тясната клисура, откъдето дойдохме.

- А там лесно може да бъде спряно всяко настъпление.

- Именно.

Тъкър тръгна да обикаля руините и Кристофър му извика:

- Внимавай къде стъпваш! Платото е осеяно с тунели и стари изби.

- Така ли? - учуди се Аня. - На мен скалата ми изглежда доста плътна.

Тъкър клекна и разрови пръстта с ръка.

- Пясъчник. Не е проблем да се прокопае, но въпреки това изисква упорита работа и много търпение.

- Да - каза Кристофър. - Това са две от качествата, с които бурите са се гордеели. Входовете на подземията са покрити с дъсчени капаци, но дървото е изгнило отдавна и лесно поддава. Бурите са разполагали складовете за провизии и спалните помещения под земята.

Тъкър се обърна към Каин, който се бе отдалечил, за да проучи руините.

- Ела!

Овчарката дотича до него и спря в краката му.

Тъкър клекна, извади манерката си и напълни с вода свитата си шепа. Разтри водата върху носа на Каин, а също и под брадичката му. После поднесе влажната си длан към него и каза:

- Търси! Внимателно!

Каин наведе нос към земята и тръгна по ръба на платото.

- Какво прави? - попита Аня.

- Очертава периметъра на търсене.

Когато приключи, Каин се насочи към вътрешността на платото: започна да кръстосва на диагонал, навел нос до земята. От време на време спираше, правеше кръгче и продължаваше.

- Входове на тунели - обясни Тъкър на Аня и Кристофър.

- Страхотно! - промълви Кристофър.

Изведнъж Каин спря, макар да бе претърсил едва една четвърт от територията на форта. Завъртя се в кръг около едно място, подуши го шумно, така че дори вдигна облачета прах с дъха си. После легна на земята и се обърна към Тъкър.

- Подушва влага.

Тръгнаха предпазливо към овчарката. Кристофър вървеше първи, като почукваше с туристическата щека по земята, за да провери мястото, на което ще стъпи.

Когато стигнаха при Каин, Тъкър разтри врата на овчарката с две ръце.

- Браво, момче!

Кристофър вдигна щеката си и я заби силно в земята точно на мястото, където Каин бе душил така усилено.

Разнесе се глухо кънтене.

Мъжете извадиха сгъваемите лопати, които носеха в раниците си, и разчистиха пръстта. Под нея се показа квадратен дъсчен капак. Приличаше на капак в пода на стара къща. За щастие грубо одяланите дъски бяха изгнили, а после изсъхнали, изложени цял век на палещите лъчи на слънцето. Успяха да забият лопатите в процепите, измъкнаха внимателно дъските една по една и пред погледите им се появи потънала в мрак шахта, широка метър на метър.

Тъкър легна по корем и светна с фенера си в тунела. Каин допълзя до него с изплезен език и подуши.

- Струва ми се, че дълбочината е около два метра и половина - каза Тъкър и се изправи. - После извива наляво.

- Кой ще слезе първи? - попита Аня.

Каин сякаш разбра въпроса ѝ, защото заподскача край отвора, като махаше трескаво с опашка. Погледна първо Тъкър, после шахтата.

- Познай! - отвърна ѝ Тъкър.

- Ще го изпратиш там долу? - попита Аня и скръсти ръце. — Това ми се струва жестоко!

- Жестоко ли? Мисля, че Каин е бил дакел в предишния си живот, тъй като умира да се завира в дупките на язовците и да ги гони оттам. Ако някъде има дупка, Каин няма да пропусне да пропълзи и да я изследва.

Тъкър извади от раницата си тактическия елек на Каин. Овчарката разбра какво предстои и започна да се тресе от възбуда. Тъкър я екипира набързо и синхронизира предавателя в яката на елека с новия сателитен телефон, който му бе осигурила Харпър. Провери как работи оборудването и остана доволен от резултата.

- Готов ли си, Каин?

Овчарката допълзя до шахтата и постави предните си лапи върху самия ръб. Тъкър освети с фенера си отвора и стените, след което посочи надолу и каза:

- Давай!

Каин не се поколеба и скочи в мрака. Чу се тихо тупване.

- Пази тишина! — нареди Тъкър.

Каин излая веднъж, за да даде знак, че е разбрал командата.

Тъкър натисна няколко бутона на телефона си и на дисплея му оживя образът, предаван от видеокамерата на Каин. Той заслони екрана с ръка, за да намали отражението от слънчевите лъчи, и успя да види отвора на хоризонталния тунел, който тръгваше от шахтата. Камерата можеше да работи в инфрачервен режим досущ като прибор за нощно виждане, но Тъкър натисна друг бутон и включи миниатюрен светодиоден прожектор, разположен над самата камера, за да освети пътя на Каин.

По-доброто осветление разкри грубо обработени стени, укрепени с дебели греди. Тук дървото, защитено от въздействието на слънцето и ветровете, изглеждаше здраво, но външният вид можеше и да лъже. В Афганистан например Тъкър бе преживял няколко струтвания на тунели, докато преследваше талибани в техните лабиринти от пещери.

Опасяваше се да не би и сега да се случи нещо подобно; тревожеше се за Каин, но съзнаваше, че трябва да изпълнят задачата, която са поели.

Затова включи микрофона и каза:

- Напред! Търси!





Каин чува командата и тръгва напред. Загърбва дневната светлина и се потапя в мрака, воден единствено от лъча на миниатюрния прожектор над раменете си. Сетивата му са претоварени с натрапчивата миризма на пръст и плесен, на изгнило дърво и камъни, но въпреки всичко успява да различи лекия дъх на влага във въздуха.

Да, миризмата на влага се откроява ясно на фона на останалите сухи миризми.

Не се нуждае от светлина, за да я открие.

Трябва обаче да върви бавно, да стъпва внимателно.

Хрущенето на песъчинки под лапите му го кара да наостри уши, чува драскането на хитинови крачета по скалата, скърцането на дърво.

Минава през потънала в прах паяжина.

Открива, че друг тунел прекосява този, по който върви.

Накъде да поеме?

Чува командата, прошепната в ушите му. Партньорът му вижда това, което вижда и той.

Търси!

Каин пристъпва ту в едната, ту в другата посока, души, поема миризмата през широките си ноздри, покрай езика си и оставя на инстинктите си да преценят какво да прави.

Отново навлиза в единия тунел, после в другия, оглежда и двата.

В онзи, който води наляво, въздухът е по-влажен.

Ушите му долавят едва доловими капки, които падат върху камък.

Каин се насочва натам, сърцето му бие силно, усеща, че целта е близо. Тунелът се спуска надолу, после отново става хоризонтален. След няколко предпазливи стъпки Каин се озовава в пещера, достатъчно висока, че да му позволи да подскочи от радост.

Каин иска да направи точно това.

Но точно преди да скочи чува:

Стой!

И той спира.

Насочва поглед към спускащия се под лек наклон под на пещерата и вижда басейн, запълнен с огледален мрак. Светлината на миниатюрния му прожектор озарява повърхността му и тя грейва в лазурносиньо.

Вода.





- Еврика! - промълви Кристофър.

Тъкър подаде телефона си на Аня.

- Ще сляза долу. Когато стигна при Каин, ще се свържа с вас с помощта на камерата.

Обърна се, порови в раницата си, извади портативен джипиес приемник и го пъхна в страничния джоб на панталоните си.

- Не разбирам - каза Аня. — Какво ще правиш там долу? Тези тунели не ми изглеждат безопасни за едър човек като теб.

Тъкър седна на ръба на дупката и спусна краката си.

- Нуждаем се от съвсем точни координати.

- Но защо? Знаем, че кладенецът се намира под това плато. Това не е ли достатъчно?

- Не. Трябват ни координатите на самото място. Не отчетем ли точно местоположението на извора, отклонението ни може да се отрази експоненциално и да се озовем на двеста-триста километра от мястото, което търсим. Една грешка от сто метра тук може да ни прати на два километра от пещерата на Де Клерк. А предвид насечения и негостоприемен терен на планините Гроот Карас можем да търсим пещерата месеци и пак да не я открием.

Аня изглеждаше смутена.

- Не се сетих за това.

Тъкър се усмихна.

- На вашите услуги, мадам. — Тъкмо се канеше да скочи долу, когато спря и каза: - Момент! Джипиесът няма да улови сигнал под земята. Ще трябва да го направя по традиционния начин. Кристофър, дай ми щеката си.

Водачът им разбра намерението му.

- Ще я използваш като аршин. Много хитро.

- Дайте ми трийсет минути. Освен ако тунелът не пропадне, разбира се.

- Ако това се случи - увери го Кристофър и го потупа по рамото, - ще уведомя властите, за да извадят тялото ти.

- Да не забравят и Каин. Искам да ни погребат заедно.

- Разбира се.

Аня ги погледна намръщено.

- Това не е смешно.

Двамата се обърнаха към нея. Изобщо не се шегуваха.

Когато проумя това, тя пребледня.

Тъкър се спусна от ръба на шахтата и скочи долу. Щом туристическите му обувки стъпиха на дъното, той приклекна, включи фенерчето и се промуши в страничния тунел. Докато пълзеше на четири крака, плъзгаше щеката по стената на тунела и картографираше маршрута в джобния си бележник.

От време на време гърбът му опираше в тавана, при което се отронваха безброй песъчинки. На фона на тишината, която цареше в това тясно пространство, тези миниатюрни пясъчни лавини отекваха като градушка върху тротоар.

Тъкър стигна до мястото, където се пресичаха двата тунела, и тръгна по този, който водеше наляво, както бе направил Каин. Правеше измерванията съвестно, затова картографирането на пътя до пещерата му отне още пет минути.

Каин го чу, дойде при него и го близна по лицето.

- Браво! Чудесно се справи!

Тъкър освети помещението с фенера. По всичко изглеждаше, че бурските войници са прекарвали доста време тук. В стените от пясъчник бяха издълбани пейки и маси, както и десетина лавици. В съзнанието му се материализираха призраците на хората, обитавали тази пещера, представи си ги как се смеят, почиват си, хранят се... и всичко това в разгара на една от най-кръвопролитните и най-мрачните войни в историята.

След като направи последните измервания, Тъкър поднесе страницата от бележника си към камерата на Каин и вдигна палец, за да покаже на Аня и Кристофър, че всичко е наред. Искаше двамата да разполагат с данните от изчисленията му, за да могат да определят координатите на Кладенеца на Грите, ако с него се случи нещо.

Доволен, че данните вече са в сигурни ръце, той клекна и потопи ръце във водата. Беше студена и чиста.

От колко ли време хората са използвали този извор?

Предполагаше, че тук са идвали още първобитни хора, търсещи спасение от горещината и жаждата.

Реши да постъпи като тях. Това място бе като оазис, оазис, който му предлагаше спасение не само от изпепеляващото африканско слънце, но и от напрежението, свързано с мисията му. Събитията от последните дни нахлуха в главата му като същински водопад от бягства, престрелки и смърт. Всичко това му се струваше толкова нереално в този момент.

„А сега съм тук и клеча в подземията на един вековен бурски форт“.

И всичко това заради някакво растение, старо почти колкото самата земя.

Погледна Каин:

- Никой не може да ни обвини, че живеем скучно, нали?

Сякаш за да потвърди думите му, в далечината прозвуча изстрел, който отекна из цялата пещера.

Първата мисъл на Тъкър бе, че някой стреля с пушка.

Поредната атака на лъвове?

После прозвуча силен тътен, затъркаляха се камъни, заскърца пясък.

И тогава Тъкър разбра истината.

Това не беше изстрел.

А пукот от счупено дърво.

Пещерата се срутваше.



19 март

17:28

Близо до Спрингбок, Южна Африка





30.





Тъкър избута Каин към тунела. Грохотът в пещерата ставаше все по-силен и по-силен и започваше да звучи като връхлитащ локомотив.

- Бягай! Навън!

Каин се подчини на трескавата команда и хукна към шахтата. Овчарката бе по-бърза и имаше по-голям шанс да оцелее.

Нямаше никакъв смисъл да загинат и двамата.

Тъкър положи всички усилия да не изостава от Каин. Захвърли фенерчето, за да освободи едната си ръка. Не посмя обаче да зареже туристическата щека на Кристофър. Не бе измерил дължината ѝ преди да се спусне в шахтата. Нуждаеше се от точната ѝ дължина, за да изчисли точно координатите на извора.

Светлината, която хвърляше светодиодният прожектор на Каин, подскачаше далеч пред него в тунела. Тъкър пълзеше на четири крака. Камъните раздираха кокалчетата на едната му ръка, но той не изпускаше щеката на Кристофър. Коленете му се влачеха по остри скали и твърди камъни.

Нямаше да успее.

Да, точно така. Нямаше да успее.

Над главата му се разнесе нов тътен, последван миг по-късно от облаци прах и фини песъчинки, понесли се във въздуха.

Тунелът се бе срутил.

Въпреки прахоляка Тъкър не изпускаше от очи светлината, хвърляна от Каин - тя като че ли подскачаше на място, а не се отдалечаваше. Тъкър се закашля от праха и забърза към партньора си.

Каин стоеше пред стена от камъни, пясък и счупени греди, която запушваше тунела. Нямаше начин да минат през нея.

Тъкър застана до Каин. Опря ръка в стената на тунела и долови вибрациите на земята. Щяха да последват нови срутвания, породени на принципа на доминото. Когато плъзна длан по стената обаче пръстите му напипаха в края на срутването ъгъл.

- Стой - нареди той на Каин.

Наведе се и насочи закрепената върху елека на овчарката камера така, че да освети дланта, която не бе отлепил от стената на тунела. Погледна назад през рамо, после пръстите си и се замисли.

Разбра, че са стигнали до мястото, където двата тунела се пресичаха.

Срутването бе запушило тунела, който водеше надясно, към шахтата, през която се бяха спуснали. Пътят им бе блокиран от купища пясък и камъни, рухнали след като таванът бе поддал. Ако имаха късмет обаче щяха да се измъкнат през другия тунел, който не бе напълно затрупан. Разбира се, нищо не им гарантираше, че този маршрут ще ги изведе навън, но нямаха друг избор.

- Копай! - нареди той на Каин.

Застанаха рамо до рамо и се заеха за работа. Каин риеше пясък и камъни с лапите си, а Тъкър хващаше парчетата греди и дъски и ги хвърляше назад. Бавно и упорито успяха да прокопаят дупка в купчината камъни, а след това се заеха да освободят тунела.

Тъкър отмести голямо парче пясъчник и го захвърли зад гърба си, след което протегна ръце напред и... пръстите му не опряха в нищо. Подвикна на Каин и започна да копае по-бързо. Скоро успяха да разчистят достатъчно място, за да пропълзят и да влязат в незасегнатия за момента тунел.

Каин изтръска пясъка от козината си.

Застаналият на четири крака Тъкър последва примера му, макар тялото му да се тресеше по-скоро от комбинация от облекчение и остатъчен ужас.

- Огледай напред! - прошепна той.

Навлязоха в непознатата част от подземния лабиринт на стария бурски форт. На всеки ъгъл откриваха нови тунели и помещения без изход. Тъкър спираше от време на време, за да опипа гредите, които придържаха тавана над главите им, или за да насочи прожектора на Каин нагоре.

В далечината отекна нов грохот, а това означаваше ново срутване; някъде бе рухнал таванът на още някой тунел.

Най-сетне се озоваха в галерия с размерите на гараж. Ако се съдеше по формата на извитите рафтове и прогнилите останки от счупени дървени сандъци, това някога бе служило за склад. В другия му край започваха няколко тунела.

Тъкър клекна и насочи прожектора на Каин към тавана.

Въздъхна от облекчение.

Таванът бе укрепен с греди.

Когато Тъкър се изправи, Каин изръмжа гневно и се втурна към купчината сандъци. Зарови нос в тях, после отстъпи назад, като тресеше ядосано глава. Няколко секунди по-късно се върна при Тъкър. От устата му висеше нещо.

Каин го остави в краката му.

Еднометрова черна змия с триъгълна форма на главата, което подсказваше, че е отровна.

Сърцето на Тъкър биеше толкова силно, че едва сега чу тихото, но несекващо съскане. Когато зрението му се адаптира към светлината, видя по пода множество сенки, които се отдалечаваха от прожектора. Пещерата се пълнеше със змии, които идваха от другите тунели. Срутванията ги бяха прогонили от леговищата им и ги бяха принудили да потърсят път към повърхността.

Тъкър избута една змия, дошла съвсем близо до обувките му, с върха на туристическата щека и бе възнаграден със злобно съскане.

„Време е да изчезваме оттук“.

- Пази - нареди той на Каин.

Хвана щеката с две ръце и я заби с острата част в тавана; когато тя се удари в дъските над главата му, звънчетата ѝ зазвъняха. Няколко парчета дърво се отчупиха и паднаха на земята. Тъкър продължи да удря отново и отново гнилите дъски над главата си, докато Каин държеше под око змиите.

Тъкър продължи да разбива тавана - опитваше се сам да предизвика срутване, тъй като бе сигурен, че се намират съвсем близо до повърхността. Спомни си предпазливите стъпки на Каин по платото, спомни си и как Кристофър бе почуквал земята при всяка стъпка, опасявайки се от срутвания под краката им.

Таванът започваше да се руши все по-бързо и на земята се посипаха парчета дърво, камъни, пясък. Падането им допълнително раздразни съскащите змии.

Раменете вече го боляха, но Тъкър заби отново щеката в тавана и пречупи една дебела дъска на две.

Това се оказа достатъчно.

Голям участък от тавана просто рухна на пода и около Тъкър се посипаха прогнили парчета дърво - едно го удари по лицето и одраска бузата му. След дъските се посипаха пръст и пясък. Тъкър направи всичко възможно, за да заслони Каин с тялото си.

И тогава в тунела нахлу ослепителна светлина.

Тъкър вдигна поглед към синьото небе и слънчевите лъчи, пронизали рухналия купол на този подземен свят. Изненада се, когато някъде отгоре долетяха радостните викове на Аня и Кристофър.

- Добре съм! - викна им той.

Въздъхна облекчено, клекна до Каин и прошепна:

- Добре сме!

Каин махна с опашка и вдигна гордо глава, очевидно доволен от множеството мъртви змии около себе си. Нахлулата внезапно светлина бе прогонила останалите влечуги.

- Май се наслаждаваш на това повече, отколкото трябва - смъмри го Тъкър с усмивка.





18:13





Веднага след като излезе на повърхността, Тъкър измъкна и Каин с помощта на найлоновото въже, което им бе пуснал Кристофър: прокара единия му край през тактическия елек на овчарката, а самият той се качи, като се набра по въжето на ръце.

Аня почисти драскотината на лицето му, намаза я с антибактериален гел и ѝ сложи лейкопласт.

Останалите грижи щяха да почакат, докато се приберат в пансиона.

Слънцето щеше да залезе скоро, затова побързаха да напуснат платото. Тъй като на връщане слизаха надолу по стръмните склонове, успяха да изминат разстоянието доста бързо, подканяни от рева на лъвовете в далечината.

- Откри ли това, което търсеше? Направи ли изчисленията? - попита Аня.

- С точност до последния сантиметър.

Не бе забравил да измери туристическата щека на Кристофър.

- Добре - отвърна тя. - Защото умирам от глад, а и се наситих на южноафриканската природа за днес.

Тъкър бе напълно съгласен с нея.

Когато най-после се добраха до джипа, паркиран пред автосервиза на Хелман, Кристофър седна зад волана и подкара към Спрингбок. Пътуването премина в тишина, тъй като всички бяха изморени. Кристофър се обади на брат си Пол, който потвърди, че всичко в пансиона е наред. Или почти всичко. Оказа се, че Буколов е отпочинал и събрал достатъчно сили, за да се превърне в добре познатото раздразнително старче, което много се ядосвало, че го били зарязали в града, и настоявало час по-скоро да научи за събитията от изминалия ден.

Тъкър не изгаряше от желание да се среща с Буколов. Копнееше единствено за една хубава гореща вана, последвана от плуване в басейна на пансиона.

Тъкмо спираха на паркинга, когато телефонът на Кристофър иззвъня. Той го вдигна до ухото си и тръгна към стъпалата пред входа на пансиона.

Спря и се обърна към Тъкър.

- Обажда се Манфред. Пита дали можеш да отидеш в черквата. Още тази вечер. Казва, че има новини, които могат да те заинтригуват. - Прикри телефона с ръка и добави: - Мисля, че ще успея да отложа срещата за утре.

- Трябва да отида - отвърна Тъкър, който реши да отложи ваната и басейна.

Аня отново закопча предпазния колан, явно решила да придружи Тъкър, но той се обърна към нея и сложи ръка на рамото ѝ.

- Аз ще поема Манфред, а ти се оправи с Буколов. Някой трябва да му разкаже какво сме открили, за да не побеснее, че го държим настрана.

Аня се поколеба.

- Сигурен съм, че ще се държи прилично. Разкажи му кратко и ясно какво се е случило, без да изпадаш в подробности.

Аня кимна.

- Добре. След това, което преживя ти, мисля, че ще успея да се справя с Буколов.

- Благодаря.

Аня влезе в пансиона, а Кристофър и Тъкър подкараха към черквата. Откриха любезния свещеник да си почива там, където го бяха оставили - край масичката за пикник в двора. Този път Манфред Клуте бе напълно облечен — беше се издокарал в светлосив костюм, — но краката му пак бяха боси. Пушеше лула и когато ги видя, им махна с нея да се присъединят към него.

- Как мина малката ви експедиция?

- Много добре - отвърна Тъкър.

- Убеден съм, че тази лепенка на лицето ти подсказва, че едва ли е минало без премеждия.

- Всяко откритие си има цена.

- И този път цената е била пролята кръв.

„Нямаш представа какво преживяхме“.

Тъкър се приведе напред и каза:

- Отче, Кристофър ми предаде, че имате новини за нас.

- А, да! И те са доста интригуващи. По всичко изглежда, че Спрингбок изведнъж е станал много популярно място.

- Какво имате предвид?

- Преди час ми позвъни някаква специалистка по генеалогия. Разпитваше за вашия прадядо Паулос де Клерк.

- Специалистка? - възкликна Тъкър и мигом застана нащрек. — Жена?

- Да. Акцентът ѝ... мисля, че беше скандинавски.

„Фелис“.

Манфред присви очи.

- Тъкър, по изражението ти мога да преценя, че това не са добри новини. Отначало предположих, че тази жена е част от екипа, който проучва родословието ти.

Той поклати глава.

- Не.

- В такъв случай... конкуренция? Някой се опитва да ви открадне откритието?

- Нещо подобно - отвърна Тъкър, принуден от обстоятелствата да излъже свещеника. — А можете ли да ми кажете дали разговорът бе градски, или международен?

- Връзката бе направена от международен оператор.

Значи Фелис се бе обадила от чужбина.

„Е, това поне е добре“.

- И какво ѝ разказахте за Де Клерк? - попита Тъкър.

- Много малко. Че е бил лекар и ботаник и че частта му най-вероятно е била разквартирувана в Клипкопи.

Тъкър едва потисна възклицанието си и се спогледа с Кристофър.

- А за мен? — поинтересува се той. — Тази жена попита ли за мен?

- Нито дума. А и да беше питала, нямаше да ѝ кажа нищо. Още по време на разговора с нея почувствах, че нещо не е наред. Реших да говоря първо с вас, преди да ѝ помогна. Затова ви потърсих.

- А тя попита ли за Кладенеца на Грите?

- Да, а аз споменах форта Клипкопи.

Това бе истинска катастрофа.

Манфред долови разочарованието му и го потупа по ръката.

- Но не ѝ казах къде се намира Клипкопи.

- Да, но тя ще научи...

- Ще научи това, което бяхте научили и вие. Че Клипкопи се намира в центъра на град Спрингбок. Пише го във всички пътеводители.

Тъкър си спомни презрението, с което Манфред бе коментирал онзи капан за туристи в центъра на града. Изпита задоволство. Подобна фалшива следа можеше да им спечели още малко време.

Успокои се. Донякъде. Не се съмняваше, че Фелис вече пътува насам, затова искаше да се върне час по-скоро в хотела, да разгърне картите и с помощта на координатите на онзи извор да изчисли местоположението на пещерата на Де Клерк.

Пред него обаче седеше човек с огромни познания за района и той искаше да се възползва от това.

- Отче, споменахте, че Де Клерк се е намирал под командването на генерал Мани Рооса. В своите проучвания попадали ли сте на описание на обсадата в планините Гроот Карас? Мисля, че там е загинал моят прадядо.

- Не, но това не означава, че не е имало подобно сражение. Войните по онова време са се различавали от днешните, не е имало нито телевизионни камери, нито журналисти и прочие. Но мога да потърся повече информация.

- Ще ви бъда благодарен.

Манфред впери поглед в него, всмукна дълбоко от лулата и изпусна облаче дим.

- По нетърпението в гласа ти съдя, че възнамеряваш да заминете за планините Гроот.

- Да, така е.

- Ако оставим настрана бунтовниците, намибийската армия, бракониерите и магистралните бандити, ще трябва да се справите с трудния терен, с жегата и липсата на вода. Да не споменавам дивите животни, голяма част от които ще се опитат да закусят с вас.

Тъкър се ухили.

- Трябва да ви назначат в намибийското министерство на туризма.

- Ако все пак отидете там - предупреди го напълно сериозно Манфред, - погрижете се да не приличате на бракониери. Намибийската армия първо стреля по бракониерите, после задава въпроси. Ако ви нападнат бунтовници или бандити, бийте се за живота си, защото паднете ли им в ръцете, с вас е свършено. И накрая, намерете си надежден автомобил, защото повреди ли се, никога няма да стигнете цивилизацията пеша.

Тъкър кимна, оценил мъдростта в думите на свещеника.

- Благодаря.

Бившият рейнджър се изправи и стисна ръката на Манфред Клуте.

Докато двамата с Кристофър прекосяваха двора на път към паркинга, Манфред извика подире им:

- Ако се появи... конкуренцията ви, какво да им кажа?

- Усмихнете се и ги пратете в онзи капан за туристи в центъра на града.

Е, не такъв капан би пожелал на Фелис.

Би предпочел мечи капан с остри като бръснач зъби.

Но и този щеше да свърши работа за момента.





20 март

09:09

Ъпингтън, Южна Африка





31.





- Добре дошли в долината на виното - обяви Кристофър, когато колесниците на чесната докоснаха пистата на летището в Ъпингтън, живописен град, разположен на триста мили североизточно от Спрингбок. - Тук се отглеждат най-добрите лозя в Южна Африка. Всяка година се събират по над сто и двайсет хиляди тона грозде.

Тъкър бе забелязал покритите с лозя хълмове, които се спускаха към обраслите с буйна растителност брегове на Оранжева река. Този малък оазис щеше да послужи като отправна точка за преминаване на намибийската граница. При други обстоятелства не би имал нищо против да прекара един ден в обиколки и дегустации из винарските изби, но сега нямаше време за губене.

Предната вечер бе направил необходимите изчисления и вече имаше представа - при това доста точна - къде трябва да търсят пещерата на Де Клерк. Тъй като не се съмняваше, че Фелис ги следва по петите, бе събрал групата още рано сутринта, за да пристигнат час по-скоро в Ъпингтън - нямаше намерение да губи преднината си пред нея.

Когато слязоха от самолета, Пол Нкомо им помогна да натоварят багажа си в един черен рейнджроувър. Навлязоха в покритата със зеленина речна долина, след което продължиха към безкрайната савана, обрасла с гъсти треви, над които стърчаха тъмнозелени горички и скалисти хълмове. След двайсетина минути Пол спря пред ограда с метална порта. На табелката над вратата пишеше: „Резерват за дивеч „Спитскоп“.

Пол се наведе през прозореца, натисна копчето на разговорната уредба, съобщи името си и вратата се отвори. Пътят прекосяваше широка поляна и завършваше пред просторно ранчо с няколко крила. В източния край на поляната имаше три други постройки.

Всички слязоха и се разкършиха.

- Тук не е толкова горещо - отбеляза весело Буколов, който в момента определено бе в добро настроение.

- Все още е сутрин - предупреди го Пол. - Ще стане горещо, при това много горещо.

- Тук има ли лъвове? - попита Аня, зареяла поглед към саваната.

- Да, госпожице. Трябва да внимавате.

Тя клекна до Каин и го почеса зад ушите в знак на благодарност за героичната му постъпка предния ден. Реши да не се отделя от овчарката.

Останалите влязоха в ранчото, но Кристофър дръпна Тъкър настрани и го поведе към трите постейки. В една от тях ги очакваше друг рейнджроувър, но боядисан в камуфлажни шарки в различни оттенъци на кафявото, охрата и жълтото. Багажникът на покрива, както и тясното пространство зад седалките бяха пълни със сандъци и чували.

- Колата ви, господин Уейн.

- Чудесно! - възкликна Тъкър. Заобиколи роувъра и забеляза, че моделът е по-стар от този, с който бяха пристигнали. - Добре ли е поддържана? - попита той, тъй като си спомни думите на Манфред Клуте, който го бе предупредил какви опасности крие намибийската пустош.

- Няма да имате проблеми. Що се отнася до времето, когато ще тръгнем, аз...

Тъкър вдигна ръка.

- Какво искаш да кажеш с това „ще тръгнем“?

- Вие, вашите спътници и аз, разбира се.

- Кой е казал, че ще дойдеш с нас, Кристофър?

Младият мъж изглеждаше объркан.

- Смятах, че за всички е ясно, че ще съм ваш водач по време на престоя ви в Африка.

- За първи път чувам подобно нещо.

Тъкър не остана никак доволен от това. Разбира се, опитът на Кристофър щеше да им е от полза, но тази мисия бездруго бе съпътствана от достатъчно жертви, за да рискува живота и на Кристофър. Тъкър, Буколов и Аня трябваше да отидат в планините, но...

- Това не ти влиза в задълженията, Кристофър.

Младежът обаче не се съгласи.

- Получих нареждане да ви осигуря всичко необходимо за пътуването ви до Намибия и да ви предоставя всякаква помощ, от която може да се нуждаете. Убеден съм, че именно аз съм помощта, от която ще се нуждаете най-вече - каза Кристофър и започна да изброява на пръсти: - Говорите ли някой от диалектите на намибийските племена? Знаете ли как да се опазите от черна мамба? Колко роувъри сте поправяли насред пустинята?

- Разбрах логиката ти. А сега ти се опитай да разбереш моята.

Тъкър отиде до багажника на покрива на джипа, свали един калъф, извади от него карабина и я сложи на едно одеяло, което просна върху предния капак.

- Това е полуавтоматична карабина AR-15 със стандартен оптичен прицел 4x20. Стреля със скорост осемстотин куршума в минута. Води ефективна стрелба на разстояние от порядъка на четиристотин-шестстотин метра. Въпроси?

Кристофър поклати глава.

- Гледай внимателно - каза Тъкър, бързо разглоби карабината и подреди частите ѝ върху одеялото, след което също така сръчно я сглоби. - Сега е твой ред.

Кристофър пое дълбоко дъх, пристъпи към роувъра и повтори упражнението. Беше по-бавен и не така уверен като Тъкър, но направи всичко както трябва.

Тъкър му показа още как да зарежда, да стреля, да регулира селектора на стрелбата и отново го подкани да покаже какво е научил.

Кристофър отново се справи добре.

Оставаше един последен урок.

Тъкър взе оръжието, извади пълнителя, провери за куршум в цевта и го подаде на Кристофър.

- А сега го насочи към гърдите ми.

- Какво?

- Направи го!

Кристофър колебливо изпълни дадената му команда.

- Защо трябва да го правя?

Тъкър забеляза лекото треперене на ръцете му.

- Никога не си правил това, нали?

- Не.

- Никога не си стрелял по човек?

- Не.

- И никога не са стреляли по теб?

- Не.

- Никога не си убивал човек?

- Разбира се, че не.

- Ако дойдеш с нас, може да ти се наложи да направиш всички тези неща.

Кристофър въздъхна и свали оръжието.

- Разбирам какво се опитвате да ми кажете.

- Добре. В такъв случай, предполагам, че ще ни чакаш тук.

- Не, предположението ви е погрешно - отвърна южноафриканецът и подаде карабината на Тъкър. - Ако някой започне да стреля по нас, и аз ще стрелям по него. Ако загина, значи такава е била Божията воля.

- Упорито копеле си ти - призна Тъкър.

- Същото казва и майка ми. Но пропуска „копеле“, разбира се.





11:45





- Сигурен ли си в получените координати? - попита Харпър.

Тъкър стоеше до рейнджроувъра. Току-що бе приключил с проверката на екипировката. Останалите бяха намерили спасение от обедната жега в ресторанта и той използва момента, в който бе останал сам, за да се свърже със „Сигма“.

- Деветдесет процента. Трудно може да се постигне по-голяма точност. Освен това ще ни осигури известна преднина пред конкуренцията.

- Като стана въпрос за конкуренция, тази сутрин в Кейптаун е кацнала шведска гражданка, чието описание отговаря на това на Фелис Нилсон. Приблизително по същото време през граничния контрол са преминали и четирима мъже, всичките с шведски паспорти.

- Не се учудвам. Важното е, че имаме преднина пред тях. Вече не разполагат с Уткин, който да им предава информация, и работят на тъмно. Освен това ще трябва да разрешат и проблема с Клипкопи.

- Надявам се да си прав. Още нещо. Помниш ли онази снимка, която ни изпрати? Снимката, направена в онова интернет кафене в Димитровград?

- Да.

- Има нещо странно в нея.

- Какво означава „странно“?

- Техниците ни изглеждат озадачени от необичайната структура на пикселите в изображението. Притесненията им може да се окажат неоснователни, но въпреки това в момента анализират всичко, което си ни изпратил, включително данните от изследванията на Буколов.

- Някакви резултати в тази насока?

- Събрали сме екип от биолози, епидемиолози и ботаници, които анализират всички аспекти на проблема. Не мога да кажа, че са постигнали консенсус, но всички са единодушни за едно.

- Че всичко това е измама, нали? Можем да зарежем всичко и да се приберем у дома?

- Боя се, че не - отвърна Харпър. - Единодушни са, че ПУОП притежава Р-коефициент, който не се побира в познатите ни скали.

- Преведи ми това на нормален език, моля!

- Р-коефициентът означава коефициент на репродуктивност или коефициент на заразяване. Колкото по-висока е неговата стойност, толкова по-заразен е даден организъм и толкова по-трудно е да се постави под контрол. При дребната шарка този коефициент се движи между 12 и 18, докато - ако оценките и първоначалните опити на доктор Буколов са верни - при Последния универсален общ предтеча стойността му е между 90 и 100. На практика това означава, че ако заразим насаждения от четири декара с проба от ПУОП, до края на деня цялата площ ще бъде обхваната от нея, след което организмът ще започне да се разпространява експоненциално.

Тъкър въздъхна тежко.

- Намери това нещо - каза Харпър - и се погрижи то никога да не попадне в ръцете на Харзин.

Тъкър помисли за блокчетата пластичен експлозив С-4 в багажника на тавана на рейнджроувъра и каза:

- Обещавам.

След като приключи разговора, Тъкър заобиколи джипа и се наведе над топографската карта, разстлана на предния капак. Картата показваше южните райони на пустинята Калахари и най-източните предели на Намибия. Прокара пръст по планините Гроот Карас. Спря и почука с нокът върху мястото, където според него се намираше пещерата на Де Клерк. Когато стигнеше там, трябваше да потърси нещо, което прилича на глава на глиган. Преди това обаче групата им трябваше да стигне там.

- Донесох ви обяд - прозвуча гласът на Кристофър зад гърба му. - Трябва да се храните.

Южноафриканецът бе донесъл поднос със салата от спанак и червено цвекло и сандвичи с филе, пилешко, бекон и пържено яйце.

Каин, който до този момент лежеше кротко до рейнджроувъра, скочи, вирна нос и подуши. Тъкър откъсна парче пиле и му го даде.

- Какво ви притеснява? - попита Кристофър.

Тъкър погледна картата.

- Опитвам се да намеря най-удобното място да пресечем границата с Намибия. Натоварени сме с толкова много оръжия и експлозиви, че май е най-добре да пътуваме през нощта.

- Така е. Внасянето им в Намибия е незаконно, а присъдите са доста тежки. Освен това в резултат на контрабандата, с която се занимават и бунтовниците, и обикновените престъпници, границата се охранява доста строго.

- Значи разбираш проблема, пред който сме изправени. Можеш ли да предложиш решение?

- Хммм - замисли се Кристофър, после посочи подноса. - Вие се хранете, аз ще ви показвам.

Заби пръст в един град, разположен недалеч от границата.

- Ноениепут е малко градче, в което живеят предимно земеделци. Южноафриканската полиция там не е особено бдителна. Не би трябвало да е проблем да пресечем границата. Може да се наложи да платим... туристическа такса.

- Тоест подкуп?

- Да. Но от другата страна на границата ни очаква намибийската полиция, а тя е винаги нащрек. Независимо от това дали взима подкупи, или не. Поставила е блокади на всички павирани пътища. Ще трябва да минем през нощта.

Кристофър плъзна пръст на север и почука едно място на картата.

- Най-добре да пресечем границата тук.

- Защо?

- Обикновено оттук минават бунтовниците. А те са много опасни хора.

- И това е хубаво?

Кристофър го погледна и каза:

- Разбира се. - След това посочи чинията. - А сега яжте.

Незнайно защо Тъкър бе изгубил апетит.





20 март

18:55

Намибийската граница





32.





Пейзажът бавно преливаше от савана към смесица от ръждивочервени пясъци, искрящо бели солни равнини и разпръснати самотни хълмове, наречени kopjes. Слънцето залязваше и тези каменни могили започваха да хвърлят дълги сенки.

В далечината на фона на помръкващото небе изникнаха тъмните очертания на планините Гроот Карас. Как щяха да се доберат до тези далечни върхове? Макар земята да изглеждаше равна, прекосяването на границата през нощта изглеждаше невъзможно. Сякаш за да засилят опасенията му, в небето се появиха малки черни точици - самолети на намибийските военновъздушни сили. Заповедите им наистина гласяха първо да стрелят по контрабандистите, а след това да задават въпроси.

Тъкър се опита да изкопчи от Кристофър повече подробности за плана му, но южноафриканецът се оказа доста несловоохотлив в това отношение. Вероятно се страхуваше, че ако Тъкър узнае какво е замислил, мигом ще го остави в Южна Африка.

- Ноениепут - заяви Кристофър и посочи разпилените хаотично белосани къщи и магазини със занемарени фасади. — Тук се намира единственият полицейски участък в радиус от сто и петдесет километра. Но проверят ли багажа ни, лошо ни се пише.

Аня потъна в седалката си и стисна здраво дръжката на вратата.

Буколов - делеше задната седалка с Тъкър и Каин - простена недоволно.

- Долу! - нареди на овчарката бившият рейнджър.

Каин скочи на пода и Тъкър го покри с едно одеяло.

Пътят пред тях бе блокиран от бял полицейски автомобил, спрял с предницата към тях. Когато наближиха, синята лампа на покрива му проблесна, което несъмнено бе някакъв сигнал.

Но какъв?

Кристофър намали и се изравни с патрулката. Свали прозореца и махна с ръка, сякаш поздравяваше полицаите. От прозореца на полицейския автомобил също се протегна ръка и отвърна на жеста му. Кристофър намали скоростта едва-едва, протегна се още малко и се здрависа с полицая. Тъкър видя сгънатите на две банкноти в дланта му.

Туристическата такса.

Рейнджроувърът продължи напред.

- Успяхме - каза Аня.

- Не бързайте - предупреди ги Кристофър, който не откъсваше поглед от огледалото за задно виждане. - Трябва да се убедя, че сме платили достатъчно. Ако дадем прекалено много, ще се усъмнят и ще ни последват. Ако дадем прекалено малко, ще се обидят и ще започнат да се заяждат.

Изминаха трийсет секунди.

- Не помръдват. Мисля, че всичко е наред.

Всички въздъхнаха с облекчение. Каин скочи на задната седалка и махна весело с опашка, сякаш всичко това бе някаква игра.

- Още пет километра - каза Кристофър.

- Пет километра до какво? — изсумтя Буколов. — Вие двамата няма ли да ни кажете какво става?

- След пет километра ще отбием от магистралата и ще изчакаме да се стъмни - обясни Тъкър, който споделяше недоволството на доктора, че не е информиран за по-нататъшните планове на техния водач.

Когато стигнаха набелязаното място, Кристофър зави рязко встрани, преодоля банкета на пътя и спусна автомобила по стръмния насип от чакъл и пясък. Теренът отново стана равен и той подкара към една огромна канара. Спря зад нея така, че да не се виждат от пътя. Седяха тихо и слушаха вентилатора, който се въртеше равномерно пред радиатора на автомобила, тик-тик-тик.

След няколко минути слънцето се скри и скоро се спусна мрак.

- Много бързо се стъмни — отбеляза Аня.

- Това е пустинята, госпожице. След един час температурите ще паднат с двайсет градуса. На сутринта ще мръзнем от студ, а утре по обед отново ще е като във фурна.

Смъртоносна ничия земя.

Преминаването през нея изглеждаше прекалено опасно, най-вече заради...

- Там! — каза Кристофър и посочи светлините на един самолет високо в небето. — Намибийски военновъздушни сили. Бунтовниците правят това, което ще направим и ние, всяка вечер, но в обратната посока. Използват прикритието на тъмнината, за да влязат в Южна Африка, където разполагат с поддръжници, които им осигуряват провизии и муниции.

Тъкър изгледа самолета, който летеше над границата, докато най-сетне не изчезна в мрака.

- Колко такива самолета използат за наблюдение? И колко често прелитат?

- Много са. И минават на всеки десет минути.

Изглеждаше невъзможно да прекосят тази огромна равнина за толкова малко време.

- А какво ще стане, ако ни забележат да пресичаме границата? - попита Тъкър.

- На тези самолети са монтирани многоцевни картечници с въртящи се дула, китайско производство. Изстрелват по шест хиляди куршума в минута. Всяка нощ намибийските пилоти убиват поне по трима души, опитали се да пресекат нелегално границата. Докато пресичаме, ще видите останките на десетки автомобили, чиито шофьори не са преценили точно момента, в който да преминат.

- Да се надяваме, че ние ще се справим по-добре - каза Тъкър.

- Тази вечер преценката на точния момент няма да има значение. Ще трябва само да си намерим заек - обясни загадъчно Кристофър и се приведе напред. - Трябва да заемем позиция и да изчакаме.

„Да изчакаме... какво?“

Кристофър се изправи зад волана и потегли с угасени светлини. Меката лунна светлина озаряваше пясъчните дюни и каменистите хълмове. В далечината планините Гроот Карас се открояваха като черна сянка на фона на нощното небе.

Скоростта, която поддържаше Кристофър, не надвишаваше забързана походка, тъй като целта му бе колелата да не вдигат прах. Насочи джипа в тесния проход между две дюни, където той почти не се забелязваше, и след километър и половина-два се озоваха срещу редица покрити с шубраци ниски хълмове.

Кристофър продължи бавно напред покрай тях, докато не стигна края им. Спря в сянката на последния хълм така, че да остане незабелязан от почти всички посоки.

Пред тях се простираше огромна равнина.

- Сега ще чакаме - каза Кристофър.

- Какво ще чакаме? - попита Тъкър.

- Ще чакаме някой заек да хукне.





20:22





Тъкър не сваляше бинокъла от очите си. Бе разменил мястото си с Аня, за да седне отпред и да наблюдава откритото пространство пред тях. Видя през обектива изпепелените останки на джипове и пикапи, използвани от контрабандисти и бунтовници, които не бяха имали късмет.

Изведнъж забеляза нещо да проблясва на северозапад.

Напрегна се и прошепна:

- Засичам движение.

Кристофър, който също държеше бинокъл, се обърна към него и попита:

- Какво виждаш?

- Нещо проблесна... може би лунна светлина върху стъкло.

Настъпи напрегнато очакване. Кристофър им бе разкрил плана си само преди няколко минути и Тъкър вече знаеше, че младежът е решил да го запази в тайна не защото се е страхувал, че може да го оставят в Ъпингтън - бе решил да го запази в тайна, защото идеята му бе чиста лудост.

Сега обаче нямаха друг избор освен да следват именно този план.

Нямаше връщане назад.

- Виждам го - отвърна Кристофър. - Определено е автомобил... пикап. Ускорява. Тъкър, това е нашият заек!

„Бягай, заеко, бягай...“

С помощта на бинокъла Тъкър следеше пикапа, който се носеше с бясна скорост към Южна Африка. Нищо чудно, че Кристофър бе избрал район, през който често преминаваха бунтовници. Успехът на плана му зависеше от наличието на трафик през границата.

Нелегален трафик.

- Ако в района има самолети - каза Кристофър, - няма да закъснеят да се появят.

Пикапът на бунтовниците продължаваше да лети по равнината, опитваше се да достигне колкото се може по-скоро магистралата на южноафриканска територия. Тъкър вече не се нуждаеше от бинокъл, за да следи зигзагообразното му движение през дюните.

Пикапът бе изминал не повече от два километра, когато Кристофър прошепна:

- Погледни на юг!

Светлини пронизаха небето. Иззад хълмовете се появи намибийски самолет и връхлетя като ястреб заека, който се опитваше да му избяга. Пилотът пикира и ускори, привлечен от облака прах, който се влачеше след пикапа. След секунди самолетът полетя на двайсетина метра над земята. Курсът му щеше да го отведе точно над ниския хълм, където се бе скрила тяхната група.

- Пригответе се - прошепна Кристофър. - Сложете си коланите и се дръжте.

- Това е лудост! - сопна му се Буколов.

- Тихо, Аврам - скара му се Аня.

- Ей сега, сега... - мърмореше Тъкър.

Изведнъж самолетът прелетя над главите им и изчезна.

Кристофър включи на скорост и натисна рязко педала на газта. Рейнджроувърът полетя напред и заподскача по неравния терен.

- Тъкър, следи самолета. Нищо чудно да привлечем вниманието им, ако приключат с пикапа прекалено бързо.

- Ясно - отвърна Тъкър, промуши рамене през отворения си прозорец и седна върху рамката му. Хвана се с една ръка за товарната релса върху покрива и продължи да наблюдава пикапа.

- Май няма да успее!

- Рядко успяват! Дръж се здраво!

Роувърът продължи да набира скорост, да заобикаля препятствията, да подскача върху голите скали и да затъва леко в пясъчните дюни. Хладният вятър развяваше косите на Тъкър. Сърцето му биеше лудешки.

- Колко ни остава до границата? - извика той.

- Километър и половина. Деветдесет секунди.

Тъкър видя самолетът да прави остър завой надясно и да се изравнява с носещия се с бясна скорост пикап.

- Почти стигнахме! - извика Кристофър.

От страничната врата на самолета излетя огнена струя и се понесе към пикапа. Картечницата стреляше по мишената си със сто куршума в секунда, които мигом разкъсаха пикапа, взривиха резервоара му и осветиха пустинята.

Всичко приключи много бързо.

Над останките от пикапа се издигаха пламъци и дим.

Самолетът започна да завива. Съвсем скоро пилотът щеше да забележи облаците прах, които вдигаше роувърът.

- Идва! - извика Тъкър.

Погледна напред и видя десния калник на джипа да профучава покрай висок до кръста каменен стълб. Ако бяха минали по-близо, със сигурност щеше да събори Тъкър от мястото му.

- Граничен стълб! - извика Кристофър. - Преминахме! Добре дошли в Намибия!

Тъкър седна на мястото си и закопча предпазния колан.

Каин провря глава между седалките и го лизна по лицето.

- В безопасност ли сме? — попита Аня.

- Не, разбира се — отвърна ѝ Кристофър. - Това е Намибия.

Буколов се приведе напред и възкликна с толкова червено лице, сякаш всеки момент щеше да получи удар:

- За бога! Вие двамата да не се опитвате да ме убиете! Съвсем сериозно ви питам!

Тъкър се извърна назад и каза:

- Не, докторе. Но денят не е свършил.





20 март

22:11

Близо до намибийската граница





33.





- Би трябвало да е зад онази дюна - каза Тъкър.

Бе разгънал в скута си карта, а в ръката си държеше джипиес приемник.

- Какво търсим? - попита Аня и се приведе между двете предни седалки, като внимаваше да не удари гипсираната си ръка.

След бясната скорост, с която бяха прекосили границата, Кристофър натискаше умерено педала на газта и напредваше към вътрешността на страната, като използваше особеностите на релефа, за да останат незабелязани колкото се може по-дълго.

- Трябва да има павиран път - отвърна Тъкър, - който води на запад към планините.

- Това разумно ли е? — попита тя. - Няма ли да има трафик?

- Вероятно. Но автомобилите с южноафрикански номера са съвсем обичайна гледка в Намибия. Стига да не привличаме излишно внимание, шансовете са на наша страна.

Кристофър се извърна и я погледна.

- А излезем ли на шосето, вероятността да се натъкнем на бунтовници или на бандити намалява.

- Но това е докато стигнем планините - добави Тъкър. - Свърнем ли от пътя и навлезем ли в пустошта, трябва да сме готови за всичко.

Продължаваха да се движат с изключени светлини. Когато Кристофър преведе роувъра между последните дюни, пред тях се появи път, който пресичаше пясъците по права линия. Изчакаха минута, за да се уверят, че не приближава кола, после се изкатериха по насипа и се озоваха на гладкия паваж.

Кристофър включи фаровете и потегли на запад.

Шосето бе добре поддържано и маркирано, но нямаше и следа от трафик. Изминаха четирийсетина километра, през които пътят започва да навлиза все по-навътре в хълмовете, разположени в подножието на планините, без да срещнат нито едно превозно средство, нито един човек и никакъв признак за цивилизация.

Пътят ги отведе до Т-образно кръстовище и Кристофър спря роувъра. Буколов похъркваше шумно на задната седалка. Аня също бе заспала, свила се като бебе и облегнала глава на вратата.

- Красива е - каза Кристофър. - Приятелка ли ви е?

- Не.

- Разбирам. Но се харесвате, нали?

Тъкър извъртя очи.

- Сложно е. Гледай си работата.

Въпреки това обаче се замисли върху думите на Кристофър. Аня определено бе привлекателна, но той изобщо не бе мислил по въпроса да започне връзка с нея. Да, когато пристигнеше в Америка, тя несъмнено щеше да има нужда от приятел и той можеше да бъде този приятел, но дали щеше да е нещо повече от това... само времето можеше да покаже. Изпитваше към нея жал и стремеж да я закриля, но това едва ли бяха най-уместните чувства, които да положат началото на една връзка. Освен това сега не бе нито времето, нито мястото да мисли за каквато и да било връзка с когото и да било.

Особено в Намибия, която гъмжеше от бунтовници.

Сравни координатите от джипиеса с картата и каза:

- На прав път сме. Трябва да завием ето тук, да изминем четиристотин метра, след което да тръгнем на северозапад по този черен път.

- Какво е разстоянието до целта?

- Трийсет километра.

Или поне се надяваше да е толкова. Ако в изчисленията си бе допуснал грешка в рамките дори на половин или четвърт градус, това щеше да ги изпрати на много километри от мястото, което търсеха. Освен това дори изчисленията му да бяха точни, природната забележителност с форма на глава на глиган, която търсеха, можеше да се окаже унищожена от годините и ерозията. Усети в него да се надига пристъп на пани- ческо отчаяние. Опита се да го потисне.

„Решавай проблемите един по един, рейнджър”, напомни си той.

- Разстоянието не е никак малко — отбеляза Кристофър. — Освен това теренът ще става все по-неравен.

- Зная - отвърна Тъкър и си погледна часовника. - Наближава полунощ, а не искам да обикаляме из планините чак до изгрев-слънце. Предлагам щом навлезем по-навътре сред хълмовете да потърсим място за лагеруване и почивка. На сутринта с Каин ще отидем на разузнаване.

На задната седалка Буколов изсумтя, изохка и промърмори:

- Болят ме ушите.

- Изкачихме се на надморска височина от над хиляда метра, професоре - каза Кристофър. — Ушите ви скоро ще се приспособят. Най-добре поспете още малко.

Скоро отбиха от шосето и роувърът заподскача по черен път с дълбоки коловози, който ставаше все по- тесен колкото по-нависоко сред хълмовете навлизаше.

След около час Тъкър посочи скалист хълм, покрит с шубраци и рехава горичка.

- Виж дали можеш да стигнеш там.

Кристофър свърна вдясно от пътя и пое по пресъхналото речно корито, което заобикаляше южния склон на хълма. Откри естествена рампа, която водеше нагоре. След стотина метра стигнаха до равна полянка, заобиколена от големи камъни и нисички дървета.

- Мястото е подходящо - каза Тъкър. - Спри.

Тъкър и Каин слязоха и овчарката получи команда да разузнае и да се върне.

Каин затича в мрака, обиколи полянката по периферията, огледа и пътеките, които приличаха на прокарани от дивеч. Тъкър направи същото, но съсредоточи вниманието си върху района около роувъра. В далечината се разнесе приглушеният рев на лъвове, последван от ръмжене и писъци на други животни.

Той махна на Аня и Буколов да слязат от колата и се обърна към Кристофър.

- Да опънем палатката. Какво ще кажеш да запалим огън?

- Пламъците държат любопитните животни настрани, но привличат бунтовници и бандити. Не бих запалил огън.

Тъкър се съгласи. Бързо разположиха лагера - дори Буколов взе участие, преди накрая - останал съвсем без сили — да легне да спи. Скоро го последва и Аня.

- Ще поема първата смяна - каза Тъкър на Кристофър. - Ти караш цял ден, по-добре се наспи.

- Не се нуждая от много сън. Ще те сменя след два часа.

Тъкър не възрази.

Отиде до роувъра и се подпря на бронята му. Небето бе обсипано с безброй искрящи като диаманти звезди, бялата ивица на Млечния път хвърляше по-мека и приглушена светлина. Заслуша се в какофонията на африканската нощ: жуженето на насекомите, ръмженето и воя в далечината, шумоленето на вятъра.

Трудно му бе да си представи, че подобна прелест може да крие толкова опасности.





21 март

01:24





Тъкър клюмаше на поста си. В един момент Каин се размърда и се измъкна иззад една от гумите на джипа, където се бе излегнал.

Тъкър чу да се отваря ципът на палатката.

Обърна се и видя Аня. Беше загърната с одеяло. Дъхът ѝ се открояваше ясно в студения въздух в пустинята. Тя пристъпи към Тъкър бавно и свенливо.

- Не можеш да спиш ли? — прошепна той. — Или те боли китката?

- Не. Не е това... - каза тя и вдигна рамене.

Той потупа с длан капака на роувъра до себе си.

Тя седна, премести се по-близо до него и загърна раменете му с края на одеялото.

- Сигурно ти е студено.

Тъкър не възрази. Трябваше да признае, че няма нищо против да се постопли... както нямаше нищо против и нейната компания.

Каин ги изгледа, изръмжа тихичко и отново легна.

- Мисля, че някой ревнува — каза Аня, като едва прикри усмивката си.

- Когато е уморен, става кисел.

- Явно добре познавате промените в настроенията си.

- Отдавна сме заедно. Грижа се за Каин, откакто бе паленце. След като сме се обучавали заедно толкова години, вече си познаваме и кътните зъби.

Изведнъж му се стори глупаво да обсъжда подобни неща с красива жена, седнала до него и опряла бедро в крака му.

Тя обаче нямаше нищо против.

- Хубаво е в живота на човек да има някое близко същество... някой, който те познава толкова добре.

В този момент Тъкър осъзна колко малко знае за истинската Аня Аверина и какво голямо желание има да научи повече.

- Като стана въпрос за опознаване - прошепна той, - аз не зная нищо за твоето минало. Къде си израснала например?

Настъпи продължителна пауза: очевидно ѝ бе трудно да допусне някого до себе си, особено след като години наред бе крила истинското си „аз“ зад маска.

- На много места - промълви най-сетне тя. - Баща ми служеше в руската армия. Той беше... труден човек. Често сменяхме града, в който живеехме.

Той долови болката ѝ, когато тя сведе очи. Настъпи продължителна неловка тишина и Аня стана от капака на колата. Явно Тъкър бе засегнал болна тема.

- Май трябва да се опитам да поспя още малко - каза тя и тръгна към палатката.

Нощта изведнъж му се стори много по-студена.





21 март

05:16

Планините Гроот Карас, Намибия





34.





Кристофър събуди Тъкър още по тъмно. Бившият рейнджър мигом застана нащрек, мускулите му се напрегнаха, тревога разкъса паяжината от сънища, оплела съзнанието му.

- Всичко е наред! - увери го южноафриканецът. - Нали поиска да те събудя преди изгрев.

- Да, да...

Измъкна се от спалния чувал и грабна винтовката AR-15, която лежеше до него.

Буколов се събуди и изсумтя:

- Какво става?

- Нищо, докторе, нищо - успокои го Тъкър. - Спете.

- Само ако вие двамата престанете да тропате като слонове - отвърна той и им обърна гръб.

Очите на Аня проблеснаха в сумрака, насочени към него, но тя също се извърна.

Тъкър излезе, следван по петите от Каин, и се озова в обятията на утринния хлад. Затропа с крака, за да стимулира кръвообращението си, а Каин се втурна към един храст и вдигна крак.

Когато овчарката се върна, Кристофър попита:

- Накъде ще тръгнете и колко далеч ще отидете?

Тъкър посочи на изток.

- Ще огледаме на няколко километра. Ще отидем пеша, така ще сме по-тихи от роувъра. Ще огледаме за препятствия между това място и координатите, които търсим. Ако всичко е наред, ще продължим с джипа. Би трябвало да се върнем преди обяд. Ако някой от нас се сблъска с проблем, ще търси другия по радиостанцията.

- Разбрано.

- Роувърът да е готов за тръгване. Бягай, ако се наложи. Не стреляй, освен ако нямаш друг избор.

- Бих предпочел да дойда с...

- Знам. Но някой трябва да остане да охранява Аня и Буколов. Затова сме тук. Те са по-важни от мен.

- Не съм съгласен. Всеки живот е еднакво ценен в очите на Бог.

Тъкър знаеше, че е глупаво да спори с младия южноафриканец. Надяваше се само, че ако се стигне до престрелка, Кристофър ще постави своя ценен живот над живота на враговете си.

След като разпределиха задълженията си, Тъкър облече Каин с тактическия му елек, провери внимателно карабината и затъкна в колана си 44-калибров револвер „Смит & Уесън“ с къса цев. Като допълнителна предпазна мярка, в случай че срещне отряд бунтовници, реши да вземе и нещо, което да вдигне повечко шум. Затова измъкна блокче пластичен експлозив от резервите им и го пъхна в страничния джоб на панталоните си.

„Това би трябвало да свърши работа“.

След като се приготвиха, двамата с Каин тръгнаха по пътеката, прокарана от дивите животни, която се спускаше по стръмния северен склон на хълма и отвеждаше към малка долина. Релефът на планините Гроот Карас бе фантастичен и уникален, също като пустинята, която ги заобикаляше. Сателитните снимки създаваха впечатлението, че нечия гигантска ръка е изляла разтопен метал върху планинските склонове: причудливи скални образувания се издигаха към небето и се преплитаха едно в друго, образувайки лабиринт от надиплени каменни гънки, над които се издигаха скалисти плата и се спускаха стръмни клисури, осеяни с големи кръгли камъни.

Не беше чудно, че бунтовниците и бандитите бяха избрали именно този негостоприемен терен за своя база. Скрити в планините Гроот Карас, те бяха трудни за откриване и още по-трудни за ликвидиране. В партизанските войни важеше с пълна сила златното правило, което доминираше и света на недвижимите имоти: местоположението, местоположението и пак местоположението.

Тъкър продължи на изток, като не пропусна да огледа подробната топографска карта, за да прецени накъде да поеме, за да излезе успоредно на черния път, по който бяха дошли, но без да бъде забелязан от някой автомобил. Искаше да провери района за капани, заложени от бракониерите, или за лагери на бунтовниците.

Не искаше да се натъкнат на някоя неприятна изненада, когато минат оттук с роувъра.

Освен това разчиташе много на Каин, който бе екипирал с тактическия му елек „Сторм К9“.

Овчарката отлично допълваше собствените му очи и уши.

„Обиколи! Огледай! Върни се!“

Това бяха командите, които Каин чуваше непрекъснато, докато напредваха из лабиринта от скали, храсти и пясъци. Овчарката вървеше безшумно и проучваше всяко скрито кътче, всеки процеп в скалите. Спускаше се по склоновете, надзърташе над скалните гребени, завираше се в каньоните без изход, подушваше входовете на пещерите, а от време на време се връщаше при Тъкър, за да му покаже, че всичко е наред.

Когато грейнаха първите лъчи на слънцето, бяха изминали около пет километра. Тъкър си представи как слънцето изгрява над пустинята Калахари в далечината, как пламва морето от пясък в подножието на планините, след което светлината озарява самите планински склонове. Спря, за да пийне вода, като даде и на Каин. Провери местоположението си с помощта на компаса и го отбеляза върху картата.

Изведнъж Каин рязко вдигна глава от сгъваемата купичка за вода. Тъкър замръзна, вперил поглед в овчарката. Каин наклони глава наляво, сетне надясно и пристъпи няколко крачки напред.

Макар да не бе чул нищо, Тъкър имаше безгранична вяра в инстинктите на Каин. Събра тихичко багажа им и метна раницата на гръб.

- Води! Разузнай! Тихо!

Походката на овчарката бездруго бе тиха, но тази команда я направи изключително безшумна. Каин забърза напред, а Тъкър остана на пет крачки зад него. Каин стъпи предпазливо върху един песъчлив рид и започна да подскача от камък на камък, като внимаваше да не предизвика лавина от песъчинки, която да издаде местоположението им.

Тъкър следваше примера му.

Когато стигна върха на рида, Каин приклекна и замръзна. Напрегнатият му поглед и ъгълът на ушите му подсказаха на Тъкър, че партньорът му е открил източника на шума, който бе чул преди малко.

Тъкър легна по корем, пропълзя последните няколко педи и надникна.

Под тях се простираше долина с формата на ветрило, дълга не повече от триста-четиристотин метра. Далечният ѝ край се губеше в клисурите, които пресичаха високо равно плато. Мястото притежаваше чудесен потенциал да се превърне в база на бунтовници или в убежище на бракониери и бандити. Беше закътано, лесно за отбрана и предлагаше няколко маршрута за бягство.

Сякаш по поръчка от близкия черен път свиха два черни пикапа и навлязоха в долината. Минаха точно под тях и Тъкър видя, че от каросериите им стърчат картечници, монтирани на триноги. Настръхна. Нямаше представа дали са бунтовници, или обикновени бандити, но това всъщност нямаше значение - бяха прекалено сериозна въоръжена сила за малката им група.

Бе видял достатъчно.

„Да, а те се намират точно там, където най-малко искам".

Проследи с поглед автомобилите, които минаха покрай позицията му, и видя как изчезват в една от клисурите. Изчака още няколко минути, за да се увери, че няма да се върнат. Когато прецени, че опасността е отминала, двамата с Каин се спуснаха в долината и отидоха до мястото, откъдето се бяха появили пикапите. В подножието на нисък склон откриха останките на все още топъл лагерен огън, разположен недалеч от черния път. Откриха и покритите с мухи останки на убита и разфасована на място антилопа.

Тъкър приближи лагерния огън. Заемаше малка площ, а слоят пепел бе дълбок само няколко сантиметра. Това означаваше, че мястото се използва рядко. Тоест че не е редовна база на бунтовниците.

„В такъв случай просто са минавали оттук. Вероятно са излезли на лов, преди да се приберат в основната си база, разположена доста по-навътре в планините“.

- Да се надяваме, че е така - промърмори той.

Погледна си часовника и реши, че е време да се връща при останалите.

Каин, който стоеше до него, изведнъж изръмжа и настръхна.

Тъкър го погледна...

И чу ново ръмжене, но то не идваше от Каин.

Погледна към черния път и видя няколко пъстри сенки - глутница кучета. Ако се съдеше по заоблените им уши и петнистите им хълбоци, това бяха африкански диви кучета, Lycaon Pictus, вторият по размери хищник от семейство кучета, достигащ тегло трийсет и пет - четирийсет килограма. Тъкър се бе запознал предварително с всички опасни изненади, които природата би могла да му поднесе по тези места. Знаеше, че тези животни имат най-голяма сила на захапката спрямо размерите си сред всички месоядни. Предпочитаното място, което атакуваха, бе коремът на жертвата.

Сведе поглед към купчината останки. Явно миризмата бе привлякла кучетата насам. Допреди малко обаче глутницата бе останала скрита някъде, уплашена от големия брой хора и пикапите. Сега обаче, след като този сериозен противник си бе отишъл, глутницата нямаше никакво намерение да позволи един човек и една овчарка да отмъкнат плячката ѝ.

Тъкър бързо отстъпи назад, като повика и Каин. Свали карабината и я насочи към глутницата.

Не искаше да стреля - не защото това бяха кучета, а защото бунтовниците със сигурност щяха да чуят изстрелите и най-вероятно да се върнат, за да проверят какво става.

Продължи отстъплението си с надеждата кучетата да не ги преследват, след като видят, че не ги предизвикват с поведението си. По-голямата част от глутницата се нахвърли върху храната. Разнесе се джафкане и скимтене, придружени от бутане и недоволен лай.

Две кучета обаче не обърнаха никакво внимание на останките - очевидно предпочитаха прясното месо и хукнаха след Тъкър и Каин. Първото настигна Тъкър и скочи към слабините му. Той обаче очакваше подобна атака, замахна с карабината и заби рязко приклада в черепа му. Кучето падна, опита се да се изправи, но се олюля замаяно. Беше мъжко.

Женската се поколеба, изненадана от внезапната атака, отскочи встрани, после оголи зъби и космите по гърба ѝ настръхнаха. Каин, който следеше всяка нейна стъпка, започна да ръмжи.

Тъкър знаеше, че африканските диви кучета се различават от останалите представители на семейството. При тях водач на глутницата неизменно бе женска, а не мъжкар.

Пред тях стоеше именно водачът.

Сякаш за да потвърди това, женската излая призив за помощ. Няколко кучета от глутницата вдигнаха окървавени муцуни от останките на антилопата.

Тъкър знаеше, че бягството не е вариант. Глутницата щеше да ги настигне за секунди. Трябваше да реагират, да отвърнат, преди да се е събрала цялата глутница, а това означаваше да елиминират женската.

Въпреки това не смееше да стреля, тъй като гърмежът щеше да отекне надалеч и да стигне до вражески уши.

Той обаче разполагаше и с друго оръжие.

Посочи женската и каза:

- Дръж!





Каин пристъпва напред още преди партньорът му да е изрекъл командата. Очаква тази заповед и напада мигновено. Цялото му същество е изпълнено с гняв и агресия, провокирани от кучката срещу него. Подушил е настървението ѝ, разчел е в позата ѝ желанието да ги прогони от територията, която смята за своя. чул е заплахата в ръмженето ѝ.

Тя не отстъпва, а скача към него в мига, в който връхлита и той.

Сблъскват се силно, гърди в гърди, опитват се да забият зъби един в друг, но не успяват да захапят нищо освен въздух и козина. Падат на земята, вкопчени заедно, но Каин е отгоре, а тя отдолу.

Тя се извърта бързо, рязко, цели се в беззащитния му корем. Захапва силно, но зъбите ѝ не откриват плът, а кевларен елек. Каин се възползва от объркването ѝ и се измъква. Хвърля се към нея, захапва едното ѝ ухо и го разкъсва.

Тя отскача назад.

Сега вече е предпазлива.

А Каин подушва страха ѝ.

Изръмжава отново, като този път звукът сякаш идва от цялото му същество. Ушите му са присвити, космите по врата и гърба му трептят от напрежение. Разкрачва широко предните си крака, предизвиква я. От оголените му зъби се стича слюнка, примесена с кръвта ѝ.

Това е достатъчно.

Тя отстъпва, смутена от позата му, от здравината на фалшивата му кожа.

Прави крачка назад, после още една.

Каин получава нова команда, която надделява над обзелия го гняв.

Ела! Върви след мен!

Той се подчинява и тръгва назад, но без да откъсва поглед от нея: продължава да я предизвиква, докато тя не се скрива от погледа му.

Тъкър побърза да се отдалечат от мястото, на което бяха лагерували бандитите, и забави крачка чак след няколкостотин метра. Спря само колкото да прокара длан по козината на Каин. Овчарката изглеждаше невредима с изключение на няколко липсващи кичурчета козина.

Както се бе надявал, подсиленият с кевлар тактически елек на Каин не само го бе защитил, но и бе уплашил женската, която бе останала изненадана от непознатата материя. Затова се бе зарадвала на оттеглянето им от мястото на схватката.

Тъй като вървяха по обратния път, напредваха доста по-бързо. Стигнаха в лагера малко преди обяд и бяха посрещнати сърдечно от Кристофър и Аня.

Буколов изсумтя, но думите му прозвучаха изненадващо искрено:

- Радвам се, че сте живи.

Докато Аня и Буколов приготвяха студения им обяд, Тъкър разказа на Кристофър за срещите им с бунтовниците и дивите кучета.

- Извадили сте късмет да се отървете невредими от тази гладна глутница, господин Уейн. Да се надяваме, че сте прави по отношение на бунтовниците, и да приемем, че просто са минавали оттам. Покажете ми докъде сте успели да картографирате, за да планираме откъде да минем, за да избегнем евентуални неприятности.

След половин час всички се надвесиха над картите. Кристофър и Тъкър бяха начертали най-безопасния маршрут, който да ги отведе до координатите на Де Клерк. Това обаче решаваше само един от проблемите, пред които бяха изправени.

- Озовем ли се тук - каза Тъкър, - ще трябва да открием това природно образувание, за което споменава Де Клерк, нещо с формата на глава на глиган, разположено в непосредствена близост до водопад.

Обърна се към Аня и Буколов, тъй като знаеше, че те познават дневниците на Де Клерк по-добре от всеки друг.

- В записките си, посветени на обсадата, Де Клерк споменава ли още нещо за този водопад? Става ли ясно каква е височината му например?

- Не - отвърна Буколов.

- А разбира ли се дали е захранван от извор, или от сезонни дъждове?

Аня поклати глава.

- Де Клерк описва доста неясно маршрута на тяхната част през планините.

- В такъв случай, когато стигнем там, ще трябва да проверим всяко поточе и всяко ручейче с надеждата да открием този водопад.

Кристофър се замисли и каза:

- Наближава краят на дъждовния сезон. Планините ще са пълни с ручейчета и водопади. Което е и добре, и зле. Лошото е, че ще трябва да проверим прекалено много места.

Което означаваше, че търсенето може да отнеме доста време...

Тъкър си представи как Фелис наваксва изоставането си.

С колко ли време разполагаха?

- А защо е добре? - попита Аня.

- Теренът тук е много труден и суров. В резултат реките рядко променят руслата си. Всяка година водата минава през едни и същи места. Ако вашият човек пише за някакъв водопад, най-вероятно този водопад ще го има и сега.

- Е, значи няма да търсим игла в купа сено - каза Тъкър. - Водопадът е някъде там.

Това бе малка утеха, но в тази пустош, отдалечена на стотици километри от всяка цивилизация, бе най-доброто, на което можеха да се надяват.

Тъкър сгъна картите и каза:

- Да тръгваме!





21 март

15:30

Планините Гроот Карас, Намибия





35.





Напредваха бавно и неуморно, следвайки картата на Тъкър, като акцентът падаше върху бавно.

Кристофър подкара роувъра по черния път и скоро подминаха мястото, където бяха лагерували бунтовниците и където Тъкър и Каин бяха срещнали дивите кучета. След няколко километра следите от автомобили изчезнаха така постепенно и незабележимо, че едва след няколкостотин метра осъзнаха, че джипът им се движи сред пустош, в която няма и помен от път.

Ритъмът им на движение се промени рязко - започнаха ту да спират, ту да потеглят.

На всеки седемстотин-осемстотин метра Тъкър и Каин слизаха от колата, изкачваха се на най-високата точка околовръст и оглеждаха терена за следи от бунтовници или бандити. Избираха освен това най-подходящия маршрут за роувъра, като разчитаха не само на топографските карти, но и на очите си.

Докато управляваният от Кристофър роувър подскачаше толково силно по дъното на една скалиста клисура, сякаш южноафриканецът искаше да провери здравината му, джипиесът на Тъкър изписука тихичко и той погледна екрана.

- Приближаваме координатите на Де Клерк. Остават ни около четиристотин метра - каза Тъкър и вдигна поглед от дисплея, за да огледа клисурата пред тях и да направи някои изчисления наум. - Пещерата би трябвало да е отвъд онзи проход.

Когато роувърът приближи въпросния проход, клисурата стана толкова тясна, че колата едва премина, но в крайна сметка преодоляха това препятствие и се изкачиха на широко равно плато.

- Спри тук - каза Тъкър.

Всички слязоха от колата, уморени, но развълнувани.

- Успяхме! - възкликна Аня. По гласа ѝ личеше, че е изненадана от успеха им.

Пейзажът, ширнал се отвъд платото, приличаше на гигантска стълба, натрошена на парчета. Пред погледа им се издигаше каскада от високи скалисти плата, която се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. По-светлите скали отразяваха слънчевите лъчи и създаваха безброй водопади от светлина, спускащи се от планините като сребърни гирлянди.

Точно пред тях се извисяваше десетметрова скала. От двете ѝ страни имаше широки проломи, достатъчно големи, за да може роувърът да мине през тях. Скалата имаше необичайна форма - приличаше на триъгълен нос с тъп връх. Стърчеше право пред тях, но склоновете ѝ бяха прекалено стръмни, за да се изкачат.

Именно двата пролома привлякоха вниманието на Тъкър. Бяха същински близнаци, образуващи една гигантска буква V, чиито две рамена бяха леко извити, досущ като бивни... не, като глиги!

- Главата на глигана - промълви Буколов някак разочаровано.

Едва сега Тъкър забеляза, че издадената напред скала наистина наподобява сплесканата зурла на глиган, а двата каньона бяха неговите глиги.

Тъкър разбираше от какво е продиктувано разочарованието на доктора. Той самият си бе представял величествена глава на глиган, издадена над искрящ поток вода между глигите, която се спуска към бистър вир, заобиколен от пъстроцветни пустинни цветя.

Реалността обаче се бе оказала далеч по-скучна.

Но за сметка на това опасна.

Тъкър подкани останалите да нарамят багажа си и ги поведе нагоре. Посочи двата каньона, които заобикаляха скалата.

- Трябва да проверим и двата, докато още е светло. Доктор Буколов ще дойде с мен, Аня отива с Кристофър. Държим връзка по радиото. Въпроси?

Нямаше.

Тъкър и Буколов тръгнаха към дясната клисура, следвани от Каин. Другите двама се насочиха към пролуката вляво.

Тъкър навлезе първи в тясната клисура, последван от Буколов. Каньонът бе широк около два и половина - три метра, дъното му бе покрито с паднали камъни и пясък.

- Как ще открием вода тук? - учуди се Буколов.

- Каин!

Овчарката дойде при нето. Тъкър клекна, изсипа малко вода от манерката в шепата си и я поднесе към носа на Каин.

- Търси!

Каин се извърна и вдигна високо нос.

„Правил си го преди, приятелю. Направи го и сега“.

Каин сякаш прочете мислите му, хукна напред и навлезе в прохода.

- Надушил е нещо. Да вървим.

Последваха овчарката, но вървяха по-бавно от нея, тъй като се налагаше да заобикалят големи канари и купчини камъни, останали от срутвания.

Завариха Каин да стои пред един участък от скалната стена вляво. Когато Тъкър се появи, кучето излая, подскочи и опря предните си лапи върху скалата.

- Това означава ли, че е намерил нещо? - попита Буколов.

- Сега ще разберем.

Тъкър свали раницата и извади от нея малка сгъваема лопата. Разпъна дръжката ѝ, отиде до скалата, заби острието ѝ в нея и откърти парче варовик. Продължи да копае, докато не издълба дупка с дълбочина петнайсетина сантиметра. Отне му доста време и усилия, но бе възнаграден, когато забеляза, че цветът на камъка се променя. Протегна ръка и докосна по-тъмни червеникавокафяви песъчинки. Зрънцата като че ли бяха залепнали едно за друго.

- Тук има влага.

- Какво означава това? - попита Буколов.

Тъкър опря длан върху скалата.

- Означава, че някъде тук трябва да има вода.

- Например в пещера?

- Възможно е.

Буколов се намръщи.

- Но тази стена не е водопадът на Де Клерк!

- Така е, но източникът на вода е някъде наблизо — отвърна Тъкър и погали кучето. - Браво, Каин!

Овчарката обаче не се зарадва на похвалата. Подуши песъчинките, полепнали по пръстите на Тъкър, излая три пъти и скочи с предните лапи върху стената.

- Шшшт! - сгълча го Тъкър.

Каин се подчини, но не свали лапи от скалата и остана с вирнат нос.

,,Какво се опитваш да ми кажеш?“

Тъкър отстъпи назад от скалата, заслони очи с длан и погледна нагоре.

Зад гърба му прозвуча гласът на Кристофър:

- Какво става?

Аня също бе дошла с него.

- Нашият каньон се оказа без изход. Чухме лай и дойдохме.

Когато приближиха, Тъкър видя, че младежът накуцва с левия крак.

- Стъпих върху една шиста, тя поддаде и си навехнах крака - обясни той. - Боли, но иначе съм добре.

Аня погледна Каин и попита:

- Какво е открил?

- Нямам...

И тогава разбра.

Извърна глава нагоре, после продължи навътре в каньона. Скоро откри това, което търсеше: купчина камъни, струпани срещу лявата страна на каньона.

Огледа ги и каза:

- Би трябвало да успея да се изкача.

- Защо? Какво става, по дяволите? - попита Буколов.

Тъкър се обърна към тях.

- Ще се кача горе. На върха има нещо, което вълнува Каин.

- И аз идвам с теб - заяви Аня.

Тъкър погледна гипсираната ѝ ръка.

- Ще се справя - каза тя. - След като успях да се кача на върха на форта Клипкопи, това едва ли ще ме затрудни.

Кристофър се въздържа да му предложи помощта си — явно кракът му не му позволяваше да се катери.

- Остани при доктор Буколов - каза му Тъкър. - Само ще огледаме.

Не знаеше какво ги очаква горе, затова реши, че допълнителен чифт очи и уши няма да са излишни. Наведе се, взе Каин и го метна на рамо, както правят пожарникарите с хората, които измъкват от горящите къщи, и пое нагоре. Аня го последва. Изкачването ги затрудни на места, но в крайна сметка успяха да се изкатерят.

Платото бе осеяно с канари, които приличаха на останки от гигантски лабиринт. Добраха се до онази част от скалата, която бе разположена между двата каньона с формата на глиги. Платото отдясно завършваше със свинска зурла. Отляво се издигаха две по-високи площадки, които наподобяваха раменете на огромно чудовище.

- Стъпили сме на върха на Главата на глигана - каза Тъкър.

Това би трябвало да има някакво значение.

Тъкър свали Каин на земята и му нареди:

- Търси!

Каин не се поколеба и хукна към двете по-високи площадки, като лавираше между камъните. Тъкър и Аня го последваха и след няколко криволици и завоя го видяха да стои пред нещо като вир. Пред очите им изникна малък водопад, чиято искряща на слънцето водна струя се спускаше от двете съседни по-високи площадки.

Каин махаше щастливо с опашка, сякаш се опитваше да каже: „Точно това имах предвид“.

- Какво, за бога... — прошепна Аня и впери поглед във водата, която танцуваше над скалите. - Това ли е водопадът на Де Клерк? В такъв случай къде е пещерата?

- Нямам представа.

Тъкър се замисли. Опита се да се ориентира. Нещо не беше наред. Водният басейн, пред който стоеше Каин, имаше формата на бъбрек, широк не повече от два метра. Загледа се във водния поток, който се излизваше в него... който се бе изливал през целия дъждовен сезон. Басейнът бе прекалено малък, за да побере цялата вода.

„Защо не е прелял досега?“

В същия миг откри отговора.





21 март

16:38

Планините Гроот Карас, Намибия





36.





Клекна до водата, наклони глава на една страна, погледът му пробяга по повърхността и се спря върху вълничките, които се образуваха в срещуположния край спрямо водопада.

- Какво гледаш? - попита Аня.

- Ей там! - отвърна той и посочи една точка близо до центъра на басейна, където вълничките като че ли се сблъскваха една с друга. - Виждаш ли онзи водовъртеж?

- Да, виждам го. Но какво означава?

- Означава, че водата изтича някъде долу, под повърхността. Затова басейнът не прелива, макар водопадът да не пресъхва. Оттича се толкова бързо, колкото се и пълни.

Аня възкликна развълнувано:

- Значи мислиш, че се оттича в пещера?

- Най-вероятно стоим върху нея. Застанали сме на мястото, посочено от Де Клерк.

Тъкър отиде до ръба на скалата и извика на Кристофър:

- Трябва ми онова алпинистко въже от раницата. Можеш ли да ми го хвърлиш?

- Ей сега!

- Какво намерихте? — извика Буколов.

- След малко ще разберем! - отвърна му Тъкър.

Кристофър извади въжето, омота единия му край на топка и го метна нагоре към Тъкър. Бившият рейнджър го улови още от първия опит и го изтегли горе. Преди да се върне до езерцето, завърза другия край на въжето около една канара.

Сложи си ръкавици и пристъпи към водата, при което хвърли другия край на въжето - онзи, който бе все така завързан на топка - в центъра на вира.

Възелът потъна и след няколко изпълнени с напрежение секунди водата задърпа и останалата част от въжето и то започна да се изплъзва от пръстите на Тъкър. Отначало потъваше бавно, но после започна да пропада все по-бързо и по-бързо. Изведнъж изплющя рязко, измъкна се от дланта му и се опъна по права линия от канарата до центъра на вира.

Тъкър нагази във водата и направи няколко крачки, без да изпуска въжето. Когато водата стигна до бедрата му, почувства как водовъртежът го придърпва леко.

Стисна здраво въжето. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Водата започна да придърпва краката му все по-силно. Когато нагази до кръста, едва успяваше да се задържи на крака, тъй като обувките му вече се плъзгаха по скалистото дъно.

Реши да заложи на сигурно, прекрачи въжето, хвана го здраво с две ръце и продължи заднешком към центъра на басейна.

Стъпка по стъпка. Предпазливо.

Изведнъж левият му крак пропадна в нищото. Той ахна от изненада и падна на дясното си коляно. Водата се запени и водовъртежът достигна гърдите му.

- Тъкър! Внимавай! - извика Аня, която стоеше на брега, притиснала разтревожено ръка към гърлото си.

Каин излая.

- Добре съм! — успокои той и двамата.

Набра се на въжето и измъкна левия си крак от дупката. Стъпи по-стабилно, стисна здраво въжето с дясната си ръка, наведе се и протегна лявата. Опипа дъното на вирчето, докато не откри ръба на дупката.

- Изглежда достатъчно широка — извика на Аня.

- Достатъчно широка за какво?

- За мен!

- Тъкър, недей! Нямаш представа какво те очаква долу! Не бива да...

Той си пое дълбоко въздух, приклекна, спусна крака в дупката, след което скочи.

Водовъртежът го увлече и го засмука през отвора. Облечените му в ръкавици ръце се спускаха бавно по въжето. Няколко секунди по-късно мина през сифона и се озова увиснал във въздуха.

Висеше на въжето и се полюшваше, а водата, която нахлуваше през дупката в каменния таван на подземието, се изливаше върху главата му. С водата проникваше и светлина, но тя не бе достатъчна, за да освети пещерата под него.

Той продължи да се спуска педя по педя.

Най-сетне краката му докоснаха твърда земя. Той се изправи, отстъпи няколко крачки встрани от водопада и пусна въжето. Наведе се, останал без дъх, изплю водата, която бе нагълтал, изкашля се и изтри очите си с длан.

Не очакваше да види друга светлина освен тази, която проникваше през сифона, но когато зрението му се приспособи към сумрака в пещерата, забеляза, че слънчевите лъчи проникват поне от четири-пет места около него — през процепи в тавана и в стените на огромната зала.

Въпреки това бе доста тъмно.

Тъкър извади фенерчето си и освети пещарата. Оказа се, че има овална форма. Водопадът, който се стичаше в самия ѝ център, образуваше на пода няколко локви, преди да изтече в други цепнатини в скалата.

Той се обърна бавно, за да не изгуби ориентация спрямо външния пейзаж. Над главата му се простираше скалистото плато, осеяно с големи камъни. Отляво би трябвало да се намира зурлата на глигана - заобиколената от двата сенчести каньона, наподобяващи глиги, част от скалата. Отдясно забеляза входовете на два тунела, които приличаха на дула на двуцевка. Предположи, че отвеждат във вътрешността на по-високите плата, които се издигаха над Главата на глигана.

Насочи фенерчето към пода и видя покрай стените следи, оставени от някогашните обитатели на пещерата: счупени мебели, най-вероятно някога маси или легла, два щика, окислени до черно...

Както бе станало и в пещерата под Клипкопи, в съзнанието му изникнаха образите на войниците, които сноват из тунелите, седят край масите със запалени газени лампи, лъскат тези щикове, шегуват се, разказват си случки от войната.

Погледна отново към двата тунела. Искаше му се да продължи, да види къде ще го отведат, но моментът не бе подходящ да ги изследва самостоятелно.

Насочи поглед към въжето, което се люлееше под напора на водата, и въздъхна.

Нуждаеше се от помощта на останалите.

Изкачването по въжето се оказа сто пъти по-трудно от слизането. Успя да се издърпа сантиметър по сантиметър, докато върху му се изливаха хиляди литри вода, провря се през дупката и стъпи на дъното на басейна. Беше изтощен; едва се добра до брега и се просна върху скалата. Обърна се по гръб и остави слънчевите лъчи да го стоплят.

- Тъкър? - извика Аня. - Добре ли си?

От другата страна изникна Каин и го подуши нетърпеливо, сякаш едновременно го поздравяваше и го укоряваше.

- Какво има там долу? - попита Аня.

Той се усмихна и отвърна:

- Ще видиш.





17:23





- Бог да те благослови, момчето ми! - възкликна Буколов, когато се озова на брега на басейна. - Бог да благослови и кучето ти!

Изкачването на доктора на върха на платото бе съпроводено с известни трудности, но той се оказа в по-добра форма, отколкото изглеждаше. Дори Кристофър, след като бе отпочинал, докато Тъкър се бе гмуркал във водовъртежа, вече стъпваше по-уверено на левия си крак и успя да се изкатери по камъните без чужда помощ.

Буколов продължи:

- Стоим пред входа на пещерата на Де Клерк! Стоим на прага на най-великото откритие в историята на човечеството!

Тъкър остави доктора да реди дитирамби и да ниже хипербола след хипербола.

Все пак наистина бяха открили пещерата на Де Клерк.

Кристофър и Аня стояха до доктора и се подсмихваха.

Тъкър бе клекнал на ръба на скалата и оглеждаше провизиите и оборудването, което бяха качили на платото с помощта на въжето. Нуждаеше се от още някои неща, но можеше да ги пренесе и на ръка.

Изправи се и извика на останалите:

- Ще сляза до роувъра, докато още е светло!

Чуха го, но преди да направи и една крачка, сателитният телефон в раницата му иззвъня. Той го извади и се обади.

- Тъкър, радвам се, че успях да се свържа с теб - каза Харпър. Напрежението в гласа ѝ бе очевидно.

- Какво се е случило?

- Къде сте?

- Пред пещерата. На координатите, посочени от Де Клерк. Открихме я! Открихме...

- Кой е с теб?

- Всички!

- На какво разстояние са от теб? - попита тя.

- Петнайсет метра - отвърна Тъкър и се отдалечи, тъй като разбра, че трябва да разговарят насаме. Заобиколи една канара и мина от другата ѝ страна. — Сега вече съм на двайсет. Какво има?

- Анализирахме снимката, която ни изпрати - онази, на която седиш пред компютър в онова интернет кафене в Димитровград. Тя е манипулирана. Фалшива е. Не ме карай да ти обяснявам техническите подробности, но в пикселите на снимката открихме дефекти... нещо, което се нарича интеграционни артефакти.

- Продължавай.

- Въпросните интеграционни артефакти се получават, когато вземеш част от дадено изображение и я наложиш върху друго изображение. Разбираш ли?

- Като да вземеш конски задник и да го наложиш върху лицето на шефа си? Разбирам. Продължавай.

- Снимката в интернет кафенето е получена от манипулирането на две различни изображения. Едното е интериорът на заведението. Второто е твоя снимка, направена на друго място. Някой е наложил двата образа. Фалшифицирал е снимката.

- И какво означава това?

- Техниците ни успяха да отделят оригиналната снимка с твоя образ, екстраполираха я, възстановиха част от пикселите и успяха да я възстановят, макар отделни елементи от нея - най-вече около ръцете ти - да са изтрити. На фалшивата снимка ръцете ти са протегнати на клавиатурата на компютъра. Когато специалистите ни обработиха снимката, установиха, че на оригиналната снимка ръцете ти са държали автомобилен волан.

- Следователно снимката е била направена, докато съм шофирал.

- Именно! По всичко изглежда, че е направена с мобилен телефон. Сниман си отстрани, а човекът, който е държал телефона, е седял до теб.

Изминаха няколко мъчителни секунди, преди мозъкът на Тъкър да обработи информацията и да проумее какво му казва Харпър. Затвори очи, стисна ги здраво и си повтори последните ѝ думи: „човекът, който е държал телефона, е седял до теб“.

- С какво съм бил облечен на тази снимка? Не мога да си спомня!

- Ами... с военна куртка... зимна.

Това бе униформата, с чиято помощ бе измъкнал Аня от Казанския кремъл. Веднага след това бяха напуснали града. Спомни си пътуването им на юг.

Буколов и Уткин бяха седели отзад.

Аня бе седяла отпред... на дясната седалка.

Тъкър прошепна:

- Била е Аня!

Отново затвори очи. Беше отчаян. Явно Аня го бе снимала тайно с мобилния си телефон, след като бяха напуснали Казан, и бе изпратила снимката му по имейла, преди той да събере телефоните на всички.

Това напълно променяше ситуацията... Тъкър се облегна на канарата, защото краката не го държаха.

Беше го излъгала в Димитровград, че е отишла за чай. Явно бе използвала това време, за да се свърже с хората на Харзин и да им съобщи къде да организират засадата. Явно бе проследила тайно и самия Тъкър и бе забелязала, че използва онова интернет кафене. Хората на Харзин се бяха възползвали от получената информация, за да фалшифицират снимката. Тя бе послужила като застраховка... като средство да го пратят по погрешна следа. Снимката съзнателно е била изпратена на телефона на онзи спецназовец, в случай че засадата се провали. Най-лошият сценарий на Харзин включваше намирането на снимката от страна на Тъкър, за да си въобрази той, че нападателите са ги следили отдавна, и да отклони всяко подозрение от Аня.

Но не това бе най-лошото.

Уткин!

Нещо стегна гърдите му и Тъкър изведнъж остана без дъх. Сякаш някой току-що бе нанесъл силен удар в слънчевия му сплит. Спомни си младия руснак, чиято кръв изтичаше на плажа... беше се пожертвал, за да ги спаси, за да спаси хората, които несправедливо го бяха обвинили в предателство.

Въпреки това Уткин бе спасил живота им.

А сега се оказваше, че Уткин никога не ги е предавал. Аня просто го бе използвала. Генераторът на сигнали е бил неин. Знаела е, че Уткин ще носи със себе си карти. За нея не е било проблем да подхвърли доказателството в чантата му.

Гласът на Харпър отекна в главата му и го върна към действителността:

- Тъкър!

- Чувам те - отвърна той и си пое дълбоко дъх. - Аня го е направила. Тя е човекът на Харзин. Трябваше да се досетя по-рано.

- Не е било възможно.

- Във всеки случай трябва да допуснем, че е успяла да се свърже с хората на Харзин, след като пристигнахме в Африка. Беше с мен, когато открихме Кладенеца на Грите. Знае координатите на пещерата. Което означава, че и Харзин ги знае.

- А това на свой ред означава, че скоро ще имаш гости — допълни Харпър. - Какво ще правиш?

- Открихме пещерата, но не сме намерили образци от ПУОП.

- В такъв случай възможностите ти за действие са ограничени.

- Вариантът е само един. Ще вляза в пещерата с Буколов и ще го оставя да си свърши работата. През това време ще се приготвя за обсада и ще подготвя пещерата за взривяване. Не успея ли да удържа Фелис и екипа ѝ, ще пратя всичко по дяволите.

На другия край на линията настъпи продължително мълчание.

- Да се надяваме, че няма да се стигне дотам - каза накрая Харпър. - Ами Аня? Какво ще правиш с нея?

- В краткосрочен план? Още не съм решил.

- А в дългосрочен?

В спомените му изникна лицето на Уткин.

- Не си я представям в дългосрочен план.





17:38





Тъкър клекна до раницата си и отряза две парчета въже с дължина около два метра.

Замисли се върху това колко ловко го бе заблудила Аня. От друга страна обаче тя бе успяла да измами и шефовете си в СВР. През цялото време е била „къртица“ на ГРУ, внедрена там или пък завербувана от Харзин. Именно заради това бе фалшифицирала докладите си до СВР - не за да защити Буколов, а за да помогне на Харзин. Дори признанието ѝ пред Тъкър, че е агент на СВР, бе добре пресметнат ход: правиш самопризнание, посипваш главата си с пепел и търсиш изкупление. Играеш ролята на човек от екипа, бориш се и страдаш наравно с останалите. И накрая, когато коварството на Уткин бива разобличено, го защитаваш, като проявяваш симпатия и призоваваш към разум.

„Мили Боже“, възкликна Тъкър наум.

Изправи се, напъха двете парчета въже в задните си джобове и взе карабината. Запъти се към групата, която продължаваше да стои на брега на езерцето.

Кристофър го посрещна, като му махна с ръка.

- Мислех, че ще слезеш до роувъра за още оборудване.

Каин дойде при него с високо вдигната опашка, но явно веднага почувства промяната в настроението на партньора си, защото я отпусна, а тялото му се напрегна, готово за действие.

Аня обаче бе прекалено опитна и хладнокръвна, за да ѝ проличи, че е разтревожена от нещо.

- Тъкър, какво има?

Той вдигна оръжието и го насочи към нея.

- Вдигни ръце над главата си. Мръднеш ли с пръст, ще те застрелям

- Какво правиш? - отвърна тя, преструвайки се на объркана, но Тъкър забеляза искрицата гняв, проблеснала издайнически в очите ѝ.

- Разполагаш с пет секунди, Аня!

- Тъкър, плашиш ме.

Първоначалната изненада, връхлетяла Кристофър и Буколов, бе отминала. Двамата започнаха в един глас да питат какво става. Тъкър не им обърна никакво внимание.

- Три секунди!

Опря приклада в рамото си.

Аня вдигна високо ръце. Погледна към Буколов и Кристофър, сякаш очакваше подкрепа от тях, и се престори на невинна жертва.

- Какво има?

- Хората ми са анализирали снимката от интернет кафенето в Димитровград. Била си ти, Аня... и то от самото начало. Предателят си ти, а не Уткин. Използвала си го и си уредила нещата така, че да го злепоставиш.

Възраженията на Кристофър и Буколов мигом секнаха.

- Тъкър, моля те, нямам представа за какво...

- Излъжи ме още веднъж, Аня! Излъжи ме още веднъж и ще те прострелям в крака!

Тя впери поглед в него и явно разбра, че говори съвсем сериозно. Не отмести поглед от Тъкър, а изражението ѝ не показваше неудобство или срам, но не показваше и задоволство или гордост от постъпката ѝ.

- Не беше нищо лично. И аз не обичам кръвопролитията. Харесвах Уткин. Наистина го харесвах, но трябваше да го направя. Получих задача и мой дълг бе да я изпълня по възможно най-добрия начин.

В думите ѝ не прозвучаха студенина или презрение, а само спокойствие и самочувствие.

- След колкото време хората ти ще бъдат тук? - попита Тъкър

- Няма да ти кажа.

- Как ни следяха?

Тя продължи да се взира в него, без да промълви нито дума.

- Коленичи, после легни по корем с прострени напред ръце.

Тя се подчини с изненадваща грациозност.

- Пази! - нареди Тъкър на Каин.

Докато овчарката се отправяше към нея, Тъкър подаде оръжието си на Кристофър.

- Не я изпускай от очи!

И така, докато Каин и Кристофър охраняваха Аня, Тъкър бързо завърза ръцете и глезените ѝ. Обискира я и извади всичко, което откри в джобовете ѝ, след което свали обувките и чорапите ѝ. Внимателно огледа всичко, но не откри никакви електронни устройства.

Сигурен бе, че Аня не разполага с телефон, което означаваше, че хората на Харзин би трябвало да са в състояние да я следят по друг начин. Но как? Налагаше се да прерови целия ѝ багаж и да огледа роувъра.

Тъкър забеляза, че Буколов се е отдалечил на няколко крачки и се е обърнал с гръб към тях.

Притесненият Тъкър отиде при него. Не искаше докторът да преживее нервен срив. Буколов не се отличаваше с кой знае колко стабилна психика дори когато бе в добро настроение.

- Докторе?

Буколов го погледна за миг, после извърна поглед, но не и преди Тъкър да забележи сълзите му.

- Той умря с мисълта, че го мразя.

Уткин.

- Бях такъв глупак! - продължи Буколов. - Никога няма да си го простя!

- Уткин би искал да си го простите - каза Тъкър и сложи ръка на рамото му. - Той знаеше, че недоверието ви към него е продиктувано от лъжа. Спаси живота ни, защото не искаше да го запомним с тази лъжа. Трябва да уважим избора му.

Буколов кимна и изтри очите си.

- Ще се опитам да го направя.

- Забравете Аня. Забравете всичко. Ще вляза в пещерата, а вие ще вземете проба от ПУОП. Нищо друго няма значение в момента.

- Ами екипът на Харзин?

- Аз ще се занимая с тях. Вие се съсредоточете върху вашата задача. Колкото по-скоро откриете ПУОП, толкова по-бързо ще можем да си тръгнем. Ако имаме късмет, това ще стане преди враговете ни да се появят. С мен ли сте, докторе?

Буколов изправи рамене, пое дълбоко дъх и кимна уверено.

- С вас съм!

Тъкър погледна към Аня, която продължаваше да лежи по корем с вързани зад гърба ръце, охранявана от Кристофър и Каин.

Беше време да превърне предателството ѝ в преимущество.





21 март

18:12

Планините Гроот Карас, Намибия

37.





Тъкър подаде на Буколов револвер „Смит & Уесън“ 38-и калибър. Макар барабанът да побираше само пет патрона, това бе любимото му оръжие сред тези, с които разполагаха, заради неговите размери, точност и надеждност. Освен това оцеляването на бойното поле зависеше нерядко от качеството на оръжието, а не от количеството на куршумите. Винаги би предпочел да отбележи пет добри попадения, отколкото десет не толкова добри.

- Знаете ли как да боравите с оръжие?

Буколов повъртя револвера в ръцете си.

- Слагам показалеца тук и натискам. А куршумите излизат оттук. Мисля, че ще се справя - отвърна той и погледна Аня, която продължаваше да лежи вързана на земята. - Може ли да я застрелям?

- Не, освен ако не се освободи и не ви нападне. Докато това не се случи, ще ви помолим да стоите тук и да я охранявате, докато се върнем.

Кристофър стоеше настрани. Двамата щяха да слязат до роувъра, където се намираше багажът на Аня. Тъкър възнамеряваше да претърси и чантата ѝ, и колата. Трябваше да открие проследяващото устройство, а двама души щяха да се справят по-бързо със задачата.

Вдигна поглед към небето.

Слънцето щеше да започне да залязва след по-малко от час.

Отиде при Аня и провери въжетата и възлите за последно, преди да се спусне.

- Няма да спечелиш, капитан Уейн - каза тя невъзмутимо, сякаш обсъждаше времето, в случая надигаща се буря. - Генерал Харзин ще доведе много хора, все елитни войници от Спецназ.

- Не се съмнявам.





- Можеш да ги забавиш известно време, но в крайна сметка ще изгубиш. Ще постъпиш по-добре, ако се предадеш.

- И до какво друго ще доведе това освен до куршум в главата ми? - отвърна той и дръпна силно въжетата около глезените ѝ. - Ще ми отговориш ли на един въпрос?

Тя изви гръб и го погледна през рамо.

- След като знаеш какво се кани да направи Харзин с ПУОП, защо искаш да му го дадеш?

- Не е моя работа да задавам въпроси. Изпълнявам дълга си, като служа.

Тъкър гледаше смаяно това неестествено спокойствие, уверения ѝ поглед, който не трепваше. Това започваше да му действа на нервите. Пред него стоеше истинската Аня.

- И как Харзин възнамерява да използва ПУОП? - попита той.

- Нямам представа.

Странно, но този път той ѝ повярва.





18:33

- Погледнете тук - каза Кристофър, който бе клекнал на земята с раницата на Аня в ръце. Бе изсипал съдържанието ѝ и сега бавно оглеждаше вещите ѝ една по една.

Тъкър провеждаше също толкова внимателен оглед на роувъра, тъй като знаеше, че в един автомобил има стотици места, на които може да се скрие безжичен предавател. Работеше, тормозен от мисълта, че разполагат с прекалено малко време, тъй като слънцето вече започваше да се спуска зад хоризонта.

- Какво намери? - попита той и отиде при Кристофър.

Каин също се присъедини към тях и подуши вещите на Аня.

Кристофър му подаде някакъв предмет, който поне на пръв поглед приличаше на малко по-дебела химикалка.

- Отворете я.

Тъкър я разви и раздели двете половини. Вътре откри снопче тънки жици, миниатюрна интегрална схема и две литиево-йонни батерии с размерите на нокътя на кутрето му.

Усмихна се. „Открихме го!“

- Ами рейнджроувърът? - попита Кристофър. - Искате ли да ви помогна да проверим за други предаватели?

- И да има други, те вече нямат значение. Този ще ми свърши работа.

- Какво ще правим сега?

- Ти ще се върнеш горе при езерцето. Трябва да заличим всички следи от присъствието ни тук. Това означава, че ти, Буколов и Аня трябва да слезете в пещерата - каза Тъкър и инструктира набързо Кристофър как да прекара всички през водовъртежа.

- Ще се върна по тъмно и ще се присъединя към вас - каза Тъкър. - Обади се по радиостанцията, ако има някакъв проблем.

След като Кристофър пое нагоре, Тъкър се настани зад волана на роувъра, а Каин скочи на седалката до него.

Тъкър включи двигателя и бавно измина обратния път през клисурата. Когато излезе от нея, пое на запад, като десетина минути следваше маршрута, по който бяха дошли; шофираше с максимална скорост и се надяваше, че Харзин наблюдава движението му.

Най-сетне откри подходящото място.

Спря роувъра на километър от пещерата на Де Клерк в началото на тесен каньон, който много приличаше на онзи, където бяха открили водопада. Скочи от колата и навлезе в каньона. Използва фенерчето си, за да огледа каменистата земя, и откри дълбока цепнатина в земята. Надзърна в нея, но не видя дъно.

Много добре.

Бръкна в джоба си, извади химикалката на Аня и я хвърли в пукнатината.

„Пожелавам ви приятно копаене, генерале“.

Върна се бързо при паркирания джип. Дори в колата да имаше скрити предаватели, това нямаше значение. Бездруго искаше да подмами хората на Карзин да дойдат тук. Остави ключа на таблото и се зае с изпълнението на втората част от своя план: изненада за добре дошли на командосите на генерала.

Извади от страничния джоб на панталоните си блокчето пластичен експлозив С-4, което бе носил целия ден.

Работеше бързо, но внимателно — плъзна се по гръб под автомобила и постави едната половина от блокчето между ауспуха и пода. Опъна връвчица между експлозива и предния ляв амортисьор, след което закрепи и химическия детонатор.

Изпълзя обратно и огледа свършеното.

Опиташе ли се някой да подкара или дори само да седне в колата, натискът върху амортисьора щеше да задейства бомбата. При малко повече късмет взривът щеше да отнесе един или двама от спецназовците на Харзин.

Това, разбира се, нямаше да спре генерала, но щеше да осигури на Тъкър и останалите още малко време, а в случая времето бе безценно.

Когато приключи, се обърна към Каин и попита:

- Искаш ли да потичаме?

Отговорът бе махване с опашка.





19:18





Вървяха бързо и успяха да стигнат до каньона само за десет минути, след което се изкачиха до езерцето на върха на платото. Тъкър завари Кристофър да ги чака край водата. Слънцето вече бе почти залязло, но още не се бе стъмнило съвсем.

- Другите двама без проблеми ли се спуснаха в пещерата? — попита запъхтяно Тъкър. - А провизиите и оборудването?

- Докторът слезе първи с пистолета. После спуснах Аня, овързана като коледна пуйка. После Буколов се обади по радиостанцията, че всичко е наред.

- В такъв случай предлагам и ние да слезем долу.

- Преди да го направим — каза Кристофър, - искам да споделя една идея. Мога да се обадя на братятя ми и...

- Не. Не искам да ги въвличам в това.

- Нямам предвид да им кажа да дойдат тук. Обичам братята си прекалено много, за да им причиня това. Предлагам им кажа да идат на мястото, където лагерувахме за последен път. Ще им изпратя координатите. Измъкнем ли се живи, ще трябва да се доберем някак си до цивилизацията, особено след като роувърът ни ще полети във въздуха.

Звучеше логично.

Кристофър се свърза с братята си по сателитния телефон, поговори с тях и после каза:

- Ще ни чакат там утре вечер.

След като уредиха и този въпрос, се спуснаха в пещерата. Кристофър се провря първи, после Тъкър спусна Каин с помощта на въже, провряно през две халки в тактическия му елек, и се вмъкна последен, като не забрави да закрепи въжето по такъв начин, че да го издърпа, след като мине през водовъртежа.

След няколко секунди мокрият до кости Тъкър бе в пещерата. Дръпна здраво и свали въжето долу.

- Какво правите? - учуди се Кристофър, като видя въжето да пада на пода.

Буколов, който бе седнал върху оборудването им, стана от мястото си, но без да отмества револвера от главата на Аня, която пак лежеше по корем, както и преди.

Тъкър не бе споделил с никого последната част от плана, за да не би някой от тях да се уплаши и да откаже да слезе.

- Не искам да оставяме следи, че сме били горе. Още по-малко искам да оставим следи, че сме се спуснали тук, долу.

- Но как ще се измъкнем? - попита Буколов.

- Според Де Клерк това е било стар бункер, използван от бурите - отвърна Тъкър, припомнил си лабиринта от тунели и изби под Клипкопи. - Предполагам, че тази система от пещери ще разполага с поне няколко изхода.

- Това предположение излага живота ни на риск - предупреди го Буколов, но в крайна сметка вдигна небрежно рамене. - Прав сте, бурите са били доста изобретателни.

- А дори да греша, имам резервен план.

- И какъв е той? — попита Кристофър.

- Ще го обсъдим след като огледам мястото.

Тъкър осъзна, че един член от екипа е необичайно мълчалив, отиде пре Аня и клекна до нея.

Буколов пристъпи неловко от крак на крак.

- Когато вие слязохте долу и останахме сами, тя започна да говори. Много хитро, много находчиво. Започна да ме придумва, да настоява, да обещава... Наложи се накрая да ѝ пъхна един чорап в устата.

Тъкър се усмихна. Докторът наистина бе навил един чорап на топка и го бе напъхал в устата на Аня.

Бившият рейнджър се изправи.

- Затова сте станали милиардер, Буколов. Защото сте използвали главата си.

„Или в този конкретен случай - крака си“.

Тъкър посочи Аня и поднови командата си към Каин:

- Пази!

Овчарката отиде при Аня и наведе глава, докато муцуната и изплезеният ѝ език не се озоваха на няколко сантиметра от лицето ѝ. Аня се дръпна назад с пламнали от омраза очи; в бронята на професионалното ѝ хладнокръвие се забелязваха първите пукнатини.

Буколов се засмя:

- Започвам да харесвам това куче все повече и повече.





19:55





Тъкър и Кристофър, които се готвеха да изследват пещерата, сложиха челници на главите си. Единственото друго осветление в подземната зала идваше от светодиодния фенер до Буколов. Докторът седеше върху провизиите и оборудването им и не откъсваше поглед от Аня. В едната си ръка държеше револвера, а в другата дневника на Де Клерк с надеждата да открие някакви указания къде точно може да се намира колонията от ПУОП.

- В този проклет дневник пише какво ли не - бе възкликнал Буколов преди малко. - Пише за бункери, за офицерски столови, за медицински отделения, за някакво място със зловещото име Die Bloedige Katedraal, или Кървавата катедрала. Бурите, изглежда, са успели да вкарат тук и конете и фургоните.

Тъкър погледна водопада и си помисли:

„Но не и през тази дупка“.

- Непрекъснато попадам обаче на едно и също название. Предполагам, че е място, което нарича просто Die Horro, или Ужаса. Изглежда, е било доста важно за Де Клерк. Щеше да ни е по-лесно да проследим маршрута му под земята, ако си бе направил труда да остави карта.

Точно това възнамеряваха да направят Тъкър и Кристофър с помощта на Каин - да картографират пещерата. Тъкър прецени, че е по-добре да използва уменията на овчарката за проучвателна мисия, отколкото за охрана на Аня. Тя и без това бе здраво вързана, а Буколов не сваляше поглед от нея. А и къдеше можеше да избяга?

Затова Кристофър и Тъкър тръгнаха към двата коридора, които наподобяваха дулата на двуцевка.

Тъкър пое по десния, придружен от Каин. Кристофър изчезна в левия. Тъкър измина едва шейсетина крачки, когато тунелът го отведе в друга пещера, доста по-голяма от тази, в която бяха влезли през водовъртежа, с висок сводест таван, от който висяха сталактити. Подът бе осеян с множество устремили се нагоре сталагмити. Някои се бяха съединили и образуваха колони като в...

- Катедрала! — промълви Тъкър.

За това място ли говореше Буколов?

Die Bloedige Katedraal.

Когато навлезе в нея, видя, че в стените са издялани големи ниши с лавици. Да, определено бяха дело на човешка ръка, най-вероятно издялани от бурите.

Зад гърба му се разнесоха провлачени стъпки. Кристофър спря на десетина метра зад гърба му: светлината от челника му заслепяваше Тъкър. Неговият тунел също го бе довел в катедралата.

- Леле! - възкликна Кристофър и обходи с лъча си цялата зала. - Колко голяма смятате, че е тази пещера?

- Предполагам, че на ширина е около петнайсет метра, а на дължина два пъти повече. - Тъкър посочи издълбаните в стените лавици и добави: — Искам да ги огледам. Определено не са естествени образувания. Виждаш ли следите от кирки и длета в пясъчника?

Отиде до стената и стъпи на първата лавица, сетне на втората, на третата, сякаш това бяха стъпала. Каин го последва. Намираха се на три метра над земята. В горната част ясно си личаха следите от дейността на бурите. Най-високата бе издълбана по цялата си дължина като окоп, така че предлагаше достатъчно място някой войник да се скрие вътре, без да бъде забелязан от онези под него.

Тъкър освети с лампата си импровизирания окоп и видя, че дъното му е осеяно с празни гилзи. Каин скочи вътре, за да огледа, подуши гилзите, побутна ги с лапи.

Кристофър бе последвал примера му и се бе покатерил по срещуположната стена, където бе открил същата картина. Двамата тръгнаха по протежение на двете издълбани в скалата пътеки, които следваха стените на катедралата.

- Разбирам защо бурите са се отбранявали толкова успешно - извика Тъкър. - Тези укрития са им давали възможност да стрелят по всеки, който влезе в катедралата. Това е идеалната позиция за стрелба.

- Звучи ужасно - отвърна Кристофър.

Тъкър вече разбираше защо тази пещера се казва Кървавата катедрала.

- Да продължим нататък.

Слязоха на пода, срещнаха се по средата на залата и продължиха към вътрешността на огромната пещера.

Тъкър забеляза издайническите драскотини по един сталагмит, които свидетелстваха за ожесточена престрелка. Явно необичайните окопи, които бурите бяха издълбали, бяха влезли в употреба.

В такъв случай къде бяха телата на жертвите от подобно сражение? Дали британците ги бяха погребали, след като бяха превзели това укрепление... включително труповете на бурските войници? Това означаваше ли, че някъде наблизо има масов гроб?

С навлизането им във вътрешността на катедралата стените започнаха да се стесняват, а таванът да се снишава, докато в един момент ширината на залата намаля на около девет метра. В самия ѝ край бе издигната висока до кръста стена от чували с пясък. Двамата с Кристофър стъпиха върху нея, докато Каин просто я прескочи. Стените продължиха да се стесняват, но след няколко метра двамата се натъкнаха на още една стена от чували, после на още една. Стените и таванът на катедралата се стесняваха рязко зад последното укрепление и преминаваха в тясна фуния с ширина едва метър и двайсет, в която бе прокопан тунел.

- Отбрана в дълбочина - промълви Тъкър.

- Моля?

Тъкър посочи тъмния тунел.

- Врагът идва оттам. Защитниците се крият зад най- близката редица чували с пясък. Ако врагът пробие отбраната им, се прехвърлят зад следващото укритие.

- А после зад следващото...

- И така нататък. Ако противникът все пак преодолее отбраната тук, ще бъде посрещнат със залп от укритията, издълбани в стените на катедралата. Нищо чудно, че бурите са удържали толкова дълга обсада. Тук шепа хора могат да спрат атаките на многократно превъзхождащ ги противник.

Прескочи последната редица чували и се запита дали групата му няма да се озове скоро в сходна ситуация, изправена срещу по-многоброен враг.

- Остани тук с Каин - каза той на Кристофър. - Сега се връщам.

Клекна и пропълзя в тунела, който правеше остри завои ту наляво, ту надясно. Докато пълзеше, си представяше как зад всеки ъгъл е легнал по един бурски снайперист, който сваля британския войник в челото на колоната, преди да се скрие зад следващия ъгъл и да повтори целия цикъл отначало.

След осем или десет подобни завоя стигна до прав участък. В края му струяха ивици сребриста лунна светлина. Тъкър угаси челника, измина с пълзене останалата част от тунела и се озова пред купчина камъни, която блокираше пътя му. Предположи, че източникът на светлина се намира отвъд нея. Издърпа камък с размерите на юмрук от купчината, след него паднаха още няколко и в импровизираната барикада се образува дупка с размерите на диня.

През нея нахлу прохладен нощен въздух

Тъкър пъхна глава през дупката и се огледа, за да се ориентира.

Установи, че тунелът го е отвел до другия каньон, онзи, който заобикаляше Главата на глигана от другата страна и който Кристофър и Аня бяха проучвали по-рано.

Интересно.

Ако не друго, поне бе намерил още един изход.

Прибра глава в пещерата и грижливо върна камъните по местата им. Запуши дупката така, че никой отвън да не забележи, че тук има отвор.

Не искаше през нея да влезе някой неканен гост.





20:13





Върна се при преградата от чували с пясък и завари Кристофър да го чака. Третият член на екипа им обаче липсваше.

- Къде е Каин?

Кристофър се огледа изненадано.

- Беше тук преди малко. Не съм го усетил, движи се като призрак.

„Така е... освен това е любопитен като всяко куче“.

Бе забравил да нареди на Каин да остане на място.

Присви устни и подсвирна два пъти.

В отговор Каин излая, също два пъти.

Проследиха източника на звука до Катедралата и видяха, че Каин се е покатерил на най-горната пътека, издялана в лявата стена. Овчарката изгледа Тъкър, след което скочи зад каменния перваз и изчезна от поглед. Посланието ѝ бе повече от ясно.

„Ела да видиш какво намерих!“

Какво друго му оставаше на Тъкър освен да последва Каин?

Двамата с Кристофър тръгнаха покрай стената. Откриха Каин пред една дървена врата.

- Явно лабиринтът продължава - каза Кристофър.

Тъкър провери здравината на широката около метър и двайсет дъсчена врата. Някога сигурно е била здрава, със солиден метален обков. Не и след толкова години обаче. Той опря гръб в ръба на издълбания в скалите окоп и изрита с крак. Прогнилите дъски се разпаднаха. Зад вратата започваше друг тунел.

- Да проверим къде ще ни отведе.

Този път Тъкър нареди на Каин да го последва, но тъй като бе забелязал, че Кристофър отново започва да накуцва, реши да го остави да си почине.

Слава богу, този път участъкът, който трябваше да преодолее с пълзене, се оказа съвсем кратък. Тунелът го отведе до кръгло помещение, покрай чиито стени бяха наредени сандъци, но в него поне можеше да се изправи в цял ръст.

Забеляза, че оттук излизат цели четири тунела.

Въздъхна.

Сигурно в предишния си живот тези бури са били мравки.

Извика на Кристофър:

- Ако не се върна до петнайсет минути, тръгни след мен.

Спря за малко, колкото да огледа сандъците. Върху едната им страна бе жигосан гербът на бурската Оранжева свободна държава. Свали капака на най-горния сандък и надникна вътре. Откри патрони за винтовки, в другите сандъци имаше консерви храна, тенекии с керосин, свещи, чукове, пирони.

Макар съдържанието им да не бе кой знае колко ценно, Тъкър си зададе въпроса защо британците не са ги отнесли като военна плячка след превземането на пещерата.

Не можа да си отговори, затова се зае с проучването на четирите тунела, като започна от този най-вляво.

Първият коридор го отведе до столова — тясна галерия с груби дървени маси, сковани от останки от фургони, покрити с изоставени чинии и калаени халби.

Вторият тунел завършваше със спално помещение: дълго и тясно, с наредени покрай стените плесенясали походни одеяла и отдавна угаснали фенери, окачени на тавана.

Тук също нямаше и следа от присъствието на британски войници. Тъкър имаше чувството, че се разхожда из кулоарите на отдавна изоставен театър.

В третия тунел откри военнополевата болница на бурите: трийсетина сковани набързо легла и купища сандъци с медицински консумативи и лекарства.

Тъкмо се канеше да излезе, когато се сети нещо.

- Няма одеяла, няма матраци, няма възглавници — промълви той.

Леглата бяха голи.

И защо бяха толкова много?

Според Буколов отрядът на бурите, пристигнал тук, наброявал само стотина души. В това болнично отделение имаше места за една трета от тях. Толкова много войници ли са били ранени?

Загадките се множаха една след друга, а отговори нямаше, затова Тъкър реши да огледа последния тунел. Той завършваше с огромна пещера, в която нямаше абсолютно нищо: нито сандъци, нито обзавеждане, нито провизии или муниции. Нещо необичайно привлече вниманието му към отсрещната стена.

Тръгна натам и се озова през висока купчина срутени камъни. Забеляза следите от огън от двете ѝ страни. Вероятно Рооса бе взривил входа на пещерата, за да се срути след войниците му и да блокира достъпа. Това откритие даде отговор на един въпрос, който го измъчваше от известно време: как Рооса бе вкарал конете в тази пещерна система? Отговорът му обаче пораждаше нов въпрос: какво се бе случило с конете?

Каин излая два пъти зад гърба му и Тъкър се обърна.

Овчарката го поведе към един страничен тунел вдясно. Входът му бе препречен от стена от умело подредени камъни. Всеки от тях допираше плътно съседния, а цепнатините помежду им бяха запушени с парчета зебло.

- Какво е това, по дяволите? - промълви Тъкър.

С помощта на ръцете и на ножа си успя да измъкне един камък от стената. Той падна на земята, като едва не премаза пръстите на краката му. Тъкър понечи да се наведе, за да надникне през отвора и да освети помещението, но бързо се отдръпна, ударен в носа от силна, зловеща воня.

Отстъпи неволно няколко крачки и покри устата и носа си с ръка. Мигом разпозна тази миризма, тъй като тя го върна във времето към прекалено много бойни полета и прекалено много смърт.

Плът и огън.

Отне му цяла минута, докато се овладее. После се върна до запечатания вход на тунела. Едва сега долови и дъх на керосин сред тази воня, причината за огъня, погълнал каквито и ужасии да се намираха зад тази стена от камъни.

Спомни си думите на Буколов, прочетени от дневника на Де Клерк.

Die Horro...

Затаи дъх, пъхна глава в отвора и обходи помещението със светлината от челника си. Насочи лъча първо надолу, като очакваше да види пода. Вместо това мракът погълна светлината му. Стоеше пред устието на черна вертикална шахта, бездънен кладенец.

Отстъпи назад и седна до Каин.

Знаеше какво трябва да направи, но цялото му същество се бунтуваше против това.

Не се съмняваше какво лежи на дъното на шахтата

Но не знаеше отговорите на въпросите защо и кой.

Тези отговори го очакваха там, долу, заедно с тайната, която криеше дневникът на Паулос де Клерк. Стисна очи. Бе стигнал прекалено далеч и прекалено много кръв се бе проляла по пътя. Не можеше да се откаже точно сега.

„Но искам... о, Боже, как искам...“





20:41





- Господин Уейн, какво открихте? - попита го разтревожено Кристофър, който явно бе забелязал унилото му настроение.

- Не съм сигурен. Но ще те помоля да се върнеш при оборудването и да донесеш въжето за катерене.

Кристофър се върна само след две минути.

- Ела с мен - каза му Тъкър и го поведе заедно с Каин към голямата пещера и стената от камъни, която преграждаше входа към шахтата.

- Как вони... - възкликна Кристофър, след като надникна през отвора. - Няма да слезете там, нали?

- С удоволствие ще ти отстъпя тази чест.

Този път Кристофър не прояви никакво желание да спори.

Завързаха въжето за един сталагмит и хвърлиха другия край в шахтата.

Тъкър нареди на Каин да остане на място, промъкна се през отвора в каменната стена и се завъртя. Облечените му в ръкавици ръце уловиха въжето, той се наклони назад и опря крака в стената на шахтата. Пое си дъх, за да се успокои. Опитваше се да заглуши онзи глас в главата си, който му казваше - не, крещеше с пълно гърло! - да не слиза долу.

В крайна сметка реши да не го послуша.

Спусна се бавно. Светлината от челника му танцуваше по скалите. След като измина три метра, спря, изчака въжето да спре да се люлее и погледна надолу.

Дъното на шахтата продължаваше да е извън обсега на лъча светлина. Тъкър продължи да се спуска. Спря отново на шестия метър и забеляза, че другият край на въжето лежи върху нещо като каменна рампа, издигната под остър ъгъл.

Продължи да се спуска, докато краката му опряха в рампата. Забеляза, че стените на шахтата са покрити с мазни черни сажди. Продължи да се държи с една ръка за въжето, тъй като нямаше доверие нито на хлъзгавите камъни под краката си, нито на стръмния наклон. Приклекна внимателно, надникна през ръба на рампата и видя нова шахта, която се спускаше право надолу.

„Не мисли“, заповяда си.

Преглътна с мъка, наведе се над втората шахта и насочи светлината надолу.

Лъчът освети протегната ръка, устремена право към него, овъглена до костта, с пръсти, сгърчени от пламъци, горели преди сто години.

Побиха го тръпки, сърцето му заби лудешки.

Насочи светлината по протежение на ръката, към лакътя и бицепса, където тя изчезваше в...

Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае какво вижда: огромна купчина от кости и овъглена плът. В единия ъгъл на шахтата имаше изгорени дрехи и одеяла, покрити със сажди дъски, почернели тенекии керосин. Опита се да извърне глава, но въпреки това видя и човешки останки.

... торс, надигнал се над тази зловеща гробница, като човек, който се опитва да се измъкне от подвижни пясъци.

... разчленен конски крак, чиято подкова проблясва в сумрака.

... очила, паднали върху издатина в скалите, които изглеждаха сякаш незасегнати от кладата, бушувала под тях, и отразиха лъча светлина.

- Мили Боже! - промълви Тъкър.

Стомахът му се разбунтува, ноздрите му се изпълниха с острата миризма на плът, която долиташе от това чудовищно жертвоприношение. Откъсна поглед от шахтата и отстъпи назад, докато разтрепераните му крака не стъпиха върху покритата със сажди рампа. В главата му нахлуха безброй въпроси.

Какво се е случило тук?

Колко дълбока е шахтата?

Колко хора са погребани тук?

Вдигна поглед нагоре. Нямаше търпение да се измъкне от това ужасяващо преддверие на ада.

На половин метър над главата му стърчеше дръжката на кинжал. Беше забит в скалата и покрит със сажди, затова не го бе забелязал при спускането си. Протегна ръка, улови дръжката и я разклати. Светлината на челника му освети песъчинките, които се посипаха по стената на шахтата. Забеляза, че кинжалът е приковал нещо към скалата.

Избърса саждите с върха на пръстите си и видя, че е парче дебела мушама, нещо като плик. Хвана го внимателно и го прибра в джоба на панталоните си.

- Тъкър! - Викът на Кристофър го стресна. - Какво открихте?

Той погледна нагоре, но светлината, която идваше от челника на южноафриканеца, го заслепи.

- Качвам се! Разкарай тази проклета светлина от очите ми!

- О! Извинявайте!

Изкачи се бързо, радваше се, че се маха от това място. Когато излезе от шахтата, не пророни нито дума, отдалечи се на няколко крачки от отвора и седна. Кристофър дойде при него и му даде манерката си.

Тъкър пи жадно.

Каин дойде при към него. Опашката му беше увиснала, но върхът ѝ се поклащаше въпросително.

- Добре съм... добре съм...

- Какво има долу? - попита Кристофър.

Тъкър му обясни, макар думите да не бяха в състояние да предадат ужаса, на който бе станал свидетел.

- Защо ли са го направили?

- Нямам представа - отвърна Тъкър и извади от джоба си мушамения плик. - Това обаче може да ни разкрие част от отговорите.

Огледа го и видя конеца, с който бе зашит. Разпори го с ножа си и разгъна мушамата. Вътре имаше няколко сгънати листа, запазени в идеално състояние, без следа от сажди или гниене.

Най-отгоре Де Клерк - Тъкър веднага позна почерка му - бе написал само две изречения: едното на африкаанс, другото на английски, като най-вероятно посланието му бе едно и също:





„До онзи, който открие това...“





Двамата с Кристофър се спогледаха и Тъкър разгъна листата. Текстът бе написан и на двата езика. Тъкър зачете на глас:

- „Дори този дневник да не бъде намерен никога, тъй като съзнавам колко малка е вероятността това да се случи, смятам за свой дълг да разкажа за зловещите събития, разиграли се тук. Оставям на Бог да реши дали близките ни ще приемат, или ще разберат стореното от нас, но аз напускам този живот, изпълнен с вяра, че Той, в безкрайната Си мъдрост, ще ни прости...“





Останалата част от предсмъртната изповед на Де Клерк заемаше още няколко страници. Тъкър ги прочете всичките, след което сгъна листата и ги прибра в джоба си.

- Е? - попита Кристофър.

Тъкър се изправи и отвърна:

- Буколов трябва да чуе това.





21 март

22:10

Планините Гроот Карас, Намибия





38.





Върнаха се в Катедралата. Каин вървеше отпред, а Тъкър и Кристофър го следваха. Не бяха промълвили нито дума, след като бяха прочели писмото на Де Клерк. Когато завиха към тунелите, наподобяващи дулата на двуцевка, които излизаха от другия край на Катедралата, Каин спря и се обърна. Впери поглед в другия край на Катедралата, където се издигаха укритията от чували с пясък. Бе наострил уши, а позата му издаваше, че е напрегнат.

Какво бе чул?

- Огледай! Тихо! - нареди му Тъкър.

Овчарката се приведе и тръгна. Прекоси цялата Катедрала, където някога се бе разгоряла ожесточена престрелка, и се провря сред гората от сталагмити, следвана от Тъкър и Кристофър. Каин прескочи барикадата от чували с пясък и спря пред входа на зигзагообразния тунел.

- Стой! — тихо изкомандва Тъкър.

Каин спря и го изчака.

Тъкър мина отпред и се провря пръв през криволичещия коридор. Стигна до края му и се изправи. Сребристите струи лунна светлина, които проникваха през процепите, му се сториха доста по-ярки отпреди.

И тогава чу шума, който бе привлякъл вниманието на Каин.

Тихото боботене на дизелов двигател.

Отиде до края на коридора и легна по корем пред купчината камъни. Надзърна през един от процепите и видя, че каньонът пред тях е ярко осветен от фаровете на пикап, спрял в подножието на скалите.

Някъде оттам долетя глас, говореше на руски.

Отвърна му смях, който идваше по-отблизо.

Непосредствено до скривалището на Тъкър се чу тропот на войнишки обувки. Мъж, облечен в камуфлажно облекло, клекна до купчината камъни. Тъкър замръзна. Очакваше всеки миг непознатият да вдигне тревога и да започне да стреля.

Но войникът просто завърза връзките на кубинките си и се изправи.

Тъкър долови присъствието на още хора, които сновяха напред-назад и разговаряха.

Колко ли бяха?

Прозвуча дълбок баритон, който излая строго някаква команда, и всички се върнаха при пикапа. Миг по-късно двигателят изръмжа, а под колелата на автомобила изхвръкнаха камъни, след което каньонът отново потъна в мрак.

Тъкър се ослуша, но шумът от двигателя заглъхна в далечината.

Бяха си тръгнали.

Това несъмнено бяха хора на Харзин. Дали бяха дошли, за да огледат мястото, на което роувърът бе спрял преди няколко часа? И дали след като не бяха открили нищо тук бяха продължили - привлечени от сигналите на предавателя - към мястото, където Тъкър бе оставил джипа, зареден с пластичен експлозив?

Опря чело в студената скала и изпусна с облекчение дъха, който бе затаил. Върна се при Кристофър и Каин и тримата заедно отидоха в пещерата с водопада.

Там нищо не се бе променило.

Буколов седеше на мястото, на което го бяха оставили. Аня бе седнала и се бе облегнала на един сталагмит, ръцете ѝ бяха все така вързани зад гърба ѝ. Главата ѝ бе увиснала, брадичката ѝ опираше в гърдите, което означаваше, че най-вероятно спи.

- Как мина огледът? - попита Буколов, стана и се протегна.

- Трябва да поговорим - отвърна Тъкър.

Остави Каин да пази Аня и отведе Буколов настрани. Разказа му какво са открили и накрая стигна до овъглената шахта.

- Какво? - възкликна Буколов. - Не разбирам...

- В тази шахта - забити с кинжал в стената като своеобразно предупреждение - открих липсващите страници от дневника на Де Клерк.

- Какво?! - Буколов подскочи от изненада.

Тъкър му подаде листата.

- Написал ги е на африкаанс и на английски. Вероятно е решил да се застрахова, тъй като не е знаел кой може да се натъкне на тази шахта след време - негови сънародници или англичани.

- Прочетохте ли ги?

- Да. Де Клерк е кратък, но описателен. Три седмици след като влезли в пещерата, неколцина от хората им се разболели. Оплаквали се от остри стомашни болки, треска, мускулни спазми. Де Клерк направил всичко по силите си, за да ги излекува, но те умрели един след друг. В последната фаза от болестта под кожата на корема и гърлото на жертвите се появили странни пришки, избили над кожата и се пръснали. Докато британските войски обсаждали пещерата, Де Клерк бил затънал до гуша в грижи за пациентите. Каквито и лекарства да опитвал, каквито и усилия да полагал, не бил в състояние да открие източника на заразата.

- И какво станало?

- На трийсетия ден генерал Мани Рооса заповядал всички изходи на пещерата да се затворят. Убедил се, че всички са заразени - или ще се заразят в най-скоро време - от някаква чума. Страхувал се, че ако британците пробият отбраната им, те също ще се заразят и чумата ще плъзне по целия свят.

- Подобна реакция в никакъв случай не може да бъде наречена необичайна - обясни Буколов. - В началото на миналия век параноята на тема пандемия е била доста разпространена. Тогава хората са преживели епидемии от скарлатина, испански грип и тиф. Тази параноя е накарала разумни иначе хора да извършат ужасни неща.

- Мисля, че в нашия случай нещата са малко по-лични. Според Де Клерк генерал Рооса изгубил цялото си семейство в резултат на епидемия от едра шарка. Включително и дъщеря си Вилхелмина. Така и не преодолял тази загуба. Де Клерк смята, че симптомите на болните в пещерата са поразили Рооса в слабото му място. Случващото се му напомняло за едрата шарка, убила семейството му. В крайна сметка генералът загубил ума си.

- И всички тук са загинали. В такъв случай излиза, че британците не са проникнали в пещерата, макар историческите сведения да сочат обратното.

- Най-вероятно британският полковник, командвал обсадата, е излъгал в докладите си - каза Тъкър. - Дошъл е, за да избие Рооса и хората му. След случилото се крайният резултат е бил същият. Всички са загинали. И британският полковник решил да си припише заслугата и да се изкара победител.

- Долен мерзавец - горчиво промълви Буколов, несъмнено разтревожен, че историческата наука може да е толкова ненадеждна, а самата история - изпълнена с толкова странни обрати на съдбата.

Тъкър продължи:

- Британците си тръгнали малко след като Рооса и бурите сами се погребали в пещерата. Изхвърлили мъртвите в шахтата и изгорили телата им заедно с всички им дрехи, чаршафи, одеяла, лични вещи. Мнозина се самоубили и телата им също били изгорени, включително самият генерал Рооса. Де Клерк останал последен, но преди да застане на ръба на шахтата с опрян в главата си пистолет, предал дневника си на един минаващ оттук бурски съгледвач, който открил пещерата, като взел всички мерки да не го зарази. Именно този човек върнал дневниците на Де Клерк на вдовицата му.

- Ами страниците, приковани към стената на шахтата? - попита Буколов и вдигна листата, които държеше.

- Целта им била да послужат като предупреждение към всеки, който дойде тук. На последната страница от този своеобразен завет доктор Де Клерк излага теорията си за това заболяване. Смята, че е причинено от нещо, което хората му са приели с храната - малки бели луковички, които хората му взели за някаква местна гъба. Дори включва много красиви и много точни рисунки. Под тях е написал Die Apokalips Saad.

Очите на Буколов блеснаха в мрака.

- Семето на Апокалипсиса! Последният универсален общ предтеча.

Тъкър кимна.

- По всичко изглежда, че вашият организъм заразява не само растения.

- Не е задължително. Споменахте, че най-тежките симптоми на жертвите са били концентрирани в областта на гърлото и стомаха. Стомашно-чревният тракт на човека е пълен с растителен материал и с флора, наподобяваща растителната. ПУОП би могъл да се развива отлично в подобни условия, а атаката му срещу храносмилателната система да е страничен ефект.

- Това означава ли, че ПУОП представлява заплаха като биологично оръжие?

- Възможно е, но само в малки мащаби. За да се зарази човек, той ще трябва да го погълне през устата - както това се е случило тук - и да бъде затворен в тясно пространство с висока концентрация на спори, които могат да се пренасят по въздушен път.

- Сигурен ли сте в това, докторе?

- Науката е сложно нещо, но повярвайте ми, ПУОП е напълно безполезен като широкомащабно биологично оръжие, особено след като разполагаме с неща като антракс например, един напръстник от които може да унищожи населението на цял град. ПУОП обаче е екологична заплаха, а негова версия, модифицирана за военни цели, може да се превърне в своеобразна термоядрена бомба.

- В такъв случай трябва да направим всичко възможно това да не се случи.

- В тази връзка бих искал да кажа, че постигнах известен успех...



22:48





Когато се върнаха при другите, завариха Аня будна. Кристофър я охраняваше с карабина в ръце, а Каин също не я изпускаше от поглед.

Тъкър не ѝ обърна никакво внимание и последва Буколов към импровизирания кабинет, който руският доктор си бе устроил зад купчината провизии и оборудване. От разпилените навсякъде научни изследвания, бележки и страници от дневниците на Де Клерк Тъкър заключи, че Буколов явно е бил доста зает.

- Тук е! - каза Буколов и грабна стария дневник на Де Клерк, който бе оставил върху един сандък.

С ловкостта на илюзионист, който размесва тесте карти, Буколов отвори дневника точно на мястото, където страниците като че ли бяха отрязани с остър нож. После сравни мястото с листата, които бе открил Тъкър, и каза:

- Съвпадат идеално.

Аня се размърда, опита се да стане и да види какво правят. Гърленото ръмжене на Каин обаче я накара да седне на мястото си.

- Виждате ли? Това е по-ранно, по-грубо описание на ПУОП, придружено от набързо направена скица. Нещо като първа чернова. С това трябваше да работим досега - каза Буколов и взе един лист от тези, които бе донесъл Тъкър. - Това е следващата страница от дневника. Отрязаната. Това е завършеният шедьовър.

На въпросната страница имаше детайлна рисунка на растение със стъбло като на гъба и луковица вместо корен, от която излизаха филизи. Всяко от тях бе нарисувано в цвят, при това с най-малки подробности. Други рисунки показваха същото растение в различни стадии на растеж.

Буколов посочи най-ранната рисунка:

- Това е ПУОП в латентно състояние. Прилича на луковица. Де Клерк описва цвета му като масленожълт. Измерванията му показват, че размерите на въпросната луковица са колкото топка за голф. Не позволявайте обаче тази привидна простота да ви заблуди. Според Де Клерк тази структура има невероятен потенциал. Всяка клетка в луковицата прилича на зла химера, която дебне подходящия момент, в който да излее яростта си върху съвременния свят. Възпроизвежда се, като заразява външен оргазизъм и започва да се дели в него, освен това е изключително инвазивна - това е съвършеният хищник в света на растенията. Успеем ли обаче да го опитомим, ще разполагаме с ключа към неговата уникална праисторическа генетика, а той ще ни позволи да направим фантастични неща.

- Но преди това трябва да го открием - каза Тъкър.

Буколов се обърна към него; изражението му издаваше колко е объркан.

- Вече ви обясних къде да го намерите.

- Къде?

- Преди малко, когато казах: „Тук е!“

Тъкър бе решил, че докторът има предвид дневника на Де Клерк.

- Какво означава: „Тук е?“

- Или поне би трябвало да е тук — каза Буколов и огледа смаяно пещерата. - Предполагам, че е тук. В тази пещера. Така излиза от дневника на Де Клерк.

- Защо мислите така?

Буколов отвори дневника на страницата преди онази с грубата рисунка на ПУОП.

- Тук говори за намирането на „спящите“ луковици, както ги нарича, но не споменава къде ги е намерил. Голям хитрец е. Но погледнете тук, в полето на страницата.

Тъкър се наведе. Не можа да разчете страницата, написана на африкаанс, но видя грубо скицираната спирала отстрани.





- Винаги съм смятал, че това е драсканица, направена в момент на скука - обясни Буколов. - Аз например непрекъснато драскам най-различни неща. Особено когато се опитвам да се съсредоточа. Умът ми се отплесва нанякъде, ръката ми също.

- Сега обаче смятате, че е важно?

- Рисунката наподобява вода, която се стича в сифон - каза Буколов и посочи водния порой, който се стичаше в пещерата. - Това не е драскулка, направена просто ей така. Това е символ, който Де Клерк е оставил съзнателно, за да подскаже местоположението на луковицата. Както вече ви казах, тя е тук. И се намира под дупката, през която влиза водата.

Буколов затвори дневника и го захвърли настрани.

- Трябва да го намеря. А съм принуден да се правя на бавачка!

Хвърли гневен поглед към Аня, взе един светодиоден фенер и тръгна през пещерата.

Тъкър остави доктора да се заеме с издирването. Поне за момента. След като вече знаеше, че хората на Харзин са някъде наблизо, трябваше да се подготви, в случай че Буколов се провали с издирването на ПУОП. Капанът, който бе заложил в роувъра, нямаше да спре враговете им за дълго... а и нямаше как да разбере колко от тях ще загинат при експлозията.

Спомни си Фелис Нилсон каквато я бе видял при последната им среща, навела се през вратата на хеликоптера: долната част на лицето ѝ бе скрита от шал, русата ѝ коса се развяваше на вятъра...

Не можеше да се надява, че тъкмо тя ще загине при взрива.

Затова трябваше да се подготви.

Отиде до купчината сандъци и чували и измъкна кашона, в който бе сложил блокчетата С-4.

- Кристофър, вземи детонационния шнур. Трябват ми петнайсетина парчета по два метра.

Аня ги изгледа с неразгадаемо изражение.

Тъкър не ѝ обърна внимание, а се зае с определянето на най-подходящите места, на които да заложи взривовете - там, където експлозиите щяха да причинят най-големи разрушения. Ако Буколов не успееше да открие луковиците на ПУОП, Тъкър щеше да се погрижи никой друг да не ги открие. Особено генерал Харзин.

Разви хартията, в която бяха опаковани блокчетата С-4, и се облещи.

Стомахът му се сви на топка. Погледна Аня. Устните ѝ бяха извити в едва доловима усмивка.

- Как? - попита той.

Кашонът пред него бе пълен с блокчета кал, които тежаха колкото и калъпите С-4.

Аня сви рамене.

- В лагера, онази сутрин след като тръгна. Целият ти пластичен експлозив е заровен там.

Разбира се, тя знаеше за плана му да взриви пещерата като предпазна мярка и бе взела мерки това да не се случи.

Бе сгрешила само за едно. Въобразила си бе, че е подменила целия С-4.

Тъкър бе взел със себе си едно блокче експлозив, когато бе тръгнал след бунтовниците и се бе срещнал с онази глутница африкански диви кучета. Все още разполагаше с другата половина, но мощта ѝ бе прекалено малка, за да предизвика сериозно срутване в пещерата.

На всичко отгоре времето им изтичаше.

След като не можеше да взриви пещерата, имаха една-единствена възможност. Трябваше да намерят източника на ПУОП преди да дойдат хората на Харзин.

Това означаваше, че все още има надежда. Неголяма, но и това бе нещо.

Буколов се появи миг по-късно с поредната порция лоши новини.

- Не успях да открия нищо.





23:12





Тъкър не бе доволен от повърхностното търсене на Буколов.

Затова бе пратил Кристофър и Буколов да преровят отломките и вещите от едната страна на водопада, а самият той търсеше от другата.

Това обаче не им помогна — само отне голяма част от времето им.

Ако разполагаха с образец от ПУОП, Каин можеше да го подуши и да ги отведе до тайната градина, скрита тук, но... не разполагаха. Затова Тъкър бе оставил овчарката да охранява Аня.

Кристофър и Буколов дойдоха при него. Бяха обиколили цялата пещера. По унилите им физиономии Тъкър разбра, че търсенето им не се е увенчало с успех.

- Възможно е да съм сгрешил по отношение на сифона — каза Буколов, вперил поглед във водата, която плискаше от тавана. - Може Де Клерк наистина само да си е драскал...

Тъкър изведнъж се напрегна.

- Как може да сме толкова глупави!

Кристофър се обърна.

- Какво?

Тъкър сграбчи Буколов за раменете.

- Де Клерк наистина е отбелязал мястото! И то наистина е сифон!

Докторът вдигна поглед към тавана.

- Не - отвърна Тъкър и посочи към пода, където водата се отцеждаше през пукнатините в скалата. Това е сифонът, нарисуван от Де Клерк. Водата все трябва да отива някъде, нали?

Буколов се облещи смаяно.

- Това означава, че под нас трябва да има още една пещера!

Кристофър огледа помещението.

- В такъв случай има един проблем! Ако сте прав, как ще слезем там?

Тъкър също огледа подземната галерия.

- Де Клерк е бил необикновено предпазлив и потаен. Не би оставил входа към долната пещера отворен. Би го скрил с нещо... би го запечатал дори... - каза Тъкър и махна с ръка около себе си. - Това означава, че трябва да огледаме отново. Трябва да открием този вход.

Този път се справиха със задачата доста бързо - все пак знаеха какво да търсят.

- Вижте тук! - извика Кристофър.

Тъкър и Буколов отидоха при южноафриканеца, който бе застанал до голям камък близо до водопада. Под него имаше десетсантиметрова пукнатина, през която изтичаше вода.

- Мисля, че този камък запушва по-голяма дупка - обясни Кристофър.

- Май си прав - отвърна Тъкър.

Двамата опряха рамене в камъка и с общи усилия успяха да го отместят и да го претърколят настрани.

Дупката под него бе малка, диаметърът ѝ бе само шейсетина сантиметра. И тримата се наведоха над нея и насочиха лъчите на фенерите надолу.

Там имаше пещера, подът ѝ бе само на два метра под краката им.

Тъкър присви очи, тъй като видя нещо да стърчи от пода.

В първия момент реши, че са сталагмити, но бяха прекалено еднакви, а и лъчът на фенерчето му освети зелена патина, под която проблесна месинг.

- Какво е това, по дяволите? - възкликна Буколов.

- Стари артилерийски снаряди - отвърна Тъкър.





21 март

23:34

Планините Гроот Карас, Намибия





39.





Тъкър надникна през дупката и освети пещерата под себе си. Редиците изправени снаряди приличаха на гигантско легло от пирони, досущ като онези на индийските факири.

Обърна се и погледна другите.

- Поне двайсет са.

- За какви ли оръдия са били предназначени? - попита Кристофър.

- Нямам представа. Ако съдя по размерите, би трябвало да са дванайсетфунтови. Британската кавалерия е използвала подобни оръдия по време на Бурските войни.

- Дали са в изправност? - зачуди се Буколов.

Тъкър се замисли за миг.

- Най-вероятно, тъй като за направата им е използван черен барут. Предполагам, че бурите са вадили от тях барута, за да си правят патрони.

- Бурите са били изключително находчиви, когато е ставало въпрос за оцеляване - отбеляза Буколов.

„Ние също“, помисли си Тъкър.

Провеси крака през дупката. Там долу би трябвало да се намира тайната градина, скрила зловещата тайна на Паулос де Клерк.

- Докторе, напомнете ми отново какво търсим. За какво да се оглеждам?

Буколов поклати глава.

- Нямам време да ви преподавам кратък курс по ботаника. Освен това не сте чели дневниците на Де Клерк. Трябва да сляза с вас. Освен това защо вие да се забавлявате, а аз да стоя тук и да скучая?

Кристофър не изглеждаше убеден.

- Доктор Буколов, чухте, че според господин Тъкър тези артилерийски снаряди са в изправност, а аз лично предполагам, че състоянието им е доста нестабилно.

- Чух, чух, но това едва ли е проблем, нали? Трябва само да внимавам да не съборя някой, нали така?

- Общо взето, да - съгласи се Тъкър. - Но долу ми се струва доста тясно. Ще трябва да пълзим. Няма да е лесно.

- Че за какво друго да си пазя силите? - възкликна Буколов. - Мога да се справя. Не съм изминал целия този път, за да се блъсна в някой снаряд и да хвръкна във възуха! Дошъл съм, за да открия Последния универсален общ предтеча! Сам Господ ще насочва ръката ми!

- Не знаех, че вярвате в Бога.

- Това е отскоро. Предвид всичко, което преживях покрай вас...

- Добре, докторе. Да се захващаме за работа.

- Първо трябва да приготвя някои неща. Инструменти, петрита, пликчета за съхраняване на образци...

- Добре, вземете ги.

Докато Буколов се отдалечаваше забързано, Тъкър пак огледа артилерийските снаряди в долната пещера. Обърна се към Кристофър и каза:

- Там има поне сто килограма черен барут. Той би трябвало да реши проблема ни с липсващите експлозиви.

- Ще бъде ли достатъчно да срути цялата пещерна система?

- Не, но ще унищожи поне пещерите, в които се намираме.

Буколов се върна бързо. Беше събрал всичко, от което се нуждаеше, в кафява кожена чанта с инициалите му върху нея. Надникна в дупката.

- Господа, мисля, че ще имам нужда от вашата помощ, за да сляза долу. Виждам, че височината не е нещо особено, но предпочитам да вземем мерки, за да не би да скоча не където трябва.

Тъкър се съгласи. Провря се първи през дупката, като увисна на ръце и скочи далеч от първата редица снаряди. Изправи се, обърна се и помогна на Буколов да слезе. Кристофър държеше доктора за ръцете, а Тъкър насочваше краката му, докато туристическите му обувки най-сетне не стъпиха на пода.

- Благодаря, господа - каза Буколов, наведе се и освети помещението с челника си. - Предлагам да тръгваме.

Галерията се спускаше плавно надолу. Водата, която падаше върху главите им, се стичаше на ручейчета по пода и през вековете бе прокарала в мекия пясъчник миниатюрни канали, които приличаха на драсканиците на някой луд великан. Редиците артилерийски снаряди бяха разположени в най-равния и най-сух участък на пещерата.

- Трябва да следваме водата — каза Буколов. - Досега винаги сме правили тъкмо това.

- Аз ще тръгна първи.

Тъкър се приведе и внимателно заобиколи снарядите. Тръгна след ручейчетата, като се питаше кога ли мокрите му дрехи ще имат възможност най-сетне да изсъхнат. Преминаването покрай последната редица от смъртоносния арсенал изискваше да легне върху дясната си ръка и крак и да пропълзи странично. Едно невнимателно движение на лакътя му разклати последния снаряд. Тъкър се страхуваше дори да го хване и да го изправи.

Двамата с Буколов затаиха дъх.

Снарядът обаче се заклати, заклати, но не падна.

Тъкър помогна на доктора да се провре през този опасен участък.

- Мога да се справя - възрази Буколов. — Може косата ми да е побеляла, но не съм инвалид.

Запълзяха напред. Тунелът бе достатъчно широк и им позволи да напредват рамо до рамо. Изведнъж в мрака пред тях засия мека светлина.

- Виждате ли това? — попита Буколов. - Или очите ми са твърде уморени?

Тъкър заслони челника си с ръка. Буколов последва примера му. Мракът пред тях стана още по-плътен, но сиянието се усили.

Там определено имаше нещо!

Тъкър продължи напред, но таванът на тунела се спусна рязко надолу и ги принуди да запълзят по корем. Плъзгаха се един до друг по влажния песъчлив под. Той най-сетне се спусна под наклон, досущ като рампа, и двамата се озоваха пред езерце, дълбоко трийсетина сантиметра. Намираха се в сводеста галерия с размерите на купето на средноголям автомобил. Мястото бе достатъчно да се изправят на колене, но нищо повече.

- Невероятно! - възкликна Буколов и извърна глава, за да огледа помещението.

Сводестият таван бе озарен от меко сребристо сияние, наподобяващо лунна светлина, но в камъните не се виждаха никакви пукнатини и процепи. Светлината идваше от гъстия къдрав килим от мъх, покрил скалата.

- Това са лишеи - каза Буколов. - Някакъв фосфоресциращ вид. Погледнете в другия край!

Езерцето имаше форма на полумесец, чиито два рога заобикаляха полуостровче от пясъчник, врязал се във водата откъм далечната стена. Над повърхността му стърчаха кремави стъбълца, високи само петнайсетина сантиметра. Основата им наподобяваше луковица, над която се издигаха чадърчета с равен връх, а от периферията им висяха фини власинки. Именно те излъчваха леката миризма на сяра, която се носеше из застоялия въздух.

- Това е ПУОП! - промълви смаяно Буколов.

Запълзяха напред. Колкото повече се приближаваха, толкова по-тежка и неприятна ставаше миризмата.

- Безопасно ли е да дишаме това? - попита Тъкър.

- Така мисля - отвърна Буколов.

Тъкър се надяваше докторът да не греши.

- Абсолютно същите се като на рисунките в дневника на Де Клерк - отбеляза Буколов.

Тъкър също трябваше да признае, че скиците на Де Клерк се отличават с голямо майсторство.

Докторът запълзя наляво.

- Елате да видите това! Погледнете мястото, където луковиците и стъблата опират стената.

Тъкър се наведе напред, за да проследи къде сочи ръката на доктора. Луковиците и периферията на гьбообразните шапчици, докосващи стената на пещерата, бяха тъмнокафяви, почти черни, сякаш светлината на фосфоресциращите лишеи, които растяха по тавана, ги бе изгорила.

- Мисля, че лишеите отделят вещество, чието въздействие върху ПУОП е еквивалентно на токсин - каза Буколов и се обърна към Тъкър. - В него може да се крие ключът към противоотровата.

Тъкър изпита едновременно облекчение и тревога.

Буколов продължи:

- Точно това се надявах да открием тук. Нещо, което да задържа този организъм тук, долу... нещо, което не му позволява да се разрасне. Не вярвах, че изолацията му се дължи единствено на отдалечеността на пещерата.

- В такъв случай да вземем образци и да...

Буколов прокара пръсти по тавана, при което сиянието на лишеите помръкна точно на местата, които бе докоснал.

- Не разбирате. Изправени сме пред един микрокосмос, дошъл от дълбоката древност, един джоб... едно кътче от праисторията на ботаниката. Имам толкова много въпроси...

- Но ще трябва да отложим търсенето на отговорите им за по-късно - каза Тъкър, хвана Буколов за лакътя, посочи му оборудването, което бе взел, а после полето с луковици. - Взимайте проби, докато още можете.

Някъде зад гърба им прозвуча лай... последван от ново излайване.

Каин.

- Захващайте се за работа, докторе - нареди Тъкър. - Аз ще проверя какво става.

Запълзя бързо по обратния път, провря се покрай артилерийските снаряди и се изкачи в залата с водопада. Провря глава през дупката, а Кристофър му помогна да се измъкне.

- Току-що започна да лае - обясни младият южноафриканец.

На светлината на единствената светодиодна лампа в помещението изглеждаше, че Аня не е помръднала от мястото си. Бе здраво завързана. Каин стоеше до нея, но погледът му бе насочен към двата успоредни тунела.

- Какво има? - попита Кристофър.

- Нямам представа. Каин сигурно е чул нещо.

Тъкър се сети за командосите на Харзин в каньона.

- Изглежда, че ви дължим огромна благодарност, капитан Уейн - обади се Аня. - Ако не бяхте вие, никога нямаше да се досетим. Благодарение на вас Русия ще прибави още едно оръжие към своя арсенал.

Говореше на него, но гледаше Каин.

„По дяволите, Аня, много си добра!“

Как би могла Аня да издаде местоположението им при положение че е лишена от достъп до технологии?

Каин го погледна; очевидно очакваше заповед да провери източника на миризмата, която бе доловил.

Тъкър се обърна към Кристофър.

- Остани тук и бъди готов да помогнеш на Буколов.

- Има ли някакъв проблем?

„Винаги има някакъв проблем“.

Тъкър посочи Аня и каза:

- Мръдне ли - застреляй я.

- Ясно!

Тъкър забърза към купчината оборудване, което бяха донесли, и се приготви да посрещне надигащата се буря. Грабна два резервни пълнителя за карабината плюс една червена сигнална ракета и ги напъха в страничните джобове на панталоните си. Преметна оръжието през рамо и взе пластмасовата туба с бензин, която бяха свалили от роувъра.

Когато приготви всичко, от което имаше нужда, тръгна към тунелите, следван по петите от Каин.

Беше време да провери колко здрава е била отбраната на бурите.





23:55





Стигна до Катедралата, преодоля бързо лабиринта от сталагмити и се озова пред стените от чували с пясък в другия ѝ край. Прескочи първите две - същото направи и Каин, - спря зад последната и клекна.

Откъм криволичещия тунел пред него долетя слаб лай.

Не, не беше обикновен лай... беше по-проточен, като по време на лов...

Врагът бе довел кучета.

Най-вероятно Харзин бе изпратил основната част от екипа си заедно с кучетата на мястото, където Тъкър бе оставил превърнатия в капан роувър. Останалите руснаци, които по-рано бяха навлезли в каньона, за да разузнаят, като че ли бяха по-малка експедиционна част, изпратена тук, за да проучи околността за всеки случай. Нищо чудно, че се бяха държали толкова спокойно, толкова отпуснато. Но капанът на Тъкър се бе задействал и Харзин бе открил, че роувърът е просто примамка, затова бе изпратил всички си хора обратно в каньона.

Срещу какъв ли противник бе изправен Тъкър?

Имаше само един начин да разбере.

Посочи тунела и каза:

- Провери! Тихо!

Каин прескочи стената от чували и се спусна в тунела. Тъкър извади телефона си и започна да следи движението на партньора си. Когато Каин стигна до правия участък, Тъкър докосна микрофона пред устата си и каза:

- Стой! Легни!

Каин спря и легна по корем, скрит зад купчината камъни.

Коридорът изглеждаше празен, нямаше и следа от неканени гости. Купчината камъни, която блокираше изхода, изглеждаше непокътната. За момента ловните кучета не бяха открили този своеобразен заден вход към пещерната система. За момента... Рано или късно обаче щяха да го открият.

Лаят им, който долиташе през микрофона на Каин, ставаше все по-силен.

Тъкър се зае за работа. Свали трескаво чувалите с пясък от средата на барикадата и след като направи достатъчно голяма дупка, пъхна в нея тубата с бензин. После върна чувалите по местата им, като скри тубата с тях.

Междувременно не откъсваше поглед от екрана на телефона. Неясно движение привлече погледа му към дисплея. Камерата на Каин, която работеше в режим на нощно виждане и предаваше образите в сиво и зелено, изведнъж показа как ивиците светлина в края на коридора стават по-широки и по-ярки. Част от камъните изчезнаха и през тях нахлу светлина.

Появиха се сенки.

Врагът ги бе открил.

Тъкър прошепна на Каин:

- Върни се! Тихо!

Образът заподскача нагоре-надолу - овчарката запълзя по обратния път. Първите няколко метра Каин се оттегляше заднешком, с лице към купчината камъни, след което се обърна и затича. Миг по-късно изскочи от тунела и прескочи стената от чували с пясък.

„Браво!“

След като се увери за пореден път. че тубата с бензин не се вижда, Тъкър извади сигналната ракета и я мушна между два чувала в основата на укреплението.

Обърна се към партньора си и му каза:

- Стой!

Погали Каин по врата, прескочи торбите с пясък, свали карабината от гърба си и влезе в тунела. Допълзя до последния ъгъл на зигзагообразния коридор. Остана скрит, като от време на време надзърташе иззад ъгъла с насочено напред оръжие. Оптическият прицел бе в режим на нощно виждане.

Първият спецназовец. който се появи, се открояваше отлично в правия участък на тунела, окъпан в лунната светлина, която нахлуваше през отвора зад гърба му.

Тъкър се прицели точно между веждите му и натисна спусъка. Ушите му писнаха от гърмежа. Нямаше нужда да остава на място, за да се увери, че е улучил. Оттегли се назад, докато дъжд от куршуми обсипваше коридора, изстреляни най-вероятно от втория войник в редицата. Знаеше, че противникът няма да посмее да хвърли граната в толкова ограничено пространство - нямаше да посмее да срути тунела, тъй като това щеше да сложи край на шансовете му да получи онова, за което бе дошъл.

И все пак Тъкър не можеше да разчита, че противникът му ще разсъждава логично.

Особено след като вече бе дал една жертва.

Затова запълзя бързо назад.

Ако не друго, то засадата, която бе устроил, щеше да спре спецназовците за известно време, щеше да ги забави, но... това едва ли щеше да му спечели кой знае колко време.

Стигна до края на тунела, изправи се и прескочи първата стена от чували с пясък. Коленичи зад нея, погали Каин по врата и огледа набързо тубата бензин и сигналната ракета. Остана доволен от видяното и се прехвърли отвъд останалите две барикади.

Тъкмо прескачаше последната, когато от другия край на Катедралата отекна силен вик:

- Тъкър... внимавай!

Беше Кристофър.





22 март

00:18

Планините Гроот Карас, Намибия





40.





Каин изръмжа гърлено и се понесе към другия край на Катедралата, право към Кристофър. Овчарката бе нарушила последната команда, която изискваше от нея да остане на място, а това можеше да означава само едно.

Непосредствена заплаха.

Тъкър погледна към другия край на Катедралата.

В тунела проблесна светлина - челникът на Кристофър.

В пространството между двамата цареше пълен мрак, в който потъна Каин. Тъкър вдигна оптичния прицел и използва режима му за нощно виждаше, за да се ориентира какво става. Забеляза някакъв силует да тича и да търси прикритие зад сталагмитите. Каин тичаше с всички сили натам. На Тъкър му бе трудно да проследи движенията на силуета зад гората от скални игли, устремили се към тавана на пещерата.

В един миг обаче силуетът спря пред един сталагмит и лицето му се появи в окуляра за частица от секундата.

Аня.

Свободна!

Но как?

Тъкър долови движение, видя я да вдига ръка, забеляза проблясъка на метал в ръката ѝ... Беше револвер, вероятно същият онзи „Смит & Уесън“, който бе дал на Буколов.

Аня пак изчезна.

Забеляза ново движение отляво.

Този път беше Каин.

Той също изчезна в мрака.

И тогава прозвуча изстрел.

Всъщност три изстрела в тъмнината, придружени от проблясък в края на дулото, грейнал ярко в превключения на режим за нощно виждане оптичен прицел.

А после прозвуча скимтене, от което сърцето му се сви.

Видя един по-дребен силует да пълзи по пода към светлината, хвърляна от челника му. Сетне спря.

Каин.

Аня излетя от мрака, прескочи тялото на Каин и се втурна право към Тъкър, като стреляше в движение. Първият ѝ куршум мина надалеч. Тъкър отвърна на стрелбата. Куршумът му се заби в скалите зад гърба ѝ - Тъкър не бе в състояние да се прицели точно, разстроен от гледката на падналия на земята Каин.

Аня обаче не трепна и стреля отново.

Нещо го удари в бедрото със силата на тежък чук, завъртя го и го отхвърли назад към стената от чували с пясък. Той изтърва карабината, претърколи се, опита се да се изправи и да се добере до оръжието си...

- Спри! - извика Аня.

Стоеше пред укреплението от торби с пясък. Револверът ѝ сочеше право към главата на Тъкър. Делеше ги по-малко от метър. Той не ѝ обърна внимание и продължи да търси карабината. Тя натисна спусъка. Револверът само изщрака. Нищо повече. Тъкър бе преброил пет изстрела. Барабанът на модела на „Смит & Уесън“, който бе връчил на Буколов, побираше пет патрона.

За разлика от барабаните на повечето револвери, които имаха шест гнедза.

Тъкър сграбчи карабината и я завъртя... но прекалено бавно. Смяташе, че преимуществото е на негова страна, но се оказа, че греши: в момента, в който се обръщаше, револверът се стовари в носа му.

И Аня се хвърли върху него.

Строполиха се на пода, но тя бе отгоре.

Тъкър видя блясъка на потъмняло острие. Беше един от старите бурски щикове, които бе забелязал при първото си влизане в пещерата. Аня се опита да му пререже гърлото. За да се защити, но и за да атакува едновременно с това, Тъкър заби чело в лицето ѝ. Тя изохка и щикът се заби в камъните зад главата му вместо в гърлото му.

Той се претърколи и се озова върху нея. Сграбчи китката ѝ, изви я и тя изпищя.

Щикът падна от ръката ѝ.

Тъкър го грабна и го опря в гърлото ѝ.

Аня го гледаше, без да трепне, без да покаже и най-малък признак на страх.

Не се страхуваше от смъртта - и определено не се страхуваше от Тъкър.

По време на продължителното им пътуване заедно бе разбрала, че той не е в състояние да убие хладнокръвно човек.

Единственото предупреждение, че зад гърба му става нещо, дойде от искрицата, която проблесна в очите ѝ.

Тъмна сянка прескочи стената от чували. Стовари се върху гърба му, изненада го и го запрати върху Аня.

Сянката се свлече от гърба му и се изправи на четири крака. Беше Каин. Дишаше тежко, погледът му бе замаян, едва се държеше на крака. Макар че едва се движеше, партньорът му се бе притекъл на помощ със сетни сили.

Тъкър погледна Аня.

Щикът се бе забил в гърлото ѝ и от него бликаше кръв. Когато Каин се бе стоварил върху гърба му, върхът на щика бе опрян под брадичката на Аня и тежестта на двамата го бе забила в гърлото ѝ.

Тя отвори и затвори уста, погледът ѝ бе пълен с болка и недоумение.

- Тъкър! - извика Кристофър. Ако се съдеше по гласа му, младият южноафриканец тичаше към тях.

- Добре съм! Върни се при Буколов!

Тъкър се изправи, без да откъсва поглед от локвата кръв, която се стичаше под тялото на Аня.

Тя вече не дишаше, очите ѝ гледаха безжизнено.

Беше мъртва.





00:36





Тъкър коленичи и повика Каин. Овчарката изскимтя тихичко и опря муцуна в гърдите му. Той прокара длан по корема ѝ, но не напипа кръв. После опипа горната част на тактическия елек и Каин пак изскимтя жално.

- Всичко е наред, приятел.

Колкото се може по-внимателно Тъкър извади сплескания трийсет и осем калибров куршум от кевларения елек и го хвърли настрани. После прегърна Каин.

Едва сега Тъкър огледа доколко е пострадал самият той. Аня го бе ранила с последния си изстрел и куршумът бе пронизал дясното му бедро. Панталонът му бе подгизнал от кръв, започваше да го боли, но все още се търпеше. Няколко сантиметра по-вдясно, към центъра на бедрото, и куршумът щеше да счупи костта му и да го обездвижи напълно.

Такава бе непостоянната, вечно променяща се природа на войната, където животът и смъртта, раняването и осакатяването се измерваха с милиметри и секунди. Замисли се върху онова, което бе преживял в миналото. Колко приятели бе изгубил в резултат на капризите на съдбата? Правиш половин стъпка наляво и се оказваш прерязан на две от откос с калашник. Хвърлената граната отскача надясно и получаваш още един ден живот, но отскочи ли наляво, оставаш без крака.

По гърба му пробягаха ледени тръпки. Причерня му. В някакво отдалечено ъгълче на съзнанието му пробяга мисълта: „Класическо проявление на посттравматичен синдром“.

Вкопчи се в тази мисъл.

„Познаваш този враг“.

Вдиша и издиша няколко пъти, за да се успокои.

„Ти си жив, Каин е жив. Съберете сили и довършете това, за което сте тук“.

Изведнъж овчарката наостри уши и издаде тихо ръмжене, предназначено единствено за Тъкър.

Откъм тунела долетя някакъв шум.

Тъкър изключи челника, грабна карабината, изправи се на колене, откри пролука между чувалите с пясък и погледна през нея. Използва режима за нощно виждане на оптичния мерник и видя един от спецназовците на Харзин да идва предпазливо по тунела.

Тъкър го изчака да стигне до края на тунела и го простреля в главата. После изстреля в тунела цял откос, за да задържи останалите на място. Както стреляше обаче, прескочи стената от чували и се втурна към мъртвия войник, за да вземе нещо от него.

Когато се добра до трупа му, включи челника и задърпа тялото настрани.

Откъм тунела долетяха изстрели, но Тъкър се намираше извън линията на огъня. Бързо измъкна радиостанцията на мъртвеца. Това му бе достатъчно, но реши да прояви малко алчност и откачи от тактическия елек на командоса две гранати. Напъха ги в джобовете си, след което взе трета, откачи шплента ѝ и я метна в тунела.

И хукна обратно. Прескочи първата барикада от чували, спря за миг, колкото да задейства скритата там сигнална ракета, прехвърли се през втората стена и се просна на земята.

Граната експлодира, светлината ѝ прониза мрака, гърмът ѝ отекна оглушително.

Тъкър се надигна и впери поглед в облаците дим и фонтаните от пясък, които се вдигаха откъм тунела. Коридорът в скалите не се бе срутил, но взривът определено щеше да спре войниците за известно време.

Той повика Каин и хукна към другия край на Катедралата. Остра болка пронизваше ранения му крак. Когато се добра до сдвоените тунели, дори чорапът на десния му крак вече бе подгизнал от кръв. Със сетни сили стигна края на тунелите, клекна и извика през рамо:

- Кристофър!

Младият южноафриканец се появи само след миг.

- Вие сте ранен!

- А Аня е мъртва. Ще се оправя. Между другото, тя как успя да се измъкне?

- Когато Буколов се върна, трябваше да му помогна да се провре през дупката. Тя ни нападна точно в този момент. Изненада ни. Събори ме и се хвърли към Буколов с един стар щик. Опита се да пререже дръжката на чантата с образците и да я открадне. Буколов обаче не ѝ се даде, чантата се отвори и образците се посипаха по земята. Тя обаче взе револвера му. Докато грабна пушката и стрелям по нея, тя вече тичаше в тунела.

- Но как е успяла да се освободи?

- Сред парчетата от въжето открих и останките от гипсовата ѝ превръзка.

Тъкър кимна. Да, по време на кратката им схватка не бе забелязал, че е свалила гипса от ръката си. Когато завързваше въжетата, бе стегнал здравата ѝ китка към гипса. Трябваше да се досети, че това ѝ дава възможност да се освободи, но никога не бе предполагал, че Аня ще прояви такава решителност и стоицизъм. Свалянето на гипса сигурно е било доста болезнено, но нито мускул не бе трепнал на лицето ѝ, нито капка пот не бе избила на челото ѝ.

С гръб, опрян в сталагмита, и ръце, завързани зад гърба, Аня бе успяла бавно-бавно - използвайки само пръстите на едната си ръка и твърдата повърхност на камъка - да разчупи гипса и да се отърве от него. После бе измъкнала ръцете си от въжетата. Оттам нататък е било въпрос единствено на изчакване, на преценка кога ще настъпи подходящият момент за действие.

- Съжалявам - каза Кристофър.

- Няма за какво да се извиняваш. Тя беше адски добра. Сега обаче ми трябват две неща: два петсекундни химически детонатора и комплект за първа помощ.

Кристофър изчезна в тунела, а Тъкър извади радиостанцията и я включи.

- Генерал Харзин, чувате ли ме?

Настъпи тишина, продължила няколко секунди, след което прозвуча дрезгав глас:

- Говори Харзин. Предполагам, че разговарям с капитан Тъкър Уейн?

- Точно така. Искам да преговаряме. Всички можем да си тръгнем с това, за което сме дошли.

- И какво е то?

- Въпреки че не съм съгласен с това, Буколов настоява да сключим сделка. Да направим размяна. Част от образците от ПУОП срещу живота ни.

- Значи ги е намерил? — възкликна Харзин. - Открил е първоизточника?

- Почти - излъга Тъкър. — В момента копае в тунела. Струва ми се убеден в успеха.

- Дайте ми няколко минути, за да обмисля предложението ви.

Това също бе лъжа.

Тъкър обаче просто се нуждаеше от малко време, за да даде урок на руския генерал преди той да успее да реагира.

Кристофър се върна с нещата, които Тъкър го бе помолил да донесе.

- Благодаря. Ела с мен.

Изправи се и закуцука по издяланите в стената стъпала, които водеха до старите бурски окопи. След петнайсетина метра спря и посочи миниатюрното червеникаво сияние в другия край на Катедралата.

- Виждаш ли онзи пламък там?

- Едва-едва... но, да, виждам го.

- Наблюдавай входа на тунела през оптичния прицел и ми кажи, ако видиш нещо.

Докато Кристофър стоеше на пост, Тъкър разряза крачола си, извади марля и я постави върху дупката от куршума. Стисна зъби, тъй като раната започна да пари, после я превърза с бинт и го завърза на възел.

Извади половинката от блокчето С-4 и го раздели на две равни части. Едната пак прибра в джоба си, а другата оформи като палачинка и внимателно постави в средата ѝ единия химически детонатор. Подаде бомбата на Кристофър и му обясни:

- Ще използваме това, за да взривим артилерийските снаряди.

- Чакайте малко... - каза Кристофър. - Виждам някакво движение. Мисля, че са двама.

- Добре. Оттук нататък ще поема аз. Отнеси взрива в пещерата и ме изчакай там.

Щом Кристофър тръгна, Тъкър вдигна карабината и погледна през оптичния прицел. Двама спецназовци бяха приклекнали край входа на тунела, в който бе хвърлил гранатата. Носеха бронирани жилетки, а оръжията им бяха готови за стрелба. Зад тях се промъкна още един войник... после още един. Последният носеше ръчен гранатомет. Първият махна с ръка - даваше знак на останалите да навлязат в пещерата.

В този момент в радиостанцията прозвуча гласът на Харзин:

- Капитан Уейн, обмислих предложението ви.

- И?

- Какви гаранции ще получа, че ще удържите на думата си?

- Хммм... добър въпрос — отвърна Тъкър и се прицели в сигналната ракета, после вдигна леко мерника, така че да съвпадне с мястото, на което бе скрил тубата с бензин от роувъра. - Ето моя отговор.

Натисна спусъка. Куршумът проби тубата, бензинът потече от дупките, обля сигналната ракета и се възпламени. Пламъците в миг обгърнаха отсрещната страна на Катедралата. Войниците запищяха. Оранжеви пламъци затанцуваха по стените. След няколко секунди писъците секнаха.

- Чухте ли? - попита Тъкър по радиостанцията.

- Да, чух.

Налагаше се да даде урок на Харзин. Упорит руснак като него не би го разбрал по друг начин. Още от службата си при Богдан Федосеев Тъкър бе разбрал, че генералът ще реагира на слабостта, скрита зад предложението му. Както бе очаквал, Харзин бе направил опит да се възползва от преимуществото си, за да провери колко силен или колко слаб всъщност е неговият противник.

Сега вече бе оценил силата му.

- Генерале, разполагах с дванайсет часа, за да превърна това място в смъртоносен капан за вас и вашите хора. Ако искате да продължите да изпращате войниците си на сигурна смърт, нямам нищо против. За мен ще е удоволствие да ги избия. Но не мисля, че разполагате с неограничени човешки ресурси.

- Поставяте ме в безизходно положение.

Тъкър долови нотка на уважение, промъкнала се през гнева в гласа на генерала, и попита:

- Е, сключваме ли сделка?

Харзин се поколеба, после въздъхна.

- Да. Какви са условията ви?

- Ще проверя докъде е стигнал доктор Буколов. Ще се свържа с вас след десет минути. Опитате ли се да ме измамите отново, генерале, нещата ще станат много, много неприятни за вас. Разбирате ли?

- Разбирам.

- И още нещо. Фелис Нилсон с вас ли е?

- И какво ако е с мен?

- Тя е част от сделката. Искам я.

- Защо?

- Познайте.

- Не е с нас. Получи друга задача. А това ме подсеща за Аня. Искам да ми я предадете, без и косъм да е паднал от главата ѝ.

Тъкър долови в гласа на генерала нещо повече от професионална загриженост. Явно за Харзин въпросът бе личен.

Затова реши да му спести истината.

- Може да се уреди - отвърна Тъкър.

- В такъв случай се разбрахме.

- Не се отдалечавайте от радиостанцията си, генерале.

Тъкър сложи край на разговора и закуцука обратно.

Всяка стъпка бе придружена от болка.

Макар в другия край на Катедралата все още да бушуваха пламъци, Тъкър не смееше да остави гърба си незащитен, затова допря чело до челото на Каин и му каза:

- Съжалявам, приятел, но трябва да те помоля за още една услуга.

Каин махна с опашка.

Тъкър посочи пламъците.

- Стой тук! Наблюдавай!

Овчарката легна по корем и впери поглед в другия край на пещерата, готова да реагира при появата на някой неканен гост.

Тя никога не би предала своя партньор.





00:55





Щом Тъкър се добра накуцвайки до пещерата с водопада, Буколов и Кристофър скочиха, нетърпеливи да узнаят какъв е планът за действие.

- Образците ви на сигурно място ли са, докторе?

- Да, прибрах ги в чантата. Какво ще правим сега?

- Казах на Харзин, че искаме да сключим сделка. Ще му дадем половината образци в замяна на живота ни. — Буколов отвори уста, за да протестира, но Тъкър вдигна ръка. — Исках само да спечеля малко време. Има два начина да се измъкнем оттук. Единият е да се изкачим обратно, но това е невъзможно, тъй като отвързах въжето. Другият е да си пробием път след престрелка с войниците от Спецназ. Затова ще трябва да открием трети начин.

- Как? - попита Кристофър.

- Спомняте ли си първото място, на което копахме - онази стена на каньона отвън?

И двамата кимнаха.

Тъкър посочи към другия край на пещерата.

- Това място е точно отвъд тази стена. Предполагам, че дебелината ѝ е около деветдесет сантиметра, най-много... предимно мек варовик.

Буколов го изгледа смаяно.

- Ще минат часове, докато прокопаем...

Тъкър извади четвъртинката от блокчето С-4 от джоба си.

- Но само няколко секунди, за да взривим.

- Ще свърши ли работа? - попита Кристофър. - Наистина ли ще стане?

- Това е единственият ни шанс.

Затова незабавно се заловиха за работа. Тъкър подаде на Кристофър една от лопатите и му обясни къде да изкопае дупка: на височина около метър над земята, а на дълбочина - колкото се получи.

Докато младият южноафриканец копаеше, Тъкър подготви втория заряд и подаде пластичния експлозив на Буколов.

- Внимавайте, докторе. Заредено е и може да избухне. От вас се иска само да стоите до Кристофър.

Тъкър взе първата бомба, която бе приготвил, и я постави между артилерийските снаряди.

Когато всичко бе готово, закуцука обратно към Катедралата, където бе оставил Каин. Сложи си слушалката и включи радиостанцията.

- Генерале, чувате ли ме?

След няколко секунди, които му се сториха дълги като цяла вечност, руснакът отговори:

- Да, чувам ви.

- Буколов взе образците.

- Това е добра новина.

- С колко автомобила разполагате?

- С два.

- В такъв случай ще поискаме да ни дадете единия.

- Разбирам логиката ви, предвид участта, сполетяла джипа, с който дойдохте - отвърна генералът с едва доловим гняв.

Значи някой бе паднал в капана, който Тъкър бе заложил.

- И двете коли ли са пред входа на пещерата?

Спомни си пикапа, който бе видял. Бе паркиран в каньона близо до задния вход в пещерния комплекс. От гледна точка на руснаците, това бе единственият вход.

- Да.

- Добре. Имаме ранен. Дайте ми няколко минути да се приготвим и ще ви дам сигнал, че можете да влезете. Можете да доведете двама души като охрана. Така силите ни ще са изравнени. Не искам изненади. Ще сключим сделката тук, вътре, след което вие и всичките ви хора ще се качите на едната кола и ще си заминете. Съгласен ли сте?

- Съгласен. А вие ще се погрижите Аня да дойде с нас.

- Да. След малко ще се чуем отново.

Тъкър остави Каин на пост и се върна в пещерата. Буколов се бе облегнал на стената в залата, продължаваше да държи експлозива в ръце.

- Не ми е приятно да правя това, Тъкър.

- Още малко. Как е, Кристофър? Напредваш ли?

Кристофър спря да копае.

- Вижте сам. Честно казано, не мисля, че ще имаме нужда от толкова много експлозив. Пясъчникът се рони по-бързо, отколкото смогвам да го изкопая.

Тъкър огледа дупката. Беше дълбока шейсетина сантиметра.

- Прав си. С времето влагата е направила камъка по-мек и по-ронлив. Продължавай, но внимателно. Все още е рано да пробием стената. Докторе, събрахте ли нещата си? Готов ли сте за път?

- Готов съм, но какво ще правя с това? - каза Буколов и вдигна пластичния експлозив в ръцете си.

- Можете да го оставите на земята. Само внимавайте да не го настъпите.

- Ще пристъпвам на пръсти.

- Тъкър, почти съм готов! — извика Кристофър.

Тъкър отиде при него и използва длето, за да пробие дупка в стената. Допря ухо до нея и се ослуша.

Остана доволен, когато не чу никакъв шум в каньона, после разшири дупката и надзърна през нея. Харзин явно бе събрал всичките си хора в другия каньон, за да охраняват единствения — както смяташе той — вход към пещерата.

- Добре. Сега вече всички ще говорим шепнешком. Не искаме да привлечем вниманието им насам - каза Тъкър и се обърна към Кристофър. - Разшири дупката колкото се може по-тихо. Трябва да я направиш толкова голяма, че да се проврете през нея. Когато станеш готов, ще вземете раниците си и Каин и ще изчезнете оттук. Движете се в сенките, не се показвайте на открито и се движете право на изток. Каин ще ви помогне. Ще ви настигна веднага щом приключа тук.

- Какво ще правите? - попита Буколов.

- Ще забавя Харзин. Ще го накарам да ме преследва, докато вие бягате. След това ще хвърля експлозива, който държите, в пещерата с артилерийските снаряди и ще хукна навън. Срутят ли се тези две зали, ще се срути цялата пещерна система.

- Готов съм! - прошепна Кристофър.

- Е, значи тръгвайте.

Тъкър им помогна да приготвят раниците си. После нагласи експлозива близо до дупката.

Когато всичко бе готово, Тъкър провери на дисплея на телефона си какво прави Каин. В Катедралата бе тихо и спокойно, затова той включи микрофона и повика овчарката.

Посрещна Каин със сърдечна прегръдка, след което подаде телефона си на Кристофър.

- Каквото и да се случи с мен, вие трябва да стигнете до лагера от предната нощ и да изчакате там твоите братя. Когато прекосите границата, натиснете първия бутон за бързо избиране и поискайте да ви свържат с Харпър. Разкажете ѝ какво се е случило. Оттам насетне тя ще се погрижи за вас.

- Добре.

- И се грижете за Каин.

- Тъкър...

- Обещай ми!

- Обещавам. Ще ми бъде като брат.

- Не бих могъл да искам нищо повече от теб.

Кристофър протегна ръка, разтърси ръката на Тъкър, после се провря през дупката и излезе навън.

- А сега сте вие, професоре - каза Тъкър.

Най-изненадващо Буколов го дари със силна мечешка прегръдка.

- Ще се видим пак, нали?

- Колкото се може по-скоро.

Докато Буколов се провираше през отвора, Тъкър коленичи до Каин.

- Справи се, чудесно, приятел - каза той с треперещ от вълнение глас. - Сега ме чакат неща, за които трябва да се погрижа сам.

Каин наклони глава и го погледна право в очите. Изскимтя тихичко: явно предчувстваше какво ще се случи.

Тъкър се изправи и прошепна:

- Кристофър, там ли си?

- Да.

Тъкър вдигна Каин, прегърна го за последно, после го провря през дупката и го подаде в протегнатите ръце на Кристофър.

- Взех го, Тъкър. Успех!

- И на вас!

Тъкър изчака три минути, за да се увери, че никой не е забелязал бягството на Кристофър и Буколов и никой не се е развикал подире им. Покри набързо дупката с парче брезент с цвят каки, като го прикрепи по краищата с изолирбанд. Не искаше през нея да влезе лунна светлина и да издаде капана, който бе подготвил на своите гости.

Върна се в Катедралата и натисна бутона на радиостанцията. Челника си остави изключен, в резултат на което в помещението цареше непрогледен мрак.

- Генерал Харзин?

- Да, чувам ви.

- Можете да влезете.

- Идваме.





01:58





Тъкър не помръдна от мястото си, а вдигна карабината и погледна през оптичния мерник, включен в режим на нощно виждане. След две минути в другия край на Катедралата се появи зеленикаво сияние. Миг по-късно влязоха трима мъже и спряха за малко, ужасени от овъглените останки на другарите си. А после прескочиха първата стена от чували с пясък и видяха и тялото на Аня. Наобиколиха го и се забавиха - явно докладваха по радиостанцията. След минута тръгнаха към вътрешността на Катедралата.

Когато изминаха точно половината път, Тъкър извика:

- Спрете.

Мъжете спряха.

Тъкър каза по радиостанцията:

- Генерале, вие...

- Казахте ми, че Аня е жива! - прекъсна го Харзин, без да крие болката в гласа си.

- Приемете, че сега сме квит.

- Никога! Никога няма да го приема! Тя беше моя дъщеря!

Тъкър почувства как стомахът му се свива на топка. Спомни си думите на Аня за баща ѝ. Още чуваше скритата болка, прозвучала в тях: „Баща ми служеше в руската армия... Той беше... труден човек... Често сменяхме града, в който живеехме...“

Запита се каква ли част от тази болка е искрена. Трудно му бе да си представи какво е означавало за едно момиче да израсне с баща като Харзин, който да го манипулира и използва като добре настроен инструмент. Спомни си, че именно Аня е била тази, която е предложила на доктор Буколов да се представи като негова дъщеря. Вероятно тази хитрост не бе случайна. За Аня сигурно е било по-лесно да прехвърли лъжите за единия баща към другия.

- Ще те убия! - каза Харзин.

- Съжалявам за загубата ви, генерале. Наистина. Сигурно ще се опитате да ми отмъстите, но в този момент трябва да си дадете сметка какво искате повече - отмъщение или образците от ПУОП?

Харзин мълча цели десет секунди. Когато заговори, гласът му бе пълен с тъга и гняв.

- Това е личен въпрос, който ще разрешим по-късно. Обещавам обаче, че наистина ще го разрешим. Ще ми платиш за това.

- Очаквам го с нетърпение - отвърна Тъкър. — А сега можете да продължите напред. Да приключваме по-бързо.

Харзин и двамата му придружители пристъпиха напред - вървяха бавно, оглеждаха се непрекъснато. Когато се озоваха на десетина метра от Тъкър, той забеляза някакво движение в Катедралата и извика:

- Спрете! Какво става там отзад?

Един от мъжете се обърна, после каза:

- Прибират телата на моите хора... и на дъщеря ми. Няма да ги оставя тук.

- Тогава можете да продължите — каза Тъкър и предупреди: - Искам да знаете, че ги държим на мушка и ако опитат да направят нещо...

Свали слушалките на радиостанцията и тръгна назад по тунела.

- Продължавайте да вървите, генерале!

Влезе в пещерата с водопада и спря чак когато стигна на няколко крачки от дупката.

Харзин и хората му навлязоха в пещерата предпазливо, като не спираха да се оглеждат. Най-високият махна на останалите двама да останат на място и продължи напред сам.

Това трябваше да е генерал Харзин. Беше едър мъж с грубо и невъзмутимо, сякаш издялано от камък лице: приличаше на снимките, които Тъкър бе виждал, но изглеждаше доста по-млад, отколкото бе очаквал.

Тъкър насочи карабината към гърдите му.

- Радвам се, че най-после се срещаме, генерале.

Харзин изобщо не го погледна, а извърна гневно лице и махна с ръка, сякаш отказваше да разговаря с убиеца на дъщеря си. Вероятно се опасяваше емоциите му да не вземат връх.

- Наистина съжалявам за загубата ви - каза Тъкър.

Руснакът вдигна властно ръка.

- Покажете ми образците.

В мига, в който Тъкър чу гласа му, в главата му светна червена лампичка. Това не бе гласът на Харзин. Вгледа се изпитателно в лицето на мъжа, застанал в сянката на пещерата. Вярно, приличаше на онзи Харзин, чиито снимки бе видял по време на престоя си в Истанбул, но определено не бе генералът.

- На колене! - извика Тъкър и вдигна оръжието. - Веднага!

И тримата коленичиха.

Тъкър си сложи слушалките и включи радиостанцията.

- Генерале, това беше глупав ход от ваша страна.

- Наистина ли си въобразяваше, че ще поема риска да дойда при теб лично? Всъщност това вече няма значение. Дори смъртта не е успяла да попречи на прекрасното ми момиче да изпълни своя дълг. Тя ми е донесла това, което исках. Знаех си, че няма да ме подведе.

- За какво говорите?

- Трябваше да претърсиш Аня, след като си я убил.

На Тъкър му призля.

Харзин продължи:

- В момента съм до прекрасната ми дъщеря. Изглежда, че доктор Буколов е загубил един от образците си. Майор Липов, чувате ли ме?

- Да, генерале - отвърна мъжът пред Тъкър в микрофона на радиостанцията си.

- Убийте го!

Липов мигом посегна зад гърба си.

Тъкър мръдна леко дулото на карабината и го простреля в сърцето.

Двамата войници, застанали отстрани, насочиха оръжията си към него, но Тъкър бе хукнал да бяга още в мига, в който бе натиснал спусъка. Противниците му откриха огън, но той скочи настрани и настъпи с ток пластичния експлозив, който бе заложил. Натискът възпламени химичния взривател.

Пет секунди...

Куршумите рикошираха в камъните около краката му.

Четири...

Стреля от бедро, докато спринтираше към закритата с брезент дупка в стената на пещерата.

Три...

Изобщо не забави ход, а се хвърли с главата напред към парчето плат.

Две...

Отметна брезента, провря се през дупката, приземи се на ръце и се претърколи.

Едно...

Изправи се и хукна надолу по каньона.

Зад гърба му прозвуча силно свистене, последвано от по-остър звук - гърмеж.

Продължи да тича, докато артилерийските снаряди в пещерата започнаха да се взривяват.

„Не поглеждай назад! Тичай!“

Взривната вълна обаче го настигна и го запокити във въздуха.





02:39





Тъкър се стовари тежко на земята, премигна, изплю цяла шепа пръст и изруга. Бе оцелял... но въпреки това се бе провалил.

Харзин притежаваше образец от Последния универсален общ предтеча!

В другия каньон отекна рев на автомобилни двигатели. Руснаците се готвеха да си тръгнат.

Тъкър се огледа. Скалата, от която бе скочил, като че ли почти не бе пострадала от взрива. Единственото свидетелство за него бяха димът и прахолякът, които излизаха през дупката, от която се бе измъкнал. Не се съмняваше обаче, че вътрешността на пещерата - онзи уникален микрокосмос, в който бяха живели представителите на праисторическата флора - е напълно унищожен от огъня.

И все пак това бе прекалено малко... и беше прекалено късно.

Представи си Харзин, настанил се на предната седалка на някой джип, стиснал здраво в ръцете си кремавобялата луковица.

„Разполагам ли с достатъчно време да го спипам... при това да го изненадам?“

Нямаше да успее да се измъкне от този каньон и да влезе в другия, а дори да успееше, най-вероятно щеше да бъде прегазен от колите на Харзин и хората му. Вместо това се обърна и се запъти натам, откъдето бе дошъл. Докато тичаше, провери джобовете си. Бе захвърлил карабината, затова се налагаше да импровизира. Изтича покрай дупката, през която се бе измъкнал, и спря в подножието на големите канари, които бяха използвали като стъпалата на гигантска стълба, за да се изкачат на върха на платото. Покатери се по тях с бързината на маймуна, чиято опашка гори. Когато стигна до платото, спря да си поеме дъх и да огледа терена под себе си.

Намираше се върху пещерния комплекс. Ако взривът бе пропукал скалата, можеше да полети надолу като камък.

„Може - не може... По дяволите, трябва да действам!“

Втурна се към отсрещния край на платото, който се издигаше над другия каньон. Когато приближи ръба, ръмженето на колите прерасна в бесен вой. Тъкър погледна надолу и видя двата автомобила на Харзин да се носят с лудешка скорост през каньона, светлините на фаровете подскачаха по отвесните скали.

Тъкър хукна след тях, като едва успяваше да запази равновесие. Тичаше по самия ръб. С едно око гледаше къде стъпва, с другото следеше колите. Някъде пред него се намираше краят на скалистото плато, онази част от него, която приличаше на главата на глиган. Не обърна никакво внимание на вътрешния глас, който му изкрещя да спре.

Вместо да го послуша, Тъкър затича още по-бързо. Измъкна в движение двете гранати, които бе взел от мъртвия командос. Когато стигна края на платото, клекна и се плъзна по стръмния склон, който оформяше зурлата на глигана. С периферното си зрение видя първата кола да излиза от каньона вдясно от него. Докато се плъзгаше надолу, успя да издърпа със зъби шплента на гранатата, но продължи да стиска здраво дръжката с пружината, която задействаше взривателя.

В следващия миг стигна тъпия край на зурлата и полетя във въздуха. Височината, от която падаше, бе само три метра, но въпреки това си беше опасно.

Стовари се тежко на земята, претърколи се през рамо, здраво притиснал гранатите към корема си. Когато инерцията му намаля, успя да спре и да се изправи. Хвърли първата граната към челния автомобил точно когато той минаваше покрай него.

Зад гърба му изръмжа двигателят на втория автомобил. Фаровете му го заслепиха. Тъкър се извърна и видя, че колата лети право към него. Хвърли се надясно и прелетя на косъм от бронята ѝ. Докато падаше по гръб, успя да издърпа шплента и на втората граната, вдигна ръка и...

Бум!

Първата граната експлодира и взривната вълна блъсна ръката му. Втората граната прелетя съвсем безобидно покрай задната броня и падна в храстите. Автомобилът се отърва абсолютно невредим, продължи към изхода на каньона и бързо се скри от поглед.

Бум!

Храсталакът полетя във въздуха и вдигна облаци от прах и дребни камъчета.

„И всичко това нахалост...“

Тъкър изруга и погледна към първата кола. Цялата ѝ дясна страна бе обхваната от пламъци. Кабината също. От нея долитаха писъци.

Тъкър хукна натам. Нямаше представа дали Харзин е в този автомобил, или се е измъкнал с другия. Имаше само един начин да провери. Скочи към другата страна на горящата кола, където пламъците не бяха толкова буйни, и отвори предната врата. Блъсна го гореща вълна, последвана от огнени езици.

Шофьорът лежеше върху волана, гърбът му гореше, кожата му почерняваше и димеше. Униформата му обаче бе на майор, а не на генерал. Същото се отнасяше и за спътника му. Вторият мъж бе поразен от шрапнели в гърдите и лицето. Той простена и сграбчи Тъкър за ръката. Извърна глава и се видя буза с раздрана кожа и овъглено око. Отвори уста, но от нея излязоха само нечленоразделни звуци.

Тъкър дръпна ръка, за да се освободи от желязната хватка на мъжа.

- Нет! — простена мъжът. — Нет!

Вдигна другата си ръка. В нея стискаше граната. Метна я през рамо на задната седалка и се вкопчи в Тъкър още по-здраво, добил допълнителни сили както от болката, така и от желанието за мъст.

Тъкър не се поколеба нито за миг и заби юмрук в лицето на руснака. Ударът запрати главата му назад и Тъкър успя най-сетне да се освободи и да побегне. Бе направил само три крачки, когато взривната вълна го удари в гърба със силата на пневматичен чук.

Всичко потъна в мрак.





22 март

07:57

Планините Гроот Карас, Намибия





41.





Светът се бе разпаднал на парчета, които се носеха във въздуха, лишени от плътност и реалност: неясни очертания на лице, едва доловим шепот в ухото, студена течност, която се процежда през устните му...

После се появи нещо по-плътно, по-реално... нещо топло го близна с език по бузата.

„Но нали...“

Отвори с мъка очи, премигна и видя пред себе си черно-кафяв нос и тъмнокехлибарени очи. Влажният нос побутна лицето му.

Той простена.

- О, Спящата красавица се събуди!

Това трябва да беше Буколов.

Тъкър почувства, че се движи, че тялото му подскача над пътя... носеха го. Не, влачеха го.

- Не мърдайте, господин Уейн - каза Кристофър, докато влачеше импровизираната носилка, която бе стъкмил от отчупени клони и парчета от въжето за катерене.

Тъкър започна бавно да идва на себе си. Огледа се. Слънцето бе изгряло, но все още не се бе издигнало високо... ако се съдеше и по хладния ветрец, трябва да бе ранно утро. Движеха се през гори, които изглеждаха прекалено високи и прекалено гъсти, за да се намират високо в планините Гроот Карас.

„Някъде в подножието сме...“

Успя най-сетне да се надигне и да се подпре на лакът, но светът затанцува пред очите му... после погледът му се избистри.

Каин бе до него и махаше с опашка, като гледаше да не изостава и да не избързва, а да върви редом с носилката.

- Да... и аз се радвам, че съм жив - каза Тъкър на Кристофър. — Мисля, че достатъчно дълго си игра на вол, приятелю. Мога да ходя и сам.

Кристофър отпусна носилката.

- Сигурен ли сте?

- Ще разбера, когато се изправя - отвърна Тъкър и протегна ръка. - Ще ми помогнеш ли?

Буколов и Кристофър му помогнаха да стане, но не го пуснаха, за да не падне.

Тъкър се огледа.

- Къде сме?

- На пет часа път пеша от пещерата - отвърна Кристофър.

Буколов обясни:

- Когато чухме гранатите, дойдохме колкото се може по-бързо и ви намерихме да лежите край изгорялата кола.

- Казах ви да вървите, без да спирате. Казах ви да не се връщате, каквото и да стане.

- Не си спомням да сте казвали подобно нещо - възрази Буколов. - А ти, Кристофър?

- Сигурен съм, че ако го беше казал, щях да си спомням, доктор Буколов.

- Добре - каза Тъкър и се обърна към Буколов. Стомахът го присви, когато си припомни събитията от изминалата нощ. - Докторе, къде са образците от ПУОП?

- Тук, в чантата, заедно с лишея...

- Пребройте ги.

Буколов се намръщи, но клекна, отвори чантата и започна да брои.

- Един липсва!

- А образците от лишея?

Докторът преброи и тях, като този път кимна с облекчение.

- Всички са тук. Какво е станало с липсващата луковица?

- Аня я е взела по време на суматохата, настъпила при опита ѝ за бягство. Сега е у Харзин.

„У баща ѝ...“

- Това е ужасно! — простена Буколов. - Предвид ресурсите, с които разполага, той може да причини истинска катастрофа.

- Но не разполага с лишеите. Което означава, че не разполага с антидот и не е в състояние да контролира ПУОП.

В съзнанието на Тъкър изникнаха луковиците и стъблата, обгорели в резултат на контакта им с фосфоресциращите лишеи.

- А ние разполагаме с него... или поне бихме могли да разполагаме с него - каза Буколов. Изглеждаше изпълнен с решимост. - Трябва ми лаборатория, където да мога да анализирам лишеите и да експериментирам с въздействието им върху Последния универсален общ предтеча. Трябва да открия кой компонент или кой химикал има токсично въздействие върху този древен хищник.

- В такъв случай да се заемем час по-скоро с това. Нуждаем се от този антидот.

„И то колкото се може по-бързо“.





10:02





Изминаха два часа, откакто зарязаха носилката. Вървяха бавно на изток към мястото в подножието на планините, където бяха лагерували преди два дни. Каин, който се бе отдалечил, за да разузнае района, се върна тичешком. Клекна пред Тъкър, вдигна поглед и завъртя нос на изток.

- Има нещо пред нас - каза Тъкър.

Буколов отстъпи крачка назад.

- Бандити? Бунтовници?

- Възможно е. Кристофър, охранявай професора. Ние с Каин ще проверим за какво става въпрос.

Тъкър последва овчарката, която пое на изток и го отведе до следващата клисура в ниските хълмове. Той се изкачи на един от тях, за да огледа по-добре терена, и запълзя по корем.

На двеста метра от тях се простираше солна равнина. През нея се движеше джип, право към тях. Тъкър вдигна бинокъла, но слънцето светеше в очите му, затова се наложи да направи известни настройки. Най-сетне успя да фокусира бинокъла и да погледне към предното стъкло на колата.

Усмихна се, когато позна шофьора.

Бе шофьорът на групата им.

Пол Нкомо.

- Доведи всички! - нареди той на Каин.

Овчарката хукна обратно, а Тъкър се изправи и размаха ръце над главата си. Джипът спря и през прозореца се показа Пол. Проблясъкът, дошъл в резултат на отражението на слънчеви лъчи върху стъкло, показа на Тъкър, че Пол е насочил бинокъла си към него.

Миг по-късно Пол също махна с ръка и отвърна на поздрава му.

След броени секунди към Тъкър се присъедини Кристофър. Намръщи се, като видя колко бавно се движи колата, управлявана от по-малкия му брат.

- Трябваше да ни чака при лагера, но както винаги не слуша и прави каквото си иска. Винаги е бил непослушен и прибързан. Все се забърква в някоя каша.

Тъкър се обърна и изгледа приятеля си, който изглеждаше в ужасна форма - целият в синини и охлузвания, а предния ден дори бе навехнал глезена си.

- Да бе - каза той с изпълнен със сарказъм глас. - Той бил черната овца в семейството.





20:42





С помощта на Пол Нкомо Тъкър и останалите стигнаха до резервата Спитскоп малко след здрач. Персоналът ги очакваше с храна и напитки и се бе погрижил да им осигури първа помощ, включително ветеринарна.

Мъж с чиста бяла престилка, който разказваше невероятни истории от практиката си на ветеринар в. Африка, почисти раните на Каин, преслуша сърцето и дробовете му, опипа ребрата му, където кевлареният му елек бе поел куршума на Аня. „Нищо счупено, само дълбоко натъртване“, гласеше заключението му. Едва тогава Тъкър позволи на сестрата да зашие десетсантиметровата рана в бедрото му.

След няколко часа двамата с Буколов седяха в една от конферентните зали в хотела. Докторът имаше специфични нужди, които не включваха единствено храна и лекарства. Бе взел назаем дисекционен микроскоп и друго лабораторно оборудване от група учени, извършващи проучвания в околността. Макар двамата с Тъкър да трябваше да заминат за Щатите още в полунощ, Буколов не искаше да губи време и се опитваше да осъществи колкото се може по-скоро така нужния им пробив в създаването на антидот за ПУОП.

Тъкър не го обвиняваше. Кратката му среща с генерал Харзин го бе убедила, че нямат нито миг за губене. Добре знаеше, че Харзин ще хвърли всички сили, за да превърне ПУОП в оръжие във възможно най-кратки срокове.

- Как вървят нещата? - попита той.

Буколов се бе навел над микроскопа. На стъкълцето под обективите лежеше разрязана наполовина луковица от ПУОП.

- Елате да видите.

Буколов отстъпи встрани, за да му направи място.

Тъкър се наведе, погледна и видя периферията на образеца. Външните му слоеве се белеха като глава лук, а тъканта му бе изпъстрена с миниатюрни дупчици.

- Това е образец от умиращ ПУОП, взет от пещерата - обясни Буколов.

Тъкър си спомни праисторическата градина, озарена от фосфоресциращите лишеи.

- Сигурен съм, че това, което виждате в момента, се дължи на химическо изгаряне, причено неизвестно как от лишеите. Нямам представа за какъв химикал става въпрос, но вече имам хипотеза, които ще изложа след малко. Преди това обаче позволете да ви разкажа малко повече за загадъчния светещ лишей - каза Буколов и го погледна. - Знаете ли нещо за лишеите?

- Мислех, че онова там е мъх...

- Не, млади човече, не. Лишеите са много по-древни и много по-необикновени организми от мъховете. Всъщност става въпрос за два организма, които живеят в симбиотична връзка. Единият е гъба. Другият е нещо, което фотосинтезира.

- Като растенията.

- Да, но в случая с лишеите това е или водорасло, или цианобактерия, която се свързва с гъбата - обясни Буколов и му подаде чинийка на Петри, в която имаше образец от фосфоресциращия организъм. - В нашия случай става въпрос за цианобактерия. Цианобакте- риите са се появили преди три или четири милиарда години, което означава, че са на същата възраст като ПУОП. И двата организма са представители на необикновената и негостоприемна архайска ера81. И най- вероятно са били конкуренти за оскъдните ресурси на онази епоха.

- Конкуренти?

Буколов плъзна образеца от лишея до чинийка на Петри, в която имаше тънки резенчета луковици.

- Разбирате ли, по време на архайската ера на сушата не е имало същински растения. Тези два организма са най-ранните им прародители.

Почука по стъкълцето с лишея и продължи:

- Цианобактериите са предтечи на съвременните хлоропласти - двигателите на фотосинтезата, - които откриваме в днешните растения.

Вдигна образеца от ПУОП и каза:

- А това е най-ранният универсален прародител. Може да се каже, че това са стволовите клетки в света на ботаниката.

В съзнанието на Тъкър изникна образът на онзи микрокосмос от растителния свят на древността, на който бяха попаднали в пещерата.

- И тези два организма са били конкуренти?

- Определено. В онези трудни, сурови праисторически времена светът е бил място, в което може да оцелеят само победителите. Убеден съм, че именно тази война между видовете е причина за еволюционното развитие, създало съвременните растения.

- А онова, което видяхме в пещерата?

- То е епизод от тази древна битка. Но както се случва при всички войни, настъпват периоди, когато враговете намират общ език, когато им се налага да действат заедно за определен период. Онова, което видяхме там, е пример за един такъв съюз по принуда, наложен от необходимостта двата враждуващи организма да си помогнат един на друг, за да оцелеят.

- Защо смятате така?

- По време на моите изследвания открих напълно здрави луковици на Последния универсален общ предтеча, в които е проникнал .мъртъв лишей... всъщност той е достигнал вътрешността на луковицата, тъй като е бил погълнат от нея. Убеден съм, че живите лишеи са в състояние да убият ПУОП и да го използват като естествен тор. От друга страна, когато самите лишеи умрат и паднат от тавана и стените на пещерата върху намиращите се под тях луковици на ПУОП, те им осигуряват хранителни вещества и стимулират растежа на тези широки гугли, които приличат на гъби.

- Искате да кажете, че двата организма се хранят един с друг?

- Точно така. Освен това съм сигурен, че постоянният приток на вода в пещерата е осигурявал слаб, но неизменен източник на хранителни вещества и биоло- гична материя. Мисля, че връзката им е била малко по- сложна, по-нюансирана, най-вероятно са си помагали и по-друг начин. Възможно е биолуминесценцията на лишеите да е осигурявала някакви предимства на ПУОП, докато наситените със сяра изпарения – онази неприятна миризма, която усетихме вътре, - отделяни от покълващите луковици, е помагала на лишеите по някакъв начин. Нямам представа дали ще успеем да разберем този механизъм във всичките му аспекти. Това е уникална връзка, създадена не само на биологично, но и на геоложко ниво.

- А това как ни помага да открием антидот?

Буколов вдигна пръст.

- Първо, знаем, че живите лишеи са в състояние да убият ПУОП, но не и мъртвите лишеи. Дори само тази информация ми позволява да стесня обхвата на търсене до антидот на химическа основа.

Вдигна още един пръст.

- Второ, знаем кой е спечелил битката в древността. ПУОП е изчезнал от лицето на света. От него е останала само тази малка изолирана градина, а цялото му генетично наследство е преминало в съвременните растения. Цианобактерията обаче е оцеляла до ден днешен. Известна е с най-популярното си име - синьозелено водорасло. Разнообразието от цианобактерии е толкова голямо, че днес те могат да бъдат открити във всеки воден басейн, във всяко кътче от сушата - от студените кътчета на тундрата до най-горещите вулканични кратери, от най-малките сладководни езера до изпепелените от слънцето каменисти пустини. Те са майстори на мимикрията, на оцеляването, умеят да влизат в симбиотични връзки с най-различни организми, не само с лишеите, както е в нашия случай, но и с други растения, гъби, бактерии... Цианобактерии могат да бъдат открити дори върху козината на южноамериканските ленивци.

- Звучи досущ като характеристиката на ПУОП, която направихте преди време. Организъм с безкраен потенциал.

- Именно! - възкликна Буколов и впери поглед в Тъкър. - Това е, защото цианобактериите са съвременните организми, които са най-близо до ПУОП. Моите проучвания обаче показват, че от гледна точка на генетиката ПУОП е хиляда пъти по-ефективен, по-агреси- вен, по-устойчив. Ако се озове на свобода днес, ако не разполагаме със средство да го укротим и опитомим, той ще хвърли цялата планета - и сушата, и океаните - в невиждан екологичен хаос.

- Докторе, но нали ПУОП е бил победен в миналото? Сам казахте, че не е оцелял!

- И това е втората улика, която ми подсказва къде да търся този антидот. Защо Последният универсален общ предтеча не е оцелял, а цианобактерията е оцеляла?

Тъкър бе впечатлен колко много неща е научил руският учен за толкова малко време. Можеше само да гадае какво би постигнал, когато на негово разположение бъдат поставени всички ресурси на лабораторията на „Сигма“ в Щатите.

- Трябва да обмисля още някои неща - каза Буколов.

Сателитният телефон в джоба на Тъкър иззвъня.

- В такъв случай ще ви оставя да работите.

- Как се справяте? - попита Харпър, когато Тъкър вдигна. Вече я бе осведомил за успехите и провалите от последните няколко дни. - Ще бъдете ли готови да потеглите на път около полунощ?

- Готови сме, и още как!

- Разговарях с военни биолози от Форт Детрик91 и те биха искали да узнаят колко време, според доктор Буколов, ще е необходимо на Харзин да превърне ПУОП в оръжие.

- Почти е готов. Според Буколов образците се нуждаят от съвсем лека модификация. Те са готово оръжие, създадено от природата. Харзин трябва само да избере начините за доставянето и разпространението му.

- И колко време би отнело на генерал Харзин да реши тези проблеми? По всичко изглежда, че Буколов познава добре този човек и възможностите, с които разполага.

- Не повече от седмица.

- Никак не е много - отвърна Харпър. - Буколов постигнал ли е някакъв напредък по отношение на антидота?

- Да, има известен успех, но едва ли ще получим отговорите преди да стигнем до Щатите.

- В такъв случай един последен въпрос. Смята ли Буколов - изхождайки от информацията за личността на генерала, с която разполага, - че Харзин би могъл да използва ПУОП като биологично оръжие, без да разполага с антидот?

- С други думи, питаш колко луд е Харзин?

- Именно.

- Не е нужно да питам Буколов - отвърна Тъкър, който вече бе анализирал поведението на Харзин от Владивосток до вчерашния ден. - Ще го използва. И то много скоро.





ЧЕТВЪРТА ЧАСТ





КРАЙ НА ИГРАТА





26 март

07:57

Фредерик, Мериланд





42.





Зад гърба на Тъкър се разнесе съскането, характерно за пневматичните врати на шлюзовата камера, от която се влизаше в лабораторията с трето ниво на биологична защита. Бе облякъл специален костюм, досущ като всички останали мъже и жени, които работеха в тясното продълговато помещение. Предположи, че тук има повече доктори на науките, отколкото колби, а в лабораторията имаше мнооого колби.

Главно действащо лице в този хаос бе Аврам Буколов, влязъл в ролята на лудия диригент, който ръководи своя оркестър. Руският доктор се движеше непрекъснато от едно работно място на друго, жестикулираше тук, потупваше някой по рамото там, шепнеше нещо на един, караше се гръмогласно на друг.

„Горките хора ще трябва да си вземат почивка, след като това приключи“.

Биолабораторията се намираше в подземието на един от научноизследователските центрове във Форт Детрик, огромна военна база с площ от близо петстотин хектара, в която навремето Съединените щати разработваха биологични оръжия, преди да прекратят проучванията в тази област още през 1969 г. Наследството от онази епоха обаче бе живо и понастоящем Форт Детрик се бе превърнал в щабквартира на американската отбрана срещу биологични оръжия. Тук се намираха централите на множество правителствени агенции, включително Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към американската армия.

Въпросният институт заемаше част от сградата, в която бе настанен и научноизследователският отдел за борба с болестите и плевелите от чуждестранен произход към американското министерство на земеделието.

По всичко изглеждаше, че американските военни са осъзнали заплахата за националната сигурност, която представляват инвазивните растителни видове. Тяхната предвидливост и предпазливост се отплатиха именно в този ден, тъй като за броени часове те успяха да мобилизират специалисти от всички институти и организации във Форт Детрик и да ги натоварят със задачата да неутрализират заплахата, която представляваше превърнатият в оръжие Последен универсален общ предтеча.

Буколов най-сетне забеляза Тъкър и вдигна ръка , за да го повика при себе си, а това се оказа нелека задача, тъй като докторът се запъти към другия край на лабораторията. Тъкър трябваше да си проправи път през целия този хаос и да сипе извинения наляво и надясно, докато най-сетне успее да настигне Буколов. Докторът стоеше до една работна маса, върху която имаше пет- литрова стъкленица, в която капка по капка се стичаше дестилат, получен от някакъв апарат за кондензация. Течността имаше цвета на препечено кафе.

- Това е! - възкликна Буколов; гласът му бе приглушен от маската, която носеше.

- Какво е това?

Тъкър бе дошъл в лабораторията, тъй като докторът му бе позвънил сутринта и му бе заявил, че спешно трябва го види. Бе пристигнал в окръг Колумбия още преди три дни, но още нямаше представа с какво точно се занимават в тази лаборатория и дали са отбелязали някакъв напредък. Двамата с Буколов бяха отведени на територията на Форт Детрик с военна охрана.

— Успях да разгадая кода на лишеите - заяви Буколов и махна почти пренебрежително с ръка към екипа в лабораторията, за да покаже, че и те имат — макар и минимална — заслуга за успеха му. — Трябваше само да открия кое е онова вещество, което присъства в живия лишей, но в мъртвия става инертно или се разпада на други съставки. Няма да ви отегчавам с технически подробности, но ще ви кажа, че в крайна сметка успях да дестилирам съединенията, които при контакт изгарят и убиват клетките на ПУОП. Оказа се. че не става въпрос за едно съединение. А за комбинация, при това в точно определени пропорции, от сярна, хлорна и азотна киселина. Все киселини!

Погледът на Буколов блестеше тържествуващо, сякаш това, последното, бе особено важно. След като Тъкър не му зададе нито един въпрос, той го изгледа разочаровано и продължи:

- Това не само ни предоставя онзи антидот, който търсихме, но и обяснява защо ПУОП, който превъзхожда цианобактерията в генетично отношение, е загинал през архайската ера, а бактерията е оцеляла.

- И какъв е отговорът?

- Един от ключовите моменти в тази праисторическа ера е промяната в състава на атмосферата и насищането на околната среда с киселини. Не забравяйте, че по онова време още не е имало растения, които да фотосинтезират. Земята е представлявала един огромен отровен парник. Над повърхността й се изливали киселинни дъждове, киселини е имало в океанските вълни, а киселинни бури са изгаряли сушата.

- И защо това е толкова важно?

- Цианобактериите са били идеално подготвени да посрещнат нарасналата киселинност на околната среда. Те вече са били истински специалисти по органична химия, както свидетелства овладяването от тяхна страна на фотосинтезата - процеса на превръщане на слънчевата светлина в химическа енергия. Те са се изкачили на гребена на киселинната вълна и са се адаптирали към променените условия. За негово нещастие, ПУОП е бил специалист по генетика. Поставил обаче всичките си еволюционни яйца в една кошница и сгрешил. Не е издържал на промяната и е паднал от високия си клон в хранителната верига. А цианобактерията, досущ като акула, надушила кръв във водата, се е възползвала от тази промяна, включила е киселините в своя арсенал и е унищожила последните ниши, в които е оцелял ПУОП, за да го изпрати в историята на еволюцията.

Буколов посочи димящата тъмнокафява смес в стъкленицата.

- Това е киселина - каза той и в същия миг от дестилационната тръбичка се откъсна поредната капка, която падна в съда. - Ей такива дъждове са валели по времето, когато хората не са били дори едноклетъчни организми, плаващи в някоя кална локва. Това, което дестилираме тук, е дъжд, който не е валял от три и половина милиарда години!

- И този дъжд ще убие ПУОП.

- Извън всяко съмнение - увери го Буколов и го погледна в очите. — Въпреки това обаче, избухне ли някъде в природата екологичен „пожар“, причинен от ПУОП, трябва да реагираме максимално бързо, за да разчитаме на успех. Защото достигне ли той критична маса, ще се разпространи в околната среда със скоростта на експлозия, ще се превърне не в пожар, а в огнена буря, която дори този праисторически дъжд може да не успее да угаси.

- Което означава, че не спрем ли Харзин навреме, всичките ни усилия могат да се окажат напразни.

Буколов кимна бавно, вперил поглед в капките киселина, които бавно се стичаха в стъкленицата.

- Единствената добра новина е, че успяхме да извършим предварителна оценка на заплахата, която представлява онази единствена луковица, която попадна в ръцета на Харзин. Разбира се, в дългосрочен план той би могъл да направи опит да извлече от нея потомство, но това би изисквало доста търпение.

- А това е добродетел, който Харзин определено не притежава.

- В краткосрочен план смятаме, че би могъл да дестилира не повече от литър-два ПУОП, който може да бъде използван като биологично оръжие. Дори това количество обаче е достатъчно да разпали някъде пожар, който бързо да се превърне в огнена буря.

„В такъв случай единственият въпрос е кое място ще избере, за да драсне клечката".

Тъкър знаеше кой може да му даде отговора на този въпрос.

Една безмилостна убийца.

Която определено не изгаряше от желание да му сътрудничи.





09:12





- Фелис Нилсон се е погрижила да не можем да проследим транзакциите, извършени с кредитните й карти — каза Харпър по телефона.

Тъкър разговаряше с нея, докато напускаше с бързи крачки лабораторията на доктор Буколов и се насочваше към другия край на Форт Детрик, където бе настанен.

- Очаквах го, Харпър. Трудно можеше да разчитаме на успех в тази насока.

Преди три дни бе уведомил „Сигма" за разговорите си с Харзин по радиостанцията и за очебийното отсъствие на Фелис Нилсон от смъртоносната мисия в африканските планини. Харзин бе споменал, че на Фелис е възложена друга задача, което още тогава му се бе сторило странно. От самото начало шведската снайперистка бе основният оперативен играч на Харзин, преследвал Тъкър още от първата им среща във вагон- ресторанта на Транссибирския експрес. А когато екипът на Харзин трябваше да доведе операцията докрай - тоест да ликвидира Тъкър и да вземе образците от ПУОП, - тя изведнъж получаваше друго поръчение.

Защо? И къде?

Тъкър бе предположил, че Харзин е насочил русото си острие в друга посока, че най-вероятно е изпратил Фелис да подготви следващия етап от неговата операция... а може би не само да го подготви, но и да го осъществи.

- Идеята беше добра - каза Харпър. - Логично е да се опитаме да открием местоположението ѝ, като проследим финансовите ѝ транзакции. За момента обаче не сме постигнали никакъв успех с документите, които ти снима във влака. Няма и следа някой да е използвал четирите паспорта, петте кредитни карти, нито дори банковите сметки, които успя да откриеш. Тя най-вероятно разполага с друг комплект документи.

Тъкър въздъхна и си припомни точните си действия в купето ѝ. Съвсем внимателно бе преровил вещите ѝ, бе снимал документите ѝ и бе върнал всичко по местата му.

- Вероятно не съм бил достатъчно предпазлив - каза той. - Нищо чудно да е разбрала, че някой е влизал в купето ѝ.

- Или просто е минала в нелегалност — отвърна Харпър. — Ще продължим да я издирваме.



13:22





След като обядва, Тъкър посети за кратко Буколов и го завари да работи с някакъв инженер върху създаването на аерозолна система с флакон и дозатор за получената от него киселинна смес. Резултатът от съвместните им усилия наподобяваше лозарска пръскачка. До него обаче долетяха изрази от рода на „плътност и състав на флуидния поток“ и „праг на заразяване на филтрите“ - неща, от които не разбираше нищичко.

Буколов не разполагаше с много време за разговори, затова Тъкър си тръгна и реши да се заеме с нещо по-важно.

Затова сега стоеше на една широка поляна. Скри ръка зад гърба си, а после запрати червената топка към другия й край. Каин полетя като стрела и затанцува, като подскачаше във въздуха в синхрон с всяко тупване на топката. Настигна я, захапа я и я донесе на Тъкър, като преди това му изтанцува нещо като танца на победата, след което я остави пред краката му. После отскочи назад, долепи предницата си до земята и размаха опашка, готов за още един рунд от тази игра.

Тъкър се наслаждаваше на тази искрена демонстрация на радост, макар мания да би била по-точната дума, тъй като Каин бе луд по червените гумени топки. Тази игра помагаше на Тъкър да укроти черния облак, който се надигаше в него.

„Ако бях по-предпазлив...“

Поиграха още няколко минути, после тръгнаха към апартамента, в който бяха настанени. Тъкмо прекосяваха поляната, когато телефонът на Тъкър иззвъня. Отново се обаждаше Харпър.

- Мисля, че може да направиш кариера като специалист по квартирните кражби, капитан Уейн. Засякохме госпожица Нилсон.

- Къде?

- В Монреал, Канада. Надявам се с Каин да нямате нищо против студеното време.

Тъкър си представи лицето на Фелис, спомни си и тялото на Уткин. проснато върху пясъка в локва кръв.

- Ще си взема топло бельо.





28 март

10:23

Сейнт Игнъс, Мичиган





43.





„Връщаме се там, откъдето започнахме...“

Тъкър стоеше на балкона на хотелската стая, вперил поглед към замръзналите брегове на езерото Хюрън. От утринното небе се сипеше сняг. Ако трябваше да опише пейзажа с една дума, тя бе леден. Температурата бе под нулата и според синоптичната прогноза през деня нямаше да надхвърли два градуса.

Това приключение бе започнало във Владивосток, друг скован от лед град на брега на едно далечно море

Ситуацията се повтаряше: отново бе студено и той отново щеше да изправи лице в лице с наемен убиец.

Буколов извика от стаята:

- Някои от нас не се радват на вашето желязно здраве, млади човече. Може би ако затворите вратата, няма да хвана пневмония, преди вашият човек да пристигне в града.

Тъкър влезе, затвори плъзгащата се врата и дори я заключи. Каин, който се бе свил на кълбо върху леглото, вдигна глава.

- Казвам ви за пореден път, докторе, не се налагаше да идвате.

- А аз ви отговарям за пореден път: нуждаете се от моите познания и опит. Нямаме представа по какъв начин Харзин ще превърне ПУОП в оръжие. Освен това предложеното от мен решение не е изпитано в реални условия. Може да се наложи да импровизираме в движение. Моментът не е подходящ за непрофесионални импровизации.

Бяха изминали два дни, откакто компютърните специалисти на „Сигма“ бяха засекли една от кредитните карти на Фелис Нилсон в Монреал. За нещастие шведката се движеше като същински призрак, който не оставаше след себе си никакви следи, освен някоя и друга финансова „трохичка“: плащане на бензиностанция край Отава, вечеря в градчето Брейсбридж... По всичко изглеждаше, че маршрутът й е насочен на юг към американската граница. Граничните служби бяха уведомени, но северната граница на Съединените щати бе като врата в полето, особено в района на Големите езера, където се простираха гъсти гори, които Фелис лесно можеше да прекоси незабелязано.

Предположенията им бяха получили потвърждение предния ден, когато компютрите я бяха засекли отново, този път в Сейнт Игнъс, най-северния град в щата Мичиган. Фелис бе направила една-единствена покупка в местния магазин за железария и спортни стоки. Покупка, която не предвещаваше нищо добро.

Пластмасова пръскачка за овошки.

Тъкър впери поглед в гардероба в хотелската стая. В него се намираше електрическата пръскачка за химикали, проектирана от Буколов и заредена с получената от него киселинна смес.

Оттогава обаче нямаше и следа от Фелис Нилсон.

Дали все още се намираше в града? Или го бе напуснала?

В пълна бойна готовност се намираха общо чети- ринайсет екипа от по двама души, като всеки екип разполагаше с хеликоптер и пръскачки, чиито резервоари бяха пълни с течността, която трябваше да неутрализира ПУОП. Шест от тези екипи бяха базирани в Мичиган, останалите осем бяха заели позиции в съседните щати.

Тъкър нямаше представа дали броят на хората и предоставените им ресурси са адекватни на ситуацията, но остави тази преценка на Харпър. Тя се опасяваше, че вдигането по тревога на съответните служби ще предизвика мащабно издирване, което Фелис би засякла без проблем. В такъв случай тя щеше да премине в още по-дълбока нелегалност и да престане да използва кредитни карти. И тогава нямаше да получат втори шанс да я заловят. Трябваше да успеят от първия опит. Освен това трябваше да действат изключително прецизно.

И така, за момента задачата да спрат Фелис и екипа ѝ — да предотвратят използването на ПУОП - падаше върху плещите на Тъкър и четиринайсетте екипа за бързо реагиране.

Той се надяваше предпазливостта на Харпър да не им изиграе лоша шега.

19:02





Телефонът на Тъкър иззвъня.

- Открихме нещо - започна Харпър веднага след като той вдигна. - Засякохме разговор на полицейските честоти в Харбър Спрингс. Преди петнайсет минути жена, чието описание съвпада с това на Фелис Нилсон, придружена от трима мъже, е била забелязана да краде моторна лодка от яхтеното пристанище. Насочила се е към езерото Мичиган.

Тъкър се наведе над простряната върху масичката за кафе карта.

- Харбър Спрингс... това е на петдесет километра южно от нас.

- Вие сте най-близкият екип до мястото. Тръгнете незабавно към посочените координати. Вече изпратихме хеликоптер, който да ви посрещне.

Тъкър затвори.

- Докторе, да действаме!

Буколов вече се бе запътил към гардероба. Грабна раницата си с оборудването, включително пръскачката. Тъкър отвори войнишката си торба, извади компактен автомат „Хеклер & Кох“ МР-5 с монтиран на цевта заглушител, преметна ремъка през рамо и облече яке отгоре. После пъхна деветмилиметров „Броунинг“ в кобура на колана си, който бе сложил отзад, на кръста.

Най-мощното му оръжие скочи от леглото и го последва към вратата.

Тъкър и доктор Буколов, следвани по петите от Каин, излязоха от стаята и се затичаха по заледения паркинг. Някъде отдалеч долиташе воят на вертолетни ротори - приближаваше се доста бързо. Синьо-белият хеликоптер „Бел 429“ увисна над главите им, спусна се бавно и докосна асфалта.

Веднага щом тримата се качиха, машината се издигна. Понесоха се над езерото Хюрън, прелетяха над моста край Макино Сити и се насочиха към езерото Мичиган.

Тъкър си сложи слушалките и в тях мигом прозвуча гласът на пилота:

- Петнайсет минути до Харбър Спрингс, господа. Получавам сигнал за вас на пети канал.

Тъкър превключи на съответната честота и в ушите му прозвуча гласът на Харпър:

- Разполагаме с марката, модела и регистрационния номер на моторницата. Вече ги предадох на пилота. Последния път, когато са били забелязани, са поддържали курс два-три-девет градуса. В момента би трябвало да минават покрай град Шарлевоа. Лодката им е много бърза, Тъкър. Развива над седемдесет километра в час.

- Какво я очаква по маршрута ѝ?

- Доста тежък трафик от товарни кораби, които идват по река Сейнт Лорънс откъм океана. По-голямата част от корабите се насочват към Милуоки или Чикаго.

- И какво превозват?

- Работя по въпроса.

Буколов също си бе сложил слушалките.

- Аз имам представа какво става, госпожице Харпър. Мисля, че Фелис се е насочила към някой от тези товарни кораби... най-вероятно към такъв, който превозва нещо органично: торове, семена, дори хербициди.

- Защо смятате така?

- Защото аз бих постъпил така на мястото на Хар- зин. Той не би могъл да произведе повече от литър-два ПУОП, който да използва като биологично оръжие. Подобно количество е прекалено малко, за да го разпространи по въздушен път. Това означава, че ще трябва да зарази по възможно най-пряк път източник, който да му осигури среда за развитие и разпространение на заразата. А коя среда е най-подходяща за осъществяването на подобен сценарий? Да предположим, че госпожица Нилсон може да зарази товар със селскостопанска продукция и този кораб спре на доковете в Чикаго, Милуоки или някое друго голямо пристанище...

Тъкър разбра.

- В момента в Средния запад започва пролетната сеитба. Заразеният товар ще прекара инкубационния си период в трюмовете на кораба, след което ще бъде разпространен в сърцето на американското фермерство. - Представи си до какъв хаос би довело това. - Харпър, уведомихте ли бреговата охрана? Не можем ли да ги мобилизираме, да ги накараме да наложат блокада или нещо подобно? Не можем да позволим този кораб да стигне брега.

- Вдигнахме ги по тревога, но не мисля, че времето ще им стигне. Доктор Буколов, отговорете ми на следния въпрос. Какво ще се случи, ако ПУОП попадне във водна среда?

Тъкър сведе поглед към повърхността на езерото, над което летяха. Добре разбираше от какво са продиктувани опасенията на Харпър.

- Не мога да твърдя със сигурност, но предполагам, че част от организмите ще оцелее. Езерата предлагат богата хранителна среда за развитието на ПУОП. Този организъм е оцелял и се е развивал в продължение на милиони години, когато условията на Земята са били несравнимо по-неблагоприятни спрямо сегашните. Той е силно агресивен и високо приспособим. Природата винаги намира начин нещата да продължат, а ПУОП е изключително устойчив в това отношение.

- Опасявах се, че ще кажете именно това.

- Какво те тревожи, Харпър? - попита Тъкър.

- Ако Фелис се качи на някой от тези кораби, за да зарази товара му, вероятността да не успеем да я спрем е много голяма. Дори да потопим или унищожим кораба, ПУОП пак може да се окаже на свобода.

Буколов кимна и каза:

- Освен това, ако заразяването достигне открити води, неутрализирането му с разработения от нас антидот ще е много по-трудно.

- Значи трябва да спрем Фелис преди да се качи на някой от тези кораби - каза Тъкър.

Прекъсна връзката, превключи канала и се свърза с пилота, млад летец от Националната гвардия, казваше се Ник Пастернак.

- Максимална скорост, Ник.

- Дадено. Дръжте се здраво.

Воят на двигателите се усили и хеликоптерът ускори до максималната си скорост. Когато полетя с близо двеста и осемдесет километра в час, заледените брегове на езеро Мигичан се понесоха под тях като на кинолента.

- Приближаваме Харбър Спрингс - извика Ник след пет минути. - Пристанището, откъдето са откраднали моторницата, е право пред нас... Ще стигнем над него след трийсет секунди.

- Стигнем ли пристанището, поеми по курса, по който е тръгнала моторницата. Два-три-девет градуса. Оглеждай се внимателно. Би трябвало да е на четирийсет километра пред нас, ако още държи този курс, разбира се.

- Ще ги настигнем след няколко минути.

Хеликоптерът премина над покритите с лед кейове на яхтеното пристанище, зави на югозапад и полетя над езерото. Докато се отдалечаваха от брега, Тъкър наблюдаваше как водите му променят бавно цвета си от зелен на син. Взираше се напрегнато, за да открие следа от откраднатата лодка, но снеговалежът се усилваше и му пречеше.

Оказа се, че зрението на Ник е по-остро от неговото.

- Моторна лодка пред нас! Марката и моделът като че ли съвпадат!

Тъкър обаче трябваше да се увери напълно.

- Приближи я!

- Готово!

Хеликоптерът се снижи на трийсетина метра над водата и се понесе ниско над езерото.

- Ще настигнем лодката след пет секунди - обяви Ник. - Четири... три...

Тъкър притисна лице към прозореца. Снежната пелена отстъпи и пред погледа му изникна откраднатата моторница. Когато хеликоптерът прелетя над нея, Тъкър видя, че на борда й няма жива душа. Нямаше никой и зад щурвала.

„Какво значи това, по дяволите?!“





19:33





Буколов също се взираше през прозореца.

- Няма никой!

Тъкър не му обърна внимание, а извика на пилота:

- Продължавай по същия курс!

Докторът се обърна към него и попита:

- Това означава ли, че вече се е качила на някой товарен кораб?

- Най-вероятно.

- Товарен кораб право пред нас! - извика Ник.

- Трябва ми името му - отвърна Тъкър. - Можеш ли да се приближиш...

- Да, дръжте се! Спускам се!

- Гледай да не се блъснеш в него! — предупреди го Тъкър.

Не искаше да изплаши Фелис - засега поне, - ако тя наистина се намираше на борда на този кораб.

- Ясно! Ще приближа на осемстотин метра.

Тъкър вдигна бинокъла и го насочи към кораба.

От снежната буря бавно изникна сивкавият силует на кораб с ярко осветен команден мостик. На кърмата се издигаше триетажна надстройка, осветена не толкова ясно. Между двете надстройки се простираше равна палуба, на която стърчаха само крановете и люковете на трюмовете. Тъкър насочи бинокъла надолу, фокусира го и успя да разчете името, изписано върху корпуса на товарния кораб.

Веднага се свърза с Харпър.

- Мисля, че го открихме. Казва се „Макома“. Трябва ми всяка информация, която успееш да откриеш. Интересува ме най-вече товарът.

- Не затваряй - отвърна тя и след две минути каза:

- Товарен кораб „Макома“. Товароносимост 420 тона. Превозва компост и хумус, обогатени с торове за селскостопански цели. Местоназначение Чикаго.

- Докторе, това отговаря ли на вашите очаквания? - попита Тъкър

- Да - потвърди Буколов. - Това е идеалната инкубационна среда за разпространението на ПУОП.

Харпър обаче бе по-предпазлива в оценките си.

- Тъкър, сигурен ли си, че именно това е корабът?

- Открихме изоставената моторница недалеч от кърмата на „Макома“. Виж какво, Харпър, няма да открием неонов надпис, който да ни служи като ориентир. Ще трябва да рискуваме.

- Ясно. Ти си на място - ти решаваш.

- Кога можем да очакваме подкрепления?

- Най-близкият екип е на четирийсет минути от вас. В момента разговаряме с бреговата охрана.

- Значи май че ще трябва да се справим сами. Ако Фелис е умна - а аз знам, че е умна, - ще наблъска кораба с експлозиви. Колкото по-рано стъпим на борда му, толкова по-добре.

- В такъв случай късмет и на двама ви!

Тъкър превключи каналите.

- Ник, трябва да кацнем на палубата на този кораб. Можеш ли да го направиш?

- Без проблеми! - отвърна Ник с увереността на всички млади и безразсъдни хора.

Хеликоптерът пропадна рязко с десетина метра, при което стомасите на Буколов и Тъкър се качиха в гърлата им. Машината продължи надолу, докато не се озова точно зад кърмата на „Макома“. Тъмният силует на кораба изпълваше целия им хоризонт. Ник постепенно съкрати разстоянието - хеликоптерът напредваше бавно, едва-едва, тъй като бурята му пречеше. Носът на машината увисна на трийсетина сантиметра от релинга на кърмата.

Ник им съобщи плана си.

- Ще се издигнем леко и ще увиснем над ей онази надстройка на задната палуба. След това ще трябва да скочите.

Тъкър огледа надстройката, която се издигаше над кърмата на „Макома“. Светлините на трите ѝ етажа проблясваха през сипещия се сняг.

- Действай! - каза той.

- Дръжте се!

Машината полетя право напред, преодоля съпротивата на вятъра и увисна над надстройката.

„О, Господи...“

Буколов се съгласи с него:

- О, Господи!

Плазовете остъргаха релинга, разнесе се стърженето на стомана върху стомана и хеликоптерът се плъзна по покрива на надстройката. Силен страничен порив на вятъра го измести наляво.

Хеликоптерът се разтърси и Тъкър реши, че нещо се е счупило.

Ник обаче каза:

- Изчезваме! Някой стреля по нас!

Хеликоптерът рязко се издигна и бързо се отдалечи от кораба.

Тъкър разкопча колана и се наведе напред, за да види какво става. Забеляза мъж в камуфлажни дрехи на надстройката под тях. Държеше автомат. След миг остави автомата и взе друго оръжие - по-дълго и по-масивно.

Ръчен гранатомет!

- Силно наляво! - извика Тъкър. - Носът надолу!

Ник наклони носа на хеликоптера напред и пикира надолу.

Прекалено късно.

Долу проблесна пламък, появи се димна струя и...

... и гранатата се заби в опашния ротор на хеликоптера, в резултат на което машината се завъртя лудешки.

Тъкър полетя във въздуха и падна тежко на седалката до пилота.

Ник се опитваше да овладее хеликоптера и не спираше да крещи:

- Пряко попадение в опашния ротор... пряко попадение в опашния ротор... О, Господи!

Тъкър посочи главната палуба на товарния кораб и извика:

- Изключи двигателите! По-добре да се разбием върху палубата! Бездруго ще паднем, нали? Действай!

- Добре...

- Професоре, хванете здраво Каин!

- Хванах го!

Ник заработи трескаво с контролните уреди, изравни носа, после пусна дросела и завъртя няколко ключа.

- Двигателите не работят! Дръжте се!

Шумът на витлата заглъхна и хеликоптерът се понесе надолу. Спусна се от небето наклонен на една страна. Изведнъж пред предното стъкло изникна високият кран на една от лодбалките101. Опашката на хеликоптера се завъртя и се удари в него и сблъсъкът запрати машината право към палубата.

Хеликоптерът се стовари тежко върху нея, подскочи върху плазовете си, после се плъзна и се удари в надстройката на задната палуба. Перките на главния ротор, които продължаваха да се въртят, се удариха в стената, откъснаха се и полетяха като шрапнели над палубата, разкъсвайки въжета и кабели.

Изведнъж настъпи тишина, нарушавана единствено от заглъхващия вой на двигателите на хеликоптера.





28 март

19:49

Езерото Мичиган





44.





— Има ли ранени? — извика Тъкър, когато се съвзе след щурото пикиране и катастрофата.

- Тече ми кръв... - промълви замаяно Ник. - От главата... Не е сериозно, но...

- Докторе?

- Добре сме. И Каин, и аз... мисля.

Тъкър, който се бе строполил на пода, се изправи и запълзя към салона отзад. Каин подскочи към него и го близна по лицето.

Буколов ахна:

- Божичко! От ухото ти тече кръв!

Тъкър опипа внимателно раната. Горната част на лявото му ухо бе клепнала надолу.

- Вземете комплекта за оказване на първа помощ... Намира се точно зад вас!

В този миг Ник изкрещя:

- Още един въоръжен тип!

- Къде?

- Отляво! Върви по палубата покрай релинга! Идва към нас!

„Което означава, че сме паднали на десния борд“.

Тъкър пропълзя върху краката на Буколов и се опита да отвори страничната врата. Беше заяла. Блъсна я няколко пъти с рамо и тя най-сетне се отвори. Претърколи се и падна лошо върху люка на един от товарните трюмове. Остана проснат за миг, после се претърколи по-далеч от мъжа, който вървеше по палубата. Когато стигна до ръба на издигнатия на около метър над палубата люк, се претърколи зад него.

Падна по гръб, разкопча якето си и извади картечния пистолет.

В мига, в който го видя, онзи насочи оръжието си към него, стреля и куршумите рикошираха от капака на товарния люк.

Тъкър извика на Каин:

- Дръж!

Чу овчарката да скача на палубата и да хуква към стрелеца. Изчака две секунди и подаде глава от скривалището си. Както бе очаквал, стрелецът насочи вниманието си към кучето. Тъкър стреля два пъти и го порази в гърдите и в лицето.

„Един по-малко...“

- Ела! - извика на Каин.

Овчарката се плъзна по покритата със сняг палуба, дотича при него и клекна в краката му.

„А сега да си разчистим сметките с онзи, който свали хеликоптера“.

Онзи с гранатомета бе стоял на покрива на надстройката на задната палуба. Но къде ли бе сега?

Откъм стълбата зад гърба на Тъкър отекна тропот на кубинки и той се обърна. Вторият стрелец бе опрял в рамо приклада на автомата си, но го бе насочил към хеликоптера. Явно при трескавото си слизане по стълбите бе пропуснал кратката престрелка и едва сега забеляза в тъмнината Тъкър, който лежеше скрит зад товарния люк на няколко метра от него.

Късмет, от който Тъкър непременно щеше да се възползва.

Изстреля кратък откос в гърдите на мъжа и той се просна по очи на палубата.

„Двама по-малко...“

Това означаваше, че ще трябва да се справи с Фелис и... колко още? Полицейският доклад съобщаваше, че на борда на моторницата са я придружавали трима мъже, но дали това бяха всичките ѝ съучастници? Възможно ли бе други вече да са я очаквали на борда на кораба, дегизирани като членове на екипажа, за да улеснят превземането му? При всички случаи обаче най-належащият въпрос, на който трябваше да намери отговор, бе: „Къде е Фелис?“

Надигна глава и огледа палубата. Хеликоптерът се бе разбил непосредствено до надстройката на задната палуба, част от него лежеше върху люка на последния трюм. Обърна се и огледа обширната палуба, която го отделяше от кормилната рубка и каютите, разположени от двете страни на командния мостик.

Първата му работа бе да се добере дотам и да поеме контрол над кораба.

Имаше обаче един проблем.

Между него и мостика се простираха поне двеста метра открита палуба, която не предлагаше никакво прикритие, ако не се брояха четирите издигнати люка на товарните трюмове и няколкото лодбалки.

Което означаваше, че има два проблема.

Понеже на този кораб се криеше отличен снайперист.

Тъкър извика към хеликоптера.

- Ник... Докторе!

- Да - извикаха едновременно те от вътрешността на хеликоптера.

- Можете ли да дойдете при мен?

- А имаме ли избор? - отвърна Буколов.

Въпросът явно бе риторичен - и двамата побързаха да напуснат катастрофиралия хеликоптер. Ник помогна на Буколов, тъй като докторът бе затруднен от раницата на гърба си. Двамата бързо претичаха до Тъкър и приклекнаха.

Ник бе взел комплекта за оказване на първа помощ и го подаде на Тъкър.

- Мисля, че имаш нужда от това.

Тъкър бързо извади един широк лейкопласт, изправи ухото си и го прилепи към главата си.

- Чух нещо за взривяване на кораба. За какво става въпрос? - попита Ник.

- Просто за възможност. Добрата новина е, че все още не се е случило. Лошата е, че на този кораб има изключително опитна снайперистка и по всяка вероятност в момента тя търси къде да...

От капака на трюма зад Тъкър рикошира куршум.

Всички приклекнаха още по-ниско.

„Ето я и нея...“

Тъкър се обърна към останалите, без да надига глава.

- Ник, ти оставаш с доктора...

- Чакайте! Усетихте ли това? - извика Буколов.

Тъкър също бе почувствал силно разтърсване, дошло от дълбините на трюма. Добре знаеше какво означава това.

- Двигателите вдигат оборотите - каза той. - Освен това завиваме.

Бе прекарал последните два дни в изучаване на картата на т.нар. Горен полуостров на Мичиган. Извика я в съзнанието си, постави върху нея приблизителното местоположение на „Макома“ и се опита да си представи пристанището, към което бавно завиваше корабът. Изведнъж разбра защо „Макома“ завива.

Извади сателитния телефон и позвъни на Харпър. Тя вдигна мигновено.

- Тя е тук! - извика той. - На „Макома“. Знае, че е разкрита, и знае, че корабът няма да стигне до Чикаго, тъй като вече сме вдигнали тревога. Затова пристъпва към изпълнение на резервния си план, а той е да насочи кораба към сушата! Ще се опита да го блъсне в брега!

Това обясняваше и защо хората ѝ все още не бяха атакували Тъкър и спътниците му. Явно Фелис Нилсон и съучастниците ѝ бяха насочили вниманието си към командния мостик и най-вероятно се бяха барикадирали там, за да не би някой да им попречи да осъществят плана си.

- Ако Фелис наистина се опита да блъсне кораба в брега - заяви Харпър, — това може да се окаже добра новина.

- Добра ли? Защо?

- Защото означава, че не е имала време да постави експлозивите... а може дори да не разполага с експлозиви. Това няма значение. Насочвам всички екипи към вас. Щатската полиция и бреговата охрана също ще реагират, макар и с известно закъснение спрямо нас. При всички случаи обаче никой няма да успее да ви се притече на помощ през следващите двайсет минути.

- Не разполагаме с толкова време, Харпър!

- Направете каквото можете, за да я забавите. Помощта идва!

Тъкър прекъсна връзката.

- Колко време остава до сблъсъка ни с брега? - попита Буколов, който бе чул разговора им.

- Двайсет... най-много двайсет и пет минути.

Тъкър трябваше да скрие спътниците си на някое по-безопасно място. На палубата, недалеч от тях, се намираше люкът на друг товарен трюм. Издигаше се само на шейсетина сантиметра над нея, но предлагаше допълнителна защита както срещу вятъра, така и срещу директен обстрел откъм командния мостик, където най-вероятно бе застанала Фелис.

- Следвайте ме, но не се надигайте - каза Тъкър и ги поведе към новото им укритие.

Ник го смушка с лакът.

- Роден съм и съм израснал в Мичиган. Ако този кораб се насочва към брега, това означава, че ще навлезе в залива Гранд Травърс и ще се блъсне някъде в района на Олд Мишън Пойнт. Скалите там ще разпорят корпуса му.

- Вероятно затова е избрала този курс - отбеляза Буколов.

Тъкър се намръщи, после каза:

- Докторе, останете тук с Каин, подгответе апаратурата за неутрализиране на ПУОП и гледайте да не ви прострелят. Фелис се е скрила някъде на командния мостик заедно с кой знае още колко наемници. Твърдо е решила да поддържа този курс, докато корабът се разбие в скалите. Аз ще се опитам да я пипна, преди това да се е случило.

Тъкър предполагаше, че товарът в един или повече от трюмовете е вече заразен от Фелис Нилсон и екипа ѝ. По време на престоя си във Форт Детрик бе обучил Каин да открива миризмата на ПУОП, която се отличаваше с необичайно високото си съдържание на сяра. Преди обаче да изпрати овчарката да открие ПУОП, трябваше да разчисти пътя ѝ.

Надигна глава на не повече от два-три сантиметра над капака на трюма, надзърна през оптичния мерник на картечния пистолет и веднага се наведе. Три от прозорците на мостика гледаха право напред. Изглеждаха затворени, което означаваше, че Фелис е стреляла от някой от двата навигационни моста на кораба — единият минаваше отляво, по протежение на бакборда, а другият - отдясно, успоредно на щирборда. Стърчаха отстрани на командния мостик като муцуната на риба чук.

Той възнамеряваше да се възползва от това.

- Какъв е планът ти? — попита Буколов.

- Да тичам бързо и да се надявам да не ме уцели.

- Това не е никакъв план! Защо не слезем на долните палуби, където няма да ни вижда?

Тъкър поклати глава.

- Така лесно можем да се изгубим или да попаднем в капан. Освен това нямам представа с колко души разполага.

Единственото му предимство бе, че Фелис със сигурност би останала изненадана от фронтална атака. Големият въпрос бе колко време щеше да успее да му спечели подобен ход?

Тъкър въздъхна дълбоко и нареди:

- Не мърдате оттук. Когато всичко свърши, ще ви дам сигнал. - Погали Каин по врата и добави: - Това се отнася и за теб, приятелю.

Каин килна глава, сякаш се готвеше да възрази.

Тъкър повтори командата си, като посочи Ник и Буколов:

- Остани на място! Пази ги!

После огледа ширналата се като на длан палуба.

„А кой ще пази мен?“





20:04





Задиша дълбоко - както за да успокои нервите си, така и за да си напомни, че е жив и че трябва да остане жив.

Приготви се, присви крака, после се оттласна като спринтьор и затича, което не бе никак лесна работа при този сняг и вятър. Тъмнината и лошото време бяха на негова страна и той с радост се възползва от това. Междувременно не откъсваше поглед от командния мостик, за да реагира мигновено, ако забележи някакво движение там.

Подмина люка на последния трюм, направи няколко крачки вляво и хукна към прикритието, което му предлагаше следващият люк. Оставаха му шест метра до него, когато забеляза движение върху навигационния мост откъм щирборда. Хвърли се с главата напред и се удари в страничната стена на люка.

В капака над главата му се заби куршум.

Лошо!

Пропълзя надясно, стигна до ъгъла на люка и надникна. В същия миг втори куршум се заби в палубата до главата му.

„Не мога да остана тук...“

Запълзя наляво с надеждата да се измъкне от зоната на видимост, която се откриваше от навигационния мост на щирборда. Щом стигна до ъгъла, се изправи и отново хукна с наведена ниско глава.

Движение... но този път откъм навигационния мост на бакборда.

Фелис бе очаквала този ход от негова страна и успя да изстреля три куршума, докато той тичаше - но нямаше време да се прицели добре.

Тъкър изстреля тичешком кратък откос и куршумите се забиха в непосредствена близост до Фелис. Тя се дръпна назад и той видя кичур руса коса и шала, закрил долната част на лицето ѝ.

Да, тя беше.

Тъкър продължи да тича и да стреля към мостика на всеки няколко крачки.

Движение!

Отново върху навигационния мост откъм щирборда.

Фелис отново бе минала от другата страна на мостика.

Тъкър свърна рязко надясно, хвърли се на палубата и се блъсна силно в люка на третия трюм. Поне за момента бе в безопасност.

Бе преодолял три люка, оставаха му още два.

Изпрати нов откос към навигационния мост откъм щирборда. В следващия миг нещо го опари по ръката, той изпусна оръжието и то се плъзна по палубата. Тъкър погледна ръката си. Куршумът на Фелис бе откъснал парче с размерите на монета точно под дясното му кутре. Тъкър впери смаян поглед в рукналата кръв. Връхлетя го вълна от остра болка и му причерня.

Мамка му!

Пое дълбоко дъх, преодоля болката и притисна ранената си ръка към гърдите си. Огледа се. Картечният пистолет лежеше на метър от него, близо до релинга.

Сякаш прочела мислите му, Фелис изпрати един куршум в приклада му. Оръжието му се плъзна по палубата, катурна се зад борда и падна във водата.

Фелис извика с приглушен от шала глас:

- Това е краят, Тъкър!





28 март

20:08

Езерото Мичиган





45.





Тъкър се опита да определи откъде идва гласът ѝ, но той отекваше така, че можеше да идва от всяка посока. Нямаше представа къде се намира Фелис Нилсон. За нещастие това не се отнасяше за Фелис, която добре знаеше къде се е скрил и го дебнеше през оптичния си прицел. Дори едно бързо надигане над капака на трюма можеше да се окаже фатално.

Тъкър все още разполагаше с броунинга, затъкнат в кобура на кръста му, но предвид малкия му калибър, разстоянието и лошото време той бе безполезен като тапешник.

Сърцето му биеше лудешки. Опита се да определи приблизителната позиция на Фелис. Най-вероятно стоеше на десния навигационен мост, този откъм щирборда, откъдето й бе по-лесно да стреля. Тя бе убедена, че е невъоръжен и че го е приклещила така, че да няма къде да мръдне, а това означаваше, че не вижда причина да смени позицията си. Не би се отказала от подобно предимство.

От друга страна обаче Фелис изглеждаше прекалено самоуверена и склонна към празни приказки. Първото правило в наръчника на начинаещия снайперист гласеше: „Не можеш едновременно да стреляш и да говориш“.

Тъкър извика:

- Фелис, бреговата охрана знае накъде сте се запътили! Идват насам! Ще ви пресрещнат!

- Няма значение! Корабът ще се разбие преди...

Тъкър се изправи като пружина и прескочи капака на трюма. Хукна право към Фелис, която бе застанала на десния навигационен мост. Както се бе надявал, за да отвърне на думите му, тя бе вдигнала увитата си в шал глава от приклада на пушката си и така бе нарушила друго правило на снайперистите, което залагаше на значимостта на връзката между приклада, рамото и бузата.

Той скочи надясно в мига, в който един куршум рикошира с искри от металната палуба до краката му. направи още две крачки и се хвърли към капака на следващия трюм, претърколи се и се блъсна в люка. Отново бе намерил прикритие.

- Умно! - извика Фелис. - Давай, опитай още веднъж!

„Не, благодаря!“

Трябваше да преодолее още един люк, преди да стигне под мостика, който да му осигури прикритие. Нямаше нито един безопасен начин да стигне там. Затова пък имаше един опасен, немислимо опасен начин.

Не немислим, а направо смъртоносен.

Но не можеше да позволи на Фелис Нилсон да осъществи плана си.

Измъкна броунинга от кобура с лявата си ръка. Затвори очи, после надвика бурния вятър:

- Каин! Дръж мишената! Бързо!

Гръмогласната команда пронизва Каин право в сърцето. Овчарката е чула изстрелите и е разбрала, че партньорът ѝ е в опасност. Но не е забравила последната му заповед. Тя продължава да звучи в главата ѝ: „Стой!“ Нечия ръка се е вкопчила в тактическия елек на Каин, тъй като ЧОВЕКЪТ е почувствал желанието му да се втурне напред. Някой се е уплашил Каин да не направи именно това.

Каин обаче дочаква този вик. Откопчва се от пръстите, които го държат, и прескача ниското препятствие. Посрещат го силен вятър, сняг и солени пръски, които се забиват болезнено в тялото му. Той навежда глава, за да се сниши под поривите на вятъра. и десните му лапи намират достатъчно суха опора, за да го отблъснат напред.

Той изпълнява командата. Особено последната ѝ дума.

Бързо!

Лети по палубата, като се хвърля ту наляво, ту надясно. Прави резки завои, преструва се, че тръгва в една посока, а всъщност поема в друга. И прави всичко това, без да забавя ход.

Тича към мястото, от което са долетели изстрелите.

Нищо не е в състояние да го спре.





Тъкър чу Каин да тича по палубата. Сърцето му се късаше за верния му приятел, превърнат в жива мишена, изпълнил неговата команда да привлече върху себе си смъртоносен снайперски огън. Съжали за дадената заповед в мига, в който я изрече... но не я отмени.

Вече бе прекалено кьсно. Каин вече беше в зоната на обстрел. Овчарката познаваше своята мишена, знаеше, че трябва да се пази от нея... но дали това бе достатъчно? Дали рефлексите на Каин бяха по-бързи от тези на Фелис?

„Пропусни... пропусни... мили Боже... пропусни...“

Откъм щирборда долетя изстрел, един-единствен изстрел, но това означаваше, че Каин е привлякъл огъня върху себе си, че е привлякъл вниманието ѝ...

„Браво!“

Тъкър се надигна и хукна към десния навигационен мост. Фелис бе приклекнала там с опряна в рамото пушка.

- Скрий се! - извика Тъкър на Каин





Каин реагира мигновено на новата команда и се завърта около предната си лява лапа. Плъзга се върху мократа покрита с лед палуба, забива нокти и се блъсва в издигнатия капак на товарния люк.

Ляга на палубата.

Не обръща внимание на пронизващата болка.

Но тя става все по-силна.





Фелис чу заповедта, която изкрещя Тъкър. Обърна се, насочи оръжието към него и го потърси в оптичния мерник в снежната пелена.

Тъкър стреля - три бързи изстрела, - макар изобщо да не се надяваше, че ще я улучи. Куршумите се забиха в стъпалата и релинга около Фелис. Тя не трепна и примижа зад прицела.

- Дръж мишената! - извика Тъкър.





Каин потиска болката и изскача иззад прикритието си. Хуква право напред, набира скорост с всяко оттласкване със задните си крака, с всяко придърпване на предните.

Тича приведен ниско, цялото му внимание е насочено към стъпапата от перфорирана стомана, които водят нагоре. Там горе е мишената му. Той знае, че тя е опасна.

Но въпреки това продължава да тича.

Долита нова заповед, но той не разпознава думата - тя минава през съзнанието му, без да остави никаква следа.

За него тя е толкова безсмислена, колкото и вятъра.

Затова Каин продължава да тича.





- Убий! - изкрещя Тъкър с всички сили.

Каин подмина Тъкър, който тичаше от дясната му страна, и се втурна към стълбите, без да се прикрива повече. Спринтира по палубата с наведена ниско глава, без да изпуска мишената от поглед. Превърна се в летяща топка от мускули, в роден ловец, в същество, в което е изкристализирала първичната сила на природата.

- Убий! - извика отново Тъкър.

Това бе глупава, безсмислена заповед - беше дума, на която Тъкър никога не го бе учил, - но командата не бе предназначена за кучето, а за Фелис. Тя трябваше да възпламени искрицата на ужас в душата ѝ, да разпали онзи първичен страх, който носят у себе си всички хора, страх, който датира от времето, когато предците ни са се събирали край огньовете нощем и са слушали воя на вълците в мрака.

Тъкър продължи да тича. Прелетя покрай капака на последния трюм, като продължаваше да стреля към Фелис. Тя се дръпна назад, отлепи буза от приклада и погледна наляво към Каин.

Овчарката беше на пет-шест метра от стълбите и продължаваше да набира скорост.

Фелис насочи пушката си към нея и я потърси през оптичния прицел.

Тъкър продължаваше да стреля нагоре към мости- ка. Измина последните метри, които го деляха от капака на люка, прескочи го и потърси прикритие непосредствено под командната рубка.

- Каин! Скрий се!

Бум! Изстрелът на Фелис отекна в мига, в който Тъкър се блъсна в стената на надстройката. Оттласна се, затича покрай нея и се озова в сенките под навигационния мост откъм щирборда. Насочи пистолета си нагоре с надеждата да намери пролука между перфорираните стъпала на стълбата. Дебнеше за всяко движение над главата си.

Нищо.

Обърна се.

Нито следа от Каин.

Дали не бе закъснял с последната команда?

Независимо от това каква съдба бе сполетяла Каин, той бе направил това, което Тъкър бе поискал от него, бе му позволил да преодолее нужното му разстояние и да проникне в защитния периметър на Фелис. Сега тя бе изгубила основното си предимство на снайперист. Сега бе просто един обикновен войник с карабина.

Което пак я правеше опасен противник.

Тя беше там, горе, а той беше тук, долу. И тя го знаеше. Не бе необходимо да прави нищо друго освен да чака Тъкър сам да дойде при нея.

Вдигнал високо пистолета към навигационния мост, Тъкър се плъзна покрай стената към вратата, която водеше към командния мостик. Натисна дръжката. Заключено. Продължи покрай стената с надеждата да открие друга врата.

Докато правеше поредната предпазлива крачка, към него се втурна черна сянка. Той отстъпи назад... но това бе партньорът му.

Каин дишаше тежко, изплезил език.

Тъкър изпита облекчение... докато не видя кървавия отпечатък в снега.

„Приятелю...“

Клекна и огледа Каин. Беше улучен в рамото. Куршумът само го бе облизал, но раната кървеше обилно, кръвта напояваше козината му и капеше по палубата. Каин щеше да оживее, разбира се, но се нуждаеше от медицинска помощ, и то скоро.

Каин изръмжа.

Не от болка, а като предупреждение.

Стоманената врата зад гърба на Тъкър изскърца, отметна се и се блъсна в стената. Тъкър се завъртя и вдигна броунинга, но Каин го бе изпреварил - скочи и се хвърли върху мъжа, заби зъби в ръката, която стискаше пистолета, разтърси я здраво и събори мъжа на земята. При падането се чу остро изпукване.

Пистолетът - руски „Макаров“ - изтрака на палубата.

Тъкър отиде до падналия мъж и го удари с дръжката на броунинга в слепоочието. Той се отпусна безжизнено и едва тогава Каин освободи ръката му.

- Браво! — прошепна Тъкър. — Стой тук.

Пристъпи към вратата и надникна вътре. Видя коридор, който водеше към вътрешността на надстройката, но вдясно имаше стълба, по която се стигаше до командния мостик горе.

И тогава нещо изтрака.

По стълбите се търкаляше и подскачаше граната. Удари се в стената и падна на половин метър от вратата.

По дяволите!

Тъкър отстъпи назад, но се спъна в протегнатата ръка на проснатия на палубата мъж. Падна, удари се силно, но успя да се претърколи надясно, колкото се може по-далеч от вратата.

Гранатата експлодира. Гърмът бе оглушителен.

Откъм вратата долетяха облаци дим, придружени от смъртоносен порой осколки. Те се забиха основно в стъпалата, които водеха нагоре, но част от тях рикошираха и прелетяха над главата на Тъкър.

Като по чудо и двамата с Каин останаха невредими.

Тъкър напрегна слух, за да чуе следващия ход на Фелис, но на палубата цареше тишина. Фелис бе в по-изгодна позиция и го знаеше.

„Щом искаш да играем така...“





20:18





Тъкър прибра броунинга в кобура и отиде при изпадналия в безсъзнание мъж. Съблече якето си, нахлузи му го и дръпна качулката над лицето му.

Мъжът простена, но не се свести.

Тъкър се изправи, подхвана отпуснатото му тяло и го замъкна вътре. Когато влезе в коридора, го подпря на стената. После го прекрачи, отиде до стълбата, хвана парапета ѝ и дръпна здраво.

Алуминиевата стълба проскърца, точно както се бе надявал Тъкър.

Отговорът не закъсня нито секунда.

Туп... туп... туп...

По стълбите заподскача граната, отскочи от последното стъпало и се затъркаля право към него.

Тъкър се извърна рязко, прескочи подпрения на стената мъж и се хвърли вляво през вратата. Гранатата избухна. Изригнаха нови облаци дим, полетяха осколки и се забиха в тялото до вратата.

Когато димът се разсея, Тъкър надзърна иззад ъгъла и побутна тялото на мъжа по-навътре. То падна по лице на пода до стълбите. Под него се застича кръв.

Тъкър отново се дръпна назад.

Изминаха пет секунди... десет секунди...

Фелис бе ловец и той не се съмняваше, че ще пожелае да провери жертвата си.

Още при първата стъпка, която чу, направи знак на Каин и двамата се изкачиха по външните стълби, които водеха към открития навигационен мост откъм щирборда. Когато стигна последното стъпало, Тъкър се приведе и надзърна през отворената врата на рубката. Изглеждаше празна.

Предположи, че Фелис в момента слиза по стълбите; че е напуснала мостика, за да злорадства над мъртвото му тяло.

Чудесно!

Вдигна броунинга, прескочи високия стоманен праг и влезе в надстройката. Отиде до площадката, където започваше вътрешната стълба, пое дълбоко дъх и насочи пистолета към стъпалата под себе си.

Никаква следа от Фелис.

Нищо.

Нищо освен трупа на мъжа, който лежеше в локва кръв.

Каин, който стоеше до него, изръмжа.

Ръководен единствено от инстинкта си, Тъкър се завъртя рязко, вдигна броунинга и стреля в мига, в който Фелис влезе през вратата откъм щирборда.

Този внезапен изстрел, дошъл без никаква подготовка, не се отличаваше с особена точност, но куршумът все пак се заби в бедрото на Фелис, близо до таза ѝ. Тя залитна и падна тежко на палубата.

Тъкър скочи към прага и я видя как вдига карабината.

- Недей! - Стискаше броунинга с две ръце. Дулото сочеше право в челото ѝ.

Шалът ѝ бе паднал и Тъкър видя, че красивото ѝ лице е съсипано. Върхът на носа ѝ липсваше, а останалата част бе покрита с почернели шевове. Шевове минаваха и през горната ѝ устна и разкривяваха лицето ѝ в грозна гримаса. Дебела марля покриваше лявата ѝ буза.

Тъкър си спомни кога я бе зърнал за последен път... да, миг преди да изчезне под ледените води на онази река в Сибир. Вярно, бяха я открили, бяха я спасили, но не и преди част от лицето ѝ да измръзне.

Тя вдигна карабината явно с надеждата да се възползва от изписания на лицето му шок, но в този миг Тъкър си припомни съдбите и на жизнерадостната енергична Елена, и на бедния невинен Уткин. Сега вече възприемаше случилото се с лицето ѝ единствено като възмездие.

Натисна спусъка, без да трепне, и я простреля в челото.





28 март

20:22

Залив Гранд Травърс





46.





Зад гърба на Тъкър се чуха стъпки. Някой се качваше по външната стълба. Той се обърна и видя мъж с пушка-помпа в ръце да се качва откъм щирборда. Явно неговите стъпки бе чул преди малко, а не тези на Фелис.

Когато мъжът стигна последното стъпало и насочи пушката напред, Каин изскочи на площадката. Козината му бе настръхнала, зъбите му бяха оголени.

Изненадващата поява на кучето стресна мъжа и той отстъпи крачка назад и насочи цевта към Каин.

Тъкър стреля и куршумът се заби в гърдите на мъжа. Изстрелът го отхвърли назад и той се претърколи надолу по стълбите. Тъкър хукна след него, насочил пистолета към главата му, но мъжът остана да лежи неподвижно.

Тъкър бързо пресметна наум. Бе застрелял трима души плюс Фелис. Това съответветстваше на броя на хората, които според полицейския доклад бяха откраднали моторницата.

Но дали това бе целият екип на Фелис Нилсон?

Изчака цяла минута, но не се появи никой.

Това го устройваше чудесно. Той се качи на навигационния мост и сви шепи пред устата си:

- Докторе! Ник! Елате бързо!

Докато двамата тичаха през суграшицата и снега, за да се присъединят към него, Тъкър отлепи лейкопласта с марлята от ухото си, повика Каин и щом овчарката дойде, ги постави върху раната й и притисна здраво. За момента не можеше да направи нещо повече.

В същия миг дойде Буколов, огледа труповете и попита:

- Това ли са всички?

- Така мисля. Време е да се залавяме за работа. Вземете Каин и използвайте обонянието му, за да откриете кои трюмове са заразени от Фелис и екипа ѝ.

Извади от вътрешния си джоб гъбичка, напоена с изпарения като тези от образците от ПУОП, които бе изследвал доктор Буколов, пъхна я под носа на Каин и каза:

- Търси!

После се обърна към Ник.

- Иди с тях. И ги пази.

- Разбрано!

Щом остана сам на мостика, Тъкър отиде до компютъризирания пулт за управление на кораба. Надяваше се да открие начин да насочи „Макома“ по друг курс, да предотврати сблъсъка му със скалистия бряг.

В далечината проблесна светлина, успяла да пробие снежната пелена. Това сигурно бе Олд Мишън Пойнт. Намираше се точно пред носа на кораба.

„Остават две мили, може би дори по-малко...“

Погледна лага, който измерваше скоростта на кораба, и пресметна бързо наум.

До катастрофата оставаха осем минути.

Огледа пулта за управление. Той бе осеян с десетки ръчки, превключватели, индикатори и датчици, но никъде не се виждаше щурвал.

Вместо обичайното голямо кормило за управление на кораба откри нещо като джойстик, а до него - дисплей с пулсиращи точици, които показваха курса на „Макома“. Стисна здраво джойстика и го наклони леко надясно, без да откъсва поглед от екрана.

- Хайде... хайде...

Светлинките на дисплея изобщо не промениха местоположението си. Ядосан, Тъкър наклони джойстика плътно вдясно, но отново без резултат - „Макома“ продължи да се движи по курс, който го водеше право към брега.

Светлините отпред ставаха все по-ярки.

„Къде бъркам...?“

Отстъпи крачка назад, за да обмисли възможностите за действие, и единият му крак настъпи нещо. Той погледна надолу и видя от долния край на пулта за управление да стърчат кабели и интегрални схеми - бяха скъсани и счупени.

Фелис бе повредила системата за управление.

Продължаваше да го преследва и да осуетява плановете му дори от отвъдното.

На прага на командната рубка се появи Каин, последван от задъхания Буколов и Ник.

- Открихме го! - заяви Буколов. - По-скоро Каин го откри. Заразили са трюм номер пет, който се намира точно зад нас. Но люкът му е запечатан като банков сейф. Някой е повредил заключващия механизъм.

Фелис.

Ник погледна през прозореца. От онова, което видя, му призля.

- Това е Олд Мишън Пойнт - каза той. - Право пред нас.

- Ужасно близо е - каза Буколов. - Ако се блъснем, преди да успеем да обеззаразим трюма...

Последният универсален общ предтеча щеше да се озове на свобода.





20:27





След като разбра защо не е в състояние да управлява кораба, да завие или да намали скоростта му, Тъкър отдели няколко безценни минути, за да огледа командния пулт. През цялото време стискаше нервно юмруци. Трябваше да има нещо, което да спре „Макома“ -дублираща система за контрол, аварийна спирачка...

„Толкова ли няма някое копче, което да изключи всичко?“

Погледът му пробяга по таблото и спря на едно табло, на което пишеше



ПРОТИВОПОЖАРНА СИСТЕМА



Тъкър се обърна към Ник и Буколов и викна:

- След мен!

И хукна надолу по стълбата, следван от двамата мъже. Каин използва външните стълби и се присъедини към тях на палубата. Когато слезе долу, Тъкър грабна пушката-помпа от ръцете на последния нападател, когото бе застрелял.

Ник се огледа и попита:

- Какво ще...?

- Трябва да намерим екипажа — отвърна Тъкър.

- Защо?

- Ще ти обясня по-късно. Каин може да ни помогне.

Тъкър надникна в първите няколко помещения по коридора и най-сетне откри каюта на член от екипажа. Грабна някакви мръсни дрехи от коша до вратата и ги тикна под носа на Каин. Дори ги разтърка, за да засили миризмата и да привлече вниманието на овчарката.

- Търси!

Каин зарови нос в дрехите, вдиша дълбоко, отстъпи крачка назад, вдигна високо нос във въздуха и хукна към вратата.

Тримата се затичаха след него. Каин ги поведе по коридора към вътрешността на кораба, спря пред една двойна врата и задуши трескаво прага ѝ.

На вратата пишеше: ТРАПЕЗАРИЯ.

Тъкър потропа и извика:

- Има ли някой тук?

Отвърна му хор от гласове, изнервени и облекчени. Всички крещяха един през друг.

Тъкър натисна дръжката, но вратата беше заключена.

- Отдалечете се от вратата! И застанете колкото се може по-встрани от нея!

След като получи потвърждение, че инструкциите му са изпълнени, Тъкър махна с ръка на Буколов и Ник да вземат Каин и да се отдалечат по коридора. После насочи пушката към пантите на вратата, извърна глава и стреля от разстояние десетина сантиметра.

Изстрелът го оглуши.

Той незабавно насочи пушката към другите панти и стреля пак. Ушите му още пищяха, когато изрита вратата и я отвори.

В дъното на помещението се бяха скупчили седем-осем души. Вероятно Фелис ги бе заключила тук, когато Тъкър се бе появил с хеликоптера, тъй като бе разбрала, че плановете ѝ да зарази товара в трюмовете, без никой да разбере, са се провалили.

Една висока жена с кестенява коса попита:

- Кои сте вие? Какво става?

- Няма време за обяснения - отвърна Тъкър. - Въпросът касае националната сигурност. Кой е главният механик?

Слаб жилав мъж с дебел вълнен пуловер и тиранти вдигна ръка.

- Аз съм. Казвам се Джон Харис.

- Познавате ли добре противопожарната система, която обслужва трюмовете? — попита Тъкър.

- Да, разбира се — отвърна главният механик. — Системата гаси пожарите с помощта на водни пръскачки с високо налягане.

- Къде се намира контролният пулт на тази система?

- На долната палуба. Точно под нас.

- Можете ли да изолирате трюм номер пет?

- Да.

- Чудесно. Това е доктор Буколов. Заведете го при резервоарите на противопожарната система, източете водата от тях и ги напълнене с течността, която ще ви даде той. Можете ли да го направите?

- Да, но...

Тъкър се обърна към Буколов и попита:

- Докторе, разполагаме с достатъчно количество антидот?

- Да, повече от достатъчно. Да действаме.

Докторът и механикът излязоха от столовата, а Тъкър се обърна към останалите:

- Кой е капитанът?

Високата жена отново пристъпи напред и се представи:

- Капитан Мейнард.

- Капитане, „Макома“ ще се блъсне в брега след около три минути, а пултът за управление на кораба не е в изправност. Кое е най-безопасното място на борда?

- На кърмата. Каютата с навигационните карти. Една палуба под мостика.

- Вървете там! - нареди им Тъкър.

Докато екипажът се изнизваше покрай него, Тъкър забеляза плешив мъж, който вървеше последен и куцукаше. Беше с бяла престилка - сигурно бе корабният готвач - и бе притиснал към устата си окървавена кърпа. Имаше дълбока рана на челото и засъхнала кръв покриваше веждите, носа и устата му.

Тъкър го попита:

- Какво се е случило с вас?

Мъжът изохка и махна кърпата от устата си. Устните му бяха разцепени, а носът - счупен.

Това също бе дело на Фелис и хората й.

- Ще се погрижа да ви окажат медицинска помощ колкото се може по-скоро. - Тъкър се обърна към Ник и му каза: - Помогни му.

Ник кимна, подхвана моряка и двамата забързаха след останалите.

Тъкър се обърна и слезе по стълбите до долната палуба, където се намираха Буколов и Харис, корабният механик. Завари ги пред контролен пулт, монтиран на стената, и резервоар с отворен люк. На пода стоеше пръскачката на Буколов и от нея до резервоара водеше тънък маркуч.

- Това са резервоарите на противопожарната система - обясни Буколов. - Току-що приключихме с поставянето на антидота в резервоара за пети трюм.

Тъкър си погледна часовника.

Две минути.

Обърна се към Буколов:

- Наистина ли ще свърши работа?

- В затворено пространство като корабен трюм? Несъмнено! Стига, разбира се, противожарната им система да е в изправност.

- В изправност е — увери ги Харис и започна да натиска разни бутони, след което завъртя някаква ръчка по посока на часовниковата стрелка. Бутонът, означен с номер 5, започна да мига в червено. — Готово.

- Натисни го!

Харис натисна бутона. Откъм резервоара се разнесе съскане, последвано от бълбукане на течност.

- Действа - потвърди механикът.

- Колко време е необходимо, за да се изпразни резервоарът?

- Системата работи под високо налягане и през нея минават големи обеми вода за кратко време. Предполагам, че за четирийсет и пет секунди целият компост в трюм номер пет ще подгизне.

Тъкър го потупа по рамото.

- Браво. Хайде сега да отидем при другите.

Тръгнаха нагоре по стълбата. Каин ги чакаше. Забързаха по коридора, като Харис вървеше най-отпред.

Изведнъж палубата под краката им се разтърси и механикът извика:

- Килът стърже в плитчина!

- Тичайте!

Харис хукна към кърмата и те го последваха.

Изведнъж Тъкър долови с периферното си зрение някакво движение в коридора отдясно. За частица от секундата зърна човек с бяла престилка да тича в про- тивоположната посока.

Носеше раница.

Тъкър спря, Каин също.

Раница... ?

Буколов се обърна.

- Тъкър? Какво има?

- Продължавайте! По-бързо, по-бързо!

Тичащият човек с бялата престилка бе корабният готвач. Тъкър бе сигурен в това. Но защо?

Зави му се свят, когато си спомни пострадалото му лице и се опита да си го представи без раните... с побеляла коса, с мустаци, без кръв...

Генерал Харзин!

Не, не, не!

Спомни си уловката, към която бе прибягнал генералът при срещата им в Африка. Тогава Харзин бе пратил свой дубльор, който да заеме мястото му. Този път бе извъртял точно обратния номер — беше се дегизирал така, че да се представи за ранен член на екипажа. Обстоятелството, че моряците от „Макома“ възприемаха Харзин като член на екипажа, означаваше, че се е качил на кораба в някое предишно пристанище и че целта му е била да улесни групата на Фелис: да ѝ помогне да се прехвърли незабелязана, да зарази товара в трюма, а най-вероятно и да й съдейства да напусне кораба, без никой я види.

Умно.

Появата на Тъкър обаче бе осуетила плановете им. Затова Фелис бе обезобразила „готвача“, за да го направи неузнаваем. Харзин бе последният коз, който трябваше да осигури успеха на мисията им. Ако Тъкър успеше да спаси кораба, Харзин пак можеше да се измъкне с последния останал му контейнер ПУОП и да предизвика екологична катастрофа.

Тъкър не можеше да допусне това.

Двамата с Каин се върнаха назад и щом стигнаха коридора, който вървеше успоредно на този, по който бе избягал Харзин, Тъкър спря и се огледа. Нямаше и следа от генерала, но някъде в далечината отекна трясък на стомана в стомана... като на люк, който се затръшва.

Тъкър затича. Палубата под краката му се разтресе пак и той залитна и се удари в стената на коридора.

Когато се изправи, чу стъпки по алуминиевата стълба.

Посочи напред и нареди на Каин:

- Търси!

Овчарката хукна по коридора, зави надясно и се втурна право напред. Коридорът свършваше със стълба, която водеше нагоре, към главната палуба.

Затичаха по нея. Вратата горе вече се затваряше.

Тъкър връхлетя върху вратата с всички сили, тя поддаде и се отвори и той се просна по лице на палубата.

Каин прелетя през прага и застана до него.

Тъкър се изправи и се огледа. Генерал Харзин тичаше по палубата вляво от тях.

Тъкър извика:

- Харзин!

Генералът изобщо не се обърна.

Тъкър хукна след него... и изведнъж палубата под краката му се люшна и той падна тежко по гръб. Палубата подскочи, прозвуча пронизително стържене на стомана в остри скали.

Тъкър и Каин полетяха във въздуха.





28 март

20:30

Олд Мишън Пойнт





47.





Четиристотин и двайсетте тона желязо и стомана на „Макома" се забиват в студените пясъци на Олд Мишън Пойнт и носът на кораба помита дървета, скали и храсти. Дънерите и камъните разбиват релинга на носа и се сгромолясват върху надстройката. Носът удря една канара на трийсетина метра навътре в сушата, накланя се надясно, но въпреки това около една трета от кила се оказва върху крайбрежните камъни, преди „Макома“ най-сетне да спре.





Тъкър обаче нито видя, нито разбра какво става.

Спомняше си, че когато светът се разтърси от херкулесовския тътен, издаден от раздраната стомана и натрошените скали, сграбчи нашийника на Каин... а може би грабна овчарката и я притисна до гърдите си и двамата се затъркаляха по палубата. Удариха се в един от люковете на товарните трюмове, понесоха се в другата посока като топче от флипер, отскочиха от една лодбалка, забиха се в стената на надстройката. Накрая се плъзнаха по наклонената палуба и спряха в релинга на десния борд...

В главата на Тъкър сякаш блъскаше пневматичен чук, но той отвори с мъка очи и видя бездънен черен кладенец.

Свят от кал.

Взираше се замаяно през релинга на щирборда, който ги бе задържал да не паднат, когато корабът се бе наклонил на една страна. Под него се издигаше гигантска купчина черна кал, само на два метра под носа му.

Подуши миризма на прегоряла тор и влажна земя.

Компост.

Каин го близна по брадичката. Лежеше върху него. Единственото, което ги спираше да не паднат долу, бяха пръчките на релинга.

- Държа те, приятел - каза Тъкър. - Дръж се и ти.

Онази част от корпуса, която доскоро бе трюм номер пет — същият, който Фелис и екипът й бяха заразили с ПУОП, - изглеждаше така, сякаш някой великан е взел гигантски ножици и е разрязал стоманената обшивка. От разреза се бе изсипала огромна купчина гъст и мокър като кал компост, за да образува същинска планина под кораба и да потече като лава по бреговете на Олд Мишън Пойнт.

На петнайсетина метра от тях над компоста стърчеше дървена табела с надпис:



ПАРК И ФАР НА ОЛД МИШЪН ПОЙНТ



А на няколко крачки от тях вървеше добре позната фигура - затъваше до прасците в мокрия куп, но крепеше раницата си на рамо.

Генерал Харзин.

Тъкър прецени ситуацията.

Трябваше да намерят начин да слязат долу... защото начин да се качат горе просто нямаше.

Виждаше само една възможност, една крайно неприятна възможност.

Сведе поглед към калната планина от влажен компост. Склоновете ѝ бяха доста стръмни.

- Дръж се, приятел. Налага се да скочим!

Придърпа Каин към края на палубата и двамата заедно се претърколиха от нея. Докато падаха, Тъкър притискаше овчарката към себе си. Ударът се оказа неочаквано силен, особено за приземяване в кал, след което се плъзнаха надолу по стръмната влажна воняща повърхност.

След секунди обаче стигнаха до заледения пясък на брега и Тъкър успя да се изправи. Лявото му рамо пулсираше от болка. Каин също куцаше, притиснал задния си ляв крак към тялото, но това продължи само няколко стъпки — след като Тъкър го изчисти от буците кал, Каин се отръска и дори подскочи, за да покаже, че всичко е наред.

Но къде беше генерал Харзин? Не се виждаше никакъв.

Каин скочи напред, готов да се впусне в преследване, но Тъкър го спря с категоричното:

- Стой!

„Направи повече, отколкото бих могъл да искам от теб, приятелю“.

Извади броунинга от кобура и тръгна напред, като се придържаше в тьмната сянка, която хвърляше наклоненият корпус на „Макома“. Въпреки вятъра и снега до него продължаваха да долитат стоновете, които издаваше металът на умиращия кораб. Корпусът му се извисяваше над Тъкър досущ като небостъргач, застинал миг преди срутване.

Забеляза от релинга отпред да виси въже, което обясняваше как Харзин е слязъл от кораба. Краят на въжето бе на три метра от земята. Явно Харзин бе скочил оттам.

Тъкър продължи напред и се изкачи на купчината от пясък и скали, която носът на товарния кораб бе изтикал като булдозер пред себе си. Вълнорезът му се издигаше като огромна черна томахавка, готова всеки момент да се стовари върху брега.

Тъкър спря и се огледа.

На петнайсетина метра един мъж крачеше сред бурята. Беше с гръб към Тъкър и влачеше единия си крак. Явно напускането на кораба не бе минало гладко за Харзин. Генералът куцукаше бавно към близката заснежена горичка - всъщност парк, защото Тъкър видя пейки и застлани с чакъл алеи.

Тъкър тръгна тихо след Харзин. Така и не разбра дали генералът чу приближаването му, или не, но Харзин свали раницата от гърба си, коленичи до един паднал дънер и разкопча ципа.

Извади лъскав контейнер, чиито стени проблеснаха ярко на фона на покритата с кал раница, отвъртя капачката и я захвърли встрани.

„О, не!“

Тъкър се втурна напред и неволно настъпи едно клонче, което изпращя под крака му.

Харзин вдигна глава.

Двамата впериха погледи един в друг.

Тъкър вдигна пистолета си и го насочи към Харзин. Генералът вдигна контейнера, притисна го към гърдите си като щит и викна:

- Хайде! Стреляй! Простреляй мен или контейнера - няма никакво значение! И в двата случая заразата ще се излее върху безценната ви земя. А аз ще получа своето отмъщение заради дъщеря си, заради страната си!

Тъкър отпусна броунинга и спря.

В далечината се разнесе вой на сирени.

Двамата стояха един срещу друг, без да промълвят нито дума.

Тъкър обмисли вариантите. Първо, нямаше представа дали Буколов е успял да обеззарази трюма на кораба. Усещаше миризмата на полепналия по тялото му компост. Напълно възможно бе духът вече да е излязъл от бутилката и заразата да е плъзнала по бреговете на езерото Мичиган.

В такъв случай контейнерът в ръцете на Харзин не представляваше никаква заплаха.

Въпреки това Тъкър реши да изчака, да се застрахова допълнително преди да предприеме следващия си ход.

И тогава чу как над водите на езерото зад гърба му отекна воят на хеликоптерни витла.

„Най-после!“

Простреля Харзин в дясната капачка и сложи край на патовата ситуация. Кракът на генерала се прегъна в коляното и той полетя напред. Когато се строполи на земята, контейнерът изпадна от ръцете му и се претърколи на земята. От отвора му потече жълтеникава течност - превърнатият в оръжие ПУОП.

Тъкър пристъпи напред, като внимаваше да не настъпи жълтеникавите локвички.

Харзин се обърна по гръб. Лицето му бе разкривено от гняв и болка.

Един от хеликоптерите зад Тъкър прелетя над палубата на „Макома“, след което подходи за кацане на брега. Останалите продължиха да кръжат.

- Това е краят! - каза Тъкър на Харзин.

Плазовете на хеликоптера докоснаха скалистия бряг, страничната врата се отвори и двама мъже скочиха на земята. И двамата бяха с анораци и носеха на гърба си пръскачки. Те би трябвало да успеят да обезопасят бързо района на и бездруго ограничения разлив на ПУОП. Последваха ги трима души с автомати в ръце.

- Виждаш ли онези тримата с автоматите? - попита Тъкър.

Генералът не пророни нито дума, но погледът му искреше от омраза.

- Те ще те арестуват и ще те заведат на място, където да си поговорите надълго и нашироко. Аз обаче не се числя официално към правоохранителните органи. Разбираш ли? Затова искам да ти кажа нещо преди да те отведат.

Харзин присви очи и болката в тях отстъпи място на любопитство.

- Ще ти трябват нови обувки.

В мига, в който изрече тези думи, Тъкър простреля Харзин първо в лявото, а после и в дясното стъпало, после обърна гръб на писъците и кръвта. Писнало му бе и от двете.

Време беше да се прибере у дома.

Запъти се към мястото, където бе оставил Каин.

Всъщност можеше да се каже, че мястото, където бе оставил Каин, беше домът му.





7 април

10:43

Ловен резерват „Спитскоп”, Южна Африка





48.





Чу стъпки.

Какво пък бе станало сега?

Тъкър лежеше по гръб върху една дъска на колелца, с чиято помощ се бе пъхнал под роу- въра. Измъкна се изпод него, изтри в гащеризона изцапаните си с моторно масло ръце, но не можеше да направи нищо с пръските по лицето си. Да, роувърът определено се нуждаеше от нов картер и гарнитура.

Когато се измъкна изпод колата, в лицето му грейна ослепително яркото африканско слънце и той заслони очи с длан. Над него стоеше Кристофър Нкомо. Изглеждаше разтревожен.

- Не мога да приема такъв щедър подарък - каза южноафриканецът.

Тъкър се изправи.

Каин, който се бе свил на кълбо върху сламата, се размърда. Търпеливо бе очаквал партньорът му да проумее, че не става за автомеханик.

Тъкър почеса лейкопласта върху ухото си. Шевовете бяха изправили ухото в нормалното му положение и лекарите щяха скоро да ги свалят.

Бяха изминали десет дни от корабокрушението на „Макома“. По всичко изглеждаше, че антидотът, синтезиран от доктор Буколов, се бе оказал ефективен. Мястото на катастрофата не бе заразено с ПУОП, макар властите да го наблюдаваха непрекъснато и редовно да вземаха проби. Случилото се бе представено пред медиите като най-обикновено корабокрушение в резултат на повреда в навигационната система на „Макома“ по време на силна зимна буря. Ограждането на мястото с кордон военни бе обяснено с изтичането на опасен химикал. Това бе позволило на екипите на „Сигма“ да донесат електрически пръскачки и да обработят допълнително мястото до такава степен, че то буквално бе подгизнало. Но това бе просто допълнителна предпазна мярка. Освен това версията с изтичането на химикали оправдаваше постоянното наблюдение на състоянието на околната среда.

Останалата част от екипажа на кораба, включително Буколов, се бе отървала невредима, ако не се смятат няколко счупени крайника и навяхвания. Дори Ник Пастернак, пилотът на хеликоптера, се бе отървал единствено с цицина зад едното ухо, където го бе ударил Харзин.

В крайна сметка медиите загубиха интерес към катастрофата, още повече че жертви нямаше, и продължиха да се занимават със сватбите на знаменитостите и печелившите числа от лотарията.

Животът продължаваше.

Тъкър също продължаваше напред.

Два дни след тези събития двамата с Каин кацнаха в Кейптаун. И двамата бяха покрити с шевове, охлузва- ния и синини и се нуждаеха от почивка, а Тъкър знаеше къде точно да отиде, за да си почине добре.

Махна на Кристофър да го последва към сенчестата веранда на къщата, построена в колониален стил. Просторният триетажен дом се намираше в отдалечено кътче на резервата за дивеч „Спитскоп“, встрани от най-посещаваните от туристите райони на парка, където самият Тъкър бе отседнал преди време и където гостите биваха поверени на грижите на пикола и сервитьори с бели костюми. Къщата била изоставена преди десетина години, прозорците й били заковани с дъски и била предадена на пълна забрава. Единствените ѝ обитатели бяха змиите и гризачите, които трябваше да бъдат прогонени, преди да започнат възстановителните работи.

Строителите работеха почти денонощно. Скелето и стълбите скриваха по-голямата част от фасадата на къщата, която бавно възвръщаше някогашната си прелест. Прогнилите дъски бяха сменени с нови. Част от изсъхналата ливада около къщата с площ от почти два декара бе подменена с широки ивици биволска трева и сега поливните системи я напояваха обилно. До входа бяха наредени кутии с фасадна боя.

Обширният парцел от над осемдесет декара бе осеян с различни постройки, които подсказваха какъв ще е следващият етап от реновирането на имението.

Край застланата с чакъл алея обаче бе забита чисто нова табела от местно дърво, наричано „желязно“ заради изключителната си здравина. Издълбаните върху табелата думи бяха боядисани в ярки нюанси на оранжевото, бялото и черното и изразяваха надеждите и мечтите на братя Нкомо:



ЛУКСОЗНИ САФАРИ ТУРОВЕ



Тъкър мина през влажната ливада и изкачи прясно боядисаните стъпала на верандата. От тавана над главата му висяха разпределителни кутии и жици, които маркираха местата, където след време щяха да бъдат монтирани вентилатори. Каин вървеше до него, но се интересуваше повече от това да намери сянка и купичка с вода.

- Настина, господин Тъкър... сър - продължи Кристофър, който изглеждаше унил, сякаш го водеха към ешафода, - това е прекалено щедър подарък...

- Имам достатъчно пари. Освен това престани да го наричаш подарък. За мен е инвестиция, нищо повече.

След като ангажиментите му със „Сигма“ приключиха, Тъкър с изненада откри, че в спестовната сметка, която бе открил в една банка на Каймановите острови, е постъпила солидна сума. Неочаквано щедрия жест обаче дължеше не на шефа на „Сигма“, който, в интерес на истината, му бе платил предостатъчно, а на руския индустриалец Богдан Федосеев, чийто живот бе спасил във Владивосток. Явно Федосеев държеше много на собственото си благополучие и добро здраве, а това бе намерило отражение в бонуса, който бе платил на Тъкър.

Тъкър реши да последва примера на руския богаташ и да прояви аналогична щедрост към братята Нкомо, които му бяха помогнали да оцелее, както той бе спасил живота на Федосеев. От разговорите с Кристофър по време на пътуването им до планините Гроот Карас бе научил за желанието на братята да купят старото имение и да го превърнат в свой дом, а също и в седалище на туристическа компания, която възнамеряваха да създадат.

Единственият проблем бе, че тримата братя нямаха пари. И Тъкър се намеси, за да реши този проблем.

- Ще ти върнем парите - обеща Кристофър. Тъкър знаеше, че младият южноафриканец е твърдо решен да спази обещанието си. - Но може би трябва да обсъдим въпроса с лихвата.

- Прав си. Трябва да го обсъдим. Аз предлагам нула процента.

Кристофър въздъхна, едва сега осъзнал колко напразни са усилията, които полага.

- В такъв случай президентският апартамент винаги ще бъде на разположение на вас с Каин.

Тъкър погледна напуканите дъски на тавана, олющената боя, чиито люспи наподобяваха обелки от ябълка, счупените прозорци. После хвърли към Кристофър поглед, пълен с песимизъм.

Младият мъж се усмихна.

- Е, човек не бива да губи надежда, нали? Може би някой ден...

- Обади ми се, когато завършите президентския апартамент.

- Непременно... Кога заминавате? Ще ни липсвате.

- Предвид състоянието на роувъра едва ли ще е скоро. Но след това... нямам представа кога ще се върна.

Този начин на живот му допадаше.

Красивата стара къща, която възкръсваше като феникс от пепелта на немарата, му даваше надежда. Харесваше му идеята да има местенце, където при нужда да отседне сред приятели. Макар то да не можеше да се нарече дом, можеше да е поне... крайпътна станция, междинна спирка...

Каин излочи купичката си. По муцуната му се стичаше вода. Вдигна глава и впери в хоризонта поглед, изпълнен с копнеж.

„Ти и аз, приятелю!“

Това бе техният истински дом.

Да са заедно.

Телефонът на Тъкър завибрира в джоба му и той го извади. Беше почти сигурен кой се обажда.

- Харпър, надявам се да не се обаждаш по работа.

- Тръгна си толкова набързо. Реших да проверя как я карате с Каин.

- Справяме се някак си.

- Радвам се да го чуя. Това означава, че не бихте имали нещо против малко компания.

Преди Тъкър да успее да отговори, на застланата с чакъл алея се появи черен линкълн и след секунди спря точно пред къщата.

- Предполагам, че дори да имам нещо против, вече е прекалено късно...

Вместо отговор шофьорската врата се отвори и от колата слезе млада жена с тъмносиня пола и бяла блуза. Беше висока и с дълги крака - високите токчета допълнително издължаваха и подчертаваха стегнатите ѝ добре оформени прасци. Отметна кичур руса коса от челото си и се видя красиво лице със слънчев загар и високи скули.

Тъкър никога не я бе виждал, но въпреки това мигом я позна.

Рут Харпър.

Тъкър изправи рамене и се опита да съпостави жената пред себе си с образа, който бе нарисувал във въображението си в резултат на многобройните им телефонни разговори.

Жената пред него определено не приличаше на библиотекарка.

Единствената черта от образа ѝ, която бе отгатнал, бяха правоъгълните очила с дебела рамка, кацнали на носа ѝ. Те обаче ѝ придаваха не само по-интелигентен, но и по-сексапилен вид.

Да, Тъкър никога не бе срещал подобна библиотекарка.

Извика ѝ от верандата пред входа:

- В някои професии, Харпър, това се нарича залагане на капан или устройване на засада.

Тя сви рамене и изкачи невъзмутимо стъпалата, сякаш изобщо не бе чула думите му. Държеше малка кутия.

- Нали се обадих предварително. На юг не е прието една дама да отива на гости на джентълмен, без да го уведоми. И аз направих точно това.

- Защо си тук? — попита Тъкър, макар да се досещаше за причината на посещението ѝ и да съзираше зад него дългата ръка на опитен манипулатор като шефа ѝ Пейнтър Кроу.

- Първо - отвърна тя, - за да ти предам поздравите, които ти изпраща доктор Буколов, придружени от неговите благодарности.

- Той да изпраща благодарности? Доктор Буколов?!

Тя се засмя.

- Стана нов човек, откакто получи собствена лаборатория във Форт Детрик. Онзиден дори го видях да се усмихва.

- Това е истинско чудо! Как вървят изследванията му?

- Все още са в начален стадий. Също както при човешките стволови клетки и тук могат да минат години преди да се научим как да манипулираме този уникален генетичен код за благото на човечеството.

- А във вреда на човечеството? Какво казват руснаците?

- Шефовете на Харзин в ГРУ твърдят, че нямали представа за действията му. Не знаем дали е така. В интерес на истината, руското министерство на отбраната извършва щателно разследване на дейността на ГРУ и гони от управлението всички, които са били свързани с Харзин.

- А какво прави самият Харзин? Сътрудничи ли на следствието?

Тя сложи кутийката, която носеше, на парапета на верандата.

- Не зная дали разбра, преди да си тръгнеш, но той изгуби едното си стъпало. Вероятно е паднал, след като си го прострелял, и е заразил раната с разпиления разтвор на ПУОП от контейнера. Когато разбрахме какво се е случило, нямахме друг вариант освен да прибегнем до ампутация.

- Лошо - излъга той.

- Що се отнася до сътрудничеството му с нас... той добре разбира каква съдба го очаква в Русия, ако го върнем в родината му, затова започва да сътрудничи и да ни съобщава подробности, които ни бяха убегна- ли до момента. Като например името на служителя от пристанищните власти, когото е подкупил, за да не провери товара на „Макома“ при акостирането в Чикаго. Въпросният служител вече е арестуван.

„Чудесно!“

- Изглежда, че параноята на Харзин ни донесе полза. Преди да замине за Щатите той се е застраховал срещу неоторизирано проникване в лабораторията му край Казан. Трябвало е да изпраща секретен код на всеки двайсет и четири часа, в противен случай останалите там проби от ПУОП щели да бъдат унищожени. Не е искал никой друг да получи достъп до тях.

- Това означава ли, че пробите са унищожени?

- Така смятаме. Лабораторията му наистина е изгоряла до основи. Но дори да грешим, ние сме единствените, които разполагат с антидот.

- Значи всичко свърши.

- До следващия път - каза тя и повдигна вежда. - А като стана въпрос за следващия път...

- Не.

- Нямаш представа за какво...

- Не — отвърна Тъкър с тон, с който би смъмрил куче.

Тя въздъхна.

- Е, добре, значи слуховете са верни. Ще инвестирате заедно с братята Нкомо, нали? Луксозни сафари турове?

- Харпър, както винаги си изумително добре информирана.

- В такъв случай единствената друга причина, за да предприема това продължително пътуване, е за да ти предам това - каза тя и посочи кутийката на парапета на верандата. — Малък знак на признателност от моя страна.

Любопитството на Тъкър надделя и той взе кутията, отвори я и извади от нея чаша за кафе. Намръщи се на странния подарък, но само докато не обърна чашата и не видя озъбената муцуна на булдог отпред. Кучето бе с червено-бяла раирана шапка с голямо G отпред.

Спомни си всичките си опити да отгатне откъде идва акцентът на Рут Харпър и се усмихна, когато разпозна талисмана на Университета на Джорджия.

- Никога не бих предположил, че си фенка на Булдозите от Джорджия.

Тя се наведе и почеса Каин зад ушите.

- В сърцето ми винаги е имало специално кътче за домашните любимци.

От начина, по който повдигна вежди, Тъкър заключи, че няма предвид единствено четирикраките.

- Що се отнася до другия въпрос - настоя тя и се изправи, - сигурен ли си?

- Напълно!

- Напълно като... завинаги?

Тъкър се замисли.

Каин взе червената си гумена топка и я остави в краката му. Наведе глава, вдигна задницата си и хвърли изпълнен с нетърпение поглед към обширната морава.

Тъкър се усмихна, взе топката и отговори на въпроса на Харпър:

- За момента имам много по-приятни занимания.



БЕЛЕЖКА НА АВТОРА





Научен факт или художествена измислица?



Както в предишните книги от поредицата за „Сигма“, и тук се опитвам в края на историята да очертая границата между фактите и измислиците. Обичам да правя това не за друго, а за да предложа няколко трошички информация на онези любознателни читатели, които проявяват интерес към науката, историята и различните места, посетени от Тъкър и Каин.

И така, нека започнем с тази колоритна двойка.





Армейските кучета и техните водачи





Първото документирано използване на кучета по време на бойни действия датира от 4000 г. пр.н.е., когато египтяните ги използвали в едно сражение. Американската армия започва да прибягва към услугите на специално обучени кучета по време на Първата световна война. Оттогава те се превръщат в неразделна част от въоръжените сили на Съединените щати, включително кучето Кайро, взело участие в ликвидирането на Осама бен Ладен.

По време на една обиколка из Ирак и Кувейт, организирана от Обединените организации за обслужване на въоръжените сили111, имах възможността да наблюдавам няколко такива екипа в действие. В Багдад срещнах мой състудент от ветеринарния институт, който служеше във Ветеринарния корпус на американската армия. Той ми разказа подробно за технологията на обучение и действие на подобни екипи, за психологическите аспекти на тази дейност, за съдбата на тези уникални екипи след напускането на активна военна служба.

Технологията на обучение и действие на военните кучета (наричани MWD от military working dog или военно работно куче) съответства напълно на истината, като започнем от подсиления с кевлар тактически елек марка „Сторм К9“, носен от Каин, и стигнем до модерните средства за комуникация, с които разполага той. Опитах се да предам и уникалната и близка психологическа връзка между кучето и неговия водач, тъй като с течение на времето двамата започват да разчитат своите емоции и да се разбират един друг много по-добре, отколкото са в състояние да го направят който и да било жест или гласова команда. Разбрах още, че не само хората, но и кучетата страдат от т.нар. посттравматичен стресов синдром, и научих какви усилия полагат специалистите, за да лекуват не само хората, но и четириногите им партньори.

Що се отнася до необикновените способности, демонстрирани от Каин, те се базират на действителни събития. Речникът, с който борави Каин, изглежда наистина удивителен, но подобни умения вече бяха демонстрирани от кучето Чейзър, порода бордър коли, което показа, че разбира над хиляда думи и дори умее да борави с граматически структури.

И накрая, след трийсетгодишна практика като ветеринарен лекар, аз самият имах желание да представя тези истински герои от войната такива, каквито са - не като обикновени четирикраки войници, а като истински кучета. Затова в тази книга включих сцени, които са написани от гледната точка на Каин. Направих го, защото искам читателите да разберат по-до- бре какво означава да си военно куче, да влязат в неговата кожа, искам да пресъздам възможно най-точно начина, по който кучето възприема света, да покажа как взаимодейства то в битка и как влага в нея уникалните си сетива и способности. Надявам се да съм се справил с тази задача.



По отношение на научната идея и заплаха в тази книга...





ПУОП и цианобактериите





Последният универсален общ предтеча (ПУОП) е научна теория, свързана с произхода на живота и по- точно с онова митично „семе“, от което се е родил животът на планетата. Има множество теории за това какво точно е представлявала тази праисторическа форма на живот, дали произходът й се крие в ДНК, или в РНК, дали се е нуждаела от екстремни, или от умерени температури, за да оцелее, и прочее. Голяма част от тези неща остават загадка. Що се отнася до идеята за цианобактериите като прародител на съвременните растения, всички научни факти и подробности, изложени на страниците на тази книга, съответстват на истината, включително наличието на цианобакгерии във всяка природна ниша, дори по козината на южноамериканските ленивци.





Заплахата, която представляват инвазивните видове





Тази заплаха е съвсем реална, нещо повече, светът около нас е пълен с подобни примери на нахлуване на инвазивни видове в добре балансирани екосистеми и предизвикването на екологични катастрофи. Такъв е случаят с бирманските питони, пуснати в Евърглейдс, където тези змии нанасят неописуеми щети, или с азиатския шаран в Мисисипи, който унищожава местните видове риба и напредва на север към Големите езера121. Напълно възможно е подобни инвазивни видове да бъдат използвани като биологични оръжия от терористите, тъй като появата на такива зловредни видове на определени места може да причини големи щети и на природата, и на икономиката, да предизвика промени, които обикновено са необратими.



Да преминем сега на въпросите от историята...

Бурските войни





Всички изложени тук подробности от този кръвопролитен конфликт отговарят на истината, включително военната тактика, използвана в пролога, както и въоръжението на двете армии (като например пушките „Краг“). Образът на бурския генерал Мани Рооса е заимстван от реално съществувал бурски водач — Мани Мариц. Подобни „джобни крепости“ на бурите, разположени в пещери в Южна Африка, наистина са съществували, а руините на техните фортове все още могат да бъдат открити на различни места в страната.





Арзамас-16





Руснаците наистина са имали научни градчета със закрит режим на достъп, включително Арзамас-16, където са създадени първите съветски атомни оръжия. Американските разузнавателни служби наистина са наричали Арзамас- i 6 Руския Лос Аламос.



И накрая...





Местоположението,

местоположението,

местоположението





Едно от най-вълнуващите неща, свързани с писането на книги, е възможността авторът да хвърли повече светлина върху различни кътчета от света. „Семето на апокалипсиса“ не прави изключение в това отношение. Двамата с Грант положихме доста усилия всяка подробност от всяко място да бъде възможно най-точ- на и информативна: от живота в сибирските села до историческото величие на Казанския кремъл. Дори такива подробности като екотуровете с подводници по река Волга съответстват на действителността. Исках да представя точна картина и на Южна Африка, на нейната природа, фауна, на междуособните проблеми в Намибия, както и да пресъздам суровата красота на планините Гроот Карас. В процеса на писане на тази книга се влюбих истински в тези места, затова се надявам пътуването из тях да е доставило удоволствие и на вас.





И накрая, позволете ми да подчертая още един, последен факт: Тъкър и Каин ще се завърнат, защото истинските им приключения тепърва започват!





Notes


[←1]

1 Операция „Анаконда" се провежда от 1 до 18 март 2002 г. в долината Шах и Кот и планините Арма в Афганистан. Това е тежко сражение с участието на 1700 американски и 1000 афганистански войници, както и на между 300 и 1000 талибани и бойци на Ал Кайда. Изходът е неясен - американците твърдят, че са убили около 500 талибани, но на бойното поле са намерени само 23 тела. Останалите талибани успяват да се измъкнат. - Б. пр.





[←2]

2 Планина и връх в Афганистан, където се провежда най-ожесточеното сражение от операция „Анаконда“, в което съюзниците губят 8 командоси и 2 хеликоптера „Чинук" - Б. пр.





[←3]

1 В Арзамас-16 са работили акад. И. Курчатов, акад. А. Сахаров (Нобелов лауреат за мир), проф. Франк-Каменецки, откривателят на триспиралната структура на ДНК, и др. световноизвестни учени - Б. пр.





[←4]

1 Клиг-лампа (или само клиг, съкр. от Лампа на Клигьл), въптеродно- дъгова лампа, създадена в САЩ от братя Клигьл в началото на XX в. Отличава се с мощна светлина и е използвана широко в киноиндустрията през първата половина на миналия век. - Б. пр.





[←5]

1 Цитат от Херодот, особено популярен, тъй като е използван като мото от една от най-големите американски компании за пощенски и куриерски услуги - Б. пр.





[←6]

1 Не усложнявай нещата, глупако (англ.); съкратено - целувка - Б. пр.





[←7]

1 А. М. Бутлеров (1828-1886), автор на теория за химичния строеж на органичните вещества; В. В. Марковников (1837-1904) доразвива теорията на Бутлеров и установява редица закономерности в строежа на органичните вещества; А. Е. Арбузов (1877-1968) - работи заедно с А. фон Байер и е автор на редица открития с приложения в практиката. - Б. пр.





[←8]

1 Архайска (архейска) ера - първата сра от геоложката история на Земята, която обхваща периода отпреди 4 млрд до 2,5 млрд години. Тогава на планетата все още не е имало кислородна атмосфера, но се появили първите фотосинтезиращи цианобактерии, които използват водата като редуциращ агент и произвеждат кислород като отпадъчен продукт. Концентрацията на кислород в атмосферата бавно се повишава, а различни екстремни явления на Земята стимулират евелоцион- ния процес. През тази епоха живее т.нар. Последен универсален общ предтеча. — Б. пр.





[←9]

1 Форт Детрик - военна база в Мериланд, САЩ, където са разположени множество военнномедицински институти, от лаборатории, които работят в областта на биологичните оръжия, до Медицинската служба на американската армия, Службата за медицински изследвания и осигуряване на американската армия. Изследователският институт за заразни болести на американската армия. Националният институт за борба с онкологичните заболявания и др. - Б. пр.





[←10]

1 Лодбалка - система за вдигане и спускане на спасителни лодки на борда на кораба - Б. пр.





[←11]

1 Обединени организации за обслужване на въоръжените сили (United Service Organizations, USO), независимо обединение от благотворителни, религиозни и др. организации за съдействие на американската армия, най-вече за поддържане на духа на войниците. Най-популярната им дейност е организирането на концерти, шоупрограми и театрални представления, предназначени за американските войници в чужбина. В тях са взимали участие звезди като Хъмфри Богарт, Франк Синатра, Гари Купър, Фред Астер, Глен Милър, Боб Хоуп, Мерилин Монро, Джей Лено, Стив Мартин, Джесика Симпсън и др. — Б. пр.





[←12]

1 Първите няколко бирмански питона са пуснати в националния парк „Евърглейдс“ от хора, на които им е омръзнало да ги гледат като домашни любимци. Днес броят им наброява хиляди, в резултат на което рязко са намалели популациите на миещи мечки, опосуми, зайци и др., като питоните нападат дори големи алигатори. А проблемът с азиатския шаран достигна такива размери, че през 2012 г. Конгресът възложи на Инженерния корпус на американската армия да вземе всички мерки и да не допусне навлизането му в Големите езера. - Б. пр.