[Kodirane UTF-8] Джеймс Елрой Защото нощта… На Идит Айслър… „Трябва да завладея течния огън и да нападна човешката похот.“ У. Х. Одън 1 Магазинът за алкохол се намираше в самия край на дълга поредица неонови светлини, точно където се пресичаха Холивудската магистрала и булевард „Сънсет“, на границата между ярко осветената търговска зона и мрака на жилищните квартали. Мъжът в жълтата тойота завъртя с едно бързо движение волана навън, рязко натисна спирачката и спря в храстите до рампата. Извади от жабката пистолет с голям калибър и го мушна в един сгънат вестник, като остави предпазителя вдигнат, после завъртя контактния ключ на крайно положение и отвори вратата на колата. Прошепна задъхано „Отвъд границата“ и тръгна към мигащата флуоресцентна табела, на която пишеше А-Л-К-О-Х-О-Л — вододелът между досегашния му живот, изпълнен със страх, и новия — животът на силния. Когато влезе през отворената врата, мъжът зад щанда забеляза скъпия му спортен костюм и навития на руло „Уолстрийт Джърнъл“ и реши, че това е купувач на скоч от висока класа — „Чивас“, или най-малкото — „Джони Уокър“ с черен етикет. Тъкмо се готвеше да си предложи услугите, когато клиентът се облегна на щанда, тикна вестника в гърдите му и каза: — Четиридесет и първи калибър със специално зареждане. Не ме карай да ти го доказвам. Давай парите! Собственикът се подчини, като се стараеше да не вдига поглед от касовата машина, за да не запомни лицето на крадеца и да му даде повод да го убие. Докато слагаше парите в една книжна кесия, той усети, че пръстът на мъжа беше на спусъка и мярна сянката на главата му, която оглеждаше магазина. Тъкмо щеше да погледне нагоре, когато чу хлипане зад себе си, близо до хладилния шкаф, последвано от звука на зареждане на пистолета. Когато вдигна поглед, вестникът беше изчезнал, а огромният барабан се спускаше надолу. После нещо изпука зад ухото му и очите му се обляха в кръв. Въоръженият мъж скочи зад щанда и завлече продавача с ритници в задната част на магазина, после пропълзя до кашоните с бира, които бяха струпани до хладилния шкаф. Срита ги и видя една млада жена в синьо палто на точки, която се гушеше зад възрастен мъж в комбинезон. Крадецът се олюля — нищо от това, на което го бяха учили, не го беше подготвило за трима. Погледът му скачаше напред-назад между двете скимтящи фигури пред него и продавача от лявата му страна, като търсеше неутрално поле, което да му подскаже как да постъпи. Погледът му кръстосваше магазина, попадайки на геометрични купчини бутилки, лавици, затрупани с остатъци от храни, изрезки от списания на момичета по бикини, пиещи пунш с ром и „Спаняда“. Нищо. В гърлото му се надигаше вик, когато съзря бежовата завеса, отделяща магазина от жилищните помещения зад нея. Един порив на вятъра раздвижи завесата и той наистина изкрещя при вида на памучните гънки, които добиха форма на решетка и примка на бесилка. Сега вече знаеше. Изправи рязко момичето и възрастния мъж на крака и ги бутна към завесата. Когато застанаха треперещи пред нея, завлече продавача до тях. Мърморейки „Зелена врата, зелена врата“, той се отдръпна на около пет ярда, завъртя се и направи три идеални попадения в главите им. Ужасната бежова завеса избухна в яркочервено. 2 Сержант Лойд Хопкинс се беше вторачил в своя най-добър приятел и наставник капитан Артър Пелц, който седеше зад бюрото му, и се чудеше кога Холандецът ще приключи най-после с предисловията и ще стигне до причината, която го беше довела тук. Всичко вече беше обсъдено — като се започне от малката футболна лига на ПУЛА* и се стигне до последните бюлетини за грабежите. Лойд знаеше, че откакто Джанис и момичетата го бяха напуснали, Дъч трябваше да търси начини да започне разговора. Никога, когато искаше нещо, не можеше да започне направо. Семейните проблеми винаги бяха служили за разчупване на леда, но сега, когато Лойд нямаше семейство, Дъч се опитваше да постави нещата на равни начала по заобиколни пътища. Лойд стана нетърпелив, като същевременно го беше срам от това, и погледна през прозореца към двора, където нощният патрул форсираше колите, после каза: [* Полицейско управление на Лос Анджелис. — Бел.прев.] — Изглеждаш угрижен, Дъч*. Кажи ми какво има и ще ти помогна. [* Дъч — холандец. — Бел.прев.] Дъч остави кварцовата подпора за книги, с която си играеше. — Джънгъл Джак Хързог. Говори ли ти нещо? Лойд поклати глава: — Не. Дъч му подаде една кафява папка и каза: — Полицай Джейкъб Хързог, възраст тридесет и четири. Идеален и невероятно смел полицай. Имаше вид на негодник. Работил е в метрото, в разузнавателния отдел, работил е самостоятелно към нравствените отдели из целия град. Три награди за проявена смелост. Известен като „Алхимика“, тъй като беше в състояние да промени вида си до _пълна_ неузнаваемост. Можеше да се преправи на недъгав старец, на пиян моряк, на педераст, на отрепка — каквото се сетиш. Лойд втренчи поглед: — И? — И от него няма и следа от три седмици. Спомняш ли си Марти Берген? „Старият мошеник“? — Знам, че двама тарикати направиха партньора му на кайма с един десеткалибров пистолет и Берген хвърли оръжието си и си плю на петите. Знам още, че беше изправен пред съда за проява на страхливост при престрелка и го изритаха от отдела. Знам, че публикуваше някакви разкази, докато работеше за Холенбек, и че съчинява антиполицейски дивотии за „Биг Ориндж Инсайдър“, откакто е уволнен. Какво общо има той с това? Дъч посочи папката. — Берген е бил най-добрият приятел на Хързог. Хързог го защити на процеса, вдигна голяма пушилка и предизвикваше отдела да го уволни. Самият шеф го прехвърли от работа на терен на административна длъжност — служител в „Личен състав“. Но Джънгъл Джак беше прекалено добър, за да бъде пратен да пасе. После работеше под прикритие по заповед на половината от командирите на отделения за борба с порока в този район на града. През последните няколко месеца е бил тук, в Холивуд. Началник му беше Уолт Пъркинс, той му и плащаше от специалния фонд за доносници, за да залавя нападатели на магазини за алкохол. Джак ги спипваше дори там, където момчетата на Уолт не можеха и да припарят до вратата, без да бъдат разпознати. Лойд взе папката и я сложи във вътрешния си джоб. — Някакъв доклад за това, че е изчезнал? Семейство? Приятели? — Нищо подобно, Лойд. Хързог беше заклет самотник. Никакво семейство, с изключение на престарелия му баща. Хазяинът му не го е виждал повече от месец. Не се е появявал нито тук, нито в отдела си в града. — Алкохол? Наркотици? Курви? Дъч въздъхна. — Бих казал, че той е това, което ти би нарекъл аскетичен интелектуалец. А на отдела, изглежда, не му пука — Уолт и аз бяхме първите, които изобщо забелязаха отсъствието му. Откакто Берген е бил уволнен, той се е държал доста отвратително. Лойд въздъхна. — Когато говориш за Хързог, използваш минало време, Дъч. Мислиш, че е мъртъв? — Да. Не си ли и ти на това мнение? Отговорът на Лойд беше прекъснат от викове, идващи от общата стая долу. По коридора се чуха стъпки и няколко секунди по-късно един униформен полицай показа глава през вратата. — Нападение на магазин за алкохол на „Сънсет“ и „Уилтън“, шефе. Трима души са застреляни. Лойд изтръпна, обливаха го ту горещи, ту студени вълни. — Тръгвам — каза той. 3 Мъжът в жълтата тойота се отклони от Топанага Кениън Роуд и пое на север по магистралата, без да бърза на светофарите, за да пристигне в крайморската къща на Доктора точно по залез. Както обикновено, смрачаването му донесе облекчение, донесе му усещането, че е спечелил още една битка. С тъмнината дойде и възнаграждението за това, че беше незаменимата дясна ръка на Доктора, единственият човек, освен Лунатика, който знаеше точно до каква степен могат неговите „самотници“ да бъдат издоени, използвани и експлоатирани. Пролетта беше един приятен враг, помисли си той. През пролетта имаше мъчително дълги пристъпи на слънчева светлина, с които трябваше да се пребори, и затова мракът му носеше още по-голямо удовлетворение. Тази сутрин беше станал при изгрев-слънце и в продължение на осем часа беше проверявал телефонните сметки на мъжете, които беше открил в тефтерите със списъци на клиенти на проститутките — пациентки на Доктора. Един пълноценен ден, а вероятно го очакваше и една също така пълноценна вечер: първият му сеанс, след като беше изпратил трима човека в гроба, и може би по-късно една обиколка на баровете за самотници в Саут Бей, за да хване в мрежата още няколко богаташчета. Мъжът беше разчел времето си идеално — отби от главния път и пое по алеята точно в момента, когато встъпителната музика на Доктора се понесе над паркинга. Шест коли — шест самотници — фул. Трябваше да побърза към контролната зала, преди Лунатика да е станал нетърпелив. Когато влезе в къщата, мъжът не обърна внимание на бароковия квартет, идващ от главните високоговорители, и тръгна към малка правоъгълна стая с противошумова облицовка. На стената имаше основна конзола за записи с шест говорителя — по един за всяка спалня на горния етаж, с изходи за микрофони и шест чифта слушалки, както и огромен дванадесетпистов дек, който можеше да записва едновременно във всички стаи само с натискане на едно копче. Започна работа, като първо включи захранването, а после усили звука на всички говорители едновременно. Какофонията му проглуши ушите и той намали звука. Самотниците продължаваха да крещят своите заклинания, като се подготвяха за подобното на транс състояние — необходимо условие за започването на сеанса с Доктора. Като извади бележника и химикалката си, мъжът се настани удобно в един кожен фотьойл срещу конзолата и зачака да светне червената лампичка на усилвателя — сигналът да слуша, записва и преценява чутото от своя гледна точка в ролята си на пръв помощник на д-р Джон Хавиланд. Беше изпълнявал тази длъжност в продължение на две години; две години, прекарани в преследване на човешка плячка из Лос Анджелис. Докторът го беше научил да контролира импулсите си и той му се отплати за тази услуга, като се превърна в инструмент за задоволяване на маниите му. Както обясняваше Докторът, „видимото избухване на съзнанието“ от шейсетте години беше заменено от „невидимо избухване на съзнанието“, в резултат на което огромен брой хора зарязали традиционните американски ценности като дом, домашно огнище и родина, както и антикултурата на шейсетте. Останали са три факта, които подлежат на анализ: единият — присъщ на наивната психика отпреди шейсетте, а останалите два — на изтормозените последващи години: Богът, сексът и наркотиците. Ако имаш на разположение подходящия човешки материал, вариациите на тези три теми са практически безкрайни. Неговата задача беше да намира подходящите хора. Хавиланд описваше прототипа на шахматната си фигура като: „Бял, независимо от какъв пол, наследник на големи пари, който не е успял да се приспособи към това, нито да порасне, слаб, уплашен, отегчен до смърт и без цел в живота, но със склонност към мистиката. Трябва да бъде сирак и да живее от парите, отпускани му от попечители или от инвестиран капитал, или да е жестоко отхвърлен от семейството си и да живее от периодично изплащани му суми. Трябва да е съгласен с идеята да има «духовен водач», без изобщо да е наясно, че това, което наистина иска, е някой да му казва какво да прави. Трябва да обича наркотиците и да има подчертана сексуалност. Трябва да се счита за бунтар, но бунтарството му трябва винаги да се е осъществявало под формата на скромно участие в масови движения. Намери ми тези хора. Ще бъде по-лесно, отколкото си мислиш, защото, докато ти ги търсиш, те ще търсят мен.“ Издирването го отведе в барове за самотници, семинари за съзнанието, ашрамите на половин дузина гуру и лекции по какво ли не — като се започне от Новата лява обществена мобилизация и се стигне до макробиотичното акушерство, като в резултат на това намери шест човека, които дума по дума отговаряха на изискванията на Хавиланд и които налапаха въдицата на неговата обаятелност. През цялото това време той служеше на Доктора и по други начини, като влизаше с взлом в домовете на неговите редовни пациенти, събираше информация, която би помогнала за набирането на нови самотници, преглеждаше сексобявите в долнопробните таблоиди, за да търси богати възрастни хора, на които биха могли да се пробутат самотниците, планираше сеансите за обучение и поддържаше старателно досиетата. Отношенията му с Доктора бяха станали по-близки, тъй като му беше абсолютно необходим като събирач на човешка глина. Скоро Хавиланд щеше да започне да реализира най-амбициозния си проект, а той щеше да бъде до него. Предишната вечер беше доказал смелостта си по неоспорим начин. Но главоболията… Светлината над говорител номер едно светна, при което мъжът пусна химикалката и посегна към слушалките. Беше успял да ги намести и да ги включи в извода, когато чу покашлянето на Доктора — сигнал, че трябва да се съсредоточи и да си води бележки за всичко, което му се стори особено или полезно. Първо се чу поток от любезности, последван от гласовете на двама от самотниците, които възхваляваха обзавеждането на спалните. Мъжът чуваше как Докторът потупваше тапицериите в стил рококо и ги убеждаваше, че са родени за такава обстановка. — Давай направо, Докторе — промърмори мъжът. Като че ли в отговор на това, Докторът каза: — Стига общи приказки. Тук сме, за да разбием ежедневието, а не да го проточваме. Как се справихте с тренировките в Санта Барбара? Научихте ли нещо за себе си? Прогонихте ли някои демони? Отговори един мек мъжки глас. Мъжът веднага разпозна гласа и си спомни как го беше привлякъл: барът за хомосексуалисти в Западен Холивуд; пълничкият тип изпълнител, чийто потаен вид всъщност беше като неонова реклама, съобщаваща „изплашен съм, за пръв път ми е, търся половата си идентичност“. Прелъстяването беше лесно, а прелъстеният отговаряше на всички критерии на Доктора. — Използвахме кокаин, за да стартираме нещата — каза мекият глас. — Клиентът ни беше възрастен и се страхуваше да си покаже тялото, но кокаинът накара соковете му да се раздвижат. Аз… Един женски глас го прекъсна. — Аз накарах соковете на старчока да се раздвижат. Още не си беше свалил гащите, когато го сграбчих между краката. Той искаше жената да поеме инициативата. Усетих това в момента, в който влязохме и видях цялата тая изложба на научна фантастика по стените — амазонки с камшици и вериги, изобщо такива дивотии. Той… — мекият мъжки глас стигна до писък. — Наслаждавах се на предварителната игра! Докторът каза да не бързаме, не познавахме човека предварително. Намерихме го по обява и Докторът каза, че… — Глупости! — излая жената. — Ти самият искаше да се дрогираш и искаше старчокът да те хареса за това, че имаш наркотик, и ако бяхме карали по твоя начин, цялата работа щеше да се обърне на кокаиново парти. Мъжът остави химикалката, когато типът започна да дрънка глупости. След кратко мълчание Докторът прошепна: — Спокойно, Били, спокойно. Излез и седни в приемната. Искам да поговоря с Джейн насаме. По твърдия дървен под се чуха стъпки и звук на ядно затръшната врата. Мъжът се усмихна в очакване на реколтата, която Хавиланд щеше да събере. Когато гласът на Доктора се чу по говорителя, той взе химикалката със задоволство, прилично на любов. — Позволяваш на гнева да те ръководи, Джейн. — Знам, Докторе — каза жената. — Тази задача създаде ли ти удоволствие? — Да. Аз избрах какъв секс ще правим и ги накарах да го харесат. — Но после ти беше пусто? — И да, и не. Беше доста задоволяващо, но както Били, така и старчокът бяха толкова слаби! — Спокойно, Джени. Ти заслужаваш да си имаш работа с по-силни личности. Ще държа под око някои по-високопоставени особи. Ще ти намерим някои агресивни интелектуалци, с които да кръстосаш шпага. — И един смел партньор? — Неее, следващия път отиваш сама. Мъжът чу как Джейн плаче от благодарност. Като клатеше с отвращение глава, той чу Докторът да слага край на разговора: — Той ви плати всичките пет хиляди долара? — Да, Докторе. — Направи ли нещо приятно за себе си с твоята част? — Купих си пуловер. — Можеше да направиш нещо по-добро. — Аз, аз исках вие да вземете парите, Докторе. Купих пуловера само за спомен от задачата. — Благодаря ти, Джейн. Наред ли е всичко останало? Казваш ли си редовно заклинанията против страх? Следваш ли програмата? — Да, Докторе. — Чудесно. Тогава остави ми парите. Ще ти се обадя на телефонния автомат по-късно през седмицата. — Да, Докторе. Последвалите звуци означаваха край на сеанса и мъжът побърза със записките си. Сякаш четеше мислите му, Докторът плесна с ръце и каза: — Господи, какво ужасно същество. Говорител номер три, Гоф. Обучение в ефикасност. Гоф включи жака в говорител номер три и натисна копчето за запис. Когато ролката започна да се върти, той се качи горе на пръсти, за да погледа. Това щеше да бъде първият му визуален сеанс, откакто беше изпратил по дяволите своята „граница“ и сега трябваше да види докъде докарваше Лунатика завербуваните от него хора. Само един от тях беше в състояние да достигне до същата степен на крайност и всичките му инстинкти му говореха, че Хавиланд е на път да го докара дотам. Гоф грешеше. Надникна през открехнатата врата и видя Професора и Книжния червей да коленичат на гимнастически дюшеци срещу огледалото, покриващо цялата отсрещна стена. Ръцете им бяха събрани като за молитва, а Хавиланд стоеше над тях и мърмореше окуражителни думи. При положение че Били Бой и Месарския нож бяха свършили с консултациите си, това означаваше, че Докторът оставяше Червенокосия и истинския луд за накрая. Гоф се притисна до стената и втренчи поглед в стаята точно когато двамата мъже на дюшеците съблякоха потниците си и започнаха да крещят заклинанията си срещу страх. „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум.“ При всяко повторение те се биеха по гърдите все по-силно и по-силно и извисяваха глас. През цялото време не откъсваха немигащ поглед от собствените си отражения в огледалото, дори когато по телата им се появиха кървавочервени петна. Гоф погледна голямата стрелка на часовника си. Една минута. Две. Три. Точно когато си помисли, че и двамата ще припаднат, чу думата „стоп!“. Хавиланд клекна на дюшека срещу мъжете. Гоф ги наблюдаваше как преместват погледи от огледалото върху очите на Доктора, после протягат десните си ръце и свиват дланите в юмруци. Хавиланд бръкна в джоба на работната си престилка и извади спринцовка за еднократна употреба и памук. Първо постави инжекция на Книжния червей; след това избърса иглата и инжектира Професора. И двамата самотници се олюляха, но останаха прави. Докторът стана, усмихна се и каза: — Мислете за чистата ефикасност. Робърт, ти трябва да изпълниш задача в един много богат дом. Една семейна двойка, възрастни мъж и жена, плачат за твоите услуги. Телефонът звъни. И двамата отиват да го вдигнат. Какво правиш _ти_! Робърт заекна: — В-в ба… банята? Да проверя за наркотици? Хавиланд поклати глава. — Не. Само за наркотици мислиш; това е слабото ти място. Монти, ти какво би направил? Монти изтри потта от гърдите си и се извърна, за да се види в огледалото. — Бих се зачудил защо обаждането е толкова важно, че и двамата тичат към телефона, особено когато аз съм там и изглеждам толкова страхотно. Така че това, което аз бих направил, е да изтичам до деривата и да го вдигна в секундата, когато го вдигне и старият мошеник, да чуя разговора и да видя дали няма някаква важна информация, до която мога да се докопам. Хавиланд се усмихна и каза: — Браво — после удари един шамар на Монти и прошепна: — Браво, но винаги гледай към мен, когато отговаряш. Ако гледаш себе си, почваш да си въобразяваш, че мислиш самостоятелно. Разбираш ли погрешността на такъв начин на мислене? Монти наведе очи, после ги вдигна и погледна Хавиланд в очите: — Да, Докторе. — Робърт, един хипотетичен въпрос и към теб. Мисли за чистата ефикасност и отговори откровено. Моите запаси от законно получени наркотици са намалели заради новите закони, според които с наркотици могат да работят само лекарите с клинична практика. Ти жадуваш за тях и разбираш, че именно те са причината да ти харесва моята опека. Какво ще направиш? Книжният червей се замисли над въпроса, като местеше поглед от огледалото към Доктора. Гоф се ухили, като разбра, че Хавиланд им е инжектирал пентотал. Най-накрая Робърт прошепна: — Това никога не може да ви се случи. Просто е невъзможно. Хавиланд постави ръце на рамената на Робърт и леко ги стисна. — Идеалният отговор. Монти би го казал по-интелигентно, но твоят отговор беше образец на истинската откровеност и чистосърдечност. И, разбира се, беше прав. Сега искам и двамата да повтаряте заклинанията си. Не се изпускайте от поглед, но мислете за _мен_. Когато Хавиланд тръгна към вратата, Гоф се смъкна по стълбите и се върна в контролната стая. Превъртя лентата за обучение в ефикасност и постави ролката в голям кафяв плик, после включи слушалките си в средния говорител точно навреме, за да чуе как мъжко-женското сексуално сумтене преминава в задушаващи въздишки и момичешко кикотене. Кикотенето се превърна в остра кашлица на пушач и Гоф се засмя. Това беше стегнатата малка червенокоска, която беше забърсал в клуб „Лингъри“, оная, която го беше опустошила с йогийските си стойки. Беше късметлия, че се измъкна жив от стаята й в Бънкър Хил Тауърс. Първо заговори Докторът. — Браво, браво. Монотонният му глас хвърли жената в нови пристъпи на смях. Мъжът, с когото се беше съвкупявала, все още се опитваше да си поеме дъх. Гоф си го представи как лежи на леглото, на границата на сърдечната атака. Докторът проговори отново. — По-късно, Хелън. Искам да проверя пулса на жертвата. Този път може да си прекалила. — Отвъд границата? — каза Хелън. — Нали това е нашето мото, Докторе? — Туш — каза Докторът. — Ще ти се обадя в четвъртък. След като Хелън весело излезе от стаята, последва петминутна тишина, от която стомахът на Гоф се сви. Знаеше, че любовникът беше истинският луд и Лунатика ще го накара да направи голяма крачка към ръба на пропастта. Така че той очакваше звуците от чупене на стъкла и потока от мръсотии, които се изсипаха след това, както и изразената от Доктора загриженост. — Всичко е наред, Ричард, наистина всичко е наред. Понякога „отвъд границата“ означава омраза. Първо ще трябва да приемеш тези реалности, а после да се научиш да се справяш с тях. Не можеш да се мразиш за това, което си. Дълбоко в себе си ти си добър и силен, иначе нямаше да бъдеш с мен. Просто притежаваш прекалено висок праг на насилие, който трябва да преодолееш, за да намериш своето „аз“. Томас Гоф потъна в спомени за това как беше привлякъл Ричард Олдфийлд. Започна се с онази саката проститутка, която предлагаше услугите си с камшик срещу триста долара на ден и която беше срещнал в Плато Ритрийт Уест. Тя му беше казала за мъжа, който беше едновременно брокер, бодибилдър и получаваше някаква издръжка и който й беше платил по пет стотачки на сеанс, защото му приличала на гувернантката, която го тормозела като малък. Срещата в спортния център приличаше на кошмар. Олдфийлд толкова приличаше на Гоф, че можеше да мине за негов роден брат близнак, и вдигаше четиристотин фунта. Но културистът се беше пречупил пред машинациите на Доктора като бебе, което иска да суче от майчината си гърда. Чупенето на стъкла продължаваше. Олдфийлд плачеше. Хавиланд ту подсвиркваше някаква мелодия, ту мърмореше — спокойно, спокойно. Гоф знаеше, че настъпва обратът. Той дойде с един шамар по лицето, от който говорителят се наелектризира. — Слабак — изсъска д-р Джон Хавиланд. — Скапан позьор такъв. Ненормален развратник такъв. Предлагам ти най-доброто чукане в програмата, обещавам ти да те доведа дотам, докъдето пилешкото ти съзнание никога не би ти позволило да отидеш, а ти ми се отплащаш, като чупиш прозорците и крещиш. — Докторе, моля ви — изскимтя Ричард Олдфийлд. — Молиш ме за какво, Ричард? — Мо… вие знаете… — Трябва да го кажеш. — Мо-моля да ме доведете до края. Докторът въздъхна. — Скоро, Ричард. Ще събера голямо количество информация и от нея трябва да излезе името на някоя подходяща за теб жена. Мисли за това, когато казваш заклинанията си против страх. — Благодаря ви, доктор Джон. — Не ми благодари, Ричард. Твоите зелени врати са и мои. Сега си иди вкъщи. Изморен съм и ще свърша със сеансите по-рано. Гоф чу как Докторът изпрати Олдфийлд до вратата. Магнетофонът записваше съскащата тишина. Помощникът на Лунатика си представи, че тя е пълна с кошмари в почивка, които населяваха студените кафяви папки, преливащи от данни, готови да превърнат човешки същества в шахматни фигури. Алхимика и шестте му предложения бяха само началото. Поредицата от лозунги на Хавиланд накараха главоболието, изгарящо го зад бежовата завеса в съзнанието му, да изчезне. Снощи. Трима. Какво щеше да стане, ако служителите при банките от данни не могат да бъдат купени? Главоболието туптеше зад завесата като гладен червей, който гризеше мозъка му. Над главата му се тръшкаха врати; имаше периоди на затишие, последвани от отекващите стъпки на отиващи си самотници. Мерцедеси и аудита напускаха паркинга, и после пак тишина. Изведнъж Гоф беше обзет от ужас. — Лоши мисли, Томас? Гоф се завъртя на стола, като бутна тефтера със стенографските си записки на пода. Погледна право в светлокафявите очи на д-р Джон Хавиланд, като се втренчи в тях точно както Докторът го беше учил. — Просто мисли, Докторе. — Добре. Вестниците са пълни с информации за теб. Харесва ли ти това? — Създава ми усещане за тъмнина и тишина. — Добре. Притесняват ли те приказките за „убиеца психопат“? — Не, забавляват ме, защото са толкова далече от истината! — Наистина ли трябваше да очистиш трима? — Да. Аз… аз си спомних вашите наставления за ефикасност. Ня-някой път ще трябва да ги повторя. — Пистолетът чист ли е? Неоткриваем? — Абсолютно. Откраднах го. — Чудесно. Как е главоболието? — Не толкова зле. Повтарям заклинанията, ако започне да боли много силно. — Добре. Ако погледът ти отново почне да се замъглява, кажи ми веднага. Ще ти направя инжекция. Сънища? — Понякога сънувам Алхимика. Беше добър, нали? — Беше изключителен, Томас. Но вече го няма. Така го изплаших, че изчезна от лицето на земята. Хавиланд подаде на Гоф лист хартия. — Тя е редовен пациент — обади се в офиса, за да си запази час. Проверих я чрез няколко момичета от бранша. Струва хиляда долара на вечер. Провери тефтера й с имена на клиенти — този, който може да си я позволи, може да си позволи и нас. Гоф погледна листчето: „Линда Уилхайт, 9819 бул. «Уилшър», 91 W“. Усмихна се. — Сградата е лесна. И преди съм влизал в нея. Хавиланд също се усмихна. — Добре, Томас. Сега си върви вкъщи и се наслаждавай на сънищата си. — Откъде знаете, че ще им се наслаждавам? — Познавам сънищата ти. Аз съм ги създал. Гоф наблюдаваше Доктора, който се обърна и тръгна към заграденото с решетки патио с изглед към плажа. Остави тази картина да се повърти в съзнанието му, после изключи магнетофона и отиде до колата си. Тъкмо щеше да я запали, когато забеляза на арматурното табло топка смачкан найлон. Сграбчи го и изпищя, защото беше сигурен, че това е _бежов_ найлон, което означаваше, че _той_ знае. Накъса найлоновата торбичка на парчета и започна да удря с юмрук по таблото, докато болката заглуши писъка в съзнанието му. Когато включи фаровете, видя нещо бяло под чистачката. Излезе от колата и го разгледа. Пред очите му беше визитната картичка на Джон Р. Хавиланд, доктор по медицина, психиатър. Обърна картичката обратно. На гърба прочете думите: „Познавам твоите кошмари“. 4 След тридесет и шест часова непрекъсната работа по случая в магазина за алкохол Лойд Хопкинс заспа в кабинетчето си в Паркър Сентър и сънува, че се анихилира. Засипваха го звукови вълни, хищни птици нападаха яростно съзнателно изолираните области на съзнанието му, където се намираха мъжът, когото беше убил при вълненията в Уотс, и мъжът, когото се беше опитал да убие миналата година. Птиците разкъсваха небето на парцали и пропускаха кристали с цвят на кръв. Като се събуди, той изтика тези образи на заден план и ги замести с кротки натюрморти на Джанис и момичетата в Сан Франциско, като се надяваше, че времето или ще излекува раните от раздялата, или още повече ще ги възпали. После го обзе споменът за магазина за алкохол, превърнал се в костница, който избута любовта към семейството заедно с кошмарите в сейфа на паметта му. Изпита облекчение. Картината на смъртта изпъкна в съзнанието му като че ли нарисувана върху схемата на съдебния следовател. Отляво имаше отворена каса, щанд, на който бяха разхвърляни петачета, а по цялата долна лавица се търкаляха счупени бутилки от алкохол. Следи от обувки там, където собственикът е бил влачен до мястото на екзекуцията. Отдясно се виждаха разтурени кашони от изложена за продажба бира и следи от обувки вероятно от другите две жертви, които са се били присвили, за да се скрият от убиеца. От задната част на магазина се процеждаше яркочервената кръв на трите тела, сгърчени върху остатъци от бежова завеса, станала на парчета от високоскоростните 41-калиброви куршуми, които бяха пръснали трите черепни кутии. Не можеха да се различат следи от траекторията на куршумите или посоката на стрелбата — гейзерът от мозък и кости беше превърнал малкия склад в кланица. Лойд тръсна глава, опитвайки се да се разсъни, като си мислеше: „Психопат“. Влиза в магазина, вади чудовищно ръчно оръдие и иска парите, после вижда или чува нещо, което му превърта бурмите. Вбесен се прехвърля през щанда и завлича за косата собственика до вратата. Момичето и старецът издават присъствието си. Той събаря изложената стока и ги кара да отидат до завесата. После ги пречуква с три огромни куршума, изстреляни от много тежък револвер без клапан и с чудовищен откат, оставяйки парите на щанда. Един вулкан, зареден с леденостудена вода. Лойд стана и се протегна. Усети, че сънят го напуска окончателно и отиде до тоалетната в края на коридора, застана пред мивката, като ту поглеждаше в огледалото, ту плискаше лицето си със студена вода. Не обърна внимание на шумоленето на подранилите служители около него, които се смееха и се гласяха пред огледалата, и за част от секундата усети, че нарочно говорят тихо, от уважение към неговата репутация и прословутата му ненавист към силния шум. Усети как гневът се надига в него и даде определение на убиеца по типично полицейския обиден, но справедлив начин: _откачена отрепка. Убий го, преди отново да са му превъртели бурмите_. Първите тридесет и шест часа от разследването отидоха в ровене из компютърната информация. След като видя, че пред магазина имаше знак: „Спирането забранено“, който беше в сила до следващата пресечка, Лойд предположи, че убиецът или е отишъл пеша до мястото, или е паркирал в храстите до отклонението на магистралата. Второто му предположение се потвърди — под неоновите светлини следователят беше открил пресни следи от гуми в меката пръст и миниатюрни следи от жълта боя по клончетата на храстите. Четири часа по-късно специалистите от лабораторията при ПУЛА завършиха изследването на боята и съобщиха резултатите от анализа на резките, оставени от автомобилните гуми: колата беше внос от Япония, нов модел; боята беше стандартен тип, използван във всички японски автомобилни заводи; гумите също бяха стандартни, радиални, използвани единствено от японските производители. Данните от отдела по грабежите, както и сверката с компютърната информация за последните въоръжени грабежи и бюлетините за убийства, показаха, че няма жълти японски коли, регистрирани на имената на осъдени или пуснати под гаранция въоръжени престъпници или убийци; освен това подобна кола не е вземала участие в грабежи или убийства през последната година. Калифорнийският отдел за регистрация на превозни средства достави възможно най-отчайващата информация: в областта на Лос Анджелис има 311819 жълти японски автомобила, модели между 1977 и 1984 г., което правеше проверката практически невъзможна. Дори справката за откраднати коли на Лосанджелиското кметство не показа нищо — през последните шест седмици бяха откраднати осем жълти тойоти, субарута и хонди и всички те бяха намерени. Следата от колата водеше до задънена улица. Оставаше само пистолетът. Лойд смяташе, че изследванията на отпечатъците, които все още не бяха готови, и без това нямаше да дадат особени резултати — някои щяха да бъдат размазани, други непълни и в най-добрия случай щеше да има няколко цели, които принадлежаха на местните въздухари — чести посетители на магазина. По-добре беше тримата служители, които трябваше да проучат жертвите, да имат картбланш — и без това манията за отпечатъци или версията „трима убити заради един“, която се опитваха да му наложат началниците от отдел „Кражби и Убийства“, бяха безсмислени. Всяка фибра от неговия инстинкт му казваше това, така както му казваше и че тройното убийство се дължеше на психопатията на убиеца, на неговото хладнокръвие и на използваното от него оръжие. Докладът за балистичното изследване и протоколът от аутопсията бяха изключително необичайни. Хенри Макгайър, Уолас Чамейлс и Сузан Уичър бяха убити с 41-калибров револвер от разстояние дванадесет до петнадесет фута, като и трите куршума ги бяха улучили точно между очите. Убиецът беше точен стрелец, а пистолетът — нещо ненормално. Револверите калибър 41 бяха отпреди времето на Дивия запад и бяха спрени от производство преди Гражданската война. С тях се стреляше трудно, бяха прекалено тежки и често засичаха. Куршумите за този калибър бяха още по-лоши — с твърд или кух връх, готови да експлодират като пуканки, а непредвидимият им откат беше в състояние да ти извади ябълката от раменната става. Този, който беше застрелял тримата в магазина за алкохол, беше усвоил добре работата с един допотопен пистолет с допотопни муниции и беше приложил своя опит в състояние на крайна принуда. Лойд впери поглед в собственото си отражение в огледалото и се чудеше какво да прави, след като беше изпратил запитване за издирване на изчезнали пистолети до всички полицейски бюра в Калифорния и лично беше разпитал всеки продавач на старинни пистолети, записан в Жълтите страници. Отвсякъде беше получил отрицателни отговори — нито един от тях нямаше в наличност 41-калиброви пистолети, нито беше продавал наскоро, а сигурно нямаше да получи отговор на запитванията си, преди да изтекат поне двадесет и четири часа. Цялата бумащина беше прегледана, всички факти бяха поставени по местата си. Не можеше да направи нищо повече, освен да чака. А чакането беше противно на неговата природа. Лойд се върна в кабинетчето си и се загледа в стената. Снимки на дъщерите му оформяха лъчи около снимките на десетте най-търсени престъпници; една карта на областта Лос Анджелис, цялата набодена със знаменца, показваше нарастване на убийствата в Холивуд, Южния централен район и Ист Вали. Следващата стъпка по случая в магазина за алкохол очевидно беше да се разпитат холивудските детективи какво са научили от доносниците си. Като търсеше нещо, с което да раздвижи мозъчните си сокове, той взе досието, дадено му от Дъч Пелц точно преди да започнат тези безумни тридесет и шест часа. „Хързог, Джейкъб Майкъл, 5349“ беше напечатано на кафявата папка, а вътре имаше ксерокопия от статистически материали, доклади за физическото състояние, удостоверения за изказани похвали и странни заповеди, издадени от по-висши офицери. Като си мислеше за Хързог като за умрял, а за досието като за епитаф на гроба му, Лойд придърпа един стол и прочете всичко дума по дума пет пъти. Пред него изникна образа на един самотник. Джънгъл Джак Хързог имаше коефициент на интелигентност 137, едва покриваше изискванията за ръст и тегло на ПУЛА и беше роден в Бейрут, Ливан. Говореше свободно три от езиците на Средния изток и беше протестирал срещу Виетнамската война, докато бил в колежа, преди да влезе в Националната служба за въздушна охрана. Беше завършил Академията на дванадесето място в класа и беше получил похвали по теоретична подготовка, точна стрелба и физическа подготовка. През първите четири години от практиката си беше работил в отдела по охрана и Нравствения отдел в Уилшър, където беше получил най-високия клас за физическа пригодност и беше спечелил похвалите на всички по-висшестоящи офицери, с изключение на един лейтенант на група за борба с порока, който отново го беше вкарал в униформата заради отказ да участва в една акция, насочена срещу проявите на хомосексуалност на публични места. Същият лейтенант по-късно беше оттеглил обвиненията си, като беше поискал Хързог да обучава хората му за работа по наблюдение на незаконни залагания и проституция, като обърне специално внимание на промяната на външния вид. „Семинарите“ на Хързог се оказали толкова успешни, че той получил статут на консултант и започнал да обучава цивилни полицаи из целия град. Джънгъл Джак станал известен под прозвището „Алхимика“ заради способността си да се превъплъщава в какво ли не, като по този начин става практически невидим на улицата. Освен това той бил изключително смел — на два пъти се справял със случаи на вземане на заложници, като първия път предложил на въоръжения престъпник да се смени със заложника в един бар, където следял за нарушения на закона за продажба на алкохол. Въоръженият престъпник бил сграбчил една млада проститутка и държал нож на гърлото й, докато съучастникът му обирал касата и портфейлите на посетителите в бара. Хързог, преоблечен като сакат пияница, накарал престъпника с ножа да пусне момичето и вместо нея да вземе него, като му крещял обидни думи и все повече се приближавал до него, докато оня притискал острието на ножа в гърлото на момичето и оттам започнала да се стича кръв. Когато Хързог стигнал на две стъпки от него, престъпникът блъснал проститутката настрани, сграбчил Хързог и изкрещял силно, когато лакътят на Джънгъл Джак праснал гръкляна му. Хързог обездвижил мъжа с един каратистки удар с изпъната ръка и хукнал да гони помощника му, когото хванал след пет пресечки. При втората ситуация на вземане на заложник проявил още по-голяма смелост. Един мъж, който бил известен на местните полицаи като голям почитател на ангелския прах, сграбчил едно малко момиче и го държал под прицел, докато около тях се събрала тълпа. Джак Хързог, който бил в униформа, си пробил път през тълпата и отишъл до мъжа, който пуснал момичето и стрелял в Джак три пъти. Не улучил и Хързог му пръснал черепа, стреляйки от упор. Репутацията на Хързог в отдела ставала все по-висока; към него се обръщали все повече командири на нравствени отдели и шефове на цивилни групи. Тогава Мартин Берген, най-добрият приятел на Хързог, се проявил като страхливец и за това се заговорило не по-малко, отколкото за смелостта на Хързог. Последвало дело, на което Хързог се застъпил за приятеля си, като се опитвал да спаси кариерата му, свидетелствайки за качествата на характера му и същевременно осъждайки представите за героичност, властващи в ПУЛА, в ролята си на един от най-изявените представители на тази героичност. Мартин Берген бил изгонен от отдела по възможно най-унизителния начин, а Джак Хързог бил прехвърлен на административна длъжност — едно поражение, не по-малко от това на Берген. Дори един герой не трябва да се ебава с шефовете. Лойд остави папката, когато видя една сянка да пада върху страниците. Вдигна поглед и видя полицай Арти Кранфийлд от разузнавателната служба, който беше вперил поглед в него. — Здрасти, Лойд. Как е? — Кофти. — Трябва да се обръснеш. — Зная. — Нещо ново по случая с магазина за алкохолни напитки? — Няма. Чакам отговор на запитванията. Чувал ли си за полицай на име Джънгъл Джак Хързог? — Да, кой не е чувал? Истински шампион по стрелба. — А чувал ли си за бивш полицаи на име Марти Берген? — Какво е това — кръстословица ли? Всеки познава Стария Жълтурчо и таблоида, за който пише и който става само за тоалетна хартия. Защо? — Хързог и Берген са били много добри приятели. Господин Смелчак и господин Страхливко. Харесва ли ти? — Не особено. Тонът ти е язвителен, Лойд. — Чакането ме прави язвителен. Недоспиването също. — Няма ли да си отидеш вкъщи и да поспиш? — Не, ще търся господин Смелчак. Арти поклати глава. — Преди да тръгнеш да го търсиш, кажи една мъжка дума за задника от магазина за алкохол. Лойд се усмихна. — Какво ще кажеш за „Задникът му е обрасъл с трева, а аз съм шибаният косач“? — Страхотно! Страхотно! — Така си и помислих. Лойд отиде с колата до последния известен адрес на Джак Хързог — блок с двадесет апартамента от долната страна на Холивуд Хилс. Измазаната с розов гипс сграда беше притисната между два търговски безистена, а във входа й имаше автомати за видеоигри. В указателя пишеше, че Хързог живее в апартамент 423. Лойд се изкачи до четвъртия етаж и огледа коридора в двете посоки, после отвори ключалката с помощта на една кредитна карта и затвори вратата след себе си, като едва не се спъна в купчина неразпечатани писма, натрупани на пода. Щракна една лампа и погледът му попадна на първото нещо, което го посрещна в стаята — трофейна кутия, пълна с грамоти за награди и ритуални винени чаши. По всички предмети имаше остатъци от прах за заличаване на следи, което само по себе си представляваше подписване на смъртния акт на Хързог. Един бърз оглед на останалата част от апартамента показа, че подобни остатъци имаше по всички повърхности, които биха могли да задържат някакви отпечатъци. Работата беше свършена от добросъвестен професионалист. Лойд прехвърли пощата на пода. Никакви лични писма или картички — само сметки и рекламни диплянки. Погледът му се прехвърли на стените и пред него се очерта картината на жилище, което не издаваше нищо за своя притежател — нито имаше някакви произведения на изкуството, нито се виждаше типичният за самотен мъж безпорядък; мебелировката вероятно вървеше с апартамента. Грамотите и ритуалните чаши изглеждаха съвсем стандартни, а когато съсредоточи поглед върху тях, за да прочете написаните там имена и дати, Лойд видя, че бяха награди, спечелени на състезания по бягане от бащата на Хързог в края на четирийсетте. Кухнята имаше още по-спартански вид — чиниите и приборите бяха изрядно подредени в шкафа до мивката и нито в хладилника, нито по лавиците нямаше никаква храна. Само в спалнята имаше някакви лични вещи: гардеробът беше пълен с униформи на ПУЛА и огромно количество цивилни дрехи, като се започне от палта за боклукчия и се стигне до своднически костюми с кожени ревери и кожени костюми за мотоциклетисти, които не си падаха по спазването на закона. До леглото имаше високи етажерки, натъпкани с книги. Лойд хвърли един поглед на заглавията. Всички бяха биографични, като преобладаваха тези на генерали, завоеватели и религиозни иконоборци. Цяла една лавица беше посветена на произведения за Ричард Лъвското сърце и Мартин Лутер; друга — на книги за Петър Велики. Романтични пладнешки обирници, деспоти и налудничави фантазьори. Лойд усети прилив на съчувствие към Джънгъл Джак Хързог. След като огледа и банята, Лойд намери телефона и се обади на Дъч Пелц в участъка в Холивуд. Когато Дъч вдигна, той каза: — Намирам се в леговището на Хързог. Всички следи са заличени от професионалист. Наистина можеш да отпишеш Хързог, но засега не казвай на никого, става ли? — Добре. Тарашено ли е? — Не. Имам чувството, че убиецът просто е бил предпазлив и си е прикрил следите по всички възможни начини. Можеш ли да ми направиш няколко услуги? — Казвай. — Когато се появят ония от Нравствения отдел, разбери от Уолт Пъркинс в кои барове е работил Хързог. Изискай всички доклади, които е предал. Аз ще отида да проверя Марти Берген и после ще се върна тук, за да разпитам съседите на Хързог. Ще ти се обадя вкъщи около седем. — Звучи добре. — А-а, Дъч? Накарай твоите момчета да преслушат доносниците си и да разпитат за някакви маниаци на тема стари пистолети или каквито и да са кретени, които са склонни към насилие и напоследък са използвали пистолети. Искам да знам, дори и да става въпрос само за улични разправии и побоища. — Караш наслуки, Лойд. — Знам. Ще ти се обадя в седем. Лойд отново обходи голото жилище на Джънгъл Джак Хързог. Докато заключваше вратата след себе си, измърмори: — Бедният благороден кучи син, защо, по дяволите, ти трябваше да се правиш на толкова смел? Лойд стигна до офиса на „Биг Ориндж Инсайдър“ в западен Холивуд за половин час. Главата го цепеше от комбинираното въздействие на горещината, смога и недоспиването и имаше чувството, че платното пред него подскача. За да се пребори с това главоболие, той вдигна прозорците и включи климатичната инсталация на пълни обороти, като потрепери, когато го прониза свежа струя адреналин. Два нови случая, трима убити и още един, вероятно също убит. Никакъв сън поне през следващите дванадесет часа. „Биг Ориндж Инсайдър“ заемаше първия етаж на голяма сграда в стил „псевдоарт деко“ на „Сан Винсент“ на юг от „Сънсет“. Лойд влезе и подмина портиерката, защото знаеше, че тя веднага го е разпознала и ще започне да звъни в редакциите, за да ги предупреди, че врагът идва. Влезе в голяма стая, натъпкана с бюра, и се усмихна, когато иззад пишещите машини към него се насочиха подозрителни погледи. Погледите станаха враждебни и той кимна, като им отправи една въздушна целувка. Тъкмо се успокои от това, че две жени му махнаха в отговор, когато усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се и видя един висок млад мъж, застанал плътно до него. — Кой ви пусна тук? — попита той настойчиво. — Никой — каза Лойд. — Полицай ли сте? — Аз съм дезертьор. Зарязах полицията и си търся убежище при четвъртата власт. Искам да си пробутам мемоарите. Заведете ме при най-добрия ви писател на истории за духове. — Давам ви трийсет секунди да освободите помещението. Лойд направи крачка към младия мъж. Мъжът отстъпи с две крачки. Като видя страха в очите му, Лойд каза: — По дяволите. Сержант Хопкинс, ПУЛА. Дошъл съм да видя Марти Берген. Кажете му, че се отнася за Джак Хързог. Ще изчакам при портиера. Той се върна до портиерната. Жената зад бюрото му хвърли убийствен поглед, така че той се зае да разглежда уголемените и поставени в рамки карикатури от вестника, които покриваха четирите стени. Шефовете на ПУЛА и областта Лос Анджелис бяха изрисувани по особено злобен начин. Тлъсти полицаи със свински вид, загърнати в американски знамена, ръчкаха спящи пияници с тризъбци; главният началник Гейтс висеше като кукла на конци, държана от двама мъже с наметала на ку-клукс-клан. Полицаи с вълчи глави влачеха стадо черни проститутки към една полицейска камионетка, ченгето на волана смучеше алкохол, а от главата му излизаше балонче с думите „Уау! Полицейската служба наистина е вълнуваща! Надявам се тези бамбини да имат нещо сухо. Закъснявам с вноската за колата!“ — Трябва да призная, че това е малко преувеличено. Лойд се обърна по посока на гласа и измери с очи неговия притежател. Мартин Берген беше висок над шест фута, светъл, а тялото му, което някога явно е било силно, започваше да се отпуска. На червендалестото му лице беше лепната една крива усмивка, а бледосините му очи бяха воднисти, но съсредоточени. Дъхът му миришеше на уиски и ментова паста за зъби. — На теб трябва да ти е познато. Колко имаш? Тринадесет или четиринадесет години на тая работа? — Шестнадесет, Хопкинс. А ти колко имаш? — Осемнадесет и половина. — До двайсет ли ще изкараш? — Не. — Разбирам. Какъв е проблемът с Джак Хързог? Лойд се отдръпна назад, за да види цялостната реакция. — Хързог е изчезнал преди повече от три седмици. Жилището му е изчистено от всички следи. Работил е в административния отдел в Центъра и на хонорар към Холивудския нравствен отдел. Никой в Паркър Сентър или Холивуд не го е виждал. Какво ще кажеш за това? Марти Берген започна да трепери. Червеното му лице пребледня, а ръцете му се вкопчиха в панталона. Той отстъпи към стената и се свлече на един сгъваем метален стол. Жената зад бюрото му донесе чаша вода и се поколеба дали да не направи още нещо, но Лойд поклати глава и тя се отправи към дамската тоалетна. Лойд седна до Берген и каза: — Кога за последен път видя Хързог? Гласът на Берген беше спокоен. — Преди около месец. Ние все още поддържахме връзка. Джак не ме обвиняваше за това, което направих. Знаеше, че в това отношение сме различни. Той не ме осъждаше. — Какво беше психическото му състояние? — Спокойно. Не — той винаги е бил спокоен, но напоследък често си променяше настроението — ту добро, ту лошо. — За какво си говорихте? — Разни работи. Глупости. Предимно за книги. Моят роман — този, който пиша. — Обсъждахте ли с Хързог неговите задачи? — Никога не говорехме за полицейската работа. — Наричат Хързог „заклет самотник“. Това определение точно ли е? — Да. — Можеш ли да посочиш някой от останалите му приятели? — Не. — Жени? — Имаше една приятелка, с която се виждаше от време на време. Не й знам името. Лойд се приближи още повече до Берген. — А имаше ли врагове? Имаше ли в отдела хора, които са го намразили за това, че се застъпи за теб? Познаваш полицейския манталитет, заключаващ се в борба за чин и идеално досие, не по-зле от мен. Хързог трябва да е предизвикал известна неприязън. — Джак успя да предизвика неприязън единствено у мен. Той беше толкова по-добър от мен във всичко, че най-много го обичах тогава, когато най-силно го мразех. Ние бяхме толкова различни. Когато говорихме за последен път, Джак каза, че иска да бъда реабилитиран. Но аз избягах. Чувствах се виновен. Берген се разхлипа. Лойд стана и тръгна към вратата, като гледаше назад към наемния драскач, който плачеше под оградените в рамки оголени образи на това, което някога е бил. Берген излежаваше доживотна присъда без право на обжалване. Лойд потрепери от жестокостта на тази мисъл. На връщане умората му започна да преминава. Сгушен удобно в пашкула си с климатична инсталация, той се остави на мислите за Хързог и Берген, сприятелили се полицаи от интелектуален тип, двама мъже, за които инстинктът му подсказваше, че си приличаха точно толкова, колкото Берген смяташе, че се различават. Случаят с магазина за алкохол на магистралата временно мина на втори план и когато паркира пред блока на Джак Хързог, той почувства физически как мозъкът му отново си поема дъх. Усмихна се, защото знаеше, че трябва да има гориво за едно дълго преследване. Съседите на Хързог започнаха да се връщат от работа малко след пет. Лойд огледа първите няколко от колата си и забеляза, че общото между тях беше онзи измъчен вид на хора от средна ръка, присъщ на обитателите на Долината и от двата пола. Идеален обект за разиграване на номера с изплащането на застрахователни полици. Той извади от жабката пачка фалшиви визитни картички и изпробва усмивката си на готов да услужи застрахователен агент, като по този начин се подготвяше за една сценка, която щеше да му осигури информация точно колко самотен е бил Джак Хързог. Три часа по-късно, след две дузини импровизирани разпита зад гърба си, Лойд имаше чувството, че Хързог преминава от категорията на самотниците в категорията на зашифрованите. Никой от хората, с които говори, не си спомняше дори да е виждал обитателя на апартамент 423 и всички са си мислели, че е свободен. Очевидната откровеност на техните показания беше като ритник в корема; а фактът, че няколко души споменаха, че собственикът управителят ще отсъства от града още една седмица, беше окончателният удар. Една на пръв поглед обещаваща следа отиде по дяволите. Лойд спря до един уличен телефон и се обади на Дъч Пелц. Дъч вдигна при първото позвъняване. — Пелц на телефона. Кой се обажда? — Някой да ти е казвал, че говориш по телефона точно като полицай? Дъч се разсмя. — Аа, ти си. Имаш ли молив? — Давай. — Хързог е работил в два бара за самотници — „The First Avenue West“ и „Jackie D“, и двата в северната част на булеварда. Издирвал е бармани, които получават подкупи, за да сервират алкохол на малолетни и проститутки, които правят минети в гардеробната; бяхме получили дузина оплаквания. Работил е там повече от шест седмици, като нито един път не са успели да го разпознаят. Винаги се е обаждал в полицията от улични телефони, когато е надушвал нещо. Имаше участие в шест удара за залавяне на кокаин и десет на проститутки. В резултат на това към собствениците и на двете капанчета е повдигнато обвинение и ще им бъдат отнети разрешителните за продажба на алкохол. Лойд подсвирна. — А отчетите, които е предал? — Няма отчети, Лойд. Заповед на Уолт Пъркинс. Отчитали са се полицаите, които са осъществявали арестите. Уолт не е искал Джак да се компрометира. — По дяволите. Това означава, че мотивът може да бъде и отмъщение. — Да, поне що се отнася до последните отчети за арести. Какво стана с Берген? — Нищо. Берген не е виждал Хързог повече от месец, казва, че е бил унил и потиснат. Много тежко прие новината. Беше пиян в два следобед, горкото копеле. — Ще трябва да докладваме в отдела за изчезнали хора, Лойд. — Зная. Нека Вътрешният контрол се занимава с това, което означава, че ти и Уолт Пъркинс ще намажете, защото не сте докладвали по-рано, а сигурно ще намажете още повече за това, че сте плащали на Хързог извън ведомостта. — Може и ти да получиш случая, ако отиде в отдел „Кражби Убийства“. — Те никога няма да намерят трупа, Дъч. Тази работа е изпипана от професионалист от игла до конец. Отделът по вътрешния контрол ще засекрети случая, после ще го прекрати. Дай ми още четиридесет и осем часа, преди да им се обадиш, става ли? — Става. — Получи ли нещо от доносниците си по въпроса за магазина за алкохолни напитки? — Все още нищо. Изпратих нареждане на всички, работещи по случая. Все още е рано да чакаме отговори. Каква е следващата ти стъпка по случая „Хързог“? — Един тур по баровете. Искрено ваш, танцуващият самотник. — Приятно прекарване. Лойд се разсмя и каза: — Върви по дяволите — после затвори. Бомбардиран от диско музика, Лойд трябваше да се конкурира за място на бара във „First Avenue West“. Той показа визитната си картичка на застрахователен агент и снимка на Джак Хързог от личното му досие на трима бармани, две сервитьорки и две дузини самотници, но отвсякъде получи отрицателни отговори, които се различаваха само по това, че някои бяха придружени от враждебни погледи и поклащане на глава от страна на долнопробни типове, които го вземаха за полицейски агент, а други се заключаваха в раздразнени жестове „разкарай се“ от страна на млади жени, които не харесваха стила му. Лойд излезе ядосан, като сам поклати глава, тъй като провалите му продължаваха. „Jackie D“, три сгради по-надолу, беше почти празно. Лойд преброи посетителите, докато се настаняваше на бара. Една двойка, поклащаща се на дансинга, и двама позастаряващи гъзари, които пълнеха с монети музикалния автомат. Барманът бутна пред него една салфетка и му обясни причината: — Намаление във „First Avenue West“. Всеки вторник вечер ме съсипват. Там могат да си го позволят, а аз не мога. Поддържам ниски цени, за да увелича оборота, но пак ме съсипват. Нямат ли милост на тоя свят? — Никаква — каза Лойд. — Само исках да го чуя и от някой друг. Какво пиеш? Лойд сложи еднодоларова банкнота на бара. — Джинджър ейл. Барманът изсумтя. — Разбираш ли какво имам предвид? Никаква милост! Лойд извади снимката на Джак Хързог. — Виждал ли си този мъж? Барманът се вгледа в снимката, след това напълни чашата на Лойд и кимна. — Да, често съм го виждал да се навърта наоколо. Кожата на Лойд настръхна. — Кога? — Преди известно време. Преди месец, месец и половина, може би два, точно преди да се нахвърлят върху мене ония копелета от службата за контрол на продажбата на алкохол. Ти ченге ли си? — Позна. — „Нравствения“? — „Кражби и Убийства“. Разкажи ми за мъжа на снимката. — Какво има за разказване? Идваше тук, пиеше, даваше добри бакшиши, не закачаше мацките. — Разговарял ли си с него? — Не бих казал. — Идвал ли е някога с някой друг? Или да си е тръгвал с някой? Барманът смръщи чело, замисли се, после каза: — Да, имаше един приятел. Един тип с пясъчноруса коса. Среден ръст, може би на трийсет и няколко. — Тук ли се беше запознал с него? — Това не мога да ти кажа. Лойд отиде до телефонния автомат до мъжката тоалетна и се обади в Централата, като помоли да го свържат с лейтенант Пъркинс. Когато той се обади, Лойд каза: — Уолт, обажда се Лойд Хопкинс. Имам един въпрос. — Давай. — Хързог сам ли работеше по задачата в баровете? Настана доста дълга тишина. Най-накрая Пъркинс каза: — Не съм съвсем сигурен, Лойд. Предполагам, че понякога да, понякога не. Винаги съм давал на Джак картбланш. Всички уговорки, които реши да направи с отделни членове на отделението, зависят само от него. Да попитам ли на вечерната проверка утре? — Да. А чувал ли си нещо за среден на ръст мъж около тридесетте с пясъчноруса коса? Хързог може да е работил с него. — Половината от отделението изглеждат по този начин, Лойд. Отново настъпи тишина. Накрая Лойд каза: — Той е мъртъв. Ще държим връзка — и постави обратно слушалката. Барманът го погледна, докато отиваше към вратата. — Няма милост! — провикна се той. Разсипан от безсънието и намаляващите шансове да разреши всички проблеми, Лойд подкара към Паркър Сентър, надявайки се дежурният в отдела с досиетата да се окаже някой по-сговорчив човек. Когато видя мъжа, задрямал на стола зад бюрото със захлупено на гърдите научнофантастично романче, той разбра, че е извадил късмет. — Извинете, полицай! Дежурният се стресна и впери поглед в значката на Лойд. — Хопкинс, „Кражби и Убийства“ — каза Лойд. — Джак Хързог е оставил няколко досиета за мен в бюрото си. Бихте ли ми показали кое е? Дежурният се прозина и посочи към една редица преградени с плексиглас кабинки. — Хързог работи дневна смяна, така че не знам точно кое е неговото бюро. Но вие заповядайте, сержанте. На вратите има табелки с имената. Лойд влезе в плексигласовия лабиринт и с облекчение забеляза, че кабинката на Хързог беше далече от дежурния. Вратата не беше заключена и той започна да рови из чекмеджетата на бюрото, които бяха пълни с моливи, тефтерчета и празни бланки. Бюрото, както и жилището, не издаваше никакво лично присъствие. Едно чекмедже; две чекмеджета; три чекмеджета. Хързог — загадката. Лойд тъкмо вдигна юмрук, за да го стовари по бюрото, когато забеляза на пода, точно където килимът опираше до стената, крайчетата на някакви листове хартия. Той клекна, издърпа ги и изстина, когато видя, че това бяха формуляри за изискване на досиета, съдържащи името на полицая, чина, датата на раждане и номера на значката в горния край, както и името и отдела на полицая, който ги изисква. Присвивайки очи, той прочете и петте листа. Имената на полицаите му бяха непознати, но името на полицая, който ги изискваше, му беше известно. Капитан Фредерик Т. Гафани от отдела по вътрешния контрол беше изискал и петте досиета. Старият прероден християнин Фред, който му беше направил доста труден живота, докато беше лейтенант в неговия отдел. Като присви още повече очи, Лойд почувства как нагоре по гръбнака му полазват мравки и стигат чак до мозъка му. Познаваше подписа на капитана, а тези бяха явно подправени. Лойд извади бележника си и записа имената на полицаите, чиито досиета се изискваха. Тъкър, Дуейн У, лейтенант, отдела в Уилшър; Мъри, Даниъл К., капитан, Централно управление; Роландо, Джон Л., лейтенант, отдела в Девъншир; Кайзър, Стивън А., капитан, отдела в Уест Вели; Кристи, Хауард Дж., лейтенант, отдела в Рампарт. Съсредоточи поглед върху имената, после импулсивно прокара отново ръка под килима и извади още един лист хартия. Вледени се, когато видя името, изписано на него: Хопкинс, Лойд У, 1114, 2/27/42, сержант, отдел „Кражби и Убийства“. 5 Въпреки снимките, направени от Томас Гоф по време на следенето, той не беше подготвен за красотата на тази жена; нито устните, нито писмените доклади на Гоф не се приближаваха ни най-малко до изисканото й излъчване. Проститутка за хиляда долара на вечер, облечена в рокля от естествена коприна за хиляда долара. Д-р Джон Хавиланд се облегна на стола си, като се преструваше, че си е глътнал езика от изумление. Накарай жената да мисли, че те е завладяла, че личното й обаяние е направило пробив в обвивката на професионализма. Но след като Линда Уилхайт не трепна под втренчения му поглед, той наруши дългата встъпителна тишина. — Бихте ли ми казали нещо за себе си, мис Уилхайт? Причините, поради които сте решила да се подложите на терапия? Линда Уилхайт обходи кабинета с поглед; прокара длани по облегалките на стола. Идеално лакирана дъбова ламперия, оригинал на Едуард Хопър в рамка. Никаква кушетка. Столовете, на които седяха тя и Докторът, бяха тапицирани с чист кашмир. — Вие обичате красивите неща — каза тя. Хавиланд се усмихна. — Вие също. Роклята ви е прекрасна. — Благодаря ви. Защо идват при вас повечето от пациентите ви? — Защото искат да променят живота си. — Разбира се. Можете ли да познаете как си изкарвам прехраната? — Да. Вие сте проститутка. — Как разбрахте? — Вие сте се обадила на телефонния ми секретар и сте си записала час, без да искате да разговаряте лично с мен, а освен това не сте пожелала да кажете кой ме е препоръчал. Когато една жена се свързва с мен по този начин, това означава, че е от бранша. Консултирал съм много проститутки и съм публикувал няколко монографии, основани на наблюденията ми, без да нарушавам анонимността на пациентите си. Казано с езика на престъпниците, аз съм „чист“. Нямам нито регистратор, нито секретарка, защото не вярвам на такива хора. Жените от бранша ми вярват именно по тези причини. Линда прокара пръсти по фигурите на копринената си рокля и по кашмира на Доктора. — Тази рокля струва хиляда и триста долара. Обувките ми струват шестстотин. И аз, както и вие харесваме красивите неща, а освен това правим добри пари. Но това, което правя, за да си изкарвам парите, ме убива и затова трябва да спра. Хавиланд се наклони напред, докато думите на жената достигаха до него. Сниши гласа си колкото можеше и каза: — Готова ли сте да пожертвате дреболии като роклята за хиляда и триста долара, за да овладеете истинската си мощ? Готова ли сте да се поровите в миналото си, за да откриете защо се нуждаете от дребните удобства за сметка на почтеността си? Готова ли сте да се превърнете в пълна нула, за да ми помогнете да ви доведа до края? Линда потръпна при този порой от въпроси. — Да — каза тя. Хавиланд стана, протегна се и реши да продължи с пълна скорост. Сядайки отново, той каза: — Линда, моят начин на лечение е една двупосочна улица. Това, което вие си мислите, че трябва да зная, и това, което наистина трябва да зная, може да се окажат две съвсем различни неща. Бих искал този първи сеанс да се състои от въпроси и отговори. Ще ви подхвърля няколко мои предположения, отнасящи се до вас, а вие ще ми кажете доколко съм бил точен. Разбирате ли? — А колко далече е този край, до който мога да достигна? — попита Линда с треперещ глас. Д-р Джон Хавиланд отметна глава назад и се разсмя. — Предполагам, че можете да ударите топката така, че не само да излезе от игрището, но и да стигне до съседния град. Линда се усмихна и каза: — Хайде да го направим тогава. Хавиланд стана, отиде до прозореца и погледна потока от коли и хора двадесет и шест етажа по-долу. Изкашля се и натисна вградения в перваза на прозореца бутон, който включваше скрития зад ламперията магнетофон. Обръщайки се с лице към Линда, той каза: — Вие сте на тридесет и една-две, от голямо семейство, от северната част на Средния запад — Мичиган или Уисконсин. Най-добрата и най-умната от цялото котило. Обожавана от братята, ненавиждана от сестрите. Родителите ви са новобогаташи, което ги притеснява, а мисълта за загубата на постигнатото с труд социално ниво направо ги ужасява. Отпаднала сте от колежа през последната учебна година и сте работила каквото попадне, докато поредица от разочарования ви е накарала постепенно да навлезете в бранша. Близо ли съм до истината? Линда вече клатеше глава. — Аз съм на двадесет и девет, от Лос Анджелис, единствено дете. Родителите ми починаха, когато бях на десет години. Живях в няколко семейства на осиновители, докато завърших средно образование. Никога не съм била в колеж. Родителите ми бяха почти бедни. Взех съзнателно решение да стана проститутка, както сега съм взела съзнателно решение да престана с това. Моля ви да не ме считате за типичен случай. Като ходеше напред-назад из кабинета и местеше поглед от Линда Уилхайт към персийския килим, поглъщащ стъпките му и обратно, Хавиланд каза: — Престъпление ли е да бъдеш типичен случай? Не, не ми отговаряйте, нека да продължа. Вие харесвате секса с определени по-възрастни мъже измежду клиентите ви и ви боли, ако те спят и с други жени. Ако някой от клиентите ви ви привлече, започвате да фантазирате, а после не можете да се понасяте заради това. Презирате курвите, които се мислят за „терапевти“ и тем подобни. Основната ви дилема е вашата консервативна природа, основана на работната етика, но подкопавана от мисълта, че това, което правите, е просто гадост и противостои на всички морални инстинкти, които притежавате. Опитвала сте се да разрешите този конфликт в продължение на години, опитвала сте се да се самоуспокоявате с книжки и духовни трактати, но повече не можете да се противопоставите и идвате при мен. Напипвам ли, мис Уилхайт? Докторът беше извисявал гласа си все повече и повече и Линда разбра, че истините, които произнася, стават все по-интимни с всяка извивка и наблягане. Ръцете й развълнувано попипваха скута, сякаш търсейки да докоснат нещо от нея и в нея. Когато се отпуснаха върху индийската коприна, тя ги дръпна назад и каза: — Да. Да. Да. Откъде знаете всички тези неща? Д-р Джон Хавиланд седна обратно на стола и протегна крака, така че стъпалата му почти докосваха обувките от крокодилска кожа на Линда. — Линда, аз съм най-добрият. Ако трябва да бъда откровен, аз съм просто едно дяволско произведение на изкуството. Линда се разсмя и спря едва когато усети, че по деколтето й започва да пълзи червенина. — Имам един редовен клиент, който казва същото за мен. Той събираше колумбийски произведения на изкуството, така че разбира от тези неща. И знаете ли кое е най-странното? Той ме нарича „дяволско произведение на изкуството“, но никога не ме чукаше — само ми правеше снимки. Да паднеш от смях, нали? Хавиланд се разсмя, първо гръмогласно, а после по-спокойно. Когато смехът му замря, той попита: — А какво прави този мъж със снимките, които ви прави? — Уголемява ги, после ги слага в рамки и ги окачва в спалнята си — каза Линда. — А вие как се чувствате? Превъзнасяна? Обожавана? — Аз… аз чувствам, че красотата ми има стойност. — Родителите ви казваха ли ви, че сте красива, когато бяхте малка? Ласкаеха ли ви заради това? — Баща ми — да. — Родителите ви правеха ли ви снимки? Линда потръпна при думата _снимки_. — Н-не — заекна тя. Хавиланд се наведе напред и постави ръка на коляното й. — Побледняхте, Линда. Защо? Потръпвайки отново, Линда каза: — Нещата се развиват толкова бързо. Нямах намерение да ви разказвам за това днес, защото всичко ми се струваше толкова далечно и забравено. Баща ми беше груб човек. Той беше докер и често се биеше с голи ръце за пари по доковете на Сан Педро. Понякога губеше, понякога печелеше, но винаги залагаше много за себе си, така че когато спечелеше, ни обсипваше с подаръци, мен и майка ми, а когато загубеше, ставаше мрачен и започваше да чупи разни неща. В повечето случаи резултатът беше едно към едно — печалба — загуба, печалба — загуба, така че никога не знаех какво да очаквам. — По-късно, когато бях на десет години, татко започна да губи непрекъснато. Стана по-мрачен от всякога и изпотроши всички прозорци в къщата. Беше зима, нямахме никакви пари, отоплението беше спряно и през счупените прозорци духаше студен вятър. Никога няма да забравя деня, в който се случи това. Върнах се от училище, а пред къщи имаше полицейски коли. Един детектив ме дръпна настрани и ми разказа какво се беше случило. Татко сложил възглавница на главата на мама и я застрелял в лицето. После поставил дулото на пистолета в устата си и се застрелял. Изпратиха ме в дом за малолетни, а няколко дена по-късно една от сестрите ми каза, че трябва да идентифицирам телата. Показа ми снимки от аутопсията — мама и татко, но половината от лицата им липсваха. Плаках и плаках, и плаках, но не можех да откъсна поглед от снимките. — И после, Линда? — прошепна Хавиланд. Линда каза: — После ме взе едно семейство на средна възраст, които се отнасяха с мен като с принцеса. Изгоних от главата си снимките, които сестрата ми беше показала, и се насилвах да им се надсмивам и да злорадствам над тях. Тези снимки ме освобождаваха от скапания живот, който бях водила, и да им се присмивам, за мен означаваше да си отмъщавам на родителите си. Аз… Хавиланд повдигна ръка, за да я прекъсне. — Нека аз да продължа. Осиновителите ви са ви заловили да се надсмивате над снимките и са ви наказали? След това отношенията ви с тях са се променили завинаги? — Да — каза Линда. Докторът отново закрачи из кабинета, като прокарваше пръсти по дъбовата ламперия. — Още няколко въпроса и ще привършим сеанса. Какъв е типът мъже или клиенти, които ви привличат? Едри и мускулести, с определено ниво на интелигентност и обноски, но същевременно излъчващи известна доза грубост? — Да — прошепна Линда втрещено. Хавиланд се усмихна. — Напредък от световна класа само в един сеанс. Удобно ли ви е да дойдете за следващия сеанс вдругиден — петък? Да кажем, в десет и половина? Линда Уилхайт стана и с изненада установи, че краката й не треперят. Приглади роклята си отпред и каза: — Да. Ще бъда тук. Благодаря ви. Хавиланд я хвана за лакътя и я изпрати до външната врата. — Удоволствието беше изцяло мое. След като Линда Уилхайт си отиде, Докторът, въоръжен с нейния образ и с фактите, които Гоф беше събрал, изключи осветлението и започна играта „машина на времето“. Когато Линда е била на две години и е живеела в някакъв коптор със скапаните си родители, той е бил на дванадесет — времето, когато потайно се вмъкваше в чужди богаташки домове в Бронксвил и Скарсдейл — Ню Йорк, и прогонваше злите духове от душата си, отдавайки се на размишления за домовете на хората, като понякога крадеше, друг път — не… Когато Линда е била на четиринадесет и се е опитвала да навлезе в света на секса с разни тъпи сърфисти в Хънтингтън Бийч, той е бил на двадесет и четири — тогава завършваше Медицинския колеж в Харвард първи в класа, легендарният Доктор Джон Лунатика, гениалният химик, който можеше да прави наркотик, майсторът на абортите, който втрещяваше преподавателите със свободните си трактовки на Кинси, Померой и Хавелок Елис… Когато Линда е израствала, превръщайки се в изключителна красавица, в различни семейства на осиновители, носейки в себе си едновременно учудването от смъртта на родителите си и родоотстъпничеството, което това кръвопролитие беше породило, той… Машината на времето проскърца, потрепери и спря. Отвори се една зелена врата и зад нея се появи мъж в сива униформа, застанал до бледорозов „Форд Виктория“, модел 56. Малки момиченца в официални роклички се бяха струпали около колата и точно преди да експлодира, те се обърнаха и се разсмяха, сочейки към него. Лунатика отиде до стената и запали лампата, търсейки потвърждение на видението си. Намери го в поставените в остъклени рамки дипломи — от Нюйоркския университет, от Медицинския колеж в Харвард, от болниците „Сейнт Винсент“ и „Касълфорд“ — все хартийки, които ясно доказваха, че той е най-добрият. Датите, които носеха, му показаха защо беше се развалила Машината на времето. Линда беше много силна личност. Линда беше устояла на катастрофата също като него самия и това изискваше да се противопоставят двете истории от самото начало… 1956. Скарсдейл, Ню Йорк. Джони Хавиланд, четиринадесетгодишен, известен като „Спаз“, „Мошеникът“ и „Лайнарът“. Майка — непрекъснато смучеща шери, с вроден вид на заклета протестантка, на която никога не се е налагало да работи, за да се изхранва; баща — мангизлия, ловец, чиято пушка беше очистила безобразниците на шест района в Ню Йорк. Джони мрази училището; Джони мрази да играе на топка; Джони обича да мечтае и да слуша музика на транзистора си. Бащата на Джони смята, че е прекалено женствен и измисля ритуал, чиято цел е да възбуди мъжествеността му: да застреля оглупялото ловджийско куче, което имат. Джони отказва и баща му го изпраща в специално училище, управлявано от една екстремистка секта монахини. Монахините заключват Джони в едно мазе, пълно с плъхове, без храна и вода и само с една лопата, за да се защитава. Минават два дни. Джони се сгушва в един ъгъл и пищи до прегракване, когато плъховете го хапят по краката. На третия ден заспива на пода и се събужда, когато един плъх подтичва с парче от устната му. Джони изпищява, сграбчва лопатата и пребива до смърт всички плъхове в мазето. На следващия ден бащата на Джони си го прибира вкъщи, милва го по косата и го нарича „малкото плъхче на тати“. Джони отива право при шкафа с оръжията на баща си, грабва едно дванадесеткалиброво чудовище и поема навън към кучешката колиба, където си играят пет лабрадори и пойнтери с къса козина. Джони праща кучетата в царството небесно и се обръща към баща си, който пребледнява и припада. Минават седмици. Баща му го избягва. Джони знае, че баща му му е направил ценен подарък, много по-ценен, отколкото изисква обикновеното мъжество. Джони обича баща си и иска да го зарадва с новооткритата си сила. 1957. „Зелената врата“ на Джим Лоуи застава начело на хит парада и изпълва Джони с предчувствия за страшни тайни. „Полунощ, още една безсънна нощ. На стража, докато допълзи утрото. Зелена врата, какви тайни пазиш?“ Джони иска да знае тайната, за да може да я каже на баща си и да предизвика обичта му. Търсенето на тайната започва с промъкване по водосточната тръба в тъмния таван на съседите. Джони открива койоти, покачени на ролкови кънки, и манекени за магазини. Манекените бяха с изрязани лица и гениталии, а около дупките беше размазана червена боя, оставена да се стича като че от рани. Джони открадва стъкленото око на един койот и го оставя на бюрото на баща си. Баща му никога не споменава за подаръка. Когато започва да носи и други подаръци от тъмните чужди къщи, Джони усеща, че баща му изпитва ужас от него. Взломаджийската кариера на Джони продължава; просторните домове в Уестчестър стават негови приятели и учители. Мислите за спечелване на бащината обич се заглушават от спохождащите го в мрачните спални и коридори приливи на страст. Зелените врати се отварят една след друга. После остава една последна врата, зад която се появява униформеният мъж, и после — черна бездна… Мракът става още по-гъст, когато Машината на времето се повреди окончателно, а стрелката й остана завинаги на 2 юни 1957 г. Бездната се проточва с месеци. Неопитният Джони Хавиланд, който влиза в нея, е само едно далечно подобие на самоуверения Джон, който се появява оттам… Тази бездна в паметта винаги се появява, помисли си Лунатика. Баща му беше жив, когато той влезе там и вече го нямаше, когато спомените му възвръщаха линейната си последователност. Той взе направените от Гоф снимки на Линда Уилхайт от бюрото си и ги подреди като ветрило от карти. Линда оживя за момент, а цепката на устата й изразяваше учудване. Тя искаше да разбере защо той беше станал толкова велик. Хавиланд отново разбърка снимките, сякаш караше Линда да се моли за отговора. Усмихна се. Щеше да й каже и нямаше да се нуждае от помощта на Машината на времето. 1958. Татко го нямаше от месеци; мама, в постоянно състояние на опиянение от шерито, изглежда, не даваше пет пари. Два пъти месечно пристигаха чекове, изпращани от попечителите на фонда, основан от бащата на татко преди почти половин век. Като че ли гигантски кукловод беше изпратил човека във вечността и беше оставил богатството му за уловка, така че Джони да има всичко, каквото пожелае. Джони искаше знания. Искаше знания, защото знаеше, че те ще му дадат власт над психическата болка, от която страдаше цялото човечество, освен той самият. Мъката по изчезването на баща му се беше трансформирала в броня, защитена от огледално стъкло. Той виждаше всичко навън; никой не можеше да надникне вътре и да го види. Станал неуязвим, Джони Хавиланд търсеше знанието. И го намери. През 1962 г. Джон Хавиланд завърши Средното училище в Скарсдейл като първенец на класа, а директорът на училището го наричаше „човешка енциклопедия“. Последваха други схоластични почести, а кулминационната им точка беше предложеното членство във Фи Бета Капа, завърши със Сума Кум Лаудер и пълна стипендия за Медицинския колеж на Харвардския университет. Именно в Харвардския медицински колеж Джон Хавиланд успя да съчетае страстта си към знания и доминиране над човешките емоции с власт над останалите хора. Както и предишната му кариера на взломаджия, и тази започна с промъкване по водопроводната тръба и прехвърляне в един отворен прозорец. Но докато резултатът от цялата работа преди бяха няколко дреболии, с които искаше да зарадва баща си, този път той успя да се добере до въпроси и техните отговори, които, беше твърдо убеден, щяха да го превърнат в духовния патриарх на стотици податливи души. През прозореца излязоха магнетофонни записи на поверителни интервюта, водени от Алфред Кинси през 1946 и 1947 г. Интервюираните се представяха с няколко изречения и после им беше предоставяна думата да описват сами себе си. Данните от фактора „отклонение“ бяха изумителни — почти винаги хората посочваха някакво физическо отклонение. Сеансите от типа „въпрос — отговор“, които следваха, се водеха по един и същи начин и разкриваха тривиални проблеми — похот, вина и изневяра — неща, с които имунната система на Джон Хавиланд се беше преборила още в късното детство. След повече от двеста часа слушане на магнетофонните ленти Джон разбра две неща: първо, че Кинси е бил проницателен изследовател, истински учен, който третираше признаването на фактите като определящи сами по себе си; и второ — че това не беше достатъчно и че Кинси не беше успял да разкрие истината, защото не беше успял да накара пациентите си да говорят за фантазиите си извън вариациите на тема чукане и смукане. Не беше успял да извлече никакво признание за бушуващите в тях тъмни сили, тъй като сам не ги беше притежавал. Пациентите му бяха скапаняци, които не различаваха кон от кокошка. Кинси се базираше на фройдистката хуманистката етика: научете обекта на модели на поведение, за да може той да намери една обективна гледна точка, след което сам ще превърне неврозите си в купчина ненужни вещи. Покажете му, че страховете и най-крайните му фантазии са неразумни, и го убедете да стане обичащо, досадно, щастливо човешко същество. След повече от шестстотин часа прослушване Джон разбра още две неща: че най-вярната истина се крие в лабиринтите, скрили се зад една зелена врата в съзнанието на пациента в момента, в който Алфред Кинси каза: „Разкажете ми за вашите фантазии“; и второ, че при наличието на подходяща информация и стимули той може да накара определени, внимателно избрани хора, да преминат отвъд тези врати и да изживеят на живо своите фантазии въпреки моралните ограничения и границите на съзнанието, като същевременно доведат самия него отвъд вече абсолютното познание на неизразимата човешка глупост, до едно ново царство на мрака, което все още не можеше да си представи. Защото мракът съществуваше и очакваше да бъде плячкосан; и само някой, който стоеше над неговите закони, можеше да претендира за богатствата му и да оцелее. След като вече беше въоръжен с мисията си, единственото, което му оставаше, беше да открие и пусне в действие средствата за нейното изпълнение. Беше 1967 година. Наркотиците и хардрокът заливаха покоите на Харвард, подпомогнати от отлива на студенти, гражданчета и пътуващи хипита, които искаха да протестират срещу всичко, да опитат всичко и да погълнат всичко, само и само да достигнат до своята същност, да я загубят или да постигнат „трансценденталността“. Социалната промяна се усещаше във въздуха, намирайки изява в „експлозията на съзнанието“, която Джон Хавиланд считаше за пълна глупост, пропагандирана от неудачници, повечето от които нямаше да доживеят постепенното поглъщане на това движение от собствената му празнота и замяната му с нова реакционна треска. Той даваше на новата култура не повече от две години живот, но реши да стане един от нейните светци. Хората щяха да го следват; нямаше да имат избор. Двата безплатни аборта, които направи в антисептично чистия си апартамент в Бийкън Хил, му създадоха тайна популярност сред харвардските абсолвенти; една плоча, чута на задушевен купон, го сдоби с влиятелно прозвище. „Доктор Джон Лунатика“ беше песен на една креолка, възпяваща наркотиците и секса на фона на два сакса, барабани и електрическо пиано. На въпросния купон един яко надрусан професор по антропология хвърли калъфа на един албум в лицето на Джон Хавиланд и изкрещя: „Това си ти, човече! Името ти е Джон и ти си в Медицинския колеж! Чат ли си!“. Прякорът остана, подхранван от опитите на младия доктор да произвежда ЛСД и течен метамфетамин. Наркотиците собствено производство бяха нещо обикновено сред студентите по медицина, но раздаваните без ограничения от Доктора ставаха обект на много клюки. Разни хора започнаха да идват в апартамента му за съвет. Той им казваше това, което искаха да чуят — смесица от идеи за антикултурата, изчистени от героика. Тези хора никога не разбраха, че ги будалка, дори когато Лунатика им откриваше, че ограничения все пак съществуват. Експериментите започнаха. Наистина ли искате да разберете кой сте? — пита д-р Джон бъдещия си пациент. Наистина ли искате да разкриете докрай своите възможности? Ясно ли ви е, че разнищването на вашите най-скрити фантазии ще ви донесе за два дена това, което психоанализата никога няма да открие? Всички пациенти бяха предварително „преслушани“. Независимо дали бяха мъже или жени, те бяха от един и същи тип — естети, лишени от самостоятелно мислене; богаташчета в търсене на духовното начало, чиито бунтовнически прояви прикриваха вечната им свръх зависимост от родителите. Един уикенд, който ще помогне на д-р Джон да напише дипломната си работа? Защо не. Уикендите започваха с висококачествена марихуана и остроумно формулирани въпросници за секса. Следваше още трева и още въпроси, вече устни, а Докторът гощаваше изследваните с измислени сексуални анекдоти за самия себе си. Когато те почти заспиваха от тревата и музиката, д-р Джон ги инжектираше подкожно с пентотал и им разказваше приказки на ужасите, като преценяваше техните реакции. Ако реагираха с радост, той се насочваше право в сърцето на фантазиите, като преплиташе приказките на ужаса с историите на самия изследван. Така се получаваха сложни гоблени, съдържащи от семейни касапници до групов секс. Когато обектът заспиваше, Лунатика лягаше и заспиваше до него и с наслаждение поглъщаше излъчването на облеченото тяло, като че ли докосвайки се до неговите кошмари. Останалата част от уикенда се запълваше от постепенно намаляващи дози пентотал, придружени от визуални материали, като всичко това довеждаше обекта до допирната точка на фантазиите с действителността, където той почти осъзнаваше какво точно говори. Активисти на антивоенни движения се хилеха злобно пред снимки на опечени от напалм бебета, за момент изпитваха известни угризения, но после ги отхвърляха със смях, потънали в удоволствието от новооткритата свобода. Докторът описваше многообичаните родители в унизителни пози с домашни животни; обектите добавяха кървави и смехотворни щрихи. Психиките им проникваха през зелените врати, възвръщаха нормалното си състояние и оставяха своите неделни разкрития да къкрят злобно в очакване на подходящото време, подходящия катализатор или просто на нищото. След четири месеца д-р Джон прекъсна експериментите си. Бяха станали вече досадно еднообразни и той беше стигнал до момента, когато безпогрешно можеше да предвиди реакцията на обектите си. Мисията му предопределяше да направи огромни скокове, но той знаеше, че те все още бяха в далечното бъдеще. След завършването на Медицинския колеж през 1969 г. Хавиланд беше назначен като стажант-лекар в болницата „Св. Винсент“ в Бронкс, Ню Йорк, където по време на дванадесетчасовите си дежурства той се грижеше за нуждите на богаташки семейства. Този вид медицина му беше изключително досаден и той с всеки изминат ден ставаше все по-неспокоен. Изпращаше молби за работа до всички възможни болници в района на Ню Йорк, за които знаеше, че психиатрите са със замъглени погледи. За всички лекари, които искаха да специализират психиатрия, се изискваше тригодишен стаж, а той искаше да бъде сигурен, че ще може да се налага на началството от самото начало. Бяха изпратени шестнадесет молби; бяха получени шестнадесет положителни отговора. Три месеца разузнаване. Извод: болницата в Касълфорд, на един час път северно от Ню Йорк Сити. Ниско заплащане, медицински управител — алкохолик, екип от психиатри, състоящ се от четирима застаряващи лекари, както и договор с комисията за пускане под гаранция на щата Ню Йорк, което означаваше много попадащи под ударите на закона типове. Той щеше да играе играта с целия финес, на който беше способен, а те щяха да му дадат картбланш. На 4 март 1971 г. д-р Джон Хавиланд се премести в новото си жилище точно до главната административна сграда на болницата „Касълфорд“ в Нияк, Ню Йорк, като знаеше, че скоро непременно ще се случи нещо. Оказа се прав. След като шест месеца беше работил с отвратителни долнопробни типове, той срещна Томас Гоф. По време на първия им сеанс Гоф беше свръхподвижен и остроумен дори под натиска на мигренното си главоболие. — Моята цел в живота преди беше да не правя нищо изключително добре; падението ми се изразяваше във факта, че обичах да го правя в крадени коли… Готов съм на всичко, само и само да не отида обратно в затвора — от скок в леденостудена вода до обслужване на еврейски вдовици в Маями Бийч. Какво бихте ми препоръчали, Докторе? Да ми пораснат хриле, или да се обрежа? Дявол да го вземе, тези главоболия на дневна светлина ме побъркват! Хавиланд усети как инстинктът му се обажда и му подсказва да действа незабавно. Подчинявайки му се, той направи на Гоф голяма доза демерол венозно. Докато Гоф се носеше безболезнено в облаците на наркотика, той му зададе няколко въпроса и откри, че Гоф обича да наранява хората, но никога не говори за това, защото знае, че може да попадне в затвора. Много хора беше наранил, но Боклукчията му е бил съкилийник в Атика, а главоболията бяха започнали някъде по това време, а не беше ли този шибан таван бежов? Върнете ми главоболието! Хавиланд го беше упоил напълно, като през това време прочете досието му. Томас Люис Гоф, дата на раждане 19.6.1949 г., коса светлокестенява, очи сини, височина 5 фута и 10 инча, отпаднал от гимназията, коефициент за интелигентност 161, крадец на коли, сводник. Заподозрян при три случая на тежка телесна повреда, които са прекратени, след като трите пострадали жени са отказали да свидетелстват. Осъден за кражба на коли при наличието на две предишни, осъден на пет години в щатския затвор, изпратен в Атика на 4.11.1969 г., с отлично поведение. Освободен условно след неотдавнашните затворнически бунтове, когато психиатрите на затвора установили, че ако остане там, ще полудее. Психосоматични главоболия и ужас от дневната светлина бяха основните симптоми, които се бяха появили по време на бунта. Тогава той е бил затворен в изолирана килия с някой си Пол Мандарано — убиец, известен под името Боклукчията. Мандарано се беше самоубил, като се беше обесил на решетките на килията, а Гоф беше останал в тази килия заедно с тялото, докато бунтът бил потушен. Няма данни за неврологични нарушения; преценен като подходящ за условно освобождаване. Съдбата беше понесла д-р Джон Хавиланд на ръце. Когато Томас Гоф се върна в съзнание, той каза: — Всичко ще се оправи, Томас. Повярвай ми, моля те. Лунатика остави кошмарите на Гоф да се набушуват, след това ги укроти с наркотици и фантазии, докато Гоф не беше вече сигурен дали Атика и Боклукчията наистина бяха съществували. Под въздействието на пентотала и хипнозата, насочена към връщане обратно във времето, Докторът го върна към решаващия момент на травмата и разбра, че Пол Мандарано се беше обесил с бежова найлонова торбичка за боклук и че един вентилатор, монтиран отвън, карал краищата на найлоновата торба да плющят по решетките на килията и ту да пропускат, ту да спират светлината, превръщайки килията в дискотека на ужаса, в която Гоф се бил сгушил заедно с разлагащото се тяло. Класически символизъм: светлината усилвала ужаса, тъмнината го намалявала. След седеммесечни лечебни сеанси в хладна, полутъмна стая страхът на Томас Гоф от дневната светлина намаля до поносимост. „Винаги съм мразил стридите, Докторе, но понякога трябва да гледам как другите ги ядат. Дневната светлина е просто неизбежна, но както е казал Ницше: «Това, което не ме разрушава, ме прави по-силен». Нали, Докторе?“ Лунатика усети прилив на обич, като чу тези думи. Беше в реда на нещата Гоф да изпитва обич към него, но обратното не биваше да се случва. — Да, Томас, Ницше е бил прав. А ти ще откриеш още повече неща, когато продължим нашето съвместно пътуване. Пътуването беше прекъснато за повече от десет години. Томас Гоф изчезна, сякаш потъна в мъглявината, която в най-добрия случай приличаше на сварена от вещица отвара от фантазии и реалност. Докторът съжаляваше за загубата на бъдещата си дясна ръка и се концентрира върху усъвършенстване на занаята, наречен психиатрия, като специализираше в лечение на престъпници и проститутки първо в „Касълфорд“, а по-късно в частния си кабинет в Лос Анджелис, търсеше и събираше знания, пишеше и публикуваше монографии и си създаваше безупречна репутация, която растеше ли растеше, докато дълбоко в него кипяха проектите му за завладяване на човешките души. И тогава, в един прекрасен ден, Томас Гоф се появи на вратата хлипайки и обясни, че главоболието му се е върнало. Молеше Доктора за помощ. Съдбата щракна с пръсти. — Да — каза д-р Джон Хавиланд. Последваха изследвания на скенер, електроенцефалограми, кръвни проби и лечение, а всяка нова стъпка приближаваше Лунатика до старта на неговата мисия. Томас Гоф беше живял много интересно през последните десет години. Хавиланд описа това в своя дневник: „След последните ми изследвания на обекта той е продължил да следва моделите на престъпно поведение в съответствие с учебникарските представи за развитие на параноичния социопатичен тип личност, но с едно основно изключение: престъпното му поведение се корени в патологични отклонения, но не се изразява по патологичен начин. Гоф показва силна адаптивна способност към подчиняване на желанието си за насилие на разума при избора на жертвите и винаги се въздържа от нанасяне на тежка телесна повреда или убийство. Беше извършил огромен брой нощни кражби по целия източен бряг, без да го хванат нито един път в продължение на десет години; беше извършил приблизително двеста нападения над жени и същевременно беше изпитал сексуално удовлетворение, без да стига до тежки телесни повреди, които характеризираха нападенията му преди лечението през 1971 г. Тъй като Гоф е в истинския смисъл на думата психопат, това въздържание (и гордостта му от него, и това, че го приписваше на предишното ни лечение!) е изключително необичайно — то е почти невероятно. Явно е, че приписва на мен заслугата за спасяването на живота му (т.е. облекчаването на ужаса от дневна светлина и притъпяването на спомена за самоубийството, на което е бил свидетел в Атика); и че, вътре в себе си, ми приписва и заслугата за това, че съм го научил на това въздържание, което го беше въоръжило практически с престъпен картбланш. Всъщност Гоф (коефициент за интелигентност 161!) казва, че аз съм го научил да мисли. Явно е, че този изключително умен престъпник иска да установи с мен връзка от типа баща — син, както и че неговите главоболия са едно психосоматично средство, използвано като повод да се срещнем и да осъществим целите, които той усещаше, че бях планирал. Увлечението му по мен не беше нито скрито, нито явно хомосексуално; Гоф просто ме балансира на сензорно стимулно ниво със своето спокойствие, мир и осъществяване на мечтите.“ След три седмици сеанси, по време на които главоболието на Гоф беше успокоено с кодеин, смесен с халюциногени, Лунатика заработи с пълна пара и постигна пълна капитулация. — Знаеш ли, че те обичам, Томас? — Да. — Знаеш ли, че съм тук, за да те доведа до края? — Да. — Ще ми помогнеш ли да помагам и на други хора? Да ги измъкна така, както измъкнах и теб? — Знаете, че ще го направя. — Ще ми помогнеш ли да стигна до познанието? — Само кажете за какво става дума, посочете с пръст и аз ще го направя. — Готов ли си на убийство заради мен? — Да. През тази нощ Докторът обясни на Гоф в общи линии неговата роля в тази мисия. Да привлича млади мъже и жени, които търсят духовната истина, безгръбначни „деца на новото време“ без семейства и с много пари. Кръговете от привърженици на антикултурата и капанчетата за самотници вероятно гъмжат от тях. Гоф трябваше да преценява тяхната податливост, да ги измъква и да ги води при него, като прави всичко това с най-голямо внимание и дискретност и не прилага никакво физическо насилие. Освен това той трябваше да извършва разузнавателни набези по къщите на пациентките — проститутки, и да проверява бележниците им, за да открие имената на богати клиенти — целта бяха мъже със слаба воля и моногамна връзка със съответната курва. „Бъди внимателен и не бързай, Томас — каза Хавиланд. — Това е работа, която се върши цял живот.“ През първата година в ръцете му паднаха трима самотници. Хавиланд беше доволен от напредъка, който осъществяваше в работата си върху тяхната психика, но беше неудовлетворен от липсата на чисто познание, до което да достигне. Минаха осем месеца; бяха привлечени още трима. Докторът усъвършенства техниките си и изписа стотици страници, описвайки наблюденията си. И все пак той все още жадуваше за неподправени данни; глина, която да може да държи в ръцете си, да й се наслаждава и после да оформи в човешкия гоблен, който майстореше. Разочарованието го караше да удря разярено по бюрото и да моли криволиците на собственото си минало за отговор на въпроси, които нямаха отговор. Въпреки лечението главоболието на Томас Гоф се влоши. Хавиланд направи няколко изследвания и откри, че диагнозата му на психосоматично ниво беше погрешна. Гоф имаше лептоменингит — хронично мозъчно възпаление. То причиняваше главоболието и вероятно играеше ролята на допълнителен фактор, предизвикващ бруталното му поведение през изминалите години. За първи път в кариерата си Докторът изпадна в криза. Лептоменингитът можеше да се излекува чрез хирургическа намеса и много медикаменти. Неговият служител щеше да бъде напълно излекуван и в това нямаше да има нищо особено. Освен това за лептоменингита беше известно, че предизвиква пристъпи на желание за убийство у нормално спокойни мъже и жени — и все пак Томас Гоф, един жесток социопатичен престъпник, беше успял да потиска болестта си вече повече от десетилетие и не й беше позволил да го подтикне към несъзнателно клане. Ако не се приложи лечение, Гоф скоро щеше да полудее и да умре от масиран мозъчен кръвоизлив. _Но ако чрез внимателно прилагане на антибиотици и болкоуспокояващи болестта на Гоф можеше да се утежнява или облекчава в зависимост от прищевките му, той щеше да притежава свой собствен обект за изследване на човек „на границата“ и това ще му даде възможност да наблюдава как един абсолютно безчувствен човек-машина преминава през поредица състояния на стрес, непознати в историята на психиатрията._ Лунатика реши да жертва своя служител протеже син в името на бога на познанието. Тогава се появи Алхимика. Лептоменингитът на Гоф вече три седмици беше в ремисия, когато той каза на Доктора за ченгето от Нравствената полиция, което беше срещнал — читателят на биографии на герои, преоблечен като художник, който просто умираше да се подчини на някого. В началото Хавиланд беше много внимателен — все пак човекът беше полицейски служител, но след седем сеанса, предназначени да накарат Алхимика да прекрачи през собствената си зелена врата, ченгето постави последната плочка от дълго реденото от Доктора домино: жестоки, безпощадни данни. Лостове за манипулация, които щяха да му позволят да пречупи стотици хора като вейки. Шестте папки, които той донесе, поддавайки се на очарованието на Доктора, бяха първият ключ. Алхимика се беше постарал много, за да му угоди, и за благодарност Докторът го беше прекарал през зелената му врата прекалено бързо, така че той беше избягал от саморазкритията, които се бяха изправили пред него. Сега Алхимика беше изчезнал. Беше останало само завещанието му за потенциално познание. Лунатика се върна в настоящето, като остави съзнанието си да блуждае около досиетата в стенния му сейф. Ченгета. Мъже, свикнали с насилието като с начин на живот. Гоф трябваше да бъде неговата свръзка, но краят му наближаваше — лептоменингитът щеше да стане неконтролируем след няколко месеца. Изпитателната му мисия беше незадоволителна и нарушаваше правилата на ефикасността. Той трябваше да провери магазина за алкохолни напитки за вероятни свидетели, да се оттегли и да се върне, когато собственикът е сам. Едно убийство беше идеално; три бяха опасни. Хавиланд отиде до прозореца и погледна навън към микросвета от хора, движещи се под него, които подтичваха като лабораторни животинки, поставени в лабиринт. Почуди се дали някога ще научат, че има моменти, когато ги обича. 6 Седемдесет и два часа работа по случая в магазина за алкохол; над две хиляди човекочаса, използвани за проверка на всеки възможен подход. Резултат: нула. Обширни проверки на живота на трите жертви: нула, умножена по тишината на случайния фактор — нормални хора, попаднали не където трябва и не когато трябва, обичащи и молещи Господа кой знае защо; разнищване на нищожни факти, водещи доникъде. Докладът за отпечатъците беше една каша от мацаници и цапаници; следите от обувки и тъкани, намерени на местопрестъплението, принадлежаха на жертвите. Докладите на доносниците, които достигнаха до полицаите от Холивудския отдел, бяха доста преувеличени и не съответстваха на представата на Лойд за убиеца като много умен, много хладнокръвен и ни най-малко нежадуващ за популярност вследствие на майсторлъка си. Ако и запитванията, отправени за издирване на откраднати револвери калибър 41, не дадяха отговор, единствената оставаща възможност щеше да бъде да се започне общонационално издирване на оръжието и да се ангажира екип от компютърни жокеи и проницателни детективи, които да се ровят в бумащината на над триста хиляди автомобилни регистрации на жълти японски коли, като ги съпоставят с данни за престъпници и техните съучастници и търсят пресечни точки. Ако нищо с нищо не се върже, а издирването на оръжието не даде резултати, случаят щеше да потъне в забрава. Лойд се сви от ужас при мисълта, че нямаше вече никакво време. Той седеше на бюрото на Дъч Пелц, наслаждаваше се на тишината на районното с настъпването на залеза и преглеждаше ксерокопия на доклади за разпити на терен, събрани от целия град. През нощта на 23 април са били спрени за нарушения на правилника или подозрително поведение единадесет жълти японски коли. Четири от спрените и глобени са били жени, петима — негри от гетото, двама — без криминални досиета, трима — с досиета за нарушаване на обществения ред, притежаване на наркотици и неизплащане на детски издръжки. Останалите двама бели мъже бяха един адвокат, спрян и впоследствие задържан за шофиране в пияно състояние, и един тийнейджър, хванат да кормува под влияние на наркотик, за който полицаят предположил, че е ацетоново лепило. Нищо не се връзваше. Лойд изкрещя „По дяволите!“ и затараши из импровизирания си команден пост за лист и химикал. Най-отгоре на библиотеката намери пачка жълта хартия и няколко молива и написа: „Холандец, нямаме време. Из хотелите долу в града върлуват банди крадци и сигурно скоро ще получа задача да разследвам някой обир. Докладите от разпитите на терен и сведенията на доносниците са кръгла нула. Би ли ми направил следните услуги? 1. Накарай още един екип униформени полицаи да разпитат всички в радиус от шест до осем преки около магазина. Нека да питат за: А. Жълти японски коли, които напоследък са се мяркали в района (регистрационни номера). Б. Непознати, мотаещи се наоколо в последно време. В. Скорошни разговори с тримата убити. И трите жертви са живели наблизо. Те самите споменавали ли са за нещо подозрително? Г. __Накарай полицаите да проверят докладите на патрулите, които са разпитвали из района в нощта на убийството. Накарай ги да проверят жилищата на хората, които не са били вкъщи тази нощ.__ Д. Кажи им, че отдел «Кражби и Убийства» разполага с неограничени средства за заплащане на извънреден труд по този случай — те ще получат парите си на следващата заплата. 2. Прегледай всички доклади за последните шест месеца, в които се споменава за жълти японски коли. Отдели и всички пристигащи, в които става въпрос за същото, както и тези от отдел «Кражби Убийства». 3. Re: Хързог. Имам някакво странно чувство — дори ако не се смята това, че Дж. Х. е откраднал досието ми. Искам да поработим върху него, преди да го обявим за изчезнал. Клюката донесе ли нещо за шестимата полицаи? Все още ли липсват тези досиета? Смятам да спя в жилището на Дж. Х. през следващите няколко нощи — (886–3317) да видя дали нещо ще се случи — и освен това, ако от моя отдел не могат да ме намерят, не могат да ми дадат друга задача. Л. Х.“ На вратата се почука, после някой се прокашля. Лойд сложи записката си под кварцовата подпора за книги на Дъч и извика: — Влез! Лейтенант Уолт Пъркинс влезе и затвори вратата след себе си. Запристъпва нервно, а Лойд каза: — Мен ли търсиш, или Дъч, Уолт? — Вас — каза Пъркинс. Лойд посочи един стол. Пъркинс остана прав. — Проверих в бригадата. Хързог винаги е работил сам. Много хора са искали да работят с него заради репутацията му, но Джак винаги е отказвал. Все се шегувал, че деветдесет и пет процента от хората в Нравствената полиция са алкохолици. Той… — Пъркинс се поколеба, а Лойд настръхна от напрежение. — Сламенорусият мъж не е полицай. Пъркинс отново запристъпва нервно, като очертаваше осмици по пода. — Лойд, не искам Отделът за вътрешен контрол да си пъха носа в бригадата. — Защо? — попита Лойд. — Най-много да получиш порицание. Шефовете на отдела са плащали на Хързог извън ведомостите с години. Това е общоизвестно. — Не е затова. — Тогава за какво? Пъркинс престана да рисува осмици и се насили да погледне Лойд в очите. — Заради вас. Знам всичко, което се е случило с вас миналата година. Разказа ми го лично заместник-шефът. Възхищавам ви се за това, което сте направил, не е там работата. Просто знам, че комисията за повишаване в чинове има нареждане изобщо да не повишава нито вас, нито Дъч и аз… На Лойд му, притъмня пред очите. Преглътна, за да не повиши глас, и каза: — И ти искаш да се примиря с това? Когато е убит един офицер и колега? Като поклати глава и сведе поглед, Пъркинс прошепна: — Не. Подкупих един служител в „Личен състав“. Той ще задържи доклада за изчезването на Хързог още около седмица и едва тогава ще го предаде. Ще има разследване. Лойд ритна едно метално кошче за боклук, като изсипа цял куп смачкани хартии по крачолите на Пъркинс. Лейтенантът отскочи назад към вратата и вдигна поглед. — Пуяците от Вътрешния отдел ви имат зъб, Хопкинс. Особено Гафани. Вие сте велико ченге, но не давате пет пари за другите полицаи и затова хората около вас се засягат. Вижте какво направихте с Дъч Пелц. Виновен ли съм за това, че искам да си подсигуря гърба? Лойд отпусна пръстите на ръцете си, които беше свил в юмруци. — Всичко е въпрос на разбирания. Вие сте администратор, аз съм ченге. Вие сте добре поставен висш офицер, което значи, че хората, които командвате, се разправят с проститутки-минетчийки, пребъркват пласьори на наркотици, за да им намерят говната, и разливат безплатна пиячка из целия Холивуд. Мен не ме харесват чак толкова и понякога имам странни, дори страшни идеи. Но аз съм съгласен да платя цената, а вие не. Така че не ме съдете. И не ми се пречкайте, ако не искате да пострадате, защото имам намерение да разнищя тая работа. Лойд се престори, че подрежда бумагите по бюрото на Дъч. В момента, в който отмести поглед, Пъркинс се измъкна през вратата. Час по-късно, когато и последните светлинки на здрача се стопиха в нощта, Лойд отиде в бар Jackie Ds. Барманът, с който беше говорил преди две вечери, беше на смяна, а барът беше все още празен. Барманът имаше същия нещастен вид и автоматично постави салфетка, щом Лойд зае място на бара, като клатеше глава, мърморейки „Няма милост. Бираджиите винаги се връщат. Няма милост“. — Този път от какво се оплакваш? — попита Лойд. — В съседния бар има състезание за „Мис мокра тениска“. Първо трябваше да се конкурирам с безплатната пиячка, а сега с безплатни цици. Чувам, че собственикът на тая дупка се готви да вкара женска борба в кал или женско бръснене, или женско мерене на курове — ще направи куп пари и ще се прехвърли на по-стабилен бизнес, като например продажба на хероин. Няма милост! — Не му ли е отнето и на него разрешителното за продажба на алкохол? — Да, обаче той е млад и има пипе да мисли на едро и да внася новости. Примерно, да кажем, четиридесететажна сграда във формата на кур с подземен гараж. Влизаш вътре с колата и един електрически лъч ти стрелва оргазъмче. Няма милост! — Има милост. Тук съм, за да ти го докажа. Барманът сипа бира на Лойд. — Ченгетата не раздават милост, те раздават мъка. Лойд извади от джоба на сакото си един книжен плик. — Помниш ли мъжа, за който те питах оная вечер? Каза, че си го виждал тук с още един мъж, сламенорус, в началото на трийсетте? — Да, помня. — Добре. Ще нарисуваме една картинка на тоя тип. Ти ще си художникът. Ела от тая страна на бара. Лойд разположи нещата си на плота. — Това се казва комплект за съставяне на портрет по описание. Съставни части на лицето, които сглобяваме според описанието на свидетеля. Започваме с челото и продължаваме надолу. Имаме повече от четиридесет вида носове и т.н. Виждаш ли как се напасват частите? Барманът попипа с пръсти картонените вежди, бради и уста и каза: — Да. Просто нареждам тия парчета едно до друго, докато заприлича на оня тип, така ли? — Точно така. После аз го довършвам с молив. Разбра ли? — Приличам ли ти на толкова тъп? — Приличаш на Рембранд. — Тоя пък кой е? — Един барман, който рисувал картини в свободното си време. Половин час барманът подрежда, премества, сравнява, одобрява и отхвърля парчетиите, докато накрая сглоби портрета. Лойд го погледна и каза: — Не е лошо. Изглежда красавец, но има някаква жилка злоба. Съгласен ли си? — Да — каза барманът. — Сега като го каза, той наистина изглеждаше някак си злобен. — Добре. Сега ми покажи какво още липсва. Лойд извади един молив и го вдигна над картинката. Барманът огледа направения от него портрет от различни ъгли, после грабна молива и сам се залови за работа — постави малко сенки на бузите, уголеми носа и прибави тънка злобна линия на устните. Като свърши, той каза ентусиазирано: — Така! Това е мръсникът, от плът и кръв. Като вдигна картона към светлината, Лойд видя едно живо, слабовато лице с тънки устни, които придаваха студенина на красотата му. Той се усмихна и усети, че барманът го дърпа за ръкава. — А какво стана със скапаната милост, за която ми говореше? Лойд мушна портрета в джоба си. — Обади се на службата за разрешителни утре в десет. Те ще ти кажат, че обвиненията срещу теб са оттеглени и ти се връща разрешителното за продажба на алкохол. — Такива ли връзки имаш? — Да. — Милост! Милостта побеждава! Докато караше към апартамента на Джак Хързог, Лойд си мислеше: само упоритото търсене побеждава. Проследи всички връзки напред и назад във времето и ще откриеш, че си точно там, където си бил преди четири или осем, или шестнайсет години — в преследване на вампири, които са прекалено извратени, за да се наричат човеци, и прекалено тъжни, за да се наричат по някакъв друг начин, в наблюдение на образци на омраза и страх, в налагане на морално нееднозначна справедливост, в препускане с главата напред към божества, които са толкова променливи, колкото неизменна е твоята нужда да ги опознаеш. Това, че преследването се осъществява винаги на фона на един и същи пейзаж, е най-сигурният знак за постоянство. Областта на Лос Анджелис се състоеше от хиляди мили покриви, неонови светлини, хълмове, обрасли с храсталаци и шубраци, пътни артерии, които се преплитаха напред и назад, и всичко това предизвикваше движение на човешки същества, които неминуемо в крайна сметка се сблъскваха и избухваха в кръв, като опетняваха топографията и хем я променяха, хем я оставяха същата. Лойд погледна през прозореца, за да види по указателните знаци точно къде се намира. Напрегна поглед, за да види Рей Векърс Тропик — един бар, в който беше работил като офицер в Нравствената полиция преди петнадесет години. Нямаше го. Целият квартал е бил разрушен. Тропикът сега беше обществена пералня, а на мястото на бензиностанцията на ъгъла имаше корейска църква. Мина му една мисъл. Ако градът станеше неузнаваем и кървавите взривове станеха единственият знак за постоянство, щеше ли да полудее? Входът на сградата, в която живееше Хързог, беше пълен с тийнейджъри, които играеха на пакман. Лойд мина покрай тях, влезе в асансьора и отиде до четвъртия етаж. Коридорът пак беше празен, а иззад затворените врати дънеше всевъзможна музика. Отиде до вратата на апартамент 423 и се ослуша. Вътре цареше пълна тишина и той натисна бравата и влезе. Запали лампата и пред него отново се откри същият стерилен апартамент, само че осветен, като единствената разлика беше новата купчина поща и последни предупреждения от телефонната и енергийната компания. Лойд знаеше, че в спалнята и кухнята нищо не се е променило и затова седна на дивана и се замисли. Мозъкът му правеше раз-два-три, когато телефонът иззвъня. Лойд вдигна слушалката и измърмори: — Ало? — Тук Дъч, Лойд. — Майната ти. — Очакваше някой друг ли? — Не точно. Бях забравил, че съм ти оставил номера. — Нещо ново за Хързог? — Едно добро портретче на мъжа, с който е бил Хързог. Това е всичко. — Получих някаква информация за тези досиета. Имаш ли молив? Лойд измъкна от джоба си един химикал и едно тефтерче. — Давай. — Добре — каза Дъч. — Първо на първо, всички досиета все още липсват. Второ, те не са изисквани от никой вътре в самия отдел. Трето, и шестимата офицери са се ползвали с добро име в от… Лойд го прекъсна. — Имат ли нещо общо? Аз съм единственият с чин, по-нисък от лейтенант. Имаш ли… — Тъкмо щях да стигна до това. Да, шест досиета. Първо, ти, считан за най-добрия специалист по убийствата в ПУЛА. Второ, Джони Роландо. Чувал си за него — бил е технически съветник на поне половин дузина телевизионни предавания. И двамата попадате в това, което може да се нарече категорията на легендарните полицаи. Сега останалите четирима — Тъкър, Мъри, Кристи и Кайзер са просто трудолюбиви ченгета с по повече от двадесет години стаж. Какво… Лойд го прекъсна: — Това ли е всичко, което си открил? Дъч въздъхна. — Просто ме изслушай, става ли? Останалите четирима имат една обща черта: чешити, които работят на лунна светлина като шефове на охраната на големи индустриални предприятия. Знаеш какъв е номерът — заводи, които наемат много евтина работна ръка, много наркомани и бивши пандизчии, много кражби, много химикали, които биха могли да се използват за производство на наркотици, така че нещата трябва да се държат под контрол — да не се оставят работниците да ти се качат на главата — изобщо от тоя сорт. Зъбчатите колелета в мозъка на Лойд зацепиха. — Откъде изкопа тая информация, Дъч? — Чрез един приятел — федерален агент. Той ми каза, че четирите фирми — Авоноко Файбърглас, Джуниър Мис Козметикс, Яхелка Ауто Кинг и Сърфърдон Пластикс — са нещо като полулегални. Охраната се състои от лайнари, от които полицаи не стават, събират се досиета с много мръсотии за работниците, за да могат да се използват като палки, в случай че те се разбеснеят от смъркане на прекалени дози разредител за боя. Тлъсти досиета за работниците в Авоноко — работата им има втора категория секретност. Произвеждат заключалки за космическата програма във военновъздушната база Андрюс и на всички, които не са от управата, се плаща минимална заплата. Как ти харесва? — Не зная. Какво се цели с всичко това? Да се наемат законни ченгета като фигуранти, които да строяват лайнарите и да служат за посредници, ако се случи нещо с някой работник? Дъч се прозя. — В общи линии да, май че е такава работата. — Има ли някаква кофти информация за самите полицаи? — Всъщност не. Джони Роландо чука телевизионни звезди; Кристи, който работи за Авоноко, е известен като закоравял комарджия и се е подлагал на психиатрично лечение; изобщо каймакът на Лос Анджелис. Лойд не знаеше дали да се засмее или да се обиди от забележката. Внезапно усети как в него се надига съжаление за стореното и промълви насила: — Ще се извиня на Пъркинс. — Добре. Дължиш му го. Ще придвижа задачите по бележката ти, свързани с магазина за алкохол, и ще ти дам още четиридесет и осем часа за Хързог. След това ще го обявя за изчезнал. Бащата на Хързог е стар човек, Лойд. Дължим му истината. — Да. От какво се страхува Пъркинс, Дъч? — Нищо от това, което си мислиш. Той управлява една от най-добрите бригади на „Нравствения“ в града. — Тогава какво? — Ти. Едно четиридесет и две годишно взискателно ченге, което няма какво да губи, е дяволски страшно нещо. Понякога дори и мен ме плашиш. Съжалението на Лойд заседна като буца в гърдите му. — Лека нощ, Дъч. — Лека нощ, момчето ми. Лойд остави слушалката и веднага започна да обмисля нови варианти по случая. Мислите му се въртяха около изнудвачеството, но очите му оставаха приковани към телефона. Да се обади ли на Джанис и момичетата в Сан Франциско? Да им каже, че къщата е оставена непокътната така, както когато си заминаха, и че е използвал само дневната и кухнята, а останалите стаи са запазени като свидетелство за това, което са имали и което пак биха могли да имат? Телефонните му разговори с Джанис поне бяха преодолели официалния тон. Беше ли дошло времето да настоява за възстановяването на семейното огнище? Служебните му проблеми сами по себе си казваха — не. Офицерите, които щяха да поемат официалното разследване на изчезването на Хързог, щяха да проверят телефонните му разговори и да открият междуградския разговор. Мерзавецът, който беше любовник на Джанис и от време на време живееше при нея, едва ли щеше да приеме разговор за тяхна сметка. Отново го прееба фактът, че беше полицай. Като се опъна на дивана, Лойд се отдаде на стабилна дажба умствена гимнастика. Вече половин час стоеше така, като разиграваше различни варианти на тема изнудване, когато на вратата се почука и се чу мек женски глас: — Джак? Джак, вкъщи ли си? Лойд отиде до вратата и я отвори. В рамката се очерта фигурата на висока руса жена. Погледът й беше замъглен, а блузата и джинсите й бяха омачкани. Тя вдигна поглед към него и попита: — Вие Марти Берген ли сте? Джак тук ли е? Лойд покани жената да влезе, като открито я оглеждаше. В началото на тридесетте, нито твърдо, нито мекушаво лице, излъчващо интелигентност. Крехко тяло, грациозно излъчващо обзелия го ужас. Пипай леко! Когато жената застана до дивана, той каза: — Казвам се Хопкинс. Полицай съм. Джак Хързог не е стъпвал и на двете си работни места от близо месец. Аз го търся. Жената машинално се отдръпна назад, блъсна се в дивана и седна на него. Вдигна ръце към лицето си, после стисна бедрата си. Лойд видя как пръстите й побеляха. Седна до нея и я попита: — Как се казвате? Жената отпусна ръце, потри очи и втренчи поглед в него. — Мег Барнс. Гласът й беше спокоен и Лойд реши, че може да продължи с разпита. — Трябва да ви задам доста лични въпроси. — Задайте ги тогава — отговори Мег Барне. Лойд се усмихна. — Кога за последен път видяхте Хързог? — Преди около месец. — В какво се състоеше връзката ви? — Бяхме приятели, понякога любовници. Сексът не беше постоянен. Никой от нас не настояваше. Последния път, когато видях Джак, той ми каза, че иска да остане сам за известно време. Казах му, че ще се отбия след около месец. — И го направихте сега? — Да. — Хързог свързвал ли се е с вас по някакъв начин през този месец? — Не. — Правехте ли секс в периода, преди да го видите за последен път? Мег потръпна и каза: — Не. Но какво общо има това с изчезването на Джак? — Хързог е един изключителен човек, мис Барнс. Всички факти, които научих за него, потвърждават това. Просто се опитвам да разбера в какво душевно състояние е бил, преди да изчезне. — Това мога да ви кажа. Джак беше или превъзбуден, или депресиран. Най-много говореше за реабилитацията на Марти Берген. Казваше, че ще разкатае фамилията на шефовете от ПУЛА за това, което са направили с него. — Защо си помислихте, че аз съм Берген? — попита Лойд. — Защото ние с Берген сме единствените приятели, които Джак има на света, а и вие сте едър, какъвто описваше Джак и Берген. Лойд замълча за минута, за да събере мислите си. Накрая попита: — Каза ли ви Хързог точно по какъв начин ще реабилитира Берген и ще разкатае фамилията на шефовете? — Не, никога. — Можете ли да ми дадете конкретни примери за приповдигнатото му или депресирано поведение? Мег Барнс обмисли въпроса и каза: — Джак или беше много мълчалив, или се смееше на всичко, независимо дали беше смешно или не. Често се смееше истерично на някого или нещо, наречено Доктор Джон Лунатика. Последния път, когато го видях, каза, че е истински уплашен и това му харесва. Лойд извади портрета. — Виждала ли сте този човек? Тя поклати глава. — Не. — Говорят ли ви нещо имената Хауард Кристи, Джон Роландо, Дуейн Тъкър, Даниъл Мъри или Стивън Кайзер? — Не. — Авоноко Файбърглас, Яхелка Ауто Кинг, Сърфърдон Пластикс, Джуниър Мис Козметикс? — Не. Какво е това? — Няма значение. А какво ще кажете за моето име — Лойд Хопкинс? — Не! Защо ме разпитвате за тези неща? Лойд не отговори. Стана от дивана, хвърли тапицираната възглавничка, на която се беше облегнал, на пода и занесе масичката за кафе до стената. Когато се обърна, Мег Барнс се беше вторачила в него. — Джак е мъртъв — каза тя. — Да. — Убит? — Да. — Ще хванете ли човека, който го е направил? Тръпки побиха Лойд. — Да. Мег посочи пода. — Там ли спите? Приемането на факта за смъртта беше отнело стабилността на гласа й. Гласът на Лойд прозвуча глухо в собствените му уши. — Да. — Жена ви ви изрита? — Нещо такова. — Можете да дойдете у дома. — Не мога. — Не правя такова предложение на всеки срещнат. — Зная. Тя стана и тръгна към вратата. Лойд долавяше мълчаливото състезание между крачките и сълзите й. Когато докосна бравата, той попита: — Що за човек беше Хързог? Думите на Мег Барне се сляха със сълзите й: — Един мил човек, който се страхуваше да бъде уязвим. Един нежен мъж, който се страхуваше от нежността си и я прикриваше зад пистолета и полицейската значка. Един мек човек. Вратата се захлопна, тъй като сълзите правеха думите излишни. Лойд угаси лампата и се загледа през прозореца в разграфената от неонови светлини тъмнина. 7 — Разкажете ми сънищата си. Линда Уилхайт премери думите на Доктора, като се чудеше дали той има предвид тези насън или тези наяве. Решавайки, че става въпрос за сънища, тя попипа ръба на избелялата си дънкова пола и каза: — Рядко сънувам. Хавиланд придърпа стола си по-близо до Линда и долепи пръстите на двете си ръце. — Хората, които рядко сънуват, обикновено имат много фантазии. Така ли е и във вашия случай? Когато клепачите на Линда потрепнаха при този въпрос, той приближи ръцете си на двайсетина сантиметра от лицето й. — Моля ви, Линда, отговорете ми. Линда се опита да плесне ръцете на Доктора, но той бързо ги прибра в скута си. — Не ме насилвайте — каза тя. — Бъдете конкретна. Помислете точно какво искате да кажете. Линда бавно издиша думите. — Едва сме започнали сеанса, а вие започвате да ме командвате. Имах предвид някои неща, които исках да обсъдим, неща, за които непрекъснато си мисля напоследък, а вие веднага ме атакувате с въпроси. Не ми харесва агресивното ви поведение. Докторът отпусна ръце и ги скръсти. — И въпреки това ви привличат именно агресивни мъже. — Да, но какво общо има това? Хавиланд се наведе напред. — Предавам се, Линда. Но нека първо ви обясня какво искам да кажа, преди да ви се извиня. Вие ми плащате по сто и петдесет долара на час, които можете да си позволите, защото печелите много пари, като правите нещо, което презирате. Виждам терапията ви като едно упражнение по прагматизъм: да открием защо сте станала проститутка и после да прекратим лечението. Щом спрете да проституирате, вие няма да имате нужда от мен, нито ще можете да си го позволите, и всеки ще поеме по своя път. Съчувствам ви във вашата дилема, така че ви моля да ми простите прибързаността. Линда почувства как душата й започва да се разтапя пред брилянтно поднесеното извинение. — Съжалявам, че изкрещях — каза тя. — Знам, че сте на моя страна и познавам вашите методи на работа. Така че… в отговор на вашия въпрос — да — наистина фантазирам много. — Бихте ли ми разказали по-подробно? — каза Хавиланд. — Преди около шест години позирах за поредица от снимки облечена или полуоблечена, от които излезе този ала-бала албум за скучаещи типове. Там работеше един ужасен екип от фотографи и техници, всичките педали, които ме слагаха пред вентилатори, за да духат в косата ми и да ме карат да настръхвам, а после пред печки, за да потекат от мен реки от пот, и ме въртяха и подхвърляха наляво и надясно като парцалена кукла, и цялата работа беше по-лоша, отколкото ако се бях чукала със стокилограмов пияница. — И? — прошепна Хавиланд. — И аз си представях как убивам тези педали, а някой снима всичко и после наемам едно голямо кино и го напълвам с момичета от занаята. Те щяха да аплодират и филма, и мен, все едно съм Фелини. Докторът се разсмя. — Това не беше толкова трудно, нали? — Не. — Тези фантазии често ли се повтарят? — Ами… не… — Но се появяват в различни варианти? Линда се усмихна и каза: — Трябвало е да станете ченге, Докторе. Хората щяха да ви разказват всичко, което поискате. Добре, има и една друга версия на същите фантазии за филма. Не е необходимо да сте гений, за да разберете, че тя се основава на смъртта на родителите ми. Аз съм зад една камера. Един мъж бие една жена до смърт, после се застрелва. Аз заснемам това и то е едновременно реално и нереално. Искам да кажа, разбира се, че това, което се случва, е реално, само че хората не са завинаги мъртви. Ето как разбирам тази фантазия. Това, което мисля, е, че… Докторът я прекъсна: — Интерпретирате фантазията. — Оставете ме да довърша! — изтърси Линда. Като сниши гласа си, тя каза: — Исках да кажа, че всичко това някак си води до любовта. Тези истински или измислени, или каквито са там хора умират, така че аз да мога да проумея какво значение е имало за мен скапаното ми детство. След това срещам един едър, грубоват мъж. Един самотник, не някой скапаняк. Той е имал същия живот като мен, аз му показвам филма и ние се влюбваме. Край на фантазиите. Не е ли сладникаво и ужасно? Линда гледаше право в Доктора и забеляза, че чертите му се смекчиха, а светлокафявите му очи станаха почти прозрачни. След като не получи отговор, тя стана и отиде до дипломите, поставени в рамки на стената. Попита инстинктивно: — Къде е семейството ви, Докторе? — Всъщност нямам семейство — каза Хавиланд. — Баща ми изчезна, когато бях ученик, а майка ми е в един санаториум в Ню Йорк. Линда се обърна към него и каза: — Съжалявам. — Не съжалявайте, а ми кажете как точно се чувствате в момента. Линда се засмя. — В момента ми се иска да запаля цигара. Спрях ги преди осем месеца, едно от малките ми упражнения в самоконтрол, а сега умирам за една. Хавиланд също се засмя. — Разкажете ми нещо повече за мъжа, в който сте се влюбили. Линда закрачи из кабинета, като прокарваше пръсти по дъбовата ламперия на стените. — Всъщност всичко, което знам, е, че носи пуловер номер 44. Знам, защото по-рано имах един клиент с идеално тяло, който носеше същия номер — не знам защо бях погледнала етикета, докато той се обличаше. Когато тези фантазии се появиха за първи път, си представях лицето на този клиент. После си наложих да забравя това лице, защото нарушаваше фантазиите ми. Веднъж дори отидох до Брукс Брадърс и похарчих двеста долара за светлосин кашмирен пуловер номер 44. Линда седна и забарабани по облегалките на стола. — Мислите ли, че това е една тъжна история, Докторе? Гласът на Хавиланд беше много мек. — Мисля, че ще ми достави удоволствие да ви доведа до края. — Какво значи това? — Просто една моя ключова фраза, която обобщава потенциала на пациентите ми. Ще поговорим по-подробно за това по-късно. Преди да приключим, моля ви да ми дадете бърз отговор на една хипотетична ситуация. Измежду моите пациенти има един младеж, който иска да убива. Не би ли било ужасно, ако той срещне една млада жена, която иска да умре, и ако там има някой с камера, който да запише всичко? Линда удари с ръце по стола. Подът се разтресе при думите й: — Да! Но защо тази идея толкова ме възбужда? Хавиланд стана и посочи часовника. — Нито една душа не е била спасена за петдесет минути. Понеделник по същото време? Линда хвана ръката му, докато отиваше към вратата. — Ще бъда тук — каза тя, а гласът й преминаваше в шепот. Хавиланд се прибра в своето жилище светилище в Бевърли Хилс и отиде право във вътрешното светилище — единствената от шестте стаи, която не беше запълнена от пода до тавана с метални лавици с литература по психиатрия. Лунатика гледаше на трите си резиденции като на колело за търсене на познание, а той самият беше оста. Офисът му в Сенчъри Сити беше спицата на индукцията; жилището му беше изворът на информация и място за размишление; крайбрежната къща в Малибу — спицата на „пласмента“, където изпращаше своите самотници отвъд собствените им граници. Но сърцевината на работата му беше тук, зад една врата, която той собственоръчно беше изчистил от лака и беше боядисал в отвратително яркозелено. Това беше контролният пулт на Машината на времето. В средата на стаята имаше бюро с телефон и въртящ се стол, от който се виждаха четирите стени, покрити с информация. На едната от стените имаше огромна карта на Лос Анджелис. С червени карфици бяха означени домовете на неговите самотници, а сините карфици означаваха телефонните автомати, на които им се обаждаше — защитният буфер, който беше измислил. Зелени карфици указваха домовете, в които самотниците са били изпращани със задачи, а една пластмасова залепваща се фигурка означаваше Томас Гоф, който непрекъснато беше в движение в търсене на нови червени карфици. Две от стените представляваха един дълбокомер, с който се измерваше бездната в детството на Лунатика. За разделители служеха класациите на четиридесетте най-добри в баскетболната лига от пролетта на 1957 г., които бяха прикачени към стените с червени и сини карфици, и една лавица, на която имаше колелца от играчки, кичури мека кестенява коса, открадната от вътрешността на семейната библия, и парче килим, опръскано с кръв. Следи. Четвъртата стена беше покрита с написани на машина цитати от хора, населяващи бездната, които бяха залепени в строг хронологичен ред: „Декември 1957 г.: Майка — «Баща ти беше чудовище и съм доволна, че изчезна. Попечителите са били инструктирани да не ни казват нищо и аз съм доволна. Не искам да знам.» (Състояние в момента: намира се в санаториума «Йонкърс» с диагноза «оглупяване вследствие на алкохолизъм».) Март 1958 г.: Франк Бакстър (адвокатът на татко) — «Мисли си за най-доброто, Джони. Мисли си за това колко много те обича баща ти, заради което ти праща, на теб и на майка ти, всички тези чудесни пари.» (Състояние: извършил самоубийство през август 1960 г.) Пролетта на 1958 г.: (Въображаемо? Спомен от предишното лято?) Полицейски агенти разпитват мама къде е баща ми — раболепни, прекланящи се пред богатството. (Състояние: никакъв отговор на всички мои запитвания в Скарсдейл и Уестчестър. 1961–1968) Сън? Юни 1958 г.: сестра и лекар в гимназията в Скарсдейл (подслушано) — «Мисля, че момчето има слабо изразена моторна афазия»; «А! Но, Докторе, това момче е изключително умно! Той просто иска да научи това, което иска»; «Вярвам по-скоро на рентгеновите снимки, отколкото на вашите анализи, мис Уоткинс.» (Състояние: докторът починал, сестрата се преместила, адрес неизвестен. Забележка: Рентгеновите снимки и другите изследвания, направени в Харвард, не показват наличието на никакви отклонения.)“ Стени със следи. Други оси, нанизани на неговата и всички спици на колелата му. Хавиланд се завъртя на стола, като го буташе с крака и се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато всичко в стаята се сля, а стените с техните следи се превърнаха в бесни огнени образи на Линда Уилхайт и нейните фантазии за домашно кино. Той затвори очи и видя как Ричард Олдфийлд стои гол пред една кинокамера, а други самотници работят върху осветлението и другото оборудване. Столът тъкмо щеше да се разпадне, когато телефонът иззвъня и видението застина. Като дишаше тежко, за да се измъкне от унеса, Лунатика остави стола да спре сам. Когато беше сигурен, че гласът му ще прозвучи спокойно, той вдигна слушалката и каза: — Добри ли са новините, Томас? Гласът на Гоф беше едновременно самодоволен и дрезгав от напрежение. — Бинго. Джуниър Мис Козметикс. Дори не ми се наложи да се свържа с ченгето. Едно от мекеретата му пропя като птиче. Мъри нищо няма да разбере. — Получи ли ги? — Довечера — каза Гоф. — Струва ни само хилядарка и малко кокаин. — Къде? Искам да знам точното време и място. — Защо? Каза ми, че това е моя работа. — Кажи ми, Томас. Хавиланд усети колко дрезгав беше гласът му и подслади думите си: — Ти свърши превъзходна работа и тя си е твоя. Просто бих искал да си представя твоята триумфална победа. Гоф млъкна. Докторът си представи едно гордо от себе си дете, което се страхуваше да изрази благодарността си за изказаната му евтина похвала. Най-накрая детето се преклони пред бащата. — Довечера в десет и половина. Краят на Николас Кениън Роуд, в малкия парк с масички за пикник. Хавиланд се усмихна. Хвърли една троха на детето. — Повече от превъзходно. Идеално. Ще те чакам в апартамента ти в единадесет. Ще отпразнуваме случая, като планираме следващото събиране. Нуждая се от твоята информация. — Да, Докторе. Гласът на Гоф звучеше така, сякаш щеше да пропълзи в краката на Доктора. Хавиланд затвори телефона и прослуша записа на разговора отново с пълното съзнание, че Линда Уилхайт само беше отстъпила с една крачка назад в мислите му, но съвсем не си беше отишла. В девет и половина Хавиланд стигна до Николас Кениън и паркира зад групичка чинари непосредствено до масичките за пикник. Прикриваше го купчина скали, покрити с шубраци, като в същото време можеше добре да наблюдава мястото на срещата на Гоф. То беше добре осветено през цялата нощ, за да се попречи на педерасткото сборище, а оттам, откъдето се беше скрил, щеше да чува идеално разговора на Гоф и партньора му. Всичко беше наистина перфектно. В десет и десет жълтата тойота на Гоф пристигна. Хавиланд наблюдаваше как неговият подчинен излиза от колата и протяга крака, после вади един голям револвер от колана си и се върти в пирует като стрелец, целещ се във въображаеми противници. Уличното осветление огряваше пулсиращите вени на челото му — предупредителните сигнали за предстоящ пристъп на лептоменингита. Когато се чу шум от пристигането на друга кола и Гоф мушна пистолета обратно, покривайки го с винтягата си, Хавиланд се обля в студена пот. Появи се един разнебитен сивкав шевролет, който се поднесе, щом шофьорът удари спирачки. От него излезе дебел чернокож, облечен в плътно полепнала униформа, състояща се от бледосиня риза, панталон с цвят „каки“ и широк колан; тресна шумно вратата и отпи от една бутилка уиски. Хавиланд потрепери, като си спомни една от любимите фантазии на Гоф: „Размазване на негри“. Чернокожият се затътри към Гоф и му предложи да пийне. Гоф отказа с поклащане на глава и каза: — Донесе ли ги? Хавиланд забеляза, че ръцете на Гоф трепереха и несъзнателно попипваха колана. Чернокожият гаврътна още една яка глътка и се захили. — Ако си донесъл парите, ще ти дам папките. Ако си донесъл наркотика, ще ти дам… по дяволите; не мога да го римувам. Изглеждаш нервен, приятелче. Май си попрекалил със собствената си стока. Гоф отстъпи една крачка. Цялата му лява половина трепереше. Хавиланд виждаше, че левият му крак се тресе, като че ли иска да се извие под прав ъгъл. Чернокожият умоляващо вдигна ръце, а в очите му се четеше ужас от изкривеното в спазми лице на Гоф. — Човече, много се вживяваш. Ще ти донеса нещата, ти ще ми платиш и ще направим това много бавно, става ли? Гоф възвърна гласа си. Дори треперенето му затихна. — Спокойно, Лерой. Щом искаш бавно — бавно. — Не се казвам Лерой — каза чернокожият — разбра ли? — Разбрах, гълъбче. Сега стига с глупостите и ми донеси нещата. Ти разбра ли? Гоф беше мушнал палци в илиците на колана си. Ръцете му се насочваха към пистолета. Хавиланд видя как чернокожият първо настръхна, а после се усмихна. — За една хилядарка и два грама качествен наркотик можеш да ме наричаш както си искаш, с изключение на Самбо. Той отиде до колата, взе нещо от задната седалка и се показа с два големи картонени куфара. Върна се при Гоф, сложи куфарите на земята и каза: — Току-що излезли от ксерокса. Никой, освен мен не знае за това. Давай зеленото, мой човек. Гоф мушна треперещата си ръка във винтягата и измъкна найлонова торбичка, после я подхвърли в пепеляка до колата на чернокожия. — Давай, Лерой. Купи си един кадилак и си фризирай косата за моя сметка. Чернокожият вдигна торбичката и я стисна в юмрук, после допи бутилката и я хвърли по тойотата на Гоф. Когато бутилката се разби в багажника, Гоф сграбчи колана си, после потисна един вик и дръпна обратно ръката си и я захапа. Хавиланд потисна собствения си вик и видя как чернокожият вдигна ръце и се отдръпна към колата си, мърморейки: — Давам, давам, много бавно. Мно-о-о-го бавно. Гърбът му се допря до вратата, той се шмугна зад волана, вдигна прозореца и включи на задна. Когато пушилката зад колата се разнесе, Хавиланд видя Томас Гоф да плаче, докато се целеше с ръчното си оръдие по луната. Час след като Гоф си тръгна хлипайки, Докторът подкара към апартамента му в квартал Лос Фелиз. Луната привличаше погледа му и го отклоняваше от пътя. След като паркира, той провери съдържанието на специалната си чантичка, съдържаща комплекта „Истина“: ампули пентотал, десеткубикови шишенца с течен морфин и различни спринцовки за еднократна употреба. Искаше да притъпи болките на Гоф и да измери степента на отклонение. Гоф отвори вратата при първото почукване. Беше гол до кръста, а от гърдите му се стичаше пот. Хавиланд прекрачи прага и усети студа, предизвикан от пуснатата до дупка климатична инсталация. Погледна към Гоф. Крайниците му бяха напрегнати до крайност, а очите му бяха трескаво жълти. Като си представи развитието на заболяването и наблюденията, които беше имал върху други подобни случаи, той даде на своята пионка не повече от месец живот. Когато приключи с диагнозата, Докторът хвана Гоф за ръката и го заведе до дивана. Двата картонени куфара бяха оставени до масичката и не бяха отваряни. Гоф се усмихна треперейки и ги посочи: — Напредваме, Докторе. Хавиланд също се усмихна и отвори кожената си чантичка. Извади нова спринцовка и шишенце с морфин, мушна иглата в порестата капачка и изтегли количество, достатъчно да го посъвземе. Гоф навлажни устни и каза: — По-лошо от всякога. Прочетох още някои неща за мигрената. Тя се влошава, когато човекът прехвърли трийсетте. Мисля, че наистина съм уплашен. Докторът напипа едно удебеление на голяма пулсираща вена зад лявото ухо на Гоф. Натисна с ръка вената малко по-надолу и, шепнейки: „Спокойно, Томас, спокойно“, мушна иглата право във вената и натисна буталото. Избликна фонтанче кръв. Лицето на Гоф се отпусна от облекчение и Хавиланд се усмихна, като мислено внесе поправка в смъртната присъда: една малка доза все още носеше успокоение. Шейсет дни. Крайниците на Гоф се отпуснаха, а вените по челото му възвърнаха нормалното си състояние. Хавиланд разгледа пациента си и набързо скрои един план за действие в зависимост от развитието на нещата: ако болката отново се появеше през следващия половин час, той даваше на Гоф тридесет дена с поддържащи дози, щеше да рискува и да го натовари с още една задача за доставка на досиета и после щеше да го изведе извън Лос Анджелис, за да го ликвидира, като щеше да изпълни сам останалата част от работата. Проблемът беше напълно изяснен. Гоф затвори очи и потъна в смесица от наркотично опиянение и изтощение. Хавиланд стана и закрачи из стаята, като нарочно отбягваше да гледа към куфарите. Ниският таван беше боядисан в черно, а стените — във войнишко кафяво. Терапевтично контролираната светлофобия на Гоф го беше накарала да превърне едно приветливо жилище в камера за декомпресиране на неврози. Всеки път, когато идваше тук, Докторът търсеше някакви цветни петна, които да му подскажат, че най-после е успял да предизвика пълно заличаване на спомените, като по този начин осигури на Гоф поне малко спокойствие в отплата за пълното му подчинение. Но всичко, което можеше да се купи или да се направи тъмно, си оставаше такова, като се започне от килимите и се стигне до кухненските прибори. Докторът огледа камерата за декомпресия от евентуална гледна точка на раздялата с Гоф. Усещанията му бяха провокирани от различни отсенки на тъмнината, които се сливаха в един приятен водовъртеж и от него възкръсна детски спомен за едно виенско колело в увеселителния парк в Бронкс. Колелото тъкмо щеше да го повлече, когато нещо избухна в розово и мушна прът в колелата. Връщайки се към настоящето, Хавиланд видя, че това беше един розов лист хартия на края на масата до вратата на спалнята, който се подаваше изпод черен керамичен пепелник. Щом го погледна, стаята се завъртя около него. Беше разписка за откуп от шейсет и пет долара, издадена при освобождаването на Томас Гоф. Обвинението беше по параграф 673.1 — неявяване пред съда за нарушение правилника за движение. Докторът прочете съкращенията в долния край на листа и го смачка в ръката си. Служителят му е бил арестуван за отказ да плати глоби за неправилно пресичане. Виенското колело спря във връхната си точка, после грохна на земята и го запрати във вражеска територия. Той хвърли един поглед на Гоф, който се раздвижи, търкайки рамене о дивана. Докторът усети прилив на ярост, а ненавистта го блъсна като кроше в слънчевия сплит. За да се пребори с това чувство, той започна да вдишва и издишва дълбоко, докато непродуктивните емоции се трансформираха в професионално спокойствие. Когато беше сигурен, че ще може да запази спокойния си вид, той подреди принадлежностите от комплекта „Истина“ на масичката и напълни една спринцовка с морфин, а друга — с пентотал. Когато Гоф започна да се мята по-бурно, той протегна ръка, стисна ноздрите му и бавно преброи до десет. На девет Гоф подскочи като ужилен и изпищя. Хавиланд премести ръката си от носа върху устата, като натискаше главата му в стената. Шепнейки „Спокойно, Томас, спокойно“, той взе спринцовката с морфина и я забоде в лявата ръка на Гоф. Видя, че Гоф почувства моментално облекчение, отпусна ръка и каза: — Не си ми казвал, че са те арестували миналия месец. Гоф започна да клати глава, докато цялото му тяло се заклати в същия ритъм. — Не съм влизал в пандиза след Атика, Докторе, знаете това. Гласът му стържеше и се дереше като на ужасен човек, който говори чистата истина. Хавиланд се усмихна и прошепна: — Лявата ръка, Томас. Томас се подчини и той му удари трийсет кубика пентотал в най-голямата вена на сгъвката на лакътя. Гоф се сепна и започна да се хили. Хавиланд извади иглата и се облегна на дивана. — Разкажи ми за предаването на досиетата от Джуниър Мис. Гоф се разхили и фиксира изцъклените си очи върху отсрещната стена. — Наблюдавах пичовете от охраната от отсрещния бар — провлече той. — Бели боклуци и негри. Негрите изглеждаха големи тарикати, така че се насочих към тоя Оки. Разпитах небрежно някои от редовните посетители за него. Казаха, че се друса, но не безконтролно, и че си държи устата затворена. Стори ми се добра плячка, така че леко го обработих и вчера сключихме сделката. Срещнах се с него преди няколко часа. Досиетата са в тези два куфара. Хавиланд почувства, че нещо в мозъка му бръмчи, като че ли му бяха включили електрически кабел. Гоф толкова се беше отнесъл, че сега не би го засегнала дори и огромна доза хипнотични лекарства. Времето на неговия служител изтичаше — оставаха му две седмици живот. В най-добрия случай. Томас Гоф продължаваше да се гърчи от смях, а ръцете му танцуваха по тялото. Хавиланд разгледа розовата квитанция за освобождаване под гаранция. Не беше записан никакъв регистрационен номер на кола. Гоф явно е бил спрян, когато се е движел пеша — една рутинна проверка, която е показала, че има и други стари неплатени глоби за неправилно пресичане. Той размаха листа пред очите на Гоф. Гоф не обърна никакво внимание на яркия цвят и продължи да се кикоти още по-силно. Хавиланд стана и му удари един силен шамар. Гоф изскимтя „Не, моля“, когато усети удара, после покри главата си с ръце и се сви като зародиш върху дивана. Докторът клекна до него и сложи ръка на рамото му. — Имаш нужда от почивка, Томас — каза той. — Мигрените изсмукват силите ти. Ще отидем заедно на почивка. Ще се консултирам с някои специалисти за главоболието ти и после ще те лекувам сам. Искам да си стоиш вкъщи и да си почиваш, а след четиридесет и осем часа ми се обади. Става ли? Гоф се извърна, за да погледне Доктора. Избърса струйка кръв от носа си и прошепна: — Да, но какво става със следващата група? Щяхме да подготвяме плановете, помните ли? — Ще трябва да отложим това. Сега най-важното е да се преборим с твоите мигрени. Очите на Томас Гоф плувнаха в сълзи. Докторът извади от чантата си разтвор от тетрациклин и морфин и приготви една спринцовка. — Антибиотик — каза той, — в случай че мигрената ти е станала вирусна. Гоф кимна с глава, когато Хавиланд намери една вена на китката му и пъхна иглата. Сълзите му потекоха от този акт на милосърдие и докато Докторът извади спринцовката, той беше заспал. Д-р Джон Хавиланд вдигна двата куфара, като с изненада откри, че още не се беше замислял за безмилостната информация, която съдържаха. Докато гасеше лампите и затваряше вратата след себе си, той си мислеше за черната найлонова торба за трупове от тези, които бяха използвали във Виетнам и която беше спечелил за майтап на състезание по пиене на бира в Медицинския колеж, и за кучета, които избухват в червено зад една телена ограда. 8 Лойд се събуди в хола, броейки часовете, през които е бил в пълно съзнание. Тридесет и шест от ултиматума на Дъч и никакви нови следи — трябваше да се докладва, че Хързог е в неизвестност. Над сто часа от касапницата в магазина за алкохол — всички следи водеха до задънена улица. Трябва да се започне засичане на информацията за триста хиляди жълти японски автомобили и да се изкопаят всички известни въоръжени нападения, да се огледат добре, да се изцеди всичко възможно от тях с надеждата да се изсмуче нещо. Скапан ден отначало докрай. Лойд се протегна и се изхлузи от сгъваемото легло с едно-единствено движение, отиде в кухнята и отвори хладилника, като остави студения въздух да го върне в пълно съзнание. Кожата му настръхна, той потрепери, измъкна полупразна кутия с кашкавал и започна да яде с една вилица, която си стоеше вътре. Като дупчеше ядно лепкавата смес, той огледа трите малки стаи, които си беше заделил в отсъствие на семейството: холът използваше за спалня и кабинет, в кухнята си приготвяше разни гадории за ядене, а в банята на долния етаж се хигиенизираше. Когато започна да смята часовете, откакто Джанис и момичетата го бяха напуснали, калкулаторчето в главата му блокира насред изчисленията. Ако започнеше да си прави сметки, щеше да се побърка и да извърши нещо налудничаво, за да ги върне обратно. Така да бъде. Ако ги проверяваше, те щяха да разберат, че не се е променил. Играта се състоеше в това — кой пръв ще се покае. След закуска Лойд взе душ, като редуваше гореща със студена вода, после облече една риза, носена един ден, и единствения си чист костюм и сложи лятна връзка на райета, която не беше подходяща за сезона. Мърморейки „Сега или никога“, той седна на бюрото, извади едно тефтерче и написа: „28. 04. 1984 г. До: Главния инспектор От: Сержант Лойд Хопкинс, отдел «Кражби Убийства» Сър, Преди четири дни към мен се обърна приятелят ми капитан Артър Пелц, командир на Холивудското отделение. Каза ми, че офицер Джейкъб Хързог, служител в «Личен състав» в Паркър Сентър, който е работил като таен агент на Нравствения отдел, е в неизвестност от почти месец. Капитан Пелц поиска да разследвам случая и аз открих, че от апартамента на Хързог са били заличени всякакви отпечатъци от пръсти и работата е извършена от професионалист. Разпитах най-добрия приятел на Хързог, бивш сержант в ПУЛА, Мартин Берген, който ми каза, че и той не е виждал Хързог повече от месец и че Хързог е бил «разтревожен» при последната им среща. Разпитът на приятелката му потвърди, че наистина е в неизвестност от около месец и е бил «разтревожен». Според мен Хързог е станал жертва на добре планирано убийство и неговото изчезване трябва да се разследва незабавно. Знам, че трябваше да докладвам за това по-рано, но единствената причина да не го направя беше, че исках първо да намеря доказателства (макар и косвени) за това. Капитан Пелц ми нареди да ви докладвам незабавно, но аз наруших заповедта му. С уважение, Лойд Хопкинс, 1114“ Лойд препрочете написаното и изпита странно задоволство, че е поел огромния риск да си навлече гнева на висшето началство. Откъсна листа от тефтерчето и го мушна във вътрешния джоб на сакото си, после си взе пистолета и белезниците и тръгна към вратата. Тъкмо беше поставил ръка на бравата, когато телефонът иззвъня. Остави го да звъни десет пъти, преди да вдигне — само Пени можеше да бъде толкова настойчива по телефона. — Говори, ти плащаш. Смехът на Пени долетя по жицата. — Не, не аз, татко! Това са моите долар и четиридесет. Лойд се засмя. — Извинявай. Забравих за инфлацията. Какво ново? — Нищо ново. А при теб? Има ли нещо ново? Лойд се престори на шокиран. — Пени Хопкинс, учудваш ме! — Не, ни най-малко. Казвал си ми, че съм била преситена още в люлката. Не отговори на въпроса ми, татко. — Много добре, в отговор на твоя въпрос — нищо. Кикотът на Пени се покачи с една октава. — Добре. Мама ми прочете първите ти писма. Говорихме си за тях оная вечер. Тя каза, че всичко е прекалено, че ти прекаляваш и дори когато си признаваш, че си лигав женкар, пак прекаляваш. Но разбрах, че беше впечатлена. — Радвам се. Роджър още ли живее с вас? — Да. Мама спи с Роджър, но говори за теб. Смятам да я притисна в най-скоро време и да я накарам да си признае, че ти си голямата й любов. Ще ти предам какво е казала дума по дума. Лойд усети как една частичка от сърцето му се откъсва и отлита за Сан Франциско. — Искам всички да се върнете, Пенгуин. — Знам. Аз искам да се върна, Ани също. Това прави два гласа за теб. Мама и Керълайн искат да останат във Фриско. Две на две. — Добре ли са Ани и Керълайн? — Ани е луднала по вегетарианството и източната философия, а Керълайн е хлътнала по тоя глупав пънкар, дето живее до нас. Изхвърлили са го от гимназията. Голяма работа. Лойд се засмя. — Нормално за тая възраст. Искам да те попитам нещо. Доктор Джон Лунатика. Говори ли ти нещо? — Стари спомени, татко. Шейсетте. Той беше някакъв див рокаджия. Керълайн има една от неговите плочи. — Това ли е? — Да, защо? — Работя по един случай. Дъч също. Сигурно няма нищо общо. Гласът на Пени се сниши и стана рязък. — Татко, кога ще ми кажеш какво точно се случи веднага след като се разделихте? Не съм толкова тъпа, знам, че са стреляли по теб. Всъщност чичо Дъч си призна пред мама. Лойд въздъхна, когато разговорът им приближи обичайната си развръзка. — След няколко години, скъпа. Когато станеш на петнайсет, ще си излея душата. В момента това означава, че дължа много на разни хора. — Какво им дължиш, татко? — Не зная, скъпа. Това е проблемът. — Ще ми кажеш ли, когато разбереш? — Ти първа ще научиш. Обичам те, Пени. — И аз, татко. — Трябва да тръгвам. — Аз също. Целувам те, целувам те! — Също. — Чао. — Чао. Фразата: „Какво им дължиш, татко?“ още се въртеше в главата на Лойд, когато подкара към Паркър Сентър. Докладът за главния инспектор пареше като въглен в джоба му. Реши първо да провери какви съобщения има за него, а после да отиде при главния инспектор, така че взе асансьора до шестия етаж и закрачи към кабинетчето си. Веднага видя бележката, закачена на вратата: „Хопкинс, обадете се на детектив Дентинджър, ПУБХ*, издирване на оръжие.“ [* Полицейско управление на Бевърли Хилс. — Бел.прев.] Лойд сграбчи телефонната слушалка, набра седемте познати цифри на ПУБХ и каза на телефонистката „детектив Дентинджър“. Нещо изпращя, после се чу делови мъжки глас. — Дентинджър. Говорете. Лойд беше кратък. — Сержант Хопкинс, ПУЛА. Каква информация сте получили за издирваното от мен оръжие? Дентинджър измърмори под носа си „по дяволите“, после каза в слушалката: — Открихме един грабеж отпреди две седмици. Случаят не е разкрит, няма отпечатъци. В списъка на липсващите вещи беше споменат 41-калибров револвер. Причината, поради която не сте получили по-бърз отговор, е, че ченгетата, разследвали случая, мислят, че списъкът е преувеличен заради застраховката. Откраднати са били само някакви боклуци, но крадецът е влязъл през малък прозорец на мазето. Не е можел да измъкне повечето от нещата, защото просто е нямало да минат оттам. Възложиха случая на мен и аз трябва да видя дали можем да подведем под отговорност тоя майтапчия за представяне на фалшив списък с откраднатите вещи. Ще ви дам… Лойд го прекъсна. — Мислите ли, че наистина е било грабеж? Дентинджър въздъхна. — Ще ви предложа моя вариант. Да, имало е грабеж. Откраднати са били дребни работи, като бижутата от списъка, пистолета и вероятно още някои боклуци, които пострадалият не е написал, като кокаин например — мисля си, че е от тия, дето се друсат редовно. И знаете ли защо? Приятелчето има два стари пистолета, изложени във витринка, с оригинални амуниции от Гражданската война, но съобщава само за един откраднат. Не се съмнявам, че е бил откраднат, но всеки глупак, който иска да измами застрахователната агенция, би прибрал и втория пистолет и би го вписал като откраднат, прав ли съм? — Прав сте — каза Лойд. — Дайте ми информацията за жертвата. — Окей. Морис Епстийн, четиридесет и четири годишен, 8167 Елевадо. Казва, че е литературен агент, но има вид на холивудска нощна пеперуда, тъпкана с мангизи. Знаете ги тия, дето живеят само на кредит и никога не знаят откъде ще се появи следващият им долар. Аз лично смятам, че тези… Лойд не изчака Дентинджър да довърши тирадата си. Затвори телефона и хукна към асансьора. 8176 Елевадо беше бледорозова къща в испански стил в жилищната зона на Бевърли Хилс. Лойд наблюдаваше от колата, паркирана до бордюра, и видя, че Дентинджър беше определил точно обекта — нощна пеперуда, тъпкана с пари. Полянката имаше нужда от косене, храстите от подстригване, а шоколадовокафявият мерцедес в алеята — от баня. Отиде до къщата и почука на вратата. След няколко секунди вратата беше отворена от един дребен човек на средна възраст с добре оформена прическа. Като видя Лойд, той закопча ципа на анцуга си. — Не сте от киното, нали? — попита той. Лойд размаха значката и полицейската си карта. — Аз съм от ПУЛА. Вие ли сте Морис Епстийн? Мъжът се отдръпна назад, а Лойд го последва. — Това не е ли извън вашата юрисдикция? — попита мъжът. Лойд затвори вратата след себе си. — Няма да ви тормозя, Епстийн. Имам основания да смятам, че 41-калибровият пистолет, за който сте съобщил, че е бил откраднат, е бил използван в тройно убийство. Искам да ми дадете за известно време втория пистолет, за да направим някои проби за сравнение. Ако ми сътрудничите, ще кажа на ченгетата от Бевърли Хилс, че списъкът ви за застрахователната компания не е подправен, а само малко преувеличен. Схващате ли? Морис Епстийн почервеня. В ъгълчетата на устата му изби пяна. Посочи с ядосан жест вратата и изсъска: — Напуснете тази къща, преди да съм се оплакал от полицейско насилие. Имам приятели където трябва и те наистина ще ти стъжнят живота, скапаняк такъв. Лойд се мушна покрай Епстийн в една дневна в стил арт деко, цялата облепена с филмови постери и огромни огледала с позлатени рамки. На една стъклена масичка имаше бръснач и следи от бял прах. На стената до камината имаше голям шкаф. Лойд започна да отваря и затваря чекмеджетата, докато откри торбичката с праха. Обърна се и видя Епстийн, който стоеше до него с телефона в ръка. Когато вдигна торбичката пред очите му, дребосъкът каза: — Не можеш да ме прекараш. Този обиск е незаконен. Личен приятел съм с Джери Браун. Имам връзки. Едно обаждане по телефона и ти си загубен, кретен такъв. Лойд грабна телефона от ръцете на Епстийн, изскубна кабела от стената и го хвърли на масичката. Стъклото се разби, а парченцата се разхвърчаха чак до тавана. Епстийн отстъпи към стената и прошепна: — Виж сега, мой човек, можем да се споразумеем. Можем… Лойд каза: — Вече е късно за това. Донеси ми пистолета. Веднага. Епстийн разкопча ципа на анцуга си и потърка гърди. — Продължавам да твърдя, че този обиск и това присвояване са незаконни. — Всичко е законно и е във връзка с разследване на углавно престъпление. Донеси ми пистолета — както е в калъфа. Не пипай самия пистолет. Морис Епстийн капитулира и с едно ядно движение дръпна ципа си нагоре. Когато излезе от стаята, Лойд набързо претърси останалите чекмеджета, като се чудеше дали не трябва да отиде в отдела на Бевърли Хилс и да прегледа списъка с откраднатите вещи. Дентинджър беше казал, че не са намерени никакви отпечатъци, но може би все пак е имало някой с жълт японски автомобил или някакви други подробности, които да раздвижат мозъка му. Пребърка и последното чекмедже, после насочи вниманието си към полицата над камината. Чуваше стъпките на Епстийн, когато погледът му се спря на стъклена купа, пълна с талони за залагане. Сграбчи цяла шепа. Всички бяха от единия от двата бара, в които беше работил Джънгъл Джак Хързог. — Ето ти пистолета. Лойд се обърна и видя Епстийн, който държеше добре полирана кутия от розово дърво. Пресрещна го и взе кутията от ръцете му. Отвори капака и видя голям револвер от синкава стомана с перли на дръжката, инкрустирани в червено кадифе. Наоколо в кръг бяха наредени патрони. Той извади от джоба си един химикал, пъхна го в барабана и повдигна пистолета. От вътрешната му страна бяха ясно издълбани цифрите 9471. — Доволен ли си? — попита Епстийн. Лойд пусна барабана и затвори капака на кутията. — Доволен съм. Откъде взе тия пистолети? — Купих ги много евтино от продуцента на кратките сериали, по които работих миналата година. — Знаеш ли серийния номер на другия пистолет? — Не, но знам, че номерата бяха последователни. Слушай, наистина ли ченгетата от Бевърли Хилс мислят, че съм подправил списъка с откраднатите вещи? — Да, но ще им подхвърля, че си ми сътрудничил. Видях няколко талона от Фърст Авеню Уест. Често ли ходиш там? — Да, защо? Лойд извади от портфейла си снимка на Джак Хързог. — Виждал ли си този човек? Епстийн поклати глава. — Не. Лойд извади опознавателния портрет на мъжа, когото бяха виждали с Хързог, и каза: — А този? Епстийн погледна портрета, трепна и каза: — Ей, човече, това е много странно. Една вечер си ударихме по една инжекция с тоя тип пред „Брунос Серендипити“. Дяволски си прилича. Две различни следи се кръстосаха в невероятно разкритие. — Този човек каза ли ти името си? — Не, свършихме работата и се разделихме. Но беше странно. Той беше много особен и някак си нахален. Непрекъснато ме разпитваше за семейството ми и искаше да се срещна с някакъв страшен тарикат, който той познавал. Какво има, приятел? Пребледнял си. Лойд стисна кутията с пистолета толкова силно, че чу как кокалчетата на ръцете му изпукаха. — Каза ли му как се казваш? — Не, но му дадох визитната си картичка. — Каза ли му нещо за пистолетите? Епстийн преглътна. — Да. — Кога разговаря с този човек? — Преди може би два-три месеца. — Виждал ли си го оттогава? — Не, не съм ходил повече при Бруно. Гадно е. — Видя ли колата му? — Да, беше нещо малко и жълто. — Производство и модел? — Беше чужда. Това е всичко, което знам. Слушай, за какво става дума? Идваш тук, тормозиш ме, чупиш ми масичката — Епстийн млъкна, когато Лойд хукна към вратата. После извика: — Ей, приятел, ела пак някой път да те снимам! Мога да те вкарам в някой сериал за скапани ченгета! Лойд пусна буркана и сирената и се върна в Парк Сентър за рекордните двайсет минути. Прегърнал кутията с пистолета, той изтича по стълбите до третия етаж и се втурна към отдела за идентифициране, където налетя право на офицер Арти Кранфийлд, който остави последния брой на „Пентхауз“ и каза: — Изглеждаш развълнуван, братче. Лойд си пое дъх и каза: — Наистина съм развълнуван и имам нужда от услугите ти. В тази кутия има пистолет. Можеш ли много бързо да го провериш за отпечатъци? А след това трябва да се направи балистично сравнение. — Подозираш, че с това оръжие е извършено убийство? — Не, но то има последователен номер с пистолета, с който мисля, че е извършено убийството в магазина за алкохол. Тъй като амунициите в тази кутия и тези, използвани от убиеца, са стари, може би от същата отливка, се надявам, че следите от оръжието ще бъдат толкова близки, че можем да приемем, че… — Не можем да приемаме такива неща — прекъсна го Арти. — Подобни теории нямат никаква стойност в съда. Лойд подаде на Арти кутията с пистолета. — Арти, залагам двайсет към едно, че ще се окажа прав. А сега, моля те, провери тази кукличка. Арти извади един молив, отвори капака, после мушна още един молив в барабана на револвера и го закрепи за ръба на кутията. Извади малка четчица и прах за вземане на отпечатъци и го нанесе по цялата повърхност на пистолета. Като свърши, той поклати глава и каза: — По ръкохватката има гладки отпечатъци от ръкавици. По кутията също — била е отваряна много внимателно. Имаш работа с професионалист, Лойд. Лойд поклати глава. — Не мислех, че ще открием нещо. Той е откраднал втория пистолет, но ми мина през ум, че може да е пипал и този. — Пипал го е, но с гумени хирургически ръкавици — Арти избухна в смях. — Майната ти — каза Лойд. — Да занесем това чудовище долу във ваната и да видим как рита. Арти заведе Лойд в малка стая зад криминологичната лаборатория, където имаше вкопани в пода, облицовани с изолационен материал, балистични вани, пълни с вода. Лойд постави три патрона в пълнителя и стреля в най-горния слой вода. Чу се звук на заглушен рикошет, после Арти клекна и отвори един страничен клапан. Извади слоя памук, който беше уловил патроните, измъкна ги и каза: — Идеално. В кабинета ми има микроскоп за сравнение. Ще изискаме куршумите от магазина за алкохол и ще ги обработим. Лойд подписа разписка за трите куршума, намерени в телата на жертвите от магазина за алкохол и ги занесе в кабинета на Арти в една найлонова торбичка. Арти ги постави на лявата подложка на голям двоен микроскоп, после постави трите куршума от балистичното изследване на дясната подложка и половин час разглежда двата комплекта ту едновременно, ту поотделно. Най-накрая стана, потърка очи и огласи наблюденията си: — Като се изключи фактът, че куршумите от убийството са били сплескани от удара в черепа и следите, оставени от дулото, са размазани, бих казал, че основната повърхност и нарезите са толкова еднакви, колкото изобщо могат да бъдат при куршуми, изстреляни от два различни пистолета. Хвани копелето, Лойд. Удари го там, където боли най-много. „Брунос Серендипити“ беше бар и билярден клуб за самотници на Родео Драйв — в сърцето на търговската част на Бевърли Хилс. Вътре клубът беше тъмен, с плюшени тапицерии, а дългият бар с кожена облицовка и лъскави кабарчета заемаше половината пространство; другата половина беше заета от канапетата и масите за билярд. Двете части на клуба бяха разделени от нашита с пайети завеса, а точно до входа, който се виждаше и от двете части, се намираше една повдигната платформа. На път към бара Лойд се усмихна. Подредбата беше идеално пресметната. Барманът беше кльощав младеж с пънкарска прическа. Лойд седна на бара и извади от портфейла си опознавателния портрет заедно с една десетачка, като с едно бързо движение показа на бармана полицейската си значка. Когато младежът каза „Да, сър, какво мога да ви предложа?“, Лойд мушна десетачката в джоба на жилетката му и му подаде портрета. — ПУЛА. Виждал ли сте този човек тук? Огледайте го добре под лампата. Барманът се подчини и запали лампата до касата. Разгледа портрета, после поклати глава и каза: — Да, много пъти. Някак стегнат тип. Мисля, че работи и в двете посоки. Искам да кажа, че съм го виждал да води много сериозни разговори както с мъже, така и с жени. Какво е направил? Лойд изгледа младежа строго. — Напада малки момченца. Кога го видяхте за последен път? — Господи! Някъде през миналата седмица. Значи тоя тип е птичи ястреб? — Точно така. По кое време се появява обикновено? Барманът посочи към масите за билярд. — Виждате ли какво е мъртвило? Почти никой не идва преди осем. Отваряме толкова рано само защото понякога, в късния следобед, идват ожаднели бизнесмени. Лойд каза: — Забелязах, че нямате паркинг. Осигурявате ли места за паркиране по някакъв начин? Младежът поклати глава. — Не ни трябва. По улиците има много места за паркиране, след като затворят магазините — той посочи платформата до входната врата. — Ще можете да го видите добре оттук. Като се стъмни, щом вратата се отвори, започва диско музика, а вратата се осветява в различни цветове, така че да могат хората да видят кой пристига. Ще можете да го видите много добре. Лойд сложи на бара еднодоларова банкнота и се премести на един стол в другия му край. — Бира с лимон. И ми дайте и някакви фъстъци или нещо от сорта. Забравих да обядвам. Шест часа Лойд се налива с бира и търси някаква логика във факта, че двата му случая се преплитаха. От размислите му, акомпанирани от диско осветлението над входната врата, не излезе нищо, освен усещането за собствената му готовност да разнищи случая. След шест часа всеки, който влизаше, беше фокусиран в едно светлинно шоу, синхронизирано с откъси от музиката на „Треска в събота вечер“. Повечето от хората бяха млади, модерно облечени, и правеха няколко танцови чупки, преди да се отправят към бара или към билярдните маси. Лойд внимателно разглеждаше лицето на всеки мъж още при първата осветила го бяла светлина; нито един дори и бегло не напомняше на заподозрения. Постепенно водовъртежът от женски и мъжки лица се превърна в къде по-изискано, къде по-грубо чифтосване, от което не само го заболяха очите, но се разцентроваха и всичките му усещания. В единадесет часа Лойд отиде в тоалетната и потопи глава в една мивка, пълна със студена вода. Освежен, той се подсуши със салфетки и се върна обратно в клуба. Тъкмо щеше да заеме отново мястото си на бара, когато портретът мина покрай него от плът и кръв. Кожата на Лойд настръхна и той трябваше да стисне силно дясната си ръка, за да потисне рефлекса си да извади пистолета. Очите на двамата мъже се срещнаха за части от секундата, после Лойд пръв отмести поглед, като си мислеше: „Изведи го навън в колата“. После чу зад гърба си дрезгав звук, последван от звука на удар на метал в метал. Двамата мъже се обърнаха едновременно. Лойд видя как мъжът от портрета вдига чудовищния си пистолет и го насочва право срещу него. Той клекна точно в момента, когато дулото избухна в червено, а трясъкът от изстрела отекна в ушите му. Зад бара се пръснаха някакви бутилки; стаята се изпълни с писъци. Лойд се претърколи на пода по посока на завесата, като същевременно извади пистолета си и се опита да се прицели, докато се търкаляше, но различни части на подлудели тела не му позволиха да стреля в целта. Две още по-силни експлозии; огледалото на бара се чупи; писъците стигат до кресчендо. Лойд се освободи от завесата и се блъсна в една билярдна маса. Скочи на крака точно когато един нов изстрел улучи корниза на завесата и тя се стовари на пода. Хората се криеха под масите и се притискаха един о друг, оплели се в кълбо от ръце и крака. Над бара се стелеше дим от стрелбата, но Лойд видя как противникът му надига пистолета и търси своята цел. Лойд протегна дясната си ръка, в която беше пистолетът, като я придържаше с лявата за по-голяма устойчивост. Стреля два пъти, прекалено високо, и видя, че мъжът тича към тоалетните. Препъвайки се през залегналите, тресящи се от страх тела, Лойд хукна след него и се прилепи до стената на тоалетната. Отвътре се чу задъхано дишане и той ритна вратата, като стреляше сляпо на нивото на гърдите, после отскочи в последния момент, преди един изстрел да направи вратата на трески. Приклекна до вратата и преброи изстрелите: пет за психаря, три за него. Трябваше да го атакува и да го убие. Той мушна още три патрона в пистолета и стреля в помещението с надеждата, че ще получи в отговор панически изстрел. Отговор нямаше и той се втурна през счупената врата, откъдето мярна чифт крака, които се измъкваха през тясното прозорче над тоалетната. Лойд съблече сакото си, подскочи нагоре към прозореца и се опита да се промъкне през него. Раменете му се заклещиха, от рамката се разхвърчаха трески, но въпреки че извиваше всеки сантиметър от тялото си, не успя да се промуши. Скочи обратно долу и се върна в клуба, където го посрещна опустошителна гледка — изпочупени стъкларии, преобърнати мебели и хора, които се опитваха да се прикрият някъде. Беше на няколко крачки от вратата, когато тя се отвори с трясък и вътре нахлуха трима патрулни полицаи с извадени пистолети, които веднага се насочиха към главата му. Лойд видя ужаса в очите им и готовността на пръстите им да натиснат спусъците и пусна пистолета си на пода. — ПУЛА — каза той меко. — Значката и картата ми са в джоба на сакото. Полицаят в средата побутна Лойд в гърдите с дулото на пистолета си. — Нямаш никакво сако, задник такъв. Обърни се и постави ръцете си на стената над главата, после разтвори крака. Мно-ого бавно! Лойд се подчини с възможно най-бавни движения. Чу приближаващия се дрезгав писък на сирените. Когато ръцете му бяха извити назад и им бяха сложени белезници, той каза: — Сакото ми е в банята. Бях тук във връзка с убийство. Трябва да издадете заповед за арест и за задържане на едно превозно средство — жълта японска… Тежък предмет го удари по врата. Лойд се изви назад и видя полицая по средата с готов за стрелба пистолет в ръка. Останалите двама полицаи стояха няколко крачки назад и гледаха учудени. Единият от тях прошепна: — Има колан за пистолет. Ще проверя в банята. Полицаят по средата го накара да млъкне. — Глупости. Ще го арестуваме. Проверете хората, вижте дали има ранени и вземете показанията им. Линейката ще бъде тук всеки момент, така че помогнете на санитарите. Аз и Йенсен ще се оправим с тоя задник. Лойд присви очи и прочете името на полицая на значката му — Бърнсайд. Като се опитваше да говори със спокоен глас, той каза: — Бърнсайд, оставяте един масов убиец, а вероятно и убиец на полицай, да се измъкне. Просто идете в банята и ми донесете сакото. Бърнсайд завъртя Лойд обратно и го изкара през вратата, където го набута в една патрулна кола. Лойд погледна през прозореца и видя да пристигат още коли на полицейското управление в Бевърли Хилс, както и няколко линейки. Когато патрулната кола потегли, той напразно се огледа за жълтия японски автомобил с чувството, че в тялото му тлеят въглени на безкрайна ярост. До управлението в Бевърли Хилс стигнаха за две минути. Бърнсайд и Йенсен избутаха Лойд нагоре по задното стълбище и го вкараха в мрачен коридор, където го напъхаха в една клетка, без да му свалят белезниците. Бърнсайд каза на партньора си: — Тоя иска да ни направи на луди. Всеки законен агент на полицията би взел със себе си някой от нашите. Да вървим при шефа. Когато двамата полицаи заключиха вратата на клетката и тръгнаха надолу по коридора, Лойд се облегна на решетъчната стена и се заслуша в смеха и крясъците на пияниците в долния край на коридора. Като се опита да проясни мисълта си, той постепенно асимилира случилото се в „Брунос Серендипити“. Въртеше му се една особено натрапчива мисъл: по някакъв начин мъжът от портрета веднага беше познал в него врага. Вярно е, че фигурата му в старомоден работен костюм би поставила нащрек всеки уличен мошеник, но мъжът го беше видял само за частица от секундата в това претъпкано, изкуствено осветено пространство. Лойд обмисли този факт от всички страни и реши, че в цялата история има нещо, което излизаше извън рамките на криминалната му практика. — Оплетохте конците, сержанте. Лойд премести поглед, за да види кой говори. Беше един униформен капитан от Бевърли Хилс. Той държеше сакото и пистолета му и бавно клатеше глава. — Пуснете ме и ми върнете сакото и пистолета — каза Лойд. Капитанът поклати глава за последен път, после извади един ключ и отвори вратата на клетката. Извади ключ за белезници и освободи Лойд от тях. Лойд разтри китки и взе от капитана сакото и пистолета си, като същевременно видя, че той беше поне пет-шест години по-млад от него. — Да, оплетох конците — каза той. — Радвам се да чуя как легендарният Лойд Хопкинс си признава провала — каза капитана. — Защо не уведомихте шефа на нашия отдел за засадата? Щеше да ви даде полицай за прикритие. — Всичко стана много бързо. Щях да чакам заподозрения до колата му навън. Щях да извикам някой от вашите патрули да ми помогне, но той ме разпозна и оплеска работата. — Да не сте паднал от небето? Не е необходимо човек да е гений, за да познае как си изкарваш хляба. — Така ли? Вашите офицери май нещо не можаха да познаят много бързо. Капитанът се изчерви. — Офицер Бърнсайд ще ви се извини. — Чудо голямо. А междувременно един чистопробен ненормален убиец се измъква от Бевърли Хилс като свободен човек. Една заповед за арест и нареждане за задържане на превозното средство можеха да го спрат. — Не си играйте с търпението ми, Хопкинс. Бъдете благодарен, че никой в заведението не е бил ранен. Ако бяхте отговорен за раняването или смъртта на някой от моите хора, щях да ви разпъна на кръст. При тези обстоятелства обаче ще оставя вашите хора да се разправят с вас. На Лойд му причерня пред очите. Затвори ги, за да се успокои, и каза: — Искате ли да чуете цялата история? — Не. Искам пълен отчет в три екземпляра. Идете горе, намерете едно свободно бюро и го напишете веднага. Информирах вашите началници в отдел „Кражби и Убийства“. Трябва да докладвате на главния инспектор утре сутринта в десет. Лека нощ, сержант. Вбесен, Лойд гледаше как капитанът се отдалечава. Постоя десет минути, за да се успокои и взе асансьора до третия етаж, където се намираше службата за регистрация на превозни средства. Един нощен дежурен му даде пачка листи и химикал и в следващите два часа той написа с печатни букви три доклада с детайлно описание на случилото се в клуба и разследванията си по убийството в магазина за алкохол и изчезването на Джак Хързог, като преписа дословно записката, която беше приготвил за главния инспектор, но не беше предал, като се надяваше, че това може да бъде третирано като опит за „групова работа“. Щом свърши, той остави написаното на нощния дежурен и тръгна към паркинга. Почти беше стигнал вратата, когато един настойчив глас по интеркома го върна обратно: „Спешно обаждане за сержант Хопкинс.“ Лойд отиде до бюрото на дежурния и вдигна слушалката. — Да? — Дъч е, Лойд. Какво стана? — Куп гадости. Кой ти каза? — Тад Брейвъртън. Утре трябва да се срещнеш с него. — Знам. Бесен ли е? — Зависи какво имаш да му кажеш. Какво всъщност се случи? Лойд успя да се засмее въпреки яда и умората си: — Няма да повярваш какво се случи. Един и същи тип е извършил убийствата в магазина за алкохол и е убил Джак Хързог. Сигурен съм. Той стреля по мен със същото оръжие. Направихме каквото можахме, за да разрушим един бар за самотници в Бевърли Хилс. Пълна лудница. — Какво? — изкрещя Дъч. — Утре, партньоре. Ще ти се обадя, след като разговарям с Брейвъртън. Гласът на Дъч омекна. — Ега ти работата! Гласът на Лойд беше още по-мек. — Да, скапана работа. Имаш ли някакви добри новини за мен? Имам нужда от тях. — Две неща. Първо, поразпитах за това странно име, за което ме помоли. Доктор Джон Лунатика. Бил е рокаджия отпреди години, а освен това е прякор на един психиатър, който консултира много проститутки и криминални престъпници. Изключително уважаван. Истинското му име е Джон Хавиланд, а офисът му е в Сенчъри Сити. Второ, в добри отношения си с Отдела за вътрешен контрол. Тази сутрин се обадих на Фред Гафани и докладвах, че Хързог е в неизвестност. Обрах пешкира, който се състоеше в това Гафани да изкрещи няколко пъти „по дяволите!“. Лойд запомни първото и се засмя на второто. — Добра работа си свършил, партньоре. Ще говорим утре. — Бъди жив и здрав, копеле — разсмя се Дъч. Лойд затвори телефона и отиде на паркинга, където се промъкна през лабиринта от безразборно паркирани полицейски коли. Когато стигна до тротоара, видя насреща си полицая Бърнсайд. Бърнсайд се изкикоти, докато минаваше покрай него, и Лойд го потупа по рамото: — Имаш ли нещо да ми кажеш? Бърнсайд се обърна и каза: — Да. Не си ли малко одъртял да се мотаеш в райони извън твоята юрисдикция? Лойд се усмихна и заби един десен прав в корема на Бърнсайд. Бърнсайд изпъшка и се преви на две. Лойд повдигна брадичката му с лявата си ръка и му удари още едно дясно кроше право по носа, като усети как се чупи под юмрука му. Бърнсайд отхвръкна назад към тротоара стенейки, като се опитваше да се свие на топка, за да избегне нови удари. Лойд тръгна към колата си с чувството, че наистина е стар и скапан, а работата му е дошла до гуша. 9 Лунатика четеше вече за четвърти път досиетата от Мис Козметикс, когато телефонът в личния му кабинет иззвъня — двадесет и четири часа преди следващото обаждане на Гоф според уговорката. Като си представяше как убиецът му се мъчи да победи бактериалната треска, той вдигна слушалката и прошепна: — Подранил си, Томас. Какво се е случило? Гоф говореше на пресекулки. — Ченгето! Мъжагата от полицейските досиета! Опитах се да го очистя, както оная измет в магазина за алкохол, но той — задъханото му дишане се превърна в ужасено скимтене. Хавиланд си представи Гоф в телефонната кабина — припотяващ се, изгарящ от треската и гнева си. Прехвърли през ум няколко изречения и накрая каза на глас: — Иди си вкъщи, Томас. Разбираш ли ме? Иди си вкъщи и ме чакай. Поеми три пъти въздух и ми кажи, че си отиваш вкъщи. Ще направиш ли това заради мен? Трите вдишвания бяха придружени от някакво подобие на човешки глас. — Да… да… моля ви, побързайте. Докторът остави слушалката и протегна ръце пред себе си. Изобщо не трепереха. Отиде в банята и се втренчи в огледалото. Светлокафявите му очи дори не потрепваха, защото знаеше, че дори Гоф да се беше провалил, той самият беше неуязвим. Наведе се и извади изпод мивката смъртоносния комплект, който беше приготвил предишната вечер, после се върна в кабинета и го пъхна в старата кожена чанта, която пазеше още от Медицинския колеж. Клекна, дръпна част от килима и отвори сейфа на пода, откъдето извади една кафява папка, като си мислеше колко приличаше на баща му мъжът на снимката, залепена на първата страница. Въоръжен да извърши едно милостиво деяние, той излезе от апартамента и тръгна по улицата, оглеждайки се за такси. След няколко минути мина едно. — Ресторантът на Майкъл на Лос Фелиз и Хилхърст — каза Хавиланд на шофьора. — И моля, побързайте. Шофьорът караше бързо в натовареното вечерно движение, без изобщо да поглежда към пътника си отзад. Като спря пред ресторанта, той каза: — Достатъчно бързо ли беше? Докторът се усмихна и му подаде двайсетачка. — Запазете рестото — каза той. Когато таксито се отдалечи, Хавиланд извървя четирите пресечки до апартамента на Гоф, като с облекчение забеляза, че прозорците на съседните апартаменти бяха тъмни. Почука леко на вратата и чу стенания, които като че ли идваха изпод земята. Верижката отвътре падна и Гоф се появи в рамката на вратата, гледайки го с умоляващ поглед и ужасени очи, а ръцете му бяха събрани като за молитва. Докторът се вгледа в ръцете, които трепереха на няколко сантиметра от него. Пръстите бяха разранени, като че ли Гоф, обзет от животинска паника, се беше опитвал да прокопае тунел и да избяга от сегашния си живот. Погледна вътрешната страна на вратата и видя следи от драпане и струйки кръв. Хавиланд сложи леко ръце на раменете на Гоф и го избута обратно в дневната. Там, на малката масичка, лежеше пистолетът му. Той затвори и заключи вратата, посочи на Гоф дивана и започна да рови в чантата си, за да извади инструментите, предназначени да обвиняват и да даряват милост. Докато поставяше кафявата папка на пода и пълнеше една спринцовка със стрихнин, той прошепна: — Два въпроса, преди да те упоя, Томас. Първо, полицията видя ли колата ти? Гоф поклати глава и се опита да каже „не“ с устни. Докторът го погледна в очите. Вероятно е истина. Шепнейки „спокойно, спокойно“, той затисна устата на Гоф с лявата си ръка и натисна главата му до стената с всичка сила. Очите на Гоф изскочиха, но погледът му не се откъсваше от очите на неговия господар. Хавиланд взе папката от пода и извади снимката от първата страница. Като я държеше пред лицето на Гоф, той попита: — Това ли е полицаят? Очите на Гоф се ококориха, а зениците му се разшириха. В гърлото му се надигна писък и той извъртя глава и ухапа Доктора по ръката. Хавиланд го блъсна с всичка сила, а със свободната си ръка посегна за спринцовката и я напипа точно когато зъбите на Гоф се забиха в дланта му. Той се хвърли върху Гоф с цялото си тяло, заби иглата във врата му, но не улучи вената и извади иглата, като усети, че се забива в мускулна тъкан. Докато се целеше отново, пред погледа му се сляха образът на баща му и този на ченгето от снимката точно в момента, когато виенското колело в лунапарка в Бронкс се спускаше надолу. Този път улучи; натисна с палец буталото; отровата влезе. Тялото на Гоф се изви назад, краката му се огънаха и той се отблъсна от стената, като притисна Доктора с цялото си тяло. Сега и двамата бяха на пода. Гоф се гърчеше, а на устата му излезе пяна. Хавиланд се изправи на колене и видя баща си и ченгето като две отделни личности, чийто образ бе сменен от този на едно малко момиченце в официална рокля в стила на петдесетте, което му се смееше. Разтърси глава, за да се отърве от видението, и чу как гръбнакът на Гоф изпука, когато се опита да си изповръща червата. Когато се изправи на крака, той видя една врата, която се отвори към черна пустош, а зад една ограда от бодлива тел имаше наредени надгробни камъни. После изпъна ръце напред и видя, че не треперят. Погледна към пода и видя мъртвия Томас Гоф, замръзнал в последния гърч на терзанието. — Татко — прошепна Лунатика. — Татко, татко. Остана да се отърве от още едно нещо. Докторът извади от чантата си голям черен найлонов чувал, разстла го на пода и отвори ципа. На дъното му хвърли пистолета на Гоф, после натика и самия Гоф и затвори ципа. Ключовете от колата на Гоф бяха на масичката. Хавиланд ги сложи в джоба, клекна и вдигна освободения от болките си Гоф на рамо. Взе чантата, изгаси лампата, затвори вратата и излезе на улицата. Тойотата на Гоф беше паркирана малко по-надолу. Хавиланд отключи багажника, напъха мъртвеца вътре и постави върху тялото резервната гума. Доволен от свършената работа, Докторът затръшна капака на багажника и подкара Гоф към последната му обител. Гробът на Томас Гоф беше подземието на един склад за коли в индустриалния квартал на източен Лос Анджелис. Складът принадлежеше на един от бившите пациенти на Доктора — престъпник, който излежаваше десетгодишна присъда за трети въоръжен грабеж. Хавиланд му плащаше данъците и пращаше на жена му чекове на всяко тримесечие; мрачната стара крепост от червени тухли щеше да бъде негова поне още осем години. Намирането на място за гроба отне на Доктора десет минути, докато прехвърляше връзката ключове, която му беше дал неговият пациент, отваряше поредица от двойно заключени врати и се препъваше в плесенясали картони и разкатан дървен материал, докато се добере до пълната тъмница във вътрешността на сградата. Изчисти колата от отпечатъците си и се върна обратно по същия път до изхода, а докато заключваше зад себе си всяка следваща врата, у него се засилваше чувството на облекчение от добре свършената работа: Томас Гоф беше прекарал съзнателния си живот в търсене на мрака и Докторът беше обещал да му помогне; сега той имаше няколко пласта тъмнина, които да го закрилят във вечността. Когато заключи и последната врата зад себе си, Лунатика пое към центъра и насочи мислите си към бъдещето. След смъртта на Гоф трябваше да се оправя сам; събирането на досиетата оставаше на неговия гръб. Време беше да поразмотае самотниците си с приказки за предстоящите им „крайни“ задачи и да се концентрира върху събирането на данни и вероятния сблъсък с полицая, който толкова приличаше на баща му. Докато прекосяваше моста на Трета улица, а пред него плуваха светлините на търговския център, Хавиланд се замисли за ходовете на шаха: Ричард Олдфийлд — клинично луд, но изключително внимателен, който си приличаше с покойния Томас Гоф като с близнак. _Става царица._ Линда Уилхайт, проститутката, която фантазираше филми на ужасите и мечтаеше за безоблачен семеен уют с едър и груб мъж. _Царица до царя._ И най-накрая самият мръсен „цар“: сержант Лойд Хопкинс, изключителното ченге на Лос Анджелис с коефициент на интелигентност, излизащ извън нормите, човекът, за когото Алхимика беше казал: „Измъкнах досието му само защото е най-добрият, който може да съществува. Ако не беше такъв явен женкар и методите му на работа не нарушаваха законите, щеше да бъде главен инспектор. Има почти пълна самостоятелност в отдела, защото шефовете знаят, че е най-добрият и го мислят за малко откачен. Той беше човекът, който приключи със случая с холивудския касапин миналата година. Никой не разбра какво всъщност стана, но според клюките Хопкинс просто излязъл и убил копелето.“ Хавиланд си повтори думите на Алхимика още веднъж, като ги сравняваше с подробностите в досието, отнасящи се до броя на арестите, извършени от Хопкинс, и неговия непостоянен семеен живот. _Шах — мат._ Вторачен все по-дълбоко в светлините пред себе си, той си мислеше как ще отключи вратата към бездната от детството чрез едно символично отцеубийство. 10 — Преди да започнем, искам да прочетете тазсутрешния „Биг Ориндж Инсайдър“. Лойд помести стола си и сведе поглед, като се чудеше дали Тад Брейвъртън вярва на престореното му покаяние. Ръкостискането им в началото беше добър знак, но погледът на Брейвъртън изразяваше едва прикрита ярост, която се усещаше дори в началническото спокойствие на гласа му. — Писанието на Мартин Берген ли е? — попита Лойд. Главният инспектор поклати глава. — Не. Странно, но е написано от някой друг кретен, който мрази ченгетата. Само го прочети, Хопкинс. Коментарите на някой си полицай Бърнсайд са особено интересни. Лойд стана и пое от главния инспектор сгънатия таблоид, като същевременно му подаде чисто напечатания си доклад по случая в магазина за алкохол и Хързог. Облегна се назад и се зачете в преувеличената история за стрелбата в „Брунос Серендипити“. Писанието се състоеше от три колони и представляваше един обвинителен акт, отправен към „стрелящото правосъдие“, в който се подчертаваше „невинността на младите самотници, чийто живот е бил застрашен от детектив на ПУЛА — маниак на тема пищови“. Заключителният параграф предаваше наблюденията на полицай Карл Д. Бърнсайд от отдела в Бевърли Хилс, „чийто нос беше счупен от скорошно падане при джогинг“. „Сержант Хопкинс се опита да арестува заподозрения в стая, пълна с невинни хора, въпреки че знаеше, че оня е бил въоръжен и опасен. Трябвало е да вземе със себе си полицай от отдела в Бевърли Хилс. Абсолютната му незаинтересованост за сигурността на жителите на Бевърли Хилс е отвратителна. Такива ченгета като Хопкинс подриват авторитета на чувствителните и загрижени за сигурността полицаи като мен.“ Лойд едва сдържа смеха си, сгъна таблоида и се загледа в главния инспектор, който четеше доклада му. Беше работил върху него вкъщи цели пет часа, като описваше подробно и двата случая от самото им начало, очертаваше сливането им стъпка по стъпка, подчертаваше убеждението си, че Мартин Берген е невинен за предполагаемата смърт на Хързог, за откраднатите от Хързог шест досиета и това, че мъжът от портрета по описание трябва да е виждал тези досиета — това беше единственият начин, по който е могъл да го разпознае в един претъпкан и задимен салон. Последната страница съдържаше необоримото доказателство — документът, с чиято помощ Лойд се надяваше да умилостиви Тад Брейвъртън и да си спести унижението от служебно наказание. Призори той се беше върнал обратно в „Брунос Серендипити“ и беше подкупил двамата работници, които почистваха изпотрошеното от предишната вечер, за да му разрешат да потърси гилзи от 41-калибровия пистолет. Като изчисли приблизителните траектории и провери стените с едно фенерче, той успя да намери два сплескани куршума. Арти Кранфийлд и микроскопът му за сравнение бяха свършили останалата работа и балистичните изследвания бяха неоспорими: трите куршума от магазина за алкохол и двата, извадени от стените в „Брунос Серендипити“, са били изстреляни от един и същи пистолет. Тад Брейвъртън приключи с доклада и впери поглед в Лойд. — Все пак поздравления, Хопкинс. Щях да ви отстраня от случая, но при това положение ще ви оставя да продължите, но при едно условие: никога не навлизайте в юрисдикцията на друго отделение, без да сте се спазарили с шефа им. Ясно ли е? Лойд направи глуповата гримаса. — Да, шефе. Брейвъртън се разсмя. — Не се преструвайте на разкаян, приличате на учениче, което току-що се е чукало за първи път. Официално вие сте шефът на операцията по магазина за алкохол, така ли е? — Така е. — Добре. Занимавайте се само с това. Прехвърлям случая с Хързог на Вътрешния контрол. Те ще работят по него, без да вдигат много шум, което е много важно. Ако Хързог се е забъркал в някаква престъпна дейност, не искам това да достигне до ушите на пресата. Освен това те имат по-добри възможности да проверят дискретно изтичането на досиетата — в тези фирми за охрана играят големи пари и не искам да ги настъпвате по мазола. Ясно ли е? Лойд се изчерви. — Да. — Добре. Ще установя някакъв начин за връзка, така че да можете да получавате информация от Вътрешния контрол. Каква е следващата ви стъпка? — Искам да се хвърлят всички сили за идентифицирането на тоя задник. Портретът по описание е много точен и искам да го види всяко ченге в окръга. Ето какво мисля: да направя следобед едно закрито съвещание тук, в Центъра. Да бъдат извикани представители на всички отделения на ПУЛА и тези, подчинени на шерифа. Никакви лайнари от средствата за масова информация. Ще размножа портрета в около десет хиляди екземпляра и ще кажа на хората да ги раздадат на проверка. Ще дам информация за сблъсъка си със заподозрения и ще им предложа наблюденията си относно психическото и физическото му състояние. Ще го търси всяко ченге в областта на Лос Анджелис. След като го идентифицираме със сигурност, ще извадим разрешително за арест и вече ще работим по-нататък по случая. Тад Брейвъртън удари по бюрото с две ръце и каза: — Имаш го. Ще накарам секретарката си да започне да телефонира на всички отделения незабавно. В два и половина става ли? Това ще даде възможност на хората да се върнат по работните си места и да раздадат копията, преди да започне нощната смяна. През това време можете да ги приготвите. Лойд се изправи и каза: — Благодаря. Можехте яко да ме раздрусате, но не го направихте. Той тръгна към вратата, после се спря, обърна се и добави: — Защо? — Наистина ли искате да знаете? — попита Брейвъртън. — Да. Главният инспектор въздъхна. — Тогава ще ви кажа. Само четирима човека знаят точно какво се случи с вас миналата година. Вие и Дъч Пелц, разбира се, и големият шеф, и аз самият. Знаете, предполагам, че се разпространяваха всякакви слухове и че някои ченгета ви се възхищават за това, което направихте, докато други мислят, че вече трябваше да сте в „Камарило“. Аз ви обичам. За повечето хора съм костелив орех, но съм готов да приема всякакви гадости от хората, които обичам. Лойд се измъкна през вратата при последните думи на шефа си. Не искаше той да види напиращите му сълзи. Четири часа по-късно Лойд стоеше зад катедрата на най-големия салон за съвещания в Паркър Сентър и втренчено гледаше около двестате събрани униформени и цивилни полицейски служители. На всеки присъстващ беше дадена кафява папка още при влизането в салона. Всяка папка съдържаше по петдесет копия от опознавателния портрет и следната информация за издирвания: „Заподозрян в извършване на поредица убийства, пол мъжки, възраст 30–35, цвят на очите неизвестен, височина 5 ф 9 инча — 5 ф 11 инча, тегло 150–160 паунда. Кара нов модел жълта японска кола; въоръжен с 41-калибров старинен пистолет. Известно е, че посещава барове за самотници и използва кокаин. Този мъж е извършителят на убийствата в магазина за алкохол на 23 април. Въоръжен и много опасен.“ Когато и последните закъснели полицаи заеха местата си, Лойд им показа един брой на „Лос Анджелис Таймс“ и заговори по микрофона: — Добър ден. Моля за вашето внимание. На втора страница на днешния „Таймс“ има точно описание на срещата ми с мъжа, чийто портрет държите. Единствената причина, поради която днес съм все още жив, е, че мъжът използва револвер, който не е с автоматично зареждане. Чух го да щраква затвора, преди да стреля по мен, и успях да избегна първия му изстрел. Ако беше използвал друго оръжие, щях да съм мъртъв. Лойд огледа аудиторията. Разбра, че я е овладял и продължи: — След като разменихме изстрели, мъжът избяга. Всички сигурни факти, отнасящи се до него, са написани на портрета. Между другото, приликата е невероятна — той беше направен от един интелигентен свидетел и веднага беше потвърден от още двама. Това е нашият човек. Бих искал да прибавя собствените си наблюдения върху този убиец. Направи малка пауза и видя, че присъстващите вадят тефтерчета и химикали. Когато отново обърнаха погледи към катедрата, той каза: — Миналата седмица този мъж уби трима човека с изстрели в главата, достойни за опитен стрелец. Снощи стреля по мен от десет стъпки и не улучи. Следващите му четири изстрела бяха напосоки, изстреляни панически. Смятам, че този човек е психопат и ще продължи да убива, докато самият той не бъде заловен или убит. Трябва да се концентрираме върху идентифицирането му. Искам тези портрети да бъдат предадени на всеки полицай в областта на Лос Анджелис, както и на всеки доносник, на когото може да се вярва. Той взема кокаин и посещава често барове за самотници, така че всеки полицай от Нравствения отдел и от отдела за наркотици трябва да използва своите доносници и да провери техните източници. Свидетелите казаха, че той е споменал за някакъв „страшен тарикат“, когото познава, така че се предполага, че заподозреният има партньор. Искам хората, които много приличат на заподозрения, да бъдат задържани за подробен разпит пред дулото на пистолет. Всички задържани заподозрени трябва да бъдат докарани в затвора на Централното управление. Ще бъда там след пет часа заедно с представител на прокуратурата и пачка невалидни заповеди за арест. Ще бъдат натикани и някои невинни, но това е неизбежно. Препращайте цялата информация както от полицейските, така и от други източници на мен, сержант Лойд Хопкинс, в Централното управление, вътрешен 519. Лойд даде време на полицаите да довършат записките си с пълното съзнание, че до момента цялото им внимание е било чисто професионално. Като се прокашля и почука по микрофона, той насочи следващите си думи право към чувствата им. — Изредих ви доста причини, поради които залавянето на този заподозрян е приоритет номер едно в Южна Калифорния, но ще ви кажа и още нещо. Този мъж е главният заподозрян за изчезването и предполагаемото убийство на един полицай от Лос Анджелис. Да пипнем копелето! Приятен ден. За два часа Лойд успя да превърне една от стаите в затвора на Централното управление в команден пункт. Тъй като очакваше поток от телефонни обаждания, първо взе три неизползвани телефона от домакина на отдел „Кражби и Убийства“, включи ги в свободни изводи до стаята на адвокатите и се върза веднага на съответните вътрешни номера, като на няколко пъти се представи за проверяващ от телефонната компания. Телефонистите в централата на Главното управление бяха инструктирани да следят обажданията и да дават предимство на тези (независимо полицейски или не), които се отнасяха до опознавателния портрет, в случай че линиите бяха претоварени. Всички докарани живи заподозрени трябваше да бъдат слагани в звукоизолирана стая за разпити с огледало, през което можеше да се наблюдава отвън. Ако се докажеше, че заподозреният не е този, когото търсеха, щяха да го накарат да подпише фалшива заповед за арест, представена му от набързо произведения „представител на прокурора“ на Централното управление — един пазач, който беше завършил право, но се беше провалял четири пъти на държавните изпити. После задържаният щеше да бъде върнат обратно там, откъдето е бил арестуван, и освободен. Лойд се приготви за предстоящото дълго дежурство, като извади няколко бележника и подостри два-три молива, с които да записва информацията, както и един голям термос с кафе, за да зареди мозъка си, когато му свърши горивото. Всичко беше предвидено. Двамата офицери, които му бяха подчинени по случая с магазина за алкохол, бяха откъснати от задълженията си и трябваше да изготвят списък на всички барове за самотници под юрисдикцията на ПУЛА. След това трябваше да се обадят на командирите на Нравствените отдели из целия град и да ги накарат да разгърнат групи за наблюдение. Командирите на патрулите бяха инструктирани да обърнат специално внимание на мъжа от опознавателния портрет по време на вечерната проверка и да наредят на всички екипи да използват газовите си пистолети, ако попаднат на заподозрения. Ако мъжът от портрета беше по улиците, шансът да го заловят беше доста голям. Но не жив, мислеше си Лойд. Като прехвърляше фалшивите заповеди за арест на бюрото, той си мислеше, че убиецът няма да се предаде без съпротива, и през тази нощ вероятността да се пролее невинна кръв беше изключително голяма. Някой паникьосан и прекалено амбициозен полицай може да стреля по някой полупиян и войнствено настроен бизнесмен, който прилича на заподозрения; друг прекалено предпазлив полицай може да спре жълта японска кола и да заговори с предразполагаща усмивка и усмивката му да бъде пръсната от 41-калибров куршум. Подходът задържане идентификация освобождаване беше плод на отчаянието — всяко опитно ченге от отдел „Убийства“ би било наясно с това. В шест часа дойде първото обаждане. Лойд веднага разпозна източника: нощните патрули бяха дежурили вече един час, така че голям брой полицаи бяха пуснали приказката на доносниците си. Беше прав. Обаждаше се човек, който се представи като „честен пласьор на наркотици“. Той каза на Лойд, че бил сигурен, че убиецът е негър с боядисана коса, който „затрил“ трима човека като част от „конспирация на черните сили“. После се опита да даде своята дефиниция за „черната сила“: „четирима чернуги, които прибутват един кадилак до бензиностанцията за бензин за петдесет цента“. Лойд му каза, че дефиницията му би била забавна през 1968 и затвори. Последваха още обаждания. Лойд жонглираше между трите телефона, пресяваше какви ли не пияници, наркомани, изоставени любовници, записваше всяка информация, която получаваше от някои що-годе свързани приказки. Информацията беше от трета или четвърта ръка — някой, който познавал някого, който казал, че някой, когото бил видял, знаел или усещал едно или друго нещо. Най-вероятно това беше просто един лабиринт от дезинформация, но всичко трябваше да се запише. В десет, след четири часа, прекарани на телефона, Лойд беше изписал цяло тефтерче с данни от източници извън полицията. Започваше да се отчайва, че никога повече няма да си има работа с колега професионалист, когато една двойка яки патрули от отдела в Нютон доведоха първия заподозрян за вечерта — върлинест рус младеж малко над двайсет. Полицаите се държаха така, сякаш бяха хванали смъртта за опашката, защото всеки от тях беше стиснал до бяло по един бицепс на заподозрения. Лойд хвърли един поглед на ужасеното трио, каза: „Махнете белезниците“ и подаде на младежа фалшива заповед за арест. Той я подписа, а Лойд каза на полицаите да отведат „убиеца“ си където поиска и по пътя да му купят шише с пиене. Тримата млади мъже излязоха. — Опитайте се да останете живи! — извика Лойд след тях. През следващите два часа бяха доведени още три много прилични копия на заподозрения — две от патрулни групи от Холивудския отдел и едно от един детектив на шерифа. Всеки път Лойд поклащаше глава, казваше „Освободете го“ и насила натикваше в ръцете на заподозрения заповед и химикалка, като същевременно го гледаше с твърд поглед. Всеки път те подписваха без възражения. Лойд си представяше как, докато набързо надраскваха подписа си, пред очите им минава всеки филм от типа „невинен, осъден по погрешка“, който бяха гледали. Полунощ дойде и превали. Обажданията намаляха. Когато стомахът му започна да къркори, Лойд премина от кафе на дъвка. С мисълта, че смяната на патрула в дванадесет часа ще му даде малко почивка от телефоните, той се настани удобно на стола и остави нощните звуци на затвора да проникнат през кофеиновата му умора и да го приспят. Почти беше заспал, когато го събуди един глас. — Сержант Хопкинс? Лойд се завъртя на стола. Пред него стоеше моторизиран полицай от ПУЛА и държеше в ръка компютърна разпечатка. — Аз съм Конфри — каза полицаят. — Тъкмо застъпих на дежурство и видях вашия опознавателен портрет. Миналия месец спрях един тип, който изглежда точно така. Глоба за неправилно пресичане. Спомних си го, защото у него имаше нещо странно. Взех фиша и досието на автомобила му. Има и снимка. Лойд взе разпечатката и извади снимката. Мъжът от портрета изскочи пред него и лицето му се очерта във всички подробности, като че ли беше завършил една игра за съединяване на цифрите. — Той ли е? — прошепна Конфри. Лойд каза „да“, втренчи се в профила и анфаса на мъжа, който едва не го беше убил, и треперейки, прочете голите факти, които описваха едно чудовище: „Томас Люис Гоф, пол мъжки, дата на раждане 19.6.1949, коса руса, очи сини, ръст 5 фута 10 инча, тегло 155 фунта, адрес — 3193 Мелбърн 6, Лос Анджелис. Криминално досие (щата Ню Йорк): 3 нападения, арестуван — (освободен); 1 присъда за кражба на кола — 4.11.1969 — осъден на 3–5 години. Помилван 10.1971 (щат Калифорния): 19.3.1984 — гаранция 65 — платени. Шофьорска книжка, издадена в Калифорния 01734; превозно средство — «Тойота седан» (жълта), произведена 1980, регистр. № JLE 035, няма други нарушения.“ Лойд остави разпечатката и каза: — Кой е шефът на сутрешната смяна в Рампарт? — Лейтенант Прегър — заекна Конфри. — Добре. Обадете му се и му кажете, че сме хванали голямата риба на Мелбърн и Хилхърст. Нека изчака и аз да му се обадя. Веднага се връщам. Докато Конфри набираше, Лойд изтича до оръжейната на Централното управление и взе от дежурния полицай един газов пистолет и кутия с патрони. Като се върна в затвора, Конфри му подаде слушалката и прошепна: — Говорете бавно, малко е дръпнат. Лойд пое дълбоко въздух и каза в слушалката: — Лейтенант Хопкинс, отдел „Кражби и Убийства“. Можете ли да ми уредите нещо? — Да — отговори един напрегнат глас. — Кажете от какво имате нужда. — Имам нужда от половин дузина неуниформени патрулни групи, които да претърсят района около „Мелбърн“ и „Хилхърст“ за жълта тойота, производство 1980, регистрационен номер JLE 035. Да не се приближават. Искам района около „Мелбърн“ № 3100 да бъде блокиран и от двете страни точно след четиридесет минути. Искам пет опитни ченгета да ме чакат на „Мелбърн“ и „Хилхърст“ точно след четиридесет минути. Кажете им да си сложат предпазни жилетки и да носят пистолети. Да вземат една предпазна жилетка и за мен. И не искам никакви полицейски коли в района. Можете ли да уредите всичко това веднага? Лойд не дочака отговора. Подаде слушалката обратно на Конфри и хукна към колата. Лойд се промушваше между колите, минаваше на червено и успя да стигне до „Мелбърн“ и „Хилхърст“ само след двадесет минути. Все още не се бяха появили други полицейски коли без опознавателни знаци, но той усещаше прекалено идеалната тишина, която предхождаше надвисналата експлозия навсякъде около себе си. Знаеше, че скоро тази тишина щеше да бъде прорязана от приближаващи фарове, радиосигнали и бръмчене на мощни двигатели, оставени на празен ход. Това щеше да бъде последвано от запознавания на фамилно име и неговите собствени заповеди, след което щеше да остане само експлозията. Лойд паркира под една улична лампа в края на кръстовището, пусна аварийните светлини на колата, за да сигнализира на останалите полицаи, и напълни пистолета си с патрони, след което го приготви за стрелба. Грабна фенерчето си и тръгна надолу по „Мелбърн“, като се придържаше близо до дърветата, ограждащи пътя, и благодареше на Бога, че няма хора по улицата. Улицата се състоеше от масивни двуетажни жилищни блокове. Номер 3193 се намираше по средата между две преки и беше тъмносива сграда с парапети от ковано желязо и входна врата без защитна решетка. Лойд насочи фенерчето си към редицата пощенски кутии пред сградата. Т. Гоф — ап. 6 — отговаряше на информацията от пътната служба. Той преброи пощенските кутии, после се отдръпна назад и преброи входните врати — десет апартамента — пет долу и пет горе. Апартамент 6 беше първият на втория етаж. Лойд потрепери, когато видя, че през спуснатите завеси се процежда приглушена светлина. Върна се на „Хилхърст“ и огледа колите по пътя. Не видя никакви паркирани жълти тойоти. Когато стигна до кръстовището, той видя, че е блокирано от подвижни бариери с монтирани на тях мигащи светлини. Тишината беше нарушена от радиосигнали, последвани от дрезгаво шепнене. Лойд присви очи и видя зад барикадата два матадора без отличителни знаци. Той прищрака два пъти с фенерчето към по-близката кола и получи същия отговор. После се чу захлопване на врати и пред него застанаха петима мъже, облечени в защитни жилетки и с оръжие в ръка. — Хопкинс — каза Лойд и чу в отговор: — Хендерсън, Мартинес, Пенцлер, Монро и Оландер. Подадоха му защитна жилетка. Той я облече и каза: — Колата? Първо и петимата поклатиха отрицателно глави. Един от полицаите добави: — Няма никакви жълти тойоти в радиус от осем преки. Лойд повдигна рамене. — Няма значение. Сградата, която е нашата цел, се намира по средата между двете преки. Вторият етаж, лампите са запалени. Хендерсън и аз ще влезем през вратата. Мартинес и Пенцлер, вие ще заемете пост на стълбището, Монро и Оландер, вие дръжте под око задния прозорец. Усещайки, че лицето му се изкривява в широка усмивка, той кимна и прошепна: — Тръгваме, господа. Мъжете се подредиха във формата на клин и затичаха по „Мелбърн“ към номер 3193. Когато стигнаха до тротоара пред сградата, Лойд посочи към крайния прозорец на втория етаж, единственият прозорец на етажа, от който идваше светлина. Монро и Оландер кимнаха и се дръпнаха, а Мартинес и Пенцлер незабавно заеха позицията си в долния край на стълбището. Лойд сръга Хендерсън с дръжката на пистолета си и посочи нагоре, като прошепна: — От двете страни на вратата. С един ритник. Лойд водеше, двамата се качиха на пръсти по стълбите и заеха позиции от двете страни на вратата на апартамент 6. Хендерсън сложи ухо на ключалката и произнесе с устни „нищо“. Лойд кимна, отстъпи назад и вдигна пистолета си. Хендерсън зае същата позиция до него. Двамата мъже вдигнаха едновременно десните си крака и ритнаха вратата. Тя се отвори навътре и се откачи с трясък и от двете страни, като остана да виси само на една панта. Лойд и Хендерсън се притиснаха към стената и се ослушаха за някакви шумове от апартамента. Като не чуха нищо друго, освен скърцането на вратата, те влязоха вътре. Лойд никога няма да забрави гледката, която се разкри пред очите му. Докато Хендерсън изтича напред, за да провери и другите стаи, той стоеше до входната врата и не можеше да откъсне очи от кошмарните йероглифи, които го заобикаляха от всички страни. Стените в дневната бяха боядисани в тъмнокафяво; таванът беше боядисан в черно. По стените бяха налепени снимки на голи мъже, които явно бяха изрязани от порнографски списания за хомосексуалисти. Телата бяха сглобени от несъответстващи си части от торсове, глави и гениталии, а фигурите бяха свързани със снимки на стари пистолети, изрязани от списания. Над всеки колаж имаше надпис, изписан с печатни букви и контрастираща жълта боя: „Хаосът се връща“, „Царството на смъртта“, „Костница“ и „Блицтурнир“. Лойд огледа надписите. Два от тях несъмнено бяха написани от левак; другите два — не. Загледа се в стената около снимките и видя, че беше обработена с прах за заличаване на следи. Прокара пръсти по стените и по тях се полепи бял прах. Както апартаментът на Джак Хързог, така и този беше професионално изчистен от всички възможни отпечатъци. Хендерсън се приближи иззад Лойд и го стресна. — Господи, сержанте, виждал ли сте някога подобно нещо? — Да — каза Лойд меко. — Къде? Лойд поклати глава. — Не. Не ме питайте. Какво представляват другите стаи? — Нищо особено, като се изключат цветовете на стените и таваните. Навсякъде обаче е изчистено от отпечатъци. „Аджакс“ или нещо от този род. Това копеле сигурно не е наред, но е хитро. Лойд отиде до вратата и погледна навън. Мартинес и Пенцлер все още стояха долу на стълбището, а засега не се беше събудил никой от съседите. Той се обърна към Хендерсън и каза: — Иди да извикаш останалите и после събуди съседите. Подаде му снимките на Томас Гоф и добави: — Покажи ги на всички и ги попитай кога са виждали копелето за последен път. Доведи всеки, който го е виждал през последните двадесет и четири часа. Хендерсън кимна и тръгна надолу. Лойд преброи до десет, за да проясни съзнанието си от всички предварителни очаквания за това, което търси, и хвърли бърз поглед на дневната, като си мислеше: тъмните цветове надминават всички естетически представи дори и на най-авангардните дизайнери. Черен диван; гарваново сив дебел килим; черна модернистична пластмасова масичка. Пердетата бяха ушити от маслинено син велур, който можеше да изолира и най-силната дневна светлина, а единствената лампа, поставена на стойка, беше покрита с черна пластмаса. Така стаята приличаше на контейнер. Въпреки че дневната беше доста просторна за такъв малък апартамент, липсата на цветове й придаваше задушаващо клаустрофобична тежест. Лойд имаше чувството, че е заключен в някакъв вбесен юмрук. Той реагира на това усещане, като изхлузи предпазната си жилетка, и беше много изненадан, като видя, че е потънал в пот. В кухнята и банята тъмният мотив се повтаряше; всяка стена, кухненско приспособление и винтче бяха намазани с дебел слой черна лъскава боя. Лойд разгледа отблизо всички повърхности, които биха могли да съдържат отпечатъци от пръсти. Всеки квадратен сантиметър беше старателно изчистен. Влезе в спалнята. Тя беше сърцето на вбесения юмрук; един малък черен правоъгълник, чийто под беше почти напълно покрит от голям матрак с тъмночервена покривка. Лойд дръпна покривката. Тъмносините чаршафи бяха смачкани и воняха на пот. Отгоре бяха нахвърляни разноцветни мъжки дрехи. Лойд клекна да ги разгледа и видя, че бельото и ризите бяха модни и скъпи и отговаряха по номер на размерите на Томас Гоф. До леглото имаше една обърната наопаки картонена кутия. Лойд я вдигна, прехвърли поставените най-отгоре мъжки тоалетни принадлежности, после евтините романчета с научна фантастика, докато намери на дъното вързоп стари плочи. Прехвърли ги, като беше насочил вниманието си към заглавията на обложките. Дузини албуми на Бийтълс, Ролинг Стоунс и Джеферсън Еърплейн, а на всички беше написано с главни букви предупреждението: „Пази се! Собственост на Томас Гоф! Не пипай! Пази се!“ Лойд извади два от албумите и разгледа буквите. Бяха изписани с дясната ръка и бяха абсолютно идентични с надписите по стените на дневната. Усмихна се, прочете заглавията и на останалите плочи, разбра, че Гоф обичаше музиката на шейсетте, и изстина, когато видя ярка обложка със заглавие: „Доктор Джон Лунатика — Езерни сънища“. Лойд разгледа обложката. На нея имаше къдрокос бял мъж, облечен в червени сатенени панталони, който надува един саксофон срещу ръмжащ алигатор. Заглавията на песните, изписани на обратната страна, бяха типични дивотии от шейсетте — секс, наркотици, бунт — почти носталгични в своята наивност. Остави албума и се замисли дали между Хързог и Гоф съществуваше връзка, която да излиза извън познатите рамки на необикновеното — връзка, в която биха могли да се намерят някакви доказателства. По стената зад него се почука. Лойд стана, обърна се и видя Хендерсън заедно с един дребен мъж в кадифена хавлия. Мъжът оглеждаше черните стени с невярващ поглед и чупеше пръсти с ръце, пъхнати в джобовете на хавлията. — Това е управителят, сержанте. Каза, че видял нашия човек днес следобед. Лойд се усмихна на мъжа. — Казвам се Хопкинс. А вие? — Фред Пелегрино. Кой ще плати за счупената ми врата и това идиотско боядисване? — Застрахователната ви компания — каза Лойд. — Кога за последен път видяхте Томас Гоф? Фред Пелегрино извади от джоба на хавлията си розови цветчета и започна да си играе с тях. — Около пет часа. Носеше куфар. Усмихна ми се и го изнесе на улицата. „Ще се видим скоро“ — каза той. — Не го ли попитахте къде отива? — Не, по дяволите. Платил е за три месеца напред. — Сам ли беше? — Да. — Откога живее тук? — От около година и половина. — Добър наемател ли е? — Най-добрият. Никакъв шум, никакви оплаквания, винаги си плаща наема навреме. — С чек ли плащаше? — Не, винаги в брой. — Работа? — Каза, че работи за себе си. — А приятели? — Какви приятели? Никога не съм го виждал с никого. Ами ако застрахователната компания не плати за тия лайна по стените? Лойд не обърна внимание на въпроса и махна на Хендерсън с ръка да го последва в ъгъла на стаята. — Какво казаха останалите наематели? — Същата приказка, както и татенцето — каза Хендерсън. — Любезен, тих, самотен тип, който не продумвал нищо, освен „добро утро“ и „добър ден“. — И никой друг не го е виждал днес? — Никой не е виждал смрадливеца през последната седмица. Това е много потискащо. Исках да притисна копелето — убиец на полицай. А вие? Лойд сви рамене уклончиво и извади от джоба си разпечатката за Томас Гоф. Подаде я на Хендерсън и каза: — Върнете се в Рампарт и дайте това на Прегър от Вътрешния контрол — поделение „Обща полицейска мрежа“. Кажете му да прибави „въоръжен и изключително опасен“ и „има за партньор мъж, левак“ и да се обади на щатската полиция в Ню Йорк, за да поиска всичко, което имат за Гоф. Кажете на Пелегрино, че ще прекарам нощта тук за всеки случай и го изпратете да си ходи вкъщи. — Възнамерявате да останете тук? — зяпна от изненада Хендерсън. Лойд се втренчи в него. — Правилно, така че действайте. Хендерсън се отдалечи, клатейки глава, хвана омекналия Фред Пелегрино за ръката и го изведе от апартамента. Когато и двамата излязоха, Лойд отиде до стълбището и погледна надолу към групичката хора, които се мотаеха по алеята. Въоръжени полицаи в защитни жилетки уверяваха облечените в пижами цивилни граждани, че всичко ще бъде наред. След няколко минути групичката се разпръсна, като полицаите се върнаха в своите матадори без опознавателни знаци, а гражданите се прибраха в жилищата си. Когато Хендерсън врътна пръст на слепоочието си, посочвайки нагоре, Лойд дръпна дивана пред разбитата външна врата и се барикадира, за да се отдаде спокойно на мислите си. Два различни случая се бяха слели в един и засега сочеха към един известен извършител и един съучастник — неизвестно количество, чието единствено известно престъпление беше обезобразяването на наета собственост. При положение че Вътрешният контрол се беше заел със случая, а Отделът за издирване на изчезнали беше поел проучването на изчезналите досиета, неговата работа се заключаваше в това да проумее поведението на Томас Гоф и да проучи аспекти, за които други не толкова интелигентни полицаи не биха се досетили. Лойд огледа дневната, знаейки, че в момента, в който затвори очи, тя ще се слее с друго ужасно помещение, знаейки, че е крайно необходимо да съпостави виденията и да види какво ще се получи. Той го направи, като потрепери при спомена за еркерния апартамент на Теди Верпланк и реши, че той беше по-отвратителен, защото знаеше докъде може да стигне касапницата на Холивудския касапин и беше наясно, че сам върви към собственото си унищожение. Домът на Томас Гоф обаче говореше, че той върви към нещо по-особено — изглежда беше сезонен уличен криминален престъпник, който не е бил залавян от 1969 г., един човек, който имаше партньор, чието влияние вероятно го въздържаше; един човек, който беше покрил стените си със собствената си лудост и си беше излязъл, казвайки „ще се видим скоро“ няколко часа преди полицаите да заложат капана. Лойд отново обиколи апартамента, като се опитваше да намести впечатленията си в стройна система и да работи в унисон с инстинктите си: снимките на голи мъже и пистолети казваха „хомосексуалист“, но това някак си не пасваше. Нямаше телефон, което беше потвърждение за самотния живот, воден от Гоф. Липсата на чинии, кухненски уреди и храна беше типично за бившите затворници, хора, които са свикнали да бъдат обслужвани и които често развиваха навици за хранене навън. Невероятната тъмнина на стаите си беше чиста лудост. Всичко водеше до огромния въпрос за мотива. Лойд почти беше завършил обиколката на апартамента, когато забеляза един вграден шкаф в коридора между дневната и спалнята. Беше боядисан заедно със стената, но боята беше напукана около дръжката, което показваше, че е бил използван. Той отвори вратата на шкафа и отскочи, щом видя какво беше закрепено на задната страна. Там имаше изрезка от списание на полицай в синя униформа с вдигнати ръце, като че ли се опитваше да се защити от нападател. Около тази снимка имаше други на огромни пениси, закрепени с големи метални кабарчета. Наоколо бяха залепени снимки на пистолети, а точно в средата на гърдите на полицая беше залепено фотокопие на полицейска значка заедно с рисунка на кметството, думата „полицай“ и номер 917. Лойд захлопна вратата с юмрук. Пред очите му гореше номера на значката на Джак Хързог. Той измъкна вратата от пантите и я запрати в дневната. Точно тогава въпросът на Пени „Какво дължиш, татко?“ го прониза като кама и той разбра, че залавянето на Томас Гоф щеше да изплати всички мъчителни дългове. 11 Лунатика се беше загледал в невероятната женска красота, която украсяваше стените на кабинета му. Снимките на Линда Уилхайт, направени от Томас Гоф, бяха увеличени и поставени в рамки — тази стръв от женски пол, която имаше за задача да примами противника полицай в капан, готов да щракне благодарение на собствените му сексуални желания. Докторът отиде във вътрешния си кабинет и се замисли как беше успял да планира с десетилетие напред буферите, които щяха да попречат на който и да е да разбере, че той и Томас Гоф изобщо се бяха срещали. Беше унищожил досието на Томас Гоф в болницата „Касълфорд“; дори беше успял да открадне досието му от затвора по време на посещението в Атика за един семинар на психиатри, като го беше върнал три седмици по-късно, подправено така, сякаш е бил освободен не под гаранция. Никога не го бяха виждали с Гоф и винаги се беше свързвал с него от телефонни автомати. Единствената възможна връзка можеха да бъдат самотниците, които бяха привлечени от Гоф. Ако преследването на бившия му служител се превърне във вестникарски хит, някой от тях би могъл да попадне пред обектива на някой телевизионен или вестникарски фотограф. И все пак дори и този път към истината вероятно е затворен, помисли си Хавиланд, докато вземаше сутрешните издания на „Л. А. Таймс“ и „Л. А. Икземинър“. Не се споменаваше нито дума за стрелбата в „Брунос Серендипити“, нито за среднощната атака на апартамента на Гоф. Ако Хопкинс е издигнал стена пред средствата за масова информация, за да води секретно разследване, тогава съучастничеството му в собствения му провал щеше да вземе епични размери. Лунатика потрепери при мисълта за смелостта на действията си през последните тридесет и шест часа. След като се беше отървал от тялото на Гоф, той беше слязъл пеша към центъра, като си мислеше за вероятното развитие на събитията, което е довело Хопкинс до разпознаването на Гоф поне физически. Един факт изплува като почти сигурен: изчезването и предполагаемата смърт на Алхимика, а не убийствата в магазина за алкохол бяха завели полицая до Гоф. Гоф и Хързог бяха прекарали доста време заедно по баровете и вероятно е имало свидетели, които са дали на Хопкинс описание на Гоф, а то го е насочило към „Брунос Серендипити“. И така, часове по-късно, след като беше наплескал стените в апартамента на Гоф с хомосексуални примамки, той беше оставил албумите, които Гоф беше направил в „Касълфорд“ през седемдесет и първа и беше прибавил по нещо, което щеше да предизвика полицейската нравственост на Хопкинс. Да предизвика яростта му с портрета на Алхимика в ролята на педераст; да предизвика интелекта му със следите от прах за заличаване на отпечатъци, различните почерци по стените и старото издание на „Корабни мечти“ на Гоф. Най-вълнуващият израз на неговата смелост беше да използва Ричард Олдфийлд вместо Гоф, като го облече в широк пуловер, скриващ мускулатурата му, и кепе на квадратчета, което отговаряше на стила на Томас Гоф, но покриваше горната част на лицето и прическата. Беше го напомпвал с часове, като му беше обещавал жертва, хваната със собствените му ръце в ролята на „последната задача“, а после го беше наблюдавал от една взета под наем кола от другата страна на улицата, докато Олдфийлд влизаше и излизаше от сградата, успявайки напълно да заблуди хазяина на Гоф, а до засадата на Хопкинс оставаха часове. Хавиланд отключи чекмеджето на бюрото си и измъкна досието от Джуниър Мис Козметикс, като се надяваше, че ако се заеме с новите планове за бъдещето, ще уталожи възбудата, която предизвикваше у него желание да живее в изминалите часове. Надеждите му се оказаха напразни. Продължи да си спомня приближаването на фаровете и мисълта, че се намира вътре в полицейския кордон; как се беше свил на предната седалка и беше чул полицаите да повтарят многократно регистрационния номер на колата на Гоф, а един от тях прошепна, че нападението се води от Лудия Лойд. Когато след около половин час нападението се разгърна, той видя Хопкинс от другата страна на улицата с пистолет в ръка, доста по-висок от полицаите, които водеше, и изглеждаше точно като баща му. Трябваше да положи невероятни усилия, за да се пребори с желанието да се изправи срещу полицая лице в лице. Все пак успя да насочи вниманието си отново към досието и зачете бележките за живота на жената, за която беше сигурен, че ще стане следващата му пионка. Шери Шридър беше на 31, бивша работничка на монтажната линия в Джуниър Мис Козметикс, която скоро е била уволнена за кражба на химикали, използвани в производството на ангелски прах. Това е бил четвъртият й и последен „арест“ за кражба от компанията, след което е била освободена със заплахи за завеждане на дело. Даниъл Мъри, капитанът от ПУЛА, който работеше допълнително като шеф на охраната в Джуниър Мис Козметикс, я беше накарал да подпише признание и й беше казал, че то няма да бъде предадено в полицията, ако подпише декларация, че няма да иска обезщетение за безработни или компенсации за уволнението. И първите й три „ареста“ са били уредени с помощта на Даниъл Мъри. Шери Шридър често е участвала в евтини порнофилми. Мъри се беше докопал до една снимка на сцена от неин филм и я беше заплашил, че ще я изпрати на родителите й, ако не върне химикалите, които е откраднала. Шери се съгласила, тъй като искала да запази работата си за четири долара на час и да спести на родителите си разочарованието, което щяха да изпитат при вида на снимките. Към папката нямаше приложена снимка, но размерите й — 5.7, 120, руса коса и сини очи, бяха достатъчно съблазнителни. Накрая имаше и една последна забележка, че откакто е била изхвърлена от работа, Шери Шридър всеки ден виси в отсрещните барове и пие с предишните си колеги, а в деня на заплатата „прави номера“ в задната част на колата си. Хавиланд си записа адреса и телефонния номер на Шери Шридър и ги сложи в джоба си. Облекчен от факта, че вече е наясно със следващата си стъпка, той се върна към Лойд Хопкинс и взе едно светкавично решение, което му се стори много разумно: ако полицаят не му се изпречи на пътя през следващите четиридесет и осем часа, той сам ще предизвика сблъсъка. 12 След двадесет и четири часовите досадни съвещания в отдела и проучването на документите в Паркър Сентър Лойд подкара към Сенчъри Сити, за да се хване като удавник за най-тънката сламка, като по пътя си правеше равносметка: разследването му беше влязло в задънена улица. Всяко ченге в Южна Калифорния обръщаше земята за Томас Гоф, а самият той, главният полицай, легендарният „голям мозък“, дори нямаше изграден психологически модел, от който да тръгне. Ако можеше да използва като изходна позиция прякора на легендарния психоаналитик, може би ще го накара да се заинтересува от случая на Гоф и да направи своите заключения. Вероятността беше много малка, но все пак съществуваше. Двадесет и четирите часа, прекарани в Центъра, не бяха довели до нищо. Щатската полиция в Ню Йорк беше реагирала незабавно на запитването му относно Томас Гоф и беше изпратила шест страници информация. Лойд научи, че Гоф е бил садист, който забърсвал жени по баровете, прелъстявал ги и после ги пребивал; че е обичал да краде последни модели коли с гюруци, че не е известно да е имал съучастници и е бил освободен от Атика вероятно за да го накарат да напусне щата Ню Йорк. Най-голямото разочарование за деня дойде на едно късно следобедно съвещание в кабинета на Тад Брейвъртън, когато главният инспектор прочете твърдо указание от големия шеф да се наложи пълно затъмнение по случая по отношение на средствата за масова информация с оглед на обществената сигурност. Лойд се беше изсмял на глас, после си беше седнал вбесен, когато Брейвъртън и най-близкият му помощник Фред Гафани го бяха изгледали строго. Той знаеше, че „обществената сигурност“ се приравняваше на „връзки с обществеността“ и изолацията на средствата за масова информация беше предприета заради вероятността да се окаже, че Джак Хързог е извършил криминални деяния, особено като се има предвид връзката му с опозорения полицай Марти Берген. Глазурата на този кейк беше индустриалната фирма и полицейските шефове, които работеха за нея. Не вървеше да ги настъпват по мазола. Един скандал в средствата за масова информация би могъл да изкара Гоф наяве, но отделът си прикриваше задника. Лойд паркира в един подземен паркинг на ъгъла на Олимпик и Сенчъри Парк Ийст, после взе асансьора до партера и видя сградата, в която работеше психоаналитикът — един небостъргач от стъкло и стомана с градинка отпред. Според указателя във фоайето кабинетът на д-р Джон Хавиланд се намираше в апартамент 2604. Лойд взе остъкления асансьор до двадесет и шестия етаж и тръгна по дългия коридор, докато стигна до дъбова врата с табелка с името на психиатъра. Той отвори вратата, като очакваше да види пред себе си секретарка със захаросана усмивка. Вместо това обаче се закова на място при вида на увеличените снимки на най-красивата жена, която беше виждал в живота си. Тя очевидно беше висока и елегантна, с класически черти на лицето и малки дефекти, които я правеха още по-впечатляваща и различна от изтъркания идеал за физическа красота. Носът й беше малко по-вирнат, на брадичката й имаше малка вдлъбнатина, която придаваше на лицето решителен вид. Около заоблените скули се спускаше гъста тъмна коса, която допълваше огромните очи с остър, но някак си неразгадаем поглед. Като се приближи до стената, за да разгледа снимките по-отблизо, Лойд видя, че те бяха правени в естествени пози и това като че ли ги правеше още по-впечатляващи. Затвори очи и се опита да си представи жената гола. Не успя и разбра защо — изключителната й красота правеше всякакви фантазии невъзможни. — Тя е изключителна, нали? Думите не нарушиха замечтаността на Лойд. Той отвори очи, но нито видя, нито чу, нито почувства каквото и да било друго, освен женствената мощ пред себе си. Усети, че някой го потупва по рамото и се обърна. Видя един слаб мъж, облечен в моряшки блейзер и сиви фланелени панталони, който беше втренчил поглед в него с протегната ръка, а светлокафявите му очи бяха развеселени от реакцията му на снимките. — Аз съм Джон Хавиланд — каза мъжът. — Какво мога да направя за вас? Лойд възвърна професионалния си вид, пое ръката на мъжа и я стисна здраво. — Сержант Хопкинс, Полицейско управление на Лос Анджелис. Мога ли да ви отнема малко време? Доктор Хавиланд се усмихна и каза: — Разбира се. Да отидем в кабинета ми. Той посочи към една дъбова врата и добави: — Имам повече от половин час до следващия сеанс. Изчервявате се, сержант, но аз ви разбирам. — Коя е тя? — попита Лойд. — Една моя пациентка — отговори Хавиланд. — Понякога си мисля, че това е най-красивата жена, която съм виждал. — И аз си помислих същото. А как се отнася тя към това, че окачвате портрета й по стените? Бузите на Хавиланд пламнаха; Лойд видя, че мъжът се почувства страшно неудобно заради непрофесионалните си действия. — Забравете въпроса ми, Докторе. Оттук нататък ще се придържам към работата. Докторът сведе поглед и покани Лойд в облицован с дъбова ламперия кабинет, посочи му един стол и седна на няколко стъпки от него. Вдигна поглед и каза: — Това лично посещение ли е, или официално полицейско разследване? Лойд открито впери поглед в психиатъра. Хавиланд не трепна и той разбра, че си има работа с равностоен противник. — И двете, Докторе. Всичко започва от вашия прякор. Аз… Хавиланд вече клатеше глава. — Този прякор е взет на старо. Доктор Джон Лунатика е бил рок певец от шейсетте. Този прякор ми дадоха в Медицинския колеж, защото името ми беше Джон и понякога излизах през нощта. Освен това съм консултирал много криминални престъпници и други подобни, които увековечиха прякора. Откровено казано, на мен ми харесва. Лойд се усмихна и каза: — Наистина не звучи зле. Той извади от джоба си две снимки и ги подаде на Хавиланд. — Някой от тези мъже бил ли ви е пациент? Докторът погледна снимките и ги върна обратно. — Не. Кои са те? Лойд не отговори на въпроса и каза: — Ако сте ги лекувал, щяхте ли да ми кажете? Хавиланд събра пръстите на ръцете си в колибка и подпря брадата си. — Щях да ви дам положителен или отрицателен отговор. После попита: — Защо искате да знаете? — Отговорихте ми направо и аз ще направя същото. Светлокосият мъж неотдавна влязъл в един магазин за алкохол и стрелял по трима човека, като ги направил на пестил. Тъмнокосият мъж е полицай от Лос Анджелис, който е в неизвестност, и се предполага, че е мъртъв. Преди да изчезне, той е бил много изнервен и непрекъснато е повтарял вашия прякор. Сигурен съм, че светлокосият го е убил. Той е психопат от световна класа. Преди два дни стреля по мен в един бар за самотници в Бевърли Хилс. Вероятно сте чел за това във вестниците. Успя да се измъкне. Искам да му отрежа квитанциите. Да го пратя в пандиза или в моргата — второто е за предпочитане. Лойд се облегна назад и разхлаби вратовръзката си, разочарован, че беше повишил тона си и вероятно беше нарушил професионалната си равнопоставеност с психиатъра. Усети пристъп на главоболие и затвори очи, за да го предотврати. Когато ги отвори, д-р Джон Хавиланд се беше ухилил до уши и клатеше глава от радост. — Харесвам мъжествените хора, сержант. Това е едно от слабите ми места като психоаналитик. След като установихме известна доза откровеност между нас, мога ли да ви задам няколко въпроса? — Давайте, Докторе — ухили се Лойд. — Добре. Първо, наистина ли мислехте, че познавам тези двама мъже? Лойд поклати глава. — Не. — Тогава мога ли да предположа, че сте тук, за да се възползвате от общоизвестните ми познания върху поведението на престъпниците? Усмивката на Лойд стана още по-широка. — Да. Докторът също се усмихна. — Добре. С удоволствие ще ви дам информация, но ще трябва да поставите въпросите си направо, а не хипотетично. Дайте ми точната информация колкото се може по-сбито и после аз ще ви задавам въпроси. — Дадено — каза Лойд, после отиде до прозореца и погледна надолу. Той говори десет минути с гръб към Доктора, който не го прекъсваше. Преразказа една изчистена версия на случая Хързог Гоф, като не спомена за досиетата и връзката на Хързог с Марти Берген, но описа в най-големи подробности шоуто на ужаса на Мелбърн Авеню. Когато свърши, Докторът прошепна: — Господи, каква история. Защо нямаше нищо за този Гоф по телевизията? Това нямаше ли да помогне да го открият? Лойд се обърна към Хавиланд и каза: — Шефовете наредиха нищо да не излиза в средствата за масова информация. Обществена сигурност, връзки с обществеността, както искате го наречете — не ми се говори за това. Освен това моите възможности намаляват все повече. Нямам ни най-малка представа кой е партньорът на Гоф. Ще обиколя сам някои барове, но това е все едно да търсиш игла в купа сено. Ако скоро не се добера до нещо, ще трябва да отлетя до Ню Йорк и да разпитам хората, които са познавали Гоф там, което, откровено казано, ми се струва безсмислено. Сега е ваш ред, Докторе. Интересуват ме вашите предположения за характера на връзката между Гоф и неговия партньор и състоянието на апартамента му. Какво мислите? Хавиланд стана и закрачи из стаята. Лойд седна и започна да го наблюдава как обикаля кабинета. Най-накрая Докторът спря и каза: — Приемам вашето разбиране за психическото разстройство на Гоф и въздържащото влияние на левичаря, но само донякъде. Освен това не смятам, че двамата мъже имат хомосексуална връзка помежду си, независимо от това, което символизират изрезките по стените. Мисля, че си имате работа с подсъзнателно подхвърлени фалшиви следи; особено що се отнася до голите мъже и надписите. Надписите напомнят за шейсетте — може би Гоф и неговият приятел са били вдъхновени от онова време. Мисля още, че албумите ни насочват към подсъзнателния характер на приложените хитрини, защото всяка от тези плочи напомня музиканти или песни от шейсетте. Апартаментът е бил старателно изчистен и все пак тези албуми са били оставени. Това ми се струва странно. Едно обаче е ясно — прикритието на Гоф е отишло по дяволите, след като сте си поиграли с него на стражари и апаши. Той е знаел, че трябва да бяга и че вероятно много скоро ще бъде идентифициран. Така че неговият приятел изчиства стените, за да заличи собствените си отпечатъци вероятно след като Гоф изчезва — но той не сваля изрезките, защото те издават единствено наклонностите на Гоф. Не е видял изрезката с номера на значката на изчезналия полицай в гардероба, защото той самият никога не се е бил докосвал до това място и не е знаел, че Гоф е направил такова нещо. Другите изрезки по стените могат да се считат за двусмислени или фалшиви следи, но не и тази в гардероба. Тя говори за убийството на един полицай от Лос Анджелис. Ако приятелят на Гоф е знаел за нея, е щял със сигурност да я унищожи. А какво мислите вие, сержант? Зашеметен от блестящо защитената хипотеза, Лойд каза: — Съответства на всичко, с което разполагаме. И аз се бях насочил в подобна посока, но вие отидохте с две крачки напред. А какво е крайното ви заключение? Докторът седна срещу Лойд и придърпа стола си така, че колената им почти се допираха. — Мисля, че основните нишки, които водят към мотива, подсъзнателен или не, са голите мъже, които сочат не към хомосексуални наклонности, а към едно желание за разрушаване на мъжката сила. Мисля, че приятелят на Гоф е със силно разстроена психика, а Гоф е психопат. Мисля, че и двамата са много интелигентни и силно мотивирани патологични случаи на хора, които мразят полицаите. Лойд изчака думите на Доктора да достигнат до съзнанието му, като не го изпускаше от очи. Тезата беше разумна, но каква трябваше да бъде следващата стъпка на разследването? Най-накрая Хавиланд сведе поглед и продума: — Бих искал да ви помогна, сержант. Имам на разположение много добре информирани източници от престъпния свят. Моя собствена мини мрежа, така да се каже. — Бих се радвал много — каза Лойд, като същевременно извади от джоба си визитна картичка. — Тук са написани служебният и домашният ми телефон. Можете да ми се обадите по всяко време. Той подаде на Хавиланд картичката. Хавиланд я сложи в джоба си и каза: — Бихте ли ми дали и снимката на Гоф? Искам да я покажа на някои от моите пациенти. Лойд кимна. — Не споменавайте, че Гоф е заподозрян в убийство — каза той и постави снимката в ръката на Доктора. — Опитайте се да ги разпитате, без да предизвиквате подозрения. Ако пациентите ви разберат, че работата е дебела, могат да се опитат да използват ситуацията, за да изкопчат пари или да искат услуги. — Разбира се — каза Хавиланд. — Това е единственият професионален начин да се свърши тази работа. От тази гледна точка трябва да ви заявя ясно, че не мога и няма да застраша анонимността на източниците си при каквито и да е обстоятелства. — Не искам това от вас. — Добре. Каква ще бъде следващата ви стъпка? — Ще обмисля вашата теза, ще прегледам бумагите, свързани със случая, още четиридесет или петдесет пъти, докато нещо ме захапе. Хавиланд се разсмя. — Надявам се ухапването да не бъде смъртоносно. Забавно е, да знаете. Изведнъж придобивате много мрачен вид — също като баща ми. Лоши мисли? Лойд се смя, докато го заболяха устата, а по бузите му се стекоха сълзи. Хавиланд се хилеше заедно с него, като непрекъснато събираше пръстите си в колибка. Най-накрая Лойд си пое дъх и каза: — Господи, това беше добър лаф. Смеех се на иронията във въпроса ви. Цяла седмица в главата ми се върти единствено мисълта за убийствата, но точно когато казахте „лоши мисли“, си мислех за тази невероятна жена на стената. Като се смееше лудо, Докторът успя да каже: — Линда Уилхайт има такова въздействие върху мъжете. Тя може да ги пре… — той се спря насред думата и каза: — Тя може да накара мъжете да стигнат дотам, че да повтарят името й на глас. Забравете думите ми, Хопкинс. Анонимността на моите пациенти е свещена. Беше непрофесионално от моя страна. Лойд се изправи, като си мислеше, че горкото копеле се е влюбило до ушите в една жена, която вероятно предизвикваше задръствания, докато пресичаше улицата на път към вестникарската будка. Усмихна се и протегна ръка. Когато Хавиланд я пое, той каза: — И аз понякога действам непрофесионално, Докторе. Типове като нас трябва от време на време да се чукат по силата на общественото задължение. Благодаря ви за помощта. Д-р Джон Хавиланд се усмихна. Лойд излезе от кабинета, като с огромно усилие удържа погледа си встрани от снимките на Линда Уилхайт по стените. 13 Лунатика усети, че започва да прегрява в момента, в който Лойд Хопкинс излезе навън. Потисканото напрежение, което беше захранвало неговото изпълнение, неговото превъзходно изпълнение, започна да избива през порите му и го караше да трепери неконтролируемо и да се хване здраво за бюрото, за да се пребори със световъртежа. Натиска бюрото дотогава, докато кокалчетата на пръстите му побеляха, а ръцете му изтръпнаха. Като се концентрираше върху собствената си физиология, за да си възвърне самообладанието, той премери пулса си на 125 удара в минута, а кръвното му налягане беше близо до стратосферното. Тази способност, да се дистанцира професионално пред лицето на крайната уплаха и приповдигнатост, го успокои. След няколко секунди усети, че жизнените му процеси възвръщат нормалното си състояние. „Татко. Татко. Татко“ — прошепна д-р Джон Хавиланд. Когато физическото и умственото му спокойствие се сляха в едно, Докторът прослуша отново своето изпълнение и се опита да прецени полицая. С изненада откри, че той не е мародерът с десни убеждения, за какъвто го мислеше, а по-скоро един приятен човек с чувство за хумор, което се подхранваше от насилието, обуздано непосредствено под повърхността на неговия интелект. Лойд Хопкинс не беше човек, с който можеш да се будалкаш. Той самият също. Беше приел спокойно първия им рунд, разчитайки на интуицията си. Вторият рунд трябваше да се планира детайлно. Докторът погледна календара на бюрото си и видя, че за днес нямаше повече записани пациенти, а следващият сеанс на Линда Уилхайт беше чак след два дни. Мисълта за Линда породи в главата му цяла поредица от шахматни ходове. Хопкинс щеше да замине за Ню Йорк, освен ако не откриеше някакво доказателство, което да го задържи в Лос Анджелис. Не вървеше Лудия Лойд да бъде оставен да разпитва надзирателите в Атика. Вторият рунд трябваше да започне днес, но как? Точно в този момент му хрумна една идея. При първия сеанс Линда беше говорила за някакъв „клиент“, който колекционирал колумбийско изкуство и който й правил снимки гола и ги окачвал по стените на спалнята си. _Още една пешка._ Хавиланд отвори стенния си сейф, който се намираше зад оригинала на Едуард Хопър и извади бележките на Томас Гоф от тефтерчето — журнал на Линда с нейните клиенти. Прехвърли няколко страници с факти, отнасящи се до секса и парите, както и някои разсъждения, докато намери мястото, където се говореше за въпросния мъж. „28.8.1983 г. Станли Рудолф, 11741 Монтана, 829–6907, препоръчан от П. Н. Един наистина двойствен мъж. Живее в апартаментче, пълно с колумбийско изкуство (естет!), за което твърди, че го купува направо без пари от разни изпаднали колумбийски наркомани (омраза към мъжете!). Статуетките са атавистични, мъжествени, прекрасни. Станли говори много повече за тях, така че си мисля, че иска нещо повече от обикновено чукане — особено когато започне да ме нарича произведение на скапаното изкуство. Увод към (разбира се!) снимачен сеанс! (Прочетено между редовете — пиленцето е импотентно и прави актови снимки, за да ги противопостави на фалическите си статуетки.) Стан прави снимките (не отблъскващи — всъщност с вкус) — (Стан Естетът) — после ми разказва истории за всички жени, които са му се молели за магарешкия му кур (Стан мъжествения палячо). Аз се мотая наоколо гола и се опитвам да не се пръсна. 500. 00. 10.9.1983 г. — Двойственият Стан е станал редовен клиент за 500.00 на сеанс. Сега се виждам в голата си красота по всичките му стени. Странно. Иска ми се гърдите ми да бяха по-големи.“ Хавиланд върна бележките в сейфа и се сети за друга безлична пешка, която живуркаше в индустриалния квартал на Долината, после заключи кабинета си и отиде да я потърси. Джуниър Мис Козметикс се намираше в североизточния край на Сан Фернандо Вали — ниска зелена сграда, заобиколена от ръждясала ограда. Извън заградения с бодлива тел периметър имаше огромен прашен паркинг, пълен с небрежно паркирани коли, а отсреща имаше цяла редица барове със запалени в три часа следобед неонови светлини. Д-р Джон Хавиланд паркира под една табела, на която пишеше: „Гол обед за работниците“, и се почувства сякаш току-що беше влязъл в ада. Докторът заключи колата и преброи осветените входове — бяха девет. Влезе в първата врата, потръпна от ударната вълна на кънтри музиката, примижа в сумрака и накрая успя да различи оркестъра и пълничката гола червенокоса жена, която се извиваше в неистово буги. От лявата му страна имаше бар във формата на подкова. Като се приготви да влезе в новата си роля, Хавиланд измъкна една двадесетдоларова банкнота и тръгна към бара. Барманът вдигна поглед към него. — Ще пиете ли, или искате обед? — попита той. Хавиланд постави двайсетачката на бара и настрои гласа си в съответствие с обстановката. — Търся Шери Шридър. Едно приятелче ми каза, че се мотае наоколо. — Тя или е пияна, или дрогирана и тогава става свадлива. Искаш да я чукаш? — Да. Къде мога да я намеря? Кажете ми, моля ви. Барманът сграбчи двете банкноти, наведе се и заговори в ухото на Доктора. — Тръгнете надолу по улицата и влезте в „Лоуфър Гофър“. Шери ще се появи там рано или късно. Седнете на бара и тя ще се появи много скоро и ще се опита да ви седне на физиономията. И, приятел, пази си пачката. Наоколо се въртят истински гадняри. Въпросното барче беше сборище на пънкарите и рокаджиите. Хавиланд седна на бара и започна да ближе чаша скоч със сода, докато Синди енд дъ Синърс изпълняваха своя репертоар, състоящ се от „Затворник на твоята любов“, „Девет инча от твоята любов“ и „Дай ми твоята любов“ по сто пъти. Той подреди една пачка еднодоларови банкноти пред себе си и се опита да не поглежда към гологърдата барманка, която смяташе всеки поглед за знак, че клиентът иска да му напълни чашата. Докато чакаше, Докторът се опитваше да си тананика Моцарт наум, за да заглуши отвратителната музика и разговорите около себе си. Чакането се проточи с часове. Хавиланд седеше на бара, плащаше по едно пиене на всеки двадесет минути, отпиваше малко и после, без да го видят, изливаше останалото на пода. Когато музиката на Моцарт заглъхна в главата му, той се опита да си представи Шери Шридър в различни роли — от леденостудена северна красавица до изрусена повлекана, като изхождаше от досието, за да оформи физическите й черти. Почти беше стигнал границата на търпението и въображението си, когато някакви пръсти го погалиха срамежливо по врата, а срамежлив женски глас попита: — Бихте ли почерпил дамата с едно? Хавиланд се завъртя на стола, за да види кой му се натрапва. Жената приличаше на прегоряла плажна катеричка. Лицето й беше набраздено от прекалено много слънце и химически препарати, с дълбоки бръчки около устата и очите, които издаваха факта, че безбройните отчаяни опити да привлече някого са били тотално обречени на провал. Русата й коса беше прихваната на една страна, което й придаваше още по-нетърпелив вид. Но чертите й бяха красиви, а тялото й беше женствено и елегантно. Ако тя трябваше да играе ролята, Ричард Олдфийлд щеше да я хареса. — Аз съм Шери — каза жената. Хавиланд даде знак на барманката и се усмихна на пешката си. — Казвам се Лойд. Тя се изхили, когато барманката постави пред нея висока чаша, и грабна два долара от купчинката пред Доктора. Отпи една голяма глътка и каза: — Хубаво име. Отива ви на блейзера. Наистина не сте облечен като за „Гофър“, но става, защото наоколо има толкова много барове, че човек не може да се преоблича за всеки от тях, нали? Искам да кажа, така ли е? — Да, така е. Обличам се консервативно, защото големите клечки в студиото настояват за това. И аз съм като вас. Не мога да се преобличам всеки път, когато излизам на лов за таланти. Очите на Шери се разшириха. Тя глътна остатъка от питието си и заекна. — В-в-вие филмов агент ли сте? — Аз съм независим филмов продуцент — каза Хавиланд, като щракна с пръсти към барманката и посочи празната чаша на Шери. — Продавам филми на шепа милионери, които ги гледат в частните си салони. Всъщност търся актриса за една роля. Шери обърна втората си чаша на три големи глътки. Хавиланд наблюдаваше как очите й се разшириха, а деколтето й се зачерви. — Аз съм актриса — каза тя задъхано. — Работила съм някои по-особени неща. Мислите ли, че бихте могли… Хавиланд я накара да замълчи, като постави пръста си на устните й, после огледа бара. Никой не се интересуваше от тях. — Да излезем да поговорим навън. Тук е прекалено шумно. Шери го заведе до отсрещния паркинг, където беше старата й каравана. — Работех тук — каза тя, докато отключваше предната врата. — Уволниха ме, защото бях прекалено квалифицирана. Разбраха, че коефициентът ми за интелигентност е по-висок от този на президента на компанията и ме изхвърлиха. Хавиланд седна на седалката до шофьора и си помисли, че не трябва да пипа нищо из вътрешността на превозното средство. Шери заобиколи караваната и се промуши зад волана. Изгледа го нахално, а той каза: — Шери, ще бъда откровен. Аз продуцирам скъпи филми за възрастни. По принцип не бих посъветвал сериозна млада актриса като вас да се появява в такива филми, но не и в този случай — защото филмът ще бъде гледан само от една ограничена аудитория от най-големите клечки в Холивуд. Сега да ви задам един въпрос — някога участвали ли сте в подобни филми? Отговорът на Шери се изсипа като порой, подсилван от изпития джин: — Да, а това е чудесно, защото преди операторът казваше, че майка ми и баща ми никога няма да разберат. Снимахме в гимнастическия салон на училището в Пакоима, защото операторът познаваше пазача и имаше ключ, а трябваше да снимаме късно през нощта, за да няма никой наоколо. Ричи Вадене е ходил в това училище, но него го убиха заедно с Бъди Холи на 3 февруари 1959 г. Тогава бях съвсем малка, но си спомням. Последните й думи втрещиха Доктора. Той извади пачката с парите и каза: — Ще снимаме след около два дни в една голяма къща на Холивуд Хилс. Двама участници — вие и един много красив млад мъж. Ще ви платя хиляда долара. Бихте ли искали да ви дам аванс? Шери Шридър се хвърли на врата на Хавиланд и зарови лице в бузата му. Когато почувства езика й в ухото си, той я сграбчи за раменете и я отблъсна. — Моля ви, Шери, аз съм женен. Шери се нацупи иронично. — Женените мъже са най-добрите. Сега мога ли да получа една стотачка? Хавиланд извади три стотачки от пачката. Подаде ги на Шери и прошепна: — Моля ви, не разправяйте за тази работа. Ако се разчуе, ще ме накачулят и други актриси, а аз искам само вас. Става ли? — Става. Хавиланд се усмихна. — Ще ми трябва телефонния ви номер. Шери протегна ръка към жабката, запали лампичката и подаде на Доктора червена визитна картичка, на която беше написано: „Шери — да се повеселим! Номер за връзка — 632-0140“. Хавиланд сложи картичката в джоба си и бутна с рамо вратата на колата. Усмихна се и каза: — Ще ви се обадя. — Приятно прекарване, скъпи Лойд — каза Шери и запали двигателя. Докторът се загледа след отдалечаващата се кола. Лунатика спря до един уличен телефон и се обади на Ричард Олдфийлд, произнесе едно-единствено изречение и затвори, преди да получи отговор. Доволен от силата на произнесените думи, той потегли към Холивуд Хилс, където щеше да изпълни третата си мисия за деня. Олдфийлд беше оставил входната врата отключена. Лунатика влезе и завари своята пешка коленичила на пода на дневната в позата за трениране в ефикасност — с изправена глава и затворени очи, с ръце зад гърба. Беше разсъблечен до кръста, а мускулите на гърба му потрепваха от напрежение. Хавиланд отиде до него и го плесна през лицето с камшичен удар, като му раздра бузата с пръстена си. Олдфийлд залитна от удара, но остана безмълвен. Хавиланд се отдръпна и удари отново, като улучи пешката си по носа, разкъса плътта и закачи една вена под лявото му око. Когато Олдфийлд не даде признаци на болка, Докторът започна да нанася удар след удар, докато лицето на пешката му се изкриви и от окото му се отрони една-единствена сълза, която се смеси със стичащата се кръв. — Готов ли си да нараниш, да намразиш, да извиеш врата на жената, която разруши твоето детство? — изсъска Лунатика. — Готов ли си да стигнеш до края? Готов ли си да влезеш в зоната на чистата власт и да оставиш света да тъне в собствените си лайна? — Да — изхлипа Ричард Олдфийлд. Докторът извади копринена кърпичка от джоба на блейзера си и избърса лицето му. — Тогава ще получиш всичко, което искаш. Сега ме слушай и не задавай въпроси. Това ще стане след два дни тук, на това място. Не излизай от къщата, докато не ти кажа, защото полицията търси един човек, който изглежда точно като теб. Разбираш ли какво ти говоря? — Да — каза Олдфийлд. Хавиланд отиде до телефона и набра седемте цифри, които беше запомнил същия следобед. Когато един уморен глас се обади „Да?“, той каза: — Сержант, тук е Джон Хавиланд. Вижте, имам някаква следа, водеща към вашия заподозрян. Доста е мъглява, но мисля, че мога да имам доверие на информатора си. — По дяволите — каза Лойд Хопкинс. — Откъде получихте такава информация? — Не — каза Хавиланд, — не мога да ви кажа това. Мога да ви кажа следното: човекът не е левичар и по мое мнение като специалист не знае нищо нито за убийствата, нито за местонахождението на Гоф. — Ще си записвам, Докторе. Говорете бавно — каза Лойд. — Добре. Този човек казва, че е срещнал Томас Гоф миналата година в един бар за самотници. Направили заедно един обир, не си спомня мястото, и откраднали някакви произведения на изкуството. Гоф имал купувач за стоката. Моят човек казва, че името на онзи било или Рудолф Станли, или Станли Рудолф. Има жилище в Брентуд, някъде около „Бънди“ и „Монтана“. — Това ли е? — Да. Пациентът ми е много свестен, но силно разстроен психически млад мъж, сержант. Моля ви, не настоявайте да ви кажа името му. Няма да го направя. — Не се измъчвайте, Докторе. Но ако успея да пипна Гоф благодарение на вашата информация, пригответе се за най-пищната вечеря в живота си. — Ще я очаквам с нетърпение — Хавиланд изчака отговора му, но полицаят вече беше затворил. Остави слушалката и видя, че Ричард Олдфийлд не беше помръднал от позата, в която го беше оставил. Погледна кръвта по ръцете си. Направи ченгето на пихтия. Изкорми го. Разплескай го. Накарай го да плати за мрака на детството и да напълни тъмната дупка със светлина. 14 На зазоряване Лойд беше в колата си на югоизточния ъгъл на „Бънди“ и „Монтана“, въоръжен с плътно прилепващи гумени ръкавици и набор инструменти за влизане с взлом. След като се беше обадил Хавиланд, той завъртя няколко телефона до отдела в ПУЛА, до полицейската компютърна мрежа, до Федералното бюро и до Калифорнийския отдел за подаване на нощна информация за превозните средства. Резултатите не бяха особено задоволителни: На адрес 11741 Монтана, ап. 1015 беше регистриран мъж на име Станли Рудолф, но той нямаше криминално досие и не беше глобяван за по-сериозни нарушения от преминаване на червен светофар. Солиден гражданин, който най-вероятно щеше да се развика за адвокат, когато му съобщят факта, че е закупувал крадени стоки. Според документацията Рудолф не беше женен, работеше като брокер на стоковата борса в града и притежаваше светлосин кадилак, модел 1982, с регистрационен номер „Големият Стан“, който беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Лойд помръдна неспокойно и погледна часовника си. 6,08. Борсата отваряше в седем. Големия Стан трябваше скоро да тръгне, иначе щеше да закъснее за работа. Докато отпиваше кафе направо от термоса, Лойд се замисли за другите, непрофесионални проучвания, които беше направил по телефона. Противно на разума той се беше обадил на съответните служби, за да научи каквото може за Линда Уилхайт. Информацията, която успя да изкопчи, беше абсолютно безлична: дата на раждане, физическо състояние, адрес, телефонен номер и факта, че „работи самостоятелно“, кара мерцедес и няма криминално досие. Но самото проучване беше вълнуващо и подхранвано от фантазии за това какво би било да се нуждаеш и да бъдеш нужен на една толкова красива жена. Мислите за Линда Уилхайт се опитваха да изместят мислите за разследването и единствено обаждането на Хавиланд успя да ги изтика на второ място. В 6,35 към кадилака се отправи един едър мъж, облечен в делови костюм от три части, който държеше в едната си ръка кифла, а в другата — куфарче. Той влезе в колата и подкара в южна посока по „Бънди“. Лойд изчака три минути, после отиде до сградата и взе асансьора до десетия етаж. Апартамент 1015 се намираше на края на дългия, застлан с килим коридор. Лойд се огледа и натисна звънеца. Изминаха тридесет секунди и, като не получи отговор, той разгледа двойната брава на вратата и пъхна инструмента за отваряне в горната част на механизма. При освобождаването на болта се чу леко щракване. Напъна вратата с рамо, като натискаше повече в горната част на бравата. Със свободната си ръка извади тънък като игла инструмент и го мушна в долната ключалка, където го завъртя насам-натам. Само след секунди поддаде и долната ключалка и вратата се отвори навътре. Лойд влезе и затвори вратата след себе си. Щом очите му свикнаха с тъмнината, той видя, че се намира в една съкровищница на примитивното изкуство. Рафтовете на библиотеката бяха пълни с колумбийски статуетки на плодородието и африкански дърворезби. По первазите на прозорците и диваните имаше съдове от маите, а по стените бяха изкачени маслени платна от перуанските индианци и различни светилища в Андите. Обзавеждането на дневната беше долнопробно и евтино, но произведенията на изкуството изглежда струваха цяло състояние. Лойд сложи гумените ръкавици и обиколи останалата част от апартамента. Не забеляза нищо инкриминиращо: като се изключи това, че притежаваше скъпи произведения на изкуството и караше кадилак, Големия Стан живееше скромно. Дрехите му бяха от магазини за готово облекло, а хладилникът му беше пълен с полуготови храни. Лъскаше си сам обувките и не притежаваше никаква по-особена техника, освен вградените домакински уреди, които си вървяха с апартамента и една евтина 35-милиметрова камера. Станли Рудолф беше един маниак. Лойд взе една кола от хладилника и седна на ожуления диван, за да обмисли следващите си ходове. Той разбираше, че беше невъзможно да вземе отпечатъци от пръсти по произведенията на изкуството, които биха могли да са докосвали Гоф или анонимният източник на Хавиланд. Станли Рудолф вероятно често пипаше статуетките и съдовете, а психоаналитикът беше казал, че неговият източник е десняк и няма представа нито за местонахождението на Гоф, нито за убийствата изобщо. Хавиланд беше професионалист; можеше да се вярва на преценката му. Можеше да направи три неща: или да притисне Големия Стан, или да обърне апартамента наопаки за евентуални улики, или да намери тефтерчето му с адреси и да ги пусне през компютъра. Тъй като Големия Стан не беше налице, оставаха останалите две възможности. Лойд изгълта колата и се захвана за работа. За три часа успя да прерови всеки сантиметър от апартамента, но обискът само потвърди заключението му, че Станли Рудолф е един самотник, живеещ единствено заради колекцията си. Дрехите му бяха лошо поддържани, в банята беше пълен хаос, а стените на спалнята бяха покрити с прах, с изключение на правоъгълните петна, където явно доскоро бяха висели картини. Мрачният апартамент на маниака навяваше у Лойд желанието да отправи молитва за милост към цялата скапана човешка раса. Оставаше му само тефтерчето с адреси, което лежеше до телефона на пода в дневната. Лойд го прелисти и забеляза, че съдържа само имена и телефонни номера. Като обърна на буквата „Г“, той видя, че там не фигурира името на Томас Гоф, а Станли Рудолф несъмнено пишеше с дясната ръка. Въздъхна, обърна на „А“ и като извади бележник и химикал, започна да преписва всяко име и телефонен номер. Когато стигна до Лоръл Бенсън, Лойд усети, че го полазват тръпки. Лоръл Бенсън беше много скъпа проститутка, работеща на повикване, която беше арестувал преди десет години. Реши, че това е просто съвпадение, пък и не беше зле да научи, че Големия Стан от време на време се чука, и продължи да преписва, докато не стигна до Поли Маркс. Остави химикала и се разсмя на глас. Дотук единствените две жени, записани в тефтерчето, бяха проститутки. Нищо чудно, че Рудолф си лъскаше сам обувките и пиеше евтина кола — той имаше две скъпи хобита. От буквата Н до буквата Т имаше около петдесет мъжки имена и само четири женски, две от които бяха на проститутки, за които Лойд беше чувал от момчетата от Нравствения отдел. Ръцете му бяха почнали да изтръпват от писане, когато стигна до последната страница и видя „Линда Уилхайт — 275-7815“. Изтръпването прерасна в неудържимо треперене. Лойд остави тефтерчето и напусна отблъскващия апартамент, преди да има време да помисли точно какво ще прави и какъв е смисълът на всичко това. Докато чакаше в колата, паркирана точно пред високия блок на Линда Уилхайт на „Уилшър“ и „Бевърли Глен“, Лойд се опита да подреди фактите в хронологичен ред, опитвайки се да си обясни логически невероятните съвпадения, на които се беше натъкнал току-що. Д-р Джон Хавиланд беше влюбен в Линда Уилхайт, която вероятно беше много скъпа проститутка, имала вземане-даване със Станли Рудолф, който беше купувал крадени вещи от Томас Гоф и анонимния източник на Доктора. Хавиланд не познаваше нито Гоф, нито Рудолф, но познаваше Уилхайт и своя източник. Съвпаденията бяха прекалено много, но не подсказваха за никакво престъпление. Въпроси, останали без отговор: познаваше ли Линда Уилхайт Гоф или източника; или, нещо доста невероятно, дали Докторът не прикриваше Линда Уилхайт, която е всъщност истинският му източник, като подава на Лойд точна информация, но от „измислен“ източник, защитавайки както професионалната си етика, така и жената, която обичаше? Не играеше ли Докторът някаква заобиколна игра в стремежа си хем да подпомогне разследването, хем да не разкрива поверителна информация? Лойд усети как половото влечение, което изпитваше към Линда Уилхайт, се измества от гняв. Ако тя знаеше нещо за Томас Гоф или съучастника му, той щеше да го измъкне от нея. Изтича до сградата и изкачи трите етажа на бегом по сервизното стълбище. Когато вдигна ръка, за да почука на вратата, видя, че трепери. Някой застана зад шпионката и един женски глас каза: „Да?“. Лойд вдигна значката си пред шпионката и каза: — ПУЛА. Бих ли могъл да поговоря с вас за малко, мис Уилхайт? — За какво става дума? Лойд се разтрепери и отвътре. — Отнася се за Станли Рудолф. Бихте ли отворили, моля? Ключалката изщрака и се появи тя, облечена в дълга до глезените копринена роба. Лойд се опита да погледне покрай нея към апартамента, но Линда Уилхайт беше застанала точно пред него и фонът отзад изглеждаше тъмен. — Какво за Станли Рудолф? — попита тя. Лойд не изчака покана и влезе в апартамента, като набързо огледа антрето и дневната. Все още виждаше всичко като през мъгла, но разбра, че жилището е обзаведено с вкус и много пари. — Не се стеснявайте, чувствайте се като у дома си — каза Линда Уилхайт зад гърба му, като посочи един люлеещ се стол с тапицерия на цветя. — Ще кажа на иконома да ви донесе едно питие. Лойд се засмя. — Чудесно местенце, Линда. И то в този евтин квартал. Линда се засмя престорено. — Не се дръжте толкова официално, наричайте ме заподозряната. Лойд мушна ръка във вътрешния си джоб и извади снимки на Томас Гоф и Джънгъл Джак Хързог. Подаде ги на Линда и каза: — Добре, заподозряната, виждала ли сте тези мъже? Линда разгледа снимките и ги върна на Лойд. Нито погледът, нито позата й издадоха, че познава двамата мъже. — Не. За какво става въпрос във връзка със Стан Рудолф? Вие от Нравствения ли сте? Лойд седна в люлеещия се стол и протегна крака. — Точно така. На какво се основава връзката ви с Рудолф? Погледът на Линда стана студен. Както и гласът й. — Мисля, че знаете. Бихте ли казали защо сте тук? Задайте въпросите си и се махайте. Лойд поклати глава. — А вие какво знаете? — Че вие изобщо не сте от Нравствения! — изкрещя Линда. — Какво ще отговорите на това? Лойд заговори с кадифен глас — така, както говореше само на дъщерите си. — Да. Вие не сте проститутка. Линда седна срещу него. — Всичко в този апартамент говори, че вие сте лъжец. — Наричали са ме и с по-лоши думи — каза Лойд. — Например? — Някои от най-цветущите бяха „градска баракуда“, „шовинистичен шопар“, „фашистки чекиджия“, „жилещо куче“ и „пичкин лайнар“. Ценя изисканите псувни. „Курвар“ и „свиня“ вече са досадни. Линда Уилхайт се разсмя и посочи венчалния пръстен на Лойд. — Женен сте. Как ви нарича жена ви? — Извънградски. — Какво? — Разделени сме. — Сериозно ли е? — Не съм сигурен. От година си има любовник, но аз възнамерявам да надживея това копеле. Линда протегна крака по подобие на Лойд, но в обратната посока. — Винаги ли обсъждате лични семейни проблеми с напълно непознати? Лойд се засмя и възпря желанието си да се пресегне и да докосне коляното й. — Понякога. Има терапевтичен ефект. — Аз съм се подложила на терапия — каза Линда. — Защо? — попита Лойд. — Това е първият тъп въпрос, който задавате. Всеки си има проблеми, а хората, които имат пари и искат да се отърват от тях, ходят на психоаналитици. Разбрахте ли? Лойд поклати глава. — Повечето от хората с проблеми са обхванати от дребни неврози, с които не могат да се справят сами. На пръв поглед не бих казал, че вие сте от този тип. На пръв поглед бих казал, че е имало някакъв катализатор, който ви е довел до кушетката на психоаналитика. — Моят психоаналитик няма кушетка. Той е пич. — Странно определение за психоаналитик. — Добре де. „Пич“ означава интелигентен, грижовен, всеотдаен и брутално откровен. — Влюбена ли сте в него? — Не. Не е моят тип. Вижте, този разговор става малко странен и отвлечен. Вие сте ченге, нали? Нали значката, която ми показахте, беше истинска, а не имитация? Лойд видя голяма купчина вестници, които лежаха на масичката близо до него. Посочи ги и каза: — Ако имате „Таймс“ от вторник, хвърлете един поглед на втората страница. „Престрелка в нощен клуб в Бевърли Хилс“. Линда отиде до масичката, прехвърли няколко вестника и прочете статията, като остана права. Когато се обърна към Лойд, той й подаваше значката и разрешителното си. Линда ги взе и ги разгледа, после се усмихна до уши. — Значи вие сте сержант Лойд Хопкинс, а един от тези двама мъже е неидентифицираният заподозрян в убийство, с когото сте влезли в престрелка. Много впечатляващо. Но какво общо имаме ние със Стан Рудолф с всичко това? Лойд обмисли въпроса й, а тя седна, без да му върне разрешителното и значката. Като реши да й разкаже една съкратена версия на истинската ситуация, Лойд каза: — Един информант ми каза, че Томас Гоф, който до момента беше „неидентифицираният заподозрян в убийство“, е продал на Станли Рудолф няколко произведения на изкуството, подпомогнат от неидентифициран партньор. Попадна ми тефтерчето с адреси и телефони на Рудолф и там видях имената на няколко проститутки на повикване, с които съм се разправял преди години. Забелязах и вашето име и стигнах до заключението, че след като всички други жени в тефтерчето са проститутки, значи и вие трябва да сте такава. Необходима ми беше информация за Рудолф от външен източник и тъй като останалите жени вероятно все още ме мразят, реших да потърся вас. Линда му подаде обратно документите. — Винаги ли сте така дяволски нагъл? Лойд се усмихна. — Да — каза той. — А защо просто не разпитате това пиленце? — Защото той вероятно ще иска да присъства адвокат. Защото всяко признание, че познава Томас Гоф, би означавало признание, че е купувал крадени стоки, а това се приравнява на тежък обир и участие в престъпен заговор. Що за човек е Рудолф? — Трогателен малък негодник, който се задоволява, като прави актови снимки. Устат шут. А какво точно е направил този Гоф? — Убил е поне трима човека. Линда пребледня. — Господи! И вие искате от мен да измъкна нещо за този тип от Стан? — Да. А също и за партньора му, който със сигурност е левичар. Рудолф говори ли понякога за колекцията си от произведения на изкуството и за това как се сдобива с тях? Линда докосна ръката на Лойд и каза: — Да. Колекцията е любимата му тема за разговор. Това е свързано с неговите сексуални наклонности. Десетки пъти ми е казвал, че купува предметите от разни отрепки. Нищо по-конкретно. По стените на спалнята му имаше мои актови снимки, но ги свали, защото очакваше да получи още колумбийски статуетки. Не съм се срещала с него от около шест седмици, така че през това време може да са се виждали с Гоф. Лойд си спомни за правоъгълните петна по стените в спалнята на Рудолф и си помисли какво щеше да види, ако беше отишъл там няколко месеца по-рано. — Линда, смятате ли, че вие… Линда го накара да замълчи с една спираща дъха заговорническа усмивка: — Да. Ще се обадя на пиленцето и ще му насроча среща, може да стане и за довечера. Обадете ми се около един през нощта и не се притеснявайте, ще бъда много внимателна. Заговорническата усмивка на Лойд приличаше по-скоро на изчервяване. — Благодаря ви. — Удоволствието е изцяло мое. Вие бяхте прав, аз наистина се подложих на терапия поради определена причина. — И каква беше тя? — Искам да зарежа занаята. — Значи съм бил прав за две неща. — Какво искате да кажете? — Казах ви, че не сте проститутка. Лойд стана и бавно излезе от жилището. След като беше проследил връзките на Станли Рудолф, Лойд се сети за една нишка в разследването, която беше толкова елементарна, че самата й простота го беше накарала да я забрави. Като се псуваше наум за това недоглеждане, той отиде до един уличен телефон, обади се на Дъч Пелц и го помоли да прескочи отсреща до общинския съд на Холивуд и да изиска разрешително за отваряне на банковите сметки на Джак Хързог. Дъч се съгласи, но при условие, че Лойд ще му разкаже всичко по случая, когато се появи в Централата, за да прибере документацията. Лойд се съгласи и подкара към апартамента на Хързог, като през цялото време си мислеше за Линда Уилхайт. Когато стигна, той отиде право в апартамента на управителя, показа значката си и попита откъде са били покривани чековете за наем на изчезналия полицай. Слабичкият човек каза без колебание „Секюрити Пасифик, клон Енцио“ и после се впусна в подробности как вчера били идвали други полицаи и запечатали чудесния апартамент на Хързог. След като благодари на управителя, Лойд се върна в Централата. В офиса намери Дъч Пелц, който мънкаше по телефона „да, да“. Дъч го погледна, прокара пръст по врата си и прошепна: „Вътрешният контрол“. Лойд седна на един стол срещу него и протегна краката си върху бюрото. Дъч измънка „Да, Фред, ще му кажа“, и затвори. Обърна се към Лойд и каза: — Има и добри, и лоши новини. Кои искаш да чуеш първо? — Както кажеш — отговори Лойд. Дъч се усмихна и бодна Лойд по глезените с един молив. — Добрата новина е, че съдията Битоуф ти издаде разрешителното, без да задава въпроси. Не е ли мило от негова страна? Лойд погледна ухилената физиономия на Дъч и вдигна крак, като че ли искаше да ритне ценната кварцова подпора за книги на бюрото. — Кажи ми какво каза Фред Гафани. Не пропускай нито една подробност. — Още добри и лоши новини. Добрата новина е, че аз съм твоята официална свръзка с Вътрешния контрол по всички въпроси, отнасящи се до случая Гоф — Хързог. Лошата новина е, че Гафани твърдо заяви, че ти не трябва да се мяркаш около офисите на фирмите, които са забъркани в случая. Гафани подготвя някаква офанзива и скоро ще започне разпити заедно с екипа си. Аз ще получавам ксерокопия от докладите им, а ти можеш да ги получаваш от мен. Гафани заяви, освен това, че ако нарушиш тези заповеди, ще бъдеш незабавно отстранен и изправен пред съда. Това харесва ли ти? Лойд протегна ръка и поглади подпората за книги. — Не, въобще не ми харесва, но на теб ти харесва. Дъч пусна една злобна усмивка. — Одобрявам всяко решение, което те държи на разумно разстояние от опасностите, така че да продължиш членството си в колектива на ПУЛА. Не бих понесъл да те провалят и да те пенсионират. За шест месеца ще се пропиеш и ще започнеш да спиш по пейките. Лойд стана и грабна разрешителното от бюрото на Дъч. Постави бележника с имената от тефтерчето на Станли Рудолф на мястото му и каза: — Знам защо се държиш така иронично. На обед си пил мартини. Пиеш един път в годината и ставаш нервен. Аз съм детектив. Не можеш да ме заблудиш. Дъч се разсмя. — Майната ти. Какво има в този бележник и накъде мислиш, че отиваш? Щеше да ми разказваш всичко по случая, помниш ли? Лойд побутна на шега подпората за книги. — Майната ти и на теб. Не се доверявам на алкохолици. Накарай някой от подчинените си да прекара тези имена през компютъра. — Ще си помисля. Ей, Лойд, как така лесно прие лошите новини? Очаквах, че ще хвърлиш нещо по мен. Лойд се опита да имитира злобната усмивка на Дъч, но веднага усети, че вместо това се изчервява. — Мисля, че съм влюбен — каза той. Лойд подкара бързо към Долината, за да хване клона на банката, преди да са затворили. Пристигна две минути преди това. Показа разрешителното и значката си на управителя, един японец на средна възраст, който го заведе до специалната стая за отваряне на депозитни сейфове и се върна след пет минути с една компютърна разпечатка и гъсто изписано досие за операции по прехвърляния на средства. Управителят се поклони, затвори вратата и остави Лойд в пълна тишина. Тази тишина скоро се изпълни с дати и цифри, които отразяваха един нетипичен за ченге начин на живот. Сметките и спестяванията на Джак Хързог датираха отпреди пет години. Лойд започна с досието за прехвърлените средства и прегледа чековете за плащания, наемните чекове и всичко останало. Джак Хързог е бил пестелив човек. Не беше теглил големи суми, нямаше чекове за повече от месечния му наем от 350 долара, а при всяка трета вноска беше внасял 300 долара при лихвен процент 7,5. Когато Хързог е разкрил втората си сметка през 1979 г., общият му баланс е бил по-малко от шестстотин долара. А при последното направено извлечение отпреди четири месеца той е струвал 17913.49 долара. Като видя, че последното извлечение е от 4.1.1984 г., Лойд взе компютърната разпечатка, надявайки се там да открие някакви факти, които да обяснят настоящото състояние на двете сметки на Хързог. И наистина успя. Всичко се повтаряше и Лойд тъкмо щеше да поклати тъжно глава за близо деветнайсетте бона, принадлежащи на един мъртвец, когато видя последния превод и нещо го стисна за гърлото. На 20 март, горе-долу когато беше изчезнал, Джак Хързог беше закрил и двете си сметки и беше поискал да бъдат прехвърлени в западнохоливудския клон на „Секюрити Пасифик“ на името на Мартин Д. Берген. Сумата беше 18641.07 долара. Когато тези факти стигнаха до съзнанието му, Лойд бавно излезе от стаята, като кимна на управителя и още щом стъпи на тротоара, хукна да бяга. Лойд караше бясно през Холивуд Хилс и успя да стигне до офиса на „Биг Ориндж Инсайдър“ за по-малко от половин час. Същата портиерка го изгледа също така стреснато, както и предишния път, когато се втурна през междинната врата към редакторския отдел, а няколко секунди по-късно младият мъж, с когото се бе заял при първото си посещение, се опита да го спре, като застана на пътя му като циментиран. — Казах ви вече, че не можете да влезете тук — каза той. Лойд взе главата му на прицел, но после се въздържа. — Марти Берген — каза той. — Официално полицейско разследване. Доведете го. Младият мъж скръсти ръце на гърдите си. — Марти е в отпуск. А сега напуснете. Лойд извади разрешителното за банката от джоба си и го нави на руло, а после погъделичка мъжа по брадата с крайчеца му. Когато той отскочи назад, Лойд каза: — Това е заповед за обиск на бюрото на Берген. Ако не се подчините, ще взема заповед за претърсване на цялата сграда. Схващаш ли, татенце? Младежът първо почервеня, после побледня и махна с ръка към задната част на стаята. — Последното бюро до стената. И ми дайте да видя тази заповед. Лойд му подаде разрешителното и се промъкна през претъпкания лабиринт от бюра, без да обръща внимание на зяпналите физиономии, седнали зад тях. Бюрото на Берген беше покрито с куп книжа. Лойд ги прехвърли и ги помести встрани, като видя, че всяка страница беше изписана с неразгадаеми стенографски знаци. Тъкмо щеше да се заеме с чекмеджетата, когато беше прекъснат от един женски глас. — Господин полицай, Марти добре ли е? Лойд се обърна. До бюрото стоеше висока негърка, облечена в провиснала рокля на мастиленосини петна. В ръката си държеше дълго руло вестникарска хартия. — Марти добре ли е? — повтори тя. — Не — каза Лойд. — Мисля, че не. Защо питате? Изглеждате загрижена. Жената помръдна рулото в ръката си. — Не се е появявал, откакто вие идвахте. Не е ходил и в апартамента си и никой от вестника не го е виждал. А точно преди да си тръгне, той взе всички материали за следващите си публикации, с изключение на един. Аз съм главният словослагател тук и трябва да приготвя тези броеве. Марти наистина прееба вестника, а това не е в негов стил. — Преди изчезвал ли е по този начин? Жената поклати глава. — Не! Искам да кажа, понякога наема стая в мотел и си почива, но винаги оставя копия от статиите за своята колона за времето, през което предполага, че ще отсъства. Този път всичко е много странно, защото той си взе обратно статиите, а и те самите бяха много странни. Лойд покани жената да седне. — Разкажете ми за тези статии — каза той. — Опитайте се да си спомните колкото се може повече. — Те просто бяха странни — каза бавно жената. — Едната беше озаглавена „Среднощно престъпление“. Ставаше дума за големите шефове от полицията, които командват дребните ченгета. Странно. Останалите статии бяха подобни на тази — за това как ПУЛА манипулира средствата за масова информация, защото научава за всички мръсотии от ченгетата, наети за охрана от фирмите. Странно. Искам да кажа, че политиката на вестника е насочена срещу полицията, но тези писания бяха странни дори за Марти Берген, който беше приятен тип, но самият той беше странен. Лойд почувства как някои страни на случая се осветяват в нова светлина: _Марти Берген беше виждал липсващите досиета на ПУЛА_. Като преглътна, за да запази гласа си спокоен, той каза: — Казахте, че Берген е оставил една от статиите. Още ли е у вас? Жената кимна и разви рулото хартия, което държеше до този момент. — Марти ми даде специални инструкции как да я разположа — каза тя. — Каза, че трябва да бъде очертана с плътна черна линия и че трябва да излезе на 3 май, защото тогава приятелят му имал рожден ден. Странно. Тя намери мястото и го посочи с пръст. — Ето тук. Прочетете сам. Заграденото с черни линии каре беше озаглавено: „Нощен влак за голямото никъде“. Лойд прочете статията три пъти, като имаше чувството, че случаят му се измества от странната нова светлина в още по-странен мрак. Когато едно ченге скочи на Нощния влак към голямото никъде, то не дава пет пари къде точно отива, защото всяка крайна точка е по-добра, отколкото да живееш в собствената си глава с ужасното познание за това, че слънчевата епоха никога няма да проникне през Големия айсберг. Когато приятелят ми скочи на Нощния влак за голямото никъде, той вероятно очакваше единствено облекчение от заключеното в съзнанието му познание за големия кошмар и злобната прегръдка на новия кошмар, определящ ролята му в парцаления танц, на който сме подчинени всички ние. Че не беше купил билета си с пистолет, беше ясно. И ти като мен беше мошеник в синя униформа. Не използва оръдието на труда си в последния ни нихилистичен поход, като по този начин потвърди фалшивостта си. Вместо това ти увисна на розовия облак на химическата тишина и спокойно обмисляше всички загадки, които беше разгадал, и жестокостите на последните ти разкрития. Накрая ти се изправи очи в очи с истината и разбра. Това беше най-съзнателната ти проява на смелост в един живот, опошлен от безстрашни изяви на героизъм. Заради това те обичам и ти предлагам този 21-калибров прощален стих: „Възкреси мъртвите през тази година, отвори вратите, през които не смеят да минат. Скъсай билетите за парцаления танц, изпепели нощта в яростта на един транс.“ Лойд върна листа на учудената словослагателка. — Отпечатайте го — каза той. — Възстановете лайняния си вестник. — Не е „Ню Йорк Таймс“, но излиза редовно. Лойд кимна, но не отговори. Когато излизаше от офиса, дръпнатият млад мъж разглеждаше разрешителното за банката с увеличително стъкло. Знаейки, че няма да може да понесе апартамента на Марти Берген, Лойд се върна вкъщи и се обади на шерифа на западен Холивуд, на когото обясни в какво се състои случая и му го прехвърли, без да споменава за откритието, направено в банката. Нареди му да претърси околните мотели и да задържи Берген, ако го намери. От тресавището, в което се беше превърнал случаят Хързог-Гоф, изплуваха нови и нови въпроси. Беше ли се самоубил Джънгъл Джак Хързог? Ако е така, къде беше тялото? Кой го беше изхвърлил и кой беше изчистил апартамента му от отпечатъци? „Странните“ статии на Марти Берген показваха, че той беше видял откраднатите от Хързог досиета. Къде бяха досиетата и какъв точно беше смисълът на статиите, намекващи за самоубийство? Къде беше самият Берген и какво беше неговото участие в цялата тази работа? След като не можа да си отговори на нито един от тези въпроси, Лойд разбра, че беше претоварен, недоял и вече не можеше да мисли свързано, и единственият лек за това беше да си почине една вечер. След като вечеря шунка и кашкавал, той седна на терасата и се загледа в здрачевината, стараейки се да се освободи от всичките си мисли. Но не успя. Мислеше за терасираните хълмове в старата махала и за десетките нощи, които беше прекарал, заслушан във виенето на затворените бездомни кучета две преки по-надолу. Това място беше дало прякор на тази част от Силвърлейк — Кучешкия град — и през 55-та и 56-та, когато той беше активен член на кварталната банда, също беше получил прякорите Кучкаря и Спасителя. Непрестанното тъжно виене подхранваше мистериозни и романтични мечти. Понякога кучетата се бореха за свободата си с нокти и зъби, но успяваха единствено да си докарат гнева на закъснелите минувачи, които ги унищожаваха. Макар че прибираха труповете, преди да тръгне сутринта за училище, а старият господин Хернандез измиваше тротоара с маркуч, Лойд усещаше миризмата и дори вкуса на кръвта. Така че след известно време той прекарваше нощите не само в слушане, но и в ужасено очакване на предстоящите свади. Лойд отслабна от недоспиване през тази есен на 56-та и разбра, че трябва да предприеме нещо, за да си възвърне очарованието на мрака. Защото нощта идваше, за да донесе успокоение и да подхрани смелите мечти и само човек, който е готов да се бори за нейната свещеност, заслужава да я нарича своя крепост. Лойд започна борбата със смъртта, като първо блокира ъгъла на улиците със саморъчно направени знаци за отклоняване на движението. Това има ефект в продължение на две нощи, докато един дишащ лепило член на бандата от Първа улица не се блъсна с шевролета си в знаците и не помете цял ред паркирани коли, когато загуби контрол върху управлението. Накрая се спря в задната част на полицейски автомобил. След като на следващия ден беше пуснат под гаранция, шофьорът тръгна да търси кретена, който беше сложил знаците, и щеше да се спука от смях, когато приятелчетата му казаха, че това е някакъв луд четиринайсетгодишен хлапак, наричан Кучкаря и Спасителя, ненормалник, който бил готов да спи на ъгъла в спален чувал, за да не разрешава на разни типове да се мотаят на негова територия. Тази нощ четиринайсетгодишният Лойд Хопкинс, над шест фута висок, започна серия от побоища, които в края на краищата отмениха прякорите Кучкаря и Спасителя и ги заместиха с Конквистадора. Боевете продължиха точно десет нощи и му струваха две счупвания на носа и около сто шева, но историята на ъгъла приключи завинаги. Когато носът му беше наместен за втори път, а подутите му ръце възвърнаха нормалната си форма, Лойд заряза бандата. Вече знаеше, че ще стане полицай и в досието му не трябваше да фигурират никакви участия в банди. Звъненето на телефона го върна обратно в настоящето. Той отиде в кухнята и го вдигна: — Да? — Хопкинс, обажда се Линда. — Какво? — Нещо май си се отнесъл. Линда Уилхайт. Лойд се разсмя. — Да, малко се отнесох. Как вървят номерата? — Не е смешно, Хопкинс, ама карай, нали си малко отнесен. Слушай, току-що се срещнах със Станли и много фино измъкнах не особено окуражителна информация. — Каква? — Ами че са те дезинформирали. Стан никога не е чувал за Гоф. Описах му снимката, която ми показа, но той не познава такъв човек. Стан каза, че купува нещата си от някакъв негър, който работи соло. Миналата година купил веднъж нещо от един бял, но оня искал прекалено много. Съжалявам, че не можах да помогна много. — Много ми помогна. Как научи телефонния ми номер? Линда се засмя. — Ти наистина си отнесен. От указателя. Слушай, ще ми кажеш ли как са се развили нещата? — Да, и благодаря, Линда. — Удоволствието беше мое. И между другото, ако искаш, можеш да ми се обадиш и без причина, макар че съм сигурна, че ще измислиш някаква. — Искаш да кажеш, че действам по заобиколен начин? — Не, просто си самотен и се чувстваш малко виновен. — А ти? — Самотна и малко любопитна. Чао, Хопкинс. — Чао, Линда. 15 След като се поздравиха и се ръкуваха, Линда Уилхайт зае мястото си срещу Доктора и започна да говори. Хавиланд разбра, че до слуха му достига някакъв объркан самоанализ, и изключи захранването на съзнателното слушане, включи на автопилот и това му позволи да противопостави красотата на Линда на единственото по-важно нещо в живота си: _да мисли една стъпка преди Лойд Хопкинс_. Тъй като и двамата бяха гении, Лунатика трябваше да включи умствения си двигател на максимална мощност, за да открие недостатъците в логическото развитие на своята игра. Макар че физически се беше концентрирал върху Линда, мисълта му беше заета с единственото слабо място в играта, която водеше: Джънгъл Джак Хързог. Тяхната връзка се основаваше на взаимно уважение — искрено от страна на Хързог и престорено от страна на Доктора. Алхимика беше класически психиатричен прототип — търсачът на истината, който се свива в пашкула на разума си, щом се окаже изправен пред мъчителните истини за самия себе си. Така че Докторът си беше поиграл с неговите жалки фантазии да използва крадените досиета, за да създаде недоверие в ПУЛА и по този начин да оневини приятеля си Марти Берген, като същевременно подсилваше привързаността му към един човек, чиято страхливост той ненавиждаше. Накрая истината беше станала прекалено силна и Хързог беше изпаднал в крайна депресия, подхранвана от мъжествен срам. Гоф беше изчистил апартамента му от следи малко след като беше изчезнал, но въпреки че шансовете да е оставил досиетата или да се е свързал с Берген или ПУЛА бяха огромни, новопридобитото усещане за срам би го възпряло. И все пак Хопкинс беше свързал Хързог с покойния Томас Гоф, въпреки че не беше споменал за липсващите досиета. Това представляваше потенциална опасност, макар че Хързог не знаеше нищо за тежкото криминално минало на Гоф. Сега най-важната част от играта за Доктора беше да убеди Хопкинс, че прикрива някого, който е близък на Гоф; че го измъчва етична дилема. Щеше да играе ролята на съзнателен гражданин с либерални разбирания, каквито полицаите ненавиждаха, и Лудия Лойд щеше да налапа въдицата. Лунатика намали темпото на мисълта си и хвана откъслеци от психодрънканиците на монолога, който изпълняваше Линда. Знаеше, че тя ще очаква от него отговор, и затова, след като си отбеляза мислено, че ще трябва да се обади на своите самотници и да ги успокои след отсъствието си, се усмихна и каза: — Оставих ви да говорите, без да ви прекъсвам с въпроси, защото мисленето на глас означава да се вживеете в проблема, но без да го разрешите. Трябва да успеете да извадите наяве фактите, да ги разнищите и да откриете в тях истините и нюансите, да чуете моето мнение, да го приемете или отхвърлите и после да преминете на следващия факт. Явно сте изчели всички добронамерени, но безполезни и налудничави наръчници за самовнушение и автотренинг и сте се натъпкали с безполезни идеи. _Дайте ми фактите._ Линда се изчерви, стисна зъби и удари по облегалките на стола. — Факти — каза тя. — Щом искате факти, ще ви дам факти. Факт: Самотна съм. Факт: Чука ми се. Факт: Току-що срещнах един много интересен мъж. Факт: Знам, че и той си пада по мен. Факт: Тъгува за напусналата го съпруга и няма да се върже така лесно, както на мен ми се иска. Факт: Това ме вбесява. Хавиланд се усмихна. Изповедта показваше, че рибата е налапала почти цялата въдица. — Разкажете ми за този мъж. Факти — физически и други — и после вашите заключения. Линда приглади ръба на полата си и се усмихна в отговор. — Добре. Той е на около четиридесет, много едър, със сиви очи, остър поглед и тъмнокестенява, зле подстригана коса. Червендалест. Дрехите му са старомодни. Той е забавен, арогантен и саркастичен. Много е умен, но не в предвзетия или академичния смисъл. Просто му е вродено. Той е естествен. При последните думи на Линда Докторът усети как рибата глътва стръвта, но после, необяснимо защо, започва да дъвче кордата. Когато заговори, гласът му звучеше неестествено, като че ли отекваше: — Вродено му е? Той е естествен? Това не са факти, Линда. Бъдете по-конкретна. — Не се ядосвайте — каза Линда. — Вие искахте и заключения. Хавиланд се облегна на стола и усети как собствената му корда се опъва от съзнанието, че е показал яда си. — Съжалявам, че повиших тон — каза той. — Понякога неконкретната информация ме вбесява. — Не се извинявайте, Докторе. Вие познавате човешката емоционалност по-добре от мен. — Да. Други факти, ако обичате. Линда впери поглед в стиснатите си юмруци и започна да брои фактите на пръсти. — Той е полицай, много е горд и е самотен. Той… о, по дяволите, това просто му е вродено. Хавиланд почувства как в гръкляна му се забиват кукички от бодлива тел, а красотата на Линда държи въдицата. Произнесените от нея думи превръщаха кукичките в остри бръсначи. — Просто не мога да говоря за този мъж с факти, Докторе. Странно е, че го срещнах толкова скоро след като се подложих на терапия, и от това може и нищо да не излезе, но единствените факти, с които разполагам, се основават на моята интуиция. Добре ли сте, Докторе? Хавиланд се беше втренчил в Линда, но мисълта му беше концентрирана върху въображаемата шахматна дъска, чиято цел беше да възкреси професионалното му спокойствие. Рухваха крале, кралици и офицери и докато падаха от дъската, той успя да изкриви лицето си в усмивка и да каже със спокоен глас: — Съжалявам, Линда. Един от пристъпите ми на световъртеж. Извинявайте и за това, че се усъмних във вашата интуиция. Нещо ми направи впечатление, докато описвахте този човек — той много прилича на мъжа от вашите фантазии с пуловер номер 44. Идвало ли ви е наум? Линда закри устата си с ръка и се разсмя. — Може би Ролинг Стоунс грешат. — Какво искате да кажете? — Явно не сте почитател на рока. Имах предвид едно старо парче на Стоунс, наречено „Не можеш винаги да получаваш каквото искаш“. Макар, че може и да са прави, защото ако приятелчето Лойд не иска да падне в капана, няма да падне. И това е част от чара му. Хавиланд събра пръстите си в колибка и я повдигна към лицето си, като погледна Линда през триъгълния отвор. — Как повлия той на фантазиите ви? Линда се усмихна тъжно. — Не пропускате нищо. Да, този мъж наистина е прототипът на мъжа с пуловер номер 44; да, той наистина излъчва известна доза насилие, за което ви говорих по-рано; да, той играе ролята на мъжа, който ще гледа моите кървави филми заедно с мен. Харесва ми и фактът, че е полицай. И знаете ли защо? Защото не ме осъжда за това, че съм проститутка. Ченгетата и проститутките работят на една и съща улица, така да се каже. Докторът отпусна ръце в скута си и каза: — Трябва да се отчете, Линда, че напреднахте много само за три сеанса. Толкова много, че смятам да ви подложа на един доста авангарден сеанс с визуални средства след около седмица. Съгласна ли сте? — Разбира се. Вие сте лекарят. — Да — каза Хавиланд. — Аз съм лекарят. А лекарите си поставят определени цели, които трябва да постигнат. Моите цели са да изправя пациентите си лице в лице с техните най-ужасни тайни и страхове, да ги накарам да преминат през зелените си врати и да прекрачат границата. Вие знаете, че ще трябва да се изправите срещу много болезнени неща, нали, Линда? Линда стана и оправи плохите на полата си, а после прехвърли чантата си през рамо. — Без болка няма оздравяване. Аз съм твърд човек, Докторе. Мога да понеса всички истини, които изправите пред мен. Петък в десет и трийсет? Хавиланд стана и взе ръката на Линда в своята. — Да. Още нещо, преди да си тръгнете. С какво бяха облечени родителите ви, когато загинаха? Линда задържа ръката на Доктора, докато се замисли за отговора. Накрая каза: — Баща ми беше облечен с панталон цвят „каки“, карирана риза и бейзболна шапка. Спомням си снимката, която ми показаха полицаите. Детективите се чудеха как е успял да си пръсне мозъка и да остане с шапка на главата. По това време майка ми работеше като медицинска сестра на непълен работен ден, така че беше облечена с бяла сестринска униформа. Защо? Хавиланд пусна ръката й. — Символна терапия. Благодаря ви, че изровихте този толкова неприятен спомен. — Без болка няма оздравяване — каза Линда, като му махна за довиждане. След като остана сам в кабинета си, а ароматът на Линдиния парфюм все още се носеше из въздуха, Лунатика се зачуди защо осъществяването на най-дръзкия му план предизвика такава необикновена реакция у него. Мислено се върна към сеанса, но единственият резултат беше едно статично съскане, което приличаше на звука на затихваща сирена, готова да изскрибуца последното си съдбовно предупреждение. Инстинктивно сграбчи телефона и набра една от пешките си, но чу съобщението на телефонния секретар: „Здрасти, скъпи, Шери е. В момента не съм вкъщи, но ако искаш да си поиграем, остави съобщение. Чао!“ Остави слушалката и веднага разбра, че беше направил грешка. Шери Шридър живееше в Долината. Беше набрал междуградски телефон и това щеше да бъде отразено в сметката му. Хавиланд пое дълбоко дъх и затвори очи, като се опитваше да се сети как да поправи грешката си. Решението дойде под формата на _факти_: останалата част от досиетата на Джуниър Мис Козметикс бяха безинтересни. Бяха досадни, защото бяха пълни със скучни глупости. Следователно беше необходимо да се снабди с поверителна информация от по-висока степен. Авоноко Файбърглас Къмпъни имаше втора степен на секретност. Алхимика беше казал: „Ако пръднеш, ти правят досие. Наемат доста помилвани затворници и работят със затворници в отпуск като част от превъзпитателната програма на кметството в Лос Анджелис.“ Според досието на ПУЛА за шефа на тяхната охрана той е пристрастен комарджия и е посещавал психоаналитик. Добро пушечно месо за Томас Гоф и още по-добро за един висококвалифициран психиатър. Лунатика заключи кабинета и взе асансьора до телефонните автомати във фоайето. Прелистваше Жълтите страници, когато мисълта за причината за неговото странно поведение го връхлетя с цялата си елементарност: _той просто ревнуваше Линда Уилхайт от Лойд Хопкинс_. 16 Лойд прекара сутринта при шерифа на западен Холивуд, където изчете доклада на местния екип за обиска в апартамента на Марти Берген. Докладът се състоеше от осем страници, които включваха наблюденията на полицаите върху състоянието на апартамента и шест страници опис на намерените вещи. Не се споменаваше за досиетата, нито за каквито и да е официални полицейски документи. Нищо не показваше и връзката с Джак Хързог и неговото убийство/самоубийство/изчезване. От документите изплуваше словесният портрет на алкохолизирал се бивш полицай, който беше стигнал до ръба на пропастта. Под претекст, че правят „рутинна проверка“, детективите бяха научили от хазяйката на Берген, че не го е виждала повече от седмица и според нея той „се е запил в някой мотел на булевард «Стрип»“. Състоянието на апартамента потвърждаваше тази висока оценка. По пода бяха разхвърляни празни бутилки от скоч, а нямаше никакви дрехи или тоалетни принадлежности. И четирите стаи воняха на пиячка и мръсотия, а портативната пишеща машина лежеше на пода в кухнята, разбита на парчета. Полицаите бяха последвали съвета на хазяйката и бяха проверили всеки мотел и бар по „Сънсет Стрип“, бяха показали снимката на Берген на всеки срещнат барман. Много от тях бяха разпознали Берген като чест посетител и голям гуляйджия, но никой от тях не го беше виждал повече от две седмици. Лойд реши засега да не дава нареждане за издирване на бившия полицай/писател и подкара към западен Лос Анджелис към последната си връзка с цялата тая бъркотия, като се чудеше дали подбудите му бяха единствено професионални. Линда Уилхайт отвори вратата при второто почукване, докато Лойд си оправяше вратовръзката. Тя го покани вътре, погледна часовника си и каза: — Дванайсет часа. Четиринайсет часа след обаждането ми идвате тук лично. Имате ли подходящо оправдание? Лойд седна на дивана. — Дойдох да си изпрося опрощение. Не бях съвсем откровен с вас и… Линда го накара да замълчи, като се наведе към него и оправи възела на вратовръзката му. — И искате нещо, нали? — Да. — Казвайте тогава — каза Линда, като седна до него. Лойд втренчи поглед в нея без капка разкаяние. — Д-р Джон Хавиланд ме насочи към вас, без да иска. Видях онези снимки в кабинета му. После той… Линда сграбчи ръката му. — Какво! — Поставените в рамка твои снимки. Не знаехте ли за тях? Линда гневно поклати глава и каза: — Бедният мил човечец. Разказах му за албума със снимки, за които позирах, и той го е купил. Колко тъжно. Мислех си, че е аскет по отношение на секса, после тази сутрин му разказах за един мъж, който ме привлича, и той се побърка. Никога не съм виждала толкова ревнив човек. — Той изпусна името ви, когато казах нещо за снимките. И явно ги сваля, когато отивате при него. Хавиланд работи с много криминални престъпници. В процеса на разследването ми попадна неговото име и реших да използвам познанията му в областта на престъпната психика. Както предполагах, той си има собствена мрежа от информанти. Поразпита и ми каза за някакъв мъж, който заедно с Томас Гоф е продал на Станли Рудолф няколко предмета на изкуството. Промъкнах се в жилището на Рудолф и намерих вашето име в тефтерчето му. Макар че Рудолф не познава Гоф, този анонимен мъж го познава. Цялата връзка с Рудолф беше една странна смесица от информация и дезинформация, но това не променя факта, че информаторът на Хавиланд познава Гоф. Лойд замълча, когато видя, че лицето на Линда е сгърчено от гняв. Продължи с по-тих глас. — Хавиланд е законно защитен от редица параграфи, отнасящи се до професионалните му права. Той няма право да издава името на информатора си, а шестото чувство ми казва, че нищо не може да го застави да направи това. Лойд сложи ръка на рамото на Линда. Тя се присви, после отблъсна ръката му и просъска: — Има хора, които не могат да бъдат заставяни, Хопкинс. И Докторът е един от тях. Той не може да бъде заставен, защото, за разлика от вас, си има принципи. Освен това има хора, които не могат да бъдат манипулирани, и макар че съм проститутка, аз съм една от тях. Наистина ли мислите, че ще се съглася да измъквам информация от един човек, който се опитва да ми помогне, и да я издавам на друг, който в най-добрия случай иска да ме чука? Искате ли да прибавя още нещо към вашите прякори? Какво ще кажете за „безскрупулен използвач“? Лойд излезе от апартамента с премрежен поглед и влезе в колата. Десет минути по-късно той седеше в приемната на д-р Джон Хавиланд, зяпаше снимките на Линда Уилхайт по стените и се молеше на Господа, както никога досега, да не му позволи да извърши още някоя глупост. Докторът се появи точно когато пулсиращата болка в главата му започна да утихва. Той изпращаше една възрастна жена, облечена в тениска с надпис „Спасете китовете“. Докторът й говореше нещо на ухото, докато тя бъркаше из портмонето си. Като видя Лойд, той каза: — Една минута, сержант — каза „довиждане“ на пациентката си, обърна се и се разсмя. — Тази богаташка си мисли, че може да контактува по телепатичен път с китовете. С какво мога да ви помогна? Има ли някакъв напредък в разследването ви? Лойд поклати глава и нарочно заговори бавно. — Не. Вашият информатор е бил малко неточен. Разпитах Станли Рудолф. Не знае нищо за Томас Гоф. Основният му източник на крадени стоки е някакъв чернокож, който работи самостоятелно. Рудолф е купувал стока от бял само веднъж, някъде през миналата година. Казахте, че вашият информатор е срещнал Гоф в бар за самотници. Каза ли ви в кой? Хавиланд въздъхна и седна на един фотьойл срещу Лойд. — Не, не ми каза. Ако трябва да бъда откровен, сержант, младежът има проблеми с наркотиците и това понякога води до загуба на паметта. Невинаги може да се разчита на това, което си спомня. — И въпреки това вие вярвате, че познава Гоф? — Да. — И вярвате на неговото твърдение, че не знае нито къде се намира Гоф, нито нещо за убийствата в магазина за алкохол? Хавиланд се поколеба, после каза: — Да. Лойд продължи със същото бавно темпо: — Не, не сте убеден. Прикривате някой, който знае нещо за Гоф, и това ви плаши. Искате да ми кажете това, което знаете, но не искате да нарушите професионалната си етика и да застрашите пациента си. Разбирам това. Но разберете ме и вие, Докторе. Вие сте единствената ми надежда. Имаме работа с масов убиец, а не с незначителни неврози. Трябва да ми кажете името му и мисля, че сте наясно с това. — Не — каза Хавиланд. — Изключено е. — Ще ви дам двадесет и четири часа да размислите. Когато разпитвам този човек, ще извикам адвокат и той няма да разбере, че вие сте го издал. Ще измисля някаква история, която би задоволила и гений. Хавиланд склони поглед. — По дяволите, казах не! Лойд усети, че тактиката му да говори бавно ще избухне всеки момент. Мушна ръце в предните си джобове и сграбчи гривните на белезниците, които бяха там, усещайки студенината им. Като гледаше право в Доктора, той стисна скритото оръжие толкова силно, че болката направо изстреля следващите му думи: — Вие се будалкате с мен и аз ще ви отговоря с призовки, искания, разрешителни и съдебни заповеди, за които дори и не знаете, че съществуват. Ще предприема действия за изискване на досиетата на всеки изправян пред съд пациент, който е прекрачвал този праг. Ще наема адвокати мошеници от собствения си джоб и ще им плащам, докато намерят начин да ви пипнат. Ще накарам няколко гадни черни ченгета да държат под наблюдение кабинета ви и да изплашат до смърт богатите невротици, които ви пълнят гушата. Двадесет и четири часа. Имате телефонния ми номер. Като че ли едно червено течение изтласка Лойд от кабинета. Когато извади ръце от джобовете, видя, че кървяха. Въдицата беше налапана докрай. Хавиланд влезе във вътрешния си кабинет и извади стръвта от сейфа. Десет хиляди долара в кафяв хартиен плик и току-що напечатан психиатричен доклад със снимка. Постави доклада в горното чекмедже на бюрото и си погледна часовника. Един и половина. До следващия му ход оставаха шест часа. Лунатика се облегна на стола, затвори очи и се опита да заспи дълбоко. И успя, и не успя. Сънят дойде, но беше изпъстрен с полусъзнателни образи, които идваха от спомените му. При всеки образ имаше усещането, че тялото му се разрязва на две от хирургически трион и единственото, което можеше да направи, беше или да продължи да пътува в символичното си минало, или да потъне в забравата на анестезията. Отляво беше сънят; отдясно имаше опръскана с кръв коркова дъска с дупки за краката и ръцете и един вдървен глезен със стоманена белезница, а виенското колело в Бронкс беше излязло от оста си. Между очите му имаше една напълно съзнателна точка, един спасителен люк, който можеше да го доведе до дълбокия сън, ако се концентрираше върху него и върху повторението на заклинанието — „патриа санкторум“. Три пътя водеха към същността му: пътят към пробуждането, пътят към забвението и пътят към бездната от детството. Лунатика не се страхуваше и затова се остави на спомените, като освободи дясната страна. Над бездната се спусна едно огромно увеличително стъкло и той беше в състояние да различи детайлите: „Макевой-Д Блок“ — написано на белезницата; по глезена изпъкваха обгорени вени; баща му му шепне в ухото, когато колелото стига връхната си точка, и те остават да висят над пуерториканския квартал. Като се опитва да разчете по движенията на устните какво казват хората под него, той долавя дълги отрязъци от разговори и изблици на смях. После двете му страни се сливат. Хавиланд се събуди освежен в шест и четиридесет и пет. Прозявката му се разтегна в усмивка, когато новите разкрития за бездната бяха потвърдени от факта, че се възстановиха в съзнанието му. Усмивката му стана още по-широка, когато разбра, че двубоят с Лойд Хопкинс се явява като катализатор за изникването на нови детайли. Окуражен от съня и от спомените, той взе чантата с парите, заключи кабинета и подкара към Малибу, за да си достави нова информация. Мястото на срещата беше на продълговат паркинг над плажа. Хавиланд остави колата си в района на една затворена бензиностанция до крайбрежната магистрала и мина през подлеза от страната на уличните телефони, които бяха близо до мястото, където беше срещата му с шефа на охраната на Авоноко Файбърглас. Погледна часовника си и отиде до парапета: 8,12 вечерта — последните лъчи на кехлибареното слънце потъваха в океана. Когато океанът притъмня в мрачни вълни, той влезе в телефонната будка до парапета и набра телефона на пешката актриса. — Ало? Хавиланд направи гримаса; поздравът на Шери беше доста размазан. — Ало? Кой се обажда? Ти ли си, Ото, надървен пес такъв? Гримасата на Хавиланд се отпусна. Макар че беше поркана, пешката беше все още на себе си. — Тук е Лойд, Шери. Как си? — Здрасти, Лойд! — Здрасти. Не си забравила за сделката ни, нали? — Не, разбира се, бейби. Разкатаха ми фамилията в „Острото гърло“ и „Ядреното кътче“, но тази работа няма да ми се измъкне. Хавиланд се обърна, протегна се и съзря един мъж, който се беше привел пред крайната телефонна кабинка. Макар че човекът беше доста далече, той се обърна и заговори шепнешком. — Добре. Започваме снимките утре вечер. Партньорът ти ще те вземе от къщи. Реших да направим така, за да може изпълнителите да се запознаят предварително и да играят по-истински. Ще ти донесе и дрехи, които трябва да облечеш. Адресът ти същият ли е като на визитната картичка? — Да, това е моята бърлога. И след това ще си получа останалите пари? — Да. Името на партньора ти е Ричард. Ще дойде да те вземе в девет. Ще се видим на снимачната площадка. — Девет вечерта — разсмя се Шери. — Кажи на Ричард да бъде точен. Чао, Лойд. — Довиждане, Шери. Хавиланд затвори и се загледа през плексигласовите прегради на кабинките, като с облекчение забеляза, че мъжът си беше отишъл. Погледна отново часовника си и отиде до парапета горе-долу по средата на паркинга. 8,24. Надяваше се, че лейтенант Хауард Кристи ще бъде точен. Точно в осем и трийсет отекнаха бавни стъпки. Докторът примижа и видя как от тъмнината изниква мъжка фигура, която се насочва право към него. Когато мъжът стигна на десет стъпки от Доктора, луната изведнъж освети лицето му. Мъжът от телефонната кабинка. Без да обръща внимание на тази мисъл, той се отправи към мъжа с протегната за поздрав ръка. Ченгето беше едро и яко, със склонност към напълняване. Имаше тъпа физиономия и студени очи, които измерваха Доктора отгоре до долу, без да издават никакви чувства. Когато се изправиха лице в лице, той пое протегнатата ръка и каза: — Доктор Хавиланд, предполагам? Тези думи вцепениха Доктора. Той се опита да освободи ръката си, но беше безсмислено — хватката беше толкова силна, че ръката му изтръпваше. — Наистина ли смятахте, че си имате работа с аматьор? От двайсет и две години съм ченге, четиринайсет от тях се занимавам със залавяне на престъпници. Играта ми е ясна. Видях как паркирахте колата си преди половин час и проверих регистрацията й. Оттам нататък всичко ми стана ясно. Психиатър. Много елементарно. Знаете ли колко психоаналитици съм измъквал от всякакви каши? Наистина ли си мислехте, че ще се срещна тайно с вас, без да знам кой сте? Наистина ли си мислехте, че ще повярвам на дрънканиците, които ми наговорихте по телефона? Че пишете книга за последиците от изтичане на секретна информация? Наистина, Докторе, обиждате моята интелигентност! Хауард Кристи стисна ръката на Доктора за последен път, после я пусна, сложи ръка на раменете му и го поведе към парапета. Хавиланд се опита да се концентрира. Седна на парапета и се насили да се изсмее уплашено, както се очакваше от него. Кристи също се разсмя и Докторът усети прилив на нови сили. Кристи вдъхна дълбоко океанския въздух. — Не се плашете толкова, Докторе. Главното, което научих от моя психоаналитик беше, че при всички взаимоотношения силовите приоритети се установяват в първите пет минути. Трябваше да затвърдя силната си позиция, защото имам това, което вие искате, а при положение че става дума за секретна информация от втора степен, това е углавно престъпление. Ясно ли ви е? — Да — каза Хавиланд. — Разбирам. Но къде са досиетата? Той започна нервно да чертае кръгчета с върха на обувката си. — Някой друг знае ли името ми и това, че съм се свързал с вас? Кристи поклати глава. — Казах ви, че играта ми е ясна. Никой в Авоноко не знае, а името ви ми каза един служител в регистрационната служба, който вече го е забравил. Сега аз да попитам — а вие откъде се добрахте до моето име? Свеждайки поглед надолу, Хавиланд видя на кръста на Кристи един револвер, леко прикрит от спортното сако. — Аз… аз… срещнах в един бар един полицай от ПУЛА. Т-той ми каза, че имате проблеми с хазарта. Кристи удари по перилата с две ръце. — Шибано плямпало. За ваше сведение, Докторе, ченгетата не са по-добри от мошениците — на никое от тях не може да се вярва. Как се казваше? — Аз… аз… не си спомням. Честно. — Няма проблеми. Хората, които ходят по баровете, бързо забравят и точно затова ходят там. Доволен съм, че не съм пияница. Два порока биха ми дошли малко множко. Хайде стига с глупостите, да се заемем за работа. Първо на първо, не ми казвайте за какво са ви досиетата — не искам да знам. Второ, става дума за фотокопиране и изнасяне на части, което ще отнеме доста време. Ако искате всичко да стане бързо — не става. Решете си проблема със своя психоаналитик. Трето, предложението ви за десет бона не ме устройва. Дължа много пари на разни хора, на които е много опасно да се дължат пари. Искам трийсет бона и нито цент по-малко. Ясно? Хавиланд се престори, че се закашля и почти се приведе на две. Когато Кристи започна да го тупа по гърба, той подпря ръце на тротоара, напипа един камък и го мушна в десния си джоб, докато отново сядаше. Докато изтриваше очи, той се приближи до противника си и видя добре пистолета му заедно с прикрепената до него полицейска значка. Кристи го удари по гърба за последен път. — Дишайте дълбоко. Този хубав океански въздух ще накара космите по гърдите ви да поникнат. Какво ще кажете за моите условия? Хавиланд пое дълбоко въздух и мушна ръката си в джоба, стискайки здраво камъка. — Добре, споразумяхме се. Вие държите всички козове. Кристи се разсмя. — Без хазартни метафори. Опитвам се да се откажа. Той се протегна с опънати нагоре ръце, после ги отпусна с прозявка. — Уморен съм — каза той. — Да приключваме за днес. Мисля да направим така: да ми платите на шест пъти по един бон, а аз поемам ангажимента да измъкна досиетата дискретно. Ще трябва да ми се доверите. В нашите взаимоотношения аз представлявам доминантното его, но смятам да бъда снизходителен към вас. Може да се нарече взаимоотношение между баща и син. Ясно? Д-р Хавиланд зяпна от изненада — това беше най-голямата обида, която му беше нанасяна през целия му живот. Спомни си един цитат от полицейското досие на Кристи: „през голяма част от живота си е зависел в голяма степен от други личности“. Като си мислеше „Така да бъде“, Докторът каза: — Да не си мислите, че съм аматьор? Да не мислите, че не ми е известно, че заклетите хазартаджии изпитват нуждата да балансират своето саморазрушение, като се опитват да се наложат в бизнес взаимоотношения — един подсъзнателен опит да се преборят със зависимостта си от най-близките си — тези, които ги ръководят и притежават, тези, които им подават гърдата, от която сучат? Кристи стана и каза със запъване: — З-з-защо, скапаняк такъв… Точно когато Хавиланд запрати камъка в лицето му. Ченгето се завъртя около парапета, сграбчи го с една ръка, а с другата изтри кръвта от лицето си. Хавиланд протегна ръка към колана му и извади пистолета, после затвори очи и се прицели в лицето на Кристи. Дръпна два пъти спусъка, като при всеки изстрел изкрещяваше, после отвори очи и видя, че лицето на Кристи вече не беше лице, а обгорена локва кръв, от която изтичаше мозък и черепни кости. Докторът стреля още четири пъти с отворени очи и без да крещи, и дръпна значката от колана на Кристи след последния изстрел, който откъсна главата на полицая, а цялото му тяло се прехвърли през парапета и се срина надолу в дълбоката скална пропаст. Просмукан с кръв и обхванат от ужаса на спомените, Лунатика побягна. 17 В десет часа, след като беше прекарал девет часа по всякакви барове в издирване на Томас Гоф и Марти Берген, Лойд се предаде и реши да отиде до Ню Йорк и да проучи старите връзки на Гоф. Отделът щеше да заплати пътните и дневните му разноски, а преди да си тръгне, щеше да се консултира с адвокат за мерките, които би могъл да предприеме, за да накара д-р Хавиланд да издаде източниците си на информация. Поражението се изправяше пред него като чисто черно знаме. Лойд се примири с мисълта, че не може да направи нищо друго, освен да се порови назад във времето. Старата махала го приветства със знамена, които сякаш се подиграваха на служебните му неприятности. След като паркира на ъгъла на „Сънсет“ и „Вендом“, той изтича по напуканите циментови стъпала до най-високата точка на Силвърлейк, като се надяваше да получи одобрение за цената, която беше платил, за да се превърне в четиридесет и две годишния войник, какъвто беше сега. Но безкрайната мараня на Ел Ей покриваше всичко и затваряше вратите към така желаната медитация. Не можеше да види къщата на родителите си, която беше едва на половин миля оттук; всичко беше покрито от ниски облаци, като че ли излезли от казана на вещица, от индустриални пушеци и неонови светлини. Одобрението, което Лойд търсеше, зазвуча в рапсодия от високи цени, платени за съмнителни постижения. По време на безредиците в Уотс през 1965 г. той беше убил един колега от Националната гвардия, който беше стрелял в църква, пълна с невинни молещи се чернокожи. Никой не му беше потърсил сметка за убийството и два месеца по-късно беше влязъл в Полицейската академия на Лос Анджелис. Полицейската му кариера беше безупречна, а семейният му живот беше една непрекъсната борба да приобщи близките си към своята работа. Когато обаче силата на волята му предизвикваше единствено болка и ярост, той се вглъбяваше в работата си, а щом и тя се превърнеше във водовъртеж от скука, омраза и ужас, намираше жени, готови за кратко да го приемат такъв, какъвто е, да предложат в замяна невинността си и после да се оттеглят, преди неговата трескавост да разруши всичките им трудно постигнати представи за красотата на живота. После, миналата година, на пътя му се изпречи Теди Верпланк и превърна вселената му в хаос. Когато симбиозата се осъществи напълно и смъртта и възкресението се сляха в едно цяло, а раните му бяха изцелени, Лойд се превърна в един хибриден войник, формиран от достоверността на миналото и кървавото доказателство за това, докъде ще го доведе то. А присъщата му трескавост се напука, после се втвърди още повече и го остави да цепи въздуха в дъното на пропастта. Преди да си спомни обета за въздържание, Лойд стигна до „Уилшър“ и „Бевърли Глен“ — единствената цел, която смекчаваше достоверността на пропастта. Вратата беше отворена и той влезе в антрето, като се окашля с намерение да възвести пристигането си. В отговор чу стъпки и неочаквано кикотене. — Подранил сте — извика Линда. Като се опитваше да проследи откъде идва гласът, Лойд каза: — Хопкинс е, Линда. Линда излезе от един килер до столовата, облечена в копринен халат. — Знам. Лойд тръгна насреща й. — Толкова ли съм предсказуем? Поклащайки глава едновременно в потвърждение и в отрицание, Линда каза: — Не зная. Само не се извинявайте за този следобед. И аз бях излязла от кожата си, както и вие. Този път нямате ли някакъв претекст за идването си? — Не. — Кога да си поговорим — преди или след това? — След това. Линда се усмихна и посочи с глава вратата на спалнята, после пропусна Лойд пред себе си. Когато беше с гръб към нея, тя се измъкна от халата си и го остави да падне на пода. Лойд се обърна, за да разбере откъде идва лекият шум, и видя Линда гола, застанала в рамката на вратата, осветена от една лампа в антрето. Лойд остана на една ръка разстояние от нея и започна да се съблича, примигвайки, когато коланът с пистолета падна на килима. Линда се изкикоти, после силно се разсмя, когато той се наведе да събуе обувките и чорапите и се изхлузи от панталоните си. Прошепвайки нещо като „отвъд границата“, тя се промуши покрай него и легна на леглото. Лойд я видя да заема подканваща поза, а по корема й трепкаше един-единствен лъч светлина. Воден от лъча, той се приближи до нея. Тя говореше, докато той я прегръщаше, опитваше вкуса й и искаше да я почувства; въздишки за любов и зелени врати. Когато целувките му станаха по-настойчиви и стигнаха до гърдите й, въздишките преминаха в задъханата дума „да“. Лойд се загуби в непрекъснатото повторение на думата, а устните му се спуснаха още по-надолу, докато „да“ премина в кресчендо и се превърна в „Сега, моля те, сега!“. Лойд се подчини, сля двете им половини с едно рязко движение, после се отдръпна назад, а Линда се уви около него и се изви нагоре. Той се движеше бавно; тя му отговаряше с изблици на безсрамие, с необузданата страст на грациозно животно, а начинът, по който едновременно даваше и получаваше, разбиваше всичките му представи за техника на секса. След това и той започна да се движи трескаво като нея и единството, създадено от едно ченге и една проститутка, потъна в безсловесен задъхан транс. Линда първа се върна към действителността и извъртя глава. Прокара пръсти по гърба му и леко целуна врата му, докато той вдигна глава от възглавницата и я погледна с празно, покрито със сълзи лице. Всичко, което можеше да каже Линда, беше „Хопкинс“. Лойд се обърна и взе ръката й. Остана мълчалив и Линда каза: — Вече е „след това“. Щяхме да си говорим, помниш ли? Като извъртя глава, за да я погледне в очите, той попита: — За какво искаше да си говорим? — За всичко друго, само не и за това, което се случи току-що. То беше чудесно, нека да не го разваляме. Лойд се обърна така, че очите му бяха само на няколко сантиметра от нейните. — Никакви разтърсващи постсексуални разкрития? Поклащайки глава така, че носовете им се допряха, Линда каза: — Да. Зарязвам занаята. Спестила съм седемдесет бона, които ще ми стигнат, за да се заема с някакъв бизнес. Зарязвам и психоаналитика. Ако успея сама да зарежа проституцията, нямам нужда от него, пък и тази терапия е много скъпа за начинаеща бизнес дама. — Той много ще съжалява за теб. — Зная. Той е много интелигентен психоаналитик, но не трябва да се свързвам с мъже, които са обзети от страст към мен. Достатъчно е това, че има мои снимки по стените. Макар че ги маха, когато имам часове при него, все пак се чувствам манипулирана. Спомняш ли си снимките? Как точно съм застанала? — Ти не позираш. Това са естествени снимки. Лицето на Линда помръкна. — Наистина ли? Странно. Позирам на абсолютно всички снимки в албума. Лойд повдигна рамене, но в този момент го осени прозрение. — Никога не подценявай силата си, дори и при дръвници като Хавиланд. Слушай, споменавала ли си му някога за Станли Рудолф? — Да — каза Линда, — но не по име. Само му казах, че ми е правил голи снимки. Защо? Не искам да разговаряме нито за твоя случай, нито за моите клиенти. — Нито пък аз. За какво искаш да си говорим? — Разкажи ми защо се раздели с жена си. — Историята не е приятна. — Такава история никога не е приятна. Лойд се обърна по гръб, опитвайки се да се дистанцира от Линда. Потърси подходящите думи, за да започне разказа си, после разбра, че ако не я погледне право в очите, началото щеше да се състои единствено от удобни нему лъжи. Ето защо се обърна обратно и впери поглед в нея, след което започна: — Всичко се случи миналата година. Бях пренебрегвал семейството си и бях лъгал съпругата си с най-различни жени и преди това, но миналата година скандалът избухна. — Работех в отдел „Кражби и Убийства“, предимно по случаи, които сам си избирах, когато получих анонимно телефонно обаждане и то ме заведе до жертвата на едно убийство. Една млада жена. Оглавих разследването и разкрих информация, която сочеше съществуването на масов убиец, толкова хитър, че нито един детектив в областта на Лос Анджелис не беше направил връзка между убийствата, които беше извършил. Когато предадох тази информация на началниците си, той вече беше убил поне шестнайсет жени. Линда вдигна ръка пред лицето си и си захапа кокалчетата. Лойд продължи: — Шефовете ми не искаха да се започне разследване; имаше опасност то да създаде доста неудобство на голям брой полицейски управления. Така че аз сам се залових с него. Джанис ме напусна горе-долу по това време и взе и момичетата. Останах сам срещу убиеца. Разбрах кой е — мъж на име Теди Верпланк. Вестниците непрекъснато пишеха за него, наричайки го Холивудския мародер. Сигурно си чула за това. Исках да го заловя, но на пътя му се изпречи една жена, с която се срещах. Той я уби. Тръгнах да го търся, за да го убия. Завърза се престрелка, в която той беше убит от друг полицай — моя най-добър приятел. Тази подробност никога не достигна до средствата за масова информация. Джанис и децата не знаят точно какво се е случило, но знаят, че бях ранен, а цялата история едва не ми провали кариерата. Сега живея с кошмарите си и трябва да изкупвам невинна кръв. Лойд беше изненадан, че Линда се усмихна. — Очаквах някаква евтина историйка за друг мъж и друга жена, а не готическа епопея. Стреснат от реакцията й, Лойд каза: — Като че ли това те възбужда. Линда леко го целуна по устните. — Баща ми застреля майка ми и после си пръсна черепа. Бях десетгодишна. Не съм новачка. Понякога ме спохождат черни мисли. Нека да поспим, без да мислим за мрачни неща. Искам да сме заедно. Лойд стана и затвори вратата на спалнята — стана съвсем тъмно. — Аз също — каза той. Денят започна с приглушения звук на ритмично броене, идващ от дневната. Лойд помисли, че Линда си прави гимнастиката и заспа отново, но след няколко минути го събуди силно ухапване по врата. Отвори очи и видя Линда, която клечеше до леглото в черно трико. Беше потна, а едната и ръка беше зад гърба й. Той се наведе, за да я целуне, но тя се измъкна. — Какъв номер пуловери носиш? — попита тя. Лойд седна и потърка очи. — Няма ли да ме целунеш? Няма ли да ми предложиш закуска? Няма ли да попиташ кога ще се видим отново? — По-късно. Отговори на въпроса ми. — Номер четиридесет и шест. Защо? — По дяволите — промърмори Линда и подаде на Лойд кутия от Брукс Брадърс, завързана с розова панделка. Той я отвори и видя старателно сгънат пуловер в морскосиньо. Като поглаждаше с ръка предницата, той подсвирна и каза: — Кашмир. За мен ли си го купила? Линда поклати глава. — Някой път ще ти разкажа историята. С един номер е по-малък, но те моля да го облечеш. Лойд скочи, сграбчи Линда и си открадна сутрешната целувка. — Благодаря ти. Ще отслабна и ще ми стане. — И без това ще го направиш. Какво има, Хопкинс? Нещо се мръщиш. Лойд я пусна от прегръдката си. — Закъсняла реакция на радост. Моят и без това объркан живот току-що стана още по-объркан. А аз съм щастлив. — Чувствата ни са взаимни. А после? — След един-два дни заминавам за Ню Йорк. Томас Гоф е оттам. Ще проуча старите му връзки и ще поговоря с хората, които са го познавали. Това е единственият ми изход. Когато се върна, ще ти се обадя. — Непременно. Защо не вземеш един душ, докато направя кафе и препека филийки? След един час съм на курс по йога, но поне можем да закусим заедно. Лойд се изкъпа, като пускаше ту гореща, ту студена вода, замаян от шуртенето на водата и от музиката, идваща от кухнята. Като се изтри и се облече, той влезе в кухнята и завари Линда да върти станциите на радиото. — Мразя да съобщавам лоши новини, но току-що чух една — в Малибу е намерен убит полицай. Не чух подробностите, но… Лойд грабна радиото и го настрои на станция, по която непрекъснато предаваха новини и чу края на прогнозата за времето. Седна и погледна Линда, после постави пръст на устните й и каза: — Ще го повторят. Убийство на полицай е голяма новина. Метеорологът каза: — Пак е твой ред, Боб — и отново се чу гласът на говорителя: — Подробности за убийството в Малибу. Детективите от Лос Анджелис току-що заявиха, че трупът, намерен на плажа до магистралата, е на ветеран от ПУЛА с двадесет и две годишен стаж на име Хауард Кристи — лейтенант. Обезглавеното тяло на Кристи е намерено рано тази сутрин от местни сърфисти, които се обадили в шерифското подразделение в Малибу, за да информират за зловещото си откритие. Капитан Майкъл Сейдман от управлението в Малибу заяви пред репортери: „Това е убийство, но засега не е установена причината за смъртта и няма заподозрени. Установено е обаче, че лейтенант Кристи е убит на паркинга над мястото, където е намерено тялото му. Обръщаме се към всички, които са били в близост до мястото снощи или рано тази сутрин, хора, които може да са видели или чули нещо подозрително — елате! Нуждаем се от помощта ви! А сега…“ Линда изключи радиото и впери поглед в Лойд. — Кажи ми, Хопкинс. — Гоф е — каза Лойд с мъртвешка усмивка. — Няма да замина за Ню Йорк. Ако не ти се обадя до 48 часа, пусни сигнална ракета. Той грабна пуловера и изтича навън. Линда потрепери — за нея излизането на новия й любовник беше като препускане към ада. На мястото на престъплението се бяха скупчили безброй полицейски коли с включени сигнали, телевизионни екипи, пълчища от репортери и огромна тълпа зяпачи, които бяха заели и част от платното на магистралата. Лойд спря до канавката на магистралата и изключи сирената, после закачи значката си отпред на сакото и се запромушва между колите към участъка от тротоара, който беше заграден с лента, а от нея висяха предупредителни табелки: „Сцена на престъпление“. Зоната зад кордона беше пълна с цивилни полицаи и технически лица, които събираха веществени доказателства, а дългата редица телефонни кабинки бяха заети от заместник-шерифи, предаващи информация. Отзад, до дървения парапет над скалите и океана, имаше половин дузина цивилни полицаи, които клечаха и нанасяха прах за вземане на отпечатъци върху една счупена дъска. — Учудвам се, че пристигате толкова късно. Лойд позна гласа, обърна се и видя капитан Фред Гафани, който си пробиваше път през групата патрулиращи полицаи. Двамата мъже се гледаха, без да отместват поглед, докато накрая Гафани попипа иглата на вратовръзката си и каза: — Този случай е много специален, така че ви забранявам да се намесвате. Той попада под юрисдикцията на шерифа, а всички евентуални връзки с подобни случаи се контролират от Отдела за вътрешен контрол. Лойд изръмжа: — Подобни случаи? Капитане, това е Томас Гоф — без съмнение! Гафани сграбчи Лойд за ръката. Лойд се дръпна, но се остави да го отведат до сянката, хвърляна от една свободна телефонна будка. — Отделът за вътрешен контрол започва да се занимава с другите полицаи, чиито досиета са откраднати — каза капитанът. — Те ще бъдат разпитани и вероятно ще бъдат поставени под постоянно наблюдение заедно с техните семейства. С изключение на вас. Хайде да забравим миналото, сержант. Кажете ми докъде сте стигнали и аз ще се опитам да ви помогна, ако е възможно. Лойд барабанеше с пръсти по будката. — Марти Берген най-малкото е виждал откраднатите досиета. Той е изчезнал, но това, което е оставил за публикуване, недвусмислено говори, че Хързог му е предал досиетата. Мисля, че трябва да издадем заповед за издирване на Берген и да получим съдебно разрешително за изземане на всичко необходимо от „Биг Ориндж Инсайдър“. Гафани подсвирна. — Средствата за масова информация ще ни разпънат на кръст, ако направим това. — Майната им. Имам и още една информация за Гоф, получена от един психиатър, който пък я е получил от свой пациент, познаващ Гоф. Но тоя чекиджия се крие зад професионалните си права и не иска да изплюе името на информатора си. — Мислил ли си да разговаряш с Натан Стайнър? Лойд кимна. — Да. Днес смятам да намина към кабинета му. А вие докъде стигнахте? По радиото казаха, че Кристи е бил обезглавен, което ме навежда на мисълта за калибър 41. Гафани си играеше с иглата на вратовръзката си. — Една група много добри ченгета от отдела на шерифа направиха отлична реконструкция. Докладът на съдебния лекар няма да е готов скоро, но те смятат, че се е случило следното: — Първо — да, убийството е извършено с пистолет. Кристи е застрелян тук и се е прехвърлил през парапета надолу по скалите, където главата му се е разбила от удара. Видях тялото. Паднало е на скали, които са останали над прилива, така че е останало сухо. По предната част на ризата му имаше следи от обгаряния, така че изстрелът е бил от близко разстояние. Второ — Кристи наистина е бил обезглавен, но най-голямото парче от главата му, което е намерено засега, е част от черепа с големина на половиндоларова монета. И знаете ли защо? Почти сигурно е, че е бил убит със собствения си пистолет. Пистолетът обаче не е намерен нито до тялото, нито наоколо. Значката също е открадната. Говорих с един от шефовете в неговия отдел и той ми каза, че Кристи е носел пистолет марка „Питон“ извън работно време и го е зареждал с патрони тип „дум-дум“ с тефлонови връхчета. Гафани бръкна в джоба си и подаде на Лойд един куршум. — Вижте колко тежи това чудовище, Хопкинс. Взех го от патрондаша на Кристи, без да ме видят лекарите. Изстреляните в главата на Кристи куршуми сигурно са вече на майната си. Лойд остърга тефлоновото връхче на куршума с нокът. — По дяволите! Вероятно ченгетата на шерифа са прави; този заряд е много по-силен от 41-калибровия. Какво друго? Нещо от Авоноко? Колата на Кристи? Други превозни средства? Свидетели? Следи от кръв по тротоара? Капитанът сложи успокояващо ръка на гърдите на Лойд. — По-кротко, нервираш ме. Няма още нищо, освен кървавата следа, която води от парапета през паркинга до подлеза от другата страна. Следата става все по-слаба, което означава, че убиецът не е бил ранен, а само е бил просмукан от кръвта на Кристи. Техническите служби правят сравнителните тестове; скоро ще разберем със сигурност. Каква е следващата ви стъпка? — Да поискам от Нат Стайнър юридически съвет. Да поразтръскам психоаналитика. А вие? Капитан Фред Гафани се ухили. — Да разпитам другите шефове на охрана, да прегледам досиетата им, да поразклатя някои стари скелети. Федералните са в Авоноко в момента. Мястото на Кристи в охраната означава, че е частично обвързан с федералните власти, така че случаят се разследва и от ФБР. Дръжте връзка с мен, Хопкинс. Ако искате протоколите от разпитите на Вътрешния контрол, обадете се на Дъч Пелц. Лойд се върна в колата, без да обръща внимание на зяпачите, накачулили се наоколо, които пиеха бира и се повдигаха на пръсти, за да не изпуснат нещо от драмата. Тъкмо беше хванал дръжката на вратата, когато младият човек от „Биг Ориндж Инсайдър“ мина покрай него и му показа среден пръст. Натан Стайнър беше адвокат от Бевърли Хилс, който се беше специализирал в защита на наркотрафиканти. Силата му беше в така наречената „обструкционистка“ тактика — завеждане на оплаквания, съдебни разрешителни, процеси и контрапроцеси, събиране на информация за евентуалните съдебни заседатели, свидетели и служители; всички тези тактики целяха в крайна сметка да се иска освобождаване въз основа на преднамерено свидетелстване или „съдебна пристрастност“. Често тази тактика вършеше работа, но в повечето случаи Великия Нат печелеше делата си поради това, че омръзваше на съдиите и прокурорите с безкрайната бумащина, която им отваряше. Знаеше се, че много съдии веднага подписваха по-дребните му искове с надеждата, че това ще държи клиентите му навън от съдебната зала и ще им спести мъките от неговите дълги изпълнения; не беше добре известно обаче, че Великия Нат изпитваше огромна вина заради големия брой нарколешояди, пуснати от затворите благодарение на него, и че въпреки афишираната си подкрепа на гражданските свободи изкупваше вината си, като съветваше полицаите от ПУЛА как да заобиколят законите, за да получат необходимата им информация. Ето защо беше готов да изслуша Лойд, когато той нахълта през вратата на кабинета му без предупреждение. Лойд седна, без да дочака покана, и обрисува един хипотетичен случай, в който ставаше въпрос за законните права на един лекар да не издава професионална информация, като наблегна на това, че трябва да бъде иззета цялата документация на доктора, тъй като името на пациента е неизвестно на този етап. Лойд свърши, облегна се назад и зачака отговора. Когато Стайнър изръмжа и каза: „Дайте ми три-четири дни да проверя някои неща и да помисля“, Лойд стана прав и се усмихна. Стайнър го попита какво означава усмивката му. — Означава, че и аз съм обструкционист — каза Лойд. След като изяде попътно един сандвич, Лойд се прибра вкъщи и се преоблече в панталони с цвят „каки“ и риза, работни обувки и бейзболна бухалка с рекламен надпис на Милър Хайлайф. Доволен от маскировката на работник и еднодневната четина на лицето си, той изрови от гаража комплект инструменти за влизане с взлом, които беше завлякъл от сейф за веществени доказателства в Централното управление преди десет години: ръчна дрелка с батерии, комплект длета със закривени краища, островръх лост и чук. Опакова ги и пое към Сенчъри Сити и към извършването на углавно престъпление. Проучването му отне три часа. Паркира в една жилищна зона на половин миля от Сенчъри Сити и отиде пеша до Олимпик и Сенчъри Парк Ист, където един униформен пазач метеше поляната пред интересуващата го сграда. Обясни му, че трябва да помогне за някакви инсталации във фирма, чийто офис се намира на 26-ия етаж на небостъргача. Само че имаше проблем. Трябваше му удължител с контакти, достатъчно силни, за да включи в тях специалните си инструменти. Освен това би имал нужда и от мивка, в която да почисти ръждясалите чаркове. Нямаше значение къде се намира; имаше достатъчно дълъг кабел. Имаше ли нещо като склад за чистачите на двадесет и шестия етаж? Мъжът беше поклатил утвърдително глава с учуден поглед, а Лойд беше благодарен на съдбата, че беше попаднал на глупак. Най-накрая оня поклати глава за последен път и каза „да“, такъв склад имало на всеки етаж на едно и също място — в най-северния край на сградата. Лойд попита дали чистачът от този етаж ще му позволи да го използва. Очите на мъжа отново помръкнаха. Той помълча малко, а после отговори, че е най-добре да изчака, докато чистачите си отидат в четири, а после да помоли пазача във фоайето за ключа на склада. Така всичко щеше да бъде наред. Лойд му благодари и влезе в сградата. Провери най-северния край на сградата на третия, четвъртия и осмия етаж и видя еднакви врати с табелки „Поддръжка“. Самите врати изглеждаха стабилни, но около ключалките имаше достатъчен луфт. Ако наоколо не се мотаеха свидетели, всичко щеше да стане много лесно. Лойд трябваше да убие два часа, преди да свърши работното време на чистачите, така че слезе по аварийното стълбище, отиде до една съседна аптека и купи чифт гумени хирургически ръкавици. Докато се връщаше обратно, вече го бяха напуснали всички мисли за хаоса около Гоф Хързог Берген/Кристи и беше останало единствено едно познато усещане — престъплението беше нещо вълнуващо. Лойд изчака под сянката на едно изкуствено дърво на поляната пред сградата и видя как точно в 4,02 петнайсетина мъже, облечени в униформи, напуснаха сградата. Изчака още десет минути и след като не видя никой друг, грабна кутията с инструментите и влезе, минавайки директно покрай охраната, и тръгна да се изкачва по аварийното стълбище до асансьорите, като веднага си сложи гумените ръкавици. Дишайки дълбоко, той се изкачи до двадесет и шестия етаж, бутна междинната врата и се оказа точно срещу апартамент 2614. Коридорът беше тих и пуст. Лойд си взе такъмите и с небрежна походка мина покрай вратата на д-р Хавиланд. Щом стигна до килера, огледа отново коридора, извади лоста и го пъхна край ключалката. Натисна с цялата си тежест и вратата се отвори. Килерът беше дълъг шест стъпки и беше натъпкан с метли, парцали и препарати за почистване. Лойд влезе, светна лампата, затвори вратата зад себе си и извади дрелката. Клекна, включи дрелката и заби свредлото във вратата на две стъпки височина от пода. Едновременно натискаше и правеше въртеливо движение, така че се получи дупка, която не се забелязваше, но пропускаше достатъчно въздух. След като изключи дрелката, той седна и се опита да се настани по-удобно. Можеше да нахлуе в апартамента не по-рано от седем часа, а дотогава му оставаше единствено да чака. Потънал в мрака на стаичката, той следеше звуците от отиващите си служители и засичаше времето по часовника си. Първо мина една вълна в пет, после друга — в пет и половина, и последната — в шест. След това настъпи пълна тишина. В седем Лойд стана, протегна се, отвори вратата и се приспособи отново към светлината в коридора. После взе инструментите си и отиде до апартамент 2604. Ключалката беше единична, а прорезът за ключа се намираше на самата брава. Лойд опита първо шперцовете, като започна с най-късия и го мушна в ключалката, но не успя да достигне отварящото зъбче. Оставаше му или да пробива с дрелката, или да разбива вратата. Лойд пресметна вероятността всяка входна врата в сградата да има собствена алармена инсталация и реши, че е много малка. Извади лоста и изкърти вратата. Вътре цареше пълна тъмнина и тишина. Той затвори тихо вратата и избута треските под килима. Опипа стената, намери ключа за лампата и я светна. От стените го гледаше Линда Уилхайт. Лойд й изпрати въздушна целувка и се опита да отвори вратата на вътрешния кабинет на Хавиланд. Не беше заключена. Изгаси лампата в чакалнята и освети пътя си с малко джобно фенерче. Като шепнеше: „А сега много бавно, много внимателно“, той влезе вътре. Прокара лъча по стените и видя добре полираната дъбова ламперия, дипломи, поставени в рамки, и картината на Едуард Хопър, която беше забелязал още при първото си посещение. Като свали фенерчето по-ниско, той обходи цялата стая и видя лавици, пълни с медицинска литература, столове с прави облегалки, поставени един срещу друг, и украсеното с орнаменти дъбово бюро на Хавиланд. Никакви кантонерки. Като си казваше наум „сейф“, Лойд мина покрай стените и се спираше да прочете дипломите, преди да провери зад тях. Харвардски медицински колеж; болниците „Св. Винсент“ и „Касълфорд“. Всички пари бяха дошли от Източния бряг, но зад ламперията нямаше нищо. Лойд намери сейфа зад картината — беше модел на Армбрустър — но досиетата явно бяха в бюрото на психоаналитика и никъде другаде. Върна се до бюрото и захапа със зъби фенерчето, за да може да извади инструментите си. Хвана здраво най-горното чекмедже, за да се застопори, и едва не падна назад, когато то се отвори. Чекмеджето беше пълно с писалки, празни листове хартия и кламери, а на дъното имаше няколко кафяви папки. Лойд ги извади и разгледа надписите в горния десен ъгъл. Там бяха напечатани малки и фамилни имена, а останалите бяха дадени с инициали. Пациенти. Папките бяха пет и бяха пълни с хвърчащи листа. Като видя, че първите три бяха на жени, Лойд ги остави настрана и прегледа четвъртата. От нея научи, че Уилям А. Уотърстън III имал проблеми с жените, дължащи се на връзката му с доминантната му баба, и че той и Хавиланд се опитват да разрешат проблема два пъти в седмицата в продължение на шест години за сто и десет долара на час. Лойд разгледа снимката, която беше приложена към досието. Уотърстън нямаше вид на човек, който познава Томас Гоф; по-скоро приличаше на аристократичен нерез, имащ нужда от чукане. Лойд погледна и последното досие и видя, че дългата поредица от имена е принудила машинописката да пише и от вътрешната страна на папката: Олдфийлд, Ричард; или Ричард Браун; или Ричард Грийн; или Ричард Гоф. Последното име прониза Лойд. Той отвори папката. На първата страница беше прикрепена цветна снимка — мъжът толкова приличаше на Томас Гоф, сякаш бяха близнаци. Лойд прочете всичките четиринайсет страници на досието и потрепери, когато си изясни откъде идва приликата. Ричард Олдфийлд се оказа незаконен полубрат на Томас Гоф — в резултат на връзката между майката на Томас Гоф и един богат производител на текстилни изделия от Ню Йорк. Беше започнал лечение при д-р Джон Хавиланд преди четири години, а „явната му невроза“ беше последица от обичта и омразата, които изпитваше към брат си. Томас Гоф беше идеалният престъпник; Ричард Олдфийлд беше лентяй, който живееше главно от месечната издръжка, която майката алкохоличка успяваше да изкрънка от бащата за него. Тя беше отгледала двете момчета заедно. След като изчете няколко страници, изпълнени с психиатрични заключения, Лойд отново усети как кръвната тема изплува на повърхността: желанието на Ричард Олдфийлд да подражава на Томас Гоф го беше накарало да извърши няколко престъпления — беше влязъл с взлом в няколко къщи и беше крал предмети на изкуството, за които беше разбрал от познати от стоковата борса. _Оттук идваше връзката му със Станли Рудолф_, която Хавиланд замазваше от страх: искаше да предаде на полицията _връзката с Гоф_, без да издава името на пациента си. Желанието на Ричард Олдфийлд да използва от време на време името на брат си беше обяснено от Хавиланд по следния начин: „Идентифициране с друг обект с две цели — желанието да се превърне в друг човек и да изиграе и добрите, и лошите страни на двете личности, като по този начин възстанови реда в техните психики, а непрекъснатата борба между любовта и омразата се превърне в приемлива норма на поведение.“ Лойд прочете досието за втори път, като обърна особено внимание на последните записки, и разбра, че Олдфийлд все повече възприема психиката на Гоф — процес, който взема „патологични размери“. Гоф мразеше жените и обикаляше баровете, за да намери някоя, която да насили; Олдфийлд плащаше на проститутки, за да му разрешат да ги бие. Гоф мразеше полицаите и често говореше за желанието си да ги убива; Олдфийлд подражаваше на брат си. Последната бележка беше от 27.02.1984 г., преди около два месеца, и според нея „Ричард Олдфийлд придобива класическите характеристики на параноиден престъпен психотип“. Лойд остави досието и се зачуди дали Олдфийлд е прекъснал лечението през февруари, или докторът има и по-нови бележки за него на друго място. Прерови и другите чекмеджета и намери една луксозна папка. Там беше записан адресът и телефонният номер на Олдфийлд — 4109 Уиндъмиър, Холивуд, 90036; 464–7892. Лойд остана неподвижен за минута, като си мислеше, че незаконното му влизане в апартамента ще бъде пречка да се подведе под отговорност за съучастничество д-р Джон Хавиланд. После помисли за Ричард Олдфийлд и се опита да успокои гнева си. Остави папките обратно на местата им, прибра си инструментите и се отправи към вратата, като си мислеше: не се издавай пред Хавиланд, че знаеш тайните му; не му давай повод да предупреди Олдфийлд, който пък може да предупреди Гоф. _Заличи следите си._ Лойд погледна разбитата врата, после извади лоста и се отправи към съседния апартамент. Като си мислеше „Просто го направи“, той разби и неговата врата. Връхлетя го единствено звукът от разцепването на дървото. Мина на следващата врата, после на по-следващата, докато писъкът на алармата не прониза ушите му. Писъкът се усилваше и се превърна в пронизващо виене. Лойд грабна комплекта с инструментите и хукна към килера, хвърляйки бърз поглед на асансьора. Мигащите светлини над вратата показваха, че въоръжената охрана се намира на шестия етаж и се качва нагоре. Лойд отвори вратата на склада и я остави открехната. Отиде до междинната врата към стълбището и я притвори така, че да може да наблюдава. След няколко секунди чу вратата на асансьора да се отваря, после се чуха бързи стъпки и задъхано дишане. Лойд видя, че беше само един човек от охраната, който извади пистолета си и внимателно надникна в склада. Лойд бутна силно междинната врата, втурна се през коридора и затръшна вратата на килера. Човекът от охраната, хванат вътре в капана, извика „Какво, по дяволите, става!“ и стреля шест пъти във вратата. Куршумите рикошираха в отсрещната стена. Лойд излезе на стълбището, взе си инструментите и хукна надолу. Щом стигна задъхан приземния етаж, той бутна междинната врата и влезе във фоайето. Беше празно. Излезе навън, мина през затревената площ отпред и отиде до Сенчъри Парк Ийст, като се опитваше да се движи с вид на човек, който няма какво да крие. Вече беше на сигурно място в колата си без опознавателни знаци, когато чу писъка на сирените, струпващи се на мястото на престъплението. С треперещи ръце подкара към Холивуд Хилс. „Уиндъмиър Драйв“ беше малка странична уличка в жилищната зона в сянката на Холивуд Боул. В карето с номера 4100 преобладаваха едноетажни къщички в стил „Тюдор“, а по тротоара нямаше никакви насаждения. Мястото беше добро за наблюдение. Лойд паркира на ъгъла и обиколи карето пеша. Не се виждаха жълти тойоти. Като се връщаше, освети табелките с номерата покрай тротоара. 4109 се намираше две къщи по-надолу от мястото, където беше паркирал, от другата страна на улицата. Погледна часовника си. В 8,42 къщата беше съвсем тъмна. Върна се в колата, извади изпод седалката пистолета си, зареди го, отиде до вратата на номер 4109 и звънна. Къщата остана тъмна и никой не му отвори. Лойд се опита да погледне през прозореца, но отвътре бяха спуснати дебели завеси. Като се придържаше близо до стените, той заобиколи къщата отзад. Не се виждаше никаква кола; на всички прозорци бяха спуснати същите завеси. От другата страна на къщата не можеше да се мине, тъй като там имаше висок жив плет, който беше общ със съседите. Лойд протегна шия, за да хвърли един поглед, но и там прозорците бяха тъмни. Звуците, които идваха от ярко осветените съседни къщи, още повече подчертаваха празнотата на номер 4109. Върна се в колата и зачака. След около час пред къщата спря бял мерцедес. От него излязоха един мъж, който беше прекалено висок, за да бъде Томас Гоф, и една жена с бяла униформа на медицинска сестра. Вървяха един до друг с вид на любовна двойка. Жената изписка, когато мъжът я ухапа по врата. Качиха се по стълбите и влязоха в къщата. Светнаха лампите зад дебелите завеси и заключиха. Лойд се загледа в завесите и се замисли за жената. Ако беше проститутка, Олдфийлд сигурно щеше да й плати, за да я насили. Но нещо не пасваше — униформата, с която беше облечена, и начинът, по който се държеше с нея, говореха по-скоро за приятелка или нова свалка. Като се опитваше да потисне нетърпението си в името на сигурността на жената, Лойд се настани по-удобно и се приготви да прекара нощта в наблюдение. 18 В зрителното поле на Лунатика се врязаха смеещи се гласове и изблик на светлина и премрежиха с цветовете на дъгата инфрачервения образ на Лойд Хопкинс, който се беше протегнал на предната седалка на колата. Лунатика остави бинокъла, с който наблюдаваше, и се усмихна. — Здравей, Шери! Здравей, Ричард! — каза той. Шери се изхили. — Здравей, Лойд! Униформата й беше с един номер по-малка и изглеждаше така, сякаш щеше да се пръсне по шевовете при всяко по-рязко движение. Тя смръкна още веднъж от тампончето, напоено с мускус, и отново се изкикоти. Хавиланд се усмихна. Надрусана до козирката. Измери с поглед главния си герой. Олдфийлд стоеше с гръб към заключената врата и позата му напомняше на Доктора статуя на средновековен боец, който се опитва да се пребори с демоните, без да знае, че те са населили самата му същност. Снощи Хавиланд му се беше обадил в къщата му в Малибу и го беше надъхал за предстоящото представление, шепнейки смъртни стихове в ухото му, докато почистваше кръвта от седалките на волвото си. Рецитацията беше оказала успокояващо въздействие и върху двамата. А сега Ричард Олдфийлд беше една готова да избухне атомна бомба. Шери се разсмя и разкопча най-горното копче на униформената си блуза. Олдфийлд застана в средата на дневната и каза: — Готова ли си? Шери се изхили. Хавиланд усети в смеха й следи от сценична треска. Отиде до Олдфийлд и сложи ръка на рамото му. — Изчакай малко, Шери. Искам да поговоря с партньора ти насаме. Шери кимна и изхлузи обувките си. Докторът заведе Олдфийлд в спалнята и махна с ръка към новата мебелировка. — Не е ли прекрасно, Ричард? Един от твоите колеги от групата ми помогна да подредим тук, докато ти си почиваше. Олдфийлд хвърли поглед на белите кадифени завеси, които покриваха прозорците; матракът беше свален от леглото и беше поставен на средата на стаята, покрит със светлосини копринени чаршафи; на един триножник беше поставена кинокамера, насочена надолу. Той преглътна с мъка и прошепна: — Моля ви, доведете ме до края. Хавиланд го прегърна и докосна с устни ухото му. — Да. Ти ми помогна снощи, Ричард. Аз се страхувах. Ти ми помогна да преодолея този страх, така както аз направих същото за теб. Само още едно нещо. Когато тя те насилва, мисли за цялото насилие, което е трябвало да изтърпиш от твоята гувернантка като дете. Овладей желанията си до последния момент. А сега почакай тук. Докторът се върна в дневната. Шери Шридър седеше на дивана и беше разкопчала всички копчета на блузата си. — Не знаех дали трябва да се съблека — каза тя. Хавиланд седна до нея и каза: — Още не. Закопчай се, докато ти давам указанията. Постави ръка на коляното й, докато тя се закопчаваше. — Това, което ще снимаме, е вариант на изтърканата история за медицинската сестра. Нали знаеш, сестрите се смятат за много опитни, защото знаят много за човешкото тяло. Шери се разсмя. Хавиланд забеляза, че вече не е толкова нервна. Като стисна леко коляното й, той продължи: — Този вариант предполага сестрата да набие момчето, което в случая е Ричард — всъщност мъжа — и после така да се възбуди, че да поиска да го прелъсти. Това, което искам от теб, е да смъкнеш панталоните на Ричард и да го набиеш яко, много яко, а после да направиш възможно най-прелъстителния стриптийз, на който си способна. След това ще ви дам по-конкретни инструкции какво да правите. Разбра ли? Шери потърка очи. — Когато бях малка, играех тенис. Имам силен бекхенд. Тя се разсмя и закри устата си с ръка. — Ричард наистина е много готин. А къде е операторът? — Ами… — каза Хавиланд, — ще бъда откровен — не можех да си го позволя, така че ще снимам аз. Вие с Ричард ми излязохте доста скъпо и за да компенсирам разходите, ще застана сам зад камерата. Аз… Шери закачливо мушна Доктора в ребрата с пръст. — Добре, Лойд, както казва Гари Гилмор: „Хайде да се залавяме за работа“. Влязоха в спалнята. Олдфийлд се беше проснал по гръб на леглото, напълно облечен. Хавиланд застана зад камерата и настрои обектива и ъгъла на триножника така, че да хване добре матрака. Прокашля се и каза: — Тъй като този филм няма да е озвучен, говорете каквото си искате, но тихо. Не искам да пречим на съседите. Включи камерата и се заслуша в бръмченето на филма. — Шери, знаеш какво да правиш. Ричард, съобразявай се с Шери, но гледай да си държиш главата към по-близкия край на матрака, така че да мога да снимам и от близък план. Окей — действие! Шери седна на ръба на матрака с лице към камерата. Протегна крака пред себе си. Потупа скута си и каза: — Хайде, лошо момче. Олдфийлд се подчини, стана прав, разхлаби колана си и легна на скута на Шери, като постави бедрата си точно над коленете й. — Лошо, лошо момче — каза тя и смъкна панталоните и долните му гащи. — Лошо, лошо момче. Хавиланд настрои обектива за близък план точно когато първият шамар на Шери удари голата плът. Олдфийлд направи гримаса. — По-силно, Шери — каза Докторът. Шери удвои усилията си, като при всеки удар ръмжеше: — Лошо, лошо момче. През обектива се виждаше как при всеки удар очите на Олдфийлд се присвиват. Хавиланд изсъска: — По-силно, Шери, по-силно. Припомни си своя бекхенд. — Лошо, лошо момче! Шери стовари ръката си с пълна сила. Очите на Олдфийлд се оцъклиха и около устата му излезе пяна. Хавиланд се дръпна от камерата и видя по задника на Олдфийлд червени петна. — Лошо, лошо, лошо, лошо момче! — Стоп! Докторът се стресна от собствения си вик. — Стоп — повтори той меко. — Кадърът е готов. Ричард, иди да изчакаш в антрето. Шери, слез от матрака и направи стриптийза. Актьорите се подчиниха. Олдфийлд се изправи на крака и придърпа панталоните си, без да поглежда към Шери. Шери мачкаше зачервената си ръка. Когато Ричард излезе, Хавиланд каза: — Бъди колкото се може по-секси — и вдигна камерата. — Давай — каза той. Шери Шридър започна да се съблича. Свали блузата си и я хвърли на пода, после дръпна ципа на полата. Освободи се от нея, измърмори „по дяволите“, после се овладя и направи муцунка пред камерата. Измъкна се от полата и я завъртя над главата си. После я захвърли, разкопча сутиена си и събу чорапите и бикините си. Вече гола, тя направи няколко движения, които накараха гърдите й да се разлюлеят в различни посоки. Цялата настръхнала, тя рецитираше беззвучно някакви стихове, като едновременно с това се опитваше да се цупи. Докторът хвана близък план и си помисли, че различава думите на „Зелена врата“. — Стоп! Докторът отново се стресна от гласа си. — Легни, Шери — каза той. — Ричард, сега можеш да влезеш. Олдфийлд влезе в стаята гол, като прикриваше с ръце половите си органи. Хавиланд му посочи леглото, после изключи камерата и провери филма. Той трябваше да се изгори. Насочи камерата към матрака и двете фигури върху него, после застопори триножника и каза: — Малко съм срамежлив, така че ще ви оставя да правите това, което ви идва отвътре. Ще се върна да видя какво става след няколко минути. Шери се разсмя, а Олдфийлд потрепна. Хавиланд включи камерата на автоматично записване и излезе от стаята. Мушна бинокъла в един процеп между завесите и видя как играе най-добрият му актьор. Лойд Хопкинс, който беше налапал въдицата докрай, все още седеше в колата си и хвърляше убийствени погледи към къщата. Споменаването на незаконни претърсвания в досието му не бяха напразни — той беше готов да извърши престъпление, за да разкрие друго. Той беше една лицемерна змия, и при това страхлива — не смееше да атакува заподозрения, за да не застраши живота на русата кукла в спалнята. Хавиланд видя как се прозява и се протяга, без да изпуска от поглед къщата. И най-малкото движение беше като лазерен лъч, който прорязваше бездната от детството. Докторът погледна часовника си и видя, че бяха изминали десет минути. Влезе в спалнята. Шери и Ричард лежаха в двата края на матрака. Той изключи камерата и се вгледа в изпълнителите си. Шери се беше подпряла на лакът, а другата й ръка беше на гърдите й. Ричард лежеше неподвижно, със затворени очи. — Направихме го нежно — каза Шери. — Мисля, че добре го изиграхме. Ричард не можеше, нали разбирате, но си мисля, че все пак изглеждаше добре. Ако желаете, можем да го направим отново с нещо по` така. Хавиланд отиде до гардероба, мушна ръката си вътре и извади голяма ролка лейкопласт. — Не, това е достатъчно, но искам няколко кадъра с дрехите. Можете да се облечете. — Наистина ли? — Да. Ще ви дам останалите пари след малко. Ричард отвори очи, като чу това. Той стана, протегна се, после вдигна панталоните и ризата си и взе ролката от ръката на Доктора. — Благодаря ви, че ме доведохте до края — каза той. Хавиланд го погледна в очите и видя, че те се бяха смразили от ярост. Той фокусира камерата върху Шери и я включи. Шери се закопча и каза: — Лойд, може ли да свършим по-бързо? Има едно парти в единайсет и половина и след като не се забавихме колкото очаквах, бих искала да отида там. Хавиланд кимна в знак на съгласие и нагласи окуляра така, че лицето на Шери се виждаше в много близък план. — Давай, Ричард — каза той. Окулярът притъмня, когато Ричард Олдфийлд се хвърли отвъд границата. Чу се силен писък, който се превърна в хъркане; двете сблъскали се тела оформиха стена пред окото на камерата. Лунатика се опита да фокусира отново, после се отказа. Ричард прикова Шери на пода с колене, като с едната ръка държеше главата й, а с другата залепи лейкопласта на устата и носа й. Когато свърши и пристъпът на въздух беше спрян, той се изправи и започна да наблюдава как лицето й става първо червено, после посинява, а ръцете и краката й се отпускат. Скоро цялото й тяло се задъхваше — гръдният й кош се повдигаше нагоре в смъртен спазъм. Олдфийлд коленичи и започна да бъхти умиращото тяло ту с дясната, ту с лявата ръка, по корема и по гръдния кош, докато то престана да се съпротивлява, разтърсено от последната конвулсия на задушаването. Хлипайки, той стана с треперещи крака и видя Доктора, с камера на рамо, който се навежда и отлепя бинта от лицето на Шери Шридър. — Спокойно, Ричард, няма нищо, Ричард. Лунатика държеше револвер със заглушител. Ричард го взе и погледна към лицето на мъртвата жена, което беше покрито с прозрачна найлонова възглавничка. — Давай, Ричард, Давай! Камерата забръмча и се приближи. Олдфийлд спусна дулото към възглавничката и натисна спусъка. Чу се глухо пукане, после свистенето на въздуха, излизащ от възглавничката, а после възглавничката се обагри в кървавочервено. — Да, Ричард, да, Ричард, точно така, Ричард. Лунатика махна окуляра от окото си и закрепи камерата. Взе пистолета от ръката на Ричард и отвори цилиндъра, за да изтърси на пода гилзата. Виенското колело в Бронкс се превърна във въртяща се коркова дъска. Взе от джоба си два патрона и ги постави в барабана, после го затвори и го завъртя. Ричард Олдфийлд стоеше със зяпнала уста и се поклащаше леко в такта на някаква музика, която само той чуваше. Лунатика извади от джоба си една бейзболна шапка и значката на Хауард Кристи, постави шапката на главата на Ричард, а значката — на сакото му. Сложи камерата обратно на триножника, снима отблизо значката, шапката и лицето на Ричард. Като си мислеше за Линда Уилхайт и за разпилени шахматни фигури, той вдигна пистолета от пода и го постави в дясната ръка на Ричард. Върна се обратно зад камерата и каза: — Сега чувстваш ли се пълноценен, Ричард? — Да — каза Ричард. — Обясни ми как се чувстваш. — Чувствам се така, сякаш съм покорил миналото си, преминал съм през всички зелени врати и ме очаква единствено спокойствието. — Готов ли си да направиш още една крачка напред заради мен? Това ще помогне на една красива жена да се справи с кошмарите си. — Да. За какво става въпрос? — Пъхни пистолета в устата си и дръпни два пъти спусъка. Ричард се подчини, без да задава въпроси. Пистолетът изщрака напразно. Лунатика успя да заснеме тези прекрасни моменти, после изтича в дневната и погледна през прозореца през кървавочервения бинокъл. Лойд Хопкинс беше заспал с подпряна на стъклото глава. 19 Лойд се събуди призори от остро схващане на крака, след като беше спал много дълбоко. Потърка мускула си, погледна през прозореца на колата и видя къщата и белия мерцедес, паркиран пред нея, на същото място, както и предишната вечер. Олдфийлд все още се забавляваше. Имаше достатъчно време да си отиде вкъщи и да поиска подкрепление за непрекъснато наблюдение и евентуална атака. Лойд обърна колата и спря зад мерцедеса. Записа номера, после се обади в полицията и го издиктува, като поиска пълна информация както за колата, така и за собственика. След около три минути получи информацията. FHM 363 — не е глобяван. Регистрирана на името на Ричард Брайън Олдфийлд, 4109 Уиндъмиър, Лос Анджелис, 90036. Не е глобяван, няма криминално досие. Разочарован и изтощен, въпреки че беше поспал, Лойд се прибра вкъщи, като си мислеше как ще се обръсне, ще се изкъпе и ще изпие една кана с кафе. Пред вратата го посрещна купчина вестници и писма, натрупали се през последните три дни. На първата страница на вчерашния „Ел Ей Таймс“ имаше огромно заглавие: „Убит полицай в Малибу“. Отстрани беше добавено: „Смърт чрез екзекуция за лейтенант от ПУЛА“. Лойд срита вестниците настрани и отключи вратата. Веднага видя прихванатите с кламер листчета от бележник на пода. Взе ги и прочете: „От Дъч. Прочети веднага. Л., къде изчезна? Криеш ли се? Мислех, че си обърнал нова страница. Аз съм твоята свръзка и ти трябваше да ми се обаждаш всеки ден, забрави ли? Следващата информация идва направо от Гафани. Ще оставя добрите новини за накрая. — Марти Берген е обявен за издирване — все още нищо. — Издадена заповед за обиск в «Биг Ориндж Инсайдър» — резултат — нулев. Онова пънкарче е унищожило всичко от бюрото на М. Б. след твоето последно посещение. Заплашва, че ще заведе дело срещу «бруталността на полицията». — Разпитите в зоната на убийството не доведоха до нищо. — Получената по телефона информация за Кристи — засега пълни глупости. (Не са се появили очевидци.) — Кръвта по тротоара — със сигурност на Кристи. — На плажа е намерена още една част от черепа и един сплескан куршум (357 с тефлонов връх). Това, плюс доклада на съдебния лекар «смърт, причинена от нарушение на мозъчните функции вследствие на стрелба от упор», показва, че Кристи е бил убит със собствения си пистолет. — Нощният дежурен он Сакраменто се обади (прочел за убийството на Кристи във вестниците) и каза, че Кристи се обадил около 8,30 във вечерта на убийството и поискал информация за притежателя на някаква кола. Тя дала информацията, но не си спомня нито името на човека, нито номера и марката на колата. Интересно, защото според съдебния лекар убийството е станало горе-долу по това време. — Следобеда в деня на смъртта си Кристи е бил видян при досиетата в офисите на Авоноко. Казал на секретарката, че има среща с «голям играч» на плажа същата вечер. Когато секретарката попитала за какво, той млъкнал. Тя каза, че изглеждал развълнуван и бил в приповдигнато настроение. — Разпитите от Вътрешния контрол — Роландо — чист; Кайзер, Тъкър, Мъри — под наблюдение, изглеждат чисти. — Много важно!!! — докато полицаите от Вътрешния контрол правели проверка на полицаите в Джуниър Мис Козметикс, пазачът се опитал да избяга. Той е заловен и задържан (за притежаване на марихуана). Гафани е убеден, че знае нещо. Този човек искаше да разговаря с теб (Хюбърт Дъглас, 39-годишен) и каза, че си бил «спокоен», когато си го задържал преди години. _Ще разговаря само с теб._ Ела веднага (по заповед на Гафани), докато Дъглас не се е измъкнал под гаранция. Обади ми се.“ Лойд нито се обръсна, нито си взе душ, нито се преоблече. Отиде направо в един магазин за алкохол. Доколкото си спомняше, Хюбърт Дъглас беше върл почитател на уискито. Една бутилка „Джак Даниълс“ щеше да успокои душата му и да развърже езика му. Като купи бутилката, той подкара бясно към Паркър Сентър. Хюбърт Дъглас беше затворен в една килия за разпити точно до кабинета на Гафани. Лойд погледна през прозорчето и видя, че той беше седнал на една маса срещу капитана и беше облечен в униформа на пазач със златни еполети и колан. До прозорчето имаше говорител, по който се чуваше как разказва историята за някакъв китайски негодник. Гафани го слушаше с наведена глава и попипваше иглата на вратовръзката си. Лойд влезе точно когато Дъглас завършваше разказа си, превивайки се от смях, удряйки с ръка по масата с думите: — Значи така, значи така! Като видя Лойд, той каза: — Хопкинс, моят човек! Стана и протегна ръка. Лойд я пое и каза: — Здравей, Хюбърт. Добре ли се отнасят с теб колегите ми? Дъглас кимна с глава към Гафани, който вдигна поглед и изгледа злобно Лойд. — Този шегаджия не престава да ми задава въпроси. Аз му казвам, че ще говоря само с теб, а той ми разправя, че не могат да те открият, което означава, че се мотаеш някъде. Знам правата си. Задържан съм вече почти двадесет и четири часа. Преди да изтекат, трябва или да ми предявите обвинение, или да ме пуснете. Лойд погледна към Гафани, после към Дъглас. — Грешиш, Хюбърт. Днес е събота. Можем законно да те държим до понеделник сутринта. Седни. Ще дойда да поговоря с теб, след като си кажем няколко думи с капитана. Гафани стана и последва Лойд навън. Измервайки го от глава до пети с презрителен поглед, той каза: — Трябва да се обръснеш, а дрехите ти са мръсни. Къде си ходил? — Разбивах къщи. Какво става с Хюбърт? Гафани затвори вратата на килията. — Бях с един помощник в Джуниър Мис Козметикс. Говорехме с Дан Мъри в кабинета му. Тъкмо бяхме разбрали, че Кристи е ровил в досиетата няколко часа преди убийството. Тъй като инстинктът ми подсказваше, че Мъри е чист, споменах за това. Дъглас миеше прозорци в съседната стая. Помощникът ми реши, че изглежда подозрителен и не обича много-много полицаите и го държеше под око. Хукна да бяга, когато разговорът се насочи към досиетата. Помощникът ми го хвана с голяма кесия с трева в джоба. Той _знае_ нещо, Хопкинс. Опитай се да измъкнеш какво е. Лойд пусна мозъчните си зъбчатки в ход. — Капитане, споменахте ли на дежурната, която се е обаждала вчера за Кристи, името на Томас Гоф? — Да. Разговарях лично с нея. Тя каза, че Гоф _не_ било името, което дала на Кристи. Дадох й и номера и описанието на колата на Гоф. Отговорът беше отрицателен. Какво… Лойд накара капитана да замълчи, като постави ръка на рамото му. — Дъглас виждал ли е снимките на Гоф? — Не. — Тогава ми дайте копия от тях и проверете каква информация има в централния компютър за лице на име Ричард Брайън Олдфийлд — бял мъж, около трийсетте. Адресът му е 4109, Уиндъмиър, Холивуд. Бял мерцедес, номер FHM 363. Не е глобяван, но са ми необходими всички възможни подробности за него. Гафани кимна, после каза: — Какво се опитвате да откриете? — Ще ви кажа, след като разговарям с Дъглас. Ще ми донесете ли сега тези снимки? Капитанът влезе в кабинета си, а целият му врат беше зачервен. Като се върна при Лойд и му подаде снимките, той просъска: — Не давайте на Дъглас никакви обещания за снизходителност. Лойд се усмихна незлобиво на началника си. — Няма, сър. Когато Гафани се върна в кабинета си, Лойд влезе в килията и изключи говорителя. — Нека да се споразумеем — каза той на Хюбърт Дъглас, като постави на масата шишето с уиски. — Ще ми отговориш на въпросите и ще те освободя. Ако се опиташ да ме будалкаш, ще те предам на Отдела за борба с наркотиците. Кое избираш? Дъглас сграбчи бутилката и изпи половината от нея на един дъх. — Приличам ли на глупак, Хопкинс? — Не, изглеждаш интелигентен, привлекателен и пълен с желание за спасение. Да свършим работата по най-бързия начин. Момчетата от Вътрешния контрол смятат, че знаеш нещо по въпроса за досиетата в Джуниър Мис. Да започнем оттам. Дъглас се изкашля и обгърна Лойд с алкохолния си дъх. — Ами ако това, което знам, има нещо общо с някои мои незаконни действия? — Пак ще те пусна. — Наистина ли? Честна дума? — Ако лъжа, да пукна. Говори, Хюбърт. Дъглас глътна отново и избърса устни. — Преди около три седмици си пиех пиенето в едно кръчме близо до Джуниър Мис. Някакъв наперен глупак ме заговори и започна да ме разпитва дали ми харесва работата в Джуниър Мис, какви са ми задълженията, дали съм гъст с шефа на охраната и други дивотии от сорта. Купи ми пиене, напорка ме и изчезна. Аз обаче не съм идиот и знаех, че тази среща не е последна. Дъглас спря за малко и хвана бутилката. Лойд му я измъкна от ръката, преди да я вдигне към устата си. Като постави снимките на масата, той каза: — Този ли беше? Дъглас погледна снимките и се усмихна до уши. — Правилно. Това е оня глупак. В какви говна се е забъркал? — Няма значение. Довърши си разказа. Дъглас хвърли един тъжен поглед на шишето и продължи: — Бях прав. Глупакът се появи още на следващата вечер и ми предложи дрога. Ударихме си по една в кенефа, а после той започна да говори за някакъв голям тарикат, негов приятел, как оня бил луд на тема _данни_, знаеш, луд да научи всичко за скапания живот на другите хора. Загряваш ли? — Загрявам — каза Лойд. — Каза ли ти името на мъжа? Описа ли го? Каза ли, че оня е негов полубрат? Дъглас поклати глава. — Копелето дори не ми каза собственото си скапано име, да не говорим за това на скапания си приятел. Обаче тогава предложи един бон и два грама чиста дрога за ксерокопия на всички досиета. Казах му, че това ще отнеме време, че ще трябва да ги копирам две по две, и то тайно. Значи когато Мъри и другите ги няма. Този глупак ми се обади в бара, за да… Лойд го прекъсна: — Даде ли ти адрес или телефонен номер, на който да го търсиш? — Не, по дяволите! Непрекъснато се наричаше „доказан параноик“ и каза, че покрива следите си даже когато пикае, за да бъде във форма. Дори не искаше да ми се обажда в моята бърлога; трябваше да е непременно в бара. Така или иначе, уговорихме сделката за миналата седмица, за вторник или сряда вечерта и, човече, беше абсолютно странна работа. Пусни ми шишето, приятел, много съм жаден. Лойд му побутна бутилката. — Разкажи ми за сделката. Бавно и с подробности. Дъглас изгълта половината от останалото уиски. — Правилно. Така или иначе, аз наблюдавах глупака и ми се струваше, че нещо му хлопа дъската. Разбираш ли, той беше от ония, които наричат нервни и напрегнати. Насрочихме срещата за Николс Кениън Парк, през нощта. Глупакът се появи в малката си жълта кола и беше припотен, разтреперан и с изцъклени очи и изобщо приличаше на умиращо куче, което обаче иска да захапе някого, преди да пукне. Непрекъснато се попипваше, като че ли не знаеше къде да си сложи ръцете, и не преставаше да дрънка разни расистки идиотщини. Хопкинс, тоя кретен приличаше на самата шибана смърт. Аз му дадох досиетата, а той ми даде мангизите и дрогата и аз се изпарих за нула време. Не знам какво е направил тоя кретен, но не бих си дал зор да го залавям, защото нито едно човешко същество не може да изглежда така и да оживее. Бил съм във Виетнам, Хопкинс. Видял съм достатъчно от смъртта. Тоя кретен изглеждаше по-лошо и от прежълтелите смъртници, които се виждаха там. Той беше самата смърт, забучена на кол. Лойд остави потока от думи да проникне в съзнанието му и разбра, че те потвърждаваха шоуто на ужасите, което Томас Гоф беше направил на Мелбърн Авеню, както може би и убийството на Хауард Кристи; от друга страна обаче, това някак си противоречеше на роднинското съперничество на Ричард Олдфийлд с Гоф. Лойд каза: — Изчезвай, Хюбърт. Заслужи си го — и излезе в коридора. Край него мина една секретарка и каза: — Капитан Гафани отиде на обяд, сержант. Остави отговора на вашето запитване при дежурния полицай. Лойд благодари на жената и небрежно се вмъкна в кабинета на Гафани. На бюрото му имаше найлонова торбичка с марихуана и прикачено към нея етикетче с номер на доказателствения материал. Той отлепи етикетчето и го пъхна в джоба си, после взе торбичката, отвори прозореца и я изхвърли на улицата, където падна в каросерията на един преминаващ пикап. — Подпомагайте местната полиция — извика той. В отговор чу само шума на преминаващите коли, върна се в килията за разпити и вдигна палец срещу Хюбърт. Дъглас се ухили и вдигна празната бутилка за довиждане. Лойд взе асансьора до първия етаж и отиде до информацията. Дежурният полицай огледа внимателно облеклото му и му подаде лист хартия. Лойд се облегна на бюрото и прочете: „Дата на раждане: 30.06.1953; регистрационен номер на шофьорската книжка 1679143, изд. 7.1969, не е задържан, не е глобяван, абсолютно чист. Ф. Г.“ Безименни звънчета дръннаха в главата на Лойд. Замисли се защо и в един момент източникът на объркването изплува: Томас Гоф беше роден, отгледан и пратен в затвора в щата Ню Йорк. Психиатричният доклад на Хавиланд показваше, че двамата с Ричард Олдфийлд са били отгледани заедно от майка си — вероятно в Ню Йорк. Тази компютърна информация обаче показваше, че Ричард Олдфийлд е роден в Лос Анджелис. Освен това шофьорската книжка на Олдфийлд е била издадена, когато е бил около шестнайсетгодишен, което _намекваше_, че беше живял в Лос Анджелис доста дълго време. Лойд грабна телефона и набра Дъч. — На телефона капитан Пелц. — Аз съм, Дъч. Зает ли си? — Къде беше, по дяволите? Получи ли бележката ми? — Да, получих я. Виж какво, имам нужда от помощта ти. Трябват ми двама човека да наблюдават едно жилище близо до Холивуд Боул. Трябва да е много чисто изпипано — нищо, което да накара наблюдаваните да се усъмнят. Все още не искам да арестувам тоя приятел; искам само да знам какво прави. — Тоя приятел? Кой, по дяволите, е тоя приятел? — Ще ти разкажа за него, когато те видя. Можеш ли да дойдеш вкъщи след около час? Искам да се преоблека в цивилни дрехи. Дъч въздъхна. — След половин час имам една среща. Нека да е след два часа. Лойд също въздъхна. — Дадено. Докато караше към къщи, звънчетата в главата му оформиха картината на случая и оттам изплува фигурата на мъж, който можеше да бъде, но можеше и да не бъде Ричард Олдфийлд; един мъж, който се опитваше да манипулира хора със склонност към насилие, за да постигне собствените си цели, които за момента, изглежда, бяха да се прикрият следите на евентуален повод за изнудване. Факт: Джак Хързог беше откраднал шест досиета, с цел да оневини Марти Берген и беше казал на приятелката си, че е „наистина уплашен“, преди да изчезне да бъде убит да извърши самоубийство. Берген беше решил, че този начин да бъде оневинен е абсурден, и беше унищожил статиите, вдъхновени от досиетата. И все пак Томас Гоф и или неговият все още неизвестен „туз“, „голям тарикат“, помощник партньор бяха използвали информацията на ПУЛА, за да заобиколят хитро капитан Дан Мъри и да измъкнат поверителна информация от подчинения му Хюбърт Дъглас, бяха убили лейтенант Хауард Кристи вероятно защото оня беше отказал да предаде досиетата или беше поискал прекалено много пари. Тази линия на разсъждения беше напълно разумна и подкрепена с доказателства. Но тя противоречеше на шестото му чувство по отношение на Томас Гоф. Гоф се беше вманиачил на тема „41-калибров револвер“. Беше го използвал при убийствата в магазина за алкохол — престъпление, мотивът за което все още не беше известен; беше стрелял с него по Лойд и не беше успял само заради еднократното му зареждане. И все пак… Хауард Кристи беше убит със собствения си пистолет. Гоф, ако се предположи, че той е бил убиецът, се беше въздържал от прекомерно насилие в момент на стрес, беше сграбчил пистолета на ченгето и го беше застрелял с него. _Не се връзваше._ Работата с Кристи носеше белезите на работа на новак, на някой, който беше успял да убеди ченгето шеф на охраната, че е безопасен, а това не можеше да бъде трескавият, замаян от наркотика Гоф. Оставаха четирима вероятни заподозрени — Хързог, Хавиланд, Берген и Олдфийлд. Първите трима изглеждаха абсурдни: Хързог почти сто процента беше мъртъв; Хавиланд беше случайна връзка в цялата история и нямаше никакви мотиви; Берген беше сълзлив, обхванат от угризения пияница. Оставаше само Олдфийлд, но и при този вариант имаше много нелогични моменти. Кръвната му връзка с Томас Гоф беше, разбира се, ключовият момент. И все пак свидетелските показания говореха, че Гоф е бил доминиран от неизвестния си партньор, докато психологическата характеристика на Хавиланд за Олдфийлд го описваше като подчинен на Гоф. А фактът, че страшно приличаше на Гоф, но все още се разхождаше свободно по улиците, означаваше, че е невинен. Ако той беше съучастникът на Гоф, щеше да знае, че всяко ченге в Южна Калифорния издирва огледалния му образ. Нямаше да се мотае насам-натам и да привиква в жилището си съблазнителни сестрички. Лойд зави на юг по крайбрежната магистрала и разбра, че звънчетата в главата му започваха да хващат верния тон. Имаше си работа с двама убийци, двама души, чиито вътрешни подтици бяха довели до апокалипсис. 20 Партията шах напредваше. Самотниците бяха убедени в необходимостта да събират данни, а довечера, след като ченгето противник бъде унищожен, той щеше да си инжектира пентотал и да извика образите от миналото, които ще взривят бездната. Часът на истината наближаваше. Лунатика стоеше на балкона и се взираше в океана, после затвори очи и се остави на шума на разбиващите се вълни, който извика нови образи: Хопкинс напуска „Уиндъмиър Драйв“ на зазоряване; голямата найлонова торба с тялото на Шери Шридър се поклаща на гърба на Ричард Олдфийлд, докато я носи към колата; лицето на Ричард, грейнало от задоволство, докато я погребваха в сянката на един пътен знак. Моменти, пълни с удовлетворение, но несравними с удоволствието да наблюдава самотника Били, който проявява, а после редактира филма и го превръща в коктейл от детската травма на Линда Уилхайт и фантазии за възрастни. В началото Били беше възхитен от идеята да свърши една бърза работа, но се уплаши, когато Шери Шридър умря във фотолабораторията му. Наложи се да проведе с него един блестящо подготвен сеанс, за да го накара да изпълни задачата си докрай. Хавиланд отвори очи и си припомни по-дребните доказателства за силата на своята воля: управителят на сградата се беше обадил да му каже, че кабинетът му е бил разбит и в момента работниците оправят вратата; Линда Уилхайт беше оставила съобщение на телефонния секретар да й се обади „спешно“. Тези телефонни обаждания го бяха убедили окончателно в пълното подчинение на околните и, воден от техния символизъм, той се беше обадил на всички свои самотници от един уличен телефон с молба за средства — по десет хиляди долара на човек. Всички бяха отговорили „да“ с кучешко покорство. Трябваше да продължи тази линия на поведение. Лунатика отиде до телефона в кухнята и набра номера на Линда Уилхайт. Когато чу гласа й, той каза: — Тук е Джон Хавиланд, Линда. Разбрах от телефонния секретар, че искате да говорите с мен. Гласът на Линда се усили: — Докторе, разбирам, че ви съобщавам това в последния момент, но искам да ви информирам, че прекъсвам терапията. Вие ми разкрихте много неща, но оттук нататък искам да се справя сама. Хавиланд вдъхна думите й. Когато издиша собствените си думи, те бяха прочувствени като за случая. — Много ми е мъчно да чуя това, Линда. Толкова бързо напредвахме. Сигурна ли сте, че искате това? — Убедена съм, Докторе. — Разбирам. Бихте ли дошла за още един сеанс? Един специален сеанс с нагледни материали? Това е стандартната ми процедура за последния сеанс и представлява много важна част от цялостната терапия. — Много съм заета, Докторе. Има много неща… — Довечера става ли? В седем в кабинета ми? Абсолютно необходимо е да завършим терапията по този начин, а освен това ще бъде безплатно. Линда въздъхна и каза: — Добре, но ще си платя. Хавиланд каза: — Довиждане — и затвори телефона, после набра други седем цифри и се запъхтя. — Да? — гласът на Хопкинс изразяваше очакване. — Сержанте, обажда се Джон Хавиланд. Случват се някои странни неща. Влизали са в офиса ми, а освен това току-що ми се обади моят информатор. Аз… аз… аз… — Успокойте се, Докторе. Говорете по-бавно. — Аз… аз щях да ви кажа, че все още не мога да ви кажа името му, но Гоф му се е обаждал, защото разбрал, че му е нужен пистолет и пари, които Гоф му е дължал. Парите и пистолетът са в един сейф за багаж на автогарата в града. Ч-честно казано, сержанте, информаторът ми се страхува от капан. Иска да поднови терапията, така че успях да измъкна тези неща от него. Той… той има странни отношения с Гоф… Почти като между баща и син. — Каза ли ви номера на сейфа? — Да — четири-едно-шест. Ключът трябва да бъде при продавача на бонбони точно срещу сейфовете. Гоф му го е дал вчера според моя информатор. — Вие постъпихте правилно, Докторе. Ще се погрижа за всичко това. Доктор Джон Хавиланд постави обратно слушалката с мисълта за Ричард Олдфийлд, който стоеше на бара точно срещу сейф 416, въоръжен със снимката на Лойд Хопкинс от полицейското му досие и с автомат „Узи“. 21 Лойд караше в северна посока по крайбрежната магистрала, когато се сети, че беше забравил да остави на Дъч бележка, с която да обясни отсъствието си. Удари с длан по таблото и започна да псува, но псувните му бяха заглушени от вой на сирени. Погледна назад в огледалото и видя три полицейски коли с включени сигнали да се движат бясно по посока на изходите на града. Почуди се защо и включи радиото си. Когато изчисти станцията, се чу лаещ глас: „До всички подразделения, до всички подразделения, престрелка в автогарата“. Потръпна от пристъп на повръщане и се включи в надпреварата. Пред сградата се бяха струпали полицейски коли. Лойд паркира на тротоара при южния изход на автогарата и изтича под учудените погледи на патрулна група с автомати. Те си бърбореха нещо, а един висок млад полицай повтаряше „Психопат. Скапан психопат“, докато попипваше оръжието си. Лойд разбута групичката цивилни пред гишетата и видя един униформен полицай, който записваше нещо в тефтерчето си. Потупа го по рамото и каза: — Хопкинс, отдел „Кражби Убийства“. Какво става? Сержантът се ухили. — Някакъв луд с автомат. Един служител проверявал сейфовете срещу вратата, когато този психопат изтичва от бара и започва да стреля. Служителят не е улучен, но сейфовете са разбити, а една бабка е одраскана от рикоширал куршум. Линейката я откара. Пияндетата в бара казаха, че звучало като автомат — ра-та-та-та. Помощникът ми е в бара и разпитва служителя и евентуалните свидетели. Лойд усети как звънчетата в главата му започват да бият под такта на сержанта. — Има ли сергия за бонбони точно срещу мястото на стрелбата? — Да, сър. — А заподозреният? — Сигурно отдавна е изчезнал. Служителят каза, че мушнал автомата под палтото си и избягал на улицата, където не е трудно да се скрие. Лойд кимна и хукна към улицата. Едната от стените беше покрита изцяло със сиви метални сейфове с процепи за пускане на монети и малки ключалки. Покрай отсрещната стена имаше малки будки за сувенири, вестници и сладкарски изделия. Като провери сейфовете, той видя, че номера 408 до 430 са надупчени от куршуми и, както предполагаше, барът, от който беше стреляно, се намираше точно срещу 416. Докато отиваше към бара, той погледна продавача на щанда за бонбони и видя, че не си пада по ченгетата. Обърна се внезапно, отиде при него и протегна ръка. — Полицай. Някой трябва да е оставил ключ за мен. Продавачът пребледня и заекна: — Аз… аз… не предполагах, че ще се стреля, господин полицай. Оня тип само ме попита дали не искам да изкарам някой долар, като пазя ключа и го предам на този, който попита за него. Не исках да се забърквам в никаква стрелба. Бясното звънтене в главата му накара Лойд да прошепне: — Искате да кажете, че човекът, който ви даде ключа, беше същият, който стреля? — Т-точно така. Това нали не ме прави съучастник? Лойд извади снимка на Томас Гоф. — Това ли е човекът? Продавачът първо поклати глава положително, после отрицателно. — И да, и не. Този прилича на него като близнак, но оня имаше по-изпито лице и по-дълъг нос. Наистина много си приличат, но трябва да кажа не. Като взе ключа от треперещите ръце на продавача, Лойд каза с треперещ глас: — Опишете ми служителя, по когото стреляха. — Това не е трудно. Беше едър, червендалест, с тъмна коса. Малко приличаше на вас. Последното звънче дрънна като примигваща неонова светлина, която изписваше „Глупак. Кретен. Мухльо. Тъпанар“. Беше Хавиланд. Капанът беше предназначен за него, не за Олдфийлд; престъплението беше извършено от Олдфийлд, а не от Гоф. Каквито и да бяха неизяснените моменти по случая, Хавиланд му беше заложил капан от самото начало въз основа на данните, получени от досието му. Психоаналитикът му беше пробутал психиатричния доклад за Олдфийлд съвсем целенасочено, воден от споменатата там негова склонност да „използва методи със съмнителна законност“. Всичко беше нагласено още отпреди първата им среща — албумите на Лунатика, снимките на Линда Уилхайт по стените и Линда, и Станли Рудолф, и Гоф, и Олдфийлд, и Хързог, и кой знае още колко марионетки, доброволни и недоброволни съучастници на Доктора. Простотата и гениалността на схемата беше невероятна. Беше се приковал сам на една стоманена стена, и то със саморъчно изработени пирони. Преди пироните да причинят още кръвопролития, Лойд отиде до сейф 416 и пъхна ключа. Вратичката заяде, после се отвори. Вътре имаше колт калибър 357 и навити на руло двайсетдоларови банкноти, завързани с ластик. Взе пистолета. Барабанът беше празен, но миришеше на парафин, а от вътрешната страна беше залепена лепенка с надпис: „Кристи, ПУЛА“. Пироните отново се забиха в него. Лойд затръшна вратичката и потегли към Паркър Сентър. Шестият етаж беше пълен с детективи и цивилен персонал. Един униформен полицай мина покрай него в коридора и му обясни: — Двамата с партньора ми току-що доведохме Марти Берген — хванахме го в парка Макартър, където хранеше патките. Искаше да чуе правата си. Няколко човека от Вътрешния контрол се готвят да го разнищят. Лойд хукна към кабинета на адвоката в края на коридора. През стъклото зяпаха няколко цивилни полицаи. Като се промуши между тях, той видя Марти Берген, Фред Гафани, един стенограф и една непозната жена с вид на обществен защитник, които седяха около масата, зарината с моливи и официални бланки. Жената шепнеше нещо в ухото на Берген, а стенографът беше вдигнал ръце над машинката си. Гафани попипваше иглата на вратовръзката си и почукваше нервно по масата. Лойд видя жици по тавана и попита полицая до себе си: — Записва ли се и на друго място? Полицаят кимна с глава. — Записва се на магнетофон в кабинета на шефа. Там има и друг стенограф. — Слушалки? — Говорители. Лойд извади бележника си и записа: Джон Хавиланд, д-р, кабинет 1710 Сенчъри Парк Ийст — _всички телефонни разговори от кабинета и частния телефон за последните дванадесет месеца_, после мина по коридора и почука на кабинета на Гафани. Когато секретарката отвори вратата и го изгледа учудено, той й подаде бележника. — Капитанът иска да слушам разпита. Бихте ли ми направили услугата да се обадите на Ма Бел* и да изискате тази информация? [* Бел — Телефонна компания в САЩ. — Бел.прев.] Жената се намръщи. — Капитанът ми каза да не напускам кабинета. Беше открадната марихуана, която представляваше веществено доказателство. Наложи се да освободи един заподозрян и това много го ядоса. Лойд се усмихна. — Много лошо, но това запитване е от Тад Брейвъртън. Аз ще пазя крепостта. Жената се намръщи още повече. — Добре. Но, моля ви, не пускайте никого вътре. Тя взе бележника и тръгна към асансьора. Лойд заключи вратата отвътре и влезе в личния кабинет на капитана. На бюрото седеше една стенографка с бабешки вид и чукаше по клавишите, докато строгият глас на Гафани се носеше от говорителя на стената над главата й. — … и освен това присъства адвокат. Преди да започнем разпита, имате ли да кажете нещо, господин Берген? Лойд придърпа един стол и се усмихна на стенографката, която вдигна пръст към устните си и посочи говорителя точно когато стаята беше залята от изблик на електронно усилен смях, последван от гласа на Марти Берген. — Да. Бих желал да се включи в протокола това, че вашата игла за вратовръзка е отвратителна. Ако ПУЛА имаше справедлива бюрокрация, вие щяхте да бъдете осъден за естетичен банкрут, притежание на фашистки знаци и долнопробно поведение. Продължете разпита, капитане. Гафани се прокашля. — Благодаря ви за доброволния коментар, господин Берген. Ще започна с някои факти. Можете официално да протестирате, ако смятате, че някои от фактите са неверни. Първо, вие сте Мартин Д. Берген, на 44. Бил сте освободен от ПУЛА след шестнайсетгодишна служба. Докато сте бил на работа тук, сте се сприятелил с полицай Джейкъб М. Хързог, който в момента е в неизвестност. Точни ли са тези факти? — Да — каза Берген. — Така. По-нататък — преди шест дни вие сте бил разпитван от полицай от ПУЛА във връзка с местонахождението на полицай Хързог. Казал сте на полицая, че не сте виждал Хързог от около месец и че при последната ви среща той е бил „разстроен“. Вярно ли е това? — Да. — По-нататък — бихте ли искал да промените показанията си, дадени пред този полицай? Гласът на Берген се превърна в студен шепот. — Да, искам. Джак Хързог е мъртъв. Той се самоуби със свръхдоза успокоителни. Открих тялото му в собствения му апартамент заедно с едно прощално писмо. Зарових го в една камениста местност близо до Сан Берду. Лойд чу как адвокатката на Берген пое шумно дъх и започна да бърбори предупредително на своя клиент. Берген изкрещя: — Не, по дяволите, искам да разкажа всичко! Всички се развикаха силно, но гласът на Гафани ги надвика: — Спомняте ли си къде заровихте тялото? — Да — каза Берген. — Ще ви заведа, ако искате. Говорителят замлъкна, после се чу оживен шепот. Накрая Гафани каза: — Не искам да ви карам да повтаряте казаното от мен, но бихте ли заявили, че показанията, които сте дал пред полицая по отношение на Хързог, са били подвеждащи и неточни? — Това, което казах на Хопкинс, бяха пълни глупости — каза Берген. — Когато разговарях с него, Джак вече беше в гроба от три седмици. Вижте, мислех, че ще мога да се измъкна от всичко това. После нещо започна да ме гризе отвътре. Запих се, като се опитвах да си изясня нещата. Ако ченгетата не ме бяха намерили, рано или късно и без това щях да дойда. Явно Джак се е бил забъркал в нещо сериозно, иначе Вътрешният контрол нямаше да се занимава с него. Предполагам, че ще ме подведете под отговорност по два параграфа — че съм заровил тялото на Джак и че съм получил откраднати секретни документи. Така че задайте въпросите си или ме оставете да дам показания, за да ми бъде предявено обвинението и да си платя откупа. Става ли, Фред, скъпи? Последва още една дълга пауза, нарушена от Фред Гафани: — Говорете, Берген. Ще ви прекъсвам с въпроси, ако сметна за необходимо. По говорителя се чу дишане. Тялото на Лойд се сгърчи в очакване. Тъкмо когато мислеше, че ще се пръсне от напрежение, Берген каза: — Джак винаги е бил напрегнат до крайност, защото не умееше да се освобождава от стреса, така както правеха това останалите полицаи. Не поркаше, не гуляеше и не тичаше след мадамите; само четеше, мислеше и се състезаваше сам със себе си в желанието си да бъде като онези мистични войни, които обожаваше. Мозъкът му непрекъснато беше атакуван и това го влудяваше. Шест месеца преди смъртта му го обзе мисълта, че трябва да ме реабилитира, като създаде недоверие в ПУЛА — като покаже отдела в лоша светлина, така че срамът от моето уволнение да намалее по силата на това сравнение. Той непрекъснато говореше за това и го планираше отново и отново, защото беше герой, и след като ме обичаше, трябваше да ме превърне от страхливец в герой, за да стане приятелството ни истинско. — Горе-долу по това време срещна някакъв тип в един бар. Той го запознал с друг тип, когото Джак наричаше „гений, луд по досиетата“. Тоя тип бил нещо като гуру, който вземал добри пари от нещастниците, които го обожавали, като им помагал да решат проблемите си — изобщо от тоя род неща. Той убедил Джак да открадне няколко досиета, които щели да устроят и двамата — „недоверието“ на Джак и откачената жажда за информация на гуруто. Джак ми показа досиетата. Четири от тях принадлежаха на шефове, които работеха за външната охрана на заводи, в които имаше още досиета; едно беше на Джони Роландо, от телевизията, а последното беше, както знаете, на Лойд Хопкинс. Джак си мислеше, че информацията в тези досиета ще представи ПУЛА в лоша светлина и ще задоволи нуждите на гуруто. — Досиетата все още ли са у вас? — попита Гафани. — Не — отговори Берген. — Прочетох ги и ги върнах на Джак. Опитах се да използвам информацията в серия от статии, за да му отдам последна почит, но после реших, че това само ще наруши неговия покой и се отказах. — Разкажете ми нещо повече за този гуру и приятеля му. — Добре. Първо, не зная имената им, но зная, че гуруто е консултирал Джак и му е помагал да преодолее някои проблеми, които са го тревожели. Гуруто е използвал двусмислени фрази като „отвъд границата“ и „зад зелената врата“, което е заглавие на една стара песен. И двете фрази фигурираха в прощалното писмо на Джак. Лойд грабна телефона и набра един номер, който с деветдесет процентна сигурност щеше да потвърди съучастничеството на Хавиланд от игла до конец. — Ало? Като обърна гръб на стенографката, той прошепна: — Аз съм, Линда. — Хопкинс, скъпи! — Слушай, не мога да ти обясня сега, но онази вечер ти прошепна „отвъд границата“ и нещо за зелени врати. Откъде си научила тези фрази? — От д-р Хавиланд. Защо? Струваш ми се отнесен, Хопкинс. За какво става дума? — Ще ти кажа по-късно. — Кога? — Ще намина след няколко часа. Стой си вкъщи и ме чакай. Става ли? Гласът на Линда стана сериозен: — Да. Той е, нали? Лойд каза „да“, затвори и хвана Берген по средата на изречението: — … така че от пяната около устата на Джак разбрах, че е поел успокоителни. Често беше казвал, че ако реши да хване Нощния влак, никога няма да го направи с пистолета си. Гафани въздъхна. — Сержант Хопкинс претърси апартамента на Хързог и каза, че всички повърхности са били почистени от отпечатъци. Когато открихте тялото, забелязахте ли да е почиствано? — Не. — Спомняте ли си точните думи от прощалното писмо на Хързог, освен тези, които споменахте? Посочваше ли Хързог причините, които са го накарали да се самоубие? — Тук вече няма да се разберем, пиленце — каза Берген. — Ще ти кажа всичко каквото искаш, но не и това. А на теб не ти стиска да го измъкнеш насила от мен. Някой удари силно по масата. — Сега ще направим няколко часа почивка. Приготвили сме ви килия, господин Берген. Адвокатката ви може да ви прави компания, ако желае. По-късно ще започнем оттам, докъдето стигнахме. Сержант, заведете господин Берген до временното му жилище. Говорителят замлъкна. Лойд стана, отиде до остъклената към коридора врата и успя да види един цивилен полицай, който побутваше Марти Берген и адвокатката му по посока на стълбите, водещи към килиите на петия етаж. След изповедта видът на Берген говореше за пълно изтощение: прегърбени рамене, изцъклени очи, провлачена походка. Лойд помаха с ръка зад гърба му, обърна се и видя секретарката на Гафани, която почукваше на вратата с купчина документи в ръка. — Ето информацията, която искахте, сержант. Лойд отвори вратата и взе документите от ръцете на жената. — Нека да ви обясня това извлечение. Служителят ми даде всички обаждания в дома и в кабинета за два дена назад — дотолкова се държи информацията в компютъра. Като го прегледате, ще забележите, че само няколко от номерата имат имена и адреси. Така е, защото практически всички обаждания на това лице са направени на телефонни автомати. Не е ли странно? Местоположението на автоматите е дадено след номера. Това ли искахте? Лойд чу още едно звънче в главата си. — Чудесно. Бихте ли ми направили още една услуга? Обадете се на най-големия шеф в Бел и го накарайте да се опита да ми даде номерата, на които се е обаждал и от двата телефона през последните два дни. Нека да ми се обади в отдела, като получи информацията. Кажете му, че е от особена важност за разследване на убийство. Бихте ли направили това за мен? — Да, сержант. Ще разговаряте ли с капитана? Зная, че се интересува от разследването ви. Лойд поклати глава: — Не. Ако му потрябвам, ще бъда в кабинета си. Няма да го занимавам с тези телефонни истории, докато не разбера окончателно за какво става дума. И без това си има достатъчно грижи. Секретарката на Гафани сведе поглед: — Да. Работи прекалено много. Лойд хукна към кабинета си, като се чудеше дали прероденият ловец на вещици изневерява на жена си. Затвори вратата и прегледа списъка на телефонните номера, които бяха набирани от кабинета на Хавиланд и от апартамента му в Бевърли Хилс, а звънчетата в главата му се сблъскваха с казаното от Хюбърт Дъглас за Томас Гоф: „Непрекъснато се наричаше «доказан параноик» и каза, че прикрива следите си дори когато пикае, за да не губи форма.“ Обажданията на телефонни автомати отговаряше точно на „доказаната параноя“ на Хавиланд. Повечето от обажданията бяха на телефони, намиращи се в радиус от четвърт миля от домовете на Джак Хързог, Томас Гоф и Ричард Олдфийлд. Обажданията на Хързог започваха от миналия ноември, което съвпадаше с показанията на Берген, че Хързог е срещнал „гуруто“ преди около шест месеца; те се прекратяваха в края на март, около времето на самоубийството. Обажданията до Гоф започваха от началото на извадката и продължаваха до деня след касапницата в магазина за алкохол; комуникацията с Олдфийлд вървеше през цялата извадка допреди 48 часа. Лойд погледна останалите телефони и се опита да намери местонахождението им на картата на града, надявайки се, че теорията му ще потвърди казаното от Берген, че „гуруто прави добри пари от нещастниците, които го обожавали“. Пет места на картата, пет потвърждения. Зън, зън, зън, зън, зън. И петте телефона се намираха в търговските центрове на скъпи жилищни квартали — Лоръл Кениън, Шърмън Оукс, Палос Вердес Естатес, Сан Марино и комплекса Бънкър Хил Тауърс. Заключение: без да се броят евентуалните други „обожатели“, които биха могли да живеят в зоната, която броячът не отчита, д-р Джон Хавиланд имаше поне петима човека, вероятно невинни, вероятно с големи психически отклонения, които „консултираше“. Въпрос, останал без отговор: в съответствие с „доказаната си параноя“ той явно се стремеше да се изолира напълно от своите пациенти. _Къде тогава се срещаше с тях?_ Лойд си спомни за дипломите на стената в кабинета на Хавиланд — Медицинския колеж в Харвард; две болници от мегаполиса на Ню Йорк. Зън, зън, зън. Томас Гоф беше роден и отгледан в Ню Йорк. Възможно ли беше познанството му с Доктора да датира от времето, когато е бил на психиатрично лечение? Всички следи водеха към миналото, забулени от лекарската тайна. Лойд си представи, че е обожател на гуру, който ще пише книга, въоръжен единствено с добри намерения и телефон. Пет минути по-късно този телефон се превърна в машина на времето, която върна обратно миналото на д-р Джон Хавиланд. Планът вършеше работа. Години преди да потъне в тайнственост, Джон Хавиланд беше имал склонност към автобиографични изяви и една от тях беше останала за потомството под формата на изпитно есе за Харвардския медицински колеж. То беше наречено от факултетния отговорник „образец на отлично владеене на английския език и излагане на сериозни мотиви за желанието му да стане психиатър“. От ясните спомени на отговорника за Хавиланд и неговото есе Лойд научи, че гуруто психиатър е роден в Скарсдейл, щата Ню Йорк, през 1945 година, че когато бил на дванадесет години, баща му изчезнал и не се появил повече никога, като оставил на малкия Джон и майка му добра издръжка. След неколкоседмични размишления върху изчезването на баща си Джон претърпял злополука и си ударил главата, след което останал с частични спомени и фантазии за мъжа, който господствал над него, една мозайка от истини и илюзии, които майката алкохоличка не могла да осветли по никакъв начин. Непрестанни спомени — символи на доброто и злото — свидни разходки на виенското колело в Бронкс и настойчиви разпити на полицейски детективи — разкъсвали Джон и го изпълвали с желанието да разбере самия себе си, като помага на другите да вникнат в душите си. През 1957 г., на дванайсетгодишна възраст, Джон Хавиланд решил да стане най-великия психиатър на всички времена. Лойд остави отговорника да продължи разказа си и научи, че докато бил в Харвард, Хавиланд изучавал символната сънна терапия и написал доклади за техниките на психологическата манипулация и промиването на мозъци, които спечелили награди; че по време на работата си в болницата „Касълфорд“ той консултирал осъждани престъпници с невероятни резултати — само една малка част от тях извършвали нови престъпления. Като завърши с думите „а останалата част от кариерата на д-р Хавиланд е в Лос Анджелис; успех с книгата ви“, отговорникът изчака отговор. Лойд промърмори: — Благодаря ви — и затвори телефона. Обажданията му в болниците „Касълфорд“ и „Св. Винсент“ се оказаха безполезни — оттам не искаха да дадат информация нито за Хавиланд, нито за това дали Томас Гоф е бил техен пациент. Единствената останала възможност, която можеше да бъде проверена по телефона, беше „споменът — символ на злото“ на едно дванайсетгодишно момче. Лойд се обади на полицейското управление в Скарсдейл и разговаря с цяла серия от полицаи и машинописки, докато научи, че данните отпреди 1961 г. са били унищожени при пожар. Беше готов да се откаже, когато на телефона се обади един пенсиониран полицай, случайно минаващ оттам. Човекът каза на Лойд, че някъде през петдесетте един ужасно богат жител на Скарсдейл на име Хавиланд е бил главният заподозрян в убийството на пазач от затвора „Синг Синг“ на име Дуейн Макевой, който от своя страна бил заподозрян в сексуални убийства на няколко млади жени от областта Уестчестър. Освен това Хавиланд бил заподозрян и в подпалването на цял квартал изоставени къщи в беден район на Осининг, включително и на една полуразрушена сграда, която тогавашният полицейски началник наричал „фабрика за мъчения“. Хавиланд изчезнал по времето, когато наръганото с нож тяло на Макевой било намерено в река Хъдсън. Доколкото знаел полицаят, никога не е даван под съд и не се е появявал отново в района. Като затвори телефона, Лойд усети как звънчетата се превръщат в строен хор. Джон Хавиланд си го беше избрал за противник, защото, както беше споменал между другото още при първата им среща, много приличал на баща му. Обхваналата го мания за бащината сила го беше накарала да се сдобие със слабоволеви ратаи — между тях Гоф и Олдфийлд, които моделираше в разпространители на собствения му чумен вирус и превръщаше в мисионери на ужаса. Томас Гоф вероятно се беше натъкнал на Доктора в болницата „Касълфорд“ малко след освобождаването си под гаранция от Атика. „Лечението“ на Хавиланд го беше отклонило от пътя на престъплението, който беше управлявал живота му до този момент, тъй като след престоя си в Атика към него не бяха предявявани никакви обвинения. Изглежда, той е бил човекът, който е привличал „обожателите на гуруто“ — това показваха неговите обиколки по баровете и свидетелските показания на Морис Епстийн и Хюбърт Дъглас. Стройният хор в главата на Лойд се раздвои и една част от него премина в областта на чистото предположение, което, макар и невероятно, изглеждаше достоверно: Томас Гоф беше мъртъв, убит от Хавиланд след провала си в магазина за алкохол. Хавиланд беше украсил интериора на апартамента му, като беше оставил албума „Доктор Джон Лунатика“ като примамка. Мъжът, когото хазяинът на Гоф беше видял следобеда преди полицейската атака, е бил Олдфийлд — в ролята на Гоф. Хавиланд беше убил и Хауард Кристи. Глупак. Идиот. Кретен. Желанието за мъст бушуваше в главата на Лойд. Стана и тръгна по коридора към кабинета на Тад Брейвъртън, после спря пред вратата с табелка „Главен инспектор“, която по-скоро го спираше, отколкото примамваше. _Всички доказателства, които имаше, бяха косвени, основаваха се на предположения и теории._ Не разполагаше с доказателства, които да дадат основание за арестуването на д-р Джон Хавиланд. Лойд превключи физическите и умствените си скорости, качи се на петия етаж при килиите и видя Марти Берген, сам в първата килия, да зяпа през мрежата. — Здрасти, Марти. — Здрасти, Хопкинс. Дошъл си да злорадстваш? — Не, само да ти благодаря за показанията. Много ми помогнаха. — Страхотно. Сигурен съм, че ще свършиш страхотна работа и ще прибавиш още една страница към легендата за теб. Лойд се втренчи в Берген. Клетките на мрежата хвърляха сянка върху лицето му. — Имаш ли някаква представа колко сложна е тази история? — Да. Току-що чух по-голямата част. Жалко, че не мога да пиша за това. — Кой ти каза? — Един информатор. Нямаше да бъда добър репортер, ако нямах информатори. Има ли някакви следи от гуруто? Лойд кимна. — Да. Мисля, че сме към края. Защо не ми разказа, каквото знаеше, когато говорихме по-рано? Берген се разсмя. — Защото не ми харесва стилът ти. Направих каквото трябваше, като дойдох тук, Хопкинс, така че съм чист. Не ме карай да ти целувам задника. Лойд сграбчи мрежата на няколко инча от лицето на Берген. — Тогава целуни това, кретен такъв: ако ми беше разказал всичко това по-рано, Хауард Кристи щеше да бъде жив. Прибави и него към списъка на вината си. Берген потръпна. Лойд тръгна, а думите му увиснаха във въздуха като отровни стрели. Докато караше на запад към Холивуд, Лойд си задаваше останалите въпроси, на които не беше намерил отговор и стигаше до заключения, които се вписваха изцяло в хипотезата му. Знаеше ли Джон Хавиланд, че Джънгъл Джак Хързог е мъртъв? Не. Най-вероятно предполагаше, че срамът от неговата „граница“ няма да му позволи да издаде пред света по принцип и пред полицията в частност човека, който „го е превел през нея“. Заличените следи в апартамента на Хързог? Вероятно Хавиланд; вероятно в деня след убийствата в магазина за алкохол, когато е разбрал, че Гоф е излязъл невъзвратимо от играта. Гоф е бил привлякъл Хързог, така че беше много вероятно да е посещавал апартамента на Джънгъл Джак и да е оставил отпечатъци. Хавиланд би унищожил тази потенциална връзка със себе си. И все пак Докторът се е оставил да бъде уязвим по отношение на Хързог. Лойд се насили да изкаже думата на глас. Хомосексуалист. Личеше от обожанието на Хързог към героите; от ужасяващата нужда, която изпитваше да застава лице в лице с опасността като полицай; от липсата на сексуален интерес към приятелката си непосредствено преди смъртта. Берген не искаше да говори за предсмъртното писмо, защото всичко това се съдържаше в него ясно и точно и указваше към трагичната грешка на Хавиланд: той искаше Джак Хързог да ходи по света като живо доказателство за силата на един човек да изкара от равновесие един мъжествен полицай. Омразата така сграбчи Лойд отвътре, че имаше чувството, че мозъкът му иска да изскочи от черепа. Кракът му натисна педала на газта докрай, а Хайланд Авеню се замъгли пред очите му. След това си спомни един ред от писанията на Берген, който го накара да натисне спирачката и да намали. „Възкресете мъртвите на този ден“. Усмихна се. Джънгъл Джак Хързог щеше да се върне от „отвъд границата“ и да окошари човека, който го беше изпратил на смърт. Лойд мина покрай Холивуд Боул, зави по „Уиндъмиър Драйв“ и изпсува, когато видя, че белият мерцедес на Олдфийлд не беше пред къщата, а из градинките наоколо имаше много хора и това щеше да му попречи да хвърли едно око вътре. Паркира, заобиколи и погледна през предния прозорец, но той все още беше с плътно дръпнати завеси. Изпсува отново и хвърли един бърз поглед на градинката, когато видя едно бяло петно върху зелената площ. Отиде до него. Петното беше парче от лейкопласт и от вътрешната му страна имаше нещо цветно, което приличаше на съсирена кръв. Звънчето отново звънна леко, последвано от въпросителен знак. Лойд вдигна парчето и пое на юг, за да си купи материали за кошарата. Паркира пред един магазин за оръжие на Ла Бриа, взе от жабката магнума на Хауард Кристи и провери дръжката. Беше прекалено гладка, за да задържи отпечатъци. Изпсува, взе пистолета, занесе го в магазина и след като показа полицейската си значка на собственика, му каза, че иска голям ръчен пистолет със сменяеми дръжки, които да стават и на магнума. Собственикът извади една отвертка и постави на тезгяха няколко пистолета. Десет минути по-късно Лойд беше по-беден с 305 долара и притежаваше магнум калибър 44 с големи дръжки от черешово дърво. Собственикът се беше отказал от тридневния изчаквателен срок за проверка на купувача, тъй като Лойд беше полицай. Така въоръжен, Лойд си пожела успех и отиде до един телефонен автомат с надеждата, че късметът му не го е напуснал. Така беше. Секретарката на отдела имаше спешно съобщение за него — обадете се на Катрин Даниъл — телефонна компания Бел, 623–1102, вътрешен 129. Лойд набра номера и няколко секунди по-късно слушаше дрезгав глас на жена, която му обясняваше как уважението й към покойния й баща, също полицай, я беше накарало да направи всичко възможно, за да получи необходимата му информация. — … така че отидох в компютърната зала и проверих данните, които имаме за двата интересуващи ви номера. Нито от единия, нито от другия телефон са били провеждани разговори през последните два дни. Това ме ядоса и реших да науча нещо повече за този тип Хавиланд. Проверих компютърните файлове на телефонните му сметки за година и половина назад. И двата телефона са плащани с чек, с изключение на миналия декември, когато един човек на име Уилям Наглър е платил и двете сметки. После проверих кой е този Наглър. Той е плащал собствената си сметка всеки месец плюс една сметка на телефон в Малибу. Живее в Лоръл Кениън, тъй като този адрес е посочен на чековете му, а и първите цифри на телефонния номер са на този район. Но… Лойд я прекъсна: — Оттук нататък по-бавно, започвам да записвам. Катрин Даниъл пое дъх и каза: — Добре. Казах, че този Наглър плащал сметките на един номер в Малибу — 452–6151. Адресът не е посочен — след като Наглър плаща сметките на телефона, компанията не се интересува от адреса, дори и да е в Тамбукту. Така или иначе, прегледах обажданията от този телефон за последната година и видях, че повечето от тях са до същите телефонни автомати, които вече получихте. Проверих и вчерашните, и днешните, които се оказаха от същия район. Искате ли да ви ги дам? — Да — каза Лойд. — Бавно. Имате ли имената и адресите? — Мислите ли, че бих свършила работата наполовина, полицай? Пресиленият смях на Лойд прозвуча истерично дори в собствените му уши. — Не. Давайте. — Добре. 623–8911, Хелън Хайлбрунър, Бънкър Хил Тауърс, апартамент 843; 317–4040, Робърт Райе, 10677 Виа Есперанца, Палос Вердес Естатес; 502–2211, Монти Мортън, 112 Ла Грандж Плейс, Шърман Оукс; 481–1202, Джейн О’Мара, 9909 Левек Съркъл, Сан Марино; 275–7815, Линда Уилхайт, 9819 Уилшър, западен Л. А.; 470–8953, Лойд Хопкинс, 3290 Келтън, Л. А. Ей, тоя последният има ли нещо общо с вас? Лойд се изсмя много убедително. — Не. Хопкинс е много често срещано име. Имате ли телефонния номер и адреса на Наглър? — Разбира се. 4980 Удбридж Холоу, Лоръл Кениън. 463–0670. Това ли е всичко? — Да. Сбогом, скъпа Катрин! Чу се дрезгав смях. Припотен и с омекнали от напрежение крака, Лойд се обади до кабинета на Дъч, но го свързаха с един дежурен полицай, който каза, че капитан Пелц няма да бъде там следобед, но ще се обажда на всеки час, за да получава съобщения. Лойд много бавно обясни какво иска: Дъч трябваше да изпрати доверени ченгета на следните адреси, които, под предлог за рутинна проверка, да разпитат живеещите там, като използват ключовите думи „отвъд границата“ и „зад зелената врата“. Изчете всички адреси, с изключение на този на Уилям Наглър, и накара полицая да повтори съобщението. Доволен от свършената работа, Лойд каза, че и той ще се обажда на всеки час, за да влезе във връзка с Дъч, после затвори. Следваше рискованата част от плана. Следваше съзнателното решение да застраши живота на една невинна жена, за да обвини един убиец — действие, което противостоеше на неговото собствено желание да отрече всичко, което се беше случило с Теди Верпланк. Докато караше към апартамента на Линда, Лойд се молеше тя да каже или да направи нещо, което да потвърди или отхвърли неговото решение, което би спестило и на двамата съдебни обвинения в страхливост или невнимание. Линда отвори вратата с питие в едната ръка. Лойд огледа позата й и светлината в очите й и видя как възмущението й се превръща в ярост — една проститутка, която чукат прекалено често. Когато се опита да я прегърне, тя се отдръпна. — Не. Първо ми кажи. И не ме докосвай, защото ще унищожиш чувствата ми към теб. Лойд влезе в дневната и седна на дивана, стреснат от откровеността на Линда, която означаваше, че всички системи работят на пълен ход. Извади магнума и го постави на масата. Линда седна на един стол и погледна пистолета, без да трепне. — _Кажи ми_, Хопкинс. Лойд се опита да следи всеки нюанс в реакциите на Линда и разказа цялата история по случая Хавиланд, завършвайки с теорията си как Докторът е използвал и двамата, като се е надявал поне единият от тях да бъде привлечен от другия. Лицето на Линда беше останало безизразно през цялото време и едва когато свърши, Лойд можа да види възхищението в очите й. — Господи — каза тя. — Имаме работа с Моби Дик на психопатите. Наистина ли мислиш, че си пада по мен, или това е само част от плана? — Хубав въпрос — каза Лойд. — Мисля, че първоначално това е било част от плана, защото е искал да се представи пред мен като женкар. След това обаче наистина е започнал да те ревнува от мен, дори само затова, че ми е бил отредил ролята на противник. Връзва се, нали? Ти познаваш това копеле по-добре от мен. Линда се замисли и каза: — Да. Първото ми впечатление от Хавиланд беше, че е асексуален по природа. Какъв е следващият ти ход, Хопкинс? И какво прави този пистолет на масичката ми? Лойд потръпна. Линда отговаряше на гризящите го съмнения с точни въпроси и отговори. В този момент го прониза една мисъл, която облекчи стягането в гръдния му кош. Щеше да започне опасният за живота й гамбит само ако тя поиска това доброволно. — Нямам доказателства. Не мога да арестувам Хавиланд без основания. Той ти се е обадил днес, нали? — Да. Откъде знаеш? — Тази разпечатка от телефонната компания, за която ти казах. Какво искаше? — Обадих се да му кажа, че прекъсвам терапията. Чул съобщението ми на телефонния секретар. Помоли ме да отида за още един сеанс. Съгласих се. — Кога? — Довечера в седем. Лойд си погледна часовника. 6,05. — Още един въпрос, преди да ти обясня за пистолета. Онази вечер ми разказа за смъртта на родителите си и каза, че понякога те спохождат много мрачни мисли. Знае ли Хавиланд нещо по този въпрос? Говорил ли ти е за смъртта на родителите ти по време на сеансите? — Да — каза Линда. — Луд е на тая тема плюс някои фантазии, които имам. Защо? Лойд преглътна пристъпа на страх, който го беше обзел. — Трябват ми отпечатъците от пръстите на Хавиланд на дръжката на този пистолет. Ако ги получа, ще разменя дръжките с тези на пистолета на Хауард Кристи и ще мога да арестувам Хавиланд с обвинение в убийство по особено жесток начин, докато събера други доказателства. Искам да вземеш този пистолет на сеанса довечера. Дръж го в чантичката си и не пипай дръжката. Кажи на Хавиланд, че фантазиите ти стават все по-бурни и че си си купила пистолет. Подай му го нервно, като го държиш за дулото. Ако съм го опознал достатъчно добре, той ще го хване за дръжката, за да ти покаже как се държи, и после ще ти го върне. Хвани го нервно за дулото и го постави обратно в чантичката си. След сеанса си иди вкъщи и чакай да ти се обадя. Хавиланд няма представа, че съм по следите му, така че за теб не съществува никаква опасност. Усмивката на Линда му напомни за Пени и за красотата, която излъчваше, щом се бунтуваше. — Ти не вярваш в това, Хопкинс. Трепериш. Ще го направя при едно условие. Искам пистолетът да е зареден. Ако Хавиланд се усети, искам да мога да се защитавам. Напълно доброволното заявление на Линда даде на Лойд зелена светлина. Той извади шест патрона 44-ти калибър от джоба на сакото си и ги постави на масичката. За момент настъпи пълна тишина и той имаше чувството, че се носи из въздуха. Линда сложи ръка на неговата. — Мисля, че отдавна съм чакала този момент — каза тя. 22 Машината на времето бързо завъртя назад, захранвана от високооктановото гориво пентотал. Вятърът прехвърли страниците на календара. Страниците се блъскаха все по-близо и по-близо от порой образи, принадлежащи на неотдавнашни предизвикателства, докато черните букви на бялото поле го попариха, после го обърнаха наопаки. Събота, втори юни, 1957 г. Джони Хавиланд чува в училище, че гробницата за стари коли в края на негърския район на Осининг е съкровищница за хром. Старият глупак, който е пазач там, продава дреболии на цената на портокалов сок, а ако се прехвърлиш през оградата, можеш да си свиеш нещо готино, преди да те хване. Джими Вандерворт си беше взел един булдог от някакъв камион за трийсет и девет цента. Джони си представяше всякакви хромирани дреболии, които би могъл да вземе и да даде на баща си, за да поукраси форда модел 56 с гюрук. Прехвърля се няколко пъти на различни автобуси, докато стигне до Осининг и след около час вече се разхожда по улиците на порутеното негърско предградие в сянката на затвора „Синг Синг“. Улиците му напомнят на едни снимки от Хирошима, след като чичо Сам пуснал на японците атомната бомба: купища чакъл в предните дворове на изоставени къщи; канавки, преливащи от мръсна вода и пълни с празни бутилки от вино; изпосталели кучета, които търсят да ухапят нещо или някого. Дори и самите негри подсилват атомния мотив: изглеждат изпити и подозрителни, като мутантни същества, опечени от радиоактивен огън. Джони потреперва при спомена за безбройните филми на ужаса, които беше изгледал въпреки забраната на майка си. Това място беше дори по-страховито и именно затова щеше да се покаже точно като голям мъж, ако открадне оттук. Джони тъкмо се кани да попита някой негър за автомобилното гробище, когато вижда познат цвят надолу по улицата. Тръгва натам и вижда колата на баща си, паркирана пред стара дървена къща, закърпена с асфалтова хартия. Всички стени на къщата са покрити с мръсни надписи и свастики. Джони се покатерва през един счупен прозорец, привлечен като че ли от магнетична сила. Щом влиза вътре, в мрака на гниещите дървени греди, магнитът приема формата на бащиния му смях, който идва от горния край на стълбището. Тръгва нататък и чува как веселият баритон на баща му се смесва със скимтящия глас на друг мъж. Докато Джони се изкачва по стълбите, здраво хванат за парапета, към гласовете се прибавя и прищракването на зъбчатки. Когато стига до площадката на втория етаж, Джони вижда една врата и примижава в тъмнината, за да види дали е зелена. Шумът става все по-силен, гласовете също, после вратата се открехва. Джони отива до нея на пръсти и надниква вътре. Удря го страхотна воня и вижда гърба на баща си и на един мъж в сива униформа, които стоят пред въртящ се кръгъл предмет. Мирише на кръв, пот и телесни отпадъци. На пода е застлано зелено одеяло, покрито с монети и банкноти, навити на руло. Стените и таваните са на яркочервени капки, а по пода се стичат бледочервени ручейчета. Джони присвива очи и вижда, че баща му държи длето. Той движи длетото по посока на въртящия се предмет, а във въздуха се издигат фонтанчета от червена течност. Мъжът в сивата униформа се смее и възкликва: — По дяволите, това са десет точки! Той отстъпва назад и слага ръка в джоба, после хвърля на одеялото някакви пари. Въртящият се предмет спира на място и той успява да го огледа добре. Една гола жена е завързана за коркова дъска, обкована с шперплат и поставена на няколко тухли. Отзад се намира една система от зъбчатки, съставена от велосипедна верига и ремъци от косачка. Глезените на жената са оковани, а ръцете й са заковани за китките на горната част на масата. От разрезните рани на гръдния кош и крайниците й се стича кръв, а в устата й е пъхната гумена топка, залепена на кръст с лейкопласт. Джони захапва ръката си, за да не извика, и усеща как пръстите му изпукват между зъбите. Заглежда се в първата гола жена, която вижда през живота си, забелязва подутия й корем и разбира, че е бременна. Баща му сграбчва една ръчка в горния край на масата и с цялата си тежест я натиска надолу. Жената се завърта отново, а мъжът в униформата изписква: — Какво ще кажеш, ако заложа десет долара на рулетков аборт? Джони гледа как длетото се спуска надолу, като държи очите си отворени с окървавените си пръсти, защото знае, че трябва да гледа, знае какво ще става, но вместо това вижда баща си да седи до него на виенското колело в Бронкс и да му шепне, че всичко ще бъде наред, че може да се вози колкото си иска и да изяде колкото иска захарен памук, че мама ще престане да пие и те ще бъдат истинско семейство. После униформеният мъж казва: — Момче е! — и Джони чува звука на собствения си писък, униформеният мъж е върху него с длетото си, после баща му наръгва униформения мъж с един нож, а него самия — с една игла и шепне: — Спокойно, Джони, спокойно, скъпи, спокойно, миличък. Машината на времето минава през дните, прекарани в мъглата на успокоителните и хлипането на майка му, и адвокатът Бакстър, който й казва, че парите винаги ще бъдат на разположение, и мъже със строг вид в евтини летни костюми, които я разпитват къде е баща му, и дали познава мъж на име Дуейн Макевой? Писъкът на майка му: — Не, нямате право да говорите с момчето, то не знае нищо! После адвокатът Бакстър го води на филм на ужасите в Уайт Плейнс и му казва, че баща му си е отишъл завинаги, но _той_ ще му бъде приятел. По средата на „Проклятието на Франкенщайн“ го връхлита образът на въртящия се предмет. Паметта му започва да се връща, а мислите за виенското колело умират, унищожени от възвърнатия образ на цезаровото сечение. — Момче е! Джони бяга от киното и отива на стоп до негърския квартал в Осининг. В покрайнините среща същите негри, напомнящи за атомната бомба, и същите гладни кучета, но самият квартал е изгорял до основи. Но всичко се беше случило тук. Не, това е бил един кошмар. Но всичко наистина се случи тук. Не зная. Минават седмици. Вестниците приписват пожара в Осининг на „невнимателни негърчета, които са си играли с кибрит“, и благодарят на Бога, че никой не е пострадал. Джони тъжи за изчезналия си баща и подслушва телефонните разговори на майка си с Бакстър. Тя непрекъснато повтаря на адвоката да подкупи ченгетата веднъж завинаги, независимо от цената. Най-накрая Бакстър се обажда на майка му и казва, че нещата са уредени, но за по-сигурно тя трябва да унищожи всичко, принадлежало на баща му, включително и съдържанието на сейфовете му. Джони знае, че в кабинета на баща му няма нищо интересно — само оръжието, мунициите за него и книги; но сейфовете бяха нещо, което беше забравил да провери. Той открадва ключовете от сейфовете от бюрото на баща си и подправя една бележка за управителя на Фърст Юниън Банк в Скарсдейл. Старият пръдльо налапва въдицата и се хили на дванайсетгодишното момче, което помага на татко си в банковите операции. Джони си тръгва от банката с кафяв книжен плик, пълен със сини чипове, и подвързан с черна кожа дневник, който прилича на библия. Отива на гарата с намерение да отиде на кино в града. Някаква отрепка, която никак не прилича да е от Скарсдейл, се опитва да му измъкне пари за билет. Джони му дава чиповете. Вече във влака за Манхатън, Джони отваря дневника и чете думите на баща си. Тези думи са неоспоримо доказателство, че видяното на 2 юни 1957 г. в негърския квартал на Осининг е било истина. От 1948 г. насам, сам или с помощта на един пазач от „Синг Синг“ на име Макевой, баща му беше измъчвал и убил осемнадесет жени — някои от тях от областта Уестчестър, други от северните градове на щата, които се намираха в близост до любимите му резервати за лов на патици. Обезобразяванията, сексуалното малтретиране и разчленяването на труповете са описани в най-големи подробности. Джони се насилва да прочете всичко дума по дума. По лицето му се стичат сълзи, а споменът за виенското колело се бори за първенство с прочетеното. Щедрият въртящ се предмет печели, когато влакът спира на Централната гара. Тогава Джони стига до пасажа, където баща му описва колко много го обича и светът около него полудява. „Момчето е толкова по-умно от мен, че чак ме плаши. Умът е всичко. Успях да запазя Дуейн като партньор толкова дълго време само защото тъпанарят знае, че аз съм този, който го спасява от залавяне. Когато Джони уби плъховете и застреля кучетата, видях как се превръща в един студен човек буквално за двадесет и четири часа, а когато видях, че става и умен и предпазлив, разбрах, че ме плаши. Исках да бъда по-близо до него и да покажа обичта си, но знаех, че така ще стане по-силен и по-годен за живота. Джони е като айсберг — студен, а 710 от него са скрити под повърхността. Вероятно се страхува да убива човешка плячка; прекалено е манипулативен и асексуален. Ще бъде интересно да наблюдавам израстването му. Как ли ще се опита да докаже себе си?“ Джони върви през Централната гара и не скрива сълзите си. Като излиза на 42-ра улица, той хвърля библията на смъртта в една шахта и мълчаливо се заклева пред баща си: ще му покаже, че не се страхува от нищо. Есента на 1957 г. Джони обмисля евентуалните жертви от гимназията в Скарсдейл. Знае, че за да изпълни завещанието на баща си, те трябва да са от женски пол. Всички жертви трябва да са високомерни, подигравателни и да остават късно след училище, за да вземат участие в разни извънкласни дейности „цуни гъз“, после да си отиват вкъщи през подлеза на Гарт Роуд, където можеше да ги причака с остър като бръснач нож — като оня, който Вик Мороу извади в „Черната джунгла“. Изборът на Джони се ограничава все повече, докато наблюдава подлеза. Накрая се спира на Дона Хороуиц, Бет Шийлдс и Сали Бърдет — подмазвачки, които оставаха до тъмно в лабораторията по химия, за да мият колби и да се слагат на г-н Салцидо за по-високи бележки. Муш. Муш. Муш. Джони остри ножа си всяка вечер и се чуди дали баща му някога си е мечтал за три едновременно. Определя датата на екзекуцията: 1 ноември 1957 г. Трите подмазвачки ще минат през подлеза в обичайното време — между 5,35 и 5,40 и той ще има на разположение дванайсет минути, за да ги очисти и да изтича до гарата, откъдето да хване влака за града в 5,52. Муш. Муш. Муш. Първи ноември, 1957 г. В 5,30 Джони се намира в лявата страна на подлеза, облечен със сини джинси и ловджийска жилетка, която е скатал от останалите от баща му вещи. Жилетката има халкички, в които да се слагат патрони за пушка, и му е до коленете. Ножът е поставен в пластмасова ножница, закачена на колана. Трите жертви се приближават към подлеза точно навреме. Дона Хороуиц забелязва Джони и започва да се хили. Сали Бърдет се провиква: — Това Джони Хавиланд ли е или Коко Клоуна? Откъде изкопа тая луда жилетка? Джони измъква ножа, докато Бет Шийлдс минава покрай него и го дразни. Той се привежда и мушва ножа в джоба на жилетката. Острието пробожда гръдния му кош, той изпищява и пада на колене. Момичетата се скупчват около него и се превиват от смях. Джони вижда калейдоскоп от цезарово сечение, виенско колело и баща му, който също се смее. Изпищява отново, за да заглуши всичко това. Не се получава и той удря главата си в земята, докато го обземат тишина и мрак. Чукането продължава. Един женски глас се провиква: — Д-р Хавиланд, вътре ли сте? — и Лунатика се катапултира обратно в настоящето. Погледът му се фокусира върху кабинета, киномашината и портативния екран. Гласът би трябвало да принадлежи на Линда Уилхайт, която чука по външната врата. Първата му съзнателна мисъл за вече запълнената бездна от детството беше благодарност към собствения му Бог, който не му беше дал сили да стигне до дъното на бездната, преди да му даде кураж да убие и да спечели обичта на баща си. Съдбата му беше предопределена с точност до секундата. — Д-р Хавиланд, тук ли сте? Аз съм Линда Уилхайт. Докторът стана и пое дълбоко дъх, после потърка очи. Краката му бяха омекнали от инжекцията с пентотал, но това можеше да се очаква — той беше, технически погледнато, едно новородено същество. Опитвайки новия си глас, той се провикна: — Чакайте, Линда, идвам. Като чу познатия му баритон, той излезе в приемната и отвори вратата. Пред него стоеше Линда Уилхайт, но имаше непривично нервен вид. — Здравейте, Линда — каза Хавиланд. — Добре ли сте? Изглеждате малко нервна. Линда влезе в кабинета на Доктора и седна на обичайното си място. Хавиланд я последва и тя каза: — Напоследък имах много странни фантазии, свързани с насилие. Дори си купих пистолет — като посочи екрана и киномашината, тя добави: — Това ли са визуалните материали, за които споменахте? Хавиланд седна с лице към Линда. — Да. Разкажете ми за новите си фантазии. Изглеждате много напрегната. Сигурна ли сте, че искате да прекратите терапията при това положение? Линда се намести на стола и стисна чантата в скута си. Когато действието на пентотала отмина напълно, той видя, че тя всъщност беше много ядосана. — Да, все още искам да прекратя терапията. Вие също изглеждате много напрегнат. Всеки е напрегнат. Времената са такива, нима не го знаете, по дяволите? Хавиланд вдигна ръце в знак на съгласие. — Спокойно, Линда, аз съм на ваша страна. Линда въздъхна. — Извинявам се, че се развиках. — Няма нищо. Разкажете ми за новите си фантазии. Линда каза: — Те са доста странни и всъщност представляват вариации на тема „мъжът с пуловера“. В основни линии същият тип мъж, от който бях привлечена, ме заплашва. Фантазирам, че съм преследвана от такива мъже. Накрая винаги ги застрелвам. Тя бръкна в чантата си и извади оттам голям револвер от синкава стомана, като го държеше за дулото и барабана. — Разбирате ли, Докторе? Мислите ли, че съм луда? Хавиланд пое пистолета от Линда, хвана го здраво за гладката дръжка и го разгледа. — Гордея се с вас — каза той, като й го подаде обратно. Линда върна пистолета в чантата си. — Защо? — Защото, както казахте, времената са такива. Вие сте една силна личност, а в такива напрегнати моменти силните личности минават отвъд границата. Преместете стола си там. Искам да ви прожектирам един филм. Линда придърпа стола си срещу екрана. Хавиланд стана и зареди филма в подаващото устройство на прожекционния апарат, после го включи и изгаси лампата. По екрана минаха няколко празни кадъра, после се мярна някаква спалня и пак празни кадри. След това една руса жена, облечена като медицинска сестра, започна да се съблича. Близкият план на камерата показваше всички недостатъци на тялото й — малък белег на корема, мрежичка от разширени вени и стрий. Когато остана гола, тя направи няколко непохватни танцови стъпки и легна на един матрак, покрит само със син чаршаф. Към нея се присъедини един гол мъж, който не обръщаше лице към камерата. Двойката се прегърна, после се раздели и двамата отидоха в краищата на матрака. Жената имаше изненадан вид, а мъжът притисна лице в чаршафа. Те дълго стояха така, после жената се претърколи под мъжа и двамата се престориха, че правят секс. Линда стисна чантичката си и каза: — Какво е това — прожекция на аматьорски порнофилм? Мислех, че ще имаме терапевтичен сеанс. — Шшшт — прошепна Хавиланд. — Ще разбереш за какво става дума само след няколко секунди. Екранът остана празен, а после се изпълни с продължителен кадър на русата жена, вече облечена, която се навеждаше към стената на спалнята. Изведнъж един мъж, също облечен, се нахвърли върху нея. Екранът отново потъмня, после се появи много близък план на прозрачна найлонова възглавничка. Към нея беше притиснато дулото на пистолет. Един пръст натисна спусъка и целият екран се обля в червено. Камерата хвана в близък план лицето на един мъж. Като видя лицето, Линда изпищя „Хопкинс!“ и бръкна в чантата си за пистолета. Пръстът й беше на предпазителя, когато лампите светнаха и мъжът от филма изскочи от една ниша и я затисна с тялото си. 23 Лойд тресна телефона, когато чу новината, предадена му от Дъч: две жени и един мъж, на които детективите от Холивудския отдел бяха подхвърлили фразите „отвъд границата“ и „зад зелената врата“, се бяха хванали на въдицата и първо бяха заплашили със съд, а после бяха започнали да повтарят фразата „патриа инфинитум“ като заклинание. Никакви издънки, никакво отричане на предишни грехове, просто възмущение от тактиката на сплашване, приложена от полицията. Дъч щеше да подготви друга група полицаи, за да продължат с останалите обожатели на гуруто, но дотогава всичко можеше да приключи. Оставаше само той, Линда с пистолета и неизвестната величина, наречена Уилям Наглър. Лойд погледна часовника на стената в кухнята. 7,45. Линда все още е на „терапевтичния“ сеанс. Можеше да изчака, да й се обади и да се успокои, а можеше и да предприеме нещо. Цъкането на часовника стана оглушително. Заключи къщата и се качи в колата. Когато седна зад волана, в алеята светнаха фарове и пред него спря един камион. Лойд излезе от колата и видя пред фаровете си Марти Берген, застанал с ръце в джобовете. От колана му висеше пистолет. — Адвокатът ми ме освободи под гаранция — каза той. — Фред Гафани беше готов да ме разстреля. Лойд каза: — Аматьорите не трябва да носят тежки работи. Изчезвай. Нямам какво да ти кажа. Берген се разсмя. — Когато бях полицай, бях влюбен в патлака си. Винаги, когато не бях дежурен, правех така, че хората да го виждат. Бях влюбен в него до момента, в който се наложи да го използвам. Тогава го хвърлих и избягах. Джак е мъртъв, Хопкинс. — Кажи ми нещо, което не знам. — Аз съм виновен. За всичко съм виновен. — Грешиш, Берген. Грешката е моя и на отдела. Берген ритна решетката на матадора, после се препъна назад и политна към бронята на камиона. — Аз съм длъжник, по дяволите! Не можеш ли да разбереш? Всичко, което съм имал в живота си, ми е дал Джак и дори то беше унищожено. Нещо го накара да тръгне по път, който не трябваше да хваща и да изпитва чувства, които не трябваше да изпитва, и всичко това беше заради мен, така че аз съм му длъжник! Не ме карай да произнасям тези думи, Хопкинс! Моля те, не ме карай да произнасям тези идиотски думи! Лойд се помоли за всички невинни, носещи чувство за вина, които си търсеха белята. — Какво искаш, Берген? Бившият сержант от ПУЛА изтри сълзите от очите си. — Искам да си върна дълга към Джак. — Тогава влизай в колата — каза Лойд. — Отиваме в Лоръл Кениън при един заподозрян да си поиграем на добрия — лошия човек. Уилям Наглър не си беше вкъщи. Лойд паркира срещу двуетажната сграда, отиде до вратата и почука. Никой не отвори, нито се виждаше някаква светлина или признаци на живот. Провери пощенската кутия, където намери два каталога и сметка на Мастеркард и се върна в колата при невероятния си партньор. — Ще влезеш ли вътре? — попита Берген, докато Лойд се промушваше зад волана. Лойд поклати глава. — Не. Нямам вяра на четвъртата власт*. Работил ли си някога като цивилен полицай? [* Четвъртата власт — печатът. — Бел.прев.] — Да. В Нравствения отдел във Венис. Значи аз ще играя ролята на добрия? — Не. Вониш на пиячка и имаш нужда от бръснене. Ти си голям, но аз съм по-голям, така че аз ще играя спасителя. Аз ще задавам въпросите, а ти просто се дръж грубо. Представи си, че си голямо фашистко прасе, излязло от страниците на „Биг Ориндж Инсайдър“ и всичко ще бъде точно. Берген се разсмя. — Ти си от ония майтапчии, които първо правят комплименти, а после правят на нищо хората, на които правят комплименти, което означава едно от следните две неща — или обичаш да се ебаваш с хората, или сам не знаеш какво искаш. Кое от двете? С поглед, вперен във входната врата на Наглър, Лойд каза: — Не ме настъпвай по мазола. Ако не исках да си с мен, нямаше да бъдеш. Ако не знаех какво трябва да правиш, щях да те арестувам за незаконно притежаване на оръжие и да сритам задника ти обратно в пандиза. Берген почеса обраслите си бузи и ръгна Лойд в ръката. — Извинявам се, че казах, че не ми харесва стила ти. Това, което всъщност трябваше да кажа, е, че имаш стил, но не знаеш как да го прилагаш. Лойд включи светлините на таблото и погледна към Берген. — Не ми говори за стил. Чел съм някои от ранните ти публикации. Бяха дяволски добри. Можеше да станеш нещо голямо, можеше да кажеш неща, които си заслужава да бъдат казани. Но _ти_ не знаеше какво да правиш, защото да си добър е доста страшничко. Познавам страха, Берген. Двама негри простреляли партньора ти и ти си избягал. Мога да разбера това и да не те съдя. Но ти имаше шанса да станеш велик, а стана едно лайно. Това вече не мога да разбера. Берген си играеше с копчето на радиопредавателя. — Ти католик ли си, Хопкинс? — Не. — Кофти, но така или иначе ще чуеш моята изповед. Джак Хързог ме научи да пиша. Той висеше над главата ми, докато пишех първите си статии, а после редактираше останалите. _Той_ оформи стила ми; _той_ беше този, който имаше шанса да стане велик. Странно е, Хопкинс. Предполага се, че ти си прагматикът, но си мисля, че всъщност си един романтичен наивник с невероятен нюх за говната в живота. Смешно е. Джак ми даде всичко, което имам. Той ме превърна в писател и компетентен журналист. Той пишеше един роман, а аз го редактирах, като му помагах да развива фабулата, докато полудяваше все повече и повече. Никога не съм имал шанса да стана велик. Но ако имах твоите способности, енергия и смелост, щях да стана нещо повече от дюстабанлия, който преследва единствено славата. Лойд включи радиото и се заслуша в полицейската радиостанция. — Това е патова ситуация, Марти, и ние сме осъдени да играем в нея до живот. Но сме щастливи, че ни е дадена възможността да го правим. Берген извади пистолета от колана си, отвори прозореца и се прицели в луната. — Вярвам ти — каза той. Два часа чакаха в мълчание. Берген задряма, а Лойд гледаше към алеята, водеща към къщата на Наглър, и се чудеше дали не трябва да изтича до някой уличен телефон и да се обади на Линда; чудеше се също дали обожателите на Хавиланд поддържаха връзка един с друг и дали вече проверените са изплашили и Наглър с наближаващата опасност. Накрая реши, че това едва ли е възможно. Хавиланд се предпазваше много добре. Обожателите вероятно не можеха да се свързват нито с него, нито помежду си, заради изградената система за контакти чрез телефонни автомати, които по пътя на логиката бяха предварително планирани. Действията му не можеха да бъдат разкрити. В този момент истината проблесна в главата на Лойд. Той се залъгваше с логически задачки, защото Линда беше част от играта и част от него самия, но ако тя се провалеше — край на всичко. Малко след десет пред сградата спря едно сребристо порше с гюрук. Лойд сръга Берген да се събуди и му каза: — Нашето приятелче пристигна. Следвай ме и когато докосна вратовръзката си, ми подхвърли нещо за „зад зелената врата“ и „отвъд границата“. Този тип няма нищо общо с Джак Хързог, така че дори не споменавай името му. Разбра ли? Берген кимна и разкърши рамене, подготвяйки се за представлението. Лойд грабна едно фенерче и отвори вратата на колата точно когато един мъж излезе от поршето и прекоси тротоара пред сградата. Беше стигнал долния край на стълбите, когато Берген затръшна вратата и това го накара да се обърне. — Полиция — извика Лойд. Мъжът замръзна на място, като чу тези думи и тръгна към колата си. Лойд го освети с фенерчето право в лицето, при което той вдигна ръце пред очите си. — Тт-това е мм-моята кола — заекна той. — Документът е в жабката. Лойд огледа лицето му. Рус, безличен и добре образован — това беше първото му впечатление. Наведе фенерчето надолу и каза: — Знам, че е вашата. Вие ли сте Уилям Наглър? Мъжът слезе от тротоара и поглади багажника на поршето. Гладката повърхност вдъхна спокойствие на гласа му. — Да, аз съм. За какво става дума? Лойд се приближи на сантиметри от Наглър, като го накара да се качи отново на тротоара. Показа значката си, освети я с фенерчето и каза: — ПУЛА. Казвам се Хопкинс, а това е сержант Берген. Може ли да поговорим вътре? Наглър пристъпи от крак на крак. Лойд освети този кратък танц на страха и видя, че обожателят е с невероятно изкривени крака. — Защо? Имате ли заповед? Хей! Какво правите! Лойд се обърна и видя Марти Берген да бърка под седалките на поршето. Наглър обви ръце около тялото си и извика: — Не! Това е моята кола! — По-кротко, партньоре — каза Лойд. — Човекът ни сътрудничи, така че се успокой. Като понижи гласа си, той каза на Наглър: — Партньорът ми е ченге с черни ръкавици, но го държа изкъсо. Можем ли да влезем вътре? Тук е много студено. Наглър отхвърли кичур руса коса от челото си. Лойд го погледна открито и прибави към първоначалната си преценка „компетентен, изискан и много уплашен“. — Какво е ченге с черни ръкавици? Сякаш знаеше за какво се говори, Берген се приближи и застана до Лойд. — Трябва да претършуваме колата. Тоя тип е наркоман, познах го веднага. С какво се възнасяш, гражданино? Дай ми трийсет секунди и ще ти извадя от тази жабка чиста проба обвинение за разпространение на наркотици. Лойд погледна Берген с отвращение. — Това е стандартен разпит на жертви на обири, не наркоакция, така че се успокой. Г-н Наглър, можем ли да влезем вътре? Краката на Наглър изтанцуваха още няколко такта на страха. — Аз не съм жертва на обир. Никога не са ме обирали и не знам нищо за каквито и да било обири. Лойд сложи ръка на рамото на Наглър и го побутна настрана от Берген. — Във всички къщи наоколо е влизано — каза той. — Понякога тоя тип краде, понякога не. Един доносник ми подхвърли, че е маниак на тема бикини и търси във всяко жилище дамско бельо. Единственото, което искам от вас, е да проверя за отпечатъци от пръсти по чекмеджетата в спалнята ви. Ще отнеме само няколко минути. Наглър се дръпна от Лойд. — Не. Не мога да ви позволя. Не и без заповед за обиск. Като посочи Берген, Лойд прошепна: — Той е старшият полицай, аз съм само техническо лице. Ако не взема отпечатъци от чекмеджетата, той ще откачи и ще ви обвини в притежаване на наркотик. Дъщеря му умря от свръхдоза хероин и това го побърка. Излязъл е от релсите, така че нека не го дразним. Моля ви да ни сътрудничите, г-н Наглър, за доброто и на двама ни. Наглър погледна през рамо към Марти Берген, който беше клекнал и разглеждаше предните калници на поршето. — Добре. Само дръжте този човек настрана от мен. Лойд подсвирна и Берген вдигна глава от тасовете на колата. — Г-н Наглър ще ни сътрудничи, сержант. Нека да свършим по-бързо. Той е зает човек. — Наркоманите винаги са заети — каза Берген, като се приближи. Хвърли още един поглед на поршето и добави: — Басирам се, че там има нещо. Трябва да го проверим и да арестуваме този тип. Като се наклони към Лойд, правейки се на пиян, той прошепна: — Каква е задачата ми вътре? Като видя, че Наглър върви напред, за да отключи вратата, Лойд се престори, че се е закашлял и каза с тих глас: — Да претършуваш жилището за официални документи и по-точно за такива, които показват собственост на имущество в Малибу. Виж дали можеш да намериш нещо незаконно, с което да го притиснем. Дръж се заплашително. Наглър отключи вратата и светна една лампа в антрето. Посочи навътре и потрепери, обви ръце около тялото си, после тръгна напред, а изкривените му навътре крака почти докосваха пръстите си. Напомняше на Лойд за подплашено зверче, което се опитва да се защити, като се свива на топка и се слива с околната среда. Ужасът в очите на този човек предизвикваше у него желание да удуши Джон Хавиланд за приноса му към този ужас, както и да стисне собствената си гуша за това, което вероятно щеше да се наложи да направи. Улови погледа на Берген и видя, че фалшивият му партньор си мисли за същото, и се надяваше, че яростта му няма да го напусне до края на представлението. Когато усети, че собствената му ярост се уталожва и се превръща в съжаление, той я възроди, извиквайки образа на гуруто — психоаналитик, който се измъква изпод въжето на законната присъда, и каза: — Нека първо седнем и поговорим, г-н Наглър. Имам към вас няколко въпроса. Наглър кимна в знак на съгласие. Лойд мина през антрето и влезе в една дневна, обзаведена с пластмасови високотехнологични столове и дълга маса с тръбни крака. Берген се вмъкна след него и се насочи право към подвижното барче с отлети крака. Като седна на един бледозелен стол, който изскърца под тежестта му, Лойд видя, че по четирите стени са накачени постери от уестърни. Наглър се настани на края на дивана и каза: — Бихте ли побързали? Лойд се усмихна и каза: — Разбира се. Между другото, имате прекрасна дневна. Той посочи към постерите. — По филмите ли си падате? — Аз съм режисьор на свободна практика и оператор аматьор — каза Наглър, като погледна към Марти Берген с тревожен поглед. — Моля ви да преминете към въпросите си. Берген се изхили и си сипа голяма доза скоч. — Мисля, че тук вони, а този тип се прикрива зад маската на режисьор, за да се занимава с продажба на наркотици. Той гаврътна чашата и си сипа нова. — С какво търгуваш, гражданино? Трева? Прах? Това е, Хопкинс! Тоя се занимава с прах! Наглър размърда нервно ръце и отправи умоляващ поглед към Лойд. Берген глътна от скоча и изръмжа: — Господи, ще повърна. Къде е кенефът? Лойд махна по посока на задната част на къщата, а Наглър събра краката си и удари с юмруци по масата. Берген хукна, издавайки давещи звуци, с ръка на устата си. Лойд поклати глава и каза: — Извинявам се заради колегата си, г-н Наглър. — Той е ужасен човек — прошепна Наглър. — Има ниско съзнание. Ако не промени живота си из основи, никога няма да се раздели с ниската си ефикасност. Лойд забеляза, че повторението на урока имаше успокояващ ефект върху Наглър. Той наостри собствения си урок като бръснач и каза: — Да, съжалявам го. Трябва да премине през много врати, докато открие себе си. Изпод бръснача пръсна кръв. Цялото тяло на Наглър се отпусна. Лойд му хвърли една усмивка, която трябваше да означава „сродна душа“. Като си мислеше: „Хвани го сега“, той каза: — Нуждае се от духовно наставничество. Спасението му е в един духовен водач. Не сте ли съгласен с мен? Лицето на Наглър просветна, после помръкна от нещо, което изглеждаше като последица от съмнение и страх. Накрая промълви: — Да. Моля ви, свършете си работата и ме оставете на мира. _Моля ви._ Лойд млъкна, като обмисляше план за разпита, докато извади бележник и химикал. Наглър потрепна на ръба на дивана, и се обърна, когато чу стъпки зад себе си. — _Ахтунг_, граждани! — Лойд вдигна поглед от бележника си и видя Марти Берген, застанал зад дивана със стъклена тръбичка в протегнатата си ръка. — Мислеше, че си чист, нали, гражданино? Никакъв наркотик в жилището. Обаче си забравил новия закон за притежаване на принадлежности за вземане на наркотици. Тази тръбичка и етерът на лавицата в банята са противозаконни. Берген пусна тръбичката в скута на Наглър. Наглър скочи на крака и сложи ръце на лицето си; тръбичката падна на пода и се разби на парчета. Със зачервено лице и широка усмивка Берген погледна към Лойд и каза: — Това е абсолютна подигравка. Написах уводна статия, в която заклеймявах този закон като фашистки, защото той наистина е такъв. А сега съм тук да го прилагам. Не е ли курвенски тоя живот? Бръкна в задния си джоб и извади някакви хартии. — Провери това — каза той. Лойд стана, грабна хартиите и се приближи до треперещия обожател. Опита се да потисне обзелата го погнуса и каза: — Имате право да не казвате нищо. Имате право на адвокат по време на разпита. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде даден служебен. Имате ли да налеете нещо по повод на тези прибори, г-н Наглър? В отговор Наглър се загърни в конвулсии. Притисна тялото си до стената, целият треперещ. Лойд постави леко ръка на рамото му и усети как в него премина електрическа искра. Сведе поглед към краката на обожателя и видя, че се изкривяват все повече един към друг, като че искат да се измъкнат от глезените. Бруталността на сцената накара Лойд да отвърне очи и да потърси с поглед Марти Берген, очаквайки да срещне някакъв проблясък на разум. Образът, който видя, му отвърна със стрелба. Берген стоеше до барчето и смучеше скоч направо от бутилката. Когато видя, че Лойд се е втренчил в него, той каза: — Научаваш за себе си неща, които не ти харесват, нали? Лойд се приближи към Берген и изтръгна бутилката от ръката му. — Пази го. Не го докосвай и не му говори; просто го остави на мира. Този път Лойд получи в отговор себеомразната усмивка на Берген; една усмивка, която приличаше на собствената му душа в близък план. С бутилка в ръка той излезе от дневната и намери телефона в една ниша в коридора. Набра номера на Линда и изчака десет позвънявания. Никакъв отговор. Погледна часовника си и видя, че е 10,40. На Линда вероятно й беше писнало да чака обаждането му и беше излязла. Лойд затвори телефона, сигурен, че има по-голяма нужда от успокоителния глас на Линда, отколкото да потвърди, че е взела отпечатъци от пръстите на Хавиланд върху пистолета. Спомни си за листовете, които Берген му беше дал, извади ги от джоба си и ги приглади на масата до телефона. Това беше брошура за недвижими собствености в Малибу и района. Към края на първата страница бяха прикрепени талони за паркиране на крайбрежната магистрала за периода 1.6.1984–1.6.1985. В главата на Лойд звънна малко звънче. Посредниците от крайбрежната зона даваха на предпочитаните си клиенти талони за целогодишно паркиране на стойност сто долара. Това показваше, че Наглър има собственост в Малибу — собственост, която даваше тайно за ползване на Джон Хавиланд. Съвсем ясно беше, че Хавиланд не би разрешил на своите „обожатели“ да се свързват с него в къщата или кабинета му, но една крайморска къща, принадлежаща на един _особено_ доверен обожател би била идеалното място за индивидуални или групови срещи. Прочете името на посредника на първата страница на брошурата — Недвижими имоти „Джинджър Бюканън“. Отдолу беше записан телефонният номер. Лойд го набра с идеята, че един лаком за пари продавач все още може да е в офиса си. Чу съобщение от телефонен секретар и се обади на информацията, за да получи домашния телефон на Джинджър Бюканън. Набра номера и отново попадна на машина, която пускаше реге и настойчивата молба на посредника да „оставите съобщение след сигнала, а аз ще ви се обадя от Зоната на здрача“. Мислейки си, че служителите на Полицейското управление на Лос Анджелис са както пазачи, така и жители на Зоната на здрача, Лойд разрови чекмеджетата на бюрото, за да намери официални документи за собственост в Малибу. Като не намери нищо друго, освен боклуци и фактури за снимачна техника, той излезе в антрето и се огледа за други стаи, из които да порови. В банята и в кухнята вероятно нямаше да открие нищо, но в края на коридора имаше една полуотворена врата. Лойд влезе, опипа стената и светна лампата. Стаята беше малка, пълна с разхвърляни филмови камери, ролки с филми и легенчета за проявяване. По пода имаше изпочупено оборудване и беше мръсно като в кочина. Лойд забеляза една оцеляла прожекционна камера, поставена върху метална маса. Погледна през обектива и видя чифт неподвижни крака, обути в бели чорапи. Тъкмо щеше да се заеме с оборудването по-обстойно, когато от дневната се чу пеене и свирукане. Като тръгна нататък, Лойд чу някакъв дяволски дует. Марти Берген стоеше прав пред коленичилия Наглър и пееше, дрънкайки на въображаема китара. — Те имаха старо пиано и свиреха на него до полуда зад зелената врата! Не знаят какво правят, но се смеят зад зелената врата! Няма ли някой да ме пусне да видя какво има зад зелената врата! Когато Марти Берген млъкна и се опита да си спомни останалите куплети, Наглър започна да опява: „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум“. Монотонното подпяване, маркирано от ударите на свитите като за молитва ръце в гърдите, като че ли беше подклаждано от воля, много по-стара и по-тъмна от тази на Джон Хавиланд или на неговия баща убиец. „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум.“ Берген видя Лойд и надвика Наглър: — Здрасти, Хопи! Мислиш ли, че ще вляза в музикалните класации с това парче? Зелена врата зелена врата зелена врата! Лойд сграбчи Берген, блъсна го в стената и го притисна до нея, като изсъска: — Веднага млъкни, по дяволите! И да не си глътнал ни капка повече! Иди да претърсиш останалата част от жилището и да намериш бележките за платените данъци. И не казвай нито дума, просто направи, каквото ти казах. Берген се опита да се усмихне, но се получи мъртвешка гримаса. — Слушам, сержант — каза той. Лойд пусна Берген и го загледа как се отдалечава от стената. Когато той изчезна, над стаята доминираше подпяването. „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум.“ Лойд клекна пред обожателя и започна да наблюдава как трансът му се задълбочава с всеки удар по гърдите, като се опитваше да запомни всеки детайл от самобичуването, за да предугади следващата стъпка. Когато изцъклените очи на Наглър и повдигащите се гърди се запечатаха завинаги в главата му, той го удари с всичка сила по главата и видя как трансът преминава, а обожателят се катурва на земята с крясъци: — Докторе! Лойд, също загубил равновесие, притисна раменете на Наглър на пода и изкрещя: — Хавиланд е мъртъв, Уилям. Преди да умре, каза, че ти си кретен и глупак, и идиот. Изцъклените очи на Наглър се вторачиха в Лойд. — Не. Не. Не. Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфи… Лойд заби пръсти в гърлото на обожателя. — Не, Уилям, не можеш. Не можеш да се върнеш обратно. — Докторе! — Шшш. Шшш. Не можеш, Бил. Не можеш да се върнеш обратно. — Докторе! Лойд заби пръстите си още по-дълбоко, докато Наглър се разхлипа. После ги отпусна и каза: — Той ми разказа как те е използвал, Бил. Как те е накарал да му плащаш телефонните сметки, как те е превърнал в свой роб, как ти се е присмивал, как филмите ти били боклук, как си имал цялото това скъпо оборудване, но… Лойд престана, когато хлипането на Наглър се превърна в ужасено заекване. — Фффф-и — м ннн-а ууу-ж. — Шшш. Шшш — прошепна Лойд. — По-бавно изкажи думите. Наглър втренчи поглед в Лойд. Изглеждаше така, сякаш се хвърля от тъгата в блаженството и обратно. Най-накрая блаженството взе връх и той продума: — Филм на ужаса. Доктор Джон направи филм на ужаса. Ето защо знам, че лъжете за това, което е казал за мен. Той се възхищава от таланта ми. Аз монтирах филма и Докторът каза… каза… Лойд стана и помогна на Наглър да се изправи на крака и да седне на дивана. Когато Наглър седна, той се вгледа в лицето му. Приличаше на човек, който се готви да влезе в газова камера и не знае дали иска да умре или не. Знаейки, че блаженството смъртта вземаше надмощие и можеше да предизвика откровени признания, Лойд потисна желанието си да предизвика у Наглър печал-живот. Той седна с въздишка до изстискания млад човек и удари наслуки. — Хавиланд всъщност не е мъртъв, Бил. — Знам. Беше тук сутринта с… — спря и се усмихна като робот. — Беше тук сутринта. — Завърши си мисълта, Бил — каза Лойд. — Завърших я. Доктор Джон беше тук сутринта. Край на мисълта. — Не. Начало на мисълта. Но нека сменим темата. Не вярваш, че съм полицай, нали? Наглър поклати глава. — Не. Доктор Джон ми каза, че в нашия план има три процента вероятност за провал. Знам точно къде е провалът — разбрах го, докато си казвах заклинанието. Вие сте от данъчната инспекция. Платих телефонната сметка на Доктор Джон, когато беше на ски в Айдахо миналия декември. Проверили сте документите, както и моите банкови сметки, и сте видели, че миналата година съм изпратил на Доктора голям чек. Вероятно е забравил да го включи в данъчната си декларация. Искате подкуп, за да си траете. Много добре, кажете сумата и ще ви напиша чека. Наглър се разсмя. — Колко глупаво от моя страна. Така ще останат следи. Не, кажете сумата и ще ви платя в брой. Лойд беше втрещен от възстановителните способности на Наглър. Само пет минути по-рано той беше една търкаляща се купчина. Сега се държеше със снизходителната властност на плантатор. Главното се състоеше във филма на ужаса и изпотрошеното оборудване в съседната стая. Като помисли „Пречупи го“, той каза: — Не те ли учуди фактът, че партньорът ми знае достатъчно, за да ти изпее тази песен? — Не. Песента си е песен. — А филмът си е филм — каза Лойд и бръкна в джоба си. — Бил, време е да си изясним нещата. Доктор Джон ме изпрати, за да проверя твоята лоялност. Той извади снимката на Томас Гоф. — Аз ще заема мястото на бившия му служител. Спомняш си го, нали? Има един тип в програмата на Доктор Джон, който много прилича на него. Зная всичко за срещите в къщата в Малибу и за това, че си купил къщата за Доктора и си плащал телефонните сметки. Знам и за използването на телефонни автомати и за това, че не се срещате извън уговорката. Знам, защото съм един от вас, Бил. Първо мъка, после блаженство, сега учудване. Лойд беше държал погледа си настрани от Наглър, за да може той да се съсредоточи върху образа на Томас Гоф, вместо върху неговия. Когато накрая го погледна в очите, Лойд видя, че е направил снимката на парчета, мачкайки я между пръстите си, а заклинанието му го беше направило мек като глина. Чувствайки се като тореадор, който се готви да убие бика, Лойд каза: — Излъгах и когато казах, че д-р Джон смята филмите ви за боклук. Той наистина обожава вашите филми. Всъщност днес ми каза, че иска както да режисирате, така и да играете във филма, за който пише сценарий в момента. Той ми ка… Лойд млъкна, защото Наглър отново беше обзет от мъка. „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум.“ Лойд се сети за Линда, стана и отиде до телефона. Тъкмо беше хванал слушалката, когато някой постави ръка на рамото му и той отскочи назад, обърна се и стисна юмруци. Беше Берген, с ужасяващо трезвен вид. — Не можах да намеря никакви документи, но намерих дневника на нашия човек под леглото. Ренесансово странно, Хопкинс, почти готическо. Лойд взе от ръцете на Берген подвързаната с кожа книга и седна на бюрото. Когато я отвори, видя, че първата записка е от 13.11.1983 г., и както тя, така и всички останали бяха изписани с изключително старателен почерк. Докато Берген стоеше над главата му, той изчете данните за „програмирането“ на Хавиланд, като улавяше тайнствените наименования на действащите лица. Имаше един „Лейтенант“, който трябваше да е Томас Гоф; „Лисицата“, „Камата“, „Книжния червей“, „Професора“, „Мускулестия“ и „Били Бой“, който трябваше да е самият Наглър. В бележките се разказваше в детайли как Хавиланд нареждал на подчинените си да гладуват в продължение на тридесет и шест часа, после да стоят голи пред голямо огледало и да припяват „заклинанията против страх“, като ги записват на касетофон, докато ги обземе „сюблимното съзнание на мечтите“, което да ги накара да издрънкат „трансцендентните си фантазии“, които той щеше да пресее впоследствие за „ключови детайли“ и да превърне в „храната на реалността“. Как ги чифтосвал сексуално в „Утробата на плажа“ и прекъсвал сношенията им, за да види жизненоважните знаци и „да разбере причините за стреса“; как ги карал да убиват кучета и котки като „осигуровка срещу морална неустойчивост“; как Лейтенанта прекъсвал съня им посред нощ и брутално ги разпитвал за сънищата им. Като използваше ту първо лице, ту „Били Бой“, Наглър описваше как той, както и останалите пациенти на Доктор Джон, са били изпращани да проституират при богати хора, които пускали обявите си за „терапевт на фантазиите“ в частно публикувани и разпространявани секс таблоиди, а „семинарите по правене на любов“ през уикендите често снасяли на Хавиланд по няколко хиляди долара; и как „събиранията в «Утробата на плажа»“ са били записвани от Лейтенанта, който понякога играел ролята на „Шефа“ — правел разтвори от фармацевтичен кокаин и други, предписани от Доктора, лекарства, които се давали на пациентите при определени условия. Лойд набързо прехвърли дневника, като търсеше инкриминиращи факти: имена, адреси и дати. Марти Берген дишаше във врата му, а Наглър подпяваше от другата стая, и той се чувстваше като единствената стража на нормалния разум в един налудничав пейзаж, а това усещане се подсилваше и от факта, че дневникът не съдържаше никакви данни — само преразказани истории, населени с кодирани герои. Докато пред него изскочи записка от предишния ден: „Помогнах да се монтира снимачна техника в къщата на Мускулестия в Холивуд Хилс. Доктор Джон ми даваше наставленията. Показах му как да работи с камерата. Надявам се, че Мускулестия няма да счупи нищо. Той ме плаши — и напоследък все повече прилича на Лейтенанта.“ Записката беше последвана от една празна страница, след която се намираше последната записка от тази сутрин. По гърба на Лойд полазиха мравки, когато я прочете: „_Не е истина._ Това е фалшификация. С новите снимачни технологии може да се фалшифицира всичко, фалшиво е. Не е истина.“ Лойд бутна Берген настрана, отиде в стаята със снимачната техника и започна да търси из изпочупената апаратура остатъци от филм. Успя да намери три целулоидни парчета, пъхнати под машината за монтаж. Пусна ги през камерата и видя четири кадъра с жена в бели чорапи в близък план, друг кадър с матрак на под, застлан с килим, и един замазан много близък план на широкоплещест мъж с нещо като полицейска значка на ризата. Сърцето му спря да бие. Лойд се сети за медицинската сестра с белите чорапи, която Ричард Олдфийлд беше завел в къщата си преди двадесет и четири часа. Ножът се завъртя, заби се навътре и го разкъса, придружаван от оглушителния изблик на патриа инфинитум, идващ от дневната. Лойд тръгна по посока на звука и видя Наглър, който беше в същата поза, а Берген стоеше до камината и разливаше бутилки с алкохол върху „дървата“ на решетката. — Дълъг разпит, сержант — каза той. — Какво следва? Зловещата му усмивка се беше изкривила в гримаса и за частица от секундата Лойд помисли, че съзира проблясъци на разум. — Аз тръгвам, а ти оставаш тук — каза той. — Трябва да се обадя на някого. После, ако тя е взела необходимото ми доказателство, ще трябва да измъкна нашия приятел гуруто. Ти стой тук и го пази. Стой близо до телефона. Ако ми потрябваш, ще звънна един път, после веднага ще набера отново. — Искам да присъствам на окалъпването — каза Берген. Лойд поклати глава. — Не. Дори и присъствието ти тук ми създава достатъчно главоболия и нямам намерение повече да рискувам нито работата си, нито теб. Какво ще правиш, когато свърши всичко това? Берген се разсмя и изсипа цяла бутилка „Курвоазие“. — Не зная. Джак ми остави близо двайсет бона и може би просто ще видя докъде ще ме доведат те. Лойд не реагира при споменаването на парите и той добави: — Знаел си за прехвърлянето на парите, нали? — Да. Не го докладвах, защото знаех, че Вътрешният контрол ще ги конфискува като доказателство. — Ти си свястно лайно, Лойд, знаеш ли? — Понякога. — А ти какво ще правиш, когато всичко свърши? Лойд помисли за Линда, Джанис и дъщерите си, после погледна разкатания Уилям Наглър, който още подпяваше на демоните си. — Не зная — каза той. 24 Лунатика седеше пред командния пулт за запис в „Утробата на плажа“ и слушаше разговора на Линда Уилхайт и Ричард Олдфийлд в спалня номер три. Невероятната точност на съдбата му беше приела иронични оттенъци. Фактът, че Линда изкрещя „Хопкинс“ и носеше пистолет в чантичката си, беше мълчаливо признание, че гениалното ченге беше разбрало истината същия ден, когато той беше направил пробив в бездната от детството. Ричард беше проиграл шанса му да убие Хопкинс, а спомагателният му план да доведе Линда до ръба с помощта на филма и да я накара тя самата да извърши убийството беше рикоширал обратно. След двадесет и седем години, отдадени на освобождаване от собствения си ужас чрез другите, всичко се беше струпало върху него. Беше се докопал до наследството на баща си и беше получил пълна независимост, но заедно с това беше дошъл и краят на играта. Бог беше злобен шегаджия, въоръжен с един тъп инструмент, наречен ирония. Хавиланд се облегна назад на стола, който по-рано заемаше Томас Гоф, и усети как една съзнателна версия на съня му го разкъсва на две части. Лявата му страна си представяше въртящи се коркови маси, докато дясната чуваше звуците от спалнята, където Ричард охраняваше предмета на корковите му фантазии. Скоро дойде изтощението. Въртенето на корковата дъска взе връх, докато думите продължаваха да се леят като неясна музика. — … защо ме зяпате така? — Докторът каза да ви наблюдавам. — Всичко, което ви каже ли правите? — Да. Защо ми правите кисели физиономии? Държа се добре с вас. — Защото Докторът каза да се държите добре? Не, не ми отговаряйте, това ще ме накара да ви мразя още повече. За ваша информация — инжектирането на наркотик и отвличането не са добронамерени действия. Така ли е? — Да. Не. Вие сте много красива. — Господи. Този филм истински ли беше? Искам да кажа, първо беше онзи ужасен епизод, а после — вие в близък план. Слушайте, вие ли сте Томас Гоф? — Казах ви, че се казвам Ричард. — Добре, но какво ще ми отговорите за филма? Истински ли беше? Майка ми беше убита по този начин, с възглавничка и пистолет. Да не би филмът да е част от налудничавия план на гуруто по отношение на мен? — Какъв филм? — Господи, надрусан ли сте? Искам да кажа, освен че сте луд? — Докторът ми дава транквиланти и антидепресанти. По рецепта. Той е лекар, така че всичко е законно и не е лошо. — Не е _лошо_? Хавиланд е добрият Чичо Доктор? Не, не ми отговаряйте, знам, че е способен на всичко. Няма да ви позволя да ме нараните, да знаете това. Никога. Никога. — Аз не искам да ви нараня. — Господи, говорите като Питър Лори. А хрумва ли ви, че не съм уплашена? — Да. Не. Не! — Първият отговор винаги е най-честният, Ричард. Ако вие или оня психопат долу се опитате да ме нараните, ще ритам и ще хапя, и ще драскам, и ще плисна киселина в очите ви. Аз… — Не искам да ви нараня! Аз вече свърших тази работа! Не беше хубаво! — В-в-вие… вие искате да кажете, че сте наранили други жени? — Да! Не! Искам да кажа, че те ме нараниха. Мен! Мен! Мен! Мен! Мен. — Кой ви нарани? За какво говорите? — Не. Докторът каза, че трябва да говоря с вас, но само за хубави неща. — Хубави неща? Добре, нека да сменим темата. Искам да ви задам един въпрос. Наистина ли вярвате, че тези свръхразвити мускули привличат жените? — Не. Да. Да! — Първи отговор, Ричард, и си прав. Като види една жена мъж като вас, си мисли: „Тоя тип е толкова неуверен, че прекарва по три часа на ден в гимнастическия салон с всички ония педеруги и нарцисисти, за да си оформи външността, така че да не разбера колко уплашен е всъщност“. Имам любовник, който е по-голям от вас и вероятно почти толкова силен, но по корема и бедрата му има малко тлъстинка. И това ми харесва. Знаете ли защо? Защото той живее в реалния свят и го прави добре, и няма време да се помпа. Така че не си мислете, че мускулите ви ме впечатляват. — Тт-те са за защита. — От хората, които ви нараняват? От жените, които ви нараняват? — Да. — Аха, истината излезе наяве. Нека веднага ви изясня нещо. Не мускулите, а умът дирижира света. Ето защо един мошеник като Хавиланд може да превърне в роб голям и силен човек като вас. Хората се защитават с любовта си, не с мускули. Някой, вероятно някоя жена, ви е наранила много дълбоко. Тя не го е направила с мускулите си, защото няма такива. Не можете да си отмъстите на хората, като ги удряте така, както са ударили вас, защото хората, които са ви наранили, печелят — като ви превръщат в свое подобие. Не загрявате ли това? — Не. С Доктор Джон е различно. Той ме доведе отвъд границата. — Коя е вашата граница? — Не! — Да наранявате жени? Не можете да ме нараните, защото аз съм по-умна от вас и по-силна от вас, и освен това този мошеник долу ви е казал да не правите това. Някаква идиотска граница. Роб на един побъркан психоаналитик, който ще свърши в лудницата на затвора „Камарило“ с доживотна присъда. Кой ще ви защитава, когато той навлече усмирителната риза и суче бебешка храна от биберон? — Не! Не! Не, не, не. Не. — Да, Ричард. Да. И освен това колко граници имате? Една? Две? Три? Не ми изглеждате преситен. Говорим за границите на стария мошеник, Ричард. Почти ми се иска да ме насилиш, за да разбера, че имаш смелостта да не се подчиниш на господаря си. — Какво ви кара да мислите, че сте толкова умна и силна? — Не зная. Знаеш ли, че не се плаша от теб? — Да. — Значи това е твоят отговор. — Какво ще направите, ако ви нараня? — Ще се защитавам. Ще гледам как се нахвърляте върху мен и как губите. — Докторът казва, че сте проститутка. Проститутките са нещо лошо. — Почти познахте, но сбъркахте с няколко дни. Зарязах занаята. Престанах. _Престанах._ И вие можете да го направите. Можете да излезете през тази врата и да махнете на Доктора за сбогом, а той ще бъде ужасен, защото без вас е просто още един лайнар от Лос Анджелис, който няма къде да си закачи шапката. Помислете за това. Ще се опитам да поспя, а вие помислете за това. Лунатика се събуди и веднага разбра, че корковият му сън е унищожил музиката на гласовете от спалня номер три. Погледна пулта и видя, че е забравил да включи на запис, после чу по говорителите тихо хлипане на мъж и си представи Ричард, разочарован от забраната му да не закача курвата. Ричард беше закъснял с един ден. Линда беше негова. Сутринта щеше да я жертва в памет на баща си. Ще сложи край на играта по собствени правила. 25 Утро. Лойд караше бясно по крайбрежната магистрала, гонен от повишения си адреналин, от ярост и от ужас. Неговият гамбит, застрашаващ живота на Линда, се беше превърнал в предложение за жертвоприношение и ако огънят вече е запален, ще трябва да измъкне от „Утробата на плажа“ всички, които са там, и сам да се хвърли в пламъците. Погледна към пистолета на седалката до себе си. Пет изстрела. Достатъчни за Хавиланд, Олдфийлд, двама случайни обожатели и за него самия. Идеята да принесе себе си в жертва върна мислите му от близкото бъдеще към близкото минало. След като беше оставил Наглър и Берген, той беше отишъл до апартамента на Линда. Нея я нямаше, а мерцедесът й не беше в гаража. Обхванат от ужас, той беше подкарал бясно, с включена сирена и лампа, към кабинета на Хавиланд в Сенчъри Сити. Нощният пазач му беше казал, че около осем часа била дошла една много красива млада жена, а час по-късно любезният д-р Хавиланд и още един мъж я бяха свалили долу — тя била с много особен вид. „Спешна екстракция на зъб“, беше казал Докторът. „Не съм стоматолог, но успях да свърша работата.“ След това двамата мъже бяха повлекли жената по посока на паркинга. След като беше прелетял през апартамента на Хавиланд в Бевърли Хилс и не беше намерил никого, Лойд се беше обадил на домашния телефон на Джинджър Бюканън. Жената не си беше вкъщи, но прислужницата й успя да я събуди по телефона в апартамента на приятеля й в Топанага Кениън. След като Лойд обясни спешността на проблема, посредничката се съгласи да се срещне с него в офиса си и да му даде нужната информация. Един час по-късно, в пет сутринта, той разглеждаше плана на „Утробата на плажа“. Тогава ужасът, който беше успял да потисне до този момент, го обхвана неудържимо. Ако се обадеше на шерифите в Малибу за помощ, те щяха да атакуват къщата на плажа в типичния си стил — газ, автомати, сирени и подразделението, което преговаряше за заложниците — полицаи с помътнели погледи. Усилени през мегафон молби, контра молби и опростенческа психологическа манипулация, на която Хавиланд просто щеше да се изсмее; заместник-шерифи с шугави пръсти, откърмени от телевизионните шоута за ченгета; автоматично оръжие, стрелящо панически. Линда под кръстосания огън. Не. Опасният за живота гамбит трябва да приключи. Лойд отново погледна автомата си. Усети надигащия се в гърлото му вкус на кордит и обгорена плът и отби от магистралата към дълга редица телефонни автомати. Джънгъл Джак Хързог се завръща — с изнудване. Тъкмо беше поставил слушалката на ухото си и си беше приготвил кърпичка, за да преправи гласа си, когато едно добре познато превозно средство спря зад колата му. Загледа се през плексигласа на кабинката и видя Марти Берген да слиза от колата и да се насочва към телефоните с бутилка бира в протегнатата си ръка, като че ли се страхуваше да не се зарази. Лойд затръшна слушалката и се зачуди как един толкова тъжен човек може да има толкова заплашителен вид. Берген се усмихна. — За поддържане на духа. Още не съм я докосвал. Само за спешни случаи. Изглеждаш уплашен, Лойд. Наистина уплашен. Лойд грабна бутилката и я прасна на тротоара. Едва когато миризмата на бира го удари в носа, той разбра какво е направил. — Казах ти да стоиш при Наглър. — Не можех. Трябваше да направя нещо, така че го вързах и духнах. Това леко или тежко престъпление е? Докато бях ченге, така и не научих наказателния кодекс. — Как ме откри? — Това обаче знам: параграф 413.5 — да се представяш за полицейски служител. Обадих се на телефонния номер от брошурата за недвижимите имоти. Жената ми каза, че току-що си излязъл. Даде ми адреса на гуруто. Бях тръгнал натам, когато видях колата ти. На Лойд му притъмня пред очите. — _И?_ Берген разкърши рамене. — Бдителността ти е излишна. Къде е подкреплението? Къде са полицейските коли? Всичко е на път да се срине, а ти стоиш тук сам с уплашен вид. Защо? Аз лично мисля, че трябва да атакуваме с пълна сила — огнехвъргачки, хеликоптери, сълзотворен газ, снайперисти, аз… Лойд удари един десен прав по ченето на Берген. Берген беше изненадан от удара и падна по гръб, после се надигна на едно коляно и започна да размахва двете си ръце, а очите му останаха плътно затворени. Лойд се приготви да му удари един ъперкът, но се поколеба и се отдръпна към телефонната кабинка. Започна да пуска монети, докато се усети, че е пуснал четири пъти повече от необходимото. Открехна вратата, за да влиза въздух, пое дълбоко дъх и набра. — Ало? Гласът беше на Хавиланд. Лойд се прокашля и заговори с по-тънък глас: — Докторе, обажда се Джак Хързог. Отсъствах известно време. Трябва да ви видя. В отговор Докторът избухна в смях. — Здравейте, сержанте. Поздравявам ви за добре свършената работа. Лойд каза: — Знам всичко за вас и баща ви. Хързог остави купища записки. Пуснете Линда, Хавиланд. Всичко свърши. — Да, всичко свърши, но зелената врата на Хързог не би му позволила да си води записки, а ако имахте някакви доказателства, досега да са ме нападнали щурмоваците. А Линда е тук по своя собствена воля. — Дайте ми да говоря с нея. — Не. Може би по-късно. — Хав… Лойд се преви на две от силен удар в бъбреците; изпусна слушалката и се свлече по стената на кабинката, а Берген отпусна юмруците си и се намъкна вътре. Лойд се опита да стане, но стомахът го беше стегнал и го принуждаваше да остане приведен, опитвайки се да си поеме дъх. Берген вдигна увисналата слушалка и каза: — Ей, гуру, обажда се Марти Берген. Репортер съм за „Биг Ориндж Инсайдър“. Може би Джак Хързог ви е разказвал за мен. Слушайте, ние с Хопкинс току-що се оправихме с Били Бой Наглър. Разказа ни всичко за вашите лайнарщини. Моят вестник ще публикува статия за вас, в която ще пише как сте завършил медицинския колеж с измама, как сте изучавал техниките на сводничеството от тарикатите на Уестърн Авеню, как хроничната импотентност ви е накарала да станете духовен водач. Харесва ли ви, гуру? Бихте ли се съгласил на едно интервю? Лойд стана на крака и побутна Берген настрани, така че и двамата можаха да чуят края на писъка, който издаде Хавиланд, последвалата го продължителна тишина и спокойните думи накрая: — Да. Едно интервю. Очевидно знаете къде се намирам. Елате. Ще се спазарим за истината. Разговорът беше прекъснат. Лойд избута Берген от кабинката и закуцука към колата си, а болката в корема му се уталожваше с всяка измината крачка. Като измъкна плана на Джинджър Бюканън от жабката, той каза: — Още ли е у теб пистолетът? — Да — прошепна Берген. Лойд разгъна плана върху капака на колата. — Значи така. Ти влизаш през предната врата, а аз — през задната, откъм плажа. В къщата има една жена. Тя е невинна. Не се доближавай до нея. Задръж Доктора поне за няколко минути. Ако се опита да направи някой номер, убий го. 26 Лунатика включи усилвателя и високоговорителя на спалня номер три, после отиде в кухнята и извади същия нож, какъвто беше онзи от 1957 г. — с късо острие и назъбени краища. Мушна оръжието в задния джоб на панталона си и се провикна нагоре: — Ричард, ела тук за малко. Олдфийлд се показа на горната площадка: — Да, Докторе? — Ще имаме гост. Може би не само един. Стой горе в номер три и не се отделяй от Линда. Ослушвай се за особени шумове. Когато чуеш по говорителя „сега“, доведи Линда долу при мен. Олдфийлд кимна мълчаливо и се върна обратно. Хавиланд гледаше към входната врата и броеше секундите, като се наслаждаваше на всяка частичка от времето си. Беше стигнал до шестстотин четиридесет и три, когато се позвъни. Докторът отвори вратата, като продължи да брои до шестстотин и петдесет и, застанал абсолютно неподвижно, се загледа в обгорялото лице на човека, който беше стоял в центъра на живота на Алхимика и в невидимата периферия на неговия собствен. — Моля, заповядайте — каза той. Берген влезе, прегърбен напред, с ръце в джобовете на канадката си. — Чудесен декор — каза той. — За съжаление не си взех бележника. Не помня детайли, ако не съм си ги записал. Хавиланд посочи два фотьойла, обърнати към градината и плажа. Берген се приближи и седна, като протегна крака и мушна още по-дълбоко ръце в джобовете си. Докторът седна до него и каза: — Къде е Хопкинс? Берген прокара език по устните си. — Паркирал е на магистралата и умира от страх. Луд е по мацката, която държите, и се страхува да направи каквото и да е, защото смята, че ще я убиете. Той ви подозира във всякакви престъпления, но шефовете му не му дават да действа — няма веществени доказателства. Намерихме дневника на Били Бой, но там има само някакви своднически истории. Вие сте чист, Докторе. Хавиланд издиша бавно, като се чудеше дали Берген няма пистолет в дясната си ръка. — Значи всъщност нямате намерение да пишете статия за мен? Дошъл сте, за да ми предложите сделка? — Точно така. И двамата с Хопкинс имаме лични интереси. Аз искам да унищожите всички документи, свързани с Джак Хързог. Не искам никой да разбере, че ви е бил пациент. Хопкинс иска да пуснете момичето живо и здраво. Ако се съгласите, Хопкинс ще се оттегли от разследването и ще ви остави на шефовете на ПУЛА, а аз никога няма да напиша нито дума за вас и вашите мръсотии. Какво ще кажете? Хавиланд се опита да проумее предложената сделка. Егоизмът на мотивите звучеше убедително, но те и двамата явно не бяха наясно, че играта беше _свършила_. — А ако не се съглася? Берген измъкна лявата си ръка и си погледна часовника: — Тогава ще ви атакувам в жълтия печат с журналистическа ярост, каквато не можете дори да си представите, а Лудия Лойд ще ви преследва с всички _свои_ методи. Един съвет от мен, Докторе. Неслучайно го наричат Лудия Лойд. Лойд заобиколи къщата откъм океана, за да намери стълбовете, отбелязани в плана. С автомат в ръка прегърна пясъчния ръб, закрит откъм къщата с дървена декоративна решетка. Задният стълб беше от резбовано дърво и водеше към балкона на втория етаж, който беше отворен отпред и заобиколен от декоративни решетки пред прозорците. Лойд прегърна стълба с дясната си ръка и започна бавно да се изкачва, като използваше издатините и вдлъбнатините на резбата. Автомата си държеше с изпъната ръка. Когато стигна точно под балкона, той прехвърли горе оръжието и примигна при звука на метала. Като се облегна с цяло тяло на стълба, освободи дясната си ръка, сграбчи ръба с две ръце и се повдигна върху покритата с асфалтова хартия повърхност. Беше съвсем тихо, Лойд вдигна автомата и се приближи на пръсти към решетката, за да види откъде може да се влезе. Нямаше вградени врати, но точно в средната секция имаше цепнатина, през която можеше да се пропълзи. Като не видя друг вход, Лойд се промъкна; успя да изпочупи доста пречки от решетката. Звукът гръмна в ушите му и той затвори очи, за да потисне обземащото го чувство, че се чува по целия свят. Когато отново отвори очи, тишината беше същата и той разбра, че пръстът му беше натиснал наполовина спусъка на автомата. Ранната утринна светлина се процеждаше през решетката и се отразяваше в прозорците на втория етаж. Лойд мина покрай купища шезлонги и се отправи към прозорците, като се надяваше да намери поне един отключен. Тъкмо щеше да се опита да отвори единия, когато видя, че средният е отворен широко. С автомат в ръка той влезе и дръпна пердетата. В празната спалня пред него нямаше нищо особено и той се отправи към вратата. Отвори я навътре с треперещи ръце, видя дълъг, застлан с килим коридор и чу гласа на Марти Берген около себе си: — Ние сме разумни хора, нали? Компромисът е основа на разума, нали? Ние… Лойд затвори вратата и се чудеше как гласът на Берген идва от две места едновременно. После се сети: в дневника на Уилям Наглър пишеше, че Томас Гоф е записвал всички сеанси в „Утробата на плажа“. Явно къщата беше оборудвана с говорители, усилватели и микрофони. Берген и Хавиланд си говореха на първия етаж, а разговорът им се чуваше на горния по говорителите. Лойд отвори вратата, надникна навън и наостри слух, за да разбере къде бяха говорителите. Звукът на електронно усилена кашлица го насочи: стаята от другата страна на коридора през две врати по-нататък. Пред очите му стоеше образът на Линда, докато гласът на Хавиланд разруши видението: — Но вие искате за Джак невинност, а не можете да я получите. Хопкинс иска жената, а не може да я получи. _Сега!_ В този момент Линда се появи в действителност, избутана от стаята от невидима сила. Лойд изскочи в коридора, щом я видя, и мярна един размазан образ, който тя закриваше с тялото си. Когато го видя, Линда изписка „Не!“ и се опита да се мушне обратно в стаята, а иззад нея се появи Ричард Олдфийлд. — Не, Хопкинс! Линда се спъна и падна на пода, а Олдфийлд замръзна на място. Лойд стреля два пъти на нивото на очите си, като улучи отдръпващата се сянка на Олдфийлд и направи касата на вратата на трески. Коридорът се изпълни с пушек. Лойд хукна нататък и видя Линда, застанала на вратата на спалнята. Тя започна да го налага със силно стиснати юмруци, докато той успя да я избута настрана и видя на другия край на стаята един празен предмет. С вик „Олдфийлд!“ Лойд изстреля един заряд в стаята и направи отражението и прозореца на парченца, втренчен в падащите стъкълца в очакване на червени гейзери, които щяха да означават, че е пролял кръв. Видя само стъкла; усети как Линда го бута и пищи „Не!“. Докато един изстрел прониза говорителите откъм първия етаж, откъсна го от Линда и той хукна надолу по стълбите, където видя Берген и Хавиланд на пода, в схватка за пистолета на Берген — те се ритаха, душеха и се нахвърляха един върху друг и се бяха превърнали в едно цяло, така че беше невъзможно да стреля само по Доктора. Лойд стреля напосоки към далечната стена на стаята. Стреснати от изстрела, Хавиланд и Берген се откъснаха един от друг, а пистолетът падна помежду им. Лойд се втурна по стълбите, като стреля още веднъж и се целеше в главата на Доктора. Точно беше стигнал на разстояние, подходящо за точна стрелба, когато Хавиланд грабна револвера с лявата си ръка и се прицели в Берген. Берген се изви и се опита да блокира ръката на Хавиланд с коляното си, при което отново го закри от Лойд. Пръстът на Доктора натисна спусъка два пъти. Първият изстрел рикошира в твърдия дървен под, а вторият улучи Берген в шията. Лойд видя как _невинната_ кръв прорязва въздуха и изпищя, чувайки собствения си пронизителен писък да се разпада при звука на автомата, който изстреля цял ред, а револверът пусна три изстрела в отговор. Когато замъгленият му от сълзи поглед се проясни, той видя как Хавиланд забива в корема на Берген един къс нож. Лойд почувства как всичко се движи буреносно бавно. Бавно зареди оръжието си; бавно се отправи към сцената на смъртта и се прицели право в главата на Хавиланд. Докторът бавно вдигна поглед от съдбата си на наследник, пусна ножа и се усмихна. Лойд постави дулото на челото му и дръпна спусъка. Щракването на празно отекна като кух гръм и прекъсна поредицата от забавени движения, всичко се обърна наопаки и се ускори бясно. Изведнъж Лойд обърна автомата и започна да удря с всичка сила Хавиланд по главата с приклада, докато част от челюстта му се откъсна, а от ушите му рукна кръв. После скоростта намаля и се превърна в шеметна тъмнина, а от дълбините на мрака се чу прекрасен глас: — Бягай, Ричард. _Бягай._ 27 Колелото на закона се завъртя и в продължение на девет дни, докато той беше временно отстранен от работа и беше задържан без право на срещи в Паркър Сентър, Лойд видя как щатът Калифорния и Градският съвет на Лос Анджелис погребват д-р Джон Хавиланд в лавина от обвинения в престъпления, отприщен бент от процеси, основани на деветдесет и четири страници доклад на арестувалия го полицай и собствените му писмени и записани на магнетофон мемоари. Първото обвинение беше за убийството на Марти Берген. Прокурорът на Малибу очакваше делото да приключи светкавично, защото свидетел на убийството е бил един високоуважаван ветеран на полицейската служба, а освен това обвиняемият, изглежда, нямаше никакви роднини или приятели, които да предявят смущаващи обвинения към сержант Лойд Хопкинс или ПУЛА за обстоятелствата около арестуването. Допълнителните доказателства по обвинението пристигаха непрекъснато, тъй като федералните агенти, които разследваха убийството на Хауард Кристи, се намъкнаха и конфискуваха абсолютно всичко от кабинета на Хавиланд, от неговия апартамент в Бевърли Хилс и къщата в Малибу. Само писмените му бележки бяха достатъчно доказателство за поне три тежки убийства, а специалистите по сравнение на почерци бяха потвърдили достоверността на документите. Там пишеше, че беше наредил на Томас Гоф да „убие собственика на магазина за алкохол на булевард «Сънсет» като доказателство за желанието му да премине границата“. В резултат на това обвинението съдържаше три тежки убийства и едно подстрекаване към убийство. Агентите откриха и жълтата тойота и разложеното тяло на Томас Гоф в един склад в източен Лос Анджелис. На таблото на колата беше открит отпечатък от десния показалец на Хавиланд. Областният прокурор на Лос Анджелис предяви още едно обвинение в убийство. Федералните агенти не можаха да открият доказателства за пряката връзка на Джон Хавиланд с убийството на Хауард Кристи и се отказаха. Четири поредни дни по време на принудителното му усамотение капитан Фред Гафани посещаваше Лойд в склада, който му служеше за дом, и му повтаряше, че ще приеме _каквото и да е обяснение_ за присъствието на Марти Берген в къщата в Малибу, ако Лойд се съгласи да не споменава нищо за бившия полицай Джейкъб Хързог и откраднатите досиета. Различните прокурори, ангажирани с делото, които бяха прочели епичния му доклад от деветдесет и четири страници, го бяха преценили като „прекалено откровен“ и „потенциална заплаха за прокуратурата“. Лойд се съгласи. Гафани се усмихна и му каза, че постъпва мъдро — иначе щеше да изхвърчи от отдела незабавно. Преди да си тръгне, Гафани добави, че Лойд трябва да се яви пред Върховния съд след два дни. Имаше ли някаква информация, която беше запазил в тайна до този момент? Лойд излъга и каза „Не“. Обожателите на Джон Хавиланд бяха задържани, разпитани и освободени, след като бяха подписали показания с пълни подробности за отношенията си с „Доктор Джон“. Един „депрограматор“ на жертви на религиозни култове, работещ на свободна практика, помагаше на прокурорите и следователите по време на разпитите. Комбинацията работеше добре в три от четири случая, като в резултат на това излязоха наяве случаи на промиване на мозъци, експериментиране с наркотици и сексуални унижения. Не можаха да убедят да проговори единствено Уилям Наглър. Той крещеше своята молитва и мърмореше нещо за „филми на ужасите“ и накрая беше освободен и оставен на грижите на родителите си, които го изпратиха в скъп частен санаториум. Прокурорите бяха доволни от разпитите; показанията щяха да дадат достатъчно доказателства на Върховния съд и щяха да спестят на нещастните промити мозъци мъката да се явяват в съда. Това обаче не беше спестено на Лойд. Той говори цели четири часа, като повтори почти дума по дума новия си доклад и не спомена нищо за Хързог, досиетата и ролята на Марти Берген в разследването. Обясни присъствието на Берген на сцената на престъплението като обикновена случайност — репортер, душещ по гореща следа. Когато завършваше разказа си, Лойд не спомена нито за Ричард Олдфийлд, нито за Линда Уилхайт и тяхното присъствие в къщата, нито за това как беше изпаднал в безсъзнание, когато полицията нахълта в къщата. Когато се върна на свидетелската скамейка, той срещна доволния поглед на Гафани и разбра, че ще се отърве само с трийсетдневно отстраняване от работа без заплащане и плясване през ръцете за хулиганското си поведение. Последният свидетел беше медицинско лице, което заяви, че по негово мнение всички обвинения бяха вече безсмислени, защото при падането си по стълбите непосредствено преди ареста Докторът беше получил необратима мозъчна контузия. Хавиланд беше осъден да завърши живота си, без да знае кой е, къде се намира и какво прави. При удара се беше активизирала и старата му рана, в резултат на което се беше стигнало до пълно неврологично разстройство. Докторът завърши със заявлението: — Опитах се да накарам човека да разбере, че съм лекар и искам да го прегледам. Като че ли се опитвах да обясня закона за относителността на един патладжан. Гледаше ме така прочувствено. Нямаше представа, че всичко беше свършило. Но Лойд знаеше, че не е така. Оставаше недовършената работа с „филма на ужаса“ и голямото „защо“ във връзка с поведението на Линда в „Утробата на плажа“. А когато и тези неща се изяснят, оставаше да се отдаде почит на Марти Берген. Девет дни след като пресата беше гръмнала по повод на „Клането в Малибу“, Лойд беше освободен от „доброволното заточение“ в Паркър Сентър. От трийсетдневното му наказание оставаха двайсет и един ден и той трябваше да остане в Лос Анджелис през следващите две седмици, за да бъде на разположение на многобройните прокурори, които работеха по случая. Освен това му беше наредено да не говори пред представители на средствата за масова информация и да се въздържа от полицейска работа на каквото и да било ниво. Когато се върна в Лос Анджелис, разбра, че Джон Хавиланд е станал причина за зловещи празници. Психиатърът все още беше новина номер едно и мнозина комедианти по нощните клубове го превръщаха в гвоздея на програмите си. „Биг Ориндж Инсайдър“ го беше нарекъл „Докторът вещица“, а песента на Дейвид Севий от 1958 г. отново беше станала хит и се изкачваше нагоре в класациите. Чарлс Менсън беше дал интервю в затвора и беше обявил д-р Джон Хавиланд за „хитър тип“. Медицинските власти в болничното отделение на областния затвор обявиха Доктора за зеленчук, а Лойд едва потискаше желанието си да посети своя противник в облицованата му килия и да подхвърли на остатъка от мозъка му фразата „удушвачески филм“. Вместо това обаче, преди да се прибере вкъщи и да се погрижи за себе си след задържането, той подкара към 4109 Уиндъмиър Драйв. Вратите и прозорците не бяха запечатани с лепенки за сцена на престъпление; по вратите и бравите имаше недокоснат прах. Една обикновена къща в стил „Тюдор“ в Холивуд Хилс. Лойд въздъхна и обиколи къщата. Каменна ограда. Не беше споменал за Олдфийлд нито в официалните си доклади, нито по време на разпитите, а федералните агенти, които бяха претършували собствеността на Хавиланд, или не бяха попаднали на името на Олдфийлд, или не му бяха обърнали внимание. В бесния си стремеж да отрекат участието на Джак Хързог полицаите и агентите на ФБР не се бяха разровили в съдбата на креатурите на Доктора. Лойд счупи един заден прозорец и влезе в къщата, като се насочи право към спалнята. На пода, застлан с килим, лежеше един матрак, който беше идентичен с матрака от филмовия откъс, попаднал му в ателието на Били Бой Наглър. На килима близо до прозореца имаше кафявочервено петно. Като си спомни лепенката, която беше намерил на поляната пред къщата в деня преди апокалипсиса в Малибу, Лойд се наведе и го разгледа. Кръв. Провери останалата част от къщата и видя, че всички лични вещи са изнесени. Нямаше никакви мъжки дрехи, никакви тоалетни принадлежности, никакви документи. Бяха оставени само малко храна, приборите и мебелите. Олдфийлд беше избягал. А съдейки по прахта по вратата, вече беше доста далече. Докато се връщаше към Паркър Сентър, той прогони от главата си всички мисли за Линда Уилхайт и стигна до едно твърдо заключение. Или Хавиланд, или Олдфийлд бяха унищожили филма. Ако полицията или федералните го бяха открили, щеше да разбере. Отново опираше единствено до теоретични заключения и косвени доказателства. За десет минути полицай Арти Кранфийлд идентифицира червено-кафявата субстанция на килима като кръв от нулева група и положителен резус-фактор. Като разбра това, Лойд се обади на Бюрото за издирване на изчезнали и изиска списък на всички бели жени на възраст от двайсет и пет до четиридесет със същата кръвна група, които се смятат за изчезнали през последните десет дни. Само една жена съответстваше на описанието — Шери Лин Шридър, тридесет и една годишна, родителите на която са се обадили преди шест дни. Лойд проплака, когато чу от служителя кое е било последното й работно място — Джуниър Мис Козметикс. Беше я видял как влиза през вратата. Със стичащи се по лицето сълзи Лойд изтича по коридорите навън от Паркър Сентър със съзнанието, че е оправдан, но това не беше достатъчно; със съзнанието, че жената, която беше искал да обикне, беше невинна и нямаше нищо общо със злото; тя е била манипулирана психически от един луд. Когато стигна до паркинга, той затръшна капака на багажника, ритна решетката и счупи антената на радиото, като я огъна във формата на ракета на омразата. Хвърли я по дванайсететажната монолитна сграда, олицетворяваща същността му, и пое към дълбините на мъченията, на които е била подложена неговата проститутка-любовница. Обади се на Телекредит и разбра, че Линда Уилхайт има сметка в банката в размер на 71 843.00 долара и напоследък не е правила големи покупки с нито една от кредитните си карти. Ричард Олдфийлд беше ликвидирал трите си спестовни влога и разплащателните влогове и беше продал голямо количество акции на Ай Би Ем за 91 350.00 долара. Отиде до международното летище на Лос Анджелис със снимки на двамата и разбра, че Олдфийлд се беше качил на полет за Ню Йорк четири дни след убийството в Малибу, беше платил в брой и беше използвал чуждо име. Линда го беше придружила до изхода. Един наблюдателен служител в багажното каза на Лойд, че двамата не приличали на любовници, а по-скоро на брат и сестра. Лойд се върна обратно в Лос Анджелис — обзет от ревност, изморен и изпитващ неопределен страх да се прибере у дома, страх, че е забравил да свърши някаква работа. Скоро щеше да се наложи да се изправи лице в лице с Линда, но преди да направи това, трябваше да отдаде почит на един загинал другар. Хазяйката на Марти Берген му отвори апартамента и каза, че хората от „Биг Ориндж Инсайдър“ са идвали и са взели олющените му мебели и пишещата машина, като твърдели, че им ги е обещал в завещанието си. Беше им разрешила да вземат предметите, защото не стрували пукната пара, но запазила кутията с книгата, върху която работел, защото дължал наем за два месеца и тя можела да я продаде на някой сериозен вестник, за да си навакса загубите. Престъпление ли беше това? Лойд поклати глава, после извади портфейла си и й даде всички налични пари, които имаше у себе си. Тя ги грабна доволна, хукна към собствения си апартамент и скоро се върна с голяма картонена кутия, преливаща от листи, изписани на пишеща машина. Лойд я взе от ръцете й и й показа вратата. Жената се измъкна от апартамента и го остави сам. Ръкописът беше повече от петстотин страници, а напечатаното беше поправено с толкова много червени редакторски забележки, че приличаше на съавторство. Беше разказ за двама средновековни войни, единият надарен, другият целомъдрен, които обичат една и съща жена, една принцеса, която можела да бъде покорена само ако се промъкнат през концентрично наредени огнени стени, а във всеки пръстен има все по-кръвожадни и по-ужасни чудовища. Двамата войни започнали като съперници, но станали приятели, докато се приближавали все по-близо и по-близо до принцесата, борели се с демоните, които влизали в душите им, докато преминавали през поредния огнен пръстен, и започнали да предават мислите си по телепатичен път, като опазвали взаимно душите си. Когато и последната стена се изправила пред тях, те се противопоставили на симбиозата и се приготвили да се бият на живот и смърт. Тук ръкописът свършваше, заменен от противоречащи си аргументи, написани с два различни почерка. Качеството на прозата се беше влошило в последните две глави. Лойд си представи Джак Хързог, избутан до ръба на пропастта от Доктора вещица, как се опитва да превърне в поезия ужаса на своя угасващ живот. Когато завърши книгата, Лойд не знаеше дали е лоша, добра или незначителна — разбираше единствено, че трябваше да излезе от печат като реквием за мъртвите на Ел Ей. Реквиемът се превърна в погребална песен, докато караше към апартамента на Линда Уилхайт с надеждата, че няма да я намери, ще се прибере вкъщи, ще си почине и ще се наслади докрай на неосъществената си любов. Но тя си беше вкъщи. Лойд влезе през полуотворената врата. Линда седеше на дивана в дневната и преглеждаше обявите за работа в „Таймс“. Тя вдигна поглед и се усмихна, а той сви рамене. Никаква неосъществена любов. Тя беше готова да му каже истината. — Здрасти, Хопкинс. Закъсня. Лойд кимна с глава към обявите. — Работа ли си търсиш? Линда се разсмя и му посочи един стол. — Не, възможности за започване на бизнес. Петдесет бона и бележка от банката могат да ми донесат привилегията да притежавам снекбар. Какво ще кажеш? Лойд седна. — Не е в твоя стил. Гледала ли си напоследък някакви хубави филми? Линда бавно поклати глава. — Видях предварителната прожекция на един, а една от звездите ми го описа много живо. Единственото копие беше унищожено — от мен. Бях забравила колко си добър, Хопкинс. Мислех, че не знаеш за тази история. — Аз съм най-добрият. Знам дори името на жертвата. Искаш ли да го чуеш? — Не. Лойд стисна дланите си и ги вдигна пред гърдите си, после се спря, защото разбра, че неволно подражава на молитвената поза на Уилям Наглър. — Защо, Линда? Какво, по дяволите, се случи между теб и Олдфийлд? Линда срещна пръстите на ръцете си, после осъзна какво прави и ги мушна в джобовете. — Филмът беше един налудничав сценарий по смъртта на родителите ми. Хавиланд е подтикнал Ричард към това. Той ми пусна част от филма в кабинета си. Откачих и започнах да крещя. Ричард ме хвана здраво, после двамата ме дрогираха и ме откараха в къщата в Малибу. С Ричард доста си поговорихме. Успях да предизвикам у него малкото останало му чувство за разум и приличие. Убедих го, че може да си тръгне така, както във филма, все едно че Хавиланд никога не е съществувал. Бяхме се приготвили да тръгваме, когато Хавиланд Изкрещя „Сега!“. И Марти Берген можеше да се измъкне с нас. Но тогава се появи ти с твоя автомат. Лойд не каза нищо и Линда продължи: — Скъпи, постъпката ти беше правилна и заради това те обичам. Ние с Ричард избягахме, а ти можеше да пуснеш ченгетата след нас, но не го направи заради чувствата си към мен. В тази история няма добро и зло. Не ти ли стана ясно? Погледът на Лойд изплува от дълбините на нищото. — Не, не ми стана. Олдфийлд уби една невинна жена. Той трябва да си плати. А освен това съществуваме и ние. Какво ще кажеш за това? — Ричард си е платил — прошепна Линда. — Господи, наистина си е платил. За твое сведение той изчезна отдавна. Не знам къде е, не искам и да знам, но дори и да знаех, нямаше да ти кажа. — Разбираш ли изобщо какво си направила? Разбираш ли, дявол да те вземе? Линда прошепна едва чуто: — Да. Разбрах, че мога да се измъкна и убедих още един човек да направи същото. Той заслужава да му се даде шанс. Не прехвърляй вината си върху мен, Хопкинс. Ако Ричард не се е бил забъркал с Хавиланд, нямаше да убие и муха. Рисковете щяха да бъдат същите, ако беше срещнал друг подобен на Доктора вещица. Всичко свърши, Хопкинс. Остави нещата, каквито са. Лойд стисна юмруци и се втренчи в тавана, за да задържи напиращите в очите му сълзи. — Не е свършило. А ние? Линда постави внимателно ръка на рамото му. — Никога не съм виждала Ричард да наранява някого, но станах свидетел на това, което ти направи с Хавиланд. Ако не го бях видяла, може би си струваше да опитаме още веднъж. Но сега е вече късно. Лойд стана. Ръката на Линда падна от рамото му и той каза: — Ще преследвам Олдфийлд. Ще се опитам да не те намесвам, но може и да не успея. Ще го заловя при всички положения. Линда се изправи и взе ръцете на Лойд в своите. — Изобщо не се съмнявам. Цялата работа става смешна, тъжна и странна, Хопкинс. Би ли ме прегърнал за момент, а после се омитай. Лойд затвори очи и прегърна най-красивата жена, която беше виждал през живота си, като с това сложи край на връзката на Лос Анджелис със случая Хавиланд. Когато усети, че Линда се измъква от прегръдката му, той се обърна и си тръгна с мисълта, че всичко свърши, но всъщност никога нямаше да има край и се чудеше как да публикува книгата на Берген Хързог. Навън нощта блестеше ярко от потоците улични светлини и пламъците на далечен горски пожар. Лойд си отиде у дома и заспа на дивана с дрехите. James Ellroy Because the Night, 1984 __Издание:__ Джеймс Елрой. Защото нощта… ИК „Петриков“, София, 1998 Американска. Първо издание Коректор: Росица Николова ISBN: 954-441-024-4 Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/27517 Последна корекция: 22 април 2013 в 06:41