Annotation


 В най-новия си бестселър Джеймс Грипандо е заплел невероятна игра на котка и мишка — смес от разследване за убийство, сложна конспирация и жестоки интриги във висшите ешелони на властта, създадена в традициите на първомайстора в жанра Робърт Лъдлъм. 
 Адвокатът от защитата Джак Суайтек пази дълбоко скрити тайните на своето семейство. Отстоявайки своята независимост и професионална чест, Джак отдавна е в тежък конфликт с баща си — губернаторът на щата Флорида Хари Суайтек. Но когато вицепрезидентът на САЩ загива по време на лов, а бащата на Джак получава предложение да заеме неговия пост, отношенията им внезапно се променят. И не заради престижа на властта, който се оказва смъртоносен, а заради едно писмо, чиито получатели умират подозрително бързо. Някой държи козове срещу президентството и държи да продаде скъпо тайната, но какво го кара да разрови гнездото яростни стършели? Ще се окаже, че бъдещият вицепрезидент се нуждае от помощта на сина си повече от всякога, а Джак ще се замеси в игра, в която са нужни не само хазартно хладнокръвие съобразителност, но и много, много късмет — за да остане жив. 
 „Диво преследване… Загадка след загадка и изобилие от изстрели. Но Грипандо не понася схемите и ни хвърля насред кипежа на една впечатляваща битка за оцеляване, в която крокодилските челюсти отстъпват единствено пред коварството... или пред храбростта да търсиш истината в ловното поле на смъртта." — сп. Къркъс Ривю 
 „Грипандо е истински майстор!“ — Джеймс Патерсън 	Джеймс Грипандо — Джак Суайтек: Беглец #8Глава 1Глава 2Глава 3Глава 4Глава 5Глава 6Глава 7Глава 8Глава 9Глава 10Глава 11Глава 12Глава 13Глава 14Глава 15Глава 16Глава 17Глава 18Глава 19Глава 20Глава 21Глава 22Глава 23Глава 24Глава 25Глава 26Глава 27Глава 28Глава 29Глава 30Глава 31Глава 32Глава 33Глава 34Глава 35Глава 36Глава 37Глава 38Глава 39Глава 40Глава 41Глава 42Глава 43Глава 44Глава 45Глава 46Глава 47Глава 48Глава 49Глава 50Глава 51Глава 53Глава 54Глава 55Глава 56Глава 58Глава 59Глава 60БлагодарностиЗа автораИнформация за текста
	notes123456789101112131415161718192021222324252627
 
  Джеймс Грипандо — Джак Суайтек: Беглец #8 
 


  На Тифани… и всички скитници като нас  	 
 
  Глава 1 
 


 	 
 Септември 1972 Никозия, Кипър 	 
 Италианците го наричаха Гърка. Гърците му викаха Сицилианеца. Той бе роден в Никозия. По странно стечение на обстоятелствата най-големият град в родния му Кипър носеше същото име като родния град на съпругата му в Сицилия. — София — прошепна той в тъмнината. Тя му беше съпруга от единайсет месеца. Сега спеше, завита с прилепнал памучен чаршаф. Нежната извивка на ханша й се открояваше в сенките на нощта. Горещината на късното лято ги бе изпратила голи в леглото, и като истински младоженци те се постараха да се възползват по най-добрия начин от това. Кипър бе родното място на митичната Афродита, богинята на любовта, която не можеше да се сравни със София. Тя притежаваше класическа италианска красота — силна и страстна жена с тъмна коса, с обаятелни очи и безупречна маслинова кожа. Гърка се чувстваше истински късметлия, че я има, и не спираше да се учудва на силната й любов, която я бе накарала да напусне семейството си и да измине целият този път до Кипър с него. Единственото му желание бе най-после да спре да бяга… — София, чу ли нещо? Главата й не помръдна от възглавницата. Гърка бавно се измъкна от леглото, прекоси безшумно стаята и отиде до отворения прозорец. Дантелените пердета не помръдваха в топлия нощен въздух. Той сви показалец и внимателно разтвори крилата, достатъчно широко, за да може да огледа тихата улица от апартамента си на втория етаж. Мантията на нощта скриваше вековния упадък и Никозия изглеждаше прекрасно на лунната светлина. Заобиколен от петте върха на Пентадактилос[1], Никозия бе един от най-старите градове в света и географско сърце на островния рай в източно Средиземно море. Дебелите му градски стени бяха защитавали кипърците от ордите нашественици и окупатори още от времето на Византийската империя. В средата на двайсети век бе записана поредната яростна глава в историята на страната. След продължила пет години въоръжена борба, островът най-после успя да сложи край на продължилото осемдесет години британско владичество. Гърка не бе взел участие в тази борба — и това бе основната причина истинските гърци да го наричат Сицилианеца (и с други, по-обидни имена) — но беше свикнал с шумните нощи и дори с изстрелите. Тази вечер, съвсем инстинктивно, Гърка почувства, че наближава един по-различен тип сблъсък — който нямаше нищо общо с гърците, турците или каквито и да е други традиционни етнически разделения в страната. Той стоеше тихо до единствения прозорец в едностайния им апартамент и се ослушваше. Беше сигурен, че е чул нещо, а за да се събуди, след като е правил секс, беше нужно много повече от една котка на покрива. Той отиде от другата страна на леглото и приседна на твърдия матрак. — София, събуди се. Тя измърмори нещо, надигна се и се облегна на лакът. Дори в три часа сутринта пак изглеждаше красива. Веднага усети тревогата му. — Какво има? — попита тя. Той не отговори. Просто седеше там и се вслушваше в нощните шумове. Ето го — потупването, което се разнесе от първия етаж на тяхната сграда. — Те идват! — прошепна напрегнато той. Скочи от леглото и бързо облече бельото си. — Кой идва? — попита София. Той навлече панталоните си. Тупкащите звуци се засилиха, сякаш стадо жребци препускаше нагоре по стълбите. — Те търсят мен, не теб. — Кой? Кой? — Чуй ме. Не им казвай, че съм бил тук. Просто им кажи… Кажи, че съм те напуснал. Той я целуна, преди тя да успее да възрази. Силното тропане по вратата определено не можеше да се нарече почукване. Някой я блъскаше с рамо. Явно се опитваха да я разбият. Гърка не можеше да намери нито обувките, нито ризата си, а и нямаше време да взима каквото и да било — освен пистолета от горното чекмедже на нощното си шкафче. Той се шмугна през отворения прозорец и излезе на балкона точно когато ключалката на вратата се изкърти от силните удари и вратата на апартамента зейна. Той чу жена си да пищи. — София — изкрещя с пълно гърло, но с това не постигна нищо, само издаде местонахождението си. — През прозореца! — извика някакъв мъж от апартамента. Единственото, което му оставаше, беше да бяга. Той се хвана за улука и се изкатери нагоре до покрива над втория етаж. Щом стъпи на керемидите, една от тях се изплъзна изпод крака му, падна на улицата и се пръсна на парчета. Докато се опитваше да запази равновесие, Гърка погледна надолу и видя, че водачът се катери след него към покрива. Той носеше полицейска униформа. Гърка не се поколеба да стреля, в съзнанието му отекваше писъкът на София. Ответната стрелба му подсказа, че е не е уцелил — и един куршум прониза ръката му. Той извика от болка и изненада, когато револверът му излетя настрани, плъзна се по наклонения покрив и падна в улука. Още един куршум разби керемидите под краката му. Гърка продължи да бяга. Наклоненият покрив премина в плосък под. Гърка набра скорост и прескочи тясната уличка между двете сгради, като се приземи на съседния покрив. Хвърли един бърз поглед през рамо, без въобще да забави хода си. Преследваха го двама, не, трима мъже с униформи. Гърка хукна още по-бързо, сърцето препускаше в гърдите му. Удар след удар изтласкваше кръвта му през раната на ръката, и след него оставаше червена следа по покривите. Той не можеше да спре да тича. Очакваше всеки момент да получи куршум в гърба. Бяха достатъчно близо, за да го улучат. Прескочи още една уличка, но този път от скока дъхът му направо спря. Сградите под него вече бяха четириетажни. Къщите на тази улица имаха същите покривни конструкции, но бяха построени по склоновете на хълм и всяка сграда се издигаше над предишната. Твърде високо, за да скочи. Той хукна по покрива, но звуците на стъпките зад гърба му ставаха все по-силни. Ръката не го болеше — адреналинът му бе твърде висок, за да чувства болка, — но се чувстваше замаян от загубата на кръв. По никакъв начин нямаше да успее да надбяга тия момчета. Трябваше да намери безопасно място, откъдето да скочи долу и да намери къде да се скрие. Покривът обаче беше прекалено висок и единственият път надолу минаваше през мъжете с пистолетите. Гърка се изкачи още по-нависоко, чак до върха, където имаше една малка, равна площадка. Сградата беше голяма, като склад. Не, като хотел. Хотел “Миконос” — последната сграда в квартала. Нататък вече нямаше покриви. Нямаше повече улички за прескачане. Нямаше накъде да бяга. Той стигна до самия ръб и сърцето му се качи в гърлото. Под него имаше шест етажа. Мамка му! — Обърни се! Гласът потвърди страховете му. Мъжът говореше на италиански. Нямаше смисъл да се съпротивлява. Гърка се обърна с лице към съдбата си. Преследването беше накарало мъжете да дишат също толкова учестено, колкото и Гърка, но те се усмихваха победоносно. — На колене — каза мъжът. Пистолетът му бе насочен към гърдите на Гърка. Той отново се подчини. Беше твърде замаян и изтощен, за да се съпротивлява, дори и да искаше да се сбие с тях. Двама по-едри мъже са приближиха към него. Единият го хвана за дясната ръка, другият — за лявата. Гърка не можеше вече да разчита на собствената си сила. Когато мъжете го понесоха към ръба на покрива, краката му се повлякоха по керемидите. — Какво направихте на София? Мъжът с пистолета се приближи към него. — Има ли значение? — каза той и се изплю в лицето на Гърка. — Какво искаш от мен? Мъжът сви рамене. — Нищо. Той махна с ръка, двамата едри мъже затегнаха хватката си и Гърка усети как краката му се отлепят от покрива. Всичко се случи за частица от секундата, но следващите няколко секунди му се сториха като цяла вечност — Гърка се озова във въздуха и полетя в нощта. Звездите му се струваха на една ръка разстояние. После гравитацията пое контрола над тялото му и бързо като метеор той започна да пада спираловидно към земята — първо с главата надолу, после краката, после главата. Не чуваше нито своя писък, нито смеха на сицилианците. После тялото му се блъсна в калдъръма. 
  Глава 2 
 


 	 
 Четирийсет и шест години по-късно 	 
 Изглеждаха мъртви — като се изключат очите им. Охранените тъмни гущерови тела лежаха съвършено неподвижно, скрити в плитката вода, черна като мастило. Тежкият нощен въздух изобщо не помръдваше — влажна жега, никакъв полъх, който да разнесе сладкия аромат на водните лилии. Единственият признак на живот беше хорът от звуци, издавани от невидимите нощни същества: ритмичното оригване на големите американски жаби, шумното крякане на бели чапли и рибарчета, постоянното бръмчене на хиляди насекоми. Обаче всеки момент мирният пулс на природата можеше да изпадне в тахикардия. Доказателство за това бяха светещите в блатистата местност очи на алигаторите — праисторически червени точки, уловени в светлината на фенерчетата. Глад разгаряше този зловещ рубинен блясък. И за него си имаше основателна причина. В Евърглейдс, Флорида, нощта е време за пируване. Фил Грейсън не се намираше точно в Евърглейдс — там свободният лов на алигатори не беше разрешен през — декември — но контролираният лов в едно частно имение в съседство бе също толкова добър. Грейсън стоеше прав в двайсетфутовата дървена гребна лодка, вперил поглед в издайническия блясък в тъмнината. Любовта му към лова датираше още от времето, когато го интересуваха въздушните пистолети и гълъбите, накацали по жиците, а когато за осмия му рожден ден дядо му подари една едноцевна пушка „Харингтън-Ричардсън”, той започна да се смята за истински ловец, въпреки че му беше позволено да стреля само когато баща му го надзираваше. През следващите четиридесет и шест години тази му страст се прехвърли от пъдпъдъците в Тексас и патиците в Арканзас към елените в Монтана и канадските лосове. Но ловът на алигатори беше нещо съвсем ново за него. Всъщност в тази задушна есенна нощ в Южна Флорида той щеше да направи своя първи опит да покори краля на сладководните басейни. Грейсън беше прекарал два дни в проучване на близкия Евърглейдс, който изобщо не се оказа онова неприветливо блато, което си бе представял. В северната част езерото Окичоби черпеше вода от пълноводните, захранвани от дъждовете реки и потоци. Мътната вода с цвят на силен чай се простираше на стотици мили до края на континенталната част на Флорида и на запад до Мексиканския залив, също както млякото се разлива по кухненската маса. Милиони акри наводнена земя бяха покрити с туфи високостебла трева-сабя, редки видове блатна острица, които вирееха тук от четири хиляди години. Тази легендарна “тревна река” разделяше източния бряг на Флорида от запада, истинска северноамериканска аномалия, където посетителите откриваха екзотични влечуги, морски крави и дървесни охлюви, оцветени във всички цветове на дъгата, розови лопатарки и призрачни орхидеи, извисяващи се кралски палми и дива бамя. Тук бялото кану може за секунда да почернее, погълнато от библейски облаци комари, а океан от звезди изпълва нощното небе, неосквернено от светлините на града. Грейсън беше обиколил целия свят и никъде не беше виждал подобно място. — На бас, че е поне дванайсет фута — каза водачът му с характерното за Флорида провлачване на думите. — Той е нещо наистина специално. Ловната им дружинка се състоеше от две лодки, всяка в различен канал, всеки ловец със свой собствен водач. Водачът на Грейсън беше пенсиониран местен шериф на име Макфей, който взимаше много насериозно лова на алигатори. Той се усмихваше рядко, а когато го правеше, по кривите му зъби си личаха петната от тютюн за дъвчене. Грейсън го възприемаше като селска версия на капитан Ахаб[2]. Нямаше дървен крак, но безименният пръст на лявата му ръка липсваше, изгубен след щракването на гигантска челюст и натиск от три хиляди паунда на квадратен инч. Грейсън се чудеше дали не е бил същият гигант, който бе оставил дълбок един инч белег — и един зъб — в едната стена на лодката. Макфей изключи електрическия извънбордови двигател. Мощността му едва стигаше да задвижи лодката с двама души в нея, но тихото жужене, което издаваше, плашеше алигаторите също като бензиновите си събратя. Макфей беше обмислил внимателно всяка подробност, затова настоя да вземат дървена лодка, вместо шумната алуминиева. Единствената пречка, с която бе склонен да се примири, бе светлината на фенерчето. Дори и най-щурите ловци на алигатори не се доверяваха изцяло на лунната светлина. Грейсън сложи стръв на пръта си. Той усещаше колко е яка екипировката, и имаше защо да е така. Рибарските му такъми за солена вода можеха да издържат и на акула-чук. Въдичарският прът бе дебел колкото палеца му. Микрофибърната корда издържаше 150 паунда. Тройната кукичка беше номер 14. Преди да заметнеш, стъпи здраво и се застопори добре — каза водачът. — Когато захапе стръвта, тая корда ще се опъне бързо като изстреляна с пушка. — Давай да почваме — каза Грейсън. Някога тукашните алигатори се водеха застрашен вид, но числеността им бързо нарасна до около милион — по един на всеки осемнайсет души във Флорида. В лова на алигатори огнестрелните оръжия бяха забранени, с изключение на специалните подводни пушки четирийсет и четвърти калибър, които нанасяха смъртоносен удар директно в мозъка. Опитните ловци използваха широк набор от оръжия, за да свалят плячката си, като се започне от арбалети и се стигне до капани, харпуни и примки. Макфей беше пристрастен към соленоводните риболовни такъми, които му позволяваха да улавя малки алигатори, които после пускаше на свобода. Изминаха около единайсет фута и — бам — светлините угаснаха. Грейсън метна стръвта в тъмнината. Със снайперска прецизност я накара да падне само на няколко педи от появилите се над повърхността на водата блестящи червени точки. Намираха се насред тесния канал, който лъкатушеше между високите стени от съскащи, остри като бръснач стъбла на блатната трева. Усещайки напрежението, Грейсън бавно започна да навива кордата на макарата, без да знае какво го очаква на другия край. Но нали все пак нямаше да се изправи срещу зиналата паст на някой праисторически нощен звяр. Навсякъде около него се водеше хаотична неспирна борба за оцеляване, една и съща от незапомнени времена. И сега той бе станал свидетел на тази борба и то по възможно най-драматичния начин, точно преди залез-слънце. Всъщност Грейсън бе дошъл във Флорида по работа, опитвайки се да научи повече за най-новата заплаха в Евърглейдс — питоните. През първите пет години от новия век повече от милион питони бяха внесени в Съединените щати с търговска цел. Почти половината се озоваха в Маями. Застрашително увеличаващ се брой от тях в момента вирееше в Евърглейдс. Дължината им достигаше до над двайсет фута и те се бяха превърнали в съперници на алигаторите за мястото на върха в хранителната верига. Грейсън усети, как кордата се опъна. С усета на стар рибар той я засече. Ужасяващо изреваване в пълния мрак накара косъмчетата на врата му да настръхнат. Последвалият шум напомняше звуците, издавани при падането на автобус в езеро. Кордата с писък започна да се развива от грамадната макара, сякаш нещо наистина огромно си проправяше път през листата на водните марули, лилии и зюмбюли. — Тръгва право към лодката! — изкрещя Макфей. — Под лодката е! — извика в отговор Грейсън. Отдолу изригнаха мехурчета и кал, докато Грейсън се бореше със закрепения на носа прът. — От дясната страна! — каза Макфей. Една огромна опашка плесна дървения корпус, докато алигаторът се отдалечаваше от лодката. Макфей скочи от мястото си, за да помогне на своя клиент да закрепи по-здраво драгата и двамата се впуснаха в бясно пързаляне с двайсетфутовата лодка, теглени от алигатора. — По-голям е от двайсет фута! — изкрещя Макфей. — Дръж се! Грейсън изведнъж усети как ръката му изтръпва. От веждите му потече пот. — Не… мога — каза той със слаб глас. Изтръпването бе последвано от остра болка в гърдите, която стигна чак до челюстта му. Въдичарския прът се изплъзна от ръцете му и изхвърча през носа на лодката. Грейсън изгуби равновесие и залитна. — Макфей! — изкрещя той, но бе твърде далеч от обсега на водача си. За части от секундата той се наклони и падна в блатото с главата надолу. Внезапно от всички страни блеснаха фенерчета. Сякаш някой бе включил някакъв гигантски превключвател — толкова светло стана в канала. От всички страни се чуваха гласове. Грейсън риташе, пляскаше с ръце и викаше за помощ, но това беше нищо в сравнение с шумовете около него — зловещи плясъци, наподобяващи онези, които беше чул, когато закачи онзи алигатор. Към тях се прибавиха още два, още пет, още десет. Алигатори! Те се стичаха към стената от ярки светлини. Или може би това бяха агентите от тайните служби, който скачаха във водата, за да го спасят. Спасителната жилетка трябваше да го поддържа на повърхността, но той усети как потъва в тинята. Или пък нещо го влечеше надолу. Болката в гърдите стана непоносима, той се опита да я превъзмогне, но съзнанието му се замъгли. Тялото му се вдърви и спря да реагира. Изглежда, единственото, което му оставаше, беше да се преклони пред природата, да се слее с тъмната вода, да се превърне в третата, най-слаба страна на един странен и смъртоносен триъгълник. Един разярен алигатор. Безчет питони. И Филип Грейсън — вицепрезидент на Съединените щати. — Сър, подайте ми ръка! — достигна до него гласът на някакъв мъж. Но той не можеше да помръдне ръката си. Не можеше да обърне глава, за да го види. Не можеше да отвори уста, за да проговори. Вицепрезидент Грейсън дори не можеше да диша. Светлината стана още по-ярка — може би се бяха присъединили прожекторите на бърза помощ или пък някаква друга светлина. След това всичко потъна в мрак. 
  Глава 3 
 


 Това вече е началото на края. Отвъд билото на планината. Надолу по склона. Полумъртъв. Четири… ох. Четирийсет. Джак Суайтек беше роден на седми декември, точно двайсет и пет години след нападението над Пърл Харбър. И оттогава цял живот вървеше по необезвредени мини. — Не мога да си го позволя — заяви Джак. Двамата с най-добрия му приятел Тео Найт се намираха в искрящия от хром и стъкло шоурум на автокъща “Класически автомобили” и стояха до един напълно реновиран Мустанг GT-390 Фастбек от 1968 година. Джак се олюляваше на пети, зашеметен от колата и шокиран от цената, която бе изписана на табелката. — Не можеш да си позволиш да го изпуснеш — каза Тео. — Нямам никакво желание да раздувам чак толкова факта, че ставам на четирийсет. — Пич, и преди съм ти го казвал. На тоя свят има два типа хора — онези, които поемат рискове и онези, които поемат помията. Някой ден трябва да решиш кой от двата типа ще бъдеш, когато пораснеш. Днес е този ден. Тялото на мустанга, боядисано в зелен металик, сияеше на луминесцентното осветление. Джак умираше от нетърпение да види как ще изглежда под яркото слънце на Южна Флорида. Бяха изминали четири години, откакто любимият му мустанг кабрио, модел 1966, със спортен интериор, беше изгорял в пожара, предизвикан от едни вбесени колумбийци, който бяха решили да привлекат вниманието му по своя си неповторим начин. Когато аварийната кола натовари изгорялата черупка и я отнесе в моргата, Тео беше до Джак — както беше до Джак и при развода му, и в Кот Д’Ивоар, когато Джак трябваше да бяга, за да спаси живота си, и при всичко останало, случило се междувременно. Когато двамата се срещнаха за пръв път, Тео беше още тийнейджър; най-младият затворник, осъден на смърт във Флорида. Изминаха години в законови маневри и обжалвания в последната минута, но накрая Джак доказа невинността на Тео. Естествено, сприятеляването с гангстера от Маями, който членуваше в най-безпощадната негърска банда в града, не влизаше в плановете му, но Тео беше настоял да се отплати на адвоката си. Понякога на Джак му се искаше вече да са квит. — Нали не смяташ, че това намирисва на кризата на средната възраст? — попита Джак. — Пич, на тебе целият ти живот е в криза бе, не свикна ли вече? Продавачът се върна, носейки ключовете на колата. Приятелката на Джак, Анди, вървеше до него. Тя се усмихваше — това беше добър знак. Джак се беше запознал с агента от ФБР Анди Хенинг при особено тежки обстоятелства: тя беше тръгнала по следите на сериен изнасилвач, който бе взел на мушка тогавашната приятелка на Джак. Сега Анди официално бе най-сериозната му приятелка след развода. И което беше още по-важно — поне за настоящата ситуация — жена, която е обучена да води преговори за освобождаването на заложници, би трябвало да успее да сключи страхотна сделка за един употребяван автомобил. — Ето ти цената — каза тя, като му подаде листче хартия. Джак погледна и веждите му отскочиха нагоре. — Добра работа! — После да не кажеш, че не правя нищо за теб. — И така, искате ли да видите как върви мустангът? — попита продавачът. Анди погледна към тясната неудобна задна седалка и каза: — Момчета, вие се позабавлявайте. — Ти няма ли да дойдеш? — попита Джак. — Имам час при фризьорката. Според мен е настъпил моментът за онази къса, професионално изглеждаща подстрижка, не мислиш ли? Джак не знаеше какво да каже. Той обожаваше дългата гарвановочерна коса на Анди. Заедно със зашеметяващите зелени очи и високите индиански скули, тя й придаваше омайна, екзотична красота. — Отиваш да си подстрижеш косата? — попита той с треперещ глас. — Естествено. Това правят жените, когато… О, я чакай малко. Съжалявам. Ти ставаш на четирийсет, не аз. Пфу, какво облекчение. — Много смешно. — Обичам те — каза тя. Думата с “Л” беше навлязла във връзката им през август, след като беше наблюдавал, как тя бавно се изпарява от първия му брак, Джак не можа да я приеме отново с лекота. — И аз те обичам. Той я целуна за довиждане и изведнъж светът му се сви около него, Тео и тяхното малко късче автомобилна история. Тео грабна ключовете от продавача. — Да потегляме — каза той. Продавачът натисна едно копче, вратата на шоурума се отвори и той се настани на задната седалка. Тео се плъзна на шофьорското място, пред облечения в естествена кожа волан, сякаш тази кола беше направена за него. — Не трябва ли аз да карам? — попита Джак. Тео го изгледа кръвнишки. — Аз съм се опънал в леглото гол и се готвя да правя секс с Бионсе Ноулс, а ти ме караш да ти направя място, за да можеш да подремнеш? — Какво? — Това е тест драйв, Суайтек. Не става въпрос само да ритаме гумите. Това бе още едно от нещата, които Джак харесваше в Тео. Той можеше да те обиди право в лицето и пак да те накара да се разсмееш. Джак седна на пътническото място и когато Тео завъртя ключа, той се усмихна при звука на перфектно настроения осемцилиндров звяр под капака. Усети вибрациите, докато колата бавно се измъкваше от шоурума, и свали прозореца си. Това беше една от онези утрини, които просто плачеха за кабриолет — двайсет и три градуса, синьо небе без нито едно облаче по него — но за всеки великолепен декемврийски ден в Маями се заплащаше скъпо през август. За един живот Джак можеше да изтърпи само един класически кабриолет с пропускащ гюрук и скапан климатик. Вратата на гаража се затвори автоматично след тях, Тео даде газ и подпали гумите. — Леко с новите гуми — каза продавачът. — Извинявай — отговори Джак, сякаш вината беше негова. Тео не се извини. Той просто отпраши по Магистрала едно. — Това бебче не е първо качество — каза той, — но е пълно копие на онзи модифициран мустанг, който Стив Макуин караше във филма “Булит”. Зелен металик. Черен салон. Мощен двигател с 400 конски сили. Срещал съм десетки познавачи на Мустанг, които се кълнат, че в онази прочута сцена с преследването по хълмовете на Сан Франциско се е носел шелби, но си беше фастбек, същия като този. Което е добре за теб. Едно реставрирано шелби в това състояние щеше да ти дръпне шестцифрена сума. Тео изключи от скорост и спря на червено. Две стройни девойки със спортни клинове и порести горнища тичаха на място на завоя, като чакаха да светне зелено. Когато тръгнаха по пешеходната пътека, Тео форсира двигателя. Дългокраката мургавелка се усмихна и им махна. Джак й махна в отговор. Тео го стисна за ръката с такава сила, че едва не я счупи. — Никога не махай на мацките. — Стига де. На Анди изобщо няма да й направи впечатление. — Това няма нищо общо с Анди. Правило номер едно на мустанга: Не махаш на мацките. Точка. — Ама тя ми махна — каза Джак. — Това няма значение. Просто й хвърляш един такъв невъзмутим поглед и казваш: “К’во?”. — И как очакваш да ме чуе, като седя в колата? — Може да го прочете по устните ти. — Може да ме види и как й махвам. — Когато види движението на устните ти, съзнанието й чува: “К’во?”. Ако види, че й махваш, тя чува: “Здрасти, лейтенант Дан. Това съм аз, Форест. Форест Гъмп!”. Тъй че не махаш. Никога. Вдяна ли? — Вдянах. Светофарът превключи на зелено и мустангът се изстреля напред като ракета. Джак пусна радиото. Продавачът се наведе напред и каза: — Музикалната система очевидно не е оригиналната, но въпреки това разполагате с ръчно избиране на УКВ станциите, ако искате да усетите духа на 60-те. Джак се опита да намери музика, но на ултракъси вълни очевидно се ловяха само станции на испански език. Когато стигна до левия край на скалата, вниманието му беше привлечено от една новинарска станция на английски език. Репортерът говореше с настойчива непоколебимост: — … Все още няма официално потвърждение, но Асоушиейтед прес съобщи, че вицепрезидентът Грейсън е бил в безсъзнание, когато вертолетът на “Бърза помощ” го е взел от частната лодка близо до националния парк “Евърглейдс” и го е транспортирал до болница “Джаксън Мемориал” в Маями. — Музика — каза Тео. — Не, чакай малко. — Правило номер две на мустанга… — започна Тео, но Джак го отряза. — Сериозно говоря. Млъкни. Репортерът от мястото на събитието продължи: — Вицепрезидентът е прекарал цял ден в Евърглейдс заедно с членовете на специалната комисия, която проучва заплахите на двайсет и първи век за екосистемата. Сутринта той заминал на организиран лов в частен терен, а близо трийсет минути преди изгрев-слънце нещо ужасно се объркало. Широко известно е, че вицепрезидентът Грейсън има проблеми със сърцето. През четирийсетте си години е претърпял два сърдечни удара, а преди две години прекара петдесетия си рожден ден в болница заради болки в гърдите. Можем само да правим догадки дали спешният случай е свързан със сърцето, или е имало някакъв инцидент. Засега разполагаме с оскъдна информация. От болницата още не са направили изявление, само потвърдиха, че вицепрезидентът е там. Както можете да предположите, районът от област Маями Дейд, където се е случил инцидентът, е изключително изолиран. Съобщиха ни, че останалите членове на ловната дружинка на вицепрезидента са били транспортирани обратно в частната резиденция в Кий Ларго, където вицепрезидентът Грейсън беше отседнал с приятели. Не знаем колко са били участниците в лова, но се надяваме, че ще можем да разговаряме с тях и ще ви представим допълнителна информация колкото се може по-скоро. Водещият от студиото го прекъсна, за да обещае, че “още подробности по водещата новина ще има след шейсет секунди” и станцията пусна реклами. Тео спря при следващия червен светофар. — Леле — каза Джак. — Доста зловещо беше. Тео огледа слънчевите си очила в огледалото за обратно виждане. — Твоят старец още ли е дружка с вицето? — Така мисля — каза Джак. — Той също беше на този лов. 
  Глава 4 
 


 Джак стоеше до баща си и двамата наблюдаваха кацането на “Еър форс едно”. Тъкмо бе подписал договора за покупката на новия си мустанг, когато Хари се обади да му съобщи, че членовете на ловната дружинка — без вицепрезидента — са били отведени с яхта от националния парк “Евърглейдс” до Океанския клуб. Луксозният курорт Кий Ларго имаше свое собствено летище и Джак бе карал от Маями дотук почти със скоростта на “Еър форс едно”. Стив Макуин би се гордял с него. — Всичко ми изглеждаше толкова неестествено — каза Хари, а гласът му едва се чуваше от рева на реактивните двигатели в отсрещния край на пистата. — Лодката на Фил се намираше в другия край на канала, но от светлините на фенерите и от крясъците разбрах, че нещо не е наред. Агентите от тайните служби бяха пощурели. Моят водач се опита да откара лодката дотам, но един агент скочи при нас, запали извънбордовия двигател и ни откара в съвсем различна посока. Почувствах се така, сякаш се намирам в лимузината на Кенеди, която лети с бясна скорост към болницата — без Фил. — Смяташ ли, че ще оживее? — Нищо не искат да ни казват — дали е жив или мъртъв, дали е от сърцето му, нищо. — Тайните служби взеха ли вече показанията ти? — Да. Не знам какви са подозренията им, но ме накараха да се чувствам така, сякаш имам нужда от адвокат. Адвокатите по наказателни дела знаеха едно нещо: щом смяташ, че имаш нужда от адвокат, значи може би наистина се нуждаеш от такъв. Последният път, когато Джак посети клуб “Океански риф”, той беше на петнайсет години и заедно с приятелите си обикаляше двете хиляди акра клубен терен с колички за голф. Но дори в онези години ваканционната къща далеч не беше по джоба на семейство Суайтек. Днес дори Доналд Тръмп едва можеше да си я позволи. “Океански риф” беше идеалното място за почивка на вицепрезидента. Клубът бе заобиколен от три страни с вода, а от четвъртата — със защитена земя, федерална и държавна собственост. Четиридесет и петте охранители, непрекъснатото наблюдение с камери и контролираният достъп по вода го бяха превърнали в луксозно игрище за привилегированите. При входа Джак беше подминал дълга цяла миля редица от телевизионни бусове, но нито един от тях не бе допуснат да мине край караулното помещение. Всяка една от местните станции и няколко национални телевизии бяха вдигнали по една сателитна чиния — поредица от кули на модерните комуникационна системи, които наподобяваха неприветлива гора от мангрови дървета, издигаща се над тюркоазените води на крехката коралова среда. Заради кацането на “Еър форс едно” хеликоптерите трябваше да бъдат приземени, но Джак ги виждаше как се реят в далечината, далеч отвъд границите на гигантското игрище за голф, градските къщи, които струваха повече от милион долара, новите домове край бреговата линия, които се продаваха за десет пъти повече и яхтклуба, пълен с яхти — пред много от които къщите изглеждаха евтини. Двама агенти от тайните служби се появиха в направена по поръчка количка за голф, която приличаше на миниатюрно бентли. Джак ги поздрави. Те казаха: — Качвайте се. — Къде отиваме? — попита Джак. — Президентът иска да те види в офиса си. — На самолета? — Не, в бар “Тики”. Агент от тайните служби с чувство за хумор — това беше нещо, което Джак не беше очаквал. Количката ги отведе право до самолета и вратата над стълбите се отвори. Джак усети приток на адреналин, забравил за обстоятелствата, при които за пръв път бе срещнал президента. Това не беше познатият “Еър Форс едно” — пистата при “Океанския риф” не беше достатъчно дълга, за да поеме един Боинг 747 — но по-малкият С-32 притежаваше свое собствено неповторимо излъчване. Баща му изглеждаше достатъчно мрачен и за двама им, когато тайните служби ги качиха на борда. Вътре ги посрещна Оливия Томпсън, русата трийсет и девет годишна началничка на канцеларията на президента. След като преминаха по къс коридор, те се озоваха пред залата. Томпсън почука, отвори вратата и с почтителен глас обяви пристигането на двамата Суайтек. — Здравейте, губернаторе — каза президентът, като се изправи да се ръкува. Последва здраво ръкостискане и после Хари представи сина си. Последва още едно ръкостискане и поздравления, но характерната усмивка на президента се стори на Джак малко изморена. Може би новините за състоянието на Грейсън не бяха добри. Може би заради натрупаната умора от двете му първи години в Белия дом. Джак беше виждал на снимка промените в лицата на предишните президенти, които показваха как от година на година те се състаряват. Според този стандарт президентът Кийс се представяше добре. Кожата му бе все още жизнена, както можеше да се очаква от мъж около петдесетте, той нямаше тревожните бръчки на Линкълн или двойната брадичка на Никсън. Промяната в него бе по-незабележима — с изключение на косата, която прогресивно оредяваше от деня на неговата клетва като президент. Въпреки това той си оставаше привлекателен мъж и може би щеше да направи добре, ако рискува и си обръсне главата, като Брус Уилис или Юл Бринър. Все пак Кийс беше избрал да остане традиционалист и сресваше останалата коса над плешивината, предпочитайки да скрива колкото се може по-дълго белега си от рождение, подобен на този на Горбачов. Джак и Хари седнаха с лице към президента и началникът на канцеларията се изправи чинно отстрани. — Как е… — Хари — прекъсна го президентът, преди да успее да попита за Грейсън, — от колко време се познаваме с теб? Хари трябваше да помисли малко. — Знам, че за пръв път се ръкувахме много преди това, но доколкото си спомням, първата ни среща, в която седнахме да се опознаем и да поговорим, беше на конференцията на губернаторите в Милуоки. — А аз си спомням, че веднага ми допадна. — Благодаря, сър. — Почти същото се случи и със Съни Фил. Слънчевия Фил беше прякорът, който Хари бе дал на своя приятел заради неговото „винаги слънчево” настроение. — Той мрази този прякор — каза Хари с усмивка. — Но му приляга. — Да. Поне откакто го познавам. — Вие се знаете от доста време — каза президентът. — И двамата сте играли в Югоизточната конференция, нали? — Е, в различни години и определено за различни отбори. Той беше от “Булдозите” на Джорджия. Аз бях от “Алигаторите” на Флорида. Споменаването на алигаторите часове, след като един от тях бе нападнал вицепрезидента в Евърглейдс, ги накара да изпаднат в неловко мълчание. Президентът бръкна в една купичка с кашу на помощната масичка, но после размисли. Той имаше тялото на човек, който тренира и внимаваше за телесното си тегло. Облегна се с въздишка назад, сплете пръсти и като присви очи, изгледа събеседника си с дълъг, внимателен поглед. — Съжалявам, че ще трябва да ти кажа това, Хари, но Фил Грейсън почина. Джак усети как настръхва и улови баща си за ръката. Тя трепереше. Хари понечи да каже нещо, но се спря, за да си възвърне спокойствието. Той не беше от хората, които обичат да изразяват чувствата си, но изглежда, че събитията от този ужасен ден — ловът на алигатори, битката в Евърглейдс, откарването на приятеля му от Бърза помощ, а сега и смъртта му — явно го бяха смазали. За пръв път в живота си, шейсет и четири годишният бивш губернатор наистина изглеждаше остарял. — Съжалявам — каза Хари, замаян от емоции. — Как е Мерилин? — Двайсет и осем години брак. Как очакваш да е? — Добре ли си, татко? — попита Джак. Хари кимна. Президентът каза: — След около двайсет минути Белият дом ще направи изявление. Тази вечер ще направя публично телевизионно обръщение от Източното крило. Ще наредя знамената да бъдат свалени наполовина в продължение на трийсет дни. Уместно е цялата нация да тъжи. Но не ми се иска периодът на траур да се превърне в национално безпокойство за това кой ще замести Фил. Двайсет и петата поправка към Конституцията не казва колко бързо трябва да действам, но аз възнамерявам колкото се може по-скоро да обявя кой ще бъде новият вицепрезидент. Джак настръхна. Да се говори за заместник толкова скоро след смъртта изглеждаше доста непристойно. Но почти всичко във Вашингтон се отразяваше на Джак по този начин. — Това е мъдро решение — каза Хари. — Както знаете, аз се оттеглих от политиката, но за мен ще бъде чест, ако мога да ви помогна, като съставя кратък списък от кандидати. Президентът леко се усмихна и кимна към началника на кабинета. — Не ти ли казах, че Хари е най-скромният от всички? — Казахте ми, сър. Президентът продължи: — Ти си добър човек, Хари. Определено помогна много за спечелването на Флорида от двойката Кийс-Грейсън в последните избори. — За мен беше удоволствие, сър. — Трудно е да се повярва, че до следващите избори остават по-малко от две години. Флорида отново ще бъде ключов щат. — Това е политическата история на двайсет и първи век: Флорида, Флорида, Флорида. — Ти си един от най-популярните губернатори, които е имал този щур щат. Ако не беше ограничението, което създава мандатността, аз бих заложил всичките си пари, че щеше да спечелиш и трети мандат. — Благодаря ви за милите думи, но не съжалявам, че продължих по друг път. — Да, определено продължи успешно. Както и трябваше. Ти си още млад. — Не колкото вас, сър, а и остарявам с всеки изминал ден. — По дяволите, дори още не се ползваш от безплатните медицински услуги за пенсионери. Помощта, която организира за пострадалите от бедствията, след като се оттегли от политиката, беше наистина впечатляваща. — Работата ме удовлетворява. — Да не споменавам колко си прочут. Всички, от жителите на Флорида и техните урагани до калифорнийците и техните земетресения те познават. — Президентът се наведе напред в стола си и погледна Хари в очите. — Избирателите забелязват това. — Сър… — Работата, която двамата с Фил вършехте в Евърглейдс, показва отговорността ти към околната среда. А и кой друг познава по-добре бремето на имиграцията и нелегалните чужденци от бившия губернатор на Флорида? Поредната гореща тема. — Сър, аз се оттеглих и… Президентът му направи знак да замълчи и бавно, но твърдо поклати глава. — Не приемам „не” за отговор, Хари. Направих това упражнение с краткия списък още преди година, когато Фил претърпя сърдечна операция. Моят списък не се е променил оттогава. Аз искам губернатор Суайтек да бъде моят нов вицепрезидент. — Уха! — каза Джак. Това си беше чист първичен рефлекс. — Два пъти уха — каза Хари. 
  Глава 5 
 


 Вашингтон надяна траурни одежди. Знамената бяха свалени наполовина. В страната официално бе обявен трийсетдневен период на национален траур. И това нямаше нищо общо с четирийсетгодишния юбилей на Джак. — Народът ни изгуби един велик и верен свой служител — заяви президентът Кийс по време на своето телевизионно обръщение от Белия дом, — А аз изгубих верен приятел. Уилям Грейсън беше осмият американски вицепрезидент, който почина докато изпълняваше длъжността си, едва вторият след смъртта на наследника на президента Маккинли през 1899 и първият, който беше сдъвкан от алигатор. Официалната причина за смъртта беше инфаркт на миокарда — това поне донякъде утеши любимите му хора, че е починал мигновено, без да усети отхапването на десния си крак. Поклонението се проведе следващия понеделник на Капитолия. Тялото на Грейсън бе покрито с американското знаме и положено в дъбов ковчег в катафалката на Линкълн. В четвъртък, в родния му град Мадисън, Джорджия, се събраха семейство, приятели и малка група висши сановници, за да почетат за последен път паметта на вицепрезидента. Госпожа Суайтек бе повалена от грип, но Хари заведе Джак. — Имената, ако обичате — каза агентът на тайните служби. Мадисън беше град с историческо значение, който генерал Уилям “Текумзе” Шърман бе отказал да опожари по време на похода си към морето. Семейство Грейсън живееха в едно от оцелелите довоенни имения. Иронията се криеше в това, че последният вицепрезидент, който бе починал на поста си преди Фил Грейсън, бе Джеймс Шърман, роднина на генерала-опустошител, който бе пощадил дома на Грейсънови. Фамилният дом представляваше красива сграда в ренесансов стил, с полегата предна морава, покрита с цветя, обградена с дъбова гора, магнолии и кучешки дрян. Джак си представи изобилието от цветове през пролетта, но в този ден небесата бяха мрачни и гъстата мъгла, която се бе спуснала над тях, с всяка изминала минута ставаше все по-студена. Джак бе чувал, че Джорджия е слънчева и топла дори през декември, но изглежда, тук се бе наложил метеорологичния закон всичко това да изчезва всеки път, когато някой топлокръвен жител на Флорида се появява без палто и чадър. — Джак и Хари Суайтек — каза баща му. Агентът първо провери в списъка, след това се консултира и по радиостанцията. Вратата се отвори и една черна лимузина “Линкълн Таун кар” ги взе и ги откара до къщата. Придружителят ги въведе в антрето. Един стар приятел на Хари веднага го придърпа към групичката гости и Джак го остави да се оправя сам, като така успя да се спаси от обичайната представителна обиколка. Първото нещо, което направи впечатление на Джак, не бяха антиките или безценните произведения на изкуството, а благоуханието, което витаеше из къщата. Вътрешните плъзгащи се врати, които водеха към фоайето, приземния етаж и всекидневната, бяха широко разтворени и създаваха впечатление за една безкрайно дълга стая, която заемаше цялата къща, и навсякъде се носеше смесен аромат на южна скрипка, зелени палми, бели рози и хризантеми. Второто нещо, което забеляза, беше високата брюнетка в другия край на стаята. Тя беше зашеметяващо красива, въпреки консервативните си траурни дрехи, но очите й гледаха изтощено, сякаш съобщаваха на света, че тя е дъщерята на Фил Грейсън. Клетъчният телефон на Джак завибрира в джоба му. Той погледна номера. Беше Тео — този тип сякаш подушваше красивите жени! Джак излезе на верандата и се обади. — Как я караш, пич? — попита Тео. Зад него се чуваха шумовете в “Кръчмата на Спарки” и Джак веднага разбра, че Тео се обажда просто така, за да убие времето. — Както може да се очаква — отвърна Джак. — Толкова ли е зле? Има ли мацки? — Тео, дошъл съм на погребение. — Това ми звучи като потвърждение. Коя е тя? Това беше една от любимите игрички на Тео — да накара мъжете да признаят, че засичат всяка красива жена навсякъде и по всяко време, независимо дали става въпрос за сватба или за погребение. Джак никога не успяваше да го заблуди, така че просто се отказа. — Добре де. Хвана ме. Дъщерята на Грейсън е бомба. — Ще й вземеш ли номера? — Не. — Джак, Джак… Разочароваш ме. — Първо на първо, излизам с Анди. Защо изобщо водим този разговор? — Защото не си женен, за да приемаш автоматично, че една красива жена е нещо забранено. Това е грешно, човече! — Виж какво, дори и да не ходех с Анди, дори това да не беше погребението на Фил Грейсън, тя е едва на двайсет години, а аз съм, нали се сещаш… — Джак едва успя да си изкриви душата и да го произнесе — След няколко часа ще стана на четиридесет. — Пич, ти не разбираш. Всеки мъж на нейната възраст още от училище е пристрастен към интернет порното и искрено вярва, че единствения начин да задоволи жена, е да легне по гръб и да я остави да му духа. Ти можеш да се превърнеш в истински Кларк Гейбъл за цяло поколение от момичета като Сара Лий! — Сара Лий е име на пудинг, глупако. Актрисата се казва Вивиън Лий. — Не! Не беше ли Тара Лий? — Не, Тара се казва плантацията, в която Скарлет… — Я зарежи Кларк Гейбъл. Ти си Стив Маккуин с нов мустанг. — Ясно. Трябва да изчезвам. — Загубеняк. — Пудинг. Джак затвори телефона си и го пъхна в джоба. Мъглата се бе разсеяла и Джак се възползва от възможността да постои на покритата веранда и да послуша дъжда, който ръмеше над поляната. В дъното се отвори врата. Появи се вдовицата на вицепрезидента, която излизаше малко на чист въздух. Джак не искаше да я притеснява. Можеше да си представи какво е преживяла през последните няколко дни — обаждането от Евърглейдс, спешния полет от Вашингтон, суетните в болницата в Маями, новината за смъртта на съпруга й. И това бе едва началото. Оттук нататък следваха непрекъснати публични изявления и нито миг усамотение, за да потъгува на спокойствие. Джак остана облегнат на парапета, на около петдесет фута от Мерилин Грейсън. Тя бръкна в чантичката си, измъкна една цигара и я запали. Ромоленето на дъжда й действаше хипнотизиращо, тя изглеждаше дълбоко замислена, застанала до два бели люлеещи се стола, единият от които завинаги бе спрял да се поклаща. Най-накрая се завърна от мисленото си пътешествие и се приближи към Джак, за да му благодари, че е дошъл. Усещането да срещнеш някой, когото досега си виждал само по телевизията, беше доста странно. Той винаги се оказваше или по-висок, или по-нисък, или по-дебел, или по-слаб, по-злобен или по-дружелюбен, отколкото телевизорът с висока резолюция ви е подвел да мислите. — Вие сте синът на Хари Суайтек, нали? — Да — отвърна Джак и се приближи към нея. — Агнес се извинява, че не можа да дойде, но двамата с баща ми решихме, че идването ми ще покаже колко съжалява цялото семейство Суайтек за загубата ви. — Благодаря ви. Идването и думите ви значат много за мен. Тя млъкна и погледна през поляната към горичката от ели и орехови дървета. Джак остана с впечатлението, че на бившата Втора дама са й омръзнали всякакви учтиви разговори и церемониалности. Освен това, изглежда, й беше приятно, че Джак нямаше нищо против мълчанието — не се чувстваше изкушен да го нарушава с разни безсмислени думи. — Смятате ли, че баща ви ще приеме работата? — попита тя. Джак се изненада. Все още не беше правено публично изявление, но пък бе нормално тя да е уведомена за бъдещата номинация. — Честно казано, според мен всичко зависи от Агнес. Никой не беше по-щастлив от нея, когато той се пенсионира. — Напълно я разбирам — каза тя, — въпреки че според мен Фил би одобрил изцяло избора ви. — Много мило от ваша страна, че го казвате. — Но захване ли се с това, баща ви трябва да бъде нащрек. — Не се тревожете — отвърна Джак. — Баща ми е добър човек, но освен това е и опитен политик. Тя се обърна, погледна го право в очите и снижи глас. — Сега ще ви кажа нещо, което никога няма да изрека пред баща ви. От днес нататък няма да му кажа нищо, което не искам да бъде разгласявано по време на общественото му изслушване. Затова ще го кажа на вас: имам сериозни съмнения относно смъртта на Фил. Джак се опита да намери подходящите думи, които да не я обидят. — Госпожо Грейсън, вашият съпруг почина от сърдечен удар. — Така твърдят те. Тя произнесе думата “те” по начина, по който я произнасят привържениците на различните теории на конспирациите. — Имате ли причини да се съмнявате в това? Тя се замисли за момент — изглежда, се чудеше дали да продължи. — Знам какво си мислите. Аз съм съсипана от скръб, преценката ми е замъглена. Но имам усещането, че имайки предвид пътя, по който е поел баща ви, скоро вие ще си задавате същите въпроси. Ако това наистина се случи — каза тя, като бръкна в чантичката си и извади една визитна картичка, — обадете ми се. След това подаде визитката на Джак, който просто не знаеше как да реагира. — Както вече казах — продължи тя, — имам сериозни съмнения. И смятам да ги разнищя. Тя се обърна и се отдалечи, а Джак зашеметено я проследи с поглед как влиза в къщата и се присъединява към гостите си. 
  Глава 6 
 


 Президентът Кийс и Първата дама заеха местата си в центъра на стаята заедно с Хари Суайтек и неговата съпруга, докато целият свят очакваше телевизионното обръщение от Източната стая в официалната резиденция. Това бе най-голямата стая в Белия дом, най-оскъдно обзаведената, с различно предназначение в отделните етапи на историята — мястото, където някога децата на Теди Рузвелт бяха карали кънки и където бе положено тялото на Джон Ф. Кенеди, преди да бъде отнесено на Капитолия. Наложи се временно разместване на коледни елхи и детски ясли, за да се направи място за поканените гости, които бяха официално обявени като “семейство Кийс, синът на губернатор Суайтек, членове на кабинета, партийни лидери, членове на дипломатическия корпус и други сановници”. Бяха поканени малкото акредитирани в Белия дом кореспонденти, а останалите наблюдаваха мониторите в пресзалата в Западното крило. Клоуи гледаше телевизора в стаята си, сама. — Скъпи сънародници — каза президентът, като гледаше в камерата. — Само преди няколко дни страната ни преживя ужасна загуба. Клоуи вече не бе част от вашингтонския елит, нямаше я в ничий списък с изгряващите звезди на журналистиката. Докато бе студентка в Колумбийския университет, тя си мечтаеше да стане кореспондент в Белия дом. Спечелването на мечтаната стипендия за работа в Белия дим при администрацията на Кийс през пролетта на последната й година направи мечтата й напълно постижима. Клоуи определено беше показала нужните качества. Някои стипендианти пристигаха в девет сутринта, ходеха да обядват в дванайсет и в пет излизаха, за да разглеждат забележителностите. Клоуи пристигаше преди осем часа, обядваше в кафенето в партера, когато намереше време, и си тръгваше, когато си тръгваха останалите служители — обикновено около осем вечерта. Беше назначена към пресцентъра на Белия дом и знаеше, че щом асистентите, които пишеха речите на президента, се връщаха след брифинг с китайска храна, значи ги чакаше дълга нощ. Клоуи никога не се оплака. Тя бързо схвана, че интересните неща се случват след шест вечерта. Но се случиха и лоши неща, достатъчни да доведат до уволнението й. Хората казваха, че оттогава кариерата и животът й бяха тръгнали надолу по склона. Клоуи би казала, че е повече като падане от скала. — След смъртта на вицепрезидента Грейсън веднага се срещнах с председателя на Камарата на представителите и лидера на мнозинството в Сената, допитах се до членовете на двете Камари в конгреса, за да изслушам предложенията за евентуални кандидати за поста вицепрезидент. Клоуи бръкна в купата с вечерята си — пуканки на микровълнова и мандарина. Беше отслабнала ужасно, беше се стопила от гняв и горчивина, достатъчно беше само да чуе гласа на президента Кийс, за да изгуби всякакъв апетит. Кабинетът й се беше намирал в старата резиденция, точно до Белия дом, но преди да я уволнят, си беше издействала син пропуск, който й даваше достъп до всички работни части на Белия дом. Тя беше една от малкото стипендианти, които бяха виждали лично президента, и въпреки че никога нямаше да забрави лицето на Кийс, трудно можа да познае размазания образ от телевизионния екран, който говореше от Източната стая. Звукът беше добре, но картината бе ужасна. Бяха й прекъснали кабелната телевизия заради неплатени сметки и сега можеше да разчита само на онова, което антената успееше да улови. — Освен това изслушах и предложенията на членовете от кабинета, на екипа ми и на други източници извън конгреса. Честно казано, загубата на работата в Белия дом бе само началото на проблемите й — първата плочка в доминото, която я поведе към мизерията. Две години по-рано щеше да обърне гръб на вестник, който събираше информацията си от анонимни източници. А сега работеше за някакъв боклук, който плащаше за информация в брой — и то много пари. — Прецених, че за тази длъжност са достатъчни само две неща — съобщи президентът на телевизионната си аудитория. — Първо, кандидатът да е подходящ и за президент и второ, да може да работи с двете партии в конгреса и да бъде одобрен и от двете Камари. Клоуи остави купата с пуканки настрани, взе лаптопа и влезе в електронната си поща. За неин късмет съседът й от долния етаж нямаше парола на безжичния си интернет и тя можеше безплатно да се възползва от него. — В отговор на запитването ми в Белия дом получихме стотици препоръки, включително някои много сериозни предложения от петокласници и шестокласници от училището “Адамс” в Лексинтън, щата Масачузетс. Клоуи се задави. Много хитро да спомене и училището, но красноречието му вече й идваше в повече. Тя влезе в пощата и отвори най-новото писмо от източника й. Кореспонденцията им продължаваше вече две седмици, от деня, в който нейният редактор й беше поставил тази задача. — Проучих всяко едно предложение и вчера следобед пристигнах в Белия дом с взето решение. Клоуи препрочете писмото. Материалът щеше да бъде страхотен — най-големия й удар срещу Белия дом, когото атакуваше от деня на внезапното й уволнение. Имаше само един проблем: трябваше да успее да убеди редактора си да плати за информацията. Повече от обичайното. Много повече. “Двеста и петдесет хиляди — пишеше в писмото. — Това е последното ми предложение”. — Скъпи сънародници, за мен е удоволствие да съобщя, че реших да избера за вицепрезидент на Съединените щати един мой добър приятел, един от малкото справедливи мъже, които познавам, бившият губернатор на Флорида Хари Суайтек. Клоуи изключи телевизора. Време беше за нещо, което наистина бе голяма новина. Тя вдигна телефона, пое си дълбоко дъх и започна да набира номера на редактора си. След миг обаче затвори. Знаеше много добре, че отговорът ще бъде твърдо НЕ. “Провери дали историята е толкова важна, колкото твърди тоя шегаджия — беше казал той, — и му плати дванайсет бона, нито цент повече”. Дванайсет хиляди долара. Редакторът й беше пълен идиот. Историята беше твърде голяма, за да позволи на тоя тъпанар да я провали. Веднъж бе направила тази грешка, беше се доверила на хора с далеч по-нищожни способности от нейните. Втори път нямаше да го направи. Време беше да вземе живота си в ръце, да играе по своите правила, а не по нечии чужди. Тя бързо написа отговор на писмото на източника и натисна “ИЗПРАТИ”. “Искам да се срещнем”. 
  Глава 7 
 


 — Голям купон, а? — рече Джак. — Ами да — отвърна Анди, — стига да смяташ сбирката на журналисти, с изключение на такива от „Плейгърл”, за купон. Те стояха пред великолепно украсената елха в Синята стая на Белия дом. Анди изглеждаше страхотно с червената си рокля и не обръщаше внимание на това, че още две жени се бяха издокарали с подобни рокли. Тазвечерното парти за шестстотинте журналисти отбелязваше повратната точка в президентската надпревара от празнични приеми и вечери в резиденцията. Както винаги държавният глава и Първата дама се бяха потопили в двучасов маратон от ръкостискания, позиране за снимки и трийсетсекундни разговори, в които упражняваха нечовешката издръжливост на лицевите си мускули да поддържат непрекъснато усмихнато изражение. Това бе същинско представяне от типа “Кой кой е в Белия дом” и неофициалната задача на Джак бе да си държи ушите отворени, за да разбере кои са приятелите и враговете на баща му преди изслушването в Конгреса. Джак обърна глава към коридора, през който нахлуваха все нови и нови гости, които се отправяха към грамадната приемна зала. Усещането за историческа значимост бе вдъхновяващо, но Джак откриваше в амбициозните им погледи не толкова преклонение пред историята, колкото жажда за близост до властта. Някои от тях бяха готови да жертват жизненоважен орган само и само да получат покана за партито следващата година. И въпреки че пред света се представяха като преситени от купоните, те не изпускаха възможността да вмъкват във всеки разговор по едно изречение, започващо с думите: “Когато бях на коледното парти в Белия дом…”. — Честит рожден ден — каза Анди и вдигна чашата си. Джак вдигна своята в отговор. — Интересен начин да отпразнувам четирийсетата си годишнина, въпреки двата дни закъснение. — Все още ми се иска да позволиш на двама ни с Тео да ти организираме купон. — Не. Категорично не. Никакви купони. — Кейк с раци? — попита сервитьорът. — Не, благодаря — отвърна Джак. Не че храната не го изкушаваше. Готвачът на Белия дом бе приготвил всичко — от пържени пилешки филенца в специален сос до марципан. Дори направеното от ръжен хляб копие на Белия дом изглеждаше доста вкусно. Всичко му изглеждаше някъде по средата между вълшебното и префърцуненото — от гигантската елха и светлинките, които блещукаха в Източната стая, до оркестъра на флота, който свиреше коледни песни, подреден край грамадното пиано във фоайето. — Имате ли нещо против да ни снимате? — попита млад мъж с британски акцент. — Току-що се сгодихме — каза младата жена с него, като им показа пръстена си, на който проблесна диамант. — Мазал тов[3] — каза Анди. Джак я беше чувал често да използва този израз, но този път като че ли инстинктивно се изплъзна от устата й, сякаш коледната суматоха бе докоснала някаква религиозна струна в нея. 	 
 Джак ги снима и Анди се притисна към него, докато двете влюбени птички се отдалечаваха, хванати за ръце, а кристалните украшения на елхата проблясваха като двукаратовия диамант на пръста на бъдещата булка. Празниците се славеха като повратни точки в повечето връзки и Джак се чудеше колко от жените, които присъстваха на това парти, щяха да получат диаманти, колко от тях щяха да се хвърлят на врата на любимия мъж и ще кажат “да” и колко ще усетят как стомахът им се свива на топка, когато мислят за това. Самият той въобще не се чувстваше подготвен да зададе този въпрос, но се зачуди дали Анди вече не се намира в другата крайност на този континуум. — Хубаво пръстенче — каза тя. Мобилният телефон на Джак иззвъня и двамата се засмяха на асоциацията, която умовете им едновременно бяха направили. Джак погледна номера на дисплея. Не му беше познат. — Нали не възнамеряваш да се обадиш? — попита Анди. — О, стига де. Никога не съм се обаждал по телефона от Белия дом. Джак натисна бутона за включване и каза ало, но от другата страна нямаше никой. — Все още не съм се обаждал от Белия дом — каза той. Телефонът отново иззвъня. Този път съобщаваше за електронно писмо. Подателят беше непознат, но заглавието бе достатъчно, за да го накара да настръхне. — Какво има? — попита Анди. Първоначалната реакция на Джак бе да го изтрие, втората — да го отвори и да прочете цялото съобщение. Не направи нито едно от двете. Той не беше охраняван от тайните служби, но беше предупреден какво да прави в подобни случаи и знаеше протокола. — Джак? Той я чу, но не отговори. Хвана я за ръката и тръгнаха към южната галерия, където осветлението бе по-ярко. — Нещо не е наред? — попита Анди. Той й показа екрана и двамата прочетоха съобщението заедно. Мога да направя баща ти президент. Без майтап. Да се срещнем. Внезапно усещането, че стоят в сградата на Белия дом, само на няколко крачки от Овалния кабинет им се стори още по-странно. — Започва се — каза Анди. — Какво? — сепна се Джак. — Откачалките се активизират. 	 
 Полет Спаркс зае стратегическа позиция в грамадната приемна зала под бдителното око на Ейбрахам Линкълн. Хари Суайтек не го знаеше, но през изминалите десет минути той бе обект на журналистическото любопитство на Полет. Повече от час не бе помръднал от мястото си, докато непрекъснатият поток от журналисти обсипваше с въпроси кандидата за вицепрезидент. — Дано успееш да се доближиш до него. Полет отмести поглед от жертвата си само за да отговори кратко: — Само гледай. — Тази вечер работиш здраво, а? — Това не се ли отнася за всички? Полет отразяваше събитията в Белия дом за CNN Интернешънъл и по всичко личеше, че скоро щеше да получи длъжността специален кореспондент — най-младият в журналистическия корпус. Седем години по-рано тя учеше за инженер в Северозападния университет. За голяма изненада на почитаемия си професор по физика тя предпочете радио-телевизионна журналистика като свободноизбираем предмет — и тя страшно й допадна. Полет смени специалността си и повече не се обърна назад. Но не обучението в университета, а стажът й донесе назначението като генерален кореспондент на един от клоновете на прочута телевизионна мрежа и скоро след това беше изпратена във Вашингтон. Материалът за Виетнам, озаглавен “Завръщане у дома” — заснет в селото, където баща й, американски редник, бе срещнал майката на Полет преди падането на Сайгон, — и донесе наградата “Пийбоди” и поредица от назначения, които й донесоха национална известност. Нейният остър, но балансиран и професионален подход в отразяването на десетмесечната кампания на двойката Кийс-Грейсън и донесе още повече уважение и доверие — което включваше и поканата на коледното парти в Белия дом. — Още една чаша от празничното питие ще развърже езика на губернатора — заяви Полет. — И точно тогава ще се появя аз. Нейният приятел се усмихна. — Новаците винаги се разпознават. Само те единствени не знаят, че в пунша на Белия дом има повече алкохол, отколкото калории. Блекбърито на Полет завибрира. Тя изпита огромното желание да захвърли проклетото нещо, но работният й ден всъщност никога не свършваше, а тя бе болезнено пристрастена към професията си. Изписаният на дисплея номер й подейства като шок, не го беше виждала от близо десет месеца. Звънеше по-малката й сестра. Полет тръгна след сервитьора към кухненските помещения, по-далеч от шумната тълпа, и прие обаждането. — Клоуи, ти ли си? — Полет! Слушай ме внимателно! Безумната нотка в гласа на сестра й я изправи на нокти. Звучеше точно като в ужасните стари дни. — Успокой се, чуваш ли? Просто вдишай и издишай. Да не си се надрусала с нещо? — Не… Не! Сигналът прекъсваше. Полет само можеше да си представя откъде се обажда сестра й. Последния път, когато разговаряха, Клоуи беше на път да припадне на задната седалка на едно такси, в три часа сутринта, останала без пукната пара и не можеща да плати сметката. Тя се обаждаше само когато се намираше в беда. Не се бяха виждали от седем години. Клоуи беше дете на баща им от втория му брак. Двете така и не постигнаха някаква близост, колкото и да й се искаше на Полет. Въпреки това сърцето й се късаше, когато наблюдаваше падението на Клоуи, след като стажът й в Белия дом беше прекъснат заради употреба на забранени субстанции. Разбира се, Клоуи отрече да е приемала каквито и да е наркотици и отказа да влезе в клиника. Полет направи всичко възможно, за да й помогне да си стъпи на краката, но задачата й въобще не беше лесна, тъй като Клоуи я мразеше заради всичко, което самата тя не бе успяла да постигне. — Да не си загазила? — попита Полет. — Аз съм на партито в Белия дом, но ако трябва да дойда да те взема, само кажи. — Не, не трябва… само слушай! Дишаше учестено и говореше накъсано. — Клоуи, какво правиш? — Работя. По един материал. Голяма работа е. — Тревожа се за теб. Никакъв отговор. — Клоуи, там ли си още? Полет чу писък. — Клоуи! Линията мълчеше. — Мамка му — изсъска Полет, докато набираше 911. 
  Глава 8 
 


 Клоуи пъхна телефона в джоба на панталоните си, ядосана на себе си заради начина, по който бе приключил разговора. Полет бе такава кучка. Тя дръпна ципа на якето си и тръгна. Клоуи се беше съгласила да се срещне със своя източник на една автобусна спирка на Джорджия авеню в десет часа. На дневна светлина разходката край университета “Хауърд” щеше да бъде много приятна, но през нощта я очакваше една дълга, студена миля ходене пеша. От устата й излизаше пара и ръцете й замръзваха. Не можеше и да става въпрос за шофиране — след като я бяха обвинили за шофиране в нетрезво състояние, бяха отнели шофьорската й книжка и от месец юни покривът на стария й крайслер себринг събираше птичи курешки в алеята зад апартамента й. Да не си се надрусала с нещо, Клоуи? Само за десет секунди Полет бе успяла да обвини сестра си в употреба на наркотици. Клоуи дори не можа да се похвали на перфектната Полет, без сърцето й да се разтупти и гърлото й да пресъхне. Нямаше смисъл да се опитва да обясни, че е на път да изкара най-важната история в страната — по-важна от всичко, за което беше мечтала “Полет Спаркс, на живо от Белия дом”. И, разбира се, Полет не можеше да не спомене на Клоуи — провалената стажантка — че се обажда от коледното парти в Белия дом. Какъв майтап. По-некадърната сестра в семейство Спаркс, — онази, която беше твърде глупава за истинската, вестникарска журналистика — пиеше яйчен пунш с президента и Първата дама. Това беше достатъчно, за да й се догади. Прииска й се да изпищи. Отново. Момиче, я се вземи в ръце! Писъкът в ухото на Полет беше голяма грешка. Сигурно в момента вече говореше с баща им и му се оплакваше, че Клоуи отново е сгазила лука. Но какво от това? Източникът на Клоуи щеше да направи нея — а не Полет — най-важния репортер във Вашингтон. Електронното табло над входа на банката зад ъгъла показваше 21:57 часа и двайсет градуса по Фаренхайт. Вятърът я накара да потрепери. Клоуи се уви още по-плътно в якето си. Нямаше да е зле да си сложи ръкавиците, но предишния ден беше изгубила единствения си чифт в метрото. Тя духна на ръцете си, за да ги стопли, и — леле — дори самата тя усети миризмата на водка в дъха си. Странно как нещо, което е съвсем без мирис в бутилката, мирише толкова лошо в дъха, но алкохолът си беше алкохол. И този урок бе научила, след като я изгониха от Белия дом. Измъкна една ментова дъвка от джоба и я пъхна в устата си. Вятърът се засили точно когато стигна до спирката. Плексигласовите стени й предложиха навременно убежище от студа. Светофарът на кръстовището превключи от зелено на червено. Колоната автомобили се проточи край спирката и след миг улицата отново утихна. Клоуи седна на дървената пейка, пъхна ръце под мишниците си и погледна към пустата улица. Според таблото на банката беше деветнайсет градуса. Температурата буквално падаше с всяка изминала минута, а минутите летяха като замръзнали капки дъжд. Тя се беше съгласила да се срещне с източника си на спирката, защото смяташе, че тя е безопасно, обществено място с много хора. Изобщо не беше очаквала, че ще я посрещне необичайно студено време, заради което всички останали, освен нея, се бяха прибрали по домовете си. Точно в десет часа телефонът й иззвъня. — Клоуи на телефона. — Здравей, Клоуи — чу се мъжки глас. — Аз съм. За пръв път чуваше гласа му. Дотогава бяха общували само чрез електронни писма и акцентът му я изненада. “3” в „здравей” звучеше повече като “с”. — Аз съм тук, където се разбрахме да се срещнем. А ти къде си? — попита Клоуи. — Наблюдавам. Връхлетя я тревожно усещане, почувства се като затворена в аквариум. — Дължиш ми пари — каза той. — Знам, но… Има един малък проблем — каза тя с треперещ глас. В интернет беше много по-лесно да се прави на хладнокръвна. Тя трепереше като ученичка в кабинета на директора. Вземи се в ръце, по дяволите! — Не се бъзикай с мен — каза той, но на Клоуи й беше нужно известно време, за да разбере, че “бъсицай” е “бъзикай”. — Трябва да поговорим. — Ще говорим друг път — каза той. — Писна ми от разговори. Тя тежко преглътна. — Трябва да проявиш търпение. — Няма — отвърна той. — Ти работиш за жълт вестник. Те плащат на източниците си. "Зълт" вестник? Какъв беше този акцент? — В електронната поща ти пратих инструкциите за превод на парите. Прочете ли ги? — Да не ме мислиш за глупак, Клоуи? Сърцето й замря. Тя смяташе, че фалшификатите изглеждат убедително. — Преводът на толкова много пари в офшорна сметка отнема време — каза тя. — Разбирам какво се опитваш да направиш, кучко. Да ме накараш да мисля, че парите са точно под носа ми и да измъкнеш историята късче по късче. Можех да я продам на всеки таблоид, а избрах твоя вестник. — Правилно си постъпил. — Да, но твоят редактор я даде на някаква си новачка. С такава история очаквах да отиде направо при собственика. Май шефът ти иска само снимки на разни момичета с къси поли и без бельо на купоните на разни знаменитости. — Материал, свързан с Белия дом, изисква по-сложни преговори. Трябва да извлека същината му и след това ще мога да измъкна парите. — В началото повярвах на тези измислици. Струваш ми се умна. Гладна. Решена да си го върнеш на президента Кийс, след като те е изхвърлил от Белия дом. Но знаеш ли какво, Клоуи? Според мен ти няма да ми платиш нито цент. Мисля, че си променила мнението си за мен. Какво стана? Да не би изведнъж да реши, че не ти харесва да си плащаш за материалите? Тя не посмя да признае колко е прав. Има ли смисъл да пуска толкова важен материал, щом след това целият свят — воден от принцеса Полет — ще я обвини в нечестна практика? Освен това четвърт милион долара просто си бяха твърде много пари. — Моля те — каза тя, — просто… — Млъквай! Клоуи се вкопчи в телефона уплашена, че той може просто да прекъсне връзката. Внезапно тонът му стана дори още по-рязък. — Имаш ли представа с кого си имаш работа? А? — Просто се успокой, става ли? — Спокоен съм, когато ми плащат. А ако не плащат, ги карам да плащат. Клоуи замръзна, без да обръща внимание на приближаващата се по улицата кола. — Можем да се разберем — каза тя. — Вече ти разкрих твърде много — каза той. — Никога не бих се доверил на репортер. Ти няма да ми платиш. Точка. — Дай да се разберем като зрели хора. Той не отговори. — Ало? — каза тя, но линията заглъхна. Източникът й беше изчезнал — заедно с нейната история на века. Клоуи затвори телефона, улови главата си с ръце и впери поглед в тротоара — докато не забеляза една кола да се приближава към спирката. Изведнъж като че ли всичко се сля в едно петно. Инстинктът й взе връх, предупреждавайки я, че същата кола мина край спирката преди няколко минути, че някой обикаля около плексигласовия аквариум, че стъклото на шофьорската врата е смъкнато въпреки студеното време, че силуетът зад волана принадлежи на нейния информатор, че тя е вперила поглед в черното дуло на смъртта, което стрелецът бе насочил срещу нея. Тя се стегна, готова за щракането от ударника на пистолета, блясъка в тъмнината, собствения й писък — но нямаше нищо такова. А може би просто бе примигнала и бе пропуснала тази последна частичка от младия си живот. Клоуи усети парещата експлозия между очите си — нищо повече — а колата просто се отдалечи. Тялото клюмна напред и се свлече на тротоара по лице. 
  Глава 9 
 


 От коледното парти в Белия дом Джак и Анди се отправиха директно към щаба на ФБР. В първия момент Джак се съгласи с предположението на Анди, че съобщението е изпратено от някой ненормалник, който е успял да се добере до номера му. Но всичко се промени, след като Анди препрати съобщението до Стан Уайт, помощник главен специален агент за офиса във Вашингтон. Уайт незабавно привика Джак на разпит и Анди отиде с него. Нещо в съобщението бе накарало ФБР да го приеме като истинска сериозна опасност. Джак и Анди седяха от едната страна на конферентната маса. Освен тях около масата се бяха събрали помощник главния специален агент, двама специални агенти от контролния орган на ФБР, един криминален профайлър от академията в Куонтико и двама специални агенти от тайните служби, охраняващи президента. На масата пред всеки от тях лежеше копие от съобщението: 	 
 "Поздравления на твоя старец. Дали не му се ще да стане президент? Гаранция, че мога да го уредя. Да се срещнем. Понеделник. Два часа след обяд. Чакай ме при входа на търговския център до Националния музей за естествена история. Ела сам." 	 
 — Той явно говори за убийство — заяви Уайт. — По какъв друг начин човек може да гарантира, че кандидатът за вицепрезидент ще стане президент? Уайт ръководеше вашингтонския офис за пета поредна година, почти бе достигнал задължителната за ФБР пенсионна възраст от петдесет и пет години. Джак остана с впечатлението, че той не е типичният федерален агент. Ако пушенето в сградата беше разрешено, той сигурно щеше да запали. Ако вратовръзките не бяха задължителни за хората на неговия пост, той щеше да се разхожда разгърден. Уайт погледна към профайлъра в очакване на коментара й. — Много прилича на предишното съобщение — каза тя. — Предишно съобщение ли? — попита Джак. — Не съм получавал друго. — Не е до теб — каза Уайт. — Някой друг го е получил. — Кой? — Това са подробности, които ФБР не може да сподели. — Имате ли заподозрян? — попита Джак. — Изградихме профил — каза заместник главния агент. Той погледна към профайлъра така, сякаш искаше да й каже: “Хайде, пусни му малко информация”. — С няколко думи: той е заблуден самотник, който си се представя като наемен убиец — отвърна тя. — Защо ще ми пише на мен, вместо директно да се свърже с баща ми? — попита Джак. Един от другите агенти се включи в разговора. — Може би избирайки между политик и адвокат, е решил, че адвокатът ще приеме по-благосклонно предложението за убийство срещу заплащане. Репликата му предизвика усмивки върху лицата на събралите се — дори на Анди. — Предателка — процеди Джак през зъби. — Съжалявам — ухили се Анди. Уайт продължи: — Много по-вероятно е да се страхува, че комуникациите на Хари се подслушват от властите. Ти си адвокат по наказателни дела със защитени комуникации. Едва ли някой като теб ще позволи на полицията да му проверява електронната поща. — Сигурно е очаквал да се обадя на ФБР. Може да е някой ненормалник, който изпитва удоволствие от това да разказва наляво и надясно какви са намеренията му. При работата ми със смъртниците съм срещал много такива. — Според мен не разказва наляво и надясно — заяви профайлърът. — Той просто преговаря. — Нека уточним нещо — рече Джак. — Наистина ли смятате, че този тип иска да се срещне с мен утре сутринта пред “Смитсониън”, за да обсъдим как ще убие президента за пари? — Не споменахме ли заблуден самотник? — подхвърли Уайт. — Значи, ако утре в два след обяд аз се появя, той ще бъде там? Заместник главният агент сви рамене. — Има само един начин да разберем. — Чакайте малко — каза Анди. — Досега мълчах заради връзката си с Джак, но това вече ми звучи опасно. — Анди се опитва да каже, че може да съм страхотна партия, но съм кофти примамка. — Спри да дрънкаш глупости, Джак, или ще се обърна срещу теб. Помощник главният агент вдигна ръка, сякаш за да раздели двама състезатели. — Да обобщим нещата. Първо, има заплаха срещу президента. Второ, ние смятаме, че е истинска. — По причини, които не желаете да споделите с мен — каза Джак. — Трето — продължи агентът, — знаем къде ще бъде срещата утре и по кое време. Търговски център “Вашингтон”, входът до “Смитсониън”, много посещавано място, в два часа следобед. Остава само Джак да иде там и да го изчака сред тълпата. — Не — отсече Анди. — Предполагам, че си права — каза Уайт. — Иска се много смелост един обикновен гражданин да помогне на ФБР в залавянето на евентуален атентатор. — Аз съм смел — каза Джак. — Не, не си — контрира Анди. — Излизам с теб. Агентът отново вдигна ръка. — Няма да поемаме излишни рискове, Джак. Ще носиш кевларена жилетка. Наоколо ще бъдат разположени агенти под прикритие. Ще имаш електронна връзка с командния център. — Ще го направя — заяви Джак. — Какво? — извика Анди. — Но искам Анди да ме ръководи. Имайки предвид обстоятелствата, тя е най-малко заинтересувана да ме убият. — Сигурен ли си? — попита Анди. — За участието ми, или за това, че си най-малко заинтересувана да ме убият? — И за двете. — Сигурен съм. — Добър човек — каза Уайт. — Имаме зелена светлина. 
  Глава 10 
 


 Полет за пръв път влизаше в апартамента на сестра си. Телефонът иззвъня в 03:12 часа сутринта в неделя. Като кореспондент в Белия дом, Полет бе свикнала да получава телефонни обаждания по всяко време на денонощието, свързани с различни важни новини. Но тонът на детектива веднага й подсказа, че обаждането му няма нищо общо със световния мир, терористичните бомбардировки или поредният скандал във Вашингтон. Тя напусна къщата си в Джорджтаун и веднага се отправи към кабинета на съдебния лекар, където за части от секунда разбра: — Това е Клоуи — каза тя на помощник съдебния лекар. Седем часа по-късно Полет все още се чувстваше вцепенена. Слънцето още не се бе пробило през сивите облаци, миризмата на алкохол от предишната нощ още не бе изветряла. Вратата на апартамента беше отворена, но Полет надничаше отвън, през опънатата жълта полицейска лента. Вътре един фотограф експедитивно правеше снимки на апартамента така, както го беше оставила Клоуи — от лаптопа на дивана до кутийката диетична кола на масата. Следователите проверяваха за кървави петна, доказателство за борба и подсказващи за приятел-насилник, или каквито и да било други улики, които можеха да им дадат информация за историята на Клоуи. — Много съжалявам за вашата загуба — каза детектив Едуардс, — но все още не мога да ви пусна вътре. — Обещавам да не пипам нищо. Той прояви съчувствие, но не отстъпи. — Госпожице Спаркс, според вас от колко години се занимавам с убийствата в този град? Беше й ясно, че отговорът е “твърде много”. Дългогодишната му кариера бе оставила своите белези върху лицето му — измъчения поглед в очите, дълбоките бръчки, които изглеждаха като изсечени в камък. Те говореха и за твърде много неразрешени престъпления, за твърде малко удовлетворение от работата в служба на обществото. — Двайсет? — каза тя. — Повече. Така че напълно разбирам желанието на близките да помогнат. Но най-добре оставете професионалистите да си свършат работата. Въпреки че това не е местопрестъплението, твърде често съм намирал важни улики точно в дома на жертвата. И за голямо съжаление твърде често съм се сблъсквал с важни улики, съсипани от роднините на жертвата. — Добре, ще почакам — каза тя, но не й беше присъщо да стои настрани. Тя остана на вратата и продължи да наблюдава. Апартаментът на Клоуи беше твърде малък дори по стандартите на квартала Ладроа парк. До едната стена се намираха падащо легло и едно канапенце. Масичка, два стола и малък телевизор се забелязваха до другата. Точно до скрина се кипреше една мъничка печка, а таената ниша в дъното явно се използваше едновременно за килер и кухня. Най-отзад се намираше банята. Единственият прозорец в ъгъла гледаше към тясната уличка. Боята на тавана се лющеше. Няколкото кафеникави петна и характерната миризма на мухъл подсказваха, че тръбите в горния апартамент текат. Един от следователите пълзеше на колене и претърсваше с фенерче стария фигурален зелен килим. Изведнъж Полет бе връхлетяна от мисълта, че сред нишките му той лесно би могъл да открие нещо на двайсет, дори трийсет години. — Какво се надявате да откриете? — попита тя. — Късмет — отговори детектив Едуардс. Той обикаляше из стаята така, както почитател на изкуството обикаля из Лувъра, бавно и методично оглеждайки и попивайки всичко видяно. Спря се пред фотографията в рамка, окачена на задната стена. По останалите стени нямаше нито снимки, нито картини, а Полет бе твърде далеч, за да види човека на портрета. — Сестра ви познаваше ли вицепрезидента? — попита детектив Едуардс. — Негова ли е снимката? — Аха — отвърна Едуардс. — Изглежда, е направена в неговия кабинет. Освен това е подписана: На Клоуи с топли поздрави, Филип Грейсън. — Клоуи беше стажантка в Белия дом. Бяха я прикрепили към вицепрезидента. Той огледа невзрачния апартамент. — Какво се случи? — Тя направи нещо много глупаво. Излезе една нощ и купонясва до зори, а на другия ден се появи на работа миришеща на водка и с цигара марихуана в джоба. Веднага я уволниха. — Наркотици — рече той и си записа нещо в бележника. — Може да обясни какво е търсила сама на улицата снощи. Може би това е причината да бъде застреляна. Полет не възрази. — Може ли да видя снимката? Едуардс я откачи от стената и й я подаде. Щом видя Клоуи в най-важния момент в живота й, изведнъж я връхлетя вълна от емоции — тъга, гняв, ужасяващо чувство за празнота. И вина. Не за смъртта на Клоуи. Чувствата й произлизаха от простичкия факт, че двете с Клоуи имаха седем години разлика, различни майки и никога не бяха живели заедно в една къща. Това бе класическата вина на природената сестра, която знаеше, че баща им винаги бе искал “момичетата” да са по-близки, мъчителното усещане, че би трябвало да тъгува по-силно за смъртта на другата дъщеря на баща си. — Вие двете бяхте ли близки? — попита Едуардс. Въпросът му само засили болката — и смущението — на Полет. — Толкова пъти съм се опитвала да се сближа с нея. Но Клоуи не искаше помощ от никого. А решението й да работи за “Инкуайъринг стар” ясно показа, че най-малко би искала помощ от мен. — Кога се видяхте за последен път? — Не сме разговаряли от месеци. Докато не ми се обади снощи. — За какво се обади? — Трудно ми е да кажа. Беше съвсем неочаквано. Говореше твърде несвързано. Притесних се, че отново е взела наркотици. — Докладът от токсикологията ще ни отговори на този въпрос. За какво разговаряхте? — Всъщност беше доста странно. Успях само да разбера, че Клоуи се обажда, за да ми каже, че работи върху някакво важно разследване. Предполагам, че е искала да се изфука. — Да се изфука ли? Полет въздъхна тежко. — Двете имахме доста сложни взаимоотношения. Убедена съм, че е знаела за присъствието ми на снощното коледно парти в Белия дом. Предвид всичко, което й се случи след стажа, мисълта, че аз съм там сигурно я е вбесила. Подозирам, че е пила нещо — или по-лошо, — след което е вдигнала телефона, за да ми съобщи, че докато аз си губя времето в пиене на яйчен пунш на някакво си снобско парти, тя работи по материала на годината. — Не ви ли спомена за какво става въпрос? — Не. Аз, честно казано, се съмнявам, че изобщо има такъв материал. Той отиде до компютъра на Клоуи. Той лежеше на канапето, близо до отворено пликче с пуканки. Дисплеят му беше тъмен, но когато полицаят размърда мишката, Полет видя, как той просветна. Усещането беше доста странно — мисълта, че детективът разглежда онова същото нещо — може би последното — което Клоуи е преглеждала преди да бъде простреляна. Фотографът се обади, че е готов и Полет се отмести от вратата, за да му направи път. — Сега вече може ли да вляза? — попита тя Едуардс. Полицаят се беше съсредоточил върху компютъра на Клоуи. — Детектив? — повика го Полет. Той вдигна глава. Криминалистите бяха приключили с килима и се бяха преместили в кухнята. — Елате при мен — каза Едуардс. — Искам да видите това. Полет се наведе, промуши се под жълтата лента и влезе в стаята. На екрана на лаптопа на Клоуи се виждаше отворената й електронна поща с обичайната информация: подател, дата на получаване, заглавие. — Познавате ли някой от тези податели? — каза Едуардс. Полет се наведе да погледне. Пощата бе пълна с обичайния спам — важни съобщения за мъже с проблемна ерекция, които искаха отчаяно да отслабнат и да вземат пари на заем. Полет беше стигнала до средата на списъка, когато някой почука на касата на вратата. — ФБР — каза жената с властен глас. — Отдръпнете се от компютъра. — Какво? — изненада се детектив Едуардс. — Специален агент Лойд — каза тя, като се пъхна под жълтата лента и извади значката си. После показа на Едуардс документите си. — Имаме заповед за обиск. — Откога ФБР се занимава с разследване на убийства? — попита Едуардс. — Бихте ли се отместили, ако обичате? Компютърът ми трябва. Полет наблюдаваше как двамата служители на силите на реда се изстъпиха един срещу друг и стиснаха здраво челюсти, което бе сигурен знак, че назрява сблъсък за щатска/федерална юрисдикция. Явно компютърът беше важно парче в един по-голям пъзел, отколкото въобще можеше да си представи. Полет погледна към екрана, но нямаше начин да успее да запомни всичко в пощата на Клоуи. Тя измъкна айфона от чантата си и бързо направи снимка на екрана. — Какво правите? — сопна се агент Лойд. — Нищо — отвърна Полет. — Не направихте ли току-що снимка? — Трябва да тръгвам. До скоро. Полет се промуши под лентата и изчезна по-бързо, отколкото агентката на ФБР щеше да успее да произнесе “Джей Едгар Хувър”. Намали ход чак когато излезе през дворната врата и тръгна по тротоара. Порив на студения вятър едва не я запрати върху колата й, но това изобщо не я притесни. Тя се спря и погледна снимката. Беше малко размазана, но след леко увеличение вече се четеше. Още спам. Няколко съобщения, които явно бяха свързани с работата й, но нищо сериозно — докато не забеляза третото писмо отдолу нагоре. То бе пристигнало в късния следобед на предишния ден. Името на подателя не беше разбираемо, приличаше повече на произволно избрани цифри и букви. Всъщност вниманието й беше привлечено от заглавието. То й приличаше повече като начален ред на някакво съобщение, отколкото специално обозначена тема. Всъщност беше твърде дълго, за да се събере в отпуснатото пространство, затова бе отрязано донякъде и завършваше с многоточие: 	 
 „Мога да сваля Кийс. Без майтап. Да се срещнем в…" 	 
 Полет потръпна и това нямаше нищо общо с декемврийския студ. Ако беше видяла съобщението десетина минути по-рано, то нямаше да я порази с такава сила, но внезапния интерес на ФБР към компютъра на Клоуи изцяло промени картината. Заради неочакваното обаждане от предишната вечер, последните думи, които Полет бе чула и които може би бяха последните думи на Клоуи въобще, писмото изведнъж й прозвуча ужасно правдоподобно. Изглежда, Клоуи беше имала среща с източника си. Наистина бе започнала разследване. По изключително важен случай. 
  Глава 11 
 


 Джак слезе от метрото на станция “Смитсониън” и тръгна покрай големия Национален търговски център към Капитолия. Той точно следваше инструкциите, описани в електронното писмо. Но по-важното беше, че ги изпълняваше под зоркото наблюдение на ФБР — Виждаме те — каза Анди. Гласът й прозвуча от мъничката слушалчица, пъхната в ухото на Джак. — Ако ме чуваш ясно, завий леко вляво. Джак премина в лявата страна на алеята, поуспокоен от мисълта, че не е съвсем сам. Беше облачен понеделнишки следобед, сивото небе изглеждаше също толкова навъсено и студено, колкото и заобикалящото го море от каменни сгради и мраморни паметници. Джак се спря в подножието на стъпалата, които водеха към музея, с гръб към Медисън драйв и търговския център. Той нямаше никакво намерение да се прави на герой — особено мъртъв герой. По това време на деня Националният търговски център беше пълен с народ. Но Джак беше сигурен, че е единственият посетител, който носи кевларена жилетка и микрофон на ФБР. — На мястото съм — съобщи той на Анди. — Не говори, освен ако не е абсолютно наложително — каза тя в ухото му. — Ако види, че устните ти мърдат, ще разбере, че носиш микрофон. Джак се изправи и зачака, като нервно оглеждаше непознатите, които влизаха и излизаха от музея. Огромната гранитна сграда имаше класически дизайн и фактът, че Джак дори разпозна стила й като неокласицизъм, беше поредното доказателство, че наистина навършваше четирийсет. За последен път бе посетил музея “Смитсониън” като тийнейджър, при едно от няколкото сближаващи пътувания, които Хари Суайтек бе уредил с надеждата да преодолее проблемите в отношенията със сина си по същия начин както обикновено: като се престори, че няма такива. Но това си остана едно паметно пътуване, не защото брилянтът “Хоуп” се оказа далеч не толкова огромен, колкото Джак бе очаквал, а защото цял ден го бе тормозила дилемата дали да се самоубие или да извърши убийство, преди неговият старец да успее да го замъкне до всеки един от сто двайсет и шестте експоната в музея. Телефонът на Джак иззвъня и на екрана му примигна надпис “извънградско обаждане” от скрит номер. Джак прие обаждането и незабавно получи инструкции: “Влез в ротондата. Заобиколи препарирания слон и излез през задния вход”. Обаждането прекъсна, преди Джак да успее да отговори. Упражнението му се стори абсолютно безсмислено, докато изведнъж не се сети, че музеите най-вероятно имат метални детектори на входа. По този хитър начин човекът щеше да разбере дали не е въоръжен. Джак не носеше оръжие, но се притесняваше дали детекторите нямаше да засекат микрофона и да прецакат всичко. Гласът на Анди внезапно прозвуча в ухото му, сякаш тя беше прочела мислите му. — Не се тревожи за детекторите. Музеите не разполагат с достатъчно персонал и ги включват само на определени интервали. Твоят човек явно не е наясно с това. Това не беше достатъчно, за да успокои Джак напълно. Някак си бе твърде убеден, че терористът с базука ще мине незабелязан през детектора, но добрият гражданин, който се опитва да предотврати евентуално покушение срещу президента, ще бъде спрян. Джак се изкачи по гранитните стъпала и влезе през въртящите се врати. Ротондата бе толкова впечатляваща, колкото си я спомняше, въпреки че някои неща бяха променени. Симулираният хабитат около осемтонния африкански слон в центъра изглеждаше много по-истински. И, естествено, в света след единайсети септември съществуваха метални детектори. Но точно както бе предположила Анди, Джак мина край тях, без да включи алармите. Охраната не забеляза нито подслушвателното оборудване на ФБР, нито кевларената му жилетка. Той се спря за миг, за да огледа слона, и внезапно се зачуди дали неговият човек не е републиканец, след което бавно заобиколи животното и излезе през задния вход на музея, който гледаше към търговския център. Джак се спря на външната площадка в очакване телефонът му всеки момент да иззвъни. Чуваха се само шумовете от уличното движение по Медисън драйв и свистенето на вятъра в оголените клони на дърветата пред търговския център. Една млада майка буташе количка по алеята. На близката пейка седеше някакъв мъж, забол нос във вестника. В подножието на стълбите един университетски преподавател изнасяше кратък урок по история на група туристи. Джак се зачуди дали неговия човек не се е уплашил. Вече започваше да си мисли, че са му погодили номер, когато зад гърба му някой се обади: — Това е за вас. Преди Джак да успее да се обади или да се обърне, за да види какво държи мъжът в ръката си, цялата група агенти на ФБР се втурна към него. Мъжът, който четеше вестник, майката, която буташе количката, университетския преподавател и туристите — всички хукнаха към него с извадени пистолети. — Хвърли оръжието! — Нямам оръжие! — Хвърли го! Мъжът изкрещя, метна се върху Джак и двамата се затъркаляха надолу по гранитните стълби. Джак се приготви да посрещне изстрела от нападателя и дори дъжд от куршуми от агентите на ФБР. Но вместо да нападне Джак или да се опита да го нарани, човекът изпадна в паника и се вкопчи в него. Гласът на Анди звучеше в ухото на Джак, но той бързо беше заглушен от изпълнените с паника писъци на нападателя и хора от гласове на агентите под прикритие. Единият от тях най-после успя да изтръгне Джак от прегръдката на мъжа, който бе укротен с големите усилия на трима или четирима агенти. — Не мърдай! — извикаха му те. — Нищо не съм направил! — изкрещя в отговор мъжът и продължи да ломоти на испански. Друг агент помогна на Джак да се добере до близката пейка. Трябваха му няколко минути да осъзнае, че това всъщност е Анди. — Добре ли си? — попита тя. — Да, добре съм. — Справи се отлично. — Щом казваш. Джак наблюдаваше как групата агенти помагат на мъжа да се изправи на крака. Той беше облечен със старо тъмносиньо сако, протъркани дънки и гуменки, които не му бяха по мярка. Сплъстената му коса се криеше под плетена шапка. Не можеше да се каже точно кога за последен път се беше бръснал и къпал, но определено не беше през последната седмица и най-вероятно не и през последния месец. Ръцете му бяха оковани зад гърба и той вече не се съпротивляваше, но устата му не млъкваше. — Мъгъли! Хари, заобиколен съм от мъгъли! Джак осъзна, че той говори на Хари Потър, а не на Хари Суайтек. Докато агентите на ФБР го отвеждаха, той не спираше да мърмори. Джак и Анди се спогледаха. За миг изглеждаше така, че и двамата изчакват другия да заговори пръв. Най-накрая тя наруши мълчанието. — Какъв странен свят, нали? — По-странен, отколкото изглежда, мъгъл. — Какво искаш да кажеш? Джак погледна към двамата агенти, които се опитваха да натикат заподозрения в един седан на ФБР. — Този акцент — каза Джак. — Той очевидно е латино. Човекът, с когото разговарях по телефона също имаше акцент, но много по-различен. — Да не би да казваш, че са различни хора? Джак отново погледна към колата. Единият от агентите проклинаше и си бършеше ръцете в тревата. Изглежда, че за да направи работата им още по-неприятна, мъжът беше напълнил гащите. — Залагам си живота на това — каза той. Приближи се криминалният фотограф. Екип от специалисти вече бе заградил входа на музея с полицейска лента и събираше улики. — Агент Хенинг — каза фотографът, — може би ще искате да видите това. — Какво е то? — попита Анди. — Пакетирахме и етикирахме всичките улики. Това е снимка на вътрешността на плика, който носеше мъжът. Джак не поиска разрешение да го види. Той надникна над рамото на Анди и впери поглед в екрана на цифровата камера. На екрана се виждаше снимка на бележка с ръкописен текст. „Нали ти казах да дойдеш сам” — пишеше там. Преди Джак да успее да каже нещо, Анди се обърна и хукна надолу по стълбите. Джак я последва. Те успяха да стигнат до седана преди да потегли. Тя отвори вратата. — Кой ти даде този плик? Мъжът се опули насреща й. — Нали това се опитвам да ви обясня! Някакъв възрастен мъж ми даде петдесет долара и ми каза да отида при мъжа, който стоеше до стълбите и да му кажа: “Това е за вас”. — Как изглеждаше той? — Като мъгъл! Той изглеждаше като мъгъл! Анди се обърна към шофьора: — Откарайте го в щаба и го разпитайте. Шофьорът кимна. Анди затвори вратата и колата потегли. — Вярваш ли му? — попита Джак. — Да — отвърна тя и погледът й се зарея към търговския център, сякаш усещаше, че някой все още ги наблюдава. — Току-що клъвнахме примамката… 
  Глава 12 
 


 Беше станало почти полунощ, когато Джак и Анди най-накрая отидоха да вечерят заедно с Хари Суайтек. Залата на ресторанта в хотела вече беше затворена, затова те седнаха на една маса в бара, където барманът и двама самотни бизнесмени гледаха новините по телевизията. Стаята бе една от онези мрачни зали с ламперия от черешово дърво, окачен таван и червени кадифени завеси, които напомняха на Джак за бароните обирници на деветнайсети век, които пируваха с хайвер и пушеха пури, докато обсъждаха кой да бъде следващият подкупен конгресмен. Докато се настаняваха на кожените кресла, Хари изглеждаше доволен да се откъсне от непрекъснатото преследване на медиите, а Джак бе също толкова доволен да види агентите от тайните служби на съседната маса. Охраната се появи заедно с номинирането, но след ден като днешния дори Анди — агент на ФБР — не можеше да предположи колко агенти бяха прикрепени към номинирания за вицепрезидент мъж. — Моля да ни извините — каза сервитьорът, — но в този час на денонощието менюто ни е доста оскъдно. — В такъв случай три коняка — каза Хари. Изслушването на Хари от Сената бе насрочено за след десет дни, но заради събитията от деня почти никой не беше обърнал внимание на това. От ФБР категорично бяха забранили на Джак да разговаря с медиите за провеждащото се разследване, но това не попречи на телевизиите да го направят основно действащо лице в новините — повторението на една от емисиите вървеше в момента по телевизора зад бара: “Днес следобед пред музея “Смитсониън” се разигра напрегната сцена. Агенти от ФБР под прикритие арестуваха мъж, свързан със ситуацията, която Белият дом определя като “сериозна заплаха срещу президента Кийс”. С повече информация, включително и специален репортаж за ключовата роля на сина на Хари Суайтек в днешния арест, от Белия дом се включва Полет Спаркс…”. Барманът натисна дистанционното и превключи на ESPN. — Как така всяка една новинарска телевизия на тази планета има един и същ специален репортаж? — рече Хари. — Политически коректна журналистика — отвърна Анди. — Всеобхватна специалност. Хари погледна към хокейния мач, който вървеше по телевизора, но в съзнанието му все още се въртяха специалните новини от деня. — И така, синко, как се чувстваш като герой? Джак поклати глава. — Това все пак трябваше да бъде твоето шоу, не моето. — Е, отсега нататък ще бъде шоу за двама. — Какво искаш да кажеш? — Президентът го предложи и аз се съгласих. Той иска по време на изслушването пред Конгреса ти да седиш до мен като мой главен адвокат. — Сериозно ли говориш? — Адски сериозно. Какво мислиш за това, Анди? — Мисля че… зависи от Джак. — Нищо не знам за изслушванията пред Конгреса. — Не се тревожи. Най-добрите адвокати на Америка ще те подкрепят. — Значи за разлика от адвоката на Оли Норт, ще ме гледат като цвете в саксия. — Съвсем не. Виж какво, няма да се преструвам, че това не е пиар ход. В пресата бяха изписани тонове мастило за неразбирателството помежду ни докато бях губернатор и назначаването ти за мой адвокат е един много елегантен начин публично да сложим край на всички тези спекулации. Освен това ти си мой син и си страхотен адвокат. Защо да не ме представляваш? Сервитьорът донесе коняка, но щом го зърна, Хари започна да се прозява неконтролируемо. — Скапан съм — каза той. — Мисля да ви оставя и да си отнеса питието в стаята. Утре ще разиграваме изслушването пред Конгреса, за да бъда подготвен за горещия стол. Така че не се застоявай много, Джак. — Все още не съм казал “да” — отвърна Джак. — Ще кажеш. След като се наспиш. Ще се срещнем във фоайето в девет. Те си пожелаха лека нощ и агентите на тайните служби последваха Хари във фоайето. Джак погледна към Анди. Дори в този късен час тя бе истинска наслада за окото. Много му харесваше облечена в пуловер, а в Маями тя рядко го обличаше. — Изглежда, че утре няма да летиш до Маями с мен. Джак леко разклати коняка в чашата. — Трябва поне да разбера за какво става въпрос. — Накрая ще се преместиш във Вашингтон, това е ясно. — В никакъв случай. Обичам Маями. — Това ли е причината да не го напуснеш? Защото го обичаш? — Знаеш, че не е само това. — Джак, трябва да поговорим. Той преглътна. Тези най-обикновени думи можеха да убиват с безпощадна ефективност — те бяха смъртоносната инжекция за всяка връзка. Нападението е най-добрата защита. — Да предположим, че след като баща ми стане вицепрезидент, аз се преместя тук. Ти какво смяташ да правиш? — Искаш да знаеш дали ще дойда с теб? — Да. Може би не веднага, но да речем след около шест месеца, и то ако нещата между нас вървят все така добре. — Дай да не говорим за това. — Просто хипотетично — каза Джак. — Не обичам хипотезите. — Тогава си поръчай още едно питие. — Джак, престани. Замислял ли си се дори за миг колко ми е трудно да приема всичко това? — Кое ти е трудно? — Цялата вашингтонска история със сина на вицепрезидента. Само тази вечер съм получила около петдесет телефонни обаждания от хора, които искаха да ми кажат, че си във всички новини. — Днес беше доста странен ден. — Скоро ще имаш цяла поредица от такива дни. — Докато не приключи изслушването пред Сената. Гласът й бе изпълнен с горчиво недоверие. — Наистина ли вярваш, че ще стане така? Баща ти става вицепрезидент и животът ти се връща в нормалното русло? — Убеден съм в това. Забрави ли, че баща ми беше губернатор? Това не ми попречи да живея живота си така, както ми харесва. — Талахаси не е Вашингтон. Ами аз? — Какво ти? — Работих толкова много, за да стигна дотук. Имаш ли представа как ще се държат с мен колегите ми, след като знаят, че ходя със сина на вицепрезидента? Какви задачи ще получавам? Кой ще пожелае да работи с мен, след като всички ще смятат, че съм способна с едно вдигане на телефонната слушалка да уволнявам наред — от чистачката до директора на ФБР? Джак не каза нищо. Чувстваше се объркан от това, че не бе погледнал на ситуацията от нейна гледна точка. — Ще го преодолеем. Нали се обичаме? — Не става въпрос за това колко ни е грижа един за друг. Джак отново преглътна. Превръщането на „любов” в „грижа” беше лош знак. — Наистина ли смяташ, че това ще ни промени? — попита той. — А ти как смяташ? — Не. — Точно това ме притеснява, Джак. Дори няма да усетиш как ще се случи. Той се опита да улови погледа й, но тя сведе очи. Умът му щракаше на бързи обороти в търсене на подходящите слова. Но те като че ли не съществуваха. — Съжалявам — каза тя. — Нямах намерение да се занимаваме с това точно тази вечер. — Не, според мен е добре, че го направи. Тя се изправи и взе палтото си. — Отивам да си лягам. — Идвам с теб — каза той и също стана. Телефонът му изчурулика, сигнализирайки за получаването на нова гласова поща, която всъщност беше пристигнала преди четири часа. Услугите във Вашингтон бяха ужасни. Джак прослуша съобщението си, докато заедно с Анди вървяха към асансьора. „Това е обаждане за Джак Суайтек. Полет Спаркс от CNN Интернешънъл”. Тя не започна да говори веднага. Ако беше друг репортер, Джак веднага щеше да прекъсне връзката, но той беше разбрал, че Полет е важен играч във Вашингтон и телевизионна знаменитост много преди баща му да бъде номиниран за вицепрезидент. — Искам да се срещнем — каза тя. — Тази вечер, ако е възможно. Или рано сутринта. Трябва да обсъдя нещо с вас. Важно е. Отново замълча, но Джак усети, че не го прави в търсене на драматичния ефект. Паузата между отделните изречения и понижаването на гласа бяха съвсем различни от самоувереното й поведение в ефир. Това само заинтригува Джак още повече. — Аз не съм просто поредният репортер, който преследва вас и баща ви в търсене на сензации. Всъщност разговорът ни ще бъде абсолютно поверителен. Поредната пауза. — Въпросът е… личен, така да се каже. Обадете ми се. Моля ви. Записът свърши и Джак замислено изключи телефона си. — Кой беше? — попита Анди. — Една репортерка. — Както беше казал Роналд Рейгън, „пак се почна”. — Не, тази звучеше различно. Каза, че е по личен въпрос. — Странно — каза Анди, а вратата на асансьора се отвори. — Кое му е странното? — попита Джак. Анди влезе в асансьора. — Мислех си, че във Вашингтон няма нищо лично. 
  Глава 13 
 


 В шест часа сутринта Джак изпрати Анди до таксито, което беше спряло пред хотела. — Джак, запомни следното. Когато се изкачиш на Капитолийския хълм без своята Джил, внимавай да не паднеш и да си счупиш короната. — Много смешно — каза той и я целуна за довиждане. Тя си беше резервирала ранен полет и точно както беше предположила, Джак не се връщаше с нея. Той не спа добре. Причината не беше екипът от вашингтонски адвокати. И преди си беше имал работа с подобни типове. Мислите му бяха заети с обаждането на Полет Спаркс. Джак се качи обратно в стаята си, изкъпа се и се облече. Реши, че като се има предвид настойчивостта й да се срещнат колкото се може по-бързо, седем сутринта е достатъчно цивилизован час, за да върне обаждането на Полет. — Благодаря ви, че се обаждате — каза тя. — Можем ли да се срещнем в седем и половина в кафене „Карибу” на Пенсилвания авеню? Срещата му с адвокатите беше чак в девет и половина. — За какво става въпрос? — Не мога да говоря по телефона. Трябва да се срещнем. Това прозвуча така, сякаш срещата им наистина е наложителна. — Добре, ще се видим там — отвърна той. Джак направи всичко възможно, за да пристигне навреме, но в главата му се рояха толкова много мисли, че той просто подмина кафенето, без въобще да му обърне внимание. Когато се върна и влезе, Полет вече пиеше втората си чаша кафе. Той се извини за закъснението си, но тя просто му благодари, че е приел да се види с нея. Или беше най-учтивата журналистка, която беше виждал, или наистина искаше нещо от него. — Харесват ми вашите репортажи от Белия дом — каза той. — Благодаря. Да се надяваме, че няма да промените мнението си. Докато говореше, тя се усмихваше, разкривайки пред Джак сърдечност, която му изглеждаше много по-истинска от телевизионното й превъплъщение. На живо беше и по-хубава. С по-малко грим. — Видях имейла, който сте получили в неделя — заяви Полет. — Така ли? Той не беше направен обществено достояние. — Аз съм вашингтонски репортер. Виждам много неща, които не са обществено достояние. — Съжалявам, но не мога да обсъждам това с вас. — Всичко е наред. Вече обещах на ФБР, че няма да го съобщавам в ефир. — Журналист със самоконтрол е добре — каза Джак, — поне докато ФБР не успее да се справи със заплахата срещу президента. — Нито пък искам да попреча по някакъв начин на разследването на смъртта на сестра ми. Джак замълча — Съжалявам. Не знаех. Кога се е случило? — Събота през нощта. Била е застреляна на автобусна спирка тук, в града, няколко часа преди да получите вашия имейл. — Да не би да казвате, че има някаква връзка? Тя извади айфона от чантата си, намери някаква снимка и плъзна телефона към него. — Вие ми кажете. — Какво е това? — Това е снимка на електронната поща на Клоуи, която направих в неделя сутринта точно преди ФБР да пристигне в апартамента й със заповед за обиск и да отнесе компютъра й. Погледнете към заглавието на третото съобщение отдолу нагоре. Джак не помнеше съдържанието на своя имейл, но съобщението до Клоуи — „Мога да сваля Кийс. Без майтап. Да се срещнем в…" — толкова приличаше на неговото „Мога да направя баща ти президент. Без майтап. Да се срещнем.”, че той веднага си го припомни. — Доста зловещо, нали? — рече Полет. — Какво е цялото съобщение? — От ФБР не ми го показаха и аз все още се опитвам да открия източник, от когото да го получа. — Аз не съм вашият източник. — Все още нямам нужда от такъв. Ако ми потрябва, ще ми уведомя. Тогава с удоволствие ще ми помогнете. Джак не можеше да разбере шегува ли се, сериозно ли говори или е нещо по средата. Той отново погледна към снимката. — Разкажете ми нещо повече. Защо сестра ви получава подобен имейл? Тя въздъхна и Джак изслуша сбитата версия на историята, за която бе сигурен, че е доста по-дълга. Предвид последната работа на Клоуи в „Инкуайъринг стар”, той беше силно изненадан, когато разбра, че тя е провела стажа си в кабинета на вицепрезидента Грейсън. — Защо са я уволнили? — Казаха, че са открили марихуана в чантата й. — Звучите доста скептично. — Клоуи винаги отричаше, че е била нейна. Твърдеше, че някой я е подхвърлил в чантата й. Досега не й вярвах, но вече не съм чак толкова сигурна. — Какво ви накара да промените мнението си? — Сигурно можете да предположите, че Клоуи ме поставяше в доста неудобно положение в Белия дом. — Заради това, че е била уволнена? — Да. И заради слуховете. — Какви слухове? Полет леко се усмихна. — Ето че стигнахме и до онзи момент. — Кой момент? — В който ще ми вярвате достатъчно, за да станете мой източник. — Източник на какво? — На информация за нови заплахи, ако има такива. За пробиви в разследването на това кой е изпращал имейлите, които вече сте получили. — И защо смятате, че ще приема да бъда ваш източник? — Защото не идвам при вас като журналист. Просто искам да разбера защо сестра ми умря. Защо бе застреляна. И защото мога да ви разкажа за някои неща, които просто няма как да научите за два дни в Белия дом. Ще трябва да ми се доверите. — Но аз дори не ви познавам. Нищо не мога да ви обещая. — Костелив орех, а? Нищо, така или иначе ще ви кажа някои неща. Все пак споделянето на знание е сила. — Мисля, че точната поговорка е „Знанието е сила”. — Не и във Вашингтон. Тук истинската сила е в незнанието, което дава възможността да отричаш. И когато споделя нещо с вас, аз ви отнемам тази възможност. Това е истинската игра на власт. Джак млъкна за миг, за да осмисли току-що казаното. Внезапно в съзнанието му отекнаха думите на Анди: Дори няма да усетиш как ще се случи. — Добре, слушам ви — каза той. Полет започна: — Миналия месец един приятел в Белия дом ми каза, че Клоуи се опитвала да се свърже с вицепрезидента. Стигна се дори до там, че шефката на канцеларията на Грейсън ме извика в нейния кабинет, за да ме пита дали не мога да я накарам да се спре преди да се намеси ФБР. — ФБР ли? Тя е била журналистка, която е работила за вицепрезидента. Имала е пълното право да се опитва да се свърже с него. — Да се свърже, да. Но не и да го шпионира. — Сестра ви е шпионирала вицепрезидента? — Зависи какво вие разбирате под шпиониране. Миналото на Клоуи работеше срещу нея. — Имате предвид уволнението й? — Други проблеми. — Тя отпи от кафето си и продължи. — Протоколът за стажантите в Белия дом е много строг: как да се обличат, къде им е позволено да ходят, и най-важното, как да се държат в присъствието на шефовете. — Това ли е нарушила? — Белият дом е единственото място, където президентът не е знаменитост. Стажантите не трябва да висят по коридорите, откъдето се очаква да мине президентът или вицепрезидентът или да застават пред стаите, където се провеждат срещите им. Клоуи бе една от малкото стажанти, които бяха получили син пропуск, който им даваше достъп до Западното крило. Често казано, според мен това й замая главата. Клоуи започна да се върти около Грейсън, така да се каже. — Какво стана? — Уволниха я. — Заради наркотици. — Така твърдят те — каза Полет. Така твърдят те — отекна в главата на Джак. В паметта му се мярнаха верандата, дъждът, трескавите очи на госпожа Грейсън. — И отново звучите скептично. — Не мога да се сдържа. Аз съм журналист — каза тя с по-сериозен тон. — Освен това говорим за сестра ми. — Мисля, че започвам да ви разбирам — отвърна той. — Но въпреки това не виждам целта на този разговор. — Всичко се свежда до този имейл — каза тя, като му подаде айфона. — Подозирам, че това не е първата връзка между Клоуи и източника й. Защо иначе ФБР ще се появява в апартамента й със заповед за конфискуването на лаптопа й? Да речем, че Клоуи и нейният източник са си разменяли писма от няколко седмици, може би повече. Ако прочетете писмото на Клоуи — с обещанието за история, която ще свали Кийс — и я прибавите към писмото, което получихте — с предложението да направи баща ви президент, това ще ви накара да се замислите. Може би има някаква причина Клоуи толкова настоятелно да се опитва да се свърже с вицепрезидента. Може би се е опитвала да му предаде същата тази информация. — За опита за атентат? — Не. Не разбирате ли? Ключовата дума тук не е „заплаха”. А информация. Клоуи има информация, която може да свали Кийс и да направи Грейсън президент. Вашият източник има информация, която също може да свали Кийс и да направи баща ви президент. Точно по тази причина ФБР няма да ми позволи да прочета цялото писмо, което е получила Клоуи. — Леле — едва успя да произнесе Джак. — И така? — рече Полет. — Стигнахме ли вече? Джак се накани да попита докъде, но на лицето й се изписа същия онзи израз и той веднага се сети, че тя говори за доверието. — Да не би да ми предлагате някакво съдружие? — ФБР няма да ми кажат нищо. Помнете ми думата: те и на вас няма да кажат нищо. Аз си имам моите източници. Вие си имате вашите. Ако си сътрудничим, аз може и да разбера какво се е случило със сестра ми. А вие може да разберете в какво ще се замеси баща ви — преди да е станало твърде късно. — В това има някакъв смисъл. — Ще ви прозвучи още по-смислено, ако имате още един час. Джак погледна към часовника си. Имаше още време. — За какво? — Имам среща и ви каня да присъствате на нея. — С кого? — С един човек, който си умира от страх да говори благодарение на здравата ръка на ФБР. Той може би е единственият, който може да разпознае човека, изпратил тези имейли. — Да не би да говорите за онзи бездомник, който вчера ми донесе писмото? — Точно той. — ФБР дори не ми казаха името му. Как успяхте да го откриете? — Имам си източници. — Не е зле човек да ги има — каза Джак. — Добро момче — отвърна тя и се усмихна. — Бързо се учите. 
  Глава 14 
 


 Разходката нагоре по Пенсилвания авеню отведе Джак и Полет до парка „Лафайет”, около трийсет хиляди квадрата зелена площ, която се намираше точно на север от Белия дом. На югоизточния вход бяха посрещнати от статуята на маркиз Жилбер дьо Лафайет, герой на американската война за независимост и отговорът на Франция за освобождението на Париж през Втората световна война. На една пресечка северно оттук се намираше епископалната църква „Свети Йоан”, която се бе превърнала в неофициалния параклис на Белия дом, откакто преди почти два века Джеймс Мадисън обичал да седи на пейка 54. Когато се приближиха, Полет рече: — Наричат я църквата на президентите. Четирима бездомници лежаха на предните стъпала, двама от тях или спяха, или бяха умрели. — Това сигурно са вицепрезидентите — рече Джак. Тя се усмихна и каза: — С баща си ли се шегуваш или с църквата ми? — Нима ходиш на църква? — Това изненадва ли те? — Единствено предвид факта, че повечето вашингтонски репортери, с които съм се сблъсквал, си мислят, че те са Бог. — О, и предполагам, че такова чудовищно его е нещо ново за теб, като се има предвид, че си адвокат по наказателни дела? — Туше — отвърна Джак. Докато се изкачваха по гранитните стълби, слънцето се показа иззад облаците и един пролетен лъч огря златния купол и жълтите стени. Но утринният въздух все още беше доста студен и Джак се зачуди колко ли студени нощи тези треперещи бездомници са прекарали пред входа на църквата, само на една пряка от Белия дом. — Започнах да я посещавам, когато ме назначиха да отразявам събитията в Белия дом — каза Полет, — въпреки че, честно казано, за пръв път дойдох просто от любопитство, за да видя кой може да е тук. Така се запознах с Хуан. — Хуан? — Моят източник. — Princesa — каза един мъж, който се изправи от най-горното стъпало. — Como estasl[4] — Muy bien, gracias. [5] Джак отново погледна изненадано към Полет. — Нима говориш испански? — Не много. Но на Хуан, изглежда, не му пречи. Джак изведнъж се сети колко неудобно се чувстваше неговата абуела, когато приятелките й сравняваха неговия испански с английския на Спиди Гонзалес. Полет ги представи един на друг, но вместо да се ръкува с Джак, Хуан прегърна Полет и каза: — Красива е, нали? За Джак бе повече от ясно, че Хуан не е само източник. — Седни — каза той, като махна с ръка към стъпалата на църквата. — Mi casa es su casa[6]. Хуан се ухили — в усмивката му липсваха няколко зъба, но за сметка на това преливаше от искреност. Той носеше шапка на „Уошингтън Редскинс”, черни ръкавици без пръсти и сини памучни панталони за голф, които някоя ядосана адвокатска съпруга беше хвърлила в кутията на Армията на спасението. Хуан беше грамаден мъж със спокойно поведение, а белегът на челото му наведе Джак на мисълта, че той е от онези нежни гиганти, които често биват провокирани в баровете от дребни пияни типове с наполеонов комплекс. Полет каза: — Вече шести месец всяка неделя двамата с Хуан седим един до друг в църквата. — Срещнахме се в „Ла каса” — обади се Хуан. — „Ла каса” е приют за бездомни — каза тя, — най-вече испаноговорящи. Работя там на доброволни начала. Джак се опита да не показва изненадата си, че Полет се оказва съвсем не такава, каквато беше очаквал. Но пък тя съвсем не познаваше сестра си. Колко странно място е светът. — Имам новини за теб — каза Хуан. — Намери ли нашия човек? — попита Полет. — Да. — Можеш ли да ни отведеш при него? — каза Джак. — Не. — Защо не? — попита Полет. — Той се крие. — От кого? — попита тя. — Todo el mundo. — От целия свят. Джак каза: — Според мен той знае, че ФБР го използва като примамка. Затова и Бюрото го освободи — за да види дали човекът, който го е наел като примамка, ще го потърси отново. Полет не показа несъгласие. — Ти разговаря ли с него, Хуан? — Да. Оказа се, че той е приятел de un amigo на приятел. Джак изчисли, че това е приятел на испанец, който е приятел на негов приятел-гринго. — Той каза ли ти нещо за мъжа, който го е наел да се срещне с мен пред музея? — Un viejo [7]. — Колко стар мъж? — попита Джак. — В инвалиден стол. — Инвалиден стол ли? — Да. Стол. С колелца. Ти sabes[8]! Или не говори английски? Полет потисна смеха си. — Да — отвърна Джак. — Знам какво е инвалиден стол. — Твоят бездомен приятел каза ли ти още нещо за човека? — попита Полет. — Той като Антъни Хопкинс. — Прилича на Антъни Хопкинс ли? — попита тя. — Той като него. Онзи герой от филма. — Да не би да искаш да кажеш, че е като Ханибал Лектър? — Не. Другият. — Хуан започна да танцува с вдигнати над главата ръце, като си тананикаше под нос прочутото сиртаки на Зорба. — О, искаш да кажеш като Антъни Куин — възкликна Полет. — Si, si, El Griego[9]. Гъркът. Край тях мина една доброволка от местния приют, която носеше чаши с горещо кафе. Хуан я извика по име и беше готов да хукне към нея. Джак така или иначе трябваше да тръгва за срещата си и след като Хуан ги увери, че не е пропуснал да им каже нищо, Джак и Полет се сбогуваха с него и тръгнаха към Белия дом. Когато стигнаха до ъгъла срещу президентската резиденция, двамата се спряха и се спогледаха. — Какво мислиш? — попита Джак. — Мисля, че човекът, който е пратил имейла на Клоуи, е пратил и твоя. Мисля, че ако успеем да разберем какво пише в писмото до Клоуи, ще разберем защо я е застрелял. — Но ти смяташе така още преди да разговаряме с Хуан. — Точно така. Но тогава беше само теория. Сега съм убедена, че това е факт. — И кое те убеди в това? — Това, че стрелецът е в инвалидна количка, е абсолютно разбираемо. — Защо? — Двамата с Клоуи са се сдърпали. Той решил да я елиминира и да се обърне към теб. Накарал я да отиде на автобусната спирка, покрай която може да мине с колата си и да я застреля, след което бързо да избяга. Чиста работа и лесно бягство за един старец в инвалиден стол. Джак обмисли думите й. — В това има смисъл. — Разбира се, че има. И придобива още по-здрав смисъл като прибавим и факта, че ФБР е отрязало и двама ни от всякакъв достъп до информация. Този мъж знае нещо за президента Кийс. Може да го е разкрил на Клоуи, а тя не му е платила. Той я е убил, преди да успее да го публикува и да обезсмисли тайната му. Сега се опитва да продаде същата информация и на теб — с обещанието, че ако баща ти бъде избран за вице, той ще го направи президент. — За последната част не съм убеден. Ако той има нещо срещу президента, защо просто не изнуди него или поддръжниците му? Защо идва при мен, сина на номинирания за вицепрезидент? — Това още не съм го разгадала. Но разбрах едно: в този миг ФБР са пуснали копоите по следите на възрастен грък в инвалидна количка. Ние също трябва да тръгнем след него. — Колко ли такива има във Вашингтон? — Нямам представа — отвърна тя. — Нито пък аз — каза Джак. — Но нещо ми подсказва, че скоро ще разберем. 
  Глава 15 
 


 Джак беше заобиколен от адвокати. Преброи общо тринайсет. Бяха се събрали в съдебната зала с орехова ламперия на деветия етаж в сградата на “Картър и Брук”, влиятелна правна фирма, която щеше да подкрепя Джак и Хари на изслушването пред конгреса. Залата се използваше предимно за репетиции преди важни процеси и Джак можеше само да предполага що за корпоративни измами се изпробват тук. Да, дами и господа съдебни заседатели, моят клиент наистина е извършвал рутинен полет за пръскане на реколтата против вредители, докато временно наетата работна ръка е била на полето, но смея да заявя, че предоставените им фирмени шапки напълно ги защитават от причиняващите рак пестициди. Прекратени съдебни преследвания, сключени споразумения, егоистични корпоративни изпълнителни директори, убедени да не свидетелстват на истинския процес чак след като собствените им адвокати ги разкъсват на парченца на предварителен кръстосан разпит. Днес бе репетицията на Хари Суайтек. Адвокатите, които взимаха по осемстотин долара на час, играеха ролята на конгресмените. Шефката на президентската канцелария Оливия Томпсън дирижираше парада. — За последен път ви моля — заяви тя, пъшкайки. — Опишете своите реакции, за да се избегне открита конфронтация с администрацията. Президентът Кийс поддържа пълната забрана на оръжията. — Аз съм против това — заяви Хари. — Против съм, какъвто и да било закон, който ще ни превърне в страна, където само престъпниците ще бъдат въоръжени. — Татко е прав — рече Джак. — Представете си, че в тази страна има закони против нецензурността. Само проститутките ще могат да правят секс. И се започна една словесна еквилибристика, която продължи до късно вечерта. Денят през декември е къс и в седем и половина, когато Джак и баща му напуснаха сградата, вече беше тъмно. Лимузината откара Хари до един марокански ресторант, където щеше да вечеря с Агнес. Джак беше уморен до смърт, но ако сега се прибереше в хотела и си легнеше, най-вероятно щеше да се ококори към три сутринта и до изгрев слънце щеше да зяпа тавана. — Можете ли да ме откарате до Масачузетс авеню? — попита той шофьора. — Разбира се. Къде точно? Джак извади една визитна картичка от портфейла си. — Обсървътори съркъл номер едно. — Резиденцията на вицепрезидента? — Да. — Веднага, сър. От новините Джак бе разбрал, че вдовицата на вицепрезидента е в града и опакова багажа на семейство Грейсън. За последен път Джак беше разговарял с Мерилин Грейсън на възпоменателното събиране в дома й в Джорджия. Той беше запазил визитната й картичка и в светлината на събитията от изминалите няколко дни последните й думи за обстоятелствата около смъртта на съпруга й прозвучаха почти като пророчество: “Имайки предвид пътя, по който е поел баща ви, скоро вие ще си задавате същите въпроси. Ако това наистина се случи, обадете ми се. Той й се обади от задната седалка на лимузината. Затъмнените стъкла станаха още по-непрозрачни, когато автомобилът напусна осветените централни улици и потъна в нощния парк “Дъмбартън оукс”. Телефонът даде свободно, след което тя се обади и той се представи като “ Джак, сина на Хари Суайтек”. — Радвам се отново да ви чуя, Джак, сине на Хари Суайтек. Дори и шеговити, думите й представляваха по-скоро приятелско предупреждение да внимава да не изгуби собствената си самоличност в този град, че той първо е Джак Суайтек, а чак след това е нечий син. — Извинявам се, че ви безпокоя, но си мислех за разговора, който проведохме в дома ви и имам… — Въпроси? — прекъсна го тя. — Вече? — Боя се, че да. — Значи искате да поговорим? — Всъщност в момента съм наблизо, ако не е неудобно, разбира се. — Ще се радвам да ми погостувате. Ще предупредя агентите на тайните служби да ви пуснат. Първоначално построена за суперинтенданта на военноморската обсерватория, резиденцията на вицепрезидента притежаваше всички белези на архитектурата в края на деветнайсети век, от характерния кръгъл купол до широката веранда около долния етаж. Джак бе пропуснат през портала и лимузината премина по дългата алея към къщата. Мерилин Грейсън го посрещна на вратата и Джак влезе във фоайето, което бе достатъчно голямо, че да побере пиано и солидна камина. То беше пълно с кашони. — Извинете ме за неразборията — каза госпожа Грейсън. — Цял ден опаковаме багажа. Тя го поведе през фоайето към библиотеката на първия етаж. От стената над камината ги гледаше портретът на първия вицепрезидент. Джак си помисли, че г-н Адамс изглежда така, сякаш всеки момент ще кихне. Библиотеките и ъгловите масички вече бяха опразнени от всякакви семейни снимки и други лични вещи, и не се виждаше никаква коледна украса. Тя беше все така любезна, както си я спомняше от Джорджия, и въпреки че траурният период още не бе свършил, изглеждаше доста по-спокойна и умиротворена. Попита го за Хари, а Джак й върна жеста, като се поинтересува как е дъщеря й, която в същия миг влезе в стаята, сякаш по поръчка. Дори облечена с дънки и пуловер и без никакъв грим, тя изглеждаше зашеметяващо. — Нали си спомняте Елизабет? — попита госпожа Грейсън. — Срещнахме се за кратко — отвърна Джак. Елизабет избърса длани в пуловера си и чак след това се ръкува с Джак. — Извинете ме за вида ми — каза тя. — В момента сме в режим на опаковане. — Напълно разбираемо — съгласи се Джак. — Местенето никога не е приятно и аз ужасно съжалявам за причините, довели до вашето. — Да, шибана работа. — Елизабет — рече майка й. — Стига, мамо. Тази дума отдавна не носи сексуалния подтекст, който толкова плаши твоето поколение. Нали, Джак? Джак потърси точните думи. — Специално по този въпрос лично аз мисля, че съм от някакво преходно поколение. — Симпатяга — рече Елизабет и се усмихна. — За колко време си в града? — Колкото е необходимо, за да може баща ми да премине през процеса на утвърждаване от Конгреса. — Аз ще остана още някоя друга седмица, за да помогна на мама с багажа. Можем да обядваме заедно. Ще ти разкрия всички тайни. — Какви тайни? Кухнята и трапезарията са на различни етажи. Призракът е облечен в кожени бричове, но той е бил забелязван само от децата на Мондейл. Такива неща. — Сигурно Джак и без това е ужасно зает — рече госпожа Грейсън. — На мен ми изглежда достатъчно възрастен, за да решава сам. — Наистина. Което означава, че именно… — този път госпожа Грейсън се спря преди да завърши изречението, сякаш за да се откъсне от болезнената тема. — Майка си мисли, че те каня на среща, и това я плаши. Бившият ми годеник беше около четирийсетте. Тя не го одобряваше. — Четирийсетте? — рече Джак. — Мили Боже. — И така, обяд? — попита Елизабет. Джак нямаше абсолютно никакво желание да проверява теорията на Тео, че до сега тази южняшка красавица се е срещала само с порно маниаци от Net-Поколението и отчаяно се нуждае от свой собствен Кларк Гейбъл. Освен това съществуваше и Анди, разбира се. — Според мен… — Ако ми откажеш, преди баща ти да се нанесе тук, ще застеля леглата с къси чаршафи. — Е, щом ми поставяш такива сурови условия… — Добре. Ще ти се обадя — каза тя. Усмихна се и напусна стаята, като остави Джак и госпожа Грейсън насаме. Бившата Втора дама се настани в креслото, а Джак седна в стола срещу нея. — Ех, тази Елизабет — въздъхна госпожа Грейсън и поклати глава. — Определено е наследила духа на баща си. — Убеден съм, че това е добре — отвърна Джак. Вдовицата не отговори. — И така, как мога да ти помогна, Джак? Той не знаеше откъде да започне. — Седмицата беше доста странна. — Гледах новините — каза тя. Новините. Ако те бяха единствения й източник, значи тя не знаеше нищо за неделния имейл от мъжа, който обяви, че може да направи Хари Суайтек президент. Но не това тревожеше Джак. — Това означава ли, че знаете за смъртта на Клоуи Спаркс? — Коя? — попита тя. — Никога ли не сте чували за нея? Тя сви рамене. — Трябва ли да я познавам? — Миналата година е била стажантка в Белия дом, прикрепена към офиса на вицепрезидента. Била е уволнена заради… — А, да. Наркоманката. — Била е убита в събота вечер. Госпожа Грейсън замълча, за да осмисли новините. — Не съм чула за това. — От прочетеното в интернет разбрах, че смъртта й е била голяма новина в родния й град Чикаго. Във Вашингтон интерес предизвика само това, че е по-малката сестра на кореспондентката в Белия дом Полет Спаркс. — Полет сигурно се чувства ужасно. Винаги съм я смятала за първокласен репортер. А по-малката й сестра… колко жалко, че толкова обещаващ млад човек е тръгнал надолу по спиралата. — Когато е бил застреляна, е работела по материал за “Инкуайъринг стар”. Тя вдигна отбранително ръце. Никой от вашингтонския елит не можеше да избяга от “Инкуайъринг стар”. — Сега, като го споменахте, мисля, че го чух някъде. — Клоуи се е свързала с анонимен източник, твърдящ, че има информация, която може да свали президента Кийс. — Това вече е нещо, което бих могла да чуя по новините. — Информацията не е общодостъпна. Каза ми го Полет Спаркс. Освен това ми съобщи, че Клоуи се опитвала да се свърже с вицепрезидента — и била толкова настойчива, че от ФБР се обадили на Полет заради възможно шпиониране. Знаете ли нещо за това? — Не. Джак замълча в очакване да каже още нещо. Но това беше всичко. — Вие като че ли не ми вярвате — рече тя. — Вярвам ви. Но, честно казано, аз дойдох тук с надеждата да чуя от вас, че анонимният източник на Клоуи и опитите й да се свърже с вицепрезидента са свързани с вашите въпроси за смъртта на съпруга ви. — Ами аз не съм запозната с тези неща, така че няма как да си задавам такива въпроси, нали? Като че ли тя категорично отказваше да говори за това. — Явно не. — Но ми се иска да сключим една сделка, Джак, сине на Хари Суайтек. Аз ще ви кажа какво ме кара да си задавам въпроси за смъртта на Фил, а вие ще ми кажете какво е това, което ФБР знае, но крие от останалите. Какво ви накара вас и ФБР да организирате тази среща с бездомника в неделя сутринта пред музея? Джак не отговори. Да й разкаже за анонимното писмо не беше нещо незначително, въпреки факта, че Полет Спаркс вече знаеше за него, а Полет бе журналистка. Тя продължи: — Естествено, всичко ще си остане между нас. Имате думата ми. Джак продължи да мисли. Тя бе любопитна жена, вдовицата Грейсън. Но по някаква причина, която не можеше да обясни, — може би заради начина, по който се обърна към него на погребението — той й вярваше. — Сделката е сключена — каза Джак и млъкна. — Слушам ви — каза тя. — Първо бившите Втори дами. Моля. Тя леко се усмихна, сякаш стилът му й допадна. След това му разказа. 
  Глава 16 
 


 — Със или без лимон и сол? Тео Найт беше последният човек, когото Джак очакваше да види в бара на хотела. На масата пред него бяха наредени няколко шота текила. — Тази вечер няма да пия текила — каза Джак. — И какво търсиш във Вашингтон, по дяволите? — Дошъл съм за интервю. — Какво интервю? — В Министерството на образованието. Аз съм важна клечка в образователните програми. “Летящ старт”. “Спасете децата ”. Всичките големи проекти. — Казва се “Пазете децата”, умнико. Сериозно, защо си дошъл? — Адвокатите на баща ти искат да говорят с мен. Мамка му, наистина съм цвете в саксия. — Никой не ме е предупредил за това. — Казаха ми, че се страхуват да не изскочи нещо покрай парите, които получи от споразумението с щата Флорида като компенсация за четирите години, които прекарах в килията за смъртници. Джак се замисли: за да се получи компенсация за грешна присъда трябваше нареждане от щатската законодателна власт. Под споразумението, което направи възможно купуването на “Кръчмата на Спарки” от Тео, се мъдреше подписът на Хари. — Та какво ще кажеш? — попита Тео. — Със или без? — Утре рано трябва да се срещна с цяла камара адвокати и шефката на президентската канцелария. — Значи без — рече Тео. Той плъзна пълната чашка към Джак. — Ти не ме ли чу какво ти казах? — попита Джак. — Никаква текила. — Пич, какво направихме, когато бившата ти жена се побърка? — Пихме текила. — А когато приятелката ти Мия си боядиса косата, смени си името и напусна града? — Пихме текила. — А когато Рене предпочете благотворителната дейност в Африка пред любовта в Маями? — Пихме текила. — Точно така. Тука става дума за традиция. Традициите не се нарушават. — Говориш така, сякаш Анди ме е зарязала. — Ами нищо чудно да те зареже, ако не се излекуваш от този наистина гаден случай на тежък вашингтонизъм. — Говорил ли си с нея? — Да. Тя харесва щурия маямски Джак. А не Джак — капитолийския надувко. — Как можа да ме изкараш толкова жалък. — Ами ти си жалък. Джак надигна чашата си. — Ще пия за това. Двамата обърнаха чашките едновременно. — Якоооо — изпъшка Тео. Джак примигна отвратено, сякаш бе погълнал бензин. — Дано следващата да е по-добра — каза Джак и гаврътна още една чашка. След това я тръшна на масата и добави без всякаква връзка с досегашния им разговор: — Вицепрезидентът Грейсън е имал ЕД — еректилна дисфункция. Тео се задави с текилата си. — Искаш да кажеш, че… човекът… не е можел… — Че има ли друга ЕД? — Знам ли. От какво страдат политиците — електорална дисфункция? — Не се прави на идиот. Бил е импотентен. — Откъде знаеш? — Вдовицата му ми каза. — Кога? — Веднага след като дъщеря му ме покани на обяд. — Майтап ли си правиш? — Не. — Пич, трябва да ме поканиш на срещата! Тая работа с майка и дъщеря отдавна ми се върти в главата. — Първо на първо, това не е среща. Иска да ми разкаже какво е баща ти да е вицепрезидент. — Звучи още по-добре от среща — рече Тео и изтъни глас като на Елизабет Грейсън. — О, Джак. Толкова съм самотна. Като Грета Гарбо. Като фермерска дъщеря. Като СамотноМомиче15 в Интернет форума. Целуни ме, глупако. Целуни ме още сега! Фалцетът му накара бизнесмена на другия край на бара да стане и да си тръгне. — Дори и да беше среща, Мерилин Грейсън е на петдесет и една години — рече Джак. — Мамка му. Достатъчно стара, за да ти бъде… сестра. — Млъкни и слушай. Има напълно оправдана причина да ми разкаже за проблема на съпруга си. — Слушам те. — Освен че е бил импотентен, Фил Грейсън е имал и атеросклероза. — Кое, кое? Предизвиквам те да го повториш след още един шот. — Съсредоточи се. Работата е в това, че като имаш атеросклероза, не можеш да пиеш никакви лекарства за ЕД. Какво ни предупреждават с настоятелен глас във всички реклами за лекарствата срещу импотентност? — Ако ерекцията ви трае повече от четири часа, обадете се на приятелката на приятелката ви. — Не говоря за това. Ако имаш атеросклероза, не можеш да ги пиеш. Могат да причинят рязко падане на кръвното налягане и сърдечен удар. — И това е важно, защото… — Токсикологичният анализ от аутопсията на вицето Грейсън още не е публикуван. Но това ще бъде направено скоро и подозирам, че точно затова Мерилин Грейсън беше толкова откровена с мен. След няколко седмици целият свят ще го знае. Ще разбере, че няколко часа преди смъртта си вицепрезидентът е изпил необичайно голямо количество лекарство срещу импотентност. — Но човекът умря, докато беше на лов заедно с баща ти. — И какво ти подсказва това? — Че баща ти е гей? — Не, тъпанар такъв! — Тогава значи Грейсън си е имал любовница в Маями бийч. Голяма работа. Всички имат. — Това е едната възможност — рече Джак. — Мерилин Грейсън ми каза другата. — Две любовници в Маями бийч? Може би комбо майка-дъщеря? — Тео гаврътна още едно шотче и завъртя очи. — Какъв късметлия. — Ще се спреш ли най-накрая? — тросна му се Джак. — Възможностите са две. Едната е, че Грейсън е изпил хапчето, защото е щял да прави секс с жена, различна от съпругата му, въпреки че е бил наясно, че лекарството може да доведе до сърдечен пристъп и да го убие. — Едва ли ще е първият, поел такъв риск. — Вярно си е. Ами ако не е изневерявал на жена си? — Защо му е тогава да гълта малкото синьо хапче? — Представи си, че някой му го е дал, без той да разбере. — Имаш предвид, че го е разтворил в храната или напитката му? — Точно така. Пословичната крушка светна в главата на Тео. — Пич, това е то! — Кое? — Кълна се, че Трина прави точно това. Цял следобед се разхождам с набъбнал пакет, чудейки се как така, по дяволите, едноокия се е събудил, и щом Трина цъфне в бара, всичко… — Спри. Не става въпрос за теб. — Извинявай. — Искам да кажа, ами ако някой е знаел, че вицепрезидентът има атеросклероза и го е натъпкал с хапчета поради причина, различна от правенето на секс? — Че каква друга причина може да има? — За да те убие, умнико. Затова Мерилин Грейсън си задава въпроси за смъртта на съпруга си. — Иха — рече Тео. — Покушението Виагра. Жестоко — това е като смесица от “Отчаяни съпруги” и “24”. — Само че това не е покушение тип Кенеди, или Линкълн. Убиецът не е искал хората да го заподозрат. — Значи въпросът е кой е пожелал смъртта на Фил Грейсън и кой е искал да не прилича на убийство. — Може и да познавам човека, който ще ми отговори на този въпрос — някой, който се оказва, че не е споделял с мен всичко… — Тя има ли готина майка? — Не — отвърна Джак напълно сериозно. — Има мъртва сестра. 
  Глава 17 
 


 Джак се върна в хотелската си стая в десет часа вечерта. С помощта на текилата на Тео той бързо се пренесе в страната на сънищата — само за да бъде събуден отново от телефона, който иззвъня в единайсет без десет. — Лягай си, Тео — изръмжа той в слушалката. За миг настъпи пълна тишина. — Джак? Гласът беше женски. — Анди? — попита той, въпреки че гласът бе съвсем различен. — Не, обажда се Елизабет Грейсън. Той бързо седна в леглото. Зави му се свят — текила). — Извинявай — каза тя. — Събудих ли те? — Няма нищо, така или иначе трябваше да стана, за да вдигна телефона. Тя се засмя, предполагайки, че той се шегува, и едва тогава Джак усети, че е изпил твърде много шотове. Тео, направо ще те убия! — Майка ми каза за какво сте говорили и… Виж, нямаше да се обадя, ако не беше важно. Намирам се долу, във фоайето на хотела. Можеш ли да слезеш? Трябва да поговорим. Джак внезапно се разсъни напълно; за втори път през последните два дни жена му пускаше бомбата “трябва да поговорим — Ами… добре. Слизам след пет минути. Той скочи от леглото и нахлузи чифт дънки и пуловер. Две-три плискания със студена вода възвърнаха руменината на лицето му. Но не можеше да направи нищо за кървясалия си поглед. Успя да слезе по стълбите трийсет секунди преди уреченото време. Елизабет го чакаше на дивана до голямото пиано. Тя отново се извини задето го е измъкнала от леглото, което само усили подозренията му, че най-вероятно изглежда по-зле, отколкото се чувства. Сервитьорката на кафенето се появи и двамата си поръчаха безкофеиново кафе. След като отново останаха сами, Елизабет рече: — Сигурно се чудиш какво е толкова спешно, че да те потърся в този час. — Изобщо не се чудя — отвърна Джак. Тя учудено го погледна и той се усмихна. — Добре де — каза той, — може би малко. Тя също му се усмихна, след което забеляза как погледът му блуждае из фоайето. — Кого търсиш? — попита тя. — Сами ли сме или от някой ъгъл наднича агент на тайните служби? — Сами сме. Вече съм дъщерята на бившия вицепрезидент, така че тайните служби не ме охраняват. Дори децата на бившите президенти са охранявани само докато навършат шестнайсет. Скоро сам ще разбереш. — Ясно — каза Джак. — Съжалявам. Та за какво става дума? Елизабет си пое дълбоко дъх и заговори. — Горката ми майка. Тя отказва да повярва, че съпругът й я е мамел, и просто не може да приеме, че е бил готов да рискува живота си и да пие онези таблетки, само за да му стане. — Да не би да казваш, че сам го е направил? — Ще ти кажа само две думи: Клоуи Спаркс. — Но тя е поне трийсет години по-млада от него! — възкликна той и осъзна, че с всеки изминал ден все повече звучи като четирийсетгодишен. — Трийсет и една. Точно затова мисълта, че се срещам с по-възрастен мъж така я стряска. Джак си спомни момента, когато Елизабет го покани на обяд. — Както и да е — продължи тя. — Клоуи Спаркс беше уличница. Още от първия ден на стажа си тя бе решена да вкара някой от Белия дом в леглото си. Целеше се високо и баща ми беше достатъчно глупав, че да клъвне. — Само веднъж или се превърна в нещо сериозно? — Сериозно. — Откъде знаеш? — За Бога, аз съм дъщерята на Фил Грейсън. Възмутителен беше начинът, по който той зяпаше Клоуи. Всичко се четеше по лицата им. — Това ли ти е доказателството? Че си го прочела по лицата им? — Не омаловажавай думите ми. Не ми е нужно ДНК по коктейлната рокля, за да разбера какво става. Кафетата им пристигнаха и Джак изчака сервитьорката да се отдалечи, преди да продължи: — Значи какво искаш да ми кажеш? Елизабет изсипа едно пакетче подсладител в чашата си. — Две неща — рече тя. — Първо това, че намирането на следи от лекарство против импотентност в кръвта на баща ми доказва само едно: той е кръшкач. — Не споделяш ли подозренията на майка ти, че може би някой е знаел за проблемите му със здравето и нарочно му е дал таблетките, за да причини сърдечен удар? — Съвсем не. Сам го е направил. — Добре. И го е направил заради Клоуи, или заради някой друг? — Не знам. И, честно, не ме интересува. Нека ти го кажа по друг начин: то няма нищо общо с причината да дойда тук тази вечер. — Искаш да кажеш, че има и още? Тя кимна. — Има нещо, което веднага трябва да изясня. Загрижена съм за впечатлението, което майка ми остави у теб за ролята на президента Кийс в цялата тая история. — В кое по-точно? — Сигурно си мислиш, че не съм единствената, която знае за похожденията на баща ми. Едни много могъщи хора подскочиха от радост, когато Клоуи беше спипана с наркотици и уволнена. — До известна степен разбирам радостта им. Но не се ли страхуваха, че тя ще разкаже на всички за аферата си? В днешния свят подобни истории са доста печеливши. — Точно това беше най-хубавото. Щом Клоуи си лепна етикета “двайсет и две годишна наркоманка”, вече никой не й вярваше. Твърденията й, че е правила секс с вицепрезидента щяха да бъдат отхвърлени като пълна измислица, дори можеше да бъде обвинена в изнудване. — Доста удобно — каза Джак, който вече мислеше като адвокат по наказателни дела. — Какъв късмет, че Клоуи е дошла на работа с наркотици в чантата. — Удобно е, наистина — отвърна тя. — Точно за това бих искала да поговоря с теб. — Все още не мога да разбера какво е толкова спешно. — Майка ми разказа за анонимния имейл, в който някой твърди, че може да свали президента Кийс. Естествено, аз веднага се замислих каква ли информация може да има този човек. Можеше да бъде само едно: най-накрая някой щеше да обвини администрацията на Кийс в това, че е натопила и уволнила Клоуи Спаркс, за да избегне заплахата от евентуален секс-скандал. Джак се замисли. И по-дребни неща бяха проваляли политически кариери. — Честно казано, не разбирам как би могъл да го докаже. Може би си права. — И ако е така, въобще не ми се иска баща ти да изтегли кандидатурата си и да изпусне шанса на живота си само заради някакви си слухове. — Сигурна ли си, че са просто слухове? — Едно нещо мога да ти кажа със сигурност: администрацията няма нищо общо с наркотиците, подхвърлени в чантата на Клоуи. Джак се замисли върху избора й на думи. — От устата ти звучи така, сякаш наистина са били подхвърлени — каза той. — От някого. Тя го погледна сериозно. — Казвам само, че администрацията няма нищо общо с това. Въпреки недостатъчния сън и твърде многото текила, Джак разбра точно какво искаше да му каже тя. — Значи остава само един въпрос — рече той. — Какъв? — Дали наркотиците са били подхвърлени от съпругата на вицепрезидента, или от дъщеря му. По лицето й пробяга усмивка, но тя продължи да го гледа сериозно. — Ще ти дам една много добра причина защо никога няма да научиш отговора на този въпрос. — Целият съм слух. Тя се премести по-близо и се наведе към него, като го погледна право в очите. — Защото този разговор никога не се е водил. Тя стана от дивана и си облече палтото. — Лека нощ, господин Суайтек. Джак я проследи с поглед как прекосява фоайето и изчезва през въртящите се врати. 
  Глава 18 
 


 Откъм кафемашината в Белия дом се разнасяше сладък плътен аромат. — „Джамейка Блу Маунтин” [10] — произнесе президентът Кийс с изкълчен карибски акцент. — Яка работа, мой. Хари? Франк? Ще пийнете ли с мен? Свободното държание на президента създаваше погрешното впечатление, че това е ежедневният доклад на агента от тайните служби Франк Мадера, който ръководеше охраната на вицепрезидента Грейсън. Всъщност срещата беше поискана — или по-скоро изискана — от Хари Суайтек. Тримата мъже се намираха в Залата за преговори, личния офис на президента, долепен до спалнята на Линкълн в Белия дом. Президентът Кийс седеше в голямо кожено кресло, качил крака на масата за преговори, великолепно викторианско бюро, първоначално използвано за маса, около която се провеждали съвещанията на кабинета. — Не бих отказал — рече агент Мадера. Президентът наля още една чаша. — Хари? — Полунощ е, сър. Още една чаша и ще се кокоря до сутринта. — Хайде, стига. Мога да ти приготвя каквото кафе пожелаеш. За администрацията на Кийс кафето имаше същото значение, каквото имаха желираните бонбонки по времето на Рейгън. Хари просто не можеше да откаже. — Добре, защо пък не. Президентът се обади в кухнята по интеркома. — Джеймс, губернаторът иска чаша кафе. — Какво да бъде този път, сър? Той се ухили до уши, сякаш избирането на подходящото кафе за всеки гост осмисля деня му. — Как се казваше онова, индонезийското, което малките двуутробни не можеха да смелят и местните хора го събират от земята, след като животинките го изходят? — Копи Лувак, сър. — Точно то. Изпрати ни една каничка. — Веднага, сър. Той изключи интеркома. — Страшно ще ти хареса, Хари. Има уникалния вкус на земя с лек оттенък на шоколад. Но ароматът му е доста необичаен. — Мога да си представя. — Някои го наричат Гадния Лувак, заради… — Стига сме говорили за кафе — прекъсна го Хари. Тонът му изненада президента. — Може би ще предпочетеш безкофеиново?… — рече той. — Извинете, сър. Но честно казано, откакто синът ми получи имейла, в който някакъв твърди, че може да свали президента, нервите ми са доста опънати. — Нали те предупредих, че подобни неща се случват поне веднъж седмично. — Не се и съмнявам — рече Хари. — Но днес научих доста смущаващи неща за една бивша стажантка в Белия дом, която наскоро бе открита мъртва. В моите очи това е критична ситуация. Както вече ви казах по телефона, бих искал да получа някои отговори във връзка с Клоун Спаркс. — Точно затова Франк е тук — каза президентът. — Той може да ти разкаже всичко необходимо за нея. Погледът на Хари се отмести към агент Мадера. Ветеран, работещ в тайните служби от петнайсет години, специален агент Франк Мадера бе започнал кариерата си в офиса във Вашингтон. Още от училище хората не спираха да му повтарят, че прилича на таен агент — беше висок шест фута и два инча, атлетична фигура, изсечено, но привлекателно лице — но той предпочиташе да мисли, че отличната му работа на терен му бе донесла повишението в отдела, отговорен за защитата на президента. Първата му важна задача беше да охранява новоизбрания президент Кийс, а след деня на инаугурацията Мадера се оказа на една ръка разстояние от новоизбрания главнокомандващ. Той се превърна в най-доверения агент на президента и когато тринайсет месеца по-късно президентът го преназначи в охраната на вицепрезидента, това предизвика множество въпроси. — Давай — рече агент Мадера. — Да започнем с причината да те прехвърлят в охраната на Фил. — Тази жена — Клоуи Спаркс, — беше неуравновесена. След като я уволниха за притежание на наркотици, ние я поставихме под непрекъснато наблюдение като потенциална изнудвачка. Президентът го прекъсна, за да запълни някои празнини. — Преценихме, че Франк е човекът, който най-добре ще се справи с тази заплаха. — Това ми звучи като пълна глупост — рече Хари. — Я повтори? — Простете тона ми — продължи Хари, — но бих искал да спрете да разговаряте с мен така, сякаш съм някой идиот. Научих достатъчно, за да съм наясно, че става въпрос не толкова за изнудването, колкото за либидото на вицепрезидента. Лицето на президента почервеня, но погледът на Хари беше твърд като лазерен лъч, който рушеше стената от невярна информация. — Добре — каза президентът. — Фил си беше просто Фил. Спаркс му пускаше аванси, но Фил смяташе домогванията й за толкова опасни, колкото ги смятахме и ние. Затова прехвърлих Франк в неговата охрана. За да попреча на Фил да се среща с нея. — Познавах Фил също толкова добре, колкото и вие — каза Хари. — Щом веднъж си навие нещо на пръста, никой не може да го откаже. Дори и президентът. Стаята потъна в мълчание. Думите на Хари попариха президента като слана. — Искам истината — настоя Хари, — или ще оттегля кандидатурата си. — Стига, Хари. — Сериозно говоря — каза Хари. — Истината за Клоуи Спаркс. Или се махам. Изглежда, че не блъфираше. Президентът примигна. — Добре — каза той с въздишка. — Франк, кажи му. — Сър? — недоверчиво го погледна агентът. — Чу ме. Кажи на губернатора защо те прехвърлих в охраната на вицепрезидента Грейсън. Агент Мадера, изглежда, не хареса задачата, но никога не бе отказвал да изпълни директна заповед от президента — поне не пред страничен човек. — Задачата ми беше да се погрижа каквото и да прави вицепрезидентът, то да не застраши интересите на страната. — Добре казано — рече Хари. — Но какво точно означава? — Нали сам го каза, Хари? — обади се президентът. — Не можех да спра Фил. Но ако оставехме вицепрезидента да тича подир фустата й, накрая той щеше да свърши като всеки друг мъж, който мами жена си. Щяха да го хванат. — Значи агент Мадера се превърна в нещо като сводник от тайните служби — както при Джей Еф Кей и Мерилин Монро? — Когато стане въпрос за секс — отбеляза сухо президентът, — малко неща във Вашингтон са безпрецедентни. — Да не би да казвате, че в нощта на своята смърт Фил Грейсън е бил с Клоуи Спаркс? Агентът на тайните служби отговори на този въпрос, въпреки че той бе зададен на президента. — Добрата новина е, че отговорът на този въпрос е „не”. — Защо тогава е бил натъпкан с лекарства срещу импотентност? — Откъде знаеш за това? — Джак ми каза — отвърна Хари. — Явно синът ти е бил доста зает напоследък. — От достоверен източник е разбрал, че докладът от токсикологията ще покаже, че по времето на своята смърт вицепрезидентът е бил натъпкан с лекарства за ЕД — еректилна дисфункция. Така че искам да знам истината: кой е бил с него във Флорида. Президентът погледна към своя таен агент и каза: — Франк, искам цялата истина за нашия изтъкнат кандидат. — Да, сър — отвърна агентът. — Тя трябваше да дойде, но не се получи. Визитата на вицепрезидента във Флорида получи широк медиен отзвук, имаше твърде много хора наоколо, които можеха да видят нещо, което не трябва. — Но въпреки това той е изпил таблетките? — попита Хари. — Действието на лекарството продължаваше трийсет и шест часа. Предполагам, че е искал да бъде готов, когато тя се появи. Хари отново замълча, но изглеждаше доволен, че най-накрая е получил откровен отговор. — Какво ще правим с доклада от токсикологията? — попита той. — За наш късмет съдебният патолог възнамерява да го напише чак след една седмица — отвърна президентът. — Съдържанието му ще се разнесе още преди това. Трябва ни план. Президентът се усмихна. — Харесва ми как прозвуча от твоята уста. — Нямам друг избор — рече Хари. — Пресата без съмнение ще се нахвърли върху него. И тъй като аз бях заедно с вицепрезидента в нощта, когато почина, ще ми се наложи да прекарам доста време в отговарянето на въпроси за нещо, което почти няма връзка с номинацията ми за вицепрезидент. — Това притеснява ли те? Хари се замисли. Не му отне много време. — Ето как аз виждам нещата. Мога да откажа номинацията и да бъда обвинен, че съм уредил идването на Фил във Флорида, за да може да преспи с бившата стажантка в Белия дом. Или мога да приема номинацията и да бъда обвинен в същото нещо. — Ти си умен мъж, Хари Суайтек. — Или пълен глупак, заради това, че отново се завърнах в играта. — Да разбирам ли, че ще останеш задълго? — Само ако ме убедите, че агент Мадера е бил назначен към вицепрезидента единствено заради националната сигурност, както казахте преди, а не за да потуши евентуален скандал. — Имаш думата ми. Двамата мъже се погледнаха в очите и президентът потърси онези издайнически знаци, които показват, че лъжите са неприемливи — освен ако не бяха абсолютно правдоподобни. — Все още съм с вас — каза Хари. — При едно условие. — Какво е то? Изведнъж Хари стана адски сериозен. — Повече никакви тиктакащи бомби като Клоуи Спаркс. Никакви тайни. Или дори агент Мадера няма да може да ме спре да ви сритам задника. Президентът се ухили, въпреки че Хари не отвърна на усмивката. — Съгласен съм, приятелю. Те се ръкуваха, като президентът му приложи прочутото си двойно докосване — ръкува се с дясната си ръка, а с лявата потупа Хари по рамото. — Докато все още сме на тема сигурност — рече той, — мисля, че трябва да поговорим за анонимното писмо, което получи Джак. Изглежда, все още си разтревожен заради него. — Всеки, който твърди, че може да сваля президенти, според мен е луд — каза Хари. — Но тъй като е замесен синът ми, тревога е подходяща дума. — Напълно те разбирам. Знам, че ФБР се грижи за сигурността на Джак, но що се отнася до персоналните телохранители, аз вярвам само на Франк. Бих искал да го назнача за твой охранител. — Оценявам жеста. Но не е необходимо. — Настоявам. Той вече има опит с Фил, така че преходът ще е лесен. Още сутринта ще го преназнача. — Президентът отпи глътка кафе. — Хари, изглеждаш ми много изморен. Върви си легни. — Като пребит съм. Благодаря ви, сър. Хари пожела лека нощ на президента и новия специален агент начело на вицепрезидентската охрана, след което излезе през северната врата. Агент Мадера остана при президента. Никой от двамата не показа желание да заговори пръв, всеки изчакваше реакцията на другия. — Твърде много му разкрихте — рече Мадера. — Ще се оправи. Хари Суайтек страшно иска да стане вицепрезидент. Повече, отколкото признава. И сега, когато попадна в капана на Клоуи Спаркс и Фил Грейсън, той няма друг избор, освен да остане в строя. — Толкова много ли му вярвате? — Вече да, особено след като знам, че охраната му е в твоите ръце. — Добър ход, особено като се показахте загрижен за личната му сигурност. — Сигурен съм, че това не може да го заблуди. Въпросът е до каква степен ще го разгадае. Президентът Кийс се изправи и пристъпи към прозореца. Заобиколената от светлините на големия град поляна грееше с мек блясък в студената декемврийска нощ. — Смяташ ли, че… Той не довърши изречението. — Какво да смятам? — попита Мадера. — Синът му доста ме безпокои. — Още откакто се появи във Вашингтон, той се държи доста приятелски с Полет Спаркс. — Да не забравяме Мерилин и Елизабет Грейсън. — Всички по следите на проклетия имейл. Президентът се облегна на рамката на прозореца, с гръб към агент Мадера, и заговори на отражението му в огледалното стъкло. — Може да ме гони параноята, но започвам да се чудя дали Джак не е разбрал вече, че връзката на Фил Грейсън със стажантката няма нищо общо с властта да бъде свалена администрацията на Кийс. — Това е най-големия ми страх — рече Мадера. Президентът поклати глава и каза със сериозен глас: — Знаеш ли кой е най-големият ми страх, Франк? Агент Мадера не отговори. Президентът Кийс беше завършил история и като че ли в миговете на най-голямо напрежение го връхлитаха откъси от историята на Белия дом. — Знаеш ли, че президентът Гарфийлд е бил пренесен точно в тази стая, след като е бил застрелян през лятото на 1881 година? — Това ли е най-големия ви страх, покушението? — Нищо подобно — отвърна президентът и се обърна с лице към него. — Най-големият ми страх е светът да узнае онова, което знае Гърка. И аз не мога да направя нищо, за да му попреча. 
  Глава 19 
 


 Гърка бе последният клиент в “Кръчмата на Махони”. Той мина край празните сепарета и си придърпа един стол край бара. — Какво ще бъде, старче? Барманът беше млад, дребен и кльощав — пълна противоположност на Гърка, чиято фигура правеше впечатление дори когато беше седнал. — Един шот и една бира — рече той. Бирата беше вечерята му. Или закуската. На каквото му идеше реда в един часа сутринта — особено за човек, чиито проблеми не му позволяват да заспи. Алкохолът докосна устните му едва когато болката в гърба стана непоносима — търпеше я вече петдесет години, откакто онези негодници го бяха хвърлили от покрива на сградата в Никозия и с наслада наблюдаваха как се пръсва като диня на земята. Лекарите му казаха, че е извадил невероятен късмет като е оживял и не е парализиран. Беше ясно, че не познават Деметри Папас. Късметът нямаше нищо общо с това. Онова, което не те убива, те прави по-силен. Това клише с пълна сила се отнасяше за Гърка. Плуването в Средиземно море беше оправило гърба му. По една миля всеки ден, повече от четирийсет години. Най-накрая вече беше готов да бяга. Вече беше финиширал в осем маратона и беше решен да завърши още един, преди да премине в отвъдното. Продължаваше да се усмихва, когато гледаше повторенията на стария сериал “Айрънсайд”[11]. Гърка би трябвало да стане същият като човека в инвалидната количка. Вместо това се беше превърнал в Айрънмен[12]. Барманът му сервира. Той изгълта питиетата за нула време. — Още веднъж от същото. Главата му пулсираше, но той все още можеше да мисли трезво. Никога не си позволяваше да се напива, нито гълташе нещо друго, което да замъглява преценката му. Особено когато бе настъпило времето да се взимат важни решения. План А беше мъртъв — в буквалния смисъл. Клоуи Спаркс тотално го беше преметнала. Още когато редакторът отказа да преговаря и го прехвърли на младата репортерка, той трябваше да се досети, че от “Инкуайъринг стар” сериозни пари няма да види. План Б му се струваше по-добър. Кой политик не би платил кралски откуп за възможността да се издигне от втори в командването до държавен глава? В Кипър със сигурност щеше да се получи — и то не само защото Шекспир вече бе описал прочутата им лоялност в „Отело”. — Наздраве за теб, Яго — каза той и обърна втората чашка също толкова бързо, колкото беше налята. Барманът изключи неоновата табела на прозореца. — Ще затварям, старче. — Дали може и едно кафе? — От другата страна на улицата има закусвалня. Гърка измърмори нещо, но беше твърде много ядосан на себе си, за да си го изкарва на другите. Защо не помисли първо, преди да се довери на Джак Суайтек — адвокат и син на политик. Суайтек — що за име е това? Сигурно някой от емиграционните власти в Елис айлънд си беше вършил работата през пръсти. Гърка бе познавал един тип на име Йозеф Сватек от Галиция. Или пък беше Прага? Можеше и да е от Русия. Шибаните руснаци. Гъркът надигна халбата и откри, че е останало достатъчно за още една глътка. План В щеше да е най-добрият — стига да успее да го измисли. Барът беше празен и барманът изглеждаше готов да се прибира у дома. — Двайсет и четири долара — каза той. Гърка погледна в портфейла си. Четири банкноти по долар. Не му достигаше двайсетачка. Всъщност не му достигаха двеста и петдесет хиляди и двайсет долара. — Приемате ли полици? — Не сме благотворителна организация. — Светът с всеки изминал ден става все по-груб, нали? Барманът започна да забърсва барплота с кърпа. — Кажи ми нещо, което не знам, приятел. Гърка протегна ръка и дръпна кърпата, стряскайки бармана. — Какви ги вършиш, старче? С бързина, която възрастта му не предполагаше, Гърка вдигна ръката си от скута и я постави на бара. Тя бе увита в кърпата. Барманът напрегнато го погледна. — Какво си увил там? — Може да е просто ръката ми. Може да е ръката ми, която държи рис. — Рис ли? Изведнъж Гърка стана ужасно сериозен и направи всичко възможно да говори без акцент. — Имам предвид Берета модел 21А “Рис”, полуавтоматичен пистолет двайсет и втори калибър, зареден с четирийсетграмови куршуми с плосък връх, стандартни, дозвукови. Тежи по-малко от четиристотин и петдесет грама, лесно се побира в мъжка длан. Увит в кърпа, звукът от изстрела наподобява стрелба на капсов пистолет. Може би дори е по-тих. На улицата го наричат “Рис”. Не го знаеше, нали? Гърка го погледна втренчено, с характерния си пронизващ поглед, който бе способен да прободе дори Супермен, камо ли някакъв си кльощав барман, изглеждащ така, сякаш съвсем скоро е навършил възрастта, позволяваща му да пие алкохол. За повечето хора Гърка бе един от онези шейсет и няколко годишни мъжаги, които може би бяха ходили заедно на фитнес с Чък Норис и се бяха боксирали със Слай Сталоуи. Но едва неколцина бяха имали лошия късмет да разберат защо е запазил форма — въпреки че беше минало доста време от последния път, когато беше убил човек заради двайсет долара. — В касата има двеста долара — рече барманът с писклив глас. — Взимай ги и бягай. — Само да не напълниш гащите! Не искам да те обирам. Питиетата ми стигат. Просто ми ги запиши на сметката, малчо. — Това прозвуча като малцо. — Забрави за тях. Аз черпя. Гърка се плъзна от стола. — Ще ти платя питиетата. Чакам да ми дойдат едни пари. — Да бе, щом казваш. Само запази спокойствие и си прибери рисчето. Мъжът тръгна към изхода, но непоносимата, пронизваща болка в десния му крак го накара да се спре. Ишиасът го караше да се чувства така, сякаш някой бе забил в крака му нажежен нож и го беше разрязал от хълбока до глезена. Болката се появяваше само при силен стрес — а последните две седмици си бяха адски стресиращи. Той затвори за миг очи и се вглъби в себе си, както го беше обучавала дзен-терапевтката му. Тя го научи на множество техники, като започна с това, че трябва да даде такова име на болежката си, което да я накара да изглежда по-слаба от волята му да я победи. Той опита с “неканен таралеж в гащите”, но му прозвуча твърде тромаво. Спря се на по-краткия му синоним “политик”. Гърка потисна болката и излезе навън. Студеният вятър го прониза до мозъка на костите му и болката в гърба се засили. Може би барманът се беше обадил на 911, но какво от това? Предвид всичките каши, които беше забъркал, затворът може би щеше да бъде най-безопасното място за него. Той се спря на пешеходната пътека зад ъгъла. Още преди да успее да измъкне ръката си от джоба и да я размаха, едно такси спря пред него. Беше миниван. Страничната врата се плъзна встрани, Гърка се качи и се настани на средната седалка. — Мотел “Шест” — каза той, като затвори вратата. — На изхода на Белтуей. Шофьорът кимна и потегли. В този миг, преди Гърка да успее, да реагира, нечии ръце се протегнаха изотзад и увиха кожен каиш около врата му. Той инстинктивно се вкопчи в него, опитвайки се да го разхлаби, за да може да си поеме дъх. — Ако мръднеш, си мъртъв — чу се мъжки глас. Човекът седеше в багажното отделение зад седалката. Акцентът му определено беше руски. Мамка му, пак ли! Гърка се опита да проговори. — Ти ли си, Влад? — Да не мислиш, че е майка ти? Определено беше Владимир. Той леко отпусна каиша на врата му и думите започнаха да излизат по-лесно. — Мъртъв няма да ти свърша работа — рече Гърка. — Като си жив, да не би да ми вършиш? — За една нощ мога да изкарам четвърт милион долара. — Да беше помисли за това преди да започнеш да крадеш от нас. Гърка си пое дъх. В добрите стари времена всеки мениджър на казино можеше да щипне до десет хиляди долара месечно при преброяването на печалбите и сицилианците си затваряха очите, сякаш се предполагаше, че техните местни момчета просто трябваше да си вземат малко джобни пари. Всичко се промени, когато Кипър премина в ръцете на руснаците. Класическото укриване на пари от правителството все още се толерираше. Но укриването на пари от мафията неизбежно водеше до смърт, ако те заловяха. А Гърка беше спипан на местопрестъплението. — Ще ви върна два пъти повече — каза той. — Петстотин хиляди долара. Само ми дайте две седмици. Таксито зави зад ъгъла и в огледалото за обратно виждане Гърка зърна мъжа с пистолет в ръка. Той като че ли се усмихваше. — Една седмица — каза Владимир. — Наречи го професионална учтивост. Таксито спря, руснакът се наведе напред и зашепна в ухото му: — Ако се върна отново, гледката няма да е красива и няма да свърша бързо. Половин милион за една седмица. Или ще ти се прииска да те бях убил тая вечер. Шофьорът изскочи от колата и отвори вратата. Владимир изблъска Гърка на улицата и таксито се отдалечи докато той се изправяше на крака. Приближи се до ъгъла и се загърна с палтото си. Половин милион долара. За една седмица. Това изглеждаше неизпълнимо, особено когато срещу него се бяха обърнали двете стрели, наречени Спаркс и Суайтек. На този етап от играта единственото, което му оставаше, беше отново да се обърне към хората на Кийс. И без това първия път беше продал тайната си твърде евтино. Може би ако ги заплаши, че ще я направи обществено достояние, те ще склонят да платят повече. Или ще ме убият. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си и бавно тръгна в нощта. Да, този път може и да го убият. Но поне едно нещо беше сигурно. Щяха да изпреварят руснаците. 
  Глава 20 
 


 Ветровете бяха сменили посоката си през нощта и на сутринта зимното покривало се беше вдигнало от Капитолия. Джак и баща му решиха преди закуска да потичат до Националния търговски център. Съвсем скоро вече не бяха сами. Не беше необходимо да цъфнат дърветата, за да плъзнат стотици бегачи, които обилно се потяха и се пречистваха от стреса. Но на Хари му бяха достатъчни десетина минутки, за да се измори. Той поседна на една пейка в парка, близо до Мемориала за Втората световна война. — Докато живеех в губернаторската резиденция, всяка сутрин пробягвах по две мили — рече той и поклати глава. — Твоят старец вече не е какъвто беше. Това беше един от онези моменти, когато от добрия син се очаква да пристъпи напред и да каже: „Глупости говориш, в страхотна форма си”. Но в главата на Джак се въртяха съвсем други мисли. — Татко, трябва да ти разкажа някои неща. Хари се наведе напред и се опита да докосне пръстите на краката си, но стигна едва до коленете. — Добре — изпъшка той. — Слушам те. — Цялата тази работа започва да ме тревожи. — Това, че ще ставам вицепрезидент? — По-скоро това как мястото се оваканти. Джак седна на пейката до него. Край тях пробяга група колежанчета. Джак просто можеше да усети миризмата на снощния купон, която се носеше покрай тях. Изчака ги да отминат и продължи. — Напоследък научавам някои смущаващи неща. Знаеш ли, че Грейсън е изневерявал на жена си? Хари изглеждаше така, сякаш току-що е изял лимон. — Че какво общо има това? Остави човека да почива в мир. Всъщност кой ти го каза? — Дъщеря му. — Говорил си с Елизабет за любовния живот на баща й? — Ами, всъщност да. Както и с вдовицата му. — Твърде много се мотаеш около Тео. — Не е това, което изглежда. Това е нещо сериозно. — Много странно. — Татко, просто ме изслушай. — Не, наистина не искам да те слушам. Най-малко от теб бих очаквал да ми пълниш главата със слухове. Ще трябва да се изправя пред два конгресни комитета, а някои от членовете им никога не пропускат шанса да уязвят президента. Колкото по-малко знам за нещата, които нямат нищо общо с моята квалификация за тази длъжност, толкова по-добре. — Въобще не става въпрос за твоята квалификация. Разговарях за това с Полет Спаркс… — По дяволите, Джак. Защо ти трябваше да го правиш? — Тя ми помага да разгадая случая. — Тя е вашингтонски репортер. Не ти помага. — Полет смята, че Грейсън е бил убит. — Това е, край — извика баща му и скочи от пейката. Джак го последва. — Защо просто не ме изслушаш? — А ти защо просто не се спреш? — Това е важно. — Това са глупости. — Откъде знаеш? — Защото живея в реалния свят, Джак. Няма да е зле от време на време и ти да го посещаваш. — Петдесетгодишен мъж изневерява на жена си и накрая той и младата му любовница са мъртви. За един адвокат по наказателни дела това е реалният свят. Хари спря изведнъж. — Опитвам се да те измъкна от тази помийна яма, Джак. Да те тласна към висшата лига. Не пропускай този шанс. — Шанс ли? Не съм молил за никакъв шанс. — Като твой баща те моля да преустановиш контактите си с Полет Спаркс. — Както твой адвокат те моля да си отвориш очите. — Като мой адвокат въобще не трябваше да се доверяваш на репортери. — И какво, ще ме уволниш ли? Подмина ги поредният бегач. Хари използва това, за да забави отговора си и да му остави време да помисли, но Джак не каза нищо повече. — Да — рече Хари най-накрая, — мисля, че ще те уволня. Джак изведнъж се спря. — Какво? Хари продължи да бяга по пътеката, след което се спря, обърна се към Джак и го погледна в очите. — Имам нужда от адвокат, който наистина иска тази работа. Откакто пристигна тук, само си играеш на детектив. Така не ми помагаш. Уволнен от собствения си баща?! Джак просто не знаеше какво да каже. — Добре. Щом така искаш. — Ако това продължи, накрая ще спрем да си говорим и отново ще стане като едно време. А аз не го искам. — Значи… По-добре да се върна в Маями. — Мисля, че така е най-добре. А сега хайде да се връщаме. — Ти отивай. Нещо вече не ми се тича. — Както искаш. Джак мълчаливо наблюдаваше как баща му се обръща и се изгубва в дългата колона бегачи, които тичаха в посока към Белия дом. 
  Глава 21 
 


 Полет Спаркс се върна във Вашингтон във вторник вечерта. Погребението на Клоуи я беше изцедило емоционално. Тя се зачуди дали баща й ще се съвземе някога от удара. Полет не бе поддържала кой знае какви отношения с майката на Клоуи, но не можеше да издържа на гледката на страдащия си баща. Като тийнейджърка Клоуи му беше причинявала големи главоболия — пиеше и шофираше, купонясваше по цели нощи, не се прибираше у дома с дни. Полет я презираше заради това, но Клоуи, от своя страна, я презираше още повече. Като по-голямата сестра, Полет беше преминала през всичко преди нея. Когато Полет се учеше да шофира, Клоуи все още караше колело. Когато Полет влезе в университета, Клоуи беше още гимназистка. На погребението Полет си спомни за едно старо тяхно скарване, когато Клоуи беше приета в журналистическия колеж и точно тогава, по случайност, успехът й беше засенчен от работата в CNN, която Полет бе получила. — Надявам се да умреш, преди и аз да постъпя там! — й беше изкрещяла Клоуи. Желанието й не се беше сбъднало. — Седма улица — обърна се Полет към таксиметровия шофьор. — Къде точно? Международното летище “Рейгън” се изгуби в тъмната дъждовна нощ, единственият звук, който се чуваше, беше бръмченето на чистачките, движещи се по предното стъкло. — Боулинг залата “Колумбия”. Знаете ли къде се намира? — Да. А вие? — Естествено — отвърна тя. — Странно — рече шофьорът. — Не ми приличате на човек, който играе боулинг. — Видът понякога лъже. — Разбирам. Но ако случайно си търсите човек, който да ви отведе по пътечката, аз бих могъл да ви помогна да намерите… — Не си търся наркотици. Отивам да играя боулинг. — Да, разбира се. Както кажете, госпожице. Полет не казваше цялата истина. Не, не отиваше да си търси наркотици. Но не отиваше и за да играе боулинг. Имаше си цел. Инстинктивно бръкна в чантата си и докосна плика, само за да се увери, че е все още вътре. Там беше. Писмото, на Клоуи се появи в бащината й пощенска кутия на сутринта. Горкият човек едва не припадна. Подаде го на Полет, за да му го прочете. Самата мисъл, че е получил писмо от дъщерята, която току-що бе положил в земята, беше толкова болезнена, че не можеше да я понесе. Клоуи го беше пуснала в деня преди смъртта си. Времето за получаването му не беше просто съвпадение. Полет отвори плика и го прочете още веднъж на задната седалка на таксито, под слабата светлина от лампичката на тавана. Скъпи татко, Не помня кога за последен път ти писах на ръка, но не се притеснявай. Имам добри новини. Предимно. В момента работя върху най-важната история в живота ми. Свързана е изцяло с Белия дом. От две седмици си комуникирам с един поверителен източник. Все още не ми е разказал всичко, но вече знам достатъчно, за да се убедя, че информацията е наистина опасна. Затова ти пиша това писмо. Направила съм копия на всичките си записки, свързани с този материал. В случай че нещо се случи с мен — не казвам, че ще стане, просто за всеки случай — бих искала да знаеш, къде се намират. Вземи ключа, който ще намериш в този плик. Той е за шкафче номер 23 в боулинг залата “Колумбия ” на Седма улица. Вътре ще откриеш всичко. Думите ми може да ти прозвучат параноично. Ако четеш писмото ми на Полет, тя сигурно вече е подбелила очи. Но става въпрос за нещо сериозно, татко. Материалът ще стане нещо голямо. По-голямо, отколкото можеш да си представиш. Наистина ще се гордееш с мен. С любов, Клоуи. Таксито спря до тротоара пред залата за боулинг. Над вратата грееха оранжеви букви “ТВОРЕНО”, буквата „О” беше изгоряла. Полет плати на шофьора и слезе от колата. Опита се да тръгне към входа, но нещо я възпря. Студеният нощен въздух опари лицето й, а стомахът й се сви от притеснение. Едва в този миг, докато се взираше във вратата на залата за боулинг, Полет се замисли върху възможността в шкафчето наистина да се крие някакво журналистическо съкровище. Тя беше обещала на баща си да провери съдържанието му и да отнесе в полицията всичко, което намери вътре. Но тъй като познаваше Клоуи, тя очакваше шкафчето да е празно. Момичето просто не беше наред. Край нея минаха двама мъже, които носеха чанти за боулинг, и Полет ги последва в залата. Тази нощ имаше турнир на лигата, вътре беше пълно с мъже, облечени в небесносини ризки с къси ръкави, с имената им, избродирани на джобчетата. Това изненадващо напомни на Полет за селските й корени — зимните дни, които прекарваше в игра на пинг-понг след училище и игрите на боулинг през уикендите. Клоуи изпадаше в истерия, когато баща им я караше да хвърля топките си встрани. Тя винаги настояваше да играе срещу по-голямата си сестра. Полет мина край гишето на входа и се запъти направо към женската съблекалня. Шкафчетата се намираха в отделна стая, която беше близко до баните. Провери още веднъж номера на ключа и отключи шкафчето. То се отвори. Стомахът й отново се сви — шкафчето не беше празно. Не спираш да ме изненадваш, малка сестричке. Полет взе картонената папка от рафтчето и отиде да седне на дървената пейка в средата на стаята. Тя развърза ширитите и я отвори. Вътре имаше записки, точно както Клоуи беше написала в писмото. Някои бяха написани на ръка. Други — напечатани на машина. Полет беше уверена, че нямаше да успее да разчете написаните на ръка бележки, затова се насочи към напечатаните, които бяха защипани с кламер и по-добре подредени. Изглежда, това беше черновата на материала. Още първият ред привличаше вниманието: Кога един президент вече не трябва да бъде президент? Полет се усмихна съвсем леко и продължи да чете. 	 
 Тази страна си е задавала този въпрос и в други, по-мрачни времена. Президентството на Кийс обаче ме кара да задам един уникален за американската история въпрос: Кога един президент въобще не е трябвало да бъде избиран за такъв? 	 
 Кръвта нахлу в главата на Полет. Тя продължи да чете — не можеше да се спре. Когато стигна до четвъртия параграф се наложи да остави папката на пейката и да си поеме дъх. След това отново я взе в ръце, прочете още малко и инстинктивно притисна папката към гърдите си, сякаш за да попречи на лудо тупкащото си сърце да се пръсне. Мили Боже! Клоуи. Внезапно я връхлетя вълна от параноя — същата, каквато може би сестра й бе чувствала в края на жизнения си път — и Полет надникна през рамо, за да провери дали някой не я наблюдава. Стаята беше празна. Тя събра листите, пъхна ги обратно в папката и затвори шкафчето. Записките на Клоуи вече й принадлежаха. Материалът беше твърде важен, за да бъде оставен просто да лежи на рафта в едно от шкафчетата на съблекалнята в залата за боулинг. Някой трябваше да го изкара на бял свят. Тя щеше да го направи заради Клоуи — дори можеше да признае съавторството й посмъртно. Оставаше й само да потвърди някои факти. И след това, по един или друг начин, този материал щеше да разтърси из основи Белия дом. 
  Глава 22 
 


 Гърка я откри лесно, живееше до следващата спирка на трамвая. Обитаваше къща в стария италиански район в Куинс, работеше в италианска пекарна и приготвяше най-вкусните cannoli[13] извън Палермо. Тя пееше италиански песни, докато ги правеше и разговаряше с клиентите си на перфектен сицилиански диалект. Всяка сутрин, точно до сицилианския герб с трискелиона и трите житни класа около отрязаната глава на Медуза, се развяваше италианският трибагреник. До известна степен Гърка разбираше копнежа й по родината, но не можеше да разбере защо са тези непрекъснати напомнения за нея. Сякаш сицилианците никога не я бяха изнасилвали. Без съмнение София беше любовта на живота му. Изминалите четирийсет години не бяха променили чувствата му към нея. Но онази единствена нощ в Кипър беше променила всичко останало. Нежеланият полет от хотелския покрив го остави за няколко дни в безсъзнание и за няколко седмици на легло. Чистата миризма на болничните чаршафи така и не се изличи от подсъзнанието му, а понякога усещаше сърбеж под гипса. София го отведе у дома в инвалидна количка, но на живота му на инвалид бе сложен край в мига, когато стигнаха до прага. Въпреки възраженията на София той настоя сам да се изкачи по стълбите до апартамента им на втория етаж. Отне му поне час и половина и той не можа да не отбележи, че това е първото му прибиране у дома след като сицилианците се бяха втурнали по стълбите и го бяха хвърлили от покрива. Той беше изтощен, както от болката, така и от усилията. Когато стигна до върха, София го пое в обятията си и той се закле пред себе си и пред нея. Ще стане по-силен от всякога, ще откаже да приема болкоуспокояващи и отново ще люби София така, както един мъж трябва да люби една красива жена. Ще възвърне усещанията си като започне да изследва извивката на шията й, мекотата на дългата й черна коса и гладкостта на кожата й. Когато обаче беше готов да продължи, тя се отдръпна. В началото той си помисли, че е била отблъсната от очуканото му тяло, от многобройните белези от операциите, които бяха възстановили натрошените му кости. — Не е заради теб — рече му тя и по начина, по който засрамено извърна глава, той веднага разбра. — Сицилианците. Да не би… Лекото, едва забележимо кимване потвърди подозренията му. Осем месеца по-късно тялото му се бе възстановило достатъчно. Но с брака им официално бе приключено. През годините Гърка периодично я навестяваше, просто от любопитство, за да провери как я кара. Тя се ожени за американец и се премести в Ню Йорк, където отвориха “Италианската пекарна на Анджело” и работиха заедно следващите трийсет години. Гърка уважаваше правото й да продължи живота си, въпреки че на моменти изпитваше болезнена нужда да я вижда. Понякога направо не издържаше на копнежа и я наблюдаваше от разстояние — стигаше му само да я зърне как слиза от автобуса или събира нападалите листа в предния двор. Гърка не смяташе, че я шпионира, но не позволи на София да разбере, че той е там — освен веднъж. Две години по-рано се беше разкрил. Застана на тротоара пред дома й когато тя излизаше да провери пощенската кутия. Може да са минали много години, но стойката на мъжа и начинът, по който той гледа жената, надживяват времето и го отличават от останалите като пръстов отпечатък. Те не си казаха нито дума, но очите им се срещнаха и останаха така, докато в мълчанието им се изливаха водопади от думи. Гърка никога не се беше чувствал така и магията се развали едва когато съпругът на София я повика от къщата. Дори тогава тя не му обърна гръб веднага — но най-накрая си тръгна и се изгуби в къщата. Срещата им всъщност продължи само около минутка. Но тя беше достатъчна, за да убеди Гърка, че връзката между тях все още съществува, че неговата единствена любов беше и нейната единствена любов, въпреки че се беше омъжила повторно. Гърка не се върна повече, въпреки че до известна степен точно спомените му за София му помагаха да се поддържа в толкова добра физическа форма. Руснаците му дишаха във врата и това го накара да се реши да я види поне още веднъж. Отиде в библиотеката и порови в Интернет, където проверката дали живее на същото място му изкара некролог. Съпругът на София беше мъртъв — и в този миг му просветна. План С влиза в действие. Гърка щеше да отиде при София. Щеше да й признае как се чувства. И освен ако преди две години онези очи не го бяха излъгали, тя щеше да му помогне. Този път щеше да повярва в него, щеше да забрави или поне щеше да му прости това, че е човек, чиито действия винаги са в разрез с нежността, струяща от думите му. София беше последната му надежда. Когато влезе в пекарната на Анджело, звънчето на вратата звънна. Магазинчето затваряше в четири следобед. София стоеше зад щанда и чистеше, след което вдигна глава и го погледна. — Здравей, София — каза нежно той. Тя го позна и замръзна на място. А може би не вярваше на очите си. После наведе глава към трохите, които беше събрала на спретната купчинка на пода, сякаш се страхуваше да го погледне. — Не може да бъде — каза тя. — Знаеш, че може. Тя все още не го поглеждаше. Той пристъпи към щанда. София стоеше само на три фута от него и дори в зряла възраст красотата й не спираше да го привлича. Връхлетяха го спомени. За миг София беше отново на деветнайсет, тялото му отново беше силно и здраво, и те отново можеха да се боричкат до сутринта в леглото и да си доставят взаимно удоволствие. — Толкова си красива — прошепна той. София нервно отметна кичур коса от лицето си. — Защо си дошъл? — попита тя. — Нуждая се от теб. — Лъжеш. — Истина е — рече той. — А в момента се нуждая от теб повече от всякога. — Защо? Той се наведе напред, като се приближи до нея колкото се може повече. — София, този път те ще ме убият. Тя не отвърна нищо, само вдигна глава и го погледна в очите. После каза: — Отдавна трябваше да си мъртъв. — Така е. Но съм все още тук. — Кой те гони този път? Пак ли сицилианците? — Руснаците. — И защо ще искат да те убиват? — Има ли значение? Тя остави метлата настрани. — Сигурно не. — Трябват ми пари — каза той. — Колко? — Половин милион долара. Тя се изсмя сухо. — Късмет с намирането им. — Късметът няма нищо общо с това — рече той. — Имам план. София не отговори нищо. Гърка също замълча, но това бе премерено мълчание. Дори след всичките тези години той знаеше, че ако успее да си държи устата затворена достатъчно дълго, най-накрая тя ще го погледне, очите им ще се срещнат и той отново ще я притежава. Най-накрая улови погледа й и преди да успее да каже нещо, Гърка й се примоли: — София, само ти можеш да ми помогнеш. — Не искам да ти помагам. — Не говориш сериозно. — През всичките тези години живях обикновен живот. Вече не съм момичето, за което се омъжи. — Напротив — отвърна той. — Моля те. Ако не ми помогнеш, до седмица ще съм мъртъв. Ти си единственият човек на този свят, на когото мога да вярвам. Тя присви очи и за миг той помисли, че се е ядосала. Но като че ли гневът й бе насочен към нея самата, може би заради това, че е толкова слаба. — За какъв план говориш? — попита тя. — Много е прост — отвърна той. — Веднъж вече го пробвах, работеше си перфектно. Просто следвай инструкциите ми. — Защо отново не го направиш сам? — София, какво съм ти казвал за партитата? Тя като че ли се обърка за миг, но след това се сети и споменът почти я накара да се усмихне. — Никога не ходи на едно и също два пъти. — Точно така. На това вече съм ходил. Беше прекрасно, но сега ми трябва друг домакин. — Какво трябва да направя? — Да вземеш една гадна малка тайна и да я продадеш — рече той. — Каква тайна? Гърка тънко се усмихна и си придърпа един стол от близката масичка. — Това е дълга история, аморе мио. Ела, поседни. И послушай. 
  Глава 23 
 


 Джак се радваше, че се връща в Маями. Поне донякъде. Секретарката му си беше взела болнични, хазаинът го търсеше за наема за изминалия месец и новият му клиент беше някакъв смахнат тип. Човекът беше някакъв разочарован дубльор в местна продукция на “Време за мъже”, който бе обвинен в престъпна небрежност заради това, че преди да започне представлението е дал на своя съперник свръхдоза лекарство против импотентност, което едва не го убило. Шегаджиите в съдебната зала веднага кръстиха делото “стърчащия случай”. Джак се сети за вицепрезидента Грейсън и причината за неговия сърдечен удар, и реши, че това е знак свише: в нечий списък с поразии Маями продължаваше да бъде Numero Uno. Как бих могъл да напусна това място? За негов късмет денят му завърши на остров Кий Бискейн. Намереният рай. Живописното пътуване по крайбрежната алея в новия открит Мустанг определено му подейства отпускащо. Високите сгради с офиси и небостъргачите в центъра на Маями останаха зад гърба му. Над палмите се рееха пеликани. Сърфисти се наслаждаваха на последните вълни преди залез-слънце и се плъзгаха по синьо-зелените води, които разделяха континента от острова. Всеки ден идваха все едни и същи момчета. Те не сваляха плувните костюми от гърба си, караха открити джипове, пиеха бира, която вадеха от хладилни чанти и се размотаваха по плажа с мацки по бански. Джак се чудеше с какво ли си изкарват хляба. Щеше му се да има тяхната работа. Той се запъти директно към хладилника и си отвори една студена бира. Тъкмо се накани да се отпусне в креслото, когато звънецът на вратата звънна. — Кой е? — Доктор Рут — обади се Анди. — Дойдох да ви дам няколко съвета за секса след четирийсетте. Джак отвори вратата. Тя беше облечена с шлифер на ФБР, но навън не валеше, дори не беше особено студено. — Съветите вървят ли комплект с видео-уроци? — Не — отвърна Анди и веждите й се извиха съблазнително. — Но можем да си направим един. Тя бавно разтвори шлифера си и пулсът на Джак се ускори. След което се успокои. — Не си гола — рече той. — Какво? — За миг си помислих, че под шлифера не носиш нищо. Тя се усмихна. — Съжалявам, вече не си в Белия дом. — Не съм — кимна той. — Хич даже. Край с това. Тя се засмя, след което сериозното й изражение се върна. — Наистина ли? — Баща ми реши, че… не се получава. — Уволни ли те? — Е, не може да се каже точно уволнил… Тя отново се разсмя. — Какво е толкова смешно? Тя се опита да се спре, но не успя. — На какво се смееш? — Ами просто… типично за теб. Джак й обърна гръб и се запъти към кухнята. Анди го последва. Той ускори крачка, след което спря, подпря се на плота и я погледна преценяващо. — Какво имаш предвид с това типично за мен? — Нищо. Извинявай. Разкажи ми какво стана. Анди съблече шлифера си и седна на едно столче до барчето. Джак извади още една бира от хладилника и й наля. — Не знам какво точно става — каза той. — Силно се притеснявам, че баща ми твърде много затъва в проклетото кално вашингтонско блато. — В какъв смисъл? — Полет Спаркс смята, че Грейсън е бил убит — рече той. Анди се закашля в бирата си. — Кое я кара да мисли така? Джак замълча. Понякога трябваше да внимава какви ги говори пред Анди, заради работата й. Но той предполагаше, че ФБР вече знае за аферата на Грейсън с Клоуи Спаркс, освен това ФБР разполагаше с целия текст на имейла “Аз мога да сваля Кийс ”, който Клоуи беше получила от източника си. Затова Джак й каза. — Леле — каза тя. — Доста си бил зает. — Но когато се опитах да кажа на баща ми, той въобще не пожела да ме изслуша. Точно затова ме уволни. Анди млъкна за миг, за да осмисли казаното. — Защо му е трябвало да постъпи така? — Честно казано, според мен той просто не иска край него да има хора, които да го карат да разнищва нощта, в която Фил Грейсън умря. — Защото Грейсън му е приятел и споменът му носи болка? — Възможно е. — Или защото вече знае какво точно е станало? Погледът на Джак се втвърди. — И какво точно е станало? — Не знам. Просто те питах. — Анди, току-що ти разказах всичко, което знам. Ако имаш да добавиш нещо, с удоволствие бих те изслушал. Особено ако искаш да ми кажеш, че баща ми крие нещо. — Не го казвам. — Смяташ ли, че Грейсън е бил убит? Анди поклати глава, но не в знак на отрицание. — Не мога да ти кажа. — Защо? — Защото ако го направя, ще решиш, че говоря от името на ФБР. — Просто ми кажи какво смяташ самата ти. Тя замълча за миг, след което рече: — Предпочитам да ти помогна сам да анализираш фактите. — Целият съм слух — каза Джак. — Грейсън е мамил жена си. Той е мъртъв. А сега и приятелката му е мъртва. Кой би трябвало да е заподозреният? — Мисля, че Полет смята да го прикачи на президента. Харесват й сексскандала с вицепрезидента и теорията за неговото прикриване. — Забрави за Полет Спаркс. Ти си адвокат по наказателни дела. Двама от тримата участници в любовен триъгълник са мъртви. Кой би трябвало да е твоят заподозрян? — Разбирам какво искаш да ми кажеш, но… — Но какво? — попита Анди. — Мерилин Грейсън е извън всякакво подозрение? — В това няма никакъв смисъл. Тя бе първата, която се усъмни в причините за смъртта на съпруга й. Разговаряхме за това на погребението му и когато отново се срещнахме във Вашингтон, Мерилин предположи, че някой умишлено е подхвърлил лекарства против импотентност на съпруга й, за да предизвика сърдечен пристъп. — Има ли по-добър начин да избегнеш подозренията от това да станеш първият човек, който задава въпроси и предлага начини на действие? — Разбирам накъде биеш. Но мотивът е едно, а възможността да го извърши е друго. — В това е проблемът, Джак. Грейсън идва във Флорида като гост на баща ти. Баща ти го води на частен лов далеч от болницата. Баща ти е един от последните хора, които са видели Фил Грейсън жив. Някъде тук се крие възможността. — Да не би да предполагаш, че те двамата с Мерилин Грейсън са се сговорили да извършат убийство? — Не. Просто ти показвам защо хора като Полет Спаркс, които задават въпроси за смъртта на Фил Грейсън, могат да изнервят баща ти. Джак се замисли за миг, опитвайки се да чете между редовете. Понякога беше невъзможно да разбере кога Анди е неговата приятелка и кога е агент на ФБР. — Според мен правиш и още нещо — рече той. — Очевидно си мислила върху тази вероятност или просто си чула нещо във ФБР. В твоето съзнание баща ми е заподозрян, нали? — Не е задължително. — Какво означава това? — Понякога хората с мотиви подтикват хората с възможност към неволно съучастничество. Може би баща ти вече осъзнава, че е бил използван. — И точно затова не иска да разговаря за това. — Или пък е защото иска да го скрие. Джак отстъпи назад. Толкова му се искаше да разбие теорията на Анди на пух и прах, но в нея имаше логика. — Джак, хайде да не говорим повече за това, искаш ли? Причината да дойда тук беше да се извиня, че ти се нахвърлих така във Вашингтон. В дъното на всичко е онази моя глупава параноя, че вицепрезидентът Суайтек ще задуши кариерата ми. Не беше най-блестящата ми мисъл… — Няма никакъв проблем. Само не ми сменяй предаването. Наистина искам да обсъдим тая история с баща ми. — Имам по-добра идея. Какво ще кажеш да зарежем всичко, аз ще си съблека дрехите, ще си облека шлифера и отново ще отида да позвъня на вратата ти? Той не каза нищо. — Джак, чу ли какво ти казах току-що? — Извинявай. Някой на вратата? — Точно така — отвърна тя и се изправи. — Какво странно съвпадение… — Кое? — Името й беше Възможност — каза тя, докато обличаше с резки движения шлифера си. — И ти току-що я изпусна. 
  Глава 24 
 


 В десет часа вечерта Полет Спаркс паркира пред “Клуб SI”. Тя не обичаше да ходи по клубовете, но не беше избрала сама мястото на срещата. Източникът й беше пожелал да се срещнат там. Полет не си беше лягала въобще — стоя будна цялата нощ, за да разшифрова записките на Клоуи. Доколкото бе успяла да разбере, Клоуи и източникът й бяха разговаряли около десетина пъти и всеки път тя бе успявала да измъкне няколко допълнителни детайла единствено с обещанието, че ще му плати много, въпреки че човекът не бе видял нито цент — което от гледна точка на Полет беше чудесно. Нито тя, нито нейната телевизия биха поели материал, базиран на платена информация. Успявайки да прилъже източника си, Клоуи бе събрала доста подробности. Полет можеше само да предполага, че точно тази тактика е довела до смъртта на сестра й. Историята, която Клоуи беше напипала, би подмамила всеки журналист. Потенциалът й беше по-голям от всичко, с което Полет се беше захващала досега. Клоуи бе подредила по-голямата част от пъзела, но накрая материалът й — бомбата, която “ще свали Кийс” — се основаваше на един-единствен източник и се изграждаше въз основа на изводи, които граничеха с догадки. Полет бе сигурна, че ще успее да запълни дупките. Първата стъпка беше да потвърди събраните факти. Полет прекара целия ден в проверяване на следите и догадките, проведе огромен брой телефонни обаждания, но всички я доведоха до никъде. Освен едно. Четирите кратки думи — “да се срещнем довечера” — прозвучаха като музика в ушите на Полет. — От пресата съм — каза тя и показа журналистическата си карта на сто и петдесет килограмовата горила до кадифеното въже. “Клуб SI” обслужваше богати двайсет и няколко годишни клиенти, той бе от вида заведения, не допускащи вътре самотни жени, които не приличат на облечени в лъскави дрешки мръвки. Обещанието за безплатна реклама бе единственият шанс на Полет да влезе вътре. — Ставаш — каза охраната. Тя бутна вратата и се озова в свят на проблясващи лампи, огледални тавани и тътнеща музика. Дансингът беше претъпкан, а край бара се бяха подредили куп клиенти, които си чакаха питието. Тълпата беше огромна, много по-голяма, отколкото беше очаквала в сряда през нощта. И доста по-различна. Тя не знаеше, че в сряда имаше готик вечер и всичко наоколо беше черно, освен случайните многоцветни прически, които включваха червени, пурпурни и изрусени до бяло кичури. Жените носеха черни блузки с качулки, черни шалчета, черни налакътници и фини черни бюстиета с черни кожени ленти, които нежно обгръщаха гърдите им. Черните корсети бяха модни, както и черните бюстиета. Мъжете бяха облечени както им беше удобно, от кожа до смокинги, но окичени с тежки вериги. И при мъжете, и при жените беше много трудно да се разбере къде свършва облеклото и започват татуировките. Сред светлата страна популярни бяха драконите, феите и всякакви фентъзи фигурки, но също толкова често се срещаха символите на бялата магия — звездата с пет лъча, наречена “пентаграм”, и “атаме”, двуострата кама, използвана в ритуалите на Уика[14]. Полет си спомняше всичко това от готик периода на Клоуи. “Ние не сме окултисти — й казваше тя, — ние сме високоинтелигентни креативни същества”. След което се заключваше в стаята си и си пускаше музика — “Хорър шоу” на Birthday Massacre, “Трансилванска наложница” на Rasputina или “Ние сме единствените (гниещи трупове)” на Zombie Girl. — Ще ме почерпиш ли, мамче? Полет се обърна. До нея стоеше младеж с гарваново черна коса, бледа бяла кожа и сребърна халка на веждата. Полет предположи, че е на около двайсет и две, но тя едва ли можеше да мине за негово “мамче”. — Машината за сокчета е в оня край — каза тя. Той се засмя и се отдалечи, но заради силната музика Полет се усъмни, че въобще я е чул. Тя се опита да се придвижи напред, но тълпата бе непробиваема. Започна да губи търпение. Започна да мисли за плана си като за някакво некадърно творение, продукт на твърде много ентусиазъм и твърде малко сън. Знаеше, че източникът й не е в тази тълпа и скоро нямаше да се появи. Полет беше изиграната в случая. Да изпратим амбициозната кучка от CNN в “Клуб SI” в сряда, когато има готик вечер. Ха-ха-ха, какъв майтап. Време беше да се подсигури. Тя закриволичи между тълпата и се измъкна през изхода. Преходът от претъпкания, горещ нощен клуб към студената нощ охлади лицето й. Ушите й продължиха да бучат дори когато тръгна по тротоара, потънала в мисли. Знаеше, че е напипала нещо, но я разиграват. Налагаше се да подходи към целта си от друг ъгъл. Гордостта не пречеше на Полет да моли за помощ. Тя извади мобилния телефон от чантата си и набра номера на Джак Суайтек. 	 
 Когато телефонът му завибрира върху нощното шкафче, Джак вече си беше легнал. Тихичко, за да не събуди Анди — тя все пак му беше дала втора “възможност” — той се измъкна изпод завивките, нахлузи боксерките си и грабна телефона. На екрана се четеше “Полет Спаркс”. Той се поколеба дали да отговори, след което се шмугна в килера и затвори вратата зад гърба си, за да може да разговаря, без да разбуди Анди. — Здравей, Джак, обажда се Полет. Имам един въпрос за теб. — Полет, сега не мога… — Някой споменавал ли ти е за друг имейл, подобен на този, който сте получили двамата със сестра ми? Въпросът накара Джак да замълчи. Най-накрая отговори: — Съжалявам, не мога да говоря за това. — Нарушаваш нашето споразумение. Забрави ли? Аз се съгласих да ти разкажа всичко, което знам, но ти трябваше да ми разкриеш всичко, което си открил. Стиснахме си ръцете. — Това беше преди. Вече не съм ангажиран с това и се върнах в Маями. — Знам, уволнили са те. — Е, не съм точно уволнен, но… — Джак, във Вашингтон новините се разнасят бързо. Но това няма значение. Ето ти един елементарен въпрос: Чувал ли си нещо за трети имейл? — Защо питаш? — След погребението на Клоуи намерих част от записките й. Тя споменава, че още някой е получил същия имейл, някъде около месец преди тя да получи своя. — Кой? — Не казва. Сякаш се е страхувала да го назове по име. Но аз имам много силно предчувствие. Джак се настани върху ракитовия кош за пране. — Много съм любопитен да го чуя. — Това означава ли, че споразумението ни отново е актуално? — Като че ли да. Само че ти си наред. Продължавай да разказваш. — Добре. Да видим дали мислиш като мен. Ти си получил имейла след като Клоуи е получила нейния. — Точно така. — Някой е получил същия имейл преди Клоуи да получи нейния. Джак се поколеба. От информацията, която бе получил от ФБР, знаеше, че това е така, но вече изпитваше неохота да бъде толкова откровен с Полет, както преди. — Да предположим, че е така и да продължим с разсъжденията. — Добре. Според мен Клоуи се е оказала по средата между двете корици на книга. А какво знаем за кориците, Джак? — Че придържат листите на книгата? — Че си приличат, умнико. В килера беше тъмно, но в главата му внезапно светна прословутата крушка. — Значи щом синът на бъдещия вицепрезидент е получил имейл след Клоуи… — То дъщерята на настоящия вицепрезидент го е получила преди нея. — И двете писма са съдържали едно и също предложение — каза Джак. - “Аз мога да направя баща ти президент”. За миг настъпи тишина. Сякаш изговарянето му на глас изведнъж го направи да звучи толкова логично. — Какво предлагаш да направим по въпроса? — попита Джак. — Днес се обадих на Елизабет Грейсън и я помолих да се срещнем. Не й казах за какво става дума, но според мен това не би имало значение. Кучката ме изпрати в един готик бар и въобще не се появи. Очевидно въобще не е имала намерение да разговаря с мен. Сигурно ми има зъб заради това, че сестра ми е спяла с баща й. Но ти не ми ли спомена, че с нея имате уговорена среща за обяд? — Да. Тя ми предложи да сподели малко информация за това, какво е да имаш вицепрезидент за баща, но… — Това е идеалният претекст. — Не знам. Последният ни разговор беше доста странен. — Той си мислеше за късното й посещение в хотела. — Джак, ти си единственият ни шанс. Ако не го направиш, не ни остава нищо друго, освен да чакаме ФБР да разгадае всичко по своя си начин със своите си средства. А междувременно баща ти може да стане част от една администрация, която е затънала до шия в конгресно разследване. И ще бъде само въпрос на време, за да се разбере кой ще опере пешкира. Това ли искаш? Джак се замисли. Тя беше права. Той не спираше да мисли, особено след разговора си с Анди, че баща му все повече затъва в блато, от което няма излизане. — Това ли искаш, Джак? — Не — отвърна той, като стисна силно телефона. — Значи ще се срещнеш с Елизабет? В този миг Джак изведнъж се сети, че всъщност ФБР спи в леглото му. Но това не го разколеба. — Да, ще се срещна с нея. 
  Глава 25 
 


 Полет седеше в колата си, когато изведнъж й хрумна нещо. Програмата й за следващия ден беше по-сгъстена от обичайното. В шест часа сутринта тя, кореспондентът в Конгреса, главният политически консултант и главният правен аналитик бяха избрани, за да заснемат представяне на политическите и законови подробности около номинацията на Хари Суайтек в четири части. Полет трябваше да се прибере направо у дома и да се пъхне в леглото. Вместо това тя се прибра, грабна ключовете от апартамента на Клоуи и скочи обратно в колата си. На улицата нямаше обособени места за паркиране, затова Полет отби в задния двор и паркира между един контейнер за боклук и електрически стълб. Едва успя да отвори вратата, промуши се през тесния отвор и с меко щракване я затвори. Тихото дворче бе слабо осветено, единствената лампа, която светеше, се намираше на изхода към улицата. Когато излизаше от клуба, хладният нощен въздух я беше накарал да се почувства добре, но сега студът я накара да се увие плътно в палтото си и да се забърза. Потракването на токчетата й отекна в дворчето и я накара да спре и да се огледа. Прозорците на заобикалящите я сгради бяха запречени с решетки. Не се виждаше друго живо същество. Звуците на големия град се бяха изгубили. Квартална тишина. Тя напомни на Полет за първата й работа като криминален репортер — онова зловещо усещане за призрачен град, идеално място за престъпление. Погледът й се отклони към сградата, в която се намираше апартаментът на Клоуи и тя забеляза самотния прозорец в ъгъла, от който се разкриваше гледката към задния двор. За миг си представи Клоуи, съвсем сама, да гледа през прозореца към боклукчийските контейнери и задните стени на сградите. След това си представи непознатия, който се крие в сенките и наблюдава прозореца на Клоуи. Полет тръсна глава и прогони образа, след което се запъти към задния вход на сградата. Вратата беше заключена, но паролата на Клоуи все още беше актуална. Полет бутна вратата и се изкачи по стълбите до втория етаж. Жълтата полицейска лента беше изчезнала и на вратата на апартамента нямаше нищо, което да подскаже на света, че живялата тук млада жена е била убита. Странно, но въпреки че беше присъствала на погребението и беше написала текста за погребалната реч, Полет все още имаше усещането, че ако почука, Клоуи може да й отвори. Убийството прекъсваше естествения ход на нещата и си играеше лоши шеги със съзнанието. Полет пъхна ключа в ключалката. Резето изщрака и Полет отвори вратата. Понечи да светне лампата, но се спря. От нейното място се виждаха цялото помещение и изгледът през малкото прозорче. В тъмното, на едва осветения заден двор, тя можеше да види мястото, където бе стояла преди миг и се беше взирала в прозореца на Клоуи. Тя прекоси стаята в мрак и се опита да спусне щорите. Те обаче бяха счупени — летвичките отказваха да се спуснат изцяло. Полет потрепери. Зачуди се дали на Клоуи някога й е хрумвало, че през цялото време е била изложена на показ. Полет се върна към входа и светна лампата. Нямаше да се бави много. Криминалистите бяха оставили апартамента в доста прилично състояние — по нищо не напомняше на хаоса, който се получаваше при анализирането на истинското местопрестъпление. Наемът беше платен до края на месеца и едната от точките в списъка на Полет беше да прибере вещите на Клоуи и да почисти. Но точно тази нощ целта й беше една определена вещ. Много ценна. Снимката с автограф на вицепрезидента Грейсън. Снимката, поставена в рамка, все още висеше на стената. Полет прекоси стаята и я свали. Последния път, когато дойде тук, на сутринта след убийството на Клоуи, детективът от отдел “Убийства” й я беше показал, но тя не й беше обърнала особено внимание. Само се бе почувствала още по-тъжна. На пръв поглед незначителният детайл обаче се бе загнездил в съзнанието й — и след скорошния разговор с дъщерята на вицепрезидента, тъгата й се беше превърнала в подозрителност. Елизабет Грейсън също беше на снимката. Полет застана под лампата, за да я огледа по-добре. Изглеждаше така, сякаш е направена без предварителна подготовка, или нагласената поза постепенно беше преминала в небрежна. Вицепрезидентът седеше до ръба на бюрото си. Клоуи се беше изправила до него. Елизабет се намираше точно зад Клоуи и я беше прегърнала през рамо. Двете жени се усмихваха широко и наведените им глави почти се докосваха. Полет закри с ръка вицепрезидента. След като го изключи от снимката, картината вече показваше една съвсем различна история. Във връзката между двете жени нямаше нищо пресилено. Клоуи и Елизабет приличаха на стари приятелки, на две колежанки, които просто се забавляват в Белия дом. Изведнъж изневярата на вицепрезидента придоби съвсем различно измерение. По дяволите, Клоуи. Как си могла да причиниш това на приятелката си? Полет окачи снимката обратно на стената и изгаси лампата. Хвърли за последно поглед през полуспуснатите щори и отново почувства усещането, че е непрекъснато наблюдавана. Реши да се върне през деня, за да почисти бившето жилище на Клоуи. Излезе от апартамента и заключи вратата, слезе по стълбите към задния вход и тръгна към колата си. Не беше паркирала далеч, но нощта беше станала още по-студена и пътят по напукания бетон и се стори много по-дълъг, отколкото бе в действителност. Полет не се плашеше лесно, но нямаше търпение да се махне оттук. Докато се приближаваше към колата, бръкна в чантата, извади дистанционната чипкарта и отключи колата. Седна на шофьорското място и с трепереща ръка се опита да пъхне картата в стартера. Но още не го беше докоснала, когато усети притискането на студен метал зад дясното си ухо. Тя замръзна. — Да не си гъкнала — каза мъжът. Той седеше на задната седалка и притискаше пистолет към главата й. — Какво искаш? — попита Полет. Настъпи тишина. Продължителна тишина. Мъжът не можеше или не искаше да й каже какво иска. Полет реши, че това не е добър знак. Внезапно лявата му ръка се озова на гърлото й. Тя се задави, понечи да изкрещи, но мъжът пъхна гърлото на бутилка в отворената й уста. — Пий — заповяда той. Полет не можеше да преглътне дори и да искаше. Дулото на пистолета се притисна още по-силно към главата й. — Казах ти да пиеш. Сърцето на Полет туптеше лудешки в гърдите й, но каквото и да имаше в бутилката, щеше да е по-добре от куршум в черепа. Тя отпусна глава назад и топлата течност потече в гърлото й. Беше горчива и леко солена, не приличаше на нищо, което беше опитвала. При последните няколко глътки се задави и се закашля. — До дъно — каза мъжът. Тя стисна здраво очи и се насили да изпие всичко. Когато свърши, той махна бутилката от устата й. — Добро момиче — каза той, а гласът му прозвуча толкова отдалечено, сякаш тя долавяше само неговото ехо. — Сега ще чакаме. Ще чакаме. Ще… чааааакаме. 
  Глава 26 
 


 На зазоряване Джак се събуди от силен вик и скочи стреснато в леглото. Щорите бяха спуснати и в стаята беше тъмно, но той веднага усети, че другата половина на леглото е празна. — Анди? — извика той, но не изчака отговора. Чу нещо — приглушени гласове? — и хукна към кухнята. — Леле! — възкликна Тео и закри очите си с длан. — Четирийсетгодишен гол мъж. Не е красива гледка. — Джак побърза да се увие в една кърпа, която дръпна от гардероба в коридора и се върна в кухнята. Анди стоеше до плота, вече облечена за работа, и приготвяше кафе. — Какви бяха тия викове? — попита Джак. — Анди ли имаш предвид? — ухили се Тео. — В къщата има чернокож! В къщата има чернокож! Анди го плесна по гърба. — Въобще не съм викала това. Просто не очаквах да видя някого в кухнята. — Всъщност какво правиш тук? — попита Джак. — Хайде да ходим за риба, пич. За какво ти е тая лодка там! Джак беше наел за три години най-скромната крайбрежна колибка в Кий Бискейн, една от оригиналните къщички “Макли”, построени предимно за ветерани от Втората световна война, имащи достатъчно кураж, за да се заселят на това място, което в онези години беше просто едно пълно с комари блато. В началото къщичката струваше дванайсет хиляди долара и собственикът й я беше дал под наем на Джак преди пазарът да добави още три нули към цената й. Всъщност тя представляваше просто една бетонена кутийка с две стаи, но вървеше комплект с около сто фута крайбрежен терен и док. Четири години по-рано Джак и Тео бяха отишли да се разходят с лодка и в края на деня бяха твърде изморени, за да я натоварят на ремаркето на Тео. Джак каза, че ще я оставят на док за през нощта. Все още си стоеше там. — Кафе? — попита Анди. — Разбира се — отвърна Тео. — Тя питаше мен — рече Джак. Анди наля по една чаша и за двамата. Преди да отпие, Джак вдъхна с удоволствие аромата. Тео сръбна от своето и каза: — Чух, че президентът Кийс бил истински консуматор на кафето. — Казва се конесьор, умнико, ще рече познавач, ценител. — Съжалявам, не говоря латински. — Всъщност е френски. — Технически погледнато е английски — каза Анди, като четеше от уебстраницата на своя айфон. — Думата е дошла през старофренския. Оригиналът cognoscere е на латински. — Прав бях! — изрева Тео. — Ти на чия страна си? — обърна се Джак към Анди. Тео си наля още кафе. Тоя тип просто не можеше да се насити на нищо, което му идваше без пари. — И така — рече Тео, — успя ли поне да пийнеш кафенце с президента, преди да те изритат от Белия дом? — Не са ме изритали. — Така пише във вестниците. — Мамка му, чак до там ли е стигнало? — Джак — рече Анди, — бил си уволнен, това е. — Пак питам: ти на чия страна си? Тя не му отговори, погледът й бе съсредоточен върху екрана на айфона, но лицето й бе придобило сериозно изражение. — Да не би нещо да не е наред? — попита Джак. — Аз… — започна тя, но се спря. Джак разбра, че е получила един от онези ФБР имейли, за които не можеше да му каже нищо. Тя вдигна поглед и каза: — Пусни телевизора. Джак грабна дистанционното и включи телевизора. Анди се пресегна и обърна на CNN. Репортерката на екрана стоеше пред триетажен блок. На червения банер в долната част на екрана с червени букви бе изписано името й — Хедър Браун, а местонахождението й бе описано като “квартал “Ладроа парк”, Вашингтон, окръг Колумбия”. — Това е мястото, където живееше Клоуи Спаркс — каза Джак. Анди вдигна ръка, давайки му знак да замълчи. Репортажът продължи: “Полицията е открила белия седан в задния двор на блока около четири часа тази сутрин. Потвърдено е, че автомобилът принадлежи на репортерката на CNN Полет Спаркс”. — Хей — обади се Тео, — тази Полет не е ли репортерката, която ти… — Тихо! — извикаха Джак и Анди в един глас. Във Вашингтон духаше силен вятър и репортерката непрекъснато отмяташе косата от лицето си. — CNN научи, че двигателят на автомобила е работел, но фаровете са били изключени и полицаите, които първи са се озовали на мястото, не са видели никой зад волана. Когато единият полицай се приближил, той забелязал нещо, което той описал като маркуч, да стърчи от ауспуха и да влиза през задния прозорец, който бил отворен съвсем малко. — Маркуч ли? — попита водещият. — Да — потвърди Браун. — Обикновен гумен градински маркуч. Тогава те осветили вътрешността на колата с фенерчетата си и видели тялото, свлечено до таблото. Вратата била заключена и полицията трябвало да разбие прозореца на шофьорската врата. Веднага била повикана “Бърза помощ” и жертвата, описана като бяла жена около трийсетте, била откарана в медицинския център “Джордж Вашингтон”. — Имате ли информация за състоянието й? — Не, никаква. — Жертвата идентифицирана ли е окончателно? — Съобщиха ми, че да, но полицията отказва да обяви официално името й, докато не се свърже със семейството. — Ние, естествено, не искаме да гадаем — каза водещият, — но Полет Спаркс е от нашето журналистическо семейство и ние сме силно загрижени за нея. В този миг нашите мисли и молитви са заедно с Полет и семейство Спаркс. Водещият се прехвърли към следващата новина. Джак изключи телевизора и погледна Анди. Лицето й изразяваше всичко, но така или иначе тя го изрече на глас. — Това е Полет. Джак се обърна към Тео, после отново погледна Анди. — Тя ще се оправи ли? Анди си пое дълбоко дъх, преди да отговори. — Мъртва е. 
  Глава 27 
 


 Джак хвана сутрешния полет до летище “Рейгън” и звънна на баща си веднага, щом самолетът докосна земята. Денят на Хари беше запълнен със срещи в Белия дом, но той веднага се сети какъв е спешният въпрос. По обяд името на Полет бе официално обявено, и новината се появи навсякъде. Двамата мъже се срещнаха насаме в единствения свободен кабинет в Западното крило — стария офис на вицепрезидента Грейсън. — Прилича на самоубийство — рече Хари. Кабинетът едва побираше огромния изгърбен диван, разположен в центъра му. Хари седеше в единия му край, близо до прозореца, а Джак се беше настанил в креслото под медния полилей. Той поклати глава. — Не и Полет. В никакъв случай. — Откъде си толкова сигурен? — Първо на първо, тя въобще не беше близка със сестра си. Идеята, че тя е била толкова разстроена от убийството на Клоуи, че се отишла с колата си до апартамента й и се е самоубила, е просто абсурдна. — На теб може и да ти изглежда като изсмукана от пръстите. Но по определение всеки, който извършва самоубийство, не вижда нещата в истинското им съотношение. — Това не е самоубийство — настоя Джак. — Полет ми се обади снощи. Не ми прозвуча като жена на ръба на нервна криза. Усещах енергията й, възбудата. — За кое? Джак му разказа за записките на Клоуи и за предположението, че освен Джак и Клоуи още някой е получил имейл за свалянето на президента Кийс. — Къде са тези записки? — Обзалагам се, че вече са изчезнали — каза Джак. — И ако наистина ги няма, това ще бъде последният гвоздей в ковчега на теорията за самоубийството, ако питаш мен. — Разказа ли за това на ФБР? — Тази сутрин казах на Анди. Хари кимна, но не като потвърждение. Просто размишляваше. — Какво искаш да направя? — попита той. — Да бъдеш откровен с мен — рече Джак. — Разбира се. — Онзи ден, когато бяхме излезли да потичаме. Когато ти, нали се сещаш… Те уволних? — Всъщност не ме уволни. — Напротив. — Добре де, хубаво! Уволни ме. У-ВОЛ-НИ! Сега доволни ли са всички? Като прасета в кален гьол? Хари огледа стаята. — Джак, тук сме само аз и ти. — Няма значение. Това е важно и аз искам да бъдеш абсолютно откровен с мен. — Започва да ми писва от намеците ти, че не съм. — Прав си — каза Джак. — Съжалявам. Остави ме само да ти го кажа и после ще го мислим. Онзи ден, когато ме уввв… — Уволних. — Да. Ти ми беше много ядосан, че съм се доверил на Полет Спаркс. — Ядосах се, че си се доверил до такава степен на вашингтонски репортер. Който и да е. Така се случи, че това беше Полет Спаркс. — И така се случи, че сега тя е мъртва. Хари зина от изненада. — Да не би да намекваш, че аз… — Не — рече Джак. — Дори когато беше губернатор и подписваше смъртните присъди на моите клиенти, не съм те наричал убиец в лицето. Не става въпрос за това. Хари погледна часовника си. — Задържам ли те? — попита Джак. — Не искам да съм груб, но след пет минути имам среща с началника на канцеларията. — Добре — каза Джак. — Ето каква е работата. Казах ти, че Полет е решила твърдо да разбере кой е изпратил имейлите за президента Кийс на мен и на сестра й. Казах ти, че според нея вицепрезидентът Грейсън е бил убит. — И какво от това? Джак присви очи така, сякаш разпитваше свидетел, а не разговаряше с баща си. — Ти си единственият, на когото съм казвал. Хари вдигна ръка — според Джак в отбранителен жест. — Разбирам — каза той. — Та моят въпрос към теб е следният — каза Джак. — Разказа ли на някого за това? Някой почука на вратата. Шефката на канцеларията надникна в кабинета. — Президентът ще присъства на срещата ни в три часа — каза тя. — Да не го караме да чака. Хари кимна, сякаш за да й каже, че ще дойде след минутка, и тя затвори вратата. — Трябва да тръгвам — каза той и се надигна от дивана. — Преди да отидеш където и да е, бих искал да ми отговориш на въпроса — настоя Джак. — Разказа ли на някого онова, което ти казах за Полет? Хари си пое дълбоко дъх и като че ли го задържа дълго време в дробовете си. След това погледна през прозореца и остана така толкова дълго, че Джак също се обърна, за да види какво е привлякло вниманието му. Нямаше нищо. — Татко? Разказа ли на някого? Хари започна да поклаща глава, но след това сви рамене и каза: — Не си спомням. — Не си спомняш ли? — Не. Наистина. Но ако го бях направил, би ли повярвал, че щях го забравя? — Честно казано, вече не мога да правя разлика между онова, което трябва да вярвам и онова, в което искам да вярвам. Хари пристъпи към него и постави ръка на рамото му. — Спри да се тревожиш, Джак. Или няма да доживееш до петдесет. Джак потрепери. Знаеше, че това не е заплаха, но се зачуди дали не е нещо повече от бащински съвет — може би някакъв вид предупреждение. Той безмълвно проследи с поглед баща си, който излезе от вицепрезидентския кабинет, за да отиде на срещата си с президента Кийс. 	 
 В четири часа Анди имаше конферентна връзка с помощник главния специален агент от Вашингтон. Цял ден си беше мислила за това обаждане — и за Джак. Не ставаше въпрос за това, че не го обича. Е, не беше най-готиният тип, с когото беше излизала и понякога наистина я вбесяваше, но даваше и поводи за оптимизъм. Опитваше се да постъпва както трябва — наистина се опитваше. Продължаваше да й отваря вратите, когато излизаха на среща. Всеки път, когато тя носеше високи токчета, той спираше пред входа и плащаше на служителя да паркира колата. Каза й, че е красива, и то не само за да преспи с нея. Нито веднъж не й се наложи да му казва, че жената не обича да чува как мъжът й си мие зъбите и ходи до тоалетна. Дори само това правеше Джак мъж-мечта в сравнение с бившия й годеник от Сиатъл, въпреки че младоженец, който спи с кумата, въобще не може да бъде пример за доживотно обвързване. Не, тя го обичаше. Просто в тази ситуация лоялността й бе подложена на изпитание. — Обажда се агент Хенинг — каза тя в телефона. Разговорът се провеждаше по криптирана линия, само между нея и агента от Вашингтон. — Анди, какво си намислила? За пръв път се срещна с агент Стан Уайт на неделната среща в щаба на ФБР във връзка с писмото, получено от Джак. Но точно Уайт я бе упълномощил да води операцията по срещата на Джак с “източника” пред Смитсониън. Подобни напрегнати задачи обвързваха агентите и Анди лесно свикна с мисълта, че ще работи с него. — Разбираш характера на връзката ми с Джак Суайтек. — Да. — Тогава разбираш и колко ми е трудно. — Всеки агент си има личен живот. Но в края на краищата всичко се свежда до факта, че си дала клетва пред бюрото. — Така е — каза тя. Тя бе сложена в рамка и висеше на стената в кабинета й. Онази част за предаността и съвестното изпълнение на задълженията сякаш се набиваше в очите й. — Загрижена съм за бащата на Джак — каза Анди. — И то не защото го отблъсна. — Това като че ли е част от връзката — отвърна Уайт. — Да, но ми се струва, че това е симптом на един по-голям проблем. — Добре, да видим. За какъв проблем става въпрос? Анди се замисли по какъв начин да му го представи, но като че ли директният подход и се стори най-подходящ. — Честно казано, подозирам, че Белият дом прикрива нещо, свързано със смъртта на Фил Грейсън. И мисля, че Хари Суайтек е затънал в това до ушите. Уайт мълчеше. — Сър? — Тук съм — отговори Уайт. — Онова, което ме накара да заподозра участието на Хари Суайтек, е… — Знам какво ще кажеш. Анди млъкна, изненадана от прекъсването. — Така ли? — Да. И съм напълно съгласен с теб. Но… Тя почака малко, но тишината се проточи, сякаш агентът от другата страна обмисляше как да се изрази. — Но какво, сър? — Преди да задълбаем в този проблем, бих искал да разбереш нещо за Хари Суайтек. Тя не беше сигурна, че разбира правилно тона му. Той бе изключително сериозен. — Добре — рече тя. — Цялата съм слух. 
  Глава 28 
 


 Джак изпълни последното си обещание към Полет. Уреди си среща с Елизабет Грейсън още същата вечер. — Изненадан съм, че се появи — рече той. Седяха в едно сепаре в ресторант “Кабанас” до пристанището в Джорджтаун. Елизабет щеше да вечеря там с приятел в осем часа, затова прие да се срещне с Джак на по питие в седем и половина. “Кабанас” беше оживен ресторант с ацтекски маски по стените, мексиканска текила на бара и достатъчно двайсет и няколко годишни младежи, които караха четирийсетгодишния Джак да се чувства стар като динозавър. Вечерята навън, край фонтана, беше изключително популярна през лятото, но през декември хората пиеха вътре своите коктейли “Маргарита” с манго. Елизабет настоя Джак да опита един коктейл и той се съгласи просто от учтивост. Вярно е, че хората извън Флорида си мислеха, че жителите на Маями обожават мексиканската кухня. Без съмнение Маями пулсираше в латино ритъма — Куба, Бразилия, Колумбия, Аржентина и така нататък — но да се опитвате да откриете добър мексикански ресторант в Маями беше все едно да търсите добър японски ресторант в Китай. Елизабет се усмихна. — Защо си толкова изненадан? Нали ти казах, че ще дойда. — Така е. Но освен това си обещала на Полет Спаркс, че ще се срещнеш с нея снощи, в “Клуб SI”. Усмивката й се стопи. Сервитьорът им донесе маргаритите — със сол за Джак и без — за Елизабет. Тя изчака келнерът да се скрие зад дългите бели драперии, които заобикаляха сепарето им, и каза: — Откъде знаеш за мен и Полет? — Тя ми се обади снощи. Имахме много интересен разговор. - “Интересен” е толкова безсмислена дума. Потъването на „Титаник” е интересно. Сексът е интересен. Дори ти си интересен донякъде. — Не става въпрос за мен. Тя опита своята “Маргарита”. — Прав си. Става въпрос за Полет. Новината за смъртта й ме потресе. Ужасно ми е жал за баща й. Да изгуби две дъщери за толкова кратко време. — Още по-жалко е, че Полет умря, преди да успее да разработи материала на Клоуи за президента Кийс. Елизабет смръщи лице. — Малко ми е трудно да повярвам, че Клоуи Спаркс е открила нещо, което би заинтригувало репортер от ранга на Полет. — Точно заради него Полет е искала да се срещне с теб. — С мен? Какво общо има това с мен? Джак остави чашата си и се облегна на масата, за да подчертае следващите си думи. — Полет имаше теория. Тя мислеше, че ти си получила същото предложение като мен. Анонимен имейл от някой, който твърди, че има властта да направи баща ти президент. Групата мариачи започна да свири, но дори внезапния звук на тромпети не успя да накара Елизабет да примигне. — Прав си само наполовина — рече тя. — И за коя точно половина греша? — Наистина получих имейл за президента Кийс. Нещо подобно на твоето писмо. Но не го получих направо от източника. — А как? — Предаде ми го една стара приятелка. — Тази приятелка има ли си име? — Клоуи Спаркс. Джак прикри изненадата си. — Добре, чакай малко да се изясним. Най-напред ти твърдиш, че Клоуи Спаркс ти е “стара приятелка”? — Може би е по-правилно да кажа бивша приятелка. Познавах всички стажанти в Белия дом, прикрепени към баща ми. Повечето бяха амбициозни подмазвачи, но Клоуи беше готина. Харесвах я. Започнахме да излизаме заедно — по вечери, на кино, по клубовете. Дори тук дойдохме няколко пъти. Клоуи обичаше да купонясва. Аз също. Джак започна да разбира. — Нека позная: двете с Клоуи сте били заедно в нощта преди тя да бъде уволнена за притежание на наркотици. Тя отново отпи от питието си. — Бързо събра две и две. — Ти си й подхвърлила наркотиците. — Ти го казваш. — Не си постъпила добре с приятелката си. — Да се изчука с баща ми също не беше най-благородният приятелски жест, който тя би могла да ми сервира… Джак не можеше да оспори това, но нямаше как да й го признае. — Очевидно между вас се е натрупала доста неприязън. — Мислиш ли? — попита тя подигравателно. — Как тогава година и половина по-късно Клоуи ти се обажда, за да ти предаде съобщение от анонимния си източник, свързано със свалянето на президента Кийс? — Беше наистина неочаквано — каза Елизабет. — Така ли? — Двете с Клоуи не бяхме си говорили, откакто я уволниха. Тя най-вероятно беше разбрала, че знам за нея и баща ми. Така и не й признах, че аз съм я натопила, но според мен тя просто прие факта, че си е получила каквото заслужава. — Което води до същия въпрос. Защо се е обадила на теб за съобщението, което е получила от своя източник? — Мога само да гадая. Честно казано, според мен тя си е мислила, че по този начин ще се реваншира за стореното, че нещата между нас ще се оправят. Каза ми, че работи върху нещо огромно и че информацията от нейния източник може да вкара баща ми в Овалния кабинет на Белия дом. — Клоуи разкри ли ти някакви подробности? — Само това, че някой има властта да свали президента Кийс. Елизабет погледна над Джак и махна с ръка. Той се обърна и видя една млада жена, която оставя палтото си в гардероба на входа. — Това е приятелката ми — каза Елизабет. — Само още един въпрос, преди да дойде тук — каза Джак. — Побързай. — Когато Клоуи ти е предала съобщението, ти какво направи с него? — Нищо. — Нищо ли? — Да. Нищичко. Защото имаше един малък проблем — каза тя и се наведе към него, облегната на лакти. Погледът й го пронизваше. — Баща ми не заслужаваше да бъде президент. Тонът й беше толкова студен, че Джак усети как го побиват тръпки. — Здрасти, мацке — каза Елизабет и се изправи с усмивка, за да посрещне приятелката си. Джак гледаше момичетата, които се прегърнаха, и се запита дали Елизабет е използвала прегръдката, за да пусне в джоба или чантата на Клоуи наркотика, който беше довел до нейното уволнение. Момичетата потънаха в разговор и Джак изведнъж се почувства невидим. — Пак ще се видим — промърмори той, повече от готов да си тръгне на мига. 
  Глава 29 
 


 За сутрешната си петъчна среща Гърка избра едно място със сантиментална стойност: гръцката таверна в старата сграда на пощата. Построена през 1899 година, сградата представляваше дванайсететажна кула, която някога бе била най-високата сграда във Вашингтон и първият небостъргач в страната. През 1978 година била превърната в търговски център, което спомогнало за оживяването на Пенсилвания авеню в отсечката между Капитолия и Белия дом до такава степен, че търговският център, със своите магазини на “Абъркомби”, “Виктория сикрет” и “Лимитед ту”, беше станал почти толкова популярен сред туристите, колкото и Националния търговски център, без да се обиждат Вашингтон, Джеферсън и мемориала на Линкълн. Магазините отваряха врати в десет часа и половин час след това сградата се изпълваше с купувачи, хора, дошли да похапнат или просто такива, които искаха да се поразходят наоколо и да се потопят в духа на архитектурата от деветнайсети и атмосферата на двайсет и първи век. Гърка беше избрал това място по една-единствена причина: изключително популярно място, със стотици потенциални свидетели, което би затруднило потенциалния убиец да му пусне куршум в главата. Сервитьорката го отведе до една маса в двора на ресторанта. Той също се намираше във вътрешността на сградата, разположен в триетажния атриум на търговския център. Сградата имаше три нива и от мястото си той можеше да проследи почти всички, които обикаляха наоколо — от онези, които просто минаваха край таверната на първото ниво, до онези, които надничаха надолу от горните етажи. Ако се наложеше, дори щеше да успее да изтича и да се скрие вътре. При тази мисъл го връхлетяха спомени, той погледна към оберлихта на покрива и сякаш се видя да пада от него към каменния под на първия етаж. Разтърси глава и прогони видението. Това беше останало в миналото. Тогава беше млад и глупав. Сега той владееше положението, а не те. „Вземи се в ръце — каза си той. — По-силен си от всякога”. — Сам ли ще бъдете, господине? — попита сервитьорката. — Не — отвърна Гърка. — Очаквам един човек. Сервитьорката постави две чаши на масата и напълни едната с безкофеиново кафе, без сметана. Гърка си поръча и бутилка минерална вода, а след като сервитьорката се отдалечи, той измъкна от вътрешния джоб на якето си една чантичка, пълна с таблетки и капсули. Вътре имаше буквално всички витамини от А до Я. Той започна да изважда добавките и да ги подрежда в спретната редичка на масата пред себе си, като систематично подхвърляше по някое в устата си и го преглъщаше с вода. Започна да поглъща огромни дози витамини и минерали след петдесетия си рожден ден. Никой не знаеше със сигурност дали има полза от това, но бяха минали около пет години, откакто настина за последен път, и Гърка беше убеден, че добавките поне донякъде са спомогнали за издръжливостта му, бързите реакции и острата мисъл. Всичко това беше от изключително значение за работата му, въпреки че точната му професия не беше известна никому Гърка не беше наемен убиец. Той никога не бе харесвал това определение, никога не би го използвал, за да опише себе си. Да, той беше убивал хора. Да, бяха му плащали за това. Но работата му приличаше повече на снайперистите по време на война. Убийствата извършваше винаги сам, но те бяха важни за изпълнението на цялостната мисия. Гърка никога не беше “премахвал” човек, освен ако не беше абсолютно наложително. Понякога задачите бяха лесни. По-голямата част от копелетата в списъка му заслужаваха далеч по-ужасна смърт. Но понякога работата му не беше лесна. В някои случаи се налагаше да убива хора, които харесва. Дори, може би — които обича. Гърка забеляза един мъж с брада, очила и широкопола шапка да се приближава към него. Той не го позна, но явно това беше целта. Един агент от тайните служби не трябва да бъде виждан, че се среща с някой като Гърка. — Как си, Франк? — попита той. Агент Мадера дръпна стола и седна до масата. — Не ми споменавай името, идиот такъв. Давай да приключваме по-бързо. Предишната вечер Гърка беше репетирал тона си цял един час и сега започна да говори бавно и хладнокръвно, почти без акцент. Заради сопването на Мадера му се прииска да заговори още по-бавно, просто за да ядоса копелето. — Знам, че твоето момче е загазило и мога да ти помогна. — Нищичко не знаеш. Гърка се усмихна леко. — Знам за имейла до Джак Суайтек. Знам за другия до Клоуи Спаркс. Знам много повече, отколкото си мислиш. — Кого си мислиш, че заблуждаваш? Знаеш за имейлите, защото ти си този, който ги изпраща. — Виждаш ли, отново бъркаш. Не съм ги изпращал аз. Преди изборите ти продадох стоката за Кийс и спазих моята част от сделката. Не съм казал нито думичка на никого. Това вече е твоята тайна, не моята. — Е, очевидно някой друг също я знае. И ако тя стане обществено достояние, всичко добро, което е изградено досега, ще бъде съсипано. Сервитьорът се приближи, за да им предложи кафе, но Мадера го отпрати с махване на ръката, сякаш за да му каже, че няма да остане дълго тук. — Както вече ти казах — продължи Гърка, — аз знам кой е. И мога да се погрижа за този проблем. — Кой е? — Не бързай толкова. — Само ме баламосваш — рече Мадера и понечи да се изправи. — Чакай! Гърка веднага смени тона си. В него се промъкна отчаяние. Мадера отново седна в стола и го погледна с интерес. — Добре де — каза Гърка. — Ще ти кажа името му. Но първо трябва да се споразумеем за едно: аз ще се погрижа за него. — Наистина ли ще се погрижиш за него? Гърка разгъна кърпата на масата и я уви около юмрука си. Това бе алюзия на запазената му марка — собствения му заглушител, хавлия, увита около Берета двайсет и втори калибър. — Имам предвид завинаги — рече той. — Какво ще ни струва това? — Петстотин хиляди. Мадера се закашля. — Ти си се побъркал. — Може и да ти се струва много. Но без моята помощ няма да успееш да откриеш заплахата. Мисли за тези пари като за половинмилионна инвестиция в запазването на статуквото. Мадера се замисли и стигна до решението бързо. Дори твърде бързо. — Добре. Кой е той? — Преди да ти кажа, искам да те предупредя, че съм се презастраховал. Ако нещо се случи с мен — дори ако загадъчно изчезна, — истината за Кийс ще стигне до всички вестници. — Кой е той? — повтори Мадера, без изобщо да се впечатли от заплахата. Гърка си пое дълбоко дъх, сякаш за да подчертае колко му е трудно. Трудно си беше. Всъщност това щеше да бъде най-болезнената лъжа, която някога бе изричал. Той вдигна чашата с кафе към устните си и заговори в нея. — Бившата ми жена, София. — Преди ми каза, че тя не знае нищо. — Това беше преди две години. Нещата се промениха. Мадера не реагира по никакъв начин и Гърка се опита да потуши лошото си предчувствие. Той беше отишъл при Софйя с надеждата да успее да я убеди да се срещне с Мадера и да продаде мълчанието си. Ако имаше повече време, сигурно щеше да я убеди. Но не разполагаше с такова. Отказът й да му помогне го остави без алтернатива. — Ти си едно късметлийско копеле — рече Мадера. — Малцина получават половин милион долара, за да очистят бившата си жена. — За пет дни да си ми приготвил парите. Прехвърли ги по сметката ми в Антигуа. Ето ти номера — каза Гърка и плъзна по масата визитната си картичка. Мадера не я взе. Гърка отново я побутна към него. Мадера остана неподвижен. Дори не я погледна. Гърка вдигна поглед към него. — Нямаш никакво намерение да ми платиш, нали? Мадера не отвърна нищо. Гърка погледна през рамото му и забеляза един мъж, който стоеше до телефонната кабина в средата на двора. Като че ли ги наблюдаваше. Погледът на Гърка инстинктивно се насочи към втория етаж. Друг мъж до парапета като че ли също ги наблюдаваше. Гърка веднага се усети, че те съвсем не са агенти на тайните служби. Мъжете бяха част от другия свят на Мадера. Пулсът му се ускори и той внезапно осъзна, че натопяването на София и това, че няма да получи никакви пари, са най-малкия му проблем. Трябваше да се измъкне оттук, но дори да беше в най-добрата си форма, пак нямаше да успее да надбяга трима, четирима и дори повече от тях. Зад гърба си чу воя на електрически двигател, хвърли един бърз поглед през рамото си и забеляза охраната на търговския център. Пазачът се придвижваше с количката за голф, която се използваше за превоз на инвалиди. Ха така! Гърка плисна остатъка от кафето си в лицето на Мадера, скочи на крака и се вкопчи в охранителя, който в този миг минаваше край масата им. Една жена изпищя когато охранителят се стовари на пода и Гърка се хвърли към волана. Натисна до дупка педала за газта и бързо достигна максимална скорост. Мъжът от втория етаж хукна надолу по ескалатора. Други двама изскочиха от пекарната. Гърка знаеше, че няма да го застрелят пред всичките тези хора, но ако го хванеха, бързо щяха да го натъпчат в багажника на някоя кола и никой повече нямаше да чуе за него. Ако не се измъкнеше оттук веднага, той беше мъртъв. Бързо направи обратен завой и подкара към изхода. Той прелиташе край магазините, а купувачите отскачаха от пътя му. Охранителят и хората на Мадера хукнаха след него, но електрическата кола се движеше с пълна газ и бе достатъчно бърза за аварийно превозно средство. Гърка натискаше клаксона и караше така, сякаш въобще не го интересува колко хора ще прегази. Стигна до изхода към Пенсилвания авеню, заряза колата до вратата и изскочи на улицата, където хукна с всички сили. На ъгъла на Дванайсета улица забеляза едно такси. Той блъсна възрастната жена, която се канеше да се качи вътре, и се шмугна през вратата. — Хей — извика му шофьорът, — дамата беше първа! Гърка затръшна вратата зад гърба си и хвърли портфейла си на предната седалка до шофьора. — Взимай колкото си искаш. Само ме отведи оттук. Побързай! Гумите изсвистяха и таксито се изстреля като ракета. През задния прозорец Гърка забеляза как хората на Мадера, запъхтени и потни, се ругаят един друг на завоя. Той се усмихна самодоволно. Но само след миг усмивката се изтри от лицето му. В края на краищата той продължаваше да дължи петстотин хиляди долара на руснаците. И ако имаше нещо по-лошо от това да бъде гонен от руснаците, то той току-що го беше открил. Сега бягаше от руснаците и от италианците. 
  Глава 30 
 


 Бишкотите се продаваха като топъл хляб. Това докладва по обяд племенникът на София, който бе помощник-управител в “Пекарната на Анджело”. — Топлият хляб би трябвало да е щастлив, ако се продава като моите бишкоти — рече София. Това не беше самохвалство. “Пекарната на Анджело” беше квартално магазинче, но хората идваха от далеч с колите си, за да си купят бишкоти, които бяха голямата гордост на София. Прочутата рецепта за каноли, която беше научила от семейството на покойния си съпруг, с традиционната й хрупкава коричка и пълнеж от сирене рикота, носеше духа на старата Сицилия. Обаче бишкотите бяха нейното бебче — нейният начин да докаже, че сицилийските пекари могат да надминат тосканците в приготвянето на собственото им творение. Всяка седмица София измисляше по нещо съвсем ново, от смес от червени боровинки-портокал-шам фъстък до ванилово-шоколадови бишкотки. Последната й творба бяха меки бишкоти с вкусен лимонов пълнеж и смес от хрупкави бисквити и крехки бишкоти. Тайната съставка беше маята. Клиенти, които от години не бяха опитвали бишкоти от страх да не счупят зъб, се бяха пристрастили към тях. — Имате ли още от черешовите сладки? Това беше един от редовните клиенти на София, шивач, който от трийсет години шиеше костюми в ателието си от другата страна на улицата. София му се усмихна. — Съжалявам, но свършиха. — Утре ще имате ли пак? Погледът на София се отмести към прозореца — а с него и вниманието й. — София, утре ще направите ли пак? Тя се обърна смутена към клиента си. — Какво? О, извинете. Разбира се. Ще ви запазя двайсетина. — Grazie. — Prego. [15] Той си тръгна доволен, а София се приближи до прозореца и се престори, че го проследява с поглед как влиза в шивашкото си ателие. Но всъщност не гледаше него. Вниманието й беше привлечено от един тъмносин мерцедес-бенц, паркиран от другата страна на улицата, няколко къщи по-надолу. Със завръщането на Деметри тревогата се загнезди в душата й. Дори само това, че бе успял да я открие и че се появи в пекарната ей така, изведнъж, я беше притеснило ужасно. Върхът беше молбата му да участва в изнудването. Беше му отказала категорично. Той не се отказа и продължи да я убеждава, и точно тогава започна бъркотията. Тя му сервира капучино и бишкоти с лешников крем и той пусна чара си в действие. Тя му позволи да й говори за добрите стари времена, когато бяха щастливи — за онзи кратък период в живота й, когато си беше мислила, че с Деметри всичко е възможно. В онези години беше немислимо деветнайсет годишното момиче да напусне Вила Роза и да избяга в Кипър с чужденец, но Деметри буквално грабна и отнесе София. Той беше силен, красив и изпълнен с младежка самоувереност. Тя му повярва, когато й се закле, че няма да позволи в очите й да се появят сълзи, след това се закле в честта си, че някой ден ще я върне в Сицилия и ще й купи най-голямата къща във Вила Роза. Тя беше страстен доверен партньор в плана му да покори света. Но това беше много отдавна. Отново срещналите се стари любовници и спомените за миналото бяха дали на Деметри основание да се надява, че тя ще погледне на нещата от неговия ъгъл. Но той нямаше никакво право да търси любовта й, а тя със сигурност нито за миг не бе съжалявала за живота с Анджело. Но след всичките тези години самотното й сърце не можеше да не си спомни за добрата половина на Деметри. Само да не се беше сблъсквала и с лошата му половина. — Ти ме молиш да извърша престъпление — каза му тя. — Помисли за някой друг начин и ще се опитам да ти помогна. Той се държа ужасно мило с нея, дори очите му се насълзиха — как може София да мисли, че той я използва. Тя направо разбива сърцето му. И почти успя да я оплете в мрежите си, да я накара да повярва в искреността му. Но само за миг. След това лошият му характер отново изби на повърхността и я смрази до кости. Той си тръгна сърдит и оттогава тревогата не беше напускала София. Предишната нощ не можа да спи, но една оживена работна сутрин в пекарната може да излекува почти всичко. Към обяд почти беше успяла да се убеди, че е глупаво да се страхува. Ако Деметри наистина беше загазил толкова здраво, както твърдеше, той едва ли щеше да губи време в опити да убеди бившата си жена да му помогне. Едва ли щеше да го види отново. След това онзи тъмен мерцедес бавно премина край пекарната и паркира от другата страна на улицата. От двайсет минути стоеше там. Нещо й подсказваше, че двамата мъже вътре не са дошли да си купуват бишкоти. Тя нервно избърса ръце в бялата си престилка. Единият от мъжете на улицата говореше по мобилния си телефон. Тя се зачуди на кого ли се обажда. Спри се, София! Телефонът на стената иззвъня и тя подскочи към него. Племенникът й тъкмо се канеше да вдигне слушалката, но тя профуча край касовия апарат и успя да я грабне първа. Той я изгледа странно, но София имаше предчувствие за това обаждане. — Пекарната на Анджело — каза тя. После погледна през прозореца. Мъжът, който стоеше до мерцедеса, вече не говореше по телефона. — Ало? — опита още веднъж. — София, ти ли си? Това беше гласът на Деметри, а не на непознатия с мобилния телефон. — София не е тук — рече тя. — Amore mio[16], знам, че си ти. — Моля ви, не я търсете повече. Тя се накани да затвори. — Моля те, изслушай ме. Това е въпрос на живот и смърт! Отчаянието в гласа му я порази. Племенникът й я погледна иззад щанда. — Изчакай така — каза тя. — Ще отида на другия телефон. — Не! Няма време. Просто ме изслушай! — Но… — Не говори, слушай. Направих нещо ужасно, наистина ужасно. Толкова съжалявам. София смутено се размърда. Племенникът й сякаш отново усети безпокойството й и тя му обърна гръб, свивайки се в ъгъла зад витрината със сладките. — Деметри, моля те. — Трябва да се махнеш оттам. Веднага! — Какво? — Бях толкова отчаян, че ме отхвърли, но в сърцето си знам, че искаше да ми помогнеш. Казах им, че ти си се опитала да продадеш тайната на сина на Хари Суайтек и на онази репортерка. Казах им, че бих могъл — за пари — бих могъл да… елиминирам заплахата. Ръката й, която държеше телефонната слушалка, затрепери. — Блъфирах — продължи той. — Никога нямаше да те нараня. Не бих направил нищо такова. Моля те, повярвай ми! Планът ми беше да им взема парите и да те отведа — обратно, във Вила Роза, точно както ти обещах преди четирийсет и шест години. — Ще затворя телефона — рече тя с писклив глас. — Не, София! Трябва да бягаш! Не разбираш ли? Те ми повярваха, когато им казах, че ти се опитваш да продадеш онова нещо. Сега ще убият мен, ще убият и теб! Бягай! Сърцето на София биеше лудо. Тя погледна през прозореца. Мъжът, който беше разговарял по телефона, вървеше надолу по улицата и гледаше към пекарната. Партньорът му вървеше до него. София беше виждала и преди такива мъже, с филцовите им шапки, скъпи италиански сака, черни кожени ръкавици и леденостудени очи. Умираше от страх при мисълта, че те идват за нея. — Къде да отида? — Просто се махни оттам. Веднага! София затвори телефона. Племенникът й се преструваше на зает с разточването на кори на мраморния плот, но София знаеше, че той я наблюдава с крайчеца на очите си. Тя развърза престилката си и я окачи на закачалката. — Какво има? — попита племенникът й. Тя грабна чантата си, която лежеше под щанда, и откачи зимното си палто. След това отвори касата и грабна пачка банкноти. — Тия, къде отиваш? — попита той. Тя се приближи до него, погали лицето му с ръка и го целуна по устните. Отговори му със стара сицилианска поговорка: — Quandu si las ‘a vecchia p ’a nova, sabe che lasa ma non sabe che trova. Когато оставяш старото заради нещо ново, знаеш какво изоставяш, но не знаеш какво ще намериш. София се обърна с насълзени очи и побягна през задната врата. 
  Глава 31 
 


 Рано сутринта, в събота, Джак отиде в офиса си, за да опакова багажа. По принцип договорът му изтичаше след шест месеца, но наемът беше по-висок, отколкото можеше да си позволи и хазаинът се беше съгласил да го пусне по-рано — стига да успее да се изнесе преди 31 декември. Притиснат от крайния срок, Джак бе готов да приеме помощ от всеки. Дори от Тео. — Знаеш ли вече къде ще се местиш? — попита Тео. — Има едно малко местенце на магистралата за Мейн, което страшно ми харесва. Надявам се да подпиша договора за наем още тази седмица. Тео отиде в коридора и пусна кутията на пода до останалите кашони. Вътре издрънча счупено стъкло. — Това бяха рамките на дипломите ми — изпъшка Джак. — Наблегни на “бяха ” — отвърна Тео. — Съжалявам, пич. Но мога да ти се реванширам. Всъщност, ще те направя богат. — Този път ми го спести, моля те. Гаражът ми още е задръстен с онези комплекти за оцеляване “Y2K” от последния път, когато ми обеща да ме направиш богат. — Този път е различно пич. Обмислям го още откак ти се обадих на погребението на Грейсън и разговаряхме за Тара Лий и пристрастените към порното. — Вивиън Лий. — Все тая. Важни са пристрастените. Снощи регистрирах един домейн: ВърнетеПорното точка ком. — Не съм разбрал кога е тръгнал. — Баща ти все още не е станал вицепрезидент. Веднага, щом го изберат, ще разполага с всичката власт. Трябва само да го убедим да забрани порното по Интернет. И тогава сещаш ли се кой ще бъде най-ценния домейн в целия свят*? — Живейте Си Живота точка ком? — ВърнетеПорното точка ком, бейби. И ние го притежаваме. Това е като да сложиш пари в банка, пич. — Тео, ти от коя планета идваш? На вратата се почука. Тео се приближи до прозореца, дръпна завесата и надникна навън. — Не мога да видя добре, но като че ли е твоята абуела. Бабата на Джак по майчина линия имаше навика да се появява в офиса му всеки път, когато реши, че от последното му посещение при нея е минало твърде много време. Понякога идваше само за да се потюхка на глас дали ще живее достатъчно дълго, че да научи на испански и правнуците си, които, между другото, Джак няма да е зле да побърза да й осигури навреме. Друг път идваше, за да напомни на своя внук гринго, че половината от кръвта му е латино. Но в повечето случаи просто минаваше, за да го целуне и да се увери, че не умира от глад. — Най-вероятно ми носи от прочутите си tres leches — рече Джак. Вкусният десерт беше обект на шеги за всичко живо в Маями, освен за абуеда, която редовно се обаждаше в испаноезичната радиостанция, за да обяви на всеослушание, че тя е измислила tres leches, които никарагуанците били откраднали от нея. Джак отвори вратата. Не беше баба му. — Господин Суайтек? — попита жената. — Да. Коя сте вие? — Името ми няма значение. Мога ли да вляза? — Всъщност днес не работя. — Особено с хора, които не ми казват имената си. — Моля ви — настоя тя. — Много е важно. За това как баща ви ще стане президент. — Имате предвид вицепрезидент. — Не — каза тя. — Имам предвид президент. Джак насочи цялото си внимание към нея. Странно, че не му каза името си, но в сравнение с останалото, което му се случи напоследък, това не го впечатли особено. Той я покани вътре и затвори вратата. — Извинете ме за безпорядъка — каза той. — Изнасям се. — Във Вашингтон? — Не, оставам в града. — Бащата на Джак го уволни — обади се Тео. Джак го стрелна с убийствен поглед. — Уволнил ли ви е? — попита жената. — Това е приятелят ми Юда — обърна се Джак към нея. — Тъкмо се канеше да си тръгва. — Беше ми приятно, Юда… До после, пич — кимна му Тео и излезе през вратата. Джак покани гостенката си в офиса и й взе палтото. Отбеляза, че доста тежи. Въпреки че по стандартите на Маями денят беше доста хладен, все пак не беше време за дебело зимно палто. Той разчисти кашоните и й предложи да седне в креслото. Не успя да заобиколи бюрото си, затова седна на ръба му и се наведе към нея. Тя седеше тихо, скръстила ръце в скута си, забила поглед в пода. Джак се възползва от мълчанието, за да я огледа. Беше по-млада от баба му, но той разбра защо Тео я е сбъркал с неговата абуела. И двете бяха привлекателни, възрастни жени с тъмни очи и маслинена кожа, които изглеждаха по-млади от възрастта си. В нея се откриваха деликатните черти на някогашната красавица, но ръцете й бяха на работеща жена. Ала в края на краищата Джак бе заинтригуван не от красотата й или от едва доловимата прилика с неговата абуела. Имаше усещането, че и преди се е срещал с нея. — Какво не е наред? — попита го тя. — Нищо, извинявайте. — Джак се беше вторачил в нея и просто не можеше да отмести очи. Тя определено му беше позната. — Искате ли кафе? — Не, благодаря. Тя се отпусна на лакът на облегалката на креслото, сякаш седенето изправена я изморяваше, а левият й крак трепереше неудържимо. Изглеждаше нервна. Може би дори малко уплашена. Най-накрая погледна Джак в очите. Не просто „малко уплашена”. — Намирате се в голяма опасност — каза тя. Джак беше чувал много интересни първи думи от хората, които сядаха в този стол, но тази реплика можеше да се мери с най-доброто. — Можете ли да ми кажете защо? Тя се размърда неудобно. — Някога имах адвокат. Той направи завещанието на покойния ми съпруг и моето. Ако стана ваша клиентка, не можете да разкажете на никого онова, което ще ви кажа. Дори на полицията. Нали така? — Такава е обичайната практика. — Аз ваш клиент ли съм? — Вече сте. Говорете. — Мисля, че знам кой е убил онази млада репортерка от Вашингтон — Клоуи Спаркс. Освен това — продължи тя, като тежко преглътна, — мисля, че вие сте следващият. — О-хо… — проточи Джак. Последните й думи го изненадаха. — Как се казва убиецът? — Не мога да ви кажа името му. — Добре. Какво ще кажете да се върнем малко назад и да ми кажете своето име? Тя въздъхна и тихичко го каза: — София. — Добре. Прекрасно име. — Grazie. [17] — Италианка ли сте? — От Сицилия. — Убиецът оттам ли е? — Не. — Ще сбъркам ли, ако предположа, че е грък? Тя го погледна изненадано. — Откъде знаете? — Направих собствено разследване. Двамата със сестрата на Клоуи го открихме, след като разбрахме, че Клоуи и аз сме получили един и същи любопитни съобщения от анонимен източник. — Все пак не мога да ви кажа името му. — Откъде знаете, че е убил Клоуи Спаркс? — Познавам го отдавна — каза тя след което премисли отговора си. — Не, познавах го преди много време. Наскоро разговаряхме. — И той ви е казал, че е убил Клоуи Спаркс? — Всъщност не, той отрече да го е извършил. — Но вие не му вярвате? На лицето й се изписа болка. — Искаше ми се да му повярвам. Винаги ми се е искало. Но винаги съм се стараела да постъпвам правилно, особено сега. Той ми каза, че се е свързал с нея заради президента Кийс. Опитвал се да продаде някаква история на вестника й. Не се получило. И сега тя е мъртва. — И вие предполагате, че той я е убил. — Той отчаяно се нуждае от пари — много пари. Единственият начин да ги събере е като продаде онова, което знае за президента Кийс. Щом тайната излезе наяве, той вече няма да може да я продаде. Клоуи Спаркс е успяла по някакъв начин да разгадае какво се опитва да й продаде и не му е платила. Това била фаталната й грешка. След това той се опитал да продаде същата информация и на вас. Джак се замисли над думите й. — И сега той смята, че аз също съм го разгадал и не смятам да му платя, така че… — Вие сте следващият в списъка му. Джак продължи да я разпитва, чудейки се дали точно това се е случило на Полет Спаркс. — Вие в този списък ли сте? — Моите проблеми са още по-големи. Джак отново я погледна изучаващо. Беше готов да се обзаложи, че предишната нощ не е спала много. — Да не би да бягате от някого? Тя не му отговори. Нямаше нужда. — Мислили ли сте да отидете в полицията? — попита я той. — Не! — Просто предложение — каза Джак. — Не може ли просто да ги уведомим? — Не мога да отида в полицията. — Защо? — Просто не мога. Невъзможно е. — А съгласна ли сте да ми кажете името на убиеца, а аз ще отида в полицията? — Не. — Имам приятел във ФБР. — В никакъв случай! Джак млъкна объркан. — Мъжът е убил Клоуи Спаркс. Смятате, че може би иска да убие мен. Изглеждате ми уплашена до смърт. Защо го защитавате? — Не защитавам него — каза тя. — Да не би и вие да сте направили нещо нередно? — Не — отвърна тя, като едва не се разсмя. — Не става въпрос за мен. Джак се наведе напред и я погледна в очите. — Страхувате ли се от него? Тя отново замълча. Изведнъж се изправи и каза: — Казах ви всичко, което можах. Знаете, че сте в опасност. Моля ви, пазете се. — София, вие сте важен свидетел и ми изглеждате добър човек. Мога да ви помогна да получите защита. Правил съм го много пъти. Тя затвори очи, борейки се със себе си, и отново ги отвори. — Нямате представа колко е сложно всичко. — Права сте. Нямам. Но нека се договорим. Днес няма да правим нищо. Засега просто ще ви отведа на сигурно място. Където ще можете да поспите. Имате ли семейство или приятели в Маями, където да можете да отседнете? — Нямам си никой. — В хотел ли сте отседнали? Тя поклати глава. — Цяла нощ пътувах с влака от Ню Йорк. Идвам директно от гарата. Той забеляза, че София не носи никакъв багаж и изведнъж тежкото зимно палто придоби смисъл. Тя бягаше. Джак й помогна да го облече, след което взе една визитка от бюрото и написа един адрес на гърба й. — На около три пресечки оттук има един бутиков хотел — рече той, сочейки с пръст. — “Сан Пиетро”. Клиентите ми, които не са от Маями, отсядат там и страшно им харесва. Използвайте моето име. Кажете на управителя да го пише на сметката ми. — Не мога да го направя. — Моля ви. Намира се точно на ъгъла до Алхамбра. Розова сграда в средиземноморски стил с кръгли плочки и пълзящи растения по стените. Ще ви напомни за Сицилия. На лицето й се появи намек от усмивка, но Джак успя да я улови и усети, че ако се беше появила съвсем, стаята щеше да грейне. — Благодаря ви — каза тя и го изненада с целувка по бузата. — Пак заповядайте — отвърна той и я изпрати до вратата. 
  Глава 32 
 


 Джак се срещна с Тео на обяд в „Ройъл Касъл”. На северозапад от Седемдесет и девета улица и булевард Юнити се намираше старият квартал на Тео, Либърти сити, нецивилизована част от града, която през 80-те години на миналия век беше превърната в синоним на насилие от непрекъснатите бунтове и улични битки. През следващите години увеличаващият се брой престъпления доведе до затварянето на много семейни магазинчета, но вече половин век хамбургерите на „Ройъл касъл” — грамадни пирожки с туршия, лук и горчица — продължаваха да се предлагат все на същото място. Големите оранжеви букви на прозорците и оригиналните плакати от шейсетте, окачени на облицованите с бели плочки стени, често предизвикваха носталгия у клиентите, но последният ресторант от веригата „Ройъл касъл” нямаше безупречно минало. Беше необходима мащабна протестна демонстрация на активисти за граждански права, за да се свали табелата, висяща над ъгъла на щанда, която с големи букви предупреждаваше: „САМО ЗА БЕЛИ”. Прачичото на Тео, Сай, беше един от първите цветнокожи, които насядаха по десетте хромирани столчета, подредени край боядисания в бяло и червено тезгях, и от онзи ден той редовно идваше тук всеки петък на обяд. Тео продължи невъзмутимо да се храни, но чичо Сай беше толкова щастлив да види Джак, че скочи от стола си и го прегърна толкова силно, че без да иска пръцна. — Опа, съжалявам. Тео избухна в смях и Сай го плесна зад врата, сякаш отново беше на десет години. — Хич не е смешно. Гадно е да си стар. — Това можеш да го повториш — каза Джак. Сай представи Джак на сервитьорката, поразителна млада жена, която приличаше на младата Ванеса Уилиямс и която се казваше Бренди. — Бренди ли? — попита Джак. — Да. Бренди. — Такова хубаво момиче — каза Тео. — Каква съпруга само би била[18] — издекламира Джак. — Какво? — обади се Бренди. Джак отново се почувства на четирийсет. Беше перифразирал строфа от популярна песен, която бе почти на неговите години, пред младо момиче, което едва ли знаеше кои са „Лютите чушлета” [19], освен ако не става въпрос за онези, които се слагат в начоса. — Джак, седни на моето място — каза Сай. — Аз трябва да бягам. Ако искаш, изяж последния бургер. Тео протегна ръка, грабна пирога от чинията на стареца и го натъпка в устата си. Сай отново го шляпна зад врата. — Това момче няма оправия — каза Сай. — И това го казва човекът, който само преди миг си изпусна душицата — изкиска се Тео. Сай отново замахна към врата му, но този път Тео успя навреме да се наведе. — Вече дори не мога да се прицеля като хората — въздъхна Сай. — Ще се видим по-късно. Джак поръча на Бренди два бургера за себе си и още три за Тео. Тео отпиваше от джинджифиловата си бира, докато Джак му разказваше за посещението на София. Тео беше неофициалният частен детектив на Джак, така че, технически погледнато, разказът му не нарушаваше тайната на клиента. Освен това Тео поназнайваше някои неща за бегълците, а Джак се нуждаеше от професионално мнение. — Страх ли те е? — попита Тео. — Малко. Все пак тя каза, че може да съм следващият в списъка на убиеца. — Може пък просто да те изчака да умреш, нали вече си на четирийсет. — Върви по дяволите. — Значи ти смяташ, че причината за всички проблеми — твоите, на София, на Клоуи Спаркс — е един и същи човек? — Залагам си мустанга за това. — Това е онзи тип Зорба, нали? — Да. Гъркът. — Знаеш ли, странна работа — рече Тео. — Веднъж успях да сваля едно страхотно маце като си тананиках мелодийката от „Чудовища”[20] и непрекъснато я смесвах с „Ако бях богат[21]”. Джак потри челото си, потискайки пристъп на главоболие. — Първо на първо, аз въобще не си спомням музиката от „Чудовища”. И второ, „Ако бях богат” е от мюзикъла „Цигулар на покрива”, а не от „Зорба Гърка”. Щеше да го знаеш, ако беше на четирийсет. И трето, защо, по дяволите, обсъждаме точно това? — Извинявай. И така, след като разговаря с тая София, смяташ ли да се обадиш на ченгетата? — Първо смятам да говоря с Анди. — За да си осигуриш защита, или за да й разкажеш каквото си научил от София? — Все още мисля по въпроса. — Не те ли притеснява тайната на клиента? — Правото на неприкосновеност отпада, когато стане въпрос за бъдещо престъпление. — Само че не тя ще го извърши, а някой друг. От време на време Тео задълбаваше в някой правен проблем, което подсказваше на Джак защо съкилийниците му в затвора го бяха наричали „Големия адвокат”. — Това е доста мъглива материя — отвърна той. Тео огледа слепоочията на Джак в търсене на нов повод за заяждане и за миг поредната шега с тема „четирийсетак” изглеждаше неизбежна. Но той се отказа. — Междувременно къде е София? — попита Тео. — В хотел „Сан Пиетро”. — Искаш ли да говоря с нея? — Смяташ ли, че това би помогнало? — Ти ме отърва от смъртната присъда. Може би ще ти се довери, ако се срещне с някой, който вече го е направил и е спечелил от лотарията. Сервитьорът донесе бургерите. Джак си сипа кетчуп в чинията, обмисляйки думите на Тео. — Идеята не е лоша — каза той. Тео протегна ръка и загреба пълна шепа от пържените картофки на Джак. Като че ли никога не обръщаше внимание на това, че пред него лежи пълна чиния с храна. Джак се беше отказал да мърмори за това. — Има един проблем — каза Тео. — Можеш да я убедиш да отиде в полицията или да разговаря с Анди. Но не знаеш какъв ще бъде резултатът. — Тя ще откаже да говори — възрази Джак. — А ако откаже, ти не можеш да й уредиш статут на защитен свидетел. — Това е най-лошото, което може да се случи — отвърна Джак. — Тя очевидно се страхува от този човек. Ако той реши, че е проговорила пред полицията, а аз не успея да й осигуря защита, с нея е свършено. — Значи остава да я убедиш да разкаже на полицията всичко, което знае — каза Тео. — Нека говоря с нея. — Искам да помисля още малко. Тео допи джинджифиловата си бира и засмука въздух през сламката. — Междувременно какво ще направиш за собствената си защита? — попита той. — Държа пистолет в офиса. — Кога за последно си стрелял? Джак се замисли. — Доста отдавна. — Пич, трябва ти бодигард. — Не мога да си го позволя. Тео си сложи слънчевите очила, скръсти ръце на гърдите и придоби каменното изражение на агент от тайните служби. — В никакъв случай — възпротиви се Джак. — Няма да стане. — Ще работя за текила. — Тео, просто забрави. — Както кажеш — отвърна Тео и погълна последния бургер на една хапка. — Можеш ли днес следобед да дойдеш в офиса, за да ми помогнеш с багажа? — попита Джак. — Днес не мога, пич. Цял джаз бар ми лежи на ръцете. — Май се засегна, а? — Аз ли? Не. Не искаш да разговарям със София. Хубаво. Не искаш да ти бъда бодигард. Много добре. Просто се отдръпвам, преди да ме отрежеш за трети път. — Тео, стига де! — Чао, пич. Бренди, до после. Завръщам се към стария живот и моята единствена любов, морето. — Какво? Джак му махна с ръка да си върви. Тео не се цупеше често и най-добрата стратегия срещу сръдните му беше да не му обръща внимание. — Искате ли още нещо? — попита сервитьорката. — Сметката, моля. Тя му я донесе. Оказа се, че освен своята поръчка, той трябва да плати и за Тео, и за чичо Сай. Едва тогава Джак разбра, че сърденето е било уловка. Тео Найт, голям си хитрец. Джак подкара мустанга към офиса си и отново се замисли. Откакто си беше купил фастбека, времето в Маями беше прекрасно, само безоблачно синьо небе и двайсет и два градуса. Това беше достатъчно, за да го накара да съжалява за стария си кабриолет. Анди отново щеше да определи настроението му като поредния “момент на съжаление на Джак Суайтек”. Той паркира пред офиса и влезе вътре. Стаята се осветяваше единствено от тънкия слънчев лъч, който проникваше през спуснатите щори, но когато стигна до бюрото и се опита да пусне настолната лампа, нищо не се случи. — Счупена е — чу се мъжки глас. Джак се стресна и се обърна, забелязвайки непознатия, който седеше в сумрачната стая. В едната си ръка държеше кабела на лампата, а в другата пистолет. — Да не си помръднал. Джак замръзна на място. Опита се да познае акцента, но можеше само да гадае. Сицилиански? — Вземай каквото искаш — рече той. — Сядай долу — заповяда му мъжът. — Двамата трябва хубавичко да си поговорим. За София. 
  Глава 33 
 


 Джак реши, че акцентът е гръцки — същия глас беше чул в телефона пред музея “Смитсониън”. Той седеше в креслото, което обикновено се използваше от клиентите, а ръцете му бяха здраво завързани за облегалките с кабела, откъснат от лампата. Гърка седеше на бюрото му с насочен към гърдите на Джак пистолет. — Ти сигурно си Антъни Куин — каза Джак. — Ако това беше някакъв опит за етническа шега, трябва да ти кажа, че Антъни Куин е мексиканец. — Май го знам — отвърна Джак. — Но когато двамата с Полет Спаркс се опитахме да разберем кой е наел бездомника, който дойде при мен пред “Смитсониън”, беше ни казано, че зад всичко стои един стар грък, който приличал на Зорба. Гърка се захили, сякаш и преди бе чувал подобно сравнение, и започна да си тананика фалшиво песента “Ако бях богат”. — Всъщност това е от “Цигуларят…” — започна Джак, но се спря, опитвайки се да си спомни мелодийката от “Чудовища”. — О, по дяволите. Често я бъркат. Къде ти е инвалидната количка? — Да ти приличам на човек, който има нужда от количка? Той имаше внушителна фигура, изправена, с широки рамене. — Колкото и аз имам нужда — рече Джак. — Шегичката ми се получи добре, нали? Реших, че може би един процент от общото население се придвижва в инвалидни колички. В района на Вашингтон живеят — колко, девет милиона? Това означава деветдесет хиляди заподозрени. Пратих ченгетата по следата на човек, който не може да ходи. Джак огледа пистолета. Не можа да познае модела, но пък и не беше оръжеен експерт. Въпреки че изглеждаше малък, със сигурност щеше да свърши добра работа при това разстояние. — Ако искаш да разговаряме, по-добре прибери пистолета. — Лош навик. Някои хора пушат, когато провеждат бизнес разговори. Аз използвам пистолет. — Какво искаш от София? На лицето му се изписаха смесени чувства — гняв и носталгия, предположи Джак, както и други неопределими емоции. — Проследих я до Маями — отвърна той. — И след това до твоя офис. — И аз така реших. — Спасих й живота. Онези горили в Ню Йорк щяха да я убият. — Какви горили? — Сега ще ми се правиш, че не ти е разказала за умниците, които отидоха в пекарната й? — Тя беше уплашена и бягаше от някого — отвърна Джак. — Само това знам. — С основание е била уплашена. — Да — от теб. Тези думи като че ли наистина го нараниха. Джак усети някаква промяна, може би желание да говори. — Откъде познаваш София? — попита той. — Преди много години бяхме женени. В Кипър. Много преди руснаците да превземат острова. Имах някои проблеми, в сицилиански стил. — Имаш предвид организираната престъпност? — Естествено, че няма да имам предвид някоя пицария. Ненормалните сицилианци ме хвърлиха от покрива на един хотел. — Извадил си късмет, че си още жив. — Да — отговори той и засмя горчиво. — Ако наричаш загубата на София “късмет”. — Звучиш така, сякаш все още те е яд. — Ти си я виждал. Представи си как е изглеждала, когато е била на двайсет. Джак си я представи и започна да разбира гнева на мъжа. — Доста се отдалечихме от темата — рече Гърка. — Наистина няма да е зле да разкараш пистолета. Лицето на мъжа почервеня, той внезапно се наведе напред и опря дулото на пистолета в челото на Джак. — Престани да ми казваш какво да правя и ме чуй, Джак Суайтек. Джак се страхуваше да мигне дори. Гърка определено имаше и мека половина, но метафоричният му ключ превърташе бързо и Джак лесно можеше да си представи как вкарва куршум в главата на Клоуи Спаркс, Джак Суайтек или който и да е друг, изправил се на пътя му. — Отдавна трябваше да те убия. Какво ти подсказва това? Джак се опита да отгатне правилния отговор, но не беше сигурен, че има такъв. — Премахвам хората само при необходимост — рече Гърка. — Не го превръщай в необходимост. — Просто ми кажи какво трябва да направя. — Трябва да ми помогнеш за София. — Няма да ти помогна да я убиеш. Гърка хвана Джак за косата и дръпна главата му назад. — Нима смяташ, че бих убил моята София преди теб? Джак беше сигурен, че мъжът ще го удари и дори ще го застреля. Но Гърка си пое дъх дълбоко, взе се в ръце и отново се настани върху бюрото, с лице към Джак. — Тя защо дойде при теб? — попита той. — Не искаше да свърша като Клоуи Спаркс. — Не съм я убил аз. Джак не му повярва, но сега не беше време за спорове. — София не каза, че ти си го направил. Всъщност не ми каза нищо за теб. Както вече споменах, тя се страхува от теб. — Страхува се от мен? От баща ти и неговите приятелчета трябва да се страхува! — Какво общо има баща ми с това? — Грейсън идва във Флорида, отива на лов с баща ти и внезапно умира. В следващия миг Хари Суайтек е номиниран за вицепрезидент. Точно след като бях казал на Грейсън, че мога да го направя президент. — Чакай малко — прекъсна го Джак, — да не би да си пратил на Грейсън същото съобщение? — Не пряко. Изпратих го на жена му. Джак си спомни как ФБР му бяха казали, че не е първият, получил такова съобщение. Очевидно Мерилин Грейсън също им бе съобщила за своето. — Каза ли й повече неща, отколкото на мен? — Чак след като ми отговори. Джак подсвирна от изненада. Той не знаеше нищо за отговора. — Да не би да сте поддържали кореспонденция? — Докато съпругът й не умря. — Каза ли й всичко, което беше казал на Клоуи Спаркс? — Нито повече, нито по-малко. — Защо тогава е било “необходимо”, както се изрази, да убиваш Клоуи Спаркс, а Мерилин Грейсън да оставиш жива? — Едно е да знаеш, че президентът Кийс е контролиран от една сицилианска фамилия. Съвсем друго е да знаеш защо. — Ти си казал на Клоуи защо? Гърка поклати глава. — Тя сама се досети. — София знае ли защо? — Знае. — Предполагам, че заради това онези мъже са отишли вчера при нея. — Точно така. Точно затова имам нужда от твоята помощ. — Какво мога да направя? — София те слуша. Убеди я, че не трябва да ходи в полицията или ФБР. На нито едно ниво във властта не може да се довери. — И какво очакваш да я накарам да направи? — Да се махне от страната. Веднага. Ако чуе това от мен, никога няма да ми повярва. Но ако ти й го кажеш, може и да се махне. — Не мога да ти обещая, че ще ми повярва. — Постарай се. — Ами ако не ме послуша? Той се наведе напред, носът му се приближи на няколко инча от челото на Джак. — Тогава убийството ти ще бъде необходимо — каза той със спокоен и студен глас, и на Джак му се стори, че това може би ще му достави огромно удоволствие. Джак вдигна погледа си, но установи, че гледа в триоко чудовище — тъмните очи на Гърка и дулото на пистолета. — Ще се постарая — каза той. 
  Глава 34 
 


 Те изчакаха да се стъмни, след което Джак го поведе към хотел “Сан Пиетро”. — По-бързо — каза Гърка. Вече прекосяваха живописния квартал край площад “Алхамбра” с бърза крачка, което подсказа на Джак колко добре Гърка се е възстановил от падането. Той вървеше на няколко крачки след него, с ръце в джобовете. Джак предположи, че към гърба му е насочен пистолет. “Сан Пиетро” беше един от най-старите хотели в Корал Гейбълс. Подът на фоайето бе покрит с напукани кубински плочки, високият таван се поддържаше от кръстосани кипарисови колони. През деня цветните стъкла защитаваха вътрешността от силното слънце на Флорида и хвърляха червени, жълти и зелени отсенки върху тапетите по стените. След като се стъмнеше обаче, прозорците вече изглеждаха черни и фоайето придобиваше атмосферата на мрачен замък, осветяван единствено от свещите на огромния полилей. На стената, зад рецепцията, се намираха няколко редици старомодни закачалки, на пискюли висяха окачени ключове. — Добър вечер, господин Суайтек — каза младата жена зад бюрото. Докато отвръщаше на усмивката й, Джак се опита да не изглежда нервен. — Днес следобед изпратих една клиентка тук. Казва се София. Дали вече се е регистрирала? — Да, тук е. Искате ли да позвъня в стаята й? — Да, ако обичате. Тя хвърли един поглед към Гърка. — И за кого искате да съобщя? — Искам да я изненадам — отвърна Гърка. — Аз съм стар приятел. Тя прокара пръст по устните си, показвайки затваряне на цип. — Тайната ви е на сигурно място. — Така казват всички — отвърна Гърка. Тя се зачуди как да приеме изявлението му, но така или иначе се усмихна, набра номера на стаята и съобщи, че господин Суайтек е във фоайето. — Да, госпожо — каза тя и затвори телефона. — Госпожа София ви покани в стаята си — съобщи момичето. Джак не се изненада. Тя сигурно се чувстваше най-добре в стаята си. — Тогава ще се качим — каза Гърка. — Първия етаж — каза рецепционистката. — Стаята на Шопен. Това беше другата атракция на хотела. Всичките стаи носеха имената на известни композитори. ,Добре поне, че не е в стаята на Салиери” — помисли си Джак. Коридорите бяха тесни, с множество неочаквани завои. В действителност хотел “Сан Пиетро” представляваше няколко стари къщи, свързани заедно в един хотел, и така стигането до стаята наподобяваше малко на броденето из лабиринт. Те подминаха библиотеката и трапезарията и ако Джак не познаваше добре хотела, нямаше как да разбере в коя посока да поеме. Старите дъски на пода в коридора скърцаха под килима, докато те преминаваха покрай стаите на Бах и на Бетовен. Най-накрая стигнаха до стаята на Шопен. Гърка отстъпи встрани, за да не може да бъде видян през шпионката. Джак почука три пъти. Вратата не се отвори, но той чу гласа на София. — Вие ли сте, господин Суайтек? — Да, аз съм. Джак чу дрънкането на осигурителната верижка и завъртането на ключа в ключалката. Вратата се отвори. — Моля, влезте — каза тя. Джак не помръдна от мястото си. — С мен има един човек. На лицето й се изписа тревога, сякаш се досещаше за кого става дума. Гърка се показа на вратата. — Здравей, София. — Деметри! — ахна тя и затръшна вратата. Гърка се облегна на гърба на Джак и притисна пистолета си в десния му бъбрек. Оръжието все още се намираше в джоба на палтото му. — Кажи й, че не трябва да се страхува — прошепна той в ухото му. — Кажи й да ни пусне. Хайде. Кажи й! — София, всичко е наред — каза Джак на затворената врата. — Аз измислих нещо, заедно с… Деметри — той използва името, с което София го беше нарекла. Не последва отговор. Гърка сръчка Джак в гърба. — Не ни разбирай погрешно — каза Джак. — Моля те, пусни ни. Всичко ще се оправи. Ключалката изщрака. Бравата се размърда. Вратата се отвори бавно, но София не се виждаше никъде. Изглежда, се криеше зад вратата. — Влезте — каза тя, без да се показва. Джак влезе пръв. Гърка вървеше след него. Вратата се затвори зад тях и с бързината на светкавица двамата се озоваха на пода, блъснати сякаш от разярен бик. Джак падна пръв, Деметри се стовари до него — и двамата с лица към пода. Мъжът, който затисна Джак, тежеше колкото носорог, и Джак имаше усещането, че пистолета, забит в тила му, е способен да избие цяло стадо носорози. — Ако мръднеш, ще ти пръсна черепа — каза мъжът. Дясната буза на Джак беше притисната към копринения килим и с ъгъла на окото си той успя да види, че Гърка се намира в същото положение. — Подранил си, Владимир — каза гъркът. Мъжът, наречен Владимир, стана от гърба на Джак и се наведе над него. Гърка остана затиснат под другия мъж. — Срокът ти изтече миналия вторник — процеди Владимир. — Нали ми даде още една седмица. Минали са само пет дни. — А ти какво правеше през отпуснатото време? — попита Владимир. — Нищо, освен да кроиш планове как да избягаш от страната с бившата си жена. — Не е вярно! — извика София. — Млъквай! — сопна й се Владимир. София се сви в ъгъла. Джак нямаше добър изглед от пода, но успя да види, че ръцете й са вързани зад гърба. Освен това зад дългите дръпнати пердета забеляза плъзгащи се врати, които водеха към вътрешен двор, откъдето най-вероятно бяха влезли неканените гости. Владимир започна да крачи из стаята — не със забързаните стъпки на нервен човек, а с бавните и уверени крачки на човек, който владее положението. — Наблюдавахме те, Деметри. Знаем, че посети пекарната на София. Проследихме я до Маями. Видяхме я как отиде в офиса на Суайтек. Видяхме и теб как се появи час по-късно. Наистина ли мислеше, че можеш да избягаш от нас? — Разбира се, че не. Как може дори да си помислите, че ще опитам. — Да, но сега всичко е възможно, нали? След като синът на бъдещия вицепрезидент ти помага. — Не му помагам — рече Джак. — Млъквай! — каза Владимир. Той спря да обикаля и в стаята настъпи тишина. Най-накрая се обади: — Ето какво ще правим. Деметри, ти идваш с мен. Владимир кимна с глава, партньорът му стана и изправи Деметри на крака. Той претърси възрастния мъж, намери пистолета в джоба му и го хвърли на леглото. След това го притисна с лице към стената и притисна дулото на пистолета към главата му. — София и адвокатът остават тук с Мика — каза Владимир. — Ще дам на Деметри двайсет и четири часа, за да си върне дълга. Ако намери парите, ще го застрелям. Ако не го направи, ще го открия и ще го убия както на мен ми харесва. А Мика ще застреля София и адвоката. — Не може ли да го обсъдим? — попита Джак. — Приключихме с разговорите — отвърна Владимир. Той блъсна Гърка към вратата, но се спря, преди да я отвори. — Двайсет и четири часа — каза той. — Мика, ако не ти се обадя, преди да изтекат, знаеш какво да правиш. Джак чу как вратата се отваря, мъжете излизат и тя се затваря зад тях. Мика я заключи и седна в люлеещия се стол. — А сега да решим — каза той. Джак не се върза на самодоволния му тон, но София го попита: — Какво да решим? Той извади пълнителя на пистолета си, после отново го пъхна вътре. — Кой от вас да умре пръв. 
  Глава 35 
 


 В ресторант “Портокала” беше пълно с народ и Анди седна сама на маса за двама на терасата, охранявана от яркооцветена, седемфутова статуя на фламинго. Беше изпила наполовина второто си мохито — в “Портокала” правеха най-доброто мохито в Маями — и вече беше решила какво да си поръча. Ресторантът предлагаше великолепна кухня с ямайски привкус и всичко беше изключително вкусно, но специалната карибска супа от омари и скаридите с бульон от къри бяха върхът. Анди бе прекарала целия ден в приготовления за ролята си под прикритие. След разговора със специалния агент от Вашингтон във вторник тя непрекъснато си търсеше занимания. Той й беше разказал някои неща за Хари, които може би беше по-добре да не знае, и оттогава тя гледаше да стои по-далеч от Джак. Притесняваше се да не изтърси нещо по невнимание. Но тъй като те излизаха на среща всяка събота, тя реши да спази традицията. Сутринта му се беше обадила, за да му каже, че денят й ще бъде много зает и ще се видят чак в седем, в ресторанта. Вече минаваше осем. Анди набра номера му за седми път, но веднага бе прехвърлена на гласова поща. Тя се обади отчаяна на Тео. Той вдигна телефона зад бара в “Кътчето на Сай”, джаз клуба, който беше кръстил на чичо си, саксофониста. — Тео, имаш ли представа къде е Джак? — За последно го видях да си стои спокойно на рафта, точно до господин Бакарди. Трябваше й минутка, за да се сети, че той говори за Джак Даниълс. — Става въпрос за моя Джак, умнико. Той извика нещо на някакъв клиент. Ставаше все по-трудно да го чува от уличния трафик и шума в заведението. — Извинявай — рече Тео. — Не съм го виждал от обяд. — Да знаеш дали е зает с нещо? Закъснява повече от час. Дори не ми се обажда и аз не мога да го накарам да си вдигне телефона. — Обади се в хотел “Сан Пиетро”. Там има… опа. Анди го усети как изведнъж се дръпна. — Какво? — Там е отседнал един негов клиент. Трябва да вървя. Доскоро. Анди объркано погледна към телефона си. Явно Тео се беше изпуснал, без да иска. Ако не се беше държал толкова странно, тя въобще нямаше да си помисли да се обади в хотела. Тя намери номера на “Сан Пиетро”, набра го и се свърза с рецепцията. — Здравейте, запитването ми може и да ви се стори странно, но се опитвам да се свържа с господин Джак Суайтек. Доколкото знам, един от клиентите му е отседнал в хотела. — Да, всъщност господин Суайтек плати стаята. — Така ли? Той там ли е сега? — Така мисля. Отиде в стаята й преди около два часа. Не съм го виждала да излиза. Нейната стая? Анди изведнъж се вцепени. — Тя… има ли си име? — Съжалявам, но не мога да ви дам тази информация. Искате ли да ви свържа със стаята? — Не! — отсече тя с остър тон. Внезапно усети, че се задушава и със затруднение успя да каже: — Искам да кажа, че не е необходимо. Благодаря ви. Анди затвори телефона и го остави на масата. Ръцете й се разтрепериха и внезапно я връхлетя противното усещане, което мислеше, че е оставила при бившия си годеник в Сиатъл. Стомахът й се сви болезнено и изведнъж й се прииска да потъне някъде и да изчезне завинаги. — Сама ли ще бъдете тази вечер, госпожице? — попита сервитьорът. Тя погледна към улицата. — Да — отвърна замислено, — като че ли ще бъда сама. 	 
 За втори път в един и същи ден ръцете на Джак бяха завързани с електрически кабел. София бе вързана по същия начин и в стаята нямаше останала нито една работеща нощна лампа. Мика си беше полегнал удобно на леглото, със събути обувки, вперил поглед в телевизора с плосък екран, който висеше на стената. Пистолетът му лежеше върху нощното шкафче, на една ръка разстояние. Джак и София седяха един до друг на пода до гардероба, облегнати на копринените тапети. Бяха минали най-малко два часа, откакто Владимир и Гърка бяха напуснали стаята. Джак нямаше представа какво дължи Деметри на руската мафия, но не таеше никаква надежда, че той ще успее по някакъв начин да намери парите. Изводът: Джак разполагаше с около двайсет и два часа, за да измисли как да избегне куршума в главата. — Гоооооооооооол! — изрева Мика. По телевизията даваха футболен мач и Мика се присъедини към ликуването на водещия на спортното предаване. Мика се изтърколи от леглото и грабна пистолета. След това си взе едно списание от масичката и тръгна към тоалетната. — Аз прави дрисък — каза Мика. — Щом си рекъл — сви рамене Джак. Мика насочи пистолета си към Джак. — Ти мръднеш, ти дрисък. Ясно? Джак можеше да го попита какво има предвид — да го прати в тоалетната или да го направи на дрисък, но предположи, че е второто. — Ясно — каза той. — Добре. Мика плесна с ръка по списанието, отиде в тоалетната и почти затвори вратата, като остави съвсем малък процеп. Футболният мач по телевизията продължи и изведнъж всичко се стори на Джак ужасно сюрреалистично. Един наполовина кубинец и една сицилианка са пленници в един хотел в Корал Гейбълс. Един мексикански водещ на спортно предаване отразява мача между Бразилия и Аржентина по телевизията. Един руски мафиот “прави дрисък” в тоалетната. Единственото, което бе нужно за завършването на типичната маямска картинка, бе един опозорен политик и един труп — и най-вероятно само след няколко часа Гърка щеше да осигури трупа. — Така и не се научи — каза София, като говореше тихо, за да не я чуе Мика. — Кой не се е научил? — Деметри. Независимо дали ще е казиното или какъвто там бизнес му поверят, той винаги мисли, че може да отмъкне нещо и за себе си. — Това ли е станало с руснаците? — Разбира се. А преди това и със сицилианците. — Тя поклати глава. — Така и не се научи. — Той ми каза, че мафията те търси. — Да — рече тя. — Но пак той е виновен за това. — Как така? Тя въздъхна тежко, сякаш не знаеше откъде да започне. — Можеш да ми кажеш всичко — рече Джак. — Няма да успея да ни измъкна от тази каша, ако не знам кои са участниците в нея. Тя се поколеба, но само за миг. — Със сигурност знам, че поне три пъти го е правил. Това е последният път. Преди бяха сицилианците. — Кога? — Точно преди изборите. — Когато избраха президента Кийс? София кимна. — Канеха се да убият Деметри. Но той успя да си спаси кожата. — Как? — Деметри им даде властта да го контролират. — Президента ли? — Да. Той им разказа истината за Даниел Кийс. — Която е? Тя го погледна в очите, но не каза нищо. И беше ясно, че не възнамерява да сподели тайната с него. — Ти как разбра за него? — попита Джак. — Деметри ми каза миналата седмица, когато дойде да ме види. — Деметри каза, че ти е предал и тайната на Кийс. София не отговори. От тоалетната се разнесе вик: — Тихо там! София изчака малко и заговори с тих глас. — Това е стара история — прошепна тя. — Случи се в Кипър. Бяхме млади, женени едва от година. Тя млъкна, сякаш бе изгубила желание да продължи. — Всичко е наред — каза Джак. — Можеш да ми кажеш. Джак внимателно слушаше, докато тя му разказваше за онази нощ в апартамента. Шумовете отвън, които ги бяха събудили. Как Деметри скача гол от леглото. Удрянето по вратата и паническото им сбогуване преди тя да бъде разбита и въоръжените мъже да нахлуят вътре, а Деметри да избяга през прозореца. — Единият от тях остана с мен — каза тя. — Когато другите най-после се върнаха, те ми казаха, че са хвърлили Деметри от покрива. Реших, че е мъртъв. — И те сигурно са решили същото. София кимна. — Какво се случи след това? — попита Джак. — Кога? — След като мъжете се върнаха в стаята ти и ти казаха за Деметри. Какво се случи? Тя се размърда смутено и Джак успя да го разчете в езика на тялото й. Беше го виждал у много други клиенти. Очевидно имаше нещо, за което София не искаше да говори. — Бяха петима — рече тя. — Наистина ли държиш да ти кажа? — Само ако ти искаш. — Всъщност досега не съм го казвала на никого. — Не е необходимо. Наистина. — Не. Искам да знаеш истината. 
  Глава 36 
 


 Гърка се взираше в телефона на масата. — Хайде, използвай го — каза Владимир. — Обади се на големите пари. Намираха се в конферентна зала на първия етаж в сграда някъде в северната част на Маями. Щорите бяха спуснати и скриваха изгледа през прозореца, но някои от лентите бяха изкривени и Деметри успя да зърне част от двора и паркинга зад него. Работното помещение пред конферентната зала беше празно. Никъде не се виждаха служители, нямаше компютърни терминали, телефони, офис принадлежности или каквито и да е други следи от работна активност. Някои бюра дори нямаха столове. Гърка предположи, че това са последните остатъци от контролирана от мафията бизнес операция. Предположи, че е ставало въпрос за “скъпоценни камъни”. Сигурно за един месец от това място бяха прослушали цялото население на Маями на възраст над седемдесет години и бяха продали по телефона цветни стъкълца на стойност пет хиляди долара за впечатляващата сума от пет милиона. През годините самият той бе провеждал подобни операции. И само веднъж шефовете го хванаха, че ги краде. — Да не мислиш, че само това ще е достатъчно? — попита Деметри. — Обаждам се по телефона и ти давам парите? — Това въобще не ме интересува. Получаваш само едно обаждане. Така че действай. — Помогни ми. Съвсем близо съм до сключването на сделка. Парите отиват в твоя джоб. За какво съм ти мъртъв? Владимир бутна телефона към него. — Едно обаждане — каза той. — Щом си толкова близо, обади се и приключи сделката. Деметри вдигна слушалката, но после я постави обратно. — Защо да го правя? Ти каза, че ще ме убиеш дори и да ти донеса парите. — Ще спасиш София. — Не ми пука за нея — каза той. Заболя го от тези думи, но този блъф бе единственото му спасение. Владимир се усмихна. — Радвам се да видя, че не си се променил. — Хайде стига — рече Деметри. — Ще се обадя, но ако намеря парите, сме квит. Няма нужда да ме убиваш. Усмивката на Владимир се стопи. Някои хора бяха способни да крият емоциите си, да поддържат едно и също “неутрално” изражение на лицето. Владимир обаче не беше от тях. Когато беше щастлив, той беше сърцето на купона, но животът му като цяло бе ръководен в различна степен от презрението и гнева. Всичко зависеше от това доколко поредният нещастник в списъка му за елиминиране му напомняше за копелетата, които заклаха деветгодишния му син и го оставиха да умре на стълбите пред дома им. — До гуша ми дойде от проявите ти на неуважение — каза той. — Ние ти дадохме работа, ти крадеше от нас. Дадохме ти втори шанс, ти продължи да крадеш. Това вече е краят. Плащаш си дълга и те чака безболезнена смърт. Ако не намериш парите, ще те пратя в клуб “Камикадзе”. — В Москва? — Идиот — поклати глава Владимир. — Не си струва да хабя самолетен билет за теб. Открихме един в Брайтън бийч. Същият като оригинала. Тези думи — същият като оригинала — накараха сърцето му да забие лудо. Деметри никога не беше посещавал клуб “Камикадзе”, но за него се носеха легенди из руската мафия. Той беше само за мъже, с изключение на високоплатените проститутки, които ги обслужваха. Върхът на среднощните забавления беше доставянето на две нещастни души, които бяха отвличани от улицата и заставяни да се бият — и то с голи ръце, до смърт. Човешки вариант на боя с петли. Останалите като Владимир залагаха на всичко — от това кой ще победи до това коя от курвите, които седяха край ринга, ще има най-много кръв по циците. — Че кой ще иска да гледа как се бие старец като мен? — попита Деметри. — Не ми ги пробутвай тия приказки за стареца — каза Владимир. — Достатъчно млади хора си затрил. Дори трябва да дадем на противника ти брадвичка, за да бъде боят равностоен. Преди Владимир да успее да се засмее на шегата си, прозорецът внезапно избухна и щорите затанцуваха под дъжд от куршуми. Деметри се просна на пода. Владимир залепна за стената зад гърба му и оцвети бялата ламперия в яркочервено, преди да се свлече на пода. Тялото му се строполи точно пред Деметри, а костичките от натрошения му череп останаха да стърчат от стената. Поредната вълна от автоматична стрелба натроши луминесцентните лампи на тавана. Деметри протегна ръка в тъмнината и опипом измъкна пистолета на Владимир от кобура му. Стрелбата спря така внезапно, както беше започнала. Деметри лежеше абсолютно неподвижен, покрит от главата до петите с парчета стъкло. Вслушваше се. През разбития прозорец се чу как някой крачи. По шума от стъпките на гумените подметки по асфалта предположи, че това са двама мъже. След миг асфалтът се смени с трева, покрита със зимен скреж. Мъжете прекосяваха двора и се приближаваха. Деметри хвана по-удобно дръжката на пистолета. В началото, в тъмната стая, не можа да разбере точния му модел, но сега беше убеден, че това е руски МР-444 „Багира”, деветмилиметров пистолет, комбиниращ в себе си термопластиката с най-доброто от дизайна на “Глок”. Това не беше автоматичен пистолет, но пълнителят му с петнайсет патрона осигуряваше достатъчно мощ във всяка престрелка. Приближаващите стъпки забавиха ритъма си и постепенно се спряха. Мъжете стояха точно пред прозореца. Деметри изчака с пистолет в ръка. Включи се фенерче и освети конферентната зала. Натрошените щори хвърляха зебровидни сенки върху стените. Лъчът на фенерчето се спря върху кървавата следа, която Владимир беше оставил на стената. — Bel colpo! — каза единият мъж. Добър изстрел. Деметри разбра, че двамата са сицилианци, и инстинктивно четирийсетгодишната му жажда за отмъщение взе връх. Той се претърколи надясно и изстреля пет патрона, отново се претърколи и стреля, после пак. Падането на фенерчето и изпълнения с болка вик му подсказаха, че поне едната серия куршуми е улучила целта си. Подновяването на автоматичния огън му подсказа, че повалянето на единия не е достатъчно. Куршумите свистяха над главата на Деметри, докато той пълзеше към вратата. Изведнъж стрелбата спря. Деметри затаи дъх и се ослуша. За миг, който му се стори като вечност, не се чуваше нищо. След това чу слаб звук в далечината. Започна да брои куршумите, които беше изстрелял, като се опитваше да прецени колко патрони са останали, но вниманието му беше привлечено от засилващия се шум. В далечината де чуха сирени и за един кратък момент Деметри едва не повярва в Бог. Някой се беше обадил на ченгетата! Внезапно звукът от стъпки отново се появи — някой тичаше по хрущящата трева, след това побягна по асфалта — но този път стъпките бяха на един човек. Отвори се врата на кола, после се затвори, двигателят заработи и гумите изсвириха в нощта. Стрелецът беше избягал, изоставяйки мъртвия си партньор. Деметри се върна при трупа на Владимир и потърси ключовете за колата му. Те бяха подгизнали от кръв, но все пак щяха да свършат работа. Скочи на крака, избута натрошените щори и изскочи през прозореца. Тласкан от притока на адреналин, той хукна с всичка сила към колата, прескачайки през трупа на втория стрелец. Дръж се, София, идвам! 
  Глава 37 
 


 Джак забеляза малките бутилчици с алкохол на нощното шкафче в другия край на стаята. Бяха поне десет. Мика беше пресушил целия минибар — бренди, скоч, бърбън, ром, джин, водка — и беше подредил празните шишенца в пирамидка. Джак се зачуди още колко дълго Мика ще може да остане буден. Руснакът имаше вида на първото поколение мафиоти в Маями — безумно арогантна порода, която Джак беше преследвал по време на краткото си пребиваване в прокуратурата. Агентите под прикритие обичаха да се шегуват колко е лесно да влезеш в някой бар в северната част на Маями или Холивуд и да посочиш всички руски мафиоти, които съзнателно подражаваха на шаблона — шумни, мускулести, окичени със злато — така че хората да гледат да ги избягват. Най-страшен беше някакъв тип с прякор Тарзан, прочут с наркотичните и секс оргии на яхтата му в Саут бийч. Но той се озова в затвора за опита си да купи ядрена подводница от някакъв морски офицер от бившия съветски флот. Планът му бил да внася колумбийски кокаин в Маями под вода. Зад всеки престъпен мозък, като Тарзан, се влачеха безброй редови бандити като Мика, улични хулигани, които биха те застреляли просто за да проверят дали пистолетът им не засича. — Умирам от глад — каза София. Тя седеше на пода до Джак и двамата се бяха облегнали на стената. — И аз съм гладен — рече Джак. Мика се надигна на един лакът. Той лежеше на леглото напълно облечен, но без обувки. — И какво очаквате да направя? — Да ни поръчаш храна — рече Джак. — Какво ще кажете за шампанско и хайвер — каза Мика подигравателно. — Стаята се води на моя сметка. Всичко се плаща от кредитната ми карта — рече Джак. Мика се ухили. В главата му проблесна вълшебната думичка “безплатно”. Той слезе от леглото и грабна менюто за румсървис от шкафчето. Започна да разлиства страниците, но объркването на лицето му беше очевидно. Изглеждаше така, сякаш се опитва да изчисли корен квадратен от 367 хиляди делено на деветнайсет. — Искаш ли да ти го прочета? — попита Джак. — Майната ти — каза Мика и хвърли менюто по него. Джак се наведе и папката се удари в стената над главата му. Мика отново отвори минибара, извади си кутийка бира и се върна на леглото. Футболният мач свърши и той започна да прехвърля каналите. — В десет часа има новини по Канал седем — подсказа Джак. Той се опитваше да разбере дали полицията е започнала да издирва него или София. Мика не му обърна никакво внимание. Превключи на платените програми и започна да прехвърля менюто за порно каналите. На екрана се появиха провокативните снимки на десетки отхвърлени мераклийки за участие в сапунените опери, които се бяха преквалифицирали в порнозвезди. Мика си избра сексапилна блондинка, която участваше във филм със заглавие “Априлски душ”. Трябваха й само трийсет секунди, за да се озове под душа с доставчика на пица, който от кръста надолу можеше да бъде описан единствено като “изрод”. — Не може ли поне да спреш звука? — попита София. Мика се засмя и го спря. — Ти не харесва филма? София не му отговори. Сцената под душа се разгорещи. Джак не я гледаше, но за миг си спомни за единствения път, когато двамата с Анди бяха заедно под душа. Тя си изми косата, сложи си балсам, избръсна си краката, ексфолиира цялото си тяло, а Джак стоеше отстрани, трепереше от студ и чакаше някой да му подхвърли кърпа или хавлия. Мика стана и се хвана за чатала. — Хей, дъртата, ела да ми направиш кефа. — Остави я на мира — каза Джак. — Хайде де — каза Мика. — Само трийсет секунди. Преди три дни излязох от затвора. — Казах да я оставиш на мира — повтори Джак. Зловеща усмивка изкриви устните му. — Имам по-добра идея. Мика отиде до гардероба и измъкна пистолет от джоба си. Той беше много по-малък от деветмилиметровия пистолет на нощното шкафче. Двайсет и втори калибър, предположи Джак. След това Мика извади още един предмет — заглушител. Зави го към дулото на пистолета, свали си ципа и завря оръжието в панталона си. Беше дълго почти един фут, но пак бе по-късо от онова на доставчика на пици. Той се приближи до Джак, а дулото стърчеше от панталоните му. — Хей, голяма уста, лапни го! — Разкарай се оттук, гадна свиня. Мика го ритна с всичка сила и Джак падна по гръб. Попадението в слънчевия сплит го остави без дъх. После Мика се приближи до София. — Да поиграем — каза той и приближи оръжието към устните й. — Малко руска рулетка в стил Мика. — Недей! — извика Джак. Тя отметна глава назад и я удари в стената. — Хайде — каза Мика. — Последния път, когато си поиграх така, една малка московска курва си изгуби мозъка на стената. — София, недей — каза Джак. — Ако го послушаш, ще ти пръсна мозъка още сега — каза Мика. По бузите й потекоха сълзи. — Отваряй си устата! — изрева Мика. Джак понечи да се хвърли към него, но изведнъж се спря. През една пролука в пердетата забеляза движение на верандата. Някой стоеше пред стаята, до заключените плъзгащи се врати. — Давай! — нареди Мика. Джак сви колене пред гърдите си, напрегна се като катапулт, изкрещя с цяло гърло и скочи. Удари с рамо Мика в стомаха и продължи да го тика назад, доколкото му стигаха силите. Стъклото на едната плъзгаща врата се счупи, но трясъкът не можа да заглуши характерния звук от изстрел през заглушител. София се свлече на пода в същия миг, в който Мика и Джак паднаха на земята. Плъзгащите се врати се отвориха. Деметри връхлетя в стаята и стреля веднъж. Изстрелът ги оглуши. Мика замръзна в мъртвешка поза, а половината му лице се превърна в кървава каша. Джак го отблъсна от себе си, а Деметри се втурна в стаята. — София! 
  Глава 38 
 


 — Стой далеч от мен — каза София. Тя се беше довлякла до ъгъла, далеч от куршумите, летящи из стаята, и се беше облегнала на стената. Деметри се устреми към нея. — София, моля те. — Спри! — извика тя, в гласа й се промъкнаха истерични нотки. — Прибери пистолета — каза Джак. Деметри изглежда беше забравил, че държи в ръката си пистолет. Той го пъхна в джоба си и бавно се приближи към нея. София се сви разтреперана. Деметри се опита да светне лампата, но тя не работеше. Стаята се осветяваше единствено от работещия телевизор, по който продължаваше да тече беззвучното порно. Деметри коленичи до София и развърза кабела, стягащ китките й. — Трябва да се махаме оттук — нежно й каза той. Тя подсмръкна с насълзени очи. Деметри я прегърна, но тя не отвърна на жеста. — София, чуй ме — каза той с мек, но настоятелен тон. — Трябва да се махнем оттук. Открили са ни. Хората на Мадера знаят, че сме в Маями. — Агент Мадера ли? — попита Джак. — Той е новият шеф на охраната на баща ми. — Леле, какво съвпадение. — Джак се снижи още повече. Ролята на баща му в тази история ставаше все по-неясна. — София, нямаме много време — настоя Деметри. — Ела с мен. Тя поклати глава и за миг в полутъмната стая на Джак му се стори, че гледа двайсетгодишна сицилианска красавица, която посред нощ се бори със страховете си от бъдещия живот в Кипър и заниманията на новия си съпруг. — Не мога да го направя — каза София. — Трябва — настоя Деметри. — Къде е руснакът? — попита Джак. — Мъртъв — рече Деметри. — Те го убиха. — Кои са те? — попита Джак. — Същите, които ще убият и нас, ако веднага не се махнем оттук. София, умолявам те. Не умирай тук. Джак чу панически гласове и забързани стъпки по коридора пред вратата им. Останалите гости на хотела бягаха от стаите си. — Евакуират хотела — каза Джак. — Очевидно са чули изстрелите от пистолета ти. — Времето изтича — каза Деметри. — Вие вървете — рече София. — Няма да направя същата грешка втори път. Тази вечер идваш с мен. — Това време отдавна мина — въздъхна тя. — Забрави за това. Вече сме по-възрастни, но аз съм си същият, ти също. Това няма да се промени. Думите му изглежда породиха у нея смесени чувства, но преди да успее да отговори, от съседната пресечка се чуха полицейски сирени. Деметри измъкна пистолета си и провери пълнителя. — Не прави глупости — каза Джак. Деметри здраво стисна ръката на София и я погледна право в очите. — Нали знаеш какво ще стане, ако отидеш в полицията? Тя не му отговори. — Това е единственият изход — каза Джак. Деметри не му обърна никакво внимание и продължи да говори с мек, убедителен тон. — София, ти не искаш това. Звукът от приближаващи се сирени се засили. София погледна нервно Джак и той поклати глава, сякаш й казваше “дори не си го помисляй”. След това обърна глава към Деметри и каза с глас, изпълнен с примирение. — Ще дойда. Деметри я прегърна през кръста и й помогна да се изправи. След това с неохота бръкна в панталоните на Мика и измъкна пистолета му. Махна заглушителя и пъхна по-малкия пистолет двайсет и втори калибър в джоба си. В този миг сирените прозвучаха точно пред хотела. — Може би вече е твърде късно — каза София. Деметри се прицели в лицето на Джак. — Ти също идваш с нас. — Остави го — каза София. — Той е нашият пропуск навън. — Няма да се превърна в похитител — настоя тя. Лицето на Деметри почервеня от гняв. Напрежението от последните две седмици, стресът от последните два дни и събитията от последните два часа най-после си казваха думата. Цялото му търпение се изчерпи. — Тогава ще станеш заложник — изсъска й той и насочи пистолета към нея. — Какво? — Тръгвай. София стоеше онемяла. — Размърдай се! — изкрещя той. — Тръгвай! София тръгна, и начинът, по който се подчини на заповедта му и пристъпи към натрошените плъзгащи се врати, напомни на Джак за малтретираните съпруги, които беше защитавал в съда. Деметри забеляза деветмилиметровия пистолет на Мика върху нощното шкафче, провери набързо пълнителя му и се усмихна като човек, който току-що е ударил джакпота. Пъхна допълнителното оръжие в другия си джоб, след което дръпна Джак пред себе си и го подпря с пистолета. Тясната алея пред хотела беше превърната в пешеходна пътека, оградена с дървени скари, обрасли с лозници и украсени с висящи шарени саксии с цветя. Уличните лампи напомняха старовремски газени фенери, а калдъръмът криволичеше напред и напомняше на Джак за старата Сиена през нощта. Точно зад ъгъла, пред главния ход на хотела, се въртяха лампите на полицейските коли и осветяваха пътя. Деметри спря. — Къде ти е колата? — попита той Джак. — Моята кола? Деметри мушна дулото на пистолета под брадичката му. — Къде е? Казвай, че губим време! — На паркинга зад офиса ми. — Можем ли да стигнем дотам през задния изход? Джак се поколеба. — Наистина ли искаш да вземеш новата ми кола? Деметри го смушка с пистолета без повече обяснения. — Елате с мен — въздъхна Джак и ги поведе по тясната пътечка. — По-бързо — каза Деметри, въпреки че София едва издържаше на темпото им. Джак ускори крачката. Те стигнаха до т-образното кръстовище и Джак ги поведе наляво. Пред тях се разкри един павиран паркинг и те се спряха, за да може Деметри да провери дали наблизо няма полиция. — Онзи зеленият мустанг — каза Джак. Деметри се усмихна. Джак се сви. — Ключовете — каза Деметри. Джак неохотно му ги подаде. После се сви на тясната задна седалка, а София се настани на седалката до шофьора. Моментът бе безкрайно неподходящ Джак да открие, че предпазните колани на задните седалки не работят. Деметри запали двигателя и даде газ към изхода, но някаква друга кола изскочи отнякъде и блокира пътя му. Деметри натисна спирачките, мустангът пронизително изскърца с гуми и спря, а главата на Джак се удари в предната седалка. — По дяволите! — изръмжа Деметри. Джак вдигна глава навреме, за да успее да зърне лицето на другия шофьор, но всъщност Деметри му разкри картинката. — Това е той! Превключи на задна предавка и рязко подкара колата назад със скоростта на състезател в Индикар. — Намали! — изкрещя ужасено София. — Дръжте се! — извика Деметри. Без изобщо да забави, Деметри насочи мустанга към алеята. Джак бе извърнат назад, което в случая означаваше напред, а Деметри засили колата към тясната пролука между сградите. — Няма да мине! — извика Джак. — Ще мине — каза Деметри. — Колата ми!… Един бърз поглед към скоростомера накара сърцето на Джак почти да спре. Мустангът връхлетя със задницата напред между двете сгради, страничните огледала за обратно виждане се разлетяха на парчета, а колата потъна в мрака. — Спри! — извика София. Деметри натисна спирачката. Джак мярна няколко сандъчета с цветя, подредени под прозорците пред тях. Зад тях. Все тая. — Внимавай за… Твърде късно. Задната броня помете сандъчетата като таран. — Опа… — изпъшка Джак и се сви на седалката. Сякаш преживяваше кошмар — прекрасният му мустанг, стил Булит, се движи с бясна скорост със задницата напред, а Джак е изоставен на милостта на някакъв побъркан кучи син, който има толкова общо със Стив Макуин, колкото равните улици на Флорида имат с хълмовете на Сан Франциско. — Дръжте се здраво — извика Деметри. Те профучаха покрай т-образното кръстовище и навлязоха в алеята между двете тухлени стени, губещи очертанията си в мрака на падащата нощ. Най-накрая мустангът изскочи от другия край на хотел “Сан Пиетро”, завъртя се и спря по средата на четирилентовото шосе. Един джип се беше засилил към тях, София го забеляза и изкрещя, засвири клаксон. Деметри даде газ и успя в последния миг да се отмести от пътя му. София се пресегна и го удари с юмрук. — Ще ни убиеш! Деметри като че ли изобщо не се впечатли. Само след миг вече летеше по шосето на пета скорост, два пъти по-бързо от позволеното. — Червен светофар! — извика Джак. Деметри прелетя край него, принуждавайки пресичащата кола да набие спирачки и да се завърти на мястото си. — Плашиш ме! — извика София. Той не й отговори. — Деметри, страх ме е! — Този път ще се получи. — Това не ми харесва — каза тя. Той продължи да кара. — Не съм заслужила това! Деметри натисна спирачките и колата се закова до един завой. Джак се приготви да посрещне поредното избухване, но Деметри не изглеждаше ядосан. Последната забележка на София — че не е заслужила това — просто го беше трогнала толкова дълбоко, колкото София не бе предполагала. Деметри се пресегна през скута й и отвори вратата. — Бягай! — каза той. — Какво? — Същото е като първия път. Те търсят мен. Бягай бързо и се покрий. София го погледна с насълзени очи. На Джак му се стори, че тя не знае как да се сбогува. Най-накрая просто се обърна и излезе от колата, без да каже нито дума. Вратата се затвори и Деметри даде газ. — И какво сега? — попита Джак. Деметри не му отговори. Скоростомерът бързо се вдигаше към седемдесет мили в час. — Няма смисъл — каза Джак. — Руската мафия е по петите ти. Сам призна, че хората на Мадера искат да те убият. И само след две минути полицията също ще те подгони. Всичко свърши. — Още не е — каза Деметри. — И какво смяташ да правиш? Гумите изсвистяха, когато Деметри направи остър завой към магистралата. — Двамата с теб отиваме да говорим с президента — каза той. 
  Глава 39 
 


 Те прелитаха край останалите коли с такава скорост, сякаш останалият трафик беше замрял. Лимитът за скоростта на тази отсечка от магистралата беше седемдесет мили в час, а Деметри се движеше далеч по-бързо. Джак тъкмо се канеше да му каже да намали, когато край тях като сребърни куршуми профучаха двама мотоциклетисти. Те, естествено, не носеха каски, а приятелките им се бяха залепили за гърбовете им като изплашени коали, докато те лавираха между автомобилите с прецизността на състезатели по ски слалом. Джак се зачуди дали някой от тях не е Тео, но нямаше късмет. — Мислиш ли, че можем да ги настигнем? — попита Деметри. — Преди или след като се пребият? — отвърна Джак. Деметри изсумтя. — Много си смешен, знаеш ли? Ръцете на Джак бяха започнали да изтръпват. Кабелът, с който те бяха вързани, беше стегнат твърде много и седенето на задната седалка с колене, притиснати до гърдите и ръце зад гърба изобщо не подпомагаше циркулацията на кръвта. — Нали не смяташ да пропътуваш целия път до Вашингтон с моята кола? — попита Джак. — Какво те притеснява, километража на скъпоценния ти мустанг ли? — Не — отвърна Джак. Всъщност… да. — Просто си стой кротко и не създавай проблеми. — Каза, че отиваме да говорим с президента. — Точно това ще направим. — Ти си луд. Знаеш ли колко ненормалници са напирали да разговарят с президента? Нито един не е успял. Никога. — Баща ти ще става вицепрезидент. Обзалагам се, че има какво да каже по темата. — Сега ще ти предам точно какво ще каже. НЕ. Просто нещата не стават така. Не разбираш ли? Време е да се откажеш. Деметри вдигна пистолета си. — Гледал ли си “Криминале”? — Да. — Помниш ли онази сцена с Траволта и Самюъл Джаксън на предната седалка и онзи тип, когото очистиха на задната седалка? Джак веднага схвана намека. Деметри внезапно се умълча, очите му шареха от пътя към огледалото за обратно виждане. Джак погледна през рамо и видя причината за загрижеността му. Един от автомобилите на пътната полиция се движеше на няколкостотин ярда зад тях и бързо ги настигаше с включени мигащи светлини. — Дръж се — каза Деметри. Мустангът се стрелна напред и Джак хлътна още повече в задната седалка. Знаеше, че мустангът е мощна кола, но Деметри я пришпорваше много повече, отколкото дори Тео се беше осмелявал. Джак виждаше как с тази скорост подминават маркировките на всяка миля така, сякаш бяха наредени една до друга, и само след няколко минути настигнаха мотористите. Водачът им протегна татуираната си ръка им вдигна одобрително палец. Джак погледна през задния прозорец. Колата на пътната полиция се беше приближила — всъщност колите вече бяха три. Деметри удари с юмрук по таблото. — Какво да направя, че да се отърва от тези задници? — Няма как да стане — каза Джак. — Млъквай! — Погледни нагоре — каза Джак. — Хеликоптерите вече пристигнаха. Деметри се наведе напред и погледна нагоре през предното стъкло. Бученето на хеликоптерите се чуваше дори през рева на мустанга. Нощта беше тъмна, но прожекторите на хеликоптерите светеха достатъчно силно, за да може Джак да разчете логото им. — От медиите са — каза той. — Как успяха да дойдат толкова бързо? — А ти какво очакваше? — попита Джак. — Караш право към студиото на най-голямата новинарска станция в Маями. Джак усети как отчаянието на Деметри постепенно се превръща в надежда. — Става въпрос за онази станция, нали? Джак надникна през страничния прозорец. На фона на нощното небе грееше надписът и логото на новинарската станция, които ясно се виждаха от магистралата: „ЕКШЪН НЮЗ — ВОДЕЩАТА НОВИНАРСКА СТАНЦИЯ ВЪВ ФЛОРИДА”. — Точно така. — По кое време излъчват късната си емисия? — Върви точно в този момент — каза Джак. — Всички късни емисии, освен тази на Фокс, се излъчват в единайсет. Да не би да смяташ да… Преди Джак да успее да завърши изречението си, Деметри слезе от магистралата и се отправи директно към станцията. Като че ли не му направи никакво впечатление, че пропуснаха отбивката с цяла миля. Равномерният звук от търкането на гуми в асфалта беше заменен от жвакане на кал и хрущене на чакъл. Те се спуснаха в блатистата низина и оставиха след себе си кална диря, преди да навлязат в полето. Джак се мяташе по задната седалка като маратонки в сушилня. Пътят беше толкова неравен, че в единия момент фаровете сочеха към небето, а в следващия — към калта, затова двамата не успяха да забележат телената ограда в тъмнината. Движещият се с пълна скорост мустанг я разкъса, при което се чу звук сякаш се удрят във влак. Предното стъкло се напука, двата фара се счупиха и мустангът изведнъж запърпори, както повечето коли на неговите години. — Спукана гума — изстена Джак. Деметри даде още газ, прегазвайки храстите, растящи по терена около студиото. Джак си удари още веднъж главата, когато минаха през бордюра и нахлуха в паркинга. Звукът от накъсана гума, която се удря в асфалта, му подсказваше за най-малко две, а може би дори три спукани гуми. — Мислиш ли, че вратите ще бъдат затворени? — В Маями сега е нощ — отвърна Джак. Деметри скочи върху педала за газта и насочи мустанга по алеята право към главния вход на триетажната стъклена сграда. — Наведи се! — извика той. Джак се хвърли на пода, а когато колата премина през вратата и повлече едното й крило със себе си, се разнесе грохот като от преминаване на ураган. Дрънчеше стъкло, скърцаше метал, а парчета от мебелировката се разхвърчаха навсякъде. Колелата заскърцаха по облицования с теракота под, колата се блъсна в гишето и внезапно спря във фоайето. През цялото време ръцете на Джак оставаха вързани зад гърба му — кабелът от лампата ги държеше здраво като с белезници. Деметри извади пистолета си, отвори задната врата и измъкна Джак навън. За щастие в този късен час фоайето беше абсолютно празно, но щом алармата се включи, пазачът се втурна надолу по стълбите от втория етаж. — Този мъж е въоръжен! — извика Джак. Пазачът извади оръжието си, но не беше достатъчно бърз. Деметри го свали с един изстрел. Докато пазачът са въргаляше надолу по стълбите, Джак се хвърли към Гърка, но с вързаните зад гърба ръце не представляваше кой знае каква заплаха. Деметри се завъртя и удари Джак в слепоочието с дръжката на пистолета. Джак рухна на колене. Гърка беше много по-силен, отколкото Джак беше предполагал. — И теб ще убия! — изрева Деметри. — Това ли искаш? Главата на Джак пулсираше от болка и му беше необходимо известно време, за да осъзнае какво му говори Гърка. Деметри не изчака отговора му. Той го изправи на крака и опря дулото на пистолета в главата му. — Дай да го направим както трябва, Суайтек. Ако се държиш като добро момче, може би някой от нас ще успее да се измъкне жив оттук. Той повлече Джак към стълбището, взе пистолета на пазача и го пъхна под колана си. След това бутна Джак към дългия коридор, покрай тъмната зала, откъдето се излъчваше някакво кулинарно шоу, покрай офисите на мениджърите и съблекалните, и най-накрая стигнаха до последните врати, водещи към студиото, откъдето се излъчваха вечерните новини. — Никой да не мърда! — извика Деметри. Настъпи пълен хаос. Десетките бюра с компютри покриваха голяма площ пред сцената с водещите, а хората от и без това намаления персонал за новините в единайсет тичаха към аварийните изходи или вече бяха излезли отвън. В студиото беше останал само един оператор, продуцентът на новинарските емисии през уикендите, режисьорът, втората водеща, един бивш играч на „Маями долфинс”, отразяващ спортните новини, и бившата мис Флорида, която представяше синоптичната прогноза. Операторът и младата амбициозна водеща предано поддържаха предаването „Екшън Нюз” в ефир, докато се опитваха заднешком да се изтеглят от студиото. — Водещите новини буквално връхлетяха в студиото на „Екшън Нюз”! — обяви тя в безжичния микрофон, прикрепен към ревера на сакото й. Тя не беше редовната водеща на вечерните новини, а заместваше титулярите през уикенда. Джак разпозна в нейно лице изгряващата звезда, която се беше завързала за едно палмово дърво, за да не бъде отнесена от свлачище, причинено от урагана Уилма, докато предаваше директно от мястото на събитието. Тя вече беше на няколко крачки от вратата, когато Деметри даде предупредителен изстрел. Куршумът се заби в килима на три фута пред краката й и накара всички да замръзнат на местата си. — Казах никой да не мърда! 
  Глава 40 
 


 В единайсет и десет вечерта домашният телефон на Анди иззвъня. Тя беше будна, но лежеше в леглото, облечена в най-непривлекателната си, но ужасно удобна пижама, готова да прекара вечерта сама в гледане на „На живо в събота вечер”. Инстинктът й подсказваше, че звъни Джак, и тя се страхуваше да отговори. Може би беше реагирала твърде остро на новината, че Джак е в хотелска стая със своята „клиентка”, но се страхуваше, че ако вдигне телефона, вероятно ще обвини Джак във всичките грехове на бившия си годеник. Той в никакъв случай не би я наранил така, както онова влечуго. Но пък, дявол да го вземе, с какво се беше занимавал през последните четири часа? Тя остави телефона да звъни, докато не се включи телефонният секретар. — Анди, вдигни слушалката. Гласът не беше на Джак. Обаждаше се помощник главният агент в Маями Гай Шварц. Анди се хвърли към телефона и грабна слушалката. — Тук съм — каза тя. — Пусни си „Екшън Нюз” — каза той. Може би трябваше да попита защо, но тонът на Шварц беше твърде напрегнат, за да му задава въпроси. Анди порови с ръка под завивките, откри дистанционното под една празна кесийка от миницелувки — беше си ги купила за утешение и сега й се повдигаше от тях, още една причина да се ядосва на Джак. С едно натискане на бутончето смени канала. — Това е Джак — промълви смаяно тя. Констатира очевидното, но явно бе произнесла думите по рефлекс. Тя се премести към ръба на леглото, по-близо до телевизора. Шварц й предаде накратко цялата информация, с която ФБР разполагаше във връзка със ставащото. Анди го слушаше, като същевременно наблюдаваше събитията в реално време по телевизора. „Екшън Нюз” излъчваше в сплит-скрийн формат — в лявата страна на екрана течеше живото предаване, а вдясно главната им водеща на новините коментираше ситуацията от паркинга пред станцията. Анди я чу да споменава нещо за един мъртъв пазач в сградата, което отговаряше на казаното от Шварц. — Медиите трябваше да се досетят, че стрелецът чува всичко, което казват. Трябва да затворим устата на тази репортерка — каза Анди. — Работим по въпроса — отвърна Шварц. На разделения екран се виждаше как полицията се опитва да премести целия екип на „Екшън Нюз” на по-безопасно разстояние. — Отново повтарям — продължи репортерката, — че още не сме установили самоличността на похитителя. Но вече знаем със сигурност, че при него има най-малко трима заложници, сред които водещата на „Екшън Нюз” през уикенда Шанън Съртейн, операторът Педро Валдез и адвокатът от Маями Джак Суайтек, когото сигурно познавате като син на бившия губернатор и настоящ номиниран за вицепрезидент Хари Суайтек. Стрелецът още не е… Изчакайте за миг. Изглежда, че той възнамерява да каже нещо. Анди увеличи звука. „Екшън Нюз” промениха формата от „разделение на екрана” на „картина в картината”, прехвърляйки репортерката в малко каре в горния десен ъгъл на екрана. Но тя продължи да говори. — Досега наблюдавахме как стрелецът обезопасява студиото на „Екшън Нюз”, проверява терена, връзва заложниците си с електрически кабел. В общи линии се подсигурява. Засега можем само да гадаем какви ще бъдат исканията му… — Някой трябва да я накара да млъкне и да го остави да говори — каза Анди в слушалката. Микрофонът на репортерката внезапно млъкна, явно някой го беше изключил. Стрелецът погледна към камерата и каза: — Добър вечер. Анди долови акцента и зачака. — Казвам се Деметри и бих искал всички вие отвън да знаете, че не възнамерявам да нараня никой от тези чудесни хора, които са при мен тази вечер. „Кажи го на мъртвия пазач” — помисли си Анди. — Но ще направя каквото е нужно, ако исканията ми не бъдат изпълнени. Или ако някой прояви глупостта да нападне сградата. — Той говореше много бавно, сякаш се опитваше да скрие акцента си от телевизионните зрители. — Искам да уверя всички, че няма начин ФБР, или който и да е друг, да влезе в сградата, без тук да настъпи кървава баня. Проверил съм всички входове, студиото няма прозорци. Съжалявам, снайперисти. Заключих всички врати и ги окичих с толкова предмети, че ще чуя всеки, който се опита да се промъкне вътре. Убеден съм, че в този миг някой гений във ФБР вече измисля план как да се промъкне вътре през тръбите на климатичната система. И за това съм помислил. Няма да обяснявам подробностите, само ще ви кажа, че това ще се окаже много лоша идея. — Много навътре приема нещата — каза Анди по телефона. — Един много отчаян човек, който прави последен опит — отвърна Шварц. Гърка продължи: — Имам няколко искания, затова нека започнем с най-простото: оставаме в ефир. Това е предаване на живо и всичко се излъчва в реално време. Навсякъде тук има телевизори, така че лесно ще разбера дали искането ми е изпълнено. Ако не е, един от заложниците умира. Елементарно е. Той прекоси студиото и се приближи до новинарското бюро. Джак и водещата седяха на пода пред него с вързани зад гърба ръце. Той пристъпи към Джак и камерата го последва. — А ти не искаш това да се случи, нали, Суайтек? Джак не отговори. — Нали? — повтори Деметри. Анди стисна здраво слушалката на телефона. — Отговори му, Джак — каза тя на телевизора. Въпреки че той не можеше да я чуе, може би щеше да успее да му внуши да се обади. — Не — рече Джак. — Не какво? Джак го погледна и Анди отново се напрегна. Не му се противопоставяй. — Не, сър — каза Джак. — Така е по-добре — рече Деметри. — И така, всички вие, които седите у дома пред телевизора, нагласете се удобно, направете си пуканки и се наслаждавайте на шоуто. Мога да ви обещая едно: ще бъде интересно. Много интересно. Деметри се запъти към диванчето на сутрешното шоу, настани се удобно и вдигна крака на коктейлната масичка. Операторът продължи да го снима. На екрана на телевизора „Екшън Нюз” запази формата „картина в картината”, а репортерката отново се появи, този път с нов микрофон. — Както сами чухте, дами и господа, похитителят се казва Деметри и той настоява „Екшън Нюз” да остане в ефир. Съобщиха ми, че ще уважим молбата му, но междувременно научих, че в този момент шефовете на „Екшън Нюз” са на съвещание с представители на силите на реда, с които обсъждат най-добрия начин за справяне с тази опасна и безпрецедентна ситуация. — Не може ли някой да й затвори устата! — попита Анди. — Готов съм сам да я застрелям — отвърна Шварц. — Как се развиват нещата? — В момента разполагаме полевия оперативен център. След няколко минути ще имаме пряка връзка с нюзрума. Искам да установя контакт колкото се може по-бързо. Кога ще можеш да бъдеш тук? Анди се поколеба. — Сигурен ли си, че искаш точно аз да преговарям? — Няма по-добра от теб. — Но аз се срещам с един от заложниците. Шварц изръмжа нещо. — Ще обсъдим това след като пристигнеш. Трябваш ми дори като част от екипа. След колко време ще си тук? Анди се измъкна от завивките и се запъти към гардероба. — До половин час — рече тя. — Гледай да е по-скоро — рече Шварц и затвори. 
  Глава 41 
 


 Агентът от тайните служби Франк Мадера излезе от топлото такси и стъпи в студената нюйоркска киша. Още откакто се развидели, черните облаци, струпани над квартала, обещаваха дъждът да премине в сняг, но въпреки че от време на време прехвърчаха снежинки, дъждът продължаваше упорито да вали. В единайсет и петнайсет вечерта хората в Куинс вече газеха в дълбока до глезените киша. Мадера се уви в палтото си, отвори чадър и зачака на ъгъла. Малцина като него се бяха осмелили да излязат пеша в това време. От другата страна на улицата, пред ресторанта „Кафе Луна”, беше паркирана черна лимузина. Затъмнените стъкла не позволяваха да се вижда вътрешността, но двигателят боботеше и фаровете светеха. Колата се отдалечи от завоя и зави още преди Мадера да успее да махне на шофьора. Спря пред него и задната врата се отвори. — Влизай — каза мъжът. Бяха изминали две години от последния път, когато Мадера беше видял Джоузеф Диниталия. Той не се беше променил — красив, леко пълен, все още запазил смолисточерната си коса и тъмни сицилиански очи, които караха жените да падат в краката му още в гимназията. Двамата мъже се бяха срещнали за пръв път точно там. Всеки ден, след тренировките по бейзбол, те отиваха в Корона Хейтс, взимаха си сладолед от сладоледената къща „Кралят на лимоновия сладолед” и обсъждаха плановете си за покоряване на света, докато гледат как възрастните италианци играят кърлинг на трева. След като се дипломираха, Диниталия остана в Ню Йорк, за да поеме семейния бизнес, така да се каже. Мадера избра традиционния път — отиде в колеж със спортна стипендия, отслужи два срока в Близкия изток и когато най-накрая се прибра у дома, получи тъй жадуваната работа в тайните служби. И тогава удари на камък: неведнъж, не два пъти, а цели шест пъти службите отхвърлиха молбата му да работи директно за президента. На дванайсетата среща на випуска им Диниталия го разходи със своята лимузина. Тогава му изложи своя план да накарат президента да работи за тях. Понякога Мадера проклинаше стария си приятел за това, че го беше въвлякъл в тази история, но всичко се нареди много добре за двете умни момчета от стария квартал Куинс — едното държеше козовете срещу президента на Съединените щати, а другото беше агентът от тайните служби, който внезапно — но не и случайно — беше избран от президента да бъде негова дясна ръка. Достатъчно беше Мадера да прошепне няколко думи в ухото на новия си шеф и най-могъщият човек в света се изправи пред избор: да изпълни желанията на Диниталия или да си събере багажа и да напусне Белия дом. — Лагуардия — каза Диниталия на шофьора, — мини през дългия път покрай Джаксън хейтс и се върни покрай църквата „Свети Михаил”. — Добре, сър. Разделящият прозорец се вдигна автоматично и двамата мъже останаха насаме, очи в очи на задната седалка. Мадера току-що беше пристигнал от летището, но не възрази срещу бързото си връщане. Никой не смееше да възразява на Диниталия. Последният човек, който го беше направил, беше достатъчно глупав и достатъчно луд, за да се подиграе с името му и да го произнесе „Гениталия” — веднага проблесна кама и той изгуби собствения си член точно като в сцена от „Записките на Валачи” [22]. Истории като тази се превръщат в легенди. Така че ако Диниталия поиска да скочиш в самолета, да отлетиш до Лагуардия и да си хванеш такси до неговия ресторант, само за да може той да разговаря с теб на задната седалка на лимузината си и после да те качи на обратния самолет, действаш и не питаш. — Баща ми не е доволен — каза Диниталия. Мадера усети буца в гърлото си. Двамата приятели винаги можеха да оправят нещата помежду си, но старият Диниталия все още командваше парада. Щом той не беше доволен, приятелството нямаше значение. — Как да оправим нещата? — попита Мадера. Докато говореше, Диниталия гледаше през прозореца. Това оказа желаният ефект и накара Мадера да се чувства така, сякаш не струва повече от отражението си в матираното стъкло. — Ще свършим работата както трябва — каза Диниталия. — Така ще оправим нещата. — Вината за прецакването в Маями тази вечер не беше моя. — От всички глупави планове… — захили се Диниталия. — Да засипят офиса с куршуми? Твоите момчета да не са се мислили за герои от сериала „Маями вайс”? Трябвало е просто да влязат вътре и да вкарат куршум в тила на Гърка. Бам. Край на играта. — Било е невъзможно да влязат вътре — обясни Мадера. — С него е имало някакъв руски мафиот. С тях гледаме да не се забъркваме. — Значи благодарение на твоите страхливци старецът не само е жив, ами е установил контрол над новинарската станция и е готов да говори пред камерата. — Какво? — изненада се Мадера. — Не си ли гледал новините? — Летях със самолета. Диниталия набързо го осведоми за всичко, което беше пропуснал от мига, в който излетя от Вашингтон. Сценарият се беше развил във възможно най-лошата посока и когато Диниталия свърши разказа си, стомахът на Мадера се беше свил на топка. — Мисля, че никой не е очаквал да се стигне дотам — каза той. Диниталия го погледна. — Баща ми плати на Гърка солидна сума за ценна информация. Това промени всичко. Преди две години ние трябваше да плащаме на градската управа, за да сключат с нас договори за събиране на боклука. Приходите не бяха лоши, ако се задоволяваш с дребни пари. Тази година, когато сключим договор с Пентагона, ще спечелим повече от сто милиона долара само от договорите за частна охрана. Много добра работа за компания, която дори не разполага с частни охранителни отряди, но кой ще ти ходи в Ирак да проверява? И всичко това е възможно, защото ние знаем нещо за президента Кийс, което никой друг не знае. — И все още е така — каза Мадера. — Засега. Но на всичко това ще бъде сложен край в мига, когато Гърка се раздрънка пред телевизията. И щом веднъж всичко се разкрие, имаш ли представа какви проблеми ни очакват? Мадера наведе глава. — Едва ли някой има по-добра представа от мен. Освен самият президент. Няколко минути двамата мъже се возиха в мълчание. Нощта беше тъмна, но Мадера можа да разпознае през прозореца стария квартал, през който преминаваше колата. Най-накрая завършиха голямата обиколка, лимузината се върна на булевард „Гранд Сентръл” и се отправи към летището. Приближаваха гробището „Свети Михаил”, а точно до него се намираше някогашната дирекция на компанията „Булова”. Прочут производител на часовници до гробище. Мадера винаги беше смятал, че това е най-великата метафора за преходността на времето. — Имам приятели там — каза Диниталия. Мадера беше наясно, че не става въпрос за корпоративния център „Булова”. — И баща ми има приятели там — продължи Диниталия. Мадера погледна през прозореца. Всъщност не се виждаше нищо, но той беше минавал край „Свети Михаил” толкова много пъти, че знаеше точно какво има там. — Толкова приятели сме оставили там — продължи замислено Диниталия. Мадера не каза нищо. — С теб сме приятели от много време, Франк — рече Диниталия. — От много, много време. Диниталия кимна. — Но това е бизнес. Много важен бизнес. — Разбирам. — Не съм убеден, че разбираш. Нека ти го кажа. Гърка умира тази вечер — преди да се раздрънка. Точка, край на историята. Кажи ми, че ще го направиш и аз ще кажа на баща ми да те остави жив. Мадера се вцепени. За пръв път толкова ясно си пролича неравенството между двамата приятели. — Мога да го направя — рече Мадера. Диниталия се наведе напред, убийствено сериозен. — Чуй ме добре. От този миг не ме интересува дали ти лично ще нахлуеш в онова телевизионно студио с картечница и ще направиш на решето всички в него. Проблемът трябва да бъде решен. — Ще го реша — каза Мадера. Диниталия хвана Мадера за ухото и завъртя главата му така, че да го погледне право в очите. — Искам да се закълнеш. Мадера отвърна на погледа му и каза: — Заклевам ти се. — Браво на теб — потупа го по бузата Диниталия, докато лимузината влизаше в паркинга на летището. — В дванайсет и петнайсет има полет за Маями. Прибери се с него. 
  Глава 42 
 


 На Анди едва не й се наложи със стрелба да си пробива път през струпаните представители на медиите. Двулентовият път до студиото на „Екшън Нюз” беше напълно блокиран. Полицията бе оградила периметър около сградата и беше поставила патрули от униформени полицаи на всеки двайсет фута. От другата страна на полицейските заграждения жадните за сензации репортери се блъскаха и мушкаха в жълтата лента като свободни радикали в кожна клетка. Най-гъстата тълпа се беше събрала пред главния вход на паркинга. Медийните микробуси със сателитни чинии и късовълнови антени на покривите се бяха наредили на по две-три редици. За медиите историята за новинарското студио, взето за заложник, беше ценна като огледалото за супермоделите, и всички от CNN до Нотисиас 23 бяха изпратили екипи на мястото. Анди се опита да се обади на бащата на Джак на мобилния му телефон. За изминалите двайсет минути това беше втори опит. Отново се включи гласова поща и тя остави второ съобщение. — Хари, обажда се Анди. Току-що пристигам на мястото. Сигурно си страшно разтревожен. За момента не мога да ти дам много информация, просто искам да знаеш, че съм… ангажирана. Тя се намръщи на избора си на думи, но никога досега не бе имала близък човек в такава ситуация и просто не знаеше какво да каже. — Обади ми се, ако можеш — завърши тя. Затвори телефона и подкара бавно колата си към периметъра, където телевизионните репортери и подвижните им екипи заемаха позиции за предаване на живо. Като че ли всички искаха един и същ фон за предаванията си: огромната дупка, която колата на Джак беше пробила в главния вход към студиото на „Екшън Нюз”. Едно моторизирано ченге най-накрая успя да ги накара да отстъпят, за да може Анди да стигне до входа, където един полицай от магистралните патрули спря колата й. — ФБР — каза тя и показа картата си. Той я погледна скептично, сякаш репортерите бяха използвали много по-хитри трикове, за да се опитат да минат през него. — От тях е — рече моторизираното ченге. — Проверих я. Пътното ченге я пропусна. Анди паркира колата си на най-близкото празно място и се отправи през паркинга към мобилния команден център на ФБР. Тук не цареше такава бъркотия както отвън, но се беше събрал доста народ. Освен ФБР тук бяха всички служители на шерифския офис, както и пътните патрули на Флорида. Трийсет полицейски коли обграждаха сградата, образувайки плътен укрепен кръг във външния, по-широк кръг, контролиращ тълпата. Тъй като се намираха близо до сградата, полицаите от патрула носеха кевларени жилетки, в случай че стрелецът реши да си пробие път със стрелба. Анди забеляза и очевидното дублиране в действията на местните и федералните служби. В действителност на мястото имаше два мобилни командни центъра, единият на ФБР, а другият — в един грамаден микробус със синьо-зелено-черното лого на полицейската служба в окръг Маями-Дейд. Антената, която стърчеше на покрива, показваше, че той е оборудван с всички необходими технически средства за наблюдение на ситуацията и осъществяване на контакт с похитителя. Анди вече надушваше войната за територия. В този миг още един полицейски автомобил премина край нея и спря до командния център на шерифа. Това беше транспортьорът на полицейските спецчасти и още преди да угасне двигателят, задните врати се разтвориха и отвътре се изсипа тактическият отряд. Те бяха въоръжени с автомати М-16 и носеха черните си униформи, които включваха и кевларени каски, очила за нощно виждане и бронирани жилетки. За момента като че ли изчакваха, но изглеждаха готови — всъщност нетърпеливи — при първата заповед да се впуснат в действие. Войната за територия току-що беше преминала от студена в гореща. Телефонът й иззвъня и тя се обади. Беше главният агент на Маями Гай Шварц. — Къде си, по дяволите? — попита той. — Вървя право към теб. — Върви по-бързо. Имаме някои… логистични проблеми за решаване. Тя знаеше, че „логистични” означава политически. Това беше онази част от работата й, която мразеше най-много и последното, от което се нуждаеше, беше да спори с местния шериф кой да ръководи операцията. За нещастие тези проблеми не можеха да се разрешат просто като се наблегне на това, че в сградата има стрелец с трима заложници, че микробусът на съдебния лекар вече е дошъл на място, за да прибере трупа на мъртвия пазач, че три линейки чакат на входа, за да приберат следващите жертви и че нямаше никакво време за губене. — Защо този път да е по-различно от обичайното? — изрече тя и затвори телефона. Над главите им забръмча хеликоптер, ярката светлина от прожектора му освети разрушения вход на сградата. Тя вече беше видяла разрушенията по телевизията, дори сред отломките беше забелязала новия мустанг на Джак. Но отблизо разрушенията я поразиха много по-силно. Тя се опитваше да запази професионално самообладание, но й беше невъзможно да не мисли непрекъснато за един определен заложник. Погледът й отново се отклони към линейките и тя безмълвно се помоли да не се налага Джак да се възползва от присъствието им. Тя откри Шварц от другата страна на мобилния команден център на ФБР. Той стоеше на паркинга заедно с някакъв мъж от офиса на шерифа. Разговорът им изобщо не изглеждаше приятелски и тя се приближи разтревожена, като се озова в средата на разгорещен спор. — Никой не е викал ФБР на помощ — каза той на Шварц. „Те щяха да го направят, ако можеха” — помисли си Анди, имайки предвид заложниците. — Анди Хенинг — представи се тя. — Мани Фигероа — каза той. — Шеф на кризисния екип от полицията в Маями Дейд. Двамата с Шварц изглеждаха като излети от един калъп — или ако трябваше да бъде по-точна, изсечени от едно и също блокче гранит. Анди се зачуди дали в Маями има достатъчно място за тези двама гневни воини, които се прогаряха с погледи на височина от метър и деветдесет. — Осъществен ли е контакт с обекта? — попита Анди. — Само онова, което си видяла по телевизията — каза Шварц. — А сигурни ли сте, че телефоните работят? Ударът може да е прекъснал кабелите — каза тя. — Техниците ни казаха, че работят — отвърна Шварц. — Хубаво, но нали не искаме той да разговаря с някой твърде надъхан журналист? Трябва да блокираме всички обаждания, с изключение на онези, които идват от нашия команден център. — Имате предвид моя комуникационен център — прекъсна я Фигероа. Анди не му обърна никакво внимание. Шварц щеше да се оправя с него. — Някой вече свърза ли се с департамента по планиране на строителството? — Преди да се заемем с това… — започна Фигероа. — Ще ни трябват плановете на сградата — продължи Анди, прекъсвайки коментара му. — Колкото по-подробни, толкова по-добре. Кои са носещите стени, къде са тесните пространства, канализацията, таваните. Открихте ли къде се намира централният воден кран? — Всичко това е важно — прекъсна я Фигероа, — но преди всичко трябва да уточним кой ще ръко… — Може да ни се наложи в някой момент да прекъснем водоснабдяването — каза Анди. — Същото се отнася и за електричеството, въпреки че това трябва да се обмисли добре. Засега единственото искане на стрелеца е да остане в ефир и ние можем да го използваме за събиране на информация какво се случва във вътрешността. Знаем ли със сигурност, че в сградата няма други освен стрелеца и тримата заложници? — Аз мога да отговоря на този въпрос — рече Фигероа. Анди почти се усмихна. Беше го накарала да се фокусира върху важните неща, а това винаги бе първата предпоставка за началото на съвместна работа. — Чудесно — кимна тя. — Отговорете ми. — Когато отидоха да приберат тялото на пазача, служителите на полицията претърсиха и районите около студиото. Открихме още един пазач, който се криеше в гардероба на първия етаж. Това е всичко, което знаем. — В приемната имаше ли регистър на посещенията? Нещо, от което да разберем дали е имало гости в студиото? — Фоайето беше напълно унищожено. Предполагам, че регистърът е затиснат някъде под мустанга. Анди погледна към Шварц и каза: — Трябва да установим контакт с похитителя колкото се може по-бързо. — Извинете ме, агент Хенинг — каза Фигероа, — но каква точно е вашата роля тук? — Тя е главният преговарящ — отвърна Шварц. Фигероа се захили. — Не искам да показвам неуважение, но видях стрелеца по телевизията. Изглежда като шейсет и няколко годишен мафиот. Смятате ли, че подобен тип ще се съгласи да преговаря с жена, два пъти по-млада от него? Над главите им забръмчаха още хеликоптери. Флотилията от телевизионни вертолети се увеличи на три и Анди можеше да види емблемите им. Един от тях кръжеше толкова ниско, че предизвикваше студена вихрушка над главите им. Анди погледна шефа си, сякаш за да му каже, че е време да сложи край на тази разправия или поне да я продължат някъде на закрито. — Ето какво предлагам — заяви Шварц. — ФБР осъществява първия контакт със стрелеца. Ако откаже да разговаря с Анди, вие поемате нещата. Фигероа огледа преценяващо Анди. В началото като че ли нямаше желание да приеме предложението на Шварц — изглежда усети, че Анди може да е някой голям специалист. Но скоро тестостеронът му изби на повърхността. — Добре — каза той. — Обадете се, агент Хенинг. Обзалагам се на сто долара, че след това нещата ще преминат в моите ръце. 
  Глава 43 
 


 Джак броеше куршумите. Предупредителният изстрел и убитият пазач правеха два. С Мика ставаха три. Това беше всичко, поне доколкото можеше да си спомни. Възможно ли беше Деметри да стигне чак дотук само с три изстрела? Но от друга страна той беше взел и пистолета на пазача, пистолета на Мика от нощното шкафче и двайсет и две калибровия „разносвач на пици” от панталоните на Мика. Шансовете този тип да остане без муниции, преди да убие заложник, въобще не бяха големи. — Оборудван ли си? — прошепна Шанън. Джак и водещата на „Екшън Нюз” седяха на пода пред новинарското бюро. — Как да съм оборудван? — попита Джак. — Въоръжен ли си? — Ако бях, смяташ ли, че щях да седя тук с вързани зад гърба ръце? — Прав си — прошепна тя. — Значи Педро е единствената ни надежда. Педро беше операторът. Деметри се нуждаеше от него, за да се оправя с техниката, и той беше единственият заложник с развързани ръце. Деметри го беше накарал и да премести мебелите, за да барикадира входа към студиото и така превърна залата в крепост без прозорци. Джак погледна към тавана. Той беше висок около двайсет фута. Над подиума висяха подредени в редици лампите от сценичното осветление, и разстоянието от тях до пода беше само около шест фута. Джак намираше идеята за промъкването на спецчастите като Спайдърмен по рамките, на които висяха лампите, за много по-приемлива от това операторът Педро да се прави на герой. — Под тия лампи става адски горещо — каза Джак достатъчно силно, за да го чуе Деметри. — Сигурно е от менопаузата — отвърна онзи. — Оправяй се. Да не би целият проклет свят да знае, че ставам на четирийсет? — Умник — рече Шанън. Тя го промърмори под носа си, но акустиката на подиума бе истинско техническо постижение. Деметри й хвърли смъртоносен поглед. — Каза ли нещо? — рече той. Седеше на дивана от сутрешното токшоу, недалеч от новинарското бюро. — Аз ли? — попита тя. — Не. Деметри се изправи, насочи пистолета към Педро и каза: — Следвай ме с камерата. Камерата проследи бавното му прекосяване на подиума. Джак беше забелязал, че с напредването на нощта Деметри започна да протяга краката си и да разтрива хълбоците си така, както правят страдащите от болки в гърба, и това като че ли го изпълни със злорадо веселие. Деметри спря точно пред Шанън, показвайки на телевизионната публика своя профил. Към ризата му беше прикрепен безжичен микрофон, той се пресегна и го изключи. След това приклекна пред нея и опря дулото на пистолета си в гърдите й. — Не обичам жените с голяма уста — каза той. Тя беше готова да му каже къде може да си завре пистолета, което впечатли Джак, но успя да се сдържи и да замълчи. — Можем да избираме между две неща — каза Деметри. — Можете да се държите прилично. Или — продължи той, като погледна към камерата, — можем да си устроим една публична екзекуция. Какво избираш, сладурче? Шладурче. Акцентът му се засилваше с нарастването на умората. В залата иззвъня телефон. Намираше се близо до новинарското бюро. — Боже, кой ли може да е? — каза Деметри. — Ти опря пистолет в гърдите й в предаване на живо — каза Джак. — Имаш голям късмет, че ченгетата не щурмуваха веднага сградата. Така стоят нещата, приятел. Телефонът иззвъня още веднъж, после потрети. — Няма ли да отговориш? — попита Джак. Деметри включи безжичния си микрофон. Говорителите изпищяха от микрофонията, но леко намаляване на звука оправи нещата. Телефонът продължи да звъни. — Не е зле да поговориш с тях — каза Джак. — Няма да боли. Деметри слезе от подиума и отиде при телефона. За миг Джак си помисли, че ще отговори. Но той просто изтръгна кабела от стената и захвърли телефона надалеч. Звъненето секна. Деметри погледна към камерата и каза: — Както се казва, приятели: „Не ни звънете, ние ще ви потърсим”. След което се върна при новинарското бюро, закрачи напред-назад пред заложниците си и заговори на своята телевизионна публика. Сега движенията му бяха плавни, сякаш гневът му бе заглушил всякаква болка. — Нека изясня нещо — каза той. — Тук няма място за преговори. Няма да има никакви частни разговори, никакви странични сделки. Всичко, което имам да кажа, ще бъде казано в ефир. Има само една причина някой да звъни в това студио — и тя е да ми съобщи, че исканията ми са приети. Така че да действаме. Искане номер едно. Пари. — Той спря да крачи и погледна към Джак. — Според теб колко ще поискам, плямпало? На Джак въобще не му се искаше да му играе по свирката, но вече беше ставал свидетел на избухливия му характер. Този тип не бе успял да се сдържи дори и с любимата си София. — Нямам представа — отвърна той. — Хайде де, можеш и по-добре. Нали тази вечер се срещна с един от моите руски приятели. Сигурно ти е казал колко им дължа. — Не беше особено приказлив — отвърна Джак. — Особено пък в момента — каза Деметри. — Също като Клоуи и Полет Спаркс. Деметри спря да крачи и лицето му посърна. — Защо ти трябваше да бързаш да ги споменеш? Все едно да убият Джак Бауър във втория епизод на сезона. До тези неща се стига постепенно. Къде си заврял усещането си за драматизъм, Суайтек? — Целият свят знае какво си сторил — каза Джак. — Само се правиш на шут. Аз се досетих, ФБР се досети. — Обзалагам се, че ако сега включиш CNN, ще видиш, че дори те са пуснали новината. Всички карти са на масата. Вече не ти останаха никакви тайни. Деметри замълча, но пламъците на гнева, които бушуваха в гърдите му, заплашваха да избухнат в пожар. Той си пое дълбоко дъх и потисна яростта си. — Точно тук бъркаш. Остана ми една. Най-голямата. Деметри се обърна към камерата и заговори: — Говоря на теб, големия човек. Точно така. На теб. Знам, че ме гледаш, така че ето какво предлагам. Искам петстотин хиляди в брой. Стотачки ме устройват. Стари банкноти, не нови. За всички вас, които никога не сте работили като пласьори, това са пет хиляди банкноти, което ще рече около пет килограма пари. Искам да ми ги доставите тук, в студиото към… да видим. Той погледна към големия стенен часовник в студиото, който равнодушно отброяваше изтичащите мигове. — Наближава един часа. Давам ви време до седем сутринта — Повече от достатъчно, не мислиш ли, Суайтек? Джак не отговори. — Прав си — каза Деметри, като отново се опитваше да говори без акцент заради американските си зрители. — Имаме си работа с много могъщ човек. Той може да уреди страшно бързо нещата. Петстотин хиляди в брой, доставени тук до шест часа сутринта и нито минута по-късно. Не се отделяйте от телевизорите, приятели. Ще отброявам времето на глас в ефир. Ако парите не са тук до шест — каза той, като пристъпи към заложниците — тогава един от нашите гости ще се сдобие с куршум в главата. Може дори да ви накарам да се обадите и да гласувате кой да бъде той. Красивата русокоса водеща или алчният адвокат, чийто баща е хитър политик? Хм. Труден избор. Но аз съм хазартен тип, Суайтек, обзалагам се, че ти ще спечелиш. Той се приближи още повече до камерата, лицето му изпълни екрана. — Нали ви казах, че ще стане интересно. 
  Глава 44 
 


 В „Еър Форс едно” също гледаха „Екшън Нюз”. Когато президентът се обади, Хари Суайтек спеше дълбоко в стаята си в хотела. Той пусна телевизора, за да види заложническата драма в предаването от Маями, което се излъчваше в националния ефир. На Хари му беше нужна само секунда, за да разбере, че трябва да се върне в Маями. А още по-бързо се съгласи с предложението на президента да отиде там колкото се може по-бързо. В един часа сутринта вече се намираха в президентската стая на „Еър Форс едно”, само на четирийсет минути полет от Майми. Президентът седна зад бюрото си, а Хари се настани на кожения фотьойл срещу телевизора с плосък екран. — Още кафе, сър? — попита стюардесата. — За мен не, благодаря — отвърна Хари. — Трябва да го опиташ — каза президентът. — Всеки ден ми изпращат дозата от един малък магазин за кафе, наречен „Летящата коза”, който се намира в Хийлдсбърг, на север от Сан Франциско. По време на кампанията ми в Калифорния всеки ден пиех от него и определено ми носеше късмет. — Малко късмет ще ни дойде добре — каза Хари. Стюардесата му напълни чашата, след което остави каничката на масата и протегна ръка. Хари я погледна объркано, но след това забеляза останките от салфетката, която бавно и методично късаше на парчета. Той ги събра и й ги подаде. — Съжалявам — каза Хари, като погледна към екрана на телевизора. — Подложен съм на голям стрес. — Разбирам, сър. Откакто се качи на самолета, Хари не беше изпуснал нито секунда от живото предаване, но откакто Деметри бе обявил в ефир искането си за петстотин хиляди долара, не се беше случило абсолютно нищо. Камерата се беше фокусирала върху Джак и водещата, които седяха един до друг на пода пред новинарското бюро с вързани зад гърба ръце. Напрежението обичаше да си играе със съзнанието и взирането в картината, която оставаше непроменена, накара Хари да се върне години назад, когато Джак се дипломираше в колежа. Хари беше оставил старата видеокамера на пода и беше забравил да я изключи. Деветдесет минути запис на обувките на Агнес. — Добре ли си? — попита президентът. — Не съм сигурен. — Съчувствам ти. Това е най-големият кошмар на всеки политик. Мисълта, че нещо такова може да се случи с децата ти, е ужасяваща. Като че ли няма голямо значение фактът, че те отдавна не са деца. Хари го погледна. Донякъде бе благодарен за думите му, но сега нямаше време за това. — Ще ви задам един въпрос, господин президент. Кийс усети сериозността в тона му, излезе иззад бюрото и се настани на стола с лице към Хари. — Разбира се — каза той. — Какво искаш да знаеш? — За кого говори той? — Моля? — Този тип Деметри. Когато поиска половината милион долара, той очевидно говореше на някого, чието име предпочете да не разкрива по телевизията — някой, на когото не можеше просто да се обади по телефона, затова избра телевизионния ефир. Кой е той? — Защо си мислиш, че аз знам? Хари го прониза с поглед. — За вас ли става въпрос? Кийс отвърна на погледа му. — Трябва ли да приемам мълчанието ви като „да”? — попита Хари. Президентът се изправи и се приближи до прозореца. Загледа се в необятната тъмнина над облаците, покрита с милиони звезди. Хари видя разтревоженото му изражение, отразено в стъклото. Президентът изглеждаше странно привлечен от оредяващата си коса и прокара пръсти през нея. — Остарявам, Хари. — Всички остаряваме, сър. Президентът обърна гръб на овалния прозорец и приглади косата си назад, за да покаже на Хари докъде е оголен скалпа му. Големият характерен белег по рождение на главата му, който обикновено се скриваше под сресаната на път коса, се разкри изцяло. — С всеки изминал ден все повече заприличвам на Михаил Горбачов, нали? Хари не знаеше как да отговори. Президентът свали ръка и остави косата си да падне свободно на обичайното си място. Той седна обратно в стола с лице към Хари. — Въпросът ми — рече Хари. — Искам отговор. Президентът си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Предполагам, че имаш право да знаеш. — Синът ми е държан за заложник в едно телевизионно студио и до главата му е опрян пистолет. Имам пълното право да знам. Президентът кимна, след това отново си пое дълбоко дъх, сякаш се чудеше откъде да започне. — Отговорът на твоя въпрос е „да” — каза той. — Когато поиска петстотинте хиляди долара, Деметри говореше на мен. — Защо ще иска откупа от вас? — Това не е откуп — каза президентът. — Това е чисто и просто изнудване. — Значи нещата, които съм чувал, не са празни приказки? Наистина има някаква тайна, която е можела да направи Фил Грейсън следващия президент на Съединените щати. И както беше казано на Джак в онзи имейл, същата информация може да направи и мен президент, ако съм послушен. — Мога само да ти кажа, че това са глупости. Можеш да ми вярваш. Нищо лошо не съм направил. Кълна се в душата на майка ми, че въобще не става въпрос за нещо, което съм сторил или което съм можел да спра. — Щом са глупости, както казвате, тогава как може просто ей така да свали президента на Съединените щати? — Съжалявам, Хари. Нямам никакво намерение да му придавам официален вид, като ти го разкажа днес, утре или който и да е друг ден. — Искам да знам за какво става въпрос. Погледът на президента се отмести към телевизора. — Тогава просто гледай шоуто както всички останали. Да видим дали Деметри ще ти каже. 
  Глава 45 
 


 — Ако и този път не вдигне — каза Фигероа, — мисля че е време да започнем да обмисляме нахлуване. „Нахлуване” означаваше въоръжено нападение. Анди още не беше готова да стигне дотам, въпреки че вече за пети път се опитваше да се свърже с Деметри по телефона. — Той ще се обади. Тя чакаше в напрегнато мълчание, вперила поглед в телевизионния екран. Деметри явно беше твърде далеч и не успяваше да чуе жуженето на единия от телефоните за връзка със зрителите. Реакцията на заложниците обаче, която наблюдаваше на екрана, подсказваше на Анди, че те го чуват. Ценните секунди бавно изтичаха. След петото позвъняване обаждането беше прехвърлено на гласовата поща на „Екшън Нюз”. Анди затвори. — Още колко дълго възнамерявате да продължите с това? — попита Фигероа. — За тези неща е необходимо време. — Той гледа телевизора. Предлагам да кажем на „Екшън Нюз” да минат на разделен екран. Аз ще изляза в ефир и ще му кажа да вдигне телефона или ще щурмуваме сградата. — Нека изчакаме малко със заплахите — каза Анди. — Погледнете — каза Шварц и посочи към екрана на телевизора. Анди видя как Деметри бавно прекоси стаята и отиде при телефона на най-близкото бюро. Камерата го проследи, продължавайки да го излъчва в ефир. — Той вдига слушалката — каза Шварц. Деметри като че ли натисна два-три бутона, недостатъчно, за да се предположи, че е набрал номер. Анди се надяваше, че е набрал 69 за връщане на пропуснато обаждане. Надеждата й се материализира когато телефонът иззвъня. Тя се обади с топъл глас, говорейки в микрофона си. — Ти ли си, Деметри? Той се поколеба. Въпреки че образът му на екрана бе доста далеч, по поведението му Анди разбра, че е объркан. — Кой се обажда? — попита той. Гласът му се разнесе от високоговорителя, така че всички в мобилния команден център можеха да го чуят. — Агент Анди Хенинг от ФБР — каза тя. Анди видя на екрана как той свали слушалката и извика към другия край на стаята: — Хей, Суайтек, няма да повярваш! Гаджето ти е на телефона. Фигероа смръщи лице. — Гадже ли? Анди му изшътка и отново заговори в микрофона. — Деметри, трябва да говоря с теб. — Давай — рече той. — Мисля, че е най-добре да не разкриваме нашия разговор на телевизионните зрители. Нека си остане между нас. — Съжалявам, всичко излиза в ефир. Ако имаш нещо да казваш, казвай го. — Добре. Ще го направим както казваш. Но нали знаеш как се процедира в такива случаи? Аз ти давам нещо, ти ми даваш друго в замяна. — Нямам време за твоите игрички. — Не затваряй — каза тя точно преди той да остави слушалката. Тя го наблюдаваше внимателно на екрана и забеляза, че почти беше решил да прекъсне разговора. Време беше да смени темата. — Огладняхте ли там вътре? — попита тя. Той се засмя пресилено, като лош актьор, който знаеше, че камерата го снима. След това свали слушалката от ухото си, погледна към камерата и заговори на телевизионните зрители. — ФБР иска да знае дали съм гладен. Ако кажа да, най-вероятно ще ми предложи да ни пратят торбичка с няколко хамбургера Биг Мак. Това се казва скрита реклама. Всички риалити шоута го правят. Анди и шефът й размениха погледи. Проявата на чувство за хумор може би беше добър знак. Човек, който се кани да натисне спусъка, обикновено не пуска шеги. Но пък кой знае. — Деметри, говори на мен — каза Анди. — Не, не искаме храна — каза той в телефонната слушалка. — Просто си искам моите петстотин хиляди долара. Анди трябваше да действа много внимателно. Тя никога не обещаваше неща, които не можеше да осигури. — Работя по въпроса — каза тя. — Работи по-усърдно. — Трябва да разбереш, че срещам доста голяма съпротива. Може би ако пуснеш някой от заложниците, това ще помогне. — Дайте ми парите и всички могат да си вървят. — Упоритостта ти няма да помогне на никого, Деметри. Не мога да ти помогна, ако не ни покажеш, че желаеш да ни сътрудничиш. — Докато не си получа парите, никой няма да излезе оттук. — Разбирам те, но нека бъда откровена с теб. Това не е заплаха. Ще се опитам да ти представя точна картина на това, срещу което си се изправил. Сградата е обградена от полиция. ФБР са тук. Щатската полиция е тук. Отцепили са района. Ще ти бъде много трудно да избягаш — със или без парите. Затова нека сключим сделка, става ли? Ти ще пуснеш един от заложниците, а аз ще кажа на момчетата от спецотряда да напуснат терена. Съгласен ли си? Деметри не отговори. Анди прие това като добър знак. Ако беше отхвърлил веднага предложението й и я беше засипал с ругатни щеше да е лошо. — Просто си поеми дълбоко дъх и обмисли предложението ми да пуснеш някой от заложниците. С добра дума далеч се стига. — Коя си ти, по дяволите, че да ми говориш за добри думи? Внезапната смяна на тона принуди Анди да отстъпи. — Успокой се, Деметри. — Не, млъкни и ме слушай. Знам, че ти се опита да ме вкараш в капана, когато гаджето ти отиде при „Смитсониън”. Аз наблюдавах всичко. Видях те как изтича при Суайтек на стълбището пред музея. Знам коя си и знам, че лъжеш. — Този път нещата ще се развият по друг начин. — Не, няма. Ти не си по различна от което и да е друго ченге, с което съм се сблъсквал. Готова си да излъжеш, само и само да получиш онова, което искаш. Промяната в настроението бе обезпокоителна. Независимо от леката проява на хумор по телефона, Деметри очевидно започваше да усеща напрежението. — Няма да те излъжа — каза Анди. — Как ли пък не. Лъжците винаги лъжат. А ти си шибана лъжкиня! — Деметри, успокой се. — Не ми казвай да се успокоя! Аз командвам тук, не ти! Просто ми дай парите и спри да се пазариш. — Ще ти се обадя след час. — Недей. Просто недей — освен ако не се обаждаш, за да ми кажеш, че си ми намерила парите. — Нека заедно да решим проблема. Ти имаш двама заложници. Защо не пуснеш единия? — Никого няма да пускам. — Деметри, чуй ме. Пусни единия заложник. Не са ти нужни трима. Трябва ти само един. — Точно така. Трябва ми само един. Затова ми намери по-бързо парите, защото иначе някой ще умре на живо по телевизията. Деметри затвори телефона. Анди си пое дълбоко дъх и после издиша. — Добре ли си? — попита Шварц. Анди усети, че ръката й трепери, когато поставяше телефонната слушалка в гнездото. — Да, добре съм. — Време е да обсъдим нахлуването — обади се Фигероа. — Не — каза Анди. — Търпението му скоро ще се изчерпи. Не го ли усети в гласа му? — Това е заради акцента. Гръцкият по принцип се говори на по-висок тон от английския, затова той звучи по-ядосано, отколкото е всъщност. — Откъде си толкова сигурна? — попита Шварц. Беше го научила, докато гледаше по телевизията — лятната олимпиада през 2004 година в Атина, но това нямаше да впечатли никого. — Просто знам — каза тя. — Както знам, че е време да направим нещо по въпроса за парите. — Директорът на полицията в Маями Дейд беше пределно ясен: не даваме пари на похитители. Точка. — Защо не, щом той ще пусне заложниците? При нас има два отряда на спецчастите. Той няма да успее да ги изнесе от сградата. — Не можем да позволим на целия свят да види по телевизията как даваме половин милион в замяна на трима заложници — каза Фигероа. Анди погледна към шефа си. Шварц каза: — Той е прав, Анди. Не искаме из цялата страна да се появят имитатори. — Използвайте белязани банкноти. Това няма да насърчи имитаторите. — Просто няма да стане — каза Фигероа. — Длъжни сме да опитаме — каза Анди. — Той вече уби един пазач, може би двама руски мафиоти и две сестри във Вашингтон. Нищо не губи, ако убие отново. Ако успеем да заменим тримата заложници за куфарче, пълно с белязани банкноти, според мен това ще бъде добра сделка. Фигероа изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне. — А дали преценката ти не е замъглена от факта, че гаджето ти е един от заложниците? Колко удобно, че ФБР забрави да спомене този факт пред мен. — Нищо не замъглява преценката ми — отвърна Анди. — Ако наистина мислиш така, бих казал, че не си наред. — А аз бих казала, че решението не е твое. Очите му я пронизваха като лазери. — Ще я видим тая работа — каза той. После се завъртя на токовете си и излезе, като затръшна вратата зад гърба си. 
  Глава 46 
 


 — Суайтек, ела тук — заповяда Деметри. Джак седеше сам на пода пред новинарското бюро. Шанън беше убедила Деметри да й позволи да отиде до най-близката тоалетна, която се намираше на гърба на студиото. Двамата заложници с развързани ръце — водещата и оператора — определено изнервяха Деметри, да не говорим за отрядите на полицейските спецчасти, които заплашваха всеки момент да нахлуят в студиото. Той се беше изправил до зеления екран на метеорологичната прогноза, откъдето можеше да наблюдава едновременно барикадирания вход на студиото и вратата към тоалетната. — Какво искаш? — попита Джак. — Казах ти да дойдеш тук. Джак се изправи и отиде в другия край на стаята. След последното си изпълнение пред камерата Деметри беше, станал необичайно тих и с приближаването на два часа изглеждаше все по-уморен. Непрекъснато мърмореше, че го боли гърбът, докато най-накрая не откри аптечката, в която намери някакви обезболяващи. Сега червената кутия лежеше върху новинарското бюро. Джак се зачуди дали вътре няма ножици или пък някакво ножче. — Сега какво искаш? — попита той. Деметри изключи безжичния си микрофон. Онова, което се канеше да изрече, явно не беше предназначено за ушите на телевизионните зрители. — Имам нужда от помощта ти — каза той. — Моята помощ? — каза Джак, като едва не се усмихна при абсурдността на ситуацията. — Виж какво, по моите сметки ти имаш три пистолета, които очевидно ти дават контрола над ситуацията. Но аз не възнамерявам да ти помагам за нищо, при което някой може да бъде убит. Особено аз. — Никого няма да нараня. Просто искам да ми помогнеш да напиша нещо. — Имаш предвид писмо с исканията си? — Не — отвърна Деметри, като замълча за миг. — Става въпрос за правен документ. — Признание? — Не, по дяволите! Искам да си напиша завещанието. — Шегуваш се, нали? — Да ти приличам на шегаджия? Джак се втренчи в тъмните му, пронизващи очи. Да бъде взет за заложник беше достатъчно лошо. Но да попадне на похитител, който бе толкова готов да умре, че сериозно искаше да си напише завещанието, беше направо отчайващо. — Смея да заявя, че изглеждаш доста сериозен. — Ти си адвокат. Значи изготвяш завещания, нали? — Не съвсем. Аз съм адвокат по наказателни дела. — Да не би да искаш да ми кажеш, че никога не си помагал на някого със завещание? Джак можеше да му разкаже за случая, в който представяше по-големия брат на Тео — разкаял се убиец, който щеше да наследи милиони, ако успееше да победи в битката на алчните — но това сигурно нямаше да му помогне особено. — Ако се наложи, сигурно ще мога да го направя — каза Джак. — Налага се — рече Деметри, като насочи дулото на пистолета към челото му. После викна към входа на тоалетната: — Хей, принцесо, побързай! Чу се пускане на вода. Минута по-късно вратата се отвори и Шанън се появи. — Ръцете на тила, за да мога да ги виждам — каза Деметри. Тя се подчини, приближи се до Деметри и спря. — На пода по лице — нареди той. Тя се подчини. Деметри бързо завърза ръцете зад гърба й, след което я изпрати, заедно с Джак, обратно до новинарското бюро. — Ти — обърна се той към Шанън, — сядай на пода. Джак остана изправен до бюрото. Деметри намери бележник и химикал в чекмеджето. — Ето какво искам — каза той на Джак. — Когато получа петстотинте хиляди в брой, те отиват у София. Искам да й оставя и малко друга лична собственост. — Много хубаво — каза Джак. — Но според мен няма да се получи. — Защо не? — Не можеш да откраднеш пари и да ги завещаеш на наследниците си. — Имам приятели, които непрекъснато го правят. По дяволите, как, смяташ, е успяла цялата бейби бум генерация след Втората световна война да остави нещо на децата си? Джак погледна към камерата. — Проблемът е, че ти се опитваш да го направиш по телевизията. — Само ми кажи какво да напиша. Обещавам, че няма да те съдя за злоупотреба със служебното положение. На Джак изведнъж започнаха да му се привиждат кадри от „Телесна топлина” и Катлийн Търнър му каза, че го харесва, защото не е „от най-умните”. — Ще бъде много по-лесно, ако ме развържеш и ме оставиш сам да го напиша. Деметри се замисли и за голяма изненада на Джак извика оператора, чиито ръце бяха свободни. — Развържи Суайтек — нареди му той. Операторът го направи под дулото на пистолета, след което Деметри му заповяда да вземе камерата. Джак седна на стола до новинарското бюро, върху което имаше лист и химикал. Деметри се изправи до него, за да може да го държи на мушка и същевременно да може да чете написаното. Джак си пое дълбоко дъх. Беше избрал да стане адвокат по наказателни дела по много причини и презрението към всякаква правна документация беше една от тях. — Кажи ми фамилията си — каза Джак. — Папас. Джак си припомни някои правни клишета от университета. Може и да звучаха архаично, но клиентите очакваха точно това от тях. Аз, Деметриос Папас, бидейки в ясно съзнание и с бистър ум… — Каква е фамилията на София? — попита Джак. Деметри се накани да каже нещо, но изведнъж се спря. — Папас — отвърна той. — Нали знаеш, че се е омъжила повторно? Деметри присви очи. — Казва се София Папас. Джак напипа поредното слабо място в бронята му, емоционален лост, който би могъл да промени баланса на силите. Това си умение беше усъвършенствал по време на работата си със смъртниците, където внимателното проучване на демоните, обсебили душите на клиентите му, можеше да доведе до неочаквани връзки с хора, които до този момент бяха извън обсега му. Джак остави химикала на бюрото и каза: — Защо правиш това? — Продължавай да пишеш. — Заради София ли? Това ли е? — За миг като че ли го обзе гняв, но Джак внимателно разчиташе изражението на лицето му — той постепенно премина в нещо далеч по-сложно. — Не ти се подигравам — каза Джак. — Наистина искам да знам. На бюрото стоеше чаша с вода, останала от вечерните новини, и Деметри я изпи жадно, сякаш гърлото му беше пресъхнало. — Помниш ли какво ми каза София точно преди да я пусна да слезе от колата ти? — Като че ли не — отвърна Джак. — Каза: “Не съм заслужила това”. — И това значеше нещо за теб — каза Джак. Деметри кимна. — Знам, че тя не искаше да ме нарани или да ме обвини в нещо, но отвори стара рана, която смятах, че е заздравяла. Тя говореше за една нощ преди много време в Кипър, когато бяхме млади. В началото беше само удоволствието. Удоволствие. Носталгичният момент като че ли засили акцента му. — Докато не те хвърлиха от покрива на сградата — каза Джак. — Тя ли ти разказа за това? — Да. Той изглеждаше изненадан и леко се поколеба, преди да зададе следващия въпрос. — А каза ли ти какво са направили онези копелета, след като решили, че съм мъртъв? — Разказа ми, да. — Всичко ли? — попита Деметри. — Всичко ли ти каза? — Да. Деметри въздъхна дълбоко. — Предполагам, че вече може спокойно да говори за това. Явно се е излекувала. Невинаги се получава така. Дори не пожела да се оплаче в полицията. Опитахме се да го преодолеем заедно, но не се получи. След по-малко от година се разделихме. Девет месеца всъщност. — Точно девет месеца ли? — Да. Точно. — Девет месеца след онази нощ, или девет месеца след като излезе от болницата? — От онази нощ. — Да не би да казваш, че София е била… — Просто напиши проклетото завещание, Суайтек! Джак надникна в очите на мъжа, опита се да разчете езика на тялото му, да вникне в гласа му, за да разбере дали слабото място още го има. Ако при разговор със смъртник натиснеш погрешния емоционален бутон, се налага да викаш охраната. Пистолетът в ръката на Деметри му забраняваше да греши. Джак взе химикала и започна да пише, като същевременно обясняваше на глас. — Ще напиша завещанието така, че всичко, което си притежавал когато умреш — независимо дали са петстотин хиляди долара или два цента — да отиде у София. — Точно така го искам — отвърна Деметри. Джак набързо нахвърля текста, след което надраска отдолу чертички за три подписа. — Трябват ни трима души, които да се подпишат като свидетели — каза той. — Не сме ли късметлии? Имам трима заложници. — Да, но тук имаме един проблем. За да може това завещание да бъде валидно според закона, тримата свидетели трябва да бъдат живи, за да потвърдят, че това наистина е твоят подпис. Така че ако някой от нас бъде убит, завещанието ти отива по дяволите и София няма да получи нищо. Деметри му хвърли един убийствен поглед. Като че ли усещаше, че Джак блъфира — всъщност Джак блъфираше от самото начало, още като обяви, че са нужни трима свидетели. — Имам по-добра идея — каза Джак. Той взе листа със завещанието и химикала от Джак и отиде до камерата. Задържа листа пред обектива и се подписа на мястото, означено с кръстче. След това сгъна завещанието и го пъхна в джоба си. — Сега вече имам милион свидетели — каза той. — Всички ние спокойно можем да умрем. 
  Глава 47 
 


 От международното летище в Маями агентът от тайните служби Франк Мадера отиде направо пред сградата на “Екшън Нюз”. Той не беше предупредил ФБР, че идва, и след пристигането си усърдно избягваше всякакви контакти с федералните. Вместо това откри Мани Фигероа в кафенето до студиото. Специалните части на полицията в окръг Маями Дейд го бяха превърнали в свой официален щаб. Местоположението му беше стратегическо — в отделна сграда, но в контролирания периметър, така че можеха да се придвижват без целият свят да разбере за това. Фигероа стоеше до маса с понички и кафе, когато Мадера се представи като член на елитната охрана на президента. Това беше достатъчно, за да впечатли когото и да било, но Мадера изцяло привлече вниманието му, след като обясни, че тайните служби са тук, за да защитят сина на бъдещия вицепрезидент. Което беше лъжа, разбира се. — Надявам се, че не сте докарали свой собствен мобилен команден център — каза Фигероа. — Не — отвърна Мадера. — Ние не действаме така. Мога ли да разговарям с вас насаме? Около петима членове на спецчастите бяха насядали в закусвалнята и очакваха Фигероа да им даде зелена светлина за действие. Те изглеждаха невероятно спокойни, но нали тъкмо за това бяха и обучавани. Само след минути някои от тези момчета щяха да нахлуят в сградата и да напълнят черепа на похитителя с куршуми. Или пък някой от тях щеше да загине. Всичко зависеше от това как ще се развие ситуацията. Мадера беше решен да наложи своята дума. — Разбира се — надигна се Фигероа. — Заповядайте в офиса ми. Мадера го последва в мъжката тоалетна. Фигероа заключи вратата. Мадера се изправи до мивката, с гръб към напуканото огледало. Фигероа се облегна на стената до електрическия сешоар за ръце. Мадера го виждаше за пръв път, но беше обучен да преценява бързо хората и вече беше стигнал до извода, че Фигероа е способен да хвърля повече искри и от бенгалски огън. — Позволете ми да бъда откровен — каза Фигероа. — Веднъж позволих на ФБР да води преговорите и сега разбирам, че съм направил грешка. Така че нямам намерение да позволя на тайните служби да ми заповядват. — По-спокойно, става ли? — каза Мадера. — Пак повтарям, че не става въпрос за това. Фигероа го гледаше със скептичен поглед, но не каза нищо. — Ето каква е целта ми — продължи Мадера. — Стрелецът трябва да умре. — Моля? — възкликна Фигероа. Мадера го погледна колкото се може по-сериозно. — Този човек представлява заплаха за националната сигурност. Време е да го премахнем. Фигероа замълча, обмисляйки думите на Мадера. — Каква заплаха за националната сигурност? — Не мога да ви разкрия подробностите, но мога да ви кажа едно. Неслучайно един от заложниците е син на следващия вицепрезидент на Съединените щати. Не е случайно и това, че похитителят пое контрола върху телевизионна новинарска станция. Тайните, които смята да разкрие в ефир, пряко застрашават националната сигурност. — Всичко това е много хубаво — каза Фигероа, — но ФБР е тук, а те си имат собствен специален отряд. Защо разговаряте с мен? — Полицията на окръг Маями Дейд е с най-многобройния състав в целите Щати. А спецотрядите й са сред най-добрите — за разлика от повечето тактически части вашите хора имат опит, а не разчитат само на обучението. — Ами благодаря за четката, но не съм сигурен, че това отговаря на въпроса ми. — Не мога да използвам ФБР. — Защо? — Пак повтарям, че ще бъда абсолютно откровен с вас, но ако повторите това пред някого, ще се отрека от всяка своя дума. Обаче след като първо ви разкажа играта. Ясно ли е? — Напълно. — Някога имали ли сте си работа с Федералното бюро за разследване? — Разбира се. — А някога хрумвало ли ви е, че думата “бюрокрация” не означава нищо без “бюро”? Фигероа се усмихна. — Тук сте много прав. — Трябва незабавно да неутрализираме заплахата, а докато бюрокрацията даде разрешение за ликвидирането му, ще съмне. — Ако питате мен, ще мръкне — рече Фигероа. — Честно казано дори не съм сигурен, че ще го одобрят. Минаха повече от десет години, откакто ФБР омаза нещата в Уейко и това доведе до смъртта на седемдесет и четири заложници заедно с Дейвид Кореш[23]. А престрелката край Ръби Ридж[24] беше още по-отдавна. Но случилото се още се помни и ФБР се притеснява за имиджа си. Убеден съм, че все още мнозина от жителите на Маями си спомнят онзи среднощен рейд, който изпрати Елиан Гонзалес[25] обратно в Куба. Тази заложническа криза се излъчва директно по телевизията и всеки план за приключването й, при който се очертава подобен изход, е обречен на смърт още преди да премине през цялата командна верига. Фигероа се замисли над думите му, но не за дълго. — Нуждаем се от прецизна координация. В мига, в който моите хора нахлуят в сградата, електричеството трябва да бъде прекъснато. Или поне трябва да бъде спряно излъчването в ефир. Полицията на Маями Дейд може и да не е толкова загрижена за имиджа си, колкото ФБР, но не искам тази акция да се излъчва по телевизията. — Значи сте съгласни да съдействате? Фигероа го погледна безизразно. — Трябва да го обсъдя с директора. Мадера поклати глава. — Ако се обърнете към шефовете си, то по-добре да се свържа с ФБР. Вие сте водачът на полицейския антикризисен отряд. А това е криза с национално значение. Съберете смелост и действайте. Фигероа си пое дълбоко дъх. — Добре — каза той. — Вътре сме. 
  Глава 48 
 


 В мобилния команден център беше тихо. Прекалено тихо. Анди беше прекарала твърде много време пред телевизора. Ако целта на Деметри беше да привлече вниманието към телевизорите, то той позорно се проваляше. Единствената камера беше насочена към Джак и водещата, които просто си седяха тихо и се опитваха да не изпаднат в истерия. Деметри се намираше някъде встрани и не се виждаше. Дългите периоди на мълчание бяха предложили поле за действие на коментаторите на “Екшън Нюз” и гостуващите им анализатори, които се вихреха на екрана и запълваха времето. Тя се опитваше да не ги слуша. Беше се фокусирала върху заложниците, когато внезапно осъзна колко е необичайна тази ситуация. Преговорите за освобождаване на заложници обикновено не зависеха толкова много от зрението. Всъщност един от най-добрите посредници в Маями, Винсънт Пауло, беше сляп. За пръв път в своята кариера Анди можеше да вижда хората, които се опитва да спаси. До известна степен това си беше предимство. Поне беше сигурна, че са живи. Но погледът в очите им, изписаната тревога на лицата им, която нарастваше с всяка изминала минута, засенчваха всяко предимство. Те непрекъснато й напомняха от екрана на телевизора, че съдбата им изцяло зависи от нейния избор на думи. А фактът, че животът на Джак висеше на косъм, само повишаваше залога. Анди излезе навън на чист въздух. Студиото на “Екшън Нюз” все още беше заобиколено от колите на полицейските спецчасти, но униформените полицаи бяха преминали от готовност във фаза на изчакване. Разликата в позата и излъчването им беше съвсем малка, но това много се различаваше от другите ситуации със заложници, по които беше работила Анди. Тя вдигна поглед към звездите и вдъхна дълбоко студения нощен въздух. Над ръба на контролирания периметър прелетя хеликоптер и тя с облекчение забеляза, че медийните вертолети са заменени от полицейски. Лък от прожектор пробяга по самотната сграда на близкия търговски център и Анди забеляза снайперистите, които се бяха разположили на покрива. Тя знаеше позициите на всички снайперисти на ФБР. Тези не бяха от техните. Анди погледна телефона си. Все още нямаше отговор от бащата на Джак. Тя се зачуди дали въобще е получил съобщенията й. Анди се доверяваше на предчувствията си и онова, което усещаше в момента, въобще не й харесваше. Беше минал почти час, откакто Фигероа за последен път се беше отбил в мобилния команден център на ФБР и й беше казал: “Нали те предупредих, че доникъде няма да стигнеш с преговорите”. Тя усещаше, че нещо се готви и тя не е част от него. Тъкмо се накани за пореден път да се обади на Хари Суайтек, когато вратата на микробуса се отвори и Гай Шварц се появи. — Добри и лоши новини — каза той, като се приближи до нея. Не беше нормално главният агент да прекарва толкова много време на терен, но тази заложническа ситуация беше твърде силно обвързана с Вашингтон. Шварц възнамеряваше да я ръководи до края. — Добре, да видим — каза Анди. — Какви са добрите? — Разрешиха ни да предадем петстотин хиляди долара в белязани банкноти на Деметри. — Ще стане ли преди крайния срок, който ни е даден? — Това са лошите новини. Той изрично каза стари, а не нови банкноти. Което означава, че е невъзможно да бъдат проследени по серийните номера. Остава само да бъдат белязани с флуоресцентно мастило, а ние нямаме навика да държим за всеки случай половин милион маркирани банкноти. — И какво да му кажа в такъв случай? Щабът се притеснява, че има шанс едно на милион да се измъкне с парите, след като му ги дадем, затова трябва повече време да ги маркираме? — Неделя сутринта е. Трябва да го накараш да разбере, че ни трябва повече време да съберем накуп толкова много пари в брой. — Още колко време? — Не му давай точен срок. Анди поклати глава и каза: Това не ми харесва. Шварц се приближи към нея със загрижен вид. — Добре ли си? — попита той. — Да. Защо? — От мен не се очаква да казвам на обучен в Куантико посредник, че не трябва да се позволява на похитителя да определя краен срок. Започвам да си мисля, че първоначалната ти неохота да се включиш е била оправдана. Може би наистина личният ти ангажимент ти пречи да преценяваш правилно. — Джак не е проблем — каза тя. — Сигурна ли си? — Да. Единствената ми грижа е да завърша успешно посредническата си мисия. Деметри държи за заложник сина на бъдещия вицепрезидент, излъчва всичко на живо по телевизията и сигурно си мисли, че си има работа директно с президента. Едва ли ще приеме някакво си нещастно обяснение от вида “съжаляваме, но банките са затворени”. Тогава снижи очакванията му. Трябва да го убедиш, че президентът не гледа и това не го интересува. Не трябва по никакъв начин да го оставяш да си мисли, че има директна връзка с Белия дом. Изсвистяха гуми и една кола на пътния патрул влетя в охранявания периметър, като се насочи директно към мобилния команден център. Изскърцаха спирачки и предната броня едва не се блъсна в тротоара, когато колата рязко спря на няколко фута от Анди. От нея изскочи един полицай и единствената златна лента на нашивките му подсказа на Анди, че си има работа с лейтенант. — Току-що ми съобщиха, че “Еър Форс едно” е кацнал на международното летище в Маями. — Това е невъзможно — каза Шварц. — Няма начин “Еър Форс едно” да долети до Маями и ФБР да не знае за това. — Ами може би останалите хора във ФБР не са си направили труда да ви предупредят. Знам само, че трябва да отведа половината от моите хора и целия отряд за бързо реагиране, за да им осигуря моторен ескорт. — Президентът в самолета ли е? — попита Анди. — Така ми казаха — отвърна лейтенантът. — Хари Суайтек е с него. — Откъде знаеш? — попита Шварц. — Съобщиха го по новините. — По новините ли?! — изненада се Шварц. Анди се втурна в командния център и пусна телевизионния монитор. Джак и водещата все още заемаха лявата част на разделения екран на “Екшън Нюз”. Но от другата страна със сигурност се виждаше “Еър Форс едно”. На банера под картината пишеше “ПРЕЗИДЕНТЪТ И НОМИНИРАНИЯТ ЗА ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ КАЦНАХА В МАЯМИ”. Шварц застана зад нея и сърцето на Анди спря. — Дотук с предложението да убедим Деметри, че президентът не го гледа. — Майната му на това — отвърна Шварц. — Не се фуках, когато казах, че не може “Еър Форс едно” да се приземи в Маями, без аз да зная за това. — Какво значение има това? — Искам да знам кой ни държи далеч от веригата — каза той. — И защо. Анди се замисли. В съзнанието й се появи разговора със Стан Уайт, главния агент от офиса във Вашингтон, когато той й каза, че има нещо, което трябва да разбере за Хари Суайтек. Внезапно осъзна, защо държат Маями далеч от веригата, така да се каже. — Какво щеше да кажеш? — попита Шварц. Тя отново замълча. Ако Шварц не знаеше онова, което Вашингтон знаеше за Хари, не тя беше човекът, който щеше да му го каже. — Нищо — рече тя. — Нищо не исках да кажа. 
  Глава 49 
 


 — Да! — извика Деметри и триумфиращо сви юмрук, както тенис звезда, която печели точка от сервис. Джак погледна към другия край на стаята и го видя пред телевизора с плосък екран, окачен на стената. Шанън се наведе към него и прошепна: — Това “Еър Форс едно” ли е? Телевизорът се намираше на около петдесет фута, твърде далеч, за да може Джак да разчете думите на банера в дъното на екрана. Но боядисаният в червено, бяло и синьо боинг 747 не можеше да се сбърка. — Той е — каза Джак. — Виждате ли го? — попита Деметри и се приближи към заложниците. — Виждате ли колко насериозно приемат всичко? — Той бълнува — прошепна тя. Джак знаеше много добре, че не е така, но се отказа да спори с нея. На всеки трийсет минути Деметри правеше по петдесет лицеви опори, за да се поддържа във форма и сега, когато прекоси подиума и погледна в камерата, определено изглеждаше много енергичен. — Всички вие, които се съмнявахте в мен, докато гледате телевизията по домовете си, разбирате ли колко е важно това? Колко съм важен аз? Президентът на Съединените щати току-що се приземи тук. Смятате ли, че е долетял до Маями в… — той погледна към часовника си, — два и половина сутринта просто ей така, без никаква причина? — Ако той си мисли, че президентът е долетял тук, само за да преговаря с него, явно сме загазили повече, отколкото предполагах — прошепна Шанън. — Само не изпадай в паника — каза Джак. Телевизионното обръщение на Деметри продължаваше, вълнението му растеше. — Сега вече ще има екшън! Шанън се наведе към Джак и прошепна: — Имам пиличка за нокти. — Какво? — попита Джак. Той се опитваше да чуе какво казва Деметри. — Едно такова метално, с остър връх, като нож. Намерих я в тоалетната и я скрих в косата си. Джак погледна към прическата й. В нея можеше да се скрие цяло мачете. — Трябва само да накараме Педро да остави камерата и да дойде тук — продължи Шанън. — Мога да му я дам и после… — Тя млъкна, сякаш и беше трудно да говори за такива неща. — Педро може да му пререже гърлото. — Това си е чисто самоубийство. — Да не би да имаш по-добра идея? Джак отмести поглед към Деметри, който продължаваше да говори на телевизионната си публика. — Искам само да ви предупредя — почти изкрещя Деметри с подновена енергия. — Ако изпращането на “Еър Форс едно” е част от стратегията да печелите време, да знаете, че въобще не ми е забавно. Парите — онези петстотин хиляди долара, — трябва да са тук до шест сутринта, това е. Никакви удължавания на срока. Джак прошепна: — Добре, да предположим, че Педро дойде при нас и ние успеем да я измъкнем от косата ти, без Деметри да забележи. Знаеш ли колко е трудно да се надвие човек, въоръжен с три пистолета, и да се пререже гърлото му с пила за нокти? — Не, а ти? — Трудно е — каза Джак. — Но не невъзможно, нали? Джак изведнъж се сети за Еди Гос, един от клиентите му със смъртна присъда, който беше обезглавил жертвата си единствено с помощта на невероятната си сила и чифт найлонови чорапогащи. — Не — отвърна той. — Не е невъзможно. — Значи имаме план. Проблем ли е за теб? Джак погледна към Гърка. Той отново правеше лицеви опори, този път за телевизионните зрители. — Педро дали е бивш морски пехотинец? — Не е — каза тя. — Зелена барета? — Педро ли? Не, за Бога! — Тогава да, голям проблем е — рече Джак. 	 
 Докато наземните екипи приближаваха “Еър Форс едно”, Хари влезе в тоалетната и се обади на своята връзка във ФБР. Агент Глен Пъркинс беше казал на Хари, че може да му се обажда по всяко време за последните данни и Хари се възползваше изцяло от предложението му. Пъркинс водеше групата за реагиране при критични ситуации на Кунтико и при подобни ситуации всички агенти-посредници, включително Анди, докладваха на него. Нито едно решение за изтегляне на посредници и изпращане на спецчастите не можеше да се вземе без неговото одобрение. — Какви са последните новини? — попита Хари. — Вие гледате същото, каквото гледам и аз по телевизията — каза Пъркинс. — Стана точно така, както ви предупредих, преди да се качите на самолета: пристигането ви в Маями само ще го окуражи още повече. — Анди трябва отново да му се обади. — Моите уважения, но не мислите мащабно. — Моят син се намира в онази стая. — Още една причина да се мисли мащабно. — Бих могъл да се обадя на Анди. — Губернаторе, умолявам ви да не го правите. Агент Хенинг не беше моят избор за тази ситуация, не защото не е квалифицирана, а поради същите лични причини, които ме притесняват и за вашето участие в това. Съгласих се да я направя водещ посредник, но вие обещахте да не се месите. — Имам четири съобщения от нея в гласовата ми поща. Мога поне да й се обадя и да й кажа, че напълно я подкрепям. — След пет минути очаквам обаждане от нея. С удоволствие ще й предам думите ви. Надявам се, че не съм твърде груб, но последното нещо, от което се нуждае тя, е да й дишате право във врата. Докато нервно чоплеше с пръсти сапуна в тоалетната, Хари промърмори в телефона: — Чувствам се толкова безполезен. — Можете да направите нещо, с което да помогнете — рече Пъркинс. — Само кажете. — Помолете президента да запали двигателите на “Еър форс едно” и да се върне по най-бързия начин във Вашингтон. — Това е смешно. — Сър, вече обсъдихме това, но вие сам виждате реакцията на стрелеца по телевизията, може би ще разберете моята позиция. Следващия път, когато Деметри представи някакво искане, агент Хенинг трябва да може да спечели повече време и да му каже, че е необходимо да се консултира с шефовете си. Ако той знае, че вие и президентът сте в града, ще очаква и ще изисква незабавен отговор. Хари се замисли и зачопли още по-ожесточено калъпчето сапун. — Това са базови преговори 101 — продължи Пъркинс. — Всъщност аз използвам случая с Джими Картър при обучението в Куантико. През седемдесетте години на миналия век той предложил да се намеси в ситуация със заложници и да изпълни искането на стрелеца да разговаря с президента. Бюрото му отговорило бързо и ясно: „Благодаря, но не, господин президент”. — Разбирам ви — отвърна Хари. — Добре. Значи ще го направите? — Може би ще успея да сляза тайно и да убедя президента да отлети обратно без мен. — Това не е добър план — каза Пъркинс. — Най-добре е да останете с президента. — Искам да бъда близо до сина си. — Сър, напълно разбирам чувствата ви, но вие не можете да направите нищо, за да разрешите този проблем. Всъщност дори президентът Кийс не може да направи нищо. Съветът ми е да останете с президента и да му помогнете да го осъзнае. И най-важното, не му позволявайте да постъпва като Джими Картър, да се опита да се намеси и заради това някой да пострада. Калъпчето сапун почти се беше превърнало в купчинка от бели стружки, а Хари беше кълбо от нерви. — Добре — каза той. — Ще остана с президента. Но няма да изоставя сина си. 
  Глава 50 
 


 В „Кръчмата на Спарки” обявиха последните поръчки и Тео започна да забърсва бара, покрит с надраскан балатум. Групата си беше събрала инструментите още в два часа, но хората не си тръгваха. Тълпата, която се събираше в “Спарки”, би предпочела да танцува под звуците на по-модерни танци, отколкото да се наслаждава на преродения Дюк Елингтън. Въпреки това нощта беше плодотворна и около бара вече се мотаеха само обичайните заподозрени: шепа редовни клиенти и няколко колежанчета, които бяха предложили на двама мотористи да си премерят силите в игра на билярд. Голяма грешка. Мотористите им бяха свалили и ризите от гърба. В буквалния смисъл. Ако играта не приключеше скоро, щяха да бъдат принудени да се прибират у дома голи-голенички. — Много си сладък — каза една дългокрака блондинка, която седеше край бара. Лио беше пристигнал към един часа сутринта и по неговите сметки тя вече пиеше — третото си мартини. Той нямаше никакво намерение да й сервира четвърто. Сладък? — попита той, докато изплакваше поредната бирена халба и я оставяше на сушилнята. — Съмнява ме. — Аз съм Мая — каза тя. — Мая от Маями. Тео се усмихна и се ръкува с нея. — Това вече е сладко. — Бившият ми мъж се казваше Фил. Той беше от Филаделфия. Мая от Маями и Фил от е ли забавно? — Забавно е, да — рече Тио — А ти откъде си сладурче? — Никоганесилягайспоследнотомацеотбара… берг. — Какво? — рече тя с колеблива усмивка, сякаш се чудеше дали въобще трябва да се усмихва. — Това е едно малко градче в Швеция, близо до… абе, няма значение. Тя се опита да облегне лакът на бара, но не уцели. — Хей — каза тя, като възстанови равновесието си. — Тук гледате ли нещо друго освен ESPN[26]? Тео погледна към телевизора зад гърба си. — Не. — Колко пъти ще трябва да гледаме едни и същи акценти? На екрана показваха за пети път печелившия гол от финалите в Охайо. Тео грабна дистанционното и започна да прехвърля новинарските канали. Скоро осъзна, че навсякъде се излъчва едно и също и когато си избра един, за да види каква е “горещата новина”, ченето му увисна от изненада. — Джак? — възкликна той. — Познаваш ли го? Тео не й обърна внимание и усили звука, за да чуе последните новини от репортера пред студиото. Трети час продължава напрегнатата заложническа драма в студиото на “Екшън Нюз” — обяви той. Тео се приближи невярващ към телевизора, по който течеше репортажът. В лявата страна на разделения екран се виждаха Джак и още една заложничка, в която Тео разпозна водещата на “Екшън Нюз”. Ръцете им бяха вързани зад гърба. В дясната половина на екрана камерата извън студиото се беше фокусирала върху нещо, което очевидно беше съсипания мустанг на Джак, засипан от отломки. — Не и колата — изпъшка Тео. — Повече подробности — заяви водещата — след рекламите. Тео погледна мобилния си телефон. Малко преди полунощ му беше звъняла Анди, а той я беше пропуснал. Побърза да й звънне, но беше прехвърлен на гласова поща. Той остави кратко съобщение и на екрана отново се изписа часът: два и петдесет и две сутринта. Почти беше станало време за затваряне. Той подбра хората от бара, начело с Мая от Маями, и ги подкара към изхода. — Това беше всичко, приятели. Затваряме. Дочуха се няколко възмутени оплаквания, но дори новодошлите в “Спарки” изглежда схващаха веднага, че когато Тео Найт казва, че е време да си ходят, значи трябва да тръгват. — Обади ми се — каза Мая, докато се отправяше към изхода. — Естествено — отвърна Тео. Той изпрати последния си клиент, заключи вратата и хукна към кабинета отзад. Чичо му спеше дълбоко на дивана и хъркаше като дъскорезница. Тео започна да го разтърсва, докато не го събуди. — Сай, трябва да ми помогнеш. Очите му примигнаха, но той все още спеше. — Джак е загазил — каза Тео. Сай се прозя, като прикри устата си с ръка. — Нещо ново на хоризонта? — Сериозно говоря. Искам да затвориш бара вместо мен. — Тази вечер ли? — Да! Ще можеш ли? Отново прозявка. — Да. Май ще мога. Тео грабна ключовете на колата си и изхвърча от стаята преди Сай да успее да си промени мнението. Той излезе през входната врата, заключи я с резервния ключ и тръгна към паркинга. Един глас зад гърба му го накара да спре. — Господин Найт? Беше женски глас, определено различен от този на Мая от Маями. Той се обърна, но в тъмнината различи само един силует. — Коя сте вие? Тя излезе на светло и той установи, че лицето й отговаря на гласа й на възрастна жена. — Казвам се София — отвърна тя, — и искам да помогна на вашия приятел. 
  Глава 51 
 


 Екранът на най-близкия до Джак телевизор изведнъж стана сив. Осветлението в студиото продължаваше да работи и компютърните монитори продължаваха да светят. Но всеки един от шестте големи плоски телевизора, монтирани на стените, изгуби картина и звук, сякаш някой бе изтръгнал едновременно всички антени. — Какво става? — извика Деметри. Не стана ясно дали говори на някого или просто разсъждава на глас. Той бързо огледа стаята — първо тесните пътечки между прожекторите, след това погледна към барикадираните врати. Обиколи новинарското бюро, след това отиде до подиума, откъдето се излъчваше времето, после се прехвърли към бюрото на спортните новини. Движеше се бързо, подтикван от адреналина и паниката, което още повече вдигна напрежението сред заложниците. — Попитах какво става! — Нямам представа — отвърна Педро. Джак се сви ужасено при звука на педровия глас. Той знаеше много добре, че за заложниците е по-добре да запазят мълчание и да оставят Деметри да си излее яда. Той се стрелна към оператора с безумен поглед в очите и притисна дулото на пистолета си под брадичката на Педро. — Какво си направил? Педро пребледня и зафъфли нещо в отговор. Доколкото Джак можа да разбере, камерата изглежда се захранваше с електричество и Педро изглеждаше също толкова изненадан, колкото и останалите, от прекъсването на предаването. — Нищо не съм направил — каза той. — Оправи го! — Н-не знам какво е станало. Деметри го удари в главата с дръжката на пистолета и Педро падна на колене. — Казах да го оправиш! От челото на оператора рукна кръв и по лявата му буза потекоха бързи тъмночервени ручейчета, които стигнаха до брадичката му и закапаха по пода. Педро не каза нищо — беше твърде зашеметен или твърде уплашен, за да отговори. Джак се наведе към Шанън и попита: — Да не би вие двамата да сте измислили някакъв план с камерата? — Не — шепнешком отвърна тя. — И аз не знам какво стана. — Оправи проклетата камера! — изрева Деметри и запрати Педро на пода с един бърз ритник в ребрата. — Престани! — извика Джак. Деметри не му обърна никакво внимание или може би гласът на Джак тотално го вбеси. Той се нахвърли стръвно върху Педро, сякаш с всеки удар в беззащитното тяло на мъжа си отмъщаваше за целия лош късмет, който бе имал през нощта. — Спри, ще го убиеш! — извика Джак. В нюзрума звънна телефон и Деметри замръзна на място. Звънеше същият телефон, по който по-рано се беше обадила Анди. Деметри бавно започна да се взима в ръце. Един последен ритник в бъбреците накара Педро да изстене от болка. След това Деметри отиде при телефона, вдигна слушалката и каза с натежал от презрение глас: — Какво се опитвате да постигнете? Гласът му отекна в стаята. Анди настръхна. Тя нямаше представа в какво я обвинява Деметри. Нагласи слушалките на главата си и заговори в микрофона от командния център. — Тук имаме малък проблем — каза тя. — Моля те да си поемеш дълбоко дъх и да се успокоиш, става ли? — Веднага ме върнете в ефир! — Тъкмо се канех да те помоля същото — каза Анди. — Не си играй с мен. Пусни предаването по телевизията или животът на един от заложниците ще ти лежи на съвестта. Анди погледна към Гай Шварц, който седеше до нея и слушаше всяка дума. Техническият им екип първоначално смяташе, че причината за прекъсването на програмата се крие някъде вътре в сградата, че вината не е на ФБР. Шварц надраска набързо нещо върху едно листче и й го показа. „СПЕЦОТРЯДА”, пишеше там. — Деметри, чуй ме — каза Анди. Тя погледна към Шварц — искаше да се убеди, че той наистина има предвид това. Той взе листчето и подчерта дебело думата „СПЕЦОТРЯДА". Посланието беше ясно. — Ще бъда съвсем откровена, Деметри — каза Анди. — Нали ти споменах, че на място е пристигнал тактически екип. Спецчастите са готови да щурмуват сградата, ако не включиш отново камерата. — Не ме ли слушаш какво ти приказвам, по дяволите? Не съм я изключил аз! — И аз не съм — отвърна Анди. — Очевидно има някакъв технически проблем, който не зависи от нас. — О, стига говори глупости! Знам, че лъжеш, убеден съм в това! — Напълно съм откровена с теб, Деметри. — Изобщо нямам намерение да ти слушам извиненията. — Чакай малко, чакай — каза Анди. — Защо? Да ме засипеш с още лъжи? — Не те лъжа. Стига де, ти си умен човек, Деметри. Само помисли малко: защо ми е да спирам камерата, която е в студиото с теб? Най-голямата ми грижа е безопасността на заложниците. Ако тази камера не работи, няма начин да разбера дали някой от тях не е пострадал. От другата страна на линията настъпи тишина и инстинктът подсказа на Анди, че гледната й точка е приета и оценена. — Не си ли съгласен с мен, Деметри? Той не отговори нищо, но и не затвори телефона. Тя определено успяваше да му влезе под кожата. Добре, нека ти кажа какво предлагам да направим — продължи Анди — Трябва да се постараем да решим този проблем. Но ти трябва да останеш във връзка с мен докато не те върнем в ефир. Ако затвориш телефона преди това, спецчастите ще атакуват студиото. Това не е заплаха. Не ми се иска да се стига чак дотам, но ако прекъснеш връзката, няма да мога да ги спра. Просто така стоят нещата. Той продължаваше да не отговаря, но Анди чу нещо средно между изгрухтяване и смях и си го представи как си скубе косата от яд. — Мислиш, че можеш да ми отнемеш контрола? — попита той. — Така ли е? Защото ако това ти се върти в главата, по-добре веднага да се откажеш. — Можеш да ми се довериш — каза Анди. — Въобще не става въпрос за контрола. Просто се опитвам да изравня шансовете, това е. Не бих могла да го постигна, ако ми затвориш телефона. Просто ме изчакай докато разбера какво става. — Трябва да остана в ефир. — Както вече ти казах, ще се постараем да оправим нещата. — Давам ти десет минути — каза той и тя усети гнева в гласа му. — Или Суайтек ще умре пръв. 	 
 Глава 52 	 
 Президентът Кийс грабна телефона, потискайки гнева си. Хари Суайтек все още беше в тоалетната и беше оставил президента сам в стаята му в “Еър Форс едно”. Но ако в този миг агент Франк Мадера беше при него, той щеше да го удари. — С кого си мислиш, че разговаряш, Франк? — По-правилният въпрос е от името на кого говоря. Както много пъти досега президентът преглътна думите си. Въпреки че говореше по кодираната президентска телефонна линия, той се страхуваше дори да спомене името на Джоузеф Диниталия. — Всичко това ме умори до смърт — каза президентът. — Ще приключи още преди зазоряване. — Нямам предвид заложниците, а цялата тази… уговорка. — Нищо няма да се промени. — Уморих се да ми казваш какво да правя. — И това няма да се промени. — Чу ли ме какво ти казах? Уморих се. Мадера се засмя. — Да не би да си мислиш, че си първия политик в историята, който се чувства по този начин? — Мисля, че… — Не ни интересува какво мислиш — каза Мадера. — Чуй ме. Трябва да скръцнеш със зъби на шефа на групата за реагиране при критични ситуации в Куантико. Никакви спецчасти на ФБР! Накарай и бащата на Суайтек да подкара същия рефрен. — Мислех, че искаме спецчастите да влязат в сградата. — Да, нашите. Ако ФБР пусне техните хора, няма гаранция, че те ще го убият. Разбрал съм се с местната полиция. Трябва да разкараш оттук ФБР и да дадеш път на полицаите от окръг Маями Дейд. Кейс обмисли думите му и отговори с твърд тон: — Не. — Моля? — Няма да го направя. — Не мога да пусна ФБР вътре. Трябва да съм сигурен, че ще бъде убит. — Това не е мой проблем. — Напротив. Аз убедих полицаите да прекъснат телевизионното предаване. Сега ФБР смята, че той се кани да нарани заложниците. Ако не ги спреш, единственият начин да попречим на спецчастите на ФБР да влязат вътре, е като отново върнем Гърка в ефир. А ако това се случи, един бог знае какво може да каже. — Нямам намерение да заповядвам на ФБР или да правя каквото и да било, което ще навреди на сина на Хари. Всичко спира дотук. — Много странно, защото когато ставаше въпрос за Фил Грейсън, ти като че ли нямаше желание да ме спираш. — Това все едно не съм го чул — каза президентът. — Този път можеш да разчиташ само на себе си. — Започвам да губя търпение. — Добре дошъл в клуба. — Не си избрал подходящия момент, за да ни се опъваш. Президентът заобиколи бюрото си, където стоеше снимка на родителите му в рамка, които го гледаха мило. — Вече ти казах, Франк — въздъхна той и тръгна към изхода. — Уморих се да търпя ти или който и да е друг да ми казва какво да правя. Това е всичко, което смятам да кажа. 	 
 Вратата се отвори и Хари залитна навътре. Президентът затвори телефона. — Откога стоиш пред вратата? — попита той. — От скоро. Президентът не изглеждаше особено убеден, но отстъпи и позволи на Хари да влезе, след което затвори вратата. Покани го да седне и Хари се настани на стола. — Нека те питам още веднъж — каза президентът. — Откога стоиш отвън? Хари сви рамене. — Може би около минутка. Президентът отиде зад бюрото си и седна. Впери поглед в Хари, но не каза нищо в продължение на около шейсет секунди. Най-накрая рече: — Една минута може да е много дълга. — Мисля, че достатъчно — отвърна Хари. Президентът се наведе напред и облегна ръце на бюрото си. — Достатъчно за какво? Хари също се наведе напред — достатъчно, за да подчертае, че не смята да заплашва. После каза: — Достатъчно, за да разбера, че говорите с Франк Мадера. Президентът втвърди погледа си, но Хари дори не мигна. — Казахте нещо за това, че сте се уморил — продължи Хари. — И това нямаше нищо общо е недоспиването. — Виж какво, не знам какво си мислиш, че си чул, но нещата не са такива, каквито изглеждат. — Това можете да ми го повторите. Президентът замълча. — Искам да знаете нещо, господин президент — каза Хари. — Кажи ми. — Знам много повече, отколкото си мислите. Абсолютно всички, от Мерилин Грейсън до този тип Деметри, ме изпълниха с подозрения. — Добре, но да знаеш, че грешиш, ако дори за една минутка си си мислел, че… — Моля ви — прекъсна го Хари, — оставете ме да довърша. Трябва да ви кажа още нещо. Хари се наведе още напред и облегна ръцете си върху президентското бюро. — Въобще не ми пука какво става. Просто искам да измъкна сина си жив от онова студио. Така че трябва да ми кажете истината. Цялата грозна, смрадлива истина. 
  Глава 53 
 


 Джак усети как тялото на Шанън се притиска към неговото. Те все още седяха на пода пред новинарското бюро, там беше и операторът. Педро лежеше на една страна до Джак, свит в позата на зародиш, и се съвземаше от побоя. Толкова беше зле, че Деметри дори не си беше направил труда да му връзва ръцете. — Виждаш ли я? — попита Шанън. Тя беше навела глава и се преструваше, че спи. Джак сведе поглед. Пъхнатата в косата й пиличка за нокти проблесна. — Да — прошепна в отговор той. — Дай я на Педро — каза тя. Джак обърна глава на другата страна. Педро беше в съзнание, но лицето му се беше изкривило от болка. — Той няма да свърши работа — каза Джак. — Тогава си срежи кабела и се освободи — прошепна тя. Вероятността да се получи беше много малка, но сега единствената им възможност беше да се борят, тъй като след десетина минути Деметри или щеше да се върне в ефир, или щеше да убие някой от тях. Шанън се наведе още повече към него и Джак бавно зарови лице в гъстата й коса. Тя лепнеше от тоновете лак, с които беше напръскана, миришеше на праскова или на някакъв друг цитрусов плод. Джак не сваляше поглед от Деметри, който седеше до телефона в другия край на бюрото и беше пуснал Анди на високоговорителя. Беше го усилил достатъчно, за да може Джак да чува гласа й. — Продължавай да ми говориш, Деметри — каза Анди. Джак усети как брадичката му докосва метала. Опита се да я избута, но тя не помръдна. — Не мога да я достигна — прошепна той и в същия миг се зачуди какво ли би могъл да постигне с нея, дори и да я беше взел. Да пререже кабела — и после какво? Да удуши Деметри с голи ръце? Да се промъкне и да му пререже гърлото? Да го прободе в окото? Да я забие в ухото му? Странни мисли за един адвокат, особено ако е изправен срещу опитен убиец, който е все още в добра форма, независимо от напредналата възраст и нараняванията. — Хвани я със зъби — прошепна Шанън. Джак се опита да я захапе, но Шанън я беше заровила толкова надълбоко, че дори язовец нямаше да успее да я измъкне. Джак отвори широко уста. — Олеле! — изписка Шанън, когато пиличката падна на земята зад нея. — Суайтек! — изкрещя Деметри. Джак се изправи с разтуптяно сърце, а Шанън се отмести по-далеч от него. — Колко време остава? — попита Деметри. Джак отново задиша спокойно. За миг си беше помислил, че Деметри ги е забелязал. Погледна към часовника, който висеше на стената. — Осем минути — каза той. — Лъжец — рече Деметри и заговори на Анди през микрофона. — По моите изчисления разполагаш с шест минути, за да ме върнеш в ефир, Хенинг. — Може би ще ни трябва повече време — каза Анди. — Няма да го получите. — Така само ми става по-трудно да удържам спецчастите. — Затова ти плащат — каза Деметри. Джак усети как пилата го боде в палеца. Шанън я държеше зад гърба си и му я подаваше. Той я взе и я завъртя между пръстите си, докато връхчето й не се насочи към кабела, с което бяха вързани ръцете му. Анди продължаваше да говори. — Трябва да продължиш да ми сътрудничиш, Деметри. Няма да е зле да чуя гласовете на заложниците. — Току-що чу гласа на гаджето си. Включил съм високоговорителя. — Сигурно си много далече от него. Не мога да му чуя гласа. Тук всички са ужасно изнервени. Питат се дали заложниците са живи. Хайде, Деметри. Помогни ми. Аз си скъсвам тук задника от работа, за да успея да те върна в ефир. Можеш поне да ми позволиш да им чуя гласовете. Джак заби пиличката във възела и започна да я върти. Деметри не каза нищо, мислеше. След това се изправи и тръгна към заложниците, зад него се провлече телефонният кабел. Той беше достатъчно дълъг, за да покрие цялата сцена. Сърцето на Джак спря. Той знаеше какво се опитва да направи Анди, но не беше избрала подходящия момент. Дотук с опитите да се освободи. Деметри остави телефона на новинарското бюро и каза: — Давам ти по една минута на заложник — общо три минути. Първо дамите. Кажи нещо, новинарке. Шанън вдигна глава, изненадана. — Хайде — каза Деметри. — Знам че вие, тъпанари, предпочитате да имате пред себе си сценарий, обаче сега не разполагаме с такъв. Кажи каквото искаш. — Обичам те, Джеф — каза тя. — Ау-у-у, не е ли сладка? — каза Деметри. — Дали Джак Суайтек ще каже същото на своята приятелка? Дали, ако го направи, агент Хенинг ще го помисли за прост имитатор? Или ако не го направи, ще реши, че е идиот? Ще разберем след точно шейсет секунди. Ей на това му викам добра телевизия, по дяволите! Включете шибаните камери! 	 
 На бюрото пред Анди лежеше ръкописно послание от Гай Шварц: „Вече едва се сдържа”. Анди се притесни да не би шефът й да се окаже прав. — Деметри, знам, че вече е късно и ти сигурно си изморен. Дори може да си малко замаян. Но сега не е моментът да се разконцентрираш. Това не е игра. Не се дръж като дете. — Ти лекции ли ми четеш? — Просто искам да продължим да работим заедно, Деметри. — Не спираш да го повтаряш. Само на това изречение ли са ви научили в училището за посредници? И стига си ми повтаряла името, сякаш сме двама стари другари по чашка. И това ли те научиха там? Анди прочете съобщението, което се появи на екрана пред нея. То беше от водача на спецотряда. Екипът е заел позиции, пишеше там. — Не е ли време да чуя следващия заложник, Деметри? — попита Анди. — Казах ти да спреш да ме наричаш на име! — Трябва да чуя следващия заложник — каза тя, докато пишеше отговор на спецотряда: „Останете на позиция — Няма да чуеш повече заложници — отвърна Деметри. — Това не е много умно от твоя страна — каза Анди. — Имахме сделка. — Не — отвърна той. — Сделката е когато аз ти дам нещо и ти ми дадеш нещо в замяна. Вече ти позволих да чуеш водещата. Сега ме върни в ефир. Анди погледна към следващото съобщение на компютъра, този път от техническия екип, който работеше върху възстановяването на предаването. „Трябват ми още десет минути ” — пишеше там. — Деметри, трябва ми още време, за да те върна в ефир — каза Анди. — По моя часовник разполагаш с още четири минути. — Дай ми десет и ще ви пратя храна. — Не съм гладен. — Трябва да си. — Казах, че не съм. — Деметри, бъди разумен. — Три минути и намалява — каза той. Поредното съобщение от спецотряда: „Код жълто”. Следващият беше зелено, което означаваше нахлуване. „Задръжте” — написа тя. — Измислените крайни срокове са лоша идея, Деметри. — Този не е измислен. В този миг опирам пистолет в красивата глава на гаджето ти. Гърлото й се стегна. Ако спецотрядът нахлуеше сега, щеше да стане страшно, но тя се опита да прогони тази мисъл от главата си и да продължи да преговаря. — Да сключим сделка, Деметри. — Направи ми предложение — каза той. — Няма да залагам срещу себе си. Вземи храната, дай ми десет минути. — Трябва да ми предложиш нещо повече от храна. — Колко повече? — Искам да говоря с президента. — Какво? Водачът на спецотряда и изпрати ново съобщение: „Трийсет секунди до зелено”. — Видях “Еър форс едно” по телевизията — каза Деметри. — Знам, че е на летището. Искам да говоря с него. — Това няма да стане — отвърна тя. „Петнайсет секунди” — се изписа на екрана. — Тик-так — каза Деметри. — Дай ми още десет минутки, Деметри. Просто кажи да. Зелено след десет. Телевизионният екран в командния център примигна и Анди побърза да напише на спецотряда: „ЗАДРЪЖТЕ!”. — Какво става? — попита Деметри. Зелено след пет. Телевизионните екрани светнаха и предаването от студиото на “Екшън Нюз” се върна обратно в ефир. „Отменете нахлуването ” — написа Анди на спецотряда. — В ефир ли сме? — попита Деметри. „Потвърждавам” — беше отговорът. — Да — отвърна Анди, като въздъхна дълбоко. — Слава Богу. — Добра работа — каза Деметри. — Останаха ти две минути. „На мен ми се сториха като две секунди ” — помисли си Анди. — Нашата цел е да служим — отвърна тя. — Тогава ме свържи с президента Кийс. — Това не мога да ти го обещая — каза тя. — Няма да ти се наложи — рече Деметри. — Вече съм напълно сигурен, че е чул думите ми. И този път знае, че говоря сериозно. Връзката прекъсна. 
  Глава 54 
 


 Джак се видя на екрана на телевизора. Камерата на “Екшън Нюз” не беше помръднала след прекъсването на предаването и все още беше насочена към него и Шанън. Картината беше същата с една разлика: Джак изглеждаше изплашен до смърт. — Голям късмет извади — каза Деметри, като отмести пистолета от главата му. Джак въздъхна дълбоко. Той беше чувал за показните екзекуции — терористите опират дулото на пистолета в главата на пленника си и дърпат спусъка при празен пълнител. Джак не беше стигнал до това положение, но вече разбираше много добре защо хората полудяват. Деметри се обърна с гръб към заложниците и пристъпи към камерата. Джак го проследи с поглед, след което се обърна към телевизионния екран. Операторът все още лежеше на пода до Джак, но не се виждаше на екрана. За щастие на Деметри. Ако Анди беше видяла окървавеното му лице по телевизията, спецотрядът вече да беше разбил вратите. — Искам да поздравя отново нашите телевизионни зрители — каза Деметри. — Надявам се да не се сблъскваме повече с подобни технически проблеми. Със съжаление ви уведомявам обаче, че най-завладяващите епизоди от нашето шоу изтекоха, докато не бяхме в ефир. Но имам добри новини. Целият блок от неизлъчен материал ще бъде издаден като бонус към ДВД изданието на “Екшън Нюз” — “Заложници”, което ще се появи на пазара през пролетта. — Той превъртя — прошепна Шанън. — Трябва да ни измъкнеш оттук. Джак стисна здраво пилата за нокти и яростно я заби във възела. Трудно беше да прецени, но като че ли напредваше. Извади пилата и започна да обработва възела от друг ъгъл, но без да иска я заби в китката си и трябваше да си прехапе устните, за да не извика от болка. Деметри се обърна с гръб към камерата и погледна към заложниците. — Каква беше тази физиономия, Суайтек? Джак усещаше как кръвта изтича от пробитата му ръка и се стича надолу по пръстите му. Адски го болеше. — Никаква. — Не ме лъжи. Видам те на екрана, точно зад мен. Дано не се опитваш да подаваш сигнали на някого. Джак се канеше да отрече, но размисли. Не знаеше какво ще бъде наказанието за подаване на сигнали, но нямаше да е толкова жестоко, колкото за опита да се освободи с помощта на пиличка за нокти. — Съжалявам. Няма да се повтори. — Постарай се да е така. Телевизионният екран примигна и за миг Джак помисли, че предаването отново е прекъснато. Просто “Екшън Нюз” отново премина на разделен екран. Този път се появи друга репортерка, която предаваше на живо точно до охранявания периметър. Аз съм Хейли Вакаро от “Екшън Нюз”. Намирам се на около миля от нашето студио, толкова близо, колкото позволява полицията. Всъщност силите на реда са оградили втори контролен периметър, за да попречат на тълпата, струпана около студиото, да достигне неуправляеми размери. Заедно с мен тук се намира и един близък приятел на Джак Суайтек, един от заложниците. Господине, приближете се, моля, и се представете. — Тео Найт. Ченето на Джак увисна от изненада, но това по телевизията определено беше единственият и неповторим Тео Найт, облечен в тениска, на която с големи букви беше написано „ВЪРНЕТЕПОРНОТО.КОМ”. — Господин Найт, откъде познавате Джак Суайтек? — Джак е голям пич, хора. Той ми беше адвокат когато ме бяха осъдили на смърт и оттогава си висим заедно. Хубав каламбур се получи. Репортерката отстъпи настрани. — Очевидно това беше неуместен опит за шега и аз се извинявам на нашите зрители за… — Но това е самата истина! — каза Тео, като се присламчи към нея. — Погледнете тук — каза той и показа един ключ. — Какво е това? — Ключ за Мустанг GT-390 Фастбек от 1968 година. Това е зелената кола, която се разби във вашето студио. Бях заедно с Джак, когато го купи и задържах втория ключ. „Задържал си проклетия ключ?!” — помисли си Джак. Беше се скъсал да го търси. Репортерката натисна с пръст слушалката в ухото си, за да чуе съобщение от апаратната. Очевидно онова, което продуцентът й съобщи, я удовлетвори. — Добре, господин Найт. Какво можете да ни кажете за тази ситуация? Имате ли представа за какво става въпрос? — Аз, всъщност, не мога да ви помогна, но с мен има един човек, който определено е наясно с историята. Тя се казва София и някога е била женена за онзи пич с пистолета в студиото. Очите на репортерката грейнаха, сякаш беше ударила джакпота. Деметри изкрещя с цяло гърло: — Не-е-е-е-е! Джак напълно разбираше реакцията на Гърка, но освен това осъзна, че Тео си няма представа в колко опасна ситуация поставя София. Деметри прекоси студиото с такава бързина, че чак изуми Джак, грабна телефона и натисна звездичка-69, за да се свърже с командния център. Той изкрещя исканията си достатъчно силно, за да го чуе и Джак: Хенинг, осигури защита на София или край на всички сделки! Чуваш ли ме какво ти говоря? Същите главорези, които ме искат мъртъв, искат да убият и нея! Веднага й осигури защита! 	 
 Агент Франк Мадера се намираше в конферентната зала в комплекса на “Екшън Нюз”. Крилото с бизнес офисите беше двуетажна сграда, която се издигаше перпендикулярно на студиото и по предложение на Мадера сержант Фигероа беше преместил специалните полицейски части от кафенето тук. Сградата щеше да послужи за щаб при нахлуването в студиото — отчасти по технически причини, но най-вече защото се намираше точно срещу сградата, в която се намираха спецчастите на ФБР. Тактическият отряд беше въоръжен и готов за действие, осмината мъже се бяха облегнали мълчаливо на стената и чакаха. Монтираният на стената в ъгъла телевизор предаваше “Екшън Нюз” и непрекъснато държеше всички нащрек. Мадера се беше изправил до конферентната маса и разглеждаше чертежите на сградата, разгънати през него. До него се беше изправил полицай Сам Рийд, най-добрия снайперист на маямската полиция. — Ще се промъкнеш през основния въздухопровод на климатичната инсталация — каза Мадера, като му показа на чертежа. — Тук има голям отдушник с капак, който дава достъп до студиото. — Няма да се учудя, ако вече е запечатал всички отдушници — каза Рийд. — Бъди много внимателен — каза Фигероа. — Още щом се свърза с нас, той заяви, че е подготвил изненада за всички, които се наканят да минат през отдушниците. — Ако е запечатан, съобщи ни — каза Мадера. — Сержант Фигероа ще нахлуе заедно с тактическия отряд. — Ясно — заяви Рийд. — Каква е възможността изстрел оттам да улучи? — попита Фигероа. Рийд започна да изчислява на глас, умът му изчисляваше като електронен калкулатор ъгли, проценти и време. — Обектът се намира на открития новинарски подиум. Разстояние около сто фута. Възможни прегради — лампи, висящи камери, друго оборудване. Високото място за стрелба ще окаже минимално влияние върху траекторията на куршума. Няма вятър или други елементи, за които да се тревожа. Ако отдушникът не е блокиран, мисля, че вероятността за успех е около деветдесет и девет процента. — За смъртоносен изстрел? — попита Мадера. — В зона Т — отвърна Рийд. Изстрел в “зона Т” — въображаема област, която включваше очите и носа на човек, — беше точно онова, от което се нуждаеше Мадера. Човекът угасваше като крушка, без да има време да реагира. — Отрядът ще нахлуе след спирането на снайперския огън — каза Мадера. — Ако по някаква причина изстрелът не го убие, екипът ще го довърши. — Ясно — отвърна Фигероа. Мадера се завъртя, за да се обърне към всички от тактическия екип. — Господа, искам да благодаря на всеки един от вас за готовността ви да помогнете при този съдбоносен въпрос на национална сигурност. Чухте последното искане на стрелеца — да разговаря с президента на Съединените щати. Не мога да навлизам в подробности, но мога да ви уверя, че това искане не е поредното бълнуване на някой луд човек. Обектът вече простреля и уби пазач. Няма да изгуби нищо, ако убие отново, и няма никакво намерение да пусне затворниците живи. И най-важното, той иска всичко това да се излъчва по телевизията единствено, за да изложи на риск жизненоважни интереси, свързани с националната сигурност. Направихме всичко възможно, за да избегнем нови жертви, дори го отрязахме от ефир. Отговорът на стрелеца беше да заплаши, че ще екзекутира заложник, ако предаването не бъде подновено. Отново ви благодаря от името на президента. Не мисля, че трябва да ви повтарям какво е необходимо да се направи. Всеки от вас е обучен професионалист. Знаете каква е задачата. — Знаем — отвърна Фигероа. — Добре — каза Мадера. — Да действаме. Мадера погледна към телевизора за последен ъпдейт. Екранът беше разделен и репортерка на “Екшън Нюз” интервюираше някакъв голям, мускулест чернокож, облечен в цивилни дрехи. Мадера не слушаше какво говорят, но дори с раздвоено внимание успя да улови важната част: …Но с мен има един човек, който определено е наясно с историята. Тя се казва София и някога е била женена за онзи пич с пистолета в студиото. Мадера едва не се задави, и викът на Деметри, който се чу от телевизора, отразяваше точно и неговите чувства. Мобилният му телефон иззвъня и той погледна към номера. Не беше човек, когото би отхвърлил с лека ръка. — Отряд, задръжте позицията си — каза Мадера. Той излезе от конферентната стая и затвори вратата, като се огледа дали няма някой друг в коридора. Обаждаше се Джоузеф Диниталия. — Чу ли? — Работя по въпроса — каза Мадера. — Искам да премахнеш и двамата. — Казах, че работя по въпроса. — Имаш ли нужда от помощ? — Не. Гърка е обграден отвсякъде. — А София? Трябва ли да изпратя някой за нея? — Имаш предвид някой като онези идиоти с картечниците от снощи, които изпозастреляха всичко живо, само не и Гърка? Благодаря, но не. — Тогава кой ще се погрижи за възрастната дама? Мадера си пое дъх. — Нали знаеш какво казват: „Ако искаш работата да бъде свършена добре”… — Така ли ще направиш? — Прати ми двама мъже да я намерят. А след като я открият, тогава да — каза той, — точно така ще направя. 
  Глава 55 
 


 — Къде се дяна тя, по дяволите? — попита Тео. Голяма тълпа зяпачи, сред които много репортери, се беше събрала около камерата и екипа осветители. Репортерката на „Екшън Нюз” беше на път да изгуби търпението си. — Господин Найт, все още сме в ефир. Тео огледа тълпата и слабо осветения паркинг. Две улични кучета се мотаеха наоколо и един бездомник буташе една пазарска количка към надлеза. Тео се намираше в квартал с двустайни къщички в селски стил, всяка с по пет или шест очукани коли, паркирани пред входа — семейство от четирима души, ако питате Бюрото за преброяване на населението, и по-скоро дванайсет или петнайсет, ако се направи пълен списък. В четири часа в неделя сутринта много от тях или се връщаха, или отиваха на втората или третата си работа, което обясняваше постоянното нарастване на тълпата. София не се виждаше никъде. — Само преди минутка беше тук — каза Тео в микрофона. — Сигурно е било така — отвърна репортерката. По улицата мина една полицейска кола. — Може би ченгетата са я подплашили — предположи Тео. — В момента предаваме на живо, така че може би вие ще ни предадете със свои думи какво би искала да ни каже, ако сега беше тук. Тео не й обърна никакво внимание. Той започваше да се тревожи. — Господин Найт, ако обичате… — София! — изкрещя той и хукна през тълпата. Една жена стоеше на ъгъла на следващата пресечка. Тя се обърна, видя го и побягна. Определено беше тя. Тео пробяга около петдесет ярда, след което размисли и се спря. Вече беше видял една полицейска кола да обикаля района, а бивш осъден на смърт чернокож да гони възрастна бяла жена по улицата въобще нямаше да изглежда добре. Той тръгна забързано след нея, без да я изпуска от очи, повече от сигурен, че възрастната жена скоро ще се умори. Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Анди. — Най-накрая да ми отговориш — каза той. — Малко бях заета. Откъде да знам, че бившата съпруга на похитителя ще бъде при теб? — Беше — отвърна Тио. — Не ми казвай, че си е тръгнала. Той се надигна на пръсти и се взря в далечината. Забеляза София да пресича паркинга пред магазина за полуготова храна. Тя ситнеше по асфалта и се прививаше на една страна, сякаш дългото тичане вече й беше причинило болки в далака. — Още не е — каза той по телефона. — Току-що отново я забелязах. — Къде? Ще изпратя кола да я прибере. — Недей. Тя не иска да говори с ченгетата. Мисля, че точно затова избяга от мен. — Трябва да й осигуря полицейска защита. Това иска Деметри. — Ще ти се обадя, като я настигна, става ли? И тогава ще се разберете. — Нямам време за губене. — Остави ме да се оправя с това — каза Тео. — Само преди пет минути тя беше готова да се покаже по телевизията и да помоли Деметри да освободи заложниците. Не съм съвсем сигурен защо не иска да говори с полицията, просто отказва. Ако изпратиш полицейските си коли в района, можеш завинаги да се сбогуваш с нея. — Ти не разбираш — отвърна тя. — Тук е замесена мафията. Тя не бяга от полицията. Бяга, за да спаси живота си. — Вече разбирам — каза Тео. — Ще ти се обадя след две минути. Най-много. Той затвори телефона си и се втурна след София, като бързо скъсяваше разстоянието. Тя определено се беше изморила. Тя погледна през рамо точно когато Тео прекосяваше улицата и погледите им се срещнаха. Той очакваше от нея да побегне, но тя вече беше на края на силите си. Седна на бордюра точно пред входа на магазина и Тео се приближи до нея. — Приятелят ми Джак има нужда от теб — каза той. — Защо избяга? Тя се опитваше да си поеме дъх и отговорът й излезе на пресекулки: — Аз… ги… видях. — Полицейската кола ли имаш предвид? Тя поклати глава и млъкна, за да си поеме дъх. — Черната кола. — Каква черна кола? Очите й се разшириха от страх, сякаш бе видяла самата смърт. — Тази — каза тя и скочи на крака. — Те искат да ме убият! Тео погледна към улицата. Един черен седан мина покрай входа на паркинга и натисна спирачките. Шофьорът превключи на задна скорост и гумите изсвистяха. Явно София не приказваше глупости. — Това са те! Тео я вдигна на ръце — тя беше почти два пъти полека от него, — и се втурна в магазина. Те профучаха край щанда със сладкиши и събориха един поднос с кексчета. Щом видя движещия се с бясна скорост Тео, слабичкото бяло хлапе, което бършеше пода, една не получи сърдечен удар. — Не ме наранявай! — извика то и се скри зад рафта с алкохол. Тео се спря, погледна към предната витрина и видя двама мъже да изскачат от черната кола. Нямаше смисъл да се крият. Той се обърна, все още държейки София в ръце, и се затича покрай хладилните витрини с бира в склада. — Хей, не можеш да влизаш там! — изкрещя паникьосан касиерът. Тео се устреми право към аварийния изход отзад. Когато отвори вратата, се включи аларма и София изпищя, стресната от силния звук. Тео се втурна по пътечката, без да е сигурен накъде точно да върви. От двете му страни се редуваха врати и прозорци с железни решетки, задните врати на ресторанти, барове и обществени перални, които бяха затворили малко по-рано. Ярките светлини на уличните лампи придаваха на нощта жълтеникав оттенък. Уличката беше достатъчно осветена, за да може Тео да прочете графитите по стените — което не беше най-умното нещо за човек, опитващ се да изчезне. Той сви вляво, мина покрай купчина отпадъчни зелени торби и един пикап, който най-вероятно стоеше там още от времето на Клинтъновата администрация. Колкото и да беше лека София, тя вече беше започнала да натежава в ръцете му, и опитът му да надбяга главорезите очевидно не беше печелившата стратегия. Да се скрият. Трябва да се скрият. Едва не пропусна тясната уличка, но я забеляза с крайчеца на окото си и бързо се скри в пълната тъмнина. Единствената самотна улична лампа беше изгоряла и уличката беше толкова тясна, че Тео трябваше много да внимава да не удари главата или краката на София в стените от боядисани тухли, ограждащи прохода. Той навлизаше все по-навътре в тъмнината, докато в един момент стигна до един сокак. Обърна се назад, но установи, че връщането не е препоръчително. Чуваше се ехо от стъпки — преследвачите им бяха навлезли в пътеката. — Сега какво ще правим? — прошепна София. Тео дишаше тежко и премисляше възможностите им. На края на уличката се намираше една малка бакалия и задният й изход беше задръстен от деветфутова кула от намачкани кашони. Чудесно място за криене — за котета. Високата десет фута купчина от зелени отпадъчни торби, пълни с гниещи продукти, беше много по-добър избор. — Натам — прошепна Тео. Той се устреми по най-прекия път към чувалите и двамата се заровиха под боклучената планина. — Какво… — започна София, но Тео й изшътка. Той надникна изпод чувалите с боклук и видя двата силуета на края на тясната уличка. Жълтеникавата светлина в улицата осветяваше облечените в черно мъже. София се пресегна, улови Тео за ръката — той я усети как трепери — и двамата зачакаха. Силуетите бавно започнаха да се приближават към тях, потракванията на кожените токове отекваха в тъмнината. Тео ги наблюдаваше как се приближават. Трябваше му доста време, за да могат очите му да привикнат към абсолютната тъмнина, и колебливите стъпки на мъжете му подсказаха, че поне за още няколко минути ще има предимството на адаптирания. Той бързо се огледа и откри кашон с развалени ябълки. Първите две, които извади, бяха толкова изгнили, че се превърнаха на каша в ръцете му. После намери една, която все още беше твърда, и я стисна като топка за бейзбол. При вида на Тео, въоръжен само с един плод, на лицето на София се изписа абсолютен ужас. — Те имат пистолети — прошепна тя. Той отново й изшътка и бавно се нагласи в позиция за хвърляне на едно коляно, все още скрит зад купчината боклукчийски торби. Замахна и хвърли ябълката с всичка сила. Тя полетя в небето, невидима в тъмнината. Сякаш измина цяла вечност преди да се върне на земята. Най-накрая се приземи с пльокащ звук някъде зад гърбовете на мъжете. Те бързо се обърнаха с извадени оръжия. За миг Тео помисли, че е успял да ги заблуди, но беше само на половина прав. По-едрият мъж махна на партньора си да отиде да провери. Добрият войник се подчини и се върна назад, но едрият продължи да върви напред. Беше се насочил право към купчината чували зад бакалията. Тео погледна към София и видя, че уплахата й е стигнала неописуеми нива. Той я стисна успокояващо за ръката, след което се снижи още повече, готов да се хвърли върху преследвачите като котка. Гангстерът вече се намираше само на петнайсет фута от него и приближаваше. „Ела ми — помисли си Тео. — Един нов патлак ще ми дойде добре". Когато мъжът се приближи на пет фута, Тио сграбчи една голяма зелена торба с двете си ръце. Още една стъпка. Мъжът се спря разколебан и се приготви да стреля напосоки. Но преди да успее да стреля, Тео изскочи от скривалището си и го удари първо с чувала, след което се хвърли върху него. Гангстерът залитна назад и тежко се стовари на паважа под тежестта на Хео. — Вземи пистолета! — изкрещя Тео, но София не помръдна. Мъжът се бореше упорито, но Тео го беше възседнал здраво и го налагаше с юмрука си, като с чук. — София, вземи пистолета! Отнякъде долетя нож и се заби в бицепса на Тео. Той извика от болка, което подтикна София към действие. Двамата мъже се търколиха към средата на уличката и когато се спряха, Тео се беше озовал отдолу. Ръката и пръстите му бяха нарязани от опита му да извади ножа и кръвта от раната се беше стекла по лицето и в очите му, превръщайки света му в тъмно петно. Той видя как нападателят му замахва с ръка и как острието на ножа се издига над него. След това чу пистолетен изстрел и тялото на мъжа изведнъж омекна и се отпусна безчувствено върху неговото. Тео го отблъсна и хукна към София. Тя трепереше цялата. По лицето й се стичаха сълзи, но не изпускаше пистолета от ръцете си. Тио го грабна и я бутна зад камарата чували. Откъм алеята се разнесе втори изстрел и Тео се гмурна под чувалите. Той се претърколи и стреля по мъжа, който незабавно отвърна с изстрел. Тео го засипа с куршуми, предупреждавайки го, че не се шегува. След това настъпи тишина. Той отново чу потракването на подметки по паважа, но този път то беше несигурно и слабо — стъпките на ранен мъж, който отстъпва. 
  Глава 56 
 


 Франк Мадера знаеше, че е зле. Той се запрепъва по уличката и стъпи в някаква мокра каша, докато преминаваше от другата страна. Замириса му на ябълки. Миризливи гниещи ябълки. Беше странно как обонянието си остава силно дори когато останалите сетива прогресивно отслабват заради някаква рана. Краката му натежаха и не можеха да го носят повече. Коленете му се подгънаха и той падна до един контейнер за боклук. Успя да се задържи за ръждясалия капак, но не за дълго. Ръцете му бавно се плъзнаха по зеления контейнер и по гърба му бликна кървава струя. Твърде много кръв. Изходната рана на куршума беше много по-зле, отколкото се беше надявал. Той бръкна под якето си, за да провери какви са пораженията. Дупката от куршума се намираше точно отдясно на гръдната кост. Гладкото входно отверстие на раната можеше да е от бронебоен куршум със стоманена ризница, но Мадера усещаше, че в действие е влязло нещо далеч по-смъртоносно. Тялото му сякаш заспиваше в шок и болката все още не го беше връхлетяла с цялата си сила, но той разбра, че при удара в реброто куршумът се е отклонил от курса си и е помлял тялото му като снегорин, смачквайки меките тъкани, разкъсвайки белия му дроб и изхвърляйки стотици костички през ужасяващата дупка на гърба му. Може би това беше просто плод на замъгленото му въображение, което объркваше мунициите за пушка и пистолет, ала тази рана просто крещеше, че е направена от модифициран куршум 45-ти калибър с плосък връх и сърдечник от алуминий или от дървена пулпа. Но всъщност какво значение имаше това?… Аз съм мъртвец. Той измъкна мобилния телефон от вътрешния джоб на якето си. Стори му се ужасно тежък, наложи се да забърше с ръкав кръвта от бутоните. Тъкмо се канеше да набере 911, когато забеляза, че зловещата черна кървава река от гръдната му кост беше започнала да се пени. Пневмоторакс — смъртоносна рана в гърдите. Той бе видял как един войник умря от това на бойното поле. Две седмици по-късно, след експлозията на една кола-бомба в Багдад, той беше изринал останките на най-добрия си приятел от улицата. Самият той беше ранен по време на втората си мисия в Афганистан. Обаче нищо не беше заглушило зова на дълга. Беше се прибрал у дома и започна работа в тайните служби — единственият от курса си, който беше участвал в битка и бе получил Пурпурна звезда. Но след доста време останалите получиха повишение, а Мадера — не. Двама от неговите колеги постъпиха в президентската охрана, а него не го одобриха. Точно тогава той сключи сделката с Джо Диниталия. Мадера виждаше нещата по следния начин: той беше достатъчно добър, за да се бие за страната си, достатъчно добър, за да убива и да бъде убит заради нея. Изгуби частично слуха на дясното си ухо в служба на страната си, само за да бъде отхвърлен от тайните служби. Той беше повредена стока, не беше достатъчно добър да охранява президента. Затова реши, че президентът му е длъжник. Започна да се задъхва. От раната започнаха да излизат все повече мехури. Оставаше му по-малко време, отколкото се беше надявал. Нямаше смисъл да вика линейка. Можеше да се обади на Диниталия, за да му каже, че се е провалил, но от това също нямаше смисъл. Като че ли нищо нямаше значение, освен едно. Може би бълнуваше от загубата на кръв. Може би най-после на повърхността беше излязъл срамът на добрия войник, който е преминал към лошите. А може би това беше просто горчивата ирония на умиращия човек. Каквото и да го подтикваше да постъпи така в тези последни мигове, то накара агент Мадера да предпочете да оправи нещата Той изпълни задължението си на агент от тайните служби и се обади на своя командир. 	 
 Връзката се осъществи през кодиран клетъчен телефон, който се използваше само от един човек. Но съобщението, което получи президентът Кийс, се различаваше от всичко, което беше получавал досега. — Убит агент — каза Мадера, — това съм аз. Прехвърлете Гърка на сержант Чавес. Изпращам ви номера му. София оставям на вас. — Какво? — каза президентът, но още преди да завърши думата, той разбра какво иска да му каже Франк. Слабият му, накъсан глас напомни на президента за последните минути на баща му. — Франк, там ли си още? Линията заглъхна, но президентът не затвори веднага. Без значение какво беше отношението му към Франк Мадера, последните му думи — предупреждение — нарушиха спокойствието му. Президентът затвори телефона и погледна през затъмнения прозорец на бронирания черен Кадилак DTS. Целият трафик беше спрян, когато президентският кортеж от трийсет и пет превозни средства напусна летището. Президентът и Хари Суайтек бяха сами в задното отделение. Кийс седеше с лице напред, а Хари Суайтек се беше настанил от другата страна, с гръб към шофьора. По телевизора течаха новините от “Екшън Нюз” и Хари беше изцяло погълнат от ситуацията със заложниците — поне докато не се обади Мадера. — Изглеждате ми разстроен — каза Хари. Те подминаха един автосалон за японски автомобили, на чийто покрив се вееше американско знаме с размерите на цял щат. Президентът погледна към Хари и каза: — Наистина ли искаш да знаеш истината? — Нали ви казах, че искам. Президентът Кийс кимна и изведнъж стана ужасно сериозен. — Истината е, че най-ужасните ми страхове станаха реалност. — Как така? — Франк Мадера уби Фил Грейсън. Хари зяпна от изненада. — Откъде знаете? — Току-що ми го призна. Каза, че веднага ще се предаде на ФБР. — Не мога да повярвам. — Помисли малко. Франк беше във Флорида, когато Фил умря. Беше начело на охраната му. Имаше достъп и контрол върху всичко, което правеше Фил, всичко, което виждаше, ядеше, всичко, което пиеше. Напълно е възможно да е натъпкал храната на Фил с лекарства и така да е предизвикал сърдечния пристъп. Хари се замисли за момент. — Твърде много информация сте получил от този разговор, който едва ли продължи повече от половин минута. — За по-голямата част се досетих сам. — Не мога да разбера мотивите му. Защо му е на Франк Мадера да убива вицепрезидента? — Както ти казах и преди, Фил се заиграваше с Клоун Спаркс, докато тя работеше за него. Напоследък нещата между тях отново се бяха разгорещили. Недей да ме цитираш, но всичко това започна да ме притеснява — тривиалната история, включваща мъртъв вицепрезидент, агент от тайните служби, пощуряло момиче. — Президентът погледна към телевизора, след това отново премести поглед към Хари. — Изглежда, този Деметри е успял да разгадае всичко. — Невероятно — каза Хари. — Невероятно, да — съгласи се президентът, чудейки се на каква част от историята е повярвал Хари. — Но въпреки това напълно правдоподобно. 	 
 Телефонът в командния център на ФБР иззвъня. Поредното обаждане от Деметри. Анди вдигна при второто позвъняване. — Осигурихте ли защита на София? Анди се поколеба. Най-лошото нещо беше посредникът да бъде уловен в лъжа, но по тона на Деметри съдеше, че от нея се очаква само един приемлив отговор. — Да — каза тя. — Браво на теб. Искам да говоря с нея. — Тя не е тук. — Нали каза, че е във ваши ръце, лъжкиньо! — Не, ти ме попита дали сме й осигурили защита — да, осигурихме я. — Не си играй с мен! Къде е тя? — Всичко е наред, разбираш ли? Сега ще проверя как стоят нещата и ще ти го докажа. Мога да ти се обадя след десет минути с подробностите. — Имаш пет минути, които вече текат. Искам да чуя София. Или започвам да стрелям. Той й затвори телефона. Ръцете на Анди затрепериха, но не за дълго. Тя веднага набра номера на Тео. 	 
 Глава 57 	 
 Тео не можеше да чуе звъна на телефона си заради виещата аларма, но усети вибрацията в джоба си. Той продължи да тича, влачейки София след себе си. Беше стигнал почти до средата на уличката, когато му се стори, че чува приближаващото се подкрепление. Не му оставаше друго, освен да се върне в сокака и да си пробие път през бакалията. Един-единствен изстрел в ключалката беше свършил работа — и беше включил алармата. — Не спирай да тичаш! — извика Тео. Над главите им се въртеше оранжева сигнална лампа, пронизителното пищене на алармата ги оглуши, докато тичаха покрай рафтовете със зърнени храни и хляб. София едва успяваше да го следва, Тео по-скоро я влачеше след себе си, отколкото да я води. Минаха покрай касовите апарати и стигнаха до входната врата. — Отдръпни се! София клекна и покри главата си с ръце, а Тео стреля в стъклената врата, която се пръсна на хиляди парченца. Подът се покри със стъкълца. Тео сграбчи София за ръката и двамата хукнаха през натрошената врата към паркинга. На няколко пресечки от тях се чу полицейска сирена. Тео се спря и погледна София. Сложи ръце на раменете й и се опита да я вразуми. — Трябва да останем тук и да позволим на полицията да ни открие. — Не! — Така е най-безопасно. — Ако Деметри реши, че съм се предала на полицията, той въобще няма да ме изслуша. Тогава няма да мога да помогна нито на приятеля ти, нито на другите заложници. Сирената се приближаваше, но в думите на старата жена имаше смисъл. Някои хора бяха възпитани да вярват на полицията, но Тео не беше израснал в такъв квартал. — Оттук — каза той. Поведе я през паркинга към улицата. Една кола за доставки на пици се появи иззад ъгъла. Тео се просна по гръб в средата на улицата, сякаш беше мъртъв. — Махай му с ръце! Аз съм ранен и трябва да отида в болница. — Ранен ли си? — Просто го направи! София размаха ръце към приближаващите се фарове. Тио наблюдаваше с широко отворени очи, притиснал едното си ухо към асфалта. Колата като че ли не намаляваше. София размаха ръце като обезумяла. Колата само ускори и когато се приближи достатъчно, за да може Тео да прочете фалшивата регистрационна табела — КАРАЙ КАТО ДЯВОЛ — той се претърколи встрани. Колата профуча край него, избегнала на косъм пътен инцидент. — Задник! — изкрещя Тео, въпреки че знаеше много добре, че дори беше изпадал късмета онзи да не се върне повторно и да се опита да го прегази. Тео скочи на крака, хвана София за ръката и я поведе през улицата. Сирената се чуваше все по-силно и Тео вече виждаше мигащите полицейски лампи на съседната пресечка. Нямаше начин полицаите да стигнат до разбитата врата на магазина и да пренебрегнат чернокожия, който стои на тротоара. Трябваше да се махнат бързо оттук. Едва тогава Тео забеляза втора кола за доставки на пици, която беше паркирана пред търговския център. — Към пицарията! — извика той. Двамата прекосиха бързо паркинга и се приближиха до витрината на пицарията. На прозореца висеше табела “ОТВОРЕНО ДО 4 СУТРИНТА”. Бяха пристигнали тъкмо навреме. Малка камбанка звънна, когато Тео отвори вратата и двамата влязоха вътре. Един възрастен мъж зад щанда подхвърляше във въздуха едно гигантско фризби от тесто и си припяваше “Една събота в парка” на група „Чикаго”. Тио се приближи към него спокойно, сякаш нищо не се беше случило. — Средна пеперони, две коли, едната с повече лед, и ключа за тоалетната. Само за вкъщи — каза мъжът. — Трапезарията не работи. — Няма проблеми, пич. Тео погледна през прозореца на витрината и видя полицейските коли, които спират пред бакалията от другата страна на улицата. — Но наистина се налага да ви използваме тоалетната. — Отзад е. — Чудесно — каза Тео. — Ще ви трябва ключ. — Още по-добре — каза София. — За мъжката или за дамската? Двамата отговориха едновременно, София каза “мъжката”, а Тео — “дамската”. Пицаджията ги изгледа така, сякаш двамата бяха най-странната двойка, която беше виждал през живота си, след което им подаде и двата ключа. Тео поведе София към мъжката тоалетна и заключи вратата. Помещението беше малко, със закрепена към цокъла мивка и една тоалетна чиния. София свали капака и седна. Тео провери телефона си и видя, че е пропуснал обаждане от Анди. Той я набра. — Имам три минути да докарам София до телефона, за да разговаря с бившия си съпруг — каза тя. — Голяма си късметлийка — отвърна Тео. — Тя е тук, с мен. — Слава Богу. Не затваряй, ще направя конферентна връзка. О, и още нещо. Ще те представя като агент Найт. Ти си телохранител на София. — София каза, че той няма да й се довери, ако разбере, че е отишла при ченгетата. — Вярвай ми. Няма време за обяснения. Можеш ли да включиш високоговорителя на телефона си? Тео постави телефона си на умивалника и натисна високоговорителя. — Така как е? — попита той. — Добре — каза тя. — София, аз съм агент Хенинг. Чувате ли ме? — Да — отвърна тя със слаб глас. — Трябва да говорите. Сега ще направя конферентна връзка между вас, мен и Деметри. Разполагам с около петнайсет секунди, за да ви кажа какво да говорите, затова слушайте внимателно. Няма да му обещавате нищо. Кажете му да се предаде и това е. Ако нещата започнат да се влошават, ще ви откъсна от разговора. Ясно ли е? — Да — отвърна София с още по-слаб глас. — Почти не ви чувам — каза Анди. — Тео, изключи високоговорителя, но остани на линия. Той изключи високоговорителя и заговори в слушалката. — Аз съм. — Мислиш ли, че ме разбра? — Да — отвърна Тео. — Наистина иска да помогне на заложниците. — Добре. Изчакай така. Тео чу как тя набира другия номер и осъществява конферентната връзка. Следващото нещо, което чу, беше гласът на Деметри. — Дано не се опитваш да печелиш време, Хенинг. — Имам добри новини. София е на телефона. Искаш ли да говориш с нея? Тео усети как напрежението спада. Емоциите в гласа на Деметри тотално се промениха. — Да — каза той. — Свържи ме с аморе мио. — Агент Найт — каза Анди, — дайте й телефона. 
  Глава 58 
 


 — София? — каза Деметри. Той я беше пуснал на високоговорителя, за да може да държи своя пистолет в едната си ръка и пистолета на мъртвия пазач в другата. Джак можеше да чуе целия разговор, а и беше достатъчно близо до Деметри, за да може да усети и чувствата му. Силните прожектори, които висяха над подиума, оказваха своето влияние. Джак се потеше, Деметри понасяше още по-трудно горещината. Ризата му бе залепнала за гърба от потта. Той погледна към тавана. Джак проследи погледа му. Очевидно Гърка беше нащрек заради евентуална атака на спецотряда, но беше решен да говори със София, докато наблюдава. — Деметри — каза тя. Високоговорителят изкриви гласа й. — Искам да оставиш пистолетите и да се предадеш. — Не мога да го направя, любов моя. — Моля те. — Не. Не ме моли повече. Трябва да свърша нещо. — Не разбирам защо постъпваш така. Той замълча и Джак го забеляза как преглъща тежко, въпреки че това сигурно не се беше видяло по телевизията. София очевидно имаше голямо влияние върху него. — Само това ми остана — каза той. — Не е вярно. — Вярно е — отвърна той. — От деня, в който ме напусна, не ми остана нищо. Сега притежавам нещо. И възнамерявам да го използвам. — Аз също го притежавам, Деметри. Същата сила. Но не си ме виждал да я използвам. Това е грешно. Ще унищожиш живота на един човек. — Те унищожиха нашия живот! — Това няма да го поправи. — Тези копелета… Той рязко млъкна и погледна нагоре. Нещо в сенките край прожекторите беше привлякло вниманието му и това не беше просто параноята на подложен на напрежение убиец. Джак също беше чул шума. Деметри се покачи на бюрото и насочи един от прожекторите към студиото. Лъчът му обходи стаята и тавана. — Да не би да си пратила някого, Хенинг? — Не, Деметри. Нищо не съм направила. — Чух нещо. Ти също го чу, Суайтек, не ме лъжи. Чу шума, нали? Джак можеше да излъже, но не искаше да се стига до сблъсъци с Деметри. — Сградите издават всякакви звуци — каза той. — Не и такива. Намислили са нещо. — Той слезе от бюрото и се приближи до високоговорителя. — Кажи им да се връщат, Хенинг. Веднага ги изтегли. — Моля те, Деметри. Просто се предай — каза София. — Остани на линия, любов моя, ще поговорим, веднага, щом се оправя с тази напаст. 	 
 Анди заглуши своята линия и се обади по другия телефон на сержант Фигероа. — Само не ми казвайте, че сте изпратили снайперист на отдушника. — Добре, няма да ви кажа — отвърна Фигероа. — По дяволите, Мани. Спрете да работите против мен! — Успокойте се. Той няма да стреля. Твърде много препятствия. Изтегляме го. — На друго място ли ще го пратите? — Да не би да ми заповядвате да не го правя? — Просто моля за малко взаимопомощ и сътрудничество — каза Анди. — Ако още нещо на тавана изтрака, ще се видим в чудо с един развилнял се стрелец. — Още една причина да имаме снайперист на удобна позиция. — За всичко сме се погрижили. — Тактическият ви отряд е получил заповед да стреля на месо? — Казах, че сме се погрижили. 	 
 Деметри продължи да изучава тавана, докато говореше. — София, нещата тази вечер може и да не се развият както съм ги планирал. Но накрая всичко ще се оправи. Той погледна към Джак и рече: — Кажи й, Суайтек. Джак се сепна. — Какво да й кажа? — Кажи й за парите, които ще дойдат. Джак се поколеба за миг. Деметри му даваше възможност да говори, може би това бе последният му шанс да овладее ситуацията. Джак трябваше да се възползва от него. Деметри се приближи и опря дулото на пистолета в главата му. — Говори! — Добре, няма проблем — каза Джак. Той изчака Деметри да свали пистолета, но той остана притиснат към тила му. — София — каза той, — говори Джак Суайтек. — Знам. Виждам ви по телевизията. Деметри побутна главата на Джак с пистолета. — Не се мотай. — Така — каза Джак. — Аз съм адвокат и Деметри ме накара да му помогна да направи завещание. — За какво? — Както много хора, и той иска да се погрижи къде да отиде неговата собственост след смъртта му. — Деметри, престани — каза София. — Плашиш ме. — Любов моя, просто го изслушай. Продължавай, Суайтек. Опреният в главата му пистолет пречеше на Джак да разсъждава трезво, но шансът да се измъкне с приказки от тази каша като че ли никога нямаше да настъпи. Той сам трябваше да се оправя. Двамата с Деметри обсъдихме кое е важно за него — каза Джак, вкарвайки малко сантименталност. — Той иска всичко да остане за теб. Гърка като че ли остана поласкан от начина, по който Джак беше представил нещата. — Чу ли това, любов моя? — Разбирате ли — продължи Джак, — жененият мъж няма нужда от завещание, за да остави всичко на съпругата си. Но вие сте разведени и нещата стоят по-различно. Ако Деметри не направи завещание, собствеността му може да не отиде у никого. Или да бъде взета от друг наследник. Някой, за когото дори не подозира. Разбирате ли какво ви казвам, София? Тя не отговори и мълчанието й подсказа на Джак, че може да е напипал нещо — нещо, което се беше въртяло в мислите му още откакто София му призна за онази ужасна нощ в Кипър, която беше променила всичко между нея и Деметри. — Чу ли го какво каза, любов моя? — попита Деметри. — Разбира се нищо от това не ме изненадва… — продължи Джак. — Достатъчно, Суайтек. — … След всичко, което ми разказа за Деметри. Думите на Джак увиснаха във въздуха. Той беше пуснал кукичката и сега чакаше. Деметри клъвна. — Какво ти е разказала за мен? Успех! Джак едва не се усмихна, но това просто не беше възможно предвид пистолета, опрян в главата му. — София, помниш ли какво ми каза? — попита Джак. Тя не отговори веднага, което още веднъж подсказа на Джак, че е на пръв път. — Да — отвърна най-накрая тя с натежал от неохота глас. — Говорихме за онази нощ в Кипър — каза Джак. — Говорихме за онова, което се е случило след като мъжете хвърлили Деметри от покрива и се върнали в апартамента. — Не й причинявай това — каза Деметри. — Ти знаеш ли какво се е случило? — попита го Джак. — Разбира се, че знам — каза Деметри. — Вече ти казах. — София — каза Джак, — Деметри си мисли, че знае какво е станало, след като са го хвърлили от покрива. Вярно ли е? Деметри притисна толкова силно пистолета към главата му, че Джак се уплаши да не гръмне. — Казах ти да не й причиняваш това! — Не — отвърна София. — Не знае. Джак въздъхна. Деметри замръзна. — Какво? — възкликна той. — Останал е с погрешно впечатление, нали, София? — попита Джак. Той виждаше себе си и Деметри по телевизията. Деметри беше готов да удари някого и ако София избереше да не подкрепи Джак, това щеше да е смъртоносно за него. — София? — каза той. — Деметри греши, нали? Линията мълчеше и Джак се разтревожи дали не е рискувал твърде много. Най-накрая София отговори: — Той беше подведен. За миг Деметри остана без думи, но след това бавно започна да се изпълва с гняв. — Откъде ти знаеш какво се е случило? — попита той, като заби другия пистолет в гърба на Джак. Джак отговори бавно, преценявайки думите си, като внимаваше да не направи Деметри да изглежда като глупак по телевизията. Това също щеше да му се отрази смъртоносно. — Аз съм адвокат по наказателни дела — отвърна Джак. — Хората са ми разказвали ужасни истории — неща, които са сторили или са им били причинени. Всеки един от вас ми разказа със свои думи какво се е случило през онази нощ в Кипър. Деметри, ти ми я разказа като човек, който вярва в нея. София, ти ми я разказа като човек, който иска другите да повярват. — Това са глупости — тросна се Деметри. — Откъде знаеш? — Стана постепенно — отвърна Джак. — Но всичко ми се изясни в момента, когато София дойде в офиса ми. Спомняш ли си, София? — Помня, че бях там. Но не се сещам за кой момент говорите. — Някой те преследваше заради нещо, което знаеш за президента — припомни Джак. — Нещо толкова страшно че може да сложи край на мандата му. Не искаше да ми кажеш откъде си получила тази информация. Първоначално реших, че искаш да се предпазиш. После помислих, че пазиш Деметри. След това осъзнах, че разсъжденията ми отиват в съвсем различна посока. — Какво по дяволите говориш!? — изхриптя Деметри. Джак не му обърна никакво внимание и продължи да говори на София. — Била си загрижена за някой друг, нали? — попита той. — За кого? — викна Деметри. — Кой друг знае? На кого си казала, София? Джак смекчи тона си, но продължи на говори на София, без да обръща внимание на Деметри. — Кое те убеди окончателно, София? След толкова много години. ДНК ли беше? Белегът по рождение на челото? Или онова, което аз също забелязах, когато се срещнах с теб — че той има твоите очи, твоите уста, цялото ти излъчване, всъщност. Деметри внезапно се умълча, зашеметен от догадката. Изглежда, Джак наистина знаеше. — Има ли някакво значение? — каза София. — Не — отвърна Джак. — Единственото, което има значение, е какво си направила ти, след като си научила истината. Деметри я използваше, за да изкара някой долар. Но ти постъпи по съвсем различен начин. Както би постъпила една майка. Рождена майка, която е разбрала, че детето, което е родила, е… — Син на изнасилвачи — каза Деметри. София проплака по телефона. — Съжалявам, Деметри. — Вината не е твоя. Била си изнасилена. — Кажи му, Джак — промълви София. — Няма нужда — каза Джак. — Тя вече ти подсказа, Деметри. Не е имало никакво изнасилване. — Тогава защо ми каза, че е имало? — Не разбираш ли? — каза София и в слабичкия й гласец се промъкна гневна нотка. — Те те хвърлиха от покрива, защото крадеше по петдесет долара на седмица. Смяташ ли, че исках да отгледам сина си в такава среда? Казах ти, че съм изнасилена, за да дам шанс на сина ми. За да се съгласиш да го дадем за осиновяване. Аз бях изпаднала в депресия, в болницата, бременна от теб. Един Бог знае дали отново бих постъпила по същия начин. Но стореното — сторено. Съжалявам. И не съжалявам. Виж в какво се е превърнал. Деметри се отдалечи, като мърмореше невярващо: — Изнудвал съм собствения си син! Джак осъзна, че го изпуска. Трябваше да го накара да се вземе в ръце. — Нямал си представа, че това е твоят син — каза той. — Аз продадох тайната му. Превърнах го в марионетка в ръцете на Големия Джо Диниталия. Казах на шибаната мафия, че той е роден в Кипър. Знаеш ли какво означава това? Суайтек, ти си адвокат. Знаеш ли? Джак не отговори. — Кажи им! — извика Деметри и махна с ръка към камерата. — Кажи на тези идиоти, които седят у дома пред телевизора, какво означава президентът на Съединените щати да е роден в Кипър! — По конституция, щом не е роден в САЩ — каза Джак — той не може да бъде президент. — Моят син — каза Деметри и лицето му пребледня. — Провалих собствения си син. Това не може да е истина. — Деметри, всичко свърши — каза Джак. — Той не може да е мое дете. — Твой е — каза София. — Съжалявам. — Не, не! — изкрещя той. Вдигна един стол и яростно го хвърли, после още един. Вторият полетя към зеления екран на метеоролозите и го събори на пода. — Кучка такава! Как можа да ми го причиниш, да ме подмамиш да предам собствената си кръв и плът? Той отиде до новинарското бюро, сграбчи завещанието си и го скъса на парчета. — Това променя всичко! Чуваш ли ме? Всичко! Той излезе пред бюрото. Шанън се сви на кълбо, мислейки че той търси да си го изкара на някоя жена, която и да е. Но той сграбчи Джак и го изправи на крака. Той сви юмруци, за да скрие пилата, но Деметри забеляза кръвта. — Какво държиш в ръката си? — попита той. Джак не отговори. — Покажи ми — каза Деметри. Джак се подчини и пиличката падна на пода. Той се стегна, очаквайки Деметри да се нахвърли върху него така, както беше постъпил с Педро, но Гърка се сдържа. — Имаш късмет, че си ми нужен — рече той. — Иначе веднага щях да те убия. Деметри порови из чантичката за първа помощ и измъкна ролка лейкопласт. След това блъсна Джак с лице към камерата и застана зад него. Опря пистолета в главата му, затисна единия край на ролката и започна да я развива. — Не опитвайте това у дома си, приятели — каза той. Намота лентата веднъж около главата му, след това върху устата му, после я уви около ръката си с пистолета. Продължи да повтаря движенията си, привързвайки здраво ръката си към пистолета, а пистолета — към главата на Джак. — Виждаш ли какво правя, Хенинг? — Това е голяма грешка — каза Анди. Джак захапа лейкопласта и усети лепилото. Деметри продължи да развива, като този път прекара лентата през челото на Джак и отново я намота през ръката с пистолета. Повтори движението няколко пъти, като редуваше челото и устата, застопорявайки ръката си към пистолета, а пистолета към главата на Джак. Когато приключи, пистолетът беше закрепен в една позиция, насочен към главата на Джак. — Идеално — каза Деметри и хвърли остатъка от лейкопласта на бюрото. — Сега сме като сиамски близнаци. Джак започна да гризе лентата. — Хенинг, искам добре да ме чуеш — каза Деметри, като постепенно усилваше гласа си. — Сега ще изляза през тази врата и ще напусна тази сграда. Може някой от спецотряда да си помисли, че му се ще да ме застреля, но виж хубаво какво съм направил тук. Ако някой снайперист ме свали, пистолетът ще гръмне, и главата на Суайтек ще се пръсне. Виждаш ли? — Виждам? Джак продължаваше да дъвче лентата. — Добре. Ето каква е сделката. Искам кола на паркинга с пълен резервоар. Ако не е там, когато изляза, Суайтек умира. Запомни следното: вече за никого и нищо не ми пука. Нито за парите, нито за заложниците, нито за теб, София. Особено пък за теб! Хайде, Суайтек, ти си билетът ми за… Той се спря и провери лентата. — Проклет да си! Разкъсал си я! — Не ми харесва онова, което виждам, Деметри — каза Анди. — Жалко — каза Деметри и се пресегна за ролката лейкопласт. — Наистина не ми харесва — каза тя. — Наистина не ми пука. Джак погледна към телевизора. Деметри беше видял разкъсванията по лейкопласта, причинени от зъбите на Джак и се опитваше да намери начин да ги закърпи с малкото останал лейкопласт. — Според мен това е голям проблем — каза Анди. — Може би за теб — отвърна Деметри. — Да, сега вече всичко ми е ясно. Изглежда, ще трябва да действаме бързо. Много бързо. Всичко е ясно. Докато Деметри се мъчеше с лепенките, Джак внезапно осъзна, че Анди говори на него, а не на Деметри. — Всичко ми е ясно — повтори тя. „Определено говори на мен” — помисли си Джак. Отново погледна към телевизора. Деметри имаше само една свободна ръка и му беше много трудно да залепи лейкопласта. Пред устата на Джак все още имаше достатъчно за дъвчене. — Сега! — изкрещя Анди. Следващите няколко секунди му бяха абсолютна мъгла и в същото време всичко се разви пред очите на Джак като в забавен каданс. Екранът на телевизора помръкна. Джак падна на колене. Главата му се изкриви на една страна заради приспособлението на Деметри. Изстрелите в студиото отекнаха като оръдеен гръм в пещера. 
  Глава 59 
 


 В първия момент Джак помисли, че е стрелял пистолетът на Деметри и топлата кръв, която потече по врата и гърба му, го накара да си помисли, че е бил прострелян. След това Деметри се строполи върху него и двамата мъже се озоваха на пода. Зейналата в главата на Деметри рана подсказа на Джак, че кръвта, парченцата от кости и сивата материя, които бяха оплискали пода, дрехите им и всичко около тях, всъщност принадлежат на Гърка. Той беше мъртъв. Вратите на студиото зейнаха, импровизираната барикада от натрупани мебели се срути и тактическият екип на ФБР нахлу в стаята. — Разпръснете се! — извика водачът и членовете на екипа се пръснаха из стаята. Двама от мъжете, въоръжени до зъби, се приближиха до Деметри. Още трима отидоха при Джак и другите заложници и се заеха да ги развързват. Останалите започнаха да претърсват стаята за заложени капани и други опасности. — Ранен ли си? — попита един от агентите. Джак бавно се надигна и седна, без да е съвсем сигурен в отговора. Анди се втурна в студиото заедно с двама парамедици и тримата се устремиха към него. — Помогнете на оператора — каза Джак. Парамедиците отидоха при Педро. Анди се приближи до Джак, коленичи на пода до него и задъхано попита: — Добре ли си? — Така мисля. Без да обръща внимание на кръвта по дрехите му, тя го прегърна и силно го целуна. — Изплаши ме до смърт, когато преди изстрела се наведе напред. — Мислех си, че точно това искаш да направя. — Не, координирах спирането на предаването с изстрела на снайпериста. Трябваше да сме сигурни, че няма да се излъчи в ефир. Изведнъж на екрана на телевизора отново се появи картина, но Джак не се забелязваше. “Екшън Нюз” беше превключило на президентската кавалкада. — Къде е баща ми? — Пътува насам заедно с президента. — Трябва да му се обадя. — Разбира се — каза тя и му подаде телефона си. — Но бъди кратък. — Защо? Погледът й се отмести към екрана, където все още се виждаше президентското шествие. — Ще видиш. 	 
 Хари прие обаждането на задната седалка на лимузината. Беше му трудно да сдържа емоциите си, но той също беше наясно, че разговорът трябва да е кратък. Двамата с президента Кийс бяха наблюдавали финалните моменти от заложническата драма по телевизията. Пулсът на Хари все още биеше ускорено. За миг наистина беше решил, че ще получи сърдечен пристъп. Едва издържаше на напрегнатото положение, но не можеше да откъсне поглед от телевизора. Направо изскимтя, когато предаването беше прекъснато и си пое дъх чак след като ръководителят на операцията се обади от командния център, за да потвърди, че мисията е била успешна и Джак не е ранен. Но дори и сега гласът му все още трепереше, докато говореше със сина си. — Сигурен ли си, че си добре? — попита Хари. — Да, татко. Като се изключи едно убождане в ръката с пиличка, съм съвсем здрав. — Чакам с нетърпение да те видя. Ще бъда при теб след петнайсет минути. Хари приключи разговора и пъхна телефона в джоба си. Седящият точно срещу него президент приключи своя разговор. Той затвори телефона и погледна през прозореца. Беше толкова замислен, че дори не попита Хари как е синът му. — Джак звучеше добре — каза Хари. — Какво? О, Господи, съжалявам. — Всичко е наред. Последното представление на Деметри беше доста впечатляващо. Сигурно има хиляди неща, за които да мислите. Кийс внезапно зае отбранителна позиция. — Нали осъзнаваш, че нищо от това не е истина? Хари не отвърна нищо. — Искам да кажа, че никога не съм бил в Кипър. Роден съм в Пенсилвания. Така пише в свидетелството ми за раждане. — По никакъв начин не бих обвинил осиновителите ви за това, което са направили. — За кое? — Че са фалшифицирали свидетелството за раждане, за да попречат някой да открие, че вашият биологичен баща е човекът, изнасилил родната ви майка. — Аз не съм син на изнасилван. — Но може би осиновителите ви са смятали така. Също както Деметри е вярвал в това през всичките тези години. Президентът замълча, загледан безизразно през прозореца в пътната маркировка на магистралата. — Баща ми сигурно се обръща в гроба — каза той. Хари изпита съжаление към него, след като току-що бе преживял стресиращ момент със собствения си син. Но не си позволи да се разсее. — Не сте роден в тази страна, нали? Президентът не отговори веднага. Най-накрая поклати глава. — Бил съм на два месеца, когато съм пристигнал тук. Бил съм осиновен от симпатична млада двойка, които не се можели да имат деца. Никога не съм познавал друга страна или друга култура. Никога не бях пътувал извън Съединените щати, докато не ме приеха в колежа. — Той погледна сериозно Хари. — Но… не мога да бъда президент. — Заради някакво глупаво правило — каза Хари. — Което е записано в Конституцията, член II, алинея пета. — Просто съм изненадан как е възможно осиновяването ви да бъде държано в тайна през всичките тези години. — Никога не е ставало въпрос за това. Дори когато обявих кандидатурата си за президент, хората нямаха никакъв повод да се съмняват в рожденото ми място. — Странно — каза Хари. — В този свят на свръхинформираност смятаме, че знаем всичко за нашите лидери. Но всъщност не ги познаваме. — Говориш така, сякаш това е нещо нормално. Но не е. Напиши си домашното. Преди законът да бъде променен през 1961 година, е можело да се осиновяват деца чрез посредник дори от Кипър. Всичко е било пълна каша. — Вие част от тази каша ли сте? — Било е 1960 година, Хари. Представи си една жена, която е знаела, че животът й ще бъде по-добър без човека, за когото е омъжена, но няма смелостта да го напусне. Казва на съпруга си, че бащата на детето й е мъжът, който я е изнасилил, но така или иначе иска да запази детето. Според теб как е очаквала да постъпи бандит като Деметри? — Със сигурност е очаквала да я напусне. — Да, но може би той я е изненадал. Може би я е обичал толкова много по някакъв свой извратен и собственически начин и е смятал, че ще успее да оправи нещата — само ако се отърве от детето. Затова той убедил кипърските власти да си затворят очите, докато уредил изнасянето на детето от страната без всякакви документи. Бебето е продадено на черния пазар на една неомъжена жена във Филаделфия, която, срещу определена сума, е подправила документите и се престорила, че бебето е нейно. След това една мила двойка го осиновява напълно редовно, без да знае нищо за нелегалното изнасяне или за предполагаемото изнасилване, което се е случило на другия край на света. — Така ли се е случило? Последва такава тишина, че в бронираната лимузина се чуваше само шумоленето на гумите по асфалта. — Какво смятате да правите сега? — попита Хари. Президентът го погледна озадачено. — Сам каза, че рожденото правило е просто глупаво. Ще се боря. — Как? — С тежката артилерия. Ти трябва да останеш до мен. — Какво искате да кажете? Президентът се наведе напред с неочаквана енергично ст. — Да продължим с плана, Хари. Бъди мой вицепрезидент. — И какво да направя? Да се престоря, че не знам нищо? — Ти не знаеш. — Но вие току-що ми разказахте. — Забрави, какво съм ти разказал. — Не можете да го скриете — каза Хари. — Те ще направят ДНК тест на вас, на София и Деметри. — Моите адвокати ще се оправят с това. — Може би докато обсъждаме това, някой вече прави копия на фалшивото ви свидетелство за раждане. — В него пише, че съм роден в къщата на неомъжена жена във Филаделфия, която почина преди трийсет години. И двамата ми осиновители са мъртви. Деметри е мъртъв. И до днес София отказва да прави или да казва каквото и да било, което може да нарани сина й. Кой може да заяви със сигурност, че отпечатъците по свидетелството за раждане са направени осем седмици, а не осем часа след като съм се родил? Откакто съм станал на три месеца имам номер на социална осигуровка. Няма никакъв документ, който да ме свърже с Кипър. Всичко е покрито. — Това не може да продължава вечно. — Няма да се наложи. До края на мандата ми остават две години. Ако сега станеш мой вицепрезидент, ти ще бъдеш очевидният наследник на Овалния кабинет. — Не мога да го направя — каза Хари. — Разбира се, че можеш. — Не. Наистина не мога. — Държиш се глупаво. — Може би. — Разбираш ли, че ако бъда принуден да подам оставка, ти никога няма да станеш вицепрезидент? — Разбирам. — Единственият ти път към Белия дом е чрез вицепрезидентството — чрез мен. — В този момент този път ми изглежда твърде неравен, господин президент. — Хари, я се стегни. Не преговаряш от позиция на силата. — Да преговарям ли? — Изслушай ме внимателно. Или заставаш зад мен, или оттеглям номинацията ти. — Постъпете както смятате за правилно, сър. — Да не си полудял? — извика президентът с писклив глас. — Какво ти става? Не разполагаш с нищо, ясно ли ти е? Нямаш власт над мен. Не си действащ вицепрезидент. Ако ме накарат да се оттегля, ти нямаш шанс да станеш президент. Ти не си Фил Грейсън! Смразяващо мълчание изпълни колата. Двамата се гледаха втренчено, сякаш никой от тях не можеше да повярва какво е казал току-що президентът. — Фил е знаел тайната ви, нали? — попита Хари. — Научи я от една малка курва на име Клоуи Спаркс. — Дали сте на Мадера зелена светлина да го елиминира. — Предложих му същата сделка, която току-що предложих на теб. Но Фил трябваше да се прояви като гадняр, веднага поиска президентството. — И вие го убихте. — Казах на Франк да се оправи с него. Дори не предполагах, че ще го натъпче с лекарства до такава степен, че той буквално да се пръсне. Лимузината спря. Хари погледна през прозореца. Все още се намираха на магистралата, поне на една миля от студиото на “Екшън Нюз”. — Защо спираме? — попита президентът, въпреки че въпросът му не беше адресиран директно към Хари. Вратата от неговата страна се отвори. — Какво става? Агент Шварц стоеше до лимузината. Той показа значката си, поведението му беше абсолютно професионално. — Сър, бихте ли излезли от колата, ако обичате? — Моля? — Сър, моля ви, не го правете по-трудно, отколкото е. Моля, излезте от колата. Президентът се засмя нервно, но никой друг не го последва. — Хари, знаеш ли нещо за това? Хари не отговори. — Сър, ако обичате… — започна агент Шварц. — Да, да — отвърна президентът, докато слизаше от лимузината. — Но съм възмутен и обиден от дъното на душата си. Това е непростимо. Искам да ми кажете номера на значката си. Шварц му показа полицейската си значка. — Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда. — Сигурно се шегувате — каза президентът. — Имате право на адвокат… — Няма нужда да слушам това! — раздразнено се сопна Кийс. Но Шварц продължи да изрежда правата му и президентът изглеждаше все по-разтревожен. Други двама агенти от президентския кортеж приближиха лимузината, единият носеше белезници. Лицето на президента почервеня от гняв. Над главите им кръжаха медийните хеликоптери. — Наистина ли смятате, че можете да ме арестувате? — Ще ми подадете ли ръцете си, сър? — попита Шварц. — Няма да търпя това. — Ръцете ви, сър. — Това да не са някакви политически маневри? Това е… Той изведнъж млъкна, обърна се и втренчи в задната седалка на лимузината. Вратата все още беше отворена и Хари отвърна на погледа му. — Носиш подслушвателно устройство, нали? — попита президентът. Хари не отговори нищо. — Ти, потаен кучи сине! Носиш микрофон! Хари почерпи сила от най-старите си корени — тези на маямско ченге — и се насили да запази безизразно изражение на лицето, без всякаква проява на радост или удовлетворение. Всъщност той въобще не реагира, когато агент Шварц заключи с белезници ръцете на президента зад гърба му. Но самообладанието има своите граници. Докато президентът стоеше до президентската лимузина и невярващо гледаше човека, когото бе предложил за свой вицепрезидент, Хари не можа да се сдържи и изстреля една прощална реплика — ако не заради себе си, то поне заради Фил Грейсън. — А това кафе хареса ли ви, господин президент? — попита той. 
  Глава 60 
 


 На 22 декември, в три часа следобед, Джак заключи кантората си. Преместването в новата сграда на магистрала “Мейн” беше завършило успешно, поне според Тео, който побърза да отбележи, че приемната има идеалните размери на една маса за пинг-понг. Животът на Джак отново навлезе в нормалното си русло тъкмо навреме, за да бъде прецакан от празниците. Президентът Кийс се бе отказал от поста си в деня, когато беше арестуван — първият президент на Съединените щати, подал оставка от затвора. Без действащ вицепрезидент, който да поеме функциите му, говорителят на сената се закле като президент и побърза да номинира бившия министър на правосъдието Алисън Лийхи за свой вицепрезидент. Хари Суайтек беше вън от играта, точно както предричаше Кийс. Дотогава Джак си беше фантазирал, че ще представлява София при изслушването й в Конгреса по повод номинациите за втория най-важен пост в държавата, но след твърдото приземяване в реалността, той се приюти във въпросната кантора, а София с удоволствие се завърна в Ню Йорк и вложи онова, което бе останало от сърцето и душата й в пекарната, която бе създала заедно с покойния си съпруг Анджело. Както можеше да се очаква, медиите — и особено токшоутата — продължиха да предъвкват до припадък скандала в Белия дом. Преобладаваха предимно слуховете, но имаше и някои достоверни новини. За последно Джак чу, че Кийс може да извади на светло името на един мафиот, който е изнудвал него и Франк Мадера, но само ако прокуратурата се съгласи на сделка и свали обвиненията срещу Кийс в заговор за организиране убийството на Фил Грейсън. Джак подозираше, че ако Елизабет и Мерилин Грейсън не се произнесат по въпроса, никаква сделка нямаше да има. — Хей, Джак, радвам се, че успях да те хвана. Той се обърна и видя баща си да бърза по тротоара. Неговият линкълн беше паркиран пред офиса на Джак с работещ двигател. — А, господин почти вицепрезидент! Как се чувствате, сър? — Много смешно. — Мислех, че днес ще отпътуваш за Колорадо — каза Джак. — Щом взема Агнес, тръгваме за летището. Но исках да ти кажа нещо, преди да замина. Джак знаеше, че баща му се притеснява от полетите. — Татко, водим този разговор всеки път когато на двама ви с Агнес предстои полет. Знам къде държиш ключа за сейфа. — Не става въпрос за това. Преди във Вашингтон всичко да се обърне с главата надолу, доста хора се шегуваха с това, че съм те уволнил като мой адвокат. Дори проклетата жълта преса го подхвана. Убеден съм, че знаеш защо съм го направил, но чувствам, че между нас остана нещо недоизказано. — Напълно те разбирам — каза Джак. — Ти си сътрудничил на ФБР. Достатъчно е един от семейство Суайтек да се намира в опасност. — Донякъде е така — каза Хари. Джак го погледна загрижено. — А другото какво е? — Просто искам да ти разкрия цялата картинка. Да, уволних те, за да те предпазя. Но нещата не се развиха така, както се очакваше — ако бях станал вицепрезидент, мечтата ми моят син да работи заедно с мен във Вашингтон щеше да се сбъдне. Джак се усмихна, въпреки че зад тези думи се криеха години разногласия. Когато течеше първият мандат на Хари като губернатор на Флорида, проблемите между тях далеч надхвърляха простия факт, че Джак защитаваше осъдени на смърт, докато баща му подписваше повече смъртни присъди от всеки друг губернатор в историята на щата. Несъгласията между тях се кореняха още в детството на Джак, а политиката беше извадила разногласията им наяве и двамата мъже дълго време не си говореха. — Главен прокурор Джак Суайтек — произнесе Джак. — Да си призная, добре звучи. — Дай да не затъваме в самосъжаления, става ли? Джак пристъпи към баща си и двамата се прегърнаха. — И още нещо — каза Хари. — Покрай суетнята забравих за празничните подаръци. Можеш ли да минеш през бижутерията “Каръл” и да прибереш подаръка на Агнес? Може да се каже, че е антика. Гледай да го опаковат красиво и ми го изпрати по куриер. — Няма проблем. Приятно прекарване в Бийвър крийк. Хари му поблагодари и тръгна към колата си. Бижутерията “Каръл” на Миракъл Майл не му беше точно по път, а и тълпите от купувачи, търсещи нещо в последния момент, го накараха да се чувства така, сякаш си пробива път между зрителите на Супер боул[27]. За негов късмет бижутерката веднага го позна, измъкна една кутийка изпод щанда и я отвори пред него. — Какво мислите? — попита тя. Джак наниза пръстена на кутрето си и го огледа на яркото осветление. — Прилича на годежния пръстен на майка ми — каза той объркано. — Същият е — каза бижутерката. — Почистила съм го добре, нали? Джак беше наследил малко ценни неща от майчина страна. Майка му беше пристигнала в Маями от Куба още като тийнейджърка, само с един куфар в ръка. Режимът на Кастро позволи на нейната майка да напусне страната чак след четирийсет години, много след като Ана Мария Фуентес се беше омъжила за Хари Суайтек и бе починала при раждането на сина му. Скромният кръгъл диамант в традиционен обков на Тифани беше точно онова, което човек би очаквал от току-що дипломиран студент в средата на шейсетте години на миналия век. Джак никога не беше питал за него, но предполагаше, че някой ден ще му принадлежи — връчен лично от баща му. — Ще го даде на Агнес? Бижутерката изглеждаше объркана от въпроса. — Баща ми ме помоли да дойде и да взема коледния й подарък — каза Джак. Бижутерката се усмихна, сякаш внезапно осъзна какво се случва. — Старият Хари шегаджията — каза тя и поклати глава. — Мисля, че е по-добре да прочетете картичката. Джак взе плика и го отвори. “Не ме бива много в изненадите — пишеше баща му, — но мисля, че настъпи моментът. Дай този пръстен на някой, когото обичаш така, както аз обичах майка ти. Честит четирийсети рожден ден Джак се развълнува, макар че рожденият му ден беше минал две седмици по-рано. Въпреки това този нетипичен за Суайтек-баща жест го трогна силно. Всъщност това беше и намек. Джак и Анди не бяха говорили за женитба, но като че ли Хари само чакаше въпросът да се зачекне, за да каже тежката си дума: одобрявам. Бижутерката сложи пръстена обратно в кутията, без да поиска пари за почистването. Джак й благодари и се върна при жалката кола под наем, която бе заместила някогашния блестящ бисер — зеленият Мустанг от 1968 година, който се беше превърнал в ненужна ламарина — и я подкара към Коконът Гроув, където трябваше да се срещне с Анди. Може би целта на Хари беше точно това, а може би причината бяха четирийсетте години, но Джак се замисли. Анди Хенинг не приличаше на нито една жена, която беше познавал — самоуверена търсачка на силни усещания, която обичаше да живее на ръба. На Джак му харесваше това, че тя не се страхува да се гмурка в подводните пещери в акваторията на Флорида, че по време на обучението й в академията на ФБР се беше отличила като един от най-добрите стрелци, че като тийнейджърка е била в олимпийския отбор по ски — нещо, което Джак беше научил в една гореща августовска сутрин, когато тя се беше изтърколила от леглото и беше казала: “Хайде да идем на ски в Аржентина”. Обожаваше зелените й очи, които беше наследила от баща си, гарвановочерната коса, останала й от майка й, обичаше скритата зад красивата външност интелигентна и интригуваща полуиндианка, която се беше адаптирала в един доминиран от белите свят и която жадуваше да научи колкото се може повече за своята собствена културна идентичност, тъй както Джак се стремеше да разбере своето латино наследство. Телефонът му иззвъня. Беше Анди. — Промяна в плановете — каза тя. — Да се срещнем при Сай? “Кътчето на Сай” имаше специално място в сърцето на Джак. Точно на откриването му започна всичко между Джак и Анди. Те разговаряха и се смяха до два сутринта, докато чичото на Тео, Сай, внасяше привкус от старото Маями със своя саксофон. — Ще се видим след пет минутки — каза Джак. Той пристигна дори по-бързо, но цели пет минути се мота на паркинга, чудейки се какво да прави с диамантения пръстен — да го скрие в колата или да го вземе със себе си. По празниците се разбиваха много коли и от мисълта, че пръстенът на майка му може да попадне в чужди ръце, го заболя стомаха. Кутията беше твърде голяма, за да се побере в джоба му, затова той извади простена и го пъхна в панталона — като си обеща, че независимо колко текила ще изпие, пръстенът няма да види бял свят в “Кътчето на Сай”. Джак влезе през задния вход в кухнята и продължи до бара, където незабавно бе посрещнат от мощен рев: — Изненада! Анди го прегърна през врата и го целуна. — Честит рожден ден, старче — каза тя. Джак се усмихна, но всъщност не беше изненадан особено, въпреки че бяха минали повече от две седмици след истинската дата. Когато беше казал на Анди, че не иска купон за рождения си ден, той беше сигурен, че ще го получи. Връхлетяха го спомени, докато прегръщаше старите си приятели — Тео, който го размаза в мечешка прегръдка; чичо Сай, изтупан в класически костюм от туид; Нийл Годерих от “Свободния институт”; и нови, и нови… Най-дългата прегръдка беше за абуела. Тя се опита да му прошепне нещо, но емоциите я задавиха. Джак ужасно приличаше на майка си и рожденият му ден й напомни колко време беше минало, откакто се бе сбогувала с дъщеря си. — Джак черпи! — извика Тео. Коктейлите потекоха по големия П-образен бар и “Кътчето на Сай” се потопи в нежния ритъм на джаза. Поскърцващият дървен под, тухлените стени и високите тавани осигуряваха идеална атмосфера за клуба на Тео. Полилеи в стил арт нуво осигуряваха подходящото осветление. Подредените пред музикалния подиум маси бяха пълни. От тавана висеше табела с озадачаващ надпис: ЧЕСТИТА ВТОРА ГОДИШНИНА. — Каква втора годишнина? — попита Джак. — За втори път ставаш на трийсет и девет — ухили се Тео, докато пълнеше две малки чашки с най-добрата си мексиканска текила. — Наздраве, пич. Джак обърна чашката и точно тогава се появи Анди, която му обеща, че ако остане трезвен тази вечер, ще му се реваншира по най-добрия начин. Тео се опита да го убеди да изпият по още една, докато Анди не ги гледа, но мексиканският чук беше потопил Джак в сериозно, замислено настроение. — За какво си мислиш? — попита Анди, като се настани на бар столчето до него. — Досега живях доста бурен живот. — Пак ще го кажеш, да знаеш. Тео се приближи, търсейки петачета за масата за билярд. — Пич, да ти се намират монети? Джак погледна към касовия апарат зад бара, но нямаше смисъл да му прави забележки. Изпразни джобовете си на бара. Заедно с дребните монети се изсипа и годежния пръстен, диамантът проблесна на светлината. Щом го зърна, сърцето на Джак спря и той го грабна. Тео от своя страна грабна монетите и се отдалечи. Джак пъхна пръстена обратно в джоба си. — Какво беше това? — попита Анди. — Кое? Анди се усмихна. — Онова блестящо нещо, което току-що пъхна в джоба си. — Никакво блестящо нещо не съм пъхал в джоба си. Тя се усмихна съблазнително и се наведе напред, кичур от дългата й черна коса падна пред очите, които Джак намираше за толкова неустоими. — Джа-ак? — Да? — Може ли да го видя? — Няма какво толкова да се гледа. Наистина. — Искам да видя. Тя протегна ръка към джоба му. Той я хвана за китката. Тя го сграбчи за лакътя. — Джак? — Да? — Ще ми позволиш ли да го видя? Или ще се наложи да ти счупя ръката? — Аз… Саксофонът нададе вой и Джак се обърна, за да види приближаващия се Тео, който държеше в ръце стария Бушер 400 на чичо си. Джазовото соло бързо се превърна в интерпретация на песента “Честит рожден ден”. Тълпата започна да пее и Джак изведнъж усети, че Анди го води зад бара към една голяма торта, на която горяха четирийсет свещи. — … Честит рожден ден, скъпи Джа-а-ак… Анди се приближи до него и прошепна в ухото му: — Хайде, Суайтек, дай да го видя. — Честит рожден де-е-е-ен! КРАЙ



 
  Благодарности 
 


 “Осиротях” — помислих си аз, след като затворих телефона. Току-що бях издал първия си роман, а моят редактор ми се обаждаше, за да ми каже, че напуска “Харпър Колинс”. Един час по-късно телефонът отново иззвъня. Обаждаше се агентът ми Арти Пайн. — Ще ти се обади Карълайн Марино. Тя е голяма твоя почитателка. Ще ти хареса. Почитателката се оказа новият ми редактор. През следващите дванайсет години Карълайн щеше да ме преведе през четиринайсет криминални трилъра. Един от последните, който според мен е сред любимите й (тя обожава чичо Сай), е “Последна поръчка”. Сега заглавието ми изглежда като пророчество. Докато през последните три години издавах шест романа, се случи нещо, което не получи широк отзвук — пенсионира се една от видните редакторки на “Харпър Колинс”. Тя служи на компанията осемнайсет великолепни години. Но по-важното е (от моя гледна точка), че тя се грижеше за своето стадо от писатели така, както вече не се прави. Много от тях бяха нейно откритие. Други бяха утвърдени имена. Благодарение на Карълайн Марино всички те днес са по-добри писатели. Карълайн е поне с един фут по-ниска от предишния ми редактор в “Харпър Колинс”, и може би наполовина по-лека. Тя е вглъбена и говори спокойно. Познанията й са изумителни. (Можете ли първо да обсъждате правните тънкости при освобождаването под гаранция на криминален престъпник и след това да ми кажете, че обувките на модна къща “Прада” за пръв път са били представени в Съединените щати?) Маниерите й са безупречни. Благодарствените й писма винаги са написани на ръка — никога не са изпращани по електронната поща — и аз никога не съм я чувал да ругае. Ако не я познавате добре, бихте очаквали от нея да ви изшътка в библиотеката. Дори бихте предположили, че корпоративният свят жива ще я изяде. И това ще бъде ужасна грешка от ваша страна. — Много е добра — предупреди ме синът на Арти, Ричи. — Ще ти стъжни живота. Така и стана, разбира се. Доста често. Но винаги по изключително учтив начин. Карълайн обожава книгите. Това може и да ви се струва като нещо необходимо и в реда на нещата за един редактор. Но любовта на Карълайн е чиста и искрена. Всичко има значение — защото всичко може да бъде направено да изглежда по-добре. Ако Беше настъпил моментът да се започне нова серия от книги, ние сядахме и го обсъждахме. Ако моят руски мафиот звучеше твърде много като американец, тя ми правеше забележка. Ако сцената с питона беше станала твърде дълга, аз пак получавах забележка. Тя имаше дарбата да усеща кое къде е подходящо — независимо дали ставаше въпрос за фабулата, за някой герой, за някое изречение или дума. Типичен пример: “Готов да убива” (“Intent to Kill”, излязла през лятото на 2009). В първата чернова главният ми герой грабва бутилката след трагичната смърт на жена си. Смятах, че съм създал най-вълнуващия образ след героя на Пол Нюмън в “Присъдата”. — Шестгодишната му дъщеря спи на горния етаж, а той се напива до смърт? — каза Карълайн. — Не ми харесва. Сега той е страдащ от безсъние симпатяга в най-добрата сцена с баща и дъщеря, която някога съм писал. Понякога Карълайн ми обясняваше защо е необходима промяната. Понякога не. Тя просто знаеше, въпреки че невинаги решаваше да го изрази с думи. В началото това ме дразнеше. Преди да стана писател, аз бях адвокат. Причините бяха важни. Но като писател рано или късно научаваш, че само слабите и несигурните имат нужда да обясняват всяко редакторско решение от гледна точка на доброто и лошото, правилното и грешното. Най-добрите редактори са онези, които смятат, че всяко предчувствие или импулс трябва да бъдат опитно доказани. Онова, което ви трябва, е редактор, който познава работата ви толкова добре, колкото и вие, и който познава читателите ви по-добре от вас. Някой с опит и усет към онова, което читателите биха искали да прочетат следващата година, и който ще познае героя, който ще продължава да бъде обичан от тях дори и след десет години. Жена, която има усет за бизнеса и която разбира, че дори най-добре написаната книга няма да скочи сама от рафта, и която е достатъчно мъдра, за да различи добрата книга от наистина добрата книга. В лицето на Карълайн Марино аз срещнах един наистина страхотен редактор, какъвто всеки автор трябва да има. 
  За автора 
 


 ДЖЕЙМС ГРИПАНДО е автор на петнайсет бестселъра, сред които “Последна поръчка”, “Да спиш с непознат”, “Когато падне мрак” и „Белязан да умре”, които са преведени на двайсет и шест езика по цял свят. Той живее във Флорида, където е бил адвокат по наказателни дела в продължение на дванайсет години. 
  Информация за текста 
 


 Издание: 	 
 James Grippando BORN TO RUN 2008 Jack Swyteck #8 	 
 Джеймс Грипандо Беглец Джак Суайтек #8 Васил Велчев, преводач Ергон, 2010 ISBN 9789549625356 notes


 
  Notes 
 


 
  1 
 


 Пентадактилос — планинска верига в Северен Кипър, днес в окупираната от турците част — Б. пр. 
  2 
 


 Капитан Ахаб — герой от романа на Хърман Мелвил „Моби Дик”. — Б. пр. 
  3 
 


 Да ви е честито (иврит) — Б. пр. 
  4 
 


 Как си, принцесо? (исп.) — Б. пр. 
  5 
 


 Много добре, благодаря, (исп.) — Б. пр. 
  6 
 


 Моят дом е и твой дом (исп.) — Б. пр. 
  7 
 


 Un viejo (исп.) — старец, стар човек — Б. пр. 
  8 
 


 Tu sabes? (исп.) — Знаеш ли го? — Б. пр. 
  9 
 


 Si, si, El Griego. (исп.) — Да, да, гъркът. — Б. пр. 
  10 
 


 Марка първокласно кафе — едно от най-скъпите в света. — Б. пр. 
  11 
 


 Айрънсайд — американски телевизионен сериал, излъчван между 1967 и 1975 г., в който главният герой е в инвалидна количка. — Б. пр. 
  12 
 


 Айрънмен — железен мъж; игра на думи със заглавието на сериала по-горе. — Б. пр. 
  13 
 


 Каноли — рулца от пържено тесто с вкус на канела и карамфил, които са напълнени със сладка рикота, смесена с парченца шоколад и цукати. — Б. пр. 
  14 
 


 От келтското Wiccan — вещер, в смисъл на „мъдрец”, „знаещ”, „посветен” — Б. пр. 
  15 
 


 — Благодаря. — Моля. (ит.) — Б. пр. 
  16 
 


 Любов моя (ит.) — Б. пр. 
  17 
 


 Благодаря (ит.) — Б. пр. 
  18 
 


 Строфа от песента „Бренди” на американската рокгрупа „Ред Хот Чили Пепърс” — Б. пр. 
  19 
 


 Red Hot Chili Peppers (англ.) — червени люти чушлета. — Б. пр. 
  20 
 


 „Чудовища” (“The Munsters”) — американски ситком от 1960 година. Сериалът е сатира на традиционните филми на ужасите и популярните семейни комедии. — Б. пр. 
  21 
 


 „Ако бях богат” (“If I Were a Rich Man”) — песен от мюзикъла „Цигулар на покрива” от 1964 година. — Б. пр. 
  22 
 


 „Записките на Валачи” (The Valachi Papers) — американски филм от 1972 година, който разказва истинската история на Джоузеф Валачи, висш мафиот, решил да проговори в замяна на полицейска защита. — Б. пр. 
  23 
 


 През 1993 година, близо до тексаския град Уейко, пастор Дейвид Кореш от „Клонка Давидова” подтиква към масово самоубийство 82 души, които изгарят в адски пожар. — Б. пр. 
  24 
 


 В Ръби Ридж, щата Айдахо, през 1992 година се е провела ожесточена престрелка, довела до обсадата на Ранди Уийвър, семейството му и приятеля му Кевин Харис от щатски шерифи и агенти от ФБР. Смята се, че този инцидент е мотивирал атентата в Оклахома сити през 1995 година. — Б. пр. 
  25 
 


 През 1999 година, след драматичната акция на федералните агенти, малкият Елиан бил взет от роднините си в Маями и върнат на баща си в Куба. — Б. пр. 
  26 
 


 ESPN — американски спортен телевизионен канал. — Б. пр. 
  27 
 


 Финалът на Националната хокейна лига в САЩ, който ежегодно е посещаван от рекорден брой зрители — Б. пр.