Дейвид Балдачи
   Избави ни от злото
   На Али и Нишу, Катрин и Дейвид, Мерилин и Боб, Ейми и Крейг: всички прекрасни приятели
   1
   Деветдесет и шест годишният мъж седеше в удобното си кресло и с наслада препрочиташе една книга за Йосиф Сталин. Никой голям издател не би се заел с този текст, изпълнен с откровени хвалебствия на садистичния съветски лидер. Но авторът беше издал ръкописа на собствени разноски, а положителното му мнение за Сталин безкрайно допадаше на възрастния мъж. Беше закупил книгата директно от автора малко преди той да бъде въдворен в психиатрична клиника.
   Над голямото имение на стареца не се виждаха звезди, защото от близкия океански бряг прииждаше буря. Макар че беше богат и живееше в лукс, собствените му нужди бяха сравнително скромни. Носеше избелял пуловер, изплетен преди няколко десетилетия, а яката на ризата под него беше закопчана догоре, до месестия му врат с двойна брадичка. Евтини панталони висяха върху безполезните му крака, подобни на скелет. Дъждът барабанеше в хипнотизиращ ритъм по покрива и той се отпусна в креслото, за да потъне в ума и живота на един луд, който беше избил десетки милиони хора, имали нещастието да попаднат под властта на жестокия му юмрук.
   От време на време старецът се засмиваше тихичко на някоя фраза, особено на най-зловещите места, и кимаше в знак на съгласие, когато последователите на Сталин разясняваха директните му методи за унищожаване на всички граждански свободи. Очевидно мъжът виждаше в съветския диктатор именно онези лидерски качества, които бяха необходими, за да направят една страна велика, като в същото време накарат целия свят да трепери от страх.
   Той бутна надолу дебелите си очила и погледна часовника си. Беше почти единайсет вечерта. Охранителната система се беше включила точно в девет — всички врати и прозорци бяха под професионално наблюдение. Крепостта му беше сигурна.
   Една гръмотевица накара светлините в къщата да примигнат. След това те примигнаха още два пъти и угаснаха. В електронното помещение под земята имаше резервен акумулатор за охранителната система, но той беше отстранен предварително, така че системата спря да функционира в момента, в който централното захранване бе прекъснато. Всички врати и прозорци мигновено останаха без надзор. Десет секунди по-късно се включиха мощните резервни генератори, за да осигурят пълна мощност на електрическото захранване на къщата, и охранителната система заработи както трябва. Но точно през тези десет секунди се беше отворил един прозорец, навън се беше стрелнала една ръка и беше уловила дигиталния фотоапарат, подхвърлен нагоре от нивото на земята. Прозорецът беше затворен и заключен секунда преди охранителната система да се включи отново.
   Без да забележи това, старецът разсеяно потърка олисялата си глава, покрита с петна. Лицето му отдавна се беше предало на гравитацията и плътта му висеше, като теглеше надолу очите, носа и устата му в постоянна намръщена гримаса. Това, което беше останало от тялото му, следваше същия маршрут на деградация. Вече разчиташе на други хора, за да му помагат да изпълнява и най-прости действия. Но поне все още беше жив, докато толкова много от братята му по оръжие — най-вероятно всичките — вече бяха намерили смъртта си, при това често по жесток начин. Това го караше да изпитва гняв. Историята показваше, че по-нисшите винаги завиждат на онези, които са нещо повече от тях.
   Най-сетне той остави книгата. На неговата възраст му трябваха само три-четири часа сън в момента, в който изпиташе нужда от тях — и точно сега изпитваше тази нужда. Той повика помощничката си, като натисна синия бутон на малкото кръгло устройство, което винаги носеше на врата си. Имаше три бутона — един за помощничката, един за лекаря и един за охраната. Старецът имаше и врагове, и болежки, но помощничката беше най-вече за удоволствие.
   Жената влезе при него. Барбара беше с руса коса и носеше тясна и къса бяла пола и блуза без ръкави, която му разкри щедра гледка към бюста й, когато тя се наведе, за даму помогне да се прехвърли в инвалидната количка. Условието да носи такива дрехи беше включено в трудовия й договор по негово настояване. Старите богати извратени мъже имаха право на всичко, което поискат. Набръчканото му лице се притисна в мекия й бюст и не се отдели от него. Докато силните й ръце го прехвърляха на количката, той пъхна ръка под полата й. Пръстите му се плъзнаха по задната страна на стегнатите й бедра, докато стигнаха до дупето. После силно го стиснаха. Старецът простена от удоволствие. Барбара не каза нищо — плащаха й добре, за да понася опипването.
   Тя го закара до асансьора и двамата се качиха заедно в спалнята му. Помогна му да се съблече, като избягваше да поглежда съсипаното му тяло. Цялото му богатство не беше достатъчно, за да я накара да го гледа гол. Преди няколко десетилетия със сигурност щеше да го гледа, както и да направи много други неща, ако той поискаше. Ако самата тя искаше да запази живота си. Сега просто му помагаше да облече пижамата си, все едно беше малко дете. Сутрин трябваше да го измие и да го нахрани — отново като бебе. Колелото беше описало пълен кръг. Тръгнал от люлката, той отново беше стигнал до люлката, а след нея го чакаше единствено гробът.
   — Седни при мен, Барбара — нареди той. — Искам да те погледам.
   Каза го на немски. Това беше другата причина, поради която я беше наел — говореше родния му език. В тази част на света бяха останали малко хора, които го знаеха.
   Тя седна, кръстоса дългите си загорели крака и сплете пръсти в скута си, като от време на време му се усмихваше — жест, за който също й се плащаше. Старецът мислеше, че тя трябва да изпитва единствено благодарност към него — защото й беше дал избора да работи в това величествено имение, където задачите й бяха лесни и не толкова начесто, или да отде да се продава за дребни монети по улиците на близкия Буенос Айрес.
   Най-сетне той махна с ръка, тя веднага се изправи и затвори вратата зад гърба си. Старецът се отпусна на възглавниците. Тя сигурно щеше да отиде в стаята си, веднага да се съблече, да застане под душа и да изтърка от тялото си мръсните следи от докосването му. Той тихо се засмя, когато си го представи. Дори грохнал и сакат, все пак оказвашенякаквовъздействие върху жените.
   Ясно си спомняше славните дни, когато крачеше напето, а токовете на офицерските му ботуши, високи до коляното, потракваха по циментовия под. Само този звук беше достатъчен, за да накара целия лагер да трепери от страх. Ето това беше истинската власт. Всеки ден той имаше привилегията да изпитва чувство за неуязвимост. Всяка негова заповед се изпълняваше на мига, без колебание. Хората му подреждаха паразитите в дълги редици, с мръсните им дрехи и наведени глави, но и тези нещастници не бяха слепи за блясъка на величествените му ботуши и властта, въплътена в униформата му. Тогава той играеше ролята на Господ, като избираше кои да умрат и кои да живеят. Онези, които оставаха живи, естествено, не печелеха кой знае какво, защото ги очакваше ад на земята — болезнен, жалък и унизителен, доколкото се простираше въображението му.
   Старецът се премести наляво и натисна един правоъгълник в таблата на леглото. Дървеният капак се отвори и той протегна треперещата си ръка, за да набере комбинацията на вградения сейф. Извади снимката и отново се отпусна на възглавницата, за да я разгледа. Пресметна, че беше снимана точно на този ден преди шейсет и осем години. Умът все още му служеше вярно, макар че тялото му го беше предало.
   На снимката все още нямаше трийсет, но вече беше облечен в голяма власт заради интелигентността и безпощадността си. Беше висок и слаб, със светлоруса коса, която се открояваше на фона на почернялото му лице с квадратна челюст. Изглеждаше великолепно в парадната си униформа, с всичките си медали — макар да беше наясно, че почти никой от тях не е заслужен. Той не беше участвал в бойни действия — липсваше му кураж за това. Масите, лишени от талант, можеха да се справят с оръдията и да срещнат смъртта си в окопите. Неговите умения му бяха позволили да потърси по-безопасни места, на които да се развива. Очите му се изпълниха със сълзи при вида на младежа, който беше тогава; а до него, разбира се, стоеше самият фюрер. Дребен на ръст, но истински гигант във всяко друго отношение. Черният му мустак беше замръзнал както винагинад изразителната уста.
   Той целуна по бузата младежа на снимката, а после и великия фюрер — както правеше всяка вечер, преди да заспи. После върна снимката в скривалището и се замисли за годините, изминали от времето, когато избяга от Германия — броени месеци преди съюзниците да превземат Берлин. Беше подготвил бягството си предварително, защото беше прозрял какъв ще е неизбежният изход от войната — вероятно още преди собственото си командване. Беше се укривал в продължение на десетилетия, но отново беше използвал „таланта“ си, за да построи империя, като изнасяше минерални суровини и дървен материал от новата си родина и безмилостно мачкаше конкуренцията. Но въпреки това жадуваше за отминалите дни, когато животът на другите човешки същества беше в ръцете му, за да го прекърши или пощади.
   Тази вечер щеше да спи спокойно, както и всяка друга вечер. Съвестта му беше чиста. Клепачите му вече натежаваха, когато с изненада чу как вратата се отвори отново. Той се вторачи в сумрака. Силуетът й се очертаваше на прага.
   — Барбара? — каза той.
   2
   Тя заключи вратата след себе си и влезе в спалнята му. Докато се приближаваше към леглото, той видя, че е облечена само с памучен халат, който едва покриваше бедрата й и беше широко отворен на гърдите. Загорялата й кожа надничаше от няколко различни места, но не и където се прихлупваше халатът. Кожата там беше бледа като на хълбоците й. Беше пуснала косата си, която меко обгръщаше раменете й. Освен това беше боса.
   Тя се плъзна на леглото до него.
   — Барбара? — каза той, а сърцето му заби учестено. — Какво правиш тук?
   — Знам, че ме желаеш — отговори тя на немски. — Виждам го в очите ти.
   Той простена, когато тя хвана ръката му и я мушна между двата ревера на халата си, близо до гърдите.
   — Но аз съм стар човек, не мога… не мога да те задоволя.
   — Аз ще ти помогна. Ще го направим бавно и хубаво.
   — Ами пазачът? Той е пред вратата. Не искам да…
   Тя нежно го погали по главата.
   — Казах му, че имаш рожден ден и аз съм твоят подарък.
   Барбара се усмихна и добави:
   — Освен това му казах да ни остави поне два часа.
   — Рожденият ми ден е чак след месец.
   — Не ми се чакаше повече.
   — Но аз… не мога. Наистина те желая, Барбара. Само че съм прекалено стар за това. Адски стар, по дяволите.
   Тя се притисна към него и го докосна там, където никой не го беше докоснал от десетилетия. Той простена.
   — Недей да ми причиняваш това. Казвам ти, че няма да стане.
   — Ще бъда търпелива.
   — Но защо ме искаш?
   — Защото си много богат и важен мъж. А и виждам, че преди си бил много красив.
   Той се хвана за последното като удавник за сламка.
   — Наистина. Наистина бях красив. Имам снимка.
   — Покажи ми — измърка тя в ухото му, като продължаваше да движи ръката си нагоре-надолу под халата му.
   Той натисна капака в таблата на леглото, извади снимката и я подаде на Барбара. Очите й се спряха на него и на Адолф Хитлер, застанали един до друг.
   — Приличаш на герой от войната. Герой ли беше?
   — Вършех си работата — отговори той с чувство за дълг. — Изпълнявах заповеди.
   — Сигурна съм, че си бил много добър.
   — Никога не съм показвал тази снимка. На никого.
   — Поласкана съм. А сега се отпусни.
   Той се подчини и тя го възседна, като разтвори халата си, за да вижда тялото й. Освен това свали устройството за повикване от врата му.
   Старецът се опита да протестира.
   — Да не вземе някой неволно да натисне бутоните — обясни тя, като дръпна устройството по-далеч от ръцете му.
   Тя се наведе, така че гърдите й се залюляха над лицето му.
   — Не искаме никой да ни прекъсва.
   — Да, права си. Не искаме да ни прекъсват.
   Тя бръкна в джоба си и извади едно хапче.
   — Ето какво ти донесох. Ще ти помогне.
   Тя посочи към слабините му.
   — Не знам дали мога. Нали пия други лекарства…
   — Ще издържиш цели часове — прошепна тя. — Ще ме накараш да крещя.
   — Господи, да можех…
   — Само трябва да го глътнеш — каза тя и вдигна малкото хапче. — И после съм твоя.
   — Ще подейства ли?
   От възбуда по брадичката му се проточи слюнка.
   — Досега винаги е действало. Хайде, глътни го.
   Тя му подаде хапчето, наля чаша вода от гарафата на нощното шкафче и не откъсна очи от него, докато той жадно преглъщаше хапчето с водата.
   — Става ли вече? — попита нетърпеливо той.
   — Почакай малко. А през това време и аз ще ти покажа нещо.
   Тя извади един миниатюрен фотоапарат от джоба на халата си. Беше същият, който й бяха подхвърлили през прозореца в момента, в който токът спря и охранителната система изключи.
   — Барбара, лошо ми е.
   — Не се притеснявай.
   — Обади се на доктора. Натисни бутона. Хайде, направи го.
   — Няма страшно. Просто хапчето започва да действа.
   — Не си усещам тялото. А езикът ми…
   — Стана по-голям? Господи. Явно хапчето действа на езика ти вместо на другото. Ще трябва да подам оплакване до производителя.
   Старецът изгъргори. После се опита да посочи към устата си, но ръцете вече не му се подчиняваха.
   — Натисни бут…
   Тя отмести устройството за повикване още по-встрани и плътно се загърна в халата си, за да се прикрие. След това се настани до него.
   — Нека да ти покажа няколко снимки.
   Включи фотоапарата. На малкия дисплей се появи стара черно-бяла портрета снимка.
   — Това момче се е казвало Дейвид Резенберг — обясни тя.
   Момчешкото лице на дисплея беше изпито; хлътналите бузи и стъкленият поглед подсказваха, че краят му наближава.
   — Така и не доживяло своя бар мицва. Знаеше ли това, преди да наредиш да го убият,хер полковник Хрубер?Тринайсетият му рожден ден вече е бил минал, но еврейските обреди, естествено, не са се спазвали в концентрационните лагери.
   Старецът продължаваше да се дави, без да откъсва ужасения си поглед от снимката.
   Барбара натисна едно копче и на дисплея се появи лицето на млада жена.
   — Това е фрау Хелен Кох. Прострелял си я с пушка в корема, преди да изпушиш първата си цигара за деня. Според твърденията на очевидци е агонизирала три часа, преди да издъхне, но твоите хора са попречили на всички опити на останалите евреи да й помогнат. Всъщност онази сутрин си убил двама души, защото фрау Кох е била бременна.
   Останалата част от тялото му беше парализирана, но пръстите на стареца се впиха в завивките. Погледът му беше прикован в устройството за повикване, но въпреки че беше само на половин метър от него, не можеше да го достигне. Жената го хвана за брадичката, за да го обърне към фотоапарата.
   — Съсредоточи се, полковник. Нали си спомняш фрау Кох? А Дейвид Розенберг? И него си спомняш, нали?
   Старецът най-сетне примигна в знак на потвърждение.
   — Бих ти показала и снимките на другите хора, които си осъдил на смърт, но тъй като са повече от сто хиляди, нямаме време за това.
   Тя извади една снимка от джоба на халата си.
   — Взех я от рамката на пианото в прекрасната ти библиотека.
   Тя вдигна снимката пред лицето му.
   — Открихме сина ти, дъщеря ти, внуците и правнуците ти. Всички са невинни. Нали виждаш лицата им? Точно както лицата на Дейвид Розенберг, Хелен Кох и всички останали. Ако имах време, щях да ти разкажа с подробности как ще умре всеки един от тях тази вечер. Всъщност седем вече са мъртви, и то само защото са свързани с теб. Нали разбираш, хер полковник — искахме да се уверим, че не са останали чудовища, които да се възпроизвеждат.
   Старецът се разплака. От устата му се разнасяше нещо като тихо мяукане.
   — Браво, хер полковник. Не се съмнявам, че плачеш от радост. Може да си помислят, че сексът ни е бил толкова добър, че си се разплакал. Сега е време за сън, но ти гледайснимката. Не се обръщай. Все пак това е твоето семейство.
   Старецът затвори очи, но тя го удари през лицето, за да го накара да ги отвори. После се наведе и прошепна нещо в ухото му на друг език.
   Очите му се разшириха.
   — Позна ли го, хер Хубер? Това е идиш. Не се съмнявам, че често си чувал този израз в лагерите. Но ако не знаеш какво означава, ето чуй: „Ще гниеш в ада.“
   Тя сложи една възглавница върху носа и устата му, но не покри очите му, така че да продължава да вижда обреченото си семейство до края на живота си. След това го притисна силно. Старецът не можеше да направи нищо, докато кислородът му свършваше.
   — Това всъщност е много по-лека смърт, отколкото заслужаваш — каза му тя, докато белите му дробове се бореха да поемат въздух, какъвто липсваше.
   След като гръдният му кош подскочи за последен път, тя махна възглавницата от лицето му и прибра снимката на Хубер във военна униформа в джоба на халата си заедно с малкия фотоапарат. Всъщност не бяха убили роднините му и не възнамеряваха да ги преследват. Не убиваха невинни хора. Но искаха той в последния си час да мисли, че е виновен за смъртта на онези, които му бяха най-близки. Осъзнаваха, че смъртта му изобщо не може да се мери с ужаса на хората, избити по негова заповед, но това беше най-доброто, което можеха да направят.
   Тя се прекръсти и прошепна:
   — Дано Господ да разбере защо го правя.
   След малко, на връщане към стаята си, отново мина покрай пазача — един наперен аржентинец. Той я изгледа похотливо. Тя отвърна на усмивката му и игриво залюля хълбоци, като му показа бледата си кожа под късия халат.
   — Да ми кажеш кога и ти имаш рожден ден — подразни го тя.
   — Утре — каза бързо той и се опита да я хване, но тя му се изплъзна.
   Радвам се, защото утре вече няма да съм тук.
   Барбара отиде право в библиотеката и сложи снимката в рамката. Един час по-късно светлините отново примигнаха и угаснаха. Последва същата пауза от десет секунди, преди да се включи генераторът. Прозорецът на Барбара се отвори и се затвори. Облечена в черно, с плетена шапка на главата, тя се спусна по един улук, заобиколи периметъра на охраната, прескочи високата ограда около имението и се шмугна в колата, която я чакаше. Не беше особено трудно, защото охраната на имението беше организирана по такъв начин, че да не позволява на натрапниците да влязат, а не да излязат. Шофьорът Доминик, слаб млад мъж с тъмна къдрава коса и тъжни очи, я погледна с облекчение.
   — Отлична работа, Дом — каза му тя на английски с британски акцент. — Охранителната система се изключи в точния момент.
   — Метеоролозите познаха за бурята. Беше добро прикритие за моя инженерен удар. Той каза ли нещо?
   — Само с очи. Но разбра всичко.
   — Поздравления, Реджи. Този беше последният.
   Реджина Кемпиън, наричана от приятелите си Реджи, се облегна и свали шапката си, под която беше скрила изрусената си коса.
   — Грешиш. Не беше последният.
   — Какво искаш да кажеш? Няма други нацисти като него. Хубер беше последният кучи син.
   Тя извади снимката на Хубер и Адолф Хитлер от джоба си и се вторачи в нея, докато колата се носеше по тъмните шосета край Буенос Айрес.
   — Да, но винаги ще има чудовища. И ние трябва да ги унищожим до крак.
   3
   Шоу се беше надявал мъжът да се опита да го убие и не остана разочарован. Някои хора просто реагират остро, когато виждат със собствените си очи края на свободата сии вероятността в близко бъдеще да се появи официална дата за екзекуциятаим. Няколко секунди по-късно мъжът вече беше проснат в безсъзнание на пода, а на разбитата му буза бяха отпечатани кокалчетата на юмрука на Шоу. Помощникът на Шоу сепояви след една минута, за да го предаде на полицията. Шоу мислено задраска от списъка си с неотложни задачи поредната изпълнена: залавянето на безсърдечен фанатик, който използваше нищо неподозиращи деца, за да взривява хора, които не вярваха в същия бог като него.
   Десет минути по-късно Шоу вече беше в една кола, която пътуваше към летището на Виена. До него седеше началникът му Франк Уелс. Франк изглеждаше като най-опасния кучи син, с когото може да се сблъскаш в живота си — и, общо взето, наистина беше такъв. Гръдният му кош беше като на мастиф, както впрочем и ръмженето. Предпочиташе евтини костюми, които изглеждаха постоянно измачкани от момента, в който ги облечеше, и шапка, която беше излязла от мода преди няколко десетилетия. Шоу твърдо вярваше, че Франк е от онези хора, които са се редили в погрешната историческа епоха. Щеше да си бъде точно на мястото през двайсетте или трийсетте години на миналия век и да преследва престъпници като Ал Капоне или Джон Дилинджър, въоръжен с лека картечница, без да си прави труда да представи съдебна заповед за обиск или да прочете правата на арестувания. Лицето му беше небръснато, а двойната му брадичка се тресеше над дебелата шия. Беше на петдесетина години, но изглеждаше по-стар, сякаш в душата му се бяха натрупали около осемдесет години жлъч и ярост. Отношенията между него и Шоу се колебаеха между привързаност и омраза, но ако се съдеше по намръщената му физиономия, в момента явно бяха в негативната си фаза.
   Шоу донякъде го разбираше. Една от причините Франк да не обича да сваля шапката си дори в кола или в сграда беше желанието да прикрива не само плешивата си яйцевидна глава, но и белега на черепа. Белег, оставен от куршум, изстрелян от самия Шоу. Това не беше най-доброто начало на едно приятелство. И все пак този почти смъртоносен сблъсък беше единствената причина сега двамата да работят заедно.
   — Малко се забави, докато проследиш Бени — отбеляза Франк, като дъвчеше незапалена пура.
   — Като се има предвид, че „Бени“ бин Аламен в момента е на трето място в списъка на най-издирваните терористи, мисля все пак да се потупам по рамото.
   — Просто казвам, Шоу. От съвет глава не боли.
   Шоу не отговори — най-вече защото не му се занимаваше. Погледна навън през прозореца към красивите булеварди на Виена. Много пъти беше идвал в австрийската столица, която беше дом на някои от най-прочутите музикални гении в историята. За съжаление винаги беше идвал по работа, така че най-яркият му спомен от този град не беше някой вълнуващ концерт, а разминаването на косъм със смъртта, когато един едрокалибрен куршум беше профучал опасно близо до главата му.
   Той потърка косата си. За една скорошна мисия му се беше наложило да си обръсне главата. Беше на четирийсет и няколко, висок почти два метра и корав като камък, но когато косата му порасна отново, беше посивяла на слепоочията. Дори за човек като него последните шест месеца се бяха оказали много трудни.
   Франк сякаш прочете мислите му.
   — Какво стана с теб и Кейти Джеймс?
   — Тя се върна към журналистиката, а аз — към моята работа.
   Франк свали прозореца си, запали пурата и остави дима да излиза през процепа.
   — И това е всичко, така ли?
   — Какво повече да има?
   — Двамата преминахте заедно през доста сериозни изпитания. Обикновено това сближава хората.
   — Ами не стана така.
   — Тя ми се обади.
   — Кога?
   — Преди известно време. Каза ми, че си заминал, без да се сбогуваш. Просто една сутрин си излязъл и не си се върнал.
   — Не знаех, че това е забранено. А защо не се е обадила на мен?
   — Каза, че се опитала, но ти си сменил номера си.
   — Добре де, може и да съм го сменил.
   — Защо?
   — Защото така исках. Имаш ли други лични въпроси?
   — Двамата спяхте ли заедно?
   Шоу видимо се стегна. Франк, който явно усети, че е отишъл твърде далеч, сведе поглед към папката в скута си и бързо добави:
   — Добре, излитаме след трийсет минути. Ще ти разясня задачата по време на полета.
   — Чудесно — отговори безизразно Шоу.
   Той също отвори прозореца си и вдиша дълбоко утринния въздух. Работеше предимно нощем и повечето от „задачите“ му приключваха в ранните сутрешни часове.
   Работя за организация, която условно се нарича агенция и официално не съществува, като изпълнявам задачи по целия свят, за които никой никога няма да научи.
   Политиката на „агенцията“ позволяваше на оперативните работници да действат на ръба на закона, дори да го прекрачват, а понякога изобщо да не му обръщат внимание.Държавите, които осигуряваха финансова и логистична поддръжка на въпросната агенция, бяха част от стария авангард на Г-8, следователно чисто технически се водеха „най-цивилизованите“ общества в света. Те никога не можеха да си позволят да използват брутални и често смъртоносни тактически действия посредством официалните си канали. Затова заобикаляха проблема, като тайно бяха създали и хранеха едно чудовище, оценявано единствено по изпълнението на заложените резултати — с всички възможни средства. В общия случай нито правата на човека, нито законовите съображения влизаха в сметката.
   Франк го изгледа за момент, преди да каже:
   — Изпратих цветя на гроба на Ана.
   Шоу с изненада се обърна към него.
   — Защо?
   — Тя беше чудесна жена. И по някаква причина беше хлътнала по глупак като теб. Това беше единственият недостатък в характера й, който успях да открия — нямаше добра преценка за мъжете.
   Шоу отново се обърна към прозореца.
   — Никога няма да намериш друга като нея.
   — Точно затова дори не търся, Франк.
   — Трябва да ти кажа, че едно време бях женен.
   Шоу затвори прозореца и се облегна.
   — И какво стана?
   — Тя вече не е между нас. Но малко приличаше на Ана. Ожених се за момиче от много по-висока класа. Такъв късмет не се случва втори път.
   — Е, поне си бил пред олтара. Аз така и нямах тази възможност.
   Франк като че ли искаше да каже още нещо, но се отказа. През останалия път до летището никой от двамата не добави нищо повече.
   4
   Малкият гълфстрийм се носеше в ясното небе. Веднага след излитането Франк беше извадил една от обичайните папки с документи: снимки, доклади, анализи и препоръки за действие.
   — Евън Уолър — започна Франк. — Канадец. На шейсет и три години.
   Шоу взе чаша черно кафе в едната си ръка и снимка в другата. От снимката го гледаше човек с обръсната глава. Изглеждаше здрав и силен, а чертите на лицето му бяха остри и ъгловати. Дори на снимката очите му сякаш съдържаха електрически заряд, който да изстрелят към Шоу и да го убият на място. Дългият нос на мъжа сякаш започваше по средата на челото и се спускаше като стрела до горната му устна. Шоу си помисли, че никога не е виждал по-жестока уста. Нямаше никакво съмнение, че този мъж е зъл и опасен. Ако не беше такъв, Шоу нямаше да гледа снимката му. Никога не преследваше светци, а единствено грешници, при това от най-опасните.
   — Годините не му личат — отбеляза той, като подхвърли снимката обратно на малката масичка.
   — Поне през последните две десетилетия се занимава единствено с неща, от които се правят много пари. Поддържа безупречна фасада. Бизнесът му е законен, не се набива на очи, отделя средства за благотворителност и помага на страни от Третия свят да изградят инфраструктурата си.
   — Но?
   — Но ние открихме, че основният му капитал е натрупан от търговия с хора — най-вече непълнолетни момичета от Азия и Африка, които неговите хора отвличат и после гипродават на сводници в Западното полукълбо. Течно затова се занимава толкова усърдно с подпомагане на Третия свят. Това е основният му маршрут. По него транспортира продукта, който продава. А след това изпира парите от тази търговия в законния си бизнес.
   — Добре, значи заслужава да го посетя.
   Франк се изправи, забърка си едно блъди мери на малкия бар в самолета и сложи стрък целина в чашата. После се върна на мястото си, като разбъркваше леда с коктейлна лъжичка.
   — Уолър се прикрива добре. Отне ни доста време да го надушим, но доказателствата няма да издържат в съда. Изобщо не се съмняваме, че е от лошите, но не можем да го докажем.
   — Тогава защо изобщо се занимаваме с него, ако не можем да го вкараме в затвора? Така само ще го предупредим да внимава повече.
   Франк поклати глава.
   — Операцията няма за цел да го заловим и съдим. Искаме да го спипаме натясно, за да го принудим да ни снесе информация. Трябва да го убедим, че е в негов интерес да ниразкаже всичко за своя бизнес, за който току-що научихме.
   — Какъв е той?
   — Транспорт на ядрени материали, които доставя на известни ислямски фундаменталисти. Ако ни предаде клиентите си, ще сключим сделка с него.
   — Каква сделка?
   — Общо взето, ще го пуснем да си ходи.
   — За да продължи да поробва деца?
   — Шоу, опитваме се да избегнем ядрен холокост. Хората отгоре са навити на такава сделка. Освен това така ще спрем бизнеса му поне за малко. Разбира се, ще му останат свободата и всичките пари, които несъмнено е скрил на безброй места по света.
   — И някой ден отново ще завърти търговията си. Знаеш ли, понякога се обърквам с кой точно дявол се борим.
   — Борим се с всичките, но по различен начин.
   — Добре, какъв е планът?
   — Разбрахме, че отива в Южна Франция, за да си почине малко от планирането на ядрени удари. Наел е една вила в Горд. Бил ли си там?
   Шоу поклати глава.
   — Чух, че е много красиво — добави Франк.
   — Аз и за Виена така чух. Но обикновено виждам само канализацията, някое и друго спешно отделение и моргата.
   — Той пътува с тежка охрана — продължи Франк.
   — Те винаги така правят. Как си представят да стане отвличането?
   — Бързо и чисто, разбира се. Но французите не знаят нищо. Не можем да очакваме помощ от тях. Ако се издъниш, оставаш сам.
   — Защо ли не съм изненадан?
   — Освен това няма да имаш много време.
   — Аз никога нямам много време.
   — Прав си — призна Франк.
   — Значи го отвличаме, обработваме го и се надяваме да се пречупи?
   — Само го отвличаме. Ще има други, които ще го поемат.
   — И после ще го пуснат да си ходи? — попита Шоу с отвращение.
   — Онези с костюмите определят правилата.
   — Ти също си с костюм.
   — Поправям се. Хората със скъпите костюми определят правилата.
   — Добре, но ако си спомняш, последният път, когато бях във Франция, не мина много добре.
   Франк сви рамене.
   — Тогава да се заемем с подробностите.
   Шоу допи кафето си.
   — Подробностите са най-важното, Франк. Както и да имаш дяволски късмет.
   5
   Реджина Кемпиън се качи в деветгодишния си очукан смарт, измина разстоянието от апартамента си в Лондон до град Лийвсдън и продължи още няколко километра на север.След като се повъртя по тесните селски шосета, тя зави по един черен път, широк колкото за една кола, и в крайна сметка стигна до две каменни колони, покрити с лишен, на които имаше табела с надпис „Хароусфийлд“ — имението, пред което се намираше в момента. Както обикновено очите й се плъзнаха нагоре по извитата алея от ситен чакъл към старата къща, която сякаш щеше да рухне.
   Твърдеше се, че някога Ръдиард Киплинг е живял като наемател тук. Реджи не вярваше да е истина, но не се съмняваше, че имението би допаднало на един писател с вкус към невероятно заплетените приключенски истории. Къщата беше огромна, с безброй пристройки, тайни врати и тунели, каменни кули, гигантска библиотека, слепи коридори, които свършваха направо в стената, таванско помещение, претъпкано с ценни предмети и същото количество боклуци, изба като лабиринт, която съдържаше безброй прашни бутилки с вино, най-често негодно за пиене, старовремска кухня с таван, който течеше, и открити кабели, които хвърлиха искри, и допълнителни постройки, които можеха да поберат няколко армейски батальона, разхвърляни върху стотина хектара пустеещи земи. Беше древно, запуснато имение, в по-голямата си част необитаемо, но Реджи беше влюбена в него. Ако имаше пари, щеше да го купи. Но тя никога нямаше да има толкова пари.
   Често оставаше тук през нощта. Страдаше от неизлечимо безсъние и бродеше с часове из огромната тъмна къща. В такива моменти понякога усещаше присъствието на други обитатели на Хароусфийлд, които вече не бяха между живите. Реджи нямаше нищо против да живее тук през цялото време. Апартаментът й беше малък и семпъл, в неособено хубав квартал и въпреки това беше по-скъп, отколкото можеше да си позволи. Ограничаваше се откъм храна и дрехи, за да плаща наема си. Със сигурност не беше избрала тази кариера с идеята, че ще изкарва много пари.
   Тя паркира колата си пред стара конюшня, която сега се използваше за гараж и работилница. Явно няколко души бяха пристигнали преди нея. Имаше ключ, с който си отвори, и когато влезе, над главата й се разнесе тих звън. Миг по-късно един широкоплещест мъж на трийсет и няколко, висок около метър и осемдесет, се появи в преддверието. Ведната си ръка държеше чаша чай, а в другата — деветмилиметров пистолет, насочен в гърдите на Реджи. Носеше тесни кадифени джинси, бяла риза с навити ръкави, разкопчана на гърдите, и черни кожени мокасини без чорапи въпреки мразовития хлад, който изпълваше Хароусфийлд дори в средата на лятото. Гъстите му тъмни вежди почти се срещаха по средата на челото, а рошавата му кестенява коса се спускаше върху тях.
   Когато я видя, той прибра пистолета в кобура под мишницата си, ухили се и отпи от чая.
   — Ей, Реджи, трябваше да ми се обадиш по телефона, преди да влезеш — каза Уит Бекъм. — Щях да те застрелям като едното нищо. И щеше да ми е мъчно поне няколко седмици.
   Тежкият му ирландски акцент се беше стопил през последните няколко години, така че Реджина му разбираше почти всичко, без да има нужда от преводач.
   Тя свали якето си и го окачи на дървената закачалка на стената. Беше с избелели дънки, леко тъмночервено поло и черни боти. Косата й беше в естествения си тъмнокестеняв цвят, прибрана на тила със седефена шнола. Не носеше грим и когато застана под слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, край раздалечените й изразителни очи се очерта фина плетеница от бръчици, макар че беше само на двайсет и осем.
   — Никога нямам покритие тук, Уит.
   — Явно е време да си смениш оператора — посъветва я той. — Искаш ли чай?
   — Кафе. Колкото по-силно, толкова по-добре. Полетът беше дълъг и не можах да спя много.
   — Веднага.
   — Страхотно, благодаря ти. Тук ли е Дом? Не видях мотора му.
   — Мисля, че го остави в един от гаражите. И не е просто мотор.
   — А какво?
   — Ездитна ракета. Различава се от обикновените мотори по конските сили и прочие, разбираш ли?
   — О, колко интересно, мъжки играчки.
   Той я погледна по-внимателно.
   — Добре ли си?
   Реджи се усмихна насила.
   — Великолепно. Никога не съм се чувствала по-добре. След като го направиш веднъж, всеки път е по-лесно.
   Уит се намръщи.
   — Това са глупости и ти го знаеш.
   — Знам ли го?
   — Не Забравяй, че Хубер е убил няколкостотин хиляди души и в продължение на шейсет години не е бил наказан.
   — И аз съм чела доклада, Уит.
   Тонът й му се стори твърде рязък.
   — Може би трябва да си починеш малко. Да заредиш батериите.
   — Батериите ми са заредени. Достатъчен ми беше един дълъг полет и няколко питиета. Полковник Хубер вече е заличен от паметта ми.
   Уит се ухили.
   — Нали няма да вземеш да се побъркаш сега?
   — Няма, но все пак благодаря за вниманието. Кой друг е тук?
   — Обичайните заподозрени.
   Тя погледна часовника си.
   — Толкова рано ли ще започваме?
   — Когато има нова задача, никой няма търпение.
   — Да, и аз.
   — Сигурна ли си?
   — Не се заяждай. Какво стана с кафето ми, по дяволите?
   6
   Реджи премина по няколко коридора, в които миришеше на мухъл, докато стигна до двойна дървена врата с разкошни пирографирани изображения на книги на двете крила. Дръпна едното и влезе в библиотеката. Три от стените бяха запълнени с книги, а покрай тях имаше плъзгащи се стълби, монтирани в потъмнели медни жлебове, с които можешеда се стигне до най-горните рафтове. Четвъртата стена бе заета с редици стари фотографии и портрети на мъже и жени, които отдавна не бяха между живите. В библиотеката имаше облицована с камък камина, висока до тавана — една от малкото в къщата, които работеха. Но дори тя проявяваше склонност да бълва дим обратно в помещението. Реджи спря да се стопли пред пламъците, преди да се обърне към хората, настанени около голямата маса с извити крака, която заемаше средата на помещението.
   Реджи кимна на всеки поотделно. Всички бяха по-възрастни от нея, с изключение на Доминик, който седеше в отсрещния край и изглеждаше съвсем отпочинал. После погледът й се спря на най-възрастния мъж начело на масата.
   Майлс Малъри беше облечен като провинциален джентълмен — костюм от туид с кожени кръпки на лактите, вързана накриво папийонка, измачкана риза с яка, която в единия си край стърчеше към тавана, семпли обувки с тъпи носове и чорапи, които не скриваха пълните му крака, лишени от косми. Имаше масивна глава, обградена с ореол от посивяла коса, която не беше виждала бръснар от месеци. За сметка на това брадата му беше грижливо подстригана — и беше сива като косата с изключение на едно бяло кичурче. Очите му бяха зелени и проницателни, скрити зад дебели очила с черни рамки; имаше масивна челюст и малка намръщена уста, а кривите му зъби бяха пожълтели от никотин. В дясната си ръка държеше малка извита лула и точно в момента я тъпчеше с най-зловонната тютюнева смес, чийто дим скоро щеше да изпълни цялото помещение.
   — Изглеждате развълнуван, професор Малъри — каза вежливо Реджи.
   — Вече го казах на младия Доминик, но мога ли да бъда първият, който да те поздрави за отличната ви работа в Аржентина?
   — Можеше и да бъдете, но аз ви изпреварих, професоре — обади се Уит.
   Той влезе в библиотеката и подаде на Реджи чаша кафе, което беше толкова горещо, че над него все още се издигаше пара — макар че кухнята беше много далеч от библиотеката.
   — Е, нищо — рече добродушно Малъри. — Тогава нека бъда вторият.
   Реджи отпи от кафето си. Никога не се беше чувствала комфортно, когато трябваше да обсъжда това, което е направила — дори с хората, които й бяха помогнали да го постигне. Да убиеш човек, който беше ликвидирал толкова много хора, не извикваше обичайните човешки емоции. За нея, както и за всички останали на тази маса, набелязаните мишени се бяха лишили от човешките си права, извършвайки ужасяващи престъпления. Все едно обсъждаха убийството на някое бясно куче.
   — Благодаря ви — каза тя. — Но за съжаление изобщо не се съмнявам, че хер Хубер все пак ще почива в мир.
   — Почти съм сигурен, че точно в момента не си почива — заяви строго Малъри. — Пламъците на ада сигурно са доста болезнени.
   — Щом казвате. Теологията никога не е била сред най-силните ми страни.
   Реджи се настани на един стол.
   — Но Хубер вече е минало. Да продължаваме.
   — Да — каза нетърпеливо Малъри. — Точно така. Продължаваме веднага.
   Уит се усмихна накриво.
   — Да видим дали ще можем още веднъж да яхнем чудовището, без да ни смачка.
   Малъри кимна на слабата жена със светла коса, която седеше от дясната му страна.
   — Лиза, ако обичаш.
   Тя се изправи и раздаде на всички папки, натъпкани с ксерокопия и стегнати с червени гумени ластици.
   — Между другото, професора — обади се Уит. — Всичко това може да се запише на флашка, която да отворим на лаптопите си. Ще бъде доста по-удобно, отколкото да го мъкна в колата си.
   — Лаптопите могат да станат жертва на разсеяност или на крадци. На хакери — отговори Малъри с намек за неодобрение, но освен това и с донякъде несигурния тон на човек, за когото компютрите си оставаха загадка.
   Уит вдигна своята папка.
   — Е, хартията също може да се открадне лесно. Особено такава тежка купчина, която бие на очи, по дяволите.
   — Да се заемаме за работа — каза остро Малъри, като подмина тази забележка.
   Той вдигна снимката на един мъж на шейсетина години с обръсната глава и лице, което предизвикваше една-единствена емоция: страх.
   — Евън Уолър — каза Малъри. — Смята се, че е роден в Канада преди шейсет и три години, но това не е вярно. Фалшивата му самоличност е на законен бизнесмен, но…
   — Каква е действителната му самоличност? — обади се Уит.
   Той извади пистолета си и го остави на масата.
   Ако Малъри се бе подразнил от прекъсването или появата на оръжието, не го показа по никакъв начин. Всъщност очите му проблеснаха, когато отговори:
   — Евън Уолър в действителност е Фьодор Кукин.
   Той ги огледа един по един, но когато никой не реагира, задоволството му се смени с разочарование.
   — Роден е в Украйна и е служил в армията, а след това в националната тайна полиция, която е докладвала директно на КГБ.
   Когато дори това разкритие не предизвика никакви коментари, той остро продължи:
   — Никой от вас ли не е чувал за Голодомора?
   Малъри погледна към другия край на масата, където седеше Доминик.
   — Поне ти си учил за това в университета, нали? — попита професорът.
   Доминик поклати глава, като видимо се притесни, че го разочарова.
   Реджи взе думата:
   — „Голодомор“ на украински означава „гладна смърт“. В началото на трийсетте Сталин е убил почти десет милиона украинци, като ги е оставил да гладуват. Това включва близо една трета от децата в страната.
   — Как е успял да го направи, по дяволите? — попита Уит с отвращение.
   Малъри отговори вместо нея:
   — Сталин изпратил военни части и отряди на тайната полиция, които конфискували всички домашни животни, птици, храна, зърно и земеделски инструменти — особено от областта около река Днепър, която отдавна е известна като „житницата на Европа“. След това затворил границите, за да не могат украинците да избягат или да си върнатоткраднатото, както и за да попречи на новините за това зверство да достигнат до света. Цели градове били обезлюдени; за по-малко от две години била унищожена почти една четвърт от селското население на страната.
   — По отношение на жестокостите Сталин е бил достойна конкуренция на Хитлер — добави строго Лиза Кент.
   Беше към петдесетгодишна и изглеждаше много старомодна с дългата си пола, груби обувки и бяла блуза с дантелена яка. Светлорусата й коса с посребрени кичури беше много красива, но тя винаги я носеше на кок. Чертите на лицето й бяха невзрачни, а проницателните й кехлибарени очи бяха скрити зад дебели очила с възможно най-консервативните рамки. Можеше да се смеси с почти всяка тълпа. В действителност беше служила десетина години в британското разузнаване, като беше организирала сложни контраразузнавателни операции на три различни континента, а близо до гръбначния й стълб беше заседнал куршум от карабина, произведена в Румъния. Последното беше станало причина да напусне работата си по-рано от предвиденото със скромна държавна пенсия. Не беше издържала дълго да се занимава с малката си градина, преди да се присъедини към професора.
   — Защо го е направил? — попита Доминик.
   — Защо Сталин е убивал ли? — попита остро Малъри. — Защо хапе змията? Защо бялата акула разкъсва жертвите си с такава ярост? Просто това е обичал да върши — в по-голям мащаб от почти всеки друг тиранин в историята преди или след него. Сталин е бил луд.
   — Но освен това е имал план — намеси се Реджи и огледа останалите около масата. — Опитвал се е да унищожи украинския национализъм. Както и да попречи на земеделците да се съпротивляват срещу колективизацията. Твърди се, че в днешно време няма нито един украинец, който да не е изгубил поне един роднина по време на Голодомора.
   Малъри се усмихна насърчително.
   — Имаш завидни познания по история, Реджи.
   Тя го изгледа безизразно.
   — Това не е история, професора. Това е ужас.
   Уит изглеждаше объркан.
   — Пропускам ли нещо? Както казахте, всичко това се е случило през трийсетте години на миналия век. Ако е само на шейсет и три, този Уолър, или Фьодор Кукин, дори не е бил роден тогава.
   Малъри оплете пръсти.
   — Бекъм, ти наистина ли вярваш, не геноцидът е спрял след смъртта на Сталин? Комунистическият режим оцеля в продължение на няколко десетилетия, след като онова чудовище издъхна.
   — И точно тук започва историята на Фьодор Кукли? — попита тихо Реджи.
   Малъри се облегна назад и кимна.
   — Още като млад в армията и се издигнал сравнително бързо. Тъй като бил невероятно умен и напълно безмилостен, веднага започнали да го подготвят за разузнаването и в крайна сметка стигнал до тайната полиция и си извоювал деспотична власт. Това се случило горе-долу по времето, когато Червената армия била в Афганистан, където се сблъскала както с достоен противник, така и с началото на падението си. В допълнение към това сателитните държави на Съветския съюз като Полша например започнали да се стремят към свободата с всички сили и нямало да спрат, докато комунистите не паднат от власт. Кукин получавал заповедите си директно от Кремъл — да направи всичко по силите си, за да смаже всяка опозиция. И докато началниците му жънели лаврите на историята, той в крайна сметка се превърнал в човека на място, който трябвало да задържи Киев под опеката на Москва. И едва не успял.
   — Как? — попита Уит.
   Вместо да отговори, Малъри отвори папката си и даде знак на останалите да направят същото.
   — Прочети първия доклад и разгледай снимките към него. Това е най-изчерпателният отговор на въпроса ти.
   В стаята настъпи тишина, нарушавана само от остри възклицания, когато някой стигнеше до снимките. Най-сетне Реджи затвори своята папка с потреперваща ръка. Беше се изправяла срещу много чудовища на два крака и въпреки това дълбините на злото, което се криеше в тях, понякога все още можеха да я изненадат и дори да я стреснат. Страхуваше се, че ако дойде ден, в който да не предизвикват такива чувства в нея, това ще означава, че и тя самата е изгубила всяка връзка с човечността. Някои дни дори се тревожеше, че това вече се е случило.
   — Неговият собствен вариант на Голодомора — каза Уит с приглушен глас. — Но той е използвал отровни газове, токсини във водоизточниците и ями, където хиляди хораса били изгаряни живи. Мръсно изчадие.
   — Кукин е стерилизирал хиляди момичета — добави Реджи почти шепнешком, а паяжината от бръчици около очите й се сгъсти. — За да не могат да родят момчета, които да воюват срещу съветската армия.
   Малъри почука с пръст по папката.
   — Да, и стотици други подобни жестокости. Както често се случва с лукави хора като него, Кукин е предвидил упадъка на империята много преди по-висшестоящите от него. Инсценирал е смъртта си и е избягал в Азия, а от там в Австралия и в крайна сметка се е озовал в Канада, където е изградил живота си наново — с фалшиви документи за самоличност и личен чар, с който е успял да прикрие садистичната си природа. Светът го смята за законен и успешен бизнесмен вместо за масов убиец и военен престъпник, какъвто е в действителност. Отне ни цели три години, за да съберем информацията в тази папка.
   — И къде е той сега? — попита Реджи.
   Не откъсваше поглед от снимката, която беше извадила от папката. На нея се виждаше отворен масов гроб, в който всички скелети бяха мънички, защото бяха на деца.
   Малъри запали лулата си и над главата му се издигна зловонен облак дим.
   — Това лято ще ходи на почивка във френския Прованс — в едно градче на име Горд, ако трябва да сме съвсем точни.
   — Чудно ми е какво ли ще бъде чувството — каза Реджи, без да се обръща към никого от останалите.
   — Кое чувство, Редж? — попита любопитно Уит.
   Тя отново погледна към снимката с детските кости в отворения гроб.
   — Чувството да умреш на такова красиво място, разбира се.
   7
   Дългата среща беше свършила и вече се здрачаваше, но Реджи имаше още работа. Тя се измъкна от запустялата къща и спря за момент, за да огледа околността в угасващатасветлина. Откакто щабът на организацията на Майло Малъри се беше настанил тук, Реджи беше прочела доста за историята на имението. Някога на мястото на настоящата постройка бе имало замък. Земите наоколо били владение на богат феодал, който властвал над хората си с оръжие и готовност във всеки миг да строши нечий череп с бойната си брадва.
   По-късно замъкът се срутил, а на негово място било издигнато имението. С разпадането на феодалната система господарите заменили оръжията със заплахи от затвор за длъжници, ако фермерите, арендатори на техните земи, не плащали дължимото. Имението останало притежание на една и съща фамилия в продължение на много поколения, като в крайна сметка го наследили далечни братовчеди на първоначалните собственици, чиито доходи не били достатъчни, за да го поддържат. По време на двете световни войниХароусфийлд — Реджи така и не беше установила със сигурност откъде идваше името — било болница за ранени войници. След това пустеело в продължение на десетилетия, докато правителството най-сетне не се почувствало длъжно да се погрижи за някаква минимална поддръжка. Малъри го беше открил и си беше послужил с измама, за да получи правото да го използва. За външния свят имението беше просто място за неформални срещи на ексцентрични университетски преподаватели, чиито занимания бяха колкото езотерични, толкова и безобидни.
   Макар че беше късна пролет, духаше пронизващ вятър. Реджи вдигна ципа на протритото си кожено яке, което преди беше носил по-големият й брат. Макар че беше само на дванайсет години, когато напусна този свят, той беше доста висок и якето му я обгръщаше като пашкул. Смъртта му я беше разтърсила. Все още се чувстваше емоционално нестабилна — като пропукано стъкло, което може да се пръсне на парчета при следващия удар.
   След като повървя около половин километър, тя бутна вратата на една постройка, която преди бе служила като оранжерия. Миризмата на торф и изгнили растения проникнав ноздрите й, макар че тук от десетилетия не беше влизал градинар. Реджи заобиколи парчета натрошено стъкло и дъски, които бяха паднали от покрива. Сенките във всички посоки ставаха все по-дълги. Вятърът се промъкваше между пукнатините в прозорците и стените, разлюляваше паяжините и свистеше сред разпадащите се останки от един отдавна загинал градинарски рай.
   Реджи стигна до двойната врата, разположена под ъгъл в единия край на постройката. Отключи тежкия катинар с ключа, който си носеше, отвори вратите и дръпна шнура на крушката, която висеше от тавана. След миг тунелът се освети от мътно сияние. Вътре се носеше силна миризма на мокра земя, от която за момент й прилоша. Тя стъпи на гола пръст и продължи надолу по тунела, който се спускаше под ъгъл от двайсет градуса в продължение на петнайсетина крачки. Не знаеше нито кой, нито защо го е изкопал, нов момента вършеше добра работа.
   Стигна до дъното, където няколко матрака бяха изправени на тясната си страна и подредени един пред друг. До голата стена имаше малка масичка. На масичката имаше купчина листове и малък вентилатор на батерии. Реджи взе най-горния лист и го закачи с щипка на кордата, опъната между двете странични стени на тунела. До листовете имаше няколко чифта антифони и предпазни очила. Тя окачи антифони на врата си и си сложи очила.
   На листа беше отпечатан тъмен силует на човек с очертани около него черни концентрични кръгове. Реджи отстъпи десет крачки назад, обърна се, извади пистолета си от кобура на колана, провери пълнителя, закри ушите си с антифоните, зае предпочитаната си поза за стрелба, прицели се и изпразни целия пълнител. Острата миризма на барут опари ноздрите й. От ударната вълна измежду старите дъски на тавана се посипаха парченца пръст. Тя се разкашля, размаха ръка, за да разпръсне дима и праха, и отиде до мишената, за да провери какво е улучила, като по пътя включи вентилатора. Перката лениво се завъртя, но й трябваше доста време, за да проясни въздуха. Условията за тренировъчна стрелба определено не бяха първокласни.
   Седем от единайсетте изстрела бяха попаднали там, където искаше — в тялото. Ако целта беше истински човек, всички щяха да засегнат жизненоважни органи. Два от останалите бяха попаднали в главата — отново там, където се беше прицелила. Един от изстрелите беше на милиметър извън целта. Последният беше пропуснал на неприемливо разстояние.
   Тя смени листа, презареди пистолета си и стреля отново. Десет от единайсет. Отново. Единайсет от единайсет. Отново. Девет от единайсет. Въпреки усилията на вентилатора тунелът беше изпълнен с гъст дим.
   — По дяволите! — изруга Реджи, докато кашляше и размахваше ръце.
   Нищо чудно да не беше улучила последните няколко пъти просто защото не можеше да диша или дори да вижда проклетата мишена. Реджи тежко закрачи обратно по тунела, като си мислеше, че е крайно време да си направят истинско стрелбище — но освен това разбираше, че тунелът е единственото място, откъдето изстрелите нямаше да достигнат до чужди уши, които на свой ред да отнесат въпроса до местните полицейски власти. От изкуфелите академици не се очакваше да се занимават с огнестрелни оръжия.
   Когато стигна до оранжерията, Реджи с изненада откри Уит, който я чакаше там.
   — Предположих, че си долу — каза той. — Е, във форма ли си?
   — Още съм зле — отговори унило Реджи, затвори вратата и я заключи.
   Уит се подпря на остъкления шкаф, в който преди бяха съхранявали покълналите семена. Беше станало още по-хладно и дъхът му излизаше на кълба.
   — Е, не се спичай толкова. Ти не използваш често пистолет. Падаш си по ножовете и възглавниците. Аз съм момчето с магнума.
   Думите му я накараха да се намръщи.
   — Понякога си голям кретен, Уит.
   — Не мисли, че омаловажавам постиженията ти. Но наистина не съм виждал по-напрегнат човек от теб.
   — Явно не излизаш достатъчно. Всъщност съм доста спокойна в сравнение с повечето хора.
   — Е, как ти се стори този Фьодор Кукин?
   — Съвсем скоро ще го видим с очите си в Прованс.
   — Не ми харесва, че имаме толкова малко време за планиране.
   Тя сви рамене.
   — Професорът каза, че змията не излиза много често на открито. Това може да е единствената ни възможност.
   — Прикритието ти трябва да бъде идеално. Този тип има ресурси да проверява много надълбоко.
   — Досега не съм имала оплаквания от нашите хора — отговори Реджи.
   Усещаше, че Уит иска да каже още нещо.
   — Искам да участвам пряко в операцията — изрече той на един дъх, после млъкна, може би за да провери каква ще е нейната реакция. — Дали ще можеш да говориш с професора?
   Реджи прибра пистолета си в кобура и избърса ръцете си с парцал, който намери на една работна маса.
   — Планът все още е в предварителна фаза. Има време за това.
   — Знаеш как работи умът на Малъри. Ти винаги си първият му избор за върха на острието.
   — Ти също си водил доста мисии, Уит — отговори твърдо тя.
   — Да, преди да дойдеш. Не ме разбирай погрешно. Не те обвинявам в нищо. Ти си страхотна наистина. И тъй като най-често мишените ни са стари мъже, има логика мисията дасе води от млада дама, така че да свалят гарда по-лесно. Но аз също съм добър. И въпросът е там, че не съм започнал тази работа, за да нося чантите през цялото време. Искам и аз да участвам в екшъна.
   Реджи помисли няколко секунди.
   — Ще говоря с професора — каза накрая тя. — Все пак Кукин не е деветдесетгодишен нацист, който да се полъже по едно хубавичко лице и малко голо бедро.
   Уит се ухили и пристъпи по-близо до нея, като я оглеждаше от горе до долу.
   — Не се подценявай, Редж. Това работи за повечето мъже. Както стари, така и млади.
   Тя се усмихна и го перна леко по бузата.
   — Благодаря за предложението, но сега се дръпни.
   После го заобиколи, преди той да пристъпи още по-близо, и се отдалечи към къщата.
   По пътя спря само на още едно място: в гробището на имението. Беше отдалечено от къщата и обградено с жив плет от здрав английски тис в близост до малка брезова горичка. Надгробните камъни бяха потъмнели от времето и тук сякаш беше още по-студено, все едно труповете под земята протягаха нагоре своите ледени пръсти.
   Реджи застана пред един гроб и се вгледа в стария надпис на камъка, както правеше винаги.
   „Лора Р. Кемпиън, родена 1779, починала 1804. Ангел, върнат на Небето.“
   Нямаше представа дали наистина има връзка с тази Лора Р. Кемпиън и дали второто име на жената е било Реджина. Беше починала само на двайсет и пет, но по онова време това надали бе толкова необичайно. Вероятно беше починала по време на раждане, както много жени в онази епоха. Една сутрин Реджина случайно беше попаднала на надгробния камък, докато се разхождаше в имението, и веднага се беше заела да провери дали наоколо не бяха погребани и други хора с нейната фамилия. Нямаше такива, макар че някои от останалите фамилни имена се повтаряха на различни места в гробището. Беше направила проучване за Лора Р. Кемпиън в интернет и в библиотеката, но не беше открила нищо. Имаше поет на име Томас Кемпиън, роден в началото на XVI век, и едно от най-известните му стихотворения беше посветено на жена на име Лора, но това според Реджи нямаше никаква връзка.
   Докато вървеше обратно към имението, тя се замисли за семейството си — или поне за онова подобие на семейство, което беше имала. Доколкото знаеше, вече нямаше никакви роднини. Семейната й история беше доста объркана. Точно затова в гърдите й зееше дупка, през която нищо не можеше да премине. Беше мъртва зона. Всеки път когато сеопитваше да определи какво я кара да обикаля целия свят, за да преследва злото, мъртвата зона я отблъскваше, като не й позволяваше да открие истината и спокойно да си поеме дъх.
   След като прибра нещата си от къщата, Реджи потегли обратно към Лондон. Щяха да последват още много срещи в Хароусфийлд. Докладите от разузнаването щяха да бъдат разгледани в най-големи подробности. В крайна сметка щеше да се оформи план и той щеше да бъде разработен до степен, в която да се отстранят всички възможни грешки. А след това, когато всички приготовления бяха завършени, тя щеше да замине за Прованс и да се опита да убие поредното чудовище. И тази проста последователност от действия беше единствената утеха, на която Реджина Кемпиън можеше да се надява.
   8
   Шоу беше в Париж и току-що беше приключил със задачите си в един ден, изпълнен с наситени приготовления. Той облече шорти и широка бяла тениска и излезе да потича по протежението на Сена, като мина покрай градините „Тюйлери“, музея „Оранжери“ и Гран Пале. После прекоси прочутата река, която разделяше Париж, и след няколко минути се озова под широката основа на Айфеловата кула. Докато тичаше през зелените площи, намали скоростта, после отново ускори крачка. В крайна сметка стигна до квартала „Сен Жермен“, където беше малкият му хотел. Когато идваше в Париж, предпочиташе да отсяда в Латинския квартал, но този път Франк беше организирал друго.
   Шоу взе душ, преоблече се и се срещна с Франк за вечеря в един ресторант до музея „Д’Орсе“. Масата им бе в края на откритата част, отделена от тротоара с правоъгълни кашпи за цветя, разположени на високи стойки от ковано желязо. Преди да си тръгнат, Франк му подаде едно листче.
   — Какво е това?
   — Телефонен номер.
   — На кого е?
   — Просто се обади.
   Франк нахлули шапката на главата си и се отдалечи. Шоу го видя как спира на прага, за да запали една от любимите си пурети, преди бързо да потъне в тълпата по оживената улица.
   Шоу се върна пеша до хотела си, като се опитваше да попие от вълшебството на един от най-очарователните градове в света, но ефектът беше точно обратният. Всъщност именно в Париж, докато се бореше за живота си в болницата, след като един неонацист почти му беше отсякъл ръката, му бяха съобщили за смъртта на Ана. Беше се случило точно след като той й беше предложил да се омъжи за него, а тя беше казала „да“. Ана беше полиглот и всъщност беше казала „да“ на няколко различни езика. Шоу дори беше отишъл до малкия град в Германия, където живееха родителите й, за да поиска официално от баща й ръката на дъщеря му.
   А след това тя умря.
   Пътят на Шоу минаваше покрай реката. Той прекоси един мост и се озова на острова, където се издигаше катедралата „Нотр Дам“. Наскоро я бяха почистили — прахът, натрупван с векове, беше отмит с вода под налягане. По някаква причина на Шоу му харесваше повече, когато беше мръсна. Той погледна часовника си. Беше почти девет, а в работни дни катедралата затваряше в 18:45 ч. Наоколо продължаваха да обикалят туристи, които снимаха прочутата сграда и себе си, застанали пред нея. Шоу не беше особено религиозен и дори не беше сигурен защо е дошъл тук. За молитва? Е, нямаше късмет. Господ очевидно беше затворил за тази вечер.
   Върна се в хотела си, отключи вратата на стаята си и седна на стола пред малкото бюро, като извади листчето от джоба си. Набра номера на мобилния си телефон и изчака.
   — Ало?
   Не беше чувал този глас от няколко месеца. Явно не беше подготвен и палецът му автоматично натисна бутона за прекъсване. „Дявол да те вземе, Франк.“ Шоу си мислеше, че телефонният номер, който му беше дал, е свързан с настоящата му задача. Но изобщо не беше така.
   Защото беше чул гласа на Кейти Джеймс.
   Той се отпусна на леглото и се загледа в бледосиния таван.
   Последният им ден заедно не беше минал точно така, както на Шоу му се искаше. Или всъщност беше минал точно така, както му се искаше — беше излязъл още призори от хотела в Цюрих, в който бяха отседнали, беше се качил на първия микробус до летището и на първия самолет, без да се поинтересува накъде лети. Тя се беше събудила, беше слязла на закуска, както бяха планирали предишната вечер, и вероятно се беше разтревожила, че го няма. Беше се опитала да му се обади, но той така и не беше върнал обаждането. Беше сменил и номера си. Не знаеше защо беше направил всичко това. Никога дотогава не беше бягал от нищо и от никого. Но в онази мразовита сутрин в Швейцария се беше събудил и просто беше разбрал, че трябва да остане сам.
   И затова просто избягах.
   Отново се вторачи в листчето с телефонния номер. Трябваше поне да й даде възможност да му се развика заради онова, което й беше причинил. Мина още един час, през който той не помръдна от мястото си.
   После се изправи и отново набра номера.
   — Здравей, Шоу — каза тя.
   — Как разбра, че съм аз?
   — Обади се преди един час и затвори.
   — Откъде знаеш? Номерът ми е скрит.
   — Въпреки това разбрах, че си ти.
   — Как? Никой друг ли не ти се обажда?
   — Не и на този телефон. Дадох номера само на Франк, за да ти го даде.
   — Добре — каза бавно той. — Тогава защо не се опита да ми върнеш обаждането?
   — За да те оставя сам да решиш. Как си?
   — Няма ли да ми се скараш?
   — Каква полза?
   Това не беше в стила на онази Кейти Джеймс, която познаваше. Тя беше силно емоционална и не криеше чувствата си. Беше и импулсивна — черта на характера, от която Шоуедновременно се дразнеше и се възхищаваше, защото в това отношение беше съвсем различна от него. Или поне от този човек, който той си представяше, че е. Всъщност се оказа, че когато е с нея, можеше да бъде доста спонтанен.
   Шоу се изправи и отиде до прозореца, от който се виждаше павираният вътрешен двор на хотела. Нощта се спускаше над Париж.
   — Добре съм — каза той. — Ти как си?
   — Пак съм на свободна практика. Получих няколко предложения за постоянна работа, но нито едно от тях не ми беше интересно.
   — Какви бяха предложенията? От някакви парцали?
   — От „Ню Йорк Таймс“, от немския „Шпигел“, дори от „Ролинг Стоун“. Абсолютни парцали.
   — Мислех, че искаш да се върнеш в играта.
   — Явно не съм искала. Как е Франк?
   — Същият.
   — Значи явно ти си се върнал в твоята игра.
   — Явно — измърмори той.
   — Къде си?
   — По работа.
   — Аз засега съм в Сан Франциско. Как мислиш, кога ще свършиш тази работа?
   — Не съм сигурен.
   — Не си сигурен дали ще оцелееш при следващата задача? Или нещо друго?
   Той не отговори.
   — Е, ако искаш да си поговорим, вече знаеш номера ми.
   — Кейти?
   — Да?
   Шоу чу как дишането й се учести.
   — Беше хубаво да те чуя.
   — Пази се. И не забравяй, че не си длъжен да правиш всичко, което Франк ти нареди.
   Тя затвори и Шоу хвърли телефона на леглото.
   9
   Доминик остави халбата си и потупа Реджи по ръката.
   — Извинявай, Дом — рече засрамено тя. — Какво каза?
   Двамата бяха в един ресторант на няколко пресечки от нейния апартамент в Лондон, но умът й се беше отнесъл нанякъде.
   — Уит е говорил с теб за задачата.
   — Чакаше ме пред стрелбището. Той ли ти каза?
   — Всъщност аз му дадох идеята да говори с теб.
   — Защо с мен? Можеше да отиде направо при професора.
   — Професорът и Уит невинаги се разбират.
   Реджи се намръщи.
   — Всеки има такива моменти.
   Тя отпи от своя чай и си поигра с една бисквита в чинията си. Навън беше притъмняло и ръмеше, а острият вятър се блъскаше в прозореца. В дъното на ресторанта имаше камина, задръстена със сажди, в която немощно припукваше огън. Реджи знаеше, че ако това време се задържи през цялото лято, половината хора в Лондон ще започнат да планират самоубийството си, а другата половина — поне да се замислят по въпроса. При обичайни обстоятелства една екскурзия до слънчевия Прованс щеше да бъде истинска благодат.При обичайни обстоятелства.
   — Знаеш ли, че той искаше да участва и в операцията срещу Хубер, но професорът се възпротиви?
   Тя се наведе напред и сниши глас:
   — При Хубер беше различно. Там нямаше смисъл да се влиза със стрелба. Старият нацист искаше цици и дупе, а не избухлив ирландец с татуировки и деветмилиметров глок.
   Доминик повдигна едната си вежда.
   — Откъде знаеш, че Уит има татуировки?
   Реджи въздъхва уморено.
   — Престани, Дом. Капнала съм.
   — Все пак Уит може да участва в операцията срещу Кукин.
   — Обещах му, че ще говоря с Малъри, и наистина ще го направя. — Реджи го изгледа над чаената си чаша. — Ами ти? Каква роля искаш?
   Доминик сви рамене.
   — Чета за Голодомора още от първата среща. Искам да накажем този кучи син.
   — Не се оставяй емоциите да те управляват. Така не можеш да се съсредоточиш, а точно в такива случаи стават грешките.
   — А ти как изключваш? Как успяваш да не изпитваш нищо?
   Тя се приведе още по-близо към него, красивите й очи се разшириха, а усмивката й стана съблазнителна.
   — Всеки път когато Хубер ме опипваше, аз си представях, че си ти, Дом — каза Реджи и пъхна парче бисквита в устата си с върха на езика. — И така издържах.
   Доминик примигна объркано, а бузите му почервеняха.
   Реджи се засмя.
   — Шегувам се. Уит ме посъветва да се отпусна. Но ако говорим сериозно, когато ме пипаше, той не опипваше мен, а Барбара — германската кукла. Трябваше да изиграя тази роля, за да се добера до него. Постепенно, без да бързам. Но това беше само роля. Ето така издържах. Ако се оставех на емоциите, щях да избухна и той нямаше да бъде наказан. Това е най-добрата мотивация. Ако се оставиш на емоциите, лошите ще спечелят.
   Доминик довърши бирата си.
   — И как беше?
   Тя го изгледа неразбиращо.
   — Кога? Когато проклетата му ръка беше пъхната под полата ми?
   — Не, имах предвид онзи момент, нали разбираш?
   — Честно да ти кажа, изобщо не се замислих. Просто го направих.
   — На мен все още не ми се е налагало. Затова се чудех.
   — Когато дойде моментът, ще се справиш, Дом. Всички се справят по различен начин, но ти ще свършиш каквото трябва. Не се съмнявам в теб.
   Той помълча малко, после тихо каза:
   — Другите ловци на нацисти са ги предавали на полицията, за да бъдат съдени. Защо ние не го правим по този начин?
   Реджи пак се приведе напред и почти прошепна:
   — Това са само онези случаи, за които пише във вестниците. Наистина ли мислиш, че не е имало групи, които са предавали германците направо на израелците? Смяташ ли, че израелците са се занимавали да ги съдят? Освен това хората вече губят интерес. В американското Министерство на правосъдието има специален отдел, който се занимавас нацистите. Финансирането и персоналът му са орязани, защото всички смятат, че старите дружки на Хитлер вече не са между живите. Все едно проклетият Трети райх е държал някакъв монопол върху злото. Виждала съм такъв геноцид в Африка, Азия и Източна Европа, какъвто те дори не могат да си представят. Злото няма географски ограничения. Всеки, който мисли по различен начин, се заблуждава.
   Настъпи кратко мълчание. После Доминик смени темата.
   — Как си представяш плана?
   Тя го изгледа строго.
   — По такъв начин, че не можем да го обсъждаме на обществено място.
   — Извинявай. Но тази вечер заминавам за Хароусфийлд.
   Реджи се отпусна.
   — И аз. Професорът иска да започнем по-рано. Освен това над мен живее една двойка, които се чукат като зайци на всеки кръгъл час. По цял ден слушам само: „Господи, господи, да, още, още!“ Усилвам уредбата до дупка, но пак ме побъркват. Искаш ли да отидем заедно с колата?
   — Не, аз ще съм с мотора.
   — С ездитната ракета? — попита с равен глас тя.
   — Какво? А, значи с Уит не сте говорили само за мисията.
   — Не е ли твърде мокро, за да караш на две колела?
   — Имам екипировка за дъжд — каза Доминик и добави възторжено: — В Хароусфийлд ми харесва повече, отколкото в Ричмънд.
   — Аз пък се радвам, че ще мога да се наспя.
   — Значи ще се видим там. Първо трябва да спра някъде, за да заредя.
   Когато се изправиха, Реджи сложи ръка на рамото му.
   — Дом? Когато дойде моментът, трябва просто да се съсредоточиш върху мисълта, че справедливостта най-сетне ще възтържествува. Това е. Ще се справиш, вярвай ми.
   10
   Реджи се събуди рано на следващата сутрин, седна в леглото си в спалнята на третия етаж в Хароусфийлд и потрепери. Тази част от къщата никога не се отопляваше. Тя погледна навън през прозореца. Дъждът беше спрял и дори изглеждаше, че през облаците се промъкват слънчеви лъчи. Реджи наплиска лицето си с вода от чешмата, сложи си анцуг и маратонки и излезе през задния вход на имението, за да потича. След осем километра, когато се беше изпотила и усещаше белите си дробове приятно напрегнати, тя се върна в къщата. От кухнята се разнасяше аромат на кафе и пържени яйца с бекон. Реджи си взе бърз душ, като през последната минута стисна зъби и издържа ледената водаот студения кран, докато старите водопроводни тръби скърцаха и дрънчаха в протест срещу начина, по който ги използваше. След това се преоблече с дънки, мокасини и черен пуловер с остро деколте, под който сложи бяла тениска, и слезе на първия етаж.
   Понякога в Хароусфийлд се събираха цели двайсет души, но тя знаеше, че днес са по-скоро десетина, като някои от тях бяха специалисти по история, които работеха в библиотеката или в кабинетите на първия и втория етаж. Единствената им задача беше да идентифицират следващото чудовище, с което щеше да се заеме екипът. Имаше и лингвисти, които се потапяха в чуждите езици от местата, където дебнеше следващото зло. Други изследователи проучваха стари телеграми, откраднати дипломатически доклади и ръкописни сведения за различни зверства, доставени по тайни канали от Третия свят. Реджи знаеше, че този път задачата им ще бъде още по-трудна. Нацистите се славехас изрядната си документация. Садистите, които бяха продължили по стъпките им на толкова различни места по света, не оставяха след себе си ясна следа за своите зверства.
   Малъри беше подходил с голямо внимание, когато набираше хората, подходящи за работа тук. Разбира се, нямаше формален процес по назначаване. Нямаше как да пуснат обява във вестника, че търсят кандидати за работа извън закона — хора с остро развито чувство за справедливост, които нямат нищо против да бъдат избивани извергите, стократно заслужили своите безпощадни присъди.
   В нейния случай Малъри беше попаднал на нея в университета, където беше гостуващ лектор. След нещо като ухажване, което продължи няколко месеца, той беше повдигнал въпроса за възмездието за нацистите, успели да избягат от Германия преди падането на Третия райх. След като Реджи с ентусиазъм се беше съгласила с мотивите зад тази идея, той беше продължил с изложението си — докато не стигна до теоретичната възможност светът да си спести съдебния процес, като бъдат обединени ролите на прокурор, съдебни заседатели и екзекутор.
   Минаха няколко месеца, в които той я остави да помисли. Когато тя отново го потърси с конкретни въпроси, той беше отговорил на някои от тях — и то пестеливо. А след като долови как чувството й за отдаденост на каузата се задълбочава, постепенно я беше запознал и с някои от другите. Уит беше единият от тях, а другата беше Лиза. Минаоще един месец и Малъри й донесе изрезка от вестник със съобщението за някакъв старец, открит убит в разкошния си дом в Хонконг. Макар че това не беше изнесено като информация, Малъри и обясни, че той е бил идентифициран като бивш командир на концентрационен лагер, един от най-верните приближени на Хайнрих Химлер. Двамата до късно обсъждаха етичните въпроси, свързани с ликвидирането на нациста. Никой не го каза директно, но Реджи остана с впечатлението, че професорът и останалите, с които я беше запознал, стояха зад убийството. Към този момент тя вече отчаяно искаше да се присъедини към тях.
   Едва тогава професорът за пръв път я доведе в Хароусфийлд. Реджи премина през поредица от психологически тестове, за да се определи дали е подходяща за член на екипа. Тя с лекота премина тази бариера, като изненада дори себе си с хладната си непоколебимост. Последваха тестове за физическата й форма. Реджи беше добра спортистка, но беше принудена да до стигне до такива нива на сила и издръжливост, каквито дори не подозираше, че притежава. Струваше й се, че белите й дробове ще се пръснат, докато единствено с усилие на волята налагаше на съсипаното си тяло да преодолява коварните препятствия на провинциалния английски пейзаж, които я смайваха със съществуването си. Уит Бекъм беше неотлъчно до нея през цялото време, макар че вече беше минал това изпитание, когато самият той се беше присъединил към екипа. След това имаше и специализирани тренировки: стрелба, бойни изкуства и оцеляване в безброй различни ситуации, които бяха смъртоносно предизвикателство.
   По време на учебните занятия тя разбра как да проучва обектите си и биографията им, за да събира ценни разузнавателни сведения. Преподаваха й чужди езици и умението да лъже убедително; как да играе различни роли и как да познава кога другите се преструват. Научи се да проследява обектите толкова незабележимо, че да я усетят едва когато им се покаже. С упражнения и повторения десетки подобни умения бяха набити в съзнанието й до такава степен, че не се налагаше да се замисля за тях, за да ги приложи.
   След като обучението й завърши, беше включена като помощник в три мисии: в две от тях водещият беше Уит, а в третата — Ричард Дайсън, опитен убиец на нацисти, който междувременно се беше оттеглил. Първата мисия, в която тя трябваше да извърши и последното действие, беше срещу един възрастен австриец, живеещ в Азия, който беше помогнал на Хитлер да убие стотици хиляди хора само защото бяха посещавали синагога. Реджи беше успяла да проникне в кръга на близките му, като стана бавачка на детето на младата му съпруга. Чудовището имаше пет брака зад гърба си. Солидното състояние, натрупано от кражба на антики през войната, му позволяваше да се развежда и да сежени отново, без да застрашава луксозния си начин на живот. С последната му съпруга имаха едно дете — петгодишно момченце, заченато посредством изкуствено оплождане със сперма от донор. Реджи подозираше, че старият нацист беше избрал донора по цвета на кожата, косата и ръста му — а именно бял, рус и висок.
   Беше работила при тях в продължение на един месец, през който той се беше опитал да я свали поне пет пъти. Съдейки по това, което й беше казвал в състояние на алкохолно опиянение, Реджи с лекота можеше да се превърне в съпруга номер шест, ако изиграеше картите си правилно. Една нощ по предварителна уговорка тя отиде в спалнята му — по негово настояване двамата съпрузи имаха отделни спални. Отново беше пиян, така че Реджи с лекота се справи с него. След като го завърза и запуши устата му, тя извади снимките от едно скривалище и му показа лицата на някои от жертвите му — изискване, което стриктно се спазваше при всички мисии. В самия край на живота си чудовищата трябваше да осъзнаят, че възмездието най-после ги е застигнало.
   Страхът му отначало я беше развеселил. Но когато дойде моментът да сложи край, Реджи се беше поколебала — слабост, която не беше признала пред никого. Нито на Уит, аособено на професора. В окуражителните си думи към Доминик също беше пропуснала тази част от личната си биография. Но тогава чудовището я беше погледнало умоляващо. В очите му се четеше неистова молба да бъде пощаден. По време на инструктажа вече я бяха предупредили, че този момент ще дойде, а и че няма обучение на света, което да я подготви за него.
   И се бала оказали съвсем прави.
   Решимостта й сякаш се изпаряваше с всяка следваща сълза, пролята от него — един беззащитен старец. Ръката й с ножа се отпусна и тя видя облекчението в очите му. Можеше просто да каже, че са я разкрили и мисията се е провалила. Никой никога нямаше да разбере истината.
   Но се случиха две неща, които предотвратиха подобен завършек. Първото беше, че когато мъжът видя как тя отслабва, в очите му проблесна подигравка. А второто беше снимката на Даниел Абрамовиц, на две години, на която в малката му глава се виждаше дупка от куршум. Снимката беше извадена от личния архив на чудовището, който грижливобеше събирал през годините като командир на лагера.
   Реджи беше забила ножа в гърдите му, докато ръкохватката не опря в гръдната му кост. След това беше дръпнала острието първо нагоре, а после надолу, преди да изпълни същите действия и хоризонтално, за да прекъсне артериите и да разкъса сърдечните камери, точно както я бяха научили. Подигравката изчезна от очите на стареца. В продължение на една дълга секунда, докато животът все още не го беше напуснал, Реджи видя в тях омраза, страх, ярост, после отново страх и накрая безизразното стъклено изражение на смъртта.
   „Дано Господ разбере защо то правя“, беше прошепнала тя и тези думи се бяха превърнали в ритуал, който изпълняваше в края на всяка мисия.
   След това Реджи никога повече не се беше поколебавала.
   11
   Реджи си взе от кухнята препечена филийка с масло и я сложи в една чиния заедно с няколко пържени наденички и една нарязана ябълка. След това се натовари и с чаша горещ чай и занесе всичко това в библиотеката. Когато влезе, професор Малъри вдигна поглед от голямата книга на полски, която четеше, извади лулата от устата си и се усмихна.
   — Знаех си, че си пристигнала снощи. Колата ти издава един точно определен звук.
   — Нарича се пробит ауспух — отговори Реджи, седна до него, подреди наденичките върху препечената филийка, отхапа от нея и отпи от чая си. — Къде е Уит?
   — Мисля, че още не е пристигнал. Но го очаквам всеки момент.
   — Исках да поговорим за хората, които ще участват в мисията за Кукин.
   Малъри остави книгата. Папийонката му пак беше вързана накриво, но тази сутрин поне яката на ризата му беше оправена, а освен това изглеждаше, че се е сресал.
   — Имаш ли нещо предвид? — попита той.
   — Мисля, че Уит трябва да играе по-централна роля.
   — Той ли те помоли да говориш с мен?
   — Не директно.
   — Знам, че не ти е лесно. Както и на него.
   — Какво искате да кажете?
   — Ами ти го замести като водещ на екипа, Реджина.
   Професорът беше единственият, който я наричаше с пълното й име.
   — Аз не го виждам точно по този начин.
   — Да, но всъщност е именно така.
   — Честно казано, професоре, няма да е лошо да проявявате малко повече такт.
   Той се усмихна на предпазливата й забележка.
   — Когато се опитваш да украсиш истината или да представиш фактите в по-благоприятна светлина, увеличаваш вероятността да стигнеш до погрешно заключение.
   — Уит е добър агент.
   — Напълно съм съгласен с теб. И ако целите ни бяха жени, вероятно той щеше да бъде по-подходящ за главната роля. За съжаление те обикновено са хетеросексуални мъже.
   — Той също се е справял с мъже. Успешно.
   — Успешно в смисъл, че са били елиминирани, да. Но ние предпочитаме да работим под радара. Например, ако след нас останат следи, които хвърлят светлина върху причината да прекратим живота на тези хора, и целта ни стане известна на широката общественост, знаеш ли какво ще последва?
   — Останалите ще се укрият още по-дълбоко. Но на света вече няма нацисти.
   — Това не е довод. Освен това трябва да те поправя. На света няма нацисти, за които да знаем. Възможно е да се сдобием с нови сведения в тази посока. Но нека да вземем за пример Кукин. Ако го елиминираме и това се разчуе, другите масови убийци от Източна Европа, които водят нов живот — а в момента проучваме поне десетина такива, — ще бъдат предупредени.
   — Но ние не разгласяваме защо ги убиваме.
   — Това не е единственият начин, по който някой може да бъде предупреден.
   — Не разбирам какво имате предвид.
   — Твоята първа цел като водач на екипа беше възрастният австриец с пет брака зад гърба си. Ти го завърза и си свърши работата, но освен това разхвърля къщата и разби ключалката, така че да изглежда като обир. Освен това не избяга след убийството, а остана по време на цялото разследване и никой не те заподозря. А виж как действа Уит. В една мисия, преди да дойдеш при нас, той уби бивш командир от Гестапо, като го застреля в гениталиите. По план трябваше да го инжектира с отрова, която се разгражда в тялото за две минути и не оставя следи. Уит твърди, че шишенцето с отровата се е счупило. Не е нужно да си гений, за да се досетиш, че когато мъж бъде застрелян в мъжката му гордост и оставен да умре от кръвоизлива, имаме убийство за отмъщение. Това можеше да застраши цялата ни бъдеща работа.
   — Може би шишенцето наистина се е счупило. По време на операция не всичко върви по план.
   Изражението на Малъри стана по-сурово.
   — Всъщност пропуснах една важна подробност. Уит беше нарисувал с кръвсвастиканачелотона проклетия нацист и после имаше нахалството да ме попита дали тозинамекщял да се разбере.
   Реджи потисна желанието си да се усмихне.
   — О — каза тя.
   — О, наистина. Цялата международна преса се нахвърли върху историята, така че работата ни впоследствие стана още по-трудна. С мистър Бекъм имахме доста разправии.
   — Не се съмнявам.
   — В случая с Хубер вече знаем, че според полицията той е починал, след като се е опитал да прави секс с красивата Барбара, а тя е избягала поради страх от преследване. Разследването е прекратено, защото той беше на деветдесет и шест и очевидно е напуснал този свят много щастлив.
   Професорът леко се усмихна при последните си думи.
   — Да, но в настоящия случай имаме предимство. Никой не знае, че Евън Уолър е Фьодор Кукин. Дори ако загине при неизяснени обстоятелства, останалите хора, които се крият като него, няма да забележат.
   Професорът поклати глава.
   — Не, не. Не можем да разчитаме, че всички ще бъдат заблудени. Ще има репортери. Ще се задават въпроси. Някой някъде може да разпознае убития. Той се спотайва от десетилетия. Дори така наречената му благотворителна дейност се извършва чрез посредници и никой не го вижда. Въпреки това не можем да си позволим да привличаме излишновнимание.
   — Е, в този случай не мога да се престоря, че съм правила секс с него и той е умрял по най-удобния начин, както стана с Хубер. Бизнесмен като него сигурно има други врагове, на които можем да прехвърлим вината. Какво знаем за останалите му дейности?
   Малъри сви рамене.
   — Не много. Нашите хора си имаха други приоритети. Те търсеха точно Кукин, а не изобщо някой непочтен бизнесмен. Съгласен съм, че е възможно да има и други интереси, които съответстват на престъпната му природа, но не знам какви са те и вече нямаме време да ги проучваме.
   Реджи се облегна назад.
   — Продължавам да мисля, че Уит трябва да участва в тази мисия. Кукин изглежда като човек, който може да се защитава. Няма да мога да го надвия сама. В последната фазатрябвада участва целият екип.
   — Вярно е, че обектите на нашата дейност стават все по-млади и все по-силни — кимна професорът и разсеяно подръпна брадата си. — Общо взето, съм съгласен с теб. Ще ти трябва физическа сила. И въпреки че има някои недостатъци, Уит определено разполага с нужните дадености. Можеш да му предадеш, че съм съгласен.
   Реджи изглеждаше подразнена.
   — Защо сам не му кажете?
   Малъри я изгледа развеселено.
   — Защото не се разбираме толкова добре. Нека сега да уточним някои подробности, преди срещата ни да започне официално.
   — Защо го правите, професора? — попита го изведнъж тя.
   — Кое? Защо пуша тази воняща лула?
   — Вие не сте евреин. Никога не сте казвали, че някой ваш близък е пострадал от тези чудовища. Защо го правите тогава?
   Той я погледна в очите.
   — Трябва ли причина, за да се раздава справедливост?
   — Кажете ми.
   — Не днес. Може би някой друг път. Но мога да ти кажа нещо друго. Престоят ти в Прованс ще бъде доста приятен.
   — Така ли? Защо?
   — Защото ще отседнеш в луксозна вила с невероятен изглед към долината Люберон, а оттам до симпатичното градче Горд се стига за пет минути пеша. Ужасно е скъпа — наемът за един месец е повече, отколкото платих за моята къща. И това дори не е най-хубавото.
   — А кое е най-хубавото?
   Гъстите вежди на Малъри трепнаха от удоволствие.
   — Вилата е точно до тази, в която ще отседне Кукин.
   12
   Евън Уолър се облегна на стола зад бюрото си и за пети път прегледа отчета за приходите и разходите. Обичаше числата; пъргавият му ум лесно се справяше дори с най-сложните параметри, които се криеха зад тях, и извличаше точни заключения. Той взе решение, изправи се, наля си един пръст уиски „Макалън“ и го изпи на един дъх. После остави чашата, взе пистолета и се обърна към мъжа, завързан на стола срещу него.
   — Какво да правя с теб, Анвар? Кажи ми.
   Гласът му беше плътен и оцветен с нюанси, които издаваха източноевропейския му произход. Говореше като баща, разочарован от пакостите на детето си.
   Анвар беше нисък, пълен и отпуснат мъж, свлечен на стола с вързани ръце и крака. Лицето му беше кръгло, а кожата му при обичайни обстоятелства щеше да бъде светлокафява, но сега по скулите, челото и долната му челюст синееха следи от удари. От лявата страна на лицето му до разкъсаната ноздра минаваше следа от нож. Кръвта от ранатасе беше съсирила и почерняла. Тъмната му коса изглеждаше лъскава от потта на страха.
   — Моля ви, мистър Уолър. Моля ви. Никога повече няма да се повтори, заклевам се.
   — Да, но как мога да ти се доверя отново? Кажи ми. Искам да намеря начин. Ценя услугите ти, но наистина трябва да съм сигурен, че мога да ти вярвам.
   — Тя беше. Тя ме накара.
   — Коя? Разкажи ми.
   От устата на Анвар се проточи кръв, която прокапа на панталона му, преди той да отговори.
   — Жена ми. Тази кучка харчи пари, като че ли извират. Вие ми плащате добре, но на нея никога не й стигат. Никога!
   Уолър седна срещу пленника, остави пистолета и го изгледа с любопитство.
   — Значи Жизел те е накарала? Да откраднеш от мен, за да покриеш нейните разходи?
   Той плесна с ръце. Звукът прозвуча като изстрел и Анвар неволно се сви.
   — От самото начало се съмнявах в нея, Анвар. Помниш ли, казах ти още тогава?
   — Помня, всичко помня. Бяхте прав, както винаги. Ако не беше тя, никога нямаше да направя тази ужасна глупост. Толкова гадно се почувствах! Стана ми гадно, защото виевинаги сте били толкова добър към мен. Като баща. По-добър от баща.
   — Но ти си мъж. И си мюсюлманин. Би трябвало да можеш да контролираш жена си. Така повелява вашата култура. Вашата вяра.
   — Да, но тя ебразилка — възкликна Анвар, все едно това обясняваше всичко. — Дявол в женска кожа! Разпътна и зла! Никой не може да я контролира. Опитах се, но тя ме наби. Мен! Собствения симъж! Нали виждате следите?
   Уолър кимна.
   — Е, тя наистина е доста по-едра от теб. Но ти все пак си мъж, а аз мразя мъже, които проявяват слабост.
   — Освен това ми изневерява с други мъже. И жени!
   — Отвратително — каза разсеяно Уолър. — Знаеш ли къде е в момента?
   Анвар поклати глава.
   — Не съм я виждал от цяла седмица.
   Уолър се облегна и разпери ръце.
   — Ако я намерим, какво предлагаш да направим?
   Анвар се изплю на циментовия под.
   — Да я убиете, това предлагам!
   — Значи по същество предлагаш нейния живот в замяна на своя?
   — Заклевам се, мистър Уолър, никога не би ми хрумнало да ви измамя. За всичко е виновна тази кучка. Тя ме накара. Направо ме побърка. Трябва да ми повярвате. Трябва!
   — Вярвам ти, Анвар, вярвам ти.
   Уолър се изправи, приближи се до него, вдигна юмрук и го стовари в лицето на Анвар, което вече беше подуто от удари. Дребният мъж се свлече настрани, задържан на стола само от въжетата, с които беше вързан. Уолър сграбчи мазната му коса надигна главата му.
   — Вече си получи подобаващото наказание. Ти си ценен за мен. Много ценен. Не мога да си позволя да те загубя. Но това е единственият път, когато ще ти простя, нали разбираш?
   От устата на Анвар се стичаше кръв, когато отговори:
   — Разбирам. Кълна се, че разбирам. Благодаря ви. Не заслужавам тази милост.
   Той се разхлипа.
   — Мъжете не плачат, Анвар, престани веднага!
   Анвар преглътна последния си хлип и вдигна очи. Дясното беше подуто, а лявото — почти затворено.
   Уолър се усмихна.
   — Виж, ще ти разкрия нещо. Сигурен съм, че ще ти хареса. Открихме жена ти. Жизел е при нас.
   — При вас? — попита изумен Анвар.
   — И съм напълно съгласен с теб. Тя наистина е дявол в женска кожа. Жена, създадена от Господ, за да побърква мъжете. Искаш ли да я видиш и да й кажеш какво мислиш за нея, преди да я убием?
   — Много ще се радвам — измърмори Анвар, но не звучеше особено въодушевен.
   — Или може би искаш тази чест да се падне на теб? Един куршум в главата на злата жена? Може би ще ти бъде полезно. Ще преживееш катарзис. Ще изградиш характер.
   Анвар се сви.
   — Аз съм счетоводител. Нямам кураж за това.
   — Добре, добре. Просто исках да ти предложа.
   Уолър се обърна към един от хората си.
   — Паскал, доведи жената, за да се изправи срещу мъжа си, когото е опозорила.
   Паскал — дребен, спретнат мъж на трийсет и няколко години — излезе от една странична врата. Няколко секунди по-късно вратата се отвори отново и Анвар видя главатана жена си да наднича иззад касата. При обичайни обстоятелства кожата й беше още по-тъмна, отколкото на съпруга й. Сега обаче изглеждаше смъртно бледа, а очите й бяха разширени от ужас.
   — Проклета кучка! Дявол такъв! Виж какво направи! Ти си… ти си…
   Анвар остана с отворена уста, когато вратата се отвори по-широко и Паскал влезе в стаята, като държеше отрязаната глава за тъмната й коса. Паскал не се усмихна, когато видя ужасеното лице на съпруга й. Просто стисна главата по-здраво и я вдигна, както му беше наредил по-рано работодателят му.
   — Госполи. Господи. Не, не, не може да бъде.
   Анвар погледна първо към Уолър, а после отново към главата на жена си.
   — Не може да бъде!
   — Може, Анвар. Може. А ти сега можеш да се върнеш на работа и да бъдеш щастлив.
   Анвар отново се разхлипа, но след няколко секунди се овладя, вдигна очи и въздъхна тежко, но с облекчение.
   — Благодаря ви, мистър Уолър. Аллах да ви благослови.
   — Нямам нужда от благословията на твоя Аллах, Анвар — каза Уолър, вдигна пистолета си и го насочи към главата на мъжа.
   Погледът му се фокусира първо върху мерника, а после върху крайната цел.
   Анвар подскочи.
   — Но вие казахте, че…
   — Излъгах.
   Куршумът се заби в главата на нещастника. Уолър се прицели за втори път и стреля отново, като вкара втория куршум точно отляво до първата входна рана. След това остави пистолета на масата и спокойно си наля още един пръст уиски. Бавно отпи, прекоси стаята и се обърна при вратата, за да погледне двама от другите си подчинени. Тонътму беше укорителен.
   — Този път не забравяйте, че човек, който тежи сто килограма, трябва да бъде потопен с двойно по-голяма тежест, за да остане под водата.
   — Разбрано, мистър Уолър — отговори нервно един от мъжете.
   — И разтопете проклетия пистолет.
   — Веднага, сър.
   — И, Паскал? Искам да се отървеш оттова — добави той, като посочи женската глава. — Благодаря ти.
   Уолър излезе и се качи в черен брониран Хамър, който потегли в момента, в който си сложи предпазния колан. Пред него се движеше още един хамър, а отзад — кадилак ескалейд.
   Уолър беше открил, че „довереният“ му счетоводител е натрупал солидна сума, отклонявайки средства от масивните му парични потоци. Кражбата беше дребна — по-малко от десета от процента — и не беше причинила финансова вреда на Уолър, но действията на счетоводителя бяха непростими. Не можеше да ги остави безнаказани, защото това щеше да бъде проява на слабост. В работата на Уолър конкурентите и подчинените му винаги бяха нащрек за такива признаци. И ако откриеха пукнатина в бронята му, шансът да напусне този свят нарастваше с хиляда процента. Уолър беше усвоил този урок много добре, защото самият той беше влязъл в бизнеса точно по същия начин преди много години. Наставникът му беше оставил без последствия едно дребно провинение — и три месеца по-късно беше станал храна за вълците в северозападната част на САЩ, а Уолър беше заел неговото място. През следващите две десетилетия всяко предателство биваше наказвано. Не изпитваше желание да бъде изяден от вълци. Предпочиташе той-да е хищникът.
   Уолър се обърна към мъжа, който седеше до него. Алън Райс беше на трийсет и девет и беше завършил престижен университет в Англия, но беше изоставил академичната си кариера, за да помага на Уолър да управлява империята си. Някои хора просто бяха привличани от тъмната страна, защото единствено там можеха да живеят така, както искат.
   Райс беше слаб, а косата му беше преждевременно побеляла. Макар че чертите му бяха деликатни, имаше твърд характер, а умът му беше остър като бръснач. Хора като него рядко се задоволяваха да бъдат нечия дясна ръка. Но Райс беше помогнал на Уолър да утрои бизнеса си за кратко време, така че той му беше възложил допълнителни отговорности, които съответстваха на таланта му. Уолър беше единствената незаменима фигура в своя бизнес, но вече беше наближил моментът, в който нямаше да може да го управлява без Райс.
   Уолър стисна ръката си, облечена в ръкавица. Райс забеляза движението му и попита:
   — Силен откат от пистолета?
   — Не. Просто си мислех кога за последно съм убивал.
   — Албърт Клемънтс — каза делово Райс. — Представителят ти в Австралия.
   — Точно така. Винаги се чудя. Плащам им изключително добре, но явно никога не им е достатъчно.
   — Когато имаш хиляди, искаш да имаш стотици хиляди. Когато имаш милиони, искаш десетки милиони.
   — Сигурно си мислят, че съм глупак, щом се опитват да ме изиграят.
   — Не. Просто си мислят, че са по-умни от теб.
   — Ти мислиш ли, че си по-умен от мен, Алън?
   Райс погледна назад към сградата, която бяха напуснали.
   — По-умен съм от мъжа, когото уби току-що — най-малкото поради факта, че нямам желание да убиеш и мен. А точно това ще се случи, ако се опитам да те измамя.
   Уолър кимна, но не изглеждаше убеден.
   Райс се прокашля и смени темата:
   — Чувал съм, че в Прованс е много красиво по това време на годината.
   — Почти няма време, когато в Прованс да не е красиво.
   — Често ли си бил там?
   — Майка ми беше французойка от един малък град, който се казва Русийон. Прочут е като едно от най-големите находища на охра в света. Много известни художници като Ван Гог са ходили там, за да се сдобиват с бои за палитрата си. И за разлика от много други населени места в Прованс, къщите не са от бял или сив камък, а са в ярки цветове — червено, оранжево, кафяво и жълто. Ако бях художник, щях да се заселя в Русийон и да го рисувам, като използвам само естествените му цветове. С майка ми бяхме много щастливи там.
   — А после ходил ли си?
   — Не и в Русийон.
   — Защо не?
   — Баща ми умря там, когато бях на дванайсет.
   — Как?
   — Падна по стълбите и си счупи врата.
   — Случайно ли?
   — Така решиха всички.
   Райс го погледна стреснато.
   — Не беше ли случайно?
   — Нищо не е случайно.
   — Значи майка ти…
   Уолър хвана тясното рамо на Райс с голямата си ръка и го стисна.
   — Не съм казал нищо за майка ми, нали? Тя беше добра и мила жена. Дори не би си помислила за такова нещо с чистата си душа.
   — Да, несъмнено. Сега разбирам.
   Очите на Уолър сякаш потънаха по-навътре.
   — Наистинали разбираш, Алън?
   Той отдръпна ръката си и извади една бележка от джоба си.
   — Разбрах, че в съседната вила ще живее някаква млада американка.
   — Току-що го научихме. Но се съмнявам, че тя ще представлява заплаха.
   — Не, не, Алън. Все още няма как да знаем какво ще представлява, нали? Самата й близост е достатъчно основание, за да повдигне някои въпроси, не мислиш ли?
   — Така е, прав си. Ще я проуча основно. Значи ще отидеш до Русийон, така ли? Далеч ли е?
   — В Прованс всичко е близо.
   — Значи ще отидеш?
   — Може би.
   — Внимавай да не ти се случи нещо и на теб.
   — Не се тревожи за мен, моля те. Баща ми беше лекомислен и слаб. Синът му не е.
   13
   — Говорил си с нея, нали? — попита Франк.
   Шоу вдигна очи от документите, които четеше.
   — С кого?
   — Не се прави на ударен. С Кейти!
   — Как разбра?
   — От няколко дни си заврял главата си в пясъка. Ако знаех, че ще се държиш така, изобщо нямаше да ти дам номера й, дявол да го вземе. Как ти се стори тя?
   — Добре.
   — За какво си говорихте?
   — А теб какво те интересува, по дяволите?
   — Не ме интересува. Забрави. Да се върнем към Евън Уолър.
   — Планът не ми харесва — каза Шоу. — Има прекалено много дупки.
   Франк го изненада, като кимна в знак на съгласие.
   — И аз така мисля. Какво предлагаш?
   — Да го опростим. По време на мисия всичко и бездруго се усложнява от само себе си. Когато започнеш просто и нещата се усложнят, все още можеш да се справиш. Но когато започнеш сложно и всичко отиде по дяволите, не става — защото прекалено много неща могат да се объркат.
   — Знаем адреса му в Монреал, но не можем да го ударим там, защото нямаме разрешение отгоре. Мястото е твърде открито и има прекалено голяма вероятност за косвени жертви, а и той никога не се движи по план. Действа като призрак — постоянно променя маршрута и навиците си.
   — Значи в Прованс трябва да открием такъв момент, в който той ще се движи по план, а вероятността за странични жертви ще е минимална — каза Шоу.
   Двамата сведоха поглед към плана на вилата, в която щеше да отседне търговецът на човешка плът. На стената имаше плазмен екран с още данни, включително всички пътища, които водеха към набелязаната цел.
   Франк натисна един бутон на контролния пулт върху масата пред себе си и на големия екран се показаха няколко снимки.
   — Винаги пътува с тези хора, които до един са особено опасни. А може би има и още, за които не знаем.
   — Той ще ги изпрати предварително, за да установят периметъра и да го охраняват, докато пристигне — добави Шоу, като разглеждаше снимките на телохранителите, които изглеждаха един от друг по-опасни, зли и способни. — Доколко можем да разчитаме на разузнаването за маршрута му?
   — В голяма степен. Данните са събрани от записани разговори по телефона, електронна поща и транзакции по кредитни карти.
   Шоу вдигна поглед към Франк.
   — От американците ли? Те разполагат с най-доброто оборудване и програми за подобно проследяване.
   — Да кажем, че дължа един разкошен обяд на шефовете на АНС и ЦРУ.
   Франк извади няколко документа и зачете на глас:
   — Това е планът за полета му. Ще лети от Монреал до Париж с частния си самолет. Там ще кацнат за презареждане и ще продължат с кратък полет до Авиньон. Обикновено се движи в колона от три автомобила. Вече са направили съответните резервации в Авиньон.
   Шоу натисна един клавиш на лаптопа и на екрана се появи нова снимка, на която се виждаше улицата с вилата, наета от Уолър.
   — До неговата вила има друга.
   — Вече е резервирана.
   — От кого?
   — Направихме предварително проучване. Жената е туристка. Изглежда абсолютно чиста.
   — Значи са съвсем наблизо, така ли?
   — Горд е много популярна туристическа дестинация, така че за тези вили винаги има голямо търсене. Нямаше как да ги затворим да не се дават под наем, без да се разчуе. Но няма значение. Така или иначе, няма да направим удара в Горд. Прекалено голяма е вероятността за косвени жертви.
   Шоу погледна към екрана на друг компютър, на който се виждаше част от програмата на Евън Уолър. После изведнъж се изправи.
   — Откъде знаем, че ще ходи в пещерите на Ле Бо дьо Прованс?
   — За посещение в тях се изисква специално разрешение. Проникнахме в информационната им система.
   — Защо му трябва разрешение? Пещерите не са ли отворени за всички желаещи?
   — Е, нашият господин пожелал да бъде сам. Без други посетители. Излязло му е доста скъпо. Но пещерите са частна собственост. Могат да си правят каквото искат. Когатозабелязахме плащането, хакнахме компютрите им и разбрахме точната дата, на която ще бъде там.
   Шоу се завъртя към един друг компютър, на твърдия диск на който не беше записано нищо, с изключение на фабричния софтуер и браузъра. Използваха го, за да влизат в интернет. Той натисна няколко клавиша и прегледа резултатите.
   — Всъщност мястото ми е познато. Това е галерия за фотоизложби. Използват стените на пещерите за прожекции, правят обиколка с екскурзовод, показват документални филми и прочие. Всяка година избират различен артист, с когото работят.
   Той се облегна назад, за да осмисли новата информация.
   — Мисля, че това е нашето място да го пипнем.
   Шоу обърна екрана на лаптопа към Франк. На него беше изписана информация за изложбата.
   — Пещерите имат само един вход, много отделни помещения и малко служители, така че е лесно да се изгубиш. Ще прекъснем електричеството, а екипът ни вече ще бъде на място с уреди за нощно виждане и зашеметяващи оръжия. Отделяме шефа от охраната му и готово.
   Франк се замисли.
   — Така ограничаваме и вероятността за косвени жертви. Но ще трябва да изпратим разузнавачи на място, за да уточнят подробностите.
   — Няма спор за това. Но какво по-добро място да хванем плъх от дупка в земята?
   — От друга страна, ако ударът е неуспешен, той веднага ще се качи на самолета си и ще се изпари от Франция.
   Шоу се облегна на стола си.
   — Не е идеално, но при дадените обстоятелства не можем да направим нищо по-добро. Посещението в пещерите е единственият момент, в който ще знаем точно къде се намира. И наистина не си представям как можем да се провалим.
   14
   Планът за залавяне беше готов. Пещерите бяха старателно проверени от сътрудници на място в Прованс. Шоу също щеше да ги посети, когато пристигнеше там. Междувременно беше проучвал подробни карти на вътрешността и разположението на пещерите, докато се научи да ги рисува по памет. По план Уолър трябваше да ги посети по-малко от седмица след пристигането си; частната му обиколка започваше точно в десет часа сутринта.
   След всеки дълъг работен ден, който включваше и внимателно подбиране на членовете на ударния отряд и подготовката им, Шоу се прибираше в хотела си, преобличаше се, излизаше да потича, а след това бродеше сам по улиците на Париж, докато мракът започнеше да се сгъстява, а енергията му да го напуска.
   Една вечер седеше сам в някакво бистро срещу Люксембургската градина, което Ана Шмит обичаше. С нея се бяха разхождали из парка, хванати за ръка, бяха гледали как децата пускат дървени лодки в големия фонтан и бяха седели на пейките, за да наблюдават минувачите. Сега той не можеше да се върне в парка, защото го смяташе за свещено място, където не биваше да стъпва отново. Но се беше приближил достатъчно, за да види цветята отдалеч. Не можеше повече, преди гърдите му да започнат да се стягат, а очите му да се пълнят със сълзи.
   Току-що беше дал поръчката си и оглеждаше бистрото маса по маса. Имаше този навик от десетилетия и за него това беше също толкова естествено, колкото да си поема въздух. И сега рязко си пое въздух, защото я видя на вратата, която отделяше едната половина на заведението от другата.
   Кейти Джеймс не изглеждаше толкова слаба, колкото при последната им среща, което беше добре. Естествено русата й коса, която тогава беше боядисана в тъмен цвят и стърчеше на всички посоки, сега беше пораснала и стигаше почти до раменете. Носеше бяла пола, обувки със средно високи токове и тъмносиня блуза с дълги ръкави. Никога не я беше виждал с блуза без ръкави — най-вече заради белега от куршум в горната част на лявата й ръка.
   Докато крачеше към него, той забеляза, че гримът й не покрива съвсем тъмните кръгове под очите. Беше красива жена и много от мъжете в бистрото се обърнаха след нея, като предизвикаха гнева на собствените си дами. Но очевидно един поглед към Кейти Джеймс, докато прекосяваше помещението, си струваше този риск.
   Тя не изчака да я покани, а просто седна срещу него.
   — Добре изглеждаш — отбеляза тя и погледна косата му по-внимателно. — Бели коси ли имаш?
   — Малко. Ти обаче си се възстановила напълно. Качила си няколко килограма, от които имаше нужда. Но на мен ми харесваше с тъмна стърчаща коса.
   Той замълча за момент.
   — Как ме намери? — попита той и отговори на собствения си въпрос. — Франк. Защо се намесва? Досега никога не се е интересувал от личния ми живот.
   — Според мен не го е правил, преди да убият Ана.
   — Той ми каза, че си му се обаждала.
   — Нямаше да се наложи, ако ти ми се беше обадил.
   — Съжалявам, че те изоставих така внезапно.
   — Ние не бяхме обвързани. Ти си голямо момче, а аз съм голямо момиче. Само едно нещо ме притесняваше — не знаех дали изобщо си жив. Точно затова се обадих на Франк. За да проверя дали си добре.
   Шоу се почувства още по-неудобно.
   — Ами добре съм. Отново работя. Всичко е наред. Нали ти казах по телефона?
   — Исках да видя с очите си.
   Той сведе поглед към масата.
   — Вечеряла ли си?
   — Не съм гладна.
   Отказът й да вечеря с него го изненада и това пролича на лицето му.
   — Кейти…
   Тя се изправи. Очите им се срещнаха.
   — Успех, Шоу.
   Кейти се поколеба още една секунда — достатъчно той да каже нещо, за да я задържи. Но той не го направи.
   Тя се обърна и си тръгна.
   Шоу остана неподвижен в продължение на няколко секунди, докато в душата му се водеше мащабна битка. Накрая хвърли няколко евро на масата, забърза навън и огледа оживената улица в двете посоки.
   Но Кейти вече беше изчезнала.
   15
   Минаваше полунощ, когато Реджи слезе на пръсти в библиотеката в Хароусфийлд. Дъждът барабанеше по прозорците, а надолу по комина нахлуваше студен вятър и захранваше с кислород угасващия огън в камината. Тя затвори вратата след себе си, седна на дългата маса и отвори една папка. След това се зае да проучва смъртоносната кариерана Фьодор Кукин на светлината на една-единствена настолна лампа — може би за стотен път. Зверствата му не се бяха променили, разбира се, но се бяха загнездили още по-дълбоко в съзнанието й. Можеше да рецитира статистическите данни по памет; беше запомнила лицата на жертвите му, които заемаха страница след страница. Образите на масовите гробове, открити дълго след като извършителят беше избягал от мястото на бруталните си жестокости, сякаш бяха прогорени върху ретината й.
   Реджи взе една зърниста черно-бяла снимка — всички снимки бяха такива, все едно насилствената смърт никога не можеше да бъде цветна — и се загледа в лицето на нея.Полковник Хубер имаше своя Давид Розенберг и своята фрау Кох — снимки, които Реджи беше подбрала сред безброй други, за да му ги покаже в момента на смъртта му. Е, Фьодор Кукин също имаше доказателства за безумната жестокост, от която сякаш бяха обладани всички тези изверги.
   На снимката, която гледаше в момента, се виждаше мъж с непроизносима фамилия. Не беше нито особено богат, нито с някакви особени връзки. Беше живял почти на хиляда километра от столицата Киев. Беше обикновен земеделец с голямо семейство и трябваше да работи по цял ден, за да го издържа. Престъплението му срещу държавата се заключаваше в това, че беше отказал да издаде приятелите си на КГБ и в частност на Фьодор Кукин. Наказанието му беше да бъде залят с бензин и запален пред очите на съпругата и децата си. Беше изгорял до кости, докато те бяха принудени да го гледат и да слушат писъците му.
   Тя взе следващия документ. Оригиналът беше на украински, но беше преведен на отделен лист. Беше заповедта, с която обреченият земеделец беше осъден на смърт чрез изгаряне. Подписът на Фьодор Кукин беше с едър четлив почерк в дъното на страницата, сякаш не беше искал да остави никакво съмнение кой е причинителят на ужасното убийство.
   Накрая тя предпазливо взе друга стара фотография. Тази беше на самия Фьодор Кукин. Реджи я държеше за ръба, сякаш се страхуваше да докосне самото лице. Той беше с униформа, с разкопчана яка. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата — бутилка. Очевидно беше позирал за снимката. По онова време косата му беше тъмна и пригладена назад, като откриваше челото. Лицето му не се беше променило особено с времето. Но това, което привличаше вниманието, бяха очите му. Реджи се почувства така, все едно беше притеглена по тъмна пътека към най-дълбоката им същност и потъваше в сенки, от които нямаше излизане. Тя се опомни и бавно остави снимката, като я покри с куп листове.
   През следващите трийсет минути прегледа десетки други снимки на убити хора, които до една носеха кървавите отпечатъци на Кукин. Документите изглеждаха механично попълнени, все едно бяха заповеди за поръчка на оборудване или храна. Но в действителност бяха писмени заповеди за убийството на други човешки същества, попълнени по старомодния начин, в три екземпляра с индиго. Смърт чрез разстрел. Смърт чрез изгаряне. Смърт чрез обгазяване. Смърт чрез намушкване. Смърт чрез обесване. Всичко беше изрядно и подредено. Слава богу, че беше използвал индиго, помисли си Реджи. Ако не бяха тези копия, щеше да бъде почти невъзможно да се проследят и накажат хората като Кукин.
   — Следучилищни занимания, скъпа?
   Гласът я стресна и Реджи се озърна.
   На прага стоеше професор Малъри, облечен в стар, износен кариран халат, с книга в ръка.
   — Не ви чух да влизате — каза тя.
   Беше видимо притеснена от факта, че старецът е успял да се приближи, без да го усети.
   — Е, аз стъпвам леко въпреки теглото си и ревматизма, а и ти явно беше потънала в заниманията си.
   Той пристъпи към нея и любопитно погледна към документите и снимките на масата.
   — Не можах да заспя — призна си тя. — Често се случва.
   Той се отпусна в един фотьойл до камината.
   — Знам.
   — А вие защо не спите? И вие ли страдате от безсъние?
   — Не от безсъние, Реджина. — Лицето му се изкриви в болезнена гримаса, докато се наместваше върху напуканата кожена тапицерия. — Опасявам се, че е увеличена простата. Ако имах избор, с радост щях да предпочета безсънието.
   — Съжалявам.
   Той погледна към папката в ръцете й.
   — Е, как ти се струва? Измисли ли нещо умно?
   — Това е човек без никаква съвест. Подписал е хиляди смъртни присъди, както се подписва сметка в ресторанта.
   — Е, съгласен съм с теб, но ние вече знаехме за това.
   Той се изправи, сложи още един малък пън в огъня, отпусна се в креслото и отвори книгата си.
   — Какво четете? — попита го Реджи.
   — В бурна нощ като тази? Агата Кристи, разбира се. Все така ми е любопитно дали „малките сиви клетки“ на Еркюл Поаро отново ще се справят със задачата. Това често вдъхновява и моя мозък, колкото и да е незначителен в сравнение с този на дребничкия белгийски детектив.
   Реджи се изправи и застана пред камината. Преди да слезе в библиотеката, беше облякла джинси и дебела тениска, но краката й бяха боси и вече замръзваше.
   — Всъщност открих нещо ново, професоре.
   Той вдигна поглед от книгата си, докато бурята запращаше дъжда към старото оловно стъкло на прозореца с такава сила, че все едно го пръскаше с маркуч. Яростният вятър изпищя в комина, Реджи се отдръпва от звука и седна на една табуретка до професора.
   — Какво? — попита той.
   — Кукин е религиозен човек.
   Малъри затвори книгата си и кимна. След това извади лулата си от джоба и започна да я пълни с тютюн.
   — Ако нямате нищо против, професоре, от миризмата на вашия тютюн наистина ми става лошо.
   Той я погледна изненадано.
   — Защо не ми каза по-рано?
   — Сигурно не съм искала да ви обидя. — Тя се засмя насилено. — Въпреки че след всичко, което съм направила, това изглежда малко странно.
   Изражението му остана сериозно.
   — Кое е странното? Това, че си способна на огромно съчувствие? Винаги съм смятал, че тази черта от характера ти е основният мотив да се заемеш с нашата работа.
   Реджи побърза да продължи.
   — Във всеки случай отново прочетох докладите от разузнаването. И в тях пише, че Кукин ходи на църква всяка неделя и дава големи суми за религиозна благотворителност.
   Малъри прибра лулата си в джоба.
   — Така е. Срещал съм и други като нето. Търсят изкупление и утеха, а може би просто се опитват да се откупят. Разбира се, истинска лудост е такива хора да вярват, че някакъв добър „Бог“ ще се занимава с такива като тях след смъртта им.
   — Имате предвид с масови убийци?
   Малъри веднага разбра истинския смисъл на думите й.
   — Ти нямаш нищо общо с хора като Фьодор Кукин, Реджина.
   — Странно, но в някои дни наистина ми е трудно да намеря разликата.
   Малъри се изправи толкова бързо, че книгата му падна на пода. Той отиде до масата, взе една снимка и я пъхна в ръцете на Реджи.
   На нея се виждаха останките от изгорения земеделец.
   — Това е разликата, Реджина. Точно това.
   Той я хвана за ръката и я погледна право в очите.
   — А сега ми кажи за църквата.
   16
   Двамата седяха в един автомобил пред летище „Шарл дьо Гол“. Скоро щеше да излети един турбореактивен самолет, който да откара Шоу в Авиньон. Според плана той щеше да остане там в продължение на няколко дни, преди да продължи към Горд, който беше на по-малко от един час с кола.
   — Ейми Крофърд вече е в Прованс — каза Франк.
   — Работил съм с нея. Тя е първокласен оперативен агент.
   — Запомни ли плана до последната подробност?
   — В главата ми всичко изглежда идеално. Ще видим как ще мине на място.
   Франк понечи да запали пурета, но Шоу го спря.
   — Изчакай да се издигна на шест хиляди метра. Точно сега имам нужда от всяка глътка кислород.
   Франк прибра пуретата си.
   — Защо, нервен ли си? Това не е в твой стил.
   — Онази вечер се видях с Кейти.
   — По дяволите, сериозно? Къде?
   — Тук, в Париж. Да не би да ми казваш, че не знаеш за това?
   — Честна скаутска. От теб чувам.
   — Стига, Франк. Тя се появи в ресторанта, където бях седнал да вечерям. Според теб как ме е открила?
   — Сещаш ли се, че тя е световноизвестна журналистка? Това й е работата, да научава разни неща.
   — Да бе, да! — Шоу очевидно не му повярва.
   — Какво искаше?
   Той не отговори веднага, защото в действителност нямаше отговор на този въпрос.Какво искаше всъщност? Дали наистина само да се увери, че съм добре? Нали й го казах по телефона?
   — Шоу?
   Той забеляза, че Франк го гледа вторачено и недоволно.
   — Току-що изключи — продължи Франк. — Отиваш на мисия срещу един особено опасен тип, а не си съсредоточен. Това не е добре.
   — Кейти не ми даде да разбера какво точно иска. И остана само минута.
   Франк го стисна за ръката.
   — Да не би да ми казваш, че не си я поканил да остане за вечеря? Дошла е чак до там, за да…
   — Значи знаеш откъде е дошла?
   Франк направи гримаса и се облегна назад.
   — Защо го правиш? — попита Шоу.
   — Кое? — попита троснато Франк.
   — През половината от времето се държиш така, все едно не ти пука дали ще оживея. А през другата половина имам чувството, че се опитваш да ме ожениш.
   — Майка ми беше същата. Сигурно е наследствена черта.
   — Ние не сме роднини, Франк.
   — Е, в някои отношения сме дори по-близки от роднини. Кого друг имаш?
   Шоу извърна поглед и потупа самолетния билет по коляното си. Наистина ли нямаше никой друг? Само Франк? Господи, това беше доста потискаща мисъл.
   — А според теб защо е искала да ме види?
   — Попитай ме нещо по-трудно. За да й кажеш в очите, че желаеш да остане с теб.
   — Сигурен ли си?
   — Не е толкова трудно да се досетиш. Но не, не ми го е казвала, ако това питаш.
   — Между нея и мен не може да се случи нищо, Франк.
   — Е, очевидно нещо вече се е случило.
   — Ана все още не е изстинала в гроба…
   — Няма нужда да ми напомняш. Мислиш ли, че интелигентна жена като Кейти не разбира какво изпитваш към Ана? Тя знае, че няма веднага да скочиш в леглото й. Знае, че може и никога да не го направиш. И според мен дори не иска това. Поне засега.
   — Вече на психоаналитик ли се правиш?
   — Просто формулирах логично заключение.
   — И какво иска тя от мен в действителност?
   — Вие двамата преживяхте много неща заедно. Преминахте през истински ад. И двамата сте емоционални развалини. Мисля, че тя просто иска да бъдете приятели.
   — Е, нека да ти съобщя нещо. В моята работа приятелствата са недопустими.
   Шоу затръшна вратата на колата и закрачи към летището, където го чакаше самолетът за Авиньон.
   Франк остана вторачен след него, докато високият мъж не потъна в тълпите, които влизаха в сградата на летището. След това нареди на шофьора да потегли. Извади пуретата си и понечи да я запали, но се отказа и я прибра обратно в джоба на сакото.
   — Понякога не знаеш какъв късмет имаш, Шоу — промърмори той.
   17
   Фьодор Кукин беше умен човек — много по-умен, отколкото си мислеха всички. Не само че беше излязъл по-умен от професор Малъри, но и беше изпреварил Реджи и нейния отряд в Прованс. Наказанието за този провал беше сурово. Реджи вторачено гледаше труповете на Уит и Доминик. Главата на Уит липсваше; Доминик вече нямаше лице.
   Реджи беше принудена да падне на колене на пода в мразовитата стая, където я обградиха Кукин и хората му. Този път наистина нямаше къде да избяга. Тя вдигна поглед към издълженото му жестоко лице, докато той я галеше по брадичката. Щеше да го нападне, ако ръцете и краката й не бяха вързани. Тя се съсредоточи върху труповете на убитите си партньори, така че да не усеща докосването на чудовището.
   Кукин се засмя — самодоволен, дълбок смях, който сякаш ехтеше в продължение на няколко минути.
   „Наистина ли мислеше, че ще бъде толкова лесно? — попита я той. — След толкова много години, през които съм се пазил именно от подобен капан, наистина ли мислеше, че някой като теб ще успее да ме хване? Ти си аматьорка, изпратена да изпълни задача за професионалист.“
   Докосването му се превърна в рязка плесница, която събори Реджи назад, така че удари главата си в циментовия под. Той веднага я дръпна за косата. Лицето му почти докосваше нейното, когато каза:
   „Кажи ми името си. Кажи ми истинското си име.“
   „Защо?“ — простена тя.
   „Защото обичам да знам тези неща.“
   „Няма.“
   Той я удари по устата с пистолета си, като разклати два зъба и счупи трети. Тя усети вкуса на собствената си кръв и преглътна натрошения зъб.
   „Не.“
   Той отново я удари в стомаха и тя се преви на две. Той настъпи дясната й ръка, като й счупи два пръста. След това отново стовари крак, този път върху лявото й коляно.
   „Веднага!“
   „Реджи“ — простена тя, докато кръвта се стичаше по лицето й.
   „Реджи коя?“
   „Реджи Кемпиън.“
   „Е, Реджи Кемпиън, сега ще разбереш.“
   „Какво ще разбера?“
   „Как се чувства човек, докато умира в красивия Прованс.“
   Той направи знак на един от хората си и той се доближи с една туба. Миг по-късно Реджи усети вкуса на бензина, който се излизаше върху главата й, запушваше й носа, пареше в очите й.
   Искаше да бъде смела. Но се чу как крещи:
   „Не, моля те! Недей!“
   Беше като малко дете. Жалка и слаба.
   Кукин се усмихна, извади кибритена клечка от джоба си, драсна я в тока на обувката си и я вдигна пред очите на Реджи.
   „Не!“ — извика тя.
   „Наистина очаквах, че ще се окажеш по-достоен противник, Реджи.“ — каза Кукин.
   „Не, моля те, не ме убивай!“
   „Този път чудовището ще победи, Реджи Кемпиън“ — заяви той.
   После пусна кибритената клечка на главата й и тя избухна в пламъци.


   С писък, заглушен единствено от завивките върху главата й, Реджи изхвърча от леглото и падна на пода, като се извиваше и усукваше, за да се пребори с въображаемите пламъци. После се опомни, спря и лежа неподвижно в продължение на няколко минути. Успя да пропълзи до банята, за да повърне в тоалетната, после се просна по гръб на хладните плочки.
   Остана там, като дишаше тежко и чакаше пристъпите на гадене да преминат. Най-сетне с мъка се изправи на крака, отде с олюляване до прозореца и погледна навън, към полята на Хароусфийлд. С приближаването на мисията предпочитате да прекарва все по-малко време в имението и все повече — в апартамента си. Сексуално енергичната двойка на горния етаж обаче все още не беше задоволена, така че беше дошла да спи тук.
   И въпреки това, докато потегляше от Лондон, беше усетила и пробождането на завистта.Кога за последно правих секс? Доста е жалко, че дори не мога да си спомня.
   Дъждът беше отминал, но въздухът си оставаше хладен. Реджи отвори прозореца и погледна навън, като дишаше дълбоко, за да отмие гадните последици от кошмара.
   Сънувам кошмари за този тип още преди да съм го видяла на живо. Това не е добре, Реджи. Това не е никак добре.
   А най-лошото беше моментът с труповете на Уит и Доминик. Страховете й не биваше да се превръщат в причина те двамата да умрат. Трябваше да подреди нещата в главата си.
   Тя облече дънки, маратонки и износен суичър с надпис „Оксфорд“ и се измъкна от имението през задната врата към кухнята. Не беше сигурна дали Уит се е прибрал вкъщи,или е останал да спи тук. Във всеки случай не искаше нито той, нито някой друг да я вижда в това състояние. Трябваха й само няколко минути, за да стигне до старото гробище, а след това само няколко секунди, дори в тъмното, за да открие надгробния камък на Лора Р. Кемпиън. Тя застана пред него с ръце в джобовете.
   По някакъв напълно ирационален начин, тъй като нямаше никакви останали живи роднини, Реджи беше започнала да мисли за тази мъртва жена като за някаква опора, към която се обръщаше в моменти на стрес и несигурност. И все пак осъзнаваше, че е истинска лудост да се опитва да избяга от страховете си, като идва в някакво гробище посред нощ и се взира в гроба на жена, която бе починала преди повече от двеста години и доколкото знаеше, нямаше никаква връзка с нея.
   — Какво пък, сигурно съм малко луда — каза си тихо тя. — Като се има предвид с какво се занимавам.
   От друга страна, беше съвсем нормално да се страхува от човек като Фьодор Кукин, който беше изгарял живи деца, без да му мигне окото. Беше убивал хиляди хора наведнъж по най-ужасни начини. Щеше да бъде ненормално данесе страхува от него.
   От другата страна на гробището имаше малък рушащ се параклис. Каменните му стени бяха потъмнели от старост, покривът беше пропаднал на места, а дебелите дървени врати с арки бяха прогнили и проядени.
   Реджи влезе вътре и пристъпи към олтара. Понякога идваше тук, за да се отдалечи от изискванията на „кариерата“ си и да послуша птичките, които бяха свили гнезда в старите греди. Прозорците нямаха стъклописи, а само оловни стъкла, които се бяха изпочупили или разпаднали. През отворите в параклиса нахлуваха шумовете от гората наоколо.
   Очевидно, за разлика от Фьодор Кукин тя отдавна се беше отказала от идеята за по-висша сила, която ръководи всичко. Беше го направила по една проста причина. Един всезнаещ, всемогъщ, добронамерен бог никога не би позволил на чудовищата да бродят по земята и да убиват когото си поискат. За нея самото им съществуване изключваше вероятността да има бог. Разбира се, този аргумент беше спорен и мнозина го бяха подлагали на съмнение. Реджи търпеливо ги изслушваше, а след това просто отказваше да се съгласи със заключенията им.
   Оставаха два дни, за да завършат подготовката, а след това тя трябваше да замине за Прованс. А междувременно двамата с професора трябваше да решат какъв ще е финалът на мисията. Дали Фьодор Кукин ще живее, или ще умре, зависеше от това да вземат правилното решение.
   Най-сетне, когато осъзна какъв е залогът, Реджи застана на колене пред олтара въпреки всичките си лични съмнения, сплете пръсти пред лицето си и започна да се моли — да се моли доброто отново да победи злото.
   Ако не друго, това поне нямаше да й навреди.
   18
   Вилата, в която щеше да отседне Евън Уолър, струваше над двайсет хиляди евро на седмица, а той я беше наел за цял месец, като беше платил предварително — или поне така каза на Шоу агентката по недвижими имоти. Къщата беше разположена точно до живописните скали на Горд и се издигаше на пет етажа, до които отвътре се достигаше единствено по спираловидно стълбище, изсечено от варовик. В къщата имаше шест спални и басейн с морска вода в градината отзад, както и кът за хранене под дървена пергола, външна кухня и грил на пропан-бутан. Собственикът на вилата наскоро я беше ремонтирал и всички уреди, включително и газовата готварска печка „Волф“ в просторната кухня, бяха чисто нови.
   Шоу беше разбрал всичко това, като се срещна с агентката по недвижими имоти в нейния офис в Горд, представяйки се за потенциален наемател за следващото лято. Даматабеше вежлива и изчерпателна.
   — Не се бавете е решението си — предупреди го тя на френски.
   Беше англичанка, но френският й беше много добър.
   — Вчера например дойде друг клиент, който също искаше да наеме вилата за следващата година.
   — Така ли? — каза Шоу. — Кой?
   Дамата повдигна вежди.
   — Информацията е поверителна. Но мога да ви кажа, че беше млада, много мила американка. И очевидно много заможна. Тези вили са най-хубавите в региона и не са по джобана всеки. Същата строителна компания е ремонтирала и съседната вила. Отвътре не са съвсем еднакви, но има много прилики, включително и спираловидното стълбище от варовик, което свързва всички етажи.
   Дотук с поверителността, помисли си Шоу.
   — Но ако вилата вече е дадена под наем, както казахте, къде е наемателят? Къщата е празна.
   Жената, изглежда, се поколеба.
   — Той наистина я взе за цял месец. Наемът беше платен предварително.
   — А, значи е мъж? — попита Шоу.
   Жената сякаш се ядоса на себе си.
   — Да, но името му е поверителна информация.
   — Разбира се.
   — Във всеки случай все още не е пристигнал. Трябва да призная, че това е доста необичайно. Да платиш толкова хиляди и да не се възползваш? От друга страна, това не е моя работа, нали така? Богатите понякога се държат странно, или поне такова е моето впечатление. Но и вие също трябва да сте богат, след като се интересувате да наемететакава вила.
   — Да кажем, че се справям добре — отговори скромно Шоу. — Можем да разговаряме на английски, ако предпочитате, въпреки че френският ви е много по-добър от моя.
   Тя изглеждаше едновременно доволна и облекчена. Поведението и тонът й незабавно се промениха и британският й акцент звънна ясно и силно, когато отговори:
   — Много мило от ваша страна. Ходя на уроци от цял месец, за да си оправя произношението, но все още не е както трябва. Французите говорят толкова красиво, толкова благозвучно, не мислите ли? А в същото време от езика им направо ми пресипва гърлото.
   — И на мен.
   — Както и да е, след като вилата е празна, можех да ви заведа да и хвърлите един поглед, но знам ли… не искам да нахълтаме и да заварим мистър Уолър по долни гащи — засмя се тя.
   — А, значи се казва Уолър?
   Жената изглеждаше съкрушена.
   — Олеле, какво направих. Добре, така се казва наистина, но недейте да го разпространявате. Работата нинаистинаизисква дискретност.
   — Разбира се. Нито дума. Благодаря ви.
   Той се върна до хотела си в Горд, който имаше и спа център. Горд беше на ръба на платото Воклюз, с изглед към долината на Люберон и хълмовете зад нея, и до него можеше да се стигне още по-бързо пеш от вилите в подножието на скалите по изсечените в тях стъпала. Пътят с кола беше доста по-заобиколен и включваше голям брой остри завои. Самото село, от бели и сиви каменни къщи, беше притиснато в скалите като пчелна пита. Имаше две най-високи точки: камбанарията на католическата църква и средновековният замък, в който сега се помещаваше местната администрация.
   Шоу се обади на Франк, за да му докладва. Откакто беше пристигнал, методично беше проучил всички по-важни сгради в селото. Вероятно вече познаваше Горд по-добре от повечето му дългогодишни жители. Двамата с Ейми Крофърд трябваше да се срещнат на следващия ден, но поддържаха контакт още от момента, в който Шоу беше кацнал в Прованс.
   В селото имаше много ресторанти и Шоу се разходи покрай тях, като четеше менютата, отпечатани на бяла хартия и забодени отвън на стените. Накрая избра „Кафе л’Естамине“ в центъра и си поръча обяд и чаша вино.
   Усмивката му угасна, когато я видя да влиза. Макар че бистрото беше пълно с туристи, по някаква причина той веднага разбра, че това е американката, за която му беше разказала агентката по недвижимите имоти: млада, красива и заможна.
   Изглежда, нямаше трийсет години. Беше с руса коса на кичури, но едва ли беше блондинка по рождение. Кожата й беше с бронзов загар, а по раменете й се виждаха няколко петънца с размера и цвета на зърна кафе. Носеше лятна рокля с четвъртито деколте, което разкриваше част от гърдите й; дългите й тесни стъпала бяха обути в кожени сандали. Шоу я видя единствено в профил, докато я водеха към масата й. Но когато оставяше чантата си на съседния стол, тя за момент се обърна в анфас към него.
   Очите и мозъкът на Шоу сякаш се разфокусираха за момент, което го стресна — все едно мозъкът му беше очаквал зениците му да регистрират нещо друго, а не това, което бяха видели току-що. Но всъщност не знаеше защо изобщо бе имал някакви очаквания. Лицето й не беше съвършено. Носът й беше леко дълъг и тънък; очите й бяха малко големи за това лице, а страните й — твърде плоски. Но по някакъв начин всички тези черти, взети в своята цялост, я правеха далеч по-забележителна, отколкото ако бяха съвършени всяка за себе си. Тялото й беше атлетично; раменете й бяха добре развити, а краката й — дълги и оформени, особено прасците, сякаш цял живот беше катерила височини. Тъй като беше слаба, изглеждаше по-висока от своите около сто и седемдесет сантиметра, но все пак му се струваше дребничка. Но тъй като самият Шоу беше висок почти два метра, общо взето, почти всички останали, с изключение на баскетболистите, му се струваха ниски.
   Той продължи да разсъждава и накрая достигна до извода, че причина за сепването е един необясним факт: въпреки че очевидно беше млада, тя изглеждаше и стара — макар и не физически, разбира се.
   Изглежда твърде сериозна за толкова млада жена.
   Макар че беше приключил с обяда си, Шоу беше обзет от любопитство и реши да остане, като си поръча кафе и ягодово сорбе. На два пъти му се стори, че тя поглежда към него, но може би само така си въобразяваше. Накрая все пак плати и си тръгна. Ако се беше обърнал на прага, щеше да се сдобие с неопровержимо доказателство, че наистина гое забелязала: защото очите й останаха приковани във вратата дълго след като той я затвори зад гърба си.
   Шоу се отдалечи на известно разстояние и започна да наблюдава фасадата на ресторанта. Двайсет минути по-късно жената излезе, огледа се и пое по пътеката, която щешеда я отведе до вилите в подножието на скалите. Шоу я последва, като се чудеше къде е отседнала. Изненада се, когато видя как тя се приближи и отключи вратата на вилата точно до наетата от Уолър. Освен това беше разпитвала и за неговата вила. Франк не беше успял да открие нищо за нея, но не биваше да я изпускат от очи. Шоу не обичаше изненадите — особено когато самият той се сблъскваше с тях.
   19
   На следващия ден Шоу измина петнайсет километра, за да се срещне с Ейми Крофърд близо до руините на старинна крепост на върха на един хълм. Крофърд беше дребна жена — на височина достигаше едва до гърдите му. Но той знаеше, че тя владее няколко различни бойни изкуства, бяга на маратонски разстояния и е в състояние да убие или осакати човек както с голи ръце, така и с крака. И все пак, въпреки че физическата й форма беше отлична, Шоу всъщност бе впечатлен от хладнокръвното й поведение по времена операции. Точно това го беше накарало да я избере в екипа.
   Двамата отидоха с отделни коли до старата каменна кариера, където се намираха пещерите на Ле Бо, и ги обиколиха като туристи. Шоу носеше миниатюрна камера в джоба на ризата си и записа всичко, за да го анализират по-късно.
   Докато се връщаха обратно към колите, Крофърд подхвърли:
   — Радвам се, че отново работя с теб.
   — Аз също.
   — Ако се съди по плана на терена, залавянето му трябва да протече гладко. Нямаше как да избере по-подходящо място за нас.
   — Да, и вероятно също го осъзнава. Така че и той, и телохранителите му ще се движат с повишено внимание. Ще имаме само две секунди, през които елементът на изненадата ще бъде на наша страна. Много рядко се случва да имаме толкова подробна разузнавателна информация за някоя цел. Трябва да изпълним всичко перфектно.
   — Разбрано.
   Шоу й направи знак да се качи в колата си — ауди с две врати. Той седна до нея.
   — Опиши ми операцията от А до Я — каза той. — Искам да съм сигурен, че сме на една честота.
   Крофърд потропа с пръсти по волана.
   — Частната обиколка започва точно в десет сутринта. Според наблюденията ни той ще се движи с минимум четирима и максимум шестима охранители, въоръжени с пистолети глок в кобури. Те пристигат на входа. Екскурзоводът е подставено лице от нашия екип. На значката му има монтиран миниатюрен микрофон и камера, така че ще получавамекартина в реално време. Неговата задача е да се движат максимално близо до параметрите на нашия план. Всички служители вече ще бъдат отстранени от пещерите. Пет минути за прочитане на информационните табла по стените и още пет за изслушване на въвеждащото аудио, значи максимум десет и десет часа. Първото помещение се разглеждаза пет минути. Второто за две. Третото за четири. Така нашата операция започва в десет и двайсет и една. Четвъртото помещение е теренът за действие. Шейсет на шейсет метра, подходящи укрития на предната и лявата стена. Екипът вече е заел позиции. По план електричеството ще бъде прекъснато шейсет секунди след като обектът пристигне. Екипът се състои от седем души с оптически уреди и пушки с упойващи стрелички. Инструкциите са да се целят във врата, ръцете и бедрата, защото може би ще носят бронежилетки. Нашият човек в контролната зала с електрозахранването започва обратно броене от пет в момента, в който картината от екскурзовода покаже, че и последният охранител от групата е влязъл в четвъртото помещение. В слушалките ни ще се чуе кодовата дума „Червено“ точно една секунда преди да прекъснат електричеството. Стрелбата ще започне в тази секунда, за да се избегне реакция от страна на целите и съответно неточни изстрели. Ти ще удариш обекта, аз ще поема охранителя непосредствено до него, а останалите стрелци от екипа ще се целят в охрантелите в съответните си сектори. Всички трябва да бъдат повалени в рамките на две секунди.
   — Изход?
   — От тази пещера има два изхода, на изток и на запад. Западният тунел се връща до централния вход. Източният тунел е дълъг двеста метра и излиза до един авариен изход от другата страна на каменната кариера. Там е нашата изходна точка. Ще ни чака линейка. В източния тунел предварително ще бъде оставена носилка. Обектът ще бъде натоварен на нея, което няма да отнеме повече от трийсет секунди. Същото време е отделено за пренасяне по тунела. Линейката потегля в момента, в който се затворят вратите. Частната писта е на четирийсет минути южно от кариерата. Самолетът излита в момента, в който се затвори люкът. Обектът и нашият екип ще са напуснали френското въздушно пространство още преди охранителите да се свестят в тъмната пещера и да започнат да се чудят какво е станало.
   Шоу кимна в знак на одобрение.
   — И после към следващата задача — каза той.
   — И моят живот е такъв — отвори тя и хвърли поглед към него.
   — Какво? — попита той, когато забеляза колебанието й.
   — Чух един слух. Оттогава се питам дали в него има някаква истина.
   Шоу я погледна с любопитство и повтори:
   — Какво?
   — Наистина ли си прострелял Франк Уелс в главата?
   — Не можахме да постигнем съгласие по един въпрос — отговори той.
   Тя се усмихна.
   — Харесва ми как работиш.
   — Всъщност, ако не обръщаш внимание на стоте килограма гняв и комплекси, Франк не е лош човек — добави той.
   — Наистина ли?
   — Не, всъщност не — каза Шоу.
   20
   На следващия ден Шоу с интерес проследи как тайнствената млада дама пазарува в Горд. Мъже от всякакви възрасти също я проследиха, докато минаваше покрай тях със сламената си шапка и роклята до коленете, която коварният бриз понякога подхващаше и повдигаше. В такива случаи мъжете я гледаха още по-съсредоточено. Докато се преструваше, че разглежда витрините по улицата, Шоу забеляза как я доближиха различни мъже, които говореха френски, италиански, гръцки и английски — поне толкова преброи. Мъжете й предлагаха да й помогнат с пазаруването, да й превеждат или да й окажат съдействие при събличането на дрехите й, например в своята стая. Тя вежливо отклони всички предложения. Всъщност нямаше нужда от помощ. Говореше френски свободно и беше наясно с цените. И умееше да се пазари. Шоу я проследи как преговаря за една блуза, една декоративна синьо-жълта чиния, една бутилка вино и десетина тиквички, докато не получи приемлива оферта.
   По-късно вечерта той седеше в едно бистро на открито в Горд и размишляваше какво да си поръча за вечеря, когато тя го изненада, като се приближи до масата му.
   — Parlez-vous fran?ais?
   — Oui, je parle fran?ais — отговори той. — Mais mon anglais est meilleur.
   Тя топло се усмихна.
   — Моят английски също е много по-добър от френския ми. Имате ли нещо против да седна при вас? Последните няколко пъти се храних сама и в началото беше забавно, но бързо ми доскуча.
   Той и направи знак да седне.
   — Заповядайте.
   Жената си свали шапката и я сложи на стола до себе си, преди да вземе менюто.
   — Какво е хубаво тук? — попита тя и вдигна на главата си слънчевите очила „Мауи Джим“, въпреки че залязващото слънце блестеше точно насреща й.
   — Пилешкото с маслини и каперси. Но пък никога няма да сбъркате, ако си поръчате добрата стара пържола с пържени картофи и салата.
   — Да си вземем ли вино?
   — Според мен е задължително. Все пак сме в Прованс.
   Двамата дадоха поръчките си на сервитьора, който веднага им донесе избраната бутилка червено и две чаши. След това им наля и ги остави сами.
   — Сигурно ви се струвам прекалено отворена — каза му тя. — Заговорих ви, без да се познаваме.
   — Подобно понятие като че ли вече не съществува нито по отношение на мъжете, нито по отношение на жените.
   — Най-напред нека да се представя. Казвам се Джейн Колинс. Но приятелите ме наричат Джейни.
   Тя протегна ръка. Шоу развеселено я стисна.
   — Аз съм Бил.
   — Американец ли си?
   Той кимна.
   — А ти?
   — Така пише на паспорта ми.
   — Аз съм от Вашингтон — каза той.
   — И с какво се занимаваш във великата ни столица?
   — Гледам да не се занимавам с нищо. Бях лобист, но продадох кантората си и реших да разгледам света отвъд Капитолия.
   — Имаш ли семейство?
   — Чакай да се направя на гордия татко.
   Шоу извади портфейла си и й подаде снимката на момиче и момче, с която го беше снабдил Франк.
   — Майкъл и Али. Те са в Щатите.
   Тя му върна снимката.
   — Красиви деца. Значи жена ти не е с теб.
   — Разведени сме — отговори той и прибра снимката в джоба на ризата си. — Снимката всъщност е малко стара. И двете ни деца вече са тийнейджъри.
   — Явно сте започнали млади. Не ми изглеждаш толкова възрастен.
   — Ще ти налея още вино. Харесва ми ефектът, който оказва върху зрението ти. А ти? Каква е твоята история?
   — Не е много интересна. Баща ми направи огромни пари. Двамата с мама починаха твърде рано, а аз бях единственото им дете.
   — Съжалявам. Предполагам, че парите не са достатъчна компенсация за загубата.
   — И аз така предполагах и се оказах права. Бях малка, когато починаха, но въпреки това все още ми липсват.
   — Напълно те разбирам.
   — Но животът продължава — каза тя и погледът й за момент се зарея в далечината, преди отново да се върне на него и тя да се усмихне неуверено. — Сега съм богата, обичам да пътувам и да опознавам различни места. Тук е толкова красиво. От колко време си в града?
   — От няколко дни.
   — А след това?
   — Италия, а после и Гърция. Но не бързам. През целия си живот съм се движил по строга програма. Сега предпочитам да оставям всичко да се случва с естествения си ритъм.
   — Къде си отседнал?
   Шоу с неудобство се размърда на стола си.
   — Е, май все пак има понятие като „прекалено отворена“.
   Страните й почервеняха.
   — Да, май си го заслужих. Но често се случва да задавам прекалено много въпроси и да разказвам прекалено много за себе си.
   — Така е. Може би не трябва да разправяш колко си богата. Има твърде много недостойни хора, които биха се възползвали от тази информация.
   Тя го изгледа като попарена.
   — Май си прав.
   — А как така си сама? Нямаш ли приятели, които да пътуват с теб? Не се съмнявам, че пътуваш с първа класа.
   — Приятелите ми трябва да ходят на работа. Това е основният проблем в живота на хората, които не са принудени да работят.
   — Според мен повечето хора биха предпочели този проблем — каза мило той.
   — Е, може ние двамата да се забавляваме заедно.
   — Ти дори не ме познаваш.
   — Напротив. Ти си, хм…
   — Бил — подсказа той.
   Тя игриво го ощипа по ръката.
   — Бил, от Вашингтон. Пенсиониран лобист, разведен, с две прекрасни деца в тийнейджърска възраст. Видя ли, че паметта ми не е толкова лоша?
   — Добре, Джейн…
   — Приятелите ме наричат Джейни.
   — Добре, Джейни, просто не бързай толкова с непознатите.
   Тя притеснено отговори:
   — Вече съм почти на трийсет. Май трябваше да съм си научила урока.
   — Някои хора никога не го научават.
   — А откъде знаеш френски? — смени темата тя.
   — Откъде знаеш, че знам френски? Разменихме само няколко думи и едва ли би ме препоръчала за преводач в ООН. Твоят френски обаче звучеше съвсем автентично. Ти къде го научи?
   — Посещавах интензивен курс половин година преди да дойда тук. Няма да повярваш с какви неща можеш да се занимаваш, когато не ходиш на работа.
   Шоу вдигна чашата си и я чукна в нейната.
   — Нямам търпение да науча повече за това.
   Донесоха им храната и разговорът им продължи по време на вечерята. Разделиха си сметката поравно, като и двамата платиха в брой. След това се разходиха по улицата. Втози час повечето магазини вече бяха затворени, но имаше приятен топъл вятър и много хора се разхождаха също като тях, а от един бар близо до центъра на градчето се чуваше музика.
   Тя вдигна поглед към него.
   — Ти колко си висок?
   — Към два метра.
   — Сигурно си бил най-високият лобист във Вашингтон.
   — Не, в тази професия има и бивши баскетболисти от НБА. Има един, който е двеста и петнайсет сантиметра. Горкият човек, трябва да се превива на две, за да минава през вратата и да проси пари.
   — Е, аз съм насам — подхвърли тя.
   Шоу показа с палец зад гърба си.
   — Аз съм натам.
   — Сигурно пак ще се видим.
   — В това малко градче има голяма вероятност.
   Тя се усмихна.
   — Следващия път ще бъда много по-сдържана.
   Той отвърна на усмивката й.
   — А аз няма да бъда толкова критичен.


   Реджи Кемпиън веднага се прибра във вилата си, откъдето се обади по телефона. Тя разказа на професор Малъри за срещата си с Бил и му даде подробно описание.
   — Проучете го. Има нещо в него.
   — Добре, Реджина. Но може и да няма нищо.
   — А може и да има. Винаги се доверявам на инстинктите си. Как се движи Уолър?
   — По план.
   — Значи ще се наложи да прекъсна мисията, ако този нов фактор предизвика хаос. Сигурен ли сте, че всичко с алибито ми е наред?
   — Отдавна. Един от нашите спонсори е собственик на технологична компания, която разработва елитни програми и има достъп до множество важни бази данни. Той ни отвори една задна вратичка, за да си свършим работата. Цялата информация, която си запомнила, се потвърждава на всички места, които могат да бъдат проверени. Имаш акт за раждане в САЩ, номер на социална осигуровка, банкови сметки, образователно досие, дипломи и семейна история. Между другото харесва ли ти страницата ти във Facebook?
   — Чудесна е. Имам готини приятели. Освен това, професоре, трябва да отбележа, че всъщност разбирате доста повече от компютри, отколкото казвате.
   — Стар съм вече за такива работи. Просто изпълнявам каквото ми кажат.
   — Щом твърдите.
   — Не се напрягай толкова.
   — Това е единственият начин, по който мога да живея.


   На по-малко от един километър от там Шоу седеше на леглото си и снемаше пръстови отпечатъци от специалното покритие на снимката на измислените си деца, която беше дал на „Джейни“. Той сканира отпечатъците с джобен компютър, изпрати ги по електронната поща на Франк и му се обади.
   — Звучи като доста готина мацка — отбеляза Франк, след като Шоу завърши доклада си.
   — Не обичам „готини мацки“, когато се появяват по време на мисия — особено ако са отседнали в съседната вила на тази, в която е моята цел. Освен това и тя е разпитвала за вилата на Уолър.
   — От това, което ми разказа, изглежда доста вятърничава.
   — Не можем да сме сигурни. Може би се преструва.
   — Нали ти казах, че предварителното проучване не показа нищо за нея. Да не ставаш параноик?
   — Не, Франк. Азотдавнасъм параноик.
   21
   Уолър се обърна към Алън Райс и го попита:
   — Вярваш ли в Бог?
   Двамата току-що бяха слезли от самолета на Уолър след дългия полет. В момента се возеха на задната седалка на кадилак ескалейд под наем на път за една среща. Райс се беше вторачил в екрана на лаптопа си, където се виждаха само бързо променящи се числа. Въпреки това не показа с нищо, че въпросът на работодателя му го е изненадал.
   — Всъщност не съм мислил за това, откакто пораснах.
   Уолър изглеждаше заинтригуван.
   — А ако се замислиш сега?
   — Бих избрал позицията, че човек трябва да е подготвен за всичко, но да си призная, в последно време не следвам това правило.
   Уолър явно се разочарова от отговора.
   — Наистина ли?
   — С уговорката, че човек все пак трябва да полага усилия, за да получи онова, което иска от живота, вместо да се моли на нещо, което не може да види с очите си.
   Уолър се усмихна доволно.
   — Предполагам, че и ти не си вярваш, Евън.
   — Напротив, моля се всяка сутрин и всяка вечер и ходя на църква всяка седмица. Вярвам в Бог с цялото си сърце, както майка ми и нейната майка преди това. Французите обичат хубавия живот, но са и много усърдни във вярата си, както може би знаеш.
   — Не разбирам…
   Уолър го прекъсна, като махна с ръка.
   — Не обвинявам другите хора, че не са вярващи, нито пък, че искат, както ти се изрази, да бъдат подготвени за всичко. Рано или късно всички ще трябва да се изправят пред Бог.
   Той погледна Алън в очите и добави:
   — Ти също.
   Райс бързо сведе очи към екрана на компютъра, преди от устата му да се е изплъзнала някоя неподходяща фраза или изражението на лицето му да го издаде. „В такъв случай и ти ще трябва да се изправиш пред Бог. И не ми се вярва, че като се молиш по два пъти на ден и ходиш на църква, ще се спасиш от проклятието на ада.“ Подобни думи щяха да му струват живота. Вместо това той смени темата:
   — А довечера?
   Уолър бавно кимна и отвори малко прозореца от своята страна, за да влезе свеж въздух.
   — В интерес на истината срещата довечера също е усложнение, свързано с религията. Хората, които ни очакват, наистина вярват, че всеки, когото убият в живота, ще им служи в смъртта. А също и че в рая ги очакват непорочни девици. Изненадващо е, че повече мъже не приемат исляма дори само заради тази идея.
   — Може би щяха да се осмелят, ако не бяха под чехъл.
   — Тази вечер си особено остроумен, Алън.
   Райс заговори по-сериозно:
   — Това е съвсем нов бизнес за теб. Да продаваш на ислямски терористи?
   — Не ти ли омръзна от азиатски проститутки? Колко бройки трябват, за да задоволят слабините на мъжката западна цивилизация?
   — Очевидно повече, отколкото можем да осигурим. Но паричният поток в този бизнес е колосален и стабилен. Това е двигателят за всичките ни други проекти.
   — Човек има нужда от нови предизвикателства.
   — И все пак. Обогатен уран? За производство за ядрено оръжие? Като нищо ще ударят Монреал вместо Ню Йорк. Не бих се доверил на мерника им.
   — Светът трябва да бъде поразтърсен, не мислиш ли? Прекалено застоял е. И твърде предвидим. Хората на върха се задържаха прекалено дълго.
   — Не знаех, че имаш интерес към геополитиката.
   — Има много други неща, които не знаеш за мен. Пристигнахме, струва ми се.
   Райс погледна през прозореца към сградата, до която се доближаваха. Последните двайсет минути от полета бяха изпълнени с турбуленция, защото закачиха опашката на една отминаваща гръмотевична буря, а пътуването в колата по селски пътища в продължение на още петдесет километра изобщо не беше помогнало на стомаха му да се успокои. А хората, с които щяха да се срещнат, караха стомаха му да се свива по съвсем друга причина. Естествено, шефът му не изглеждаше притеснен нито от бурята, нито от предстоящата среща.
   Всеки, който търсеше начин да се сдобие с части за ядрено оръжие, за да може да го използва и да избие максимално голям брой хора, без съмнение беше луд. Райс беше приел, че работодателят му е луд поне в известна степен, и се беше научил да живее покрай него. Но хората, с които щяха да се срещнат тази вечер, бяха неизвестна величина в уравнението. Искаше му се Уолър да не беше настоявал да го придружи.
   Когато се беше опитал да отклони предложението, Уолър съвсем очаквано го беше нагрубил.
   — Дясната ми ръка няма право да избира с кого да се среща. А един страхливец не може да бъде дясната ми ръка. За твое съжаление, Алън, нито една друга част от тялото ти не ми върши работа.
   Шегата беше произнесена с тон, от който ставаше ясно, че всичко е съвсем на сериозно. Затова Райс се беше качил на самолета и беше прелетял няколко часови пояса, за да помогне на шефа си в преговорите за бъдещата смърт на хиляди невинни жертви.
   — Как искаш да започнем срещата? — попита го Райс.
   — Ще ги поздравим с усмивка. Ако искат да ядем и да пием, ще приемем. След това започваме да преговаряме. Между другото гледай да не им показваш подметките на обувките си, това се смята за голяма обида.
   — Има ли нещо друго, което трябва да знам?
   — Да, най-важното.
   Райс го погледна с очакване.
   — Ако стане нужда да бягаме, бягай бързо.
   Райс изглеждаше шокиран.
   — Има ли такава вероятност?
   — Не знам. Но мога да ти кажа, че нямам доверие на мъже от пустинята, които се увиват в чаршафи и искат да взривят целия свят.
   — Тогава защо сме тук, за бога?
   — Нали ти казах, човек има нужда от нови предизвикателства.
   — Наистина ли смяташ, че може да се наложи да бягаме?
   — Ако се стигне дотам, внимавай да не тичаш пред мен.
   — Защо?
   — Защото ще те застрелям и ще прескоча трупа ти.
   22
   Къщата беше голяма и модерна и се намираше на цели километри от всякакви други сгради. На портала ги посрещна мъж с тъмен британски костюм по поръчка и тюрбан на главата. Той претърси Уолър и Райс и конфискува пистолета на Уолър.
   — Това е деветмилиметров „Хеклер и Кох“, произведен по специална поръчка — каза Уолър на арабина. — Очаквам да ми го върнете в същото идеално състояние.
   Мъжът не даде знак дали го е разбрал.
   — А хората ми? — попита Уолър и посочи зад гърба си шестимата здравеняци, които бяха задържали оръжията си.
   Зададе въпроса, въпреки че вероятно знаеше отговора. Арабинът обясни на несигурен английски, че те също могат да влязат в къщата, а освен това могат да останат въоръжени. Уолър се намръщи на странното разграничение, но не каза нищо.
   Райс вдигна поглед към тъмната фасада.
   — Май няма никой — подхвърли обнадеждено той.
   Двамата тръгнаха по алеята към входа и Уолър отговори:
   — О, със сигурност са си вкъщи. Няма съмнение, че ще бъдем добре дошли.
   — Защо не ми звучиш толкова уверено?
   — Сигурен съм. Явно ти си изпускаш нервите.
   — Чудно защо — промърмори Райс под носа си.
   Осветлението в къщата беше толкова слабо, че Райс трябваше да примижава, за да различи какво има в далечните ъгли на просторните помещения. Уолър и Райс следваха мъжа с тюрбана все по-навътре в къщата, а охранителите следваха тях.
   Накрая водачът им спря пред голяма двойна врата, която, изглежда, беше изработена от неръждаема стомана. Той я отвори и направи знак на останалите да влязат. Те се подчиниха и видяха един мъж, който седеше на кръгла маса в центъра на помещението, осветено от една-единствена настолна лампа. Беше облечен в свободно падаща дреха, която мюсюлманите наричаха тоба. Тялото му беше закръглено, макар че лицето му беше изпито. Брадата му беше късо подстригана, а главата му не беше покрита.
   — Седнете — каза той и посочи столовете, наредени около масата.
   Уолър огледа помещението, без да бърза, за да прецени тактическите позиции, и направи знак на хората си да ги заемат. Едва тогава се отпусна на един стол и отвърна напогледа на мъжа.
   — Очаквах повече хора — каза той.
   — Аз съм оторизиран да преговарям — отговори домакинът на ясно разбираем английски.
   Уолър забеляза, че мъжът се поти, а очите му се стрелкат из помещението. После изведнъж се съсредоточи върху Уолър и Райс.
   — ОУ — каза той.
   — Обогатен уран — потвърди Уолър.
   — Как ще се сдобиете с него?
   Уолър го погледна озадачено.
   — Вече изяснихме този въпрос.
   — Обяснете пак.
   Уолър заговори монотонно, все едно водеше лекция:
   — През хиляда деветстотин деветдесет и трета година между Русия и Съединените щати беше подписан договор за продажба на обогатен уран. По този начин руснаците получаваха възможност да намалят запасите си от ядрени оръжия и да се освободят от обогатения уран, който да се използва в ядрени реактори и за други мирни цели. Мога да ви говоря до утре за уранов хексафлуорид, отпадъци от обеднен уран и други подобни, но в крайна сметка всичко опира до това, че руснаците имаха петстотин тона обогатен уран, които се съгласиха да продадат на американците. До този момент янките са получили около четиристотин тона, средно по трийсет тона годишно. Целият процес секонтролира и от двете страни, с изключение на първоначалното разглобяване на оръжията и отделянето на обогатения уран от останалата конструкция на ядреното оръжие. Руснаците изпълняват тази първоначална стъпка самостоятелно. Точно по тази причина определени хора, които разполагат с връзки по веригата, могат да се сдобият с известно количество скъпоценен ядрен материал.
   — И вие имате такива връзки? — попита мъжът.
   Уолър отново изглеждаше озадачен.
   — В противен случай не бих имал никаква причина да дойда до тук и да преговарям с вас. — Той вдигна мобилния си телефон. — Мога да го докажа с едно обаждане.
   — За какви количества говорим?
   — Оръжия или обогатен уран?
   — ОУ.
   Уолър забеляза, че мъжът потрива пръсти с известно ожесточение. Мъжът видя, че Уолър го гледа в ръцете, и ги скри под масата.
   — Петстотин това от този материал могат да се използват за приблизително трийсет хиляди ядрени бойни глави — горе-долу толкова, с колкото разполагаше Съветскиятсъюз в разгара на Студената война. С моите връзки мога да се сдобия с деветдесет килограма обогатен уран. Това е достатъчно количество за две бойни глави, които могат да унищожат голям град, но може да се използва и за голям брой по-малки импровизирани устройства, предназначени за многобройни цели.
   — Значи материалът е много скъп?
   — Нека да го кажа така. В момента Иран харчи милиарди долари, за да изгради инфраструктура и технологична база, с които в крайна сметка ще се сдобие със същото, което предлагам да ви продам още тази вечер. Единственият по-скъп материал е плутоният, но достъпът до него е невъзможен.
   Мюсюлманинът рязко се наведе напред.
   — И каква е цената?
   Уолър отново хвърли поглед към Райс, преди да се обърне към мъжа.
   — Казвате, че сте оторизиран да сключите сделка?
   — Както вие се изразихте, в противен случай нямаше да съм тук.
   — Името ви?
   — Не е важно. Каква е цената?
   — Двеста милиона британски лири, преведени по сметката ми.
   Уолър се канеше да добави още нещо, но мъжът го прекъсна:
   — Дадено.
   Уолър сведе поглед към тялото на мюсюлманина и подуши въздуха. После изпусна мобилния си телефон на земята и се наведе да го вдигне. В следващия миг Райс отхвърча назад, а Уолър сграбчи масата и я обърна върху мюсюлманина. Той сграбчи Райс за ръката и изкрещя на хората си:
   — Бягайте!
   Райс усети как го хвърлят през прозореца. Нещо остро го улучи в крака, разкъса плата на панталона му и се заби в бедрото. Нещо тежко се приземи върху него и му изкара въздуха. После го вдигнаха и го задърпаха, докато се опитваше да си поеме дъх, а от ранения му крак започна да блика кръв.
   Ударната вълна от взрива в къщата го хвърли във въздуха и го преобърна. Върху него се посипаха отломки, но Уолър го беше закрил със собственото си тяло, като дишаше на пресекулки. След като дъските, тухлите, натрошеното стъкло и парчетата от мебели спряха да се сипят върху тях, Уолър и Райс бавно се изправиха до седнало положение.
   — Какво, по дяволите… — започна Райс, като стискаше ранения си крак.
   Уолър стана и изтупа дрехите си.
   — Този идиот беше атентатор самоубиец.
   — Как разбра?
   — Тобата е свободно падаща дреха, а неговата му стоеше прекалено стегнато, защото динамитът отдолу я издуваше. Не можеше да се концентрира и не ни гледаше в очите. Разбрах, че крие нещо, защото човешката природа е такава, че подсъзнателно избягваме да гледаме към някого, ако не искаме той да ни оглежда. Същият инстинкт се наблюдава и при кучетата.
   — А защо не можеше да се концентрира?
   — Сигурно са го надрусали, за да изпълни мисията си, защото кой нормален ще пожелае да се взриви, дори ако са му обещали девици в рая? После надуших и миризмата.
   — Каква миризма?
   — Динамитът се съхранява в малки дървени цилиндри, напоени с вода. Има характерна миризма. Освен това долових и миризма на метал. Сигурно от сачмите в платнения пояс, завързан около тялото му. Така се получава максимален брой жертви около мястото на взрива. Нарочно си изпуснах телефона, за да погледна и под масата. До краката му имаше торба. В нея е имало акумулатор с жици, свързани с детонатора в платнения пояс. Жиците се зашиват за пояса, за да не може да ги свали лесно. Точно затова скри ръцете си под масата — за да хване детонатора. Освен това не стана, за да ни поздрави. Това е много нехарактерно за мюсюлманите. Но динамитът е тежък и той сигурно се е притеснявал, че може да забележим нещо подозрително, ако се изправи.
   Уолър сви рамене в знак на примирение.
   — Трябваше да го забележа още по-рано. Дай да ти видя крака.
   Той приклекна и скъса крачола на Райс, за да огледа раната.
   — Извинявай, че се наложи да те бутна през прозореца.
   — Господи, Евън, ти ми спаси живота!
   — Има кръвоизлив, но раната не е дълбока, едва ли е засегната артерия.
   — Сигурен ли си?
   — Виждал съм много такива рани. Ако артерията беше разкъсана, вече щеше да си изгубил съзнание, защото почти цялата ти кръв щеше да е изтекла.
   Той накъса крачола на Райс на ивици, за да направи груба превръзка на раната.
   — Ще ти намерим лекар при първа възможност.
   Уолър се обърна към къщата и видя, че един от неговите хора със залитане върви към тях. Той бързо се приближи до него и го подхвана.
   — Паскал, ранен ли си?
   — Не, само ми пищят ушите.
   Паскал беше грък и кожата му беше тъмна, а косата — още по-тъмна и къдрава. Беше висок метър и седемдесет и пет, жилав и пълнен с неизчерпаема енергия. Беше в състояние да тича цял ден и да стреля безпогрешно, имаше железни нерви, никога не прибързваше, когато трябваше да се действа предпазливо, и никой не беше по-бърз от него, когато ситуацията изискваше максимална скорост. Беше най-дребният от охранителите на Уолър, но същевременно беше най-опасния. Паскал беше пристигнал да живее при Уолър още на десет години и Уолър го беше подготвил да застане начело на охранителното му звено. Не притежаваше необходимия ум, за да се занимава със самия бизнес, за разлика от Алън Райс. Но въпреки това беше незаменима част от екипа на Уолър.
   — А останалите?
   — Танър и Димитри са мъртви. Експлозията откъсна главата на Димитри. Падна в някаква проклета саксия. Другите са добре, само синини и драскотини. Но изгубихме едната кола.
   Уолър огледа димящата маса метал до входа на къщата. Кадилакът беше поел ударната вълна от експлозията и за щастие по този начин беше предпазни останалите коли. Някъде отляво се чуха писъци и Уолър и Паскал се затичаха натам. От мрака се появиха трима души — двама от тях се бореха с третия.
   Още преди Уолър и Паскал да ги достигнат, двамата успяха да го укротят. Оказа се мъжът със скъпия костюм, който ги беше вкарал в къщата.
   — Копелето се опитваше да избяга, мистър Уолър — обясни един от мъжете, докато извиваше ръцете на пленника зад гърба му.
   Уолър протегна ръка и сграбчи мъжа с тюрбана за гърлото.
   — Да го застрелям ли, мистър Уолър? — попита Паскал.
   — Не, Паскал, не. Първо трябва да си поговоря с него.
   Уолър погледна мъжа в очите.
   — Ти си дребна риба. Онзи, който се взриви, също беше дребна риба — от тези, които хвърляш обратно във водата, защото не си струват. Но все пак трябва да се занимая с теб. Защото искам да разбера кой е заповядал това да се случи. Разбра ли ме?
   Мъжът поклати глава и бързо заговори на родния си език.
   Уолър го прекъсна, като говореше на същия език. Шокираният поглед на пленника явно го развесели, преди да се обърне към хората си, за да им нареди да приберат останките на Танър и Димитри.
   — И още нещо — каза Уолър.
   Той бръкна в джоба на пленника и извади деветмилиметровия пистолет, който му беше конфискуван по-рано.
   — Много съм привързан към този пистолет. Всъщност толкова много, че ще те застрелям именно с него, след като ми кажеш всичко, което искам да знам.


   Докато пътуваха обратно към самолета, Уолър се обърна към Райс.
   — На пистата ще ни чака лекар, който ще се погрижи за крака ти.
   — Защо ни поканиха тук само за да се опитат да ни взривят?
   — Не знам още. Но ще разбера, а след това ще ги ударя много по-силно, отколкото те удариха мен.
   Райс поклати глава и се засмя унило. Уолър го погледна и попита рязко:
   — Какво?
   — Просто си мислех, че след всичко това наистина ще имаш нужда от почивка в Прованс.
   23
   Шоу се излегна на плоската скала в далечния край на Горд и погледна часовника си. Беше един през нощта. През целия ден пристигаха автобуси, от които се изсипваха туристи и застанаха точно там, където Шоу лежеше в момента, за да снимат главозамайващите изгледи с дигиталните си фотоапарати. Шоу също беше дошъл заради изгледа — ноне гледаше пейзажа, а вилите близнаци на Уолър и Джейни Колинс. Електронният му уред за нощно виждане превръщаше солидните обекти като хора, коли и растения в ясни силуети, по които можеха да се различат и множество детайли, очертани на зеленикав фон. Във вилата на жената светеше една лампа, а в тази на Уолър беше тъмно. Нищо чудно, все пак той още не беше пристигнал.
   Шоу не беше виждал Джейни Колинс от няколко дни, но интересът му към нея беше нараснал. Той фокусира уреда си и проследи как тя излезе от светло на тъмно; оптиката пронизваше тъмнината със завидна яснота. Джейни беше боса и облечена с халат. Когато го свали, Шоу видя, че под него носи цял бански костюм. Тя си сложи очила за плуване,върза си косата и се гмурна във водата с чисто движение, което не развълнува повърхността.
   Джейни се понесе през водата с енергични движения. Когато стигна до отсрещния край, се обърна с кълбо и заплува в обратната посока. След пет дължини Шоу вече не се съмняваше, че тя брои замахванията си. Навън беше съвсем тъмно, нямаше луна, а светлината от къщата губеше силата си, преди да достигне басейна, така че тя нямаше как да види стените на басейна, за да разбере кога да се обърне. След трийсет дължини скоростта й съвсем не беше намаляла. Шоу трябваше да разтърква очите си, защото методичните й движения бяха хипнотизиращи, все едно гледаше метроном.
   В съседната вила светна лампа, което накара Шоу да откъсне поглед от жената. В уреда му за нощно виждане се показа мъж, който не беше Уолър. Не можеше да различи чертите на лицето му съвсем ясно, но беше по-висок и много по-едър от канадеца. Шоу предположи, че мъжът е част от охранителния отряд, който трябваше да пристигне предварително. Както вече беше прогнозирал пред Франк, хората на Уолър щяха да претърсят мястото и да го затворят, като установят охранителен периметър преди пристигането на шефа. Тайните служби на САЩ използваха същата процедура.
   Шоу проследи как едрият мъж, облечен изцяло в черно, професионално претърси околността на вилата, с пистолет в ръка, който насочваше към тъмните ъгли. После го видя как се стегна и погледна през рамото си. След няколко секунди вече беше подминал басейна в задния двор на вилата на Уолър и се беше изкатерил по оградата, която разделяше двете вили, за да погледне от другата страна.
   Уредът за нощно виждане на Шоу се стрелна обратно към Джейни. Тя беше приключила с плуването и се изкачваше по стълбичката на басейна. Той продължи да я гледа, докато тя свали мокрия си бански костюм и го пусна на земята. После вдигна хавлиената си кърпа и се подсуши, преди да се увие с нея. Шоу погледна към мъжа на стената. Дори с мощната оптика не можеше да различи ясно изражението му, но не се съмняваше, че мъжът беше останал доволен от неочакваната гледка на женска голота. Беше сигурен, че ще докладва на Уолър тази сочна разузнавателна информация. „Джейни“ може би неволно беше допуснала много сериозна грешка.
   Час по-късно светлината във вилата на Уолър угасна и Шоу отново насочи уреда си за нощно виждане към вилата на Джейни. После се стегна. Стори му се, че забеляза движение в най-тъмния ъгъл, до една ниша в стената. Дали беше Джейни? Или някой от хората на Уолър беше проникнал в задния двор от срещуположната страна, докато вниманието на Шоу беше съсредоточено върху съседната вила?
   Мислите му препускаха бясно. Дали жената беше заключила плъзгащата се врата към задния двор? Шоу реши, че най-вероятно не си е направила труда. Беше прекалено доверчива и склонна да споделя лична информация. Засега беше забравил за неясните подозрения, които изпитваше към нея. Най-вероятно беше просто млада и наивна наследничка на голямо богатство, отседнала в съседство до един психопат, който продаваше млади жени за сексуални робини.
   Шоу скочи на крака и се затича. Имаше мотопед веспа, с който се придвижваше из околността, но воят на малкия двигател щеше да създаде проблеми в този нощен час. Той изтрополи по пустите павирани улици на Горд, подмина градския площад, зави напряко зад църквата и стигна до друга стара пътека с каменни стъпала, която съкращаваше допълнително разстоянието. После подмина амфитеатъра, където в топлите месеци се провеждаха концерти, и се спусна по последните вкопани камъни, които го отведоха на десет метра от двете вили. Шоу надникна иззад отвесната скала. Вилата на Джейни беше отдясно, а тази на Уолър — отляво.
   На малката отбивка точно пред вилата на Уолър беше паркиран сребрист микробус ситроен. До входа на Джейни беше нейното миниатюрно аленочервено рено — от двете му врати до задната броня имаше само половин метър. Шоу видя, че реното е празно, но ситроенът — не. Отпред седяха двама мъже — единият вероятно беше същият, когото беше видял при разузнаванетоси по-рано, но нямаше как да бъде сигурен. Шоу прецени, че от мястото им има едно сляпо петно. Той бавно пристъпи напред по тази линия, за да провери дали е прав. Двамата пазачи останаха неподвижни. Шоу зави зад ъгъла и вече можеше да проникне в задния двор на вилата на Джейни.
   Стената беше висока сто и осемдесет сантиметра, но за разлика от общата стена между двете вили в горния край бяха зазидани продълговати камъни, които добавяха още петдесет сантиметра. Причината вероятно беше минаващата покрай нея улица. С допълнителните камъни ставаше невъзможно да се надникне вътре и много трудно стената да се прескочи. Шоу се убеди в това още при първия опит. Той се пусна, скочи обратно на улицата, свали си якето, уви издрасканите си ръце с него и опита отново. Този път преодоля стената и безшумно се приземи в меката трева от другата страна. Приклекна, за да се ориентира. Беше в страничния двор, ограден с пълзящи розови храсти и разкошни бугенвилии. До басейна водеше късо каменно стълбище. Шоу пак си облече ветроупорното яке. Малкият уред за нощно виждане беше в един от джобовете му.
   Опитваше се да не мисли какво би казал Франк, ако можеше да го види сега. С присъствието си тук подлагаше на риск успеха на цялата мисия. Знаеше това. И все пак не можеше да остави някоя от мутрите на Уолър да се възползва от младата жена. Той прекоси тревата и продължи нагоре по стълбите.
   После усети дулото на пистолета, което се опря в главата му — една хилядна от секундата, преди да чуе изщракването на ударника.
   24
   Това беше първата грешка на човека с пистолета. Беше твърде близо, на сантиметри разстояние, което не му даваше адекватно място за реакция срещу внезапна контраатака. Втората грешка беше това, че не дръпна спусъка веднага, за да го убие. Шоу пъхна палеца си зад спусъка, което направи изстрела невъзможен. Останалите му четири пръста стиснаха цевта на пистолета и го дръпнаха надолу, така че да сочи към земята. Последната грешка на човека с пистолета беше нежеланието да го пусне. Шоу дръпна с всичка сила, наведе се напред и човекът прелетя над него, за да се стовари в тревата. Шоу изтръгна пистолета от ръката му, седна отгоре му и насочи оръжието в главата му.
   — Джейни?
   Тя лежеше над него, памучният и халат беше разтворен, а косата й беше разпиляна по лицето. Дишаше тежко, вероятно заради удара в земята. Носеше само маратонки за тенис и халата, или поне Шоу не виждаше нищо друго.
   Коляното й се заби в левия му бъбрек, като го разтърси от болка. Той падна настрани и се сви в тревата до нея. Двамата бавно се изправиха, сковани от контузиите си. Пистолетът остана в ръката на Шоу.
   — Какво правиш тук, по дяволите? — попита троснато тя, като местеше поглед от пистолета към лицето му.
   — Видях, че в съседната вила свети. След това ми се стори, че видях как някакъв мъж прескача оградата и влиза в твоя двор.
   Тя се огледа.
   — Откъде видя всичко това?
   Шоу по сочи към скалите.
   — Разхождах се горе. От там се вижда вилата ти.
   — А откъде знаеш коя е моята вила? — попита го остро тя.
   Той си придаде виновно изражение.
   — Добре де, признавам си. Проследих те до вкъщи онзи ден, след като вечеряхме заедно, но само защото исках да бъда сигурен, че всичко е наред. Богата жена, която пътува сама, нали разбираш? Притеснявах се за теб.
   Шоу вдигна пистолета.
   — Малко съм изненадан, че имаш такова оръжие.
   — Както сам каза, аз съм богата жена, която пътува сама. Освен това имам разрешително.
   — Сериозно? — учуди се той, но все пак й върна пистолета. — Мислех си, че във Франция са доста строги по отношение на огнестрелните оръжия.
   — Парите решават много различни проблеми — отвърна хладно тя.
   Той разтри гърба си с ръка.
   — Нека да позная. Освен че имаш време за интензивни езикови курсове, ходиш и на курсове по самоотбрана.
   Тя провери пистолета, освободи ударника и прибра оръжието в джоба на халата си, който след това пристегна плътно.
   — Чух нещо в задния двор, но не видях никакъв мъж да прескача оградата. Освен теб, разбира се.
   — Но сигурно си видяла, че в съседната вила свети. А отпред има паркиран микробус, в който седят двама мъже.
   Тя се обърна към стената, която разделяше двете вили.
   — Да, може би. Не знам със сигурност.
   Джейни отново се обърна към него.
   — Значи моята вила се вижда от скалите, така ли?
   — Аха. Там спират туристическите автобуси и хората снимат вилите, долината и планините.
   По някаква причина Шоу беше убеден, че тя вече знае всичко това. Предвид факта, че имаше пистолет, отново събуди подозренията му.
   — Но само твоят басейн се вижда от там. Басейнът на съседната вила остава скрит зад един гараж и няколко дървета.
   Тя хвърли поглед към тъмната вода.
   — Басейнът? — повтори тя и го погледна обвинително. — Значи си ме видял да плувам? А после?
   Шоу не се поколеба.
   — Видях само онзи мъж. Точно затова слязох тук, за да проверя дали всичко е наред. Щях да почукам на входната врата, но когато видях онези мъже пред съседната вила, вече не бях сигурен какво става. Все пак минава един през нощта.
   — Да, така е. Не трябва ли вече да си в леглото?
   — А ти? Сигурно още съм на американско време. Сигурна ли си, че не си видяла никого?
   — Да, а и вратите са заключени.
   Тя помълча няколко секунди.
   — Не знаех, че лобистите са толкова вещи в самоотбраната и боравенето с пистолет.
   Шоу се засмя пресилено.
   — Е, това беше чист късмет. Когато усетих цевта на пистолета до главата си, нещо превъртях. Последния път, когато стрелях, бях на тринайсет. Пушката беше двайсет и втори калибър, а мишените — консервни кутии на една ограда. А ти къде се научи да се промъкваш така? Дори не чух как се приближаваш.
   До момента Шоу беше сигурен, че никой не може да го изненада по този начин.
   — Ходила съм на балет. Стъпвам много леко.
   Тя не добави нищо повече, така че той леко я докосна по ръката и каза:
   — Е, радвам се, че всичко е наред. Най-добре да си тръгвам.
   — Може би трябва да проверим дали мъжете все още не са там — отговори тя и тръгна обратно към вилата.
   Шоу мълчаливо я последва. На гърба на памучния й халат имаше петно от тревата, където я беше хвърлил. В къщата беше тъмно, но тя не светна нито една лампа, докато проверяваше помещенията, а Шоу я следваше. Явно имаше отлично нощно зрение. Накрая стигнаха до дневната и Шоу видя двойната врата от дъбово дърво, която водеше навън. Подпорните греди на тавана бяха открити, както в много от по-старите домове в Европа. Вътрешните стени бяха дебели и измазани с хоросан, така че да държат хладно или топло според сезона. Мебелите бяха разнообразни, скъпи и многобройни — дотолкова, че голямото помещение изглеждаше малко претъпкано, но уютно. Шоу забеляза спираловидното стълбище от варовик, което се висше към петте етажа на вилата. Беше доста голямо пространство за сам човек.
   Двамата се доближиха до вратата и Джейни внимателно дръпна завесата на тесния прозорец до нея. Шоу надникна над рамото й. После безшумно въздъхна от облекчение, когато видя ситроена — стоеше си на същото място отпред, а тъмните сенки на предните седалки показваха, че мъжете също са на местата си.
   Тя пусна завесата, отстъпи назад и се обърна към него.
   — Благодаря ти за вниманието, Бил.
   — Няма проблеми. Имаш ли представа кои са тези мъже?
   Тя поклати глава.
   — Може би трябва да се обадим в полицията.
   — Може би трябва — съгласи се Шоу.
   Всъщност нямаше намерение да прави нищо подобно, а нещо му подсказваше, че и тя не е склонна.
   — Е, най-добре да тръгвам. Имаш ли нещо против да изляза по същия начин, по който влязох? Тези двамата ми изглеждат малко опасни.
   Джейни разсеяно кимна, без да откъсва поглед от лицето му.
   — Сигурна съм, че можеш да се справиш.
   Двамата излязоха в задния двор и Шоу отново използва якето си, за да се изтегли до ръба на стената. Докато се прехвърляше над нея, Джейни подхвърли:
   — Нали ще се видим пак скоро?
   — Добре. Все пак тази вечер доста се сближихме.
   Тя се усмихна насила.
   — И аз така мисля.
   — Виж, утре към девет сутринта мисля да си взема кафе и кроасан от малката пекарна в селото. Искаш ли да се видим там?
   Веднага щом изчезна зад стената, Реджи съблече халата си и остана по тъмни шорти и тъмносиня тениска без ръкави. После изчака няколко секунди, влезе обратно във вилата и излезе от една друга врата на долния етаж, която водеше направо към алеята край оградата. След това откри същото сляпо петно за мъжете от микробуса, което Шоу беше забелязал по-рано, и го проследи. Шоу се върна по късия път до селото и бавно закрачи към хотела си по притихналите улици. Дори да беше забелязал, че го следят, не се издаде.
   Реджи прекъсна следенето, когато видя как Шоу влиза в хотела. Сега поне знаеше къде е отседнал. Тя бавно се върна до вилата, заобиколи мъжете в микробуса и влезе през същата врата, която беше използвала на излизане. Намери халата си на масата, където го беше оставила, внимателно извади пистолета от джоба и го сложи в един найлонов плик. Отпечатъците на Бил бяха останали по цевта.
   След като заключи всички врати, тя претърси вилата от горе до долу. Убедена, че е сама, облече тениска с дълги ръкави, легна си и набра един телефонен номер.
   Уит вдигна на второто позвъняване. Не звучеше сънен. Двамата с Доминик бяха отседнали в една изолирана къща, само на петнайсет километра от там. Тя му докладва за събитията от вечерта.
   — Този тип не ми харесва — отбеляза Уит.
   — Отпред наистина имаше двама мъже — изтъкна тя.
   — Да, но все пак не знаеш какво иска той. Според мен съвсем спокойно можем да предположим, че не е никакъв проклет лобист от Щатите. Може би цялата мисия вече е застрашена.
   — Не си представям да работи за Уолър, ако това намекваш. Ако беше така, нямаше да ми покаже предния му отряд, нито да ме предупреди за онзи, който ме наблюдаваше.
   — Ако не е с Уолър, с кого е?
   — Не знам. Имам отпечатъците му от пистолета, ще ти ги изпратя да ги проверите.
   — Добре, утре ще ги взема. Но виж, Редж, дори само Кукин е предостатъчен. Не ни трябват непознати, които да създават допълнителни проблеми.
   Тя затвори и се зави. Но не можеше да заспи. Стана, отиде до прозореца, отвори го и се загледа навън. Беше на най-горния етаж на вилата, откъдето се откриваше чудесна гледка към Горд. Там горе на скалите беше стоял високият мъж, който я беше победил тази вечер. Можеше да я убие, ако беше поискал, но не го направи. Тя никога не беше виждала някой да се движи толкова бързо и уверено. Дори Доминик и Уит не бяха толкова добри. Дори самата тя.
   Кой е този човек?
   — Дявол да го вземе — измърмори Реджи, затвори прозореца и с шумна въздишка се просна на леглото.
   Точно сега нямаше нужда от това усложнение, което можеше да им попречи да ударят Кукин. Тя се въртя още цял час, преди да заспи.


   Шоу беше в стаята си и току-що беше приключил разговора с Франк, в който му беше докладвал за станалото. Той се съблече по бельо, но не можа да заспи. Понякога му беше трудно да диша в легнало положение, след като един тип на име Сизър беше ударил гръкляна му по особено неприятен начин. Мускулите на Шоу бяха здрави и жилави, така че всъщност беше по-силен, отколкото изглеждаше. Но онзи великан Сизър беше страховит противник. В крайна сметка Шоу се беше възползвал от помощта на някои неочаквани фактори, за да го победи. Любов. Омраза. Ярост. Предимно омраза и ярост. Резултатът беше налице: Шоу беше жив, а Сизър — не.
   Той се изправи и отвори прозореца, за да влезе свеж въздух. От тук не се виждаха вилите в долината, но той ясно ги виждаше в паметта си.
   Коя беше Джейни и защо беше дошла на това място? Може би наистина беше тази, за която се представяше. Една богата жена, която пътува сама, имаше причина да носи оръжие — беше логично. А и когато провериха пръстовите й отпечатъци в базите данни, не откриха нищо.
   В мислите му се появи образ, от който се опита да се отърси, но не успя. Видя как тя свали банския си костюм и разкри издълженото си загоряло тяло и гладкото, добре оформено дупе. Обзе го чувство за вина. Върна се в леглото, затвори очи и най-сетне успя да заспи.
   25
   Евън Уолър затвори очи и умът му се зарея двайсет-трийсет години назад. Маската на легитимния канадски бизнесмен с тайната му престъпна дейност падна от лицето му и се показа душата на украинеца Фьодор Кукин — като змия, захвърлила старата си кожа в замяна на нова, гладка и здрава. Очите му се плъзнаха по голата му ръка, като търсеха подходящо място. Той стисна бицепса си, при което гумената лента около ръката му се стегна. Вените на предмишницата му се издуха. Погледът му се спря на един от кръвоносните съдове, той заби иглата и натисна буталото на спринцовката. В него се вля специалният му коктейл — стероиди, пречистени медикаменти и наркотици и малко от собствения му скъпоструващ еликсир от Далечния изток. Сместа, която вкарваше в кръвта си, беше уникална. Според него така и трябваше да бъде. Онова, което беше достатъчно добро за всички останали, никога нямаше да бъде достатъчно добро за него.
   Той си пое въздух и се остави на огнения дъжд да го облее. После се усмихна, облегна се назад и адреналинът го удари. Той се надигна рязко, направи няколко подскока с махове на ръцете, после няколко бързи лицеви опори, после още подскоци, а накрая сграбчи лоста и бързо се набра десет пъти, като се ухилваше на върха на всяко набиране.
   Когато скочи на пода, покрит със спортен матрак, дишаше тежко. Погледна се в огледалото. За човек на шейсет и три беше в невероятна форма. Имаше малко тлъстини на кръста и беше изгубил гранитната твърдост на гръдните си мускули, но коремът му беше плосък, а когато го стегна, мускулите под него бяха твърди. Бедрата му бяха по-слаби от преди, но ръцете и раменете му все още се издуваха. Той потърка плешивата си глава и погледна посивелите косми на гърдите. Вече нямаше значение какво употребява, колко много тренира или на какви далечни разстояния тича — при всички положения остаряваше. Част от него изпитваше задоволство от този факт, защото все още никой не бе успял да го убие. Друга част от него смяташе, че той просто си остарява. И това не му харесваше.
   Той взе душ, като масажираше ръката си там, където беше забил иглата, за да разсее болката. След това се загърна в халат и обиколи мезонета си в центъра на Монреал. Имаше страхотен изглед през най-новото поколение бронирано стъкло. Беше сигурен в последното, защото американският президент използваше същия материал за лимузината си и Белия дом. Освен това в плътните стъкла на прозорците имаше и мембрана, която изкривяваше образа отвътре навън. В момента той стоеше по средата на стаята, но неговият образ, проектиран през прозореца, беше изместен с двайсет сантиметра надясно. Пет минути по-късно, когато застанеше на друго място в стаята, образът му щеше да изглежда трийсет сантиметра наляво. Образът постоянно се променяше, така че никой снайперист да не може да се прицели в него. Или поне така беше на теория.
   Докато гледаше навън в прохладната лятна нощ, той сведе очи към гърдите си, за да провери дали не се вижда издайническата червена точка от лазерния мерник на някой снайперист. Може би вече съществуваше технология, която бе в състояние да калибрира образа му в прозореца и да разбие скъпата преграда, която беше издигнал между себе си и своите врагове. Въпреки това той не отстъпи назад в сенките. Ако толкова много искаха смъртта му, можеха да опитат. Но ако опитаха, трябваше да успеят с първия изстрел, защото нямаше да им даде втори шанс. В неговия свят оцеляваше онзи, който убиваше по-ефективно.
   Мюсюлманите съвсем скоро щяха да се убедят лично в това. Мъжът, когото плениха, не издържа дълго. След трийсет минути насаме с Уолър и неговата малка кутия с инструменти бе изпял всичко, което той искаше да знае. Е, почти всичко. Уолър беше научил имената на поръчителите на екзекуцията му, както и къде се намираха в момента. Но имаше и още един човек, Абдул Маджид. Той беше първоначалният контакт на Уолър, който го беше повел по пътя, едва не довел до смъртта му. Не беше лесно Уолър да бъде заблуден, но ето че Абдул Маджид почти беше успял.
   Онова, което плененият мюсюлманин не успя да му каже, беше причината да се опитат да убият Уолър — защото не я знаеше. Или поне така се закле с последния си писък преди смъртта. Оттук произтичаше и най-трудният въпрос. Дали там някъде нямаше и друга сила, която го беше взела на прицел?
   Той се преоблече в тъмен панталон и бяла копринена риза, а след това слезе с личния си асансьор до гаража, където го очакваха хората му. Не позволяваше на никого да влиза в апартамента му, дори на почистващия персонал. Дори на опасния предан Паскал. Апартаментът беше неприкосновеното му убежище. Уолър и хората му се качиха във високопроходимите автомобили и излязоха от подземния гараж.
   Отправиха се на север и големият град бързо отстъпи място на по-открити пространства. Уолър барабанеше с пръсти по стъклото и гледаше как в мрака покрай шосето се нижат високи дървета. Веднъж му се стори, че вижда лос, но го изгуби от поглед. Баща му беше ловувал за прехраната си в украинската провинция, където беше отраснал. Сега синът му ловуваше човешки същества за удоволствие и печалба. И в момента беше излязъл на лов.
   В сградата, пред която спряха, ставаше течение. Прозорците не бяха уплътнени добре и кондензираната влага се събираше по тях като плесен. Уолър облече топло палто ивлезе през вратата, която му отвори един от хората му. Помещението беше голямо като склад, а в мрака над главите им се различаваха подпорните греди на тавана. В центъра на помещението имаше шест момичета с черни гащеризони и качулки на главите. Краката им бяха оковани, а ръцете — вързани зад гърба. Най-високата от тях едва стигаше до гърдите на Уолър.
   — Как е кракът ти? — обърна се той към слабия мъж, който се появи от сенките.
   Алън Райс очевидно се беше възстановил след взрива, който едва не го беше разкъсал на парчета, но дори в тъмното кожата му изглеждаше по-бледа от обикновено и той все още накуцваше.
   — Справям се, с повече болкоуспокоителни.
   — Колко имаме тази вечер?
   Райс отвори малкия си лаптоп и светлината от екрана проблесна в тъмното.
   — В тази партида са деветдесет и осем. Шейсет от Китай, двайсет от Малайзия, десет от Виетнам, четири от Южна Корея и по една от Мианмар, Туркменистан, Казахстан и Сингапур.
   — Каква е настоящата цена на бройка?
   Райс натрака нещо на клавиатурата.
   — Двайсет хиляди американски долара. С пет процента повече от миналата година, макар че икономическата криза засегна някои от крайните купувачи. Това е осреднена стойност. Получаваме повече за тези от Малайзия и Корея и по-малко за тези от бившите съветски републики.
   — Международни вкусове — подхвърли Уолър, докато обикаляше между завързаните жертви.
   Той щракна с пръсти и един прожектор освети малката групичка. В гласа му се долавяше неодобрение:
   — Предразсъдъци срещу дамите от бившия СССР?
   — Е, тези, които получаваме от там, наистина са доста недохранени — отбеляза Райс. — А екзотичният вид на момичетата от Далечния изток вдига цената им.
   — Всъщност винаги съм смятал, че жените от Източна Европа са най-красивите на света.
   Уолър погледна към Паскал, който беше застанал с ръце пред тялото вместо на гърба, така че да може да извади по-бързо пистолета си от кобура, ако се наложи. Присъствието на Паскал винаги му вдъхваше някакво успокоение, и то не само заради уменията му.
   Все пак Паскал му беше син.
   Беше роден от една гъркиня, с която Уолър се беше запознал на почивка. Разбира се, Паскал не знаеше това. Уолър не изпитваше емоционална привързаност към него и със сигурност не хранеше никаква бащинска обич. Но въпреки това имаше чувство за дълг към него — особено след като не беше направил нищо, за да помогне на майката. Тя беше умряла в отчайваща бедност, като беше оставила на този свят само сирачето си. Уолър не се бе постарал да предотврати злощастния й край по една-единствена причина — беше изгубил всякакъв интерес към жената, която наистина изглеждаше добре, но всъщност беше една проста, необразована селянка. Той беше взел Паскал при себе си, когато навърши десет години, беше го обучил лично и сега момчето, което се беше превърнало в жесток и опасен воин, работеше за него и го пазеше от целия свят. Да, Паскал наистина беше заслужил мястото си в малката армия на Уолър.
   — Паскал? — каза той. — Ти какви жени предпочиташ? Източноевропейки или азиатки?
   Паскал не се поколеба.
   — Гъркините са най-чувствените създания. Бих избрал гъркиня пред всяка друга жена на света.
   Уолър се усмихна, вдигна една от качулките и погледна лицето на момичето, което явно беше от китайски произход. Беше само на четиринайсст, очите й бяха завързани и трепереше както от студ, така и от страх. Устата й беше залепена, така че скимтенето й се чуваше приглушено, макар че наоколо нямаше никой, на когото да направи впечатление, дори да започнеше да пищи.
   Уолър пресметна наум.
   — Значи един милион деветстотин и шейсет хиляди за настоящата пратка?
   — Точно така. Минус разходите по транспорта. Но нетната им стойност си остава повече от милион и шестстотин хиляди. В американски долари, които продължават да бъдат стандарт за международни разплащания. Макар че съм започнал да преобразувам част от паричните ни потоци в китайска и индийска валута за всеки случай.
   Уолър се обърна, за да го погледне.
   — Процентът на печалбата е намалял. Защо?
   — Най-вече заради цената на горивото за корабите. Да, те не пътуват с океанския лайнер „Кралица Елизабет Втора“. Возим ги в товарни контейнери, но пак излиза скъпо. Освен това се налага да използваме по два кораба за всяка пратка заради логистиката и за да не ни усетят. Само това удвоява разходите за гориво. Трябва и да осигуряваме основни потребности като храна и вода и да плащаме подкуп на екипажа, за да отваря редовно контейнерите, така че да не се задушат. Но всъщност няма друг начин. Въпреки това нетната печалба си я бива.
   Уолър кимна, като продължаваше да обикаля около жените.
   — Колко пратки получаваме?
   — По четири на месец, като във всяка има горе-долу еднаква бройка. Установихме, че тя запълва максимално контейнерите, като губим само две-три по време на пътуването — най-вече от глад, дехидратация и морска болест. Тази загуба е доста по-малка от обичайната при контрабанда на хора, която е около дванайсет процента.
   — Защо си избрал точно тези шест?
   Райс сви рамене.
   — Тези са най-качествените. На външен вид и като здравословно състояние. Разбира се, окончателният избор е твой. Но сме ги прегледали много подробно.
   — Оценявам усилията ти.
   Райс пристъпи по-близо до него.
   — Във всеки случай тази работа е за предпочитане пред разправиите с някакви психопати с чалми.
   — Наистина ли мислиш така? — попита развеселено Уолър. — На мен ми се стори доста освежаващо. А и ми даде нова цел в живота. Да ги избия до крак.
   Райс заговори толкова тихо, че само Уолър го чуваше.
   — Сигурен ли си, че е разумно, Евън? Тези хора наистина са ненормални. Готови са да убият както нас, така и себе си, и всеки друг.
   — Точно в това е предизвикателството. Особено много искам този Абдул Маджид. Той беше контактът ми с тях, а не беше там. Значи точно той ме е предал. И заради неговото предателство загубих двама от най-добрите си хора, Бог да ги прости.
   Райс беше видял с очите си как Димитри и Танър бяха убили поне шестима души, така че сериозно се съмняваше, че Бог ще им прости каквото и да било.
   — Защо го направиха? — попита той. — Нали им предложи точно каквото искаха?
   — Ще трябва да попитам нашия приятел Абдул, когато го намеря.
   Блекбърито на Паскал звънна и той погледна полученото съобщение. Уолър не пропусна това.
   — Какво има, Паскал? — каза той.
   Паскал се приближи и прошепна нещо в ухото му. Уолър се усмихна.
   — Мюсюлманите се броят наесен — каза той.
   — Има ли прогрес в издирването? — попита Райс.
   — Така изглежда — отговори сухо Уолър.
   Той изгледа един по един хората си. Беше избрал повечето от армиите на различни държави и те бяха съхранили дисциплината и чувството си за йерархия. Уолър беше доволен, защото самият той също беше носил военна униформа. Погледът му се спря на Райс.
   — Ще бъда много разочарован, ако разбера, че в собствените ми редици има предател.
   Райс успя да събере кураж под изгарящия му Поглед и отговори:
   — Не гледай към мен. Защо да те предавам само за да ме взривят заедно с теб?
   — Адекватен отговор. Засега.
   Уолър вдигна качулките на останалите момичета, огледа ги така, както се оглежда добитък на пазар, и накрая се спря на една от тях — най-малката. Той сграбчи тънката й ръка и я повлече след себе си, докато тя се препъваше с окованите си крака.
   — Направили сме звукоизолирана стая горе — каза Райс. — Има и нов килим и мебели. Искаш ли да й свалят белезниците и оковите?
   — Не. Дай ми два часа, после прати някой да почисти.
   Веднага щом Уолър се отдалечи и вече не можеше да ги чуе, един от телохранителите пристъпи към Райс и тихо го попита:
   — Мистър Уолър не се ли опасява от разни неща?
   — Какви неща? — попита остро Райс.
   Едрият мъж изглеждаше притеснен.
   — Ами СПИН, венерически болести и други такива.
   — Всички тези момичета са девствени. Това е основната идея, Мануел.
   — И все пак повечето са от Третия свят. Човек никога не знае.
   Райс вдигна поглед към паянтовото стълбище, по което се беше изкачил работодателят му заедно с избраното момиче.
   — Всъщност не мисля, че той прави секс с тях.
   — А какво прави?
   — По-добре да не знам.
   26
   Когато Шоу пристигна в пекарната, Реджи вече го чакаше. Двамата си взеха кроасани и кафе и седнаха на столовете отвън. Косата на Реджи беше прибрана под бейзболна шапка на „Ред Сокс“. Беше облечена с шорти, бледосиня тениска и маратонки „Сокони“. Шоу беше с панталон, мокасини и бяла риза с дълги ръкави.
   Реджи отпи от кафето си, огледа го и шеговито подхвърли:
   — Продължаваш да се обличаш като лобист дори когато си в Прованс.
   Шоу се усмихна и се облегна на стола. Зад тях един работник от чистотата миеше улиците с пожарникарски маркуч. Водната струя се виеше надолу по павираните улици и изтърканите стъпала.
   — Старите навици не умират лесно — отговори Шоу и отхапа от кроасана си. — Но поне оставих вратовръзките и саката си в гардероба.
   — Къде си отседнал? Мисля, че не е честно да не ми кажеш, след като вече знаеш къде живея аз.
   Той посочи зад гърба си.
   — В един хотел със спа в тази посока. Приятно място. Мисля по-късно днес да отида на масаж.
   Той отпи от кафето си, смачка на топка салфетката, в която му бяха дали кроасана, и я метна в близкото кошче за боклук.
   — Онези двамата още ли са там?
   — Тази сутрин ситроенът си стоеше на същото място, но вътре имаше само един мъж. Не знам дали са останали там през цялата нощ. — После добави невинно: — Цялата история наистина е малко мистериозна.
   — Как е гърбът ти?
   — Добре. А твоят ляв бъбрек?
   — Всъщност не много добре. Точно затова мисля да отида на масаж.
   — Следващия път се обади по телефона, преди да прескачаш стената на вилата ми.
   — Странното е, че тези вили обикновено са пълни през цялото лято. А тази до твоята си стои празна, откакто съм пристигнал.
   Тя се усмихна насила.
   — Много си любопитен. Да не би вилите да са ти станали фикс идея?
   Ти също си доста любопитна.
   — Не, просто ми е интересно. Мислех си да наема една такава, но се оказа прекалено скъпа за мен.
   — Аз пък си мислех, че всички лобисти са богати.
   — Ако не беше разводът, и аз щях да съм богат. Сега пак съм заможен, но само наполовина.
   — Не ми се вярва някога да се омъжа.
   — Защо? Не искам да прозвучи грубо, но ти си доста добра партия за всеки млад мъж.
   — Защо пък млад?
   — Ами нали ти си млада. Повечето хора си избират съпрузи, които са горе-долу на тяхната възраст.
   — А ти на колко си? — попита го усмихнато тя.
   — Прекалено съм стар за теб.
   — Едновременно се ласкаеш и обезсърчаваш — Отбеляза тя. — Впечатлена съм.
   — От години развивам този талант. Надявам се, че пистолетът ти е на сигурно място. Ако чистачката го намери, ще трябва да отговаряш на въпросите на местната полиция.
   — Пистолетът е на много сигурно място, благодаря за вниманието.
   — Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?
   — Утре не мога. Искаш ли вдругиден?
   — Добре. Тук, в градчето ли?
   — Не, наблизо има едно село с малко ресторантче с изглед към долината. Караш ли каяк?
   Шоу се изненада от неочакваната смяна на темата.
   — Карал съм. Защо?
   — Имам резервация за днес във Фонтен дьо Воклюз. Реката там била много красива. Чудех се дали няма да искаш да дойдеш с мен. Ще трябва да тръгнем след около час.
   Шоу довърши кафето си, като мислеше бързо.
   — Добре. Само ще трябва да се преоблека с нещо по-подходящо.
   — Най-добре с бански костюм.
   — Е, ще се по старая да не падна във водата. Обзалагам се, че е студена дори през лятото.
   — Човек никога не знае какво ще стане. Трябва да си подготвен за всичко.
   Когато се разделиха, Шоу я проследи с поглед по улицата. После забеляза някакъв мъж, който идваше към него, и се шмугна в една пресечка. Беше същият бияч, когото беше видял да шпионира Джейни предишната вечер. Не беше ясно дали следи нея или самия него.
   Все още не беше наясно що за жена е тя. И това го притесняваше. Въпреки старателно подготвения план нямаше представа как ще се развият нещата. Усещаше, че ариергардът му е открит, но не знаеше какво да направи.
   Е, засега очевидно щеше да кара каяк. И възнамеряваше да послуша съвета на младата си позната, като се подготви за всичко.
   27
   Докато гребяха, Реджи подхвърли:
   — За пръв път виждам толкова прозрачна вода.
   Тя седеше отпред в червения каяк, а Шоу зад нея. Беше се преоблякъл с бермуди и широка тениска, над която носеше спасителна жилетка. Под своята спасителна жилетка Реджи беше с горнището на бански костюм на райета, а белите й памучни шорти бяха толкова тесни и тънки, че долната част на банския прозираше през тях. Беше със същата бейзболна шапка на „Ред Сокс“, но сега я беше обърнала с козирката назад.
   — Добре се справяш — отбеляза Шоу.
   Наблюдаваше как работят добре очертаните й делтоидни мускули, докато потапяше греблото във водата. Беше синхронизирал движенията си с нейните, освен когато трябваше да използва греблото си като рул, за да ги насочва по завоите на реката. Течението беше измамно бързо. В прозрачната вода се виждаха яркозелени и пурпурни подводни растения и дългите нишки на водорасли. Шоу се чувстваше така, сякаш плават през огромен аквариум.
   — Обичам водата. Когато живеех в Бостън, гребях по река Чарлс при всяка възможност.
   — О, значи си професионалист — отговори той. — Вече не ми-е толкова тъпо, че не мога да се меря с теб.
   — И ти добре се справяш.
   Той потопи ръка във водата. Наистина беше много студена. Определено възнамеряваше да си остане в лодката.
   В групата им имаше още пет каяка, но Шоу и Реджи бързо бяха изпреварили всички, с изключение на един. В този каяк бяха Уит и Доминик, облечени като туристи. Те шумно спореха на френски и се преструваха, че се учат да гребат. Доминик държеше камера и се правеше, че снима смешен видеоклип с Уит, като междувременно записа около две минути близки планове на Шоу.
   След един бързей — „изненада“, с която лесно се справиха — маршрутът свърши и те се качиха в микробуса на компанията, който щеше да ги върне до мястото на старта. Шоу и Реджи се качиха отпред, а Уит и Доминик — отзад. Микробусът се заклати по черни пътища с дълбоки коловози и много завои, преди отново да излезе на асфалт. Реджи погледна назад само веднъж, колкото да намигне на Уит с дясното си око — предварително уговорен сигнал. Той отговори, като леко стисна чантата в ръцете си. В нея беше пистолетът с отпечатъците на Шоу. Уит го беше взел от колата й, както се бяха разбрали, докато останалите се приготвяха за плаването с каяците.
   Слязоха от микробуса и Шоу и Реджи се качиха в червеното й рено. Той трябваше да сгъне дългото си тяло и краката си под неудобен ъгъл, за да се събере в малкото пространство.
   — Европейските коли определено не са за високи хора — отбеляза Реджи със съчувствие.
   — Ще го преживея.
   Пътят до Горд им отне по-малко от двайсет минути.
   — Карай направо към твоята вила — каза той. — Аз ще се върна пеша до хотела.
   — А не искаш ли първо да поплуваме и да обядваме? — предложи тя. — Вече си облечен подходящо за случая.
   Той се поколеба, като прехвърляше в главата си всичко, до което можеше да доведе това предложение.
   — Добре. С удоволствие.
   Паркираха пред нейната вила. Шоу погледна към входа на съседната.
   — Не виждам ситроена.
   — Да, знам. Нямаше го още когато тръгнах да те взема.
   — Интересно. Тази сутрин видях в градчето един от двамата мъже.
   — Сериозно? Говори ли с него?
   Той я погледна учудено.
   — Ами не, стори ми се доста опасен. Прилича на гангстер.
   Тя отключи вратата, деактивира алармата и го поведе през вилата. Подаде му една хавлиена кърпа и слънцезащитен крем, като посочи към ръцете му — бяха почервенели от плаването с каяка.
   — Да, толкова години работа на закрито — оплака се той.
   Излязоха и отидоха до басейна. Тя си свали шортите и маратонките, докато той си събличаше тениската и събуваше сандалите си.
   Използвайки прикритието на тъмните си очила, Шоу прецени физическата й форма и остана впечатлен. По тялото й нямаше и грам тлъстина, а мускулите й бяха източени и ясно очертани; корпусът й беше стегнат, а прасците — оформени като на професионална спринтьорка.
   Тя се гмурна в басейна, а после се върна до ръба, като крачеше през водата с леки движения на ръцете и краката. После кимна надясно:
   — Там е дълбокият край. Три метра и шейсет сантиметра. Гледай да не си удариш главата, господин два метра.
   Той се гмурна и се показа от водата до нея.
   — Ще направя няколко дължини — заяви тя.
   След което плува в продължение на двайсет минути, като се обръщаше с кълбо точно в необходимия момент, Шоу направи няколко дължини заедно с нея, после излезе от басейна, подсуши се с кърпата, легна под прекрасното слънце на Прованс и я загледа.
   Накрая тя излезе, изцеди косата си, взе една кърпа и вдигна поглед към него.
   — Какво правиш, по дяволите?
   Шоу беше стъпил на покритата с плочки маса за хранене, която се намираше под перголата до стената, разделяща нейната вила от съседната. Стената беше висока, но височината на масата в добавка към собствения му ръст позволяваха с лекота да надникне от другата страна.
   — Проверявам как са мутрите от съседната вила.
   Тя светкавично се озова до него и със сила го свали от пиедестала му. Шоу се престори, че му е смешно.
   — Защо, какво има?
   Лицето й беше порозовяло под слънчевия загар, а веждите й бяха гневно сключени.
   — Не го прави повече.
   — Не ти ли е любопитно?
   — Нали точно ти си видял този изрод да ме шпионира. А след това каза, че мъжът от градчето тази сутрин ти се е сторил опасен. Като гангстер. Не искам да ги ядосвам. На почивка съм.
   — Добре, добре. Права си, така е по-разумно. Ще обядваме ли? Умирам от глад.
   Тя се овладя и се зае да се бърше с кърпата.
   — Менюто ще бъде салата със скариди, хляб със зехтин за топене и бутилка бяло вино. Имам и домати, краставици и артишок от пазара.
   — Звучи страхотно. Дай ми да правя нещо. Оправям се в кухнята. По-добър съм и от френски готвач. Е, всъщност не съм, но мога да режа зеленчуци.
   — Все ще свършиш нещо.
   Тя си обу шортите, но остана по горнището на банския си костюм. После усука косата си на опашка и я върза с червен ластик. Шоу мислено отбеляза, че в лятната рокля изглежда по-женствена. Но всъщност си мислеше за друго: че тя не издържа малкия му тест. Беше застанал върху масата — на място, за което беше преценил, че няма да се вижда от съседната вила, освен ако някой специално не излезеше в задния двор — само за да види нейната реакция. Тя беше казала каквото трябва и беше демонстрирала нормално притеснение от вероятността да се забърка с „опасни“ хора. Но Шоу отдавна практикуваше настоящото си занятие и интуицията му подсказваше, че емоцията зад думите й не е съвсем точна. Да, тя наистина се притесни, но не по тази очевидна причина.
   Той й помогна да приготви обяда и седнаха навън; през повечето време си говореха съвсем безгрижно и нито един от двамата не спомена догадките си относно съседната вила. След това Шоу се върна пеша до хотела си. Веднага провери трите малки капана, които винаги залагаше, за да разбере дали някой е влизал в стаята му. И трите бяха разположени на такива места, че чистачката да не ги намери, докато изпълнява обичайните си задължения — в чекмеджето на бюрото, в гардероба и на една от пътните му чанти.
   Шоу седна на леглото си. От трите капана два бяха разместени. Докато се беше забавлявал с „Джейни“, някой беше претърсил стаята му.
   28
   Уолър взе душ и използва бръснач, за да отстрани няколко непокорни косъма от главата си. Не беше плешив, но когато тръгна да бяга от Украйна, беше започнал да бръсне главата си като един вид маскировка. Знаеше, че почти нищо не променя външния вид на човека в по-голяма степен от играта с дължината на косата.
   След като си инжектира още една доза от своя специален еликсир, той прекоси мезонета си, стигна до края на един коридор и спря пред вградения в стената шкаф. Завъртядръжката на дясната врата обратно на часовниковата стрелка и една дървена плоскост се плъзна встрани, като разкри клавиатурата под нея. Той набра четирицифрен код. Чу се щракване и предната част на шкафа се отвори от безшумната хидравлична система. Уолър мина през нея и вратата, която беше снабдена със сензор за движение, автоматично се затвори след него. Беше чудесно конструирано устройство.
   Мезонетът на Уолър заемаше около хиляда квадратни метра, без да се смята „скривалището“ в центъра на дома му, в което се намираше в момента. Именно това скривалищебеше основната причина да не допуска никой друг в апартамента си. Не можеше да си позволи риска някой да го открие. Стаята беше със стени от гол бетон, част от оригиналната носеща конструкция на сградата. Човекът, конструирал скривалището, беше от украински произход, доверен на Уолър, който вече не беше между живите. Смъртта му беше настъпила по естествен път. Уолър почти никога не убиваше истинските си приятели.
   Той лично беше обзавел това скривалище. Със секретен куриер бяха доставени контейнери от неръждаема стомана и електронни ключалки, които Уолър сам беше разопаковал. Той застана пред един стар метален шкаф. На вратата му имаше табелка, на която беше гравирано името „Фьодор Кукин“. Той извади парадната си офицерска униформа. Смяташе, че все още му стои доста добре, макар че тук-там му беше малко тясна. Той стегна колана с кобура си, в който беше сложил оригинален руски пистолет „Макаров ПМ-53“. Този модел беше на въоръжение в цялата армия на Съветския съюз в продължение на четирийсет години — чак до 1991-ва, когато съветската империя се разпадна окончателно. Той си сложи яркосинята фуражка със златни ширити и червена петолъчка, обърна се и се погледна в огледалото на отсрещната стена. Платът беше груб и не пропускаше въздух, но за него униформата сякаш беше ушита от най-фина коприна.
   Облечен като офицер от КГБ, той се върна в спомените си до онзи момент, за който дори тогава осъзнаваше, че ще бъде връхната точка на живота му. Пръстите му докоснахамедалите, лентичките и значките от лявата страна на куртката. Три медала от КГБ за безупречна служба, отличие за заслуги към разузнаването, златна значка при дипломирането от Ленинградския университет и още една значка, която показваше, че е завършил и КАИ — престижния институт на Андропов „Червено знаме“. Освен това имаше и ордени за участие във военни операции, които беше заслужил с кръвта си — включително и в Афганистан. Враговете му нямаше да излъжат, ако го наречаха с най-ужасни имена, но страхливец не беше.
   Макар че беше реден в малко рибарско селце, което се намираше само на шестототин километра от Киев, Уолър винаги се беше смятал за гражданин на Съветския съюз, а не за украинец. Наставникът му в КГБ беше бригаден генерал, когото наричаха „Киевския касапин“. Той също беше роден в Украйна, но беше положил клетва за вярност към Москва. Всичко, което Уолър знаеше за контраразузнаването, потушаването на бунтове и осигуряването на безопасността на съветския начин на живот, беше научил от този човек. Пазеше и негова снимка на стената, точно до червеното съветско знаме със златния сърп и чук и петолъчката.
   Той отиде до центъра на помещението с маршова стъпка, замръзна мирно и отдаде чест на този велик съветски гражданин, който вече не беше сред живите, защото беше безцеремонно застрелян като отплата за славната си служба. После се почувства малко глупаво от това, че е отдал чест на един мъртвец, и се настани зад металното си бюро от 50-те години на миналия век, което беше използвал като офицер от КГБ в родната си страна. На бюрото старателно бяха подредени стари документи и формуляри в три екземпляра на допотопни листове хартия. До едната стена имаше редица издраскани метални кантонерки. В тях пазеше всички доклади за службата си към Съветския съюз в продължение на десетилетия, които беше успял да изнесе контрабандно от страната. Понякога идваше тук, за да се къпе в славата на миналите си подвизи.
   В действителност той не ценеше особено настоящия си живот. Контрабандата на млади момичета за проституция го отегчаваше. Беше започнал преговори с мюсюлманите да им продава ядрени оръжия най-вече за да се докосне отново до собственото си минало, когато действията и заповедите му променяха съдбите на хиляди хора. Сега беше просто бизнесмен, като толкова много други. Печелеше луди пари и живееше в голям лукс, но ако утре си отидеше от този свят, кой щеше да забележи това? Името му нямаше да остане в учебниците по история. Началниците му от КГБ си бяха приписали повечето му заслуги. Те щяха да останат безсмъртни. В сравнение с тях той беше съвсем обикновен човек. Но имаше и такива, които знаеха какво е направил. И точно те бяха причината да бяга и да се крие като мишка в дупката си. Нямаше друг избор, ако искаше да живее.Беше видял какво се случва с другарите му, които не бяха толкова пъргави. Някои бяха буквално разкъсани от яростни тълпи, прекарали целия си живот в затвора на собствената си държава. Той напълно разбираше чувствата им; просто не искаше да понесе последиците от тях.
   Уолър отвори друго чекмедже, извади един стар албум и започна да разлиства скиците, които сам бе направил. Винаги беше рисувал добре — беше се научил от майка си, която се беше прехранвала като художничка по улиците на Франция, а после и на Киев, преди да свърши в едно рибарско село, сковано от ледове пет месеца в годината, сключила брак с мъж, който не я обичаше. Дори сега Уолър не знаеше цялата история за родителите си, нито събитията, които ги бяха събрали. В този албум бяха нарисувани много от хората, които беше убил — мъртвешките им лица бяха екипирани с въглен, мастило или молив, изцяло в черно. В албума на мъртвите нямаше нужда от цветове.
   Следващата книга, която извади от бюрото си, може би щеше да изненада някои от хората, които познаваха Фьодор Кукин от предишния му живот. Той претегли Библията в ръката си. Разбира се, Съветският съюз яростно се беше противопоставял срещу всякакви форми на организирана религия. Религията беше „опиум за народа“, както беше изтъкнал Маркс. Но майката на Уолър беше французойка и ревностна католичка. И беше дала религиозно възпитание на сина си, въпреки че това беше много опасно. Всяка вечер му четеше от Библията, докато баща му спеше, обикновено пиян.
   Първото, което беше направило впечатление на Уолър при тези четения, беше колко много насилие се съдържа в книгата, която уж проповядваше мир и любов. Толкова хора бяха убивани по начини, които дори порасналият Фьодор Кукин не би използвал. А когато всяка вечер майка му казваше заедно с него молитвата „Отче наш“, тя винаги наблягаше на една фраза и я произнасяше по-бавно от останалите, сякаш за да и отдаде дължимото:
   „И не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото.“ На украински в молитвата се казваше „избави ни от лукавия“, но френската молитва звучеше малко по-различно.
   Уолър много добре знаеше за кое зло говори майка му: за мъжа си.
   Горката му майка, беше толкова добра до последния си дъх. Но синът й ясно беше разбрал всичко, което тя не знаеше за злото. При подходяща мотивация всеки беше способен на безкрайна жестокост, сурови настъпления и ужасяващо насилие. Една майка беше способна на убийство, за да защити детето си, както и детето не би се поколебало данаправи същото заради нея. Войниците убиваха, за да защитят страната си. Уолър беше убивал, за да защити както майка си, така и страната си. Умееше да върши това и не можеше да отрече, че насилието му доставяше удоволствие. Дали това го правеше зъл? Може би. Дали майка му би го оприличила на злото? Очевидно не. Той беше убивал заради страната си, заради майка си и за собственото си оцеляване. Когато някой му нанесеше удар, той отвръщаше на удара. Беше невъзможно да се измисли по-честно правило от това. Той беше това, което беше. И беше верен на себе си — за разлика от повечето хора, които живееха скрити зад фасадата на собствените си лъжи. Такива хора се усмихваха на приятелите си, преди да им забият нож в гърба. При това положение кой всъщност беше злият?
   Лъвът надаваше предупредителен рев, преди да нападне, докато змията се извиваше в мълчание, преди да забие отровните си зъби в нищо неподозиращата плът.
   Аз съм лъв, а не змия. Или поне бях такъв.
   Той извади стар прожекционен апарат от един шкаф, сложи го на бюрото и включи щепсела в контакта. После издърпа чекмеджето на бюрото си и извади ролка с филмова лента. Щракна я на мястото й и насочи обектива към една празна бетонна стена, изключи светлините и пусна апарата. На стената се появиха черно-бели образи отпреди повече от трийсет години. Кукин от настоящето гордо се усмихна при вида на някогашното си „аз“.
   На стената младият Фьодор се приближи с маршова стъпка до центъра на един площад, опасан с високи огради от бодлива тел и вишки за пазачите. Той заповяда нещо, няколко въоръжени мъже докараха десетина души и с удари на прикладите си ги принудиха да паднат на колене пред Кукин. Имаше четирима мъже и три жени, а останалите бяха деца. Кукин се приведе към всеки поотделно, за да му каже нещо. Седнал зад бюрото си, Уолър беззвучно произнесе същите думи. Това беше един от любимите му спомени. Черно-белият Кукин на стената отведе децата встрани, по-далеч от възрастните. След това извади бонбони от джоба си и ги подаде на изплашените дрипави малчугани, като дори погали едно момиченце по главата. Сегашният Уолър извади от джоба на униформата си изсъхнал шоколадов бонбон, останал точно от този случай преди няколко десетилетия.
   Докато измършавелите деца поглъщаха лакомствата, Кукин се върна при възрастните, извади пистолета си и ги екзекутира един по един с изстрел в тила. Децата с писъци се втурнаха да прегърнат убитите си родители и Кукин застреля и тях — последният му куршум беше насочен в гръбнака на малко момиченце, което беше прегърнало главата на мъртвата си майка. На последния кадър се виждаше как Кукин измъква наполовина изяден бонбон от безжизнените пръсти на едно момче, проснато в калта, и го пъха в устата си.
   Ролката свърши, стената отново стана бяла и Уолър се облегна назад с гордост и задоволство, които преди беше изпитвал всеки ден. Това му беше работата и той я вършеше отлично. Никой в Украйна не се беше справял по-добре от него.
   Той свали униформата си и внимателно я окачи в шкафа, като изглади няколко гънки от плата. Преди да загаси лампите и да излезе, Уолър се обърна да погледне съветското знаме и снимката на своя ментор.
   Просто искам да направя още нещо, достойно за мен. Нещо наистина важно.
   Той загаси лампата, заключи вратата и се върна към единствения живот, който му беше останал. Скоро трябваше да замине за Франция. Може би там щеше да открие нещо, в което отново да вложи цялото си сърце.
   29
   Реджи чу клаксона и погледна часовника си. Закъсняваше. Тя надникна през прозореца. Шоу седеше на своя скутер „Веспа“ близо до входната й врата. Беше облечен с бежов спортен панталон и бяла памучна риза, пусната над кръста. Носеше мокасини без чорапи. Тя почука по стъклото, за да привлече вниманието му, и вдигна два пръста.
   Реджи бързо приключи с обличането и си сложи обиците. След това оправи косата си пред огледалото, макар че нямаше особен смисъл, след като предстоеше да се вози на скутер. Накрая приглади роклята си. Нарочно беше избрала тясна рокля. Не искаше полата й да се вдигне над главата, докато се носят по селските пътища на Южна Франция.
   Сложи си червило и забърза надолу по стълбите. Заключи входната врата и помаха на Шоу.
   — Изглеждаш страхотно — отбеляза той.
   — Това беше целта — засмя се тя. — Ти също изглеждаш добре по един небрежен начин. Изобщо не приличаш на лобист. Впечатлена съм.
   — Добре, защото това пък беше моята цел.
   Тя се качи зад него и си сложи каската, която той й подаде.
   — Хубав скутер — отбеляза тя, като погали светлосиния метал на корпуса.
   — Най-добрият начин за придвижване тук. Дръж се.
   Тя го хвана през кръста и се притисна към гърба му. Когато усети ръцете й върху тялото си, по гръбнака на Шоу сякаш протече ток. Усещането беше толкова силно, че той дори трепна.
   — Добре ли си? — попита го тя.
   — Нищо ми няма. Просто гърбът ме боли от гребането.
   Той натисна газта и двамата потеглиха с около двайсет километра в час. Когато стигнаха до основното шосе, той увеличи скоростта двойно.
   — Къде отиваме? — подвикна той през рамо.
   — Аз ще те побутвам, когато трябва да завиеш.
   Той кимна, за да покаже, че е разбрал.
   Петнайсет минути по-късно вече се изкачваха по един стръмен хълм, а 125-кубиковият двигател на веспата виеше в знак на протест. Шоу намери място за паркиране, после двамата свалиха каските си и той ги закрепи за мотопеда. Продължиха пеш до ресторанта, който беше само на половин пресечка, и седнаха на терасата с изглед към долината.
   — Добър избор — каза Шоу, докато гледаха пейзажа.
   — Храната също е прекрасна — каза тя.
   След като поръчаха, и двамата по навик отделиха няколко секунди, за да огледат масите наоколо. После отново насочиха вниманието си един към друг.
   — Значи си разведен, с две деца? Къде са те сега, при майка си?
   — В момента да, но ги гледаме и двамата.
   Шоу отчупи от хляба, потопи го в пресния зехтин и отпи от виното си.
   — А ти? Знам само, че си богата.
   Тя сбърчи нос.
   — Горе-долу това е всичко. Занимавам се с няколко благотворителни кампании. Но най-вече пътувам — предполагам, че търся нещо. Просто не съм сигурна какво точно е то.
   Тя също отпи от виното си и прибра косата си зад ухото. Не гледаше към Шоу — очите й бяха насочени някъде зад гърба му. По някаква причина Реджи се затрудняваше да играе ролята си пред него.
   — Струва ми се, че мислиш прекалено много — каза той. — Отпусни се. Нали си на почивка.
   Тя прокара пръста си по ръба на винената чаша.
   — Как смяташ, какви са тези хора, които са взели под наем вилата до моята?
   Той сви рамене, но отговори:
   — Всъщност имам една идея.
   Заинтригувана, тя се наведе към него. Шоу се усмихна.
   — Не очаквай чак толкова много. Проверих в агенцията за недвижими имоти в градчето, но те не отговарят за тези вили и не знаят нищо.
   Нямаше никакво намерение да си признае, че всъщност е говорил точно с агентката, която уреждаше отдаването им под наем, нито пък че е наясно, че и тя е направила същото.
   — Добре — каза Реджи. — И какво?
   — Мисля, че може да е някакъв политик. Нали се сещаш? Те пътуват с антураж. Изпращат охраната си предварително и други такива. Когато бях във Вашингтон, постоянно виждах такива неща.
   Реджи се облегна назад, като се опитваше да не показва разочарованието си.
   — А може и да е някой много богат, доста по-богат от мен.
   — Да, като Бил Гейтс или Уорън Бъфет.
   — Или мафиот. Нали каза, че един от мъжете изглеждал опасен.
   — Е, сигурно дори Бил Гейтс не наема охранители, които приличат на програмисти. Човек трябва да изглежда опасен, за да върши тази работа.
   — Сигурно си прав.
   — Ще трябва просто да почакаме и да видим кой ще се появи във вилата.
   Донесоха им храната и разговорът продължи в други посоки. Два часа по-късно подкараха обратно към Горд в гаснещата светлина на деня. Когато Шоу зави по пресечката към вилата на Реджи, на пътя им се изправи мъж в черен костюм и бяла тениска, за да им попречи да минат. Наложи се Шоу да натисне спирачката толкова рязко, че Реджи се блъсна в него и едва не падна от скутера.
   Шоу вдигна визьора на каската си и огледа мъжа. Не беше много по-висок от Джейни, но дори под костюма се виждаше, че е жилав, без нито грам тлъстини. Косата му беше къдрава, брадичката — остра, съсредоточеният му поглед не пропускаше нищо, а ръцете му изглеждаха силни и сръчни. Шоу заключи, че мъжът е десничар, защото сакото му беше ушито по-широко от лявата страна, за да скрива кобура под мишницата.
   — Къде сте тръгнали? — попита вежливо Паскал.
   — Изпращам дамата — отговори Шоу. — И като се има предвид, че улицата не е частна, не знам защо изобщо го обсъждаме.
   С периферното си зрение Шоу забеляза, че Реджи притеснено се размърда. Усети как един от ноктите й се забива отстрани в тялото му.
   Паскал се обърна и загледа двете вили.
   — Вие ли сте наели тази вила? — попита той и посочи дясната сграда.
   — Да — отговори Реджи, без да вдига визьора на каската си.
   Мъжът я изгледа вторачено от глава до пети — от каската до дългите й голи крака.
   — Значи вие сте Джейн Колинс?
   Сега вече Реджи рязко вдигна визьора си.
   — Откъде знаете?
   — Брокерката от агенцията за недвижими имоти беше много услужлива.
   — Това е нарушение на личната неприкосновеност.
   — Не — възрази спокойно Паскал. — Просто е част от работата ми.
   — Каква е тази работа? — обади се Шоу.
   — Да кажем, че се занимавам с управление на сигурността.
   — Можем ли вече да тръгваме? — попита Реджи.
   — Разбира се. Просто ще дойда с вас, за да се уверя, че всичко е наред.
   — Мисля, че дамата няма нужда от помощ — каза Шоу.
   — Недей, няма проблеми — обади се бързо тя.
   Веспата на Шоу изпърпори нагоре до вилата, като осветяваше пътя с единствения си фар, а мъжът ги последва. Сега видяха, че там е паркиран не само микробусът ситроен, но и два големи джипа, които някак си бяха успели да се изкачат по тесните улици от центъра на Горд, без да изпочупят страничните си огледала. Освен това всички лампи във вилата светеха. Шоу забеляза сенки, които преминаваха зад един от прозорците.
   Двамата слязоха от веспата и Реджи отвори вратата. Чу се бибипкането на алармата.
   Паскал, който беше спрял близо до скутера, кимна одобрително.
   — Радвам се, че използвате алармата, госпожице. Допълнителната безопасност никога не е излишна.
   — Искаш ли да вляза, Джейни? — попита Шоу, докато Паскал стоеше и ги гледаше.
   Реджи се поколеба, но накрая каза:
   — Не, няма проблеми. Уморена съм. Благодаря за вечерята.
   Тя затвори вратата, а Шоу отново яхна скутера.
   — Готина мацка — отбеляза Паскал.
   Шоу познаваше мъже от специалните части навсякъде по света, които изглеждаха точно като този човек. Те винаги печелеха срещу високите атлети с мускули, изградени във фитнеса. В тази професия най-важното не беше силата или дори бързината, а издръжливостта. В техния свят костенурката винаги имаше предимство пред заека. Тези мъжеможеха да се бият не по-зле от най-добрите, да откъсват крилцата на пчела с изстрел от четиристотин метра, да променят плановете в движение, да разчитат сложни картина бегом, да се прикриват съвършено, когато се налага, и да смачкат противника като валяк, когато прикритието им бъдеше разкрито. Но в крайна сметка всичко опираше до способността да оцелееш. Изхождайки от тази логика, Шоу никога не беше наблягал на вдигането на тежести, а вместо това беше изтърквал подметките на маратонките си от тичане нагоре по стръмното и обратно надолу. Този тип издръжливост, точният мерник и здравите нерви определяха кой ще се прибере жив и здрав и кой ще прекара остатъка от вечността в ковчег.
   Той се отърси от тези мисли, когато Паскал пристъпи към него.
   — Имате ли нужда от нещо друго? — попита той. — Ако не, ще ви помоля да си тръгвате, за да мога да проверя района.
   Мъжът всъщност действаше много професионално — без да отправя открита заплаха. Наистина беше добър. Но човек като Уолър можеше да си позволи най-доброто. Шоу се върна обратно в хотела си и се обади на Франк.
   — Добре — каза Франк, след като Шоу завърши доклада си. — Играта започва. Дръж ме в течение.
   Шоу се преоблече, изчака още три часа и отново излезе, този път пеша, като преди това взе от сейфа на хотела уреда си за нощно виждане, който приличаше на обикновен фотоапарат. После се плъзна по тъмните улици на Горд. При обичайни обстоятелства щеше да се радва, че целта е пристигнала по разписание. Макар че наемът на вилата бешеплатен, а частната обиколка на Ле Бо — фиксирана за определен ден и час, плановете винаги можеха да се променят и нямаше гаранция, че Уолър наистина ще се появи в Прованс. Шоу обаче не се радваше. Целта беше тук, но тук беше и Джейни Колинс. А Шоу подозираше, че това няма да доведе до нищо добро.
   30
   Реджи застана пред огледалото в банята, за да свали грима си с влажна кърпичка. Беше с дълга зелена тениска и бели бикини, а косата й беше пусната до раменете. Тя загаси лампата и пристъпи до прозореца, който гледаше към улицата. Микробусът и един от джиповете все още бяха там. Вторият джип беше потеглил преди около двайсет минути; Реджи беше чула шума от двигателя, но не беше успяла да стигне до прозореца навреме, за да види кой е в колата.
   Беше изпратила текстово съобщение на професора и на Уит, за да им съобщи, че хората на Кукин са пристигнали. Съобщението беше изпратено по сигурна линия, но въпреки това беше написано така, че да изглежда невинно в очите на всеки, който го прехване. Текстът гласеше: „Скъпа Каръл, гледката тук е още по-красива, отколкото си представях. Утре ще стана рано, за да видя изгрева.“
   Тя влезе в спалнята си и открехна прозореца, който се отваряте навън като врата. От тук се виждаше част от задния двор на съседната вила. Реджи се стресна, когато видя силуета на мъж, който седеше на стол край басейна и пушеше пура. Светлините зад вилата не бяха включени, но луната светеше достатъчно ярко.
   Това е той. Фьодор Кукин.
   Ако Реджи имаше пистолет подръка, можеше да сложи край на живота му веднага, на място. Но те не действаха по този начин.
   Тя видя как мъжът трепна. Дали не я беше забелязал? Не, невъзможно. Не беше пред погледа му, а зад нея не светеше лампа. Въпреки това тя отстъпи назад, без да затваря прозореца, защото и най-малкият шум можеше да я издаде.
   Реджи дълбоко си пое въздух, свали тениската и бикините, облече си банския костюм и слезе по стълбите. После отвори задната врата и пристъпи към тъмния басейн.
   — Така — каза си тихо тя. — Да започваме.
   Тя се плъзна в топлата вода, отблъсна се с крака от стената и се зае да прави дължините си.


   Шоу наблюдаваше двете вили от скалите. Видя как Реджи застана до прозореца, а после се наведе, за да надникне към съседната вила. Сетне погледът му се насочи към мъжа, който седеше в задния двор на другата вила. Евън Уолър пушеше пура, а двама от охранителите му стояха наблизо. Шоу фокусира уреда за нощно виждане върху него. Той не се притесняваше особено, че някой може да го забележи. Дори и те да разполагаха с такива уреди, той ги наблюдаваше през тесния процеп между две канари. Вероятносттада го различат при такива обстоятелства беше твърде малка, за да се тревожи за нея.
   Движенията на Уолър бяха лениви. Говореше по мобилен телефон. Минаха няколко минути и Шоу вече се готвеше да прекрати наблюдението, когато видя как Реджи излиза от задната врата на вилата си по бански костюм с хавлия в ръка.
   — Е, стига де — каза си Шоу. — Нали вече знаеш, че те шпионират?
   Уолър се изправи и се приближи до стената, разделяща двете вили, все едно беше чул как Реджи излиза навън. Един от хората му застана до него, като сочеше към вилата на Реджи. Беше същият, който тайно я беше наблюдавал по-рано. Вероятно докладваше с подробности. Резолюцията на уреда на Шоу беше висока, но не чак толкова, че да покаже усмивката на нечие лице. Въпреки това, дори без да го вижда, Шоу не се съмняваше, че мъжът се усмихва.
   Шоу трепна, когато телохранителят се наведе и направи стъпало с преплетените си ръце. Миг по-късно Уолър беше повдигнат достатъчно високо, за да надникне над стената. Шоу премести уреда към съседната вила. Реджи продължаваше да си прави дължините. Шоу се надяваше да не спре да плува, докато двамата мъже не влязат обратно в своята вила. Надеждите му бяха съкрушени почти веднага, защото тя спря, излезе от басейна по стълбичката и взе кърпата си.
   Шоу завъртя уреда обратно към Уолър, който продължаваше да наднича. Кучият му син сигурно вече точеше лиги. Или може би се чудеше дали от тази млада жена няма да излезе добра стока за неговия бизнес с проститутки.
   Шоу отново погледна към нея. „Не се събличай, Джейни. Само не се събличай.“
   Тя сякаш го чу. Във всеки случай не свали банския си костюм, а се подсуши с кърпата, уви тялото си с нея и влезе обратно във вилата. Никой, който я гледаше, нямаше как да види водонепроницаемата слушалка в дясното й ухо, по която получаваше инструкции от Доминик. Шоу не беше единственият, който гледаше от скалите тази вечер.
   Уолър бързо слезе от мястото си и двамата мъже влязоха в своята вила. Шоу напусна наблюдателния си пост и се върна пеша до хотела. Беше изпотен под мишниците, макар че нощта беше хладна. Обади се на Франк и му докладва какво е видял. Шефът му не звучеше толкова разтревожен, колкото беше той самият.
   — Не ми пука за мацето. Единственото, което ме интересува, е той да отиде до Ле Бо навреме.
   Франк помълча и заплашително добави:
   — И се надявам, че това е единственото, което интересува и теб.
   Шоу бавно остави телефона. Беше професионалист и се занимаваше с това много отдавна. Един-единствен път беше изгубил контрол, и то защото си беше позволил нещо друго да привлече интереса му и то не беше свързано с мисията. Добре де —някойдруг.
   31
   С лятна рокля, сандали и яркосиня кърпа на главата Реджи отключи вратата на вилата си, излезе навън и едва не се блъсна в него. Тя вдигна поглед и лично се убеди, че на живо изглежда още по-страховит, отколкото на старите снимки. Беше облечен с черен панталон и бяла риза с къси ръкави, прибрана в панталона, така че да показва стегнатото си тяло. Макар и над шейсетгодишен, беше запазил повечето от младежката си мускулатура. Раменете му бяха широки, ръцете жилави, а бедрата му изглеждаха стегнати под черния плат. Но това, което привлече вниманието й, бяха очите му.
   Беше срещала очите на много масови убийци, но силата в погледа на Фьодор Кукин беше на съвсем друго ниво. Очите му изглеждаха способни да изтръгнат направо от душата й всяка нейна тайна. В сравнение с него престарелите нацисти приличаха на уплашени деца.
   Той протегна ръка към нея.
   — Явно сме съседи. Евън Уолър.
   Украинският му акцент беше изчезнал.
   Тя стисна ръката му и усети как дългите му пръсти обхващат нейната.
   — Джейн Колинс.
   Мъжът стоеше толкова близо до нея, че я караше да се чувства неудобно. Беше с десет сантиметра по-нисък от Шоу, но въпреки това се извисяваше над нея.
   — Разбрах, че снощи сте имали известно неразбирателство с един от хората ми. Вината е изцяло моя. Можете да бъдете спокойна, няма да се повтори. Бих искал да ви се реванширам. Какво ще кажете да вечеряме заедно тази вечер? В моята вила или в очарователното селце на върха на скалите?
   Едрото му тяло сякаш я притискаше, докато тя обмисляше предложението му. За миг надникна над рамото му и забеляза двама от неговите хора, които не откъсваха поглед от тях. На устата на единия беше залепнала тънка усмивка. Реджи си помисли, че вероятно е същият, който я беше видял гола до басейна. Мъжката похот беше също толкова лесна за разчитане, колкото детските буквари. Другият беше по-дребният мъж, когото беше срещнала предишната вечер. По някаква причина той и се струваше още по-отблъскващ от едрия си колега.
   — Много мило от ваша страна, но…
   Той се усмихна обезоръжаващо и каза свойски:
   — Не, не, помисли си, преди да ми откажеш, Джейн. Дори не те оставих да заключиш вратата и ти се нахвърлих. Извинявай. Ще очаквам да ми отговориш по-късно през деня.
   Той погледна към плетената й кошница.
   — На пазар ли отиваш?
   Тя кимна.
   — Два пъти в седмицата правят чудесен пазар в центъра на градчето. Продават всичко — от дрехи до зеленчуци.
   — Значи трябва и аз да го проуча. Имаш ли нещо против да дойда с теб? Денят е чудесен и искам да се поразходя.
   — Сега ли пристигат?
   Той я хвана под лакътя, така че тя беше принудена да закрачи до него. Жестът беше внимателен и сякаш естествен, но Реджи нямаше друг избор да му се противопостави, освен ако не изтръгне насила ръката си от хватката му.
   — Да, беше дълъг полет. Сега живея в Канада, където съм роден. Преди това бях в Хонконг. Полетът до там е още по-дълъг. Била ли си в Хонконг?
   Реджи поклати глава.
   — Този град притежава енергия повече от всеки друг. — Той се усмихна и добави: — А и там можеш да се сдобиеш с всичко, което поискаш. Но ти си американка, нали така? Значи си свикнала да получаваш каквото искаш.
   — Защо реши, че съм американка? — попита тя с престорена подозрителност.
   — Просто направих предположение на базата на акцента и външния ти вид. Греша ли?
   — Не, наистина съм американка.
   — Значи сме съседи и от тази гледна точка. Живеем в съседни държави. Мисля, че съдбата има пръст в това.
   — Когато се прибрах снощи, хората ти вече знаеха името ми.
   Кукин небрежно махна със свободната си ръка.
   — Стандартна процедура за безопасност. Аз съм много богат човек, нали разбираш. Живея твърде скучно и не знам да имам врагове. Но от компанията, която управлявам, настояват за тези предпазни мерки. — Той се засмя и каза: — Все пак съм канадец, а ние сме миролюбив, работлив народ. — После я потупа по ръката и добави: — Гарантирам, че повече няма да нарушаваме личното ти пространство.
   Наистина ли? А това включва ли да не ме шпионирате, докато плувам?
   Тя не използваше предимството на уреда за нощно виждане на Шоу, но с периферното си зрение беше забелязала предишната вечер как този мъж я наблюдаваше над стената. А и Доминик го беше потвърдил по слушалката в ухото й. След като бяха получили от Шоу информацията за любопитния охранител, бяха организирали наблюдателен пост самона половин километър от мястото на Шоу на върха на скалите. Въпреки това никой от двамата не подозираше за присъствието на другия.
   — Наистина ли гарантират? — попита Реджи. — Човекът от охраната ти ми се стори много настоятелен.
   Кукин грейна, докато я галеше по ръката.
   — Наистина. Той работи за мен. А аз виждам, че ти си чудесна млада жена, с която се чувствам в пълна безопасност.
   Нямам търпение да ти докажа, че грешиш, Фьодор.
   — Освен това разбрах, че снощи си била с някакъв мъж. Моля те, кажи ми, че сте само познати, така че да не губя надежда да те виждам понякога, докато съм тук.
   — Запознахме се съвсем наскоро.
   — Великолепно. Значи нямаш съпруг или сериозен приятел?
   — Не — отговори тя и вдигна очи към него, като се преструваше на объркана от въпроса.
   Кукин, изглежда, разтълкува погледа й точно така, както тя искаше.
   — Не, не. Аз съм ерген, но бих могъл да имам деца на твоята възраст, мила. Това е само прищявка на един стар човек, който иска да се порадва на невинната компания на красива млада жена, нищо повече.
   — Не изглеждаш толкова стар — отбеляза игриво тя.
   — Току-що ме направи още по-щастлив.
   — Значи си сигурен, че не искаш нищо повече?
   — Играеш ли си с мен?
   — Може би мъничко.
   — Добре, това е хубаво начало. Идвала ли си преди в Прованс?
   — Само веднъж.
   — Аз често идвам тук. Ако ми разрешиш, ще ти покажа някои от красивите места наоколо. Пале де Пап, или Двореца на папите в Авиньон, най-добре запазения римски акведукт в Пон дю Гар, пещерите с изложбената галерия в Ле Бо дьо Прованс, прелестите на Русийон и лозята на север. Всъщност знам едно кафене в Жигондас, до си заслужава да се отиде дори само заради сладкишите.
   — Боже мой, Уолър — възкликна тя. — Изобщо не си губиш времето!
   — Защо да живееш, ако искаш да губиш време? За мен животът е безценен. Аз непрекъснато съм в движение, защото знам, че един ден всичко ще свърши. Няма значение дали имаш пари, чудесни къщи или каквото и да е друго — не можеш да ги занесеш на оня свят. Освен това ме наричай Евън, моля те.
   — Добре, Евън. Нека да започнем с пазара и да видим какво ще стане по-нататък, съгласен ли си?
   — Звучи ми съвършено логично — каза той и стисна ръката й по начин, който показваше, че предишното му обещание за „нищо повече“ беше лъжа. — Отиваме на пазар.
   Реджи вече разбираше какво е имал предвид професорът, когато говореше за обаянието на този мъж. Ако не знаеше нищо за миналото му, щеше да й се стори интересен, дори очарователен. Но тя знаеше всичко за миналото му, така че можеше да се справи с чара му. А оттам до задачата да сложи край на живота му имаше само една малка крачка.
   32
   Шоу си пробиваше път през тълпата, която вече изпълваше пазара. Имаше стотици продавачи — някои разполагаха само с паянтови маси, на които бяха изложени обикновени кошници, извадени от старите им миниатюрни коли, а други имаха професионални щандове с красиви стоки. Шоу убиваше време и беше тук от цял час, през който изпи две чаши кафе и изяде един кроасан с бадемов пълнеж. Вече се канеше да поеме по дългата тясна улица, където се събираха по-късно пристигналите продавачи, когато изведнъж ги видя да се приближават.
   Той инстинктивно се скри зад една сергия с памучни рокли и дамски шапки. После приклекна, все едно разглеждаше чифт кожени ботуши на един по-нисък рафт, но очите му, скрити зад тъмните очила, бяха приковани в двама души.
   Джейни Колинс и Евън Уолър вървяха, хванати под ръка, по улицата от лявата му страна. Тя носеше кошница и Шоу видя, че вече си е купила някои неща. На две крачки зад тях се движеха охранителите. Единият беше дребният мъж от предишната вечер, а другият беше висок близо два метра и тежеше около сто и трийсет килограма. Шоу бързо огледа околните улици, входовете на къщите и дори покривите, за да провери дали няма и допълнителна охрана.
   Какво прави тя с него, по дяволите? Този тип явно не си е губил времето.
   Шоу тръгна след тях, но се държеше на дистанция и се прикриваше зад минувачите и изложените стоки всеки път когато някой от двамата се обръщаше. Това беше един от редките случаи, в които високият му ръст беше недостатък. Скрит до един щанд, на който продаваха тениски с щампи, Шоу използва възможността да огледа Евън Уолър. Впечатли го както добрата му физическа форма, така и самоувереното му държане. Очевидно забавляваше младата дама с поредица от анекдоти и по някаква необяснима причина стомахът на Шоу се свиваше всеки път когато я видеше да се смее на думите му.
   Веднъж му се стори, че Уолър поглежда в неговата посока, докато беше застанал на открито пред щанд за кожени якета, но после той отмести поглед и насочи спътничката си в друга посока. Шоу видя как й купи една ръчно изработена огърлица и я сложи на шията й, като леко докосваше кожата й с върховете на пръстите си. Двайсет минути по-късно, когато кошницата й вече беше пълна, двамата — следвани от мълчаливите си пазачи — бавно се върнаха обратно до съседните си вили и оставиха Шоу да проведе един бърз анализ, който не доведе до нищо полезно.
   Той забърза обратно към хотела и се обади на Франк.
   — Младата дама си играе с огъня и може да се опари — каза Шоу. — Трябва да намерим начин да я предпазим от този човек.
   — Чакай малко, Шоу. Мисля си, че вече водихме този разговор. Не сме те изпратили в Прованс, за да охраняваш някаква богата американска мацка. Единствената ти задача е да докараш Уолър.
   — Не можем просто да го оставим да…
   — Какво? Да посегне на честта й? — Франк се изкикоти. — Бива си те.
   Шоу седна на леглото и потърка палеца си в показалеца толкова силно, че се чу скърцащ звук.
   — Той може да я убие. Или да я отвлече и да я принуди да проституира.
   — Да бе, да. Ще убие или ще отвлече богатата млада американка, отседнала в съседната вила, така че полицията да дойде и да започне разследването от него? Не ми се вярва. Пък и защо му е тя, след като може да се снабди с неограничен брой четиринайсетгодишни сираци от Азия, с които да си върти бизнеса? Той е на почивка. Току-що е разбрал, че в съседната вила има готина мацка, която обича да плува гола. Сигурно просто иска да спи с нея.
   — И това не те притеснява?
   — Не е моя работа. Не мислиш ли по същия начин?
   Шоу се поколеба. Не знаеше какво точно да мисли. Всъщност може би знаеше, но не искаше да го казва на глас, поне пред Франк.
   — Ами ако тя прецака операцията?
   — Как?
   — Не знам. Но какво ще кажеш да се откажем още сега?
   — Ти луд ли си? — излая Франк. — Ако не го хванем този път, може да не се появи отново, докато Лондон или Ню Йорк не гръмнат с ядрена гъба! Концентрирай се върху операцията, Шоу, и забрави всички останали глупости.
   Шоу затвори телефона и тихо изръмжа. — Зарече се, щом приключи със задачата, никога повече да стъпва във Франция.
   33
   Реджи се наведе, за да снима една пчела, кацнала върху стрък лавандула. После се изправи, прибра фотоапарата в задния джоб на белите си джинси и продължи към абатството „Сенанк“. Основано през дванайсети век от цистериански монаси, то се намираше на около трийсет километра от Горд и до него се стигаше по виещо се планинско шосе, което се водеше с две платна, но на практика беше широко колкото за една кола.
   Тя се приближи до древната постройка, където векове наред се бяха изучавали тънкостите на вярата. Сега в нея се помещаваха параклис, книжарница, магазин за сувенири и пространство, в което можеха да се провеждат различни събития. Тук все още живееха и монаси, които произвеждаха най-различни неща за продан, включително мед и ликьор. Земите наоколо бяха покрити с лавандуловите ливади, с които Прованс беше най-прочут, макар че на идване Реджи беше минала и покрай не по-малко впечатляващи поля от слънчогледи. Във всеки случай тя не беше дошла до абатството, за да се любува на растителността. Имаше среща. Беше избрала това място най-вече защото беше невъзможно някой да я проследи до тук. Това беше единственото предимство на смъртоносно тесните шосета.
   Тя тръгна заедно с една туристическа група, но се отдели в посока на магазина за сувенири, когато те завиха към параклиса. В магазина беше горещо, а на тавана пърпореше един-единствен вентилатор, който успяваше само да размести топлите пластове застоял въздух. Във фоайето имаше машина за кока-кола и капучино. Реджи спря до един щанд, на който бяха изложени големи фотографски албуми за Прованс. На кориците на много от тях, естествено, имаше лавандулови поля.
   Докато разлистваше една книга за историята на абатството, мобилният й телефон избръмча. Тя провери текстовото съобщение, което гласеше: „на шест часа“. Реджи остави книгата, взе друга и небрежно се обърна.
   Уит стоеше зад нея и разглеждаше една малка дърворезба, изобразяваща абатството, която струваше петнайсет евро. Беше с бейзболна шапка, тъмни очила, износени джинси, едноседмична брада и слушалки на айпод в ушите. Той остави сувенира и излезе навън. Реджи изчака една минута, после си купи книгата, която разглеждаше, и го последва.
   Уит стоеше до една ниска каменна стена, която минаваше по протежение на фасадата. Държеше фотоапарата си и гледаше през визьора. После вдигна поглед и я забеляза.
   — Ще ме снимате ли пред абатството? — попита я той.
   Тя се усмихна.
   — Само ако и вие ме снимате.
   После продължиха да се разхождат заедно.
   — Има ли резултати за моя приятел Бил? — попита тихо тя.
   — Съвсем не. Отпечатъците му не излизат никъде. Както и снимката му. Явно е добро момче. Между другото пълното му име е Уилям А. Йънг.
   — От какво е съкратено това „А.“?
   — Не можахме да разберем.
   — Дали е усетил, че вие двамата сте влизали в стаята му?
   — Бяхме много внимателни и оставихме всичко както си беше. Паспортът му е американски и адресът е истински. В САЩ има много мъже на име Уилям Йънг, регистрирани като лобисти. Не можем да ги проверим за времето, с което разполагаме. Но вероятно няма и смисъл. Не виждам нищо съмнително в него.
   — Или алибито му е също толкова добро, колкото и моето.
   — Или пък просто е този, за когото се представя, Редж.
   — Той прескочи стената на вилата, а след това ми отне оръжието. Какъв е този лобист?
   Уит вече изглеждаше разтревожен.
   — Ами той е доста едър. Но разбирам какво те притеснява. Добре, какво искаш да направим?
   — Не съм сигурна. Какво мисли професорът по въпроса?
   — Най-мъдрият сред мъдреците каза ти да решиш, като използваш оперативния си опит.
   — Супер. А ти какво мислиш?
   — Аз мисля, че нашата работа е да заковем Кукин. Ако се налага да правим промени в движение само заради някакво подозрение, може да се издъним. Така че предлагам да продължим по първоначалния план, а ако се появи по-сигурна информация, ще се съобразим с нея.
   — Как е Дом?
   — Винаги готов. Как ти се стори старият Фьодор?
   — Точно както си го представях. Прави се на чаровник и не търпи отказ.
   Уит я погледна скептично.
   — Нали не си хлътнала?
   — По това чудовище? Хубава работа!
   — Нямах предвид него.
   Реджи го изгледа строго.
   — Висок, тайнствен, прескача стени? — ухили се Уит.
   — Ще се престоря, че не съм те чула — отговори хладно тя.
   — Виж, не се опитвам да ти казвам какво да правиш…
   — Не се опитвай, Уит.
   — Просто искам да внимаваш.
   — Виж кой го казва.
   — Това пък какво означава?
   Тя го погледна накриво.
   — Наистина ли си нарисувал свастика на челото на мишената със собствената му кръв, след като си го прострелял в топките?
   — Какво да направя, имам артистични заложби.
   — Ясно. Е, аз се връщам.
   — Значи довечера имаш среща с нашия украински приятел?
   — Да.
   — Чудя се дали високият тайнствен атлет няма да бъде някъде наблизо.
   — Горд е малко градче.
   — Само гледай да не попаднеш в тройка. Понякога става голяма бъркотия. И преди да попиташ, да, казвам го от личен опит.
   — Уит, понякога не знам как те издържам.
   — Сигурно заради чара ми.
   — Откъде знаеш, че изобщо имаш чар?
   Той сякаш се обиди.
   — Ами нали съм ирландец. Чарът ни е в ДНК-то.
   34
   Реджи държеше да вечерят в някой от ресторантите в Горд вместо във вилата му и Уолър най-сетне отстъпи.
   — Много си упорита — отбеляза той с леко укорителен тон.
   — Не, просто проявявам здрав разум. Не те познавам толкова добре. А и родителите ми не биха ми разрешили да дойда без придружител в къщата ти дори само за вечеря.
   — Родителите ти са мъдри хора.
   — Бяха, да.
   — Разбирам. Съжалявам.
   — И аз — отговори Реджи.
   Двамата отидоха заедно до градчето и седнаха на една маса в двора на ресторанта, който беше заобиколен от еднометрова ограда от ковано желязо. Както обикновено хората на Уолър бяха наблизо, на една от съседните маси. Но тази вечер Паскал не беше сред тях.
   — Навсякъде ли ходят с теб? — попита Реджи, когато забеляза въоръжените мъже.
   — Това е част от цената на успеха — отговори Уолър и разпери ръце с престорена безпомощност.
   Беше със синьо сако с бяла кърпичка в горното джобче, бежов панталон, бяла копринена риза и морскосини мокасини, над които се показваха бледите му голи глезени. Жегата от деня все още се носеше във въздуха и по челото му беше избила пот. Самата тя се беше спряла на бледосиня пола, жълта блуза, бели сандали и кърпа за глава в същия цвят като блузата. По нейното лице нямаше пот.
   — Почти не мога да си представя някой да се опита да причини нещо лошо на друг човек на това място — отбеляза Реджи, докато довършваше порцията си телешко печено.
   Уолър отпи от виното си и я огледа преценяващо.
   — Тук наистина е спокойно и мирно. И красиво. — Той се усмихна. — Като теб.
   Той махна на келнера, който им донесе втора бутилка от същото вино, отвори я и напълни чашите им. Реджи взе своята и започна да разклаща течността в нея, като разсеяно гледаше цвета на виното на светлината на свещта в центъра на масата.
   — Спомена, че можеш да имаш деца на моята възраст. Имаш ли деца наистина?
   Уолър небрежно махна с ръка.
   — Не, говорех чисто хипотетично. Явно винаги съм бил прекалено зает, за да имам деца.
   — А съпруга?
   — Ако имах съпруга в момента, тя щеше да ме придружава.
   — Ако имаше съпруга в момента? Значи все пак си бил женен?
   — Да.
   — Тя починали, или се разведохте?
   — Много питаш — каза небрежно той, но погледът му беше станал по-строг.
   — Съжалявам — каза Реджи. — Просто ми беше любопитно.
   — И двете.
   — Моля?
   — Първата ми съпруга почина, а втората се разведе с мен. — Той се протегна и я потупа по ръката. — Малко ми напомнящ на първата ми жена. Тя също беше красива. И упорита.
   — Как се казваше?
   Уолър понечи да отговори, но се спря и вместо това каза:
   — Това е минало. Аз не живея в миналото. Живея в настоящето и гледам към бъдещето. Нека да довършим това чудесно бордо, а след това ще се разходим и ще се порадваме на всички френски неща.


   По-късно той я поведе обратно към улицата, от която бяха тръгнали, като я държеше за ръка. Реджи отново погледна към охранителите.
   — Предполагам, че ти нямаш друг избор, но аз не бих искала да живея по този начин.
   — Но ти очевидно също си доста богата. Пътуваш със стил и си наела луксозна вила в едно от най-красивите места на Земята. Не се ли притесняваш да не те отвлекат? Или дори да те убият заради парите ти?
   — Аз нямам пари в себе си освен няколко евро. Ако искат кредитните ми карти, надали трябва да ме убиват, за да ги получат. А ако ме отвлекат, няма кой да плати откуп за мен. Така че съм доста неподходяща мишена за някой престъпник.
   — Сигурно си права. Но този мъж, с когото се срещаш, изглежда така, сякаш от него може да излезе добър бодигард.
   — Бил наистина прилича на човек, който може да се справи във всяка ситуация.
   — А, значи се казва Бил. А как е фамилията му?
   — Не ми е казвал — отговори искрено тя.
   Всъщност я знаеше, но от Уит.
   Това сякаш повдигна духа на Уолър.
   — Значи не сте толкова близки. Аз съм тук съвсем отскоро, а вече ти казах моята фамилия.
   — Това не е състезание, Евън.
   — Разбира се, че не — отговори неубедително той.
   — Освен това ти си достатъчно стар, за да ми бъдеш баща, както сам каза.
   — Всъщност съм достатъчно стар, за да ти бъда почти дядо. — Той пусна ръката й, за да посочи към църквата отсреща. — Във всяко село наоколо има по една такава.
   — Църква? Да, сигурно.
   — Хората често се уповават на религията — най-често за да оправдаят собствените си недостатъци.
   — Необичайно твърдение — отбеляза тя.
   — Светът е пълен с хора, които не искат да поемат контрол върху собствения си живот. Затова търсят някаква божествена намеса за желанията си.
   — Имаш предвид, за да ги насочи?
   — Не, за да ги оправдае. Хората, които наистина постигат нещо в живота си, го правят оттук — той потупа гърдите си. — Те нямат нужда от свещеници, за да им казват какво да мислят и на кого да се молят. И най-вече на кого да си дават парите.
   — Явно не ходиш редовно на църква.
   Той се усмихна.
   — Напротив. Ходя всяка седмица. И давам много пари на църквата.
   — Защо? Нали смяташ, че това са глупости?
   Уолър отново я хвана за ръка.
   — Не. Правя го, защото ми идва от сърцето. Аз вярвам. Във вярата има много добро. Ако беше постигнала своето, майка ми щеше да влезе в манастир. За щастие не е станало така, иначе сега нямаше да съм тук. Много я обичах.
   Реджи се обърна към него и видя, че я гледа.
   — Тази седмица ще ходя на частно посещение в изложбената галерия в Ле Бо. Чувала ли си за нея?
   — Четох нещо, да.
   — Тази година са избрали Гоя за експозицията си.
   — Гоя? Не е много вдъхновяващ избор.
   — Вярно е, че много от шедьоврите му са мрачни, но те притежават голяма сила и дълбоки прозрения за човешката душа.
   — Те изобразяват злото — каза Реджи и извърна поглед от един от най-злите хора, с които й се беше налагало да се сблъсква.
   — Да, но злото е важна част от човешката душа. Всекиго може да обсеби.
   — Не вярвам — отговори Реджи, останала без дъх. — Отказвам да повярвам в това.
   — Изборът е твой, но това не означава, че си права — каза Уолър, помълча малко и продължи: — Бих искал да ме придружиш на изложбата. Тогава ще можем да продължим разговора си.
   Реджи не отговори веднага.
   — Ще си помисля и ще ти кажа.
   Той се усмихна на опърничавостта й, наведе се и целуна ръката й.
   — Беше ми приятно да вечерям с теб, Джейни. Но сега имам работа и трябва да ти пожелая лека нощ.
   Той се обърна и се отдалечи, а охранителите му го последваха.
   Реджи остана по средата на улицата, като отчаяно се опитваше да проумее какво означаваше начинът, по който я беше погледнал, преди да се сбогува.
   — Разтревожена ли си?
   Тя се обърна.
   На една колона пред църквата се подпираше Шоу.
   35
   Евън Уолър се качи в черния джип и трите автомобила потеглиха с рев, като изпратиха облак прах в лицата на една възрастна двойка, която бавно се изкачваше по пътя към Горд. Уолър се облегна на седалката и проучи съобщението на дисплея на телефона си. Беше кратко, изпратено по електронна поща, което му хареса; беше по същество — което му хареса още повече. Той се обърна към шофьора.
   — Колко път има до там?
   — Според джипиеса са петдесет минути, мистър Уолър. Пътищата са лоши.
   — Вземи го за четирийсет.
   Шофьорът натисна газта и каза в микрофона си:
   — По-бързо.
   Другите две коли от колоната незабавно увеличиха скоростта.
   Трийсет и девет минути по-късно трите автомобила отбиха от шосето с две платна и продължиха по друго, по-тясно. След множество завои стигнаха до малка каменна къща, скрита в горичка от дървета с широки корони. Дворът беше от отъпкана пръст, покривът се нуждаеше от ремонт, а каменните стени се ронеха. Очевидно, никой не беше живял тук доста отдавна. Освен това на километри наоколо нямаше други къщи.
   Уолър рязко отвори вратата на джипа и изскочи навън, като даде на хората си само няколко секунди да проверят терена визуално, макар че вече беше изпратил друг човекна пост и той беше излязъл да посрещне джиповете. Уолър енергично влезе в къщата, следван от хората си, двама от които останаха да пазят отвън.
   Стаята беше тясна и тъмна и миришеше на изпражнения и мухъл. Това не направи впечатление на Уолър. Беше виждал много по-лоши места. По средата на помещението имаше маса, дълга около два метра, която беше изправена на тясната си страна, така че стигаше почти до ниския таван. Два от краката на масата бяха отрязани с трион, а другите два бяха подпрени на стената. Върху плота на масата с разперени ръце и крака беше завързан гол мъж с тъмна коса и брада. Уолър погледна към Паскал, който стоеше в най-тъмния ъгъл и не откъсваше поглед от мъжа.
   — Добре се справи със залавянето му, Паскал.
   — Опита се да избяга, мистър Уолър, но не знаеше как.
   Уолър се приближи до пленника. На светлината на два фенера, захранвани от батерии, се виждаше безизразното му лице. Това разгневи Уолър. Трябваше да показва страх или омраза, но не и липса на всякакви емоции. Той удари мъжа по разкървавеното лице.
   — Буден ли си, Абдул? Струва ми се, че не си тук.
   — Буден съм. Виждам те. И какво от това?
   Уолър знаеше, че с привидното си спокойствие мюсюлманинът целеше да си вдъхне кураж и да спука балона на собствените му очаквания, все едно Уолър беше пленникът. В действителност ефектът най-вероятно не беше такъв. Дебелият счетоводител Анвар се беше повлиял от западния начин на живот. Абдул Маджид все още беше твърд като камък — мъж от пустинята, който беше свикнал на крайни лишения. Уолър изпитваше уважение към такива хора — поне до известна степен.
   — Липсва ли ти Кандахар, Абдул? Или повече ти харесва красивата френска провинция?
   Мъжът сви рамене.
   — Тази стая ми харесва. Всъщност е по-хубава от мястото, в което живея в Кандахар. Но както ти казах, какво от това?
   Уолър направи крачка назад и се усмихна. Нямаше как да не се възхити на куража на пленника.
   — Мразя предателството — каза той.
   — Значи не разбираш законите на мюсюлманския свят. Това не беше предателство. Беше дипломация. Беше предпазливост. Целият ислямски свят непрекъснато е изложен на предателство от страна на Запада. Защо точно ти да си различен?
   — Тук съм на почивка, а трябва да се лишавам от приятни преживявания, защото ти се опита да ме измамиш.
   — Беше просто бизнес. Не го приемай лично.
   — Извинявай, но винаги го приемам лично, когато някой се опитва да ме взриви.
   — Значи си прекалено чувствителен.
   — Защо го направи?
   — Защото ни излъга — отговори просто Абдул.
   — Аз никога не лъжа, когато става дума за бизнес.
   Мюсюлманинът изсумтя презрително:
   — Канадец? С достъп до обогатен уран? Не ми се вярва. По-скоро си шпионин. Точно затова се опитахме да те убием.
   — В действителност имам достъп довисокообогатенуран. Разликата е много важна. И ако не сте ми вярвали, защо изобщо се занимавате с мен?
   — Исках да кажа, чеазне ти вярвах. Но други от моята група не бяха съгласни, така че допуснаха грешка, а после аз трябваше да оправям бъркотията.
   — Но те се оказаха прави, а ти сбърка.
   — Така твърдиш ти. Твоята страна е собственост на американците. Всички го знаят. Канада е просто слуга на могъщия Сатана. Кучето не нарушава заповедите на господаря си.
   Уолър се обърна към хората си и махна с ръка. Те послушно излязоха и затвориха вратата след себе си. Последен излезе Паскал, като преди това посочи към едно метално куфарче, оставено на пода в ъгъла на стаята. Двамата с работодателя си размениха поглед, в който се четеше взаимно разбирателство.
   Уолър отново се обърна към пленника и го сграбчи за мръсната коса.
   — Значи всичко е било, защото си ме смятал за канадец? Наистина ли си толкова глупав?
   В очите на Абдул Маджид проблесна интерес.
   — Защото съм тесмяталза канадец? — повтори той. — Не си ли?
   — Не, Абдул, не съм.
   Уолър свали сакото си, вдигна ръкава на ризата си и му показа знака от вътрешната страна на ръката си — високо горе, където не се забелязваше лесно дори когато бешегол.
   — Виждаш ли това? Знаеш ли какво означава?
   Абдул Маджид поклати глава.
   — Не познавам тези знаци.
   Уолър му ги по сочи един по един.
   — Това са букви.
   — Не са на английски — каза Абдул. — Моят английски е доста добър. Не знам какъв е този език.
   — Украински. Надписът е на кирилица. Това е съкращението на Пето държавно управление. Задачата му беше да се грижи за вътрешната сигурност, като преследва враговете на Съветския съюз. Аз обичах работата си. Толкова я обичах, че прогорих символа й в кожата си.
   Очите на Абдул Маджид се разшириха.
   — Украинец ли си?
   Уолър спусна ръкава на ризата си и си облече сакото.
   — Всъщност винаги съм се смятал най-вече за гражданин на Съветския съюз. Но може би разликата не е толкова важна. А тъй като Украйна беше базата за голяма част от ядрения арсенал на бившия Съветски съюз, разбираш ли вече? Все още имам доста връзки там.
   — Защо не ни каза? — изсъска Абдул.
   Уолър придърпа един стол и седна.
   — Защото работата ми не е да ви разказвам личната си биография, а просто да ви доставя достатъчно количество високообогатен уран, за да взривите голяма част от някой важен американски град. Ти знаеш ли изобщо какво представлява високообогатеният уран, Абдул?
   — Това е оръжието на Аллах.
   — Не, няма нищо общо с Аллах — каза презрително Уолър. — Уранът е естествен минерал, който се среща в природата по целия свят, но в минимални количества. Едва германците по време на управлението на Хитлер са осъзнали характерния му потенциал като ядрено оръжие, а именно да унищожава хора и материално имущество в огромни количества. Знаеш ли, че човек може да държивисокообогатенуран в ръката си, без да изпита никакви отрицателни последствия в продължение на години? Аз също съм го правил. Беше глупава постъпка, разбира се, но исках да усетя какво е чувството да държиш толкова голяма власт в ръката си. Изкушението беше твърде силно, а аз бях млад и глупав, макар че токсичното въздействие на урана сигурно ще ме изпрати в гроба по-рано, отколкото трябва.
   Той си пое дъх и продължи:
   — За ядрена експлозия са достатъчни само петдесет килограма от този материал. А ако се използва нискообогатен уран, трябва почти цял тон, тоест двайсет пъти повече, за да се произведе една-единствена ядрена бомба. Същото може да се постигне и с много по-малко плутоний, около десет килограма. Но за разлика от високообогатения уран плутоният се получава само от преработката на ядрени материали в реактор. А нито една държава не може да снабди терористи с такива материали, защото бомбата ще носи специфичния химичен подпис на тази държава, уникален като пръстов отпечатък.
   — Ти ни обеща достатъчно материал, за да направим ядрена бомба, която да се събере в куфар — каза Абдул.
   Уолър разочаровано поклати глава.
   — Знаеш ли, ако наистина искаш да влезеш в играта с ядрения тероризъм, ще трябва да отделиш повече време на науката. Ядрените бомби в куфар не съществуват, освен в холивудските филми и в главите на параноичните политици. Бомбата ще се събере по-скоро в джип. Сигурно може да се направи и по-малка, но противно на логиката, колкото епо-малко устройството, толкова по-скъпо излиза поддръжката му. Освен това ще ти трябва много силен мъж, който да носи този куфар, защото ще тежи няколкостотин килограма, а и бойната глава няма да издържи дълго. Не — това, което ви обещах, беше достатъчно количество високообогатен уран, пречистен в газова центрофуга от второ поколение, с който може да се изработи бойната глава на ядрено експлозивно устройство. Материалът представлява уранови шисти, които съдържат повече от осемдесет и пет процента изотоп 235 U. Това означава уран, предназначен специално за оръжия. Мога да ви предложа и уран на по-ниска цена, който също става за оръжия, но съдържа само двайсет процента 235 U. Експлозията няма да бъде толкова силна, но пак ще бъде сериозен удар с последващо радиационно замърсяване.
   Уолър се изправи и закрачи из стаята, без да изпуска мюсюлманина от поглед.
   — Освен това мога да ви предложа и техническа помощ. Например да ви помогна да обвиете бойния заряд на оръжието в неутронен рефлектор, за да намалите значително критичната маса, защото това е добре, когато искате възможно най-голяма експлозивна мощ. Това е доста тънка работа. Ако сложите съвсем малко повече изотоп 235 U, отколкото трябва, верижната реакция няма да се получи и материалът ще остане инертен. И тогава няма да има взрив.
   Абдул Маджид за пръв път изглеждаше впечатлен.
   — Явно познаваш тази материя.
   — Да, познавам тазиматерия — повтори подигравателно Уолър. — Когато живеех в Украйна, цялата държава беше едно гигантско ядрено оръжие, готово за употреба. Работил съм в ядрени съоръжения и съм измъчвал учени, за които съм подозирал, че продават родината си на американците и техните съюзници. Това бяха безценни уроци за мен във всяко едно отношение.
   — Значи сме сгрешили в преценката за теб. Сделката ни може да се осъществи.
   Уолър го погледна развеселено.
   — О, така ли смяташ? След като се опитахте да ме убиете?
   — Защо не? Нали не си мъртъв? Сега всичко е ясно. Ще изкараш много пари.
   — Е, парите не са най-важното, нали така? Освен това не всичко ми е ясно. Знам например, че не ти, а хора, далеч по-важни от теб, са взели решението да бъда убит. Искам да ми кажеш техните имена.
   Абдул Маджид мрачно се усмихна.
   — Никога няма да ги научиш.
   — Измъчвали ли са те някога, Абдул? Прости ми, че не използвам абсурдния модерен израз „разпит със специални средства“. Предпочитам да наричам нещата с истинските им имена.
   Афганистанецът изглеждаше отегчен.
   — Лишаване от сън, давене във вода, електрошокове, оглушителна музика — изброи той.
   — Не, ти не ме разбра. Попитах дали са те измъчвали, а не дали са си играли с теб на мъчения.
   Уолър прекоси стаята, отвори металното куфарче и извади няколко инструмента.
   — Твърди се, че германците умеели да измъчват хората, и те наистина бяха добри в това. В днешно време израелците се радват на репутацията на най-добри водещи на разпити, но те пък твърдят, че изобщо не използват мъчения, а само психологически техники. Колкото до мен, аз винаги съм смятал, че съветските специалисти бяха на съвсем друго ниво. Ние имахме най-добрите снайперисти и най-добрите водещи на разпити. Освен това съм старомоден. Не ми се занимава с най-новите високотехнологични средства. Разчитам на проверени методи за получаване на това, което искам, които се базират на един-единствен факт.
   — Какъв факт? — попита глухо мюсюлманинът.
   Уолър се обърна към него:
   — Фактът, че хората са мекушави. Ти мекушав ли си, Абдул? Мисля, че тази вечер ще разберем.
   36
   Реджи не помръдна от мястото си.
   — Защо да съм разтревожена?
   Когато видя, че няма да дойде при него, Шоу се приближи.
   — Извинявай, явно съм се объркал. Как беше вечерята?
   — Приятна. Той много разбира от вино. И умее да води разговор.
   — Не се съмнявам.
   — Някакъв проблем ли има?
   — Вече ти казах, че един от хората му те шпионираше. После затвориха цялата улица, все едно е тяхна…
   — Евън ми се извини — прекъсна го тя.
   — О, значи вече е Евън?
   — Така се казва. Дори ми каза и фамилията си. За разлика от теб. Неговата е Уолър.
   — Йънг, казвам се Бил Йънг — отговори той и направи пауза, преди да продължи. — Онзи ден, когато ходихме да гребем, някой е претърсвал стаята ми.
   Реджи изглеждаше искрено шокирана от тази новина, а уважението и подозрението й към Шоу нараснаха едновременно.
   — Взели ли са нещо?
   — Не, доколкото мога да преценя.
   — Защо изобщо са влизали в стаята ти?
   Той сви рамене.
   — Горд със сигурност излиза по-интересно място, отколкото си представях.
   Двамата тръгнаха заедно. Пред тях, към центъра на градчето, свиреше група тийнейджъри с китари и барабани. Беше се събрала малка тълпа, за да ги послуша и да пусне пари в кошницата им.
   — Той ме попита за теб — подхвърли Реджи.
   — За мен? Защо?
   Тя се усмихна.
   — Мисля, че искаше да разбере дали представляваш сериозна конкуренция.
   — Какво му каза?
   — Че почти не те познавам. Което е самата истина.
   — Не познаваш и него — изтъкна Шоу.
   — Струва ми се добър човек. Освен това е прекалено стар за мен. — Тя игриво го тупна по ръката. — Той е по-стар дори от теб.
   — Нещо ме кара да мисля, че за човек като него разликата във възрастта няма значение.
   — Е, все пак аз трябва да взема това решение, а не той. Ако му кажа да ме остави на мира, не се съмнявам, че ще се отдръпне.
   — Не ми прилича на човек, който лесно приема да му отказват.
   — Но ти не го познаваш. Дори не сте се срещали.
   — Каза ли ти какво работи?
   — Занимава се с бизнес.
   — Е, доста общо казано.
   — Не очаквам да ми създава проблеми. Все пак сме в Прованс, нали така? Какво може да ми направи?
   Шоу бързо извърна поглед, а една вена започна да пулсира на слепоочието му.
   — Добре ли си? — попитате тя.
   — Вечерята нещо не ми понесе.
   — Искаш ли да се върнеш в хотела? Аз мога сама да се прибера.
   — Не, ще те изпратя.
   Двамата минаха по краткия път и след няколко минути пристигнаха пред нейната вила.
   — Явно нашият човек е излязъл тази вечер — отбеляза Шоу, като гледаше празните места за паркиране отпред.
   — Наистина си тръгна малко бързо след вечеря — отговори тя. — Имал някаква работа.
   — Явно е зает човек.
   Следващите й думи накараха Шоу да потръпне.
   — Ще ходи в Ле Бо да разгледа изложбата на Гоя. Покани ме да отида с него.
   — А ти какво му отговори? — попита Шоу малко остро.
   Реджи го погледна с объркване.
   — Отговорих му, че ще си помисля и ще му кажа.
   Шоу не замълча дори да разсъди дали е разумно, думите сами излязоха от устата му:
   — Няма да приемеш поканата.
   — Защо?
   — Защото ще дойдеш в Ле Бо с мен. Още утре. Аз също се канех да видя изложбата. И да те поканя да ме придружиш, разбира се.
   — Наистина ли? — попита скептично тя.
   — Ще си направим екскурзия за целия ден. Искаш ли да обядваме в Сен Реми?
   — Защо правиш така? Да не би и ти да смяташ, че това е някакво състезание? Аз не съм награда, която можете да спечелите.
   — Знам, Джейни. И ако предпочиташ да отидеш с него, няма да те спирам. Просто…
   — Просто какво?
   — Просто исках да прекарам повече време с теб. Това е. Няма някакво сложно обяснение. Искам да бъда с теб.
   Чертите на Реджи омекнаха и тя го потупа по ръката.
   — Как да ти откажа, след като ме покани толкова мило? — Тя се усмихна. — Остава да си отговорим на най-важния въпрос: с веспата ли ще отидем или с колата?
   — Малко е далеч за веспата, така че според мен твоето рено ще се справи много по-добре. Да кажем, в девет сутринта? Аз ще сляза при теб…
   — Нека аз да дойда да те взема.
   Шоу я погледна с любопитство.
   — Просто си мисля, че така ще е по-лесно — обясни тя. — От хотела ще излезем направо на главното шосе.
   — А и по този начин Уолър няма да разбере, нали?
   — Точно така.
   — Аз мога да се грижа за себе си — каза той.
   — Не се съмнявам, Бил — отговори тя. — Аз също.
   37
   Уолър сложи отстрани на врата на Абдул Маджид лепенка, свързана с дълъг тънък кабел. После свърза кабела с малък монитор на батерии и го включи.
   — Какво е това? — попита нервно Абдул.
   — Не се тревожи. Само ти измерва пулса. Тук не разполагам с достатъчно силно електричество, за да изтръгна истината от теб с него, приятелю. Но има и други начини.
   Уолър залепи превръзка на ръката на мъжа и свърза проводника от нея със същото устройство, с което щеше да отчита пулса му.
   — А това, разбира се, ще измерва кръвното ти налягане.
   — Защо го правиш?
   — За да мога да спирам болката, преди да те убия, разбира се.
   Абдул Маджид се стегна и тихо започна да нарежда нещо.
   — Значи твоят бог е велик, така ли, Абдул? — преведе си Уолър. — Сега ще видим колко е велик в твоя случай.
   Абдул Маджид не отговори, а продължи да се моли. Уолър провери жизнените му показатели на екрана на устройството.
   — Пулсът ти вече е деветдесет и осем в минута и кръвното ти налягане е високо, а аз дори не съм започнал. Трябва да дишаш по-бавно. Успокой нервите си, приятелю.
   — Няма да ме пречупиш! — каза яростно пленникът.
   Уолър извади скоч от куфара си и няколко пъти залепи с него челото, брадичката и раменете на мъжа към масата. Така Абдул Маджид не беше в състояние да помръдне главата или горната част на тялото си дори на сантиметър разстояние от дървената й повърхност.
   — Знаеш ли защо правя това? — попита го Уолър. — За да ти попреча да изпаднеш в безсъзнание, когато болката стане твърде силна. Виждал съм мъже, които чупят собствените си черепи, за да я избегнат. Веднъж допуснах тази грешка, но няма да я повторя. Мъченията са безсмислени, ако пленникът не усеща болката.
   Уолър извади още няколко неща от куфара, прибра едното в джоба си и се върна до масата.
   — Казват, че агонията от преминаването на един-единствен камък през бъбреците е дори по-голяма от болката при раждане. Имал съм камъни в бъбреците. Болката наистина е ужасна.
   Той си сложи латексови ръкавици, сведе поглед към слабините на Абдул и вдигна в ръка тънка стъклена тръбичка, дълга двайсет сантиметра.
   — Това ще изпълни ролята на камък в бъбреците. Поеми си дълбоко въздух и се отпусни.
   Вместо това дишането на мъжа се ускори, а бузите му се издуха, все едно стягаше цялото си тяло, преди върху него да се стовари смъртоносният удар.
   — Няма да ме пречупиш! — изкрещя той няколко пъти поред.
   Уолър методично наби стъклената тръбичка в пениса му, като използва гумено чукче, за да я вкара-докрай. Абдул пищеше от болка с всеки милиметър, с който тя влизаше все по-навътре.
   — Всъщност това не е кой знае колко по-различно от катетър — каза Уолър. — Сега обаче започва болезнената част.
   Той извади клещите от джоба си и го погледна.
   — Просто Трябва да ми кажеш имената им.
   — Върви по дяволите! — изкрещя Абдул.
   — Естествено, колко оригинално от твоя страна.
   Уолър нагласи клещите, протегна ръка и ги стисна, като натроши стъклената тръбичка в тялото на мъжа.
   Този път писъкът беше много по-силен. Хората на Уолър, които чакаха отвън до вратата, се спогледаха и притеснено се отдръпнаха по-далеч от шума. Единствено Паскал остана на поста си, бдителен както винаги.
   — Кървиш на едно място, което няма да ти хареса, Абдул — съобщи Уолър, като се наведе да разгледа резултата от работата си.
   Отговорът беше поредица от крясъци на родния език на мъжа.
   — Да, да, майка ми и баща ми вече са съвсем мъртви, благодаря ти — отговори му Уолър.
   По изопнатото лице на Абдул потекоха сълзи, а мускулите на челюстите му се издуха и започнаха да потреперват. Парализираният му врат беше изпънат в агония, така че се виждаха всяка вена и артерия. Болката беше толкова силна, че ако Уолър не го беше залепил така здраво за масата, наистина щеше да разбие черепа си в дървото.
   Уолър продължи спокойно:
   — Научих пущу и малко дари по време на катастрофалното нахлуване на съветската армия в твоята страна. — Той погледна монитора. — Пулсът ти е сто трийсет и девет вминута. Всъщност, когато тичам, и аз мога да вдигна пулса си над сто и четирийсет, а съм на шейсет и три години. Ти си млад човек, така че това е нищо. Кръвното ти обаче е доста високо. Това е малко опасно. Е, ще видим.
   Той стисна клещите на друго място и тазът на мъжа подскочи, доколкото му позволяваха въжетата, докато ревеше от болка.
   — Пулс сто петдесет и седем. Добре, мисля, че вече внимаваш. Говорехме за имената.
   Абдул задъхано произнесе:
   — Ако ти ги кажа, просто ще ме убиеш.
   — Това е прогрес. Хубаво. Вече сме по-близо до преговорите. Какво искаш да направя, ако ми ги кажеш? Не мога да те пусна. Ако те пусна, току-виж отидеш при тих и предупредиш хората, които ме предадоха. А това не е приемлив вариант.
   — Значи ще умра?
   — Не съм го казал.
   Уолър отново премести клещите и ги стисна, като смачка една особено чувствителна част от анатомията на мюсюлманина.
   Писъците на Абдул отново изпълниха всеки ъгъл на малкото помещение. Крещеше как ще убие Уолър, ще го обезглави, ще го изкорми, ще се върне от смъртта и ще го преследва като призрак, ще изколи всички хора, които някога е обичал.
   — Разбирам гнева ти, приятелю, но така няма да стигнем доникъде. Доста силно кървиш, Абдул, но няма да умреш от загуба на кръв, така че е излишно да се тревожим.
   Уолър се върна при куфарчето си и извади малък скалпел. После го вдигна, така че мюсюлманинът да го види.
   — Хирургически нож; много деликатен и ефективен. Мога да направя два малки разреза тук и тук… — Той посочи с острието към две точки на врата на Абдул. — И за няколко минути ще умреш от загуба на кръв. Но аз не искам това, така че ще направя нещо друго.
   Миг по-късно дясното око на Абдул беше разрязано. Мюсюлманинът се загърчи в агония, а писъците му отекнаха от стените.
   Уолър погледна монитора.
   — Пулс сто деветдесет и пет. Няма да издържиш дълго така. А и кръвното ти налягане — да, то също ме притеснява. Ако не се успокоиш, със сигурност ще получиш удар. Наистина се тревожа за здравето ти.
   Той се приведе към хлипащия и наполовина ослепен човек.
   — Искаш ли сега да използвам лишаване от сън, или да ти пусна силна музика? — предложи той и се наведе още по-близо. — Какво казваш? Умоляваш ме? За какво ме молиш, приятелю? Да те убия? Не, не. Аз не съм жесток човек. Аз съм честен човек. Аз не убивам. Аз работя на парче.
   Скалпелът нанесе нов удар и част от лявото ухо на пленника падна на мръсния под.
   Уолър провери данните на монитора.
   — Пулсът ти е над двеста удара в минута, а и кръвното ти налягане никак не е добре. Казвам ти да се успокоиш, но ти не слушаш. Прекалено си упорит. Ще те оставя да си починеш малко. А после ще започне истинският разпит. Ако си мислеше, че това е болка, Абдул, смятам, че ще останеш разочарован. Това беше само подготовката.
   Уолър извади от куфарчето си един инструмент, който приличаше на голямо ренде за сирене, но острите му ръбове бяха по-дълги, изглеждаха смъртоносни и бяха монтирани по такъв начин, че да могат да се завъртат под различен ъгъл.
   — Знам, че виждаш това, което държа, но може би не разбираш какво е. Затова ще те попитам нещо. Кой е най-големият орган на човешкото тяло? — Уолър се престори, че чака отговор. — Не знаеш ли? Ще ти кажа, Това е кожата. Да, кожата е най-големият орган на човешкото тяло. Много хора не го осъзнават. Но един възрастен човек има почти дваквадратни метра кожа, която тежи до четири килограма. Да, четири килограма. С инструмента, който държа, мога да одера цялата кожа от тялото ти за по-малко от един час.Това не е празна хвалба. Правил съм го и друг път. Нужни са стабилна ръка и ефикасна техника.
   Най-сетне, като хлипаше и стенеше от болка, Абдул успя да прошепне:
   — Ще ти кажа това, каквото искаш.
   Уолър се усмихна.
   — Каква ирония. Защото първо аз ще ти кажа нещо. Всъщност вече знам кой е заповядал да ме убият. И те вече са мъртви. Оставих те за последно.
   — Тогава защо ми причини това? — изкрещя пленникът.
   — Защото имах възможност да го направя. Освен това е добре да се упражнявам. В противен случай ще загубя уменията си. Ти ми каза, че няма да те пречупя. Но аз успях.
   Тонът на Уолър стана по-остър.
   — Ако някой те удари, приятелю, ти също трябва да го удариш, иначе ще те помислят за слаб. А аз сигурно имам недостатъци, но в никакъв случай не съм слаб.
   — Тогава ме убий! — изрева обезобразеният мъж. — Довърши ме!
   Без да бърза, Уолър свали превръзката и лепенката, свързани с медицинския монитор, и ги прибра в куфарчето заедно с клещите.
   — Не си достатъчно важен, за да си губя повече времето с теб. Предай много поздрави на Аллах. И му кажи, че се чудя защо не е дошъл да ти помогне. Може би той също е имал по-важна работа, точно като мен.
   Той отново вдигна скалпела.
   — Това, което ще направя сега, е акт на милосърдие, Абдул. Съвсем скоро ще разбереш защо.
   Той замахна и съсече и здравото око на мюсюлманина, като по този начин го ослепи напълно.
   — Щеше да бъде върхът на жестокостта да те оставя да видиш това, което ще последва.
   Ужасените писъци на мъжа го последваха до вратата. Хората на Уолър се стегнаха, когато го видяха да излиза от къщата.
   — Свърших — каза той.
   Паскал и още един мъж бързо се приближиха до джипа, който беше пристигнал току-що. Двамата отвориха задната врата и издърпаха навън две животни. Бяха едри питбули, завързани за метални прътове. Муцуните им бяха здраво стегнати с кожени намордници. Мъжете стиснаха прътовете и с големи затруднения избутаха мятащите се зверове довратата на къщата. После освободиха телените примки в края на прътовете, свалиха намордниците на кучетата и ги блъснаха вътре, като затръшнаха вратата след тях.
   Докато Уолър леко се качваше в колата си, ръмженето на атакуващите кучета и писъците на Абдул Маджид заглушиха шума от двигателя. Уолър си сложи слушалките и избра една весела песен от своя айпод, а мислите му отново се върнаха към красивата млада жена, с която беше вечерял по-рано. Нямаше търпение да я види отново.
   Съвсем скоро.
   38
   Въздухът беше хладен, но необичайно тежък. В непрогледния мрак Реджи светваше с фенерчето си на всеки няколко секунди, за да види накъде върви. На два пъти се блъснав нещо твърдо, обели си ръката, натърти палеца на крака си. Спускаше се само надолу, като често спираше, за да се ослуша. Мина през една врата и ето че някой я сграбчи.
   — Господи боже!
   — Шшшт. Ще събудиш и мъртвите, по дяволите.
   Лицето на човека се освети от лъча на фенерче. Беше Уит, ухилен до уши.
   — Защо се промъкваш така, дявол да те вземе? Ако имах пистолет, щях да те застрелям на място!
   Уит отмести лъча на фенерчето от лицето си.
   — Извинявай, Редж. Сигурно нещо ми е станало от това място. Беше глупаво от моя страна.
   — Чисто ли е поне? — попита троснато тя, като успокояваше дишането си.
   — Няма жива душа. Виж сама.
   Той завъртя фенерчето и Реджи се огледа.
   Саркофази.
   Намираха се в катакомбите на католическата църква в Горд. Още откакто Реджи изложи идеята си пред професор Малъри в имението Хароусфийлд, църквата се превърна във фокус на техния план. Уит и Доминик бяха проучили вътрешността на църквата и за щастие се натъкнаха на всичко необходимо, за да уловят в капан своята жертва.
   — Колко са според теб? — попита тя.
   — Не знам. Не си направих труда да ги преброя. Но са много.
   — Покажи ми прохода, който сте намерили. Това е най-важната част от плана.
   Той я поведе обратно по пътя, по който беше дошла, докато стигнаха до пресечната точка на два тунела: единият водеше към катакомбите, а другият се отклоняваше наляво. Беше дълъг тунел и те се спуснаха по него в светлината на няколко примигващи електрически крушки, после Уит зави наляво, спусна се по дълго стълбище от изтъркани каменни стъпала, мина през още една врата и най-сетне двамата излязоха в подножието на скалите от другата страна на Горд, близо до вилите.
   — Беше блестящ ход от твоя страна да заговориш за религия — отбеляза той.
   — Ще бъде блестящ ход, ако се получи наистина. Къде е Дом?
   — Върна се в нашата квартира. Ръцете го сърбят да очисти този тип.
   — Значи трябва да го успокоиш. Вече го предупредих, че точно така стават грешки. А с човек като Кукин не можем да си позволим никакви грешки.
   Двамата тръгнаха обратно към катакомбите.
   — Е, къде еБил? — попита Уит.
   — Защо?
   — Видях ви да си говорите по-рано вечерта. Просто се чудех къде е.
   — Шпионирал ли си ме? — попита Реджи.
   — Не, пазех ти гърба. Така правят партньорите.
   — Добре, партньора. С Бил утре ще ходим да разгледаме изложбата на Гоя в Ле Бо.
   — Смяташ ли, че постъпваш умно?
   — Защо не?
   — Защото можеше да посветиш същото време да влезеш още по-дълбоко под кожата на Кукин.
   Така е,помисли си Реджи. Но въпреки това й се ходеше в Ле Бо. Или може би просто й се ходеше някъде с Бил.
   Уит сякаш прочете мислите й.
   — Нали ти все повтаряш, че трябва да се съсредоточим, Редж? — каза разгорещено той. — Тогава защо не се фокусираш самата ти, по дяволите?
   Тя го изгледа ядосано.
   — По-добре гледай себе си и Дом. Все пак ти си човекът, който не е изпълнил нарежданията при последната мисия, която си ръководил.
   — Как? Като застрелях един нацист в топките и нарисувах хитлеристки кръст на челото му? Вече ти обясних, че съм творец.
   — Не, просто направи работата ни още по-трудна.
   — О, вече приемаш теорията на професора, че трябва да работим тайно, така че копелетата да не се окопаят още по-дълбоко?
   — Не смятам, че е простотеория.
   — Така ли, скъпа? А не смяташ ли, че негодниците, които преследваме, вече са се погрижили никога да не ги открием? Не мислиш ли, че са наясно, че рано или късно някой ще се наеме да ги издири? Значи професорът иска да не оставяме следи? Аз пък казвам, че трябва да вдигаме шум до небето. Искам тези копелета да знаят, че идваме. Искам далежат будни по цяла нощ и да си представят каква ужасна смърт ги очаква. Искам да се напикават от страх, точно както са го правили жертвите им, които са убили като животни. За мен това е част от удоволствието, разбираш ли?
   — Не го правим за удоволствие, Уит — възрази тя.
   Изражението й говореше друго: от неговите думи я беше заболяло, защото бяха достигнали до някаква част от съзнанието й, до която не си беше позволявала да се докосва.
   — Е, значи може би това е основната разлика между нас.
   Двамата се вторачиха един в друг в полумрака, докато Реджи не наруши мълчанието.
   — Разполагаме ли вече с отровата? — попита тя.
   — Достатъчно за десет като Фьодор Кукин. — Той се огледа. — Според мен тук трябва да стане. Връзваш го за онази плоча. Прочиташ му биографията и после го инжектираш. Измисли ли вече как искаш да му припомниш ужасните му дела? Това според мен е последният въпрос, който трябва да се реши.
   — Ще стигна и дотам. А след това?
   — Да, нали не трябва да оставяме следи — въздъхна Уит и светна с фенерчето си към един саркофаг до стената. — Капакът на този е съвсем хлабав. Двамата с Дом трябваше здраво да поработим, но се справихме. На дъното няма нищо друго освен кокали, така че има много свободно място. Проверих в градчето — вече не използват катакомбите. Съмнявам се да го намерят, преди и от него да са останали само кокали. Това ще ти свърши ли работа?
   — Да. Сигурна съм, че и на професора ще му хареса.
   — Не ме интересува.
   Тя го сграбчи за ръката.
   — Виж, трябва да сме от един отбор. Залогът е твърде висок.
   Той я хвана здраво за пръстите, за да се освободи.
   — Може да споря с хората за разни неща, но когато стане време да се свърши работата, ще свърша проклетата работа. Това стига ли ти?
   — Да.
   — Междувременно ти пожелавам приятно прекарване в Ле Бо с гаджето ти.
   Няколко секунди по-късно Реджи остана сама.
   Тя изчака пет-шест минути, преди да тръгне обратно по тъмните улици. Дори след полунощ Горд изглеждаше красиво и безопасно място. Не видя никого, докато тихо крачеше към вилата си, но не се съмняваше, че я наблюдават. Все пак охраната на Кукин работеше денонощно.
   Изобщо не й беше хрумвало, че някой ще я следи още от момента, в който излезе от църквата.
   Този път това не беше Шоу.
   39
   В Англия беше с един час по-рано от Франция. Професор Малъри беше напълно облечен и седеше зад бюрото в малкия кабинет до спалнята си в Хароусфийлд. Беше се приготвил да работи цяла нощ по един нов проект, с който щяха да се заемат след ликвидирането на Фьодор Кукин. Той запали лулата си и към потъмнелия таван се надигнаха зловонни кълба дим. Навън започна да ръми, когато той най-сетне остави тетрадката, в която си водеше бележки.
   На вратата се почука.
   — Да?
   — Аз съм, професоре — каза Лиза.
   Той се изправи, когато тя отвори вратата. Беше облечена с дълга нощница, а върху нея носеше бежов вълнен халат. Косата й беше пусната до раменете. На краката си носеше чехли.
   — Всичко наред ли е? — попита той.
   Тя се отпусна на малката кушетка с изтъркана кожена тапицерия, а той се върна на мястото си.
   — Току-що се чух с Уит. Двамата с Реджи са потвърдили локацията и са уточнили подробностите за последната фаза от операцията.
   — Отлично — каза той и я огледа по-внимателно. — Но ти изглеждаш разтревожена.
   — Смути ме нещо в гласа на Уит. Стори ми се ядосан. Затова се обадих на Реджи, за да говоря с нея. Тя също звучеше ядосана, но когато настоях да ми каже какво има, не пожела да сподели. Опитах се отново да позвъня на Уит, но той не ми вдигна.
   — Смяташ, че са се скарали?
   — Така ми се струва. И то в най-неподходящия момент.
   Малъри остави лулата си, отиде до прозореца и погледна навън през стъклото, по което се стичаха дъждовни капки.
   — Свърза ли се с Доминик?
   — Не, защото с Уит спят в една стая и си помислих, че сигурно няма да може да говори свободно. Освен това не искам да създавам допълнително напрежение.
   Малъри сплете пръсти зад гърба си и навъсено се загледа в мрака навън.
   — Трябваше да го предвидя. Трябваше да оставя Уит тук и да изпратя с Доминик или Колдуел, или може би Дейвид Хамиш. Уит изпитва гняв — очевидно много по-силен, отколкото си мислех.
   — Смяташ ли, че това ще му попречи да изпълни задълженията си?
   — Ако имах отговор на този въпрос, нямаше да се тревожа, нали?
   Тя хвърли поглед към бюрото му.
   — Пак ли ще работиш цяла нощ?
   — Явно мисля най-добре, когато се стъмни.
   — Някакви новини за финансирането?
   Той изненадана се обърна към нея.
   — Защо, какво си чула?
   — Всеки знае, че за да се поддържа това място, трябват доста средства. Не че го правим заради парите, но все пак всички получават някакви заплати. А има и разходи за имението. И разходи за организиране на мисията. Наемът на вилата, в която е отседнала Реджи, е зашеметяващ. Всичко това се трупа.
   Малъри помълча няколко секунди, после въздъхва.
   — Не мога да отрека, че сме малко притиснати. С наема на вилата обаче няма проблеми. Един господин от украински произход, който притежава значително състояние, осигури нужните средства. Имам и още един-два варианта. Но всичко трябва да се прави с нужната дискретност, разбира се.
   — Разбира се — съгласи се тя и добави: — Кога за последен път си бил на почивка, Майлс?
   — Почивка? — Той се разсмя. — Мога да те разплача, като ти отговоря, че това за мен е почивка, но ще се въздържа.
   — Сериозно, Майлс, кога беше последният път?
   Той се взря в нещо, което само той виждаше.
   — Предполагам, когато Маргарет все още беше жива. Рим. И Флоренция. Тя толкова обичаше статуята на Давид. Можеше да седи и да го гледа с часове. Скъпата ми съпруга беше голяма почитателка на Микеланджело. Беше приятно пътуване. След като се върнахме, тя се разболя. И шест месеца по-късно почина.
   — Доколкото си спомням, това беше преди осем години.
   — Да, да, права си. Времето наистина лети, Лиза.
   — Всички тук работят под значително напрежение, но за някои е още по-трудно. Ти си нашият водач. Не можем да си позволим да те загубим.
   — Нищо ми няма. Или поне съм толкова добре, колкото може да бъде един професор с наднормено тегло, който води заседнал живот.
   Той се огледа.
   — Наистина ми харесва в тази развалина. На Реджина също й харесва. Чувам как обикаля по всяко време на денонощието.
   — Тя редовно посещава гробището. Знаеше ли?
   Малъри кимна.
   — Най-вече гроба на Лора Р. Кемпиън. Никога не съм успявал да открия връзка между двете. Но тя сякаш е привлечена от тази жена.
   Лиза го изгледа проницателно.
   — Имаше ли някаква определена причина да набележиш Реджи за работа при нас?
   Професорът строго отвърна на погледа й.
   — Същата като във всеки друг случай. Тя премина всички изпитания. Но всъщност нещата започват с най-обикновена преценка от моя страна. В този смисъл Реджина Кемпиън не представлява никакво изключение.
   Лиза задържа погледа му още няколко секунди, после извърна очи.
   — Да поговорим за този американец — смени темата Малъри.
   — Бил Йънг.
   — Да, неприятно усложнение. Може да предизвика разсейване. Или нещо повече. Всъщност не знаем нищо за него. Всеки може да се представя за бивш лобист.
   Лиза прокара ръка по колана на халата си.
   — Така е. Между другото Уит ми докладва, че утре Реджи ще ходи до Ле Бо с него.
   Малъри сякаш се стресна.
   — Ле Бо? С каква цел?
   — Уит не знаеше. Но подчерта, че според него тя трябва да работи по Кукин, вместо да се занимава с този Бил.
   — И аз мисля така. Смятам да й се обадя веднага.
   — Не го прави, Майлс.
   — Но…
   — Тя е под голямо напрежение, но въпреки това притежава най-добрите инстинкти от всички оперативни работници, с които разполагаме. Мисля, че можем да й се доверим. Не смяташ ли, че го е заслужила?
   Малъри изглеждаше скован от нерешителност, но чертите му най-сетне се отпуснаха.
   — Добре — каза той. — Общо взето, съм съгласен с тази оценка.
   Лиза се изправи и отново хвърли поглед към бюрото.
   — Предполагам, вече работиш по следващия случай.
   — Тревата трябва да се коси редовно, нали знаеш.
   — Е, да се молим Реджи и останалите да се върнат живи, за да могат да го направят още веднъж.
   Тя тихо затвори вратата след себе си.
   Малъри остана загледан след нея в продължение на няколко секунди, после се върна до бюрото си, разрови се в едно чекмедже и извади снимката, която му беше изпратил Уит. Седна и се загледа в лицето на Бил Йънг.
   По гръбнака му пълзеше тревожно подозрение. И нещо му подсказваше, че причината за него е този мъж. Наистина имаше доверие на Реджи, но доверието към всеки си имаше граници. А нищо не биваше да им попречи да се доберат до Кукин. Беше твърде важно. Той се поколеба още малко, после решително извади от джоба си мобилен телефон и набра едно текстово съобщете. Професорът не беше толкова скаран с електронните устройства, колкото твърдеше. После прибра телефона и се облегна на стола си. Надяваше се,че е постъпил правилно.
   Понякога в тази работа човек не разполагаше с друго освен с инстинктите си. Ако беше прав, всичко беше наред. Но ако се окажеше, че греши? Е, тогава понякога загиваха невинни хора.
   40
   Пътуването на Реджи и Шоу към изложбата на Гоя се състоеше от поредица остри планински завои, от които стомахът се преобръщаше. Докато се придвижваха на югозапад, пейзажът се промени напълно. В този регион най-характерната форма на релефа бяха кариерите за калций и варовик. Картината напомняше на Шоу за белите скали на Дувър в Англия.
   — Това наистина е невероятно — отбеляза Реджи, след като пристигнаха и тя огледа скалните стени.
   Бяха в покрайнините на Ле Бо дьо Прованс, на върха на планинската верига Алпил, в една стара каменна кариера с изглед към Вал д’Анфер, или Долината на ада. Беше необичайно място за досег с изкуството.
   Всички стени бяха осветени, а от тях ги гледаха гигантски репродукции на шедьоврите на Гоя. Тук бяха типичните портрети на членовете на испанската кралска фамилия,но и „Голата маха“ и „Облечената маха“, които бяха предизвикали обществен скандал при появата си и съответно бяха конфискувани от Испанската инквизиция.
   Творбите на великия испанец бяха изложени и на пода. Отначало им беше малко притеснително да се разхождат върху шедьоври, но след няколко минути се предадоха на магията на изкуството. В затъмненото пространство се носеше тематична музика, но нямаше аудио коментар. Вместо това сведенията за кариерата на Гоя можеха да се прочетат по стените. Докато Шоу и Реджи се разхождаха, образите постоянно се сменяха. В един момент бяха облени от ярки цветове, а в следващия нюансите ставаха по-тъмни, а атмосферата — по-строга. Виждаха се няколко служители в униформи, но не за да насочват посетителите на изложбата, а за да ги смъмрят, ако се опитат да пипнат стените.
   Когато Реджи и Шоу достигнаха онази част от пещерите, която беше посветена на по-късните, далеч по-мрачни творби на Гоя, тя притихна. Шоу прегледа брошурата, която им бяха дали на входа. Информацията в нея беше оскъдна, така че не се разбираше кои са картините в тази зала.
   — Доста са мрачни — отбеляза той, докато във въздуха се носеше печална мелодия.
   — Това е „Трети май хиляда осемстотин и осма година“ — каза тя и посочи една картина, на която се виждаше как френски войници разстрелват беззащитни испанци.
   — Нарисувана е в памет на испанската съпротива срещу нашествието на Наполеон.
   — История на изкуството ли си завършила?
   Тя поклати глава.
   — Не, просто се интересувам от това.
   Реджи се вторачи в мъжа с бялата риза от картината, вдигнал ръце в жест на отчаяние — или по-скоро на предизвикателство. В очите му се отразяваше целият ужас на ситуацията. И той, и всички около него всеки миг щяха да загинат.
   — Когато казах на Уолър, че Гоя не е много вдъхновяващ художник, той отговори нещо странно — подхвърли тя.
   — Какво каза?
   — Съгласи се, че картините му са мрачни, но според него те притежавали голяма сила и дълбоки прозрения за човешката душа. А после добави нещо, от което направо ме побиха тръпки.
   Тя се поколеба, все едно искаше да сменят темата.
   — Какво каза, Джейни? — попита Шоу.
   — Че злото дебне във всеки от нас — каза тя и се обърна към него. — Аз му отговорих, че не вярвам в това. А ти?
   Шоу мълчеше и тя продължи:
   — Не ми отговаряй. Няма значение.
   Реджи отново се обърна към репродукцията.
   — Тази картина е вдъхновила по-късни творби на Мане и Пикасо. Хора, които убиват други хора. Какво вдъхновение, а?
   Тя скръсти ръце и потрепери. Температурата беше паднала осезаемо, след като преминаха през входа на кариерата и пристъпиха в „Катедралата на образите“, както наричаха изложбената зала.
   Следващата част от изложбата беше от периода, в който възрастният Гоя беше загубил слуха си и беше страдал от някаква болест, увредила разума му. Така наречените „Черни картини“ бяха кошмарни с мащабите си. Също толкова ужасяваща беше серията литографии, наречена „Бедствията на войната“. Следващо картината „Сатурн изяжда един от синовете си“. На нея се виждаше чудовищно, уродливо същество, което поглъщаше окървавен труп без глава.
   — Чудя се дали на изхода раздават безплатен валиум — отбеляза Шоу, не съвсем на шега.
   — Важно е да се види това, Бил — отговори Реджи.
   — Защо?
   — Иначе ще продължим да повтаряме същите грешки отново и отново. Война, насилие, мизерия — всичко това се предизвиква от хората, така че може да се предотврати.
   — Е, ние, така или иначе, повтаряме едни и същи грешки.
   — Служил ли си в армията? — попита го изведнъж тя.
   — Не — отговори той с напълно сериозно изражение и продължи: — Най-голямата битка, в която съм участвал, беше състезание по пейнтбол в колежа.
   — Имаш късмет.
   — Да, имам късмет.
   Последната картина беше „Дворът на лунатиците“. Реджи обясни, че картината изобразява нещастните обитатели на един приют за душевноболни от шестнайсети век. Тя застина пред образите. Когато Шоу я погледна, по бузата й се стичаше сълза.
   — Хей, Джейни — каза той. — Може би трябва да се върнем на слънце и да отидем да обядваме в Сен Реми.
   Тя сякаш не го чу. Но когато Шоу протегна ръка, за да я докосне по рамото, тя подскочи и се обърна към него. Очите й бяха зачервени и влажни.
   Той внимателно подбра следващите си думи.
   — Познаваш ли някого, не на такова място, разбира се… но някой човек, който има психически… проблеми?
   Тя не му отговори, а се обърна и пое обратно през изложбеното пространство. След миг Шоу забърза след нея. Реджи спря пред първата изложена картина — „Голата маха“. Голата брюнетка се беше излегнала с ръце зад главата.
   — Трябва да кажа, че на мен повече ми харесват такива картини — отбеляза Шоу. — Поне в сравнение с онова чудовище, което яде хора.
   — Невероятно е, как успяват да проектират образите на стените — отговори Реджи.
   Очите й вече бяха сухи, а гласът й — спокоен.
   — О, сигурно са обикновени прожекционни апарати. Може би дори използват някоя програма като PowerPoint.
   — Значи всъщност не е толкова трудно?
   — Така предполагам, но все пак не съм специалист — каза той и се усмихна. — Защо? Мислиш да направиш собствена изложба?
   — Човек никога не знае. — Тя го погледна лукаво и го хвана под ръка. — Е, ще обядваме ли?
   На излизане минаха покрай една стара крепост, изсечена в скалите.
   — Кралската крепост — посочи Реджи. — От естествена скала, с максимално добро разположение за стратегическа отбрана.
   — Атислужила ли си в армията? — попита на свой ред Шоу.
   — Просто обичам да чета. А и онзи интензивен курс по френски включваше исторически преглед на Прованс. Крепостта е гледала към Долината на краля. От тук владетелите на Прованс са надзиравали своите владения.
   — Управляващите винаги са горе, а всички останали долу. Най-важното е разделението. Това е единственото, което предотвратява анархията… или демокрацията. Зависи дали говориш от гледната точка на управляващ или на управляван.
   — Това всъщност беше доста философско изказване, Бил.
   — Имам и такива моменти.
   Двамата обядваха навън в едно бистро в Сен Реми. След това разгледаха Двореца на папите в Авиньон и докато се връщаха към колата, която бяха оставили в един съседен подземен гараж, се изля внезапен дъжд. Двамата се затичаха със смях по каменните плочи на двора пред гаража, мокри до кости, докато Шоу държеше якето си над главите им.
   — Сигурно затова харесвам едри мъже — отбеляза Реджи, като погледна към голямото яке над главата си.
   Когато се прибраха в Горд, косите и дрехите им бяха почти изсъхнали. Докато паркираха пред хотела на Шоу, мобилният телефон на Реджи избръмча за получено съобщение.Тя го извади от джоба си, погледна екрана и го прибра, без да каже нищо.
   — Чакай да позная — каза Шоу. — Евън Уолър пита къде си била цял ден?
   — Ревнуваш ли?
   — Не, не съм ревнивец. Но не мога да кажа същото за него.
   — Не ме карай да повтарям, че изобщо не го познаваш.
   — Познавам много мъже като него. Вече не водихме ли този разговор?
   — Да. Но ми е приятно да чувам, че се тревожиш за мен.
   Шоу сложи ръка върху нейната.
   — Говоря сериозно, Джейни. Внимавай с този човек. Просто имам някакво странно предчувствие за него.
   — Ще внимавам. Искаш ли да вечеряме заедно по-късно?
   — О, значи все още не съм ти омръзнал? — ухили се той.
   — Все още не — отговори игриво тя.
   — Добре. В града или някъде другаде?
   — Не искаш ли аз да ти сготвя?
   Шоу изглеждаше леко изненадан.
   — Значи у вас? Естествено. Но само ако аз донеса виното.
   — Дадено. Да кажем, към осем?
   Двамата се разделиха, Шоу се качи в стаята си, отключи вратата и замръзна.
   Мъжът, седнал зад бюрото, отвърна на погледа му.
   41
   След като остави Шоу, Реджи не се прибра. Вместо това тя продължи покрай вилата, излезе на главното шосе и напусна Горд. Двайсет минути по-късно, след като се увери, че не я следят, тя пристигна на местоназначението си.
   Доминик я беше видял как се приближава и я чакаше на вратата.
   Когато влезе в бунгалото и видя хаоса, който цареше вътре, Реджи отбеляза:
   — Виждам, че Уит се е устроил по свой вкус. Къде е той между другото?
   — Навън, работи по задачата. Каза ми да го чакам тук.
   — Току-що получих съобщение от професора. Точно затова дойдох. Той ме пита дали има някакви проблеми. Има ли?
   Доминик подръпна ръкавите на суичъра си.
   — Разбрах, че с Уит сте си разменили остри думи.
   Реджи седна на ръба на един стол.
   — Защо, какво ти каза той?
   — Дума по дума или предпочиташ редактирана версия?
   — Какво каза той, Дом?
   — Цитирам: „загубила си е ума по този тип и най-вероятно ще оплеска всичко, по дяволите“. Но не използва думата „оплеска“.
   — И ти ли мислиш така?
   — Днес беше с него, нали?
   — Да, и довечера пак ще го видя.
   — Редж…
   Тя го прекъсна:
   — И знаеш ли защо?
   — Просветли ме — предложи саркастично той.
   — Явно прекалено много общуваш с Уит. Този тон не ти отива, Дом.
   — Може да не си съгласна с всичко, което прави, но той има добър оперативен рефлекс.
   — Не, той имастрахотеноперативен рефлекс. Аз също. И този път той просто греши.
   — Защо да греша?
   Двамата рязко се обърнаха към Уит, застанал на прага на малката кухня.
   — Мислех, че си навън — каза Реджи.
   Уит влезе в стаята и се отпусна на дивана до Доминик.
   — Бях навън, а сега съм тук. Продължавай. Всичко това е много поучително.
   — Между другото Бил беше разбрал, че някой е претърсвал стаята му.
   — Наистина ли? Значи е по-добър, отколкото си мислех. Ще го имам предвид.
   Уит продължаваше да я гледа вторачено.
   — Имай го предвид. Поне за в бъдеще.
   — Говорим за настоящето. И за твоите отношения с малкия Били.
   — Добре. Сега ще ви обясня. Разполагам с ограничено време, за да вляза под кожата на Кукин. А цялата мисия зависи от това да отиде където аз искам в точно определен момент.
   Уит свали якето си и го метна на една масичка в ъгъла.
   — Обясни ни онова, което не знаем и което най-много ни притеснява — за теб и твоя проклет Бил!
   — Ревност — отговори простичко Реджи. — Това е най-бързият начин да привлечеш вниманието на един мъж. Ако смята, че прекарвам твърде много време с Бил, Кукин ще сепритесни. Вече реагира по този начин. А това ми дава предимство. Затова ще започне да играе по-твърдо: „Джейни, ела с мен на това красиво място, за да си поръчаме чудесна вечеря и да пием прекрасно вино.“ И така ще стигнем до момента, в който той ще направи всичко, което му предложа аз, без да се колебае. Появата на Бил просто улеснизадачата ми. Така не се налага да се предлагам директно на Кукин, защото мъж като него в девет от десет случая ще разбере какво става и ще вдигне гарда. Но ако си мисли, че ме сваля, това е съвсем друга история. Гардът му е свален.
   Тя направи пауза и добави:
   — Освен ако двама изтъкнати специалисти по отношенията между мъжете и жените като вас нямат друга теория. Слушам ви.
   Доминик погледна към Уит, който не отместваше очи от Реджи.
   — Значи всичко е свързано с мисията?
   — Винаги е било свързано емисията, Уит. Всичко, което правя в проклетия си живот, е свързано с мисията. Ако започнеш да мислиш с главата си, може би сам ще го разбереш. Или не съм разбрала правилно последната ти забележка в Хароусфийлд? Как точно го каза?
   — Че за повечето мъже хубавичкото лице и голото бедро работят — ухили се Уит.
   — За какво говорите вие двамата? — попита Доминик, като местеше поглед от единия към другия.
   — За нищо, Дом — отговори тя.
   — Да няма нещо между вас, а? — полюбопитства той.
   Уит се засмя.
   — Не е поради липса на желание, поне от моя страна, но сестра Реджи не иска нищо подобно.
   Усмивката бързо изчезна от устните му.
   — Добре, Редж. В това, което казваш, има смисъл. Ревност.
   — Ревност — повтори тя, като издържа на погледа му. — При повечето мъже работи безупречно.
   Уит извърна поглед.
   — Гладен съм. Искате ли нещо?
   — Не, но имам една друга молба.
   Той се изправи заинтригувано.
   — Давай.
   — Трябва ми едно устройство.
   Доминик я погледна подозрително.
   — Какво устройство?
   — Уред, с който се прожектират образи върху стена. Можете ли да ми намерите нещо такова?
   — Не виждам защо да не можем — отговори Дом. — В Авиньон има големи магазини за електроника.
   — Тогава идете и намерете. Колкото по-бързо, толкова по-добре.
   Уит я погледна недоумяващо и попита:
   — Какво си намислила?
   — Ще видиш — каза Реджи и се изправи.
   Когато се върна до вилата си, Фьодор Кукин стоеше по средата на тясното шосе с разперени ръце, за да я посрещне.
   Реджи искаше да го застреля между очите. Вместо това въздъхна, усмихна се насила и излезе от колата си.
   42
   Шоу затвори вратата след себе си и възкликна:
   — Франк, какво правиш тук, по дяволите? По време на операция не се срещаме лично, като много добре знаеш!
   Франк Уелс остана на стола, а на лицето му имаше леко болезнена гримаса.
   — Днес си ходил до Ле Бо дьо Прованс.
   — Да, знам — каза троснато Шоу. — И какво от това?
   — Защо го направи?
   — Защото Уолър беше поканил Джейни да отиде с него на личното му посещение, а аз не можех да позволя това да се случи.
   Той вдигна ръка, защото Франк се готвеше да възрази.
   — Няма нищо общо с нея. Просто щеше да е логистичен кошмар и тя да е там в деня на отвличането.
   — Само че аз имам лоши новини. Точно затова дойдох. Не исках да ти го казвам по телефона.
   Шоу подхвърли ключа от стаята си на масата и се отпусна на леглото.
   — Какви лоши новини?
   — Операцията е прекратена. Ейми Крофърд и ударният отряд вече събраха всичко и напуснаха страната.
   Шоу се изправи толкова бързо, че едва не удари главата си в ниския таван.
   — Какво?! Защо?
   — Ситуацията се промени.
   — Как така се промени? Уолър иска да продава ядрено оръжие. Някакви луди се опитват да го купят от него, за да взривят част от света. Какво се е променило?
   — Промени се това, че той вече не се опитва да им продава нищо. И всъщност най-вероятно сам е убил хората, с които се опитваше да сключи сделка.
   — Как разбра?
   — В едно езеро бяха открити два трупа, които отговарят на описанието на ислямистите, преговарящи с Уолър. И двамата носят следи от тежки мъчения. Освен това прехванахме информация, че мюсюлманите вече не работят с нашия канадски психопат и дори са прекъснали всякакви връзки с него.
   — Как разбрахте, че той ги е убил?
   — Не го знаем със сигурност, но току-що научихме и още нещо: една къща, в която Уолър според нас се е срещнал с терорист от средно равнище, е била взривена. Може би е загубил някои от хората си — или поне антуража, с който е пристигнал тук, е различен от обичайните му хора. Смятаме, че ислямистите са се опитали да го прецакат и да гоубият, а той е отговорил на удара. Това със сигурност е една от възможните теории и според нас е правилната. Нещо не си представям точно този тип да се заеме да очисти почитателите на ядрените оръжия, за да спасява света. Той се интересува само от парите.
   — Но, Франк… Няма никаква причина да мислим, че той няма да повтори този опит с други потенциални купувачи.
   — Не ми се вярва. Цялата история привлече прекалено много внимание на места, на които той не иска да го забелязват. Твърде умен е, за да опита пак нещо подобно. Ще се върне към търговията си със секс робини, поне за няколко години. За това време и достъпът му по изотоп 235 U ще е свършил. Според нас той щеше да го получи от ядрените запаси, които руснаците разглобяваха и изпращаха на американците в рамките на споразумението за разоръжаване. След няколко години тези запаси ще свършат. Точно затова по-нагоре вече не смятат, че от тази операция има смисъл.
   — Да, но смисълът на операцията беше да го отвлечем, за да го разпитаме. Той все още може да ни отведе до терористичната група.
   — Не и ако е убил всичките й членове. Единственият, от когото наистина се интересувахме, беше Абдул Маджид, а той съвсем изчезна от радара. От разузнаването смятат, че Уолър е стигнал и до него. В крайна сметка вече няма кого да ни издаде.
   — Но той пак е един от лошите. Току-що сам каза, че ще се върне към търговията с човешка плът. Трябва да бъде спрян.
   Франк се изправи.
   — Това не е наш проблем. Операцията официално е прекратена.
   Той подаде на Шоу една папка с материали.
   — Това е новата ти задача. Утре трябва да хванеш ранния полет за Мадрид, а от там продължаваш към веселото Рио де Жанейро. Ще се подготвиш по пътя, но става въпрос закитайска връзка с няколко склонни към насилие антидемократични лидери от Южното полукълбо. Моят колега в Южна Америка ще те посрещне, за да ти обясни по-подробно.
   Шоу не взе папката от ръката му и Франк я подхвърли на бюрото.
   — Утре сутринта? — попита Шоу. — Няма да имам време да приключа тук.
   Франк, който се беше отправил към вратата, спря и се обърна към него.
   — Какво има да приключваш, по дяволите?
   — Дай ми още една седмица, Франк.
   — Една седмица? Забрави! Заповедите ти са в папката. Заминаваш утре. Всичко е организирано.
   — А ако не го направя?
   Франк пристъпи по-близо до него.
   — Наистина ли искаш да разбереш какво ще стане тогава?
   — Мисля, че ще ми се наложи.
   — Заради нея? Нали ми каза, че не се случва нищо?
   — Казах, че не се случва нищо романтично. Но не мога да я оставя сама с Уолър. Така все едно подписвам смъртната й присъда.
   — О, я стига. Нали вече говорихме за това? Нищо няма да й направи. Все пак сме в Прованс. А и дамата не е изоставено сираче от някаква барака в провинцията Гуангдонг, за което никой не го е грижа. Тя изобщо не е по неговия вкус.
   — Ако я поиска, ще я вземе. Не се съмнявам в това. А аз съм почти сигурен, че я иска. Затова те моля за малко съдействие пред шефовете. Нужно ми е само малко допълнително време.
   Не Франк вече се беше обърнал.
   — Качи се на самолета утре сутринта, Шоу. И спри да се правиш на ангел-пазител. Не ти отива.
   Шоу ритна вратата след него, за да се затвори.
   43
   Уолър я хвана за ръката.
   — Липсваше ми, Джейни.
   — Не се съмнявам, че си намерил с какво да се занимаваш.
   — Може ли да попитам къде беше днес?
   Реджи си пое въздух и отговори:
   — Ходих до Ле Бо дьо Прованс, за да видя изложбата на Гоя.
   Усмивката на Уолър се стопи.
   — Много жалко. Както вече ти обясних, надявах се да я разгледаме заедно.
   — Съжалявам — отвърна троснато тя.
   — Сама ли беше?
   — Евън…
   — Разбирам. Не се съмнявам, че вие двамата сте си прекарали страхотно — каза той с известна горчивина.
   — Виж, съжалявам. Беше импулсивно решение. Наоколо има много други места, които можем да посетим.
   Това сякаш повдигна духа му.
   — Права си. В такъв случай може ли да те поканя на вечеря днес? Във вилата ми. За мен ще бъде чест. Ангажирал съм местен готвач.
   — Всъщност вече имам планове за довечера. Бил ще идва на гости и ще готвим вкъщи.
   — Значи Бил ще идва. Предполагам, че не можеш да отмениш срещата сБил?
   — Не, но нямам никакви планове за утре или вдругиден.
   — Тогава нека да заема това време още сега, както и всички следващи дни. Всъщност можем да отидем до Русийон още сутринта.
   Реджи се престори, че обмисля предложението.
   — Съгласна съм, но нека не избързваме с други уговорки.
   — Отлично — каза той и се наведе да целуне ръката й.
   Реджи се обърна, когато видя един слаб мъж да излиза от вилата на Кукин и да се приближава към тях. Тя забеляза, че леко накуцваше. Беше облечен със син панталон и жълт пуловер без ръкави, под който носеше бяла риза.
   Кукин се изправи.
   — А, Алън, Нека да те запозная с тази очарователна млада дама. Алън Райс, Джейн Колинс.
   Двамата си стиснаха ръцете.
   — Алън е моят бизнес партньор. Непрекъснато работи, но успях да го убедя да дойде поне за малко.
   — Добро решение, Алън — каза тя. — На света няма много други места като Прованс.
   — И Евън все това ми повтаря.
   — Е, пожелавам ти приятно прекарване.
   — Точно това планирам.
   По-късно същата вечер Реджи седеше на леглото си и гледаше плочките на пода. След няколко дни всичко щеше да свърши. Но междувременно тя нямаше право на грешки, трябваше да изиграва идеално всеки ход, а въпреки това всичко можеше да се обърка. Знаеше, че Фьодор Кукин вече е в ръцете й. Но имаше достатъчно мисии зад гърба си, за да знае и нещо друго: невинаги всичко беше такова, каквото изглеждаше. Нямаше съмнение, че е лукав, затова не биваше да приема, че го е заблудила напълно. Той безупречно играеше ролята на по-възрастен ухажор, но може би всичко беше само това: една роля.
   Реджи скри лице в ръцете си. Работата, която си беше избрала, не беше лесна. Тя буквално не можеше да има доверие на никого. А и нещо друго я измъчваше.
   „Злото дебне във всеки от нас.“
   Макар че открито беше изразила несъгласието си с думите на Кукин, в действителност виждаше истината в тях. Всъщност от една определена гледна точка и работата й в екипа на професора също беше зло. Съдия, съдебни заседатели и палач в едно. Коя беше тя, за да взема такива решения? Какво й даваше това право? А не биваше да забравя и причината да избере подобен живот. Пред очите й се появи лицето на мъртвия й брат. Само на дванайсет, едно невинно дете. Беше трагична загуба.
   Тя бързо отиде в банята, пусна водата и наплиска лицето си. Трябваше да спре да мисли за такива неща. Време беше да се съсредоточи.
   Разиграваше Бил срещу Кукин единствено заради успеха на мисията. Цялото време, което прекарваше с когото и да е от двамата, беше заради мисията — или поне така си повтаряше. Бил Йънг беше просто удобна фигура на шахматната дъска, нищо повече.
   Нещо за миг прекъсна в мозъка й като ефекта от близка светкавица върху включен телевизор. Когато синапсите й отново заработиха както трябва, от това прозрение й се зави свят.
   Ако Кукин си мисли, че наистина се интересувам от Бил, той може да…
   Част от Реджи беше хладна и пресметлива. Тази част казваше, че косвените жертви са неизбежни, но ако мисията е успешна, те са оправдани. Друга част от нея обаче беше отвратена от перспективата да загине невинен човек, за да може тя да удари мишената си. За нея това беше самото въплъщение на онова зло, срещу което твърдеше, че се бори.
   Опитай се да разсечеш възела, Реджи.
   Но тя вече беше задвижила всичко. Как беше възможно да го спре сега?
   44
   Реджи се съблече и влезе под душа, като се търкаше толкова силно, сякаш искаше да свали кожата от костите си. После се облече с дънки и тениска, слезе на долния етаж, намери кошницата си за пазар и излезе от вилата, за да отиде до градчето. Мина през една задна врата, която извеждаше на павираната пътека, за да не се налага да се среща със своя съсед.
   Върна се час по-късно, напълнила кошницата си с продуктите за вечеря. Тя подготви кухнята, освежи се в банята и се преоблече в бяла пола и светлосиня тениска без ръкави. Остана боса, защото хладният допир на плочките й харесваше. Отдели доста време на косата и лицето си пред огледалото в банята — цели пет минути избира подходяща огърлица и обици.
   После застина, вторачена в гримираното лице и очите си, които изглеждаха още по-големи с помощта на спиралата и очната линия.
   Ревност. Единият срещу другия. Нищо повече.
   Гласът на Уит отекна в главата и. „Значи всичко е свързано с мисията?“
   Тя не откъсваше поглед от отражението си в огледалото.Винаги е било свързано с мисията.Още едно чудовище, което щеше да задраска от списъка. Не искаше нищо повече. И нямаше значение как ще постигне тази цел.
   Когато чу звънеца на входната врата, едва не припадна. Погледна часовника си. Точно осем часът. Тя довърши приготовленията си и бързо се спусна по спираловидното стълбище. Когато отвори вратата, Шоу вдигна две бутилки вино пред себе си.
   — Сомелиерът в градчето се закле, че това са двете му най-добри бутилки червено, ако целта ми е да впечатля една забележително образована и заможна млада дама.
   Реджи взе една от бутилките и погледна етикета.
   — Не те е излъгал. Наистина съм впечатлена. Сигурно са ти стрували цяло състояние, дори в Прованс.
   — Никога не съм позволявал на парите да ми пречат да се радвам на живота. Освен това като лобист съм свикнал да преговарям с хората, докато свалят цената.
   Тя се изправи на пръсти, за да го целуне по бузата. После той я последва в кухнята. Погледът му се плъзна по извивките на ханша й, докато вървеше пред него.
   — Липсва ли ти работата? — попита го тя.
   — Не особено. Най-общо казано, плащаха ми неприлично много пари, за да помагам на други хора, които вече имаха прекалено много пари, да спечелят още повече.
   — Подготвила съм всичко. Твоите инструменти те очакват.
   Тя посочи назъбен нож и една дъска за рязане, които беше поставила до натрупаните зеленчуци.
   — Добре, но първо да утолим жаждата си.
   Той взе тирбушона от кухненския плот, извади тапата на едната бутилка, наля вино в две чаши и й подаде едната. Двамата се чукнаха и отпиха. После Шоу остави чашата сии взе ножа.
   — Какво ще вечеряме? — попита той, като започна да реже зеленчуците.
   — Основното е задушено пилешко със зеленчуци и няколко невероятни подправки, които ще запазя в тайна. Преди това имам плато от сирена, сухарчета и пълнени маслини.Има и салата, хляб и зехтин и един малък десерт с крем, който купих от пекарната, защото не мога да пека сладкиши. Кафето, разбира се, ще бъде френско еспресо.
   — Звучи страхотно.
   — Знаеш ли, колкото и да е потискащ Гоя като художник, днешният ден наистина ми достави удоволствие.
   Той я погледна, докато тя разбъркваше задушеното.
   — И на мен. Сигурно причината е приятната компания.
   Реджи се намръщи.
   — За да бъда съвсем честна, Евън ме покани да отида утре с него в Русийон.
   Шоу наряза един домат и се зае с целината.
   — Ще ходиш ли?
   — Казах му, че ще отида, но мисля да пътувам отделно с моята кола.
   — Добре.
   — Струва ми се, че според теб не е съвсем добре.
   — Ако зависеше от мен, нямаше да имаш нищо общо с този човек.
   — Да, но не зависи от теб.
   — Напълно осъзнавам това.
   — Наистина ли смяташ, че е лош човек?
   — Нека се изразя така: не ми се иска да пострадаш, за да се убедиш, че съм бил прав.
   Тя се усмихна.
   — Е, намирам известна утеха във факта, че ще бъдеш тук, за да ме защитиш.
   Той започна да реже зеленчуците толкова яростно, че тя го попита:
   — Какво има?
   Шоу остави ножа и избърса ръцете си.
   — Промяна в плановете ми. Налага се… налага се да замина утре. Трябва да се прибера у дома.
   Тя пребледня.
   — Да заминеш? Защо?
   — Нещо се е случило със сина ми.
   — Господи, съжалявам. Сериозно ли е?
   — Не е болен или нещо такова. Проблемът е по-скоро емоционален, отколкото физически, но аз съм му баща и случилото се е достатъчно важно, за да прекъсна невероятното си прекарване тук.
   — Разбирам защо те харесвам. Имаш правилни приоритети.
   Шоу извърна поглед, засрамен от незаслужения комплимент.
   — Но така няма да бъда тук, за да те защитавам.
   — Аз само се шегувах. Работата ти не е да ме защитаваш.
   Когато отново погледна към нея, тя се беше обърнала към котлона. Шоу долови и нещо друго в лицето й. Дали не беше облекчение? Дали тя всъщност не се радваше, че той си тръгва?


   На вечеря двамата си говориха за незначителни неща, а с кафето и десерта приключиха сравнително бързо.
   — Надявам се всичко да бъде наред със сина ти — подхвърли тя, докато той й помагаше да разчисти масата.
   — Надявам се всичко да бъде наред и с теб.
   — Не се тревожи. Ще се оправя.
   Шоу нямаше как да знае какво си мисли тя в този момент.
   А така и всичко с теб ще бъде наред.
   По-късно, вече на входната врата, Реджи каза:
   — Е, май трябва да се сбогуваме.
   — Пази се — отговори той и добави: — Едва ли можеш да си представяш колко ценя времето, което прекарахме заедно.
   — О, аз всъщност имам доста богато въображение.
   Той си помисли, че това ще е краят, но после тя го прегърна и той отвърна на прегръдката й. Стори му се, че го прегърна малко по-продължително и по-силно, отколкото се очакваше. Но след това осъзна, че може би и тя си мисли същото за него.
   Реджи го целуна смущаващо близо до устните и Шоу усети как се устремява към нейните устни при следващия опит. След това двамата чуха прокашляне, вдигнаха глави и видяха един от хората на Уолър, който ги наблюдаваше.
   Реджи заговори достатъчно силно, за да ги чуе мъжът:
   — Още веднъж съжалявам, че се налага да заминеш утре, Бил. Пожелавам ти лек полет до Америка.
   После тя затвори вратата. Шоу се вторачи в месинговата лъвска глава на мандалото. Защо бяха тези последни думи, по дяволите? Той се огледа и забеляза тържествуващата усмивка на охранителя. Не се съмняваше, че новината за скорошното му заминаване бързо ще бъде докладвана на шефа.
   — Приятна вечер — подхвърли мъжът.
   Шоу закрачи обратно по тъмната пътека към Горд. Мина напряко, като вземаше стъпалата на стръмната пътека по две наведнъж. Самолетът излиташе от Авиньон в осем сутринта. Авиньон беше на около петдесет минути с кола от Горд, така че трябваше да тръгне много рано. А Джейни Колинс щеше да замине за Русийон с един мъж, който беше спечелил огромно състояние, като продаваше момичета за сексуални робини, и вече се целеше още по-нависоко — да снабдява фанатици с ядрено оръжие.
   Можеше да не замине, но тогава щяха да го погнат хората на Франк и щеше да се наложи да бяга, което означаваше, че няма да може да помогне на Джейни. Не виждаше изход от тази дилема. От друга страна, както беше изтъкнал Франк, той не беше ангел-пазител. Беше дошъл тук, за да изпълни една мисия. Но тази мисия беше отменена, а сега го изпращаха на друго място. Вече беше обърнал гръб на Кейти Джеймс — жената, която беше рискувала живота си заради него. В такъв случай какво го подтикваше да остане и да защитава честта, а може би и живота на една жена, която почти не познаваше? Това беше нелогично, а той винаги досега беше действал рационално. Но все пак не можеше дапотисне чувствата си.
   И ето че в някакъв миг на прозрение всичко се подреди пред очите му. Съседната вила, пистолетът, ритникът в бъбреците и плуването в басейна, след като вече знаеше, чея наблюдават. И най-сетне играта с него срещу Уолър. Защото Шоу изведнъж осъзна, че тя правеше точно това. По някаква причина кроеше нещо срещу Уолър. И в същото време беше подсказала на неговия човек, че Шоу заминава. Единственото обяснение за това беше намерението й да предпази Шоу от Самия Уолър. Тя защитавашенего.
   Шоу беше дотолкова погълнат от тези нови и тревожни мисли, че не успя да блокира внезапния удар в тила си. Краката му омекнаха и той се стовари на паважа, като нараниколенете и лактите си в твърдите каменни ръбове. Опита се да се изправи, но вторият удар го повали по очи. Усети как го връзват, вдигат го и го хвърлят в някакво тяснопространство.
   А после пред очите му се спусна мрак.
   45
   Реджи се събуди рано — зората все още си пробиваше път в нощното небе. Тя отвори прозореца на спалнята си и погледна навън. По навик надникна и към съседната вила, но не забеляза никакво движение. Въпреки това не се съмняваше, че охранителите са на пост. Посещение в Русийон през деня и вечеря във вилата му по-късно — перспективата за това я плашеше, макар че в неизмерима степен щеше да й помогне да унищожи Кукин. Вече отброяваше минутите до мига, когато щяха да сложат край на живота му. Нямаше търпение това да се случи.
   Тя взе душ, облече се и излезе от вилата си от страничния вход. Беше си наумила нещо. Не,трябвашеда направи нещо. Заизкачва се по хълма към Горд. Само тук-там се мяркаха хора. Мъжът, който миеше улиците с маркуч, й кимна, когато тя мина покрай него. Прекоси градския площад и зави по улицата след него. Хотелът с двойната стъклена врата беше отляво. Реджи привлече вниманието на дремещия служител на рецепцията и попита на френски:
   — Ще позвъните ли в стаята на Бил Йънг, ако обичате? Предайте му, че го търси Джейни Колинс.
   Служителят беше възрастен слаб мъж с бухнала бяла коса и увиснали бузи, който изглеждаше леко раздразнен и дори подозрителен.
   — Много е рано, млада госпожице. Съмнявам се, че изобщо е буден.
   — Той ме очаква — излъга тя.
   — В този час?
   — Ще закусваме заедно.
   Служителят не изглеждаше съвсем убеден, но позвъни в стаята.
   — Не отговаря — каза той и остави слушалката.
   — Може би е под душа — обнадежди се Реджи.
   — Може би — отговори служителят резервирано.
   — Можете ли да му позвъните пак след пет минути?
   — Предполагам, че мога, ако се налага.
   — Налага се — каза Реджи вежливо, но твърдо.
   След пет минути служителят опита отново.
   — Пак не отговаря — обясни той с тон, който подсказваше, че разговорът им е приключил.
   — Видяхте ли го да излиза?
   — Не.
   Реджи настръхна.
   — Не се е изнесъл от хотела, нали?
   — Защо да се изнася, нали ще закусва с вас?
   — Плановете понякога се променят.
   — Не си е тръгнал. Поне откакто аз съм дежурен.
   — Бихте ли проверили в регистъра дали не е напуснал, преди да поемете дежурството?
   Мъжът въздъхна, но отстъпи.
   — Не, не е.
   — Тогава може ли да отидете до стаята му?
   — Защо?
   — За да проверите дали е добре. Може да му е прилошало и да е паднал…
   — Сериозно се съмнявам…
   — Той е американец. Те се съдят за всичко. Ако му е зле или е ранен, а вие не сте проверили как е, въпреки че съм ви помолила, хотелът може да бъде принуден да плати огромна глоба.
   Думите й предизвикаха нужния ефект. Служителят взе един ключ и пое по стълбите. Реджи тръгна след него.
   — А вие къде си мислите, че отивате? — попита я той.
   — Изкарала съм медицински курсове. Ако е ранен, мога да му помогна.
   Двамата забързаха нагоре. Служителят почука, подвикна и отново почука.
   — Отключете! — настоя Реджи.
   — Това определено е в разрез с политиката на хотела.
   — О, за бога! — Тя хвана ключа, избута служителя встрани и отключи вратата.
   Реджи влезе, следвана плътно от него. Трябваха й само няколко мига, за да се убеди, че стаята е празна, но багажът на Шоу все още е там.
   — В това легло не е спал никой — каза тя и обвинително погледна служителя.
   — Не отговарям за това всички гости да спят в леглата си — отвърна той с възмущение.
   Мислите на Реджи препускаха. Мъжът беше застъпил на смяна в полунощ, а Бил си беше тръгнал от нейната вила около единайсет вечерта. Пътят от вилата до тук беше пет минути пеша. Ами ако изобщо не беше стигнал до хотела? Но нали беше направила така, че охранителят на Уолър да чуе как Бил заминава? Значи нямаше причина да…
   — Извинете? — повтори служителят.
   Реджи се откъсна от мислите си и видя, че мъжът е протегнал ръка за ключа.
   — Трябва да се обадите в полицията — каза тя.
   — Не, не мисля. Може снощи да не се е прибрал в хотела, защото е имал нещо по-интересно предвид. — Той я погледна многозначително. — Все пак сме в Прованс.
   — Тогава може ли да претърся стаята му, за да открия някаква следа къде е отишъл?
   — Дори само ако се опитате, със сигурност ще се обадя в полицията.
   Реджи отчаяно въздъхна, избута го и се затича надолу по стълбите.
   Тя излезе от хотела и забърза обратно към вилата си, но чу свирене на гуми зад гърба си. Обърна се и видя една кола да спира пред хотела. Тя се шмугна в сенките и проследи как трима мъже, един от които носеше старомодна шапка, изскочиха от колата и тичешком влязоха в хотела. Реджи не посмя да се приближи, защото шофьорът остана в колата.
   Няколко минути по-късно мъжете излязоха, но този път единият от тях носеше нещо. Реджи веднага го позна — беше куфарът от стаята на Бил Йънг. Когато колата профуча покрай скривалището й, тя видя мъжа с шапката през прозореца на автомобила. Беше вдигнал мобилен телефон до ухото си, говореше бързо и никак не изглеждаше доволен.
   Реджи бързо се върна в хотела. Намусеният служител седеше зад бюрото си.
   — Видях онези мъже — започна Реджи.
   — Това е най-лошата сутрин в живота ми — проплака възрастният мъж.
   — Какво искаха?
   Той се изправи.
   — Какво искаха? Какво искаха?! Същото като вас! Кой е този човек, когото търсите всички?
   — Казаха ли ви нещо?
   — Нищо не казаха.
   — Тогава защо им позволихте да вземат нещата му?
   Гласът на мъжа трепереше, когато отговори:
   — Защото имаха пистолети. Махайте се!
   46
   Шоу бавно се пробуди, скован от болка. Веднъж вече му бяха чупили черепа и чувството сега беше същото. Той се опита да раздвижи ръцете и краката си, но го бяха завързали умело. Колкото повече се дърпаше, толкова по-силно се стягаха въжетата. Най-сетне той спря и остана неподвижен.
   Когато очите му привикнаха с мрака, откри, че е сам в малкото помещение. Нямаше прозорци, така че сигурно беше в мазе или може би стар склад. Подът беше настлан с големи плочи. Единствената светлина се процеждаше под вратата точно срещу него.
   С всеки удар на сърцето главата му също пулсираше. Заслужаваше си го, след като беше позволил на някой да се промъкне до него толкова лесно. От друга страна, той бешесвалил гарда си, защото си беше мислил за неща, за които не биваше да мисли.
   Имаше две възможни причини Евън Уолър да го отвлече. Първата беше ревност — ако целеше да извади съперника си от играта. Втората беше разкриването на истината — ако беше разбрал кой всъщност е Шоу. Първата причина не изглеждаше толкова вероятна, особено след като Джейни беше огласила, че той сам излиза от играта. От друга страна, ако Уолър наистина беше разбрал кой е, защо още беше жив? Може би Уолър първо искаше да се наслади на успеха си. Може би искаше да го измъчва, както беше направил с терористите, преди да ги убие.
   Шоу леко повдигна глава, когато вратата се отвори и в стаята влезе един мъж. Виждаше го само като силует в полумрака.
   — Буден ли си? — попита мъжът.
   — Да.
   — Гладен ли си? Или жаден?
   — Да.
   Шоу си помисли, че ако го развържат, за да се нахрани и да пие, може да се появи възможност да избяга. Мъжът се приближи. Не беше от телохранителите на Уолър. Човекът държеше бутилка вода в едната си ръка и нещо в другата. Той отвори бутилката, но не развърза Шоу. Вместо това поднесе бутилката до устните му, така че да може да отпие.
   — Искам само да ти кажа, че те държим на прицел.
   Шоу погледна над рамото на мъжа и долови още едно присъствие в мрака.
   Мъжът отмести бутилката и протегна ръка с парче хляб.
   — Хляб и вода? — попита Шоу.
   — По-добре от нищо.
   — Ще ми кажеш ли защо ме ударихте по главата и ме отвлякохте?
   — Общо взето, за твое собствено добро.
   — Защо ли не ти вярвам?
   — Не ме интересува на какво вярваш.
   — Добре, а сега какво?
   — Сега си седи спокойно. Ще се грижим за теб и ще ти даваме храна и вода, когато искаш.
   — Ако пия толкова вода, в някакъв момент ще трябва да пикая.
   Мъжът посочи наляво, Шоу видя тоалетната в сенките.
   — Само ми кажи.
   — Просто така?
   — Както ти казах, просто си седи спокойно и скоро ще излезеш от тук.
   — Къде е Уолър? — попита остро Шоу.
   — Кой?
   — Ето, пак не ти вярвам.
   Мъжът заключи вратата след себе си, като остави Шоу в пълно недоумение. Той се заклати напред-назад, но бързо откри, че краката на стола са занитени за пода. Тези хора се бяха подготвили добре. Запита се на какво разстояние от Горд се намира. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Може би дори вече не беше във Франция.
   Ако не бяха с Уолър, кои бяха те? Но не, разбира се, че бяха от неговите хора въпреки престореното невежество на похитителя. Шоу се питаше и какво ще си помисли Франк. Ако не се появеше на летището, Франк щеше да отиде в хотелската му стая. И тогава щеше да реши, че Шоу го е прецакал и е дезертирал.
   Той се облегна назад и дълбоко си пое дъх. Нямаше никакви възможности за действие. А Джейни сигурно беше с Уолър точно в този миг. Или дори вече беше мъртва.
   47
   Докато се разхождаха по улиците на Русийон, Уолър подхвърли:
   — Сякаш нещо те мъчи.
   Реджи го погледна. Бяха пристигнали поотделно — тя караше с колата си след колоната от неговите автомобили. Русийон се отличаваше с целия чар на типичното провансалско селце, но към това се добавяше и ярката охра на повечето къщи.
   — Просто съм уморена. Снощи не можах да спя много добре.
   — Надявам се, че причината за това не е нещо, което те тревожи.
   Той беше облечен с дънки и бяла риза, пусната над колана, и носеше кожени сандали. Голата му глава беше покрита с панамена шапка, за да защитава бледата му кожа от слънцето. Общият ефект предполагаше мила приветливост, но Реджи по някаква причина не можеше да я възприеме.
   — Сигурно просто е закъснял ефект от часовата разлика. Но това селце наистина е красиво. Никъде не съм виждала такива цветове.
   — Майка мие родена тук — заяви гордо той. — Спомням си това място много добре, защото идвахме често, когато бях малък.
   Реджи спря да разгледа картината зад една витрина, но в действителност мислеше за друго. Питаше се как Фьодор Кукин беше успял да избяга през Желязната завеса, за да идва тук като малък — или по-скоро как родителите му бяха успявали да организират такива пътувания. Нали тогава придвижването е било строго ограничено. Баща му сигурно е бил много високопоставен в комунистическата партия, за да му позволят такава свобода. Освен това Реджи се питаше как така една французойка от Прованс се е омъжила за партиен функционер от Украйна. От друга страна, може би просто я лъжеше. Това всъщност беше много по-вероятно.
   — Харесва ли ти картината? — попита Уолър зад рамото й.
   Реджи продължаваше да разглежда мирната пристанищна сцена, изобразена на платното.
   — Много по-приятна е от творбите на сеньор Гоя.
   — Да, но този художник никога няма да има неговата слава. Гоя е направил голяма и важна услуга на света.
   Тя се обърна към него.
   — Как така?
   — Живял е в трудни времена. Война, бедност, жестокост. Затова е рисувал кошмари. Както вече ти споменах, той е използвал маслени бои и платно, за да напомня на света за злото, което съществува. Това е важен урок, който никога не трябва да забравяме, но за съжаление сме твърде нехайни.
   — От опит ли говориш?
   — Чел съм много злощастни истории и знам, че трябва да се избягват на всяка цена.
   — Да, но предполагам, че понякога това е невъзможно.
   — Разбира се, че ще говориш така — ти си американка. Вие сте световна сила и можете да правите каквото поискате.
   Реджи не беше сигурна дали наистина забеляза проблясък на завист в очите му, когато каза това, или просто й се стори така. Той я хвана за ръката.
   — Разбрах, че скъпият ни Бил е заминал.
   Реджи едва не дръпна ръката си.
   — Наложи се да се прибере вкъщи. Семеен проблем.
   — Тогава ще направя каквото мога, за да запълня липсата му.
   Реджи го изгледа внимателно, после се насили да се усмихне.
   — Не давай обещания, които няма да можеш да изпълниш.
   — Никога не го правя.
   — Добре, а къде живеехте със семейството ти, когато идвахте тук?
   — Ще ти покажа.
   Те продължиха през центъра на селцето. След около четвърт километър Уолър я поведе по някаква изтъркани стъпала и спря пред малка къща с дървена врата и два прозореца на фасадата.
   — Ето тук — каза той.
   — Много е симпатична.
   — Баща ми почина в тази къща.
   — Господи, съжалявам.
   — Не се съмнявам, че и той съжаляваше.
   Уолър отново я хвана за ръката.
   — А сега да обядваме. Насам. Всичко е уредено. Трябва да хапнем нещо леко, защото вечерята ще бъде солидна.
   — Явно обичаш да контролираш нещата.
   — На този свят има водачи и хора, които ги следват. Това е естественото състояние на нещата. Нали не искаш някой, който е роден за последовател, да си присвои ролята на водач? Или обратното?
   — Предполагам, че зависи от въпроса къде искаш да отидеш.
   — Ти си странна млада жена.
   — Чувала съм и по-лоши неща за себе си.
   — Казах го като комплимент.
   Ръката му стисна нейната по-силно. Докато вървяха, Реджи не спираше да се тревожи за Бил Йънг. Ами ако Кукин му беше причинил нещо лошо? Тогава нямаше да е достатъчнодори да го убие. Смъртта му нямаше да е достатъчно изкупление, ако заради нея беше загинал невинен човек.
   48
   Шоу се провикна в тъмното:
   — Трябва да използвам тоалетната! Веднага!
   Мина цяла минута и той си помисли, че никой няма да му отговори. После вратата се отвори и се появи същият мъж.
   — Нали ти казах, че тоалетната е там в ъгъла?
   — Не вярвам да улуча от тук.
   Мъжът пристъпи към него.
   — Значи явно ще трябва да те развържа.
   — Явно да.
   — На прицел си — напомни му мъжът.
   — Да, знам.
   Шоу не откъсваше поглед от мъжа, докато го приближаваше, мускулите му се стегнаха, а в главата му прелитаха всички възможни ъгли и точки за атака срещу основната и допълнителните цели. Щеше да направи така, че мъжът да го прикрива от стрелбата с тялото си, а после щеше да продължи оттам. Предвид обстоятелствата не можеше да измисли по-солиден план.
   За съжаление Шоу така и не успя да го приложи.
   Мъжът заби спринцовката в ръката му направо през ризата.
   Когато Шоу се свести, лежеше на пода, а ръцете му бяха останали притиснати под тялото. Той бавно се надигна, като протягаше крайниците си и се опитваше да възстановикръвообращението в тях. Свърши си работата в тоалетната и се огледа. Стаята беше празна — с изключение на стола, занитен за пода, матрака в единия ъгъл и тоалетнатачиния. Той измери разстоянието в крачки. Пет на пет. При неговата крачка това правеше около шест квадратни метра, а таванът не беше много по-високо от главата му. Стените бяха от масивен камък, без пукнатини в мазилката, а подът беше от каменни плочи. Той вдигна ръка над главата си. Таванът беше покрит с хоросан.
   Зад него се чу потракване и Шоу се завъртя навреме, за да види как през един процеп в долния край на вратата се показва поднос с храна.
   Той взе подноса, седна на матрака и се нахрани, като изпи бутилката вода на няколко дълги глътки. После огледа какво беше останало на подноса. Не му бяха донесли прибори, така че не разполагаше с никакво острие. Чинията беше от стиропор, а бутилката — от пластмаса.
   След няколко минути отвън се чу глас:
   — Върни подноса.
   Шоу се изправи и избута подноса обратно през процепа. Отворът беше висок по-малко от десет сантиметра, така че трябваше да сложи бутилката от водата да легне. После отново се зае да обикаля стаята, като проучваше всеки квадратен сантиметър от своя затвор. Очите му се спряха на тоалетната чиния. Той се приближи до нея, вдигна капака на казанчето и започна да опипва вътрешността му. Минута по-късно успя да измъкне продълговато парче метал. Той се върна до вратата и разгледа ключалката.
   Вратата се заключваше с резе. Това представляваше проблем, но не беше невъзможен за разрешаване.
   Шоу седна на стола и започна да изкривява метала във формата, с която можеше да се справи с резето. Всъщност трябваше да направи два различни инструмента. Нямаше представа колко е часът, дали е ден или нощ. Бяха му взели часовника. Въпреки това той започна да отброява секундите в главата си. Допускаше, че храната, която беше изял току-що, представлява или обяд, или вечеря, и реши това да е отправната му точка. Системата не беше перфектна, но беше по-добре от нищо.
   След като счупи металното парче на две и оформи двете половини в нужната форма, като ги притискаше в твърдите каменни стени, за да ги изкриви, той тихо се придвижи до вратата. Заслуша се за момент, притиснал ухото си към дървото. Вратата беше дебела около пет сантиметра, ако се съдеше от дебелината на процепа в долния край. Пантите бяха отвън, така че не му вършеха работа. Беше сам срещу ключалката.
   Той се отпусна на четири крака и побутна капака на процепа на няколко сантиметра навън. Заслуша се за дишане, движение или ускорен пулс на друго сърце освен своето собствено.
   Ето. Крак, който се плъзна по пода. Шоу се върна на стола и седна, като продължаваше да отброява секундите. Трябваше да се измъкне от тук, и то час по-скоро. Но това очевидно нямаше да се случи.
   Не бързай. Действай внимателно. В бързината се допускат грешки.
   Единственият проблем с тази философия беше фактът, че на Джейни може би не й оставаше много време. Дори ако Уолър нямаше нищо общо с неговото отвличане, сега той беше свободен да прави каквото си поиска с нея. А на Шоу му прилошаваше, когато си представяше какво би могъл да поиска той от младата жена.
   Търпение, Шоу. Търпение.
   Той стисна металните парчета и продължи да брои отминаващите секунди.
   49
   Реджи се обърна към Алън Райс.
   — От колко време работиш с Евън?
   Двамата стояха на терасата на вилата на Уолър и гледаха залязващото слънце. Райс беше облечен със сиво-кафяв панталон и свободно скроена риза, а на шията му беше вързана червена кърпа. Реджи мислеше, че ако се е опитвал да постигне небрежен ефект, не беше успял съвсем. Той пиеше вино, а Реджи — сода. Беше избрала пола до коленете, блуза и обувки с нисък ток за вечерята. Косата й беше влажна и висеше до раменете. Екскурзията до Русийон беше преминала сравнително спокойно, а Уолър се бе държал очарователно, разказваше интересно и се отнасяше с нея като с принцеса. Реджи разбираше как една нищо неподозираща жена може да се увлече по него. Но всеки път когато го поглеждаше, тя виждаше единствено жертвите на смъртоносния му болен ум. Въпреки това продължаваше да се усмихва и да се държи игриво, дори съблазнително, защототака изискваше мисията.
   — Почти от четири години — отговори Райс, остави чашата си на една маса и се подпря на каменния парапет на терасата, висок до гърдите. — Той е блестящ бизнесмен.
   — Изглежда много начетен. Много светски.
   — Томно това е думата за него. Светски.
   — Как се запознахте?
   — Аз работех в една компания в Ню Йорк. Мистър Уолър дойде при нас на делова среща. Запознахме се. Той ме очарова, както прави с всички останали. Едно нещо доведе до друго и аз отидох да работя при него.
   — Предполагам, че е голямо предизвикателство.
   — Да, абсолютно. Мистър Уолър не търпи глупаци. Напрежението е голямо. Но пък от него може да се научи много.
   — Е, значи вероятно наистина си имал нужда от почивка. Виждам, че вече не куцаш толкова. Контузен ли беше?
   — Преди известно време паднах под душа и си нараних коляното. Но вече се оправям.
   След малко Уолър излезе на терасата и Реджи не пропусна да отбележи, че Райс веднага изчезна обратно във вилата. Уолър отпи от коктейла си и каза:
   — Надявам се, че Алън е бил добра компания.
   — Да. На него явно наистина му харесва да работи за теб.
   Уолър седна на едно канапе и направи жест на Реджи да се присъедини.
   — Да, провървя ми с него.
   Тя седна на канапето, като коленете им почти се докосваха.
   — Какъв е твоят бизнес?
   — Такъв, от който се изкарват пари.
   — Значи си мотивиран от печалбата — отбеляза хладно тя.
   — Когато човек отрасне в бедност, да — печалбата наистина мотивира.
   — Но ти си идвал в Прованс като малък. Значи не си живял толкова бедно. Предполагам, че да дойдеш тук от Канада не е било евтино, дори по онова време.
   Той я погледна с непроницаемо изражение. Но за един ужасен миг Реджи си помисли, че е отишла твърде далеч.
   — Разбира се, това не е моя работа — добави бързо тя.
   — Не, няма нищо. Както споменах, майка ми беше французойка. Така че не ни струваше нищо да живеем тук. Отсядахме в семейната къща. Освен това пътувахме с кораб, в трета класа. А след това с влак, отново в трета класа. Беше много евтино, макар и не особено удобно.
   — Разбира се.
   — А след като човек веднъж пристигне в Прованс, вече няма значениекакточно е пътувал. Тук е великолепно.
   Той се изправи и се загледа в зашеметяващия пейзаж на долината Люберон. Реджи застана близо до него и каза:
   — Така е. Майка ми би казала, че Господ е бил в добра форма, когато е създал Прованс.
   — Значи е била религиозна?
   — Беше добра католичка, точно като мен.
   — На смъртния си одър моята майка ми каза: „Никога не изоставяй вярата си в Бога. Тя ще ти помага и в добри, и особено в лоши времена.“ Беше мъдра жена.
   — Значи вярата ти е помогнала в добри и в лоши времена?
   — Нито един живот не е лишен от болка. Сега съм богат, но преди не бях. Преди аз… — Той се усмихна и смени темата: — Мисля, че вечерята е готова. Ще седнеш до мен. Алън също ще ни прави компания. Трябва да го накараш да ти разкаже теорията си за френските и калифорнийските вина. Много е интересна. Разбира се, тя е напълно погрешна, но все пак си заслужава да я чуеш.
   Той я въведе в трапезарията.
   След вечеря имаше още напитки, а след това десертът беше сервиран навън, на двора до басейна. Райс остана още няколко минути, но после изведнъж си тръгна. Реджи не разбра дали го направи по даден знак от работодателя си. Уолър замислено се вторачи във водата.
   — Ти също имаш басейн в твоята вила, нали?
   Реджи кимна.
   — Да, и плувам в него. Всъщност след тази вечеря сигурно трябва да навъртя няколко километра, за да изгоря калориите.
   Той махна с ръка.
   — Абсурд. Ти си във великолепна форма.
   — По теб също няма много тлъстини.
   — Правя каквото мога — отговори скромно той. — Американците ядат прекалено много боклуци, но ти очевидно си избегнала този капан.
   — Това, че съм богата, ми дава определени предимства, с които повечето американци не разполагат. Мога да се храня както трябва и имам свободно време, за да тренирам.
   — Тук всеки обикновен селянин може да отиде на пазара и да си купи най-пресните продукти за няколко евро. А разходката до пазара осигурява и физически упражнения — каза той, а после добави: — Но аз не искам да съдя никого.
   Реджи усети как лицето й почервенява от тази забележка. За щастие Уолър точно в този момент не гледаше към нея.Да, но вече си осъдил стотици хиляди хора на смърт.
   Тя се изправи.
   — Благодаря ти за чудесния ден.
   — Няма да си тръгнеш — отговори той.
   Тя трепна, защото не стана ясно дали това не беше заповед.
   — Беше дълъг ден — отговори тя.
   — Да, но все още е рано.
   — За теб може би да.
   — Много ми се иска да останеш.
   — Сигурна съм, че скоро ще се видим пак. А и не всеки получава това, което иска.
   Той също се изправи.
   — Няма ли да размислиш? Искам да те опознал по-добре.
   — Трябва да плувам.
   — Можеш да плуваш и тук.
   — Лека нощ, Евън. Не ме изпращай.
   — Не са много хората, които се осмеляват да ми противоречат.
   — Аз не ти противореча.
   — Но…
   Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата.
   — За всичко има подходящ момент.
   След като внимателно затвори вратата на своята вила зад гърба си, Реджи се изплю на пода, а после избърса устата си.
   50
   Професор Малъри седеше зад бюрото в кабинета си в Хароусфийлд, като се опитваше да запали лулата си, докато притискаше телефона към бузата си с лявата ръка.
   — Да, Уит — каза той. — Разбирам ситуацията съвсем ясно, може би по-добре от теб.
   Той замълча, докато очевидно ядосаният ирландец от другата страна на линията свърши с тирадата си.
   — Взех решението, което смятах за най-правилно — отговори Малъри.
   Той най-сетне успя да разпали лулата си и в продължение на няколко мига жадно всмуква от дима. После размаха ръка, за да загаси клечката кибрит, и я хвърли на бюрото, където тя продължи да тлее.
   — Не разбирам как това те е лишило от нужните хора, но ако имаш нужда от подкрепление, мога да изпратя още утре. Да, да, аз също мога да смятам. Имаш четирима мъже за отвън и вие тримата вътре. Смяташ ли, че това не е достатъчно?
   Той замълча и се заслуша.
   — Да, говорих с Реджина и не, тя не знае за това. Какъв е смисълът? Уточнихте ли последните подробности? Разбирам. А прожекционното оборудване?
   Той изслуша отсрещната страна.
   — Да, предполагам, че това ще свърши добра работа. Добре. Да, само ме информирай.
   Малъри затвори телефона и се зае с лулата си. После вдигна поглед и видя Лиза, която стоеше на прага.
   — Проблеми ли има? — попита тя.
   Малъри се прокашля.
   — Не е нещо, с което да не можем да се справим. Уит е малко разстроен, но ще го преживее.
   Лиза се намръщи.
   — Не сме ли твърде близо до деня X, за да позволяваме на някого да бъдеразстроенза каквото и да е?
   — Всичко ще бъде наред, Лиза. Не се тревожи.
   — Искаш да кажеш, че ти самият не се тревожиш?
   — Винаги се тревожа, докато хората ми не се приберат живи и здрави. Но в момента всичко е под техен контрол, а планът е добър. На Реджина й хрумна хубаво допълнение, което според мен ще се получи чудесно.
   — Планът ти все пак има един недостатък — изтъкна Лиза.
   — Никой план не е съвършен. Особено когато е съставен в движение.
   — Да, но те дори не подозират за тази евентуална опасност. Знаеш, че не бях съгласна с теб.
   — Ако не го бяхме направили по този начин, изобщо нямаше да имаме възможност да ударим Кукин.
   — Да, но точно това може да се окаже разликата, която ще определи дали „твоите хора“ ще се върнат живи и здрави или не.
   — Напълно осъзнавам рисковете, които поемаме — каза с известно негодувание Малъри.
   — Може би да, но те не ги осъзнават изцяло.
   — Във всяка наша задача има елемент на риск.
   — Понякога се питам…
   — Какво?
   — Ние си стоим тук, в това уютно имение в английската провинция, и чертаем планове, а после изпращаме тях да ги изпълняват.
   — Те също участват в създаването на плановете.
   — Лека нощ, професоре.
   Тя остави Малъри гневно да пуши лулата си. След малко той я чукна в бюрото, за да изтръска тютюна, прибра я в джоба на сакото си и се облегна в стария стол с кожена тапицерия, потънал в мрачни мисли.


   Уит седеше и гледаше телефона. Понякога просто не разбираше какво прави Малъри. Не, това не беше точно казано. Всъщност почти никога не разбираше какво прави Малъри. Професорът му беше дал допълнителна задача точно в най-натоварения момент от мисията и това изобщо не се харесваше на ирландеца. Не се беше включил в екипа, за да изпълнява ролята на бавачка на Бил Йънг. Той прибра телефона в джоба си и прекоси коридора.
   — Дай ми ключа, Найлс — каза той на мъжа, който пазеше на вратата.
   Найлс Дженсън почука и извика:
   — Назад!
   После извади пистолета си и го насочи към вратата, докато Уит отключи. Вратата се отвори и Уит застана на прага.
   Шоу стоеше до отсрещната стена.
   — Готови ли сте вече да ме пуснете?
   — Седни — нареди му Уит.
   Шоу погледна пистолета, насочен към него, бавно се приближи до стола и седна. Уит пристъпи няколко сантиметра напред.
   — Знаеш ли, струваш ми се познат — каза му Шоу.
   — Аз изглеждам доста обикновено.
   — Е, какво мога да направя за теб?
   — Можеш да ми кажеш какво наистина правиш във Франция.
   — На почивка съм. А ти?
   Уит се подпря на стената.
   — Значи си лобист от Вашингтон, който може да прескача стени и да обезоръжава хора? Наистина ли си мислиш, че ти вярваме?
   Шоу не отговори в продължение на няколко секунди, докато обмисляше думите му. После каза:
   — Пенсиониранлобист. Освен това трябваше вече да пътувам за Щатите, за да бъда със сина си. Вие очевидно сте имали друг план.
   — Изглеждаш твърде млад, за да си пенсиониран.
   — Направих пари и реших да изляза от играта. Смятате ли, че е престъпление? Това ли е причината да ме ударите по главата и да ме държите затворен тук?
   — Както вече ти казах, стой си спокойно и всичко ще бъде наред.
   — А какво ще стане с Джейни Колинс?
   — С кого?
   Шоу скръсти ръце на гърдите си и се загледа в мъжа срещу себе си.
   — Какво планирате?
   — Не знам за какво говориш.
   — Вие работите заедно, нали?
   Уит бавно поклати глава.
   — Пак ти казвам, не знам за какво говориш.
   — Естествено, че знаеш. Аз казах на Джейни, че съм пенсиониран лобист. После прескочих стената на нейната вила и я обезоръжих. Никой друг не знаеше за това.
   — Такива неща се разбират лесно.
   — Не е вярно. А и защо сте проявили интерес?
   — Значи няма да ми кажеш защо си тук?
   — Първо ти ми кажи.
   — Добре тогава. Можеш да изгниеш в тази килия, щом настояваш.
   Уит се обърна, за да излезе. Шоу се поколеба, после каза:
   — Внимавайте с Уолър. Той не е този, който си мислите.
   Уит бавно се обърна към него.
   — А ти какво знаеш за това, по дяволите?
   — Очевидно повече от вас. Между другото току-що си спомних къде съм те виждал. На каяка. Следеше ни. Вие преследвате Уолър, нали?
   — Човече, не знам какво си пушил.
   — Той е опасен тип.
   — Сериозно?
   Шоу знаеше, че трябва да си държи езика зад зъбите, но притеснението му за Джейни надделя над професионалния му инстинкт.
   — Уолър се занимава с трафик на проститутки. Отвлича момичета от Азия и Африка и ги продава като бели робини на Запад.
   Това разкритие предизвика едва забележим интерес по лицето на Уит, така че той добави:
   — Освен това се опитваше да продаде уран на ислямски фундаменталисти, но сделката се провали и той явно ги изби до един.
   — Терористи? — възкликна Уит.
   — Сигурно са се опитали да го прецакат и той си е отмъстил. Гаден тип е той. И е хвърлил око на Джейни. Всъщност съм наясно, че това не е истинското й име. Каквото и да сте намислили, по-добре да имате предвид, че Уолър вече подозира някаква част от плана ви. И внимавайте Джейни да не изчезне още преди старта на мисията.
   — И защо ми казваш всичко това?
   — Мисля, че знаеш защо. Ако той хване Джейни, всичко ще свърши.
   Уит затръшва вратата зад гърба си и я заключи. Шоу чу как двамата мъже разговарят помежду си. После стъпките им се отдалечиха.
   Той седна на стола в килията си. Първоначалните му догадки бяха правилни, но в същото време го бяха подвели. Джейни Колинс не беше онази, за която се представяше. Но не беше тук, за да попречи на мисията на Шоу; явно изобщо не подозираше за нея. Шоу беше събудил подозренията им, но те не знаеха защо е тук. Значи двете страни работеха с една и съща цел. Сега въпросите, които оставаха без отговор, бяха съвсем ясни. Защо преследваха Уолър? И как планираха да стигнат до него?
   Шоу огледа четирите стени на килията си. Сега повече от всякога трябваше да се измъкне от тук. Изпитваше неприятното подозрение, че какъвто и да е техният план, нямада се окаже достатъчно добър. И имаше голяма вероятност Уолър да ги избие до един.
   51
   Реджи отброи замахванията си, преобърна се във водата и пое в обратната посока. Плуваше по-бързо от обикновено — всъщност толкова по-бързо, че не прецени разстоянието и удари главата си в ръба на басейна. Тя изплува на повърхността, разтърка удареното и се огледа. Вилата на Уолър беше тъмна. Погледна стената, която разделяше двата имота, но там също не се виждаха шпиони. Реджи прекоси басейна, изплува до стълбичката и излезе. Избърса се с хавлията, взе си телефона и тръгна към вилата. Когато хвърли поглед към дисплея на телефона, дъхът й спря. Имаше текстово съобщение, което се състоеше от една-единствена дума: „ВЕДНАГА“. Това беше сигналът им за тревога от най-висока степен.
   Реджи бързо влезе във вилата и се качи в спалнята си, за да се обади оттам.
   — Трябва да се срещнем — каза Уит.
   — Кога?
   — Веднага.
   — Един часът след полунощ е.
   — Веднага, Редж.
   — Какво е станало?
   — Има ново развитие, за което трябва да ти кажа.
   — Господи, Уит…
   — На обичайното място — каза той и затвори.
   Тя се облече бързо и изгаси всички лампи, все едно щеше да си ляга. После слезе на долното ниво на вилата, отвори задната врата, огледа се и забърза по тъмната алея.
   След няколко минути, през които много внимаваше някой да не я проследи, Реджи пристигна на мястото на срещата. Едва не изпищя, когато една ръка се отпусна на рамото й.
   От мрака се появи Уит с каменно изражение.
   — Какво става, по дяволите? — попита Реджи, като се държеше за гърдите. — Всеки път когато трябва да се измъквам по този начин, им давам повод за подозрения.
   — Нямаше как да го избегнем — отговори Уит и седна на каменната скамейка.
   — Добре, очевидно е нещо важно. Разказвай.
   — Имаме нови заповеди от професора.
   — Какво?
   — Нека да го кажа по друг начин. Аз имам нови заповеди от професора и вече ги изпълних.
   Реджи го погледна с изумление.
   — За какво говориш?
   — Той ни заповяда да извадим твоето момче от уравнението.
   — Моето момче?
   — Бил Йънг.
   — Какво! Нали не си…
   — Той е добре. Просто го прибрахме. Сега си почива.
   — Луд ли си? Той е…
   — Идеята не беше моя, нали ти казах? Професорът не искаше да знаеш. Но това не ми харесва. Затова те повиках да ти кажа.
   — Защо Малъри ти е наредил да отвлечеш Бил? Той си заминаваше за Щатите.
   Уит изглеждаше разочарован.
   — Не знаех.
   — Не успях да ти кажа.
   — Вероятно нямаше да има никакво значение. Професорът искаше да го извади от уравнението. И в светлината на това, което научих току-що, вероятно е бил съвсем прав.
   — Какво искаш да кажеш? — попита бавно Реджи.
   — Твоето момче не е такъв, за какъвто се представя — отговори Уит и помълча малко. — Мисля, че е някакво ченге. Може би от контраразузнаването, или от Интерпол, нещо такова.
   Беше ред на Реджи да седне на каменната скамейка.
   — Защо мислиш така?
   — Заради някои неща, които ми каза.
   Реджи извърна поглед.
   — Не ми изглеждаш много изненадана — отбеляза Уит.
   — Разбрах, че Бил е изчезнал от хотела си. Когато отидох да проверя какво става, видях как някакви мъже влязоха в стаята му и му взеха нещата. По-късно от служителя на рецепцията научих, че са имали пистолети.
   — Е, благодаря, че ми каза.
   — Започни отначало. От момента, в който го отвлякохте.
   Уит й разказа всичко с подробности и завърши:
   — Той каза да внимаваме, каквото и да сме планирали. Каза, че Кукин върти международна търговия с проститутки. Отвлича момичета от Азия и Африка и ги продава на Запад. Освен това се е опитал да сключи сделка с някакви ислямски терористи, като им продаде ядрено оръжие или нещо подобно.
   — Чакай малко. Той знае ли, че Уолър всъщност е Кукин?
   — Не, струва ми се. Поне не използва това име нито веднъж. Както и да е, Йънг каза, че в крайна сметка Кукин е избил мюсюлманите. Според нето са се опитали да го прецакат. Каза също, че Кукин определено ти е хвърлил око, така че да внимаваме да не изчезнеш, преди да започнем да действаме. Освен това твърди, че има голяма вероятност извергът да се досети поне за част от плана ни.
   Уит млъкна и се облегна назад, преди да добави:
   — Явно не го преценихме правилно. Излиза, че работим от една и съща страна на барикадата.
   — Но ако той не знае за миналото на Кукин, защо го преследва?
   — Може би заради терористите или заради търговията със секс робини.
   — Добре ли е Бил?
   — Има цицина на главата, но иначе е добре. Той е яко момче — но ние вече знаехме това.
   — Благодаря ти, че ми каза, Уит.
   — Нямаме тайни помежду си, нали така? Виж, Редж. След разговора с Йънг ми хрумна една идея.
   — Слушам те.
   — Йънг е убеден, че Кукин е избил онези мюсюлмани. Мисля, че можем да използваме това в наша полза.
   — Как?
   Уит се наведе към нея.
   — Ето как…
   52
   Шоу се облегна назад, изпълнен с раздразнение. Донякъде го успокояваше мисълта, че всеки опит да се отвори резе в почти пълен мрак, като се използват само частите отразглобеното тоалетно казанче, можеше да доведеединственодо раздразнение. В едно денонощие имаше над осемдесет и шест хиляди секунди. След като беше преброил наум над сто хиляди секунди и междувременно едва не се беше побъркал, Шоу можеше да направи единствено заключението, че или е средата на нощта, или е средата на деня. Той пристъпи до вратата и се ослуша. Не се чуваха нито стъпки, нито дишане. Въпреки това между него и свободата имаше солидна врата. Ако се опиташе да я разбие, щяха да го посрещнат с куршуми. Той се отпусна отново на стола и се помъчи да измисли друг начин за бягство.
   Мотивацията му да избяга се беше променила, но не чак толкова. Ако тези хора работеха заедно с Джейни Колинс, това означаваше, че тя не е сама срещу Уолър. Следователно, ако той се опиташе да я нарани, тя поне щеше да разполага с подкрепление. Но Шоу беше сигурен, че те не са служители на закона. Мъжът, с когото беше разговарял, изглеждаше изненадан от информацията за търговията с проститутки и ядрените оръжия за терористите. А щом не знаеха за незаконните дейности на Уолър, защо искаха да се доберат до него? И ако не бяха служители на закона, защо държаха Шоу жив? Един куршум в главата и един плитък гроб на сред нищото бяха по-логичният изход.
   Съвсем объркан, Шоу седеше на стола и въртеше в ръцете си двата саморъчно направени инструмента. Две безполезни парчета метал, извадени от тоалетната. Само ако можеше отнякъде да го види Франк. Шоу хвърли поглед към тоалетната чиния и в този момент му хрумна една мисъл. Той се вторачи в импровизирания инструмент, който държеше в ръката си. Всъщност не беше съвсем невъзможно.


   — Как беше плуването? — попита Уолър.
   Беше следващият следобед и двамата се изкачваха към Горд.
   — Освежаващо. На теб хареса ли ти?
   Той изглеждаше обиден.
   — Моля?
   — Стори ми се, че видях как някой наднича над стената. Предположих, че си ти, но може да е бил и някой от хората ти.
   Тя хвърли поглед назад към двамата охранители, които ги следваха.
   — Не съм бил аз — отговори сковано Уолър. — И не е бил никой от хората ми.
   — Значи сигурно ми се е сторило.
   — Да, точно така.
   Реджи не знаеше защо го беше провокирала. Не, всъщност може би знаеше. Защото за момента беше по-добро от алтернативата да му издере очите. Търговец на човешка плът. Ядрен терорист. Тя дълбоко си пое въздух за да се успокои, и успя да се усмихне.
   — Големият пазар е утре. Събират се много повече хора, отколкото видя предишния път.
   — Нямам търпение да го посетя — отговори Уолър.
   След като свършиха с пазаруването, те отново минаха покрай църквата.
   — Влизал ли си тук? — попита го Реджи.
   — Все още не. Ще дойда на службата в неделя.
   — Много е красиво. Искаш ли да я разгледаш?
   Уолър неуверено погледна назад към двамата охранители.
   — Ами добре. За няколко минути. После трябва да обядваме. Гладен съм. А утре след пазара искам да те заведа до Пон дю Гар да ти покажа акведукта. След това можем да вечеряме там в един много приятен ресторант. А вдругиден ще отидем до Жигондас.
   — О, всичко си планирал.
   — Естествено.
   Директният му отговор беше смекчен от усмивка.
   Двамата прекосиха тясната алея и заедно издърпаха вратата на църквата. Вътре беше осезаемо по-хладно. Те продължиха навътре и видяха стълбището, което водеше към камбанарията — най-високата точка в Горд. Двамата охранители, единият от които беше Паскал, останаха да пазят на входа.
   Докато се приближаваха към олтара, Реджи приклекна на коляно и се прекръсти; Уолър направи същото. Показа се един възрастен свещеник, който ги заговори на френски; Реджи му каза няколко думи и той се прибра.
   Тя се обърна към Уолър.
   — Той ни помоли да…
   — Да, разбрах. Френският ми е толкова добър, колкото и английският, ако не и по-добър. Църквата е затворена, но ние ще останем само няколко минути.
   Реджи се огледа.
   — Богомолците идват тук в продължение на векове. Забележително.
   Уолър отговори тихо:
   — Духът се въздига в присъствието на такава сила.
   — Сила за добро — уточни Реджи, докато гледаше разпятието на олтара.
   — Какво друго може да има в църквата освен добро?
   — Да ти призная, не ходя редовно на литургия.
   — Нека да отидем заедно в неделя.
   — Няма как, заминавам в събота.
   Уолър изглеждаше зашеметен от тази новина.
   — Къде заминаваш?
   — Прибирам се вкъщи, в Щатите.
   — Не можеш ли да промениш плановете си?
   — Защо?
   — Защото те моля да го направиш. Искам да прекарам повече време с теб тук.
   — Наемът на вилата ми изтича.
   — Аз ще се погрижа. Или ще го продължа, или ще останеш в моята вила.
   — Евън, не мисля, че…
   Той я сграбчи за ръката.
   — Аз ще се погрижа за всичко.
   Тя се сви от болката, която й причиняваше хватката му. Той бавно я разхлаби.
   — Ти ме омагьоса. Не съм нормален, когато съм с теб. Трябва да внимавам.
   — Сигурно и аз трябва да внимавам — отговори тя, като се опита да се усмихне.
   — Но наистина трябва да прекараме повече време заедно. А когато се върна в Канада, от там до Щатите е съвсем близо. Можем често да се виждаме.
   — Ти почти не ме познаваш.
   — Умея бързо да преценявам хората. Все едно гледам направо през тях.
   Той се засмя по такъв начин, че гърлото на Реджи пресъхна. Но тя трябваше да направи още нещо. Това беше причината да го доведе тук.
   — Хайде да се връщаме — предложи тя. — Имам още няколко задачи с колата следобед.
   Уолър се обърна, за да тръгне към мястото, откъдето бяха влезли.
   — Не — спря го Реджи и го погледна лукаво и палаво, както беше репетирала във вилата си. — Искам да ти покажа един пряк път.
   — Какво?
   — Последвай ме — каза тя и тръгна към стълбището, което водеше надолу.
   — Къде отиваш?
   Тя се обърна.
   — Има пряк път, нали ти казах?
   Реджи хвърли поглед към Паскал, който ги наблюдаваше внимателно.
   — Той също може да дойде — засмя се тя. — Нали не си въобразяваш, че съм ти устроила засада?
   Тя заподскача надолу по стълбите. Уолър кимна на Паскал и те я последваха. Реджи ги чакаше в основата на стълбището. След това ги поведе още по-навътре в недрата на църквата. Тя отново погледна към Паскал и забеляза, че държи ръката си близо до пистолета.
   Минута по-късно тя бутна вратата и излезе на дневната светлина. После посочи наляво.
   — Видя ли? Пряк път надолу по скалите. Тунелът е изсечен направо в камъка. Вилите са съвсем наблизо, по онези стъпала.
   Уолър изглеждаше изненадан и впечатлен.
   — Няколко пъти минавах покрай тази врата и се чудех накъде води.
   — Е, вече знаеш — отговори тя.
   Вече знаеш.
   53
   Реджи се обърна към Уит.
   — Искам да го видя.
   — Това определено не е добра идея.
   Двамата отново се бяха срещнали в книжарницата на абатството „Сенанк“.
   — Не ме интересува дали според теб идеята е добра или не. Искам да ме заведеш при него.
   — Професорът знае ли, че…
   — Точно в момента не изпитвам особено топли чувства към професора. Така че искам да ме заведеш при Бил.


   Шоу седеше на стола, когато на вратата се почука.
   — Дръпни се! — извика някой от другата страна.
   Когато вратата се отвори, Шоу примигна, докато очите му свикнат със светлината. После той я видя.
   — Съжалявам за всичко това — каза Реджи. — Нямах представа какво се е случило с теб.
   — Тогава ме пуснете.
   — Няма да стане, приятелю — обади се Уит и пристъпи напред.
   Шоу забеляза и другите двама мъже на прага. Те не бяха извадили пистолетите си, вероятно по нейно нареждане. Но предполагаше, че са въоръжени.
   — Тогава поне ми кажи какво става — предложи той. — Сигурно ще мога да ви помогна.
   — Отговорът е същият като по-рано — отговори Уит.
   Шоу се обърна към него.
   — Разказа ли й за Уолър?
   Реджи отговори вместо него:
   — Да, разказа ми. И част от информацията наистина се оказа полезна.
   — Коя част?
   — Не мога да ти кажа.
   — Защо го преследвате?
   — А ти защо го преследваш? — попита го Реджи.
   Шоу не отговори.
   — Заради ядрения тероризъм? — подсказа тя.
   — Той е лош човек — каза Шоу. — Трябваше да бъде изваден от играта. Това е всичко, което мога да ви кажа.
   — Тогава защо искаше да заминеш, и го преди да бъде изваден от играта?
   Шоу отново се обърна към Уит.
   — За кого работите? За Интерпол? За Мосад? Може би за МИ6? А, приятелю?
   Реджи понечи да отговори, но Уит изръмжа да я прекъсне.
   — Не ги познаваш — каза най-сетне тя. — Кажи ми защо искаше да заминеш.
   Той помълча, преди да отговори:
   — Операцията беше прекратена.
   — Защото е убил терористите? Това не означава, че няма да направи друг опит.
   — Аз не издавам заповедите. Само ги изпълнявам.
   — Ние също — отсече Уит.
   — Как разбра за мен? — попита Реджи.
   — Точно преди да ме ударят по главата, сглобих мозайката. Последното парче беше как ти подсказа на човека на Уолър, че вече не представлявам проблем.
   — Не исках да ти се случи нещо лошо.
   — Кога планирате да го направите? — попита Шоу.
   — Хайде, свиждането свърши — обади се Уит.
   Шоу не му обърна внимание, а продължи да гледа към Реджи.
   — Защо искаше да ме видиш?
   — За да ти се извиня.
   — Виж, ако Уолър разбере…
   Тя го прекъсна:
   — Никой не се съмнява, че той е много опасен. Но ние ще се справим. Това ни е работата.
   — Каква ви е работата? — попита веднага Шоу.
   — Щом всичко свърши, ще те освободим да си вървиш по живо, по здраво — каза Реджи и помълча, преди да продължи: — Видях някакви мъже, които излязоха от хотела с твоите неща. Единият носеше шапка и не изглеждаше много доволен.
   — Сигурен съм, че не е доволен. От мен.
   — Можем да се свържем с него и да му кажем, че си добре. Вината не е твоя.
   — Аз ще се оправя. Но искам да те попитам нещо. Какво ще стане, ако се провалите и Уолър ви избие до един?
   Уит се ухили.
   — Тогава ще се наложи сам да се измъкнеш от тук. Което няма да е толкова трудно за корав мъж като теб, нали?
   Шоу не се отказваше толкова лесно.
   — Кажете ми какъв е вашият план, за да ви покажа къде може да се обърка.
   Уит поклати глава.
   — А после да избягаш и да провалиш всичко? Няма да стане.
   — Но… — започна Реджи.
   — Редж, не! — отсече Уит и лицето му веднага се разкриви, щом осъзна грешката си.
   Шоу се обърна към нея.
   — Редж? Съкратено от Реджи?
   — Благодаря ти още веднъж — каза тя и протегна ръка.
   Уит пристъпи напред, за да я спре, но Шоу вече я държеше здраво. Пръстите му сякаш горяха. Той я погледна и усети, че тя е изпитала същото.
   Преди да затворят вратата, Шоу подвикна:
   — Надявам се да хванете този кучи син!
   Последното, което видя от нея, бяха очите й — вторачени в него, преди вратата да се затвори.
   Той веднага прилепи ухо до процепа и се заслуша. Чу ясно само едва дума: „пазар“.
   Шоу изръмжа и удари с длан по вратата.
   54
   Реджи се обърна, когато чу гласа на Алън Райс:
   — Как така Евън не е с теб?
   Райс прекоси главната улица на Горд, за да дойде при нея.
   — Мислех, че целта му е да монополизира всяка свободна минута от времето ти. А ето те тук, сама и свободна.
   — Предполагам, че точно в момента има по-важно занимание. Освен това и аз имах задачи.
   — Имаш ли време за кафе? Слънцето се скри зад облаците и стана малко хладно. Нещо горещо ще ми дойде добре.
   Той посочи зад нея към едно кафене в пресечката до музея „Пол Пара“, който беше на градския площад. Двамата седнаха вътре, поръчаха си кафе и Райс не наруши мълчанието, докато не им сервираха.
   — Евън е доста хлътнал по теб. Предполагам, че го знаеш.
   — Той е добра компания. Приятен човек.
   — О, всъщност той изобщо не еприятенчовек, мис Колинс.
   — Моля? — изненада се Реджи. — Мислех, че работиш за него.
   — Тъкмо затова го познавам толкова добре. Той има невероятен успех като бизнесмен. Но в никакъв случай не може да се нарече „приятен“.
   — Защо ми казваш това?
   — Защото исках да съм сигурен, че си наясно в какво се забъркваш.
   — Не знаех, че се забърквам в нещо.
   — Мога да те уверя, че Евън не смята така.
   — Тогава какво предлагаш да направя?
   — Можеш да напуснеш Прованс.
   — Всъщност смятах да замина в събота. Ако си тръгна, според теб този невероятно успешен бизнесмен с мания за притежание ще остави ли нещата просто така?
   Райс отпи от кафето си и повъртя лъжичката между пръстите си.
   — Може би.
   — Значи това се е случвало и друг път?
   — Имаш предвид с други жени? Да, случвало се е.
   — И какво стана с другите жени?
   — Всъщност не знам.
   — Не си много убедителен.
   — Интересно защо — при положение че казвам самата истина.
   — Кого се опитваш да предпазиш? Мен или шефа си?
   — Мислех, че това е ясно. Предпазвам Евън. Теб не те познавам.
   — Оценявам искреността ти. Значи го предпазваш от самия него?
   — Това е една от възможните гледни точки.
   — На мен ми се струва, че е единствената възможна гледна точка.
   — Значи ще си тръгнеш? Веднага? Недей да чакаш до събота.
   Реджи се изправи и остави на масата няколко евро за кафето си.
   — Не, няма да стане. Имаме уговорка да отидем заедно на пазара утре и аз възнамерявам да я спазя.
   Райс също се изправи.
   — Наистина ще е най-умно да си тръгнеш веднага, повярвай ми.
   — Точно това е проблемът, Алън. В момента ми е много трудно да вярвам на когото и да било.


   Няколко минути по-късно Алън Райс вече стоеше до бягащата пътечка, на която шефът му тичаше както всеки ден. Уолър избърса лицето си и отпи от бутилката с вода, а после увеличи наклона на машината.
   — Изглеждаш разтревожен, Алън.
   — Току-що си поговорих с нашата малка приятелка.
   — Нашата малка приятелка?
   — Джейн Колинс.
   Уолър намали скоростта и наклона.
   — И защо?
   — Защото се притеснявам.
   — За какво? Нали я проверихме?
   — Абсолютно, ти сам видя докладите.
   — Тогава какъв е проблемът?
   — Виждам как я гледаш.
   Уолър намали скоростта още, до бързо ходене.
   — Виждаш как ягледам? — повтори въпросително той.
   — Не се ядосвай, Евън, моля те. Просто вече се е случвало…
   В следващия миг Райс вече беше проснат на пода, а от устата му течеше кръв. Уолър стоеше над него и ръката му също кървеше на мястото, където се беше сблъскала със зъбите на падналия мъж.
   Уолър се наведе и помогна на Райс да се изправи.
   — Сложи си лед, преди да започне да се подува — посъветва го спокойно той.
   — Само се опитвах да те предпазя — изфъфли Райс, като се държеше за челюстта.
   — Ако имах нужда от защита, това щеше да бъде похвално — каза Уолър и свирепо се вторачи в него. — Ти си мой съветник, Алън. Мой подчинен. Никога не забравяй къде тие мястото. Ти не си и никога няма да ми бъдеш равен. Разбираш ли съвсем точно какво ти казвам?
   — Разбирам.
   Уолър го прегърна през раменете.
   — Добре, значи въпросът е приключен.
   Райс отиде да сложи лед на ударената си челюст и остави Уолър да гледа мрачно навън през прозореца. Никога нямаше да позволи някой да оспори преценката или властта му. Райс едва не беше прекрачил и двете граници. Ако в стаята имаше още някой, който да стане свидетел на тази дързост, Уолър вероятно щеше да нареди да убият „дясната му ръка“. Във всеки случай Райс току-що беше показал обезпокоително висока степен на независимост.
   От друга страна, дали в думите му нямаше известна доза истина? Дали наистина нямаше нужда от защита, особено от самия себе си? Да, беше запленен от Джейни Колинс; много мъже биха се увлекли по същия начин. Близостта й беше първоначалната причина за това. Но имаше и много повече. Тази жена му се съпротивляваше — и точно в това бешепредизвикателството. Беше независима, не се страхуваше да изказва мнението си, беше упорита и отказваше да бъде манипулирана. Уолър откри, че отчаяно жадува да я покори.
   И щеше да го направи. Изобщо не се съмняваше в това.
   55
   Реджи стана рано и отиде да плува в басейна още преди да се зазори. В последния ден от мисията винаги искаше да направи нещо, което й доставяше удоволствие, защото това можеше да се окаже последният ден от живота й. Усещаше хладната вода с кожата си, докато се носеше през нея, броеше замахванията си и контролираше тренирането си дишане. Вече не си правеше труда да проверява дали някой не я шпионира от съседната вила. Сега това нямаше значение.
   Тя свърши с дължините, влезе обратно във вилата, изкачи се по спираловидното стълбище до банята и свали банския си. В следващия миг рязко се завъртя и се вторачи в далечния ъгъл на помещението.
   Беше сигурна, че е чула нещо, и беше мярнала някаква дебнеща сянка с периферното си зрение… но нямаше нищо.
   Тя заключи вратата и пусна душа, като остави горещата вода да се излива по тялото й, за да се пребори с ледените тръпки. Беше нервна, както преди края на всяка мисия — когато човекът, когото възнамеряваше да убие, щеше да разбере коя в действителност е тя.
   Реджи се замисли за Бил Йънг. Осъзнаваше грешката си, че е отишла при него. Но нещо вътре в нея — което отдавна не си беше позволявала да докосне — я беше подтикнало. Е, това вече нямаше значение. След края на днешния ден нищо нямаше да има значение. Нито какво изпитваше тя, нито какво изпитваше той. Двамата никога повече нямаше да се срещнат. Тя улови погледа си в огледалото, докато си спомняше за искрата, която беше прехвърчала между тях, когато ръцете им се докоснаха. Как я беше погледнал той. Колко трудно се овладяваше тя, когато беше с него.
   Престани, Реджи. Престани веднага.
   Тя изсуши косата си и се облече със спортен панталон, маратонки, тениска без ръкави и свободна риза над нея, а после си сложи лента за глава. Маратонките бяха най-практичният избор, ако се наложеше да бяга. Лентата за глава евентуално можеше да бъде използвана като гарота. Но ако се стигнеше до такъв отчаян развой на събитията, шансовете й да оцелее бяха нищожни. Образите на жертвите на Фьодор Кукин, запечатани в паметта й от седмици насам, се заредиха пред очите й.
   Днешният ден е за всички вас,помисли си тя.
   Реджи погледна през прозореца към павираната алея под вилата. Хората вече се изкачваха пеша по хълма към пазара. Изглеждаха щастливи, изпълнени с вълнение и нетърпение. Тя изпитваше същите чувства; може би с изключение на щастието, поне засега. По алеята пъплеха малки коли и микробуси, претъпкани със стока. В потока от хора тя забеляза Уит и Дом, натоварени с големи сакове. Нито един от двамата не вдигна поглед към нея. След няколко мига вече не се виждаха. Реджи си помисли, че последната подробност, добавена от Уит, е блестящо измислена. Сега само трябваше да изпълни всичко както трябва.
   Тя затвори прозореца, слезе долу и си направи кафе. Не бързаше с кафето, нито с препечените филийки и пържените яйца, които си приготви. Дишаше бавно и спокойно, катосе стараеше да се успокои, и отново и отново преговаряше плана в главата си — както за да си вдъхне самоувереност, така и за да избегне евентуалните грешки. На последната среща с Уит и Дом бяха обсъдили преработения план. Устройството, което Дом беше достави от Авиньон, щеше да работи перфектно. Всичко беше приготвено за действие. И двамата я бяха поздравили за тази идея.
   — Ще стане идеално шоу за стария Кукин — беше отбелязал Уит.
   — Идеално шоу — повтори си сега Реджи, докато миеше чашата и чиниите, за да ги прибере в шкафа.
   Тя излезе на терасата и се загледа в слънцето, което се издигаше все по-ярко в небето. Планинската верига и долината грейнаха, сякаш пробудени за живот. Притесненията на Реджи се стопиха, дишането й се успокои и чертите на лицето й станаха първо решителни, а накрая — каменни. Моментът беше дошъл.
   И ако днес наистина беше последният ден от живота й, Реджи се закле това да е последният ден и за Фьодор Кукин, независимо какво щеше да се случи. Просто си струваше някои неща да се направят на всяка цена.


   Майлс Малъри говореше по телефона в имението Хароусфийлд. Обаждането беше дошло от място едва на няколко километра от Горд, но не се обаждаше нито Уит, нито Дом. Беше Найлс Дженсън — с новини, които професорът не искаше да чува.
   — Тя е отишла да го види лично? — възкликна ядосано Малъри. — И Йънг знае, че целта ни е Кукин?
   Дженсън отговори нещо.
   — Значи, той е от някаква правоохранителна организация?
   Дженсън отново отговори.
   — Чакай да ти звънна — нареди му Малъри. — Трябва да обмисля всичко това.
   Той остави слушалката и се облегна на стола си. Беше ужасно безразсъдно от страна на Уит да каже на Реджи, че държат Бил Йънг в плен. Планът беше да го освободят след края на мисията. Но Малъри вече не беше сигурен, че това е възможен вариант. Ако някой разбереше с какво се занимават… Той разсеяно извади лулата си от джоба, погледна я и накрая я хвърли към отсрещния край на стаята, където мундщукът се разби в камината.
   Малъри се обади на Дженсън. Нареждането му беше кратко.
   — Независимо от успеха на мисията той не може да остане жив. Действай веднага.
   Той прекъсна връзката, наведе се напред и скри лицето си в ръце.
   — Майлс?
   Малъри вдигна поглед и видя Лиза на вратата.
   — Какво има? — попита го тя.
   Той поклати глава и отвори уста да отговори, но после отново сведе поглед към пода, а ръцете му увиснаха безжизнени пред него, все едно току-що беше получил удар.
   — Майлс!
   — Не сега, Лиза. Моля те, не сега.
   56
   Найлс Дженсън провери двуредовия пълнител на своя „Глок 17“, в който имаше общо деветнайсет патрона. Беше действал като поддръжка на три мисии с Уит и Реджи, но за пръв път получаваше подобна заповед. Беше нервен, но изпълнен с решителност. Той вкара патрон в цевта и извади от джоба си спринцовка с капачка, отбелязана с етикет заотрова. Дженсън беше сам, така че планираше да накара пленника да се заключи с белезници за стола, а след това да му инжектира отровата. Надяваше се мъжът да предположи, че отново искат да го упоят. Трябваше да стане лесно. Но изобщо не стана така.
   Той бавно тръгна по коридора и спря, защото не можеше да повярва на очите си. Изпод заключената врата и през процепа за храната се изливаше вода.
   Той се затича към вратата и извика:
   — Какво става, по дяволите?
   — Тръбата на тоалетната се скъса и наводни цялата проклета стая! — извика в отговор Шоу. — Вече съм накиснат до задника! Откъде се спира водата?
   — Застани по-далеч от вратата.
   — Да застана по-далеч от вратата? Аз съм до стената!
   Цялата сграда ще се срути всеки момент. От един час викам за помощ!
   Дженсън стигна до вратата и извади ключовете си. Планът му беше да отвори вратата и бързо да отстъпи встрани, така че водата да се изтече. Но нещата не се развиха по план.
   Първият признак за това, че нещо не е наред, беше фактът, че вратата изхвърча от пантите. Вторият — това, че се стовари върху Дженсън. Шоу захвърли тежката тоалетна чиния, която беше използвал да си пробие път към свободата, сграбчи пистолета му и издърпа зашеметения Дженсън на крака. Нещо падна на пода, Шоу се наведе и го вдигна.Беше спринцовката. Той се обърна към другия мъж.
   — За мен ли беше това?
   Дженсън не отговори. Шоу го разтърси.
   — Само една секунда ме дели от решението да ти пусна един куршум в мозъка. За мен ли беше? — Той притисна пистолета към челото му. — Отговаряй веднага!
   — Аз само изпълнявах заповеди — отговори Дженсън.
   — Чии заповеди? На някой от другите мъже тук? Или на жената?
   — Не. Те не знаят.
   Шоу нокаутира Дженсън със зашеметяващ удар с лявата ръка, в който беше концентрирана цялата му ярост, събирана от известно време насам. После го сложи да легне на пода, прибра спринцовката в джоба си, втурна се обратно в стаята, спря водата от крана за тоалетната чиния и хукна навън. Водата не беше стигнала до задника му, разбирасе — но беше достатъчно високо, така че да изтича навън. Шоу беше използвал празната пластмасова бутилка от водата, която му бяха донесли с храната, за да запуши дупката в пода на мястото, от което беше откачил тоалетната чиния с помощта на хитроумните си импровизирани инструменти.
   Той вдигна Джонсън на рамо, като държеше пистолета насочен пред себе си, в случай че още някой се опиташе да го спре. Използва кабела от една лампа, за да го завърже, взе мобилния му телефон и ключовете от колата, изби предната врата с ритник, прескочи стъпалата пред къщата и се качи в сивата кола с две врати, паркирана отпред.
   Десет секунди по-късно вече летеше по пътя. В колата имаше джипиес и той набра желаната дестинация на екрана, докато шофираше.
   Горд.
   После погледна към часовника на таблото, който показваше и датата.
   Пазарният ден.
   Може би все още имаше време. Той натисна докрай газта на малката кола и скоро излезе на главното шосе. Извади телефона и набра един номер. Обади се Франк. Когато чу гласа на Шоу, той се развика.
   — Франк, млъкни и слушай.
   — Аз да те слушам?! Шоу, ще те хвана и ще те…
   — Те планират да ударят Уолър.
   Това накара Франк да се съсредоточи.
   — Какво? Кои са те?
   Шоу докладва за всичко, което се беше случило междувременно.
   — Почти съм сигурен, че ще го направят днес. Имам нужда от подкрепление.
   — Няма такова. Изтеглихме всичките си агенти.
   — Никой ли не е останал?
   — През цялото време те покривах пред началниците. Те смятат, че си се побъркал заради мацката. Бесни са.
   — Не мога да се справя сам. Имам нужда от помощ, Уолър разполага с доста хора.
   Франк замълча.
   — Ей! — извика Шоу. — Кажи нещо!
   — В района има само един агент — каза Франк.
   — Кой?
   — Аз.
   — Защо си още тук?
   — Няма значение, но съм тук.
   — Кажи ми защо, Франк!
   — Защото те търсех, ето затова. Доволен ли си? Кажи сега как искаш да го направим.
   — Ето как… — Шоу заговори по-бързо.
   Когато свърши, Франк го попита:
   — Наистина ли вярваш на тази жена?
   — Да, доколкото изобщо вярвам на някого.
   — Е, адски се надявам да си прав.
   Шоу прекъсна връзката и отново натисна газта докрай. Двигателят на купето започна да вие, сякаш всеки момент щеше да се пръсне, докато пейзажът на Прованс летеше покрай него.
   Шоу стигна до отбивката за Горд, остави колата в аварийната лента и се втурна нагоре по завоите на пътя. Когато стигна до улицата, която водеше към вилите близнаци, не видя охрана пред нея — значи Уолър сигурно не беше там. Огледа тълпите, които се изкачваха към пазара, и колоните от автомобили и микробуси, пълни със стоки за продан. Приближи се до един пълзящ камион, натоварен със закачалки с дрехи и шапки, извади някакви банкноти от джоба си и минута по-късно вече беше дегизиран с шарено пончо и брезентова шапка с широка периферия, както и с евтини слънчеви очила, които шофьорът му подари.
   Шоу се метна в каросерията на камиона, за да стигне по-бързо до градчето. После скочи сред тълпата, като се привеждаше, за да скрие истинския си ръст. Очите му се стрелкаха навсякъде, търсейки Реджи, Уолър или който и да е от останалите играчи. Най-сетне усилията му бяха възнаградени — Шоу подмина една пресечка, хвърли поглед по нея, спря и се върна. Почака няколко секунди, после извади телефона си и се обади на Франк, за да му даде инструкции.
   След като прекъсна връзката, той провери пистолета, който беше откраднал. Не биваше да влиза в престрелка, без да изпълни тази основна задача. „Глок 17“ беше конструиран през осемдесетте години на двайсети век от едноименния си изобретател Гастон Глок — австрийски инженер, който никога преди това не беше изработвал оръжие. Специалността му бяха сложните синтетични полимери. Затова той беше направил, най-общо казано, първия пластмасов пистолет в света. В конкурса за въоръжаване на австрийската армия пистолетът му беше победил „Хеклер и Кох“, „ЗИГ Зауер“, италианската „Берета“, „Браунинг“ и пистолета от най-висока класа „Щайер“, предпочитан от служителите на специалните части. След това постижение незабавният му успех по целия свят беше гарантиран. Седем от всеки десет полицаи в Америка го носеха в кобурите си. И все пак пистолетът не беше съвършен — както всяко друго оръжие. Шоу се изуми, че не го е забелязал по-рано.
   Цевта беше напукана. Сигурно се беше случило при сблъсъка на тежката врата и още по-тежката тоалетна чиния с полимерната конструкция на пистолета. Слава богу, че нему се беше наложило да стреля с него. Сигурно щеше да експлодира в ръката му. Един глок можеше да стреля цял ден, след като е бил потопен във вода. Но с нито един пистолет на света не можеше да се стреля безопасно, след като цевта му е била повредена. Сега нямаше нито оръжие, нито начин да си набави такова. Франк беше поне на трийсет минути разстояние от там, а Шоу нямаше никакво време.
   Единствената му възможност беше да продължава напред.
   57
   Докато вървеше до Реджи по тесните улици на Горд, пълни с хора, Уолър отбеляза:
   — Този пазар явно е много популярен. Човек може да развие клаустрофобия.
   Той хвърли поглед през рамо. Двамата му едри охранители си пробиваха път между продавачите и клиентите, като се опитваха да не изостават. Реджи носеше пазарската си кошница в дясната ръка и крачеше бързо. Вече беше купила някои неща, включително комплект от шест ръчно бродирани салфетки за маса от един човек, който беше изложил стоката си в каросерията на древен микробус с износени гуми. Беше получила добра цена, както и бонус, който в момента лежеше на дъното на кошницата й, но все пак беше лесен за достигане: пистолет „Берета“.
   — Е, съботният пазар е най-големият.
   — Да, виждам. Искаш ли да ти нося кошницата? — предложи Уолър.
   — Никога не задавай този въпрос на жена, обхваната от треска за пазаруване — отговори Реджи и думите й го накараха да се засмее.
   Той вдигна ръце.
   — Предавам се пред уменията за пазаруване на слабия пол.
   — Благодаря.
   Реджи погледна над рамото на Уолър и видя знака. В същия момент една кола запърпори през тълпата и хората бавно започнаха да се разделят, за да й направят път. Реджи броеше секундите заедно с крачките си. Планът изискваше абсолютна точност.
   — Странно — отбеляза тя, като спря да разгледа чифт сандали.
   — Кое е странно? — попита Уолър.
   Тя посочи зад него.
   — За пръв път виждам мюсюлмани тук.
   Уолър рязко се извърна. Двама мъже с бради, с бели роби и тюрбани, слизаха от очуканата кола, която пърпореше между хората.
   — Господи, това пистолети ли са?! — извика Реджи.
   Уолър се озърна за охранителите си, но в същия момент отекнаха няколко силни трясъка и улицата се изпълни с гъст дим. Хората започнаха да крещят и сляпо да тичат насам-натам, като се блъскаха в щандовете и помежду си. Уолър извика охранителите си. Не ги виждаше никъде наоколо. Причината за това бяха няколко точни удара, които бяха получили в тила, така че сега и двамата бяха проснати на земята. Млада жена се втурна покрай тях, а стоките от пазарската й кошница се посипаха по улицата. Отвсякъдедолитаха писъци и шум от бягащи стъпки. После отекнаха още два двойни трясъка и димът се сгъсти още повече. От него се появиха двамата мъже с роби и тюрбани, пистолети и противогази на лицата си. Бяха блокирали улицата.
   — По дяволите! — извика Уолър, когато ги забеляза.
   — Евън, познаваш ли тези хора?
   — Трябва да изчезваме. Веднага!
   Тя го сграбчи за ръката.
   — Бързо. Знам един път!
   Двамата се втурнаха по една пресечка, която водеше настрани от градския площад. Улицата беше тясна и без изход. Уолър вдигна поглед и видя камбанарията на църквата.
   — Няма изход! — изкрещя яростно той.
   — Има, но трябва да минем през църквата. Така ще излезем от другата страна на градчето. Нали си спомняш тайния проход, който ти показах? Това е единственият начин даизбягаме.
   Точно затова му беше показала този маршрут, за да повярва, че е възможен път за бягство. Беше рискован ход, но в противен случай нямаше как да бъде сигурна, че той ще я последва сега.
   Един добре прицелен куршум изсвири над главите им, за да ги накара да побързат. Уолър се извърна и видя един от мюсюлманите, който тичаше към тях.
   — Господи, стрелят по нас! — изпищя Реджи.
   — Не спирай! — извика Уолър, като я сграбчи за рамото и я блъсна напред. — Бързо, влизай в проклетата църква!
   Реджи отвори вратата и Уолър я последва. После избута един тежък шкаф пред вратата, преди да се обърне към олтара.
   — Кои са тези хора? — попита задъхана Реджи.
   — Не сега. Бързо!
   Реджи и Уолър се втурнаха надолу по стълбището до олтара. Минаха през една врата, която той заключи зад гърба им. После се спуснаха по второ стълбище и се озоваха в отворено, но тъмно пространство. Това беше решаващият момент. Тунелът, по който бяха минали предишния път, за да излязат от църквата, водеше наляво. Реджи разчиташе, че при такива изключителни обстоятелства Уолър нямаше да си го спомни. Тя зави надясно. Той се обърна, защото чу как нещо по-нагоре се строши с трясък.
   — Влязоха в църквата! — възкликна той.
   — Бързо, Евън! — извика тя и го дръпна по десния тунел в катакомбите.
   Стените, таванът и подът изведнъж избухнаха в ослепително сияние. Уолър вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази от блясъка. Когато отново погледна към Реджи, тя беше насочила пистолета си към него.
   — Добре дошъл в ада, Фьодор Кукин — каза му тя.
   58
   Силни ръце сграбчиха Кукин, хвърлиха го върху един саркофаг и го завързаха. Кукин бавно се огледа. Уит, Дом и Реджи го бяха обградили.
   — Кои сте вие? — попита спокойно Кукин.
   — Малко съм разочарован, че не изглежда толкова впечатлен — обади се Уит.
   — Ние сме хора, които знаят кой си ти всъщност — отговори Реджи, без да откъсва очи от украинеца.
   Гласът и поведението й вече не бяха на наивната американка Джейни Колинс. Сега беше Реджи Кемпиън и се приготвяше да го довърши.
   — Фьодор Кукин — добави Доминик. — Истинският касапин от Украйна.
   — Ще видиш и някои от жертвите си — продължи Реджи.
   — Преди да ти причиним същото, което си причинил на тях — обясни Уит. — Всъщност обикновено сме много приятни хора, но в твоя случай полагаме извънредни усилия дасме жестоки и зли.
   Уит протегна нагоре ръка. Кукин вдигна поглед към тавана и стените, облени в светлината на прожекционния апарат на Доминик. Нищо, създадено от Гоя, не можеше да се мери с ужаса, уловен в тези образи. Снимките бяха на мъртви или умиращи мъже, жени и деца, които гледаха право в тях. На една от стените се виждаха масовият гроб и малките детски кости, изровени от него.
   — Зверствата ти са многобройни — каза Реджи. — Няма да бързаме. Искаме добре да си припомниш миналото.
   — Кои сте вие? — попита отново Кукин.
   — Какво значение има? — отговори Уит.
   — Има значение, защото искам да знам кого ще убия в близко бъдеще. В съвсем близко бъдеще.
   — Не виждам как ще стане — каза Уит.
   — Значи си сляп.
   Реджи посочи една стена, на която се виждаше купчина от трупове, подредени като дърва за огрев.
   — Клането в Севастопол.
   Тя посочи друг образ на тавана, на който се виждаха изпитите лица на умиращи хора, затворени зад стена от бодлива тел.
   — Лагерът за мъчения в Ивано-Франкивска област в Западна Украйна.
   Третата снимка беше уловила лицата на жени и деца, проснати в калта, които приличаха на оголени черепи.
   — Котсури във Волинска област — каза Доминик. — С това наистина се записа в историята на Голодомора, нали? Успял си да умориш селяните от глад.
   Кукин вдигна очи към картините, които трептяха по каменния таван като мараня над пустинята. После сведе поглед обратно към тях, а по лицето му не се четеше и следа от разкаяние.
   — Няма нужда да ми показвате всичко това. Спомням си го съвсем добре. — Той се усмихна. — Всъщност помня всичко, до последния скелет.
   — Майната им на снимките — рязко го прекъсна Уит. — Хайде да го пречукаме и да го хвърляме в ковчега.
   Той посочи към един саркофаг до стената със свален капак.
   — Там ще изгниеш, Федя. Надявам се, нямаш нищо против да прекараш цяла вечност в Горд.
   Фьодор не му обърна внимание. Гледаше към Реджи.
   — Трябваше да внимавам повече. Човек никога не бива да се доверява на красива жена, която се прави на… как се казва, недостъпна?
   — Погледни снимките — отговори Реджи. — И ако наистина си толкова религиозен, колкото твърдиш, помоли Бог за милост.
   — И как ще бъде нанесен смъртоносният удар? — попита Кукин и наклони глава. — Пистолет или нож? Или ще ме удушиш с голи ръце? Но дали ще посмееш да се приближиш? Усещам, че се страхуваш от мен. Не, ще запазиш дистанция, струва ми се.
   — Не си първото ми чудовище, нито ще бъдеш последното.
   — Не ме причислявай към някаква си група! — излая Кукин. — Няма друг като мен.
   Уит погледна към отворения саркофаг.
   — Е, там вътре вече има един скелет. Всъщност дори ми е кофти, че горкият човек ще трябва да дели гроба си с изверг като теб.
   Помещението се изпълни с пукота на многобройни огнестрелни оръжия. Уит замръзна и гневно изруга под носа си.
   Реджи бавно се обърна и видя мъжете, които ги бяха обградили с насочени оръжия. Двама от тях бяха от охранителите на Кукин.
   Челото на Реджи беше на мушката на пистолета на Паскал.
   — Хвърли пистолета — нареди той. — Веднага.
   Реджи се наведе и остави оръжието на пода.
   — Ритни го настрани.
   Тя се подчини.
   Алън Райс се показа от скривалището си. Той безизразно се втренчи в Реджи, после каза:
   — Развържи го. Веднага.
   Тя направи крачка напред, но Уит я спря.
   — Не, аз ще го направя.
   Той свали въжетата на Кукин, който бавно се изправи, като разтриваше китките и глезените си. Когато се освободи, кимна на Уит и заби юмрук в стомаха му, като го накара да се превие на две. Последва ритник в главата, който го блъсна в саркофага, така че кръвта му се смеси с вековния прах на костите. Доминик и Реджи се спуснаха към него, но Паскал изстреля един куршум пред тях и те замръзнаха.
   Кукин протегна ръка и пое от Паскал подхвърления резервен пистолет.
   — Явно знаеш много за мен — обърна се той към Реджи. — Или поне достатъчно, за да ми изпратиш двама мюсюлмански терористи. Предполагам, че са били предрешени с единствената цел да ме вкарат тук.
   Реджи не отговори. Дишаше плитко, само в гърлото, но се контролираше.
   — Не желаеш да отговориш? — Кукин махна към образите на стената. — Подмами ме тук, за да ми покажеш всичко това и да ме убиеш? А сега не искаш да ми обясниш защо?
   Небрежната му усмивка се стопи, ръката му се стрелна към шията й и той я стисна близо до лявата сънна артерия. Реджи прехапа устни, но не издаде нито звук. Той стисна по-силно и тя почувства как притокът на кръв и кислород към мозъка й спира. Най-сетне тя го сграбчи за ръката, заби пръстите си в една определена неврологична точка и го принуди да отслаби хватката. Кукин я пусна, тя задавено си пое въздух и залитна назад. Подпря се на стената, за да не падне, и се изправи, без да откъсва поглед от него.
   — Впечатляващо — каза той. — Но ако не беше в състояние да издържиш таковаминималноколичество болка, сигурно изобщо нямаше да избереш тази професия.
   Уолър се обърна към Доминик.
   — Ти спомена за някакъв касапин, нали? Значи смяташ, че съм опасен? Второто пришествие на Голодомора? Това описание всъщност ми харесва.
   Той притисна цевта на пистолета си към челото на Доминик и натисна спусъка. Реджи изпищя, а Доминик трепна, но после отвори очи. Нямаше входна рана. Черепът му беше непокътнат. Нямаше кръв. Нямаше смърт. Доминик изглеждаше озадачен от факта, че е жив.
   Колкото до Кукин, той изглеждаше разярен.
   — Паскал!Никогане ми подавай пистолет, без да заредиш патрон в цевта.
   Кукин поправи този пропуск и отново се зае да се прицелва, без да бърза, убеден, че напълно контролира положението. Оказа се, че е допуснал сериозна грешка.
   Неясно движение отдясно го накара да отмести погледа си от Доминик за един миг, който се оказа жизненоважен. Шоу се изстреля от прикритието си, вдигнал и двата си лакътя хоризонтално на нивото на раменете. Сблъсъкът на твърда кост с мекото лице на един от пазачите го отхвърли назад с такава сила, че той се блъсна в каменната стена и безчувствен се свлече на пода, останал без никакво желание за битка. Шоу продължи напред, като използваше елемента на изненадата, който определено беше на неговастрана, и атакува Паскал с удар в гърлото, който повали дребния мъж по лице и го накара да изпусне пистолета си, борейки се за въздух. Борбата му свърши, когато Шоу стовари крак в тила му, защото главата му рикошира в каменния под и той изгуби съзнание.
   Алън Райс допусна класическата грешка да следи ефекта от атаката вместо нападателя. Той изкрещя и стреля, но неточният му изстрел едва не улучи главата на Кукин и за нещастие спря в ръката на Доминик, като натроши костта и разкъса мускулите му. Доминик изрева и падна на пода.
   Уит се хвърли напред и блъсна Кукин в слънчевия сплит, при което украинецът се преметна във въздуха и изпусна оръжието си.
   Шоу се нахвърли върху Райс, завъртя го и го блъсна в един саркофаг. Той се свлече в безсъзнание на пода, а от разбития му нос потече кръв.
   Кукин се изправи на крака. Всички наоколо се опитваха да се доберат до оръжие или прикритие, а по тях танцуваха прожектираните образи от стените. Общият ефект от движението и картините беше като в някаква авангардна театрална постановка. Реджи скочи към пистолета си, но Кукин я ритна в лицето, като сцепи бузата й с тока на обувката си. После Уит отново се хвърли към него, но този път Кукин беше подготвен. Той ловко отстъпи встрани и копира атакуващата техника на Шоу, като заби кокалестия си лакът в лицето на Уит и така просна ирландеца в несвяст.
   Кукин грабна беретата на Реджи, обърна се бързо, прицели се и щеше да изстреля един куршум в мозъка й едва от няколко сантиметра разстояние, ако точно в този миг Шоу не го беше улучил в брадичката с мощен ъперкът, който подхвърли украинеца във въздуха, въпреки че тежеше над сто килограма. Той се свлече на пода, изплю един зъб и се опита да се изправи, но беше прекалено зашеметен от ужасяващия удар, който беше понесъл.
   Шоу тикна единия пистолет в колана си, вдигна друг от пода и го подхвърли на Уит, който със залитане се беше изправил на крака. После се наведе, хвана ръката на Реджи и я повдигна, а с другата си ръка помогна на Дом да стане.
   — Трябва да се измъкваме от тук. Веднага!
   — Първо трябва да убием кучия син! — изкрещя Уит.
   В този момент Кукин най-сетне успя да се изправи и тичешком напусна катакомбите.
   — Ей! — извика Уит и се втурна след него, следван от останалите.
   — Спрете! — изрева Шоу и сграбчи Уит, който се подготвяше да стреля. — Той има още охранители, които вероятно вече идват насам!
   В момента, в който го каза, надолу по стъпалата изтрополиха още трима въоръжени мъже, видяха ги и откриха огън. Сънливото френско градче сигурно не беше ставало свидетел на толкова много агресия от две хиляди години насам, когато го бяха завладели римляните.
   — Насам! — извика Реджи.
   Тя ги поведе по тунела, който щеше да ги изведе до изхода в близост до вилата. Кукин се втурна към хората си, като крещеше:
   — След тях! Не убивайте жената!
   Шоу се обърна и стреля по хората му. Куршумите рикошираха от каменните стени и охранителите на Кукин потърсиха прикритие. Уит измъкна един тънък контейнер от джобаси, натисна бутона върху него и го подхвърли на пода. Между тях и преследвачите им се издигна стена от гъст дим.
   Те се обърнаха и се затичаха по тунела, преследвани от куршуми на всяка крачка. Докато тичаха, и четиримата мислено отправяха молитви за спасение — напълно подходящо за църквата, под която се намираха.
   59
   Реджи се обърна към Шоу.
   — Насам! Има друг изход.
   — Онзи, който излиза на вилите? — попита Шоу.
   Докато тичаха надолу, Реджи го изгледа.
   — Откъде знаеш?
   — Предположих. Но вратата се отваря към улицата.
   — И Кукин знае за нея — каза Реджи. — Наложи се да му покажа този маршрут, за да мога днес да го убедя да влезе в църквата. Но после го заведох в катакомбите.
   — Значи има две причини да не можем да минем оттам — отсече Шоу.
   Той се обърна към Доминик, който тичаше приведен и стискаше ранената си ръка.
   — Ще се справиш ли?
   Реджи свали лентата си за глава и превърза раната му.
   — Ще се справя — отговори Доминик и се намръщи от болка.
   Уит погледна към Шоу.
   — Какво да правим тогава? Не можем да се върнем, освен ако не искаме да си пробием път със стрелба, а онези имат много повече куршуми от нас.
   Шоу посочи наляво.
   — Насам.
   Уит го сграбчи за ръката.
   — Там няма нищо. Вече проверих.
   — В края на коридора има тайна врата, вградена в камъка. Отваря се към тунел, който води до старата крепост.
   — Откъде знаеш? — настоя Уит.
   — Порових се в историята.
   — Какво?
   — Католическите свещеници често са били принудени да бягат, за да спасят живота си. Точно като на нас. Да тръгваме!
   Когато стигнаха до края на коридора, Шоу издърпа един камък в долната част на стената и в нея се появи тесен процеп. Той напрегна сили и старите панти изскърцаха, когато вратата се отвори. Четиримата преминаха и Шоу я върна на мястото й.
   Докато ги водеше по тъмния влажен тунел, Шоу бързо натисна няколко бутона на мобилния си телефон и електронното съобщение беше изпратено. Минаха през още една врата и се озоваха в просторна зала, в която през процепи високо в каменния таван над главите им се процеждаше слънчева светлина. Бяха стигнали до старата крепост.
   Шоу се приближи към следващата врата, отвори я и четиримата излязоха в един вътрешен двор. Пред тях със свирене на гуми спря кола и Уит насочи пистолета си към шофьора.
   — Той е с мен — каза Шоу и дръпна ръката му.
   Франк отвори прозореца откъм мястото до шофьора и каза:
   — Целият град се е побъркал.
   Шоу и Реджи помогнаха на Доминик да се настани на задната седалка и се шмугнаха до него. Уит скочи на мястото до Франк, който натисна газта докрай и колата рязко потегли, като оставяше черни следи от гуми по древния паваж.
   — Хайде, Шоу, разказвай — подкани го Франк, докато маневрираше по тесните улици надолу по хълма, където бяха вилите.
   — Казваш се Шоу? — попита Реджи.
   Шоу вдигна очи към огледалото за обратно виждане и срещна вторачения поглед на Франк.
   — Те хванаха Уолър, но неговите хора им устроиха засада. Отидох да им помогна малко.
   — Да ни помогнеш малко? — възкликна Уит. — Ако не беше ти, всички щяхме да сме мъртви.
   — Все още не е свършило — отсече Франк.
   В същия миг се показа един от хората на Уолър; беше използвал същия тунел, който Реджи бе показала на Кукин при първото им идване в църквата. Той ги забеляза и откри огън. Предното стъкло се натроши и всички залегнаха. Последва сблъсък, мъжът изхвърча във въздуха от удара с колата и се просна на земята. Франк — вдигна поглед.
   — Ей, Шоу!
   — Аха?
   — Можеш ли да караш?
   — Защо?
   — Защото този кучи син току-що ме простреля!
   Шоу видя кръвта, която се стичаше по якето на Франк, избута го встрани, прехвърли се през седалката и пое волана. Натисна газта докрай, после погледна Франк, който себеше свлякъл до Уит.
   — Зле ли е?
   Франк разтвори ризата си, за да погледне.
   — Куршумът е пропуснал стомаха ми. Мисля обаче, че мина през мен и излезе.
   Уит провери облегалката.
   — Точно така — каза той и вдигна сплескания куршум. — Ето го.
   — Дръж се, Франк — каза Шоу. — И ми кажи накъде да карам.
   — На шейсет километра южно от тук има частна писта. Самолетът ни чака.
   Той обясни на Шоу как да стигне до там, после притихна. Дишаше трудно, а лицето му беше посивяло.
   Реджи и Уит свалиха якето на Франк, разкъсаха ризата му и провериха раната по-внимателно.
   — Погледни в жабката за аптечка — нареди Реджи.
   Аптечка нямаше, но имаше кутия с антибактериални мокри кърпички. Тя почисти раната, а после накъса ризата на Франк на ивици, за да спре кръвоизлива и да го превърже. Накрая се отпусна назад на седалката.
   — Това е всичко, което мога да направя в момента. Той има нужда от лекар.
   — В самолета има лекар — промърмори Франк, после забеляза, че Шоу го гледа. — Доколкото те познавам, това ми се стори добра идея.
   Шоу взе кутията и я подхвърли на Реджи.
   — За лицето ти. Уолър те е ритнал лошо.
   Тя набързо почисти лицето си, после се зае с ранената ръка на Доминик.
   Изведнъж прозвуча сирена, която накара всички да се озърнат.
   — Зад нас има полицейска кола — съобщи Уит, вторачен в страничното огледало на колата.
   — По дяволите! — изруга Шоу. — Няма как да спрем и да им обясним какво става.
   Той отново натисна газта и се съсредоточи в шофирането.
   Десетина километра по-късно воят на сирената заглъхна далеч зад тях.
   — Страхотен шофьор си — отбеляза Уит.
   — Трябва да сме благодарни, че не разполагаха с нужните ресурси, за да блокират пътя пред нас. Тогава щях да стана страхотен затворник.
   Най-сетне стигнаха до частната писта. До самолета беше паркиран лъскав черен рейнджроувър. Лекарят на борда на самолета почисти раната на Франк и намести костта наДоминик, като направи шина с две малки дървени летвички и много лейкопласт.
   — Ще трябва да се гипсира, но тук нямам необходимите материали — каза лекарят.
   Шоу помогна на Реджи да превърже лицето си, докато Уит мрачно наблюдаваше сцената от един ъгъл на луксозната кабина. Вторият пилот влезе при тях, за да докладва на Франк.
   — Готови сме да излетим, когато наредите.
   Франк бавно се изправи до седнало положение, като разтриваше мястото на ръката си, където лекарят му беше направил инжекция с болкоуспокоително.
   — Няма да стане — обади се Уит.
   Всички се обърнаха към него. Уит беше насочил пистолет към тях.
   — Вие двамата можете да тръгвате — каза той на Шоу и Франк. — Но ние тримата ще вземем новата кола отвън и продължаваме.
   — Това не е добра идея е каза Шоу.
   — За нас е чудесна идея — отвърна рязко Уит. — Не знам кои сте и не искам да знам. Благодарим за помощта, но вие трябва да си вървите по вашия път, а ние — по нашия. Предлагам да се разделим като приятели.
   — Никога няма да се измъкнете — каза Франк и се опита да стане, но Шоу го задържа с ръка.
   — Всъщност мисля, че имаме доста добри шансове — отговори Уит.
   — Ще ви трябва заложник — каза Шоу и посочи към Франк. — Защото без заложник нямате никакъв шанс срещу този човек. Той разполага с повече ресурси, отколкото можете да се справите. Но освен това не иска да ме загуби. Това ви дава известно предимство.
   Уит го погледна скептично.
   — Предлагаш да вземемтебза заложник? Няма да стане.
   — Значи нямате никакви шансове — отсече Шоу.
   Уит забоде показалец в гърдите му.
   — Чупката.
   Реджи пристъпи между Уит и Шоу.
   — Той е прав, Уит.
   — Не мисля да вземаме гаджето ти с нас само защото…
   Шоу отмести Реджи, пристъпи към Уит и го прекъсна:
   — Дори не можахте да разузнаете мястото както трябва. Оставихте се да попаднете в засада и всички щяхте да сте мъртви, ако не бях аз. Ти сам го каза. Сега трябва да се измъкнем от страната. Без самолет ще се наложи да го направим по друг начин. Аз мога да се справя, защото съм го правил стотици пъти. А вие можете ли?
   Уит несигурно погледна към Реджи.
   — Той е прав, Уит — обади се Доминик. — Не сме подготвени за това.
   Уит продължи да се тресе от гняв още няколко секунди. После каза:
   — Добре, но ако се опиташ да ни скроиш някой номер…
   — Да, разбрано — прекъсна го Шоу и го избута встрани, за да излезе от самолета.
   — Шоу! — извика Франк. — Не можеш да направиш това! Дори не знаеш кои са тези!
   — Ще поддържам връзка, Франк. Надявам се да се оправиш бързо.
   Той слезе от самолета и останалите го последваха.
   Докато се качваха в рейнджроувъра, Уит се обърна към Шоу.
   — Ей, а ти как изобщо се измъкна?
   — С помощта на едно тоалетно казанче, малко вода и здраво бачкане. Между другото можеш да се обадиш на някого, за да свести вашия човек и да го развърже.
   — Дявол да го вземе! — възкликна Уит, силно впечатлен.
   60
   Вилата на Фьодор Кукин беше празна. Пред нея нямаше джипове, прозорците не бяха отворени, никой не пушеше пури в задния двор. Багажът беше опакован, ранените мъже бяха прибрани и всички заминаха. След едно телефонно обаждане частният му реактивен самолет го очакваше, но не на гражданското летище в Авиньон, а на една корпоративна писта. Сега той гледаше надолу към френския пейзаж от шест хиляди метра височина, докато самолетът се издигаше през пластовете от спокойни въздушни маси, за да достигне планираната за полета височина.
   До него седеше Алън Райс и притискаше торбичка с лед към лицето си, а друга беше завързана за дясното му коляно. Паскал и двамата други охранители, които бяха атакувани от мнимите мюсюлмани, се грижеха за собствените си рани. Мъжът, когото беше блъснала колата, беше със счупен крак. Устата и челюстта на Кукин бяха лошо подути от удара на Шоу, а освен това беше изгубил и още два зъба. Той просто седеше на мястото си и вторачено гледаше френския пейзаж, който бързо потъваше под самолета.
   Те са някъде там долу и знаят кой съм в действителност.
   Кукин хвърли поглед към Райс.
   — При цялото това вълнение нямаше време да ми обясниш как успя да ме спасиш, Алън — каза той, като внимателно движеше ранената си уста.
   Райс предпазливо свали леда от лицето си, за да отвърне на погледа на своя шеф.
   — Една вечер проследих жената до църквата.
   — Защо?
   — Защото й нямах доверие — отговори просто той. — Точно затова я поставих на изпитание.
   — Какво изпитание?
   — Престорих се, че я предупреждавам. Излъгах я, че в миналото си се влюбвал и в други жени. Исках да видя дали тя ще постъпи разумно и ще те остави на мира. Но тя не го направи. Този факт, добавен към среднощната разходка, ме накара да се усъмня още повече. Освен това не ми харесваше начинът, по който те противопоставяше на другия мъж.
   — Значи си я проследил? Но как се озова в катакомбите, за да ни причакаш?
   — Онази вечер видях и човека, с когото тя се срещна. И наредих да го проследят.
   — Направил си всичко това, без да ми кажеш?
   — Исках да бъда сигурен, Евън. За да не се изложа, ако греша. Аз съм умен човек — или, казано по друг начин, изпитвам оправдан ужас от теб.
   Кукин се облегна на кожената седалка.
   — И после?
   — После ги видяхме как влизат в църквата и се спускат в катакомбите. Когато се върнаха, за да вземат нещо, се промъкнахме долу и заехме позиции. Много се страхувах, защото те имаха оръжия, а аз никога не съм стрелял. Както стана ясно от лошия ми изстрел по-рано днес.
   — Ти ми спаси живота.
   — Радвам се, че не те подведох. Ако знаех какво се готви, никога нямаше да те пусна да отидеш на пазар с нея. Но докато разбера какво става, вече беше твърде късно. Действаха много коварно. Предположих, че двамата охранители с теб ще бъдат достатъчни, но очевидно съм сгрешил.
   — Значи не бях прав, като те ударих?
   — Беше напълно прав. Наистина изглеждаше така, все едно съм престъпил границата.
   — Това ме изненада.
   — Не се съмнявам. Но просто се опитвах да те предпазя.
   Кукин се извърна и се загледа в един облак.
   — Извинявай, Алън. Сгреших в преценката си за теб. Аз ти спасих живота, но вече сме квит.
   — Е, слава богу, че всичко свърши добре.
   — Свърши? Не. Нищо не е свършило.
   — Ще ги преследваш ли?
   — Съмняваше ли се?
   — Не, не се съмнявах — отговори притеснено Райс.
   — А високият мъж? Според теб защо не беше с тях?
   — Той също се появи.
   — Да, но според мен на свой ред е проследил теб до църквата — каза Кукин.
   — Мен ли?
   Кукин погали разбитата си челюст. Говоренето беше болезнено, но той се беше съсредоточил върху нещо друго.
   — Чу ли как ме нарекоха?
   — Името?
   — Фьодор Кукин.
   — Да. Чух.
   Райс отново притисна пакета с лед към лицето си и се опита да диша спокойно.
   — Знаеш ли кой е това?
   — Не. Не знам.
   Кукин беше едновременно доволен и разочарован от този факт. Той се наведе и извади нещо от куфарчето си. Беше чанта, опакована в найлон. Вътре имаше пистолет.
   — Това е пистолетът на жената, който остана в църквата. Искам да го проверите за отпечатъци, макар че едва ли ще ни свърши работа. Когато го взех, сигурно съм заличил нейните отпечатъци. Но моделът е сравнително нов, така че можем да проверим серийните номера на затвора, дулото и задната част на ръкохватката.
   — Сигурно са го стерилизирали. Използвали са киселина или дрелка, за да заличат номерата.
   — Явно знаеш за оръжията повече, отколкото всички си мислят, Алън. Да, прав си, но освен това има и нещо, наречено микропечат. С помощта на лазер номерата се отпечатват в микроскопичен мащаб в задната част на ръкохватката и ударника. Те не се заличават толкова лесно. Ако успеем да проследим пистолета, може би ще можем да проследим и жената.
   — Наистина искаш да стигнеш до нея, така ли?
   — Проверката на биографията й, с която разполагаме, очевидно е непълна. Искам да изровиш всичко възможно за истинското й минало.
   Кукин спря да поглажда челюстта си и извади лаптопа, от който бяха прожектирали образите по стените в катакомбите. Той го включи и няколко мига по-късно вече гледаше бруталните изображения от работата си в Украйна. Когато се обърна, Райс надничаше над рамото му. По-младият мъж бързо извърна поглед. Най-сетне Кукин откъсна очи отобразите на екрана и прибра компютъра. После извади малък бележник от чантата си. На една от страниците беше започната скица на човешко лице. Кукин взе парче въгленза рисуване и ръката му заигра над листа. Под нея постепенно се появиха по-пълните очертания на лицето на Джейни Колинс.
   61
   Шоу караше, а Уит седеше до него. Реджи и Доминик бяха на задната седалка на рейнджроувъра. Доминик беше задрямал от болкоуспокоителните, които му беше дал лекарят.
   — Първо ми кажете къде искате да отидем — предложи Шоу.
   Реджи и Уит се спогледаха.
   — Това е логичен въпрос — отбеляза Шоу и потупа волана. — Така ще знам накъде да карам.
   — На север — отговори Реджи, а Уит я изгледа разгневено.
   — На север? — повтори Шоу. — Париж? Нормандия? Кале?
   — Още по на север.
   Шоу хвърли поглед към Уит.
   — Ламанша? Северно море? На лодка ли живеете?
   — Много смешно.
   — Значи сте британци? — попита Шоу и саркастично добави с британски акцент: — Дявол да го вземе.
   — Аз съмирландец.Разбра ли, приятел?Не съмбританец — отговори рязко Уит. — Но този път няма да го правя на въпрос. Значи имаш идея как да прекосим Ламанша? Този рейнджроувър може да се окаже модел амфибия.
   — Имате ли паспорти?
   Уит посочи с палец зад гърба си.
   — Останаха там. Но можем да се обадим по телефона и ще ни ги изпратят сравнително бързо. Всъщност даже не знам точно за какво си ни ти.
   — Защото знам какво правя. Не подценявайте френската полиция.
   Уит бавно кимна.
   — Никого не подценявам. Най-малко теб.
   — Обади се. Кажи им да се срещнем в Реймс след четири часа. Когато наближим града, ще се обадим пак, за да определим точното място.
   — Значи познаваш Франция? — попита Уит.
   — Даже горе-долу говоря френски — отговори Шоу.
   — Браво на теб.
   Уит се обади по телефона, за да се уговори с един от техните хора, който щеше да им донесе фалшивите паспорти за излизане от страната.
   — Готово — каза той. — А сега какво?
   — Отпусни се и се наслаждавай на пътуването.
   Уит продължаваше да държи пистолета в ръката си.
   — А след Реймс?
   — Не можем да рискуваме да отидем на летище, така че най-директният маршрут е с влака под Ламанша, който пристига на гара „Сейнт Панкрас“ в Лондон. Затова ни трябват паспортите. Ако не стане, ще продължим на изток и ще прекосим Ламанша по вода. Може би от Белгия или от Амстердам.
   — Паспортният контрол на Гар дю Нор е доста затегнат — обади се Реджи.
   — Така е, но на летището е много по-сериозно. Освен това, ако нещо се обърка, от летището има по-малко пътища за бягство. И повечето от тях минават през голям брой въоръжени мъже с униформи.
   — Добре, значи ще хванем влака. А после?
   — Ще импровизираме.
   — За кого работиш? — попита го Реджи и се наведе напред от задната седалка.
   — За Франк, който остана в самолета. Не ви трябва да знаете повече.
   — Значи сте ченгета — каза Уит.
   — Не бих се изразил по този начин.
   — Шпиони?
   — Без коментар.
   — Но кого представляваш?
   — Себе си.
   Уит се ухили и се обърна към Реджи.
   — Това едро момче започва да ми харесва, Редж. Наистина. Добре тогава, приятелю Шоу, който представлява армия от един човек. Ако пристигнем в Англия живи и здрави, ти ще си продължиш по твоя път, а ние — по нашия.
   — А кой ще ви защити от този, как се казваше, Кукин?
   — Ти очевидно не знаеш кой е той.
   — А трябва ли?
   — Един от най-големите мракобесници в Украйна се е казвал Микола Шевченко. От КГБ. Наричали го „Киевския касапин“, а Кукин е бил първият му помощник и именно той е избил стотици хиляди невинни хора. След падането на Берлинската стена Шевченко е разстрелян, но Кукин успял да се измъкне.
   — Явно в историята остават само началниците, но не и хората, които в действителност натискат спусъка — отговори Шоу. — Значи затова го преследвате. А каква е вашата връзка с неговите престъпления? Някой от вас да не е украинец?
   — Да, по майчина линия — ухили се Уит. — Нека да отговоря на другия ти въпрос. Ние сме в състояние да се защитаваме сами.
   Шоу го изгледа скептично.
   — То е ясно, засега се оправяте страхотно.
   — Понякога плановете се объркват. Нещата не работят както трябва. Има неочаквани усложнения.
   — Да, бе! — сряза го Шоу. — Операцията ви беше провал от начало до край.
   Уит разгневено отвърна:
   — Е, вие също дойдохте там, за да го ударите, а после се изтеглихте, без дори да се опитате. Ние поне се пробвахме.
   — Решението не беше мое.
   — Къде планирахте да го ударите? — поинтересува се Реджи.
   Шоу се поколеба, после отговори:
   — В Ле Бо, в пещерите.
   Тя се замисли.
   — Сигурно е по-подходящо място от това, което избрахме ние.
   — Я стига! — излая Уит. — Направихме най-доброто, на което бяхме способни при дадените обстоятелства. — Той ядосано се обърна към Шоу. — А и твоята намеса ни обърка плановете. Може да нямаме частни реактивни самолети, но обикновено си свършваме работата докрай.
   — Ще трябва да го приема на доверие. Но ако си мислите, че ще можете да се защитите от този човек без чужда помощ, грешите. Попитайте убитите мюсюлмани, ако не вярвате.
   — И да е очистил няколко, не ме интересува — обяви Уит. — И знаеш ли какво? Аз пак ще тръгна по следите му. И този път ще успеем.
   — Ще успеете да се самоубиете.
   — Защо не млъкнеш и не си караш колата? — сряза го Уит и мрачно се загледа през прозореца.
   Шоу погледна в огледалото за обратно виждане и срещна очите на Реджи.
   „Всичко ще бъде наред“, произнесе той само с устни.
   Но още докато го казваше, Шоу знаеше, че я лъже.
   Той отново се обърна към пътя.
   62
   Самолетът на Кукин се намираше над Атлантическия океан. Райс беше влязъл в интернет, за да провери страницата във Facebook, на която Реджи се представяше за Джейни Колинс, както и останалата информация за биографията й, която бяха намерили там. Всичко беше изтрито.
   Той съобщи това на Кукин с известен страх.
   — Освен това не разпечатахме и копия — добави Райс с потреперващ глас. — Така че дори нямаме нейна снимка.
   — Азимам нейна снимка — изненада го Кукин. — Снимах я, докато двамата си говорехте отвън на терасата преди вечеря.
   — Нима си я подозирал?
   — Не, просто исках да имам снимка на красива жена — отговори Кукин и саркастично добави: — Но сега вече наистина я подозирам.
   — Нямаме нищо и за Бил Йънг.
   Кукин вече беше нарисувал скици на Реджи, Шоу, Уит и Доминик. Наблюдателността и паметта му за подробностите бяха изумителни. Той ги показа на Райс, който кимна одобрително.
   — Идеални са, Евън. Ти си доста добър художник.
   — Искам трите скици на мъжете да бъдат прехвърлени в дигитален формат, или както там се казва. Това може ли да се направи така, че изображенията да се използват за търсене във фотографска база данни?
   — Мисля, че да.
   — Направете го тогава. Заедно със снимката на жената, разбира се. Претърсете всички бази данни, до които можем да си купим достъп.
   — Разбрано. Но след като имаш снимка на жената, защо си нарисувал и нея?
   Кукин не отговори. Вместо това каза:
   — Не ми е приятно, че напускам Европа. Акцентите на мъжете бяха съвсем отчетливи, особено на ирландеца.
   — Но не и на лобиста?
   — Не. Той е друго нещо — Кукин поглади натъртената си челюст. — И преди са ме удряли. Но никога толкова силно. Не мога да повярвам, че челюстта ми не се счупи. Това есилен човек. Опасен човек.
   — Той нокаутира и Мануел, без да се напряга — добави Райс. — После се справи с Паскал, все едно е от картон, а ти знаеш колко е добър Паскал. След това ме вдигна катомалко дете. Усетих ръката му. Беше като от желязо.
   — Силата му не ме впечатли толкова — отвърна Кукин. — Има много силни мъже, по-силни дори от него. Впечатлиха ме скоростта и умението му. Трима въоръжени мъже — четирима, ако броим и теб, Алън. Но да кажем, трима мъже, които професионално боравят с оръжия, а той ги неутрализира.
   — Със сигурност има и някаква доза късмет.
   — Винаги има доза късмет. Въпросът е дали късметът е дошъл наготово, или той сам се е погрижил за това. Склонен съм да мисля, че е второто. Атакува с хоризонтално вдигнати лакти, което е класическа техника за ръкопашен бой на близко разстояние. Това му позволи да удря бързо и максимално силно, като използва центробежната инерция, тежестта на тялото си и опората на хълбоците. Освен това ударите с лакът са за предпочитане пред юмруците. В ръката има множество малки кости, които могат да се счупят при удара. Ако някоя от тях поддаде, този крайник става безполезен. Човешкият лакът, от друга страна, се състои само от три кости, свързани в обща става, и те са сравнително големи. Най-голямата опасност за лакътя да се счупи е, когато е протегнат. Ако паднеш с протегнати ръце и длани, обърнати надолу, тежестта на падането се поема от лакътя. Може и да се счупи.
   Кукин направи буквата „V“ с ръката си.
   — Но ако сгънеш ръката си ето така, тези слаби точки изчезват и се получава забележителна здравина и сила на удара.
   — Знаеш много за тези неща.
   — Знам достатъчно. Освен това той не спираше да се движи през цялото време, така че беше много трудно някой да се прицели в него.
   — Ако е толкова добър, може би не трябва да се занимаваме с него.
   Кукин го погледна с явно разочарование.
   — Те ме завързаха за саркофаг. Планираха да ме хвърлят в стар гроб при разпадащ се скелет. Оскверниха святата земя на католическата църква. Аз трябва да отвърна на удара с много по-голяма сила от тази, която използваха те. От този момент нататък това ще е единственото, върху което ще се съсредоточа.
   — А бизнесът?
   — Точно затова имам теб.
   Кукин прегърна събеседника си през тесните рамене и стисна здраво. Райс простена, защото цялото му тяло беше натъртено от краткия, но болезнен сблъсък с Шоу.
   — Ще се справиш чудесно — продължи Кукин. — Но ако забележа някакъв признак, че прекрачваш границите на правомощията си или се опитваш да ме заместиш на върха, просто не забравяй, че кучетата, които използвах за Абдул Маджид, все още са на разположение.
   — Евън, а какво беше онова име, с което те нарекоха? — попита притеснено Райс.
   — Ако бях на твое място, повече никога нямаше да мисля за това.


   Самолетът не кацна в Монреал. Кукин беше разпоредил промяна в летателния план. Кацнаха на една дълга асфалтова писта, която той беше построил в далечния източен край на Канада, в провинция Нюфаундленд и Лабрадор.
   Докато самолетът рулираше по пистата, Райс погледна навън:
   — Какво става, Евън? Защо кацаме тук?
   — Аз няма да продължа към Монреал — отговори той, изправи се и облече дълго зимно палто. — Но самолетът скоро отново ще излети.
   — Но защо точно тук? Имаш къщи на толкова други места.
   — Ти също ще слезеш от самолета.
   Райс пребледня.
   — Не разбирам.
   — За съжаление нямам друг избор. Частният ми самолет е твърде лесен за проследяване.
   — Искаш да кажеш, че ще трябва да шофирам чак до Монреал? Това е огромно разстояние.
   — Над хиляда и шестстотин километра, ако трябва да бъдем точни. Но няма да шофираш ти, а освен това няма да се наложи да го изминаваш цялото с кола. В Гус Бей ще ангажирам друг самолет, с който ще можеш да продължиш до Монреал. Ще се прибереш навреме за късна вечеря. Но няма да се връщаш в дома си, нито в офиса. Ще отседнеш в едно скривалище извън града. Ще вършиш работата си оттам. И двама от моите хора постоянно ще бъдат с теб. Разбрано?
   — Да. Но смяташ ли, че тези предпазни мерки наистина са необходими?
   — Предвид факта, че едва не намерих смъртта си в един саркофаг в подземията на църквата в Горд, да — точно така смятам.
   Той отпусна ръка на рамото на помощника си.
   — Внимателно ще наблюдавам работата ти. Засега можеш да останеш в самолета. Ще изпратя да те вземат.
   Вратата на самолета се отвори, стълбичката се спусна и Кукин слезе на пистата, където се качи в чакащия ескалейд. Колата веднага потегли.
   Кукин не погледна назад към самолета си. Гледаше твърдо напред. След като знаеха, че е Фьодор Кукин, каква щеше да бъде следващата им стъпка? Бяха готови да го убият, така че той не вярваше, че са свързани с официална организация като Интерпол или американското ФБР. Или дори с наследника на старото КГБ, руската Федерална служба засигурност. В миналото се беше случвало агентите й да залавят стари съветски офицери и да ги затварят или да ги екзекутират след шумен публичен процес, за да предизвикат одобрението на целия свят. Кукин с отвращение си помисли, че го правеха въпреки факта, че един бивш офицер от КГБ в момента ръководи страната им. Демокрацията раждаше уродливи деца.
   Ами ако грешеше и нападателите му наистина бяха представители на официална организация? Тогава можеха да атакуват и да разбият цялата му мрежа. Може би вече чакахасамолета му да кацне в Монреал. Е, самолетът щеше да се окаже празен, а той имаше доверие на пилотите си, че няма да издадат местоположението му. И това не беше простосляпа вяра от негова страна. И двамата пилоти работеха за него от много години и знаеха, че Кукин е съвсем наясно къде живеят семействата им.
   Той беше построил един комплекс на отдалечено от цивилизацията място, почти на четирийсет километра от тук. През годините беше изкупил хиляди акри земя и беше разположил къщата си сред най-суровата ледена тундра, която можеше да се намери извън Сибир. Пейзажът беше свиреп, но Кукин се чувстваше уютно на това място. Двамата с Райс често се бяха оттегляли тук през последните четири години, за да измислят нови успешни бизнес схеми. Тук можеше да се посвети на дълбок размисъл. И Точно това смяташе да направи сега, за да планира ответния си удар.
   63
   Шоу се вторачи във вътрешността на гарата и промърмори:
   — Прецакани сме.
   Предрешен с шапка, тъмни очила и обемисто яке с качулка въпреки топлото време, той беше влязъл в гъмжилото на Гар дю Нор в Париж само за да установи, че множество полицаи обикалят чакалнята, снабдени със снимката му. Реджи, Уит и Доминик, които бяха предрешени по подобен начин, го бяха последвали по отделно и току-що биха установили същото.
   Той посочи една полицайка, която минаваше близо до входа. В ръката й имаше различна цветна снимка.
   Реджи веднага се разпозна.
   — По дяволите — промърмори тя.
   След като се убеди, че това са единствените снимки, с които разполагат полицаите, Шоу се обърна и излезе от гарата. Останалите се присъединиха към него навън, до редицата багажни колички.
   — И сега какво? — попита Доминик.
   — Предлагам ние тримата да се опитаме заедно — отговори Уит и по сочи Шоу. — А ти да пробваш по друг начин.
   — Не съм съгласен — каза Шоу.
   — Не ме интересува дали си съгласен, по дяволите.
   — Помисли малко, Уит. Четирима души заедно са по-лесна мишена. Те имат моята снимка и снимката на Реджи, но не и на вас двамата. Вие се качете на влака и се връщайте в Лондон. Двамата с Реджи ще намерим друг начин.
   — Няма да стане — отговори рязко Уит.
   — Той е прав, Уит — намеси се Реджи. — По-добре е да се разделим. Ако ни хванат, хванат ни. Но ще бъде глупаво да се оставим да ни спипат всичките наведнъж.
   Уит не беше впечатлен от аргументите й.
   — Имам чувството, че полагаш адски усилия да си измислиш някакви причини да останеш с него.
   Шоу се подпря на стената на гарата и подхвърли:
   — Защо не оставиш дамата да вземе самостоятелно решение, Уит? Или това противоречи на политиката на компанията?
   — А ти защо не млъкнеш, по дяволите? Не знаеш нищо за нас!
   — Не и защото не се интересувам или не се опитвам да науча повече.
   — Ако ние вземем влака, вие как ще се приберете в Англия? — обърна се Уит към Реджи.
   — През Амстердам — отговори Шоу. — Можем да хванем ферибот от там. Познавам хора, които няма да ни задават въпроси. Съмнявам се, че полицията ще е покрила този маршрут.
   — Уит, двамата с Дом се качвайте на проклетия влак — каза Реджи. — Трябва да му прегледат ръката възможно най-скоро. Два часа и нещо във влака е много по-добре от няколкото дни, които ще ни трябват, за да намерим кораб и да прекосим Ламанша.
   — Ти май говориш сериозно, а? Ще тръгнеш с този проклет тип, макар че дори не знаеш кой е всъщност?
   — Знам, че той ни спаси живота. И знам, че не се подчини на директна заповед, за да дойде с нас. Това не е ли достатъчно?
   Уит погледна първо нея, после Шоу и накрая се обърна към Доминик за подкрепа. Вместо това младият мъж сведе очи към тротоара.
   — Чудесно — каза Уит. — Вие двамата правете каквото искате. Може да се видим в Англия, а може и да не се видим. Ще ти се обадя, когато довърша Кукин.
   Той се обърна и закрачи обратно към гарата, а Доминик забърза след него.
   — Винаги ли е толкова добродушен? — попита Шоу.
   — Много е проклет. Характерът не му позволява да бъде добродушен,когато не получи точно това, което иска!
   Реджи изкрещя последните думи след Уит, но двамата с Доминик вече бяха потънали в Гар дю Нор. Реджи закрачи в обратната посока.
   Пет минути по-късно двамата с Шоу вече се отдалечаваха с малък тъмно син форд, който Шоу беше откраднал, след като шофьорът услужливо беше оставил ключовете си на предната седалка. Шоу измина три пресечки и отби до бордюра. Преди да зарежат рейнджроувъра, беше свалил регистрационните му номера. Той приклекна и размени номератана колите.
   — Полицаите ще търсят определен модел кола, преди да проверят номерата — обясни той на Реджи. — Ще търсят рейнджроувър, а не форд. А собственикът на колата, която откраднахме…
   — Ще прави обратното. Ще проверява номерата, преди да гледа модела. Значи продължаваме към Холандия?
   — Точно така. Опитай се да поспиш.
   — Няма ли да ти се доспи и на теб?
   — Няма — отговори Шоу.
   64
   Уит завърши разказа си. Доминик седеше до него, вече с гипсирана ръка. Намираха се в библиотеката на Хароусфийлд. Малъри разсеяно почука с новата си лула по масата, докато Лиза вторачено гледаше ръцете си, съсредоточено свила устни.
   — Значи си сигурен, че този висок мъж, как му беше истинското име… — започна Малъри.
   — Шоу — каза Уит.
   — Да, да, Шоу. Сигурен ли си, че той не е устроил засадата?
   — Той ни спаси, професоре. Не виждам защо ще саботира операцията, а после ще се върне да ви измъкне от кашата.
   — Явно е точно такъв, за какъвто се представя — каза Лиза. — Агент на друга организация, която е преследвала Кукин по различна причина.
   — Трафикът на ядрени оръжия — каза Малъри. — Да, вероятно това е най-логичното обяснение. Адски неудобно съвпадение — да атакуваме един и същ негодник, но по различни причини.
   — Не е случайно съвпадение — отговори Лиза. — Те несъмнено са следвали същата логика като нас. Да го атакуват по време на ваканцията му, защото няма да имат друга възможност.
   — И Реджина не се е обаждала? — попита Малъри.
   Уит поклати глава.
   — Не, все още не. Надявам се в момента да са на кораба, с който трябва да прекосят Ламанша.
   — Но няма да дойдат в Хароусфийлд, нали? — притеснено попита Малъри.
   — Не е толкова глупава — смотолеви Уит.
   — Трябва да се свържеш с нея и да й кажеш да дойде сама — настоя Малъри. — Не бива да води тук този човек.
   — Опитвам седа се свържа с нея, но тя не си вдига телефона, по дяволите.
   — Значи ще направиш по-сериозен опит. — Малъри махна към прозореца. — Ще отидеш и ще я намериш.
   Уит изглеждаше разгневен.
   — Къде? Къде да я търся? За имението ли говориш или за целия свят, по дяволите? Освен това, тя сама се забърка в тази проклета бъркотия, така че със сигурност ще трябва и да може да се измъкне сама, нали така?
   — Подобно отношение не е продуктивно — каза Малъри с укор.
   — Ами точно в този момент всъщност не ме интересуват съображенията ти — отговори троснато Уит.
   — Смятам, че всички трябва да се успокоим — намеси се Лиза. — Искате ли чай?
   — Чай? — изсумтя Уит. — По дяволите, Лиза, дай ми една бутилка осемгодишно малцово уиски. Може би тогава ще се успокоя достатъчно, за да слушам този изкуфял дърдорко!
   Доминик взе думата:
   — Според мен трябва да се доверим на Реджи, че ще направи каквото трябва.
   Останалите го изгледаха втренчено, но той не се разколеба.
   — За себе си знам, че мога да й се доверя — заяви той, седна и потърка ранената си ръка, явно изтощен от кратката си реч.
   — Мисля, че Доминик е прав — каза Лиза.
   — Наистина ли искате да поемете този риск? — попита Малъри. — Да заложим на карта всичко, което сме постигнали тук?
   Той се обърна към Уит.
   — Ти имаше притеснения за нея и този Шоу. Може би е била заблудена. Заслепена от… нали се сещаш.
   Ирландецът отвърна с известно неудобство:
   — Тя доста добре обясни, че не е така. Освен това е факт, че копелето ни беше на мушката. Мисията трябваше да успее.
   — Но после ви нападнаха от засада? — попита Малъри.
   — Работата е там, професоре, че тези типове знаеха къде сме. Точно така успяха да ни изненадат. Искам да разбера как стана това. Не,трябвада разбера как стана това.
   — Може би сте допуснали грешка — предположи Лиза. — Може би са се усъмнили и са проследили някого от вас. И така са разбрали какво става.
   — Никой нямаше да разбере за мен и Дом, преди да настъпи денят на операцията. Всеки път когато Реджи идваше при нас, нямаше как да е била проследена.
   — Нали се срещахте в църквата онази нощ? — обади се Доминик.
   — Може би това е слабото място — призна Уит. — Но трябва да го разберем със сигурност.
   — А и Кукин все още е жив — напомни Малъри.
   — Това не е краят, професоре. Не мога да продължа да дишам, докато знам, че той е жив.
   — Не се съмнявам, че Фьодор Кукин мисли същото за нас — отбеляза Лиза.
   — Точно това каза Шоу — добави Доминик. — Той искаше да ни помогне да се предпазим от Кукин.
   — А аз му казах, че нямаме нужда от помощта му — намеси се Уит. — Което е самата истина.
   — Значи не знаем за кого работи Шоу? — попита Лиза.
   — Имат собствен самолет, така че явно не са с ограничен бюджет като нас — отговори Уит с нотка на завист.
   — Това изобщо не ми харесва — заяви Малъри след дълго мълчание. — Чудя се дали да се тревожа за Фьодор Кукин или за този Шоу.
   — Знаеш ли какво? — рязко отвърна Уит. — Предлагам да се тревожим и за двамата.
   65
   Притиснала корема си, Реджи слезе на кея, падна на колене и целуна мръсните дъски, докато фериботът се отдръпваше от брега и навлизаше обратно в морето сред високите вълни. Капитанът на кораба беше холандец, когото Шоу познаваше от години по причини, които не искаше да разкрие на Реджи. Мястото, където ги остави, всъщност беше отдавна забравена позиция за дебаркиране от Втората световна война, една точка насред нищото. Отне им почти три дни да стигнат до Англия, като повечето време прекараха на кораба, докато той бавно си пробиваше път през бурните вълни.
   — Господи, благодаря ти — простена Реджи.
   — Плаването наистина беше малко бурно — отбеляза Шоу, като й помогна да се изправи.
   — Малко бурно?!
   Нещо се надигна в гърлото на Реджи и тя, изглежда, беше готова да повърне отново, но най-сетне изпъна рамене и бавно издиша, като се подпря с ръка на рамото на Шоу, за да се задържи.
   — Мислех си, че рано или късно ще се озовем на дъното, по дяволите.
   — Последния път, когато се возих на кораб, беше в Ирландско море. Тогава също беше доста бурно. Жената с която бях, също като теб не спря да повръща. Явно е нещо характерно за вашия пол.
   — Коя беше тя? — попита Реджи.
   Шоу тръгна по кея към брега и тя го последва нетърпеливо, но внимателно.
   — О, бешемногоотдавна.
   — А откъде знаеш за това място?
   — През годините на няколко пъти ми е вършило работа.
   — Сериозна пробойна в граничната ни охрана.
   — Всяка държава има поне една.
   Когато стигнаха на затревената площ до кея, Реджи провери мобилния си телефон. Имаше съвсем малко батерия и никакво покритие. Не беше успяла да се свърже с никого, за да докладва за положението си, и все още не можеше да осъществи връзка.
   — По дяволите. Това е просто страхотно.
   — Аз имам и покритие, и батерия. Кажи ми номера и ще се обадя.
   — Няма да стане. Не искам да имаш номера на телефона си.
   — Телефонът не е мой, а на един от вашите хора. Онзи, когото нокаутирах с тоалетната чиния.
   — Прегледа ли номерата?
   — Не.
   — Лъжеш.
   — Може би — каза той.
   — Ще ми го дадеш ли? Трябва ми телефон.
   — Може би по-късно.
   Шоу беше почти трийсет сантиметра по-висок и над петдесет килограма по-тежък от нея, така че Реджи реши да не настоява. Вместо това тя се огледа в тъмното.
   — Къде сме?
   — На няколко часа път от Лондон. Уредил съм транспорт. Накъде искаш да продължиш?
   — Мисля да се разделим.
   — Идеята не е добра. Кукин може да…
   — Кукин може да направи много неща, но не може да ни хване. Всъщност Уит беше прав. Ние отново ще се заемем с него.
   Шоу я сграбчи за ръката, все едно се канеше да я разтърси.
   — Коя част от урока не разбра? Той едва не ви изби до един, въпреки че уж го изненадахте. Сега, когато вече знае, че го преследвате, нямате никакви шансове срещу него.
   — Все пак почти успяхме.
   — А ти замисли ли се защо не успяхте докрай?
   — Какво?
   — Как стана така, че онези ви устроиха засада?
   Реджи се отдръпна от него.
   — Откъде да знам?
   — Трябвада знаеш. Те са имали вътрешна информация. Очаквали са ви. Сред вас има предател.
   — Невъзможно е.
   — Дай ми друго възможно обяснение.
   — Допуснали сме грешка в подготовката, която им е позволила да стигнат до нас. Преди това ходих до църквата, за да обсъдя плана с Уит. Може би някой от тях ме е проследил тогава.
   — А защо изобщо са те подозирали?
   — Нали ти постоянно разправяш колко е добър Кукин? Сигурно подозира всички.
   — Аз чух какво каза той, когато беше завързан за онзи саркофаг, както и ти. Опитваше се да блъфира, че ще ви убие, но всъщност очакваше да умре всеки момент. Освен това, ако те е подозирал, защо изобщо дойде с теб в църквата?
   — Защото използвахме информацията за мюсюлманите, която получихме от теб, за да организираме атаката по тази линия.
   — Просто така?
   — Просто така — отвърна отбранително тя. — И свърши работа.
   — Ако някой те е проследил до църквата по-рано и е разбрал какво става, защо ви е оставил да продължите? Защо не е вдигнал тревога? Тогава нямаше да има никакъв риск за Кукин.
   Тя се загледа за момент в тъмното развълнувано море, после каза:
   — Нямам отговор на това. Не знам защо е станало така.
   — Какъвто и да е отговорът, той не е добър за вас. Ако имате предател в редиците си, на Кукин ще му бъде съвсем лесно да ви нападне.
   Тя затвори очи и уморено потърка слепоочията си.
   — Нали каза, че си уредил транспорт? Можеш ли просто да ме закараш до Лондон? Посред нощ е, а аз съм прекалено уморена, мръсна и още ми е толкова лошо, че в момента не мога да мисля ясно.
   Шоу я изгледа, после сви рамене.
   — Добре. Транспортът е съвсем наблизо.
   „Съвсем наблизо“ означаваше един километър пресечен терен в пълен мрак, преди да стигнат до шосето. До дърветата край пътя имаше мотоциклет, а ключовете бяха под седалката. Шоу й подхвърли резервната каска.
   — Не е веспа, но ще свърши работа.
   Тя се държа здраво за него, докато стигнат до града. Когато влязоха в Лондон, в небето вече розовееха ивици мътна светлина, а хората, които отиваха рано на работа, кръстосваха все още пустите улици. Разминаха се с няколко таксита и един градски автобус.
   Реджи го потупа по рамото и посочи един ъгъл. Шоу намали и спря до входа на метрото. Тя слезе и му върна каската.
   — Сигурна ли си, че не искаш да останеш с мен? — попита я той.
   — Още на първата бензиностанция щях да избягам през прозореца на тоалетната. Защо да не си го спестим?
   Шоу извади телефона от джоба на якето си и и го подхвърли.
   — Bonne chance — каза той.
   — Това ли е? Няма ли да се опитваш да ме разубедиш? Просто ще ми пожелаеш късмет, така ли?
   На Шоу му беше ясно, че част от нея иска да остане. Но точно в момента не се чувстваше готов да направи този компромис.
   — Беше просто работа — каза той и натисна газта.
   — Благодаря ти, че ни спаси, Шоу — рече тя малко виновно.
   — Както вече казах, беше просто работа,Редж.
   Той смени скоростта с петата си, отпусна съединителя и потегли, като я остави да продължи сама с метрото.
   66
   Реджи огледа малкия си запуснат апартамент в Лондон. Имаше легло с табла над главата и дюшек на буци, един стар шкаф, останал от майка й, протъркан квадратен килим, маса и два стола с прави облегалки, котлон, малък вграден хладилник, ниска етажерка, натъпкана с книги, и два мръсни прозореца, които гледаха към задната стена на друга, също толкова неприветлива сграда. Единственото й растение в саксия беше съвсем мъртво, защото необичайната за Лондон горещина по време на отсъствието й беше изпекла стаята, незащитена от централна климатична система. Тоалетната и банята бяха в края на коридора. Хората в блока ставаха рано и ако искаше да се изкъпе с поне донякъде топла вода, трябваше да се събуди преди шест сутринта.
   Вече съм на двайсет и осем, а все още живея като студентка.
   Реджи си взе душ със студена вода, защото се беше прибрала по-късно, и се преоблече с единствените чисти дрехи, които беше оставила в гардероба си. После събра дрехите си за пране в найлонова торба с намерението по-късно да ги занесе в пералнята, която беше в мазето на блока. Тъй като беше отсъствала известно време, в хладилника йнямаше нищо, годно за ядене. Тя закуси в едно кафене надолу по улицата, като си поръча яйца, кафе и кроасан с масло и ги изяде, без да бърза. Беше заредила телефона си, така че изпрати съобщение на Уит. Отговорът дойде незабавно. Всички членове на екипа бяха успели да се изтеглят безпроблемно. Един от тях дори беше отишъл до вилата, за да прибере личните й вещи, които също бяха доставени в Англия. В съобщението си Уит настояваше да разбере къде е Шоу. Беше написал: „В никакъв случай да не намери Хароусфийлд.“ Реджи му отговори, че Шоу вече не е с нея и тя ще внимава да не я проследи.
   Докато вървеше по улицата, Реджи от време на време протягаше ръце и разтръскваше схванатите си крака. Пътуването с кораба беше ужасно — непрекъснато люлеене и подскоци. Шоу беше издържал това изпитание без никакви усилия. Нито веднъж не му беше станало лошо. Просто си седеше до една маса и си четеше книга, като дори беше в състояние да се храни, и само й подаваше кърпи и кофа, когато имаше нужда от тях — иначе казано, доста често.
   Когато поглеждаше към него в търсене на някакво съчувствие, тя не го получаваше. След това се чувстваше виновна, че дори го е потърсила. Работата им не прощаваше слабости и човек просто трябваше да се стегне. Той със сигурност го беше направил. Тя, от друга страна, се беше поизложила в морето. Нищо, поне се беше върнала в Англия, без да пострада, както и целият им екип. Вярно, че не бяха успели да ударят Кукин, но нещата можеха да бъдат и много по-зле.
   Тя взе метрото до „Найтсбридж“. По-късно щеше да отиде до имението Хароусфийлд, за да докладва на останалите, но първо трябваше да направи нещо друго. Държеше малък сейф под наем в компания, специализирана в съхранението на лични ценни вещи. Сградата беше оборудвана с всички технологии за сигурност от последно поколение — биометрични скенери и магнитни карти за достъп, като всеки сейф беше свързан поотделно и директно с най-близкото полицейско управление, а помещенията бяха под непрекъснат видеоконтрол. Това ниво на сигурност струваше почти сто лири годишно, но си заслужаваше и последното пени.
   Реджи влезе в сградата и успешно премина през всички проверки. Когато остана сама в помещението със сейфовете, тя отвори своята кутия и извади съдържанието й. После седна на масата, като внимаваше тялото й да скрива нещата от кутията от видеокамерата на тавана, и започна да ги чете едно по едно, въпреки че ги знаеше наизуст.
   Това беше нейният личен ритуал, който изпълняваше след всяка мисия. Всеки път досега беше успявала. Това беше първият й провал, първата загуба, първото поражение. И все пак беше успяла да се върне тук. Това беше най-важното.
   Вестникарските изрезки бяха стари и пожълтели. С времето хартията щеше да се разпадне напълно, но информацията от статиите никога нямаше да се изличи от паметта й, макар че понякога си пожелаваше да я забрави.
   Робърт О’Донъл, на трийсет и шест. Черно-бялата снимка на мъжа беше избеляла, но Реджи го разпозна безпроблемно. Все пак беше баща й. Беше умрял на седмия й рожден ден. Заглавието от „Дейли Мейл“ покриваше цялата основна информация и дори добавяше щипка от характерното за този вестник преувеличение:
   „Най-прословутият лондонски сериен убиец след Джак Изкормвача е мъртъв!“
   Това не беше точно историята, която едно малко момиче иска да прочете за баща си на рождения си ден.
   Двайсет и четири жертви, само жени на възраст около двайсет, бяха садистично убити от баща й. Или поне толкова бяха тези, за които се знаеше със сигурност. Хората дори го бяха сравнявали с американския сериен убиец Тед Бънди, който беше екзекутиран по същото време. Очарователен, представителен мъж, който беше примамвал млади жени, за да ги убие. С една разлика: Бънди не беше женен с деца. Беше самотник. А бащата на Реджи имаше хубава работа, любяща съпруга, син и дъщеря. Въпреки това през годините той беше успял да умъртви поне двайсет и четири човешки същества по толкова ужасяващ и отвратителен начин, че опитните полицейски служители, които бяха открили някои от телата, след това бяха принудени да посещават психотерапевт, за да се справят с ужасните спомени.
   Дори сега, когато истината беше доказана извън всякакво съмнение, Реджи все още не можеше да приеме напълно, че човекът, който беше участвал в създаването й, беше същият, за когото пишеше в тези ужасяващи статии. Тя взе друг вестник, излязъл на четвъртата годишнина от смъртта на баща й. Имаше негова снимка на цяла страница, направена в последните му дни. Лицето му беше на човек, обладан от нещо съвсем нечовешко. Но освен това Реджи виждаше в него и нещо друго, което я ужасяваше още повече.
   Очите ми. Носът ми. Устата ми. Брадичката ми.
   Физически тя много повече приличаше на баща си, отколкото на майка си. Но само физически.
   Краят на кървавия живот на баща й беше смазал и нейния живот, защото заедно с него беше дошъл краят на живота и на другите двама души, които обичаше най-много. Майка й. И любимият й по-голям брат.
   Именно брат й беше истинският герой. На дванайсет години Лайънъл О’Донъл беше открил какво е направил баща му и беше отишъл в полицията. Отначало не бяха повярвалина несвързаните думи на детето. Полицията беше зарината от следи, повечето от които водеха в погрешна посока, и беше под огромно напрежение да залови най-страшния сериен убиец в новата история.
   Едва след време полицаите бяха осъзнали, че той е бил прав. Но тогава вече беше твърде късно. Цялото й семейство беше загинало в един и същ ден. Побеснелият й баща беше разбрал за предателството на сина си и ги беше убил. Щеше да убие и Реджи, ако полицаите не бяха пристигнали в последния момент. Тя продължаваше да сънува кошмари от този ден. Сигурно винаги щеше да сънува кошмари.
   Реджи взе друга статия и започна да трепери в мига, в който видя снимката и текста под нея. Косата на момиченцето беше вързана на две опашки. Очите й бяха празни. Малката й уста беше стегната и безизразна. По лицето й не се четеше нито радост, нито тъга — никакви чувства. Реджи се напрегна да си припомни какво беше изпитвала, докато я бяха снимали в онзи ден. Къде беше тогава, какво си мислеше.
   Очите й се плъзнаха към заглавието под снимката:
   „Единствената оцеляла от семейството — Джейн Реджина О’Донъл, на седем години“.
   Последвалите седмици, месеци, дори години бяха бесен водовъртеж от събития. Взеха я роднините й по майчина линия. Всички заедно напуснаха страната. Започнаха нов живот. Никога не говореха за миналото — нито за майка й, нито за брат й, а особено за онова чудовище баща й. Въпреки това Реджи, въоръжена с моминската фамилия на майкаси вместо тази на баща си, в крайна сметка се беше върнала в града, където той беше извършил зверствата си. Самоличността й беше дълбоко заровена в миналото. Тя вече не беше на седем и в безизходица. Беше Реджи Кемпиън — зряла жена с мисията да изгради своя живот от катастрофалните руини на детството си.
   Но сега се питаше — не за пръв път — дали професор Майло Малъри всъщност не беше узнал коя е тя. И дали точно това не беше причината да се обърне към нея. Той никога не беше давал знак, че знае за истинската й биография, но всъщност беше точно такъв човек — дори да знаеше, не би се издал.
   В сейфа имаше и други неща, но тя реши да погледне само още две от тях. Едното беше снимката на майка й — дребна блондинка, която Реджи си спомняше като добродушна, макар и не твърде интелигентна и любознателна жена, която безусловно обичаше децата си. Второто беше снимката на брат й Лайънъл, който беше отишъл в полицията, за да сложи край на властването на чудовищния убиец в Лондон, макар че това му беше струвало живота. Още на дванайсет беше висок, подобно на баща им, който беше сто и деветдесет сантиметра и тежеше над сто килограма. В лицето обаче Лайънъл приличаше на майка им. С руса коса, сини очи и винаги усмихнат. Но не и на тази снимка. Това беше снимката на брат й от ковчега. Реджи не знаеше откъде се беше взела, но я беше открила преди години и вече не можеше да се раздели с нея. Осъзнаваше, че това е нездрав спомен. Но освен това беше спомен за върховната саможертва на брат й, за да ги спаси от злото.
   Реджи прибра нещата обратно в кутията и я заключи в сейфа. После се върна в апартамента си, събра багаж в един сак, качи се в малката си кола и потегли към Хароусфийлд.
   По пътя натам вече не мислеше за нищо друго освен за това как да направят втори опит да атакуват Фьодор Кукин. Не, не беше съвсем вярно. В мислите й непрекъснато се намесваше и един друг висок мъж с тъмна коса.
   Къде ли беше Шоу сега?
   67
   Реджи току-що беше подминала град Лийвсдън и пое по завоите към имението, когато слънцето потъна зад притъмняващите облаци. Ако не друго, поне метеорологичните условия отговаряха на настроението й. Тя влезе през портала, паркира колата си, дълбоко си пое дъх и влезе в къщата.
   Беше се обадила предварително, за да каже кога ще пристигне, и в библиотеката вече я очакваха професорът, Уит, Лиза и Доминик. Докато вървеше по коридора, тя видя и Найлс Дженсън — нейния колега, когото Шоу беше зашеметил във вилата в Прованс. Реджи му подхвърли телефона, който Шоу му беше взел.
   — Как е? — попита тя и посочи голямата синина на лицето му.
   — Все едно ме блъсна някакъв проклет танк — отговори Дженсън.
   — Мисля си, че горе-долу това е станало.
   Тя отново изпълни дробовете си с въздух, за да се успокои, и отвори вратата на библиотеката. Всички се бяха настанили от едната страна на дългата маса. Тя седна срещу тях и търпеливо им преразказа всичко, което си спомняше от времето на престоя в Горд, преди да им докладва за дните след това, прекарани с Шоу.
   — И не си успяла да научиш нищо повече от него? — попита Малъри невярващо, като дори не се опита да прикрие недоумението си.
   — Не е лесно да проведеш професионален разпит, докато си повръщаш червата — отговори тя. — А той не е от хората, които доброволно споделят информация. Очевидно има богат опит. С изключение на това, всичко друго са предположения.
   — Но организацията му очевидно съществува официално, докато нашата — не — изтъкна Малъри.
   — Искаш да кажеш, че могат да ни обвинят в опит за убийство заради всичко добро, което сме направили — каза Уит. — По дяволите, самият Кукин може да ни осъди и сигурно ще спечели делото. Може би всички трябва да си намерим адвокати.
   — Не е смешно, Уит — сряза го Лиза. — Това може да застраши цялата ни дейност.
   — Шоу не знае къде сме — каза Реджи. — Никога не съм смятала да го доведа тук.
   — Нали ви казах? — възкликна Уит и се обърна към Реджи. — Освен това и Дом ни напомни, че си заслужила правото си на доверие.
   Реджи погледна Доминик с благодарност, преди отново да се обърне към Малъри.
   — Но това не е истинско решение. С техните възможности могат да ни открият. Със сигурност знаят как изглеждаме ние тримата.
   — Предлагам всички да останете в Хароусфийлд до второ нареждане — каза Малъри.
   Уит и Доминик бавно кимнаха в знак на съгласие.
   Реджи обаче възрази:
   — Първо трябва да се погрижа за някои неща, но после ще се върна и ще остана тук.
   Малъри кимна.
   — Добре. А сега да поговорим за по-важни работи, например за Фьодор Кукин и факта, че за съжаление е жив.
   — Отново ще се заемем с него, както говорихме вчера — каза Уит.
   — Всъщност, след като обмислих подробно този въпрос, съм съгласен с вашия Шоу — изненада ги Малъри.
   Реджи, която не знаеше за предишния им разговор, попита:
   — В какъв смисъл сте съгласен с него?
   Уит отговори вместо професора:
   — Има предвид оценката на ситуацията, която направи твоят приятел. Кукин ще започне да ни преследва. Вместо ние да го атакуваме, ще трябва да си пазим гърба.
   — Ние също говорихме за това, точно преди да се разделим — каза Реджи.
   Малъри се изправи, отиде до празната камина и изтръска пепелта от новата си лула в огнището.
   — Така и предположих. Всъщност ми се струва, че тази друга организация може да се окаже по-подготвена да се справи с Кукин, отколкото сме ние.
   — Но те няма да си мръднат пръста! — избухна Уит. — Нали ти казах? Те се изтеглят. Явно не ги интересува това, че той продава момичета за сексуални робини. След катосе е отказал от търговията с ядрени оръжия, за тях всичко е точно.
   — Такава е била ситуацията, преди да разберат кой е той всъщност — каза професорът и се обърна към Реджи. — Ти му каза, нали? Че Уолър е Фьодор Кукин.
   — Да, той не знаеше за него.
   Малъри се забави няколко секунди, докато разпали лулата си.
   — Няма значение. Сега ще провери и това ще реши проблема. След като разбере, че истинският Киевски касапин е на свобода, има голяма вероятност да се заемат с него или да предадат случая на друга подходяща агенция.
   — Значи просто ще им прехвърлим нашата работа? Защо те да са длъжни да се справят с него?
   Малъри я погледна с любопитство.
   — Да не би всъщност да се питаш защоШоуда е длъжен да се справи с него?
   Лицето на Реджи почервеня.
   — Не съм казала това, професоре.
   — Няма никаква гаранция — възрази Уит. — Може да си имат други задачи.
   Малъри се обърна към него.
   — В това, с което сме се нагърбили, никога няма гаранции, Уит. Мисля, че правим всичко възможно. Поне в настоящия момент.
   — Е, аз не съм съгласен.
   — Нямам нищо против несъгласието, стига да не предприемеш самоволни действия.
   — А какво ще стане, ако Кукин се отърве?
   — Има много други като него. Не възнамерявам да застраша залавянето на всички тях, за да хвана само един.
   Уит продължи да недоволства:
   — Да, но ние вече му показахме онези гадости от миналото му. Остава само да го убием. Стига и един снайперски изстрел от далечно разстояние. Или отрова в сутрешното му кафе. Или да го намушкаме на улицата с чадър с отровен връх, както направиха с онзи български журналист.
   Малъри поклати глава.
   — След като властите разберат кой е, те ще разследват смъртта му и миналото му и ще оповестят резултатите от разследването — че той наистина е бил Киевския касапин. Така всички останали ще бъдат предупредени.
   — Всички останали? — изсумтя Уит. — Нали не си мислиш, че тези копелета си изпращат новинарски бюлетини? „Внимавайте, колеги мръсници, добрите са ни вдигнали мерника“. Никога не съм бил съгласен с този довод, професоре, и сега съм твърдо против. Общо взето, казваш, че трябва да го оставим на мира завинаги.
   — Не. Казах, че засега можем да оставим други да се справят с него.
   Реджи взе думата:
   — Мисля, че съм на страната на Уит по този въпрос, но проблемът е друг: Кукин сега ще се окопае толкова дълбоко, че никога няма да можем да го открием. Сигурно има скривалища по целия свят.
   — И тъй като нашите ресурси са ограничени, това е още един довод да се заемем с някой друг. Във всеки случай според мен засега всички трябва да си починете и да съберете сили. Доминик трябва да се съвземе физически — каза професорът и погледна първо Реджи, а после и Уит. — А вие двамата — по друг начин.
   — На мен нищо ми няма — измърмори Уит.
   — Не говорех точно за теб — отговори Малъри.
   — Значи за мен, така ли? — възкликна Реджи и го изгледа ядосано.
   — Нека всички да си починат, моля ви — въздъхна уморено Малъри.
   — Дори ако онзи украински психопат ни държи на мушка? — попита Уит.
   — Да, дори тогава — отговори остро професорът.
   После Малъри се изправи и излезе от стаята.
   — Той е под голямо напрежение — оправда го Лиза.
   — Всички сме под голямо напрежение — възрази Реджи.
   — Операцията в Прованс беше много скъпа — продължи Лиза. — А става все по-трудно да се сдобиваме със средства. Майлс прекарва голяма част от времето си в търсене на спонсори.
   Уит се намръщи.
   — Добре, чудесно. Намалете ми заплатата. О, чакайте малко, всъщност аз не получавам абсолютно нищо, за да рискувам живота си, нали така?
   — Нямах предвид това, Уит.
   — Според мен нито един от нас няма предвид това, което казва точно в този момент — намеси се Доминик.
   Уит се изправи.
   — Говори за себе си, Дом — каза той. — Аз имах предвид точно това, което казах.
   Но преди някой да отговори, той беше затръшнал вратата на библиотеката зад гърба си.
   68
   Реджи не се осмели да потърси обичайното си убежище в подземното стрелбище най-вече защото все още не вярваше раздразненият й стомах да понесе острите миризми при стрелба с огнестрелно оръжие в затворено помещение. От друга страна, не искаше и да остава в определено хладната атмосфера, която цареше в Хароусфийлд, така че в крайна сметка излезе да се разходи. Естествено, стъпките й я отведоха в гробището, а от там и пред плочата на Лора Р. Кемпиън. Беше ходила на гробовете на майка си и брат си само веднъж преди много години, а никога не беше стъпвала на гроба на баща си. Но ето че пак беше тук — застанала за стотен път на мястото, където беше намерила последен покой една почти сигурно напълно непозната жена.
   Полудяваш ли, Редж? Така ли се чувства човек, когато си губи ума? Това ли е станало с… баща ми?
   Отдавна се беше убедила, че баща й беше загубил разсъдъка си, защото не намираше друго обяснение за действията му. Но дълбоко в себе си тя подозираше, че това може бине е вярно. И тази мисъл я ужасяваше.
   — Дали просто полудяваш? — запита се тя на глас. — Или се раждаш зъл? Или убиваш други хора, защото историята ти предоставя възможност?
   — И на трите въпроса отговорът е „да“ — изрече един глас.
   Реджи се завъртя толкова бързо, че едва не падна — гласът й беше познат, но в същото време се чудеше как е възможно да го чува тук.
   Шоу стоеше в края на тисовата горичка, която заобикаляше гробището.
   — Как… — започна тя, но Шоу сложи пръст на устните си, преди да се приближи.
   — И аз се радвам да те видя отново — каза той.
   — Как дойде тук, по дяволите?
   — Нали си спомняш телефона, който ти върнах? В него имаше джипиес.
   — Невъзможно. — Когато изпълняваме задача, винаги изключваме джипиес чиповете в телефоните си точно за да предотвратим прехващане.
   — Знам. Затова се наложи да му сложа нов чип, докато пътувахме с кораба насам.
   Реджи простена и се хвана за главата.
   — Не мога да повярвам, че съм била толкова невероятно глупава.
   — Не си глупава. Всъщност си доста добра. Но аз също съм добър в професията си.
   Реджи притеснено се огледа.
   — Ами ако те видят тук?
   — Какво? Ще ме убият ли?
   — Ние не правим така — отговори строго тя.
   — Наистина ли?
   Шоу бръкна в джоба на якето си и извади спринцовката, която беше отнел от Найлс Джонсън в къщата, в която го бяха задържали като пленник.
   Реджи премести поглед към лицето му.
   — Какво ще правиш с тази спринцовка?
   — Канеха се да ме убият с нея, Реджи.
   — Това е невъзможно. На никого не сме заповядвали…
   — Преди да зашеметя онзи човек, той ми каза, че заповедта не е дошла от вас — прекъсна я Шоу и погледна към имението. — Може би е от някой в голямата къща, покрай която минах на идване.
   — Шоу, това просто не е възможно.
   — Значи постоянно си носите такива спринцовки, така ли?
   — Отровата беше за Кукин. Но ние вече бяхме взели една такава спринцовка.
   — Тогава защо има втора?
   — За всеки случай, предполагам — отговори несигурно тя. — Ако нещо стане е първата.
   — Или ако се намеси някой друг. Някой като мен.
   — Това е абсурдно. Той наистина ли ти каза, че някой му е наредил да те убие?
   — Нямам навик да си измислям такива неща.
   Реджи бавно отстъпи и се отпусна на една изтъркана каменна пейка в края на малкото гробище. Шоу седна до нея, като вдигна яката си, защото въздухът отново беше хладен, а небето беше покрито с облаци, сякаш времето си отмъщаваше на Англия за необичайната жега и слънце отпреди няколко дни.
   — Планът беше да те пуснем, след като свършим с Кукин.
   — Плановете се променят, когато го поиска точният човек. Кой е човекът тук, който разполага с такова влияние?
   Реджи неволно хвърли поглед към имението.
   — Значи съм бил прав. Наистина е там. Има ли си име?
   — Защо? Искаш да влезеш и да го арестуваш?
   — Значи е мъж, така ли? Проблемът е, че всъщност не разполагам с властта да арестувам когото и да било.
   — Тогава какво? Ще го убиеш? Ако се заемеш с него, ще трябва да убиеш още много хора.
   — Включително и теб?
   — Да — потвърди тя без никакво колебание.
   — Добре, значи не разполагам с много възможности за действие — каза той, после и подаде запечатаната спринцовка. — Само внимавайте човекът, в когото забиете иглата, наистина да си го заслужава. Няма да имате втори шанс.
   Реджи стисна спринцовката и вдигна очи към Шоу.
   — Защо дойде тук?
   — Може би съм искал да видя конкуренцията с очите си. Мястото си го бива. Моят офис или е на дванайсет хиляди метра височина, или на нивото на земята, където се случват особено вълнуващи неща.
   — Само това ли е?
   — Е, има и още нещо. Исках да се уверя, че си спряла да повръщаш. Чувствам се отговорен, нали разбираш. А май не проявих достатъчно съчувствие.
   Реджи вяло се усмихна.
   — Честно казано, все още съм малко замаяна, но постепенно се оправям.
   Тя внимателно прибра спринцовката в джоба си.
   — Шефът ти знае ли, че си тук?
   — С него невинаги сме на една вълна — отговори Шоу.
   Тя отново хвърли поглед към старото имение.
   — Всъщност напълно те разбирам. Колко време ще останеш в Англия?
   — Зависи.
   — От какво?
   — От това дали ще се съгласиш да вечеряме заедно. Ако кажеш „да“, ще остана поне още един ден. Ако ли не, веднага заминавам.
   Реджи сведе поглед.
   — Не можеш ли да се измъкнеш от работа? — попита Шоу.
   — Всъщност дадоха ни малко свободно време. Но какво ще стане, ако някой те види? Уит или…
   — Никой няма да ме види. Ще изляза по същия начин, по който влязох. Всъщност, общо взето, си изкарвам прехраната, като се придвижвам незабелязано. Но за да бъдем съвсем сигурни, нека се срещнем направо в Лондон около осем часа вечерта… — Той назова една пресечка близо до Трафалгар Скуеър. — След това ще изберем къде ще вечеряме.
   — Може ли да си помисля малко?
   — Решавай веднага. Иначе заминавам още тази вечер. И не вярвам някога да се върна, Реджи.
   — Не ми даваш много време за размисъл.
   — Така е.
   — Добре, съгласна съм. Но за какво ще си говорим на вечеря?
   — О, не се съмнявам, че ще намерим някакви общи теми. А ако имаме късмет, може дори да се окаже забавно.
   Той погледна над рамото й към гробището.
   — Трябва да се развеселиш малко. Изглеждаш доста оклюмала.
   — Сигурно ти се струва странно, че постоянно гледам гробове.
   — Не.
   — Така ли?
   — Аз също го правя.
   69
   Фьодор Кукин все още не разполагаше с нищо и раздразнението му бързо нарастваше. Нямаше какво друго да прави, освен да кръстосва под прави ъгли двеста и осемдесетте квадратни метра на хижата си, разположена на скала, близо до океана, в който температурата не надхвърляше десет градуса дори през август. Настроението на Кукин беше пряко свързано с провала на помощника му. Алън Райс беше платил за достъп до десетина различни бази данни, но нямаше съответствие на нито един от дигиталните портрети, които бяха направили от скиците му, нито на снимката. По всички останали линии на разследване се бяха сблъскали със същия неуспех. Големите ръце на Кукин се свиваха и разпускаха, докато пъргавият му ум препускаше и се опитваше да открие начин да отбележи някакъв прогрес.
   Най-сетне Кукин облече дебело яке и излезе навън, като взе със себе си пушка, оптичен мерник и патрони. Беше лято, но това по никакъв начин не си личеше от времето. Не беше толкова студено, че да вали свят, но когато се огледа, пейзажът силно му напомни за родното му място в Украйна. Може би точно затова си беше построил дом тук, където нямаше нищо друго на километри наоколо. С него имаше двама охранители, които бяха отседнали в друга сграда, на петстотин метра от неговата хижа. Но тук всъщност небеше опасно. Ако не се смяташе заплахата да бъде изкормен или стъпкан от някой лос или карибу, Кукин се чувстваше в безопасност.
   Той пое през местността, която му напомняше детството, когато беше следвал намръщения си баща по пътя до работата му. Работата му беше да лови риба на един търговски траулер в Азовско море. Въпреки че площта му беше близо четирийсет хиляди квадратни километра, най-дълбокото място в Азовско море изненадващо беше не повече от петнайсет метра. Всъщност това беше най-плиткото море в целия свят. По тази причина водите му бързо се сменяха. Но това не означаваше, че са чисти. Още когато Кукин беше малък, фабриките покрай брега и сондите за нефт и природен газ вече бълваха замърсители в оскъдните дълбини на морето.
   Към 1970 година по бреговете вече бяха изхвърлени хиляди мъртви и мутирали риби — очевидно жертви на произведени от човека токсини и радиоактивни отрови. Днес щеше да бъде самоубийство да се плува в него. Но всички деца от селото на Кукин бяха прекарвали лятото във водата, която през юли беше почти трийсет градуса. През зимата цялото море замръзваше в продължение на месеци и децата излизаха с ръчно изработените си кънки, за да се състезават по цял ден, докато майките им не ги повикаха за вечеря. Кукин дори си спомняше как на седем години беше лежал по очи на леда и го беше близал.
   А сега беше чул, че Азовско море е на път да се превърне в мъртво море, така че търговският риболов трябвало да се забрани за двайсет години. Това не бяха толкова драконови мерки, колкото изглеждаха на пръв поглед. През последните години добивът от риболов и без това бе почти нулев просто защото всичко живо в морето вече беше загинало. А той ясно си спомняше как баща му почистваше рибата, която беше хванал за тяхната трапеза, като използваше големия си рибарски нож, за да нареже ловко костура, есетрата и скумрията, преди майка му да ги изпържи в големия железен тиган с тайните подправки и билки, с които французойките сякаш разполагаха навсякъде по света.
   На юг от това място беше протокът на остров Бел, а от другата му страна се простираше Нюфаундленд. Кукин често беше ходил на поход до там, за да гледа как товарните кораби минават през тесния канал. Всъщност част от неговите товари с хора минаваха именно през тези води.
   Още от детството животът на Кукин беше неразривно свързан с водата — със замърсената вода, както се оказа впоследствие. Осъзнаваше, че е цяло чудо как не е умрял отнякакъв ужасен рак от плуването в плитките води на Азовско море. От друга страна, може би и в момента в тялото му растяха тумори, които смъртоносно обгръщаха жизненоважните му органи, притискаха артериите или нахлуваха в мозъка му.
   Но въпреки опасностите, които криеше околната среда от детството му, израстването му там го беше заредило с неизтощима амбиция за успех. Беше успявал във всичко, с което се беше захващал — и точно затова настоящата ситуация беше толкова неприемлива.
   Той стигна до протока Бел и се загледа във водата, която представляваше най-прекият път към Европа за корабите, идващи от плавателния канал Сейнт Лорънс или от пристанищата на Големите езера. В продължение на десет месеца от всяка година мъглите, бурите и ледовете правеха този проток един от най-опасните за навигация в света. Но в протока имаше и чудни гледки. Понякога можеха да се видят гърбати китове, които изпълняваха впечатляващи скокове, или блуждаещи айсберги, откъснати от глетчерите на Гренландия и докарани до тук от Лабрадорското течение, които започваха да се разпадат с оглушителен плясък в по-топлите води близо до брега. А и остров Бел, чието френско име носеше целият проток, наистина си заслужаваше името „красив“. Той се намираше в източния край на протока, приблизително по средата между Лабрадор и Нюфаундленд, които заедно образуваха едноименната канадска провинция.
   Красота насред нищото,помисли си Кукин. За кратко беше повярвал, че е открил красота и в Прованс. Една жена, която го беше очаровала и дори омагьосала; жена, която си мислеше да задържи за повече от една нощ, без да оставя след нея кървава касапница. И все пак точно тази красота едва не беше сложила край на живота му. Затова тлеещата ярост на Кукин беше подклаждана от чувството, че е бил предаден — макар че в действителност жената не му дължеше никаква вярност.
   Той се изкачи на върха на един хълм, от който водата зад него и земята пред него изглеждаха равни, докъдето стигаше погледът. Наричаха Нюфаундленд просто „Скалата“. В далечното геоложко минало източният му край се беше откъснал от Северна Африка. Последната ледникова епоха беше остъргала почти цялата почва от югоизточния му бряг, така че на него беше останала предимно скала — оттам и този прякор. Лабрадор, най-източният регион на Канада, беше с приблизително три пъти по-голяма площ от Нюфаундленд, но с деветдесет и пет процента по-малко население. Технически погледнато, климатът му се определяше като полярна тундра и по бреговете наистина обикаляха полярни бели мечки, а броят на северните елени карибу беше двайсет пъти по-голям от този на хората. Тук Кукин имаше богат избор от високи планини, които да изкачва, безлюдни заливи, в които да лови риба, гола тундра, която да прекосява на ски, и зашеметяващо сурови фиорди, изрязани в скалата от трионите на глетчерите, които да разглежда. Склоновете често бяха опасно стръмни, а подводните течения — бързи.
   Кукин се прицели с пушката си, като се взираше през оптичния мерник, произведен от „Карл Цайс“ — същото предприятие, което беше снабдявало армията на Третия райх.Разполагате с всичко, което един опитен стрелец може да очаква — включително снайперски прицел с разширен диапазон за коригиране, херметично затворен и запълнен с азот срещу изпотяване.
   В лова на едър дивеч се приемаше, че от куршумите се изисква ударна сила от 1400 джаула. За най-големите животни като лосовете например това изискване беше още по-високо — приблизително 2000 джаула при стрелба от петстотин метра разстояние. Кукин използваше заострени куршуми с конусовидна опашка и тегло от девет грама, способни да повалят всяко животно, което се придвижва на четири копита, и със сигурност всеки човек на два крака.
   Пушката му беше изработена по поръчка. Беше олекотена, за да се носи и вдига по-лесно, и Кукин се беше преборил с егото си, за да избере донякъде по-малка огнева мощ, защото това означаваше по-малък откат и съответно по-голяма точност. Не беше пожалил средства за най-добрата цев, защото тя беше основен фактор за изпълнението на единствената задача на едно оръжие: да улучи избраната цел.
   Дребният койот се движеше на около двеста метра от него, а енергичната му походка бързо го носеше по равната земя. Кукин си помисли, че е твърде рано за животното да търси храна, но може би не беше така. В тази пустош най-доброто правило беше да убиваш всеки път когато имаш възможност. Той реши, че койотът вероятно е женски, докато разглеждаше дребния му гръден кош през оптичния мерник.
   Кукин легна по корем на земята, като остави тежестта на оръжието да падне на лактите му. После се приготви, като стисна приклада и корпуса на пушката, но отпусна мускулите си. Това беше вълшебното правило на успешните снайперисти и ловци от далечно разстояние — здрав, но отпуснат хват, плитко дишане и забавен сърдечен ритъм, които да елиминират всяка евентуална вибрация. Прикладът на оръжието беше плътно притиснат в бицепса му, а показалецът му се отпусна на предпазителя и оттам на тънката метална извивка на спусъка. Когато го дръпнеше, нажеженият куршум мигновено щеше да излети от дългата цев, набразден от силата на експлозията. Миниатюрният метален куршум щеше да прекоси разстоянието между човека и животното около шест пъти по-бързо, отколкото ако беше сложен на седалката на реактивен самолет.
   Но въпреки че койотът беше точно на прицела му, Кукин не натисна спусъка. Той отпусна оръжието. Животното, което дори не беше разбрало колко близо е било до смъртта от ръката на един далеч по-опасен хищник, продължи да тича през тундрата, докато се изгуби от поглед. Кукин се изправи и пое по самотната пустош обратно към хижата си.Никога не беше изпитвал удоволствие от убиването на диви животни. Риболовът също не го влечеше особено, въпреки че беше занаятът на баща му.
   Единствено животните, които приличаха на него самия, караха Фьодор Кукин да натиска спусъка, да хвърля запалената кибритена клечка в газовите камери, да изритва стола изпод жертвата, провесена на въжето, или да забива ножа в нечии гърди. Просто беше такъв.
   Той се върна в хижата, окачи якето си на една кука до вратата, заключи пушката в сейфа за оръжия и се върна зад бюрото си. На телефона му мигаше светлинен индикатор. Записаното съобщение веднага разсея всички мрачни мисли, които бяха измъчвали Фьодор Кукин през целия ден.
   Беше Алън Райс, а съобщението гласеше:
   „Открихме го.“
   70
   Реджи обожаваше Трафалгар Скуеър. За нея той сякаш олицетворяваше всичко британско, събрано на едно забележително място. От една страна, там беше паметникът на лорд Нелсън на четирийсет и шест метровата му гранитна колона — спасителя на Британската империя, който завинаги щеше да бъде почитан за героичната си смърт в биткатапри Трафалгар. И макар че вече не всеки ученик знаеше кой е Нелсън или какво точно е направил, статуята му оставаше като мемориал за непобедимостта на британската нация.
   От друга страна, там бяха и едрите отвратителни гълъби. Макар че Нелсън беше основно почистен преди няколко години, а кметството беше предприело стъпки да освободирайона от гукащите пернати, птиците бяха такава природна стихия, че горкият адмирал най-редовно беше покрит с курешки. Далеч под него човешки същества от всякакви раси и възрасти се разхождаха, седяха, танцуваха, плачеха, дъвчеха, пиеха, изнасяха представления, снимаха, четяха, флиртуваха със себеподобните си и понякога късно вечер дори правеха секс. И всичко това се случваше, докато шарените таксита, покрити с реклами, и червените продълговати автобуси се виеха около площада с цялото внимание, необходимо за оцеляване в един космополитен град. Площадът представляваше идеалната комбинация от прашна история и ярко настояще и Реджи спря да му се наслади, като за миг забрави, че отива на среща с човек, който е в състояние да я унищожи.
   Макар че това беше донякъде абсурдно при наличието на толкова много други неизвестни, Реджи беше най-притеснена от въпроса какво да облече. Беше изпрала всичките си дрехи и се беше спряла на бледозелена рокля със семпла кройка, прибрана на кръста, която подчертаваше слънчевия й загар и свършваше на няколко сантиметра над коленете й. Беше с деколте, но не много дълбоко. Реджи беше извадила единствения сексапилен сутиен, който притежаваше, но после се беше отказала от него и беше избрала друг, по-обикновен. Реши да не облича пуловер над роклята, защото времето в Лондон не беше същото като в Лийвсдън, както впрочем често се случваше.Небето се беше прояснило, температурата се беше покачила над двайсет градуса, което предизвика празненства в целия град, а лекият вятър от юг обещаваше още топлина. Реджи беше на високи токчета, така че щеше да бъде едва с двайсет сантиметра по-ниска от мъжа, с когото съвсем скоро щеше да вечеря. Беше вдигнала косата си, като остави няколко кичура да се спускат по дългата й шия. Ансамбълът беше завършен от масивни обици и огърлица с аквамарини, които си беше купила преди години в Тайланд.
   Докато вървеше по пресечката, където се бяха уговорили да се срещнат, Реджи крадешком провери грима си в огледалото за обратно виждане на един паркиран мотоциклет,като се преструваше, че одобрително разглежда машината. С ръста на Шоу нямаше да е трудно да го забележи, дори сред всички хора наоколо. И все пак по улицата имаше и много места, подходящи за прикрито наблюдение. Всъщност той сигурно вече я гледаше.
   Реджи се замисли, после реши да захвърли притесненията. Завъртя се в кръг, здраво стъпила с едното си токче на тротоара, като бавно махаше във всички посоки, все едно участваше в конкурс за красота. За момент това движение я накара да забрави всичките си проблеми, докато се наслаждаваше на прекрасната лятна вечер в града, който обичаше най-много от всички на света.
   Докосването по рамото я накара да подскочи. Тя спря да се върти и се обърна. Първото й впечатление беше, че той също се е облякъл старателно за вечерта — с изгладен сив панталон с остър ръб, бяла риза със спортна яка и тъмносиньо сако. Късата му коса блестеше, току-що измита, и беше гладко избръснат. Ароматът му й напомни разкошния плаж в Тайланд, откъдето си беше купила огърлицата и обиците от един блед мъж по бански, който носеше охлузено куфарче, пълно с дребни украшения. Шоу ухаеше на топлина, пясък, океан и палми; този мирис нахлу в ноздрите й и тя почувства леко замайване.
   — Изглеждаш страхотно — каза той.
   — Вече няма да ми става лошо, обещавам — каза тя и почука с високите си токчета. — Стъпила съм здраво на земята.
   Шоу се огледа, преди отново да спре поглед върху нея. Реджи усети, че с едно движение беше преценил всички потенциални заплахи и ги беше регистрирал в някаква старателно подредена информационна система в главата си.
   — Обичаш ли морска храна? — попита я той.
   — Всъщност това е най-любимото ми нещо.
   — Знам един ресторант в Мейфеър.
   — Звучи страхотно.
   Той се поколеба за миг, после протегна ръка към нея. Тя бързо го хвана под ръка, преди да размисли. Колебанието му я накара да се усмихне на себе си. Помисли си, че несигурността е чудесно човешко качество, и леко се притисна в ръката му, за да му покаже, че предложението му е било напълно уместно.
   — Не е далеч от тук. Времето е хубаво, така че можем да отидем пеша. — Той хвърли поглед към обувките й. — Ще се справиш ли? Може да вземем и такси, ако предпочиташ.
   — Мога да стигна до там. Не обещавам обаче, че ще мога да се върна пеша.
   — Ако се наложи, ще те нося.
   Двамата продължиха по „Хеймаркет“, прекосиха Пикадили Съркъс и стигнаха до Мейфеър.
   — Остават само няколко пресечки — каза Шоу, докато бавно крачеха натам. — Съвсем близо е до „Гроувнър“.
   — Добре съм — каза тя.
   Той я погледна.
   — Наистина изглеждаш добре.
   Тя обмисли думите му, докато гледаше другите двойки по улицата, които правеха точно същото като тях.
   — Просто ми е приятно да се преструвам на нормална. Сигурно ти изглежда странно.
   — Напротив. В нашата професия такива моменти са малобройни и редки.
   Ресторантът беше по средата на пресечката и имаше зелен навес, който отчасти закриваше забележителните му врати от махагон. Вътре таваните бяха високи, дървото — тъмно, сепаретата — с кожена тапицерия, покривките — колосани, а салфетките стърчаха от кристални чаши за вода. Върху високи до гърдите дървени шкафове бяха подредени ледени подноси с опашки от омари, скариди, черни миди и морски раци в идеално оформени кръгове. Шоу беше направил резервация и една закръглена млада индийка в черна рокля, която беше толкова тясна, че под нея се очертаваха прашките й, ги отведе до тяхната маса. Беше в дъното, по диагонал срещу входа.
   Шоу се настани с лице към махагоновите врати. Реджи не пропусна да отбележи този факт.
   — Как е огневата линия? — попита дяволито тя.
   — Ще свърши работа. Освен ако онзи поднос със задушен октопод не попречи на изстрела.
   — Защо ли си мисля, че не се шегуваш?
   Той отвори менюто си и тя го последва.
   — Ще ми препоръчаш ли нещо?
   — Горе-долу всичко, което има перки, криле или черупка, спокойно може да бъде определено като афродизиак.
   Реджи остави менюто си.
   — В такъв случай защо не поръчаш и за мен?
   Шоу я погледна над ръба на своето меню.
   — Проявяваш нерешителност?
   — Всъщност просто съм достатъчно предпазлива, за да се съобразя с по-големия опит на някой друг.
   — Тази реплика може да се тълкува по много различни начини — отбеляза спокойно той.
   — Точно така. Но засега нека да я ограничим до храната.
   Той затвори менюто си.
   — В такъв случай и двамата ще си вземем „Примавера фрути ди маре“.
   Към храната си поръчаха и бутилка бяло вино. Сервитьорът извади тапата и наля малко в чашата на Шоу, който отпи от виното и го одобри с кимване. Сервитьорът напълни чашите им, постави между тях кошничка с хляб и бутилка зехтин, сложи виното в кофичка с лед и ги остави сами.
   Шоу вдигна чашата си и Реджи я чукна със своята.
   — Свършва ли вече времето за преструване, че сме нормални? — попита примирено тя.
   — Имаме още малко.
   — Обичам Лондон — каза Реджи, като се огледа.
   — Има какво да обичаш в него — съгласи се Шоу.
   — Може ли да те попитам нещо?
   Той не отговори, но я погледна в очакване.
   — В гробището на Хароусфийлд ми каза, че и ти гледаш гробове. Какво имаше предвид?
   — Не гробове, а гроб — в единствено число.
   — Чий е този гроб?
   — Намира се в Германия, на един час път с кола от Франкфурт, в едно селце.
   — Това е отговор на въпроса къде се намира. Но чий е този гроб?
   — На една жена — отговори Шоу с видимо напрежение.
   — Предполагам, че сте били близки?
   — Достатъчно близки.
   — Ще ми кажеш ли как се казваше тя?
   — Ана. А сега мисля, че времето за преструване на нормални вече наистина свърши.
   71
   Фьодор Кукин беше обзет от нетърпение, а това означаваше, че е раздразнен, което пък на свой ред означаваше, че отново беше започнал да кръстосва хижата си по маршрута с прецизни прави ъгли. Един реактивен самолет под наем току-що беше кацнал на четирийсет километра от там. Той си представи как Алън Райс се качва в джипа, за да пристигне за срещата си с него. Притежаваше информация, за която в момента Кукин жадуваше повече от всичко в живота си.
   Но трябваше да чака. Четирийсет километра по шосета, които не бяха в добро състояние. Един час — или повече, ако времето продължаваше да се разваля, каквито бяха изгледите през целия ден.
   — Всичко наред ли е, мистър Уолър?
   Той спря да кръстосва стаята и когато вдигна поглед, видя Паскал на прага. Беше с джинси, ботуши, вълнена риза и кожено яке. Винаги носеше под якето си пистолет. Майка му беше дребна и жилава и Паскал беше наследил нейната физика. Чертите на лицето му също напомняха нейните. В този случай гръцките гени бяха победили украинските. Сега това лице беше покрито с жълти и морави синини благодарение на високия мъж, който беше пребил и двамата в катакомбите на Горд.
   — Просто си мислех, Паскал. Другите ще пристигнат след около час.
   — Да, сър.
   — Как се чувстваш?
   — Добре съм.
   Кукин не можеше да отрече, че дребният мъж беше силен. Ръката му можеше да виси само на кожата, а той сигурно пак щеше да помоли само за аспирин — или по-вероятно нямаше да помоли за нищо.
   Силен е, като баща си.
   Връзката на Кукин с майка му беше кратка, но забележителна. Той беше заминал на почивка в Гърция като награда за добрата си работа в Украйна. На светлината на яркотослънце, каквото сякаш не съществуваше в Съветския съюз, или поне не му се беше случвало да го види, Фьодор Кукин беше легнал с една жена и двамата си бяха направили бебе. Кукин не беше там, когато бебето се роди, но той беше избрал името на сина си. Паскал беше често срещано френско име. На латински означаваше нещо, свързано с Великден, а на иврит — с еврейската Пасха. Кукин беше кръстил момчето в чест на майка си, която беше французойка, но и еврейка — макар че беше приела католическата вяра още като малко момиче. Никога не беше казвал на никого за-нейната националност, нито за нейните и собствените си религиозни убеждения. Във високите кръгове на властта в Съветския съюз нямаше да ги приемат добре.
   — Добра работа, Паскал — каза Кукин.
   Когато се взираше в лицето на мъжа, както правеше понякога, му се струваше, че вижда отражение на самия себе си. Беше изпращал сина си като наемен войник в различни конфликтни точки по целия свят. Паскал беше обучен от най-блестящите военни умове. Беше се сражавал на места като Косово, Босна, Хондурас, Колумбия и Сомалия. И винаги се беше връщал при баща си с усмивка на лицето си и още военен опит, натрупан в гените си. Кукин го беше научил и на някои от по-старите номера — с известна бащинска гордост, чувство, което му беше непривично. Все пак Паскал беше незаконороден. Но освен това беше единственият наследник на Кукин. Не беше достатъчно умен, за да управлява бизнеса, но беше достатъчно способен да защитава онези, които го движеха.
   — Благодаря, сър. Ако имате нужда от нещо, само ми кажете.
   Паскал се оттегли и Кукин потърка белезите на китката си. Бяха от дебелата рибарска корда, която се беше забивала толкова дълбоко в кожата му като дете, че белезите от нея останаха завинаги. Това беше начинът, по който баща му учеше сина си на подчинение. Уроците обикновено бяха допълвани с пиянски крясъци и тежки юмруци. Окачваше го като уловена риба — така че пръстите на краката му едва достигаха до леденостудения под. Висеше с часове, докато не започнеше да му се струва, че сухожилията на коленете и глезените му ще се скъсат.
   По гърба му също имаше следи от насилие. Колан, кожен каиш или въдица, чиито метални водачи захапваха момчешката му кожа и го жилеха като армия от хиляда оси. Това бяха инструментите на баща му и житейските уроци, които даваше на единственото си дете.
   Добрата му майка винаги се бореше за него и дори понякога нападаше далеч по-едрия си съпруг чийто ръст и конструкция в крайна сметка самият той беше наследил. За верността си към своето дете тя беше наказвана още по-жестоко. След това двамата с часове лежаха на пода, прегърнати в общата си болка, като се грижеха за раните си, проливаха сълзи и тихо говореха на френски, така че техният баща и съпруг да не ги чуе, защото това несъмнено щеше да предизвика нов изблик на ярост.
   Кукин беше излъгал Алън Райс, а по-късно и Джейни Колинс, или както там беше истинското й име. Баща му не беше умрял при битов инцидент в къщата им в Русийон. Всъщностбащата на Кукин никога не беше ходил нито в Русийон, нито където и да било във Франция. Едно бедно семейство от провинциална Украйна по онова време нямаше откъде да се сдобие нито с пари, нито с разрешително за такова пътуване. Дори нямаше да стигнат до границата. Ако нямаха нужните документи, нямаше никаква причина да ги пуснат извън пределите на съветската империя. По-скоро щяха да ги екзекутират на място, а телата им щяха да бъдат оставени на пътя като боклук, паднал от някой камион, за назидание на останалите, които замисляха подобно неподчинение. И Кукин трябваше да признае, че това щеше да бъде много ефикасно предупреждение. По-късно и той беше отправял такива.
   Едва след като се беше издигнал на висок пост в КГБ, на най-верните като него беше разрешено да пътуват извън страната. Беше получил специално разрешително, за да заведе майка си до родното й място. Беше остаряла без време и не й оставаха много години. Къщата им не беше обитавана и макар че Кукин тогава нямаше много пари, беше намерил начин да я купи на майка си. Тя щастливо живя в нея в продължение на пет години, до смъртта си. Кукин я посещаваше от време на време. Тя го наричаше с френско име, което с отслабналия си ум смяташе за истинското му име. Верен на Съветите до мозъка на костите си, Кукин щеше да убие всеки човек, който го нарече по този начин, но когато старата му болна майка произнасяше това име, той само кимаше, проливаше една-две сълзи и стискаше сухата й ръка, като отговаряше на всичките й въпроси като добър френски син, който иска да зарадва любимата симаман.
   Кукин се вторачи през прозореца на хижата към недалечния бряг, напрегнал слух в очакване на шума от автомобилни гуми по натрошения чакъл от другата страна на къщата. Той погледна часовника си. Алън Райс трябваше да пристигне след не повече от двайсет минути. Погледът му отново се върна към водата и в мислите му изплува друг спомен. Този път споменът беше щастлив.
   Разбира се, Азовско море беше твърде плитко, за да осъществи своя план. Ето защо в една безлунна нощ през октомври преди няколко десетилетия, порасналият и много възмъжал Кукин, вече високоценен служител на страховитото КГБ, беше извлякъл баща си от колибата му, беше го натоварил на една лодка и беше отплавал към по-дълбоки води. Минаха през Керченския пролив, за да влязат в Черно море — десет пъти по-голямо от съседното Азовско море. Още по-важното беше, че най-дълбоката му точка беше на повече от две хиляди метра.
   Кукин беше спуснал котва и заедно с тримата си другари, които бяха дошли да му помогнат, бяха завързали баща му с най-здравата рибарска корда, която успяха да намерят. Очите на стария Кукин бяха изскочили от ужас още в началото на подготовката. За кордата и за дебелите стоманени кабели, с които бяха омотали главата и раменете му, бяха завързани два метални контейнера от по двеста литра всеки, пълни с пясък. Това беше една от любимите техники на съветските охранителни служби, когато трябваше да елиминират някого. Някои от офицерите в КГБ дори ги наричаха „златните пантофки“.
   Кукин беше погледнал в очите на баща си за последен път. Сега ролите им бяха разменени. Големият беше станал малък, а малкото момче вече беше силен мъж, повече от способен да се справи с чудовището, което го беше наказвало толкова безмилостно. Кукин му заговори на два езика. Първо му го каза на френски — знаеше, че старият кучи син разбира този език, макар и неохотно. После и на украински — който щеше да му бъде съвсем ясен.
   След това преметнаха контейнерите през борда и само след миг кабелите се опънаха и старецът също полетя във водата, като крещеше от ужас. Всичко свърши за няколко секунди. Кукин пое руля и ги върна там, откъдето бяха отплавали. Погледна само веднъж зад гърба си към мястото, където неговият мъчител щеше да преживее последните си мигове. След това се обърна напред и спря да мисли за него.
   Джипът пристигна. Алън Райс беше тук с обещаната информация.
   Беше дошло времето Фьодор Кукин да открие и залови още един враг, който беше пожелал да го нарани.
   72
   Кукин се обърна към Райс.
   — Нали не си използвал самолета на компанията?
   — Не. Наех частен самолет от името на една от регистрираните ни фирми, както ми каза. Не могат да го проследят нито до теб, нито до мен.
   — И през цялото време беше в скривалището извън града?
   — Да. Точно както ме инструктира. Работех само по кодирани телефонни и компютърни линии.
   Райс замълча, преди да попита:
   — Смяташ, че ме преследват?
   — Не. Преследват мен, но могат да използват теб, за да ме открият. Имах избор да те убия или да те скрия. Аз избрах второто.
   Райс го погледна така, все едно всеки момент щеше да повърне. Кукин го сграбчи за ръката и нареди:
   — А сега докладвай.
   — Беше доста впечатляващо как успяхме да се доберем до тази информация. Технологията, която използвахме, наистина е забележителна. Започнахме с…
   Кукин предупредително вдигна ръка.
   — По същество, Алън.
   — В базите от данни не открихме нищо, за което да се хванем. Несъмнено, ако имахме достъп до файловете на американците или дори на Интерпол, щеше да бъде съвсем различно. Но ние нямаме такъв достъп, така че трябваше да се обърнем към други източници. Потоците от информация в тях бяха гигантски, а протоколите за достъп до сървърите — твърде сложни, но…
   — По същество! — каза рязко Кукин.
   Райс заговори по-бързо:
   — Накрая стигнахме до вторичния пазар на охранителни записи.
   — Вторичен пазар на охранителни записи? Обясни.
   — В днешно време навсякъде има камери за наблюдение. Не говоря за хората, които обикалят с мобилните си телефони и снимат всеки път когато някоя знаменитост направи нещо глупаво, така че после всичко излиза в интернет. Говоря за камерите на банкоматите, по улиците, на офис сградите, съдилищата, летищата, гарите и милиони други такива места. Целият Лондон е като една голяма проклета камера, особено след новите наредби за борба със задръстванията. В резултат от всичко това се записват буквално трилиона байтове изображения, които се съхраняват на огромни сървъри. Това улеснява работата на полицията. За всяко едно престъпление, ако е извършено на обществено място, има доста приличен шанс да е заснето отнякъде.
   — Да, но как ни помага това? — попита скептично Кукин. — Не вярвам, че в старинното градче Горд също има такива камери.
   Райс отвори лаптопа си и го сложи на една дървена масичка за кафе.
   — Не, подходихме от друг ъгъл. Трябва да знаеш, че голяма част от тази информация не се съхранява на място. По-малките компании и средно големите административни единици просто не разполагат с нужния капацитет, а съхраняването и поддържането на данните са ужасно скъпи дори за огромни корпорации и големи градове. А какво правятхората, когато имат нужда от нещо, за което не са технически подготвени или не могат да инвестират толкова много средства, за да се справят сами?
   — Прехвърлят дейността към външни подизпълнители, специализирани в съответната област.
   — Точно така. Затова голяма част от тази информация се съхранява централно, в огромни сървърни комплекси в целия свят. Представи си нещо като гигантски шкафове с папки, организирани по държави, щати, големи и малки градове и предградия или пък разделени на правителствени учреждения, банки, бизнес сгради и дори военни обекти, както и на десетки други категории. В общия случай данните се съхраняват с години, а понякога дори вечно. Освен това не говорим за милиарди натрупани снимки. Всичко е в дигитален формат. Мястото, което е необходимо за съхранение на данните, е сравнително малко.
   — И човек никога не знае кога нещо от тази информация може да се окаже ценно?
   — Точно така. Да кажем, че някъде има снимки на някой служител, който се среща пред сградата с един и същ човек в продължение на седмици. В момента на срещите това може да не означава нищо, но след две години, когато бъде установена кражба на фирмени тайни, тези записи могат да помогнат на компанията да заведе дело за промишлен шпионаж срещу въпросния служител.
   — Разбирам. Продължавай.
   — Още преди години някои предприемачи са оценили възможностите в тази нова област и са се възползвали от възможността да създадат солидни международни компании, базирани на факта, че по същество сме се превърнали в общество на Големия брат. Именно тук е ключът към постигането на нашата цел. Определени хора в някои от тези компании бързо са осъзнали, че записаните изображения могат да бъдат ценни за много други интереси освен за първоначалния клиент. Всяка камера записва и много други неща освен тези, заради които е монтирана на съответното място. И това няма нищо общо с мотивацията на клиента, който е монтирал камерата. Но ако знаеш, че някой човек е бил на определено място по определено време и искаш да се сдобиеш с компрометираща снимка на този човек, най-вероятно има негово електронно изображение, което вече е записано на някой сървър.
   — Значи по същество тези служители на компаниите продават изображенията на хора, които се интересуват от тях по съвсем различна причина от тази, поради която е монтирана охранителната камера?
   — Точно така. Те дискретно разгласяват, че срещу съответната сума могат да направят проверка и да предоставят снимката на определена цена. Някои са стигнали и още по-далеч, така че самите компании, които събират и съхраняват тази информация, официално продават изображенията на трети страни. Очевидно в някои държави законите са по-неясно формулирани или недостатъчно изчерпателни по въпроса за евентуалното използване на записаната информация, така че компаниите имат възможност за такива маневри. А първоначалните клиенти или не се интересуват, или още по-вероятно изобщо не знаят за вторичната употреба на данните.
   Точно това използвахме ние. Изпратихме дигиталните изображения от твоите рисунки и снимката на жената на една добре позната платформа за сървъри, която покрива голям брой европейски страни. Те сравниха изображенията с всички данни, с които разполагат. При първата проверка не открихме нищо, но на втората успяхме.
   — И какво открихте?
   Райс набра няколко команди на лаптопа си и го завъртя така, че Кукин да вижда екрана.
   — Едно-единствено съвпадение, но все пак е по-добре от нищо — обясни той. — Снимката е направена пред един хотел в Цюрих преди седем месеца.
   Кукин се наведе напред, за да разгледа изображението. Нямаше съмнение, че това е високият мъж.
   — Добре, но кой е той?
   — Все още не знаем.
   Кукин удари с длан по масичката.
   — Значи това не ми върши работа!
   — Евън, моля те, имай търпение. Погледни жената, която е с него.
   Кукин отново се вторачи в екрана. Жената беше висока, слаба и руса. Освен това ръката й докосваше неговата.
   — Заедно ли са? — обърна се той към Райс.
   — Явно да. Обадихме се в хотела. Не искаха да ни съобщят никаква информация за нито един от двамата, така че се наложи да пуснем и нейната снимка за проверка във вторичните бази данни.
   — И открихте нещо, така ли?
   — Повече от това — отговори Райс и му подаде една папка. — Знам, че предпочиташ докладите на хартия.
   Кукин взе папката, но не я отвори.
   — Как се казва? — попита той.
   — Кейти Джеймс.
   73
   Реджи искрено попита:
   — Не може ли да продължим да се преструваме на нормални поне докато вечеряме?
   — Наистина ли е толкова важно за теб?
   — Всъщност да.
   Шоу стрелна с поглед един сервитьор, който се навърташе наблизо.
   — Добре, сигурно и без това тук не е най-подходящото място за този разговор.
   Донесоха им храната и двамата поведоха разговор, обичаен за хора, когато са на ресторант. Поръчаха си още една бутилка вино, този път червено, и го изпиха докрай. След това им донесоха и кафе и двамата си разделиха един десерт, покрит с кокосови стърготини и лентички от бяла глазура. Шоу плати сметката с кредитна карта.
   — „А. Шоу“? — попита Реджи, когато забеляза името на картата му. — Какво означава „А“?
   — Абсолютно нищо.
   Той подписа сметката, двамата станаха и си тръгнаха. Вечерта все още беше топла, поне по лондонските стандарти, но Реджи вече съжалявате, че не си е взела пуловера. Шоу забеляза, че е настръхнала от студ, свали си сакото и я паметна. Беше й дълго като рокля.
   — Петдесет и шести номер? — попита то тя, като опипа плата.
   — Нещо такова. Как са ти краката?
   — Зависи къде отиваме.
   — Хотелът ми е натам. Десет минути с такси.
   Тя изглеждаше стресната.
   — Твоят хотел?
   — Или може да отидем у вас.
   — А защо трябва да бъде едното от двете?
   — Може да отидем и на друго обществено място, за да си говорим, като се надяваме никой да не ни чуе.
   Реджи си помисли за сексуалните маниаци, които живееха на горния етаж.
   — При мен е доста шумно — каза тя.
   — При мен е тихо.
   — Какъв е този хотел?
   — Хотел „Савой“. Наскоро го откриха след основен ремонт. Има страхотна гледка към реката. Много е хубаво.
   — Нали веднъж ми каза, че съм прекалено отворена. Да дойда в хотелската ти стая в толкова късен час попада точно в тази категория.
   — Тогава да, сега е различно. Можем да хванем такси. Намира се на „Странд“.
   — Знам къде е „Савой“, по дяволите.
   — Тогава да тръгваме.
   Един опитен таксиметров шофьор бързо ги прекара покрай „Пикадили“, мина по „Хеймаркет“, заобиколи Колоната на лорд Нелсън и армията му от гълъби и излезе на „Странд“.
   — Винаги съм се чудел защо единственото място в цяла Великобритания, където се кара отдясно, е малката уличка към входа на хотел „Савой“ — отбеляза Шоу.
   — Защото предният двор на хотела е бил прекалено тесен и каретите не са можели да спират пред входа, ако минават отляво.
   Шоу я погледна развеселен.
   — Какво? — попита остро тя. — Все пак съм англичанка.
   Двамата минаха през фоайето, изкачиха се по едно стълбище и взеха асансьора до стаята на Шоу. Той затвори вратата след тях, остави ключовете на масата и направи знак на Реджи да седне на един стол, а той се отпусна на ръба на леглото.
   — Проклети високи токчета — каза тя, свали си обувките и се зае да разтрива краката си, които вече туптяха болезнено. — А сега какво?
   — Сега ще си поговорим за оцеляването.
   — Твоето или моето?
   — И двете, ако имаме късмет.
   — Не знам дали само така ми се стори, но според мен твоят шеф не гореше от желание да работим заедно. По-скоро изглеждаше така, все едно искаше да ни арестува.
   — Дали е имал основание?
   Чертите на Реджи малко се изопнаха.
   — Не смятам да мисля вместо него.
   Шоу отвори сейфа в стаята си, който беше в дъното на един шкаф, и извади папка. После разлисти няколко страници.
   — Фьодор Кукин. Проверих го.
   — Можех да ти спестя този труд. Имаме много информация за него.
   — Хората смятат, че е мъртъв. Според официалната информация е убит в някакъв бунт в Украйна, години преди падането на Берлинската стена.
   — Внимателно организирана стратегия за бягство. И много други са успели.
   Шоу вдигна поглед от папката.
   — Много други? Интересна фраза. Какво точно правите в Хароусфийлд с твоите другари по оръжие?
   — Нещо, за което не мога да ти разкажа. В никакъв случай.
   — Ще се наложи да разкажеш на някого.
   — Защо? Вече си казал на шефа си за нашето място?
   — Не съм казвал нищо на никого. Но сега ти казвам, че този път може да имаш нужда от приятел.
   — Ти ли си този приятел? — изсумтя тя.
   — Не казвам, че съм аз. Не знам достатъчно, за да преценя дали искам да съм ти приятел или не.
   — Тоест може да се озовеш от противниковата страна?
   — Просто ми разкажи.
   Реджи се изправи и закрачи напред-назад с босите си крака, като свиваше пръстите си по мекия килим, за да раздвижи схванатите си мускули.
   — Не е толкова просто. Нищо не е толкова просто, Шоу.
   — Сама си го правиш по-трудно.
   — О, я стига! Това не е никакъв довод и ти много добре го знаеш.
   — Може и така да е, но вече не мога да измисля как да те убедя да ми вярваш. Надявах се, че съм спечелил доверието ти още в Горд.
   — Тогава да, сега е различно — отвърна тя със собствените му думи.
   — Явно това, че съм рискувал живота си, не означава нищо.
   Реджи спря и седна до него на ръба на леглото. После сведе очи към пода и въздъхна.
   — Напротив, означава много.
   — Тогава какъв е проблемът? Знам, че Кукин е от лошите.
   — Но знаеш и какво се канехме да направим с него.
   — Изглеждаше ми доста очевидно.
   — Да разбирам ли, че не играеш по такива правила?
   — Не, освен ако не е въпрос на оцеляване. Тогава правя всичко, каквото е нужно, за да си тръгна жив.
   — Разликата не е съвсем маловажна. Това е съвсем различна философия.
   — Като вече ти казах, не разполагам с властта да арестувам когото и да било.
   — Да, вярно.
   Тя се изправи, отиде до прозореца и дръпна завесите.
   — Най-хубавият изглед в цял Лондон — отбеляза Шоу, като застана до нея.
   Благодарна за временната смяна на темата, Реджи посочи един огромен светещ кръг в далечината и попита:
   — Бил ли си на „Окото“?
   „Окото“ приличаше на гигантско виенско колело.
   — Веднъж, но само защото един тип, когото следях, реши да се качи на него.
   Реджи посочи една сграда.
   — А знаеш ли, че Клод Моне е нарисувал моста „Ватерло“ от един балкон ей там? А че Фред Астер е танцувал на покрива на хотел „Савой“?
   — Не, не знаех.
   Тя дръпна завесите обратно и се обърна към него.
   — И все пак най-невероятната история, която съм чувала за хотел „Савой“, е за котарака Каспър.
   — Котаракът Каспър?
   — Да. Той очевидно е най-старият гост тук. Всеки път когато в „Савой“ има официална вечеря и гостите са само тринайсет, Каспър заема четиринайсетото място.
   — Заради суеверието, че първият човек, който си тръгне от маса с тринайсет души, ще умре?
   — Точно така. Мисля, че Агата Кристи дори е написала криминален роман за това.
   — И все пак, да вечеряш в компанията на котка?
   — Каспър е издялан от дърво, така че е безценен гост на всяка вечеря — най-малкото защото никога не казва нещо неподходящо.
   — Хубава история — каза Шоу.
   — Да, нали? — отвърна тихо Реджи.
   — Колко други като Кукин е имало? — попита Шоу.
   — От моите думи ли си направи това заключение? Не е достатъчно основание.
   — Всъщност не — отговори той.
   — А от какво?
   — Човек никога не е толкова добър при първия опит.
   — Не съм съвсем сигурна, че бяхме много добри. Както сам каза, Горд беше пълен провал.
   — На място винаги се случват неочаквани неща, независимо колко внимателно си планирал всичко. Но мисля, че имате два основни проблема, които може би са свързани.
   Тя се отпусна на леглото и вдигна поглед към него.
   — Добре. Какви са те?
   — На първо място попаднахте в засада. Това означава, че или сте позволили на някой да ви шпионира, или сред вас има предател.
   — А вторият проблем?
   — Кукин все още е някъде там — каза той и почука по папката, която беше извадил от сейфа. — И ако човекът, описан на тези страници, не е сериозно омекнал през годините, той няма просто да си тръгне и да ви остави на мира. Ако наистина е очистил онези мюсюлмански терористи, значи все още умее да убива. А ако освен това има и човек във вашите редици, който работи за него, проблемът става още по-сериозен.
   — Ако имаше свой човек сред нас, как изобщо го закарахме в катакомбите?
   — Не знам. Но във всеки случай въпросът е друг: какво ще правите сега?
   — Съвсем честно казано, това е малко непозната територия за нас.
   — Затова искам да ви помогна.
   — Повярвай ми, нямаш представа в какво се забъркваш.
   — Точно за това те моля и аз: повярвай ми.
   — Никога не съм се доверявала на никого — каза напрегнато тя. — Понякога не се доверявам дори на себе си.
   Той седна до нея на леглото.
   — Как изобщо се забърка във всичко това?
   — Атикак се забърка в това, с което се занимаваш? — отговори ядосано тя.
   — Всъщност беше против волята ми.
   — Е, добре. Аз доброволно поех по моя път.
   — Тогава и аз доброволно ще дойда с теб.
   — Защо? Защо искаш да ми помогнеш?
   — Нямам възможност да помагам на много хора. Когато имам такъв шанс, се опитвам да не го пропускам.
   Гневът на Реджи утихна и тя го докосна по бузата.
   — Коя беше Ана?
   — Една жена, която беше важна за мен. Нали ти казах.
   — Съжалявам.
   — И аз.
   — Аз не съм Ана, Шоу.
   Очите му заблестяха.
   — Знам. Никой не може да бъде Ана.
   Той понечи да каже още нещо, но Реджи сложи ръка на устата му.
   — Недей, моля те — каза тя.
   Шоу я погледна, докато ръката й се плъзна от устата към бузата му.
   — Реджи?
   Тя поклати глава, изправи се, разкопча ципа на роклята си и я свали. После застана пред него по бикини и сутиен. Все едно чакаше да й каже да спре. Шоу не каза нищо, а продължи да я гледа. Най-сетне той вдигна ръка към хълбока й и леко го стисна. Тя го бутна към леглото и се отпусна върху него.
   Реджи му се нахвърли, хапеше го по долната устна, после го целуваше по врата и по лицето и отново жадно се връщаше на устата му, докато двамата забързано си сваляха дрехите. В движенията им имаше енергия, гняв, отчаяние и дори едва овладяно насилие, докато се бореха един с друг.
   И от двамата се стичаше пот, защото дори новата климатична инсталация на хотел „Савой“ не успяваше да се справи с горещината, предизвикана от енергичните им движения. Накрая се отпуснаха на леглото с преплетени крайници — косата й беше в очите му, коляното му беше между краката й, а ръката й беше обвита около главата му. Тя нежно го погали по лицето и го целуна.
   Шоу лежеше със затворени очи и дишането му бавно се нормализираше.
   — Явно и на теб чакането се е сторило толкова дълго, колкото и на мен — каза тя, като продължаваше да диша тежко.
   Той се отдели от нея и се облегна на таблата на леглото.
   — Нещо лошо ли казах?
   — Ти не си виновна за нищо, Реджи.
   Тя се притисна в него и разсеяно погали космите на гърдите му.
   — Нямаше ли да бъде хубаво, ако можехме да поживеем така още малко? Да кажем, още няколко години?
   — Щеше да ни омръзне, не мислиш ли?
   — Иска ми се да го разбера лично.
   Просто не си го представям,помисли си Шоу.
   74
   Двамата заспаха дълбоко, станаха късно на следващата сутрин и влязоха заедно в банята, като се редуваха да се сапунисват под душа. Пет минути по-късно вече отново правеха секс, докато горещата вода се излизаше върху тях. След това Реджи се облече и седна на леглото до Шоу, който беше само по халат.
   — И какво ще правим сега? — попита тя, като изпитателно го погледна в очите.
   — Не знам. Все още не сме разрешили проблема с Кукин. И ти все още не си ми казала достатъчно, за да мога да ти помогна.
   — Всъщност говорех за секса.
   Той я погледна леко объркан.
   — Предполагам, че искам да знам какво става, защото съм момиче — обясни Реджи. — Сигурно момчетата приемат всичко едно към едно.
   — Беше страхотно, но аз все още трябва да разбера повече за вашата организация.
   — Много мило от твоя страна. Но ако ти кажа, ти ще трябва да разкажеш на други хора. Не мога да позволя това да се случи.
   — Какво стана с доверието?
   — Както вече знаеш, аз не се доверявам лесно.
   — Аз също. Не мисля, че се доверявам на теб.
   — Мислиш?
   — Ами очевидно с доверието съм напреднал повече от теб.
   — Значи вярваш, че Кукин ще тръгне да ни преследва и сред нас може би има предател?
   — Дори да няма предател, той все пак може да ви преследва.
   — Не съм сигурна. Действахме с отлично прикритие.
   — Не знаеш колко е добро прикритието ви, защото все още никой не го е подлагал на изпитание. А този тип ще го провери — и още как. Освен това не можете да прикриете следите си. Бяхте принудени да бързате. Може би сте забравили нещо. Може би някой е чул или видял нещо. А сега той е някъде там и планира как да се добере до вас. Можеш дабъдеш сигурна, че денонощно се занимава с това.
   — Откъде знаеш?
   — Ако бях на негово място, аз щях да правя същото.
   — Много мило, че двамата с него мислите по един и същ начин. Не забравяй, че той ще преследва и теб.
   — Точно така. Затова ще работим заедно. И може би ще се доберем до него, преди той да се добере до нас.
   — Твоята организация вече загуби интерес. Да не би да казваш, че ще работиш извън нея?
   — Да, ако се наложи.
   — Стори ми се, че този Франк нито проявява разбиране, нито прощава лесно.
   — Така е.
   — Тогава защо ти е да се забъркваш?
   — Защото не искам непрекъснато да се озъртам да видя дали този тип не ме следи.
   Реджи го погледна изпитателно.
   — Това ли е единствената причина?
   — Нека да не избързваме.
   — Но ти смяташ, че някой от нашите е бил готов да те убие. Как ще действаме по тази линия? Няма да ти помагам да отмъщаваш на колегите ми.
   — Дори ако наистина са планирали да ме убият?
   — Както сам каза, нека да не избързваме — отговори хладно тя.
   — Хароусфийлд — каза Шоу.
   — Какво?
   — Заведи ме там.
   Реджи изглеждаше шокирана.
   — Какво?
   — Заведи ме там.
   — Да не си полудял? Какво искаш, да вляза най-тържествено и да кажа: „Здравейте всички, това е Шоу. Всъщност не знам кой е той, по дяволите, но хайде да пием чай и да се държим прилично“?
   — Ти сама измисли обяснение.
   — Сигурно се шегуваш.
   — Не, говоря съвсем сериозно.
   — А ако откажа?
   — Ще се обадя по телефона и ще ви оставя да се оправяте сами. И всички заминавате по дяволите.
   Тя бавно се направи и го погледна с гняв.
   — Наистина ли можеш да ми го причиниш? След всичко, което се случи на това легло? И в банята?
   — Какво е първото правило в тъй наречената наша работа поради липса на по-подходяща дума? Всичко лично остава отвън. Само аматьорите забравят това правило — или може би така и не са го научили.
   — Значи ме изчука просто за забавление? А сега ме заплашваш? Копеле мръсно…
   Тя посегна да го удари, но той хвана ръката й.
   — Реджи, явно не разбираш, че аз рискувам живота си, за да ти помогна. Има много по-голяма вероятност той първо да се добере до теб и твоите хора. Предлагам ти да направя всичко по силите си, за да го спра. Но за да имам шанс да успея, ще трябва да ми се довериш. Не се отнасям несериозно към случилото се в тази стая. И ако това обяснение не ти харесва, давай — удари ме. Но ме удари с всичка сила. Защото няма да имаш друга възможност.
   Той пусна ръката й и зачака.
   В продължение на няколко дълги мига двамата се гледаха в очите.
   Най-сетне Реджи каза:
   — Приготвяй се. Трябва да се прибера, за да се преоблека. А ти ще ме заведеш на истинска английска закуска, преди да се появя в проклетия Хароусфийлд и всичко да отиде по дяволите.
   75
   Шоу изпи три чаши кафе, а Реджи погълна вероятно най-голямата закуска в живота си.
   — От секса ти се отваря апетит, така ли? — попита той.
   — Не е от секса.
   — А от какво?
   — От чувство за вина.
   — Няма за какво да се чувстваш виновна.
   — Може би при теб е така. Аз имам колкото си искаш причини.
   Двамата взеха метрото до нейния апартамент, където Шоу изчака долу, докато тя се качи и се преоблече с бели джинси, дънкова риза и обувки с равни подметки. След това взеха миниатюрната й кола от гаража и поеха към Лийвсдън. Главата на Шоу опираше в тавана, а коленете му бяха притиснати в таблото. Реджи изглеждаше доволна от факта,че очевидно не му е удобно.
   Докато минаваха по алеята, която водеше към старите колони близнаци, тя каза:
   — Шоу, наистина се чувствам притеснена.
   — Просто си поеми въздух и продължавай да караш.
   Те паркираха пред къщата и слязоха. Шоу усещаше погледи върху себе си, докато се приближаваха към входа. Вратата се отвори, преди Реджи да посегне към бравата.
   Беше Уит, който изглеждаше готов да застреля и двамата.
   — Не мога да повярвам, че го доведе тук. Да не си се побъркала, по дяволите?
   Шоу отговори вместо нея:
   — Тя нямаше избор. Трябваше да дойда или аз, или ченгетата.
   — Как изобщо разбра за това място?
   — Вече трудно се пазят тайни.
   — Уит — обади се Реджи. — Всички трябва да седнем и да си поговорим.
   — Този път прекали — отговори той и посочи към Шоу. — Той ще унищожи всички ни.
   — Помисли малко, Уит — каза Шоу. — Ако това беше целта ми, защо изобщо да идвам? Можех просто да изпратя полицията.
   Уит погледна към него, после към Реджи и отново към него.
   — Тогава какво търсиш тук, по дяволите?
   — Искам да ви помогна.
   — А, да. Ти си добрата фея, която носи всякакви вълшебства на послушните момчета и момичета, така ли?
   — Всъщност не ме интересува какво мислиш. Дойдох да говоря с хората, които управляват тази „организация“, а това не ти си. Така че или ме пусни да вляза, или се опитай да ме спреш.
   Уит вдигна поглед към двуметровия широкоплещест мъж с яки мускули, които се очертаваха под ризата му.
   — Добре де, влизай. Но не казвай, че не съм те предупредил.
   Веднага щом Шоу пристъпи напред, Уит извади пистолета си — или поне се опита. Шоу го блъсна с рамо в стената, изтръгна пистолета от ръката му, подкоси го с бърз ритник и притисна подметката си номер 48 в главата на ирландеца. След това извади пълнителя, дръпна затвора, изкара патрона от цевта и прибра пълнителя и патрона в джоба си, преди да подхвърли празния пистолет обратно на Уит. Накрая се протегна, хвана го за рамото и го дръпна, за да се изправи.
   — Ако искате да хванете Кукин, ще трябва да започнем тази операция по-скоро.
   — Каква операция?
   — Операцията, която очевидно ще планираме заедно с него — отговори яростно Реджи.
   — Не изглеждаш особено щастлива — отбеляза Уит, докато разтриваше удареното си рамо.
   Реджи погледна към Шоу.
   — Както той ти каза, всъщност нямах избор. Къде е професорът?
   — Ето ме.
   Тримата се обърнаха към коридора. Професор Майлс Малъри държеше пистолет, насочен към Шоу.
   — Ще заповядате ли насам, мистър Шоу? — попита Малъри. — Мисля, че трябва да поговорим. Освен това имайте предвид, че оръжието е заредено, а аз съм доста добър стрелец.
   Шоу не се поколеба, а влезе през отворената врата.
   — И аз искам да поговорим, професоре. Надявам се да разбера защо сте сметнали за необходимо да заповядате на един от хората си да ми инжектира доза ботулин, която е достатъчна да убие носорог.
   76
   Кукин посвети целия ден на проучване на папката с информация за Кейти Джеймс. Когато обърна и последната страница, той извика Райс в стаята.
   — Тук има много неща за нея, но не и къде се намира в момента.
   — Живяла е в апартамент в Ню Йорк, но след като я уволнили, не можела да си плаща наема и се наложило да се изнесе. Не е оставила адрес за препращане на пощата. Доколкото разбрах, има навика да се нанася в домовете на бивши колеги по целия свят за по няколко дни или няколко седмици.
   — Естествено, спомням си историята, по която работеше тя доскоро — отбеляза Кукин.
   — Кейти Джеймс беше един от основните играчи, които изкараха цялата конспирация наяве. Дори сега не се знае цялата истина.
   — Заровена е дълбоко — отговори Кукин с тон на познавач. — Защото истината може да компрометира важни хора. Винаги става така.
   Райс почука с пръст по купчината листа от папката.
   — Според мен Колкото и добра журналистка да е, в което не се съмнявам, няма как да е работила сама през цялото време.
   — Имаш предвид, че е получила съдействие от лобиста Бил Йънг? И по тази причина скоро след това са се озовали заедно в Цюрих?
   — Напълно е възможно.
   — Може би има и други, по-вероятни обяснения — каза Кукин. — Но всъщност не ме интересува какви са те. Трябва да я открием.
   — Мога да накарам няколко души да се заемат с това. Да проверят архивите на авиокомпаниите и кредитните карти…
   — Не, аз ще се оправя.
   — Но…
   Кукин се изправи, като хвана папката с дясната си ръка.
   — Алън, нали ти казах да се съсредоточиш върху бизнеса. Аз ще се занимавам с въпроса, докато не бъде решен.
   Той сведе поглед към помощника си.
   — И така, предполагам, че в офиса не е имало необичайни събития?
   — Необичайни събития? — повтори Райс.
   — Необичаен интерес към местоположението ми от страна на трети лица — официални или не?
   — Лично аз не съм виждал или чувал нищо подобно. Бизнесът върви както обикновено.
   — Значи е възможно да се прибера с този самолет — каза Кукин, но сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Райс.
   — Да, Евън, разбира се. В крайна сметка ти плащаш за него.
   — Да,знам.Ще бъда готов да тръгна след час. Предупреди пилотите.
   Кукин събра нещата си в малка чанта. Едно от многобройните предимства на частните самолети беше, че човек можеше да вземе каквото си иска на борда. Оръжия, експлозиви, пленници. Кукин беше превозвал и трите.
   След като затвори чантата, той вдигна телефона и натисна един бутон.
   — Паскал?
   — Да, мистър Уолър?
   — Заминавам за Монреал. Искам да дойдеш с мен.
   — Тъй вярно, сър. Вече съм готов.
   — Откъде знаеше?
   — Това ми е работата, сър.
   Верният малък слуга,помисли си Кукин.
   — След пет минути — каза той.
   — Тъй вярно, сър.
   Когато Кукин излезе с чантата и куфарчето си, Райс го чакаше до вратата.
   — Самолетът е готов за излитане. Полетът до Монреал не е много по-дълъг от пътя с колата до пистата.
   — Отлично. Ще ти се обадя, когато пристигна.
   — Ще ми се обадиш? — стресна се Райс.
   — Да, ти оставаш тук.
   — Но аз си мислех… А бизнесът?
   — Разполагаш с интернет, а наблизо има и клетъчен предавател, така че покритието е много добро. Нали можеш да работиш от тук?
   — Да, но…
   — Ще поддържаме връзка — каза Кукин и мина покрай него. Паскал го следваше по петите.
   След малко повече от час вече бяха излетели. Докато реактивният гълфстрийм цепеше въздуха, Кукин се настани на бюрото си и отвори папката с информацията за Кейти Джеймс. По време на кариерата си в КГБ много пъти беше получавал заповед за издирване на определено лице. Целта на тези хора бе никога да не бъдат открити, защото щяха да ги измъчват или да ги убият, а най-вероятно и двете. Ето как Кукин беше научил много от триковете, използвани от хората, които искаха да се „изгубят“. Но това беше преди десетилетия. Нещата се бяха променили. Имаше нови начини да се прикриват следите. И все пак Кукин смяташе, че има поне едно предимство. Кейти Джеймс може би не знаеше, че някой ще я преследва. В такъв случай може би изобщо не се криеше.
   Значи преди седем месеца е била в Цюрих. А последният й известен адрес беше в Ню Йорк. Ако беше заминала от Ню Йорк за Швейцария, сигурно беше летяла със самолет. Кукин не знаеше къде е заминала след това, нито как е стигнала до там. Но изборът от превозни средства беше ограничен. Самолет. Влак. Кола. А всеки вид транспорт предполагаше плащане, разбира се. Кредитни карти, имейли. Във всеки случай това щеше да бъде записано някъде.
   Когато кацнаха, продължиха с кола към града. Кукин се обади по телефона на един човек, на когото имаше пълно доверие. Не смяташе да се прибере в апартамента си, защото можеха да го проследят. Разполагаше и с друго скривалище в града. След като приключи разговора, той се обърна към Паскал.
   — Имам нужда от помощта ти, Паскал.
   — Ще се погрижа за всичко, което пожелаете, сър. Само кажете.
   — Говоря за високия мъж.
   — Извинявам се, че му позволих да ме надвие. Трябваше да го предвидя, но не разполагахме с достатъчно време, за да се организираме напълно.
   — Да, това е интересно. Искам да ми разкажеш как точно сеорганизирахте,както се изрази.
   — Няколко часа преди да излезете, за да отидете на пазара с дамата, мистър Райс дойде да вземе мен и Мануел. Каза ни, че може би има проблем, и искаше да се увери лично, че всичко е наред.
   — Обясни ли защо смята, че може би има проблем?
   — Каза само, че се съмнява в нея. Аз му отговорих, че ако случаят е такъв, трябва да ви докладваме.
   — И какво отговори той?
   — Каза, че първо трябвало да се увери. Той знаеше, че вие… харесвате дамата, и не искаше да развали всичко, ако греши. Боеше се да не ви ядоса. Каза, че вече сте му демонстрирали недоволството си по този въпрос.
   — Да, разбирам. Продължавай.
   — След това отидохме в църквата. Проверихме олтара и всичко останало. Тогава мистър Райс каза, че трябва да проверим и подземията.
   — Катакомбите?
   — Да, предполагам. Във всеки случай ние слязохме и отначало не открихме нищо, но след това мистър Райс забеляза, че капакът на един от… саркофазите, нали така, е отворен. А после видяхме, че в подземията има и някакви инструменти. Електрически генератор, прожектори и прочие. Мистър Райс каза да се скрием и да видим дали няма да стане нещо.
   — И нещо стана.
   — О, да. Но така и не видяхме едрия тип. Той се появи от нищото. — Паскал потърка главата си. — Има силен удар. Нямам търпение да му го върна.
   — Първо трябва да го открием — каза Кукин и му показа снимката на Кейти Джеймс. — Тази жена всъщност е единствената ни връзка към него. Тя е журналистка. Много е известна, но в последно време никой не я е виждал. Ако открием нея, може би ще можем да открием и него.
   — Искате да започна да я издирвам?
   — Първо искам да проверя някои неща, за да стесня обхвата на издирването. После ти ще се заемеш.
   — Тъй вярно, сър.
   Кукин погледна снимката в ръцете си. Много красива жена. Беше твърде възрастна и твърде бяла, за да попадне сред неговите секс робини, но въпреки това беше привлекателна. Той се запита колко близка беше с онзи мъж. Надяваше се да е достатъчно близка. Дотолкова, че да я използва, за да се добере до него.
   77
   Шоу се настани на един стол в библиотеката. Камината не беше запалена; денят беше топъл, но облаците в небето се сгъстяваха, сякаш обещаваха гръмотевична буря. Реджи и Уит застанаха до вратата. Професор Малъри, все още с пистолет в ръка, седна срещу Шоу. Лиза застана до дългата маса. Доминик с ранената ръка се подпираше на отсрещната стена. Всички бяха приковали погледи в Шоу.
   — Предпочитам този пистолет да не е насочен към мен до момента, в който решиш да го използваш — каза Шоу. — Този модел има предпазител на ръкохватката и често се случва спусъкът да е много чувствителен.
   Малъри леко наведе пистолета към пода.
   Уит се обърна към него.
   — Какво искаше да каже той с този ботулин, по дяволите?
   Преди Малъри да отговори, Реджи пристъпи напред, извади спринцовката от дамската си чанта и я остави на масата до професора.
   Когато тя отстъпи назад, Малъри погледна спринцовката.
   — Ботулинът дълго време е смятан за най-токсичната отрова на света — отговори той с поучителен тон. — Но освен това има и безкрайни медицински приложения, като най-известното, естествено, е за производство на козметичния препарат ботокс.
   — От него човек умира бързо, но в мъчителна болка — добави Шоу, без да откъсва поглед от лицето на професора.
   — С теб нямаше да стане така — обяви професорът. — Както виждаш, спринцовката е заредена с две различни вещества в две отделения с полупропусклива преграда. Второто вещество е мощно обезболяващо. Щеше да изгубиш съзнание и нямаше да усетиш нищо.
   — Докато умирам.
   — Ами да — съгласи се професорът. — Все пак това беше идеята.
   — Майлс! — възкликна Лиза. — Как ти дойде на ума? Ние не правим така с невинни хора!
   — Е, най-лесният отговор е, че тогава не знаех доколко е невинен мистър Шоу — както и сега, честно казано. Беше ми известно единствено, че той е научил за нашата операция и плана за Фьодор Кукин. Струваше ми се най-малкото проблематично да го оставя да си тръгне.
   — Но да заповядате да го убият? — попита ледено Реджи. — Ние не сме-убийци…
   Тя спря, пребледня и извърна поглед. Уит, Доминик и Лиза не можеха да се погледнат в очите. По лицата им се четеше, че всички си мислят едно и също.
   Технически погледнато, всъщност сме точно такива.
   — Беше стратегическо решение, което взех по време на операцията — отсече Малъри. — Не съм го взел лесно или без угризения на съвестта.
   — Е, от това ми става по-леко — каза саркастично Шоу. — Но въпреки това съм жив.
   — Да, понякога плановете се провалят.
   — Нека ти кажа от какво ще ми стане още по-леко.
   Малъри и останалите се спогледаха.
   — От какво? — попита той.
   — От това да оставиш този пистолет. Преди да се наложи да направя нещо по въпроса.
   Двамата мъже се погледнаха в очите. Докато Реджи ги наблюдаваше, изпита чувството, че гледа два овена, които се канят да сблъскат рогата си. Все пак Малъри най-сетне остави пистолета на масата до себе си, безобидно обърнат към стената.
   — Кукин — каза Шоу. — Той е жив и се готви за удар.
   — Прикритието ни беше много добро — отбеляза Малъри.
   — „Много добро“ не е достатъчно. Прочетох материалите за този тип. Подобно умствено състояние често е свързано със склонност към обсесия, която излиза извън всякаква логика и очаквания. Просто трябва да приемем, че той вече издирва всички нас и в някакъв момент ще ни открие. Когато това се случи, какво сте готови да направите?
   — Ще го убием — отговори Уит. — Точно това трябваше да направим поначало. Всъщност аз щях да го застрелям в главата, ако ти не ме беше спрял.
   — В интерес на истината ние също щяхме да умрем, ако той не беше дошъл — напомни му Реджи.
   Уит я погледна мрачно.
   — Това е рискът на професията. Аз бях готов да го поема. Мислех, че ти също си готова.
   — Няма смисъл да говорим за миналото, ако искаме да решим бъдещите си проблеми — каза Шоу, без да откъсва поглед от Малъри. — Готови ли сте да се справите с тях?
   Малъри се облегна назад.
   — Какво предлагаш?
   — Трябва ми цялата информация за Кукин, с която разполагате. Ако успеем първи да се доберем до него, след това ще го поема аз.
   — Какво точно означава това? — попита Уит.
   — Предполагам, имате доказателства, че той наистина е Фьодор Кукин и е извършил всички онези престъпления?
   — Точно така.
   — В такъв случай той ще бъде изправен пред съда.
   — Ние не правим нещата точно по този начин, Шоу — каза Малъри.
   — Ами аз правя нещата малко по-различно. Но си мисля, че в Украйна има съд, който живо ще се заинтересува от него. Съмнявам се, че ще си тръгне жив от тази страна.
   — Може би е така, но не вярвам, че нашите доказателства ще издържат в съда. Не се съмнявам, че сме прави от гледна точка на морала, но съдебната система явно вече не се интересува от подобни съображения. Но по същество, ако той наистина бъде осъден, ще се разбере ли за нашето участие?
   Шоу хвърли поглед към Реджи.
   — Не, не виждам причина да се огласява.
   — Значи всичко опира до това дали можем да ти имаме доверие.
   — За бога, Майлс — намеси се Лиза. — Ако човекът искаше да ни унищожи, със сигурност вече е имал такава възможност.
   — Права е — каза Реджи. — Дори нямаше нужда да го водя тук. Вече беше открил имението.
   Малъри явно беше заинтересуван от това.
   — Мога ли да попитам защо искаш да ни помогнеш?
   — По съвсем проста причина. Кукин го заслужава — каза Шоу. — Ако мога да ви помогна да го заловите, ще бъда повече от щастлив да го направя.
   — И хората, с които работиш, нямат нищо против?
   — Не съм искал позволение.
   — Това не е ли проблем?
   — Не, освен ако вие не го превърнете в проблем — каза Шоу и се изправи. — Вече си губим времето. Разбрахме ли се? Ще заловим Кукин и той ще бъде съден?
   Малъри погледна останалите.
   — Ако никой не възразява, според мен можем да те поздравим с добре дошъл в нашия екип.
   Шоу извади пълнители на Уит от джоба си и му го подхвърли. После погледна към Реджи.
   — Всъщност предпочитам да го наричаме временно сътрудничество.
   78
   Кукин стисна ръката на мъжа и го потупа по рамото.
   — Благодаря ти за помощта, приятелю.
   Двамата бяха в скривалището на Кукин в покрайнините на Монреал. Мъжът беше с фигурата и увереното поведение на човек, който вероятно се скиташе сам по тъмни улици внепознати градове, без да се страхува от нищо. Преди петнайсет години беше на позицията, която в момента заемаше Паскал, преди да се отдели и да започне собствен бизнес.
   — Усещам, че нямаш търпение да започнем, Евън. Все пак се познаваме много отдавна.
   Кукин му наля питие и го побутна по масата към него. Мъжът отпи, задържа чашата в ръката си и продължи:
   — Тя е оставила следа. Не е много ясна, но все пак има неща, за които да се заловим.
   Кукин го погледна в очакване. Мъжът пресуши чашата си, избърса устни и отвори една папка.
   — Кредитни карти и пътувания. От Цюрих е взела полет на „Суисеър“ до Франкфурт. Във Франкфурт е наела кола. Километражът показва, че не се е отдалечавала на повечеот един час път извън града. Което все пак очертава доста голяма площ. Отседнала е в малък хотел във Висбах. Не е ясно защо е била там и какво е правила. Ще трябва да изпратя хора на място, за да се съберем тази информация.
   — Нека първо да чуя останалото.
   — От Франкфурт е продължила към Париж. Останала е там четири дни. От Париж е заминала за Лондон, през тунела под Ламанша. Не е ясно къде е отседнала в Лондон. От този период няма записи от кредитните й карти.
   — Разбрах, че от време на време отсяда в домовете на приятелите си, явно в тяхно отсъствие.
   — Значи това е обяснението. В такъв случай няма как да остави следи. След това се е върнала в Щатите. Ню Йорк, Вашингтон, Сан Франциско. Ако е работила за някого през това време, нямаме данни.
   — А мобилният й телефон? Нали сега могат да се проследяват по джипиес мрежата?
   — Опитахме и по този начин. Очевидно е изключила джипиес чипа на телефона си. А в такива случаи не може да се разчита на триангулация по разположението на мобилните клетки. Ако разполагах с ресурсите на ФБР или Агенцията за национална сигурност, нямаше да бъде толкова трудно, но според мен тази жена не иска да бъде открита.
   — Какво е най-новото, което имаш за нея? — попита Кукин.
   — Мога да ти кажа, че преди няколко седмици е била в Париж.
   Кукин се наведе в очакване.
   — И?
   — Няма друго. Няма хотел. Няма покупки на храна с кредитна карта. Или използва само пари в брой, или се храни от кофите за боклук. Не е останала дълго. На следващия ден си е тръгнала от Париж и се е върнала в Щатите. Лично проверих резервацията за полета и допълнителната документация. Освен това същия ден е записана от една охранителна камера на летище „Шарл дьо Гол“.
   — Значи се е върнала в Сан Франциско?
   — Не. Във Вашингтон. Проверих авиокомпаниите, влаковете, автобусите и компаниите за автомобили под наем от този град, но не открих нищо. Не е изключено да е използвала фалшиви документи с друго име, но според мен все още е там.
   — Но отново не е на хотел?
   — Не. Може би има друг приятел, при когото е отседнала.
   — Може би — каза замислено Кукин.
   — Относително погледнато, Вашингтон не е толкова голям град. Мога да изпратя няколко от моите хора, за да проверят дали няма да се покаже на място.
   Кукин вече клатеше глава.
   — Не. Няма нужда. Оттук нататък аз поемам преследването.
   Събеседникът му се изправи.
   — Ще продължа да ти изпращам допълнителна информация, ако постъпи такава. Заредил съм маркери в системата. Ако тя си купи билет за самолет, наеме кола, използва кредитната или дебитната си карта или включи джипиеса на телефона си, веднага ще разбера, а съответно и ти.
   След като мъжът си тръгна, Кукин седна и се замисли. В действителност имаше няколко отделни неща, на които трябваше да посвети вниманието си. Беше свикнал, макар че обичаше да се съсредоточава върху една задача, а останалите да следи според приоритета. Но все пак понякога човек не получаваше точно това, което иска.
   Във всеки случай най-важното беше тази Кейти Джеймс. Тя беше единствената връзка, с която разполагаше. Трябваше да я открие.
   79
   Минаха два дни. Шоу беше изследвал всеки сантиметър от Хароусфийлд, беше наблюдавал как екипът преследва следващата си цел и беше разговарял дълго и подробно с професор Малъри, Лиза, Реджи, Уит и Доминик. Дори беше слязъл в подземното стрелбище заедно с Реджи, където видя как тя улучва мишената в повече от деветдесет процента от всички случаи дори когато между нея и очертания силует имаше плътна димна завеса.
   — Впечатлен съм — отбеляза той, когато отново излязоха на чист въздух. — Как го правиш?
   — Запомням къде е мишената.
   — Е, в истинския живот мишените почти никога не са неподвижни.
   Докато се прибираха в къщата, двамата минаха покрай гробището. Шоу спря пред гроба на Лора Р. Кемпиън.
   — Роднина ли ти е? — попита той.
   Реджи му беше казала фамилията си.
   — Съмнявам се.
   — Често ли идваш тук?
   — Вероятно по-често, отколкото трябва — призна тя.
   Реджи седна на старата скамейка. Шоу застана до нея.
   — Значи идваш и гледаш гроба на една жена, с която може би имаш роднинска връзка, а може би не? Така ли се грижиш за душевното си здраве?
   — Не се заяждай. Всеки си има странности.
   — Добре, ами тези, за които знаеш, че са ти роднини?
   — Какво искаш да ти кажа? — попита доста остро тя.
   — Живи ли са?
   — Не. А как са твоите деца? Оправи ли се онзи проблем със сина ти в Щатите?
   — Първият ми спомен е за една дебела стара монахиня в сиропиталището. И никога не съм бил женен. Нямам деца.
   — Истината ли ми казваш този път?
   — Да.
   — А онзи гроб до Франкфурт? На Ана?
   Шоу кимна към гробището.
   — Поне я познавах.
   Реджи също се обърна натам.
   — Както ти казах, всеки си има странности. Но бих искала да разбера повече за нея.
   — За коя? За жената от моя гроб или за тази?
   — И за двете.
   Шоу извърна поглед, като проследи как една птица се носи по вятъра.
   — И какво е станало с твоето семейство?
   — Умряха — отговори тя рязко. После добави по-меко: — Просто умряха. — Погледна го и добави: — Хората умират, нали знаеш? Във всяка секунда от всеки ден. — Изражението й се промени и тя смени темата: — Е, какво научи за нас досега?
   — Имате късмет, че сте живи.
   Реджи се намръщи.
   — Какво искаш да кажеш?
   — Може би сте добри в операциите на място, макар че съм виждал единствено провала в Горд. Но тук нямате охранителен периметър и почти никаква вътрешна сигурност, а повечето от хората, с които се запознах, няма да издържат и най-обикновено изпитание. Уит например е на ръба на нервна криза, много е нестабилен. А безстрашният ви лидер професор Малъри ми прилича на детския писател Клайв Луис, но със склонност към убийства.
   — Мисля, че всъщност предпочита книгите на Толкин.
   — Това не променя крайния резултат. Пързаляте се по много тънък лед.
   Реджи се изправи.
   — Знаеш ли какво? — каза тя. — Досега се справяхме чудесно. Докато не се появи ти.
   — Ако не се бях появил, всички щяхте да сте мъртви — напомни й той.
   — Добре. Какво искаш, да падна на колене и да прославям твоето превъзходство? Нямаме големи бюджети, собствени самолети и прочие глупости, но въпреки това си вършим работата.
   — В повечето случаи — уточни той.
   Беше ред на Реджи да извърне поглед, а лицето й почервеня. Когато отново се обърна към него, ти каза:
   — Ще продължаваш ли да ме обиждаш, след като си набрал инерция?
   — Не те обиждам. Критикувам те. Ти ме попита какво мисля и аз ти казах. Ако не искаше да чуеш мнението ми, не биваше да ме питаш.
   — Голяма работа си, честно — каза разгорещено тя.
   — Има ли някакъв проблем, който не виждам? Защото отношението ти е малко враждебно.
   — Няма никакви проблеми. Както сам каза, това е просто работа. Само затова си тук. Заради тъпата работа. Нали така? „Временно сътрудничество“, така се изрази, според мен с ударение на „временно“.
   — Казах ти още, че не се отнасям несериозно към това, което се случи между нас.
   — Наистина, точно това миказа.
   — И наистина го мислех.
   — Да, сигурно.
   — Дойдох, за да ти помогна. Това не означава ли нещо?
   — Но също и за да заловиш Кукин и да се успокоиш, че не трябва да се оглеждаш цял живот. Не се преструвай, че го правиш само от алтруизъм.
   — Честно казано, аз и бездруго трябва да се оглеждам. А и той всъщност не е най-опасният боклук, с когато е трябвало да се справям.
   — И винаги ли си успявал?
   Шоу неволно хвърли поглед към гроба.
   — Невинаги.
   Измина минута в мълчание и изражението на Реджи най-сетне омекна.
   — Виж, сигурно прекалих. Аз също съм объркана и ако трябва да съм честна, цялата проклета история ме извади от релси. — Тя се огледа. — Всъщност нямам друго освен Хароусфийлд и това, което правим тук, Шоу. Сигурно ти се струва доста жалко, но при мен е така. А ако го загубя, не съм сигурна какво ще ми остане.
   — Значи ще трябва да се постараем в никакъв случай да не го загубиш.
   — Е, съвсем скоро ще разбера какво ще излезе, нали така?
   — Мисля, че и двамата ще го разберем.
   80
   Фьодор Кукин гледаше през прозореца на хотелската си стая към улиците, окъпани в електрическа светлина, като мислено разделяше града на части. Вашингтон, окръг Колумбия, представляваше четири квадранта. В североизточния, който туристите познаваха най-добре, бяха повечето големи паметници и Белият дом. Този район беше относително безопасен. В останалата част от града обаче имаше малки, но постоянни територии, където властваше насилие.
   Кукин беше научил, че три процента от пощенските кодове в този град са на местата, където се случваха повече от седемдесет процента от тежките престъпления. Повечето от тях бяха свързани с наркотици и улични банди и началникът на вашингтонската полиция беше принуден да изразходва все повече ресурси за тези проблемни райони.
   Кукин седна и се зае да изучава картата на града, като я анализираше по същия метод, който беше прилагал в минали битки. Територията на Вашингтон беше доста голяма, но градът със сигурност не беше с най-голямото население в страната. И все пак почти шестстотин хиляди души го смятаха за свой дом, а много повече пътуваха всеки ден до града от предградията. Кукин не смяташе, че Кейти Джеймс ще отседне в някой от престъпните райони, което донякъде ограничаваше издирването. В бизнес кварталите имаше предимно хотели. За да се настани там, тя трябваше да използва кредитна карта, така че по пътя на логиката можеше да изключи и тази част. Около сградата на Капитолия, където се събираха ъглите на четирите квадранта, имаше жилищни квартали, където беше възможно да е отседнала. Освен това имаше и скъпи квартали в Джорджтаун на запад и нагоре по Масачузетс Авеню, или Улицата на посолствата, както го наричаха тук, а също и на Кънетикът Авеню и Шестнайсета улица в посока Мериленд. Кукин беше довел ограничен брой хора и възнамеряваше да ги използва ефективно.
   Самият той беше отседнал в хотел „Хей-Адамс“, на гърба на парка „Лафайет“, който се намираше от другата страна на Пенсилвания Авеню срещу Белия дом. С него имаше шестима души, включително и Паскал, които да проведат издирването на тайнствената журналистка. Според него тъкмо професията й беше ключът. Тя беше журналистка. А с какво се занимаваха журналистите? Пътуваха, пишеха статии, разговаряха с различни хора и от време на време докладваха на работодателите си. Проблемът произтичаше от това, че в момента Кейти Джеймс явно нямаше работодател.
   Той се вторачи в списъка, който беше съставил. Може би тя все пак щеше да се хване на работа в някакъв момент. В такъв случай имаше няколко възможности.
   Най-популярният вестник в града беше „Уошингтън Поуст“. Джеймс беше работила за тях отдавна, а оттогава беше публикувала и няколко статии във вестника като журналист на свободна практика, но не и през последните няколко години. Редакцията се помещаваше в северозападния край на Петнайсета улица. Кукин беше изпратил там един от хората си, снабден със снимка на Джеймс. Друг наблюдаваше редакцията на „Ню Йорк Трибюн“, която беше на две пресечки от тази на „Поуст“. Джеймс беше спечелила две награди „Пулицър“ със статии, публикувани в „Трибюн“, но Кукин беше научил, че междувременно се е скарала с редакцията на вестника. Въпреки това не биваше да изключва и тази възможност.
   Редакцията на „Ню Йорк Таймс“ беше на Първа улица, която също се намираше в северозападния квадрант. Си Ен Ен също се намираше на Първа улица, но в североизточния край. Както „Таймс“, така и Си Ен Ен бяха близо до Капитолия. Според нейното досие Джеймс беше работила и за „Таймс“, а освен това беше правила репортажи за Си Ен Ен — както пред камерата, така и зад нея — през първите години от войната в Афганистан. Във Вашингтон се намираха и много други новинарски организации, но поне според Кукин беше най-вероятно именно тези две да привлекат вниманието на журналист със солидна репутация, каквато имаше Кейти Джеймс.
   Той започна да кръстосва хотелската си стая. Щеше да даде на тази стратегия няколко дни, за да види дали от нея ще излезе нещо. Освен това щеше да продължи да се надява Кейти Джеймс да използва кредитна или дебитна карта или да включи джипиеса на телефона си. В такъв случай неговият „приятел“ със сигурност щеше да го уведоми. Отсъщия източник разполагаше и с още един списък. В него имаше четири имена — все приятели на Джеймс, които също се занимаваха с журналистика и живееха във Вашингтон. Двама от тях, Робърта Маккормик и Ерин Роудс, си бяха в САЩ, тоест едва ли Джеймс се беше настанила в домовете им. Другите двама бяха извън страната. Затова Кукин беше изпратил останалите си хора на техните адреси. Той отново премисли всичко. Беше разположил фигурите си по най-добрия възможен начин. Сега играта преминаваше във фаза на изчакване, а въпреки опита си на бойното поле Кукин така и не беше усвоил умението да чака.
   Той излезе да се разходи. Мина покрай Белия дом, спря и се загледа през оградата от ковано желязо. Преди трийсет години Кукин и неговите съветски другари бяха правили всичко по силите си, за да съсипят обитателя на този дом. Капитализмът беше зло, а личните свободи бяха още по-вредни. Маркс беше прав; Ленин беше още по-прав; а Сталин и неговите последователи бяха довели системата до съвършенство. И все пак всички те бяха сгрешили, разбира се. Стената на комунизма се беше сринала, Кукин беше избягал и сега живееше като цар в родината на бившите си врагове, като използваше точно онези инструменти на свободния пазар, срещу които се беше борил толкова дълго. Е, човек явно трябваше или да се приспособи, или да загине.
   Кукин забеляза един агент в униформата на Сикрет Сървис, който започваше да проявява нездравословен интерес към него. Той отстъпи от оградата и продължи към Петнайсета улица, като вдишваше дълбоко от чистия горещ въздух и проявяваше умерен интерес към шумните ята от туристи с техните глупави фотоапарати.
   Телефонът му избръмча.
   — Да?
   — Току-що използва дебитната си карта — съобщи неговият приятел. — На ъгъла на Ем Стрийт и Трийсет и първа улица в Джорджтаун. Очаквам снимка за потвърждение от камерата на банкомата.
   Кукин незабавно позвъни на онзи от своите хора, който се намираше най-близо до мястото, и се затича обратно към хотела си. След пет минути вече беше в един джип под наем и шофираше на запад към Джорджтаун. Движението беше натоварено и на кръстовищата се образуваха задръствания. Кукин нетърпеливо потропваше с пръсти по стъклото.Телефонът му отново звънна. Оставаха му поне десет минути, за да стигне до мястото.
   — Да?
   — Няма следа от нея, господине — каза Мануел.
   — Обади се на останалите екипи. Организирайте периметър на десет пресечки около банкомата. Четирима души да претърсят пеша всеки квадратен сантиметър от него, като започнат от тази точка. Двама души в коли да обикалят периметъра, един по часовниковата стрелка и един в обратната посока. Ще дойда възможно най-бързо. Току-що е изтеглила пари, значи е логично да се предположи, че ще ги похарчи за нещо — проверявайте всички магазини или ресторанти, които ви се сторят подходящи.
   Той прибра телефона в джоба си. Беше убеден, че няма да я открият по заобиколния начин. Щеше да бъде прекалено голям късмет да се случи така. Такива неща ставаха във филмите, но не и в живота. Но сега вече разполагаха с периметър. А почти никой на света не умееше да работи в периметър по-добре от Фьодор Кукин.
   81.
   — Разкажи ми за приятеля на Кукин — предложи Шоу.
   — Кой приятел? — попита Реджи.
   — Слабият мъж с бялата коса, който простреля Доминик в ръката.
   Беше късно вечерта и двамата седяха в една малка стаичка на втория етаж в Хароусфийлд, която Реджи използваше за нещо като кабинет заедно с Уит. Беше тясна и претъпкана. Реджи седеше на единствения стол, а Шоу се беше сгънал върху малък кашон. Навън валеше.
   — Казва се Алън Райс. Това е помощникът на Кукин в бизнеса.
   — И какво друго?
   — Разговарях с него, само няколко пъти. Но имаше нещо странно, което ми направи впечатление.
   Шоу се поизправи.
   — Припомни си всичко дума по дума.
   — Е, не го помня дума по дума, но той искаше да ме предупреди. За Кукин. Разбира се, той го нарече Евън Уолър.
   — За какво да те предупреди?
   — Каза ми, че шефът му понякога се държи странно с жените. Случвало се било в миналото. Развивал мания. Общо взето, Райс ми каза да изчезвам, защото така ще е по-добреза мен.
   — Значи се е тревожел за безопасността ти?
   — Явно да, но всъщност изтъкна, че го прави, за да предпази шефа си.
   — Интересно.
   — Защо да е интересно?
   — Защото според мен този Райс се опита да убие шефа си в катакомбите на Горд.
   Реджи го изгледа смаяно.
   — Какво? Защо мислиш така?
   — Защото в критични моменти човек стреля по най-важните заплахи, Реджи, а не по второстепенните цели.
   — Не те разбирам.
   — Райс беше насочил пистолета си към Уит, който не беше близо до Кукин. От друга страна, Доминик беше само на половин метър вдясно от Кукин. Когато ударих първия, Райс се завърти и ме видя. Секунда по-късно ударих и втория, по-дребния. Райс можеше да ме елиминира в този момент. Беше само на метър и половина от мен и между нас нямашеникой. Вместо това той се обърна и стреля по шефа си.
   — Но улучи Доминик.
   — Вероятно е улучил Доминик, защото не умее да стреля. Да улучиш някого съвсем не е толкова лесно, колкото изглежда, дори от три метра разстояние. Но този куршум пропусна на косъм главата на Кукин. Значи не стреля по мен, когато имаше възможност, а вместо това се опита да убие шефа си.
   — Звучи безсмислено. Защо да се опитва да убие Кукин? Нали беше дошъл да го спаси?
   — Или да се престори.
   — Защо да го прави, ако Кукин в крайна сметка ще бъде убит?
   — Помисли малко. Хората на Кукин все още ще бъдат живи. Може да не им хареса, ако заместникът очисти шефа пред очите им. Трябва да изглежда като нещастен инцидент. А има и нещо друго — ами ако Кукин оживее след изстрела?
   — Дали според теб той е знаел, че си там? И е искал да попречи на Кукин да ни убие?
   — Много се съмнявам. Може би наистина е влязъл с идеята, че ще спасява шефа си. Може би те е видял как излизаш от църквата някоя вечер и така е започнал да те подозира. После влиза в катакомбите, вижда как атакувам от засада и за няколко секунди променя плана. В бъркотията, предизвикана от моето излизане на сцената, той стреля, всички започват да се крият и да стрелят и накрая се оказва, че Кукин е убит. И тогава той наследява бизнеса.
   — Предполагам, че не е невъзможно.
   — Искам да знам и нещо друго. Как открихте Кукин?
   — Къщата е пълна с хора, които се занимават с това. Изследователи, лингвисти, учени.
   — Не, нямах предвид как сте установили, че Евън Уолър всъщност е Фьодор Кукин. Как разбрахте, че ще бъде в Горд по това време?
   — Нашите хора са се сдобили с тази информация и ни я предадоха, за да подготвим мисията. Така действаме. Но не знам как са достигнали до информацията. Може би от вътрешен източник?
   — Нека те попитам нещо. Възможно ли е точно Алън Райс да е този вътрешен източник?
   — Току-що ти казах, че не знам как сме получили информацията. Авиекак разбрахте, че ще бъде в Горд? И вие ли имате вътрешен източник?
   — Не. Цялата ни информация беше събрана от сателитно проследяване на телефонни обаждания, електронни транзакции по кредитни карти и други високотехнологични източници.
   Реджи го погледна със завист.
   — Сигурно е удобно.
   — Удобно е, но само ако работят. Дали Малъри знае кой е вътрешният източник?
   — Предполагам — отговори колебливо Реджи. — Но не смятам, че ще ти каже. Той обича да пази всичко в тайна.
   — Може да се наложи да ми каже всичко, ако иска организацията да продължи дейността си.
   — Искаш да кажеш, че ще ни затвориш? Ще направиш така, че да прекратим операциите?
   — Не, просто се връщам към първоначалното си твърдение. Ако не го хванем първи, Кукин ще ви унищожи до един.
   — Тогава защо не отидем да попитаме професора?
   Шоу погледна часовника си.
   — Часът е почти един. Мислиш ли, че е буден толкова късно?
   — Професорът спи по-малко и от мен. Сигурно е в библиотеката.
   — Значи страда от безсъние?
   — Не, всъщност от увеличена простата.
   Оставаше му само да поклати глава.
   82
   Малъри не беше в библиотеката. Откриха го в кабинета му. Професорът беше напълно облечен и седеше зад бюрото си — съсредоточен, с притиснати една в друга длани. Но когато Шоу зададе своя въпрос, погледът му запрескача между двамата.
   — Не знам самоличността на този човек — отговори стегнато Малъри.
   — Но имаше такъв? — попита Шоу.
   — Да. Понякога се налага да разчитаме на доносници.
   — Ако не знаете кой е, как можете да бъдете толкова сигурни в него, че да му повярвате?
   — Бях достатъчно убеден, за да дам ход на операцията. А и се съмнявах, че ще ни се удаде друга възможност да го атакуваме.
   — Достатъчно убеден? — възкликна Реджи. — Достатъчно, за да рискувате живота ни, ако грешите?
   — Казах ти, че няма да ти се размине, Майлс.
   Всички се обърнаха и видяха Лиза на вратата. Беше със спортни панталони и дълъг пуловер. Очевидно и тя не си беше лягала. Хвърли унищожителен поглед на професора, преди да се отпусне на един стол срещу него. После вдигна очи към Шоу и Реджи.
   — Двамата с Майлс водихме доста спорове по този въпрос, нали?
   — Ти подробно изложи мнението си — отвърна дипломатично той.
   — Мнението ми беше, че е пълна глупост да изпращаме екип на базата на информация, която сме получили от анонимен източник.
   — Да, но този анонимен източник се оказа точен по отношение на придвижването на Кукин — изтъкна професорът. — Той наистина замина за Горд, отседна в тази вила и точно с този охранителен екип, за който ни информираха.
   — Все пак да се доверим на този човек беше…
   — Какъв мотив може да има той, за да се обърне срещу нас? — прекъсна я Малъри.
   — Да ви убие, преди да убиете шефа му, след като разбере каква е вашата набелязана цел? — обади се Шоу.
   — Не стана по този начин. Човекът сам се свърза с нас.
   — Откъде е разбрал как да се свърже с нас? — попита Реджи.
   — Има си начини — отговори Малъри.
   — Кой е определил тези начини?
   — Аз.
   — И никога не сте ни казвали?! — настоя Реджи.
   — Не ми се струваше важно. Никога не се е случвало това да се обърне срещу нас. Човек работи по начина, който дава резултати. Да открием истинската самоличност на някого е само половината от работата. Другата половина е след това да се доберем до целта. И точно тогава ни трябва такава разузнавателна информация.
   — Е, след катастрофата в Горд ми се струва, че този начин на действие със сигурност се е обърнал срещу нас, Майлс — каза Лиза.
   — Все още нямаме окончателни доказателства — възрази той.
   — Някой е знаел, че ще бъдем в катакомбите с Кукин.
   — Както си спомняш, ти самата ми предложи този вариант, Реджи — заради твърдението на Кукин, че е дълбоко религиозен. Но изборът на точното място в катакомбите беше направен на терена, след като ти пристигна в Горд. Нашият анонимен източник няма как да е разбрал.
   — Да, но може да са ни проследили — каза Реджи. — Ако са знаели, че целта ни е Кукин, и са искали да ни спрат.
   — Продължавам да не виждам логична причина този човек да ни помогне да се доберем до целта си, а след това в последния момент да се опита да ни спре.
   — Може би не е искал нито едното от двете — обади се Шоу.
   Думите му накараха всички останали да се обърнат с изненада към него.
   — Обясни какво имаш предвид — каза Малъри.
   — Може би Алън Райс е вашият източник. Той иска Кукин да умре, но по свои собствени причини — а именно, за да поеме контрол върху престъпната му империя. Преди малко изложих пред Реджи теорията, че се е опитал да убие шефа си, като е импровизирал в момента, в който аз се намесих в играта. Но вече не съм толкова сигурен.
   — Ако това е било намерението му, защо просто не ни е оставил да го убием? — попита Лиза. — Защо се е появил и се е опитал да го предотврати?
   — Ако го убиеш и го пъхнеш в някой саркофаг никой няма да разбере какво е станало с него. Създава се несигурност. Търговията не може да продължи с ново ръководство, защото всички ще чакат шефа да се върне. Или пък и другите ще се опитат да вземат властта. Няма да стане чисто. Но ако Райс е бил там и се е опитал да спаси шефа си, ще спечели доверието на подчинените. И тогава ще има ясен завършек. Кралят е мъртъв. Райс може да заеме мястото му като най-логичния му наследник.
   — Това изобщо не ми звучи логично — изсумтя Малъри.
   — Аз бях в катакомбите — възрази Шоу. — И видях как Райс стреля по Кукин. Той се опита да убие шефа си.
   — Възможно ли е вашият доносник да е Райс? — настоя Реджи.
   Професорът сви рамене.
   — Предполагам, че е възможно. Както казах, той остана анонимен.
   Лиза взе думата:
   — Шоу, ако това, което казваш, наистина е вярно, как ни помага да се доберем до Кукин?
   — Ако Райс е вашият вътрешен човек, можем да използваме този факт срещу него, за да стигнем до шефа. Той със сигурност вече е доста притеснен. Все пак Кукин остана жив.
   Шоу погледна към Реджи.
   — Вие го нарекохте с истинското му име онази вечер. Райс със сигурност го е чул. Съмнявам се, че Кукин е останал доволен от този факт. Може би Райс вече си мисли, че дните му, така или иначе, са преброени.
   — А как ще се доберем до Алън Райс?
   — Кукин има верига от законни бизнес предприятия. Предполагам, че Райс участва в управлението им. Щабът на Кукин е в Монреал. Притежава апартамент в центъра на града. Предлагам да замина за Канада и да започна да ровя на място.
   — Ти ли? — попита Реджи.
   Той я погледна.
   — Да, аз.
   Реджи по навик погледна към професора.
   — Какво мислите?
   — Какво ще кажеш Уит да дойде с теб? — попита той.
   Шоу поклати глава още преди да чуе въпроса докрай.
   — Двамата не работим добре заедно. Освен това той е доста буен и сигурно няма да ме слуша.
   — Аз ще дойда — каза Реджи.
   — Не е добра идея — възрази Шоу.
   — Защо?
   — Просто така, довери ми се.
   — Не съм съгласен — каза Малъри. — Смятам, че трябва да дойде с теб.
   — Според мен не си ти човекът, който казва какво трябва да се прави — заяви Шоу. — Аз съм този човек.
   — Имаме общ интерес да приключим заедно с тази история — отговори Малъри. — А има и нещо друго. Признавам, че си в състояние да прекратиш операциите ни, но това е нож с две остриета.
   — Какво имаш предвид?
   — Имам предвид, че организацията, за която работиш, явно също е строго секретна. Ако нашето съществуване излезе наяве, мога да те уверя, че същото ще се случи и с вас.
   Шоу обмисли думите му, като прикриваше истинските си емоции зад непроницаема маска.
   — Ще си помисля — отговори той.
   — Не мисли твърде дълго — посъветва го Малъри. — Както сам каза, Кукин също се опитва да се добере до нас.* * *
   Шоу и Реджи се върнаха с колата до Лондон. Спряха пред хотел „Савой“.
   — Искаш ли да се кача? — попита тя и бързо добави: — За да поговорим.
   — Тази вечер не. Има много неща, които трябва да обмисля. Може би друг път.
   Реджи подкара колата, очевидно разочарована.
   Шоу се качи с асансьора до стаята си. Отвори вратата и светна лампата.
   — Как е, Шоу?
   Франк седеше зад бюрото, а превръзките около тялото му издуваха ризата.
   Шоу явно не се изненада да го види. Той съблече якето си и го остави на леглото.
   — Може би сме прецакани, Франк.
   — Значи нещата не вървят според нашия план?
   Шоу се отпусна на леглото.
   — Съвсем не.
   83
   Кейти Джеймс изяде няколко хапки от китайската храна, която си беше поръчала за вкъщи, но после изгуби апетит. Напразно беше похарчила двайсетте долара, които изтегли от банкомата. Тя хвърли кутиите в боклука, остави вилицата си в миялната машина, изплакна си ръцете и се премести в хола. В къщата беше тъмно, както явно предпочиташе през последните дни.
   През последните дни? По-скоро през последните месеци.
   Кейти седна на един стол и мрачно се загледа в отсрещната стена, на която бяха окачени снимки на нейната приятелка и семейството й. Тя се изправи, приближи се до стената и ги докосна една по една, като галеше с пръст главите на децата. В поредицата от снимки те се развиваха от бебета в хлапета с бузки като катерички, после във високи тийнейджъри и накрая във възрастни хора, които вече имаха и собствени деца, ако се съдеше по най-новите детски снимки на стената.
   Кейти никога не се беше омъжвала, кариерата й беше нейният брак. Никога не беше имала деца и всъщност дори не й беше хрумвало. Вместо това имаше две награди „Пулицър“ и грозна рана от куршум, която беше оставила неизличим белег на ръката й. Беше обиколила целия свят на чужди разноски. Сигурно щяха да я помнят дълго като репортер. Беше преуспяла в професионалния си живот и напълно се беше провалила в личния. Тази история не се случваше за пръв път, а тя със сигурност не беше единствената й жертва, ако изобщо можеше да се смята за жертва. И все пак, когато беше на тринайсет, единствената й мечта в живота беше да стане майка и да има малка къщичка със зелена ливада и дърво отпред — най-добре ябълково дърво, защото винаги беше обичала ябълки.
   Вместо това някъде по пътя беше избрала да документира една световна криза след друга, като трупа милиони прелетени километри в това неуморимо преследване.
   Изведнъж й стана студено, макар че навън беше типична лятна вечер във Вашингтон — с други думи достатъчно топло и влажно, така че човек да се изпоти дори от кратка разходка. Кейти наметна един пуловер на раменете си и остана неподвижна в тъмното.
   Поне беше спряла да пие. Не беше слагала капка алкохол в устата си от месеци насам. Дори на сутринта, когато Шоу я изостави в Цюрих, без да каже дума. Беше се изненадала от себе си. Предполагаше, че в този момент ще изгуби контрол. Вместо това беше останала още два дни сама, като не спираше да му се обажда. После беше звъняла на Франк и на десетия пъти той най-сетне беше вдигнал.
   „Той страда — беше й казал Франк. — Дай му малко време.“
   И Кейти му беше дала време. Първо няколко седмици. После два месеца. След това отново се беше опитала да му се обади, но номерът му вече беше сменен.
   Тогава отново се беше свързала с Франк, който обеща да й помогне. И наистина го направи — даде й информация за Шоу, включително и потвърждение, че отново се е върнална работа. Казано с други думи, отново се беше заел да рискува живота си в невероятно опасни ситуации по целия свят. Всеки път когато телефонът звъннеше, Кейти си мислеше, че се обажда Франк — за да й съобщи за смъртта на Шоу. Мислеше си точно това, защото вече беше спряла да вярва, че Шоу някога ще я потърси.
   А после Франк отново се беше опитал да й помогне. Беше дал на Шоу номера на специалния телефон, с който я беше снабдил. Шоу се беше обадил и беше затворил, след като чу гласа й. Това не я изненада особено, но тя все пак малко се разочарова. След това обаче той се беше обадил отново и, макар и за кратко, поне бяха разговаряли.
   А после тя беше заминала за Париж. Франк й беше подсказал идеята. Когато видя Шоу сам на онази маса, тя просто спря. Той все още не я беше забелязал, така че тя го погледа известно време. Видя как разграфява помещението на зони и преценява вероятните опасности, както беше правил през целия си живот. Разбира се, той вече нямаше другизбор. Никога не бяха правили секс, макар че веднъж бяха прекарали нощта в обща спалня. Дори не се бяха целували. Така и не се бяха сближили — или поне той не я чувстваше близка. За себе си не беше сигурна. А може би се плашеше от истината. Всичко беше много объркано.
   Честно казано, Кейти нямаше представа кога точно се беше влюбила в него. Очевидно се беше случило, преди той да я изостави в Цюрих. Може би в онази последна вечер въвВисбах, в Германия — пред гробището, където беше погребана Ана. Той не беше в състояние да отвърне на чувствата й — не и в онзи момент. А може би никога.
   Тя отново се загледа в снимките на стената. Какво щеше да стане, ако не си беше тръгнала от ресторанта толкова рязко? Но и той не се беше опитал да я спре и да я накарада се върне на масата. Ако само беше излязъл след нея, тя щеше да се върне — защото изпитваше отчаяна нужда отново да поговори с него. Но тя се беше отдалечила по улицата, а той не я беше последвал.
   Кейти застана до прозореца и погледна навън. Виждаха се минувачи, най-вече двойки, хванати за ръка. Долиташе смях. С рев мина една кола, която се движеше прекалено бързо за тесните улици в този жилищен квартал. Кейти нямаше представа колко дълго ще остане тук. Нито къде ще отиде след това.
   Тя извади телефона от джоба си и си помисли отново да се обади на Франк, за да провери дали не знае нещо ново за Шоу. Показалецът й се поколеба над клавиатурата, но ненатисна бутоните.
   Каза си, че няма никакъв смисъл. Да се измъчва в преследване на една незначителна вероятност със сигурност не беше конструктивно решение. Вместо това тя си легна с потискащата увереност, че и утрешният ден няма да бъде с нищо по-добър от днешния.
   84
   — Ситуацията ми беше съвсем ясна — отбеляза Франк. — Е, с изключение на изстрела, който ме улучи. Изпратих твоята снимка и снимката на жената на гарата, както бяхме говорили. Така разделихме четворката ви на двете желани конфигурации, защото ирландецът беше неуправляем. Ти сложи джипиес чипа в телефона, който беше взел от един от техните хора, прекоси морето с корабчето, изкара още информация от нея и накрая й даде телефона. После я оставихме да се оправи, ти я проследи до техния щаб и проникна в него. Проста работа.
   — Забрави да споменеш, че ти докладвах.
   — Да, знам. Но вече си там от няколко дни. Така че докладвай отново.
   Шоу му разказа за всичко, което беше чул и видял през последните четирийсет и осем часа.
   — Значи наистина работят отдавна — каза замислено Франк и бръсна една прашинка от измачканото си сако. — Знаеш ли, ние от известно време подозирахме, че се случва нещо подобно.
   — Как така? — изненада се Шоу.
   Франк се забави с отговора, докато отвори минибара в стаята, който беше скрит в един шкаф, и извади една кока-кола. Той отвори бутилката и отпи.
   — Мъртви нацисти — каза той.
   — Какво?
   — Е, от наша страна така и не беше потвърдено, че наистина са нацисти, но през последните пет-шест години имаше цяла поредица от деветдесетгодишни мъже, които тайнствено напускаха този свят на най-различни места. И някои от тях бяха в Южна Америка, където най-често са емигрирали висшите офицери от Третия райх, след като Хитлер се е самоубил в онзи бункер.
   — А защо изобщо сте следили какво се случва с тях?
   — Защото някои от тях след това са се замесили в разни дейности, които са адски близо до нашата сфера на действие. В два от случаите проследихме биографията им още от Берлин. Но те вече бяха мъртви, така че нямаше голям смисъл да продължаваме да се занимаваме с тях. Ако случаят наистина е такъв, браво на тези момчета и момичета, че са смачкали онези отрепки.
   — Браво за това, че са взели закона в ръцете си?
   — Браво за това, че се грижат да има справедливост там, където я няма. Ние правим горе-долу същото, Шоу.
   — Ние никога не получаваме заповед да убием някого.
   — Нали не си мислиш, че всички онези хора, които откриваме и предаваме, наистина получават справедлив съдебен процес?
   — Знам, че не е така.
   — Тогава да се заемем с по-належащи въпроси. Какъв е проблемът сега?
   Шоу му разказа за ултиматума на Малъри.
   — Или Реджи ще дойде с мен, докато издирвам Кукин, или те ще разкрият и нас.
   Франк довърши кока-колата си.
   — Само това ли е? Тогава не виждам никакъв проблем. Вземи я със себе си, какво толкова?
   Долната челюст на Шоу увисна.
   — Не искам да се влачи с мен, докато преследвам онзи кучи син. Прекалено опасно е.
   — От друга страна, ако я оставиш сама, може би Кукин ще се добере до нея, докато ти преследваш него. И този път ще свърши работата докрай.
   Франк хвърли празната бутилка от кока-кола в кошчето за боклук, извади пакетче солени бадеми от джоба си и се зае да ги подхвърля един по един в устата си, като енергично ги дъвчеше с кътните си зъби.
   Шоу явно се колебаеше.
   — Не си ли съгласен? — попита Франк.
   — Не казвам това, но каква е крайната ни цел?
   — Кажи ми каква е според теб, а аз ще ти кажа дали си прав или не.
   — Да стигнем до Кукин? Мислех си, че хората със скъпите костюми вече не се интересуват от него. Нали той се върна към основното си занимание — да продава деца за проституция? Вече няма опасност от ядрени гъби. Ти сам го каза.
   Франк изяде всички бадеми, преди да отговори:
   — Честно казано, не съм наясно дали отношението им по този въпрос се е променило. Но със сигурност се интересуват от новото откритие в Англия.
   — Защо?
   — Защо ли? — повтори невярващо Франк. — Защо се интересуват от друга организация с предмет на дейност, който може да има глобални последици? Хм, чакай да си помисля.
   — Това няма нищо общо с нас — каза Шоу, но не звучеше съвсем убеден.
   — Така ли смяташ? Нека да те просветля. Най-интересното за нас е фактът, че тези хора не преследват само бивши „чудовища“, но и настоящи. Ти сам каза, че проучват потенциални мишени в Африка, Азия и Южна Америка, въпреки че не искат да ги назоват пред теб.
   — Е, и?
   Франк хвърли празното пакетче от бадемите в кошчето и избърса ръце в панталоните си.
   — Ще ти кажа. Понякога боклуците, които са свалени от власт, се връщат обратно на върха. И ако тези британци очистят някой наскоро свален диктатор, това много бързо може да вгорчи геополитическата ситуация.
   — На кого му пука, ако преследват такива хора? Нали сам каза, че според теб трябва да се радваме, че са се насочили към такава дейност?
   — Говорех за нацистите. Нацистите няма как да се върнат на власт.
   — Не виждам каква е разликата.
   — Не се прави на наивник. Ако искаш всичко да бъде в черно и бяло, иди да гледаш някой филм с Хъмфри Богарт и Лорън Бакол. Всеки път когато тези момчета и момичета очистят някое чудовище в Близкия изток или Южна Америка, може да избухне революция някъде, където не искаме, схващаш ли?
   — Не, всъщност не. Как ще стане това, ако мишените им вече са свалени от власт?
   — Както ти казах, понякога те се връщат на власт. И в зависимост от това кой ги е свалил, понякога е в наш интерес да се уверим, че точно това ще се случи — защото кучият син, който ги е свалил от поста, може да се окаже още по-лош. Ако искаш, мога да ти дам десетина различни исторически примера. Но ако вече са мъртви, няма да разполагаме с този вариант.
   — Господи, това е лудост.
   Франк се изправи.
   — Може би съм съгласен с теб. Но всъщност няма значение какво мислим ние двамата, по дяволите. Ние сме просто редници на бойното поле. Така че се заеми с Кукин и вземи мацката със себе си. По този начин ще можеш да работиш отвътре заедно с тях и да научиш още повече за организацията им. Ще ти окажем всякакво съдействие, от каквото имаш нужда.
   — А какво ще стане, ако и когато го заловим? — попита със съмнение Шоу.
   — Ще си получи това, което заслужава — каза той.
   — А Реджи и нейните хора?
   Франк си сложи шапката и пое към вратата.
   — Те също ще си получат това, което заслужават.
   — Трябва да има и друг начин.
   Франк спря и го изгледа вторачено.
   — Кажи ми нещо.
   — Какво?
   — Вече си спал с нея, нали?
   — Какво?! — като зашеметен извика Шоу.
   — Ние наблюдаваме хотела ти, гений такъв. Двамата се върнахте заедно в романтично настроение и тя не си тръгна чак до сутринта. — Той горчиво добави: — Не заслужаваш Ана. Не заслужаваш и Кейти Джеймс, копелдак такъв.
   — Франк…
   — Вече ти позволих достатъчно волности. Сега просто си свърши проклетата работа, Шоу.
   Франк излезе и затръшва вратата след себе си.
   85
   Осем часа по-късно Шоу и Реджи вече летяха с частен самолет за Монреал. Когато се изкачиха на дванайсет хиляди метра, Шоу извади някакви документи, подреди ги на масата и направи знак на Реджи да седне срещу него.
   И двамата бяха облечени спортно — тя беше с джинси и тениска с дълъг ръкав, а Шоу беше със спортен панталон и тъмна риза с къси ръкави.
   — Хубаво е да се пътува така — отбеляза тя, като оглеждаше вътрешността на реактивния самолет „Гълфстрийм V“.
   — Чака ни много работа, а нямаме много време, така че да започваме — отговори той толкова грубо, че тонът му наподобяваше по-скоро ръмжене, отколкото човешка реч.
   Тя седна срещу него.
   — Какъв ти е проблемът, по дяволите?
   — В момента са прекалено много. Нека да се фокусираме върху този.
   Той посочи разгънатите архитектурни планове.
   — Това е апартаментът на Кукин в центъра на Монреал.
   — Какво ще правим там, ще проникнем с взлом ли? — пошегува се тя.
   — Да нямаш възражения?
   — Тя го погледна невярващо.
   — Мислех, че ще открием Алън Райс и ще го притиснем с информацията, че той е доносникът. А после ще го използваме, за да стигнем до Кукин.
   — Това е едната възможност. Ами ако той не е нашият вътрешен човек? Какво ще правим тогава?
   — Трябва да е той.
   — Не, не трябва. И ако всичките ни планове зависят от това условие, значи сме идиоти. Още по-лошо:мъртвиидиоти. Имаме и адреса на Райс. Проблемът е, че ако отидем първо при него и той не е нашият човек, Кукин ще бъде предупреден.
   — Чакай малко, той не е ли вече предупреден? Мислех си, че нашата кратка среща в катакомбите е била достатъчна, за да внимава до края на живота си.
   — Не анализираш картината в дълбочина, Реджи — каза Шоу с неприкрито снизходителен тон.
   — Добре тогава,професоре,защо не я анализираш вместо мен, след като малкото ми мозъче очевидно не може да се справи?
   — Фактът, че от Интерпол все още не са почукали на вратата му, подсказва на Кукин, че вашата организация е съвсем неофициална. Сигурно си мисли същото и за мен. Когато се появят, агентите от Интерпол и ФБР носят служебните си значки и използват максимална сила. Ние не направихме нито едно от двете. Значи засега той все още смята, че не свободата, а животът му е застрашен. Това ще окаже влияние върху начина, по който действа оттук нататък. Ще се покрие, но не толкова дълбоко, колкото ако го преследваше ФБР или някоя друга официална ударна сила.
   — Да, предполагам, че си прав.
   — Добре. Но все пак трябва да действаме предпазливо. Докато планира ответния си удар, той няма да изключи вероятността ние също да го атакуваме отново.
   — Наистина ли мислиш така?
   — Човек като него не е оцелял толкова години в КГБ, ако не умее да предвижда ходовете на противника си. По онова време в Съветския съюз е било много по-вероятно да те застреля не агент на Запада, а някой от собствените ти колеги, който иска да ти вземе работата, апартамента и колата, нищо че постоянно се поврежда. Така че той определено ще вземе предвид евентуален втори удар от наша страна.
   Реджи сведе поглед към документите.
   — И какво ще правим тогава?
   — Ще атакуваме от две страни, като ще започнем с Кукин.
   — Как?
   — Ще проникнем в апартамента му, ще го претърсим и ще се надяваме да изровим някаква информация за това къде се намира в момента.
   — Откъде ще знаем, че той не е вътре?
   — Имаме хора там. Знаем, че не се е връщал в апартамента си, откакто замина за Франция.
   — Чакай малко. Ако през цялото време сте знаели къде се намира, защо просто не го хванахте в Монреал? Защо го последвате чак в Горд?
   — Това е секретна информация.
   — Глупости. Говориш ми за доверие, но явно си го представяш само в едната посока.
   Шоу се облегна назад. При дадените обстоятелства въпросът й беше разумен.
   — В Монреал той има повече охрана — отговори Шоу. — Уличната престрелка в града не е допустим вариант. Освен това преди сме имали проблеми с канадците и сега не сме най-добри приятели. Ваканцията във френския Прованс, където имахме възможност да го хванем в пещерата, беше много по-приемлив вариант.
   Задоволена от отговора, Реджи отново сведе поглед към плановете.
   — Сигурно е монтирал доста сложна охранителна система в дома си.
   — Е, ние сме разбивали и по-добри от неговата.
   — А какво ще правя аз?
   — Точно каквото ти кажа.
   — Добре, аз отивам отзад. Ако искаш пак да ме сдъвчеш, просто ми кажи. Веднага ще дойда като послушно пале.
   Шоу я сграбчи за ръката. Реджи се завъртя да го удари, но той я изпревари с една-единствена дума:
   — Извинявай.
   Юмрукът й застина на няколко сантиметра от брадичката му. Ръката й се отпусна.
   — Добре — каза тя, но по-скоро с объркване, отколкото със съгласие.
   Шоу сякаш усети какво си мислеше.
   — Виж, аз не исках да идваш. Просто смятах, че е твърде рисковано. Все пак Кукин едва не те уби веднъж.
   — Дойдох доброволно. Но ако не искаше да идвам, защо съм тук?
   — Нали чу Малъри? Ако не беше дошла, той щеше да извади всичко наяве.
   — О, я стига! Няма начин да си се хванал! Той блъфираше… — Тя го погледна по-внимателно. — Но ти го знаеше, нали? Знаеше, че заплахата му е блъф. Просто не си искал дами се случи нещо лошо.
   — На хората около мен постоянно се случват лоши неща, Реджи. Много лоши неща.
   — Тогава ще те попитам отново: защо съм тук?
   — Явно Франк е взел заплахата на сериозно. Той също настоя да дойдеш с мен.
   Реджи погледна плановете на масата.
   — Няма да бъда безполезен товар, Шоу. Ще направя каквото мога, за да ти бъда от помощ.
   — Оценявам го. Но…
   — Нали разбираш, и аз не искам с теб да се случи нещо лошо?
   — Моята безопасност не бива да те тревожи.
   — Напротив. Аз ще ти пазя гърба. Ще пазиш ли моя?
   — Да.
   — Тогава искам да разбереш нещо, моля те. Ако се стигне до избора дали аз да живея, или Кукин да умре, кажи на онова чудовище, че ще го чакам в ада. Не го оставяй жив, Шоу. В никакъв случай. Дори това да означава да не се върна жива. Обещаваш ли?
   Шоу не отговори.
   86
   Камионът влезе на заден ход в товарната рампа на гърба на високата сграда. Работните документи бяха старателно проверени, за да се получат необходимите подписи. Двата големи кашона бяха разтоварени и преместени в складовото помещение. Според описа в тях Имаше антики, притежание на един от собствениците на апартаменти в сградата, който беше заминал за лятото. Кашоните трябваше да бъдат оставени в склада, за да бъдат отворени едва след като се върне.
   Няколко часа по-късно рампата беше затворена и заключена, а отговорникът и хората му си тръгнаха. Минаха още трийсет минути, после стената на един от кашоните беше избутана встрани и от там се показа Шоу. Като използва тънкия лъч на малко фенерче, той откри втория кашон и помогна на Реджи да излезе от скривалището си.
   И двамата бяха облечени в черно, а на коланите им висяха различни инструменти.
   — Готова ли си за удара? — прошепна Шоу.
   Реджи кимна. Шоу си сложи слушалка и микрофон, включи ги и каза:
   — Там ли си, Франк?
   — Чувам те. Кажи на партньорката си да пусне видеото.
   Франк беше пристигнал с друг самолет от Англия, за да подготви проникването им в апартамента на Кукин.
   Шоу кимна на Реджи и тя сложи на гърдите си една ластична лента, в центъра на която имаше кръгъл обектив със стъклена леща с диаметър около осем сантиметра. Тя включи бутона отстрани на устройството и на него се показа червена светлинка.
   — Готово ли е? — попита Шоу по микрофона.
   — Виждам ви. Видеото работи. Продължавайте към целта.
   Охранителната система на асансьора се предаде пред копираната магнитна карта, която Шоу пъхна в отвора.
   В слушалката отново се чу гласът на Франк.
   — Охранителните камери в сградата се въртят, но ние блокирахме дистанционно камерата в товарния асансьор и тази пред апартамента на Кукин. Асансьорът обикновено не се използва нощем, така че пазачите не очакват да се появи нещо на тази камера или на другата пред входа на Кукин, защото го няма. Но все пак периодично проверяват. Следващата проверка е след шейсет минути. След това оставате сами.
   Двамата се качиха с асансьора на последния етаж. Когато вратите се отвориха, те се озоваха в малко антре със стоманена врата, на стената до която беше монтирана конзолата на охранителната система. Шоу погледна към камерата в ъгъла и махна с ръка към нея, макар че в същото време измърмори една кратка молитва Франк наистина да е успял да я блокира. После направи знак на Реджи да покаже охранителната конзола на своята камера.
   — Виждаш ли я? — попита Шоу по микрофона. — Системата е за разпознаване на ретината, както показваше нашето разузнаване.
   — Виждам я. Кажи й да застане по-близо да да потвърдим името на производителя.
   Шоу махна на Реджи да застане точно пред прозрачното кълбо, под което беше устройството за разпознаване на ретината.
   — Добре, всичко е наред — каза Франк. — Подготви лазера, Шоу. След пет секунди ще изключим тока в сградата. Има резервен генератор за охранителната система, но ниеще изпратим контролиран токов удар точно след прекъсването, за да спрем резервното захранване. След това обаче бързо трябва да включимтока отново, за да не се задейства алармата.
   — Разбрано.
   Шоу извади лазера от един джоб на колана си и го насочи право към устройството за разпознаване на ретината.
   — Готови — каза Франк. — Пет… четири… три…
   Още след „едно“ токът в сградата спря и двамата останаха в пълен мрак в затвореното антре. Червената светлина на устройството за разпознаване на ретината угасна. Шоу включи лазера и го насочи към датчика. Червеният лъч се стрелна в стъкления диск, като го изпълни с отразена алена светлина. Миг по-късно токът в сградата отново беше включен.
   Вратата се отвори.
   Реджи погледна към Шоу, който прибираше лазера.
   — В тази система има един фабричен недостатък, който открихме преди време — обясни той. — Ако се изключи и отново се включи, точно в тази милисекунда, докато загрява, системата разчита лазерен лъч с определена честота по същия начин, по който разпознава предварително програмираната ретина.
   — Страхотно — каза възхитено тя.
   — Добре де, не е точно фабричен недостатък.
   — Как така?
   — Всъщност сме в добри отношения с някои от основните производители на охранителна техника. От време на време им правим услуги, а в замяна те ни оставят такива вратички.
   Реджи поклати глава, докато Шоу дръпна стоманената врата, за да я отвори докрай.
   — Остават петдесет и девет минути. Да побързаме.
   Шоу измъкна от джоба си миниатюрен ламиниран план на жилището и го погледна на светлината на малкото фенерче.
   — Стой далеч от прозорците — предупреди я той. — Кукин може би е оставил някой да наблюдава апартамента му от съседната сграда. Дори ако работим на тъмно, с подходящо оборудване пак могат да ни видят.
   — Лоша работа.
   — Защо?
   — Искаше ми се да се порадвам на изгледа.
   Двамата се заеха да претърсват апартамента бързо, но методично, като пълзяха по корем, когато се налагаше да се приближават до прозорците. Трийсет минути по-късно все още не бяха открили нищо полезно.
   Те спряха по средата на спалнята. Реджи изглеждаше разочарована, но Шоу се озърташе с любопитство.
   — Какво има? — попита накрая тя, когато забеляза изражението му.
   — Използвах лазера, за да измеря площта на апартамента, докато го претърсвахме, но според тези планове липсват още сто и четирийсет квадратни метра.
   — Как така?
   Шоу отдели пет минути, за да обиколи апартамента и да измери стените.
   — Средата не излиза — каза най-сетне той.
   — Какво означава това?
   — Означава, че по средата на този апартамент има някакво скрито пространство, което е твърде голямо, за да се използва за вентилационна шахта. Така или иначе, в подобни апартаменти климатикът обикновено е монтиран на тавана.
   Те продължиха да претърсват и стигнаха до края на коридора, където спряха пред сложния вграден шкаф.
   — Защо ли си мисля, че това нещо е монтирано на панти? — обърна се Шоу към Реджи, после заговори по микрофона. — Виждаш ли го, Франк?
   — Да. Съгласен съм с теб. Имаме по-малко от трийсет минути. Започвай да човъркаш.
   Четири минути по-късно Реджи завъртя една брава в посока, обратна на часовниковата стрелка, и от там се показа панел с клавиатура за достъп. Шоу измъкна един спрей от колана си и напръска клавиатурата. След това я освети с ултравиолетова светлина, която показа отпечатъци от пръсти на определени клавиши.
   — Имаме четирите цифри — каза той.
   Шоу закачи едно малко устройство към кабелите на панела и го включи. После вдигна поглед към Реджи.
   — След като знаем кои четири цифри участват в кода, възможните комбинации стават много по-малко.
   — Да, разбирам. Остава само да отгатнеш поредността на цифрите. А това се прави с проверка на всички възможни комбинации.
   На екрана на устройството застинаха цифрите 4-6-9-7 и вграденият шкаф се отвори, като разкри тъмното пространство зад него.
   — Хайде да проверим какво крие тук Кукин — каза Шоу.
   87
   Кукин седеше на един стол в хотелската си стая. Стратегията му не даваше резултати. Хората му бяха претърсили целия периметър отвътре навън, без да открият и следа от Кейти Джеймс. Всички бяха на постовете си, но последният доклад на Паскал не беше обнадеждаващ. Просто не им бяха останали места, които да претърсват. Жената или беше потънала някъде в града, или беше заминала. И двете възможности не бяха по вкуса на украинеца.
   Той извади малък несесер, напълни една спринцовка със специалното си лекарство и го инжектира във вената си. При обичайни обстоятелства това му даваше поне моментно усещане за еуфория и непобедимост. Освен това той се кълнеше, че му помага и да мисли по-ясно — от което отчаяно се нуждаеше точно в този момент.
   Но не се случи нищо подобно. Е, случи се нещо. Кукин се потисна още повече. Той захвърли празната спринцовка, тя се удари в отсрещната стена и се строши. Последният път, когато Фьодор Кукин беше принуден да приеме поражението, беше още в Украйна — когато се беше наложило да инсценира собствената си смърт и да избяга от родината си на една крачка пред тълпите, които искаха мъст за неговите години на терор. Или поне те го наричаха терор. Той го наричаше по друг начин. Наричаше го дълг. Професия. Може би дори съдба.
   Макар че сега водеше охолния живот на успешен капиталист от западен тип, в който на личната свобода се отдаваше голямо значение, в сърцето си Кукин винаги щеше да вярва, че малцина избрани трябва да управляват всички останали. А това се постигаше с власт, която се използва избирателно и ефективно. Повечето хора не бяха способнина нещо друго, освен да следват силните личности. Дори на Запад малцина се издигаха до богатството и властта. Докато беше командир в Украйна, Кукин за пет минути можеше да определи кои от хората му винаги щяха да си останат овце и кои щяха да се превърнат в пастири. И никога не беше грешал.
   Да, Западът беше тази част от света, където за всички имаше равни възможности. Кукин можеше само да се усмихне подигравателно на това твърдение. Той беше водач в редицата си, но стана водач и тук. Един слуга там щеше да си остане просто слуга и тук. Овцете не променяха природата си само защото им даваха равни възможности.
   И все пак дали отново ще бъда победен?
   Не можеше да остане тук безкрайно. Нямаше как да задържи хората си на постовете им още дълго време, без да предизвика подозрение. Вашингтон, окръг Колумбия, вероятно беше най-внимателно охраняваният град на Земята. Имаше полицаи, шпиони, федерални агенти — отвсякъде наблюдаваха търсещи очи. И ако търсеха Кукин, той може би сам се тикаше в ръцете им. От друга страна, ако си тръгнеше от този град без Кейти Джеймс, нямаше да е постигнал нищо. Щеше да бъде победен. В това нямаше съмнение.
   Той сграбчи едно дистанционно и включи телевизора. Даваха новини. Водещата тема бяха проблемите в Афганистан, които продължаваха да измъчват американците и техните съюзници. Това го накара да се усмихне, но освен това горчиво му припомни как собствената му страна беше претърпяла опустошително поражение в тази древна земя.
   Той забеляза, че репортерката е на около петдесет години. Не беше някоя от младите, дългокраки, най-често изрусени жени, които в типичния случай четяха от аутокюто иникога не бяха припарвали до военните зони, за които правеха „репортажи“. Твърденията й бяха кратки, ясни и съдържателни и Кукин само за няколко мига се увери, че тя знае за какво говори. Предполагаше, че Кейти Джеймс, макар да беше по-млада и по-красива от тази жена, притежава същите качества. От това, което беше прочел за нея, тясъс сигурност беше обиколила всички горещи точки на света през последните петнайсет години. Професионалист като нея нямаше да има нужда от аутокю.
   Кукин отново се съсредоточи върху екрана. Нямаше търпение да види с повече подробности в какви проблеми се бяха забъркали американците. Така поне за малко щеше да забрави за собствените си проблеми. Все още не подозираше, че точно по този начин ще достигне до решението на поне един от тях.
   — Робърта Маккормик на живо от Кабул — каза жената от екрана, когато завърши репортажа си.
   Името за миг застина в съзнанието на Кукин.
   Робърта Маккормик?
   Той скочи от стола си и се втурна през стаята до бюрото, на което беше оставил коженото си куфарче. Отвори го и намери списъка.
   В него бяха изброени имената и адресите на познатите и колегите на Кейти Джеймс, които живееха във Вашингтон. Кукин беше изпратил двама от хората си да следят две от тези жилища, защото собствениците им в момента отсъстваха от страната. За другите двама се предполагаше, че са в града, така че той не беше дислоцирал хора, за да ги наблюдават. Очите му пробягаха и се спряха на последното име в списъка.
   Робърта Маккормик. Трябваше да си е вкъщи, но всъщност беше в Кабул, на хиляди километри от там. Току-що го беше видял с очите си. Живееше в Джорджтаун, на север от Ар Стрийт — точно извън периметъра, който Кукин беше определил за хората си. Съпругът й беше починал, а децата й бяха пораснали. Живееше сама.
   Но може би точно в момента домът й не беше съвсем пуст.
   88
   Светлините в помещението се включиха автоматично, когато Реджи и Шоу влязоха вътре.
   — Господи! — възкликна тя.
   — Все едно съм се върнал във времето на Студената война — каза Шоу.
   — Мамка му, не е за вярване! — обади се Франк в слушалката. Беше видял това, което виждаха те, през камерата на гърдите на Реджи. — Този тип има сериозни проблеми.
   — Мислиш ли? — подхвърли Шоу, докато разглеждаше съветското знаме, старите шкафове, очуканото бюро и кантонерките. — Реджи, обиколи цялата стая, за да може Франк да запише всичко.
   Тя се подчини, като се доближаваше максимално до всеки предмет.
   Шоу отвори един от шкафовете и видя униформата, която Кукин беше носил като офицер в КГБ. След това претърси кантонерките и извади документи, които показваха някои от зверствата, извършени от Кукин с невинни мъже, жени и деца. Реджи улови всичко с камерата си.
   А след това намериха прожекционния апарат и ролката. Отне им няколко минути да я включат. После филмът започна и двамата онемяха. Дори Франк не каза нито дума. Най-сетне Реджи спря машината.
   — Не мога да гледам повече — каза тя, докато лицето на убитото дете избледняваше на екрана.
   Шоу се обърна към нея и видя сълзи в очите й. Той върна апарата на мястото му, но прибра лентата в чантата си.
   — Трябва ли ни още нещо, Франк? — попита той.
   — Не — отговори Франк със свито гърло. — Готови сме.


   Няколко минути по-късно Шоу и Реджи вече вървяха по улиците на Монреал. Една кола мина да ги вземе и ги откара в невисока административна сграда, където ги очакваше Франк.
   Тримата поседяха в мълчание няколко секунди, свели поглед към ръцете си.
   — Накрая Шоу вдигна очи.
   — Добре, потвърдихме много неща. Този човек е психопат — не че някога сме се съмнявали в това.
   — Но открихме ли нещо, което може да ни помогне да се доберем до него? — попита Реджи.
   Шоу се обърна към Франк.
   — Какво става с Алън Райс?
   — Самолетът се върна от Франция. Това знаем със сигурност. Кацна на летището в Монреал, но нито Райс, нито Кукин бяха в него. Райс не е нито в дома си, нито в офиса илина друго място, за което знаем. Или е мъртъв, или по-вероятно се укрива. За да продължим издирването, трябва да уведомим местните власти, а ние нямаме такова желание. Поне засега. Това по-скоро може да усложни задачата ни, отколкото да я улесни.
   — Значи не можем да използваме Райс? — попита Реджи.
   — Изглежда, че нямаме друг избор, освен да се заемем с Кукин.
   — Но къде е той? — попита тя. — Поехме риска да проникнем в апартамента му, но всъщност не попаднахме на нищо, което да ни помогне да го открием.
   Шоу и Франк се спогледаха.
   — След Франция няма никаква следа от него — каза Франк. — Както знаете, самолетът му е частен, така че е възможно изобщо да не е напускал Франция или пък да е спрялнякъде по пътя към Канада. Откакто е кацнал тук, вече не е изпитал. Но той лесно може да наеме друг самолет под фалшиво име.
   — Значи може да е навсякъде — каза Реджи.
   — Да, но вече имаме доказателства за службата му в КГБ в Украйна — изтъкна Франк.
   — Ние вече знаехме за това — възрази Реджи. — Не съм адвокат, но не ми се вярва някой съд да приеме нашите доказателства, защото съм почти сигурна, че проникванетос взлом не е законно.
   — Права е — съгласи се Шоу.
   Франк не изглеждаше съвсем убеден.
   — Може би е така, а може би не. Според мен кучият син може да бъде съден за военни престъпления в Хага, а техните правила за събиране на доказателства са малко по-различни. А и нещата все още са в апартамента му. Можем да подхвърлим идеята на канадската полиция или на Интерпол и те да повторят претърсването, но снабдени с всички необходими съдебни заповеди за обиск.
   — Супер — каза остро Реджи. — Значи ще го съдят, без той да се яви в съда.
   — Никой не е казал, че ще бъде лесно — отбеляза Франк. — Нали не си въобразяваше, че е достатъчно да влезете, за да откриете тайния ключ, който ще ни заведе право при него?
   — Не, но се надявах да попаднем на нещо, което да ни помогне. И след като това не се случи, каква ще бъде следващата ни стъпка?
   Тя погледна с очакване двамата мъже.
   — Ще продължим да ровим — отговори уклончиво Франк.
   — Страхотно. Знаете ли, момчета, вие имате адски готини модерни технологии с вашите лазери и вълшебното копче за спиране на тока в цял небостъргач, но понякога си мисля, че нашите импровизирани методи работят по-добре.
   — В Горд не работеха по-добре — изтъкна Франк.
   — Е, поне не се отказахме като вас — изръмжа Реджи, скочи на крака и излезе от стаята.
   Когато вратата се затръшна след нея, Франк се обърна към Шоу:
   — Дявол да го вземе, мислех си, че британците са по-спокойни хора.
   — В нея няма нищо спокойно — отговори Шоу. — Но освен това е права. Изобщо не сме по-близо до залавянето на Кукин.
   — Е, сигурно и той не е по-близо до твоето или нейното залавяне.
   — Не бих се обзаложил — отговори бавно Шоу.
   — Знаеш нещо, което не си ми казал, така ли?
   Шоу не отговори. Не знаеше нищо, поне не със сигурност. Но вярваше на инстинктите си, които почти никога не го подвеждаха. А точно в момента се бяха включили всичкитему аларми.
   89
   Кейти Джеймс непрекъснато се будеше през нощта. Това не беше необичайно за нея, от малка си беше такава. Стряскаха я шумове, мисли и кошмари, които изглеждаха толкова истински, че сякаш можеше да се протегне и да ги пипне. Накрая тя стана, наля си вода и се настани в едно кресло, където светна лампата за четене и отвори най-новия трилър на Лий Чайлд.
   Телефонът я накара да подскочи. Тя автоматично погледна часовника си. Беше почти полунощ. Поколеба се дали да вдигне. Това все пак не беше нейният дом. Но може би се обаждаше Робърта. Тя погледна изписания на екрана номер. Беше непознат. Кейти се поколеба още малко, но после вдигна слушалката.
   — Да?
   — Робърта вкъщи ли е?
   — Кой се обажда?
   — Робърта ли е на телефона?
   Това беше странно. Ако човекът познаваше Робърта, трябваше да е разбрал, че това не е нейният глас.
   — Кой се обажда? — попита отново тя, но връзката прекъсна.
   Притеснена от случката, тя бързо отиде да провери входната и задната врата. След като се увери, че са заключени, грабна един ръжен от камината, върна се в спалнята и затвори вратата. Взе мобилния си телефон. Можеше да се обади на Шоу, като просто натисне бутона за повторно избиране. Но той сигурно беше на хиляди километри и не беше в състояние да й помогне. А може би нямаше и да иска.
   Ръката запуши устата й, преди да успее да изпищи. Изтръгнаха от ръцете й както ръжена, така и телефона. Ноздрите й се присвиха болезнено от ужасната миризма.
   Миг по-късно Кейти изгуби съзнание.


   Главата й мъчително пулсираше. Тя отвори очи, но бързо ги затвори отново, когато в тях се плисна ярка изкуствена светлина. Кейти простена, готова да повърне. После отново отвори очи. Изправи се до седнало положение… и замръзна, когато видя мъжа.
   Той протегна ръка.
   — Надявам се, че вече се чувстваш по-добре — каза Кукин.
   Кейти не пое ръката му, а остана на мястото си. Огледа се. С изключение на лампата, насочена към нея, наоколо беше тъмно. Усети вибрация под тялото си, после още една. Погледна надолу. Беше на седалка, разгъната като легло. Още една вибрация, после слухът й се настрои към познатото бучене. В продължение на колко милиона километри го беше чувала?
   Намираше се в самолет.
   Тя се изправи на седалката и премести крака на пътеката. Мъжът леко се отдръпна, за да й направи място.
   — Може ли да задам очевидния въпрос? — попита тя.
   Той седна срещу нея.
   — Моля.
   — Кой си ти и защо съм тук?
   — И двата въпроса са уместни. Кой съм аз не е важно за теб. Интересно е защо си тук.
   Той протегна към нея квадратно парче хартия с лъскава повърхност.
   Кейти взе снимката и я погледна. Тя и Шоу в Цюрих. Ръката й върху неговата. Това беше най-голямата близост, до която бяха стигнали.
   Шоу. Значи затова съм тук.
   Кейти вдигна поглед към мъжа и му върна снимката.
   — Продължавам да не разбирам.
   — Устата ти го казва, но очите ти — не. Прекалено късно е за тази тактика. Ти го познаваш и той те познава. А аз също искам да се запозная с него.
   Не се съмнявам.
   — Защо? — попита тя.
   — Защото е интересен човек.
   — Не знам къде е той.
   Кукин въздъхна. В следващия миг Кейти вече лежеше на пътеката в самолета, а по лицето й се стичаше кръв от мястото, на което я беше ударил. Мозъкът й все още се опитваше да осмисли това събитие, когато мъжът я сграбчи за косата и я хвърли обратно на мястото й. Тя се свлече на седалката, като притискаше ръце към лицето си и се опитваше да спре кръвта, която течеше от носа й.
   После нещо леко я докосна по лицето.
   Кукин й беше подал кърпа.
   — Извинявай — каза той. — Много съм импулсивен. Но на всяка цена трябва да се срещна с твоя приятел, нали разбираш? Той ми дължи нещо.
   — Какво? — попита бавно Кейти с разбитата си уста.
   — Това също не е важно за теб.
   — Не знам къде е той. Това е истината.
   — Но можеш да се свържеш с него.
   — Не, не мога. Аз… — каза тя и млъкна, когато мъжът вдигна в ръката си нейния телефон.
   — Интересно е, че намерихме два мобилни телефона. Единият беше в ръката ти, а другият — в дамската ти чанта. Телефонът от чантата беше като всеки друг — с обичайните контакти, електронна поща и календар. Но в този телефон няма нищо подобно. В действителност според паметта на телефона ти си приела само две обаждания. Защо ли си мисля, че човекът, когото търся — твоят приятел, — е точно този тип човек, който би ти дал такъв телефон?
   — Не ми го е дал той — каза Кейти, като избърса лицето си.
   — Значи нямаш нищо против да избера този номер? Само за да проверя кой ще вдигне?
   Кейти сведе очи за момент, като се опитваше да овладее дишането и нервите си.
   По дяволите, какво е направил Шоу, за да настрои срещу себе си човек като този?
   — Приемам мълчанието ти за положителен отговор.
   — Той няма да дойде.
   — Според мен ще дойде.
   — Защо? — попита отчаяно тя.
   Кукин погледна снимката на Шоу и Кейти.
   — Мисля, че знаеш защо.
   90
   Шоу лежеше на канапето, когато телефонът му звънна и той погледна екрана. Номерът му беше познат. Франк беше дал този телефон на Кейти. Тя отново му се обаждаше. Той се отпусна обратно на канапето. Не възнамеряваше да вдига. Какъв смисъл имаше? Вече беше погълнат от чувство за вина, че е спал с Реджи. Франк го беше обвинил, че не уважава паметта на Ана, и сигурно беше прав. Шоу все още не разбираше как се бе случило. Но знаеше, че го беше поискал. Беше пожелал тази жена така, както не беше желал никоя друга. Може би дори Ана. Не можеше да си го обясни и нямаше сили дори да се опитва.
   Телефонът спря да звъни. Той се изправи и потърка челото си, като вече се чувствате още по-виновен, защото не беше вдигнал. Телефонът отново започна да звъни. Добре, сега поне имаше възможност да смекчи грубостта.
   — Ало?
   — Бил Йънг?
   Гласът от катакомбите, който и тогава беше толкова близо, сега сякаш прозвуча в главата му. Шоу вече почти никога не изпитваше страх. Не защото беше безразсъден или се смяташе за неуязвим. Парализиращият страх просто беше ампутиран от психиката му посредством процес на ускорена еволюция. Беше прекарал голяма част от живота си в опасни ситуации. Ако продължаваше да се сковава от страх, щеше да умре. Хората, които не позволяваха на страха да ги превземе, най-често оцеляваха при поредната битка. Шоу беше един от тези хора.
   Но сега изпита страх, какъвто не беше изпитвал отдавна. И не се страхуваше за себе си.
   — Откъде имаш този номер?
   Вече знаеше отговора, но въпреки всичко се надяваше да греши.
   Другият глас, който чу по телефона, сложи край на тази възможност.
   — Шоу, не идвай. Не прави това, което ти каже този човек. Просто не идвай.
   Кейти звучеше изплашена, но непоколебима. Само от тези няколко думи Шоу изведнъж си припомни колко смела е тази жена. В присъствието на един от най-големите психопати на всички времена му казваше просто да я остави да умре. Франк беше прав — наистина не я заслужаваше.
   — Мистър Шоу? — каза Кукин.
   — Как стигна до нея?
   — Няма значение — отговори Кукин. — Сега е при мен. Искам теб и жената.
   — Мога да говоря само за себе си.
   — Ти и жената — повтори Кукин.
   — И ще пуснеш Кейти? Да, добре. Ще дойда. Но само аз.
   — Ако си сам, не си прави труда. Приятелката ти няма да бъде жива, за да те посрещне.
   — Казвам ти, че не знам къде е тя.
   — Тогава ти предлагам много сериозно да се опиташ да я откриеш.
   — А ако не успея?
   — Аз имам една кутия, мистър Шоу. Останала ми е от миналия ми живот в родината. Тази кутия съдържа някои много убедителни инструменти. Всъщност съвсем скоро ги използвах върху един друг познат. Трябва да ти кажа, че това явно не му допадна. Аз не отварям често малката си кутия, но ще го направя за твоята приятелка, ако не изпълниш това, което ти кажа. Ще запиша работата си на видео и ще ти го изпратя.
   — А ако я намеря? Какво да правя тогава?
   — Ще ти се обадя на този номер след два часа.
   — Това не е достатъчно време.
   — След два часа — повтори Кукин. — Тогава ще ти кажа точно как и кога ще се случи всичко. И силно те съветвам никой освен теб и „Джейни“ да не научава за този разговор. Обратното ще бъде безплодно, но за сметка на това ще осигури на твоята приятелка възможно най-болезнената смърт, на която съм способен. Ти видя онези хубави снимки в подземието на църквата. Значи знаеш какво мога.
   — Слушай…
   Но Кукин беше прекъснал връзката. Шоу се вторачи в телефона така, сякаш беше граната с издърпан предпазител, върху която трябваше да се хвърли с цялото си тяло, за да спаси всички останали. Но не беше граната, а телефон. И той очевидно не можеше никого да спаси. А Реджи? Не можеше да поиска това от нея. И нямаше да го направи.
   Когато Кукин се обади отново, щеше да му каже, че е открил Реджи. Щяха да уговорят срещата. Той щеше да отиде сам, да измисли някакво извинение и да направи всичко по силите си, за да измъкне Кейти жива. Не можеше да измисли нищо по-добро.
   Някой почука на вратата и той вдигна поглед.
   — Да? — каза той, а гласът му потрепери дори при тази единствена дума.
   — Реджи е. Може ли да поговорим?
   По дяволите.
   — Мислех да си лягам — отговори той.
   — Моля те.
   Шоу се поколеба, но най-сетне отвори вратата и направи знак на Реджи да влезе. Тя любопитно го погледна.
   — Добре ли си? Изглеждаш така, все едно всеки момент ще повърнеш.
   — Нищо ми няма.
   Тя седна на един стол, а той на канапето.
   — Какво става?
   Реджи започна да говори нещо, но той не я слушаше. Знаеше, че Кукин е твърде умен, за да успее срещу него с толкова прост план. Той щеше да поиска доказателство, че и Реджи идва. Щеше да настоява да говори с нея. Шоу никога нямаше да получи възможност да спаси Кейти, освен ако…
   — Шоу? Шоу?
   Той вдигна поглед и видя, че Реджи е застанала до него и го побутва по рамото.
   — Да? — попита объркано той.
   — Не чу нито една проклета дума от това, което ти казах, нали?
   — Съжалявам. Виж, просто моментът не е подходящ.
   Реджи забеляза телефона, който Шоу продължаваше да стиска в ръката си, и го погледна подозрително.
   — Какво става? — попита настоятелно тя.
   — Нищо не става.
   Тя приклекна пред него и отпусна ръце на коленете му.
   — Не, става нещо и ти ще ми кажеш какво.
   Шоу почти не можеше да говори. В съзнанието му горяха образите на Кейти и Кукин.
   — Няма нищо. Аз ще се оправя.
   — С какво ще се оправиш? — подскочи тя.
   — Ще ме оставиш ли на мира, моля те?
   — Той е, нали?
   — Кой?
   Тя сграбчи масивните му рамене и ги разтърси.
   — Господи! Кажи ми.
   Шоу рязко се изправи, при което тя падна назад, и се отдалечи.
   — Казах ти, че аз ще се оправя.
   Тя се изправи и го последва.
   — Как?
   — Ще измисля нещо.
   — Той е хванал някого, нали? Някой, на когото държиш?
   Шоу бързо се завъртя към нея, а в съзнанието му се вихреха ужасни подозрения, нито едно от които нямаше смисъл.
   — Откъде… — започна той.
   — Предположих — прекъсна го Реджи. — Не мисля, че си способен да се страхуваш за себе си. Значи трябва да е някой друг. Как е успял?
   Шоу се отпусна на ръба на леглото.
   — Не знам.
   — Кой е?
   — Казва се Кейти Джеймс.
   — Чувала съм за нея.
   — Тя е журналистка.
   — Да, точно така. Значи той я държи в плен? Сигурен ли си?
   — И още как.
   — И какво иска?
   — Мен — отговори той, поколеба се и облиза устни. — И теб.
   — В комплект?
   — Казах му, че не знам къде си.
   — Но той не ти повярва, нали?
   — А ти как мислиш?
   — Добре, къде и кога?
   — Реджи, дори не говори за това.
   — Аз вече говоря за това, Шоу.
   — Няма да ти позволя да го направиш.
   — Шегуваш ли се? Това беше най-доброто, което можеше да стане!
   — Какво? — попита шокирано той.
   — Нямам предвид за твоята приятелка, съжалявам за нея — каза бързо тя. — Но иначе никога нямаше да открием Кукин. А сега той сам ни кани да отидем при него. Това е нашата възможност да го заловим. Най-добрият ни шанс.
   — Това не беше покана, Реджи. Той ще ни убие.
   — Не, той ще сеопитада ни убие — поправи го тя. — А ние ще направим същото с него.
   — Е, като се имат предвид обстоятелствата, според мен той има по-добри шансове.
   — Ние няма да имаме друг шанс.
   — Осъзнаваш ли, че ако дойдеш с мен, най-вероятно ще бъдеш убита по някакъв особено садистичен и болезнен начин? Чуваш ли какво ти говоря? — Той посочи към вратата. — Просто излез и не се връщай.
   Вместо това Реджи седна до него.
   — Сигурно мога да кажа нещо забавно, за да ти покажа, че не ме е страх, въпреки че не е така, но вместо това ще ти кажа истината.
   Това привлече вниманието на Шоу. Той се обърна към нея.
   — Една част от мен иска никога повече да не види Кукин, Шоу. Никога повече. През цялото време го виждам в съзнанието си. Когато се събудя, той е там. Когато погледна през рамо, той ме следва. Онази нощ бях на един миг от смъртта. Видях очите му. В тях нямаше нищо. Все едно бях някакво насекомо. Той изобщо не ме забелязваше. Нито един нормален човек не може да се мери с него.
   — И въпреки това искаш да дойдеш?
   — Не мога да продължавам да живея, докато той диша. Това е. През целия си живот никога не съм искала нещо по-силно. Готова съм да го убия с голи ръце. Ще трябва той да ме убие, защото нищо друго няма да ме спре.
   — Той е чудовище.
   — Той е поредното чудовище. Не е първият и няма да бъде последният. И някой трябва да се справи с него.
   — Защо го правиш, по дяволите?
   Тя се изправи.
   — Само ми кажи кога тръгваме. Ще бъда готова.
   Минаха два часа и телефонът звънна точно на секундата. Шоу беше прав в предположенията си. Кукин поиска да говори с Реджи.
   — Здравей, малка Джейни — каза той. — Последната ни среща беше прекъсната. Нямам търпение отново да те видя.
   Реджи не каза нищо, а просто подаде телефона обратно на Шоу.
   Двамата направиха уговорката. Трябваше да тръгнат на следващия ден. И да не казват нищо на никого.
   — Ако не се подчинявате, тя ще умре много преди да стигнеш до нея — предупреди Кукин.
   — А откъде да знам, че не възнамеряваш да я убиеш междувременно? — възрази Шоу.
   — Давам ти думата си, че ако изпълняваш всичките ми инструкции, ще освободя жената невредима.
   — Даваш ми думата си? — повтори невярващо Шоу.
   — Думата си на бивш офицер от КГБ.
   — Честно казано, това не означава нищо за мен.
   — Добре, тогава се кълна в гроба на майка си. Нямам проблем с твоята приятелка. Проблемът ми е с теб и жената.
   — Къде и кога?
   — Зависи къде сте в момента.
   — У вас. В Монреал.
   Шоу сякаш чу хлъцване от другата страна на линията и се зарадва, че е успял да го стресне.
   — Това опростява нещата — каза след миг Кукин и се зае да му обясни подробностите.
   Когато свърши, Шоу прекъсна връзката и се обърна към Реджи.
   — Все още ли държиш да участваш?
   — Повече от всякога. Неговата арогантност ме вбесява. Той предварително е приел, че сме просто овце, които послушно отиват на заколение.
   А не сме ли,помисли си Шоу.
   91
   Следващия следобед Реджи и Шоу се срещнаха в едно кафене на същата улица, на която беше хотелът им. Шоу погледна часовника си.
   — Остава един час — каза той. — Адресът, на който трябва да отидем, е на пет минути с такси.
   — Значи преди това ще можем да си поговорим, приятел!
   Шоу рязко се извърна, когато чу познатия глас. До масата им стоеше Уит, а зад него — Доминик.
   — Какво правите тук, по дяволите?
   — Ще приема това като покана да седна — каза Уит.
   Доминик седна от другата страна на масата, като отпусна гипсираната си ръка върху нея.
   Шоу погледна към Реджи.
   — Ти ли го организира?
   — Обадих се и им казах какво става. Те настояха да хванат самолета.
   — Спах през целия полет — съобщи Уит и се протегна. — Идеално съм отпочинал за малката ни екскурзия.
   — Няма да идвате — отсече Шоу.
   — Защо не?
   — Защото той очаква двама, а не четирима. А ако не изпълнявам точно инструкциите му, Кейти ще умре.
   — Помислихме за това — каза Реджи. — Ако имат нещо против, когато отидем на срещата, Уит и Доминик ще се върнат.
   — Ще се върнат? По-скоро ще ги убият.
   — Това си е моят живот — заяви нахакано Уит. — Ще правя каквото си искам с него.
   Доминик просто кимна в знак на съгласие.
   — Ако наистина се тревожиш толкова, обади се на Кукин и му поискай разрешение — продължи Реджи. — Просто трябва да избереш последния номер, от който си получил обаждане.
   Шоу извади телефона от джоба си и го погледна вторачено, преди да вдигне очи към Уит.
   — Нали осъзнавате, че ако той разреши това, най-вероятно няма да се върнете живи?
   Уит хвърли поглед към приятеля си.
   — Съгласен ли си, Дом?
   — Ако не бях съгласен, нямаше да дойда.
   — Ето, видя ли? — каза Уит.
   Шоу набра номера. Отговорът малко го изненада. Кукин явно се зарадва, че ще добави още двама в списъка си.
   — Всички сте добре дошли — заяви той.
   Шоу прекъсна връзката и поклати глава.
   — Всичко е наред, нали? — попита Реджи.
   — И още как. Сега ще има четири погребения вместо две. Някой да отвори шампанското.


   Четиримата отидоха с такси до мястото на срещата. Оказа се в някакъв склад. Шоу не беше изненадан.
   — Винагие в някакъв проклет склад — каза той на Реджи.
   Вратата не беше заключена. Те влязоха вътре. Нямаше никого, само един тъмнокафяв пикап „Юкон“. Ключовете бяха оставени на седалката на шофьора, а в сенника бяха пъхнати инструкции как да стигнат до друго място.
   Това вече беше изненада за Шоу, поне в началото. После той помисли и каза:
   — Ако имахме намерение да направим засада, те току-що ни отнеха тази възможност. Но така сякаш продължаваме да контролираме ситуацията, което противоречи на логиката.
   Следвайки инструкциите, те излязоха от Монреал и поеха на североизток. Два часа по-късно завиха по тесен черен път през гората, където никъде не се виждаше следа от човешко присъствие. След като изминаха двеста метра по чакъла, пикапът изведнъж спря. Шоу се опита отново да запали двигателя, но дори стартерът не работеше.
   — Резервоарът е пълен до половината — отбеляза Реджи, като посочи таблото. — Всичко останало изглежда нормално.
   — А е нов пикап — обади се Уит от задната седалка.
   Шоу забеляза бутона над огледалото за обратно виждане.
   — Да, и освен това има OnStar система.
   — Е, и? — попита Реджи.
   — Могат да контролират колата от разстояние, ако стане катастрофа или ако човек си забрави ключовете вътре. Или да спрат двигателя, ако колата е открадната. Ако някой е хакнал системата, могат да ни спрат, а аз не мога да направя нищо.
   — Май си прав — каза Реджи, като погледна през прозореца.
   До тяхната кола спряха два пикапа, един отпред и един отзад. От тях слязоха шестима мъже с насочени автомати ЗИГ, пистолети „Глок“ и карабини МР5.
   Двайсет минути по-късно четиримата вече стояха голи в кръг по средата на една малка бетонна постройка. Претърсиха ги първо ръчно, после със скенер, а накрая ги обляха със силна струя вода. След това мъжете методично прекараха твърди метални гребени през косата и по ръцете и краката им, като оставяха дълги кървави следи. Освен това бяха срязали гипса на Доминик и го бяха изхвърлили. Вместо него му бяха дали превръзка.
   След като изсъхнаха, им дадоха чисти дрехи — ярко жълти гащеризони, бельо, маратонки и бели чорапи.
   — Какво беше това, по дяволите? — ядосано изръмжа Уит, докато си обуваше маратонките. — За малко да ни удавят!
   Реджи се обличаше зад една врата, която беше оставена полуотворена, за да я скрие, макар че допреди миг бяха заедно, и то напълно голи.
   Шоу вдигна ципа на гащеризона си; беше му с десетина сантиметра по-къс на ръцете и краката. Маратонките също бяха твърде малки за дългите му стъпала.
   — Претърсване за специални устройства — обясни той. — В днешно време могат да се монтират датчици във фалшиви косми и лепенки върху кожата. Първо ни сканираха и провериха за очевидните неща, а след това използваха гребените и водата за по-сложните.
   Уит подуши кожата си.
   — В тази вода имаше и още нещо — каза недоволно той. — Сигурно причинява рак.
   — Надявай се да живееш толкова дълго — отговори му Шоу.
   Реджи се върна при тях, след като беше вдигнала ципа на гащеризона си.
   — А, явно още си в ролята на оптимиста.
   — По-скоро съм в ролята на реалиста — каза Шоу.
   — Според вас защо сме с жълти гащеризони? — попита Доминик.
   — За да не ни изгубят, предполагам — каза Шоу.
   — Да ни изгубят? — възкликна Уит. — Как изобщо могат да ни изгубят, по дяволите?
   — Това зависи от нас, не мислиш ли? — попита Реджи.
   92
   Изминаха още часове, после им сложиха белезници на ръцете, вериги на краката, лепенки на устите и качулки на главите и ги натовариха в един пикап със затъмнени стъкла, с който ги караха дълго време. Шоу броеше секундите наум. Въпреки че не се движеха по големи магистрали, поне доколкото можеше да определи, скоростта им беше доста постоянна, най-малко сто километра в час, ако се съдеше по шума от двигателя и свистенето на въздуха.
   Когато колата най-сетне спря, Шоу направи грубо изчисление. Бяха пътували девет часа. Не беше ясно в коя посока, макар че според него не беше много вероятно да са се движили обратно на запад към Монреал или на юг към Съединените Щати. Охраната на границата между САЩ и Канада не беше много строга, но четирима завързани с качулки на главите, натоварени в пикап, щяха да предизвикат поне известно любопитство. Ако не беше така, за пограничната сигурност на САЩ нямаше никаква надежда.
   Така оставаше да са пътували на север или на изток. Девет часа право на изток през Канада със сто километра в час означаваше да са преминали през щата Мейн в САЩ, за да стигнат до Ню Брънзуик или още по-далеч, до Нова Скотия. А когато техният пикап беше спрял принудително, най-големият град наблизо беше Квебек. От там до Халифакс вНова Скотия беше много по-далеч от приблизителното разстояние, което бяха изминали. По тези причини Шоу заключи, че по-скоро бяха пътували на север, отколкото на изток, за да заобиколят границата със САЩ, вместо да я пресекат. Бяха спирали само веднъж, за да се облекчат край пътя, а после отново бяха продължили.
   След известно време вратите на колата се отвориха и ги принудиха да легнат по очи, донякъде един върху друг, в каросерията на пикапа. За един ужасен миг Шоу си помисли, че това е краят. Моментът за екзекуцията. Той чу забързаното дишане на спътниците си и реши, че и те си мислят същото.
   Вместо това върху тях падна тежък брезент и един глас каза:
   — Нито звук, иначе приятелката ви е мъртва.
   Вратите на пикапа се затвориха и колата продължи. После спря. Вратите отново се отвориха. Чу се разговор. Вратите се затвориха и колата колебливо продължи напред, после пак спря. Където и да се намираха, не беше на твърда земя. Пикапът се движеше, макар че двигателят беше изключен. Освен това помръдваше леко нагоре-надолу и наляво-надясно. Или поне повърхността под спрелите колела правеше така.
   Минаха няколко минути и Шоу чу други шумове, включително звън на камбана и тичащи стъпки. Той усети как потеглиха с тласък — като във влак, който тръгва от перона. Това движение отговори на въпроса му къде се намират.
   На кораб. Вероятно на ферибот с платформа за автомобили.
   Имаше вълнение и плаването не беше приятно, особено за хора, които са проснати по очи един върху друг в каросерията на пикап. Шоу чу стоновете на Реджи до себе си и си помисли, че може пак да й стане лошо, както на ферибота от Амстердам. После плаването свърши. Пикапът отново потегли и се движи в продължение на часове, преди да спре. Тогава ги свалиха и ги накараха да вървят един след друг, без да им свалят качулките и оковите. Настаниха ги грубо на някакви седалки в затворено пространство. Шоу дори удари главата си в тавана. Когато се включи двигателят, над главата му се разнесе свистенето на пропелер и превозното средство се издигна вертикално, като накара стомаха му да се свие. Шоу разбра, че се намират в хеликоптер.
   Той продължи да брои секундите, като същевременно се опитваше да определи с каква скорост се движат. Когато започнаха да се спускат, бяха изминали поне осемнайсет хиляди секунди, или пет часа. Ако бяха летели с повече от триста и седемдесет километра в час на север или на изток, бяха прекосили поне хиляда километра. Това означаваше Ню Брънзуик или дори Нова Скотия, макар че, ако бяха изминали много повече от хиляда километра, може би вече се намираха над Атлантическия океан. Но според Шоу не бяха пътували право на изток, ако се съди по ферибота.
   Докато пикапът се отдалечаваше от Монреал, а после и от Квебек, се бяха намирали в южния край на водния канал, който прекосяваше тази част от Канада и беше обслужванот фериботен транспорт. Шоу знаеше това, защото преди се беше возил на един от фериботите. Нямаше смисъл да плават с кораб на север само за да се върнат с хеликоптера над същия канал и да продължат на юг или на изток. Ако целта им беше Ню Брънзуик или Нова Скотия, щяха да се качат на хеликоптера на южния бряг и изобщо да не използват ферибота. Фериботът имаше смисъл, ако се пътува право на север — към залива Хъдсън или дори към Северния полярен кръг; или на изток — към Нюфаундленд и Лабрадор.
   Когато хеликоптерът кацна и те слязоха, Шоу пресметна, че не са в Полярния кръг; полетът не беше толкова дълъг и не бяха спирали за презареждане с гориво. Не знаеше какъв е моделът на хеликоптера, но за повечето модели пет часа полет с толкова много хора на-борда беше близо до максималната дължина на полета с едно зареждане. Освен това беше твърде топло. Ако трябваше да направи предположение, по-скоро бяха на изток, отколкото на север. И когато двигателят на хеликоптера се укроти и той чу как океанските вълни се блъскат в брега, Шоу стигна до заключението, че или са на брега на Нюфаундленд, или на брега на Лабрадор — което все пак покриваше доста голяма възможна територия. Освен това той все още нямаше абсолютно никаква представа как този факт може да им помогне в настоящата ситуация.
   Най-сетне им свалиха качулките и лепенките на устата и всички се огледаха, докато очите им свикваха със светлината. Бяха потеглили от Монреал в късния следобед, а сега здрачът отстъпваше пред мрака на нощта. Шоу пресметна, че е минал един цял ден и повече. Къркоренето на стомаха му го потвърждаваше.
   Качиха ги в друг пикап, който потегли в обратна посока на океана.
   — Имаш ли представа къде сме? — прошепна Реджи на Шоу.
   — Тишина! — каза мъжът, който седеше отпред до шофьора.
   Десет минути по-късно пред тях се показаха светлини.
   Къщата беше построена от дебели дънери, с покрита веранда и покрив от кедрово дърво. Пред нея бяха паркирани няколко пикапа. Шоу забеляза друга сграда на няколкостотин метра от там, която беше тъмна. В далечината се очертаваха силуетите на планини. Предположи, че това е най-северният край на Апалачите. Беше идвал в този район няколко пъти по работа. Беше страховита пустош и нямаше никакъв шанс да открият полицай, който да стои на някое кръстовище. Тук законът беше това, което казваше човекът с оръжието — или поне с влиянието.
   Пикапът спря. Разтовариха ги и ги накараха да влязат в къщата, все още с белезници и вериги. Първият човек, когото видяха вътре, беше Паскал — усмивката му беше толкова широка, че лицето му щеше да се разцепи на две. Вторият беше Алън Райс. Третият беше причината всички да бъдат тук.
   В стаята влезе Фьодор Кукин. Беше облечен спортно, с джинси и кадифена риза, и беше обут с дебели работни ботуши. Не се усмихваше в знак на триумф, нито изглеждаше разгневен. Чертите на лицето му бяха непроницаеми. Шоу се почувства по-несигурен, отколкото ако Кукин го беше нападнал. Изражението му демонстрираше самоконтрол и внимателна подготовка. Но за какво?
   Следващото лице, което видя, го накара да забрави за Фьодор Кукин.
   Беше пребитата Кейти Джеймс, която му се усмихна вяло.
   93
   Докато гледаше Кейти, Шоу си помисли:Каквото и да стане тук, ще го убия.
   Тя се опита да пристъпи към него, но Паскал я спря.
   — Добре ли си, Кейти? — попита Шоу.
   — Да. Съжалявам.
   — За какво съжаляваш? Аз съм единствената причина да те забъркат в това…
   Гърмежът беше толкова неочакван, че Райс неволно се приведе и дори Паскал се стресна.
   Един куршум беше минал толкова близо до ухото на Шоу, че беше цяло чудо как все още изобщо имаше ухо. Кукин свали оръжието, като погледна първо Реджи, а после и Шоу.
   — Благодаря ви за вниманието — каза Кукин. — Ситуацията е съвсем проста.
   Той посочи с пистолета към Кейти.
   — Тя беше примамката, която използвах, за да ви докарам тук. И вие дойдохте.
   Той хвърли поглед към Уит и Доминик.
   — И четиримата, включително и ирландецът, който нямаше търпение да ме пъхне в саркофаг с чужди кости.
   — Все още нямам търпение — отговори Уит, като успя да се ухили заплашително.
   Кукин се обърна към Реджи и притисна пистолета до главата й.
   — И красавицата — продължи той. — Която ме направи толкова невнимателен и податлив на прищевките й. Ти ме превърна в две от нещата, които не вярвах, че съм: стар и глупав.
   — За мен беше удоволствие — отговори Реджи, като отвърна на погледа му, сякаш студеният допир на оръжието изобщо не я притесняваше.
   Той премести дулото на челото й, а Шоу се приготви да се хвърли напред. Но Кукин веднага свали пистолета.
   — Няма да бъде толкова лесно — каза той. — Вие ме принудихте да понеса вашия малък ритуал. Искам да разполагам със същата възможност.
   Той се обърна към Доминик.
   — И късметлията. Човекът, който оцеля след изстрел от упор в челото с едрокалибрен полуавтоматичен пистолет, защото моят верен помощник Паскал ми беше подал незаредено оръжие.
   Кукин вдигна пистолета си и го притисна в челото на Доминик, както беше направил с Реджи. Но този път натисна спусъка. Тилът на младия мъж експлодира, когато кинетичната енергия на куршума пръсна кръвта, мозъка и костите в черепа му.
   — Доминик! — изкрещя Реджи.
   Доминик се свлече на дървения под с изцъклени очи и полуотворена уста.
   Уит се опита да се хвърли към Кукин, но тъй като беше окован, успя единствено тромаво да падне на земята. Кукин настъпи главата му, както би постъпил с някоя буболечка.
   Шоу не помръдна от мястото си. Погледът му се стрелна от мъртвия Доминик към Реджи, обляна в сълзи, и най-сетне се спря на Кейти.
   „Съжалявам“, произнесе той само с устни.
   Погледът й казваше, че го разбира, но как можеше да го разбере? Можеше ли изобщо някой да го разбере?
   Кукин бавно прибра нагорещения пистолет в кожения кобур на колана си. Изражението му изобщо не се беше променило. За него очевидно нямаше значение дали ще пръсне мозъка на някого, или ще води разговор за времето.
   — Никой няма чак такъв късмет два пъти поред — отбеляза той.
   След това свали крака си от лицето на Уит и направи с ръка знак на хората си. Двама пазачи изправиха на крака ирландеца, който не спираше да крещи обиди към Кукин.
   Когато той най-сетне притихна и остана разтреперан и вторачен в тялото на убития си приятел, Кукин каза:
   — Нямаше как да очаквате да се случи нещо различно. Знаехте, че ако дойдете, ще умрете. Нищо сложно. Винаги съм обичал простите неща.
   — Като онзи кабинет в апартамента ти? — обади се Шоу. — И там всичко беше много просто. Бюро, кантонерки и шкаф със старата ти униформа. И малкият ти филмов архив.
   Кукин се обърна към него. Пистолетът изскочи от кобура. Той притисна дулото в челото на Шоу.
   — Аз имам план — каза Кукин. — Добре обмислен план. Но мога да го променя в движение по всяко време.
   Той дръпна ударника.
   Една ръка улови неговата, преди някой друг да реагира.
   — Моля те! — извика Кейти Джеймс. — Недей, моля те!
   Кукин погледна първо към нея, а после към Шоу.
   — Аз ти обещах, че ако изпълняваш инструкциите ми, тя ще бъде освободена невредима.
   — Държа да спазиш това обещание — отговори Шоу.
   — Интересно твърдение от устата на човек, към когото съм насочил пистолет.
   — Закле се в гроба на майка си, помниш ли? Това не се променя само защото съм ходил в апартамента ти.
   Кукин се поколеба няколко секунди, но най-сетне прибра пистолета. После посочи Кейти.
   — Тя ще остане тук. Вие четиримата ще излезете.
   Той посочи през прозореца към мрака навън.
   — Не можеш да смяташ — каза Шоу. — Останахме само трима.
   — Не ме разбра. Точно затова го убих. Защото исках да бъдете четирима, а той беше излишен.
   Шоу го изгледа с объркване. Кукин щракна с пръсти. Един от хората му донесе нов жълт гащеризон и маратонки. Кукин ги взе и се обърна към Алън Райс.
   — Алън, ще те помоля да се преоблечеш.
   Райс отстъпи крачка назад, лицето му първо почервеня от притока на кръв, а после пребледня, когато осъзна какво е чул, и кръвта се оттече от лицето му.
   — Евън?
   Кукин подхвърли гащеризона и маратонките на Райс, който успя да хване дрехата, но обувките изтрополиха на пода.
   — Евън? — повтори той с треперещи устни.
   — Трябваше да се прицелиш по-добре в църквата, Алън — каза Кукин и докосна ухото си. — Все пак беше близо. Дори успя да ме опърлиш малко.
   — Но това беше случайност! Прицелих се в него! — Райс посочи мъртвия Доминик. — По него стрелях!
   — Това, че го улучи, наистина беше случайност. Това, че не улучи мен, беше непростим грях.
   — Аз… не умея да стрелям, ти знаеш това.
   — През последните шест месеца си ходил на уроци по стрелба. Паскал те следеше по моя заповед. Освен това се издаде и че знаеш много за оръжията. Единствената ти грешка беше, че след като си се научил да уцелваш картонена мишена от двайсет и пет метра, си повярвал, че в екстремна ситуация ще можеш да убиеш човек от шест метра. Не можа. И аз оживях.
   — Грешиш, Евън. Ходих на уроци по стрелба, за да не те разочаровам, ако се случи нещо. Не исках да те разочаровам. Ти ми спаси живота.
   — Казах ти, че ще проверявам как се развива бизнесът.
   Райс сякаш се оживи.
   — Но аз не съм направил нищо срещу твоите интереси. Проверката няма да покаже нищо!
   — Сметките излизаха до последния цент.
   — Тогава не разбирам за какво говориш.
   — Таксите за превоз не са повишени, Алън. Цената на горивото всъщност е паднала с шейсет процента през последната година. За товарните кораби трябва гориво, нали така каза? Наложи се да се разровим малко, но открихме сметката със спестените пари от горивото.
   — Не, грешиш. Беше така, защото товарът пристига на два отделни кораба. Нали ти казах?
   — Но всъщност не са били два кораба, а само един. Ти просто си взел двойно повече пари за гориво. Знам това, защото точно преди Паскал да му отреже езика, твоят колега на пристанището си призна всичко. А после ти се опита да ме убиеш, за да поемеш пълен контрол върху моя бизнес.
   — Не, Евън, не, аз…
   — Обличай се, Алън! Веднага! Или следващият, когото ще застрелям в главата, ще си ти. Давам ти този избор.
   Алън Райс бавно се облече, като не спираше да хлипа. Наложи се Паскал да му помогне, защото цялото му тяло се тресеше.
   Кукин се обърна към останалите.
   — Ще ви дам един час преднина. Съветвам ви да не тичате към океана, защото температурата на водата е около десет градуса дори през лятото.
   Той посочи прозореца от лявата си страна.
   — Пътят е натам. Но имайте предвид, че едно време тук е имало глетчер. След него са останали многобройни дълбоки фиорди, бързи течения и склонове, които неочаквано се превръщат в пропасти. Освен това тук има и животни, които през нощта ще ви нападнат.
   — Включително и ти? — попита Реджи.
   — Най-вече аз.
   — Значи това е нещо като лов? — попита Шоу.
   — Това сиелов — отговори Кукин.
   — Ние без оръжие срещу теб и всичките ти хора? Голям лов, няма що.
   — Не. Ще бъда само аз срещу всички вас.
   — Но ти ще имаш оръжие.
   — Разбира се.
   — И какво? Ако се измъкнем, това ли е?
   — Няма да се измъкнете. Притежавам земята на километри наоколо. А земята, която не е моя собственост, не е ничия. Там навън няма нищо. Нищо. Освен вие и аз.
   — А Кейти? — попита Шоу.
   — Ако следвате моите инструкции, тя ще бъде освободена невредима.
   — Искам да отида с Шоу — каза Кейти.
   Кукин не й обърна внимание, а вместо това погледна часовника си.
   — Остават ви петдесет и девет минути.
   Той кимна на хората си, които свалиха белезниците и веригите на тримата.
   Шоу погледна Кейти. Предполагаше, че я вижда за последен път. Опита се да каже нещо, но какво можеше да каже? Тя сякаш беше изправена пред същия проблем. Най-сетне двамата просто се усмихнаха — кратко, но искрено.
   Реджи успя да откъсне Уит от гледката на убития Доминик и двамата последваха Шоу навън. Тримата се затичаха.
   Райс не беше помръднал.
   — Алън? — каза Кукин.
   — Моля те, Евън, не прави това — простена Райс.
   — Ти сам го каза. Аз им плащам хиляди, а те искат милиони. Ти просто искаше повече, това е всичко. Недей да ми се молиш. Мъжете не се молят.
   Той стреля в пода до краката на Райс, който подскочи и избяга навън. Хората на Кукин заключиха Кейти Джеймс в друга стая.
   Едва тогава Кукин се обърна към Паскал.
   — Приготви кучетата.
   94
   Алън Райс ги подмина на бегом, но бързо изостана, като притискаше мястото отстрани на тялото си, където го беше заболяло от тичането. Очевидно не беше в добра физическа форма. Щеше да забавя останалите и така Кукин щеше да ги настигне по-лесно. Затова първата мисъл на Шоу беше да го изоставят, но после му хрумна нещо по-добро. Той изчака и подхвана Райс под мишницата.
   — Трябва да хванеш ритъма. Нито твърде бързо, нито твърде бавно.
   — Добре, добре — отговори задъхано Райс и започна да тича по-умерено.
   Реджи сякаш усети какво прави Шоу и също забави крачка, за да се присъедини към тях. Уит продължаваше да тича напред с наведена глава; несъмнено все още мислеше самоза Доминик.
   — Какво можеш да ни кажеш за това място? — попита Реджи. — Каквото и да е, стига да ни даде някакво предимство?
   — Какво например? — попита Райс.
   — Според мен сме в Нюфаундленд или Лабрадор — каза Шоу.
   — Лабрадор, точно на брега на океана.
   — Откъде разбра? — обърна се Реджи към Шоу.
   — Имах много време да броя секундите — отговори той.
   — Тук няма нищо — отсече Райс. — Свършени сме. Просто сме мъртви.
   Минаха покрай малко езерце с мръсна вода. Преди Шоу да реагира, Реджи сграбчи Райс, издърпа го до водата и го блъсна вътре. Той потъна и се показа, като кашляше. Тя пак го бутна под водата и го задържа в продължение на няколко секунди.
   Когато отново се показа, той изкрещя:
   — Какво правиш, по дяволите?
   — За всеки случай, ако носиш някакво електронно проследяващо устройство — отговори тя. — Водата и електрониката не се погаждат.
   Шоу хвърли поглед към нея.
   — Добра идея. Трябваше и аз да се сетя.
   — Реших, че не е изключено на Кукин да му хрумне да пусне шпионин сред нас, като се преструва, че наказва помощника си.
   — Да продължаваме — каза Шоу.
   Докато тичаха, той отново се обърна към Райс.
   — Какво друго можеш да ни кажеш?
   — Той има и ловни кучета, които проследяват всяка миризма.
   — Още една причина да ни вземат дрехите и каза Шоу. — Заради кучетата.
   — Правил ли го е преди? Лов на хора?
   — Ами, доколкото знам, не обича да ходи на лов за животни. Сам ми го е казвал.
   Реджи се намръщи.
   — Това е достатъчен отговор Значи държи ловни кучета, но не ходи на лов за животни.
   — Поне не такива, които ходят на четири крака — добави Шоу.
   — Освен това е жесток и непредвидим — добави Райс.
   — За жестокостта ми е ясно. Притеснява ме това, че е непредвидим — каза Шоу и се огледа. — Дали тичаме в посоката, от която би дошъл някой, ако идва с кола?
   — В тъмното ми е трудно да кажа, но така мисля.
   — Какво има наблизо?
   — Нищо. Е, има една самолетна писта на около четирийсет километра в тази посока, но доколкото знам, ние нямаме самолет. Най-близкият град сигурно е Гус Бей, но и той е доста далеч. Часове път с кола и цели дни пеша.
   — Той държи ли някакви оръжия тук?
   — Шегуваш ли се? Има сейф, пълен с всякакви оръжия.
   — Знаеш ли комбинацията за отваряне на сейфа?
   — Да, бе, в джоба ми е.
   Шоу рязко дръпна ръката на мъжа и спря, като едва не го събори на земята.
   — Ако искаш, можем да те оставим веднага и Кукин първо да се заеме с теб. Това ли искаш? Или ще престанеш с лафчетата и ще се опиташ да ни помогнеш?
   — Не знам нищо, което може да ви помогне. Идвал съм много пъти, но със самолет. Почти никога не съм излизал от къщата. Уолър, Кукин, или както там се казва, по дяволите, познава този район по-добре от всеки друг.
   — Много окуражаващо — отбеляза мрачно Реджи.
   — Ако има кучета, първо трябва да се справим с тях — каза Шоу.
   Те отново се затичаха напред.
   — Как? — попита Реджи.
   — Трябва да си променим миризмата.
   — Как ще го направим? — попита Райс, докато пъхтеше покрай тях. — Мислех, че кучетата не могат да бъдат заблудени.
   — Всеки може да бъде заблуден, дори ловните кучета. А ние имаме едно предимство.
   — Какво? — попита Реджи.
   — Поеми си въздух.
   — Какво?
   — Поеми си дълбоко въздух.
   Двамата с Райс дълбоко си поеха въздух. Райс едва не се задави от миризмата, а Реджи сбърчи нос.
   — Развалени яйца — каза тя.
   — Серен двуокис — поправи я Шоу. — Тук сигурно има много вулканични скали. А това означава много сяра. Може би дори има серни извори.
   — И… какво? — попита бавно Реджи.
   — Ще се покрием с тази миризма. Така ще миришем на всичко останало наоколо. Не е идеално, но поне ще заблудим кучетата. Нямаме много други варианти. Освен това трябва да обърнем гащеризоните си наопаки. Цветът на подплатата се вижда много по-трудно от това сигнално жълто.
   Той изтича напред, за да каже на Уит. Четиримата обърнаха гащеризоните си, а след двайсет минути проследиха една по-силна миризма до източника и откриха плитка локва вода, която вонеше на естествения минерал.
   — Вътре ли трябва да влезем? — възкликна Райс.
   — Да, ако искаш да живееш още малко — отговори Шоу. — Само не пий от водата.
   Прогизнали, изтръпнали от студ и ужасно вонящи на сяра, те продължиха още малко на запад, докато Шоу не ги спря.
   — Бъркаме — каза той.
   — Какво говориш, по дяволите? — попита настоятелно Уит и отметна мократа си коса от очите. — Опитваме се да избягаме далеч от този тип. Той е в онази посока и идва насам. Значи трябва да тичаме натам.
   Уит посочи право напред.
   — Точно това иска Кукин — каза Шоу. — Той ни каза да се движим насам. Защо го направи според теб?
   — Засада? — предположи Реджи. — Праща ни към хората си?
   — Точно това си мисля. Не му повярвах, когато каза, че ще бъде сам срещу нас.
   — Тогава какво трябва да направим? — попита Уит.
   — Винаги съм смятал, че е добра тактика да отидеш наляво, когато противникът ти очаква да отидеш надясно.
   — Тоест?
   — Тоест ще заобиколим мястото, откъдето минахме, и ще тръгнем обратно към къщата.
   — Ами ако се е сетил как ще разсъждаваме и засадата е точно в тази посока?
   — Значи сигурно заслужава да победи.
   — Той със сигурност ще победи! — изскимтя Райс.
   Преди Шоу да реагира, Реджи сграбчи Райс за врата и го стисна.
   — Кажи ми нещо, проклето лайно такова. Наистина ли го измами с цената на горивото?
   Райс не отговори. Тя го стисна по-силно.
   — Наистина ли?
   — Да.
   — Наистина ли се опита да го застреляш?
   Райс нещастно кимна.
   — Дявол да те вземе, защо не го улучи?! Хайде, да тръгваме.
   95
   Кукин крачеше сам, отпуснал пушката към земята в дясната си ръка. Далеч напред се чуваше лаят на кучетата. Но всъщност нямаше значение дали животните щяха да успеятда надушат следата. В този регион миризмите представляваха проблем заради особеностите на терена и състава на скалите. Кукин не се съмняваше, че човек като Шоу е обучен да бяга дори от опитни ловни хрътки. Това беше като игра на шах, в която трябваше да се мисли както за настоящия ход, така и поне четири хода напред. Като част от дълга си към КГБ Кукин беше проследявал много предатели през праха, калта, леда и водите на Украйна. И почти винаги беше успявал, воден от вътрешното си желание никогада не допуска поражение. Същото упорство беше двигател и на бързото му изкачване в кариерната стълбица на тайните служби. Началниците обичаха хора като Кукин, защото те им помагаха да се представят добре пред собствените си началници.
   Дълго беше разсъждавал как точно да го направи. Една част от него го подтикваше да завърже всеки от тях гол на масата и след това да извади малкото си метално куфарче. Искаше да обели кожата им, да им изреже вътрешностите и да ги подложи на мъчения, които Абдул Маджид, колкото и да беше обезобразен, дори не можеше да си представи. Но в крайна сметка реши друго. Най-вече защото за разлика от Абдул те бяха демонстрирали кураж. Бяха се изправили в пряк сблъсък срещу него и бяха рискували живота си. За разлика от мюсюлманина те не се бяха скрили, за да оставят някакви надрусани лакеи да осъществят покушението. По тази причина Кукин изпитваше неволно уважение към групата на нападателите. Райс беше друго нещо. Той така или иначе щеше да загине, но Кукин го беше изпратил с тях единствено за удобство. Не възнамерявате да му посвещава много време. Той просто не го заслужаваше.
   Така единственият вариант остана ловът. Тук, на своя територия, Кукин им беше дал шанс за победа — макар и съвсем незначителен. Той не беше глупак. Щеше да оцелее в този лов, а те — не. Но поне имаха възможност малко да отложат смъртта си. Освен това той също нямаше да избегне подобна участ. По някакъв начин се беше завърнал там, откъдето беше започнал. Те знаеха за малката му стая в апартамента. Несъмнено за нея вече знаеха и други хора. Сигурно дори в момента бяха там и събираха всички необходими доказателства, за да го изпратят в Украйна и да го изправят пред съда, от който единственият възможен изход беше екзекуцията.
   Сънародниците ми сигурно ще ме разкъсат на парчета.
   Бягството беше свършило. Евън Уолър беше мъртъв. Канадският бизнесмен беше бледо копие на мъжа, който Фьодор Кукин представляваше в действителност. Когато всичко това свършеше, той нямаше да бяга. И нямаше повече да се крие. Щеше да им се наложи да го заловят тук, където щеше да се отбранява до последно. В крайна сметка щяха да победят заради численото си превъзходство, но той щеше да вземе много от тях със себе си. Това беше най-добрата смърт за един стар воин. Щеше да умре при условията, които заслужаваше.
   Той се усмихна. Може би именно по този начин най-сетне щеше да намери мястото си в историята. Истинският Киевски касапин. Но това щеше да стане по-късно. Първо тази вечер трябваше да сложи край на четири човешки живота. Не очакваше от тях да се предадат лесно, особено Шоу и жената. Щяха да се борят. Имаха нагласа да оцеляват. Е, той също беше такъв. И възнамеряваше да си остави жената за последно. Имаше специални планове за нея. Нейната смърт щеше да бъде най-бавна.
   Той спря, вдигна пушката и погледна през електронния прицел към един северен елен на няколкостотин метра от там. Съветската армия беше развила до съвършенство убиването от разстояние в Афганистан със своите снайперисти и атакуващи хеликоптери. Може би щяха да спечелят войната, ако американците не бяха екипирали муджахидините с преносими ракети земя-въздух и цели планини от амуниции. Кукин намираше известна утеха във факта, че в момента някои от същите оръжия се използваха срещу самитеамериканци. Но само донякъде. Простите афганистанци бяха съкрушили могъщата Червена армия, а с нея беше дошъл и краят на една свръхсила.
   Ако дръпнеше спусъка на пушката, можеше да убие едрото животно, което търсеше храна в далечината. Но както и преди, той не искаше да сложи край на този живот. Затова продължи с изострен поглед и сетива.
   Алън Райс го беше разочаровал, но в крайна сметка Кукин трябваше да го очаква от него. Самият той беше отнел бизнеса от своя учител с насилие, така че защо трябваше да се надява на по-различно отношение? Амбициозните хора, които искаха нещо, посягаха и си го вземаха. Основната разлика беше в това, че Кукин беше в състояние да постигне тази цел. Притежаваше здрави нерви и смъртоносни умения. Райс се беше провалил и в двете отношения. Уменията му не бяха достатъчни, а нервите му изобщо не бяха на нивото, което беше необходимо, за да бъде победен човек като господаря му. Точно това беше причината Кукин изобщо да го наеме. Никога не назначаваше хора, които бяха по-безмилостни от самия него.
   Знаеше, че са някъде напред, тичат в тръс и се опитват да пазят силите си. Щяха да стигнат до момента, в който ще се усъмнят в собствената си тактика и може би ще избухне спор. Това щеше да отнеме време и да намали преднината, която им беше отпуснал. Може би щяха да сменят тактиката за бягство с идеята, че той ги води в определена посока с някаква цел. Трябваше да се съобрази и с това, както и с няколко други фактора.
   Той погледна осветения циферблат на часовника си. Беше лято и на толкова северна географска ширина нощта нямаше да продължи повече от шест часа. Кукин очакваше всичко да е свършило дотогава. Останките им щяха да бъдат откарани до океана, където щяха да завържат тежести за тях и да ги спуснат на дъното. Никой повече нямаше да ги види — с изключение на рибите, които щяха да се нахранят с тях.
   Той отново вдигна пушката до рамото си, за да погледне през визьорния кръст, който повечето хора наричаха просто „мушка“. Години наред беше използвал мушка от типа СВД, предпочитана от руските снайперисти. Преди две години обаче беше успял да се снабди с УОБП (усъвършенстван оптичен боен прицел), широко използван в американската армия. Прицелът беше с осветена телескопична рефлексна оптика. Стрелецът не затваряше едното си око, когато го използваше, защото човешкият мозък автоматично пренасяше картината от водещото око зад окуляра към другата ретина. Това осигуряваше нормално възприемане на дълбочината и пълен визуален обхват. Звучеше излишно сложно, но в резултат Кукин вече беше в състояние да прехваща и унищожава целите си много по-бързо. А тъй като в момента имаше четири цели, които трябваше да прехване иунищожи, няколко спечелени секунди щяха да бъдат безценни на бойното поле.
   Кукин носеше оръжие, което щеше да убие с един изстрел всичко, улучено с него. Но той не искаше това. Сега най-важното беше да не бърза. Ключът към този лов беше избирането на най-подходящия момент за всяко действие. Имаше пълното право да изпитва гняв — да бъде бесен на хората, които бяха направили всичко по силите си, за да го убият. Но той беше твърде коварен, за да позволи на емоциите си да го надвият. Когато чувствата надделяваха над ума, човек почти винаги губеше битката. Не, той щеше да остави на уменията и разума да водят този лов. Чувството — на радост — щеше да дойде по-късно, когато всичко свършеше и още четири души бяха загинали от неговата ръка.
   96
   След като поеха в обратна посока и заобиколиха маршрута, по който се бяха придвижвали досега, Шоу и останалите успяха да се върнат до къщата. Беше тъмна. За пръв път бяха чули кучешки лай преди почти цял час, но оттогава бяха престанали да го чуват. Реджи беше паднала в един дълбок скален процеп, оставен от някой глетчер, но бяха успели да я измъкнат. Райс беше изтощен, така че през последните един-два километра се беше налагало Шоу да му помага.
   Четиримата се вторачиха в тъмнината. Пред къщата нямаше паркирани пикапи.
   — Мислите ли, че всички са навън и помагат на Кукин да ни открие? — прошепна Реджи.
   — Този тип е бил в КГБ — отговори Шоу. — Би било налудничаво да не остави охрана в тила си.
   — Тогава какво ще правим?
   — Ще използваме елемента на изненадата. Това е всичко, с което разполагаме. Трябва да се снабдим с някакви оръжия.
   — Само това ли? — попита Реджи. — Ами твоята приятелка?
   — Ако е тук, ще я вземем — каза той и се обърна към Уит. — Ти поеми задния вход. Аз ще се приближа отпред. Ако видиш някого, свирни тихо.
   — Така ще се издадем — възрази Реджи.
   — А какво друго можем да направим? — попита рязко Шоу. — Забравих си радиостанцията при картечницата.
   — Няма друг начин — съгласи се Уит.
   — Ами ние? — попита Реджи, като посочи себе си и Райс.
   — Ако всичко отиде по дяволите, изчезвайте. Тръгнете към водата и се опитайте да привлечете вниманието на някой кораб от брега.
   Реджи не изглеждаше много доволна от това, но си замълча. Беше ясно, че не й допада Шоу да им нарежда, но той очевидно имаше повече опит от нея. Уит също беше започнал да му се подчинява.
   Няколко минути по-късно Шоу стигна до входа на къщата и надникна през стъклото на прозореца. После замръзна, когато я видя. Кейти Джеймс беше здраво завързана на един стол. Сякаш дремеше. Той пробва бравата. Беше заключено. Това не го изненада. Изненада го Уит, който пропълзя по корем в стаята. Той забеляза Шоу до прозореца, надигна се, прекоси приведен стаята и му отвори вратата.
   — Влязох през един прозорец — обясни той. — Къщата изглежда празна.
   Двамата бързо събудиха Кейти и я развързаха.
   — Къде са всички, по дяволите? — попита Шоу, след като се прегърнаха набързо, но силно.
   — Сигурно всички са навън и ви търсят. Имаха и кучета.
   — Да, чухме ги.
   Уит се озърна напрегнато.
   — Къде е тялото на Доминик?
   — Отнесоха го. Не знам къде. Съжалявам.
   — Да, добре — каза Уит.
   — Според мен той не е очаквал да се върнете и да ги заобиколите — продължи тя.
   — Явно не е.
   — Какво следва? — попита Уит.
   — Сейфът с оръжията.
   Те го откриха и посветиха двайсет скъпоценни минути на задачата да го отворят, но не успяха. Най-сетне Шоу захвърли лоста, който беше намерил в гаража. От другата страна на тази метална врата, дебела осем сантиметра, сигурно имаше достатъчно огнева мощ, за да се измъкнат невредими от този капан, а той не можеше да се добере до нея.
   — Е, явно все пак са очаквали да се върнем — каза той.
   — Мислиш, че това е засада? — попита Уит. — Значи само се преструват, че са изтеглили всички хора? Нарочно са ни пуснали да влезем и да освободим Кейти, защото смятат да ни ударят на излизане?
   — Вече нищо не може да ме изненада — отговори Шоу. — Но освен това можеха да ни убият с лекота и в момента, в който дойдохме.
   Те претърсиха и останалата част от къщата, но Шоу откри само два назъбени ножа в кухнята. Той подаде единия на Уит.
   — С ножове срещу огнестрелни оръжия? — попита Уит.
   — Нямаме друг избор. Хайде да потърсим телефон или нещо друго, с което можем да повикаме помощ.
   Не откриха нищо подобно. Нямаше нито стационарен, нито мобилен телефон, нито дори радиостанция или компютър.
   — Шоу!
   Беше Реджи, застанала до входната врата; до нея стоеше Райс.
   — Идват пикапи — съобщи тя. — Трябва да се махаме от тук.
   Те изтичаха обратно до дъното на къщата и излязоха навън. Светлините на фарове прорязваха мрака. Оказа се само един пикап, но не знаеха колко души са вътре. Мислите на Шоу препускаха.
   — Трябва ни кола — каза той.
   Реджи се огледа и посочи наляво.
   — Уит може да отведе Райс и Кейти натам, за да се скрият зад онзи вал. Двамата с теб ще се върнем, ще пленим колата и ще вземем оръжията, които са в нея. После прибираме останалите и изчезваме от тук.
   — Добре — съгласи се Шоу.
   Уит поведе Кейти и Райс към ниския земен вал зад къщата. Шоу заобиколи постройката от едната страна, а Реджи — от другата. От пикапа слязоха четирима мъже, които се отправиха към къщата. Шоу знаеше, че в най-добрия случай ще разполагат с трийсет секунди, преди мъжете да открият, че Кейти не е вътре.
   Той се втурна към пикапа. Реджи направи същото от другата страна.
   — По дяволите — измърмори той, когато стигнаха.
   Бяха заключили вратите. Той надникна вътре през прозореца. Ключовете не бяха оставени на таблото, както се надяваше. Не видя и оръжия. Реджи застана до него.
   — Дори да успея да счупя стъклото, днешните коли не се запалват толкова лесно без ключ. Освен това…
   Двамата ги чуха едновременно — викове, които идваха от къщата. Мъжете бяха открили, че Кейти е изчезнала.
   — Хайде, Шоу! — извика Реджи. — Да бягаме!
   — Давай, давай! — извика той и я побутна пред себе си.
   Тя погледна през рамо и изчезна зад ъгъла на къщата.
   — Ако ние нямаме кола, и вие няма да имате — каза Шоу.
   После използва ножа, за да среже двете гуми от дясната страна, преди да я последва. Миг по-късно входната врата на къщата рязко се отвори и мъжете се изсипаха навън соръжия, готови за стрелба. Някои отидоха от другата страна на къщата и започнаха да стрелят в мрака с автоматите си. Над главата на Шоу свиреха куршуми, но той не спираше. Съмняваше се, че наистина го виждат. А и вероятността да го улучат от това разстояние беше малка, макар че можеха да извадят и късмет. Той настигна останалите и всички се отдалечиха от къщата с цялата бързина, на която бяха способни. Все пак ясно чуха ядосаните викове на мъжете, когато запалиха пикапа и той се килна на съсипаните си гуми.
   Шоу ги поведе в широка окръжност около къщата и обратно на запад. След пет минути светлините на постройката се бяха изгубили в далечината.
   — На косъм — каза Шоу, когато най-сетне спряха. — Рискувахме да се приближим прекалено, а не спечелихме нищо.
   — А сега накъде? — попита Райс.
   — Сега сме зад тях — отговори Шоу. — Те няма да го очакват.
   — Напротив — възрази Реджи и посочи с палец към Кейти. — Ще разберат, че сме били там, защото нея я няма.
   Шоу погледна първо към нея, после към Кейти и накрая отново към Реджи.
   — И какво, да я върнем ли?
   Реджи пребледня.
   — Разбира се, че не!
   — Тогава ще трябва да се справим така.
   — И как ще го направиш, по дяволите? — намеси се Уит. — Ще се промъкнем до тях и ще ги атакуваме с кухненските прибори?
   — Мислех, че вече си разбрал какво правим. Целта не е да се бием с тях. Целта ни е да се измъкнем и да потърсим помощ. Не можахме да вземем колата, така че сега ще трябва да търсим друг начин. Ако се ориентирам правилно и брегът е натам, ще тръгнем право на юг и ще стигнем до пролива Бел. По това време на годината през канала минават кораби на път към Европа и обратно. Ако оцелеем до утрото, може би ще успеем да привлечем вниманието на някой екипаж. Те могат да изпратят лодка, за да ни прибере.
   — Звучи разумно — каза Реджи.
   Кейти се обърна към Шоу.
   — Предполагам, че в някакъв момент ще ми кажеш какво става.
   — В някакъв момент, но не и сега — отговори той и я стисна за ръката. — Но да, със сигурност ще го направя по-късно. Дължа ти го.
   Реджи видя как Кейти сложи длан върху ръката на Шоу. После извърна поглед.


   Бяха изминали почти два километра, когато звукът разкъса тишината и сложи край на всичките им планове за спасение.
   97
   Алън Райс изкрещя и стисна крака си на мястото, където едрокалибреният куршум беше разкъсал плътта му и беше натрошил костта на бедрото. Той падна тежко, претърколи се и спря в една скала. Шоу сграбчи Кейти и я хвърли по очи зад нисък рид. Уит и Реджи също се прикриха. Шоу надникна над ръба на каменния рид.
   — Някой видя ли огъня от цевта? — извика той.
   Никой не беше успял.
   — Райс! — продължи той. — Скрий се зад скалата!
   — Кракът ми е строшен, по дяволите! — изкрещя мъжът в отговор.
   — Ако не се скриеш веднага, няма да ти се размине с крака!
   Райс запълзя по корем и почти беше стигнал до скалата, когато следващият куршум се заби в рамото му.
   — По дяволите! — изрева Шоу, скочи на крака, приближи се на зигзаг до Райс и го дръпна зад скалата.
   Мъжът кървеше обилно от двете си рани и губеше съзнание от болката. Счупването беше тежко — бледожълтата натрошена кост стърчеше от бедрото му. Шоу знаеше, че ако беше разкъсала бедрената му артерия, Райс вече щеше да бъде мъртъв. Той използва ножа си, за да откъсне ивица плат от своя гащеризон, и направи груб турникет на крака на Райс, за да го притисне точно над бедрото. Кръвотечението отслабна малко. Но само малко.
   — Ще умра ли? — простена Райс, когато се свести.
   — Виж, ще се опитам да те измъкна от тук. Можеш ли да се изправиш?
   — Той просто ще ни застреля! — изпищя Райс. — Ще ни застреля и двамата!
   Шоу сведе поглед към него. Мъжът беше изпаднал в шок и нямаше какво да се направи. Шоу замръзна, когато чу кучетата. Този път не лаеха. Този път се чуваше вцепеняващо ръмжене, от което космите на врата му настръхнаха. Той внимателно погледна над ръба на скалата.
   — Шоу! — изпищяха едновременно Кейти и Реджи.
   Към него тичаха две от най-големите и свирепи кучета, които беше виждал. Преодоляваха неравния терен със същата лекота, с която щяха да тичат по килим.
   — Бягай, Шоу! — извика Реджи.
   Той здраво стисна ножа, като прехвърляше възможните сценарии в главата си с цялата скорост, на която беше способен. Надникна, но остана клекнал, защото не знаеше дали кучетата не са просто начин да го изкарат на място, където щяха да го застрелят. Шоу отново погледна над скалата — точно навреме, за да види как се хвърля първото куче. Той замахна с ножа, като улучи стокилограмовия звяр в широкия гръден кош и отвори зейнала, но за съжаление предимно повърхностна рана. Използва свободната си ръка, за да засили летящото животно в къса парабола към земята, и то се стовари тежко, но не остана така.
   Със скорост и пъргавина, на която не беше способно нито едно човешко същество, кучето се претърколи, стъпи на скалистата почва, за част от секундата се обърна, ускори на четирите си крака и се блъсна гърди в гърди с Шоу. Той падна, а един от зъбите на кучето се заби в ръката му и потеклата кръв се смеси с кръвта от раната на животното. Шоу за миг се изправи — нямаше никакъв шанс, ако остане на земята. Юмрукът му се заби веднъж и втори път в муцуната на кучето, като го зашемети за момент. От ударите цялата му ръка изтръпна чак до стегнатия възел от мускули на рамото. Шоу отново замахна с ножа, кучето нададе вой, а той прескочи скалата и се затича, като се подхлъзваше по скалите.
   Беше напрегнат в очакване на куршума, който щеше да го улучи в гърба, или на атаката на кучето. Представи си как животното го поваля и хапе, как в лицето го блъсва вонята от устата на звяра, докато го сграбчва със зъби за врата — древната инстинктивна тактика за нападение, целта на която беше да разкъса големите артерии и да убие плячката. Щеше да бъде истински кошмар.
   Но не се случи така. И миг по-късно Шоу разбра защо.
   Райс нададе писък, какъвто Шоу никога не беше чувал от човешко същество. Все едно беше изтръгнал дробовете си от гърдите и ги беше напълнил с цял тон кислород, за да издаде този звук, който смрази Шоу до дъното на душата му. Той погледна назад — и му се прииска да не се беше обръщал. Беше виждал много насилие през живота си, повечеот повечето хора. Но никога не беше виждал нещо подобно.
   Едното куче беше стиснало ръката на Райс в зъбите си. Другото току-що беше разкъсало по-голямата част от гръдния кош на жертвата, а навсякъде хвърчеше кръв. За миг Шоу си спомни картината на Гоя от пещерите — изображението на чудовището, което ядеше мъжа. Дори когато бяха захранвани от въображението на истински гений, маслените бои и платното бяха твърде немощни, за да се сравняват с ужаса на действителността. Едва когато от тялото му вече не беше останало много, Алън Райс най-сетне намери смъртта.
   Шоу настигна останалите и те се затичаха толкова бързо и толкова далеч, колкото бяха способни. Шоу почти носеше Кейти, докато се подхлъзваха, пързаляха и търкаляха по пресечения терен, който в най-добрия възможен случай трябваше да се прекосява бавно и внимателно.
   Три километра по-късно се строполиха на земята, като дишаха толкова тежко, че сякаш се опитваха да изсмучат и последната молекула кислород от въздуха.
   — Как? — успя да каже най-сетне Уит, като се изправи до седнало положение.
   — Не знам как — отговори Шоу. — Но по някакъв начин ни изпревари.
   Реджи бавно седна.
   — Трябва да продължаваме. Ако се наложи да скочим в пролива Бел и да стигнем с плуване до някой кораб, точно това ще направим. Ако останем тук, ще умрем.
   Уит заби ножа си в земята.
   — Нека да ти кажа нещо. Ние вече сме мъртви. Ние сме следващите жертви на кучетата. Нямаме никакви шансове, Реджи.
   Шоу се изправи и помогна на Кейти да стане.
   — Реджи има право. Не бива да спираме.
   Уит вдигна поглед към него.
   — Наистина ли вярваш, че в това има смисъл?
   — Не, но искам да накарам този кучи син да поработи още малко по въпроса. Ти не искаш ли?
   Изпълнен с нов прилив на енергия, Уит пъхна ножа в джоба си и скочи на крака. После четиримата с всички сили се втурнаха към брега.
   98
   Останките от Алън Райс бяха събрани в найлонови торби за боклук, за да ги отнесат. Кучетата, които се бяха натъпкани с човешко месо, а по муцуните им се стичаше кръв, бяха хванати с дългите метални прътове, с които ги контролираха, и отново им сложиха намордниците. Приклекнал на земята с пушка, подпряна на бедрата си, Кукин наблюдаваше всичко това, докато обмисляше следващия си ход.
   Той погледна в далечината. Вода. Един от необходимите елементи на живота. Щяха да тръгнат натам. Това беше най-логичната възможност. Всъщност това беше единствената им възможност. С лекота можеше да ги убие всичките още сега, но това не беше смисълът на лова. Кукин можеше да застреля Шоу още когато отиде да помогне на Райс или след това, докато бягаше от кучетата. Но въпросът не беше кога ще умрат. Въпросът беше как. И Кукин щеше да определи отговора. Освен това те бяха постъпили точно според предположенията му. Той се изправи и се усмихна. Разбира се, в момента не можеха да осъзнаят значението на действията си. Но той смяташе да им го изтъкне броени мигове преди всичко да свърши.
   Един беше мъртъв, оставаха трима. Е, всъщност труповете бяха два, ако броеше мъжа, когото беше убил в къщата, но Кукин не мислеше за него. Вече беше планирал последователността на убийствата. Жената щеше да умре последна. Кукин не беше забравил за по-ранното си желание. Щеше да я обладае, а след това щеше да я довърши. Не можеше да си представи по-добро отмъщение. Освен това нейната смърт щеше да бъде далеч по-болезнена, отколкото на останалите. Беше взел инструмента за одиране на кожа в раницата си. Щеше да се опита да подобри собствения си рекорд от един час. Имаше чувството, че ще успее. Вече чуваше писъците и във въображението си.
   — Паскал?
   Дребният мъж се появи до него почти незабавно.
   — Да, мистър Уолър?
   — Мисля, че е време да продължаваме — каза той и вдигна поглед към небето.
   Най-тъмната част от нощта беше отминала. Над него вече се виждаше как мракът се кани да отстъпи място на първата светлина на зората.
   — Те ще тръгнат към пролива — продължи той. — Заради корабите.
   Паскал кимна в знак на съгласие.
   — Проливът е по-широк, отколкото вероятно си мислят — отговори той. — Освен това вчера съобщиха за заледяване по брега на Лабрадор. Всички кораби ще се държат по-далеч на юг от него. Няма да видят нито един.
   — Според мен ще го разберат в момента, в който пристигнат. Тогава ще бъде по-светло. Ще почакат и после ще се опитат да изпратят сигнал, ако някой случайно е там. Нали сейфът за оръжията не беше отворен?
   — Не, сър. Проверих го, след като си тръгнаха. Бяхме извадили всички оръжия и муниции от него, ако все пак успеят да го разбият. Взели са само ножове. Едрият мъж използва своя нож срещу едно от кучетата, но животното е добре.
   Кукин погали цевта на поръчковата си пушка.
   — Нож. Слабо оръжие срещу това.
   — Мога да мина напряко и да ги обърна срещу вас. Тактически погледнато, тогава няма да имат друг избор, освен да влязат в пролива.
   — Направи го, Паскал. Подкарай ги към мен.
   Кукин извади картата от джоба си и Паскал я освети с фенерчето си.
   — Подкарай ги насам — добави Кукин и посочи едно място на картата.
   — Добро място — каза Паскал и кимна одобрително.
   После извърна поглед към един от пикапите, в който бяха натоварили чувалите с останките от Алън Райс.
   — Беше глупав човек.
   — Всъщност беше много умен човек, което понякога кара хората да правят много глупави неща. Интелигентността поражда амбиция. Амбицията поражда опасност.
   — Щом казвате, мистър Уолър.
   — Подкарай ги към мен, Паскал.
   99
   Нищо. Със сигурност не се виждаха никакви кораби, а над водата нямаше дори светлина, която да подсказва за присъствието им наблизо. За да ги затрудни още повече, от пролива се надигаше мъгла. Шоу спря и погледна първо към останалите, а след това към скалите долу.
   — Можем да се спуснем там и да се скрием, докато се появи нещо.
   Тримата го погледнаха изтощени.
   — И да отложим неизбежното? — попита Уит.
   — Предпочитам да го наричам установяване на защитна позиция. В такъв случай поне ще му се наложи да слезе при нас, за да се опита да ни убие.
   — Или да застане на високата позиция тук и да ни отстреля един по един — обади се Реджи. — Дори не видяхме откъде застреля Райс. Но беше от адски далечно разстояние.
   — Имаш ли по-добра идея? — попита Кейти.
   Реджи подритна скалата с върха на маратонката си.
   — Всъщност не.
   Шоу погледна обратно назад в посоката, от която бяха дошли.
   — Какво мислиш? — попита го Реджи.
   — Той вече ни изпревари веднъж. Иска ми се този път да му го върна.
   — Как? Всички тактически и стратегически предимства са на негова страна.
   — А освен това има оръжие и кучета, в сравнение с които Баскервилското куче прилича на проклет пекинез — добави Уит.
   Шоу приклекна и се замисли. После вдигна поглед към просветляващото небе.
   — Мъглата може да ни помогне да се скрием.
   Реджи кимна.
   — Може, но има голяма вероятност слънцето да я пробие, а тогава отново ще останем на открито. И макар че сигурно можем да слезем по скалите, не си представям как ще се изкачим обратно. Освен това там долу няма много прикритие. Може да слезем на половината разстояние, а той да пристигне тук и да ни очисти.
   — Единственото предимство на този вариант е, че кучетата няма да могат да слязат там долу, за да вечерят с нас.
   Кейти рязко се изправи.
   — Господи, хора, Шоу се опитва да измисли как да се измъкнем оттук, а вие само…
   Шоу покри устата й с ръка и се огледа. Всички го бяха чули. Нещо се движеше, вдясно и по-нагоре от тях. Шоу направи знак на останалите да го последват. Тръгнаха наляво,по-далеч от шума.
   — Шоу, виж! — каза Реджи и посочи.
   Всички застинаха и проследиха с поглед как нещо се спускаше по скалата. Въже, за което беше завързана найлонова чанта. Чантата стигна до дъното и въжето се отпусна, така че тя падна настрани.
   — Вземете я — нареди един глас.
   Всички вдигнаха поглед.
   На ръба на скалата стоеше Паскал.
   Шоу и Уит инстинктивно вдигнаха ножовете си към него.
   Паскал се ухили и поклати глава. Мъглата вече се спускаше по-бързо и почти го скриваше от поглед.
   — Вземете я. Ще ви помогне.
   Без да откъсва поглед от него, Шоу предпазливо пристъпи към чантата. Когато стигна до нея и видя какво имаше вътре, долната му челюст увисна от изумление. Той извадипистолет и мобилен телефон от чантата.
   — Телефонът е напълно зареден — продължи Паскал. — Имате отлично покритие. Мистър Уолър организира да инсталират предавател на два километра от тук. Обадете се на когото трябва. Джипиес чипът също е активиран.
   — Защо правиш това? — попита го Шоу.
   — Той иска да ви подкарам натам — каза Паскал и посочи в посоката, от която бяха дошли. — На километър и половина от тук, където двете пътеки се сливат. На запад от това място има една височина. Предполагам, че там ще ви чака в засада.
   — Не отговори на въпроса ми — каза Шоу и автоматично провери пистолета, за да види дали пълнителят е зареден и всичко важно работи.
   Паскал изненадващо се обърна към Реджи и Уит.
   — Надявах се да го убиете в Горд. Смятах, че информацията, която дадох на вашите колеги, ще бъде достатъчна. Но тогава се забърка Райс.
   Паскал посочи към Реджи.
   — Той те проследи. До църквата.
   — Ти ли си бил вътрешният ни човек? — попита с изумление Реджи.
   — Дявол да го вземе! — добави Уит, като невярващо клатеше глава.
   — Не знаех какво е открил Райс, докато не стана твърде късно. Отидох с него в църквата, защото се надявах да успея да ви помогна. — Той се обърна към Шоу. — После обаче се появи той и вече нямахте нужда от моята помощ.
   — Значи си искал да убиеш Уолър? — попита го Реджи.
   — Казвал се е Фьодор Кукин, когато майка ми се е запознала с него. Аз съм от Гърция — той идваше при нас през лятото, когато бях малък.
   — Значи го познаваш от дете? — попита Кейти.
   — Може и така да се каже. Беше ми баща, но никога не се е държал като такъв. И остави майка ми да умре в нищета. Един грък никога няма да забрави или да прости такова нещо. Той си мисли, че не знам кой е в действителност. Смята, че не съм достатъчно умен, за да се досетя. Мисли си, че наистина вярвам как просто е дошъл в Гърция и случайно е спасил едно бедно сираче. Вярно е, че ми осигуряваше храна, покрив и обучение. Но той е причината майка ми да умре и нищо, което е направил за мен, не може да изкупитази вина.
   Шоу сведе поглед към оръжието в ръцете си.
   — Защо е това?
   — За да имате някакъв шанс.
   — Защо просто не го убиеш ти? — подвикна Уит.
   — Имам си причини. А и той все пак ми е баща. Аз ще се погрижа за останалите. Както и за кучетата. Вие се погрижете за него. Успех — добави кратко Паскал и изчезна.
   Четиримата се спогледаха.
   — Какво мислите? — попита ги Кейти. — Смятате ли, че това е вярно?
   Шоу попипа пистолета.
   — Достатъчно, за да ни даде истинско оръжие и средство за комуникация. Всъщност нека веднага да се погрижим за това.
   Той набра един номер. Отговори му сънливият глас на Франк.
   — Имам само една минута да ти обясня какво става, Франк. След това искам да се размърдаш така, както не си го правил през целия си проклет живот.
   Шоу разказа всичко необходимо на Франк и затвори. После отново попипа пистолета и се обърна към Кейти.
   — Вие тримата останете тук. Аз отивам да го убия. После ще се върна да ви взема.
   — Той не е сам, Шоу — възрази Реджи. — С него има и други хора. Може да имаш нужда от помощ.
   — Нали чу какво каза Паскал? Той ще се погрижи за останалите.
   Уит поклати глава.
   — Да, но той е сам. Може да го убият. А остават и проклетите кучета. Аз мога да дойда с теб. Жените да останат тук и да ни изчакат.
   — Бяхме заедно през цялото време — каза Реджи. — Не виждам причина точно сега да се разделяме.
   — Съгласна съм — каза Кейти. — Или всички, или никой.
   — От тактическа гледна точка в това няма никакъв смисъл — възрази Шоу. — Ако всички сме заедно, неговата задача става много по-лесна.
   — Или по-трудна — каза Реджи. — Зависи от гледната точка.
   — Добре, а защо всички да не останем тук и да изчакаме Франк? — попита Уит.
   — Ако го направим, Кукин ще дойде при нас. На Франк ще му трябва известно време, за да пристигне, дори със самолет или хеликоптер.
   — Може да му устроим засада тук.
   — Позицията ни не е добра. Така сме като мишени. Виж колко лесно се промъкна Паскал до нас. Ако се върна там, където ни чака Кукин, но атакувам от различен ъгъл, може да успея да го изненадам. Освен това той не очаква да имам пистолет.
   — Няма да стоим тук, Шоу — каза Кейти. — Най-сетне те открих и няма да те пусна толкова лесно.
   Реджи погледна Шоу и добави:
   — Аз също ще дойда.
   Шоу погледна Уит за подкрепа, но ирландецът безпомощно сви рамене.
   — Никога не съм печелил спор с жена през целия си живот. И не мисля, че точно с тези двете ще успея за пръв път.
   Шоу въздъхна дълбоко, приготви пистолета и тръгна. Останалите го последваха.
   100
   Кукин беше избрал позицията си, но тя не беше там, където очакваха, нито където очакваше Паскал. В битка по-високата позиция почти винаги означаваше по-добра позиция. Но не абсолютно винаги. Той насочи пушката си, като се прицели през окуляра, и избърса няколко прашинки от стъклото с ръкавицата си. После я свали и погледна часовника си. Накрая се отпусна и зачака, като броеше секундите наум, за да не отслаби вниманието си.
   Когато чу първите шумове, Кукин не помръдна. Докато стъпките се приближаваха, той преценяваше кога ще стъпят на земята и се преместваше точно в този момент, за да скрие шума от собствените си движения. Дулото беше насочено; водещото му дясно око се притисна в окуляра. Прицелът изпълни задачата си. Целта беше на мушка и нямаше причина да отлага повече. Той натисна спусъка.
   — По дяволите! — изкрещя Уит, като се хвана за крака и падна на земята точно зад Шоу.
   — Всички долу! — извика Шоу.
   Всички се проснаха на земята. Реджи пропълзя до Уит, за да види колко дълбока е раната. Той вече разтваряше гащеризона си, за да се опита да спре кървенето.
   — Куршумът ме прониза — изръмжа той. — Не мисля, че е ударил кост, но ужасно много боли.
   — Ще те измъкнем — обеща Реджи.
   Уит поклати глава, а лицето му бързо пребледняваше.
   — Стана точно както с Райс. Този мръсник си има техника, Редж. Първо в крака, а после в тялото.
   Той изръмжа отчаяно и цялото му тяло се разтърси от болка. Устата му трепереше, когато добави:
   — А после идват проклетите кучета.
   — Няма да му позволя да го направи.
   Той я сграбчи със здравата си ръка и пъхна ножа си в нейната.
   — Ако чуеш кучетата да идват, просто ме довърши, преди да стигнат до мен. Обещай ми!
   Тя не можа да му отговори, а безпомощно го изгледа. Уит я разтърси.
   — По дяволите, Реджи, обещай ми. Не им позволявай да направят с мен това, което направиха с Райс!
   Реджи сведе поглед към ножа. Очите й се напълниха със сълзи.
   — Не мога, Уит. Не мога да го направя.
   Уит сякаш събра сили, за да я помоли още веднъж.
   — Ако не го направиш, Кукин ще победи. А ние не можем да оставим проклетото чудовище да победи, нали така, Редж?
   Той се отпусна назад, като дишаше тежко.
   Реджи стисна ножа по-силно, избърса сълзите си и каза:
   — Добре, ще го направя. Но само ако наистина се наложи.
   От мястото, където беше приклекнал, Шоу внимателно огледа терена около тях. Мъглата продължаваше да се спуска и вече беше по-гъста, така че покриваше всичко наоколос призрачна пелена. Силуетите около тях започнаха да се променят и трансформират, така че мамеха погледа. Съдейки по посоката, от която беше ударен Уит, Кукин беше някъде пред тях, но това оставяше твърде много възможности. А те сигурно щяха да имат само една. Той нареди на Кейти да остане на мястото си и пропълзя до Реджи и Уит. След като провери ранения, Шоу й подаде пистолета. Тя го погледна въпросително.
   — Това е последният ни шанс, Реджи — каза Шоу. — Единственият начин да се измъкнем от тук е да го принудим да се покаже.
   — Как?
   — С огъня от цевта. Досега не го видяхме, но когато стреля, все още ще бъде достатъчно тъмно, за да го различим ясно.
   — И как ще постигнеш това?
   — Като го накарам да стреля отново.
   — Да, но как? — настоя яростно тя.
   Той посочи напред.
   — Ще тичам по права линия точно пред теб, отдясно на ляво. Следи ме с поглед. Изстрелът ще дойде някъде от там. Близо е. Разбрах го по звука от предишния изстрел. Не беше далеч.
   — Шоу, ти…
   Той хвърли поглед към Уит, който стенеше от болка на земята.
   — Когато видиш огъня от цента…
   — Шоу, не мога…
   Той й удари толкова силен шамар, че бузата й изтръпна и почервеня.
   — Не ми казвай какво не можеш. Можеш и ще го направиш.
   Тя изглеждаше зашеметена от удара, но очите й не се насълзиха. Вместо това погледът й стана по-твърд. Шоу явно го забеляза и заговори малко по-меко:
   — Можеш да направиш този изстрел, Реджи. Виждал съм те на стрелбището. Петнайсет сантиметра под огъня от цевта. Стреляй три пъти там, едно до друго. Той няма да носи бронезащитна жилетка, защото не знае, че имаме пистолет. Веднага щом го направиш, двете с Кейти трябва да помогнете на Уит и да стигнете до брега, където ще чакате Франк.
   Той й подаде мобилния телефон.
   — Обаждай му се непрекъснато, за да проверяваш докъде е стигнал. Така той ще може да определи къде сте по джипиес чипа в телефона.
   Реджи облиза устни.
   — Шоу? — започна тя.
   — Просто го направи, Реджи. Заради мен.
   Най-сетне тя безизразно кимна и Шоу веднага се извърна от нея, като се приведе.
   — Шоу! — изкрещя Кейти, надигна се от скалата и тръгна към него. — Внимавай!
   Шоу хвърли поглед наляво. Кучият син някак си беше успял да промени позицията си, като се движеше тихо като призрак. Обгърнат от мъглата, наистина приличаше на призрак. Ето — Кукин вече беше вдигнал пушката си и се приготвяше да стреля. С такова оръжие все едно стреляше от упор. Нямаше как да пропусне.
   Шоу разпери ръце част от секундата преди изстрела. Почувства как куршумът опари дясната му ръка. Докато отпускаше ръце, той се зачуди как е възможно Кукин да стрелятолкова неточно от толкова близо. После истината изведнъж се стовари върху него като лавина.
   — Кейти!
   Шоу се обърна навреме, за да види как Кейти Джеймс отхвърча назад от силата на куршума, който току-що се беше забил в тялото й. Кичури руса коса се разлетяха встрани, докато куршумът излизаше от гърба й и се пръсваше в скалата зад нея. Тя се стовари на земята, тялото й отскочи, отпусна се и застина неподвижно.
   Кукин остана на мястото си, едва на дванайсет метра от там. Той сведе очи към повалената жена, после отново погледна към Шоу, който не можеше да откъсне очите си от нея.
   — Казах ти, че ако изпълняваш инструкциите ми съвсем точно, тя ще бъде освободена невредима. Вместо това ти не ми се подчини. Върна се до къщата, за да я вземеш. Ти наруши нашия договор. Всъщност ти си причината за смъртта й, приятелю.
   Шоу премести поглед от Кейти към Кукин — милиметър по милиметър. От изражението му той веднага разбра, че всичко това е планирано предварително. В къщата не бяха оставени пазачи, така че Кейти да бъде съвсем сама. После пристигна пикапът и започна безразборната стрелба, така че всичко да изглежда както трябва. Не, това не беше засада. Кукин беше направил така, че Шоу да спаси Кейти. И да наруши уговорката. И Шоу беше влязъл право в капана. Беше се излъгал като най-големия глупак на света.
   С мълниеносна ярост, каквато беше изпитвал само веднъж през живота си, Шоу се стрелна напред като светкавица и за четири секунди беше преодолял почти цялото разстояние, което го делеше от Кукин, вдигнал ножа си за смъртоносен удар. Но на Кукин му трябваше по-малко време, за да вдигне пушката и да се прицели отново. Мозъкът на Шоу беше точно по средата на американския прицел, който никога не пропускаше целта. Точно преди Кукин да стреля, го обгърна мъгла и го скри напълно.
   Разнесе се изстрел. После още един. И накрая трети, последен.
   Кукин отпусна пушката още в момента, в които Шоу полетя напред. После оръжието падна на скалите, когато пръстите на украинеца разхлабиха хватката си и от трите дупки в гърдите му започна да хвърчи кръв. Изстрелите бяха толкова плътно един до друг, че и трите куршума бяха пронизали сърцето му.
   Реджи свали пистолета. Тренировките в задименото стрелбище бяха изпълнили ролята си. Тя просто беше запомнила къде се намираше целта в мъглата. И този път мишенатанаистина беше неподвижна.
   Кукин падна на колене, а погледът му беше изпълнен с изумление от това, което се беше случило току-що — въпреки факта, че от медицинска гледна точка вече беше мъртъв. Учените понякога наричат това явление „автоматичната душа“ — последното действие на синапсите в мъртвия мозък, които оставят следа от разум в погледа, макар чефизическият живот вече е достигнал своя край.
   Миг по-късно Шоу се блъсна в Кукин и заби ножа в черепа му с такава сила, че острието се пречупи от дръжката. Фьодор Кукин падна назад, а Шоу се стовари върху него. И започна да го удря — веднъж, два пъти, все по-бързо, все едно биеше барабан, докато на мъртвеца не му остана лице, а само плът, смачкана на каша. От ударите кокалчетата му се натъртиха, а от ръцете му потече кръв.
   — Шоу! Той е мъртъв.Мъртъв е.
   Реджи се опита да го дръпне назад, но той я отблъсна с голямата си ръка. После сякаш осъзна какво се е случило, скочи и се втурна към Кейти. Първо провери пулса й, но не откри такъв. Застана върху нея и се зае да притиска гръдния й кош, после я стисна за носа и напълни устата й с въздух. Притискаше и надуваше. Опитваше се да вкара въздух в дробовете й, които отказваха да се напълнят. Най-сетне Кейти простена, тялото й се разтърси и тя си пое огромна глътка въздух.
   Шоу вдигна поглед към Реджи, която дотича до него.
   — Помогни ми. Моля те.
   Шоу нежно хвана главата на Кейти в ръцете си, а Реджи разтвори ризата й, за да провери раната.
   — Куршумът е минал през нея — съобщи тя. — Съвсем близо до сърцето.
   Тя превърза раната и спря кръвоизлива, доколкото можеше. Шоу се обади на Франк, за да му съобщи какво е станало. Франк му каза, че с него идва и медицински екип.
   Докато Кейти бавно си поемаше въздух, Реджи се отпусна назад и погледна към Уит, който лежеше на земята, стискаше крака си и тихо стенеше. После тя се обърна към трупа на Кукин и си спомни нещо.
   — Дано Господ да разбере защо го правя — измърмори тя и се прекръсти.
   Реджи забеляза, че от ръката на Шоу тече кръв, вдигна ръкава му и видя следата от куршума по кожата му.
   — Отклонил си изстрела — каза му тя.
   — Какво? — каза Шоу.
   — Изстрелът му е минал през ръката ти, преди да стигне до нея. Променил си траекторията на куршума. Сигурно се е целел в главата й. От думите му беше ясно, че не се съмнява в смъртоносния изстрел.
   Шоу погледна към Кейти. Това очевидно не го вълнуваше.
   — Ако не бях аз, изобщо нямаше да стреля по нея.
   — Шоу, ти спаси живота й.
   — Все още не — каза той и неволно изхлипа. — Все още не.
   Той притисна Кейти с цялата си сила, все едно искаше да попречи на живота да я напусне. Както и да попречи на нея да напусне него самия.
   101
   Медицинският екип в самолета, който беше довел Франк, се погрижи за Кейти и Уит. Когато кацнаха в Бостън, и двамата веднага бяха откарани в спешно отделение. Шоу, Реджи и Франк останаха цели часове в чакалнята, където Франк пиеше чаша след чаша лошо кафе от машината, а Шоу просто седеше и гледаше в пода. После излязоха лекарите, които им казаха, че Уит е добре и ще се възстанови напълно. След това минаха още няколко часа.
   Шоу се размърда, когато покрай чакалнята минаха висок мъж и жена. Бяха родителите на Кейти. Той ги разпозна от една снимка, която тя му беше показвала веднъж. И двамата изглеждаха изтощени и на ръба на нервен срив. Останаха един час при дъщеря си, после излязоха в чакалнята.
   Шоу си спомни, че Кейти му беше казвала какво работи баща й: университетски преподавател по английска литература. Беше висок и слаб, а косата му беше почти изцяло сива. Майката на Кейти приличаше на дъщеря си — слаба и руса, със същите очи и същата походка.
   Бащата на Кейти се обърна към Шоу.
   — Казаха ни, че вие сте помогнали на дъщеря ни.
   Шоу едва повдигна глава, за да отвърне на погледа му. Опита се да каже нещо, но не успя. Той отново сведе поглед, скован от чувство за вина.
   — Благодарим ви — каза майката на Кейти.
   Той все още не можеше да ги погледне в очите.
   Франк усети какво преживяваше Шоу, изправи се и изпрати семейство Джеймс навън, като тихо им говореше нещо. После се върна и седна до Шоу.
   — Настаних ги в друга чакалня. Ще повикат и останалите от семейството.
   Реджи го погледна.
   — Как е Кейти? — попита тя.
   — Явно нищо не е сигурно — отговори Франк. — Все още не знаят пълната степен на пораженията.
   Минаха още часове. Франк беше донесъл храна от закусвалнята, но само той и Реджи успяха да хапнат малко. Шоу продължаваше да гледа в пода. После видяха как родителите на Кейти отново излизат от интензивното отделение.
   Съдейки по лицата им, новините бяха добри. Майката на Кейти се приближи до Шоу. Този път той се изправи и тя го прегърна.
   — Ще оживее — каза му жената. — Вече е вън от опасност.
   Думите й носеха огромно облекчение. Съпругът й стисна ръката на Шоу.
   — Не знам какво точно е станало, но искам да ви благодаря с цялото си сърце за това, че сте спасили живота й.
   След още няколко минути те си тръгнаха, за да се обадят на останалите близки на Кейти с добрата новина.
   Шоу остана неподвижен, като гледаше в краката си.
   — Ти наистина помогна да бъде спасена, Шоу — каза му Франк.
   Шоу махна с ръка.
   — Шоу, трябва да влезеш при нея и да я видиш — каза Реджи.
   Той поклати глава.
   — Не.
   — Защо не?
   — Нямам право — отговори Шоу и стисна юмруци, все едно искаше да пробие стената с голи ръце. — Тя едва не загина заради мен. А родителите и ми благодарят, че съм я спасил. Не е честно. Нищо не е честно.
   Реджи го хвана за лицето и го обърна към себе си, така че беше принуден да я погледне в очите.
   — Трябва да влезеш при нея и да я видиш.
   — Защо? — попита яростно той.
   — Защото тя го заслужава.
   Очите им се срещнаха, сякаш в продължение на цяла вечност. Накрая Реджи бавно го пусна и отстъпи.
   Шоу мълчаливо мина покрай нея и излезе от чакалнята. Няколко минути по-късно вече стоеше до леглото на Кейти. Тя беше на системи, а около леглото й беше натрупана медицинска апаратура. Сестрата му каза, че може да остане само една минута, излезе и ги остави сами. Шоу нежно хвана ръката на Кейти.
   — Съжалявам, Кейти. Съжалявам за много неща.
   Знаеше, че са й инжектирали толкова много болкоуспокояващи, че не е в съзнание, но трябваше да й каже тези неща. Иначе щеше да се пръсне.
   — Не биваше да те оставям в Цюрих. Трябваше по-бързо да дойда при теб в Париж. Аз… — Той се поколеба и замлъкна. — Аз наистина, наистина изпитвам чувства към теб. И…
   Сълзите потекоха по страните му, той си пое дъх на пресекулки и стомахът му се сви. Наведе се, за да целуне ръката й. Щом го направи, пръстите й леко се свика около неговите. Шоу погледна лицето й. Все още спеше, но все пак беше стиснала ръката му.
   Той видя, че сестрата го гледа от вратата.
   — Довиждане, Кейти — каза Шоу и най-сетне я пусна.
   102
   Франк се качи на мястото до шофьора в колата, която бяха взели под наем.
   — Сигурен ли си, че не предпочиташ аз да карам?
   — Да, сигурен съм — отговори Шоу и подкара към летището с бясна скорост.
   Франк притеснено го поглеждаше от време на време, но сякаш не искаше да нарушава мълчанието. Най-сетне обаче каза:
   — Открихме останалите хора на Кукин — всички бяха мъртви, с изключение на онзи Паскал. От него нямаше и следа.
   — Браво на Паскал — каза Шоу, без да откъсва поглед от пътя пред себе си.
   — Сигурен ли си, че не искаш да останеш тук? Мога да ти уредя отпуск. Така ще бъдеш до Кейти, когато я изпишат от болницата.
   — Единственото, което смятам да направя, е да се отдалеча максимално от нея.
   — Но, Шоу…
   Шоу рязко настъпи спирачката и колата спря със свирене на гуми — отекнаха клаксони, а от двете им страни профучаха други коли.
   — Какво правиш, по дяволите? — възкликна зашеметеният Франк.
   Лицето на Шоу беше почервеняло, а едрото му тяло се разтърсваше от пристъпи на треперене, все едно страдаше от абстиненция.
   — Тя едва не загина заради мен. При това не за пръв път. Така че ще се отдалеча от нея, за да не позволя това никога повече да се случи, Франк. Разбираш ли ме?
   — Да, да, разбирам.
   Франк беше виждал Шоу в почти всяка ситуация, която можеше да си представи, но никога не го беше виждал такъв.
   По-късно същата вечер Шоу и Франк се качиха в Боинг 777 на британските авиолинии от летище „Логан“, в Бостън, с който щяха да кацнат в Лондон на следващата сутрин. По време на полета Франк изгледа един филм, изпи няколко питиета, вечеря, поработи малко и поспа.
   Шоу прекара всичките шест часа и двайсет минути от полета взрян през прозореца. Когато кацнаха, двамата минаха през граничния контрол на летище „Хийтроу“ и поеха към изхода.
   — Шоу, имам кола. Искаш ли да те закарам до града?
   — Просто ми намери нова задача. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
   Шоу отмина с приведена глава, без да се обръща, като размахваше чантата до тялото си.
   Франк го проследи с поглед, после намери колата си и шофьорът го откара.


   Шоу пристигна в Лондон един час по-късно с автобус. Не отиде в хотел „Савой“. Не изпълняваше мисия, а не можеше да си позволи да отседне там на собствени разноски. Настани се в много по-скромна стая в много по-незабележима част на града. Току-що беше хвърлил чантата си на един стол, когато телефонът му звънна.
   Шоу дори не си направи труда да погледне кой го търси. Точно в момента не му се говореше с никого. Той излезе, купи си няколко бири, върна се, отвори една, изпи я, отвори втора и я изпи, като смачкваше празните кутийки с една ръка и ги хвърляше в кошчето.
   Телефонът отново звънна. Той изпи още една бира, отде до прозореца, погледна навън и видя множество хора, които минаваха по улицата, без да познават лично Кейти Джеймс и без дори да подозират колко близо до смъртта се беше озовала.
   — Тя е страхотен човек — каза Шоу на прозореца. — Не я заслужавам. А и тя със сигурност не заслужава такъв като мен, по дяволите.
   Той вдигна кутийката с бира и почука с нея по стъклото на прозореца, като си спомняше как беше стиснала ръката му. Чувството беше прекрасно, но той знаеше, че никога повече няма да го усети.
   В полунощ телефонът му спря да звъни, докато довършваше последната бира, която вече се беше стоплила. Не можа да заспи и след малко стана, за да повърне в тоалетната всичко, което беше изпил. Взе душ, избръсна се, преоблече се с чисти дрехи и излезе да си потърси закуска в четири сутринта. Тъй като се намираше в Лондон, само след две пресечки намери това, което търсеше. Седна в дъното на полупразното кафене и си поръча най-голямата порция, която предлагаха. Когато му я донесоха, погледна храната, но не я докосна, а само изпи две чаши черно кафе, преди да остави няколко британски банкноти на карираната покривка и да излезе.
   Тръгна покрай Темза и откри мястото, където бяха стояли двамата с Кейти, когато беше проехтял изстрел и един човек беше паднал мъртъв в реката. После продължи към друга улица, където Кейти щеше да бъде убита от един човек със спринцовка, ако Шоу беше закъснял и със секунда. Мина покрай ресторанта, където бяха вечеряли заедно. И най-сетне стигна до хотела, където той беше запратил количката със закуската й в стената, а в отговор тя спокойно му беше напълнила чаша кафе. При този спомен на устните му се появи усмивка, която бързо се превърна в стон. На същата среща тя му беше показала раната от куршума на ръката си. И му беше разказала за момчето от Афганистан, което според нея беше намерило смъртта си, защото Кейти твърде ревностно беше разследвала една история и беше стигнала твърде далеч.
   Когато Шоу имаше нужда от нея, тя беше прелетяла Атлантическия океан, без да се бави. Винаги беше идвала, когато му трябваше. А сега лежеше в болницата с дупка в гърдите си заради него. Шоу със залитане се скри в една алея, подпря се на мръсната тухлена стена на една сграда и плака толкова силно, че стомахът му отново се разбунтува.
   По-късно седна на Трафалгар Скуеър при гълъбите и със зачервени очи се взира в лорд Нелсън, докато вратът не го заболя, защото не знаеше накъде другаде да гледа. Лондон вече се пробуждаше и шумът от стъпки и превозни средства се усилваше. Слънцето изгря и въздухът се стопли. Беше му трудно да повярва, че все още е лято, след като се бяха случили толкова много неща. Горд във френския Прованс и дори Канада му се струваха преди цяла вечност.
   Шоу се изправи и се огледа, за да реши какво да прави, после застина. Реджи стоеше от другата страна на площада и го гледаше. Той тръгна в обратната посока, но нещо го накара да промени решението си и той прекоси площада, за да отиде при нея.
   — Как разбра, че съм тук?
   — Познах — отговори тя. — И се обадих на Франк. Той ми каза, че си се върнал в Лондон.
   — Как е Уит?
   — Не може да си движи крака, но ще се оправи. Радвам се, че и Кейти ще се оправи.
   Шоу разсеяно кимна.
   Реджи беше с белите джинси, които беше носила в Горд, черни обувки без ток и синя памучна блуза. Косата й стигаше до раменете. Шоу си помисли, че изглежда по-възрастна. Всички изглеждаха по-възрастни, по дяволите. Самият той имаше чувството, че е поне на сто години.
   — Опитах се да ти се обадя, но ти не вдигна.
   — Мисля, че нямам роуминг — отвори той.
   Шоу тръгна напред и Реджи го последва.
   — Благодаря ти, че елиминира Кукин — каза той. — Беше страхотен изстрел.
   — Трябваше да съм по-бърза. Ако бях стреляла по-рано, Кейти…
   Той леко отстъпи встрани от нея.
   — Недей, Реджи. Просто недей.
   Тя замълча, докато двамата крачеха нататък по „Странд“.
   — Откриха ли тялото на Доминик? — попита той.
   — Не. Най-лошото е, че родителите му никога няма да разберат какво точно е станало с него.
   — Съжалявам.
   Тя сведе поглед, сякаш търсеше подходящите думи.
   — Франк преговаря с нас да работим с вас.
   Шоу спря и студено я изгледа.
   — С нас?
   — По-скоро снего — поправи се бързо тя. — С неговата организация.
   Шоу отново тръгна напред.
   — Не виждам как ще се случи това.
   Реджи бързо заговори:
   — Ще трябва да променим някои от техниките си. Все пак не можем да… финализираме мисиите си така, както го правехме досега. Но той каза, че информационната система и учените, с които разполагаме, могат да се окажат полезни, ако обединим…
   Шоу вдигна ръка, за да я прекъсне.
   — Това всъщност не ме интересува, нали разбираш?
   Тя изглеждаше съкрушена от думите му, но отговори:
   — Да. Добре. Разбирам.
   Двамата стигнаха до някакъв парк и Шоу се отпусна на една пейка. Реджи се поколеба, сякаш не беше сигурна дали той иска да се присъедини към него. Най-сетне тя простоседна, но на достатъчно разстояние — трудна задача, защото Шоу беше толкова едър.
   — Май така и не ти благодарих за това, че ми спаси живота — каза той.
   — Шоу, няма нужда да ми благодариш. Ако не беше ти, и аз нямаше да съм тук.
   — Трябваше да го кажа.
   — Добре, каза го. Това е достатъчно.
   Тя кръстоса крака, театрално си пое въздух и започна:
   — Това не е моя работа, но…
   — Тогава недей — прекъсна я той.
   Настъпи мълчание.
   — Не бяхме нищо повече от приятели — каза Шоу след малко. — Поне досега. Но наистина бяхме приятели. И тя означаваше… означаваше много за мен. Повече, отколкото си мислех.
   — Добре — каза Реджи, а по бузата й потече една сълза.
   — И това дали някога щяхме да станем нещо повече от приятели…
   Той поклати глава, вторачи се в едно малко момче, което си играеше с майка си, и сведе поглед към тревата.
   — Но тя ще се оправи, Шоу. Можеш да отидеш при нея и да…
   — Няма да стане — отговори твърдо той.
   Отново настъпи мълчание.
   — Какво ще правиш сега? — попита го тя.
   — Ще остана тук няколко дни, докато Франк ме върне на работа.
   — Можеш да дойдеш в Хароусфийлд. Всъщност даже мисля, че Франк ще идва утре, за да провери някои неща. Можем да…
   Тя млъкна, защото той рязко се изправи.
   — Не, Реджи. Наистина не мисля, че можем.
   Шоу се обърна, за да си тръгне.
   — Моля те, Шоу.
   Той я погледна през рамо.
   — Съжалявам.
   — Няма нужда да бързаме — каза тя.
   Очите й започнаха да се пълнят със сълзи и това сякаш я разгневи. Тя бързо ги избърса.
   Шоу се обърна към нея, когато Реджи се изправи, за да го погледне в очите.
   — Вече погребах жената, която означаваше повече от всичко друго за мен. И едва не загубих друга жена, към Която изпитвах нещо силно. — Той спря, за да си поеме дъх. — Не мога да го направя за трети път. Пази се, Реджи.
   Тя остана вторачена в него, докато неговият висок силует се изгуби в тълпите на пробудения Лондон.
   Най-сетне Реджи пое в обратната посока. Нямаше сили да се обърне.
   Но ако го беше направила, щеше да види как Шоу спря и продължително гледа след нея. После и той бавно се обърна и продължи по своя път.

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/406531