КИНГ И МАКСУЕЛДЕЙВИД БАЛДАЧИ

   книга шеста от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"

   На Шейн, Джон, Ребека и целия екип
   на телевизионния сериал "Кинг и Максуел",
   които дадоха плът и кръв на моите герои
   1.

   Два тона и двеста килограма.
   Толкова тежеше горе-долу товарът, прехвърлен с палетна количка от ремаркето във фургона на по-малкия камион. Затвориха вратите на фургона, снабдени с две ключалки. Едната се отваряше с ключ, а другата с комбинация от цифри. Разбира се, те не предлагаха стопроцентова защита, защото всяка ключалка и всяка врата могат да бъдат разбити с достатъчно търпение и желание.
   Мъжът седна зад волана, запали двигателя и включи климатика. Чакаше го дълъг път. А беше жега. Той направи опит да не ? обръща внимание, за да не му се завие свят.
   Би предпочел въоръжен ескорт, разбира се. Например някой "Ейбрамс". Но такъв танк беше непосилен за бюджета на операцията. Каменистият терен се сливаше с далечните планини на хоризонта. По пътищата имаше повече дупки, отколкото асфалт. Той разполагаше с оръжие и предостатъчно боеприпаси. Но беше сам, способен да използва един-единствен пръст, за да натиска спусъка.
   Вече не носеше униформа. Беше я захвърлил преди по-малко от час. Неволно опипа "новите" си дрехи. Бяха износени и не особено чисти. Разгъна картата на седалката до себе си, докато камионът с ремаркето тромаво се отдалечаваше.
   Не след дълго той остана сам в пустошта. В една страна, която все още живееше в девети век.
   Неволно се замисли как беше стигнал дотук. Преди време със сигурност би възприел всичко това като смела, дори героична постъпка. В момента обаче се чувстваше като пълен идиот, изпратен на мисия с почти нулеви шансове за оцеляване.
   Но това беше реалността – беше тук абсолютно сам. С точно определена задача, която трябваше да изпълни. Ако междувременно загинеше, това щеше да сложи край на земните му проблеми и толкова. Утешаваше го единствено мисълта, че на света все пак има човек, който със сигурност ще скърби за него.
   Освен с карта разполагаше и с джипиес. Но това не беше кой знае какво улеснение, тъй като спътниците едва ли бяха маркирали нещо друго освен камениста земя, чиито обитатели със сигурност не се нуждаеха от точни координати, за да стигнат от точка А до точка Б. Затова той беше разгънал на съседната седалка старата карта.
   Включи на скорост и се замисли за товара в контейнера отзад. Тежеше повече от два тона и беше много специален. Без него го чакаше сигурна смърт. Впрочем, дори да го опазеше, вероятността скоро да е мъртвец оставаше доста голяма.
   Бавно излезе на разбития път. По приблизителните му изчисления го чакаха минимум двайсет часа трудно шофиране из полупустинен терен. Тук нямаше магистрали. Щеше да се придвижва бавно, с цената на доста усилия. При постоянен риск някой да стреля по камиона. На крайния пункт щяха да го чакат хора, които да се погрижат за товара и за самия него. Това беше уговорено предварително по време на радиовръзката. Бяха му го обещали. Сега зависеше само от него дали и доколко това обещание ще бъде изпълнено.
   При безкрайните разговори и заседания с мъже в костюми, чиито смартфони звъняха непрекъснато, всичко изглеждаше наред. Но тук, сред мрачната пустош, нещата изведнъж му се сториха абсолютно отчайващи. В същото време продължаваше да се чувства войник и беше готов да изпълни дълга си.
   Напредваше бавно към далечните планини. Беше се освободил от всякакви истински документи за самоличност и лични вещи и носеше такива, които би трябвало да му осигурят безопасно пътуване в региона.
   Би трябвало.
   Ако някой го спреше и документите му се окажеха съмнителни, съдбата му щеше да зависи единствено от способностите му да убеждава. Беше длъжен да възпре всякакви опити за проверка на товара, а ако не успееше, разполагаше с една черна метална кутийка. С червен бутон и малък страничен превключвател. Дори при включено устройство нямаше да се случи нищо, ако натискаше червения бутон. Но ако пръстът му престанеше да го натиска, той и всичко останало в радиус от двайсет метра щяха да литнат във въздуха.
   Шофира в продължение на дванайсет часа, без да срещне жива душа освен някаква камила и едно подивяло магаре в далечината. Видя мъртва змия, а недалече от нея и отдавна оглозган човешки скелет. Беше изненадан, че за толкова време се натъкна само на един труп. В тази страна кланетата бяха ежедневие и труповете трябваше да са много повече. Особено при честите нашествия на чуждестранни агресори, които печелеха битки и войни сравнително бързо, но постепенно губеха всичко останало и в крайна сметка се оттегляха с подвити опашки заедно с танковете си и другото тежко въоръжение.
   По време на дванайсетте часа непрекъснато шофиране видя залеза и после изгрева. Пътуваше на изток и се наложи да смъкне сенника, за да се предпази от яркото утриннослънце. Постоянно сменяше дисковете и кабината се тресеше от оглушителна рок музика. Изслуша десет пъти "Рай в светлината на арматурното табло" на Мийт Лоуф, надул уредбата толкова високо, колкото можеше да изтърпи. И неизменно се усмихваше широко на гласа на бейзболния коментатор, включен в парчето. Частица от дома сред безкрайната пустош.
   Но въпреки крясъците на Мийт Лоуф клепачите му започнаха да натежават. На няколко пъти камионът излизаше от пътя и той се събуждаше от силното друсане. За късмет, нямаше никакъв трафик. Малко хора биха пожелали да живеят тук по две причини: мрачното чувство на обреченост и неизброимите опасности.
   На тринайсетия час умората стана непоносима и той реши да отбие за кратка дрямка. Дотук се беше движил с добра скорост и бе натрупал малък аванс. Но миг по-късно съзря нещо насреща си и веднага забрави за почивката. Сънят трябваше да почака.
   Един пикап летеше директно към него по средата на пътя.
   В кабината имаше двама души, други трима се возеха в откритата каросерия. Всички бяха въоръжени с автомати. Типична за Афганистан делегация по посрещането.
   Той отби встрани, свали стъклото и зачака. В кабината нахлу горещ въздух. Изключи стереото и баритонът на Мийт Лоуф замлъкна. Хората, които се приближаваха, едва ли щяха да харесат шумната музика и нецензурните текстове на рок звездата.
   Значително по-малкият пикап се изравни с него и спря. Двама от мъжете с тюрбани в каросерията насочиха автоматите си към камиона, а мъжът от пасажерското място излезе навън и се приближи към страничното стъкло. Той също носеше подгизнал от пот тюрбан. Жегата наистина беше нетърпима.
   Шофьорът на камиона протегна ръка към купчината документи на съседната седалка. До тях беше глокът с патрон в цевта. Надяваше се да не го използва, защото шансоветена пистолет срещу два автомата бяха нулеви. Изходът можеше да е само един: бърза смърт.
   – Документите! – каза мъжът на пущу.
   Той му ги подаде. Всички бяха надлежно подписани и подпечатани от племенните вождове, които владееха региона. Много се надяваше, че непознатите ще бъдат впечатлениот това. Разчиташе на факта, че в тази част на света волята на вожда е закон и нарушилите я заплащат с живота си. А смъртта, която ги застигаше, почти винаги беше жестока и почти никога незабавна. Както казваха местните хора, виновникът трябва "да усети, че умира".
   Мъжът с тюрбана беше със зачервени клепачи и мръсни дрехи. Преглеждаше документите и примигваше, впечатлен от височайшите подписи. След малко вдигна глава, огледа го внимателно и му върна документите. После насочи поглед към фургона и в очите му проблесна любопитство. Шофьорът стисна малката черна кутия. Непознатият каза нещо, отново на пущу. Шофьорът поклати глава и обясни, че не може да отвори фургона, защото няма ключ и не знае кода.
   Мъжът с тюрбана докосна пистолета си и обяви, че това е ключът.
   Шофьорът натисна червения бутон. Ако го застреляха, пръстът му щеше да се отмести от бутона, в резултат на което щеше да детонира експлозива и да избие всички.
   – Вождовете са пределно ясни – рече на пущу той. – Товарът не може да се пипа до крайната точка на пътуването. Ако имаш някакъв проблем, обърни се към тях.
   Мъжът се замисли, а ръката му бавно се плъзна към кобура.
   Шофьорът затаи дъх и се опита да скрие треперенето на краката си. Но това не му се удаде напълно, може би защото съзнаваше, че от смъртта го делят само секунди. В подобни ситуации организмът реагира по начин, който трудно подлежи на контрол.
   Така изтекоха пет безкрайно дълги секунди. Не беше ясно дали мъжът с тюрбана ще отстъпи.
   В крайна сметка той го стори, върна се в пикапа и каза нещо на шофьора. Миг по-късно те потеглиха, вдигайки облаци прах.
   Шофьорът на камиона деактивира детонатора и изчака пикапът да изчезне от погледа му. Едва тогава подкара, отначало бавно, но след известно време натисна газта до дупка. Умората беше изчезнала.
   Вече нямаше нужда от музика. Изведнъж му стана студено и протегна ръка да намали климатика. Продължи по същия път в съответствие с инструкциите. Тук отклоненията бяха лишени от всякаква логика. Огледа хоризонта за други пикапи с въоръжени мъже, но не видя нищо. Това засили увереността му, че вече се е разчуло за проверката и едва ли някой ще му попречи да стигне до крайната си цел.
   След още осем часа започна да се смрачава и вятърът се усили. Небето се скри зад тежки облаци, предвещаващи скорошен порой.
   Очакваше, че когато пристигне, ще се случи нещо съвсем конкретно.
   Но то не се случи.
   2.

   Първата неприятност беше, че бензинът му свърши тъкмо когато влезе през отворената порта на каменната сграда. Втората неприятност бе класическа – дуло, насочено влицето му.
   Този път насреща му не беше местен човек с автомат. Беше бял мъж, като него, стиснал в ръка револвер с изтеглено назад петле.
   – Проблем ли има? – попита шофьорът.
   – Не и за нас – отвърна мъжът. Беше едър и набит, с бузесто лице, около четирийсетгодишен.
   – Не и за вас? – попита шофьорът и се огледа.
   Изпод сенките се появиха още мъже с насочени в него оръжия. Всичките бели. Толкова много бели на това място изглеждаха странно.
   – Това не беше планирано – промърмори той.
   Другият тикна под носа му значка и служебна карта.
   – Плановете претърпяха промяна – обяви той.
   Шофьорът се наведе да разгледа документите. Тим Саймънс, агент на ЦРУ.
   – След като играем в един отбор, защо си наврял пищов в лицето ми?
   – Опитът ме е научил да не вярвам на никого, особено в тази част на света – отвърна агентът. – Хайде, слизай!
   Шофьорът метна на рамо претъпканата си раница и слезе. В ръцете си държеше два предмета.
   Единият беше глокът – абсолютно безполезен срещу толкова дула, насочени в него.
   Вторият беше черната кутия. Доста полезна. И на практика единственият му коз в предстоящите преговори. Включи захранването, натисна бутона и каза на Саймънс:
   – Това е взривно устройство. Отпусна ли червения бутон, всички се изпаряваме. Камионът е натъпкан със семтекс и от него ще остане само една дупка в земята.
   – Глупости! – предизвикателно рече Саймънс.
   – Предполагам, че не си напълно запознат с операцията.
   – Напротив.
   – Помисли още веднъж. А след това погледни какво има под калниците.
   Саймънс кимна на един от колегите си, който измъкна фенерче и се мушна под калника на задното дясно колело. След няколко секунди се изправи. Лицето му казваше всичко.
   Въоръжените мъже отново се взряха в шофьора. Численото им превъзходство изведнъж беше престанало да бъде фактор. Той много добре знаеше това, но знаеше и друго – предимството му беше крехко и крайно нестабилно. В тази игра можеше да има само един победител, но можеше и всички да се окажат губещи. Времето му изтичаше. Това личеше по стягащите се около спусъците пръсти и оттеглянето на заден ход. Всяко движение издаваше намеренията им – да се измъкнат от обхвата на взривната вълна на семтекса, а след това да го оставят да се самоубие или да го елиминират с точен изстрел, надявайки се товарът да остане непокътнат. Но и в двата случая щяха да оцелеят – нещо, което беше най-важната им цел. Защото със сигурност щеше да се появи и друг товар за отвличане, и то без излишни жертви.
   – За да се измъкнете навреме от зоната на взривната вълна, ще трябва да тичате по-бързо и от Юсейн Болт – предупреди ги шофьорът и вдигна кутията над главата си. – Ще разполагате с цяла вечност да мислите за греховете си.
   – Искаме само товара – каза Саймънс. – Предаваш ни го и си свободен.
   – Не виждам как ще стане – поклати глава шофьорът.
   Саймънс нервно погледна кутийката в ръката му.
   – Отсреща са паркирани два пикапа – махна към далечния край на двора той. – Заредени догоре, плюс резервни туби отзад. Имат и джипиеси. С тях дойдохме до тук. Можеш да вземеш единия, който си избереш.
   Шофьорът извъртя очи към пикалите. Единият беше черен, а другият – зелен.
   – И къде ще отида с него? – попита той.
   – По-далече от тази дяволска дупка, предполагам – каза Саймънс.
   – Имам задача, която възнамерявам да изпълня.
   – Задачата е променена.
   – Защо ли не приключим с това още сега? – нетърпеливо промърмори шофьорът и пръстът му започна да освобождава бутона.
   – Чакай! – вдигна ръка Саймънс. – Чакай!
   – Чакам.
   – Избери си един пикап и се махай, по дяволите. Едва ли си струва да умреш за този товар, нали?
   – Може и да си струва.
   – Имаш семейство в Щатите.
   – Откъде знаеш?
   – Просто знам. И вярвам, че искаш да се върнеш при него.
   – А как ще обясня загубата на товара?
   – Няма да се наложи, повярвай ми – отвърна Саймънс.
   – Там е работата, че не мога – каза шофьорът.
   – В такъв случай всички ще умрем. Толкова е просто.
   Шофьорът отново огледа паркираните автомобили. Не вярваше на нито една дума от това, което чуваше. Същевременно адски много искаше да оцелее, дори и само за да оправи нещата на по-късен етап.
   – Сам виждаш, че не сме талибани – подхвърли Саймънс. – Аз съм от Небраска, по дяволите! Документите ми са абсолютно редовни. Ти правилно отбеляза, че играем в един отбор. Иначе защо ще съм тук?
   – Значи искаш да се оттегля мирно и кротко, така ли? – попита най-сетне шофьорът.
   – Това е офертата ми – кимна Саймънс.
   – И как предлагаш да стане това?
   – Преди всичко не отпускай бутона.
   – Само ако и вие не докосвате спусъците – рече шофьорът и предпазливо пое към пикалите.
   Мъжете се отдръпнаха да му направят път.
   – Ще взема зеления – внезапно обяви той, без да изпуска от очи лидера на групата, който неволно потрепна.
   Това беше добре. Беше взел правилното решение. Явно черният пикап беше миниран.
   Стигна до зеления и надникна през страничното стъкло. Ключовете бяха на мястото си, а на таблото наистина беше монтиран джипиес.
   – Какъв е обхватът на детонатора? – подвикна след него Саймънс.
   – Тази информация ще запазя за себе си – отвърна шофьорът и хвърли раницата си на пътническата седалка.
   После седна зад волана и запали мотора. Стрелката на горивото показваше, че резервоарът действително е пълен. Но въпреки това той продължаваше да стиска детонатора.
   – Как да сме сигурни, че няма да ни взривиш от разстояние? – подвикна Саймънс.
   – Въпрос на обхват – отвърна шофьорът.
   – Който не казваш какъв е.
   – Значи просто трябва да ми се довериш, Небраска. Точно както и аз трябва да ти се доверя, че този автомобил не е миниран и няма да се взриви на стотина-двеста метра от тук. Всъщност може би сте минирали другия...
   Той натисна газта и пикапът се стрелна напред към отворената порта на каменната сграда. Очакваше да стрелят по него, но това не се случи. Май наистина бяха повярвали, че отпускането на червения бутон ще доведе до тяхното унищожение.
   Погледна черната кутия едва когато се отдалечи на достатъчно разстояние. Ако мъжете действително бяха от ЦРУ, предстояха да се случат още много неща. Но в момента това изобщо не го интересуваше, въпреки че държеше по-късно да разгадае загадката. За тази цел обаче трябваше да остане жив.
   Изключи захранването и хвърли кутията на съседната седалка.
   Сега вече наистина трябваше да изчезне. Надяваше се да е възможно. Повечето хора идваха в тази част на света просто да убиват или да бъдат убити.
   3.

   Противно на обичайната им практика Шон Кинг шофираше, а Мишел Максуел седеше до него. Обикновено караше тя, и то така, сякаш участваше в "Дейтона 500", а Шон просто се държеше здраво и се молеше да оцелее.
   Тази вечер имаше основателни причини да поеме волана. Вършеше го вече двайсет и един дни, защото Мишел все още не беше във форма. Тя се възстановяваше, но не толкова бързо, колкото ? се искаше.
   – Как си? – погледна я той.
   – Въоръжена съм – каза Мишел. – Предупреждавам те, че ако още веднъж ми зададеш този въпрос, наистина ще те гръмна!
   – Просто съм загрижен за теб – отвърна той.
   – Знам, Шон. И го оценявам. Но минаха три седмици, откакто ме изписаха, и вече съм напълно здрава.
   – Раните ти бяха сериозни, Мишел – каза той. – Отърва се на косъм, изгуби много кръв. Повярвай ми, защото бях там и знам за какво говоря. Три седмици след излизане от болницата изобщо не са достатъчни.
   Мишел докосна гърба си ниско долу, а след това и горната част на бедрото си. Белезите, които бяха там, щяха да ? останат завинаги. Спомените за начина, по който се беше сдобила с тях, бяха живи в съзнанието ?. Още от първия удар с нож в гърба, нанесен от човек, когото смяташе за съюзник.
   Но в крайна сметка тя оцеля. А Шон беше до нея през цялото време, докато се възстановяваше. Сега обаче прекалената му загриженост я дразнеше.
   – Знам. Но от инцидента минаха цели два месеца, а раните ми обикновено зарастват бързо. Никой не знае това по-добре от теб.
   – Беше на косъм, Мишел. На много тънък косъм!
   – А колко пъти ти си бил на косъм? – погледна го косо тя. – Колко пъти бях сигурна, че те губя? Това е част от нашата работа. Ако наистина държим да сме в безопасност, трябва да си сменим професията.
   Шон гледаше дъжда, който обливаше предното стъкло. Вечерта беше студена и неприятна. Пътуваха през един безлюден район на Северна Вирджиния след среща със стария им клиент Едгар Рой. Преди време го бяха отървали от смъртна присъда и той без съмнение им беше благодарен, но по свой начин. Защото Едгар беше аутист савант – компютърен гений с феноменална памет, но с безкрайно ограничени социални умения.
   – Едгар изглеждаше добре – каза тя.
   – Дори много добре предвид смъртоносната инжекция, която го чакаше – кимна Шон, видимо облекчен от смяната на темата.
   После взе прекалено бързо поредния остър завой на мокрия път и Мишел се вкопчи в дръжката на вратата.
   – Намали! – каза тя.
   На лицето му се изписа престорено смайване.
   – Не съм очаквал да чуя тази дума от твоята уста.
   – Аз карам бързо, защото знам как! – троснато отвърна тя.
   – Броят на произшествията ни сочи обратното – не ? остана длъжен той.
   Тя го изгледа намръщено, помълча малко и попита:
   – И какво ще правим сега, след като приключихме с Едгар Рой?
   – Продължаваме да работим. Питър Бънтинг и правителството ни плащаха щедро, но тези пари ще ги заделим за черни дни или за… – Изведнъж той рязко нави волана наляво.
   – По дяволите!
   Тежкият лендкрузър поднесе върху мокрия асфалт и се извъртя почти напречно на пътя.
   – Още малко наляво – спокойно каза Мишел.
   Той се подчини и бързо овладя джипа, след което натисна спирачката и спря на банкета.
   – Какво беше това, мамка му? – попита нервно той.
   – Не какво, а кой – поправи го Мишел, отвори вратата и се надвеси навън, –
   – Внимавай! – извика Шон.
   – Насочи фаровете вдясно! Бързо!
   После тя затръшна вратата, а Шон изкара джипа обратно на пътя.
   – Пусни дългите!
   Той се подчини. Фаровете осветиха асфалта пред тях, доколкото позволяваха мракът и дъждът.
   – Ето там! – посочи Мишел. – Дай газ!
   Лендкрузърът подскочи и се понесе напред.
   Тичащият по десния банкет се обърна само веднъж, но и това беше достатъчно.
   – Дете е! – смаяно рече Шон.
   – По-скоро тийнейджър – поправи го Мишел. – Добре де, тийнейджър, който беше на крачка от смъртта – мрачно констатира Шон.
   – Има пистолет!
   Шон напрегна поглед и успя да види оръжието в ръката на момчето.
   – Това не ми харесва – каза той.
   – Изглежда много уплашен.
   – Тича с пистолет по време на буря. Няма как да не е уплашен, особено след като без малко не го прегазих.
   – Приближи се още.
   – Какво?!
   – Приближи се.
   – Защо да го правя, Мишел? Той е въоръжен!
   – Ние също. Просто се приближи.
   Той натисна газта, а Мишел свали страничното стъкло. Светкавица с яркостта на милиарди свещи проряза небето, а последвалата гръмотевица прозвуча като рухването нанебостъргач.
   – Хей! – изкрещя през сваленото стъкло Мишел. – Хей!
   Момчето се обърна. Лицето му беше тебеширенобяло на светлината на фаровете.
   – Какво е станало? – продължи да крещи Мишел. – Добре ли си?
   Вместо отговор момчето насочи пистолета към тях, но изстрел не последва. После то рязко се обърна и хукна през полето, хлъзгайки се по мократа трева.
   – Ще извикам полиция – обади се Шон.
   – Изчакай малко – каза Мишел. – Спри!
   Шон намали и спря. Мишел отвори вратата.
   – Какво правиш, по дяволите? – извика той.
   – Момчето явно е в беда, а аз възнамерявам да открия причината.
   – Ами ако току-що е застреляло някого и в момента бяга от местопрестъплението?
   – Едва ли. Ей сега ще се върна.
   – Мишел, почакай!
   Той направи опит да сграбчи ръката ?, но тя му се изплъзна, скочи на земята и хукна през полето. За броени секунди дрехите ? подгизнаха от поройния дъжд.
   Шон не можеше да повярва на очите си. Дланите му безсилно се стовариха върху волана.
   – Рискуваш безразсъдно – изкрещя той, но Мишел вече беше твърде далече, за да го чуе.
   Шон заоглежда околността, като се мъчеше да овладее гнева си. След секунди стъпи на газта. Щом стигна до първото кръстовище, зави надясно и натисна педала до дупка. Джипът отново поднесе, но той го овладя и продължи напред, проклинайки партньорката си.
   4.

   Мишел беше преследвала много неща през живота си. Като лекоатлетка, а след това и като олимпийска състезателка по гребане бе премервала силите си с други спортисти. Като ченге в Тенеси редовно беше тичала след бягащите от местопрестъплението нарушители на закона. Като агент в Сикрет Сървис беше хвърчала покрай лимузините с важни особи.
   Но тази нощ се състезаваше с дългокрак тийнейджър, който кипеше от енергия и бягаше така, сякаш го преследва самият дявол. Да не говорим за солидния му аванс и хлъзгавия терен, който допълнително затрудняваше нейното придвижване.
   – Спри! – изкрещя тя миг преди момчето да смени посоката и да изчезне по някаква обградена от дървета пътека.
   Но ефект нямаше. То дори увеличи скоростта.
   Въпреки уверенията, които даде на Шон, Мишел не се беше възстановила напълно. Имаше болки в гърба и бедрото, дробовете ? горяха, а вятърът и проливният дъжд я заслепяваха.
   Тя се втурна по пътеката, като за всеки случай извади пистолета си. Винаги се чувстваше по-добре с верния зиг в ръка. Удвои усилията си въпреки болката и умората. Разстоянието между двамата значително се скъси. Поредната ослепителна светкавица отклони вниманието ? само за миг, но това се оказа почти фатално, защото едно от дърветата край пътеката, блъскано от ураганния вятър, започна да пада точно когато минаваше под него. Това я принуди да изцеди последните сили от тялото си. Профуча под бързо накланящата се корона от дебели клони в последния възможен момент. Дървото рухна на три-четири метра зад нея, а клоните му я изпуснаха за няколко сантиметри. Всеки един от тях можеше да ? пръсне черепа.
   Но това му се вика отърваване на косъм, рече си тя.
   Момчето пред нея се подхлъзна и падна, ала бързо се изправи и отново се понесе напред. Но разстоянието помежду им намаля още повече.
   Мишел стисна зъби и призова на помощ последните резерви на организма си, въпреки че изобщо не беше сигурна дали ги притежава. В резултат тялото ? се изстреля напредкато снаряд, а протегнатите ? ръце успяха да се вкопчат в единия крак на момчето. То се просна по очи, а тя се извъртя странично и моментално скочи на крака. Дишаше тежко. Наведе се напред, като продължи да държи на мушка тийнейджъра, защото пистолетът все още беше в ръката му. После Мишел си отдъхна, защото един бърз поглед беше достатъчен да разбере, че това оръжие едва ли някога ще гръмне.
   Момчето се претърколи, седна в калта и прегърна коленете си с две ръце.
   – Коя си ти, по дяволите? Защо ме преследваш?
   – А ти защо бягаш в тази буря, и то с пистолет в ръка? – контрира Мишел.
   Момчето изглеждаше най-много на петнайсет. Мократа кестенява коса беше залепнала по лицето му, обсипано с лунички.
   – Остави ме на мира! – изкрещя то, после започна да се надига.
   Мишел се изправи. Делеше ги една крачка. Със своите метър и седемдесет и седем тя беше с десетина сантиметра по-висока от него. Но дългите му крака с големи стъпала подсказваха, че съвсем скоро ще я настигне и надмине по ръст.
   – Как се казваш? – попита тя.
   – Остави ме на мира! – повтори момчето и заотстъпва назад.
   – Опитвам се да ти помогна. Партньорът ми за малко не те сгази на пътя.
   – Партньорът ти?
   Мишел реши, че в момента една малка лъжа ще ? свърши по-добра работа.
   – Аз съм ченге.
   – Ченге ли? – подозрително я изгледа момчето. – Покажи си документите.
   Тя бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна картата на частен детектив. Размаха я във въздуха, надявайки се, че в мрака изглежда като полицейски бадж.
   – А сега ми обясни какво става. Може би ще мога да ти помогна.
   То наведе глава. Слабичките му гърди напрегнато се повдигаха и отпускаха.
   – Никой не може да ми помогне.
   – Това е сериозно изявление – каза тя. – Нещата не могат да бъдат чак толкова зле.
   – Виж какво – започна с потрепващи устни момчето. – Аз… Аз трябва да се прибера у дома.
   – От там ли избяга?
   Момчето кимна.
   – А откъде взе този пистолет?
   – Той е на татко.
   Мишел отметна мокрия кичур от челото си.
   – Ще те откараме. Само кажи къде.
   – Не, ще се прибера пеша.
   – Неразумно е в такава буря. Може да те блъсне кола или да те смачка падащо дърво. Две неща, които за малко не се случиха. Как се казваш?
   Момчето не отговори.
   – Аз съм Мишел – рече тя. – Мишел Максуел.
   – Наистина ли си ченге?
   – Бях. А след това и агент на Сикрет Сървис.
   – Вярно ли?
   Сега вече звучеше като истински тийнейджър. Едно изпълнено със страхопочитание хлапе.
   – Аха – небрежно кимна тя. – В момента съм частен детектив, но понякога изпълнявам и функциите на ченге. И тъй, ще ми кажеш ли името си?
   – Тайлър. Тайлър Уинго.
   – Окей, Тайлър Уинго. Това е добро начало. А сега да се върнем при колата ми и...
   Не успя да завърши изречението, тъй като Шон изскочи зад гърба на момчето, сграбчи го през кръста и ловко изби пистолета от ръката му.
   Тайлър се отскубна и понечи да побегне, но пръстите на Шон навреме склещиха китката му. Беше метър и осемдесет и три и над деветдесет килограма, така че за него не беше проблем да удържи момчето.
   – Пусни ме! – изпищя Тайлър.
   – Всичко е наред, Шон – обади се Мишел. – Пусни го.
   Шон неохотно разхлаби хватката си и се наведе да вдигне пистолета.
   – Какво е това, по дяволите? – учудено попита той.
   – Германски маузер – намръщено отвърна Тайлър.
   – Но без спусък – уточни Мишел. – Видях това още на светлината на фаровете. Мисля, че е доста трудно да го използваш като оръжие, освен ако не замериш някого с него.
   – Точно така – кимна Шон.
   – Тайлър тъкмо се готвеше да ми обясни къде живее, за да можем да го закараме – добави тя.
   – Тайлър? – вдигна вежди Шон.
   – Тайлър Уинго – намусено каза момчето. – Внимавай да не повредиш пистолета на татко, защото е колекционерска рядкост.
   – Това означава, че е глупаво да тичаш с него под дъжда – отвърна Шон и пъхна маузера под колана си.
   – Ще ме закарате ли вкъщи? – попита Тайлър и погледна Мишел.
   – Да – кимна тя. – А по пътя ще ни разправиш какво се е случило.
   – Вече ти казах, че нищо не може да се направи.
   – Прав си. Ако мълчиш, наистина не можем да ти помогнем.
   – Няма ли да влезем в джипа? – обади се Шон. – Ако продължаваме да стоим тук, ще хванем пневмония. – Замълча заради поредната гръмотевица, после добави: – Освен ако не ни удари мълния...
   Насочиха се към лендкрузъра, паркиран на банкета. В товарния отсек имаше няколко одеяла. Мишел взе три от тях и подаде едното на Тайлър.
   – Благодаря – промърмори момчето и седна отзад заедно с Мишел.
   – Накъде? – попита Шон.
   Тайлър му обясни.
   – Не познавам района – каза Шон. – В коя посока да карам?
   Потеглиха и Тайлър започна да му дава указания. След няколко завоя излязоха на тясна задънена уличка с няколко къщи от двете страни.
   – Коя от всичките? – попита Шон.
   Момчето махна към първата вдясно. Всичките ? прозорци светеха.
   Мишел и Шон се спогледаха. На алеята беше паркиран тъмнозелен форд с военни номера. От покритата веранда излязоха двама мъже с униформи, придружавани от жена.
   – Защо са тук тези хора? – попита Шон.
   – За да ми съобщят, че татко е убит в Афганистан – отвърна Тайлър.
   5.

   Жената се втурна към тях, без да обръща внимание на поройния дъжд. Подхлъзна се на мокрите стъпала, но успя да запази равновесие и продължи напред по подгизналата трева. От устата ? излиташе пара.
   – Тайлър!
   Беше дребна, не повече от метър и шейсет, но въпреки това сграбчи момчето в прегръдките си и го притисна с изненадваща сила.
   – Слава богу, че си жив и здрав! – извика тя. – Слава богу!
   Шон и Мишел не пропуснаха да отбележат безизразното изражение на Тайлър и бързината, с която се освободи от прегръдката.
   – Престани! – каза момчето. – Той е мъртъв, значи преструвките са излишни!
   Жената се закова на място. По лицето ? се стичаха две черни вадички грим, които дъждът бързо отмиваше. Изведнъж тя вдигна ръка и зашлеви тийнейджъра.
   – По дяволите, Тайлър! – изкрещя тя. – Щях да умра от страх!
   Мишел направи две крачки и застана между двамата.
   – Стига, това не помага на никого!
   – Кои сте вие? – изгледа я жената.
   – Случайно се натъкнахме на вашия син и го докарахме у дома – отговори Шон. – Това е всичко.
   Военните на верандата бяха облечени с парадни униформи и гледаха мрачно. Единият беше известяващ офицер, нагърбен с неблагодарната мисия да уведомява близките на загиналите за смъртта им. Другият беше армейски свещеник, чиято задача бе да ги подкрепя в този труден момент.
   – Добре ли си? – попита Мишел и докосна рамото на Тайлър.
   Той кимна, втренчил поглед в двамата военни под навеса. Гледаше ги така, сякаш са извънземни, дошли да го отвлекат.
   – Ако имаш нужда от помощ, просто звънни – добави Мишел и му подаде визитна картичка, която извади от джоба на якето си.
   Тайлър не отговори, но все пак прибра картичката в джоба на джинсите си и тръгна към верандата.
   – Не исках да го удрям, но толкова се притесних – каза жената. – Благодаря, че го доведохте.
   – Аз съм Шон Кинг – протегна ръка Шон. – А това е Мишел Максуел. Много съжаляваме за вашата загуба. Тези неща никога не са лесни, особено за децата.
   – На никого не му е лесно. Аз съм Джийн Уинго, а Тайлър е мой доведен син.
   Шон понечи да измъкне немския маузер от колана си, но леденият поглед на Мишел го спря.
   – Още веднъж приемете нашите съболезнования, госпожо Уинго – забързано се намеси тя. – Останах с впечатлението, че Тайлър е добро момче. Ако имате нужда от нещо, просто ни се обадете.
   – Благодаря, но армията ще се погрижи за нас. Тези хора току-що ни съобщиха, че имат специална програма за подпомагане семействата на загиналите. Още утре ще ни посетят техни представители.
   – Това е добре – кимна Шон. – Сигурен съм, че ще ви бъдат от помощ.
   – Колко време го нямаше Тайлър? – попита Мишел.
   – Избяга преди около два часа – отвърна Джийн. – Нямах представа къде е отишъл и много се разтревожих за него.
   – Разбирам – каза Мишел и се извърна към Тайлър, който ги наблюдаваше от верандата.
   Двамата военни му говореха нещо, но той очевидно не ги слушаше.
   – Много съжаляваме за загубата ви – повтори Шон и погледна Мишел. – Готова ли си да тръгваме? Нека оставим семейство Уинго на грижите на армията.
   Мишел кимна, без да откъсва поглед от Тайлър. Извади една от визитките си и я размаха, за да му напомни да се обади. После двамата с Шон се качиха в колата си и потеглиха. Семейството и военните се мернаха за последен път в огледалото за обратно виждане, след което влязоха в къщата. Шон настъпи газта, а Мишел предпазливо се облегна назад.
   – Боли, а? – попита той. – Ти си си виновна. Как можеш да гониш някого в такава буря? Със сигурност си натоварила всички мускули. Самият аз изплезих език, въпреки че пробягах два пъти по-малко разстояние, и то далеч по-бавно.
   – Загинал при бойни действия – промълви тя.
   – Да, гадна работа. Всеки убит американски войник ми тежи на съвестта.
   – Тайлър и мащехата му очевидно не се погаждат – подхвърли Мишел.
   – Заради шамара ли реши така? Той е избягал и я е разтревожил. Е, тя прекали малко, разбира се. Но това е огромен стрес и за двамата, така че не бива да я съдиш строго.
   – Много се била разтревожила за него – промърмори Мишел. – Но когато изскочи навън да го удари след два часа отсъствие, дори не се беше намокрила. Ако детето ми побегне, ще хукна след него. Защо не го е направила? Страхувала се е, че ще стане вир-вода?
   Шон понечи да отвърне нещо, но бързо се отказа.
   – Не знам – промълви след известно време той. – Военните също бяха сухи, но преследването на избягало дете едва ли влиза в техните задължения. Не сме присъствали на срещата, нямаме представа как са се развили нещата. Може би тя го е търсила с колата.
   – Ако беше така, пак щеше да е мокра. Те нямат гараж, нямат дори навес. А помниш ли какво ? каза Тайлър, когато я отблъсна – да престане да се преструва, тъй като баща му вече е мъртъв. В какъв смисъл да се преструва? Че е привързана към мъжа си?
   – Може би. Но това не е наша работа.
   – А защо е взел точно пистолета с колекционерска стойност?
   – Не чу ли какво ти казах? Това не е наша работа.
   – Просто не обичам нещата, които са лишени от смисъл.
   – Ние не знаем нищо за това момче. Може би пистолетът е имал някакво значение за него. Може би е бил толкова шокиран от новината, че просто е грабнал първото нещо, което е попаднало пред очите му, преди да побегне. И защо ние с теб изобщо обсъждаме всичко това? Тайлър вече си е у дома, където му е мястото… – Той сведе очи към затъкнатото в колана му оръжие. – Мамка му! Това нещо все още е у мен! Защо ми попречи да го оставя?
   – Така ще имаме повод да се върнем още утре.
   – Защо да се връщаме, за бога?
   – Защото искам да разбера какво става.
   – Хванахме хлапето и го върнахме у дома. Това е достатъчно.
   – Не те ли гложди любопитство?
   – Не. Защо трябва да ме гложди?
   – Видях го как гледа мащехата си, чух какво ? каза. Между тях няма топли чувства.
   – Такъв е животът. Някои семейства се разпадат. Но това не е причина да се забъркваме в трагедиите на хората. В момента те се нуждаят единствено от подкрепата на роднините и приятелите си.
   – Може би ние сме приятелите, от които се нуждае Тайлър.
   – Стига вече! Защо го правиш, по дяволите?
   – Какво правя?
   – Бъркаш се в живота на хора, които дори не познаваме!
   – Нима не го вършим постоянно като част от работата ни?
   – От работата – да, но не и в този случай. Той няма нищо общо с нашите разследвания. Никой не ни е наел, Мишел.
   – Въпреки всичко имам чувството, че познавам Тайлър – каза тя. – Или поне това, което преживява.
   – Откъде накъде? Твоят баща все още е жив и здрав... – В следващия миг Шон замълча и стисна устни.
   Бащата на Мишел наистина беше жив, но майка ? бе загинала от насилствена смърт. В началото тя подозираше именно баща си като извършител на това отвратително престъпление, най-вече заради спомените от детството си, които дълги години я измъчваха.
   Един приятел на Шон, професионален психолог, се беше заел да ? помогне. В крайна сметка тя успя да преодолее травмите от детството си и се оправи. Разбира се, това не стана лесно и Шон дори не искаше да си помисли, че може да го преживее отново.
   Почуквайки по волана в такт с дъжда, той извърна глава да я погледне. Мишел седеше неподвижно, вперила поглед пред себе си. Обзе го мъчителното чувство, че отново ще я загуби.
   – Най-малкото, което можем да направим, е да върнем пистолета – тихо каза той и отметна кичур влажна коса от челото си. – Ще го направим още утре.
   – Благодаря – каза Мишел.
   Не след дълго стигнаха до апартамента ?, където Шон беше оставил колата си – лексъс кабрио. Лендкрузърът влезе в подземния гараж и той ? подаде ключовете.
   – Ще се оправиш, нали?
   – О, да. Една гореща вана и всичко ще бъде наред. А ти не забравяй да сложиш лед на коленете си.
   – Гадно е да остаряваш.
   – Ти не си стар.
   – Все още не, но натам вървя – отвърна той, разклати ключовете на лексъса и добави: – Утре изкарай лодката и направи няколко дължини по Потомак, дори да е студено. Гребането винаги те ободрява.
   – Престани да се тревожиш за мен, Шон. Няма опасност отново да превъртя.
   – Ти никога не си превъртала – отчетливо изрече той.
   – Но натам вървя – повтори думите му тя.
   – Имаш ли нужда от компания тази вечер?
   – Не, но благодаря, че попита.
   – Сигурен съм, че Тайлър Уинго ще се оправи.
   – Вероятно.
   – Все пак ще отидем да върнем пистолета, пък да става каквото ще.
   – Мерси за подигравката.
   – Не ти се подигравам. Опитвам се да бъда дипломатичен.
   – В такъв случай мерси за дипломатичността.
   След тези думи Мишел се обърна и тръгна към асансьора.
   Шон я изчака да влезе в кабината. Не би трябвало да се тревожи за нея. Със собствените си очи беше виждал как се справя с петима мъже наведнъж, без дори да се изпоти.
   Но въпреки това я наблюдаваше и продължаваше да мисли за нейната безопасност. Може би в това се криеше същността на партньорството.
   Влезе в колата си, запали мотора и потегли. Караше бавно, доста под разрешената скорост.
   6.

   Сам Уинго гледаше картата.
   Първо, беше изгубил товара, а без малко не изгуби и живота си. Второ, бензинът на пикапа, който беше избрал, свърши насред Афганистан – на едно от онези места, където никой не би искал да остане без гориво.
   Нямаше кой знае какъв избор. На север се простираха три държави, чиито имена завършваха на "стан", на запад беше Иран, а на югоизток се намираше Пакистан. Нито една оттях не предлагаше сигурен път за бягство. Да си американец тук може би беше по-добре, отколкото да си американец в Иран, а дори и в Пакистан. Но Уинго беше наясно къдеиска да отиде – в Индия. Нещо почти невъзможно, тъй като за да стигне до там, трябваше да мине през една от държавите със "стан" и да прекоси западния край на Китай. Индия просто беше прекалено далече.
   След като бензинът свърши, Уинго успя да спазари резервната камила на някакъв бедуин. Даде му повече пари в местна валута, отколкото той вероятно бе виждал накуп в живота си. С камилата измина един от най-тежките терени в страната под изпепеляващите лъчи на слънцето.
   Продължи и през нощта и призори се добра до околностите на Кабул. Тук вече имаше покритие за мобилния му телефон. По време на пътуването го беше изключил, за да пести батерията.
   Обади се на прекия си началник, полковник Леон Саут.
   – Какво стана, по дяволите? – попита Саут.
   – Надявах се вие да ми кажете, сър – отвърна Уинго.
   – Къде си?
   – Попаднах на засада. Бяха десетина души.
   – Къде си, Сам?
   Уинго изпита безпокойство от начина, по който полковникът му зададе два пъти един и същ въпрос.
   – Нищо не можех да направя. Както ви казах, бях сам срещу десетима. Командирът се легитимира като агент на ЦРУ. Документите му приличаха на истински, но аз не му повярвах.
   – Глупости!
   – Тим Саймънс. Проверете го. Каза, че бил от Небраска.
   – Няма да проверявам никого, докато не се появиш.
   – Нищо не можех да направя, сър.
   – Камионът ти беше миниран, Уинго. Приемам, че не си го взривил, тъй като разговаряш с мен. А това представлява грубо нарушение на една категорична заповед. Защо още си жив, след като си имал съмнения относно тези хора?
   – Заради документите на командира им. Въпреки съмненията ми не исках да рискувам и да убивам наши хора.
   – Не ми пука за документите му, ако ще на тях да е пишело, че е Исус Христос! Осъзнаваш ли какво си направил?
   – Донякъде.
   – Къде е камионът?
   – Не знам.
   – А товарът?
   – Последно беше в него.
   – Лоша работа, Уинго. Много лоша.
   – Знам.
   – Но ако си направил нещо с товара… – започна Саут.
   – Мислите ли, че щях да си губя времето да разговорям с вас, ако го бях откраднал? – безцеремонно го прекъсна Уинго.
   – Не го изключвам. Особено ако си решил да си прикриеш задника.
   – Защо ми е да го правя с такъв товар?
   – Не знам. Просто не мога да мисля като престъпник или предател.
   – Не съм нито едното, нито другото.
   – Радвам се да го чуя. В такъв случай не говорим за издънка, но въпреки това искам да се явиш лично.
   – Не и преди да науча повече, сър.
   – Ние те привлякохме специално за тази мисия. Организирахме всичко, похарчихме сума ти пари и поехме необичайно много рискове. И накрая какво? Всичко отива по дяволите заради теб. Знаех си, че не бива да пращаме само един човек, защото изкушенията са големи.
   – Не съм се изкушил дори за миг.
   – Да бе! Значи някакви типове се появяват в Афганистан по невероятна случайност и там, в средата на нищото, изведнъж се натъкват на теб и стоката, която превозваш!
   – Не трябваше да ме посрещне ЦРУ, а бойци от народоосвободителната армия!
   – Тезине са билиот ЦРУ! – изрева Саут.
   – Сигурен ли сте? – спокойно попита Уинго.
   Полковникът не отговори. От мембраната долиташе тежкото му дишане.
   – Знаеха какво има във фургона. Служебните им документи изглеждаха окей. А командирът им Саймънс обяви, че планът е претърпял промяна.
   – Не е претърпял никаква промяна! Ако беше, аз щях да знам!
   – Нищо не си измислям – каза Уинго. – Предадох ви това, което се случи.
   Саут помълча известно време, после рече:
   – Добре, опиши ми този Саймънс и всички, които го придружаваха.
   Уинго ги описа. Беше лесно, защото отдавна се беше научил да запомня детайлите. А и когато някой ти навре пищов в носа, щеш, не щеш, запомняш чертите на лицето му, давайки си сметка, че това лице е може би последното, което виждаш в живота си.
   – Ще направя каквото мога, Уинго – изломоти полковникът. – Но фактът, че все още си там, в онази пустош, потвърждава вината ти според много хора, от които зависят нещата.
   – А какво стана с онези, които трябваше да ме посрещнат?
   – Чакали са те на уреченото място.
   – Изобщо не бяха там.
   – Ще бъда по-конкретен. Открили са ги в плитки гробове, изкопани зад сградата, при която трябваше да се срещнете.
   – Убили са ги агентите на ЦРУ! – хлъцна Уинго.
   – Или ти!
   – Сър...
   – Ти ли ги уби? – изрева Саут.
   – Не! – отсече гневно Уинго. – Ако онези не са били от ЦРУ и ако планът не се е променил, значи те са организирали цялата работа. А това означава сериозно изтичане навътрешна информация!
   – Виж какво, Уинго. Твоята роля в тази операция приключи. Сега ще се появиш при нас да дадеш показания, а после ще видим какво ще те правим.
   – Трябва да си изясня нещата.
   – Това, което трябва, е да се появиш незабавно!
   – За да ме тикнете в затвора, нали? От тона ви личи, че вече сте напълно убеден във вината ми.
   – Няма никакво значение дали си виновен или не. Ти прецака една важна операция и не изпълни заповедите, които ти бяха дадени. А това означава, че каквото и да правиш,пак ще попаднеш зад решетките, и то за дълго.
   При тези думи Уинго опря чело в каменната стена на къщата, край която стоеше. Сърцето му сякаш потъна дълбоко в сухата земя на Афганистан.
   Военен затвор до края на дните ми?!
   – Искам веднага да се свържете със сина ми и да му кажете, че съм добре – рече той. – И да не се тревожи за мен.
   Саут се покашля и отсече:
   – Невъзможно!
   – Защо? Съобщили сте му, че съм изчезнал по време на акция, но винаги можете да добавите, че сте ме открили. Така ще му спестите скръбта и тревогите.
   – Вече му е съобщено, че си мъртъв.
   За известно време Уинго онемя. После изсъска с леден тон:
   – Какво говорите, по дяволите?
   – Шансовете да се върнеш бяха нищожни, Уинго.
   – Но аз все пак съм жив!
   – Вече нищо не може да се направи без допълнителни тежки щети по отношение на мисията.
   – Не мога да повярвам! Синът ми ме смята за мъртъв. Какъв идиот може да разпореди подобно нещо?
   – Ти си си виновен. Не се прибра, не се обади. Мислехме, че си загинал.
   – Досега нямах възможност да се обадя.
   – Е, това вече не е толкова важно, боецо – промърмори Саут. – Има доста други неща, за които трябва да се тревожиш. Още ли си в страната? Мога да изпратя хеликоптер дате прибере. Или някое хъмви. Зависи къде се намираш.
   – Не съм в страната – излъга Уинго и усети как му се завива свят.
   – Кажи ми точното си местонахождение и ще изпратя хора да те вземат – бавно и отчетливо рече Саут.
   – Няма да стане, сър.
   – Уинго!
   – При следващото ми обаждане искам да получа истински отговори, а не празни приказки. А ако се случи нещо със сина ми заради тая глупост, която сте направили, ще ви държа лично отговорен.
   – Уинго!
   Но Уинго вече беше прекъснал разговора и побърза да изключи телефона. Още преди да набере прекия си командир, беше блокирал джипиеса. Знаеше, че Саут се намира в Кабул, може би на петнайсет минути с кола от него. Но той нямаше никакво намерение да остава в околностите на Кабул, а и изобщо в Афганистан.
   Стегна се и пое напред. От информацията, която полковникът благоволи да сподели, а и от премълчаното му стана пределно ясно, че е бил избран за изкупителна жертва още преди началото на мисията. Но това, което го разстрои истински, беше мисълта за Тайлър, който смяташе, че баща му е мъртъв.
   Той затегна ремъците на раницата си и ускори крачка. В тази раница беше всичко, което притежаваше. Но Саут знаеше за фалшивите лични документи в нея. Ако Уинго ги използваше, много бързо щеше да се озове пред военния съд. Трябваше на всяка цена да се измъкне от Афганистан. Щеше да пресече пакистанската граница и после да търси път към Индия. Целта му беше да потъне в някой мегаполис като Ню Делхи или Мумбай, където да се установи за известно време и да обмисли следващите си ходове. Това щеше да му даде възможност и за промяна на външния вид, и за снабдяване с нови документи. Но той не възнамеряваше да остане дълго в Индия. Крайната цел беше домът му, където трябваше да стигне по един или друг начин.
   Погледна телефона в ръката си и го включи. Дали да не позвъни на сина си? Поколеба се. Не знаеше до какво може да доведе подобно обаждане. В крайна сметка направи малък компромис, написа имейл, като внимателно подбираше думите си, и го изпрати.
   След това забърза напред.
   На хиляди километра разстояние от Афганистан телефонът на Тайлър Уинго изпиука. Ръката на момчето се протегна към него.
   От този момент нататък вече нищо нямаше да е същото.
   7.

   Греблата разсичаха мътните води на реката.
   Дъждът беше спрял и небето беше чисто. Прогонилите бурята ветрове бяха дошли от по-топлия югоизток, но въпреки това въздухът беше достатъчно студен, за да виждаш дъха си.
   Мишел гребеше плавно, с отработения ритъм на човек, карал лодки години наред. Не мислеше какво прави, просто изтегляше греблата и ги потапяше отново, насочвайки лодката по абсолютно права линия – при състезание и най-малките отклонения изяждаха ценни секунди.
   По Потомак липсваше обичайното движение на яхти и корабчета. Само един полицейски катер пърпореше към Мемориъл Бридж. Мишел гребеше в обратната посока, към старите пристани за лодки близо до Джорджтаун.
   Облегнат на предния капак на своя лексъс, Шон гледаше как партньорката му се връща към мястото, от което беше потеглила. Изпитваше задоволство от факта, че въпреки студеното време се вслуша в съвета му да изкара лодката. Във водата тя се чувстваше добре и намираше покой, който ? липсваше на друго място. Той откъсна поглед от нея само веднъж, когато ято гларуси се вдигна във въздуха и шумно запляска с криле.
   Това е истинската свобода, помисли си Шон. Сигурно се чувства прекрасно.
   Преди време двамата бяха стигнали до интимност, но това се случи само веднъж и никога не се повтори. Той често се питаше защо. Причините бяха разнообразни. Сексът беше страхотен, но на следващата сутрин и двамата бяха сконфузени. Сякаш бяха престъпили някаква неприкосновена граница, почти разрушавайки едно перфектно партньорство.
   Тя насочи лодката към един от пристаните, боядисан в жълто и зелено. Шон отиде да ? помогне. Беше облечена в тъмносин неопренов костюм, който позволяваше свободни движения и я предпазваше от студа. Плътно прилепналият неопрен показваше колко много е отслабнала.
   Качиха лодката на покрива на лендкрузъра, а греблата сложиха на задната седалка, но те бяха доста дълги и останаха да стърчат през прозореца.
   Шон огледа купето, което беше пълно с боклуци.
   – Не започвай пак – обади се тя. – Все някога ще я почистя.
   – Вероятно когато се задръсти до покрива и не можеш да стигаш волана – каза той.
   – Много смешно! Явно си станал накриво. Винаги си казвал, че не си от ранобудните птици. Шон извади две чаши кафе от своята кола и ? подаде едната. Тя отпи малка глътка.
   – С греблата изглеждаше страхотно – подхвърли той.
   – Мога да мина и без тези глупости.
   – Какво лошо казах?
   Мишел разкърши раменете си. Разнесе се тихо пропукване.
   – Бавна съм – каза тя. – Не биха ме включили дори в училищен отбор.
   – Всички остаряваме.
   – Не всички. Например бащата на Тайлър няма да остарее.
   Шон отпи от кафето си и зарея поглед над реката.
   – Официално се изтегляме от Афганистан, но продължаваме да търпим загуби – промърмори той. – За какво умират всички тези хора?
   – Във всяка война е така.
   – Изобщо не забелязах, че маузерът няма спусък...
   – Моята позиция беше по-добра – успокои го тя. – Ако бяхме в Англия, не аз, а ти щеше да забележиш тази малка подробност.
   – Все още лъжеш умело – отбеляза Шон.
   – Това ми помага в професията.
   – Казах ти, че е добре да се върнем към оперативна работа, но май съм сбъркал – рече той. – Може би трябва да похарчим част от спестените пари за някаква ваканция.
   – На какво се дължи тази внезапна промяна? – изгледа го тя, облегнала гръб на джипа си.
   – Аз съм спонтанна личност.
   – Твоята представа за спонтанност се изчерпва с избора на стооктанов бензин пред обикновения – каза тя.
   – Ти така и не си почина истински, Мишел. То не бяха болници, не бяха операции и възстановяване… Никога не получи това, от което се нуждаеше – една сериозна пауза. И двамата имаме нужда от нея.
   – Като похарчим част от парите за черни дни?
   – Честно казано, разполагаме с достатъчно средства да заминем някъде и пак да ни останат. Лично аз гласувам за някое слънчево място с хубав пясък, където сервират коктейли с много лайм и сол по ръба на чашите. Ще ходим само по бански.
   – Защо? За да ми гледат белезите?
   – Не исках да кажа това. – Лицето на Шон помръкна.
   – Знам, знам – промълви тя.
   – Аз също имам белези – каза той. – Виждала си ги всичките.
   – Признавам, че много харесвам един от тях.
   – Обещай ми, че ще си помислиш за кратка почивка.
   – Сигурно ще бъде хубаво – кимна тя.
   – А Тайлър Уинго?
   – Предполагам, че си пъхам носа където не ми е работа… Май ще е по-добре да му изпратим маузера по пощата.
   – Това вече е друга приказка! За два дни ще уредя пътуването. Била ли си някога в Нова Зеландия?
   – Не.
   – Пътувах до там като охрана на вицепрезидента. И трябва да ти кажа, че дори думата рай не може да опише красотата на тази страна. А и сега там е лято!
   Телефонът ? иззвъня и тя погледна дисплея.
   – Запомни си мисълта. Ало? Да, Мишел Максуел е. – Послуша за миг и каза: – Да, разбирам. – Втората пауза беше значително по-дълга, почти цяла минута. – Да, възможно е. Дай ми адреса.
   Тя видя енергичните знаци на Шон, с които я предупреждаваше да не поема ангажименти, но не им обърна внимание. Прекъсна разговора и прибра телефона в непромокаемата торбичка, която вървеше в комплект с екипа за гребане.
   – Кой беше? – попита Шон.
   – Тайлър Уинго.
   – Иска да си получи пистолета, а?
   – Не. Изобщо не спомена за него.
   – Тогава какво?
   – Иска да ни наеме.
   – Да ни наеме? – зяпна от изненада Шон. – За какво да ни наеме?
   – За да открием какво се е случило с баща му.
   – Знаем какво се е случило с него. Убили са го по време на бойни действия в Афганистан. Ние едва ли ще хукнем натам, за да потвърдим смъртта му – разбира се, ако Тайлър иска от нас именно това. То е работа на военните, които могат да се справят много добре и без нашата помощ. А и ти току-що каза, че не бива да си пъхаш носа където не тие работа. Забрави ли, че се канехме да хванем първия самолет за Нова Зеландия?
   – Това беше, преди момчето да се обади. Настоява да се срещнем.
   – Къде? У тях ли?
   – Не. Засега предпочита да запази това в тайна. Не спомена от кого, но явно става въпрос за мащехата му.
   – Преди всичко той е малолетен и няма как да ни наеме – рече Шон. – Такъв е законът.
   – Престани с твоите юридически интерпретации – погледна го разочаровано Мишел. – Вече не си адвокат.
   – Адвокатът винаги си остава адвокат. Освен това не става въпрос само за интерпретации. Така печелим парите си.
   – Сигурна съм, че ще ни плати.
   – Радвам се, че си толкова убедена. Но аз нямам намерение да вземам пари от малолетен сирак за работа, която изключва каквото и да било разследване. Баща му е загинал и толкова. Пентагонът умее да идентифицира достатъчно добре тленните останки на войниците си. Освен това всички те носят медальони, удостоверяващи самоличността им, има база данни с ДНК-то им. След като го обявяват за мъртъв, значи наистина е мъртъв.
   – Не знам дали Тайлър се съмнява в смъртта на баща си. Но със сигурност има друга причина, за да ни наеме.
   – Каква е тя?
   – Иска да знае как е загинал баща му.
   – Нима от армията са пропуснали да им обяснят? Това е част от задълженията им, когато известяват близките.
   – Вероятно не е останал доволен от обясненията им.
   – Това е лудост, Мишел! Явно момчето не може да разсъждава трезво сега.
   – Може и да е лудост, но има какво още да се направи за едно съсипано от мъка хлапе! – отсече тя.
   – И ти си убедена, че това е наша работа, така ли?
   – Правили сме го много пъти, включително и за деца, които са били много по-малки от Тайлър!
   – Вярно – призна Шон. – Къде иска да се срещнем, след като не желае да ходим у тях?
   – Пред гимназията, в която учи.
   – Пред гимназията?! Отива на училище въпреки страшната новина, която е научил едва вчера?
   – И на мен ми се стори странно – въздъхна тя. – Но ако не се разбира с мащехата си, е нормално да иска да бъде по-далече от нея. Може би си въобразява, че ще мисли по-малко за баща си, ако се придържа към всекидневните си задължения.
   – Всеки изживява мъката по свой начин – кимна Шон.
   – Предполагам. А той все пак е още дете.
   – Кога иска да се срещнем?
   – Излиза в три и петнайсет. В четири и половина има тренировка по плуване. Предлага да се видим в паузата.
   Шон се засмя. Тя извади ключовете за колата си от непромокаемата торбичка и попита:
   – Какво смешно има?
   – Само си представих как се срещаме с клиент в паузата между две игри.
   – Той е гимназист, а не хлапе, което си играе в детската градина.
   – Извинявам се. Но въпреки това не виждам къде ще ни отведе всичко това.
   – Ако не друго, поне ще му върнем пистолета. Въпреки че идеята да дадем оръжие в ръцете му преди тренировка не ми се струва особено добра. Май трябваше да си уговорим среща на друго място.
   – Коя е гимназията? – попита Шон, изчака обясненията ? и добави: – Снощи минахме оттам. Точно срещу нея има един мол с бистро "Панера". Звънни му и кажи, че ще го чакаме там.
   – Няма да му се обадя, а ще му пратя есемес. Така правят днешните хлапета.
   – Както желаеш.
   – Не ти се занимава с това разследване, нали?
   – Няма да има разследване – каза той.
   – Може би ще има – настоя тя. – Зависи какво ще ни каже.
   – Не се отказваш, а?
   – Не, въпреки че наистина не знам с какво ме привлича този случай. Просто трябва да разбера.
   – Добре, пък да става каквото ще.
   – Е, сега вече наистина говориш като старец!
   – Новият ни "клиент" е още в пубертета. Естествено, че се чувствам стар.
   – Благодаря, че прояви разбиране – усмихна се тя и го побутна по рамото.
   – За това живея – отвърна Шон. – Но ще трябва да ми обещаеш, че ако в този случай няма нищо подозрително, а аз съм убеден, че няма, го зарязваме и отиваме на почивка. Съгласна ли си?
   – Да. Ако няма какво да разследваме, заминаваме за Нова Зеландия, където ще ходя по бански. Но и тебе те искам издокаран от "Спидо".
   – Дадено – отвърна той, докато си казваше наум:Радвам се, че ще бъдеш до мен и няма да те мисля.
   8.

   Тайлър се срещна с тях пред бистрото от веригата "Панера" срещу гимназията. Беше облечен с панталон в защитен цвят, черно поло с училищната емблема и черни обувки.
   – Пиеш ли кафе? – попита Мишел, докато влизаха в бистрото.
   – Предпочитам вода.
   – Не ти ли стига водата в басейна? – шеговито подхвърли Шон.
   Момчето сякаш не го чу и продължи да крачи напред.
   Шон и Мишел си поръчаха кафе, а Тайлър си взе бутилка минерална вода. Плати си я, отказвайки категорично да го почерпят. Настаниха се на една маса в дъното на заведението. Единствените други клиенти бяха няколко ученици с лаптопи и две майки с малки деца. Една красива брюнетка на възрастта на Тайлър му по-махна. Той ? отвърна сдържано, а след това се обърна към Шон и Мишел.
   – Искам да ви наема.
   – Мишел ми спомена – каза Шон, облегна се в стола и скръсти ръце пред гърдите си. – Защо?
   – За да откриете какво се е случило с баща ми.
   – Нима твърдиш, че военните не са ти казали как е загинал?
   – Напротив, казаха ми, че бил застрелян.
   – Ясно. В Афганистан, нали?
   – Така ми казаха.
   – Но ти не им вярваш?
   – Не че не им вярвам. Всъщност… не знам.
   – Афганистан е далече, Тайлър – каза Шон. – Няма как да отидем там и да поискаме проверка. Нямаме такива правомощия и на практика сме безсилни.
   Тайлър отпи глътка вода и внимателно обмисли отговора си.
   – Но вие сте частни детективи, нали? – каза той. – Нямате ли начини да разследвате? Нали това ви е работата?
   – Така е – приведе се над масата Мишел и хвърли кос поглед към Шон. – Но дай да караме поред. Как се казва баща ти?
   – Самюел, но всички го наричат Сам.
   – Какво точно ти обясниха военните?
   – Казаха, че частта му е била дислоцирана в Кандахар. Застреляли го по време на нощна патрулна обиколка.
   – Кой го е застрелял? – попита Шон. – Талибаните, "Ал Кайда" или някой предател от редовната армия на Афганистан?
   – Казаха ми, че не знаят, но са организирали издирване на извършителя.
   – Там се води война, Тайлър – бавно рече Шон. – Дават се жертви. Сигурен съм, че армията ще направи всичко възможно, за да открие и накаже убийците на баща ти.
   – Кога ще докарат тленните му останки на военновъздушната база "Доувър"? – попита Мишел.
   – Изобщо не засегнаха този въпрос – отвърна Тайлър.
   – Но в "Доувър" докарват всички американски войници, загинали по света – сбърчи вежди Мишел. – И обикновено канят близките им да ги посрещнат. Следва погребение във военното гробище "Арлингтън". Тази чест се оказва на всички, загинали по време на бойни действия.
   – Откъде знаеш това? – учудено попита Шон.
   – Снощи направих кратко проучване.
   – Преди или след релаксиращата вана? – тихо подхвърли той.
   – Не казаха нищо за никаква база – рече Тайлър.
   – Е, може би по-късно ще стигнат до детайлите. А майка ти… – Срещнал острия поглед на момчето, Шон побърза да се поправи: – Извинявай, исках да кажа мащехата ти… Тя спомена, че ще ви посетят и други представители на армията. Може би ще разполагат с информацията, за която говорим. Ти не я ли попита?
   – Не. Когато тръгвам за училище, тя все още спи.
   – Изненадан съм, че днес изобщо ти се ходи на училище, Тайлър – внимателно подхвърли Шон. – Със сигурност си изкарал тежка нощ.
   Момчето само сви рамене и промърмори нещо, което двамата партньори не успяха да доловят.
   – Може би трябва да звъннеш на мащехата си и да я попиташ – каза Шон. – Хайде, обади ? се още сега.
   Тайлър обаче предпочете да ? изпрати есемес.
   Шон и Мишел се спогледаха. Тя се усмихна и устните ? безмълвно оформиха нещо, което би трябвало да означава "нали ти казах".
   – Отговорът едва ли ще дойде скоро – отбеляза Тайлър.
   – Защо? Не държи ли телефона близо до себе си?
   – О, винаги е с нея. Но когато види, че есемесът е от мен, няма да се разбърза да ми отговаря.
   – Дай да караме направо – отсече Шон. – Тук не става ли въпрос за така наречения "синдром на злата мащеха"?
   Лицето на Тайлър почервеня и стана почти като косата му.
   – Не казвам, че е зла – смотолеви той. – Просто не е в час. Тя е много по-млада от татко. Така и не успях да разбера защо изобщо се ожени за нея.
   – А какво се случи с майка ти? – попита Мишел.
   Тайлър машинално започна да къса книжния етикет на бутилката и да хвърля парченцата на масата.
   – Разболя се и умря – промълви след известно време той. – Преди четири години.
   – А баща ти кога се ожени отново?
   – Има ли значение? – сопна се момчето. – Искам просто да разбера какво е станало с него. Другото е някаква тъпотия, която няма връзка с това.
   Доловила повишения тон, красивата брюнетка се обърна към тях.
   Тайлър срещна погледа ? и се смути. Сведе глава и закова очи в купчинката хартиени късчета пред себе си.
   – Знам, че ти е трудно, Тайлър – каза Мишел и сложи ръка на рамото му. – Аз също изгубих майка си внезапно. Но искам да знаеш, че колкото повече подробности ни станат известни, толкова по-лесно ще стигнем до някакво решение. Никога не знаем какво може да се окаже важно в едно разследване. Разбираш това, нали?
   Тайлър облиза напуканите си устни и отпи глътка вода.
   – Ожениха се преди около година. Не правиха сватба. Отишли да подпишат пред съдия. Татко не ми каза нищо преди това, а аз дори не я бях виждал. Познавали са се отскоро. Тя е с петнайсет години по-млада от него. Шантава работа.
   – Разбирам – кимна Шон. – Наистина звучи шантаво.
   – И още как – въздъхна момчето.
   – Баща ти беше професионален военен, така ли? – попита Мишел.
   – Служил е много дълго, преди да се уволни – каза Тайлър. – Но в един момент му изпратиха нова призовка. Беше ходил два пъти в Афганистан. Когато се уволни, очаквах да си остане у дома, но не се получи. Дотогава не знаех, че резервистите също ги изпращат на война.
   Шон извади тефтерче и започна да си записва нещо. Мишел го погледна с признателност.
   – На колко години беше баща ти? – попита Шон.
   – На четирийсет и пет.
   – Завръщането в армията е доста трудно на тази възраст.
   – Вероятно е така. Но не и за баща ми. Той поддържа страхотна физическа форма – бяга, вдига тежести. Освен това отлично владее карате. Има три черни пояса. Понякога плуваше с мен. Дълго време издържаше на темпото ми. Малко са мъжете на тази възраст, които могат да го направят. А на всичкото отгоре редовно участваше в триатлони.
   – Аз се съмнявам, че ще издържа и една дължина на басейна – призна с мрачна физиономия Шон. – От думите ти разбирам, че баща ти наистина е бил железен.
   – И все още е! – каза Тайлър, но долната му устна потрепна издайнически.
   – С какво се занимаваше, преди да го върнат в армията? – бързо смени темата Шон.
   – Ами… работеше като търговски представител във фирма ДТИ в Рестън. Съвсем обикновена работа.
   – Какъв чин имаше в армията?
   – Сержант е.
   – Сигурен ли си?
   Тайлър отвори раницата си и измъкна някакъв плик.
   – Записал съм си някои неща. Номерът на частта му, датата на призовката...
   – Много умно от твоя страна – усмихна се Мишел, докато поемаше листа. – Бих желала и другите ни клиенти да са толкова съобразителни.
   – Е, ще поемете ли това разследване? – попита Тайлър. – Не знам какви са ви тарифите, но мога да ви платя. Имам банкова сметка на мое име, открита от баща ми. Освен това всяко лято работя като спасител. Спестил съм близо хиляда долара.
   – Това е чудесно, Тайлър – промълви Мишел. – Но тези подробности ще ги обсъдим по-късно.
   – Значи искаш да научиш повече за смъртта на баща си, нали така? – попита Шон.
   – Ами да.
   – Работата е там, че армията може да ти предостави всичко това, Тайлър. Ти нямаш нужда от нас, а аз не искам да ти вземам парите за информация, която можеш да получиш безплатно.
   Момчето разтърка очите си, но не каза нищо.
   Шон отпи глътка кафе и зачака, решил да не нарушава мълчанието. Погледна многозначително към Мишел и леко ? кимна.
   – Има ли и нещо друго? – попита тя и докосна ръката на Тайлър. – Нещо, което те тревожи?
   Тайлър понечи да отговори, но после сви рамене и погледна часовника си.
   – Трябва да тръгвам – обяви той. – Не мога да закъснявам за автобуса, който ни отвежда до басейна.
   – Какво тренираш?
   – Петдесет метра свободен стил и двеста щафета. Не съм нищо особено. Искам да кажа, че в отбора има момчета, които са много по-добри от мен. – Замълча за момент и попита: – Ти плуваш ли?
   – Предпочитам да съм малко над водата и да съм суха – отвърна тя.
   – Ясно – промърмори Тайлър, поколеба се за миг, после вдигна поглед и попита: – И тъй, ще работите ли за мен?
   Шон понечи да отвърне нещо, но Мишел го изпревари.
   – Ще направим някои проучвания, ще те запознаем с тях, а след това ще решим – каза забързано тя. – Окей?
   – Окей – отвърна момчето, но в гласа му се долови разочарование.
   После стана и се повлече към вратата, преметнал раницата през рамо.
   – Нещо не е наред – промърмори Шон.
   – Радвам се, че най-сетне го разбра – отвърна тя.
   – Снощи това момче беше превъртяло и тичаше като лудо под дъжда с пистолет в ръка. А днес вече отива на училище и говори с нас за смъртта на баща си като за някакво бизнес начинание. Къде изчезнаха емоциите? Къде са сълзите?
   – Момчетата не плачат толкова лесно, колкото момичетата – отбеляза Мишел.
   – Но не и момичетата като теб.
   – Аз имам четирима братя, по-големи от мен. Никога не са ме приемали като момиче… – Тя замълча за момент и погледна към вратата, зад която беше изчезнал Тайлър. – Все пак разбирам какво искаш да кажеш.
   – Какви проучвания имаш предвид? – попита той.
   – Имаш ли някакви връзки в Пентагона?
   – Познавам един-двама души.
   Мишел взе плика, оставен от Тайлър.
   – Нека погледнем тези бележки, а след това ще решим какво да правим.
   – А ако се окаже, че само ще потвърдим това, което е научил от военните?
   – Спираме дотам. Но според мен няма да стане така.
   – Защо?
   – Момчето крие нещо, Шон. Нещо, което го плаши.
   – Войната постоянно взема жертви, Мишел. А близките на загиналите трябва да бъдат уведомявани. Това е стандартна процедура.
   – Така е, но имам чувството, че в този случай има нещо, което излиза извън стандартите.
   – Какво нещо?
   – Ти говореше за баща му в минало време, но Тайлър непрекъснато отговаряше в сегашно. Сякаш човекът все още е жив.
   – Самозалъгване?
   – Не ми прилича на такова.
   – Добре – каза Шон. – Ще направим каквото можем. Но не забравяй, че имаме сделка за Нова Зеландия.
   – Спокойно. Тази сутрин ти поръчах онлайн бански "Спидо".
   9.

   На другата сутрин Шон остави слушалката и закова поглед в бюрото си. Беше сам в спартански обзаведения офис на "Кинг и Максуел – частни детективи". Бюрото на Мишел беше насреща му, но докато неговото беше идеално подредено, нейното изглеждаше така, сякаш някой е изсипал боклука си отгоре, а след това го е разбъркал.
   – Винаги съм се чудил как изобщо намира това, което ? трябва – промърмори под носа си той.
   – Някой пак вдига кръвното заради едно разхвърляно бюро.
   На прага се беше изправила Мишел с вестник под мишница и две чаши кафе в ръце.
   – Толкова ли ми личи? – невинно попита той.
   – Май скоро ще започнем да си довършваме изреченията – отбеляза тя. – А дори не сме женени.
   – В някои отношения сме повече от женени – промърмори той.
   Мишел му подаде едното кафе, хвърли вестника на бюрото си и седна срещу него.
   – Свърза ли се с твоите хора в Пентагона?
   – Току-що говорих с един от тях.
   – И?
   Той се облегна назад и се загледа в компютъра си.
   – Оказа се, че нещата не са толкова прости, колкото съм си представял.
   Мишел отпи глътка кафе и потръпна. Прогнозата на метеоролозите беше за студен дъжд и дори за сняг. А небето изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да я сбъдва.
   – В какъв смисъл?
   – Изпратих му имейл с името и данните на Сам Уинго, които получихме от Тайлър – поделение, чин и прочие, Предположих, че на моя човек ще му трябва известно време за проверка и когато му се обадя, ще получа всички отговори.
   – Но не ги получи?
   – Не. Защото се оказа, че няма отговори.
   – Обясни ли ти защо?
   – Близките щели да бъдат уведомени, в армията държали на дискретността и други подобни глупости. Съобщих му, че вече са уведомени.
   – А той?
   – Каза само че не може да се рови повече.
   – Не може или не иска?
   – Има ли значение?
   – Поне потвърди ли, че Сам Уинго наистина е убит?
   – Не.
   – Е, това вече наистина е странно.
   – Може би просто не желаят да споделят информация за жертвите по време на мисии, Мишел. Това е доста деликатна тема. Не искат да бъдат обвинени, че дават сведения на всеки, който се интересува.
   Мишел взе вестника и го разгърна на една вътрешна страница.
   – Не съм сигурна, че това е някакво извинение – каза тя. – Погледни тук...
   Шон пое вестника. На страницата бяха отпечатани снимки на жертвите в близкоизточните конфликти.
   – Петата на четвъртия ред – помогна му Мишел.
   Шон откри снимката и започна да чете на глас написаното под нея:
   – Самюел Уинго, четирийсет и пет годишен, сержант първи клас, служил в един от батальоните на Осемдесет и втора дивизия от Форт Браг. Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.
   – Почти същото, което ни каза и Тайлър – отбеляза Мишел.
   – Явно и на него са казали само толкова.
   – Което и на теб ти изглежда странно, нали?
   – Може би не бива да търсим под вола теле.
   – Но те публикуват в пресата снимката, името и званието му, плюс кратко описание как е загинал. Значи информацията не е конфиденциална. В същото време обаче пред теб не потвърждават дори смъртта му, въпреки че уведомяват за нея читателите на "Уошингтън Поуст". Какво означава всичко това?
   – На определено ниво – нищо. Но имай предвид, че в чужбина загиват хиляди американски войници. Вероятно моят човек изобщо не е знаел за информацията в днешния вестник. Пентагонът е един огромен организъм.
   – Добре, ясно. Но аз съм сигурна, че Тайлър крие нещо от нас.
   – Как предлагаш да действаме?
   – Казахме му, че ще направим някои проучвания и ще му се обадим. Е, проучванията приключиха, остава само да се свържем с него.
   – Няма какво да му кажем, Мишел. Освен, че сме претърпели пълен провал.
   – Трябва да го предразположим да говори – тръсна глава тя. – Може би ще е по-добре, ако отида сама.
   – В дома му, при злата мащеха? Тя най-вероятно няма да те пусне да влезеш!
   – Ще му изпратя есемес за още една среща на предишното място – каза Мишел и вдигна телефона си.
   – Май наистина си твърдо решена да разнищиш нещата – отбеляза Шон.
   – Той е момче, което е изгубило баща си и се нуждае от помощ.
   – Не те спирам. Просто ти напомням да внимаваш.
   – Не мисля, че Тайлър Уинго е опасен – каза тя.
   – Нямам предвид него.
   Тя се обърна към прозореца.
   – Прогнозата е за сняг...
   – Страхотно! Вашингтонските шофьори се справят трудно дори като грее слънце.
   – Защо не опиташ с другите си връзки в Пентагона, докато аз съм с Тайлър?
   – Ще видя какво мога да направя. Но там са майстори в издигането на високи стени.
   Той отново огледа разхвърляното ? бюро.
   – Няма ли най-сетне да оправиш тая бъркотия? Ще оценя подобен жест, дори да е символичен.
   Широко усмихната, Мишел взе един лист хартия от бюрото и церемониално го пусна в кошчето.
   – Така по-добре ли е?
   – Все пак е някакво начало – уморено отвърна Шон.***
   По-късно следобед Мишел вкара джипа си на паркинга до "Панера", изключи двигателя и насочи поглед към гимназията на Тайлър отсреща. Сградата беше сравнително нова ивероятно се пръскаше по шевовете от ученици. Районът на Вашингтон така и не успяваше да се справи с бързото нарастване на населението.
   Тя извади от джоба на якето си страницата със снимката на Сам Уинго, която беше откъснала от "Уошингтън Поуст". Хубав мъж, помисли си. С проницателен поглед и приятногруби черти на обветреното лице. Приличаше на Шон. В сравнение с него останалите лица във вестника изглеждаха трагично млади. Момчета, които не бяха получили шанс да изживеят живота си.
   Погледна часовника си. Точно в три и шестнайсет Тайлър Уинго излезе от гимназията и се насочи към нея. Студеният дъжд беше преминал в лек снежец, но той очевидно не му обръщаше внимание, тъй като беше облечен само с тънък суичър.
   Мишел го изчака да се приближи и слезе от джипа.
   – Хей!
   Той се обърна и попита:
   – Къде е партньорът ти?
   – Проверява разни неща в офиса.
   Тръгнаха рамо до рамо към "Панера". В сравнение с предишния път бистрото беше доста оживено. Вероятно ще се напълни след приключване на занятията в гимназията, помисли си Мишел. Да имаш заведение, предлагащо топла храна на вечно гладните тийнейджъри, си беше златна мина.
   Този път и двамата си взеха минерална вода, а Мишел и кексче.
   – Днес не съм хапвала нищо – каза тя.
   Седнаха на една маса в дъното. Мишел отпи глътка вода и се нахвърли на кексчето.
   – Е, какво открихте? – попита Тайлър.
   – Да си преглеждал днешния вестник?
   – Не.
   – Извинявай, забравих, че тийнейджърите отдавна вече не четат печатни издания. Но снимката на баща ти е там .
   Мишел извади изрезката и я плъзна по масата.
   – Само ми кажи дали това е той.
   Тайлър погледна надолу, после побърза да отмести очи.
   – Той е.
   – Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.
   – Ясно.
   – Здрасти, Тайлър.
   Двамата едновременно вдигнаха глави. Беше хубавичката брюнетка от предишния ден. Погледът ? се местеше от единия към другия, а после се сведе към изрезката.
   – Много съжалявам за баща ти – промълви тя. Беше дребничка, под метър и шейсет, с топли кафяви очи.
   – Благодаря – отвърна Тайлър, без да я поглежда.
   – Мишел Максуел – протегна ръка Мишел.
   Момичето я пое.
   – Аз съм Катлийн Бърнет, но всички ми викат Кати.
   – В един клас ли сте с Тайлър?
   – Да – каза момчето и вдигна глава. – Имаме разговор, Кати. За баща ми...
   – О, извинявай, Тайлър. По-късно ще се видим – рече сконфузено тя, обърна се и започна да се отдалечава.
   – Много е готина – проследи я с поглед Мишел.
   – Предполагам.
   – Приятели ли сте?
   – Просто съученици.
   – Вчера я заварихме тук, въпреки че ти се появи веднага след часовете. Как става това?
   – Тя е много умна. Често си позволява да пропуска по някой урок. И обикновено си тръгва по-рано.
   – Хубаво, че е умна. А освен това изглежда и доста загрижена за теб.
   Тайлър не отговори, вперил поглед в изрезката със снимките.
   Мишел бързо я сгъна и я прибра в джоба си.
   – Наистина ли е загрижена за теб?
   – Откъде да знам – сви рамене момчето. – Защо питаш?
   – Хубаво е, когато някой е загрижен за теб. Особено в тежки моменти.
   – Не ми каза какво открихте.
   – Нищо повече от това, което пише във вестника. Явно в Пентагона нямат желание да обсъждат баща ти, а аз се питам защо.
   – Сигурно си имат причини – каза той, поколеба се за момент и попита: – Колко ви дължа за услугата?
   – Защо ли долавям окончателност в този въпрос? – подметна Мишел.
   – Какво? – попита недоумяващо той.
   – Току-що ни нае, но имам чувството, че вече искаш да ни уволниш.
   – Няма такова нещо.
   – Добре е да го знам – каза тя. – Тук съм, защото искам да те питам нещо. – Приведе се над масата и добави: – Какво не ни казваш, Тайлър?
   – Вече ми зададе този въпрос.
   – Но ти не ми отговори. Вероятно си разбрал, че когато не получавам отговор, продължавам да питам.
   – Казах ви всичко.
   – Изражението ти говори друго. Аз съм била агент на Сикрет Сървис, Тайлър. А там умеят да разчитат израженията.
   Той бързо извърна глава.
   – Хубава работа – каза тя и кръстоса ръце пред гърдите си. – Така ли ще я караме?
   Тайлър мълчеше.
   – Можеше да ми спестиш разходката до тук. Имам си достатъчно друга работа.
   – Извинявай. Май се държах глупаво. Баща ми е мъртъв и толкова. Никой не може да ми го върне.
   – Така е, Тайлър – тихо отвърна тя. – Никой не може да ти го върне.
   – Аз… Мислех си за снощи… Предполагам, че… – Гласът му заглъхна, а сърцето на Мишел се сви от жалост.
   – Ако искаш да се оттеглим, няма проблем – каза тя. – Решението си е твое и няма смисъл да се измъчваш. Имаш достатъчно други проблеми.
   – Аз… Мисля, че точно това трябва да направите… да се оттеглите...
   – Сигурен ли си?
   Той кимна.
   – Затова питам колко ви дължа. Нося пари.
   – Задръж си ги. Консултациите са безплатни.
   – Сигурна ли си?
   – А ти? – засече го тя.
   – Трябва да тръгвам – промърмори Тайлър с наведена глава.
   – Да, чака те тренировка по плуване.
   Момчето се изправи, но Мишел го спря.
   – О, трябва да ти върнем пистолета на баща ти. Не го донесох със себе си, но довечера ще се отбием да го оставим. Ще си бъдеш ли вкъщи?
   – Ами не знам – нервно отвърна Тайлър. – Може да изскочи нещо.
   – Няма проблем. Ще го оставим на мащехата ти. Така добре ли е?
   Момчето се обърна и хукна към изхода. Разстоянието не беше голямо, но той на два пъти се обърна да я погледне.
   Тя остана на масата. В главата ? се въртеше един-единствен въпрос: кой беше успял да сплаши Тайлър Уинго?
   10.

   Когато Мишел излезе от "Панера", снегът се беше усилил.
   Годините в Сикрет Сървис я бяха научили да разделя околния свят на отделни фрагменти и да търси опасността в най-близките. Този инстинкт продължаваше да ? служи, въпреки че отдавна вече не работеше в службите. В момента вътрешните ? антени трептяха предупредително.
   Паркингът беше пълен едва наполовина, но предвид огромните му размери колите там пак бяха много. Вниманието ? обаче беше привлечено от един-единствен автомобил.
   С правителствени номера, изключен мотор и самотна фигура зад волана. Почти покрит от снега, което говореше за доста продължителен престой. Липсата на стъпки наоколо подсказваше, че никой не е слизал от него. Нещо, което беше доста странно предвид факта, че това беше мол, посещаван от хора, които бързат да напазаруват и да потеглят към домовете си. Но този човек беше паркирал и седеше търпеливо с изгасен двигател въпреки студа. Очевидно чакаше нещо.
   Или някого. Може би мен, каза си Мишел.
   Тя се качи в лендкрузъра и запали двигателя. Не откъсваше поглед от седана с правителствени номера. Силуетът зад волана беше неподвижен. В момента, в който бе склонна да приеме, че заключенията ? са погрешни, ситуацията претърпя рязка промяна.
   Силуетът се превърна в мъж с широки рамене и късо подстригана коса, облечен в дълго тъмно палто. Носеше черни униформени обувки, а върху ръкавите на дългата дреха личаха нашивки.
   Нашивки, а не звезди. Това е нормално, помисли си Мишел. Едва ли биха изпратили някой генерал да се разправя с нея.
   Изчака го да се приближи и свали страничното стъкло.
   – Трябва да сте здравата премръзнали в тази кола – подхвърли тя. – Защо не се качите при мен да се постоплите?
   Вместо отговор мъжът показа служебната си карта.
   – Капитан Одри Джоунс, военна полиция – прочете тя. – Какво мога да направя за вас?
   – Току-що се срещнахте с Тайлър Уинго, нали? – попита Джоунс.
   – След като казвате...
   – Защо?
   – Това е поверително.
   – Доколкото ми е известно, вие сте частен детектив.
   – След като казвате… – повтори тя. – В такъв случай не бива да се учудвате защо не мога да ви разкрия подробности.
   – Уинго е малолетен и не може да ви бъде клиент.
   – Напротив, може – възрази Мишел.
   – Но за какво му е детектив?
   – По много причини. Вас какво ви интересува?
   – Съвсем наскоро е изгубил баща си.
   – Знам.
   – Той е уплашен и беззащитен, а армията не желае някой да се възползва от сегашното му състояние. Поискахте ли му пари?
   – Защо си мислите, че целта ми е да измъкна пари от един скърбящ тийнейджър?
   – А не е ли?
   – Всъщност с това си изкарвам хляба. Преглеждам вестниците за имената на убити бойци, след това издирвам съкрушените им деца и забогатявам, като прибирам по долар от всяко. Как ви звучи това?
   – Известно ни е, че сте бивш агент на Сикрет Сървис, когото са помолили да напусне.
   – Всъщност ми предложиха удължаване на договора, но аз предпочетох да си подам оставката. Беше доста отдавна.
   – Двамата с партньора ви сте разследвали доста важни случаи – серийни убийци, ЦРУ, националната сигурност.
   – Спрете, защото ще се изчервя.
   Джоунс направи крачка напред и се наведе. Главата и раменете му почти запълниха прозореца.
   – Най-любезно ви молим да стоите настрана от семейство Уинго – каза той. – В момента те изживяват тежък момент и не се нуждаят от вмешателство.
   – Как разбрахте за нас?
   – Армията разполага с много ресурси.
   – Нима сте толкова загрижени за всички семейства на загинали военнослужещи?
   – Не, загрижени сме само за онези, на които се натрапват хора като вас. За щастие, малцина падат толкова ниско.
   – Това е вашето мнение, което, между другото, е напълно погрешно – твърдо отвърна Мишел.
   – Баща му е загинал по време на служба и момчето беше надлежно уведомено. Нямам представа какво е поискало от вас, но при всички случаи вие не би трябвало да приемете. За мен просто се възползвате от един съсипан от мъка младеж. Може би го правите, за да изкарате някой долар или пък да натрупате точки пред някого. А може би просто ви е мъчно за него. Не знам и не ме интересува. Но най-настоятелно ви моля да оставите семейството на мира, за да може да преживее мъката си. – Мъжът замълча за момент, после отчетливо попита: – Достатъчно ясен ли бях, госпожице Максуел?
   – Кристално ясен, капитан Джоунс – кимна Мишел.
   Той се завъртя на токове и тръгна обратно към колата си. Десет секунди по-късно вече го нямаше.
   Мишел остана на мястото си, замислено почуквайки с пръсти по волана. Военната полиция наблюдаваше случая. Военната полиция изпращаше категорично послание: стойте далече от семейство Уинго. Най-вероятно бяха разговаряли и с Тайлър. Може би бяха подслушвали телефона му, бяха разбрали за тази среща и веднага се бяха намесили. Това обясняваше неочакваното му решение да се откаже от услугите им.
   Тя набра номера на Шон и му разказа за случилото се.
   – Ти какво мислиш? – попита той.
   – Този Джоунс изглежда автентичен, но може би знае само толкова, колкото да ни отправи недвусмислено предупреждение.
   – Като добавим и отношението, на което се натъкнах в Пентагона, започвам да си мисля, че нещата изглеждат много подозрителни – отвърна Шон. – Въпросът е какво ще правим оттук нататък.
   – Все още не сме върнали маузера – подсказа му Мишел.
   – Без съмнение военната полиция ще наблюдава къщата. Ако ни засече там, едва ли ще ни се размине само с любезно предупреждение.
   – Не мисля, че ще ни подложат на водни мъчения.
   – Има и по-лоши неща от тях.
   – Например?
   – Осакатяване. Смърт.
   – Стига! Все пак говорим за правителството на САЩ. Но просто не мога да оставя нещата така. Мисля, че и ти се чувстваш по същия начин. Тайлър крие нещо. Убедена съм, чесе нуждае от помощта ни, но и него са го предупредили. Съмнявам се, че дори армията може да си позволи да изпрати специален човек на някакъв заснежен паркинг само за да вкара в пътя такива като нас, решили да се "възползват" от нещастието на едно обикновено семейство.
   – Права си. Нещо не е наред.
   – Ти също си прав, най-вече за стената, издигната около семейство Уинго. Ако се опитаме да я преодолеем, със сигурност ще си имаме неприятности. А от това следва, че трябва да подходим по друг начин, нали?
   – След като не можем да влезем в контакт с момчето, може би трябва да проучим миналото на баща му. Тайлър спомена, че е работил във фирма ДТИ със седалище в Рестън. Щезапочнем от нея.
   – Твърде вероятно е да бъдем разкрити, ако отидем там.
   – Няма нужда да ходим. Нали за това има интернет.
   – Добре де, можеш да чукаш по клавиатурата колкото си щеш, но аз възнамерявам да свърша малко истинска работа.
   Мишел отново насочи поглед към "Панера".
   – Каква например? – попита Шон. – Не искам да действаш, без да сме обмислили нещата. Нали помниш какво се е случило с британската лека кавалерия при атаката на Балаклава? Били са пометени заради грешката на един човек.
   – На един мъж – това е ключовата дума. Ако атаката беше ръководена от жена, нямаше да се стигне до такава касапница.
   – Добре де, какво мислиш да направиш?
   – Да поговоря с една тийнейджърка за неин съученик. Чисто по женски.
   Мишел изключи телефона, скочи в снега и тръгна обратно към бистрото. Възнамеряваше да разбере от Кати Бърнет доколко е загрижена за Тайлър Уинго.
   11.

   – Здрасти, Кати.
   Момичето вдигна глава от лаптопа си и срещна погледа на Мишел, застанала до нея с табла, на която имаше купичка супа, хляб и чаша кафе.
   – О, здравейте.
   – Може ли да седна при теб?
   – Нали бяхте с Тайлър? – огледа се Кати.
   – Той отиде на плуване, а аз мислех да тръгвам, но заваля доста силно. Реших, че чаша кафе и една супа ще ми дойдат добре.
   Мишел се настани на масата и изчака Кати да отмести лаптопа и раницата си, за да ? направи място за таблата.
   – Благодаря – кимна тя, загреба с лъжицата и се усмихна. – Няма нищо по-хубаво от гореща супа в студен снежен ден.
   – Предполагам – отвърна Кати и се усмихна притеснено.
   – Дано не съм прекъснала някое домашно – кимна към лаптопа ? Мишел.
   – Не, не, това е чак за другата седмица. Просто реших да му хвърля един поглед… – Момичето затвори лаптопа и я погледна въпросително. – Предполагам, че разговаряхте с Тайлър за баща му.
   Мишел натопи залък хляб в супата и го поднесе към устата си.
   – Голяма трагедия – каза тя, дъвчейки. – Наистина е страшно да изгубиш родител, особено на тази възраст.
   – За военните ли работите?
   – Не, просто се опитвам да му помогна, но по друг начин. Той каза, че сте в един клас. Твърди, че си много умна и си взела две години за една...
   – Наистина ли го каза? – попита Кати и лицето ? грейна.
   – О, да – кимна Мишел и отпи глътка кафе.
   – Той самият е много умен и е пълен отличник. Но не се хвали като някои други. Тайлър е… ами просто е мълчалив и сдържан.
   – Доколкото разбирам, вие двамата сте добри приятели.
   – Познаваме се още от началното училище – кимна момичето.
   – В момента приятелите са много важни за него. Сигурна съм, че разбираш това.
   – О, да.
   – Познаваше ли баща му?
   – Двамата са идвали на вечеря у дома. Няколко пъти ме е вземал от училище заедно с Тайлър. Винаги се държеше мило с мен. Знам, че е бил изпратен в Афганистан. Преди две години и майка ми беше там, но сега вече си е у дома. Надявам се никога повече да не заминава.
   – И майка ти служи в армията, така ли?
   – Във ВВС. Тя е пилот.
   – Това е страхотно, Кати.
   – Много се гордея с нея. Може да управлява всякакви самолети. Преди време ме качи на една чесна. Направи неща, от които ми се обърна стомахът, но на нея ? нямаше нищо.
   – Сигурна съм – кимна Мишел и отново загреба от супата. – Предполагам, че в училище вече знаят за бащата на Тайлър...
   – Днес го обявиха официално. Всички се натъжиха, а Тайлър се притесни.
   – Казваш, че двамата се познавате още от началното училище. Предполагам, че си познавала и майка му.
   – Да – кимна Кати. – Това беше друга трагедия.
   – Щом има толкова млад син, трябва да е починала доста млада.
   – Да.
   – От рак ли?
   – Тайлър ли ви каза така? – погледна я изненадано Кати.
   – Не, но ако съдя по реакцията ти, трябва да е починала от нещо друго.
   – Вижте, след като той не ви е казал, няма да ви кажа и аз. Сигурно си е имал причини.
   – От болест ли беше?
   – И така може да се каже – колебливо отвърна момичето.
   – Не те разбирам.
   – Психическо заболяване. Депресия. – Кати замълча за момент, после добави: – Самоуби се.
   Мишел отново поднесе лъжицата към устата си. Не беше гладна, но ? трябваше време, за да осъзнае чутото и да реагира адекватно.
   – Мили боже – промълви най-сетне тя. – Майка му се самоубива, а баща му загива в Афганистан.
   – Да. Много ми е мъчно за него! – каза с треперещ глас Кати.
   – Но поне има втора майка – каза Мишел.
   – Не знам дали се чувства щастлив от този факт – намръщи се момичето.
   – Не ми е казал нищо конкретно, но останах с чувството, че не се разбира с нея.
   – Няма как да е иначе – леко повиши глас Кати. – Искам да кажа, че господин Уинго превъртя и се ожени за много по-млада жена, без дори да я познава добре. Да не говорим за Тайлър, който изобщо не подозираше за нейното съществуване. Той каза ли ви, че бракът е бил сключен пред съдия? Без сватба, без нищо. Един ден просто му обявили, чеса се оженили. Тайлър беше много разстроен.
   – Не е ли получил някакви обяснения от баща си?
   – Не ми е споменавал – отвърна Кати и закова поглед в лицето ?. – Но вие така и не ми казахте по какъв начин помагате на Тайлър.
   Мишел извади една визитка и я плъзна по масата.
   – Защо му е на Тайлър детектив? – учудено попита момичето, след като прочете какво пише.
   – За да получи отговори. Това е главната причина хората да наемат детективи.
   – Отговори на какво?
   – Мисля, че самият той още не знае, Кати. Спомена пред мен, че баща му е бил в резерва, но в един момент отново са го върнали на активна служба.
   – Спомням си, че когато бях във втори клас, господин Уинго дойде в училище и ни говори за дълга пред родината. Тогава беше с униформа. По-късно и мама последва примера му.
   – Значи твоите родители са го познавали добре, така ли?
   – Главно мама, по военна линия. Вече споменах, че след смъртта на майката на Тайлър те идваха няколко пъти на вечеря у нас. Самият Тайлър умее да готви, и то доста добре. Дори демонстрира някои свои рецепти пред мама.
   – Съседи ли сте?
   – Не, но живеем на пет минути с кола от тях. – Лицето ? се проясни. – Тайлър ми обеща да ме кара с колата на училище. Вече има временна книжка и съвсем скоро ще получи редовна.
   – Той е с една година по-голям от теб, нали?
   – Да. Другия месец аз ще навърша шестнайсет, а той става на седемнайсет през май.
   – Оплаквал ли се е някога от проблеми?
   – Не съм разговаряла с него след смъртта на баща му, ако питате за това.
   – А по-рано? Наред ли бяха нещата с него?
   – Горе-долу. Както казах, не се разбира с втората си майка.
   – А с баща си? Не му ли беше сърдит след неочакваната женитба?
   – Беше, но според мен се примири. Той не можеше да му се сърди дълго.
   – А сега, след като баща му вече го няма?
   – Остана само с мащехата си, което не е добре за него.
   – Няма ли други роднини наблизо?
   – Не съм чувала да има.
   – Ще ми звъннеш ли, ако ти хрумне нещо, което би могло да помогне на Тайлър?
   – Какво например?
   – На този етап не мога да кажа. Но може би сама ще се досетиш.
   – Не се е забъркал в неприятности, нали?
   – А има ли причини да мислиш така? – попита Мишел.
   – Не. Тайлър е много свястно момче.
   – И аз останах с такова впечатление. Затова искам да му помогна.
   Кати прибра визитката в джоба на палтото си.
   – Може да ви се обадя – каза тя.
   – Ще се радвам – кимна Мишел.
   12.

   По-късно вечерта Мишел и Шон се срещнаха в един бар в Джорджтаун. Седнаха на маса до прозореца и си поръчаха бира.
   – Някакви новини от Пентагона? – попита Мишел.
   – Засега не. Това обаче не означава, че и утре ще е така. Надявам се, че другите ми познати там все пак ще се обадят.
   Мишел отпи глътка бира и се облегна назад. Беше спряло да вали, а натрупалият сняг бързо се топеше.
   – След като чакаме обаждане от Пентагона и не можем да отидем при Тайлър и мащехата му, значи ни остава само ДТИ, бившите работодатели на баща му – каза тя. – Нали щеше да ги провериш в интернет?
   – Направих го. Оказа се, че са фирма, която изпълнява държавни поръчки.
   – Всяка втора фирма в района изпълнява държавни поръчки. В кой сектор работят?
   – Предлагат преводачески услуги на армията.
   – Чувала съм, че това е сладка работа.
   – Вероятно – кимна Шон. – Но малко прилича на нашия ангажимент тук. Специалността им е Близкият изток и вероятно доста ще ги заболи, ако армията се изтегли от там.
   – Уинго наистина ли е бил търговец, както спомена Тайлър?
   – Така и не получих шанс да задам този въпрос на никого – каза Шон и отпи глътка бира. – Според мен попаднахме в задънена улица.
   Мишел пъхна пръста си в дългото гърло на бутилката и започна да я клати над масата.
   – Мразя да се признавам за победена – каза тя.
   – Нима мислиш, че аз обичам?
   – Ти познаваш хора навсякъде и вероятно вече си измислил някоя алтернатива.
   – Засега се опитвам да преценя дали си струва усилията.
   – Аз пък мисля, че този анализ вече го направихме.
   – Може би ти си го направила.
   – Смятам, че мога да науча нещо от приятелката му Кати Бърнет. Вече започнах да я обработвам.
   – Без да ти пука, че въвличаш в тази история едно невинно момиче?
   – Ако знаех каква е "тази история", може би щеше да ми пука. Проблемът с кокошката и яйцето...
   – Въпреки всичко не одобрявам това, което си направила.
   – Не съм я карала да шпионира Тайлър. Просто я помолих да се свърже с мен, ако се сдобие с информация, която може да му помогне. Но ако държиш, мога да ? звънна и да ? кажа да не прави нищо.
   Дълго време мълчаха и се гледаха намръщено.
   – Виж какво – каза най-сетне Шон, – не се измъквам, но просто не съм сигурен какво можем да постигнем.
   – Досега не сме постигнали нищо, следователно можем да повдигнем летвата.
   – Виждам, че сме далече от консенсус по този въпрос – промърмори той.
   – Аз проявявам максимално благоразумие.
   – Ти почти не познаваш това момче, но изведнъж го приемаш като по-малък брат, чиито проблеми са и твои. Това ли наричаш проява на благоразумие?
   Мишел остави бирата си на масата и се извърна към прозореца.
   – Значи според теб греша, като искам да му помогна.
   – Не казвам дали грешиш или не. Струва ми се, че… как да кажа, прекалено се палиш.
   – Много добре знам какво е да си уплашено дете! Докато Тайлър тичаше като обезумял в бурята, успях да зърна ужаса в очите му. – Тя отмести поглед и тихо добави: – А и пистолетът… Все едно видях себе си да бягам през полето с пистолет в ръка!
   – Но ти не си бягала с пистолет в ръка, Мишел! – каза Шон.
   Тя сякаш не го чу.
   – Единствената разлика е, че той не можеше да стреля с него, докато аз го направих.
   – Това е било много, много отдавна. На колко си била тогава, може би на шест?
   – Шест, шестнайсет, какво значение има? То просто се случи.
   – Знаеш, че не е толкова просто – каза Шон.
   – Разбира се, че не е. Подложих се на дълга психотерапия, включително и в клиника. След това почти бях забравила за този инцидент. Но така или иначе, не успях да го разбера напълно и затова бях толкова уплашена.
   – Значи правиш връзка между своите преживявания като дете и сегашната ситуация на Тайлър, така ли?
   – Може би. Това грешка ли е?
   – Не мога да кажа. Но защо си причиняваш всичко това? Не е ли прекалено?
   – Бих желала да имам отговор на този въпрос. Животът не е толкова прост или перфектен, колкото ни се иска.
   – Добре, това е от ясно по-ясно.
   Мишел тръсна глава, сякаш да прогони мрачните си мисли.
   – Виж какво, ти винаги са бил на моя страна. Винаги! Затова нямам право да те забърквам в нещо, което не ти е приятно. Не е честно.
   – Напротив, имаш право. Винаги съм бил на твоя страна, но и обратното е вярно. На няколко пъти си ми спасявала живота.
   Шон довърши бирата си и започна да почуква с пръсти по масата.
   – Имам в резерв още един човек, който може би ще ни помогне – рече след известно време той.
   – Нали каза, че са ни затръшнали вратата?
   – Моят човек не е от стриктно спазващите военния устав.
   – Кой е той?
   – Бившата ми жена – отвърна след кратко колебание той.
   – Бившата ти жена?! – зяпна Мишел.
   – Ти знаеш, че съм бил женен.
   – Знам, но никога не си говорил за нея.
   – Не съм, защото не ми се приказва за брака ми и за причината да се разведем. Не съм склонен да се самобичувам.
   – Не знаех, че е военнослужеща.
   – Дейна никога не е служила в армията, но сегашният ? съпруг е военен. Омъжи се за него преди седем-осем години. Наскоро го произведоха генерал-майор и заема доста важен пост в Пентагона. Казва се Къртис Браун.
   – Чувала съм това име.
   – Понякога изпълнява длъжността официален говорител на Пентагона и наистина прилича на генерал. Висок, хубав, строен ветеран. Лично аз съм изненадан, че е оцелял с Дейна. Тя не е никак лесна.
   – Ходи ли на сватбата им?
   – Ти как смяташ? По онова време мислех само как да престана да ? плащам издръжка.
   – Някога срещал ли си се с генерал Браун?
   – Не – отвърна Шон. – Но ако го видя, със сигурност ще му пожелая късмет, защото животът с Дейна е цяло изпитание.
   – От начина, по който говориш за нея, си личи, че той едва ли е сред хората, от които можеш да поискаш услуга.
   – Мога да поискам услуга от всеки, стига да имам достатъчно мотивация.
   – В смисъл?
   – В смисъл, че ако настояваш да го направя, ще звънна на Дейна, пък каквото стане. Може би ще ми затвори телефона, може би просто ще ме прати по дяволите. Но в момента не виждам друг избор. Затова ще те попитам директно: заслужава ли това Тайлър Уинго?
   – Не е честно да стоварваш цялата отговорност върху мен, Шон.
   – Не правя нищо подобно – каза той. – Просто ситуацията е такава.
   Мишел въздъхна и сведе поглед към празната бутилка пред себе си.
   – Може би все пак да ? звъннеш, а? Само веднъж.
   – Смятай, че съм го направил.
   – Значи знаеш как да се свържеш с нея?
   – Имам си начини. Ако не се получи, винаги мога да намеря някой добър частен детектив.
   На лицето ? се появи закачлива усмивка.
   – Ти познаваш баща ми и братята ми, но аз не знам нищо за твоето семейство.
   – Сестрите ми живеят в Охайо. Никога не са идвали тук, а и аз не намирам основателни причини да отскоча до там. А родителите ми водят щастлив пенсионерски живот във Флорида.
   – Често ли се чуваш с тях?
   – Изобщо не се чувам. Когато бях изритан от Сикрет Сървис, те не намериха за нужно да ме подкрепят.
   – Странно семейство имаш.
   – Кой ми го казва! – възкликна той.
   – Съжалявам, че съм толкова прецакана.
   – Всъщност това те е закалило.
   – Дано никога не разберем какво щяхме да представляваме един без друг – въздъхна тя.
   – Винаги ще съм до теб.
   – Знам, Шон.
   Той отмести поглед, а брадичката му леко увисна.
   – Не съм умряла, все още съм тук – добави Мишел, очевидно прочела мислите му.
   – Но не разбираш колко близо беше до възможността да не си тук – каза той.
   – Всъщност разбирам много добре. Когато дойдох в съзнание, то беше изписано на лицето ти. Не забравяй, че и аз стоях край леглото ти, задавайки си същия въпрос.
   – Предполагам, че това ни държи заедно – промърмори Шон.
   – Дори за секунда не бива да се съмняваш, че е така. А сега да се върнем на Тайлър Уинго.
   – Ще се обадя на Дейна.
   – Но и аз трябва да правя нещо.
   – Бяхме предупредени, Мишел. Най-вече ти.
   – Трябва да върнем един пистолет, Шон.
   – Значи искаш да отидеш в къщата им?
   – Можем и да не сме толкова директни, нали?
   – Съгласен съм – кимна след кратък размисъл той. – да имаш други идеи?
   – Мисля, че имам – кимна тя. – Но най-добре да отида сама.
   13.

   Тайлър Уинго пореше водата с максимална скорост. Провеждаше поредната си тренировка в плувния комплекс, използван от местната гимназия. Тук имаше няколко басейна,но този беше най-големият. Той докосна облицованата с плочки стена и вдигна главата си над водата, за да си поеме въздух. После свали очилата, почисти ги от влагата иги надяна обратно.
   Жената в съседния коридор щеше да се оттласне всеки момент. Беше с плувка и очила. Тайлър се усмихна и изчака за миг, за да започнат заедно. Имаше нужда да пори водата като делфин. А фактът, че жената беше висока, стройна и красива – нещо, което успя да установи от пръв поглед, – само го амбицираше.
   Въпреки всичките си проблеми той все пак беше на шестнайсет и бушуващите хормони го тласкаха към самоизява.
   Гмурна се и пое напред, питайки се с какъв аванс ще стигне до другия край на басейна. А после се замисли как ще реагира тя, когато го види далече пред себе си. Дали тойще съумее да ? подхвърли нещо умно? На практика беше ужасно срамежлив и едва ли щеше да събере кураж да я заговори. Но тя щеше да го види и това му беше достатъчно.
   После погледна надясно и видя дългите ? бедра. Смаян от този факт, той удвои усилията си и заплува както никога досега. Влагаше цялата си сила и енергия, но авансът ?продължаваше да нараства.
   Когато най-сетне докосна насрещната стена и стъпи на дъното, тя вече го чакаше, облегната на разделителното въже. Беше свалила плувката си, а очите ? под вдигнатите очила го изучаваха.
   – Охо, каква случайност – подхвърли Мишел.
   – Дори не си се задъхала – каза Тайлър, който все още дишаше ускорено. – Нали уж не си падаше по плуването?
   – Казах, че предпочитам да съм над водата и суха, но това не означава, че не мога да плувам.
   – Доста си бърза за възрастта си.
   – Ще приема думите ти като комплимент.
   – Къде е партньорът ти? – огледа се Тайлър.
   – Той си пада по водата дори по-малко от мен.
   – Знам, че неслучайно си тук – каза той. – Какво още искаш? Нещата между нас приключиха, нали?
   – Маузерът на баща ти все още е у мен.
   – Мамка му! Бях забравил за него!
   – В чантата ми е. Мога да ти го дам веднага след като излезем от басейна.
   – Хей, Тайлър!
   Обърнаха се едновременно. Треньорът, мъж на средна възраст с шорти и тениска, ги гледаше намръщено. На шията му висеше свирка.
   – Да, тренер?
   – В момента провеждаш тренировка! Бъди така добър да оставиш хубавата дама на мира и да плуваш, по дяволите!
   – Да, тренер – почервеня момчето. – Разбира се.
   – Ще те чакам във фоайето – подхвърли Мишел. – Как се прибираш?
   – Обикновено ме кара един приятел.
   – Аз ще те закарам.
   – Не мисля, че това е добра идея.
   – Напротив, много е добра – отсече Мишел. – Главно защото трябва да премислиш всичко със собствената си глава, а не да слушаш какво ти казват хората. Ще бъда във фоайето, а ти сам ще решиш дали да пътуваш с мен. И в двата случая ще ти върна маузера. Сложила съм го в брезентова торбичка и никой няма да го види.
   След тези думи Мишел нахлузи очилата и се подготви да направи още няколко дължини.
   Тайлър остана да гледа след нея. Изпитваше неволно възхищение от атлетичното ? плуване. После се опомни и пое към далечния край на басейна, но движенията му съвсем не бяха перфектни.
   Около час по-късно излезе от съблекалнята и установи, че Мишел го чака във фоайето с преметната през рамо раница и брезентова торбичка в ръка. Влажната ? коса беше прибрана под плетена шапка. Беше с джинси, яке "Норт Фейс" и шал, увит около шията.
   Косата на Тайлър беше сресана назад. Дъното на дънките му беше увиснало, маратонките му бяха без връзки, а суичърът му беше с логото на гимназията. Той прекоси фоайето и отиде при нея.
   – Заповядай – подаде му торбичката тя. – Ще приемеш ли да те закарам, или ще се прибереш по обичайния начин?
   Тайлър явно беше притеснен от съотборниците си, които минаваха покрай тях. Кимна на неколцина и блъсна в рамото един хлапак, който оглеждаше стройната фигура на Мишел. Той безгласно подхвърли "Готино парче", а след това с нормален глас добави:
   – Ще се видим утре, Тай.
   Мишел го изчака да се отдалечи и попита:
   – Тай ли ти казват?
   – Само някои момчета – разсеяно отговори той .
   – И тъй, какво избираш?
   – Може ли да си вземем по чаша горещ шоколад? Водата беше ледена!
   Мишел му връчи торбичката.
   Отбиха се в близкия "Старбъкс", където тя поръча горещ шоколад за Тайлър и кафе лате за себе си. После се насочиха към лендкрузъра. Тайлър се настани на седалката и огледа купето.
   Тя набързо събра пръснатите върху арматурното табло предмети и ги хвърли отзад. Тайлър се обърна да погледне внушителната купчина боклуци.
   – Това там пушка ли е? – попита с разширени очи той.
   – Да, но не е заредена. Вече втора година се каня да разчистя тази бъркотия.
   – Това най-вероятно ще ти отнеме още две.
   – Много ти благодаря, но забележките на партньора ми са повече от достатъчни.
   – И тъй, какво искаш? – попита Тайлър.
   – Мисля, че се досещаш.
   – Не.
   – След вчерашната ни среща в "Панера" ме спря един военен полицай, който ме обвини, че се опитвам да измъкна пари от теб.
   – Не знаех.
   – Но някой е разговарял с теб, нали?
   Тайлър не отговори. Отпи глътка горещ шоколад и вдигна глава към небето.
   – Май пак ще вали сняг – отбеляза Мишел и продължи да чака.
   Изглеждаше толкова объркан, че ? дожаля още повече за него. Да не би пък майчинските ми инстинкти да са се събудили най-после, помисли си тя. От какво се страхуваше той?
   Изминаха няколко километра в мълчание.
   – Скоро ще пристигнем – подканящо подхвърли Мишел.
   – Предупредиха ме да не разговарям с теб – отвърна Тайлър.
   – Кой те предупреди?
   – Военните.
   – Били са с униформи?
   – Не, бяха с костюми.
   – Тогава как разбра, че са военни?
   – Говореха за баща ми, който служеше в армията. Какви други могат да бъдат?
   – Легитимираха ли се?
   – Да. Размахаха някакви карти, но толкова бързо, че не видях какво пише на тях. Освен това не ме интересуваха.
   – Мащехата ти там ли беше?
   Тайлър кимна.
   – Какво друго ти казаха?
   – Че искате да се възползвате от мен. Нямало да откриете нищо повече от това, което са ми казали те.
   – Имаш предвид смъртта на баща ти?
   – Да.
   – А ти какво им отговори?
   – Ами… нищо не им отговорих.
   – Друго?
   – Предупредиха ни, че ще ни донесете неприятности. И може би нямало да получим това, което ни се полага. Обезщетение и други такива неща...
   Мишел въздъхна и сбърчи вежди.
   – Значи са се опитали да те преметнат. Изкарали са ни използвачи.
   – Не искам нещата около татко да се объркат, Мишел.
   – Ние също, повярвай ми. Ще ходиш ли в "Доувър", за да получиш тленните му останки?
   Тайлър поклати глава.
   – Защо?
   – Заради другите неща, които ми казаха.
   – Какви неща?
   – Не искам да говорим за това.
   – Стига, Тайлър. Ти сам реши, че мога да те откарам у дома. Значи искаш да разговаряме.
   Изминаха още километър и половина в пълно мълчание,
   – Казаха, че от татко не е останало нищо, което да се сложи в ковчег – промълви най-сетне момчето.
   Мишел едва не изпусна волана от изненада и колата поднесе леко.
   – Какво?! – извика тя. – Нали уж е бил застрелян?
   – Бил е. Но някаква мина се взривила точно там, където паднал… Разкъсала го на парчета...
   Тайлър покри с длан очите си и се разплака.
   Мишел отби в някаква странична уличка, спря и му подаде няколко книжни кърпички. Той ги пое, без да я погледне. Искаше ? се да го прегърне, но прецени, че това ще го смути и ще изглежда повече от неловко при тези обстоятелства.
   Тя остана неподвижно на мястото си. Гледаше как парата от предния капак бавно се разсейва в мрака.
   – Благодаря – каза Тайлър.
   Тя се обърна, машинално пое топката влажни кърпички от ръцете му и я метна на задната седалка.
   – Защо мълча досега? – попита го. – Защо не ми сподели по-рано?
   – Не знам – прошепна Тайлър.
   – Какво каза Джийн за всичко това?
   – Не каза много. Когато осъзна нещата, ревна толкова яко, че мъжете побързаха да си тръгнат.
   – Много са състрадателни, няма що! Стоварват чука, а след това изчезват! Ти как реагира?
   – Качих се в стаята си и заключих вратата.
   Мишел протегна ръка и лекичко го докосна по рамото.
   Той я погледна с благодарност.
   – Защо беше толкова твърд в намеренията си да ни наемеш, Тайлър? – попита тя. – Вече знаеше, че баща ти е мъртъв и нищо не може да го върне. А подробностите за смърттаму не идват лесно от страна като Афганистан. Нямаше как аз и Шон да отлетим до там и да започнем разследване.
   Той сви рамене, но не отговори.
   – Трябва да има нещо, Тайлър. Ти си умен младеж. Не ми приличаш на човек, който взема решения, без да ги обмисли. – След като не получи отговор, тя попита: – Догодина ще караш ли Кати на училище с вашата кола?
   – Кати ли? – изненадано я погледна той. – Откъде знаеш за нея?
   – Поговорихме си в "Панера". Тя наистина те харесва и се тревожи за теб.
   – Ами помислих си, че наистина мога да я карам – отвърна той, замълча за момент, после добави: – Понякога.
   – Според мен това би ? харесало – отвърна Мишел, а след това млъкна и зачака.
   Отлично си даваше сметка, че всичко зависи от следващите няколко секунди. Можеше да излезе нещо, но можеше и да не излезе.
   – Проблемът е в датата, която ми съобщиха онези хора – промърмори Тайлър.
   – Каква дата? Кои хора?
   – Онези от армията, които дойдоха да ни съобщят за смъртта на татко.
   – Ясно. Какво за датата?
   – Казаха, че е загинал предишния ден.
   – Ясно. Понякога е нужен един ден, за да се уверят, че не правят грешка.
   – Знам.
   Тайлър отново замълча, а и Мишел не каза нищо, но усещаше, че бомбата ще избухне всеки момент.
   – Работата е там, че татко ми изпрати имейл.
   – Кога? – рязко попита Мишел и се извърна към него. – Кога ти го изпрати?
   – След смъртта си.
   14.

   Шон я видя да влиза в ресторанта. Беше отслабнала и изглеждаше по-свежа, отколкото при последната им среща. Гримът и прическата ? бяха безупречни. Модерните дрехи я подмладяваха. Мрежестият чорапогащник и високите токчета правеха дългите ? бедра още по-секси. Полата ? беше твърде къса за вкуса на Шон, а деколтето ? беше малко по-дълбоко от необходимото. Няколко мъже от околните маси я зяпнаха, с което разгневиха съпругите и приятелките си.
   Шон трябваше да признае, че бившата му жена лови окото дори повече, отколкото през годините на брака им, и продължава да бъде много привлекателна.
   Поне на външен вид.
   Той стана да я посрещне. Дейна понечи да го прегърне, но протегната му десница я възпря. Погледът ? проблесна развеселено, докато се ръкуваха. Седнаха. Тя съблече палтото си и го преметна на облегалката на стола.
   – Бях много изненадана от обаждането ти, Шон.
   – И аз самият.
   Дейна се приведе напред и го погледна втренчено.
   – Нека позная… Искаш си обратно част от издръжката?
   – Не е ли малко късно за това? – пресилено се засмя той. – Срокът за обжалване отдавна изтече.
   – За мой късмет.
   – А и на какво основание?
   – Не очаквай аз да ти кажа – рече тя и го огледа. – Все още си във форма.
   – Ти също.
   – Харесваш ли новия цвят на косата ми? Русото никога не излиза от мода.
   – Отива ти.
   – Доста сдържан комплимент, но все пак благодаря.
   – Как е генералът?
   – Постоянно лети за някъде и работи доста повече, отколкото ми харесва.
   – Такава е природата на звяра. Искаш ли питие?
   Шон направи знак на сервитьорката, която се приближи. Той поиска джин "Бомбай сапфир" с тоник, а Дейна си поръча "Джони Уокър" черен етикет с лед.
   – Това питие ще окосми гърдите ти – подхвърли той, след като сервитьорката се отдалечи.
   – Искаш ли да се увериш с очите си дали е така?
   – Закачлива както винаги – облегна се назад той.
   – В това няма лошо. Доставя ми удоволствие.
   – Предполагам, че всяка вечер се прибираш у дома при генерала – промърмори той.
   – Бих го правила, но него все го няма. Военните живеят в нещо като перманентно двуженство. Къртис е женен за мен и за Министерството на отбраната.
   – Тогава защо се омъжи за него?
   – Защото е от известно семейство и разполага с попечителски фонд, от който се издържаме. Имаме хубав дом и икономка, а аз карам мерцедес кабрио. Пътувам където си искам и когато си искам. Канят ни по страхотни партита, там срещам интересни и влиятелни хора. Освен това той ме обича.
   – Поставяш любовта на последно място – отбеляза той.
   – Въпрос на приоритети.
   – Виждам.
   – А ти какво правиш със себе си? Още ли си частно ченге в комбина с онази… как ? беше името?
   – Мишел Максуел.
   – Да, точно така. Наскоро четох за някакво ваше разследване, при което за малко да я убият...
   – Тя си е жива и здрава и в отлична форма.
   – Какво облекчение – небрежно подхвърли Дейна.
   Той стисна зъби и замълча.
   Питиетата пристигнаха. Шон отпи малка глътка джин, а тя доста повече от уискито.
   – Помислих си, че ще избереш златен етикет – промърмори той. – По-скъп е.
   Дейна остави чашата си на масата и облиза устни.
   – По същество си оставам едно обикновено момиче. Имам своите предпочитания, които невинаги са скъпи. А в повечето случаи ми излизат без пари.
   – Всяко нещо си има цена – каза той.
   – Знаеш го от собствен опит, нали?
   – Именно. Изневеряваше ми, а накрая ми взе половината пари и получи солидна издръжка за години напред. Не звучи честно, нали?
   – Изобщо не трябваше да се развеждаме, Шон – отвърна тя. – Но ти се оказа прекалено чувствителен.
   – Чукаше се с други мъже, докато аз се скъсвах от работа – мрачно каза той. – Струва ми се, че "чувствителен" е твърде слаба дума. По-подходящата е "ядосан".
   – Теб все те нямаше, а аз скучаех. Какво друго си очаквал? Отлично знаеше, че в секса съм ненаситна. Елементарна математика, Шон. Едно плюс едно е равно на две. Нищо по-малко не може да ме задоволи.
   Възрастният мъж на съседната маса, който непрекъснато зяпаше Дейна, почти се задави със свинското си филе.
   – Никога ли не помисли да си вземеш домашен любимец? – подхвърли Шон.
   – Не. Между другото, и сега нямам.
   – Тоест генералът не може да бъде наранен от това, което не знае?
   Тя сви рамене, отпи нова глътка и премина на делова вълна.
   – Не е ли по-добре да обсъдим причината за обаждането ти?
   – Ще ти поискам една услуга.
   Веднага си пролича, че бившата му съпруга е изненадана.
   – В такъв случай въведението ти беше доста неубедително – иронично подхвърли тя. – Искаш ли да опиташ още веднъж?
   – Имам един клиент, съвсем младо момче, което наскоро загуби баща си. Убили са го в Афганистан – каза Шон, приведен над масата.
   – Вероятно бащата е бил военен.
   – Да.
   – Значи искаш услуга от Къртис, а не от мен.
   – Да, по заобиколен начин.
   – Какво означава "заобиколен начин"?
   – Сложно е – въздъхна Шон и отпи още една глътка джин с тоник.
   – Според мен при тези неща няма нищо сложно – каза тя. – Боецът загива и армията веднага уведомява близките му. После те отиват в "Доувър" да посрещнат увития в националното знаме ковчег и го погребват в "Арлингтън", освен ако волята на загиналия не е била друга.
   – Доста клинично описание.
   – Откакто се омъжих за Къртис, все воюваме някъде. Много пъти съм гледала този филм и трудно понасям мисълта, че всеки ден някъде по света загиват млади хора. А Къртис буквално се състари. Преди години и той беше на фронта. Тогава бяхме гаджета, а той нямаше нито една звезда на пагона. Много скоро след това беше тежко ранен и за малко не се върна в ковчег. Аз изкарах близо месец край леглото му в "Уолтър Рийд", питайки се дали ще прескочи трапа.
   – Съжалявам, не знаех това.
   – Аз може и да не съм перфектната съпруга, но го обичам. Живеем си много добре… – За миг тя сведе очи към масата, а след това отново го погледна. – И съм му абсолютно вярна. Просто си седя у дома и го чакам да се прибере, като всяка добра съпруга. Местоработата му е в Пентагона, но непрекъснато пътува до Близкия изток, а аз го чакам и се моля да се върне жив и здрав. И до ден-днешен не мога да разбера защо си падам по мъже с оръжия, които излагат живота си на опасност.
   – Тогава защо си се наконтила по този начин и говориш колко си ненаситна в секса? – учудено я погледна Шон.
   – Защото не съм те виждала отдавна и си помислих, че може би ще ме харесаш така – отвърна тя и смутено облиза устни.
   – Какви ги дрънкаш, за бога?
   – Бях сигурна, че няма да повярваш на това, което ти разказах току-що. Защо тогава да си правя труда да те убеждавам? Предишната Дейна беше по-елементарна, без претенции за психологическа прозорливост. Освен това днес имах тежък ден и просто не ми стига енергията да ти доказвам, че съм променена.
   – Има логика, макар че ми звучи малко налудничаво – призна Шон.
   – Студено ми е, дявол да го вземе – промърмори тя и наметна палтото върху раменете си. – Би трябвало да си облека някой топъл пуловер, а и тези тънки токчета направоми разказват играта! – Тя изрита обувките си и започна да търка краката си един в друг. – да не говорим за чорапогащника, който само изглежда добре. Имам чувството, че съм риба, оплетена в мрежа!
   – А пък аз имам чувството, че разговарям с друг човек – усмихна се Шон.
   – Давам си сметка колко много те нараних, Шон.
   – Честно казано, не го вярвам. Поведението ти беше достатъчно красноречиво.
   – Бях глупава егоистка. Ние с теб можехме да имаме деца.
   – Можехме да имаме и много други неща, Дейна.
   – Но вече съм стара за това – каза тя.
   – Не си чак толкова стара. Много жени на твоята възраст раждат без проблеми.
   – Къртис не се спира вкъщи, а и не съм сигурна, че ще мога да тичам след малки деца.
   – Въпрос на избор, Дейна.
   Тя довърши питието си и каза:
   – Дай да си поръчаме нещо за ядене, а след това ще поговорим за твоето хлапе, нуждаещо се от помощта ми по "заобиколен начин".
   По-късно, когато масата беше разчистена и им поднесоха кафе, Дейна се облегна назад и каза:
   – Хайде, започвай. Слушам те.
   – Името му е Тайлър Уинго.
   Шон ? разказа историята, като подбираше внимателно думите си и пропускаше някои факти.
   После направи кратка пауза, по време на която телефонът му изпиука. Беше есемес от Мишел с кратко описание на това, което беше научила от Тайлър.
   – Ново развитие? – подхвърли Дейна, наблюдавайки изражението му.
   – Може би. Военните са обяснили на Тайлър, че баща му е бил застрелян, а след това улучен и от мина. Нямало останки, които да бъдат прибрани у дома.
   – Винаги има такива останки, Шон – каза тя. – Ако човекът е бил улучен от мина, ковчегът му ще бъде затворен и запечатан. А армията наистина върши добра работа при идентифицирането на жертвите. От Къртис знам, че Пентагонът е въвел много строги правила в това отношение.
   – Убеден съм, че е така – кимна Шон. – Странното е, че не са му съобщили веднага.
   – Може би са искали да спестят част от ужасните новини на момчето и съпругата. За целта използват специални протоколи, но всяка ситуация е различна. Ти твърдиш, че Тайлър е побегнал в дъжда с колекционерския пистолет на баща си. Може би това ги е възпряло да му кажат веднага за състоянието на тялото, за да не го разстройват допълнително. Просто не са искали да травматизират момчето и майка му.
   – Мащехата му – поправи я Шон. – В това има логика, но защо Пентагонът издигна каменна стена по отношение на детайлите?
   – Поверителност – сви рамене Дейна. – Там се отнасят много сериозно към бойците, загинали по време на служба.
   – Същевременно Тайлър се държеше така, сякаш крие нещо – добави Шон. – Нещо, което знае единствено той.
   – За баща си ли?
   От есемеса на Мишел той беше наясно за какво точно става въпрос. Бащата му беше изпратил имейл след датата, на която е бил обявен за загинал. Поколеба се дали да го спомене пред Дейна, но в крайна сметка се отказа. Тя все пак беше омъжена за генерал, на когото дължеше далеч повече лоялност, отколкото на него.
   – Не знам – каза той. – Мишел май мисли така, а тя притежава много добър инстинкт.
   Дейна отпи от кафето си и го погледна.
   – Вие гаджета ли сте?
   – Какво те интересува?
   – Ще го приема за положителен отговор. Виждала съм я на снимка, чела съм за нея. Истинска красавица, на всичкото отгоре и свръхамбициозна. Олимпийска състезателка, която умее да стреля точно. Това е доста рядка комбинация.
   – Защо си се интересувала от нея? Преди малко се направи, че не помниш дори името ?.
   – Обикновена женска игра. Убедена съм, че е истинска тигрица в леглото.
   – Е, това вече е онази Дейна, която познавам!
   – Не твърдя, че съм се променила изцяло. Какво точно искаш да направя по случая "Тайлър Уинго"?
   – Ще ти бъда благодарен за всичко, което успееш да откриеш.
   – Не съм шпионка, да знаеш. Участвам в някои мероприятия, подпомагащи ранените бойци и техните семейства, членувам в много организации, в които се включват генералските съпруги. Но нямам право на достъп до секретни материали и не притежавам достатъчно компютърни умения, за да прониквам във вътрешните кръгове на Пентагона и секретната база данни.
   – Не подценявай уменията си, Дейна.
   – Какво искаш да кажеш?
   – Имам предвид главно креватните разговори – каза той, гледайки я настойчиво.
   – Е, това наистина го мога – усмихна се тя. – Къртис е педант по отношение на устава, но всеки мъж може да бъде манипулиран, когато са налице правилните… стимули.
   – Но нека да бъдем наясно. Опитай се да въвлечеш генерала в разговор по темата и чакай да видиш реакцията му. Не искам нито да прекаляваш, нито да рискуваш. Това би било грешка.
   – Говориш така, сякаш е опасно – сбърчи вежди тя.
   – Наистина може да се окаже опасно.
   – Затова ли ме гледаш със стоманения си поглед на таен агент? – втренчи се в лицето му Дейна.
   – Учудвам се, че още го помниш. Все пак изминаха много години.
   – Много са незабравимите неща, свързани с теб. Това е само едно от тях.
   – Ако решиш да ни помогнеш и междувременно се случи нещо необичайно, обади ми се – рече той и ? подаде визитката си.
   – Е, вече съм уплашена – игриво отвърна тя, но тревогата в очите ? остана.
   – Добре – кимна Шон.
   15.

   Мишел свали Тайлър на три преки от дома му. Изчака го да се отдалечи и бавно подкара след него. Искаше да се увери, че той ще се прибере без инциденти. Наоколо не се виждаха автомобили на Пентагона, но това съвсем не означаваше, че не са някъде наблизо.
   В крайна сметка Мишел си тръгна, но една мисъл не ? даваше мира.
   Тайлър отказа да я запознае със съдържанието на имейла от баща си. Помоли го за това – отначало любезно, а после не чак толкова, обхваната от раздразнение. Но момчето се запъна и окончателно млъкна. Не се разделиха по най-добрия начин. Тя го предупреди, че ще продължава да рови, но той изобщо не реагира.
   Когато слезе от колата ?, приличаше на младеж, който е изгубил всичко ценно в живота си. Крачеше с наведена глава, влачейки крака.
   Мишел остана да гледа след него, обзета от противоречиви чувства. Беше ядосана, но същевременно ? беше жал за него. От вълнение дори ? се зави свят.
   Изпрати есемес на Шон, в който му обясни ситуацията. Питаше се докъде е стигнал с Дейна. Все още не можеше да повярва, че той изобщо отвори дума за бившата си съпруга.Малко след като се запознаха, Мишел научи, че е бил женен, но това беше всичко. Оттогава насам не бяха споменавали Дейна. Сякаш тази жена беше изчезнала от лицето на земята. Може би това беше причината Мишел да се изненада, когато Шон не само заговори за нея, но и обяви намерението си да се срещнат.
   Не изпитваше ревност, а само безпокойство. Може би двамата все още бяха близки, макар и на друго ниво. Нямаше как да разбере дали Дейна ще се съгласи да използва служебното положение на сегашния си съпруг, за да помогне на бившия си.
   Докато се прибираше, телефонът ? звънна. Беше Шон. Разбраха се да се видят в офиса.
   – Как мина срещата с Дейна? – попита накрая тя.
   – Не така, както очаквах – отвърна той.
   Мишел прекъсна връзката, без да е сигурна какво означават тези думи.
   Офисът на "Кинг и Максуел" се намираше на втория етаж на ниска и невзрачна постройка във Феърфакс. Гледката от прозорците не беше прекрасна, сградата не се поддържаше добре, но пък наемът беше нисък. Горе-долу най-ниският, който можеше да се намери в този район на щата Вирджиния.
   Когато Мишел пристигна, той вече я чакаше. Разполагаха с едно-единствено, но доста просторно помещение. Не можеха да си позволят секретарка, а и нямаха нужда. Двамата се справяха много добре и така, а присъствието на трети човек в офиса със сигурност щеше да наруши крехкия баланс в отношенията им.
   Мишел се настани срещу него зад все така разхвърляното си бюро. Той се беше облегнал назад, качил краката си върху своето.
   – Колко неочаквано се развиха нещата с Дейна? – директно попита тя.
   Шон престана да гледа в тавана и спря поглед върху лицето ?.
   – Имах чувството, че съм свещеник по време на изповед – каза той.
   – Да не би да изживява някакъв катарзис?
   – Мисля, че наистина обича съпруга си.
   – Това е похвално. Ще ни помогне ли?
   – Да. Но я предупредих да внимава.
   – Съобщи ли ? за имейла?
   – Реших да се въздържа. В замяна на това ? разказах за мината, разкъсала тялото на Уинго, а тя ми предложи съвсем разумни обяснения за решението им да не споменават това още при първото посещение в дома на близките му.
   – Как очакваш да ни помогне?
   – Нямам представа. Всъщност изобщо не съм сигурен, че можем да постигнем нещо чрез нея. – Той свали краката си от бюрото и изправи гръб. – Значи Тайлър отказа да сподели с теб какво пише в имейла.
   – За съжаление. Мога да те уверя, че опитах всичко възможно. Дори прекалих.
   – Вярваш ли му?
   – Защо ще лъже за подобно нещо?
   – Споменавам го като възможност. Докато не разполагаме с потвърждение от независим източник, няма как да го приема за пълна истина.
   – Да, вярвам му – каза тя.
   – Значи трябва да погледнем съдържанието на този имейл – някак разсеяно отвърна Шон. – От него ще научим доста.
   – Струва ми се, че армията би трябвало да следи за такива неща. Няма как да не четат имейлите, изпращани от фронта.
   – Не го правят – поклати глава Шон. – Поне не обичайно. Всеки може да използва служебната или личната си поща за получаване и изпращане на имейли.
   – Но биха могли да имат по-специално отношение към Сам Уинго.
   – Не знам. Може би е открил начин да избегне наблюдението и да изпрати съобщение на сина си, за което никой друг не знае.
   – Или пък е имало някакъв технически проблем – подхвърли тя. – Може би го е изпратил, преди да загине, но Тайлър го е получил по-късно.
   – На всеки имейл са отбелязани точният час и дата на изпращането.
   – Предполагам. Но все пак не съм го видяла с очите си.
   – Което означава, че някой друг е изпратил имейла на Сам Уинго след смъртта му.
   – Зададох този въпрос на Тайлър, но той беше сигурен, че това може да е единствено баща му.
   – Откъде е толкова сигурен?
   – Не ми каза. Но защо някой изобщо би си направил труда да изпраща имейл от името на загинал? Това би било доста жестоко спрямо момчето.
   – Наистина трябва да разберем защо Тайлър е убеден, че съобщението е изпратено от баща му.
   – Той категорично отказа да ми обясни защо, Шон.
   – Трудно е, когато клиентите не искат да ти сътрудничат.
   – Отдавна не сме имали отзивчиви – отбеляза Мишел. – Последният, за когото си спомням, отначало дори не пожела да разговаря с нас.
   – Едгар Рой – кимна Шон, завъртя се със стола си на триста и шейсет градуса и отново закова очи в лицето ?. – Чудя се дали Едгар би могъл да получи достъп до това съобщение.
   – Как?
   – Имаме ли имейла на Тайлър?
   – Мога да го взема от приятелката му Кати. Но според мен днешните младежи не си комуникират чрез имейли, дори не и чрез съобщения във Фейсбук. Все по-рядко си говорят и по телефона. Предпочитат есемеси или Тъмблър, или бог знае още какво.
   – Говориш като старица – подхвърли Шон.
   – Направо съм древна в сравнение с тях – кимна тя. – Аз съм като Маги Смит в "Имението Даунтън", която се възмущава, че "Форд Т" е заменил конете и каретите.
   – Вземи имейла от Кати, за да го дадем на Едгар. След като успява да се ориентира сред десетките монитори, предаващи данни от всички краища на света, значи ще може дахакне един тийнейджърски имейл.
   – Какво се разбрахте с Дейна?
   – Да открие каквото успее. Предупредих я да внимава, защото може да стане опасно.
   Мишел се зае да изправя някакъв захвърлен върху бюрото ? кламер.
   – Е, как се почувства, като видя бившата си жена след толкова години? – подхвърли тя, без да го поглежда.
   – Почувствах се късметлия.
   – Късметлия?!
   – Да. Защото успях да се отърва, преди бракът ни да ме смачка или побърка.
   – Готов ли си за нова стъпка в тази посока?
   – Не знам. Ти никога не си го правила.
   – Аз съм доста по-млада от теб – отвърна с усмивка тя.
   – И това е вярно.
   – Но и двамата сме състарени от разни събития – добави Мишел и усмивката ? се стопи.
   Той се приведе напред и опря лакти на бюрото си.
   – Така е. Съжаляваш ли?
   – Бих изживяла отново всяка минута. Е, вероятно ще пропусна онези, които са особено болезнени...
   – Чудя се дали Джийн Уинго знае за имейла – каза Шон.
   – Ако трябва да гадая, отговорът ми ще е "не". Не ми приличат на хора, които споделят нещо повече от общ дом. – Мишел замълча за момент, после попита: – Но защо армиятаще обявява Сам Уинго за мъртъв, ако всъщност е жив?
   – Застрелян, а след това и разкъсан от мина – добави Шон. – Това им спестява гадната процедура, свързана с идентифицирането на останките от страна на близките му.
   – И аз си помислих същото – призна Мишел.
   – Отново ще попитам: защо? Те със сигурност знаят дали един боец е жив или мъртъв, особено хората от неговата част.
   – Жалко, че не можем да ги попитаме.
   – Бихме могли, но едва когато се приберат.
   – Мислиш ли, че Дейна може да научи това от мъжа си?
   Шон кимна.
   – Военните са корави хора, но Дейна знае как да размекне един мъж.
   – Наистина ли? – подхвърли Мишел и очите ? проблеснаха гневно.
   Но Шон пропусна да види предупреждението, тъй като гледаше в тавана и се усмихваше.
   – Появи се в ресторанта с минижуп, мрежест чорапогащник и високи токчета. Бюстът ? преливаше от деколтето, а изрусената ? коса стигаше почти до кръста. Длъжен съм да призная, че изглеждаше страхотно. Всички мъже я зяпнаха и едва не паднаха от столовете си. Един дъртак на съседната маса почти се задави от изявлението ?, че е ненаситна в секса.
   –Всички мъже?– натъртено попита Мишел.
   Едва сега Шон се осъзна и побърза да бие отбой.
   – Не всички, разбира се.
   – Ненаситна в секса? Що за разговор сте водили?
   – Ами… просто раз… разговаряхме – объркано запелтечи Шон. – За това, което се обърка между нас. Аз...
   – Достатъчно! – скочи на крака Мишел и тръгна към вратата. – Отивам да си легна, защото съм на края на силите си. Утре ще се видим.
   – Не ставай глупава, Мишел – подвикна след нея Шон.
   – Страхотно! – обърна се да го погледне тя. – Всяка жена мечтае да чуе тези думи!
   Вратата се затръшна с трясък след нея.
   16.

   На другата сутрин Мишел излезе рано, но Шон беше вече беше долу, облегнат на лексъса си. Държеше две чаши кафе и зъзнеше на студа.
   – Какво търсиш тук? – попита тя.
   – Дойдох да ти се извиня. Снощи се държах отвратително. – Той вдигна кафетата. – Не е кой знае какво, но поне е горещо. Изчислих до секунда времето на появата ти. Не си от хората, които се излежават до късно.
   Тя го гледа в продължение на няколко неловки секунди, после пристъпи към него и грабна чашата от ръката му.
   – Наистина съжалявам – каза той.
   – Няма за какво. Ние сме бизнес партньори. Какво си фантазираш в свободното време, си е твоя работа.
   – Във всеки случай фантазиите ми изобщо не са свързани с бившата ми жена. Не забравяй, че ти ме помоли да се срещна с нея.
   Мишел отпи глътка кафе и сведе поглед към асфалта.
   – Дейна е щастливо омъжена, Мишел. Знам, че звучи невероятно, но тя наистина обича своя генерал и се грижи за него. През цялото време говореше за него.
   – А ти?
   – Аз съм адски доволен, че Дейна го обича.
   Очите им се срещнаха.
   – Предполагам, че мога да разбера това – промърмори тя.
   – Повярвай ми, годините с нея бяха най-тежките в живота ми. Нямам достатъчно време да се връщам към тях, а и не искам.
   – Добре, а сега какво? На този етап не можем да се свържем с Тайлър, защото чакаме Дейна и Кати.
   Телефонът ? издаде тих сигнал. Тя погледна дисплея и го вдигна пред очите му.
   – Току-що се сдобихме с имейла на Тайлър благодарение на Кати.
   – Значи следващата ни спирка е Едгар Рой.
   – Във фермата ли е?
   – Не. До края на седмицата ще работи във Вашингтон.
   – В "Бънтинг Ентърпрайзис"?
   – В един от офисите им.
   – Ще можем ли да го видим там? Не е ли секретен обект, охраняван от свирепи кучета?
   – Сигурно е такъв – сви рамене Шон. – Но можем да му позвъним и да си уредим среща навън. Ще му кажа да си вземе лаптопа.
   Той се насочи към шофьорското място на лексъса, но Мишел го спря.
   – Аз ще карам.
   – Но...
   Шон понечи да протестира, но тя вече се качваше в своя джип.
   Примирен, той отвори дясната врата на лендкрузъра и в краката му се изсипа цяла купчина боклуци. Отскочи назад, когато една отворена кутия портокалов сок оплиска обувките му.
   – Сложи я отзад – обади се Мишел.
   – А не е ли по-лесно да изхвърля всичко в онзи контейнер? – ядосано я изгледа Шон.
   – Не всичко е боклук.
   – Но прилича и мирише на боклук!
   – Отзад, Шон – отсече тя. – Благодаря ти.
   Той се подчини неохотно и започна да хвърля нещата на задната седалка. Когато приключи, шумно затръшна вратата.
   – По-добре ли се чувстваш? – попита тя.
   – Не съвсем – отвърна Шон, насочил поглед напред. – Чорапите ми са пълни с портокалов сок.
   По пътя той набра номера на Едгар Рой.
   Както обикновено, Едгар не спазваше нормалното работно време и вече от няколко часа беше на мястото си.
   Когато стигнаха до офис сградата отвъд Кей Стрийт, те го зърнаха едновременно. Човек трудно можеше да пропусне някой като Едгар Рой, който беше над два метра. И понеже беше ужасно слаб, изглеждаше още по-висок. Носеше лаптоп под мишница.
   Отбиха до тротоара и Шон свали страничното стъкло.
   – Здрасти, Едгар.
   Дългучът се наведе да го погледне. Зад очилата с голям диоптър надничаха умните очи на един истински гений. Едгар Рой се славеше като най-добрия анализатор на разузнавателни сведения на територията на САЩ. Невероятният му ум беше в състояние да анализира огромно количество данни и да открие сред тях почти незабележимото късчеполезна информация. Но в момента Шон очакваше от него само да хакне имейла на един тийнейджър.
   Двамата с Мишел скочиха от джипа и се приближиха към Едгар. Той им кимна и огледа Мишел.
   – При последната ни среща пропуснах да кажа това, което ще кажа сега – започна той. – Радвам се, че изглеждате толкова добре, госпожице Максуел.
   Всичките ? досегашни опити да го накара да ? говори на малко име оставаха безуспешни.
   – Благодаря, Едгар. Но аз съм тази, която трябва да ти благодари, защото ми спаси живота. Освен това се радваме, че се съгласи да ни отделиш време. Обещавам, че ще бъдем кратки.
   – Разполагам с един имейл адрес, който трябва да хакнеш – обади се Шон. – Искаме да прегледаме последните получени писма.
   Едгар погледна листчето само за миг, но Шон беше наясно, че вече е запомнил адреса. Седна на близката пейка, отвори лаптопа и зачатка по клавиатурата.
   – Не е нужно да го правиш веднага, Едгар – опита се да го спре Шон. – Изчакай обедната почивка или когато се освободиш. Няма смисъл да мръзнеш на тази пейка.
   – Готово – отвърна Едгар и обърна лаптопа така, че и двамата да виждат екрана, запълнен с имейлите на Тайлър Уинго.
   – Как го направи толкова бързо? – смаяно попита Шон.
   – Не съм сигурен, че ще разбереш обясненията ми – любезно отвърна младежът.
   – Тук си прав – рече Мишел и седна до него на пейката.
   Шон остана да стърчи от другата му страна, загледан в екрана. Имейлите не бяха много.
   – Не го виждам – каза Шон. – Вероятно го е изтрил. Ударихме на камък.
   – Съмнявам се – промърмори Едгар. – Изтриването не означава, че е изчезнал безвъзвратно.
   Пръстите му отново пробягаха по клавиатурата и на екрана се появи нов списък със съобщения.
   – Изтрил ги е и от кошчето, но съществува и още един, немаркиран запис. Ако човек знае къде да търси, лесно ще го открие.
   – Радвам се, че ти знаеш – тихо подхвърли Шон.
   – Ето го! – извика Мишел и посочи с пръст третия имейл отгоре надолу. – Подател Сам Уинго!
   Двамата го прочетоха едновременно и озадачено се спогледаха.
   – Не виждам нищо, което би накарало Тайлър да крие това писмо от нас или от когото и да било – обяви Шон. – Съдържанието му е кратко и съвсем обикновено – баща му споменава за училището, тренировките по плуване и други такива неща.
   – Може би това е причината просто да го изтрие, без да прибягвало допълнителни мерки за сигурност – подхвърли Едгар.
   – Изпратил ли е отговор?
   Дългучът извърши още няколко операции с клавиатурата и обяви:
   – Не.
   – Погледни деня и часа, Шон – обади се Мишел. – Тайлър не ме е излъгал. Имейлът действително е изпратен, след като са обявили баща му за мъртъв.
   Шон не сваляше поглед от съобщението на екрана.
   – Може би е кодирано – внезапно рече той. – Можеш ли да разбереш дали е така, Едгар?
   – Естествено.
   Очите на Рой пробягаха по текста. Устните му беззвучно се раздвижиха. В следващия момент отвори нов прозорец на екрана и изписа в него някакво непонятно буквосъчетание. СМТДМП.
   – Прекарах го през типичните стотина възможности – обясни той. – Прилича ми на кодирано съобщение, състоящо се от първата буква на всяка седма дума. Нищо особено от гледна точка на сигурността, но този метод се използва рядко и е толкова стар, че може би трудно биха се сетили за него. Естествено, не може да издържи срещу истинска кибератака. Не е никакъв проблем за средно добър професионален дешифровчик. Едновременно с това е и доста усложнен, тъй като прибягва до акроними, а не до цели думи. Това се нарича двойно кодиране.
   – И какво означава този конкретен акроним?
   – Смисълът му е кратък и ясен – отвърна Едгар. – "Съжалявам, моля те да ми простиш."
   Шон и Мишел отново се спогледаха.
   – Това върши ли ви работа? – попита Едгар.
   – Със сигурност не ни пречи – отвърна Шон.
   17.

   Телефонът в офиса иззвъня секунди след като се прибраха. Обаждаше се Питър Бънтинг, президент на голяма компания за изпълнение на военни поръчки и пряк работодател на Едгар Рой.
   Беше толкова ядосан, че Шон се принуди да отдалечи слушалката от ухото си поради силните му крясъци.
   – За кого говорите, господин Бънтинг? – попита той, възползвал се от факта, че магнатът млъкна за момент, колкото да си поеме дъх.
   Изслуша отговора и кимна.
   – Ясно, ще имаме грижата. Съжалявам.
   Бънтинг изкрещя още нещо ? затвори.
   – Какво е станало? – попита Мишел.
   Шон се обърна да я погледне.
   – Току-що Едгар Рой е бил изведен от кабинета си от служители на Министерството на отбраната.
   – Какво? Защо? – извика Мишел. – Ние ли сме причината?
   Той кимна.
   – Бънтинг не вижда друга причина за ареста му, а аз съм склонен да се съглася с него. Едгар му е казал за нашата среща… – Помълча малко и с лека въздишка добави: – Струва ми се, че Бънтинг беше доста ядосан.
   – Чух го. Какво ти каза, преди да затвори?
   – Нещо за тестисите ми, въпреки че използва друг, не толкова любезен термин.
   Мишел се тръшна на стола си и погледна към вратата.
   – Може би и ние трябва да очакваме гости.
   – Едгар Рой е служител във фирма, изпълняваща поръчки на правителството, и това автоматично го превръща в държавен служител. Направи ни услуга в работно време и най-вероятно ще го накарат да си плати. От това обаче не следва, че ще го арестуват, тъй като е много ценен за тях.
   – Не отговори на въпроса ми – каза Мишел. – Ние далеч не сме толкова ценни, така че най-спокойно могат да ни тикнат в някоя килия и да хвърлят ключа в морето!
   – Ние не сме държавни служители. Освен това съществува една правна процедура, наречена habeas corpus, която все още означава нещо в тази страна. Длъжни са да обосноват пред съда законността на задържането ни.
   – Да, но ние използвахме услугите на един гений на държавна служба, който хакна частен акаунт. Това не е ли незаконно?
   – Все пак разполагаме с официалното разрешение на собственика на акаунта да проведем официално разследване. Тайлър ни нае.
   – А след това ни уволни – напомни му Мишел.
   – Нищо повече от техническа подробност.
   – Ти го казваш.
   – Все пак съм адвокат.
   – Адвокатите непрекъснато дрънкат глупости, за които вземат куп пари.
   – Ако дойдат да ни разбият вратата, ще имаме достатъчно правни основания да протестираме.
   – Каква утеха – горчиво се усмихна Мишел. – Ще лежим пет години вместо десет.
   – Склонен съм да вярвам, че този имейл действително е бил изпратен от Сам Уинго. А това означава, че армията е заблудила близките му жестоко и гадно.
   – Но за какво съжалява този човек? – вдигна вежди Мишел. – Защо иска прошка от сина си?
   – Може би защото го е излъгал? Или защото го е накарал да страда?
   – Това са само предположения, които не водят доникъде!
   – Имаме Тайлър – кротко отвърна Шон. – Имаме Кати, имаме и Дейна. Да не забравяме и държавната фирма ДТИ...
   – Нека откъснем първо най-ниските плодове.
   – Дейна? – вдигна вежди Шон.
   – Не, имах предвид Кати.
   – Тогава да се разделим.
   – Аз ще поема Дейна, а на теб оставям Кати.
   – Шегуваш се, нали? – колебливо попита Шон.
   – Така ли мислиш? – изгледа го тя.
   – Кати не ме познава. Освен това е малко неудобно да се срещам с гимназистка.
   – В такъв случай ще действаме заедно. Винаги съм имала желание да се запозная с бившата ти жена.
   – Винаги?
   – От вчера насам.
   – Може би все още не е направила нищо. Вероятно ще ? трябва повече време.
   – Ти сам каза, че може да бъде много убедителна. Особено в избора на облекло.
   – Защо не пратиш един есемес на Кати? Ако е открила нещо, ще се срещнем с нея. Аз пък ще пратя есемес на Дейна.
   – А ДТИ?
   – С удоволствие бих ги посетил, но най-вероятно са под наблюдението на Министерството на отбраната.
   – Има ли закон срещу задаването на въпроси? Освен това те не са длъжни да ни отговарят, нали?
   – Понякога хората си създават собствени закони.
   – Ще ни е от полза да научим имената на някои колеги на Сам Уинго в ДТИ – каза Мишел.
   – Доколкото успях да разбера, Уинго е работил в един от сравнително малките офиси на компанията. С не повече от двайсетина души. Сигурно всички се познават добре. Поне донякъде...
   – Ами тогава защо не отидем пред този офис и да чакаме да излезе някой, който изглежда обещаващ?
   – И това ще стане. Но след като се видим с Кати, ако има какво да ни каже. Добре е да пратиш есемеса още сега.
   Мишел се подчини.
   Изтекоха пет минути, но не се случи нищо.
   – Май и тя ни е отрязала – промърмори Мишел, без да сваля очи от дисплея.
   – Дай ? малко време.
   След минута телефонът изпиука в знак на получено съобщение.
   – Говорила е с Тайлър – обяви Мишел. – Ще се срещнем в същото бистро.
   – Не е зле да си извадиш карта за "Панера" – посъветва я Шон.
   – Тая работа става все по-странна – направи гримаса Мишел. – Не искам да се озова в някоя килия на ЦРУ, за която никой не подозира.
   Шон преплете пръсти на тила си и се облегна назад.
   – Честно казано, аз се безпокоя повече за Тайлър и мащехата му, отколкото за нас – промълви той.
   – Защо? – попита Мишел.
   – Тайлър е получил този имейл, а Едгар го хакна и разшифрова. Каква е гаранцията, че това няма да се направи и от трета страна?
   – Значи знаят, че бащата е влязъл във връзка със сина си?
   – И то след като са му казали, че е убит.
   – Мислиш ли, че Тайлър може да сподели това и с някой друг?
   – Силно се съмнявам, че е готов да го сподели с Джийн.
   – Кати докладва, че е говорила с него. Може би ? е казал нещо.
   – Надявам се да не са контактували по телефона или компютъра.
   – Защото Пентагонът със сигурност ще ги засече – кимна Мишел. – Проблемът е там, че днешните хлапета вече изобщо не разговарят лице в лице. Предпочитат да си чатят.
   – Дано този път са нарушили тази традиция – въздъхна Шон. – Би било за тяхно добро.
   – Защо армията обявява някого за мъртъв, след като той е още жив?
   – По няколко причини, но нито една от тях не звучи разумно.
   – А на всичкото отгоре бащата иска прошка от сина си. Защото се е престорил на мъртъв? Защото го е подложил на подобен ужас?
   – Може би – кимна Шон. – Но сега Тайлър вече знае, че е жив.
   – Моля се на Бога да е така. Защото, ако се окаже обратното...
   – Ще загуби баща си за втори път – довърши вместо нея Шон.
   18.

   – Как е Тайлър? – попита Мишел.
   Тя и Шон седяха на една маса в "Панера" заедно с Кати Бърнет.
   – Не е много добре. Мрачен е и няма желание да говори.
   – Но ти каза, че все пак е разговарял с теб – отбеляза Шон.
   Кати започна да си играе с книжната опаковка на сламката, потопена в чашата със сок.
   – Малко – кимна тя.
   – Лице в лице, а не по телефона, така ли? – попита Мишел.
   – Аха. Днес ме откара вкъщи. Разговаряхме в задния двор.
   – Какво ти каза?
   – Тайлър има ли някакви неприятности? – отговори с въпрос момичето.
   – Не – поклати глава Шон. – Но може би си мисли, че има.
   – Според мен е доста разтревожен.
   – Просто ни предай разговора, а ние ще преценим за какво става въпрос – рече Мишел.
   – И наистина ще му помогнете, нали? – попита момичето.
   – Той сам ни потърси, Кати – искрено отвърна Мишел. – Помоли ни да разберем за какво става въпрос. Това означава, че е наш клиент, а ние правим всичко възможно да защитаваме интересите на клиентите си.
   Шон мълчаливо кимна в потвърждение на думите ?.
   – Каза ми, че има нещо странно в смъртта на баща му.
   – В какъв смисъл странно?
   – Армията официално го уведомява за това, но той е на мнение, че не му казват всичко.
   – Какво има предвид? – попита Мишел, въпреки че знаеше отговора.
   – Не ми каза. Но е убеден, че армията си играе с него. На няколко пъти променяли версията за смъртта. Отначало му казали, че трябва да замине за "Доувър", за да посрещне ковчега, а след това обявили, че ще има някакво закъснение.
   – Колко голямо закъснение? – попита Шон.
   – Не разбрах. Тайлър беше доста разстроен.
   – Да ти е споменавал за някакви получени наскоро имейли?
   – Имейли ли? – учудено го погледна Кати. – От кого?
   – Не знам, просто питам. Мъчим се да си изясним ситуацията.
   В очите на момичето се появи подозрение.
   – След като Тайлър ви е наел, защо не му зададете лично тези въпроси?
   Шон и Мишел се спогледаха.
   – Малко е сложно, Кати – промърмори той.
   – Искаме да получим информация от някой негов приятел – добави Мишел. – да разберем какво говори, как се справя. Наясно сме, че е страшно разстроен и може би не разсъждава трезво. Това, което чухме от теб досега, потвърждава всичко, което е споделил с нас.
   Кати кимна, очевидно приела обяснението.
   – Каза ми, че не вярва на армията – добави тя.
   – Напълно разбираемо е – каза Шон. – А какви са отношенията между него и втората му майка?
   – Не спомена за нея. Той рядко говори за Джийн. Знам, че живеят заедно, но това е всичко. Според мен те почти не контактуват помежду си.
   – Кога се уволни баща му?
   – Преди около година.
   Шон усети, че подозренията на момичето отново се пробуждат, и побърза да каже:
   – А твоята майка? Колко време ? остава да служи?
   – Две години. Възнамерява веднага след това да се пенсионира, за да може да се наслади на свободното си време, преди наистина да е остаряла. Все пак скоро ще навърши петдесет...
   Шон и Мишел отново се спогледаха.
   – Е, това си е една преклонна възраст – подхвърли той.
   – Тогава вече си с единия крак в гроба – ухили се Мишел.
   – Питам се дали Сам Уинго е отслужил двайсетте години за военна пенсия – промърмори Шон.
   – Едва ли – обади се Кати. – От Тайлър знам, че е постъпил в армията, когато е бил на двайсет и пет. Според документите е загинал на четирийсет и пет. Това означава, че преди година, когато се е уволнил, е имал по-малко от двайсет години служба.
   – Но защо човек като него напуска армията, след като се е блъскал цели деветнайсет години? – попита Мишел.
   – Може би защото си е намерил по-добра работа, за повече пари.
   – Възможно е – кимна Шон, но далеч не изглеждаше убеден.
   – Забелязала ли си да живеят по-нашироко? – попита Мишел. – Не са сменяли жилището си, нали? Имам предвид нова кола, компютри, ремонти?
   – Нищо подобно – отвърна Кати. – А и Тайлър никога не е говорил за такива неща. Къщата им е прилична, но все пак доста обикновена.
   – Защо тогава се е уволнил, след като не е било за пари? – замислено промълви Шон и погледна към Кати. – Тайлър споменавал ли ти е за новата работа на баща си в ДТИ?
   – Единственото, което каза, беше, че баща му е търговец. В смисъл, че се е срещал с клиенти и им е продавал разни неща.
   – ДТИ е специализирана фирма за преводи, действаща основно в Афганистан – отбеляза Мишел. – А за продажбата на такива услуги едва ли е нужен голям търговски отдел.
   – Майка ми твърди, че е адски трудно да продадеш нещо на държавата – сви рамене Кати. – Заради огромната бюрокрация и купищата ограничения. Но успееш ли, парите са много добри. За тази цел обаче трябват връзки, и то яки...
   – Тоест няма нищо по-разумно от това да назначиш един ветеран, който да продава специфични услуги на армията – обобщи Мишел и хвърли поглед към Шон.
   Той бавно кимна и отново насочи вниманието си към момичето.
   – Можеш ли да се досетиш за още нещо, което да ни помогне, Кати?
   Тя понечи да поклати глава, после спря.
   – Всъщност да. Спомням си, че ми каза нещо. Вероятно не е важно, особено след като баща му вече е мъртъв...
   – Какво? – попита Мишел.
   – Двамата използвали шифър, който разбирали единствено те. Особено за имейлите, които баща му е изпращал след завръщането си в армията. И аз правех нещо подобно, когато мама беше на мисия в чужбина
   – Тайлър обясни ли ти какъв е този шифър? – попита Шон.
   – Не – отвърна Кати и въздъхна. – Не разбирам защо всичко това се случва на него, но знам, че той няма никаква вина.
   – Права си – кимна Мишел.
   – Трябва да тръгвам, защото мама ме чака – каза Кати, след като погледна часовника си.
   – Искаш ли да те закараме? – попита Мишел.
   – Няма смисъл. Автобусната спирка е отсреща.
   – За нас не е проблем, но ти си умна, след като отказваш да се качиш в колата на почти непознати хора – отбеляза Шон.
   Кати се усмихна срамежливо, грабна сака си и тръгна към изхода.
   – Надявам се да можете да помогнете на Тайлър – подхвърли през рамо тя.
   – Непременно ще му помогнем – обеща Мишел.
   – Научихме доста неща, но едва ли някое от тях ще ни свърши работа – каза Шон, след като момичето излезе.
   – Не мога да разбера защо един ветеран напуска армията само година преди да получи пълната си пенсия – промърмори Мишел.
   – Трябва да е имал ужасно убедителни причини. Освен това при Уинго със сигурност не става въпрос за дисциплинарни проблеми.
   – Точно така. Изпращат го в чужбина директно от резерва. Няма как да е направил някакво провинение, за което да го наказват.
   Мишел се извърна към вратата и изведнъж застина.
   – О! Нещата май ще станат напечени.
   Шон се обърна да проследи погледа ?.
   На прага стояха двама мъже с военни униформи и оглеждаха заведението. В следващия миг ги забелязаха и с решителни крачки тръгнаха към тях. И двамата бяха въоръжени.
   19.

   – Искате ли по едно кафе? – подхвърли Шон на мъжете, които спряха пред масата им. – Навън е студено. А и тук не е много топло.
   – Шон Кинг и Мишел Максуел? – попита единият от тях.
   – Армията знае всичко – шеговито отвърна Шон.
   – Бихте ли ни последвали, ако обичате? – каза мъжът. Нашивките му бяха на сержант от военната полиция.
   – Не, разбира се – отвърна Мишел. – Тук се чувстваме много добре.
   – Бихте ли ни последвали? – упорито повтори той.
   – Защо? – попита Шон.
   – Трябва да поговорим с вас.
   – Спокойно можем да поговорим и на тази маса – рече Шон и махна към двата свободни стола.
   – Предпочитаме това да стане навън.
   – Значи сме на различни мнения. Вие сте представители на военната полиция, но ние не сме военни. Следователно не виждам начин да излезем навън против волята си, особено предвид факта, че не нарушаваме нито един от законите, които ви дават право да извършите арест на цивилни.
   – Вие сте адвокатът, а? – обади се другият мъж, изчака кимването на Шон и добави: – Личи си от приказките ви. – Той сложи длан върху личното си оръжие.
   – Това би било грешка, която ще опропасти кариерата ви, сержант – предупреди го Шон. – А никой от нас не го желае.
   – В такъв случай ще го направим по трудния начин.
   – Какъв ли ще е той? – подхвърли Мишел.
   Сержантът извади телефона си и набра кратък есемес.
   Пет секунди по-късно вратата се отвори рязко и в заведението се появиха трима цивилни мъже.
   – Шон Кинг и Мишел Максуел? – попита водачът им.
   – Кой се интересува? – отвърна Шон.
   Под носа му проблеснаха три значки на Министерството на вътрешната сигурност.
   – Да вървим! – каза агентът.
   –Това етрудният начин – подхвърли сержантът, когато тримата безцеременно вдигнаха Шон и Мишел от местата им и ги поведоха към изхода.***
   Четирийсет минути по-късно автомобилът със затъмнени стъкла ги стовари пред входа на голяма сграда в окръг Лаудън, Вирджиния, обградена от високи дървета. Вкараха ги вътре, обискираха ги за оръжие и ги поведоха по някакъв дълъг коридор.
   – Какво означава всичко това, по дяволите? – попита за пореден път Шон. И пак не получи отговор.
   Вкараха ги в малка заседателна зала и им заповядаха да седнат. После ги заключиха отвън.
   Шон бавно се огледа.
   – МВС, а? – подхвърли Мишел. – Защо са се забъркали? Нима Министерството на отбраната не може да си оправи кашата само?
   Шон сложи пръст на устните си и посочи към миниатюрното подслушвателно устройство над корниза, който опасваше тавана.
   Няколко минути по-късно вратата се отвори и на прага застана висок почти колкото Шон мъж около петдесет, строен и стегнат. Яките бедра изопваха крачолите му. Беше с бяла униформена риза и празен кобур под мишницата. Държеше папка. Седна срещу тях, разгърна папката и се зачете. Това продължи толкова дълго, че Шон се изнерви и понечи да каже нещо, но в този момент мъжът вдигна глава.
   – Тук има доста интересни неща – каза той. – Между другото, казвам се Джеф Маккини. Специален агент Джеф Маккини.
   – А аз съм един доста ядосан цивилен гражданин! – сопнато отвърна Шон.
   – Значи ставаме двама – намръщено добави Мишел.
   Маккини се облегна назад.
   – Кафе, вода, чай?
   – Няколко отговора и извинения ще ни свършат по-добра работа – отвърна Шон. – За предпочитане е да започнете с извиненията.
   – За какво да се извиняваме? Че си вършим работата?
   – Няма да стане така, Маккини – поклати глава Шон. – Изобщо не мисля, че работата на Вътрешна сигурност е да измъква от обществено място двама невинни граждани, които спазват законите, и то без да им прочете правата. Технически погледнато, ние бяхме отвлечени. В случай, че не сте включили беззаконието в списъка на служебните си задължения, трябва да ви информирам, че ви чака много тежко съдебно дело.
   Маккини се усмихна и почука с пръст по папката.
   – Дайте да поговорим за Тайлър Уинго.
   – По-добре да обсъдим най-бързия начин за освобождаването ни! – приведе се напред Шон.
   – Но аз все още не съм задал въпросите си – любезно отвърна Маккини.
   – Изпратете ги на моя адвокат. Ей сега ще му се обадя.
   – Нямате нужда от адвокат, тъй като не сте арестувани.
   – В замяна на това сме задържани против волята ни, а за мен това е равносилно на арест. Но след като не сме арестувани, вие нямате право да ни задържате – добави той и започна да се надига.
   – Националната сигурност е по-важна от конституционните ви права, господин Кинг. Затова ви моля да останете на местата си. Не искам да прибягвам до арест, но ако се наложи, няма да се колебая.
   – С това само ще направите още по-дълбока дупката, която копаете.
   – Мисля, че и двамата желаем едно и също: доброто на Тайлър Уинго.
   Шон седна на мястото си, а Мишел наблюдаваше двамата мъже с нарастваща тревога.
   – Силно се съмнявам в това, особено ако работите съвместно с армията.
   – Какво имате против армията?
   Очевидно променил тактиката си, Шон се облегна назад и каза:
   – Окей, задайте си въпросите.
   – Каква е връзката ви с Тайлър Уинго?
   – Поверителна. Освен ако той реши нещо друго.
   – Не е достатъчно възрастен, за да ви бъде клиент.
   – Вярно е, че поради ненавършено пълнолетие не можем да подпишем редовен договор с Тайлър, но това не е пречка да го третираме наравно с останалите ни клиенти и да спазваме принципа на конфиденциалност.
   – В такъв случай този разговор ще бъде много кратък.
   – Надявам се – кимна Шон.
   Маккини отвори папката, извади лист хартия и го плъзна към него. Той се наведе да го прочете, а Мишел се изправи зад гърба му.
   – Както ще се уверите, Тайлър Уинго се отказва от правото си на конфиденциалност, следователно вие можете да отговорите на въпроса, който ви поставих. Каква е връзката ви с него?
   – До колко заплахи се наложи да прибегнете, за да го принудите да подпише тази декларация? – попита Шон и отмести листа.
   – Ние не заплашваме деца, господин Кинг. Подписа я абсолютно доброволно. И тъй, каква е връзката ви?
   – Тайлър ни нае да разследваме смъртта на баща му.
   – Баща му е загинал по време на служба в Афганистан, а той и втората му майка са били надлежно уведомени за смъртта му. Към това не можете да добавите нищо, тъй като няма как да отлетите за Афганистан, за да извършите своето разследване. Става въпрос за военна зона с ограничен достъп, където нямате юрисдикция, тъй като лицензът вина частни детективи не е валиден в чужбина. Направих си труда лично да проверя това.
   Шон замълча.
   – И тъй, опитахте ли да се възползвате от момчето? То плати ли ви нещо, някакъв аванс?
   – Не сме взели нито цент от него.
   – Искате да кажете все още не? Но щяхте да му изпратите сметката, нали?
   – Наистина ли сте ни проверили? – обади се Мишел. – Ако е така, би трябвало да сте наясно, че работим абсолютно законно. Не гоним линейките, за да измъкнем пари от опечалени тийнейджъри. Натъкнахме се на Тайлър, докато тичаше под проливен дъжд, без да знае къде отива. Беше много разстроен. Върнахме го в дома му, а малко по-късно той се свърза с мен и каза, че иска да разследваме смъртта на баща му. Още тогава го предупредихме, че не можем да направим много.
   – В такъв случай защо изобщо приехте? – попита Маккини.
   – Защото той беше много настоятелен – отговори Шон. – Нямахме желание да поемем случая, но решихме, че е по-добре да сме ние, отколкото някой, който наистина ще се възползва от момчето.
   – Какво повече бихте могли да откриете за смъртта на баща му? Това все пак се е случило в Кандахар, за бога! Човекът е загинал от вражески куршум!
   – На пръв поглед нещата стоят точно така – кимна Мишел. – Баща му е бил убит с леко огнестрелно оръжие, а ковчегът му всеки момент трябваше да пристигне в "Доувър". – Тя погледна към Шон и добави: – Но после започнаха да се случват странни неща.
   – Колко странни? – попита Маккини.
   – Първо, армията изведнъж обяви, че тялото на баща му е било разкъсано от мина. Нищо не останало от него, затова в "Доувър" нямало да пристигне ковчег.
   – И какво от това? По време на война може да се случи всичко. Човекът така или иначе е загинал. Не е първата жертва, няма да бъде и последната.
   – Точно така – кимна Шон. – Тогава на какво се дължи специалният интерес на армията, а сега и на МВС? Споменахте, че става въпрос за националната сигурност. По какъвначин?
   – Наистина ли очаквате да ви отговоря?
   – Ако действително е така, значи потвърждавате възникването на по-особена ситуация. Обикновено загиналите войници не са център на вниманието на МВС. Няма как да третирате случая и по двата начина, агент Маккини.
   – Напротив. Мога да го третирам както си пожелая. В тази връзка искам да ви предупредя да стоите далече от Тайлър Уинго.
   – Значи момчето няма да научи истината, така ли?
   – Достатъчно е да знае, че баща му е мъртъв. Оставете го да изживее мъката си.
   – Но дали наистина е мъртъв? – подхвърли Мишел, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Шон.
   – Какво искате да кажете, по дяволите? – наежи се Маккини.
   Мишел се приведе над масата и закова поглед в лицето му.
   – Много често се случва претекстът "национална сигурност" да се използва за какви ли не глупости. Та просто се питам сега оранжев код ли е обявен? Апропо, кога се прибягваше до него – при висок риск от терористична атака или при непосредствен риск от масово унищожение? Лично аз нямам представа каква степен на заплаха символизират тези цветове.
   – А имате ли представа до каква степен мога да ви стъжня живота? – заплашително изръмжа Маккини и насочи пръст в гърдите ?.
   – Да, до много голяма – намеси се Шон и хвана ръката на Мишел. – А сега мислим да си тръгваме, освен ако нямате възражения или още въпроси.
   – Не искам да ви виждам отново! Ако това се случи, ще си имате големи неприятности. Обещавам ви го, а аз си спазвам обещанията!
   – Това ли е всичко? – хладно го изгледа Шон.
   – Приемете го като последно предупреждение. Намирате се на ръба на скалата, затова ви съветвам да не правите следващата крачка.
   Минута по-късно Шон и Мишел бяха съпроводени до изхода. Черният автомобил ги върна на паркинга пред "Панера" и изчезна със сърдито ръмжене.
   Мишел скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на своя лендкрузър.
   – Сега вече наистина съм ядосана! – гневно процеди тя.
   – Защо реши, че е разумно да обявиш съмненията ни относно смъртта на Сам Уинго? – попита Шон и загрижено разтърка слепоочията си.
   – Защото тоя тип успя да ме вбеси и не се сдържах.
   – Трябвада се владееш,ако не искаш да ни сдъвчат и изплюят. Не забравяй, че си имаме работа с МВС и Пентагона. Когато действат съвместно, те автоматично се превръщат в петстотинкилограмова горила, която мачка всичко по пътя си.
   – Но как да се откажем точно сега, Шон? Явно става нещо необичайно. И двамата го съзнаваме.
   – Не споря. Въпросът е как да продължим да си вършим работата, без да попаднем зад решетките.
   – Не сме направили нищо нередно.
   – Наистина ли мислиш, че им трябва причина, за да ни заключат? Тоя тип като нищо ще изпълни заканите си. Тук говорим за националната сигурност, Мишел. Тя е по-важна отконституционните ни права, както отбеляза нашият приятел Маккини. Могат да ни затворят дори в Гуантанамо, по дяволите! И никой няма да знае, че сме там.
   – Не възнамерявам да се отказвам!
   – Никой не говори за отказване. Но трябва да действаме умно.
   – И така, какъв е планът? – попита тя.
   – О, не се безпокой. Ще разбереш в момента, в който го измисля.
   20.

   Седнал на леглото в стаята си, Тайлър Уинго гледаше листа в ръцете си. Преди да изтрие имейла на баща си, той старателно го беше преписал. Нямаше как да го забрави, разбира се, но на хартия думите изглеждаха по-реални.
   Посланието на баща му беше колкото директно, толкова и озадачаващо.
   Съжалявам, моля те да ми простиш.
   За какво съжаляваш, тате? Какво искаш да ти простя? Че си умрял? Не, ти не си умрял. Невъзможно е!
   Той прегъна листа на две, пъхна го в предния джоб на джинсите си и се изтегна на леглото. Погледът му бавно обходи стаята. Всичко тук напомняше за баща му – от спортните и музикалните афиши по стените през бейзболната ръкавица и футболния екип, събиращи прах на рафта, до снимката, на която двамата бяха заедно на състезание по плуване; баща му беше един от съдиите.
   Ръката му се плъзна под тениската и опипа малката плочка с лични данни, която баща му беше направил за него. Къде ли е татко сега, запита се той, докато пръстите му машинално поглаждаха гравирания метал. Дали и той продължава да носи своята плочка? Дали е на безопасно място? Дали някой друг не е изпратил имейла след неговата смърт? Или всичко е една огромна грешка? Не се съмняваше, че текстът е бил набран именно от баща му, тъй като беше използван тайният код, който знаеха само двамата.
   Тайлър се претърколи по корем и загледа дъждовните капки, които се стичаха по прозореца. Мрачният ден и настъпващата студена нощ бяха в унисон с настроението му. Досега винаги си беше мислил, че ако баща му пострада в онази далечна страна, той самият ще го почувства веднага. И за майка си беше мислил по същия начин – че ще усети на мига, ако се случи нещо с нея. Но не стана така. Двамата с баща му я бяха намерили в банята, простреляна в главата, а пистолетът лежеше до нея. Предсмъртното ? писмо беше внимателно сгънато и оставено на тоалетната масичка. Съдържанието му беше съвсем кратко:
   Съжалявам, но не издържам повече. Ще ми липсвате.
   Той тръсна глава, за да прогони последното ? послание. Но то продължаваше да стои някъде там, в дъното на съзнанието му, готово да се появи, когато най-малко го очакваше. В такъв случай лицето му помръкваше, а смехът потъваше в гърлото му.
   Стана и пристъпи към бюрото си – старо военно писалище от метал. Баща му го беше домъкнал от някакъв склад за излишни вещи, струпани там след обновяването на базата"Форт Белвоа" в Александрия.
   Седна, издърпа най-горното чекмедже и извади снимката.
   На нея беше с майка си и баща си на армейския спортен комплекс. Щастливи и усмихнати, с фунийки сладолед в ръце. Така се чувстваха преди пет години, когато животът изглеждаше прекрасен. Но броени месеци по-късно всичко се промени. Или по-скоро рухна. Внезапно се почувства така, сякаш тази стая и дори снимката в ръцете му вече не бяха негови, а разказваха историята на друг човек.
   Първо почина майка му, а после, малко преди да го мобилизират, баща му се ожени за някаква непозната.
   По този начин всички щастливи физиономии от снимката потънаха в небитието. Включително и неговата, тъй като имаше чувството, че момчето на нея не е той, а някакъв непознат.
   – Тайлър?
   Той не помръдна, загледан в снимката.
   Джийн влезе в стаята и седна на ръба на леглото.
   – Тайлър? – Този път гласът ? беше тих, почти шепнещ. – Няма ли поне да ме погледнеш?
   Той се извърна към нея с празен поглед.
   – Дори не си докоснал вечерята си.
   – Не съм гладен.
   – Преплувал си километри в басейна. Как е възможно да не си гладен?
   – Ами просто не съм. – Отново се взря в снимката.
   – Казаха ми за онези хора...
   – Кои хора? – рязко попита той.
   – Мъжът и жената, които те прибраха у дома онази вечер. Не им помня имената.
   – Шон Кинг и Мишел Максуел.
   – Да, точно така. Но те няма да те безпокоят повече.
   – Не са ме безпокоили. Аз сам ги наех.
   – За какво?
   – Няма да ме разбереш.
   – Пробвай.
   – Нищо няма да пробвам.
   – Баща ти е мъртъв, Тайлър. Не можем да променим този факт.
   – Вярно е, не можем.
   – Тогава защо си наел тези хора?
   – Вече ти казах. Няма да ме разбереш.
   – Не допускаш ли, че и на мен ми е мъчно за него?
   – Не знам, Джийн. Мъчно ли ти е?
   – Защо говориш така? Аз го обичах.
   – Добре, след като казваш...
   – Защо трябва да се държиш с мен по този начин?
   Той се завъртя заедно със стола си.
   – Защото нямам чувството, че те познавам. Все едно живея с чужд човек.
   – Делим един дом от близо година.
   – Това не означава, че те познавам. Разменяли сме си по няколко думи и толкова. Нямах честта да бъда поканен на сватбата ви. Дори не подозирах, че ще се жените. Не мислиш ли, че това е доста странно? Аз все пак съм единственото му дете.
   – Баща ти пожела така.
   – Не! – почервеня Тайлър и скочи на крака. – Баща ми не може да пожелае подобно нещо! Напротив, със сигурност е искал да съм част от това.
   – Страхуваше се, че ще се разстроиш от повторната му женитба.
   – И по тази причина реши просто да те доведе у дома и да те обяви за моя втора майка? Какъв смисъл виждаш в това?
   – Длъжни сме да опитаме, миличък. Трябва да се понасяме, защото останахме само двамата.
   Тайлър я изгледа така, сякаш всеки момент щеше да повърне.
   – Ние никога не сме имали нищо общо, Джийн. Сега аз съм просто сирак, който си няма никого.
   Настъпи неловко мълчание.
   – Утре ще дойдат доброволци от армията – каза накрая Джийн.
   – Доброволци ли? За какво?
   – Да ни помагат. Могат да пазаруват и да готвят, могат да те карат на училище. В момента съм доста заета и не мога да се справя с всичко.
   – В такъв случай е най-добре да ме извадиш от списъка със задачите си. Нямам нужда от помощ, мога и сам да ходя на училище.
   – Не бива да се изолираш от всички, Тайлър!
   – Мисля да разбера какво се е случило с баща ми. Има хора, които ще ми помогнат за това. Искам да науча истината, Джийн. И ще я науча!
   След тези думи той се обърна и хукна надолу по стълбите.
   Джийн понечи да го последва, после спря. Пристъпи към бюрото и погледна снимката с някогашното семейство Уинго, след което измъкна телефона си от джоба на джинсите.
   Написа есемес и натисна бутона за изпращане. Бяха само две думи, но казваха много.
   Имаме проблем.***
   Тайлър грабна връзката ключове, окачена до хладилника, излезе през страничната врата на къщата и скочи в пикала. Всичко в кабината напомняше за баща му и дори миришеше на него. Под задното стъкло имаше стойка за пушка, а вдясно на предното беше залепен стикер с американското знаме. От огледалото за обратно виждане висяха чифт миниатюрни армейски ботуши, изработени от пластмаса, а върху стелките на пода беше изписано "Армията ме прави силен".
   Той запали двигателя, включи на заден и изкара пикала от алеята. Погледна часовника на таблото. Наближаваше осем. Отби край тротоара, набра кратък есемес и зачака. Отговорът дойде няколко секунди по-късно. Натисна педала и колата потегли надолу по пътя.
   Пет-шест минути по-късно той спря пред дома на Кати Бърнет, която го чакаше на тротоара. Качи се в кабината и решително затръшна вратата.
   – Какво каза на вашите? – попита Тайлър.
   – Че отивам да се видя с Линда, която живее наблизо. Тя ще ме покрие.
   Той подкара мълчаливо.
   – За какво искаш да говорим? – погледна го Кати.
   – За разни неща – отвърна с доста голямо закъснение Тайлър.
   – Какви неща? Свързани с баща ти ли?
   Той кимна.
   – Какво става, Тайлър?
   – В смисъл? – отвърна с въпрос той и намали скоростта.
   – Имам предвид детективите, които си наел. Защо си го направил?
   – Вече ти обясних. Заради баща ми.
   – Но баща ти е загинал в Афганистан, а армията те е уведомила. И аз съм дете на военни. Ние сме наясно, че такива неща се случват и че в тях няма никаква мистерия.
   – В този случай има – каза Тайлър. – Наех детективите, защото съм убеден, че армията не ми каза истината за татко.
   – Знам, че беше много разстроен от новината. Но защо мислиш, че са те излъгали?
   – Първо ми казаха, че бил застрелян, а после изведнъж добавиха, че бил взривен от мина. По тази причина нямало смисъл да ходя да посрещам ковчега в "Доувър", защото отнего не било останало нищо. Струва ми се обаче, че армията е допуснала една сериозна грешка.
   – Може би. Дори там грешат. Майка ми знае няколко такива истории.
   – Не би трябвало да допускат подобни грешки – дрезгаво отвърна Тайлър.
   – Наистина е така – кимна Кати и съчувствено го докосна по рамото.
   – Но после се появиха още военни, придружени от няколко мъже в костюми, които се представиха за служители на някаква друга агенция, не ? запомних името.
   – С каква цел?
   – Да ми кажат, че трябва да разкарам Кинг и Максуел.
   – Защо?
   – Според мен не им е приятно някой да се рови в случая с татко. – Той се взря в лицето на Кати. – Всичко това е много странно.
   – Кое по-точно?
   Той отби встрани от пътя, дръпна ръчната и каза:
   – Получих имейл от него.
   – Кога?
   – Малко след като го обявиха за мъртъв.
   Кати го погледна втренчено и пребледня.
   – Как е възможно това? – прошепна тя.
   – Имаше дата и час. А те вече ми бяха съобщили кога е загинал. Имейлът беше изпратен на следващия ден.
   – Може би някой друг е свършил тази работа.
   – Няма начин. Използван е шифър, който е известен само на нас с татко.
   Кати погледна през страничното стъкло и потръпна.
   – Това е страшно, Тайлър – промълви тя, а после добави колебливо: – Ти наистина ли… Наистина ли вярваш, че баща ти е жив?
   Тайлър не отговори веднага. Страхуваше се, че ако каже какво мисли, то няма да се случи.
   – Да, вярвам.
   – Той беше сержант от резерва. Не искам да го омаловажавам, но защо би представлявал чак такъв проблем за армията? Сякаш е бил генерал или нещо подобно!
   – Според мен татко е бил доста по-важна фигура, отколкото са смятали хората.
   – Какво искаш да кажеш?
   – Той напусна армията малко преди двайсетте години, нужни за пенсия. Кой може да си позволи да изпусне пълната си компенсация?
   – Жената детектив каза същото.
   – Говорила си с Мишел? – изненадано я погледна Тайлър.
   – И с Шон. По някое време днес. Те знаят, че сме приятели.
   – Това означава, че продължават да работят по случая – замислено промълви Тайлър.
   – А на военните това не им харесва.
   – Пет пари не давам какво им харесва и какво не. Тук става въпрос за баща ми. Ако не е мъртъв, искам да знам къде е. И да се прибере у дома. Няма да се откажа просто ей така.
   – Предполагам, че ако ставаше въпрос за мама, и аз щях да реагирам по същия начин – рече Кати.
   – Не бива да казваш на никого.
   – Няма, обещавам.
   Той я изгледа напрегнато, после обърна джипа и подкара обратно към дома ?.
   Когато се прибра, мащехата му я нямаше. Колата също беше изчезнала. Качи се в стаята си, взе джиесема си от масичката и започна да набира някакъв номер. После изведнъж спря. Ами ако го подслушваха?
   Изтича отново навън, скочи в пикапа и потегли.
   Един от малкото монетни автомати в района се намираше на три километра от дома му, в заведение от веригата "Севън-Илевън". Мишел вдигна на второто позвъняване.
   – Искам да ви наема отново – обяви в слушалката Тайлър.
   – Сигурен ли си? – попита тя.
   – Абсолютно.
   – Това е добре, защото ние така или иначе не сме спирали да работим по случая.
   21.

   Сам Уинго най-после задряма в автобуса, с който пътуваше, но само секунди по-късно сякаш литна във въздуха, тъй като преминаха през една дълбока дупка. Погледна към сгъстяващия се мрак зад прозореца. Околността беше гола и мрачна. Тепърва щеше да става още по-голаи по-мрачна. Сякаш се намираше на Луната.
   Обърна се към седналата до него старица, облечена в традиционните мюсюлмански дрехи. Тя похъркваше тихо, стиснала в ръце щайга със зеленчуци. Очевидно понасяше по-добре от него разбитите пътища.
   Преди години Сам Уинго беше пътувал от Турция за Иран заедно с няколко бойци, натоварени с тайна мисия. Минаха през подножието на връх Арарат, където според Библията беше приключило плаването на Ноевия ковчег. При нормални обстоятелства разстоянието между Истанбул и Техеран се изминаваше с кола за три дни, но екипът на Уинго не можеше да си позволи нито нормален начин на придвижване, нито влизане в Иран през официалните гранични пунктове. Просто защото членовете му щяха да бъдат арестувани незабавно. По тази причина пътуването им продължи почти цяла седмица.
   Шест часа след като пристигнаха на указаното място в Иран, трима терористи, укриващи се от американското правосъдие, бяха убити. Планът за изтеглянето на екипа на Уинго беше обмислен до последния детайл, но въпреки това се измъкнаха на косъм, преследвани от иранските сили за сигурност.
   Сегашното му пътуване не беше планирано толкова внимателно. Просто се друсаше на седалката с пълното съзнание, че шансовете му за измъкване са минимални. Но въпреки това не се притесняваше. Беше убеден, че ще се справи, тъй като искаше да се прибере при сина си.
   Обикновено пътуването от Кабул до пакистанския град Пешавар траеше десетина часа. Автобусите се движеха бавно и струваха сравнително евтино. С такси беше по-бързо, но и по-скъпо. Това всъщност нямаше значение за Уинго. Няколко евро повече не променяха нищо. Но прекосяването на границата беше проблем, тъй като не можеше да използва документите, които беше получил преди началото на мисията. Вече не можеше да вярва на никого, включително и на своите.
   Шосето между Кабул и Джелалабад не беше от най-добрите, но голяма част от него беше покрита с нов асфалт. Въпреки това го смятаха за един от най-опасните пътища в света поради многобройните катастрофи, повечето от които с фатални последици. А шофьорът на автобуса изглеждаше твърдо решен да прибави към тях и още една. Той ругаеше непрекъснато и караше изключително нервно – ускоряваше рязко и внезапно натискаше спирачките, без да го е грижа за пътниците. Автобусът скърцаше и се люшкаше, готов да се преобърне всеки момент.
   Уинго за пореден път огледа лицата на хората около себе си. Никой не изглеждаше разтревожен от безумното шофиране на водача. Бяха афганистанци и пакистанци, постоянно пътуващи между двете страни. Той беше единственият чужденец в автобуса и това си личеше, макар да бе почернил лицето си. Носеше тъмни очила и беше вдигнал качулката на якето си. Не се беше бръснал повече от седмица и беше доста брадясал.
   Джелалабад беше най-големият град между Кабул и пакистанската граница. Макар и смятан за един от най-красивите градове на Афганистан, той беше доста опасен за чужденците – главно заради размирното положение в региона. В това отношение не можеше да помогне дори най-голямата американска военна база "Фенти", разположена в близост до летището.
   Муджахидините бяха превзели града след прогонването на руснаците. Оттогава насам буквално всеки мъж от афгански произход притежаваше поне едно автоматично оръжие, най-често Калашников. Талибаните бяха поели контрола над града от средата на 90-те години на миналия век, но по-късно бяха атакувани от американската армия и свалени от управление в отговор на нападението от 11 септември. Но те правеха всичко възможно да си възвърнат властта. Близостта на Джелалабад до пакистанската граница го превръщаше в център на усилията им да завземат страната. Всичко това допринасяше за политическата нестабилност в региона.
   Пътят свършваше на границата. Пътниците я прекосяваха пеша, а след това използваха автобусите и такситата, които ги чакаха от другата страна. По обед границата беше затворена.
   Допълнителен проблем за Уинго беше фактът, че тази част на Пакистан не се контролираше от правителството. Тя се наричаше Хайбер Пахтунхва, някогашната Северозападна гранична провинция, и се управляваше от местните пущунски племена. Чужденците трябваше да получат специално разрешително, за да преминат през легендарния Хайберски проход между двете държави. Пътуваше се с такси, в което редом с шофьора се возеше и войник. Разрешителните бяха безплатни, но не и таксито и войника в него. Въпреки това заплащането беше смешно ниско, особено по западните стандарти. Също като цената на човешкия живот.
   Уинго нямаше как да прекоси границата. Не притежаваше нито разрешително, нито документи, за да може да поиска такова, независимо дали безплатно или не. По силата на тези обстоятелства беше принуден да слезе в Джелалабад. Оказа се, че е единственият. Автобусът незабавно потегли, за да стигне до границата преди обед. Но той не бързаше, защото нямаше работа там преди залез слънце.
   Имаше познат в града и възнамеряваше да потърси съдействието му. Но трябваше да внимава поради масираното американско присъствие. Навсякъде щеше да има любопитни очи, както на американци, така и на местни. А в момента той не можеше да разчита нито на едните, нито на другите. Владееше пущу, основния език в страната. Освен това можеше да се оправя и на дари, втория най-разпространен език. Но не говореше местния диалект и това означаваше, че през повечето време щеше да си държи устата затворена.
   Успя да си уреди среща със своя познат в един хотел, който беше максимално далече от летището. Пристигна там доста по-рано, за да провери дали всичко е наред. До известна степен вярваше на този човек, макар да не вярваше изцяло на никого.
   Беше ранна утрин, но температурата наближаваше двайсет градуса. По пладне щеше да надхвърли трийсет, но Уинго беше издържал на много по-големи жеги, когато термометърът скачаше над четирийсет.
   Чакаше в коридора, в близост до наетата стая. През прозореца се виждаха излитащи и кацащи самолети. Повечето от тях бяха военни, въпреки че американците наскоро бяха предали управлението на летището на местните власти. С напредването на деня започнаха да се виждат и цивилни самолети. Много му се искаше да бъде в някой от тях. Полетът до Ню Делхи беше не повече от час и половина, но по земя разстоянието от около хиляда километра щеше да му отнеме далеч повече време. За съжаление, използванетона самолет в тази част на света беше свързано с много проверки и документи, с които той не разполагаше. Ето защо беше принуден да използва друг вид транспорт, поне засега.
   Някой започна да се изкачва по стълбите. Уинго го изчака да прекоси коридора и да спре пред вратата на стаята. Миг по-късно беше до него, сложил ръка върху пистолета си. Влязоха заедно, после Уинго се обърна и заключи след себе си.
   Мъжът беше пущун, с когото се познаваха от близо три години. Бяха участвали заедно в една успешна операция, благодарение на която човекът се издигна доста високо в своята официална организация. Казваше се Адел и двамата се бяха сприятелили, доколкото го позволяваха обстоятелствата. В момента той беше единствената надежда на Уинго да се измъкне от страната.
   Адел седна на леглото и вдигна глава да го погледне.
   – Разбрах, че положението ти е доста тежко – каза мрачно той.
   – Какво си чул?
   – Името ти присъства във всички официални канали, а коментарите не са ласкави.
   – Какво се говори?
   – Провалена мисия и изчезнал ценен товар.
   – Къде смятат, че съм?
   – Изглежда, никой не знае. Но едва ли допускат, че си в Джелалабад.
   – Нямам намерение да се задържам тук. Искам да мина през границата. Предполагам, че всеки граничар разполага с моята снимка. Външността ми е доста променена, но не мога да разчитам на това.
   – Ще ми кажеш ли какво се случи? – попита Адел.
   – Мисията ми действително се провали, защото ми заложиха капан. Все още не знам кой. За съжаление, не мога да разчитам на своите хора. Това е положението.
   Адел кимна.
   – А на мен се доверяваш, така ли?
   – Това е единствената причина да си тук.
   Афганистанецът извади от вътрешния си джоб някакви документи.
   – С това ще стигнеш до Ню Делхи – каза той. – Нямам с какво друго да ти помогна.
   – Ако се добера до Индия, няма да е трудно да стигна и до Щатите.
   – Ще се върнеш там, въпреки че не вярваш на своите хора? – изненадано го погледна Адел.
   Уинго разгледа документите и ги пъхна в раницата си.
   – Там имам син, който ме смята за мъртъв.
   – Аз имам четирима – каза Адел. – Често им се случва да си мислят, че баща им е умрял. Разбирам те много добре. Освен това сега вярвам, че си невинен. Виновните никогане се връщат у дома.
   – Значи досега си ме мислил за виновен, а? – подхвърли Уинго.
   – В тази част на света никой не вярва на никого.
   – Но аз искам да оправя нещата.
   – Аллах да ти помага, приятелю – каза Адел и се изправи.
   Същата нощ Уинго се прехвърли в Пакистан по маршрут, начертан от приятеля му. Двамата униформени на границата бяха с издути от подкупа джобове и гледаха на другата страна.
   Успял да се отърве от един истински пожар, Уинго с ужас установи, че е попаднал в кипящ казан. Такава беше разликата между Афганистан и Пакистан. Следващата му цел беше град Пешавар, който се намираше на стотина километра от границата. За да премине през Хайберския проход, нае частно такси и боец от батальона на Планинските стрелци. Пътуването щеше да продължи около два часа, но без охрана нямаше да стигне доникъде. Боецът му поиска две евро, докато шофьорът на таксито – четири пъти повече. При всички случаи това бяха добре похарчени пари.
   Пътуваха по същия път, по който бяха минали Александър Велики и Чингиз хан, тръгнали да завладяват огромни части от света. Затворен почти през цялото време на съветската окупация, проходът дори в днешни дни понякога беше забранен за чужденци. Уинго успя да зърне накацалите по околните хълмове ярко осветени имения на местните наркобарони, охранявани по един наистина смайващ начин, включително и със зенитни оръдия. Беше наясно, че от дрогата винаги ще се печелят огромни пари, но това не бешенегова грижа. Не и в момента.
   Охранителят не го погледна нито веднъж, вероятно следвайки указанията на Адел. Това го устройваше, защото той не беше разговорлив. Никога не използваше десет думи за нещо, което можеше да се каже и с една, а най-често се задоволяваше само с поглед.
   След Пешавар трябваше да стигне до пакистанската столица Исламабад, откъдето да се прехвърли в северната част на Индия с документите, получени от Адел. После щеше да поеме на юг, към Ню Делхи, откъдето се надяваше да хване първия самолет за дома с междинно кацане в Доха – разбира се, ако в Индия успееше да си набави фалшив паспорт. Полетът през половината земно кълбо щеше да му отнеме около двайсет часа – доста по-малко от времето, за което беше успял да измине някакви си триста километра.
   Но го чакаше дълъг път, преди да успее да се качи на някой джъмбо джет за Щатите.
   После се обърна да погледне назад, зърна колата, която ги следваше, и изведнъж разбра, че може би няма да стигне дори до Пешавар.
   22.

   Първата мисъл на Уинго беше, че са му заложили капан – вероятно с участието на униформения боец до него. Престана да мисли така в мига, в който куршумът прониза задното стъкло и пръсна главата на боеца. Уинго изкрещя на шофьора да натисне газта до дупка. Таксито се стрелна напред въпреки куршумите, които го обсипваха.
   Мъртвият се люшна към Уинго, който издърпа от ръцете му полуавтоматичната пушка и я обърна към строшения заден прозорец. Прицели се, изчака колата да се приближи и натисна спусъка. В нея имаше трима мъже, но той се целеше в шофьора.
   Кръвта на мишената му оплиска предното стъкло. Колата се люшна встрани, блъсна се в солидния каменен парапет и се преобърна. Миг по-късно избухна в пламъци.
   Уинго се обърна и погледна своя шофьор, усетил някакво необичайно отклонение в движението на таксито.
   – По дяволите!
   Светкавично се прехвърли на предната седалка до шофьора. Той беше мъж на средна възраст, който нямаше да остарее дори с ден повече. Заблуден куршум, най-вероятно рикошет, беше пробил дупка в тила му.
   Уинго хвана волана, протегна крак и успя да натисне спирачката, насочвайки колата към банкета. За късмет, тази отсечка от пътя беше пуста. Измъкна труповете от купето и ги прехвърли през парапета. Те се затъркаляха надолу по стръмния склон и спряха чак на дъното на дълбокия каменист дол. Нямаше време да ги погребе достойно и се задоволи само с кратка полугласна молитва.
   След това извърна глава към горящата кола. Първата му мисъл беше да изтича към нея и да се опита да разбере кои са тези хора и защо го преследват. Но пламъците стигнаха до резервоара и колата се превърна в огнено кълбо.
   Уинго седна зад волана и потегли. Дрехите му бяха оплискани с кръвта на боеца, а от задното стъкло не бе останало нищо. Нямаше никакви гаранции, че не е бил предаден. В такъв случай можеше да го следи и втора кола, която да се появи всеки момент. Или просто да го причаква някъде напред. А това "напред" си беше страшно дори и без въоръжени мъже.
   Беше чел Ръдиард Киплинг, който описваше Хайберския проход като "разсичащ планината меч". Той наистина я разсичаше, но съвсем не беше прав като меч. Околността наподобяваше лунен пейзаж, повече от мрачен, повече от кошмарен. Тук не растяха дървета. Липсваха леговища на диви животни, нямаше следи от човешко присъствие. Беше просто място за прехвърляне от една държава в друга, което трябваше да се измине бързо. Но "бързината" беше доста относително понятие.
   В края на есента и през зимата проходът обикновено беше затворен заради суровия климат. Тогава заснежените склонове ставаха опасни. А това време не беше далече. Уинго усещаше как силният вятър разклаща колата и заплашва да я изхвърли от пътя. Проходът представляваше безкрайна поредица от завои, къси прави отсечки и многобройни тунели, пронизващи планината Хиндукуш. Дори при бавно шофиране можеше да ти се завие свят.
   Уинго обаче не шофираше бавно, а като пилот от Формула 1. Таксито летеше с напрегнат вой. През счупеното стъкло нахлуваше леден вятър, от който зъбите му тракаха въпреки включеното на максимум отопление.
   Той мислеше единствено за възможните сценарии и начините, по които би могъл да реагира. Погледна часовника си и започна да изчислява колко път го чака до Пешавар. А след това се запита дали изобщо трябва да ходи там. Пешавар беше град с население от близо три милиона души, разпрострян на площ от над хиляда и триста квадратни километра. Несъмнено щеше по-лесно да се скрие сред толкова много хора, но това означаваше и повече очи, които могат да го следят.
   Реши да продължи направо към индийската граница. Надяваше се, че документите на Адел ще бъдат достатъчно надеждни, за да я прекоси. Разбира се, само ако именно той не го бе предал на мъжете, които изгоряха в онази кола. В такъв случай документите автоматично ставаха неизползваеми.
   Въпросът опираше до съдбоносна преценка. Дали да се довери на Адел, или да поеме по друг път?
   При нормални обстоятелства отговорът на този въпрос беше лесен: човек не бива да се доверява на никого. Но Уинго беше надникнал в очите на Адел, беше чул думите му. Ив крайна сметка реши, че може да му се довери. Онези в изгорялата кола вероятно бяха обикновени престъпници, решили да оберат или отвлекат един американец, за когото да поискат откуп. Тук подобни неща се случваха всеки ден.
   Когато най-после излезе от прохода, Уинго отби на банкета, преоблече се с чисти дрехи от раницата си, а окървавените закопа край пътя. Късно вечерта стигна до някакво градче и заряза надупченото такси на една уличка. После нае стая в малък хотел, чийто съдържател приемаше пари в брой и не задаваше въпроси. На следващата сутрин сесдоби с мотоциклет под наем, като използва документите, получени от Адел. И без да губи време, потегли към индийската граница. Пакистанската пътна инфраструктура беше добра и пътуването мина бързо. Спря само веднъж, колкото да хапне и да напълни резервоара. Не след дълго наближи границата и намали скоростта.
   Предстоеше му да разбере дали Адел го е предал, или му е останал верен.
   И друг път беше прекосявал тази граница, която минаваше през центъра на градчето Уагах, разделено на две през 1947 г. по силата на международното споразумение за създаване на държавата Пакистан върху някогашна индийска територия. Същото градче използваше може би най-сложната церемония за затваряне на граници в целия свят. Тя започваше малко преди залез слънце с участието на индийски и пакистански граничари, които набиваха крак по наистина невъобразим начин – обувките им се повдигаха почти до главата. Пред очите на любопитната тълпа и под звуците на духова музика те се изправяха един срещу друг, като заемаха агресивна поза и гледаха лошо. Петли предипоредния бой.
   Уинго изобщо не се интересуваше от подобни церемонии. Единствената му цел беше да премине през граничния пункт преди началото на ритуала, тъй като граничарите неизбежно се разсейваха от насъбралата се тълпа. Подбра времето с изключителна точност. Оказа се последният човек, прекосил границата преди нейното затваряне. Когато стъпи на индийска земя, той се обърна само веднъж – тъкмо навреме, за да зърне наперените граничари, които маршируваха под звуците на духовата музика. Никой не обърна внимание на самотния американец, който толкова много бързаше да напусне Пакистан, яхнал прашен мотоциклет.
   23.

   – Сега разбирам какво имаше предвид – промърмори Мишел, вперила поглед в жената, която се приближаваше.
   В късния следобед двамата с Шон седяха в заведение за бързо хранене в един от местните молове, максимално далече от малкото посетители.
   Дейна Браун беше облечена различно в сравнение с последния път, но черният тесен панталон и бялата туника подхождаха много добре на приятно закръглената ? фигура.
   – Доста надарена е, имам предвид външно – добави Мишел, без да откъсва очи от нея.
   – Най-добре запази заключенията за себе си – каза Шон. – Тук сме, за да получим информация, и трябва да се държим любезно.
   – Аз винаги съм любезна.
   Той поклати глава, след което отново насочи вниманието си към Дейна, която вече наближаваше тяхната маса. Изправиха се да я посрещнат.
   – Мишел Максуел, Дейна Браун – кратко ги представи Шон.
   Двете жени си размениха сковани усмивки, придружени от кратко ръкостискане. Шон ги покани с жест да седнат и каза:
   – Предполагам, че поиска тази среща, защото имаш някакви новини.
   Дейна задържа погледа си върху Мишел една секунда по-дълго от необходимото, а след това се извърна към него.
   – Беше по-трудно, отколкото очаквах.
   – Надявали сте се да бъде лесно, така ли? – подхвърли Мишел.
   – Всъщност да, защото все пак става въпрос за съпруга ми. Предполагам, знаете колко безпроблемно се манипулира един мъж, когато жената обърне внимание на базиснитему нужди. – Извърна се към Шон и закачливо добави: – Креватни разговори, както ти правилно отбеляза...
   Мишел го стрелна с поглед.
   – Да, разбира се – кимна тя. – Но защо имам чувството, че в случая задоволяването на базисните му нужди се е оказало недостатъчно?
   – Това не е проблем, когато човек има резервен план – усмихна се Дейна и се облегна назад. – Предполагам, че се интересувате от крайния резултат и затова няма да ви занимавам с подробностите. – Извърна се към Шон и добави: – Оказа се, че Пентагонът гледа доста сериозно на ситуацията около този Сам Уинго.
   – Но как го накара да говори на тази тема? – попита Шон.
   – Казах му, че се безпокоя за него, защото не се храни добре и постоянно е в лошо настроение. След което директно го попитах какво не е наред. Предупредих го да не се измъква с приказки за националната сигурност, защото съм негова съпруга и подобни глупости не ми минават. Накрая отсякох, че ако не ми се довери, проблемът може да стане сериозен.
   – И какво отговори той? – попита Шон.
   Дейна сведе поглед, а чертите ? издаваха несигурност.
   – Може би ще ти прозвучи изненадващо, Шон, но се почувствах виновна, че го правя. Той сподели с мен някои наистина конфиденциални неща и не съм сигурна, че е редно да ги разкривам.
   – Никога няма да разбере, че си разговаряла с нас, Дейна – успокои я той. – Това ти го обещавам. Не ми пука, че могат да ни изпратят призовки с конкретни обвинения. Никой няма да чуе името ти, произнесено от нас. – Погледна към Мишел, която кимна.
   – Имате и моята дума, Дейна. Както ви е известно, и двамата сме бивши агенти на Сикрет Сървис и знаем много добре значението на думата "секретно". Опитваме се да помогнем на едно момче да научи истината за баща си, това е всичко.
   Дейна въздъхна и се приведе над масата.
   – Сам Уинго не е преминавал в резерва. Продължавал е да бъде военен, макар да е напуснал служба една година по-рано. Но стажът му за пенсия е вървял.
   – Защо го е направил? – попита Шон.
   – За да се устрои като цивилен. За да започне работа в частна фирма.
   – А може би и за да се ожени за жена, която почти не познава?
   – Къртис не навлезе в подробности, но предполагам, че и това е вярно.
   – Доста труд си е направил да си изгражда легенда – отбеляза Мишел. – С каква цел?
   – Уинго е изпълнявал свръхсекретна мисия в Афганистан, свързана с предаването на някакъв товар. Но нещо се е случило и се е провалил.
   – Какъв товар?
   – Къртис категорично отказа да навлезе в подробности. А може би не знае нищо повече. Вярно, че е генерал, но такива като него има много. По всичко личи, че случаят е скрит зад стена от мълчание. Или поне най-важните елементи от него.
   – И какво е станало със Сам Уинго?
   – Не могат да го открият.
   – Съществуват ли подозрения за двойна игра? – попита Мишел.
   – Къртис очевидно го харесва, но внезапното му изчезване не говори в негова полза. – Дейна се взря в Шон и директно попита: – Какво знаете вие за всичко това?
   Двамата партньори се спогледаха.
   – Ти беше откровена с нас и аз мисля да ти отговоря със същото – бавно отвърна Шон. – Тайлър е убеден, че баща му е жив.
   – Според Къртис и Пентагонът е на същото мнение. Версията, че е загинал по време на бойни действия, е измислена, за да се прикрие ситуацията.
   – И сега го издирват, така ли? – попита Мишел.
   – Да – кимна Дейна. – Съмнявам се, че дълго ще остане в неизвестност, след като Министерството на отбраната се е заело да го търси. – Извърна се към Шон и рязко попита: – Но защо Тайлър е убеден, че баща му е жив? Той със сигурност няма достъп до секретна информация.
   Шон се поколеба.
   – Надявам се, че няма да споделиш с Къртис това, което ще ти кажа – рече накрая той.
   – Няма как да споделя нищо, без да се разкрия. И тогава вероятно ще разбия семейството си. По тази причина отговорът ми е "не". Няма такава вероятност.
   – Сам Уинго е изпратил имейл на Тайлър. Известно време, след като е бил обявен за загинал.
   – Съдържанието?
   – "Съжалявам, моля те да ми простиш."
   – Признание за допуснати грешки?
   – По-скоро извинение за начина, по който военните са го обявили за мъртъв – каза Мишел.
   – Предполагам, че ако имах дете и му се беше случило това, и аз щях да искам да му се извиня – промърмори Дейна, почука замислено с дългите си лакирани нокти по пластмасовата масичката и попита: – Какво ще правите сега?
   – Твоята информация наистина дава отговор на част от въпросите ни – отвърна Шон. – Но в същото време изобщо не ни приближава до Уинго и истината по този случай.
   – Ти беше прав, като ме предупреди да внимавам – каза тя. – Всичко това звучи много секретно и не е работа на обикновения гражданин да се рови в него.
   – Точно така – кимна Мишел, погледна вдясно и замръзна. Опитът, придобит в Сикрет Сървис, отново се оказа полезен.
   Тя посегна към чашата си и прошепна:
   – Трима с пистолети и микрофони на шест, девет и дванайсет от нас. Нещо ми подсказва, че не са истински ченгета, въпреки че изглеждат такива.
   Шон изобщо не погледна встрани, а закова очи в лицето на бившата си съпруга.
   – Дейна, искам да ме слушаш много внимателно и да направиш това, което ще ти кажа – изрече с равен глас той.
   Тя се стресна леко, но бързо се овладя.
   – Слушам те.
   – Малко по-надолу от заведението, вляво, има полицейски пункт с двама дежурни, които наблюдават мола. Искам да станеш и да тръгнеш натам. Без да бързаш и без да се оглеждаш. Просто върви нормално. Като стигнеш, кажи на ченгетата, че си видяла тук трима мъже с пистолети и си се уплашила. Те ще извикат подкрепление и ще дойдат да ги проверят. През това време ти тръгваш към колата си по най-краткия път, скачаш в нея и потегляш право към Пентагона. Къртис там ли е?
   Тя кимна.
   – Добре. По пътя ще му звъннеш да му кажеш, че нещо те е обезпокоило и трябва да говориш с него.
   – А вие? – сбърчи вежди Дейна.
   – Ние ще се оправим.
   – Така казваше и когато все още беше в Сикрет Сървис.
   – Приближават се, Шон! – просъска Мишел.
   – Хайде. Дейна. Действай!
   Тя стана, усмихна се и подхвърли:
   – Пак ще се видим, пазете се.
   След тези думи се обърна и тръгна към полицейския пункт, който беше съвсем наблизо.
   Шон също се изправи, следван от Мишел. И двамата се обърнаха с лице към приближаващите се мъже. След това се разделиха. Единият тръгна надясно, а другият наляво. Което означаваше две потенциални мишени за противника вместо една.
   Той беше наясно, че ако тези наистина са ченгета, вече би трябвало да извадят служебните си документи. Но те не го направиха. Един кратък поглед беше достатъчен, за да си направи заключението: военни в цивилни дрехи. Но ако беше така, защо не си показваха документите?
   Може би бяха бивши военни.
   Разстоянието помежду им се скъси до два метра. С периферното си зрение Шон забеляза, че ръката на Мишел се плъзга към колана. Неговата бавно се насочи към кобура подмишницата му. Заведението беше почти празно, но въпреки това би предпочел да са навън. Тук опасността от косвени жертви беше доста голяма.
   Мъжът, който беше точно срещу него, спря на място и обяви:
   – Трябва да дойдете с нас. Включително и жената, която току-що си тръгна. Звънни ? по телефона да се върне обратно.
   – Кой ми нарежда?
   – Ще ви обясним всичко, когато излезем навън.
   – Не съм съгласен.
   – Нямаш друг избор.
   – Избор винаги има – обади се Мишел.
   Шон понечи да каже нещо, но зад гърба му се разнесе крясък:
   – Никой да не мърда!
   Тримата едновременно посегнаха към оръжието си, а Шон разбра, че зад тях са се появили охранителите на мола.
   Мишел вече се беше задействала. Кракът ? се стрелна нагоре и изби пистолета от ръцете на мъжа срещу нея. В следващия миг тя го приспа със саблен удар в гърлото.
   Мъжът в средата измъкна пистолета си и откри огън по приближаващите се полицаи. Единият от тях се просна мъртъв, а другият потърси укритие зад близкия барплот. Шон се стрелна към мъжа, който беше проговорил. Ръката му се вкопчи в китката с пистолета.
   – Хвърли оръжието! – изкрещя оцелялото ченге.
   Вместо отговор получи нова порция изстрели, които го принудиха да клекне зад барплота. Посетителите в заведението се разбягаха с писъци.
   – Извикай подкрепление! – изкрещя по посока на ченгето Шон.
   Мишел приклекна, опря длан в пода и светкавично завъртя дългите си крака. Улучен малко под сгъвките на коленете, стрелецът в средата падна на земята, но без да изпуска пистолета. Вдигна го и се прицели в нея, но тя вече не беше там. Легнала по гръб, Мишел се плъзна към него с краката напред и заби тока на обувката си в скулата му. После се претърколи и го удари с лакът в тила. Мъжът загуби съзнание и главата му изхлопа на дъските. Тя се изправи точно навреме, за да подхване тялото на Шон, отхвърлено от другия мъж, с когото се бореше. Мъжът измъкна резервен пистолет от кобура на гърба си, но не успя да стреля.
   Просто защото Шон го изпревари и го уцели в гърдите с оръжието, което беше изтръгнал от ръцете му.
   Обърнаха се едновременно. Предишният противник на Мишел се беше надигнал и се целеше в полицая, който правеше опити да се прехвърли през барплота.
   Тя измъкна пистолета си и го улучи в слепоочието – в мига, в който и той натисна спусъка. Куршумът му се заби в ръката на полицая, който се свлече на пода.
   Мишел пропълзя до мъртвеца и пребърка джобовете му.
   – Нищо – подвикна тя. – Нито портфейл, нито лични документи.
   Шон се втурна към ранения полицай, разкъса ръкава на униформата му и разгледа раната.
   – Ще се оправиш – успокои го той и започна да прави нещо като турникет от разкъсания ръкав. – Куршумът е влязъл и излязъл. Успя ли да повикаш подкрепление?
   Човекът само кимна. Лицето му беше разкривено от болка.
   – Какво става, по дяволите? – изпъшка след известно време той.
   – И аз искам да знам.
   Мишел коленичи до тях.
   – Добре ли е?
   – Ще се оправи. За разлика от партньора си.
   В следващия миг зад тях се разнесе зловещото прещракване на заредено оръжие. Обърнаха се. Средният нападател се беше върнал в съзнание и насочваше пистолета си къмтях.
   – Не! – разнесе се пронизителен вик.
   Шон извърна невярващ поглед към бившата си съпруга, която връхлетя на мъжа и го удари с чантата си.
   – Дейна, недей! – кресна той.
   Нападателят се завъртя и я простреля в гърдите. За миг тялото ? остана неподвижно, после рухна на пода.
   Шон се прицели и пусна един куршум в главата на нападателя. После наведе пистолета и се втренчи в бившата си съпруга. От раната ? бликаше кръв.
   – Дейна! – извика той и се втурна към нея.
   24.

   Шон използва всичките си познания за оказване на първа помощ, които беше усвоил в Сикрет Сървис. Но раната продължаваше да кърви обилно. В един момент Дейна престана да диша и той ? приложи сърдечен масаж и изкуствено дишане. В крайна сметка дробовете ? се отвориха и сърцето ? заработи. Парамедиците пристигнаха, поеха нещата в свои ръце и я стабилизираха. Шон се качи в линейката, а Мишел ги последва с лендкрузъра.
   В момента двамата седяха в чакалнята на болницата. Вече бяха разпитани от местната полиция и федералните власти. Казаха им доста неща, но съвсем не всичко. За късмет, очевидците на инцидента единодушно потвърдиха, че нападателите са тримата убити мъже, а Шон и Мишел са действали в условията на неизбежна самоотбрана и са спасили живота на втория полицай.
   Но всичко това се оказа недостатъчно, най-вече за агентите на ФБР.
   При отварянето на вратата Мишел унило вдигна глава. Надяваше се да получат добри новини от болничния персонал, но когато видя кой влиза, чертите ? се изопнаха още повече.
   Беше агент Маккини от МВС.
   – Коя част от предупреждението ми не успяхте да схванете? – изръмжа той.
   – Просто си пиехме кафето в мола – уморено отвърна Шон. – Не съм чувал това да е забранено със закон.
   Маккини се тръшна на стола срещу тях.
   – Отлично знаеш какво имам предвид. А простреляната жена? По една чиста случайност тя се оказва съпруга на армейски генерал и твоя бивша жена, така ли?
   – Имах среща с нея – сковано призна Шон. – Помага ни за някои неща.
   – Свързани със Сам Уинго? – изстреля гневно Маккини. – Въпреки забраната ми да се забърквате!
   – Не си спомням някой да те е назначил да ни казваш кои случаи да поемаме и кои не – рязко отвърна Шон.
   – Напротив, това ми е работата. Значи си поискал помощта ?, така ли? За какво? Да измъкне информация от мъжа си, нали? Толкова ниско ли си паднал? Да я изложиш на смъртна опасност!
   Шон замълча, защото Маккини беше прав. Дейна можеше и да не оживее. Онова, което доскоро му се струваше невинен начин за сдобиване с полезна информация, изведнъж се превърна в най-безумната идея, която би могла да му хрумне. И най-егоистичната.
   В следващия момент чуха шум и се обърнаха към вратата. На прага стоеше генерал Къртис Браун. Беше със зачервени очи и помръкнало лице. Явно беше чул последните реплики.
   – Шон Кинг?
   – Да? – изправи се Шон, напрегнат и пребледнял. – Как е Дейна?
   Вместо отговор Браун се стрелна напред и заби юмрук в лицето му. Едрото тяло на Шон политна назад, преобърна един стол и се стовари на пода.
   Мишел светкавично се изправи между двамата.
   – Назад! – процеди тя.
   – Ще те убия! – изрева генералът, опитвайки се да я заобиколи и да докопа Шон.
   Тя го хвана за китката и рязко я извъртя. Тялото му се прегъна на две. Той изпъшка, наведе се и успя да освободи ръката си. В следващия миг замахна към нея, но тя приклекна светкавично и го ритна в крака. Генералът изгуби равновесие и се просна на пода. Мишел направи крачка напред и стъпи върху гърба му.
   – Не ставай! – изкомандва тя.
   Браун направи опит да се надигне и получи бърз ритник.
   – Спри, Мишел! Веднага спри!
   Шон беше успял да се изправи. Лицето му беше ожулено и натъртено и бързо се подуваше. Генералът също се изправи.
   – Ако искаш пак да ме удариш, давай. Заслужавам го! – рече Шон, пристъпи към него, грабна ръката му и я сви в юмрук. – Хайде, удари ме! – извика той.
   Но Браун отстъпи крачка назад, очевидно объркан от реакцията му. След това се отпусна на близкия стол, скри лице в дланите си и беззвучно заплака.
   Маккини стана и извади служебната си карта, въпреки че генералът нямаше как да я види.
   – Аз съм от МВС, господин генерал. Много съжалявам за това, което се е случило със съпругата ви. Уверявам ви, че ще направя всичко възможно виновните за този ужасен инцидент да бъдат наказани. – Той изрече последните думи, втренчен в Шон.
   Шон остана неподвижен. Лицето му беше разкървавено и подпухнало. Очевидно не виждаше никой друг освен Браун.
   Вратата се отвори и в чакалнята се появи мъж с хирургически дрехи.
   – Генерал Браун? – каза той и бавно огледа присъстващите.
   Браун вдигна глава. Лицето му беше мокро от сълзи.
   – Ето ме – обади се със задавен глас той.
   Хирургът пристъпи към него.
   – Операцията на съпругата ви приключи – съобщи приглушено той, но Шон и Мишел го чуваха много добре. – Тя се справи отлично. Разбира се, куршумът е причинил доста вътрешни поражения и животът ? все още е в опасност, но аз вярвам, че ще се възстанови. – Той замълча за миг и добави: – Истинско чудо е, че не е умряла от кръвозагуба. Този, който ? е оказал първа помощ и е спрял кръвоизлива, е спасил живота ?.
   Мишел хвърли окуражаващ поглед към Шон, но той гледаше в краката си.
   – Искате ли да я видите? – Хирургът продължаваше да говори само на Браун. – Разбира се, тя все още не е в съзнание, но все пак...
   – Да, моля ви! – бързо отвърна Браун и напусна помещението заедно с лекаря, без да поглежда останалите.
   Шон се отпусна на близкия стол, а Мишел издърпа няколко салфетки от кутията на масата, намокри ги на мивката и се зае да почиства лицето му от кръвта. Той изобщо не реагира.
   Маккини седна насреща им.
   – Здравата ти размести циферблата, мамка му – промърмори той. – Но лично аз не го обвинявам. Добре, че беше партньорката ти, иначе и ти щеше да останеш на лечение тук.
   – Ако не си забелязал, Шон изобщо не се предпази – остро подхвърли Мишел. – Освен това именно той ? оказа първа помощ.
   – Ако не беше той, нямаше да я прострелят – враждебно я изгледа Маккини.
   – Всъщност Шон я изпрати да предупреди полицаите и ? нареди веднага след това да потегли към Пентагона. Ако го беше послушала, сега щеше да е жива и здрава.
   – Не – каза Маккини. – Щеше да е жива и здрава, ако вие двамата не бяхте я замесили.
   – Той е прав, Мишел – промълви Шон, отмести ръката ? от лицето си и стана. Погледна към Маккини и добави: – Ти си прав.
   – Радвам се, че поне по този въпрос сме на едно мнение – рече Маккини. – А сега да се залавяме за работа.
   – Каква работа? – попита Мишел, след като Шон не реагира.
   – Искам да знам в какво точно сте се забъркали.
   – Вече знаеш в какво, агент Маккини – каза с раздразнение Мишел. – Всичко започна с изчезването на Сам Уинго и неочакваното му завръщане от отвъдното.
   – От отвъдното? – учудено я изгледа Маккини.
   – Я ми кажи кой те повика тук? – дойде на себе си Шон. – Кой ти се обади?
   – Няма да отговоря на този въпрос.
   – Отговори на себе си. Открихте ли някакви документи за самоличност у убитите?
   – Това не е твоя работа. Следствена тайна е.
   – Приличаха на военни, но нямаха документи.
   – Военни като Уинго? – погледна го с любопитство Маккини.
   – Между другото, той никога не е преминавал в резерва.
   – Откъде знаеш?
   – Това е поверителна информация. И тъй, който те насъска да ни преследваш? Някоя важна клечка в Пентагона, нали?
   – Това не е твоя работа – повтори агентът.
   – Напротив, моя е. Тези хора искаха да ни ликвидират, Маккини. За съжаление, едва не убиха човек, на когото държа. Винаги приемам много лично подобни случаи.
   – Ако продължавате в този дух, ще се наложи да ви арестувам! – изръмжа Маккини и сграбчи ръката му.
   Шон се отскубна с рязко движение.
   – А ако ти продължаваш да нарушаваш конституционните ми права, с теб и МВС ще направим голямо шоу в съда, както и пред медиите – каза той и тръгна към вратата.
   – Ама и теб си те бива – промърмори Мишел в лицето на агента.
   Маккини не ? обърна внимание.
   – Хей, Кинг! – подвикна той. – Каква е следващата ти стъпка? Може би да докараш и момчето в състоянието на бившата ти жена?
   Шон продължаваше да крачи към изхода.
   Мишел го последва и затръшна вратата след себе си.
   25.

   Шон седна зад волана на лендкрузъра, а Мишел се настани до него. За известно време останаха на паркинга.
   – Дишай дълбоко – каза тя. – Трябва да намерим малко лед, иначе лицето ти съвсем ще се подуе.
   – Знаеш, че вината е моя – промърмори той, гледайки право пред себе си.
   – Нищо подобно. Вината е на онзи задник, който я простреля.
   – Аз я забърках във всичко това, Мишел!
   – Кой те накара да ? се обадиш? Ако търсиш виновник, това съм аз. Но с тези приказки няма да стигнем доникъде. Историята трябва да бъде разнищена докрай, защото само така можем да изкупим вината си пред Дейна.
   Шон завъртя ключа и двигателят забоботи.
   – Логиката ти е желязна, но този път няма да ни свърши работа – каза той. – Ако искаме да постигнем нещо, трябва да атакуваме. Но не с главата напред.
   – Защо?
   Той подкара към изхода на паркинга.
   – Тримата в мола не бяха федерални, а по-скоро бивши военни. Това си личеше по всичко – стойка, прически, оръжие, властно поведение.
   – Бивши военни, значи. Но по каква причина се замесват в подобни неща?
   – Сам Уинго не е бил в резерва. Водил се е на редовна военна служба, а Министерството на отбраната изгражда легенда и го изпраща на тайна мисия. Но тя се прецаква и Уинго изчезва безследно. Някъде по това време влиза в контакт със сина си и му казва, че съжалява. Въпросът е каква е била превозваната от него стока и кой я държи в момента.
   – Допускаш ли, че я държи самият той?
   – Не знам. Когато възлагаш подобна мисия на някого, трябва да си сигурен в неговата лоялност.
   – Може би мисията е била обречена още от самото начало, а Уинго е бил изкупителната жертва. Това обяснява съдържанието на имейла, който е изпратил на сина си.
   – Права си – кимна Шон. – Човекът, който ни описа Тайлър, съвсем не прилича на предател. Но ако мисията се провали, какво би съобщила армията на момчето? Че баща му е загинал в бойна акция.
   – Вероятно плановете им са били такива – отвърна Мишел. – Но съм готова да се обзаложа, че добър баща като Сам Уинго е пожелал някой да бъде до момчето му. Те нямат друга роднини, така че...
   – Така че на сцената се появява Джийн Уинго в ролята на втора майка.
   – Това обяснява странната женитба, на която Тайлър дори не е поканен да присъства. Просто са сложили подписите си пред съдия и толкоз.
   – А може би изобщо не са женени, по дяволите! – изръмжа Шон.
   – Може би. Аз дори се съмнявам, че истинското ? име е Джийн.
   – При толкова много лъжи със сигурност става въпрос за нещо важно.
   – А сега на сцената се появяват и бивши военни – добави тя. – Защо?
   – Допускаш, че някой е откраднал товара?
   – Възможно е – каза Мишел. – В такъв случай дали държат в плен Сам Уинго?
   – Фактът, че изпраща имейл на Тайлър, говори, че не. Може би е успял да се измъкне и в момента бяга нанякъде.
   – Ако е така, военните и всички останали положително са по петите му.
   – Не му завиждам – каза Шон, погледна навън и добави: – Но днес и ние бяхме на косъм. Можеха да ни видят сметката.
   – Като нищо.
   – Което означава, че тези типове си ги бива.
   – Дори много.
   – Е, все пак успяхме да се справим.
   – Само временно – каза тя. – В бъдеще всичко ще зависи от числеността им. А лично аз нямам чувството, че ще мога да им противодействам ефикасно.
   – След днешния инцидент ще разполагат с трима души по-малко, които да изпратят срещу нас. – Шон опипа подутата си челюст.
   – Когато научи всички подробности, генерал Браун със сигурност ще съжалява, че те е ударил.
   – Съмнявам се – рече той. – По-скоро би ме гръмнал.
   – Въпросът е как ще действаме оттук нататък, след като директният подход вече е напълно изключен.
   – Момчето е уязвимо, Мишел. След като погнаха нас, ще погнат и него.
   – Искаш да кажеш да стоим по-далече от Тайлър?
   – Напротив. Според мен трябва да станем негова лична охрана.
   – Няма как да го държим под око двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата – каза тя.
   – Но въпреки това трябва да дадем всичко от себе си.
   – За да разрешим случая?
   – Имам известни идеи – отвърна той.
   – Ще ги споделиш ли?
   – Щом Сам Уинго е пратил съобщение на сина си...
   Тя моментално схвана какво има предвид той и довърши:
   – Тайлър може също да му прати съобщение, като натисне "Отговори".
   – Точно така. С единствената подробност, че ние ще сме тези, които ще задават въпросите.
   – Според теб за какво е всичко това?
   – Дейна вече ни го каза. Армията провежда някаква свръхсекретна мисия, която се проваля с гръм и трясък. И товарът на Уинго попада в чужди ръце.
   – Какъв може да е бил той? Ядрено или биологично оръжие?
   – Нямам представа, Мишел. Но ако действително се окаже ядрено оръжие или някаква супервирулентна разновидност на чумата, двамата с теб ще научим това доста по-рано, отколкото бихме желали.
   – Защо ние, хората, винаги усложняваме нещата? – въздъхна Мишел.
   – Защото се страхуваме да не се окажат прекалено прости. И неинтересни.
   – Голям философ си. Как обаче ще ангажираме Тайлър, без да го превърнем в мишена?
   – Няма начин. Затова трябва да го пазим, докато ни помага тайно.
   – Той живее с мащехата си.
   – Не съм казал, че ще бъде лесно.
   Ситуацията беше изключително сложна. Почти толкова, колкото онази, в която той безпомощно гледаше как Мишел си бори за живота си, прикована към болничното легло. Тогава вината също беше негова. Ако беше мислил по-бързо, тя изобщо нямаше да пострада.
   – Защо не изпратиш есемес на Тайлър с предложение за среща? – каза той. – Оттук нататък трябва да бъдем много предпазливи.
   Мишел мълчаливо набра съобщението и го изпрати.
   Отговорът дойде пет минути по-късно.
   Тя го прочете два пъти, сякаш не можеше да повярва на очите си.
   – Шон?
   – Какво?
   – Според мен достъпът ни до Тайлър ще се окаже много по-лесен, отколкото предполагахме.
   – Защо?
   – Защото фалшивата му майка е изчезнала.
   26.

   Не се срещнаха нито в "Панера", нито край плувния басейн.
   Мястото беше някакъв черен път на около петнайсет километра от дома на Тайлър. Когато пикапът на баща му се появи там, Шон вече го чакаше.
   Момчето слезе и надникна в лексъса.
   – Къде е Мишел?
   – Точно зад теб – махна с ръка Шон, изчака лендкрузърът да спре и попита: – Някакви проблеми?
   – Никой не го проследи – отвърна тя.
   – А аз защо не забелязах, че караш след мен? – остро попита Тайлър.
   – Това беше целта на занятието – отвърна тя и приближи към тях.
   Небето беше покрито с ниско надвиснали облаци, а въздухът беше влажен и студен. Тримата потръпнаха почти едновременно.
   – Да влезем в някоя от колите – предложи Мишел.
   – Само не в твоята – размаха ръце Шон, обърна се към Тайлър и обясни: – Аз съм твърд противник на срещите в контейнери за смет. Предлагам да използваме моя седан.
   Мишел му хвърли убийствен поглед, но мълчаливо ги последва към лексъса. Настани се отзад и пое грижата за външното наблюдение. Шон и Тайлър се качиха отпред.
   – Разкажи ни за Джийн – започна Шон. – Защо мислиш, че е изчезнала?
   – Винаги ме чака да се прибера след тренировка. Прави вечеря и ми напомня за домашните. Винаги!
   – Но тази вечер я нямаше, така ли? – попита Мишел. – Никаква вечеря, никакви напомняния?
   – Не само това – отвърна Тайлър. – Колата и дрехите ? също ги няма.
   – Не е ли оставила някаква бележка? – попита Шон. – Или пък есемес?
   Момчето поклати глава.
   – Съседката отсреща я е видяла да излиза с голям куфар, който е сложила в багажника си.
   – Мислиш ли, че е имала причина да замине спешно някъде? – отново се обади Мишел. – При болен роднина или нещо подобно? Да не сте се скарали?
   – Не знам за никакви болни роднини. Никога не ми е споменавала за такива. Снощи наистина си разменихме някои реплики, но не сме имали скандал. Тя нито се разплака, нито се разгневи.
   – Какво точно ти каза?
   – Че и на нея ? е мъчно за баща ми. Че сме останали само двамата. Това ме ядоса и ? отвърнах, че предпочитам да бъда кръгъл сирак… – Момчето притеснено се размърда и добави: – Не трябваше да го казвам. Беше глупаво от моя страна.
   – Но тя не избухна, не се разплака? – каза Мишел.
   – Не. А аз просто излязох. О, казах ? още, че рано или късно ще стигна до истината. И че за тази цел съм ви наел отново...
   – Бинго – рече Мишел.
   Шон кимна и се извърна към Тайлър.
   – Според мен това е причината да си тръгне.
   – Не разбирам – каза момчето. – За какво трябва да се тревожи? Аз просто искам да открия баща си.
   – Ще направя едно предположение… – започна Шон.
   – Което може да се окаже погрешно – бързо добави Мишел.
   – Какво? – подозрително ги изгледа Тайлър.
   – Баща ти се е оженил за нея твърде бързо. По всичко личи, че не са имали нищо общо. Дори не са те поканили на подписването. Това не е типично за него, нали?
   – Не е – кимна Тайлър, замълча за момент и очите му се разшириха. – Нима искате да кажете, че всичко е било фалшиво?
   – Може би – рече Шон. – Но в момента това не е нищо повече от една хипотеза, за която нямаме доказателства.
   – Но защо татко би го направил?
   – Днес открихме някои неща за баща ти, Тайлър.
   – Какви неща?
   – Всъщност той изобщо не е напускал армията. През цялото време е бил на редовна военна служба.
   – Какво?! – стресна се момчето. – Никога не ми е казвал подобно нещо!
   – Вероятно са му забранили. Според нас е изпълнявал секретна мисия в Афганистан.
   – Нищо не разбирам! Нима трябва да се жени заради това?
   – Направил го е по ред причини, Тайлър. Получава задача зад граница и иска някой да е до теб. На твоите години човек все още не е готов да се грижи сам за себе си. По всяка вероятност не е имал избор. А може и изобщо да не са женени. Ти не си присъствал на подписването, нали? Каза, че в един момент просто са обявили, че са сключили брак.
   Тайлър отмести поглед и устните му затрепериха.
   – Значи всичко е било лъжа – прошепна. – Той просто ме е излъгал.
   Забелязал състоянието му, Шон побърза да добави:
   – Това доказва колко много е мислил за теб. Не е искал да те оставя сам.
   – Глупости! – изкрещя Тайлър. – Ако наистина е мислил за мен, нямаше да постъпи така. Щеше да ми каже истината. А той се обяви за женен и ме принуди да живея с Джийн цяла година, по дяволите!
   – Все още не сме сигурни в това, Тайлър – промълви Мишел. – Шон правилно уточни, че става въпрос само за една хипотеза.
   – Бас държа, че е истина! – възкликна момчето. – Отдалече си личеше, че татко изобщо не я обича. Никога не съм ги виждал да се прегръщат и целуват, а дори и да се докосват. Всичко е било лъжа!
   Шон погледна Мишел и изпусна една дълбока въздишка.
   – Може би мисията му е била много важна, Тайлър – рече той. – За нейната подготовка баща ти е бил принуден фиктивно да напусне армията, а след това и уж да се ожени за Джийн. Вероятно знаеш, че бойците нямат право да казват на никого, включително и на най-близките си къде и каква мисия изпълняват.
   – Знам, разбира се. Но това е различно.
   – Не е чак толкова различно. По всяка вероятност мисията на баща ти е била свръхсекретна и много рискована. Самият факт, че изборът е паднал на него, показва колко много го ценят. Той е пожертвал всичко, и най-вече теб...
   – Без да е в състояние да ти обясни каквото и да било – добави Мишел. – Бас държа, че точно това му е тежало най-много.
   Момчето се втренчи в нея.
   – Говорите така, за да ми олекне, нали? Но на мен не ми олеква, ясно? Баща ми просто ме е излъгал! – Помълча известно време, после попита: – За каква мисия става въпрос? Приключила ли е вече?
   – Не сме много сигурни каква – отвърна Мишел. – Най-вероятно е трябвало да предаде нещо на някого в Афганистан.
   – Ще се прибере ли у дома? Наистина ли е жив?
   – За съжаление, нямам отговор на тези въпроси, Тайлър – отвърна Шон. – Мога само да ти кажа, че нещо се е объркало. Армията положително го смята за жив, но няма представа къде е.
   – Ами ако е бил пленен?
   – Едва ли. Тогава нямаше да може да ти изпрати имейл.
   – Може да са го пленили, след като го е изпратил – каза Тайлър.
   – Може – кимна Мишел.
   – Има и още нещо, което трябва да знаеш – обади се Шон.
   – Каква? – трепна момчето.
   – Днес в един от местните молове стреляха срещу моя позната, която ни предостави информация за баща ти. Буквално пред очите ни. Стрелците бяха трима, но за щастие, ние успяхме да ги неутрализираме.
   – Убихме ги – хладно уточни Мишел. – Преди те да ни убият.
   – Убили сте хора?! – възкликна Тайлър. – В мола?
   – Наложи се, за жалост. Загина и един полицай.
   – И според вас това е станало заради баща ми?!
   – В момента нямаме други активни разследвания – каза Мишел. – А стрелците много приличаха на бивши военни, въпреки че не носеха документи за самоличност.
   – Затова ли ти е такова лицето? – попита Тайлър, извръщайки се към Шон. – Последица от инцидента?
   – Дреболия, която не бива да ти прави впечатление – бързо отвърна Шон.
   – Ще се разбере ли кои са тези мъже?
   – Ако фигурират в някоя база данни, да. В противен случай няма гаранции.
   – Значи са се появили в мола, за да спипат теб и Мишел?
   – Поканиха ни да ги последваме, но ние любезно отказахме – отвърна Мишел.
   Тайлър отново се извърна към нея. Лицето му беше тебеширенобяло.
   – Съжалявам – промърмори той. – Не съм допускал, че може да се случи подобно нещо.
   – Не се безпокой, Тайлър – каза Мишел. – Вината не е твоя. А и не ни е за пръв път.
   Момчето хвърли тревожен поглед към Шон.
   – Надявам се, че твоята приятелка ще се оправи.
   – Благодаря. Аз също.
   Мълчаха в продължение на една безкрайна минута.
   – Не съм сигурен какво ще правя оттук нататък – рече най-сетне Тайлър.
   – Най-неотложният въпрос е какво ще стане с теб, след като Джийн вече я няма – каза Шон. – Ти си само на шестнайсет и не можеш да живееш сам.
   – Всъщност едва ли някой знае, че Джийн е заминала – погледна го с надежда Тайлър.
   – Много уместна забележка – обади се Мишел и се извърна към Шон. – Той може да живее при някой от нас.
   – Все пак трябва да ходя на училище – каза момчето.
   – Това може да се уреди – отвърна Шон и погледна партньорката си. – Мисля, че трябва да се съберем всички на едно място, най-добре при мен. Докато Тайлър е на училище, ние ще си вършим нашата работа.
   – Това ми звучи разумно – кимна Мишел.
   – Как така ще живея при вас? – объркано ги изгледа Тайлър. – Не е ли по-лесно да отида при семейството на Кати?
   – И да ги изложиш на опасност? – каза Шон.
   – Не помислих за това – помръкна момчето.
   – Има и още нещо, Тайлър. Наистина последно.
   – Какво?
   – Ти направи ли опит да се свържеш с баща си, след като получи имейла му?
   Тайлър поклати глава и каза:
   – Мислих за това. Много ми се искаше, но… – Гласът му колебливо заглъхна.
   – Страхуваше се, че няма да получиш отговор? – попита Мишел.
   Тайлър кимна.
   – А ако сега направя опит, това може би ще стане известно и на други хора… Вероятно вече следят пощата ми предвид важността на мисията му и всичко останало.
   – Сигурно е така – кимна Шон. – Но би могъл да му пишеш от друг телефон. Ако използваш вашия шифър, той ще разбере, че имейлът е от теб.
   – Откъде знаеш за нашия шифър? – подскочи Тайлър и в очите му се появи подозрение.
   – Не ти ли казахме? – небрежно подхвърли Мишел. – Ние сме царе в разбиването на кодове.
   – По-скоро познаваме човек, който наистина е цар в това отношение – поправи я Шон.
   – В такъв случай те също могат да разбият кода ни – отбеляза Тайлър.
   – Всичко е възможно. Но според нас си струва да рискуваме да се свържем с баща ти и да разберем какво мисли.
   – Това няма как да стане, защото не можем да сме сигурни, че именно той е изпратил имейла.
   – Така е, но в момента не можем да си позволим разговор с него лице в лице. Хайде да вървим да ти приберем багажа и да те заведем на сигурно място.
   – Наистина ли там ще бъда в безопасност? – погледна го Тайлър.
   – Да – твърдо отвърна Шон. – След днешния инцидент в мола трябва да вземем всички възможни предпазни мерки. Защото в момента никой от нас не може да се чувства сигурен, Тайлър.
   27.

   Човекът имаше проблем. Сериозен, но не неразрешим.
   Товарът от две хиляди и двеста килограма беше основната част от него, но имаше и други неща, за които да се притеснява. Беше добре, че този товар отиде там, където го искаше. Но не беше добре, че Сам Уинго все още е на свобода. Проблем представляваше и синчето му. А като капак на всичко беше изгубил трима от хората си.
   Трябваше да намери заместници на загиналите, и то по най-незабележимия начин. Това изискваше време, но той не можеше да чака. Имаше още много работа, а минутите се нижеха бързо. Прозорчето на късмета все пак си беше само прозорче. В един момент щеше да се затвори и толкова. Затова всичките елементи на неговия план трябваше да заработят навреме.
   В този момент съзнанието му беше ангажирано само с двама души – Шон Кинг и Мишел Максуел. Бивши агенти на Сикрет Сървис, сега частни детективи. Те успяха да объркат плановете му и едва не ги провалиха; на всичкото отгоре му костваха жертви на терена.
   Проблемите бяха навсякъде. А той не обичаше да има проблеми.
   Разбира се, с времето щеше да намери решения на всеки един от тях, включително на този с Кинг и Максуел. След това мисията щеше да продължи гладко като преди. Имаше всички предпоставки да постигне това, тъй като операцията беше планирана от доста време, през което той търпеливо сглобяваше детайлите.
   Взе такси до летището и не след дълго беше на борда на реактивния самолет, който стремително набираше височина. Стигна крайната точка на пътуването си и пръстите му за миг опипаха кожената торбичка със служебния бадж и личните документи, която висеше на шията му. Тя му осигуряваше статута на държавен доставчик с неограничен достъп до всички секретни обекти. Някога той беше служил на страната си в униформа, но днес служеше единствено на себе си.
   Взе колата си от покрития паркинг на летището и подкара към "Голямата къща", както обичаше да я нарича. Премина през охраната без проблем. Пое по един дълъг коридор, зави наляво и продължи да крачи напред, разминавайки се с много мъже и жени в униформи.
   Но самият той вече не беше длъжен да отдава чест. Кимна на неколцина познати, но не им каза нищо. Всички бързаха нанякъде. Мястото беше такова, че никой нямаше време за празни приказки.
   Той почука на вратата в дъното на последния коридор.
   Това беше кабинетът на заместник-министъра на отбраната, отговарящ за снабдяването, логистиката и технологиите. Този пост се заемаше от генерал-майор в оставка, който се разпореждаше с милиардите долари от бюджета, определени за Близкия изток. По време на войните в Ирак и Афганистан този отдел беше раздиран от скандали, измамии безразсъдно пилеене на средства. След разследванията на различни комисии много хора изгубиха своята работа и приключиха кариерата си, а някои от тях стигнаха и до затвора. Сегашният заместник-министър Дан Маршал наближаваше шейсет и се радваше на безупречна репутация на честен администратор. Той беше успял да разчисти голяма част от неразбориите и в момента нещата се случваха много по-лесно и по-гладко.
   Жената зад бюрото в преддверието вдигна глава и усмихнато го поздрави. Той попита за Маршал, а тя вдигна телефона и набра вътрешния му номер.
   Няколко секунди по-късно на прага се появи самият Маршал. Широко усмихнат, с протегнати за прегръдка ръце.
   – Алън, любимият ми зет! – възкликна той. – Добре дошъл у дома! Как мина пътуването?
   Алън Грант се усмихна, прегърна тъста си и лекичко го потупа по гърба.
   – Доста интересно, Дан – отвърна той. – Интересно и продуктивно.
   – Влизай и започвай да разказваш – покани го с широк замах Маршал.
   Грант го последва в кабинета и затвори вратата.
   Действително възнамеряваше да разкаже това-онова на тъста си, но съвсем не всичко. Погледът му се плъзна по отрупаните със снимки рафтове и както винаги спря върху една от тях.
   Маршал проследи погледа му и на лицето му се появи тъжна усмивка.
   – Много години изтекоха, но баща ти продължава да ми липсва – въздъхна той. – С него бяхме приятели далеч преди да се родите ти и моето момиче. Той беше най-умният кадет в цялата академия "Уест Пойнт".
   Грант се приближи към рафтовете и взе снимката в ръце. Баща му носеше зелена униформа, а широките му рамене бяха окичени с дъбови листа. Изглеждаше щастлив. Но това не беше продължило дълго. Скоро след тази снимка беше преминал в резерва и бе започнал работа във Вашингтон.
   Грант остави снимката на мястото ? и се обърна към Маршал.
   – На мен също ми липсва – призна той. – Може би повече от всякога.
   – Рано или късно ще трябва да се освободиш от това чувство, Алън. От Лесли разбрах, че напоследък си много изнервен. Наред ли е всичко?
   – Дъщеря ти е страхотна съпруга, Дан. Но прекалено много се тревожи за мен. А аз съм голямо момче и мога да се грижа за себе си.
   – Да, върна се жив и здрав от Ирак. Никой не подлага на съмнение твърдостта си.
   – В Ирак загинаха много твърди бойци – каза Грант. – Аз бях от онези, които извадиха късмет.
   – За което благодаря на Бог – развълнувано промълви Маршал. – Не знам какво щях да правя без теб! Да не говорим за Лесли...
   – Тя е силна жена, ще се оправи.
   – Да зарежем мрачните приказки, Алън. Крайно време е да обърнеш гръб на нещастието, сполетяло родителите ти. Оттогава изтекоха повече от двайсет години.
   – Двайсет и пет – вметна Грант, после се овладя и вече по-спокойно добави: – Мисля, че се справям, Дан. Имам чувството, че много скоро изцяло ще загърбя мрачните спомени.
   – Добре е да го чуя.
   Дори много добре, помисли си Грант.
   28.

   Товарният самолет се тресеше в турбулентна зона на шест хиляди метра над Атлантическия океан.
   Сам Уинго беше заел място на брезентова седалка. Оказа се, че няма абсолютно никакъв начин да напусне Индия с редовен пътнически полет.
   Успял най-после да се добере до Ню Делхи, той използва един цял ден за максимална промяна на външността си и за изработването на нови документи за самоличност в някакво невзрачно магазинче, задръстено от компютри и и скъпи принтери. Там му свършиха добра работа, но въпреки това преминаването през пунктовете за проверка на летището беше проблематично. Още на улицата беше дочул слухове за издирването на американски военен, потърсил убежище в Пакистан или Индия.
   Уинго обаче не търсеше убежище, а възможност час по-скоро да изчезне от тук.
   Шансът се разкри пред него чак в края на дългия ден, прекаран в търсене на начин да напусне страната. Наложи се да плати известна сума като подкуп, но тя се оказа съвсем поносима. Сега седеше на брезентовата седалка и правеше отчаяни опити да не започне да се търкаля в металната утроба на самолета и да задържи в стомаха си малкото храна, която беше поел.
   Все още не знаеше кой му е отнел товара и защо го е направил. Нямаше представа какво знае за случая правителството на Съединените щати. Едно обаче беше сигурно – цялата вина бе стоварена върху него и той щеше да бъде арестуван веднага щом го откриеха.
   Уинго не знаеше, че съвсем наскоро му е изпратен имейл, защото беше изключил телефона си още при излитането на самолета. Въпросният имейл нямаше да получи отговор поне докато траеше дългият полет.
   Часовете във въздуха му даваха възможност да обмисли в детайли стъпките, които да предприеме след завръщането си в Щатите. Не че имаше кой знае какъв избор. Беше сигурен, че синът му е поставен под наблюдение. Положително бяха засекли имейла, който му беше изпратил. И сега вероятно го бяха заключили някъде. Сърцето му се сви от мъка. В тази мисия имаше нещо гнило още от самото начало. Чудеше се как не го беше усетил.
   Бяха приели, че е виновен, в мига, в който отказа да изпълни заповедта на прекия си командир за завръщане в базата. Вече го виждаха изправен пред военния съд. По всяка вероятност бяха решили, че просто е присвоил онова, което превозваше. Част от съзнанието му много искаше да е така. Защото в момента би могъл да се възползва от него.
   Но товарът не беше на негово разположение. Беше го прибрал един тип от Небраска на име Тим Саймънс, или както там се казваше гадното копеле. Уинго беше почти сигурен, че не се казва Тим, и се съмняваше, че има нещо общо с щата Небраска.
   Трябваше час по-скоро да осъществи контакт със сина си и да му обясни ситуацията. А след това щеше да помисли за отвлечения товар. Ако успееше да го върне обратно, може би имаше шанс да спаси репутацията си и да не прекара остатъка от живота си във военния затвор на Канзас.
   В момента, в който самолетът отново се затресе в поредната турбулентна зона, съзнанието на Уинго изведнъж се проясни.
   Нямаше шанс да изпълни нищо от това, което беше обмислял досега. Нямаше как да се върне при сина си, нямаше как да възстанови товара, който най-вероятно вече се намираше в друг, недостъпен за него свят. Освен това го глождеше неприятното предчувствие, че полицията го чака на летището в Атланта. Което означаваше, че ще прекара остатъка от живота си зад решетките.
   Затвори очи и започна да се моли. Това му оставаше. Да се моли за чудо.***
   – Нищо – поклати глава Тайлър.
   Откакто изпрати имейл на баща си, не откъсваше очи от компютърния екран. Беше използвал един акаунт в Джимейл, създаден от Мишел. Баща му нямаше да знае кой е изпращачът, но със сигурност щеше да разпознае шифъра, чрез който контактуваше със сина си. Тайлър предпочете да бъде предпазлив с текста, защото не знаеше дали писмото няма да се прочете от други хора, които да успеят да го разшифроват.
   Обърна се да погледне Мишел. Вече бяха в къщата на Шон в Северна Вирджиния. Двамата детективи прецениха, че е твърде опасно да върнат Тайлър в дома му, за да си събере нещата. Бяха го докарали направо тук, а после Шон беше отишъл да му вземе багажа. През последния половин час Мишел непрекъснато поглеждаше часовника си.
   – Можеш да му звъннеш или да му изпратиш есемес – обади се Тайлър.
   – Не – каза тя. – Ще реши, че го проверявам.
   – Което ще е самата истина.
   – Точно това го дразни.
   Навън вече беше тъмно и червата на Тайлър започваха да протестират.
   Мишел явно ги чу, защото бързо се изправи.
   – Не съм много по готвенето, но ще се опитам да направя някаква вечеря – обяви тя.
   – Мога да ти помогна.
   – Защо не? Кати ми каза, че умееш да готвиш и дори си споделил някои рецепти с майка ?.
   – Научих се от мама. Тя беше страхотна готвачка.
   – Не се и съмнявам, Тайлър – въздъхна тя. После лицето ? се проясни. – Това е прекрасно умение, което момичетата ще оценят.
   – Мислиш ли?
   – О, можеш да ми вярваш. Няма нищо по-приятно от мъж с готварска престилка.
   Мишел замълча за момент, после погледна през прозореца и изведнъж се сепна.
   – Днес не отиде на плуване!
   – Не е проблем. Нямам скорошни състезания, тъй че мога да пропусна една тренировка.
   – Но треньорът ти сигурно ще звънне на Джийн да я попита какво става – отбеляза тя.
   – Вече му изпратих имейл, че съм болен. Той знае за баща ми и няма да се сърди.
   В крайна сметка решиха, че вместо вечеря могат да си направят нещо като закуска. Докато Мишел внимаваше да не прегори бекона, Тайлър приготви един сложен омлет с най-различни продукти, както и царевично пюре с масло, и кифлички – всичко това за по-малко от час.
   – Шон също умее да готви, нали? – подхвърли той.
   – О, да, страхотно. И слава богу, защото аз не мога и яйца да изпържа. Между другото, как разбра?
   – От продуктите, които държи в шкафа и хладилника. А и по обзавеждането на кухнята и приборите в нея. – Взе в ръка един нож и добави: – Това нещо тук не е за аматьори. Също като кухненския робот отсреща.
   – От теб ще излезе добър детектив – отбеляза Мишел. – Кати каза, че си много умен и си отличник.
   – Сериозно? – попита той, като се опита да скрие усмивката си.
   – Да.
   Седнаха да се хранят на масата в кухнята. Мишел си направи кафе, а Тайлър си сипа портокалов сок. Не след дълго приключиха, изплакнаха съдовете и заредиха миялната. Той се зае да подрежда кухнята, а тя провери телефона си за съобщения и каза:
   – Шон пристига след малко.
   – Къде е бил досега?
   – Предполагам, че се е отбил в болницата да види Дейна. Освен това трябваше да свърши някои неща, докато аз стоя при теб.
   – Утре мога и да не ходя на училище – рече Тайлър.
   – Не. По-добре да се държиш както обикновено.
   – Ами Джийн? Хората скоро ще разберат, че си е тръгнала.
   – Ще прекосим този мост, когато стигнем до него, Тайлър.
   – Това може да е много скоро.
   – Може – отвърна тя.
   Двайсет минути по-късно отвън проблеснаха фарове.
   Мишел надникна през прозореца и успя да зърне Шон, който слизаше от колата си.
   След секунди той вече беше в къщата, уморен и депресиран. Носеше голям и доста тежък сак, който подаде на Тайлър.
   – Мисля, че събрах всичко, което ще ти трябва.
   – Видя ли те някой? – попита Мишел.
   – Струва ми се, че не. Паркирах на съседната пряка и влязох в къщата отзад. По същия начин, както излязох. Преди това проверих дали някой не дебне на улицата, но не забелязах нищо обезпокоително.
   – Ходи ли в болницата?
   – Не – каза Шон. – Все пак не съм ? роднина. От думите на доктора разбрах, че следващите четирийсет и осем часа ще бъдат критични.
   – Няма какво повече да направиш – въздъхна Мишел.
   – Е, да, след като едва не я убих.
   Тези думи увиснаха във въздуха и останаха там, докато Мишел не смени темата.
   – Ще хапнеш ли нещо? – попита тя.
   – Не съм гладен.
   – Тайлър направи страхотна вечеря. Има и за теб.
   – Не съм гладен – твърдо отказа Шон.
   Тя седна на мястото си, а момчето, очевидно нервно, остана право.
   – Е, добре – започна Мишел. – Все още няма отговор на имейла, който изпрати Тайлър. Какво ще правим? Надявам се, че докато те нямаше, си помислил по този въпрос.
   – Наистина помислих. Но не стигнах до категорично решение. – Очите му се спряха на Тайлър. – Много се надявам да получим отговор от баща ти. Без него нямаме почти никакви шансове.
   – Нещо ново за тримата мъже от мола? – попита Мишел.
   – Сигурен съм, че новите неща са много, но за съжаление, ние нямаме достъп до тях.
   – Маккини със сигурност няма да ни изпусне от поглед – мрачно отбеляза тя.
   – Единственото му желание е да ни арестува – кимна Шон.
   – Или да ни гръмне.
   – Имам познати в местната полиция – каза той. – Може би ще научим нещо от тях.
   – Дори едно име би ни свършило работа.
   – И още как – кимна Шон. – Защото в момента няма за какво да се заловим.
   – Може би ще имаме, когато татко отговори на имейла ми – обади се Тайлър. Забелязал погледите, които си размениха Шон и Мишел, той побърза да добави: – Баща ми не е направил нищо лошо. А това означава, че ще се прибере и ще изчисти името си.
   – Убедена съм, че иска да направи именно това – тихо каза Мишел.
   – Но не вярваш, че ще успее да се прибере, нали? – сбърчи вежди Тайлър. – Защото продължаваш да го мислиш за мъртъв!
   – Отговорът е, че засега не знаем, Тайлър – намеси се Шон. – Но искрено се надяваме, че е жив.
   Момчето погледна встрани.
   – Все пак успях да се добера до някаква информация – добави Шон.
   Мишел и Тайлър едновременно вдигнаха глави.
   – Каква? – попитаха в един глас те.
   – Името на служителка от ДТИ, която е била колежка на баща ти.
   – Как я откри? – попита Мишел.
   – Как наистина? – попита и Тайлър. – Той никога не е говорил с мен за работата си.
   – Чрез приятел на мой приятел.
   – Шон е пълен с приятели на свои приятели – усмихна се Мишел. – Вероятно защото винаги е бил душата на купоните.
   – Казва се Мери Хесе. Случайно да си чувал това име?
   – Не – отвърна Тайлър. – Нали ти казах, че не говореше за работата си.
   – Добре, ясно – кимна Шон. – Тази вечер ще се срещна с нея. Надявам се да научим нещо.
   – И аз ще дойда – бързо каза Мишел.
   – Не, ти трябва да останеш с Тайлър.
   – А защо не отидем всички заедно? – попита момчето.
   – Дума да не става! – отсече Шон. – Не знам дали тази жена ще ми отдели и няколко минути. Не беше много ентусиазирана, когато ? се обадих по телефона. Ако се появим всички заедно, като нищо ще я подплашим.
   – Има логика – съгласи се Мишел. – Е, ти ще си детективът, а аз – бодигардът.
   Тайлър се въздържа от коментар, но по изражението му личеше, че никак не е щастлив.
   Минута по-късно Мишел излезе да изпрати партньора си до колата.
   – Наистина съжалявам за Дейна, Шон – промълви тя. – Но вината не беше твоя.
   – Разбира се, че беше моя – рязко отвърна той. – Но не искам повече да говоря за това. – Ръката му с ключовете видимо трепереше.
   – Просто забрави за вината, поне засега – каза тя. – Ако продължаваш по този начин, няма да бъдеш полезен нито на нас, нито на себе си.
   – Знам – мрачно отвърна той. – Но ми е трудно да забравя.
   – Сикрет Сървис ни препоръчваше тунелното зрение. Съсредоточаваш се в едно и изключваш всичко останало. Самият ти каза, че плаваме в опасни води. Просто опитай да дадеш най-доброто от себе си, става ли?
   – Окей – кимна той. – Ще се опитам. Благодаря за нежния ритник, Мишел.
   – По всяко време мога да го заменя и с по-силен – усмихна се тя.
   – На мен ли го казваш? – промърмори той и влезе в колата. – Ще ти звънна, когато тръгна обратно.
   – Окей.
   Той се взря в неясния силует на къщата.
   – Най-доброто от себе си, значи… – подхвърли. – А ти внимавай, защото охраняваш ценна стока.
   29.

   Мишел го изчака да потегли, направи една контролна обиколка и се прибра в къщата. Там заключи всички врати и провери дали има патрон в цевта на пистолета си. Тайлър седеше на отрупаната с учебници кухненска маса.
   – Много домашни ли имаш?
   – Край нямат – унило отвърна той, без изобщо да посяга към книгите.
   – Тогава какво чакаш? Започвай.
   – И това ще стане – промърмори момчето, помълча известно време, а след това тихо добави: – Къде ли е сега татко?
   – Най-вероятно в някой самолет, който го връща у дома.
   Тайлър кимна и неохотно разтвори учебника по математика. Но с нищо не показваше, че проявява интерес към изписаните с формули страници.
   – Баща ти каза ли нещо, преди да замине за чужбина? – внимателно го погледна тя.
   – Какво по-точно? – вдигна глава той. – Разговаряли сме за много неща.
   – Нещо необичайно, което може би ти е прозвучало невинно.
   Тайлър се замисли и отвърна:
   – Каза ми да залягам над учебниците и да продължавам с плуването. Да се грижа за Джийн и да стоя далече от проблемите. Ей такива неща...
   Мишел кимна.
   – Помъчи се да си спомниш всичко. Понякога най-дребни неща по-късно се оказват важни.
   В следващия миг тя долови някакъв шум, бутна Тайлър под масата и се протегна към електрическия ключ. Стаята потъна в мрак.
   Дясната ? ръка измъкна пистолета, а клепачите ? усилено запримигваха, за да се нагодят към тъмнината.
   – Какво става, Мишел? – прошепна Тайлър.
   – Отвън има някой. Стой където си. Ако не се върна до пет минути, се обади на деветстотин и единайсет.
   – Но защо...
   – Всичко е наред, Тайлър. Просто направи каквото ти казвам.
   Приведена ниско, тя се измъкна от кухнята и се озърна. Никак не обичаше нощните шумове, особено когато наподобяваха прокрадващи се стъпки. Шон имаше съседи и от двете страни, но къщата бе обградена с гъсти редици дървета. Идеално прикритие за престъпници.
   Трите трупа в мола моментално изникнаха пред очите ?. Нападателите със сигурност имаха приятели, които да поемат нещата в свои ръце.
   Тя предпазливо надникна през един от предните прозорци.
   Пред къщата беше спрял някакъв седан, който допреди малко не беше там. Не можеше да види дали вътре има хора. Нейният джип беше паркиран на алеята, но тя нямаше как да стигне до него, особено заедно с Тайлър. Остана на наблюдателния си пост, наострила слух.
   После иззад ъгъла се появи мъжка фигура.
   – Мамка му!
   Мишел скочи и рязко отвори входната врата.
   – Търсиш ли нещо, агент Маккини?
   Той се обърна. Тя зърна лицето му и забрави за иронията, с която беше задала въпроса си.
   – Какво има?
   Маккини тръгна към нея.
   – Може ли да поговорим?
   – Какво правиш тук? Как изобщо разбра къде сме?
   – Ние сме МВС – каза агентът. – Разполагаме с всякакви ресурси.
   – Шон не е тук, но можеш да поговориш с мен.
   Той кимна и влезе. Преди да затвори след него, тя внимателно огледа околността.
   После извика на Тайлър, че всичко е наред, и запали лампата. Момчето влезе в хола, зърна неканения гост и замръзна на място.
   – Кой е този?
   – Агент Маккини от МВС.
   – МВС? – вдигна вежди Тайлър. – Каква работа имате тук?
   – Ние се грижим за сигурността в страната, както се разбира от името ни – отвърна Маккини, вторачен в лицето му. После се обърна към Мишел и рязко попита: – Той защо е тук? Докога няма да се съобразявате с предупрежденията ми, по дяволите?
   – Дълга история – отвърна Мишел. – Но при нас е на безопасно място. По-добре ти ми кажи защо душиш около къщата?
   Маккини седна на близкия стол и измъкна пакет "Марлборо".
   – Имаш ли нещо против да запаля?
   – Имам, разбира се. Да не говорим за Шон, който изобщо не понася тютюневия дим.
   Агентът прибра цигарите и се облегна назад.
   – Я ми кажи, вие имате ли представа в какво изобщо се забърквате? – попита той.
   – Работим по въпроса – кимна Мишел. – Но всяка помощ от твоя страна ще бъде добре дошла.
   – Международен инцидент – промълви Маккини, без да реагира на подмятането.
   Мишел седна насреща му, а Тайлър остана прав, все още смаян от появата на непознатия мъж.
   – Какъв международен инцидент? – спокойно попита тя.
   – Не съм сигурен, че мога да отговоря на този въпрос – каза Маккини.
   – Тогава защо си тук, по дяволите? – повиши тон тя. – За да обясниш как не можеш да ни сътрудничиш? Това вече го чухме няколко пъти, повярвай ми!
   Маккини изпука кокалчетата на пръстите си.
   – Убитите в мола са бивши военни – обяви той.
   – Всичките?
   Агентът кимна.
   – Отдавна са напуснали армията – уточни той. – Сега се занимават с неща, които са недопустими за хора, служили в нея.
   – По-точно?
   – Първо, дрога и контрабанда на оръжие. Плюс нещо като милиционерска дейност, която намирисва на тероризъм. Но това е само малка част от списъка.
   – Мислиш ли, че в случая става въпрос за дрога и контрабанда на оръжие?
   – Не. Но не мога да бъда сигурен.
   Мишел погледна към Тайлър, който тръсна глава и изломоти:
   – Моят баща никога не би се забъркал в такива неща!
   – Но въпреки това изглежда, че е затънал до гуша в лайна – каза агентът.
   – Каква е била мисията му, Маккини? С какво се е занимавал Сам Уинго? Ние знаем, че е пренасял нещо, което обаче не е стигнало до крайната си дестинация.
   – Кой, по дяволите, ви каза това?
   – Има ли значение? – контрира Мишел.
   – Може би има! – троснато отвърна Маккини, после отново насочи вниманието си към момчето. – Твоят баща се е свързал с теб, нали? Пуснал ти е едно шифровано писмо.
   Тайлър объркано погледна Мишел. Тя се поколеба за миг, после кимна.
   – Да – призна момчето. – Изпрати ми го, след като го бяха обявили за мъртъв.
   – Какво беше съдържанието на това писмо?
   – Че съжалява и моли Тайлър да му прости – побърза да отговори Мишел.
   – Сигурен ли си, че това е всичко? – зададе следващия си въпрос агентът, гледайки изпитателно момчето.
   – Да. Бих искал да има и нещо повече, но това беше всичко.
   – Звучи като признание за вина – промърмори Маккини.
   – Нищо подобно! – побърза да се намеси Мишел.
   – Защо?
   – Просто имам такова предчувствие.
   Агентът изсумтя презрително, но Мишел не му обърна внимание.
   – Какво е превозвал Уинго? – попита тя. – Сам ли е бил, или е имало и други?
   – По всяка вероятност е бил сам. Което, предвид спецификата на товара, ми се струва пълна лудост. Но все пак не съм сигурен. Може би военните вършат нещата по друг начин.
   – Какво е представлявал този товар? – пожела да узнае Мишел.
   Кокалчетата на агента отново изпукаха.
   – Нещо, което изисква намесата на всички агенции, плюс на всички военни – промърмори той. – Нещо изключително важно.
   – Толкова важно, че да получиш обаждане от Пентагона и да ни заплашваш с арест? Но това не обяснява присъствието ти тук сега. Сам изтъкна, че си от МВС, че разполагаш с неограничени ресурси. Което означава, че нямаш никаква работа при нас.
   – Абсолютно вярно – кимна Маккини.
   – Но въпреки това си тук,
   – Направих си труда да ви проверя по-подробно – каза агентът. – Теб и Кинг. Това е причината да съм тук. Хора, които уважавам, твърдят, че наистина сте голяма работа и може да ви се вярва. Просто защото имате глави на раменете.
   – Добре, да речем, че е така – промърмори Мишел. – Но защо имам чувството, че си тук, защото не получаваш търсените отговори от своите хора? Не означава ли това липсана доверие?
   Маккини вдигна вежди, но не отговори.
   – И тъй, какво е съдържанието на товара? – отново попита Мишел, замълча за момент, после добави: – Тази тайнственост ме убива. Хайде, изплюй камъчето, агент Маккини!
   Маккини стрелна с поглед Тайлър, после отново насочи вниманието си към Мишел. Очевидно взел трудното решение, той се облегна назад и промърмори:
   – Две хиляди и двеста килограма.
   – Толкова тежи товарът, така ли? – вдигна вежди Мишел. – Повече от два тона?
   Маккини кимна.
   – А какво е съдържанието му?
   – Според теб какво може да тежи две хиляди и двеста килограма?
   – Хей, на гатанки ли ще си играем?
   – Атомна бомба! – възкликна Тайлър. – Или бактериологична!
   – Не – поклати глава Маккини.
   – Килограмите са малко за танк или самолет – замислено промърмори Мишел. – Биологично оръжие? Може би някакви центрофуги за производството му? Или двеста терористи от "Ал Кайда"? – саркастично добави тя.
   Маккини отново поклати глава.
   – Добре, предаваме се – въздъхна Мишел.
   Агентът прочисти гърлото си и обяви:
   – Един милиард евро.
   30.

   Шон седеше срещу Мери Хесе в един ресторант в Шантили, Вирджиния. Тя беше на около трийсет и пет, тъмнокоса, стройна и привлекателна. Избягваше да среща погледа му и постоянно сваляше очилата си, за да ги избърше със салфетката.
   Кълбо от нерви е, каза си Шон.
   – Значи сте работили заедно със Сам Уинго? – попита за втори път той.
   Налагаше се да тегли думите ? с ченгел, но в такива ситуации търпението беше полезно качество.
   – Сам беше много симпатичен човек. Въпреки че… – Жената отново млъкна и като че ли се отнесе нанякъде.
   – Въпреки че какво?
   Той протегна ръка и я потупа по китката.
   – Знам, че ви е трудно, госпожице Хесе. Но по телефона вече ви споменах, че работя за сина му Тайлър...
   – О, Сам постоянно говореше за него. Много се гордееше с това момче.
   – Не се и съмнявам, Тайлър е страхотно хлапе. Но ужасно се тревожи за баща си.
   – Чух, че са го убили в Афганистан.
   – Ние не вярваме на тези слухове. Но преди малко останах с усещането, че вие искахте да кажете нещо по-особено за него...
   Тя остана изненадана от наблюдението му.
   – Но как е възможно да...
   – Аз съм бивш агент на Сикрет Сървис, госпожице Хесе. А там са ни учили да четем езика на тялото.
   – Ами какво да ви кажа… Един ден той просто се появи в ДТИ. Никой не го познаваше, никой не беше чувал за него. Така и не разбрах дали се е явил на интервю за работата.Ние сме малка компания, но все пак спазваме някои процедури...
   – Но Уинго не е бил подложен на тях, така ли?
   – Останах с впечатлението, че по-скоро ги е прескочил – поправи го тя.
   – Друго?
   – Владееше дари и пущу, но не като някои други колеги във фирмата.
   – Доколкото съм осведомен, той е бил нещо като търговски агент, осигуряващ поръчки на компанията.
   – Ние нямаме нужда от търговски агенти, господин Кинг. Затънали сме до гуша в работа въпреки свиването на военните операции в Близкия изток. Но на тяхно място се появяват компании, които също имат нужда от преводачи.
   – Значи бизнесът ви процъфтява и не се нуждаете от търговски агенти. Тогава каква беше работата на Уинго при вас?
   Въпросът беше прост, но Хесе отново изглеждаше объркана.
   – Не съм много сигурна.
   – Как така не сте сигурна? Нали сте работили с него?
   Лицето ? пребледня. Шон изпита чувството, че тя всеки момент ще припадне.
   – Пийнете малко вода и дишайте дълбоко – посъветва я той.
   Жената отпи няколко глътки от чашата пред себе си и избърса устата си със салфетката.
   – По-добре ли сте?
   Тя кимна, помълча за момент, после каза:
   – Всъщност Сам не работеше за нас.
   – А с какво се занимаваше?
   – Аз му преподавах пущу и дари. Той имаше някакви основни познания от преди.
   – Учили сте го на езици, които се използват главно в Афганистан...
   – В други близкоизточни страни също, например в Пакистан. И в Иран, където дари е известен като фарси. Добре е да знаеш този език, ако пребиваваш в региона. И арабски,разбира се.
   – Значи Уинго не е бил търговски агент и не е притежавал достатъчно познания да бъде преводач. За такъв ли го подготвяхте?
   – Не, за тази цел имаме специална школа. Аз работех с него индивидуално по три часа всеки ден. Почти една година.
   – И други ли обучавате индивидуално?
   Хесе поклати глава.
   – Бил е в резерва, но се е готвел да заминава за Афганистан. Може би е искал да усъвършенства тези езици?
   – Но не ни плащаше за това. Напротив, ние му плащахме заплата, за да ги учи.
   Озадачен от изявлението ?, Шон се облегна назад.
   – Откъде знаете?
   – От Сю, една от счетоводителките ни, с която сме приятелки. Но тя ми каза и нещо друго – заплатите му са ни били възстановявани.
   – От кого?
   – От някакъв отдел в Министерството на отбраната. Не съм сигурна кой точно, защото са прекалено много. Но определено сме си получавали парите, които сме му плащали. Обучението на Уинго не ни е струвало нито цент. А и собственикът на нашата фирма не се слави с щедрост. Едва ли би плащал на служител, който не върши нищо.
   – А вие някога разговаряли ли сте с Уинго за… за тази необичайна договорка?
   – Бях предупредена да не го правя – отвърна Хесе. – Смятах Сам за приятел, защото прекарвахме много време заедно. Разказваше ми за сина си, а аз – за моето семейство. Един ден той просто не се появи. Бях много изненадана. Знаех, че ще замине за Афганистан, но не очаквах, че ще се случи толкова внезапно. Освен това нямах представа, че е бил в резерва.
   – Всъщност е бил на редовна служба – каза Шон. – Лично аз съм убеден, че вие сте го подготвяли за специална мисия, за която са му трябвали тези езици.
   – Специална мисия? – развълнувано прошепна тя. – Каква по-точно?
   – Добър въпрос. За съжаление, не мога да ви отговоря.
   – Казахте, че според вас Сам не е мъртъв. Но нали така писаха във вестниците?
   – Да, но мисля, че не е мъртъв – отговори Шон и леко се приведе напред. – Това обаче не означава, че не е в опасност. Споменавал ли е пред вас нещо по-конкретно? Нещо, което може да ми помогне?
   – Казваше, че се надява скоро да се пенсионира. Искаше да прекарва повече време с Тайлър.
   – Друго?
   – Ами… Малко преди да напусне ДТИ, каза нещо странно...
   – Какво?
   – Спомена, че скоро заминава за Афганистан, а аз го помолих да бъде предпазлив, защото не искам да бъде убит от снайперист или самоделна бомба. След това добавих, че ще се моля да се прибере жив и здрав.
   – И той какво отвърна?
   – Каза, че снайперистите и бомбите са последната му грижа.
   – Какво е имал предвид? – замислено потърка брадичката си Шон. – Че очаква там да му се случи нещо още по-лошо?
   – Предполагам – кимна Хесе, после сякаш се запита какво означава това "по-лошо" и лицето ? се разкриви от тревога. – Нима има нещо по-лошо от това да бъдеш взривен или разстрелян?!
   – Може би има.
   Шон зададе още няколко уточняващи въпроса и си тръгна. Хесе остана на мястото си, загледана в празната чаша пред себе си.
   Телефонът му иззвъня още преди да стигне до колата. Беше Мишел, която му разказа за срещата си с Маккини.
   – Един милиард евро? – скептично присви устни той. – По сегашния курс това са около милиард и триста милиона долара!
   – Вярвам ти. Явно тази сума тежи две хиляди и двеста килограма, без да се брои контейнерът.
   – А защо Маккини изведнъж решава да сподели тази информация с нас?
   Шон седна зад волана, притисна телефона между рамото и ухото си и закопча предпазния колан.
   – Защото се чувства изолиран. И защото не може да вярва на никого, включително и на своите.
   – Въпреки това ми се струва странно, че човек на МВС ни подхвърля подобна информация. За такова нещо лесно биха могли да му изпържат задника.
   – Няма спор – отвърна тя. – Бях изненадана не по-малко от теб.
   – И докъде стигнахте в крайна сметка?
   – Доникъде. Той просто си тръгна, а аз побързах да те набера.
   – Стой там и ме чакай. Ще пристигна до четирийсет минути.
   Шон запали двигателя и включи на скорост, без да поглежда в огледалото за обратно виждане.
   Ако го беше направил, вероятно щеше да забележи червената точка, движеща се по челото му.
   31.

   Шон потегли, а Алън Грант отпусна пистолета си с лазерен мерник, монтиран върху релса "Пикатини".
   Нещата не опираха до едно елементарно натискане на спусъка, въпреки че рано или късно щеше да се стигне и до това. Прибра оръжието в кобура под мишницата си и останана място с работещ двигател. Трябваше му малко време, за да обмисли ситуацията.
   Мери Хесе, служителка в ДТИ, работила доста време със Сам Уинго. Беше му преподавала езиците, които се говорят в Близкия изток. Кинг и Максуел нямаше какво да научат от нея, но имаше и други пътеки, които можеха да ги отведат някъде.
   Включи на скорост и мерцедесът му напусна Шантили. Насочи се на запад, към подножието на Блу Ридж. Не след дълго напусна междущатската магистрала и пое по някакво шосе, а после се заизкачва по лъкатушещ селски път.
   В крайна сметка стигна до тясна, покрита с чакъл алея и спря пред малка хижа, намираща се в доста окаяно състояние.
   Слезе от колата и погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Времето отдавна беше престанало да има значение за него. Беше забравил какво означава да работиш от девет до пет.
   Отвори багажника и огледа жената, която лежеше вътре.
   Китките и глезените ? бяха стегнати с пластмасови белезници, на очите ? имаше кърпа, а устата ? беше запечатана с тиксо. Тези предохранителни мерки вероятно бяха излишни, тъй като тя беше упоена. Но Грант беше предпазлив човек, защото беше осъзнал, че предпазливите живеят по-дълго.
   Вдигна жената и я понесе към верандата; Остави я на пода и се зае с трите ключалки и алармената инсталация, свързана с генератор на пропан-бутан, който осигуряваше иосветлението. След това отново вдигна жената и я внесе вътре. Но съвсем не като младоженец, който прекрачва прага с булката на ръце.
   Влезе в задната стая, която беше със затъмнен прозорец. В средата имаше метална маса. Той я положи върху нея, свали превръзката от очите ? и отстъпи назад. После спокойно съблече палтото си и разкопча кобура. Пистолетът само щеше да му пречи. Светна лампата и зачака.
   Жената започваше да се връща в съзнание. Грант погледна часовника си и доволно кимна. Точно навреме.
   Клепачите на Джийн Уинго леко потрепнаха, после се вдигнаха. Обърканото изражение на лицето ? изчезна в мига, в който извърна глава и го видя.
   В очите ? проблесна страх.
   Грант внимателно отлепи тиксото от устата ?.
   – Какво правиш? – попита почти беззвучно тя и огледа стаята. – Защо си ме докарал тук?
   – Да си поговорим.
   – Дрогирал си ме и си ми сложил белезници, а сега лежа на някаква метална маса. Достатъчно беше да се обадиш, по дяволите!
   Грант поклати глава. Самочувствието на жената бързо се завръщаше.
   Тя направи опит да се надигне, но той нахлузи чифт тънки кожени ръкавици и я бутна обратно. За това не се изискваше никакво усилие, тъй като китките и глезените ? продължаваха да бъдат в белезници.
   – Остави ме да стана, моля те!
   – Не и преди да поговорим. Искам да знам всичко.
   – Къде сме?
   – На сигурно място – отвърна той и придърпа един стол към масата.
   – Може ли поне да седна?
   Той подпря гърба ? с ръка и ? помогна да заеме седнало положение.
   В очите ? имаше тревога.
   – Какво още искаш да знаеш? – попита Джийн. – Казах ти абсолютно всичко.
   – Като за начало ще те попитам защо напусна къщата?
   – Тайлър нае онези детективи и това ме изнерви.
   – Напусна без разрешение. Щом си приела задачата, нямаш право да променяш правилата.
   – Знам, Алън. Съжалявам. Но обстоятелствата се промениха и аз бях длъжна да се променя с тях. Тези частни детективи...
   – Държах всичко под контрол, но твоето бягство усложни нещата. В момента Тайлър живее с Кинг и Максуел, а аз изгубих трима от хората си. Всичко това нямаше да се случи, ако беше по-общителна с момчето и не го беше зарязала в крайна сметка. Ако не беше събудила подозренията му, то нямаше да наеме никого. Просто щеше да приеме версията на армията и с това щеше да се приключи.
   – Уинго му изпрати имейл.
   – Знаем. Но този имейл може да бъде изпратен от всекиго, а не само от баща му. Следователно отново опираме до твоето отклонение от сценария. Ако не беше то, ние щяхме да се погрижим за всички възникнали у сложения.
   – Добре, съжалявам. Не всеки план се реализира гладко.
   – Моят се реализираше точно така. Досега.
   – Нима си ме докарал тук, за да ме изтезаваш? А може би и да ме убиеш? Ще ти помогне ли това?
   Грант усети, че е обзета от паника, макар да се правеше на смела.
   – Отговорът ми е "не". На всичките ти въпроси. Нищо не може да ми помогне. Просто искам да проверя дали имаш някаква полезна информация. След това ще те освободя от операцията. Но трябва да осъзнаеш, че наистина прецака нещата, Джийн. И ще си понесеш последствията.
   – Аз пък мисля, че се справих повече от добре с тежката задача – каза тя. – Изтърпях цяла година като "съпруга" на Уинго. Хлапето отказа да ме приеме, а Уинго си е Уинго. Не беше точно като разходка в парка.
   – Разбирам те много добре. Просто искам да ми кажеш нещо, което ти е направило впечатление. Веднага след това ще те върна обратно в града.
   – Напуснах къщата, когато нещата станаха безнадеждни. Съответно се свързах с теб и ти обясних защо го правя.
   – А аз ти заповядах да се върнеш.
   – Лесно е да се каже.
   – Нещо друго?
   – В общи линии това е всичко.
   – Други съобщения от Уинго на електронната поща на сина му?
   – Нямаше такива. Уинго не му е писал в отговор. – В очите ? проблесна любопитство. – Всъщност какво точно се случи там? Ти така и не ми каза...
   – Уинго изгуби товара, а моите хора изгубиха него. Той е някъде там, на свобода. И вероятно се опитва да разбере какво е станало, след което ще се върне у дома. Осъществил е контакт с прекия си командир, който е отказал да приеме обясненията му. Зле му се пише. В момента Министерството на отбраната хвърля огромен ресурс, за да го открие. Разбира се, ние също го търсим.
   – Значи едва ли ще остане неоткрит дълго време.
   – За нас не е добре Министерството на отбраната да го открие. Има опасност да повярват на твърденията му, че не е откраднал товара. Тогава ще започнат да го търсят другаде. А аз искам да са фокусирани единствено върху Уинго.
   – Което означава, че трябва да го откриеш преди тях.
   – Лесно е да се каже, както самата ти посочи преди малко.
   – В такъв случай се залавяйте за работа.
   – Това и ще направим.
   Той извади ножа си и преряза пластмасовите белезници на китките и глезените ?. След това ? подхвърли 9-милиметровия глок.
   Джийн провери пълнителя и вкара патрон в цевта.
   – Съжалявам, Алън – промълви тя и натисна спусъка. Или поне се опита да го направи.
   Не се случи нищо. Не последва изстрел, от дулото не излетя куршум.
   – Няма да стане без ударник – подхвърли Грант, който не изглеждаше изненадан от намеренията ? да го ликвидира.
   Ножът му се стрелна към шията ? и преряза главните артерии. Грант пъргаво отскочи назад, за да избегне кървавия фонтан. Очите ? останаха взрени в лицето му, а той търпеливо чакаше.
   Джийн се строполи на пода и няколко секунди по-късно престана да кърви.
   Загледан в нея, Грант промърмори:
   – Такива са последиците, Джийн.
   После уви трупа ? в голям найлонов лист и го върза като подарък.
   Изкопаният гроб се намираше на триста-четиристотин метра навътре в гората. След като хвърли последната лопата пръст в дупката, Грант каза безмълвна молитва и си помисли, че Сам Уинго овдовява за втори път. Разбира се, този факт едва ли щеше да го развълнува. Имаше други неща, за които да се притеснява. Грант се върна в хижата, почисти задната стая и се качи в колата.
   Не му се искаше да губи тази жена, но някои неща просто бяха задължителни. Боецът трябваше да изпълнява заповедите безпрекословно. Правилата не се променяха в движение. Неслучайно в армията съществуваше строга йерархия. Поради здрави, проверени от историята основания.
   Самият Грант беше преди всичко дисциплиниран войник. Независимо дали бе в униформа или не. Тук облеклото нямаше никакво значение. Важно бе онова, което се криеше под него – дисциплина, чест, уважение. Лоялност и професионализъм.
   А Джийн беше обърнала гръб на всички тези ценности.
   Но нямаше как да я изправи пред военен съд.
   Останала му бе само една възможност, след като я подложи на жестокия тест за лоялност. Грант беше справедлив човек. Ако Джийн не беше се опитала да го убие, щеше да е все още жива. Но тя се опита и това я изпрати в гроба.
   Той запали двигателя и потегли.
   Разполагаше със списък, който провери два пъти поред. Беше време да раздвижи топката.
   В момента разполагаше с един милиард евро, но не се нуждаеше от цялата сума. Десет процента от нея щяха да са му напълно достатъчни.
   Беше дълбоко убеден, че това ще бъдат едни много добре похарчени пари.
   32.

   На другата сутрин Мишел закара Тайлър на училище.
   – Ако забележиш нещо странно или се появят непознати хора, веднага се заключваш в кабинета на директора и ми звъниш! – инструктира го тя.
   Момчето обеща да я послуша и тръгна към училището, а тя остана да гледа след него. Никога не се беше виждала в ролята на майка, но в момента беше загрижена за Тайлър като за собствено дете. Изпитваше огромно чувство за отговорност – по-силно дори от онова, когато охраняваше ВИП персони като агент в Сикрет Сървис. Странно, но факт.
   Тя потегли и се обади на Шон.
   – Оставих гарджето ни – докладва тя. – Сега къде отиваме?
   – Мислиш ли, че Маккини ще приеме още една среща с нас? – попита Шон.
   – Не знам. Но имам визитката му и винаги мога да му звънна.
   – Направи го.
   – А защо пак Маккини?
   – Нуждаем се от официален достъп до информация, Мишел. Само той може да ни го осигури. В противен случай сме извън играта без никакви възможности да проверяваме различните улики.
   – Той едва ли ще ни покани в разследването.
   – Може би ще останеш изненадана.
   – Знаеш ли нещо, което не ми е известно?
   – Просто му звънни. Предложи му среща по обед в нашия офис.
   – А дотогава какво ще правиш?
   – Ще проверя как е Дейна.
   – Нали не допускат хора, които не са близки роднини?
   – Винаги има начини.
   – Какво друго да направя, освен да позвъня на Маккини?
   – Опитай се да научиш нещо за Джийн Уинго.
   – Добре. Бих ти казала да внимаваш, но знам, че ще го направиш и без моето предупреждение.
   Той прекъсна връзката.
   Мишел подкара към квартала на Тайлър. Приличаше на хилядите, разпръснати из цялата страна квартали, населявани от работническата класа. Но не беше точно работнически. Някои от обитателите му не бяха такива, за каквито се представяха.
   Мишел спря колата и отиде да почука на вратата на Алис Добърс – съседката, която беше видяла Джийн да се изнася предишния ден. Жената ? отвори. Беше прехвърлила осемдесет, ниска и с най-малко двайсет килограма наднормено тегло. Крайниците ? бяха подути и явно я боляха. Носеше очила, а на дясното си ухо имаше слухово апаратче. Мишел се представи, обясни какво иска, след което добави:
   – Опитваме се да помогнем на Тайлър.
   – Знам – кимна госпожа Добърс. – Той ми сподели за вас и за партньора ви. Ще ви кажа каквото казах и на него. Тя тръгна някъде по обед, малко преди да започне любимият ми сериал. Точно затова запомних времето, защото те вече не останаха много. Имам предвид хубавите любовни сериали. Погледнах през прозореца съвсем случайно, докато течеше реклама на кафе. Аз вече не пия кафе. Вдига ми кръвното и ме кара да пишкам нощем. Ама ми е трудно да ставам от леглото. Опитах с "Дипендс", но не ми харесаха. Все едно, че съм се родила за втори път. Глупаво е да носиш памперси, да знаете… – Старицата смъкна очилата на върха на носа си и погледна Мишел в очакване на съчувствие.
   – Сигурно е така – бързо отговори Мишел. – А тя излезе с куфар, така ли?
   – Не, първо отиде да изхвърли боклука за рециклиране. Предполагам, че беше забравила...
   – Какво?
   – Вчера събираха обикновения боклук, а не този за рециклиране. Така и не разбрах защо не ги вдигат едновременно. Но на мен ми е все едно, тъй като не ми е останало койзнае колко време на този свят.
   – Какво се случи после?
   – После тя си изнесе куфара, отвори багажника на колата си и го вкара вътре. Истински куфар, а не някакъв сак. Вероятно беше сложила в него всичко, което притежава. Не съм я виждала да се връща обратно, ама това не е кой знае каква загуба.
   – Защо мислите така?
   Добърс я погледна многозначително.
   – Бях омъжена цели петдесет и седем години. Е, не за един и същ мъж, а за трима. С всеки от тях имах хубави дни, а после и не толкова хубави. Така че знам какво е любов и всеотдайност. Винаги усещам, когато ги има, а не усещам ли нищо, значи ги няма.
   – А там ги нямаше, така ли? – подхвърли Мишел и погледна към отсрещната къща.
   – Познавах първата съпруга на Сам Уинго. Тя наистина беше влюбена в съпруга си, а той ? отвръщаше със същото. Но втория път беше друго. Не знам защо се е оженил за нея, но не е било по любов.
   – Разговаряли ли сте с някой от тях?
   – Със Сам сме си говорили много пъти. По-рано редовно го виках да ми поправя фурната, която ме изоставяше точно когато най-много ми трябваше. Докато още шофирах, той и Тайлър сменяха маслото, проверяваха гумите и миеха колата ми. Добри хора. Но за Джийн не мога да кажа същото.
   – И с нея ли сте разговаряли?
   – Опитвах се, ама не стана. Имам какви ли не болести – тромбофлебит, артрит, диабет от втори тип, бъбреците ми не са наред, да не говорим за черния дроб. Докторите искат да ме изследват след смъртта ми, за да разберат как се живее с толкова много болести… – Жената изведнъж млъкна и въпросително погледна Мишел. – Ох, отплеснах се, скъпа. Докъде бях стигнала?
   – До опитите ви да разговаряте с Джийн Уинго – каза Мишел.
   – Ей, взех да изкуфявам. Та така, исках да кажа, че за мен прекосяването на улицата си е цял маратон, но въпреки това го правих, и то няколко пъти. Дори ? изпекох пай задобре дошла в квартала, въпреки че съм си забранила да ползвам фурната. Знам ли кога ще изкуфея дотолкова, че да подпаля къщата. А тя какво направи? Взе пая, благодари ми и ми затвори вратата под носа. Веднъж я видях да полива цветята на двора и излязох да си побъбрим. А тя ме погледна така, сякаш ме е насрало куче, и се прибра вътре,преди да бях стигнала средата на улицата.
   – Не е била от най-дружелюбните съседки, а? – съчувствено подхвърли Мишел.
   – Изобщо не беше никаква съседка – отсече госпожа Добърс.
   – Да имате представа къде може да е отишла?
   – Не, но за мен заминаването ? беше облекчение. Тревожа се само за Тайлър. Той много обича баща си, но сега него го няма, а и жената, за която се беше оженил, също изчезна. Това са големи промени. Не знам какво още може да му се случи.
   – Аз също – въздъхна Мишел. – Много ви благодаря.
   – За нищо – отвърна госпожа Добърс и я погледна с присвити очи. – Видях и твоя човек. Тайлър казва, че сте партньори, а преди това сте били някакви шпиони.
   – Бяхме агенти на Сикрет Сървис – поправи я Мишел.
   – Хубавец е той. Ако бях по-млада, като нищо щях да го взема за съпруг номер четири. А сега ми позволи един съвет… – Очите ? се плъзнаха по високата фигура на Мишел. – Имаш си всичко, което е важно за една жена. На твое място бих го вързала, преди да го спипа някоя мъжемелачка. А те са много и са навсякъде, скъпа. Хайде чао, че отивам да пишкам.
   След тези думи възрастната жена се обърна и изчезна във вътрешността на дома си.
   Мишел остана отвън с разтворения си бележник, в който не бе записала и една дума.
   След известно време прекоси улицата в обратна посока и спря на мястото, където Джийн паркираше колата си. Знаеше как изглежда, включително контролните номера. За съжаление, не можеше да я пусне за издирване, защото само ченгетата имаха това право. Иначе подкрепяше мнението на Добърс – Джийн Уинго нямаше да се върне тук. Особено ако бракът беше само прикритие за предстоящата мисия на Сам.
   Извади телефона си и набра Маккини. Включи се гласова поща. Тя му остави съобщение, в което го канеше да ги посети в офиса по-късно през деня.
   Тръгна напред с намерението да заобиколи къщата. Тайлър ? беше дал ключ и ? беше разрешил да влиза вътре, когато пожелае. Поне това щеше да бъде обяснението ? при евентуална поява на ченгетата.
   Започна от приземния етаж и после се качи горе. Не си направи труда да търси отпечатъци, тъй като не разполагаше с база данни за сравнение. Това беше една допълнителна пречка за работата на частните детективи. Много искаше да се запознае с миналото на Джийн. Ако тя действително играеше определена роля, най-вероятно бе наета от военните или от техен посредник. А това би ги насочило към сегашното ? местопребиваване. Ако Маккини се съгласеше да работят заедно, може би щеше да им помогне да я открият.
   Отдели няколко допълнителни минути да разгледа стаята на Тайлър. Представи си колко е страдал тук, докато се е питал дали баща му е жив. Надяваше се, че двамата с Шонще успеят да му дадат отговор на този въпрос.
   Прехвърли се в спалнята на семейство Уинго. Приемаше, че ако бракът им е бил фалшив, двамата едва ли са спали заедно. Помисли си, че не им е било лесно да играят ролите си в малка къща като тази. Внимателното претърсване на стаята и вградения гардероб не ? донесе кой знае какво. Джийн Уинго беше прибрала всичките си дрехи и лични вещи. Почти нищо в спалнята не говореше за присъствието на жена.
   Нямаше компютър, нямаше стационарни или мобилни телефони.
   Мишел седна на един стол и огледа стаята. Надяваше се да не е пропуснала нещо. След това стана и надникна през прозореца към задния двор. Край вратата имаше зелена кофа за смет. Реши да я прегледа, преди да си тръгне. После долетя силен грохот на мотор, придружен от съскането на хидравлика. Тя пристъпи към другия прозорец в спалнята, от който се виждаше улицата. По нея бавно се приближаваше камионът за боклук. Погледна синия контейнер до тротоара. Може би този камион събираше подлежащите на рециклиране отпадъци.
   В следващата секунда Мишел вече тичаше надолу по стълбите. Изскочи от входната врата, прелетя през верандата и се приземи на моравата. Добра се до синия контейнер секунди преди камионът да спре до него.
   Един мъж скочи от задната част на камиона и я погледна въпросително.
   – Брачната ми халка е вътре! – задъхано рече тя. – Моля ви тази седмица да ме пропуснете, за да мога да я потърся. – Едновременно с тези думи хвана страничните ръкохватки на контейнера и започна да го тика навътре по алеята. Не след дълго стигна до задния двор, върна се да затвори портичката, а след това вдигна капака.
   Успя навреме да съобрази, че когато човек бърза да изчезне, той едва ли ще отдели време за изхвърляне на боклука, както бе направила Джийн. Което означаваше, че в контейнера може би има нещо, което тя не е искала да открият между личните ? вещи в случай на внезапна проверка. Може би точно това си е мислела, когато е сбъркала дните за разделно прибиране на боклука.
   Ровенето в дълбокия контейнер ? отне цели двайсет минути, но в крайна сметка напипа някакъв плик. С получател Джийн Шепърд, но на друг адрес. Прибра го в джоба си и минута по-късно вече тичаше към улицата, където я чакаше лендкрузърът.
   33.

   Не много отдавна Шон Кинг беше прекарал доста време край болничното легло, на което Мишел Максуел се бореше със смъртта. Оттогава беше намразил болниците и правешевсичко възможно да ги избягва. Не сега просто се налагаше да бъде тук.
   Дейна все още беше в интензивното, а това означаваше, че до леглото ? се допускаха само най-близките роднини – и то с предварително обаждане по телефона. Той излъга медицинската сестра, която вдигна, представяйки се за брат на Дейна, пристигнал от провинцията.
   Упътиха го към стаята ?. Преди да влезе, той се спря пред остъклената врата. Дейна лежеше на леглото, закачена за системи, апарати и монитори. Щорите бяха спуснати и в стаята беше сумрачно. Върху лицето ? беше поставена кислородна маска.
   Шон направи няколко колебливи крачки напред с надеждата генерал Браун да не се появи. В момента дори не му се мислеше за нов сблъсък с него. Беше убеден, че подобна грозна сцена ще ужаси Дейна, въпреки че тя беше в безсъзнание.
   Придърпа един стол и седна до леглото. Гърдите ? бавно се повдигаха и отпускаха. Той хвана ръката ?. Беше толкова студена, че за миг си помисли най-лошото. Но тя дишаше, а мониторът отчиташе жизнените ? показатели, които бяха слаби, но все пак доловими.
   Наведе се и опря чело върху хладната повърхност на страничната релса. Беше стоял дълго в тази поза по време на двуседмичното бдение край леглото на Мишел, докато тяне отвори очи. Но изобщо не допускаше, че ще я заеме толкова скоро след онези кошмарни дни и нощи, още по-малко край леглото на бившата си съпруга.
   – Съжалявам, Дейна – промълви той.
   Затвори очи и клепачите му овлажняха. После се стресна от лекото раздвижване на пръстите ?. Погледна лицето ?. Очите ? си оставаха затворени, дишането ? беше все така слабо. Отново сведе очи към ръката ?. Не можеше да определи дали действително беше стиснала неговата, или му се беше сторило така. Остана неподвижен в продължение на двайсетина минути. После пръстите ? се разтвориха и ръката ? безсилно увисна. Изглежда, комата беше станала още по-дълбока. Седя до нея още половин час, след това избърса сълзите си и тръгна към вратата.
   Малко след завоя на коридора се сблъска с човека, когото най-малко искаше да срещне.
   Днес генерал Браун не носеше униформа. Беше облечен със синьо сако и тъмен панталон. В момента, в който го зърна, очите му проблеснаха гневно.
   – Какво търсиш тук, по дяволите? – попита той и погледна към двойната врата на интензивното отделение зад гърба на Шон. – Мръсно копеле! Бил си при Дейна!
   Едновременно с тези думи вдигна ръка, свита в юмрук. Но този път Шон съвсем не беше склонен да поеме удара безропотно. Тялото му се стрелна напред, сграбчи вдигнатияюмрук и светкавично изви ръката му назад. Браун изкрещя от болка. За щастие, коридорът беше пуст и никой не го чу.
   – Да, бях при Дейна! – изръмжа в ухото му Шон. – Ако те интересува, тя дори помръдна ръката си. Сега и аз ще помръдна своята и ще те пусна. Ако въпреки това искаш пак да ме удариш, предлагам да почакаш, докато излезем навън.
   Шон го пусна и отстъпи крачка назад. Генералът направи гримаса и се зае да разтрива китката си;
   – Ако още веднъж дойдеш тук, ще поискам да те арестуват! – изръмжа той.
   – Онези типове в мола се появиха от посоката, от която дойде Дейна – твърдо рече Шон, заковал очи в лицето му. – Ние пристигнахме първи. Мога да ти гарантирам, че никой не ни проследи, а това означава, че са проследили нея. Заповядаха ми да я повикам обратно, въпреки че я бях изпратил да потърси помощ от полицаите в мола. Тоест билиса наясно, че тя играе важна роля в ситуацията.
   – Изпратил си я да повика ченгетата? – объркано го погледна Браун.
   – Да, но тя се върна, за да ни помогне. На практика това ни спаси живота. Тя е една изключително смела жена, която те обича!
   – Но въпреки това ме предаде, като сподели с вас информация, получена от мен!
   – Аз я помолих за това. Със закъснение си дадох сметка, че постъпих егоистично и глупаво, но много исках да помогна на един младеж, който търси баща си.
   – Уинго? – изгледа го Браун.
   Шон кимна.
   – Все още не ми е ясно как са разбрали за намесата на Дейна – каза той. – Когато обядвахме заедно, тя нямаше никаква представа защо съм я поканил. Но въпреки това са започнали да я следят от момента, в който е разговаряла с теб. Става въпрос за хора, които несъмнено са бивши военни.
   Браун се замисли.
   – Нима искаш да кажеш, че имам къртица в собствения си отдел? – попита с недоверие той, след което решително тръсна глава. – Не, това е изключено!
   – А имаш ли друго обяснение?
   – Не съм длъжен да споделям с теб! – изръмжа генералът.
   – Не си – кимна Шон. – Но съпругата ти лежи зад онази врата, защото я простреля човек, който я е следил. А според мен единствената причина за това е информацията за Сам Уинго, която ти си споделил с нея. Е, ние успяхме да ликвидираме тези тримата, но не знаем дали няма и други.
   – Това е секретна информация, която пряко засяга армията.
   – Кажи това на едно шестнайсетгодишно момче, което е известено за смъртта на баща си, въпреки че той е жив и здрав!
   Гневът на Браун започна да се стопява.
   – Не знаех за това – промърмори той. – Но продължавам да мисля, че няма как да ти помогна.
   Шон се взря в лицето му, за да открие някаква несигурност.
   – Съпругата ти лежи в реанимацията, защото някакъв тип я простреля – въздъхна той. – На твое място бих направил всичко възможно да накажа виновните.
   Браун се облегна на стената и сведе поглед към линолеума.
   – Министерството на отбраната прави всичко възможно да погребе тази история – каза Шон. – Не съм изненадан, но се надявам да не прикриват истината. Това би било престъпление, което няма нищо общо с националната сигурност.
   – Аз не прикривам нищо! – рязко каза Браун.
   – Което не значи, че си невинен. Не и след като позволяваш на хората около теб да манипулират истината!
   – Пет пари не давам за мнението ти! – изсумтя генералът.
   – Това не е мнение, а убеждение. Истината винаги е била най-добрата политика.
   – Доста наивен подход – презрително подхвърли Браун.
   – А пък аз мисля, че честта е значела много за теб, когато си решил да облечеш униформата.
   – И все още значи много! – отсече генералът.
   – В такъв случай не трябва ли да поправиш допуснатите грешки, ако има такива? Особено когато говорим за живота на невинни хора?
   – Аз не съм всесилен, Кинг.
   – И затова ще си заровиш главата в пясъка? Така ли разбираш чувството за чест?
   – Какво искаш от мен, по дяволите?
   – Да помогнеш да оправим нещата.
   – Искаш помощ от мен?! Даваш ли си сметка какво означава това?
   – Всъщност да – кимна Шон. – Но ще те разбера, ако ми откажеш. А аз ще продължа да разнищвам нещата, макар и по друг начин. И ще стигна докрай, повярвай ми. Защото носяотговорност за случилото се с Дейна.
   – Но така може би ще се изправиш директно срещу Пентагона!
   – Аз съм лицензиран частен детектив, така че нищо не може да ми попречи да правя разследване от името на моя клиент.
   – Забравяш за националната сигурност.
   – О, да, националната сигурност. Непрекъснато чувам тази фраза, която някои хора пробутват, за да избегнат затвора. Но колкото по-често използваш дадено клише, толкова по-бързо се износва то. Поне аз мисля така. Все пак живеем в Америка, генерале. А това означава, че свободата е над всичко.
   – Докато не я загубиш.
   – Вече съм се излагал на този риск, но както виждаш, все още съм тук.
   – Но рискът си остава риск. Огромен.
   – Не ми пука. Приемам го като част от професията. Освен това имам дълг към един човек.
   – Към момчето?
   – Не. Към Дейна.
   Браун отмести поглед и се замисли. Шон почти чуваше как мозъкът му цъка.
   – Ще видя какво мога да направя – каза накрая генералът. – Но нищо не обещавам.
   – Въпреки това ти благодаря – отвърна Шон и му подаде визитката си.
   Браун я взе и понечи да си тръгне, после изведнъж спря.
   – Постъпих в армията от чувство за дълг – каза той. – Не само към армията, но и към родината.
   – И аз заради това постъпих в Сикрет Сървис.
   Браун премяташе картичката между пръстите си.
   – Ще държим връзка – промърмори той и тръгна към стаята на Дейна.
   Телефонът на Шон иззвъня в момента, в който напусна болницата.
   Беше Мишел. Говореше задъхано и накъсано.
   Той я изслуша и хукна към колата си.
   34.

   Мишел Максуел не обичаше да чака. Докато работеше в Сикрет Сървис, най-много се дразнеше от досадното висене.
   Тя оглеждаше мотелския комплекс в Южна Александрия, непосредствено до шосе 1, и пръстите ? не спираха да почукват по кормилото. Някога този квартал бе доста приличен, но не и днес. И съвсем не беше безопасен. Къщите, търговските центрове и офис сградите бяха виждали по-добри времена, но сега изглеждаха занемарени, а имаше и изоставени, и порутени.
   Но Мишел се интересуваше единствено от мотела. Или по-точно от стая номер 14 в сградата, носеща гордото название "Зелени хълмове". Когато я видя за пръв път, името предизвика усмивката ? просто защото наоколо нямаше никакви хълмове – нито зелени, нито в други окраски. Паркингът беше задръстен от боклуци, сред които преобладавахабирени кутийки, използвани спринцовки, празни опаковки от презервативи и счупени бутилки от джин и уиски. Боята но стените и вратите отдавна беше започнала да се лющи, а неоновите реклами бяха останали без неон.
   Но въпреки това Джийн Уинго, или Джийн Шепърд, или както ? беше името, получаваше пощата си именно тук. Което означаваше, че все някога е обитавала някоя от мотелските стаи. Пръстите на Мишел продължаваха неуморния си танц по кормилото, въпреки че част от мозъка ? упорито настояваше да излезе навън и да започне да чука по вратите, да арестува някого, да срита нечий задник.
   Когато колата на Шон се появи, тя изскочи от своята едновременно с него. Срещнаха се в центъра на почти празния паркинг. Мишел му показа плика с адреса на мотела и накратко му обясни как се е сдобила с него.
   – Свършила си страхотна работа, Мишел – похвали я той.
   – Много ти благодаря – игриво се усмихна тя, но като забеляза мрачната му физиономия, попита със сериозен глас: – Нещо с Дейна ли?
   – Видях я – отвърна той. – Дори ми стисна леко пръстите.
   – Това е чудесно, Шон! – възкликна с облекчение тя. – Нали?
   – Да, наистина е чудесно.
   – Но въпреки това ти ми изглеждаш мрачен.
   – Пак се сблъсках с генерала.
   – Да не те е фраснал за пореден път? Надявам се, че не си му останал длъжен.
   Той запуши устата ? с длан.
   – Нямаше крясъци и заплахи, не се размахваха юмруци.
   – А какво стана?
   – Той се съгласи да ни помогне.
   Мишел зяпна от изненада.
   – Ама чакай малко! – извика миг по-късно тя. – Това също е страхотна новина! Защо си толкова мрачен?
   – Защото това може да му струва кариерата.
   – Но нали сам е пожелал?
   – Всъщност прие, защото го накарах да се засрами. А има и още нещо...
   – Какво?
   – Пентагонът. Могат да се стоварят върху нас като цял тон тухли.
   – Няма да ни е за пръв път, Шон. Имаме и други случаи, при които сме се изправяли срещу всесилните.
   – Но този път ще бъде различно.
   – Тогава какво мислиш да правим? Да си плюем на петите?
   – В никакъв случай – отвърна той и тръгна към сградата. – Просто искам да ми кажеш, ако почувстваш, че трябва да се оттеглиш.
   Тя изравни крачка с неговата.
   – Наистина ли мислиш, че ще си тръгна и ще те оставя да се оправяш сам?!
   – Не.
   – Тогава защо са тези въпроси?
   – Може би за собствено успокоение. Да не каже някой, че не съм дообмислил нещата, когато всичко отиде по дяволите.
   Достъпът до стаите в този мотел беше външен. Двамата изкачиха ръждясалите стъпала на двукрилата стълба към втория етаж.
   – Номер четиринайсет е в дъното – прошепна тя и закрачи по терасата.
   Спряха пред врата, която отчаяно се нуждаеше от боядисване.
   Шон почука.
   – На паркинга не видях колата на Джийн – обади се Мишел.
   – Просто за всеки случай – отвърна той, изчака малко и попита: – Носиш ли си инструментите?
   Застана зад нея, за да я прикрива с тялото си.
   Трийсет секунди по-късно ключалката поддаде. Мишел бутна вратата с една ръка. В другата стискаше пистолета си.
   Шон я последва вътре и затвори след себе си. Тя провери малката баня, а той отвори гардероба и надникна под леглото. Други места за криене нямаше.
   – Чисто е – обяви Мишел и прибра пистолета в кобура си.
   – Не е оставила много след себе си – промърмори той, докато преглеждаше чекмеджетата, съдържащи малко бельо. – В гардероба има една-две рокли и това е всичко.
   Мишел вдигна матрака, търсейки евентуално скривалище. После изтупа прахта от дланите си и се изправи.
   – Съмнявам се, че е оставила нещо важно.
   – Важен е самият факт, че е наела тази ужасна стая – отвърна той.
   – Колко още да ровим? Можем да разрежем мокета, да разлепим тапетите и да свалим рамките на тия евтини репродукции по стените. Можем да разглобим тръбите в тоалетната и банята. Списъкът е дълъг.
   – Защо ? е втори адрес на такова място?
   Мишел седна на ръба на леглото.
   – А какво да е?
   – Да приемем, че е била внедрена от Министерството на отбраната. Уинго би трябвало да е в течение.
   Тя веднага разбра накъде бие.
   – Въпросът е защо тук – кимна тя. – Ако е дошла от другаде, военните е трябвало да ? предложат по-добро жилище от тази развалина. Искам да кажа, че Пентагонът разполага с доста имоти в района. Накъдето и да се обърнеш, ще видиш някой от тях.
   – Тогава какво е логичното заключение? – облегна се на стената той.
   Очите на Мишел замислено пробягаха по стаята.
   – Ако си прав, нещата ще се окажат далеч по-сложни – промърмори тя.
   – Защото е много вероятно Джийн Уинго да играе двойна игра, работейки за Министерството на отбраната като съпруга на Уинго.
   – Тоест да работи и за другата страна – незабавно подхвана нишката Мишел. – За онези, които са прибрали един милиард евро от камиона на Сам Уинго. Била е шпионка?
   – Не я знам каква е. Шпионка, престъпница или и двете...
   – Но за кого е шпионирала?
   – Шпионират ни дори и нашите съюзници – изтъкна той.
   – Съгласна съм.
   – Надявам се на помощта на генерал Браун. И на малко късмет, разбира се. Дано Сам Уинго отговори на имейла на сина си.
   – Мислиш ли, че е преминал на другата страна?
   – Надявам се, че не. Заради Тайлър.
   Мишел погледна към вратата.
   – Чу ли нещо?
   Шон скочи и се втурна към прозореца. Това, което видя през процепа на пердетата, го накара да сграбчи Мишел и да я бутне в банята. След това грабна матрака и влезе принея. Тя беше паднала на пода
   – Какво става, по дяволите?
   Вместо отговор той я вдигна, за да се прехвърлят във ваната, и придърпа матрака отгоре.
   Мишел не успя да зададе следващия си въпрос, тъй като спалнята, в която се намираха допреди секунди, изведнъж се превърна в огнено кълбо, от което се разхвърчаха отломки и облаци задушлив дим.
   35.

   Сам Уинго крачеше бързо.
   Вече беше на американска земя. Прекоси улицата, провирайки се между колите, добра се до отсрещния тротоар и ускори ход. Беше вдигнал яката си, а очите му зад тъмните очила шареха във всички посоки. Непрекъснато се обръщаше назад. Беше убеден, че ако сега го заловят, никой няма да го види повече.
   Нито пък той щеше да види Тайлър.
   Заваля дъжд и Уинго влезе в първото заведение, което се появи на пътя му. Поръча си кафе и отнесе чашата си на една маса в дъното. Опря гръб на стената и насочи вниманието си към входа.
   След известно време измъкна телефон за еднократна употреба с достатъчно предплатени минути. Беше го получил още в Индия благодарение на Адел. Сведе поглед към дисплея. Личният му имейл акаунт беше качен на телефона. Съобщението се появи в момента, в който го включи, непосредствено след приземяването на товарния самолет. Но тогава той беше прекалено напрегнат и очакваше всеки миг да усети тежка ръка на рамото си или пистолет в ребрата. И почти чуваше гласа, който шепнеше в ухото му: "Трябвада дойдете с нас, господин Уинго".
   Това обаче не се случи и той започваше да се надява, че наистина го смятат за мъртъв. Много добре, ако беше така. Но ако не беше?
   Очите му отново се сведоха към съобщението, изпратено от неизвестен адрес. Но несъмнено беше от Тайлър, защото беше използван техният шифър.
   Синът му искаше до се видят час по-скоро.
   Уинго искаше същото, но си даваше сметка, че няма да е лесно. Собственият му имейл адрес беше известен на много хора, а това със сигурност означаваше, че съобщението е прехванато. Същото щеше да се случи и с отговора, който евентуално би изпратил. Този телефон нямаше джипиес чип, следователно не можеха да засекат къде е.
   Той обаче не биваше да спира дори за миг. Беше променил драстично външния си вид, а и облеклото му го прикриваше добре. Ала си даваше сметка какви ресурси са впрегнати за издирването му. На всичкото отгоре го преследваше не само собственото му правителство, но и хора, за които не знаеше нищо.
   Позволи си няколко минути да си изпие кафето и да измисли думите, с които да отговори на сина си. След това ги набра и изпрати съобщението. Допи чашата си, стана и се насочи към другия изход. Бързо успя да хване такси, което го закара близо до Китайския квартал, където предварително си беше ангажирал хотел.
   Разполагаше с достатъчно пари в брой, плюс няколко кредитни карти на чуждо име. Вече нямаше как да бъде Сам Уинго, тъй като системата моментално щеше да го засече. Надяваше се някой ден да се завърне към нормалния си живот. Но пътят дотам все още беше много дълъг.
   Качи се в стаята си, седна на леглото и извърна глава към прозореца. Отвъд реката се виждаше Пентагонът, най-голямата административна сграда в света. Този факт беше учудващ, защото тя бе висока едва няколко етажа. След нападението над Пърл Харбър страната изпитала остра нужда от команден център за своята армия и сградата била завършена само за година и нещо със строителни колички, лопати и потта на безброй американци. Цялата нация се гордееше с това постижение.
   А самият Уинго се бе гордял със службата си в армията. Винаги беше влизал в Пентагона с по-енергична походка от обичайната. Но в момента мисълта за това място не му носеше нищо друго освен разочарование и горчивина. Не можеше да се отърве от чувството, че е предаден от хора, работещи в тази сграда.
   Не знаеше защо, но те очевидно имаха силна мотивация.
   Пътешествието с товар от два тона и двеста килограма – пачки немаркирани банкноти от петстотин евро, възлизащи на един милиард – представляваше сложна операция от няколко отделни фази. Доставката на парите беше едва първата от тях, а Уинго беше сред малцината, които бяха запознати с целия план.
   В известно отношение това беше добре, защото щеше да търси предателите сред малцина. Уинго беше твърдо решен да ги разкрие. Беше опитал да си свърши работата, ала някой по веригата го беше прецакал. Но той беше войник и нямаше никакво намерение да подложи и другата си буза. Войниците не прощаваха и не изпитваха състрадание. Бяха обучавани да отвръщат на удара.
   Напусна хотелската стая, извървя пеша четири пресечки в западна посока и си нае кола. Използва фалшивите документи за самоличност и кредитната карта, с които се беше сдобил в Индия. Изкара колата от подземния гараж и се наслади на мобилността, която бе придобил с нея. Сега вече повярва, че ще успее да свърши нещо.
   Но преди това имаше друга задача. Подкара към един полицейски паркинг за конфискувани коли и внимателно го огледа. Не видя кучета, а охранителната камера на високия стълб в центъра дори не беше включена в захранването. Това се дължеше на обичайните съкращения в бюджета.
   Покатери се по оградата и скочи от другата страна. Започна търсенето, но непрекъснато беше нащрек. В крайна сметка откри това, заради което беше дошъл – една кола в дъното, която явно бе престояла дълго тук. Шофьорската врата и предният десен калник бяха смачкани. Номерата ? обаче все още бяха валидни. Минута по-късно тичаше към оградата с табелите в ръка.
   Монтирането им на наетата кола стана бързо. Ако някой ги запишеше, за да ги провери в базата данни на Службата за регистрация на МПС, новата самоличност на Уинго изобщо нямаше да пострада.
   Върна се в хотела и набра един номер на мобилния си телефон.
   – Полковник Саут – обади се плътен мъжки глас.
   – Аз съм – рече Уинго.
   След няколко секунди тишина в слушалката се разнесе учестено дишане. Без съмнение предизвикано от гняв.
   – Знаеш ли в какви лайна си затънал? – излая Саут.
   – Значи и ти си затънал в тях – реагира светкавично Уинго. – Армията не вдига падналите, полковник Саут. Просто ги довършва с куршум в челото и продължава напред.
   – На мен ли го казваш, мръснико?! Успя да ме прецакаш отвсякъде!
   – Откри ли Тим Саймънс от Небраска?
   – В ЦРУ не са чували за него. И не знаят нищичко за нашата мисия в Афганистан. Толкова по въпроса!
   – Значи е бил мошеник.
   – Ако не е плод на болното ти въображение. Къде са парите, Уинго?
   – Вече ти казах, че ги взеха. Наясно си, че е така.
   – Единственото, с което съм наясно, е, че хората, които трябваше да те посрещнат, са ликвидирани. Камиона с парите го няма, а ти също изчезна. Наистина ли си изненаданот това, което си мислим за теб?
   – Защо ще ти се обаждам, ако съм свил парите?
   – За да си спасиш задника!
   – Няма да е нужно, ако разполагам с един милиард евро.
   – Ако наистина си невинен, трябва да се явиш в службата! Това ти го казах още при първия ни разговор. Ще седнем един срещу друг и ще преценим какво се е случило.
   – Искаш да кажеш, че ще ме заровиш някъде далече, за да не може истината да излезе наяве.
   – Ние сме американци, Уинго. Не вършим такива неща, особено пък със своите сънародници.
   – Но ти знаеш не по-зле от мен какво ще се случи, ако фактите около тази мисия излязат наяве. Последиците ще се усетят не само в Пентагона, но и на Пенсилвания Авеню отвъд реката. Аз знам къде трябваше да отидат тези пари и за какво трябваше да бъдат използвани. Ти също го знаеш. Но последното място, на което някои хора биха искали да видят тази история, са първите страници на "Уошингтън Поуст" или "Ню Йорк Таймс".
   – Защо имам чувството, че ме заплашваш, а чрез мен и собственото си правителство? – изръмжа Саут. – Какво искаш? Още пари? Малко ли ти се виждат един милиард евро? Или ме изнудваш само ей така, за кеф?
   – Опитвам се да ти обясня защо няма да се явя в службата. Защото ще е все едно дали съм, или не съм виновен. А аз наистина не съм. Но въпреки това с мен ще е свършено.
   – Тогава защо доброволно реши да изпълниш тази мисия?
   – Защото исках да служа на страната си. По тази причина и не обърнах особено внимание на детайлите, които не се случиха според плана. Но сега ще имам достатъчно време да се занимая с тях.
   – Е, кой е откраднал парите, след като не си ти?
   – Ще разбера. Можеш да разчиташ на мен.
   Уинго прекъсна връзката и понечи да прибере телефона в джоба си, но в същия момент той започна да вибрира. Прочете току-що получения имейл.
   Тайлър му беше отговорил.***
   Шон изблъска матрака и се закашля от гъстия дим.
   – Добре ли си? – викна той.
   – Благодаря, да – отвърна тя и също се закашля. – Но ако не изчезнем час по-скоро, и двамата ще бъдем зле.
   Измъкнаха се от ваната и се запрепъваха към вратата. Или по-скоро към мястото, където би трябвало да е тя. Стената между банята и стаята бе полуразрушена. Шон понечи да прекрачи прага, но бързо се дръпна назад. Мишел почти се блъсна в него и също се дръпна.
   На практика спалнята я нямаше. На нейно място зееше широка дупка към това, което беше останало от помещението под нея, така че нямаше как да стигнат до външната тераса. Пламъците ближеха стените, а димът ставаше все по-гъст.
   Мишел надникна през ръба.
   – Трябва да се измъкнем – извика тя.
   – Да, но как?
   В далечината се разнесе вой на сирена и след миг на пътя изскочи полицейска кола с включени сигнални светлини.
   – Ако останем тук, ще изгорим живи.
   Пламъците бързо ги обкръжаваха.
   Мишел зърна приближаваща се пожарна, но светкавично изчисли, че докато тя стигне тук, и двамата ще са мъртви.
   – Помогни ми! – извика тя и започна да събира хавлиените кърпи, които се въргаляха наоколо.
   Навързаха ги една за друга и пристегнаха единия край около оголената носеща колона.
   – Ще се спусна пръв – обяви Шон. – Ако ме издържат, ти няма да имаш проблеми.
   – Ако обаче се скъсат, ще се пребиеш – възрази Мишел. – Нека аз да съм първа.
   Но Шон вече беше застанал на ръба и беше хванал импровизираното въже.
   – Дано кърпите им са по-прилични от останалия инвентар – извика той и започна да се спуска.
   Мишел го последва в мига, в който той се приземи.
   Мотелският комплекс се оказа почти празен, съдейки по малкото хора, изскочили на паркинга. Един от тях беше бос и само по гащи.
   – Надушваш ли нещо? – попита притеснено Шон.
   – Газ – каза тя.
   – Бягайте! – изкрещя той. – Изтичане на газ!
   Без да чакат второ предупреждение, хората бързо се разпръснаха. Десет секунди по-късно газта се възпламени и проби още една огромна дупка между двата етажа. Разлетяха се отломки. Достигнаха десетина метра височина и започнаха да падат върху паркираните наоколо коли. Шон и Мишел бяха успели да се измъкнат извън периметъра на взрива.
   Патрулката закова на място и от нея изскочиха двама полицаи. Няколко минути по-късно пристигнаха и пожарните коли. Битката с пожара започна.
   Шон и Мишел се спогледаха.
   – Мисля, че е най-добре да изчезваме веднага – каза той.
   Тръгнаха към колите си, които се оказаха невредими. Ангажирани с огъня, полицаите и пожарникарите не им обърнаха внимание. Те бавно потеглиха към изхода на паркинга.
   Излязоха на пътя и рязко увеличиха скоростта. Разминаха се с още три пожарни и две полицейски коли, които с вой се носеха към мотела. След седем-осем километра спряха на паркинга на един "Севън-Илевън". Шон слезе и се прехвърли в лендкрузъра на Мишел. Поизтупа се от пепелта, продължавайки да кашля.
   – Трябва ни душ и повече кислород – мрачно обяви Мишел. – Какво видя от прозореца?
   – Калъп пластичен експлозив, от който стърчеше детонатор.
   – Кой го е поставил там?
   – Най-вероятно приятели на онези тримата от мола.
   – Но това означава, че са ни проследили до тук, а аз не видях никого.
   – Аз също. Което потвърждава подозренията ми, че са много добри, Мишел.
   Той се отпусна на седалката и разтърка почерненото си лице.
   – Значи трябва да бъдем по-добри от тях – нахъсано отвърна Мишел.
   – Лесно е да се каже – поклати глава той. – Едва не ни очистиха.
   – Може би са знаели за това място и просто са ни спретнали засада.
   – Тоест били са наясно с ролята на Джийн Уинго? – обърна се да я погледне той.
   – Може би е работила с тях, както подозирахме още от самото начало.
   – А целта им е била да се отърват от това място в комплект с нас – кимна той. – С един куршум два заека. В случая куршумът беше пресовка семтекс...
   – Звучи логично – каза тя. – А мотивацията?
   – Мотивацията е на стойност един милиард, Мишел.
   – Но какво им пука? Нали вече са свили парите? Защо им трябва да се занимават с нас и най-вече с Дейна? Защо просто не изчезнат от тук, за да си купят някой остров?
   – Щом искат да ни ликвидират, значи се страхуват от нашето разследване. Нали не забравяш, че Джийн изчезна в мига, в който Тайлър ? съобщи, че отново сме поели случая?
   – Може би са разбрали, че знаем за парите? – подхвърли тя.
   – Парите са изчезнали в Афганистан, Мишел. Едва ли си мислят, че ще отидем чак там, за да видим как стоят нещата. Следователно не вярват, че можем да проследим движението им.
   – Значи става въпрос за нещо по-важно от тези пари. Той разтърка слепоочията си и отново се разкашля.
   – А защо всъщност са ги откраднали?
   – За да забогатеят, разбира се.
   – Не, причината е друга.
   Мишел се замисли за момент.
   – Искат да купят нещо с тях?
   – Точно така. Но не остров или автомобилен парк с бентлита.
   – Парите изчезват в район, контролиран от талибаните. – Мишел го погледна. – За терористи ли говорим?
   – През последните десетина години там са изчезнали много пари. Цели камиони с пари, откарани бог знае къде. Подозирам, че нашите честни данъкоплатци финансират лошите момчета от доста време.
   – Окей, но какво ще стане с тези пари?
   – Задачата е била ясна – да се пренесат от точка А до точка Б. Уинго е знаел точното местоположение на тези две точки. Вероятно е знаел и за какво ще бъдат използвани парите.
   – Което го прави както ценен свидетел, така и мишена.
   – Ако е невинен, най-вероятно ще иска да изчисти името си. Не биха му възложили тази мисия без категорични препоръки от най-високо място. Тайлър спомена, че баща му спокойно може да надбяга хора, които са два пъти по-млади от него. Ами специалното езиково обучение? Ами фалшивият брак с Джийн преди година? Да не говорим, че напуска армията малко преди да натрупа двайсетгодишен стаж. Тази операция е планирана от доста време.
   – Но ако се е провалила, правителството несъмнено ще пожелае да я покрие, Шон. Преди няколко години подобно нещо не би имало кой знае какво значение, но при сегашните бюджетни съкращения е немислимо да се изгубят един милиард долара от парите на данъкоплатците. На Капитолия ще ги разкъсат. И ще стане още по-лошо, ако се окаже, че тази сума е била предназначена за някакво безумие.
   – Ние сме сериозен проблем за военните, Мишел. Тримата в мола дълго време са носили униформи. Може би са ги "мобилизирали" с единствената цел да разрешат проблема. Поредната тъмна операция...
   – Значи нашите собствени хора се опитват да ни натикат в чували за трупове? – възкликна тя.
   – Те не ни считат за свои хора. Ние сме заплаха за тях, а заплахите трябва да бъдат отстранявани.
   – Тоест ние срещу Пентагона? – отчаяно промърмори Мишел.
   – Едва ли срещу целия Пентагон – каза Шон. – Всъщност сигурен съм в това. Но може би една малка група в него иска да разчисти някаква бъркотия, преди да се разчуе за нея.
   – Ти каза, че генерал Браун ще се опита да ни помогне.
   – И в момента съжалявам, че го накарах – рече той.
   – Защо?
   – Защото, ако наистина реши да ни помогне, и той ще се превърне в мишена. А тези момчета стрелят много точно.
   37.

   Алън Грант целуна жена си Лесли, преди да излезе. Тя държеше на ръце най-малкото от трите им деца, момченце. Планираха да имат още. Той искаше голямо семейство, може би за да компенсира ранната загуба на родителите си и самотното си детство.
   – Изглеждаш доста уморен, Алън – загрижено каза тя. – Сигурен ли си, че всичко е наред?
   – И баща ти ме попита същото.
   – Защото те обича. Всички ние те обичаме.
   Грант протегна ръка, стисна миниатюрното юмруче на сина си и каза:
   – Всичко е наред, скъпа. Чувствам се леко стресиран, но кой в днешно време не е? След като приключа с някои неотложни неща, мисля да ти предложа една малка ваканция. Ще отидем някъде на топло всички заедно, включително и баща ти.
   – "Някъде на топло" ми звучи чудесно!
   – Значи се разбрахме – усмихна се той и отново я целуна. После разтърси ръчичката на сина си и добави: – Довиждане, момченцето ми.
   От дома си в Западен Феърфакс подкара директно към гробището "Арлингтън". Паркира колата си пред входа и тръгна пеша между гробовете. Застана пред два от тях и вдигна очи към плочите с гравираните имена.
   Франклин Джеймс Грант, баща му.
   Елинор Грант, майка му.
   Бяха умрели в един и същ ден и час, на едно и също място.
   Двойно самоубийство. Кола с вдигнати стъкла, работещ двигател и парцал в ауспуха, паркирана в някакъв склад, взет под наем. Бяха оставили прощално писмо, в което обясняваха причините за това решение. Но всъщност писмото беше излишно, тъй като всички знаеха защо са избрали да сложат край на живота си, Когато това се случи, Грант беше едва на тринайсет и му беше трудно да разбере мотивите им. Осъзна ги, когато стана пълнолетен.
   Години по-късно измисли как да отмъсти за тяхната саможертва. Отдавна им беше простил, че са го оставили кръгъл сирак. Отгледаха го роднини, които не бяха особено доволни, че трябва да хранят още едно гърло. В същото време гневът му към причините за преждевременната смърт на майка му и баща му се усилваше с всяка изминала година.
   Той остави цветята върху гробовете и отстъпи крачка назад. Баща му беше потомствен войник с куп медали от Виетнам и другаде, където бе служил вярно на родината си, включително и като член на Съвета за национална сигурност през 80-те години. След което животът му се беше превърнал в истински кошмар. В крайна сметка той бе решил да сложи край на всичко, а жена му беше пожелала да умре заедно с него.
   Грант би могъл да я обвинява, че го е изоставила. Срамът, предизвикал този отчаян акт, бе изцяло на баща му, въпреки че бе неоснователен. Майка му обаче нямаше от какво да се срамува. Тя просто беше избрала да умре със съпруга си, вместо да живее без него. И в това според Грант нямаше нищо лошо. Мястото на жената бе до съпруга ?. Той беше убеден, че майка му го е обичала много. Но явно любовта към съпруга ? се беше оказала по-силна.
   Грант бе служил в армията за кратко. Участвал бе в една война, по време на която дори го раниха. Леко, но все пак го раниха. Бе проявил истински героизъм и бе спасявал от смърт другарите си по оръжие. Те от своя страна също го бяха спасявали. Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде.
   Уволни се със собствена колекция от медали, направиха му официално изпращане. Вратите на Пентагона останаха широко отворени за него и това му свърши добра работа, докато градеше частен бизнес като посредник и консултант във военния сектор. С годините трупаше опит в областта на кибертехнологиите и постепенно събра екип от хора с изключителни хакерски умения.
   На трийсет и осем години Грант не беше приказно богат, но достатъчно състоятелен, за да осигури комфортен живот на съпругата и децата си. Надяваше се, че пред следващите няколко години ще спечели още, но истината бе, че парите не го вълнуваха. Властта също. Беше странен екземпляр в посредническите и лобистките вашингтонски кръгове, където всички се боричкаха за пари и влияние.
   Той се отдалечи от гробовете. Беше доволен от посещението си тук, което отново го зареди с необходимата енергия, за да продължи напред. Качи се в колата си и потегли за Националното летище "Роналд Рейгън". Паркира и забърза към терминала, премина през системата за контрол и се озова пред изхода за своя полет точно навреме.
   След няколко часа самолетът се приземи във Флорида. Колата, която го чакаше, бързо напусна града, в който беше кацнал. Не след дълго спряха пред къща, която приличаше на истински палат. Но Грант не се впечатли от импозантната архитектура и разкошната градина. Те бяха твърде пищни за вкуса му, най-вече изобилието от розови и тюркоазени багри и статуите, достойни за музей.
   Той слезе от колата и изкачи широкото мраморно стълбище към главния вход. Вратата се отвори още щом докосна месинговото чукало. На прага застана мъж в черна ливрея,чиято работа се състоеше в това да посреща гостите – твърде архаична длъжност за двайсет и първи век. Гранд бе сигурен, че му плащат добре, за да я възроди.
   Погледът му небрежно се плъзна по маслените платна, подредени професионално на високите стени с красиви гипсови корнизи. Прекрасната гледка към океана също не прикова вниманието му. Нито великолепните мебели или безумно скъпите ориенталски килими, по които стъпваше.
   Мъжът в ливрея го въведе в просторна стая с дървена ламперия, която някога трябва да бе помещавала библиотека, но сега по високите лавици нямаше и една книга. Върху тях бяха подредени колекции от стари преспапиета, монети, часовници и влакчета. Вратата меко щракна зад гърба му. Мъжът явно се беше оттеглил към някое от онези помещения, където служителите като него стояха в паузите между посрещане на гостите. Вероятно щеше да запълва времето си с лъскане на сребърни прибори, помисли си Грант,а след това го забрави.
   Отпуска се на креслото, което му посочи домакинът, очакващ го в стаята. И от тук гледката към Атлантическия океан беше възхитителна.
   Домакинът се казваше Ейвъри Мелтън. Преди трийсетина години беше наследил малко състояние, което бе успял да увеличи хилядократно чрез упорит труд, безпощадност, макар да прибягваше рядко до нея, и подкупи, към които прибягваше често. Той беше на шейсет и четири години, но изглеждаше по-стар. Може би защото прекарваше много време на игрището си за голф, изложен на безмилостните лъчи на слънцето. Като работниците, които поддържаха това игрище. В това отношение природата нямаше любимци.
   Беше висок около метър и седемдесет и пет, с малко коремче и заоблени рамене. Но очите му бяха бистри, а умът му – още по-бистър. Този човек беше бизнесмен с разностранни интереси и без никакви скрупули. Разполагаше с продукти и услуги за продан, за които му трябваха купувачи. В конкретния случай такъв се явяваше Грант, който нямаше намерение да усложнява нещата.
   – Добре ли мина полетът? – попита Мелтън.
   – Ако самолетът се приземи на колелата си, винаги е минал добре – отвърна Грант.
   – Парите?
   Грант извади от куфарчето си лист хартия и го побутна по лъскавия плот на писалището. Никой от двамата не би използвал нещо толкова примитивно като пачки банкноти е ластичета. Мелтън пое листа и го разгледа.
   Беше банково уведомление за превод на двайсет милиона долара по една от сметките на Мелтън. Той кимна. Не се усмихна. Това беше бизнес. През цялото време боравеше с подобни суми. Някои по-малки, други по-големи.
   – Преводът вече е потвърден по телефона от моята банка, но не е зле да имам и нещо черно на бяло – промърмори той. – Аз съм от старата школа и не използвам компютри.
   Грант кимна и зачака. Парите бяха платени, но това беше само половината от сделката. Той се нуждаеше от другата половина.
   Мелтън отключи едно чекмедже на писалището си и извади бележник с твърди корици. Разтвори го, хвърли поглед върху първата страница и го подаде на Грант.
   – Всичко е вътре – каза Мелтън. – Кодовете и останалите детайли. Достатъчно е вашите хора да вкарат кодовете и ще имате на свое разположение спътника "МелАЗ". – Показалецът му се вдигна предупредително. – Но само за уговореното време. След това отново е мой, кодовете няма да са валидни повече и вашият достъп ще бъде прекратен.
   – Ясно.
   – АЗ е изключително мощен спътник и тежи два тона, а създаването, изстрелването му в орбита и поддръжката му струват над един милиард долара. Остават му още петнайсет години пълноценен живот. Разбира се, аз съм доволен, че ви вземам парите, но съм длъжен да ви кажа, че в Космоса има още много спътници, които разполагат със свободен капацитет и са по-евтини. Освен това не е нужно да наемате цялата платформа. На някои от нашите птички са качени по пет хиляди наематели. Те печелят много, но предварителните им разходи са огромни. Това се отнася и за вас. За да направите пари, трябва да имате търпение. Аз също.
   – Благодаря за съвета, но ние предпочитаме цялата торта – отвърна Грант. – А птичките с капацитета на АЗ не са чак толкова много.
   – По-точно?
   – Надявам се, че двайсет милиона долара ще ми осигурят достатъчно лично пространство.
   – Но птичката си остава моя.
   – Условията на договора за наем са уточнени до последния детайл. Наясно сме, че ако ги нарушим, срещу нас ще бъде заведено дело. Но мога да ви уверя, че нямам никакво желание да ме разкарват по съдилища.
   Мелтън кимна.
   – А знаете ли, че част от моята платформа е наета от правителството? – подхвърли той. – Явно доста са го закъсали с парите. Военните отдавна не могат да изстрелват свои спътници. На практика аз ги изхвърлям заради нашата сделка. Те бяха наели част от АЗ, но срокът на договора им изтича, а офертата им не може да се сравнява с вашата.
   – Интересно – промърмори Грант. – Не знаех това.
   Но знаеше, и то много добре. Това беше една от причините да наеме именно АЗ.
   Изправи се и стисна протегнатата десница на Мелтън.
   – В договора вашата компания е записана като "Феникс Ентърпрайзис" – подхвърли по-възрастният мъж.
   – Точно така, "Феникс", като птицата, която се възражда от собствената си пепел.
   – Хубаво. От моите хора разбрах, че работите по държавни поръчки. Най-вече в областта на военното разузнаване.
   – Вярно е.
   – Мога да разбера защо ви трябва платформа там горе...
   – Аз пък бях изненадан, че пожелахте да го направите лично. Сигурен съм, че разполагате с цял екип мениджъри, които биха могли да финализират сделката.
   – Ще ви предложа един съвет, млади човече. Когато сключвам важна сделка, предпочитам да стисна ръката на партньора си и да го гледам в очите. Имал съм и по-големи сделки, имал съм и по-малки, но винаги съм се придържал към това правило. Така е по-добре както за мен, така и за партньорите ми. А ние с вас може би ще сключим и други сделки.
   – Възможно е – отвърна Грант, но си каза наум:Това никога няма да се случи.
   Взе първия самолет за Вашингтон. Подкара директно към офиса си, седна зад бюрото си и разтвори черното кожено тефтерче, което получи от Мелтън. Очите му се плъзнаха по кодовете и паролите, без които нямаше как да получи достъп до АЗ. Беше наясно, че става въпрос за един до голяма степен уникален сателит. Армията и другите федерални институции, които го бяха използвали досега, вече бяха изритани. Но не напълно. Защото те винаги оставяха една частица от себе си на подобни съоръжения.
   А Грант се нуждаеше именно от тази частица.
   38.

   – Хей, Уинго!
   Тайлър се обърна към групичката момчета от горните класове, които се бяха събрали край входа на гимназията. Повечето от тях бяха преметнали тежки сакове с екипировка, а един от тях носеше футболен шлем и раменни подложки.
   – Чухме, че твоят старец не е умрял, а е престъпник и дезертьор! – извика друг от групичката.
   – Това са пълни глупости! – изкрещя в отговор Тайлър и лицето му се наля с кръв.
   Момчетата го заобиколиха. Повечето от тях играеха в гимназиалния отбор по американски футбол.
   – Разбрах от баща ми – поясни най-едрото от тях. – Той е военен и знае какво се случва в армията. Нима твърдиш, че той лъже?
   – Да! – кресна Тайлър. – След като казва, че баща ми е престъпник, лъже!
   – Дезертьор значи страхливец, нали? – обади се друг осемнайсетгодишен хлапак на име Джак, висок и доста дебел. – Излиза, че баща ти е обикновен шубелия, а? – каза той и блъсна Тайлър в рамото.
   Тайлър се просна на земята и хлапаците избухнаха в смях. Един от тях му помогна да се изправи и стегна ръце около тялото му, а Джак сви юмрук, за да го удари в корема.
   – Тая няма да я бъде! – разнесе се глас зад тях.
   Ръката на Джак беше светкавично извита зад гърба.
   Момчетата се обърнаха едновременно към изскочилата изневиделица Мишел. Тя пусна объркания дебелак и хладно подхвърли:
   – Какво става, момчета? Май си падате по груповите нападения, а?
   – Теб какво те засяга? – изръмжа Джак.
   – Тайлър е мой приятел.
   – Искаш да кажеш, че си му охрана? – каза нахаканият младеж и я изгледа отгоре надолу. – Жени ли те пазят, Уинго?
   Групичката отново избухна в смях.
   – Мога да се защитавам и сам! – отсече Тайлър, успял да се вдигне на крака.
   – Знам, че можеш. Но шестима срещу един не ми се струва честно. Я да видим за какво става въпрос… – Тя огледа хлапаците и накрая попита Джак: – Ти играеш футбол, нали?
   – Започнах като ляв полузащитник – изпъчи се той.
   – Това означава, че си едър и силен.
   Усмивката на Джак се разшири.
   – Но пък си дебел и тромав и едва ли можеш да пробягаш повече от десет метра, без да припаднеш!
   Дебелакът я зяпна и усмивката му се стопи.
   Мишел се извърна към Тайлър.
   – Той не е едър като теб, но пък е пъргав и жилав. Тренира плуване, значи притежава отлична издръжливост. Ако се сбиеш с него и не го повалиш още с първия удар, ще започне да танцува около теб и бързо ще те изтощи. И ръката си няма да можеш да вдигнеш. А баща му, когото наричате страхливец, служи в специалните части. Когато се стигне до ръкопашен бой, тези хора са извънземни. Може би си мислите, че ММА бойците са върхът, но те няма да издържат и един рунд срещу тюлен или рейнджър. Освен това командосите от специалните части няма да ви ступат, а направо ще ви ликвидират. Бас държа, че бащата на Тайлър го е научил на едно-друго… – Тя погледна Тайлър, който се беше втренчил в Джак. – Струва ми се, че в момента е готов да ти откъсне главата. – Помълча за момент, а след това се обърна към Джак и подхвърли: – Защо не се разберете само двамата? Ако някой от твоите приятелчета направи опит да ти помогне, ще си има работа с мен. Тук трябва да ви предупредя, че макар да съм жена, знам как да се бия!
   Джак и Тайлър продължаваха да се гледат намръщено. В крайна сметка Джак беше този, който отмести очи и промърмори:
   – Майната му; няма да развалям отбора, за да наритам задника на някакъв нещастник!
   След тези думи им обърна гръб и се върна при съучениците си.
   Двамата останаха да гледат след тях.
   – Благодаря ти – рече след известно време Тайлър.
   – Е, ти нямаше нужда от мен – сви рамене Мишел. – Ако бяхте само двамата, със сигурност щеше да му видиш сметката.
   – Наистина ли мислиш така?
   – Ти имаш хъс, Тайлър. А онзи има само шкембе.
   – Всъщност какво правиш тук? – попита той.
   – Аз те докарах, нали? Е, сега идвам да те прибера.
   – Имам други планове.
   – Какви по-точно?
   – Няма значение. Просто други.
   – Вече обсъдихме този въпрос. За момента е най-добре да бъдем заедно.
   – Но аз не искам.
   – Какво се промени оттогава досега? – внимателно го погледна тя, после зърна телефона в ръката му и всичко ? стана ясно. – Кога получи отговор от баща ти?
   – Просто ме остави на мира!
   – Няма как да стане.
   – В такъв случай аз изчезвам – отвърна той и понечи да си тръгне, но тя го хвана за ръката.
   – Нека набързо ти обясня някои неща, Тайлър. Тази сутрин ние с Шон отидохме да проверим една улика, която открих в дома ти. Тя ни отведе в мотел, който фалшивата ти майка е използвала за тайна квартира.
   – Какво?!
   – Няма значение. Докато бяхме там, някой залепи за вратата пресовка взривен материал, най-вероятно семтекс. Ако не беше бързата реакция на Шон, сега нямаше да съм тук и онези момчета щяха да ти сритат задника. По-голямата част от мотела беше разрушена, но за щастие, без жертви.
   – Бомба?
   – Да, бомба. И тъй, кога получи отговор от баща ти?
   – Видях съобщението му малко преди обед.
   – Какво пише?
   – Нищо особено – отвърна Тайлър и заби поглед в краката си.
   – Никак не те бива да лъжеш.
   – Не лъжа!
   – Окей, но защо не ми кажеш, след като не е нищо особено?
   – Защо Джийн се е нуждаела от още една квартира?
   – Вече ти казахме, че тя и баща ти най-вероятно изобщо не са били женени.
   – Не съм забравил. Казахте, че я е довел у дома, за да не бъда сам, докато го няма. Още ли сте на това мнение?
   – Да, но малко го коригирахме. Според нас тя е била внедрена.
   – Внедрена?
   – Допускаме, че е работила за хората, които са заложили капан на баща ти. Точно това е причината да изчезне. Уплашила се е, че ние отново поемаме случая. Междувременно е получавала пощата си на адреса на мотела. Отидохме да го проверим, но не открихме нищо с изключение на опасността да загинем от насилствена смърт.
   – Но за кого всъщност е работила? Едва ли за армията.
   – И ние мислим така, но армията със сигурност е замесена. По всяка вероятност има и други фактори, които са провалили мисията на баща ти.
   – Значи вярвате, че той е на страната на добрите? – проясни се лицето на Тайлър.
   – Да – кимна тя. – Вече започваме да се убеждаваме в това.
   – Но той наистина е добър!
   – Въпреки че те е излъгал? Забрави ли, че му беше доста ядосан?
   – Обстоятелствата са го принудили. Работил е за страната ни.
   – Ела да отидем при Шон. Той също би желал да го чуе.
   – Не искам да ходя никъде с теб – отсече Тайлър. – Колко пъти трябва да ти го казвам?
   – Какво си намислил? Може би сам да намериш баща си?
   – Не знам. Може би.
   – Но ако последният имейл не е изпратен от него, със сигурност ще попаднеш в капан.
   – Беше с нашия шифър.
   – Който, както вече знаеш, разбихме за няколко минути. Не мислиш ли, че и други могат да го направят? Тук говорим за висшата лига, Тайлър. Тези хора разполагат с ресурси, които няма да видиш дори в холивудски филм, просто защото режисьорите не могат да си представят за какво става въпрос.
   – Мога да се грижа за себе си.
   – Както в ситуацията с онези кретени преди малко? – присви очи тя. – За разлика от тях обаче тези ще ти пуснат един куршум в челото, без дори да се замислят.
   – Искаш да ме уплашиш, нали?
   – Не. Просто се опитвам да бъде откровена с теб.
   Тайлър се поколеба, а Мишел побърза да се възползва от несигурността му.
   – Слушай какво ще ти кажа. Отиваме да чуем мнението на Шон. Ако и след това държиш да си тръгнеш, просто го правиш. Няма как да те задържим насила, тъй като това ще е престъпление.
   – Откровена ли си в момента, или това е поредният номер?
   – Откакто се заехме с твоя случай, два пъти се опитаха да ни убият. Честно казано, не съм сигурна, че ще оцелеем при трети опит. Затова отговорът ми е: да, напълно откровена съм. Но ти си клиентът. Ако си решил да продължиш сам, ние няма какво повече да направим за теб. Освен по-късно да присъстваме на погребението ти. То все пак може да е по-добро от онова, с което аз и Шон едва се разминахме тази сутрин.
   – Какво искаш да кажеш?
   Тя сложи ръка на рамото му и го побутна към лендкрузъра.
   – Искам да кажа, че след взривяването със семтекс не остава почти нищо за погребване.
   39.

   Не след дълго стигнаха до дома на Шон и накратко му описаха ситуацията. Мишел остана изненадана от онова, към което прояви интерес партньорът ?.
   – Защо онези нещастници пред училището казаха, че баща ти е дезертьор и престъпник? – попита той.
   – Баща ми не е… – гневно започна Тайлър.
   – Не съм казал какъв е – прекъсна го Шон. – Питам те откъде са стигнали до тази идея.
   – Единият спомена, че го е чул от баща си – озадачено отвърна Тайлър. – А баща му е военен с чин подполковник, това го знам със сигурност.
   – Възможно е да са си измислили всичко, Тайлър – обади се Мишел. – Просто за да те унижат.
   – Не, тези тъпаци нямат толкова въображение – поклати глава момчето, помълча малко и добави: – Ако го е чул от баща си, който наистина е военен, значи армията има пръст в това.
   – Едва ли – отвърна Шон. – Армията държи тази история да не се разчуе. Нейните хора настъпват срещу нас като танкове "Ейбрамс", въпреки че дори не носим униформи. Не виждам как ще допуснат техни хора да я раздрънкват. Всъщност не виждам как обикновените сержанти и офицери изобщо ще стигнат до подобна информация.
   След тези думи Шон отвори лаптопа си и започна да чука по клавиатурата. Погледна информацията на екрана, натисна още няколко клавиша и доволно кимна.
   – Проверих името на баща ти в Гугъл – каза той. – И ето какво излезе… – Завъртя компютъра така, че да го виждат, и добави: – Явно става въпрос за изтичане на информация, която все още не е разгласена от основните медии, но вече има три материала, свързани с нея. На практика материалът е само един, а останалите са негови версии. Това означава, че повечето онлайн издания току-що са подхванали темата.
   Тайлър и Мишел се втренчиха в екрана.
   – Вече знаят, че Джийн е изчезнала, да ги вземат мътните! – промърмори момчето. – Как са разбрали?
   – Може би от източника на цялата информация, който се е погрижил да изчезне – подхвърли Шон.
   След известно време приключиха с четенето. Мишел се облегна назад и се зае да обобщава материалите.
   – И тъй, откраднати пари. Нелегални пари. Безследно изчезнал армеец на име Сам Уинго, свързан с тях. Белият дом и Пентагонът отказват коментар, с което се намеква на читателите, че става дума за прикриване на следи. Ясно е, това са източниците на бащата на онзи тъпак. Просто е прочел материалите в интернет.
   – Това добре – кимна Шон. – Но кой, по дяволите, е източникът?
   Мишел насочи поглед към края на първата статия.
   – Ако това е първоначалният текст, който останалите са копирали, то авторът е Джордж Карлтън. Той има блог с военнополитическа насоченост – обяви тя и се извърна към Шон. – Познаваш ли го?
   – Не чета блогове, но се питам дали господин Карлтън вече не е бил посетен от Министерството на отбраната.
   – В биографичната справка пише, че живее и работи в Рестън. Така че може да са го посетили. Но едва ли биха одобрили появата на такъв материал.
   – Не казвам, че преди да го публикува – поясни Шон. – Евентуално след това, за да открият източника. – Той отново погледна текста. – Белият дом е отказал коментар. Защо ли изобщо са им поискали такъв?
   – Белият дом? – вдигна вежди Тайлър. – Какво общо с баща ми може да има подобно място?
   – Точно това трябва да разберем – отвърна Мишел и отново се обърна към Шон. – Мислиш ли, че трябва да проверим блогъра?
   – След тази статия най-вероятно се е покрил надълбоко.
   – Колко надълбоко? На два метра под земята?
   – Стига бе! – зяпна Тайлър. – Сериозно ли говорите?
   – В какъв смисъл сериозно? – попита Шон. – Ако питаш дали е опасно, отговорът е "да".
   – А дали бащата на Тайлър няма да потърси начин да го види? – попита Мишел.
   – Това е следващата точка в дневния ред – каза Шон и погледна момчето. – Иска ли да се срещнете?
   – Не знам – сви рамене Тайлър. – В имейла му не пише такова нещо.
   – Напротив.
   – Какво ми казваш?
   – Аз ти направих акаунта в Джимейл, нали? Е, оставих си нещо като вратичка към него.
   – Значи вече си го прочел? – попита го Тайлър.
   Шон кимна и добави:
   – И го разшифровах.
   – Ти си имал заложбите на Стив Джобс, Шон, и признавам, че това ми харесва. Прави те по-секси – подкачи го Мишел. – Но защо, по дяволите, не си ми казал нищо?
   – Защото го прочетох само пет минути преди да се появите – отвърна Шон и насочи вниманието си Тайлър. – И тъй, той иска да се срещнете. Определил е място и час и в момента чака отговор.
   – Не мисля, че татко ще се зарадва да ви види с мен – притеснено отвърна момчето.
   – Тоест възнамеряваш да отидеш сам? – сбърчи вежди Мишел. – А кой ще ти пази гърба?
   – Аз… Още не съм мислил затова...
   – Но баща ти със сигурност мисли, особено ако е такъв, какъвто си го представям. Едва ли ще си позволи да те изложи на опасност. Затова предлагам да му пуснеш един есемес и да му обясниш, че ние те охраняваме и е най-добре да се срещнем лице в лице.
   – Ами ако откаже?
   – Той няма голям избор – отвърна Мишел. – Не можем да те пуснем сам, защото е прекалено опасно.
   – Предполагам, че си права – бързо отвърна Тайлър. – Татко едва ли иска да пострадам.
   – Хубаво е, че го осъзнаваш – кимна Шон. – Изпрати му имейл, че можете да се видите на посоченото от него място утре вечер. Можеш да добавиш, че ние сме лицензирани частни детективи, които си наел да му помогнат. А на срещата ще разберем какво има да ни каже.
   – Добре – съгласи се Тайлър.
   – Шон! Я виж това!
   Мишел сочеше екрана, на който се появи репортаж за експлозията в мотела.
   – Полицията издирва мъж и жена, забелязани да напускат района на взрива.
   – Може би трябваше да останем и да разкажем историята си на ченгетата – промърмори Шон.
   – Късно е вече.
   – Ей, хора – внезапно се обади Тайлър, изправен до прозореца. – В двора ви се промъкват някакви мъже!
   Мишел и Шон се спогледаха и пристъпиха към прозореца.
   Тя хлъцна, а той изпъшка.
   – Мамка му! – изрекоха в един глас те.
   – Приличат ми на командоси – добави Тайлър и предпазливо се оттегли към вътрешността на стаята.
   – И са точно такива! – изръмжа Шон, обърна се към Мишел и заповяда: – Извади пълнителя си и го остави на масата! Веднага!
   Тя мълчаливо се подчини, а той стори същото.
   – Тайлър! Отиваш в кухнята и сядаш на масата с ръцете отгоре! След това изпълняваш всичко, което ти заповядат, ясно?
   Лицето на момчето беше бяло като платно и то сякаш всеки момент щеше да припадне. Шон сложи длан на рамото му и окуражително се усмихна.
   – Това ни се случва постоянно, Тайлър. Всичко ще бъде наред.
   – Заклеваш ли се?
   – Абсолютно. Хайде, върви в кухнята.
   Мишел го изчака да се отдалечи и подхвърли:
   – Кога за последен път си се изправял срещу командоси?
   – За пръв път ми е.
   – Страхотно!
   – Няма да чакам предупреждение – добави той и се насочи към входната врата.
   – Шон! Стой тук!
   Но той вече беше навън с вдигнати ръце над главата си.
   Насреща му имаше поне десетина въоръжени мъже с бронежилетки, които бързо го взеха на мушка.
   – Какъв ви е проблемът? – подвикна той.
   Един от мъжете пристъпи напред. Спуснатият визьор на каската му рязко отскочи нагоре.
   – О, проблемът ни е много сериозен – поясни агент Маккини от МВС. – И ти си част от него!
   40.

   Сам Уинго седеше на хотелското легло и чакаше писмо от сина си. Тайлър благоразумно му беше писал от нов имейл адрес. Но все още не отговаряше на предложението му засреща. Времето напредваше и безпокойството на Уинго нарастваше. Много му се искаше да хукне към дома си и да провери дали синът му е добре. Но това беше изключено, защото къщата със сигурност беше под наблюдение. Щяха да го арестуват още преди да стъпи на верандата.
   Чакането му се струваше влудяващо, особено след дългия път, който беше изминал. Когато се налагаше, Уинго умееше да бъде търпелив, но това не означаваше, че му е лесно.
   После индийският телефон за еднократна употреба започна да вибрира и той го сграбчи. Това можеше да бъде само човекът, от когото го беше получил: Адел, с чиято помощпрекоси Пакистан и стигна до Индия. Но в Хайберския проход едва не го убиха. Все още не знаеше дали Адел не го е предал. Може би току-що пристигналото съобщение щеше да даде отговор на този въпрос.
   Включи телефона и зачете.
   На онова място са открити трупове, идентифицирани като мюсюлмани. Ден по-рано в Афганистан е пристигнала група чужденци с чартърен полет от САЩ. Незабавно са потеглили с автомобили за там. Фирмата превозвач е "Херон Еър Сървис ", базирана в Дълес, Вирджиния. Получих информация, че част от чужденците са с американски паспорти, но агенциите, за които работят, засега остават неизвестни. Явно са се снабдили с пропуски за преминаване през региона от различните племенни вождове при обичайните условия: плащане в брой, така че да няма следи. Това е всичко засега. Ако вече си в САЩ, разследвай кои са. Желая ти късмет и се надявам скоро да видиш сина си.А.
   Уинго изтри имейла, изтегна се на леглото и закова поглед в тавана. В деня, в който трябваше да предаде един милиард евро на определена група мюсюлмани, в Афганистанбе пристигнал отряд чужденци, част от които американци. Те бяха ликвидирали мюсюлманите и бяха конфискували товара, размахвайки американски документи за самоличност. После бяха изчезнали с парите, а Уинго бе принуден да бяга, за да се спаси.
   Изведнъж му хрумна нещо, което го накара да стане и да включи телефона си. Влезе в Гугъл и набра собственото си име. На дисплея се появиха трите материала, които Шон беше открил и които вече бяха успели да набъбнат до десет.
   Изчете ги максимално бързо и установи, че всички преповтарят едни и същи факти. Ефектът обаче беше опустошителен.
   Изчезнали пари, изчезнал боец.
   Аз.
   Откъде бяха научили, по дяволите? Полковник Саут не беше споменал нищо за изтичане на историята в медиите. Поколеба се дали да не му се обади, но в крайна сметка реши, че разговорът няма да доведе до нищо. Полковникът беше убеден в неговата вина. Вероятно като всички останали.
   Може би и Тайлър беше прочел това. И какво щеше да си помисли? Че баща му е крадец и предател?
   В материалите се намекваше, че липсващите пари и изчезналият боец вероятно са свързани с тайна операция, чиито следи водят чак до Белия дом. Отказът на всякакви коментари от президента Джон Коул и Пентагона създаваше, разбира се, вакуум, запълнен от все по-остри и истерични гласове.
   После се замисли за нещо друго.
   Къде беше Джийн? Дали министерството бе предпочело да я изтегли след провала на операцията? В такъв случай кой беше останал при Тайлър?
   Най-трудната част от подготовката на операцията беше необходимостта да заведе вкъщи непозната жена и да я представи на сина си като своя втора съпруга. Но в онзи момент това беше неизбежно. Тайлър имаше нужда от възрастен човек до себе си и Уинго категорично отказа да замине, преди да му осигурят някого. За жалост, най-лесният начин беше фиктивният брак и той се съгласи да поеме този риск. Но разкаянието и чувството за фатална грешка го обзеха в мига, в който Тайлър се изправи срещу Джийн и разбра, че тя ще заеме мястото на майка му.
   Уинго включи телевизора в хотелската стая. Искаше да провери дали съобщават нещо за случая. Оказа се, че местните канали са захапали една и съща история, но тя бешедруга.
   Експлозия в някакъв мотел в Южна Александрия. Все още без установени причини. Вниманието му беше привлечено от едно уточнение на водещия, а именно, че взривената стая е била наета дългосрочно от жена на име Джийн Шепърд, която в момента е в неизвестност.
   Джийн Шепърд? Това беше истинското име на Джийн.
   Написа нов имейл до Тайлър с молба веднага да се свърже с него. После зачака, но телефонът мълчеше.
   Запита се дали да не отскочи до вкъщи и да провери какво става. Веднага си даде сметка, че това би било самоубийство, но не отхвърли изцяло този вариант.
   След това се замисли за съобщението на Адел. Чужденци, пристигнали с чартърен полет в Афганистан. "Херон Еър Сървис", базирана в Дълес, Вирджиния. Тоест не много далече от тук. Дали нямаше да открие някаква връзка с Тим Саймънс от Небраска? Това май беше единственото нещо, което можеше да направи в момента. Изправи се, пъхна пистолета в кобура на колана си и напусна стаята.***
   По-късно, вече от колата, Уинго видя излитането на някакъв самолет, който бързаше да изпревари задаващата се от запад буря. Издигането му беше леко и грациозно. Не след дълго той направи плавен завой и започна да се отдалечава от летище "Дълес".
   Уинго свърна по отбивката към сектора за граждански полети. Завършено през 1972 г., това летище с площ от 50 хиляди декара дълги години бе слабо използвано от гражданската авиация, защото пасажерите предпочитаха доста по-близкото до столицата Национално летище "Вашингтон". Но сега от и за "Дълес" имаше безброй вътрешни и международни полети. Покривът на основната сграда бе във формата на крило – авангардна навремето конструкция, която днес изглеждаше старомодна. Някогашната контролна кула с огромното перленобяло кълбо отгоре вече не се използваше след построяването на новата преди пет години. В нея по всяко време дежуреха по шестима ръководители на въздушното движение, имащи грижата за сигурността на полетите.
   През годините Уинго често беше използвал това летище. А съвсем наскоро се беше приземил тук на борда на един товарен самолет. Името му фигурираше в списъка на екипажа – разбира се, срещу значителна сума в брой. Митничарите и граничните полицаи проверяваха пътниците от частните полети пред вратите на съответния оператор, но товарните самолети се проверяваха директно на борда. Там обаче вниманието им беше насочено главно към товара и не толкова към екипажа. Завръщането му у дома беше безславно, но пък безопасно. Напусна зоната на оператора, прекоси близкия паркинг и влезе в агенцията за коли под наем непосредствено зад него.
   Сега просто спря колата, свали стъклото наполовина и извади бинокъла си. Искаше да бъде сигурен, че никой не му обръща внимание. За целта беше избрал място извън обсега на многобройните камери. Добре знаеше, че в една от близките кули работят хора, които следят движението в района, търсейки нещо необичайно и заслужаващо вниманието на силите за сигурност. Затова Уинго се смъкна ниско на седалката.
   Много хора влизаха и излизаха от складовете, обозначени с цифри от 1 до 4. Бяха тесни халета с дълбочина двайсетина метра, в които се съхраняваше каргото, обработвано от по-малки спедиторски фирми. Те го разпределяха в контейнери и го товареха на самолетите.
   Офисът на "Херон Еър Сървис" се намираше в непосредствена близост до един от тези складове. В зоната с ограничен достъп зад сградата се виждаха самолети от различнимарки и модели, около които се суетяха техници. Един току-що кацнал самолет се отби от основната писта и бавно се насочи към тази зона. Това беше начинът, по който летяха богатите хора със съответните контакти. Без да чакат на опашка пред пунктовете за проверка, без проблеми с паркирането, без да си губят времето с дребни чиновници.
   Уинго нямаше представа дали "Херон" е само чартърна компания, или се занимава и с превоз на товари. По тази причина направи опит да заеме такава позиция, от която да наблюдава и двата вида дейности. Но летище "Дълес" разполагаше с десетки хиляди квадратни метра складови площи, които се обслужваха от стотици, а може би и хиляди хора. Без изобщо да се броят милионите пътници от редовните полети. Разбира се, в сравнение с тях чартърните компании превозваха далеч по-малко хора, но въпреки това тойимаше чувството, че му предстои да търси игла в копа сено.
   После се случи чудо, точно пред очите му.
   Зърнал човека, който току-що излезе от офисите на "Херон", той буквално се вцепени. Облеченият в пилотска униформа мъж спокойно се насочи към паркинга.
   Уинго измъкна телефона си и му направи няколко снимки.
   Мъжът се качи в последен модел ауди.
   Уинго засне номера му, а после потегли след него.
   Мъжът не беше Тим Саймънс от Небраска.
   Беше един от онези, които изскочиха от каменната постройка в Афганистан. Което автоматично го превръщаше в добра, макар и единствена следа – поне за момента. Надяваше се, че тя ще му помогне да разбере какво, по дяволите, се случва.
   41.

   – Давате ли си сметка в какви неприятности се забърквате?
   Въпросът не беше зададен от агент Маккини, а от специален агент Дуейн Литълфийлд, който не си направи труда да се представи – може би защото името му беше изписано на баджа, който висеше на врата му. Беше трийсет и няколко годишен чернокож мъж, висок около метър и осемдесет, с широки рамене, дебел врат и мускулести ръце, които изопваха ръкавите на ризата му. Изглеждаше достатъчно як и достатъчно ядосан, за да пробие с юмрук дупка в металната врата на стаята, в която ги бяха затворили.
   Шон и Мишел не му отговориха. Намираха се във Вашингтонското оперативно бюро на ФБР в центъра на града. Тайлър не беше с тях, а в друга стая, вероятно за да го разпитат отделно.
   – Зададох въпрос, човече! – изръмжа Литълфийлд и се надвеси над Шон.
   – Помислих си, че е риторичен – отвърна Шон. – Но ако наистина имате някакви съмнения, отговорът ми е "да". Наистина си даваме сметка къде се намираме и при какви обстоятелства сме се озовали тук.
   – А защо беше необходимо да изпратите цяла армия? – остро попита Мишел. – Не разполагате ли с джиесеми?
   Литълфийлд се извъртя към нея.
   – Нима ще ме учиш как да си върша работа?
   – Ами май да.
   – Много си нахакана, госпожице!
   – Това съм го чувала и преди.
   – Нека се придържаме към професионалния разговор и да караме поред – намеси се Шон. – Защо сме тук?
   – Наистина ли искаш отговор? – втренчи се в него Литълфийлд.
   – Да, наистина. Бяхме в собствения ми дом заедно с клиент. Не вършехме нищо нередно, но в един момент надникнах през прозореца и видях, че сме обкръжени от цялата Трета армия на генерал Патън!
   – Май ще се наложи да ти освежа паметта – промърмори Литълфийлд, грабна дистанционното от масата и го насочи към монитора, прикрепен към отсрещната стена.
   Екранът оживя. Кадрите показваха как Шон и Мишел се измъкват от поразрушената сграда на мотела и изчезват в далечината. Литълфийлд спря кадъра, хвърли дистанционното обратно на масата и обяви:
   – В днешно време каквото и да се случи, все ще се намери някой да го снима. – След тези думи той се тръшна на един стол, сключи ръце зад тила си и добави: – Очевидно имате какво да обяснявате, освен ако не твърдите, че на видеото не сте вие.
   Вперили очи в екрана, Шон и Мишел срещнаха собствените си погледи.
   – Някой се опита да ни взриви – каза Шон. – Не вярвам вашата "камера" да е хванала и неговата физиономия.
   – Защо са искали да ви убият?
   – Ти разговаря ли с Маккини? – попита вместо отговор Шон.
   – Знам за инцидента в мола, ако това имаш предвид. Знам и за генерала, който ти е сритал задника в болницата заради тежкоранената си съпруга. И накрая знам, че имате малолетен клиент, чийто баща е изчезнал при все още неизяснени обстоятелства. – Агентът се приведе напред и положи огромните си длани на масата. – Това, което не знам, е защо всичко това се случва точно на вас. И Маккини не знае.
   – Случват ни се доста неща – обади се Мишел. – Понякога ми се струва, че сме пипнали някакъв шибан вирус.
   – И двамата сте бивши агенти на Сикрет Сървис – изгледа я Литълфийлд. – Изритани, защото сте се издънили.
   – Стара история – небрежно отвърна Шон. – Ако провериш по-близкото ни минало, ще установиш, че работим абсолютно легално и сме доста добри в това, което вършим. Много хора ще го потвърдят.
   – Вече го потвърдиха. Аз също съм добър в работата си и поразпитах за вас, преди да си имаме вземане-даване.
   – Тогава защо ни подгони? – попита Мишел.
   – Защото сте се измъкнали от мястото на взрива, без да се обадите на полицията. И двамата знаете какво имам предвид. Какво си въобразявате, по дяволите? – Шон понечида каже нещо, но агентът не му даде възможност. – А ето че и втората майка е изчезнала, което означава, че едно непълнолетно момче е оставено на произвола на съдбата.Вие много добре знаете за какво става въпрос, но не казвате на никого.
   – Съжалявам, но нямах представа, че трябва да върша и твоята работа! – отсече Мишел.
   Литълфийлд стана, опря гръб на стената и кръстоса ръце на гърдите си.
   – От всичко това следва, че не знам какво да ви правя – обяви той.
   – Можеш да ни освободиш, за да продължим да си вършим работата – подхвърли Шон.
   – Няма начин – поклати глава агентът с бегла усмивка. – Две необезвредени мини ще ми дойдат твърде много.
   – Две… Значи са ти възложили да откриеш и обезвредиш Сам Уинго, така ли? – изгледа го Мишел. – А между другото, ние изобщо не сме никаква заплаха.
   – Няма да ти обяснявам какво са ми възложили и какво не!
   – Нека прекратим това заяждане – каза Шон. – Твоята задача е да откриеш Сам Уинго. Тази история се превръща в международен инцидент, който е горещ картоф за МВС и по тази причина го прехвърлят на ФБР. Докато не се докаже външна намеса в използването на взривното устройство, инцидентът е под юрисдикцията на Бюрото. А това, което Уинго е извършил или не е извършил в Афганистан, кара доста хора тук да треперят за кариерата си.
   – Ние знаем какво е изгубил той – добави Мишел. – Над два тона евро, които възлизат на малко повече от милиард и триста милиона американски долара.
   – Кой ви каза това, по дяволите? – излая Литълфийлд.
   – Съжалявам, но в Сикрет Сървис са ни учили да не отговаряме на подобни въпроси.
   – А какво ще кажеш, ако ви бъде връчена съдебна призовка? – контрира агентът.
   – Можем още дълго да се правим на мъжкари, вместо да работим заедно – обади се Шон.
   – Да работим заедно?! – смаяно го изгледа Литълфийлд. – да не си се побъркал? Нима приличам на човек, който иска да стане ваш партньор?
   Мишел скочи на крака.
   – Чуй какво ще ти кажа! – процеди тя. – Лъгаха ни, стреляха по нас и без малко не ни взривиха! Да не говорим, че ни будалкаха цял куп чугунени глави от армията, МВС, а сега и от ФБР. Но знай, че все едно дали искаш да станеш "наш" партньор или не, ние ще продължим да работим по този случай. – Тя погледна баджа, който висеше на врата му. – Все едно дали сме ти трън в очите или в задника,Дуейн.
   – Боже господи! – простена Шон и закри очите си с длан.
   Литълфийлд изглеждаше така, сякаш всеки момент ще измъкне пистолета си. Но след това направи нещо, което изненада Шон.
   Започна да се смее.
   – Ама и теб си те бива! Бях чувал, че си фурия, но си е друго да се уверя с очите и ушите си. – След тези думи той се върна на мястото си и стана сериозен. – Тая работа се е размирисала и вонята естигнала до доста високи места.
   – По телевизията споменаха, че Белият дом отказва коментар – подхвърли Шон. – За такива места ли говорим?
   Литълфийлд мрачно кимна, после очите му пробягаха по фигурата на Мишел, която продължаваше да стои права.
   – Така ли ще стърчиш? – избоботи той.
   Мишел седна.
   – Защо поверяват толкова много пари на един човек? – попита тя. – Кой не е бил наясно, че това със сигурност ще доведе до провал?
   – Очевидно е кой – въздъхна Литълфийлд и разгърна папката пред себе си. – Онези с многото звезди на пагоните в Пентагона. Вие двамата имате ли представа кой е Уинго, или по-скоро какъв е бил?
   – Във всеки случай не е бил резервист – отвърна Шон. – Никой не сваля униформата само година преди да получи пълна пенсия, за да започне работа като търговски агент в някаква фирма за преводи. А на всичкото отгоре заплатата му е била плащана от Министерството на отбраната.
   – Виждам, че сте си написали домашното – промърмори с уважение Литълфийлд и сведе очи към папката. – Наясно сте с работата на АВР, нали?
   – Агенцията за военно разузнаване – каза Мишел. – Нещо като униформено ЦРУ.
   – АВР разполага с по-голям бюджет от ЦРУ и е по-ефективна от тях в определени части на света. Но след Единайсети септември двете агенции си сътрудничат. – След кратка пауза агентът каза: – Вие двамата обаче вече нямате достъп до класифицирана информация.
   – Зарежи сензациите – рече Шон. – Достатъчно си умен, за да ги използваш по друг начин.
   – Това не е тайна – ухили се Литълфийлд. – Наскоро излезе във вестниците. АВР разширява секретната си дейност, като създава собствени специални отряди. В чужбина работят съвместно с Лангли, особено в горещите точки. Можем само да предполагаме какво означава това.
   – Според мен АВР не е оторизирана да провежда секретни операции извън събирането на разузнавателна информация, удари с безпилотни самолети или доставки на оръжиеза враговете на нашите врагове – каза Шон.
   – Това е вярно – кимна Литълфийлд. – Но тук се включва ЦРУ, което има широки пълномощия в тази област. За съжаление, и техният бюджет беше орязан и това се отрази зле на някои от последните им операции. За разлика от тях обаче Министерството на отбраната разполага с далеч повече средства за финансиране на своите операции въпреки съкращенията в бюджета.
   – Искаш да кажеш, че ЦРУ им предлага прикритието на своите чуждестранни бази и… – започна Мишел.
   – … и пълно обучение във Фермата във Вирджиния – вметна Литълфийлд.
   – А АВР доставя оперативните агенти, така ли?
   – Те дори копират инициативите на иранското бюро на Лангли, тъй наречения "Персийски дом". Създали са специална структура за обединяването на ресурсите в проблемните страни по света. Сложно е да оставят агентите си там, след като съответните бойни части получават заповед да се приберат у дома. Един от начините е да ги накарат да захвърлят униформите фиктивно – тоест обучават дадения боец и го изпращат в съответния район, а прикритието се осигурява от ЦРУ.
   – Значи Уинго е изпълнявал задача на АВР и ЦРУ? – попита Шон. – Потегля с един милиард евро и след това изчезва?
   – Имате ли представа къде се намира в момента? – добави Мишел.
   Агентът поклати глава.
   – Може би все още в Близкия изток, а може би в Индия. Или се е върнал в Щатите – промърмори той. – Колкото знаете вие, толкова и аз.
   – На кого е трябвало да предаде парите?
   – Опитах се да разбера, но засега без успех. Все пак се докопахме до нещо, което АВР и ЦРУ не са замели.
   – По какъв начин? – попита Мишел.
   По лицето на Литълфийлд се изписа разочарование.
   – Хей, в чужбина не играят само тия две агенции! Бюрото също разполага с ресурси там… – Той извади някакъв лист от папката и го размаха. – В близост до крайния пункт на пътуването на Уинго са били открити трупове на разстреляни хора.
   – Какви хора? – попита Шон.
   – Мюсюлмани.
   – Откъде са били?
   – Не знам – отвърна Литълфийлд и прибра листа обратно. Но нека направя едно уточнение: били са бунтовници, а не представители на официалните власти.
   Шон и Мишел се спогледаха.
   – Бунтовници? Нима искаш да кажеш, че…
   Литълфийлд кимна мрачно.
   – Може би нашите пари са били предназначени за групировка, която има за цел да свали някое ислямистко правителство. Подчертавам:може би!
   – Кое по-точно? – попита Шон.
   – Не знам. В момента официално финансираме сирийските бунтовници, на които доставяме оръжие и продоволствия. Затова мисля, че не са те.
   – Това стеснява възможностите до някакви още по-ужасни групировки.
   – Ами ако се разчуе? – попита Мишел. – Ако се разбере кои са те и от коя страна?
   – Тогава ще стане лошо – отвърна Шон.
   – И друг път сме въоръжавали враговете на нашите врагове, правейки всичко възможно да държим нещата под похлупак – промърмори Литълфийлд. – Но в този случай стававъпрос за кутия със змии, която никой не би искал да отвори. За съжаление, капакът ? вече е леко повдигнат. Историята за парите и Сам Уинго е стигнала по някакъв начин да медиите, а това е още една причина да изолираме хлапето. В противен случай репортерите ще го нападнат и тогава няма спасение. Вече сме поставили агент пред къщата им, където гъмжи от репортерски коли. Ще се отървем от тях само ако се появи друга, по-важна новина. За съжаление обаче, поне аз не виждам такава...
   – Слава богу, че успяхме да измъкнем Тайлър от там – рече Шон.
   – Но парите не са стигнали до предназначението си, така ли? – попита Мишел.
   – Вероятно не. Може би ги е откраднал Сам Уинго, а може би са му ги отнели.
   – Защо всъщност реши да ни включиш в играта? – вдигна глава Шон. – Съмнявам се, че причината е в красноречието на партньорката ми.
   – Не е красноречието ?, макар че си го бива – промърмори агентът. – Направих го заради момчето.
   – В какъв смисъл?
   – В смисъл, че то ще говори само пред вас двамата, а ние се нуждаем от него. Поне такова е мнението на Бюрото. Трябва да разнищим докрай тази история и синът е единственият, чрез който можем да стигнем до Уинго. Същевременно не бива да манипулираме грубо едно хлапе, чийто баща може и да е загинал.
   – Всичко това означава, че се нуждаете от нас – кимна Мишел.
   – Засега – каза Литълфийлд и се изправи. – Да вървим.
   – Къде? – попита Шон.
   – Да се видим с един човек.
   – С кой човек? Директора на ФБР?
   – С по-важен от него – загадъчно отвърна агентът. – Много по-важен.
   42.

   – Честито, вече е ваша – каза мъжът.
   Алън Грант стисна ръката му и вдигна глава към сградата, която току-що беше купил – някогашна радиостанция в западната част на окръг Феърфакс с шейсетметрова предавателна кула. Преди години от нея бяха излъчвали ежедневна справка за цените на селскостопанската продукция и добитъка, а също така регионални новини и прогноза за времето.
   – Това е нещо като местна забележителност – погледна го човекът. – Надявам се, че няма да я разрушите.
   – В никакъв случай – отвърна Грант.
   – Ако сте решили да откриете собствена радиостанция, ще трябва да се справите с доста бюрократични проблеми от страна на Комисията по честотите.
   – Помислил съм и за това, благодаря.
   Човекът се качи в колата си и потегли, оставяйки Грант насаме със странната си покупка. Той обиколи периметъра, спря пред кулата и вдигна глава. Част от нея беше ръждясала, а много от носещите елементи се нуждаеха от ремонт. Вече беше разгледал тухлената сграда с няколко прозореца и частично изгнила входна врата. Стените бяха покрити с пластове оловна боя, а по таваните имаше азбестови панели. За него това беше без значение, тъй като не възнамеряваше да прави структурни промени. Но други промени щеше да има – много промени и повечето от тях спешни.
   Погледна часовника си, извади телефона и набра един есемес.
   Пет минути по-късно на тесния път се появиха два камиона с покрити ремаркета. В кабините им седяха по трима мъже, които скочиха почти в движение и отвориха вратите на ремаркетата. От тях слязоха още по петима. Общо шестнайсет души, които щяха да приключат бързо.
   Грант отключи входната врата. Мъжете спуснаха рампите и започнаха да разтоварват строителните материали и два бензинови генератора.
   След кратка консултация с шефа на бригадата Грант влезе вътре и се зае да разпределя материалите. Част от работниците започнаха да разчистват някогашната радиостанция. Действаха сръчно и методично. Няколко часа по-късно сградата беше напълно опразнена и съдържанието на ремаркетата беше прехвърлено в нея.
   Грант се наведе над чертежите, опънати на парче шперплат върху дърводелското магаре във фоайето.
   Консултира се с шефа на бригадата за някои дребни корекции, направи предложения.
   Сроковете бяха изключително кратки и той с удоволствие се вслуша в свистенето на включените инструменти, което оповестяваше началото на ремонта.
   После двамата с майстора пак обходиха помещенията.
   – Тук, тук и тук ще бъдат монтирани детектори – посочи определени точки във фоайето Грант.
   Добави още няколко места. Планът предвиждаше четирите стени плюс пода и тавана да бъдат облицовани с няколко пласта изолационен материал, между които щеше да има шумозаглушаваща пяна и огнеупорен гипсокартон.
   Всички връзки с вътрешното пространство, независимо дали ставаше въпрос за кабели, водопроводни тръби или канализация, трябваше да бъдат покрити с пяна и метални капаци. А достъпът щеше да се осъществява само от едно място, оборудвано с ултрамодерна система за сигурност.
   Прозорците щяха да бъдат запечатани без възможност да се отварят. На всеки от тях щеше да има датчик и решетки. Предвиждаше се един авариен изход отзад, представляващ блиндирана врата без външна брава, оборудвана със сложна аларма и паник-бутон.
   Всички вътрешни врати щяха да бъдат от неръждаема стомана, дебели пет сантиметра, с акустична изолация и система за самозатваряне и заключване плюс инфрачервен контрол. Щяха да са с усилени лагерни панти и допълнителна пластина при ключалките.
   Грант продължаваше да обикаля сградата. Представяше си съвсем ясно оборудването, което скоро щеше да бъде в нея. Сензори за движение, аварийно осветление, тотален контрол на достъпа. Такъв щяха да имат само хора, които разполагаха с магнитна карта и пинкод, а биометричните им данни щяха да бъдат заложени в системата. Всички останали, проявяващи интерес към сградата, щяха да преживеят неприятни моменти.
   На двеста метра надолу по пътя щеше да има охраняем портал, а в радиус от петстотин метра около сградата предстоеше да бъдат поставени сензори, лазери, камери и всякакви други съоръжения за ранно предупреждение.
   Върху външните стени на радиостанцията щяха да се монтират генератори на шум и заглушаващи устройства, предназначени да неутрализират всякакви опити за подслушване.
   Грант застана в средата на сградата и си представи точното място на квадратната камера от легирана стомана с блиндирана врата. Тя беше централният елемент от операцията, която щеше да се осъществи съвсем скоро.
   Той излезе навън и огледа периметъра. Най-доброто място за такива обекти бяха военните бази, където можеше да се разчита на помощта на опитни и решителни бойци. Но той не разполагаше с подобна опция.
   Насочи се към предавателната кула, която много скоро щеше да бъде окичена със сателитни чинии. Те щяха да приемат и предават информация посредством бетонни тръби за кабели, изработени лично от Грант. В света на бизнеса тази технология със сигурност би му донесла милиарди, тъй като никой досега не беше успял да осигури стопроцентова защита на електронните данни, които се прехвърлят от точка А до точка Б, особено от мобилни устройства.
   В бъдеще войните вероятно отново щяха да се водят на земята, във въздуха и по вода, но мястото на най-важните битки без съмнение щеше да е киберпространството. Някоидържави вече бяха готови за виртуални атаки срещу инфраструктури, енергийни обекти, финансови пазари, транспортни артерии и прочие, и то без стрелба и бомби, а самос едно кликване на мишката.
   Това, което беше замислил Грант, беше много близо до въпросните бъдещи войни, но мишената му беше различна и изискваше максимално фокусиране.
   Приключил с обиколката, той отдели още няколко минути на хората си, след което се качи в колата и потегли. Със задоволство отбеляза, че сигнално-охранителната система по периметъра вече се монтира. Освен сградата той беше купил още около четиристотин декара от околните ниви. По този начин можеше да бъде сигурен, че най-близките сгради ще са на километри от неговия обект. А той беше човек, който държеше на уединението си.
   Излезе на главния път и увеличи скоростта. Протегна ръка да включи радиото и потърси една изцяло новинарска станция. Изслуша водещата новина и се усмихна.
   Все същата история за един милиард евро, изчезнали заедно с професионален войник. Но този път тя включваше и няколко нови момента. Говорителят направи кратка пауза, преди тържествено да обяви:
   – Току-що получихме информация, която навежда на мисълта за конспирация, в която е замесено самото правителство на Съединените щати. Ако това се окаже истина, последиците в международен план ще бъдат изключително тежки.
   Грант остана доволен от факта, че се намекваше за скандални и нечистоплътни дейности – точно както го бе планирал.
   Изключи радиото и стъпи на газта. Предстоеше му покупка на известно количество поверителна информация. Когато човек разполага с достатъчно пари, никоя информация не може да бъде достатъчно поверителна.
   43.

   Навлязоха в централната част на Вашингтон и колата, която Уинго следеше, бързо се насочи към някакъв покрит паркинг. Той се поколеба за миг, а след това пое след нея.Паркингът беше платен и всеки водач трябваше да изтегли картонче, за да се вдигне бариерата. Паркира през шест коли от другия мъж.
   После нещата изведнъж се усложниха. Пред асансьорите чакаха хора. Мъжът зае място на опашката, следван от Уинго, който придърпа надолу шапката с козирка и намести тъмните си очила. Нямаше никакво намерение да ги свали просто защото не искаше да рискува, въпреки че още в Афганистан беше взел мерки да промени външния си вид.
   Хората се натъпкаха в кабината, която ги стовари пред друга редица асансьори в централното фоайе. Макар и най-отзад в групата, Уинго успя да забележи, че мъжът, когото следеше, натисна бутона за шестия етаж. Там слязоха няколко души, като последен от тях беше Уинго… Мъжът пое по някакъв коридор и зави наляво. Уинго го последва и спря на мястото, където коридорът се пресичаше с друг.
   Мъжът изчезна зад една врата, която меко се захлопна след него. Уинго се насочи натам и забави крачка, колкото да прочете табелата на стената.
   Виста Трейдинг Груп.
   Не след дълго стигна до края на коридора и спря. Чудеше се какво да прави. Имаше пистолет, който можеше да използва при нахлуването в офиса с цел да извърши граждански арест. Което би било глупаво, разбира се, защото не разполагаше с доказателства, а и самият той беше издирван. Освен това нямаше разрешително за оръжието, което означаваше, че полицията моментално ще го арестува.
   Взе асансьора обратно до фоайето, излезе навън и се насочи към наетата кола. Седна зад волана, извади телефона си и потърси името на компанията в Гугъл. На дисплея се появи официалният ? сайт, който не предлагаше почти никаква информация. "Виста Трейдинг" се оказа консултантска фирма в областта на отбраната. Разгледа публикуваните снимки на мениджърския екип, но не откри лицето на мъжа, когото следеше. Може би имаше някаква делова среща там и нищо повече. Не беше задължително да работи в компанията.
   Това означаваше задънена улица, но Уинго нямаше намерение да се отказва. Реши да чака отвън и да продължи да следи мъжа. Миг по-късно зърна магазина отвъд уличното платно и изтича натам. След трийсет минути излезе и се насочи към покрития паркинг.
   Приближи се към колата на мъжа, огледа се и клекна до нея. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да прикачи проследяващо устройство към вътрешната част на бронята. В онзи магазин продаваха всякакви подобни джаджи – полицейски скенери, портативни металотърсачи, палки и белезници.
   И различни видове проследяващи устройства.
   Един час по-късно колата на мъжа напусна подземния гараж и се плъзна покрай тротоара, до който чакаше Уинго, потънал ниско в седалката си. Той включи на скорост и бавно потегли. На два пъти колата отпред се губеше от погледа му в трафика, а веднъж го спря и червен светофар. Но проследяващото устройство вършеше своята работа.
   Наближаваше час пик. Движението беше изключително натоварено, а колите се придвижваха бавно. В един момент Уинго си помисли, че мъжът се връща обратно на летище "Дълес", тъй като се насочваше към междущатска магистрала 66, от която имаше отбивка за там. Ако случаят беше такъв, той не знаеше какво още може да направи.
   После погледна в огледалото за обратно виждане и осъзна, че все пак трябва да направи нещо, и то веднага. Нещо драстично. Защото се оказа, че го следят.
   Черен джип със затъмнени стъкла. ФБР разполагаше с хиляди автомобили като този. Те ли бяха отзад? Или собствените му хора, които го прецакаха на другия край на света?
   Нави волана наляво и забрави за колата пред себе си. Все пак беше по-добре да оцелее, вместо да продължава проследяването.
   Джипът също зави наляво.
   Окей, това потвърждава подозренията ми, рече си Уинго. Почти чуваше прещракването на фотоапарата, който снимаше колата, регистрационните номера и тила му.
   Ако бяха от ФБР, лесно можеха да размахат значките си и да го принудят да спре. След което той щеше да изчезне завинаги. Без да види Тайлър, без да докаже невинността си.
   Увеличи скоростта, зави надясно, а след това наляво. Тежката машина отзад повтори маневрите му. Той натисна педала до дъно, рискувайки да го спрат за превишена скорост. Огледа правата отсечка напред, след което се извърна наляво.
   Оказа се, че лявото му предлага три предимства: сгъстен трафик, жълт светофар, който всеки момент щеше да стане червен и – най-важното – един тир с огромен фургон, който се готвеше да направи широк завой.
   Нави волана и се стрелна наляво. Кракът му продължаваше да натиска газта, а очите му непрестанно се местеха към огледалото за обратно виждане. Джипът бързо го настигаше. Вероятно бяха решили да сложат край на малката гонка. Но Уинго все пак разполагаше с още няколко секунди и възнамеряваше да използва всяка една от тях. Околните коли вече намаляваха в очакване на червен светофар. Тирът се изнесе за ляв завой.
   Една кола се стрелна напред и успя да пресече на жълто. Но Уинго не искаше да кара направо, а наляво. За тази цел изобщо не намали да изчака тира. Целта му беше да пресече платното по диагонал и да го изпревари.
   Жълтото на светофара примигна в момента, в който той даде пълна газ.
   Чакай малко, червено! Идвам!
   Натисна до дупка педала и рязко завъртя волана наляво. Колата се стрелна през кръстовището и блокира пътя на тира. Водачът му моментално наби спирачките, завъртя волана надясно и натисна клаксона. Фургонът започна да се плъзга встрани.
   Светофарът превключи на червено. Насрещният трафик помръдна, но не стигна доникъде, тъй като тирът беше блокирал цялото кръстовище. От всички страни екнаха гневни клаксони. Тираджията без съмнение заливаше Уинго с ругатни.
   Но това вече нямаше значение. Широко усмихнат, Уинго зави надясно, после наляво и не след дълго пристигна обратно пред хотела си. Ако онези проверяха контролните табели на колата му (нещо, което със сигурност щяха да направят), щяха да стигнат до онази изгнила таратайка, изоставена на полицейския паркинг за конфискувани коли.
   Този рунд е мой, каза си той.
   44.

   Хеликоптерът се носеше над полята на Мериленд.
   Шон се наведе да погледне надолу.
   – По дяволите! – промърмори той.
   – Какво има? – изгледа го Мишел, която седеше до него. – Не обичаш тези птички?
   Въпросът беше ироничен, защото тя прекрасно знаеше, че като агент на Сикрет Сървис партньорът ? беше използвал хеликоптери много по-често от повечето мъже в униформа.
   – Не ми харесва посоката – отговори Шон.
   – Която е?
   – Кемп Дейвид.
   Мишел го погледна изненадано и се приведе да хвърли един поглед навън.
   – По дяволите! – рече тя.
   – Това вече го казах – сопна се той.
   Мишел се облегна назад.
   – Отиваме при президента?
   – По всяка вероятност.
   – Спомняш си последния, с когото си се срещал, така ли?
   – Надявам се, че този е по-добър.
   Хеликоптерът се приземи. Поведоха ги към основната сграда на строго охраняваната резиденция, намираща се в планината Катоктин и кръстена на внука на Дуайт Айзенхауер.
   Въведоха ги в просторно помещение с чамова ламперия.
   – Давала ли си някога наряд в Кемп Дейвид? – попита Шон.
   – Само веднъж – отвърна тя. – Когато кралят на Йордания реши да поиграе голф тук. Но се суетеше така, че да ти се прииска да издоиш някоя крава за развлечение.
   – Самата истина – обади се мъжки глас.
   Шон и Мишел едновременно скочиха на крака, подчинявайки се на старите навици.
   Президентът Джон Коул беше висок около метър и осемдесет и явно водеше битка с талията си, поразширена от неговите петдесет и пет години. Но раменете му все още бяха широки, обветреното му лице беше свежо, а усмивката – заразителна. Изглеждаше в отлично здраве и излъчваше самоувереност.
   – Господин президент – почтително изрече Шон, а Мишел само кимна.
   – Моля, седнете – рече Коул.
   Двамата агенти на Сикрет Сървис, които придружаваха държавния глава, явно бяха наясно с миналото на гостите. Мишел дори разпозна единия от тях като свой бивш колега. Разбира се, поведението им излъчваше подозрителност. Без никакво колебание биха пуснали по един куршум в главите им, ако обстоятелствата налагаха извънредни мерки.
   Президентът беше облечен неофициално – широк панталон, трикотажна риза и син блейзър. Охраната също, защото тук модата се диктуваше от домакина. Коул се настани зад близкото писалище, а Шон и Мишел седнаха срещу него.
   – Знам, че вие двамата сте работили за моя предшественик – огледа ги внимателно президентът.
   – За нещастие, е така – кимна Шон.
   – Истината си е истина и обществото трябва да я научи. Това е нещо съвсем естествено.
   – Затова ли сме тук? – пожела да узнае Мишел.
   – Знаете, че е така. – Президентът се обърна към единия агент и подхвърли: – Били, доколкото си спомням, ти се познаваш с госпожица Максуел, нали?
   Били огледа Мишел, усмихна се и кимна.
   Мишел отвърна на кимването, но си спести усмивката.
   – С какво можем да помогнем? – попита Шон.
   – Какво знаете за Сам Уинго?
   – Знаем, че е изчезнал.
   – С над един милиард долара държавни пари.
   – Ние работим за сина му.
   – Убеден съм, че младежът е много разтревожен за баща си.
   – А вие сте разтревожен, че баща му е предател, убиец и крадец, нали? – внимателно каза Шон.
   Коул качи краката си на бюрото и сплете пръсти на корема си.
   – Не си представях първата година от мандата си по този начин – рече той. – Искам да направя куп неща преди изчерпването на политическия капитал, който натрупах повреме на предизборната кампания. Но един потенциален скандал ще отнеме вятъра от платната ми. Медиите вече спекулират, а приятелите ми в другия край на палубата надушват кръв и започват да се прегрупират. Засега запазвам мълчание, защото изчаквам да видя как ще се развият събитията. Но рано или късно ще трябва да направя публично изявление и искам да разполагам с нещо позитивно. Засега обаче нямам нищо...
   – Къде трябваше да отидат парите? – попита Шон. – Доколкото успяхме да разберем, на мястото на срещата са били открити труповете на мюсюлмански бунтовници от неизвестна страна.
   – Ние предпочитаме да ги наричаме борци за свобода, въпреки че по онези места съюзникът ти на закуска се превръща в твой враг още преди вечеря. Не съм сигурен дали ив случая е така, но на каквото съм си постлал, на такова ще легна.
   – Тоест парите са били предназначени за тях – каза Шон. – Като помощ в борбата им срещу някое ислямистко правителство. Кое по-точно?
   – Съжалявам, но не мога да ви кажа. Ако не беше връзката ви с Тайлър Уинго, никой от вас нямаше да бъде допуснат до никаква информация.
   – А вие се нуждаете от Тайлър, така ли? – попита Мишел.
   – Нуждая се от баща му. Искам да ми каже къде, по дяволите, изчезнаха парите и какво изобщо се е случило там. Ако се е обърнал срещу нас, трябва да го открием, а заедно с него и парите. Ако е невинен, пак трябва да се появи, за да обясни какво се е случило.
   – А вие мислите ли, че е невинен? – попита Шон.
   – В този случай залозите са девет към едно срещу него – откровено призна президентът. – Лично аз не знам. Той е бил специално избран и подготвен за тази мисия. Неподлежащ на съмнение патриотизъм и още куп неща от сорта. Но парите ги няма, а борците за свобода са мъртви. Следователно колкото по-дълго се укрива Уинго, толкова по-силно ще става убеждението ни, че се е обърнал срещу нас. Такава е човешката природа.
   – Може би се страхува да се появи – каза Мишел. – Може би мисли, че са го подхлъзнали, и вече не знае на кого да вярва.
   – Свързал ли се е с някого от Министерството на отбраната? – попита Шон.
   – С командира на операцията, полковник Саут.
   – Какво му е казал?
   – Че са му заложили капан. На мястото на срещата са го чакали хора, легитимирали се като представители на ЦРУ. Водачът им обявява за промяна в плановете и иска парите. А останалите го държат на мушка.
   – Този човек наистина ли е бил от ЦРУ? – присви очи Шон.
   – Така и не успяхме да разберем. Самият Уинго е бил свързан с АВР. Хората от военното разузнаване работят в тясна връзка с ЦРУ, но не и в този случай. Мисията беше изключително секретна. За нея знаеха само АВР и аз. Истина е, че Лангли непрекъснато пищи за по-голям бюджет, но аз не мога да повярвам, че ще се финансират чрез кражба от друга агенция.
   – А Уинго споменал ли е пред Саут къде отива и какво възнамерява да прави? – попита Мишел.
   – Най-вероятно иска да докаже невинността си. Но нямам представа как.
   – Според мен всичко зависи от това кой му е заложил капан – замислено подхвърли Шон.
   – Ако изобщо му е заложен капан – поправи го Коул. – Засега имаме само неговите твърдения, но един милиард евро ги няма.
   – Това, че парите са били в евро, е било допълнително прикритие, нали? – рече Мишел.
   – Ако бяха долари, щеше да е прекалено очевидно – кимна Коул. – Но в случая става въпрос за нещо съвсем практично. Един милиард долара в банкноти по сто – най-едрите купюри, която използваме – биха тежали доста повече от две хиляди и двеста килограма.
   – Всичко това ни връща на въпроса какво ще поискате от нас – вметна Шон.
   – Вие несъмнено сте спечелили пълното доверие на Тайлър Уинго, а ние сме убедени, че баща му ще направи опит да се свърже с него. В един момент със сигурност ще си определят среща, на която държим да присъстваме.
   – Тоест искате от нас да ви доставим Сам Уинго, като използваме момчето за примамка – уточни Мишел.
   – В общи линии, да. Вече ме информираха, че Тайлър не желае да сподели каквото и да било с нашите хора. Той има доверие единствено на вас.
   – А ние да злоупотребим с доверието му, така ли? – повиши леко тон Мишел.
   Това беше достатъчно за двамата бодигардове, които направиха по една малка крачка напред.
   – За предпочитане е пред алтернативата да предадете страната си – отвърна Коул.
   – Джийн Уинго играеше ли някаква роля във всичко това? – попита Шон.
   Коул кимна, но не изрече нищо.
   – Тя изчезна – осведоми го Шон.
   – Знам.
   – Без да се обърне към вас?
   Президентът поклати глава.
   – Значи е имала друг партньор в сделката – каза Шон.
   – Сам Уинго? – изстреля в отговор Коул.
   – Не съм казал подобно нещо.
   – Аз го казвам. И тъй, ще ми помогнете ли?
   Мишел и Шон се спогледаха.
   – Трябва да го обсъдим – промърмори той.
   – Мога да ви отпусна няколко минути насаме – предложи Коул.
   – Ще ни трябва повече време – каза Мишел, при което Шон я стрелна с нервен поглед.
   Коул вдигна вежди и заби поглед в тавана. После бавно се изправи.
   – Очаквах повече – разочаровано обяви той. – Много повече. През цялото време вярвах, че една директна молба от главнокомандващия ще свърши работа. Можех да ви прехвърля на някой с по-ниска позиция, но ви повиках тук, за да се гледаме в очите. И за да ви кажа, че страната ни се нуждае от вас. – Замълча за момент, после мрачно поклати глава. – Но вие искате да го обсъдите… Явно сте от по-друго тесто.
   – Подобно решение не се взема лесно, господин президент – сдържано поясни Шон.
   – Били ще ви изпрати – хладно отвърна Коул. – Благодаря, че ме изслушахте. Все пак ще очаквам вашия… хм… отговор.
   Безцеремонният край на аудиенцията принуди Шон и Мишел да се обърнат към вратата.
   Направиха няколко крачки по коридора в компанията на агента и Мишел попита:
   – Как е семейството, Били?
   – Добре.
   – Спомням си, че жена ти имаше трудно раждане.
   – Вече е добре.
   – Ясно – кимна Мишел и зачака въпрос от него.
   Той обаче не дойде и тя се принуди да добави:
   – Аз също съм добре, ако това те интересува.
   Хеликоптерът излетя в момента, в който се качиха, седнаха на местата си и закопчаха предпазните колани.
   – Е, вече знам какво е да те нокаутира президентът – подхвърли с въздишка Мишел.
   – Какво друго си очаквала? – сви рамене Шон. – Медал за вярна служба? Задникът му гори и той търси начин да изгаси огъня. Това е причината да пренебрегне нормалната йерархия.
   – Излиза, че ние сме виновни за цялата бъркотия, така ли?
   – Бих казал, че отчасти ще ни държат отговорни поради нашия избор.
   – Помагахме на едно момче да открие баща си, Шон. Дори за миг не съм допускала, че това ще се превърне в международен скандал.
   – Аз също – каза той. – Но вече успяхме да си навлечем гнева на най-могъщия човек в света, което си е основателна причина за тревога. Очакват ни неприятности, и то големи.
   45.

   Когато се върнаха във Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, Шон помоли агент Литълфийлд да ги заведе при Тайлър. Но изражението на едрия мъж изобщо не беше окуражаващо.
   – Хей, нямаш право да ни забраняваш да го виждаме! – ядосано заяви Шон. – Сигурно си е изкарал акъла!
   – Няма как да знам дали е така – отвърна уклончиво агентът.
   – Защо? – изгледа го Мишел. – Не можеш ли просто да го попиташ?
   Вместо отговор Литълфийлд вдигна очи към тавана и сякаш забрави за съществуването им.
   – Май ни изпраща телепатично послание – промърмори Шон.
   – В такъв случай да видим дали ще можем да уловим сигнала – кимна Мишел, опря пръст в челото си и затвори очи. – Още малко, още малко… Ето го, пристигна! – След тези думи тя се наведе над Литълфийлд, сложи ръце на кръста си и изкрещя: – Как е възможно ФБР да изпусне едно шестнайсетгодишно хлапе, по дяволите?!
   Литълфийлд най-сетне я погледна.
   – Нямахме основания да вярваме, че ще направи опит да избяга.
   – Да избяга от оперативното бюро? – възкликна Шон. – Направо не е за вярване!
   – Как стана? – попита Мишел.
   – Има ли значение? – промърмори Литълфийлд.
   – Може би ще успеем да го открием.
   Агентът се отпусна в стола си.
   – Бил гладен. Поиска хотдог и къдрави картофки – от онези, които продават отсреща. Каза още, че иска да подиша малко чист въздух. Изпратих с него едно старо ченге. Тайлър го изчакал да вземе два хотдога и докато нашият човек плащал, хукнал през улицата между колите. След минута вече нямало и следа от него. Избягал адски бързо.
   – Ами да. Той има дълги крака и е само на шестнайсет – отвърна Мишел. – Освен това е участник в училищния отбор по плуване, а това означава страхотна издръжливост. Но аз съм сигурна, че ти много добре знаеш всичко това, и се питам защо си изпратил да го пази някакъв дядка.
   – Не беше арестуван, не беше и задържан – сви рамене Литълфийлд.
   – Но ти отговаряш за неговата сигурност. Кой знае къде е сега. Може дори да са го убили.
   – Добре де, признавам, че сбърках – мрачно промърмори агентът и вдигна глава да ги погледне. – А сега какво?
   – Трябва да го открием, преди да са го открили други – отсече Шон. – Приемам, че вече сме свободни да си тръгнем.
   – Да, поне за момента. Но ще се чувствам далеч по-сигурен, ако прикача към вас и един-двама агенти. Разбира се, в името на личната ви сигурност...
   – Не се обиждай, но в Сикрет Сървис са ни научили как да се пазим – рече Мишел. – Положително ще се справим по-добре от твоите хора.
   – За какво си говорихте с президента? – полюбопитства Литълфийлд.
   – Повика ни, за да ни благодари лично за досегашната ни работа – отвърна Мишел.
   – Стига глупости! Кажи какво искаше.
   – Да направим нещо за него – отговори Шон. – А ние поискахме време за размисъл.
   – Президентът ви моли за услуга, а вие ще размишлявате?! – смаяно го погледна агентът.
   – И той реагира като теб – усмихна се Мишел. – Е, ние трябва да тръгваме. Пази се.
   Тя сложи ръка върху топката на бравата и погледна Шон. Невидимото послание беше изпратено и прието.
   – Готови сме да те информираме за разследването си, ако и ти правиш същото – небрежно подхвърли Шон.
   – Знаеш, че не мога да ти обещая – въздъхна Литълфийлд.
   – Е, в такъв случай и ние ще те държим на тъмно.
   Тръгнаха си.
   – Къде е отишъл Тайлър според теб? – попита Мишел, след като поеха по коридора.
   – Предполагам, че е получил ново съобщение от баща си – отвърна Шон и измъкна телефона си, в който вече беше качил Джимейл акаунта на момчето. – Ето го – добави той,заковал поглед в дисплея. – За съжаление, не е кодирано.
   – Защо за съжаление? По този начин ще можем да го прочетем и без помощта на Едгар.
   – Така ли мислиш? – изгледа я Шон, а после ? подаде телефона.
   Тя бързо прочете краткия имейл.
   Довечера в десет на обичайното място.
   – Обичайното място? – сбърчи вежди Мишел.
   – Едно директно съобщение без конкретни указания е по-неразгадаемо и от шифър – отбеляза Шон. – Няма как да отгатнем къде се намира "обичайното" място.
   – Напротив, има – отвърна тя и му подаде телефона. Той го пое машинално и забърза след нея.
   Наложи се да вземат такси до дома на Шон, тъй като оперативното бюро, или по-скоро Литълфийлд, отказа да им осигури обратен транспорт.
   Седнала отзад, Мишел нетърпеливо подканяше шофьора да натиска газта и да преминава на червено, рискувайки страничен сблъсък с колите, които не желаеха да им направят път.
   – Принуждаваш човека да шофира като теб – отбеляза Шон.
   – В общи линии, да – кимна тя.
   – А защо бързаш толкова?
   – Хрумна ми да поговорим с един човек.
   – Кой е той?
   – Единственият, който е в състояние да разгадае този имейл.***
   Стигнаха до дома на Шон и се насочиха директно към лендкрузъра на Мишел. Наложи му се да изрита встрани боклуците на пода, за да разчисти място за краката си. Част оттях изпопадаха на алеята при затръшването на вратата.
   – Няма аз да мета – мрачно промърмори той.
   – Браво, Шон. Радвам се, че вече си поумнял и не се правиш на голям чистник.
   – Друго исках да кажа… – започна той, но не успя да довърши, тъй като тя включи на заден и машината се стрелна назад до края на алеята. Превключи, стъпи на газта и се понесе по шосето. Пръстите ? нетърпеливо почукваха по кормилото.
   – Май наистина се опияняваш от всичко това – отбеляза той.
   – От кое по-точно?
   – От скоростта, опасността, безразсъдството.
   – Това последното не го разбрах.
   – Хайде, казвай! С кого си намислила да говорим?
   – С Кати Бърнет. Израснали са заедно, близки са. Бас държа, че само тя може да ни каже къде се намира "обичайното" място, използвано от Тайлър и баща му.
   – Много проницателно от твоя страна, Мишел.
   – И аз мисля така. Но какво ще правим, ако предположението ни е правилно и наистина стигнем до Сам Уинго?
   – В главата ми се въртят различни сценарии. Властите са го обявили за официално издирване, а от това следва, че задълженията ни са ясни.
   – Нашите задължения никога не са ясни.
   – И това е вярно – съгласи се той.
   – И тъй, какво правим?
   – Нямам конкретен отговор. Зависи какво ще ни разкаже Сам Уинго.
   – Той е от специалните части, Шон. Избран за изпълнител на една свръхсекретна мисия, по време на която успява да оцелее сред купища трупове. Ясно е, че притежава невероятни умения. Ако нещата се развият зле...
   – Ще се наложи да пипаме много внимателно.
   – Страхувам се, че това няма да е достатъчно.
   – Какво имаш предвид? – втренчено я погледна той.
   – Може би ще се наложи да го убием, Шон – промълви тя. – Преди той да убие нас.
   – Да го убием?! Ей така, пред сина му?
   – Само в краен случай.
   Шон извърна глава и се загледа встрани от пътя, по който караха със сто и двайсет километра в час.
   46.

   – Обичайното място? – озадачено промълви Кати Бърнет.
   Стоеше на предната веранда, на крачка от Шон и Мишел.
   Бяха стигнали до тук за рекордно кратко време. По пътя профучаха край един пътен полицаи, който понечи да тръгне след тях, но после се отказа. Може би защото се съмняваше, че ще успее да ги настигне.
   – Точно така – кимна Мишел. – Обичайното място. Там, където Тайлър и баща му са ходили често заедно. Да си поговорят, да свършат нещо...
   – Но защо не попитате самия Тайлър? – В гласа на момичето се долови леко подозрение.
   – Информацията ще ни трябва за в бъдеще, Кати – намеси се Шон. – Просто правим досиета на участниците в конкретната операция, които включват любими места за срещи и още куп лични предпочитания. В момента тази работа не изглежда спешна, но на по-късен етап ще стане. Вършим я с единствената цел максимално да защитим Тайлър.
   Мишел го стрелна с очи, но той не откъсваше поглед от лицето на Кати. Явно се надяваше, че момичето няма да започне да анализира тази лавина от думи, която не означаваше нищо.
   – Ясно – колебливо кимна Кати. – Мисля, че ви разбирам.
   Шон изпусна едва доловима въздишка на облекчение.
   – Но нищо не ти идва наум, така ли? – небрежно подхвърли той.
   – Когато бях у тях, май зърнах някакви въдици – направи опит да ? помогне Мишел. – В пералното помещение или в килера...
   – Ами да, разбира се – каза момичето и лицето му светна. – Двамата редовно излизаха с въдиците си нагоре по реката. Всъщност не е река, а по-скоро поток, но има риба. Двамата обичаха да стоят на брега и да разговарят. Ходила съм там с Тайлър два пъти, въпреки че не си падам по риболова. Просто гледах и си говорех с него.
   – Ще ми кажеш ли къде се намира това място? – попита Шон и извади бележника си.
   Момичето го описа. Двамата партньори ? благодариха и се насочиха към лендкрузъра.
   – Дай ключовете – протегна ръка Шон.
   – Какво?!
   – Ключовете– щракна с пръсти той.
   – Защо?
   – Защото не искам да ни спират за превишена скорост или други нарушения.
   – До тук не ни спряха, нали?
   – С Божията помощ. Но не можем да разчитаме само на нея. Ключовете, ако обичаш!
   Тя запрати връзката към него с такава сила, че един от ключовете нарани пръста му.
   – Много ти благодаря! – направи гримаса той.
   Качиха се в колата и потеглиха.
   – Вече е седем и половина – каза Мишел. – Сигурен ли си, че не искаш да карам аз?
   – Абсолютно, благодаря.
   Поеха в указаната посока. Мишел диктуваше от записките, които Шон беше нахвърлял в бележника си.
   – Какъв е планът? – попита тя, докато той вземаше един остър ляв завой.
   – Длъжни сме да приемем, че Сам Уинго ще бъде въоръжен и подозрителен. Разбира се, че ще се довери на сина си, но на никой друг.
   – Няма как да поемем ролята на съдии и екзекутори, Шон. Не и на място.
   – По дяволите! – изръмжа той. – Ти беше тази, която подхвърли, че може би ще се наложи да го убием.
   – Казах "само в краен случай".
   – Трябва да контролираме ситуацията и да се опитаме да спечелим доверието му.
   – Доста трудни задачи – поклати глава тя.
   – Така е.
   – Но не е ли фактът, че се връща при сина си, доказателство за неговата невинност?
   – Може би. За съжаление, не е неоспоримо доказателство. Да не забравяме и нещо друго – онези, които са му скроили номер в Афганистан, едва ли искат да се завърне у дома и да разговоря с някого.
   – А ние можем да се окажем между чука и наковалнята, а?
   – Отдавна вече сме там, по дяволите! – изръмжа Шон.
   Мишел извади пистолета си, провери дали има патрон в цевта и го остави до себе си.
   – Ами ако Уинго не се появи сам? – попита тя.
   – Че с кого друг?
   – В случай, че не е невинен...
   Шон се замисли, после бавно кимна
   – Проблемът е там, че той познава далеч по-добре от нас мястото, където са ловили риба.
   – Положително е така. Но едва ли умее да преценява обстановката в рамките на шест секунди, както го правим ние.
   – Налага се да се разделим. Аз ще осъществя контакта, а ти ще ме прикриваш.
   – А защо не обратното?
   – Не се гордея от факта, че ти стреляш по-добре от мен – усмихна се той.
   – Снайперът е някъде там – каза тя и се обърна назад.
   – Това е добре. Може и да ни потрябва.
   – Мислиш ли, че Тайлър има някакви подозрения относно баща си?
   – Изключено – поклати глава Шон. – Той го боготвори. Надявам се, че сержантът ще оправдае очакванията му. – Погледна през предното стъкло и добави: – Скоро ще разберем всичко. Вече виждам отклонението, което ще ни отведе на мястото. Налага се да спрем доста далече от него. Последното нещо на света, което бих искал в момента, е Тайлър да засече джипа ти. Ще заобиколим пеша мястото, ще си изберем наблюдателен пункт и ще чакаме.
   – Може би Сам Уинго вече е там – отбеляза Мишел.
   – Може би, но нищо не можем да направим – кимна Шон и се обърна да я погледне. – Ще успееш ли?
   – Какво?
   – Да натиснеш спусъка, ако се наложи. В присъствието на Тайлър.
   – Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, Шон – отвърна твърдо тя. – Това е повече от сигурно.
   47.

   – Знаете ли, че тази информация е по-скъпа от златото? – попита мъжът. – А също така от платината и дявол знае още от какво.
   Алън Грант го наблюдаваше от пасажерското място.
   – Разбирам – кимна той. – По-скъпо е от платината, но вие ми го продавате на същата цена. Благодаря ви.
   Мъжът се казваше Майло Прат – нисък и набит, прекарал много години по местата, откъдето можеше да набави "платината" за Грант.
   – А знаете ли колко струва платината? – подхвърли с усмивка той.
   – Много. Вероятно повече от златото.
   – Златото изобщо не може да се сравнява с нея. Как казахте, че ви беше името?
   – Няма значение.
   – А защо ви е тази информация?
   – Винаги съм бил любопитен – сви рамене Грант. – Такава ми е природата.
   – Но защо точно това? – попита Прат. – Човекът ще иска да знае и трябва да му предложа някакъв отговор, разбирате ли?
   – Разбирам отлично. Ако не бяхте попитали, щях да остана разочарован.
   – Добре. И тъй, защо?
   – Не е ли очевидно?
   – Вие предател ли сте? Веднага ще подчертая, че това не е проблем за мен, но бих искал да го знам.
   – Не съм предател, а по-скоро обратното.
   – Федерален агент? Каква операция под прикритие изпълнявате?
   – Имате набито око – похвали го Грант и насочи показалец в гърдите му.
   – Предполагам, че това може да се промени, но аз съм безсилен да направя каквото и да било.
   – Разбирам ви много добре. Все пак трябва да го включа в операцията.
   – Всичко е тук – промърмори Прат и му подаде една флашка.
   – Надявам се да е така – отвърна Грант и протегна ръка да я вземе.
   – Нямаше да държите тази флашка, ако не бях проверил дали парите са преведени по сметката ми.
   – На ваше място и аз щях да направя същото – кимна Грант. – С една незначителна разлика.
   – Каква? – попита Прат.
   Грант го сграбчи през раменете и го заби в кормилото, така че смаза гръкляна му. После просто го изчака да умре от липсата на кислород и да рухне странично върху седалката.
   – Никога не бих направил размяната на усамотено място, тъй като има опасност да се разделя с живота си – каза на мъртвия той. – Точно като теб.
   След тези думи излезе от колата и спокойно се отдалечи. Минута по-късно се качи в своята и потегли. Караше бавно, далеч под разрешената максимална скорост. Следващата му спирка беше старата радиостанция, чието преустройство вървеше с бързи темпове. Знаеше, че хората му работят неуморно, но искаше да ускорят темпото още повече. След ремонта тук щеше да се появи техническият му екип, съставен от хора с различна националност, като всеки един от тях мислеше само за себе си, без да се вълнува от понятия като дом и родина. Това му харесваше. Когато мотивацията се изразява с парични знаци, човек знае къде стои. Тези бяха най-добрите, които можеха да се намерят, а Грант знаеше къде да търси.***
   Пентагонът беше точно толкова оживен, колкото и през деня. Огромната сграда наистина не спеше никога. Хората работеха и се хранеха тук през всичките двайсет и четири часа на денонощието. Той премина през охраната и се насочи директно към кабинета на тъста си. Беше приет веднага, защото Дан Маршал го очакваше. Предстоеше му вечеря с него и се надяваше да научи колкото се може повече за това, което го интересуваше.
   Маршал го посрещна точно толкова ентусиазирано, колкото и преди. Първо разтърси ръката му, а след това го сграбчи в мечешката си прегръдка.
   – Лесли казва, че напоследък си много зает, Алън. Но не бива да забравяш, че внуците ми се нуждаят от вниманието ти.
   – Не забравям, Дан. Просто ми се струпа малко повече работа. Имам желание да осигуря добър живот за всички ни. С Лесли мислим да те зарадваме с още внуци. Трима не са достатъчни. Все пак сме още млади...
   – Никога няма да ме чуеш да се оплаквам от още котета, с които да се търкалям по килима! – каза Маршал с грейнало лице.
   Насочиха се към един от ресторантите на Пентагона и си избраха уединена маса.
   – Изглеждаш ми разтревожен – подхвърли Грант, взрян в лицето на тъста си.
   Маршал се усмихна, разтърка лицето си с длан и отпи глътка от наливната бира "Коорс", която си беше поръчал. Грант пиеше само вода. Тъстът му остави халбата на масата и лицето му стана сериозно.
   – Следиш новините, нали? – подхвърли той.
   – Случват се странни неща – кимна Грант. – Не мога да разбера как един милиард долара държавни пари изчезват в Афганистан заедно с някакъв боец от резерва.
   Маршал се огледа наоколо, а после се приведе над масата.
   – Всъщност парите са в евро.
   – Така ли? Защо?
   – Не мога да кажа.
   – За какво са били предназначени тези пари, по дяволите? – попита Грант, после бързо добави: – Извинявай, това трябва да е поверително...
   – Медиите вече са пълни със слухове, повечето от тях неприятни. Конспирация, закононарушения, злоупотреба със средства. И всичко това стига до високи места.
   – А има ли някаква истина в тези слухове? – спокойно изрече Грант.
   – Ще го кажа по друг начин, Алън. Не мога да се закълна, че в тях няма истина.
   Още нищо не си видял, помисли си Грант и потупа ръката на тъста си.
   – Ти отговаряш за снабдяването, Дан. Купуваш разни неща за армията, контролираш много пари. Нали няма да се забъркаш в нищо нередно?
   Той наистина харесваше Дан Маршал, но това съвсем не означаваше, че няма да го пожертва в името на собствените си цели. На света нямаше жив човек, когото да харесва чак толкова много.
   Маршал избърса лице със свободната си ръка. Направи го така, сякаш искаше да смъкне кожата си.
   – Честно казано, тая работа е толкова дебела, че може да засмуче доста народ, Алън – въздъхна той.
   Грант отдръпна ръката си.
   – Съжалявам, Дан.
   В известна степен наистина съжаляваше, но това беше всичко. Знаеше, че ще се стигне до тук, просто защото лично той беше вкарал тъста си в тази ситуация. Продължаваше обаче да се надява заради Лесли, че баща ? ще бъде пощаден.
   Но моите майка и баща не бяха пощадени. Бяха толкова смазани и съсипани, че стигнаха до самоубийство. Единствените жертви. Въпреки че би трябвало да има много повече.
   – Кажи ми нещо за онзи резервист Сам Уинго – подхвърли той. – Каква е неговата версия?
   – Казва ли ти някой? – сви рамене Маршал. – Мръсникът просто изчезва заедно с парите на Чичо Сам.
   – От интернет разбрах, че част от парите са били предназначени за мюсюлмански бунтовници. Но никъде не пише от коя държава са те.
   – Четох публикациите – мрачно кимна Маршал.
   – Някои хора би трябвало да са доста разтревожени.
   – От малкото, което ми беше казано, разбрах, че дипломатическите канали са нажежени до червено. Все още нямам представа как са го надушили медиите. Операцията беше суперсекретна.
   – Това е загадка и за мен – излъга Грант. – Но вярвам, че ако успеете да заловите Уинго, нещата бързо ще се оправят. Някакъв напредък в тази посока?
   – Мисля, че има – отвърна Маршал. – По ред причини съм вътре в нещата – главно защото реномето ми зависи от крайния резултат. Уинго има син, казва се Тайлър. Жена му е починала, но той си взема друга… – Маршал отново се огледа и понижи глас. – На практика обаче женитбата е фиктивна.
   – Какво говориш? – възкликна Грант, въпреки че твърде добре знаеше това.
   – Една малка измама, нищо повече. Част от мисията на Уинго. Изчанчена, разбира се, но той просто не е искал момчето му да остане само. Но сега "съпругата" е изчезнала иникой не знае къде е.
   Намира се в гроб насред нищото с прерязано гърло просто защото отказа да изпълнява спуснатите заповеди и направи опит да ме убие, отвърна мислено Грант, докато продължаваше да гледа любезно тъста си.
   – После се появяват двама следователи, бог знае откъде – добави Маршал. – Шон Кинг и Мишел Максуел, бивши агенти на Сикрет Сървис, които продължават да си пъхат носа в тази работа, въпреки че бяха предупредени да не го правят.
   – Но все още не разполагате със сведения за местонахождението на Сам Уинго, така ли?
   – Предполагаме, че се е прибрал с частен или транспортен самолет. Със сигурност използва фалшиви документи за самоличност, за които никой не знае. От достигналите до мен рапорти имах възможност да се уверя, че е добър, много добър. Затова и са го избрали за мисията.
   – Но може да е откраднал парите, нали така? – подхвърли Грант.
   – Разбира се. Ако наистина ги е откраднал, вероятно се е върнал тук само за да прибере сина си и отново да изчезне. А може би вече го е направил – добави шепнешком Маршал. – Току-що получих имейл, че Тайлър Уинго е избягал от ФБР...
   – Какво? – стреснато го погледна Грант.
   – Федералните прибрали момчето и двамата следователи под претекста да ги закрилят след взривяването на някакъв мотел, който Кинг и Максуел са посетили. Не знам подробности, но може би вече си видял новината по телевизията. Случило се е в Южна Александрия.
   – Да, видях нещо такова – кимна Грант. – Но се смята, че причината за експлозията е изтичане на газ.
   – Аз не мисля така – поклати глава Маршал.
   – А къде са Кинг и Максуел?
   – Предполагам, че са предприели издирване на Тайлър. Може би се надяват, че чрез него ще стигнат до баща му.
   Правилно предполагаш, помисли си Грант. Точно по тази причина съм им прикачил опашка.
   Мишел никога не би планирала операцията по този начин – прибързано, без почти никаква подготовка и без анализ на предимствата и недостатъците. И най-важното – без план Б, в случай че нещата се прецакат. Укритието ? имаше няколко слаби места, всяко от които човек като Сам Уинго би засякъл от пръв поглед.
   Тя се намираше на четири метра от земята, сред клоните на някакво дърво. Оптическият мерник на снайперската пушка описваше широки кръгове над терена под нея. Позицията на Шон беше малко по-нагоре, близо до предполагаемото място на срещата между баща и син. Която, разбира се, би могла да се окаже на коренно различно място, ако СамУинго бе имал предвид нещо друго в имейла си.
   Шон контактуваше с Мишел чрез миниатюрна слушалка, свързана с радиостанцията на колана му. Тя имаше същото оборудване. И двамата се чувстваха така, все едно са се върнали в Сикрет Сървис. Може би защото днешната операция почти не се различаваше от охраната на ВИП персона, а Мишел беше твърдо решена да предотврати всякакви враждебни действия, насочени срещу Шон или Тайлър. Не беше сигурна единствено за Сам Уинго, когото не познаваше. Той би могъл да се отклони и в двете посоки, което означаваше, че има всички шансове да получи куршум в главата, и то пред очите на сина си.
   Мишел погледна показалеца си, свит около спусъка. Запита се дали може да го направи, въпреки че знаеше отговора. Можеше и щеше да го направи. В момента задачата ? беше да охранява Шон, а това означаваше, че е готова да го защити и със собственото си тяло.
   – Видях нещо – прозвуча в слушалката ? гласът на Шон. – Но за толкова кратко, че не успях да определя какво е.
   – Къде?
   Той продиктува координатите и тя светкавично извъртя оръжието си в указаната посока. И видя същото – неясна сянка, която се мяркаше между дърветата. Почти като призрак.
   После го закова в кръстчето на оптическия си мерник.
   – Това е Тайлър.
   Значи все пак се бяха озовали на правилното място.
   – А баща му?
   – Все още не го виждам – отвърна Мишел след кратък оглед на района.
   – Вероятно и той изучава обстановката.
   – Това правя – внезапно обяви мъжки глас.
   Шон понечи да се обърне.
   – Недей! – предупреди го гласът и той замръзна на място.
   – На десет метра вдясно от теб, скрит зад някакъв дъб – прошепна в ухото му гласът на Мишел. – Не мога да потвърдя дали е Уинго.
   Шон кимна леко.
   – Къде е партньорката ти? – попита гласът. – Искам я тук, при теб. Веднага!
   – Защо, Сам? – попита Шон. – За да ни гръмнеш едновременно? – Последният въпрос беше зададен с преднамерено висок глас.
   – Кой си ти? – попита Уинго и надникна предпазливо иззад дървото.
   – Човек, който се опитва да помогне на сина ти – отвърна Шон и отново повиши тон: – Нали така, Тайлър?
   – Млъквай или ще ти пусна един куршум в бедрото! – заплашително изръмжа Уинго.
   – Нали си тук, за да се срещнеш със сина си? Ето го там. Ела да се присъединиш към купона, Тайлър!
   – Казах да млъкнеш! Изкрещя Уинго и изскочи иззад дървото с насочен пистолет.
   – Държа го на мушка, Шон – прошепна в слушалката Мишел.
   Той поклати глава и пръстът ? се отдалечи от спусъка.
   – Вече можеше да си мъртъв, Уинго – подвикна Шон. – Но ние не сме тук, за да те ликвидираме.
   – Дрън-дрън!
   – Ето ти едно доказателство.
   Без да изчака знак от Шон, Мишел натисна спусъка и куршумът прекърши един клон на две педи от главата на Уинго. Клонът падна в краката му в момента, в който тялото му отскочи обратно към прикритието на дъба.
   – Сега вярваш ли ни? – подвикна Шон.
   – Тате, тате!
   Тайлър изскочи на полянката, зърна Шон и се закова на място.
   – Какво търсиш тук?
   – Опитвам се да убедя баща ти, че не бива да ме застреля.
   – Тате? – огледа се Тайлър. – Къде си, тате?
   Шон прекрасно знаеше какво минава през главата на Уинго.
   – Ако се покажеш, партньорката ми ще стори същото, Уинго – извика той. – Ние наистина сме тук, за да ти помогнем!
   – Това е вярно, тате – добави с изтънял глас Тайлър. – Те наистина ми помагат!
   Няколко секунди по-късно Мишел се появи в края на полянката с насочена към земята пушка.
   Забелязал това, Уинго бавно напусна укритието си. Наблюдаваха се една безкрайно дълга минута, без да помръдват.
   – Хайде, иди да прегърнеш сина си, Сам – обади се най-сетне Шон. – Така ще му докажеш, че не си призрак.
   Баща и син продължаваха да се гледат втренчено. После Уинго прибра пистолета и разпери ръце. Тайлър се втурна към него и се хвърли в прегръдките му. Дълго останаха така. По лицата им се стичаха сълзи.
   – Получи се доста сложно – промърмори Мишел, приближила се неусетно до Шон.
   – Срещу себе си виждам лицето на човек, който не знае защо е бил жертван – каза Шон.
   – Което означава, че вероятно не знае повече от нас.
   – Може би да, може би не. Но сега поне имаме възможност да го попитаме...
   Уинго най-после пусна сина си, но едната му ръка остана върху раменете му. С другата машинално избърса сълзите си. Развълнуваният Тайлър направи същото.
   – Как се забъркахте във всичко това? – обърна се Уинго към Шон и Мишел.
   – Една вечер се натъкнахме на момчето ти, което тичаше като обезумяло в дъжда – отвърна Мишел. – Абсолютно случайно. От армията току-що му бяха съобщили, че си убит...
   Уинго бавно кимна.
   – Благодаря, че не ме застреляхте, след като напуснах укритието си.
   – И аз ти благодаря, че не ме застреля – каза Шон.
   – Защо ми изглеждаш различен, тате? – обади се Тайлър.
   Преди да отговори, Уинго потърка бръснатата си глава и брадата, която беше пуснал.
   – Така прави всеки, когото издирват, сине – промърмори той.
   – Кой те издирва? – попита Шон.
   – Добър въпрос – въздъхна Уинго.
   – Май са твоите хора, военните – подхвърли Мишел. – По всичко личи, че доста важни клечки в Пентагона и в Белия дом са настръхнали от онова, което си направил.
   – Не трябваше да стане така.
   – А как?
   – Това е поверителна информация.
   – Нима ще се съобразяваш с подобни глупости след всичко, което си преживял?
   – Могат да ме изправят пред военен съд дори само защото съм разговарял с вас.
   – Следиш ли новините? – попита Мишел Уинго кимна.
   – Значи си наясно, че голяма част от тази история отдавна е престанала да бъде поверителна.
   – От МВС ни уведомиха, че става въпрос за над два тона банкноти в евро – каза Шон.
   – Над един милиард долара, които по някакъв начин си изгубил – добави Мишел.
   – Вярно ли е, тате? – попита Тайлър.
   Уинго не отговори. Очите му притеснено се местеха от Мишел към момчето и обратно.
   – Мисля, че ако работим заедно, имаме някакви шансове за успех – подхвърли Шон.
   – Каза, че МВС ви е уведомило, а това означава, че работите за тях.
   – Не – отвърна Мишел. – Но в замяна на това попаднахме в полезрението на ФБР и дори на президента. Решихме да не работим за тях. Поне засега.
   – Разговаряли сте дори с президента за това? – смаяно рече Уинго.
   – Изглежда, си номер едно в списъка със задачите му – отвърна тя. – Поздравления!
   – Мамка му! – каза Уинго и сложи длан на очите си. – Не мога да повярвам, че всичко това се случва на мен!
   – Явно се случва – отсече Шон. – Затова трябва да действаме!
   – Как? – вяло попита Уинго. – Какво можем да направим?
   – Те са детективи, тате – обади се Тайлър. – А преди това са били агенти на Сикрет Сървис. Бива ги, наистина могат да ни помогнат.
   – Не съм сигурен, че някой може да ми помогне, сине.
   – Значи се предаваш, така ли? – изгледа го Мишел. – Ще ги оставиш да се измъкнат, след като си успял да се прибереш чак от Афганистан?
   – Баща ми не е от онези, които се предават! – обади се момчето.
   – Не казвам, че е такъв, Тайлър. Но решението е негово.
   – Позволи ни да ти помогнем – добави Шон.
   – Защо? – попита Уинго. – Защо отваряте кутията със змии, която не е ваш проблем?
   – Мисля, че отдавна вече е наш проблем – отвърна Шон. – Не можем да си заровим главите в пясъка с надеждата да ни отмине. Единственият начин да го решим е да се стегнем и да използваме ресурсите, с които разполагаме.
   – Хайде, тате! – умолително рече Тайлър и се вкопчи в ръката на баща си. – Направи го!
   После Мишел изведнъж застина на място и прошепна:
   – Някой идва!
   49.

   Уинго и Тайлър хукнаха наляво, а Шон и Мишел – надясно.
   Групата въоръжени мъже ги атакуваха от изток и от запад, ала острият слух на Мишел все пак им даде някакво предимство. Но в момента то изобщо не изглеждаше достатъчно.
   – Надолу по тази пътека, после вляво и ще стигнеш до колата ми! – извика Мишел и побутна Шон пред себе си. – Палиш мотора и ме чакаш точно две минути!
   – Няма да те оставя сама срещу всичките тези хора – отвърна Шон.
   – Снайперът е у мен. Ти просто се подготви да караш, но доста по-бързо, отколкото на идване!
   – Ама...
   – Тръгвай! – отново го побутна тя.
   Шон хукна надолу по пътеката и изчезна наляво. Мишел се завъртя, направи светкавична оценка на обстановката и зае позиция зад едно паднало дърво. Опря пушката на дебелия ствол, погледна през мерника и насочи дулото в посоката, от която очакваше да се появи противникът. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, отпусна мускулите си и зачака.
   Първият от преследвачите изскочи от мрака и заплати дързостта си с куршум в коляното. Той изкрещя и рухна на земята, стиснал с две ръце продупчената си става.
   Без да губи нито секунда, Мишел скочи на крака и хукна надясно към две долепени едно до друго дървета.
   Вдигна пушката и внимателно огледа терена. Този път противникът щеше да действа по-предпазливо. Не след дълго засече нова цел и бързо натисна спусъка.
   Куршумът раздроби ръката на мъжа, останала за миг открита. Той падна, правейки отчаяни опити да спре кръвотечението.
   Мишел отново смени позицията си веднага след изстрела. Едновременно с това напрягаше слух в очакване на познатите звуци. И те дойдоха.
   Моторът на лендкрузъра забоботи равномерно.
   Това означаваше, че Шон все пак беше успял да стигне до колата. Сега оставаше и тя да се добере до нея. В същия миг над главата ? свирна куршум, който пречупи един клон от дървото, зад което беше заела позиция. Дебел къс кора падна върху главата ? и рукна кръв. Тя отстъпи крачка назад, прицели се и изстреля пет патрона в бърза последователност.
   После тресна единичен изстрел и тя смаяно се втренчи в човешката фигура, която полетя от някакво дърво на петнайсетина метра от нея. Разнесе се тежък тътен. Пистолетът изхвърча от ръцете на мъжа, претърколи се няколко пъти и спря в един дънер.
   Тя се обърна в посоката, от която беше дошъл изстрелът.
   Сам Уинго свали пистолета. За миг очите им се срещнаха.
   Мишел му кимна признателно. В следващия миг Уинго вече го нямаше. Къде ли беше изчезнал Тайлър? Може би баща му го беше отвел на сигурно място, а след това се беше върнал да им помогне. Браво на него, помисли си с благодарност тя.
   После се обърна и хукна по посока на ниското боботене на лендкрузъра, което помнеше не по-зле от собственото си име. Изскочи на малката полянка и зърна мъж, проснат по очи. В първия момент реши, че това е Шон, и се парализира от ужас. После джипът включи на заден и пътническата врата се отвори.
   – Скачай вътре! – изкрещя Шон. – Бързо!
   Изчака я да влезе и натисна педала до дупка. Джипът подскочи и се стрелна напред. Задницата му поднесе, но после гумите получиха нужното сцепление. Шон я погледна едва когато стъпиха на асфалта.
   – Ти кървиш! – стреснато извика той.
   – Благодаря ти, че забеляза – промърмори тя, вдигна някаква кърпа от боклука в краката си и започна да се бърше.
   – Съмнявам се, че това нещо е чисто – подхвърли той.
   – А пък аз се съмнявам, че изобщо ми пука!
   – Добре ли си?
   Мишел свали сенника, погледна се в огледалцето и отметна назад косата си. На челото ? имаше доста дълбока драскотина.
   – Дреболия – рече тя. – Удари ме парче кора, а не куршум. – После измъкна от жабката флаконче антисептик, напръска раната и я покри с широка лепенка. Облегна се назад и каза: – Май и този път отървахме кожата...
   – Да, но междувременно изгубихме Уинго и Тайлър – мрачно отвърна Шон. – Дано не са ги пленили или ликвидирали. – Кракът му рязко се вдигна от педала на газта. – Не мислиш ли, че трябва да се върнем за тях?
   – Не. Според мен са добре.
   – Откъде знаеш?
   – Той ми спаси живота – едва чуто промълви Мишел.
   – Кой?
   – Сам Уинго. Някакъв тип, покачен на едно дърво, ме беше взел на мушка със снайпера си. Но Уинго го принуди да стреля по него точно когато се канеше да ми пръсне мозъка.
   – Май наистина ще се окаже, че този човек е свестен – промърмори Шон.
   – А какъв беше онзи мъж, проснат зад колата ми? – погледна го тя. – Какво се случи?
   – Предполагам, че са ни проследили до тук. Или нас, или Тайлър. Защото едва ли са успели толкова бързо да засекат Уинго. Просто са оставили човек да наблюдава колата ни. Успях да му видя сметката, преди да ме свитне.
   – Не чух изстрел – отбеляза Мишел.
   – Защото го ударих по главата с един камък.
   – Рискувал си да го приближиш?
   – Не, улучих го от десетина метра.
   – С камък?
   – Не съм ли ти казвал, че в колежа бях питчър?
   – За пръв път го чувам.
   – Е, останах доволен, че все още съм запазил някакви умения.
   – Сега какво?
   – Проблемът е там, че са ни проследили, за да пипнат Уинго.
   – А той си мисли, че ние сме ги довели?
   – Не. Иначе онзи снайперист нямаше да се цели в теб. Освен това чух и други изстрели.
   – Два от тях бяха мои. С цел временно отстраняване, а не ликвидиране.
   – Значи Уинго знае, че и ние сме били нападнати.
   – Което не дава отговор на въпроса, който ти зададох – каза Мишел. – Сега какво?
   – Трябва отново да се съберем с Тайлър и Уинго. Нямаме друг шанс да постигнем някакъв напредък. Ако не, ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не станем жертва на куршум или бомба.
   – А как ще се "съберем" с тях?
   – Много питаш! – отсече Шон. – Вместо това можеш да потърсиш и някой отговор!
   – Ами добре. Вече знаем как изглежда Уинго, въпреки че е променил външността си.
   – Е,и?
   – Ако успеем да се доберем до записи от летищните камери, може би ще разберем как се е прибрал. Без съмнение със самолет, защото с кораб щеше да пътува значително по-дълго.
   – Добра идея – кимна Шон.
   – Благодаря – отвърна тя. – Такива ми хрумват най-много веднъж в годината.
   – Но за да я реализираме, ще трябва да се обърнем за помощ към Маккини или Литълфийлд – каза той.
   – Защо да доставяме удоволствие само на единия? По-добре да ги натиснем и двамата – предложи Мишел.
   – Това ми звучи като план.
   – Да се надяваме – рече тя, но в гласа ? се долови несигурност.
   50.

   Алън Грант слушаше новините с голямо внимание. Бяха открили безжизненото тяло на Майло Прат в колата му с премазан ларинкс. Полицията нямала нито улики, нито заподозрян. По тази причина призовавала за помощ всеки, който има някаква информация за убиеца.
   Но Грант беше убеден, че такава помощ няма да има, просто защото беше взел всички мерки да остане незабелязан. И не беше оставил никакви улики.
   Тялото на Джийн Шепърд не беше открито. Той се съмняваше, че това ще се случи някога, но дори да го откриеха, нямаше никакви причини за тревога. Беше се погрижил да прикрие всички следи, които го свързваха с нея.
   Продължи да шофира и излезе от града. Не след дълго стигна до крайната точка на пътуването си. Премина през бариерата, спря встрани от тесния път и се зае да обхожда периметъра на новата си покупка. Радиостанцията вече нямаше почти нищо общо с онова, което представляваше в момента на сделката, а хората му продължаваха да действат бързо и прецизно. Скоро грубата работа щеше да приключи и идваше ред на техническия екип, който щеше да извърши чудеса.
   Предавателната кула беше окичена със сателитни чинии. Един от работниците беше стъпил в коша на вишката с поредната чиния в краката си. Грант прецени, че вече е крайно време да обърне внимание на таблета, който беше поставил върху капака на колата си. За съставянето на този имейл се нуждаеше от спокойствие, което нямаше как да му бъде осигурено във вътрешността на сградата, където продължаваше да кипи напрегнат труд.
   Използваше защитен портал, така че имейлът му не можеше да бъде проследен – разбира се, дотолкова, доколкото нещата в днешно време изобщо можеха да бъдат защитени. Но когато човек знаеше какво прави, успехът бе гарантиран. Точно както в неговия случай.
   Написа имейла за няколко минути, след което се зае да го редактира. Докато набираше думите Афганистан и опиумен мак, на лицето му се появи усмивка. Остана доволен отработата си и натисна бутона за изпращане. Имаше чувството, че изстрелва торпедо. Надяваше се, че този път попадението ще бъде далеч по-унищожително от предишното, тъй като доказваше по категоричен начин, че американското правителство финансира определена бунтовническа групировка.
   Изтри имейла и спокойно прибра таблета в джоба си. В същия момент изпиука телефонът му. Измъкна го, погледна дисплея и усмивката му бе заменена от мрачна гримаса.
   По всичко личеше, че Кинг и Максуел са истински царе на измъкването. Максуел беше ранила двама от хората му, а Кинг беше извадил от строя трети. Сам Уинго беше застрелял четвърти човек от екипа му, след което беше изчезнал заедно със сина си.
   Грант прибра телефона, облегна се на колата си, погледна свъсеното небе и затвори очи. След това започна да си тананика "Рапсодия в синьо" – любимият му метод да се освобождава от напрежението. Не след дълго отвори очи, погледна към радиостанцията и започна да обмисля следващите си стъпки.
   Току-що изпратеният имейл щеше да се взриви като бомба над Вашингтон, а ударната вълна щеше да стигне много надалече. В днешно време, благодарение на електронните медии и внимателните очи, денонощно търсещи следващата голяма новина, слуховете се разпространяваха изключително лесно.
   Което означаваше безпроблемно развитие на основния план въпреки някои спънки в детайлите.
   Бившите агенти на Сикрет Сървис му създаваха сериозни проблеми, но той все още беше далече пред тях. А Уинго със сигурност щеше да потъне още по-надълбоко, този път заедно със сина си. В момента нямаше смисъл да хукне след него, тъй като имаше друга, доста по-лесна мишена.
   Кинг и Максуел бяха зрелите плодове, увиснали на най-долните клони. Те едва ли можеха да бъдат наречени лесни мишени, но Грант умееше да изчислява процентите и това му даваше увереността, че трябва да се фокусира именно върху тях. Още повече че директното преследване изобщо не беше задължително за когото и да било от тях. Стигаха му досегашните загуби в жива сила.
   Извади таблета и набра няколко думи в търсачката. Отговорът дойде бързо и му свърши работа. Влезе във фейсбук страницата на момичето. Младо, сладко, невинно. Едва лиможеше да си представи какво цунами ще я връхлети.
   Но Кинг и Максуел си оставаха главните му мишени. Стигнеше ли до тях, нямаше да има проблеми да ги използва, за да открие и Уинго. А успееше ли да го изхвърли зад борда, шансовете за успех на плана му ставаха далеч по-големи.
   Набра един номер и даде инструкциите си. Беше сигурен, че те ще бъдат изпълнени бързо и ефикасно.
   После отново насочи поглед към своята радиостанция. Тя беше ключът. Тук щеше да се състои решителният мач. Успееше ли да го спечели, нищо друго нямаше да има значение.
   51.

   Тайлър седеше на тънкия матрак и не сваляше очи от баща си.
   Изправен до прозореца с пистолет в ръка, Сам Уинго бе отместил леко пердето и наблюдаваше обстановката край хотела.
   – Тате? – повика го с треперещ глас момчето.
   Уинго му направи знак да пази тишина и остана още известно време до прозореца. Опитваше се да не пропусне нищо. Улицата в двете посоки, покривите и прозорците на околните сгради, паркираните пред хотела коли и хората по тротоарите.
   Накрая пъхна пистолета в кобура и се обърна към сина си. Понечи да каже нещо, но видя ужаса в очите на момчето и замълча. После придърпа един стол до леглото и седна, почти докосвайки коленете на Тайлър.
   – Съжалявам, момчето ми – промълви той. – Не биваше да те подлагам на всичко това.
   – Аз… Аз просто се радвам, че си жив, тате.
   Уинго го прегърна през раменете, помълча малко, отдръпна се и заговори:
   – Първо, знам абсолютно всичко, което си чул по телевизията. Не съм откраднал тези пари и не съм предател. Просто ми погодиха номер.
   – Знам, тате. Дори за миг не съм си помислил, че може да си станал крадец и предател.
   – Но аз съм твърдо решен да открия хората, които ме насадиха така!
   – Не се съмнявам.
   Замълчаха, вперили очи един в друг.
   Накрая Уинго скочи и започна да крачи напред-назад из стаичката.
   – Тук ли ще останем? – огледа се Тайлър. – Трябва да ходя на училище, а след това и на тренировка.
   Уинго спря на място и се втренчи в него.
   – Не можем да останем тук – поклати глава той. – А що се отнася до училището и плуването… – Той отново закрачи напред-назад, без да довърши мисълта си.
   – Разкажи ми за Джийн – каза Тайлър.
   – Какво за нея? – попита баща му и тежко се отпусна на стола.
   – Коя е тя?
   Уинго видимо се смути от този въпрос.
   – Вече чух, че е била внедрена, докато ти си бил убеден, че работи заедно с теб – побърза да добави момчето… – По-вероятно е работила за някой друг, шпионирала те е.
   – Кой ти каза това?
   – Шон и Мишел.
   – Тоест Кинг и Максуел, частните детективи?
   – Да. Вярно ли е това, тате? Внедрена ли е била?
   – Сложно е, Тайлър.
   Момчето се намръщи и изпъна гръб.
   – Не е сложно, тате – отсече то. – Или е била внедрена, или не е била.
   Уинго положи длани върху коленете си.
   – Джийн имаше задачата да се грижи за теб, докато съм в чужбина.
   – Задачата? – вдигна вежди Тайлър. – Вие женени ли сте изобщо?
   – Не – поклати глава Уинго. – Нещата бяха други. Просто задачата ? беше такава. Да стои при теб, докато ме няма.
   – Задача да стои при мен?! Тоест на мястото на мама се появява жена, която изпълнява задача?
   – Не си ме разбрал правилно, сине– почервеня Уинго.
   – А на всичкото отгоре не ми каза нищо почти цяла година! На мен, собствения ти син! Нямах право да знам, така ли?!
   – Мисията беше строго секретна, Тайлър – рече Уинго. – Нямах право да говоря за нея пред абсолютно никого.
   – Страхотно! Значи аз не съм бил сред удостоените. Радвам се, че си имал основателна причина да мълчиш.
   След тези думи скочи от леглото и се насочи към прозореца.
   – Не отивай там, Тайлър! – възкликна Уинго.
   – Не се безпокой за мен, тате. Аз не съм сред удостоените и нямам никакво участие в мисията.
   – Моля те, Тайлър! Не можех да ти кажа!
   – Не можеше или не искаше? – обърна се да го погледне момчето. – Не знаех дори дали все още служиш в армията! Беше ми казал, че работиш в някаква фирма.
   – Това беше част от прикритието – отчаяно въздъхна Уинго.
   – От прикритието, значи! Включително и от мен!
   – Дал съм клетва да служа на родината си по най-добрия начин, сине.
   – А родината винаги е по-важна от семейството – горчиво отвърна Тайлър. – Може би и аз трябва да постъпя в армията, след като завърша гимназия. По този начин няма дасе оплакваш, че не споделям нищо с теб. Защото ще служа на родината!
   – Не се гордея с постъпката си, сине. Напротив, чувствам се ужасно!
   – А не помисли ли как ще се почувствам аз?
   Уинго отвори уста да каже нещо, но после се отказа.
   – Какво ще правим сега? – попита момчето и отново се обърна към прозореца.
   – Искам да разбера кой ме е предал – каза твърдо Уинго.
   – Как?
   – Имам известни подозрения.
   – Ами аз?
   – Няма как да се върнеш в училище. Не и сега. Ще трябва да останеш с мен, за да си в безопасност.
   – Ти уби човек! – каза Тайлър. – Видях те.
   Уинго стана и пристъпи към него.
   – Съжалявам, че се случи пред теб, но нямах избор. Той се готвеше да я застреля.
   – Мишел Максуел – кимна момчето. – Харесвам я. Харесвам ги и двамата.
   – А вярваш ли им?
   – Да. Ти също трябва да им се довериш. Те са умни и могат да ти помогнат.
   Уинго дръпна сина си от прозореца и го накара да седне на леглото.
   – Не съм сигурен, че трябва да се доверяваме на когото и да било, Тайлър.
   – Те наистина могат да ти бъдат полезни, тате!
   – Заради тях ни откриха.
   – Не са виновни за това.
   – Нямаме право на грешки, Тайлър – отсече Уинго.
   – Ще им позволиш ли да ти помогнат?
   – Мисля, че не.
   – Тогава аз се връщам при тях!
   – Казах ти, че трябва да останеш с мен.
   – Каза го, но това не означава, че ще го направя.
   – Ти си мой син! Не съм пропътувал над дванайсет хиляди километра, за да те изгубя отново!
   – Но аз съм вън от играта и ти не можеш да ми споделиш нищо. Как тогава да ти помогна?
   – Като останеш край мен, за да бъдеш в безопасност.
   – При тях също ще съм в безопасност.
   – Въпросът не подлежи на обсъждане, Тайлър! – отсече Уинго.
   – Как ще ме държиш в безопасност, докато търсиш онези, които са те натопили? Няма начин!
   Уинго притисна слепоочията си с длани.
   – Вразуми се, тате! Ти имаш нужда от помощ. Имаш нужда от Шон и Мишел.
   Баща му бавно се отпусна на стола.
   – Наистина ли мислиш, че могат да помогнат?
   – Абсолютно!
   – А на мен вярваш ли ми?
   – Повярвах ти, когато каза, че си невинен – втренчено го погледна Тайлър. – Но не съм сигурен, че ти вярвам за останалото. Все още не.
   – След всичко, което се случи, едва ли мога да те обвинявам – бавно изрече Уинго.
   – Но ти си мой баща и трябва някак да се справим заедно.
   – Имаш право.
   52.

   На другата сутрин Шон и Мишел седяха срещу Маккини и Литълфийлд. Намираха се в една от заседателните зали на филиала на МВС във Вирджиния. И двамата агенти бяха мрачни.
   – Значи Тайлър Уинго все още е в неизвестност, така ли? – попита Шон.
   – Ще го открием – каза Литълфийлд.
   – Дано не ви изпреварят – отвърна Мишел.
   – Какво означава това? – изгледа я Маккини.
   – Много просто. Някакви хора издирват баща му и биха могли да използват Тайлър, за да стигнат до него.
   – Това вече сме го отчели – кимна Литълфийлд. – Защо поискахте тази среща?
   – Знаеш, че бяхме при президента – отвърна Шон. – Той ни отправи една молба, която мислим да удовлетворим.
   Агентите насреща им едновременно изпънаха гърбове.
   – И? – каза Литълфийлд.
   – Имаме малък проблем – поясни Мишел.
   – Какъв?
   – Президентът иска да използваме отношенията си с Тайлър, за да стигне до баща му.
   – Но вие изпуснахте момчето – добави Шон. – Предполагам, че президентът вече знае това, нали?
   Маккини погледна Литълфийлд, който заби очи в пода.
   – Агент Литълфийлд?
   – Президентът е много зает човек – отвърна той. – Не можем да го безпокоим за всяка дреболия.
   – Дреболия ли? – изгледа го Шон. – В момента Тайлър Уинго е най-важният тийнейджър в страната!
   – Мамка му! – промърмори Маккини, но на лицето му се появи нещо като усмивка. Явно беше доволен от ситуацията, в която беше изпаднало ФБР.
   Мишел насочи вниманието си към него.
   – Когато президентът научи за инцидента, той едва ли ще има време да търси виновниците, агент Маккини – хладно рече тя. – ФБР, МВС? На него това му е абсолютно безразлично. Абревиатури, които са се прецакали за пореден път.
   Усмивката на Маккини се стопи.
   – Добре – въздъхна Литълфийлд. – Признавам, че изиграхте козовете си по най-добрия начин. Какво искате?
   – Сътрудничество – отвърна Шон. – Под формата на информация.
   – По-точно?
   – Всички записи на охранителните камери на Дълес", "Рейгън" и "Болтимор-Вашингтон" от последните пет дни – отвърна Мишел.
   – Защо? – попита Маккини.
   – Защото Сам Уинго се е прибрал със самолет – с пътнически, с частен или може би с товарен...
   – Вече сме прегледали тези записи – отвърна Литълфийлд.
   – Струва ми се, че не усещам топли чувства в тази стая – промърмори Шон и погледна към Мишел. – Какво ще кажеш да се върнем при президента и да го помолим да разпореди едно действие, което тези момчета очевидно не желаят да направят?
   – Звучи ми добре – кимна Мишел и се надигна.
   – Чакайте, чакайте! – размаха ръце Литълфийлд. – Предполагам, че още два чифта очи няма да навредят. Но имайте предвид, че става въпрос за многочасови записи.
   – Не и ако знаеш какво търсиш – поклати глава Мишел.
   – А вие знаете, така ли? – подозрително попита Маккини.
   – Сикрет Сървис – сви рамене Мишел. – Най-добрите очи в бизнеса.
   – Да бе! – изсумтя Маккини.
   – Имаш пяна за бръснене в дясното си ухо – посочи с пръст Шон. – Изненадан съм, че твоите хора от МВС не са ти обърнали внимание. – Очите му се спряха върху лицето наЛитълфийлд. – Нито пък добрият ти приятел от ФБР...
   Маккини бръкна в ухото си и огледа пяната върху пръста си.
   – Това беше безплатно – усмихна се Мишел.***
   Един час по-късно двамата партньори седяха пред цяла редица монитори.
   – С кое летище ще започнем? – попита Мишел.
   – "Дълес", защото е най-близо. А "Рейгън" не обслужва международни полети от дестинациите, които би използвал Уинго.
   След шест часа и три чаши кафе на глава двамата се облегнаха назад и безпомощно се спогледаха.
   – Без софтуер за лицево разпознаване можем да стоим тук цял месец – каза Мишел. – Просто лицата са прекалено много за ръчно преглеждане.
   Шон кимна. Умът му работеше напрегнато в търсене на изход.
   – Да се фокусираме върху товарните – предложи той. – Според мен въпреки променения си външен вид Уинго не би рискувал с редовен полет.
   Набраха кода на товарните самолети и се подготвиха за поредното дълго взиране.
   – Тези записи със сигурност са твърде нови – изведнъж вдигна глава Шон. – Направени са, след като Уинго се е прибрал в страната.
   – Чакай! – извика Мишел и хвана ръката му. – Виж онази кола!
   Шон се облегна назад и насочи вниманието си към автомобила, паркиран близо до карго зоната.
   – Това е Уинго! – възкликна секунда по-късно той.
   – Изглежда така, сякаш наблюдава нещо – добави Мишел. – Можеш ли да промениш ъгъла?
   Шон натисна няколко клавиша и картината се измести. Някакъв мъж излезе от близката сграда, качи се в колата си и потегли. Нова комбинация от клавиши им позволи да видят как Уинго излиза на пътя и тръгва след непознатия.
   – Очевидно го следи – отбеляза Шон.
   Мишел започна да чука на телефона си.
   – Записвам номерата и на двете коли – поясни тя.
   Шон кимна и отново промени ъгъла на записа.
   – "Херон Еър Сървис" – промърмори той, разчел табелата над сградата, от която излезе непознатият.
   Мишел бързо си записа името на фирмата.
   – Мислиш ли, че Уинго се е прибрал с полет на тази компания? Проверката в Гугъл сочи, че дейността им включва и международни товарни полети.
   – Но защо ще ги следи, ако действително е летял с тях?
   – Логичен въпрос.
   – Може би проверява нещо, свързано с парите – подхвърли Шон. – Може би "Херон" има отношение към транспортирането на онзи милиард евро.
   – Трябва да разберем дали е така – кимна Мишел. – Откъде да започнем?
   – Ще следваме обичайната процедура. Тоест търсим лъжи и измами, които обикновено вървят заедно.
   – Мисля да падна на колене пред Едгар и да го помоля да провери номерата на тези коли – промърмори Мишел.
   – Добра идея – кимна Шон. – А пък аз ще видя какво мога да открия за "Херон Еър Сървис"...
   – А федералните? – погледна го тя.
   – Ще им кажем, че не сме открили нищо, и ще си понесем последствията.
   – Май не си настроен доверчиво, а?
   – От двайсет и пет години съм така – отвърна той и се облегна в стола си. – Но не бива да забравяме онези типове, които ни проследиха и стигнаха до Уинго. Със сигурност не са се отказали да ни преследват, а това означава, че трябва да предприемем съответните действия за измъкване.
   – Трудна работа, особено докато се занимаваме с това – въздъхна Мишел и кимна по посока на мониторите.
   – Няма друг начин. Поне докато Уинго не поумнее, ще трябва да се ровим сами...
   – И да внимаваме както с федералните, така и с президента – каза тя. – Безкрайно трудни задачи.
   – Къде остана самоувереният дух, който аз познавам и обичам? – подкачи я той.
   – Или в мотела, където ни взривиха, или в гората, където без малко не ни застреляха.
   – Ти си тази, която ни забърка във всичко това – сви рамене Шон. – Тъй че не се оплаквай.
   – Не се оплаквам. Просто се питам докога ще ни работи късметът...
   53.

   Мишел седеше на пасажерската седалка, вперила очи в телефона си.
   Шон беше зад волана на колата, която взеха назаем от един приятел. Прекараха нощта в един мотел, където платиха в брой.
   – Някакъв резултат? – попита той.
   – Едгар отново свърши работа. Номерата на колата на Уинго са свалени от конфискуван преди месец автомобил, прибран на полицейски паркинг.
   – Откраднал ги е, значи – промърмори Шон. – За да ги сложи на кола, която най-вероятно е взел под наем. Използва фалшива самоличност и не иска да го разкрият.
   – Точно така – кимна тя. – Може би разполага само с един комплект фалшиви документи и една кредитна карта. Анулират ли я, остава без средства.
   – А другата кола?
   – Регистрирана е на фирмата "Виста Трейдинг" със седалище във Вашингтон. Офисът им се намира в близост до Ел Стрийт, на северозапад от тук.
   – Знаем ли нещо за тази "Виста Трейдинг"?
   – Консултантски услуги в областта на военните доставки. Работят в много страни, но явно са фокусирани върху Близкия изток.
   – Толкова фокусирани, че да откраднат един милиард евро?
   – Може би.
   – Някаква връзка с "Херон Еър Сървис"?
   – Не се споменава за такава.
   – Проучи ли по-задълбочено "Херон"?
   – Частна компания за чартърни полети. Притежава десет самолета, осъществяващи презокеански полети.
   – Човекът зад волана?
   – Няма негови снимки в мрежата. Президент на "Виста" е някой си Алън Грант. Биографията му е публикувана в сайта. Семеен, наближаващ четирийсет. Бивш военен с магистратура по бизнес администрация от "Уортън". Ето и снимката му – поднесе му телефона си Мишел. – Хубав мъж.
   Шон бегло погледна дисплея.
   – Но няма снимка на онзи, когото видяхме? – подхвърли той.
   – Не и в сайта на "Виста" – каза тя. – А пък "Херон" изобщо няма сайт, което ми се струва странно.
   – Ако е забъркан по някакъв начин, снимката му скоро ще се появи навсякъде.
   – Как ще стигнем до "Виста"?
   – Няма да е лесно, тъй като някои от тях може би вече познават физиономиите ни. По тази причина отпада обичайният план да се свържем директно.
   – Можем да ги поставим под наблюдение и да видим какво ще излезе.
   – Или пък да се поразровим около тоя Грант. Минало, бизнес контакти, с какво се е занимавал преди. Ти спомена, че е бивш военен, нали?
   Тя кимна.
   – В биографията му не пише къде и кога е служил.
   – Пентагонът поддържа безупречен архив. Ще се опитам да надникна, но много дискретно.
   – И тъй, защо са били отмъкнали тези пари?
   – Един милиард евро сами по себе си са достатъчен мотив, не мислиш ли?
   – А какво ще кажеш за блогъра, хвърлил бомбата, че те са били предназначени за финансиране на мюсюлмански бунтовници?
   – Мога да те уверя, че това само усложнява нещата.
   – Загрижеността на Белия дом сочи, че не става въпрос само за кражбата на парите, Шон.
   – Може би трябва да поразровим около този блогър. Как му беше името?
   – Джордж Карлтън, адресна регистрация в Рестън. Но ти вече спомена, че най-вероятно се е покрил.
   – Значи ще трябва да се разровим по-надълбоко. Длъжни сме да открием източника му, а най-бързият начин за това е да открием самия Карлтън.
   – Искаш ли да накарам Едгар да проучи Грант и "Виста"?
   – А ти мислиш ли, че ще пожелае? Последния път си имаше сериозни неприятности.
   – Мисля, че ще се навие, стига да го помолим и двамата – погледна го Мишел.
   – Защо и двамата?
   – Той прилича на теб, Шон.
   – Глупости! С този двуметров ръст прилича единствено на център-нападател от Националната баскетболна лига.
   – Знаеш какво имам предвид.
   – Ще бъда много изненадан, ако Бънтинг ни допусне до него след всичко, което се случи.
   – Все пак ние спасихме живота на Едгар – каза тя. – А той е много специален и почтен човек. Никога няма да забрави какво сме направили за него.
   – Добре – въздъхна Шон и погледна през страничното стъкло. – Обади му се и поискай среща. Може би ще успеем да го направим дискретно, но той трябва да е убеден, че небива да оставя следи. Хич не ми се ще Бънтинг отново да ме стисне за гърлото.
   – Все пак зад нас стои самият президент, Шон – отвърна тя. – А той е много по-важен от Министерството на отбраната и Питър Бънтинг, нали?
   – Имаш право – усмихна се Шон.
   – В такъв случай потегляй и внимавай да не ни проследят.
   Той включи на скорост, а Мишел започна да набира Едгар.***
   Два часа по-късно седяха срещу Едгар Рой. Намираха се в едно кафене на открито, което беше на много километри от мястото, където той се трудеше в полза на американското правителство.
   – Съжаляваме за това, което се случи преди известно време, Едгар – каза Мишел.
   – Господин Бънтинг беше много ядосан – отвърна, без да я поглежда, Едгар. – А аз не обичам да ми крещят.
   – Аз също – обади се Шон. – Благодарим ти за проверката на онези номера. Надявам се, че господин Бънтинг не е разбрал за нея...
   – Той е умен, но не чак толкова– рече Едгар.
   – Искаш да кажеш, че този път успя да прикриеш следите си? – каза Мишел.
   – Харесва ми да ви помагам, защото знам, че вие помагате на други хора. Точно както на мен.
   Шон погледна към Мишел и кимна.
   – Това е вярно, Едгар. Ако не беше важно, изобщо нямаше да потърсим услугите ти. Всъщност сега изпълняваме задача, която ни е поставена от самия президент на САЩ.
   – В такъв случай господин Бънтинг едва ли ще има нещо против помощта, която ви оказвам. Какво ви трябва?
   Те му обясниха накратко за "Виста Трейдинг" и Алън Грант.
   – Всичко, което можеш да откриеш за компанията и нейния президент – обобщи Мишел.
   – И той ли е забъркан в това? – попита Едгар.
   – Само подозираме – каза Мишел.
   – Започвам още днес.
   – Ами защитната стена? – изгледа го Шон.
   – В момента се занимавам само с поддръжката ? и имам достатъчно свободно време.
   – Тоест ще си вземеш малко отпуск от битката за спасяването на света? – подхвърли с усмивка Мишел.
   – Моля? – изгледа я Едгар.
   – Шегичка – рече тя.
   – Аха – кимна високият мъж и направи опит да отвърне на усмивката ?. – Но имайте предвид, че това ще ми отнеме известно време.
   – Няма проблем – отвърна Шон. – Ние и без това трябва да направим известни проучвания в Пентагона. Можеш да ни изпратиш имейл с това, което откриеш.
   – Използвате ли някакъв шифър?
   – Ами… – поколеба се Шон. – Само защитена парола.
   – Нула-пет-нула-осем, нали? Не е нищо особено.
   – Откъде я знаеш? – смаяно го погледна Шон.
   – Рождената ти дата, обърната наобратно. Открих я от третия път, докато хаквах пощата ти. Ако знаех, че е толкова елементарна, положително щях да успея и на втория.
   – А защо си ме хакнал?
   – Тогава все още не те познавах добре. Не бях сигурен, че си мой приятел. Иначе никога не хаквам приятелите си.
   – И Мишел ли хакна?
   Едгар извърна очи към нея.
   – Не.
   – Защо? – попита Шон.
   – Защото веднага разбрах, че госпожица Максуел е моя приятелка.
   – Благодаря, Едгар – усмихна се Мишел и закачливо го смушка в ребрата.
   – Ще си сменя паролата с нещо по-сложно – рече Шон.
   – Направи го, но не включвай рождената си дата. Това е твърде елементарно.
   От изражението на Шон личеше, че намеренията му са сериозни.
   – И какво предлагаш? – притеснено попита той.
   – Случайно избрани букви и цифри, които да нямат нищо общо с личните ти данни. Минимум трийсет на брой, но не ги записвай никъде.
   – Страхотно! – мрачно промърмори Шон. – Но как точно да запомня трийсет случайно избрани букви и цифри, без да си ги запиша някъде? Така ли се прави непробиваема парола?
   – Не можеш да запомниш трийсет знака? – объркано го погледна Едгар.
   – Абсолютно не! – твърдо отвърна Шон.
   – Той е по-стар, Едгар – сладко пропя Мишел. – Не можеш да си представиш колко мозъчни клетки губи всеки ден...
   – Съжалявам да го чуя – сериозно отговори Едгар. – В такъв случай предлагам да ги намалиш до двайсет и пет, но не по-малко.
   – Много ти благодаря – кимна Шон. – Веднага се залавям за работа.
   54.

   Той отново беше на гробищата, заковал поглед в двете плочи.
   Надписът върху лявата от тях гласеше, че Франклин Грант е бил чудесен съпруг, любящ баща и истински патриот.
   – Все повече ми липсваш, татко – промълви Грант. – Сега трябваше да си тук, за да се радваш на внуците си.
   Обърна се към другата плоча. Тази на "любящата съпруга и майка".
   Беше се опитвал да съхрани само образите, които тези епитафии извикваха в съзнанието, но не беше лесно.
   Едва тринайсетгодишен той беше видял снимката на мъртвите си родители. С разкривени черти на белите като платно лица и изскочили от орбитите си очи, опрели рамене, сякаш да подчертаят единодушието, с което бяха избрали самоубийството.
   – И ти ми липсваш, мамо – прошепна искрено Грант.
   Погледът и мислите му отново се насочиха към баща му.
   Истински патриот, жертвал се за родината. Човек, който беше стигнал далече, чак до Белия дом. Като малък Грант беше ходил там с баща си. И дори се беше ръкувал с тогавашния президент. Най-голямо впечатление му беше направила самата резиденция, център на властта в най-могъщата държава. Тя се превърна в главната причина да постъпи в армията. Но истината зад трагичната смърт на баща му остави дълбоки следи в душата му. Като изгаряне от трета степен, което не можеше да се изличи.
   Планът беше единствената причина, която го тласкаше напред. Приложен на практика, той вече даваше своите плодове въпреки някои пречки по пътя. Но Грант ги беше очаквал. Сложните планове нямаше как да се реализират без проблеми. Той обаче беше подготвен за тях и може би именно затова успяваше да се справи.
   Остави букетите пред надгробните плочи, сбогува се с родителите си и тръгна към колата си.
   Час по-късно се прибра у дома. Седемгодишният му син беше на училище, но петгодишната му дъщеря и двегодишното момченце се втурнаха да го посрещнат. Той взе сина си на ръце, хвана ръката на момиченцето и влезе в кухнята, където жена му приготвяше обяда.
   Лесли Грант беше на трийсет и пет, все така красива като в деня, в който ? предложи брак. Целунаха се. Грант лапна парченце краставица от салатата на масата и понесе сина си към кабинета.
   Дан Маршал седеше пред огромния телевизор с плосък екран. Носеше панталон в цвят каки, фланелена риза и мокасини с малки пискюли.
   Грант пусна момченцето на пода и то хукна към детската стая, за да се присъедини към сестра си.
   – Как са "Уизардс"? – подхвърли към Маршал той, забелязал, че тъстът му е включил спортния канал.
   – По-добре. Последния път "Нетс" ни разказаха играта, но довечера имаме всички шансове да им го върнем.
   Грант пое бутилката бира, която Маршал му подаде, отвори я и отпи голяма глътка. След това седна на люлеещия се стол и погледна тъста си.
   – А ти как я караш?
   – Бил съм и по-добре – промърмори Маршал.
   – Много работа?
   Маршал се облегна назад. Престана да гледа в екрана и се взря в лицето на Грант.
   – Маги продължава да ми липсва – каза той за покойната си съпруга. – Но за пръв път се радвам, че не е тук, за да види какво се случва.
   Грант сложи бирата си на масата и каза:
   – При последния ни разговор не останах с впечатление, че нещата са толкова зле.
   – Защото го проведохме в Пентагона, а там човек трябва да внимава какво говори.
   – Значи е по-зле, така ли?
   Маршал въздъхна, допи бирата си и празната бутилка изтрака на масата.
   – Зле е, Алън. Моят подпис стои под заповедта за тази мисия. Имах колебания относно нея, но разпорежданията отгоре бяха кристално ясни. И без моя подпис щеше да бъде приведена в действие.
   – Тогава защо вината трябва да падне върху теб?
   – Ти явно не разбираш как работи правителството и особено Министерството на отбраната.
   – Е, все пак съм служил в армията.
   – Но без да влизаш в контакт с военната бюрокрация. А тя има своите правила, повечето от тях безсмислени. Това обаче съвсем не им пречи да се объркат, особено когато начело на тази огромна машина стои цивилен. Но цялата вина се прехвърля на нас, хората с униформи.
   – Ти не носиш униформа – отбеляза Грант.
   – Това няма значение. Имам висш чин и кабинет в Пентагона. А скандалът е като огромно кълбо, което тежи цял тон и се търкаля насреща ми. В най-лошия случай ще бъда премазан, а в най-добрия – сериозно ранен.
   – Какъв е изходът според теб?
   – Ще прекарам остатъка от службата си в даване на показания пред разни комисии в Конгреса. Ако имам късмет, може и да не бъда осъден. Но най-вероятно ще се озова зад решетките.
   – Господи, Дан! – възкликна Грант. – Нямах представа, че е толкова сериозно.
   Имаше представа, абсолютно ясна представа за тежката ситуация и му стана мъчно за тъста му.
   – Какво мога да направя за теб?
   – Спокойно – потупа го по ръката Маршал. – Всички имаме неприятности. Но ти имаш прекрасно семейство и правиш дъщеря ми много щастлива. Продължавай да си вършиш работата и не мисли за мен.
   Действително мисля да продължавам да я върша, рече си Грант.
   После обядваха. Никой от двамата не спомена пред Лесли и децата за проблемите на Маршал.
   След известно време възрастният мъж стана да се сбогува. Грант стисна ръката му и го прегърна.
   – Съжалявам, Дан – прошепна той.
   И наистина съжаляваше. Но когато нещата опираха до отмъщение за смъртта на собствения му баща, Грант беше готов да пожертва всеки, включително тъста си, а дори и самия себе си.
   Излезе на двора, седна на един шезлонг и вдигна очи към небето. Някакъв самолет захождаше към летище "Дълес".
   Той също имаше чувството, че му предстои заход. Радиостанцията беше почти готова, а програмата му изглеждаше солидна и обещаваща. Взетият под наем спътник бе разположен точно там, където щеше да върши най-добра работа. А останалите неща, макар и по-незначителни, щяха да му помогнат да реализира намеренията си.
   Всъщност въпросните намерения бяха прости и ясни: някой трябваше да плати за злото, причинено преди двайсет и пет години. Една несправедливост, която беше отнела живота на баща му. Единствено той беше платил огромна цена. Сега беше ред и на останалите. Това постепенно се беше превърнало в основен смисъл на живота му. Не беше цел, а фикс идея, пред която всичко останало бледнееше. Грант съзнаваше това, но беше безсилен да го промени.
   Постепенно стигна до решението да рискува кариерата, а може би и живота на тъста си. Беше готов да пожертва и семейното си щастие, ако се наложи. Защото Грант не можеше да бъде щастлив, без да отмъсти за причиненото зло. А за това имаше само един начин. И нищо не можеше да го спре. Изникнеше ли пречка, щеше да я премахне със сила.
   Точно както беше постъпил с Джийн Шепърд и Майло Прат. Точно както щеше да постъпи и със Сам Уинго, а вероятно и със сина му. Не забравяше за Шон Кинг и Мишел Максуел, които също попадаха в тази група. Беше убеден, че те трябва да умрат, преди нещата да приключат.
   Самолетът изчезна зад дърветата и той отмести очи. След няколко секунди колесникът му щеше да докосне пистата, а двигателите щяха да преминат на реверс. След това идваше ред на спирачките и всичко щеше да приключи. Поредното безопасно приземяване, като милиони подобни през тази част от годината.
   Собственото му приземяване едва ли щеше да е толкова гладко. Но той имаше всички шансове да го осъществи и да постигне целите си. След което кротко щеше да се завърне към нормалния живот. Това би бил идеалният изход. Освободен от бремето, най-сетне щеше да заживее отново.
   Но други нямаше да имат този късмет. Много хора щяха да умрат, а Грант познаваше повечето от тях по име. Предстоеше едно историческо събитие, което несъмнено щеше даразтърси света.
   За него обаче то си оставаше обикновено отмъщение. В памет на човека, който му беше най-скъп.
   55.

   – Да, сър. Благодаря, сър.
   Шон изключи телефона и погледна към Мишел.
   Продължаваха да се местят постоянно и сега се намираха в друга мотелска стая, платена в брой.
   Разговорът, който току-що приключи, беше с президента Джон Коул.
   – Редно ли е да го използваме? – попита Мишел.
   – Мисля, че да. С неговата подкрепа можем да отидем навсякъде и да искаме почти всичко.
   – Забелязах, че се справи доста добре с проблема около Тайлър Уинго – подхвърли тя.
   – Не искам да провалям кариерата на Маккини или на Литълфийлд. Те могат да ни бъдат полезни. Президентът очаква на даден етап да решим нещата, засягащи Тайлър, но засега имаме известно пространство за протакане.
   – Къде ще отидем най-напред?
   – В Пентагона. Там ще се срещнем с началника на снабдяването, който отговаря за финансирането на афганистанската програма, а също така и с полковник Леон Саут, който е пряк командир на Сам Уинго.
   – Ами да вървим тогава.***
   Час по-късно вече крачеха по един дълъг коридор в огромната сграда. Всички коридори в Пентагона бяха дълги и пресичащи се в сложен лабиринт. Стигнаха до някакъв кабинет и бяха поканени да влязат в заседателната зала до него. Там ги очакваха двама мъже – единият униформен, а другият цивилен.
   – Господин Кинг, госпожице Максуел – протегна ръка цивилният. – Добре дошли в Пентагона. Аз съм заместник-министър Дан Маршал и отговарям за материалното снабдяване, логистиката и технологиите. През моите ръце минава голяма част от парите на данъкоплатците, които харчим тук.
   Мишел и Кинг се ръкуваха с него.
   Униформеният не стана да ги посрещне, а просто кимна и каза:
   – Полковник Леон Саут. Доколкото ми е известно, вие сте тук с благословията на президента.
   – Точно така – отвърна Шон, след като се настаниха около масата.
   – Не мога да разбера какво общо имат частни детективи с една строго секретна мисия – добави Саут. – Бихте ли ми обяснили?
   – Излишно е да обсъждаме този въпрос, Леон – изгледа го предупредително Маршал. – Тези хора са оторизирани от главнокомандващия.
   – Мога да отговоря – подхвърли с добронамерен тон Шон. – Натъкнахме се на тази сага абсолютно случайно, но след поредица от непредвидени събития се сближихме с един от главните участници в нея. Президентът прецени, че това е добре, и ето ни тук.
   Саут кимна, но чертите му останаха непроницаеми.
   – И какво искате от нас? – попита той.
   – Може би малко повече информация за мисията – отвърна Шон. – И личното ви мнение за Сам Уинго.
   – Уинго е предател! – провикна се Саут.
   – Все още не знаем дали е така, Леон – вдигна ръка Маршал. – Всъщност не знаем и доста други неща.
   – Напротив, знаем достатъчно! Един милиард евро изчезнаха заедно с този човек!
   – Но той все пак се е свързал с теб – отбеляза Маршал. – И категорично е декларирал своята невинност.
   – Естествено, как иначе ще ни заблуди? – изръмжа Саут.
   – Кога се свърза с вас? – намеси се Шон.
   – Малко след провала на мисията.
   – Какви обяснения ви даде? – попита Мишел.
   – Че на уговореното място го чакали непознати. Представили се за агенти на ЦРУ и се легитимирали.
   – А вие свързахте ли се с Лангли? – попита Шон.
   – Не съм – враждебно го изгледа Саут. – Приех думите му на доверие.
   – А как реагира Лангли, след като в крайна сметка се обърнахте към тях?
   – Че нямат никаква представа за какво говоря. Нямали никакви агенти в района.
   – Колко пъти ви потърси Уинго? – смени темата Шон.
   – Два. С основната цел да се оплаква и да твърди, че е невинен. Искаше да знае и кой го е натопил.
   – Но вие очевидно не сте му повярвали, нали? – подхвърли Мишел.
   – Не.
   – Познавахте ли го преди тази мисия?
   – Само от репутацията му, която беше доста солидна. Иначе едва ли биха го избрали.
   – Но въпреки това смятате, че е виновен?
   – Да – отсече полковникът. – Парите изчезват, а заедно с тях се изпарява и той. За мен тези доказателства са напълно достатъчни.
   – Да приемем за момент, че ви е казал истината – предложи Шон. – Кой би имал полза да го дискредитира?
   – Всеки, който иска да прибере един милиард евро – намеси се Маршал. – Аз бях категоричен, че за тази мисия е нужен екип от минимум трима души, но никой не ми обърна внимание. След това обаче се оказа, че съм бил прав. Подобна задача не е по силите на един човек, дори и с качествата на Сам Уинго.
   – А вие познавахте ли го отпреди? – погледна го Шон.
   – По репутацията му, също като Леон.
   – Но не мислите, че е виновен, така ли? – попита Мишел.
   – Все още не съм стигнал до заключение. Наясно съм, че е преминал през стриктни проверки и е използвал цяла година за предварителна подготовка с друг агент, който трябвало да поеме задълженията в личния му живот.
   – Това трябва да е Джийн Шепърд – кимна Мишел. – Така наречената "втора съпруга".
   – Да.
   – Която също е изчезнала – добави Шон.
   – Точно така – кимна Саут. – Може би сега са някъде на Ривиерата, където се наслаждават на плодовете от своята кражба.
   – Мислите, че са действали в екип?
   – Защо не? Имали са цяла година, за да планират нещата. А един милиард евро със сигурност ще ги оправят за цял живот.
   – Ако не беше едно обстоятелство, може би щях да се съглася с вас.
   – Какво обстоятелство?
   – Тайлър Уинго.
   – Ние сме убедени, че този човек никога не би зарязал собствения си син – добави Мишел. – Двамата са били изключително близки.
   – Може би е планирал по-късно да прибере и него – сви рамене Саут.
   – Но това би превърнало сина му в съучастник, макар и постфактум – отбеляза Мишел. – Как виждате едно шестнайсетгодишно момче да се крие като престъпник?
   – Толкова много пари карат хората да вършат странни неща.
   – Според някои източници в интернет с тези пари е трябвало да бъде купено оръжие за нелегална мюсюлманска фракция – каза Шон. – Вярно ли е?
   Саут и Маршал си размениха нервни погледи.
   – Да или не? – обади се Мишел.
   Маршал се прокашля и промърмори:
   – Не бих казал, че не е истина.
   – Много добре, защото президентът твърди същото.
   – Тогава защо ни питате? – изграчи Саут.
   – За да сме сигурни, че нещата съвпадат.
   – Значи това създава проблем за Белия дом, така ли? – попита Шон.
   – Не само за Белия дом – поклати глава Маршал. – Технически погледнато, такива пари не могат да се прехвърлят по този начин. Тоест всички сме в един кюп. Имам притеснения, че Конгресът ще извади ножа...
   – Или по-скоро сатъра – добави Саут.
   – Искате да кажете, че операцията може да се окаже незаконна? – попита Мишел.
   – Не е изключено – кимна Маршал. – Може би въпросните борци за свобода се борят срещу режим, който не фигурира сред нашите съюзници. Далеч не всички, които се кичат с тази титла, са рицари с блестящи брони.
   – Много от тях се борят да върнат законите на шериата в определени арабски страни – добави Саут – А онези, които вече ги прилагат, може да се окажат по-лоши от управниците, които са на власт. Общо взето, ситуацията е изключително объркана.
   – Ние също подкрепяхме Осама бин Ладен и муджахидините в борбата им срещу съветската окупация през осемдесетте години – отбеляза Шон. – Но в един момент те обърнаха срещу нас оръжието, което им доставяхме.
   – Геополитиката никога не е била точна наука – кимна Саут.
   – Някои биха казали, че здравият разум е достатъчен – вметна Мишел.
   – Но със сигурност ще сбъркат, нали? – засече я Саут.
   – Доколкото разбирам, това ще се отрази и на вашата кариера – подхвърли Шон.
   Лицето на полковника придоби морав цвят.
   – Много повече съм загрижен да оправим нещата, отколкото за следващото си повишение! – гневно отвърна той.
   – Каква трябваше да е ролята на Уинго, в случай че мисията се беше реализирала по план?
   – Просто да придружи парите до крайната дестинация. Тоест да ги предаде на нелегалната групировка. Нейни представители трябваше да го чакат на предварително определеното място, а той да ги последва извън страната. Проблемите с племенните вождове бяха предварително уредени от наша страна.
   – Но защо точно Афганистан? – попита Мишел. – Защо не закарахте парите директно в страната на борците за свобода?
   – Нямаше как да действаме толкова открито. Всъщност парите не отиваха директно при тези хора, а трябваше да бъдат използвани за закупуването на оръжие и боеприпаси.
   – От кого?
   Саут и Маршал отново се спогледаха, но никой от тях не отговори.
   – Ако не ме лъже паметта, Афганистан граничи с една страна, която трудно може да се нарече наш приятел – подхвърли Шон.
   – Иран – поясни Мишел.
   Шон се обърна към Саут.
   – Много държа да чуя, че не сме се забъркали с групировки, които искат да свалят правителството в Техеран – бавно и отчетливо рече той.
   – Не мога нито да потвърдя, нито да отрека това – поклати глава Маршал. – Съмнявам се, че и президентът ви е дал ясен отговор.
   – Но ние трябва да знаем! – настоя Шон.
   Маршал кимна и понечи да се изправи, но Саут го хвана за ръката.
   – Помисли добре какво правиш, Дан – предупреди го той.
   – Те имат зелена светлина от президента, Леон. Как могат да разплетат възела, без да разполагат с всички факти?
   След тези думи Маршал се приближи към голямата карта на света, окачена на стената.
   – Според оригиналния план парите трябваше да потеглят на север, към Казахстан и Тюркменистан – посочи с пръст той. – За да бъдат изпрани.
   – А руснаците нямаха нищо против, така ли? – бързо попита Шон.
   Маршал замълча и погледна към Саут.
   – Те също бяха на борда – обяви полковникът. – Всичко това е сложно за новак в геополитиката като вас, но мога да ви уверя, че и на тях им е писнало от иранците, коитопродължават да се бият в гърдите.
   – Аз не мисля така – поклати глава Шон.
   – Моля?! – мрачно го изгледа Саут.
   – Руснаците обичат да дрънкат оръжие, особено когато ние имаме неприятности. Сирия е типичният пример. Освен това руската икономика е силно зависима от добивите на петрол и газ – нещо, което имат в изобилие. А това означава, че ако хардлайнерите в Техеран бъдат свалени и техният петрол се върне на световните пазари, цената му рязко ще спадне. Тоест Москва ще понесе тежки загуби. Нейните планове за икономическа стабилизация се базират върху перманентната дестабилизация в региона. Колкото по-несигурно е положението там, толкова повече пари ще спечелят от продажбата на собствените си природни ресурси.
   Маршал се усмихна, а Мишел изглеждаше искрено впечатлена.
   – Откъде знаеш всичко това? – учуди се тя.
   – Редовно чета "Икономист" – сви рамене Шон.
   – Оръжието трябваше да бъде закупено от Турция чрез посредници, а след това прехвърлено в съседна Сирия, откъдето трябваше да стигне до бунтовниците – добави Маршал.
   – В Иран ли? – попита Шон. – За ирански бунтовници ли става въпрос?
   Маршал кимна.
   – И Уинго е трябвало да измине целия този маршрут?
   – Точно така – отвърна Маршал и се върна на мястото си.
   – Значи един ветеран от армията изпълнява задача, която би трябвало да върши разузнаването? – подхвърли Мишел.
   – А сега да поговорим за АВР – отсече Шон.
   – Аз съм от АВР – отвърна Саут. – Уинго също. Повечето хора не си дават сметка, че ние разполагаме с далеч повече хора и ресурси от ЦРУ. Непрекъснато привличаме и обучаваме хиляди агенти, които впоследствие разпръскваме по различни точки на света. Зачисляваме ги към редовните армейски части, които са дислоцирани там, но когато тези части се оттеглят, те си остават по местата. Това е едно много добро прикритие. Враговете ни са убедени, че единствено Държавният департамент се занимава с прикриването на разузнавателни операции. Същевременно ние непрекъснато работим съвместно с ЦРУ. Но тази конкретна операция си беше изцяло наша… – Полковникът замълча за момент, после мрачно поклати глава: – И се издънихме тотално. Сигурно никога вече няма да планираме подобни неща.
   – Което означава, че всички бъдещи операции ще бъдат ръководени от Лангли? – любопитно го изгледа Шон.
   – Вероятно.
   – Тоест те са имали мотив да ви издънят?
   – Силно се съмнявам – поклати глава Маршал. – Докато бъркотията не бъде разчистена, всички ще бъдем замеряни с яйца. Но ако наистина са го направили и това се разчуе, ЦРУ ще бъде обезглавено за години напред. Не, не вярвам, че могат да прибегнат до подобна глупост.
   – Какво предприехте за задържането на Уинго? – попита Мишел.
   – Всичко, за което можете да се сетите – отвърна Саут.
   – Изхождайки от предположението, че е вълк единак?
   – Да.
   – Това доказва нашето предположение, че е невинен – обяви Шон.
   – По какъв начин?
   – На практика в тази операция са ангажирани много малко хора. Няколко от тях се опитаха да убият мен и партньорката ми, но нито един не беше Сам Уинго.
   – С парите, които е отмъкнал, той може да наеме когото си пожелае, за да му свърши мръсната работа – изтъкна Саут.
   – Имам малко по-различни предчувствия – поклати глава Шон.
   – Е, това вече е друга работа! – иронично подхвърли Саут.
   – Очаквате ли да откриете Сам Уинго? – попита Маршал.
   – Ще направим всичко възможно. Още повече че имаме чудесен стимул.
   – Защото президентът разчита на вас? – изгледа го Маршал.
   – Не. За да оцелеем.
   56.

   Шон седеше в колата и наблюдаваше сградата. Слушалката в ухото му тихо пропука.
   – "Виста Трейдинг" се намира на шестия етаж – докладва Мишел, заела позиция в едно кафене на открито.
   – Разбрано.
   – Едгар за пореден път ни предостави бърза информация.
   – Която обаче не ни е от кой знае каква полза – каза Шон. – "Виста" развива напълно законен бизнес, а Алън Грант произхожда от добро семейство. Баща му е служил в армията, а по-късно е заемал високи постове в държавната администрация. Биографията на младия Грант също е безупречна. И той е служил в армията, а сега е преуспяващ бизнесмен. Няма дори глоби за забранено паркиране.
   – Вярно, че е чист – съгласи се Мишел. – Дори прекалено чист за вкуса ми.
   – Не можеш да осъдиш човек, че спазва прекалено стриктно законите.
   – Така е, но Сам Уинго проявява подчертан интерес към един от неговите служители. За това трябва да си има причини.
   – Не знаем на какво се дължи този интерес. Няма да е зле да попитаме Уинго директно.
   – Изпрати ли съобщение на Тайлър?
   – Цели две. Но все още нямам отговор.
   – Може би някой следи новия му Джимейл акаунт.
   – Използвах неговия код. Само го попитах дали е добре. Длъжни сме да поддържаме връзка с него.
   – Сигурно баща му не разрешава да ти отговори. Може би все още не ни вярва.
   – На негово място и аз не бих вярвал на никого.
   – Е, какво ще правим с "Виста"? _ попита Мишел.
   – Ще чакаме.***
   Търпението им беше възнаградено четири часа по-късно, малко след като Мишел си поръча четвърта чаша кафе, която остана недокосната.
   – Алън Грант и нашият човек на три часа от теб – прозвуча в слушалката ? гласът на Шон.
   Мишел извърна глава в указаната посока. Дългата ? коса беше прибрана на опашка и пъхната под шапка с козирка. Големи слънчеви очила покриваха половината ? лице.
   – Видях ги – докладва тя.
   Грант и колегата му приличаха на млади преуспяващи бизнесмени, срещнали се случайно на улицата. Мишел не можеше да чуе какво си говорят, но нямаше желание да напусне наблюдателния си пункт и да се приближи към тях. Даваше си сметка, че евентуалното ? засичане ще сложи край на единствения им шанс да дадат тласък на разследването.
   – План? – прошепна тя.
   – Ако се разделят, аз поемам Грант, а ти другия. Последвай ги, в случай че влязат заедно в сградата. А също и ако нашият човек влезе сам.
   – А ако ме разкрият?
   – Едва ли. Дегизирана си доста добре, а и наоколо има много хора. Просто трябва да рискуваме.
   – А ти?
   – Ако единият или и двамата тръгнат с кола, аз ще следя Грант, а ти другия. Нали си паркирала наблизо?
   – Зад ъгъла. Но ще ми липсва лендкрузърът.
   – Достатъчно е да хвърлиш малко боклук в тази кола, за да прогониш това чувство.
   – Много смешно, няма що! Продължавай да се правиш на клоун.
   – Всеки трябва да разполага с шанс за друга кариера.
   – Наистина ли очакваш да постигнем нещо?
   – След като Уинго проявява интерес към тези хора, значи си струва да ги проследим.
   – Насочват се към сградата.
   – Желая ти късмет.
   – Благодаря.
   Мишел напусна кафенето, прекоси улицата и се присъедини към групичката, която влезе в офис сградата след Грант и другия мъж.
   Тя успя да се пъхне в кабината заедно с тях и още десетина души. Долови част от думите, които двамата си размениха, но не се заслуша, защото не вярваше да споделят нещо важно пред толкова хора.
   Слязоха на шестия етаж, точно според очакванията ?, заедно с още четирима души и Мишел реши да рискува. Последва ги по коридора към офисите на "Виста Трейдинг", а когато те спряха пред вратата, побърза да ги подмине. Вратата беше двойна и солидна. Вероятно Грант наистина беше преуспяващ бизнесмен, за да си позволи офис в тази луксозна сграда, където наемът сигурно беше сред най-скъпите във Вашингтон.
   Зави зад ъгъла, обърна се и тръгна обратно.
   След което получи най-големия шок в живота си.
   Успя да се обърне с гръб, преди мъжът насреща да я разпознае.
   – Току-що видях един човек да влиза в офиса на "Виста" – докладва в микрофончето тя.
   – Кого видя? – долетя гласът на Шон.
   – Няма да повярваш!
   – В това разследване май съм готов да повярвам на всичко. Е, кой беше той?
   – Онзи, с когото разговаряхме днес в Пентагона.
   – Полковник Леон Саут?
   – Не, другият. Заместник-министър Дан Маршал, отговарящ за снабдяването, логистиката и технологиите. Същият, който успя да изгуби един милиард евро от парите на данъкоплатците.
   – Мамка му, не може да бъде!
   – И аз си казах същото.
   – Каква е връзката му с "Виста"?
   – Може би е тук по случайност – подхвърли Мишел.
   – Твърде голяма случайност! – кимна Шон. – Но това означава, че трябва да се разровим още по-надълбоко.
   – Поръчай на Едгар.
   – Той вече провери Грант. Изненадан съм, че не е забелязал някаква връзка с Дан Маршал.
   – Дори гениите правят пропуски.
   – Може би и той страда от загуба на мозъчни клетки.
   – Не се безпокой за него. В това отношение запасите му са неизчерпаеми.
   57.

   Мишел се свърза с Едгар и му обясни от какво се нуждаят. Той обеща да ? звънне в момента, в който има някакви резултати. После двамата с Шон се качиха в колата му и се насочиха към Рестън, Вирджиния, за да се срещнат с блогъра Джордж Карлтън.
   Човекът ги чакаше пред къщата си, предупреден предварително от Шон. Докато ги въвеждаше вътре, поясни, че офисът му също е тук.
   – Изненадан съм, че след статията ви не виждам репортерски коли пред къщата – подхвърли Шон.
   Карлтън беше нисък и широкоплещест, на около петдесет години. Имаше тънки мустачки и старателно подстригана брадичка. Гледаше ги странно, но побърза до обясни:
   – Дясната ми леща е издраскана. Отдавна се каня да отида на очен лекар, ама...
   Офисът му беше малка, отрупана с книги, списания, вестникарски изрезки и дискове стаичка, в която се влизаше направо от входното антре. Върху бюрото имаше голям компютър, а под него тихо бръмчеше сървър.
   Седнаха. Карлтън потърка мустачките си и замислено ги погледна.
   – Не бих позволил на медиите да припарят тук. Ние, блогърите, не ги понасяме – поясни той.
   – Професионален антагонизъм? – подхвърли Мишел, седнала на ръба на стола, върху който имаше голяма купчина списания.
   – Това са два свята, които нямат нищо общо помежду си. Аз търся истината, докато те – забавлението, рейтингите и печалбата.
   – Ние сме изцяло на страната на истината – обяви Шон.
   – По телефона споменахте, че имате някаква информация за мен? – погледна го Карлтън.
   – За размяна – кимна Шон.
   – Не се занимавам с търговия на информация – намръщи се Карлтън. – Нито нацяло, нито на парче. Освен това нямам намерение да плащам за такава.
   – Ние пък сме в бизнеса с разкриване на истината – обади се Мишел. – Нуждаем се от вашата помощ, за да стигнем до нея.
   – Всъщност кои сте вие?
   Шон му показа картата си.
   – Частни детективи? – изсумтя Карлтън. – За кого работите?
   – Това е поверително – отвърна Шон. – Но определено имаме какво да ви кажем, в случай че ни предложите нещо интересно...
   – Например?
   – Например допълнителни подробности в подкрепа на материала ви за изчезналите един милиард евро.
   – Явно не сте чели последния ми постинг – усмихна се Карлтън. – Качих го едва преди трийсет минути, но вече има стотици посещения. Със сигурност ще предизвика сензация.
   – Не сме го чели – призна Шон. – Но имайте предвид, че аз не съм редовен читател на блогове.
   – Страх го е да не се пристрасти – подхвърли Мишел.
   – Ще ви призная, че действително съм малко учуден от отсъствието на медиите – усмихна се Карлтън. – И на ФБР също...
   След тези думи натисна няколко клавиша и завъртя монитора към Шон и Мишел. Те бързо прочетоха информацията в последния материал, докато Карлтън внимателно ги наблюдаваше.
   – Не изглеждате много изненадани – отбеляза той.
   – От какво? – изгледа го Шон. – От информацията, че въпросният милиард евро е бил предназначен за въоръжаване на противниците на правителството в Техеран, но предитова с него ще бъде закупен афганистански опиумен мак, от който се прави хероин? Да, това е голяма изненада за нас. Особено частта за мака и хероина...
   – Нали твърдите, че търсите истината? – лукаво го изгледа Карлтън. – Защото това, което казахте току-що, е пълна глупост.
   – Кой ви е източникът? – попита директно Мишел.
   – Не ви трябва да знаете – театрално извъртя очи блогърът.
   Шон започна да брои на пръсти, след което се извърна към Мишел.
   – Доколкото мога да пресмятам, тази история е причинила смъртта на шест човека, а други пет са тежко ранени. А може би беше обратното...
   Мишел направи изчисленията си наум и поклати глава:
   – Петима убити и шестима ранени. Но да не забравяме изчезналата жена, която най-вероятно също е мъртва. Това е сметката тук, в Щатите. Но тя не включва касапницата в Афганистан.
   – Точно така. Значи наистина съм ги обърнал наопаки. Но в своя защита ще добавя, че бройката на труповете се мени всеки ден и аз просто не успявам да я запомня.
   – За какво, по дяволите, говорите? – недоумяващо попита Карлтън, местейки поглед от единия към другия.
   – Чухте ли за взривения мотел в Александрия?
   – И той ли има връзка с този случай? – попита с треперещ глас Карлтън.
   – Очевидно има, след като ние бяхме там и без малко не загинахме – каза Шон и реши да изостави официалния тон. – Това, което трябва да имаш предвид, Джордж, е, че някой участник в тази работа ти подава информация поради все още неясни причини. Друго обаче е съвсем ясно – тези хора имат навика да разчистват след себе си. – Закова поглед в лицето му и добави: – Разбираш ли какво имам предвид?
   – Че ще разчистят и мен?! Но аз съм само блогър! Не знам нищо, което би могло да навреди на някого!
   – Въпросният източник ти изпраща имейли, Джордж. А това оставя следи, които започват от теб и свършват до него.
   – Но аз съм сигурен, че той прави всичко възможно да не оставя следи!
   – Това няма значение. Той не иска да рискува. Когато вече няма да има полза от теб, положително ще дойде да те ликвидира. След това ще струпа на едно място компютъра, телефона, таблета и онзи сървър под бюрото и ще им драсне кибрита. Просто за всеки случай. Ще изгори цялата къща, включително и окървавените ти останки. – Шон замълчаза момент, извърна се към Мишел и попита: – Как мислиш? Нали и ти би постъпила така, ако си на мястото на информатора? Никакви следи!
   – Абсолютно – кимна тя. – Но преди да го изгоря, ще го насека на парчета и ще го залея с киселина. По този начин ще е много трудно да бъде идентифициран.
   Карлтън сякаш всеки момент щеше да повърне.
   – Опитвате се да ме уплашите – успя да промърмори той.
   – Няма нужда да се опитваме – каза Шон. – Ти трябва да си уплашен, аз също. Преди време служех в Сикрет Сървис и малко неща на този свят могат да ме стреснат. Но това е едно от тях.
   – Трябва да си помислиш, Джордж – добави Мишел. – Хубаво да си помислиш. Всички, които имат отношение към тази афера, мрат като мухи. Ние знаем как да се пазим, но въпреки това без малко не ни убиха. И то цели три пъти. – Тя се взря в дребничката му фигура и поклати глава. – Но ти едва ли ще имаш някакъв шанс...
   – Какво да направя? – проплака Карлтън.
   – Прехвърли всички имейли на външна памет и ми ги дай – отсече Шон. – После си събери багажа и си резервирай билет за някое място далече от тук, където ще останеш най-малко месец. През това време ще следиш медиите, а още по-добре – блоговете, за да си в течение на това, което се случва тук. Ако след трийсет дни ние сме все още живи, можеш да се завърнеш. Тогава вече ще бъде безопасно.
   – Будалкаш ме!
   Шон погледна Мишел, после отново насочи вниманието си към него.
   – Останеш ли тук, ще умреш – хладно рече Мишел.
   Карлтън не отговори.
   – Да тръгваме, Мишел – надигна се няколко секунди по-късно Шон. – Тук само си губим времето.
   – Можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие – въздъхна Мишел и се изправи. – Съжалявам, Джордж. Не знам какво да ти кажа. Направи си застраховка живот и уведоми близките си да чакат пари. Не забравяй и застраховката на къщата, защото, когато дойдат и я изгорят заедно с теб...
   След тези думи двамата се насочиха към вратата.
   – Къде да отида?! – изкрещя Карлтън.
   – А къде искаш да отидеш? – обърна се да го погледне Шон.
   Човекът се замисли за момент.
   – Винаги съм мечтал да разгледам Операта на Сидни – промърмори той.
   – Добър избор – кимна Шон.
   – Отличен! – добави Мишел.
   – Флашката – каза Шон и му посочи бюрото.
   Карлтън отвори едно от чекмеджетата, откри флашка и я включи в слота на компютъра.
   – Ще ме закарате ли до летището? – попита той. – Мога да си купя билет онлайн и да си събера багажа за нула време.
   – Защо не? – сви рамене Шон.
   – Имаш ли оръжие? – изгледа го Карлтън.
   – Защо ми е оръжие, когато имам нея? – махна към партньорката си Шон. – Но отговорът на въпроса ти е: да, имам оръжие.
   Карлтън прехвърли имейлите на външната памет, измъкна я от слота и му я подаде.
   После го закараха на летището.
   – Желая ти късмет – рече Шон.
   – Мисля, че на теб ще ти трябва повече – отвърна Карлтън и потъна в тълпата пътници на "Дълес".
   – Мислиш ли, че Едгар ще успее да проследи имейлите обратно до подателя? – попита Мишел, след като потеглиха по обратния път.
   – Ако той не успее, не виждам кой друг. Съвсем скоро ще разполагаме с айпи адреса и останалите глупости, които не разбирам. Разбира се, те ще са направили всичко възможно да прикрият следите си, но Едгар ще намери начин да открие нещо.
   – Или по-скоро някой – поправи го тя.
   – Пътуването до Нова Зеландия ми се струва все по-скорошно – подхвърли Шон.
   – И на мен – кимна Мишел.
   Телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша малко, а после благодари и затвори. Колата пое в друга посока.
   – Какво става? – попита Мишел, докато той увеличаваше скоростта.
   – Дейна се е върнала в съзнание и иска да говори с мен.
   – Странно, че от болницата те уведомяват – отбеляза партньорката му. – Ти не си роднина.
   – Не се обадиха от болницата. Беше съпругът ?. Той също иска да говори с нас.
   58.

   Съпругът на Дейна, генерал Къртис Браун, стоеше в ъгъла на стаята заедно с Мишел. Седнал на стол до леглото, Шон разговаряше с Дейна – замаяна, изпитваща болки, но жива. На няколко пъти тя дори се усмихна, макар че примижаваше от усилието.
   – Трябваше да те послушам, Шон – промълви тя. – Трябваше да се махна от онзи мол.
   – А защо не го направи?
   – Вероятно по силата на стари навици. "Умирай трудно", помниш ли? Не исках да пострадаш. Слава богу, че изглеждаш добре. А как е Мишел?
   – Ето я там, в компанията на генерала. В отлична форма, като добре настроена цигулка.
   – Радвам се – прошепна немощно Дейна.
   – Трябва да почиваш – каза той.
   – А онези мъже? – попита тя и стисна ръката му.
   – Вече не представляват заплаха.
   – Още ли не си успял да разгадаеш ребуса?
   – И това ще стане скоро – излъга той и погледна към генерала, – Знам, че съпругът ти е непрекъснато до теб. Струва ми се, че този път бракът ти е много успешен. Вие двамата просто сте родени един за друг.
   Тя се усмихна, а Браун смутено наведе глава. Мишел окуражително го потупа по рамото.
   – Чувствам се добре, но съм много уморена – прошепна Дейна.
   – Това е от морфина. Наслаждавай му се, докато ти го дават безплатно.
   Ръката ? се отпусна, а клепачите ? се затвориха.
   Шан стана и се присъедини към Браун и Мишел.
   – Лекарите са на мнение, че ще се оправи напълно, но ? трябва време – информира го генералът.
   – Това е чудесна новина!
   Браун го стрелна с поглед, после отмести очи.
   – Онази работа, за която вече говорихме… – подхвърли той.
   – Откри ли нещо? – попита Шон.
   – По-добре да отскочим до кафенето, ако имате време.
   – Разполагаме с всичкото време на света – отвърна Шон.***
   Взеха си кафе и заеха една от най-отдалечените маси.
   Браун изсипа пакетче захар в чашата си и бавно го разбърка.
   – Пентагонът мълчи като риба по нашия въпрос – каза той.
   – Така чухме и ние – кимна Шон.
   – Но изтичането на информация продължава.
   – Вероятно имаш предвид слуховете, че се опитваме да свалим иранския режим чрез доставки на опиум, а средствата от продажбите ще отидат за покупка на оръжие – подхвърли Мишел.
   – Значи сте прочели?
   – Да, на сайта на някакъв блогър.
   – Този блогър ще си има сериозни неприятности – изръмжа генералът.
   – О, той отлично го знае.
   – Свободата на словото е едно, но никой не може безнаказано да публикува откраднати тайни, касаещи националната сигурност!
   – Значи това за Иран е вярно?
   Браун отпи глътка кафе.
   – Хората са потресени, като гледат касапницата в Сирия, но не виждат какво се случва в Иран и Северна Корея. Тези страни са прекъснали всякакви контакти с външния свят и продължават да тероризират собственото си население. Труповете буквално задръстват улиците.
   – Значи удряме първо Иран, а след това и Северна Корея? Но аз не съм чувал в Корея да има вътрешна опозиция...
   – Има, и то доста внушителна. Повечето дисиденти са прогонени в Южна Корея, но са готови да се върнат обратно и да продължат борбата си срещу режима. Иран трябваше да бъде тест, а при успех схемата щеше да бъде приложена и в Северна Корея.
   – Доста сложна схема – каза Мишел. – Но един милиард евро няма да стигнат за свалянето на цяло правителство.
   – Не е нужно да го свалят, а само да го разклатят. Защото, ако Иран или Северна Корея усетят, че са уязвими отвътре, те най-вероятно ще намалят реториката, ще седнат на масата за преговори и ще започнат да се държат като възрастни хора. Както ти сама каза, схемата е доста сложна, а икономическите санкции и външната заплаха не работят. По тази причина ние предпочитаме да наричаме ситуацията "евтина война". – Браун мрачно поклати глава и добави: – Не мога да повярвам, че ви казвам всичко това. Тукстава въпрос за изключително секретна информация, с която самият аз се сдобих съвсем наскоро. Ако се разчуе, че съм я споделил с вас, положително ще бъда изправен пред военен съд!
   – Бъди сигурен, че никой няма да я чуе от нас, Къртис – увери го Шон.
   – За което съм ви благодарен – кимна генералът.
   – А Сам Уинго?
   – Пентагонът го смята за предател.
   – Но той не е – каза твърдо Шон.
   – Откъде знаеш?
   Преди да отговори, Шон хвърли кос поглед към Мишел.
   – Срещнахме се с него. Някакви хора ни нападнаха и той спаси живота на Мишел.
   – Какво?! Къде? Какви хора?
   – Вероятно от същата група, която стреля по Дейна. Но Уинго твърдо е бил натопен.
   – Значи работите с него, така ли?
   – Опитваме се, но както можеш да предположиш, той не е особено доверчив.
   – А синът му?
   – С него е. Но ще те помоля да запазиш тази информация за себе си.
   – Длъжен съм, дори и да не искам. Ако призная това, ще трябва да им кажа и че съм се срещал с вас, и това ще бъде краят за мен. – Браун отпи още една глътка кафе и попита: – А парите?
   – Няма ги.
   – Той знае ли кой го е насадил?
   – Има известни идеи, в момента се опитва да ги проверява.
   – Допуска ли, че става въпрос за вътрешна работа? Вие споменахте, че информацията изтича от собствения ми офис, и аз си направих труда да проверя. Няма такова нещо, Шон. И няма как да има.
   – Започвам да си мисля, че изтичането става от друго място – въздъхна Шон. – Знаеш ли нещо за "Херон Еър Сървис" или "Виста Трейдинг", и двете със седалище във Вашингтон?
   – Не. Замесени ли са? Бих могъл да проверя...
   – Вече имаме човек, който работи по въпроса. Кажи ми нещо за Дан Маршал, високопоставен служител в Пентагона. Познаваш ли го?
   – Слабо. Седели сме един до друг по разни съвещания. Отговаря за материалното снабдяване. Всички го смятат за свестен човек, включително и аз. Само не ми казвайте, че и той е замесен във всичко това!
   – Още нямаме отговор на този въпрос – отвърна Мишел. – Според него кариерата му виси на косъм заради изчезналите пари. И заради това, че не се знае къде са отишли.
   – Изненадан съм, че изобщо се е разприказвал пред вас.
   – Забравихме да ти кажем, че съвсем наскоро се сприятелихме с един човек – подхвърли Мишел.
   – С кого?
   – С президента Джон Коул.
   Браун зяпна от изненада.
   – А какво ще кажеш за полковник Леон Саут? – намеси се Шон. – Познаваш ли го?
   – Не. В армията ли служи?
   – Във АВР.
   – Не поддържам кой знае какви връзки с военните шпиони – поклати глава генералът и се облегна назад, очевидно изчерпал идеите си. – Какво друго мога да направя за вас?
   – Оглеждай се, ослушвай се. Винаги можеш да ме намериш по телефона, макар че в момента Дейна ще бъде основната ти грижа.
   – Надявам се – вяло се усмихна Браун.
   – Не я изпускай от очи, Къртис. Има опасност да се върнат за нея.
   – Но преди това трябва да ликвидират мен! – отсече генералът.
   – Не се съмнявам в това – рече Шон.
   Излязоха от болницата и откриха, че колата им е обградена от два черни джипа. Пред тях чакаха двама мъже и една жена в тъмни костюми.
   – Нещо да ти се струва познато? – подхвърли Шон.
   – Изглеждат точно така, както едно време ние – каза Мишел.
   – А знаеш ли къде отиваме?
   – Знам – отвърна тя.
   59.

   Алън Грант и Дан Маршал напуснаха заедно офиса на "Виста Трейдинг".
   – Благодаря, че дойде чак до тук – рече Грант.
   – По-скоро аз ти благодаря, че ме измъкна от Пентагона – отвърна Маршал.
   – Наближава ли бурята?
   – С всеки изминал час. Видя ли последните новини?
   – Всички те идват от един и същ блогър. Иран? Афганистански опиум? Има ли някаква истина във всичко това?
   – Поне така твърдят медиите. Не мога да коментирам, дори и пред теб.
   – С нещо да помогна?
   – Просто се погрижи за дъщеря ми и внуците ми.
   Влязоха да хапнат в един ресторант наблизо. Докато се хранеха, изобщо не засегнаха проблемите, които очакваха Маршал. Излязоха на улицата и преди да се сбогуват, Грант подхвърли:
   – Сигурно ще има официална реакция от Иран.
   – Как иначе? Това им дава отличен шанс да ни сочат с пръст и да вдигат шум до небесата. Същото се отнася и за нашите зложелатели. Е, аз трябва да се връщам в огнището на пожара...
   – Пази се, Дан. Скоро пак ще поговорим.
   Стиснаха си ръцете и Маршал се отдалечи по тротоара.
   Грант го изпрати с поглед и слезе в подземния гараж да вземе колата си. Пътуването му продължи по-дълго от обикновено поради някакви ремонти на магистрала 66.
   Най-накрая стигна своята отбивка и подкара по шосето. За по-малко от сто и петдесет минути беше успял да смени безкрайните задръствания на столицата с пасторалнотоспокойствие на провинцията.
   Премина през бариерата и продължи нагоре по хълма. Не след дълго спря пред някогашната радиостанция и слезе от колата. Със задоволство огледа високата предавателна кула, отрупана с прецизно фиксирани сателитни чинии.
   Обходи периметъра и отбеляза, че външното строителство е завършено. Влезе вътре и се огледа. Навсякъде бръмчаха портативни генератори, гърмяха пневматични инструменти. Преградните стени пълзяха нагоре. Централната непробиваема камера беше почти готова. Около нея сновяха работници, изпълняващи странната хореография на строителните площадки. Всички бързаха, ентусиазирани от мисълта за обещаните бонуси.
   Грант прегледа плановете заедно с проектанта, а после обиколи строежа с началника на бригадата. Искаше да бъде сигурен, че всичко, което фигурира на чертежите, се изгражда точно на мястото му. Направи няколко дребни корекции и излезе навън.
   Загледа се в близките склонове на Блу Ридж. Вашингтон беше точно на изток от планината. Разбира се, от тук столицата не се виждаше.
   Той напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.
   Много скоро щяха да се включат в играта. Екипът програмисти щеше да заеме местата си пред огромните екрани. С тяхна помощ Грант щеше да проникне където пожелаеше – точно както пътешествениците изследователи си пробиваха път в джунглата с мачете.
   Беше избирал лично всеки един от хората си. Срещу огромните пари, които им плащаше, получаваше пълната им лоялност. Те не се интересуваха от геополитика, не се вълнуваха от сложните комбинации на огромната шахматна дъска. Грант имаше пълен достъп до тази игра, но не беше предател. След приключването на операцията му Америка отново щеше да се изправи на крака и да поеме напред.
   Поправям стореното зло, нищо повече, помисли си той.
   Измъкна от джоба си скъпоценния документ, който беше получил от Майло Прат. Този документ му беше струвал живота. Но без него плановете на Грант нямаха никакъв шанс. Много неща все още можеха да се объркат, ала не и този аспект от операцията.
   Не би могъл да каже същото за някои други аспекти. Сам Уинго все още беше на свобода. Също като Шон Кинг и Мишел Максуел.
   Но Грант вече имаше определени идеи, които да му помогнат да се справи с тях. Той плъзна поглед по листа и се взря най-отдолу. Там беше изписан крайният резултат. Голямата награда. Успееше ли да я грабне, операцията щеше да приключи, без да остават никакви следи. А той щеше да се върне към нормалния живот. Поне такъв беше планът.
   Вдигна глава и се загледа в един участък от небето. Някъде там кръжеше спътникът, който беше наел. Фрагментите, които неговите хора бяха открили на него, щяха да го отведат точно там, където искаше.
   Погледна към друг участък от небето. Там, където кръжеше друга платформа. Горе имаше прекалено много боклуци. Безполезни останки и все още функциониращи спътници. Международната космическа станция.
   В близко бъдеще хората, или поне онези, които можеха да си платят, щяха да получат възможност да летят в Космоса.
   Но за него бяха важни единствено тези две платформи, обикалящи около Земята. Те нямаха нищо общо помежду си. Все още не. Но много скоро щяха да бъдат неразривно свързани една с друга. Поне в съзнанието му. Защото останалата част от света нямаше да разбере как се "сливат" две парчета метал. Всички следи щяха да бъдат заличени благодарение на едно от неговите гениални хрумвания. Останките щяха да се разлетят из дигиталното пространство и да се пръснат на милиарди късчета.
   Хъмпти-Дъмпти седеше на една стена...
   Той сведе очи към земята.
   Ех, ако можеше да реши по същия начин и проблемите, които го чакаха тук...
   Погледна часовника си и отново се извърна към строителната площадка.
   Телефонът му издаде сигнал за получено съобщение. Задачата беше изпълнена. Заповедта на Грант беше приведена в изпълнение.
   А това означаваше, че трябва да посети още едно място, за да се срещне с един човек. Ако той откажеше да изпълни желанието му, щеше да умре. Да стане поредната му жертва.
   60.

   – Откога не съм бил тук – промърмори Шон, докато джипът преминаваше през портала, способен да спре танк.
   – Последния път не беше много приятно – отбеляза Мишел.
   – Това го помня.
   Поведоха ги към Западното крило на Белия дом.
   – Ти никога не си била част от личната охрана на президента, нали? – погледна я той.
   – За съжаление, бях освободена, преди да стигна до там – кимна тя.
   – Не съжалявай, защото не е кой знае какво.
   – Лъжец – промърмори Мишел и го смушка с лакът.
   Поканиха ги в зала "Рузвелт" и ги помолиха да почакат.
   Шон пристъпи към окачените по стените прочути картини.
   – Разпозна ли някой от охраната? – попита Мишел.
   – Не – поклати глава той. – Оттогава изтече доста вода и някогашните ми колеги отдавна са преместени на други служби. А ти?
   – Жената пред болницата ми се стори позната, но не ? помня името.
   – Завидя ли ??
   – Да. То си е за завиждане.
   – С мен си на пълно работно време.
   – Това не променя отговора ми.
   – Много ти благодаря.
   Вратата се отвори. Появи се водещият агент, следван от президента Коул и останалите членове на охраната. Шон и Мишел станаха на крака и изчакаха държавният глава дазаеме мястото си на масата.
   – Блогър, а? – подхвърли Коул и огледа внимателно лицата им.
   – Да, сър.
   – Какво знаете за него?
   Шон забави отговора си, опитвайки се да анализира въпроса в дълбочина.
   – Джордж Карлтън, независим, необвързан с официални агенции.
   – Отскочихте да си поприказвате с него, нали?
   – А вашите хора са ни следили – констатира Мишел.
   – Не, но са наблюдавали дома на Карлтън. Вашата поява там е една от причините за днешната ни среща.
   Състарил се е с десет години от последния ни разговор в Кемп Дейвид, помисли си Шон. Защото това може да се окаже неговият "Уотъргейт".
   – Изненадан съм, че федералните не са го посетили досега – рече на глас той.
   – Свободата на словото трябва да се зачита. Не съм и помислял да цензурирам медиите, четвъртата власт – отвърна Коул. – Получавам достатъчно обвинения и без да раздухвам този огън. Но вие не сте държавни служители и можете да направите това, което ние не можем.
   – И после да го споделим с вас? – каза Мишел.
   Шон ? хвърли нервен поглед, но си замълча.
   – Такава е предварителната ни уговорка, нали? – погледна я президентът. – да работим заедно по случая, като на първо място беше задачата да открием Сам Уинго, използвайки контактите ви със сина му.
   Шон отново погледна Мишел.
   – Ако случайно сте решили да покриете своите приятели от Хувър Билдинг, то аз вече знам, че са изпуснали момчето – добави Коул.
   – Не си спомням да имаме приятели в Хувър Билдинг, сър – отвърна Мишел.
   – Ако всичко завърши благополучно, няма да имам претенции към никого – сви рамене Коул.
   – Много мило от ваша страна – промърмори Шон, но изражението на лицето му не се връзваше с тези думи.
   Президентът не го забеляза или просто не му обърна внимание.
   Шон изчака за миг и каза:
   – Значи Иран, така ли? Там ли отиваме?
   – Не е толкова просто.
   – Пари за оръжие, което е предназначено за ирански бунтовници. Следващият в списъка – Северна Корея.
   – Кой ви каза подобно нещо?
   – Ние сме частни следователи, сър. Длъжни сме да държим в тайна своите източници.
   – Включително и вас – добави Мишел.
   – Казахте, че не е толкова просто – подхвърли Шон. – Ще ни просветлите ли?
   – Защо да го правя?
   – Ако искаме да постигнем напредък, трябва да имаме представа от общата картина, господин президент.
   Коул внимателно го огледа и се облегна на дивана.
   – Според твърденията в онзи глупав блог изчезналите пари е трябвало да бъдат използвани за закупуване на маково семе, от което по-късно да се произведе хероин. Това не е съвсем така, разбира се. Подобна суровина никога нямаше да бъде използвана за производство на дрога, поне не от нас.
   – Но тези евро все пак е трябвало да бъдат изпрани, нали? – подхвърли Шон. – И то преди да се използват по предназначение.
   Коул кимна.
   – Закупената суровина щеше да премине през ръцете на трета страна.
   – Нека позная – рече Шон. – Международни търговци на оръжие?
   – Полученото срещу нея оръжие щеше да бъде прехвърлено на иранска територия.
   – Но какво общо с дрогата може да има един търговец на оръжие?
   – Вече споменах, че ние няма да използваме въпросното маково семе за производство на хероин. Не мога да отговарям за другите.
   – Ще разрешите ли да бъда откровен, господин президент? – попита Шон.
   – Предвид факта, че вече не сте служител на Сикрет Сървис, можете да бъдете откровен, когато пожелаете.
   – Авторът на този план, който и да е той, трябва да бъде уволнен, сър.
   – Пълен кретенизъм – добави Мишел. – С толкова много дупки, че няма как да не се издъни.
   Коул почервеня, но успя да се овладее.
   – Преди два дни приех оставката на въпросния човек – поясни той. – Не че има значение, защото отговорността е изцяло моя.
   В стаята настъпи тишина.
   – Къде е блогърът? – попита след известно време Коул.
   – Извън играта е – отвърна Шон. – Освен това не познава източника си.
   – Вярвате ли му?
   – Умея да разпознавам страха в очите на събеседниците си. Този човек не е имал понятие с какво се е заловил. Просто е търсел поредната сензация.
   – А вие имате ли някаква идея кой може да бъде източникът?
   – Работим по въпроса.
   – Ако нещата опираха до имейли, моите хора можеха да стигнат до него, но...
   – Да, хлъзгав терен е – обади се Мишел. – Свободата на словото. Четвъртата власт...
   – Точно така. Човек може да оцелее след един скандал, но прикриването му е непростимо.
   – В такъв случай нека продължаваме да си вършим работата, господин президент – каза Шон.
   – Можете ли да откриете Сам Уинго?
   – Вярвам, че да.
   – Мислите ли, че е забъркан в кражбата?
   – Според нас са го натопили.
   – Кой го е натопил?
   – Все още не е ясно. Но имаме известни подозрения и ги проверяваме.
   – В такъв случай вървете да си вършите работата – рече президентът и се изправи. – Вече ме чакат за поредната среща.
   Шон и Мишел моментално станаха.
   – Благодаря, сър – каза Шон.
   – Обадете се, ако имате нужда от помощ. Не мога да зарежа всичко, но това все пак е приоритет за мен.
   – Разбрано.
   Шон и Мишел изчакаха отдалечаването на президента и хората от охраната му, кои го го бяха заобиколили от всички страни, а след това поеха по коридора.
   Минута по-късно вече бяха навън, където чакаше кортежът начело с президентската лимузина, известна като Звяра. Двигателят ? тихо боботеше. Пътната полиция вече беше блокирала всички улици, по които щеше да мине кавалкадата. Звяра не спираше нито на червено, нито пред каквито и да било други препятствия.
   Президентът извърна глава към тях миг преди вратата да се затвори.
   – Разчитам на вас! – каза той.
   Кортежът потегли.
   Мишел проследи с носталгичен поглед дългата редица лимузини, която мина покрай нея.
   – Впечатляващо, нали? – промърмори Шон.
   – Аха.
   – Насам – обади се агентът на Сикрет Сървис, който ги придружаваше.
   Не след дълго ги свалиха пред болницата, където бяха оставили колата си.
   Забелязал помръкналото лице на партньорката си, Шон каза:
   – Това е твоето минало, Мишел. А човек не може да живее с миналото си.
   – Разбира се, че може – отвърна тя. – Особено ако не е очарован от бъдещето си.
   61.

   – Негов тъст? – каза Шон.
   Двамата с Мишел седяха срещу Едгар Рой във фермата му, намираща се западно от Вашингтон. Селската къща изглеждаше странно поради контраста между грубоватите старимебели и лъскавата компютърна техника.
   Есемесът на Едгар бе пристигнал, докато се прибираха от болницата. В него пишеше, че има новини, и те моментално потеглиха към дома му.
   Компютърният гений се беше настанил зад бюрото си, което представляваше голямо правоъгълно парче шперплат, подпряно на четири дърводелски магарета. То беше задръстено от три монитора с гигантски размери, залепени плътно един до друг.
   – Да – кимна Едгар, който изглеждаше някак разочарован от себе си. – Дан Маршал е тъст на Алън Грант.
   – Тъст? – възкликна отново Шон.
   – Това е истината. Алън Грант се е оженил за Лесли Маршал преди девет години. Имат три деца, а самият Маршал е вдовец. Преди две години съпругата му Маги е починала от рак. – Той помълча малко и добави: – Съжалявам, че не открих тази връзка по-рано… Не мога да повярвам, че съм я пропуснал.
   – Всичко е наред – успокои го Мишел. – Това показва, че и ти си човек като всички нас.
   – Така е – съгласи се Шон. – Само дето мозъкът ти е четири пъти по-голям...
   Подкрепата им явно се отрази положително на Едгар, който продължи с по-укрепнал глас:
   – Алън Грант е служил в армията, откъдето се е уволнил с почести. В момента е президент на "Виста Трейдинг". Не успях да открия никаква връзка между "Виста" и "Херон Еър Сървис".
   – А родителите на Грант? – попита Шон. – Спомена, че там си открил нещо...
   – Двойно самоубийство. Решили да сложат край на живота си през осемдесет и осма, когато Грант бил тринайсетгодишен.
   – Каква е била причината? – попита Мишел.
   – През осемдесетте години Франклин Грант е бил сътрудник към СНС. Бил е замесен в "Иран-контра", след което е изпаднал в дълбока душевна криза. Двамата със съпругатаму просто са се отказали от живота. Тъжно, но факт...
   – Всъщност какво значение има това? – каза Мишел и погледна към Шон.
   – Може би важно – въздъхна Шон и отново се обърна към Едгар. – Какво още можеш да ни кажеш за работата на Франклин Грант в Съвета за национална сигурност?
   – Голяма част от нея все още е секретна, Шон. Но доколкото успях да разбера, не е одобрявал схемата, въпреки че е бил активен участник в нея. Зарових се малко по-дълбоко в това, което са публикували вестниците и останалите медии по онова време. По всичко личи, че Грант е направил опит да се противопостави на началниците си, а те от своя страна са го използвали като изкупителна жертва. – Едгар сведе поглед и тихо добави: – А аз добре знам как се чувства човек в такава ситуация...
   – Това ни е известно, Едгар – промълви Мишел. – Значи са го превърнали в изкупителна жертва и той е оставил Алън сирак...
   – Макар че дойдох във Вашингтон след аферата "Иран-контра", все още помня какво пишеха вестниците за нея – рече Шок. – Но името Франклин Грант не ми е познато.
   – Нямаше кой знае колко сведения за него. Публикациите се занимават с по-пикантни неща – отвърна Едгар и погледна към екрана. – Рейгън и най-високопоставените чиновници в неговата администрация. Оливър Норт и секретарката му. Мануел Нориега. Явно името Франклин Грант просто е потънало някъде сред пластовете на историята.
   – Но единствено той плаща най-високата цена, така ли? – подхвърли Мишел.
   – Доколкото си спомням, голяма част от документите по делото просто изчезват по време на разследването – каза Шон. – До съд стигат съвсем малко хора, присъди получават още по-малко. Един от тях е тогавашният министър на отбраната. После и тези присъди са намалени или обжалвани, а единиците, които остават в сила, са отменени от следващата администрация. Мисля, че Норт влиза в затвора, но по-късно и неговата присъда е отменена.
   – Всъщност го осъждат условно, а по време на пробацията върши някаква общественополезна дейност – уточни Едгар. – По-късно свалят всички обвинения срещу него.
   – Значи само Франклин Грант опира пешкира – рече Шон.
   – Може би е имал угризения на съвестта въпреки активното си участие в операцията – подхвърли Мишел.
   – Или просто е бил по-честен от останалите. По-важното обаче е, че това би могло да е съвсем основателен мотив Алън Грант да организира случващото се в момента.
   – Признавам, че съм била твърде млада, за да вникна в същността на аферата "Иран-контра" – отбеляза Мишел. – Какво всъщност се е случило?
   – Аз бях достатъчно възрастен, но мисля, че Едгар ще ти обясни по-добре, просто защото току-що се е ровил по темата. На мен детайлите ми се губят...
   – Масивна загуба на мозъчни клетки – тъжно го погледна Едгар.
   Мишел се закашля, за да прикрие смеха си.
   – Виж какво! – засегна се Шон. – Мисля, че губя съвсем малко за човек на моята възраст!
   – Трябва да пиеш лекарства – посъветва го с искрена загриженост Едгар. – Познавам и някои добри специалисти в тази област.
   Този път Мишел не се сдържа и прихна.
   – Да преминем на "Иран-контра", става ли? – каза нетърпеливо Шон. – Няма смисъл да си губим времето с моите мозъчни гънки!
   Едгар кимна и се облегна назад.
   – Звучи сложно, но на практика е било съвсем просто – започна той. – Всичко започва с опитите да бъдат освободени група американски заложници, държани от една радикална групировка, свързана с Иран. Според първоначалните планове Израел трябва да достави известно количество оръжия на Иран, след което САЩ да им ги възстанови и да си получи парите за тях. Но нещата бързо се превръщат в директен пазарлък "оръжие срещу заложници" въпреки закона, който забранява продажбата на оръжие за Иран. После плановете отново се променят: оръжието се продава на Иран чрез посредник, а част от получените пари се използват за финансиране на контрите в Никарагуа. Нещата саорганизирани така, че Мануел Нориега и неговата Панамска отбранителна армия да подпомогнат свалянето на сандинисткото правителство в Никарагуа, което не храни топли чувства към нас. Но Конгресът вече е приел закон, който забранява на специалните служби да оказват подкрепа на контрите. По тази причина въпросните служби се опитват да заобиколят забраната, като едновременно с това доставят известно количество оръжие на Иран, за да бъдат освободени нашите заложници там.
   – И ти наричаш всичко това съвсем просто?! – възкликна Мишел.
   – Ами да – скромно отвърна Едгар.
   – Просто е, доколкото позволява на политиците да правят каквото си искат – уточни Шон. – Но в един момент се оказва, че Нориега не ни е чак толкова добър приятел, колкото е изглеждало.
   – Нормално – кимна Едгар. – Трябва ли да напомням, че преди да намразим Саддам Хюсеин, той също ни се водеше приятел?
   – Спрете ме, ако някога реша да се кандидатирам за президент – направи гримаса Мишел.
   – Защото ще станеш диктатор – добави Шон, погледна я и продължи: – Толкова по въпроса за "Иран-контра" през осемдесетте. Сега обаче имаме източника на Джордж Карлтън, който твърди, че правителството ни се опитва да финансира иранските бунтовници чрез изкупуване на афганистански мак, за да могат те да се снабдят с оръжие за свалянето на режима. Нещата не са едни и същи.
   – Може би това е най-доброто при създалите се обстоятелства – подхвърли Мишел. – Не той е организирал схемата, Шон. По-скоро се е натъкнал на нея и тя е станала катализатор за онова, което прави.
   – Алън Грант ли имаш предвид? – пожела да уточни Едгар.
   – Точно него – кимна Шон. – Той е сключил споразумение с човек, който поддържа контакти с "Херон Еър Сървис". Сам Уинго следеше този човек и може чрез него да е стигнал до самия Грант.
   – Но аз не открих връзка между "Виста" и "Херон" – обади се Едгар.
   – Вероятно са я прикрили добре. Може да се окаже, че именно "Херон" е авиокомпанията, която е изнесла парите от Афганистан. Да не забравяме твърденията на Уинго, че товарът му е бил отнет от хора, легитимирали се като агенти на ЦРУ.
   – Но парите може би не са стигнали до Иран – отбеляза Мишел.
   – По-вероятно е да са се върнали тук.
   – Може би става въпрос за добре замислен грабеж – погледна го Мишел. – Грант е зет на Маршал, който отговаря за тези пари. Може би той е споделил за операцията с Грант, който планира грабежа и свива един милиард евро.
   – Ако не беше трагедията е родителите му, не бих си помислил за това. Но тук имаме един изключително силен мотив за отмъщение. Според мен не става въпрос само за един милиард евро. Защо ще подхвърля на Джордж Карлтън толкова много информация, ако нещата се свеждат само до обикновен грабеж? Според мен това е опит за дискредитиране на Коул и неговата администрация. А Грант едва ли се нуждае от тези пари, нали, Едгар?
   – По всичко личи, че ръководи един изключително успешен бизнес е няколко сериозни клиента от държавния сектор. Къщата му струва около едни милион долара, а ипотеката е изплатена още преди три години. Притежава отличен кредитен портфейл, няма нито дългове, нито висящи дела. Позволих си да хакна дори данъчните му декларации, от които личи, че е сред най-големите данъкоплатци.
   – Хакнал си Данъчната служба? – вдигна вежди Мишел. – Това не е ли забранено?
   – Не съвсем. Разполагам с достатъчно пълномощия да проверявам каквото си пожелая. Националната сигурност е общовалиден пропуск. Просто използвах тази привилегия да свърша малко и от вашата работа...
   – А пък ние се сдобихме с това – каза Шон и му подаде флашката, която извади от джоба си.
   – Какво има на нея? – попита Едгар и бързо я вкара в слота.
   – Имейлите от източника на блогъра. Надяваме се, че ще откриеш откъде са изпратени. Предполагам, че са взети съответните мерки за прикритие, но държим да стигнеш до изпращача – разбира се, ако това е възможно.
   Едгар започна да чука по клавиатурата с бързината, с която очите му се местеха по монитора.
   – Обичайните протоколи не действат – обяви той.
   – Как разбра? – попита Мишел.
   – Вече ги пробвах – отвърна лаконично Едгар.
   Шон и Мишел се спогледаха.
   – Според мен мозъчните му клетки не намаляват, а се увеличават всеки ден – прошепна Шон. – Може би взема от моите чрез осмоза или дявол знае какво...
   – А ти знаеш ли какво е осмоза? – просъска в отговор тя.
   – Знаех, докато бях в гимназията – прошепна той, извърна се към Едгар и вече с нормален глас подхвърли: – Ако успееш, ще ни уведомиш веднага, нали?
   Малко по-късно си тръгнаха.
   – Защо винаги се чувствам като глупак в негова компания? – оплака се Шон.
   – Защото в сравнение с него сме точно такива.
   Тя изведнъж се закова на място и Шон се блъсна в нея.
   – Какво става, по дяволите?… – започна той, но в следващия миг проследи погледа ? и замръзна.
   Изправен на тротоара на няколко крачки от тях, Сам Уинго ги гледаше втренчено.
   62.

   – Теб човек трудно може да те открие – подхвърли Шон.
   – Ето ме, тук съм – направи крачка напред Уинго.
   – Виждам. Но как стана така, че си именно тук?
   – Проследих ви. Но бъдете спокойни, нямате друга опашка.
   – След като не сме те забелязали, значи си добър – кимна Шон. – Откъде ни проследи?
   – От болницата. Тайлър ми каза за приятелката ти и аз организирах малката си засада именно там. Сикрет Сървис ли ви докараха?
   – Да.
   – Къде бяхте?
   – Това е поверително.
   Мишел огледа пространството зад Уинго.
   – Къде е Тайлър?
   – На сигурно място. Трябваше да проверя още някои неща, преди да го изведа от там.
   – Тоест да се довериш на нас, нали?
   – Нуждая се от помощ – призна Уинго. – Не ми се случва често, но Тайлър е на мнение, че вие сте чисти. По тази причина и аз мисля така.
   – А как ще реагираш, ако ти кажа, че все още не знаем дали да ти вярваме? – попита Шон.
   – Предполагам, че ще ви разбера.
   – Проверихме записите на охранителните камери на летището – обади се Мишел. – Видяхме те да тръгваш след един служител на "Херон Еър Сървис", който те отведе в седалището на "Виста Трейдинг".
   Шон се огледа нервно.
   – Чувствам се гол тук – промърмори той. – Защо не се преместим на друго място, за предпочитане с четири стени и врата, която се заключва?
   Мишел разклати връзката с ключовете си и се усмихна на Уинго:
   – Надявам се да не изоставаш.
   Насочиха се към мотела, където бяха отседнали двамата партньори. Влязоха в стаята на Шон, който се настани на близкия стол, а Мишел – на леглото. Уинго остана прав до вратата.
   – Слушаме те – обади се Шон.
   – Повечето вече ви е известно.
   – Но не и най-интересното – отвърна Мишел.
   – Гледах новините, в които се споменава за Иран.
   – Ти беше ли наясно, че това е част от мисията?
   Уинго кимна.
   – И как се чувстваше? – попита Мишел.
   – Никак – сви рамене Уинго. – В работата на войника няма място за чувства. Освен това пожелах доброволно да се включа в нея и единствената ми грижа беше да я завърша успешно.
   – Но не успя – констатира с равен глас Шон.
   – Не е нужно да ми го напомняш! – враждебно го изгледа Уинго.
   – "Виста"? – подхвърли Шон.
   – Не знам много за тях. Тайлър намери някакъв сайт в Гугъл, но в него няма нищо.
   – Може би все пак имат някаква връзка с "Херон Еър Сървис" – отбеляза Мишел.
   – Връзката е човекът, когото проследих от "Херон" до "Виста" – кимна Уинго.
   – А с какво привлече вниманието ти той?
   – Беше в групата, която ме нападна в Афганистан. Помислих си, че една частна компания за товарни превози е много удобна за пренасяне на пари, особено ако теглото им надхвърля два тона. Освен това получих информация от един приятел в чужбина, според която "Херон" е участник в операцията. В общи линии това ме накара да им обърна внимание.
   – Президентът на "Виста Трейдинг" се казва Алън Грант. Познаваш ли го?
   – Не. Какъв е интересът му към всичко това?
   – Вероятно личен, пробуден преди няколко десетилетия – отвърна Мишел.
   На лицето на Уинго се изписа объркване.
   – Това е дълга история – поясни Шон. – Но Грант може би търси лично отмъщение, което да осъществи, като използва този милиард.
   – Ясно – бавно кимна Уинго. – Имате ли доказателства?
   – Никакви – отвърна Мишел.
   – А знаете ли каква е крайната му цел?
   – Не – отвърна Шон. – Но ако тази цел изисква кражбата на един милиард евро и открити обвинения срещу САЩ, които могат да доведат до война или нови терористични атаки с много човешки жертви, човек не бива да я приема леко...
   – Но как да ги спрем, каквото и да са намислили? – попита Уинго.
   – Ако източникът на информацията за изчезналите пари и заговора за сваляне на иранското правителство е Грант или негов колега, това ни дава право да се обърнем къмофициалните власти. А те вече ще решат как и кога да нанесат решителния удар.
   – Но откъде Грант може да е разбрал за парите?
   – Току-що научихме, че Дан Маршал му е тъст.
   – Заместник-министър Маршал? – възкликна Уинго.
   – Същият.
   – Знам със сигурност, че той е сред посветените в тайната мисия – каза Уинго. – Мислите, че работи с Грант, така ли?
   – Нямам представа – рече Шон.
   – А какво ще правим междувременно? Ще седим и ще чакаме да се случи нещо?
   – Лично аз не обичам да чакам – промърмори Мишел.
   – Тя е от момичетата, които първо сритват задници, а после мислят как да поемат отговорността – поясни Шон, с което си навлече отровен поглед от страна на партньорката си.
   – Точно такива хора харесвам – одобрително се усмихна Уинго.
   – Благодаря, че ми спаси живота в деня, когато се запознахме – усмихна му се в отговор тя. – Изобщо не бях забелязала онзи тип на дървото...
   – Ръцете ти бяха заети – каза Уинго. – А според мен и ти спаси моя.
   – Да оставим за по-късно взаимното потупване по раменете – нетърпеливо се намеси Шон. – Добре е да помислим за план, с който да извадим на светло Грант и да разберем намеренията му.
   Телефонът на Уинго изпиука.
   – Есемес от Тайлър – каза той и сведе очи към дисплея. – По дяволите!
   – Какво има?
   Вместо отговор Уинго набра кратко съобщение и натисна бутона за изпращане.
   – Хайде! – изръмжа той. – Вдигни проклетия телефон!
   Няколко секунди по-късно апаратът премина в режим гласова поща.
   – Не мърдай от там, тръгваме! – каза в скоропоговорка Уинго. – Чакай ни да се появим, без да правиш нищо, ясно?
   Остави телефона и вдигна глава.
   – Какво става? – попита Шон.
   – Обадила му се Кати Бърнет с молба веднага да се видят в мола "Тайсънс".
   – Защо? – попита Мишел.
   – Била посетена от агенти на ЦРУ, които настоявали да разговарят с мен.
   – Защо са се обърнали към Кати?
   – Не знам.
   – Може би не са били агенти на ЦРУ – подхвърли Шон.
   – Вероятно.
   – Но ти казваш, че тя е разговаряла с Тайлър. Как му се е сторила? Притеснена? Уплашена?
   – В есемеса му не се споменава нищо подобно.
   – Мислиш ли, че вече е тръгнал за срещата с нея? – попита Шон.
   – Страхувам се, че да – отвърна Уинго, очевидно успял да се овладее. После очите му се сведоха към дисплея. – По дяволите! Все още не е получил проклетото съобщение! Скапана машинка!
   – И ние имаме проблеми с покритието в този район – рече Мишел.
   – Но ти му остави съобщение и на гласовата поща. Нали? – попита Шон.
   – Тайлър не обича да си включва звука – въздъхна Уинго. – Може би изобщо не е разбрал, че съм го търсил.
   Юмрукът му гневно се стовари върху стената.
   – Защо хлапетата престанаха да търсят родителите си? Защо не си вдигат телефоните, а предпочитат шибаните есемеси?
   – Къде точно е срещата им в "Тайсънс"? – попита Мишел.
   – В "Старбъкс", срещу книжарница "Барнс и Ноубъл".
   – Да вървим.
   Тримата бързо напуснаха мотелската стая.
   63.

   По-рано през деня Кати Бърнет бе излязла от дома си с ракета за тенис под мишницата и кутийка топки в ръка. Възнамеряваше да потренира на стената в парка, който се намираше на три преки от дома ?.
   По пътя се замисли за Тайлър, който не се беше появил в училище. Тя го бе потърсила вкъщи, но не ? отвори никой, макар че пикапът беше паркиран на алеята.
   Зави зад ъгъла и тръгна покрай дърветата, които обточваха улицата до следващата пресечка. Беше толкова вглъбена в себе си, че изобщо не чу плъзгането на страничната врата на микробуса, който спря до нея.
   В следващия миг краката ? се озоваха във въздуха, а лицето ? беше покрито с мокра кърпа. Опита се да си поеме дъх, но припадна. Вратата се затвори и микробусът потегли. Ракетата и кутийката с топки останаха на тротоара.
   Пътуваха повече от час по второстепенни пътища в слабо населени райони. Крайната им цел беше малка хижа в гората, съвсем близо до мястото, където беше заровена Джийн Шепърд. Хижата беше тъмна, но пред нея беше паркирана кола.
   Микробусът спря. От него слезе мъж, който дръпна страничната врата, взе на ръце все още упоената Кати и я внесе вътре.
   Завързаха я за един стол и сложиха превръзка на очите ?. Спестиха ? лепенката на устата, защото искаха да говори. А дори и да се развикаше, нямаше кой да я чуе.
   Шофьорът на микробуса отстъпи крачка назад и се облегна на вратата. Алън Грант придърпа един стол и го постави на педя от все още безжизнената Кати. Огледа внимателно лицето ? и започна да подготвя въпросите, които да ? зададе. Издирването на Уинго все още не беше приоритет, но времето течеше. Надяваше се, че Кати Бърнет ще улесни процеса.
   Изчака я търпеливо да дойде в съзнание. Отначало главата ? се люшна на едната и на другата страна, после се задържа изправена и очите ? се отвориха. Но единственото, което видяха, беше превръзката.
   Грант докосна ръката ?. Тя подскочи и изпищя.
   Това беше направено нарочно. Той не искаше момичето да превърти от страх, но предпочиташе да е стреснато, уплашено и отчаяно.
   – Кой си ти? – попита с треперещ глас Кати.
   – Човек, който просто иска да си поговори с теб.
   – Не ме наранявай, моля те!
   – Никой няма подобни намерения, Кати. Ще си поговорим, а после ще ти поискам една услуга.
   – Каква услуга?
   – Тайлър Уинго ти е приятел, нали?
   Тя кимна. Краката ? трепереха толкова силно, че столът се движеше.
   – Аз искам да му помогна – добави Грант.
   – Едва ли – поклати глава тя. – Ако искаше да му помогнеш, нямаше да ме отвлечеш по този начин.
   Грант се усмихна. Духът ? се възвръщаше, но страхът скоро щеше да я скове отново. Винаги ставаше така.
   – Сложно е, Кати – рече на глас той. – Много сложно. Нали знаеш в какво е обвинен Сам Уинго?
   – Знам, но това е лъжа! – разпалено отвърна момичето. – Той е честен човек и никога не би откраднал онези пари. Все пак е бил в армията!
   – Всъщност и аз съм на същото мнение, Кати. Други са откраднали парите. А това са хора, които могат да причинят зло както на него, така и на Тайлър. Но аз съм тук, за да им попреча.
   – Не си! – отсече Кати. – Ти също им мислиш злото!
   – Сега ще сваля превръзката от очите ги и ще ти покажа нещо. Става ли?
   Грант кимна на мъжа до вратата, който се обърна и излезе.
   – Не искам да си обръщаш главата, Кати – добави той и се изправи зад гърба ?. – Гледай право пред себе си. Надявам се, че това, което ще видиш, ще те убеди в добрите ми намерения.
   Едната му ръка се вдигна пред лицето ?, а другата свали превръзката. Кати примигна няколко пъти и фокусира погледа си върху това, което беше пред нея.
   – Ти си от ЦРУ?! – възкликна тя, вперила очи в значката и служебната карта.
   – Точно така – отвърна Грант. – Работя под прикритие и затова не бива да виждаш лицето ми. Сам Уинго се е забъркал в нещо много сериозно. Ние вярваме, че са го натопили, но все още не разполагаме с доказателства. А Уинго не се доверява на никого, включително и на нас. Надеждата ни е, че ти ще го убедиш да установим връзка и да работим съвместно.
   – Защо аз?
   – Опитахме се да го открием, но, както вече ти казах, той не вярва на никого. На теб обаче ще повярва, Кати.
   – Какво искате да направя?
   – Да се свържеш с Тайлър и да поискаш среща на място по твой избор. Най-добре е да бъде обществено място, за да се чувствате сигурни.
   – Но какво да му кажа?
   – Че баща му трябва да се свърже с нас и да дойде в Лангли. Знаеш какво е Лангли, нали?
   – Вашата главна квартира.
   – Точно така, Кати. Там има хора, които са загрижени за съдбата на Сам Уинго и искат да оправят нещата. Но това няма как да стане, докато той се крие. И положението му ще става все по-тежко. Разбираш какво ти казвам, нали?
   Кати бавно кимна, продължавайки да гледа значката на ЦРУ пред лицето си. Това беше едно добре обмислено действие от страна на Грант. Тя трябваше да повярва, че той е от ЦРУ и всъщност е от добрите.
   – Ще го направиш ли, Кати? Ще звъннеш ли на Тайлър?
   – Мога да му звънна, но не гарантирам, че той ще се съгласи на среща.
   – Знам това. Но се надявам да приеме, защото те харесва и ти има доверие. Същевременно иска да помогне на баща си, точно както и ние. А аз съм сигурен, че баща му ще му повярва.
   След тези думи Грант извади телефона, който предварително ? бяха прибрали.
   – Сега ще набера Тайлър.
   – Мога да му изпратя есемес – предложи тя.
   – Не, по-добре да те чуе, защото няма как да е сигурен, че есемесът е от теб.
   – О, да, забравих. Но къде да се срещнем?
   – Какво ще кажеш за мол "Тайсънс"? Там има "Старбъкс", нали? Не е много близо до вашия квартал, но в замяна на това е на централно място и се посещава от много хора.
   – Знам го – кимна Кати. – Ходили сме там.
   – Ние ще те закараме. Предаваш му посланието и се прибираш у дома. Останалото е наша работа. Какво ще кажеш?
   – Ами добре – кимна тя. В гласа ? се долови облекчение.
   – Браво на теб – усмихна се Грант. – Родината със сигурност ще оцени помощта ти.
   След това той натисна бутона за бързо набиране.
   Наложи се да го направи още веднъж, преди Тайлър да вдигне.
   – Кати?
   Тя му предложи къде да се срещнат с възможно най-голямо спокойствие.
   – Добре, ще се видим там – отвърна Тайлър и прекъсна връзката.
   Кати погледна Грант.
   – Постъпи правилно – рече той.За мен.
   64.

   Тайлър забързано влезе в мола и се огледа. Обаждането на Кати го хвана абсолютно неподготвен. Все още не можеше да повярва, че ЦРУ иска да говори с баща му! Кати добави, че според тях Сам Уинго е бил натопен и ако се появи в централата, има всички шансове да бъде оневинен.
   "Старбъкс" беше точно пред него. Огледа се за пореден път. Имаше пълно доверие на Кати, но след всички откачени неща, които се случваха около него, искаше да бъде крайно предпазлив. Молът беше доста пълен и това му даваше допълнителна сигурност.
   Една ръка легна на рамото му и той светкавично се обърна. Пред него стоеше униформен полицай.
   – Тайлър Уинго? – попита той.
   – Аз… Аз съм – заекна Тайлър.
   – Трябва да дойдеш с мен, синко.
   – Защо?
   Зад него се появи мъж в цивилен костюм, който тикна картата си под носа му.
   – ФБР. Специален агент Мартин. Налага се да дойдете с нас, господин Уинго. Ще ви разпитаме във Вашингтонското оперативно бюро.
   – За какво?
   – Разбира се, че за баща ви, господин Уинго – изгледа го с лека изненада цивилният. – За какво друго? Да не би да ръководите някоя мрежа за разпространение на дрога?
   – Не. Но имам среща пред "Старбъкс"...
   – Ние знаем за госпожица Бърнет. Вече сме я прибрали на сигурно място. Тя има големи неприятности, господин Уинго. Знаете ли какво означава съучастник в престъпление постфактум?
   Тайлър изпита чувството, че всеки миг ще повърне.
   – Н-не… Лошо ли е?
   – Зависи. Може да стане много лошо. А сега да вървим.
   Пред мола ги чакаше черен джип със затъмнени стъкла, който потегли в момента, в който тримата се качиха.
   Телефонът на Тайлър започна да вибрира в джоба му. Есемесът на баща му най-после си беше пробил път във виртуалното пространство, но той нямаше как да му отговори. Същото се отнасяше и за гласовата поща, до която беше прибягнал Сам Уинго.***
   Трийсет минути по-късно Шон, Мишел и Уинго се втурнаха в мола.
   – Чакайте! – вдигна ръка Мишел. – да го направим като хората! Може би са използвали Тайлър като примамка за теб, Сам. И сега ни дебнат отнякъде.
   – В претъпкан с хора мол? – възрази Уинго.
   – Веднъж вече го направиха с нас – каза Шон. – На тези типове изобщо не им пука къде стрелят по теб и кой може да пострада.
   Разпръснаха се и поеха към входа на "Старбъкс" – заведението, споменато в есемеса. Само няколко секунди им бяха достатъчни да се уверят, че никой от тийнейджърите не е там.
   – Вече са ги пипнали – мрачно промълви Уинго.
   – Все още не сме сигурни – каза Мишел.
   – Сигурни сме и още как! – Уинго се опря на близката стена и похлупи с длан очите си. – Хванаха детето ми, да ги вземат мътните!
   – Ще си го върнем, Сам – рече Шон и сложи ръка на рамото му. – Просто трябва да запазим спокойствие и да решим как.
   – Не мога да мисля! Не и когато Тайлър е...
   – Те точно това очакват от нас – прекъсна го Мишел.
   – Нека продължим дискусията по-далече от това място – предложи Шон.
   Върнаха се на паркинга и се качиха в джипа на Мишел. Шон зае пасажерската седалка и се обърна към Уинго, който седна отзад.
   – Ако наистина са прибрали Тайлър, всеки момент ще потърсят контакт с теб и ще ти предложат сделка – каза той.
   – Естествено – кимна Уинго. – Мен срещу Тайлър.
   – И аз мисля, че офертата ще бъде такава.
   – А ние ще я удовлетворим. Няма спор, че Тайлър ще бъде освободен, но ще поискаме да пуснат и Кати, ако все още я държат.
   – Може би няма да се съгласят. Може би ви искат и двамата.
   – Тайлър не знае нищо.
   – Но те нямат гаранция. Вероятно се опасяват, че си споделил нещо с него.
   – Виж какво, аз съм просто жертвеният агнец. Намеренията им са да изсипят цялата мръсотия на моята глава.
   – Но не могат да бъдат сигурни какво ще се случи – поклати глава Шон. – Тайлър е застраховката им.
   – Всъщност какво видя там, в Афганистан? – попита Мишел.
   – Цял отряд въоръжени мъже, които размахваха карти на ЦРУ. Лидерът им се казва Тим Саймънс. Поне така пишеше на неговата карта. Обявиха, че има промяна в плановете и аз трябва да им предам товара.
   – А как успя да се измъкнеш?
   – Камионът беше зареден с експлозиви, а аз държах детонатора с натиснат бутон. Ако ме бяха застреляли, пръстът ми щеше да го освободи.
   – И всичко да се взриви – кимна Шон. – Викат му "идиотското копче".
   – Значи можеш да го разпознаеш? – попита Мишел. – Имам предвид Саймънс.
   – Мога – кимна Уинго. – Но уведомих за това и прекия си командир.
   – Полковник Леон Саут? – попита Шон.
   – Да.
   – Друго?
   – Там имах един познат, който ми помогна да напусна Близкия изток и да се върна тук. Той ми каза, че може би има връзка между изчезналите пари и "Херон Еър Сървис". – Уинго замълча и изведнъж се плесна по бедрото. – Господи, как можах да забравя!
   – Какво си забравил? – попита Мишел.
   – Вече ви казах, че проследих онзи тип от "Херон" до Вашингтон, където той влезе в офисите на "Виста Трейдинг". Изчаках го навън и продължих да го следя. Но в един момент и за мен се лепна опашка. Едва успях да се измъкна, но онзи вече беше изчезнал.
   – Тоест те знаят, че ги подозираш и си разкрил връзката между "Виста" и "Херон" – заключи Шон. – Това е напълно достатъчно да влезеш в черния им списък, Сам.
   – Май е така – мрачно се съгласи Уинго.
   Шон се извърна към Мишел.
   – Не трябва ли да се обърнем към федералните? Може би хлапетата са отвлечени!
   – Не, Шон! – ужасено го погледна Уинго. – Ако го направиш, те просто ще ги убият! Това не е обикновено отвличане. Залогът е много по-висок. Тези типове не се интересуват от пари за откуп. Те искат мен. Ти сам каза, че косвените жертви не означават нищо за тях.
   – В такъв случай възниква въпросът какво правим, след като чуем исканията им.
   – Трябва да сме сигурни, че когато се предам, Тайлър и Кати вече ще са свободни.
   – Лесно е да се каже – поклати глава Мишел.
   – Все пак има начин – рече Шон. – Най-добрият вариант е да ви измъкнем и тримата.
   – Кога мислиш, че ще се обадят? – попита Уинго.
   – Не веднага. Ще те накарат да се поизпотиш и хубаво да си помислиш за последиците от евентуалния си отказ.
   – Това ще ни даде известно време да се подготвим – добави Мишел.
   – Така е – кимна Шон. – Затова трябва да го използваме по най-добрия начин.
   – Имате ли някакъв опит в ситуации на отвличане? – попита Уинго.
   Шон и Мишел се спогледаха.
   – Да речем, че няма да ни е за пръв път – уклончиво отвърна той.
   После Мишел включи на скорост и потегли.
   65.

   – Не знам кои сте, но не сте от ФБР! – изкрещя Тайлър.
   Двамата с Кати бяха завързани за столовете и с превръзки на очите, а срещу тях седеше Алън Грант.
   – Нещата са доста по-сложни – отвърна той.
   – Гадове! – продължаваше да се гневи Тайлър. – Вие натопихте баща ми!
   – Но той се върна при теб, нали? Това е добра новина.
   – Искате да го убиете!
   – Грешиш.
   – Глупости!
   Грант вдигна глава и погледна към един от хората си в дъното, който направи крачка напред и сграбчи момчето за раменете. Тайлър извика от болка.
   – Достатъчно – рече Грант и мъжът се отдръпна.
   – Защо мислиш, че искаме да причиним нещо лошо на баща ти?
   – Защото вече направихте опит да го убиете.
   – Откъде знаеш, че сме били ние?
   – Просто знам. Кой друг би пожелал смъртта му?
   – Може би собственото му правителство. А ние, както ти правилно отбеляза, не сме част от него.
   – Кои сте тогава?
   Въпросът беше зададен от Кати.
   Грант насочи вниманието си към нея.
   – Добър въпрос – кимна той. – Кои сме ние наистина, след като не сме част от правителството?
   – Шпиони, терористи! – възкликна Тайлър. – С една дума, гадове!
   – Има случаи, при които шпионите са на страната на добрите – отбеляза Грант. – И понякога са принудени да отвличат деца просто защото нямат друг избор.
   – Глупости! – повтори Тайлър.
   – И ти си инат като баща си.
   – Не познаваш баща ми!
   – Напротив, познавам го много добре. Също като жената, която се преструваше на негова съпруга.
   – Преструвала се е? – рече недоумяващо Кати.
   – Тя обаче изчезна – заяви Тайлър.
   – Знам това. Имаш ли представа къде е отишла?
   – Не. А ти?
   – Доста си смел, Тайлър – промърмори Грант и леко докосна ръката му. – Въпреки че в момента си уплашен.
   Момчето рязко се дръпна.
   – Не знам докъде ще стигнем, но съм сигурен, че на даден етап ти ще видиш баща си – добави Грант. – Това мога да ти го гарантирам.
   – Защо?
   – Защото искам да поговоря с него, както вече ти казах. А след това вие двамата отново ще бъдете заедно.
   – Просто ей така? – сбърчи чело момчето.
   – Той ще се обади и ще поиска да разговаря с теб.
   – В такъв случай аз ще го предупредя да стои много далече от вас!
   – Сигурен ли си?
   – Не се страхувам от теб!
   Ръката на Грант легна върху главата на Кати и леко я стисна.
   – Твоята приятелка обаче се страхува от мен, Тайлър. Не забравяй, че трябва да помислиш и за нея.
   Храбростта на Тайлър започна да се топи.
   Грант пусна Кати, стана и излезе от стаята. Другият мъж го последва и заключи след себе си.
   Тайлър се вслуша в отдалечаващите се стъпки и въздъхна:
   – Много съжалявам, Кати. Не исках да те забърквам.
   Тя успя някак да преглътне сълзите си.
   – Всичко е наред, Тайлър. Ти нямаш нищо общо с това.
   Тайлър направи опит да я докосне, но въжетата не му позволяваха.
   – Трябва да се махнем от тук, защото тези хора никога няма да ни пуснат – пошушна той.
   – Но как?
   – Ще измислим нещо. Родителите ни са военни и са ни научили на разни неща. Баща ми, твоята майка...
   – Тя настояваше да тренирам таекуондо – каза Кати. – Научи ме как да оцелявам в гората без храна и вода. Но в момента това не ни върши никаква работа.
   Отвън избоботи автомобилен двигател, който бързо се отдалечи и затихна.
   – Усещам, че си съвсем близо до мен – прошепна Тайлър. – Дали ще можеш да свалиш със зъби превръзката от очите ми, ако се наведа към теб?
   – Мога да се опитам.
   Пет минути по-късно зъбите на Кати успяха да докопат възела на тила на Тайлър.
   – Усещам, че се разхлабва – обяви след известно време тя.
   Минута по-късно превръзката падна в скута на Тайлър.
   – Браво на теб – рече той, примигна няколко пъти и се огледа.
   Стаята беше малка. Единствените мебели в нея бяха столовете, за които бяха завързани. Имаше и един прозорец, плътно покрит с черен плат.
   – А сега аз ще сваля твоята превръзка. Ще стане по-лесно, защото те виждам. Наклони глава към мен.
   След по-малко от минута падна и превръзката на Кати.
   Двамата се спогледаха, окуражени от тази малка победа.
   – Сега трябва да се справим с въжетата – промърмори Тайлър.
   – Трябва да опрем гръб в гръб – рече тя. – Имам силни пръсти и ще се опитам да развържа възела.
   – Добре, но бавно. Страхувам се да не чуят стърженето на столовете по пода.
   В крайна сметка успяха да обърнат столовете си така, че да бъдат гръб в гръб. Тайлър усети пръстите ?, които се вкопчиха във въжето.
   – Възелът е доста стегнат, но мисля, че ще се справя – каза тя.
   Така изтекоха трийсетина минути. Тайлър чуваше напрегнатото дишане на Кати, но в крайна сметка тя успя и ръцете му бяха свободни. Той се наведе и бързо развърза краката си, а след това се погрижи и за нея.
   – А сега какво? – прошепна тя.
   – Ще излезем оттам – махна към прозореца Тайлър. – Успеем ли, ще изчезнем в гората.
   – Ами ако някой пази отвън?
   Той запретна единия крачол на широките си панталони. Към глезена му беше закрепен малък флакон.
   – Лютив спрей – поясни той. – Една параноична идея на баща ми, която може би ще ни свърши работа.
   Поеха предпазливо към прозореца, тъй като дъските на пода бяха стари и проскърцваха издайнически.
   Тайлър повдигна черния плат и надникна навън.
   – Слава богу, че е тъмно – прошепна той.
   Заключването беше съвсем елементарно. Отне му по-малко от минута да отвори прозореца, като внимаваше да не изскърца.
   Прескочи перваза и се обърна да помогне на Кати.
   За миг спряха на място и се огледаха. Пред къщата беше паркиран черен джип – същият, който беше взел Тайлър от паркинга на мола. Беше го запомнил, тъй като това беше последното, което видя, преди да бъде упоен.
   – По всичко личи, че наоколо е гора – каза той.
   – А сега някъде? – попита Кати.
   – Хей!
   Обърнаха се едновременно и видяха един мъж, застанал на верандата.
   – Бягай, Кати! – изкрещя Тайлър.
   Тя не чака втора покана и изчезна в мрака. Мъжът затрополи след нея, но Тайлър му препречи пътя и насочи флакона с лютив спрей в лицето му. Мъжът изкрещя, блъсна се в него и двамата се търколиха на земята, преплели ръце и крака. После Тайлър видя нещо и изведнъж престана да блъска и рита в опит да се освободи.
   Кати не беше избягала.
   До нея стоеше мъж, опрял пистолет в главата ?.
   Тайлър моментално спря да се съпротивлява.
   – Голяма грешка, момче – изръмжа Алън Грант. – Непростима грешка!
   – Не я наранявай, моля те! – извика Тайлър.
   Пистолетът гръмна.
   66.

   – Изтекоха цели двайсет и четири часа! – каза напрегнато Сам Уинго.
   – Така и предполагахме – спокойно отвърна Шон.
   Все още бяха в мотела, където прекараха нощта в очакване на обаждане или есемес от Тайлър.
   Мишел се беше облегнала на стената и наблюдаваше Уинго.
   – Предупредихме те, че ще се опитат да ти скъсат нервите – каза тя.
   – А вече знаем, че са отвлекли и Кати – добави Шон. – В новините споменаха и за нейното изчезване.
   – Познавам добре семейството ? – мрачно въздъхна Уинго. – Майка ? служи във ВВС. Дори не искам да мисля какво означават ракетата и топките за тенис, зарязани на тротоара...
   – Никой нищо не е чул – добави Мишел. – А това означава, че тези хора пипат професионално.
   – Все пак има и добра новина – каза Шон. – Те знаят, че сме се срещнали, но нямат представа, че вече сме в един отбор. И със сигурност няма да очакват масивните подкрепления, които можем да поискаме по всяко време.
   – Ще имаме много малко време за подготовка – предупреди Мишел. – Те със сигурност ще очакват да се появим веднага след като се обадят.
   – Но как отново да преминем в настъпление? – попита Уинго. – Лично аз не обичам да изпълнявам чужди заповеди, особено когато става въпрос за детето ми.
   – Въпреки това ще ни трябва време за подготовка – поклати глава Шон.
   – Подготовка за какво? – изгледа го Уинго.
   – За да се представим като агенти на Сикрет Сървис – отвърна Мишел.
   – Аз служа в спецчастите. Ако се стигне до ръкопашен сблъсък, ние сме доста по-добри от вашите момчета.
   – Да разбирам ли, че си харесвал всичките си колеги, с които си се сражавал рамо до рамо? – изгледа го Мишел.
   – Естествено. Влизал съм в бой с решимостта да жертвам живота си за човека до мен.
   – А случвало ли се е да поемеш куршум, насочен към някого, когото не харесваш? – попита Шон.
   – Не! – отсече Уинго.
   – Това е доста гадно нещо, което обаче фигурира в служебните задължения на агентите от Сикрет Сървис – рече Мишел.
   – Но те научава на разни неща – добави Шон.
   – Например?
   – Например, че противникът никога не трябва да разбира накъде гледаш. Това е причината всички да носят огледални слънчеви очила. А сега да се залавяме за работа.***
   Грант се появи на обекта. Строителната дейност беше приключила. На мястото на предишните работници бяха дошли нови, доста по-различни. Не бяха мускулести младежи, не носеха оръжие и не се перчеха. Тяхното оръжие беше в главите им, а вместо куршуми използваха клавиатури. Те бяха кибервоини.
   Той се насочи към старата радиостанция, превърната в модерен високотехнологичен център с една-единствена цел.
   Да предизвика целенасочен хаос.
   Това означаваше единичен акт, който щеше да доведе до катастрофални събития по целия свят. Грант не се интересуваше от втората част от уравнението, оставяйки на други да се възползват от благоприятния шанс. Неговата цел беше проста и ясна – да поправи стореното зло. И нямаше да се успокои, докато това не се случи.
   Четецът на стената на камерата сканира ретината му и вратата се отвори. Той беше единственият, който имаше достъп до нея. Настани се пред дългата редица компютри и започна да ги изучава. Вече имаше напредък и неговата птичка в небето търсеше това, което му трябваше. Работата ? наподобяваше тази на частния детектив, който търси солидни улики, водещи до арест на заподозрените и изправянето им пред съда.
   Но вместо с хора от плът и кръв фината машина боравеше с единици и нули, а нейните разкрития се превръщаха в безжични данни в ефира. Системата, която се опитваха да пробият, беше защитена от код, заемащ трийсет милиона реда. Имаше много начини за проникване в нея, но имплантираната апаратура трябваше да остане скрита. Нещо, което автоматично свиваше местата за пробив до една наистина нищожна възможност.
   Грант продължаваше да наблюдава уникалната конфронтация, която течеше на компютърния екран. Един деликатен балет от съвършено изпълнени движения, финтове, атаки, контраатаки и непрекъснат спаринг. На практика всичко това беше далеч по-интересно от всякакви битки на Земята с оръдия и бомби. Те бяха просто брутални средства за убиване, напълно лишени от интелектуалната чистота и високите технологии на тази различна война.
   При всяка друга мишена Грант отдавна щеше да е победил. Но тази не беше обикновена, защото имаше изключителна защита. Бяха правени и други опити за пробиването ?, защото беше най-желаната в света. На практика обаче сериозни заплахи срещу нея просто липсваха. Което съвсем не я правеше неуязвима, а Грант обичаше предизвикателствата. Историята познаваше случаи, при които и най-добрата защитна система се пропуква, но въпреки това минаваха години, без никой да направи опит да я пробие. Оттук пред него възникваше уникалната възможност да постигне нещо, което никой друг дори не беше опитвал.
   Почти веднага забеляза, че бариерите срещу проникване падат една по една и това му даде нова увереност. Можеше да се окаже, че ще пробие системата доста по-бързо, отколкото беше допускал.
   След това извади документа, заради който беше ликвидирал Майло Прат. Плъзна поглед по редовете и се спря на един, който според него предлагаше възможности. Облегна се назад и обмисли нещо, което дълго време му се струваше непостижима мечта.
   Отмъщение. И справедливост. Две от най-силните желания в света. Те не бяха взаимно изключващи се. Дори напротив, съчетаваха се много добре. Баща му беше сложил край на живота си заради скандал, който не беше предизвикал. В момента действащият президент пробваше една не по-малко неоправдана маневра на световната политическа сцена. Но този път правителството щеше да плати цената. Основната причина за прецизното планиране на операцията се криеше във факта, че Грант бе разкрил навреме плановете на Белия дом. Навреме в практическия смисъл на думата, но доста късно в емоционалния. Мъката по мъртвите му родители ставаше непоносима.
   Но скоро всичко щеше да приключи.
   67.

   – Къде ще стане размяната? – попита Уинго. Най-после се бяха обадили. Случи се на следващата вечер, когато навън се лееше пороен дъжд, а температурите рязко спаднаха. Циклонът бушуваше с пълна сила.
   Преправеният глас звучеше механично, но изречените от него думи бяха зашеметяващи.
   – Размяна няма да има.
   Шон и Мишел се спогледаха стреснато. Уинго беше включил високоговорителя на телефона си, за да чуват и те.
   – Какви ги дрънкаш? – рязко попита той. – Готов съм да се предам, но само ако освободите сина ми!
   – Ти можеш да си мислиш така, но ние сме на друго мнение.
   – Тогава какво?!
   – Успокой се, Уинго. Няма да правиш нищо. Искаме да останеш в неизвестност, нищо повече. Изпълниш ли това, ще видиш сина си жив. Не го ли изпълниш, той е мъртъв.
   Уинго хлъцна и покри лицето си с длани. Мишел съчувствено го докосна по рамото.
   – Каква е гаранцията, че ще го направите?
   – А ние как да сме сигурни, че можем да ти се доверим?
   – Как ще разберете, че наистина съм изпълнил желанието ви?
   – Ще разберем, Уинго. Имаме си начини. Нищо не може да остане скрито. Ако решиш да говориш с някого, да отидеш някъде, да съобщиш на ФБР за изчезването на сина си и да им помагаш в издирването му, ние ще разберем. И тогава край със сина ти. Това можем да ти го гарантираме.
   Шон посочи телефона и докосна ухото си.
   – Тайлър – беззвучно размърда устни той.
   – Искам да говоря със сина си! – отсече Уинго. – Още сега! Иначе няма сделка!
   Няколко секунди по-късно се чу гласът на Тайлър.
   – Тате?
   – Тайлър! Добре ли си?
   – Уплашен съм, тате. Тези хора...
   Разнесе се пропукваме и гласът изчезна.
   – Тайлър! – изкрещя Уинго. – Тайлър!
   – Покрий се, Уинго – прозвуча отново механичният глас. – За да го видиш отново.
   – А Кати Бърнет?
   – Покрий се и ще видиш сина си!
   Линията прекъсна.
   Уинго бавно изправи гръб.
   – Това е неочаквано развитие – промърмори Шон и потърка брадичката си.
   Мишел не сваляше очи от лицето на съкрушения баща.
   – Ще го освободим, Сам – съчувствено рече тя.
   – Няма как да си сигурна – горчиво отвърна Уинго. – А и, изглежда, Кати е мъртва.
   Мишел погледна партньора си и замълча. Наистина имаше вероятност Кати Бърнет да е мъртва.
   – Няма какво повече да направим – вдигна глава Уинго. – Освен да чакаме и да се молим на Бог да удържат на думата си.
   – Това се отнася за теб, но не и за нас, Сам – каза Шон. – Ние ще продължим да работим.
   – Но така ще изложите Тайлър на опасност!
   – Той вече е в опасност – въздъхна Мишел. – Не бива да се заблуждаваме, че ще го пуснат доброволно, дори ти да се покриеш. Това е жестоката истина и ти я знаеш, нали?
   Уинго се втренчи в нея и на челото му се появиха дълбоки бръчки.
   – Да – мрачно кимна той.
   – Ще имаме шанс да стигнем до Тайлър и Кати само ако продължаваме да ги търсим.
   – Но как ще ги открием? Не разполагаме с никакви следи!
   Шон седна до него.
   – Знам, че си в невероятен стрес, Сам – каза той. – Самият аз никога не съм бил баща и едва ли мога да разбера всичко, което изпитваш в този момент. Но имам една молба – довери ни се. Ние знам за какво става въпрос и ще направим всичко възможно да ги върнем живи. И двамата.
   Мишел клекна от другата страна на Уинго.
   – Тайлър е единствената причина да се заемем с всичко това, Сам – прошепна тя. – Още в първия момент усетих, че нещо с него не е наред. Ти страшно много му липсваше. Не можеше да приеме, че си мъртъв. Искам да знаеш, че ще направя всичко възможно и ще рискувам живота си, за да го върнем жив и здрав.
   – Хубаво – кимна Уинго. – Вярвам ви. И от цялото си сърце ви моля да откриете и приберете децата!***
   Оставиха Уинго в мотела и скочиха в лендкрузъра.
   – Обещахме му много и сега е време да удържим на думата си – рече Шон.
   – Ами Кати?
   – Казахме и двамата. Каквото и да значи това.
   – Ами ако е мъртва?
   – Можем само да опитаме, Мишел. Нищо повече.
   – При Едгар ли отиваме? Току-виж, е успял да засече айпи адреса на източника на Карлтън...
   – Щеше да ни се обади – поклати глава Шон. – Няма смисъл да му висим на главата. Гениите работят най-добре, когато са сами.
   – Тогава къде отиваме?
   – Имаме една следа, която все още не сме проверили.
   – Коя е тя?
   – Връзката между "Херон Еър Сървис" и "Виста Трейдинг".
   – Едгар не успя да открие нищо нередно.
   – Той е гледал пиксели, само толкова. А ние трябва да се заровим в боклука, за да открием боклук. Така както правят детективите.
   – Но нали не искаме да бъдем разпознати?
   – Скришом ще го направим.
   – Добре, какъв е планът?
   – Той ще зависи от обстоятелствата.
   – Тоест нямаш план и ще ти трябва известно време, за да измислиш нещо.
   Шон се намръщи.
   – Чувствай се свободна по всяко време да предложиш свой план.
   Тя въздъхна и погледна през страничното стъкло.
   – Не бива да се провалим, Шон. Залогът е прекалено голям.
   – Залогът винаги е голям.
   – Имах предвид децата.
   – Не ни е за пръв път. И никога не сме позволявали някой да умре. Ще ги открием и ще ги приберем у дома.
   – Просто се надявам, че и сега ще успеем.
   Замълчаха. Няколко секунди по-късно Шон внезапно се обади:
   – Всъщност мисля, че ще успеем.
   – Вече имаш план? – стрелна го с поглед тя.
   – Току-що го измислих.
   68.

   Шон караше, а Мишел внимателно се оглеждаше.
   – Хубав квартал – промърмори той. Луксозните къщи бяха с безупречно поддържани дворове. – Много хубав.
   – Да, ако си падаш по такива неща – кимна Мишел.
   – Не ти харесва, че липсват купчини боклуци?
   – Ти наистина си нетърпим!
   Не след дълго навлязоха в друг квартал.
   – Отляво е – обади се Мишел. – Третата къща.
   Шон спря колата зад някакъв пикап и изключи двигателя. Мишел извади прибор за нощно виждане и го насочи към отсрещната страна на улицата.
   – Къщата на Леон Саут, значи – подхвърли тя. – Какво очакваш да открием там?
   – Нещо, което да ни насочи в правилната посока.
   – Нали бяхме на мнение, че информацията е изтекла от Дан Маршал?
   – Сега, като си мисля, прекалено очевидно е. Срещнахме се и с двамата. Ти получи възможност да разчетеш езика на телата им. Какво ти направи впечатление?
   – Маршал беше доста открит, докато Саут се спотайваше. Гледаше надолу със скръстени на гърдите ръце. Много позираше, много се оправдаваше.
   – И аз съм на същото мнение. От някого е изтекла информация и аз залагам на полковник Саут.
   – Мотиви?
   – Маршал е натрупал пари и може да се оттегли, когато си пожелае, докато Саут все още се катери по стълбата. Той вече е прехвърлил петдесет и вероятно се чувства подценен по отношение на чин и длъжност. Може би иска по-добър пенсионен план от този, който предлага Чичо Сам.
   – А защо наблюдаваме къщата му?
   – Да видим дали няма да изскочи нещо. Той е разведен, а двете му деца са големи и отдавна не живеят при него. Затова ще проверим дали някой няма да му дойде на гости в тази дъждовна нощ и по този начин да ни помогне да надушим следата...
   Два часа по-късно нямаше промяна. Никой не дойде, никой не излезе. В къщата светеше, имаше и някакво движение, но само на един човек, вероятно Саут, чиято служебна кола беше паркирана на алеята.
   – Можем да тръгваме, ако искаш – протегна се Шон. – По всичко личи, че той няма намерение да излиза.
   Мишел понечи да отговори, но в същия момент насреща им блеснаха ослепителни фарове.
   – Наближава полунощ – погледна часовника си Шон. – Може би е някой закъснял съсед.
   Смъкнаха се в седалките, докато колата бавно ги подминаваше.
   Мишел вдигна прибора за нощно виждане пред очите си и изруга.
   – Какво и ма?
   – Това е онзи от "Херон Еър"!
   – Сигурна ли си?
   – Абсолютно.
   – Но не спря пред дома на Саут.
   – Той е!
   Шон запали двигателя и предпазливо потегли след отминалата кола.
   – Няма как да не ни засече – промърмори той. – Ние сме единствената движеща се кола наоколо.
   – Задръж така още малко. Наближаваме една от големите пресечки, на която със сигурност има движение. Ще се скрием в него. Не ми се ще да го изпуснем.
   Шон се подчини.
   – Завива наляво!
   – Виждам.
   Не след дълго стигнаха пресечката. За късмет, светеше зелено и това им спести евентуално спиране непосредствено зад другия автомобил. Така шофьорът със сигурност би получил възможност да ги огледа независимо от фаровете им, които го заслепяваха.
   И двете коли направиха десен завой. Шон изостана и зае позиция зад някакъв зелен шевролет. По този начин увеличи дистанцията, но без да губи от поглед преследванатакола.
   Мишел свали оптиката, отвори лаптопа и започна да чука по клавишите.
   – Какво правиш? – погледна я за миг Шон.
   – Хаквам базата данни на Службата за регистрация на МПС.
   – Можеш да го направиш? – учуди се той.
   – Едгар ме научи. Добре де, не е съвсем законно...
   – По-скоро напълно незаконно.
   – Виж какво, просто се опитвам да захапя нещо, което ще раздвижи случая. Затова не ми чети конско!
   – Нямам такива намерения. Всъщност звучи екстра. Ще ми покажеш ли как се прави?
   – На теб ли, компютърен неграмотник?! – стрелна го с поглед тя.
   – Чудесно се оправям в интернет – намръщи се той.
   – Откога? До миналата седмица не знаеше какво е емотикон!
   Пръстите ? престанаха да тичат по клавиатурата в момента, в който страницата се отвори.
   – Тревър Дженкинс, четирийсет и една годишен, постоянен адрес във Виена – обяви тя.
   – Можеш ли да го провериш повече в онова нещо… Гугъл?
   – Нещо?!
   – Просто го направи, Мишел. Зает съм да следя заподозрян. Това е всичко, което може да поеме закърняващият ми мозък.
   Тя натисна още няколко клавиша и поклати глава.
   – Нищо особено. Явно не е знаменитост със собствен уебсайт и акаунт в Туитър. Чакай малко… Има акаунт в ЛинктИн, където и аз членувам с гордост.
   Миг по-късно влезе в акаунта и започна да чете.
   – Е? – нетърпеливо подхвърли Шон.
   – Бивш военен, завършил "Уест Пойнт". Служил в Сто и първа въздушнопреносима дивизия. Днес е президент и главен изпълнителен директор на "Херон Еър Сървис". Неженен, без деца. Притежава лиценз за пилот на граждански самолети. Членува в няколко търговски асоциации в бранша, работил е в Близкия изток, най-вероятно по време на военни операции.
   – И Алън Грант е бивш военен. Дали и той не е служил в Сто и първа?
   Мишел набра още някаква комбинация. Оказа се, че и Грант има страница в ЛинктИн.
   – Не, Грант е служил в пехотата. Но това не пречи да се е сприятелил с човек от ВВС. Нали всички са в армията?
   – Така е – кимна Шон. – Внимание, завива.
   Мишел вдигна глава.
   – Според мен се прибира вкъщи, Шон. Адресът, отбелязан в Службата за регистрация на МПС, се намира някъде тук.
   – В такъв случай прекратявам следенето. Ще направим един кръг и отново ще се върнем тук. Така няма да събудим подозренията му.
   Стигнаха до адреса точно навреме, за да видят как колата на Дженкинс влиза в гаража на една почти нова къща между две доста по-стари.
   Минаха покрай нея, без да спират.
   – Какво научихме дотук? – подхвърли Мишел. – Освен самоличността, биографията и адреса на Дженкинс?
   – Появи се в квартала на Саут.
   – Но не спря да му се обади, а просто мина покрай дома му.
   – Това е странно. Може би само го наблюдава.
   – Може би – кимна Мишел, но в гласа ? липсваше убеденост.
   – Аз също не вярвам да е така – забеляза реакцията ? Шон.
   – Но Дженкинс има нещо общо с "Виста", а може би и директно с Грант. Все пак и двамата са бивши военни.
   – А Уинго идентифицира Дженкинс като член на отряда, който му е взел парите в Афганистан.
   – Които спокойно биха могли да се върнат тук с някой от самолетите на "Херон Еър Сървис".
   – Не съм сигурен. Предполагам, че за над два тона банкноти им е бил нужен по-голям самолет. Мислиш ли, че цялата компания е замесена?
   – Дженкинс я оглавява. А той е лицензиран пилот и спокойно би могъл да управлява самолета лично. Какъв по-добър начин да минеш безпрепятствено през митницата? По всяка вероятност този човек знае един милион начини да скрие превозваната стока...
   – Всичко това е вярно, но изобщо не ни помага в издирването на Тайлър и Кати.
   – Говорим за пъзел – промърмори Шон. – Ще видим картината едва след като подредим всички парченца.
   – Не съм сигурна, че разполагаме с толкова много време, Шон.
   – Ами тогава да останем през нощта пред къщата на Дженкинс и да видим накъде ще поеме утре. Може би ще ни отведе при децата...
   – По-скоро ще си губим времето.
   – Да имаш други идеи?
   – Не – въздъхна тя. – На две преки от тук има денонощен "Дънкин Донътс". Мога да изтичам до там за малко кафе и храна, докато ти наблюдаваш дома му.
   – Окей – разсеяно отвърна Шон.
   Тя започна да разкопчава колана си, после изведнъж спря и го погледна:
   – Какво?
   – Не знам. Нещо ме човърка относно онова място.
   – Кое място?
   – Домът на Саут. Или по-скоро кварталът преди него.
   – Какво за него?
   – Имам чувството, че вече съм бил там.
   – Кога? Защо?
   – Не се сещам – поклати глава Шон и примирено се усмихна. – Така е, като изчезват мозъчните ми клетки. Май наистина ставам жертва на този процес.
   – Пъхни пръсти в ушите си и гледай да не изпуснеш нито една. Ще ни трябват, за да стигнем до дъното на тази афера...
   69.

   Шон усети побутване по рамото. За миг умът му блокира, люшкайки се между съня и будното състояние. Второто побутване го събуди. До него стоеше Мишел, държаща в ръка своя фотоапарат с монтиран на него телеобектив.
   – Здравей, спящи красавецо – поздрави го тя. – Готов ли си да работиш?
   До този момент бяха дежурили на смени. Два часа сън, следващите два – будуване.
   – Колко е часът? – примигна той, прозя се и започна да се надига.
   – Осем и нещо.
   Шон погледна навън. Продължаваше да вали и всичко тънеше в полумрак.
   – Някакво раздвижване при Дженкинс?
   – Все още не. Лампите светнаха точно в седем. Вероятно е звъннал будилник. Снимах всичко, което ми се стори по-важно.
   – А какво е положението на улицата?
   – Подранили минувачи, сънливи деца, тръгнали към спирката на автобуса, двама бягащи за здраве под дъжда с риск да умрат от пневмония.
   Мишел извади от жабката протеиново блокче, разкъса опаковката и захвърли станиола в краката си.
   – Една хапка? – протегна го към него тя.
   – По-скоро бих ял миши изпражнения – поклати глава Шон. – Всъщност това, което държиш, сигурно е пълно с тях. В изпражненията има много протеини.
   – Какво ще правим, когато Дженкинс излезе?
   – Ще го проследим.
   – Има опасност да ни забележи.
   – Длъжни сме да рискуваме. Засега той е единствената нишка, която може да ни отведе някъде.
   – Не правим ли фатална грешка, като не се обаждаме на Литълфийлд и ФБР?
   Шон разтърка врата си и плесна няколко пъти бузите си, за да се събуди напълно.
   – Част от мозъка ми казва, че сме идиоти, щом не търсим помощта им – въздъхна той и се протегна в седалката.
   – А другата част?
   – Още не съм стигнал до нея.
   – Ето го, излиза!
   Вратата на гаража започна да се вдига и те моментално се смъкнаха надолу в седалките. Миг по-късно колата се плъзна покрай тях и изчезна надолу по улицата.
   – Хей, носиш ли си апашките инструменти? – подхвърли Шон.
   – След като имам джобове, значи ги нося.
   – Влез в къщата и виж какво можеш да откриеш. Ще проследя Дженкинс, а след това пак ще се съберем.
   – Това добре, но аз как ще се придвижа? – попита тя.
   – Ще вземеш такси.
   – Браво! Много ти благодаря!
   – И гледай да не те спипат. Проникването с взлом е тежко престъпление.
   Мишел излезе навън и проследи с поглед лендкрузъра, който пое в посоката на Дженкинс. После огледа улицата. Беше доволна, че продължава да вали и е почти тъмно.
   Насочи се към къщата и почука на входната врата – предпазна мярка срещу евентуалните зяпачи.
   Надникна през един от близките прозорци и зърна мигащата червена светлина на алармата, монтирана на стената във входното антре.
   Никога не е лесно, дявол да го вземе!
   Мишел се шмугна в сянката на близките дървета и тръгна да обикаля къщата. Наличието на алармена инсталация изключваше проникването през вратите, а това означаваше, че комплектът специални инструменти ставаше безполезен.
   Оставаше само една алтернатива.
   Погледът ? се спря на малкото прозорче, до което можеше да се стигне от задната веранда. Баня, предположи Мишел.
   Обърна се и погледна зад себе си. Тук нямаше къщи. А дърветата бяха достатъчно нагъсто, за да предложат прикритие.
   Ножът ? свърши добра работа. Тя отмести резето на прозорчето и предпазливо вдигна стъклото, молейки се в банята да няма датчик. Промуши се през отвора и безшумно скочи на пода, съвсем близо до тоалетната чиния. Затвори след себе си, открехна вратата и предпазливо надникна в коридора. Вниманието ? беше насочено главно към горната част на стените и тавана, където би могло да има сензори за движение.
   Не видя такива и предпазливо прекрачи прага. В следващия миг замръзна, доловила тихи забързани стъпки.
   Иззад ъгъла изскочи малко кученце, което се закова на място, огледа я и се търкулна по гръб. Тя се наведе да го почеше по корема.
   – Здравей, приятелче. Ще ми кажеш ли къде са скрити всичките мрачни тайни на този дом?
   Бързият оглед на стаите на приземния етаж не донесе нищо.
   Домашният кабинет на Дженкинс се оказа на втория етаж.
   Малък, с бюро, стол и рафтове с книги, повечето специализирани издания за самолети и правилници на Въздухоплавателната асоциация.
   Върху бюрото имаше компютър "Ейпъл". Мишел седна пред него и натисна няколко клавиша, но машината ? поиска парола, с каквато тя не разполагаше. Опита пет-шест варианта, въртящи се около рождената дата на Дженкинс и някои други лични данни, които беше запомнила от проникването в системата на Службата за регистрация на МПС. Факт, който не я изненада.
   Пръстите ? нерешително забарабаниха по плота. Ако имаше кола, би могла да отмъкне целия компютър, с който Едгар несъмнено щеше да се справи. Но нямаше как да излезе на улицата и да спре такси с настолен компютър в ръце.
   Едгар!
   Набра номера му и обяви:
   – Имам малък проблем. Отседнала съм у един приятел, който ме помоли да наглеждам къщата му, докато отсъства. Позволи ми да използвам компютъра, но забрави да ми кажепаролата. Търся го, но телефонът му не отговаря. Ще можеш ли да ми помогнеш?
   – Каква марка е?
   – "Ейпъл".
   – Значи ще ми трябва малко време.
   – Страхотно – промърмори разочаровано тя. – Колко време?
   – Поне една минута.
   – Обичам те, Едгар! – каза Мишел.
   Отговори ? продължително мълчание.
   – Всъщност аз не съм сам, госпожице Максуел. Имам гостенка.
   – Браво на теб, Едгар. И жалко за мен.
   Той ? предложи серия от действия, в резултат на които харддискът се включи за по-малко от минута.
   – Вътре съм. Благодаря.
   – Моля. О, и още нещо, госпожице Максуел...
   – Да?
   – Всъщност не наглеждаш ничия къща, нали?
   – Ами...
   – Така си и помислих. Май току-що ти помогнах да проникнеш в чужд компютър, а?
   – Направих го в името на всеобщото благо.
   – Добре, след като казваш.
   – Сбогом, Едгар.
   – Сбогом. Обещавам да ти се обадя, ако нещата тук не се получат.
   – А, хубаво. Благодаря ти.
   Тя започна да натиска клавишите. Целта ? беше да отвори максимално количество файлове, които бързо прехвърляше на намерената в чекмеджето флашка.
   В далечината се разнесе вой на сирена. Тя моментално измъкна флашката и светкавично избърса клавиатурата с подплатата на якето си. Изскочи от кабинета и се затича надолу по стълбите. Воят на сирената се усилваше.
   Дали не беше задействала някаква скрита аларма?
   Кученцето започна да се мотае в краката ?, но тя не му обърна внимание. Влезе в банята, отвори прозорчето и се прехвърли през перваза. Скочи от задната веранда и се понесе към дърветата зад къщата. Не след дълго стигна съседната улица и с бърза крачка се насочи към оживеното кръстовище, което вече познаваше от предишната вечер.
   Не видя такси, но успя да хване автобуса, който я стовари пред спирката на метрото. По пътя набра номера на Шон.
   – Къде си?
   – Тъкмо влизам в паркинга на "Херон Еър" на "Дълес" – отвърна той. – Трафикът е адски натоварен, дори и за онези, които искат да напуснат града. А ти?
   Тя му обясни накратко какво е свършила и къде се намира. Пръстите ? машинално опипваха флашката в джоба на якето.
   – Ще взема колата, която оставихме тук, и ще отскоча до Едгар. Може би той ще открие нещо смислено във файловете, които свалих.
   – Чудесно, ще дойда при вас по най-бързия начин.
   Мишел прекъсна връзката.
   Шон остави телефона си в момента, в който дулото на пистолета опря в главата му.
   70.

   Периферно зрение. То беше необходимо за много професии.
   Всеки куотърбек от НФЛ трябваше да го притежава, ако не искаше да бъде размазан от връхлитащите защитници.
   Баскетболните рефери също го имаха и с негова помощ следяха всичко, което се случваше на игрището.
   А агентите на Сикрет Сървис се нуждаеха от него, за да предотвратят заплахите срещу своите обекти и тях самите.
   Без изобщо да помръдва глава, Шон видя пистолета и лицето на мъжа, който го държеше.
   Лакътят му натисна клаксона и пронизителният звук разцепи относителната тишина на утрото в околностите на летището. Ръката на нападателя потрепна леко, но това даде шанс на Шон да осъществи каквото беше намислил. Пръстите му се вкопчиха в ризата на мъжа и той рязко го дръпна към себе си. Главата на нападателя влезе в съприкосновение с дебелата врата на лендкрузъра. От устата му бликна кръв, примесена с парченца от зъбите му. Тялото му се свлече на асфалта.
   Шон вече беше включил на скорост и колелата бясно се завъртяха. Натисна газта до дупка и джипът се стрелна през изхода на паркинга. Видя в страничното огледало как мъжът бавно се надига, прави една несигурна крачка и отново пада.
   Не беше Дженкинс
   – Мамка му – изруга под носа си Шон.
   Бяха го засекли. А това не се връзваше с плановете му за освобождаването на Тайлър и Кати. Обади се на Мишел. В движение ? обясни какво е станало.
   – Видях го в последния момент – въздъхна той. – Грешката е изцяло моя!
   – Аз те разсеях със своето обаждане – отвърна тя.
   – Мога да говоря дори с дъвка в устата! – сопна се той, помълча за момент и мрачно добави: – Или поне можех...
   – Ще кажем ли на Уинго?
   – Не. И без това едва издържа. Една такава новина ще го побърка.
   – Тогава какво ще правим?
   – Ще се срещнем при Едгар. Дано открие нещо в проклетата флашка, за да хванем тия гадове на мушката, преди да е станало късно!***
   След час Шон спря пред фермата на Едгар. Небето се беше поразчистило донякъде и слънцето надничаше между сивите облаци. Наетата от Мишел кола вече беше там – нещо напълно нормално при нейния стил на шофиране. Минавайки покрай нея, той пипна капака. Дори не беше топъл. Вероятно бе карала бясно през целия път. А досега не е глобявана нито веднъж, каза си той и поклати глава.
   Почука и влезе в къщата.
   Приведена над рамото на Едгар, Мишел се взираше в мониторите върху бюрото.
   – Не е била на гости у приятел – рече Едгар в момента, в който го зърна. – Проникнала е с влом в нечий дом, а това е престъпление!
   – И аз ? казах същото – въздъхна Шон, забеляза чашата в ръката на Мишел и попита: – Кафето топло ли е? В главата ми е мътилка!
   Едгар отговори с многозначителен поглед и това прогони желанието му да навлиза в подробности.
   – Има кафемашина с капсули – информира го Мишел.
   Шон излезе от стаята да си направи кафе, след което се върна и застана край бюрото на Едгар.
   – И тъй, с какво разполагаме?
   – Купища файлове, които трябва да бъдат прегледани – отвърна Мишел.
   – А какво стана с проследяването на айпи адреса на информатора?
   – Разбих три от петте кода – рече Едгар.
   – Хей, това е страхотно!
   – Не чак толкова, защото останалите два са изключително трудни – поклати глава Едгар. – Този човек е знаел какво върши.
   Въодушевлението на Шон се стопи.
   – След като ти не можеш да ги разбиеш, аз не виждам кой друг ще успее – унило промърмори той.
   – Не съм казал, че не мога, а само че са трудни.
   – Оттук може да изскочи нещо – обади се Мишел и кимна към един монитор.
   – Какво е това? – присви очи Шон.
   – На пръв поглед фактура за закупено самолетно гориво – обади се Едгар.
   – Но първият поглед може да се окаже измамен – добави Мишел.
   – В смисъл?
   Вместо отговор Едгар натисна няколко клавиша. Страницата изведнъж се изпълни с неразбираеми знаци и символи.
   – Това вече съм го виждал – изпъшка Шон. – Прави го личният ми компютър, когато реши да полудее и да превърне документите ми в пълна безсмислица.
   – Обикновена засечка – успокоително промърмори Едгар. – Получава се, когато компютърът не е в състояние да разчете кода на страницата. Случва се по редица причини, включително повреден файл или проблем с разчитането на шрифта. Ако знаеш какво вършиш, лесно можеш да я отстраниш – това, което току-що направих. Но тук има и нещо друго...
   – Какво?
   – Код – отвърна Мишел.
   – Искаш да кажеш, че в тези безсмислици е скрит код? – вдигна вежди Шон.
   – Специалистите по сигурността на киберпространството го наричат злато в боклука – поясни Едгар. – На практика е много ефикасно, тъй като се случва на всеки. Но въпреки това си остава засечка в софтуера, нищо повече.
   – А ти очевидно виждаш нещо повече – отбеляза Мишел.
   – Когато използваш Стената, виждаш всичко – скромно отвърна Едгар.
   – И тъй, какво ти говори този код? – нетърпеливо попита Шон.
   – Доказва комуникация с неизвестен контакт, но аз съм почти сигурен, че става въпрос за айпи адреса на вашия блогър, тъй като бариерите срещу достъп са почти същитекато тези на източника от другата страна.
   – Какво представлява всичко това? – повтори Шон.
   – Поредица от цифри.
   – И какво означават?
   – Ако трябва да гадая, приличат на спътникови координати – отвърна Едгар. – И преди съм виждал такива. Все още не съм ги разшифровал напълно, затова не мога да определя точното местоположение на източника.
   – Птичка в небето? – погледна към тавана Шон. – Какво общо има това с всичко останало?
   – Очи, които виждат всичко – промърмори Мишел и бавно отпи глътка кафе. – Колко може да струва една такава птичка?
   – Много – отвърна Едгар. – Най-напред трябва да я създадеш, а това никак не е евтино. След това трябва да я качиш горе, което също не е евтино. Повечето хора с подобнинужди просто наемат пространство на някоя от съществуващите платформи.
   – И това ли е възможно? – вдигна вежди Мишел. – Наемаш пространство на спътник, както се наема апартамент?
   Едгар кимна и продължи да чука по клавиатурата.
   – Правят го непрекъснато. Има бизнеси, които изцяло зависят от спътниците. Част от онези, които използва правителството, също са собственост на търговски компании.
   – Правителството? – изгледа го Шон. – Но как се справя със сигурността?
   – Има няколко начина. Най-добрият е да се наеме целият спътник.
   – Това трябва да струва купища пари – промърмори Шон.
   – Например един милиард евро – подхвърли Мишел.
   Забележката ? го накара да я стрелне с поглед.
   – Така ли мислиш? Някой си е купил спътник? Но защо?
   – Не знам – каза Мишел и отпи още една глътка кафе. – Но след като спътниците са толкова скъпи, един милиард би трябвало да свърши добра работа.
   – Определено – кимна Едгар.
   – Колко струва купуването или наемането на спътник? – изгледа го Шон.
   Едгар протегна лявата си ръка, за да използва една от съседните клавиатури. Резултатът се появи на друг монитор. През цялото време дясната му ръка продължаваше да чука по клавиатурата пред него, а очите му се местеха между двата монитора.
   – Това зависи от големината на спътника и от обхвата му – промърмори той. – Изграждането на нов струва между половин и два милиарда. Размерите варират от петстотин килограма до два тона и повече, колкото тежи един камион. Но има и други модели, които аз наричам факли.
   – Защо?
   – Защото изграждането им е много евтино – да речем, милион или по-малко. Качват ги в орбита чрез някоя от онези ракети носители, които се дават под наем. Платформатасе разпределя между клиентите на ниски цени – понякога едва няколкостотин долара седмично. Това им гарантира възвръщане на инвестициите плюс добра печалба. След две години или по-малко птичката се насочва обратно към Земята и изгаря в атмосферата. Затова им викам факли.
   – Но тези евтини спътници едва ли имат обхвата на по-големите и по-скъпите, нали?
   – Естествено, че нямат. Дори в Космоса получаваш това, за което си платил. Гравитацията не се начислява. Последното беше шега – усмихна се Едгар.
   – Ясно, разбрах. А колко спътника летят в небето?
   Едгар натисна още няколко клавиша.
   – Малко над хиляда. Повечето от тях са държавна собственост – на Щатите, Русия и Китай, които ги разпределят между държавни, частни и военни потребители. Но има и много други държави, които притежават свои спътници или част от тях. Почти всички, които се дават под наем, са разположени на така наречената "геостационарна орбита" – за разлика от правителствените, които са в ниска околоземна орбита.
   – А за какво се използват те? – попита Мишел.
   – За комуникации – с готовност отговори Едгар. – Тоест за бързо прехвърляне на информация до различни точки по света. Телефонни услуги, навигация, компютърни мрежи и всичко останало. Стената зависи от тях, а следователно и аз.
   – Защо Алън Грант би купил или наел спътник? – замислено промълви Шон.
   – За шпионаж? – подхвърли Мишел.
   – Кого да шпионира? – погледна я скептично той. – И защо трябва да краде един милиард евро? Едгар твърди, че може да се наеме част от спътник за много по-малко пари. Според мен именно Грант е информаторът на блогъра. А правителството е бясно. Ти видя с очите си колко е притеснен президентът Коул. Ако се окаже, че цялата работа е отмъщение на Грант за това, което се е случило с баща му след аферата "Иран-контра", спътникът със сигурност фигурира в плана му.
   Той остави чашата си на плота и махна към монитора.
   – Можеш ли да откриеш списък на операторите на спътници с търговска цел, Едгар?
   – Да.
   – А възможно ли е да разберем кой е наел работно пространство на някой от тях през последните няколко седмици?
   – Мога да опитам.
   – Това е добре – кимна Шон и отново посегна към чашата си.
   – Какво мислиш? – любопитно го изгледа Мишел.
   – Комуникациите са основното предназначение на спътниците, нали така? Може би една от целите на Грант е тази. Той е доставил на Джордж Карлтън всички тайни около инцидента в Афганистан.
   Мишел кимна, а лицето ? започна да се прояснява.
   – Но ти мислиш, че използва спътника и с друга цел? – попита тя.
   – Точно така. Все още не знам за какво става въпрос, но вероятно не е само за предаване на информация. – Шон се извърна към Едгар. – Използвайки спътник, човек може да контролира разни неща, които се случват на Земята, нали?
   – Да. Държавите ги използват за управление на енергетиката, ядрените арсенали, командно-контролни дейности и още куп неща.
   – Нима допускаш, че иска да сложи ръка върху ядрения арсенал на САЩ? – възкликна Мишел.
   – Не. Тези функции се изпълняват само от държавните спътници и са надеждно защитени. Освен това се дублират от обезопасителни системи тук, на Земята.
   – Тогава за какво говорим, Шон?
   – Не знам – промърмори той, видимо разстроен. – Но имам чувството, че каквото и да се окаже, ще бъде огромно.
   – А какво ще правим ние, докато Едгар работи по това?
   – Ще се срещнем с Уинго и ще му разкажем всичко.
   – Нали сам каза, че е опасно?
   – Въпрос на терминология, Мишел. И на малко дипломация.
   – Тоест искаш аз да поговоря с него?
   – Ами не точно...
   – Защо?
   – Не ме разбирай погрешно, но ти си точно толкова дипломатична, колкото онзи безумец, който управлява Северна Корея...
   – С тази разлика, че съм далеч по-твърда от него! – отсече Мишел.
   71.

   Алън Грант не беше доволен от събитията през деня.
   Шон Кинг беше забелязан в близост до "Херон Еър Сървис", но отново беше успял да се измъкне.
   Някой беше проникнал в дома на Тревър Дженкинс. На пръв поглед там не липсваше нищо, но той нямаше как да бъде сигурен в това.
   Грант взе телефона за еднократна употреба, набра един номер и включи модулатора за промяна на гласа.
   Сам Уинго вдигна на второто позвъняване.
   – Имаме проблем, Уинго.
   – Какъв?
   – Всъщност проблемите са два: Кинг и Максуел.
   – Не знам за какво говориш.
   – Помолих те да се покриеш.
   – Изпълнявам молбата ти. Не съм ходил никъде от предишното ти обаждане.
   – Но твоите приятели го правят и заради теб
   – Те не са ми приятели.
   – Искаш ли да ти изпратя парче от тялото на сина ти, за да разбереш, че не се шегувам?
   – Не го наранявай, моля те!
   – Не се опитвай да ме будалкаш! Много добре знам, че работиш с Кинг и Максуел. Но дълбоко се заблуждаваш, ако мислиш, че ще стоя и ще гледам как тези двамата вървят по петите ми!
   – Какво искаш да направя?
   – Да ги спреш.
   – Как?
   – Оставям това на въображението ти. Ако искаш, може и да ги убиеш. На мен не ми пука. Но ако още веднъж усетя, че ми пречат, ще получиш Тайлър в чувал за трупове, ясно ли е?
   – Да – отвърна със задавен глас Уинго:***
   Шон и Мишел паркираха пред мотела и слязоха от колата.
   – Не съм много сигурен как да подходя със Сам – промърмори Шон.
   – А, не знам – изгледа го Мишел. – Що се отнася до дипломацията, аз съм на дъното на скалата заедно с онзи психар от Пхенян...
   – Не исках да кажа това.
   – Напротив!
   Шон почука на мотелската врата и подвикна:
   – Ние сме, Сам.
   – Не е заключено – чу се гласът на Уинго.
   Влязоха и Мишел затвори вратата.
   Когато погледна към стаята, видя Шон с вдигнати ръце.
   Срещу него стоеше Уинго, насочил пистолет в гърдите му.
   – Има ли някакъв проблем? – попита Шон.
   – Обадиха ми се по телефона. Не са доволни, че вие двамата душите около тях. Предупредиха ме, че ако не престанете, ще ми изпратят Тайлър в чувал за трупове!
   – Сам, нали ти обяснихме какво мислим да направим – каза Шон, без да изпуска пистолета от очи. – Бяхме единодушни, че това е най-добрият план да върнем децата невредими.
   – Не, вие бяхте единодушни. Аз дори нямах думата… – Пистолетът помръдна в ръката му. – Но сега вече я имам!
   – В момента играеш точно по тяхната свирка, Сам – обади се Мишел. – Ако всички стоим със скръстени ръце, Тайлър никога няма да се върне.
   – Нека ви кажа какво мисля аз – повиши тон Уинго. Ако не престанете, Тайлър ще умре. Но ако престанете, може би има някакъв шанс.
   – Не го вярваш, нали? – подхвърли Шон.
   – Не ми казвай какво вярвам и какво не! – викна Уинго. – Няма да позволя да подпишете смъртната присъда на сина ми!
   – Вече позволяваш, Сам – поклати глава Мишел. – С това, което правиш в момента.
   – Попаднахме на следи – добави Шон. – Доста обещаващи. Вече сме близо.
   – Говорете каквото си искате, но аз трябва да мисля за сина си.
   – А ние не го правим, така ли? Единствената причина да поемем случая е именно синът ти.
   – Вижте какво, не ви обвинявам за нищо – отмести поглед Уинго. – Знам, че се мъчите да помогнете, но в момента аз съм в капан.
   – По своя вина, а не по наша – притисна го Мишел. – А още по-малко по вина на Тайлър. Защото ти си този, който е изявил желание да изпълни онази шантава мисия.
   – Мислиш ли, че не знам? – изрече с каменно лице Уинго. – Съжалявам за това решение от мига, в който го взех.
   Шон направи крачка встрани и седна на леглото.
   – Значи отговорът е просто да си седим мирно и кротко и да се надяваме, че хората, извършили вече няколко убийства, ей така ще пуснат Тайлър да се прибере у дома – подхвърли той. – Това ли е твоята стратегия?
   Уинго тежко се отпусна на стола до стената, но пистолетът му остана насочен към тях.
   – Имам ли друг избор? – каза той.
   – Например да обърнем нещата срещу тях.
   – Как?
   – Вече сме сигурни, че Алън Грант е замесен в тази история.
   – Но с какво ни помага това?
   – Той също има семейство.
   – Е, и?
   – Ти си притиснат до стената – втренчи се в него Шон. – И си отчаян, защото не виждаш изход.
   – Нещо не те разбирам.
   – Той заплашва да убие сина ти.
   – Да. Но какво мога да направя?
   – Писна ми да се съобразяваме с тези мръсници – отсече Шон. – Предлагам да минем в нападение.
   – Как? – изгледа го Мишел.
   – Сам може да заплаши с убийство семейството на Грант.
   Мишел замръзна. Уинго го погледна объркано.
   – Никога няма да повярва, че ще го направя – прошепна след дълго мълчание той.
   – А ти отчаян ли си или не?
   – Отчаян съм, разбира се.
   – Отчаяното положение изисква отчаяни мерки.
   – Добре, но как ще вляза във връзка с него, ако приемем, че съм склонен да го направя?
   – С това – отвърна Шон и махна към телефона му.
   – Няма да нараним децата на Грант, Шон! – отсече Мишел.
   – Разбира се, че няма. Казах, че Сам ще го заплаши. Това е всичко.
   – Но… – започна Мишел.
   – Дайте да отправим заплахата – прекъсна я Шон. – И да видим какво ще стане.
   Лицето на Мишел се проясни. Тя извърна поглед към Уинго, който изглеждаше все така объркан. В крайна сметка обаче прибра пистолета и измъкна телефона си
   – Кажи как.
   – Преди това ще отидем на едно място – заяви Шон.
   72.

   Когато телефонът за еднократна употреба започна да вибрира в джоба му, Алън Грант все още беше в камерата, заковал поглед в един от мониторите.
   Той го измъкна от джоба си и разсеяно погледна дисплея, после изведнъж се втренчи в него.
   Дете за дете. Ти отвлече моето, аз ще отвлека твоето. Но за разлика от теб аз мога да избирам между три.
   Грант скочи на крака толкова бързо, че удари коляното си в ръба на бюрото.
   Втурна се навън и закуцука към колата си. Набра в движение домашния си телефон, но никой не вдигна. Опита мобилния на съпругата си, но резултатът беше същият.
   Караше бързо, но пристигна пред дома си едва два часа по-късно и изскочи от колата. Видя ги миг преди да се втурне в къщата.
   Жена му, двете по-малки деца и черният лабрадор. Най-малкото беше в количката си, бутана от петгодишната му дъщеря. Явно се прибираха от разходка.
   – Какво правиш у дома по това време, Алън? – изненадано попита Лесли Грант, но като видя изражението на лицето му, загрижено добави: – Наред ли е всичко, скъпи?
   – Къде е Дани?
   Тя го погледна недоумяващо.
   – Още е на училище. Следобед ще се прибере с автобуса.
   Дъщеря им заряза количката и хукна към баща си.
   Грант разтърка чело и се помъчи да се усмихне, докато я вдигаше на ръце.
   Лесли се приближи до него. Грант потупа лабрадора по главата и направи опит да изглежда спокоен.
   – Добре ли си, Алън? – попита тихо тя.
   – Татко е добре – обади се дъщеря им, която се казваше Маргарет, но я наричаха Маги, като баба ?. Малките ? длани се притиснаха в бузите му. – Татко е добре.
   – Какво ще кажеш да ви заведа на обяд? – предложи той. – Става ли?
   – Ще ми трябват няколко минути да се подготвя – отвърна Лесли.
   – Добре, и без това трябва да взема някои неща от колата си. След двайсет минути?
   – Чудесно – кимна тя и поведе децата и кучето към къщата.
   На прага спря и се обърна. В очите ? имаше тревога.
   Телефонът в джоба му започна да вибрира отново, когато беше на крачка от колата си.
   Той сведе поглед към есемеса на дисплея.
   Прекрасно семейство, Алън. Дано си остане такова. Не се безпокой за кучето, няма да го закачам.
   Грант рязко се обърна, търсейки с очи подателя.
   Наоколо нямаше никого. Той пусна телефона в джоба си.
   Това усложняваше нещата. Проблемът с децата беше сериозен, но не нарушаваше плановете му. Дори Уинго да го беше надушил, нямаше доказателства за нищо. Самият той можеше да натисне спусъка, когато пожелаеше, без никой да го заподозре в нещо незаконно.
   А когато всичко приключеше, щеше да потърси начин да се разправи с Уинго. И с онези двамата, Кинг и Максуел.***
   Скрита зад паркираните коли в дъното на улицата, Мишел свали бинокъла и погледна към Шон, който седеше зад волана. Уинго се беше настанил на задната седалка и наблюдаваше Грант през собствения си бинокъл.
   – Ти беше прав, Шон – каза тя. – Това наистина го обърка. Прилича на заблудено в храсталаците ловджийско куче, неволно подплашило птиците, които дебне.
   – Точно това очаквах – доволно се усмихна Шон.
   – Дали ще го накара да се замисли?
   – Той има семейство, също като мен – обади се Уинго. – Едва ли иска да им се случи нещо лошо.
   – Естествено, че не, но… – започна Мишел.
   – Но няма да се откаже от генералния си план – довърши Шон. – Това искаше да разбереш, нали?
   Мишел кимна.
   – Казано иначе, ситуацията със заложниците няма да повлияе на намеренията му.
   – Спътници, откраднати пари, конспирация срещу правителството, изтичане на информация – започна да изброява Шон.
   – А мотивът зад всичко това е самоубийството на родителите му след аферата "Иран-контра" – добави Мишел. – Работата ми изглежда сериозна.
   – Но нищо от това не може да ни послужи пред ФБР – въздъхна Шон. – Литълфийлд ще ни вземе за луди. Или още по-лошо, ще провали операцията с някои прибързани действия.
   – Искаш да разбереш повече неща за този спътник, нали? – подхвърли Уинго.
   – Опитвам се. Едновременно с това се опитвам да открия и информатора на онзи блогър, но нещо ми нашепва, че в момента стоим точно срещу неговия дом. Мисля, че това дава отговор на тази част от ребуса.
   – Ще разполагаме с доказателства само ако Едгар успее да открие връзка между Грант и Джордж Карлтън – каза Мишел.
   – Това би било доказателство за изтичане на информация, но не и за престъпление – отбеляза Шон. – Докато не бъде доказано, че Грант е откраднал поверителна информация, правото му на свободно изразяване на мнение ще бъде по-силно от всички евентуални доводи на прокуратурата.
   – Какво правим тогава? – попита Уинго.
   – Трябва да разберем какво е предназначението на спътника. Ако успеем, вероятно ще можем да прескочим няколко хода и да му вземем царя.
   – Май не правиш разлика между дамата и шаха – отбеляза Мишел.
   – Това е така, защото не знам коя игра играе Грант.
   – Какво можем да направим? – попита Уинго.
   – Спътник – обяви след кратко замисляне Шон.
   – Този въпрос вече го уточнихме – скептично го погледна Мишел.
   – Нямам предвид този спътник, а друг.
   Тя опря длан в челото му.
   – Да не би да имаш температура?
   – Просто се питам откъде се появи Грант. Със сигурност не от офиса си в центъра. След нашия есемес му трябваха цели два часа, за да се прибере у дома. Но по това време на деня пътуването от Вашингтон до тук би му отнело най-много трийсет минути.
   – Вярно е – замислено промълви Мишел. – Въпреки че кара сравнително нов мерцедес, а тези коли задължително имат джипиес.
   – Джипиесът се управлява от спътник – отбеляза Шон.
   – Значи въпросът е как да се доберем до спътник, който следи неговия… – Тя млъкна, погледна го с очакване и добави: – Едгар!
   – Кой е този Едгар, когото непрекъснато споменавате? – попита Уинго. – да не би това да са инициали на компютърна система или нещо подобно?
   – Нещо подобно – отговори Шон.
   73.

   Оставиха Уинго в мотела и продължиха към фермата на Едгар. Той се съгласи да помогне в момента, в който разбра за какво става въпрос.
   – Май е крайно време да те назначим на щат, Едгар – отбеляза Мишел. – Ще направим страхотен екип, защото тъй и тъй използваме твоите умения доста по-често от правителството...
   Едгар я погледна заинтригувано.
   – Колко плащате? – попита той.
   – Съмнявам се, че можем да ти предложим заплатата, която получаваш в момента – побърза да се намеси Шон. – Просто нямаме възможностите на Чичо Сам...
   – Нито пък дълговете му – язвително добави Мишел.
   – А какви допълнителни стимули предлагате? – попита Едгар. – В момента имам четири седмици платен отпуск и пълни социални осигуровки. Плюс безплатна закуска и обяд, плюс ведомствен апартамент в центъра с много хубава гледка.
   – Ами… – заекна Шон. – Според мен Мишел просто се пошегува, Едгар – объркано добави той.
   Но гигантът сякаш не го чу.
   – Ще си помисля – рече той.
   Шон погледна нервно партньорката си.
   – Какво се случи току-що? – прошепна той.
   – Не съм много сигурна – прошепна в отговор тя.
   Шон изпъна рамене и вече с нормален глас попита:
   – Значи мислиш, че можеш да го направиш, Едгар? Имам предвид проследяването...
   – Дадохте ми номера на колата на Грант. От него лесно ще стигна до регистрацията, а тя от своя страна ще ми даде всичко останало.
   Пръстите му затичаха по клавиатурата.
   – Имам един въпрос, просто от любопитство – подхвърли Мишел. – Не получаваш ли травми вследствие повторяемостта на едни и същи движения?
   – Не.
   – А колко време ще ти трябва да го проследиш чрез джипиеса? – попита Шон.
   – Не много. Като свърша, ще ви се обадя.
   Излязоха от фермата и се качиха в колата си.
   – Според мен той реши, че наистина му предлагаме работа – обади се Мишел.
   – Че ти му я предлагаш! – язвително я поправи Шон.
   – Не говорех сериозно. Освен това не можем да си го позволим.
   – Знам – каза Шон. – Но не можем постоянно да му искаме услуги, и то безплатно. – Замълча за момент, после извърна глава да я погледне. – Или можем?
   – Твърдо не – отсече тя.
   Шон включи радиото, по което тъкмо започваха новините. Водещо място сред тях имаше разрастващият се скандал, свързан с администрацията на Коул. Опозицията в Конгреса решително настоявала за разследване и предлагала поименни призовки. Един конгресмен дори предложил да се открие процедура по импийчмънт. Правителството на Иранот своя страна също вдигало врява до небето, заклеймявайки поведението на САЩ. А съюзниците дипломатично се дистанцирали от ситуацията. Говорителят на Коул направил изявление, което звучало твърде неубедително.
   – Лоша работа – въздъхна Мишел.
   – Защото са постъпили глупаво – кимна Шон. – Демокрацията не може да се купи дори и с един милиард евро.
   – Забележително изказване – изгледа го Мишел.
   – И аз имам моменти на творчески проблясъци.
   – А сега какво? Да си въртим палците, докато Едгар си свърши работата?
   – Не. Ще се разделим.
   – Къде отиваш?
   – Да следя Уинго да не извърши някоя глупост.
   – А аз?
   – Мислех си, че би могла да отскочиш до болницата и да провериш как е Дейна вместо мен.
   – Аз ли? – попита Мишел и в очите ? се появи паника. – Никога няма да ме пуснат при нея, Шон!
   – Ще те пуснат, ако тя им каже.
   – Но защо не отидеш ти?
   – Защото съм… Можеш ли да го направиш за мен, Мишел?
   Тя понечи да продължи с протестите, но видя изражението му и се овладя.
   – Добре, ще отида. Само ме закарай до колата ми. Но обещай, че ще ми се обадиш, ако се случи нещо!
   – Обещавам. Благодаря ти, Мишел.
   – Моля.
   Един час по-късно Мишел влезе в болницата и се насочи към интензивното отделение. Умираше от ужас, че може да се сблъска с Къртис Браун. Но с облекчение разбра, че генералът не е в болницата. Една млада сестра я информира, че си е тръгнал преди малко, но казал, че пак ще се върне.
   Позвъниха на Дейна и тя се съгласи да я приеме.
   – Само за кратко – предупреди я сестрата. – Тя се нуждае от почивка.
   – Разбира се – кимна Мишел.
   Озова се в болничната стая и погледът ? пробяга по апаратите и системите, които поддържаха Дейна. Неотдавна самата тя лежеше в такава стая и се бореше за живота си.
   Придърпа един стол и седна до леглото.
   Дейна впери очи в нея. Днес изглежда доста по-добре, констатира Мишел. Въпреки че все още беше много немощна.
   – Шон не е ли с теб?
   – В момента е зает, но по-късно непременно ще намине.
   Дейна кимна, но си личеше, че е разочарована.
   – Разбрах, че генералът съвсем скоро е бил тук – подхвърли Мишел.
   Дейна понечи да седне в леглото, но ръката на Мишел я спря.
   – По-добре да го повдигна – каза тя.
   Завъртя ръчката отстрани и горната част на матрака се повдигна с няколко сантиметра.
   – Засега Къртис се справя отлично – промълви тя.
   – Ти също – увери я Мишел и окуражително стисна ръката ?.
   – Разкрихте ли нещо ново?
   – Продължаваме да работим и вече сме близо.
   – Сигурна съм, че Шон ще разнищи нещата докрай.
   – Явно поддържате много добри отношения с бившия си съпруг – отбеляза с едва доловима острота Мишел.
   – На практика никакви. Преди да се случи всичко това, не го бях чувала от развода.
   Мишел понечи да каже още нещо, но замълча. Нямаше смисъл да обсъжда Шон с тази жена, която беше в толкова тежко състояние.
   – Можеш да ме питаш каквото пожелаеш – каза Дейна. Мишел вдигна глава и срещна погледа ?. – Той е добър човек, но аз се прецаках тотално и го изгубих.
   – Съжаляваш, така ли?
   – Предпочитам да не използвам тази дума, защото имам Къртис. Не искам да се обръщам назад. – След минута мълчание добави: – А вие двамата не сте ли нещо повече от бизнес партньори?
   – Защо питаш?
   – Би ли ми подала онази чаша вода?
   Мишел ? поднесе чашата и я изчака да дръпне няколко пъти от сламката. После Дейна се облегна назад и си пое дълбоко въздух. Един от мониторите започна да издава пронизителни звуци.
   – Да извикам ли сестрата? – скочи на крака Мишел.
   – Няма нужда. Това нещо вдига шум вече два дни. Казаха ми, че заложените параметри били прекалено ниски, но никой не си направи труда да ги промени.
   Мишел седна обратно.
   Дейна гледаше китката си, към която беше прикрепена системата.
   – Питам, защото това има значение за мен, Мишел – промълви тя. – Но не заради това, което си мислиш. – Главата ? леко се завъртя надясно. – Аз съм много щастлива с Къртис. Искам обаче и Шон да е щастлив.
   – Той е щастлив.
   – Да си щастлив сам е едно, а да си щастлив с някого – съвсем друго. И тъй, не сте ли нещо повече от бизнес партньори?
   – Не знам какви сме, Дейна.
   – Шон разказа ли ти как се разделихме?
   – Не.
   – Грешката беше изцяло моя.
   – Не е лесно да си омъжена за агент на Сикрет Сървис.
   – Аз му изневерявах. Непрекъснато. Никога няма да забравя изражението му, когато разбра. Почувства се предаден.
   Мишел се облегна в стола си и поклати глава.
   – Не е нужно да навлизаме в тези подробности – рече тя.
   – Ако си влюбена в него, просто му го кажи. Така ще е по-лесно и за двама ви. Видях как те гледа. Познавам го и разбирам, че не е безразличен към теб.
   – Видя ни заедно само веднъж, и то за съвсем кратко – отвърна Мишел.
   – Не ми трябва много време, за да усетя някои неща.
   Мишел наведе глава и прокара длан по дългата си коса.
   – Благодаря за съвета – прошепна тя.
   – Но няма да го приемеш, така ли?
   – Съжалявам, но нищо не мога да ти обещая. А иначе разбрах какво ми казваш.
   Телефонът на Мишел иззвъня. Надяваше се, че е Шон.
   Но не беше той.
   Името, изписано върху дисплея, не беше случайно.
   Търсеха я от Белия дом.
   74.

   Шон седеше в колата си заедно със Сам Уинго. Бяха паркирали срещу дома на Дженкинс.
   – Каква полза от това? – попита Уинго.
   – Три четвърти от работата на детектива не води до резултат. Но човек трябва да я свърши, за да стигне до онези двайсет и пет процента, които имат значение. Същото е и в Сикрет Сървис, но там числата са още по-фрапиращи – деветдесет процента скука и десет процента лудница.
   – Не мога да нарека това другояче освен губене на време – поклати глава Уинго.
   – Нима искаш да ми кажеш, че по време на службата си в армията не си бил принуждаван да проявяваш търпение?
   – При нас съотношението е още по-тягостно – отвърна с въздишка Уинго. – Деветдесет и девет процента скука и един процент хаос. – Вдигна глава да го погледне и добави: – Извинявай, но започвам да си изпускам нервите...
   – Засега синът ти е в безопасност – потупа го по рамото Шон. – Успяхме да спечелим малко време, но ако можехме просто да...
   Той млъкна и погледна телефона си, които звънеше.
   – Това е Едгар. Може би е успял да приложи магията си и вече знае как да проследим колата на Грант.
   Оказа се обаче, че Едгар не е свършил нито една от двете задачи, но в замяна на това е постигнал нещо друго.
   – Прегледах досието на Дженкинс и открих нещо, което може да ви е полезно.
   – Какво е то?
   – Данъчна декларация за още един имот освен къщата.
   – Какъв имот?
   – Четирийсет декара в окръг Рапаханък, Вирджиния. Проверих го в един стар имотен регистър, публикуван онлайн. Има и малка хижа. Изключително усамотено място е.
   – Координати?
   – Ще ти изпратя упътване как се стига до там. Желая ти късмет.
   Шон изключи телефона и запозна Уинго с току-що получената информация.
   – Допускаш, че държи там Тайлър и Кати? – изгледа го Уинго.
   – Усамотено място в дълбоката провинция. Може би Грант е бил именно в хижата, когато е получил заплахата ни. Пътят до там със сигурност е доста повече от един час.
   – Какво ще правим? Ще атакуваме ли?
   – Не. Трябва да го направим по правилния начин.
   Отново извади телефона си и набра Мишел, но се включи гласовата поща. Може би все още се намираше в болницата при Дейна.
   Набра друг номер и насреща веднага вдигнаха.
   – Специален агент Дуейн Литълфийлд – обяви мъжки глас.
   – Обажда се Шон Кинг, агент Литълфийлд.
   – Къде изчезна, по дяволите?
   – Мисля, че разполагам с информация за местонахождението на Тайлър и Кати – каза Шон.
   – Къде са?
   – Ако са там, където предполагам, със сигурност ще има и въоръжена охрана.
   – Имаме си специалисти в тази област, Кинг. Колко достоверна е твоята информация?
   – Ще разберем, когато стигнем там.
   – Когато стигнем ли? Няма да стане! Бюрото ще се справи и без вас!
   Шон беше включил високоговорителя. Като чу последното изречение, Уинго светкавично протегна ръка и издърпа телефона от ръката му.
   – Там държат сина ми! Няма да го оставя сам – изсъска той. – Пет пари не давам какви ги дрънкаш!
   – Кой си ти, по дяволите? – учуди се Литълфийлд, после очевидно му светна. – Сам Уинго? Знаеш ли в какво си се забъркал? А също и Шон Кинг, който укрива беглец! Това е възпрепятстване на правосъдието, по дяволите! Да не говорим за останалите нарушения. Лошо ти се пише, Кинг!
   Шон издърпа телефона от Уинго и му хвърли предупредителен поглед.
   – Виж какво, Дуейн – започна той. – Дай първо да измъкнем децата. Мога да те уверя, че президентът отново ще стане благосклонен към ФБР, ако успеем да го направим. След това ще имаме достатъчно време да се занимаем и с малките подробности.
   – Малки подробности?!
   – Фокусирай се, Дуейн. Децата!
   – Мога да изпратя Отряда за борба с тероризма. Те разполагат с достатъчно огнева мощ.
   – Няма да стане! Ако се опитаме да угасим пожара с огън, всичко ще изгори!
   – Пак ли ме учиш как да си върша работата? – изръмжа Литълфийлд.
   – Помниш ли случая с отвличането на племенницата на предишния президент?
   – Помня го.
   – Аз и партньорката ми успяхме да я измъкнем жива и здрава. С една дума, имаме известен опит в тези неща и можем да помогнем.
   – Уставът не го разрешава.
   – Майната му на устава!
   – Е, как тогава мислиш да го направим? – попита Литълфийлд.
   – Аз и Уинго, ти и Маккини. Отиваме там по най-бързия начин и измъкваме децата.
   – А къде остава партньорката ти Максуел? Чух, че може да рита задници, и то здравата.
   – Опитах се да я открия, но не успях. А ние трябва да действаме незабавно.
   – Лично аз бих го направил през нощта.
   – Точно когато очакват нещо и са нащрек? – възкликна Шон и поклати глава. – Не, ще ги изненадаме, докато е още светло!
   – Това не ми харесва.
   Очите на Шон се спряха върху Уинго.
   – Имаме човек, който е служил в специалните части. Освен това ти, аз и Маккини не сме аматьори. А онези непрекъснато губят жива сила и едва ли са отделили много хора за охрана. Можем да го направим, Дуейн. Всеки момент ще получа плана на хижата. Отиваме там, разузнаваме и нападаме.
   – Но ако грешиш...
   – Ако греша, прави с мен каквото искаш. Но сега ще действаме по моя начин.
   – Добре. Кажи къде и кога.
   Шон продиктува координатите и изключи телефона.
   – Наистина ли си толкова сигурен, колкото звучеше? – изгледа го Уинго.
   – Нищо подобно – промърмори Шон и включи на скорост.
   75.

   Два часа по-късно небето се продъни. Шон вдигна глава и благодари на Всевишния. Гръмотевичната буря беше кратка, но шумна. Най-много след половин час от нея нямаше да има и помен. Небето отново щеше да стане лазурносиньо и нямаше да има дори лек повей. Но в момента се изливаше проливен дъжд, вятърът виеше, а честите гръмотевици заглушаваха всякакви други шумове. Разбира се, и стъпките им.
   Двамата с Уинго се присъединиха към Литълфийлд и Маккини. Човекът от МВС беше дори по-скептичен от агента от ФБР, но все пак прие възможните сценарии, които му описаШон. Спасяват децата и се превръщат в герои. Ако децата не са там, прибират Уинго, а и Шон като негов съучастник.
   Но докато предпазливо се промъкваше към малката хижа на върха на хълма, Шон имаше силно предчувствие, че децата са вътре.
   Уинго покриваше десния фланг. Държаха оръжията си под непромокаемите якета. Маккини и Литълфийлд напредваха от другата страна.
   Едгар беше изпратил имейл с вътрешното разположение на постройката, което беше открил някъде в мрежата. Компютърните способности на кроткия гигант бяха смайващи и това със сигурност се дължеше на изключителните му умствени качества.
   Адски бих искал да можем да си го позволим, рече си с въздишка Шон.
   Хижата се състоеше от две еднакви по размер стаи. Шон беше убеден, че децата са затворени в задната, тъй като от входната врата се влизаше направо в предната. Никой не затваря заложници в помещение с изход. Убеждението му, че е на прав път, се засили в момента, в който зърна шперплатовия капак, с който беше закован прозорецът на задната стая.
   – Виждаш ли го? – попита той Уинго, който кимна и каза:
   – Проблемът е там, че охраната ще ликвидира децата в мига, в който се опитаме да махнем капака.
   – Не и ако се справим първо с нея.
   – Може би има човек в стаята с децата.
   Шон огледа автомобила, паркиран пред хижата. За съжаление, това не беше мерцедесът на Грант.
   – Четири места – каза той. – По всяка вероятност пазачите са двама, а на другите две места са седели децата.
   После Шон включи радиостанцията, с чиято помощ поддържаше връзка с Маккини и Литълфийлд.
   – На позиция сме – докладва той.
   – Разбрано – отговори Маккини. – Ние също.
   – По всичко личи, че имаме двама пазачи, плюс заложниците в задната стая.
   – Окей, как действаме?
   Шон пропълзя още няколко метра напред. Целта му беше да открие подходяща позиция за наблюдение през някой от предните прозорци. Бурята поглъщаше шума от тяхното приближаване, но пък пречеше на наблюдението.
   Той се обърна и махна на Уинго да се приближи. Боецът ловко запълзя към него, използвайки всяко прикритие по пътя си. Вероятно така беше действал в Близкия изток.
   – Какъв е планът? – попита той, след като се изравни с Шон.
   – Представи си, че ни предстои въоръжен сблъсък. Как би постъпил?
   Уинго бавно огледа околността.
   – При нормални обстоятелства бих ги накарал да стрелят, за да разкрият позициите си. После бих преодолял съпротивата им с точна стрелба или пък бих поискал удар от въздуха.
   – Не разполагаме с Ф-16, приятелю – въздъхна Шон. – А и никой от нашите федерални приятели не се е сетил да вземе термокамера. С нея щяхме да засечем точното им разположение.
   Назъбена светкавица разсече и подпали едно дърво в далечината. Последва оглушителна гръмотевица. Дървото рухна на земята, а проливният дъжд бързо угаси пламъците.
   Шон гледа известно време димящото дърво, после се завъртя към Уинго.
   – Природата ми даде една идея – обяви той.***
   Закараха Мишел до Белия дом в черен автомобил със затъмнени стъкла. Оказа се, че познава двама от четиримата агенти на Сикрет Сървис, които я придружаваха.
   – Какво става? – попита тя, обръщайки се към единия от тях.
   – Не мога да ти кажа – сви рамене агентът.
   – Скоро ще разбереш – добави другият ? познат. – От шефа.
   Шефът беше президентът Джон Коул. Съдейки по мрачните физиономии на четиримата агенти, Мишел предположи, че той не е в блестящо настроение.
   Накараха я да изключи телефона си. Никакви разговори или снимки, никакви записи. Надяваше се, че Шон ще се обади по-късно, след отпадането на тези забрани.
   Колата влезе в алеята на Пенсилвания Авеню 1600. Поведоха Мишел към Овалния кабинет и ? казаха да чака отпред. Президентът щял да се появи всеки момент.
   – Предайте му да не бърза – каза под носа си тя, след като остана сама.
   После погледна телефона си. Изгаряше от желание да го включи, но беше наясно, че е под наблюдение. От Белия дом постоянно изтичаше поверителна информация и служителите в него бяха станали параноични. Евентуалният опит да възстанови връзките си с външния свят щеше да ? донесе сериозни неприятности, включително арест. Е, може би нямаше да се стигне чак дотам, но не ? се щеше да подклажда огъня, подпален от някой друг. Въздъхна, седна на мястото си и зачака появата на най-могъщия човек на света, който май щеше окончателно да ? развали деня.***
   Пръстите на Едгар Рой барабаняха по клавиатурата с настървеност, която изненадваше дори самия него. Но нещата не вървяха на добре. Когато тръгваше на електронен лов, той почти никога не оставаше разочарован. Разни хора правеха постоянни опити да скрият нещо, но много рядко успяваха. Просто защото той беше в състояние да следи дигиталните пакети на всички екрани едновременно, независимо от коя част на света пристигат. Не правеше нищо друго, освен да седи и да гледа. Умът му беше устроен така, че можеше да се ориентира и в най-големия хаос и безпогрешно да анализира причините, следствията и крайните резултати на ситуации, които на пръв поглед нямаха нищообщо помежду си.
   Вече беше успял да се сдобие с информация за мерцедеса на Грант – нещо, което не беше особено трудно. В момента беше паркиран в дълбоката провинция, на място, което отстоеше на повече от сто километра западно от планинската хижа. Изпрати поредния есемес до Шон, а след това се залови със следващата си задача: спътника.
   Но тук удари на камък. Все още не можеше да засече птичката, която Грант евентуално бе наел. Разбира се, той би могъл да използва псевдоним или, което беше по-вероятно, някоя подставена фирма. Вече беше проверил всички търговски спътници и държавни платформи. Оставаше му да се заеме с категорията между тях – търговски спътници, наети от правителството. Шон беше казал, че Грант е много ядосан на правителството. Може би беше решил да го захапе.
   Когато нещо привлече погледа му, пръстите му продължаваха да пробягват по няколко клавиатури едновременно. Веднага натисна един-два допълнителни клавиша и насочивниманието си към двойка съседни монитори. За обикновения наблюдател това би било тежка битка, но за Едгар си беше почивка. Вероятно защото беше свикнал да наблюдава по петдесет монитора едновременно. Спомни си за молбата на Шон – да проследи с джипиес мерцедеса на Алън Грант. И той току-що го беше направил. Нещо, което полицията използваше непрекъснато. Джипиес чипът в електронния мозък на автомобила позволяваше това да стане сравнително лесно. Бордовите компютри на съвременните автомобили бяха изключително сложни, но веднъж свързани с други системи, ставаха лесна жертва на хакерите. А в момента Едгар Рой действаше именно като хакер.
   Но докато потоците информация заливаха монитора, изражението на лицето му ставаше все по-загрижено. Не! Това не можеше да е истина!
   76.

   – Да надушваш дим? – попита мъжът.
   Двамата пазачи седяха на една пейка в предната стая с преметнати през рамо кобури. Единият четеше списание, а другият играеше видеоигри на телефона си.
   – Да – кимна той и смръкна няколко пъти.
   Погледнаха към прозореца.
   – Преди малко мълния подпали едно дърво. Може да е от него.
   – Много е далече – поклати глава колегата му. – А и този порой веднага го е изгасил. Не може да дими толкова силно.
   Станаха и се заеха да оглеждат стаята.
   – Я виж! – възкликна първият пазач.
   Димът се промъкваше през малка цепнатина в стената.
   Втурнаха се натам.
   – Ще се опитам да го изгася, но според мен гори самата стена. Тая къщичка е пълен боклук. Може би бурята е предизвикала късо съединение. – В очите му се четеше загриженост.
   – По-добре да се преместим в резервното убежище – каза другият. – Ще ида да ги изведа.
   Минута по-късно се появи от съседната стая, побутвайки пред себе си Тайлър и Кати. И двамата бяха с кърпи на очите и вързани ръце. Бинт скриваше драскотината върху ръката на Кати, причинена от куршума на Грант. Той се беше прицелил добре, за да я рани леко. Куршумът беше прогорил кожата ?, без да прониква навътре. Но изтече много кръв, а болките бяха ужасни.
   – Хайде, по-живо! – викна мъжът.
   Другият вече ги чакаше пред вратата.
   – По пътя ще му докладвам какво сме решили да направим – каза той.
   Излязоха на верандата, примирени с мисълта, че ще станат вир-вода, докато тичат към колата. Все още не знаеха, че е излишно да се тревожат за това, тъй като изобщо нямаше да стигнат до нея.
   Един юмрук разби ченето на първия пазач. Той рухна на земята, сякаш го беше цапардосала мечка гризли. Другият изкрещя, пусна децата и посегна за пистолета си. В следващия миг съзря трите дула на сантиметри от черепа си, мъдро се отказа от намерението си и вдигна ръце.
   Изправен над мъжа, когото току-що беше нокаутирал, Сам Уинго намръщено разтриваше кокалчетата си.
   – Това ме накара да се почувствам добре – подхвърли на Шон той.
   – Тате! – задавено изкрещя Тайлър, разпознал гласа на баща си.
   Уинго изтича към него и бързо го развърза.
   Шон направи същото с Кати, която се разплака. Той я прегърна и каза:
   – Всичко е наред, Кати. Вече няма от какво да се боиш.
   – Той стреля по мен! – изхлипа тя.
   Шон погледна превързаната ? ръка и я прегърна още по-здраво.
   – Ще си плати за това! – зарече се той. – Ще си плати за всичко!
   Натовариха децата в колата.
   Шон стъпка малкия огън от вестници и парцали, поляти с бензин от някаква туба, която откри под навеса. Не искаше хижата да изгори, макар че дъждът плющеше с пълна сила и мокреше всичко. Уинго пристъпи към него.
   – Брилянтна тактика – похвали го той.
   – Когато работи добре, всяка тактика е брилянтна – промърмори Шон.
   – Благодаря ти, приятелю! – развълнувано добави Уинго.
   – Знам какво изпитваш, Сам – тихо отвърна Шон и сложи ръка на рамото му.
   Маккини и Литълфийлд вече бяха натоварили в джипа двамата охранители, оковани в белезници. Шон надникна вътре.
   – Току-що проверих пощата си – тихо рече той. – Използвахме джипиес и вече разполагаме с координатите на нашия човек. Паркирал е насред нищото, край някаква стара радиостанция в полето.
   Литълфийлд кимна и измъкна телефона си.
   – Дай ми адреса и веднага ще изпратя Отряда за борба с тероризма да го провери – изръмжа той.
   Шон се подчини, а след това спря поглед на двамата пленници.
   – Още ли не са изпяли всичко?
   – Искат адвокат – отвърна Литълфийлд. – И са прави, защото става въпрос за отвличане, опит за убийство и заговор за осъществяване на терористичен акт. – Изрече тези думи на висок глас, за да ги чуят и мъжете, за които се отнасяха. После се обърна към Маккини. – Хей! Те всъщност имат ли право на адвокат, ако ги обявим за терористи или въоръжени врагове?
   – Работил съм известно време като адвокат – обади се Шон. – Според мен опитайте да ги откарате директно в Гуантанамо.
   – Аз съм американски гражданин! – извика единият от пазачите.
   – Това няма значение, когато планираш нападение срещу страната си – ледено отвърна Маккини, а после се извърна към Шон и с усмивка добави: – Май обещава да стане весело...
   – Може би – кимна Шон. – Но той все още е на свобода.
   – Важното е, че спасихме децата – изтъкна Литълфийлд.
   – Така е. Наистина е важно.
   – Но? – изгледа го Маккини.
   – Но отвличането едва ли е било част от главния им план, нали?***
   Алън Грант гледаше втренчено в екрана. Може би за последен път. Намираше се в камерата на някогашната радиостанция. Френетичната дейност навън беше стихнала и наоколо беше пусто. Останал беше единствено той. Екипът беше свършил работата, за която беше повикан.
   Огледа маршрута за последен път и потвърди програмата. После погледна часовника си. Скоро всичко щеше да приключи. Дългогодишните му кошмари най-после щяха да изчезнат. Не успя да се измъкне без драскотини и не беше сигурен дали ще отърве затвора. Но в крайна сметка си струваше. Децата му щяха да имат майка си. Щяха да живеят добре, защото тя имаше много пари. Щяха да са скандализирани от постъпката му, разбира се. Но единствено той можеше да прозре справедливостта във всичко това. Чувстваше се дори късметлия, тъй като сегашният президент беше повторил грешката на предшественика си, допусната преди толкова години. Защото този момент можеше и изобщо да не настъпи.
   Набра единия от пазачите в хижата да провери какво става. Не получи отговор. Набра още веднъж, но отново без успех. Разтревожен, Грант прехвърли нужната информация в лаптопа си, грабна ключовете и изтича към колата. След двайсетина минути тук щеше да се появи оборудван със специална техника екип, който щеше да унищожи всичко построено в радиостанцията и около нея.
   Насочи се към предварително избраното място в югозападната част на Вашингтон, граничеща с щата Вирджиния. Оттам щеше да изпълни задачата, прибягвайки до систематаза дистанционно управление, която беше превърнал в неразделна част от генералния план.
   Беше избрал мястото и заради хубавата гледка към столицата. Която скоро щеше да се превърне в столица на хаоса.***
   Приключил с дългия маратон върху клавиатурите, Едгар смаяно се облегна назад в стола си. Все още не можеше да повярва на очите си. За пръв път в живота си се натъкваше на нещо подобно, а именно една електронна задна врата. Не можеше да не се възхити на изобретателността на хората, които я бяха създали. Те бяха вкарали в употреба останките от електронното ДНК на един спътник, използван някога от правителството. Резултатът действително беше смайващ: тези хора бяха успели почти да дублират действието на вирусите или раковите клетки, за да осъществят незабелязано проникване в друг спътник. Много специален спътник, предназначен за един-единствен потребител. Причините за това бяха повече от основателни. Иначе можеше да настъпи всеобща катастрофа.
   Ако вече не беше настъпила.
   77.

   – Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожице Максуел.
   Президентът Коул изглеждаше разсеян и разтревожен.
   – Няма проблем, сър – отвърна Мишел и побърза да се изправи.
   – А господин Кинг?
   – Той не е тук. Замина по работа. Днес ще трябва да се задоволите само с мен.
   Коул кимна, но не каза нищо. Стори ? се много угрижен.
   – Лош ден ли имахте, сър? – попита тя, опитвайки да насочи мислите му към настоящата среща.
   Той трепна, обърна се към нея и направи опит да се усмихне.
   – И така може да се каже. Но в тази професия всичко изглежда относително. Денят е наистина лош, когато се налага да изпращаш на смърт млади и храбри мъже и жени. В името на родината...
   – В такъв случай един малък домашен скандал не изглежда чак толкова зле.
   – Вярно е, но ме разсейва. Освен това е барут за пушките на политическите ми врагове. Не че и иначе не стрелят по мен, но все пак...
   – Какво мога да направя за вас, сър? Знам, че всяка минута от работния ви ден е запълнена.
   – Боя се, че ще се наложи да проведем тази среща в движение.
   Едва след тези думи Мишел си даде сметка, че Коул е облечен в смокинг.
   – Сър?
   – Тази вечер има официално събитие във Вирджиния, в "Маунт Върнън". Ще бъда главният оратор. А вие готова ли сте за една малка разходка със Звяра? – На лицето му се появи лека усмивка – Разбира се, моите хора ще ви върнат обратно...
   – Да, сър.
   На път към кортежа Мишел включи телефона си и бързо набра кратък есемес, предназначен едновременно за Шон и Едгар. Натисна бутона за изпращане, усмихна се и прибра апарата в джоба си.
   Един от познатите ? агенти отвори вратата на лимузината. Президентът винаги се качваше последен, след което кавалкадата незабавно потегляше. Мишел не успя да скрие задоволството си, докато сядаше срещу креслото на държавния глава, тоест с гръб към посоката на движение.
   Вратата меко изщрака в момента, в който Коул влезе.
   И всички външни шумове се стопиха. Дебелите колкото телефонен указател стъкла бяха фиксирани и не можеха да се свалят. Кортежът потегли.
   Външно Звяра не се отличаваше от кадилак ДТС, но във всички други отношения беше уникален. Триста хиляди долара предлагаха някои доста интересни опции. Колата тежеше повече от осем тона, а купето ? беше сто процента изолирано от външния свят, в случай че някой решеше да я атакува с биохимични оръжия. Резервоарът беше защитен с дебел пласт специална пяна, която гарантираше, че няма да се взриви дори при пряко попадение. В багажника беше монтирана система за снабдяване на купето с кислород, а до нея имаше запечатана банка кръв, отговаряща на кръвната група на президента. Предната броня беше оборудвана с камери за нощно виждане и устройство за изстрелване на сълзотворни гранати. Купето беше изработено от специална сплав, съдържаща керамика, титан и добрата стара стомана. Гумите имаха кевларено покритие и можеха да се движат и спукани, а всяка от вратите тежеше колкото портата на самолетен хангар, подсилена от двайсетсантиметрова броня. Отвън стъклата бяха покрити с дебел слойпрозрачна сплав, издържаща на пряко попадение от куршум, а под него имаше още няколко слоя специална пластмаса, способна да улови като в мрежа всяка муниция, успялада проникне през външната защита.
   Но този уникален автомобил имаше и два сериозни недостатъка – ниската скорост и свръхразхода на гориво. Поради огромната си тежест Звяра вдигаше най-много сто километра в час, за които харчеше средно 35 литра дизел.
   Мишел забеляза присъствието на агента от Сикрет Сървис, седнал отпред до шофьора, а след това надникна през страничното стъкло към останалата част от кортежа, наброяващ трийсетина превозни средства. После огледа плюшената тапицерия в купето.
   Коул я наблюдаваше с интерес.
   – За пръв път ли се качвате в Звяра? – попита той.
   – Напуснах още преди да бъде въведена ротацията на охраната – каза тя.
   – Когато влязох в него за пръв път, имах чувството, че сънувам.
   – Предполагам, че отдавна вече сте свикнали.
   – Нищо подобно – поклати глава президентът. – За мен тази кола си остава чест и привилегия. – Извърна глава към страничното стъкло и тихо добави: – Но не мога да отида тайно никъде. Дори не мога да шофирам по пътищата.
   – Това не е толкова зле – облегна се в удобната седалка Мишел. – Поне няма опасност да ви глобят за превишена скорост...
   Президентът се усмихна, а след това се обърна към агента отпред.
   – Вдигни преградата, Франк.
   Стъклото между предната седалка и останалата част от купето безшумно се плъзна нагоре.
   Коул го изчака да щракне и се обърна към Мишел.
   – Ще бъда откровен с вас, госпожице Максуел.
   – Да, сър.
   – Правителството има сериозни проблеми.
   – И аз останах с такова впечатление.
   – Тези проблеми се появиха само защото се опитахме да направим нещо позитивно, помагайки на една независима държава да си върне свободата.
   – Пътят към ада е покрит с добри намерения – кимна Мишел.
   – Моите политически противници непрекъснато крещят да изпращам войски, да използвам огромната военна мощ. Но когато направим нещо реално в тази посока, и то на много по-ниска цена, те започват да ми искат оставката.
   – Това е то политиката, сър.
   – Но този път стана доста напечено и пожарът ще избухне всеки момент – въздъхна Коул и я погледна отчаяно. – Успяхте ли да откриете нещо съществено?
   – Да, сър – кимна тя и накратко му разказа за последните събития, включително за отвличането на Тайлър Уинго и приятелката му Кати.
   – Господи! Защо никой не ме е уведомил? Вие сте на мнение, че Сам Уинго е бил натопен, а зад цялата работа стои този Алън Грант? И че иска да отмъсти за смъртта на родителите си, замесени в политически скандал преди повече от двайсет години?
   – Точно така – кимна Мишел.
   – Той е подавал класифицирана информация на онзи блогър, така ли?
   – Според нас, да.
   – А имате ли доказателства?
   – Събираме ги. Всъщност, ако ми позволите да звънна на партньора си, може би ще научим нещо ново в тази посока.
   – Разбира се.
   Шон вдигна на второто позвъняване.
   – Получих есемеса ти – каза той. – Возиш се в Звяра, в компанията на президента?!
   – Да – рече доволно тя.
   – Е, ние също имаме добри новини. Освободихме Тайлър и Кати. В момента се намират в болницата във Феърфакс, но и двамата са добре. Имат охрана от ФБР. Кати е леко ранена в ръката, но ще се оправи. Родителите ? вече са уведомени и са в болницата при нея.
   – Това са фантастични новини, Шон! – възкликна Мишел.
   – Освен това пипнахме двама от бандитите на Грант. В момента Литълфийлд и Маккини ги разпитват. Ако проговорят, вероятно ще разплетем кълбото, което ще ни отведе директно при Грант.
   – Още по-добре! – възкликна Мишел и се обърна към президента. – Сър, освободили са децата! Всичко е наред. Освен това са заловили двама от похитителите, които са задържани от ФБР. Надяваме се, че техните показания ще ни отведат директно при Грант!
   – Слава богу! – промълви с облекчение Коул. – Това е цяло чудо!
   Мишел погледна през страничното стъкло. Насочваха се към Вирджиния, чиято територия започваше непосредствено след Мемориъл Бридж. По платното се движеха единствено автомобилите на кортежа, тъй като Звяра никога не споделяше пътя с простосмъртните шофьори.
   Вечерта изглеждаше прекрасна. Дъждът вече беше спрял, а залязващото слънце позлатяваше водите на Потомак.
   – А каква е причината да се срещнеш с президента? – попита Шон.
   На дисплея ? се появи текстовото съобщение, изпратено от Едгар. Очите ? се разшириха от изненада, стомахът ? се сви.
   – Мишел? – каза Шон.
   – О, по дяволите! – проплака тя.
   – Какво има? – попита Коул.
   – Мишел, добре ли си? – попита Шон.
   Тя се извърна към президента.
   – Ще трябва да...
   Но така и не успя да завърши изречението.
   78.

   Кормилото се изплъзна от ръцете на шофьора и рязко се завъртя наляво. В същото време педалът на газта се залепи за пода и 8-тонното возило се блъсна в каменния парапет почти с максималната си скорост. Парапетът беше солиден, изграден от тежки гранитни блокове, но все пак не беше предназначен да издържи атаката на толкова тежка бързодвижеща се кола. Предницата на Звяра разби парапета и колелата напуснаха настилката. Продължавайки да се въртят с бясна скорост, задните колела възстановиха сцеплението си. Звяра се извъртя напречно на моста и за момент сякаш увисна във въздуха. После носът му се наклони надолу и няколко секунди по-късно се заби във водата. Задницата се стовари с оглушителен плясък и колата зае хоризонтална позиция върху водите на Потомак.
   Президентската лимузина беше в състояние да прави куп забележителни неща, но плаването не беше сред тях. Броени секунди по-късно започна да потъва.***
   – Мишел! – изкрещя в слушалката Шон, но не получи отговор.
   – Случва се нещо много лошо! – извърна се към Уинго той. – Тя е с президента и...
   Телефонът му иззвъня. Беше Едгар.
   – Едгар, какво става?
   – Току-що изпратих есемес на Мишел, която е с президента...
   – Знам това. Тя ми се обади. Но после се случи нещо и аз не мога да вляза във връзка с нея. – Компютърният спец мълчеше. – Там ли си?
   Когато Едгар проговори, гласът му беше напрегнат до скъсване.
   – На монитора ми току-що се появи важно съобщение...
   – Какво е то? – попита с разтуптяно сърце Шон.
   – Президентската лимузина е излетяла от Мемориъл Бридж и е паднала във водите на Потомак.
   – Какво?! Как?
   – Току-що я предупредих за тази опасност.
   – За какво говориш, по дяволите?
   – Хакнали са сателита, който управлява навигацията и комуникациите на президентската лимузина, Шон. Много е сложно, за да те запозная с подробностите.
   – Добре де, хакнали са го. И какво от това?
   – Лимузината използва над трийсет милиона кода, Шон. В нея всичко се управлява от компютрите. Хакнеш ли мозъка...
   – Контролираш колата – довърши вместо него Шон.
   – Да. Скорости, кормилна кутия, спирачки. И всичко друго, за което можеш да се сетиш.
   – Грант! – процеди Шон и се извърна към Уинго. – Мръсникът току-що си отмъсти на президент, който няма нищо общо със смъртта на родителите му. – Замълча за миг, после с треперещ глас добави: – А Мишел е с него!
   – Какво мислиш да правиш? – попита Едгар.
   Вместо отговор Шон захвърли телефона и стъпи на газта. Колата с рев полетя напред.
   Уинго включи радиото и двамата изслушаха извънредната новина. Звучеше зловещо. Спасителните операции вече започнали, но екипите се нуждаели от специално оборудване, за да извадят колата от дъното на реката. Добрата новина беше, че лимузината разполага с автономна система за захранване с кислород и е изолирана до такава степен, че в купето не може да проникне дори капка вода.
   – Федералните ще направят всичко по силите си – обади се Уинго. – Нали чу какво казаха по радиото? Колата е херметизирана и захранена с кислород.
   Шон гледаше право пред себе си.
   – Първо, херметизацията най-вероятно е нарушена от удара в парапета. Звяра може да е танк, но и танковете търпят поражения.
   – А второ?
   – Всичко в колата е под контрола на компютрите, Сам. Докопаш ли се до компютъра, Звяра е твой. А Алън Грант е прекалено умен, за да не се възползва от това.***
   Лимузината удари речното дъно. Мишел разкопча предпазния колан и се надвеси над президента. Той беше в безсъзнание. Първата ? работа бе да провери пулса му. Оказа се стабилен въпреки бледото му лице. Тя обхвана врата му и започна да го опипва за евентуални счупвания или рани, но не откри нищо.
   После направи нещо, за което изобщо не беше си помисляла. Зашлеви го веднъж, а след това замахна отново.
   При втория шамар президентът се свести и недоумяващо я погледна.
   – Какво се случи, по дяволите?
   – Ранен ли сте, господин президент? Боли ли ви някъде, усещате ли нещо счупено?
   Той предпазливо размърда крайниците си.
   – Боли ме тук-там, но всичко изглежда наред. Какво стана?
   – Паднахме от моста – каза на пресекулки Мишел. – Намираме се в Потомак. – Извърна поглед към прозореца, но всичко зад него беше черно. – По-точно на дъното на Потомак...
   – На дъното на реката? – изгледа я невярващо Коул.
   Ръката ? напипа конзолата, която вдигаше и сваляше стъклената преграда. Като по чудо тя се задейства. Звяра все още имаше захранване, но това едва ли щеше да трае дълго. Двигателят не работеше. Тя нямаше представа дали може да бъде рестартиран под вода, но къде щяха да отидат, дори и с работещ мотор?
   Стъклото се спусна и тя пропълзя през отвора, за да провери състоянието на агентите. Веднага забеляза, че въздушните възглавници са се отворили и това ? даде лъч надежда.
   Но когато видя кръвта и неподвижните опулените очи на агентите, надеждата бързо се стопи.
   Потърси пулса на всеки един от тях, въпреки че вече знаеше резултата. Въздушните възглавници се бяха отворили в момента, в който колата се бе блъснала в каменния парапет. Но при удара във водата вече не бе имало нищо, което да ги предпази. Огледа стоманените рамки на страничните стъкла. Бяха окървавени от главите на двамата мъже. Смъртта трябва да бе настъпила мигновено.
   Мишел и президентът бяха сами на дъното на реката.
   Тя се плъзна обратно с краката напред.
   – Как са те? – тревожно попита президентът.
   – Мъртви са, сър.
   – О, боже!
   Мишел огледа комфортните кожени седалки, покрити с меки възглавници. Този пашкул им беше спасил живота, но мъжете отпред не бяха имали същия късмет, понасяйки цялата тежест на челния удар.
   Тя извади телефона си и погледна дисплея. Никакви чертички, разбира се.
   Понякога той нямаше покритие на земята, какво оставаше под вода. Но...
   Отвори капачето на централната конзола. Оказа се, че в нея има телефон. Посегна да го извади и промърмори:
   – Сега ще разберем какво покрива гаранцията на производителя...
   Президентът разхлаби папийонката и разкопча горното копче на ризата си.
   – Тук става малко задушно – отбеляза той.
   – В момента със сигурност подготвят спасителен екип, сър – помъчи се да го успокои Мишел. – Много скоро ще се появяват леководолазите.
   Тя познаваше реката като петте си пръста, защото гребеше по нея от години. Като цяло Потомак беше доста плитка. Средната дълбочина на близкия залив Чесапийк беше шест метра и половина. Тук едва ли беше много по-дълбоко, но фактът, че над тях има седем-осем метра вода, не звучеше утешително. Спасителната операция щеше да е сложна.
   Мишел огледа вратите. Двайсет сантиметра стоманена броня. Нямаше да се отворят лесно дори с хидравличен инструмент. Налягането на тоновете вода върху тях със сигурност щеше да наложи използването на тежка техника. А това изискваше време. Съвсем ясно си представи как вратите постепенно поддават и водата нахлува в купето. Спокойно можеха да се удавят на сантиметри от своите спасители.
   Сигурно щяха да използват оборудването, което можеше да се види във всяка автомобилна морга – голям кран с електромагнитна шайба, която лесно би измъкнала колата на повърхността. Въпросът беше дали тази техника ще работи под вода?
   Най-голяма беше вероятността да завържат предницата на лимузината с дебело стоманено въже и да я изтеглят на брега със съответната техника, разположена на твърда земя.
   Но и за това беше необходимо време.
   Макар че попадаше в президентската лимузина за пръв път в живота си, тя знаеше, че в нея е монтирано портативно устройство за захранване с кислород, което се включва автоматично при недостатъчен прилив на въздух в купето. Следователно разполагаха с известно време. А и добрата изолация щеше да им бъде от помощ. Огледа се, но никъде не видя влага.
   Отново насочи вниманието си към телефона. Сега всичко зависеше от това дали работи. Усети, че в гърлото ? е заседнала голяма буца. Погледна към Коул. Лицето му беше станало още по-бледо. Сети се за думите му, изречени преди малко: тук става малко задушно.
   – Бихте ли седнали на отсрещната седалка, сър? – попита тя, а след това му помогна да разкопчее предпазния колан и да се премести.
   После смъкна задната облегалка и пропълзя в блиндирания багажник. Видя чифт пожарогасители и кръвна банка. Промъкна се покрай тях и откачи куките на дебелата стелка, която покриваше пода. Кислородните бутилки се оказаха под нея. Изглеждаха пълни, но очевидно не подаваха кислород. Почука с кокалчетата на пръстите си по-близката от тях и залепи ухо на маркуча, който водеше към купето. Нищо. Обичайното съскане просто го нямаше.
   Друг на нейно място отдавна би се паникьосал. Но Мишел беше преминала специална подготовка за справяне с кризисни ситуации – по подобие на пилотите на пътнически самолети. В момента просто беше прекалено заета със спасяването на президента и себе си, за да започне да пищи.
   Кислородните бутилки нямаха кранчета за ръчно регулиране. Това беше очебиен пропуск на производителя, който предизвика сподавената ? ругатня. Пое глътка въздух и моментално усети лек световъртеж. Най-вбесяващото беше, че разполагат с две пълни бутилки кислород, които се оказваха неизползваеми.
   Гневно ритна бутилката пред себе си, надявайки се да я задейства. Но когато опря ухо до маркуча, отново не чу нищо. Как беше възможно това?! Все едно да спрат едновременно всичките двигатели на самолета! Такива неща просто не се случваха.
   После в главата ? изплува съдържанието на есемеса, който ? беше изпратил Едгар:Излез от лимузината. Има проблем с нея.
   Колкото и невероятно да звучеше, могъщият Звяр беше станал обект на саботаж.
   Тя се обърна и пропълзя обратно в купето.
   – Няма подаване на кислород, нали? – погледна я президентът.
   – Не – кимна тя.
   – Шофьорът вероятно е получил инсулт.
   – Не мисля, сър.
   – Тогава как се случи всичко това? Нещо ни блъсна ли, какво?
   – Мисля, че Звяра е бил превзет по някакъв начин, сър...
   – Превзет ли? Но как?
   – Не съм много сигурна – въздъхна Мишел, поколеба се за миг, после грабна телефона пред себе си.
   Докато набираше номера, се помоли комуникационната система на Звяра да отговаря на платените за нея пари.
   – Ало?
   Гласът прозвуча отчаяно, на ръба на паниката.
   – Шон, аз съм.
   – Мишел! Казвай какво става!
   – Двамата агенти са мъртви. Президентът е добре. Кислородната система не работи.
   – Грант е успял да поеме контрол над Звяра – докладва Шон. – Той го е насочил към парапета на моста.
   – Докато разговарях с теб, Едгар ми изпрати есемес, в който предупреждаваше, че има проблеми с лимузината. Какво става горе?
   – Току-що пристигнах на мястото. Всичко е барикадирано, както можеш да си представиш. Успях да се промъкна благодарение на Литълфийлд, който се оказа наблизо. В момент съм точно над вас. Спасителните катери вече пътуват насам, но са тръгнали чак от "Анакостия". Ще им трябва известно време. Над вас е закотвен полицейски катер, който фиксира местоположението ви с помощта на радар. Повикали са и хеликоптери, оборудвани с куки и стоманени въжета.
   – Звяра тежи осем тона, Шон! – каза тя.
   – Знам това. Ще им бъде трудно да го измъкнат дори и с най-мощните военнотранспортни хеликоптери. Освен това сте притиснати от десетки тонове вода...
   – Значи ще трябва да чакаме водолазите – унило промълви тя. – Надявам се, че ще успеят да закачат предницата със стоманено въже и да ни измъкнат на брега...
   – Чуй ме, Мишел. Не разполагате с достатъчно време, за да дочакате водолазите. Ти трябва да спасиш президента, а заедно с него и себе си!
   – Страхотно, Шон, само кажи как – сопна се тя.
   – Ще ти кажа. Идеята не е лесна за реализация, но тя е единствената ви надежда. С колко кислород разполагате според теб?
   Мишел погледна бледото лице на Коул.
   – За няколко минути, при положение че дишаме плитко...
   – Добре. Ето какво трябва да направиш.
   79.

   Алън Грант гледаше като хипнотизиран как президентската лимузина разбива каменния парапет на Мемориъл Бридж и пада в тъмните води на Потомак. Пръстите му натиснаха още няколко клавиша на лаптопа и блокираха подаването на кислород, но това беше всичко. Не си направи труда да прекъсне комуникациите. Дори напротив, той искаше хората в лимузината да общуват с външния свят, да се наслаждава на отчаянието в гласовете им. Защото времето им изтичаше. За организирането на спасителна операция бяха необходими минимум трийсет минути, но дотогава президентът и всички останали с него щяха да са мъртви, отровени от въглеродния диоксид, който издишваха.
   Той затвори лаптопа и остана още известно време неподвижен, наблюдавайки пълния хаос, който цареше на моста и двата бряга на реката. Репортерските коли вече бяха там, а многобройните зяпачи се блъскаха за по-добро място, от което да наблюдават трагедията. Във въздуха кръжаха полицейски и новинарски хеликоптери, които само увеличаваха суматохата.
   Могъщият Звяр беше загинал благодарение на огромното си тегло, погребвайки и президента със себе си.
   На мястото се тълпяха агенти на ФБР, МВС, Сикрет Сървис и градската полиция, плюс представители на още поне половин дузина други организации, които се опитваха да направят нещо, но на практика бяха безпомощни.
   Ако действията им не бяха толкова жалки, вероятно щяха да са смешни, помисли си Грант.
   После включи на скорост и бавно потегли. Беше доста притеснен от факта, че не може да се свърже с хората си в планинската хижа. Телефонът му иззвъня и той бързо го включи. Беше Тревър Дженкинс, когото беше изпратил да дежури в някогашната радиостанция.
   – Изнесоха ли всичко?
   – Не – отвърна с напрегнат глас Дженкинс. – И едва ли ще го направят!
   – Защо? – остро попита Грант.
   – Защото по пътя се приближава цяла кавалкада черни джипове. Според мен това е Отрядът за бързо реагиране.
   – Махай се от там, Тревър! – изкрещя Грант. – Веднага изчезвай!
   Той изключи телефона. Паниката в душата му рязко нарасна.
   Толкоз по въпроса с дискретното изтегляне. Бяха успели да разбият черупката му.
   Но целта беше постигната въпреки всичко.
   Президентът беше мъртъв. Баща му беше отмъстен. Нищо че реализираше своите планове цели двайсет и пет години по-късно. Важното беше, че успя.
   Най-после.***
   Мишел накара президента да се прехвърли на предната седалка – разбира се, след като смъкна телата на агентите на пода. После му заповяда да свали тънката бронежилетка, която във водата би означавала сигурна смъртна присъда.
   В ръцете си държеше бойна пушка "Ремингтън", която измъкна от специалното отделение до шофьорската седалка. Шон ? беше казал за нея. Тя беше важна част от плана за измъкване, който предстоеше да изпълни.
   Отново беше свалила задната облегалка, за да получи достъп до багажника. И беше обяснила на президента какво се готви да направи. Той прие плана без забележки, съзнавайки, че това е единственият им шанс за оцеляване. Но от изражението на лицето му не беше трудно да се разбере какво си мисли.
   Тя беше млада и силна, в отлична физическа форма.
   Докато той беше мъж на средна възраст с вече оформено шкембе, който трудно можеше да се нарече готов за предстоящото изпитание, въпреки че вероятно тренираше по малко.
   Мишел беше отчела всичко това, след като прие идеята на Шон, подкрепяйки я със собствени решения. В главата ? непрекъснато се въртяха действията, които трябваше да изпълнят след малко. Разполагаха с осветление, тъй като засега акумулаторите на Звяра бяха сухи. Но в момента, в който спасителната операция стартираше, всичко наоколо щеше да потъне в мрак. По тази причина тя се опитваше да запечата в паметта си всяко предстоящо действие от напускането на лимузината до излизането на повърхността на реката.
   На това място дълбочината беше точно седем метра и половина. На пръв поглед не беше много, но когато трябва да задържиш дъха си и да се бориш с налягането, за да стигнеш до повърхността, подобно разстояние несъмнено ще ти се стори цяла миля. Особено след като трябва да влачиш и друг човек със себе си.
   Тя огледа Коул. Под седалката вече беше открила ролката здраво въже и сигналното фенерче, за които я беше информирал Шон. Уви единия край на въжето около кръста на президента, а другият завърза за колана си. Умишлено скъси разстоянието помежду им, защото всяко оплитане в процеса на напускането на колата щеше да бъде фатално. Отключи багажника, но капакът остана плътно затворен поради налягането на водата.
   Слава богу, че не беше залостен с помощта на поредната електронна щуротия.
   – Сър – започна тя. – В момента на изстрела осветлението ще изгасне, а водата ще нахлуе в купето. Поемете си въздух три пъти поред и задръжте последния. Аз ще се придвижа напред и нагоре. Когато напуснем колата, вие започвате да ритате с крака и да загребвате с ръце. Поемаме директно нагоре. През цялото време ще бъда до вас. Няма да позволя да умрете. Разбрахте ли ме?
   Той кимна. По челото му бяха избили ситни капчици пот.
   – Добре.
   Мишел прикрепи фенерчето към челото си. Слава богу, че беше оборудвано с ластична лента. Надяваше се, че е пригодено да свети и под вода.
   Вдигна пушката и се прицели.
   – Ще броя до три. Едно… Две… Три!
   Куршумът улучи едната от кислородните бутилки, която се взриви. Блесна ярко оранжево кълбо. Резервоарът за гориво беше защитен с дебела броня. Освен това беше почти пълен и изпарения почти липсваха. Звяра беше проектиран така, че да издържи външна атака дори с РПГ, но създателите му изобщо не бяха помислили за експлозия на кислородна бутилка вътре в него.
   Капакът на багажника излетя нагоре и водата нахлу в купето.
   Мишел захвърли пушката и се стрелна напред, дърпайки президента след себе си. Главата ? влезе в съприкосновение с ледената вода. Фенерчето продължаваше да работи, макар и доста по-слабо. Но светлината все пак беше достатъчна.
   Потомак беше известна с подводните си течения, но и тези на повърхността бяха силни. Неслучайно бройката на удавените беше тревожно висока. Но Мишел не беше лекомислен плувец, въпреки че отлично владееше основните стилове. Оттласна се с всички сили от вътрешността на купето, използвайки седалките и оборудването за ускоряванена движението.
   Остана в багажника само за миг. Вече можеше да се изправи, тъй като капакът беше изчезнал . Това ? помогна да подготви мощните си бедра за решителния тласък, който трябваше да ги изкара на повърхността. Багажникът се издигаше на около шейсет сантиметра над дъното на реката. Това означаваше, че им оставят някъде около седем метра.
   Краката ? се оттласнаха нагоре, ръцете ? загребаха с широк замах. Усещаше, че и президентът прави същото някъде под нея, но неговите движения не бяха толкова силни.
   Седемте метра станаха шест, после пет. Мишел усети как ръцете и краката ? започват да се схващат от студ, а и от усилията да тегли след себе си един доста тежък мъж.
   Петте метра станаха четири… три. Над главата ? започна да просветва.
   Направи още един мощен тласък, опитвайки се да не мисли за дробовете си, които заплашваха да се пръснат.
   Трите метра намаляха до по-малко от два. Главата ? пулсираше толкова силно, че тя се уплаши да не ? се спука някоя вена. Освен това усети как президентът изведнъж натежава. Беше спрял да рита и вече я теглеше обратно към дъното.
   Събрала последните си сили, тя продължи нагоре. Тласък с бедрата, замах с ръцете… Може и да умра, но ще дам всичко от себе си, каза си тя. Както по време на Олимпиадата. Екипът не беше успял да спечели златните медали, но все пак получи сребърните. И чувството пак беше страхотно. Е, тази вечер второто място не я задоволяваше. Трябваше ? златото.
   Два метра, метър, петдесет сантиметра. Последен мощен тласък с крака и главата ? изскочи на повърхността. Светкавично сграбчи края на въжето и започна да го дърпа с всичките сили, които ? бяха останали. Усилието я върна обратно под водата, но в замяна на това отпуснатото тяло на президента се стрелна покрай нея и главата му изскочи на повърхността. Той се закашля и повърна.
   После се появиха чифт невероятно силни ръце, които ги сграбчиха и двамата. Тялото на Мишел почти напусна водата от мощното дърпане нагоре. Извърна глава и зърна един от водолазите на сантиметри от себе си. Друг чифт ръце я вдигнаха като перце и внимателно я пуснаха в спасителната лодка.
   Миг по-късно до нея се озова и президентът Коул. Тя изплю известно количество вода, напълни дробовете си с въздух и седна на страничния борд.
   – Господин президент? Добре ли сте?
   Коул направи опит да заеме седнало положение, но двамата парамедици, застанали на колене, внимателно го бутнаха обратно. Той се остави в ръцете им.
   – Мястото в личната ми охрана ви е гарантирано, госпожице Максуел – изрече дрезгаво той. – Можете да го заемете, когато пожелаете.
   Мишел усети затопленото одеяло върху раменете си, отпусна се назад, затвори очи и се усмихна.
   Е, все пак успях да се повозя на Звяра, каза си тя.
   80.

   Шон и Мишел приеха благодарностите на страната си за спасяването на нейния лидер от сигурна смърт на скромна церемония в Белия дом. По щастливо стечение на обстоятелствата нападението срещу президента Джон Коул се оказа фактор за сплотяване на хората около него. Дори най-непримиримите му политически противници престанаха данастояват за разследване и импийчмънт.
   След церемонията Коул отиде да стисне ръката на Шон, поздравявайки го за бързата реакция и ценните съвети, които беше дал на Мишел. После, нарушавайки протокола, той пристъпи към младата жена и я прегърна сърдечно. Госпожа Коул прегърна и нея, и Шон.
   – Благодаря – едновременно промълвиха президентът и Първата дама.
   На церемонията присъстваха Литълфийлд и Маккини. Двамата агенти получиха официална похвала за работата си по разкриването на заговора за убийството на държавния глава и евентуалното въвличане на Съединените щати в нова война.
   От друга страна обаче, арестуваните похитители продължаваха да мълчат. А бригадата, наета за разчистване на старата радиостанция, изобщо нямаше представа какво изнася. Или поне такава беше позицията им. Милиардът евро, или това, което беше останало от него, все още липсваше. И най-важното – Алън Грант продължаваше да е на свобода.
   След приключването на церемонията Шон и Мишел се насочиха към лендкрузъра.
   – С костюм изглеждаш много добре – подхвърли тя. – Би трябвало по-често да се обличаш така.
   – Достатъчно ми беше в Сикрет Сървис – поклати глава той и се усмихна. – Бойната ми униформа беше костюм конфекция от "Брукс Брадърс", вратовръзка и тъмни очила. Но през останалата част от живота си ще се нося по-лежерно.
   – Освен когато получаваш това, надявам се – каза Мишел и вдигна медала, с който ги бяха наградили.
   – Освен тогава – кимна той. – Как се чувстваш след инжекциите?
   Мишел и президентът бяха подложени на интензивно лечение с антибиотици, част от които под формата на инжекции. Това беше задължително, тъй като и двамата бяха погълнали известно количество речна вода: Сега Потомак беше доста по-чиста в сравнение с преди двайсетина години, когато беше едва ли не радиоактивна, но все пак не беше препоръчително човек да пие от нея.
   – Задникът ми е малко по-добре, ако това имаш предвид – направи гримаса тя. – Но нека спрем дотук.
   Качиха се в джипа.
   – Исках да те попитам нещо… – започна тя.
   – Казвай.
   – Откъде ти дойде идеята да взривим кислородните бутилки, за да се измъкнем? Не вярвам ти и колегите ти от президентската охрана да сте тренирали такъв вариант...
   – Не сме, разбира се – отвърна Шон, докато си слагаше колана. – Еър Форс Едно разполага със система за кацане на вода, но не и Звяра.
   – Откъде тогава?
   – Защо не приемем, че всичко е било дело на проницателния ми мозък, който е в състояние да намери светкавично решение на всяка критична ситуация?
   Мишел щракна колана си и запали двигателя.
   – Не ме карай да използвам физическа сила, Шон.
   – Добре, ще ти кажа – отстъпи той. – Но не бива да го споделяш с никого. – Малка пауза, после: – Заимствах идеята от "Челюсти"...
   – От "Челюсти"?! – възкликна тя и се облегна на кормилото.
   – Да, от филма. Рой Шайдър играе шериф на малко градче, който се оказва сам в океана и срещу него връхлита акула… Но тя е захапала една кислородна бутилка, която се енамирала в потънала лодка на гмуркачи, а пък Шайдър има пистолет. Той стреля, улучва бутилката – и бум, няма акула.
   – Тоест, вместо да съм в моргата, аз съм тук и разговарям с теб благодарение на фантазията на Спилбърг?
   – Ами как да ти кажа… Когато гледах филма за пръв път, тази сцена доста ме впечатли.
   – И слава богу – потупа го по рамото тя.
   Пътуваха мълчаливо чак до покрайнините на града.
   – А какво ще стане със Сам Уинго? – попита тя.
   – Нищо. Те знаят, че е невинен, защото са го натопили. Знаят, че синът му е бил отвлечен, за да си държи устата затворена. Този човек заслужава медал, по дяволите! И военните са наясно с това! Всичко около него ще бъде наред, а Тайлър просто получи баща си обратно.
   – Аз мисля, че Коул е много щастлив от своето оцеляване, още повече че скандалът около липсващите евро затихна, поне засега...
   – Такива неща се случват постоянно. Достатъчно е да се появи по-важната новина. Помниш ли случая с Чандра Леви и конгресмена, когото обвиняваха за нейното убийство?
   – Не го помня.
   – Както и повечето хора – кимна Шон. – Това беше най-големият скандал, докато малко след това не настъпи Единайсети септември.
   – Значи липсващото късче от мозайката е...
   – Алън Грант, разбира се – отвърна той. – Вече са разпитали жена му, но по думите на Литълфийлд тя била толкова смаяна, колкото всички останали. За наша радост, вината му е категорично доказана.
   – А Дан Маршал, който вероятно е бил негов партньор и го е снабдявал с поверителна информация?
   – Той също е дал показания. Но за разлика от дъщеря му на него му предстоят още доста разпити.
   – От ченгетата?
   – Да. Но и от нас.
   – Какво?!
   – Бяхме наети да свършим конкретна работа, Мишел. А по мое мнение все още не сме я свършили.
   – Аз пък си мислех, че този случай изобщо не ти беше по вкуса.
   – Постепенно ме завладя – призна Шон. – Освен това никога не оставам безучастен, когато някой се опитва да убие президента… – Обърна се, погледна я в очите и добави: – Или теб...
   – Значи отиваме при Маршал?
   – Да. Но първо искам да поговоря с Едгар.
   – Той успя да разкрие начина, по който Грант е хакнал спътника, управляващ Звяра.
   – Знам. В онази стара радиостанция са открили супермодерно оборудване. Готов съм да се обзаложа, че част от еврото са били похарчени именно за него. И за наемането на спътника, разбира се. Наемодателят е разпознал Грант по снимка. Разбира се, той не е имал никаква представа защо го наема.
   – Значи трябва да проверява клиентите си по-добре.
   – Бас държа, че Грант не е бил сам. Задължително е използвал хора със сериозни компютърни умения. В момента ФБР проверява всички хакери, които могат да направят подобно нещо.
   – Най-вероятно отдавна са изчезнали – каза Мишел.
   – Права си – призна Шон. – Но се надявам да открият Грант. Именно той е прострелял Кати. Тя също го разпозна по снимка. А това означава, че изобщо не е имал намерение да освобождава децата.
   – А какво стана със старата ни дружка Тревър Дженкинс?
   – Разтворил се е във въздуха като призрак. Броени минути преди появата на Отряда за бързо реагиране в онази радиостанция.
   – Възможно ли е двамата с Грант да бягат заедно?
   – Не го изключвам. Но ще им бъде адски трудно да напуснат страната. Търсят ги под дърво и камък.
   Мишел включи на скорост и натисна газта.
   – Боже, колко е хубаво отново да съм на твърда земя! – каза тя.
   81.

   – Много се радвам, че оцеля, госпожице Максуел – изрече Едгар с цялата емоция, която беше способен да изрази.
   – Аз също, Едгар, благодаря. И знаеш ли какво? Кога най-после ще започнеш да ме наричаш Мишел?
   Седяха около кухненската маса във фермата.
   – Ти пръв разкри цялата схема – каза Шон. – Президентът го научи от нас, затова не се учудвай, ако те потърси.
   – Вече ме потърси – отвърна Едгар. – Искаше да отида в Белия дом, но му казах, че трябва да храня пилетата.
   Кръвта се оттече от лицето на Шон.
   – Едгар! – възкликна той. – Моля те, кажи ми, че не си казал тези думи на президента на Съединените щати!
   – Е, не му ги казах – призна гигантът.
   – Слава богу!
   – Казах ги на началника на канцеларията му, който вероятно му ги е предал.
   Шон мрачно поклати глава, а Мишел с мъка се сдържа да не се разсмее.
   – Пилетата изискват постоянни грижи, Шон – рече Едгар. – Важно е да разпределиш правилно времето си. В даден момент ще стигна и до Белия дом.
   – Как успя да разкриеш всичко, което е направил Грант? – смени темата Шон.
   – Стана случайно. Ти ме помоли да открия колата му чрез монтирания в нея джипиес и това ме накара да погледна на нещата от този ъгъл. Съвременните автомобили са оборудвани с прекалено много хардуер и софтуер, за да функционират според желанията на собствениците си. В по-скъпите модели има много компютърни модули. Това обаче предлага доста голям избор на хакерите, които могат да проникнат в тях откъдето си пожелаят. Телематика, блутут, безключов достъп, а дори и безжични чипове за измерване на налягането в гумите. Могат да те хакнат дори през сидито или дивидито, монтирани в арматурното табло. Повечето хакери обаче предпочитат да атакуват даден автомобил през порта за диагностика. Той обикновено се използва от сервизите, които включват в него своите компютри и по този начин ги карат да си "говорят" с този, който е монтиран на колата.
   – Това ми звучи повече като посещение при доктор, отколкото в сервиз – промърмори Шон.
   – Явно сме изминали дълъг път от мустанга модел шейсет и шеста – добави Мишел. – Карах старата кола на брат ми в колежа. Помня, че в нея имаше тъй нареченият осемпистов касетофон.
   – В такива моменти осъзнавам колко по-възрастен съм от теб – втренчено я погледна Шон.
   – Е, не изглеждаш чак толкова зле за мъж на твоите години – усмихна му се мило тя.
   Той поклати глава и отново насочи вниманието си към Едгар.
   – В момента специалистите от ФБР разглобяват Звяра на части, надявайки се да разберат откъде е дошла атаката.
   – Тя е започнала от търговски спътник, използван преди време от правителството – отвърна Едгар. – Той би трябвало да е тотално прочистен от поверителни материали,но Грант очевидно е попаднал на такива и умело ги е използвал, за да стигне до джипиеса, който управлява навигацията и контролира останалите важни функции на президентската лимузина. Готов съм да се обзаложа, че експертите от ФБР ще открият в нея купища допълнителен софтуер, чрез който Грант я е командвал дистанционно.
   – Присъединявам се към твоето мнение – кимна Мишел. – В един момент лимузината просто започна да се управлява сама. Агентът зад кормилото не беше в състояние да направи нищо. Тя просто смени посоката, ускори ход и ние се озовахме във водата. А по-късно се оказа, че не работи и системата за подаване на кислород.
   – Допълнителният софтуер – кимна Едгар.
   – Няма сигурни коли, след като успяха да хакнат дори Звяра – въздъхна Мишел.
   – Абсолютно вярно – невъзмутимо отвърна Едгар. – Това за пореден път доказва, че като разчитаме изцяло на технологиите, вървим към гибел.
   – Все още не сме разбрали кой е снасял поверителната информация – подхвърли Мишел. – Грант е знаел за секретната мисия на Уинго в Афганистан, а това означава, че някой му е подал детайлите.
   – А какво ще кажеш за маршрута на президента? – изгледа я Едгар. – Грант е бил наясно кога колата му ще стъпи на моста с точност до секунда.
   – Информацията за присъствието на президента на официално събитие във Вирджиния я имаше в медиите – каза Шон. – Но Грант не е могъл да знае кога кортежът му ще напусне града. Освен ако не е използвал цяла мрежа съгледвачи.
   – Но без вътрешна информация той би научил за събитието в самия ден, не по-рано – възрази Мишел. – Пътуването на президента не беше чак толкова широко отразено, най-малко пък маршрутът, който ще избере. В същото време Грант със сигурност е разполагал с няколко опции, избирайки за нападението най-добрата от тях.
   – Все пак би могъл да се сдобие с маршрута от някого. Но този човек няма как да е същият, който му е подал информация за мисията в Афганистан.
   – Аз продължавам да мисля, че това е бил Дан Маршал – заяви Мишел. – Той все пак е тъст на Грант Не твърдя, че го е направил умишлено. Може би Грант е използвал и други източници. А след като е толкова добър, че е успял да хакне президентския спътник, нищо не му е коствало да хакне и компютъра на Маршал в Пентагона.
   – Само ако е бил предварително убеден, че ще получи нещо – възрази Едгар. – И друг път се е случвало някой да хакне Пентагона, но специалистите там бързо разбират това.
   – Добре, да приемем, че си прав – колебливо кимна Мишел. – В такъв случай какво правим сега? Върху кого ще се концентрираме? Дали пак да не отскочим до къщата на Тревър Дженкинс?
   – ФБР вече я е преровило от пода до тавана – поклати глава Шон. – А аз силно се съмнявам, че той ще се върне у дома за чифт чисто бельо. Вероятно вече е във Венецуела, на път окончателно да изчезне. Не е проблем с неговия дял от един милиард евро.
   – Все пак едно такова посещение няма да ни навреди – каза Мишел. – Освен ако нямаш по-добра идея...
   – Знаех, че ще го кажеш – усмихна се Шон.
   – В такъв случай да вървим на лов – скочи на крака тя и бръкна в джоба си за ключовете на колата.
   82.

   Насочиха се към къщата на Дженкинс. Навън вече беше тъмно, а вятърът се усилваше. Небето обещаваше нов проливен дъжд съвсем скоро. Мишел леко потръпна и се извърна към Шон.
   – Така и не ти благодарих както трябва – каза тя.
   – За какво? – попита той заинтригувано.
   – Ох, не знам вече. Може би защото ми спаси живота?
   – Ти сама си спаси живота, Мишел. Аз само ти предложих как да го направиш.
   – Човек като теб трудно приема комплименти.
   – Добре че този път не те наръгаха с нож. Удавянето беше единствената ти заплаха.
   – Пак ли ще ми се цупиш?
   Шон въздъхна и направи несполучлив опит да се усмихне.
   – Вече сме водили този разговор – каза тя.
   – И никога не сме стигали до някакво решение.
   – Защото няма решение, ако продължаваме да се занимаваме с тази работа. Между другото, спокойно можеш да забравиш предложението си ти да продължиш сам, а аз да пека курабийки.
   – Не съм ти предлагал да печеш курабийки.
   – И слава богу, защото не ме бива. Ти обичаш да се въртиш в кухнята.
   Той понечи да отговори, но погледна през страничното стъкло и стреснато промърмори:
   – По дяволите!
   – Какво има? – попита Мишел.
   – Помниш ли, че когато наблюдавахме къщата на Саут, имах чувството, че вече сме били там?
   – Да, само че не помнеше защо и кога.
   – Е, сега си спомних. Искрено се надявам да съм сбъркал.
   – Нещо свързано с Грант?
   – Не, става въпрос за изтичането на информация.
   При тези думи Шон измъкна телефона си и набра някакъв номер.
   – Едгар, обажда се Шон. Ще можеш ли да направиш още едно последно хакване тази вечер? – Изчака отговора и кимна. – В Пентагона. Сега чуй какво ми трябва...***
   Изтекоха два часа, преди Едгар да се обади с отговорите, които очакваше Шон. Като бонус беше успял да събере и малко допълнителна информация за въпросния човек.
   – Хората трябва да крият далеч по-старателно следите си в мрежата – промърмори Едгар. – Просто вече не са достатъчни два прокси сървъра, три фиктивни айпи адреса, изфабрикувано дигитално сливане в Хонконг и програма за битово разпръскване на информацията, произволно движеща се по информационните потоци с реасемблация на платформа в Дубай.
   – Не мисля, че те разбрах, Едгар – потърка слепоочията си Шон. – Всъщност изобщо не схващам за какво говориш, но имам един въпрос: възможно ли е да стигнат до теб?
   – Аз съм окей – отвърна Едгар. – Нали знаеш, че националната сигурност...
   – … е над всичко – довърши вместо него Шон, прекъсна връзката и се извърна към Мишел.
   – От намръщената ти физиономия разбирам, че желанието ти не е било изпълнено – отбеляза тя. – Но по принцип беше прав...
   – Ще те упътвам към мястото, на което отиваме.
   – Шон? – настоятелно го изгледа тя.
   – Не сега, Мишел – строго каза той. – За бога, недей сега!***
   Тръгнаха нагоре по алеята, свършваща пред вратата на масивната ъглова къща. Шон натисна звънеца. Отвътре се чуха стъпки. Миг по-късно на прага застана Къртис Браун, съпругът на Дейна. В очите му трепна изненада.
   – Виж ти! – възкликна той. – Мислех си, че вече гостувате на някоя от големите телевизии. Нали станахте национални герои.
   – Ще ни поканиш ли да влезем, Къртис? – мрачно попита Шон.
   – Разбира се – отвърна домакинът и направи крачка встрани. Какво се е случило?
   – Знам, че е късно, но искам да ти задам няколко въпроса, свързани с Дейна.
   – Окей. Тя вече е много по-добре. Според лекарите най-късно след седмица ще бъде преместена в отделението за рехабилитация.
   – Чудесна новина.
   Браун затвори след тях и ги покани в хола.
   Шон се огледа. Просторното помещение беше обзаведено с удобни ? елегантни мебели.
   – Личи си вкусът на Дейна – каза той.
   – Прав си. – Аз умея да водя сражения, но не разбирам нищо от вътрешен дизайн и съчетаване на цветове. Там съм пълен невежа.
   След тези думи Браун ги покани с жест да седнат и се отпусна на едно кресло.
   – Какво мога да направя за вас?
   – Не ни каза, че напускаш армията – рече Шон.
   – А ти как разбра? – изненадано го погледна генералът.
   – Вярно ли е?
   – Да. Две звезди са ми напълно достатъчни. Ако бях решил да се боря за още една или две, със сигурност щяха да ми изгорят бушоните. Просто ми писна.
   – И се местиш в Малайзия, така ли?
   Браун скочи на крака и се втренчи в лицето му.
   – Ти си ме шпионирал! Вероятно си хакнал личните ми файлове!
   – Не съм аз, защото не знам как – поклати глава Шон. – Но имам един приятел, който е факир в тази област. Бих допълнил, че крайната ти дестинация не е Малайзия, защотоще останеш там само няколко седмици. Причината е, че си купил имот на един индонезийски остров – разбира се, чрез подставена фирма… Голям имот на брега на океана. Той струва много повече, отколкото би могъл да си позволи един генерал от армията, въпреки че ти притежаваш и попечителски фонд.
   – А по една случайност Индонезия и Съединените щати нямат споразумение за екстрадиране – добави Мишел.
   Браун се облегна назад, но не каза нищо.
   Шон стана и огледа просторния хол.
   – Докато следяхме Леон Саут, минахме през този квартал. Направи ми впечатление, че го познавам, но не успях да се сетя откъде. Сега обаче си спомних – минах оттук веднъж преди години.
   – Защо?
   – Чух, че Дейна се е омъжила повторно. Поразрових се малко и открих адреса. Просто исках да се уверя, че нещата са наред.
   Шон изведнъж млъкна, сякаш се чудеше на собствените си думи. Мишел внимателно го наблюдаваше.
   – Добре ли си? – попита след известно време тя.
   – О, да, нищо ми няма – изпъна гръб той. – Но както и да е… Минах оттук с колата. Хубав квартал, още по-хубава къща. Ти имаш солидна репутация. По всичко личеше, че е направила сполучлив избор.
   – Аз също.
   – Тогава защо си купил еднопосочен билет, Къртис? – рязко се обърна Шон. – И защо само един? Къде е билетът на Дейна? Заминаваш след два дни, но според това, което току-що ни каза, тя няма да излезе от болницата толкова скоро...
   Браун мълчеше.
   – Онази вечер видяхме, че Дженкинс мина покрай къщата на Саут, но не се отби – продължи Шон. – И знаеш ли защо, Къртис? Защото е идвал от твоята къща след среща с теб. Ти си информаторът на Грант от Пентагона, а не Дан Маршал. Пред нас спомена, че го познаваш бегло от някакви заседания. Но пропусна да кажеш, че си бил посветен в предстоящата тайна мисия на Сам Уинго. И не става дума за слуховете, които Дейна измъкна от теб.
   – А Грант ти се е отплатил с нов живот на онзи индонезийски остров – добави Мишел. – Но живот за сам човек.
   – Финансиран с петдесет милиона в офшорна сметка непосредствено след нападението срещу Сам Уинго. Трансферът е бил осъществен от подставена фирма, която ние успяхме да свържем с теб. Те са от откраднатия милиард евро, нали? Случайно да имаш представа къде са останалите?
   Браун просто мълчеше и ги гледаше.
   Шон направи една крачка към него.
   – Когато Дейна започна да рови по моя молба, ти реши, че късметът ти е изневерил, нали? Бившият мъж на жена ти се появява от нищото и започва да задава въпроси за схемата, в която си затънал до гуша! Вероятно си се побъркал от страх, а? Ти организира удара срещу нас в мола, нали? Премахваш ни и тримата наведнъж и след това си волна птичка. А после, когато седеше край болничното ? легло, вероятно си се молил да не прескочи трапа...
   – Аз обичам Дейна – тръсна глава Браун. – Заминавам за чужбина, за да подготвя нещата. След това ще се върна да я взема. Не съм искал някой да стреля по нея. А когато ти ми каза, че е била проследена до мола… – Тук млъкна, а по лицето му се затъркаляха сълзи.
   – Прецакал те е партньорът ти – отгатна Мишел.
   – Вероятно е бил много разстроен, като е разбрал, че си споделял с Дейна за ситуацията около Уинго – добави Шон.
   – Не знаех, че тя разпитва заради теб – отвърна Браун. – Не знаех дори, че сте се срещали, но...
   – Беше уведомен от партньора си. Който по-късно е изпратил убийците в мола.
   – Защо Дженкинс се появи в дома ти онази вечер, генерале? – попита Шон. – За да те скастри? Или просто за да се увери, че само привидно ни помагаш, за да разсееш подозренията ни?
   – Аз… Аз не...
   – Знаеше ли какво се готви да направи Грант с информацията, която си му предал? – рязко го прекъсна Мишел. – Знаеше ли, че иска да убие президента? Това е държавна измяна, за която се предвижда смъртно наказание!
   При тези думи Браун се сепна и очевидно стигна до заключението, че трябва да си затваря устата.
   – Не знам за какво говорите! – отсече той и се изправи. – А сега ще ви помоля да си вървите!
   – Полетът ти до Малайзия няма да се състои – предупреди го Шон.
   – Защо? Вие нямате никакви доказателства срещу мен. Какво от това, че съм купил някакъв имот? Петдесет милиона в офшорна сметка? Нямам идея за какво говорите. Простосъм направил добра инвестиция, закупувайки известно количество земя.
   – Удари ме, защото съм изложил Дейна на опасност – каза Шон.
   – И какво от това?
   Юмрукът на детектива се стрелна напред и Браун рухна върху близкия стол.
   – Просто ти връщам любезния жест – процеди Шон, разтривайки кокалчетата си.
   Браун скочи на крака и той моментално зае позиция за блокиране на атаката.
   – Достатъчно! – обади се един глас зад тях.
   Обърнаха се едновременно. В рамката на вратата стоеше Алън Грант.
   В ръката си държеше малка кутийка с бутон, здраво притиснат от пръста му. Другата му ръка рязко разтвори палтото. Към тялото му бяха прикрепени три пресовки С4.
   83.

   Шон и Мишел побързаха да се отдръпнат от омотаното в експлозиви тяло на Грант, но Браун остана закован на мястото си.
   – Какво търсиш тук? – бавно попита той.
   – Проследих тези двамата – отвърна Грант и махна към Шон и Мишел. – Ти ли ми заби нож в гърба, Къртис? Защото не виждам как могат да стигнат чак дотук без чужда помощ...
   – Не знам за какво говориш, Алън – отвърна Браун, заковал очи в детонатора.
   – Викат му "идиотски ключ" – каза Грант, забелязал погледа му. – За мен това е едно доста сполучливо название, особено след като научих, че с него Уинго е отървал кожата в Афганистан. Иначе щеше да е мъртъв, както беше планирано, и сега аз нямаше да стоя тук като някаква самоделна бомба от плът и кръв. – Той се втренчи в Браун и каза: – Жалко, че не успя да научиш за тази предпазна мярка на Уинго, Къртис. За жалост, това не беше единствената ти издънка.
   – Нещата не бива да свършват по този начин, Грант – обади се Шон.
   – Радвам се, че най-после се срещаме очи в очи, господин Кинг – отвърна Грант. – Мисля, че в последно време малко прекалихме с имейлите и есемесите като средство за общуване… – Замълча, а по спокойното му лице най-после се появиха следи от емоции: – Двайсет и пет години! – провикна се той. – Четвърт век бях принуден да живея в срам и позор заради една ужасна несправедливост!
   – Но нима е справедливо да отнемеш живота на човек, който няма нищо общо със самоубийството на родителите ти? – попита Мишел.
   – Нямаше как да убия онзи, който беше президент по онова време, нали? – изгледа я Грант. – Защото той вече беше мъртъв. Затова избрах нещо символично, госпожице Максуел. Всичко започна с Иран и ще приключи с Иран. Поне такъв беше планът. С ваша помощ президентът Коул се измъкна по един наистина драматичен начин, но това също е добре, защото ще има възможност да плати за своите действия. Историята не бива да се повтаря. Честните хора да умират, а виновните да се измъкват живи и здрави.
   – Аз също бях на дъното на Потомак! – каза с рязък тон тя.
   – Възхищавам се на вашата изобретателност – иронично ? се поклони Грант. – Трябваше да се досетя, че кислородните бутилки могат да се използват и като експлозиви...
   – Това ли е начинът, по който искаш да те запомни семейството ти, Грант? – намеси се Шон. – Като огнено кълбо? Като жива бомба? Нима забрави, че си се сражавал с такива хора, докато си носил униформа? А сега изведнъж решаваш да използваш техните средства. Пак ще те попитам – така ли искаш да бъдеш запомнен?
   – Нямам друг избор.
   – Аз не те предадох, Алън – обади се Браун.
   – Не ти вярвам. Платих ти щедро за услугите. Толкова ли беше трудно да ми отвърнеш с лоялност?
   – Не съм те предал! – изкрещя извън себе си Браун.
   – Той казва истината, Грант – намеси се Шон. – Ние се справихме без чужда помощ. Уинго проследи Дженкинс до "Виста Трейдинг" и така стигнахме до теб. Вече знаехме какво се е случило с майка ти и баща ти, защото информацията за тях е публична. По този начин стигнахме до мотивите и проследихме начина, по който си наел спътника чрез подставена фирма. В компютъра на Дженкинс намерихме доказателства, че именно той е купил онази хижа в гората. Между другото, полицията е открила плитък гроб в близост до нея, в който са намерени останките на Джийн Шепърд.
   – Поредната заблудена овца – процеди Грант.
   – Тя усети, че я подозираме, затова избяга – рече Мишел.
   – Тогава защо сте тук? – изгледа я той. – За да потърсите помощ от съучастника си, нали?
   – Не – поклати глава Шон. – Дойдохме да го предупредим, че ФБР ще се появи всеки момент. А той ще бъде арестуван по обвинение в заговор за убийството на президента всъучастие с теб. – В очите му се появиха мрачни пламъчета. – Нима си допускал, че ако ми е приятел, ще го нокаутирам?
   – ФБР? – рече с пребледняло лице Браун.
   – А ти какво си мислеше? – изгледа го Шон. – Че сме дошли тук да си побъбрим в навечерието на заминаването ти? ФБР използва нашите разкрития, за да се поразрови. В момента разполагат с достатъчно доказателства, за да те заковат.
   – Лъжеш! – викна Браун.
   – Сега вече знаеш как се чувства човек, който си е провалил живота, Къртис – злорадо подхвърли Грант.
   – Ти ли поръча убийството на Дейна? – рязко се завъртя към него Браун. – Ти ли си причината да се озове в болницата на крачка от смъртта?
   – Тя работеше с тези двамата – отвърна Грант. – А какво направи ти? Издрънка ? всичко, което знаеше за Уинго. Е, това вече е предателство!
   – Значи просто щеше да я убиеш, така ли? Но за какво?
   – Убивал съм и за по-малко. Точно както ще го направя сега.
   – Не, ти не искаш това! – рече Шон, забелязал как Мишел се промъква към Грант – достатъчно близо, за да му нанесе удар.
   Тя го улучи в гърдите, а дългите ? и силни пръсти сграбчиха детонатора, задържайки бутона в натиснато положение.
   Но Грант също беше силен и пъргав. Запрати я встрани с едно рязко завъртане, ала се оказа неподготвен за следващата атака.
   Къртис Браун нададе боен вик и полетя насреща му. Сблъсъкът беше толкова силен, че двамата се претърколиха и, вкопчени един в друг, излетяха през широкия прозорец, гледащ към двора.
   Шон се хвърли да помогне на Мишел и рязко я дръпна по посока на кухнята. Бутна я на пода още от прага, просна се по корем и се плъзна след нея, опитвайки се да я прикрие с тялото си.
   Експлозията отнесе цялата предна част на къщата. Стените рухнаха и покривът падна. Разлетяха се стъкла и отломки с големината на юмрук.
   – Мърдай, мърдай! – изкрещя Шон, сграбчи ръката на Мишел и я тласна към задната врата.
   Миг по-късно се озоваха на верандата, скочиха на тревата и хукнаха към оградата, колкото ги държат краката. Шон ? помогна да я прескочи и я последва. Приземи се с главата надолу от другата страна само миг преди да се взриви газта, изтичаща през прекъснатите тръби в къщата на Браун.
   Към небето се издигна огромно огнено кълбо. Експлозията беше толкова мощна, че пръсна стъклата на околните къщи, въпреки че се намираха на трийсетина метра встрании бяха скрити зад няколко реда дървета. Отломките от разрушената къща бързо пламнаха.
   Оградата, зад която лежаха Шон и Мишел, беше обсипана със стъкла и метални късове. Горният ? край се оказа напълно отнесен.
   Мишел му помогна да се изправи.
   – Добре ли си?
   Шон кимна, придържайки извитата си под странен ъгъл ръка.
   – Май я счупих – промърмори той.
   Мишел набра 911 и докладва за експлозията.
   – ФБР наистина ли пътува насам? – обърна се да го погледне тя.
   Шон поклати глава.
   Тя изпусна въздуха от гърдите си и опря гръб на близкото дърво.
   – Няма ли най-после да свършим с тая гадост?
   – Остава ни още нещо – мрачно отвърна той.
   84.

   Шон Кинг крачеше с чувството, че трябва да извърви най-дългия път в живота си.
   Болничният коридор беше почти пуст. Мишел остана да го чака в лендкрузъра. Всъщност тя му предложи да го придружи, но това беше работа, която беше длъжен да свърши сам. При прескачането на онази ограда той действително беше получил фрактура на ръката, която вече беше стегната в лека шина. Но това все пак беше за предпочитане пред евентуалното му обезглавяване при експлозията.
   Свърна в последния коридор и се насочи към отделението.
   Вече бяха преместили Дейна Браун в обикновена стая. Беше извън опасност, с всички шансове за пълно възстановяване. Физическо, разбира се. Що се отнася до психиката ?, Шон нямаше представа ще се съвземе ли скоро.
   Той почука, изчака да чуе нейното "влез" и прекрачи прага на стаята ?.
   Един поглед му беше достатъчен. Вече беше научила за смъртта на съпруга си и участието му в престъпленията на Грант. Тя го зърна и бавно се надигна до седнало положение. Прегръдката им беше мълчалива, но продължителна. Той я остави да се наплаче на воля, но и неговите очи овлажняха.
   Когато най-после се отделиха един от друг, той придърпа един стол и седна до леглото. Хвана ръката ? и се вгледа в лицето ?. През последните седмици се беше състарила. Всеки на нейно място би се състарил много. Но дори след тежкото раняване и загубата на съпруга си пред него без съмнение лежеше същата хубава жена, в която преди толкова години се беше влюбил.
   – Казаха ми, че не е страдал – прошепна със задавен глас Дейна.
   – Не – кимна той. – Всъщност… всичко приключи много бързо.
   – А вие бяхте там...
   – Да, решихме да си поговорим с Къртис, но изведнъж се появи и Алън Грант.
   – Алън Грант – горчиво прошепна тя. – Партньорът на съпруга ми в престъпленията.
   – Не вярвам, че Къртис е бил запознат с плановете на Грант, Дейна. Той просто му е предоставил информация за мисията в Афганистан. През цялото време е бил убеден, че става въпрос за кражба на обществени средства, от които му е бил обещан един доста добър дял.
   – Това също е голямо престъпление, Шон. Не мога да повярвам, че го е извършил. Наистина не мога!
   – Всеки може да се изкуши от толкова много пари накуп. Не казвам, че не е престъпление, защото е точно такова. Но изкушението мога да го разбера.
   – Аз също, имайки предвид колко често съм се изкушавала през живота си – горчиво призна тя.
   – Нямаше да съм тук, ако не беше Къртис – погледна я в очите Шон. – Той се пожертва заради нас като истински войник. Изхвърли Грант от къщата и заплати с живота си. Да, действително се беше забъркал в лоши и дори глупави неща, но въпреки това трябва да му отдадем дължимото. Искаше да убие Грант заради това, което ти причини. И го нападна, знаейки, че и той ще умре. Държеше да отмъсти за теб.
   Дейна кимна и сълзите ? отново потекоха.
   – Да – прошепна тя. – Знам.
   Шон мълчаливо я прегърна. Опитваше се да успокои хлиповете, които разтърсваха тялото ?, но знаеше, че няма как да смекчи мъката ?:
   След известно време тя избърса сълзите си и се освободи от прегръдката му.
   – Беше обявена награда за разкриване на извършителите – тихо каза Шон. – Всички са единодушни, че трябва да я получиш ти.
   – Не, Шон! – възрази Дейна. – Ти и Мишел многократно рискувахте живота си за...
   – А Къртис изгуби своя – прекъсна я той и стисна ръката ?. – Парите са достатъчно, за да живееш спокойно до края на живота си. Просто няма да мислиш за финанси, разбираш ли?
   Никак не беше лесно да убедят отговорните фактори, че наградата трябва да отиде точно у вдовицата на Къртис, който беше съучастник в престъплението. Но Шон извади големия си коз – лична молба към президента Коул. Той без колебание се съгласи, а останалите просто се примириха.
   – Много мило от тяхна страна – промълви Дейна и избърса сълзите си. – И много щедро.
   – Въпросът с парите е приключен – отвърна той. – Но какво ще стане с теб?
   Тя сви рамене. На лицето ? се изписа объркано изражение.
   – Не знам. В момента дори не мога да разсъждавам.
   – Нормално. А и не е нужно да го правиш веднага. Сега най-важното е да оздравееш. Скоро ще те изпратят на възстановяване, а аз ще те придружа… – След тези думи и показа гипсираната си ръка, която тя очевидно не беше забелязала до момента.
   – О, боже! Какво се е случило?
   – Просто бях тромав. Какво ще кажеш да се възстановяваме заедно?
   – Това ми звучи добре – тихо прошепна Дейна.
   – Не си сама, Дейна – промълви той. – Разбираш ли, че не си сама?
   – Винаги съм съжалявала, че ние с теб нямахме деца – каза тя и се облегна назад. – А трябваше да имаме голямо семейство.
   – В живота невинаги се случва това, което ни харесва. Всъщност никога не се случва. Аз мечтаех да играя професионален бейзбол, но вместо това се превърнах в жив щит, облечен с костюм.
   Тя вдигна глава да го погледне.
   – Съжалявам.
   – За какво?
   – Знаеш за какво, Шон.
   – Вината винаги е двупосочна.
   – Много ми се иска да повярвам на тези думи, но в нашия случай това е невъзможно.
   Той нежно я потупа по ръката.
   – Ти беше прекалено добър за мен – прошепна тя.
   – Ти също си добър човек.
   – Искаш да кажеш, че съм се променила? – вяло усмихна тя.
   – Добър човек си – тихо повтори Шон.***
   Малко по-късно той вече крачеше към изхода. Денят беше ясен. По небето не се виждаше нито едно облаче – нещо, което не се беше случвало от две седмици насам.
   – Как мина? – попита Мишел, когато Шон се качи в лендкрузъра.
   – Според очакванията.
   Тя включи на скорост.
   – Ще се виждате ли отново?
   – Обещах ? да се възстановяваме заедно – каза Шон и я погледна крадешком. – Трябва да ходя на физиотерапия за ръката си, тя – за тялото.
   – Разумно ли е това според теб?
   – Защо да не е разумно? – вдигна вежди той. – В момента Дейна е съвсем сама. Все някой трябва да се грижи за нея.
   – А не мислиш ли, че това може да означава фалшиви надежди?
   – Фалшиви надежди за какво?
   – Отново да се съберете.
   – Това няма как да стане, Мишел.
   – А тя знае ли го?
   – Ако очакваш да съм ? казал, че не бих се събрал с нея за нищо на света – не, не съм. Мисля, че тази тема не е на дневен ред сега, когато току-що е изгубила съпруга си.
   Мишел изкара колата от паркинга.
   – Няма значение дали си ? казал или не. Може да се окаже, че си на път да ? причиниш нови страдания.
   – Тези твои женски приказки просто не ги разбирам.
   – Мисля, че съм ясна.
   – Добре, нека ти го кажа по друг начин. Чувстваш ли се застрашена от Дейна?
   – Не, освен ако не е решила да стане партньор във фирмата ни.
   – Тоест говорим за бизнес и за нищо друго?
   – За какво друго? – обърна се да го погледне тя.
   – Добре. В такъв случай ще ми позволиш да бъда по-категоричен: тази жена никога няма да стане партньорка в "Кинг и Максуел".
   Извърнал глава към страничното стъкло, Шон не видя как Мишел прехапа устни и поклати глава.
   – Извинявай, Шон – промълви след известно време тя. – Не исках да ти прозвучи по този начин, но явно тъпата ми уста е прекалено голяма.
   – Е, не ти е за пръв път.
   – Хей, мисля, че не заслужавам да...
   Забелязала усмивката му, Мишел млъкна;
   – Ревността е полезна за всяка връзка, независимо дали става въпрос за бизнес или нещо друго – подхвърли той.
   – Много си гаден, да знаеш!
   – Официално потвърждавам, че от време на време съм такъв – отвърна той.
   – Ако не беше ранен, щях да ти натреса един!
   – И друг път си ме удряла, независимо дали съм бил ранен или не.
   – Да, но сега си по-стар. Не искам да ти причинявам трайни увреждания.
   – Знаеш ли за какво мечтаех, докато седях край болничното ти легло и чаках да се събудиш? – попита той и докосна ръката ?.
   – За какво? – попита тя и стана сериозна.
   – Първият човек, когото видиш, когато отвориш очи, да бъда аз.
   – Точно това се случи – отвърна с внезапно изтънял глас Мишел.
   – Да, така е.
   – Значи мечтата ти се е сбъднала.
   – В момента, в който отвори очи.
   – Ако продължим на тази тема, със сигурност ще ме видиш да плача – за пръв път в твоя живот...
   – Няма да е за пръв път.
   – Знам – промълви тя.
   Телефонът на Шон иззвъня. Беше Едгар.
   – По-добре се обади – прошепна тя и извърна глава, за да избърше очите си.
   – Здрасти, Едгар – каза Шон. – Да, но… Знам, само че… Явно не си разбрал, че това беше само… Ало?
   Той свали телефона от ухото си. На лицето му се появи загрижено изражение.
   – Какво има? – изгледа го Мишел. – Само не ми казвай, че са го арестували!
   – Не са.
   – Тогава какво?
   – Каза, че е решил да приеме офертата ни за работа.
   – Какво?!
   – Ако трябва да бъда абсолютно точен, думите му бяха: "Приемам предложението за работа, което ми отправи госпожица Максуел!"
   – Това беше само шега и ти прекрасно го знаеш!
   – Но не и той. Обясни, че вече е подал молба за напускане до Питър Бънтинг и американското правителство и е готов да започне при нас още утре. Разбира се, те не са се зарадвали на решението му, тъй като той все пак е най-добрият анализатор на света! Особено недоволни са от нас. Вече виждам данъчни ревизии, разследвания на Конгреса иподслушване от страна на ФБР, докато сме живи.
   – О, боже! – простена отчаяно Мишел.
   – Това е положението – рече с въздишка Шон.
К Р А Й

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/423890