[Kodirane UTF-8]

	Дейвид Балдачи
	Шестият


	Шон Кинг и Мишел се завръщат с най-шокиращия случай в кариерата си на частни детективи. Националната сигурност е застрашена от безграничните възможности на човешкия ум. Или става въпрос за предателство и конспирация на най-високо ниво?
	Едгар Рой е обвинен в убийството на шест души и очаква присъдата си в строго охраняван затвор. Адвокатът му Тед Бърджин, стар приятел и учител на Шон, се обръща към детектива с молба за помощ, но разследването приключва още преди да е започнало. Тед е прострелян, преди да се срещнат.
	Шон и Мишел започват да задават въпроси, на които никой не желае да отговори. Рой наистина ли е сериен убиец? Той ли е ШЕСТИЯТ? И кой ликвидира Бърджин? Колкото повече се заравят в миналото на Рой, с толкова повече полуистини, фалшиви приятели и ескалиращи заплахи се сблъскват. Двамата достигат до най-високите ешелони на държавното управление и най-тъмните коридори на властта. Ужасяващата конфронтация ги изправя пред рискове, от които трудно ще се измъкнат живи. И само чудо може да ги спаси.



	На Дейвид Йънг и Джейми Рааб, двама енергични издатели и мои приятели



	Единственото по-лошо от това да не можеш да видиш гората заради дърветата е да не можеш да видиш дърветата заради гората.
	Анонимен


	Пролог

	— Спрете! — дрезгаво изкрещя мъжът.
	Дишаше тежко, вкопчен в металната маса със затворени очи и напрегнати мускули. От слушалките се изливаше океан от думи, които пронизваха ушите му и нахлуваха в мозъка. По гърдите и раменете му се виждаха многобройни датчици, от главата му стърчаха електроди, контролиращи мозъчната дейност. Помещението беше ярко осветено.
	Залпът от звуци и сменящи се видеокадри на монитора караше тялото му да се олюлява, сякаш разтърсвано от тежките юмруци на шампион по бокс тежка категория.
	От очите му потекоха сълзи.
	Малката група хора в съседното затъмнено помещение смаяно наблюдаваха сцената.
	На стената в килията имаше огромен монитор, висок метър и осемдесет и широк два и четирийсет. Перфектен за гледане на някой мач от Националната футболна лига. Но по него не тичаха огромни мъже с тежки доспехи, имащи единствената цел да блокират мозъчните клетки на противника. Вместо тях течеше поток от строго секретни сведения, които бяха известни на много малко хора.
	Кадри, в които опитното око можеше да открие смайващи факти за незаконни и престъпни дейности по целия свят.
	Кристално ясни картини, свързани с подозрителното придвижване на военни формирования от двете страни на Трийсет и осмия паралел в Корея.
	Сателитни снимки на строителни обекти в Иран, свързани с изграждането на подземни силози за междуконтинентални ракети, наподобяващи издълбани в земята гигантски поставки за моливи. Редом с тях вървяха кадри от топлочувствителни камери, показващи работещ ядрен реактор.
	Височинни разузнавателни снимки, запечатали последиците от терористичен атентат на някакъв пазар в Пакистан, където човешките останки покриваха земята наравно с плодовете и зеленчуците.
	Видео в реално време от Русия на керван от военни камиони, потеглили на секретна мисия, която можеше да тласне света към поредната глобална война.
	Данни от подготовката на отделни терористични клетки в Индия за нанасяне на синхронизирани удари по чувствителни цели в страната, целящи регионални бунтове и вълнения.
	Компрометиращи снимки от Ню Йорк на водещ американски политик в компанията на дама, която не беше съпругата му.
	Потоци от Париж на цифри и имена, разкриващи финансовите измерения на тежки криминални престъпления. Бяха толкова много и се движеха на екрана с такава скорост, сякаш бяха някаква кошмарна поредица от судоку, пусната на висока скорост.
	От Китай идваха секретни сведения за подготовката на преврат срещу партийното и държавно ръководство.
	Финансирани от държавата стотици и хиляди разузнавателни центрове на територията на САЩ изпращаха информация за подозрителна дейност на чужди и американски фирми и отделни индивиди.
	Членовете на Голямото око — САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, поддържаха секретни контакти с огромно значение за световната сигурност.
	Информацията се стичаше от всички краища на света в пълноводни потоци с висока разделителна способност.
	Ако всичко това можеше да се включи в конзолите Х-box или PS-3, вероятно щеше да се получи невероятна нова и уникална игра. С участието на реални хора, които живеят и умират всяка секунда от деня и нощта.
	Сред висшите ешелони на разузнавателната общност тази игра беше известна под наименованието „Стената“.
	Приведеният над металната маса мъж беше дребен и строен. С бронзова кожа и къса тъмна коса, прилепнала към малкия череп. Големите му очи бяха зачервени и пълни със сълзи. Беше на трийсет и една години, но през последните четири часа беше остарял с поне още десет.
	— Моля ви, спрете! Не издържам повече! Не мога да направя това!
	При тези думи най-високият в групата зад огледалото се размърда. Името му беше Питър Бънтинг. Четирийсет и седем годишен, мозъкът на цялата операция, която беше голямата цел в живота му и център на всичките му амбиции. Той живееше единствено за нея, дишаше чрез нея. Тя ангажираше всичките му мисли от дълго време насам. През последните шест месеца косата му беше посивяла от грижите, свързани със Стената. Или по-точно от проблемите, които възникваха около нея.
	Беше облечен с шито по поръчка сако, риза и памучен панталон. Имаше тяло на атлет, въпреки че никога не се беше занимавал с професионален спорт и нямаше специална подготовка.
	Това, което притежаваше в изобилие, бяха невероятен ум и неутолима жажда за успех. Завършил колеж едва на деветнайсет, той бе направил докторантура в Станфорд, след което бе преподавал в университета „Роудс“. Съчетаваше стратегическа визия и улична хитрост. Беше богат и притежаваше отлични връзки навсякъде, но бе напълно неизвестен за широката публика. Имаше много причини да бъде щастлив и една-единствена, която му носеше неудовлетворение и дори гняв. Тази, която в момента беше пред очите му.
	Или по-скоро _този_.
	Очите на Бънтинг бяха заковани в таблета, който държеше в ръце. Отговорите на многобройните въпроси, които беше задал на човека зад огледалото, се съдържаха в потоците данни, течащи на екрана. Но нито един от тях не го удовлетворяваше.
	— Кажете ми, че това е нечия извратена представа за шега, моля ви! — промълви най-сетне той. Въпреки че беше убеден в противното. Никой от хората тук не се шегуваше.
	Един от присъстващите — по-възрастен мъж, нисък и облечен с измачкана риза, безпомощно разпери ръце.
	— Проблемът е там, че той е със статут Е-пет, мистър Бънтинг — промърмори той.
	— Което никак не ни помага, нали? — остро отвърна Бънтинг.
	Отново насочиха вниманието си към мъжа зад огледалото, който смъкна слушалките от главата си и изкрещя:
	— Пуснете ме! Веднага! Никой не ме предупреди, че ще се сблъскам с всичко това!
	Бънтинг остави таблета на масата и се облегна на стената. Мъжът зад огледалото се казваше Сохан Шарма. Той беше последната им надежда за вакантното място на Анализатора. С главна буква. Единствената подобна позиция.
	— Сър? — обади се най-младият участник в екипа.
	Беше някъде около трийсет, но дългата несресана коса и момчешката физиономия го правеха да изглежда доста по-млад. Адамовата му ябълка нервно подскачаше нагоре-надолу като сновящ между етажите асансьор.
	— Слушам те, Ейвъри — уморено разтърка слепоочията си Бънтинг и схруска няколко парченца чипс, които извади от отворения пакет пред себе си. — Но говори по същество, ако обичаш. Вероятно виждаш, че съм малко притеснен.
	— Шарма е „петица“ до мозъка на костите си, сър. Губи самообладание, само когато се изправи срещу Стената. — Младежът стрелна с поглед мониторите, които следяха жизнените функции и мозъчната дейност на мъжа зад огледалото. — Неговата тета-активност удря в тавана. Класически пример за претоварване с информация. Започна една минута след като усилихме докрай дебита на Стената.
	— Виждам — каза Бънтинг и посочи Шарма, който се беше свил на пода и неудържимо ридаеше. — Но нима това е резултатът, който можем да очакваме от една истинска „петица“? Как е възможно?
	— Причината е огромното количество информация, която го залива — отвърна Ейвъри. — Десет хиляди часа видео, сто хиляди доклада, четири милиона регистрирани инцидента. Само ежедневната снимкова информация от спътниците възлиза на стотици терабайти, и то след нейното филтриране. Уловените сигнали, изискващи вниманието на разузнаването, възлизат на хиляди часове. Само радиообменът по различните бойни полета е в състояние да запълни хиляда телефонни указателя. Той тече всяка секунда от денонощието, пристигащ от милион различни източници. Сравнен с него, обемът на информацията отпреди двайсет години прилича на струйка вода, която трябва да напълни един милион океани с обема на Тихия… За последния Анализатор по необходимост намалявахме значително потока данни.
	— Какво по-точно искаш да ми кажеш, Ейвъри? — обърна се да го погледне Бънтинг.
	Младежът нервно си пое дъх. Имаше вид на човек, който вече е скочил във водата и едва сега си дава сметка, че може да се удави.
	— Може би докосваме границите на човешкия ум.
	Бънтинг бавно огледа останалите. Никой не отвърна на погледа му. От потните им лица сякаш изтичаше електрическо напрежение.
	— Няма нищо по-могъщо от напълно натовареният човешки мозък — промълви преднамерено спокойно той. — Самият аз не бих издържал дори десет секунди срещу Стената, защото използвам около единайсет процента от капацитета на сивите си клетки. Това е всичко, на което съм способен. Но един агент със статут Е-пет би трябвало да изглежда като Айнщайн, сравнен с мозъка на зародиш. С него не може да се сравнява дори суперкомпютърът „Крей“, защото той практически е квантов генератор от плът и кръв. Може да оперира линейно, пространствено, геометрично и във всички други измерения, които са ни необходими. Той е най-съвършената машина за анализи.
	— Разбирам, сър. Но…
	— Това е доказано от всички изследвания, които сме завършили до този момент — повиши глас Бънтинг. — Това е Евангелието, върху което се крепи всичко, което правим. И още нещо, което има решаващо значение: то е основното ни задължение по един договор за два и половина милиарда долара, от което зависи цялото бъдеще на разузнавателната общност. Заявил съм това както пред президента на САЩ, така и пред всички останали надолу по веригата. Но ти ми казваш, че не е истина, така ли?
	— Само Вселената е способна на вечна експанзия — отвърна Ейвъри, който очевидно нямаше намерение да отстъпи. — Всичко останало си има своите граници. — Той посочи сгърчения човек зад стъклото. — Може би точно това наблюдаваме в момента. Абсолютната граница.
	— Ако това, което казваш, е вярно, значи сме прецакани — мрачно отвърна Бънтинг. — Заедно с целия цивилизован свят. Превръщаме се в нищожества. В история. Лошите побеждават. Да си вървим у дома и да чакаме Армагедон. Ура за мръсниците талибани и за Ал Кайда. Гейм, сет, мач. Те печелят.
	— Разбирам притесненията ви, сър. Но не бива да игнорираме очевидното.
	— В такъв случай ми намери една „шестица“! Шестия в поредицата! Ниво шест!
	— Няма такова нещо, сър! — смаяно го изгледа младежът.
	— Глупости! Точно така си мислехме, когато търсехме двойки и петици.
	— Но…
	— Намери ми шестия и толкова! — отсече Бънтинг. — Не признавам никакви извинения, Ейвъри! Просто ми го намери!
	— Слушам, сър — отвърна Адамовата ябълка.
	— А какво ще правим с Шарма? — попита по-възрастният мъж.
	Бънтинг се обърна да погледне ридаещия Анализатор.
	— Започнете процедурите по освобождаване. Дайте му да подпише обичайните документи и го предупредете, че ако си отвори устата, ще бъде обвинен в предателство и ще прекара остатъка от живота си в някой федерален затвор.
	След тези думи се обърна и напусна стаята. Каскадата от образи най-сетне прекъсна и мониторите потъмняха.
	Сохан Шарма беше изведен навън и натоварен в паркирания отпред ван. Вътре го очакваха трима мъже. Единият от тях уви едната си ръка около врата му, а другата се стегна върху главата му. После яките лапи направиха рязко движение в противоположни посоки и Шарма се свлече на пода с пречупен врат.
	Ванът потегли с тялото на чистата Е-петица, чийто мозък вече не ставаше за нищо.


	1

	_Девет месеца по-късно_
	Малкият реактивен самолет докосна пистата в Портланд, щата Мейн, подскочи във въздуха и тежко се стовари на бетона. Беше ясно, че дори младият пилот се чуди дали ще може да удържи 25-тонната машина. В опит да изпревари бързо настъпващата буря той направи заход за кацане по много по-стръмна траектория и с далеч по-висока скорост от онова, което препоръчваше наръчникът за управление. Вятърът беше част от настъпващия студен фронт и бе наистина буреносен, принуждавайки крилете да се клатят като някакво странно махало. Помощник-пилотът беше предупредил пътниците, че кацането ще бъде по-неприятно от обикновено.
	И се оказа прав.
	При втория опит задният колесник успя да остане на пистата, а миг по-късно същото направи и водещото колело под носа, макар и с цената на пронизително свирене на гумите. Стръмното спускане накара повечето от петдесетимата пътници да се вкопчат в страничните облегалки с побелели от напрежение пръсти, да прошепнат по някоя и друга молитва, а дори и да измъкнат книжните торбички от облегалките пред себе си. Самолетът рязко снижи скоростта си в мига, в който се задействаха спирачките и двигателите преминаха в режим „реверс“. Това предизвика колективна въздишка на облекчение в салона за пътници.
	Един от тях обаче се събуди едва когато самолетът се насочи към малкия терминал. Високата тъмнокоса жена до него беше извърнала глава към прозорчето и сякаш изобщо не забелязваше нито рязкото снижаване, нито опасното приземяване.
	Пилотът спря пред терминала и изключи двата турбодвигателя, производство на „Дженеръл Илектрик“.
	Шон Кинг и Мишел Максуел се надигнаха, свалиха саковете си от багажника над седалките и се присъединиха към останалите пътници, които се точеха по тясната пътека.
	— Какво ужасно кацане, господи! — сърдито промърмори някаква жена зад тях.
	Шон се обърна да я погледне, разтри врат и небрежно попита:
	— Наистина ли?
	Жената се облещи насреща му, после се извърна към Мишел.
	— Той шегува ли се?
	— Когато си летял на сгъваемите седалки в транспортен C-17 по време на гръмотевична буря с тристаметрови вертикални пропадания на всеки десет секунди, и то в компанията на четири бронетранспортьора, заплашващи всеки миг да скъсат веригите си и да пробият фюзелажа заедно с теб, днешното кацане наистина може да ти се стори безпроблемно — търпеливо обясни тя и се усмихна мило.
	— Но защо ви е било нужно да правите подобно нещо? — ококори се жената.
	— Всеки ден си задавам този въпрос — иронично се усмихна Шон.
	Дрехите, тоалетните принадлежности и останалите всекидневни вещи бяха в ръчния им багаж, но въпреки това трябваше да се отбият на въртележката, за да приберат едно 40-сантиметрово куфарче, снабдено със солидни ключалки. То беше собственост на Мишел, която сръчно го издърпа и го напъха в сака си.
	— Ти си световен шампион по чекирането на дребни предмети — подхвърли с усмивка Шон.
	— Принудена съм, поне докато някой не се сети да допуска на борда отговорни хора със заредено оръжие — отвърна с въздишка тя. — Иди да вземеш кола под наем, след минутка ще бъда при теб.
	— Предполагам, че имаш разрешително да качваш подобни неща в самолета, нали?
	— Да се надяваме, че няма да се наложи да го показваме.
	— Шегуваш ли се? — леко пребледня Шон.
	— Законите в Мейн позволяват носенето на оръжие. При условие, че не го крия, не ми трябва разрешително.
	— Но ти го носиш в кобур, който го скрива. И в момента го правиш.
	Мишел извади портмонето си и му показа една карта.
	— Това е официално разрешително за носене на скрито оръжие, валидно на цялата територия на великия щат Мейн — поясни тя. — Издава се само на хора без постоянно местожителство.
	— Как го направи? — учудено я изгледа Шон. — Узнахме за този случай едва преди няколко дни. За това време просто няма как да си извадиш разрешително. Проверил съм. Трябва да се попълнят планини от формуляри, а срокът за отговор е шейсет дни!
	— Баща ми е приятел с губернатора. Завъртях му един телефон, а той звъннал на него.
	— Прекрасно.
	Мишел се насочи към дамската тоалетна и се затвори в една кабина. Там отключи куфарчето, зареди пистолета и го пъхна в кобура. После спокойно се насочи към съседния покрит паркинг, където бяха офисите на повечето компании за коли под наем. Приведен над някакъв плот, Шон съвестно попълваше документите за колата, която щяха да използват през следващите няколко дни. Мишел показа и служебната си карта, тъй като щеше да шофира главно тя. Разбира се, Шон нямаше нищо против да поеме волана, но тя беше от хората, които държат всичко да бъде под техен контрол.
	— Кафе — каза тя. — В терминала видях едно отворено заведение.
	— По време на полета изпи една огромна чаша — напомни й Шон.
	— Това беше преди много време. Имам нужда от нова доза кофеин, защото ни предстои дълго пътуване.
	— Аз поспах. Мога да карам.
	— Не мисля така — поклати глава тя и издърпа ключовете от ръката му.
	— Не забравяй, че съм карал „Звяра“ — добави той, имайки предвид президентската лимузина.
	Тя огледа документите на колата, която бяха наели.
	— Което означава, че този форд хибрид няма да бъде предизвикателство за теб. Вероятно ще ми трябва цял ден, за да го накарам да вдигне сто. Нека ти спестя това унижение.
	Тя си взе голяма чаша черно кафе, а Шон се задоволи с една поничка, обилно поръсена с пудра захар. Захапа я в мига, в който се настани на мястото до шофьора. Бързо приключи с нея, изтупа пръстите си и бутна седалката максимално назад. Но въпреки това колата се оказа доста тясна за почти двуметровата му фигура. Проблемът беше решен едва когато качи краката си на арматурното табло.
	Забелязала това, Мишел не пропуснала го предупреди:
	— Въздушната възглавница се отваря точно там, а това означава, че глезените ти ще пробият стъклото и ще бъдат ампутирани от металната рамка на покрива.
	Шон я изгледа намръщено, което странно промени иначе спокойните черти на лицето му.
	— В такъв случай не прави нищо, което може да я отвори — каза той.
	— Няма как да контролирам останалите водачи.
	— Виж какво, нали се натискаш да караш? Бъди така добра да се грижиш за моята безопасност и удобно пътуване!
	— Слушам, господарю — озъби се тя.
	Изминаха километър — два в мълчание, после Мишел се обади:
	— Май звучим като стара брачна двойка, а?
	— Първо, не сме стари и, второ, не сме брачна двойка! — отвърна Шон. — Освен, разбира се, ако нямаш предвид нещо друго.
	Тя се поколеба само за миг.
	— Все пак сме спали заедно, нали?
	Той понечи да отговори, после се отказа. Резултатът беше някакво неопределено сумтене.
	— Това променя нещата — добави Мишел.
	— Защо да ги променя?
	— Защото не става въпрос само за бизнес. Защото сме прекосили границата между служебното и личното.
	Шон се изправи в седалката и свали краката си от таблото, отдалечавайки ги от опасната зона на въздушната възглавница.
	— А сега съжаляваш, така ли? — попита той. — Май си забравила, че инициативата беше твоя. Не се ли пъхна гола под завивките ми?
	— Не съм казала, че съжалявам. Защото не съжалявам.
	— Аз също. Случи се, защото и двамата го искахме.
	— Да, добре. И сега какво?
	Той се облегна назад и извърна очи към страничния прозорец.
	— Не съм сигурен.
	— Страхотно. Точно тези думи исках да чуя.
	Шон бегло я стрелна с поглед, но това не му попречи да забележи решително вирнатата й брадичка.
	— Несигурността ми не означава, че пренебрегвам или омаловажавам случилото се между нас — поясни той. — Но нещата са сложни.
	— Естествено. Те винаги са сложни, особено за мъжете.
	— Добре. След като са прости за дамите, ще благоволиш ли да споделиш какво трябва да направим?
	Тя не отговори.
	— Може би трябва да потърсим свещеник и да узаконим нещата, а?
	Тя се обърна да го погледне и предницата на форда леко потрепна.
	— Сериозно ли говориш? Това ли искаш?
	— Просто ти подхвърлям една идея. Защото по всичко личи, че ти нямаш такива.
	— Наистина ли искаш да се оженим?
	— А ти?
	— Бракът би променил нещата.
	— И още как.
	— Може би не трябва да бързаме.
	— Може би.
	Тя почука с длан по волана.
	— Извинявай, че повдигнах този въпрос.
	— Забрави. Освен това току-що уредихме Гейбриъл в добро семейство, което си е голяма промяна. Наистина не трябва да бързаме, поне за известно време. Обратното означава голяма опасност от грешка.
	Гейбриъл беше единайсетгодишно момче от Алабама, което Шон и Мишел бяха приютили временно при себе си след убийството на майка му. В момента живееше в семейството на техен добър познат, агент от ФБР. Двамата със съпругата му вече бяха подали документи за осиновяването на момчето.
	— Окей — кимна тя.
	— Освен това имаме задача. Трябва да се съсредоточим върху нея.
	— Тя е на първо място в списъка на приоритетите ти, така ли? Бизнесът за сметка на личния живот?
	— Не съвсем. Но ти сама каза, че ни предстои дълго пътуване. Аз от своя страна искам добре да си помисля защо сме тръгнали към единствения затвор със строг режим в страната, в който държат престъпници с психични отклонения, за да разговаряме с един тип, чийто живот наистина виси на косъм.
	— Тръгнали сме натам, защото ти и адвокатът му сте стари приятели.
	— Да, това действително е една от причините. Ти прочете ли досието на Едгар Рой?
	— Държавен служител, живее сам в провинциална Вирджиния — кимна Мишел. — Абсолютно незабележим, преди полицията да открие останките на шест души, погребани в хамбара му. След което животът му престава да бъде незабележим. Уликите са много и неоспорими.
	— Така е — кимна Шон. — Открили са го в хамбара с лопата в ръце и пръст по панталона, а шестте трупа са били нахвърляни в яма, която се е готвил да зарие.
	— Което доста затруднява маневрите в съда.
	— Жалко, че Рой не е политик — промърмори Шон.
	— Защо?
	По лицето му се разля широка усмивка.
	— Ако беше политик, със сигурност щеше да извърти историята в своя полза. Например, като заяви, че всъщност е искал да ги извади от ямата, за да ги спаси. Но вече е било късно, защото са били мъртви. А сега искат да го съдят, защото се е проявил като добър самарянин.
	— Арестуват го, но не издържа тестовете за вменяемост и го изпращат в „Кътърс Рок“ — добави Мишел, помълча за миг и попита: — Но защо в Мейн? Нима във Вирджиния няма подходящи затвори за него?
	— По неизвестни причини разследването е обявено за федерално. На сцената се появява ФБР. То има законно право да реши къде да изпрати един невменяем престъпник. В някои затвори със строг режим има специални психиатрични отделения, но било решено, че Рой се нуждае от нещо повече. По това време болницата „Сейнт Елизабет“ вече била изнесена от града, отстъпвайки сградата си на новосъздаденото Министерство за вътрешна сигурност. Новото й местоположение се приема за недостатъчно сигурно и така остава само „Кътърс Рок“.
	— Откъде идва това шантаво име?
	— От местоположението му. Мейн все пак е морски щат.
	— О, бях забравила, че си падаш по корабоплаването — промърмори Мишел, после пусна радиото и отоплението. — Господи, зимата все още е далече, а вече умирам от студ — потръпна тя.
	— В Мейн е така. Може да стане студено по всяко време на годината. Провери географската му ширина.
	— Човек непрекъснато научава нещо ново.
	— Сега вече наистина звучим като двойка старци с десетилетия брачен живот зад гърба си — каза Шон, насочи топлата струя към лицето си, после дръпна ципа на якето си и затвори очи.


	2

	Пришпорван от Мишел, фордът се носеше по магистрала И-95 към щатската столица Огъста, подминавайки градовете Ярмът и Брънзуик. Не след дълго Огъста също остана зад тях. Следващият голям град беше Бангор и Мишел започна да оглежда околността. От двете страни на магистралата се простираше гъста иглолистна гора, посребрена от лъчите на пълната луна. Като прозрачно фолио върху зелена салата, помисли си тя. Встрани от платното се появи предупредителен знак за преминаващи лосове.
	— Лосове? — подхвърли тя, поглеждайки към Шон.
	— Типичното животно за този щат — отговори той, без да отваря очи. — Гледай да не блъснеш някое, защото обикновено тежат повече от този форд. Освен това имат отвратителен нрав и могат да те убият за секунда.
	— Откъде знаеш? Да не би да си се сблъсквал с лос?
	— Не, просто съм голям фен на „Анимал Планет“.
	Така измина още един час. Мишел продължаваше да сканира околността — отляво надясно и обратно, като жив радар. Това беше стар навик, от който не можеше да се отърве дори и след като напусна Сикрет Сървис. Но на практика нямаше желание да се отървава от него, особено след като стана частен детектив. Наблюдателността означава ранно предупреждение, а това никак не е лошо — особено когато някой иска да те убие. Нещо, което много хора бяха готови да направят, когато се изправеха срещу нея и Шон.
	— Тук нещо ми се губи — промърмори тя.
	— Какво например? — попита той, отвори очи и на свой ред огледа околността.
	— Пътуваме по магистрала деветдесет и пет, която свързва Флорида с Мейн. Една адски дълга асфалтова лента, натоварена до крайност. Главно от туристи, насочили се към Източното крайбрежие.
	— Е, и?
	— Работата е там, че вече половин час сме единствената кола, която се движи, в двете посоки. Може би е избухнала ядрена война, но никой не ни е уведомил? — Тя натисна сканиращия бутон на радиото. — Имам нужда от новини, имам нужда от цивилизация. Искам да се уверя, че не сме единствените оцелели.
	— Я се стегни! — смъмри я Шон. — Просто се намираме на изолирано място, независимо че сме на магистрала. Обширно пространство, малко хора. Основната част от населението е струпана по крайбрежието около Портланд, но ние пътуваме в обратна посока. Останалата част от щата е огромна по територия, но много слабо населена. Като пример мога да посоча окръг Арустък, който е по-голям от Роуд Айланд и Кънектикът заедно. Фактически Мейн е по-голям от всички останали щати в Ню Ингланд, взети заедно. На север след Бангор е истинска пустош. Магистралата свършва при град Хоултън. От там поемаме по шосе едно, което ще ни отведе до канадската граница.
	— Какво има там?
	— Ами разни местенца като Преск Айл, Форт Кент и Мадауаска.
	— И лосове?
	— Предполагам.
	— А защо не летяхме до Бангор? Там има летище, нали? Или до Огъста?
	— Няма директни полети. Повечето са с две или три прекачвания. Един от тях би ни отвел чак до Орландо на юг, откъдето се потегля на север. Бихме могли да отлетим до околностите на Балтимор, но с прекачване на „Ла Гуардия“, което винаги е проблематично. Освен това пак щеше да се наложи да пътуваме с кола по Деветдесет и пет, което си е истински кошмар. Сегашният ни маршрут е най-бърз и най-сигурен.
	— Ти си неизчерпаем източник на полезна информация. Често ли си ходил в Мейн?
	— Един от президентите, които охранявах, имаше лятна резиденция тук.
	— Буш Четирийсет и първи в Уокър Пойнт?
	— Точно.
	— Но това се намира в южната част на Мейн, край морето, в района на Кенебънкпорт. Прелетяхме над него на път за Портланд.
	— Прекрасна местност. Карахме след Буш със спортен скутер, но никога не успяхме да го настигнем. Този човек е абсолютно безстрашен. Има над две хиляди моточаса с десетметровата си яхта „Фиделити Три“, оборудвана с три извънбордни мотора „Хонда“. Много обичаше да лети с пълна газ навътре в Атлантика, особено когато имаше вълнение. Бил съм в охранителния катер и съм правил всичко възможно да не изоставам. В него повърнах за пръв и последен път по време на служба.
	— Но онзи район не е толкова изолиран — поклати глава Мишел.
	— Така е. В сравнение с този тук-там е истинска навалица. — Шон погледна часовника си и добави: — Освен това вече е късно. Предполагам, че основната част от тукашните хора стават на разсъмване, за да отидат на работа. Което означава, че най-вероятно вече са в леглото. — Устата му се разтегли в широка прозявка. — Там, където бих искал да съм и аз.
	Мишел погледна джипиеса.
	— Преди Бангор ще напуснем магистралата и ще поемем на изток към крайбрежието.
	— Между градовете Макиас и Истпорт, на самия бряг — кимна Шон. — До там се стига трудно, по гъста плетеница второстепенни пътища. Но така и трябва да бъде, защото маниакалните убийци не бива да имат никакви шансове за измъкване в случай на бягство.
	— Имало ли е случаи на бягство от „Кътърс Рок“?
	— Доколкото ми е известно, не. Но дори да е имало, бегълците са били изправени пред силно ограничен избор: или стотици квадратни километри пустош, или ледените води на залива Мейн. Което всъщност не е никакъв избор, защото местните хора никак не си поплюват. Дори маниакалните убийци не биха желали да им се изпречат на пътя.
	— Значи довечера ще се срещнем с Бърджин, така ли?
	— Да. В хотела, в който ще отседнем. — Шон погледна пак часовника си. — След около четирийсет минути. А утре в десет ще посетим Рой.
	— Откъде казваш, че го познаваш?
	— Беше ми професор по право в Университета на Вирджиния. Страхотен тип. Преди да започне да преподава, е имал частна практика. Няколко години след като завърших, отново се върна към нея. Адвокат по наказателни дела. Има кантора в Шарлотсвил.
	— А как е стигнал до защитата на психопати като Едгар Рой?
	— Предполагам, че се е специализирал в безнадеждните случаи. Но той е първокласен адвокат. Нямам представа какво го е свързало с Рой. Вероятно сам ще ни каже.
	— Замислял ли си се защо Бърджин ангажира именно нас?
	— Не съм, защото нямам ни най-малка представа. Звънна да ми каже, че поема случая „Рой“ и му трябват доверени хора за допълнително разследване, преди делото да влезе в съда.
	— Какво разследване? От материалите по делото е ясно, че само чакат да му се върне умът, за да му повдигнат обвинение и да го екзекутират.
	— Не твърдя, че разбирам хипотезата на Бърджин. Просто не пожела да я обсъждаме по телефона.
	— Предполагам, че нещата скоро ще се изяснят — сви рамене Мишел.
	След малко напуснаха магистралата и фордът пое на изток по бързо влошаващите се ветровити пътища. С приближаването към океана въздухът в купето започна да става солен.
	— Много си падам по миризмата на риба — иронично подхвърли Мишел.
	— Трябва да свикваш. Тук навсякъде мирише така.
	На половин час от крайната им цел по абсолютно пустия, посребрен от лунните лъчи път насреща им внезапно се появи светлината на автомобилни фарове. Оказа се обаче, че не са на платното, а отстрани, на банкета. Мишел машинално намали скоростта, а Шон свали страничното стъкло.
	— Аварийните са включени — констатира той. — Някой има проблем.
	— Да спрем ли?
	— Май се налага — кимна след известно колебание той. — Предполагам, че тук и джиесемите нямат обхват. — Измъкна главата си навън, за да вижда по-добре. — Прилича ми на буик. Съмнявам се, че някой ще използва точно буик, за да заложи капан на нищо неподозиращите пътници.
	— Предполагам, че не отговаряме на определението „нищо неподозиращи пътници“ — възрази Мишел и докосна кобура си.
	Фордът намали скоростта си и спря зад колата на банкета. Аварийните й светлини тревожно мигаха. Приличаха на потрепващи от вятъра свещички, захвърлени сред огромната пустош.
	— Зад волана има човек — отбеляза Мишел, докато изключваше от скорост. — Май е сам в колата.
	— Ако има и други, може би се страхуват от нас. Ще сляза да ги успокоя.
	— А аз ще ти пазя гърба. Просто за всеки случай, ако някой се е сгушил на пода.
	Шон измъкна дългите си крака навън и предпазливо се насочи към дясната предна врата. Обувките му заскърцаха по чакъла. От устата му излитаха малки облачета, които бързо се разтваряха в ледения въздух. Откъм гората долетя протяжен животински рев. Може би лос, рече си той. Не беше сигурен, защото „Анимал Планет“ не предлагаше мнение по въпроса. А и той нямаше желание да провери как точно реве един лос.
	— Имате ли нужда от помощ? — подвикна той.
	Никакъв отговор. Мигачите продължаваха ритмичната си дейност.
	Шон сведе очи към джиесема в ръката си и установи, че има покритие.
	— Повреда ли имате? Искате ли да повикаме пътна помощ?
	Нищо.
	Той протегна ръка и почука по страничното стъкло.
	— Ало? Добре ли сте?
	Успя да улови силуета на мъжа зад волана.
	— Сър? Добре ли сте?
	Човекът не помръдна.
	Медицински случай, беше следващата му мисъл. Може би инфаркт. Луната се замъгли от морските изпарения. Вътрешността на купето тънеше в мрак. Зад гърба му се захлопна врата. Обърна се и видя Мишел, която се приближаваше с ръка на кобура. В очите й се четеше въпрос.
	— Според мен човекът има здравословни проблеми — поясни той.
	Тя кимна и продължи напред. Токчетата й звучно почукваха по асфалта.
	Шон заобиколи колата и почука на стъклото на водача. Вътре цареше пълен мрак, нарушаван единствено от мигането на червения бутон на таблото. На този фон беше в състояние да улови само неясен профил. Червено, тъмно. После пак червено и пак тъмно. Сякаш колата за миг се затопляше, а после изстиваше отново. Това правеше наблюдението още по-трудно. Най-вече към останалата част на купето. Той отново почука по стъклото.
	— Сър? Добре ли сте?
	После опита вратата. Не беше заключена. Тялото на мъжа се люшна наляво и увисна на предпазния колан. Шон го подхвана за рамото и го върна обратно. Мишел ускори крачка.
	— Инфаркт? — попита тя.
	Шон се взря в лицето на човека.
	— Не — решително рече той.
	— Откъде знаеш?
	Той включи джиесема си и освети огнестрелната рана между очите на непознатия. Цялото купе беше оплискано с кръв и мозък.
	— От упор — прошепна Мишел. — Кожата е обгоряла, има следи и от дулото. Мисля, че това не е работа на лос.
	Шон мълчеше.
	— Извади портфейла и потърси някакъв документ за самоличност — подкани го Мишел.
	— Няма нужда.
	— Защо?
	— Защото го познавам — отвърна Шон.
	— Какво?! Кой е той?
	— Тед Бърджин. Някогашният ми професор, а в момента адвокат на Едгар Рой.


	3

	Пръв се появи представител на местната полиция в лицето на помощник-шериф на окръг Вашингтон в очукана, но добре поддържана патрулка с американски двигател V8 и снопче антени, стърчащи от багажника. Той слезе на банкета с ръка върху служебното си оръжие и закова подозрителен поглед в Шон и Мишел. После бавно се приближи. Те обясниха какво бяха заварили, той огледа тялото, промърмори едно „по дяволите“ и включи радиостанцията си, за да извика подкрепление.
	Петнайсет минути по-късно зад тях спряха два автомобила на щатската полиция в Мейн. На страничните им врати пишеше „Оперативен екип Джей“. От тях слязоха щатските полицаи — млади, високи и стройни, с безупречни сини униформи, които изглеждаха сребристи на слабата светлина на луната. Първата им работа беше да оградят местопрестъплението с жълти ленти, а втората — да разпитат Мишел и Шон. Единият от униформените набираше отговорите им на лаптоп, който измъкна от колата си.
	Когато Шон обясни кои са, защо са тук и им разкри, че убитият Тед Бърджин е бил официалният защитник на Едгар Рой, единият от щатските полицаи се отдалечи на няколко крачки и вдигна портативната радиостанция пред устата си. После зачакаха подкрепленията.
	— Знаете ли кой е Едгар Рой, момчета? — попита Шон.
	— Всички в района знаят кой е Едгар Рой — отговори единият от униформените.
	— Как така? — учудено го погледна Мишел.
	— ФБР ще дойдат тук по най-бързия начин — съобщи мъжът с радиостанцията.
	— ФБР? — възкликна Шон.
	— Рой е федерален затворник — кимна ченгето. — А ние имаме категорична заповед от Вашингтон да се свържем с тях, ако нещо се случи с него. И аз я изпълних. Всъщност докладвах на лейтенанта, който ще ги повика.
	— Къде е най-близкото оперативно бюро на ФБР? — попита Мишел.
	— В Бостън.
	— Бостън? Но ние сме в Мейн!
	— Федералните нямат оперативно бюро в Мейн. Всичко минава през Бостън, Масачузетс.
	— Но Бостън е далече — рече Шон. — Нима трябва да висим тук, докато дойдат? И двамата сме доста уморени.
	— Нашият лейтенант вече пътува насам — поясни полицаят. — Говорете с него.
	Лейтенантът се появи двайсет минути по-късно, но не показа никакво благоразположение към тях.
	— Ще стоите тук и ще чакате — отсече той, след което се отдалечи за кратък разговор с подчинените си и за оглед на местопрестъплението.
	После пристигна и екипът на криминалистите, натоварен със съответното оборудване. Седнали на капака на форда, Шон и Мишел наблюдаваха действията им. Бърджин беше официално обявен за мъртъв от човек, който би трябвало да е съдебен лекар или патолог — Шон не си спомняше каква е системата, използвана в Мейн. От откъслечните фрази, които си разменяха криминалистите и полицаите, стана ясно, че куршумът е останал в главата на убития.
	— Липсва изходна рана, липсва куршумът, който най-вероятно е изстрелян от малокалибрено оръжие — обобщи Мишел.
	— Което не го прави по-малко смъртоносен — отвърна с гримаса Шон.
	— Такъв е всеки изстрел от упор. Куршумът прониква в черепа, кинетичната му енергия превръща в каша меката мозъчна тъкан и споменатият орган престава да действа вследствие на масивния кръвоизлив. Всичко това става в рамките на няколко секунди. Следва бърза смърт.
	— Тези процеси са ми известни, благодаря — язвително отвърна Шон.
	Представителите на щатските правоохранителни органи не ги изпускаха от очи.
	— Май сме заподозрени — отбеляза Мишел.
	— Всеки е заподозрян до доказване на противното.
	Така изтече доста време. После лейтенантът отново се приближи към тях.
	— Полковникът пътува насам — съобщи той.
	— А кой е полковникът? — любезно попита Мишел.
	— Началникът на щатската полиция в Мейн, госпожо.
	— Ясно — кимна тя. — Но ние вече дадохме показанията си.
	— Разбрах, че сте познавали покойника…
	— Само аз — отвърна Шон.
	— И сте го последвали тук?
	— Не сме го последвали. Вече обясних това на вашите полицаи. Имахме среща с него.
	— Ще ви бъда благодарен, ако обясните и на мен.
	Охо, май наистина сме заподозрени, рече си Шон, след което започна да описва пътуването.
	— Значи твърдите, че не сте подозирали за инцидента, а просто сте били първите, които са попаднали на него?
	— Точно така — кимна Шон.
	Човекът бутна широкополата шапка на тила си.
	— Лично аз не обичам съвпаденията.
	— Аз също — увери го Шон. — Но понякога се случват. Освен това наоколо няма кой знае колко къщи и хора. Той е пътувал към мястото на срещата ни, използвайки същия път. Късно е. Ако някой е трябвало да попадне на него, това несъмнено сме били ние.
	— Което означава, че съвпадението не е кой знае какво — добави Мишел.
	Лейтенантът не ги чу, заковал поглед в издутината под мишницата й. После посегна към пистолета си и подсвирна. Петима от хората му незабавно се изправиха до него.
	— Въоръжена ли сте, госпожо? — попита лейтенантът. Полицаите край него замръзнаха. Лицата на двамата, които първи се отзоваха на повикването, видимо помръкнаха. Те отлично знаеха какво ги чака за един толкова важен пропуск.
	— Да — спокойно отвърна Мишел.
	— Защо моите хора не знаят за това?
	Лицата на двамата полицаи видимо побеляха под унищожителния му поглед.
	— Защото не са ме попитали.
	Лейтенантът измъкна пистолета си. Миг по-късно в гърдите на Шон и Мишел бяха насочени шест цеви, готови да бълват смъртоносните си муниции.
	— Чакайте — извика Шон. — Тя притежава разрешително. Освен това с оръжието й не е стреляно.
	— Ръцете на тила, с преплетени пръсти! — изкрещя лейтенантът. — Веднага!
	Те се подчиниха.
	Отнеха пистолета на Мишел и го прегледаха. Междувременно и двамата бяха обискирани за други оръжия.
	— Зареден догоре, сър — докладва един от полицаите. — Не е стреляно с него, поне напоследък.
	— Ние обаче не знаем откога е мъртъв този човек в колата — възрази лейтенантът. — А и един изстрелян патрон лесно се заменя с нов.
	— Не съм го застреляла — отсече Мишел.
	— Ако убийството е наше дело, дали щяхме да повикаме полиция и да висим тук, докато се появи? — добави Шон.
	— Това ще го решат други — отвърна лейтенантът и подаде оръжието на полицая до себе си. — Да се прибере като веществено доказателство.
	— Имам разрешително за него — обади се Мишел.
	— Дайте да го видя.
	Ченгето прегледа документа съвсем набързо и й го върна.
	— Разрешителното е без значение, ако сте използвали оръжието, за да убиете този човек.
	— „Този човек“ има входна рана от малокалибрен куршум, а изходна липсва — отвърна с хладна ирония Мишел. — Изстрел от близко разстояние би оставил следи от барут по лицето му. Но в случая барутът е попаднал вътре в раната, защото цевта е прогорила кожата му. Прилича на двайсет и втори калибър, но може да бъде и трийсет и втори. Последният оставя отпечатък с ширина осем милиметра. Дупката от моето оръжие щеше да бъде с петдесет процента по-голяма. Ако съм го застреляла от упор, куршумът щеше да пръсне главата му, да пробие облегалката и задното стъкло и да прелети още километър и нещо отвъд колата.
	— Запознат съм с параметрите на различните оръжия, госпожо — каза лейтенантът. — Вашето е „Хеклер и Кох“ четирийсет и пети калибър — идентично с пистолетите, които използва полицията в този щат.
	— На практика то е подобрена версия на онези, които преди малко насочихте към нас — поправи го Мишел.
	— В какъв смисъл подобрена версия?
	— Вашите пистолети са по-стар модел. За разлика от тях моят е по-ергономичен, с пълнител за десет патрона вместо обичайните дванайсет. Това се дължи на допълнителните екстри. Ръкохватка с ергономични улеи за пръстите, разположена по-ниско за по-добър контрол на отката, удобна за стрелба и с двете ръце, универсална релса „Пикатини“ вместо нормалния Ю Ес Пи на „Хеклер и Кох“ за обичайните аксесоари. Освен това е оборудван с многоъгълна цев, пригодена за тежки високоскоростни муниции, способни да откъснат главата на всякакво живо същество. Особено от близко разстояние.
	— Личи си, че сте добре запозната с оръжията, госпожо — многозначително подхвърли лейтенантът.
	— Тя е много повече от това — обади се Шон, забелязал опасния блясък в очите на партньорката си. — Тя е истински ценител.
	— Защо, нима жените не могат да имат познания за тези неща? — не му обърна внимание Мишел, забила хладен поглед в лицето на полицая.
	Онзи изведнъж се ухили, смъкна шапката си и приглади с длан русата си коса.
	— По дяволите! В тази част на Мейн всички умеят да боравят с оръжие. По-малката ми сестра най-редовно ме побеждава на стрелбището.
	— Ето, виждате ли? — усмихна се Мишел, моментално потиснала надигащия се гняв в душата й. — Освен това можете да изследвате ръцете ми за следи от барут. Сигурна съм, че няма да откриете такива.
	— Може би сте използвали ръкавици — не се предаваше лейтенантът.
	— Може да съм направила още куп неща — отряза го тя. — Ще направите ли проба или не?
	Лейтенантът махна на един от криминалистите, който взе проби от дланите на Шон и Мишел и веднага се зае с анализите.
	— Чисти са — обяви минута по-късно той.
	— Ами сега? — победоносно се ухили Мишел.
	— Твърдите, че сте частни детективи, нали така? — подхвърли лейтенантът.
	— Точно така — кимна Шон. — Бърджин ни нае да му помогнем по случая „Едгар Рой“.
	— С какво да му помогнете? Случаят е ясен като бял ден.
	— Това друг ще го реши, както сам вие споменахте преди малко.
	— Имате ли разрешително за Мейн?
	— Попълнихме формулярите и платихме таксата — поясни Шон. — Сега чакаме потвърждение.
	— Значи не сте лицензирани.
	— Все още не сме започнали работа. Подадохме документите си в момента, в който бяхме ангажирани. Нашият щат поддържа реципрочни отношения с Мейн, а това означава, че става въпрос за обикновена формалност. Всеки момент ще получим разрешение за практикуване в Мейн.
	— Частните детективи обикновено имат някаква специална подготовка в миналото. Каква е вашата? Военна или полицейска?
	— Тайните служби на САЩ — кратко отвърна Шон.
	В очите на лейтенанта се появи уважение. В очите на хората му — също.
	— И двамата?
	Шон кимна.
	— И сте охранявали президента?
	— Само той — обади се Мишел. — Аз така и не стигнах до Белия дом, преди да напусна.
	— А защо напуснахте?
	Шон и Мишел си размениха бързи погледи.
	— Защото ни дойде много. Искахме да опитаме и нещо друго.
	— Ясно.
	Четирийсет и пет минути по-късно се появи още една кола. Лейтенантът се обърна да я погледне и обяви:
	— Това е полковник Мейхю. Трябва да е натискал газта до ламарината, защото идва чак от Скоухеган.
	След тези думи той се обърна и изтича да посрещне началника си. Полковникът беше висок и широкоплещест мъж, запазил стройната си фигура, въпреки че беше надхвърлил петдесет. Очите му бяха умни и проницателни, а поведението — стегнато и делово. Прилича на холивудски актьор, нает да рекламира предимствата на полицейската служба, помисли си Шон.
	След като изслуша доклада за инцидента и отиде да огледа трупа, полковникът се обърна и тръгна към тях.
	— Кога за последен път имахте контакт с мистър Бърджин? — попита той след официалното представяне.
	— Днес следобед, около пет и половина. Обади ми се по телефона. Веднага след това тръгнахме за летището.
	— Какво ви каза?
	— Определи ни среща в някакъв мотел от веригата „Бед енд брекфаст“, където ни бил запазил стаи.
	— Къде по-точно?
	— „Мартас Ин“ край Макиас.
	— Отлично място — кимна полковникът. — Кухнята е много добра.
	— Радвам се да го чуя — обади се Мишел.
	— Нещо друго от Бърджин? Имейли, текстови съобщения?
	— Нищо. Проверих, преди да се качим на самолета. И още веднъж, след като кацнахме. Опитах се да го хвана някъде към девет вечерта, но никой не ми вдигна. Телефонът му се включи директно на гласова поща и аз му оставих съобщение. Имате ли представа откога е мъртъв?
	Полковникът пренебрегна въпроса.
	— Някакви други коли по пътя? — попита той.
	— Никакви — отвърна Шон. — Само тази на Бърджин. Тук пътищата са абсолютно пусти. Не забелязахме никакви следи зад колата му. Всъщност такива би имало само ако другата кола е изпускала някакви течности.
	— Значи нямате представа за къде е пътувал?
	— Предполагам за мотела, където имахме среща.
	— А знаете ли къде е отседнал? И той ли в „Мартас“?
	— Не, може би защото не е имало места — поклати глава Шон, измъкна бележника си и го прелисти. — „Грейс Лодж“. Там е отседнал.
	— И този го знам — кимна полковникът. — Близо до Истпорт, но не е толкова хубав, колкото „Мартас“.
	— Май добре познавате района — подхвърли Мишел.
	— Ами познавам го — равнодушно отвърна полковникът и извърна очи към колата. — Работата е там, че ако Бърджин действително е пътувал от Истпорт, колата му би трябвало да е обърната в обратна посока. Вие идвате от югозапад, а Истпорт се намира на североизток. Да не говорим, че изобщо не би стигнал до тук, защото отбивката за „Мартас“ е осем километра по-нагоре.
	Шон огледа колата, обърна се към полковника и промълви:
	— Не знам какво да ви кажа. Така го открихме. Колата му беше в нашата посока.
	— Сложна работа — промърмори полицейският шеф.
	Скърцането на спирачки зад гърба на Шон го накара да се обърне. Точно навреме, за да види как четирима с якета на ФБР изскачат от черен ескалейд. Федералната кавалерия от Бостън вече беше тук.
	Играта загрубява, помисли си той.


	4

	Името на старши агента беше Брандън Мърдок. Висок приблизително колкото Мишел — близо метър и осемдесет, слаб като вейка, но с изненадващо здраво ръкостискане. Под гъстата, но подстригана по устав коса тъмнееха рунтави вежди с размерите на гъсеници. Имаше плътен глас, поведението му беше сдържано и компетентно. Първо изслуша краткия доклад на лейтенанта, а после размени няколко думи насаме с полковник Мейхю, който беше най-високопоставеният полицейски служител на щата Мейн, присъстващ на местопрестъплението. След кратък оглед на трупа обърна гръб на колата и се насочи към двамата детективи.
	— Шон Кинг и Мишел Максуел — констатира с равен глас той.
	— Чували ли сте за нас? — попита с лека изненада Мишел.
	— Слуховете от Вашингтон достигат и на север.
	— Наистина ли? — изгледа го Шон.
	— Специален агент Чък Уотърс ми е приятел от Академията. Още поддържаме контакт.
	— Свестен човек — рече Шон.
	— Наистина е такъв — кимна Мърдок и погледна към колата.
	Край на общите приказки.
	— Какво можете да ми кажете?
	— Убит е от упор с малокалибрен куршум в главата — отвърна Шон. — Тук е като официален адвокат на Едгар Рой. Може би това не е харесало на някого.
	— А може би е нещастно стечение на обстоятелствата — добави Мърдок.
	— Липсват ли пари и ценности? — попита Мишел.
	— Май всичко е тук — отговори лейтенантът. — Портфейл, часовник, мобилен телефон.
	— В такъв случай едва ли е нещастно стечение на обстоятелствата.
	— По всяка вероятност е познавал нападателя си — добави Шон.
	— Защо мислите така? — бързо попита Мърдок.
	— Стъклото на вратата откъм шофьора.
	— Какво за него?
	— Ще разрешите ли? — попита Шон и махна по посока на колата.
	Всички се струпаха около буика.
	Шон посочи прозореца, а после се извърна към трупа.
	— Входна рана, предизвикала обилен кръвоизлив. Изходна липсва, което означава, че всичката кръв е изтекла от лицето му. Би трябвало да бликне като фонтан. Върху волана, върху самия Бърджин, по арматурното табло, седалката и челното стъкло. Дори аз се изцапах малко, когато отворих страничната врата и тялото увисна на колана. — Пръстът му се насочи към стъклото. — Но тук няма дори капчица.
	— Защото стъклото е било свалено преди изстрела — добави Мишел.
	Мърдок кимна.
	— А после е било вдигнато от убиеца. Очевидно Бърджин не е бил в състояние да го направи. Въпросът е защо.
	— Не се знае. Било е тъмно. Може би не е забелязал, че стъклото е чисто. В противен случай би го изцапал с кръв, за да ни заблуди. Което не би му помогнало кой знае колко, защото съвременната криминалистика разполага с достатъчно средства за изследване на пръските кръв. Може би включването на аварийните светлини също е негова работа. За да изглежда така, че колата на Бърджин се е повредила и просто е спряла. Но кой би отбил на банкета в този час на нощта, като на всичкото отгоре сваля и страничното си стъкло? Според мен това е доста показателно.
	— Имате право — кимна Мърдок. — Добро наблюдение.
	Погледът на Шон се спря на групичката ченгета.
	— Може би има и друго обяснение — подхвърли той. — Може би го е спрял човек в униформа.
	В очите на щатските полицаи се появи неприязън.
	— Мога да ви уверя, че той не е бил от моите хора — с достойнство отвърна Мейхю.
	— А аз съм единственият дежурен в района през тази нощ — добави местният полицай.
	— Не обвинявам никого — рече с въздишка Шон.
	— Той е прав — обади се Мърдок. — Наистина е възможно да е бил спрян от човек в униформа.
	— Фалшива, разбира се — добави Мишел.
	— Трудна работа, особено в този район — поклати глава Мейхю. — Униформа, полицейска кола. Лесно ще го забележат. Рискът е твърде голям.
	— Но все пак трябва да проверим — рече Мърдок.
	— От колко време е мъртъв? — попита Шон.
	Мърдок се извърна да погледне един от щатските криминалисти.
	— Може би от четири часа — отвърна човекът. — След аутопсията ще бъдем по-точни.
	Шон погледна часовника си.
	— Това означава, че сме изпуснали убиеца с около половин час. Ние обаче не срещнахме никакви коли, следователно убиецът или се е движил в нашата посока, или е напуснал пътя още на първата отбивка.
	— Освен ако не се е придвижвал пеша — подхвърли Мърдок и очите му бавно опипаха мрака. — Но ако е използвал фалшива униформа, би трябвало да разполага и със съответния автомобил. Съмнявам се, че Бърджин би спрял на униформен, който просто си върви по пътя.
	Мейхю прочисти гърлото си и обяви:
	— Моите хора извършиха оглед на периметъра във всички посоки, но не откриха нищо. Ще бъдем в състояние да научим повече едва след разсъмване.
	— Къде е най-близката отбивка? — попита Шон.
	— На около осемстотин метра от тук — отвърна лейтенантът и посочи на изток.
	— Стрелецът би могъл да се придвижи пеша до колата си, която е била паркирана там — отбеляза Мърдок.
	— Едва ли — поклати глава Мишел. — Би било твърде рисковано. Кола на банкета веднага ще предизвика подозрения. Всеки патрулиращ полицай би спрял да я огледа.
	— В такъв случай трябва да помислим за съучастник — рече Мърдок. — Чака в колата, докато извършителят върви направо през полето, за да не бъде забелязан от никого. После просто се качва при другия и двамата изчезват с пълна газ.
	Шон погледна представителя на окръг Вашингтон, който се беше появил пръв на местопрестъплението.
	— Видяхте ли някакъв автомобил по време на дежурството си или докато пътувахте насам?
	— Не, защото дойдох от вашата посока — поклати глава ченгето.
	— Разположили сме патрулни коли по всички околни пътища — обади се Мейхю. — Но изтече доста време и извършителят вероятно вече е далече. Или пък се е скрил някъде.
	— Питам се къде ли е отивал Бърджин — промърмори Мърдок.
	— Имахме уговорена среща в „Мартас Ин“ — отвърна Шон. — Но вече знаем, че е пътувал точно в обратна посока. Би трябвало да отбие по пътя за мотела, преди да стигне до това място. Разбира се, ако изобщо е идвал от Истпорт.
	— Това означава, че все пак не знаем накъде е пътувал — замислено добави Мърдок. — Къде е отивал, след като не се е насочил за срещата с вас? И с кого?
	— Има отговор, и то съвсем елементарен — обади се Мишел. — Намирал се някъде на югозапад от тук и е пътувал за „Мартас Ин“, за да се срещне с нас. Това го поставя на същия път като нас, в същата посока.
	Присъстващите се спогледаха.
	Мърдок бавно се извърна към полковника.
	— Някаква идея за целта на пътуването му, в случай че тази теория е вярна?
	— Не много далече, освен ако не е тръгнал на гости на някого — отвърна Мейхю и машинално разтърка носа си.
	— Например „Кътърс Рок“? — подхвърли Шон.
	— Ако е тръгнал от „Грейс Лодж“ за „Кътърс Рок“, изобщо не би минал по този път — отвърна лейтенантът.
	Мейхю кимна в знак на съгласие и добави:
	— Освен това „Кътърс“ е затворен. През нощта не се допускат посетители.
	Мърдок отново се обърна към Шон.
	— Споменавал ли ви е за някой свой познат в района?
	— Говорил ми е само за Едгар Рой.
	— Да, защото това е бил клиентът му — кимна агентът.
	Начинът, по който изрече тези думи, накара Шон да подхвърли:
	— Разбрахме, че Рой е на федерален отчет и вие трябва да реагирате на всичко, което има връзка с него.
	— Откъде го разбрахте? — рязко попита Мърдок, очевидно недоволен от информацията, с която разполагаше бившият таен агент.
	А Шон почти физически усети топлината, която се излъчваше от лицето на щатския полицай, който се беше изпуснал.
	— Мисля, че от Бърджин, по време на един от последните ни разговори — отвърна той. — Предполагам, всички сте знаели, че той е бил официалният защитник на Рой.
	— Добре, дайте да приключваме с огледа — въздъхна Мърдок и му обърна гръб. — Искам снимки и видеозапис, искам влакна, косми, проби от разплисканата кръв, отпечатъци, ДНК проби, стъпки и всичко останало. Хайде, започваме!
	— Мисля, че изгубихме симпатиите му завинаги — прошепна Мишел.
	— Можем ли да си тръгваме? — повиши въпросително глас Шон.
	Мърдок се обърна.
	— Само след като ви вземем отпечатъци, ДНК проби и отливки от обувките — обяви той.
	— За да ни изключите от заподозрените, надявам се — отвърна Шон.
	— Предпочитам да следвам посоката на веществените доказателства — рече агентът.
	— Те вече провериха оръжието ми — обади се Мишел. — Освен това ни направиха натривки.
	— Няма значение! — отсече Мърдок.
	— Ние бяхме наети от Бърджин, което означава, че нямаме причини да го убиваме — подхвърли Шон.
	— Засега това са само ваши твърдения. Трябва да проверим дали наистина е така.
	— Добре. А какво ще стане, след като приключим с манипулациите, за които споменахте?
	— Ще тръгнете към мотела, в който имате резервация. Но няма да напускате района без мое разрешение.
	— Това би било превишаване на правата — поклати глава Мишел. — Срещу нас няма повдигнати обвинения.
	— Вие сте важни свидетели.
	— Които не са видели нищо повече от онова, което виждате и вие — възрази Шон.
	— Препоръчвам ви да не навлизате в подобен спор, защото ще го изгубите — процеди Мърдок. — Вярно, че Чък ви мисли за голяма работа, но аз винаги съм бил на мнение, че малко прибързва. Затова ви съветвам да изпълните разпорежданията ми.
	— Дотук с професионалната колегиалност, а? — подхвърли с мрачна ирония Мишел.
	— Това не е приятелска надпревара, а разследване на убийство. Дължа любезност единствено на убития ей там, в колата.
	След тези думи Мърдок им обърна гръб и се отдалечи.
	— Наистина изгубихме симпатиите му — повтори твърдението си Мишел.
	— Не го обвинявам. Ние се оказахме на местопрестъплението. Той не ни познава, работи под много силно напрежение. И е прав. Работата му е да разкрие убиеца, а не да завързва приятелства.
	— Дойде светкавично, сякаш на крила. Чак от Бостън. Пристигнаха толкова бързо, че почвам да си мисля за хеликоптер. Явно Едгар Рой е техен основен приоритет.
	— Питам се защо.
	След като двама от криминалистите им взеха съответните проби, двамата се насочиха обратно към колата.
	— Моят човек призна, че именно той ви е дал сведенията за ФБР — каза лейтенантът, изравнил крачка с тях. — Благодаря, че го покрихте. Това би могло да сложи край на кариерата му.
	— Няма проблем — отвърна Мишел. — Как ти е името?
	— Ерик Добкин.
	— По всичко личи, че ФБР отново се прави на страшилище, Ерик — подхвърли Шон. — А ние, останалите, трябва да си помагаме, за да се спасим.
	— По какъв начин?
	— Ако открием нещо, ще ви го предадем.
	— Разумно ли е това? Те все пак са ФБР!
	— Според мен е разумно. Поне докато не се докаже обратното.
	— Но процесът е двустранен — добави Мишел. — Вие също трябва да ни помагате.
	— Все пак става въпрос за федерално разследване, госпожо.
	— Значи щатската полиция трябва да се оттегли с подвита опашка, така ли? Нима това е вашето мото?
	— Не, госпожо! — възрази младежът. — Нашето мото е…
	— Semper Aequus. „Винаги справедливи“ — изпревари го тя, замълча за миг, после добави: — Прочетох го някъде.
	— Освен това „почтеност, честност, състрадание и достойнство“ — разпалено добави Добкин. — Това са нашите ценности. Не знам как е във Вашингтон, но ние тук държим на тях.
	— Това е още една причина да работим заедно.
	— Но върху какво? Вие сте били наети от човек, който вече е мъртъв.
	— Следователно ще се постараем да открием убиеца му.
	— Защо?
	— Той беше мой приятел — приведе се към него Шон. — Не знам как е при вас, в Мейн, но там, където съм се родил, ние не изоставяме приятелите си само защото някой ги е убил.
	— Разбирам, сър — направи крачка назад Добкин.
	— В такъв случай със сигурност ще се видим отново — усмихна се Мишел, извади една от служебните визитки и му я подаде. — Тук са изписани всички номера, на които можеш да ни откриеш.
	Мишел запали двигателя и натисна газта. Фордът потегли рязко.


	5

	Легнаха да спят.
	В отделни стаи.
	Собственичката мисис Бърк беше на седемдесет и три години и имаше доста старомодни представи за настаняването на гостите си. Държеше да зърне брачните им халки, преди да ги настани в обща стая.
	Мишел спа дълбоко, а Шон изобщо не мигна. След два часа въртене в леглото той стана и надникна през прозореца, който гледаше на север, към градчето Истпорт, радващо се на привилегията да посреща слънчевите лъчи първо в цялата територия на Съединените щати. Взе душ и се облече. Един час по-късно се срещна на закуска с все още сънената Мишел.
	Мотелът „Мартас Ин“ се оказа удобно и приятно място, съвсем близо до брега. Две минути бяха достатъчни, за да стигнеш до там и да хвърляш плоски камъчета във водата. Храната се сервираше в малка трапезария с чамова ламперия, разположена непосредствено до кухнята. Двамата с Мишел се настаниха на високи плетени столове с кожени облегалки. Изпиха по две големи кафета, след което преминаха към закуската — яйца, бекон и току-що изпечени банички, предварително поляти с разтопено масло.
	— Май ще трябва да пробягам поне петнайсет километра, за да изгоря всичките тези калории — отбеляза Мишел, докато си наливаше трета чаша кафе.
	— Никой не е казвал, че трябва изядеш всичко — отвърна Шон, оглеждайки празната й чиния.
	— Би било излишно, защото храната беше превъзходна. — Тя забеляза местния вестник в ръцете му и попита: — Няма нищо за Бърджин, нали? Било е късно да го вкарат в сутрешното издание.
	— Да — отвърна той, остави вестника и придърпа реверите на якето си. — Навън е доста студено. Би трябвало да си взема по-топли дрехи.
	— Не провери ли географската ширина, моряко? Това е Мейн. По всяко време може да стане студено.
	— Няма ли нещо от новия ни приятел Добкин?
	— На моя телефон няма. Вероятно му е рано. А сега казвай какви са плановете. Няма да висим цял ден тук, нали?
	— Имаме насрочена среща с Едгар Рой и аз възнамерявам да отида.
	— Ще ни пуснат ли без Бърджин?
	— Ще видим.
	— Наистина ли го искаш? В смисъл добре ли познаваше Бърджин?
	Шон сгъна салфетката си, остави я на масата и се огледа. В помещението имаше само още един клиент: облечен в костюм от туид четирийсетгодишен мъж, който отпиваше от чашата горещ чай с елегантно вирнато малко пръстче.
	— След напускането на Сикрет Сървис ударих дъното. Бърджин беше първият, който откри, че в резервоарът ми все пак е останало малко гориво — лаконично обясни той.
	— Познаваше ли го отпреди? Той знаеше ли какво ти се е случило?
	— Отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Запознах се с него в „Грийнбърис“ — една кафе-сладкарница в Шарлотсвил. Заговорихме се. Той ме нави да кандидатствам право. И впоследствие се превърна в главната причина отново да стъпя на краката си. — Замълча за момент, после добави: — Задължен съм му, Мишел.
	— Значи и аз съм му задължена — тръсна глава тя.
	Пътят до „Кътърс Рок“ се оказа доста заобиколен. Имаше прилив. Вълните на океана гневно блъскаха хлъзгавите скали, покрай които минаваха. Направиха плътен десен завой, после ляв. Изминаха трийсетина метра до някакво възвишение, след което зърнаха предупредителната табела: двуметров лист ламарина на дебели колове, забити дълбоко в каменистата земя. В общи линии надписът върху нея предупреждаваше разсеяните минувачи, че наближават строго охраняван федерален обект и това е последният им шанс да се върнат, ако нямат работа там.
	Мишел натисна педала на газта и колата се понесе напред.
	— Играеш ли си? — погледна я Шон.
	— Не, просто гоня едни пеперуди — отвърна тя.
	— Какви пеперуди, по дяволите… — започна той, но се овладя и стисна устни. Спомни си, че неотдавна партньорката му беше постъпила в психиатрична клиника, за да реши някакви лични проблеми.
	— Добре — рече и отново извърна глава към пътя, който представляваше тясна асфалтирана дига, изградена от солиден мейнски камък.
	Автоматичният портал беше изработен от масивна стомана, способна да издържи на танкова атака. Караулното побираше четирима въоръжени мъже, които изглеждаха така, сякаш никога през живота си не се бяха усмихвали. Коланите им бяха провиснали от специализирано оборудване — пистолет глок, белезници, сгъваема палка, електрошок, лютив спрей, зашеметяващи гранати.
	И свирка.
	Мъжете тръгнаха към тях.
	— Ще заложиш ли десетачка, че няма да попитам най-едрия дали е надувал свирката си, за да предотврати бягството на някой превъртял психопат? — подхвърли полугласно Мишел.
	— Ако само посмееш да си правиш майтап с тези горили, ще те гръмна! — мрачно отвърна Шон.
	— Но те ще се ядосат на мен, а не на теб — усмихна се тя.
	— Нищо подобно. Винаги го отнася мъжът. На дамата й се разминава. Все пак благодаря.
	— За какво?
	— За пеперудите. Вече са и в моята глава.
	Периметърът беше ограден с почти четириметрова каменна стена, в горната част на която беше монтиран двуметров цилиндър от неръждаема стомана. Никой не би могъл да се задържи или да се покатери по него.
	— Това оборудване ми е познато от затворите със строг режим, които съм посещавал — заяви Шон. — Последна технологическа новост за охрана на лошите.
	— А ако някой реши да използва вакуумни възглавнички? — попита Мишел, оглеждайки стоманеното съоръжение.
	— Няма начин. То се върти, на принципа на онези въртележки в клетката на хамстерите. По тази причина вакуумните възглавнички не вършат работа. Падаш на задника си и толкова. Освен това цилиндърът положително е оборудван със сензори за движение.
	Провериха колата им със системата АВИАН, създадена специално за преглед и анализ на превозни средства. Използваха се свръхчувствителни сеизмични сензори, които са в състояние да уловят дори вълните, предизвикани от сърдечна дейност. Модерният алгоритъм за анализ на сигналите установи за по-малко от три секунди, че във форда няма друго живо същество, освен пътниците в купето. След това беше извършена проверка със специално устройство, чувствително към експлозиви и наркотици, включително и на пътниците в колата. Последваха старомодният ръчен обиск, разпит за целта на появата им и проверка в списъка на посетителите. Мишел инстинктивно отвори уста да даде обяснения за личното си оръжие, но навреме се сети, че пистолетът й беше останал в полицията. След всичките описани процедури им позволиха да продължат пътя си по тясна пътека между високите огради. Мишел внимателно оглеждаше загражденията.
	— Наблюдателни постове на всеки трийсет метра с по двама въоръжени охранители — констатира тя, присвивайки клепачи срещу слънцето. — Единият носи автомат „Калашников“ с удължен пълнител, а другият — дългобойна пушка снайпер с инфрачервен оптичен мерник. Обзалагам се, че всеки пост е оборудван с допълнителни телевизионни камери, които са свързани с дигитални рекордери, съдържащи терабайти записи на данни. Плюс система от многофункционални детектори за микровълново и инфрачервено наблюдение на охраняваната зона, биометрични четци, сигурна високотехнологична Ай Ти мрежа, многостепенни непрекъснати вериги и мощни генератори за независимо захранване с електрически ток.
	— Стига с тези описания! — намръщено я прекъсна Шон. — При наличието на такова оборудване никак няма да е чудно, ако се окаже, че не само ни наблюдават, но и ни подслушват.
	Тя вдигна поглед към трите реда вътрешни заграждения, зад които се издигаше двуетажният бетонен правоъгълник на окованата в стоманени решетки сграда, в която бяха затворени най-лудите психопати на Америка. Всяко от загражденията се издигаше на височина шест метра и завършваше с няколко реда бодлива тел. Последните два метра бяха извити навътре под ъгъл от четирийсет и пет градуса, невъзможни за преодоляване. Върху средната част блестяха оголени кабели, по които течеше ток с високо напрежение — според изричното предупреждение на табелата, окачена над тях. Пространството между загражденията приличаше на минно поле от остри като бръснач жици и големи, заровени в земята метални „таралежи“. На слънчевата светлина проблясваха десетки тънки като паяжини кабели, които несъмнено задействаха скрити капани. През нощта със сигурност щяха да останат невидими. Евентуалният беглец би се нарязал до смърт на всички тези препятствия още преди да стигне средното заграждение, а ако случайно успееше да се добере до там, за награда щеше да бъде изпържен от високото напрежение. Разбира се, ако преди това не бъдеше умъртвен от пазачите с прецизно насочени изстрели в главата и сърцето.
	— По тези огради тече ток с нисък ампераж и напрежение от пет хиляди волта — отбеляза на глас Мишел. — Обзалагам се, че под тях има бетонен постамент, който изключва прокопаването на тунел. — Замълча за момент, после добави: — Но въпреки това има нещо странно…
	— Какво?
	— Електрическото заграждение има за цел спестяването на разходите за жива сила. Във всички изправителни заведения по света това означава по-малко охранители в наблюдателните постове. Но тук всеки един от тях е обслужван не от един, а от двама стрелци.
	— Може би наистина не искат никакви рискове.
	— За мен това си е престараване.
	— Какво друго очакваш? Типично разхищение на парите на данъкоплатците.
	— Е, поне се грижат за екологията — отбеляза тя и посочи многобройните панели на покрива, подредени така, че да поемат максимално количество слънчева светлина.
	Преодоляха още три проверки, всяка от които електронна и ръчна. Накрая Мишел вече беше сигурна, че въоръжените пазачи имат далеч по-пълна представа за всяка извивка на тялото й, отколкото самата тя. Масивният портал на самата сграда се задвижваше от мощна хидравлика. На външен вид приличаше на врата към противоатомно скривалище.
	— Е, добре — въздъхна Мишел. — Готова съм да приема, че от това място наистина е невъзможно да се избяга.
	— Дано — процеди Шон.
	— Според теб дали вече знаят за смъртта на Бърджин?
	— Не бих се обзаложил за противното.
	— Но в такъв случай може и да не ни пуснат.
	— Щяха да ни спрат още в началото.
	— Прав си. Започвам да се питам защо ни позволиха да стигнем до тук.
	— Май още не си се разсънила.
	— Какво?
	— Аз си зададох този въпрос още след като минахме през първия портал — нервно поясни Шон.


	6

	Вътре в сградата ги подложиха на още една проверка. Магнитометър за неоткрито при другите проверки оръжие, още едно физическо претърсване, рентген на малката чантичка на Мишел, документална проверка, справка със списъка на посетителите, устен разпит, който би засрамил дори МОСАД, и накрая няколко справки по телефона. После ги прехвърлиха да чакат в помещение, което нарекоха рецепция, оборудвано с блиндирани прозорци, чиято дебелина беше най-малко осем сантиметра.
	Шон почука по единия от тях и поклати глава.
	— Дебели са поне колкото онези на „Звяра“.
	Мишел се зае да оглежда вътрешните стени, плъзгайки длан по гладката им повърхност.
	— Това не е обикновена зидария, а по-скоро композитен материал — установи тя. — Вероятно на базата на титан, който не може да бъде пробит дори с куршум четирийсет и пети калибър.
	— Говорих по телефона с един приятел, който е запознат с това място — рече Шон. — Сградата е изградена на подвижна платформа, като небостъргачите.
	— Антиземетръсна?
	— Точно така. Трябва да е струвало куп пари.
	— Парите на данъкоплатците, както ти спомена. Питам се дали е и водонепроницаема. Все пак е на две крачки от океана.
	— Шегуваш ли се?
	— Така казва приятелят ми — поклати глава Шон.
	Мишел огледа тясното, спартански обзаведено помещение.
	— Дали тук изобщо идват посетители? Нямат дори списания. Със сигурност няма да открием и автомати за продажба на напитки и сандвичи.
	— Ти би ли пожелала да дойдеш тук? Дори ако зад тези стени е затворен твой близък? Това все пак е затвор за психичноболни престъпници.
	— Май вече не го наричат така.
	— Това не променя нещата. Те си остават луди и престъпници.
	— Ето го предубеденото отношение. Рой дори не е бил съден.
	— Тук ме хвана натясно.
	— Което обаче не означава, че е нормален — добави Мишел, предизвиквайки повдигането на вежди от страна на партньора й. — Колко затворници, прощавай, пациенти, лежат тук според теб?
	— Предполагам, че е поверителна информация.
	— Защо да е поверителна? Не сме нито в ЦРУ, нито в Пентагона!
	— Единственото, което мога да ти кажа, е, че се опитах да разбера, но се сблъсках с каменна стена. Знам само, че в момента Рой е един от най-опасните престъпници, затворени тук.
	— Докато не го смени някой още по-откачен психопат.
	— Извинете…
	Обърнаха се. На вратата стоеше млад мъж, облечен в синя престилка. В ръката си държеше малък електронен бележник.
	— Шон Кинг и Мишел Максуел?
	Изправиха се едновременно. Главите им щръкнаха над младежа, който беше доста по-нисък от тях.
	— Ние сме — рече Шон.
	— Тук сте на посещение при Едгар Рой?
	Шон се подготви за битка, сигурен, че ще ги разиграват, но Синята престилка просто добави:
	— Моля, последвайте ме.
	Минута по-късно ги предаде на жена, която изглеждаше доста по-заплашително. Беше висока почти колкото Мишел, но значително по-едра и по-пълна. Приличаше на защитник от отбор по американски футбол. Представи се като Карла Дюкс, директор на „Кътърс Рок“. Пръстите й стиснаха дланта на Мишел с такава сила, че тя неволно се запита дали името й всъщност не е Карл.
	Кабинетът й представляваше квадратна стая пет на пет. Обзавеждането се изчерпваше с бюро, компютър и три стола, единият от които беше нейният. Нищо друго. Нито шкафове за документи, нито снимки на близки и приятели, нито картини по стените, нито гледка през прозореца.
	— Моля, седнете — покани ги тя.
	Седнаха.
	Дюкс извади една червена папка от чекмеджето на бюрото и я сложи пред себе си.
	— Научих, че Тед Бърджин е мъртъв — рече тя.
	Слава богу, че започва без увъртания, рече си Шон. Сега обаче предстои истинската битка.
	— Наистина е така — каза на глас той. — Разследването се води от ФБР. Но днес ние имаме насрочена среща с Едгар Рой, която не бихме искали да пропуснем.
	— Срещата беше поискана от Тед Бърджин, а вие сте посочени само като негови придружители.
	— Очевидно той не може да присъства — обясни спокойно, но твърдо Шон.
	— Естествено. Но предвид обстоятелствата не съм сигурна, че…
	— Защитата му няма да бъде прекратена — прекъсна я Мишел. — На даден етап той ще бъде изправен пред съда, където ще се нуждае от юридическо представителство. Между другото, Шон е лицензиран адвокат, който работеше в екип с Тед Бърджин.
	— Наистина ли? — попита Дюкс, внимателно оглеждайки Шон. — До този момент си представях, че вие двамата сте само детективи.
	— Две дини под една мишница — отвърна Шон, подемайки току-що родената тактика на Мишел. — Аз съм лицензиран частен детектив и едновременно с това редовен член на адвокатската колегия във Вирджиния, където ще бъдат повдигнати обвиненията срещу Рой.
	— Имате ли някакъв документ, с който да докажете тези твърдения?
	Шон й подаде членската си карта от щатската колегия.
	— Ако звъннете в Ричмънд, ще получите потвърждение — спокойно рече той.
	Тя му върна картата.
	— А за какво по-точно желаете да разговаряте с Едгар Рой?
	— Съжалявам, но това е поверително. Ако ви кажа, ще наруша конфиденциалността между адвокат и клиент. А това би било сериозно прегрешение от моя страна.
	— Ситуацията е доста деликатна. Случаят с Едгар Рой е специален.
	— Вече разбрахме това — обади се Мишел.
	— Именно затова трябва да разговаряме с него — добави Шон.
	— Сутринта ни се обадиха от ФБР — рече Дюкс.
	— О, сигурен съм в това — кимна Шон. — Специален агент Мърдок, нали?
	Директорката пренебрегна въпроса.
	— Той каза, че убийството на Тед Бърджин има някаква връзка със защитата на Едгар Рой.
	— И вие ли мислите така? — попита Мишел.
	— Откъде мога да знам? — остро отвърна Дюкс, като я изгледа неприязнено.
	— Бърджин е идвал при Едгар Рой, нали? — попита Шон.
	— Разбира се. Той беше официалният му адвокат.
	— Колко често? И кога за последен път?
	— Не мога да ви отговоря наизуст. Трябва да направя справка.
	— Направете я, моля.
	Ръката й не помръдна към клавиатурата.
	— Защо? Трябва да разполагате с цялата информация, след като наистина сте работили с него.
	— Той пристигна тук сам. Снощи имахме уговорена среща, за да прегледаме заедно материалите по делото. За съжаление не получихме този шанс.
	— Разбирам — каза Дюкс. Ръката й все още не помръдваше.
	— Може би специален агент Мърдок е пожелал да се запознае с въпросната информация?
	— Не мога нито да потвърдя това, нито да го отрека.
	— Добре, ясно. Ще можем ли да се срещнем с Едгар Рой?
	— Не съм много сигурна. Преди това ще трябва да се посъветвам с нашия юрисконсулт.
	Шон бавно се изправи.
	— Е, добре — тежко въздъхна той. — Не ми се искаше да поемам по този път, но…
	— Какво имате предвид? — изгледа го Дюкс.
	— Ще ми кажете ли къде е редакцията на местния вестник?
	— Защо? — остро попита тя.
	Той погледна часовника си.
	— Ако побързаме, може би ще успеем да включим в сутрешното издание една доста любопитна информация за федерално учреждение, което отказва контакт между обвиняем и редовно назначения му юридически защитник. Предполагам, че тази информация ще стигне и до Асошиейтед Прес, което означава, че броени минути по-късно ще се появи и в интернет. Между другото, как точно се пише Карла?
	Дюкс мрачно се втренчи в него, устните й леко потрепваха.
	— Наистина ли ще го направите?
	— А вие наистина ли ще нарушите закона?
	— Кой закон? — сопнато попита тя.
	— Правото на юридическа защита за всеки обвиняем, както е записано в Шестата поправка. Между другото, това е посочено и в Конституцията. А доколкото ми е известно, нейното нарушаване води до тежки последици за всеки, който дръзне да го направи.
	— Той има право, мис Дюкс — обади се един глас зад тях.
	Шон и Мишел се обърнаха едновременно. Брандън Мърдок стоеше на вратата и се усмихваше.
	— Хайде, вървете да си побъбрите с Едгар Рой — добави агентът.


	7

	Въведоха ги в стая с ослепително бели стени. Малка. С една врата. Маса и три стола, завинтени в пода. Два от тях един до друг, третият — насреща. Пред него имаше осемсантиметрови куки, забити дълбоко в бетона, пред които беше монтирана преграда от прозрачен поликарбонат, дебела поне десет сантиметра. Беше широка около метър и стигаше до тавана.
	Вратата се отвори и затворникът влезе в стаята.
	Шон и Мишел бяха виждали снимки на Едгар Рой — както във вестниците, така и в досието, което им беше изпратил Тед Бърджин. А Шон беше запознат дори и с краткия видеоматериал, заснет непосредствено след ареста му. Но се оказа, че всичко това няма почти нищо общо с живия човек, който се изправи насреща им.
	Беше висок почти два метра, изключително слаб. Приличаше на гигантски молив за рисуване. На дългата му шия мърдаше адамова ябълка с размерите на топка за голф. Тъмната коса, дълга и къдрава, се спускаше от двете страни на слабо лице, което не бе непривлекателно. Зад очилата тъмнееха две черни точки, наподобяващи издълбаната двойка на кокалено зарче. Шон обърна внимание на издължените пръсти и гъстите косми, които стърчаха от ушите му. Лицето на мъжа беше гладко избръснато.
	Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, които го принудиха да се приближи със ситни стъпки към стола зад стъклото. Надзирателят, който го придружаваше, сръчно заключи веригите в куките на пода. Движенията на затворника бяха ограничени в рамките на двайсетина сантиметра. През вратата влязоха още двама пазачи, които застанаха от двете му страни. Едри мъжаги с безизразни лица. Сякаш бяха издялани от камък, специално, за да охраняват други хора. Въоръжението им се изчерпваше с телескопични метални палки, които се разгъваха до метър и двайсет и можеха да нанасят съкрушителни удари. Други двама останаха пред вратата, въоръжени с пушки-помпи, към които бяха прикачени електрошокови заряди, способни да повалят на земята защитник от Националната футболна лига, при това за доста дълъг отрязък от време.
	Шон и Мишел насочиха вниманието си към Едгар Рой зад блиндираната преграда. Дългите му крака стърчаха напред, а подметките на затворническите му платнени обувки опираха в стъклото.
	— Окей — кимна Шон и извърна глава към пазачите. — А сега ни оставете насаме с клиента ни.
	Никой от четиримата не помръдна. Все едно че бяха каменни статуи.
	— Аз съм негов адвокат, момчета — поясни Шон. — Искам да поговоря с него без свидетели.
	Никакво движение. Очевидно четиримата бяха не само окаменели, но и глухи.
	— Кой е началникът тук? — облиза устни Шон, обръщайки се към единия от онези с пушките.
	Мъжът дори не го погледна.
	Шон отново насочи вниманието си към Рой. Сякаш беше умрял. Гърдите му не се повдигаха и отпускаха в такт с дишането. Очите му не примигваха. Гледаше право пред себе си, но явно не виждаше нищо.
	— Още ли се забавлявате?
	Обърнаха се. Агент Мърдок се взираше насмешливо в тях.
	— За начало ще те помоля да разкараш тези горили от стаята — рече Шон с леко повишен тон. — Те изобщо не се вписват в обстановката, в която трябва да протече срещата между адвокат и клиент.
	— Снощи май беше само частен детектив, а днес вече си адвокат, а?
	— Вече показах документите си на мис Дюкс.
	— А ти лично ни позволи да се видим с клиента си — добави Мишел.
	— Така е.
	— В такъв случай нека се видим с него, но според закона — рече Шон.
	Мърдок се усмихна и кимна на пазачите.
	— Чакайте пред вратата, господа. Знаете как да реагирате в случай, че чуете нещо необичайно.
	— Този човек е прикован към пода, а освен това ни разделя стъкло с дебелина десет сантиметра — обади се Мишел. — Не съм убедена, че изобщо може да направи нещо.
	— Нямах предвид само затворника — хладно уточни Мърдок.
	После вратата се затръшна зад тях и двамата най-после останаха насаме с клиента си.
	— Мистър Рой, аз съм Шон Кинг, а това е партньорката ми Мишел Максуел — приведе се напред Шон. — Работим заедно с Тед Бърджин, който вече е разговарял с вас.
	Рой не отговори. Продължаваше да стои абсолютно неподвижен, без да примигва. И сякаш без да диша.
	Шон се облегна назад, отвори куфарчето си и надникна вътре. От съдържанието му липсваха всички писалки, кламери и други остри предмети, които можеха да се превърнат в оръжие. Бяха останали само купчина листове, които по негово лично мнение също можеха да бъдат използвани за нанасяне на порезни рани.
	— Тед Бърджин ни каза, че е подготвял защитата ви — добави той. — Обясни ли ви в какво точно ще се състои тя?
	Мълчание. Рой изобщо не реагира.
	— Мисля, че само си губим времето — обади се Мишел. — Мърдок със сигурност си умира от смях зад онази стоманена врата.
	— Наистина трябва да обсъдим някои неща, мистър Рой.
	— Заключили са го тук, защото не е годен за съдебен процес, Шон — каза Мишел. — Не знам в какво състояние са го докарали, но не мисля, че се е подобрил. По всичко личи, че ще остане в „Кътърс Рок“ до края на дните си.
	Шон остави документите и вдигна глава.
	— Знаете ли, че Тед Бърджин е убит, мистър Рой?
	Въпросът беше зададен директно, на висок глас, с очевидното намерение да предизвика някаква реакция.
	Не се получи.
	Шон се огледа, наведе се към Мишел и прошепна:
	— Какви са шансовете помещението да е оборудвано със звукозаписна техника?
	— Да подслушват разговорите между адвокат и клиент? — погледна го тя. — Това няма ли да им донесе големи неприятности?
	— Само ако някой успее да го докаже. — Той се облегна назад и извади джиесема си. — Няма обхват. Но преди да влезем тук, имаше.
	— Заглушаване?
	— Което също е незаконно. Чудя се защо ми оставиха телефона. В повечето затвори ги събират още на влизане.
	— В затвора мобилните телефони са по-скъпи от кокаина. Някъде прочетох, че един надзирател в западните щати натрупал шестцифрено състояние от продажбата на нокии в комплект със СИМ карти. Вероятно в момента и той използва един от тях.
	— Погледни глезена му, Мишел — прошепна Шон.
	Гривната имаше цвят на титан, а в средата й мигаше червена лампичка.
	— Използват ги в някои затвори със строг режим — кимна тя. — Най-често ги слагат на публични личности като Парис Хилтън и Линдзи Лоън. Излъчват сигнал, който сочи точното местоположение на хората, които ги носят. И вдигат тревога в момента, в който напуснат разрешената зона за придвижване.
	— Че къде може да отиде този човек срещу нас? — понижи глас Шон. — На колко места в тази сграда ще му потрябва електронната гривна?
	— Добър въпрос. Искаш ли да го задам на Мърдок? Или предпочиташ Карла Дюкс?
	Шон рязко извърна глава и заби очи в лицето на Едгар Рой. Стори му се, че нещо…
	Не. Очите му продължаваха да наподобяват черни точки.
	— Не мислиш ли, че е упоен? — прошепна Мишел. — Зениците му изглеждат разширени.
	— Не знам какво да мисля. Това може да се докаже само след медицински преглед.
	— Той е много висок, но адски кльощав. Не ми изглежда достатъчно силен, за да избие толкова народ.
	— Сега е само на трийсет и пет. При извършването на убийствата е бил в разцвета на силите си.
	— Ако ги е извършил.
	— Права си. Ако ги е извършил.
	— Подробностите остават неизвестни. Дори телата не са идентифицирани.
	— Може би са идентифицирани, но не са ги обявили.
	— Защо биха постъпили така?
	— Защото случаят наистина може да е по-специален. — Шон се изправи и погледна към затворника: — Благодаря за тази среща, мистър Рой. Пак ще се видим.
	— Наистина ли? — тихо попита Мишел.
	Вратата се отвори още след първото им почукване.
	— Как беше? — подсмихна се насреща им Мърдок.
	— Разказа ни всичко, от игла до конец — отговори Мишел. — Можете да го освободите, защото е невинен.
	— Открих някои интересни неща в мотела на Бърджин — рече агентът, без да й обръща внимание.
	— Така ли? Какви?
	— Не ти трябва да знаеш.
	— Хей, Мърдок, ти наистина си ужасен досадник! — изгуби търпение Мишел. — И на това ли ви учат в Куонтико?
	— Ако тези неща имат връзка с адвокатската дейност на Тед, аз имам право да знам за тях — обяви Шон.
	— В такъв случай трябва да попълниш съответните формуляри — отвърна Мърдок. — Юристите на Бюрото също имат нужда от малко смях. Но ти няма да получиш нищо преди тяхното официално съгласие.
	— Видях, че Рой е зомбиран. Може ли изобщо да се храни, да ходи до тоалетната?
	— Той е в добра форма. Физически, имам предвид. Този отговор удовлетворява ли те?
	След тези думи Мърдок се обърна и си тръгна.
	— Тоя тип наистина си пада по нас — въздъхна с мрачна ирония Мишел. — Мислиш ли, че ще се навие да излезе с мен? Уверявам те, че ще скрия трупа му така, че никой няма да го намери.
	Шон не отговори, зает да следи с поглед надзирателите, които отвеждаха Рой. Направи му впечатление, че затворникът стърчи с цяла глава над най-високия от тях, а после отбеляза, че той се движи без чужда помощ, влачейки окованите си крака по пода. Лицето му обаче беше все така безизразно.
	Две черни точки.
	Нищо.
	Точно с толкова разполагаха в момента.


	8

	Напускането на „Кътърс Рок“ беше по-лесно от влизането, но не много. В крайна сметка Шон не успя да сдържи нервите си.
	— Не сме натикали Едгар Рой в шибания ауспух! — изкрещя той при последната проверка, а после се обърна към Мишел и заповяда: — Хайде, дай газ!
	— Мислех, че никога няма да го кажеш — въздъхна партньорката му.
	Фордът остави две черни следи от гума върху безупречно почистения асфалт пред портала. Едновременно с това Мишел показа среден пръст на пазачите.
	Поеха обратно по тясната дига и тя стрелна с поглед партньора си, потънал в дълбок размисъл.
	— Мозъкът ти е включил на високи обороти — каза тя. — Не искаш ли да го поразтовариш малко?
	— Докато те проверяваха на излизане, успях да задам един-два въпроса на помощника на Дюкс. Рой се храни, въпреки че не демонстрира особен апетит. Самообслужва се във всяко отношение. Отслабнал е, но, технически погледнато, е в добро здраве.
	— Значи може да върши всичко това, но е некомуникативен, така ли?
	— Онзи тип използва някакъв медицински термин за това състояние, ама аз го забравих. Във всеки случай тялото му работи нормално, но мозъкът му е напълно изключил.
	— Много удобно.
	— Но Бърджин е мъртъв. Жертва на брутално убийство. Разследването се ръководи от ФБР, което слага ръка на личните му вещи, сред които са и бележките му по делото.
	— Онзи тип нали ти предложи да попълним няколко формуляра, за да се сдобием с разрешението на съда?
	— Работата е там, че аз не съм адвокат на Рой.
	— Но все пак си адвокат. Нает си от Тед Бърджин, който е официален защитник на Рой. Едва ли е толкова трудно да се представиш за официален говорител на Тед, който така или иначе не може да го оспори. Мнението на останалите няма значение.
	— Не съм практикувал от доста време.
	— Но разрешителното ти все още е валидно, нали?
	— Може би.
	— Какво?! — ахна Мишел и пусна педала на газта. — Само не ми казвай, че нямаш квалификацията да защитаваш клиенти, заплашени от смъртно наказание!
	— Може би са ми нужни един-два опреснителни курса по наказателно право.
	— Страхотно! Убедена съм, че агент Мърдок ще изрази желание лично да те закара до университета.
	— Освен това ние сме наети като частни детективи, а не като адвокати. Съдът едва ли ще пропусне да провери ангажираните по делото юристи, но аз не съм сред тях.
	— Добре, ясно. Сега ще ти задам един тъп въпрос: Тед Бърджин сам ли защитаваше клиентите си?
	— Въпросът ти не е тъп, а гениален — изненадано я стрелна с поглед Шон. — И напълно заслужава да потърсим неговия отговор.
	Прибраха се в „Мартас Ин“ и се насочиха към стаята на Шон. Това не убягна от вниманието на собственичката, чието име не беше Марта, а Хейзъл Бърк. По време на закуската ги информира, че цял живот беше живяла в тази част на Мейн.
	— Вашата стая е от другата страна на коридора, драга — подвикна на Мишел тя, изправила се на площадката в подножието на малкото стълбище, откъдето имаше отлична гледка към вратите на стаите. — Тази, към която сте се насочили, принадлежи на господина.
	— Аз отивам именно в нея, а не в своята — подвикна в отговор Мишел.
	— А дълго ли ще останете там? — попита Бърк и започна да изкачва стъпалата.
	— Не знам — отвърна Мишел и се обърна към Шон. — Много палав ли се чувстваш?
	Бърк се появи на площадката точно навреме, за да чуе въпроса.
	— Не забравяйте, че все пак сме дами, драга — укорително рече тя.
	— Може би _вие_ сте дама.
	На Шон му писна от размяната на изтънчени реплики.
	— Трябва да поработим върху нещо, мисис Бърк. Става въпрос за юридическа материя.
	— О, нима сте адвокат?
	— Да.
	— Значи сте чули за онзи другия адвокат, нали? Горкият мистър Бърджин?
	— Откъде знаете? — рязко попита Шон.
	Бърк избърса ръце в престилката си.
	— Е, драги, тук убийствата не се случват всеки ден и хората говорят. Предполагам, че всички вече знаят.
	— Ами, да. Сигурно е така.
	Жената се обърна към Мишел и попита:
	— Но вие не сте адвокат, нали?
	— Защо мислите така? — намръщи се Мишел.
	— Разбира се, аз не ви познавам, драга, но отдалеч личи, че не обичате да носите рокли… — Очите на старицата с презрение се плъзнаха по избелелите, впити в бедрата джинси на Мишел, прашните ботуши, бялата тениска и износеното кожено яке.
	— Права сте. Предпочитам спандекс и високи токчета.
	— Това не е хубаво — почервеня лицето на старицата.
	— Не твърдя обратното. А сега ни извинете, моля.
	— Ще дойда да ви проверя след пет минути.
	— На ваше място бих изчакала повечко.
	— Защо? — подозрително я изгледа Бърк.
	— Защото този господин вече си взе виаграта — отвърна Мишел, вкопчвайки се в ръката на Шон. След това решително затръшна вратата под носа й и изсъска: — Тая бабичка започва да ми действа на нервите!
	— Стига глупости! — нетърпеливо я сряза Шон. — Трябвала се обадя в кантората на Бърджин в Шарлотсвил.
	— Дали вече са научили?
	— Не знам. Обикновено уведомяват роднините. Но съпругата на Тед е починала, а доколкото ми е известно, те нямат деца.
	Шон седна на леглото и набра номера. Насреща вдигнаха веднага.
	— Здравейте, аз съм Шон Кинг. С Хилари ли разговарям? Да, вчера се чухме по телефона — Сложи длан на мембраната и кратко поясни: — Секретарката на Тед.
	Мишел кимна.
	— Да, спомням си — отвърна Хилари. — Не трябваше ли да сте в „Кътърс Рок“ заедно с мистър Бърджин?
	Не знае, помисли си Шон и лицето му помръкна.
	— Страхувам се, че имам лоши новини, Хилари — тежко въздъхна той. — Не ми се иска да ви ги съобщавам по телефона, но трябва да знаете…
	След което й каза.
	Жената ахна, направи неуспешен опит да се стегне и избухна в сълзи.
	— О, боже! Не мога да повярвам!
	— Аз също, Хилари. Разследването се води от ФБР.
	— Защо ФБР?
	— Сложно е за обяснение.
	— Как… Как е умрял?
	— Не от естествена смърт.
	— Кой откри тялото?
	— Аз. Искам да кажа, аз и партньорката ми Мишел.
	Дотук свършиха опитите на Хилари да запази професионално самообладание.
	Шон търпеливо изчака риданията й да спрат, но това не се случи.
	— Можем да поговорим и по-късно, Хилари — рече в слушалката той. — Наистина съжалявам, че научавате лошата новина от мен.
	Жената насреща се овладя с цената на огромни усилия.
	— Не, не! Вече съм добре. Но това беше… беше твърде силен шок за мен. Вчера сутринта го изпратих на летището!
	Шон не я познаваше лично. Бяха разговаряли само по телефона, но въпреки това си представи съвсем ясно как бърше сълзите си със салфетка, вероятно размазвайки старателно положения грим.
	— В колко часа? — попита той.
	— Кое? Полетът му или часът, в който го видях за последен път?
	Жената очевидно правеше опит да се концентрира върху детайлите, за да не мисли за смъртта на шефа си.
	— Всъщност и двете.
	— Видяхме се в осем сутринта тук, в офиса — веднага отвърна тя. — Имаше билет за някакъв малък самолет от Шарлотсвил до летище „Рейгън“. От там трябваше да вземе нощния полет за Портланд.
	— Реактивен или турбовитлов?
	— Мисля, че беше реактивен. Един от регионалните полети, май беше на „Юнайтед“.
	— С такъв летяхме и ние — каза Шон. — Тези самолети летят високо и бързо. Предполагам, че е пристигнал в Мейн някъде около един, нали?
	— Точно така.
	— Разполагате ли с програмата му? Бих искал да разбера дали се е срещнал с Едгар Рой, докато е бил тук. А и изобщо.
	— Знам, че вчера е бил там. Каза, че имал среща в шест, и се тревожеше, че полетът му може да закъснее. Доколкото ми е известно, пътуването с кола от Портланд е доста продължително.
	— Да, така е.
	— Със сигурност е посещавал мистър Рой и преди. Не помня точните дати, но мога да погледна в компютъра и да ви ги изпратя по имейла.
	— Това би било чудесно. А, и още нещо… Известно ми е, че съпругата на Тед е починала и че нямат деца. Но може би има други близки, които трябва да бъдат уведомени. Членовете на семейството може би…
	— Имаше брат, но той почина преди около три години. Не съм чувала да споменава за други роднини. Предполагам, че неговото семейство беше работата.
	— И аз мисля така.
	Мишел улови погледа му и вдигна два пръста.
	Шон кимна и намести слушалката.
	— Тед имаше ли помощници, Хилари? Винаги съм мислил, че работи сам, но изведнъж разбрах, че не съм сигурен. Може би защото не бяхме се виждали почти две години.
	— Има един сътрудник. Много умна млада дама, завършила Юридическия факултет едва преди година.
	— Така ли? Как се казва?
	— Меган Райли.
	— Там ли е в момента?
	— Не. Отиде на някакво изслушване в съда. Каза, че ще се върне следобед.
	— Тя работеше ли по случая „Рой“?
	— Сигурна съм, че знаеше за него. В малките кантори е така. От мистър Бърджин знам, че е правила някакви проучвания.
	— Нали ще й предадете да се свърже с мен веднага след като се прибере? На всяка цена трябва да поговоря с нея.
	— Разбира се, бъдете спокоен — отвърна Хилари, помълча малко и попита: — Ще открият ли кой е извършил това ужасно нещо, Шон?
	— Ако ФБР не успее, ние със сигурност ще го направим. Това ви го обещавам.
	— Благодаря.
	Шон прекъсна връзката и се обърна към Мишел.
	— Имал е сътрудничка, което е добра новина — кимна тя.
	— Само с една година трудов стаж, което не е добра новина — поклати глава Шон. — Никой съдия няма да я допусне до адвокатската банка по толкова тежко дело. Рискът от некомпетентност е прекалено голям.
	— Но ти си опитен адвокат.
	— Глупости, Мишел! Нали ти казах, че дори не знам дали разрешителното ми е валидно.
	— На твое място щях да проверя.
	Шон отново проведе няколко разговора и на лицето му се появи доволна усмивка.
	— Бях забравил, че някои хора ми дължат услуги — рече. — Разрешителното ми е валидно, но… — Лицето му отново помръкна. — Дълго време не съм стъпвал в съда.
	— Това не е ли като карането на колело?
	— Не, за съжаление.
	— Не се безпокой. През цялото време ще бъда до теб.
	— Ако явяването в съда беше свързано със стрелба по пеперуди или сритването на задници, ти щеше да бъдеш абсолютно незаменима. Но за съжаление не е така.
	— Доколкото съм запозната, немалко опитни адвокати прибягват до сритването на задници в съдебната зала — поклати глава Мишел. — Е, добре. Какво ще правим сега?
	— Чакаме обаждането на Меган Райли.
	— Мислиш ли, че ще иска да поеме случая, при положение че шефът й е бил убит, защото е представлявал Едгар Рой?
	— Ако е умна, няма да го направи.
	— А ти наистина ли вярваш, че това е причината да го убият?
	— Нямаме доказателства, подкрепящи подобна теза.
	— Можеш да бъдеш спокоен, звучиш ми като печен адвокат. Но за момента е по-добре да изключиш аналитичния си ум и да се довериш на предчувствието си.
	— Да. Според мен именно това е причината да бъде убит.
	Мишел се облегна на стената и отправи тъжен поглед през прозореца.
	— А ти какво мислиш? — подхвърли Шон.
	— Питам се колко време ще им трябва да ни вземат на мушка.
	— Може би искаш да скочиш в първия самолет за Вирджиния?
	— А ти не искаш ли? — обърна се да го погледне тя.
	— Мисля, че се изразих съвсем ясно. Възнамерявам да открия убиеца.
	— Аз също се изразих ясно. Ние сме екип. Където си ти, там съм и аз.
	— Може би не вярваш, че мога да се грижа за себе си?
	— Напротив, вярвам. Но аз мога да го правя по-добре от теб.


	9

	Шон излезе да се поразходи по каменистия бряг. Мобилният му телефон изжужа малко след два следобед. Гласът, който прозвуча в слушалката, беше на млада, неопитна и стъписана жена. Надеждите му се стопиха. Меган Райли едва ли щеше да се справи със сложната ситуация.
	— Не мога да повярвам, че мистър Бърджин е мъртъв! — промълви тя, а той си представи как сълзите набъбват в очите й. При тези обстоятелства това беше съвсем нормална реакция, но сега на него му трябваше нещо необикновено.
	— Да, голям шок за всички нас — отвърна той, наблюдавайки Мишел, която прекоси някакъв паянтов кей с привързана към него не по-малко паянтова рибарска лодка и се насочи към него.
	Няколко секунди по-късно тя спря и седна на близкия ръбест камък, който беше част от изкуствената дига.
	— Кой би извършил подобно нещо? — попита в слушалката Меган.
	— В момента работим по този въпрос — отвърна Шон. — Хилари спомена, че вие сте помагали на Тед по защитата на Рой.
	— Беше едно малко проучване, което той ме помоли да направя — подсмръкна младата жена.
	— А споделял ли е с вас нещо за това дело? Каква защита планира, какви стъпки е предприел, за какво е разговарял с Едгар Рой?
	Май се очертава еднопосочен разговор, помисли си той.
	— Той споделяше с мен част от намеренията си, но ме използваше по-скоро като слушател — отвърна Меган. — Вчера говорих с него.
	— В колко часа?
	— Около шест.
	— Какво искаше?
	— Да провери как вървят делата, които съм поела.
	— Спомена ли за Едгар Рой?
	— Каза, че му предстои среща с него. Останах с чувството, че вече пътува натам. С автомобил.
	— И нищо друго, така ли?
	— Към осем и половина му се обадих отново.
	— Защо?
	— Исках указанията му за съдебното изслушване, което предстоеше на следващия ден.
	— Сега ме слушайте внимателно, Меган. Той спомена ли, че снощи се е видял с Едгар Рой?
	— Не. Изобщо не говорихме за това.
	— А каза ли накъде е пътувал снощи? Като изключим срещата с мен и Мишел, разбира се.
	— Не каза нищо — трепна гласът на младата жена. — Включително и за предстоящата си среща с вас. Останах с впечатлението, че изобщо няма намерение да излиза.
	— Сигурна ли сте? — настоя Шон. — Съвсем нищо ли не спомена?
	— Абсолютно нищо, Шон. Говорихме единствено за предстоящата ми поява в съда. Не спомена за Едгар Рой и аз не го попитах.
	— Защо?
	— Ако мистър Бърджин имаше желание да обсъдим случая, той щеше да го каже. Аз съм при него само от два месеца. Не ми е удобно да проявявам интерес към случай, по който не работя. Той много държеше на конфиденциалността между адвокат и клиент.
	— Добре, ясно — рече Шон. — Нека преминем на подробностите. Имате ли идея дали фигурирате сред официално регистрираните защитници по това дело?
	— Да, името ми е там. Мистър Бърджин каза, че регистрацията на втори адвокат никога не е излишна. Просто за всеки случай.
	— За съжаление се е оказал добър пророк — въздъхна Шон. — Вижте, ние с вас трябва да си поговорим за хипотезите и стратегиите на Тед по това дело. И да се опитаме да научим всичко, свързано с Рой.
	— А вие говорихте ли с Рой?
	— Видяхме го. Но разговорите се оказаха проблем за него. Бихте ли се присъединили към нас?
	— Не съм сигурна. Имам текущи дела и…
	— Въпросът е важен, Меган.
	Той долови как жената насреща рязко си поема дъх.
	— Знам, че е важен — отвърна тя. — Аз… Аз бих могла да поискам отлагане. Бих могла да взема и част от спешните материали. Местната юридическа общност познава и уважава мистър Бърджин. Сигурна съм, че ще получа разбиране.
	— Аз също. Нали ще вземете и всички материали на Тед по делото „Рой“?
	— Разбира се.
	Шон погледна часовника си.
	— В седем има полет от „Дълес“ за Портланд. Ще успеете ли да го хванете?
	— Мисля, че да. Ще си организирам нещата тук и веднага потеглям за летището.
	— Аз ще ви направя резервация и ще ви я изпратя по електронната поща — рече Шон. — Ще ви чакаме на летището в Портланд.
	— Мистър Кинг?
	— Наричайте ме Шон.
	— Добре, Шон. Аз… Трябва ли да се страхувам?
	Преди да отговори, Шон хвърли кос поглед към Мишел.
	— Ще се залепим за вас като дъвка — обеща той.
	— Това означава „да“, така ли?
	— Човек винаги трябва да се страхува, Меган.
	— Добре, ще се видим в Портланд — рече с нестабилен глас тя.
	Шон изключи телефона и запозна партньорката си с подробностите от разговора.
	— Значи вчера са се чули два пъти, но Тед изобщо не е споменал за Рой — обобщи замислено Мишел. — Явно е имал желание да запази нещата за себе си. Може би е усещал опасността и не е пожелал да замесва Райли.
	— Типично за Тед, който винаги е бил джентълмен — кимна Шон.
	— Какво ти е мнението за Райли? — попита тя.
	— Ще бъде истинско чудо, ако хване самолета.
	— Но би било показателно и ако не беше демонстрирала страх, нали?
	— Права си. Мисля, че тя е умно момиче и добър адвокат. В противен случай Тед не би я взел на работа. Но в тази ситуация е адски трудно да хвърлиш в огъня неопитен юрист като нея.
	— Мисля, че това няма да е необходимо. Ние се нуждаем от информацията, с която евентуално разполага тази жена. Най-вече във връзка с Едгар Рой. Но едва ли някой очаква, че тя успешно ще замести опитен юрист като Тед Бърджин.
	— Работата е там, че ако се появи друг регистриран адвокат, ние ще бъдем отстранени.
	— Не и ако веднага се заловим за работа и станем безценни за въпросния адвокат — тръсна глава Мишел. — Между другото, кой плаща хонорарите на Тед? След като Едгар Рой не може дори да говори, очевидно някой друг е наел Бърджин.
	— Добър въпрос. Това име би трябвало да фигурира в материалите по делото.
	— Дали Рой разполага с пари?
	— Имал е фермата си, освен това е бил на държавна служба.
	— Но едва ли е кътал пари в брой.
	— Едва ли.
	Станаха и поеха обратно към мотела.
	Мишел пъхна ръце в джобовете на якето си, за да се предпази от ледения вятър, който духаше откъм морето.
	— Какво ще правим, докато тръгнем за Портланд? — попита тя.
	— Какво ще кажеш да отскочим до „Грейс Лодж“?
	— Имаш предвид стаята на Бърджин? Нима си въобразяваш, че Мърдок е забравил да я запечата?
	— Но може да се срещнем с нашия приятел Ерик Добкин от щатската полиция на Мейн.
	— Наистина ли вярваш, че може да го превърнем в свой човек при това разследване?
	— Не вреди да опитаме. А доколкото познавам хората, агент Мърдок е омръзнал на правоохранителните органи на целия щат.
	— Все още не знаем дали вчера Бърджин е посетил Едгар Рой.
	— И накъде е пътувал снощи — добави Шон.
	— Няма да е лошо, ако се доберем до списък с телефонните му разговори и имейли.
	— Ама никак — кимна Шон.
	— За съжаление всичко това е в ръцете на Мърдок.
	— Може би.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Просто трябва да опитаме.
	— Да се бъркаме в работата на ФБР? — изгледа го тя. — Това не е много умно с оглед на кариерата ни.
	— Не и ако пипаме с финес.
	— Финесът не е сред силните ми страни.
	— Точно по тази причина мисля да свърша работата сам.
	— Привличане на противоположностите, а?
	— Май да — усмихна се той и я потупа по ръката.


	10

	„Грейс Лодж“ беше обграден от плътна стена полицаи и федерални агенти. Гостите били разпитани, а стаите им — претърсени. След това ги помолили да отседнат другаде, но да не напускат района. С малко късмет и благодарение на правилни догадки Шон и Мишел успяха да открият собствениците на мотела — съпрузи над шейсетте, видимо разстроени от случващото се.
	— Шантава работа! — изсумтя съпругът, широкоплещест здравеняк с мека бяла коса и загоряло лице, приведен над чаша кафе в бензиностанцията, от която се виждаше мотелът. Беше облечен с нови джинси и яркочервена фланелена риза.
	— Ченгетата се появиха и просто ви наредиха да се опразни сградата? — попита Мишел.
	Съпругата кимна. Беше слаба и жилава и изглеждаше така, сякаш може да просне на земята значително по-едрата си половинка.
	— Първо ги претърсиха и преровиха дори чекмеджетата с бельото. Някои от нашите гости ни посещават от десетилетия и със сигурност нямат нищо общо със смъртта на онзи човек.
	— Но след този инцидент едва ли ще се върнат повече — добави с нещастен вид съпругът.
	— А онзи човек, Бърджин, нае стая едва вчера, така ли? — попита Шон.
	— Точно така — кимна съдържателят.
	— Но сме го виждали и преди, разбира се — обади се жена му.
	— Отсядал е при вас?
	— Два пъти — отвърна съпругът.
	— Имате ли представа защо? — попита Мишел.
	— Не е било нито за лов, нито за риболов — уточни съпругата.
	— Той беше адвокат — допълни мъжът.
	— Случайно да знаете с какво се е занимавал? — попита Шон.
	Съпругът внимателно го огледа.
	— Вие не сте тукашни, нали?
	— Не. Пристигнахме вчера и отседнахме в „Мартас Ин“. Мисис Бърк е много приятна дама.
	Мишел успя да потисне едно презрително сумтене.
	— Наистина е приятна — кимна човекът.
	Съпругата му машинално стисна устни.
	— Никога не съм попадала на мястото на убийство — обяви Мишел. — Доста е зловещо. Но иначе си падам по кримките, особено ако са правдоподобни.
	— Аз пък се питам защо някой е тръгнал да убива адвокат — добави Шон. — Човекът може би е дошъл тук на почивка.
	Жената понечи да каже нещо, но в последния момент се спря и въпросително погледна мъжа си.
	— Не беше на почивка — поклати глава той. — Беше адвокат на Едгар Рой.
	— Едгар Рой? — невинно го погледна Шон.
	— Сериен убиец, затворен в „Кътърс Рок“ в очакване на процеса. Когато пристигна тук, местният вестник помести голям материал за него. Казват, че е луд, но аз мисля, че просто се преструва, за да не го върнат обратно във Вирджиния и да го изпържат на стола.
	— Господи! — смаяно промълви Мишел. — Какво е направил?
	— Убил е много хора и ги е заровил във фермата си — отвърна съпругата и неволно потръпна. — Това не е човек, а див звяр!
	— А Бърджин е бил негов адвокат? — вдигна вежди Шон. — Значи е трябвало да ходи в „Кътърс Рок“, за да разговаря с него?
	— Е, как иначе? — отвърна мъжът. — Нали го е представлявал? Между другото, срещу тоя тип все още няма обвинение.
	— Но всички знаят, че е виновен! — сопна се съпругата му.
	— Е, шарен свят, всякакви хора — примирително рече съдържателят. — Но не бих допуснал, че човек като Бърджин ще защитава такъв престъпник.
	— Значи го познавате? — възкликна Мишел и хвърли изразителен поглед към Шон, сякаш да покаже колко е развълнувана. — Не е ли малко страшничко? Имам чувството, че ни гледат по телевизията!
	— Ами страшничко е — кимна съпругът, очевидно поласкан от вниманието. — Хотелчето ни по принцип е малко. Гостите не са много дори когато е пълно. Бърджин редовно слизаше на закуска. С него сме почти връстници. Беше нормално да разкаже това-онова. Интересен човек.
	— И сподели с вас какво прави тук просто ей така? — попита Шон. — Доколкото знам, адвокатите са много дискретни хора.
	— Е, не го направи веднага и не навлезе в подробности. Веднъж помоли да му обясня как да стигне до „Кътърс Рок“, а пък аз го попитах какво ще прави там. Тогава ми каза с какво се занимава.
	— Пресвети Боже! — стресна се Мишел. — Може би е отивал в „Кътърс Рок“, когато са го убили!
	— Не мисля така — поклати глава съпругът.
	— Защото вече беше ходил там — добави жената.
	— Откъде знаете? — изгледа я Шон.
	— Той сам ми каза, веднага след като се настани — отвърна мъжът. — Бързаше, защото самолетът му беше закъснял и искаше да хване приемните часове в „Кътърс Рок“. Наистина много бързаше.
	— Може би не е успял.
	— Напротив. Върна се тук, поръча си кафе. Аз го попитах как е минала визитата. Той каза добре, но по вида му личеше, че не е било добре.
	— В колко часа беше това? — попита Шон.
	— Какво значение има часът? — подозрително го изгледа мъжът.
	— Вие двамата задавате прекалено много въпроси — добави жената.
	Мишел проговори още преди Шон да успее да реагира.
	— Трябваше да ви кажем по-рано… — Направи драматична пауза, а после се огледа, понижи глас като развълнувана ученичка и добави: — Ние двамата открихме тялото му!
	Мъжът и жената се втренчиха в нея, после очите им се преместиха на Шон.
	— Наистина е така — кимна той.
	Думите потекоха като пълноводен поток от устата на Мишел:
	— Беше ужасно, но едновременно с това и страшно възбуждащо! Никога не бяхме преживявали подобно нещо. Самата аз за пръв път виждах труп на убит човек! — Тялото й потръпна, лицето й се сбърчи в гримаса. — Мразя оръжията! — Замълча за миг, физиономията й бавно се промени, очите й светнаха. — Но беше страшно интересно! Направо страхотно!
	— Предпочитам да не изпитвам подобни вълнения — насмешливо подхвърли мъжът.
	— Открихме тялото към полунощ — добави Шон. — Но той би трябвало да се е върнал доста по-рано от посещението си в затвора.
	— О, да. Върна се някъде около осем. Отказа да вечеря, защото не бил гладен.
	— Разговаряхте ли, преди да излезе отново?
	— Не. Дори не забелязах кога е излязъл. Но не е било преди девет, защото в стаята му светеше. — Обърна се към жена си и попита: — Ти също не си го видяла да излиза, нали?
	— Не. Казах го и на полицията. Бях заета в кухнята.
	— Значи е излязъл след девет. Каза ли ви, че има подобни намерения, когато говорихте с него?
	— Не.
	— Да са го търсили по телефона през деня, да е получавал пакети? — попита Шон.
	— Не са го търсили по телефона на рецепцията. Но в днешно време всички имат джиесеми. Не са му оставяли нито бележки, нито пакети.
	След още няколко въпроса Шон и Мишел благодариха на възрастната двойка и си тръгнаха.
	Агент Мърдок ги чакаше пред бензиностанцията.
	— На детективи ли си играете? — намръщено попита той, кимайки към барчето.
	— Просто пихме кафе. Днес е доста студено.
	— Да бе, кафе! И по една случайност го изпихте в компанията на съдържателите на мотела, в който се е регистрирал вашият човек!
	— Обикновено съвпадение — отвърна Мишел.
	— Дано да ви е последното — заплашително процеди Мърдок.
	— Мога ли да си получа пистолета? — невинно попита Мишел. — Без него се чувствам, все едно съм гола.
	— Балистичната експертиза все още не е приключила. Знаете как е. Пишат се заключения, попълват се формуляри. — Агентът закова тежък поглед в лицето на Шон. — Не ми се ще да ви виждам отново. И двамата. Защо не се върнете във Вирджиния? Вече нищо не ви задържа тук.
	— Нали каза, че сме важни свидетели, и ни забрани да напускаме района?
	— Промених мнението си. Можете да си тръгвате.
	— Живеем в свободна страна — възрази Шон.
	— Която всеки момент може да се превърне в несвободна! — отсече Мърдок.
	Мишел го изчака да се отдалечи и пристъпи към един от служителите на бензиностанцията, който се мотаеше наблизо.
	— Къде е най-близкият оръжеен магазин? — попита го тя.
	— На около три километра на север, направо на пътя — отговори човекът. — Казва се „Форт Мейн Гънс“.
	— Надявам се, че предлагат достатъчно модели пистолети.
	— О, да. Вие стреляте, така ли?
	— Само когато се налага.


	11

	Мишел напъха 9-милиметровия зиг-зауер в кобура на колана си и въздъхна с облекчение.
	Шон развеселено я наблюдаваше.
	— Не можеш без него, а? — подхвърли той.
	— Защо ли имам чувството, че да имаш пистолет тук е добра идея? — невинно го погледна тя.
	— Защото наистина е така.
	— Успях да свикна с онзи хеклер, но трябва да призная, че винаги съм предпочитала зиг.
	— Доколкото си спомням, по едно време носеше и глок.
	— Знаеш как е — някои момичета си падат по обувки, а други по пищови.
	— За пръв път го чувам.
	Тя пъхна в чантата си две кутийки с патрони.
	— Хайде да тръгваме. Време е да приберем бебето адвокат от летището в Портланд.
	Изминаха трийсетина километра в мълчание, после Мишел се обади:
	— Май си имаме компания.
	— Къде? — попита, без да се обръща Шон.
	— Тъмен седан на двеста метра след нас. Изостава по завоите, после бързо наваксва.
	— Може би просто пътува в нашата посока.
	— Е, ще видим.
	Стигнаха отклонението към междущатската магистрала, а колата след тях продължи направо.
	— Май ще излезеш прав — обади се Мишел.
	— Добре е да сме нащрек — рече Шон. — Продължавам да си мисля за разговора ни с онези хора в „Грейс Лодж“. В девет вечерта Бърджин все още е бил в стаята си. Това означава, че му се губят близо три часа, ако приемем, че е бил убит в полунощ.
	— Със сигурност не се е върнал в „Кътърс“. Там заключват още на свечеряване.
	Куршумът проби дясното странично стъкло, свирна на сантиметри пред двамата пътници и пръсна стъклото откъм страната на шофьора.
	Шон светкавично се снижи, а Мишел рязко завъртя волана наляво и колата стъпи на банкета.
	Шон се обърна и предпазливо надникна над облегалката.
	— Виждаш ли друга кола?
	— Не. Изстрелът е от далекобойно оръжие.
	— Отбий там! — рязко й нареди той и посочи дърветата встрани от пътя. — Остани на мястото си!
	Фордът стъпи на меката трева и плавно спря под дърветата. Двамата се измъкнаха навън и запълзяха по корем, оставяйки колата между себе си и посоката, от която беше долетял куршумът. Стиснала новия зиг в ръка, Мишел внимателно оглеждаше местността. Шон надникна над покрива и бързо се смъкна обратно.
	— Не забелязвам отблясъците на оптика — констатира той.
	Мишел замислено огледа пръснатите странични стъкла.
	— Страхотен изстрел предвид високата скорост на движение — промълви тя.
	— Според мен беше предупредителен.
	— И аз мисля така — кимна тя. — Човек, който умее да стреля по този начин, лесно би могъл да ни улучи. Още имам чувството, че видях как куршумът минава пред носа ми, въпреки че това е невъзможно. Съвременните автомобилни стъкла нямат нищо общо с някогашните. Нужна е голяма начална скорост на изстрелване, за да пробиеш цели две от тях, без куршумът да остане в купето.
	Шон продължаваше да оглежда местността.
	— Слаб вятър, много дървета — констатира той. — Стрелецът е заел позиция на някой хълм със слънцето в гърба. Всички условия за добър прицел. Резултатът е наистина впечатляващ. Страхотен изстрел предвид факта, че се движим перпендикулярно със сто километра в час.
	— Сто и петнайсет — поправи го Мишел. — Което изисква невероятни изчисления от страна на стрелеца. Наистина съм впечатлена.
	Шон бавно кимна.
	— Може би снайперист с военна подготовка? — подхвърли той.
	— Напълно възможно. Въпросът е на кого служи. Ако е от нашите, картинката става доста мрачна. А ако се запитаме защо, отговорът е очевиден.
	— Едгар Рой — промърмори Шон, опря гръб на калника и се отпусна на земята. — Счетоводител на държавна служба?
	— Така пише в досието.
	— Списък с лица под наблюдение, изготвен от ФБР. Убийство на адвокат. Изключително гостоприемство в „Кътърс Рок“. Дългобоен предупредителен изстрел, имащ за цел да ни сплаши.
	— Нещо не ти се връзва, а?
	— Ама никак.
	— Мислиш ли, че е безопасно да продължим?
	— Мисля, че трябва да рискуваме. В този смисъл имаш официалното ми разрешение да шофираш така, сякаш се бориш за участие в НАСКАР.
	Полетяха по магистралата. Повече предупредителни изстрели нямаше.
	Изминаха в обратна посока пътя, по който бяха дошли предишната вечер, и стигнаха до летището на Портланд десет минути преди кацането на самолета от Вашингтон. Почистването на седалките от ситните стъкълца им отне две–три от тях просто защото обезопасените стъкла бяха изпълнили предназначението си — да останат цели въпреки многобройните пукнатини около дупките, маркиращи преминаването на куршума.
	Шон остана да чака в залата за пристигащи пътници, а Мишел отиде да наеме друга кола.
	От самолета слязоха трийсет и девет пътници. Меган Райли беше последна.
	„Май не е изгаряла от желание да слезе“, помисли си Шон.
	Тя очаквателно го погледна.
	— Меган? — попита той.
	Младата жена кимна и тръгна към него. В същия момент се появи и Мишел.
	— Прилича на кандидат-гимназистка — прошепна тя.
	Райли беше дребна, с луничаво лице и червена коса, падаща свободно на раменете. Бореше се с количка за багаж, натоварена с тежко на вид адвокатско куфарче, което несъмнено съдържаше работните материали на Тед Бърджин, събрани в старомодни хартиени папки. Шон го свали от количката, стисна ръката на Райли и й представи Мишел.
	Тръгнаха към форда. На крачка от него Райли забеляза пробитите стъкла и сепнато се закова на място.
	— Господи! Какво се е случило?
	— Можеше да е и по-зле — отговори Шон, хвърляйки кос поглед към Мишел. — Проблемът е там, че на летището няма свободни коли под наем. Надявам се, че имате дебело яке, Меган.
	— Инцидент ли беше? — объркано го погледна момичето.
	— Не съвсем — отвърна Шон и й отвори задната врата.


	12

	— Запазихме ви стая в „Мартас Ин“, Меган — каза Шон, докато Мишел пое по обратния път. — Двама от гостите току-що я освободиха.
	Очите на Меган не се отделяха от дупките в стъклата, а ръцете й инстинктивно придърпаха тънкото яке, с което беше облечена.
	— Докладвахте ли за това? — попита тя.
	— Още не, но ще го направим — обърна се да я погледне Шон. — За съжаление полицията е заета с други задачи. Според мен неуспешната стрелба по частни лица съвсем не е в техните приоритети.
	— А аз познавам един агент на ФБР, който със сигурност съжалява за неточността на стрелеца — добави Мишел.
	— Техният приоритет е убийството на мистър Бърджин, така ли? — попита Меган.
	— Наричайте го Тед.
	— Не мога. За мен той винаги ще бъде мистър Бърджин.
	— Нещо полезно в документите, които носите? — попита Мишел.
	— Не мога да кажа. Вчера цял ден бях в съда. Отговорих на обаждането ви в момента, в който се прибрах в офиса. Взех всичко, което ми се стори уместно.
	— За което ви благодарим — обади се Шон.
	— За ФБР ли работите? — попита момичето.
	Шон хвърли кос поглед към Мишел и кимна.
	— Нещо такова.
	— А знаете ли дали ФБР е претърсило къщата на Бърджин в Шарлотсвил? — попита партньорката му.
	— Не. Имали значение?
	— Ако стигнем първи там, вероятно ще има голямо значение.
	— Но това няма ли да бъде вмешателство в официално разследване?
	Мишел вдигна вежди, но запази мълчание.
	Шон отново се обърна назад.
	— Случайно да разполагате с домашния номер на Хилари?
	Меган му го продиктува от списъка в джиесема си. Той го набра и зачака.
	— Хилари? Обажда се Шон Кинг. Имам един бърз въпрос.
	Попита за къщата на Бърджин и притисна телефона към ухото си.
	— Да, разбрах. На какво разстояние сте от там? — Нова пауза, после: — Ще отскочите ли с колата да проверите за някакво оживление около нея? Благодаря много. Ще чакаме да се обадите. О, и още нещо: да сте имали посещение от ФБР? Имам предвид в кантората. Никой? Добре, благодаря.
	Изключи телефона и погледна към Мишел, чиито очи шареха от двете страни на пътя като лъчи на маяк.
	— Нещо подозрително?
	— Едва ли ще засечем червената точка на оптиката преди попадението — сви рамене тя.
	Вероятно дочула репликите, Меган бързо се смъкна надолу на седалката.
	— Дълго ли ще имате нужда от мен тук? — попита тя.
	— Може би.
	— Но в даден момент все пак ще се наложи да се върна обратно — промълви тя, гледайки с нарастващо притеснение сгъстяващата се тъмнина около колата.
	— Всички се надяваме по някое време да се приберем у дома. За съжаление това вече не важи за Тед.
	Усетила промяната в тона му, Меган побърза да каже:
	— Не си мислете, че искам да избягам, но…
	Шон отново се обърна да я погледне.
	— Изобщо не ми приличате на страхливка, Меган. Не се поколебахте да вземете самолета до тук. Видяхте пораженията на колата ни, но не подвихте опашка. Все неща, за които се иска кураж.
	— Честно казано, бях на ръба — призна Меган. — Но искам да помогна с каквото мога.
	— Поведението ви заслужава похвала — кимна Шон, после изведнъж се сети за нещо: — Хилари напускала ли е офиса през деня?
	— Да. Когато се върнах от съда, тя беше навън. Нещо във връзка с погребението на мистър Бърджин. Но докато бях там, никой не се появи.
	— Ясно — каза Шон и зае нормално положение на седалката си. — Но аз изобщо не съм сигурен кога ще освободят тялото.
	— Господи! — изхлипа Меган. — Още не мога да повярвам, че е мъртъв!
	По лицето й потекоха сълзи. Шон се пресегна и взе ръката й.
	— Всичко ще бъде наред, Меган — опита се да я успокои той.
	— Но не можете да обещаете, нали?
	— Така е. Мога да обещая, че ще направим всичко възможно да стане така.
	Меган тръсна глава и избърса сълзите си.
	— Край! — обяви тя. — Вече съм спокойна. Никакъв плач.
	— Срещу скръбта няма закони — поклати глава Мишел.
	— Според мен обстоятелствата тук са такива, че едва ли имаме време да скърбим.
	Шон и Мишел си размениха погледи, в които се четеше уважение.
	— И така, какъв е дневният ред? — попита с укрепнал глас Меган.
	— Прибираме се в „Мартас Ин“, вечеряме, а после варим голяма кана кафе и започваме преглед на материалите — отвърна Шон.
	Телефонът на Мишел звънна около час по-късно. Беше Ерик Добкин от щатската полиция на Мейн. Мишел мълчаливо го изслуша и прекъсна линията.
	— Иска да се срещнем — късо поясни тя. — Имал някаква информация за нас. Предлагам да ви оставя в мотела и да отскоча да се видя с него. Това ще ни спести време.
	— След случилото се преди няколко часа мисля, че не бива да се разделяме — възрази Шон.
	— Аз мога да се грижа за себе си.
	— Знам. Имах предвид себе си и Меган.
	— Аз владея таекуондо — обади се Меган. — Имам зелен пояс.
	— Прекрасно — кимна Шон, опитвайки да скрие усмивката си. — Но ако използват досегашните си методи, положително ще останат далеч от желязната ви хватка.
	— Ооо!
	Очите му се прехвърлиха на Мишел.
	— Добре, иди да се срещнеш с Добкин — реши най-сетне той. — И бездруго не ни трябваш при обсъждането на юридическите въпроси. Къде ще се видите?
	— В дома му. Той ми даде адреса.
	— Добре. Но бъди готова за игра на високо ниво. През цялото време. Ясно?
	— Аз владея само тази игра, Шон. Мислех, че това отдавна ти е известно.


	13

	Къщата на Ерик Добкин се оказа на близо километър извън обхвата на джипиеса и Мишел отново набра телефона му, за да получи допълнителни указания. В крайна сметка зави зад някакъв ъгъл и видя светлините й. На алеята пред нея беше паркиран последен модел пикап додж, до който се гушеше миниван крайслер с три детски столчета, монтирани на задната седалка.
	„Охо, рече си тя. Обзалагам се, че в този дом не се спи много.“
	Къщата беше изградена от борови трупи, с покрив от кедрово дърво и входна от врата от солиден бук. Градинката пред нея отдавна беше изгубила лятната си свежест.
	Тя почука.
	Някъде отвътре се разнесоха леки стъпки. Вероятно на съпругата. В главата й изплува разположението на стаите, за което можеше да съди по екстериора.
	Антре, три спални около просторна дневна, кухня отзад. Без гараж. Което в Мейн си беше чиста лудост. Голяма и малка баня. Трупите на външните стени изглеждаха солидни, прилепени плътно една до друга.
	Вратата се отвори. Жената беше дребна, с момченце в ръце. Добре оформеното й коремче свидетелстваше, че чака още едно, и то скоро.
	— Аз съм Сали, а вие трябва да сте Мишел — приветливо рече тя, въпреки че в гласа й се долавяше лека умора. — Това е Адам, най-големият. Току-що навърши три. — Момченцето я гледаше втренчено и смучеше палеца си.
	— Имате три, нали?
	— Как разбрахте?
	— От столчетата във вана.
	— Наблюдателна сте. Ерик каза, че двамата с партньора ви сте добри в работата си. Да, имаме три момчета. — Ръката й леко потупа издутия корем. — И четвърто на път. Всяка година по едно.
	— Не си губите времето — рече Мишел, влезе в антрето и дръпна ципа на якето си.
	— Нещо за пиене? — попита Сали. — Ерик ей сега ще дойде. Довършва нещо в кабинета.
	Мишел се огледа, преди да отговори. Кабинет? Значи беше пропуснала едно помещение при предварителните изчисления.
	— Не, благодаря — отказа тя.
	Сали изчезна. Минута по-късно се появи Добкин, облечен с дебели джинси, бяла памучна риза и скиорско яке без ръкави. Русата му коса беше леко сплъстена, вероятно от продължителното носене на шапката.
	— Времето е доста хапливо — рече тя.
	— Хапливо ли? — развеселено я погледна той.
	— Е, може би по южняшки стандарти. Къщата ти е на края на света.
	На лицето му изплува усмивка.
	— Няма и осем километра до първия светофар. Трябва да видиш къде живеят някои други хора. Наистина на края на света.
	— Сигурно си прав.
	— Партньорът ти е зает, а?
	— Опитва се да покрие всички бази. Благодаря ти за обаждането. Предполагам, че не ти е лесно.
	— Ела да отидем отзад.
	Минаха покрай кухнята. През отворената врата се виждаше Сали, която хранеше Адам и още едно, около двегодишно хлапе, което беше толкова сънливо, че всеки момент щеше да забие нос в чинията пред себе си. Най-малкото вероятно е вече в леглото, съобрази Мишел.
	Влязоха в малко помещение, обзаведено със старо мръсносиво бюро, дъсчена лавица на стената и изподраскан шкаф за документи с две чекмеджета. Върху бюрото имаше включен червен лаптоп „Дел“. До него лежеше затворена метална кутия, в която Добкин най-вероятно държеше служебния си пистолет. При три любопитни хлапета в къщата това беше задължително.
	Прозорецът гледаше към задния двор. Правоъгълният син килим правеше каквото може, за да смекчи голотата на дъсчения под. Добкин се настани зад бюрото и посочи стола с кожена облегалка пред него. Мишел го придърпа и седна.
	Погледът му се насочи към кръста й.
	— Ново желязо, а?
	Тя погледна надолу към зиг-зауера, който стърчеше изпод якето.
	— Налага се, особено когато си в Мейн. А и Мърдок не даде смислен отговор на въпроса кога ще ми върне оръжието.
	— Чух, че сте отскочили до „Кътърс Рок“ да се видите с Едгар Рой.
	— Да. Мястото е доста впечатляващо. Не са пестили парите.
	— Така е. Откриха доста работни места, и то добре платени. А това никога не е излишно.
	— Значи все пак има някаква полза от убийците психопати.
	— Предполагам, че не сте постигнали кой знае какво с този.
	— Говорил си със специален агент Мърдок?
	— Не. Една приятелка на жена ми работи в „Кътърс“.
	— Пряка връзка, а?
	— Е, не чак толкова — размърда се смутено Добкин.
	— Как върви разследването?
	— Не мога да кажа. ФБР държат всичко под похлупак, както обикновено.
	— Защо пожела да ме видиш?
	— По две причини. Снощи някой се е обадил на Бърджин, след като той е получил съобщението на приятеля ти и след като е напуснал „Грейс Лодж“. Освен това е набрал някакъв номер.
	— Кой му се е обадил и кого е набрал той?
	Мишел знаеше отговора на първия въпрос, но не и на втория.
	— Обадила му се е жена на име Меган Райли. Номерът е от Вирджиния.
	— Това е неговата сътрудничка — кимна Мишел, пропускайки да добави, че въпросната дама се намира на по-малко от час път от къщата на Добкин. — А на кого се е обадил той?
	— На дежурния в „Кътърс Рок“. Да потвърди насроченото посещение на следващата сутрин.
	— Странно — промърмори Мишел. — Нали вече е ходил там? Логично е да се предположи, че е свършил тази работа.
	— Може би е от мъжете, които са прекалено предпазливи — подхвърли Добкин, замълча за момент и добави: — Или по-скоро е бил…
	— Какво знаеш за „Кътърс Рок“?
	— Федерален обект, абсолютно изолиран, в който са затворени наистина опасни престъпници.
	— Вече получих възможност да се уверя в това — отвърна с вяла усмивка тя. — Останах с впечатлението, че Едгар Рой е абсолютно зомбиран. Всекидневното им меню май съдържа и значително количество успокоителни.
	— Това би било незаконно, освен ако не е предписано от лекар.
	— Там има и лекари, нали? Които предписват каквото трябва.
	— Да, предполагам, че е така. Но вършат и други неща, например лечение от разстояние.
	— Това пък какво е?
	— Начин да се избегне постоянното транспортиране на затворниците. Лекарите ги преглеждат с компютър, който се управлява от експерти на място. Миниатюрна камера в гърлото, дистанционно отчитане на жизнените показатели, ей такива неща. Същата система се прилага и по отношение на появата им в съда, която на практика става излишна. Всичко се прави с помощта на компютърна връзка. Така се избягва евентуалното бягство, което най-често се случва по време на транспортирането.
	— Едгар Рой не ми приличаше на човек, който може да избяга — дори ако му връчат ключа от килията и му купят билет за автобуса.
	— Нищо не знам за него.
	— Друго?
	— Всъщност това е.
	— Можеше да ми го кажеш и по телефона — внимателно го изгледа Мишел.
	— Предпочитам да говоря лице в лице.
	— Което не обяснява желанието ти да ни помогнеш.
	— Вие помогнахте на моите хора и аз ви връщам услугата.
	— А може би и искаш да си върнеш на ФБР, които ти отнеха разследването?
	— Нямам нищо против тях. Рой си е техен проблем.
	— Някакви резултати от аутопсията на Бърджин?
	— Федералните си докараха свой патолог. Доколкото ми е известно, все още няма официално заключение.
	— Ами полковникът? Как прие факта, че го пращат на резервната скамейка в собствената му къща?
	— Той играе по правилата.
	— Нещо друго, което хвърля светлина върху причините за убийството на Бърджин?
	— При мен няма нищо. А как е при вас?
	— Ние едва започваме.
	— Чух, че колата ви вече е без странични стъкла.
	— От кого го чу? — попита Мишел, опитвайки се да скрие раздразнението си.
	— Вярно ли е или не?
	— Добре де, вярно е.
	— Къде се случи?
	Тя му обясни.
	— Би трябвало да го докладвате.
	— Това правя в момента.
	— Забелязахте ли нещо?
	— Нищо, освен един дългобоен куршум, който свирна под носа ми.
	— Малко хора са способни на такъв изстрел.
	— Нищо подобно. Убедена съм, че и сестричката ти би се справила.
	— Винаги ли си толкова непринудена по време на разследване? — ухили се Добкин.
	— Помага за сваляне на напрежението.
	— С вас е имало и една дама. За Меган Райли ли става въпрос?
	— Откога ни следите, по дяволите?
	— Не ви следим. Просто си имаме очи и уши в „Мартас“.
	— Мисис Бърк?
	— Тя е приятелка на жена ми.
	— Жена ти май има доста полезни приятелки.
	— Това са предимствата на малкия град.
	— Аха.
	— И така, Меган Райли ли е тази жена?
	— Да.
	— Федералните сигурно ще пожелаят да я разпитат.
	— Предполагам.
	— А вие ще ги осведомите, че е при вас?
	— Агент Мърдок със сигурност ще го разбере не по-трудно от жена ти, особено ако вземем предвид факта, че зад него стои цялата мощ на ФБР.
	— Предполагам, че това е всичко.
	— Засега — кимна Мишел.
	— Ще ти бъда благодарен, ако тази среща си остане между нас.
	Тя се надигна.
	— О, и още нещо…
	— Да? — погледна я въпросително Добкин, но вниманието му очевидно беше насочено към детския плач, който долетя от съседната стая.
	— Най-малкото? — подхвърли Мишел.
	— Да — кимна той. — Сам. Кръстих го на баща ми, който също беше щатски полицай.
	— Беше? Пенсионирал ли се е?
	— Не. Загина при изпълнение на служебния си дълг. Спор между двама пияници, завършил зле.
	— Съжалявам.
	Плачът се усили и Добкин видимо се напрегна.
	— Ако нямаш други въпроси, ще ида да помогна на Сали — каза той с тон, който предполагаше приключване на разговора.
	— Защо Едгар Рой е включен в списъка за наблюдение на ФБР? Добре, мога да разбера, че е заподозрян като извършител на серийни убийства. Но после адвокатът му е застрелян, а само двайсет секунди по-късно на местопрестъплението се появява цяла армия федерални агенти, превозени с хеликоптер чак от Бостън!
	— Нямам отговор на този въпрос.
	— Защо имам впечатлението, че не си от хората, които ще го подминат?
	— Впечатлението ти е погрешно.
	Мишел се насочи към колата, усещайки с всичките си сетива очите на домакина, забити в гърба й.
	„Май забрави, че се канеше да помага на Сали“, помисли си тя.


	14

	Шон прелисти последните страници на папката и погледна Меган Райли, която търкаше очи и отпиваше от чашата с отдавна изстинал чай. Мисис Бърк не беше възразила срещу присъствието на друга жена в стаята му и това го накара да си помисли, че възраженията й се отнасяха специално до Мишел.
	Това се потвърди от факта, че съдържателката им донесе сандвичи, две парчета пай, кафе и чаша чай за Меган.
	— Къде е приятелката ви? — попита тя, преди да напусне стаята.
	— Има работа.
	— Вечеряла ли е?
	— Не мисля.
	— Но кухнята вече е затворена.
	— Добре, ще й предам.
	Шон остави папката и насочи вниманието си към бележника пред себе си.
	— Как стана така, че Тед изобщо е поел този случай? — попита той.
	Меган остави чашата и посегна към сандвича с пуешко на масата.
	— Не съм сигурна. За пръв път спомена за него преди няколко седмици. Честно казано, тогава изобщо не обърнах внимание на Едгар Рой, защото тъкмо навлизах в новата си работа. Заинтересувах се от него едва когато мистър Бърджин обяви, че официално ще участвам в защитата. Той отдели няколко минути, за да ме запознае с него. Беше ужасно. Този Рой трябва да е истински изверг!
	— За съжаление въпросният изверг е твой клиент и това налага да запазиш мнението за себе си — заряза официалностите Шон.
	— О, да, разбира се — изпъна гръб тя. — Съжалявам.
	— Спомена, че си направила някои проучвания за Тед…
	Тя преглътна хапката си и избърса с пръст майонезата, полепнала по устните й.
	— Точно така. Съвсем рутинни неща, свързани с юрисдикцията, компетентността и други подобни.
	— Някакви идеи за защитата?
	— Не съм сигурна, че мистър Бърджин беше подготвил определена тактика, но изглеждаше нетърпелив да започне процеса.
	— Как разбра?
	— От приказките му. Наистина искаше делото да тръгне.
	— Което отново повдига въпроса как така е станал защитник на Рой. Той би трябвало да го помоли, но никъде в документите не е отбелязано, че двамата са имали и предишни професионални контакти.
	— Може би мистър Бърджин е бил нает от семейството му?
	— Това щеше да бъде следващият ми въпрос, но в папките липсват платежни документи.
	— Според мен Хилари държи тези неща отделно.
	— Липсва и кореспонденция с клиента, която би трябвало да фигурира сред документацията.
	— Може би съм я пропуснала, макар че уж прибрах всичко.
	Телефонът на Шон иззвъня. По ирония на съдбата насреща беше Хилари.
	— Току-що се връщам от дома на мистър Бърджин, Шон — съобщи тя. — Там няма никой.
	— Няма сега, но може би е имало преди.
	— Мястото е доста изолирано, до къщата се стига през чужд имот. Познавам жената, която живее там. Не е забелязала нито полиция, нито агенти на ФБР, въпреки че не е излизала от дома си.
	— Добре, Хилари, много съм ви благодарен за услугата. Меган е тук, при мен. Да, току-що долетя. Заедно с папките по делото. Но в тях няма нито дума за самоличността на хората, които са наели Тед. Не може да е Рой, или поне аз мисля така. Папката с кореспонденцията също я няма. На кого изпращахте фактурите?
	— Няма фактури.
	— Какво? Нима Тед е поел защитата му безплатно?
	— Не знам, може би. Или е договорил друг начин на плащане.
	— Но все пак някой трябва да го е ангажирал. И да е под държал контакт с него. Някъде трябва да има споразумение за юридическа защита, подписано от пълномощник на Рой.
	— Не знам за такова споразумение.
	— Това обичайно ли е за Тед?
	— В смисъл?
	— В смисъл да крие самоличността на клиентите си от вас?
	Преди да отговори, Хилари мълча в продължение на няколко дълги секунди.
	— За пръв път постъпи така — отвърна тя след кратка пауза.
	— Добре, Хилари, благодаря. — Шон изключи телефона, извърна се към Меган и въздъхна. — Мистерията се задълбочава.
	Вратата рязко се отвори.
	На прага се изправи агент Мърдок с няколко колеги зад гърба си.
	— Меган Райли?
	Младата адвокатка скочи на крака и разля чая си.
	— Да?
	— ФБР. Трябва да дойдете с нас! — Агентът се обърна към Шон. — Трябва да ми благодариш, че все още не съм те обвинил във възпрепятстване на разследването!
	— Това няма как да стане.
	— Ти си знаел, че тази жена има отношение към разследването!
	— Има отношение, но не е пряк свидетел. А аз имам пълното право да провеждам свое собствено разследване.
	Мърдок понечи да каже нещо, но Шон го изпревари:
	— Всъщност аз ти направих услуга, като я докарах в Мейн. Предвид създалите се обстоятелства ще се наложи да ви изпратя сметката за самолетния й билет и разноските по пребиваването й тук.
	— Има да чакаш! — изрева Мърдок и подхвърли на младата жена: — Да вървим, мис Райли!
	Меган спря умолителен поглед върху Шон.
	— Спокойно — рече той. — Звънни ми, като свършат, и ще дойда да те взема.
	— Това няма да стане! — отсече Мърдок.
	— Защо? Нима я задържаш против волята й?
	— Не.
	— Тогава ще я взема в мига, в който ми се обади.
	— Внимавай какви ги вършиш!
	— Съветвам те да направиш същото, агент Мърдок!


	15

	Питър Бънтинг нервно опипа вратовръзката си и кимна на служителя, който беше дошъл да го посрещне. Безброй пъти беше идвал тук, но сега беше различно. Сега щяха да му сритат задника, и то здравата.
	Изведнъж се закова на място и се втренчи в мъжа, който излизаше от вратата, към която се беше насочил.
	Мейсън Куонтрел беше с петнайсет години по-възрастен от него и по-нисък, с гърди на булдог и масивна челюст. Вълнистата му коса все още беше гъста, макар и посивяла. Чертите на лицето му бяха остри като ума му, очите му не пропускаха нищо. Той беше президент на Мъркюри Груп, една от най-могъщите компании в областта на националната сигурност, с два пъти по-големи приходи от фирмата на Бънтинг. В замяна на това обаче Бънтинг се беше възползвал от предимствата на платформата на Е-програмата, за да си осигури по-голямо влияние сред разузнавателната общност. Куонтрел беше от старата школа, която разчиташе на широка мрежа от внедрени агенти. Пчеличките си вършеха работата и захранваха държавната фабрика с хартиени доклади, които никой нямаше време да чете. Но това беше достатъчно за динозавъра, който печелеше милиарди долари на гърба на Чичо Сам. Куонтрел го беше наел направо от студентската скамейка, но по-късно Бънтинг успя да се отдели и да си изгради собствена империя. Преди две десетилетия Куонтрел беше детето–чудо в тъмните дебри на частния сектор, но Бънтинг постепенно го измести.
	Двамата не бяха приятели. В някои отношения бяха дори нещо повече от конкуренти. Но във Вашингтон нямаше победители и победени, а само оцелели. Бънтинг беше наясно, че Куонтрел би направил всичко възможно да го свали от високия пиедестал.
	— Изненадан съм да те видя тук — рече Куонтрел.
	Бас държа, че е така, помисли си Бънтинг.
	— Как върви бизнесът?
	— Никога не е вървял по-добре.
	— Така ли? Аз пък чувам други неща.
	— Изобщо не ме интересува какво чуваш, Мейсън.
	— Добре, добре, Пит — разсмя се Куонтрел. — Не карай дамата да те чака. Сигурно има да ти казва доста неща.
	След тези думи той се обърна и се отдалечи по коридора. Бънтинг остана да гледа след него, сякаш броеше крачките му. Трепна едва когато служителят го докосна по рамото и промърмори:
	— Министър Фостър ще ви приеме веднага, мистър Бънтинг.
	Въведоха го в широкия ъглов кабинет с поликарбонатни стъкла на прозорците, които пропускаха достатъчно светлина, но не и куршуми. Той седна срещу жената зад бюрото, облечена в любимия си бледосин цвят. Елън Фостър беше на четирийсет и пет, разведена, без деца, амбициозна като него и изключително интелигентна. Такава и трябваше да бъде. До това ниво се стигаше през много гъсто сито. Беше руса, стройна и привлекателна, способна да бъде както желязната лейди, така и мила жена, която няма нищо против някой лек флирт. Това не беше нещо необичайно, особено в този град, в който медът и оцетът често се използваха като заместители на обичайните афродизиаци.
	Фостър управляваше сравнителното новото Министерство на вътрешната сигурност, създадено след събитията от 11 септември. Посрещна го с леко кимване, но лицето й остана непроницаемо. Бънтинг знаеше, че като превъзходен тактик, тя бе оглавила най-голямата институция за сигурност в страната, която смучеше средства от държавния бюджет като гигантска прахосмукачка. Това предизвикваше завистта и нескритата омраза на останалите разузнавателни агенции. Но светът се беше променил и това беше основната причина за присъствието на Фостър в този кабинет. Тя се радваше на подкрепата и доверието на президента. Прекрасно знаеше, че те са по-ценни от злато. Вероятно затова си позволяваше да демонстрира великодушие към своите конкуренти, а може би го правеше просто защото знаеше, че в крайна сметка пак тя щеше да се наложи.
	— Радвам се да те видя, Питър — надигна се от стола си Фостър. — Как е семейството?
	— Добре, госпожо министър. Благодаря.
	Тя посочи канапето и креслата в дъното на просторния кабинет. На масичката имаше каничка с кафе и чаши.
	— Нека се поотпуснем малко — подхвърли тя. — Все пак срещата ни е неофициална, нали?
	Бънтинг не се остави да бъде заблуден. Професионалните екзекуции се случваха именно по време на неофициалните срещи.
	Седнаха.
	— В коридора се сблъсках с Мейсън Куонтрел — подхвърли той.
	— Предполагам — кимна Фостър.
	— Нещо ново около „Мъркюри“?
	Тя се усмихна и побутна захарницата към госта си. Очевидно нямаше намерение да отговори на този въпрос.
	— Може би той не знае за…
	— Да се съсредоточим върху теб, Питър — хладно го прекъсна тя.
	— Добре.
	Дамата нанесе удара си миг преди устните му да докоснат чашата.
	— Прехвалената Е-програма май излезе от релсите.
	Глътката кафе се оказа прекалено голяма и очите му се насълзиха от горещата течност. Той остави чашата и избърса устни с носната си кърпа.
	— Действително имаме известни проблеми, но нещата са под контрол.
	— В какъв смисъл?
	— Правим всичко възможно да ликвидираме пропуските. Аз лично…
	Тя вдигна пръст да го прекъсне, посегна към телефонната слушалка и произнесе две кратки думи:
	— Докладите, моля.
	Секунди по-късно в кабинета се появи сътрудник с делови вид, който постави една дебела папка на масичката и се оттегли. Фостър бавно я прелисти, а той стоически чакаше, преглъщайки с усилие ироничната забележка, която му беше на устата. Не е ли странно, че все още използвате хартиени носители?
	— Качеството видимо се влошава. Полезната информация от Е-програмата се е свила с трийсет и шест процента. Самите доклади са объркани и неясни. Липсват предишната обосновка и логически заключения. Ти ме увери, че операцията няма да бъде засегната, но на практика е обратното.
	— Вярно е, че летвата беше вдигната много високо, но…
	— Ти прекрасно знаеш, че аз съм най-верният ти поддръжник — отново го прекъсна Фостър.
	Това беше абсолютна лъжа, но Бънтинг покорно кимна.
	— За което съм ви дълбоко благодарен. В тези тежки моменти за мен вие действително се проявихте като чудесен лидер.
	Усмивката й продължи задължителните няколко секунди, след което се стопи.
	— Но има хора, които не споделят моя ентусиазъм. С течение на времето Е-програмата започна да усвоява бюджетни средства на други агенции. Това е Светият граал на нашето време. По-голямо парче от баницата за едни означава по-малко за други.
	Така е, но МВС прилапва най-голямото парче, помисли си Бънтинг.
	— Въпреки всичко няма спор, че Е-програмата е изключително успешна — рече на глас той. — Тя предлага на страната далеч по-голяма сигурност, отколкото конкуренцията между отделните агенции. Този модел вече не работи.
	— Не бих казала, че съм съгласна с тази оценка — бавно отвърна Фостър. — Но главният въпрос си остава: какво направи за мен днес? Варварите са на прага ни. Даваш ли си сметка какво ще се случи, ако тези неща станат публично достояние?
	— Гарантирам ви, че това няма как да се случи.
	— Не съм убедена, Питър — въздъхна тя и затвори папката. — Никак не съм убедена. На същото мнение са и други влиятелни хора. Когато директорът на ЦРУ научи, щеше да получи инфаркт. Според него това е колосална бомба с часовников механизъм, която всеки момент ще избухне. Какво би му отговорил?
	Бънтинг отпи още една глътка кафе, за да спечели време.
	— Аз съм твърдо убеден, че можем да променим нещата — заяви накрая той.
	— Това ли е отговорът ти? — погледна го с недоумение тя. — Наистина ли?
	— Точно така — твърдо отвърна той. Беше прекалено уморен, за да измисли нещо по-умно. Което също нямаше да има значение, защото жената насреща му очевидно вече беше взела решение.
	— Може би не те разбирам, Питър — каза тя и направи малка пауза, за да придаде повече тежест на онова, което предстоеше да каже. — Някои хора са на мнение, че обстоятелствата налагат изпреварващ удар.
	Бънтинг навлажни устните си. Той прекрасно разбираше какво означава това.
	— Според мен би било крайно неразумно.
	— Наистина ли? — вдигна вежди тя. — Какво ще препоръчаш тогава? Да изчакаме кризата да ни погълне? Това ли е твоята стратегия, Питър? Да се свържа ли с президента и да го уведомя какво предлагаш?
	— На тази фаза е излишно да го безпокоим.
	— Днес се държиш различно от разумния човек, когото познавам. Ще ти го кажа максимално ясно — това няма да рикошира върху нас по никакъв начин. Разбираш ли? Ако възникне подобна опасност, веднага ще нанесем изпреварващ удар.
	— Аз ще направя всичко възможно подобно нещо да не се случи, госпожо министър.
	Жената се усмихна на официалното обръщение.
	После стана и му протегна ръка. Той я стисна, усещайки дължината на маникюра й. Тези нокти можеха да извадят очи. А може би да пробият кожата и да стигнат чак до сърцето.
	— Не изгаряй мостовете, Питър. Иначе бързо ще откриеш, че няма на какво да стъпиш.
	Бънтинг напусна кабинета с изправен гръб, опитвайки се да спаси поне част от достойнството си. Съзнанието му беше заето от една-единствена мисъл — да тръгне към Мейн. Колкото по-скоро, толкова по-добре.


	Фостър допи кафето си. Секунди по-късно в кабинета се появи мъжът, на когото беше изпратила текстово съобщение.
	Джеймс Харкс застана мирно.
	Метър и осемдесет и пет, около четирийсетгодишен, със сребърни нишки в късата тъмна коса. Изглеждаше заплашително силен, с огромни ръце и загрубели като рачешки щипки пръсти. Раменете му бяха масивни и мускулести, но въпреки това се движеше безшумно като котка. Плавно, пестеливо, без нито едно излишно движение. Този мъж беше изпълнявал много мисии за Америка и нейните съюзници. Винаги безупречно, без да допуска грешки.
	Фостър допълни чашата си с кафе, но на него не му предложи.
	Отпи една глътка и най-сетне се обърна да го погледне.
	— Чули всичко?
	— Да — кимна Харкс.
	— Какво ти е мнението за Бънтинг?
	— Умен и находчив, но без много възможности за избор. Не воюва с вятърни мелници, което означава, че не бива да го подценяваме.
	— Не обели нито дума за инцидента със Сохан Шарма.
	— Да, така е.
	— Светът, в който живеем, става все по-непредвидим.
	— Това е вярно. Имате ли нови заповеди?
	— Ще ги получиш, когато му дойде времето. Но бъди готов.
	Доловил лекото й кимване, Харкс побърза да се оттегли. Тя допи кафето си и се насочи към бюрото. Чакаше я работа. В защита на себе си и на родината. Точно в този ред.


	16

	„Кътърс Рок“. Малко преди полунощ.
	Часовете за посещения отдавна бяха отминали. Пазачите наблюдаваха периметрите си. Спираловидната мрежа блестеше на ярката лунна светлина. По средната ограда течеше ток с високо напрежение, готов да овъгли всеки нещастник, който се докоснеше до нея.
	Външният портал се разтвори да пропусне юкона. Без електронни проверки, без външен оглед на превозното средство. Без показване на лични документи и без физически обиск. После изсъскаха хидравличните амортисьори на вратите. В същия момент се отвориха и вратите на юкона. Питър Бънтинг слезе пръв. Огледа обстановката, а ръцете му машинално придърпаха полите на палтото. Придружаваше го младият му помощник.
	Частният самолет го чакаше на едно летище за корпоративни клиенти, отстоящо на по-малко от час път с кола. От там бяха поели направо за „Кътърс“.
	Карла Дюкс ги посрещна на входа.
	— Здравей, Карла — поздрави я Бънтинг. — Как е положението?
	— Не е проронил нито дума, мистър Бънтинг. Само седи и мълчи.
	— Скорошни посетители?
	— ФБР. Плюс онези частни детективи — Шон Кинг и Мишел Максуел. И мистър Бърджин, разбира се.
	— И той не им каза нищо?
	— Абсолютно нищо.
	Бънтинг обнадеждено кимна. Беше използвал много връзки, за да назначи Карла Дюкс за директор на „Кътърс Рок“. Тя му беше предана до гроб, а в този момент той се нуждаеше от нея повече от всякога. Особено тук, в затвора. Никой не трябваше да разбере кой всъщност е Едгар Рой. Включително адвокатите му и ФБР.
	— Кажи ми нещо за Кинг и Максуел.
	— Настоятелни, умни, неотстъпчиви — бързо отвърна тя.
	— Нищо изненадващо, защото са бивши агенти на Сикрет Сървис — обади се Ейвъри.
	— Аз не обичам изненадите — каза Бънтинг и кимна на Дюкс. — Заведи ни при него.
	Не след дълго се озоваха в същата стая, в която Шон и Мишел бяха провели срещата си с Рой. Минута по-късно се появи и затворникът. Надзирателите го настаниха на стола. Той веднага протегна дългите си крака и се втренчи в нищото.
	— Това е всичко, благодаря — подхвърли Бънтинг, обръщайки се към Дюкс. — Изключи аудио и видео апаратурата, ако обичаш.
	Изчака заповедта му да бъде изпълнена и седна на стола до Рой. Толкова близо, че коленете му почти го докосваха.
	— Здравей, Едгар.
	Никаква реакция.
	— Мисля, че ме разбираш, Едгар.
	Рой дори не мигна. Погледът му остана закован някъде над рамото на Бънтинг.
	Той се обърна към помощника си.
	— Моля те, кажи ми, че няма мозъчни увреждания.
	— Досега не са открили нищо нередно.
	— Симулира ли?
	— Всичко е възможно — сви рамене Ейвъри. — Умът му работи като на всеки нормален човек.
	Бънтинг се замисли. В съзнанието му изплува споменът за първия контакт на Едгар Рой със Стената. Това беше един от най-вълнуващите мигове в живота му. Въодушевлението му тогава можеше да се сравнява само с чувствата, които бе изпитал при раждането на децата си.


	Окичен с електронната апаратура, която бяха използвали върху вече покойния Сохан Шарма, Рой беше заковал поглед в монитора. Бънтинг отбеляза, че когато екранът се раздели на две, затворникът гледаше едното изображение с дясното си око, а другото — с лявото. Това беше необичайно, но не и невъзможно за хора с неговите умствени способности.
	— Статут? — подхвърли той.
	— Нормален — отвърна Ейвъри, който обработваше информационния поток, приведен над редицата компютри.
	— Нормален, но леко повишен?
	— Не. Няма никаква промяна.
	— По моя команда включи Стената на пълна мощност. Трябва да разберем дали този човек може да я пробие достатъчно бързо. Нямаме нито време, нито възможности за избор.
	— Ясно.
	Бънтинг намести слушалките на главата си. Първите въпроси щяха да бъдат по-леки, нещо като загрявка.
	— Едгар, искам да ми докладваш логистичните данни от пакистанската граница, които току-що се появиха на екрана. Започни с придвижването на американските специални части и реакцията на талибаните на четиринайсето число миналия месец.
	Пет секунди по-късно в слушалките му прозвуча абсолютно точно повторение на данните от екрана.
	— Статут? — обърна се към Ейвъри той.
	— Никакви отклонения. Абсолютно права линия.
	Бънтинг се обърна назад към еднопосочното огледало.
	— Едгар, на екрана пред теб току-що се появи шифърът за връзка със сателитната платформа на Министерството на отбраната, разположена над Индийския океан. Моля те да изброиш всяка цифра от него до първите петстотин.
	Отговорът се появи в слушалките почти мигновено. Очите на Бънтинг не се отделяха от екрана на таблета, върху който бяха изписани правилните цифри. Когато Рой свърши, от устните му се откъсна въздишка на облекчение. Съвпадението беше идеално, без нито една грешка.
	— Тета-статус? — извика той на Ейвъри.
	— Без промяна.
	— Включи на максимална мощност.
	Почти веднага информационният поток видимо се ускори.
	— Да те видим сега, Едгар — промърмори Бънтинг. — Дано успееш да се включиш в отбора на големите играчи.
	Последваха още четири въпроса, всеки с по-голяма сложност от предишния. Рой отговори с лекота.
	— Той е напълно спокоен! — промълви с одрезгавял от вълнение глас Ейвъри. — На практика неговата тета-активност дори се понижи!
	_Спокоен_, повтори мислено Бънтинг, опитвайки да не се поддава на еуфорията. Този човек е отпуснат и спокоен, а неговата тета-активност дори се понижава, въпреки че Стената действа на максимални обороти!
	Но все още беше рано за окончателни заключения. Запаметяването е едно, анализът — съвсем друго нещо.
	— Едгар, преди десет минути на екрана се появи военната и геополитическа обстановка в афганистанската провинция Анбар. Искам да я съпоставиш с политическото положение в Кабул, като отчетеш лоялността на племенните и политическите лидери в двата района. А после да направиш максимално точен анализ на стратегическите действия на американските бойни части, които биха довели до укрепване на позициите им в Анбар и евентуалното им настъпление в съседните региони през следващите шест месеца. Обърни внимание на факта, че в същото време трябва да засилим контрола си над столицата — както в политическо, така и във военно отношение.
	В таблета на Бънтинг бяха вкарани четири абсолютно достоверни сценария — резултат от работата на стотина топ анализатори от различни институции, които бяха обработвали същите данни в продължение на седмици. Всеки отговор, който се доближаваше до тях, би бил повече от задоволителен. Това вече беше истинският тест. Кандидатът за този пост щеше да бъде наричан Анализатор, а не Запаметяващо устройство. Той щеше да печели парите си, като превръща фактите в нещо много по-ценно — както древните алхимици са мечтаели да превърнат желязото в злато.
	Отговорът дойде точно след петнайсет секунди.
	Но той нямаше нищо общо с четирите възможни варианта, запечатани в паметта на електронното устройство. Бънтинг зяпна от изненада и ченето му почти опря в миниатюрния компютър. Той беше разговарял с експерти от Пентагона, Държавния департамент и дори от ЦРУ, но никой от тях не беше предложил дори подобие на революционната стратегия на Рой. И то след обмисляне, продължило едва няколко секунди.
	Очите му бавно обиколиха хората, които присъстваха на експеримента и също бяха чули онова, което прозвуча в слушалките му. Всички до един бяха вцепенени от изненада. Погледът му се върна върху Рой, който продължаваше да седи спокойно. На лицето му бе изписано леко заинтригувано изражение — сякаш не беше превърнал на пух и прах мощта на американското разузнаване, а гледаше забавен филм.
	Питър Бънтинг не беше сред хората, родени с прословутата сребърна лъжица в уста. Беше израснал в семейството на професионален военен, което се местеше по различни точки на света в зависимост от преназначенията на бащата. Доброволец в армията, баща му беше проливал кръвта си за родината и беше успял да внуши на сина си, че това е чест за всеки истински мъж. За огромно разочарование на младия Бънтинг лошото зрение му попречи да постъпи в армията, но въпреки това той намери начин да служи и да бъде полезен на родината си.
	В момента душата му ликуваше. Дори не беше мечтал да попадне на фантастичен Анализатор като Едгар Рой. Това, което звучеше в слушалките му, далеч надхвърляше шестмесечните усилия на цялата разузнавателна общност на Съединените щати.

	* * *

	А сега какво?
	Очите му останаха приковани върху почти двуметровата фигура на зомбито срещу него.
	Бог да ни е на помощ!
	— Как върви разследването на убийството на адвоката? — попита той, обръщайки се към Ейвъри.
	— Бавно. Поверено е на специален агент Мърдок.
	— Каква е връзката с Едгар?
	— Бърджин е ползвал услугите на младата адвокатка Меган Райли. Разбира се, плюс тези на Кинг и Максуел.
	— Аха. Настоятелните, умните и неотстъпчивите… Именно те са открили тялото на Бърджин, нали?
	— Да.
	— Днес онази кучка Фостър буквално ми отряза главата. А на отиване към кабинета й се разминах с Мейсън Куонтрел. Сигурен съм, че го е организирала нарочно.
	— Защо мислите така? — попита Ейвъри.
	— То е ясно. Искаше да ми покаже, че е предпочела Куонтрел. Отдавна търсеха повод да ме отстранят и да качат на пиедестала Мъркюри Груп. И днес са решили, че вече имат такъв повод.
	— Но защо да го правят? Е-програмата се развива изключително успешно. Докато подходът на Куонтрел е все така безнадеждно остарял.
	— Във Вашингтон късата памет е широко разпространено явление. За успешната реализация на Е-програмата всички висши чиновници трябва да ни осигуряват свободен достъп до информацията, с която разполагат, но повечето от тях искат да запазят малките си крепости такива, каквито са били винаги. А това тяхно желание среща подкрепата на всички по-важни държавни институции.
	Вниманието на Бънтинг отново се насочи към Рой.
	— Едгар, ти трябва да разбереш, че родината се нуждае от теб. Ако ни помогнеш, ние ще те измъкнем от тук. Разбираш ли какво ти казвам?
	Нищо. Черни точки.
	— Аз съм убеден, че ме разбираш — не се отказа Бънтинг. — Затова те моля много внимателно да помислиш как точно да променим нещата около теб. Все още имаме шанс, но това няма да продължи вечно.
	Лицето срещу него го гледаше с каменно безразличие.
	След още няколко безуспешни опита Бънтинг въздъхна, стана и напусна помещението. Ейвъри забърза след него.
	— Какво ще стане, ако наистина е убил онези хора, сър? — попита той.
	— Аз трябва да мисля за сигурността на повече от триста милиона души — отсече Бънтинг. — И се нуждая от Едгар Рой, за да успея.


	17

	Мишел седеше на леглото срещу Шон. Току-що бяха приключили с размяната на информация.
	— Меган сигурно е уплашена до смърт — подхвърли тя.
	— Все пак прояви малко кураж — отвърна Шон. — Заяви на Мърдок, че си знае правата и няма да му позволи да си играе с нея.
	— Браво.
	— Но после очите й се насълзиха и се разхълца. Страхувам се, че Мърдок го прие като проява на слабост.
	— Ясно — унило кимна Мишел. — А сега какво ще правим?
	— С Рой ударихме на камък. Освен това не можем да разследваме убийството на Тед, защото Мърдок няма да ни позволи.
	— В такъв случай да се захванем с нещо, което има отношение към разследването — вдигна глава Мишел. — Например с въпроса за вината на Едгар Рой.
	Шон кимна и добави:
	— А също така да потърсим отговор на въпроса защо се радва на такова внимание от страна на федералните. Допускам, че е сериен убиец, но за съжаление такива като него има още много. Те обаче не предизвикват среднощни набези с хеликоптери и пълна изолация.
	— Трябва да разберем с какво всъщност се е занимавал на държавната си служба.
	— Тед каза, че е работил в данъчното.
	— Значи се връщаме във Вирджиния?
	— Първо трябва да се погрижим за Меган. И да разберем от кого е бил нает Тед Бърджин.
	— Според мен всеки адвокат трябва да уведоми хората, които са го наели, че възнамерява да разговаря с обвиняемия.
	— Но Добкин ти е казал, че Тед е разговарял само с Меган и служителите в „Кътърс“. Може би е използвал електронната поща?
	— Добкин не спомена нищо подобно. Освен това човек на възрастта на Бърджин едва ли владее изпращането на имейли по смартфон.
	— Вероятно не — кимна Шон. — Но ти си права — той би трябвало да контактува по някакъв начин с клиента си.
	— Помниш ли дали медиите са споменавали за някакви роднини на Рой? Ако е така, вероятно именно те са наели Бърджин.
	— В някакъв вестник прочетох, че родителите му са починали. Не помня да споменаваха за други роднини. Ще се наложи да проверим по друг начин.
	Шон отвори бележника си и започна да пише.
	— Добре, засега спираме разследването на убийството. Проследяваме биографията на Рой, за да открием евентуални близки, които са му наели адвокат, а едва след това се заемаме с главния въпрос.
	— Да разберем дали Рой действително е убил тези хора? — подхвърли Мишел и кимна. — Май всичко се свежда до това. Което обаче означава, че пак ще си пъхнем носовете в разследването.
	— При всички случаи щяхме да го направим — отбеляза той. — По закон обвинението трябва да предостави на защитата абсолютно всички улики и доказателства.
	— Не означава ли това, че ще можем да разгледаме и местопрестъплението?
	— Абсолютно. Ако не го направим, ще допуснем сериозна професионална грешка.
	— Мислиш ли, че Рой симулира? Като ченге съм попадала на не един и двама, които са се правили на зомбирани. Особено ако ги очаква смъртна присъда.
	— Ако симулира, значи е гений.
	— Може би е упоен.
	— Не виждам причини държавата да дрогира обвинен в убийство, за да го отърве от съдебен процес.
	— Добре, ясно. Кога мислиш да тръгнем за Вирджиния?
	— Казах на Меган да ми звънне, когато федералните приключат с нея.
	— Отчитайки намеренията на Мърдок да ни прецаква на всяка крачка, тя може би няма да се появи скоро. Можем ли да си позволим да изчакваме?
	— Какво си намислила? — внимателно я погледна той.
	— Откъде знаеш, че съм намислила нещо?
	— Забрави ли, че сме като женени от сто години? Или поне се държим като такива.
	— Не довършвай изреченията вместо мен, защото ще се опариш!
	— Е? — погледна я очаквателно той.
	— Може би е по-разумно аз да замина за Вирджиния веднага и да се заема с разследването на убийствата и вниманието, което ФБР проявява към Рой. А през това време ти ще стоиш тук и ще чакаш да освободят Меган. Може би по-късно ще се наложи отново да отскочиш до „Кътърс Рок“, този път в нейната компания. Виж какво можеш да изровиш около убийството на Бърджин, а после ще се съберем да обменим информация.
	— Нали уж щеше да се грижиш за мен? — подхвърли с усмивка той.
	— Е, за известно време ще се наложи да се правиш на голямо момче и да не се оплакваш.
	— Значи ще използваме тактиката „разделяй и владей“?
	— По-скоро ще отслабим силите си наполовина — мрачно отвърна Мишел и му подаде пистолета си. — По-добре вземи това.
	— Нямам разрешително — поклати глава той.
	— Предпочитам да те арестуват за незаконно притежание на оръжие, вместо да идентифицирам трупа ти, защото не си имал такова.
	— Разбрах. Ами ти?
	— Не се безпокой за мен. Ще се отбия у дома за някой резервен.
	— Колко си ги събрала?
	— Точно толкова, колкото ми трябват.
	Той протегна ръка и пое пистолета.


	18

	Шон получи доверие да шофира през нощта и откара Мишел до летището в Бангор, навреме за полета в седем сутринта. Тя смени самолета във Филаделфия и малко преди обед пристигна във Вирджиния. И в двата самолета спа непробудно. Когато стъпи на земята, се чувстваше свежа и бодра. Взе си тойотата от покрития паркинг на летището и се прибра у дома, където напълни цял сак с чисти дрехи, грабна един пистолет и потегли към офиса. Там провери електронната си поща, прибра още някои вещи, провери няколко адреса, проведе един–два телефонни разговора и потегли за Шарлотсвил. Пристигна там в четири следобед и се насочи директно към кантората на Тед Бърджин, която се намираше в бизнес центъра близо до „Боърс Хед Ин енд Ризорт“.
	Сградата беше с дървена, боядисана в бяло облицовка и черна врата. Вътрешното разположение беше съвсем обикновено: рецепция, два кабинета, заседателна зала и малко сервизно помещение в дъното. По стар навик Мишел направи кратък оглед, отбелязвайки наличието на резервен изход.
	Посрещна я жена над шейсет, облечена със светлосиня блуза с жабо, черна пола и черни обувки с ток. Русата й коса беше започнала да изтънява от дългогодишното къдрене. Очите й бяха леко подпухнали, бузите — зачервени. Това трябва да е Хилари Кънингам, помисли си Мишел. Жената се представи, потвърждавайки предположението й. След като поднесе съболезнованията си за преждевременната смърт на шефа й, Мишел помоли да огледа кабинета му.
	— Трябва да открием клиента му — поясни тя.
	Хилари я въведе в кабинета на Бърджин и я остави сама с обяснението, че трябва да се погрижи за погребението. Изглеждаше толкова съкрушена, че Мишел неволно се запита дали отношенията им не са били нещо повече от тези между работодател и служител. Ако беше така, вероятно трябваше да се поразровят и в тях. Имаше голяма вероятност убийството на Бърджин да няма нищо общо със защитата на Едгар Рой. Той действително бе преподавател по право на Шон и негов стар приятел, но двамата не се бяха виждали дълго време. Може би някои неща в живота на Бърджин щяха да обяснят смъртта му — там, в далечния Мейн.
	Тя затвори вратата, седна зад старомодното писалище и плъзна ръка по избелялата кожена тапицерия. Всичко в този кабинет беше старомодно и солидно. Затвори очи и си представи мъртвия мъж в колата.
	Смаленото тяло, сгърченото лице, дупката в главата.
	И страничното стъкло, вдигнато от убиеца.
	Убиец, когото Бърджин е познавал. Ако това предположение се окажеше вярно, то значително щеше да съкрати списъка на заподозрените.
	Мишел започна да преглежда папките върху бюрото.
	В ъгъла имаше няколко рафта за документи, но всичките бяха празни. Адресник липсваше. Нямаше и компютър. Тя се върна на рецепцията и попита Хилари защо е така.
	— Ние с Меган използваме компютри, разбира се — отвърна тя. — Но той се задоволяваше с писалка, бележник и диктофон.
	— А календар?
	— Аз отбелязвах срещите му в компютъра си. Всяка седмица му правех по една разпечатка. Освен това той си имаше бележник с дати, в който отбелязваше всичко.
	Мишел кимна. Въпросният бележник със сигурност бе в ръцете на агент Мърдок. Заедно с личните документи на адвоката.
	— Имате ли представа дали е изпращал имейли от мобилния си телефон?
	— Съмнявам се. Едва ли е знаел как се прави. Предпочиташе да говори директно.
	Мишел се върна в кабинета и огледа чашата с моливи и химикалки на писалището, до която имаше купчина бележници.
	Абсолютно старомоден човек. Но в това, разбира се, няма нищо лошо.
	Насочи вниманието си към дървените шкафове за документи, гардероба, шлифера на закачалката и накрая — към малкия буков шкаф.
	Огледът й отне цял час, но не откри нищо съществено.
	За разпита на Хилари отиде още един час. Оказа се, че Бърджин не й беше казал много за делото „Рой“ и това по някакъв начин беше раздразнило възрастната жена.
	— Обикновено споделяше всичко за текущите си дела — поясни Хилари. — Все пак работехме заедно.
	— Вие ли се занимавахте със счетоводството?
	— Разбира се. Именно затова ми се стори странно, че той изобщо не спомена кой го е наел за защитата на Едгар Рой. Някой трябваше да ни плати все пак. Пред Шон споменах, че може би е приел да го защитава безплатно, но колкото повече мисля, толкова по-невероятно ми се струва това.
	— Защо?
	— Практиката му беше ограничена. Печелеше добре, но подобно дело изисква много време и разходи. Със сигурност не би могъл да си ги позволи.
	— Възможно ли е да е търсил известност? Такова дело не се появява всеки ден.
	— Мистър Бърджин не се интересуваше от славата — намръщи се Хилари. — Той беше много уважаван адвокат.
	— Може би клиентът е поставил допълнителни условия за секретност. Разполагате ли с извлечения от банковата му сметка? Има шанс в нея да е постъпила някаква сума, която не е минала през вас.
	Хилари придърпа клавиатурата.
	— Имаме сметка в една местна банка — поясни тя. — В нея постъпват всички средства от дейността ни. Ще проверя веднага, защото имам постоянен достъп онлайн.
	Проверката на различните прозорци отне минута — две.
	— Нищо — поклати глава тя. — Всички тези преводи съм ги правила лично, в продължение на шест месеца.
	— А в брой?
	— Не. Липсва информация за вноски в брой.
	— А той имаше ли друга сметка?
	В очите на Хилари проблесна обида.
	— Никога не ми е споменавал подобно нещо.
	— В материалите по делото липсва финансово споразумение, нали?
	— Точно така. Вече проверих.
	— А аз имах възможност да се уверя, че Едгар Рой е неспособен да извърши подобни действия. Следователно те са били дело на човек с пълномощно или нещо подобно. Никой не може да се самоназначи за защитник на когото и да било. Това е работа на съда при спазване на определени условия. — Тя погледна Хилари в очите. — Сигурна ли сте, че случаят не е точно такъв?
	— Абсолютно. Ако съдът е назначил служебен защитник, това щеше да бъде отразено в документите по делото. Мистър Бърджин го е правил многократно, най-вече, когато обвиняемите са били неплатежоспособни. Но този случай не е такъв. Освен това не вярвам в невменяемостта на Едгар Рой. Той е имал дом и работа.
	— Значи е просто в кома? — подхвърли Мишел. — Не съм сигурна кое от двете е по-лошо.
	— Не мога да кажа.
	— Може би Бърджин е бил нает от член на семейството? Но родителите на Рой са покойници. Дали е имал други роднини? Шон не си спомня вестниците да са споменавали подобно нещо.
	— Не съм говорила по този въпрос с мистър Бърджин — сдържано отговори Хилари.
	— Нима не бяхте изненадана? — продължаваше да я притиска Мишел. — Поема защитата на човек без финансово споразумение и без паричен аванс?
	— Признавам, че се почувствах доста объркана — притеснено отвърна Хилари. — Но никога не съм си позволявала да разпитвам мистър Бърджин по професионални въпроси.
	— Но този въпрос е бил и служебен. Адвокатският договор е важен, защото именно той гарантира плащането. Все пак става въпрос за бизнес, а вие сте част от този бизнес.
	— Пак повтарям, че никога не съм го разпитвала. Мистър Бърджин знаеше какво прави, а и бизнесът все пак си беше негов. Аз бях обикновена служителка.
	Но си искала да бъдеш нещо повече, изгледа я внимателно Мишел. Това мога да го разбера.
	— Той никога ли не изпусна нещо по въпроса с новия ангажимент? — подхвърли на глас тя. — Нещо, свързано с финансово споразумение?
	— Не.
	— А клиентът никога не се е появявал тук, така ли?
	— Е, аз не живея в кантората. Но мога да потвърдя, че такъв човек не се е появявал тук в рамките на работното време.
	— Имахте ли други клиенти, когато той пое защитата на Едгар Рой?
	— Не ви разбирам — объркано я погледна Хилари.
	— Искам да кажа, че ако в кантората се е появил непознат за вас човек, вие не сте били в състояние да определите дали е нов клиент, преди той да е разговарял с мистър Бърджин.
	— О, сега ви разбрах. Обикновено новите клиенти първо се обаждат по телефона. Аз им записвам личните данни и питам за какво става въпрос. Правя го, за да им спестя време, защото мистър Бърджин не се занимава с всякакви дела.
	— Били сте нещо като филтър.
	— Точно така. Те разбират за какво става въпрос и осъществяват контакт само ако той може да им свърши работа. А аз изготвям договор за адвокатски услуги едва след като стигнат до споразумение.
	— В деня на визитата им?
	— Понякога. Но когато става въпрос за нещо необичайно и мистър Бърджин трябва да нанесе съответните промени в стандартния документ, договорът се изпраща няколко дни по-късно на адреса на клиента. Той имаше един железен принцип — никакви действия, преди клиентът да подпише.
	— С изключение на договора с Едгар Рой.
	— Очевидно — изсумтя Хилари.
	— А обаждал ли се е някой непознат за вас човек, който да е поискал да го свържете с мистър Бърджин?
	— Обаждат се много хора. И познати, и непознати. Но не си спомням за нищо, което да ми е направило впечатление.
	— А някой да е идвал при Бърджин в дните около поемането на защитата на Рой? Човек, на когото не сте изпратили адвокатски договор?
	— Доколкото си спомням, не.
	— Но вие сама казахте, че не спите в кантората. Бърджин би могъл да се среща с някого и в извънработно време. Или да приема посетители, когато ви няма.
	— Разбира се. Това е напълно възможно.
	— Какво можете да ми кажете за Меган Райли?
	— Дойде да работи при нас само преди два месеца. Мистър Бърджин отдавна казваше, че му трябва помощник. Защото няма да практикува вечно, а работата е толкова много, че ще стигне и за втори адвокат. Разбира се, по това време той вече представляваше мистър Рой и това отнемаше доста голяма част от времето му.
	— Имаше ли много кандидати за мястото?
	— Няколко. Но Меган веднага му допадна.
	— Вие харесвате ли я?
	— Тя е добро момиче и много работи. Допуска и грешки, разбира се, но това се дължи на недостатъчния й опит. Мистър Бърджин беше добър наставник за нея и много й помагаше… — Жената изведнъж млъкна.
	— Какво? — втренчено я погледна Мишел.
	— Мистър Бърджин и съпругата му нямаха деца. Според мен той възприемаше Меган като своя дъщеря или дори като внучката, която никога не е имал. Може би това беше една от причините да я вземе на работа. Другите кандидати бяха по-възрастни.
	— Това мога да го разбера — кимна Мишел. — Вероятно Бърджин е разговарял с нея и в деня, в който… в който се случи нещастието с него. Да ви е споменала нещо подобно?
	— Не. Но ако се е случило в извънработно време, едва ли щеше да ми каже. На другия ден отиде направо в съда. Чухме се едва следобед и аз веднага изпратих онова съобщение на Шон.
	— Меган твърди, че е взела със себе си цялата документация по делото Рой. Дали не е забравила нещо?
	— Ако желаете, мога да проверя.
	— Моля ви.
	Двайсет минути по-късно Хилари се появи с тънка папка, съдържаща само два листа.
	— Открих това в документацията на друг клиент — обясни тя. — Явно става въпрос за грешка. По тази причина не го е взела.
	Мишел отвори папката и се втренчи в най-горния лист. Беше федерално разпореждане, което задължаваше Тед Бърджин да предостави пълна информация за обстоятелствата, при които е поел юридическата защита на Едгар Рой. Подписът най-отдолу я накара да трепне.
	_Специален агент Брандън Мърдок._


	19

	Шон се прибра в мотела на разсъмване и буквално рухна в леглото. Събуди се късно, но успя да хване обяда. Меган все още не се беше обадила. В крайна сметка той не издържа и набра телефона й, но се включи гласова поща. После прегледа документите по делото два пъти, но не откри нищо интересно. Нещата бяха в съвсем начална фаза. Нямаше как да разбере към каква защитна стратегия се е ориентирал Бърджин. Това беше обяснимо, защото делото все пак беше в началото си. Опитен адвокат като Тед просто бе опипвал пътя, по който му бе предстояло да поеме. А и липсата на сътрудничество от страна на Едгар Рой никак не му беше помогнала.
	Свечеряваше се. Шон отби на банкета наетата кола със строшените стъкла и слезе. Полицията и ФБР отдавна бяха приключили с огледа на местопрестъплението, отнасяйки със себе си и жълтите ограничителни ленти.
	Започна от мястото, на което беше спряла колата. Представи си как Бърджин пътува сам по пустия път. Какво го беше накарало да отбие и да спре? Може би някой закъсал водач, който е махал с ръце за помощ? Бърджин беше разумен човек, но от онова поколение, което винаги бе склонно да помогне.
	Но, от друга страна, бе седемдесетгодишен, сам и без оръжие. Логиката сочеше, че би трябвало да продължи пътя си. Ако убиецът бе симулирал авария, за да го накара да спре, той би могъл да го подмине, а после да се обади на 911. Нищо не бе налагало да спре и да свали страничното стъкло, за да получи куршум в главата.
	И така, той не би трябвало да спира дори и да бе познавал човека, който бе изскочил на пътя. Това заключение накара Шон да обмисли друга вероятност: Бърджин бе имал среща с някой и този някой го бе убил. Той огледа чакълестия банкет, а мислите му се върнаха към фаталната нощ. Не бяха забелязали никакви следи от друга кола, но той се принуди да признае, че и не направиха кой знае какво преди появата на полицията. Ако на пътя бе имало друга кола, от нея би трябвало да са останали някакви следи. Следи, които полицията и ФБР нямаше как да пропуснат.
	Шон погледна към гората. Щатските полицаи бяха извършили предварителен оглед на периметъра, отлагайки истинското претърсване за след разсъмване. Дали бяха открили нещо? И ако да, дали Добкин знаеше за него, или ФБР бе решило да държи на тъмно всички, включително местните власти?
	Всичко това беше свързано и с най-главния въпрос: ако бе имало среща, с кого бе тя? И по каква причина?
	Въпреки своята отзивчивост и загриженост за околните Бърджин съвсем не беше глупак. Дори при най-малкия шанс за нападение срещу него, той не би се появил тук. Дали това бе имало някаква връзка с Едгар Рой? Заключението беше: да, би трябвало да има. Просто защото Рой бе единствената причина за появата на Бърджин в щата Мейн.
	При това положение кръгът на заподозрените се стесняваше значително. Дали този кръг започваше и се затваряше между стените на „Кътърс Рок“?
	В далечината се появи светлината на фарове. Отначало Шон реши, че става въпрос за случайно преминаващ автомобил, но колата намали, отби от пътя и спря зад форда.
	Ерик Добкин не беше в униформа, а колата му не беше патрулка на щатската полиция, а обикновен цивилен пикап додж. Подметките му звучно затропаха по асфалта. Беше облечен с джинси и пуловер с логото на щатския университет в Мейн. На главата му имаше бейзболна шапка на „Ред Сокс“. Приличаше на гимназист, който се прибира след поредния мач.
	— Какво търсиш тук? — попита Добкин, без да вади ръцете си от джобовете.
	— Не е ли очевидно? — отвърна Шон. — Оглеждам местопрестъплението.
	— И?
	— Нищо особено.
	— Наистина ли мислиш, че е познавал убиеца си?
	Погледът на Шон се плъзна към тъмната гора зад гърба на Добкин. Намираха се на километри от океана, но въпреки това солта във въздуха се чувстваше съвсем осезаемо и проникваше във всяка пора на кожата му. Като цигарения дим в някой бар.
	— Това е само предположение. Заради страничното стъкло. И поради факта, че е спрял — посред нощ, на абсолютно безлюден път. Едва ли би го направил за непознат.
	— Може би някой го е подмамил с фалшива повреда. Обикновено хората спират да помогнат. Дори ти го направи.
	— Така е — неохотно кимна Шон. — Но ние бяхме двама, освен това партньорката ми имаше пистолет.
	— Хипотезата ти, че го е спрял полицай, звучи убедително, но според мен не е станало така. Районът действително е изолиран, но тук всички се познаваме. Външен човек с полицейска кола няма как да остане незабелязан.
	— Според мен си прав. Има далеч по-лесни начини да ликвидират Тед, ако някой е пожелал смъртта му. — Шон замълча за момент и го погледна в очите. — Напълно ли сте отстранени от разследването?
	— Не напълно. То действително се води от ФБР, но не могат да минат без нас.
	— Открихте ли нещо интересно тук?
	— Нищо. Щях да кажа на партньорката ти, ако бяхме открили.
	— Ами ако е имал среща с някого? — подхвърли Шон. — Това би обяснило както спирането на банкета, така и свалянето на стъклото. Не открихте ли следи от присъствието на друга кола?
	— Ако питаш за следи от гуми — не. Но те лесно могат да бъдат заличени — изкарваш колата на асфалта и просто изравняваш чакъла с крак. Но с кого би си направил среща на такова място?
	— Надявах се ти да имаш някакви идеи.
	— За разлика от теб аз не познавах този човек.
	Репликата прозвуча малко по-обвинително, отколкото възнамеряваше Добкин.
	— Исках да кажа, че ако е имал среща с някого, той най-вероятно е бил местен човек — поясни Шон. — А след като тук не живеят много хора, може би ти имаш някакви по-конкретни предположения. Може би някой от „Кътърс Рок“? Ти вероятно познаваш хората, които работят там.
	— Част от тях — кимна Добкин.
	— Слушам те.
	— Не съм сигурен, че имам какво да кажа.
	— Или не искаш?
	— Все едно.
	— Но си разговарял с партньорката ми.
	— Точно така. Между другото, къде е тя?
	— Проверява разни неща.
	— Ако усети, че се бъркате в разследването, Мърдок ще ви разкъса.
	— Няма да ни е за пръв път. Често се случва да се пречкаме на официалната машина.
	— Само те предупреждавам.
	— Защо спря тук, след като нямаш какво да ми кажеш?
	— Защото един човек е убит и аз искам да открия извършителя.
	— И аз искам същото.
	Добкин плъзна подметката си по асфалта.
	— Над мен има началници, но ти не си сред тях — рече той и с въздишка добави: — Освен това имам семейство. Съжалявам, но нямам намерение да губя службата си заради вас.
	— Ясно. Разбирам те. Благодаря за това, с което ни помогна.
	Шон се обърна и тръгна към колата си.
	— Имаш ли представа кой е стрелял по вас? — подвикна след него Добкин.
	— Не — обърна се Шон. — Но във всеки случай беше отличен стрелец.
	— Ще се опитам да направя нещо по въпроса.
	— Добре.
	— Защо не се обърна към полицията? Някой се е опитал да ви убие все пак.
	— Не. Беше предупреждение. Различно е.
	— Въпреки това ще се опитам да направя нещо.
	— Както искаш.
	— Май не го приемаш сериозно, а?
	— Напротив, приемам го съвсем сериозно. Просто се съмнявам, че ще откриеш нещо.
	— Ние умеем да си вършим работата — сковано отвърна Добкин.
	— Сигурно. Но нещо ми подсказва, че и противникът е не по-малко добър.
	Замълчаха и си размениха продължителни погледи. Беше ясно, че мислят за едно и също.
	Пръв се обади Добкин.
	— На твое място бих закрил тези прозорци с нещо — махна към форда той. — Утре го дават да вали.
	Шон го изчака да си тръгне, а после подкара към „Мартас Ин“. През счупените стъкла духаше толкова силно, че се принуди да закопчае якето си догоре.
	Надяваше се Мишел да е имала повече късмет.


	20

	Мишел включи фенерчето си и тръгна към задната част на къщата. Беше успяла да хапне нещо за вечеря, да докладва на Шон и да помисли за всичко, което беше открила до момента. Пое към къщата на Бърджин доста след мръкване. Разбира се, нямаше намерение да прониква с взлом, но по принцип за този вид дейност предпочиташе нощните часове.
	Тед Бърджин беше живял във ферма от XVIII век, основно преустроена преди пет години — малко преди нелепа катастрофа да отнеме живота на жената, с която беше живял четирийсет години. Бе научила тази информация от Шон и бе изпитала още по-силна симпатия към възрастния адвокат, а желанието й да открие убиеца му се усили.
	Разстоянието от кантората му до тук беше дванайсет километра. Самотната къща се гушеше сред полегати зелени хълмове. Каква ли щеше да бъде съдбата й оттук нататък, попита се тя. Може би я беше завещал на Хилари Кънингам в знак на благодарност за дългогодишната й вярна служба.
	Самата Хилари й даде ключа с обяснението, че Бърджин го държал в кантората като резерва за извънредни ситуации.
	Е, тази със сигурност е такава.
	Тя се насочи към задната врата, защото предпочиташе да избягва парадните входове. Особено след като почти беше прерязана на две от автоматичен откос, излетял през вратата на една къща във Феърфакс, Вирджиния, пред която беше стояла само секунда.
	Отвори, влезе и запали фенерчето си „Маглайт“.
	Не беше трудно да разбере, че се е озовала в кухнята. Лъчът пробяга по хладилник и съдомиялна. Тя побърза да затвори след себе си.
	Къщата не беше голяма, само с няколко стаи. Така че огледът й отне около час. Не откри нищо, което да заслужава внимание. Резултатът можеше да бъде различен само ако започнеше да кърти дъските на пода и да разбива мазилката на стените. Оказа се, че Тед Бърджин е бил човек с железни навици, наблягащ на качеството, а не на количеството. Притежаваше сравнително малко вещи, но всички с отлична изработка. Край стената в помещението, което очевидно играеше ролята на библиотека и кабинет, имаше стъклена витрина с две изключителни ловни пушки от рядък модел. Мунициите за тях се намираха в чекмеджетата под нея.
	Патрондашът, рибарската въдица и другите спортни принадлежности в килера свидетелстваха за любовта на Бърджин към дейностите на открито. Ако се беше пенсионирал, може би щеше да има възможност да се наслаждава на златните си години. Всъщност не може би, а със сигурност.
	Мишел откри албум със снимки на мисис Бърджин. На няколко от тях тя беше млада, под трийсет. Хубава жена с игрива усмивка, която със сигурност беше привличала вниманието на много мъже. На други снимки вече беше с посивяла коса и бръчки. Но и на тях изражението й си оставаше топло и искрено, със следи от дяволитост. Защо ли не са имали деца, запита се Мишел. Може би поради някакво заболяване. И двамата не бяха от поколението, което бе имало шанса да използва услугите на клиники за безплодие и сурогатни утроби, което обаче оставяше възможността за осиновяване.
	Мишел остави албума и се замисли за следващите си действия.
	Продължаваше да се пита защо полицията и ФБР все още не обръщат внимание на този дом. Имаше вероятност да са ограничили разследването в рамките на Мейн — един крайно недалновиден акт, защото можеше да се окаже, че убийството няма нищо общо със защитата на Рой, а причините за него трябва да се търсят именно тук, във Вирджиния. Не биваше да забравят и писмото, подписано от Брандън Мърдок. От него личеше, че и той изгаря от желание да разбере кой е клиентът на Бърджин. Възможността името да е регистрирано в съда оставаше, но това не означаваше нищо, защото преди началото на наказателно производство всички съдебни документи са недостъпни за широката публика.
	Което, естествено, нямаше да спре ФБР.
	Мишел реши да се върне в библиотеката, за да провери дали не е пропуснала нещо. Настани се зад бюрото от резбовано дърво, наподобяващо банка в съдебна зала, после протегна ръка и включи настолната лампа със зелен абажур. Тук също нямаше компютър. Само няколко папки и бележници, повечето от тях неизползвани. На телефонния секретар нямаше съобщения, пощенската кутия отвън също беше празна. Това й се стори странно, тъй като в отсъствието на Бърджин нямаше как да не се натрупат сметки и рекламни брошури. Освен ако той изрично не бе предупредил пощальона да подминава адреса до неговото завръщане.
	Изведнъж се плесна по челото.
	Господи, колко съм тъпа!
	Тед Бърджин беше пътувал до Мейн със самолет, а не с автомобил. Фермата имаше само един гараж, залепен за къщата. В него се влизаше направо от кухнята. Тя спря на прага и огледа колата в него. Солиден форд седан, на десетина години, но видимо добре поддържан. През следващите трийсет минути Мишел огледа всеки квадратен сантиметър от него. Направи го професионално, благодарение на специализирания курс за претърсване на автомобили, който беше завършила като служител на Сикрет Сървис. Разбира се, там се търсеха главно взривни устройства, докато сега ставаше въпрос за съвсем други неща.
	Седна на пътническата седалка и се замисли. Къде Бърджин би скрил информацията за клиента си, след като не разполагаше с компютър, а тя не бе нито в кабинета му, нито сред личните му вещи, нито в дома му? Тук несъмнено ставаше въпрос за списък с имена, телефонни номера и адреси, които би трябвало да са записани на хартия — разбира се, освен ако не ги бе запомнил наизуст. Но това беше малко вероятно, тъй като възрастният адвокат очевидно беше човек на хартията и перото.
	Погледът й бавно се спря на жабката. Вече я беше претърсила веднъж, но не бе открила нищо интересно. Резервна химикалка, розов отрязък от талон за технически преглед, документите за регистрация на колата, както и нов наръчник с техническите характеристики на форда.
	Мишел се протегна към наръчника. Прелисти го на последните страници, оставени празни за евентуално вписване на операциите по поддръжката. Досега не беше срещала човек, който да ги попълва, но…
	Бележката беше там, някъде в средата между празните листове.
	Кели Пол. Домашен и мобилен телефон, плюс адрес в Западна Вирджиния, някъде около границата на щата. Тя имаше смътна представа за местоположението на градчето. Трябваше да е той. Клиентът. Освен ако не се окажеше, че Кели Пол бе дилър на „Форд“. Но вътрешното чувство й подсказваше, че едва ли бе така.
	Откъсна листа, пъхна го в джоба си и слезе от колата.
	След което замръзна на място.
	Вече не беше единственият посетител в къщата.


	21

	Шон Кинг паркира встрани от пътя и се насочи към пешеходната дига. След срещата с Добкин се върна в мотела, но случилото се с Меган отново го подгони навън. Вече се питаше за мащабите на скандала, в случай че вдигне шум за продължителното й задържане от ФБР, и то против волята й. В крайна сметка реши, че ще трябва да направи нещо по въпроса, особено ако младата жена не се появи до сутринта.
	Обади се на Мишел и тя му каза за писмото с подписа на Мърдок, което беше открила в кантората. Други резултати засега нямаше. Тя сподели за намеренията си да отскочи и до къщата на Бърджин по-късно вечерта. Дано пък да извади късмет, въздъхна в себе си Шон.
	Насочи поглед отвъд дигата, към солидните стени на „Кътърс Рок“. Вълните на Атлантика с грохот се разбиваха в скалите, изхвърляйки солени пръски чак до пътя. Той машинално закопча якето си. Зад гърба му забръмча автомобилен двигател и той отскочи зад големите скали встрани от пътя. Изчака колата да отмине и предпазливо надникна.
	Карла Дюкс. Нямаше как да сбърка широките й, почти квадратни рамене. Погледна часовника си, който показваше девет. Директорката на затвора беше имала дълъг работен ден. Може би това беше нещо обичайно.
	Появи се още една кола и той отново се скри зад скалите. Доста оживен трафик за подобно изолирано място, и то в девет вечерта. Надникна точно навреме, за да зърне човека зад волана. Беше включил осветлението в купето и разглеждаше нещо в скута си.
	Шон хукна към форда, запали двигателя и пое след непознатия. Не след дълго отпред се мярнаха стоповете му и той намали.
	Правеше всичко възможно да остане незабелязан, но да не изпусне от очи колата пред себе си. Губеше я за момент по завоите, но после натискаше газта на правите отсечки. В крайна сметка отбиха от главния път, който следваше извивките на брега, и поеха навътре в сушата. Пред непознатия мигаха стоповете на още една кола, вероятно онази, с която се придвижваше директорката на затвора. Изминаха около три километра. Шон се изнерви, давайки си сметка, че онзи отпред няма как да не го е забелязал. Трите автомобила забавиха ход. Дюкс зави в уличката, която водеше към малък комплекс новопостроени къщи, вероятно за нуждите на персонала в „Кътърс Рок“. От двете й страни светеха магазинчета. Явно заетостта в района бележеше бум. Колкото повече убийци пристигаха в затвора крепост, толкова по-добре за местната икономика.
	Дюкс свърна в алеята на третата къща вдясно.
	Другата кола я подмина и зави наляво. Нима и този човек живееше тук, изненада се Шон. Може би човекът в нея не бе следвал директорката на затвора, а просто се е прибирал у дома?
	Шон спря колата и изскочи навън. Вдигна яката на якето си не само заради студа, но и за да скрие лицето си. Къщата на Дюкс беше малка, с винилова облицовка на стените и миниатюрна веранда. Имаше и двоен гараж, в който току-що беше изчезнала колата. Автоматичната му врата бавно се спускаше.
	Петнайсет секунди по-късно светна един от прозорците. Вероятно кухнята, помисли си Шон. Вътрешното разположение на повечето от тези къщички беше едно и също.
	Той продължи напред и свърна в първата пресечка. Другата кола беше изчезнала. Уличката беше тъмна. Само тук-там светеха прозорци. Явно тукашните хора си лягаха рано. Очите му шареха наляво-надясно, но виждаха единствено парата, която излиташе от устата му. Къщите от двете страни също имаха гаражи. В някой от тях вероятно беше изчезнала и другата кола. „Какъв глупак съм!“, изруга се той. След като видя къде живее Дюкс, трябваше да продължи след непознатия и да види къде ще отбие. Това беше пропуск, който човек като Шон Кинг трудно можеше да си прости.
	Пред очите му изникна окалян камион форд Т250. Работен кон с висока проходимост, паркиран пред двуетажна къща, която по нищо не се различаваше от тази на Дюкс. После нещата се развиха мълниеносно.
	Колата, която търсеше, изскочи иззад гигантската машина и с рев се насочи към него. Шон направи крачка встрани и се хвърли в каросерията на камиона. Приземи се върху някакви инструменти и дебела верига, навита на кълбо, която се заби в ребрата му. В следващия миг надникна над металния ръб, но само за да зърне как стоповете на непознатия примигнаха на пресечката и изчезнаха по посока на главния път. Шон пое дълбоко въздух, надигна се и опипа гръдния си кош.
	Къщата светна. Входната врата се отвори в момента, в който той се смъкна от каросерията. На прага се появи мъж по боксерки и бяла тениска с пушка в ръце.
	— Какво става тук, по дяволите? — извика той и се втренчи в Шон. — Какво търсиш в камиона ми?
	Дулото на пушката заплашително се насочи към него. От вътрешността на къщата долетя яростен кучешки лай.
	— Търся си кучето — отвърна Шон и притисна с ръка дрехата си, която бързо овлажняваше. — Бял лабрадор на име Роско. Дойдох на гости на мисис Дюкс, която живее отсреща, а той изскочи от колата и изчезна. Търся го вече цял час. Помислих си, че може би е скочил в каросерията на вашия камион. Имам същия, а той обича да се вози отзад. Това куче е с мен вече осем години и… и просто не знам какво да правя…
	Дулото се наведе надолу. На верандата се появи някаква жена с дебел пуловер.
	— Нашето куче умря съвсем наскоро — каза мъжът. — Все едно че изгубихме дете. Искате ли да ви помогна в търсенето?
	— Благодаря, но старият Роско никак не обича непознати. — Шон извади лист и молив и надраска няколко цифри. — Това е телефонният ми номер. Ще го оставя ей тук, в каросерията. Ако случайно го видите, просто ми звъннете.
	— Добре, става.
	Шон затисна листчето с голяма кутия от боя, която се търкаляше в каросерията.
	— Благодаря и лека нощ. Извинявайте за безпокойството.
	— Няма проблем. Дано да го намерите.
	_Бог да благослови кучкарите._
	Не след дълго Шон се добра до колата си и подкара към „Мартас Ин“. Качи се, куцукайки, в стаята си. Явно си беше навехнал глезена, когато скочи от камиона. Съблече ризата и огледа дълбоката кървава драскотина на гръдния си кош. Проклетата верига! Започна да почиства раната. Неизвестно защо имаше чувството, че току-що беше попаднал на убиеца на Тед Бърджин.
	Изпи два аспирина и внимателно се отпусна в леглото. Утре със сигурност щеше да бъде схванат. Изруга се наум, че не беше запомнил номера на колата. След което се досети, че изобщо не го беше видял.
	Вдигна слушалката и набра Ерик Добкин. Оказа се, че е нощна смяна и в момента патрулира на около двайсет и пет километра от „Мартас Ин“. Добкин изслуша информацията за инцидента, благодари и обеща веднага да започнат издирване на колата и шофьора.
	Шон прекъсна връзката и набра мобилния телефон на Мишел. Никой не вдигна. Това беше странно, защото тя не се разделяше с телефона си. Той я набра още веднъж, после остави съобщение да му се обади. Обзе го чувство на безпомощност. Намираше се на стотици километри от нея и не можеше да й помогне. Ами ако тя е в беда?
	Отпусна се на възглавницата и направи опит да осмисли нещата, които му се бяха случили. Но не се получи.


	22

	Мишел приклекна зад седана на Бърджин с ръка на пистолета си. Усети вибрацията на телефона в джоба си, но нямаше как да отговори. Пропълзя към задницата на колата и побутна вратата на гаража. Оказа се заключена. Опипа стената до нея, откри железния лост и рязко го вдигна нагоре. Вратата беше тежка, но тя беше силна. Проблемът не беше в отварянето, а в шума. Беше сигурна, че макарите и стоманеното въже на механизма не са смазвани от години. Така и се оказа. Вратата се повдигна на няколко сантиметра с пронизително скърцане.
	Току-що беше издала позицията си, и то без да получи нищо в замяна. Върна вратата на мястото й и пропълзя към предницата на колата. Вратата към къщата беше на крачка от нея, но тя изпита чувството, че точно в този момент няма да е здравословно да минава през нея.
	_Може да са ченгетата, може да е и ФБР. Но ако е така, защо не обявиха присъствието си? Може би са ме взели за крадец. А ако се обадя, но се окаже, че не са ченгетата? Класически „Параграф 22“._
	Мишел огледа бетонната кутия с размери четири на четири. Не можеше да използва нито една от двете врати. Оставаше й единствено малкото прозорче, което гледаше към задния двор. Грабна една кутия със смазочна течност, която забеляза на работната маса, пристъпи към прозореца и внимателно вдигна резето. Напръска наоколо и предпазливо побутна рамката. Тя се плъзна встрани без никакви усилия и най-важното — безшумно. Мишел се набра на ръце, промуши се през отвора и тупна на тревата отвън. В следващия миг беше на крака с пистолет в ръце. Абсолютно спокойна, с напрегнати до крайност сетива. Заобиколи гаража и надникна. Видя само своята тойота. При всички случаи би трябвало да чуе шум от приближаващи се коли. Следователно вариантът с ченгетата или ФБР отпадаше. Те вдигат достатъчно шум, особено когато няма ситуация със заложници.
	Неканеният гост беше оставил колата си някъде по-далеч и беше дошъл пеша. Факт, който говореше за нечисти помисли. И който означаваше директна заплаха за сигурността й.
	Тя се просна на земята в мига, в който долови изщракването. Куршумът се заби на сантиметри вдясно от нея, засипвайки я с трева и суха пръст. Претърколи се наляво и стреля два пъти в посоката, от която беше дошло нападението. После се надигна до клекнало положение, зърна някаква фигура в другия край на двора и стреля още веднъж. Веднага след това потърси укритие зад дървото на метър от гаража.
	Дали дочу вик? Нима беше улучила? Беше стреляла инстинктивно в мига, в който зърна тъмната сянка. Разстоянието беше двайсетина метра. Дори при тези условия би могла да…
	Залепи гръб за дънера, стисна пистолета с две ръце и напрегна слух. Фактът, че противникът почти я улучи, сочеше, че той не може да се намира пред къщата. По-скоро беше някъде вдясно, може би в горичката отвъд посипаната с чакъл алея. Оръжието му със сигурност беше пистолет — позна го от попадението на куршума, предшествано от тихото изщракване на затвора. Най-добре за нея щеше да бъде, ако стрелецът бе заел позиция оттатък улицата. Директно попадение от там, и то нощем, би било повече от късмет.
	Тя се завъртя, като продължаваше да притиска гръб в дънера. Не биваше да изключва възможността противникът й да е оборудван с прибор за нощно виждане. Нито пък вероятността стрелците да са повече от един. Ако са двама, другият може би вече предприемаше флангова маневра.
	Тя огледа далечния край на гаража. Не видя нищо. Измъкна джиесема си, набра 911 и с тих глас съобщи за проблема и местонахождението си. Нямаше представа след колко време щяха да се появят ченгетата, но при всички случаи нямаше да е скоро.
	_Ще трябва да се измъкваш сама, Мишел._
	Тя легна по корем и запълзя назад, оглеждайки се непрекъснато във всички посоки. Не след дълго се добра до горичката, изправи се и потърси укритието на вековния дъб в края на поляната. Очите й търсеха движение, но тялото й беше абсолютно неподвижно, скрито зад масивния ствол.
	Погледна към джипа си, паркиран на алеята. Пространството около него беше прекалено открито. Ако противникът действително имаше прибор за нощно виждане, със сигурност щеше да я ликвидира още на втората крачка. Независимо дали бе въоръжен с пистолет или с нещо друго. Очертаваше се игра на дебнене и изчакване. Което беше добре за нея, защото полицията рано или късно щеше да се появи.
	Изтекоха двайсет минути, без да се случи нищо. После в далечината се разнесе вой на сирена. Патрулната кола се появи минута по-късно. Гумите й изскърцаха по чакъла и спряха на алеята. От нея изскочиха двама полицаи с извадени пистолети, които напрегнато се огледаха.
	— Аз съм Мишел Максуел! — извика тя. — Аз ви повиках. Стреляха по мен някъде от предния двор. Аз отвърнах на огъня и останах с чувството, че съм го ранила.
	Ченгетата се взряха в нейната посока.
	— Не виждам никого! — извика в отговор единият от тях. — А вие излезте напред с вдигнати ръце! — Замълча за миг, после попита: — Въоръжена ли сте?
	— Нали ви казах, че отвърнах на стрелбата? Да, въоръжена съм.
	— Хвърлете оръжието и излезте напред. Искам да виждам ръцете ви!
	Мишел хвърли пистолета в тревата и напусна укритието си. Единият от полицаите изтича към нея и настъпи оръжието. Другият я държеше на прицел.
	— Аз съм частен детектив — поясни Мишел. — Тук съм с разрешение.
	— Дайте ми някакъв документ за самоличност! — извика полицаят.
	Мишел му подаде личната си карта и разрешителното за оръжие.
	— Някой влезе в къщата, докато бях в гаража — поясни тя. — Измъкнах се през прозореца. Стреляха по мен — ей там… — Ръката й махна към мястото зад гаража. — Ако използвате фенерче, положително ще откриете къде се е забил куршумът.
	— По-добре ела насам, Джо — обади се другият полицай, изправен до джипа на Мишел.
	— Какво има?
	— Ела и ще видиш.
	Джо направи знак на Мишел да тръгне пред него и двамата се насочиха към алеята. Спряха до тойотата.
	Тялото лежеше по очи с широко разперени ръце. Едната обувка липсваше. В средата на гърба зееше широка дупка, от която сълзеше кръв.
	Партньорът на Джо коленичи и внимателно обърна трупа. Куршумът беше заседнал в него, защото изходна рана на гърдите липсваше.
	Мишел ахна от изненада. В краката й лежеше Хилари Кънингам, секретарката на Тед Бърджин.
	Джо насочи фенерчето си в очите й и тя неволно извърна глава.
	— Познавате ли я?
	Мишел само кимна. После си възвърна дар слово и с прекъсване поясни:
	— Това е жената, която ми даде ключ за къщата. Беше служителка на собственика.
	— Е, честито — мрачно промърмори ченгето. — По всичко личи, че току-що сте я убили.


	23

	Телефонът изжужа. Той не помръдна. Ново жужене, което го принуди да се размърда. На третото позвъняване се включи и вибрацията. Той се събуди.
	— Ало?
	— Аз съм — долетя гласът на Мишел. — Затънала съм до гуша в проблеми.
	Шон седна в леглото и машинално погледна часовника си. Беше един през нощта, а той беше заспал с дрехите си.
	— Какво се е случило?
	Десет минути по-късно знаеше за развоя на събитията всичко, което знаеше и Мишел.
	— Добре, ясно. Не им казвай нищо, докато не дойда.
	— А как ще дойдеш?
	— Какво? — учудено попита той с единия крак на пода.
	— До първия сутрешен полет има цели шест часа.
	— Ще дойда с колата.
	— Това означава да пристигнеш по едно и също време със самолета, но ще бъдеш скапан от пътя. Или изобщо няма да дойдеш, ако заспиш на волана и се блъснеш я в някое дърво, я в някой лос. За тази нощ ще се оправя. Ако мислиш да тръгваш, по-добре ела отпочинал и с ясно съзнание, за да можем да оправим нещата.
	— Чакай малко! Арестувана ли си?
	— Не съм от местните хора, имам кола. Една жена е убита, а аз съм единственият жив човек на мястото. Разполагат с оръжието ми. Второто, което ми конфискуват за нула време. Отговорът е: да, арестувана съм.
	— Твоят изстрел ли я уби?
	— Все още не се знае. Не са направили аутопсията. Но няма да се изненадам, защото стрелях в същата посока.
	— Хилари ли стреля по теб?
	— Не откриха оръжие около тялото й. Знам само, че един куршум се заби в пръстта на петнайсет сантиметра от главата ми.
	— Е, този куршум ще потвърди версията ти.
	— Ако го намерят.
	— Защо? Нали е в пръстта?
	— Трябва да е там. Но иди го търси, ако е рикоширал в някой камък. Аз нямах време да проверя.
	— Добре. Ще хвана първия самолет за Вашингтон, а от там ще тръгна за Шарлотсвил с кола. Предполагам, че ще бъда при теб някъде около три следобед. — Шон замълча за миг, после добави: — Ченгетата наистина ли подозират, че си я убила умишлено?
	— Подозренията им намаляха, след като установиха, че действително съм ги повикала по собствения си джиесем. Но положението си остава сложно.
	— Ясно. Стой там и ме чакай.
	— Няма какво друго да правя. Някакви новини от Меган?
	— Не.
	— А на теб да ти се е случило нещо, докато ме няма?
	Шон се поколеба дали да й каже.
	— Нищо, което да не може да почака — отвърна в крайна сметка той.
	— О, и още една молба: донеси ми пистолета, който купих в Мейн.
	— Добре. Да се надяваме, че няма да конфискуват и него.
	Шон прекъсна връзката и позвъни на авиокомпанията да си резервира място. Хвърли малко багаж в сака си, прибра кутията с пистолета от стаята на Мишел и отново набра телефона на Меган. Но той отново се включи на гласова поща. Явно федералните бяха решили да я държат в изолация. Остави й съобщение, в което не спомена защо заминава за Вашингтон. Каза само, че ще поддържат връзка.
	Накрая той остави бележка на мисис Бърк, включи парното на форда на максимална мощност и потегли за Бангор, опитвайки се да не обръща внимание на студения вятър, който връхлиташе през счупените стъкла. Пристигна там някъде към пет сутринта и отиде да регистрира оръжието и мунициите на Мишел, като се молеше да не се заядат за собственото му разрешително, което беше невалидно в щата Мейн.
	Но в този ранен час на деня служителите на летището бяха уморени и дори не вдигнаха вежди при вида на документа, издаден във Вирджиния. Все пак Мейн беше „Ваканционен щат“, а всички знаят, че американците обичат да почиват, без да се разделят с оръжието си. Освен това помогна и фактът, че Шон възнамеряваше да предаде пистолета на багаж, а не да го вземе със себе си на борда.
	Той изпи едно кафе и в шест и половина вече беше в самолета. По време на краткия полет успя дори да подремне. Във Филаделфия обаче нещата не протекоха толкова гладко. Наложи се да крещи на няколко души от летищния персонал, преди да се озове в дъното на претъпкан турбовитлов самолет, който излиташе за летище „Рейгън“. По някакво чудо пистолетът на Мишел се появи на въртележката за багажа. Той го пренесе с такси до дома си, събра някои неща и потегли за Шарлотсвил с наета само в едната посока кола. Закъснението му беше около четирийсет и пет минути.
	През целия път караше с превишена скорост и успя да стигне до окръжния арест малко преди четири следобед. Представи се като адвокат на Мишел и настоя да се срещна с клиентката си. Двайсет минути по-късно вече седеше срещу нея.
	— Изглеждаш добре — отбеляза той.
	— За разлика от теб, защото ти изглеждаш ужасно.
	— Благодаря. Цял ден съм на път, за да стигна до тук.
	— Не ме разбра. Много съм ти благодарна за всичко. Просто съм свикнала на пъргавината ти в стил Кари Грант, но изведнъж забелязах, че и ти си човек като всички други.
	— Видях заповедта за арест и говорих с един от полицаите, с когото си се срещнала снощи.
	— Как успя?
	— Чух го да разказва за инцидента в коридора и го дръпнах настрана, без да му давам време да се опомни. Научих, че вече са обработили мястото на инцидента, но той не пожела да ми съобщи резултатите. Общото ми впечатление беше, че не те смята за виновна.
	— Да се надяваме, че и останалите мислят като него. Все още не мога да повярвам, че тази жена е мъртва. Едва вчера разговарях с нея.
	— От тук отивам при прокурора — увери я Шон. — Надявам се да получа обяснения, а после ще те измъкна.
	— Ами ако решат, че представлявам риск за гражданската авиация?
	— Ще имам грижата това да не се случи. Преди време съм практикувал право по тези места.
	— Дано да се получи — промълви със съмнение тя.
	— И аз се позабавлявах снощи — подхвърли той, след което й разказа за случката с непознатия, който беше следвал Карла Дюкс.
	— Господи, какво става там? — възкликна отчаяно Мишел.
	— Със сигурност нещо повече, отколкото очаквахме — мрачно отвърна той.
	След един час Мишел беше свободна. Върнаха й и джипа, с който последва Шон до „Боърс Хед“, за да хапнат.
	— Как успя да ме освободиш? — попита тя.
	— Гарантирах за теб. Ако избягаш, ще ми изпържат задника.
	— Добре, в такъв случай ще опитам да се задържа в това полукълбо.
	— Споделих с прокурора обстоятелствата около смъртта на Бърджин и резултатите от разследването ни в Мейн. Той е разумен човек, освен това е познавал Тед. Съгласи се, че едва ли имаш нещо общо с убийството на Хилари. Аз му обясних, че правим всичко възможно да открием убиеца на Тед и част от разследването ни е довело тук. Той решително взе наша страна.
	— Това е добре.
	— Странното е, че изобщо не беше чувал за смъртта на Бърджин. Явно някой държи нещата под плътен похлупак.
	— ФБР има тази възможност.
	— И аз мисля така — кимна Шон. — Хилари едва ли е разтръбила новината, а Меган тръгна за Мейн веднага след като я научи.
	— Предполагам, че доста хора ще бъдат шокирани. Особено сега, след убийството на Хилари.
	— Ами писмото, което откри сред документите на Бърджин? Струва ми се крайно необичайно, че агент Мърдок изисква информация за клиента му.
	— Боже, забравих да ти кажа най-важното! — възкликна Мишел и бръкна в джоба си за листа, който беше откъснала от гаранционната книжка на стария форд. — Предполагам, че е държал адреса в жабката, защото е възнамерявал да я посети с колата.
	— Кели Пол, значи — отбеляза Шон, погледна часовника си и набра номера на мобилния си телефон, докато Мишел похапваше от рибата и пържените картофи в чинията пред себе си.
	— Кели Пол, моля? Здравейте, аз съм Шон Кинг. Работя с Тед Бърджин по случая „Едгар Рой“. Ало?…
	Телефонът му изтрака на масата.
	— Затвори ли ти? — попита Мишел, след като преглътна хапката панирана камбала.
	Той кимна.
	— Предполагам, че тя е клиентката.
	— Жена?
	— Положително звучеше като жена. Попита кой е, след което веднага затвори.
	— Мислиш ли, че е научила за смъртта на Бърджин?
	— Нямаше начин да разбера. — Той погледна листчето в ръката си. — Ако не греша, този адрес е в Югозападна Вирджиния, на четири час път с кола.
	Мишел пресуши чашата студен чай пред себе си.
	— Нека си поръчам едно голямо кафе и после тръгваме!
	— Чакай малко. Според мен не е разумно да напускаш района. Полицията със сигурност ще поиска да те разпита още веднъж.
	— Значи и ти няма да ходиш — отсече тя. — Вече се разделихме веднъж и едва оцеляхме.
	— Тук си права — въздъхна Шон и набра някакъв номер. — Фил, обажда ти се Шон Кинг. Как си с времето тази вечер? Искам да разменя две думи с теб. Какво ще кажеш за осем? Чудесно, благодаря ти.
	Изключи телефона и направи знак на сервитьорката за сметката.
	— Какво си намислил? — изгледа го любопитно Мишел.
	— Да се оставя на милостта на прокуратурата с лична молба да свалят заповедта да не напускаш района на Шарлотсвил. Ако не стане, ще трябва да заложа цялото си имущество, за да ти платя гаранцията.
	— Според мен и десет процента стигат — поклати глава тя.
	— В момента десет процента също ще се отразят зле на финансите ми. Частното разследване гълта страшно много пари. Или пируваш, или гладуваш. А в момента не съм сигурен, че ще покрием дори транспортните си разходи.
	— Ами ако не се получи нищо?
	— Ще те измъкна в чувал. При всички случаи трябва да се срещнем с тая Кели Пол.
	— Според теб тя е ключът, така ли?
	— И то единственият. Крайно необходим за смяна на темпото.


	24

	Шон се върна от срещата с прокурора широко усмихнат. Мишел го чакаше в джипа си.
	— Май всичко е наред, а? — подхвърли тя.
	— За момента забравят за ареста — тържествуващо отвърна той. — Няма да има съдебно разследване, следователно гаранцията отпада. Свободна си да пътуваш, накъдето ти видят очите. В моята компания, разбира се.
	— Добре си се пазарил — рече с уважение тя.
	— Така е. Но решителна роля изигра фактът, че ченгетата са открили куршума, който едва не ти е видял сметката.
	— Чудесно. Какъв е?
	— Ремингтън четирийсет и пети калибър, с метално покритие.
	— Различен от онзи, с който беше убит Бърджин — констатира тя. — Един куршум с пълна метална обвивка със сигурност би пробил черепа му.
	— Освен това не е дело на онзи, който ми се изплъзна в Мейн. Няма как да е бил на две места едновременно.
	— Все още няма заключение от аутопсията на Хилари, нали?
	— Няма. Но мога да се обзаложа, че ще открият още един четирийсет и пети калибър в тялото й.
	Половин час по-късно вече пътуваха към адреса на Кели Пол с ленд крузъра на Мишел — разбира се, след като Шон върна наетата кола.
	Използваха магистрала 64, за да стигнат до пресечката й с магистрала 81, откъдето поеха на юг. Няколко часа по-късно, малко преди границата с Тенеси, напуснаха магистралата и се насочиха на запад, преминавайки през няколко градчета с по един светофар в центъра. Десет минути след като последното от тях остана зад гърба им, Мишел намали и погледна към дисплея на джипиеса.
	Шон се прозя и направи справка с часовника си.
	— Два и половина през нощта — отбеляза той. — Ако скоро не получа осем часа здрав сън, главата ми ще се разпадне.
	— Аз се наспах в ареста — рече Мишел.
	— Нищо чудно, защото видях леглото в дома ти. В сравнение с него затворническото ти се е сторило истински лукс.
	— Когато беше в същото това легло, не се оплакваше — подхвърли тя.
	— По онова време имах други приоритети — не й остана длъжен той.
	— Как ще действаме? Според джипиеса адресът е по-надолу по този път, вляво. Но аз не виждам нищо, освен голо поле. Да не би да живее във ферма?
	Шон погледна през страничното стъкло.
	— Това не е голо поле, а царевична нива — констатира той, напрегна поглед и добави: — А онова отпред трябва да е някаква ферма, въпреки че не виждам къща.
	Мишел включи дългите светлини, които уловиха очертанията на пощенска кутия край пътя.
	— Кутията е празна, но трябва да е тук — каза тя.
	— Кели Пол и Едгар Рой. Каква е връзката помежду им?
	— Може би му е роднина, а Пол да е фамилията на съпруга й.
	— А може би изобщо нямат роднинска връзка — въздъхна Шон.
	— Но ти сам каза, че трябва да има нещо. Бърджин едва ли е приел да представлява Рой само защото тази Кели Пол го е помолила за това. Нали трябва да има адвокатско пълномощно или нещо друго от тоя сорт?
	— По принцип, да. Но съществува възможност Рой да е изгубил ума си след ареста. Технически е невъзможно да е подписал адвокатско пълномощно, след като е превъртял.
	— Не знаем кога точно е станало това. След ареста би трябвало да последват и обичайните съдебни процедури — определяне на гаранция, психоекспертиза и изпращането му в Мейн.
	— Права си — кимна Шон. — Ако е наел Бърджин, това трябва да е станало, преди да замлъкне. Но защо тогава е цялата секретност около клиента? Защо няма нито фактури, нито кореспонденция? А после се появяват писмото на Мърдок и отметката с адреса на Кели Пол в гаранционната книжка на колата.
	— Добре де, въпросите са много. Надявам се, че това няма да ни попречи да почукаме на вратата й.
	— Почукването на нечия врата в този час на нощта може да доведе до стрелба с тежки последици за някой от нас. Предлагам да отбием от пътя и да подремнем. Лично аз съм готов да го направя веднага.
	— Единият трябва да остане буден и да наблюдава.
	— Какво, кравите ли?
	— Да бъдем разумни, Шон. Вчера едва не ни убиха.
	— Добре, права си.
	— Аз съм първа — добави тя. — Ще те събудя след два часа.
	Шон свали облегалката максимално назад и затвори очи. Броени минути по-късно купето се изпълни с тихото му похъркване. Мишел го погледна, после издърпа някакво одеяло от пространството зад седалките и го зави. След това влезе в ролята си на часовой. Оглеждаше пространството пред колата и после страничните огледала. Ръката й легна върху ръкохватката на пистолета и остана там.


	Шон се протегна, отвори очи и премигна срещу ослепителните лъчи на слънцето. После изведнъж подскочи и се завъртя към Мишел, която почукваше по волана и отпиваше от бутилка с безалкохолно.
	— Защо не ме събуди?
	Той машинално погледна часовника си, който показваше осем без нещо.
	— Спеше като бебе — отвърна тя. — Сърце не ми даваше да те събудя.
	Той забеляза одеялото, с което го беше покрила.
	— Направо изтръпвам от фактора чувствителност в поведението ти, който бележи драстично увеличение.
	— В ареста се наспах до насита — поясни тя. — А сега и двамата сме свежи.
	— Това ми звучи малко по-смислено.
	Стомахът му се разбунтува.
	— Ако искаш, мога да ти откъсна една-две царевици — подхвърли с усмивка тя.
	— Не искам. По-добре ми дай някое десертче от онези, които винаги държиш на задната седалка. Страх ме е да ровя в бъркотията, която цари там.
	Тя се протегна назад и му подхвърли една станиолова опаковка.
	— Двайсет грама чист протеин. Направо ще те нокаутира.
	— Някакво движение в къщата?
	— Никакво. Не са пристигали коли, не са излизали. Не забелязах и човешко присъствие. Видях само една черна мечка и животинче, което ми заприлича на бобър.
	Шон свали страничното стъкло и напълни гърдите си с чистия студен въздух.
	— Мехурът ми сигнализира, че трябва да се облекча — каза той.
	— Аз вече свърших тая работа — отвърна Мишел и посочи нивата оттатък асфалта. — Ей там, в долчинката.
	Той се върна след минута-две.
	— Мисля, че е време да се запознаем с Кели Пол.
	Мишел запали двигателя.
	— Може пък и да ни почерпи кафе — отбеляза тя, докато насочваше тежката машина в покритата с чакъл алея. — Ами ако откаже да разговаря с нас?
	— Ще се наложи да настояваме. Не сме били тоя път напразно, нали?
	— Ще й кажем ли за Бърджин?
	— Ако Кели Пол действително го е наела, може би ще пожелае да ни помогне. За момента нямам никаква представа каква е връзката между последните събития и онова, което се случи в Мейн. Искам да вярвам, че смъртта на Бърджин и на секретарката му имат някаква връзка с Рой, освен ако Бърджин не е криел нещо от своето минало. От всичко това следва, че подобна връзка има и Пол.
	— Не мога да се отърва от мисълта, че аз съм убила Хилари Кънингам, въпреки цялата логика в думите ти — рече с въздишка Мишел.
	— Това ли беше причината да не мигнеш цяла нощ?
	— Тя беше една невинна възрастна жена, Шон. А сега е мъртва.
	— Дори да си го направила, не е било умишлено. Стреляли са по теб и ти си отвърнала на огъня. Това е инстинкт. И аз бих постъпил по същия начин.
	— Което не я прави по-малко мъртва. Какво ще кажат на децата или на внуците й? „Съжаляваме, но я убиха по случайност.“
	— Такъв е животът, Мишел. И двамата го знаем. Такива неща са ни се случвали достатъчно често, за да се преструваме, че не ги забелязваме.
	— И въпреки всичко се чувствам виновна. Адски ми е гадно.
	— Разбирам те много добре. Но не забравяй, че почти сигурно Хилари Кънингам се е появила в къщата против волята си. Някой я е завлякъл там. А ако ти наистина си я простреляла, това не е било случайно.
	— Искаш да кажеш, че са ми направили постановка?
	— Да.
	— Защо?
	— Може би е знаела нещо важно. Слагат я на мушката ти, гръмваш я, а после полицията ни хваща. Което автоматично ни вади от играта.
	— Ако това е вярно, значи сме изправени пред доста болни мозъци.
	— Винаги сме се изправяли срещу психопати, Мишел. Такава ни е работата. Но специално тези копелета ги искам много повече от всички останали.


	25

	Къщата беше едноетажна, дървена, боядисана в бяло. Покривът й се нуждаеше от ремонт. Широка и удобна веранда, с два люлеещи се плетени стола, които леко се поклащаха от утринния ветрец. Изгряващото слънце се падаше отляво, но вековният дъб пред къщата пречеше на лъчите му да стигнат до нея.
	Алеята отпред беше покрита с повече пръст, отколкото чакъл. Моравата беше окосена, навсякъде се виждаха саксии с цветя. Един петел безстрашно се изправи пред приближаващата се тойота, изви глава и любопитно огледа хората, които слязоха от нея. После издаде късо гъргорене и се накокошини. Може би това беше поздравът му.
	Единият край на кокошарника стърчеше зад задната стена на къщата. На трийсетина метра по-нататък се виждаше дъсчен хамбар, боядисан в червено. Беше малко по-високо и под ъгъл спрямо къщата. В дясната част на двора имаше въже с пране, което лениво се поклащаше на вятъра.
	— Залагам десетачка, че ще бъдем посрещнати от яко женище с престилка или памучна рокля, с ботуши на краката, които вонят на тор — заяви Мишел. — А в ръцете си ще държи заредена пушка, готова да ни разпилее червата по този двор.
	— Приемам — отвърна Шон. — Пет долара срещу твоята десетачка.
	Тя му хвърли кос поглед, после насочи вниманието си към верандата. На нея се беше появила фигурата на жена. Безшумно, сякаш от нищото. Въпреки отличното зрение и слух, с които се гордееше Мишел.
	— Очаквах ви, вие трябва да сте Шон Кинг — каза непознатата с дълбок, но въпреки това женствен глас. Спокоен и уверен.
	Когато Мишел стъпи на най-горното стъпало, тя направи нещо, което почти никога не й се беше случвало с друга жена. Да погледне нагоре. Домакинята беше висока най-малко метър и осемдесет, и то боса. Беше слаба и стройна, без грам излишни мазнини. Личеше, че не е в първа младост, но въпреки това беше запазила фигурата и грациозните движения на атлет.
	Роднинската връзка веднага си пролича. Същите очи, същият нос, същият висок ръст. Цветът на косата и очите й беше единственото нещо, което я различаваше от Едгар Рой. Косата беше светлокестенява, а очите — зелени вместо познатите им вече черни точки. Зеленото изглеждаше по-малко заплашително.
	Освен това тя можеше да говори.
	— Извинете, че ви безпокоим толкова рано, мис Пол — протегна й ръка Шон.
	Дългите й пръсти стиснаха дланта му.
	— Не е рано, поне за хората тук — отвърна тя. — Видях джипа ви още в пет сутринта. Щях да ви поканя на закуска, но вие спяхте, а дамата си вършеше работата в нивата.
	Мишел изненадано вдигна глава. В погледа й се четеше възхищение и дори леко смайване.
	— Казвам се Мишел Максуел — представи се тя и остана впечатлена от здравото ръкостискане на Кели Пол.
	— Предлагам ви закуска — каза Пол. — Имам бекон с яйца, овесени ядки, бисквити и горещо кафе.
	Мишел и Шон се спогледаха.
	— От израженията ви личи, че няма да откажете — усмихна се жената.
	Вътрешността на къщата не издаваше особен домашен уют. Мебелировката беше оскъдна, но навсякъде беше чисто. Това потвърждаваше първоначалното впечатление, придобито от външната фасада. Прекосиха дълъг коридор и се озоваха в просторна кухня, очевидно запазила оригиналния си вид. На една от стените имаше огромно огнище, изглеждащо точно толкова старо, колкото и къщата. В гостната, покрай която минаха, имаше още едно.
	— Отдавна ли живеете тук? — попита Шон.
	— По местните стандарти — не. Това е типичната малка ферма, която търсех.
	— А откъде дойдохте, за да се заселите тук?
	Тя протегна ръка да включи кафеварката, а после извади от бюфета тиган и малка каничка.
	Шон изчака малко, усети, че тя не желае да отговаря, и подхвърли:
	— Казахте, че сте ни очаквали. Защо?
	— Снощи ми се обадихте. Веднага ви познах по гласа.
	— Но аз дори не отворих уста, когато казахте, че би трябвало да съм Шон Кинг.
	Пол се обърна и насочи дългата дървена лъжица в гърдите на Мишел.
	— Вие обаче говорихте с партньора си, преди да ви посрещна. А аз имам отличен слух.
	— А как разбрахте, че ще ви дойдем на гости? И че изобщо знаем къде живеете?
	— След минута кафето ще бъде готово. Мишел, бихте ли извадили чаши и чинии от онзи шкаф? — Домакинята посочи вляво от себе си и добави: — Сложете ги на масата. Аз вече съм закусвала, но ще изпия едно кафе с вас.
	Докато Мишел подреждаше масата, Пол забърка яйцата и бекона в нагорещения тиган. Овесените ядки къкреха в затворена тенджерка, а Шон усети приятната миризма на бисквитите, които се печаха във фурната.
	— В хладилника имам и малко шунка. Мога да ви я запържа, ако желаете. Няма нищо по-вкусно от осолена шунка „Смитфийлд“.
	— Не, благодаря, беконът ще ни стигне — отвърна Шон.
	Не след дълго всичко беше готово.
	После тя седна насреща им с чаша в ръце и ги загледа как се хранят с нескрито удоволствие.
	Шон я поглеждаше през няколко секунди. Кели Пол беше облечена с панталон цвят каки, избеляла памучна риза, светлосиньо джинсово яке и бежови домашни обувки, които изглеждаха малки на дългите й крака. Косата й стигаше до раменете, но в момента беше прибрана на конска опашка. Лицето й беше хубаво, със сравнително малко бръчки. Трябва да е малко над четирийсет, а може би и по-млада, помисли си той.
	Опразниха чиниите и домакинята им поднесе големи чаши с кафе.
	— Надявам се, че напълнихте стомасите си и вече можем да поговорим — каза тя. — Още в момента, в който ви затворих телефона, бях наясно, че ще дойдете. Нямах никакво съмнение, че ще разберете къде живея, защото знам, че сте бивши агенти на Сикрет Сървис. Предполагам, че Теди Бърджин ви е наел точно поради тази причина.
	— Теди?
	— Така му казвах на галено.
	— Значи сте го познавали отпреди?
	— Той ми беше кръстник. — Пол изчака реакцията на тази неочаквана новина, след което добави: — Искам да откриете мръсника, който го е убил. Искам го страшно много!
	— А откъде научихте, че е убит? — попита Мишел.
	— Има ли значение? — попита Пол и дългият й показалец забарабани по масата.
	— Бихме искали да знаем — меко отвърна Шон.
	— Хилари ми се обади.
	— А на нас тя каза, че няма никаква представа кой е клиентът на Тед! — ядосано процеди Шон.
	— Аз я накарах да ми обещае това.
	— Защо?
	— Имах си причини. Същите, поради които Теди държеше в тайна всичко, свързано с делото.
	— Каква е връзката ви с Едгар Рой? Сестра ли сте му? Имате неговите черти и неговия ръст.
	— Наполовина. Имаме една и съща майка, но различни бащи. Майка ни беше висока над метър и осемдесет. Странното е, че и двамата ни бащи бяха по-ниски от нея. Предполагам, че ние сме наследили нейните гени.
	— Пол е фамилията на съпруга ви?
	— Не е, защото никога не съм била омъжена. Пол беше фамилното име на баща ми.
	— Но явно сте познавали Едгар Рой?
	— Да, въпреки че съм с единайсет години по-възрастна от него.
	— Значи сте на четирийсет и шест? — изненадано я погледна Шон.
	— Да.
	— Изглеждате много по-млада — обади се Мишел.
	— Мога да ви уверя, че това не се дължи на благочестив живот — усмихна се тя.
	— Мнозина от нас биха казали същото за себе си — отвърна на усмивката й Шон. — За съжаление аз самият изглеждам точно на годините си, а може би и малко отгоре.
	— Бях на девет, когато майка ни се разведе с баща ми — продължи Пол. — Малко по-късно се омъжи за бащата на Едгар, а самият той се роди две години по-късно.
	— Колко време живяхте в едно семейство?
	— Докато заминах да уча в колеж.
	— А майка ви и вторият ви баща вече са покойници, така ли?
	— Вторият ми баща почина горе-долу по времето, когато заминах да уча. Мама умря преди седем години. От рак.
	— А какво се случи с втория ви баща?
	— Умря при инцидент.
	— Какъв?
	— Ами от онези, при които спира дишането.
	— А истинският ви баща?
	— Той се разведе с мама, когато бях малка. И от тогава не съм чувала за него. Може би това е било причината за развода. Явно не е бил от най-грижовните мъже на света.
	— А как получихте разрешение да наемете адвокат на брат си? — попита Шон.
	— Еди притежава брилянтен ум. Той не само помни всичко, което е видял, чул или прочел, а може да го възпроизведе с абсолютна точност, до последния детайл, включително датата, часа и минутата. Решаваше всякакви ребуси в рамките на секунди. Просто умът му работи различно, в други измерения. — Жената замълча за момент, после попита: — Знаете ли какво е ейдетична памет?
	— Нещо като фотографската памет? — попита Шон.
	— Да. Моцарт е имал такава, Тесла — също. Човек с ейдетична памет може да изрецитира повече от сто хиляди знака след десетичната запетая на числото „пи“. По памет. Това е дарба по рождение, дължаща се на някаква генетична особеност, комбинирана със странности в характера. Нещо като уникална мозъчна нагласа, която се среща изключително рядко. Човек не може да се научи на това. Или го имаш, или го нямаш.
	— А брат ви притежава ейдетична памет, така ли?
	— Дори нещо повече. Никога нищо не забравя, освен това — както вече казах, разгадава мигновено всякакви пъзели. Нещо като „този факт се отразява на следващия факт“ и така нататък. Няма никакво значение колко далечна е връзката помежду им. Все едно че поглежда някаква анаграма за секунда и веднага разгадава всичко, което се крие зад нея. Обикновените хора използват около 1 единайсет процента от капацитета на мозъка си, но коефициентът на полезно действие на Еди е някъде между деветдесет и деветдесет и пет.
	— Това звучи внушително — промълви Мишел.
	— Той можеше да стане велик в много области.
	— Усещам едно „но“ — подхвърли Шон.
	— За съжаление не притежава дори капчица здрав разум — кимна Пол. — Никога не е искал. Ако реши, че нещо не го интересува, той просто го пренебрегва, независимо от последиците. Още преди няколко години го накарах да ми направи генерално пълномощно, защото беше забравил да си плаща сметките, да поднови срока на шофьорската си книжка и дори не си беше платил данъците. Не успях да свърша всичко вместо него, но направих каквото можах.
	— Но как останахте в сенчестата част на живота му, след като сте се занимавали с всичко това? След ареста му в пресата не се е появила никаква информация нито за сестра, нито за някакви други роднини.
	— Нямаше ме дълго време. Не бях се прибирала у дома с години. Освен това нося друга фамилия. Огромната част от помощта ми беше от разстояние.
	— И все пак…
	— Аз съм затворен човек.
	— Това ли е причината да се преместите тук? — попита Мишел.
	— Отчасти — кимна Пол и отпи глътка кафе.
	— А знаете ли, че убиха и Хилари? — внезапно попита Шон.


	26

	Кели Пол за пръв път изгуби самообладание. Остави чашата на масата, вдигна ръка към лицето си, после я отпусна обратно.
	— Кога? — тихо попита тя.
	В тона й се долавяше любопитство, примесено с гняв. И може би мъничко съжаление, помисли си Шон.
	— Снощи, в дома на Бърджин.
	— Как?
	Мишел хвърли кос поглед към Шон, който спокойно отговори:
	— Подмамили са я там и са я застреляли. — Приведе се над масата и настойчиво попита: — Имате ли представа какво става, мис Пол?
	Жената тръсна глава да прогони мислите си, прокашля се и каза:
	— Преди всичко трябва да сте наясно, че брат ми не е убил онези хора. Набедили са го, поставили са му капан.
	— Защо? От кого?
	— Ако знаех, нямаше да имам нужда от вас. Бих добавила обаче, че това е работа на влиятелни хора.
	— А защо те са набелязали точно вашия брат?
	— Е, не мислите ли, че това е въпросът за шейсет и четири хиляди долара?
	— А вие отговаряте, че нямате ни най-малка представа, така ли?
	— Не казвам нищо. Вие сте детективите.
	— Значи знаете, че Бърджин ни е наел?
	— Аз самата му го предложих. Той ми беше разказвал за вас, Шон. Прочетох и някои неща за работата, която сте вършили. След което му казах, че имаме нужда от двойка като вас, защото работата няма да е лека.
	— Кога за последен път се видяхте или разговаряхте с брат си? — попита Шон.
	— Искате да кажете, преди да спре да говори?
	— Откъде знаете, че брат ви е спрял да говори?
	— От Теди. За последен път се чух с брат ми по телефона около една седмица преди да го арестуват.
	— Какво ви каза?
	— Нищо важно. Със сигурност не подозираше, че в семейната ферма са погребани шест трупа.
	— Откога фермата е собственост на семейството?
	— Майка ми и вторият ми баща са я купили веднага след като са се оженили. Наследихме я от нея. Но аз живеех в чужбина и я оставих на Еди.
	— А той е живял с майка си и след като е получил държавна служба?
	— Да. Работеше в данъчната служба на Шарлотсвил, но често ходеше и до Вашингтон. Едгар никога не е имал амбиции за собствено жилище. Въпреки че се намира на отдалечено място, фермата му харесваше. Може би заради тишината и спокойствието.
	— И е останал да живее там след смъртта на майка ви?
	— Не е имал друг избор. А аз бях в чужбина.
	— Къде по-точно? — попита Шон. — И с какво се занимавахте?
	Очите на Пол се отместиха от стената над главата на Шон и се заковаха в лицето му.
	— Не знаех, че съм обект на вашето разследване. Но въпросите ви се въртят все около скромната ми личност.
	— Обичам да изяснявам нещата.
	— Това наистина е предимство. Но не е зле да насочите усилията си към брат ми и ужасните неща, в които го обвиняват.
	Шон прие жлъчната забележка, без да мигне, въпреки че ясно усети промяната в тона.
	— Запознахме се с полицейския доклад за телата, открити във фермата — каза с равен глас той.
	— Шест трупа, всичките на бели мъже на възраст под четирийсет. Все още никой от тях не е идентифициран.
	— Доколкото знам, няма пръстови отпечатъци, нито ДНК.
	— Много необичайно — усмихна се Пол и отпи голяма глътка кафе. — Полицията показва всичко по телевизията, а достъпът до базата данни е въпрос на секунди.
	— Бих приел, че двама, дори трима от тях нямат полицейски досиета — поклати глава Шон. — Но не и всичките шестима.
	— Според мен вие с Мишел трябва да разровите тая работа.
	— Това означава ли, че ни наемате официално?
	— Мисля, че вече съм го направила.
	— Смъртта на Бърджин усложнява нещата. Името на сътрудничката му Меган Райли го има във вестниците. Тя е амбициозна, но й липсва опит. Не съм сигурен, че съдът ще я допусне като единствен защитник.
	— Вие също сте адвокат — погледна го Пол.
	— Проверили сте ме?
	— Разбира се. Обратното би било глупаво. Спокойно можете да поемете защитата заедно с Райли.
	— Отдавна не практикувам — поклати глава Шон.
	— Според мен трябва да си помислите. Няма да ви е чак толкова трудно. Две дини под една мишница.
	— Добре, ще си помисля — кимна Шон. — В момента Меган Райли се намира в някоя от килиите на ФБР в Мейн, където й промиват мозъка.
	— А вие се надявате, че вашата зелена адвокатка ще издържи на натиска на Бюрото? — внимателно го погледна Пол.
	— Не знам — призна Шон.
	— Брандън Мърдок? — подхвърли тя.
	— Откъде знаете това име?
	— Теди ми каза, че Мърдок се е опитвал да разбере по всякакъв начин кой на практика го е наел. Каза още, че засега е успял да пресече опитите на Мърдок.
	— Обикновено ФБР постига всичко, което иска.
	— Не споря. Но нека ги накараме да се поизпотят. Не съм юрист, но мисля, че разкриването на убийците на шестимата мъже, а после на Теди и Хилари е доста по-важна задача от това да се разбере кой плаща за защитата на Еди.
	— Според вас всичките убийства са свързани помежду си, така ли? — изгледа я с любопитство Мишел. — Шестимата във фермата, Бърджин и секретарката му са станали жертва на едни и същи хора?
	— Теди Бърджин нямаше врагове. А защо им е да убиват Хилари, освен заради нещо, което е знаела? Това е достатъчно доказателство, че Еди е невинен. Няма как да е напуснал „Кътърс Рок“, за да ги убие.
	— Имате право — замислено промълви Шон. — Ако наистина има връзка.
	— Доказателствата са очевидни. Просто трябва да ги откриете.
	— Ще изготвя договор за адвокатски услуги, който трябва да подпишете.
	— С удоволствие.
	— Нещо друго, което трябва да знаем?
	— Мисля, че вече имате предостатъчно материал, който се нуждае от анализ.
	Двамата станаха да си вървят, а Пол тръгна да ги изпрати.
	— Мисля, че не е разумно да оставите прекалено дълго горката Меган в ръцете на ФБР — подхвърли тя. — Може би трябва да вдигнете малко шум за незаконно задържане или нещо подобно. Просто за да им вдигнете кръвното. Кажете, че ще се обърнете към някоя телевизия или към вестниците и ще им дадете пресконференция направо там, пред централата им. Няма как да не си размърдат задниците.
	— Май имате доста опит при контактите с ФБР, а? — озадачено подхвърли Шон.
	— Повече, отколкото можете да си представите, мистър Кинг.


	27

	Питър Бънтинг седеше в кабинета си в Манхатън. Обичаше Ню Йорк. Имаше офис в центъра на Вашингтон, седалището на компанията му беше в Северна Вирджиния, но Ню Йорк беше уникален. Кипящ от енергия. Това беше неговият град. Убеждаваше се в това всяка сутрин, докато отиваше на работа, изминавайки пеша разстоянието от солидната си къща на Пето Авеню.
	Протегна врат и разгледа досието на бюрото си. То, както всичко останало в кабинета, беше в електронен вариант, качено на тънък таблет. Никъде в офиса не се използваха хартиени носители. Важната информация се съхраняваше в непробиваеми сървъри, далече оттук. Секретната електронизация бе на почит в света на Питър Бънтинг.
	Той остана впечатлен от кариерите на Шон Кинг и Мишел Максуел, които беше проучил подробно с безкрайно внимание. И двамата бяха усърдни, умни и практични в своята работа. В същото време успехите им се дължаха до известна степен и на невидимата ръка на късмета, намесила се в решаващите моменти. Но човек не можеше да разчита на късмета постоянно. Разбира се, той все още нямаше представа как би могъл да се възползва от това.
	Натисна един бутон и на екрана се появи друг обект.
	Едгар Рой.
	Основният му проблем.
	Все още не знаеше какво да прави с него. Уникалната Е-шестица, която поглъщаше огромна част от времето му, защото предлагаше безброй варианти и зашеметяващи перспективи. Разбира се, беше взел известни превантивни мерки, но изоставането беше значително. Министър Фостър беше напълно права в твърдението си, че качеството на анализите падаше. Статуквото се влошаваше. Имаше реална опасност да изгуби всичко, което беше постигнал досега.
	Хората като Елън Фостър не прощаваха. Щяха да го отстранят, без да се замислят. Имаше неприятното чувство, че вече работят в тази посока. Всъщност беше сигурен. При тях нямаше „може би“, нямаше колебания. А диригент на операцията несъмнено беше Мейсън Куонтрел. В областта на националната сигурност отдавна нямаше разлика между частния и обществения сектор. Представителите на двете страни непрекъснато си разменяха местата. Вече никой не можеше да каже къде свършва ролята на правителството и къде започва тази на машините за печатане на пари.
	Когато взе решение да остави своя следа в областта на разузнаването и сигурността, положението беше отчайващо. Твърде много агенции с огромен брой участници в играта, бълващи твърде много доклади — обикновено на една и съща тема, които никой нямаше време да анализира. Твърде много очи, насочени в погрешна посока. Най-лошото беше, че никой не проявяваше желание да споделя информация, защото това означаваше загуба на бюджетни средства или трудно завоювани позиции. МВС не контактуваше с ЦРУ. Военното разузнаване нямаше връзка с ФБР. АНС бе отделна държава. Останалите институции с подобни абревиатури работеха за себе си. Всяка от тях разполагаше с част от истината, но никоя не виждаше общата картина. А когато общата картина оставаше скрита, идваха грешките. Сериозни, дори фатални грешки, вследствие на които умираха много хора.
	Такава беше обстановката в момента, в който Бънтинг се зае с реализацията на амбициозния си план. Обединявайки основните принципи на предприемача с мотивацията на патриота, желаещ да защитава родината си, той беше осъзнал, че националната сигурност има нужда от него. Тествана и одобрена, Е-програмата започна да се развива и допълва с всяка изминала година. Но тя не беше научен експеримент. В огромната планина от информация, трупана всекидневно от Америка и нейните съюзници, несъмнено присъстваха дребни наглед и безкрайно раздалечени в пространството разузнавателни данни, които биха могли да предотвратят нов 11 септември.
	Успехът на Е-програмата беше бърз и категоричен. Някои хора биха могли да твърдят, и то с пълно основание, че светът се бе превърнал в гадно място. Но Бънтинг беше сред малцината, които имаха ясна представа колко по-гадно можеше да стане. Той си даваше сметка, че Съединените щати и техните съюзници са изправени на ръба на пропастта. Знаеше колко пъти се бяха разминавали на косъм от събития с много по-тежки последици от онези, предизвикани от двата пътнически самолета, забили се в кулите близнаци. В рамките на някакви си шест месеца анализите на Едгар Рой бяха предотвратили поне пет добре организирани нападения срещу граждански и военни обекти в различни точки на света. Плюс още много по-незначителни, но убийствени инциденти. Всичко това се дължеше на уникалните му способности да прониква в Стената и да разгадава нейните тайни като никой друг анализатор в историята. Резултатите от неговите стратегически заключения се усещаха в целия свят по хиляди различни начини.
	В крайна сметка обаче всичко се свеждаше до намирането на подходящия индивид. Това беше най-голямото предизвикателство. Средната продължителност на кариерата на Анализатора беше три години. Това беше крайният срок на годност, дори за най-невероятния ум на света. После идваше ред на щедрата пенсия и заслужената почивка — за съжаление без възможност за точно репродуциране, както това става при расовите жребци.
	Телефонът иззвъня. Бънтинг облиза устни и се опита да запази спокойствие. Очакваше това обаждане. То беше причината за присъствието му в офиса. Вдигна слушалката.
	— Да? Разбира се, ще почакам…
	Миг по-късно в ухото му прозвуча познатият глас. Пое си дъх и каза:
	— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин президент.
	Разговорът беше кратък. Съгласно предварителната договорка щеше да продължи не повече от пет минути. Сегашният обитател на сградата на Пенсилвания Авеню 1600 не би му отделил дори толкова, ако Питър Бънтинг не беше толкова важен играч в разузнавателната общност.
	— За мен е чест и удоволствие да служа на родината, сър — рече Бънтинг. — Давам ви своята дума, че всички набелязани цели ще бъдат реализирани навреме. Да, сър. Благодаря, сър.
	След което преминаха към детайлите.
	Таймерът на телефона изщрака. Петте минути бяха изтекли. Бънтинг каза „дочуване“, върна слушалката на мястото й и погледна асистентката си.
	— Още когато се обади президентът, вие бяхте наясно, че целта е постигната, нали? — подхвърли тя.
	— Мислиш ли?
	— Защо, не е ли така?
	— На практика удължихме падането си, нищо повече.
	Изчака я да напусне кабинета, качи крака на бюрото и преплете пръсти на тила си. Познаваше лично стотици анализатори на разузнавателни сведения — умни хора, завършили най-добрите школи за специалисти. Хора, чиято трудова дейност можеше да започне и да свърши с наблюдението на определен квадрант над въздушното пространство над някоя близкоизточна държава, със следенето с неотклонно внимание на комплект от почти идентични спътникови снимки, докато косата им побеляваше и кожата им се набръчкваше от годините. Отлични специалисти и добри хора, които прилежно изследваха своята частица от огромната картина. Но само толкова. Нямаше как да обхванат цялата пъстроцветна дъга на разузнавателната дейност.
	За разлика от тях Едгар Рой беше специалист във всички области. Задачата му беше да знае всичко и той се справяше. Бънтинг не се надяваше да открие друг като него.
	Такъв генетично програмиран индивид просто не съществуваше. С перфектна памет и смайваща способност да подрежда късчета от мозайката. Ех, ако Рой можеше да живее вечно!
	Телефонът изжужа.
	— Какво? — ядосано попита той. Поколеба се за миг, после добави: — Добре, нека влезе.
	Беше Ейвъри. Най-после прилично подстриган, но отново с лош вкус по отношение на облеклото. Приличаше на махмурлия след ергенско парти, който беше спал с дрехите. Но иначе беше умен. Не до нивото на Е-класата, но много полезен.
	— Виждам, че си се върнал от Мейн.
	— Едва тази сутрин. Преди две вечери проследих Карла Дюкс до дома й. Трябваше да изясним някои неща.
	— Е? Изяснихте ли ги?
	— Не, защото забелязах, че имам опашка.
	— Какво? — изправи гръб Бънтинг. — Кой беше?
	— Беше тъмно и не успях да го огледам добре. За малко не го прегазих, докато се опитвах да избягам. — Замълча за момент, после добави: — Мисля, че беше онзи частен детектив, Шон Кинг.
	— Кинг? Какво е търсил там?
	— Вероятно е следил Дюкс, мен, а може би и двамата.
	— Той видя ли те?
	— Може би. Но съм сигурен, че нямаше възможност да различи чертите ми.
	— Дали е записал номера на колата ти?
	— Вероятно. Но аз веднага го смених с фалшив. Няма да стигне доникъде.
	— Впечатлен съм, Ейвъри.
	— Благодаря, сър. Исках да бъдете информиран.
	— Това ли е всичко?
	— Всъщност не — нервно преглътна Ейвъри. — Работата със Стената е на ръба на катастрофата.
	— Това вече го знам. Мобилизирах двама бивши Е-петици, а след срещата с Фостър успях да си уредя телефонен разговор с президента. Току-що го проведох. Надявам се, че успях да го обнадеждя. Това ще ни даде малко допълнително време. А ако Фостър направи опит да ме отстрани, неминуемо ще изпадне в глупаво положение.
	— Това няма да е за дълго — поклати глава Ейвъри.
	— Естествено.
	— Но ако Едгар Рой бъде оправдан, проблемите ни ще бъдат решени. Веднага ще го върнем на работа.
	Бънтинг стана и се приближи до прозореца с ръце в джобовете.
	— Може и да не стане — процеди той.
	— Защо?
	— Нима си въобразяваш, че правителството на САЩ ще допусне процес срещу Рой? — рязко се обърна Бънтинг.
	Ейвъри смутено преглътна.
	— А има ли алтернатива? — попита той.
	Бънтинг отново се обърна към прозореца и проследи с поглед ято птици, потеглило на юг.
	Ех, ако можех да летя, помисли си той. Веднага бих се махнал някъде надалеч, без да поглеждам назад.
	— Какво мислиш, Ейвъри? — подхвърли през рамо той.
	— Ще го убият ли? — отвърна с въпрос помощникът му.
	Бънтинг се върна зад бюрото и смени темата.
	— Значи Кинг те е проследил преди две вечери в Мейн, така ли? Ами Максуел?
	— Не беше с него.
	— А какво правиха след това?
	Ейвъри отстъпи малка крачка назад.
	— Наблюдението беше прекъснато за известно време, но вече е възстановено — отвърна той.
	— За колко време е било прекъснато? — отново се надигна от стола Бънтинг.
	— Няколко часа.
	— По-точно, Ейвъри! — щракна с пръсти Бънтинг.
	— За осем часа и четири минути. В момента пътуват, най-вероятно към фермата на Рой.
	— А не мислиш ли, че през тези осем часа те са отскочили до място, което със сигурност би улеснило задачата ни?
	— Възможно е, сър. Но моята работа беше друга.
	— Добре. От този момент нататък твоята работа е да осигуриш непрекъснато наблюдение. — Бънтинг замълча за миг, после попита: — А шестте трупа във фермата?
	— Да?
	— Не е ли странно, че нито един от тях не е идентифициран? — Изражението му говореше, че това не е странно, а абсолютно невъзможно.
	— Да, така е — кимна Ейвъри. — Личните им данни би трябвало да се съхраняват някъде.
	— Но има и още нещо.
	— Сър?
	— Бройката.
	— Бройката ли?
	— На труповете. Хайде, върви да си вършиш работата.
	Ейвъри се оттегли с озадачено изражение на лицето.
	Бънтинг се върна на мястото си, завъртя се заедно със стола и отново погледна навън.
	_Шест трупа. Не четири, не пет, а точно шест._
	По принцип беше човек, който обича играта с числа. Изпитваше силно влечение към статистиката, анализите и заключенията, опиращи се на солидни данни. Но числото шест започваше да го плаши. Никак не го харесваше.
	Шест трупа. Програмата Е-шест.
	Твърде подозрително, за да бъде съвпадение. И твърде близо до истината.
	Май някой си играеше с него.


	28

	Пътуването до дома на Едгар Рой отне няколко часа. Както обикновено, шофираше Мишел, а Шон гледаше мрачно пред себе си.
	— Не ти ли е любопитно да разбереш с какво се е занимавала Кели Пол в чужбина? — подхвърли той.
	— Любопитно ми е, разбира се. Но тя беше права като каза, че трябва да се концентрираме върху делото срещу брат й. Защото не нея, а него го заплашва смъртно наказание.
	— Освен това изобщо не спомена как е починал вторият й баща — сякаш не я чу Шон.
	— Това лесно може да се провери, но според мен не е наша работа.
	— Освен ако нещата не са свързани — обърна се да я погледне той.
	— В такъв случай трябва да се върнем много далеч във времето.
	Той отново насочи поглед навън.
	— Защо жена като нея е избрала да живее в паянтова ферма насред пустошта? Тя не се занимава със земеделие, освен това провинциалният й акцент е прекалено добър.
	— Все пак е израснала във Вирджиния, а местните си имат своето наречие — отвърна Мишел.
	— Много въпроси чакат отговор — заяви той.
	— Какво мислиш за съвета й относно ФБР?
	— Добър е. Райли е фактически представител на защитата. Не могат да я задържат безкрайно. Всъщност…
	Той измъкна джиесема си и набра някакъв номер.
	— Още не отговаря. Е, добре, налага се да преминем към грубия вариант.
	Той набра друг номер.
	— Агент Мърдок? Обажда се Шон Кинг. Да, последвахме съвета ти и се прибрахме у дома. Обаче скоро ще се върнем. Не, не се обаждам за това. Задържали сте адвоката на защитата по дело, което разследвате. Това нарушава десетина морални и други закони, за които не се сещам в момента. Ако след пет минути тя не ми се обади, за да ми съобщи, че са я освободили и пътува към „Мартас Ин“, ще ме видиш по Си Ен Ен в разговор на тема злоупотребата с власт от страна на Федералното бюро за разследване. — Замълча, за да чуе отговора, после добави: — Добре, опитай. Остават ти четири минути.
	Изключи телефона и се загледа мрачно напред.
	— Какво каза? — любопитно го погледна Мишел.
	— Обичайните гадости — промърмори Шон и погледна часовника си.
	Телефонът звънна десет секунди преди крайния срок.
	— Здрасти, Меган, как си? — Пауза. — Много добре. Надявах се агент Мърдок да се вслуша в предупрежденията ми. Ние сме във Вирджиния, но много скоро ще тръгнем обратно към Мейн. Прибери се в „Мартас Ин“ и ни чакай. Не приемай никого, не прави нищо. Обади ми се веднага, ако Мърдок реши отново да те безпокои.
	Той изключи апарата и го прибра в джоба си.
	— За какво са я разпитвали?
	— Не каза. От шума край нея разбрах, че пътува към мотела, най-вероятно с автобус.
	— Дали са й казали за Хилари?
	— Може би не. Изобщо не спомена името й.
	— Чакай да видиш как ще реагира, като я информират, че аз съм я застреляла — мрачно промърмори Мишел.
	— Не знаеш дали си ти! — ядосано я погледна Шон. — И престани да мислиш за това, защото ще полудееш!
	— Лесно ти е на теб.
	Той понечи да каже нещо остро, после се спря и я потупа по ръката.
	— Права си, извинявай.
	— Кога ще тръгнем за Мейн?
	— Веднага след като огледаме фермата на Рой и поговорим с местните власти.
	— Съмнявам се, че ще ни бъдат от помощ.
	— Аз мисля обратното.
	— Защо?
	— По всичко личи, че до този момент всички са убедени във вината на Рой. Но много хора ще се замислят след убийствата на Бърджин и Хилари, които няма как да са негово дело. Включително и ченгетата.
	— С кой представител на федералните ще се срещнем във Вирджиния? Надявам се да не е Мърдок.
	— Познавам резидента на ФБР в Шарлотсвил. Свестен човек, освен това ми дължи услуга.
	— На теб много хора ти дължат услуги. Каква е неговата?
	— Написах препоръчително писмо на дъщеря му, когато кандидатстваше право в Университета на Вирджиния.
	— И това е всичко?
	— Е, успях да му уредя и билети за мача на „Скинс“ с „Каубойс“. Той е от Далас.
	— Това вече е друга работа! — иронично заключи Мишел.


	Агентът на ФБР действително нямаше нищо против да поговорят. Освен това им каза нещо доста интригуващо.
	— Познавам Брандън Мърдок. Свестен тип, но нямам представа защо са му възложили това разследване.
	— В смисъл? — озадачено го погледна Мишел.
	— Той никога не е работил към ПРТП, към която са и серийните убийци — отвърна човекът, имайки предвид Програмата за разкриване на тежки престъпления, специално разработена от ФБР.
	— А какво е работил?
	— Преди известно време го изтеглиха във Вашингтон.
	— В Хувър Билдинг или във ВОБ? — пожела да уточни Мишел. Ставаше въпрос за централата на ФБР и за Вашингтонското оперативно бюро.
	— Не — отвърна агентът, поколеба се за момент и добави: — Наистина не трябва да говоря за това, Шон.
	— Стига, Бари. Знаеш, че няма да те издам.
	— Освен това ви намери билети за онзи мач на „Каубойс“ — напомни му Мишел.
	Човекът се ухили.
	— Добре, ще ви кажа — кимна той. — Мърдок е в Отряда за борба с тероризма. А за него се изискват много специални умения. — Показалецът му се заби в гърдите на Шон. — Но срещу тази информация отново ще трябва да ме снабдиш с билети, и то на по-добри места!
	— Ще видя какво мога да направя.
	Следващата им среща беше с местния прокурор. Оказа се, че той вече знае за убийството на Хилари Кънингам.
	— Имаш право, Шон — въздъхна той. — Тая работа започва да мирише.
	Получиха копие от следственото дело срещу Рой и потеглиха за фермата. Мястото се оказа изключително затънтено, в подножието на планината Блу Ридж, без къщи наоколо. Без котки, без крави. Без нищо. До него се стигаше по тесен черен път. Ленд крузърът на Мишел спря на напуканата земя пред издължената едноетажна къща, изградена изцяло от дървени талпи.
	По гредите на верандата все още се виждаха парчета жълта полицейска лента, въпреки че огледите отдавна бяха приключили. На двайсет метра западно от къщата се издигаше двуетажен хамбар с дървен покрив, боядисан в зелено. В дъното на парцела се виждаха кокошарник и дъсчено заграждение, което изглеждаше твърде малко за конюшня.
	— Кочина — сбърчи нос Мишел.
	— Благодаря за уточнението — иронично я изгледа Шон. — А аз бях готов да приема, че тук са се отглеждали някакви малки кончета.
	— Труповете в хамбара?
	— Шест на брой. Всичките на бели мъже, все още неидентифицирани.
	Входната врата се оказа заключена, но Мишел се справи с нея за по-малко от минута.
	Вътрешното разпределение беше просто. Бързо обиколиха стаите. Мишел издърпа една книга от вградената библиотека и погледна корицата.
	— Господи! — намръщи се тя. — Не мога да разчета дори дума от това заглавие!
	— Е, никой не твърди, че си гений.
	— Благодаря за напомнянето.
	— Семейни фотографии липсват, следи от конкретни занимания — също. Никакви дипломи, никакви доказателства, че този човек действително е живял тук.
	— С изключение на книгите.
	— Да, вярно.
	— Всъщност това е къщата на родителите му. Може би личните му вещи са някъде другаде.
	— Не. Пол спомена, че родителите им са купили фермата, след като са се оженили и преди раждането на момчето. Това е единственият дом, който е имал Рой… — Шон отново огледа обстановката. — Предполагам, че ченгетата са прибрали компютъра му, ако изобщо е имал такъв.
	— Правилно предположение.
	Насочиха се към хамбара. Вратата беше отключена. Отвориха и влязоха. Просторното помещение беше почти голо. Дървена стълба водеше към вътрешен навес за сено. Над работните маси край стената бяха окачени ръждясали инструменти. В дъното дремеше стар трактор „Джон Диър“.
	Мишел насочи вниманието си към купчината пръст до лявата стена, широка около метър и половина.
	— Това трябва да е лобното място — прошепна тя.
	Шон кимна и тръгна към полузасипаната яма.
	— А откъде са знаели къде да търсят? — попита Мишел.
	— В материалите по делото е отбелязано, че полицията е получила анонимен сигнал.
	— Колко удобно! А някой да си е направил труда да издири автора на сигнала?
	— Може би са опитали, но са ударили на камък. СИМ карта за еднократна употреба или нещо подобно. Стандартна процедура на маниаците — разбира се, когато са и извършители на убийството.
	Тя описа бавен кръг около мястото, оглеждайки го внимателно като някакъв рядък археологически обект.
	— Значи все още не са ги идентифицирали. Може би са били обезобразени, без възможност за снемане дори на отпечатъци?
	— Нищо подобно. Просто ги е нямало в базата данни. Понякога и това се случва.
	— Кели Пол изглеждаше убедена в невинността на брат си.
	— Полубрат — поправи я той.
	— Но все пак близък роднина.
	— В някои отношения тя ми се струва по-интересна от него. Забелязах, че тук няма нейни снимки. Както и че липсваха негови в нейния дом.
	— При някои семейства е така.
	— Вярно е, но в момента двамата ми изглеждат доста близки.
	— Ако трябва да бъдем честни, все още не сме чули дори една дума от устата на брат й. Тя също беше крайно сдържана по отношение на детайлите.
	— Главно за собствения си живот, както вече отбелязах.
	— Е, добре, видяхме лобното място — каза, оглеждайки се Мишел. — А сега какво?
	Шон пристъпи към работната маса и се зае да разглежда старите инструменти върху нея.
	— Нека приемем, че са му скроили номер. Но как са докарали и закопали тук цели шест трупа? Възможно ли е това да остане незабелязано?
	— Първо, не бива да забравяме, че мястото е крайно затънтено. Второ, Рой не е бил постоянно тук. Работел е извън къщата, освен това често е пътувал до Вашингтон. Поне такива са сведенията, с които разполагаме.
	— Добре, ясно. Не е било трудно да му заложат този капан. Но остава въпросът защо.
	— В смисъл защо са си направили този труд, в случай че той наистина е бил незначителна брънка в могъщата държавна машина за събиране на данъци?
	— Възможните отговори са два. Или става въпрос за нещо в живота му, за което все още не знаем — нещо, което оправдава наличието на цели шест трупа, или…
	— Или не е бил незначителна брънка, а нещо много повече. Лично аз съм склонна да приема второто. Сестра му спомена за изключителните му умствени способности. А това може би е важно за определени хора или цели институции.
	— И аз мисля така, особено ако прибавим честите му пътувания до Вашингтон и факта, че ФБР проявява необичаен интерес към делото. — Шон изтупа ръцете си и добави: — Ще се наложи да направим допълнителни проверки, най-вече в бившата служба на Рой.
	Излязоха от хамбара в мига, в който на алеята спря джип, от който изскочиха двама мъже в костюми.
	— Мога ли да попитам какво търсите тук? — извика единият.
	— Можете — хладно отвърна Шон. — Но само след като се представите.
	Двамата показаха някакви значки и побързаха да ги приберат обратно.
	— Не успях да прочета имената и длъжността ви — все така хладно рече Шон. — Опитайте още веднъж, но по-бавно.
	Вместо значките в ръцете на непознатите се появиха пистолети.
	— Ние сме федерални служители. Незабавно напуснете това място!
	Шон и Мишел показаха документите си и обясниха, че са получили разрешение за оглед от полицията и районния прокурор.
	— Това изобщо не ме интересува! — тръсна глава единият от агентите. — Махайте се от тук! Веднага!
	— Ние разследваме този случай от името на защитата. Имаме право да сме тук.
	— Между другото, как разбрахте за присъствието ни? — подхвърли Мишел, докато вървяха към джипа й.
	— Моля? — обърна се да я изгледа агентът.
	— Наоколо е абсолютно безлюдно. Не срещнахме никакви коли. Как разбрахте, че сме тук?
	Вместо отговор мъжът отвори вратата на джипа и й махна да влиза.
	Потеглиха с мръсна газ по черния път. Изпод колелата се вдигнаха облаци прах, които засипаха агентите.
	— Няма откъде да знаят, че сме тук! — разпалено рече Мишел. — А значките им изглеждаха истински, въпреки че побързаха да ги скрият. Това бяха истински федерални ченгета, Шон!
	— Проследили са ни — мрачно рече Шон. — Само не знам от колко време го правят.
	— Готова съм да се закълна, че никой не ни следеше, докато пътувахме към фермата на Кел и Пол! Нямаше начин да не забележа опашката, наоколо беше абсолютно голо поле.
	— Тъкмо това е работата. Тук също е голо, но въпреки това се появиха, нали?
	— Сателитно проследяване? — попита Мишел и машинално погледна през страничното стъкло.
	— Защо не? Не забравяй, че срещу нас все пак е ФБР.
	— Дори за тях покупката на спътниково време не е лесна работа.
	Шон се замисли за момент, после тръсна глава.
	— Тези типове не бяха от ФБР. Федералните ченгета биха ни натикали служебните си карти право в носовете, без да бързат да ги прибират.
	— В какво сме се забъркали, господи? — прошепна Мишел.
	Той не отговори. Просто нямаше какво да каже.


	29

	— Беше изключително способен служител. С ум като бръснач. Всъщност не — по-остър от бръснач. Никога не бях срещал подобно нещо. Сякаш беше свръхчовек.
	Шон и Мишел се намираха в кабинета на Леон Ръсел от данъчната служба на Шарлотсвил. Нисък и дебел мъж с гъста бяла коса. Под ризата му с къси ръкави се виждаше тениска, а над нея бяха опънати тиранти. Пръстите му бяха пожълтели от никотин, а тялото му непрекъснато се въртеше. Сякаш липсата на цигара му пречеше да мисли.
	— И ние чухме същото — кимна Шон. — Какви бяха служебните му задължения?
	— Да решава проблемите. Всичко, с което не можехме да се оправим, отиваше при Едгар.
	— Що за човек беше? — попита Мишел.
	— Затворен. Нито веднъж не дойде да изпием по бира след работа. От тук директно се връщаше във фермата си. Според мен обичаше да чете.
	— А ходили ли сте някога във фермата му?
	— Само веднъж, когато го интервюирах за работа.
	— Кой ви насочи към него?
	— Познат на мой приятел. Били заедно в колежа. Аз поддържам всякакви контакти, защото ми трябват хора с изключителни способности. Но Едгар беше нещо много повече. Научих, че за известно време е прекъснал учението си, но нямам представа защо. Все пак реших да го поканя на интервю и той прие. Направо ме шашна. На бюрото ми се търкаляше едно от онези кубчета на Рубик. Докато разговаряхме, той го въртеше в ръцете си. Не знам колко пъти го разбъркваше и подреждаше, почти без да го поглежда. Самият аз успях да го подредя само веднъж. Но той сякаш виждаше всяка от възможните комбинации. Бас държа, че е страхотен шахматист.
	— Не съм допускал, че данъчната служба издирва таланти — подхвърли Шон. — Заплатите, които предлагате, трудно могат да се сравнят с тези на Уолстрийт.
	— Едгар не проявяваше интерес към Уолстрийт. Но не ме разбирайте погрешно. Със сигурност би могъл да измисли някой алгоритъм, който да му донесе милиарди. Или пък да изработи нов софтуер в Силиконовата долина със същия успех.
	— Но не е имал интерес към тези неща, така ли?
	— Точно така. Беше доволен, че има своята ферма, своите книги и своите числа.
	— Числа ли? — вдигна вежди Мишел.
	— Да. Този човек обичаше числата и онова, което правеше с тях. Обичаше и сложните неща. Той беше в състояние да обхване тонове параграфи и алинеи от закона за данъчното облагане в различните му приложения — върху приходите, даренията, недвижимата собственост, корпоративната собственост, дружествата, текущите лихви, капиталовите приходи, а после да визуализира общото им действие. И го правеше за удоволствие, представяте ли си? Разбирате ли колко забележително беше това? Данъчният закон е истински кошмар! Дори аз не го разбирам във всичките му части. Всъщност изобщо не го разбирам. А и не познавам човек, който да е наясно с него. С изключение на Едгар. Убеден съм, че той е единственият в тази страна, който е наясно с всеки раздел, алинея и параграф от него.
	— Това наистина е забележително — промърмори Мишел.
	— О, да. Благодарение на него нашата малка данъчна служба се прочу в цялата страна. Всички искаха да го имат. Имам предвид в рамките на данъчната система. Направиха всичко възможно да го привлекат, но той беше доволен тук и не искаше да се мести другаде. Лично аз съм много щастлив, тъй като благодарение на премиите за отлична работа пенсията ми ще бъде повече от добра.
	— Доколкото съм информиран, той често е ходил във Вашингтон — подхвърли Шон. — По какви причини? Може би защото е бил единственият човек в страната, който се е оправял в дебрите на този сложен закон?
	Дружелюбното изражение на Ръсел се стопи.
	— Кой ви каза, че често е ходил там? — попита той.
	— Защо, нима не е истина?
	— Зависи какво имате предвид под често.
	— А как бихте го определили вие? — попита Мишел.
	— Веднъж седмично.
	— Рой попадаше ли в тази категория?
	— Ще трябва да направя справка с архивите.
	— Толкова голяма ли е тукашната данъчна служба?
	— Доста по-голяма, отколкото ви изглежда.
	Шон превключи скоростите.
	— Значи са го арестували като ваш служител? — попита той.
	Ръсел се облегна назад и скръсти ръце на шкембето си. Зад гърба му имаше висок рафт с дебели папки, чиито надписи предизвикваха световъртеж.
	— А вие наистина ли представлявате интересите на Едгар? — подозрително попита той.
	— Точно така. Наети сме от личния му адвокат Тед Бърджин.
	— Който, както чувам, междувременно е починал.
	— Така е. Убиха го в Мейн, съвсем близо до мястото, където държат Рой.
	— Технически погледнато, това означава, че вече не го представлявате — обяви с победоносна усмивка Ръсел, очевидно решил, че така слага точка на разговора.
	— Напротив. Рой се представлява от адвокатската кантора на Бърджин и по делото вече е назначен друг адвокат.
	Ръсел очевидно не обърна внимание на думите му и разпери ръце.
	— Не виждам какво повече мога да ви кажа.
	— Можете, разбира се. Не отговорихте на въпроса ми дали Рой е бил арестуван на работното си място. Или може би службата ви е прекалено голяма и за това?
	— Не съм длъжен да ви отговарям. Вие не сте от полицията.
	— Отказът да разговаряте с нас на практика ни дава напълно достатъчна информация — притисна го Мишел.
	— Сигурен съм, че и полицията ви е разпитвала — добави Шон. — Защо просто не ни кажете онова, което сте споделили с тях?
	— А вие защо не ги попитате? Вече ви казах достатъчно, освен това имам работа.
	— Винаги е приятно да чуеш истината направо от извора — процеди Мишел. — Надявам се, че разбирате своята роля в процедурите.
	— Не харесвам начина, по който ми говорите!
	— Мислите ли, че е виновен? — приведе се напред Шон.
	— Сигурно — сви рамене Ръсел.
	— Защо?
	— Всички гении са малко откачени. За разлика от нас те мислят прекалено много. Затова допускам, че е извършил престъплението, в което е обвинен. Фактът, че един човек знае наизуст всички параграфи и алинеи на закона за данъчното облагане, автоматично го вкарва в категорията на лудите.
	— Да се надяваме, че няма да ви изберат за съдебен заседател! — враждебно го изгледа Мишел, предизвиквайки недоволната му гримаса.
	— Забелязахте ли нещо особено в поведението на Рой? — побърза да попита Шон. — Нещо, което да сочи, че би могъл да е сериен убиец?
	Ръсел пусна една фалшива прозявка.
	— Какво по-точно би трябвало да забележа? — попита с преднамерено отегчен тон той.
	— Откъде да знам! — кипна Мишел. — Може би някоя и друга човешка глава в буркан на бюрото му. Или нещо още по-тайнствено, шибан тлъст тъпак!
	Минута по-късно вече крачеха към изхода, съпровождани от побелял охранител, който изглеждаше твърд и непреклонен като счетоводителите в сградата. В един момент той протегна ръка към гърба на Мишел с очевидното намерение да я побутне.
	— Само да ме пипнеш, и си мъртъв! — изсъска тя.
	Мъжът светкавично отдръпна ръката си и се намръщи.
	Вероятно беше разтегнал някой мускул.
	— Направо съм влюбен в тактиката ти за водене на разпит — въздъхна Шон, след като се озоваха на открито. — Толкова изтънчена, толкова задълбочена!
	— Понякога мечтая за добрата стара значка! — отвърна Мишел. — С нея няма как да те изритат, преди да получиш отговори на въпросите си, дори и да се държиш като задник! А оня идиот и бездруго нямаше да ни каже нищо полезно.
	— Тук си права. Може би е имал основателни причини да си затвори устата.
	— Рой със сигурност не е работил за данъчните, когато са го арестували. Иначе онзи дебелак щеше да ни каже. А сега крие нещо. Реши да мълчи, защото се страхува да не го хванем в лъжа.
	Една жена се приближи към тях, когато бяха на няколко крачки от ленд крузъра на Мишел.
	Скромна на вид, с права светлоруса коса и очила, зад които блестяха ясни сини очи.
	— Може ли за момент?
	Двамата се обърнаха едновременно.
	— Разбрах, че се интересувате от Едгар…
	— Познавахте ли го? — бързо попита Шон.
	— Работехме един до друг. Аз съм Джуди… Джуди Стивънс.
	— Дойдохме да зададем няколко въпроса на вашия шеф, но той не пожела да разговаря с нас.
	— Мистър Ръсел не обича да казва нищо, което може да му причини главоболия — кимна жената.
	— Тоест да го захапе за задника, нали? — навъсено уточни Мишел.
	— Точно така — кимна с лека усмивка Джуди, а бузите й поруменяха.
	— Но вие нямате подобен проблем, така ли? — подхвърли Шон.
	— Искам истината да излезе наяве.
	— А каква е тя според вас?
	— Едгар напусна почти седем месеца преди онзи кошмар. След цели осем години работа при нас.
	— Къде е отишъл?
	— Никой не знае. Един ден просто не дойде на работа. Попитах мистър Ръсел, но той отговори, че това не е моя работа.
	— Ясно — кимна Шон. — А вие чухте ли се с Едгар?
	— Ние с него бяхме приятели — сведе поглед Джуди. — Той… Той беше добър човек, но доста срамежлив.
	— Не разбрах дали сте се чули с него — настоя Шон.
	— Една вечер ми се обади. Ей така, без предупреждение. Попитах го какво става, защо вече не идва на работа. Той отвърна, че има нова служба, но не може да ми каже нищо повече.
	— Обясни ли ви защо?
	— Каза само, че става въпрос за нещо, хммм… чувствително… Точно тази дума употреби.
	— А после обади ли ви се отново?
	— Не. От начина, по който говореше, останах с чувството, че обаждането му е…
	— Риск, който е поел? — помогна й Мишел.
	— Да, точно така — вдигна поглед Джуди. — Риск от негова страна.
	— Сигурно е държал на вас, след като го е направил — подхвърли Мишел.
	— Аз също държа на него, и то много — разцъфна в усмивка младата жена.
	Шон я огледа от глава до пети, изчака малко и подхвърли:
	— Значи не вярвате, че е избил онези хора?
	— Абсолютно. Познавам Едгар… Е, може би колкото всички останали. Но той не е убиец. Не би могъл да бъде просто защото психиката му не е такава. Беше изключително нежен и внимателен. На мравката път правеше.
	Шон й подаде визитката си.
	— Обадете ми се, ако си спомните още нещо.
	Тя стисна картичката, но остана на място.
	— Вие… Вие видяхте ли Едгар? — попита със запъване тя. — Имам предвид на онова… място?
	— Да.
	— Как е?
	— Не е добре.
	— Ще му предадете ли поздрави от Джуди? — Тя замълча за момент, после, вече с по-твърд глас добави: — Кажете му, че вярвам в неговата невинност.
	— Ще му предам.
	Качиха се в колата и потеглиха.
	— Слава богу, че поне един човек проявява загриженост към Едгар — прошепна Мишел.
	— Двама — поправи я Шон. — Забравяш доведената му сестра.
	— Прав си.
	— Значи един ден той просто не се появил на работа. Шефът му в данъчното си държи езика зад зъбите. Никой не знае нищо. После той поел риска да се обади по телефона на приятелката си, на която признал, че новата му работа е „чувствителна“.
	— От друга страна, се оказва, че Мърдок е в спецчастите за борба с тероризма — намръщено добави Мишел. — Следователно става въпрос за националната сигурност или за някакъв шпионаж. А ти добре знаеш, че ненавиждам шпионажа…
	— Искаш да кажеш, че зад тая работа се крие двойна или дори тройна постановка?
	— Най-вероятно да.
	— Значи смяташ, че този човек има нещо общо с шпионажа?
	— Нищо чудно, особено при неговите способности.
	— Не виждам какво друго може да им предложи, освен физическите си габарити — сви рамене Шон. — Но силно се съмнявам, че ЦРУ или другите шпионски централи поддържат баскетболни отбори. Значи отива да работи за шпионите, а после всичките тези неприятности се стоварват отгоре му. Новият му работодател трябва да има дойна крава.
	— Нещата съвпадат. Само така могат да се обяснят всичките тези типове с черни костюми, сателитното проследяване и намесата на ФБР.
	— Все пак бих искал да надникна в заключенията на патолога — въздъхна Шон.
	— Да се надяваме, че в моргата ще бъдат по-любезни от онзи клоун в данъчното — направи гримаса Мишел. — От днес нататък трябва да съм готова за всякакви данъчни проверки.


	30

	Два часа по-късно Шон се сдоби със заключението на патолога и резултатите от криминологичните изследвания.
	— Дано от всичко това да изскочи нещо — отбеляза Мишел.
	— Не вярвам да е кой знае какво — поклати глава Шон. — Ако тук някъде е имало димящ пистолет, полицията отдавна да го е надушила. Според мен делото е наникъде не само защото Едгар Рой е заключен във федералната лудница.
	— Със сигурност са повлияли и други фактори — кимна Мишел. — Нещастникът е бил обект на височайше внимание твърде дълго време.
	— Което говори за силите, които са действали задкулисно.
	— Да, плашещи сили.
	— Дай да си вземем нещо за ядене и да видим какво има в това заключение.
	Купиха си сандвичи и кафе. Шон разгърна папката и зачете, коментирайки детайлите с партньорката си.
	— Никакви изненади. Труповете са били в различна фаза на разложение. Според патолога най-разложеният от тях е бил мъртъв почти от година. А най-пресният — от около два месеца.
	— Това означава, че е убил шест души за по-малко от година.
	— Имало е случаи и на по-активни серийни убийци. Освен това времето на заравяне горе-долу съвпада. Би могло да бъде и по-дълго. Ако телата са останали незаровени, по тях би трябвало да има ларви. Но дори да са били заровени, по тях пак могат да бъдат открити полезни неща, например червеи.
	— Каква приятна тема по време на хранене — намръщи се Мишел и остави сандвича с риба тон в чинията си.
	Шон прибра папката в куфарчето и огледа малкото заведение.
	— Вдясно от теб някакъв тип с пуловер и джинсово яке прави отчаяни усилия да прилича на студент. Той е…
	— Знам. Засякох го още преди десетина минути. Под якето си крие пистолет, а в ухото му има миниатюрна слушалка.
	— ФБР?
	— Вероятно. Какво ще правим?
	— Ще действаме според наръчника. Преди всичко не трябва да усети, че сме го разкрили.
	Мишел отново посегна към сандвича си.
	— Веднага ми се върна апетитът — каза тя.
	— Но едно друго нещо може да го прогони…
	Сандвичът спря на сантиметър от устата й.
	— Има нещо в заключението на патолога, което ме озадачава — подхвърли Шон.
	— Изгарям от нетърпение да го чуя.
	— Каква беше почвата в хамбара на Рой?
	— Червеникава глина, разбира се. Това е Вирджиния. Защо питаш?
	— В доклада е отбелязано, че по всички тела са открити следи от пръст, която е различна от тази в хамбара.
	Сандвичът на Мишел отново се върна в чинията.
	— Но това е възможно само ако…
	— Извинете — обади се един глас до тях.
	Двамата едновременно вдигнаха глави. Човекът с джинсовото яке стоеше на крачка от масата им.
	— Какво има? — попита Шон, ядосан от факта, че не беше забелязал приближаването му.
	— Бихте ли ме последвали навън?
	— А защо да го правим? — попита Мишел, докато дясната й ръка се плъзгаше към пистолета на колана, а лявата се свиваше в юмрук.
	— Да го направим цивилизовано — предупредително рече непознатият.
	— Аз пък казвам изобщо да не го правим! — сопна се Мишел.
	Мъжът бръкна под якето си и това беше първата му грешка.
	Мишел рязко се завъртя и левият й крак се заби в слабините му. Той отлетя назад и блъсна съседната маса в стената.
	Втората му грешка беше, че не се отказа. Преди да направи дори крачка, сабленият удар с левия крак го улучи в брадичката, вдигна го във въздуха и го стовари по гръб върху пожълтелия линолеум. Шон скочи на крака и смаяно се наведе над него.
	Онемели от изненада, малцината останали клиенти — предимно възрастни хора, наблюдаваха развоя на събитията, без да помръднат от местата си.
	— Малко недоразумение, нищо повече — успокоително им подхвърли Мишел. — Ей сега ще дойдат да го изнесат. А вие се хранете спокойно и не забравяйте да си поръчате десерт. — Тя посочи мъжа на пода. — Той плаща! — Замълча за миг, после се обърна към Шон и тихо подхвърли: — Давай да изчезваме от тук, преди да се е появил ударният отряд. Няма да можем да си допием кафето.
	Той кимна, хвърли няколко банкноти на масата и каза:
	— Здравата сме загазили, ако тоя е федерално ченге.
	— Не се легитимира, освен това посегна към оръжието си. — Върхът на обувката й отметна якето и на колана му проблесна пистолет.
	— Въпреки това — поклати глава Шон.
	— Ще прекосим този мост, когато стигнем до него. В личен план започва да ми писва от начина, по който ни подмятат кавалерите на значката и палката. Освен това търпението не е сред моите добродетели.
	— Как тогава си издържала психотеста при назначението си в Сикрет Сървис?
	— Лесно. Няколко диетични коли, плюс кило шоколад.
	Напуснаха заведението през задната врата, заобиколиха отпред и веднага засякоха някаква кола без отличителни знаци с човек зад волана. Мишел се промъкна от дясната страна на ленд крузъра, следвана от Шон. Седна зад волана, запали двигателя и направи ловка маневра за излизане от паркинга. Мъжът в безличния седан изобщо не успя да реагира.
	— Не знае какво да прави — обяви Шон, заковал поглед в огледалото за обратно виждане. — Колебае се дали да тръгне след нас, или да отиде да провери какво се е случило с приятелчето му.
	Мишел излезе на пътя и натисна педала до дупка. Другата кола не ги последва.
	— След две минути ще ни обявят за издирване за нападение над федерален агент — мрачно прогнозира Шон.
	— Ако е федерален агент — възрази тя.
	— Е, стига де. Пишеше го на челото му.
	— Трябва да зарежем тая кола и да наемем друга.
	— Ще ни засекат в рамките на пет минути. Чрез кредитните карти и шофьорските книжки, които няма начин да не вкараме в системата.
	— Тогава се обади на Мърдок и му кажи какво се е случило.
	— А бе ти да не си откачила… — започна Шон, после изведнъж се плесна по челото. — Всъщност идеята ти е великолепна!
	— Благодаря. Кажи му, че сме били нападнати от някакъв въоръжен тип, но без да навлизаш в подробности. Искаш да го предупредиш, че нещо става. Ако попита защо сме нападнали федерален агент, ще държим на версията, че изобщо не се е представил като такъв.
	Шон вече набираше номера. Започна да говори в момента, в който насреща вдигнаха и спря чак след две минути, без да дава шанс на агента дори да отвори уста. После монологът приключи, а лицето му потъмня. Явно Мърдок беше бесен.
	— Да, ще ти дам описание — кимна той. — Имам и номера на колата.
	Направи го, отговори на още един-два въпроса и прекъсна връзката.
	— Мърдок не е в течение, освен ако не е най-добрият лъжец на света — констатира той.
	— Значи онзи тип не е от ФБР?
	— Вероятно е от друга трибуквена агенция.
	— Каза ли нещо за евентуална заповед за издирване?
	— ЦРУ не прибягва до тези неща. По простата причина, че се регистрират в цялата система и ще им се наложи да обясняват неща, които не искат да обясняват.
	Телефонът му изписука и той погледна дисплея. На лицето му се появи широка усмивка.
	— Искаш ли и малко добри новини?
	— Ще ме накараш да се ококоря.
	— Есемес от моя добър приятел, районния прокурор. Куршумът, който е убил Хилари Кънингам, не е изстрелян от твоето оръжие.
	— Значи все пак не съм аз! — възкликна Мишел с огромно облекчение.
	— Не си. Което означава, че е бил някой друг. Или там, или някъде другаде, след което е пренесъл тялото пред къщата на Тед, за да те накисне.
	— Като Едгар Рой?
	— Може би.
	— Но няма как да не са знаели, че полицията ще извърши балистична експертиза.
	— Не съм казал, че са искали да бъдеш обвинена официално. Целта им е била да те елиминират временно, а може би и да те объркат.
	— Признавам, че успяха — унило въздъхна Мишел. — Какви са резултатите от балистиката? Може би още един куршум четирийсет и пети калибър — като онзи, който почти ме уби?
	— Не. Деветмилиметров парабел с кух връх.
	— Търсиш ли мир, готви се за война — промърмори Мишел. Срещна заинтригувания поглед на партньора си и поясни: — Думата парабелум произлиза от латинска сентенция, която гласи: „Ако искаш мир, бъди готов за война“. Тя се превръща в мото на германския производител на оръжия, който изработва патроните парабел по дизайн на Георг Лугер. Наричат ги още деветмилиметрови лугери, за да се различават от патроните на Браунинг.
	— По отношение на оръжията нямаш равна на себе си — кимна с уважение Шон.
	— Деветмилиметровият лугер е най-използваният патрон по света, главно за военни цели. Въведен в официална употреба във всички полицейски подразделения на територията на Съединените щати. Кой е производителят на този, какъв заряд има?
	Шон отново сведе очи към дисплея.
	— „Дабъл Тап“. Заряд „Голд Дот“ Джей Ейч Пи, едрина на барута сто и петнайсет.
	— Ясно — кимна Мишел. — Възпираща сила над деветдесет процента, дълбочина на проникване около трийсет сантиметра. Не е от класата на четирийсет и четвърти калибър или на триста петдесет и седем магнум, но притежава предостатъчно мощ. С лекота причинява хидростатични шокови рани.
	— В смисъл?
	— В смисъл, че попадение в гърдите може да причини кръвоизлив в мозъка.
	— В такъв случай това със сигурност не е куршумът, убил Бърджин.
	— Не е — кимна Мишел. — При изстрел от упор тази муниция ще пробие черепа. Няма как да остане вътре.
	— Става интересно. Убиецът на Бърджин не е онзи, който е ликвидирал Хилари Кънингам.
	— Така е. А сега какво ще правим?
	— Предлагам да се връщаме в Мейн.
	— Със самолет?
	— Не — поклати глава Шон. — Спри някъде и си поръчай голяма чаша кафе, защото те чака дълго шофиране.
	— А дали ще мога да си прибера оръжието от тукашните ченгета, преди да тръгнем?
	— Само с моята благословия.
	Мишел кимна и настъпи газта.


	31

	Дванайсет часа по-късно пристигнаха в Бостън и прекараха нощта в местен хотел. Не изминаха наведнъж целия път до Макиас, щата Мейн, по простата причина, че след седем часа шофиране дори огромното количество кофеин във вените на Мишел започна да чезне и тя беше принудена да дремне на задната седалка. А и очите на Шон започнаха да се затварят прекалено често след пет часа зад волана. След няколко часа непробуден сън и ранен старт на следващата сутрин тежкият автомобил изгълта останалата част от разстоянието и спря на паркинга пред „Мартас Ин“.
	Меган Райли ги посрещна на входната врата.
	— Трябва да ви съобщя, че агент Мърдок е абсолютен мръсник! — навъсено отсече тя.
	— И така може да се каже — кимна Шон.
	— Момичето е право — веднага добави Мишел.
	— Какво искаха да научат федералните? — попита той.
	— Всичко. Ама удариха на камък. Аз съм официалният защитник на Рой и просто отхвърлих всякакви опити да ме будалкат.
	— Браво на теб — похвали я Мишел.
	— Обадих се на Мърдок и го запознах с някои параграфи на закона — добави Шон.
	— Знам. Никак не беше щастлив, но беше принуден да ме освободи. Гадно копеле!
	— А пък ние открихме клиента — каза Мишел.
	— Кой е той?
	— Кели Пол, доведена сестра на Рой — рече Шон. — Много интересна личност. Тепърва предстои да я опознаем, но имам чувството, че ще трябва да се съобразяваме с нея. — Хвана лакътя на Меган и я побутна към близката пейка, полускрита под клоните на дървото край входа на мотела. — Сядай.
	— Защо? — колебливо попита тя. В очите й проблесна страх.
	— Имаме лоши новини. Още едно убийство.
	Стиснали дървената седалка, пръстите на Меган побеляха от напрежение.
	— Кой? — прошепна тя.
	— Хилари Кънингам.
	Меган успя да запази самообладание само няколко секунди, след което скри лице в дланите си и горчиво заплака.
	Шон хвърли безпомощен поглед към Мишел.
	— В това никак не ме бива — поклати глава тя.
	Той въздъхна, седна до младата жена и неловко я потупа по гърба.
	— Много съжалявам, Меган.
	В крайна сметка тя се надигна, избърса сълзите с ръкава си и попита:
	— Как е станало?
	— Застреляли са я, а после са пренесли тялото й в дома на Бърджин.
	Очите му се преместиха на Мишел, която добави:
	— Аз бях там.
	— Но защо са я убили? — погледна я безпомощно Меган. — Тя беше една кротка и безобидна възрастна жена!
	— Защото е работила за Бърджин, а той беше защитник на Рой — отвърна Шон. — За някои хора това е било повече от достатъчно.
	— Искаш да кажеш, че аз съм следващата!? — трепна Меган.
	— Спокойно, няма да позволим да ти се случи нищо лошо — каза Мишел и седна от другата страна на младата адвокатка.
	— Май беше по-добре да си остана при федералните — едва чуто прошепна тя.
	— Това ли искаш? — изгледа я Шон.
	— Не, разбира се — отвърна Меган с далеч по-укрепнал глас. — Искам да разкрия мръсниците, които са извършили всичко това!
	— Ние също.
	— Добре, а сега какво?
	— Отиваме при клиента ти.
	— Но нали казахте, че той отказва да говори?
	— Въпреки това ти трябва да го видиш. Аз ще уредя формалностите.


	Шон и Мишел взеха по един душ, преоблякоха се и отидоха да хапнат. После се обадиха на Карла Дюкс, получиха разрешение за свиждане и поеха към „Кътърс Рок“. Посрещнаха ги с още по-големи формалности от предишния път. В един момент някакъв пазач прояви прекален ентусиазъм при претърсването на Мишел и тя не издържа.
	— Хей, ченге — изсъска тя. — Ако още веднъж ме опипаш по задника, ще се наложи да ходиш с протези!
	Мъжът се дръпна като опарен, вдигна поглед към тавана и им направи знак да преминават.
	Най-после ги вкараха в малката стая за свиждане, а скоро след това доведоха и Рой. Нямаше промяна нито във външния вид, нито в поведението му. Меган неволно ахна и се облегна назад в стола. Остана неподвижна и след като вратата се затвори след надзирателите.
	— Няма ли да опиташ да му зададеш някакви въпроси? — не се сдържа Шон.
	Меган се изчерви, отвори куфарчето си и леко почука по стъклената преграда. Рой не реагира и руменината й се усили. Тя бавно прибра картичката, която искаше да му покаже.
	— Мистър Рой, аз съм вашият юридически защитник по това дело. Обвинен сте в убийство на повече от един човек. Разбирате ли това?
	Нищо.
	Тя погледна Шон, който окуражително й кимна. Меган остана неподвижна, но в очите й проблесна учудване.
	— Нуждаем се от вашето сътрудничество, за да подготвим защитата — добави Меган.
	Рой продължаваше да зяпа в тавана.
	— Беше убит още един човек, свързан с делото срещу вас, мистър Рой — обади се Шон. — Хилари Кънингам, която работеше за Тед Бърджин. Застреляна е в гръб, а после пренесена в дома му.
	Отново никаква реакция.
	Шон скочи на крака, заобиколи стъклената преграда и застана на крачка от затворника. Мишел побърза да се присъедини към него.
	— Мислиш ли, че е разумно? — прошепна тя.
	— Не знам, но май няма какво да губим.
	— Освен някоя част от тялото си, ако този човек действително е психопат.
	— Нали затова съм те взел? Да ме пазиш.
	След тези думи направи малка стъпка напред и се приведе над Рой. Толкова близо, че усети дъха му. Слава богу, че все още диша, помисли си той. За разлика от Хилари и Бърджин, да не говорим за онези шестимата в хамбара.
	— Запознахме се с клиента — прошепна в ухото му той. Много тихо, за да бъде сигурен, че само той го чува. — Това е сестрата, Кели Пол.
	Изправи се и закова очи в лицето му. Нищо. След малко пак се наведе. Бузата му почти докосна ухото на Рой.
	— Джуди Стивънс ти праща поздрави. Тя е убедена, че си невинен. Обещах да ти предам думите й.
	Очите му отново се впиха в лицето на затворника. Тишината се проточи.
	Меган понечи да каже нещо, но Шон я спря.
	— Мисля, че за днес е достатъчно — обяви той.
	— Но той не каза нито дума! — възкликна младата адвокатка.
	Шон погледна Мишел, която веднага разбра, че той не е съгласен с това мнение.
	Напуснаха стаята за разпит и поеха по коридора. Насреща им се появи фигурата на Брандън Мърдок и Шон забави крачка.
	— Бюрото май е открило офис в „Кътърс Рок“ — язвително подхвърли Мишел.
	— Аз пък мисля, че напразно си губите времето да разговаряте с една стена — не й остана длъжен Мърдок и погледна към Меган. — Май трябва хубаво да си помислите с какви хора се сближавате. Това може да ви донесе сериозни неприятности.
	— Аз съм адвокат на Едгар Рой, а с кого общувам, не е ваша работа! — отсече Меган.
	— Засега сте негов адвокат.
	— Това пък какво означава? — попита Шон.
	— Нищо конкретно. Но нещата се променят.
	— Хайде изплюй камъчето, Мърдок — подкани го той. — Тук си сред приятели. Какво му е толкова специалното на Рой? Защо толкова много си се загрижил за него?
	— Заради шест трупа.
	— Джефри Дамър беше обвинен за доста повече трупове, но тогава Бюрото не летеше с хеликоптери из цялата страна и не вдигаше пушилка.
	— Всяко дело е едно отделно царство.
	— Охо, май си станал и поет — иронично подхвърли Мишел.
	— Желая ви ползотворен ден — каза Мърдок и се отдалечи.
	Върнаха се в мотела. Меган се оттегли в стаята си, а Шон и Мишел седнаха на малката предна веранда.
	— Забеляза ли нещо, когато споменах на Рой името на Кели Пол? — попита той.
	— Не знаех, че си го споменал. Не чувах абсолютно нищо.
	— Направих го нарочно, срещу евентуално подслушване. Но в замяна на това получих реакция. Съвсем незначителна, но достатъчна. Леко потрепване на главата и почти неуловимо разширение на зениците.
	— Смяташ, че те е разбрал, така ли?
	— Абсолютно. Но това не беше всичко. Същото се случи и когато му казах за Джуди Стивънс.
	— Значи се преструва! Но защо? Може би, за да отърве процеса? Но до изправянето му пред съда има още много време, а той не може вечно да се прави на зомбиран!
	— Не съм сигурен, че го прави, за да избегне процеса.
	— А за какво друго?
	— Ако си отговорим на този въпрос, вероятно ще си отговорим и на всички останали.


	32

	Едгар Рой седеше в обичайната си поза — изтегнат на железния, завинтен в пода стол. Дългите му крака бяха изпънати максимално напред, а очите му фиксираха една точка на тавана, намираща се на двайсет сантиметра от далечната стена и на дванайсет от страничната. Представяше си я като някакъв кръстопът и това му беше достатъчно, за да се чувства удобно.
	Скритата в предпазна ниша камера регистрираше всички движения в малката бетонна килия. В стената беше вградено подслушвателно устройство, което би трябвало да записва всяка негова дума. Но от затварянето му тук той не беше отворил уста.
	По-несъвършените умове вероятно не биха издържали на всичко това, особено за продължителен период от време. Но Рой притежаваше уникалното качество да потъва в собственото си съзнание. За него то беше много интересно място. Там се съхраняваха безброй спомени, загадки и подбрани размишления, които можеха да го забавляват вечно.
	Напоследък се беше върнал към най-ранните си спомени, подредени в строга хронология. Първият от тях датираше от времето, когато беше едва на осемнайсет месеца. Майка му го плесна, защото беше затворил вратата на котарака. Помнеше точните й думи, помнеше мяукането на котарака Чарли зад вратата, помнеше и музиката от включеното радио. Помнеше и всичко останало — цветове, миризми, звуци. Винаги беше така. Другите се оплакваха, че не помнят какво са правили вчера, да не говорим за по-старите спомени. А проблемът на Рой беше обратният — не забравяше нищо, включително и най-незначителните подробности. Независимо дали искаше да ги забрави или не. Те просто бяха там, в главата му. Завинаги.
	Никога нищо не забравям.
	С течение на времето той започна да свиква. Научи се да складира информацията в различни дискретни места на съзнанието си, които се отличаваха с неограничен обем и способността да изскачат на повърхността в мига, в който ги повика. Приличаха на съвременните USB флашки и ZIP устройства. Беше в състояние да ги включи в мига, в който се нуждаеше от тях, а после отново да ги изключи, без дори да се замисля.
	Никога не се беше хвалил с тези специални умения. Разбира се, с течение на годините околните започнаха да го смятат за побъркан заради особения начин, по който работеше мозъкът му. И това го накара да крие таланта си, вместо да се хвали с него. И обратното, хората, които знаеха за дарбата му, смятаха, че би могъл да постигне много повече в живота.
	Лесно беше да сложиш етикет на някого, стига да не си на негово място. Но никой не можеше да бъде на неговото място.
	Камерата беше зад гърба му и това му позволяваше да мести погледа си по различни точки на тавана. В мига, в който го направи за пореден път, споменът от ранното детство се стопи. Забрави шляпването на майка си и мяукането на котарака.
	На тяхно място се появи друг спомен. За сестра му. И за Джуди Стивънс. Единствените приятели, които беше имал.
	Които не го бяха забравили. И вероятно действаха за освобождаването му там, навън. Доказателство за това бяха посещенията на Шон Кинг и Мишел Максуел, а също и на младата адвокатка Меган Райли. Официалният му защитник беше мъртъв. Секретарката му — също. Така му бяха казали. На практика Рой помнеше всяка тяхна дума. Помнеше как бяха облечени, помнеше движенията на телата им, помнеше всяка пауза и всеки опит за зрителен контакт. Високата жена беше скептична. Ниската — нервна и наивна. Мъжът изглеждаше солиден. Може би действително искаха да му помогнат. Но той отдавна се беше научил да не вярва на никого. Поне не напълно.
	Умът му бавно се върна към онзи ужасен ден. Влезе в хамбара, подчинявайки се на внезапно хрумване. Миризмите от детството го връхлетяха от всички страни. Погледна нагоре към сеновала и веднага усети как го връхлитат нови спомени. Започна да обикаля хамбара. Пръстите му докоснаха стария трактор „Джон Диър“ в ъгъла, погледът му се спря на изгнилите гуми. После се премести към очуканата работна маса, около която бяха струпани кошове за овес. На стената над него бяха заковани няколко стари регистрационни табели на коли, които бяха колекционирали като деца.
	После вниманието му беше привлечено от купчината пръст край задната стена на хамбара. Сеното беше събрано накуп, а пръстта изглеждаше рохка и току-що разкопана. Нямаше представа защо. Наведе се, взе буца пръст и я стисна между пръстите си. В ноздрите го удари сладникавата миризма на типичната за Вирджиния глинеста почва.
	Взе опряната до стената лопата и я заби в рехавата пръст. Копа няколко минути, после захвърли лопатата и се втренчи в дупката. Дори гениалният му ум не беше в състояние да предвиди онова, което видя.
	Човешко лице. Или по-скоро останки от човешко лице.
	Обърна се с намерението да хукне към къщата и да се обади в полицията. В същия миг до ушите му достигна вой на сирени. Много сирени.
	Когато излезе от обора, полицейските коли вече спираха пред къщата. От тях изскочиха униформени мъже с оръжие в ръце. Зърнаха Едгар и насочиха пистолетите си към него.
	Рой инстинктивно направи крачка назад и се върна в хамбара. Това беше грешка, разбира се. Но в момента не беше в състояние да разсъждава.
	Полицаите го приближиха.
	— Не съм го направил! — изкрещя той и инстинктивно погледна към полузасипаната яма.
	Униформените проследиха погледа му и предпазливо тръгнаха натам. Лицата им се изопнаха в мига, в който видяха полуразложеното лице. Очите им машинално се преместиха към изцапаните дрехи на Рой, калта по дланите му, а после към захвърлената лопата.
	— Арестуван си! — излая един от тях и направи крачка напред.
	Друг натисна бутона на радиостанцията си.
	— Сигналът се потвърди! — рече в микрофона той. — Пипнахме го на място!
	Перфектният ум на Рой изключи в мига, в който чу тези думи.
	След като го арестуваха и му предявиха обвинението, не му остана нищо друго, освен да се затвори в съзнанието си. Винаги правеше така, когато го обземаше страх. Светът просто преставаше да съществува. А в онзи момент изпитваше много силен страх.
	Направиха всичко възможно да го накарат да говори. Цяла армия психолози и психиатри се опитаха да оценят състоянието му, за да разберат дали блъфира или не. И едва тогава си дадоха сметка, че никога в своята практика не се бяха сблъсквали с подобен ум. Нищо не можеше да му въздейства — нито въпросите, нито всевъзможните уловки. Той ги чуваше и виждаше, но между тях сякаш имаше някаква невидима преграда. В крайна сметка армията психолози вдигнаха ръце и Рой се озова в „Кътърс Рок“.
	Тук беше наясно с абсолютно всичко, което го заобикаляше — точните параметри на килията, навиците на всеки от надзирателите поотделно, времето за закуска, обяд и вечеря. Знаеше точната географска ширина и дължина на „Кътърс Рок“, знаеше, че Карла Дюкс е доверено лице на Питър Бънтинг. Научи всичко това от подслушани реплики и куп незначителни детайли, които остават извън вниманието на обикновените умове. След толкова продължителна битка със Стената способностите му бяха станали още по-уникални, а сетивата — изострени като бръснач.
	Разбира се, знаеше и нещо друго: Питър Бънтинг щеше да направи всичко възможно, за да го върне при себе си. За да продължи безкрайното катерене по Стената и да помогне за сигурността на родината.
	Едгар Рой нямаше нищо против да крепи сигурността на родината, но нещата бяха сложни. Той знаеше, че в Америка действат шестнайсет разузнавателни агенции с над един милион служители, една трета от които бяха независими подизпълнители. Близо две хиляди фирми работеха в областта на разузнаването. Официалният им бюджет беше около сто милиарда долара, но реалните разходи бяха засекретени и далеч по-големи. Едгар Рой беше попаднал в центъра на една наистина безкрайна вселена. На практика той беше човекът, който придаваше смисъл на огромната маса данни. Без него те бяха просто страховита лавина, напълно неразбираема за обикновения ум. Бяха като вълните на океана — могъщи и неуморни, но с дълбочина и скрит смисъл единствено за малцината посветени. Това звучеше поетично, но неговата работа беше съвсем конкретна и имаше огромно практическо значение.
	Работа, която притискаше плещите му с огромна тежест. Той не искаше да я анализира в дълбочина, защото знаеше, че ако го направи, автоматично ще се парализира. Неговите прогнози, заключения и анализи лежаха в основата на една глобална политика, от която зависеха животът и смъртта на хиляди хора. Политика, която определяше коя независима държава трябва да бъде нападната, къде да се хвърлят бомби, с кого да се сключват договори за сътрудничество, кои да бъдат съюзниците. Светът се тресеше по волята на Едгар Рой.
	Разбира се, за обикновения гражданин всичко това би прозвучало преувеличено. Никой не можеше да допусне, че действията на американското разузнаване се определят от един-единствен човек. Но точно това беше малката мръсна тайна на разузнаването — лавината от данни и сведения бе толкова огромна, че никой не можеше да я обхване и осмисли. Тези данни и сведения се преплитаха по невъобразим начин. Точният им анализ и вземането на правилно решение изглеждаха немислими. Един гигантски пъзел, решението на който не можеше да дойде от частични познания. Всеки опит в тази посока бе обречен на провал.
	В началото Рой беше запленен от Стената. За него тя беше жив организъм, чийто непознат език той беше амбициран да овладее. Но след няколко месеца ентусиазмът му започна да спада. Това се случи, след като започна да вниква в същността на безкрайно сложните дори за него комбинации от данни и да ги обединява в съответната, подходяща за момента стратегия. А когато видя резултатите от своята дейност, истината го връхлетя като прякото попадение на мощна бомба върху бетонен бункер.
	_Не, аз не съм създаден да играя ролята на Господ._


	33

	На следващата сутрин Шон, Мишел и Меган напуснаха „Мартас Ин“ и отидоха да закусят в едно ресторантче на осемстотин метра надолу по пътя. След като хапнаха бъркани яйца с препечени филийки, поливайки ги с големи количества кафе, Шон се облегна назад и подхвърли:
	— Според мен Карла Дюкс е временно внедрена на това място.
	— Защо мислиш така? — попита Меган.
	— Кабинетът й е абсолютно празен. Никакви лични вещи. Очевидно няма намерение да остане дълго. Нещо като Марк Твен и Халеевата комета. Появила се е с Едгар Рой и ще изчезне заедно с него.
	— По всичко личи, че много хора са обвързани с Едгар Рой — обади се Меган.
	— Въпросът е защо — кимна Шон. — Ти спомена, че Бърджин ти е говорил за него.
	— Да, така е. Но това беше по второстепенен въпрос. Трябваше да извърша конкретно проучване. Но вие сте разговаряли със сестрата на Рой. Каква е нейната история?
	— Има желание да помогне на брат си и е упълномощила Бърджин да поеме защитата му. Той й е бил кръстник.
	Меган довърши кафето си.
	— И така, разполагаме с клиент, който отказва да говори, ФБР ни държи на тъмно, а мистър Бърджин и Хилари са мъртви — мрачно обобщи тя.
	— Единственият ни шанс е да открием с какво се е занимавал Рой — рече Шон.
	— Какво имаш предвид?
	— Федералните власти обръщат прекалено голямо внимание на някакъв данъчен чиновник, който изведнъж се оказва сериен убиец — поясни Мишел. — Срещнахме се с началника му в данъчното, който категорично отказа да ни даде сведения за него. А това е един доста многозначителен факт.
	— Имал е приятелка сред колежките си — добави Шон. Тя каза, че Рой е напуснал службата три месеца преди да го арестуват. Веднъж й се обадил и казал, че работи върху нещо много „чувствително“, но не уточнил за какво става въпрос.
	— Значи подозирате, че се е занимавал с нещо друго, вероятно незаконно?
	— Не. По-скоро с нещо, което е свързано с разузнаването.
	— Очаквах да стигнете до това заключение — обади се един глас до тях.
	Шон трепна и се обърна. Как е възможно тази жена да се движи толкова безшумно, озадачено се запита той.
	Кели Пол свали големите слънчеви очила и попита:
	— Мога ли да седна при вас?
	Беше облечена с черни джинси, вълнена жилетка и дебело кадифено яке. И бе обута със солидни ботуши с кожена подплата. Приличаше на човек, който възнамерява да изкара цялата зима по крайбрежието на Мейн.
	Шон се отмести и й направи място до себе си.
	— Това е Меган Райли — каза той. — А това е Кели Пол, нашата клиентка.
	Жените си стиснаха ръцете.
	— Чух, че федералните са ви попритиснали — подхвърли Кели. — Надявам се, че не сте пострадали.
	Шон изпревари отговора на Меган:
	— Какво търсите тук?
	— Абсолютно логичен въпрос — спокойно кимна Пол.
	— Мога ли да получа отговор? — настоя Шон, макар да му беше ясно, че жената няма подобни намерения.
	— Реших, че не е зле лично да поогледам това място.
	— Но това ще ви лиши от анонимността, на която разчитахте досега — обади се Мишел.
	Пол привлече вниманието на сервитьорката и си поръча чаша чай. Остана мълчалива, докато донесоха поръчката й, после отпи една глътка, остави чашата на масата и попи устните си със салфетката.
	— Страхувам се, че моята анонимност умря в момента, в който вие двамата ме посетихте — отвърна тя.
	— Гарантирам ви, че никой не ни проследи до там — увери я Мишел.
	— Никой, който сте могли да забележите — поправи я Пол и отпи още една глътка чай.
	— Какво по-точно искате да ни кажете? — внимателно я погледна Шон.
	— Не тук — каза Пол, след като бегло огледа помещението. — Нека поговорим някъде другаде.
	Платиха сметката и се качиха в джипа на Мишел. Пол огледа вътрешността на купето.
	— Проверихте ли колата си за евентуални подслушвателни устройства? — попита тя.
	— Не — поклати глава Мишел.
	Пол извади от чантата си някакво апаратче, раздвижи го във всички посоки и погледна електронния дисплей.
	— Добре, можем да тръгваме — кимна тя и се настани на една от седалките. После вдигна глава и видя, че другите я гледат, без да помръднат.
	— Направете си труда за някакви обяснения — намръщено рече Шон.
	— Нима не е ясно? — сви рамене тя.
	— Какво да е ясно?
	— Онова, срещу което сме се изправили тук.
	— По-точно? — подхвърли Мишел.
	— Всичко.
	— Хайде да започнем отначало — предложи Шон. — Мисля, че всички се нуждаем от това.
	— Брат ми не е просто един чиновник от данъчното, в чийто хамбар са открити шест трупа.
	— И ние стигнахме до същото заключение — кимна Мишел.
	— А какъв всъщност е брат ви? — попита Шон.
	— Не съм сигурна, че сте готови за отговора.
	— Напротив, готови сме — възрази Шон. — Толкова готови, че няма да ви пуснем да излезете от този автомобил, преди да ни обясните всичко.
	С едно-единствено мълниеносно движение Пол измъкна нож и го опря в сънната артерия на Меган. Никой не успя дори да помръдне.
	— Това би било много погрешен ход от ваша страна, мистър Кинг.
	— Приберете ножа — бързо отвърна Шон. — Няма смисъл да стигаме до крайности.
	Пол се подчини и потупа Меган по ръката.
	— Извинявай, миличка, но трябваше да го направя.
	Младата жена изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне закуската си.
	— Дишай дълбоко и ще ти мине — посъветва я Пол.
	— Защо го направихте? — мрачно я изгледа Шон.
	— Трябва да установим основните правила. Не съм длъжна да засвидетелствам лоялност към никой от вас. Поне не напълно…
	— А към кого бихте я засвидетелствали? — подхвърли Мишел.
	— Преди всичко към бедния ми брат, който гние в „Кътърс Рок“.
	— Преди всичко? — изгледа я Шон. — Значи има и друго нещо. Или друг човек.
	— В моята работа винаги има и още нещо, мистър Кинг.
	— А каква е вашата работа? Нещо, свързано с разузнаването?
	Пол замълча и извърна глава към страничното стъкло.
	— Добре — въздъхна Шон. — Край на опитите ми да работя с вас. Слезте от колата. Ще продължим сами. Нека оставим нещата да следват естествения си ход, дори и ако открием нещо, което вреди на брат ви…
	— Всъщност в много отношения брат ми олицетворява онова, което се нарича американско разузнаване — внезапно подхвърли Пол.
	— Невъзможно — поклати глава Шон. — Мащабите на тази дейност са огромни.
	— Интуицията ви е трогателна. Но истината е, че системата на американското разузнаване се пропука. Както когато в кухнята има прекалено много готвачи, които на практика не могат да сготвят нищо. Единственият лек срещу този недостатък се оказа Е-програмата.
	— Е-програмата? — вдигна вежди Мишел. — Може би това „Е“ означава Едос?
	— Не — усмихна се Пол. — Буквата обозначава Еклесиаст.
	— Като в Библията? — подхвърли Шон.
	— Да, като в една от книгите на еврейската Библия.
	— Каква е връзката? — попита Мишел.
	— Една от основните тези във философията на Еклесиаст гласи, че индивидът може да стигне до истината с помощта на наблюдението и размисъла, а не чрез сляпо следване на традициите. Всеки от нас придобива мъдрост, чрез която оформя възгледите си за света. По онова време това е изключително радикална концепция, но днес тя е много подходяща за програмата, обозначена с буквата „Е“.
	— Значи брат ви е този човек, така ли? — попита Шон. — Анализаторът.
	— В Съединените щати те са шестима, всички класифицирани като „свръх потребители“. Федералните закони им дават свободата да знаят всичко. Не притежават никаква специална дарба, но умеят да изстискват информация. Например вкарват в една стая някой адмирал в оставка, връчват му лист и молив и го засипват с класифицирана информация в неговата област. Държат го там осем часа без прекъсване, докато припадне или се подмокри. Това им е разрешено от закона, в който е записано, че свръх потребителите трябва да бъдат информирани за всичко.
	— А защо е толкова важно това?
	— Нашето общество е преситено от информация. Благодарение на своите смартфони милиони хора получават за седмица повече информация, отколкото техните баби и дядовци са получавали за цял живот. Но на държавно, а най-вече на военно равнище нещата са доста по-сложни. Като се започне от специалисти анализатори, които следят показанията на стотици монитори в свръхсекретни обекти и се стигне до генералите с четири звезди в Пентагона. Става въпрос и за новаците анализатори в Лангли, които наблюдават милиарди сателитни изображения, и за съветника по националната сигурност, който се опитва да осмисли докладите от високата до тавана купчина. Всички те правят неистови опити да работят на границата на възможностите си. Знаете ли защо бойните пилоти от Военновъздушните сили наричат мониторите си с данни „кофа с лиги“? Информацията е толкова много и толкова противоречива, че буквално ги зомбира. Хората могат да бъдат обучени да използват оптимално технологиите, но неврологичният им капацитет няма как да бъде разширен.
	— И тук идва на помощ Е-програмата? — попита Мишел.
	— Брат ми е последният от малкото абсолютни гении, които могат да изпълняват подобна роля по рождение. Той не само умее да обработва безкраен брой задачи едновременно, но е способен и да запазва вниманието си към детайлите. Неговият неврологичен капацитет е безграничен. Той има поглед върху общата картина на нещата и намира смисъла в нея.
	— А кой стои зад тази Е-програма? — попита Шон. — Правителството?
	— Донякъде.
	— Това ли е всичко, което ще ни кажете?
	— Засега.
	— А за кого работите вие?
	— За никого. Работя с определени хора по мой избор.
	— Не е ли съвпадение, че и брат ви има връзка с разузнаването?
	— Тук няма никакво съвпадение. Аз насърчавах Еди да се насочи към тази област. Бях сигурна, че това ще бъде предизвикателство за него, а самият той ще се превърне в безценна придобивка за цялата страна.
	След тези думи Пол отвори вратата на джипа и понечи да слезе.
	— Чакайте — възкликна Шон. — Не можете да си тръгнете просто ей така!
	— Ще поддържаме връзка. Засега гледайте просто да останете живи. Но ви предупреждавам, че с течение на времето това ще става все по-трудно.
	— Един последен въпрос — настоя Шон.
	Пол спря на крачка от джипа.
	— Брат ви наистина ли е невинен, както заявихте в предишния ни разговор? Или все пак е убил онези хора?
	В първия момент беше сигурен, че жената няма да отговори, но се получи друго.
	— Поддържам онова, което ви казах — обърна се да го погледне Пол. — Но в крайна сметка само Еди може да отговори на този въпрос.
	— Но ако е убил онези хора, с живота му е свършено. Никога няма да се завърне при своята Е-програма.
	— В известен смисъл животът на брат ми отдавна е приключил, мистър Кинг.


	34

	Питър Бънтинг седна начело на масата и огледа лицата около нея. Те принадлежаха на хора, които нямаха нищо общо с хипотетичния свят на политическите наивници, а напротив — имаха много сериозно отношение към заплахите за националната сигурност. Бънтинг изпитваше към тях едновременно възхищение и страх. Възхищаваше се на начина, по който служеха на родината, а се страхуваше от тях, защото знаеше, че те редовно заповядват ликвидирането на други човешки същества, и то без да губят съня си.
	Бънтинг реши да председателства настоящото заседание, което по принцип се водеше рутинно, но на него присъстваха редица отговорни фактори, обезпокоени от неблагоприятния развой на събитията около Едгар Рой. Нямаше как да изпрати някой от подчинените си на среща, на която присъстваха министър от действащата администрация, няколко директори на разузнавателни агенции и генерали с четири звезди. Пред всеки от присъстващите имаше порцеланова чаша с кафе. Те очакваха именно него и плащаха за тази привилегия солидни суми от парите на данъкоплатците.
	Край масата седеше и един човек, който не би трябвало да е тук, но Бънтинг беше длъжен да регистрира официалното му оплакване, и то преди да представи личната си оценка на ситуацията.
	Мейсън Куонтрел седеше до Елън Фостър. Отпуснал ръце в скута си, той беше насочил цялото си внимание към Бънтинг, който се запъна само веднъж, докато правеше презентацията си. Това се случи, когато Куонтрел се усмихна на един пасаж от изявлението му и прошепна нещо в ухото на Фостър. Тя кимна и също се усмихна.
	Последваха въпросите, повечето от тях задълбочени и конкретни. Бънтинг се справи по един наистина перфектен начин — може би защото отдавна се беше научил да разгадава мислите на хората с каменни лица около себе си. В момента те изглеждаха сравнително доволни, а това означаваше, че и той можеше да се поотпусне. Беше участвал в други заседания, протекли значително по-трудно. Куонтрел прочисти гърлото си и присъстващите извърнаха глави към директора на „Мъркюри“. В този момент Бънтинг за пръв път усети, че заседанието се провежда по предварително уточнен сценарий.
	— Да, Мейсън? — попита Бънтинг и пръстите му неволно се стегнаха около лазерната показалка. Внезапно го обзе желанието да я насочи между очите на Куонтрел.
	— Днес ти ни разказа много неща, Пит.
	— Обикновено това е смисълът на подобни заседания — отвърна спокойно Бънтинг.
	Куонтрел не обърна внимание на думите му и продължи:
	— Но не ни каза как е възможно един-единствен анализатор да се справи с огромната лавина от информация, която ни залива. Вярно е, че досега постигаш някакви успехи, но…
	— Не някакви, а огромни успехи — поправи го Бънтинг, после побърза да добави: — Извинявай, моля те да продължиш…
	— Някакви успехи — натъртено повтори Куонтрел. — Но реалността е друга. Използването само на един анализатор води до значителен и, бих казал, необратим срив в националната сигурност на тази страна.
	— Не съм съгласен.
	— Аз обаче съм съгласна.
	Очите на всички се изместиха към Елън Фостър.
	Бънтинг се втренчи в лицето на жената, която постепенно се беше превърнала в негов основен враг. Но тя беше ръководител на най-голямата федерална агенция за сигурност в Съединените щати и това го принуждаваше да се отнася почтително към нея.
	— Госпожо министър?
	— Как оценяваш представянето си днес, Питър?
	Беше облечена с черна рокля, черен чорапогащник и черни обувки с високи токове. Бижута почти липсваха. Бънтинг за пръв път забеляза, че Елън Фостър всъщност е една много привлекателна жена. Хубава кожа, слаба и стройна фигура, но с извивки точно там, където ги харесват мъжете. Служебната й характеристика беше впечатляваща, а политическите й контакти — повече от отлични. По принцип, а може би и поради особеностите на характера си разведената шефка на МВС избягваше публичността, но от време на време снимката й се появяваше на някое публично социално събитие, най-често в компанията на високопоставени джентълмени.
	Фостър притежаваше къща в един от най-престижните квартали на Вашингтон и вила в Нантъкет, където често се появяваше заедно с внушителната си охрана. Бившият й съпруг управляваше хедж фонд в Ню Йорк и беше натрупал огромно състояние, използвайки чужди пари. В същото време, благодарение на ловко боравене със законите, плащаше значително по-малки данъци от собствената си секретарка. След развода мисис Фостър беше получила половината от това състояние и можеше да се разпорежда с него както пожелае. По всичко личеше, че желанието й беше да управлява програмата за национална сигурност, а като допълнителна екстра — да превърне в ад живота на Питър Бънтинг.
	— Останах с впечатлението, че всички около тази маса приемат доклада ми — подхвърли той и изгледа враждебно Куонтрел. — Е, почти всички…
	— Шегуваш ли се, Питър? — хладно попита Фостър.
	— Ако разполагате с конкретни примери за противното, аз съм готов да ги обсъдим.
	— Какво има за обсъждане? Днешният ти анализ не струва и всички в тази зала го знаят. Може би, с изключение на теб.
	Погледът на Бънтинг отново се плъзна по лицата на присъстващите. Никое от тях не изразяваше симпатия.
	— Отговорих на всички въпроси, които ми поставихте, включително и на допълнителните — сдържано рече той. — Не получих овации, но и не пропуснах нищо.
	Фостър леко се приведе напред.
	— В молбата си за подновяване на договора искаш увеличение на бюджета от двайсет и три процента поради появата на допълнителни фактори — хладно каза тя.
	Бънтинг стрелна с поглед Куонтрел, който клатеше глава и мляскаше с устни.
	— Моите уважения, госпожо министър, но тук присъства и един от преките ми конкуренти в бизнеса. Информацията, която изнесохте току-що, би трябвало да е…
	— О, аз съм сигурна, че можем да се доверим на професионализма на мистър Куонтрел — небрежно го прекъсна Фостър.
	„Какъв професионализъм, понечи да отвърне Бънтинг. Ти отлично знаеш, че тоя тип е мошеник.“
	Разбира се, нямаше как да го каже на глас. Изчака още секунда да се овладее и заяви:
	— Всяко перо е обосновано. Моите служители се трудиха месеци наред, за да свият разходите до минимум. През цялото време сверяваха часовника си с този на държавните агенции и по тази причина няма никакви изненади.
	— Ние във Вашингтон имаме репутацията на празен и надлежно подпечатан чек, но някои от нас все пак искат да видят за какво плащаме.
	Макар и с трийсет сантиметра по-висок от Елън Фостър, Бънтинг изведнъж се почувства като джудже.
	— Мисля, че поставих достатъчно обосновани предложения на масата — смотолеви той.
	— Честно казано, аз ти дадох последен шанс, Питър — ледено го погледна Фостър. — Но ти го пропиля.
	— Говорих с президента — бързо каза той и веднага съжали за думите си.
	— Знам — стисна устни тя. — Но това не ти донесе нищо друго, освен кратка отсрочка.
	Фостър огледа присъстващите.
	— Господа, мисля, че заседанието приключи. Мистър Куонтрел, отбийте се в кабинета ми, ако обичате. Трябва да обсъдим някои важни неща.
	След тези думи тя се насочи към вратата, следвана по петите от Куонтрел.
	Няколко секунди по-късно Бънтинг остана сам, заковал невиждащ поглед във вече ненужната папка с доклада. Когато най-накрая излезе в коридора, никой от спрелите да побъбрят участници в съвещанието не го погледна. По всичко личеше, че Фостър добре си беше свършила работата.
	Спря пред вратата на кабинета й и се въоръжи с търпение. Не след дълго Фостър излезе в компанията на Куонтрел.
	— Може ли две думи, госпожо министър?
	В очите й се появи лека изненада.
	— Програмата ми е много натоварена.
	— Моля ви, ще ви отнема само минута.
	— Ще се видим по-късно, Елън — рече с широка усмивка Куонтрел и приятелски го потупа по рамото. — Горе главата, Пит. Винаги си добре дошъл обратно в „Мъркюри“. Доколкото съм осведомен, в момента имаме свободно място в Ай Ти отдела.
	Бънтинг го изчака да се отдалечи и се обърна към Фостър.
	— Е, казвай — нетърпеливо го подкани тя.
	— Моля ви, не го правете! — прошепна той и пристъпи към нея.
	— Какво по-точно?
	— Изпреварващия удар.
	— За бога, Бънтинг! — изсъска тя. — Как си позволяваш да говориш за това в коридора? Да не си се побъркал?
	— Искам още малко време.
	Тя го изгледа от глава до пети, после затръшна вратата на кабинета си под носа му.


	По обратния път към летището Бънтинг се взря в една съвсем обикновена на вид сграда, разположена в края на отсечката, върху която се издигаше голям, покрит с реклами мол. Беше тухлена, а задната й част опираше в тясна уличка, водеща към предградията. После вниманието му беше привлечено от друго здание с модерна, изцяло остъклена фасада. Едва ли някой подозираше, че зад тази фасада няма нито един прозорец. Това бяха владенията на разузнаването, разпръснати хаотично сред обществени сгради и частни домове. Хората, които минаваха покрай тях, нямаха никаква представа какво се крие зад стените им.
	Разузнаването е мръсна, а понякога и смъртоносна работа. Няма никакво значение дали противникът е ликвидиран бързо, с куршум в тила, или го убиват чрез безкрайни и изтощителни разпити. Няма значение дали се изпарява във въздуха след пряко попадение на „умна“ бомба, пусната от хиляди метри височина. Крайният резултат е един и същ. Смърт. Която най-вероятно щеше да настигне и Едгар Рой, и то съвсем скоро.
	Бънтинг се намести на седалката и въздъхна. Изведнъж изпита чувството, че изобщо не му пука за договора на стойност два и половина милиарда долара. Какво пък, да върви по дяволите!


	35

	— Ще следим ли Карла Дюкс? Ще посетим ли за пореден път Едгар Рой? Ще опитаме ли да объркаме плановете на Мърдок? Ще разровим ли миналото на Кели Пол, за да видим какво ще излезе? Ще разследваме ли убийствата на Бърджин и Хилари? Ще се опитаме ли да разкрием загадката с шестте трупа в хамбара на Рой?
	Мишел млъкна и очаквателно погледна Шон, с когото се разхождаше по брега на океана близо до „Мартас Ин“.
	— Сами ли ще свършим всичко това? — отвърна с въпрос той. — И как ще го свършим? Само двамата сме.
	— Но умеем да работим по няколко задачи едновременно.
	— Никой не може да работи добре по няколко задачи едновременно.
	— Трябва да предприемем нещо, нали?
	— Шестте трупа ни водят към два извода. Или някой е знаел, че той е главният анализатор на правителството и го е накиснал, или действително е убил онези хора, а правителството се опитва да го скрие от обществеността.
	— Но ти не вярваш, че го е направил, нали?
	— Не, въпреки че не разполагам с твърди доказателства за противното.
	— От това следва, че хората, които са го накиснали, са врагове на тази страна. Те знаят с какво се занимава и се опитват да го спрат. Но защо просто не са го убили? Живеел е сам в онази ферма, не би представлявало проблем за тях.
	— Вероятно е имал охрана. Едва ли са го оставили на произвола на съдбата. Но целта им може би е друга — нещо повече от елиминирането на най-добрия анализатор на Америка.
	— Каква например?
	— Не знам — унило призна Шон.
	— Според теб кой стреля по колата ни?
	— Или противникът, или нашите.
	— И аз мисля така.
	— Наоколо се въртят доста опасни хора.
	— Точно така — кимна Мишел и хвана ръката му. — Ела.
	— Къде отиваме?
	— Ще видиш.
	Деветдесет минути по-късно Шон излезе от оръжейния магазин „Форт Мейн Гъне“ с нов 9-милиметров зиг-зауер.
	— Вече не помня откога не съм стрелял с пистолет — каза той.
	— Затова ще се отбием ей там — отвърна Мишел и посочи залепената до магазина сграда, над вратата на която имаше табела с надпис „Стрелбище“.
	Час по-късно Шон проучваше резултатите си.
	— Не е лошо — рече Мишел. — Общият ти резултат е близо деветдесет процента, а смъртоносните попадения са точно там, където трябва да бъдат.
	— А твоите резултати?
	— Малко по-добри. Но съвсем малко.
	— Лъжеш.
	Завариха Меган във фоайето на мотела, седнала до отрупаната с хартия маса.
	— Какво правиш? — попита Шон.
	— Работя по някои материали, свързани с делото.
	— Какви по-точно?
	— Мис Пол ни предложи много интересна информация. Искам да разбера всичко, което държавата знае за миналото на Едгар Рой, искам да съм наясно с онова, с което се е занимавал.
	— Едва ли ще стане — поклати глава Мишел. — Особено ако е работил в областта на разузнаването. Веднага ще го скрият под дебелото покривало, наречено „национална сигурност“.
	— Така е. Но ако успеем да го представим в съда, съдебните заседатели със сигурност ще се замислят. Следователно става въпрос за изключително силно доказателство, но за да го вкараме в съда, ще трябва да положим страшно много усилия.
	— Не съм сигурна, че изобщо ще се стигне до съд — поклати глава Мишел.
	— Въпреки това трябва да сме готови с всички възможни криминологични улики, които биха помогнали на защитата — каза Шон. — Например различната пръст, открита по шестте жертви. Възможно е телата да са били заровени другаде, а впоследствие преместени в хамбара на Рой.
	— Това би било решаващо доказателство — обнадеждено кимна Меган.
	— Освен ако не докажат, че Рой ги е убил някъде другаде, а после ги е изровил и ги е пренесъл във Вирджиния.
	— За да ги зарови в собствения си хамбар, където да ги открият ченгетата? — изгледа го Меган. — Доста глупав ход за умен човек като него.
	— Да не забравяме анонимния сигнал до полицията. Кой се е обадил? Откъде е знаел, че телата са заровени в хамбара на Рой? Възможно ли е този човек да е истинският убиец, който се опитва да натопи невинен човек?
	— Всичко трябва да се докаже — въздъхна Мишел.
	— Не, доказването на вина е работа на обвинението. Ние обаче трябва да предизвикаме основателно съмнение сред съдебните заседатели.
	— Мърдок много ще се ядоса.
	— Нека — тръсна глава Шон и погледна към Меган. — Ти как мислиш?
	— Вече не ме е страх от ФБР — усмихна се младата жена.
	Шон и Мишел тръгнаха към неговата стая.
	— Изправени сме пред различни пътища, по които можем да поемем, но аз мисля, че трябва да се съсредоточим върху Карла Дюкс — каза той.
	— По всяка вероятност тя е агент на ФБР.
	— Не мисля.
	— Защо?
	— Ние с теб имаме доста голям опит с агенти на ФБР. Тази жена съвсем не е вчерашна. Ако действително е агент, със сигурност има дългогодишен опит. Което не личи от поведението й. Агентите ветерани се познават отдалеч. По походката, по излъчването. Освен това, ако Дюкс действително е от ФБР, тя щеше да бъде готова да реагира на опитите ни да насочим медиите към случая „Рой“.
	— Но въпреки това ние сме врагове за нея — отбеляза Мишел.
	— Враговете също могат да стигнат до споразумение.
	— Нима мислиш, че можем да я привлечем на наша страна? — изненадано го погледна тя.
	— Точно това мисля.
	— Но за подобно нещо ще ни трябва тежка артилерия!
	— Точно така.
	— Имаш предвид нещо конкретно?
	— Да.
	— Кога ще го използваме?
	— Довечера, разбира се.


	36

	Карла Дюкс вкара колата си в гаража някъде около девет. Тя отключи вратата на кухнята, остави чантата си на масата и вдигна ръка да набере кода на алармата. Отне й само секунда, за да осъзнае, че липсва непрекъснатият писък на системата, изискващ незабавно декодиране. Алармата беше изключена.
	Тя рязко се завъртя. На крачка от нея стоеше Шон. Ръкохватката на пистолета стърчеше от колана му.
	— Какво правиш тук, по дяволите? — извика тя.
	— Искам да поговорим.
	— Нахлул си с взлом в дома ми!
	— Не съм. Вратата беше отворена.
	— Глупости! Преди да изляза, заключвам всички врати и пускам алармата!
	— Този път си забравила. Сама виждаш, че алармата е изключена.
	— Ти си я изключил!
	— Аз казах, ти каза…
	— Намираш се в дома ми. Ще се обадя в полицията!
	Тя погледна пистолета му.
	— Деветмилиметрова берета — проследи погледа й Шон. — По ирония на съдбата това е стандартното въоръжение във ФБР.
	— Много добре — кимна Дюкс и извади джиесем от чантата си. — Сега ще им звънна, за да те приберат заедно със стандартното ти въоръжение.
	— Може би искаш агент Мърдок да разбере, че работиш за други? — подхвърли Шон, изпреварвайки намеренията й да набере номера.
	— Е, добре. Аз съм агент на ФБР и имам пълното право да те арестувам на място. Но вместо това ще ти дам пет секунди да изчезнеш от тук!
	Шон не помръдна. Очите му не слизаха от лицето й, устата му се разтегли в мрачна усмивка.
	— Карла, надявам се, че си даваш сметка, че следващите няколко секунди ще решат дали ще влезеш в затвора или не — рече той.
	— Какви ги дрънкаш?
	— Току-що допусна много голяма грешка.
	— Предупредихте.
	— Ти нямаш нищо общо с ФБР. Ако някой трябва да се обади на федералните, това съм аз. — Шон извади телефона си и вдигна пръст над клавиатурата. Жената объркано го наблюдаваше. — Може би все пак ще предпочетеш да си поговорим?
	— Може би — нервно преглътна тя.
	Шон се пресегна, издърпа джиесема от ръката й и го сложи на кухненския плот.
	— Според мен ти се стремиш да убедиш федералните, че работиш за тях. И засега това ти се удава. Успяла си да спечелиш Мърдок, но не той те е изпратил в „Кътърс Рок“.
	— Виж какво, аз наистина съм служител на ФБР.
	— В такъв случай ми покажи документите си.
	— Не ги нося, защото работя под прикритие.
	— Къде е беретата ти?
	— В спалнята.
	— Има някои неща, които са задължителни за всеки федерален агент под прикритие — поклати глава Шон. — А твоят кабинет е гол. Липсва дори фалшива семейна снимка. — Ръката му се плъзна към колана. — И още нещо: беретата никога не е била на въоръжение във ФБР. Там използват глок или зиг.
	Дюкс не каза нищо.
	— Оттук следва, че си вкарана в „Кътърс“ от други хора — продължи Шон. — А лоялността ти към тях със сигурност няма да се хареса на ФБР.
	— Получих официално назначение в „Кътърс Рок“ — отвърна Дюкс. — Имам дълъг стаж в местата за изтърпяване на наказания.
	— Това няма значение. Ти си временно тук и дори не си си направила труда да се нанесеш в кабинета си. А тази къща е наета за срок от шест месеца.
	— Шпионирал си ме?
	— Аз съм детектив. Отделих цял следобед, за да те проверя. Открих доста интересни неща. И не съм единственият.
	— Какво искаш да кажеш? — пребледня Дюкс.
	— Искам да кажа, че много хора се интересуват от теб, Карла. Нима си вярвала, че ще успееш да играеш и за двете страни, без никой да забележи нещо? Подобна наивност може да ти струва живота.
	— Тези хора не се шегуват и не им е до игри.
	— Това ми е напълно ясно, повярвай ми.
	— Значи знаеш, че нищо не мога да ти кажа. Моля те да си вървиш.
	— В такъв случай ще ме принудиш да ти изпратя призовка за делото.
	— Какво дело?
	— Срещу Едгар Рой, разбира се. Не ми казвай, че си забравила. Шест трупа в хамбара му.
	— Какво общо имам аз с това?
	— Едгар Рой е единствената причина да те изпратят в „Кътърс Рок“, Карла. А аз като негов официален защитник съм длъжен да направя всичко възможно за оневиняван ето му. Но за да го направя, ще трябва да размътя водата. На това му викат основателно съмнение.
	— Ти си глупак.
	— А ти не си, така ли?
	— Махай се от тук!
	— Между другото, Мърдок вече знае истината за теб.
	— Това е невъзможно… — започна тя, но изведнъж прехапа език.
	— Каквото и да съчиняваш пред ФБР, те рано или късно ще стигнат до верния отговор.
	— Искам да си тръгнеш. Веднага!
	Шон се обърна към вратата, после спря.
	— О, и още нещо… ФБР подслушва телефона ти и проверява електронната ти поща.
	— Защо ме предупреждаваш?
	— Защото се надявам да се осъзнаеш и да сключиш сделка не с тях, а с мен. — Даде й малко време, за да вникне в смисъла на думите му, после попита: — Разбираш ли за какво става въпрос, Карла?
	— Аз… Трябва да си помисля.
	— Добре, помисли си. Но не се бави много.
	Шон излезе на улицата и се насочи към паркирания встрани от къщата ленд крузър. Запали мотора и натисна газта. В мига, в който къщата изчезна от погледа им, Мишел се прехвърли на мястото за шофьора. През цялото време се бе крила отзад.
	— Как мина? — попита той.
	— Лесно. Тя не изчака вратата на гаража да се спусне докрай и това ми даде възможност да се промъкна след нея.
	— Добре — кимна Шон и погледна часовника си. — Подплаших я, че подслушват телефона и проверяват електронната й поща. Сега й остава само един начин за комуникация.
	— Лице в лице, разбира се — рече Мишел. — Но как ще си уговори среща, след като не може да използва телефон или имейл?
	— Вероятно с кодиран текст. На пръв поглед невинен, в който се упоменава часът на срещата на предварително уговорено място. — Той погледна към електронния уред за проследяване в ръката й. — Какъв обхват има това нещо?
	— Три километра. Достатъчно за целите ни, дори в този огромен и пуст щат, наречен Мейн.
	— Къде лепна бръмбара?
	— От вътрешната страна на задната чистачка. Никой никога не я поглежда. После изскочих навън през прозореца на гаража. Това май започва да ми става навик.
	— Значи сега ще чакаме — каза Шон.
	— Според мен няма да е дълго — отбеляза Мишел и се приведе над уреда. — Май вече е готова да тръгва. Наистина здравата си я подплашил.
	— Влязох в ролята на адвокат и я изплаших до смърт.


	37

	Питър Бънтинг кацна на летище „Ла Гуардия“ и се качи на лимузината, която го очакваше. Но този път не се прибра при своята красива и социално активна съпруга и трите си добре възпитани деца в луксозната къща на Пето Авеню срещу Сентръл Парк.
	Не тръгна и към офиса си. Сега трябваше да отиде другаде, тъй като най-важната му задача беше да запази живота на Едгар Рой.
	_А вероятно и моя._
	Извървя пеша петнайсетте пресечки до една занемарена шестетажна сграда, разположена далеч от централните булеварди на града, като внимаваше да се освободи от евентуална опашка и влизаше в магазини с повече от един изход. Приземната част на сградата беше пицария, над която бяха разположени множество офиси на малки компании. Той изкачи стълбите до последния етаж и почука на вратата, зад която имаше две просторни помещения.
	Отвори му един мъж, който кимна и побърза да затвори вратата след него. Бънтинг прекоси първата стая и влезе във втората. Мъжът го последва и затвори и тази врата, след което посочи стола до малка масичка.
	Бънтинг разкопча сакото си и седна, опитвайки да се настани удобно на твърдия стол, който не беше създаден за удобства. Мъжът остана прав.
	Както винаги, Джеймс Харкс беше облечен с черен костюм, колосана бяла риза и черна вратовръзка. Изглеждаше съвсем обикновено и не се различаваше по нищо от милионите облечени като него мъже в този град.
	— Благодаря, че ме прие веднага — започна Бънтинг.
	— Знаете, че задачата ми е да се грижа за вас, мистър Бънтинг.
	— И я изпълняваш много добре.
	— Засега.
	— Шестте трупа във фермата? Според мен Рой е бил натопен.
	— Кой би направил подобно нещо?
	Бънтинг замълча за момент, после колебливо попита:
	— Шегуваш се, нали?
	— Много рядко се шегувам, когато става въпрос за работа.
	— Исках да кажа, че това е дело на хора, които имат проблеми с програмата.
	— Но защо да топят Рой? Биха могли просто да го убият или да го привлекат на своя страна. Аз бих постъпил така.
	— Но ние не можем да го използваме и това отслабва позициите ни — колебливо отвърна Бънтинг.
	— Може би някой ден ще бъде свободен. Но за враговете ни е по-добре да го убият. Само така няма да се върне на работа при нас.
	— Фостър спомена за изпреварващ удар срещу Едгар Рой — промълви Бънтинг и заби поглед в лицето на събеседника си. — Знаеш ли нещо за това?
	Харкс не отговори.
	— Ти ли нанесе изпреварващ удар срещу адвокат Бърджин, Харкс?
	Човекът с черния костюм продължаваше да мълчи.
	— Защо го уби?
	Харкс го гледаше право в очите, но мълчеше.
	— Кой одобри този акт? Със сигурност не съм аз.
	— Не предприемам нищо без съответното одобрение.
	— Кой, Харкс? Може би Фостър?
	— Ще поддържаме връзка.
	— Поемеш ли по този път, връщане назад няма, Харкс!
	— Ако нямате други въпроси… — Мъжът в черно стана и отвори вратата пред Бънтинг.
	— Не го прави, Харкс. Моля те! Едгар Рой е уникален и не заслужава това. Убеден съм, че е невинен.
	— Пазете се, мистър Бънтинг.
	Озовал се на улицата, Бънтинг пое към офиса си, но после изведнъж промени намеренията си, влезе в някакъв бар и си поръча „Бомбай Сапфир“ с тоник. Провери електронната си поща и проведе няколко рутинни телефонни разговора, за да се откъсне от бъркотията около Едгар Рой. Беше попаднал в задънена улица. Още хора щяха да бъдат убити, но той в момента не беше в състояние да направи нищо.
	Потънал в проблемите си, Бънтинг не забеляза високата жена, която влезе в бара веднага след него. Тя се насочи към една маса в дъното и си поръча „Арнолд Палмър“, без да сваля поглед от лицето му.
	Кели Пол търпеливо чакаше. Рано или късно хубавият джин щеше да разсее проблемите на Питър Бънтинг.


	38

	— Спира! — прошепна Шон, без да откъсва поглед от миниатюрния дисплей. — Прекоси следващото кръстовище, но бавно.
	Мишел отмести крак от педала на газта. Стоповете на колата на Дюкс премигнаха на около петстотин метра пред тях.
	— Доста усамотено място — отбеляза тя.
	— Но много удобно за тайни срещи.
	— Трябва да скъсим дистанцията.
	— Само пеша. Хайде!
	Ниската каменна стена им помогна да се приближат достатъчно, за да зърнат човека, с когото Карла Дюкс имаше среща. Мястото беше подбрано добре — малко разширение на пътя с дълга маса за пикник и ръждясала скара за барбекю.
	Мъжът беше по-нисък от нея, млад и строен.
	Тя крачеше напред-назад и говореше нещо. Мъжът стоеше неподвижен и от време на време леко кимаше. Виждаха ги добре, но нямаше как да чуят за какво си говорят.
	Шон вдигна фотоапарата, който беше взел от джипа, и им направи няколко снимки. После увеличи изображението на дисплея и го показа на Мишел.
	— Познаваш ли го?
	— Не — поклати глава тя, след като огледа внимателно мъжа на снимката. — Млад и невзрачен. Не се връзва с представата ми за супер шпионин.
	— В последно време се навъдиха много такива. Най-добрите шпиони обикновено са и най-невзрачни.
	— Значи това момче насреща е направо златно.
	Дюкс си тръгна, но двамата предпочетоха да проследят младия мъж — поредната брънка от веригата — с надеждата, че той ще ги отведе където трябва. Липсата на проследяващо устройство принуди Мишел да го следва по-отблизо, но той с нищо не показа, че е забелязал опашката.
	Няколко часа по-късно стана ясно къде отива.
	— Бангор — обяви Шон, а Мишел кимна в знак на съгласие.
	— Мислиш ли, че живее там? — попита тя.
	— Не — отвърна Шон и се взря в колата пред тях. — Това ми прилича на обикновен автомобил под наем, взет от най-близкото летище.
	— Значи се готви да излети от Бангор.
	— Вероятно си права.
	Предположението им се потвърди броени минути по-късно, когато колата се насочи към паркинга на летището, намиращо се на няколко километра извън града.
	Пътем бяха уточнили следващите си действия. Джипът влезе в паркинга и Шон изскочи навън.
	— Върни се в мотела и дръж Меган под око — наведе се над прозорчето той. — Не искам да й се случи онова, което сполетя Бърджин и Хилари.
	— Обади се, като разбереш накъде пътува онзи тип.
	— Разбира се — кимна той, после извади пистолета от кобура на колана си и й го подаде. — Вземи го.
	— Може би ще ти потрябва — възрази Мишел.
	— Няма как да го вкарам в самолета, в случай че се наложи да летя. Не ми се ще да изгубя този младеж заради някакви формалности.
	След тези думи той се обърна и тръгна към терминала.
	— Шон?
	— Какво?
	— Не умирай, ако обичаш.
	— Ще направя всичко възможно — усмихна се той.
	Мишел го изчака да се изгуби от погледа й и едва тогава включи на скорост. Никак не беше щастлива от поредната им раздяла.


	39

	Шон се обади още докато Мишел пътуваше по обратния път за Макиас. Мъжът си бе взел билет за полета в шест сутринта до летище „Дълес“, откъдето щеше да се прехвърли за Ню Йорк. Шон си бе купил билет за същия полет.
	— Успях да хвърля едно око на билетите му — поясни той. — И в двата самолета ще седи на третия ред. Моето място е непосредствено зад него. Първият полет е с „Делта“, а вторият — с „Юнайтед“. Ще ти звънна, като се приземим, което ще стане някъде около обед.
	— Видя ли името на билетите?
	— За съжаление не успях.
	Линията прекъсна и Мишел продължи пътуването си. Някъде към четири сутринта спря на тъмния паркинг зад „Мартас Ин“. Както всички гости, и тя имаше ключ за външната врата. Отби се в кухнята да хапне нещо, а после пое към стълбите за горния етаж. От междинната площадка забеляза ивицата светлина под вратата на Меган, спря пред нея и почука.
	Вратата се открехна.
	— Какво има? — попита Мишел. — Добре ли си?
	— Чух колата ти — отвърна младата жена. — Влез да си поговорим.
	— Добре — кимна Мишел и седна на стола пред малкото чамово бюро. — Какво става?
	Меган беше облечена със зелена хирургическа туника, която очевидно използваше вместо нощница.
	— Къде изчезнахте? — попита тя. — Не съм ви виждала от последния ни разговор следобед.
	— Трябваше да поразузнаем наоколо.
	— Уж щяхте да ме пазите, пък изчезвате безследно — нацупи се Меган. — И се прибирате чак на разсъмване.
	— Имаш право, Меган — кимна Мишел. — Правим всичко възможно, но ресурсите ни са ограничени. Между другото, Шон продължи по една следа, а аз се върнах специално заради теб.
	— Къде ще го отведе тази следа?
	— Вероятно във Вашингтон.
	— Извинявай — прошепна Меган и седна на ръба на леглото. — Знам, че правите всичко по силите си, но аз съм малко…
	— Уплашена?
	— Когато постъпих при мистър Бърджин, дори нямах представа, че ще се занимавам с наказателни дела. Но този случай сам се изпречи на пътя ми.
	— В замяна на това Шон е страхотен адвокат по наказателни дела — успокои я Мишел. — Имал ги е стотици.
	— Да, ама в момента го няма, а аз изпитвам сериозни затруднения с изготвянето на документите за съда.
	— Страхувам се, че в това не мога да ти помогна — въздъхна Мишел.
	— Мърдок пак беше тук.
	— Какво искаше, по дяволите?
	— Прояви специален интерес към работата ми в момента.
	— Естествено.
	— Струва ми се, че се отдалечаваме от истината. Бавно, но сигурно.
	— Достатъчно е да открием едно малко късче от мозайката и всичко ще си дойде на мястото — успокои я Мишел.
	— Не бива да разчитаме на това — възрази Меган.
	— Е, ще ни трябва и малко късмет.
	— Предполагам, че е така.
	— Предлагам ти да поспиш. Ще се видим на закуска, точно в девет. Тогава ще поговорим повече. В момента просто ми се затварят очите.
	— Добре — въздъхна Меган. — Но мисля да заключа вратата и да я подпра с бюрото.
	— Идеята не е лоша — кимна Мишел, после стана и се насочи към стаята си.
	Прозя се широко, а после изведнъж се разсъни. Бе доловила някакво движение на долния етаж. В първия момент помисли, че е мисис Бърк, но нямаше причини старата дама да се придвижва на тъмно в собствения си мотел. Тя измъкна пистолета си, приклекна и пропълзя обратно по стълбите. Вниманието й беше насочено към движението долу. Моментално разбра, че става дума за млад човек — пъргав, гъвкав и добре трениран. Мисис Бърк просто не беше в състояние да се придвижва толкова безшумно.
	— Максуел, ти ли си?
	— Добкин?
	— Ако си извадила пистолет, прибери го. Не искам да бъда застрелян по погрешка.
	— В такъв случай не се промъквай посред нощ в чужди къщи.
	— Имам ключ. Освен това съм полицай.
	Мишел прибра пистолета и се спусна по стълбите.
	— Насам.
	Добкин застана пред прозореца, фигурата му се очерта на лунната светлина. Беше с униформа и изглеждаше нервен.
	— Горе ли е партньорът ти? — попита той.
	— Не — отвърна тя. — Какво става?
	— Не си ли чула?
	— Какво да съм чула?
	— Преди около час са открили Карла Дюкс мъртва в дома й.


	40

	Пилотът се справи добре с въздушните течения над Ист Ривър и самолетът докосна пистата на „Ла Гуардия“ точно навреме. Шон беше сред последните пътници, които преминаха през ръкава, но ускори ход веднага след като влезе в терминала. Непознатият беше далеч напред и крачеше бавно и спокойно. Малко преди кацането стюардесата беше съобщила към кой изход трябва да се насочат пътниците за краткия полет до Вирджиния. Никой не бързаше, защото до полета имаше цели три часа.
	Шон се отби в близкия бар и си взе кафе и сандвич с яйца. После бръкна в джоба си и включи джиесема. Мишел го беше търсила няколко пъти и той побърза да я набере.
	— Слава богу — прозвуча гласът й в мембраната. — Няколко пъти те търся, но телефонът ти беше изключен. Имам куп новини.
	— Не ми казвай, че още някой е умрял — подхвърли той.
	— Откъде знаеш, по дяволите?
	— Какво? — помръкна той. — Просто се пошегувах. Кой?
	— Карла Дюкс. Научих го от Добкин, който се появи в мотела малко след като се прибрах.
	— Посред нощ? — подозрително попита Шон. — Защо го е направил?
	— Не знам. Може би още се чувства задължен за оная работа с Мърдок. Но това не променя нещата. Жената е мъртва, заподозрян няма. Случаят е поет от ФБР.
	Шон отпи глътка кафе и захапа сандвича. Беше гладен, защото по време на полетите не предлагаха храна. Вече не помнеше кога за последен път беше слагал нещо в уста и мазният сандвич му се стори адски вкусен.
	— Каза ли на Добкин какво видяхме снощи? — попита той.
	— Ти да не си пиян? — сопнато отвърна Мишел. — Разбира се, че не. Първо исках да говоря с теб.
	— Не искам да бъда обвинен във възпрепятстване на разследването, но и не съм готов да се обвързвам с каквото и да било — мрачно отвърна Шон.
	— Значи засега мълчим и изчакваме?
	— Точно така.
	— Ако Дюкс е била убита поради разговора си с човека, когото следиш, нещата бързо могат да поемат в опасна посока.
	— Така е, но ако успея да открия за кого работи, това ще бъде огромна крачка напред.
	— Ако преди това не ти видят сметката.
	— Ще внимавам. А ти си отваряй очите и пази Меган.
	— Как мислиш да го проследиш във Вашингтон?
	Шон погледна към магазина за подаръци в другия край на залата.
	— Все ще измисля нещо. Ще ти звънна, когато стигна до базата му.
	Той изключи телефона, хвърли поглед към непознатия, който седеше на една от пейките с разтворен на коленете лаптоп, и забърза към магазина за подаръци. Две минути му бяха достатъчни, за да открие онова, което търсеше.
	Пожарникарски шлем играчка, плюс тубичка лепило. Насочи се към тоалетната, влезе в една свободна кабинка и разтвори кутията. Пръстите му сръчно откъснаха златната пластмасова значка в предната част на шлема. Със свободната си ръка измъкна картата на частен детектив и залепи значката на обратната й страна, използвайки тубичката. После прибра картата в джоба си, изхвърли кутията, шлема и лепилото в кошчето за боклук, изми лицето и ръцете си и забърза обратно.
	Полетът до летище „Дълес“ се изпълняваше от двумоторен реактивен самолет на „Канейдиън Риджънъл“, нает от авиокомпания „Юнайтед“. Шон се качи на борда преди неговия човек, зае едно свободно място в дъното на салона и разтвори вестника, който някой беше оставил в джобчето на облегалката пред него. Обектът си избра място няколко реда пред него, внимателно сгъна сакото си и го остави в багажното отделение над седалките. Едновременно с това говореше по телефона, но Шон беше твърде далече, за да чуе нещо. После вратите се затвориха и стюардесата напомни всички електронни уреди да бъдат изключени. Мъжът прибра телефона в джоба на панталона си и седна. Минута по-късно машината излезе на пистата за рулиране и рязко увеличи скоростта си. Пръстите на обекта побеляха върху страничната облегалка.
	Доста нервен пътник, отбеляза наум Шон.
	Издигнаха се във въздушното пространство над Ню Йорк и описаха плавен завой на юг. Самолетът продължаваше да набира височина. Не след дълго бордовите компютри регистрираха достигането на въздушния коридор за полета, поставиха машината в хоризонтално положение и фиксираха скоростта на 880 километра в час.
	Трийсет минути по-късно започнаха снижаването към летище „Дълес“. Навлязоха в гъсти облаци, корпусът започна да се тресе от силната турбуленция, която ги подхвърляше в различни посоки. Шон гледаше как дясната ръка на обекта стиска страничната облегалка при всяко разтърсване на кабината.
	Тоя никога не би издържал задължителните тестове за постъпване в Сикрет Сървис, помисли си той.
	Кацнаха без проблеми и самолетът започна да рулира към терминал В. Пътниците слязоха. Мястото беше подбрано така, че да не се налага превоз от по-далечните терминали към изхода и чакащите там посрещачи.
	Шон последва обекта си, който се насочи към изхода, използвайки различни стълби и ескалатори. Човекът тръгна към въртележката за получаване на багажа, а той моментално отгатна какво предстои. Обектът пътуваше без багаж, а това означаваше, че някъде там ще го чака шофьор.
	_Ето го най-трудния момент от проследяването._
	Водачите на лимузини се бяха наредили около въртележката за багажа с големи табели в ръце. Шон се напрегна в мига, в който обектът махна към един от тях. На белия картон, който едрият мъж държеше, беше изписано името на пътника.
	_Мистър Ейвъри?_
	Двамата се насочиха към изхода. Шон ги последва, като бързо огледа стоянките за таксита, пред които се извиваха внушителни опашки. Ейвъри и шофьорът му крачеха към насрещния паркинг, където обикновено чакаха служебните лимузини.
	Беше време за действие.
	Шон се насочи с решителна крачка към близката опашка, извади служебната карта и я размаха пред очите на униформения служител, който се грижеше за реда. Направи го бързо и уверено, позволявайки на човека само да зърне златната значка.
	— ФБР — обяви той. — Това такси ми трябва за проследяването на заподозрян.
	Уловили блясъка на значката, хората на опашката се отдръпнаха, а униформеният дори му отвори вратата.
	— Хайде, иди да го хванеш — подхвърли той.
	— Няма начин да го изпусна — отвърна с усмивка Шон, въпреки че се чувстваше гадно.
	Таксито потегли и той набързо инструктира шофьора. Не след дълго напуснаха района на летището и се залепиха зад черния линкълн. Шон си записа номера му, просто за всеки случай. Поеха по Дълес Тол Роуд. Местността бе известна още като „Източната Силиконова долина“ поради многобройните компютърни фирми, разположени в нея. Шон знаеше, че освен тях тук се намираха и офисите на много компании, които работеха за Министерството на отбраната или за разузнаването. Няколко от бившите му колеги от Сикрет Сървис се бяха установили тук и правеха големи пари като частни бизнесмени.
	Колата пред тях напусна магистралата и пое на запад. Таксито я последва. Не след дълго линкълнът отби и спря пред някаква офис сграда. Шон нареди на шофьора да спре и му подаде банкнота от двайсет долара.
	— Върши си работата — поклати глава човекът. — Нали се грижиш за нашата сигурност?
	Леко засрамен, Шон прибра банкнотата и започна да оглежда сградата. Веднага разбра, че тя не е собственост на една компания, а по-скоро дава подслон на няколко фирми. Това беше проблем, но той нямаше друг избор, освен да продължи. Отлично знаеше, че шансът в подобни случаи се появява само веднъж и трябва да бъде използван.
	Линкълнът плавно потегли, а Ейвъри се насочи към входа. Шон стигна до фоайето в момента, в който обектът влизаше в асансьора. Беше единственият пътник в кабината. Зад мраморния плот до вратата стърчеше униформен охранител.
	— Външните посетители се регистрират тук, сър — подхвърли мъжът.
	Шон тръгна към него и бръкна за портфейла си. Изпусна го на крачка от плота и се наведе да го вдигне. Сръчно размести картите в него, връщайки ги на обичайните им места. После се изправи и погледна към асансьора. Ейвъри беше спрял на шестия етаж.
	Кабината започна да слиза.
	Обърна се към униформения служител и подхвърли:
	— Може и да не ми повярвате, но не съм от тук и май съм се загубил.
	— Случва се — сухо отвърна човекът, очевидно недоволен от обяснението.
	— Търся „Крайтън Корпорейшън“, която трябва да е някъде тук, но секретарката ми явно е объркала адреса.
	— „Крайтън“? — сбърчи вежди охранителят. — Никога не съм я чувал, но със сигурност не е в тази сграда.
	— Знам само, че е на шестия етаж.
	— Единствената компания на шестия етаж е БИК — поклати глава мъжът.
	— БИК? Това изобщо не ми звучи като „Крайтън“.
	— Абсолютно.
	— „Крайтън“ работи в областта на разузнаването. Държавни поръчки.
	— Повечето фирми в района са такива. Всички чакат доларите на Чичо Сам. Иначе казано, паричките от моите данъци.
	— Много добре те разбирам — ухили се Шон. — Окей, благодаря.
	Обърна се, после спря и подхвърли:
	— БИК ли каза? Като онези производители на химикалки?
	— Няма нищо общо — поклати глава човекът. — Става въпрос за Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън.
	— Бънтинг ли? Това не беше ли един играч на бейзбол, който по-късно стана сенатор?
	— Вероятно имаш предвид Джим Бънтинг от Кентъки. Но той вече е пенсионер.
	Усетил, че търпението на униформения се изчерпва, а подозренията му се усилват, Шон побърза да добави:
	— Е, добре, време е да вървя, защото ще пропусна срещата си. — Измъкна джиесема си и добави: — Но първо ще вдигна скандал на тъпата си секретарка!
	— Приятен ден, сър.
	Шон излезе навън и набра Мишел.
	— Най-накрая имаме пробив! — тържествуващо обяви той.


	41

	— Кога? — попита с треперещ глас Питър Бънтинг. Седеше зад огромното си бюро и притискаше слушалката до ухото си. Току-що го бяха информирали за убийството на Карла Дюкс в собствения й дом.
	— С какво разполага полицията? Има ли заподозрян? Човекът насреща отговори.
	— Добре, ясно. Искам да ме информираш в мига, в който научиш нещо.
	Бънтинг лично беше избрал Карла Дюкс за позицията директор на „Кътърс“. Двамата се познаваха отдавна. Не бяха близки приятели, но той я уважаваше заради отличните й професионални качества. Сега обаче се оказа, че неволно я беше тласнал към смъртта.
	Реши да използва телефона, вместо да се разходи до сградата с пицарията.
	Джеймс Харкс вдигна на второто позвъняване.
	— Какво става, по дяволите? — попита Бънтинг.
	— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.
	— Снощи Карла Дюкс е била убита.
	Харкс не отговори. В слушалката се чуваше спокойното му и равно дишане.
	— Чу ли какво ти казвам?
	— Притежавам отличен слух, мистър Бънтинг.
	— Тя беше мой оперативен работник. Изпратих я в „Кътърс“ със специална мисия.
	— Разбрано.
	— Какво значи разбрано? Попитах те защо си я убил!
	— Трябва да се успокоите, мистър Бънтинг. В думите ви няма смисъл. Не бих имал причини да убивам мис Дюкс.
	Бънтинг нямаше как да знае дали Харкс казва истината, но инстинктивно усещаше, че лъже.
	— Тя беше добър човек и професионалист — каза той. — Сега оставам без очи и уши в „Кътърс“.
	— На ваше място не бих се тревожил, сър. Държим нещата под контрол.
	— По какъв начин?
	— Просто трябва да ми се доверите.
	— Говориш глупости, Харкс! Аз не се доверявам на никого! Особено пък на хора, които не отговарят на въпросите ми!
	— Обадете се, ако имате други проблеми — спокойно отвърна Харкс и прекъсна връзката.
	Бънтинг бавно остави слушалката, после стана и пристъпи към прозореца. В главата му се блъскаха мрачни сценарии, всеки по-лош от другия.
	Защо са убили Дюкс? Тя беше директор на „Кътърс“, но на практика не разполагаше с никаква власт. Ако убиецът е Харкс, защо го е направил?
	Върна се зад бюрото и позвъни на Ейвъри, който току-що се беше върнал във Вашингтон след снощната си среща с Дюкс. Тя беше организирана в последния момент чрез спешен имейл, който сътрудникът му беше получил само ден след появата си в Мейн. Жената беше настоявала за среща с Бънтинг, но той я прехвърли на Ейвъри, който и бездруго вече беше там.
	— Карла Дюкс е убита, Ейвъри. Станало е малко след срещата ти с нея.
	— Току-що го научих от новините — отвърна с нестабилен глас сътрудникът му.
	— Каква беше причината да поиска тази среща? В имейла си не споменаваше нищо и аз й предложих да се види с теб.
	— Шон Кинг се е появил в дома й.
	— Кинг ли? Защо?
	— За да й съобщи, че знае за кого работи, а това скоро ще стане известно и на ФБР. Жената беше доста разтърсена.
	— Откъде е разбрал, по дяволите?
	— Нямам представа.
	— Според мен просто е налучквал — подхвърли Бънтинг.
	— Тя беше доста уплашена, защото Кинг й поставил нещо като ултиматум.
	— Какво е искал от нея?
	— Искал е нас, предполагам.
	— Надеждно ли е прикритието ни?
	— Никой от служителите в „Кътърс Рок“ не би разговарял с него.
	— Но те са имали определени подозрения — възрази Бънтинг, после трепна от ужасната мисъл, която се появи в съзнанието му. — Дали е разговаряла с Кинг малко преди да се срещне с теб?
	— Да. Беше много разстроена. Изпрати ми кодирано съобщение, според което Кинг я предупредил, че ФБР подслушва телефона й и следи електронната й поща.
	— Къде се срещнахте?
	— На предварително уговореното място — една зона за пикник край затънтен дори за Мейн треторазреден път.
	— Значи Кинг е успял да я стресне до такава степен, че тя веднага е хукнала към теб. А дали Мишел Максуел е присъствала на срещата им?
	— Не, Кинг е бил сам.
	— По дяволите!
	— Какво има?
	— Изиграли са ни.
	— Как е възможно това?
	— Докато Кинг е заплашвал Карла, партньорката му е била заета с нещо друго. Най-вероятно е поставяла проследяващо устройство в автомобила й. После Кинг я е излъгал за подслушването на телефоните й от ФБР, за да я принуди да поиска лична среща с нас.
	— И са я проследили до мястото?
	— Абсолютно. Видели са те и са проследили теб. В момента вероятно са някъде около кабинета ти.
	— О, мамка му!
	Бънтинг разтърка слепоочията си, за да прогони внезапно появилата се тъпа болка.
	— По време на полета забеляза ли някой, който да прилича на Шон Кинг?
	— Не, но нямах причини да се оглеждам.
	— С такси ли се прибра от летището? — попита Бънтинг и пръстите му нервно забарабаниха по бюрото.
	— Не. Чакаше ме шофьор.
	— Значи разполагат и с името ти! — скръцна със зъби Бънтинг. — Проследили са те до тук и вече знаят, че работиш за БИК. Достатъчно е едно кликване в Гугъл, за да разберат, че БИК е собственост на Питър Бънтинг!
	— Но, сър…
	Бънтинг затръшна телефона и закрачи напред-назад, обзет от внезапен прилив на нервна енергия.
	След известно време се успокои и се върна зад бюрото. Сега имаше нужда от трезв размисъл. Дори да беше наредил пъзела, Кинг не разполагаше с нищо срещу БИК. С абсолютно нищо. Поне засега.
	Лошото беше, че вече не можеше да се довери на никого.
	_С изключение на мен самия, тежко въздъхна той._
	Нещо, което не му носеше никакво облекчение.


	42

	Кели Пол седна зад бюрото в нюйоркската хотелска стая и огледа малкото, но уютно подредено пространство. В колко подобни стаи беше пребивавала през последните двайсет години? Отговорът на този въпрос й прозвуча като клише, но беше верен: в твърде много. И наистина беше така.
	Тя никога не използваше листовете и химикалките, които намираше в чекмеджетата в хотелите, защото се страхуваше да не оставя следи. Багажът й беше опакован, а документите за пътуване — в пълен ред. Не носеше оръжие, но можеше да си набави такова в рамките на пет минути.
	Научи за смъртта на Карла Дюкс в шест и половина сутринта. Не си губи времето да се чуди кой е убиецът. Отговорът на този въпрос беше важен, но не колкото онова, с което се занимаваше в момента.
	Несъмнено и Питър Бънтинг вече беше научил новината. Контактът му в „Кътърс Рок“ му беше осигурил неограничен достъп до брат й. Пол обаче имаше свои контакти там, от които беше научила, че състоянието на затворника остава без промяна.
	_Задръж още малко, Еди. Не им позволявай да те притиснат._
	Тя погледна към джиесема си на масата, поколеба се за миг, после го взе и набра един номер. Насреща вдигнаха на второто позвъняване.
	— Ало?
	— Мистър Кинг, обажда се Кели Пол.
	— Отдавна чакам да се обадите. Разбрахте ли за Карла Дюкс?
	— Да.
	— Някакви хипотези?
	— Няколко, но в момента това не е важно. Къде сте?
	— А вие къде сте?
	— На Източното крайбрежие.
	— Аз също. Днес следобед направих едно интересно откритие в интернет.
	— На каква тема?
	— БИК е съкращение на Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън с президент Питър Бънтинг. Да сте чували нещо за него?
	— А трябва ли?
	— Затова ви питам.
	— Какво научихте? — пожела да узнае Пол.
	— Централата на БИК е в Ню Йорк, но имат офис и във Вашингтон, защото работят с правителството. Предмет на дейност — услуги в областта на разузнаването. От приятели разбрах, че печелят контракти за милиарди, но никой не знае точно срещу какво. Информацията е строго секретна.
	— Все някой знае, иначе Чичо Сам едва ли би подписвал такива чекове.
	— Значи познавате Бънтинг, така ли?
	— Мисля, че е време да се срещнем.
	— Къде?
	— Аз съм в Ню Йорк.
	— Мога да дойда там.
	— Във Вашингтон ли се намирате?
	— Кога?
	— Колкото е възможно по-скоро.
	— Имате ли какво да ми кажете? — попита Шон.
	— Иначе не бих ви губила времето. Как попаднахте на следите на БИК?
	— По най-старомодния начин — чрез малко добра детективска дейност.
	— Според мен сте притиснали Дюкс, а тя се е уплашила и ви е насочила към тях. След което е платила с живота си.
	— Мислите ли, че затова са я убили? — попита Шон.
	— Не съвсем. Но в момента не ми се иска да спекулирам. Можете ли да дойдете в Ню Йорк още тази вечер?
	— Ще хвана експреса. В шест мога да бъда там.
	— Едно малко френско ресторантче на Осемдесет и пета улица — каза Пол и му продиктува адреса. — Да речем, в седем.
	— Окей, ще бъда там.
	Тя изключи телефона и го постави на бюрото, после стана, пристъпи към прозореца и дръпна тежките завеси. Дърветата в Сентръл Парк насреща започваха да се оголват, посетителите намаляваха, а палтата им ставаха все по-дебели. Валеше ситен дъждец, но съдейки по тъмните облаци на изток, времето тепърва щеше да се влошава. Калта и мръсотията бяха навсякъде.
	Всъщност това е моят свят, помисли си тя. Кал и мръсотия.
	Тя се обърна, облече шлифера си, вдигна качулката и излезе на разходка. Прекоси Петдесет и девета улица и се плъзна покрай редицата файтони, които чакаха клиенти. Потупа един кон по муцуната и вдигна очи към кочияша. Те всички бяха ирландци. По силата на стар закон или на някаква традиция, която беше забравила.
	— Здрасти, Шони.
	Името на човека беше Том О’Шонеси, но тя винаги го беше наричала Шони.
	— Отдавна не съм те виждал — отвърна, без да я поглежда, той, зает да изхвърля някакви боклуци от файтона.
	— Отдавна не съм се мяркала насам — отвърна тя.
	— Чух, че си се пенсионирала.
	— Е, сега се върнах.
	— Наистина ли? — погледна я с интерес Шони.
	— Кени още ли е на същото място?
	Човекът се изкатери на капрата и отвърна:
	— Че къде другаде може да бъде?
	— Само питам.
	— Значи пак си на работа, а?
	— Временно.
	— Трябваше да си останеш в пенсия, Кели.
	— Защо?
	— За да живееш по-дълго.
	— Все някога ще умрем, Шони. Късметлиите избират подходящото време.
	— Аз май не съм сред тях.
	— Напротив, Шони. Не забравяй, че си ирландец.
	— А ти? — вдигна глава да я погледне той.
	— Е, аз не съм чак толкова ирландка — отвърна Пол.


	Дъждът се усили в мига, в който тя се насочи към вътрешността на парка. Познаваше отлично алеите, които щяха да я отведат до целта. Устойчивите на влага боти я правеха с четири-пет сантиметра по-висока. Старецът се беше свил на скамейката край голяма скала. При хубаво време хората лежаха върху нея, за да хванат малко тен. Но сега върху скалата нямаше никой.
	Кени седеше с гръб към нея, но чу стъпките й и се обърна. Беше облечен малко по-добре от клошар, но именно това беше целта. Малцина обръщат внимание на клошарите. Лицето и ръцете му бяха чисти, а очите — ясни. Нахлупи парцаливата шапка още по-надолу и внимателно я огледа.
	— Чух, че си се върнала — отбеляза той.
	Пол седна до него. Той поначало беше дребен, а редом с нея изглеждаше още по-дребен.
	— Напоследък новините се разнасят с обезпокояваща бързина.
	— Е, не чак толкова — поклати глава Кени. — Шони току-що ми звънна по мобилния. Какво ти трябва?
	— Две бройки.
	— Обичайните?
	— Както винаги.
	— Как си с показалеца?
	— Малко се е схванал. Може би имам артрит в начална фаза.
	— Ще го имам предвид. Кога?
	— След два часа, тук.
	— Добре — надигна се Кени. — Ще се видим след два часа.
	Тя извади пачка банкноти.
	— После — поклати глава той. — Имам ти доверие.
	— Не бива да имаш доверие на никого, Кени. Не и в този бизнес.
	Пол стана от пейката и бавно пое по обратния път към хотела. Дъждът се усили, но тя не го забелязваше. Беше крачила под дъжда в различни части на света. Обичаше го, защото прочистваше главата и улесняваше мисленето. Сякаш поемаше светлина от тъмните облаци.
	Бънтинг, Кинг, брат й. Предстоеше следващият ход. Напрежението постепенно нарастваше и неизбежно щеше да стигне до експлозия. Като току-що изстреляна ракета. И този кратък миг щеше да определи победителите и победените. Както винаги.
	Надяваше се още веднъж да се окаже в отбора на първите.


	43

	Влакът напусна Юнион Стейшън във Вашингтон и започна да набира скорост. Шон се облегна в удобното кресло на бизнес класата. Транспортните им разходи се увеличаваха стремително. Имаше реална опасност в края на месеца да се окаже с блокирана кредитна карта.
	Сто и шейсет минути по-късно влакът намали скоростта си и навлезе в района на Пен Стейшън в Ню Йорк. Преди да напусне Вирджиния, той се беше отбил в апартамента си за малко багаж.
	Слезе на перона, издърпа дръжката на куфара и го затъркаля след себе си към стоянката на такситата. Времето беше мокро и студено. Добре че си беше облякъл топло яке и носеше чадър. Въпреки тежкия трафик таксито спря до тротоара на Осемдесет и пета улица само една минута след седем. Шон плати на шофьора и повлече куфара си към входа на ресторанта. Заведението се оказа малко, старомодно и пълно с френскоговорещи клиенти и персонал.
	Откри Кели Пол в дъното, почти скрита зад една от носещите стени, стърчаща по средата на помещението. Седеше с гръб към входа, заковала очи в покритата с огледала стена. Той съблече якето си, издърпа куфара до поставката за багаж в ъгъла и седна. В продължение на няколко секунди и двамата мълчаха.
	— Гадно време — обади се най-накрая Пол.
	— Съвсем нормално за сезона — сви рамене той.
	— Нямах предвид дъжда.
	Той се настани по-удобно и направи опит да протегне крака. Оказа се обаче, че под масата няма достатъчно пространство за двама души с дълги крака.
	— Ясно. Но и времето е отвратително.
	— Как е Мишел?
	— Държи се, както обикновено.
	— А Меган?
	— Объркана е. Но не бих я обвинил.
	Пол сведе поглед към менюто пред себе си.
	— Мидите са чудесни.
	— Добре, нека бъдат миди — кимна Шон и отмести своето меню.
	— Имате ли оръжие?
	— Не — изненадано отвърна той. — Върнах се във Вашингтон със самолет и не исках проблеми по летищата.
	— Ще имате далеч по-сериозни проблеми, ако се окаже, че ви трябва пистолет, но не разполагате с такъв. — Тя потупа чантата си и добави: — Нося ви един глок, двайсет и първи модел.
	— Чудовището четирийсет и пети калибър? Най-американското нещо на света заедно с ябълковия пай. Максимално близо до прототипа си, създаден от някакъв австрийски производител на оръжие.
	— Винаги съм харесвала пълнителя с тринайсет патрона — кимна Пол. — Тринайсет е щастливото ми число.
	— Случвало ли се е да използваш всичките? — заряза официалностите Шон.
	— Само когато другата страна е разполагала с дванайсет. Искаш ли го?
	Размениха си продължителни погледи.
	— Да — кимна най-сетне Шон.
	— Добре, след вечерята.
	— БИК?
	Тя остави менюто.
	— Питър Бънтинг е изключително уважаван играч на терена на разузнаването. Основал компанията си едва двайсет и шест годишен. В момента е на четирийсет и седем и е натрупал огромно състояние, като продава на Чичо Сам. Притежава жилища в Кънектикът и тук, в Ню Йорк. Женен, с три деца, най-голямото от които е на шестнайсет. Съпругата му води активен социален живот. Занимава се с благотворителна дейност, а освен това е съсобственик на моден ресторант. Децата им са добре възпитани, без излишни глезотии и привилегии. Доколкото съм осведомена, семейството им е наистина добро.
	— И той е собственик на онази Е-програма, за която ти спомена?
	— Тя е негово откритие. Изключително умна и напредничава.
	— Което означава, че брат ти е негова собственост.
	— Питър Бънтинг има какво да губи и това го прави уязвим.
	— Мислиш ли, че той е устроил капан на брат ти?
	— Не. За него Еди е твърде ценен, за да го вкара в килията. Чух, че последният брифинг на Бънтинг във Вашингтон е бил катастрофален. Отчаяно се нуждае от своя Анализатор и прави всичко възможно да си го получи обратно. Но има и нещо друго.
	— Какво?
	— Няколко много сериозни играчи не харесват Бънтинг и неговата Е-програма.
	— Кои са те?
	— Може би си чувал за Елън Фостър.
	— Министърът на вътрешната сигурност? — пребледня Шон. — Но ти каза, че Е-програмата е брилянтна. Защо тази жена не я харесва?
	— Разузнавателните агенции не обичат да споделят, а Е-програмата ги принуждава да го правят. Бънтинг автоматично застава начело на парада, който е бил техен. Някои хора са сериозно засегнати. Фостър повежда битката срещу Бънтинг. На нейна страна са ЦРУ, Агенцията за военно разузнаване, Агенцията за национална сигурност и така нататък.
	— Каква е целта им?
	— Да върнат часовника и всичко да си върви постарому.
	— Значи те са натопили брат ти, така ли? За да дискредитират и унищожат Е-програмата? Но не мислиш ли, че това е малко вероятно? В смисъл, че излагат държавата на огромен риск, тъй като пречат на брат ти да си върши работата.
	— Всичко е възможно в името на националната сигурност. Включително и нарушаването на гражданските права и потъпкването на личните свободи. Но тя никога не може да надделее над политическите игри.
	— Наистина ли вярваш в това?
	Тя отпи глътка вино.
	— Преживяла съм го лично, Шон.
	Шон се втренчи в нея и дълго мълча.
	— Добре, нека те попитам нещо друго — рече най-сетне той. — Имаме ли шанс срещу тези хора?
	— При битката в долината Елах Давид все пак побеждава Голиат.
	— Но дали прашката ни е достатъчно голяма?
	— Скоро ще разберем.
	Той въздъхна и почука по масата.
	— Много успокояващо. И така, какво ще правим с Бънтинг?
	— Вече трябва да е разбрал как си стигнал до него.
	— Мислиш ли?
	— Той е изключително умен. Не би стигнал дотук, ако не беше. Но бих казала, че в момента е крайно изнервен. От известно време насам го следя. Срещна се с няколко души, един, от които ми се струва доста интересен.
	— Защо?
	— Когато видиш как един цар на шпионите напуска обичайната си среда в луксозния Манхатън и хлътва в някакъв олющен блок с пицария на първия етаж, няма как да не се усъмниш, че става нещо.
	— С кого се е срещнал там?
	— С един тип на име Джеймс Харкс. Дори за мен той е изключително опасна личност. И макар че не ме познаваш добре, това означава много.
	— Искаш да кажеш, че познаваш този Харкс?
	— Само по репутацията му, която наистина е впечатляваща.
	— Наемник на Бънтинг?
	— По-скоро ангел пазител. Но засега. Обикновено е слуга на няколко господари. Затова реших да ти дам пистолета. Положително ти е хрумнало, че Бънтинг те е усетил зад гърба си и най-вероятно ще вземе мерки срещу теб и Мишел.
	— Разбирам — бавно кимна Шон.
	— Тук изобщо не говорим за други подобни типове, които сигурно ще използват Фостър и компания.
	— Предполагам, че и те ще се окажат с впечатляваща биография — отбеляза Шон.
	Пол се наведе напред, отмести шишенцето със зехтин и хвана ръката му.
	— Това пък какво беше? — учудено я изгледа той.
	— Спокойно, не съм от емоционалните личности. Просто искам да проверя дали кожата ти е лепкава и дали ръката ти трепери.
	— И?
	— Впечатлена съм, че не откривам никаква психологическа реакция. Знам, че си охранявал президента и си изградил забележителна кариера. Разбира се, преди да допуснеш грешката, която е провалила всичко. Знам доста неща и за Максуел. Тя е една натъпкана с естрогени фурия, която е в състояние да смъкне с един изстрел гащите на най-добрите снайперисти в армията.
	— Все още не съм виждал мъж, когото да не може да отстрани — кимна Шон.
	Пол пусна ръката му и се облегна назад.
	— Това може да се промени, и то скоро — промълви тя.
	— Значи вече сме в един отбор? — изгледа я Шон. — Мисля, че всичко, което току-що каза за нас, до голяма степен важи и за теб.
	— Засега не допускам да са усетили, че съм се заела с тях, но не мога да бъда сигурна.
	— В един отбор ли сме? — настоя Шон.
	— Ще си помисля.
	— Нямаме време за размисъл.
	— Не съм казала, че имаме.
	— Защо ме повика в Ню Йорк? Всичко дотук можеше да ми го кажеш и по телефона.
	— Но не и това — отвърна тя и плъзна един пакет на масата. — Глокът, който ти обещах.
	— И това е всичко?
	— Не, има и още нещо. Искаш ли да видиш къде живее Питър Бънтинг?
	— Защо? — изненадано я погледна Шон.
	— А защо не?


	44

	Промяната на рутинния режим в „Кътърс Рок“ не остана извън вниманието на Едгар Рой. Досега всяка сутрин от престоя му там беше белязана от обиколките на Карла Дюкс. Капацитетът на затвора беше 214 обитатели, но в момента там пребиваваха само петдесет лишени от свобода. Рой научи това с помощта на наблюдение и анализ. Той обръщаше внимание на всичко — звуците от разнасяните табли с храна, опознаването и запаметяването на четирийсет и девет гласа дори когато говорят шепнешком, извикването на имената по списък по време на вечерната проверка.
	А Карла Дюкс обикаляше килиите два пъти на ден — четири минути след осем сутринта и четири минути след четири следобед. Сега обаче минаваше шест, а жената изобщо не се беше появила.
	Същевременно Рой чуваше много неща, най-вече откъслечните разговори между надзирателите. От тях разбра, че Карла Дюкс е мъртва, застреляна в дома си. Не се знаеше кой го е извършил.
	Рой лежеше на леглото, заковал очи в тавана. Убийството на Дюкс беше прекъснало хронологията на спомените му. По принцип беше мек човек и не желаеше злото на никого и дори съжаляваше за нещастната съдба на тази жена. Беше наясно, че я бяха докарали тук специално заради него. Очевидно това не й беше приятно и тя нееднократно го беше демонстрирала.
	После усети нечие присъствие в коридора пред килията. Подуши въздуха, без да помръдва. Освен уникалните умствени способности той по рождение притежаваше и невероятно изострени сетива.
	Човекът отвън не беше надзирател. Рой отдавна беше обработил и класифицирал миризмите на всички надзиратели. Малцина от помощния персонал бяха допускани до килиите, но онзи навън не беше и от тях. Въпреки това миризмата му беше позната. Беше я подушвал и преди заедно с ритъма на дишане и походката.
	В коридора стоеше агент Мърдок от ФБР.
	— Здравей, Едгар — подвикна той.
	Рой остана неподвижен в леглото, но въпреки това усети появата на още един човек в коридора. Този вече беше надзирател. Онзи, ниският, с големия задник, широките гърди и дебелия врат. Таркингтън, според служебния надпис на униформата му, който пиеше и пушеше. За да установи това, Рой не се нуждаеше от изострените си сетива. Достатъчно беше да подуши прекалено многото ментови бонбони за оправяне на дъха и честото използване на течност за устна дезинфекция.
	Електронно управляваната врата бавно се плъзна встрани. Разнесоха се стъпки.
	— Погледни ме, Едгар — каза Мърдок. — Знам, че можеш да го направиш, стига да искаш.
	Рой остана на мястото си и затвори очи. Съзнанието му се изпразни, в главата му нахлу мрак, до който този човек нямаше как да стигне. Слухът му долови нов звук. Скърцането на подметки по цимента. Мърдок се тръшна на стола, завинтен в пода на килията.
	— Добре, Едгар. Не е нужно да ме гледаш. Аз ще говоря, а ти ще слушаш.
	Мърдок направи пауза. При следващия звук Рой разбра причината за нея. Надзирателят излезе. Очевидно агентът искаше да останат насаме. После почти неуловимото бръмчене утихна. Той прекрасно знаеше какво означава това — бяха изключили вградената в тавана видеокамера. Което подсказваше, че същата съдба е сполетяла и записващите устройства.
	— Най-после ще можем да поговорим насаме — обади се Мърдок. — Мисля, че е крайно време да го направим.
	Рой не помръдна. Очите му останаха затворени. Съзнанието му потъна в спомените. Родителите му се караха, както обикновено. Бяха необичайно агресивни за университетски преподаватели, чийто живот бе запълнен с отвлечени теоретически постановки. Освен това баща му пиеше. И когато докопаше шишето, от възпитанието му не оставаше нищо.
	После в главата му се появи образът на сестра му, която влизаше в стаята. Вече висока и силна, тя решително се изправи между двамата, принуждавайки ги да сключат временно примирие. След което взе Рой на ръце и го пренесе в стаята му. Там му прочете една-две приказки, за да го успокои. Той винаги изпадаше в ужас при кавгите между родителите им. Единствено тя разбираше състоянието му, знаеше какво изпитва — както по отношение на заобикалящия го свят, така и онова, което ставаше в главата му.
	— Трябва да приключваме, Едгар — отбеляза с успокояващ тон Мърдок. — И двамата знаем, че времето ни изтича.
	Спомените на Рой превключиха на петгодишния му рожден ден. Нямаха гости, защото родителите му не канеха никого у дома. Сестра му, вече на шестнайсет, беше достигнала пълния си ръст и стърчеше доста над втория си баща.
	Самият Рой беше станал метър и петдесет и тежеше четирийсет и пет килограма. Понякога — особено сутрин, докато се излежаваше в леглото, буквално усещаше как растат костите, сухожилията и ставите му.
	На масата имаше малка торта с пет свещи, а между родителите му се разрази нов скандал. Този път особено бурен, с участието на кухненски нож, от който пострада майка му. Рой с удивление наблюдаваше как сестра му обезоръжи втория си баща, изви му ръцете зад гърба и го изхвърли от къщата. Поиска да извика полиция, но майка му й се примоли да не го прави.
	Тялото му се стегна от скърцането на подметки по цимента. Мърдок беше станал и се надвесваше над него. Усети леко смушкване в гърба.
	— Искам цялото ти внимание, Едгар! — извика той.
	Рой не помръдна.
	— Вече знаеш, че Карла Дюкс е мъртва, нали?
	Ново смушкване, този път по-силно.
	— Извадихме куршума. Изстрелян е от оръжието, с което е бил убит Тед Бърджин. Става въпрос за един и същ убиец.
	В спомените си Рой вече беше на шест. Любимата му сестра се готвеше да заминава за колежа. Беше станала страхотна спортистка, практикуваше еднакво добре баскетбол, волейбол и гребане. Отлична ученичка, Кели беше удостоена с честта да произнесе прощалното слово в гимназията — нещо, което по-късно щеше да направи и в колежа. Рой беше смаян от нейните способности и непоколебимата й воля за победа, независимо от трудностите.
	Той й помаха за сбогом, докато тя подреждаше багажа си в колата, която беше купила със свои пари, спечелени с работа на различни места. После тя се върна да го прегърне, а той вдъхна дълбоко миризмата — същата, която усещаше и в момента, легнал на леглото в килията.
	— Ще ми липсваш, Кел — прошепна той.
	— Често ще се връщам при теб, Еди — отвърна тя, после пъхна нещо в дланта му. Къс метал, окачен на верижка.
	— Това е медальонът на свети архангел Михаил.
	Рой повтори думите й. Винаги правеше така, когато получаваше нова информация. А тя винаги се усмихваше. Но този път не го направи. Очите й останаха сериозни.
	— Той е закрилникът на децата, Еди. Най-силният представител на доброто в борбата му със злото. На иврит Михаил означава „Кой е като Бог?“, а отговорът е никой. Свети архангел Михаил представлява смирението пред лицето на Бога. Разбра ли това?
	Рой повтори казаното дума по дума, включително интонацията.
	— Той е архангел и главен враг за Сатаната заедно с всичките му паднали ангели.
	Беше казала тези думи с очи, вперени в лицето на втория си баща, който почервеня и отмести поглед.
	След това замина.
	Поредният скандал избухна половин час по-късно, но този път с участието на Рой. Всичко започна с един шамар. Баща му беше пиян. Следващият удар беше по-силен и го събори от стола. Майка му направи опит да се намеси, но този път нямаше кой да го спре. В крайна сметка тя изгуби съзнание и се строполи на пода.
	После баща му се обърна към него и му заповяда да си свали панталона. Шестгодишният Еди се разплака. Не искаше да прави това, но беше парализиран от ужас. Панталонките му кацнаха на кухненския под. Гласът на баща му стана тих, гальовен и напевен в алкохолното си опиянение. Рой усети ръцете му върху интимните си части. Пропитият със спирт дъх опари бузата му. Мъжът, когото вече не можеше да нарече свой баща, бавно се притисна към него.
	После изведнъж той бе отхвърлен назад, разнесе се силен трясък. Рой бързо обу панталона си. В следващия миг двамата се блъснаха в него и той отлетя към стената. Сестра му се беше върнала и се биеше с втория си баща като истинска лъвица. Беше по-висока и по-млада от противника си, тежеше колкото него, но той все пак беше мъж и се биеше здраво. Юмрукът й потъна в лицето му. Той се олюля и рухна на пода. Понечи да се изправи, но тя го изрита в корема. После алкохолът влезе в комбинация с гнева, че го бяха хванали на калъп със собствения му син. Скочи на крака, грабна един нож от кухненския плот и се понесе към нея. Тя се извъртя.
	Въпреки необичайните си умствени способности Рой никога не успя да извика ясен спомен от този момент в съзнанието си.
	Тя се извъртя.
	Това беше всичко, което беше в състояние да си спомни от онези няколко секунди в шестгодишния си живот.
	Тя се извъртя.
	После нищо. Бяло петно. Единственото в целия му живот.
	Когато бялото петно се разтопи и изчезна, баща му лежеше окървавен на пода, а ножът стърчеше от гърдите му. Сестра му стоеше над него и дишаше тежко. До този момент Рой не се беше срещал със смъртта. Баща му издаде странен гъргорещ звук, тялото му за миг се скова, а после се отпусна. Очите му останаха широко отворени и сякаш гледаха единствено него.
	Кели се втурна към по-малкия си брат, за да се увери, че е добре. Пръстите му несъзнателно стискаха медальона, окачен на шията му. Свети архангел Михаил, закрилникът на децата. Кошмарът на Сатаната, олицетворение на изкуплението.
	После спомените се стопиха и изчезнаха.
	— Едгар? — остро попита Мърдок.
	Още при пристигането му тук бяха свалили медальона на свети архангел Михаил от шията му. Бе останал без него, за пръв път след всичките отминали години. Имаше чувството, че в сърцето му се отваря огромна дупка. Не знаеше дали някога ще си го получи обратно.
	— Знам всичко, Едгар. Открих за съществуването на Е-програмата. Затова трябва да поговорим. Това променя всичко. Има хора, които трябва да открием, защото се случва нещо страшно.
	Но агентът на ФБР нямаше шанс за пробив. Поне засега. А вероятно и никога. Слухът му отново долови скърцането на подметки по цимента. Вратата се плъзна встрани, после се върна на мястото си. Миризмите и звуците на мъжа бавно се стопиха.
	_Архангел Михаил ни закриля._


	45

	— Това е — каза Кели Пол.
	Двамата с Шон стояха пред каре от четири облицовани с камък сгради в източния край на Пето Авеню.
	— Коя по-точно? — попита той.
	Стояха на отсрещния тротоар, сгушени под короната на старо дърво, която все пак им даваше някаква защита срещу усилващия се дъжд.
	Пол посочи най-голямата къща с изящно оформени арки над прозорците и внушителни колони отпред, очевидно дело на стари майстори.
	— Осемстотин квадратни метра, прекрасна гледка към парка. Вътрешното обзавеждане не отстъпва по нищо на онова, което виждаш отвън.
	— Била ли си там?
	— Само веднъж.
	— По какъв повод?
	— Нямам навик да разкривам източниците си.
	— Той там ли е в момента?
	— Да.
	— Опиши ми го.
	— Мога да направя нещо по-добро — отвърна тя и му подаде една снимка.
	— Изглежда арогантен тип — отбеляза Шон.
	— И наистина е такъв. Но не повече от другите с неговото положение. Освен това е параноик и действа много предпазливо. Понякога прекалено предпазливо — нещо, от което можем да се възползваме.
	— Всъщност защо ме доведе тук?
	— Затова — отвърна тя, хвана ръката му и го дръпна назад към още по-плътните сенки.
	Няколко минути по-късно от сградата излязоха пет души, всичките с големи чадъри над главите си. Бънтинг, съпругата му и трите им деца. Две момичета и едно момче, облечени с пуловери за по двеста долара и не по-малко скъпи обувки. Косите им никога не бяха виждали обикновена бръснарница, тъй като очевидно за тях се грижеха най-скъпите фризьорски салони. Съпругата беше красива, изтънчена, висока и стройна. Елегантно облекло, с прическа и грим като за изискан прием. Бънтинг крачеше наперено. Беше облечен със сако от туид, безупречно изгладени джинси и спортни обувки за хиляда долара.
	Олицетворение на американската мечта за преуспели хора, обитаващи най-скъпите квартали на Ню Йорк.
	— Семейството? — попита Шон.
	Пол кимна, замълча за момент, после добави:
	— Заедно с охраната си.
	Шон извърна глава към двамата мъже, които излязоха от входа на сградата и поеха след фамилията Бънтинг.
	— Единият е бивш тюлен, а другият — пенсиониран служител на Агенцията за борба с наркотиците. Водят се на щат към един от филиалите на БИК. Има и още двама. Понякога работят заедно, най-вече при пътувания в чужбина. Но обикновено се въртят на смени по двама, както в момента.
	— Откъде знаеше, че ще излязат тази вечер?
	— Вършат го четири пъти седмично по приблизително едно и също време. По настояване на съпругата, предполагам. Той никак не обича рутинните действия, но държи на разбирателството у дома. Много обича съпругата и децата си.
	— Откъде знаеш?
	— Имам си източници, Шон.
	Бънтинг забави крачка, измъкна джиесем и го долепи до ухото си. Махна на другите да продължат и каза няколко думи в мембраната. Шон отбеляза, че единият от охранителите остана с него.
	— По всичко личи, че е получил интересно обаждане — обади се Пол.
	Гледаха как Бънтинг описва малки кръгове около охранителя си, който търпеливо стоеше на място и чакаше. Жестикулираше оживено и очевидно беше недоволен. После прекъсна разговора и веднага набра друг номер. Това продължи около пет минути, след което шефът прибра телефона и се затича да настигне семейството си.
	— Що за екскурзия си правят по това време? — попита Шон.
	— Изминават десет пресечки, за да влязат в парка. Правят една обиколка там, след което излизат на Шейсета улица, завиват на север и се връщат обратно. През цялото време си говорят, а децата се държат съвсем естествено и нормално.
	— Нима искаш да кажеш, че не са нормални?
	— Бънтинг със сигурност не е. Той съществува в този свят, но не живее в него. Ако имаше право на избор, положително щеше да се затвори в собствения си свят. Но няма такова право и затова е принуден да прави отстъпки. Мога да те уверя, че дори в този момент, когато е на разходка с близките си и разговаря с тях за училище, оценки или за поредното благотворително събитие, планирано от мисис Бънтинг, той пак мисли за своите проблеми, които най-вече са свързани с брат ми.
	— Жена му знае ли изобщо с какво се занимава той?
	— Да речем, че не проявява интелектуално любопитство по този въпрос. Тя е приела ролята на образцова съпруга — умна, до известна степен амбициозна и добра майка. Не се интересува от начина, по който съпругът й печели парите, за да поддържа луксозната къща, вилата в провинцията, таксите за обучение на децата и всичко останало.
	— Разбирам, че си направила наистина задълбочено проучване на семейство Бънтинг — погледна я с уважение Шон.
	— Бях длъжна, особено след като стана ясно, че брат ми ще работи за него.
	— А самата ти искаше ли го?
	— Мисля, че да. Което беше грешка, разбира се. Еди се чувстваше добре на предишното си място, но аз отказвах да го приема. Погрешно насочена лоялност, в смисъл че поставих родината над семейството. Грешка, която никога няма да повторя.
	— Значи изпитваш вина?
	— Точно така.
	Шон изненадано се втренчи в нея. Това беше доста откровено признание за човек, който не обича да говори за себе си. Очакваше обичайния й маниер на поведение, а именно да отговори на въпроса с въпрос. Усетил, че жената до него е готова да разкаже още нещо за себе си, той побърза да добави:
	— Мога ли да те попитам нещо?
	— Разбира се.
	— Ще ги следим ли?
	— Те вече са под наблюдение, но не от нас.
	— Разполагаш с помощ, така ли?
	— Имам познати, които ми помагат от време на време.
	— Още един въпрос?
	Тя се обърна и тръгна в обратна посока на тази, в която беше изчезнало семейство Бънтинг. Той побърза да я последва.
	Изчака малко, после прие мълчанието й за знак на съгласие.
	— Искам да разбера какво значи да бъдеш привлечен към Е-програмата, за която вече ми спомена.
	— Преди всичко трябва да си наясно, че никой няма да те покани в нея, ако не си пръв сред най-добрите и това не е доказано с документи. А ако това стане, ще бъдеш подложен на многобройни тестове, които за разлика от нормалните хора трябва да издържиш с отличен. После следва нова серия от тестове — още по-подробни и по-трудни. Те са основното сито, през което повечето кандидати не могат да минат. Чак след това идва Стената. Но до нея стигат едва три процента от кандидатите.
	Без да забавя крачка, Пол навлезе в една от алеите на парка. Продължиха напред. Шон дълго мълча.
	— Стената? — подхвърли най-сетне той.
	— Така я наричат — кимна тя. — Чудовището, което бълва цялата разузнавателна информация. Да се изправиш пред нея е толкова трудно, колкото да прескочиш от гимназиалния футболен отбор направо в Националната лига и да станеш звезда. Много малко хора са способни на това.
	След тези думи тя спря и седна на близката пейка.
	— Откъде знаеш всичко това? От брат си?
	— Не — поклати глава Пол. — Той би ми разказал, но аз не му позволявах, защото това щеше да му навлече неприятности.
	— Значи пак опираме до специалните ти контакти.
	Тя отправи поглед към мрака около тях, разпръскван отчасти само от лампата над главите им. Дъждът отново се усили и Шон усети как студът започва да го пронизва.
	— Не — промълви най-сетне тя.
	— Тогава откъде знаеш?
	— Преди седем години Питър Бънтинг ме убеди да работя за програмата.


	46

	Докато партньорът й сновеше между Вашингтон и Ню Йорк, Мишел Максуел имаше достатъчно работа в Мейн. Тя се срещна с Ерик Добкин и двамата обсъдиха уликите, с които разполагаше щатската полиция във връзка с убийството на Карла Дюкс. Най-показателната от тях беше установена след аутопсията за изваждане на куршума от главата на жертвата. Оказа се, че той е 32-ри калибър, идентичен с онзи, с който беше убит Тед Бърджин. В дома на Дюкс липсваха следи от насилствено нахлуване, от което следваше заключението, че както Дюкс, така и Бърджин са познавали лично убиеца си. Но възможно ли беше това? И двамата бяха нови в района, освен това едва ли се бяха познавали помежду си.
	Дали убиецът бе полицай? Или агент на ФБР?
	Тези въпроси продължаваха да измъчват Мишел. Ако отговорите им бяха положителни, нещата ставаха много обезпокоителни.
	В един момент тя отиде с колата до „Кътърс Рок“, за да направи външен оглед на затвора с надеждата да открие нещо ново. Избра си подходящ наблюдателен пункт на едно от близките възвишения, от което се разкриваше отлична гледка към цялата сграда. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Пазачите бяха по местата си, порталът беше затворен, а патрулните двойки извършваха редовните си обиколки. По телените заграждения несъмнено течеше електрически ток. Мишел остана на мястото повече от час — време, през което влезе и излезе един-единствен посетител.
	Но името на този посетител беше Брандън Мърдок. Дали бе поискал да се срещне с Едгар Рой? Би било абсолютно незаконно, защото Рой вече разполагаше с официален защитник, а освен това едва ли беше във форма да отговаря на въпроси или да отстоява правата си. Или пък Мърдок се бе появил тук, за да претърси кабинета на Дюкс с надеждата да открие някакви забравени улики срещу себе си?
	Мишел забеляза нещо необичайно, миг преди да напусне наблюдателния си пост. Още един чифт изкуствени очи проблеснаха на възвишението, отстоящо на седем-осемстотин метра от нея. Тя насочи бинокъла си натам, но не видя нищо повече.
	Възможно ли беше и някой друг да наблюдава федералния обект?
	Тя засече мястото, скочи в колата и подкара натам с максималната скорост, която позволяваше пътят. Но отбиването на банкета и предпазливото промъкване през гората изискваше време. Когато най-сетне се добра до възвишението, там вече нямаше никой. Провери пътя за скорошни следи от гуми, но не откри такива. Може би непознатият беше дошъл пеша и се беше оттеглил по същия начин. Отпечатъци от подметки също нямаше.
	Потегли обратно към мотела. В главата й се блъскаха много въпроси.
	Мисис Бърк седеше във фоайето. В очите й се четеше неодобрение.
	— Изобщо не спазвате часовете за хранене, млада госпожице! — оплака се тя. — Това не ми харесва, защото ми създава допълнителни затруднения.
	— Кога съм ви молила да приготвяте храна специално за мен? — сопна се Мишел.
	— Аз съм длъжна да бъда готова.
	— Кой казва това?
	— Такива са правилата, към които се придържаме тук.
	— Благодаря, но не сте длъжна да го правите — отсече Мишел, мина покрай нея и тръгна към изхода. — Решихме ли проблема?
	— Сега пък къде тръгнахте?
	— Това там е вратата, нали? Отивам при колата си.
	— Попитах къде възнамерявате да отидете с колата.
	— Това не е ваша работа.
	— Всички южняшки момичета ли са толкова груби?
	— Кой ви е казал, че съм от Юга?
	— О, моля ви. Личи си по акцента ви.
	— Добре, ясно. Не искам да бъда груба. Но аз съм частен детектив, който разследва цяла серия от убийства. Като казах, че това не е ваша работа, исках най-любезно да подчертая, че наистина е така.
	Мисис Бърк изгледа внимателно фигурата й.
	— Трябва ли и тук да носите това нещо? — неодобрително попита тя.
	Мишел проследи погледа й. Ръкохватката на пистолета се виждаше под разтвореното палто.
	— Тук вече убиха двама души — каза тя. — Би трябвало да сте доволна, че около вас се навърта човек с оръжие. Какво би станало, ако убиецът се появи в мотела?
	— Какво ви кара да мислите, че това може да стане? — ахна Бърк и направи крачка назад. — Или искате да уплашите до смърт една възрастна жена като мен? Това не е хубаво!
	Забелязала, че жената наистина се стресна, Мишел примирено въздъхна.
	— Е, добре, може би наистина искам да ви уплаша, но вие ме ядосахте — рече тя.
	— Нямах подобно намерение.
	— Напротив!
	Вместо очакваната дълга тирада старата дама седна на близкия стол, придърпа пуловера си и кимна.
	— Права сте.
	— Защо го правите? — изненадано я погледна Мишел.
	— Защото много приличате на дъщеря ми. Когато беше по-млада, разбира се. Пламенна, независима, нетърпяща различното мнение.
	— Ясно.
	— Бяхме много различни с нея и непрекъснато се карахме.
	— Всички майки и дъщери го правят.
	— А вие близка ли сте с майка си?
	— Бях — колебливо отвърна Мишел.
	— Искате да кажете, че… — объркано започна Бърк, замълча за момент, после побърза да добави: — Моля за извинение. Наскоро ли се случи това?
	— Да, приблизително наскоро.
	Замълчаха.
	— А какво стана с вашата дъщеря? — попита след известно време Мишел.
	— Отиде да учи в колеж. Очаквах, че ще се върне, но не стана така.
	— Къде е сега?
	— На Хаваите.
	— О, това е много далеч.
	— Да. Най-далечното място за човек, който все пак иска да си остане в Америка. Сигурна съм, че тя нарочно го е избрала.
	— Виждате ли се?
	— Не. Вече десетилетия не съм я виждала и това ме ужасява. Колко бързо минават годините! Имам три внучета, които не познавам. Със съпруга ми планирахме да хванем самолета и да разчупим леда, но скоро след това той почина и…
	— Мисля, че въпреки това трябва да отидете там — подхвърли Мишел.
	— Не, страх ме е — тръсна глава възрастната дама. — Докато беше жив съпругът ми, аз изцяло се опирах на него. Бих заминала заедно с него, но сама — никога.
	— И няма да видите внуците си, така ли?
	— Те дори не ме познават.
	— Ще се запознаете, стига да отидете при тях.
	— Мисля, че вече е късно — въздъхна възрастната жена и се изправи. — А вие внимавайте. Ще ви оставя нещо за ядене в хладилника и ще заредя кафеварката. Просто я включете, когато се върнете.
	— Откъде знаете, че пия кафе?
	— Аз може да съм стара, но не съм сляпа, драга. Тук е мястото да добавя, че не изпускам от очи и вашата млада приятелка, която изглежда доста потисната.
	— Работата й е много напрегната.
	— Кога ще се върне мистър Кинг?
	— Не знам.
	— Той е много красив.
	— Ами, да, красив е — отвърна Мишел и отмести поглед.
	— Вие двойка ли сте?
	Мишел направи всичко възможно да не се засмее на странното определение.
	— Може би.
	— В такъв случай трябва да се ожените.
	— Сложно е.
	— Не е така. Хората го правят сложно. Вие искате ли да се омъжите за него?
	— Какво? — изненада се Мишел. — Всъщност не съм мислила затова…
	После усети как се изчервява под втренчения поглед на Бърк.
	— Разбирам — скептично кимна възрастната дама. — Е, лека нощ…
	— Лека нощ. Въпреки всичко съм на мнение, че трябва да отидете на гости на дъщеря си.
	— Защо?
	— Аз винаги ще съжалявам, че не виждах мама колкото ми се искаше. Човек трябва да се възползва от шансовете, докато ги има.
	— Благодаря за съвета, Мишел.
	Обзета от смесени чувства, Мишел се втурна навън. Но нещата се промениха в момента, в който изписука джиесемът й.
	— Ало?
	— Максуел?
	— Кой се обажда?
	— Мърдок.
	— Какво има?
	— Трябва да поговорим.
	— За какво?
	— За разследването.
	— Какво по-точно за него?
	— За някои неща, които вие с партньора ти трябва да знаете.
	— На какво дължим тази неочаквана любезност?
	— На подозренията ми, че вече не мога да вярвам на никого от своите.
	— Странно изявление от агент на ФБР.
	— Ситуацията е много сериозна.
	— Кога и къде?
	— В десет. Ще ти дам инструкции за мястото.
	Мишел запомни информацията, тръгна към колата, после спря.
	Нещата изведнъж й се сториха доста подозрителни. Измъкна джиесема си и набра Шон, но той не вдигна.
	— Мамка му! — изруга тя, замисли се за момент и набра друг номер.
	— Добкин — представи се гласът насреща.
	— Ерик, обажда ти се Мишел Максуел. Какво ще кажеш да се срещнем довечера? Имам нужда от малко подкрепа.


	47

	— Включили са те в програмата?! — възкликна Шон.
	Кели Пол кимна.
	— Но не като Анализатор. Притежавах достатъчно умствен капацитет, но проницателността ми беше доста далеч от изискванията.
	— А като каква?
	— Като ръководител на програмата.
	— Лично Бънтинг те е избрал, така ли?
	Пол се надигна.
	— Ела да изпием по едно кафе. Наблизо има едно място, където можем да поговорим на спокойствие.
	Мястото не беше нито кафене, нито ресторант, а едностаен апартамент на три пресечки от парка в обикновена на вид сграда на тиха и спокойна уличка, на която при хубаво време със сигурност играеха деца.
	Обзавеждането се изчерпваше с най-необходимото. Врата с няколко ключалки, прозорец, кухня, легло, телевизор и тоалетна. Никакви картини, никакви пердета, никакви саксии с цветя. Подът беше покрит със сив мокет, а стените — с ослепително бял латекс. Мебелировката беше съвсем оскъдна.
	Пол направи кафето, добави сметана и захар и пренесе чашите в хола. Решението да потърсят подслон беше добро. Дъждът навън се беше превърнал в порой, а небето се раздираше от светкавици.
	Шон отпи глътка кафе и огледа обстановката.
	— Твой ли е този апартамент?
	— Не съвсем.
	— Споделяш го с някого, така ли?
	— Напоследък бюджетът е доста орязан.
	— Ама все пак го има, нали?
	Тя го погледна над ръба на чашата си и кимна.
	— И така може да се каже.
	— Говорехме за твоето назначаване. Бънтинг ли пожела да те наеме?
	— Трябва да разбереш, че дори преди седем години Е-програмата не беше това, което е днес. Тя се роди две години след единайсети септември и от тогава насам непрекъснато се разширява. Както във финансов, така и в оперативен план. Бюджетът й достигна няколко милиарда и обхваща абсолютно всички разузнавателни агенции. Този факт сам по себе си е уникален, а интелектуалната дарба на брат ми я превърна в нещо още по-специално.
	— А Бънтинг е пожелал да я ръководиш ти. Сигурен съм, че притежаваш необходимите качества, но това не е ли негова работа?
	— В онези години неговият бизнес се разширяваше с много бързи темпове и той беше принуден да наеме още хора. Моята кариера се развиваше много успешно и това не убягваше от вниманието на хората в нашия бизнес. Привлякох вниманието му. Бяхме връстници, с близки възгледи за живота. Новата работа щеше да ми донесе много пари и да ме измъкне от една доста опасна по своята същност дейност, а той щеше да получи възможност да развива нови бизнес начинания. На теория всичко изглеждаше перфектно.
	— А на практика? — попита Шон.
	— По много причини бях на ръба да приема офертата — отвърна Пол и остави празната си чаша на масата. — По онова време Еди още работеше в данъчната служба, изглеждаше щастлив и доволен, готов за нови предизвикателства. Разбира се, ако изобщо имаше такива. Но тогава почина майка ни.
	— И той остана сам?
	— Да. Не бях сигурна, че ще може да се справи, а новата длъжност ми даваше възможност да бъда край него, да се превърна в част от живота му.
	— Какво се случи? Всичко се е нареждало перфектно.
	— В крайна сметка се оказа, че не мога да приема. Не бях готова нито да седя зад бюро, нито да изпълнявам нечии нареждания. Вече бях свикнала сама да съм си началник. Бънтинг имаше славата на педантичен мениджър, а аз не бях готова за това.
	— Вероятно не си била готова и да се превърнеш в бавачка на брат си — подхвърли Шон.
	— Може би — призна с въздишка тя. — Всъщност беше много егоистично от моя страна. Поставих кариерата си над нуждите на собствения си брат. И май винаги съм го правила.
	— Не си нито първата, нито последната.
	— Това е слаба утеха. — Поколеба се за миг, после добави: — Цял живот го закрилях.
	— От баща му? — тихо подхвърли Шон.
	Пол стана, пристъпи към прозореца и се взря в бурната нощ.
	— Той беше малко момче. Не беше в състояние да се защитава.
	— Но ти си го правила вместо него.
	— Бях сигурна, че постъпвам правилно.
	— Какво ще кажеш за смъртта на втория си баща?
	Тя се обърна да го погледне.
	— Имала съм много угризения, но това не беше сред тях.
	— И така, на по-късен етап ти си препоръчала брат си за работата на Анализатор?
	Пол изглеждаше облекчена от смяната на темата.
	— Никой не можеше да се сравнява с него по отношение на уменията, които изискваше програмата — кимна тя и се върна на мястото си. — Беше толкова добър, че много скоро му дадоха ниво Е-шест, което до този момент не беше достигано от никого.
	В гласа й се усети сестринска гордост.
	— А какво стана с Бънтинг и с теб?
	— В смисъл?
	— В смисъл, че двамата с Еди сте били избрани за важни позиции в Е-програмата, а Бънтинг няма как да не е бил наясно, че сте брат и сестра.
	— И какво от това? Той едва ли допуска, че аз съм тази, която ще лепне обвинение в убийство на собствения си брат.
	— Но със сигурност допуска, че работиш задкулисно, за да му помогнеш.
	— Вероятно е така. Но пак ще повторя, че Бънтинг не го приема като заплаха. Ако отпаднат обвиненията срещу Еди, той ще може да си го получи обратно.
	— Поведението на брат ти в „Кътърс“ е много странно. Гледа в тавана, не казва нищо, нито едно мускулче по лицето му не трепва. Игра ли е?
	— И да, и не. Трудно е за обяснение. Еди е в състояние да се вглъби в себе си до степен, която е непостижима за околните. Правеше го още като дете.
	— Заради баща си?
	— Понякога.
	— Означава ли това, че сегашното му вглъбяване е някаква форма на защита?
	— Той се страхува.
	— Но ако бъде осъден за тези убийства, вероятно ще бъде екзекутиран. Какво е по-страшно от смъртоносната инжекция?
	— Тя поне е безболезнена.


	48

	Посоченото от Мърдок място на срещата се оказа пощенска станция, разположена на три километра от главния път между Истпорт и Макиас. Беше едноетажна тухлена сграда с остъклена фасада и асфалтиран паркинг отпред. На десетметровия пилон от неръждаема стомана се вееше американското знаме.
	На паркинга имаше само една кола, спряла непосредствено до улея за пускане на писмата.
	Дори отдалече се виждаше, че зад волана се очертава фигурата на мъж. Фаровете осветиха задния номер, който се оказа държавен. Мишел спря до него, изгаси двигателя и слезе. Мъжът зад волана се размърда.
	Тя внимателно огледа околността. Сградата беше разположена в центъра на парцел от четири декара, обрасъл с трева. Сред нея се очертаваха бетонирани алеи с малки тротоари от двете страни, които ограждаха и отлично поддържания паркинг. Наоколо цареше абсолютна пустош.
	Къде ли е Добкин, запита се тя. Имаше много възможности за избор. На негово място тя би избрала мястото вляво от сградата, съвсем близо до малката горичка, която предлагаше достатъчно прикритие и отлична възможност за наблюдение.
	— Благодаря, че дойде — слезе от колата си Мърдок.
	— Каза, че е важно.
	— Наистина е така.
	Тя се облегна на джипа, кръстоса ръце пред гърдите си и обяви:
	— Имам един предварителен въпрос.
	— Какъв въпрос? — намръщи се Мърдок.
	— Веднага след като се появихме тук, ние с Шон станахме обект на мръсните ти номера. Въпросът ми е искаш ли да работим заедно оттук нататък?
	Мърдок лапна парче дъвка и кимна.
	— Вярно е, че прекалих, но нещата излязоха от контрол.
	— На всички се е случвало.
	— Това разследване ще ми докара язва.
	— Няма да си първият.
	— Все нещо се случва, когато съм сигурен, че до успеха остава само една крачка.
	— Нещо ми подсказва, че никой от нас дори не се е доближил до него.
	— Май си права — унило призна Мърдок.
	— И решаваш да промениш тактиката, а? Сам каза, че вече не се доверяваш на колегите си.
	— Да речем, че ме обзема параноя от празните им приказки. На мое място и вие щяхте да се почувствате така. Шефът ми крещи през пет минути. Ако продължавам да си губя времето с теб и Кинг, положително ще завърша погребан в някоя остъклена канцелария на майната си, питайки се защо, по дяволите, се провали цялата ми кариера.
	— Шон беше прав в твърдението си, че работиш за националната сигурност, нали?
	— Не ми се ще да бия тъпана по този въпрос, но наистина е така. Отделът за борба с тероризма.
	— Значи от едната страна е националната сигурност, а от другата — Едгар Рой. Каква е връзката?
	— Мога да ти заявя само едно: когато Рой беше арестуван и изпратен тук, ФБР получи заповед от много високо място да го държи под око. Беше ни обяснено, че той представлява интерес за правителството. Ето, казах ти го. А какво ще ми кажеш ти?
	— Разполагаме с някои хипотези, но нищо окончателно.
	— Ще ги споделиш ли с мен?
	— Не. Ти ме потърси. Ти обясни, че искаш да говориш с мен. Е, слушам те. Ако търсеше обмен на информация, аз нямаше да съм тук.
	— Добре, добре — въздъхна Мърдок и изплю дъвката. — Днес посетих Едгар Рой.
	— Защо?
	— Да поговоря с него.
	— А той каза ли ти нещо?
	— Не много.
	— Не много?
	— Добре де, нищо. Нула. Не издаде дори звук.
	— Е, и?
	— Не съм очаквал друго. Той е гений. Толкова е умен, че се е превърнал в безценен капитал за федералното правителство.
	— Наистина ли?
	— Защо иначе ще ти изнасям тази проповед? — наклони глава агентът.
	— Защото това, което казваш, е страшно интересно.
	Той направи крачка напред.
	— Добре, а сега дай да прекратим надбягването. Аз се зарових здравата в тая работа. Звъннах на някои хора, които са ми задължени, и в крайна сметка напипах жилата. Тоест научих с какво се занимава Едгар Рой и какви са заслугите му пред Чичо Сам. Същевременно разбрах, че някои хора във Вашингтон му желаят злото.
	— Кои са те?
	Мърдок отново пристъпи напред. Деляха ги само няколко сантиметра.
	— Чувала ли си някога за Е-про…
	Мишел изпита чувството, че е получила силен плесник през лицето. Усети вкуса на някаква течност върху лицето и инстинктивно я изплю. Лека болка прониза ръката й. Две секунди по-късно Мърдок политна към нея и тя моментално разбра какво се случваше. Хвана го за раменете и рязко го дръпна зад джипа. Следващият куршум одраска асфалта на седем-осем метра от мястото, на което беше стояла само миг по-рано. Разлетяха се ситни парченца, едно, от които се заби в пощенската кутия, оставяйки дълбока следа върху боядисания в синьо метал. Ако не се беше преместила, в кутията щеше да се блъсне не късчето асфалт, а собственият й мозък.
	После екнаха няколко изстрела, различни от първите, които несъмнено бяха произведени с дългобойна пушка.
	Добкин.
	Мърдок лежеше с цялата си тежест върху нея.
	— Мърдок! Агент Мърдок!
	Отмести го от себе си и хвана китката му, но пулс нямаше. Лицето му беше замръзнало в изненадана гримаса, очите му бяха изцъклени и безжизнени. Кръв се процеждаше между леко разтворените му устни. На ризата му имаше голяма кървава дупка. Мишел го обърна. Входната рана зееше в средата на гърба. Смъртоносен изстрел. Сведе очи към собствените си дрехи, оплискани с кръв. Неговата кръв.
	После погледна ръката си.
	_Собствената й кръв._
	Куршумът беше излетял от гърдите му, за да я улучи в ръката.
	Съблече якето и нави ръкава си. Беше само драскотина. Нещо изскърца под краката й. Наведе се и го вдигна. Беше обезформен куршум от пушка голям калибър. Пусна го в джоба на якето си и измъкна пистолета.
	Набра 911 на мобилния си телефон и докладва за инцидента.
	Стрелбата продължаваше. Беше почти сигурна, че трясъкът идва отдясно и е дело на тежкия „Хеклер и Кох“ на Добкин. После всичко утихна.
	Набра още един номер. След четири позвънявания започна да мисли, че нещо не е наред. Може би той също беше мъртъв. Най-накрая гласът му прозвуча в мембраната.
	— Добре ли си? — напрегнато попита Добкин.
	— Аз да. Но Мърдок е мъртъв.
	— Видях попадението.
	— А успя ли да видиш стрелеца?
	— Не. Стрелях на сляпо, по траекторията. Осем патрона един след друг. После повиках подкрепление.
	— Аз също.
	— Но наоколо не виждам никого.
	— Пак е избягал в гората. Това започва да ми писва.
	— Сигурна ли си, че Мърдок е мъртъв?
	— Да — отвърна тя и погледна проснатото в краката й тяло. — Нямаше никакъв шанс. Стрелецът знаеше какво прави.
	— А ти как си?
	— Една лепенка и ще бъда като нова. На твое място бих внимавала много. Не се показвай преди идването на подкрепленията. Тук наистина бяхме на открито, но и изстрелът си го биваше. Тоя тип като нищо може да те улучи и от голямо разстояние. Затова не напускай прикритието си.
	— Добре. Той каза ли ти нещо?
	— За съжаление нищо ново. — Мишел се поколеба за миг, търсейки подходящите думи. — Според мен искаше да постъпи правилно.
	Изключи телефона и приклекна до мъртвия агент. Противно на логиката, колкото по-отдалече е изстрелян един дългобоен патрон, толкова по-тежки стават уврежданията от попадението му. Тя извади куршума от джоба си и го разгледа, а после измести поглед към раната на гърба на Мърдок. Двайсет и пет сантиметра. Зае се с обратните изчисления, за да определи приблизителното разстояние.
	Повече от петстотин метра.
	Не й пукаше особено за Мърдок, но той беше федерален агент. Също като нея, макар и преди време. Връзката си оставаше. Смъртта на един федерален агент винаги се отразява на останалите. И увеличава решимостта им. Никой не може безнаказано да убива агент на ФБР. Последиците за такъв човек винаги са тежки, много тежки!
	Мишел откъсна част от ръкава на блузата си и го пристегна около раната. Кръвотечението почти спря. Наистина беше драскотина, особено предвид това, което се беше случило на Мърдок.
	Отвори вратата на колата, измъкна бутилка вода и изми лицето си от кръвта.
	Неговата кръв.
	Отпи една глътка, направи си гаргара и я изплю, опитвайки да не мисли за онова, което неволно беше погълнала.
	После отново погледна към трупа на Мърдок. Знаеше, че не бива да пипа нищо, но въпреки това се наведе и измъкна портфейла му.
	Три деца. Три малки момченца и една жена, която изглеждаше уморена като всяка съпруга на федерален агент, който почти никога не е у дома.
	Върна портфейла на мястото му и се облегна на колата си. Стисна клепачи в опит да се овладее, но въпреки това по лицето й се затъркаляха сълзи.


	49

	— Какво друго можем да направим тук? — попита Шон.
	— Не е ясно — отвърна Кели Пол.
	— Бънтинг няма интерес от отстраняването на брат ти.
	— Така е. Но нещата около Бърджин и Дюкс стоят другояче. Убийството на Бърджин забави процеса, а по всичко личи, че това на Дюкс е изнервило погрешните хора.
	— Добре, мотивите са ясни. Но, вземайки предвид факта, че брат ти е негоден да се изправи пред съда, убийството на адвоката му не е било абсолютно наложително.
	— Биха го извършили дори да е било наложително само наполовина. Може би са се страхували, че Бърджин ще открие нещо.
	— Той беше мой приятел — промълви Шон.
	— И мой. Ужасно съжалявам, че го забърках във всичко това.
	Телефонът на Шон иззвъня.
	— Мишел! Какво, какво? По-спокойно, моля те. Мърдок? — Той мълча в продължение на около минута, после тръсна глава. — Добре, тръгвам веднага. Ще дойда по най-бързия начин.
	Изключи апарата и погледна Пол.
	— Мърдок е мъртъв, нали? — прошепна тя.
	— Откъде знаеш?
	— Спомних си за оживения разговор на Бънтинг преди малко.
	— Мислиш, че е заповядал убийството на Мърдок — ей така, пред очите на жена си и децата си?
	— Не казвам това. Но Бънтинг е винаги в час, Шон. Значи тръгваш обратно за Мейн?
	— Налага се. Мишел ми каза и още нещо.
	— Какво?
	— Наблюдавала е „Кътърс Рок“.
	— И?
	— Кълне се, че и още някой е правил същото.
	Ноздрите на Пол леко потрепнаха. Сякаш търсеха миризмата, която да последват.
	— Ще дойда с теб — отсече тя. — Дай ми няколко минути да си приготвя багажа.
	Четири минути по-късно беше готова за път.
	Отидоха с такси до най-близката агенция за коли под наем, откъдето излязоха с един обикновен шевролет седан. Напуснаха Манхатън и поеха на север. В този час на нощта трафикът беше слаб дори и за град, който никога не спи. Пристигнаха в Бостън на разсъмване. Регистрираха се в някакъв мотел в предградията, защото им беше трудно да държат очите си отворени. Станаха в осем, след четири часа дълбок сън. Когато влязоха в Макиас, минаваше пет следобед.
	Мишел ги чакаше пред мотела, предупредена по телефона.
	— Ама и теб ли те гръмнаха? — зяпна Шон, забелязал превръзката на ръката й.
	— Не съвсем.
	— Как се отърва?
	— Бях засегната от куршума, който уби Мърдок. Драскотина, нищо повече.
	Шон я прегърна, а тя усети, че ръцете му треперят.
	— Добре съм — прошепна. — Нищо ми няма.
	Но въпреки това се притисна с цялото си тяло в него.
	— Край! Няма да се разделяме повече! Направим ли го, веднага се случва нещо лошо!
	Мишел погледна към Кели Пол, която стоеше встрани и чакаше.
	— Не очаквах да се видим — подхвърли тя.
	— И аз не очаквах да се озова тук.
	Влязоха вътре. Мисис Бърк се засуети около Мишел, без да обръща много внимание на новодошлите. Освободи ги от присъствието си едва след като провери превръзката на младата жена и й донесе пълна чаша с кафе. Меган седеше на верандата с чаша чай в скута си.
	— Продължават да умират хора — промълви отнесено тя.
	Останалите мълчаливо я гледаха.
	— Няма пак да ми извадите нож, нали? — подхвърли младата жена, обръщайки се към Пол.
	— Няма, стига да не ме предизвикате.
	Меган потръпна и замълча.
	— Разкажи ни всичко, което си спомняш от снощи, Мишел — каза Шон.
	Тя заговори. Пол и Шон я прекъсваха с кратки въпроси.
	— Значи Мърдок е разбрал за Е-програмата, така ли? — подхвърли Шон.
	— Според мен, да, въпреки че изстрелът го прекъсна. Спомена и за някои хора във Вашингтон, които не мислят доброто на Едгар Рой.
	— Като го обвинят?
	— Ами, да, отчитайки факта, че може да получи смъртно наказание.
	Шон се извърна към Меган и попита:
	— Докъде стигна делото?
	— Подготвих няколко искания към съда, но трябва да ги погледнеш.
	— Добре. Разбра ли кой е прокурорът? Получи ли някакво съобщение от съда?
	— За съжаление в кантората на мистър Бърджин не остана никой — поклати глава Меган. — Проверявам електронната поща и гласовите съобщения. Фактически делото е блокирано поради умственото състояние на Рой. Съдът е разпоредил периодични прегледи от психолог, който трябва да установи дали Рой е годен за съдебен процес. Поредният преглед предстои съвсем скоро.
	— Искаш ли да видиш брат си? — попита Шон, обръщайки се към Кели Пол.
	— Кога? — леко се стресна тя.
	— Още сега, ако нямаш нищо против.


	50

	Лишен от избор, Бънтинг беше принуден да измине още веднъж разстоянието от оживената и богата част на Манхатън до онази другата — също така оживена, но значително по-бедна. Вдигна глава и погледът му се спря на табелата, върху която пишеше „Пица на парче — цена 1 долар“.
	За съжаление в момента изобщо не можеше да мисли за пеперони и сирене. Беше толкова ядосан, че едва се сдържаше. Идеше му да удари нещо с юмрук. Или някого.
	Изкачи шестте етажа пеша. Беше в добра форма, която поддържаше редовно във фитнеса. Но когато стигна до последния етаж, беше задъхан и изпотен, без да има причини затова.
	Почука на вратата и тя се отвори.
	На прага се изправи Джеймс Харкс, облечен в абсолютно същите дрехи, както предишния път. Докато влизаше във вътрешните помещения, Бънтинг се запита дали гардеробът на този човек съдържа само черни костюми, бели ризи и черни вратовръзки.
	Седнаха на същата малка масичка. Въздухът се раздвижваше от малкия вентилатор на поставката в ъгъла. Бънтинг усети горещината от пицарията на приземния етаж, която очевидно стигаше чак до тук.
	— Мърдок! — тежко изрече той.
	— Какво за него?
	— Мъртъв е, но ти със сигурност вече го знаеш!
	Харкс не каза нищо. Седеше спокойно, с ръце на плоския си корем.
	— Мъртъв е, Харкс! — натъртено повтори Бънтинг.
	— Чух ви, мистър Бънтинг.
	— При снощния ни разговор изобщо не споменах, че Мърдок трябва да бъде убит в мига, в който открие нещо за Е-програмата.
	— Приписвате ми някои действия, които не съм извършил — леко се приведе напред Харкс.
	— Ти ли го уби?
	— Аз имам задачата да се грижа за вашата сигурност, мистър Бънтинг.
	— Но той е агент на ФБР, а ти си го убил!
	— Това са ваши думи, а не мои.
	— Господи, на семантика ли ще си играем?
	— Трябва да отделя внимание и на други неща, сър. Какво още мога да направя за вас?
	— На първо време да престанеш да убиваш хора! Току-що направи една трудна ситуация направо невъзможна!
	— Не бих я нарекъл такава.
	— Но аз бих!
	— Максуел вече знае. Кинг също.
	— Какво знаят? Че Едгар Рой е Анализаторът?
	— Да.
	— Откъде са разбрали?
	— От външен източник.
	— Кой?
	— Кели Пол.
	Бънтинг се втренчи в него.
	— Кели Пол — повтори Харкс. — Знам, че я познавате.
	— По какъв начин е замесена?
	— Тя е природена сестра на Едгар Рой. — Харкс внимателно се вгледа в лицето му. — Но вие сте наясно с това.
	— При нея ли са били Кинг и Максуел, когато изгубихме следите им?
	— Вероятно.
	— Слушай ме много внимателно! — изсъска Бънтинг и насочи показалец в лицето му. — Забранявам ти да се доближаваш до Кели Пол, Мишел Максуел или Шон Кинг! Ясно ли е?
	— Страхувам се, че не оценявате сериозността на ситуацията.
	— А ти какво предлагаш, по дяволите? Да избиеш всички?
	— Всички планове подлежат на промяна, сър — отвърна с влудяващо спокойствие Харкс.
	— Но защо Пол ще работи срещу брат си? Това е пълен абсурд!
	— Вие предполагате, че Пол все още работи за нас. Но от това време изтече доста вода. Спокойно би могла да приеме поръчка от враговете ни.
	— Не го вярвам. Кели Пол е жена патриот, каквато рядко се среща.
	— Това е опасно предположение за човек с вашето положение.
	— Какво предположение? — рязко попита Бънтинг.
	— Че някои хора не могат да бъдат корумпирани.
	— Аз не мога! Никога не бих направил нещо срещу родината си!
	— Хубава реч. Но ако съблазънта е достатъчно силна, дори вие можете да смените позициите си.
	— Никога!
	— Измествате темата.
	— Ако още някой умре, с теб е свършено, Харкс! Имаш думата ми!
	— Желая ви хубав ден, мистър Бънтинг.
	След тези думи Харкс стана и отвори вратата пред посетителя.


	51

	Два часа по-късно Бънтинг седеше в едно от удобните кожени кресла на корпоративния Гълфстрийм, който рулираше към пистата за излитане. Ултрамодерният реактивен самолет беше в състояние да прелети без зареждане от Лондон до Сингапур. В него имаше кабинет, спалня, телевизия с безжичен интернет, добре зареден бар и салон, който побираше четиринайсет пътници. Екипажът се състоеше от двама пилоти и две стюардеси, а съвършената авионика му позволяваше да лети на височина от близо 15 000 метра със скорост 950 километра в час. Струваше над 50 милиона долара на компанията, плюс още няколко милиона годишно за поддръжка и оперативни разходи.
	Полетът от Ню Йорк до летище „Дълес“ щеше да продължи по-малко от половин час. Машината бързо набра височина, направи плавен завой на юг и пое курс към Вашингтон. Бънтинг се настани удобно в креслото и погледна през илюминатора към оживеното небе над Манхатън. Още преди да се настрои на работна вълна, пилотът обяви, че започват снижаване към летище „Дълес“. Двайсет минути по-късно вече бяха на земята и рулираха към зоната за частни самолети. Вратата се отвори и автоматичната стълбичка докосна бетона. Бънтинг слезе и се насочи към чакащата на пистата лимузина, която потегли в мига, в който той се отпусна на седалката.
	Това наистина беше единственият удобен начин за пътуване въпреки цената от петдесет милиона и нещо. В момента обаче той не мислеше за предимствата на изключителната бързина и гъвкавост, с която се придвижваше по света. Имаше голяма опасност да изгуби всичко, което беше постигнал. Беше много разтревожен от срещата с Харкс. Имаше чувството, че нещата излизат извън контрол.
	Малко след като напуснаха летището, той се оказа в положението на простосмъртните, затънали в ужасния трафик на околовръстния път. Преодоляването на десетте километра до града му отне повече време от онези над триста, които беше прелетял. В крайна сметка пристигна.
	Зданието, в което влезе, не впечатляваше с нищо. Едва ли някой от минувачите би му обърнал внимание. Не беше офис сградата, която Шон откри, проследявайки Ейвъри. Тя се намираше няколко километра по-нататък. Но това тук беше най-важният обект в империята на Бънтинг, защото в него се помещаваше Стената. Той прекоси фоайето, преодоля няколко контролни пункта и влезе в асансьора, който го свали под земята. Излезе от кабината и пое по дълъг коридор.
	След години упорита работа, милиони долари и много инфарктни ситуации той най-сетне беше успял да убеди разузнавателната общност на САЩ да влезе в двайсет и първи век и да възприеме възгледите му за събиране и анализ на поверителна информация. А когато това най-после се случи, шлюзовете се вдигнаха и към компанията му потече пълноводният поток на държавните средства. Това беше мигът на най-големия триумф в живота му. Не толкова заради парите, колкото поради факта, че Е-програмата наистина работеше. Благодарение на нея бяха предотвратени стотици терористични актове както на територията на САЩ, така и срещу американските интереси в чужбина. Тя позволи на ЦРУ, МВС, АВР, Геоспешъл и още много по-малко известни разузнавателни агенции да жънат успех след успех. Въоръжено с уликите, предоставени от Е-програмата, ФБР беше провело стотици успешни акции срещу престъпници и терористи, а получената безценна информация използваше за разкриване и предотвратяване на бъдещи ужасни престъпления.
	Всичко това дължаха на Стената — гениалното творение на Бънтинг. Втренчени в отделните дървета, без дори да подозират за съществуването на гората, стотиците екипи от традиционни анализатори нямаха никакъв шанс да идентифицират истинската заплаха. Това обаче успя да постигне един-единствен човек, който ги отведе до Обетованата земя, приемайки предизвикателствата на Стената. Един много специален човек, притежаващ уникалното качество да прониква в нейните добре пазени тайни. Благодарение на него наградата беше колкото щедра, толкова и бърза.
	Програмата работеше добре години наред. После изведнъж се появи препятствието. Информацията изискваше анализите на най-съвършените умове, които Бънтинг беше в състояние да привлече. В бронята на Е-програмата се появи опасна пукнатина, над която моментално започнаха да кръжат лешояди от сорта на Елън Фостър от МВС и Мейсън Куонтрел от частния сектор.
	После Бънтинг откри Едгар Рой. Изключителния ум, надскочил дори най-високите стандарти на Е-програмата. С невероятна лекота той откриваше и анализираше факти, които оставаха неразгадаеми за супер компютрите, обслужвани от стотици хиляди опитни анализатори. Бънтинг беше убеден, че ако Едгар Рой беше получил възможност да се изправи срещу Стената преди 11 септември 2001 година, този ден щеше да си остане незабележим като всички други преди и след него.
	Той влезе в едно от помещенията, скрити дълбоко под земята. Кимна на хората вътре, които отвърнаха на поздрава му малко сковано, моментално усетили нервността му. Беше решил да направи още един опит за спасяването на програмата въпреки категоричното мнение на Фостър, че е изпуснал последния си шанс.
	Стигна до контролния център и кимна на Ейвъри, който както винаги седеше пред дългата редица монитори на мощните компютри, обработващи не само данните от Стената, но и заключенията на Анализатора. Днес управлението им беше поверено на трима души — две жени и един мъж, всичките дългогодишни анализатори в БИК.
	Бънтинг седна на свободното кресло и отвори таблета си. Двама от служителите му бяха доказани Е-петици, а третият — Е-четворка с максимално висок ранг. И тримата бяха неговите топ анализатори — разбира се, до появата на Едгар Рой, чиито възможности се оказаха наистина безгранични.
	Но сега нещата бяха други. Както Ейвъри правилно беше отбелязал, информационният поток нарастваше със зашеметяваща бързина и надскачаше способностите на умовете, които само допреди година се справяха задоволително с него. Единственото изключение беше Едгар Рой, но него вече го нямаше.
	Бънтинг вдигна глава и погледна през дебелото стъкло. Тримата анализатори даваха всичко от себе си, но ефективността на обработените данни беше закована на шейсет процента. При тези темпове заключенията им щяха да станат невалидни още преди да са запомнили наизуст съответните данни и да ги изпратят нагоре по веригата. Нещата просто не можеха да продължават така.
	Бънтинг изчака още пет минути, после хвърли унил поглед към Ейвъри и прекара показалец през гърлото си.
	Помощникът му кимна и включи микрофона пред себе си.
	— Благодаря на всички. Затваряме Стената. Пет, четири, три, две, едно…
	Натисна някакъв клавиш пред себе си и екраните потъмняха.
	Бънтинг рухна на близкия стол и закова очи в пода. Фостър беше права. Всичко бе свършено. Той беше свършен. Вероятно щяха да го ликвидират заедно с Рой.
	Вратата на контролния център се отвори.
	— Мистър Бънтинг?
	Той вдигна глава.
	— Министър Фостър желае да ви види веднага.
	_О, господи!_


	52

	Шон очакваше, че след убийството на Карла Дюкс достъпът до „Кътърс Рок“ ще бъде още по-труден. Оказа се обаче, че отсъствието й беше съкратило процедурите въпреки присъствието на Кели Пол.
	И така, тежкият портал се отвори, надзирателите извършиха задължителната проверка и не след дълго посетителите се озоваха в стаята за свиждане.
	Меган и Мишел се изправиха до стъклената преграда. Шон наблюдаваше вратата, а Кели Пол крачеше напред-назад с наведена глава. Шон предполагаше какво й минава през ума и беше готов да признае, че е права. Може би Рой щеше да реагира на появата й в затвора и да провали ролята на невменяем, която играеше.
	Вратата се отвори и затворникът се появи. Беше облечен по същия начин както преди, изглеждаше както преди, миришеше както преди. Главата му стърчеше над надзирателите, над Шон и Мишел и най-вече над дребничката Меган.
	Шон пръв долови ниското и протяжно подсвирване, което наподобяваше някаква позната мелодия. Обърна се да потърси източника му и срещна погледа на Кели Пол, която стоеше до стената, почти с гръб към брат си. Шон светкавично се завъртя и закова поглед в Рой, който бавно сядаше на металния стол. Главата му беше наведена и очите му не се виждаха, но Шон беше сигурен, че успя да зърне почти незабележимото потрепване на раменете му. Надзирателите приковаха веригите на краката му към циментираната в пода метална кука, след което излязоха от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Рой остана неподвижен, с разкрачени крака и очи, заковани в тавана. На същото място, както обикновено.
	С изключение на потрепването, помисли си Шон.
	После подсвиркването се повтори и той отново се обърна. Този път същото направи и Мишел.
	Кели Пол вече гледаше към брат си.
	— Здравей, Еди, радвам се да те видя — каза тя. Гласът й беше спокоен, а усмивката — истинска.
	После тя се отлепи от стената, заобиколи стъклената преграда и се изправи срещу него. Не се наведе. Дори обратното — изправи се в пълен ръст. Ръцете й се вдигнаха към гърдите.
	Шон огледа помещението и откри нещо толкова явно, че се учуди как не го е забелязал досега. Една почти незабележима извивка на стената, високо горе, почти под тавана. Именно там беше монтирана камерата, чийто обектив беше насочен към стъклената преграда и стола със затворника зад нея. Но в момента Пол се беше изправила точно между камерата и брат си.
	Шон бързо смени позицията си, прекоси помещението и застана от другата страна на Пол, за да вижда лицето й. Едва сега разбра защо се беше изправила в цял ръст. Листът в ръцете й беше точно пред погледа на брат й. Посланието беше изписано с големи печатни букви.
	ЗНАМ. Е. БЪНТИНГ. НАТОПЕН СИ. ПОДОЗРЕНИЯ?
	Рой не реагира, но Шон го наблюдаваше внимателно и успя да види как очите му се оживиха, а устните му се разтегнаха в едва забележима усмивка. Очевидно реагираше на начина, по който сестра му го беше скрила от окото на камерата.
	По всичко личеше, че зомбито най-сетне се беше пробудило.
	Показалецът на Пол ритмично почукваше по листа. Почти безшумно, но бавно и настоятелно. Отначало Шон не разбра какво прави, но после изведнъж му просветна.
	Общува с него с помощта на морзовата азбука!
	После се появи друг шум и Шон погледна надолу Рой почукваше по бедрото си. Това беше неговият отговор. Пол го изчака да свърши и на свой ред изпрати кратко послание.
	Погледът на Едгар Рой бавно се насочи към тавана и остана там.
	Пол смачка листчето и го глътна.
	— Какво беше всичко това? — попита шепнешком Шон, докато напускаха килията за свиждане.
	— Дадох му някои подробности с молба да ги анализира.
	— А той какво ти отговори?
	— Искаше да знае дали съм казала на Бърджин за Е-програмата. Уверих го, че не съм.
	— Какво ще правим сега?
	— Минаваме в нападение — отвърна Пол.
	— Как?
	— Ще ти обясня с всички подробности, защото ти и Мишел ще бъдете върхът на копието.
	— Бънтинг ли стои зад всичко това?
	— Скоро ще разберем.

	* * *

	Върнаха Рой в килията. Останал сам, той веднага обърна гръб на камерата. Искаше да затвори очи. Чувстваше се уморен, но приятно възбуден от свиждането.
	Сестра му най-сетне се появи. През цялото време се беше надявал на това. От посланието й стана ясно, че напълно разбира ситуацията. То съдържаше доста неща, благодарение на морзовата азбука, на която го беше научила още като невръстно момче.
	Отвори очи и се втренчи в голата бетонна стена насреща. По неизвестни причини я бяха боядисали в жълто. Може би някой умник беше решил, че този цвят успокоява. Сякаш една боя можеше да накара затворниците да забравят какво означава да бъдат заключени между тези стени.
	Тед Бърджин, Хилари Кънингам, Карла Дюкс, Брандън Мърдок. Всичките мъртви. Открий общото в смъртта им.
	Това беше молбата на сестра му.
	И той прилежно се зае да я изпълни, разглеждайки наум всички възможни комбинации.
	Бърджин и Дюкс са застреляни с пистолет от упор. Кънингам е убита, а после пренесена в дома на Бърджин. Смъртта на Мърдок е причинена от дългобойна пушка. Кой има мотив за всичко това? Кой е имал възможност да го направи?
	Съзнанието на Рой прехвърляше възможностите със скорост, която би се сторила чудовищна на всеки, който би могъл по някакъв начин да проследи мисловните му процеси. Той обмисляше и отхвърляше възможностите в рамките на секунди, което би отнело месеци на обикновените хора.
	После умът му забави ход просто защото базата данни се бе изчерпала. Не беше получил кой знае какви факти, но за него те бяха повече от достатъчни. В резултат откри не един, а цели четири фактора, които свързваха убийствата. Четири, но с една обща особеност. Много характерна особеност.


	53

	Бънтинг крачеше по коридорите на новата сграда на МВС, придружаван от въоръжен ескорт. На практика тя представляваше обширен комплекс, чиято реална цена остана неизвестна за обществеността, скрита под удобния претекст „поверителна информация“. Което, както му беше добре известно, означаваше само едно — някой беше получил лиценз за печатане на пари.
	Вкараха го в една стая, вратата на която автоматично се заключи след него. Той с недоумение се огледа. Май бяха сбъркали помещението. Миг по-късно съмненията го напуснаха, тъй като на прага на междинната врата се появиха Мейсън Куонтрел и Елън Фостър.
	— Сядай, Питър, защото ни чака доста работа — подкани го Фостър и отвори лаптопа, който лежеше на масата.
	— Как вървят нещата, Пит? — подхвърли с усмивка Куонтрел и седна на съседния стол.
	Бънтинг не му обърна внимание.
	— Госпожо министър, отново ще повторя, че се чувствам крайно неудобно да обсъждам поверителни въпроси в присъствието на основния си конкурент! — твърдо рече той.
	— Стига, Питър — сдържано отговори Фостър. — Между нас няма тайни, нали?
	— Напротив, има. За мен работят огромен брой хора, които използват специализирани процедури, протоколи, професионален софтуер и още хиляди неща, които съм създал с цената на дългогодишен труд и много пари.
	Той стрелна с поглед Куонтрел, който го гледаше с открита подигравка. Изведнъж му се прииска да скочи през масата и да го удуши.
	— Нека ти припомня нещо, Пит — подхвърли Куонтрел. — При сегашната структура на Е-програмата всичките ти конкуренти са принудени да предоставят събраната информация на твоята компания. Аз също, въпреки че съм вложил много пари в бизнеса си.
	Бънтинг отлично знаеше, че това са празни приказки. Години наред Куонтрел не влагаше нито цент за разширяването и укрепването на своята компания и все пак прибираше тлъсти чекове от правителството. На практика не правеше нищо друго, освен да изчаква подходящия момент, за да срине Бънтинг. Който очевидно беше настъпил.
	— Мейсън, ако ти беше имал шанса да създадеш Е-програмата, със сигурност щеше да си наясно, че тя е нещо коренно различно от начина, по който работехме през Средновековието — тогава, когато ти беше основната фигура в частния сектор и нещата се развиваха в стотици различни посоки, което в крайна сметка ни докара единайсети септември.
	Снизходителната усмивка на Куонтрел се стопи.
	— Нямаш представа с кого си имаш работа, нещастник! — извика той.
	— Достатъчно, момчета — намеси се Фостър. — Нямаме време за дребнави караници.
	Бънтинг седна на масата срещу нея и зачака.
	Фостър вкара паролата, натисна няколко клавиша, прочете появилата се на екрана информация и извъртя лаптопа към Куонтрел. Той кимна и хвърли кос поглед към Бънтинг.
	Ако са решили да ме сплашат, вършат много добра работа, си каза той. Но лицето му остана безизразно. Познаваше правилата на играта не по-зле от тях.
	— Имаме ли дневен ред? — попита той.
	Фостър му направи знак да изчака, очевидно заета с изпращането на имейла. После затвори лаптопа и го погледна в очите.
	— Благодаря ти, че се отзова веднага, Питър.
	— Нима имах друг избор?
	Фостър опря лакти на масата.
	— Измъчва ме един настоятелен въпрос, на който бих желала да получа откровен отговор.
	— Винаги съм бил откровен с вас — отвърна с равен тон Бънтинг.
	— Фактически въпросът е съвсем прост, но отговорът му може да се окаже труден — добави тя, замълча за момент, после попита: — Ти ли заповяда убийствата на Тед Бърджин, секретарката му Хилари Кънингам, директора на „Кътърс Рок“ Карла Дюкс и специалния агент на ФБР Брандън Мърдок?
	За миг главата на Бънтинг се изпразни от съдържание.
	— Не, разбира се! — почти изкрещя той. — Как изобщо може да ми задавате подобен въпрос?
	— Успокой се, моля те — хладно го изгледа Фостър. — А знаеш ли кой ги е убил? Много сме любопитни да узнаем.
	Бънтинг хвърли изпълнен с омраза поглед към Куонтрел.
	— Той защо е тук?
	— Защото аз го помолих. На практика върши добра работа за изясняването на някои неща вътре в Министерството.
	— Какви неща? — попита Бънтинг и опря ръце на масата, за да прикрие треперенето им.
	— Да кажем, че служителите на мистър Куонтрел се поразровиха и откриха някои интересни факти.
	— По-точно? — настоя Бънтинг.
	— В момента не съм готова да ги обсъждам с теб.
	— Имам право да знам на какво се базират обвиненията срещу мен! — тръсна глава Бънтинг и хвърли гневен поглед към Куонтрел. — Особено когато е забъркан и този тип насреща! Той е готов да убие майка си, за да си върне бизнеса, който му отнех. Не може да се примири с факта, че съм по-умен от него!
	Куонтрел се надигна, готов да прескочи масата и да го хване за гушата.
	Но Фостър докосна ръката му и мрачно изгледа Бънтинг.
	— Още една подобна забележка и ще бъда принудена да взема мерки, които никак няма да ти харесат, Питър! — изсъска тя.
	— Заявявам за протокола, че всичко казано от този човек срещу мен има за цел унищожаването на Е-програмата! — твърдо обяви Бънтинг.
	— А готов ли си да се подложиш на детектора на лъжата? — пожела да узнае Фостър.
	— Не съм заподозрян в нищо.
	— Това отказ ли е? — подхвърли Куонтрел.
	— Да, това е отказ! — сопна се Бънтинг.
	Куонтрел се усмихна, поклати глава и погледна Фостър.
	— Надявам се, че разбираш сериозното положение, в което се намираш, Питър — подхвърли тя.
	— Нямам никаква представа за какво говорите, госпожо министър — отсече Бънтинг.
	Но ако в този момент разполагаха с монитор за проверка на сърдечната му дейност, положително щяха да извикат линейка. А може би не, мрачно помисли той. Тези двама мръсници като нищо можеха да го оставят да пукне пред очите им.
	— Последен шанс, Бънтинг — обади се Куонтрел.
	— Последен шанс за какво? — извика той. — Може би да призная престъпления, които не съм извършил? А ти престани да се правиш на следовател, Мейсън! Нямаш абсолютно никакво право да искаш нещо от мен!
	— Не е съвсем така — обади се Фостър.
	— Моля?!
	— Добре знаеш, че в последно време границите между частния и държавния сектор са доста размити. Фирмата на мистър Куонтрел получи задачата да се бори с корупцията и нарушенията на закона в областта на разузнаването. За целта той и служителите му разполагат със съответните пълномощия.
	— Какво става тук?! — смаяно попита Бънтинг и закова очи в лицето на Куонтрел. — Нима сте приели тактиката на ненормалните наемници в Близкия изток, които първо стрелят, а после задават въпроси?! Това би било смайващо постижение за глобалната репутация на Америка!
	— Приеми го както искаш — хладно отвърна Фостър. — Въпросът е кой друг би имал мотив да избие всичките тези хора. Само защото са научили за съществуването на Е-програмата.
	— Твоята програма, Пит — натъртено рече Куонтрел. — Която постоянно навираш в лицата на останалите.
	— Всъщност откъде идва всичко това? — попита Бънтинг.
	— Ще ти кажа, Питър — въздъхна Фостър. — Идва направо от директора на ФБР. Той ми задава въпроси, на които съм длъжна да отговоря. Страхувам се, че вече си заподозрян.
	— Ясно — ледено процеди Бънтинг. — И какво по-точно казахте на директора на ФБР?
	— Съжалявам, но не мога дати отговоря.
	— Значи съм заподозрян, но без да знам в какво?
	— Нещата вече не зависят от мен. Трябва да знаеш, че се опитах да ти помогна.
	_Как ли пък не._
	— Нямате доказателства, че съм извършил нещо нередно — рече на глас той.
	— В момента ФБР се занимава с този въпрос.
	Бънтинг помълча малко, после вдигна глава.
	— Това ли е всичко?
	— Предполагам — кимна Фостър.
	— В такъв случай ще е най-добре да се връщам на работа — надигна се той.
	— Докато все още можеш — подхвърли Куонтрел.
	— Шест трупа в някакъв хамбар — изгледа го Бънтинг. — Доста интересна бройка, нали?
	Двамата го наблюдаваха с безизразни изражения.
	— Шест трупа — повтори натъртено той. — Дали пък нямат нещо общо с програмата Е-шест? Ако бях по-наивен, като нищо щях да си помисля, че това е работа на някой болен мозък.
	Обърна се и тръгна към вратата, но Фостър го спря.
	— Ако по някакво чудо се окажеш невинен, аз искрено ти желая да се измъкнеш жив и здрав от тая каша, Питър — подхвърли тя.
	— И аз ви желая същото, госпожо министър — хладно отвърна той.


	54

	По време на краткия полет Бънтинг гледаше навън към ленивите купести облаци. Изобщо не усети кога са кацнали. Осъзна се едва когато стюардесата му подаде палтото и съобщи, че лимузината го чака. Пътуването до града беше по-дълго от полета. Прислужницата го посрещна с усмивка на прага на дома му.
	— Тук ли е съпругата ми? — попита той.
	— Да, мистър Бънтинг, в кабинета си е — отвърна дребничката латиноамериканка.
	Жена му се занимаваше с детайлите на поредния си благотворителен проект. Той дори не знаеше за какво става въпрос, защото нейните инициативи нямаха край. Всичките благородни, но даващи възможност на нея и приятелките й да показват тоалетите си на луксозни места, да се радват на добра храна и да се чувстват доволни от онова, което правеха за хората, които не живееха в къщи за по двайсет милиона долара на Пето Авеню. Подобна оценка обаче не би била нито пълна, нито справедлива, защото съпругата му често посещаваше общинските болници, където в продължение на часове се грижеше за безпомощни бебета, заразени със СПИН или с вродени увреждания от наркотиците, които родителите им бяха вземали. При това го правеше, без да води след себе си тълпи от жадни за сензации фотографи, а защото изпитваше състрадание към тях и искаше да им помогне. Освен това даваше редовни дежурства в сиропиталищата и кухните за безплатна храна, като водеше там и децата си, които трябваше да разберат, че животът не е прекрасен за всички. Фондацията на нейно име наливаше сериозни пари за подпомагането на необразованите и бедни хора в големия град.
	Докато аз самият не правя нищо в тази посока, помисли си Бънтинг.
	Но в замяна на това се грижа за сигурността на тази страна.
	Това беше обичайният отговор, когато ставаше въпрос за равнодушието му към филантропските начинания на съпругата му. Отговор, който в момента никак не му звучеше убедително.
	Наведе се да я целуне и тя изненадано вдигна глава. От години не се беше прибирал у дома толкова рано.
	— Наред ли е всичко в работата ти?
	Той се усмихна и седна насреща й в просторния кабинет с изящно обзавеждане, което струваше повече от четвърт милион долара.
	Имаше желание да сподели проблемите си с нея, но за това тя трябваше да има неговия достъп до свръхсекретна информация — нещо, което беше невъзможно. Понякога той изпитваше чувството, че живее с човек от друга планета. Нямаше как да говори за работата си с жената, която обичаше. Никога и при никакви обстоятелства. Прииска му се да изкрещи, но вместо това на лицето му се появи широка усмивка.
	— Всичко е наред — рече. — Просто ми се прииска да се прибера у дома и да прекарам малко време с теб и децата.
	— Трябва да отида в Линкълн Сентър на благотворителен галаконцерт. Станал е прекрасен след ремонта. Трябва да дойдеш с мен някой път.
	— Ще дойда някой път — каза той. — А децата?
	— Те са на гости у сестра ми, забрави ли? Ще се върнат утре сутринта. — Помълча за момент и тихо добави: — Нали обсъдихме този въпрос?
	Господи, какъв съм идиот, помръкна усмивката на Бънтинг. Не знам къде са собствените ми деца, въпреки че управлявам най-голямата контраразузнавателна мрежа в страната, за да осигуря сигурността на всички нейни граждани!
	— Извинявай, забравих — направи нов опит да се усмихне той. — Ще отскоча до кабинета си да свърша малко работа.
	Отиде в спалнята, захвърли на пода сакото си за две хиляди долара, разхлаби вратовръзката за три стотачки и си наля два пръста питие от мини бара. После погледна към потъмнялото небе зад прозореца. Есента беше влязла в правата си. Ниските температури и лошото време усилваха депресията му.
	Просторната спалня бе проектирана от човек, когото светът познаваше само с едно име, а лицето му не слизаше от кориците на списанията, които Бънтинг никога не четеше. Всичко беше елегантно и точно на мястото си, всичко блестеше от чистота. Целият му дом беше такъв — истински образец на вътрешно архитектурен дизайн. Но поради работата си никога нямаше да се появи в никое списание просто защото шефовете на разузнаването предпочитаха техните лакеи да водят незабележим живот, а не да размахват пачки в тлъстите си ръце.
	В отлично подредената му библиотека присъстваха прекрасни издания с кожени подвързии, повечето от тях първи копия на световноизвестни писатели от близкото минало с лични автографи. Поне така беше чувал. Дизайнерът с едно име и съпругата му ги бяха купили накуп, но Бънтинг дори не ги беше прелистил. Нямаше време за това, а и не беше любител на романите. Ежедневието му се подчиняваше на студените и грозни факти.
	Той слезе на долния етаж и се насочи към кабинета си. Работи около час, но не успя да се съсредоточи. В крайна сметка се отказа, изключи компютъра и се качи обратно в спалнята, където жена му вече си обличаше вечерния тоалет.
	— Можеш да дойдеш с мен — подхвърли тя. — Ще ти уредя място, нали съм член на борда.
	— Благодаря, но съм много уморен. Може би друг път.
	Тя се завъртя, вдигна косата си и посочи ципа на роклята си.
	— Ще ми помогнеш ли, скъпи?
	Очите му се плъзнаха надолу. Ръката му неволно погали заоблените й задни части.
	— Нали каза, че си уморен? — укорително подхвърли тя.
	— Казах го, преди да те видя гола.
	— Господи, Питър! Избрал си най-неподходящото време!
	— Знам — въздъхна той, дръпна ципа и погали голите й рамене.
	Тя потръпна, обърна се с лице към него и се усмихна.
	— Довечера ще се върна рано. Тогава можем да си поиграем. Още повече че съвсем наскоро си купих ново бельо.
	— Ще те чакам — отвърна той, забравил за гибелта на хората около себе си, за професионалния си провал и за реалната опасност сам да бъде застигнат от насилствена смърт. Размити в представата за наистина чудесния му личен живот, тези мисли му причиниха внезапен световъртеж.
	Тя го целуна по бузата.
	— Леон ще ме закара и ще изчака да ме върне обратно. Разбира се, ако нямаш нужда от колата.
	— Не, няма да излизам. Ще се видим по-късно, скъпа.
	Тя се насочи към вратата. На четирийсет и шест, съпругата му все още изглеждаше страхотно. Бяха женени от седемнайсет години, но тя продължаваше да го вълнува както в началото.
	В някои отношения съм истински късметлия, помисли си той. За съжаление не във всички.
	Той дълго време се разхожда из празната къща с втората чаша джин в ръка. В един момент забеляза, че беше пресушил и нея, и схруска малките бучки лед на дъното й, изсмуквайки последните капки алкохол.
	Беше ясно, че Фостър и Куонтрел са в основата на заговора срещу него и са го планирали дълго време. Бънтинг имаше агенти навсякъде, но никой от тях не беше усетил какво става. Макар и доказала своята ефективност, Е-програмата вече беше на кладата. Онези двамата се готвеха да избягат от пламъците, запазили и дори разширили своите безименни империи. А Бънтинг?
	Или ще бъда убит, ши ще ме вкарат в затвора. Добре са ме насадили.
	Преди доста време бе направил опит да се свърже с Джеймс Харкс, но напразно чакаше обратно обаждане. Вече му бе станало ясно какво означава това. Харкс би трябвало да бъде неговото острие в тази игра, но явно беше предпочел да се върне при предишния си господар. Като Цербер при Хадес.
	Разтърка челото си. Харкс е бил внедрен при него. От Фостър или Куонтрел, а най-вероятно от двамата. Дали той беше избил всичките тези хора? Или ФБР смяташе, че това е дело на Бънтинг?… Беше сигурен, че там вече разполагат с достатъчно доказателства, за да го заключат завинаги. Всичките подхвърлени на точното място в точното време. Ако не друго, Фостър беше много педантична личност.
	Отпусна се на леглото. Завивката беше италианска, ръчна изработка. Цената й беше доста по-висока от годишната стипендия на Бънтинг през първата година от следването му. Но той никога не се беше замислял за тези неща, не го направи и сега. Беше готов да купи още сто такива на всякаква цена, само и само заплахата да остане зад гърба му.
	Напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Усети миризмата на алкохол, която гъделичкаше носа му и го стопляше. Наля си още един джин и го глътна наведнъж. Вътрешностите му приятно се затоплиха, а кожата му леко настръхна. Като преди скок в ледена вода.
	Телефонът му изжужа. Измъкна го от джоба си и се втренчи в дисплея. Поколеба се дали да отговори, но в крайна сметка навиците му надделяха.
	— Кажи, Ейвъри.
	— Току-що ми се обади Шон Кинг. Настоява за среща.
	Бънтинг замълча. Остра болка прониза гърдите му.
	— Мистър Бънтинг?
	— Да?
	Направи отчаян опит да звучи стабилно, но гласът му издайнически потрепна.
	— Кинг настоява за среща.
	— Чух вече. С теб ли?
	— Не, с вас.
	Бънтинг се закашля, гърлото му изведнъж пресъхна.
	— Кога?
	Ейвъри мълчеше.
	— Кога, питам!
	— Каза, че в момента чака пред къщата ви.


	55

	Кели Пол свали бинокъла и огледа близката околност. Късният следобед в Източен Мейн бавно се превръщаше в нощ. В ръцете си тя държеше бележник и писалка. Вече си беше отбелязала основните данни — цифри, градуси на компаса, възможни предимства. Обърна се и погледна океана. Днес водите бяха спокойни. От тази висока наблюдателна точка грамадата на „Кътърс Рок“ съвсем не изглеждаше заплашителна.
	Тя отново вдигна бинокъла пред очите си. Преминал проверката на изхода, микробусът се насочи към бариерата. Тя нагласи окулярите, опитвайки да прочете страничните надписи по каросерията. Заключението й беше, че в „Кътърс“ са имали проблем с електрозахранването, отстранен от хората в микробуса. Те бяха останали в обекта близо два часа, а след това отскочиха за малко и до една от съседните сгради. После натовариха техниката си в автомобила и потеглиха.
	Пол ги изчака да се скрият зад завоя и свали бинокъла.
	Очевидно федералният обект бе изграден на принципа на главата лук, която трябва да се обели внимателно, люспа по люспа. След разговора си с Шон тя бе помолила Мишел да й разкаже с подробности за втория наблюдател, който беше забелязала на едно от околните възвишения. А след това Пол се появи тук, за да види всичко с очите си. Мястото се оказа изключително удобно за наблюдение.
	Тя сведе поглед към плана на „Кътърс“ в ръцете си. Сдоби се с него много трудно, благодарение на услугите, които беше вършила на много хора през годините. Пак от тях научи, че „Кътърс Рок“ вече има нов директор, заменил покойната Карла Дюкс. Беше сигурна, че този човек е бил подбран с изключително внимание, също като предшественичката си. Отбеляза още едно–две неща в бележника си, а после проведе няколко разговора по мобилния си телефон. Днешното наблюдение потвърди подозренията, че в обекта става нещо необичайно, но за да разбере какво, щеше да й трябва помощ. И тя я получи дори без да споменава услугите, които беше правила на съответните хора. Доказателство за добрата й работа в продължение на две десетилетия беше фактът, че никой от тях не й отказа и не попита защо й трябват въпросните сведения.
	Кели прибра телефона в джоба си и се спусна по обратния път към наетата кола. Макар и кратко, пътуването до Макиас й предложи достатъчно време за размисъл. Откри Меган Райли във фоайето на мотела. Голямата овална маса, която използваше като бюро с разрешението на мисис Бърк, беше отрупана с документи. Кели седна насреща й.
	— Продуктивна ли е работата ти? — подхвърли тя.
	Меган захапа върха на химикалката и вдигна глава.
	— Зависи какво разбираш под продуктивна.
	— Имаш ли напредък?
	— До известна степен. Тези неща не са лесни.
	— Нищо в живота не е лесно, а най-вече важните неща.
	— Шон и Мишел пак заминаха.
	— Знам.
	— Къде?
	— Не знам.
	— Или не искаш да ми кажеш.
	— Защо мислиш така?
	— Защото всички сте убедени, че съм млада и неопитна и само ще объркам нещата.
	— Но това си е чистата истина.
	— Благодаря. Много благодаря за подкрепата.
	— Подкрепата се печели.
	— Правя всичко, на което съм способна.
	— Абсолютно сигурна ли си в това?
	— А ти винаги ли си толкова груба?
	— Охо, още нищо не знаеш. Ако стана наистина груба, няма как да не го разбереш.
	— Искам да бъда в течение — тръсна глава младата жена.
	— Пак ще повторя, че тези привилегии трябва да се спечелят.
	Меган се облегна назад и закова поглед в лицето на Пол.
	— Добре — кимна тя. — Защо не ми разкажеш нещо повече за брат си?
	— А защо да го правя?
	— Опитвам се да пиша жалби, за да го измъкна от затвора — махна към купчините документи пред себе си Меган. — Трябва да разполагам и с други аргументи, освен този театър с невменяемостта.
	— Театър?
	— Видях какво правихте в „Кътърс Рок“. Със сигурност общувахте по някакъв начин.
	— Може би да, може би не — изплъзна се от директен отговор Кели Пол. — Съвсем неотдавна Шон ми съобщи, че криминологичните заключения не подкрепят обвинението. По труповете са открили остатъци от различна пръст. Ето нещо, което можеш да използваш.
	— Не — поклати глава Меган. — Това е само отделно доказателство, което заседателите могат да приемат или отхвърлят, но не може да свали обвиненията.
	— Не е задължително да искаме снемане на обвиненията. По-важно е да притиснем определени хора и да ги убедим, че залогът е огромен. С последици, които са далеч по-важни от екзекуцията на брат ми за престъпления, които не е извършил.
	— Е, няма как да стане с изготвянето на искания до съда.
	— Напротив, може да стане, но само при прецизно изпълнение на плана.
	— А как ще стигнем до тези „определени хора“?
	— Според мен в момента Шон и Мишел правят именно това.
	— А кои са те?
	Пол не отговори.
	Меган облиза устни и скръсти ръце пред гърдите си.
	— Не забравяй, че аз съм тази, която ще се бори да спаси брат ти! — процеди тя.
	— Става въпрос за фирма, която работи в областта на сигурността.
	— Тази фирма няма ли си име? То би внесло значителна тежест в защитата ни.
	— В момента не съм склонна да споделям повече информация за нея.
	— Значи знаеш коя е?
	— Може би.
	— Никак не ми помагаш!
	— Никой не е казал, че трябва да ти помагам — хладно отвърна Пол, стана и се отдалечи.
	Меган остана да гледа озадачено след нея.


	56

	Бънтинг захвърли телефона и изтича към един от прозорците, който гледаше към улицата. Навън вече цареше пълен мрак, нарушаван единствено от уличните лампи и фаровете на преминаващите автомобили. Погледна часовника си. Наближаваше десет. За миг го обзе надеждата, че всичко е някаква тъпа шега. Но после зърна един висок мъж, изправен под електрическия стълб от другата страна на улицата.
	Вероятно Шон Кинг също го видя на прозореца, защото вдигна телефона към ухото си.
	Бънтинг колебливо се дръпна навътре. Не знаеше как да постъпи. При нормални обстоятелства щеше да потърси помощта на Харкс, но сега това беше невъзможно.
	Вече е крайно време да се оправям сам.
	Облече сакото си и тръгна надолу по стълбите. Прислужницата почтително му кимна. Както и готвачът, когото срещна по-надолу. Той направи опит да им се усмихне, но сърцето му лудо блъскаше в гърдите. После срещна въпросителния поглед на мъжа от охраната, който дежуреше пред входната врата.
	— Излизам да се поразтъпча — каза му той. — Няма нужда да идваше мен.
	— Но, сър…
	— Остани тук, Креймър. Всичко е наред.
	Мъжът направи крачка назад и отвори вратата на шефа си.
	Бънтинг се овладя, изпъна рамене, вирна глава и излезе навън.
	Шон го изчака да пресече улицата и се приближи към него.
	— Благодаря, че приехте да се срещнем, мистър Бънтинг — рече той.
	— Не съм сигурен, че осъзнавате кой съм — хладно отвърна Бънтинг.
	Шон огледа улицата, по която почти нямаше минувачи.
	— Може би трябва потърсим някое по-уединено място — подхвърли той.
	— Първо кажете какво искате.
	— Добре, след като имате толкова много време за губене — изопнаха се чертите на Шон. — Но нещата са на път да излязат от контрол и това се отнася за всички.
	Вместо отговор Бънтинг се обърна и тръгна надолу по улицата. Шон го последва. Няколко минути по-късно вече седяха в дъното на едно празно кафене и се гледаха втренчено през ръцете на сервитьорката, която пълнеше чашите им с горещо кафе.
	— Какво искате? — попита Бънтинг, след като жената се оттегли.
	— Едгар Рой.
	Бънтинг замълча.
	— Вие го познавате.
	— Това не ми звучи като въпрос.
	— Защото е факт.
	— Пак ще попитам какво искате.
	— Рой е затворен в „Кътърс Рок“ по обвинение в убийство. Вие прекрасно го знаете, защото сте ходили да го видите.
	— Разполагате с вътрешни източници, така ли?
	Шон се облегна назад и отпи глътка кафе. Горещата ароматна течност го стопли, тъй като бе измръзнал от дългото чакане пред великолепната къща.
	— Много хора умряха — каза след кратката пауза той. — Моят приятел Тед Бърджин и секретарката му. Вашият човек Карла Дюкс, плюс един агент на ФБР. Да не споменавам шестте трупа в хамбара на Едгар Рой.
	Бънтинг разбърка захарта в кафето си.
	— Имате ли представа в какво се забърквате? — попита той.
	— Вие сте в много тежко положение, мистър Бънтинг. На път сте да изгубите всичко.
	— Слушах ви достатъчно. Благодаря, че сте загрижен за моето бъдеще.
	Бънтинг понечи да се надигне, но Шон го хвана за китката.
	— Вие имате репутацията на изключително умен човек, а работата ви допринася за сигурността на Америка. Ако не споделях това мнение, едва ли щеше да ме е грижа, че затъвате.
	Бънтинг се върна на мястото си.
	— Няма как да знаете, че не съм от „лошите“ — отсече той, погледна го по-внимателно и подхвърли: — Имам чувството, че това беше някакъв тест. Как се справих?
	— По-добре си задайте въпроса защо разговаряте с мен — отвърна с въздишка Шон, помълча малко и добави: — Защото отлично знаете, че нещата са извън контрол. Вече е застрашена и личната ви свобода. Давате си сметка, че след като враговете ви отстраняват физически дори агент на ФБР, едва ли нещо ще им попречи да постъпят така и с президента на компания, занимаваща се с проекти в областта на разузнаването. Има стотици начини да го представят като инцидент. — Отново замълча, после тихо добави: — А вие имате три деца…
	— Оставете децата ми на мира! — остро го прекъсна Бънтинг.
	— Няма от какво да се притеснявате — успокои го Шон. — Аз съм от добрите. Но нима мислите, че хората, с които работите, ще постъпят като мен?
	Бънтинг отмести поглед. Отчаяното изражение на лицето му бе достатъчно красноречиво.
	— Вие плувате сред акули, мистър Бънтинг. А акулите нападат всичко, защото са хищници.
	— На мен ли го казвате? — горчиво промълви Бънтинг. — Но аз нямам нищо общо със смъртта на онези, които споменахте преди малко. Много съжалявам за тях.
	— Напълно ви вярвам.
	— Защо? — изненадано вдигна глава Бънтинг.
	— Преди малко не се поколебахте да излезете от дома си без охрана, за да разговаряте с мен. Много показателно.
	— Не е толкова лесно, колкото си го представяте, Кинг. Хората, за които споменахте, разполагат с неограничени възможности.
	— Ключът е Едгар Рой. Какво ще стане, ако докажем невинността му и той бъде освободен от „Кътърс Рок“?
	— Това е едно голямо „ако“.
	— Според мен трябва да си зададете един въпрос, мистър Бънтинг — приведе се над масата Шон.
	— Какъв?
	— Искате ли да останете във водата в компанията на акулите, или предпочитате да стъпите на твърда земя? Ако изберете водата, лично аз не виждам надежда за вас. Съгласен ли сте?
	— Да — откровено отвърна Бънтинг. — Ще ви уведомя за решението си. — Направи малка пауза, после добави: — Оценявам онова, което се опитвате да направите. Особено по отношение на Едгар. Той не заслужава съдбата си. Защото е мил и добър човек и притежава уникален ум, но за съжаление се оказа между чука и наковалнята на сили, за които няма дори най-бегла представа.
	Шон го остави да се изправи и отново докосна ръката му.
	— Знам, че трябва да обмислите всичко, но имайте предвид, че не разполагаме с много време.
	— Имам го предвид и още как — почти се усмихна Бънтинг. — Но искам да ви предупредя, че нещата няма да приключат дори и да успеем да оневиним Едгар.
	— Защо?
	— Защото правилата на тази игра са други.
	— Това не е никаква игра! — троснато рече Шон.
	— Прав сте, не е — вяло се усмихна Бънтинг. — Но някои хора мислят обратното и са готови на всичко, за да спечелят.


	57

	Шон ускори крачка. По улицата почти нямаше хора, тъй като времето продължаваше да се влошава. Заваля дъжд, вятърът се усили.
	Миниатюрната слушалка в дясното му ухо пропука.
	— Шон, към теб приближава черен ескалейд със затъмнени стъкла и номер от друг щат! — прозвуча напрегнатият глас на Мишел.
	— Едва ли има нещо общо с мен — отвърна той.
	— Движи се бързо и задминава на забранено без видими причини.
	— Бънтинг обади ли се на някого?
	— Мисля, че не. Продължава да върви към дома си с ръце в джобовете. Може би са изчакали да се разделите и в момента са след теб.
	— Ясно. Най-добрият ход?
	— Влез в парка по първата възможна алея. Побързай!
	Шон се подчини и закрачи с максимална бързина. Не искаше да тича, за да не привлича внимание. Плъзна ръка под якето си и стисна ръкохватката на пистолета, който беше получил от Кели Пол. В един миг рискува да се обърне и веднага видя колата. Черен ескалейд със затъмнени стъкла и вероятно фалшив номер. Изглеждаше доста заплашителен.
	Отби вдясно и потъна в парка.
	— Тръгни по пътеката вляво — отново прозвуча гласът на Мишел. — Там все още има хора.
	— Очевидците няма да ги спрат, Мишел — отвърна той. — Ще размахат истински или фалшиви значки, а после ще ме отмъкнат.
	— В такъв случай завий по следващата алея вдясно и бягай. Така ще ми оставиш време да измисля нещо.
	— Къде си?
	— На едно дърво, от което виждам всичко.
	Шон изпълни нарежданията й. В подобни ситуации партньорката му нямаше равна, но той си даваше сметка, че и противникът е вкарал в играта най-добрите си изпълнители. Които с положителност ще бъдат много повече от тях.
	Той ускори крачка и зави вдясно. Пред очите му се появи семейство с деца. Задмина ги с максимална бързина. Не искаше за нищо на света да попадне в престрелка с деца наоколо.
	— Сега наляво! — прозвуча в ухото му гласът на Мишел.
	Той се подчини и не след дълго се оказа близо до огромна скала, около която се виждаха увехнали цветя.
	— Заобиколи скалата и продължавай нагоре по пътеката! — заповяда Мишел. — Бързо!
	Шон Кинг отново се подчини.
	Преследваха го петима. Всичките въоръжени, с фалшиви служебни документи и точно определена задача.
	Да го хванат.
	Лидерът им ги раздели и те се разпръснаха във верига на около четирийсет метра от мястото, на което го видяха за последен път.
	Други двама останаха да контролират южните изходи към Сентръл Парк.
	Единият от преследвачите изскочи от завоя. Ръката му стискаше пистолета в джоба на якето. Това означаваше, че може да се защитава само с една ръка.
	Което изобщо не беше достатъчно.
	Ритникът го улучи в челюстта и я счупи. Той рухна на колене, но въпреки това успя да измъкне оръжието си. Вторият ритник счупи китката му и дулото на пистолета потъна в пръстта. Третият го улучи в тила, на сантиметър под прешлена. Това означаваше, че щеше да се свести след няколко часа с нетърпима болка в главата, която щеше да се прибави към другата, от счупванията.
	Мишел го прескочи и се понесе след следващите си жертви. Безшумно, като полъх на вятъра.
	Двама от останалите се събраха за момент, огледаха се и отново се разделиха. Първият тръгна на северозапад, а другият — в обратна посока. На няколко крачки от там вторият се размина с някакъв висок тип, облечен с дълго палто и нахлупена на главата бейзболна шапка. Нещо в походката му се стори познато, но вече беше късно. Юмрукът на непознатия потъна в бъбрека му. Той се преви надве от силната болка, а миг по-късно се озова на земята, повален от светкавичен ритник в челюстта. Лицето му започна да се подува още преди да изгуби съзнание.
	Мишел продължи напред, измина няколко крачки и вдигна микрофона, закрепен на китката си.
	— Шон, къде си?
	— На стотина метра от Сентръл Парк — Юг, където са файтоните.
	— Не отивай там, защото вероятно те чакат. Продължавай към Кълъмбъс Съркъл, но без да напускаш парка.
	— При теб как е?
	— Двама отстранени, но има още няколко.
	В същия миг тя усети нещо и отскочи встрани, но не достатъчно бързо. Ударът пропусна челото й, но попадна в ухото. Тя успя да се отмести, потърси опора в асфалтовата настилка и рязко се завъртя, прехвърляйки цялата си тежест върху десния крак. Ритникът й попадна в лявото коляно на нападателя.
	Мишел Максуел обичаше да атакува коленете. Най-голямата става на човешкото тяло, състояща се от четири кости — капачка, фемур, фибула и тибия — свързани като магистрално съоръжение с помощта на букет от сухожилия, мускули и хрущяли. Един от най-сложните механизми с критично значение за движението.
	Ритникът й го строши.
	Хрущялите, мускулите и сухожилията отскочиха като скъсани пружини, капачката се счупи, фемурът и фибулата застанаха под невъзможен ъгъл. Човекът изкрещя, хвана се за осакатения крак и рухна на земята.
	Успееш ли да елиминираш едно коляно, със сигурност печелиш битката. Мишел знаеше, че дори отлично тренираните мъже имат склонност да се целят в главата, разчитайки на груба физическа сила. Но главата създава проблеми. Черепът е твърде дебел. Дори да счупиш нос или челюст, противникът може да остане боеспособен. Докато с коляното не е така. Никой не може да се бие на един крак, а още по-малко при наличието на страхотната болка.
	Тя изви лакътя си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, за да нанесе решителния удар.
	Улучен в главата, мъжът престана да се движи. Мишел измъкна портфейла с личните му документи, като преди това не забрави да издърпа слушалката от ухото и захранващото устройство от колана му. За десерт остави ризата, чиито копчета пропукаха и отлетяха в мрака. Пред очите й се показа бяла кожа, без бронежилетка. Добре беше да знае това.
	Пъхна слушалката в свободното си ухо и заслуша потоците информация, които си разменяха нападателите. Веднага й стана ясно, че вече са установили присъствието й и викат подкрепления. Долови няколко имена, които обаче не й говореха нищо. Никой не споменаваше и агенцията, която ги беше изпратила. Сведе поглед към значката и служебната карта на последната си жертва. Изглеждаха абсолютно автентични, но бяха издадени от организация, за която никога не беше чувала. Напоследък такива организации, най-вече частни, бяха станали прекалено много. Всеки можеше да се обърка.
	Включи собствената си радиостанция и поднесе микрофона към устните си.
	— Отстраних трима, Шон — докладва тя. — Но те повикаха подкрепления. При теб как е?
	— Излизам на Кълъмбъс Съркъл. Ти къде си?
	— Малко зад теб. Вземи такси и изчезвай.
	— А ти?
	— Ще се срещнем на гарата, както сме се разбрали.
	— Мишел, няма да те оставя сама в…
	— Не се прави на джентълмен, Шон — прекъсна го тя. — Нямаме време затова. Ще се видим след двайсет минути.
	В следващия миг тя долови щракване, после още едно. Първото на четири часа, второто на седем. На максимум трийсет сантиметра от главата й. Бяха рискували да напуснат тактически правилната позиция и стояха буквално на крачка от нея.
	Мишел затвори очи и си представи ситуацията. Естественият й път за бягство се препречваше от онзи на четири часа. В главата й моментално се оформи планът за действие: завърта се на левия си крак, накланя тялото си в същата посока, а десният й крак се стрелва напред и потъва в дясното коляно на мъжа. После отскача обратно, превърта се през глава и заема позиция зад крещящия от болка противник, който неволно пречи на колегата си да стреля. Вади пистолета и стреля странично, целейки се в пространството между живия щит и другия нападател, който по това време инстинктивно ще се е отместил наляво. Липсата на бронежилетка означаваше, че може да стреля в тялото му, за да го елиминира, без да търси смъртоносен изстрел в главата. После оставаше един последен удар с лакът под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Щастливецът вдясно щеше да оживее, а тя вече щеше да спринтира към Кълъмбъс Съркъл.
	Всичко това беше възможно. Шансовете й да успее бяха петдесет на петдесет. Дори шейсет на четирийсет в нейна полза, стига да изпълни плана си в точно подбрания момент.
	Изчисленията бяха направени, но с едно неизвестно. По това време Шон би трябвало вече да е извън опасност. Би трябвало. Тя отвори очи.
	Но пистолетите гръмнаха още преди да направи първото движение.


	58

	Шон чу изстрелите и рязко се завъртя, обръщайки гръб на стоянката за таксита на Кълъмбъс Съркъл.
	— Мишел? — включи микрофона си той. — Мишел, добре ли си?
	Отговор нямаше.
	— Мишел!
	Тишина.
	Двама мъже го сграбчиха в момента, в който се готвеше да хукне обратно към Сентръл Парк.
	— Какво, по дяволите…
	— Мърдай, мърдай! — процеди в ухото му единият.
	— Какво става? Кои сте вие, по…
	— Кели Пол — прошепна вторият. — А сега мърдай!
	— Но партньорката ми…
	— Няма време. Тръгвай!
	Помъкнаха го към един от другите входове на парка.
	След минута се озова под одеялото на пода на някакъв файтон, който бавно потегли по алеята. Мъжете изчезнаха. Кочияшът с опърпана шапка и дълъг черен дъждобран изплющя с камшика и конят ускори ход.
	Шон понечи да махне одеялото, но човекът го спря.
	— Дръж го отгоре си, приятел — промърмори той. — Още сме в гората.
	Това беше моментът, в който Шон усети другото тяло до себе си. Сграбчи някакъв крак, а после ръката му се плъзна по нещо, което приличаше на женска гърда.
	— Моментът едва ли е подходящ! — скастри го един глас.
	— Мишел!
	Фигурата на партньорката му оставаше почти невидима в мрака.
	— Какво се случи там, по дяволите?
	— Спипаха ме натясно. Може би нямаше да се справя, но се оказа, че и ние имаме някакви подкрепления в Сентръл Парк.
	— Това е работа на Кели Пол.
	— И аз помислих така.
	Файтонът напусна гората и копитата на коня зачаткаха по асфалта.
	— Толкова по въпроса с бързото оттегляне — въздъхна Мишел.
	— Понякога е по-добре да се придвижваме бавно — дочу я кочияшът. — Противникът се хвана на уловката и в момента гони вятъра. Вече можете да се изправите.
	Двамата едновременно дръпнаха одеялото и се настаниха на задната седалка.
	Човекът на капрата се обърна да ги погледне.
	— Разминахте се на косъм — рече.
	— Така е — съгласи се Шон. — Откъде познаваш Кели Пол?
	— Да не говорим по този въпрос.
	— Току-що ни направи огромна услуга.
	— Имали сте късмет, че тя е на ваша страна.
	— Какви бяха онези в парка, които стреляха?
	— Приятелката ти успя да види сметката на трима от тях. Направо им потроши кокалите. Изстрелите бяха дело на други двама, които явно имаха заповед да я ликвидират на място. За късмет нашите им попречиха. Както виждаш, не я улучиха, ама нещата бяха на косъм. Специалното ни оборудване свърши работа. Онези ще оживеят, а нашите хора ще разчистят след тях. Така полицията няма да може да регистрира инцидента. Официално нищо не се е случило.
	— Изисква се доста голям натиск над определени хора — отбеляза Мишел.
	— Очевидно — кимна кочияшът и се обърна напред.
	— Значи Кели е планирала всичко, а? — обади се Шон.
	— Тя планира всичко. Каза, че вие двамата сте острието, но всяко копие си има и дръжка, нали? — Мъжът бутна шапката на тила си. — Е, ние сме дръжката.
	— Благодаря — прошепна Мишел. — Много сме ви задължени.
	— Правили ли сте някога пълна обиколка с файтон? — подхвърли през рамо кочияшът.
	— Не — отвърна Шон. — Но сега нямаме време.
	— Обещаваме да я направим, но когато е по-топло — побърза да каже Мишел и хвърли предупредителен поглед към партньора си.
	Файтонът наближи пресечката и намали ход.
	— Малко по-надолу по улицата ви чака кола — каза кочияшът. — Червена тойота с четири врати. Човекът зад волана се казва Чарли.
	Мишел разтърси ръката му.
	— Още веднъж благодаря. Ако не бяха вашите момчета, сега щях да съм мъртва.
	— Без тях всички щяхме да сме мъртви — отвърна мъжът. — А за да не се окаже, че трудът им е отишъл напразно, гледайте да останете живи.
	Слязоха от файтона и поеха под дъжда. Не след дълго откриха колата и се насочиха към Пен Стейшън.
	Изкараха ленд крузъра на Мишел от близкия гараж, заредиха го с гориво и още преди полунощ вече бяха на път. За всеки случай Мишел смени номерата на колата с предварително подготвения комплект, който можеше да издържи на всяка рутинна проверка.
	Малко след като напуснаха Манхатън, Шон се наведе и сграбчи ръката й.
	— Онзи човек правилно отбеляза, че се разминахме на косъм. Обаче този път косъмът беше прекалено тънък.
	— Важното е, че сме живи — тръсна глава тя.
	— Наистина ли?
	Тя го стрелна с очи, после даде газ и смени платната.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Питам се дали няма да стигнем до момента, в който косъмът ще се скъса и хората ще кажат: „Ех, ако беше минала не през тази врата, а през другата…“
	— И двамата поемаме рискове. Ти също можеше да бъдеш на моето място.
	— Но ти поемаш много по-големи рискове.
	— И какво от това?
	Той отдръпна ръката си и погледна встрани. Светлините на големия град в страничното огледало бавно се стопяваха в мрака.
	— Добре де, какво от това? — настоя Мишел.
	— Не знам докъде ще стигнем по този начин — въздъхна той.
	— Мисля, че знаеш.
	— Е, добре. Знам, че ако бяхме само двамата, ти щеше да си мъртва.
	— Ти направи всичко възможно. Каква е алтернативата? Може би да не правим нищо?
	— Май това щеше да е по-умно.
	— Да, но само по отношение на личната ни сигурност. И не толкова умно за случая, който разследваме. Което по една случайност е нашата работа.
	Шон не каза нищо. Тя изчака известно време и добави:
	— И двамата знаем, че се занимаваме с опасен бизнес. Все едно че играем в НФЛ. Всяка неделя сме наясно, че ще ни сритат здравата, но въпреки това излизаме на терена.
	— Футболистите също се оттеглят, Мишел. Преди да е станало прекалено късно.
	— Малцина го правят. Поне не доброволно.
	— Може би е време да се замислим. Сериозно да се замислим.
	— Какво ще правим тогава?
	— Животът предлага и други възможности, Мишел.
	— Казваш го, защото сме спали заедно?
	— Може би да — призна той.
	— Значи имаме какво да губим?
	— Имаме. Самите нас. Може би ти трябва да се захванеш с нещо друго.
	— Аха, разбирам. Аз съм жената. От което следва, че трябва да оставя сериозната работа на силния мъж, а аз да си остана у дома, да правя сладкиши и да раждам деца.
	— Не съм казал такова нещо.
	— Ако случайно си забравил или нарочно го пропускаш, аз мога да се грижа за себе си.
	— Не го отричам.
	— Тогава защо ти не си останеш у дома, докато аз продължавам да ритам врати и да стрелям?
	— Защото този живот не е за мен. Постоянно да се тревожа, че няма да се прибереш вкъщи.
	Мишел отби в някакво отклонение, спря на банкета и издърпа ръчната спирачка.
	— А как мислиш, че ще се чувствам аз, докато чакам да се прибереш?
	— По същия начин — тихо отвърна той.
	— Точно така — кимна тя. — По същия начин. Сега поне сме заедно и разчитаме един на друг, за да се приберем у дома живи и здрави.
	— А какво ще стане, ако в крайна сметка и двамата си го получим? Както почти се случи тази вечер?
	— Не мога да се сетя за по-добър начин да излезем от играта. А ти?
	Мълчанието се проточи. После той почука по волана.
	— Хайде, потегляй. Чака ни работа.
	— Значи продължаваме по същата писта?
	— Ами, да. Мисля, че никога не сме излизали от нея.


	59

	Спирачките изскърцаха и джипът закова на Пето Авеню. От него изскочиха двама яки мъжаги, които сграбчиха Питър Бънтинг и го хвърлиха в колата. Това се случи толкова бързо, че той дори не успя да извика. Миг по-късно тежката машина набра скорост, а той се оказа притиснат между похитителите си. Опита се да попита какво става, но те гледаха право пред себе си и сякаш изобщо не го чуваха.
	Откараха го в някакво силно охранявано подземие. Едно от онези места, над които нюйоркчани минават милион пъти през живота си, без дори да подозират за съществуването му. Помещението беше полутъмно. Бънтинг боязливо вдигна глава към мъжа пред себе си.
	Въпреки че беше облечен в познатия черен костюм, под който личеше добре развитата му мускулатура, Джеймс Харкс изглеждаше различно. От поведението му ясно личеше, че Питър Бънтинг вече не беше шефът.
	Ако изобщо съм бил някога.
	Сега шефът беше Харкс. Или по-скоро онези, които го бяха наели. Бънтинг беше сигурен, че знае кои са.
	— Да прегледаме още веднъж показанията ти, Бънтинг.
	Край на почтителното „мистър“, машинално отчете той.
	— Повтарям ги вече три пъти. Казах ти всичко.
	— Ще ги повтаряме, докато остана доволен.
	Бънтинг въздъхна и започна.
	— Защо се срещна с Шон Кинг? — попита Харкс, след като Бънтинг млъкна.
	— Ти какво, може би контролираш и календара ми?
	Харкс не отговори, зает да пише някакво съобщение на своето блекбъри. След няколко минути приключи и вдигна глава.
	— Последните ти действия предизвикват недоволството на хора, които добре познаваш — обяви той.
	— Това вече ми е известно — отвърна Бънтинг. — Ако сме приключили, бих искал да се прибера у дома.
	Харкс пристъпи към стената и щракна някакъв ключ. Стената изведнъж стана прозрачна. С цената на известни усилия Бънтинг стигна до заключението, че става въпрос за еднопосочно огледало. В съседното ярко осветено помещение се намираше Ейвъри, полуизлегнат на болнично легло с колелца. Към всяка от ръцете му беше прикрепена система. Лицето на младия мъж беше сгърчено от страх. Очите му бяха извърнати на една страна и сякаш гледаха право в Бънтинг. Разбира се, той не можеше да го види. Специалното стъкло и яркото осветление със сигурност му позволяваха да вижда само собствената си сгърчена от страх физиономия. Мониторът на масичката до леглото беше свързан с шията му.
	— Какво е това, по дяволите? — изкрещя Бънтинг.
	— Ейвъри издъни цялата работа. Кинг го е проследил, за да стигне до теб. Ти си знаел това, но не си направи труда да ми го кажеш.
	— Не съм длъжен да ти докладвам.
	Харкс направи мълниеносно движение и го удари над лявото око. Юмрукът му беше тежък като бетонен блок. Бънтинг се люшна напред, от разцепената му вежда рукна кръв. Стомахът му се сви, стана му лошо.
	— Слушай какво ще ти кажа, мръсно копеле! — започна той, успял да си поеме дъх. — Фостър и Куонтрел не са единствените, които…
	Юмрукът на Харкс го улучи в десния бъбрек и го просна на пода. Този път Бънтинг наистина повърна. Миг след това усети как здравенякът го вдига и го захвърля обратно на стола. Толкова силно, че тялото му се преобърна през облегалката.
	— Какво искаш от мен, по дяволите? — попита на пресекулки той.
	Харкс му подаде някакво дистанционно управление.
	— Натисни червения бутон! — заповяда той.
	Бънтинг с недоумение погледна апаратчето в ръката си и попита:
	— Защо?
	— Защото аз ти казвам.
	— Какво ще стане, ако го натисна?
	Харкс се извърна към стената и спря поглед върху Ейвъри.
	— Ти си умен човек. Какво ще стане според теб?
	— Какви са тези неща, свързани с тялото му?
	— Две интравенозни системи и един сърдечен монитор.
	— Защо?
	— Когато натиснеш червения бутон, ще се включат няколко системи. През двата маркуча ще потече солен разтвор.
	— Солен разтвор?
	— Целта му е прочисти маркучите, за да осигури безпрепятствено проникване на химикалите. Същото се отнася и за иглите. Ако се окажат задръстени, лекарствата няма да могат да стигнат до кръвоносната му система.
	— Какви лекарства? Може би някакъв серум на истината?
	Обикновено мрачните черти на Харкс се разтеглиха в нещо като усмивка.
	— Първото се нарича натриев тиопентал. Ще нокаутира слабак като Ейвъри в рамките на три секунди. Следващото е панкуроний, който причинява парализа на костната система и дихателните мускули. Последното е калиев хлорид.
	— Калиев хлорид? — пребледня Бънтинг. — Но той спира сърцето! Ще го убие!
	— Това е целта. За какво мислиш, че си говорим ние с теб, Бънтинг? За пошляпване по бузата?
	— Няма да натисна това копче!
	— На твое място бих размислил.
	— Нямам никакво намерение да убивам Ейвъри!
	Харкс измъкна тежкия магнум от кобура под мишницата си и притисна дулото му в слепоочието на Бънтинг.
	— Едва ли ще успея да ти опиша на какво ще прилича главата ти, ако натисна този спусък! — процеди той.
	Бънтинг затвори очи, дишането му стана учестено.
	— Не искам да убивам Ейвъри! — изхленчи той.
	— Вече имаме напредък — ухили се Харкс. — От „нямам намерение да убивам Ейвъри“ стигнахме до „не искам да го убивам“. — Затворът на магнума отскочи назад с остро изщракване. — Едно леко натискане и впечатляващата ти сива материя ще се разплиска по онази стена зад гърба ти! — извика той и притисна дулото в бузата му. — Това ли искаш? Помисли малко. Ти си богат човек. Притежаваш скъпи къщи, имаш частен самолет. Палавичката ти съпруга ще те помисли за пълен лайнар, а ти няма да видиш как растат трите ти прекрасни деца, с които се гордееш. Имаш за какво да живееш, повярвай ми. Докато Ейвъри е червей, когото лесно можеш да замениш. Абсолютен неудачник, пълна нула.
	— Ако натисна този бутон, ти ще убиеш и мен!
	— Правилно разсъждение — кимна Харкс, прибра пистолета и бръкна във външния джоб на сакото си. — Нека сменим тактиката. — Той подреди четири снимки на масата. — Ти ще кажеш от кого да започна.
	Бънтинг сведе глава към масата и сърцето му пропусна един удар.
	Съпругата и трите му деца бяха подредени в една линия.
	— Давам ти възможност за избор — избоботи Харкс. — Ако убием нея, децата остават живи.
	Бънтинг грабна снимките и ги притисна към гърдите си, сякаш за да ги предпази.
	— Няма да нараниш семейството ми! — извика той.
	— Или жена ти, или децата! — отсече Харкс. — Ако премахнем хлапетата, ти и госпожата винаги ще можете да си осиновите други!
	— Мръсно копеле! Гадно, безсърдечно копеле!
	— Ако до пет секунди не получа отговор, те ще умрат в рамките на пет минути. Всичките. Имаме информация, че тази вечер децата ще спят у леля си в Ню Джърси. Вече сме разположили там хора, които са готови за екзекуция. Изобщо не се надявай, че няма да го направим.
	Бънтинг грабна дистанционното и натисна червения бутон. После извърна глава. Не можеше и не искаше да гледа агонията на Ейвъри.
	Три минути изтекоха в пълно мълчание.
	— Вече можеш да погледнеш — обади се Харкс.
	— Не!
	— Казах да погледнеш!
	Оглушителният плесник принуди Бънтинг да се ококори. Железните пръсти с лекота извъртяха врата му към прозрачната стена. Остана зашеметен от онова, което видя.
	Ейвъри все още беше там, жив и здрав. В стаята се появиха неколцина мъже, които му свалиха системите и разкопчаха коланите, пристягащи го към болничното легло. Той се надигна до седнало положение, разтри китките си и се огледа. На лицето му беше изписано видимо облекчение.
	Бънтинг се приведе напред и направи опит да извие глава към Харкс.
	Едрият мъж разхлаби хватката си.
	— Защо правиш това?
	— Махай се — отвърна Харкс и издърпа снимките от ръцете му. — Но не забравяй, че мога да ги убия когато пожелая. Хубавичко си помисли, ако случайно ти хрумне пак да се срещнеш с Кинг или пък да се обърнеш към ФБР. Аз на твое място бих го направил.
	— Значи това беше предупреждение, така ли? — попита плахо Бънтинг.
	— Нещо повече от предупреждение. Неизбежно е.
	Десет минути по-късно Бънтинг седеше в кола, която пътуваше към къщата му. Лицето го болеше, сърцето му беше свито на топка, сълзите мокреха яката на ризата му. Набра последователно шест телефонни номера, принадлежащи на високопоставени държавни служители. Те бяха уникални, предназначени единствено за него. Насреща веднага разбираха кой ги търси, още повече че бяха контролирани непрекъснато. Бънтинг рядко ги използваше, но когато го правеше, хората отсреща вдигаха моментално.
	Не и този път. И шестте номера даваха свободно.


	60

	Шон и Мишел най-накрая се добраха до Портсмът, където хапнаха набързо в някаква закусвалня. Платиха в брой и дремнаха в колата. Час по-късно се събудиха от алармата на джиесема на Мишел и замаяно се спогледаха.
	Шон погледна часовника си.
	— Още шест часа път — изохка той. — По обед сме там.
	— Ох, веднъж да стигнем — простена тя. — Обещавам никога повече в живота си да не шофирам до Мейн!
	— Аз пък мисля, че изобщо няма да се возя в кола.
	— Не можем да се върнем в мотела.
	— Знам. Затова възнамерявам да звънна на Кели Пол.
	— Ами ако проследят обаждането?
	— Смених си СИМ картата с друга, която купих в Ню Йорк. Вече изпратих съобщение на Кели с новия номер.
	— Какво стана с Бънтинг?
	— Каза, че ще си помисли. И на него му изпратих новия си номер.
	— Дали изобщо ще се обади?
	— Бог знае.
	— Ами онези типове в парка? Сигурна съм, че бяха получили заповед да ни ликвидират. Дали Бънтинг има нещо общо с тях?
	— Видях очите му, Мишел. Изплашен е до смърт. Не само за себе си, но и за семейството си. Инстинктът ми подсказва, че няма нищо общо с нападението срещу нас.
	— Мислиш ли, че е мъртъв?
	— Какво имаш предвид?
	— Явно са знаели за срещата ви. Вероятно са изтръгнали тази информация със сила.
	— Ох, не знам. Но ако е мъртъв, скоро ще се разчуе — отбеляза Мишел.
	В един и половина стигнаха Макиас. След обаждането на Шон Кели Пол беше пренесла багажа им на новото място, което беше намерила, а после звънна да им обясни как да стигнат до там.
	Оказа се, че става въпрос за малка вила с каменни основи близо до безлюден плаж на осем километра от „Мартас Ин“. Самата Кели Пол беше там и излезе да ги посрещне.
	— Благодаря за помощта, която ни оказа — рече Мишел и приклекна два-три пъти, за да се раздвижи след дългото пътуване.
	— Никога не изпращам хора на мисия, без да им осигуря подкрепление. Това е задължително условие в уравнението.
	— Да ни беше предупредила — укори я Шон. — За малко не застрелях един от твоите хора.
	— Може би си прав — кимна Кели. — Но така съм свикнала.
	— Все пак спаси живота ни.
	— След като го изложих на риск, като те изпратих на среща с Бънтинг.
	— Е, без риск няма награда — философски заключи Мишел.
	— Къде е Меган? — попита Шон.
	— Все още е в мотела.
	— Сама?
	— Не. Уредих й полицейски надзор.
	— Как успя?
	— Обадих се на някои хора, а те пък се обадиха на други. За момента това е най-доброто, на което можем да разчитаме. Вие двамата вече сте белязани. Как мина срещата с Бънтинг?
	— Притиснат от всички страни. Беше започнал да се отчайва. Каза, че няма нищо общо с убийствата, и аз му повярвах. Страхувам се обаче, че вече е мъртъв.
	— А ти през цялото време си знаела, че Бънтинг няма нищо общо, нали? — подхвърли Мишел.
	— Не бях сигурна. Но картинката се очертава все по-ясно с всяка изминала минута. Срещата ви с Бънтинг постигна една много важна цел.
	— Каква? — погледна я с любопитство Шон.
	— Джеймс Харкс е получил пълна свобода за действие.
	— Значи наистина допускаш, че Питър Бънтинг е мъртъв?
	— Не, поне засега. Докато са преследвали вас, най-вероятно са му отправили сурово предупреждение. Нещо от сорта „жестоко ще пострадаш, ако пак си отвориш устата“. Положително са заплашили семейството му.
	— А защо това е добро за нас? — попита Мишел.
	— Защото Бънтинг вече е убеден, че няма друг избор, освен да работи с нас.
	— Току-що каза, че са го заплашили със смърт — възрази Шон.
	— Най-важното, което трябва да знаем за Бънтинг, е, че той е изключително умен и находчив. В момента несъмнено е притиснат здраво. Може би дори са го пребили. Но рано или късно ще се замисли. Той мрази да губи и работи всеотдайно за интересите на страната. Истински патриот е. Баща му е проливал кръвта си за Америка, а той самият е готов да я защитава до последно.
	— По всичко личи, че знаеш много неща за Бънтинг — отбеляза Мишел.
	— Бях съвсем близо до мисълта да работя за него — кимна Пол. — А в подобни случаи искам да знам всичко за евентуалните си работодатели.
	— А как ще се свържем с него? — попита Шон.
	— Мисля, че по-скоро той ще се свърже с нас — отвърна Пол.


	61

	Съпругата на Бънтинг спеше дълбоко, облечена в новото си секси бельо. Минаваше три след полунощ и той реши да не я буди. Още преди няколко часа й беше изпратил есемес, че ще закъснее — разбира се, с разрешението на Харкс. За да не се тревожи и да не се обажда в полицията. Прекоси спалнята и влезе в банята да си измие лицето. От огледалото го гледаше човек, който беше летял към бездната със смразяваща бързина.
	Взе няколко бучки лед от мини бара и ги притисна към грозния оток на лицето си. После влезе в гардеробната стая и затвори вратата след себе си, без да се съблича. Телефонът му звънна три пъти поред, но той не вдигна, защото на дисплея се изписваше името на Ейвъри.
	Какво можеше да му каже?
	Извинявай, Ейвъри, но се уплаших и те пожертвах. Останал си жив благодарение на Бога и необяснимата тактика на мръсниците, с които съм се забъркал.
	После стана и тръгна да обикаля къщата. Спираше на прага на всяка от спалните, предназначени за децата му — прекалено просторни и луксозни дори за деца на богати родители. Изпитваше огромно облекчение, че в момента те са в Кънектикът, макар да беше наясно, че това с нищо не допринася за сигурността им. Харкс можеше да ги намери навсякъде.
	Върна се в гардеробната, седна на твърдия стол и потъна в размисъл. В момента Фостър и Куонтрел го бяха притиснали до стената. Но краят на играта наближаваше. Какъв ли щеше да бъде той? Едгар Рой продължаваше да лежи в затвора, а Е-програмата все още функционираше, макар и на доста по-бавни обороти. Евентуалната оправдателна присъда на Едгар автоматично връщаше Бънтинг в играта, което със сигурност не беше по вкуса на Фостър и Куонтрел. Тяхната цел беше на всяка цена да унищожат Е-програмата, а той започваше да проумява, че има само един начин да го направят.
	Разхлаби вратовръзката и съблече сакото, а после се наведе и свали чорапите си. Влезе в спалнята и спря пред огромното легло. То беше внос от Франция, изработено от старо дърво и рядък вид кожа. Отдавна беше забравил наименованията им. Беше толкова голямо, че едва ли не му трябваше джипиес устройство, за да открие съпругата си в него. Погледът му спря на гърдите й, които спокойно се повдигаха и отпускаха. Тя не беше трофейна съпруга. Неговите деца бяха и нейни. Свързваха ги много щастливи моменти. Страхотни моменти.
	_На практика обаче нямам нищо, което да не може да ми бъде отнето. Аз самият мога да бъда премахнат. Което означава, че тя няма нищо. Децата ми — също._
	В съзнанието му изплува заплашителната фигура на Джеймс Харкс. Той застана на прага с пистолет в едната ръка и с нож в другата. А съпругата и децата му бяха напълно беззащитни.
	Още цял час той броди из просторния си нюйоркски дом. Мина покрай стаята на прислужницата и помещенията, които обитаваше готвачът. Шофьорът му не живееше тук, но в замяна на това имаше още една прислужница, както и детегледачка. Тя също спеше като всички нормални хора в този час.
	Но Бънтинг беше буден, защото не беше нормален. Харкс беше буден, защото беше ненормален. Също като Елън Фостър и Мейсън Куонтрел, които вероятно и в момента крояха коварните си планове в служебния й кабинет.
	Телефонът му отново иззвъня. Пак беше Ейвъри. Но този път Бънтинг го включи, изпревари репликата на сътрудника си и каза:
	— Радвам се, че си добре.
	— Моля?! Откъде знаете?
	— Не ти ли казаха?
	— Какво да ми кажат?
	— Сложно е, Ейвъри. Много е сложно.
	— Мислех, че ще ме убият, мистър Бънтинг.
	— Няма какво да мислиш, защото наистина щяха да го направят.
	— Но защо?
	— Заради Едгар Рой. Заради Карла Дюкс. Допуснахме много грешки, Ейвъри. Страшно много.
	— Защо тогава не го направиха? Защо не ме убиха?
	Бънтинг се облегна на стената.
	— За да внушат страх.
	— У кого? У мен ли?
	— Ако трябва да бъдем откровени, ти не означаваш нищо за тях, Ейвъри. Имаха предвид мен.
	— Вас?! Нима бяхте там?
	— Да, в съседната стая.
	— Господи! Бяхте ли в състояние да видите какво ми правеха?
	Бънтинг се поколеба дали да му каже истината.
	— Не, не бях. Разказаха ми по-късно.
	Толкова съм слаб, че не посмях да му кажа какво съм направил!
	— Нещата наистина излизат извън контрол!
	— Отдавна са излезли извън контрол, Ейвъри.
	— Какво ще правим? Няма ли да се обадите на някого?
	— Опитах се. Но явно не ме чуват.
	— Но вие сте Питър Бънтинг, за бога!
	— Съжалявам да го кажа, но за тези хора това не означава нищо.
	— Ако отново ме хванат, едва ли ще имам късмета, който извадих днес.
	— Нито пък аз.
	— Не, сър. Вас няма да посмеят да ви докоснат.
	Бънтинг се засмя. Изпита чувството, че се плъзга по позлатения парапет в безумно скъпата си къща, и страшно много му се иска да закрещи.
	— Мислиш ли? — тихо подхвърли той.
	— Толкова ли е зле?
	— Страхувам се, че да.
	— Не мога да повярвам, че няма към кого да се обърнем — въздъхна помощникът му.
	Тези думи докоснаха нещо забравено.
	— Сър, чувате ли ме?
	— Ще ти звънна по-късно — рече Бънтинг. — Опитай се да поспиш и не си подавай носа навън.
	Прекъсна връзката и погледна джиесема в ръката си. Наистина ли нямаше към кого да се обърне?
	Или не смееше?
	Всъщност нима имаше друг избор?
	Върна се в спалнята, легна до съпругата си и прехвърли ръка през раменете й. После решението беше взето. Щеше да действа.
	_Няма да се предам без бой!_


	62

	— Какво търсите тук?
	Ерик Добкин беше по джинси и памучен пуловер, с дебели чорапи на краката.
	— Трябва да поговорим — рече Шон.
	Застанал на вратата, Добкин не помръдна.
	— Ще ни поканиш ли да влезем, или ще ни оставиш да зъзнем? — попита Мишел.
	— Не е чак толкова студено.
	— Аз съм израснала в Тенеси, Ерик. А тук имам чувството, че съм в Антарктика.
	Той им махна да влязат. Преди да затвори вратата след тях, внимателно огледа улицата в двете посоки.
	— Направихме нужното, за да не бъдем проследени — успокои го Мишел.
	— Но това изобщо не ви пречи да ме поставяте в неудобно положение — навъсено отвърна Добкин.
	— Всички сме в неудобно положение — мрачно уточни Шон.
	— А аз си помислих, че искаш да играеш на наша страна — добави Мишел.
	— Донякъде.
	— Няма как да стане — поклати глава Шон.
	— Или си с нас, или си против нас — погледна го в очите Мишел.
	— Какво искате?
	Шон и Мишел се настаниха на канапето в хола, а Добкин остана прав.
	— Къде са жената ти и децата? — отвърна с въпрос Мишел.
	— Навън. Днес ми е почивен ден и останах у дома да свърша някои неща.
	— И ние трябва да свършим някои неща.
	— Например?
	— Потвърждаваш ли твърдението си, че Бърджин и Дюкс са били убити с едно и също оръжие?
	Добкин седна срещу тях и кимна.
	— Берета, трийсет и втори калибър.
	— Нещо ново по случая?
	— Щатската полиция се оттегля. Шоуто остава изцяло в ръцете на ФБР. А Меган Райли получи полицейска охрана.
	— Това го знаем — кимна Мишел.
	— Може би е крайно време да поставим охрана и на вас двамата. Убиецът на Мърдок стреля и по теб, Мишел.
	— Не съм забравила, повярвай ми. Но не ми е в стила да използвам полицейска защита.
	— На кого му пука за стила ти, ако си мъртва?
	— Ерик, ако ни помогнеш да разрешим този случай, аз ще направя много неща за кариерата ти — рече Мишел.
	— Но ако се забъркам там, където не трябва, това ще бъде краят на кариерата ми — мрачно отвърна Добкин.
	— Мислех, че в Мейн живеят по-решителни мъже.
	— Но някои от тях имат и ум в главата.
	— Тогава защо не го използваш? — остро попита тя.
	— Виж какво — надигна се той. — Не съм длъжен да слушам глупостите ти! Покрих те, когато гръмнаха Мърдок — изпразних цял пълнител по посока на изстрелите. Освен това ти дадох информация, която не съм длъжен да споделям с теб. Мисля, че е достатъчно!
	— Добре, добре, имаш право — приведе се напред Шон, а после млъкна, оставяйки възможност на Добкин да се успокои и да се върне на мястото си. — Искаш ли ние да те информираме докъде сме стигнали? Ей така — за смяна на темпото…
	— Не знам — колебливо отвърна Добкин. — Много ли е зле?
	— Значи все пак мислиш за разследването — отбеляза Шон.
	— Ако не мисля, значи не ставам за ченге.
	— Преди да ти разкажем какво знаем, какво според теб се случва? — намеси се Мишел.
	— Мога само да предполагам — потърка брадичката си Добкин. — По всичко личи, че Рой има връзка с държавата и по друг начин, освен чрез данъчната служба. Не виждам друга причина за появата на ФБР.
	— Нито отричам това, нито го потвърждавам — отвърна Шон. — Но искам да ти кажа, че нещата са свързани пряко с националната сигурност. Веднага ще добавя, че Рой е на страната на Америка, но онези шест трупа се появиха в крайно удобен за някого момент.
	— Искаш да кажеш, че са го натопили?
	— Да.
	— Можеш ли да го докажеш?
	— Работя по въпроса. Но в играта са замесени много опасни хора. Много опасни. В Ню Йорк се сблъскахме с тях и едва отървахме кожата, за да се върнем в Мейн.
	— Какво се случи? — повдигна вежди Добкин.
	— Да речем, че се срещнахме очи в очи с врага и се убедихме, че той никак не се шегува.
	— Разполагат с документи, които им осигуряват достъп до всички охраняеми обекти на територията на страната — добави Мишел.
	— Чакай малко — погледна я недоверчиво Добкин. — Нима твърдиш, че лошите момчета са от нашите?
	— Имам си една философия — поклати глава Мишел. — След като говорим за лошите, значи те не могат да бъдат от нашите.
	Добкин се облегна назад и потърка бедрата си с длани.
	— Вижте какво, аз съм само един обикновен щатски полицай. Нямам представа за тези неща, нито пък знам как работят федералните власти.
	— Или как не работят — поправи го Шон.
	— И така, какво искате от мен? — рязко попита Добкин.
	— Искаме да знаем дали ще помогнеш, ако се нуждаем от още едно дуло.
	— Както постъпи в нощта, в която убиха Мърдок — бързо добави Мишел.
	— Готов съм да помогна на всеки, но работата е там, че все пак съм ченге. Не мога да вилнея на воля, защото веднага ще ме уволнят.
	— Не искаме от теб подобно нещо — рече Шон. — Просто те моля да се присъединиш към нас, в случай че в града се появят врагове на Америка.
	— Но нали каза, че тези врагове са от нашите? И то без да ми предложиш никакви доказателства.
	— Вече споменах, че работим по въпроса. Но ресурсите ни са ограничени, докато противникът няма подобни проблеми. Тук сме да поискаме помощта ти — разбира се, ако имаме нужда от нея. Обещавам, че ще те безпокоим само в краен случай. От това, на което попаднахме досега, сме наясно, че работата е дяволски опасна.
	Добкин заби очи в пода. Остана така известно време, после вдигна глава.
	— Без бой няма да позволя на никой да заплашва родината ми! — отсече той.
	— Това исках да чуя — с облекчение въздъхна Шон.
	— Благодаря ти, Ерик — усмихна се Мишел. — Това означава много.
	— Ама вие наистина ли вярвате, че ще се справите с такива врагове?
	— Да — кимна Шон. — С помощта на добри приятели и мъничко късмет.


	63

	Елън Фостър крачеше по коридора със самочувствието на господарка, като кимаше и се усмихваше на хората, които познаваше. Всички отвръщаха на поздрава й, защото беше министър в действащата администрация, и то със значително влияние в нея. Историята не познаваше случай ръководител на Министерството на вътрешната сигурност да е стигал до президентския пост, но нещо в поведението на тази жена издаваше, че тази идея не й е чужда.
	Агентът на Сикрет Сървис почтително кимна и отвори вратата пред нея. Тя не водеше към Овалния кабинет, използван главно за церемониални цели, а към работния кабинет на президента в Западното крило. Именно тук се вършеше истинската работа.
	Обитателят му стана да я посрещне. Единственият друг човек в помещението беше съветникът по националната сигурност — едър мъж с намръщена физиономия и зализана настрани оредяла коса. Настаниха се около масичката за гости, отделиха няколко минути за фалшиви любезности, а после се заловиха за работа. Фостър беше наясно, че разполага с малко време, тъй като срещата, уредена в последния момент, бе вмъкната в почивката между две други. Премина направо на въпроса в мига, в който президентът се облегна назад — ясен сигнал, че трябва да изложи целта на визитата си.
	— Господин президент, много бих искала да ви донеса по-добри новини, но за съжаление трябва да ви информирам, че проблемът с Е-програмата се задълбочава.
	Президентът свали очилата си и ги остави на бюрото. Стрелна с поглед съветника по националната сигурност, чието изражение стана още по-меланхолично. Бележникът в ръцете му едва забележимо трепереше и той побърза да го остави на масичката до себе си. По този въпрос нямаше да се водят записки.
	— Дайте ми най-съществените подробности, Елън заяви президентът.
	Тя изложи фактите възможно най-сбито. Когато свърши, президентът се облегна назад и поклати глава.
	— Това наистина не е за вярване.
	— Напълно съм съгласна с вас, сър — кимна тя и побърза да добави: — Именно затова настоявах за повече контрол над Е-програмата. Благодарение на нейните _ограничени_ успехи, Питър Бънтинг получи пълна свобода на действие, без задължителните мерки за периодичен надзор. Тук трябва да добавя, че това се случи не поради неефективните действия на изпълнителната власт, а поради неадекватното поведение на Конгреса. В момента обаче ситуацията е рискова за всички.
	Лицето на президента поруменя.
	— Не ни стига кошмарът, че нашият топ анализатор е затворен в „Кътърс Рок“ по обвинение в шест убийства! — мрачно промърмори той. — При последния ни разговор Бънтинг ме увери, че нещата са под контрол и програмата ще продължава да действа ефективно, независимо от това, което се случи с Едгар Рой.
	— Сър, аз не мога да говоря от името на Бънтинг, но това, което виждам, сочи точно обратното.
	— А сега намеквате, че самият Бънтинг е организирал серия от убийства, включително и това на федерален агент. Мили боже! — Той отново погледна съветника си по националната сигурност, който седеше с ръце в скута си и мълчеше.
	— Напълно съзнавам, че това е шок за вас, сър — отвърна Фостър. — Самата аз бях шокирана, когато ме информираха. Случи се едва преди час и затова поисках незабавна среща с вас. За съжаление това не е всичко, защото имаме основания да го подозираме и в още едно, пето поред убийство.
	Двамата мъже се взряха в нея. Очакваха подробни обяснения.
	— Става въпрос за участник в програмата, който стигна чак до Стената. Името му е Сохан Шарма. За съжаление не издържа последните тестове и би трябвало да е освободен чрез нормалните процедури.
	— Но вие подозирате, че това не е станало, така ли?
	— Малко след провала си на Стената, Сохан Шарма е загинал при автомобилна катастрофа. Изисках заключението на патолога, в което пише, че човекът е починал от счупване на врата. Но съдебният лекар има подозрения, че това се е случило преди катастрофата.
	— В смисъл, че Бънтинг го е ликвидирал, така ли? Но защо?
	— Моите източници твърдят, че Шарма е бил последната му надежда да намери подходящ заместник на действащия Анализатор. След провала Бънтинг просто го е елиминирал. В момента този човек е под огромен натиск, сър. Поредният му провал го е извадил от релси.
	— Не мога да повярвам, че подобно нещо се случва точно през моя мандат — поклати глава президентът.
	Съветникът се изкашля.
	— Оценяваме вашата адекватна реакция, Елън — подхвърли той.
	Фостър му хвърли благодарен поглед. Това изявление не беше случайно, а плод на дълъг разговор между двамата, проведен само преди час. Тя бе настояла за него, защото без подкрепата на този човек не можеше да направи нищо.
	Президентът отново я погледна.
	— Продължавайте да държите нещата в свои ръце, Елън — насърчи я той. — Знам, че сте много натоварена, но за мен това е от първостепенно значение.
	— Ще бъде основният ми приоритет, сър.
	— Предполагам, че ЦРУ вече е в течение…
	— Да, разбира се. Лично информирах директора. Позволете да изразя едно мнение, сър. Според мен трябва да предприемем фундаментални структурни промени в момента, в който решим проблемите с Е-програмата.
	— Приветствам идеята ви — подхвърли съветникът, а президентът само кимна.
	— Дълго време държим яйцата си само в една кошница — добави с мрачно изражение Фостър. — Има хора, които продължават да се оплакват от недостатъчното сътрудничество между институциите. Не е така. Ключът е в разпределението — настоявам за това от мига, в който поех МВС. Нямаше да стигнем до днешното положение, ако обработката и оценката на разузнавателната информация бяха разпределени между институции на различни нива. Убедена съм, че трябва да направим всичко възможно занапред да не допускаме подобни провали.
	— Напълно съм съгласен — кимна президентът. — Тук улучихте десетката. Между другото, аз имах дълбоки съмнения, че трябва да залагаме единствено на Е-програмата, въпреки временните й успехи.
	— Знам, сър — кимна Фостър. — Инстинктът никога не ви е подвеждал.
	На практика обаче нещата бяха съвсем други. Действащият президент изтъкваше успехите на Е–програмата при всеки удобен случай, тъй като именно те спомагаха за повишаването на рейтинга му. Но и тримата в кабинета бяха наясно, че фактите нямат нищо общо с борбата за политическо оцеляване.
	— Какво ще правим с Бънтинг? — подхвърли президентът.
	— Работя с ФБР за повдигане на обвинение. Ще го направим дискретно. Дори те няма да научат всички факти, да не говорим за медиите. Желанието на един мегаломан да застане начело на хранителната верига в своята област не означава, че трябва да правим компромиси с националната сигурност.
	— А Едгар Рой? — попита съветникът.
	— Той е различен проблем — призна Фостър.
	— Мислите ли, че е виновен за убийството на онези шестима души?
	Фостър почука с маникюра си по масичката.
	— Рой е странен тип. Няколко пъти съм го виждала и винаги ми е правило впечатление, че у него има нещо потайно. Не мога да кажа дали действително е убил онези хора, но при всички случаи му предстои дълъг и труден път до оправдателната присъда. Действията на адвокатите му в съда ще бъдат показателни в това отношение. Те ще разкрият много за него.
	— Но ние не искаме това, нали? — размърда се съветникът. — Има неща, които не бива да бъдат разкрити.
	— Точно така — кимна Фостър. — Същото се отнася и за Бънтинг. Ако той наистина се окаже замесен в смъртта на тези хора, ще настъпи невиждан досега медиен цирк. Доколкото го познавам, той ще направи всичко възможно, за да избегне възмездието за престъпленията си.
	— Включително и разкриването на поверителна информация? — разтревожено я погледна президентът. — Това е невъзможно, нали?
	— Питър Бънтинг е загрижен за един-единствен човек на този свят и той се казва Питър Бънтинг. Повярвайте ми. Той може да продава стоката си на когото пожелае и това е единственото, което го вълнува.
	— Май сте права — замислено кимна президентът.
	— Погледнете Уики-лийкс — добави Фостър. — Кой би допуснал, че подобно нещо е възможно! Аз съм на мнение, че трябва да допуснем най-лошото.
	Президентът въздъхна и се обърна към съветника си.
	— Някакви идеи?
	— Винаги има идеи — отвърна едрият мъж, като подбираше внимателно думите си. — Винаги има и средства, господин президент. Например да не се стига до процес с евентуалните неприятни разкрития, а и някои други неща.
	Фостър закова поглед в лицето на президента. Искаше да разбере как реагира той на внушението й. Някои държавни мъже са много придирчиви към подобни теми, докато други действат, без дори да се замислят, опирайки се на дебелоочието и липсата на съвест.
	— Предполагам, че трябва да преценим внимателно възможностите — обади се най-сетне президентът.
	Фостър му се усмихна със симпатия и гордост.
	— Подобни решения са трудни, но едновременно с това и лесни, господин президент. Особено когато имат толкова силно влияние върху бъдещето на страната.
	— Не очаквайте писмено разрешение — стисна устни първият човек в държавата. — На практика този разговор никога не се е състоял. Но искам всички възможни варианти, преди да предприема каквото и да било.
	— За това има само една пречка, господин президент — отвърна Фостър.
	Решителният момент беше настъпил. Онзи, който беше репетирала многократно пред огледалото в малката баня до кабинета си в Министерството.
	Президентът се втренчи в нея. В очите му проблясваха гневни пламъчета.
	— Пречка ли? Президентите не обичат пречки при вземането на своите решения!
	— Става въпрос за един фактор, който все още не можем да контролираме — спокойно отвърна Фостър.
	— Кой е той?
	— Не знаем какво планира Бънтинг.
	— В такъв случай го приберете, за да бъдем сигурни, че няма да планира нищо.
	— Трябва да действаме много внимателно, сър — рече Фостър, която на практика нямаше никакво желание да „прибира“ Бънтинг. — Този човек е изключително умен и изобретателен. На ваше място по-скоро бих го оставила да изиграе козовете си. — Тя замълча и се обърна към съветника.
	— Искате да кажете да му подадем въжето, с което да се обеси — подхвърли той.
	— Четете мислите ми — кимна Фостър. — Точно така: да му подадем достатъчно здраво въже, за да се обеси.
	— А след това действаме, така ли? — попита президентът.
	— След това можем да действаме по най-изгодния за нас начин — поправи го Фостър. — Освен това има и още нещо, сър.
	— Днес сте пълна с изненади — нервно се усмихна държавният глава.
	— Сестрата на Едгар Рой — бързо подхвърли тя, усетила нетърпението в думите му.
	— Каква сестра?
	— Технически погледнато, става въпрос за природената му сестра. Казва се Кели Пол… — Тя стрелна с поглед съветника.
	— Беше един от най-добрите ни оперативни агенти, сър — обади се той. — Решавала е проблемите ни в различни горещи точки на света, и то по наистина забележителен начин.
	— Защо едва сега чувам, че Едгар Рой има сестра? — сопнато попита президентът.
	— Имате прекалено много въпроси за решаване, сър — обади се Фостър. — Освен това доскоро тя не представляваше проблем. — Замълча за момент, после тихо добави: — Но по наше мнение в момента тази жена работи за другата страна.
	— Мили боже! Сериозно ли говорите?
	— Официално тя е напуснала службите, но по наши сведения се е върнала към професията — обади се съветникът. — За съжаление обаче не работи за нас. Това е всичко, което знаем.
	— Какво я е накарало да се върне?
	— В определени ситуации Едгар Рой може да бъде безценен за враговете ни. Той разполага с огромна по обем информация за националната сигурност на тази страна, а също така и за нашите тактически и стратегически цели по света.
	— И изведнъж се оказва, че е брат на тази Кели Пол? — със съмнение го изгледа президентът.
	— Те не са близки — излъга Фостър. — А Кели Пол има репутацията на човек, който не допуска нищо да повлияе на мисията му. Включително членове на семейството. Следователно, ако успее по някакъв начин да измъкне брат си от „Кътърс“…
	— Възможно ли е изобщо подобно нещо? — прекъсна я президентът.
	— Обектът е строго охраняван, но Кели Пол наистина е много добра — отвърна Фостър.
	— Значи сме сигурни, че тя има пръст в тая работа, така ли? — попита президентът.
	— Да. Вече разполагаме с информация, че е ходила на посещение при брат си в затвора.
	— Защо тогава не сте я арестували на място?
	— Защото все още нямаме нищо срещу нея, сър. Включително повод да я извикаме на разпит.
	— Но защо ще ходи там, ако не е близка с брат си? — пожела да узнае президентът.
	Фостър се поколеба, но съветникът веднага й се притече на помощ.
	— Може би се е появила там с друга цел, сър. Например да огледа съоръжението отвътре.
	— Наистина ли мислите, че ще се опитат да го измъкнат? — Очите на президента леко се разшириха.
	— Никой строго охраняван затвор не е напълно защитен, особено когато разполагаш с подходящи хора — отвърна съветникът и извърна глава към Фостър. — Вие готови ли сте да реагирате на подобен опит?
	— Да, но все пак няма гаранции — въздъхна тя и отново насочи вниманието си към държавния глава. — От това следва, че наистина трябва да помислим сериозно за нанасянето на превантивен удар в посоката, за която вече споменахме.
	— По отношение на Рой и Бънтинг? — изгледа я президентът.
	— Да, а също и по отношение на Кели Пол.
	— Трябва да си помисля — бавно кимна държавният глава. — Много сериозно да си помисля.
	Това не беше отговорът, който Фостър очакваше, но лицето й остана непроницаемо. Все пак получи повече от онова, на което се беше надявала.
	— Е, добре — изправи се президентът. — Струва ми се, че държите нещата в ръцете си, Елън.
	Желанието му да премине на други теми беше очевидно. Е-програмата имаше важно значение за страната, но тя все пак беше една от стотиците важни теми, които чакаха решението на президента.
	— Благодаря, че ме приехте, сър — изправи се тя.
	— Добра работа, Елън — разтърси ръката й той. — Много добра работа.
	Докато крачеше по обратния път, Фостър оглеждаше широките прозорци по коридора, сякаш искаше да им вземе мерки за нови пердета.
	Имаше чувството, че в момента всичко е възможно. Абсолютно всичко.


	64

	Шон гледаше през прозореца, а Мишел почистваше пистолетите им на кухненската маса. Току-що се беше обадил на Меган Райли, която беше много разстроена от факта, че продължават да я пренебрегват, и мрачно обяви:
	— Оттеглям се от защитата!
	— Моля те, Меган, не го прави! Нуждаем се от теб.
	— Нуждаеш се от един здрав ритник в задника, Шон!
	— Ти си част от екипа.
	— Не се чувствам като част от нищо. Не виждам смисъл. Вече дори не живея там, където живеете вие. Прибирам се във Вирджиния, а ти можеш да минеш през мотела, за да прибереш документите по делото.
	— Дай ни още два дни, Меган! Наистина се нуждаем от теб.
	— Само приказки, Шон. Къде остана действието?
	— И твоето време ще дойде, обещавам ти.
	Младата жена дълго мълча.
	— Добре, Шон — въздъхна най-сетне тя. — Нека бъдат два дни. Но след това си тръгвам.
	Той предаде разговора на Мишел, която бавно кимна.
	— Не я обвинявам. Но ако напусне кораба, ще трябва да търсим друг адвокат. Или ще се наложи ти да поемеш защитата.
	— Но тя знае много, а това означава, че ще бъде изложена на опасност.
	— Така е, но не виждам какво можем да направим.
	Шон измъкна телефона от джоба си и изчете току-що пристигналия есемес.
	— По дяволите!
	— Какво има? — вдигна глава Мишел.
	— Някой ми е оставил съобщение. Докато съм говорил с Меган.
	Включи телефона и изслуша посланието.
	— От кого е?
	— От Питър Бънтинг.
	— Какво иска?
	— Да поговорим.
	— Значи Кели Пол беше права, че сам ще ни потърси.
	Шон бързо набра номера. Насреща вдигнаха на второто позвъняване.
	— Ало?
	— Обажда се Шон Кинг.
	— Благодаря, че се свързахте с мен.
	— Изненадан съм, че се чуваме след последната ни среща. Ние с партньорката ми извадихме голям късмет, че все още дишаме.
	— Не знам какво е станало, след като се разделихме — отвърна Бънтинг. — Но въпреки това се извинявам, ако съм ви поставил в опасност. Не съм имал подобни намерения. Останалата част от нощта беше доста неприятна и за мен.
	— Ясно.
	— Не ми вярвате, нали?
	— Напротив.
	— Искам да се видим.
	— Това вече го чух по гласовата поща. Защо?
	— Имам едно предложение.
	— Променихте мнението си, а?
	— И така може да се каже.
	— Притиснали са ви здравата, нали?
	— Искам да знам само едно: с вас ли работи Кели Пол?
	— Кой?
	— Нямаме време за игрички! — раздразнено извика Бънтинг. — Да или не?
	— Да — отвърна след кратко колебание Шон.
	Насреща настъпи тишина.
	— Бънтинг? — остро попита Шон.
	— Тук съм. Наистина трябва да се срещнем.
	— Но как ще се измъкнете от тях? Знаете, че ви наблюдават. А най-вероятно подслушват и този разговор.
	— Невъзможно — отсече Бънтинг.
	— Защо?
	— Защото използвам кодираща технология, с която не разполага дори президентът на Съединените щати. Напълно недостъпна за АНС и сродните й агенции. Тя покрива и вашия телефон от мига, в който го включихте.
	— Но това не отговаря на въпроса как физически ще им се изплъзнете.
	— Оставете това на мен. Ако бях тъпак, едва ли щях да изградя бизнес за един милиард долара в областта на разузнаването.
	— А семейството ви?
	— Ще имам грижата. Предполагам, че сте близо до Едгар Рой. Да се срещнем някъде по средата, става ли? Например в Портланд, щата Мейн?
	— Кога?
	— Довечера.
	— Къде по-точно в Портланд?
	— В един ресторант на крайбрежната улица, казва се „При Кланси“. Не затварят по-рано от полунощ. С жена ми ходехме там, когато бяхме гаджета.
	— Имайте предвид, че ако сте намислили нещо…
	— Семейството ми е в опасност, мистър Кинг. Длъжен съм да взема всички предпазни мерки.
	Шон замълча, вслушвайки се в напрегнатото дишане на човека отсреща.
	— Добре, ще се видим в Портланд — отвърна най-сетне той.


	65

	На следващата вечер семейството на Бънтинг излезе на обичайната разходка — разбира се, в компанията на двамата охранители, които крачеха няколко метра след тях. Времето беше все така студено и по тази причина фамилията беше облечена подобаващо — с шапки, ръкавици и шалове. Хванал ръката на съпругата си, Питър Бънтинг не провери нито веднъж джиесема си за входящи съобщения.
	Двайсет минути преди това пред къщата им спря камион за доставки на мебели, в каросерията на който имаше три големи сандъка. Не беше нещо необичайно, защото мистър Бънтинг беше известен с честите покупки на ново обзавеждане.
	Наблюдателите на отсрещния тротоар видяха да внасят в къщата три големи сандъка, които малко по-късно бяха натоварени обратно в каросерията, очевидно празни. Но това не важеше за единия от тях. Камионът забоботи надолу по улицата, а скритият вътре Бънтинг се молеше на Бога всичко да мине успешно. Така изминаха три километра. Никой не ги спря и той вдигна капака, изскочи навън и седна на металната извивка над калника.
	Не мислеше за опасното положение, в което се намираше. Не мислеше нито за Едгар Рой, нито за Е-програмата. Всичките му безпокойства бяха свързани с безопасността на съпругата и децата му. Съвсем скоро те трябваше да изпълнят следващата точка от плана му, а той горчиво се упрекваше, че ги беше замесил в опасния си план. И горещо се молеше той да успее.
	_Трябваше да успее._


	Разходката на семейството приключи след около час и те се прибраха в дома си. Децата се втурнаха към стаите си, а Джули Бънтинг съблече палтото си и го закачи в гардероба. После се обърна към мъжа, който също свали шапката, ръкавиците и шала си. Той беше проникнал в къщата в сандъка, с който Бънтинг се беше измъкнал.
	— Питър каза, че знаете какво да правите — подхвърли тя.
	Мъжът имаше същия ръст и стойка като съпруга й, а дрехите, които носеше, го превръщаха в пълен негов двойник.
	— Знам, мисис Бънтинг — кимна той. — През цялото време ще бъда до вас.
	Джули седна на един стол във фоайето. Когато съпругът й я запозна с онова, което предстоеше да направи, малкият й затворен свят буквално рухна. Тя беше умна и образована жена, изцяло отдадена на семейството си, което обаче не означаваше, че живее под стъклен похлупак. Кръвта й се смрази от малкото, което Питър пожела да сподели с нея.
	Никога не се беше интересувала с какво точно се занимава той. Знаеше, че работи за сигурността на държавата, но нищо повече. Приемаше охраната като част от неговата работа, а и поради факта, че богато семейство като тяхното се нуждае от сигурност. Всичко останало беше свързано със собствения й начин на живот — семейството, благотворителната дейност, блестящият социален живот на онези нюйоркчани, които разполагат с достатъчно пари за харчене. Беше всичко, което искаше.
	Сега обаче нещата се промениха. Студената реалност я отрезви. Изпитваше вина, че толкова дълги години беше обръщала гръб на неговия свят, който й бе осигурил такъв чудесен живот.
	— В опасност ли си? — беше го попитала тя.
	Обичаше съпруга си. Бяха се оженили още преди да стане богат. Изпитваше дълбока загриженост към него, би дала всичко за сигурността му.
	Той не отговори, но мълчанието му беше по-красноречиво от всякакъв отговор.
	— С какво мога да ти помогна? — беше следващият й въпрос.
	Така стигнаха до изработения в детайли план.
	В момента предстоеше да реализират втората му част, за която изрично беше настоявал съпругът й. Тя вече беше наясно защо. Той търпеливо я въведе във всичките му фази и престана едва след като се увери, че тя ще се справи без грешка. Децата бяха подготвени, прислугата — също. Тя направи всичко възможно нещата да изглеждат като игра за най-малкото, но другите две отлично съзнаваха, че става нещо много сериозно.
	Преди да отпътува в дървения сандък, баща им отдели време за всяко от тях поотделно. Увери ги, че вярва в тяхната смелост, каза им, че страшно много ги обича и скоро ще се върне при тях. А Джули Бънтинг моментално усети колебанието в гласа му при последното обещание.
	Влезе в огромната си луксозна баня, която повече приличаше на спа-център, наплака се на воля, а после избърса сълзите си и излезе навън, готова да изпълни онова, което се изискваше от нея. Качи се на горния етаж и завари децата си сгушени в спалнята на най-голямото. Седяха на леглото и я гледаха. Тя се опита да ги дари с окуражителна усмивка.
	— Готови ли сте?
	Те кимнаха.
	— Татко ще се върне ли? — попита най-малкото.
	— Да, миличък, ще се върне — успя да промълви Джули.
	Слезе обратно долу, отвори кутийката с хапчета, която й беше дал Питър, и глътна три наведнъж. Те щяха да я разболеят, но нищо повече. Предназначението им беше да имитират симптомите на точно определено заболяване. После се обади на спешна помощ и обясни на диспечера какво е погълнала. Продиктува адреса си, а малко по-късно се свлече на пода.


	Наблюдателите на отсрещния тротоар чуха сирените далеч, преди да се появи техният източник. Пет минути след обаждането на Джули Бънтинг пред къщата й спряха полицейска кола, линейка и пожарна. Парамедиците се втурнаха нагоре по стълбите заедно с оборудването си, следвани по петите от двамата униформени полицаи. След малко се появиха още две патрулки, чиито екипи опънаха полицейска лента пред входа.
	Единият от наблюдателите насреща извади мобилен телефон, докладва за неочаквания развой на събитията и поиска инструкции. Отговорът беше да останат на място и да не мърдат от там.
	Петнайсет минути по-късно от входа се появи носилка, върху която лежеше пребледнялата и изтощена Джули Бънтинг. Към ръката й беше включена интравенозна система. След нея се появиха и децата, които изглеждаха объркани и уплашени. Най-малкото плачеше с горчиви сълзи, сгушено в прегръдката на двойника на Питър Бънтинг. Всички бяха дебело облечени поради студа, а около фалшивия Бънтинг се тълпяха парамедици, които пречеха на наблюдението. Всички се натовариха в линейката с Джули Бънтинг и тя бързо потегли, ескортирана от патрулните коли.
	Мъжът насреща веднага докладва.
	— Жената наистина изглеждаше много зле — каза в мембраната той. — Всички я придружиха до болницата, включително Бънтинг.
	Послуша за момент, после кимна.
	— Ясно, разбрах.
	Разпореди двама от хората му да последват линейката, а останалите останаха пред къщата.


	66

	Частният самолет кацна на пистата, стълбичката се спусна и Питър Бънтинг слезе в Портланд, щата Мейн. От океана нахлуваше леден вятър. Не беше летял със самолета на компанията, който лесно можеше да бъде проследен. Вместо него използва друга частна машина, наета от една от сателитните му фирми. По време на полета получи кратък есемес от своя двойник, който съдържаше само три букви: МДП. Това означаваше „можеш да продължаваш“. Всеки друг текст щеше да означава, че операцията се е провалила.
	Насочи се с бърза крачка към чакащата наблизо кола. Без шофьор, без охрана. Просто един автомобил, с който щеше да се придвижва. Седна зад волана, запали мотора и потегли. Не беше шофирал от години защото беше нюйоркчанин, а на всичкото отгоре и президент на просперираща компания. Изведнъж се почувства добре.


	Шон предпазливо надникна иззад ъгъла. Ресторантът „При Кланси“ беше точно насреща, на самата главна улица. Тротоарът беше безлюден заради късния час и лошото време. Вдигна яката на якето си и погледна наляво. Някъде там беше Мишел, въоръжена със снайпера, който беше взела със себе си от Вирджиния. Пълнителят беше зареден с патрони 7,62 натовски стандарт, които се отличаваха с изключителна поразяваща мощ. Преди броени минути тя беше изчезнала в мрака, преметнала през рамо черната найлонова торба с пушката и разглобения триножник. Но двамата поддържаха непрекъснато радиовръзка. Той почти не усещаше миниатюрната слушалка в ухото си. Беше носил такава в продължение на години в качеството си на агент на Сикрет Сървис. Тогава задачата му беше да охранява президента на страната и да жертва живота си за него, ако се наложи. Сега обаче трябваше да пази единствено себе си.
	Преди да тръгнат за Портланд, уредиха преместването на Меган във вилата. Местната полиция беше отделила само един заместник-шериф за охраната й в „Мартас Ин“ — някакъв отпуснат възрастен човек в предпенсионна възраст, който видимо не харесваше задачата си.
	Шон се принуди да позвъни на Ерик Добкин и да го помоли за помощ. Той се отзова веднага, тъй като вече беше частично информиран за хода на операцията.
	— Сигурен ли си, че не искаш да се присъединя към вас? — попита щатският полицай. — От думите ти пролича, че противникът действително е изпратил тежката артилерия.
	— Искам да не се отделяш от Меган — отвърна Шон. — Никой не знае, че сме тук, но липсват гаранции, че няма да ни открият.
	— Ще направя каквото мога, Шон.
	— Това исках да чуя. Високо ценя помощта ти.
	Меган за пореден път се бе оплакала от факта, че я държат настрана. Шон я бе изслушал съчувствено, но беше категоричен в решението си.
	— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб — категорично бе отсякъл той. — Ако нещо се случи, изпълнявай стриктно каквото ти нареди полицай Добкин. Ясно ли е?
	Меган се бе изправила в средата на малката стаичка и решително бе тръснала глава.
	— Много добре! Но и на теб трябва да ти е ясно, че изчезвам оттук в мига, в който се върнете!
	— Готова ли си? — прошепна в микрофона на китката си Шон и отново огледа улицата.
	— Да — прозвуча в ухото му гласът на Мишел.
	— Позиция?
	— На стотина метра западно от теб. Висока позиция. Имам отлична видимост към входа на ресторанта.
	— Как зае тази висока позиция?
	— Изоставена сграда. Проста ключалка на задната врата. Наред ли е всичко?
	— Да — отвърна Шон и отново надникна иззад ъгъла.
	Секундите щракаха в главата му. Погледна часовника си. Десет без една. Бяха пристигнали по-рано. Трябваше да се уверят, че Бънтинг не им е подготвил изненада или пък не е успял да се освободи от преследвачите си.
	В дъното на улицата се появи кола, която намали ход и спря на паркинга пред ресторанта. От нея слезе висок мъж.
	Шон се вцепени.
	— Това е той — прозвуча в ухото му гласът на Мишел.
	— Виждам. Направи бързо оглед и докладвай.
	Изтекоха трийсет секунди.
	— Чисто е — обяви Мишел. — Никой не го следи.
	Шон тръгна по тротоара, заковал очи в мъжа оттатък платното. Вместо да върви директно към него, той продължи надолу, придържайки се близо до витрините. Извървя петдесетина метра, после прекоси улицата и започна да го приближава в гръб.
	Бънтинг продължаваше да се оглежда. В един момент вдигна ръка и погледна часовника си.
	— Здравейте, мистър Бънтинг. Радвам се да ви видя отново.
	Човекът рязко се завъртя.
	— Стреснахте ме! Не чух стъпките ви.
	— Така и трябва да бъде — кимна Шон.
	— Къде е партньорката ви, Максуел?
	— Наблизо.
	— Никой не ме проследи.
	— Това е добре.
	Бънтинг изви глава към ресторанта.
	— Мисля, че все още сервират. Ще влезем ли?
	— Давайте.


	67

	Заведението изглеждаше празно. Никой не дойде да ги посрещне и двамата се насочиха към една по-малка зала, свързана с основното помещение. Там имаше само един клиент.
	Бънтинг тихо ахна и се закова на място.
	Кели Пол вдигна глава и го погледна от мястото си с гръб към стената.
	— Здравей, Питър — спокойно поздрави тя. — Отдавна не сме се виждали.
	Бънтинг се завъртя към Шон.
	— Не знаех, че и тя ще е тук.
	— Имате ли проблем с това?
	— Не. Всъщност се радвам да я видя.
	След тези думи Бънтинг седна на масата срещу Кели, а Шон се настани между двамата с ръка на пистолета в джоба си.
	— Предполагам, че и двамата сте въоръжени — отбеляза Бънтинг.
	— Защо питате? — попита Шон и се пресегна със свободната си ръка към менюто. — Може би ще се почувствате по-сигурен?
	— Естествено.
	— Какво става със семейството ти? — изпитателно го погледна Пол.
	— Взел съм мерки. Току-що получих потвърждение, че са на сигурно място. Засега. Благодаря, че попита.
	— Мой близък също се намира в опасност, Питър.
	— Знам — виновно кимна Бънтинг.
	— Толкова ли е зле, колкото си мисля?
	— Може би по-зле — отвърна Бънтинг и млъкна, тъй като сервитьорката дойде да вземе поръчката им.
	Беше с широки бедра и уморено лице, а прасците й бяха зачервени и подпухнали. Вероятно от десетчасовата смяна, по време на която беше разнасяла големи чинии с морска храна и тежки халби с бира. Поръчаха си кафе и жената се оттегли с видимо облекчение, че желанията им са повече от скромни.
	Бънтинг отмести менюто и свали очилата си.
	— Хайде, разказвай — простичко го подкани Кели Пол.
	— Искат да прекратят Е-програмата, за да ме унищожат. Това се отнася и за брат ти.
	— Фактическата им цел е да възстановят старото положение, така ли? — пожела да уточни Пол.
	— Да.
	— Би трябвало да знаеш, че този момент ще настъпи.
	— Да знаеш и да направиш нещо са две коренно различни неща. Предполагам, че проявих наивност, надявайки се на подобряване на климата. Явно съм сбъркал.
	— Кой играе с черните фигури? — попита Пол.
	— Задръж малко, защото кафетата идват — обади се Шон.
	Сервитьорката остави на масата чашите, сметаната и захарницата.
	— Кухнята скоро ще затвори — рече тя. — Ще желаете ли нещо друго?
	— Не, благодаря — отвърна Бънтинг, подаде й банкнота от сто долара и каза да задържи рестото.
	Жената побърза да се отдалечи със светнало лице.
	— Черните фигури, Питър — повтори Пол. — Мисля, че знам кой играе с тях, но искам потвърждение.
	Бънтинг извади две снимки от вътрешния джоб на сакото си и ги сложи една до друга на шарената покривка.
	— Мисля, че това изяснява нещата — каза той.
	— Благодаря за потвърждението — кимна Пол, след като бегло погледна фотографиите.
	— Значи си ги подозирала, така ли?
	— Естествено. Особено нея, защото е най-логичният избор.
	— Знаете ли кои са тези хора? — попита Бънтинг и се обърна към Шон.
	Очите на частния детектив не слизаха от снимките.
	— Жената е Елън Фостър от МВС, но мъжа не го познавам — отбеляза той.
	— Това е Мейсън Куонтрел, президент на Мъркюри Груп.
	— Фирмата е голям играч в областта на разузнаването, нали?
	— Един от най-големите — кимна Бънтинг. — И мой основен конкурент. След въвеждането на Е-програмата изгуби голяма част от държавните поръчки и трябваше да се задоволи с малко или повече второстепенна дейност, въпреки че и от нея печели купища пари.
	— Което не се харесва на мистър Куонтрел, така ли? — попита Пол.
	— Познаваш ли го?
	— Чувала съм за него. Има репутацията на човек, който работи некачествено, но скъпо. В много сектори това би означавало провал, но в бизнеса на отбраната и поверителната информация то просто ти носи по-големи печалби, отколкото заслужаваш.
	— Тук не става въпрос само за пари, но и за престиж. Той не обича да свири втора цигулка и да обира остатъците след мен. Затова ме мрази. Възприел е тактиката да хвърля срещу Стената всякакви мръсотии, пък каквото стане. Никаква интеграция, никаква мисъл. Да не говорим за споделяне на ресурси или резултати. При този подход е истинско чудо, че ни сполетя само един единайсети септември.
	— Аз познавам Елън Фостър още от времето, когато не беше министър — почука по снимката Пол. — Никога преди не бях срещала толкова амбициозна и безскрупулна личност. Която за нещастие има и достатъчно мозък в главата си.
	— Но защо МВС? — попита Шон. — Не е ли по-логично подобни мръсни игри да са дело на ЦРУ и АНС? Все пак МВС отговаря за вътрешната сигурност. Нима вече са навлезли и в областта на разузнаването?
	— Голямата им мечта е да станат водещият играч — отвърна Бънтинг. — Разполагат с достатъчно бюджет и личен състав, за да постигнат тази цел. Особено с човек като Фостър начело. Тя е член на правителството. За разлика от директора на ЦРУ, който подготвя ежедневните брифинги при президента, но не е член на кабинета. Фостър бързо е разбрала, че има позиции да седне на трона на американската разузнавателна империя. И прави всичко възможно това да се превърне в реалност. Но Е–програмата се опира на интеграцията между агенциите и другите институции — модел, който не отговаря на амбициите й.
	— А Куонтрел? — попита Шон.
	— Изключително способен тип, който притежава качеството да играе за всички страни. С лекота е влязъл под кожата на Фостър. — След това категорично становище Пол се втренчи в Бънтинг и хладно попита: — Труповете в хамбара са негово дело, нали?
	— Предполагам, че да. Всъщност убеден съм, че е така.
	— Шест група. А Еди беше първата Е-шестица.
	— И на мен ми хрумна същото — направи гримаса Бънтинг. — Идея за шега на един болен мозък.
	— Но труповете така и не бяха идентифицирани — подхвърли Шон.
	— Това би било елементарно — сви рамене Бънтинг. — Нямате представа какво е количеството на неидентифицираните трупове. Фостър и Куонтрел могат да получат нужните им сведения от многобройни източници. Куонтрел разполага с информатори в цяла Латинска Америка, Близкия изток и страните от Източна Европа. По тези места труповете се продават на кило. Достатъчно е да поемеш разноските.
	— Но по нашите трупове има следа от различна почва — възрази Шон. — Което би трябвало да включи червената лампичка.
	— Може би, но само при обикновените съдебни дела — нетърпеливо отвърна Бънтинг. — Тук обаче не става въпрос за такова дело. Аз просто не виждам сценарий, по който Едгар Рой да може да бъде изправен пред съда. Те няма да го допуснат. Пръстта няма значение и Фостър прекрасно го знае.
	— Но и Еди знае много неща — подхвърли Пол. — Което повдига въпроса защо все още е жив.
	Шон се изненада от спокойствието, с което жената изрече тези думи. Сякаш говореше за времето, а не за евентуалното убийство на собствения си брат.
	Тя моментално забеляза това и добави:
	— Ако имах време, сигурно щях да вляза в ролята на нормална сестра, Шон. Но за съжаление не разполагам с такова. — Отново насочи вниманието си към Бънтинг и рязко попита: — Защо още е жив, Питър?
	— Спорен мен Фостър дирижира всичко това като някаква безумна симфония. Всичко трябва да бъде на мястото си. Най-силното й желание е да блокира Е-програмата и да унищожи мен. Брат ти също, защото е неразделна част от нея. Но той трябва да бъде отстранен по начин, който ще задоволи Фостър и хората, пред които тя ще трябва да отговаря.
	— Например президента? — присви очи Пол.
	— Именно. Труповете са подхвърлени в хамбара с единствената цел да извадят брат ти от Е-програмата. Паралелно с това сипят купища лъжи по мой адрес пред отговорните фактори. Физическото отстраняване на Рой не им е достатъчно. Междувременно аз вече съм сигурен, че планират да го убият, но за съжаление не знам кога и как. По всяка вероятност ще се опитат по някакъв начин да обвинят мен. Крайната им цел е мен да ме няма, Е-програмата да бъде прекратена и никой повече да не проявява интерес към подобни концепции. След това бизнесът се връща в нормалните си релси. Това е техният план, който за съжаление не е труден за изпълнение.
	— Откога ги подозираш? — попита Пол.
	— Аз подозирам всичко и всички. Признавам обаче, че доскоро дори не ми минаваше през ума, че тези двамата планират нещо толкова сериозно. Винаги съм знаел, че в областта на разузнаването всичко е възможно, но не допусках, че ще отидат толкова далеч. И това беше грешката ми.
	— Но за операция от подобен мащаб Фостър се нуждае от политически чадър — отбеляза Пол.
	— От доста време работи по въпроса — въздъхна Бънтинг. — Вече успя да блокира подкрепата, която получавах от хора на много високи постове. Съвсем наскоро е посетила Белия дом, където най-вероятно ме е описала като най-дивия варварин след хунския вожд Атила. Почти съм сигурен, че по време на това посещение е била обсъдена и съдбата на брат ти.
	— А може би и моята? — погледна го Пол.
	— Това не знам. Но очевидно знаят за връзката между вас, както и за факта, че едва ли ще останеш безучастна пред грозящата го опасност.
	— Със сигурност знаят, че си му ходила на свиждане в „Кътърс“ — добави Шон.
	— Аз съм убеден, че Елън Фостър си е осигурила политически чадър от най-високо място — продължи Бънтинг. — Страшно много я бива, когато става въпрос да забие нож в нечий гръб. На всичкото отгоре има огромни шансове да се измъкне невредима.
	— Дълго време съм бил на федерална служба и прекрасно знам колко нефункционална може да бъде системата — въздъхна Шон. — Но наистина ли допускате, че един министър от правителството може да стигне дотам?
	— Ти си работил в Сикрет Сървис, Шон — мрачно се усмихна Пол. — Най-непокварената служба във федералното правителство. Докато ние с Питър играем в съвсем друг отбор.
	Бънтинг кимна в знак на съгласие.
	— Разузнаването разчита на инцидентни успехи, и то за сметка на конкурентната институция — отбеляза той. — Всички са се хванали гуша за гуша и водят безпощадни битки. Нещата са така още от Втората световна война насам.
	— Докато ти не създаде Е-програмата и не ги принуди да се включат в нея — добави Пол.
	— А къде остава сигурността на американския народ? — поклати глава Шон. — Как се стигна до единайсети септември?
	— Според тях това е част от бизнеса, Шон — погледна го със симпатия Бънтинг. — Вината винаги може да бъде насочена в друга посока. Никой не се стреми към толкова високи позиции в живота, без да е сигурен, че те вървят заедно с властта. Повярвайте ми. Съвсем наскоро се срещнах с Фостър и Куонтрел. Позицията им беше кристално ясна — да ме натикат в ъгъла. Безпощадно и окончателно.
	— Вече знаем кои са играчите — обади се Пол. — Запознахме се и с тяхната стратегия — да те обвинят в измама, въпреки че те раздават картите. Въпросът е как ще им противодействаме.
	— Тя успя да настрои всички срещу мен — поклати глава Бънтинг. — Вече нямам поддръжници в правителството и съм обикновен парий.
	— Каза, че е била приета от президента? — подхвърли Пол.
	— Да. На извънредна среща, извън програмата му. Това означава, че въпросът е бил много важен.
	— Кой друг е присъствал?
	— Съветникът по националната сигурност.
	— И той ли е в джоба на Фостър?
	— Предполагам, че са постигнали някакво споразумение — отвърна Бънтинг. — От онези, които носят взаимна изгода.
	— Човек не настоява за извънредна среща с президента, ако няма основателни причини.
	— Вярно — кимна Бънтинг. — Какво е твоето предположение?
	— Искала е да получи одобрение за нещо важно. Нещо абсолютно извънредно, което не би посмяла да осъществи без разрешение от най-високо място.
	— Мисля, че си права.
	— Тя е министър на вътрешната сигурност — обади се Шон. — Но според вас вече е ликвидирала четирима души, включително един агент на ФБР. Това не е ли достатъчно извънредно, по дяволите?
	— Беше само генералната репетиция, Шон — поклати глава Пол. — Съжалявам, ако тези думи ти звучат безсърдечно. Прекрасно знам, че четирима невинни граждани са намерили смъртта си. Но тази жена вече ги е забравила и вината за това деяние ще бъде хвърлена върху други хора. Фостър е поискала среща с президента, за да получи изрично разрешение за извънредните мерки, които възнамерява да предприеме.
	— Казано иначе, поискала е разрешение да ликвидира определени хора — добави Бънтинг.
	— Как така? — смаяно прошепна Шон. — Кои са тези определени хора?
	— Еди, Питър, а вероятно и аз — спокойно отвърна Пол.
	— Трима американски граждани? — вдигна вежди Шон. — Наистина ли мислите, че президентът на САЩ може да даде подобно разрешение?
	— Ето, отново влизаш в ролята на безгрешния агент от Сикрет Сървис — отвърна Пол, но този път не се усмихна.
	— Глупости! Добре знам, че правителствата са убивали хора. Терористи, заклети врагове на родината, а понякога и някой самозабравил се диктатор.
	— В момента ние сме врагове на тази страна, Шон — промълви Кели Пол. — Сериозен проблем за нея. Заради информацията, с която разполага, Еди никога няма да стигне до съда. А ако президентът е повярвал на лъжата, че Питър е убивал хора, няма да му е трудно да предпочете физическото отстраняване пред евентуален процес за убийство, където могат да се появят ужасяващи факти за състоянието на американската сигурност. Президентът е главнокомандващ на въоръжените сили. Разбира се, разполага и с още куп правомощия, но най-главното е да пази Америка от нейните врагове, независимо къде се намират те.
	— Нека приемем, че нещата стоят именно така — обади се Бънтинг. — Фостър получава онова, което иска, и едва ли ще губи време, за да приведе плановете си в действие. Кое е първото нещо, което ще предприеме?
	— Имам едно предчувствие, което не ми дава мира — промълви Пол.
	— В смисъл? — погледна я Шон.
	— Не след дълго Еди ще напусне „Кътърс Рок“.
	— Какво?! Нима се надяваш, че можеш да го измъкнеш оттам?
	— О, не. Други ще го измъкнат.


	68

	Един от сътрудниците на Мейсън Куонтрел отключи вратата и се дръпна да му направи път. Куонтрел влезе в склада и премигна на яркото, включило се автоматично осветление. Обектът беше собственост на Мъркюри Груп, но бе скрит зад дълга верига от посреднически фирми така добре, че дори цяла армия адвокати и счетоводители не биха могли да стигнат до истината. Такива обекти притежаваха всички по-големи частни компании, които изпълняваха държавни поръчки, най-вече в областта на отбраната и разузнаването. Те бяха задължителни, защото любопитни очи имаше навсякъде, а по правило всички подобни фирми имаха тайни, за които не биваше да знае нито правителството, нито конкуренцията.
	Той бавно огледа колоната черни джипове в центъра на огромното помещение. После тръгна покрай тях, обръщайки внимание на всеки детайл. Всичко беше както трябваше да бъде. В дъното на склада щеше да се проведе последното съвещание преди началото на операцията. При приближаването на Куонтрел мъжете около дългата маса почтително станаха на крака.
	В очите им се четяха страх и уважение, като предимство имаше страхът. Мъжът, който се приближаваше, не беше обличал униформа никога през живота си, не беше изстрелял дори един патрон в защита на родината. В замяна знаеше как да печели пари от онези, които го правеха. Основният му бизнес беше доставката на тежко оборудване за Пентагона. Той не произвеждаше самолети, танкове или кораби, но доставяше всички скъпи аксесоари за тях — муниции, специално гориво, ракети, оръдия, средства за наблюдение и сигурност.
	В същото време отдавна беше наясно, че големите пари идваха от „тихата“ страна на войната — тоест от разузнаването. Тук печалбите бяха огромни, далеч над онези, които предлагаха традиционните военни доставки. Освен това светът отдавна вече не се намираше в постоянно състояние на война, както някога. В замяна на това обаче шпионирането продължаваше и никога нямаше да спре. Никога.
	Именно от „тихата“ война Куонтрел беше спечелил милиарди долари, и то без да се разделя с традиционните модели на старата школа. Огромна армия анализатори бълваха доклади, които никой не четеше, но в замяна на това отлично захранваха конкуренцията между различните централи, отчаяно борещи се да измъкнат кокала от съперниците си. В резултат всички забравиха основната цел на този сложен механизъм — да пази сигурността на страната. Да, той действително натрупа огромно състояние, но това не беше достатъчно. На всичкото отгоре на сцената се появи Питър Бънтинг със своя революционен модел, който заплашваше да унищожи традиционните методи за събиране и обработка на класифицирана информация.
	Тихият бизнес на Куонтрел започна да се стопява, но за сметка на това гневът и чувството за обреченост в душата му постоянно нарастваха.
	Скоро обаче това щеше да се промени. Много скоро.
	— Готово ли е всичко? — попита той, обръщайки се към ръководителя на екипа.
	— Да, мистър Куонтрел — раболепно отвърна той.
	Екипът се състоеше от елитни чуждестранни наемници, готови на всичко за пари. Те щяха да мълчат като гроб по простата причина, че обратното би означавало да изгубят препитанието си.
	Куонтрел зададе още няколко въпроса, за да провери дали наистина са готови. Остана доволен от отговорите, тъй като познаваше детайлите на плана по-добре от всеки друг.
	Не след дълго напусна склада, качи се в джипа си и потегли. Пристигна във Вашингтон час по-късно, използвайки услугите на специален самолет.
	Предстоеше му още една среща въпреки необичайното време. Неговият свят безмилостно мачкаше хората, които понякога предпочитаха да си почиват.
	Както обикновено, Елън Фостър остана до късно в кабинета си. Обичаше да работи на спокойствие. Накрая, след като приключи с всички задачи, тя потегли за дома си — разбира се, в компанията на охраната. Във Вашингтон измерваха важността на висшите държавни служители по големината на техните кортежи. Начело в тази класация беше, разбира се, президентът, следван от вицепрезидента. Разликата между тях и останалите можеше да се види с просто око. Кортежът на Елън Фостър оглавяваше втората, далеч по-скромна група.
	Един мъж я чакаше пред елегантния й дом в югозападната част на града. Наоколо живееха популярни личности от елита на Вашингтон. Мъжът галантно придържаше палтото й, докато крачеха към входа.
	— Дай ми само минута — подхвърли тя, след като влязоха.
	Качи се на горния етаж и скоро се върна обратно. Беше свалила обувките и чорапогащника си. Косата й беше разпусната.
	После заедно влязоха в дневната, обзаведена в стил XIX век. Тя се отпусна на канапето и му направи знак да седне.
	Джеймс Харкс се подчини.
	Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, безизразно лице.
	— Нещо за пиене, Харкс?
	— Не, благодаря — поклати глава той.
	— А ще ми забъркаш ли една водка с тоник? — попита тя и махна към старинния бюфет. — Всичко е там.
	Той покорно й наля питието и й го подаде.
	— Благодаря. — Тя отпи една глътка и одобрително кимна. — Много добре.
	— Имате първокласна охрана — погледна през прозореца Харкс. — Периметърът им е перфектен, алармата и бравите по вратите са екстра качество.
	— Знаеш ли коя е най-добрата охрана? — попита с усмивка тя.
	Той очаквателно я погледна.
	Фостър стана, пристъпи към секретера до стената и натисна някаква дъсчица в предната му част. Отвори се тайно чекмедже, от което извади един 9-милиметров глок.
	— Най-добрата охрана е тази, която си осигуряваме самите ние — показа му го тя. — Аз невинаги съм седяла зад бюро и често се е налагало да използвам някой като този.
	Харкс не отговори. Тя прибра пистолета, върна се на мястото си и подхвърли:
	— Нещата се развиват добре.
	— Докато престанат — промърмори той.
	— Имаш някакви съмнения? — изненада се тя. — Нима знаеш нещо, което не ми е известно?
	— Нищо подобно — поклати глава той. — Просто съм предпазлив човек.
	— Това е добре, но ти трябва и баланс. Не е зле понякога да се вслушваш и в дивата си природа.
	— Мъртвите са четирима, а ако включим и Сохан Шарма — петима. За мен това е достатъчно диво.
	— Май ставаш нервен, а?
	— Не, защото не съм убил нито един от тях. Но сред жертвите има и агент на ФБР, което ме тревожи.
	— В подобни ситуации винаги има съпътстващи загуби, Харкс. Това е неизбежно. Сражавал си се в Ирак и Афганистан и прекрасно го знаеш.
	— Там беше война.
	— Крайно време е да разбереш, че това тук също е война. Може би по-голяма от онази, тъй като става въпрос за сърцето и душата на американското разузнаване.
	— А вие искате да я ръководите?
	— Аз трябва да я ръководя. Все пак съм министър на вътрешната сигурност.
	— Но ЦРУ… — започна Харкс.
	— Лангли е несериозна работа. Пентагонът не слуша никого. Царят на разузнаването няма никаква власт. Не ме карай да ти говоря за АНС, защото ще ти прозвуча патетично.
	— Но Е-програмата има своите достойнства.
	— Престани да се самозаблуждаваш. Тя беше част от измисления свят на Питър Бънтинг и нищо повече.
	— А вашият свят?
	— Нека уточним нещата. Бънтинг е наивен идеалист. Нима е възможно да повериш сигурността на цялата страна на един-единствен анализатор?
	— Но практика не е така и вие отлично го знаете. В тази област работят още много анализатори. Същото се отнася и за всички американски разузнавателни агенции. Компанията на Бънтинг върши много повече от Е-програмата, защото се докосва до работата на всички тях. А неговият човек имаше задачата да види общата картина, да навърже нещата и да запълни една огромна дупка в разузнавателния сектор.
	— Много опасна философия — поклати глава Елън Фостър.
	— Защото предлага качество вместо количество?
	— Ние им даваме най-доброто, с което разполагаме, но лаврите остават за тях. Според мен не е честно.
	— А пък аз мисля, че не бива да говорим за честолюбие, когато става въпрос за националната сигурност.
	— Няма да обсъждам с теб подобни въпроси! — отсече Фостър.
	— Окей. Просто играя адвокат на дявола, което е част от работата ми.
	— Чувала съм, че много те бива в тази игра, Харкс.
	— Върша онова, което трябва.
	— Знаеш ли, че съпругата на Бънтинг е направила опит за самоубийство?
	— Чух нещо такова.
	— Той трябва да се е побъркал. В професионално отношение не мога да го понасям, но трябва да призная, че добре се грижи за семейството си.
	В тона й се долови злорадство.
	— И това ви помага добре, нали?
	— Точно така. Защото му пречи да си играе играта. Той не мисли за Едгар Рой, нито пък за каквото и да било друго. Разбира, че сме организирали нещата така, че вината да падне върху него, но нищо не може да направи. Защото сме неутрализирали всички влиятелни хора, които биха били склонни да му помогнат.
	— Планът беше много добър.
	— Мисля, че вече можеш да се поотпуснеш — замислено го погледна тя. — Имаш вид на човек, който всеки момент ще нападне някого.
	Харкс поразхлаби железните си мускули.
	— Ти свърши отлична работа, Харкс. Много съм впечатлена от теб. Със сигурност ще се възползвам от услугите ти и в бъдеще.
	След тези думи Елън Фостър кръстоса крака и се облегна на възглавничките, позволявайки на роклята да се вдигне високо нагоре по бедрата.
	— Ценя високо доверието ви, госпожо министър.
	— Не сме на работа, Харкс. Можеш да ме наричаш Елън.
	Харкс замълча.
	— Животът ти е бил много интересен, Джеймс — подхвърли Фостър. — Това беше една от причините да се спра на теб.
	— Просто предпочитах неотъпканите пътеки — скромно отвърна Харкс.
	— Герой на бойното поле, оперативен агент с дълъг списък от успехи. Умееш да стреляш точно, но когато става въпрос за интелект, не отстъпваш на никого от министрите в кабинета. Имах възможност лично да се уверя в това.
	Харкс мълчеше.
	— Май те карам да се чувстваш неудобно, а? — закачливо подхвърли тя.
	— А трябва ли?
	— Зависи от идеите ти за останалата част от вечерта.
	— Разумно ли това, госпожо?
	— Не съм чак толкова стара, за да ме наричаш „госпожо“.
	— Извинете.
	— Прислугата ще дойде чак утре, а охраната ще стои отвън, докато им заповядам нещо друго. Аз съм голямо момиче, а ти си голямо момче.
	Голият й крак се протегна напред и докосна бедрото му.
	— Поне се надявам да е така — добави тя.
	Харкс запази мълчание.
	— Правил ли си го някога с действащ министър? — игриво попита тя.
	— Не. Но възможностите ми са силно ограничени, тъй като повечето министри са мъже.
	— Значи това е щастливата ти нощ.
	Фостър стана, приведе се над него и го целуна по устните.
	— Надявам се да си впечатлен, защото не го правя с всеки — каза тя, отпи още една глътка от чашата си и я остави на масата. — Освен това се оглеждам за нов шеф на личната си охрана. Мисля, че допълнителните добавки ще ти харесат.
	— Аз не мисля така — изправи се Харкс. — Никога не смесвам работата си с други неща. Разрешете да си вървя, ако сме приключили разговора.
	— Харкс!
	— Желая ви приятна вечер, госпожо министър.
	Миг по-късно вратата се затръшна зад гърба му.


	69

	Бънтинг и Пол последваха колата на Шон и Мишел по обратния път към Макиас. Шон набързо информира партньорката си за разговора в ресторанта. Часове по-късно паркираха автомобилите пред малката вила в гората и изключиха светлините. Шон пръв установи, че нещо не е наред. Външната врата беше открехната. Минаваше четири сутринта и беше все още тъмно. Забелязала отворената врата, Мишел безшумно измъкна пистолета си.
	— Пристигнахме ли? — замаяно попита Бънтинг, който беше задрямал в другата кола.
	— Тихо! — изсъска Пол, останала зад волана. — Нещо не е наред.
	Бънтинг се разсъни в мига, в който зърна оръжията в ръцете на тримата.
	— Хей, какво става? — прошепна той.
	Мишел се наведе над страничното стъкло на колата им.
	— Не мърдайте от колата! — заповяда тя.
	— Аз ще остана с Питър — кимна Пол.
	Бънтинг веднага се свлече между седалките, а Пол внимателно огледа постройката и гората около нея.
	Мишел влезе през задната врата, а Шон — през предната. Срещнаха се в средата на едноетажната къщичка. Тя вдигна един катурнат стол, а той огледа преобърнатата маса и счупената стъклена витрина до стената. По пода бяха разпръснати юридическите документи на Меган Райли.
	Но всичко това беше от второстепенна важност.
	До преобърнатата маса беше проснато тялото на Ерик Добкин, облечен с цивилни дрехи, защото беше приел да им помогне. За жалост това се беше оказало последната услуга в живота му.
	Мишел приклекна до него и огледа окървавената дупка в ризата му.
	— Единичен изстрел в гърдите — отбеляза тя и преобърна трупа. — Куршумът е останал в тялото му, защото няма изходна рана. — Изправи се и объркано прошепна: — Просто не мога да повярвам!
	— Входната врата е била разбита с ритници — добави Шон. — А Меган я няма.
	Миг по-късно той забеляза нещо зад канапето и се наведе да го вдигне. Беше пуловерът на Меган, изцапан с кръв. Пъхна пръст през една дупка в него.
	— Не е от куршум — констатира той. — Може би е от нож.
	— Но защо са отнесли тялото й, ако наистина са я убили? — попита Мишел.
	— Не знам. Обаче трябва да извикаме полиция.
	— Чакай малко.
	И двамата се обърнаха към вратата, където стояха Кели Пол и Бънтинг.
	— Не можем да чакаме, Кели — поклати глава Шон. — Този човек е щатски полицай, който ни вършеше услуга. Оставил е жена и три деца. Истински кошмар!
	— Меган също я няма — каза Мишел и тъжно погледна към партньора си. — Няма що, проявихме се като истински ангели пазители!


	Обадиха се в полицията. Пол и Бънтинг напуснаха къщата, тъй като беше прекалено сложно да обяснят присъствието си тук. Разбраха се да се срещнат по-късно.
	— Развръзката е скоро — обърна се на прага Кели Пол.
	— Как ще го направят? — полюбопитства Шон.
	— По единствения възможен начин.
	— А как ще реагираме ние?
	— Непредсказуемо — отвърна Пол.
	— А после? — втренчи се в нея Мишел.
	— После започва истинската работа — лаконично отвърна Пол.
	Миг по-късно двамата с Бънтинг вече ги нямаше.


	Двайсет минути по-късно пред вилата спряха два полицейски автомобила. До слуха им долетя тропот на крака, а няколко секунди по-късно на вратата се появиха двама щатски полицаи. Очите им бързо обиколиха стаята и се спряха на Шон и Мишел. После бавно се сведоха към трупа. Пристъпиха предпазливо напред. Шон ги разпозна. И двамата бяха присъствали на местопрестъплението на Бърджин. Допускаше, че всички щатски полицаи в района са близки приятели.
	Навън се разнесе бръмченето на още една кола. Не след дълго в къщата влязоха полковник Мейхю и още един униформен полицай.
	Четиримата заобиколиха тялото на Добкин и дълго го гледаха.
	— Какво се е случило, по дяволите? — попита развълнувано Мейхю.
	Двамата партньори разказаха един след друг, като взаимно се допълваха. Не споменаха нито дума за Пол и Бънтинг.
	— Най-важното е, че ние помолихме Ерик да охранява Меган Райли, докато ни няма — каза в заключение Шон. — След случката с Бърджин изпитвахме сериозни притеснения за нея.
	— А къде бяхте, когато това се е случило? — присви очи Мейхю.
	— В Портланд — отвърна Мишел. — Проверявахме една улика.
	— Ерик е щатски полицай! — отсече с гневен глас полковникът. — Или по-скоро беше! Не е трябвало да искате от него да играе ролята на телохранител! Това не влиза в служебните му задължения.
	— Прав сте — кимна Шон. — Но не сме предполагали, че може да се случи подобно нещо.
	— А би трябвало! — прогърмя Мейхю. — Допускали сте, че Райли е в опасност, следователно сте очаквали, че някой ще се опита да я нарани. От което следва, че сте изложили Ерик на опасност.
	— Съжаляваме за него не по-малко от всеки друг — отвърна Шон.
	— Грешите! Едва ли ще се почувствате толкова зле, колкото Сали Добкин, когато разбере, че е вдовица!
	Шон замълча и отмести поглед.
	След няколко секунди тежка тишина се обади Мишел.
	— Имахме нужда от помощ, полковник Мейхю. Обърнахме се към Ерик, защото беше отличен професионалист. Той сам пожела да ни помогне, за да разкрием истината.
	Мейхю едва ли остана доволен от обяснението, но все пак отмести поглед от лицето й и се огледа.
	— Имате ли представа кой го е направил?
	Шон и Мишел се спогледаха. Предварително бяха решили как да отговорят на този въпрос.
	— Не сме установили самоличността на извършителя, но сме сигурни, че е същият, който уби Бърджин — рече Шон.
	Мейхю огледа окървавения пуловер и вдигна глава.
	— Съобщили сте на диспечера, че Меган Райли е изчезнала.
	— Вероятно именно тя е била мишената.
	— Екипът криминалисти вече е на път — някак разсеяно промълви Мейхю.
	— Това е добре — кимна Шон. — Имаме готовност да помогнем с всичко, което е по възможностите ни.
	— Отдавна не бяхме губили полицай — каза Мейхю. — И никога по време на мое дежурство.
	— Разбираме ви — съчувствено го погледна Мишел.
	— Ще трябва да съобщя на Сали — добави с одрезгавял глас полковникът.
	— Искате ли да дойда с вас? — попита Мишел.
	— Не — отвърна твърдо Мейхю. — Това е моя работа. — Очите му отново се сведоха към трупа. — Лично аз го назначих. Пред очите ми той се превърна в изключително съвестен служител.
	— Сигурен съм, че е така — тихо рече Шон.
	— Открихте ли истината? — пожела да узнае полковникът.
	— Моля?
	— Там, в Портланд. Открихте ли нещо важно?
	— Мисля, че вече сме близо.
	— Оказа се далеч по-сложно, отколкото очаквахте, а? — изгледа го изпод вежди Мейхю. — Бърджин, Дюкс, агент Мърдок. Причина за всичко това несъмнено е Едгар Рой, който едва ли е онзи, за когото се представя.
	— Няма как да не се съглася със заключенията ви, сър — дипломатично отвърна Шон.
	— Ще ми направиш ли една услуга? — втренчено го погледна Мейхю.
	— Разбира се.
	— Когато заловиш убийците на Ерик, искам лично да ги арестувам и да ги предам на правосъдието.
	— Обещавам, че ще направя всичко възможно, полковник.
	— Благодаря — кимна Мейхю, обърна се и излезе. Предстоеше му тежката задача да съобщи трагичната новина на една млада жена с три деца и четвърто на път.


	70

	Две нощи по-късно Едгар Рой го усети. Както животните усещат приближаващата буря. Сви се в мрака и притисна лице в тънкия матрак, на който спеше вече толкова много нощи. Слухът му долови стъпки. Рутинната нощна обиколка на пазачите, придружена от обичайните празни фрази. Но предчувствието, че нещо страшно ще се случи, остана.
	После осветлението в килията примигна и се включи отново.
	Той се сгърчи още повече. Вече не му пукаше, че камерата засича движенията му. Тя нямаше значение. Лампите отново премигнаха. Сякаш бурята навън се разрастваше, а майката природа си играеше с електрическото захранване на „Кътърс“. След това настъпи мрак.
	Рой чу виковете на надзирателите и уплашените крясъци на част от затворниците.
	Разнесе се тропот на бягащи крака. Врати се затръшваха с оглушителен метален трясък. Зави сирена.
	Лампите светнаха. Някъде от дълбините на огромната сграда се разнесе набиращо скорост свистене като от реактивен самолет, който форсира двигателите си преди излитане.
	Аварийното захранване. Рой го беше чувал веднъж, но тогава просто изпробваха генератора. С огромна мощност, способен да обслужва целия обект, включително електрифицираната ограда. Беше разположен в отделна бетонна постройка, залепена за основната сграда. Работеше с течно гориво, което можеше да стигне за цяла седмица. И това го знаеше от подслушаните разговори между надзирателите, които не ги беше грижа дали някой ги чува или не. Рой обаче не пропускаше нищо. И го запомняше. Генераторът беше солиден и надежден, оборудван с всякакви защитни средства.
	Воят утихна. Заедно с него угасна и осветлението. В килията се възцари непрогледен мрак. Рой не беше в състояние да види дори собствените си ръце. Погледна през решетките. По коридора шареха надзиратели с включени фенерчета. Лишена от отопление, бетонната сграда бързо изстиваше. Рой започна да трепери и инстинктивно се зави с одеялото в безуспешен опит да се зарови още по-дълбоко в леглото. Но това беше безполезно. Нямаше къде да се скрие.


	Кавалкадата от черни джипове с държавни номера прекоси мостчето и с рев се насочи към главния портал. От него изскочиха шестима мъже, които се втурнаха към първия кръг на охраната. Огромната сграда зад тях тънеше в мрак, нарушаван единствено от бледите лъчи на луната и фенерчетата на надзирателите, които се опитваха да обезопасят периметъра. Навсякъде виеха сирени с портативно захранване.
	— ФБР! — обяви един от мъжете и размаха значката си. — Идваме за Едгар Рой. Веднага го изведете!
	— Какво? — объркано попита един от пазачите.
	Мъжът тикна значката и служебната си карта в лицето му.
	— ФБР! — повтори той. — Имате тотален пробив в сигурността, а Рой е федерален затворник първа степен. Пише го в придружаващите документи. В случай на криза за неговата сигурност отговаря единствено Бюрото. Отваряй или ще те арестувам на място!
	Пазачите бяха парализирани от появата на въоръжените мъже, облечени с бронежилетки и якета с надпис ФБР. След кратко колебание те ръчно отвориха портала и пропуснаха кавалкадата черни автомобили.
	На вътрешния вход ги очакваше новият директор, заел мястото на Карла Дюкс. Той заповяда на подчинените си незабавно да отворят последните заграждения и да предадат Едгар Рой на федералните агенти.


	Едгар чу отварянето и затръшването на вратите и тропота на тежки ботуши. Не вдигна глава, когато звуците приближиха неговата килия, не погледна към вратата, която се отвори без помощта на електрическото захранване. Тялото му безсилно се отпусна в здравите ръце, които го вдигнаха от леглото.
	Издърпаха го толкова силно, че главата му се удари в шлема на един от мъжете. Помъкнаха го по коридора.
	— Мърдай, задник! — изрева в ухото му един от агентите. — Иначе ще получиш дупка в черепа!
	Едгар Рой изпълни заповедта. Омекналите му крака се задвижиха на странни подскоци.
	Мракът препускаше около тях, насечен от викове и пронизителния вой на сирени. Прииска му се да запуши уши, но мъжете от двете му страни го държаха в желязна хватка.
	На главния вход го посрещнаха няколко лица, между които и това на новия директор, който с мъка сдържаше тържествуващата си усмивка. Масивният портал зееше отворен.
	После, за пръв път от месеци, Едгар Рой се озова под открито небе. Видя луната, чу рева на океана. Пое си дълбоко въздух.
	Но нямаше време да се наслади на тази малка порция свобода главно защото си даваше сметка, че изобщо не е свободен. Напъхаха го на задната седалка на единия от чакащите джипове, а от двете му страни се настаниха едри мъжаги. Турбодвигателят изрева, тежките гуми заскърцаха по чакъла. После гърбът му залепна за облегалката от рязкото ускорение. Мощният джип се стрелна през портала и за секунди набра сто километра.
	Прекосиха мостчето. Скоростта намаля и колата свърна вляво. Двете машини отзад я последваха. След десет минути стигнаха пътя, който щеше да ги изведе от района. Тъмен и безлюден, просто лента асфалт сред гората.
	После колата подскочи, сякаш се беше блъснала в нещо. Тресна експлозия, но Рой не усети ударна вълна. Машината потъна в гъст облак дим.
	Някой изкрещя. Колата се люшна надясно, после наляво. Мъжете от двете му страни се разкашляха. Нещо притисна ръката му. Студено дуло се заби в бузата му. Щракна зареден пистолет.
	Димът нахлуваше в купето. Вече не виждаше нищо. Сякаш беше в открита кабина на самолет, навлязъл в облаците. Долови напрегнатия вой на моторите на колите зад тях. Мъжете крещяха и псуваха, задавени от дима.
	Екна изстрел и той инстинктивно се сви. Стъклото до главата му се пръсна, отломките порязаха лицето му.
	Пое си дълбоко дъх и това беше последното нещо, което запомни.


	71

	Леко движение. Леко гадене.
	Отвори очи и зърна фигурата на сестра си, която шеташе в старата семейна кухня.
	После спомените му се прехвърлиха на по-скорошни събития.
	Видя лицето, което го гледаше от разкопаната дупка в хамбара. И отново сестра си в кухнята.
	Лицето на баща му. Лицето от дупката.
	Бяха свързани въпреки убеждението му, че това е невъзможно. В главата му цареше пълен хаос. Това не му се беше случвало досега. Никога.
	Едгар Рой отвори очи, но пак ги затвори поради острата болка, пронизала мозъка му. Размърда се и започна да се надига. Изпита чувството, че е потънал в дълбока вода. Всичко наоколо беше мокро и плъзгаво.
	— Еди?
	С усилие помръдна клепачи. Чувстваше се бавен, глупав и пиян. Все неща, които не беше изпитвал никога през живота си.
	— Еди? Можеш ли да се изправиш?
	Той го направи с огромни усилия и извърна глава.
	До него седеше Кели Пол. Намираха се на задната седалка на ван със затъмнени стъкла. Освен сестра му в купето имаше и други хора. Ванът не се движеше.
	На дясната предна седалка седеше висок мъж, а зад волана беше тъмнокоса жена със скептично изражение на лицето.
	Питър Бънтинг беше заел мястото до сестра му.
	— Добре ли си, Едгар? — обади се той. — Когато те измъкнаха, цялото ти лице беше в кръв.
	Рой докосна главата си и напипа бинтова превръзка.
	— Стреляха. Не ме улучиха. Това е от стъклата.
	— Всичко е наред, Еди — обади се сестра му. — Размина се на косъм, но сега всичко е наред.
	— Кееел? — провлачи той.
	Някак не му се вярваше, че се опитва да произнесе името на сестра си.
	— Спокойно, Еди. Поел си известно количество гаден газ. Трябва ти известно време за прочистване на дробовете. Веднага след това ще се почувстваш добре.
	— Ти ли го направи?
	— Страхувам се, че нямаше друг начин.
	Той усети нещо около глезена си. Или по-скоро не го усети. Погледна надолу. Оковите на краката му ги нямаше.
	— Реших, че вече няма да имаш нужда от тях — обади се Пол.
	Рой насочи поглед към тъмнокосата жена.
	Мишел срещна очите му в огледалото. Беше напрегната, с кобур през рамото. Седящият до нея Шон също изглеждаше загрижен.
	— Да се надяваме, че онези типове не бяха от ФБР — каза той, обръщайки се към Пол.
	Рой разтърка очи и направи усилие да прочисти мозъка си от отровата, объркването и неефективността.
	— Не бяха от ФБР — промърмори той.
	— Откъде знаеш? — обърна се да го погледне Шон.
	— Един от тях каза: „Мърдай, задник, иначе ще получиш дупка в черепа“.
	Думите му прозвучаха като възпроизвеждане на магнетофонен запис. Шон и Мишел с облекчение се спогледаха.
	— Ясно — кимна Шон. — Решително не са били от Бюрото.
	— Как разбра, че това изобщо ще се случи? — попита Мишел, обръщайки се към Пол.
	— Първият сигнал дойде от хората, които наблюдаваха обекта. Вторият беше екипът от електрокомпанията. Появиха се за някаква профилактика. Аз обаче научих, че такава е била извършена едва преди месец, а следващата е била планирана чак след три. Освен това работиха основно в пристройката с генератора.
	— Защо тогава изобщо са ги пуснали? — попита Шон.
	— Защото са имали разрешението на заместника на Карла Дюкс. Било му е платено, разбира се.
	— Значи задачата им е била да повредят електрозахранването и генератора?
	— Да — кимна Пол. — И са я изпълнили успешно.
	— А ти… — заекна Шон. — Ти повика на помощ свои приятели, така ли?
	— Познати — поправи го Пол. — Дойдоха, видяха и раздадоха няколко ритника.
	— Мислиш ли, че щяха да го убият? — попита Мишел и погледна към Рой в огледалото.
	— Вероятно да. А след това щяха да хвърлят вината върху Питър, мен или някой друг, който им е удобен. — Обърна се към брат си и попита: — При последната визита в „Кътърс“ те помолих да помислиш върху някои неща. Направи ли го?
	— Поиска да открия общи черти — кимна Рой и намести очилата си. — Открих четири такива, с известна връзка помежду си. Последните събития ми дадоха допълнителна информация, която включих във въпросните сценарии.
	Вече говореше сбито и ясно, повече като машина, отколкото като жив човек.
	— Четири сценария? — вдигна вежди Мишел.
	— Точно така. Първо, агент Мърдок намира смъртта си, защото е разбрал за съществуването на Е-програмата. Това не е дедукция, а твърдо установен факт, който чух от собствената му уста. Каза още, че се случва нещо лошо и той се нуждае от помощта ми, за да стигне до виновниците. Карла Дюкс беше отстранена, защото не е била съгласна с плановете за моето отвличане. Както се уверихме току-що, новият директор не е имал подобни скрупули. Зърнах го на излизане от „Кътърс“. Не го бива за покерджия, защото изражението му издаваше вина.
	— Но явно е бил убеден, че няма с кого да споделиш това — подхвърли Пол.
	— Точно така. Но да вървим нататък. Хилари Кънингам е била убита с цел вината да бъде хвърлена върху мис Максуел, а освен това и за да попречат на теб и мистър Кинг да се заемете сериозно със случая.
	— А Бърджин? — попита Шон.
	— Той е познавал убиеца си.
	— Защо мислите така?
	— Страничното стъкло е било свалено, а после вдигнато от убиеца. Научих това от сестра ми, с помощта на морзовата азбука.
	— А пък аз го научих от Шон — уточни Кели Пол.
	— Великите умове мислят еднакво — промърмори Мишел.
	— Обаче не знам кой го е убил — добави Рой. — Не разполагам с достатъчно данни. Вероятният сценарий е бил да го отстранят от следствието, за да го изолират. Нуждаели са се от време. — Замълча за момент, после добави: — Всъщност не виждам смисъл в това…
	— Защо? — попита Мишел.
	— Защото без Бърджин и Едгар в килията разследването няма как да тръгне — отговори Шон.
	— Точно така — потвърди Рой.
	— Слава богу, че Фостър и Куонтрел размахаха юмруци — обади се с мрачна усмивка Бънтинг. — От това имаме конкретна полза.
	— Но и вреда — отбеляза Пол. — Защото сега ще тръгнат да ни издирват.
	— Нима ще чакаме да ни открият? — попита Шон.
	— Не, разбира се. Напротив, минаваме в настъпление.
	— Как?
	— Знам как. Имам чувството, че цял живот чакам този миг. — Тя се извърна към Бънтинг и подхвърли: — А ти, Питър?
	— И аз се чувствам по същия начин.


	72

	Не след дълго пристигнаха в тайната квартира, осигурена от Кел и Пол.
	— От днес нататък всички ще издирват брат ми — обяви тя. — Това място е достатъчно отдалечено от арената на действията, но въпреки това ще се наложи да вземем пълни предохранителни мерки. Пипнат ли Еди, всичките ни планове ще рухнат.
	Шон огледа новото им убежище и поклати глава.
	— Според закона всички вече сме престъпници. Ще бъдем обвинени в подбуждане към престъпление — нещо, което едва ли някой от нас е очаквал. Със сигурност няма да се чувстваме удобно в тази роля.
	— Отлично те разбирам — обърна се да го погледне Пол. — Ако вие с Мишел имате проблем, можете да си тръгнете още сега. Никой не подозира, че сте замесени. Единствената ми молба е да не предавате Еди. Иначе с него ще бъде свършено.
	— Наистина ли си убедена, че не може да разчита на честен процес?
	— Той изобщо няма да стигне до съда, Шон. Няма да му позволят. Измъкнаха го от „Кътърс Рок“, за да го убият. Върне ли се там, много скоро ще го открият мъртъв в килията. И никой няма да потърси причините. Така ще стане.
	Шон стрелна с поглед Мишел.
	— Труден избор — въздъхна тя.
	— Аха.
	— Вече стигнахме твърде далеч, за да се откажем, Шон — добави партньорката му. — Освен това все още не знаем кой уби Бърджин. Разбирам, че това е важно за теб.
	Шон се обърна и срещна напрегнатия поглед на Кели Пол.
	— Оставаме, но при едно условие — заяви той. — Да не използваме сила срещу федералните власти и представителите на реда.
	— Срещу истинските федерални агенти — поправи го Мишел. — Защото вече имах случай да натръшкам неколцина фалшиви в Сентръл Парк и по време на една вечеря в Шарлотсвил.
	— Разбрахме ли се? — попита Шон, без да сваля поглед от Кели Пол.
	— Да — кимна тя.
	— Благодаря ви! — развълнувано промълви Бънтинг и го докосна по рамото.
	— Рано е за благодарности. Предстои ни дълъг и труден път.
	След като другите се оттеглиха в стаите си, Кели Пол остана насаме с брат си.
	— Радвам се да те видя, Еди — промълви тя. — Много ми липсваше. — Замълча за момент, после добави: — Все пак бих искала да се срещнем при други обстоятелства.
	— И ти ми липсваше, Кел. Даже много.
	— Трябваше да дойда много по-рано — сведе очи тя. — Преди да се случи всичко.
	— Била си заета.
	— Не чак толкова — въздъхна тя и го погледна в очите. — Аз съм тази, която те ангажира с Е-програмата. Лично те препоръчах.
	— Не бих казал, че съм изненадан.
	— Анализирал си ситуацията, а? — подхвърли с лека усмивка тя.
	— Нали знаеш, че в това ме бива.
	— Бънтинг буквално бълнуваше за теб.
	— Сигурно — въздъхна Рой. — Но никак не е лесно да бъдеш…
	— Господ?
	— Разбираш за какво става въпрос. Не е роля за обикновен смъртен, независимо колко ум има в главата си. Ние се съмняваме, имаме предразсъдъци и допускаме грешки.
	— Много хора дължат сигурността си на теб, Еди.
	— Не по-малко съм убил — поклати глава той.
	— Не директно.
	— Без значение.
	— Ти се опитваш да направиш света по-добър, по-сигурен и по-справедлив. Да, в резултат на решенията ти наистина умират хора, но в замяна далеч повече остават живи. Какво лошо има тук? Какво ще каже смайващият ти мозък по въпроса?
	— Логически погледнато, няма нищо лошо. Но въпреки това не е лесно.
	— Знам — облегна се в стола си Кели, помълча малко, после попита: — Имаш ли желание да продължиш?
	— Не знам. Нека първо видим дали ще оцелея.
	— Дали ще оцелеем. Ти и аз.
	— Ти и аз — тихо повтори Рой, очевидно доволен от думите й.
	— Аз те въвлякох в тая каша и аз ще те измъкна! — тръсна глава тя.
	— Моята закрилница — една чуто прошепна той.
	— Мога ли да те попитам нещо?
	— Да.
	— Защо предпочете да живееш във фермата след смъртта на мама? Можеше да я продадеш и да отидеш другаде.
	— Там беше моят дом.
	— И двамата знаем, че не е достатъчно основателна причина, Еди. — Тя направи кратка пауза, после добави: — Аз ходих там. Още преди да станеш Анализатор.
	— А къде съм бил аз?
	— На работа в данъчната служба.
	— Защо си ходила там в мое отсъствие?
	— Не знам. Може би се страхувах.
	— Страхувала си се да ме видиш? — помръкна лицето му.
	— Не, разбира се. По-скоро се страхувах да те видя там.
	— Беше отдавна, Кел.
	— Не толкова отдавна. Нито за мен, нито за теб.
	— Но ти се върна.
	— Знаех, че изобщо не трябваше да те оставям там — вдигна ръка тя. — Знаех го! При онова животно…
	— Той е мъртъв, Кел. Всичко свърши.
	— Никога няма да свърши, Еди! И двамата го знаем. Подобни белези остават завинаги. Аз така и не се омъжих. Не родих деца, защото не исках. Искаш ли да знаеш защо?
	Той кимна.
	— Защото не бях сигурна, че ще мога да ги закрилям. Така ми беше по-лесно. Проявих се като страхливка, Еди. Чисто и просто една страхливка!
	— Грешката не е била твоя, Кел.
	Пол скочи на крака и започна да обикаля около него.
	— Разбира се, че беше моя, Еди. Аз те изоставих. А после цял живот вършех опасни неща, за да се самонакажа. Но наскоро разбрах, че докато съм вършила тези неща, съм пропуснала нещо много важно.
	Изрече го на един дъх.
	— Какво?
	— Теб. — Тя коленичи пред него и хвана ръката му. — Забравих теб, Еди!
	— Не си ме забравила. Пишеше ми писма, понякога идваше да ме видиш.
	— Не е същото и ти го знаеш.
	Тя се отдръпна и закри очите си с длан.
	— Недей, Кел. Не бива да си тъжна.
	Тя отново скочи на крака.
	— Ще те измъкна от всичко това, Еди, обещавам ти! Дори с цената на живота си!
	Кели Пол се обърна и с несигурна крачка напусна стаята. А в главата на по-малкия й брат нахлуха мисли, с които дори необикновеният му ум не можеше да се справи.


	73

	Елън Фостър седеше в подземния бункер, предназначен за много дискретни срещи. Тук не се водеха записки, липсваха записващи устройства и други средства за наблюдение.
	Мъжът срещу нея я гледаше, без да отмества поглед.
	— Никога няма да разбереш колко ме вбеси всичко това! — каза тя.
	Мейсън Куонтрел не отговори. Пръстите му нервно почукваха по масата, а очите му не слизаха от лицето й.
	— Това беше най-доброто, на което съм способна — продължи тя. — А ти просто трябваше да си свършиш работата. Но какво стана? — Дланта й се стовари върху масата. — Какво стана, Мейсън?!
	Лицето на Куонтрел потъмня от приток на кръв.
	— Всички бяхме прецакани, Елън — отвърна той. — По всичко личи, че става въпрос за шпионин, който е успял да проникне в твоята операция още от самото начало. Аз нямам вина, защото изпълних абсолютно всичко, което зависеше от мен.
	— Не ставай смешен! Изиграха именно теб! Надхитриха те!
	— Надхитриха _ни_! — натъртено отвърна Куонтрел. — Теб и мен!
	Гневът напусна Фостър, но изражението й остана мрачно.
	— Не харесвам нито тона, нито думите ти, Мейсън! — остро каза тя.
	— Сега не е време да се караме, Елън — опита се да я успокои той. — Загубихме един рунд, нищо повече. В замяна спечелихме всички останали.
	— Те отмъкнаха Рой и така спечелиха решителния рунд! Има опасност да бъдем нокаутирани още в следващия!
	Дискретно прокашляне им напомни за третия човек, който присъстваше в бункера.
	— Според мен мистър Куонтрел е прав, госпожо министър — обади се Джеймс Харкс.
	Фостър се обърна и заби мрачен поглед в лицето му. Още не можеше да преглътне унижението от предишната нощ. Ако не беше провалът, със сигурност нямаше да го покани на тази среща.
	— Как стигна до това заключение? — попита с леден тон тя.
	— Според първоначалния план трябваше да отмъкнем Рой и да хвърлим вината върху Бънтинг и хората му. И на практика стана именно така. В този смисъл не е нужно да фабрикуваме вината му, защото тя е факт.
	— Точно така — кимна Куонтрел.
	Фостър вече клатеше глава.
	— Пропускаш един много важен детайл, по-точно фалшивия екип на ФБР, който измъкна Едгар Рой от „Кътърс“. Те бяха хора на Куонтрел и се проявиха като пълни идиоти!
	— Това е без значение — спокойно отвърна Харкс. — Фалшив или не, екипът на мистър Куонтрел се появи на сцената петнайсет минути след нападението срещу конвоя. Не бяха в състояние да си върнат Рой, но разчистиха терена преди появата на когото и да било друг. Следователно обществеността ще научи един-единствен факт, а именно, че някакъв фалшив екип на ФБР е извел Рой от „Кътърс“. В момента Рой е в ръцете на Бънтинг, тоест именно Питър Бънтинг стои зад цялата операция — обобщи Харкс.
	— Ами Кел и Пол? — рязко попита Фостър. — Няма как да не е замесена, защото става въпрос за брат й!
	— Вече знаем, че Бънтинг изобщо не е бил в болницата при съпругата си — обади се Куонтрел. — Всичко е било постановка за отвличане на вниманието ни.
	— След което семейството му минава в нелегалност — добави Харкс. — Планът е наистина добър.
	— Добър ли? — намръщено го изгледа тя. — Защо тогава не ръкопляскаш, Харкс?
	— Подценяването на противника е сериозна грешка, министър Фостър. Те са добри и ние трябва да го признаем. А после да се опитаме да бъдем по-добри от тях.
	— Добре, успяха да отмъкнат Рой — тръсна глава Куонтрел. — Но какво ще го правят? Той не знае нищо, което би могло да ни компрометира.
	— На всичкото отгоре има статут на избягал затворник и аз не виждам по какъв начин би могъл да го използва Бънтинг — добави Харкс. — Няма как да го върне в Е-програмата.
	— Което ни дава добър шанс да го приберем обратно — бавно се проясни лицето на Фостър.
	— Успеем ли, нищо няма да попречи на първоначалните ни планове — добави Куонтрел. — Рой ще умре, а вината за смъртта му ще бъде хвърлена върху Бънтинг. Това означава окончателен край на Е-програмата.
	Фостър стана и закрачи напред–назад.
	— Тази сутрин получих нещо, което значително ще ни улесни — подхвърли тя.
	— Какво? — втренчи се в нея Куонтрел.
	— Недвусмислено разрешение на президента да използваме всички средства за отстраняването на проблема.
	— Всички средства? — остро попита Харкс. — Лично от президента?
	— Именно — кимна Фостър. — Мисля, че то значително улеснява задачата ти, Харкс.
	Той погледна Куонтрел, после отново насочи вниманието си към Фостър.
	— Това означавали, че имам свобода на действие?
	— Защо питаш? Може би не се чувстваш готов?
	— Не. Просто искам потвърждение, че нещата ще станат така, както реша аз.
	— Аз нямам нищо против — обади се Куонтрел. — Наясно съм, че моите хора се провалиха, но съм готов да се доверя на високата ти репутация, Харкс.
	— А вие, госпожо министър? — попита Харкс.
	— Искам да се погрижиш за всичко. Не ме интересуват средствата, които ще използваш.
	— Кого да оставя жив?
	— Не съм сигурна, че искам някой от тях да остане жив — изненадано го погледна Фостър. — Защо да го правя?
	— Пак ще повторя, че настоявам за пълна яснота по всички въпроси.
	— Ще я получиш, Харкс — наведе се над него тя. — Искам смърт за Едгар Рой. Искам смърт за Питър Бънтинг, Кели Пол, Мишел Максуел и Шон Кинг. Достатъчно ясно ли се изразих?
	— Да.
	Тя се изправи и погледна Куонтрел.
	— Ако сме приключили, бих искала няколко минути насаме с Харкс. Трябва да уточним някои неща по един друг въпрос.
	Елън Фостър изчака оттеглянето на Куонтрел и седна на ръба на масата.
	— Снощи останах недоволна от теб. Поведението ти беше повече от странно.
	— Виждам, че наистина мислите така.
	— Какво би трябвало да означават тези думи?
	— Бих казал, че вашето поведение беше странно, но това едва ли ще ви направи впечатление.
	— Не съм свикнала да получавам откази.
	— Виждам.
	— Мога да превърна живота ти в ад.
	— Наистина можете — кимна Харкс.
	— Но мога да го превърна и в точно обратното.
	— Аз не съм проститутка, госпожо министър.
	— Ти си онова, което аз искам да бъдеш — отсече Фостър. — И така, как мислиш да се справиш със ситуацията?
	— Имам задача, която трябва да изпълня.
	— А след това?
	— След какво?
	Дългият й маникюр се плъзна по ръката му.
	— Искам те, Харкс. А когато искам нещо, аз винаги го получавам. Просто и ясно.
	— Защо? — вдигна глава и я погледна той.
	— Какво защо?
	— Вие можете да бъдете близка с посланици, сенатори или с някой от онези задници на Уолстрийт. На практика с всеки, с когото пожелаете. Защо аз? Какво изобщо означавам за вас?
	— Имала съм мъже от всички тези категории, които изброи. Но то е като при сладоледа. Винаги ти се иска да опиташ нещо различно. — Помълча за момент, приведе се към него и добави: — След изпълнението на задачата ще продължиш да работиш за мен така, както аз искам. Ясно ли е?
	— Да.
	— Много добре — погали го по бузата тя. — А сега върви да си вършиш работата.
	— Слушам.


	74

	— Той е на телефона, сър!
	Мейсън Куонтрел вдигна очи от документите пред себе си и учудено погледна секретарката, която се беше втурнала в кабинета му, без дори да почука.
	— Кой?
	— Питър Бънтинг!
	— Какво?! — стресна се той, моментално забравил текущата си работа. — Бънтинг ме търси по телефона?!
	— Да, сър. На първа линия.
	— Свържи се с охраната! Моментално да проследят номера!
	Жената кимна и забързано напусна кабинета.
	Куонтрел се втренчи в мигащата светлина на апарата пред себе си, изчака за миг и грабна слушалката.
	— Ало?
	— Здравей, Мейсън — любезно го поздрави Бънтинг. — Знам, че твоите експерти се опитват да засекат откъде се обаждам. Нямам нищо против това, защото боклуците, които продаваш на Пентагона на петдесеторна цена, просто няма как да пробият защитата ми. Но въпреки това ще бъда кратък.
	— Къде е Едгар Рой, Бънтинг?
	— Задаваш ми смешен въпрос, Мейсън. Особено на фона на онова, което се случи с твоите момчета.
	— Нямам представа за какво говориш, по дяволите!
	— Добре, добре, няма да спорим. Вероятно си представяш, че се намирам в Хувър Билдинг и този разговор се записва.
	— Съмнявам се, че изобщо ще посмееш да се доближиш до Хувър Билдинг, освен ако не бъдеш арестуван! Положението ти е доста сериозно, приятелю.
	— Мислиш ли? Аз пък съм на мнение, че твоето е направо отчайващо.
	— Никога не те е бивало в лъжите, Пит.
	— Беше огромен провал, да знаеш.
	— Кое?
	— Акцията на хората ти да измъкнат Рой. Нима е възможно да забравиш охранителните камери в „Кътърс“?
	Коремните мускули на Куонтрел леко се стегнаха.
	— Нямам представа за какво говориш.
	— За охранителните камери, Мейсън. Нали си спомняш какво е предназначението им? Да виждат и снимат.
	— Аз… От новините разбрах, че електрическото захранване е било изключено като част от плана за бягството… — Преглътна и тежко добави: — Твоят план!
	— Но „Кътърс“ е федерален обект със специално предназначение, а Мейн е един много зелен щат.
	— Това пък какво означава, по дяволите?
	— Нима не си забелязал слънчевите панели, Мейсън?
	Куонтрел не отговори.
	— Май не си си направил труда да отскочиш лично до там, Мейсън. Предпочел си да се довериш на лакеите си. Да, в „Кътърс“ действително разполагат с авариен генератор за ток, но освен него разчитат и на слънчевата енергия. Тя не е достатъчна да захрани обекта, нито дори електрическата ограда. Но в замяна на това захранва камерите, и то в продължение на цели двайсет и четири часа.
	— Слънчево захранване? — объркано повтори Куонтрел.
	— Точно така, Мейсън. Благодарение на него камерите са направили отлични снимки на хората ти. Въпреки фалшивите униформи и оборудване на ФБР лицата им се виждат съвсем ясно.
	— Не можеш да използваш това, Бънтинг! — отсече Куонтрел, но гласът му издайнически потрепна.
	— На практика се опитвам да ти посоча начин за измъкване, Мейсън.
	— Не ми трябва никакъв начин за измъкване, но защо, по дяволите, ще ми предлагаш подобно нещо? — засмя се пресилено Куонтрел.
	— Камерите са заснели двама души, които са бивши твои служители, Мейсън. Напуснали са съвсем наскоро. Нима си толкова затруднен, че не можеш да си позволиш външна помощ? Знам, че държиш директора в джоба си, но малките камъчета преобръщат каруцата. А ти си допуснал цели две фатални грешки: забравил си за камерите и си използвал проследими изпълнители.
	— Не вярвам нито дума от онова, което казваш!
	— Всъщност не те обвинявам.
	Куонтрел вдигна глава към мъжа, който се беше изправил на прага. Беше началникът на охраната, който мрачно поклати глава.
	Шефът на фирмата го отпрати с гневен жест.
	— Още ли си там, Мейсън? — развеселено подхвърли Бънтинг. — Май горилите току-що ти докладваха, че няма как да ме засекат, а?
	Куонтрел скочи с такава сила, че столът му отлетя назад. Главата му се въртеше във всички посоки, напразно търсейки електронните или човешки очи, които явно наблюдаваха действията му.
	— Успокой се, Мейсън. Няма нищо страшно. Не те виждам, но просто те познавам добре. Ти си предвидим човек.
	— Каква игра играеш, Бънтинг? — изрева извън себе си Куонтрел.
	— Не е игра, Мейсън. Но ти явно не проявяваш интерес към онова, което исках да ти кажа. Имам един последен въпрос: как ще реагираш, когато хората на Фостър дойдат да те арестуват?
	Този път коремът на Куонтрел болезнено се сви и той неволно се прегъна надве.
	— Фостър?
	— Нима си въобразяваш, че ще се отървеш с лекотата, с която ще го направи тя? Няма да стане, приятелю. Тази жена е твърде умна, за да го допусне.
	— Накъде биеш? — прошушна Куонтрел и безсилно се отпусна на стола.
	— Твоите горили свършиха и другата мръсна работа, нали? Имам предвид шестте трупа, заровени в хамбара на Рой, а по-късно и убийствата на Мърдок, Дюкс и…
	— Хей, чакай малко!
	— Изиграла те е, Мейсън. А сегашните събития са толкова обезпокояващи, че вероятно вече е активирала спасителния си план. Ще избърше пода с теб, приятелю. Наивната и лековерна министърка и коварният търговец на оръжие. Класика в жанра, която не би трябвало да те изненадва. По същия начин и ти постъпи с мен. Но аз поне проявих достатъчно разум да си плюя на петите. А ти си седиш в луксозния офис въпреки мишената, която е изписана на челото ти.
	— Ти… Нямаш никакви доказателства… Аз мога да… Имам много приятели…
	— И аз мислех, че имам — въздъхна Бънтинг. — Но Фостър успя да ги настрои срещу мен. В момента прави същото и с твоите приятели, а ти добре знаеш, че тя може да бъде безкрайно убедителна. Питам се дали вече е успяла да поиска извънредна среща с президента, за да го информира за предателството ти.
	— Какво предателство?! — процеди Куонтрел.
	— О, не ти ли казах? Днес сутринта госпожата е получила пълен набор от памет картите от камерите, придружен от подробен доклад за тяхното съдържание. Знам го от своя резервен информатор в „Кътърс“, когото предвидливо оставих в сянка до последния момент. Наречи го един добър подарък от мен. Като цяло ще бъде предостатъчно за една сурова присъда. Компанията ти ще бъде изхвърлена от списъка с държавните поръчки, което автоматично означава крах на целия ти бизнес, защото не се занимаваш с нищо друго. На теб обаче ще ти е все едно, защото ще се намираш в някоя голяма федерална клетка, чиито обитатели с удоволствие ще те приемат.
	— Но аз мога да проваля тази кучка! — изкрещя Куонтрел. — Знам много неща за нея!
	— Няма как да стане, Мейсън. Тя просто е по-умна от теб. Няма значение какво знаеш, защото тя е министър в действащото правителство, а твоята репутация не е от най-безупречните. Защо мислиш, че е избрала именно теб за подобна операция, глупако?
	Осъзнал какво го чака, Куонтрел усети как кръвта се опича от лицето му. Облиза пресъхналите си устни и тихо промълви:
	— Спомена за някакъв изход…
	— Да, така е. Искаш ли да го чуеш?
	Куонтрел се закашля, усетил сухота в гърлото си.
	— Да — прошепна той едва чуто.
	— Много добре. Не мърдай никъде и чакай да ти се обадя.
	Куонтрел понечи да изкрещи в слушалката, но Бънтинг вече беше затворил.


	75

	Благотворителният галаконцерт в Линкълн Сентър беше в разгара си. Участваха звезди и от двете крайбрежия. Като член на управителния съвет, съпругата на Питър Бънтинг беше хвърлила много усилия за организацията, но здравословното състояние не й позволи да присъства. Затова поканата й използваше друга дама.
	Висока и царствена, облечена в дълга рокля и с прибрана коса, от която се спускаха няколко немирни кичура, Кели Пол крачеше по коридора с чаша бордо в ръка. Макар да беше непозната за гостите, повечето от тях я оглеждаха с интерес.
	Имаше една-единствена причина за присъствието й тук и тя скоро я откри.
	Елън Фостър не се чувстваше особено добре. Не само поради проблемите с Едгар Рой, но и защото присъстваше на събитие, на което нямаше как да бъде център на вниманието. Тук нейната популярност беше ограничена, въпреки че едва ли някой друг в огромната сграда разполагаше с повече публична власт от нея. Разделени на групички, възбудените гости просто я заобикаляха, устремени към поредната холивудска или рок звезда.
	Фостър се разхождаше с чаша шампанско в ръце и крадешком оглеждаше лицата на хората, очаквайки някой от тях да я разпознае и евентуално да я заговори, за да изрази почитта си. Не намери такъв и след кратко колебание реши да се насочи към дамската тоалетна.
	Изправи се пред едно от огромните огледала с намерението да си сложи още малко червило.
	— Здравей, Елън — разнесе се един глас.
	Тя трепна и за миг се вцепени. В огледалото не се виждаше никой.
	— Няма да ни безпокоят, защото заключих вратата — обади се отново гласът.
	Фостър бавно се обърна.
	— Въоръжена съм! — обяви тя.
	— Не, не си.
	От сянката се появи високата фигура на Кели Пол. Дори на седемсантиметровите си токчета Фостър изглеждаше като джудже пред нея.
	— Кели Пол? — втренчи се в нея тя и поклати глава. — Трябва да си луда, за да правиш това!
	— Какво да правя? Да се изпишкам ли? Нима това вече е забранено в Линкълн Сентър?
	Фостър се облегна на гранитния плот и скръсти ръце пред гърдите си.
	— Мога да заповядам да те арестуват.
	— За какво?
	— За куп неща.
	— Бъди по-конкретна, ако обичаш.
	— Къде е брат ти?
	— И аз исках да ти задам същия въпрос.
	— Виж какво, нямам време за подобни игри.
	— Питър Бънтинг? — подхвърли Пол.
	— Какво за него?
	— Разбрах, че си го натопила здравата.
	— Напротив. Той сам си изкопа гроба.
	Пол вдигна ръце.
	— Ако желаеш, можеш да ме провериш за микрофони, но искам да бъдеш откровена.
	Фостър я изгледа така, сякаш си беше изгубила ума.
	— Трябва да се връщам на партито. Имай предвид, че хората ми охраняват всички изходи, ако случайно решиш да си тръгнеш. С интерес очаквам да разбера колко обвинения ще бъдат повдигнати срещу теб.
	След тези думи тя се обърна и тръгна към вратата.
	— Събитията около Мейсън Куонтрел стават все по-интересни, не мислиш ли?
	Фостър спря с ръка върху топката на бравата.
	— Кой? — преднамерено небрежно попита тя.
	— Президентът на Мъркюри Груп, съучастник в престъпленията ти.
	— Ужасно съм разочарована от падението ти. Преди време беше наистина добра, но сегашното ти представление е жалко и, извинявай, абсолютно аматьорско.
	— Бънтинг е умен мъж и никак не му беше трудно да надхитри Куонтрел — спокойно добави Пол. — Направи връзката и откри нужните доказателства. Куонтрел е наясно, че с него е свършено и отчаяно търси сделка с ФБР. Вероятно ще отгатнеш какво ще му поискат в замяна.
	Фостър просто стоеше и я гледаше.
	— И това ли е аматьорско представление, Елън?
	— Слушам те само защото се забавлявам — отвърна Фостър, но цялостното й поведение говореше друго.
	— Нещата много бързо ще излязат наяве — добави с равен глас Пол. — Куонтрел се готви да те предаде.
	— За какво по-точно? — успя да пусне една крива усмивка Фостър.
	Пол вдигна ръка и започна да изброява на пръсти:
	— Първо, за шестте трупа в хамбара. Второ, за убийството на адвоката и секретарката му. Трето, за смъртта на директора на затвора „Кътърс“. Четвърто, за ликвидирането на един полицай в Мейн. И накрая най-важното — за ликвидирането на един агент на ФБР. Момчетата в Хувър Билдинг наистина побесняват, когато убият някой от колегите им. Това не биваше да го правиш, Елън. Много важно, че е разбрал за Е-програмата. Защо ти трябваше да го ликвидираш? Човекът имаше три деца.
	— Отдавна не бях чувала толкова глупости накуп! — отсече Фостър.
	— Но въпреки това си още тук.
	— Защо ми разказваш тия неща?
	— Защото искам брат си обратно. Жив и здрав. Но за да стане, ми трябва твоята помощ.
	В очите на Фостър за пръв път проблесна несигурност.
	— Брат ти беше отвлечен от „Кътърс Рок“ от хора, които са се представили за агенти на ФБР — сухо рече тя. — Казано иначе — от теб!
	— Отлично знаеш, че са били хора на Куонтрел.
	— Но…
	— Какво „но“? Нима ти е пробутал някакви глупости от сорта, че планът се е провалил? Или че е изгубил брат ми? — Кели Пол направи крачка напред. — Искам си го, Елън. Искам си Еди жив и здрав! Уверявам те, че ще си го получа, по един или друг начин. — Тя замълча и се втренчи във Фостър, която беше запазила безизразното си изражение. — Куонтрел те е изиграл, нали? Казал е, че ще отвлече Рой и ще го ликвидира, а после ще накисне Бънтинг. Но Бънтинг вече е изпържен тотално. Любимата му Е-програма е прекратена, а това означава, че Еди вече не ти трябва. Можеше да го оставиш да гние в затвора и да забравиш за него. Защото вече си спечелила. Нима това не ти е минало през ума?
	Тя пристъпи още крачка напред и закова очи в лицето на далеч по-дребната Фостър.
	— Еди е невинен! Изобщо не ми пука за Е-програмата, но проклета да бъда, ако позволя брат ми да изгуби живота си заради безполезната ти победа над Питър Бънтинг! Вече трябва да си разбрала, че този човек те прати за зелен хайвер с фалшивия опит за самоубийство на съпругата си. А в момента със сигурност е някъде далеч, откъдето няма да го екстрадират обратно.
	— Истината е, че не знам къде се намира брат ти — бавно и отчетливо каза Фостър.
	— Значи напразно съм си губила времето с теб — въздъхна Пол и направи крачка назад.
	— Не разбирам какво искаш да кажеш — приглушено отвърна Фостър.
	— Ти си министър на вътрешната сигурност, за бога! Длъжна си да отчиташ някои неща! Но вместо това се забъркваш с Куонтрел. Кой ти даде тази блестяща идея? Знаеш, че Бънтинг направо го разори със своята Е-програма. От това би следвало да заключиш, че той е далеч от умствения капацитет на Бънтинг. Нима си допускала, че този човек ще клекне и ще се предаде? Та той може да схруска за закуска човек като Куонтрел. Зле си избрала съюзник, Елън. Много зле! Кой, по дяволите, ти даде този съвет?
	Фостър премина в тотално отстъпление.
	— Аз не бях… В смисъл… Винаги можем да открием Бънтинг…
	— Господи, нима не слушаш какво ти говоря? — прекъсна я Пол. — Твоите хора изпуснаха Бънтинг! Нямат представа къде е, разбираш ли? Просто е изчезнал!
	Фостър направи опит да каже нещо, но от устните й не излезе нито звук.
	— Успяла си да го притиснеш в ъгъла, но хора като него винаги имат резервен вариант. А Куонтрел е проявил глупостта да му го предложи. В същото време е бил достатъчно умен, за да забележи нещо, което е убягнало на теб.
	— Какво искаш да…
	— Едгар Рой. Истинска Е-шестица, единствен в света. Имаш ли представа за цената, която враговете на тази страна биха платили за него? Знаеш ли за колко би го продал Куонтрел?
	— Той никога няма да работи за друга държава.
	— Кой? Брат ми или Куонтрел?
	— И двамата.
	— А случайно да ти е известно, че в началото на бизнеса си Куонтрел за малко не е бил лишен от лиценз за държавни поръчки, защото е продал на Китай голямо количество забранени за износ оръжейни части? Измъкнал се е благодарение на отличните си адвокати, които са хвърлили вината върху негов подчинен. По принцип този човек е готов да продаде и майка си на Ким Чен Втори, стига да има печалба. От друга страна, брат ми наистина не би работил съзнателно за чужда държава, но нима допускаш, че руснаци, севернокорейци или сирийци не разполагат с начини да го принудят? Техните методи за изтезание са първобитни, но това съвсем не намалява ефикасността им. Повярвай ми, изпитвала съм ги на собствения си гръб.
	— Искаш да кажеш, че Куонтрел…
	— Разбира се, че играе двойна игра и те мами. Това е в кръвта му. А сега, след като Бънтинг му разказа играта, можеш да бъдеш сигурна, че ще те бутне под автобуса, за да се отърве. На това му викат „домино за възрастни“. За съжаление брат ми няма полезен ход в тази игра. Превърнал се е в пречка, а такива хора рядко остаряват.
	Фостър леко се олюляваше на седемсантиметровите си токчета.
	Пол отмести ръката й от топката и отключи вратата.
	— Съжалявам, но явно си проявила глупава недалновидност и това те прави безполезна за мен — хладно подхвърли тя. — Ще се наложи да потърся други варианти. А и какво можеш да направиш от затворническата килия?
	Посочи с пръст ъгълчето на устата й и добави:
	— Тук малко си прекалила. Може би ще коригираш линията, за да ти е удобно да отпиваш от чашата, която държиш в ръката си.
	След тези думи тя излезе и затвори вратата след себе си.


	76

	Мишел беше зад волана.
	Шон държеше пушката.
	Едгар Рой седеше отзад.
	Пътуването беше дълго, но не спряха нито веднъж. Дори и за отскачане до тоалетната. Най-накрая отбиха по някакъв третокласен път и Мишел намали скоростта.
	— Когато поехме насам за първата среща с Кели Пол, Бънтинг ни увери, че успеем ли да се доберем до тук, значи сме се измъкнали — каза тя и намръщено добави: — Но въпреки това не мога да се отърва от обзелата ме параноя.
	Шон кимна и внимателно огледа околността. Мястото беше идеално за засада.
	— При равни други условия това е по-добре, отколкото да отседнем в мотел.
	— Само ако не бъдем убити — обади се Рой.
	Шон изненадано го погледна. Почти през цялото време на пътуването високият мъж беше мълчал.
	— Големи сте умници, няма що — иронично подхвърли Мишел, изключи от скорост и стрелна с поглед партньора си. — Какъв е планът?
	— Винаги мога да се промъкна на мястото. Ако някой ни чака там, ще убие мен, а вие ще успеете да се измъкнете.
	— Звучи ми добре.
	— Пошегувах се.
	— Знам. Ще отида аз.
	— Няма да ти позволя, Мишел.
	— Не си спомням да съм поискала разрешението ви, ваше височество.
	— Винаги ли разговаряте по този начин? — обади се Рой.
	Двамата се втренчиха в него.
	— Какъв начин? — остро попита Мишел.
	— Няма значение — поклати глава Рой и сведе поглед към ръцете си.
	— Можем да минем с колата и да проверим дали някой ще тръгне след нас — предложи Шон.
	— А можем и да установим наблюдателен пункт на отсрещния хълм, откъдето да следим какво става — добави Мишел.
	— Или просто да го направим по традиционния начин.
	— Какво означава това? — попита Рой.
	— Да си стоим във вана и да чакаме — поясни Мишел. — Но без да отваряме вратите на непознати.
	Приближиха къщата едновременно отпред и отзад. Десет минути бяха достатъчни да се уверят, че всичко е спокойно. Фермата беше празна и изглеждаше по същия начин, по който я бяха заварили при предишното си посещение. Мишел вкара вана в хамбара отзад, а после двамата с Рой тръгнаха към къщата. Тя не забрави да затвори портата след тях.
	— Това ли е домът на сестра ми? — попита Рой и се огледа.
	— Засега. Предполагам, че тя не се задържа дълго на едно място, нали?
	— Така е.
	— Но въпреки това сте си останали близки. Тя рискува много, за да ти помогне.
	— Винаги ме е закриляла.
	Появилият се откъм предната веранда Шон долови последните им думи.
	— Винаги ли си се нуждаел от закрила? — попита той.
	— Предполагам, че да.
	— Дайте да влизаме — озърна се Мишел. — Това място е истински рай за снайперистите.
	Вътре завариха пълен килер с храна, солиден запас от дърва за камината, топли палта и ботуши, фланелени ризи, пижами и чисти чаршафи по леглата.
	Мишел вдигна едно от палтата.
	— Мисля да облека това още сега. Навън е студено, а и тук не е много по-топло.
	— Ще запаля огъня — рече Шон.
	— Ако искате, аз мога да сготвя нещо — обади се Рой.
	— Можеш да готвиш? — стрелна го с поглед Мишел.
	— Да, но няма проблем, ако държиш ти да го направиш.
	— По-добре ти — побърза да вметне Шон, без да обръща внимание на отровния поглед, който му хвърли Мишел.
	След като хапнаха свински пържоли със зеленчуци и си отрязаха по едно парче готов ябълков пай, който откриха във фризера, всички се настаниха пред пламтящия огън в камината.
	— Някакви новини от Кели или Бънтинг? — попита Мишел.
	— Току-що получих съобщение — кимна Шон. — Осъществили са успешен контакт и всичко изглежда наред.
	— Изправили са Фостър и Куонтрел един срещу друг — кимна Рой, без да отмества очи от пламъците.
	— Сестра ти ли ти каза? — погледна го изненадано Шон.
	— Не, но това е най-очевидният план. Два пъти съм се срещал с Фостър, която е една високомерна жена, истинска мегаломанка. Докато Мейсън Куонтрел е просто алчен и завистлив. Двамата заедно са наистина смъртоносна комбинация.
	Шон хвърли още един пън в огъня и се премести по-близо до него.
	— Разкажи ми за труповете в хамбара — рече той.
	— Защо? — обърна се да го погледне Рой.
	— Ние сме частни детективи. Тед Бърджин ни нае да ти помогнем. Опитваме се да направим именно това, но за целта ни е нужна повече информация. Едва сега имаме възможност да си поговорим.
	Рой свали очилата си и ги почисти в ризата. После се облегна назад и започна:
	— Бях излязъл да се разходя преди вечеря както обикновено. Дълго време не бях влизал в хамбара и изведнъж ми хрумна да го направя. Отначало всичко ми се видя нормално, но после забелязах изровената пръст в единия край. Взех лопатата и започнах да копая. Исках да видя какво има там. Така видях лицето. Чух сирените в мига, в който исках да позвъня в полицията. Арестуваха ме. Всъщност не мога да ги обвинявам. Труповете бяха там, а аз държах лопата. Със сигурност съм приличал на човек, който току-що ги е закопал там, а не обратното.
	— И тогава реши да се затвориш в…
	— Да — притеснено кимна Рой. — Оттеглих се във вътрешния си свят.
	— Но помниш какво се случи, нали? — попита Мишел.
	— Аз не забравям нищо. Помня първата килия, в която ме затвориха. Помня и появата на мистър Бърджин, който пое защитата ми. Той положи неимоверни усилия. Понякога ми се искаше да поговоря с него, но се страхувах. — Рой замълча за миг, после поклати глава. — Много съжалявам за смъртта му. Убиха го заради мен, разбира се.
	— Значи Фостър и Куонтрел са заровили труповете в хамбара ти, за да те обвинят?
	— Ценя презумпцията за невинност, която се усеща в думите ти.
	— Никога не прибягвам до презумпции — отвърна Шон. — Но в твоя случай всичко се е подреждало с подозрителна лекота. Бих се обзаложил, че си бил под непрекъснато наблюдение. Ченгетата само са чакали да влезеш в хамбара, за да ти щракнат белезниците.
	— А доколкото те познаваме, ти си твърде умен, за да се оставиш да те заловят на местопрестъплението — добави Мишел.
	— Добре, Фостър и Куонтрел са ти поставили капан — кимна Шон и закова поглед в лицето му. — Били са убедени, че това е напълно достатъчно. Но сега са изправени един срещу друг. Какво ще последва според теб?
	— Досието на Фостър е безупречно, докато Куонтрел е доста компрометиран — без забавяне отвърна Рой. — При равни други обстоятелства Куонтрел ще реагира доста по-спокойно от Фостър.
	— Иначе казано, той е свикнал да нарушава правилата — подхвърли Мишел.
	— Именно. Първата му реакция ще бъде да оцелее и да запази бизнеса си. Докато Фостър ще действа под влияние на гнева и най-вероятно ще заложи всичките си чипове на една карта. Съществува обаче и друга вероятност — да се оттегли от битката с надеждата, че бурята ще премине.
	— Лично аз силно се съмнявам — възрази Мишел. — Когато човек стигне до върха на могъща структура като МВС, той едва ли може да се задоволи с ролята на пасивен наблюдател. Особено пък ако е жена.
	— Съгласен съм с теб — кимна Рой. — Което означава, че тя ще действа изключително агресивно, за да обърне нещата в своя полза.
	— Значи отново ще използва връзките си, за да получи необходимата подкрепа, а и за да окаля Куонтрел — заключи Шон.
	— Така е — погледна го Рой. — В това отношение тя има значително предимство. Ако се наложи, лесно ще си уреди среща с президента или с директора на ФБР. Нещо, което е невъзможно за Куонтрел. Той явно го съзнава и ще играе в рамките на възможностите си.
	— Които са? — вдигна вежди Шон.
	— Оперативната работа. Фостър никога не би използвала служители на МВС за убийствата или за моето отвличане. Но наемниците на свободна практика не са толкова придирчиви. Те са верни на онзи, който им плаща.
	— За какво ще ги използва Куонтрел? — присви очи Мишел.
	— Да издирят мен, да убият Бънтинг и сестра ми. А ако обстоятелствата го налагат — да отстранят и Фостър.
	— Нужна е доста дързост, за да ликвидираш един министър на вътрешната сигурност — отбеляза Шон.
	— Не чак толкова, особено ако няма какво да губиш — отвърна Рой. — Не е нужно да си гений, за да го проумееш.


	77

	Елън Фостър седеше на стола си в бункера под сградата на МВС. Над нея се трудеха хиляди държавни служители, които имаха грижата да пазят страната от външни и вътрешни врагове. При нормални обстоятелства тя също трябваше да е там и да ръководи тази нестихваща битка, която обикновено запълваше целия й живот.
	В момента обаче я интересуваха съвсем други неща.
	Пред нея стоеше Джеймс Харкс.
	Тя вече беше споделила с него всичко, което Кели Пол й беше казала в тоалетната на Линкълн Сентър. Той й бе задал няколко уточняващи въпроса, но през по-голямата част от времето мълчеше и слушаше. Сега тя го гледаше с надеждата на удавник, готов да се хване и за сламка.
	— Нещата коренно се промениха — прошепна тя. — Какво ще правим?
	— Зависи какво искате да постигнете.
	— Искам да оцелея, Харкс! — остро отвърна Фостър. — Нима не го разбираш?
	— Има много начини за оцеляване, госпожо министър. Искам да знам кой от тях ще изберете.
	Тя премигна, най-сетне проумяла какво означава това.
	— Искам не само да оцелея, но и да запазя кариерата си. Просто и ясно.
	Харкс бавно кимна.
	— Ще бъде много трудно — откровено заяви той.
	Фостър неволно потръпна.
	— Но не и невъзможно, нали?
	— Не и невъзможно — кимна Харкс.
	— Кели Пол твърди, че Куонтрел се опитва да сключи сделка и да ме хвърли на вълците.
	— Не се съмнявам, защото много добре знам какво представлява като човек. Но за разлика от вас той има ограничен достъп до хората, които вземат решенията.
	— Работата е там, че аз вече бях приета от президента и го запознах с плановете си за отстраняването на Бънтинг. А той ги одобри и ми даде пълна свобода на действие.
	— Което ще рече, че ако сега се появите в Белия дом с обвинения срещу Куонтрел, президентът ще престане да ви вярва, така ли?
	— Точно така. Ще заприличам на лъжливото овчарче.
	— Може би ще успеете да решите проблема с онова, което вече споменахте.
	— За какво говориш? — остро попита тя.
	— Президентът ви е дал пълна свобода на действие.
	— А Куонтрел?
	— Част от неизбежните загуби. Не е толкова трудно, колкото звучи. Отстраните ли Куонтрел, проблемите ви са решени. Няма компрометиращи факти срещу вас. Той си отива и пътят е чист.
	Фостър се замисли.
	— Може би ще се получи — кимна най-сетне тя. — Но как ще го обясним?
	— Вече сме окаляли Бънтинг с всичко, за което сме се сетили. Защо не и с това? Нещата изглеждат напълно естествени. Двамата са непримирими съперници и всички го знаят. Няма да е трудно да съберем доказателства за ненавистта на Бънтинг към Куонтрел.
	— Значи отстраняваме Куонтрел и хвърляме вината върху Бънтинг?
	— Да.
	— Но Кели Пол твърди, че той отдавна е изчезнал.
	— Наистина ли вярвате на всичко, което ви е казала?
	— Ами… — Тя млъкна за момент, после притеснено промълви: — Май някои неща ми се губят…
	— Подложена сте на огромен стрес, но трябва да се справите с него, госпожо министър. Иначе няма как да оцелеете.
	— Седни, Джеймс, моля те. Престани да стърчиш пред бюрото ми.
	Харкс се подчини.
	— Как ще го направим? — умолително го погледна тя.
	— За да се получи нещо, Бънтинг трябва да е налице и да участва в играта.
	— Защо?
	— Защото не е от хората, които се оттеглят с подвита опашка. Доколкото ми е известно, в момента той работи с Кели Пол и екипа й.
	— С Пол? Но защо?
	— Бънтинг се срещна с Шон Кинг. Веднага след това аз го притиснах със заплахи срещу семейството му. Той реагира с фалшивия опит за самоубийство на жена си. Ако действително е избягал, щеше да вземе и семейството си. Дори вие признавате, че много се грижи за тях.
	— Има логика в думите ти — призна Фостър.
	— Не забравяйте, че целият този театър се разигра веднага след срещата му с Кинг.
	— Не е случайно, така ли?
	— Няма нищо общо със случайността — кимна Харкс. — Останалото е очебийно. Кинг и Максуел помагат на Едгар Рой. Доказателство за това е посещението им в „Кътърс Рок“ заедно с Пол. Явно работят заедно, а Бънтинг вече се е присъединил към тях.
	— С какви мотиви?
	— Госпожо министър, ако трябва да бъдем откровени, той е невинен. И е успял да ги убеди в това. А Кинг и Максуел отдавна би трябвало да са наясно, че Едгар Рой не е убивал никого. Шансовете на Бънтинг са ограничени, а Пол и вероятно Кинг и Максуел му предлагат изход. Признавам, че все още не знам какъв е той.
	— Много ми се иска да получим потвърждение, че тези хора работят заедно.
	— Вече го имате. Появата на Кели Пол в Ню Йорк.
	— Какво искаш да кажеш? — остро попита тя.
	— Пол е използвала поканата на мисис Бънтинг, за да присъства на благотворителния галаконцерт. Ние вече знаем, че Пол, Кинг и Максуел действат като екип, а това означава, че разполагаме с неоспоримо доказателство за връзката между Пол и Бънтинг.
	— По дяволите! Как съм могла да пропусна подобно нещо?!
	— Нали затова съм тук?
	Фостър се усмихна и докосна ръката му.
	— Благодаря ти.
	— Сега трябва да открием стръвта, с която да ги измъкнем на светло. Тя трябва да е нещо ценно за тях. Предстои ми да извървя дълъг път, за да оправя нещата.
	Той я погледна изпитателно.
	— Мисля, че разполагам с онова, което ни трябва — кимна Фостър, написа нещо на таблета пред себе си и го извъртя към Харкс. На дисплея се виждаше килия с един-единствен обитател.
	— Това е моят коз — тържествуващо обяви тя.
	Стените и подът на помещението бяха бетонни. Обзавеждането се изчерпваше с тясно легло и тоалетна чиния в ъгъла.
	Меган Райли седеше на леглото и почти не приличаше на себе си.


	78

	Лъчите на залязващото слънце удължаваха сенките. Съвсем скоро щеше да се мръкне. Шон хвърли още дърва в огъня и разрови жарта. Рой го изчака да седне на мястото си и подхвърли:
	— Кел ви е разказала за Е-програмата, нали?
	— Да.
	— А за Стената?
	— Не.
	— Тя представлява гигантско количество едновременно подадени данни. Аз ги поемам от огромен екран, пред който седя по дванайсет часа в денонощието.
	— Какво имаш предвид, като казваш гигантско количество? — попита Мишел.
	— Всички данни, събрани от американското разузнаване и съюзниците ни по света, които споделят информация с нас.
	— Това не е ли твърде много? — попита Шон.
	— Повече, отколкото можеш да си представиш.
	— А какво правиш с тях? — пожелае да узнае Мишел.
	— Анализирам ги, обединявам постоянните величини и пиша доклад. Те проверяват заключенията ми, които впоследствие стават гръбнак на съответния план за действие на американската политика в различните точки на света. Всичко това става доста бързо.
	— Благодарение на ейдетичната ти памет?
	— Всъщност на нещо повече — скромно отвърна Рой.
	— Какво може да бъде повече от нея? — учуди се Мишел.
	— На практика пълна ейдетична памет се среща доста рядко. Много хора са в състояние да запаметяват нещата, които виждат, но не всичко. Освен това тази памет има свойството да намалява с времето. Аз обаче не забравям нищо.
	— Никога? — погледна го с недоверие Шон.
	— За нещастие малко хора си дават сметка, че искат да забравят голяма част от спомените си.
	— Това мога да го разбера — кимна Мишел и улови погледа на Шон, изпълнен със симпатия.
	— Имаш ли нещо против да те изпитам? — попита Шон.
	— Свикнал съм да ме изпитват.
	— Как се казва полицейският служител, който те арестува в хамбара?
	— Кой по-точно? Бяха петима.
	— Първият, който е говорил с теб.
	— На табелката му пишеше Джилбърт.
	— Номер на значката?
	— Осем-шест-девет-три-четири. Оръжието му беше деветмилиметров зиг-зауер с пълнител за дванайсет патрона. Нокътят на дясното му кутре растеше навътре. Ако искаш, мога дати продиктувам имената и служебните номера на останалите полицаи. А понеже изпитваш паметта ми, ще добавя, че по време на триста и двайсетте километра, които изминахме до тук, изпреварихме сто шейсет и осем автомобила. Искаш ли да ти изброя откъде беше всеки един от тях? Деветнайсет от Ню Йорк, единайсет от Тенеси, шест от Кентъки, три от Охайо, седемнайсет от Западна Вирджиния, по един от Джорджия, Южна Каролина, окръг Колумбия, Мериленд, Илинойс, Алабама, Арканзас, Оклахома, две от Флорида и останалите от Вирджиния. Мога да ти кажа по колко човека имаше във всяка от тях и дати ги опиша. Ако желаеш, ще ги подредя по щати.
	— Боже мили! — зяпна Мишел. — А аз не помня какво съм правила миналата седмица! Къде побираш всичко това?
	— Виждам го в главата си. Просто трябва да изтегля онова, което ми трябва.
	— Като картонче в библиотека?
	— Не, по-скоро като дивиди. Виждам информацията, която се съдържа на диска. Мога да я спра, да я пусна на бързи обороти или да я върна обратно.
	— Добре, ясно — кимна Шон, но недоверието му остана. — А можеш ли да опишеш тази къща отвън, хамбара и земята около него?
	Отговорът на Рой дойде светкавично. А последвалото заключение беше направо зашеметяващо.
	— Източната страна на покрива на хамбара е покрита със сто и четиринайсет керемиди. Четвъртата на втория ред от горе на долу липсва, а също така и шестнайсетата на деветия ред отпред. Лявата панта на вратата на хамбара е нова. На поляната източно от къщата растат четирийсет и едно дървета. Шест от тях са изсъхнали, а други четири умират. Най-голямото от тях е магнолия. Очевидно сестра ми не обича да се занимава с градината.
	— Последните четирима президенти на Узбекистан?
	— Това е подвеждащ въпрос. Президентската институция на тази страна е създадена през хиляда деветстотин деветдесет и първа година, след разпадането на СССР. От тогава те имат само един президент, който се казва Ислам Каримов. — Обърна се да погледне Шон и с лека усмивка добави: — Избра Узбекистан, защото това е най-затънтената страна, за която се сещаш в момента, нали?
	— Горе-долу е така — кимна Шон.
	— Но нещата не опират единствено до запаметяване на фактите — добави Рой. — Те трябва да бъдат анализирани.
	— Дай ни един пример — обади се Мишел.
	— След поредния анализ на данните от Стената аз препоръчах на правителството да помогне на афганистанците да увеличат маковите посеви.
	— Но защо? — учудено попита Шон. — Нали макът се използва за производство на опиум, който е основната съставка на хероина?
	— Когато се включих в Е-програмата, Афганистан беше в окаяно състояние поради някаква болест по посевите. Добивите на мак бяха спаднали с трийсет процента.
	— Нима това е лошо? — попита Мишел.
	— В случая — да. Какво става, когато има недостиг от определен продукт?
	— Цената му се вдига — отвърна Шон.
	— Точно така. Деветдесет и два процента от дохода на талибаните се формира от продажбата на опиум. Но благодарение на споменатата болест техните печалби са нараснали с близо шейсет процента. Това им дава много повече ресурс, който да хвърлят срещу нас. В медиите се появи информация, според която силите на НАТО предприемат мерки за унищожаване на маковото производство. Аз обаче стигнах до заключението, че това е по-скоро дело на самите талибани, които целят рязкото вдигане на цената.
	— А защо реши, че е така?
	— На Стената се появи статия, публикувана в някакво неизвестно аграрно списание. В нея се споменаваше за учен, които никога не е крил симпатиите си към талибаните. Та този учен заминал за Индия, където въпросната зараза се е появила шест месеца по-рано, а после се разпространила в областите Хелманд и Кандахар. Пренесъл я в Афганистан и научил талибаните да я използват. Затова препоръчах на правителството на САЩ да вземе мерки за ликвидиране на епидемията и да насърчи местното население към засяването на по-големи площи с мак. Още следващата година се очаква значителен спад на цената на опиума, но за всеки случай им приготвих и една малка изненада.
	— Каква е тя?
	— Хибридни семена, които виреят много добре в афганистанския климат и дават отлична реколта. Но когато нещата опрат до извличане на опиум, крайната продукция не е хероин, а нещо, което е много близо до аспирина. Оттук макът се превръща в онова, което винаги е бил — едно красиво цвете.
	— И ти си предложил всичко това? — ахна Мишел. — Но как?
	— Стената ми доставя всичко, от което се нуждая. Към това обаче добавям и неща, които съм научил сам. Когато за пръв път се натъкнах на въпросния хибрид, той беше едно обикновено семе. Никой не го свързваше с производството на мак, а още по-малко с печалбите на талибаните. След като се запознах в детайли със свойствата му, не се поколебах да го предложа като тактически ход с евентуални стратегически последствия.
	— В смисъл? — сбърчи вежди Шон.
	Рой намести очилата си. Приличаше на разсеян професор, изнасящ поредната лекция пред студентите си.
	— Работата е там, че отдавна вече не става въпрос за търсене и предлагане, нито пък за спекулация с цените — отново поде той. — Ако криминалните структури по света не могат да разчитат на стабилна реколта в Афганистан, те незабавно ще спрат да купуват от там. Това ще разгневи големите наркокартели, които ще бъдат бесни на талибаните за проваленото производство на хероин. Става въпрос за милиарди долари. Ще последват жестоки санкции. Ще бъдат избити голяма част от талибанските главатари. Ликвидирането на производството на опиум ще доведе до засяването на други растения с наркотичен ефект. Но това изисква огромни средства, а печалбата ще бъде далеч по-малка. Оттук и финансирането на терористите, които воюват с нас, ще бъде последна грижа за големите наркобарони.
	— Впечатлена съм — промълви Мишел.
	— Аз виждам гората, но виждам и всяко отделно дърво в нея. Нещата са взаимосвързани, като във всяка екосистема. Аз виждам отделните връзки, дори и онези, които на пръв поглед нямат нищо общо една с друга.
	— Можеш да се превърнеш в абсолютен хит в предавания като „Заплаха“ — облегна се назад Мишел.
	Рой прие идеята с видима тревога.
	— Няма как да стане! Ще бъда толкова нервен, че сигурно ще започна да заеквам.
	— Нервен ли? — учудено го погледна Шон. — Но това е само телевизионна игра! А ти формираш политиката на Съединените американски щати!
	— Но не се състезавам с никого — поклати глава Рой. — Не е същото.
	— Добре, щом казваш — предаде се Шон, но съмненията му останаха.
	— Нашите спътници висят над всяка точка на земното кълбо. Голяма част от онова, което виждам на Стената, представлява материал на живо за събитията в съответната страна. — Рой замълча за миг, после добави: — Сякаш съм Господ Бог, който наблюдава своите творения и от време на време изпраща мълнии към онези, които заслужават това. В личен план обаче това изобщо не ме вълнува.
	— Сигурно е така — промълви Мишел, отправила поглед в огъня. — Но при мисълта, че някой ме наблюдава от петстотин километра височина, направо ме побиват тръпки.
	— Те не наблюдават всичко и всички, Мишел — успокоително се обади Шон. — Няма как да стане, защото на тази планета живеят повече от шест милиарда души.
	— Така ли? — стрелна го с поглед Мишел. — Но въпреки това могат да наблюдават, когото си искат. Помниш ли как се промъквахме към къщата на Едгар? Никой не ни проследи, никой не можеше да ни види. Но въпреки това се появиха онези бандити. Откъде са разбрали, че сме там? Бас държа, че домът на Едгар е бил обект на наблюдение!
	— Наблюдение ли? — вдигна глава Рой. — На къщата ми?
	— Да — отсече Мишел. — Не виждам друг начин.
	Очите на Рой изглеждаха огромни зад очилата. По стъклата им пробягваха отраженията на палави пламъчета.
	— Мислите, че домът ми е бил обект на спътниково наблюдение двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата?
	Двамата партньори се спогледаха.
	— Не знам — призна Шон. — Защо питаш?
	Рой гледаше в огъня и мълчеше.
	Шон бавно разбра за какво става въпрос.
	— Чакай малко! — сепна се той. — Ако това е вярно, защо спътникът не е засякъл хората, които са подхвърлили труповете в хамбара ти?
	Рой потръпна, вцепенението го напусна.
	— Има само един отговор на този въпрос — промълви той. — Някой е дал команда на спътника да гледа в друга посока, докато това се е случвало.
	— Подобна заповед задължително ще остави следа върху хартиен носител, защото може да бъде издадена само от най-високо място — поклати глава Шон.
	— Например от министъра на вътрешната сигурност — добави Рой.


	79

	— Какво е положението? Зле ли е?
	Мейсън Куонтрел седеше в дълбокото кожено кресло на луксозния си частен самолет, който всъщност беше Боинг 787 „Дриймлайнър“, преустроен по вкуса на щастливия си собственик. На опашката му беше изрисуван бързоногият Меркурий, символ на огромната му компания. Фактически този боинг беше далеч по-голям и по-скъп от гълфстрийма на Питър Бънтинг, но милиардер като Куонтрел можеше да си позволи и най-луксозните играчки на пазара. Всъщност голяма част от цената беше платена от Чичо Сам.
	— Доста — отвърна единственият друг пътник в салона.
	Джеймс Харкс се облегна назад и отпи глътка минерална вода. За разлика от него Куонтрел вече довършваше втория си бърбън със сода. Президентът на компанията изглеждаше ужасно, с огромни торбички под очите.
	— Тя ще ви удари с цялата си ярост, мистър Куонтрел.
	— Но защо? — безпомощно разпери ръце магнатът. — При последната ни среща всичко изглеждаше наред. После ми се обади Бънтинг. На директния ми телефон в офиса. Мръсното копеле най-безочливо ме покани да проследя обаждането!
	— А вие не успяхте?
	— Не — мрачно въздъхна Куонтрел. — Тоя тип винаги е бил добър в шпионските неща. Знаеш ли, че го измъкнах направо от студентската скамейка в Станфорд, където защитаваше докторат?
	— Не. За пръв път го чувам.
	— Преди това беше стипендиант в Оксфорд. Бе завършил колеж за по-малко от три години и вече беше попаднал в полезрението на специалистите с една публикация за нарастващата заплаха от глобалния тероризъм и начините за борба с него. Много задълбочен труд, който почти предсказва събитията от единайсети септември двайсет години преди да се случат.
	— А вие го привлякохте да работи за вас?
	Самолетът се наклони наляво и започна плавно да се спуска.
	— За три години — кимна Куонтрел. — Свърши страхотна работа. Буквално вкара компанията в нови релси. Беше толкова добър, че започнах да го подготвям да поеме работата в свои ръце. Той обаче имаше други идеи.
	— Е-програмата? Струва ми се, че човек като вас охотно би прегърнал подобна идея.
	— Естествено, но той не ми даде никакъв шанс. Напусна, създаде своя компания и бързо се нареди в челото на държавните доставчици. Трябва да призная обаче, че предлагаше добра стока. Всъщност много добра. А Е-програмата го изстреля в нова, много по-висока орбита.
	— Еклесиаст — подхвърли Харкс. — Е-програмата.
	— Какво? А, да. Тогава все още не подозирах за библейските му наклонности. — Куонтрел пресуши чашата си и горчиво добави: — После продаде идеята си на важните клечки във Вашингтон, а всички останали започнахме да дишаме праха му. Вече години наред е така.
	— Не помислихте ли да го съдите?
	— Нямаше за какво. Той разработи идеите си, след като ме напусна, и нито веднъж не наруши клаузата за въздържане от конкуренция. Беше прекалено умен, за да го направи. А аз го мразя, защото не обичам да губя. Страшно много го мразя! — Остави чашата на масичката и си закопча колана, тъй като самолетът навлезе в турбулентна зона. — А Елън Фостър е в състояние да ми причини далеч по-големи злини. Нямам предвид само долари и центове.
	— Може — съгласи се Харкс.
	— Получила е картбланш от президента.
	— Така е.
	— Съпътстващи загуби. За мен ли се отнася това?
	— Логично е, не мислите ли?
	— Но тя трябва да намеси Бънтинг и останалите. Как мисли да стигне до тях?
	— Държи един много силен коз.
	— Какъв коз?
	— Меган Райли.
	Куонтрел се приведе напред, в погледа му се четеше смайване.
	— Адвокатката? Нима е човек на Елън?
	— Не. Но е отвлечена. Фостър я крие на сигурно място.
	— Много необичайно — замислено потърка брадичката си Куонтрел.
	— Така е.
	— Явно е пропуснала да ме информира за намеренията си.
	— Мен също.
	— И възнамерява да я използва като примамка за Бънтинг и останалите? Но как ще го направи?
	— Като наблегне на съвестта им и чувството за вина. Райли е невинната жертва в тази история. Ако я използваме както трябва, може би ще ги накараме да се появят.
	— А Фостър играе с надеждата да запази репутацията си заедно с министерския пост?
	— Точно така. Казах й, че ще бъде трудно, но не и невъзможно.
	— Моето ликвидиране е част от плановете й, така ли?
	— Едно е да искаш, друго е да можеш — дипломатично отвърна Харкс.
	— Значи имаме изход?
	— Мисля, че да. Изключително изгоден за вас, стига да разиграем картите си както трябва.
	— Разбира се, ти знаеш какво правят — изгледа го Куонтрел.
	— Изправят ви един срещу друг — кимна Харкс. — Бънтинг ви се е обадил, за да ви настрои срещу Фостър. Пол е постъпила по същия начин с Фостър, притискайки я в онази дамска тоалетна.
	— Умно. Фостър е налапала въдицата. Признавам, че и аз загубих ума и дума след обаждането на Бънтинг.
	— Кели Пол може да бъде много убедителна.
	— В момента тя е най-опасната пешка на шахматната дъска — кимна Куонтрел.
	— Аз не бих я нарекъл пешка, сър. Не бива да я подценяваме.
	— Имал си работа с нея и преди, така ли?
	— Един-два пъти. С твърде незадоволителни за мен резултати.
	— Плашиш ме, Харкс. Малко хора могат да се справят с теб.
	— Тя вече знае от Бънтинг, че съм замесен. Но и двамата не подозират, че работя за вас. Това никой не го знае.
	— Ето го големия ми коз — доволно се усмихна Куонтрел. — Колко време ти трябва, за да изиграеш картата „Райли“?
	— Чакам вашите заповеди, мистър Куонтрел.
	— Действай! — отсече Куонтрел с типичната бързина, с която издаваше разпорежданията си в Мъркюри Груп.


	80

	— Не мога да повярвам, че съм пропуснал подобно нещо — промълви Бънтинг.
	Кели Пол седеше насреща му и се взираше в телефона в ръцете си. Току-що беше получила обаждане от Шон Кинг. Намираха се в нейния „временен“ апартамент в Ню Йорк, недалеч от къщата на Бънтинг. В момента тя беше празна, а семейството му — на сигурно място. Поне засега.
	— Спътниковото наблюдение — каза Пол.
	— Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата — добави Бънтинг.
	— Осигурено от МВС?
	— Предполагам. Но са пропуснали да ме уведомят. — Той погледна към прозореца, зад който се лееше проливен дъжд. — Но пренасочването на спътниковото наблюдение не е лесна работа. Очевидно Едгар е бил неотложен приоритет за тях.
	— Нещо, за което е бил нужен подписът на Фостър — добави Пол. — Това е нашата писмена следа.
	— Само ако докажем, че спътниковото наблюдение е било разпоредено с нейна заповед — въздъхна Бънтинг.
	Пол замълча.
	— За какво мислиш, Кели? — попита той.
	— Ами ако не са го пренасочили?
	Бънтинг обърна гръб на прозореца.
	— Не те разбирам.
	— Ако спътникът е заснел всичко, което се е случило?
	— Нима намекваш, че брат ти е сериен убиец?! — зяпна от изненада Бънтинг.
	— Не.
	— Добре. Значи остава изводът, че са го натопили. Те са заровили труповете в хамбара. Но защо тогава са позволили на спътника да ги заснеме? Това автоматично доказва, че брат ти е невинен, и плановете им отиват по дяволите. На всичкото отгоре подобна информация отдавна би трябвало да излезе на бял свят.
	— Не е задължително. Ти знаеш не по-зле от мен, че сателитните платформи се различават една от друга. Кой може да докаже, че става въпрос за спътник на правителството?
	— Имаш предвид комерсиалните спътници?
	— По-скоро частните.
	— Защо? — втренчи се в нея Бънтинг.
	— Много трудно може да се контролира информацията, изпращана от държавен спътник. Включително и от Фостър. Но при частните, положението е съвсем друго.
	— Вероятно тя се е съгласила на този вариант, защото заговорът срещу мен и Е-програмата е бил организиран извън Министерството.
	— А може би нещата са още по-сложни.
	— Защо?
	— Мъркюри Груп притежава няколко спътника, нали?
	— Разбира се. Куонтрел беше един от първите на пазара.
	— В такъв случай нека допуснем, че именно една от неговите птички е наблюдавала фермата на Еди. Избрали са работен ден, когато той е във Вашингтон. Фостър заповядва пренасочване на нейния спътник, а след това пренасят труповете в хамбара и ги заравят така, че да бъдат открити. После е лесно — едно анонимно обаждане в полицията е достатъчно и с брат ми е свършено.
	— Но защо и Куонтрел не е направил същото? Защо не е пренасочил своя спътник? — Без да чака отговор, Бънтинг си отговори сам: — За да има нещо срещу Фостър, в случай че нещата се объркат.
	— Точно така — кимна Пол.
	— А как ще го докажем?
	— Има начини. Остави това на мен.
	— Ако се сдобием със снимки, Едгар ще бъде свободен като птичка.
	— Което обаче не се отнася за нас.
	— Права си. Това ще бъде само част от картината.
	Телефонът на Бънтинг иззвъня и той бързо го извади от джоба си.
	— Кой е? — погледна го Пол.
	— Ейвъри.
	Той натисна зеления бутон и включи високоговорителя, за да чува и Пол.
	— Казвай бързо, Ейвъри!
	— Току-що ми се обадиха по телефона, мистър Бънтинг — прозвуча напрегнатият глас на сътрудника му.
	— Кой?
	— Не знам. Не се представи. Пожела да ви предам едно съобщение.
	— Какво съобщение?
	— Предлагат размяна.
	— Каква размяна?
	— Жена на име Меган Райли срещу Едгар Рой. — Гласът насреща заглъхна.
	— Това ли е всичко, Ейвъри? Рой срещу Райли?
	— Не, сър — съкрушено отговори Ейвъри. — Искат и вас.
	Бънтинг рязко си пое дъх и погледна към прозореца, сякаш те вече надничаха през стъклото.
	Ейвъри звучеше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.
	— Спокойно, приятелю. Всичко ще бъде наред. Дадоха ли ти някакви подробности?
	Човекът насреща преглътна и отговори:
	— Вдругиден, в центъра на Вашингтон, точно в дванайсет. Пред Музея по аеронавтика и космонавтика. Казаха, че ако направите някой номер или се обадите в полицията, ще застрелят мис Райли и всичко живо наоколо. Много хора ще умрат.
	— Добре, Ейвъри. Благодаря, че се обади. Справил си се много добре, но сега трябва да си потърсиш сигурно убежище.
	В следващия миг Бънтинг трепна и лицето му се разкриви в болезнена гримаса.
	— Късно е за това — избоботи непознат глас.
	После във високоговорителя екна изстрел, последван от шум на падащо тяло.
	— Ейвъри! — изкрещя той и сграбчи телефона от масичката.
	— Много хора ще умрат, ако ти и Рой не се появите на уреченото място в уреченото време — процеди непознатият отсреща. — Ясно ли е?
	Бънтинг не отговори.
	Пол издърпа апарата от ръката му.
	— Разбрахме, ще бъдем там — каза с твърд глас тя.
	Линията прекъсна.
	Бънтинг простена, скочи на крака и се запрепъва към прозореца. Опря чело в стъклото и застина.
	— Съжалявам, Питър — промълви Пол.
	В стаята се възцари тежка тишина.
	— Той беше още хлапе!
	— Така е — кимна тя.
	— Защо трябваше да умре? Не е оперативен агент, а обикновен чиновник.
	— Много хора не би трябвало да са мъртви, но вече ги няма. Сега ние с теб трябва да се съсредоточим върху онова, което предстои вдругиден.
	— Планът ни не работи. Идеята беше да ги противопоставим един на друг, но не предвидихме този детайл. — Обърна се да я погледне и мрачно добави: — Те разполагат с цяла армия, Кели. А какво имаме ние?
	— Бих казала, че имаме правото на своя страна, но при създалите се обстоятелства това няма никакво значение. Въпреки всичко обаче трябва да опитаме.
	— Иска ми се да удуша със собствените си ръце Фостър и Куонтрел! Кълна се, че мога да го направя!
	— Питър! Принудили са Ейвъри да ти позвъни с единствената цел да те изкарат от равновесие.
	— И успяха! — мрачно тръсна глава Бънтинг.
	— Очакват мисленето ти да се замъгли и да реагираш нерационално. Очакват просто да се предадеш.
	— Дори не познавам тази Меган Райли, срещу която искат брат ти и мен!
	— Убиха Ейвъри. Нищо няма да ги спре да убият и нея. А за капак заплашват да избият и още много невинни хора.
	Бънтинг се върна на мястото си, избърса лицето си и пое въздух с пълни гърди.
	— Добре — кимна той. — Трябва да обмисля ситуацията. Това е най-добрият начин да отмъстя за Ейвъри. Първо, защо вдругиден? Защо изчакват?
	— Около Музея по аеронавтика винаги има много хора.
	— Но защо вдругиден? Може би тогава хората ще бъдат повече?
	Той измъкна телефона си, влезе в интернет и включи търсачката. Не след дълго затаи дъх и очите му се заковаха в дисплея.
	— Трябва да им призная, че имат стил — въздъхна Пол, надничайки над рамото му.
	— Предлагат размяна на заложници по време на многолюден антивоенен митинг — мрачно обяви Бънтинг.


	81

	Беше рано сутринта. Мишел беше шофирала почти цяла нощ, за да стигнат до Вашингтон. Шон спеше до нея, а Рой клюмаше на седалката отзад. Намръщеното небе обещаваше още дъжд. Лошото време беше предизвикано от обширен антициклон над Източното крайбрежие.
	— Студено, мокро и тъмно. Точно като настроението ми.
	Мишел извърна глава към Шон, който се беше събудил и гледаше през страничното стъкло.
	Той усети погледа й, обърна се и й се усмихна примирено.
	— Утре ни предстои много работа.
	Прекосиха един мост и останаха в най-дясното платно, следвайки указанията, които им беше дала Пол, след като ги бе запознала със ситуацията около Меган Райли.
	Мишел погледна към отсрещния ъгъл.
	— Ей там бях на пост в продължение на дванайсет часа. Ден след събитията на единайсети септември. Никой не знаеше какво става. По онова време дори не работех в охраната, а ми бяха възложили някакво следствие за фалшификация в Мериленд. Изтеглиха много от нас за допълнителен охранителен екип на президента и заместника му. Когато най-после дойдоха да ме сменят, всички мускули ме боляха. Но познай какво направих.
	— Отказала си да напуснеш поста.
	— Откъде знаеш? — изненада се тя.
	— Единайсети септември ме завари като практикуващ адвокат. Временно бях напуснал Сикрет Сървис. Проследих трагедията по телевизията като всички американци. Първата ми мисъл беше да зарежа всичко и да хукна към Вашингтон. Не го направих, разбира се… — Шон помълча малко, после тихо добави: — Но наистина много исках да се върна и да помогна.
	— Нещата бяха страшно объркани, нали?
	— Да, и то от дълго време. Което означава, че трябва да работим доста повече, за да ги оправим.
	— Това е добра идея — обади се глас зад тях. Рой се беше изправил до седнало положение и прокарваше пръсти през косата си. — Светът е сложен и затова хората търсят сложни решения. В това няма нищо лошо, тъй като простите отговори най-често не водят до нищо. Понякога обаче решенията са наистина прости, но никой не ги вижда.
	— В смисъл? — обърна се да го погледне Шон.
	— При определени обстоятелства простият подход е по-добър, дори само защото по-малко неща могат да се объркат.
	— Нали чу какво искат онези типове? — мрачно подхвърли Мишел.
	— Да. Искат мен и Питър Бънтинг в замяна на Меган Райли. И заплашват да избият много невинни хора, разбира се.
	— Какъв е простият отговор в този случай? — попита Шон.
	— Да им дадем онова, което искат.
	— Тоест да ви предадем в ръцете им? Бъди сигурен, че веднага ще ви ликвидират.
	— Може би да, може би не.
	— Ще ви убият! — настоя Шон. — Нямат друга причина да искат размяната.
	— Върху това трябва да се помисли — някак разсеяно рече Рой.
	— Отиваме при сестра ти и Бънтинг, след десетина минути ще сме там — обади се Мишел. — Мислиш ли, че и тя има прост отговор?
	— Мисля, че има отговор. Такава си е Кели — за всичко има отговор.
	— Но този път май няма много голям избор.
	— Помислила е и за това.
	— Тя няма да те предаде, Едгар — поклати глава Мишел. — Ти си й брат, не може да го направи.
	— В такъв случай ще пострадат много хора.
	— Може би ще се наложи да прибегнем до нещо, което военните наричат „ограничаване на щетите“ — подхвърли Шон.
	— Този термин ми е познат. Но обикновено прибягват до него само в случай на многобройни сили на бойното поле. За разлика от Фостър и Куонтрел ние обаче не разполагаме с този лукс.
	— Мислиш ли, че все още работят заедно? — попита Мишел. — Макар и да знаят, че всеки се опитва да прецака другия?
	— Те играят на много фронтове — отвърна Рой. — Подготвят се за най-лошото, но същевременно провеждат всяка операция, която би им донесла успех. Райли е последната им надежда. Предполагам, че рано или късно щяха да я вкарат в играта. Което не означава, че са възстановили доверието помежду си. По-скоро е обратното.
	— Тогава какво ги свързва?
	— Говорих със сестра ми по този въпрос. Според нея ги свързва една личност на име Джеймс Харкс. И аз съм съгласен, че е така.
	— Разкажи ни за него — помоли Шон.
	— Ветеран с многобройни награди. „Пурпурно сърце“, „Бронзова звезда“, в един момент кандидат и за „Сребърна“. Бивш оперативен агент на ЦРУ и Военното разузнаване. Определено си го бива.
	— Достатъчно ли е умен за подобни игри?
	— За това трябва да попиташ сестра ми. Тя го познава далеч по-добре от мен.
	— Значи са работили заедно, така ли? Спомням си, че спомена нещо подобно.
	— Не съм сигурен, че са работили заедно.
	— Тогава какво?
	— Мисля, че за малко не са се избили взаимно. От начина, по който говореше за това, имам чувството, че тя е била късметлийката.
	— Защо се е стигнало дотам, след като и двамата са били американски агенти? — попита Мишел.
	— Трудно ми е да кажа. Но за нас определено не е добре, че човек като Харкс работи за противника.
	— Страхотно — въздъхна Шон и отново се обърна напред.
	След няколко минути навлязоха в тих жилищен квартал. Една гаражна врата се отвори на няколко метра пред тях и Мишел без колебание влезе вътре. Вратата се спусна след тях.
	Кели Пол ги очакваше на прага на къщата.
	— Имаме ли план за утре? — попита Шон в момента, в който се озоваха в дневната.
	— Имаме, разбира се — кимна Пол. — Но нямаме гаранции, че ще проработи.


	82

	Денят на размяната започна с ясно и студено утро.
	Протестният митинг стартира около десет сутринта. Всичко беше както обикновено — речи, песни, демонстрации, отново речи, химически тоалетни за хилядите участници, многобройни плакати със символа на мира.
	Музеят на аеронавтиката и космонавтиката беше сред най-популярните сгради в музейния комплекс „Смитсониън“.
	Кота нула.
	Оставаха още два часа.
	Студът помагаше, защото всички бяха облечени с палта, шапки и шалове, а това улесняваше дегизировката.
	Шон и Мишел заеха позиция пред музея близо до Капитолия. Шон буташе инвалидната количка, в която седеше Едгар Рой, прегънат надве и с качулка на главата. Със свободната си ръка Шон придържаше якето, очевидно за да скрие онова, което се намираше под него.
	Мишел бавно се огледа.
	— Тук има поне сто хиляди души — констатира тя.
	— Най-малко — кимна Шон.
	— Сто шейсет и девет хиляди — обади се Рой.
	— Откъде знаеш? — погледна го Шон. — Не ми казвай, че си ги преброил!
	— Не съм, но съм наблюдавал достатъчно подобни събития чрез Е-програмата, която ги разделя на удобни за преброяване сектори. Те са най-желаните мишени на терористите.
	— При всички случаи това са много хора — въздъхна Мишел.
	— Което означава и много потенциални жертви — загрижено добави Шон.


	Джеймс Харкс беше заел възможно най-добрата позиция за наблюдение в района — на върха на монумента на Уошингтън, с мощен бинокъл в ръце. След внимателен оглед на множеството той измъкна телефона си и набра един номер.
	Мейсън Куонтрел беше на борда на частния си боинг, който го връщаше у дома след кратко посещение в Калифорния. Вдигна още на първото позвъняване.
	— Какво е положението? — напрегнато попита той.
	— Хората прииждат. Заел съм най-добрата възможна позиция за наблюдение. Всички играчи са по местата си или скоро ще бъдат там. Кога ще кацнете?
	— След три часа и двайсет минути.
	— Надявам се да ви посрещна с добри новини, сър.
	— Едва ли е нужно да ти напомням, че при успех ще получиш петдесет милиона долара, без данъци. А току-що ми хрумна, че мога да прибавя към тях и още десет под формата на бонус. С тези пари можеш да не работиш нито ден повече до края на живота си.
	— Оценявам този жест повече, отколкото можете да си представите, мистър Куонтрел.
	— Желая ти късмет, Харкс.
	Тая работа едва ли има нещо общо с късмета, помисли си Харкс. После набра още един номер.
	Насреща отново вдигнаха на първото позвъняване.
	Елън Фостър седеше на леглото в спалнята си по халат, с разрошена коса и киселини в стомаха. Току-що беше отменила една отдавна планирана съботна среща, оправдавайки се с неразположение. Което не беше далеч от истината. Наистина се чувстваше зле.
	— Как вървят нещата, Харкс?
	Гласът й прозвуча пискливо, на ръба на истерията.
	— Нормално, точно според плана. Опитайте няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да се успокоите.
	— Толкова ли ми личи?
	— За съжаление, да.
	В мембраната ясно се доловиха опитите й да изпълни съвета му. След няколко секунди гласът й прозвуча отново, вече значително по-овладян.
	— Засече ли ги?
	— Не, но това е нормално. Все още разполагат с достатъчно време. Доколкото ги познавам, ще се появят в последната секунда и нито миг по-рано.
	— Сигурен ли си?
	— Да, защото на тяхно място и аз бих постъпил така.
	— Наистина ли вярваш, че ще се появят?
	— Ако трябва да бъда честен, аз не съм в състояние да контролирам техните действия, госпожо министър. Мога само да създам благоприятна обстановка за появата им и мисля, че успях.
	— Как виждаш развитието на нещата?
	— Те получават Райли, а ние — Рой и Бънтинг.
	— Аз не мисля така. Според мен Кели Пол няма да отстъпи толкова лесно. Даде ми да го разбера съвсем ясно по време на онзи разговор в тоалетната в Линкълн Сентър. Тя искаше брат си на всяка цена и едва ли ще се откаже без бой от него. Просто няма да стане.
	— Излъгала ви е — отвърна Харкс. — През цялото време брат й е бил с нея. Целта й е била да ви настрои срещу Куонтрел. Защо ще се съгласи на размяната, ако брат й не е при нея? Ние просто я хванахме, че блъфира.
	— Прав си. Май все още не разсъждавам както трябва.
	— Но аз не отричам, че сте права относно намеренията на Кели Пол. Според мен тя ще се опита да ни предаде само Бънтинг. Надява се, че няма да възразим, защото все пак получаваме нещо срещу Райли.
	— А какво ще стане с Рой?
	— Помислил съм и за него.
	— Ще ги проследиш, за да разбереш къде го крият ли?
	— Дори нещо по-добро. Вижте, трябва да тръгвам. Скоро всичко ще бъде ясно.
	— Когато нещата приключат, ще получиш специалните ми благодарности, Джеймс.
	— Разбирам… Елън.
	Фостър остави слушалката и отправи замислен поглед към прозореца на спалнята. Беше спестила някои неща на Джеймс Харкс.
	В името на собствената си сигурност.
	По една съвсем проста причина: единственият човек на света, на когото тя вярваше безрезервно, се казваше Елън Фостър.


	Харкс сведе поглед към хората, които постепенно изпълваха площада с благородното намерение да защитят световния мир. Едва ли някой от тях подозираше, че потенциалната опасност от насилие се намираше сред самите тях. Защото там долу имаше няколко десетки от наемниците на Куонтрел, заели предварително уточнени позиции съгласно указанията на Харкс. Именно той командваше действията им. Задачата му беше да ги постави точно там, където трябваше да бъдат. В максимална близост до Кели Пол, която без съмнение също беше някъде сред тълпата.
	Той тръгна надолу по стъпалата.
	Погледна часовника си.
	Оставаше един час и дванайсет минути.


	83

	Кели Пол погледна нагоре към монумента на Уошингтън. Той беше най-добрата наблюдателна точка в околността.
	Търпението й скоро беше възнаградено.
	Джеймс Харкс се появи откъм вътрешното стълбище, зави наляво и се насочи към кота нула. Тя го проследи до мига, в който изчезна в тълпата.
	Пол направи доста крачки, преди да погледне мъжа до себе си.
	Питър Бънтинг беше облечен с избелели джинси и колежански суичър. На главата му имаше бейзболна шапка, а в ръцете си държеше плакат с надпис „Правете деца, а не война!“
	— Много добре, Питър — похвали го тя. — Отлично се вписваш в митинг за мир, особено предвид факта, че получаваш поръчки от Министерството на отбраната.
	Бънтинг не се усмихна на ироничната й шега.
	— Според теб колко души са разположили тук? — попита той.
	— Повече, отколкото е необходимо. Численото превъзходство в жива сила не е приоритет единствено на правителството.
	— Мислиш ли, че Фостър или Куонтрел също са тук?
	— Абсурд. Командирите винаги вървят след армията.
	— Дали ще се стигне до насилие?
	— Не мога да кажа. Надявам се, че това няма да стане, макар че нещата са извън моя контрол.
	— Не ми изглеждаш нервна — с уважение я погледна той.
	— Напротив, нервна съм.
	— Не ти личи.
	— Така е. И ти трябва да опиташ.
	Докато говореше, очите й продължаваха да шарят из тълпата.
	— Какво ли са направили с тялото на Ейвъри?
	— Не знам.
	— Бих желал да му организирам достойно погребение.
	— Много добре, Питър. Но сега нека се фокусираме върху живите.
	Тя погледна часовника си.
	Още един час.


	Меган Райли беше притисната между двама едри мъже с пистолети под дрехите. Косата й беше сплъстена и мръсна, лицето изцапано. Лявата й скула беше подута и посиняла от юмручен удар, китките й кървяха от наскоро свалените белезници. По блузата под якето й личаха кървави петна. Беше отслабнала, очите й блуждаеха. Влачеше се бавно, с безсилно клюмнала глава.
	В далечината пред тях се появи сградата на Музея по аеронавтика и космонавтика. Меган с нищо не показа, че я е разпознала.
	Оставаха само десет минути.


	Джеймс Харкс се придвижваше с умерена крачка сред тълпата. Знаеше точното разположение на хората си. Сега най-важното бяха синхронизираните действия. Всичко трябваше да се случи точно на минутата. Вдигна глава и веднага засече Меган Райли, която се придвижваше към музея в компанията на охранителите си. Бяха я предупредили, че ще бъде убита при първия опит да издаде дори звук.
	Той се обърна в обратната посока.
	Високата жена беше облечена в тъмен шлифер, който й стигаше почти до глезените. Мъжът с нея беше още по-висок, облечен с протъркани джинси и суичър и плакат в ръце.
	И двамата си пробиваха път към кота нула.
	В северния край на площада Харкс зърна мъж в инвалидна количка, бутана от друг. До тях крачеше тъмнокоса жена. По всичко личеше, че и тяхната цел е кота нула.
	Харкс ускори крачка и бръкна в джоба си. Беше длъжен да предположи, че всички са въоръжени. Обратното би означавало, че са глупаци. Каза няколко думи в микрофона на китката си. Отговорът дойде в миниатюрната слушалка в ухото му.
	Погледна часовника си. Оставаха две минути.


	Шон и Мишел почти стигнаха. Той протегна ръка и потупа Рой по рамото.
	— Една минута.
	Рой кимна, опря длани на коленете си и напрегна мускули.
	— Виждаш ли някого? — попита Мишел.
	— Още не. Но със сигурност са тук.
	Без да забавя крачка, тя го дръпна за ръкава.
	— Меган между две горили, назад, малко вдясно.
	— Изглежда ужасно — отбеляза Шон.
	— Знаеш, че нещата са сериозни.
	— Винаги са били такива. Виждаш ли Пол и Бънтинг?
	— Пред нас, вляво — кимна тя.
	Шон извърна очи в указаната посока.
	— Мислиш ли, че Пол е видяла Меган? — попита той.
	— Мисля, че тя не пропуска нищо.
	— Спомни си Сикрет Сървис, Мишел. Очаквай заплаха от всички посоки.
	— Правя го от мига, в който кракът ми стъпи на площада.


	— Трийсет секунди! — обяви Кели Пол и хвана Бънтинг за лакътя.
	— Знам — кимна той. — Виждаш ли Райли?
	— От четири минути насам. Охраняват я двама от горилите на Куонтрел.
	— Още колко има наоколо?
	— Най-малко десет, а може би и повече.
	Бънтинг изведнъж се вцепени. Срещу него си пробиваше път един мъж. Движеше се плавно и без усилия и сякаш не забелязваше тълпата. Този път не носеше обичайния костюм и бяла риза. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, но Бънтинг беше сигурен, че не пропускат нищо.
	— Харкс е тук!
	— Естествено — кимна Пол. — Къде другаде очакваш да бъде?
	— Само като го видя, и се разтрепервам!
	— Такава му е работата. Разполагаме с десет секунди.
	Бънтинг изведнъж усети, че не му достига въздух.
	— Кажи ми, че всичко ще свърши добре, Кели! — прошепна на пресекулки той.
	Пръстите й се забиха в лакътя му.
	— Дръж се, Питър. Почти стигнахме. Ти само се дръж!
	След тези думи Пол погледна часовника си и ускори крачка.
	Всичко наоколо изчезна. Това беше нейният свят. Нейната версия на Стената.
	_Пет… Четири… Три… Две…_


	84

	Изправиха се един срещу друг. Делеше ги шейсетсантиметрова тревна ивица, която в момента изглеждаше като Атлантическия океан.
	Очите на Джеймс Харкс се забиха в лицето на Кели Пол. Нейните го гледаха, без да мигат.
	Притисната между двамата охранители, Меган Райли гледаше равнодушно в краката си. Шон и Мишел стояха на крачка от Пол и Бънтинг, от двете страни на инвалидната количка.
	Рой изправи гръб и качулката падна от главата му.
	Меган вдигна глава, видя Шон и Мишел и по лицето й се изписа дълбоко облекчение.
	— Нека го направим лесно и просто — тихо се обади Харкс. — Изпратете Бънтинг и Рой насам и си приберете Райли.
	— Струва ми се, че не е честно — поклати глава Пол. — Вие получавате двама, а ние само един.
	— Такава е сделката — отвърна Харкс.
	— Не, такова беше предложението.
	— Наистина ли искаш да променяш условията? — погледна я с интерес Харкс. — Тук и сега? Хората ми имат десет предварително уточнени мишени и чакат сигнала ми. Сама ще решиш дали искаш да загинат невинни хора. Но аз те съветвам да не го правиш.
	— Разбирам логиката ти, Харкс. Наистина я разбирам.
	— Но все още не си съгласна, така ли?
	— Не е задължително.
	— Слушай, времето ни е ограничено. Искам отговор.
	— Предлагам да ти дадем Бънтинг — рече Пол и избута напред мъжа до себе си.
	— Значи аз съм жертвеният агнец, а? — намръщено процеди Бънтинг и рязко се дръпна. — Кръвта вода не става, нали?
	— Искаме пълния пакет — поклати глава Харкс.
	— Той ми е брат.
	— Само наполовина.
	— Въпреки това — спокойно отвърна Пол.
	— Май искаш доказателство за намеренията ми! — извика Харкс и посочи едно момченце, което държеше в ръце чаша с горещ шоколад. — Само да вдигна ръка, и хлапето ще се сдобие с трето око!
	— Нима ще го направиш? На едно дете?
	— Ако предпочиташ, ще убия някоя бабичка — отвърна с каменно лице Харкс. — Все ми е едно.
	— Знаеш ли, че си голям мръсник?
	— Подобни констатации не променят нещата. Да вдигна ли ръка?
	— Ти ще убиеш брат ми!
	Харкс премести поглед към Рой, който продължаваше да седи в количката.
	— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че замисълът е друг?
	— Защо трябва да вярвам на човек като теб?
	— Мозъкът му е златна мина. Кой е луд да хвърля златото на боклука?
	— Искаш да кажеш, че ще работи за друга държава?
	— Това не би трябвало да е проблем.
	— Аз не съм предател — обади се Рой.
	— Твоя работа — сви рамене Харкс. — Това е начинът да останеш жив.
	— Дори да ти го предадем, ти пак няма да ни пуснеш да си тръгнем живи — подхвърли Пол.
	— Давам ти думата си, че нищо подобно няма да се случи.
	— Не ти вярвам.
	— Не те обвинявам. И аз не ти вярвам.
	— Сигурно са ти платили добре за подобно предателство.
	— Ти го казваш, не аз.
	— Кога се продаде, Харкс? Или вече си забравил?
	Чертите на Харкс се втвърдиха за миг.
	— Ако Едгар Рой не стане от количката и не дойде при мен заедно с мистър Бънтинг, вдигам ръка! — сухо обяви той. — Искаш ли да видиш как хлапето няма да довърши шоколада си?
	Шон и Мишел се обърнаха към момченцето. Тялото на младата жена се стегна за скок.
	Рой се надигна от инвалидната количка.
	— Еди, не! — изкрещя сестра му.
	— Достатъчно хора умряха заради мен, Кел — отвърна той. — Стига толкова, край! Не и това невръстно хлапе!
	— Чувал съм, че имаш страхотен ум, Рой — подхвърли Харкс. — Хайде, ела при мен. Вие също, мистър Бънтинг!
	Всички гледаха как двамата мъже направиха крачка напред. Харкс леко кимна и горилите му пуснаха Меган, която се запрепъва към Шон и Мишел.
	Шон не спираше да оглежда тълпата, разделяйки я на отделни сектори. Бавно и последователно, като рибар, който е хвърлил стръвта и внимателно навива кордата. Изпита чувството, че никога не е напускал Сикрет Сървис. Беше давал безброй дежурства точно тук, сред националните паметници. В мозъка му се беше запечатало всичко, което трябваше да направи. По инстинкт, без изобщо да се замисля.
	Забеляза онова, което търсеше, в мига, в който Меган се присъедини към тях. Един мъж ги следеше твърде напрегнато, въпреки че се стараеше да не го показва. Ръката му се плъзна към джоба. За миг проблесна оптически мерник.
	Шон се стрелна напред.
	Екна изстрел.
	Куршумът го улучи в гърдите. Той изпъшка, просна се на тревата и се плъзна по нея.
	— Шон! — изкрещя Мишел.
	Горилите от двете страни на Райли рухнаха на земята, преди да успеят да извадят оръжията си. Телата им се загърчиха от болка. Върху тях скочиха други мъже. Пистолетите им хвърляха синкави отблясъци.
	— Къде е стрелецът? — изкрещя един от тях.
	Събралата се тълпа реагира на изстрелите като морска вълна, набираща внезапна сила. Настъпи страхотна бъркотия. Хората се разбягаха във всички посоки.
	Джеймс Харкс реагира светкавично. Точните му изстрели повалиха двама от нападателите, които рухнаха на тревата. Той се придвижваше напред, очите му не пропускаха нищо. Нямаше представа кой е стрелял пръв, но това провали плановете му. От прецизно подбраните тактически позиции не остана нито следа.
	Оставаше му единствено да върви напред и да си пробива път с всички възможни средства.
	Мишел коленичи до партньора си.
	— Шон!
	— Давай! — надигна се на колене той. — Действай според плана! Аз съм добре.
	Очите й се спряха на скъсаната му бронежилетка.
	— Сигурен ли си?
	Той докосна гърдите си и се намръщи.
	— Изведи ги оттук, Мишел! Веднага!
	Тя стисна ръката му, скочи и сграбчи Рой и Меган за китките.
	— След мен!
	Тримата хукнаха да бягат, пробивайки си път сред обезумялата тълпа.


	Харкс най-сетне я засече и се насочи към нея.
	Кели Пол беше с гръб към него. Делеше ги по-малко от метър.
	— Пол!
	Тя светкавично се завъртя, видя го и стреля.
	Мъжът зад Харкс изпъшка от попадението на гумения куршум и политна напред. Насоченият в гърба на Харкс пистолет изтрака на паважа миг преди да гръмне.
	Пол се приближи. Харкс сведе поглед към поваления мъж, светкавично окован в белезници от появилите се изневиделица агенти на ФБР.
	— Благодаря — каза Харкс.
	— За нищо. Според мен е видял как елиминираш хората на Куонтрел и е разбрал какво става. — Тя посочи наляво. — Аз свалих още двама. Вече са в ръцете на ФБР.
	— Двама и от мен, плюс онези, които държаха Райли — кимна Харкс и вдигна електрошоковия си пистолет. — Следователно остават още петима. Няма как да се измъкнат, защото районът е отцепен.
	— Откъде дойде първият изстрел? — попита тя.
	— Нямам представа. Но никак не ни помогна. Брат ти? Райли?
	— Всичко е наред. Вече са извън опасност. Къде е Бънтинг?
	Харкс махна към далечния тротоар. Бизнесменът се отдалечаваше в компанията на двама федерални агенти.
	— Добра работа — кимна тя.
	— От доста време следя тези типове. Нещата бяха на косъм.
	— Но сега всичко е наред.
	— Беше ми приятно отново да работим заедно.
	— Нямаше да се справя без теб, Джим.


	Мишел умело си пробиваше път. Меган и Рой вървяха плътно зад нея. На няколко крачки от тях най-после се появи празно място.
	— Внимавай! — изкрещя Рой.
	Предупреждението беше излишно, защото тя вече беше съзряла опасността. Пусна ръката му, стрелна се напред и се завъртя във въздуха. Нападателят се просна по гръб, повален от страхотен ритник. От счупената му челюст бликна кръв.
	— Мили боже! — прошепна Рой, заковал невярващ поглед в тежащия над сто килограма мъж. — Как го направи?!
	— На мен мозъкът ми е в краката! — извика тя. — Хайде, мърдай, мърдай!
	Няколко секунди по-късно те се добраха до вана. Мишел запали двигателя и включи на скорост.
	Едгар Рой се обърна към хаоса, останал зад тях.
	— Нещата не се развиха точно по план — отбеляза той.
	— Това никога не става — отвърна Мишел и стъпи на газта. — Важното е, че сме живи. — Очите й потърсиха младата жена в огледалото. — Добре ли си, Меган?
	Меган се облегна назад и отметна сплъстените кичури от челото си.
	— Вече да. По едно време си мислех, че всичко е свършено. — Потърка разранените си китки и глухо добави: — Тези мръсници ме пребиха!
	— Знам. Открихме окървавения ти пуловер.
	— Нож — каза лаконично Меган и докосна рамото си.
	— Но си добре, нали?
	— Пуснаха ми малко кръв, за да разберете, че не се шегуват. Мисля, че станах доста по-твърда през последните няколко дни… — Тя замълча за момент, после глухо добави: — Съжалявам за полицай Добкин… Беше ужасно. Разбиха вратата и го застреляха. Нямаше шанс дори да посегне към пистолета си.
	— Важното е, че ти оцеля — каза Мишел.
	Меган се обърна към Рой и протегна ръка.
	— Приятно ми е, че най-после се запознахме. Радвам се, че се отървахте.
	— И аз се радвам за вас — срамежливо отвърна Рой и стисна ръката й. — Извинявам се за първата ни среща. Но тогава нямаше как да общувам с вас.
	— Забравете — махна с ръка Меган. — Единственото нещо, от което се нуждая в момента, са един горещ душ и чисти дрехи.
	— Знам място, където ще получиш и двете — обади се Мишел. — След пет минути сме там.
	Меган машинално се обърна и погледна назад.
	— Мишел, преследват ни! — стреснато извика тя.
	— Спокойно, така трябва да бъде. ФБР ще ни охранява през целия път до тайната квартира. А когато всичко свърши, ще отскочим и до оперативното им бюро. Налага се да дадеш подробни показания, Меган.
	— С удоволствие ще им помогна — кимна Меган, после с усмивка добави: — Но нали може първо да се изкъпя?
	— Дадено.
	Продължиха напред. Черният джип зад тях бавно скъсяваше дистанцията.


	85

	Дванайсетте наемници на Куонтрел бяха обезоръжени, оковани с белезници и натоварени във вановете на ФБР. Многобройните участници в митинга останаха с впечатлението, че стрелбата е дело на някакъв луд, който не споделя ентусиазма им за свят с по-малко насилие. Тълпата беше избутана максимално далеч от размириците.
	Шон, Кели Пол, Бънтинг и Джеймс Харкс се срещнаха някъде по средата. Шон крачеше леко приведен на една страна.
	— Сериозно ли е? — попита Кели Пол и огледа дупката в бронежилетката му.
	— Натъртено ребро — намръщи се той. — Но е по-добре, отколкото да съм мъртъв.
	— Ти спаси живота на Еди.
	— Очевидно не ме бяха запознали с целия план — обади се Харкс. — Нямах представа, че ще прибегнат до този вариант.
	— Може би някой от тях просто е решил да получи допълнителен бонус — успокои го Пол.
	— Как успя да засечеш стрелеца преди другите? — попита Харкс и погледна с уважение Шон.
	— Едно време с това си вадех хляба.
	— Как са останалите? — попита Пол.
	— Току-що се чух с Мишел — отвърна Шон. — Вече са на безопасно място. Меган е доста зле, но след като си почине, изкъпе и облече чисти дрехи, ще се оправи. Има рана на рамото, но Мишел вече я е почистила. Ще я прегледат по-подробно, когато отиде да даде показания във ВОБ.
	— Ясно — кимна Пол и погледна към Харкс. — Следващият ни ход?
	— Трябва да посетя двама от най-любимите си хора и да им обясня, че се налага да променят живота си, и то по начин, който едва ли са очаквали.
	— Предай най-добрите ми пожелания на Елън Фостър и Мейсън Куонтрел — усмихна се Пол.
	— Бяха убедени, че използват Меган Райли, за да се доберат до Бънтинг и Рой. Лично аз нямах нищо против младата адвокатка, но тя ми беше нужна, за да настроя моите приятели един срещу друг.
	— Нямаше друг начин — кимна Пол.
	— Сигурни ли сте, че разполагате с достатъчно доказателства, за да ги отстраните? — нервно се обади Бънтинг. — И двамата са много добри, когато става въпрос да прехвърлят своята вина върху други. Казвам ви го от личен опит.
	— Знам, че е така, мистър Бънтинг. Но тази операция я планираме доста отдавна. Прокуратурата е убедена, че разполага с достатъчно доказателства. Главният свидетел ще бъда аз. Можех да арестувам Фостър много по-рано, но ме възпряха юридически увъртания от сорта на „той каза — тя каза“. За съжаление платихме висока цена за това. Много хора умряха. Убийството на агент Мърдок ще ми тежи, докато съм жив.
	— Брат ми твърди, че той е разбрал за Е-програмата.
	— Подслушваха килията му — кимна Харкс. — Превъртяха в мига, в който разбраха това, и заповядаха убийството, без изобщо да говорят с мен. Научих за смъртта на Мърдок едновременно с всички останали… — Той замълча за момент, после мрачно тръсна глава. — Но сега тези мръсници няма да се измъкнат!
	— Да се надяваме — каза Бънтинг.
	— За да ви успокоя, ще добавя, че разполагаме с един хубав бонус към вече събраните доказателства — погледна го Харкс.
	— Какъв бонус? — трепна Бънтинг.
	— Проверихме идеята ви за сателитните квадранти и получихме информация, на каквато дори не се бяхме надявали. Оказа се, че Фостър е подписала заповед за тричасова позиционна промяна на спътника над дома на Едгар Рой. Това се е случило една седмица преди да бъде арестуван.
	— Тогава са били заровени труповете в хамбара, така ли? — попита Шон.
	— Именно.
	— Но защо казваш, че сме получили повече от това, на което си се надявал? — погледна го Пол. — Става въпрос за позиционна промяна на спътника — нещо, което е показателно, но само по себе си не представлява престъпление. Със сигурност съществуват още много причини за подобна промяна и Фостър със сигурност ще се възползва от този факт.
	— Напротив, няма да може.
	— Защо? — остро попита Бънтинг.
	— Защото се оказа, че точно по същото време и Куонтрел е осъществявал непрекъснато наблюдение на хамбара на Рой. Ти беше прав в подозренията си, че този човек ще потърси допълнителна застраховка срещу коварството на Фостър.
	— Това означавали, че разполагаме с видео за внасянето на труповете в хамбара? — попита Шон.
	— Да. Разполагаме с изключително качествен видеоматериал. От него става ясно, че изпълнителите са бивши сътрудници на Фостър от времето, когато е работила в Далечния изток. Предполагам, че тя е предпочела тях, защото не е била сигурна, че Куонтрел ще свърши работа. Те вече са арестувани и съдействат по всякакъв начин на ФБР за изграждането на солидно обвинение.
	— Срещу възможно най-добрите и приятни хора — промълви с видимо облекчение Бънтинг.
	— Съжалявам, че бях принуден да ви държа на тъмно — потупа го по ръката Харкс. — Съжалявам и че се държах грубо с вас и заплашвах семейството ви. Но тези хора са умни и изключително опитни. Държаха ме изкъсо, непрекъснато ме наблюдаваха. Бях длъжен да играя по правилата до самия финал, за да спечеля доверието им.
	— Стига проповеди, Харкс. Тук трябва да призная, че за пръв път се усъмних в твоята роля, когато остави Ейвъри жив. — Бънтинг замълча за момент, после тихо добави: — Този човек много ще ми липсва…
	— Съмнявам се — поклати глава Харкс. — В понеделник сутринта ще ви чака в нюйоркския ви офис.
	— Какво?! — зяпна Бънтинг. — Ами онова телефонно обаждане?
	— Те наистина искаха да го ликвидират, но аз успях да ги убедя, че могат да го направят и по-късно. Така стигнахме до решението да ви извъртим онзи малък номер. Нямаше да им позволя да убият момчето.
	— Слава богу!
	— А семейството ви е живо и здраво и е под охраната на федералните власти.
	— Знам, вече се чух със съпругата си. — Бънтинг се поколеба за момент, после добави: — Мисля да си взема малко отпуск. Надявам се, че Е-програмата ще може да се справи и без мен, поне за известно време.
	— Много добра идея — кимна Пол. — Честно казано, Еди също се нуждае от малко почивка. Отсега нататък той ще прекарва много повече време в компанията на голямата си сестра.
	След тези думи Харкс си тръгна, нетърпелив да довърши задачата, която беше поел преди много време.
	— Хубаво е да имаш за съюзник човек като него — прошепна Кели Пол.
	— Убеден съм, че и той мисли така за теб — подхвърли Бънтинг.
	— В такъв случай да кажем, че сме постигнали едно полезно споразумение и за двете страни.
	Шон понечи да добави нещо, но телефонът му иззвъня и той погледна дисплея. Изписаното върху него име му беше познато.
	Това обаждане щеше да промени живота на Шон Кинг.


	86

	Огромният Боинг 787 „Дриймлайнър“ кацна на летище „Дълес“ точно навреме, рулира към едно от свободните пространства в края и бавно спря пред двата черни джипа, които чакаха там.
	Вратата се отвори и Мейсън Куонтрел започна да слиза по подвижната стълбичка. Беше облечен с изгладени джинси, бяла риза и яке. В ръката му се поклащаше куфарче. Изглеждаше отпуснат и спокоен.
	Усмихна се и махна на Харкс, който надникна през страничното прозорче на по-близкия автомобил.
	— Как мина полетът? — попита Харкс, след като го изчака да се настани до него.
	— Много добре. Получих съобщението ти в мига, в който вече се спускахме към „Дълес“. От него разбрах, че всичко е минало добре.
	— По-добре не можеше и да бъде — кимна Харкс.
	— С нетърпение очаквам да ми разкажеш. Защо не отскочим до къщата ми в Грейт Фолс? Готвачът ми е учил в Париж, а избата ми е готова за инспекция. Ще хапнем нещо и ти ще ме запознаеш с развоя на събитията. — Замълча за миг и попита: — Фостър знае ли вече?
	— Запазил съм най-хубавото за десерт — усмихна се Харкс.
	— Прекрасно — засмя се Куонтрел. — Цял живот ще ми бъде благодарна, защото отървахме стегнатото й задниче. Оттук нататък ще бъде принудена да ми отпуска всеки бюджет, който й поискам.
	— Налага се да направим едно малко отклонение — рече Харкс.
	— Къде? — погледна го Куонтрел и едва сега забеляза, че джипът продължава да стои на място.
	Харкс отново спусна страничното стъкло и махна с ръка.
	— Какво правиш, Харкс?
	Страничната врата рязко се отвори и Куонтрел се сви при вида на четиримата мъже, изправени до колата.
	— ФБР — обяви водещият агент. — Мейсън Куонтрел, вие сте арестуван!
	Докато четяха правата на Куонтрел, Джеймс Харкс слезе от колата, затръшна вратата след себе си и бавно се отдалечи.
	Не се обърна нито веднъж.
	Работата беше наполовина свършена.


	Елън Фостър взе вана, после се зае с прическата и облеклото си. Накрая се прехвърли в дневната на луксозната си къща в сърцето на модерния и богат квартал. Беше убедена, че именно тук е нейното място. Беше преодоляла неописуеми препятствия, за да стигне до този етап от живота си.
	А сега?
	Не беше подготвена за съобщението, което получи преди известно време. Очакваше, че е Харкс с напълно заслужени добри новини. Но животът често поднася изненади и за съжаление това беше една от тях.
	Докато седеше пред огледалото в банята и се занимаваше с грима си, тя се замисли за последните години от живота си — изпълнени с много успехи и малко на брой, но неизбежни провали. Един от които беше бракът й. Съпругът й беше богат, но далеч не толкова прочут и известен като нея. И това му се отрази. Безкрайно несигурен въпреки богатството си, в крайна сметка той унищожи всичко, което някога беше изпитвала към него.
	Разводът им се появи на първите страници на вестниците, после постепенно беше забравен. Животът продължаваше. Така и трябваше да бъде.
	Тя бавно огледа безупречно обзаведената дневна. Едно наистина прекрасно пространство, в което се чувстваше щастлива и доволна. Отлична комбинация от домашен уют и блестяща професионална кариера. Докосна обиците си — екстравагантен подарък от бившия й съпруг. Огърлицата на шията й струваше петдесет хиляди долара, но пръстенът с брилянти и сапфири — поне два пъти повече. Държеше да изглежда перфектно по време на последното действие.
	Основно, защото Харкс я беше предал.
	Оказа се, че този човек работи за други, загърбвайки лоялността си към нея. Вместо да я подкрепи, той беше помогнал за унищожението й. Слугата беше предал господарката си. Би трябвало да го предвиди, но вече беше късно.
	Животът наистина бе несправедлив. Всичките й усилия бяха насочени към постигането на максимална сигурност за тази страна. Това й беше работата. А какво получи в замяна?
	Отвън се разнесе свистене на автомобилни гуми. Тя стана, пристъпи към изящния секретер и измъкна пистолета от скривалището му. За миг се запита какви ли ще бъдат заглавията във вестниците. Но на практика това нямаше значение.
	Бившият й съпруг вероятно щеше да бъде леко изненадан, но той вече се беше оженил за друга, много по-млада жена, с която градеше онова семейство, която тя така и не пожела да има с него.
	Фостър изпита съжаление, че никой нямаше да скърби за нея. Това наистина беше тъжно.
	Предната веранда се разтърси от тежки стъпки. Личната й охрана беше безсилна да ги спре. Но така бе по-добре. Тя не искаше никой да ги спира. Освен това беше сигурна, че идват със заповед за арест.
	Стъпките спряха пред вратата. Последва силно почукване.
	— ФБР! — обяви гърлен мъжки глас. — Моля, отворете вратата, министър Фостър!
	Тя опря глока в дясното си слепоочие и застана така, че да падне на канапето. Усмихна се. Приземяването щеше да бъде меко. Поне това заслужаваше. Беше доволна, че преди малко бе глътнала два валиума наведнъж. Таблетките почти прогониха стреса. Бяха много подходящи за всеки, който бе решил да отнеме собствения си живот.
	Отвън се разнесе последното предупреждение на ФБР. Тя си представи как хидравличната щанга заема позиция срещу вратата от стогодишно твърдо дърво, която нямаше да се предаде лесно и щеше да й даде допълнителните няколко секунди, от които се нуждаеше.
	Запита се дали и Харкс е сред тях. Много й се искаше да надникне още веднъж в очите му. В крайна сметка победителят щеше да бъде тя. Желанието й беше да види как тържествуващата му усмивка се стопява миг преди куршумът да проникне в черепа й.
	Не, той със сигурност нямаше да присъства на ареста…
	Защото бе страхливец.
	Щангата се стовари върху вратата. Разхвърчаха се трески. Още един удар щеше да бъде достатъчен. Вратата отскочи от пантите си. Мъжете нахлуха в стаята.
	Елън Фостър им се усмихна и натисна спусъка. Но нищо не се случи. Натисна още веднъж, после още и още…
	Джеймс Харк заобиколи агентите на ФБР и се изправи пред нея. Протегна ръка и отне оръжието й.
	— Няма да се измъкнете толкова лесно! — процеди той.
	— Мръсник! — изсъска тя, олюля се на токчетата си и го зашлеви през лицето.
	Той не помръдна. Просто стоеше пред нея и я гледаше с открито презрение. Тя не издържа и отмести поглед.
	— Тези хора искат да ви кажат нещо — ледено подхвърли Харкс, после отстъпи встрани и изчака да й прочетат правата и да й щракнат белезниците.
	Групата се насочи към вратата.
	— А, и още нещо — подвикна Харкс.
	Тя се обърна.
	Той вдигна пистолета пред очите й.
	— Следващия път проверете дали някой не е отстранил ударника на играчката ви, госпожо министър!


	87

	Шон погледна телефона си.
	— Мейхю от щатската полиция на Мейн — каза той. — Преди известно време го търсих, но не вдигна…
	Сега той накратко разказа на полковника за развоя на събитията.
	Мейхю остана много доволен от онова, което чу.
	— Предай на важните клечки във Вашингтон да направят така, че онези типове никога повече да не видят дневна светлина! — отсече той.
	— Слушам, сър! — отвърна с усмивка Шон.
	— Но има едно нещо, което дяволски ме смущава — подхвърли полковникът.
	— Какво е то?
	— Току-що завърши аутопсията на бедния Ерик.
	— Огнестрелна рана, нали? — попита Шон и усети как коремните му мускули леко се стягат.
	— Абсолютно. Без никакво съмнение. Право в гърдите.
	Шон се отпусна.
	— Какъв е проблемът тогава?
	— Куршумът се оказа трийсет и втори калибър, идентичен с онези, с които бяха убити Дюкс и твоят приятел Тед Бърджин. Работата е там, че е изстрелян от упор. Не мога да си представя, че Ерик ги е допуснал толкова близо до себе си, без да реагира. Искам да кажа, че…
	Но Шон вече не го слушаше.
	Хукна с такава бързина, сякаш животът му зависеше от това. И донякъде беше така, но с тази разлика, че ставаше въпрос за живота на най-близкото му същество на този свят.


	— По-добре ли се чувстваш? — попита Мишел и огледа Меган, която се появи в стаята с чисти дрехи.
	— Ох, душът беше превъзходен. Мисля, че отново станах човек. Благодаря ти, че си се погрижила да изпратят дрехите ми.
	— За нищо. Това беше най-малкото, което можехме да направим за теб, след като те зарязахме в Мейн.
	Мишел погледна през прозореца. Отпред беше паркиран черният джип, в който седяха трима агенти на ФБР. Други двама дежуреха в задния двор на къщата. За пръв път от много време насам се почувства наистина защитена.
	— Къде е Едгар? — попита Меган.
	— В кухнята, готви.
	— _Какво?_ Нима може да готви?
	— Бъди сигурна, че може. Гладна ли си? Предполагам, че не са те хранили както трябва.
	— Държаха ме на хляб и вода. Още не мога да повярвам, че се отървах жива.
	— Беше сложно.
	— Ще ида да му помогна. Майка ми казваше, че ако искам да се омъжа, трябва да умея да се оправям в кухнята.
	— Изобщо не й вярвай!
	Меган се насочи към кухнята, а Мишел закрачи напред-назад. Нямаше какво да прави и вече не можеше да си намери място.
	Телефонът й иззвъня в края на втората обиколка. Беше Шон.
	Тя понечи да го вдигне, но не успя.
	Кръвта бликна от дълбоката рана на ръката й. Трябваше да бъде шията й, но в последния момент тя зърна блясъка на ножа и вдигна ръка да се предпази. Острието сряза кожата, мускулите и сухожилията.
	Мишел изпусна телефона, падна назад и видя Едгар Рой, който настъпваше към нея. Или по-скоро се хвърли пред нея. Не, всъщност не беше така. Той се хвърли към някой друг.
	Тялото му връхлетя Меган Райли в мига, в който тя вдигаше големия кухненски нож за втори, може би фатален удар. Претърколиха се на пода. Високият и едър мъж върху дребничката жена. Нещата би трябвало да приключат дотук.
	Но се оказа, че Меган Райли отлично умее да се защитава.
	Коляното й потъна в слабините на Рой, който простена и се претърколи встрани. Тя светкавично скочи на крака, изрита го в главата и го просна по гръб. Той остана да лежи на пода почти в безсъзнание. От дълбоката рана на челото му бликна кръв.
	Меган вдигна ножа за решителния удар, но така и не успя да го нанесе.
	Ритникът на Мишел я улучи в коляното. Не беше добър удар, защото тя се подхлъзна в собствената си кръв, която беше образувала малка локвичка на дъсчения под.
	Меган се намръщи, погледна наранения си крайник, после прехвърли тежестта си на другия и връхлетя върху Мишел. Лакътят й я улучи в лицето. Последва светкавично завъртане и силен ритник в глезените. Мишел се свлече и главата й силно се удари в пода. Това не й попречи да направи светкавично движение встрани, за да избегне спускащия се нож. Вместо в корема острието се заби в бедрото й. Тя изкрещя от болка, защото Меган завъртя дръжката, отваряйки огромна рана. Мишел успя да я отблъсне с ритник и бавно се изправи. Двете жени започнаха несигурно да обикалят в кръг, всяка с наранен крак.
	— Ще те убия! — изсъска Меган.
	— Не, само ще се опиташ — поклати глава Мишел.
	— Трябваше да видиш очите на Бърджин, когато го гръмнах. Беше точно толкова изненадан, колкото и Карла Дюкс.
	— Аз не съм нито старец, нито дебела и отпусната жена.
	— Като те гледам, скоро ще ти изтече кръвта — злобно се ухили Меган.
	След тези думи отново замахна с ножа, но не успя да пробие защитата на Мишел, която направи крачка назад, грабна някакъв лампион от пода и понечи да го хвърли срещу противничката си с рязко странично движение — така както се хвърля нунчаку. В последния момент обаче промени посоката, тъй като Меган изведнъж се понесе към Рой с вдигнат над главата нож.
	Бронзовата поставка улучи Меган право в лицето и отвори дълбока рана на бузата й. Тя падна странично върху Рой. От раната й шурна кръв. В следващия миг отново беше на крака и вдигна ножа.
	Но закъсня с частица от секундата.
	Рамото на Мишел потъна в корема й. Двете жени се претърколиха през масата и се забиха в стената с такава сила, че гипс картонът се напука.
	За нещастие Мишел улучи някакъв пирон и ключицата й зловещо изпука.
	Усетила това, Меган заби юмрук в нараненото място. Мишел отлетя назад, притиснала рамото си с ръка. Дишаше на пресекулки.
	Двете бавно се изправиха. Всяка с по един наранен крак, но състоянието на Мишел беше по-тежко заради двете дълбоки рани, които силно кървяха. Усещаше как сърцето й ускорява ритъма си с всяко свиване на мускулите и изхвърля на пода все повече кръв.
	Давайки си сметка, че не разполага с много време, тя си пое дъх и предприе фалшива атака. Меган направи крачка назад. Възползвайки се от шанса си, Мишел се стрелна към ръката с ножа.
	Но състоянието й беше такова, че движението закъсня с частица от секундата.
	Миг преди сблъсъка Меган прехвърли ножа в лявата си ръка. Строполиха се на пода. После ножът потъна дълбоко в гърба на Мишел.
	Меган я изрита встрани, претърколи се и се изправи на здравия си крак.
	Мишел направи опит да се надигне, но рухна на колене. Ножът стърчеше от гърба й. Кръвта й вече изтичаше от три рани едновременно, като тази в гърба беше най-опасна. Дишането й се накъса, зрението й се замъгли.
	_Умирам._
	Посегна назад и с последни сили успя да извади острието от раната.
	Очите й се спряха върху неясно размазаното лице на Меган. Дишането й стана още по-разпокъсано.
	— Вече си мъртва! — злобно изсъска Меган.
	— Ти също, кучко! — задавено отвърна Мишел. Кръвта в гърлото й правеше думите почти неразбираеми.
	После се надигна и с последни усилия хвърли ножа.
	Резултатът беше плачевен. Острието бръмна далеч от целта, удари стената и издрънча на пода.
	Мишел остана безпомощно на колене. Животът я напускаше. Меган зае позиция за решаващия удар. С лакът, в тила на жертвата. И с достатъчно сила, за да счупи някой прешлен.
	Едгар Рой се завъртя в момента, в който ръката й се вдигна. Уникалният му мозък го беше върнал трийсет години назад във времето. Завъртя се шестгодишният Едгар, превърнал се в обект на сексуалните посегателства на собствения си баща. Завъртя се и нанесе удар. Мъжът падна, очите му се изцъклиха, а дишането спря. Мъжът умря. Там, в кухнята на старата ферма…
	После картината в съзнанието му се промени. Сякаш старите черно-бели кадри изведнъж се бяха превърнали в модерно триизмерно изображение с висока резолюция. Спомените изчезнаха. Едгар Рой се върна в настоящето.
	Двуметровата му фигура трепна. Кухненският нож, който беше вдигнал от пода, се заби в Меган Райли с такава сила, че дребничкото й тяло се вдигна във въздуха и с трясък се блъсна в стената. Тя се плъзна на пода и замаяно погледна дръжката на ножа, която стърчеше от гърдите й. Останалата част беше разсякла сърцето й почти надве. Пръстите й бавно се увиха около дръжката. Но силите не й стигнаха да я издърпат. Пръстите се разтвориха. Ръцете се отпуснаха встрани. Главата й клюмна към рамото. Последният дъх беззвучно напусна тялото. Меган Райли беше мъртва.
	За миг Едгар Рой остана неподвижен.
	_Аз се завъртях. Аз, а не сестра ми. Аз забих ножа в тялото, а не тя. Аз се завъртях, за да убия звяра. За да убия собствения си баща._
	Споменът се върна в съзнанието му. Единственият, който му се губеше.
	Наведе се над Мишел и хвана китката й. Но пулс нямаше.
	Вратата отлетя от пантите си. Рой се обърна. На прага стояха Шон и сестра му.
	— Моля ви, помогнете й! — изкрещя той.
	Шон се втурна напред. По пътя бяха повикали линейка. Просто за всеки случай. И слава богу, че го бяха направили.
	Секунди по-късно в стаята нахлуха парамедиците, които се заеха с Мишел. Положението беше тежко. Беше изгубила много кръв. Прехвърлиха я на носилка и я понесоха към линейката. Шон скочи вътре миг преди вратите да се затръшнат под носа му.
	Агентите на ФБР започнаха оглед на къщата, която се оказа всичко друго, но не и обезопасена.
	Рой седеше на пода, опрял гръб в стената. Сестра му коленичи до него.
	— Дайте ни една минута, моля ви — обърна се тя към един от агентите, който се приближаваше.
	Мъжът кимна и излезе.
	Рой извърна очи към окървавеното тяло на Райли, заковано на отсрещната стена като някаква призрачна парцалена кукла.
	— Аз я убих — прошепна той.
	— Знам — кимна Кели.
	— Опитваше се да ликвидира Мишел.
	— И това знам, Еди. Ти й спаси живота. Постъпи правилно.
	— Това още не се знае — поклати глава той. — Тя може би ще умре.
	— Може би. Но ти й даде шанс.
	Прилоша му. Главата му клюмна. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.
	После бавно вдигна поглед към лицето й.
	— Аз убих татко.
	Тя седна до него и притегли главата му към гърдите си.
	— През всичките тези години не можех да си спомня… Мислех, че ти си го направила… Нали винаги си ме защитавала…
	— Но тогава ти се защити сам, Еди. Така спаси и мен. Не си направил нищо лошо, разбираш ли?
	Той не отговори.
	— Разбираш ли какво ти казвам, Еди? Не си направил нищо лошо!
	— Разбирам — кимна той, преглъщайки сълзите си. — Знаеш ли, че ми взеха медальона със свети архангел Михаил?
	— Знам. Ще ти намеря друг.
	— Май вече няма да ми трябва — промълви той, хвърляйки кос поглед към мъртвата Меган.
	— И аз мисля така.
	Той се отпусна в прегръдката на сестра си и заплака.
	Меланхоличният вой на линейката с тежко ранената Мишел Максуел бавно се стопи в далечината. В къщата се възцари мъртва тишина.


	88

	Болничната стая беше по-студена от най-студената морга, в която беше влизал. Светлината идваше от редица малки апарати, издаващи странни звуци. Сигнализиращи за наличието на живот или може би за наближаваща смърт.
	Шон седеше приведен напред. Главата му опираше в таблата на леглото, а ръцете му стискаха ръцете й.
	Мишел Максуел беше опасана с множество системи, вливащи в тялото й непознати течности и изкарващи навън други.
	Беше умирала три пъти. Веднъж в линейката, втори път на операционната маса и трети тук — в болничното легло. Буквално пред очите му, докато стискаше ръката й. Спешният екип светкавично се отзова на обявената тревога и направи магията, с която я измъкна от гроба. През цялото време той стоеше на прага и безпомощно наблюдаваше действията на опитните медици.
	— Ножът е нанесъл големи поражения — съобщи му хирургът. — Засегнал е редица вътрешни органи, предизвиквайки почти фатален кръвоизлив. Но тя е млада и в невероятна физическа форма. Иначе едва ли щеше да стигне толкова далеч.
	— Това ще бъде ли достатъчно? — попита Шон. — Имам предвид, за да бъде животът й извън опасност?
	— Можем само да се надяваме — въздъхна хирургът. — Но при още една криза от подобен характер със сигурност ще я изпуснем.
	Надеждите на Шон се стопиха.
	Вдигна глава едва когато долови някакъв шум зад гърба си.
	На прага стояха Кели Пол и брат й.
	Лицето на Едгар Рой все още носеше следи от сблъсъка с Меган Райли, или както там се наричаше тази жена. Тя вече беше мъртва и само това имаше значение за Шон.
	Пол пристъпи към леглото, огледа Мишел и леко докосна рамото му.
	— Съжалявам. Не биваше да се случва.
	— Много неща се случват — прошепна Шон. — Гадни неща. И най-вече на хората, които искат да постъпят правилно. — Обърна се към Рой и добави: — Ако не беше ти, тя нямаше да е тук. Безкрайно съм ти задължен, Едгар.
	— И аз на теб, мистър Кинг — тихо отвърна Рой.
	— Какво е състоянието й? — попита Пол.
	— Виси на косъм. По-тънък от всякога. Не могат да ми кажат дори дали ще се събуди. Но когато това стане, аз ще бъда тук. — Изправи гръб и се втренчи в нея. — Фостър и Куонтрел?
	— Надпреварват се да се топят взаимно. Дори прокуратурата да не разполагаше с нищо до този момент, сега вече има предостатъчно доказателства за вината им.
	— Откъде са взели шестте трупа, които се появиха в хамбара?
	— Отвсякъде. Подбирали са хора, които нямат нищо общо с правосъдието. — Пол се наведе и стисна ръката му. — Моята мисия беше да отстраня тези хора, но не и нея. Изпълних задачата си, но с нея се провалих. С теб също.
	— Тук съм, за да повторя тези думи, но за себе си — обади се един глас зад тях.
	Всички се обърнаха.
	На прага стоеше Джеймс Харкс, облечен с обичайния черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Изпънат като струна, с каменно лице. Пристъпи към леглото, погледна Мишел и бързо отмести очи.
	— Бях сигурен, че сме покрили всички бази — едва чуто промълви той. — Но пропуснахме най-важната.
	— Нейното име не е Меган Райли, разбира се — добави Пол. — Но това вече няма значение. Била е предпазният бушон на Фостър. Никой не е подозирал за нея.
	— Била ли е адвокат все пак? — попита Шон.
	— Да, освен много други неща. Това е била причината Фостър да я избере за помощник на Бърджин.
	— А тя го е убила?
	— Несъмнено. През цялото време бяхме сигурни, че това е работа на човек, когото приятелят ти е познавал. Иначе не би спрял на онзи безлюден път. Знаехме, че същия ден двамата са провели телефонен разговор. Но решихме, че тя си е във Вирджиния. Нямам представа как му е обяснила появата си в Мейн.
	— Значи е премахнала Бърджин, за да стане главен защитник на Рой и така да ни шпионира? — подхвърли Шон.
	— Именно — кимна Харкс. — А е убила Дюкс, защото не са били сигурни, че ще им помогне при извеждането на Рой.
	— Накрая, разбира се, е убила и Ерик Добкин — мрачно добави Пол. — Защото това е бил единственият начин да си върне ролята на троянски кон.
	— През цялото време имах чувството, че Фостър не ми казва всичко — въздъхна Харкс. — Когато спомена, че Райли е основният й коз, аз реших, че става въпрос просто за поредната невинна жертва. Но се оказа, че тя не е била нито невинна, нито жертва. — Поклати глава и се намръщи. — За съжаление Фостър наистина ме надхитри.
	— Не се самообвинявай, Харкс — съчувствено го погледна Шон. — Ти свърши добра работа. Всъщност отлична.
	— Не е така. Не бях достатъчно добър. — Той бавно огледа стаята. — Чичо Сам поема разходите за всичко, нали? Тя ще получи най-добрите грижи на света, Шон. А доколкото успях да я опозная, съвсем скоро ще се вдигне на крака.
	— Благодаря ти за тези думи.
	Харкс бръкна в джоба си и му подаде един плик.
	— Това е за теб.
	— Какво има вътре?
	— Питър Бънтинг и Чичо Сам са единодушни по въпроса, че вие двамата трябва да бъдете възнаградени за огромната работа, която свършихте. Разделиха си поравно сумата, която е изписана тук. Парите вече са преведени във вашите сметки.
	— Но ние само си вършехме работата.
	— Не е така — обади се Пол. — На практика свършихте голяма част от нашата работа.
	— Разбрахме, че нещо не е наред с Е-програмата, когато мъж на име Сохан Шарма се провали пред Стената, а после умря — поясни Харкс. — Отначало заподозряхме Бънтинг, но когато се заровихме по-дълбоко, открихме, че нещата са доста по-сложни. Привлякохме Кели в момента, в който труповете се появиха в хамбара на Еди. Бяхме убедени, че тя ще направи всичко възможно, за да изчисти името на брат си и да стигне до истината. Но без вас това нямаше да се случи. Кълна се в Бога, че е така!
	Шон сведе поглед към изписаната сума и зяпна.
	— Това е прекалено много, Харкс! — смаяно прошепна той.
	Високият мъж погледна към леглото и поклати глава.
	— Всъщност не е достатъчно.
	— Ще изпратя част от парите на вдовицата на Ерик — окопити се Шон.
	— Прави каквото намериш за добре. Парите са си твои.
	После тримата си тръгнаха.
	Шон остана до леглото, твърдо решен да не мръдне от болничната стая, докато Мишел не се върне в съзнание. Или докато… Тръсна глава да прогони мрачните мисли. Каквото и да се случеше, той щеше да бъде тук, до нея.
	Твърде много неща бяха преживели заедно. Един маниак, който преди много години беше взривил къщата му. Един сериен убиец, който почти беше успял да ги ликвидира. Фалшив агент на ЦРУ, който беше убеден, че изтезанията на съгражданите му американци са напълно законен бизнес. Политически лидери, поставили себе си над закона. При всички тези случаи Мишел беше единственият човек на света, на когото се доверяваше безрезервно. Безброй пъти му беше спасявала живота. Винаги беше до него. Връзката между тях приличаше на милион диаманти, събрани накуп, а после залети с разтопен титан. Дори още по-здрава.
	Шон се облегна назад и се вслуша в тихото бръмчене на машините, които поддържаха живота й. Тя бе млада и силна, бе преживяла безброй премеждия. Не можеше да изгуби живота си само защото една предателка я беше пробола с нож в гърба. Просто не можеше.
	Опря челото си на хладната рамка на леглото и стисна ръката й. Щеше да остане тук, докато единият от двамата престанеше да диша.
	_Дано да съм аз._
	Нощта се превърна в ден. А после денят — в нощ.
	Мишел продължаваше да лежи, без да помръдне.
	Шон не се отделяше от леглото й нито за миг.
	Апаратите продължаваха да издават странните си звуци.
	Шон чакаше чудото.
	Лекарите и сестрите влизаха и излизаха. Подхвърляха му по някоя окуражителна дума, проверяваха състоянието на Мишел, отчитаха показанията на апаратите и после бързо излизаха.
	Той беше абсолютно наясно, че шансовете й намаляват с всеки изминал ден.
	Течностите продължаваха да се вливат в тялото й, а после да се изливат навън.
	Часовникът тиктакаше.
	Апаратите бучаха и съскаха.
	Лекарите и сестрите влизаха и излизаха.
	Шон продължаваше да седи до леглото, вплел пръсти в нейните.
	Представяше си как тя изведнъж се надига от леглото и му се усмихва. Или как той излиза от банята и я вижда седнала на канапето с книга в ръце. Или, защото я познаваше прекалено добре — как прави безброй коремни преси, а после похапва десертни блокчета и пие литри енергийни напитки. Понякога сънуваше, че леглото й е празно, защото вече са я изнесли. Събуждаше се моментално и тръскаше глава, за да прогони тези мисли.
	Вдигна глава. Примигна няколко пъти, за да фокусира зрението си.
	Погледна ръката й, погледна своята, после поклати глава и докосна рамката на леглото.
	Точно затова пропусна мига, в който Мишел отвори очи.
	— Шон? — прошепна тя. След дългото мълчание гласът й прозвуча дрезгаво и несигурно.
	Той отново вдигна глава. Очите му срещнаха нейните.
	Сълзите им рукнаха.
	Едновременно.
	— Тук съм, Мишел. Тук съм, до теб!
	Чудото се беше случило.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6775
	__Издание:__
	Дейвид Балдачи. Шестият
	Американска. Първо издание
	ИК „Обсидиан“, София, 2012
	Редактор: Матуша Бенатова
	Коректор: Симона Христова
	ISBN: 978-954-769-285-5