[Kodirane UTF-8]

	Дейвид Балдачи
	Игра на часове


	Този роман се посвещава на Хари Л. Карико, Джейн Джайлс и на паметта на Мери Роуз Тейтъм, трима от най-чудесните хора, които някога съм познавал.



	1

	Мъжът с дъждобрана вървеше леко прегърбен. Дишаше тежко и се обливаше в пот. Товарът, който носеше, макар и не чак толкова тежък, бе наместен зле, а теренът беше неравен. Не е лесна работа да мъкнеш труп из горите посред нощ. Човекът прехвърли тялото на лявото си рамо и продължи с тежка стъпка. Подметките му нямаха грайфер и не оставяха характерни отпечатъци; не че имаше значение, тъй като дъждът бързо отмиваше следите. Той бе проверил прогнозата за времето; сега беше тук именно заради дъжда. Нямаше по-добър приятел от лошото време.
	Освен с трупа, преметнат върху якото му рамо, мъжът се отличаваше и с още нещо необичайно. Върху черната му качулка бе пришит езотеричен символ — кръг, пресечен по средата с две тънки черти. Навярно всеки наблюдател над петдесетгодишна възраст би разпознал мигновено този знак, който някога внушаваше ужас, заличен постепенно от времето. И макар че никой „жив“ нямаше да го види, мъжът изпитваше мрачна наслада от смъртоносния символ.
	След десет минути той стигна до мястото, което бе избрал при предишното си посещение, и положи трупа безкрайно внимателно, сякаш не ставаше дума за жертва на жестока насилствена смърт. Мъжът въздъхна дълбоко и затаи дъх, докато размотаваше телефонната жица, пристегната около найлона. Жената вътре беше млада и още личеше, че преди два дни е била привлекателна; сега изглеждаше по-скоро отблъскващо. Меката руса коса висеше настрани, разкривайки зеленикава кожа и подпухнали бузи. Ако очите бяха отворени, в тях още щеше да личи смаяният поглед на жертвата, видяла как се осъществява собственото й убийство — участ, сполитаща всяка година около трийсет хиляди души в Америка.
	Мъжът освободи найлона докрай и извъртя жената по гръб. Пое си дъх, потисна пристъпа на гадене, предизвикан от миризмата на тялото, и още веднъж вдъхна въздух с пълни гърди. Като си светеше с фенерчето, той опипа наоколо и скоро пъхнатата в ръкавица ръка откри чаталестия клон, който бе скрил предния път в един къпинов храст. Послужи си с него, за да подпре ръката на жената така, че да сочи към небето. Макар че вкочаняването вече отминаваше, задачата се оказа доста трупна, но мъжът беше силен и най-сетне насочи вдървения крайник точно под необходимия ъгъл. Извади от джоба си часовник, провери с фенерчето дали е нагласен правилно и го закопча около китката на мъртвата жена.
	Не беше религиозен, но въпреки това коленичи до трупа и промърмори кратка молитва, като прикриваше с шепи носа и устата си: „Ти не носеше пряката отговорност, но разполагах единствено с теб. Не си умряла напразно. И вярвам, че така наистина ще ти е по-добре.“
	_Вярваше ли наистина в онова, което каза? Може би не. А може би нямаше значение._
	Той се вгледа в лицето на мъртвата, изучавайки чертите й най-старателно като учен, присъстващ на особено интересен експеримент. За пръв път убиваше човек. Беше го сторил бързо и безболезнено — поне така се надяваше. Стори му се, че в глухата мъглива нощ около жената играе жълтеникаво сияние, сякаш тя вече се превръщаше в призрак.
	Той отстъпи назад и се огледа, търсейки предмети, които биха могли да се превърнат в следа към него. Откри само късче плат от качулката, закачено за бодлив храст близо до тялото. _Не можеш да си позволиш подобна небрежност._ Прибра парченцето в джоба си. Още няколко минути продължи да оглежда за други подобни следи, та дори и с почти микроскопични размери.
	В света на криминалното разследване именно тия „невидими“ дреболии погубваха престъпниците. Една-единствена капка кръв, сперма или слюнка, един-единствен отпечатък от пръст или косъм с ДНК в корена… и ето че полицията ти слага белезници, а прокурорите кръжат като лешояди наоколо. За жалост дори пълното осъзнаване на този факт не гарантираше защита. Всеки престъпник, дори и най-предпазливият, оставяше безброй потенциални улики на местопрестъплението. Затова мъжът бе положил големи усилия да избегне прекия контакт с жертвата, сякаш тя страдаше от някаква заразна и смъртоносна болест.
	Той нави найлона и прибра телефонния кабел, провери часовника още веднъж и бавно се отправи към колата си.
	Зад него лежеше мъртвата жена, вдигнала ръка към влажното небе. Циферблатът на часовника блещукаше в мрака като миниатюрен фар, отбелязващ новото място, където бе намерила покой. Нямаше да остане така за дълго. Ако не бъде заровен, един труп рядко остава неоткрит дори и сред пущинак като този.
	Докато потегляше с колата, човекът плъзна пръст по символа върху качулката, като по този начин се прекръсти. Същият символ украсяваше и циферблата на часовника, който бе сложил върху китката на мъртвата жена. _Това определено ще ги размърда._ Той въздъхна от вълнение, но и от ужас. Вече години наред вярваше, че този ден никога няма да дойде. Години наред не успяваше да събере смелост. Сега, след като бе направил първата крачка, изпитваше неописуемо чувство за могъщество и свобода.
	Превключи на трета скорост и колата се стрелна напред, гумите засвистяха по мокрия път и мракът погълна фаровете на синия фолксваген. Човекът искаше час по-скоро да достигне целта си.
	Тепърва трябваше да напише писмо.


	2

	Мишел Максуел ускори крачка. Привършваше „равната“ част от пробега си през хълмовете около Райтсбърг, разположен на югозапад от Шарлотсвил, щата Вирджиния; сега теренът щеше да стане много по-стръмен. Максуел беше участвала в олимпийския отбор по гребане, след което бе работила девет напрегнати години в тайните служби. Затова нямаше нищо чудно, че високата млада жена е в отлична физическа форма. Но днес над целия Среден Атлантик бе надвиснала огромна зона на високо налягане, която правеше пролетния ден необичайно влажен, и тя усети как мускулите и дробовете й започват да се напрягат, докато продължаваше по нагорнището. Дългата й черна коса беше стегната на опашка, но няколко упорити кичура намираха начин да провиснат пред лицето.
	Максуел бе напуснала тайните служби, за да основе в това малко градче частна детективска фирма заедно с още един бивш агент на име Шон Кинг. Кинг бе напуснал службите при неприятни обстоятелства, но впоследствие бе успял да стане адвокат и да си създаде нов живот в Райтсбърг. Макар и бивши колеги, двамата се запознаха едва миналата година, докато Мишел още работеше в тайните служби, а Кинг се оказа заподозрян в поредица убийства в областта. След като с общи усилия доведоха разследването до успешен край и придобиха немалка известност, Мишел предложи да създадат своя детективска фирма, а Кинг неохотно се съгласи. Благодарение на спечелената репутация и следователските им умения работата бързо потръгна. Напоследък обаче бе настанало затишие, което радваше Мишел. Тя обичаше чистия въздух и много повече й харесваше да спи на палатка или да бяга маратон, отколкото да лови фалшификатори или да залага клопки за шпиони по фирмите.
	В гората цареше тишина, само клоните шумоляха под напора на влажния вятър, който вдигаше миниатюрни вихрушки от стара шума. Но изведнъж пукот на съчки привлече вниманието на Мишел. Бяха й казвали, че понякога из местността се навъртали черни мечки, но ако все пак срещнеше диво животно, то най-вероятно щеше да е елен, катерица или лисица. Тя не обърна сериозно внимание на шума, макар че изпита облекчение от тежестта на пистолета в малката чантичка отзад на колана й. Като таен агент не се разделяше с оръжието си дори в тоалетната. Не се знае кога точно може да ти потрябва деветмилиметров пистолет с четиринайсет патрона в пълнителя.
	След секунди друг звук привлече вниманието й — шум от тичащи стъпки. Докато работеше в службите, Мишел бе чувала този звук в множество варианти. Повечето бяха безобидни; други подсказваха, че зад тях се крие нещо нередно — бягство, нападение или паника. Колебаеше се към коя категория да причисли сегашния звук — добрата, лошата или необичайната. Тя забави крачка и закри с длан очите си от слънчевите лъчи, проникващи през дървесните корони. За няколко секунди настана мъртвешка тишина, после шумът от бягането пак се раздаде, вече много по-близо. Бе съвсем ясно, че не чува отмерената стъпка на човек, тичащ за удоволствие. В забързания неравномерен тропот се долавяше страх. Струваше й се, че шумът долита отляво, но не можеше да е сигурна. Горското ехо често си правеше шеги по тия места.
	— Ехо — подвикна тя, докато посягаше да извади пистолета.
	Не очакваше отговор и наистина не го получи. Зареди патрон в цевта, но не свали предпазителя. Не е разумно да се тича с готов за стрелба пистолет.
	Звукът продължаваше да наближава; нямаше съмнение, че стъпките са човешки. Мишел се озърна назад; можеше да се окаже, че е попаднала в засада — единият противник отклонява вниманието й, а другият напада в гръб. Е, ако беше така, скоро щяха да съжаляват, че са избрали точно нея.
	Тя спря и най-сетне засече източника на звука — долиташе отдясно, иззад могилката пред нея. Ускорено дишане, трескав тропот и пукот на съчки. Който и да бе тичащият, след броени секунди трябваше да изскочи иззад камарата пръст и камъни.
	Мишел свали предпазителя и зае позиция зад един стар дъб. Надяваше се човекът да е обикновен любител на бягането и изобщо да не забележи присъствието й. Шумолене на камъчета и буци пръст по отвъдния склон подсказа, че източникът на суматохата е вече съвсем близо. Мишел се напрегна и стисна с две ръце дръжката на пистолета, готова при необходимост да забие куршум в челото на противника.
	Едно хлапе изхвръкна над върха на могилката, увисна за миг във въздуха, после с писък се запремята по надолнището. Още преди да достигне подножието, горе изникна друго, малко по-голямо момче. То обаче навреме намали скоростта, приклекна, плъзна се надолу и спря до приятеля си.
	Мишел би сметнала, че хлапетата просто щуреят, ако не бе зърнала изражението на ужас, изписано и по двете лица. По-малкото хълцаше и лицето му беше омазано с кал и сълзи. По-голямото хвана яката на ризата му, вдигна го на крака и двамата продължиха да бягат. Лицата им бяха потъмнели от нахлулата кръв.
	Мишел прибра пистолета, излезе иззад дървото и вдигна ръка.
	— Спрете, момчета!
	Те изкрещяха и стремително се шмугнаха от двете й страни. Тя се завъртя, посегна да сграбчи едното, но не успя. Извика след тях:
	— Какво става? Искам да ви помогна!
	За момент се запита дали да не хукне след тях, но въпреки олимпийското си минало не бе сигурна, че ще догони двете момчета, чиито нозе ги носеха главоломно, тласкани от страха. Завъртя се и погледна към върха на могилката. Какво можеше да ги е изплашило толкова? _Или кой_, бързо се поправи тя. Отново хвърли поглед след бягащите хлапета, после се завъртя и предпазливо се заизкачва натам, откъдето бяха дошли. _Добре_, работата почва да става малко рискована. Запита се дали да не използва мобилния си телефон, за да потърси помощ, но реши първо да провери. Не искаше да повика полиция само за да открият после, че момчетата са били изплашени от мечка.
	От върха Мишел лесно откри следата на бегълците.
	Спусна се по тясната пътека, издълбана от трескавите им стъпки. Тя продължаваше около трийсет метра, после извеждаше на малка поляна. Оттам следата ставаше по-неясна, но сетне Мишел забеляза парче плат, провиснало от най-ниския клон на храст кучешки дрян, и продължи навътре в гората. След още петнайсет метра излезе на нова поляна, този път по-голяма, където имаше останки от изгасен лагерен огън.
	Зачуди се дали _наистина_ хлапетата не са лагерували тук, преди да ги подплаши някое животно. От друга страна обаче, те не носеха никакви туристически принадлежности, не ги бяха оставили и на поляната. А пепелта не изглеждаше чак толкова прясна. _Не, има нещо друго._
	След миг вятърът духна от друга посока и миризмата нахлу дълбоко в ноздрите й. Тя се задави и на свой ред усети как я обзема паника. Не за пръв път се срещаше с този типичен мирис.
	Мирис на гниеща плът. _Човешка плът!_
	Мишел дръпна памучната фланелка пред носа и устата си, опитвайки се да измести вонята на разложено тяло с острата миризма на собствената си пот. Тръгна по края на поляната. След като бе изминала около една трета от обиколката, тя откри трупа. От храсталака край поляната стърчеше ръка, сякаш мъртвата жена махаше за поздрав или по-скоро за сбогом. Дори от това разстояние Мишел забеляза, че на места зеленикава кожа се е отделила от костите. Заобиколи откъм посоката на вятъра и дълбоко си пое дъх.
	Стискайки здраво пистолета, тя продължи да оглежда тялото. Макар вонята, потъмнялата плът и отделената кожа да издаваха, че жената отдавна е мъртва, не бе изключено скоро да е изхвърлена тук и убиецът да се спотайва наблизо. Мишел нямаше желание да сподели съдбата й.
	Слънчевите лъчи се отразяваха от нещо върху китката на жената. Мишел пристъпи по-близо и видя, че е часовник. Погледна своя — беше два и половина след пладне. Тя клекна, забила нос в сгъвката на лакътя си. Набра номера на полицията и спокойно обясни на дежурния какво е открила и къде се намира. После позвъни на Шон Кинг.
	— Познаваш ли я? — попита той.
	— Не ми се вярва и собствената й майка да я познае, Шон.
	— Идвам — каза Кинг. — Само бъди нащрек. Който и да го е извършил, може да се върне да се порадва на стореното. И… още нещо, Мишел.
	— Да?
	— Защо не почнеш да бягаш на тренажор?
	Тя затвори телефона, отстъпи колкото се може по-далеч, без да изпуска трупа от поглед, и зачака напрегнато. Хубавият ден и опияняващият крос сред красивите хълмове изведнъж се бяха превърнали в зловещо преживяване.
	Странно как едно убийство преобръща всичко с главата надолу.


	3

	На поляната кипеше бурна човешка дейност. Жълта полицейска лента, омотана около дърветата, ограждаше предполагаемия периметър. Двама криминалисти претърсваха местопрестъплението за улики, анализирайки находки, които изглеждаха твърде дребни, за да имат значение. Други стояха над тялото на мъртвата жена, трети бавно крачеха из гората наоколо, търсейки необичайни предмети и евентуални следи от идването или напускането на убиеца. Един униформен полицай засне цялата поляна с фотоапарат и видеокамера. Всички носеха маски против миризмата, но въпреки това един по един се втурваха в гъсталака, за да изпразнят стомасите си.
	Работата им изглеждаше ефикасна и добре организирана, но един опитен наблюдател веднага би определил резултата: един на нула за престъпника. Досега не бяха открили нищо.
	Застанала отстрани, Мишел наблюдаваше. До нея стоеше Шон Кинг, партньорът й от частната детективска фирма „Кинг и Максуел“. Кинг беше на около четирийсет и пет години, с осем сантиметра по-висок от сто седемдесет и петте сантиметра на Мишел. Късата му черна коса започваше да се прошарва на слепоочията. Беше жилав и широкоплещест, но имаше болни колене и още страдаше от стара огнестрелна рана в рамото, получена при престрелка преди години, докато се опитваше да арестува група фалшификатори. Бе работил и като доброволен помощник-шериф на Райтсбърг, но когато напусна, се зарече до края на дните си да стои настрана от огнестрелните оръжия и официалните полицейски служби.
	Шон Кинг бе преживял няколко трагедии: позорен край на кариерата си в тайните служби, след като застреляха пред очите му кандидат — президента, когото охраняваше; тежък и разорителен развод; а неотдавна и заговор, целящ да му припише поредица убийства в областта, при което изплуваха болезнени подробности от последните му дни като федерален агент. Тези събития превърнаха Кинг в много предпазлив човек, отказващ да се довери на когото и да било, поне докато в живота му не нахълта Мишел Максуел. Макар че познанството им започна със сблъсък, сега тя бе единственият човек, на когото можеше да разчита безрезервно.
	Мишел Максуел бе навлязла в живота с летящ старт. Завърши колеж за три години, спечели сребърен олимпийски медал по гребане и стана полицейски служител в родния си щат Тенеси, преди да постъпи в тайните служби. Също както Кинг тя напусна федералната агенция при неприятни обстоятелства — група изобретателни заговорници отвлякоха човека, когото охраняваше. За пръв път в живота си бе претърпяла провал и това едва не я унищожи. Докато разследваше отвличането, тя срещна Кинг. Отначало изпитваше инстинктивна неприязън към него. Сега, когато бяха партньори, тя виждаше какъв е в действителност — най-добрият детектив, с когото някога бе работила. И най-добрият й приятел.
	И все пак двамата се различаваха коренно. Докато Мишел жадуваше за адреналиново опиянение и натоварваше тялото си до краен предел с напрегнати, изтощителни физически занимания, Кинг предпочиташе в свободното си време да търси бутилки изискано вино за своята колекция, да купува картини на местни художници, да чете хубави книги и да излиза с лодката си на риболов из езерото, разположено близо до къщата му. Затворен по характер, той обичаше да обмисля нещата най-старателно, преди да действа. Мишел предпочиташе да се движи със свръхзвукова скорост, без да се бои от последствията. По някакво чудо партньорството между супернова звезда и бавно пълзящ ледник даваше отлични резултати.
	— Откриха ли момчетата? — попита Мишел.
	Кинг кимна.
	— Доколкото чух, били много стреснати.
	— Стреснати ли? Сигурно ще им трябва терапия чак докато завършат колеж.
	Мишел вече бе дала подробни показания пред местните власти в лицето на полицейския шеф Тод Уилямс. Косата на Уилямс изглеждаше доста по-прошарена, отколкото по време на някогашното им приключение в Райтсбърг. По лицето му бе изписано примирение, сякаш вече приемаше убийствата и суматохата за нещо нормално в градчето.
	Мишел проследи как една красива червенокоса жена, наближаваща четирийсет, излезе на поляната, остави черната си чанта на земята и коленичи, за да изследва трупа.
	— Това е заместничката на съдебния лекар за нашия район — обясни Кинг. — Силвия Диас.
	— Диас? Очаквах да се казва О’Хара или нещо подобно.
	— Беше омъжена за Джордж Диас, много способен местен хирург. Преди няколко години го блъсна кола. Силвия преподаваше съдебна патология във Вирджинския университет. Сега е лекар на частна практика.
	— И покрай другото замества съдебния лекар. Работлива жена. Има ли деца?
	— Не — каза Кинг. — Май изцяло се е отдала на медицината.
	Мишел вдигна длан пред носа си, защото посоката на вятъра отново се бе променила, насочвайки вонята от трупа към тях.
	— Ама че живот — каза тя. — Господи, дори не носи маска, а аз и на това разстояние едва се удържам да не повърна.
	Двайсет минути по-късно Диас се изправи, поговори с полицаите, смъкна гумените ръкавици и се зае да прави снимки на тялото и околностите. След като приключи, тя прибра фотоапарата и се накани да си тръгне, когато забеляза Кинг. Усмихна се сърдечно и тръгна към него.
	Мишел прошепна:
	— Забрави да ми кажеш, че излизаш с нея.
	Кинг я погледна с изненада.
	— Излизали сме само два-три пъти, и то отдавна. Как разбра?
	— След толкова време работа с разложен труп никой не се усмихва така, освен ако не е срещнал скъп приятел.
	— Благодаря за проявената наблюдателност. Но бъди мила. Силвия наистина е чудесна.
	— Не се и съмнявам, но не държа да знам подробностите, Шон.
	— Бъди спокойна, докато съм жив, няма да чуеш подробностите.
	— Ясно. Станал си истински джентълмен.
	— Не, просто не искам да ме критикуваш.


	4

	Силвия Диас прегърна Кинг малко по-дълго, отколкото се полага между приятели, после Кинг запозна двете жени. Съдебната лекарка огледа Мишел недружелюбно.
	— Отдавна не сме се виждали, Шон — каза тя, като се завъртя отново към Кинг.
	— Бяхме затънали до уши в детективска работа, но напоследък нещата започнаха да се успокояват.
	— Е — намеси се Мишел, — открихте ли вече каква е причината за смъртта?
	Силвия я погледна с изненада.
	— Едва ли бих могла да обсъждам с вас този въпрос.
	— Просто се чудех — каза невинно Мишел, — тъй като бях сред първите, дошли на местопрестъплението. Навярно няма да знаете със сигурност, докато не извършите аутопсия.
	— Ще я направиш тук, нали? — попита Кинг.
	Силвия кимна.
	— Да, макар че обикновено пращахме съмнителните случаи в Роуноук.
	— Защо престанахте? — попита Мишел.
	— До неотдавна в щата имаше четири официални съдебномедицински лаборатории — във Феърфакс, Ричмънд, Тайдуотър и Роуноук. Но сега имаме такава лаборатория и тук благодарение на щедростта на Джон Пойнтдекстър, много богат човек и бивш председател на щатския парламент.
	— Странно дарение, морга — подхвърли Мишел.
	— Дъщерята на Пойнтдекстър бе убита тук преди няколко години. Райтсбърг се пада точно на границата между районите на съдебните лекари в Ричмънд и Роуноук. Заради това избухна спор кой да извърши аутопсията. Накрая Роуноук спечели, но при пренасянето на тялото колата катастрофира и бяха загубени важни доказателства. По тази причина убиецът остана неразкрит и както разбирате, бащата не беше много доволен. Преди да умре, завеща част от парите си за изграждане на модерна съдебномедицинска лаборатория. — Силвия се озърна през рамо към тялото. — Но в случая дори и най-модерната лаборатория ще се затрудни да определи причината за смъртта.
	— Имаш ли представа откога е мъртва? — попита Кинг.
	— Твърде много зависи от телосложението, околната среда и степента на разлагане. При толкова стар труп аутопсията може да ни даде _само приблизителна_ представа за времето на смъртта.
	— Забелязах, че някои от пръстите са изгризани — каза Кинг.
	— Очевидно е работа на животните — отвърна Силвия и добави замислено: — Но все пак би трябвало да има повече признаци за намесата им. В момента се мъчат да установят самоличността.
	— А какво мислиш за вдигнатата ръка? — попита Кинг.
	— Съжалявам, това е работа за полицията. Аз нямам думата. Само им казвам как е умряла жертвата и при аутопсията събирам всичко, което може да се окаже полезно. Преди време, когато още навлизах в професията, се опитах да се правя на Шерлок Холмс, но бързо ме сложиха на място.
	— Няма нищо лошо в това да използваш специалните си познания, за да помогнеш при разкриването на престъпление — отбеляза Мишел.
	— Изглежда логично, нали? — Силвия помълча. — Мога само да кажа, че ръката нарочно е била подпряна с клон. Но защо… нямам представа. — Тя се обърна към Кинг. — Беше ми приятно да те видя, дори и при тези обстоятелства.
	Силвия се ръкува с Мишел и тръгна обратно.
	Докато тя се отдалечаваше, Мишел каза:
	— Бях останала с впечатление, че сте излизали отдавна.
	— Така е. Мина повече от година.
	— Но тя май си мисли, че още не сте приключили.
	— Сърдечно благодаря за догадката. Може би скоро ще предложиш и да ми гледаш на ръка. Готова ли си да тръгваме? Или искаш да си довършиш кроса?
	— Благодаря, стигат ми вълненията за днес.
	Докато минаваха край трупа, Кинг спря и се загледа в ръката, която продължаваше да сочи небето. Лицето му изведнъж се напрегна.
	— Какво има? — попита Мишел.
	— Часовникът — каза той.
	Тя се вгледа и забеляза, че стрелките сочат един часа. Часовникът изглеждаше спрял.
	— Какво му е на часовника?
	— Мишел, това е „Зодиак“.
	— „Зодиак“?
	— Нещо ми подсказва, че пак ще се сблъскаме с този убиец — каза Кинг.


	5

	Уединената скала над едно от основните разклонения на дългото петдесет километра езеро Кардинал отдавна бе станала за юношите от Райтсбърг любимо място, където се събираха за множество дейности, които родителите им едва ли биха одобрили. Тази нощ от облачното небе валеше дъжд, вятърът разтърсваше клоните на дърветата и върху скалната площадка имаше само една спряла кола, но въпреки всичко двамата в нея проявяваха завидно усърдие.
	Девойката вече беше гола, а бельото и роклята й лежаха грижливо сгънати до обувките на задната седалка. Младежът трескаво се мъчеше да изхлузи ризата над главата си, докато момичето разкопчаваше панталоните му; теснотията усложняваше тази задача. Най-сетне ризата поддаде и приблизително по същото време панталоните бяха смъкнати от задъханата млада дама, за която очевидно търпението не представляваше добродетел при дадените обстоятелства.
	След като си сложи презерватив, младежът се измести към средата на предната седалка, а приятелката му го възседна с лице към него. Прозорците на купето започваха да се замъгляват. Младежът се загледа над рамото на момичето през предното стъкло, после дишането му се ускори и той затвори очи. Беше му за пръв път, но партньорката му изглеждаше доста по-опитна. Мечтаеше за този миг поне от две години, докато напорът на хормоните се засилваше до непоносима степен. Той се усмихна, докато момичето стенеше и се люшкаше върху него.
	После отвори очи и престана да се усмихва.
	Силуетът с черната качулка го гледаше втренчено през запотеното предно стъкло. Като през мъгла видя как пушката се надига. Понечи да отметне момичето настрани, разчитайки инстинктивно да подкара колата и да избяга. Но не успя. Стъклото избухна навътре. Ударът на едрите сачми повали партньорката му върху него, но тялото й го защити. Главата на момичето се стовари върху носа му и той едва не загуби съзнание. Облян в кръв, но все още без сериозна рана, младежът притисна мъртвото тяло към гърдите си като малко дете, вярващо, че вълшебното одеяло ще го защити от нощните страшилища. Искаше да изкрещи, но не можеше. Най-сетне пусна момичето и се плъзна зад волана. Движенията му бяха тромави, умът му замъглен. Не осъзнаваше, че страда от тежък шок, че бързото вдигане и падане на кръвното налягане подлага тялото му на натоварвания, за каквито не е създадено.
	Посегна да завърти ключа на таблото, когато лявата врата се отвори и той отново зърна черната качулка. Пред безпомощния му поглед цевта на пушката се завъртя насреща като най-смъртоносната змия на света. Младежът започна да умолява, после се разплака. От разбития му нос шуртеше кръв. Отдръпна се назад от убиеца, докато се блъсна в трупа на момичето.
	— _Моля ви!_ — изхленчи той. — _Не, господи, не!_
	Деветте едри сачми го улучиха в черепа със силата на огромен чук и той рухна до мъртвото момиче. Макар че отзад бе станало на пихтия, отпред тялото й изглеждаше незасегнато. Ако я видеше просната по гръб, човек трудно би определил как е убита. Причината за смъртта на приятеля й беше далеч по-очевидна — той просто нямаше лице.
	Убиецът подпря пушката от дясната страна на колата, отвори вратата и посегна навътре. Сложи часовник върху китката на младежа и намести ръката му върху таблото, после я заклещи между таблото и вратата. След това се зае с часовника на момичето. Свали от пръста й евтин аметистов пръстен и го прибра в джоба си. От врата на младежа взе медальон с лика на свети Кристофър и също го пъхна в джоба си.
	Накрая изрече над трупа на момчето:
	— Съжалявам. Не носиш лична вина, но си част от първородния грях. Не умираш напразно. Ти помогна да се поправи една отдавнашна злина. Нека това да те утеши.
	Не си направи труда да се помоли над момичето. Извади от джоба си един предмет и го остави на пода, затвори вратата и се отдалечи с тежка стъпка. Дъждът нахлуваше през разбитото предно стъкло и обливаше двамата мъртви голи младежи, които сякаш се вкопчваха един в друг.
	На пода лежеше предметът, оставен от убиеца.
	Кучешка каишка.


	6

	Полицейският шеф Уилямс бе наминал да посети кантората на „Кинг и Максуел“ в двуетажна тухлена сграда, разположена в малкия, но изискан център на Райтсбърг. По-рано в същите помещения се намираше адвокатската кантора на Кинг. Полицаят седеше с шапка в скута и разказваше за зловещото двойно убийство. Лицето му беше обтегнато от тревога, а очите подпухнали.
	— Напуснах полицията в Норфък, за да си нямам работа с подобни гадости — започна Уилямс. — Бившата ми жена ме накара да се преселим тук заради спокойствието и тишината. Как само сбърка тая жена, дявол да я вземе! Нищо чудно, че се разведохме.
	Кинг му подаде чаша кафе и се настани отсреща, а Мишел остана да седи на ръба на коженото канапе.
	— Чакай само вестниците да надушат тази история. Горката Силвия… Едва беше приключила с аутопсията на онова момиче, а сега се налага да прави още две.
	— Кои са убитите? — попита Кинг.
	— Ученици от тукашната гимназия — Стив Кани и Джанис Пембрук. Тя е простреляна в гърба; него са го гръмнали право в лицето. С едри сачми. Когато отворих вратата на онази кола, стомахът ми се преобърна. По дяволите, сигурно ще ги сънувам месеци наред.
	— Няма ли свидетели?
	— Не, доколкото знаем. Нощта беше дъждовна. Единствените следи са от тяхната кола.
	Мишел наостри уши.
	— Да, беше дъждовно. Ако не сте открили следи от гуми, убиецът трябва да е дошъл до колата пеш. Не намерихте ли стъпки?
	— Почти всичко беше отмито. На пода на колата имаше два пръста кървава вода. Стив Кани беше едно от най-търсените хлапета в гимназията, футболна звезда и тъй нататък.
	— А момичето? — попита Мишел.
	Уилямс се поколеба.
	— На Джанис Пембрук й се носеше славата в момчешките кръгове.
	— Че е… достъпна? — попита Кинг.
	— Да.
	— Взето ли е нещо? Може ли да е било грабеж?
	— Едва ли, макар че липсват два предмета: евтин пръстен, който обикновено е носела Пембрук, и медальонът на Кани с лика на свети Кристофър. Не знаем дали убиецът ги е взел.
	— Ти каза, че Силвия е приключила с аутопсиите. Предполагам, че си присъствал.
	Уилямс се смути.
	— Имах малък проблем, докато течеше аутопсията на неизвестната жертва, а за другите две бях зает. Чакам доклада на Силвия — бързо добави той. — В участъка нямаме специалист по убийствата, затова реших, че не би било зле да дойда и да се посъветвам с вас.
	— Някакви улики? — попита Мишел.
	— От първото убийство — никакви. И все още не сме установили самоличността на убитата, макар че успяхме да свалим отпечатъци и сега ги проверяваме. Освен това направихме компютърна възстановка на лицето и я разпратихме навсякъде.
	— Има ли основания да се смята, че убийствата са свързани? — попита Мишел.
	Уилямс поклати глава.
	— Това с Пембрук и Кани сигурно ще излезе някаква любовна история. Днешните хлапета убиват човек, без да им мигне окото. С тия боклуци, дето ги гледат по телевизията…
	Кинг хвърли многозначителен поглед към Мишел, после каза:
	— При първото престъпление убиецът е подмамил жената в гората или я е принудил да дойде с него. Или пък я е убил другаде и е пренесъл трупа в гората.
	Мишел кимна.
	— Ако е второто, трябва да е силен мъж. При убийството на младежите може да ги е проследил дотам или да е дебнел около скалите.
	— Е, онова място се знае като терен за любовни похождения, ако още го наричат така — каза Уилямс. — И двете жертви бяха голи. Затова смятам, че може да е работа на някой ревнив хлапак, зарязан от Пембрук. С непознатата от гората ще е по-сложно. Там вече ще ми трябва вашата помощ.
	Кинг кимна замислено и помълча, после каза:
	— Ти забеляза ли _наистина_ часовника на първата убита, Тод?
	— Е, стори ми се малко масивен за жена.
	— Силвия казва, че ръката с часовника е била подпряна нарочно.
	— Не може да бъде сигурна.
	— Видях, че часовникът е нагласен на един часа — продължи Кинг.
	— Да, но беше спрял или пък е бил спрян.
	Кинг се озърна към Мишел.
	— Забеляза ли марката на часовника?
	Уилямс го изгледа с любопитство.
	— Марката на часовника ли?
	— Беше „Зодиак“ — кръг с две пресечени линии.
	Уилямс едва не разля кафето си.
	— „Зодиак“!
	Кинг кимна.
	— Освен това е мъжки часовник. Мисля, че убиецът го е сложил на жертвата.
	— „Зодиак“ — повтори Уилямс. — Да не би да твърдиш…
	— Някогашният сериен убиец Зодиак действаше през 1968 и 1969 година около Мексиканския залив, Сан Франсиско и Валехо — отговори Кинг. — Смятам, че _за него_ е малко късничко да изниква отново. Но имаше поне двама имитатори, един в Ню Йорк и друг в Кобе, Япония. Убиецът от Сан Франсиско носеше черна качулка на палач, украсена с две бели пресечени линии в кръг — същия символ като на часовника „Зодиак“. Освен това остави часовник върху ръката на последната си жертва — шофьор на такси, ако не ме лъже паметта, — макар че марката не беше „Зодиак“. Но заподозреният за убийствата в Сан Франсиско имаше такъв часовник. Смятат, че оттам му е хрумнала идеята за емблемата, на която дължеше прякора си. Случаят си остана неразгадан.
	Уилямс се приведе напред.
	— Виж какво, всичко това е чиста фантазия от твоя страна, и то доста безпочвена.
	Мишел се озърна към партньора си.
	— Шон, наистина ли смяташ, че имаме работа с имитатор?
	Кинг сви рамене.
	— Щом досега поне двама души са имитирали оригинала, къде е гаранцията, че няма да има и трети? Зодиакът от Сан Франсиско пращаше на вестниците кодирани писма. Когато най-сетне разгадаха кода, стана ясно, че бил мотивиран от разказ, озаглавен „Най-опасната игра“. В него се описва лов на хора.
	— Значи се забавлява с лов на хора? — бавно изрече Мишел.
	— Убитите в колата имаха ли часовници? — попита Кинг.
	Уилямс се навъси.
	— Чакай малко, Шон. Вече ти казах, че това са съвсем различни убийства. Още не знам как е умряла непознатата, но гарантирам, по дяволите, че не е застреляна със сачми.
	— А часовниците?
	— Добре де, и двете хлапета имаха часовници. И какво? Забранено ли е?
	— Но не си забелязал дали не са марка „Зодиак“.
	— Не съм. Но какво толкова, аз и при първата жертва не забелязах марката на часовника. — Уилямс млъкна и се замисли. — Макар че ръката на Кани бе подпряна _някак странно_ върху таблото.
	— Била е подпряна?
	— Може би — отвърна предпазливо Уилямс. — Но той беше прострелян от упор. Кой знае как го е отметнал ударът на сачмите.
	— Работеха ли часовниците?
	— Не.
	— Колко показваше часовникът на Пембрук?
	— Два часа.
	— Точно два?
	— Да, струва ми се.
	— А часовникът на Кани?
	Уилямс извади бележника си и запрелиства, докато откри нужната страница.
	— Три — нервно каза той.
	— Часовникът беше ли улучен от сачма?
	— Не съм сигурен — отвърна Уилямс. — Вероятно Силвия ще може да ни каже.
	— А часовникът на момичето?
	— Май го беше ударило парче от предното стъкло.
	— Но нейният часовник сочи два часа, а този на Кани три — каза Мишел. — Ако часовникът на момичето е спрял в два, по време на убийството, как може часовникът на момчето да спре в три, без нещо да го удари?
	Уилямс продължаваше да упорства.
	— Я стига, ако изключим тая история с часовниците, която далеч не е убедителна, не виждам връзка между убийствата.
	Мишел упорито поклати глава.
	— Първото убийство е номер едно, на Дженифър Пембрук номер две, а Стив Кани е жертва номер три. Това _не може_ да бъде съвпадение.
	— Наистина трябва да провериш дали часовниците на Стив Кани и Дженифър Пембрук са марка „Зодиак“ — настоя Кинг.
	Уилямс извади мобилния си телефон и проведе няколко кратки разговора. Когато приключи, изглеждаше объркан.
	— Часовникът, намерен върху ръката на Пембрук, си е неин, марка „Касио“. Майка й потвърди. Но бащата на Кани ми каза, че синът му не носел часовник. Обадих се на един от помощниците да провери. Намереният у него часовник е „Таймекс“.
	Кинг сбръчка чело.
	— Значи няма „Зодиак“, но часовникът на Кани може да е сложен от убиеца, както навярно и в първото престъпление. Доколкото си спомням, Зодиакът от Сан Франциско също беше извършил убийство на влюбени в уединено място. Почти всичките му убийства бяха около вода или места, носещи имената на реки и езера.
	— Скалата, където открихме Кани и Пембрук, се издига над езерото Кардинал — призна неохотно Уилямс.
	— А и непознатата не беше много далеч от езерото — добави Мишел. — От най-близкото заливче я делеше само един хълм.
	— На твое място, Тод — каза Кинг, — бих започнал да разработвам евентуалната връзка с часовника „Зодиак“. Убиецът все трябва да го е взел отнякъде.
	Уилямс бе свел навъсен поглед към ръцете си.
	— Какво има? — попита Мишел.
	— На пода в колата на Кани открихме кучешка каишка. Предположихме, че е негова. Но бащата на Кани ми каза, че нямат куче.
	— Може ли да е била на Пембрук? — попита Кинг, но Уилямс поклати глава.
	Тримата замълчаха и се замислиха над загадката. Внезапно телефонът иззвъня. Кинг отиде да вдигне слушалката и след малко се върна с доволно изражение.
	— Обади се Хари Карик, бивш съдия от щатския върховен съд, а сега провинциален адвокат. Има клиент, на когото са предявени сериозни обвинения, и се нуждае от нашата помощ. Не пожела да навлиза в подробности.
	Уилямс стана и се изкашля.
	— Ами… сигурно става дума за Джуниър Дийвър.
	— Джуниър Дийвър? — повтори Кинг.
	— Аха. Вършеше някаква работа за семейство Батъл. Не е в моята юрисдикция. Прибрали са го в областния арест.
	— Какво е направил? — попита Кинг.
	— Ще трябва да питаш Хари. — Уилямс тръгна към вратата. — А аз ще взема да се обадя на щатската полиция. Там имат специалисти по убийствата.
	— Не би било зле да включиш в разследването и ФБР — посъветва го Мишел. — Ако става дума за сериен убиец, ППТП може да разработи психологически портрет — добави тя, имайки предвид Програмата за предотвратяване на тежки престъпления.
	— Никога не съм предполагал, че някой ден ще ми се наложи да попълвам молба за помощ от ППТП.
	— Напоследък доста опростиха процедурите — успокои го Мишел.
	След като полицаят излезе, тя се обърна към Кинг.
	— Жал ми е за него.
	— Ще му помогнем, доколкото ни е по силите.
	Мишел седна.
	— Е, кои са Джуниър Дийвър и семейство Батъл?
	— Джуниър е свестен човек, целия си живот е прекарал тук. Не е от най-уважаваните граждани, бих казал. Виж, Батъл са друга работа. Никой от тукашните не може да се мери с тях по богатство. Типичен стар южняшки род.
	— И какво точно означава това?
	— Означава, че… хм… че са чаровни, своенравни… нали разбираш, малко ексцентрични.
	— Искаш да кажеш смахнати — отсече Мишел.
	— Ами…
	— Всяко семейство е смахнато — прекъсна го Мишел. — Просто на някои им личи повече, отколкото на другите.
	— Според мен ще откриеш, че в това отношение Батъл са ненадминати.


	7

	Хари Лий Карик живееше в голямо имение в източния край на Райтебърг. Докато пътуваха с колата натам, Кинг разказа на Мишел за бившия съдия, преминал на адвокатска практика.
	— Преди години е бил местен адвокат, после станал областен съдия, а през последните двайсет години работеше в щатския върховен съд. Всъщност точно пред него положих клетва, когато постъпих във Вирджинското адвокатско дружество. Нали разбираш, от _онзи_ род Лий е. Макар да е над седемдесет, умът му сече като бръснач. След като напусна съда, дойде си пак тук и се засели в семейното имение.
	— Ти каза, че Джуниър не бил от най-уважаваните граждани.
	— Да речем просто, че от време на време заобикаляше закона. Но доколкото знам, отдавна не е имал неприятности.
	— Поне досега, както усещам.
	Минаха през порта от ковано желязо, украсена с буквата „К“. Мишел огледа просторното имение.
	— Хубаво място.
	— Хари изкарва добре, а и родът му определено имаше пари.
	— Женен?
	— Остана вдовец още на младини. Не се ожени повторно и няма деца. Всъщност, доколкото знам, той е последният от рода Карик.
	Отпред се мярна голяма тухлена сграда с бели колони, сгушена между вековните дървета. Но Кинг не продължи в тази посока, а отклони по тесен чакълест път и спря пред малка дъсчена постройка, боядисана в бяло.
	— Какво е това? — попита Мишел.
	— Разкошната адвокатска кантора на негово превъзходителство Хари Лий Карик.
	Почукаха на вратата и отвътре долетя звучен глас:
	— Влез.
	Домакинът се изправи с протегната ръка иззад голямото дървено бюро. Хари Карик бе висок малко над метър и седемдесет, строен, с побеляла коса и червендалесто лице. Беше облечен със сив панталон, синьо спортно сако, бяла риза и вратовръзка на червени и бели райета. Сините му очи имаха леко лилав оттенък и Мишел с удоволствие забеляза в тях дяволити искрици. Веждите му бяха гъсти и побелели като косата. Ръкостискането му беше енергично, а мелодичният му южняшки акцент омайваше като три пръста любимо питие и удобно кресло, в което да му се насладиш. Енергичните жестове го правеха поне с двайсет години по-млад. Казано с две думи, типично холивудски образ на съдия.
	— Чудех се кога Шон най-сетне ще се накани да ви доведе при мен — каза Хари на Мишел. — Както виждате, накрая бях принуден да поема нещата в свои ръце.
	Той ги отведе до креслата в ъгъла на малката стая. Солидни библиотечни рафтове закриваха стените почти изцяло. Мебелите изглеждаха старинни и протрити от употреба. Тютюнев дим висеше из въздуха като миниатюрни буреносни облаци. Мишел забеляза на една масичка стара пишеща машина „Ремингтън“, макар че върху великолепно резбованото бюро на Хари имаше компютър и лазерен принтер.
	— Вече отстъпих безусловно пред изискванията на модерната епоха — каза той, като забеляза накъде се е загледала. — Съпротивлявах се на компютрите до последния момент, сетне си поех дъх и се хвърлих в прегръдката им. Пазя пишещата машина за кореспонденция с някои приятели в напреднала възраст, които биха сметнали за позор да получат послание върху нещо друго освен луксозна хартия с монограм, удостоена с ударите на старомодни клавиши, или пък с личните ми драскулки, които за жалост стават все по-неразгадаеми. Стареенето е адски неприятна работа, но ако можеш да спреш процеса, то как да избереш момента? Бих препоръчал всекиму да си остане млад и красив като теб, Мишел.
	Мишел се усмихна. Хари наистина бе джентълмен и чаровник.
	Той настоя да им направи чай и го сервира в изящни чашки от старинен порцелан. После се настани между двамата.
	— Джуниър Дийвър — подкани го Кинг.
	— И семейство Батъл — добави Хари.
	— Чух, че били странна двойка — отбеляза Мишел.
	— Повече от странна — кимна Хари. — Боби Батъл беше корав и извънредно умен човек. С много пот и съобразителност натрупа богатството си. А съпругата му Реми е най-изисканата дама, която познавам. Но по твърдост не му отстъпваше. Как иначе, след като живееше с Боби.
	Мишел го погледна с любопитство.
	— Казваш „беше“. Мъртъв ли е Боби Батъл?
	— Не, но наскоро получи тежък инсулт. Всъщност малко преди инцидента, за който обвиняват Джуниър. Все още не е ясно има ли надежди да се възстанови.
	— Това ли е цялото семейство, Боби и Реми? — попита Мишел.
	— Не, имат и син, Едуард Лий Батъл, но всички го наричат просто Еди. Той е на около четирийсет години. Цялото име на Боби е Робърт Е. Лий Батъл. Не сме роднини. Лий му е второ кръщелно име и доста често се среща по тия места, както навярно знаете. Имаха още един син, Боби — младши — близнак на Еди. Той почина от рак още като гимназист.
	— Освен това трябва да споменем Доротея, съпругата на Еди — добави Кинг. — И по-малката му сестра Савана. Чух, че скоро ще завърши колеж.
	— Казваш, че Еди е на около четирийсет, а Савана едва сега завършва колеж? — изненада се Мишел.
	— Е, Савана се появи изненадващо на бял свят — обясни Хари. — Реми отдавна беше прехвърлила четирийсет, когато ги споходи неочакваната радост. По ирония на съдбата преди раждането на Савана двамата с Хари бяха разделени от известно време и изглеждаше, че ще се разведат.
	— Какъв беше проблемът? — попита Кинг.
	— Реми го хвана с друга жена, проститутка. Не беше за пръв път. Боби имаше удивителна склонност към такива особи. Естествено, всичко това се потулваше. По онова време смятах, че чашата е преляла, но те успяха да загладят нещата.
	— Дойде ли бебе, лошото се забравя — каза Кинг.
	— Заедно ли живеят всички? — попита Мишел.
	Хари поклати глава.
	— Боби, Реми и Савана са в голямата къща. Еди и Доротея живеят наблизо, в една сграда, където някога са държали каретите на имението, но сега е отделен имот. Чух слухове, че Савана може да се пресели.
	— Предполагам, че след колежа ще получи част от наследството си — каза Кинг.
	— И вероятно чака с нетърпение този момент — добави Хари.
	— Да разбирам ли, че не се погажда с родителите си? — попита Мишел.
	— Нека го кажем по друг начин: Боби не беше твърде грижовен баща, а Савана и Реми са силни, независими жени, което означава, че рядко са на едно мнение.
	— С какво се занимават Еди и Доротея? — попита Мишел.
	— Еди е професионален художник и много обича да пресъздава сцени от Гражданската война. Доротея си има фирма за недвижими имоти и се справя доста добре. — Хари се усмихна лукаво на Мишел. — Във висшите социални кръгове, където се движи семейство Батъл, хората сменят партньорите си твърде често и по тази причина редовно търсят нови и още по-разкошни домове. Макар че това се отразява добре на чековата й книжка, горката Доротея навярно изпада в ужас, докато се мъчи да си припомни кой с кого е в момента.
	— Звучи ми като история от сапунена опера — каза Мишел.
	— О, сапунените опери отдавна не могат да се мерят с нас — възрази Хари.
	— И сега стигаме до Джуниър — добави Кинг.
	Хари остави чаената чашка и посегна да вземе една папка от бюрото.
	— Джуниър се беше заел с ремонтни работи за семейство Батъл. По-точно ремонтираше гардероба в спалнята на Реми. Като майстор много го бива; работил е и за мен, и за мнозина други от областта.
	— В какво престъпление го обвиняват? — попита Кинг.
	— Кражба. В гардероба на Реми имало тайно шкафче, където тя държала бижута, пари и други ценности. То било разбито и опразнено. В гардероба на Боби имало подобно скривалище и го сполетяла същата участ. Доколкото разбрах, изчезнали са пари и вещи на стойност около двеста хиляди долара, включително и венчалната халка на Реми. — Без да откъсва поглед от папката, Хари добави: — А дори и адът не познава яростта на жена лишена от венчалната си халка.
	— И подозират Джуниър, защото е работил там? — попита Мишел.
	— Е, има някои улики, които го свързват с престъплението.
	— Какви например? — попита Кинг.
	Хари започна да изброява на пръсти.
	— Крадецът е влязъл в къщата през прозорец на третия етаж. Прозорецът е насилен и върху рамката е останал отпечатък от инструмента и парче метал. Следите напълно съвпадат с лоста, който притежава Джуниър. Освен това той има стълба, стигаща до онзи прозорец. А в маншета на панталона му са намерили парчета стъкло. Не могат да твърдят категорично, че са от прозорците на Батъл, но приликата е очевидна — огледално стъкло с еднакъв оттенък.
	— Ти каза, че прозорецът е бил насилен — отбеляза Кинг. — Тогава откъде са тия парчета?
	— Част от стъклото се строшила при натиска. Вероятно ще кажат, че парчетата са попаднали в маншета му, докато се е прехвърлял през перваза. А на дъсчения под в спалнята на Реми са открити отпечатъци. Те съвпадат с чифт обувки, намерени в къщата на Джуниър. В гардероба пък имало следи от гипсов прах, цимент и стърготини — все неща, каквито би трябвало да са полепнали по обувките на Джуниър. Намерили и пръст, точно като тази в градината пред дома на Джуниър. Подобни улики са открити и в спалнята и гардероба на Боби.
	— Значи двамата спят отделно? — попита Мишел.
	Хари вдигна вежда.
	— Сигурен съм, че Реми би предпочела тази подробност Да не се разчува.
	— Добре, уликите са сериозни, но все пак косвени — каза Кинг.
	— Има още една улика. Или всъщност би трябвало да кажа две улики. — Отпечатък от ръкавица и отпечатък от пръста на Джуниър.
	— Отпечатък от ръкавица? — повтори Мишел.
	— Да, кожена ръкавица — отвърна Хари. — Както ми обясниха, кожените ръкавици имат характерни линии и оставят уникални следи, също като отпечатъците от пръсти.
	— Но щом е носил ръкавици, как се е появил отпечатък от пръста му? — попита Кинг.
	— Вероятно в един от пръстите на ръкавицата е имало дупка. А Джуниър притежава подобна ръкавица.
	Кинг изгледа втренчено Хари.
	— Каква е версията на Джуниър?
	— Категорично заявява, че е невинен. През онази нощ бил сам — работил до сутринта в новата къща, която строи за семейството си в Апбемарл. Никого не видял и никой не го е виждал. Няма и помен от алиби.
	— Кога е открита кражбата? — попита Кинг.
	— Реми я открила около пет часа сутринта, когато се прибрала от болницата. Предната вечер била в спалнята си около осем, а в къщата имало трима души докъм единайсет. Значи престъплението трябва да е станало, да речем, между полунощ и четири сутринта.
	— Явно по времето, когато Джуниър твърди, че е работил сам в къщата.
	— И въпреки всичко — каза Мишел — ти смяташ, че е невинен, нали?
	Хари я погледна в очите.
	— И преди съм защитавал виновни, това е част от професията. Като съдия съм виждал виновници да излизат на свобода, а понякога невинни хора да влизат зад решетките и най-често съм бил безсилен да променя тази несправедливост. За Джуниър обаче твърдо вярвам, че не е извършил престъплението по една проста причина: клетникът просто не е наясно какво да прави с пари, бижута и банкови облигации за двеста хиляди долара. Все едно аз да спечеля сребърен олимпийски медал в гребането за четворка жени с кормчия.
	Мишел го погледна с изненада, защото имаше точно такъв медал.
	— Да, скъпа — призна смутено Хари, — проучих те. Дано не ми се сърдиш. — Той я потупа по ръката и продължи: — _Със_ сигурност се знае, че Джуниър е некадърен крадец. Ето един типичен пример: преди години открадна акумулатори от местния сервиз, но не си направи труда да ги извади от каросерията на камиона си, когато го откара на ремонт в същия сервиз. Тази малка грешка му струваше шест месеца на топло и доказва пълна липса на умения в престъпната сфера.
	— Е, може с годините да е събрал опит — каза Кинг.
	— В строителния бизнес му върви както никога досега. Жена му също печели добре. Строят нова къща в Албемарл. Защо му е да ограбва Батъл?
	— Може да са му трябвали пари за новата къща — каза Кинг. — Но ако не е той, значи някой полага големи усилия да го натопи. Защо?
	Хари имаше готов отговор.
	— Той работеше там, което автоматично го прави заподозрян. Престъпникът може да е взел инструментите, обувките, панталоните и ръкавиците от фургона, където в момента живее Джуниър със семейството си. Паркиран е насред пущинака и вътре често няма жива душа. — Хари добави: — Най-много обаче ме безпокои отпечатъкът. Само специалист може да го фалшифицира.
	— Какво ще кажеш за семейството му? — попита Мишел.
	— Три деца, най-голямото на дванайсет години. Жена му е Лулу Оксли.
	— Лулу Оксли? — повтори Мишел.
	— Управителка на мъжки клуб, наречен „Афродизиак“. Всъщност веднъж чух от нея, че има и дял от бизнеса.
	— Шегуваш се — каза Мишел. — „Афродизиак“?
	— Чувал съм, че вътре било доста приятно… нали разбираш, не някаква долна кръчма с полуголи танцьорки — обясни Хари и бързо добави: — Разбира се, никога не съм влизал там.
	— Точно така — потвърди Кинг.
	Мишел го погледна.
	— Моля те, само не ми казвай, че _ти_ си влизал.
	Той се поколеба, после смутено призна:
	— Само веднъж. За ергенската вечер преди сватбата на един приятел.
	— Аха — промърмори Мишел.
	Кинг се приведе напред.
	— Добре, може Джуниър да не е замислил престъплението. Ами ако някой му е дал съвет? Нека си представим: човекът знае, че Джуниър има достъп до дома на Батъл, и го убеждава да действа. Уликите са много сериозни, Хари.
	— Да, _наистина_ има улики срещу него — не отстъпваше Хари. — И то _прекалено_ много.
	Кинг не изглеждаше убеден.
	— Добре, какво искаш от нас?
	— Поговорете с Джуниър. Изслушайте неговата версия. Посетете семейство Батъл.
	— Добре, ами ако проверим всичко и не намерим за какво да се хванем?
	— Тогава ще поговоря с Джуниър. Ако продължава да твърди, че е невинен, нямам друг избор, освен да застана на неговата позиция. Но ако прокурорът му предложи лека присъда в замяна на самопризнание… е, тогава ще трябва сериозно да си поговорим. Джуниър е бил в затвора; едва ли гори от желание да се върне там.
	Хари подаде на Кинг папка с подробностите по случая. Ръкуваха се, после адвокатът се завъртя към Мишел и пое ръката й.
	— Трябва да кажа, че какъвто и хонорар да поискате, ще си струва, щом най-сетне успях да се срещна с тази чаровна млада жена.
	— Караш ме да се изчервя, Хари.
	— Приемам го като комплимент.
	След като се сбогуваха с Хари и излязоха, Мишел каза:
	— Много приятен човек.
	— Добре, защото срещата с него може да се окаже единственото приятно нещо в целия случай.
	Мобилният телефон на Кинг иззвъня. Той изслуша краткото съобщение и затвори.
	— Беше Тод. Да вървим.
	— Къде? — попита Мишел.
	— На едно много забавно място, наречено морга.


	8

	Бледосиният фолксваген модел 1969 година пърпореше по един от страничните пътища, водещ към центъра на Райтсбърг. Зад волана седеше мъж по джинси, бяла спортна риза и мокасини. Бейзболната шапка беше прихлупена ниско над очите му, скрити зад слънчеви очила. Съзнаваше, че навярно прекалява с предпазните мерки. Повечето хора са толкова вглъбени в собствените си мисли, че не биха могли да опишат с кого са се разминали преди десет секунди.
	Насреща му се зададе открит лексус. Когато Шон Кинг и Мишел Максуел отминаха и продължиха към моргата, човекът дори не ги погледна. Караше все напред със стария фолксваген, чийто километраж бе навъртял над триста хиляди километра. Някога колата бе излязла от поточната линия в яркожълт цвят. После бе сменила боята на няколко пъти, след като я откраднаха преди много години, а заедно с боята се сменяха и регистрационните номера. Междувременно опитни специалисти смениха фабричните номера. Сега никой не можеше да проследи откъде е дошъл фолксвагенът — също като огнестрелно оръжие, използвано от професионален престъпник. Това му харесваше.
	Серийният убиец Тед Бънди също бе предпочитал фолксваген за своите смъртоносни набези от Източното до Западното крайбрежие, преди най-сетне да бъде екзекутиран. Той често споменаваше колко „товар“ е можел да носи в колата със свалена задна седалка, като под „товар“ имаше предвид умъртвени мъже и жени. Бънди хвалеше и невероятната икономичност на фолксвагена. Не било трудно да убие и да избяга, без да спира за презареждане.
	Мъжът направи десен завой и спря на паркинга пред търговския център, посещаван от мнозина жители на малкия, но процъфтяващ Райтсбърг. Говореше се, че Бънди и други серийни убийци от неговия ранг денонощно обмисляли поредните си убийства. Подобни хора едва ли бяха срещали трудности в планирането. Казваха, че Бънди имал коефициент на интелигентност над 120. Е, мъжът зад волана надхвърляше 160. Беше член на „Менса“, всяка неделя решаваше с лекота кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“; би могъл да натрупа състояние от телевизионни състезания, отговаряйки на въпросите, преди водещият да е довършил.
	Истината обаче беше, че не трябва да си гений, за да издебнеш подходящи жертви; те са навсякъде. А напоследък ставаше дори по-лесно, отколкото по времето на Бънди — по причини, незабелязани за повечето хора, но напълно очевидни за него.
	Човекът внимателно проследи как двама старци бавно излязоха от супермаркета и се настаниха в мерцедеса си. Записа номера на колата. По-късно щеше да го пусне в интернет и да открие домашния им адрес. Пазаруваха сами, значи най-вероятно нямаха постоянна прислуга, а децата им бяха пораснали и живееха другаде. Колата беше сравнително нов модел, следователно не разчитаха само на социалното осигуряване. Мъжът носеше каскетче с емблемата на местния кънтри клуб. Още едно потенциално находище на информация.
	Облегна се назад и търпеливо зачака. В този оживен търговски център непременно щяха да се мярнат и други перспективни обекти. Можеше да консумира каквото си пожелае, без дори да извади портфейла си.
	Няколко минути по-късно от аптеката излезе привлекателна жена на около трийсет години с голяма торба в ръце. Той плъзна поглед към нея и усети нов прилив на интерес, подклаждан от безпогрешния му нюх на убиец. Жената спря до банкомата край аптеката, изтегли пари и после извърши нещо, което би трябвало да се смята за смъртен грях в днешно време — хвърли разписката в кошчето, преди да се качи в яркочервен открит крайслер. Номерът на колата беше DEH JD.
	Мъжът разгада буквите без затруднение — първите три бяха нейните инициали, а последните идваха от Jurist Doctor, тоест доктор по право. Облеклото й му подсказа, че държи на външността си. Ръцете, лицето и краката й имаха шоколадов тен. Ако работеше като адвокат, вероятно току-що се бе върнала от почивка или редовно бе посещавала солариума през зимата. Изглеждаше в отлична форма, с много добре развити прасци. Навярно тренираше постоянно, може би дори тичаше по пътеките из околните гори, предположи мъжът. Докато жената се качваше в колата, погледът му падна върху златната гривничка на левия й крак. Интересно, помисли си той.
	Върху предната броня имаше тазгодишна лепенка на Американското адвокатско дружество, което подсказваше, че тя по всяка вероятност все още практикува. И не беше омъжена — не носеше венчална халка. А до лепенката на адвокатското дружество имаше разрешително за паркиране в много скъп и недостъпен за външни лица жилищен квартал на около три километра от търговския център. Човекът кимна доволно. Тия лепенки бяха много полезни.
	Той слезе от фолксвагена, отиде до кошчето за боклук, демонстративно хвърли нещо в него и със същото движение прибра разписката от банкомата. Жената наистина бе постъпила глупаво. Със същия успех би могла да хвърли на боклука данъчната си декларация. Сега беше разголена, напълно открита за всякакво проучване.
	Когато се върна в колата, мъжът погледна името върху разписката: Д. Хинсън. По-късно щеше да провери в телефонния указател. А от специализирания раздел на указателя сигурно щеше да разбере и в коя градска фирма работи. Това му даваше две потенциални мишени. Напоследък банките бяха започнали да пропускат някои цифри от номерата на сметките, защото знаеха, че клиентите им небрежно изхвърлят разписките и така стават лесна плячка за хора като него. Той обаче не търсеше пари, интересуваше го нещо далеч по-лично.
	Продължи да седи лениво под топлите слънчеви лъчи. Очертаваше се чудесен ден. Мъжът се облегна, но след миг отново надигна глава, защото вдясно от него една жена започна да товари — покупки във вана си. Носеше тениска с надпис: МАЙКА НА ФУТБОЛИСТ. На задната седалка имаше бебе. Зелена лепенка върху предната броня потвърждаваше, че жената е майка на изявен ученик от местното средно училище за настоящата година.
	Полезно сведение, помисли си той: бебе и ученик в седми или осми клас. Паркира до вана и зачака. Жената отиде да върне количката пред магазина, оставяйки бебето съвсем само.
	Мъжът слезе от фолксвагена, приведе се през отворения страничен прозорец на пикапа и се усмихна на бебето, което загука и отвърна на усмивката. В колата цареше безпорядък. Навярно същото беше и в къщата на жената. Ако имаха алармена система, вероятно никога не я включваха. И сигурно забравяха да заключват вратите и прозорците. Истинско чудо беше, че престъпността в страната не е скочила до небесата, след като милиони идиоти като нея крачеха слепешком през живота.
	На задната седалка лежеше учебник по алгебра — без съмнение захвърлен там от сина. До него мъжът забеляза детска книжка с картинки, значи имаше поне още едно дете. Изводът се потвърждаваше и от чифт зацапани със зелено маратонки под задната седалка; по размер изглеждаха като за пет-шестгодишно момче.
	Човекът погледна дясната предна седалка. Ето: списание „Пийпъл“. Той надигна глава. Жената току-що бе оставила количката на редицата и сега разговаряше с някаква позната, излязла от магазина. Мъжът посегна и придърпа списанието. Отзад бе залепено етикетче с име и домашен адрес. Колкото до домашния телефон, мъжът вече го имаше. Сякаш за негово удобство жената бе сложила отстрани на стъклото надпис „Продава се“ с телефонния си номер.
	Още един успех. Ключовете висяха на таблото. Мъжът подбра онези, които трябваше да са от дома й, притисна ги върху топка маджун и бързо взе отпечатъци. Влизането с взлом е много по-лесно, когато можеш да прескочиш „взлома“.
	И последна печалба: мобилният й телефон бе оставен в гнездото върху таблото. Той пак се озърна. Жената продължаваше да бъбри. Ако имаше такова желание, мъжът можеше преспокойно да убие бебето, да открадне покупките и да подпали колата, а жената щеше да усети едва когато наоколо гръмнат писъци и пламъците лумнат до небесата. Той се огледа. Хората бяха твърде заети, за да му обърнат внимание.
	Грабна телефона, натисна бутона за главното меню и откри номера. После влезе в телефонния указател, извади от джоба си дигитален фотоапарат колкото пръста си и започна да снима екран след екран, докато не приключи с всички имена и телефони от списъка. Върна телефона на място, помаха на бебето и се прибра в колата си.
	Седна и обмисли резултатите. Разполагаше с нейното име, домашния й адрес и факта, че е омъжена и има поне три деца. Списанието беше адресирано до Джийн и Харолд Робинсън. Освен това имаше номера на домашния и мобилния й телефон, имената на множество важни за нея хора, както и отпечатък от ключовете й.
	_Вече е моя заедно с чудесното си семейство._
	Жената се върна във вана и потегли. Той проследи с поглед как тя ускорява и излиза от паркинга, без изобщо да подозира, че само за няколко кратки минути се е сдобила с нов близък познат. Мъжът помаха с ръка на нищо неподозиращата майка на футболиста. _Ако късметът ти изневери, може пак да се видим._
	Той погледна часовника си. Три потенциални обекта за по-малко от двайсет минути. Вдъхна дълбоко свежия въздух на процъфтяващото градче Райтсбърг, преживяло наскоро три последователни жестоки убийства.
	Е, още нищо не бяха видели.


	9

	Райтсбъргската морга се намираше на тиха сенчеста улица на около три километра от центъра. Заемаше част от малка едноетажна сграда, построена от тухли и стъкло, а отпред се разстилаха терасирани цветни лехи, разцъфтели буйно след неотдавнашните дъждове. Отвън не личеше какво е приютила сградата. Случайният минувач едва ли би се досетил, че точно тук идват мъртъвците, за да бъдат разрязани и проучени в търсене на причината за смъртта им. До самата морга имаше голяма табела, обявяваща, че там е и медицинската практика на доктор Силвия Диас.
	Кинг спря лексуса на паркинга и двамата с Мишел слязоха от колата. След миг до тях се приближи полицейски автомобил и Тод Уилямс с усилие измъкна отвътре едрото си тяло. Изглеждаше много нещастен, докато оправяше униформената риза и кобура си.
	— Хайде да приключваме — изръмжа той и се втурна навътре.
	— Какво му става? — прошепна Мишел.
	— Не — знам, но ми се струва, че не обича да гледа трупове.
	В приемната попитаха за доктор Силвия Диас. Секретарката се обади по телефона и след малко пред тях изникна строен мъж с очила и козя брадичка на възраст около трийсет години, облечен с лекарска престилка. Представи се като Кайл Монтгомъри, асистент на Силвия.
	— Тя тъкмо привършва — каза той с безизразен глас, макар че очите му се разшириха, когато зърна изящната фигура на Мишел. — Поръча да ви отведа в кабинета й.
	— Откога работите тук? — попита Кинг.
	Кайл го изгледа подозрително.
	— Има ли значение?
	— Просто питах — отвърна Кинг.
	— Предпочитам да не се разпростирам на лични теми — отсече Кайл.
	— Бас държа, че сте учили във Вирджинския университет, нали? — попита Мишел. Тя се усмихна, пристъпи по-близо и добави: — Страхотно учебно заведение.
	Кинг гледаше с развеселена физиономия как партньорката му прилага своите „женски хитрини“, за да изкопчи сведения от Кайл. Рядко го правеше, но Кинг знаеше, че методът е безпогрешен. Кайл едва ли можеше да сподели нещо съществено, но все пак беше полезно да разполагат с информация за всички участници в разследването.
	Кайл веднага насочи цялото си внимание към Мишел.
	— Завърших сред първенците на курса — гордо обяви той. — Исках да остана в щата, затова работих няколко години в болницата на Вирджинския университет, после станах асистент в онкологичната клиника. По някое време обаче ме уволниха и сметките почнаха да се трупат. Точно тогава тук се откри свободно място. И ето ме в моргата. Слава богу — саркастично добави той.
	— Не всеки би се справил с такава професия — каза Мишел.
	— Да, така е — самодоволно заяви Кайл. — Освен това съм личен асистент в кабинета на доктор Диас. Тя е там в момента, приема пациенти. Всъщност ме нае и на двете места. Понякога се чувствам като жонгльор с това търчане напред-назад, но поне двете служби са свързани. А по тия места не са чести смъртните случаи, налагащи аутопсия. Само че положението може да се промени, нали? Изведнъж ни се струпа толкова много. Райтсбърг расте не на шега. Да, драга.
	И при тия думи Кайл се усмихна.
	Докато вървяха след него, Мишел, Уилямс и Кинг си размениха презрителни погледи.
	Кабинетът на Силвия се оказа точно такъв, какъвто си го представяше Мишел. Много чист и спретнат, украсен с вкус, поне доколкото е възможно за морга, с усет за женско докосване, което донякъде разсейваше студената антисептична атмосфера, властваща навсякъде другаде из сградата. На закачалката до вратата висяха дамски жакет, грамадна чанта и шапка. Отстрани на пода бяха оставени чифт обувки с високи токчета.
	— Много е особена.
	Мишел се озърна и видя, че Кайл се усмихва.
	— Приемната за пациенти е същата. А шефката не обича да работи в залата за аутопсии, макар че мястото не е много стерилно — всъщност доста е мръсничко. Имаме съблекалня, където си слагаме престилките и защитните очила, но понякога ми се струва, че би предпочела да се преоблича тук, за да не замърси уликите. Мене ако питате, само си трови живота.
	— Напротив, за мен е много приятно да чуя, че все още има хора, отдадени на професията си — сухо каза Кинг.
	Докато Кайл висеше край вратата, очаквайки шефката си, Мишел плъзна поглед из стаята. На рафта зад бюрото на, Силвия имаше няколко снимки на мъж — сам или със Силвия. Тя взе една и с въпросителна физиономия я показа на Кинг.
	— Това е Джордж Диас, покойният й съпруг — обясни той.
	— И все още държи негови снимки в кабинета си?
	— Навярно много го е обичала.
	— А защо вече не се срещаш с нея? — шеговито подхвърли Мишел. — Скарахте ли се?
	— Ти си ми делови партньор, а не психоаналитик — отвърна той.
	Миг след като Мишел върна снимката на място, Силвия се появи на прага.
	— Благодаря, Кайл — каза отсечено тя.
	— Моля — кимна той и излезе заедно с високомерната си усмивка.
	— Твоят асистент винаги ли си е такъв или само пред нас? — попита Кинг.
	Силвия свати лабораторната си престилка и я остави на закачалката. Мишел огледа внимателно новодошлата. Малко по-слаба от средното, тя беше облечена с черен панталон и бяла ленена блуза. Не носеше накити, вероятно заради работата си. Имаше гладка кожа, осеяна със ситни лунички. Червената й коса, събрана отзад на кок, разкриваше идеално оформени уши и дълга, стройна шия. Дълбока бръчка прорязваше челото й; изглеждаше разтревожена, докато сядаше зад бюрото си.
	— Кайл наскоро навърши трийсет и всъщност не му се иска да бъде тук.
	— Сигурно е трудно да впечатляваш жени в баровете с реплики от рода на „Ела да ти покажа няколко страхотни трупа“ — подхвърли Мишел.
	— Мисля, че Кайл мечтае да стане световноизвестен рок певец — каза Силвия.
	— Да, заедно с поне още двайсетина милиона други младежи — каза Кинг. — Трябва да го преодолее. Аз се справих, когато бях на седемнайсет.
	Силвия огледа документите върху бюрото си, подписа ги, затвори папката, разкърши рамене и се прозя.
	— Извинявайте. От доста време не ми се беше случвало да правя три аутопсии една след друга, а има и вълна от пролетен грип. С това се занимавах в съседния кабинет. — Тя уморено тръсна глава. — Понякога се чувствам същинска шизофреничка. Както преглеждам гърлото на петдесетгодишна жена, изведнъж минавам оттатък и почвам да режа труп, за да открия причината за смъртта. Обикновено месеци не стъпвам в моргата. Но не и напоследък.
	— Малцина биха се справили като теб, Силвия — каза Кинг.
	— Не си просех комплименти, просто излагах фактите, но все пак благодаря. — Тя се обърна към Уилямс, който ставаше все по-бледен с всяка минута. Когато заговори, в гласа й звъннаха стоманени нотки. — Дано да си се опомнил от предната аутопсия.
	— Мисля, че главата ми е наред, но за стомаха не гарантирам.
	— Много се надявах да те видя на аутопсията на Кани и Пембрук. Обикновено е много полезно да присъства водещият разследването — добави Силвия със строг тон, който подсказваше съвсем ясно какво има предвид.
	Уилямс вдигна към нея печален поглед.
	— Щях да дойда, но ме извикаха по спешност.
	— Сигурно. — Силвия се озърна към Кинг и Мишел и лицето й изведнъж стана сурово. — А _вие_ как сте със стомасите?
	Те се спогледаха, после Кинг отговори от името на двамата:
	— Ще издържим.
	Силвия се обърна към Уилямс.
	— Тод, имаш ли нещо против да видят телата? Разбира се, искам да присъстваш и ти заедно с поне един от твоите подчинени. В съда може да сметнат за странно, че нито един полицай не е пожелал да види труповете поне след аутопсията.
	Уилямс гневно навъси вежди, но сетне сякаш го обзеха колебания. Накрая сви рамене.
	— Какво пък, да вървим.


	10

	Залата за аутопсии силно напомняше кабинета на Силвия, но без топлия усет за женско докосване. От едната страна имаше две работни места с вградени бюра, а от другата — две стоманени маси с канали за отцеждане на водата и кранове с маркучи, малка дисекционна маса, везна за органи и табли с хирургически инструменти. Преди влизането четиримата бяха спрели в съблекалнята, за да си сложат бели престилки, хирургически ръкавици и маски. Приличаха на актьори от евтин филм за биологически тероризъм.
	Докато Силвия избърза напред да поговори с Кайл, Мишел прошепна на Кинг:
	— Сега разбирам защо сте се срещали. И двамата сте мутанти с генетично заложена мания за спретнатост. Не се бой, чух, че скоро щели да разработят лечение.
	— Не се надявай — отвърна Кинг шепнешком през маската. — Никога няма да мина отвъд барикадата.
	— Най-напред ще ви покажа неизвестната жертва — обяви Силвия, връщайки се при тях.
	Отвори се голяма стоманена врата и докато Кайл изкарваше на количка тялото, завито с чаршаф, откъм хладилната камера лъхнаха струйки мразовит въздух.
	Мишел затрепери неудържимо.
	— Добре ли си? — попита Кинг.
	— Естествено, че съм добре — отсече тя, тракайки със зъби. — А ти?
	— Преди да се насоча към полицейската кариера, бях си наумил, че ще уча медицина. И цяло лято работих в моргата в Ричмънд като санитар. Виждал съм сума ти трупове.
	— Санитар?
	— Мислех, че така по-лесно ще се запознавам с момичетата. Знам, знам, но тогава бях млад и глупав.
	Кайл излезе. Преди да вдигне чаршафа, Силвия се озърна към Уилямс и сега по лицето й бе изписано съчувствие.
	— Тод, спомни си какво ти казах предния път и всичко ще бъде наред. Вече си видял най-страшното. Няма да има изненади, обещавам.
	Тя дръпна чаршафа и всички погледнаха надолу.
	Голям разрез във формата на буквата Y разсичаше тялото от гърдите до пубиса. Органите на жертвата бяха извадени, претеглени и анализирани, а после парчетата органи, мускули и тъкани бяха натъпкани в найлонови пликчета и прибрани обратно в коремната кухина. От мястото, където стояха, разрезът в черепа не се виждаше много ясно, но лицето провисваше като на кукла с разпорени шевове.
	— Интермастоидният разрез винаги отваря очите — сухо отбеляза Кинг.
	Силвия го изгледа втренчено.
	— Впечатлена съм, Шон.
	Тежкият мирис на трупа бързо изпълни малката зала. Въпреки маската Мишел започна да закрива с длан устата и носа си.
	— Тази зала е много мръсна, Мишел — отбеляза Силвия, — навсякъде има микроби, тъй че не докосвай лицето си. А и като се опитваш да спреш миризмата по този начин, става още по-зле. При подобно зловоние сетивата ти ще се притъпят след около две минути. Просто продължавай да дишаш. — Тя се озърна към Уилямс, който дишаше самоотвержено и забързано и притискаше с длан корема си, сякаш се мъчеше да удържи съдържанието му. — На местопрестъплението твоите помощници непрекъснато бягаха да си поемат чист въздух и пак се връщаха. Така само даваха на обонянието си време да се възстанови.
	— Знам — изхъхри Уилямс. — Изповръщаха си червата върху униформите, дявол да ги вземе. Хвръкна ни целият месечен бюджет за пране.
	Полицейският шеф почваше да позеленява, но доблестно стоеше на място.
	Мишел усети, че диша забързано и спазматично. Както бе обещала Силвия, обонянието й вече отслабваше. Тя отново сведе очи към трупа.
	— Не виждам очебийни рани. Удушена ли е била? — попита тя.
	Силвия поклати глава.
	— Точно това проверих най-напред. След като при нормално осветление не забелязах белези по шията, използвах лазер. Допусках, че може да има следи в подкожните слоеве, но не открих нищо съмнително. А подезичната кост, щитовидният и пръстеновидният хрущял не бяха смачкани. Обикновено те се повреждат при удушаване. — Тя наведе поглед към трупа на неизвестната. — Направихме анализи за сексуално насилие. Резултатът е отрицателен. Убиецът не е имал за цел изнасилване. Тъй като спазвах обичайния ред за аутопсия, открих причината за смъртта едва към края, дотогава всичко беше пълна загадка. — Тя строго се озърна към Уилямс. — Тод, по това време вече те нямаше.
	Уилямс я изгледа безпомощно.
	— По дяволите, Силвия, правя каквото ми е по силите, разбираш ли? Недей да ме притискаш.
	— Не ни дръж в напрежение, Силвия — възкликна Кинг. — Обясни как е била убита. На нормален човешки език, ако може.
	— Някой е пъхнал в устата й револвер двайсет и втори калибър, после е стрелял под ъгъл около седемдесет и пет градуса. Куршумът е заседнал в мозъка. Забелязах по зъбите й някакъв странен налеп. Не беше от изстрела — това би издало веднага какво е станало. Убиецът сигурно е избърсал зъбите и устата с почистваща течност, за да премахне уликите. Раната в устата се е затворила при обгарянето с нажежените газове от изстрела. Рентгеновата снимка обаче разкри заседналия куршум. Ние винаги правим рентгенограма преди аутопсията, но имахме проблеми с обработката, затова започнах, без да изчакам снимките. След като я разрязах, открих раната и куршума. Когато получихме рентгеновите снимки, на тях всичко се виждаше съвсем ясно.
	— Изстрелът в устата не е ли типичен метод на самоубийство? — обади се Мишел.
	— Не и при жените — възрази Силвия. — Това е класически пример за противоречието между Марс и Венера, между тестостерона и естрогена. Мъжете се самоубиват с огнестрелно оръжие или примка. Жените предпочитат отрова, свръхдоза наркотици, прерязване на вените или задушаване с газ. Освен това върху ръцете й нямаше следи от барутни частици.
	Кинг замислено промърмори:
	— Убиецът би трябвало да знае, че колкото и да я прикрива, причината за смъртта рано или късно ще стане известна.
	— И още една интересна подробност — каза Силвия. — Жената _не е_ била убита в гората. Убита е другаде, в някаква сграда, а по-късно тялото е пренесено там. Най-вероятно с кола, увито в найлон.
	— Откъде си толкова сигурна? — заинтересува се Кинг.
	— Както знаеш, вкочаняването е елементарен химически процес, протичащ след смъртта. Започва от малките мускули по челюстта и шията и плъзва надолу към по-големите мускулни групи в торса и крайниците, като обикновено приключва за шест до дванайсет часа. Казвам обикновено, защото има редица изключения от правилото. Могат да повлияят някои особености на тялото и околната среда. Понякога пълните хора не се вкочаняват; студът забавя процеса, а топлината го ускорява. Вкочаняването трае от трийсет часа до три дни, сетне изчезва в същия ред, както е настъпило.
	— Добре, и какво ни говори това? — попита Мишел.
	— Много неща. Неизвестната е била млада жена, мускулеста и добре хранена, но не много пълна. При липса на необичайни условия вкочаняването би настъпило в нормалните срокове. През нощта преди откриването й температурата на въздуха беше спаднала под десет градуса, което донякъде би забавило напредването на процеса. Е, когато изследвах трупа на място, той беше напълно отпуснат, нямаше и следа от вкочаняване. Това означава, че жената е била мъртва вече от три дни или поне от трийсет часа. Като имам предвид, че вкочаняването е изчезнало въпреки хладното време, склонна съм да приема, че е била мъртва от три дни, преди да бъде открита.
	— Но ти каза, че вкочаняването не е точен индикатор — напомни Мишел. — Може би е имало някакъв друг фактор, който да повлияе на процеса.
	— Не разчитах само на вкочаняването. Когато изследвах трупа в гората, той вече беше потъмнял и подпухнал. По кожата имаше мехури и от всички отвърстия изтичаха течности. Това почти никога не започва, преди да са минали три дни от смъртта. — Силвия помълча. — А ако беше лежала в онази гора дори трийсет часа, камо ли три дни, състоянието на тялото щеше да е коренно различно от онова, което видях. Очаквах да гъмжи от ларви на синята и зелената муха месарка — като и двата вида са разпространени _на открито._ Мухите нападат мъртвото тяло почти незабавно и снасят яйца. До ден-два яйцата се излюпват и цикълът продължава. Когато изследвах устата, носа и очите, наистина открих излюпени ларви, но на _домашни_ мухи. Ларвите на другите още не се бяха излюпили. А тялото би трябвало вече да гъмжи от бръмбари гробари и други хищни бръмбари. Нищо не е в състояние да попречи на насекомите. И в добавка, за три дни в онази гора дивите зверове щяха да нападнат тялото и да отмъкнат големи парчета от крайниците. Но липсваха само пръстите.
	Тя завъртя тялото на една страна и посочи червеникаво — лилавите петна отпред, където се бе стекла кръвта след смъртта.
	— Имах и още един начин да проверя теорията си, че трупът е бил преместен. Положението на ливидните петна ми подсказа всичко, което трябваше да зная. Както виждате, тези тъмни петна изглеждат като оставени от побой. Те обаче са разположени по предната част на торса, бедрата и долната част на краката. Белите ивици, които виждате по корема, гърдите и части от краката, подсказват, че там тялото е било притиснато върху нещо твърдо и натискът е попречил на процеса.
	Силвия отново завъртя тялото, за да го видят откъм гърба.
	— Виждате, че липсват петна по гърба и задната част на краката. Извод: тя е била убита и оставена да лежи по лице, докато започва процесът на съсирване. Обикновено петната се появяват около час след смъртта и оформянето им приключва след около още три-четири часа. Ако тялото бъде преместено в този срок, първоначалните петна могат да изчезнат частично и да се оформят други, тъй като кръвта отново изменя положението си. Но минат ли дванайсет часа след смъртта, преместването на тялото не създава нови петна, защото съсирването на кръвта е приключило.
	Тя внимателно отпусна трупа.
	— По мое мнение жената е била убита с изстрел в главата някъде на закрито — в сграда или може би в автомобил. Смятам, че тялото й е останало там поне двайсет и четири до четирийсет и осем часа, а после е отнесено на мястото, където го открихме. Не може да е лежала в гората повече от десет-дванайсет часа.
	— Ами превозването с кола? Ами найлонът? — попита Кинг.
	— А ти какво очакваш да направи убиецът? — отвърна Силвия. — Да я носи на ръце по пътя ли? Освен това нито аз, нито полицаите откриха по дрехите й влакна от килимче, каквито има в автомобилите и багажниците. Не намерих влакна и по тялото. Найлонът не оставя почти никакви следи.
	— Аз открих тялото около два и половина следобед — каза Мишел. — Момчетата вероятно го бяха видели броени минути по-рано.
	— Като се върнем назад — каза Кинг, — това означава, че трябва да е било захвърлено там не по-късно от два и половина след полунощ, ако е вярна преценката ти за дванайсетте часа на открито.
	През цялото време Уилямс бе стоял на заден план, но сега пристъпи напред.
	— Чудесна работа, Силвия — каза той. — Имаме късмет, че работиш в Райтсбърг.
	Тя се усмихна леко на похвалата.
	— Аутопсията не разкрива кой е извършил престъплението, освен ако убиецът не е оставил подходящ материал за изследване, например сперма, слюнка или урина. Тя дава отговор само на два въпроса: какво и как. — Силвия хвърли поглед към записките си и продължи: — Както казах, нямаше признаци за изнасилване, не открих наранявания на вагината и ректума, а жената не е раждала. Според мен тя е била на възраст около двайсет и пет години, с добро телосложение и в добро здравословно състояние, висока около сто шейсет и три сантиметра. Имала е силиконови имплантанти в гърдите и колаген в устните. Апендиксът й е отстранен по хирургичен път. Ще знаем повече след две седмици, когато получим резултатите от токсикологичния анализ. — Силвия посочи разрязания стомах на неизвестната. — Тод, пъпът й е пробит, вероятно за халка, макар че не открихме такава. Може би това ще помогне за идентифицирането.
	— Благодаря. Ще проверя.
	— Единственият полезен белег, който открих, беше това. — Силвия взе лупа, дръпна чаршафа от долната половина на тялото, повдигна единия крак и насочи увеличителното стъкло към вътрешната част на бедрото, съвсем близо до слабините. — Малко трудно е да се различи при това потъмняване на трупа, но тук има татуирана котка.
	Мишел се вгледа в изображението, разположено толкова близо до половите органи на жената, после рязко вдигна глава.
	— Не ми се иска да мисля каква е била целта.
	— По дяволите — промърмори Уилямс и се изчерви.
	— Да, знам — каза Силвия. — Не е много благовъзпитано, нали?
	Кайл влезе в залата и тя извърна поглед към него.
	— Вън чака още някакъв тип от полицията — съобщи асистентът. — Пита кой е главният тук.
	— _Тип_ от полицията? — Гласът на Силвия стана леко писклив. — Не можеш ли да кажеш полицейски _служител?_ Да де, някакъв полицейски _служител_ пита кой е главният тук.
	— Би ли го поканил да дойде?
	Устните на младежа се разтегнаха в злобна усмивка.
	— Точно това направих. Полицейският _служител_ отказа, без да обясни защо. Всъщност сега се сещам. Той май леко позеленя, като чу предложението.
	— Ще изляза — каза Уилямс и изтича навън, следван от Кайл.
	Пет минути по-късно Уилямс се върна заедно с нервен униформен полицай, когото представи с името Дан Кланси. Уилямс изглеждаше потресен.
	— Изглежда, жертвата е идентифицирана по снимката, която разпространихме — каза той с леко треперещ глас, докато всички други го гледаха втренчено. — Доколкото разбирам, за кратко е работила в „Афродизиак“.
	— „Афродизиак“? — възкликна Кинг.
	Уилямс кимна.
	— Като екзотична танцьорка. „Сценичното“ й име било Мургавото пламъче. Знам, звучи пошло. Истинското й име е Ронда Тайлър. — Той погледна листчето в ръката си. — Работила тук известно време, но напуснала, след като договорът изтекъл.
	— Човекът, който е разпознал снимката, ще се съгласи ли да дойде и да я идентифицира? — попита Силвия. — Макар че не съм сигурна дали ще е възможно при това състояние на тялото. Но ако…
	— Не се налага, Силвия — прекъсна я Уилямс.
	— Защо? — изненада се тя.
	— Казаха ни, че имала отличителен белег — отговори смутено Уилямс.
	След миг Мишел проумя.
	— Татуирана котка близо до…
	Уилямс зяпна и кимна безмълвно.
	— Кой е осигурил информацията? — попита Кинг.
	— Управителката на „Афродизиак“. Лулу Оксли.
	Кинг зяпна на свой ред.
	— Лулу Оксли? Жената на Джуниър Дийвър?
	— Да не би да познаваш и друга Лулу Оксли, Шон? — попита Уилямс.
	— И аз я познавам — намеси се Силвия. — Не много добре, но посещавахме един и същ гинеколог.
	— Това не е всичко — каза Уилямс. — Имаме вест от „Райтсбърг Газет“. Получили са писмо.
	— Какво писмо? — нервно попита Мишел.
	— Шифровано — отговори Тод Уилямс, пребледнял като платно. — С емблемата на „Зодиак“ върху плика.


	11

	Кинг придружи Уилямс до полицейския участък, за да погледне бележката, а Мишел остана със Силвия и полицай Кланси, за да се запознае с резултатите от аутопсията на Кани и Пембрук.
	Докато пътуваха към участъка, Кинг позвъни в Сан Франциско на стария си приятел Бил Дженкинс. Когато обясни молбата си, приятелят му се изненада.
	— За какво ти е това? — попита Дженкинс.
	Кинг се озърна към Уилямс, после обясни:
	— Водя лекции по наказателно право в общинския колеж.
	— А, добре — каза Дженкинс. — След всички вълнения, които предизвика с партньорката си миналата година, помислих, че пак си се замесил в нещо подобно.
	— Не, Райтсбърг отново си е същото тихо, сънливо южняшко градче.
	— Ако някой ден решиш пак да се върнеш в играта, обади ми се.
	— След колко време да разчитам на информацията? — попита Кинг.
	— Имаш късмет — изкиска се Дженкинс. — Тази седмица класическите серийни убийци са специалитет на заведението. Трийсет минути. Само ми дай номер на факс и кредитна карта.
	Кинг попита Уилямс за номера на факса в полицейския участък и го продиктува на приятеля си.
	— Как ще се справиш толкова бързо? — попита той.
	— Просто се обаждаш точно навреме. Най-сетне се наканихме да разчистим службата и миналата седмица изтеглихме това досие за архивиране. В него има копие от записките на учителя. Всъщност оная вечер взех да го прегледам, да си припомня старите времена. Точно това ще ти пратя — открития от него ключ за разшифроване на писмата.
	Кинг му благодари и затвори телефона.
	Когато стигнаха до участъка, Уилямс влезе, последван от Кинг.
	Сега полицейският шеф беше на своя територия и държеше да го покаже. Той изрева на помощника, който го беше повикал, да донесе шифрованото писмо и грабна от секретарката си шишенце таблетки против главоболие. Докато Кинг и помощникът влизаха в кабинета му, Уилямс се тръшна на стола зад бюрото и глътна на сухо три хапчета. Преди да поеме от полицая листа и плика, той се навъси.
	— И не ми казвай, че не са проверени за отпечатъци.
	— Проверени са — увери го помощникът.
	— Само че собственикът на „Газет“ Върджил Дайлс първоначално сметнал писмото за шега. Изобщо нямаше да научим за него, ако не ми бе позвънила една приятелка, която работи там. Веднага отидох да го взема, но не мога да разбера и дума.
	— Върджил да не го е раздавал из цялата редакция, по дяволите? — ревна Уилямс.
	— Нещо такова — нервно потвърди помощникът. — Вероятно са го докосвали доста хора. Помолих моята приятелка от вестника да си мълчи, но тя вече беше казала на няколко души, че според нея писмото е сериозно.
	Грамадният юмрук на Уилямс се стовари върху бюрото с такава сила, че Кинг и помощникът трепнаха.
	— Проклятие! Тая работа излиза извън контрол. Как, по дяволите, да се опазим от разгласяване, щом не можем да удържим под контрол дори хората в Райтсбърг?
	— Нека да погледнем посланието — предложи Кинг. — За медиите ще мислим после.
	Той се наведе над рамото на Уилямс, докато полицейският шеф разглеждаше плика. Печатът върху грижливо залепената марка беше местен, отпреди четири дни. Писмото бе адресирано с печатни букви до Върджил Дайлс от „Райтсбърг Газет“. В долния десен ъгъл на плика се виждаше кръгче, пресечено с две кръстосани линии. Мястото за обратен адрес беше празно.
	— Няма кой знае какво — отбеляза Уилямс, докато разгъваше листа. — Може би някой експерт ще успее да отгатне нещо от изписването на буквите, залепването на марката и тъй нататък, но аз определено не ги разбирам тия неща.
	Писмото беше написано с леко размазано черно мастило — пак с печатни букви, подредени в стегнати колонки както хоризонтално, така и вертикално.
	— Размазването е от нинхидрина — обясни помощникът. — Нали знаете, с него опушват за търсене на отпечатъци.
	— Благодаря — тросна се Уилямс. — Изобщо нямаше да се сетя.
	Целият текст беше шифрован с букви и символи. Уилямс поседя няколко минути, разглеждайки внимателно листа. Накрая въздъхна и се облегна.
	— Случайно да знаеш как се разчитат шифри? — обърна се той към Кинг.
	В този момент помощникът Роджърс — някогашен партньор на Кинг от времето, когато той служеше в местната полиция — почука и влезе с няколко листа в ръка.
	— Този факс пристигна току-що за Шон.
	Кинг пое страниците и каза на Уилямс:
	— Вече знам.
	Той отнесе писмото и факса до масичката в ъгъла, седна и се хвана на работа. Десет минути по-късно вдигна глава. Лоша работа, помисли си той. Всъщност беше много по-зле, отколкото да се сблъскат с имитатор, повтарящ някогашните убийства на Зодиака.
	— Разшифрова ли го? — попита Уилямс.
	Кинг кимна.
	— Имам известен опит с шифрограми от времето, когато работех в тайните служби. Но си припомних, че някога един гимназиален учител от Салинас разгада шифъра за писмата на Зодиака от Сан Франциско. В службите имам приятел, който е много добре запознат със случая. Предположих, че има достъп до записките на учителя. Тъкмо ключа на шифъра получих от него по факса. Така задачата стана съвсем проста.
	Уилямс преглътна нервно.
	— И какво пише?
	Кинг погледна записките си.
	— Има правописни и граматически грешки — нарочно вмъкнати, мисля. Същото правеше и някогашният Зодиак.
	Помощникът Роджърс се озърна към Уилямс.
	— Зодиак ли? Това пък какво е, по дяволите?
	— Сериен убиец от Калифорния — обясни Уилямс. — Избивал е хора доста преди да се родиш. Така и не го заловиха.
	В сините очи на Роджърс трепна паника.
	Кинг зачете:

	Вече трябва да сте намерили момичето. Тя е накълцана, ама туй не съм аз. Вие я нарязахте да търсите улики. Хич ги няма. Повярвайте ми. Часовникът не лъже. Тя беше нумеро уно. Ама идват още номера. Много. Още нещо. Аз не съм, повтарям, не съм Зодиака. Нито пък негово второ, трето ши четвърто превъплъщение. Аз съм си аз. Хич няма да ви е лесно, туй да си го знайте. Кога свърша, ще си мечтаете да е бил Зодиака.

	— Значи това не е краят — бавно изрече Уилямс.
	— Всъщност боя се, че е само началото — отвърна Кинг.


	12

	Помощник-шериф Кланси беше висок, едър и полагаше отчаяни усилия да прикрие тревогата си.
	— Ще се справиш ли? — втренчи се в него Силвия. — Нямам желание да ми припаднеш в ръцете.
	— Всичко ще е наред, докторе — отговори той с бодър глас.
	— Виждал ли си друг път аутопсирано тяло?
	— Разбира се — отсече полицаят.
	Силвия завъртя поглед към Мишел.
	— Става дума за изстрел в главата с едри сачми.
	Мишел въздъхна дълбоко.
	— Готова съм.
	— Това си е част от професията — каза Кланси, полагайки усилия да се престори на самоуверен. — Идният месец шефът ще ме прати на курсовете по криминалистика на местопрестъплението.
	— Програмата е страхотна, много ще научиш. И дано онова, което ще видиш сега, не те накара да се откажеш. — Силвия пристъпи към стоманената врата. — Неофициално наричаме това място „зала на ужасите“. Тук се пазят телата, пострадали от изключително тежки травми: изгаряния, експлозии, дълъг престой под вода. И огнестрелни рани в главата — добави натъртено тя.
	Натисна един бутон на стената и вратата се отвори. Силвия прекрачи вътре и след малко се върна, бутайки пред себе си количка с труп върху нея. Откара количката до масата за аутопсии и включи хирургическото осветление.
	Кланси се закашля и вдигна ръка пред маската си. Силвия бързо му изнесе същата лекция за отслабването на обонянието. Той неохотно отдръпна ръка, но изглежда, му се виеше свят. Силвия побутна към него стол на колелца. Мишел забеляза това. Кланси не. Двете жени се спогледаха мълчаливо.
	— Това е Стивън Кани — каза Силвия.
	Когато тя вдигна чаршафа, ръката на Мишел се стрелна напред и намести стола зад полицая, който залитна, задави се и изгуби съзнание.
	Откараха го в отсрещния ъгъл на залата. Силвия отвори шишенце амоняк и го пъхна под носа му. Кланси се свести, подскочи и тръсна глава. Изглеждаше ужасно.
	— Ако ще повръщаш, тоалетната е там — посочи Силвия.
	Младежът се изчерви.
	— Съжалявам, докторе. Искрено съжалявам.
	— Няма за какво да съжаляваш, полицай Кланси. Гледката е ужасяваща. Първия път, когато видях нещо подобно, реакцията ми беше съвсем същата.
	Той я погледна с изненада.
	— Наистина ли?
	— Да — увери го тя, — наистина. Мога да ти дам писмения доклад. Ако решиш да си тръгнеш, няма да те спирам. Ако се почувстваш по-добре и поискаш да се върнеш, нямам нищо против. А можеш и просто да поседиш тук.
	Кланси избра последния вариант, макар че щом се отдалечиха от него, той отпусна ръце върху бюрото и зарови лице в тях.
	Силвия и Мишел се върнаха при трупа на Стив Кани.
	— Наистина ли припадна първия път? — тихо попита Мишел.
	— Не, разбира се, но защо да го тормозя допълнително? Мъжете припадат почти винаги. Колкото са по-едри, толкова по-бързо.
	Силвия посочи раните на Кани с дълга стоманена показалка.
	— Както виждаш, горната част на мозъка е напълно унищожена. Често се случва при рани от ловна пушка. — Тя остави показалката и лицето й помръкна. — Бащата на Кани дойде да види сина си. Посъветвах го да не прави това, предупредих го, че раните са грозни, но той настоя. Това е най-тежкото в занаята. Успя да разпознае Стив само по една бенка и стар белег на коляното. За сигурно идентифициране трябваше да прибегнем към зъбен статус и пръстови отпечатъци. — Силвия въздъхна дълбоко. — Сърцето ми се късаше, макар че той понесе стоически удара. Нямам деца, но си представям какво би било да се наложи да вляза в такова място и…
	Тя не довърши.
	Мишел помълча няколко секунди, после попита:
	— А майката на Кани?
	— Тя е починала преди няколко години. И така може би е по-добре. — Силвия пак се зае с трупа. — При рани от ловна пушка е трудно да се определи разстоянието. Най-сигурният начин е да се произведе изстрел със същото оръжие и същия патрон. Ние тук не разполагаме с подобна лаборатория, но сигурно забелязваш, че входната рана не е назъбена по краищата и няма околни увреждания. Значи разстоянието между дулото и жертвата е било от нула до около шейсет сантиметра.
	Тя закри остатъците от главата на Кани с малко парче платно.
	— Знаеш ли с какъв патрон е стреляно?
	— О, да. Уплътнителят от патрона беше в раната. Сачмите също са останали вътре. Именно затова раната е толкова страшна. Цялата кинетична енергия е била изразходвана вътре в черепа. — Силвия погледна записките си. — Дванайсети ловен калибър, зареден с девет сачми „двойна нула“, федерално производство.
	— И Пембрук ли е умряла по същия начин?
	— Тя е простреляна в гръб. Издъхнала е на място, но раните не са толкова страшни. Освен това в кожата й бяха забити много парчета от разбитото предно стъкло. Извод: убиецът е дал първия изстрел през стъклото. Ако се гледат само раните, човек може да си помисли, че е стреляно от по-далеч. Аз обаче смятам, че при изстрела дулото е било близо до предното стъкло, тоест на разстояние около един метър от Пембрук. Входната рана на гърба й има характерните назъбени краища и допълнителни околни увреждания, причинени, когато някои сачми са се отделили от общата маса. Тъй като сачмите е трябвало да пробият стъклото, създава се впечатление, че изстрелът е даден от по-далеч.
	— Според теб защо е била с гръб към предното стъкло?
	— Правили са секс — обясни Силвия. — Във вагината й имаше спермицидна паста от презерватива на Кани. По време на нападението вероятно е била възседнала Кани с лице към него и гръб към стъклото. Това е най-удобната поза за полов акт в тясното пространство на автомобила. Естествено, тялото й е защитило Кани; иначе и той щеше да бъде убит при първия изстрел.
	— Сигурна ли си, че не е бил убит веднага?
	— Дадени са два изстрела. Потвърждава го и броят на сачмите, които намерихме. По девет във всяко тяло. Симетрия в смъртта — сухо добави Силвия.
	— Предполагам, че гилзите от патроните не са открити.
	Силвия кимна.
	— Или убиецът ги е прибрал, или пушката е била от старите модели, при които гилзите трябва да се изваждат ръчно.
	— След като става дума за гладкоцевно оръжие, вероятно няма надежда за балистична експертиза, ако открием съмнителна пушка.
	— Понякога микроскопичните издатини по края на цевта оставят драскотини върху пластмасовия уплътнител. В случая е така. Не съм експерт по балистика, но полицаите може би разполагат с достатъчно материал за сравнение, ако открият пушката. Освен това налице е и куршумът от трупа на Ронда Тайлър.
	— Говореше се, че изстрелът, убил Стив Кани, може да е спрял часовника му, и така да определим точния час на смъртта.
	— Не. Часовникът е сложен на китката му след убийството. И е бил спрян предварително — коронката е изтеглена. Забелязах това още на местопрестъплението. Открих и парчета стъкло, забити в лявата му китка, където би трябвало да е часовникът.
	— Имаш ли представа защо са му сложили часовник?
	— Може би вместо визитна картичка? Забелязах, че е нагласен на три часа. Този на Пембрук беше нагласен на два. Това също потвърждава в какъв ред са загинали.
	— Ронда Тайлър, първата жертва, също носеше чужд часовник, нагласен на един часа. При това марка „Зодиак“.
	Силвия я погледна.
	— А сега имаме и писмо в стил „Зодиак“.
	— И трима убити.
	— Значи можем да предполагаме, че часовникът на следващата жертва ще сочи четири часа.
	— Ако има следваща жертва — каза Мишел.
	— Едва ли може да има съмнения. Първата жертва е екзотична танцьорка. Следващите две обаче са местни хлапета, отскочили с колата да се натискат на тайно място. Започнат ли, серийните убийци обикновено се придържат към една и съща прослойка от населението. Но този тип вече доказа, че не играе по старите правила. — Силвия помълча и тихо добави: — Тъй че истинският въпрос е един: кой ще бъде следващият?


	13

	Бледосиният фолксваген бавно мина покрай полицейския участък и спря на кръстовището. Шофьорът се озърна към едноетажната тухлена сграда. Вече трябваше да са получили писмото. Можеше и да са разшифровали съдържанието. Той се бе постарал да не им е особено трудно. Трудното щеше да дойде после, когато се опитат да го спрат. _Опитайте се да постигнете невъзможното, господа полицаи._
	Сега щяха да повикат екип от щатското управление. Искаха да запазят събитията в тайна, за да не предизвикват паника. И без съмнение щяха да подадат до прословутата ППТП към ФБР молба за изготвяне на психологически портрет. Важни хора щяха да се намесят, за да ускорят работата, и в управлението скоро щеше да пристигне психологически портрет на убиеца — тоест на него.
	_Естествено, той ще е тотално сбъркан._
	Преди малко бе минал край моргата, където съдебната лекарка навярно си скубеше рижавите коси над трите тела, които бяха съвсем различни и все пак имаха общи точки. Уликите щяха да бъдат минимални. Той знаеше точно какво да търси и отстранява, но никой не е безпогрешен, а криминалистиката може да изцеди много подробности дори и от микроскопични находки. Тя щеше да открие това-онова, да направи някои верни изводи, но по ключовите въпроси щеше да остане с празни ръце. Невидимите улики нямаше да го провалят.
	Докато фолксвагенът минаваше през кръстовището, неколцина полицаи изскочиха тичешком от сградата, качиха се в патрулните коли и бързо потеглиха. Навярно тичаха подир дребни следи, прахосваха сили и време, което не го изненадваше, като имаше предвид ограничените способности на техния шеф Тод Уилямс. Силвия Диас обаче беше първокласен специалист в своята област. А с натрупването на нови убийства по някое време щяха да викнат ФБР, за да поеме разследването. Мисълта за подобно предизвикателство му доставяше истинско удоволствие.
	Той продължи към следващото кръстовище, спря до една пощенска кутия, пусна в нея писмо и отново ускори. Когато получеха новото му послание, обясняващо как са загинали Стив Кани и Джанис Пембрук, полицаите щяха да разберат, че пред тях стои противник, какъвто не са срещали през живота си.
	Кинг мина да вземе Мишел от моргата и подробно й разказа за писмото на Зодиака. Тя на свой ред го осведоми за резултатите от аутопсията на Пембрук и Кани. За жалост изреждането на подробностите не хвърляше светлина върху загадката.
	— Значи убиецът иска да подчертае, че макар с Ронда Тайлър да копира донякъде престъпленията на Зодиака, всъщност няма _нищо общо_ с него — каза Мишел. — Какво ти говори това?
	Кинг поклати глава.
	— Изглежда, че тези убийства са само първият залп от сражението.
	— Смяташ ли, че ще има ново писмо?
	— Да, и то скоро. И макар че Тод не ми вярва, аз съм сигурен, че то ще е посветено на Кани и Пембрук. Тод възнамерява да поговори с Лулу Оксли, за да узнае повече за Ронда Тайлър.
	Мишел се загледа напред.
	— А къде отиваме ние?
	— При семейство Батъл. Обадих се да уговоря среща.
	Кинг помълча, после добави: — Ти вече преживя доста за днес. Сигурна ли си, че ще издържиш?
	— С какво толкова ще ме изплашат семейство Батъл след видяното в моргата?
	— Може и да има с какво.


	14

	Имението Батъл се намираше върху внушителен хълм. Просторната триетажна сграда от тухли, камък и дърво бе обкръжена от декари изумрудена трева, осеяни тук-там с вековни дървета. Имотът излъчваше усещането за старо богатство, макар че купищата пари, на които дължеше съществуването си, бяха на не повече от няколко десетилетия. Кинг и Мишел спряха пред масивен двоен портал от ковано желязо. Върху нисък черен стълб близо до асфалтираната алея имаше домофон. Кинг свали страничното стъкло и натисна белия бутон върху кутийката. Отговори му любезен глас и след минута порталът се разтвори. Кинг подкара напред.
	— Добре дошли в замъка Батъл — подхвърли той.
	— Замък ли го наричат?
	— Не, шегувам се.
	— Ти каза, че познаваш Реми Батъл.
	— Както и повечето местни жители. От време на време играех голф с Боби. Той е общителен и властен, но има железен кураж и отвратителен нрав, ако случайно го ядосаш. Реми пък е от онези жени, които ти позволяват да зърнеш само късчета от характера им, и то при строго определени условия. А ако ядосаш _нея_, дори цял лекарски екип трудно ще успее да те закърпи.
	— Откъде са й измислили странното име Реми?
	— Съкратено от Ремингтън. Според злите езици това била любимата оръжейна марка на баща й. Всички, които я познават, смятат, че името й подхожда идеално.
	— Кой би предположил, че в едно тъй малко градче живеят толкова интересни хора? — Мишел се загледа към внушителната постройка. — Страхотно местенце!
	— Погледнато отвън — да. За вътрешността ще изчакам сама да прецениш.
	Когато почукаха на входната врата, почти незабавно им отвори едър мускулест мъж на средна възраст, облечен с жълта плетена жилетка, бяла риза, черни панталони и вратовръзка в неопределен тъмен цвят. Представи се с името Мейсън. Съобщи им, че мисис Батъл имала да довърши нещо и след малко щяла да дойде при тях на задната веранда.
	Докато Мейсън ги водеше през къщата, Мишел огледа потресаващия интериор. Нямаше и капка съмнение, че всичко около нея е скъпо. И, кой знае защо, най-силно я изненада липсата на чувство за парадиране с това богатство.
	— Вътрешността е прекрасна, Шон — прошепна тя.
	— Нямах предвид _тази_ вътрешност — тихичко отговори той. — Говорех за обитателите.
	Излязоха на задната тераса и завариха там маса, върху която имаше горещ и студен чай, солени и сладки хапки и сандвичи. Мейсън наля напитки по техен избор, после си тръгна, затваряйки тихичко остъклената врата зад себе си. Температурата беше около двайсет и пет градуса, слънцето грееше и из въздуха все още се носеше влага от неотдавнашните дъждове.
	Мишел отпи глътка чай с лед.
	— Този Мейсън нещо като иконом ли е?
	— Да, работи при тях открай време. Всъщност е нещо повече от иконом.
	— Значи доверен човек? Може би ще ни бъде полезен.
	— Едва ли, струва ми се твърде лоялен — отвърна Кинг. — Но, от друга страна, човек никога не знае колко тежи нечия лоялност, докато не провери на кантара — за предпочитане с няколко банкноти върху другото блюдо.
	Двамата чуха плясък на вода, пристъпиха до железния парапет, който ограждаше част от терасата, и хвърлиха поглед към великолепния терен зад къщата.
	Върху просторната зона за забавления на открито имаше каменна сграда с басейн, голям навес с масички за пикник, малък басейн с джакузи, в който спокойно можеха да се поберат дузина възрастни, и още един голям овален басейн, очертан по ръба с декоративни тухли и каменни плочи.
	— Винаги съм се чудила как живеят богатите — каза Мишел.
	— Като теб и мен, само че много по-добре.
	От бистрата и очевидно затоплена вода на басейна излизаше млада жена с извънредно оскъден бански костюм и дълга руса коса. Беше висока метър и седемдесет и седем-осем, а щедрите извивки на тялото й определено ловяха окото. По краката, ръцете и раменете й се очертаваха стегнати мускули, а на пъпа върху плоския й корем блестеше халка. Докато се навеждаше за хавлия, двамата видяха голяма татуировка на дупето й.
	— Какво си е татуирала? — попита Мишел.
	— Името — обясни Кинг. — Савана. — Той се загледа в младата жена, която се бършеше с хавлията. — Да им се чуди човек какво ли не пишат по кожата си, и то с ръкописни букви.
	Мишел вдигна вежди.
	— И успя да го разчетеш чак оттук?
	— Не, виждал съм го и друг път — каза Кинг и побърза да уточни: — На едно плажно парти.
	— Аха. И защо си е написала името там? За да не я забравят мъжете ли?
	— Полагам големи усилия да не разсъждавам по въпроса.
	Савана вдигна очи, видя ги и размаха ръка. Наметна се с къс прозирен халат, обу си чехли и тръгна нагоре по тухлените стъпала.
	Когато стигна до тях, тя прегърна Кинг с такава сила, сякаш искаше да премаже гърдите му с масивния си бюст. Гледани отблизо, чертите на лицето й се оказаха не тъй безупречни като тялото; носът, брадичката и челюстта бяха неправилни и малко по-остри, отколкото трябваше, но Мишел реши, че прекалява с критичния поглед. Савана Батъл беше много красива жена.
	Савана огледа Кинг с възхищение.
	— Честна дума, Шон Кинг, при всяка нова среща изглеждаш все по-добре. Е, честно ли е това? Ние, жените, само стареем.
	Говореше с провлечен южняшки акцент, но според Мишел го правеше нарочно.
	— Последното очевидно не се отнася за вас — каза Мишел и протегна ръка. — Аз съм Мишел Максуел.
	— О, колко сте мила — отвърна Савана, но тонът й подсказваше, че съвсем не мисли така.
	— Честито дипломиране — каза Кинг. — Колежът „Уилям и Мери“, нали?
	— Татко открай време искаше да уча в колеж и аз се съгласих, макар да не бих казала, че ми беше приятно.
	Савана седна и бавно започна да бърше стройните си крака — според Мишел изкусителният жест беше предназначен за Кинг. После посегна към платото със сандвичи.
	— Каква специалност завършихте? — попита Мишел. Струваше й се, че младата жена трябва да е получила диплом като клакьорка или специалистка по купоните, а може би и в двете области.
	— Инженер-химик — гласеше за нейна изненада неясният отговор. Явно никой не бе научил Савана, че не е прилично да се говори с пълна уста. — Татко натрупа богатството си като инженер и аз май съм се метнала на него.
	— Много ни е мъчно за Боби — тихо каза Кинг.
	— Той е корав мъж. Ще се справи — отвърна уверено Савана.
	— Чух, че се каниш да тръгнеш по свой път — каза Кинг.
	Лицето на Савана помръкна.
	— Хората май непрестанно се забавляват с прогнози какво смятам да правя. На малката Батъл богатството й е в кърпа вързано — горчиво добави тя.
	— Нямах предвид това, Савана — меко отвърна Кинг.
	Тя отхвърли извинението му с рязък замах из въздуха.
	— Цял живот го търпя, тъй че защо да спирам точно сега, нали? Искам сама да си пробия път в живота, а това невинаги е лесно с родители като моите. Но ще успея. Няма да разчитам само на кредитната карта, за да си купя щастие.
	Докато я слушаше, Мишел усети как оценката й за младата жена става по-положителна.
	Савана избърса устните си с ръка и каза:
	— Знам защо сте дошли. Заради Джуниър Дийвър, нали? Не проумявам защо е извършил подобна глупост. Така де, нима майка ми ще си затваря очите, докато той отмъква венчалната й халка? Друг път!
	— Може да не е бил той — каза Кинг.
	— Той е, няма съмнение — отсече Савана, бършейки влажната си коса. — Доколкото чух, оставил е толкова улики, че със същия успех би могъл да седне на пода и да чака кога ще дойдат да го арестуват.
	Тя натъпка в устата си още един сандвич заедно с шепа пържени картофи.
	— Престани да ядеш като прасе, Савана! — раздаде се рязък глас. — И се опитай да седиш като дама, ако изобщо можеш да си представиш подобна идея.
	Савана, която се бе отпуснала на стола с широко разтворени крака като дебнеща проститутка, мигновено се надигна, плътно притисна бедра и придърпа халата върху коленете си.
	Ремингтън Батъл излезе на терасата с величавата стъпка на легендарна бродуейска актриса, уверена в способността си без усилие да властва над публиката.
	Беше облечена безупречно с ослепително бяла плисирана пола, слизаща няколко пръста под коляното. На краката си носеше стилни, макар и малко консервативни обувки с нисък ток. Белият пуловер, наметнат върху раменете й, частично закриваше бледосинята блуза. На ръст бе с няколко сантиметра по-висока от дъщеря си — приблизително колкото Мишел, — а грижливо положеният грим и изисканата прическа на боядисаната в червено коса издаваха, че държи на външността си. Имаше силно, дори властно лице. Мишел предположи, че на младини Реми навярно е била по-красива от дъщеря си. Дори днес, над шейсетте, тя си оставаше много привлекателна жена. Но най-забележителната й черта бяха очите — очи на хищна птица, завладяващи и внушаващи страх.
	Реми се ръкува с Кинг, който й представи спътничката си. Мишел усети как възрастната жена я оцени със суров поглед и предположи, че Реми Батъл е открила редица недостатъци в небрежното й облекло, почти липсващия грим и разчорлената от вятъра коса. Но не й остана много време да умува в тази посока, тъй като Реми отново насочи вниманието си към Савана.
	— По мое време не посрещахме гостите разсъблечени — каза тя с леден глас.
	— Плувах, мамо. Обикновено не влизам в басейна с вечерна рокля — отвърна хапливо дъщерята, но пръстите й се вдигнаха пред устата и тя нервно загриза ноктите си.
	Реми я стрелна с тъй остър поглед, че накрая Савана отново грабна сандвич и шепа пържени картофи, промърмори нещо неясно, което звучеше като „дърта кучка“, и се отдалечи, чаткайки яростно с мокрите чехли по тухления под.
	Едва тогава Реми Батъл седна и насочи цялото си внимание към Кинг и Мишел.
	Двамата въздъхнаха едновременно, когато погледът й се впи в тях. За Мишел това бе моментът, в който истински опозна замъка Батъл. Сега разбираше какво точно е имал предвид Кинг, когато казваше, че тепърва й предстои да се запознае с вътрешността на дома.


	15

	— Трябва да се извиня заради Савана — каза Реми. — Обичам я, но в някои дни ми е трудно да повярвам, че между нас има кръвна или впрочем каквато и да било друга връзка.
	— Няма нищо, мисис Батъл, та тя е още дете — каза Мишел. — На тази възраст всички правят щуротии.
	— Не е дете — отсече Реми. — Вече е на двайсет и две! Завърши един от най-добрите колежи по Източното крайбрежие. Халки на корема и татуировки на задника! Не съм пратила това момиче в колежа, за да оглупее съвсем, по дяволите!
	Мишел се озърна за подкрепа към Кинг.
	— Ъъъ… Реми, много се натъжихме, като узнахме за Боби. Как е той? — попита Кинг.
	— Състоянието му си остава критично — отговори Реми със същия рязък тон, после плъзна ръка към сбръчканото си чело и добави малко по-сдържано: — Извинявайте. Оплаквам се от Савана, а самата аз не се представям като гостоприемна домакиня. Просто много ми се струпа напоследък. — Тя помълча и бавно изрече: — Боби лежа в кома много дълго, а проклетите доктори не знаеха кога ще излезе от нея и дали изобщо има надежда. Но той се свести. Дори му махнаха системата за командно дишане. Преди две вечери проговори за пръв път.
	— Това навярно е добра новина — каза Кинг.
	— Би трябвало, нали? Само че не беше на себе си. Сипеше име след име и дрънкаше пълни безсмислици. По дяволите, лекарите дори не са сигурни дали не е изпаднал отново в кома.
	— Сигурно им е трудно да определят.
	— При хонорарите, които вземат, би трябвало да ходят по вода и да имат пряка връзка с Господ — гневно избълва Реми.
	— А _ние_ можем ли да помогнем с нещо?
	— В момента две — три молитви няма да са му излишни.
	Мейсън се появи отново, носейки поднос със сервиз за кафе. Той наля чашка на Реми и предложи на Мишел и Кинг — двамата единодушно отказаха, — после пак се оттегли.
	— Няма нищо по-успокояващо от чашка кафе следобед. — Реми отпи голяма глътка, после се облегна назад. — Хари Карик е страшно добър адвокат и Джуниър има късмет, че го е ангажирал. — Тя помълча, отпи още една глътка и добави: — Но Джуниър е виновен. Знам, все едно съм го видяла с очите си.
	Кинг не пропусна възможността да възрази.
	— Там е работата, Реми, че _не си_ го видяла. Никой не го е видял.
	Тя отхвърли аргумента му с махване на ръка, което напомни на Мишел за жеста на Савана преди малко.
	— Доказателствата са категорични.
	— Точно така, _прекалено_ категорични. Може да са го натопили.
	Реми погледна Кинг така, сякаш й говореше на чужд език.
	— Кой нормален човек би си направил труда да натопи нещастник като Джуниър Дийвър?
	— Същият, който наистина се е вмъкнал в дома ти и е откраднал всички онези ценности — отговори Кинг. — И нима си представяш наистина как Джуниър Дийвър пласира на черно банкови облигации и скъпи бижута?
	— Той не знаеше какво има вътре — възрази Реми. — Освен това е откраднал и пари. Не трябва да си гений, за да харчиш пари в брой, нали?
	— Искаме само да огледаме и да поговорим с някои хора. Макар че работим за Хари и Джуниър, ти навярно желаеш виновникът да бъде заловен.
	Реми се усмихна, но в очите й блеснаха заплашителни искрици.
	— Правилно предполагате, мистър Кинг, макар че виновникът вече е заловен. — Изведнъж тя се разкрещя и започна да сипе думите като побесняла картечница. — И ако онзи тъп копелдак каже къде ми е венчалната халка, дяволите да го вземат, може би ще убедя прокурора да оттегли обвиненията! Защо не се върнеш да предадеш това на Хари? И тогава може би най-сетне ще сложим край на цялата скапана история!
	Мишел забеляза, че провлеченият й южняшки акцент става по-подчертан, когато е ядосана, и че за разлика от дъщеря си тя не го демонстрира нарочно. Остави чашата си, защото едва не я бе изтървала при избухването на Реми. Мълчаливо благодари на Бога, че Ремингтън Батъл не е нейна майка.
	Кинг отговори невъзмутимо:
	— Ще го имам предвид, Реми. А сега можем ли да огледаме?
	Реми се вторачи в него. Устните й потрепваха, явно се мъчеше да овладее гнева си. За момент Мишел си помисли, че е готова да замери Кинг с кафената чаша. _Май ще е по-добре да преминеш на кафе без кофеин_, помисли си тя.
	Накрая Реми стана от стола и им кимна да я последват.
	— Какво пък, по дяволите. Сама ще ви разведа.


	16

	Реми Батъл въведе Кинг и Мишел в къщата. По централното стълбище се изкачиха на третия етаж. Мишел забеляза, че сградата изглежда достроявана с времето — встрани от старинното централно здание се разпростираха нови крила.
	Реми явно прочете мислите й, защото каза:
	— Строителните работи в тази къща се водиха десетилетия наред. Мнозина наши приятели имат по няколко красиви имения из разни краища на света, но ние с Боби не искахме друго. На места е същински архитектурен миш-маш и някои коридори завършват със стена, но аз — тя побърза да се поправи… — _ние_ си го харесваме.
	Реми отвори една врата и ги въведе в просторна и добре обзаведена стая с редица прозорци, боядисана в меки тонове. Един от прозорците изглеждаше по-нов. Реми го посочи.
	— Оттук е влязъл. Полицаите казаха, че използвал лост. След дълги уговорки ми разрешиха да поправя прозореца.
	Кинг се вгледа в пукнатата рамка за портрет върху едно от нощните шкафчета. Стъклото липсваше. Той взе рамката.
	— Какво й се е случило?
	Реми се навъси.
	— Тази рамка беше на масата до прозореца. Счупила се е при влизането на Джуниър. Още не съм я поправила.
	Кинг и Мишел се вгледаха в портрета на юноша. Беше разкъсан точно по средата.
	— Кой е това? — попита Кинг.
	— Портрет на Боби — младши. Никога няма да простя на Джуниър, че го съсипа.
	Кинг върна рамката на място.
	— Чух, че в гардероба ти имало тайно шкафче.
	Реми кимна и им направи знак да я последват. Гардеробът й беше покрит с махагонови орнаменти, а дрехите, чантите, обувките шапките и другите аксесоари бяха подредени безупречно.
	Кинг огледа вътрешността с нескрито възхищение. Той самият поддържаше вещите си в съвършен ред, както бе добре известно на Мишел. Доволното му изражение явно не остана незабелязано за нея, защото, докато Реми се бе извърнала настрани, Мишел потупа Кинг по рамото, демонстрира тръпка на оргазъм и след това се престори, че пали блажено цигара.
	— Къде беше скритото шкафче, ако разрешиш да попитам? — каза Кинг, след като се намръщи на партньорката си.
	Реми леко издърпа едно чекмедже, после почука дървената плоскост точно под него. Разкри се тясно пространство с ширина петдесет сантиметра и дълбочина около шейсет.
	— Тайно отделение — обясни Реми. — Изглежда като част от облицовката, но при изтеглянето на горното чекмедже се задейства скрито лостче. Когато почукаш по десния горен ъгъл, капачето се отваря.
	Кинг внимателно огледа механизма.
	— Хитро измислено.
	— Винаги съм искала да имам тайно чекмедже в гардероба си — каза Реми. — Още откакто бях малка.
	— Но грабителят не е знаел как се отваря — подхвърли Мишел.
	— _Джуниър Дийвър_ не знаеше как се отваря — поправи я Реми. — Почти всички чекмеджета в гардероба бяха изподраскани и разбити. Доста пари хвърлих за поправката. И затова стигне ли се до съд, ще смъкна кожата на Джуниър. Не пропускайте да го кажете на Хари.
	— Но откъде някой друг освен вас е разбрал, че тук има тайно отделение? — попита Мишел.
	— С годините може и да съм се изпуснала пред някого. Не бях много предпазлива, защото имаме първокласна охранителна система, или поне така си мислех.
	— А системата беше ли включена? — попита Кинг.
	— Да, само че на третия етаж няма детектори за движение, а и прозорците тук не са свързани с инсталацията. Системата беше монтирана преди години, след като едва не се случи трагедия. Сигурно тогава са смятали, че третият етаж е недостъпен за грабители — добави раздразнено Реми.
	— Каква трагедия? — попита Кинг.
	Реми се обърна към него.
	— Отвлякоха сина ми Еди.
	— Не бях чувал — каза той.
	— Случи се преди повече от двайсет години, докато Еди още учеше в колежа.
	— Но явно всичко е приключило добре — каза Кинг.
	— Да, слава богу. Дори не се наложи да платим петте милиона откуп.
	— Защо? — попита Мишел.
	— Агенти на ФБР проследиха похитителя и го убиха в престрелка. Чип Бейли, агентът, който спаси Еди и застреля похитителя, живее наблизо. Още работи за ФБР в Шарлотсвил.
	Кинг каза:
	— Значи по време на обира тук не е имало никого?
	Реми седна на ръба на голямото легло с балдахин и почука с изящните си дълги пръсти по резбованата дървена колона.
	— Савана още беше в колежа. Завърши през зимата, но реши да остане и да се позабавлява след дипломирането. Сигурно и вие вече сте наясно, че моята дъщеричка обича забавленията. Еди и Доротея бяха извън града. Икономът Мейсън и Сали, която се грижи за конюшните, живеят в отделна къща, доста далеч от тази. Но и да бяха тук, нямаше да забележат нищо. Прозорецът на спалнята ми гледа към задната част на терена.
	— Значи живеете в къщата съвсем сама? — попита Мишел.
	— С Боби! — отвърна предизвикателно Реми. — Децата ни вече са големи. Навремето ни гостуваха безброй приятели и роднини. Неведнъж тази голяма къща е била препълнена с хора. Сега е само наш дом.
	— Но през нощта на обира къщата е останала _съвсем_ празна — каза Кинг. — Доколкото разбрах, тогава ти си била в болницата заедно с Боби.
	— Точно така, в Райтсбъргската общинска болница.
	— Казаха ни обаче, че сте се върнали оттам едва около пет сутринта — каза Мишел. — Твърде дълго посещение е било.
	— Спах там — обясни Реми. — От болницата ми предложиха стая срещу неговата.
	— Много любезно от тяхна страна.
	— Нашата фамилия е изписана върху сградата, милинка — отбеляза Реми с притворна сърдечност. После добави с далеч по-груб тон: — Откровено казано, това е най-малкото, което могат да направят срещу петнайсет милиона долара.
	— О — възкликна смутено Мишел.
	— Според полицаите всички улики сочат към Джуниър, включително и отпечатъците му.
	— Но той е работил тук — каза Кинг. — Това може да обясни отпечатъците.
	— Открили са ги отвън върху едно от стъклата на разбития прозорец — възрази Реми и добави: — Наех Джуниър да работи _вътре_ в спалнята, не _отвън_, зад проклетите прозорци.
	— И доколкото разбрах, откраднати са вещи и от гардероба на Боби?
	— Да, беше разбит.
	— И какво е взето? — попита Мишел.
	— Елате да видите сами.
	Реми ги изведе от спалнята си и продължи към края на коридора, където отвори нова врата. Попаднаха в стая, която вонеше на дим от пури и лула. Мишел мислено отбеляза, че стаята има силно мъжко излъчване. Над камината висеше празна стойка за пушка. На другата стена се кръстосваха два старинни меча. Тук-там бяха закачени маслени картини с изображения на великолепни коне. В единия ъгъл имаше поставка, отрупана с множество стари, изтъркани лули, в другия — походно писалище и стол. Леглото беше тясно, а на нощното шкафче до него се извисяваше куп ловни, риболовни и научни списания. Една цяла стена бе отделена за снимки на Боби Батъл — висок широкоплещест мъж с къдрава черна коса и лице, сякаш изваяно от стомана. Повечето снимки го представяха като ловец или рибар, но на една от тях се готвеше за скок с парашут, а на друга пилотираше хеликоптер.
	Реми размаха длан пред носа си.
	— Извинявайте за миризмата. От четири дни проветряваме, а още не се е разнесла. Сигурно вече се е просмукала в килима и мебелите. Боби много обича лулите и пурите.
	Докато оглеждаше бърлогата на Робърт Е. Лий Батъл, Мишел като че зърна друг образ, различен от този на снимките — едър, грубоват мъж, който се бори с живота и никому не прощава. Мисълта, че подобен мъж сега лежи в кома и едва ли някога ще се възстанови, я потисна, макар че никога не го бе срещала и се дразнеше от репутацията му на женкар.
	Мишел посочи няколко снимки на Батъл с голяма група хора.
	— Кои са тези?
	— Част от служителите на Боби. Той беше инженер, след това стана бизнесмен. Притежава над сто патента. Като гледате стаята му, може да ви се стори, че съпругът ми е мислил само за развлечения, но Боби държеше най-много на работата. Всичките му изобретения носеха печалба.
	— Кога се запознахте? — попита Мишел и бързо добави: — Знам, че въпросът е личен, но той изглежда толкова интересен човек.
	Реми неволно се усмихна.
	— Преди четирийсет и пет години той влезе в бащиния ми магазин за дрехи в Бирмингам, щата Алабама, и обяви, че ме е виждал няколко пъти, че съм най-красивото момиче, което е срещал, и че ще се ожени за мен. Просто искал баща ми да знае, но добави, че не моли за разрешение, както е обичаят там и до ден-днешен. Каза, че аз съм единствената, която трябва да убеди в намеренията си. И наистина ме убеди. Тогава бях само на осемнайсет и не знаех нищичко за живота, но се оказах костелив орех. В крайна сметка обаче той ме спечели.
	— Напорист мъж — каза Кинг.
	— Беше с десет години по-голям от мен. Когато се оженихме, още нямаше много пари, но пък имаше ум и енергия. Беше изключителен. И все пак пожела _мен._
	Последните думи бяха изречени с учудващо смирение.
	Е, сигурно и ти не си била за изхвърляне — каза искрено Кинг.
	— Мисля, че бях от малкото момичета, които го заслужаваха. О, имали сме и добри, и лоши моменти както във всяко семейство — тихо добави Реми. Тя отвори една врата и им кимна да се приближат. — Гардеробът на Боби.
	Пространството вътре беше по-тясно, отколкото в нейния гардероб, но и тук бе работила ръката на майстор.
	Реми избута настрани няколко закачалки с панталони и посочи изкъртената странична плоскост на един от шкафовете.
	— Тук има тайно отделение, приблизително колкото моето, както виждате, едното чекмедже не стига до края. Много хитро измислено, защото отпред е почти невъзможно да се прецени колко дълбоки са чекмеджетата. А малката ключалка отстрани почти не се забелязва, ако не я търсиш специално. Влизала съм тук хиляди пъти, без изобщо да разбера.
	Кинг бързо я стрелна с поглед.
	— Значи не си знаела, че Боби има тайно чекмедже?
	Едва сега Реми осъзна, че е казала твърде много.
	— Да, нямах представа — призна тя.
	— Какво е откраднато?
	— Има ли значение? — отсече тя. — Знам какво е откраднато от моето шкафче.
	— Реми, нима искаш да кажеш, че не знаеш какво е държал тук Боби? — попита Кинг.
	Тя дълго мълча. Когато най-сетне отговори, тонът й вече не беше толкова самонадеян.
	— Не, не знам.


	17

	— Добре — каза Мишел, след като напуснаха къщата. — Някой психиатър би могъл да напише цял учебник само за отношенията между Савана и Реми.
	— Страшно я дразни, че не е знаела какво има в тайното чекмедже на Боби — каза Кинг, като се озърна към къщата.
	— И докато нейният гардероб е изпотрошен, при Боби няма нищо подобно. Многозначителна подробност.
	— Точно така. Човекът е знаел къде се намира тайното отделение на Боби, но не е разполагал с ключа.
	Преди да си тръгнат, бяха поговорили с Мейсън и останалата прислуга. Отговорите съвпадаха удивително: всички били в отдалечената къща и не чули нищо по време на обира.
	Двамата се качиха в колата, но вместо да напусне имението, Кинг подкара по асфалтовия път към терена зад къщата.
	— Къде отиваме? — попита Мишел.
	— На едно благотворително представление миналата година се запознах със Сали Уейнрайт — жената, която поддържа конюшнята. Нека да попитаме и нея дали не е чула или видяла нещо през онази нощ.
	Сали беше на около двайсет и пет години, симпатична, дребничка, но жилава, с дълга кестенява коса, вързана на опашка. Когато Кинг и Мишел спряха пред конюшнята, тя чистеше едно от отделенията. Избърса с кърпа потта от челото си и се приближи до колата.
	— Вероятно не ме помните — започна Кинг. — Бяхме заедно на благотворителната демонстрация по обездка в Шарлотсвил миналата година.
	Сали се усмихна широко.
	— Разбира се, че те помня, Шон. — Тя се озърна към Мишел. — Двамата с мис Максуел вече сте доста известни.
	— Кой знае как ни одумват — отвърна Кинг, после огледа конете в конюшнята и попита: — Яздят ли още в семейство Батъл?
	— Доротея никога не е обичала ездата. Еди язди често. Той участва в инсценировките на битки от Гражданската война, понякога в ролята на кавалерист.
	— А вие участвате ли? — попита Мишел.
	Сали се разсмя.
	— Аз съм от Аризона. Пет пари не давам за Гражданската война. Видях, че Савана си е у дома. Тя ходеше по състезания, нали? — попита Кинг.
	По лицето на Сали се изписа лека досада.
	— Да, ходеше.
	Кинг зачака с интерес дали Сали ще добави нещо.
	— Тя е страхотна ездачка. Е, не я бива много в чистенето, грижите за конете и отношенията с хората, дето не са се родили със сребърна лъжичка в устата…
	Сали изведнъж сякаш се стресна от приказките си.
	— Не се бой, Сали — успокои я Кинг. — Знам много добре какво имаш предвид. — Той помълча и добави: — А мисис Батъл язди ли?
	— Тук съм от пет години и нито веднъж не се е качвала на кон. — Сали се подпря на греблото. — Видях ви, като пристигахте. На гости ли бяхте?
	Кинг й обясни защо са дошли и лицето на Сали помръкна. Тя хвърли боязлив поглед към голямата къща.
	— Нищо не знам за това.
	— В такъв случай предполагам, че през цялото време си била в къщата за прислугата заедно с Мейсън и останалите?
	— Точно така — потвърди Сали. — Лягам си рано. Работата ми почва още в зори.
	— Не се и съмнявам. Е, ако все пак си спомниш нещо, обади ми се.
	Кинг й подаде визитната си картичка. Тя дори не я погледна.
	— Нищо не знам, Шон, наистина нищо.
	— Добре. Виждала ли си наоколо Джуниър Дийвър?
	Сали се поколеба, после каза:
	— На два-три пъти. Когато работеше тук.
	— Разговаряла ли си с него?
	— Може би веднъж — колебливо отвърна тя.
	— Е, желая ти приятен ден, Сали.
	Потеглиха. Кинг хвърли поглед към отражението на Сали в огледалото. Изглеждаше много притеснена.
	— Крие нещо от нас — каза Мишел.
	— Така е — съгласи се Кинг.
	— А сега накъде?
	Кинг посочи голямата къща отвъд дъсчената ограда.
	— Още двама от рода Батъл и приключваме за днес — обяви той.


	18

	— Значи тук са държали каретите — каза Мишел, след като слезе от колата и се загледа в червената тухлена сграда, заемаща площ от около четиристотин и петдесет квадратни метра. — Очаквах да е нещо по-голямо — иронично добави тя.
	— Сигурно зависи от размера на каретата. — Кинг се озърна към новичкото сребристо волво, паркирано на двора. — Това е колата на Еди.
	— Ти да не си ясновидец?
	— Не, но на задната седалка виждам съвсем ясно художнически статив и униформа на войник от Конфедерацията.
	След като позвъниха, Еди Батъл отвори вратата и ги покани да влязат. Беше едър, мускулест мъж, висок към метър и осемдесет и пет, с тегло около сто килограма. Имаше буйна, гъста черна коса и поразително сини очи, а лицето му беше волево и загрубяло от слънцето. Косата идваше от баща му; устата и очите бе наследил от майка си. Но в държането му не се долавяше и следа от нейната строга и хладна сдържаност; всъщност от него лъхаше заразително хлапашко веселие. Приличаше на красив, леко застарял калифорнийски сърфист.
	Той се ръкува с тях и ги настани в хола. Мускулестите му ръце, покрити с изпъкнали вени, бяха зацапани с боя. На краката си носеше кавалерийски ботуши, в които бе затъкнал избелелите си джинси. По бялата му работна риза имаше няколко дупки и много петна от боя; освен това беше небръснат. По нищо не приличаше на богаташки син.
	Той се изкиска, когато забеляза, че Мишел го гледа в краката.
	— Миналата седмица ме убиха при една злополучна атака срещу укрепена северняшка позиция в Мерилънд. Не исках да умра бос, а сега май не ми достига сила да се събуя. Горката Доротея много се дразни.
	Мишел се усмихна, а Кинг каза:
	— Вероятно се питате защо сме тук.
	— Ни най-малко. Майка ми позвъни преди няколко минути. За жалост не мога да споделя нищо особено. По време на обира не си бяхме у дома. Доротея беше в Ричмънд на конференция по продажбите на недвижими имоти. Аз пък водих два дни свирепи сражения край Апоматокс, а после потеглих право към Тенеси, за да хвана ранното утро над Смоуки Маунтинс. Рисувах пейзаж — поясни Еди.
	— Изтощителна програма — отбеляза Мишел.
	— Не чак толкова. Трябва само да яздя насам — натам, да се преструвам на войник и да се плескам с боя. Останал съм си хлапак по душа. Мисля, че родителите ми страдат, като виждат какво излезе от мен, но аз съм добър художник, макар че никога няма да стана велик. А през почивните дни си играя на война. Много добре знам, че съм галеник на съдбата. Точно затова се мъча да бъда скромен и самокритичен. Откровено казано, имам много причини за скромност и самокритичност.
	Той пак се усмихна, разкривайки тъй съвършени по форма и цвят зъби, че Мишел реши, че всички са с изкуствени коронки.
	— Много откровено говорите за себе си — каза тя.
	— Вижте, аз съм син на баснословно богати родители и никога не ми се е налагало да си изкарвам хляба. Не виря нос и когато върша нещо, върша го както трябва. Вие обаче не сте дошли да говорим за мен. Хайде, задавайте въпросите.
	— Виждали ли сте някога Джуниър Дийвър наоколо? — попита Кинг.
	— Разбира се, той често работеше за родителите ми, понякога вършеше едно — друго за мен и Доротея и никога не ни е създавал неприятности. Тъкмо затова не мога да проумея обира. Той припечелваше добре от нашето семейство, но може да не му е било достатъчно. Както чух, имало много улики, доказващи връзката на Джуниър с престъплението.
	— Може би твърде много — отвърна Кинг.
	Еди го погледна съсредоточено.
	— Разбирам ви. Аз самият май не се замислих много около случая. Напоследък бяхме доста заети със семейни въпроси.
	— Да. Съжаляваме за баща ви.
	— Странно. Винаги съм вярвал, че ще надживее всички ни. И да знаете, все още не е изключено. Той има навика да постига своето.
	Настана кратко мълчание, после Кинг каза:
	— Въпросът може да ви се стори малко неудобен, но все пак трябва да го задам.
	— Е, цялата ситуация е малко неудобна, тъй че говорете направо.
	— Оказа се, че баща ви е имал в гардероба си тайно отделение, от което са взети разни неща. Майка ви не е знаела за тайника, а следователно и за съдържанието му. Вие знаехте ли?
	— Не. За пръв път чувам между родителите ми да е имало тайни.
	— И все пак са спели в отделни стаи — рязко се намеси Мишел.
	Слънчевата усмивка на Еди помръкна.
	— Това си е тяхна работа. Не означава, че не се обичаха или че не спяха заедно. Татко пушеше пури и харесваше спалнята му да е подредена по определен начин. Мама не понася пурите и предпочита съвсем друга подредба. Къщата е голяма и могат да правят в нея каквото си искат, по дяволите.
	Кинг кимна смутено.
	— Казах ви, че темата е неудобна.
	Еди изглеждаше готов отново да изругае, но явно потисна гнева си.
	— Не знаех, че татко е имал тайно отделение. Но пък и не съм негов довереник.
	— А има ли изобщо човек, на когото да се доверява напълно? Може би Савана?
	— Савана? Не, на ваше място изобщо бих задраскал сестричката си като източник на вътрешна информация. Навярно защото дълго време е била в колежа — подсказа Мишел.
	— Да, беше откъсната от семейството, и то далеч преди да постъпи в колеж.
	— Изглежда, двамата с нея не сте много близки — каза Мишел.
	Еди сви рамене.
	— Всъщност никой няма вина за това. Аз съм почти двойно по-възрастен от нея и нямаме нищо общо. Когато тя се роди, _аз_ вече учех в колеж.
	— Майка ви спомена какво сте преживели тогава — каза Кинг.
	Еди заговори бавно:
	— Честно казано, останал ми е само смътен спомен. Така и не видях кой ме отвлече, докато не ми показаха трупа му. — Той въздъхна дълбоко. — Извадих невероятен късмет. Когато се върнах, нашите бяха толкова щастливи, че заченаха Савана. Или поне така се разказва в семейството.
	— Майка ви казва, че Чип Бейли станал семеен приятел.
	— Той ми спаси живота. Това с нищо не може да се изплати.
	Кинг се озърна към Мишел.
	— Напълно ви разбирам.
	Чуха шум от автомобилен двигател. След малко колата изскърца и спря край предната врата.
	— Това трябва да е Доротея — каза Еди. — Тя не обича да си губи времето.
	Мишел надникна през прозореца и видя големия черен автомобил. Жената, която слезе от него, беше облечена в къса и прилепнала черна рокля, черни обувки и черни чорапи — всичко това в тон с цвета на косата й. Тя свали слънчевите си очила, озърна се рязко към колата на Кинг, после тръгна към вратата.
	Когато Доротея влезе в стаята, Мишел изпита чувството, че вижда пред себе си бледо — въпреки цялата чернота — копие на Реми Батъл. Запита се дали съзнателно е копирала стила на свекърва си. Имаше елегантно слаба фигура със заоблени бедра, стегнато заоблено дупе, стройни секси крака и неестествено едър бюст, който явно бе дело на професионален хирург. Устата й беше твърде широка за лицето, а червилото твърде ярко за бледата й кожа. Зеленикавите очи гледаха лукаво.
	След размяната на поздрави и запознанството Доротея извади цигара и я запали, докато Еди обясняваше защо са дошли Кинг и Мишел.
	— Боя се, че не мога да ти помогна, Шон — каза Доротея. Тя бе насочила цялото си внимание към него и сякаш нарочно се правеше, че не забелязва Мишел. — По време на обира бях извън града.
	— Точно така — подхвърли Мишел с надеждата да я обърка. — Когото и да попитаме, или не е бил тук, или не е забелязал нищо особено.
	Зеленикавите очи бавно се завъртяха към нея.
	— Съжалявам, че семейството и служителите не са съгласували плановете си с престъпната дейност на Джуниър Дийвър — отсече Доротея с ледено — снизходителен глас. Ако не я виждаше с очите си, Мишел би се заклела, че чува Реми Батъл. Преди Мишел да отвърне на оскърблението, Доротея отново се завъртя към Кинг. — Мисля, че си тръгнал по грешна следа.
	— Просто искам да бъда сигурен, че няма да пратят в затвора невинен човек.
	— Пак ти казвам, губиш си времето.
	Кинг се изправи.
	— Е, във всеки случай не искам да губя и твоето — каза любезно той.
	Докато излизаха, Мишел и Кинг чуха зад себе си разговор на висок глас. Мишел погледна партньора си.
	— Обзалагам се, че вдигат голяма шумотевица на неделните семейни сбирки.
	— Надявам се никога да не го разбера от личен опит.
	— Значи за днес приключихме? — попита Мишел.
	— Не, излъгах те. Сега идва ред на Лулу Оксли — отвърна Кинг.


	19

	Кинг и Мишел спряха пред грамадна каравана, монтирана върху бетонен фундамент в края на чакълеста алея. Електрическите и телефонните кабели, водещи към караваната, бяха единствените признаци за връзка с външния свят. Хилави борове и дребни храстчета див планински лавър оформяха твърде унилия фон зад скромния дом на Джуниър Дийвър и Лулу Оксли. Пред караваната като престарял пазач стоеше ръждясал форд с пукнат шибедах, пепелник, пълен с угарки, празна бутилка от джин на предната седалка и мръсни номера от Западна Вирджиния.
	Докато слизаха от лексуса обаче, Мишел забеляза, че по прозорците на караваната има саксии с цветя. Още саксии, отрупани с пищни есенни цветове, красяха дървените стъпала, водещи към вратата. Самата каравана изглеждаше стара, но дворчето отпред беше чисто и добре поддържано.
	Кинг вдигна очи към небето.
	— За какво се оглеждаш?
	— За торнадо. Единственият път, когато ме връхлетя такова чудо, бях в каравана насред Канзас. В цялата област не пострада и една тревичка, но вихърът вдигна караваната и я метна нейде в Мисури. За щастие успях да се измъкна преди началото на полета. Човекът, когото бях отишъл да разпитвам за връзките му с група фалшификатори, предпочете да остане вътре. Намериха го на петнайсет километра оттам.
	Вместо да тръгне направо към вратата, Кинг заобиколи караваната отстрани. Отзад видяха голяма барака, заградена от трите страни с клонести дървета. Вратата липсваше и през зеещия отвор зърнаха, че по стените висят инструменти, а на пода има голям компресор. Когато наближиха, едно рошаво, мършаво куче излезе мудно отвътре, видя ги и започна да лае, оголвайки пожълтелите си зъби. За щастие животното се оказа вързано с верига за здраво забит кол.
	— Добре, стига сме разузнавали — заяви Кинг.
	Докато двамата с Мишел се изкачваха по стъпалата на караваната, зад мрежестата врата изникна едра жена. Косата на жената беше буйна и черна, леко прошарена. Пурпурната рокля обгръщаше на широки дипли масивната й фигура, а лицето й се състоеше от провиснали бузи, тройна брадичка, малки устни и хлътнали очи. Кожата беше бледа, без нито една бръчка. Ако не бяха сребристите нишки в косата, би било трудно да се определи възрастта й.
	— Мисис Оксли? — попита Кинг и протегна ръка.
	Жената не я пое.
	— Кой се интересува, по дяволите?
	— Аз съм Шон Кинг, а това е Мишел Максуел. Хари Карик ни нае да проведем разследване на обвиненията срещу съпруга ви.
	— Никак няма да ви е лесно, като се има предвид, че съпругът ми е мъртъв от десет години — гласеше изненадващият отговор. — Сигурно търсите дъщеря ми Лулу. Аз съм Присила.
	— Извинявайте, Присила — каза Кинг и се озърна към Мишел.
	Жената отпи нещо от голямата чаша с емблемата на Дисни Уърлд, която държеше.
	— Тя отиде да го докара. Да докара Джуниър, искам да кажа.
	— Мислех, че той е в затвора — обади се Мишел.
	Жената бавно завъртя очи към нея.
	— Беше. Пуснаха го под гаранция, сладурче. Аз дойдох от Западна Вирджиния да помогна за хлапетата, докато Джуниър се измъкне от тая каша. Ако изобщо успее. — Тя поклати едрата си глава. — Да краде от богаташи. Няма нищо по-тъпо, но Джуниър си е тъпак открай време.
	— Знаете ли кога ще се върне? — попита Кинг.
	— Ще вземат дечурлигата от училище, тъй че скоро би трябвало да пристигнат. — Присила ги изгледа недоверчиво. — И за какво точно сте дошли?
	— Адвокатът на Джуниър ни нае да търсим доказателства за неговата невинност — обясни Кинг.
	— Е, много ще трябва да се потрудите.
	— Значи смятате, че е виновен? — го попита Мишел, като се облегна на перилата.
	Присила я погледна с нескрито презрение.
	— И друг път е вършил подобни глупости.
	— Да, но този път може да не е негова работа — каза Кинг.
	— Тогава аз съм телевизионна звезда и нося дрехи четирийсети номер.
	— Щом ще се връщат скоро, може ли да ги почакаме вътре?
	Присила вдигна пистолета, който държеше в другата си ръка; досега го бе крила от тях зад месестото си бедро.
	— Лулу не обича да пускам в къщата чужди хора. А и няма начин да разбера дали сте онези, за които се представяте. — Тя насочи пистолета към Кинг. — Не ми се ще да те гръмна, щото си симпатично момче, ама хич няма да ми мигне окото да надупча и теб, и тая кльощава фльорца, ако вземете да ми играете номера.
	Кинг шеговито вдигна ръце.
	— Разбрано, Присила. — Той помълча и добави: — Хубав пистолет имаш. Деветмилиметров „Хеклер и Кох“, нали?
	— Де да го знам, беше на мъжа ми — отсече Присила. — Но умея да стрелям.
	— Тогава ще се поразходим навън — каза Кинг и отстъпи заднишком по стъпалата, като дръпна Мишел.
	— Ваша си работа. Само гледайте да не ми откраднете колата — каза Присила и затвори вратата.
	— Кльощава фльорца, а? — възкликна Мишел. — Бих й завряла онзи пистолет…
	Кинг я сграбчи за рамото и я дръпна по-надалеч от караваната.
	— Хайде да запазим самообладание. Някой друг път ще си играем на детективи.
	Докато се отдалечаваха, Кинг се наведе, вдигна един камък и го метна в близкото дере.
	— Как мислиш, защо Реми Батъл е оставила тайното чекмедже в гардероба на Боби разбито? Наела е човек да поправи нейното. Защо не е поправила и това на Боби?
	— И като стана дума, аз също имам въпрос — добави Мишел. — Защо _брачната й халка_ е била в това чекмедже? Все разправя колко страхотен бил съпругът й. Тогава защо не си носи халката? Не може да е заради чекмеджето. Тя е разбрала едва след кражбата на халката и другите неща.
	— Може да е подозирала, че Боби крие нещо от нея, или пък са имали проблеми. Както каза Хари, Боби си падаше по тънката част. А може просто да ни е излъгала.
	Мишел изведнъж трепна.
	— Допускаш ли, че Джуниър е бил нает от някого да се вмъкне в къщата и да открадне каквото е имало в тайното чекмедже на Боби?
	— Кой друг освен Боби би могъл да знае за скривалището?
	— Човекът, който го е изработил.
	Кинг кимна.
	— И този човек би предположил, че вътре ще има ценности. Всъщност може да е същият, който е направил и чекмеджето на Реми. Боби може да го е наел за работата, без да споделя с жена си.
	— Е, според мен можем да отхвърлим варианта Реми да е наела Джуниър да се вмъкне в къщата и да обере чекмеджето на съпруга й. Ако знаеше къде е, би го направила и сама.
	— _Ако_ знаеше къде е — уточни Кинг. — Може би не е знаела или не е можела да го открие сама, затова е наела Джуниър да свърши работата и да маскира всичко като обир.
	— Но ако го беше наела, нямаше да повика полицията.
	Кинг поклати глава.
	— Не и ако Джуниър я е измамил и е обрал нейното чекмедже, търсейки това на Боби. И може би Джуниър не ни казва нищо, защото изчаква да види как ще се обърнат нещата.
	— Защо изведнъж почва да ми се струва, че случаят е далеч по-сложен, отколкото смятат хората? — въздъхна уморено Мишел.
	— Никога не съм го смятал за лесен.
	Двамата се завъртяха към вана, който спря пред караваната.
	Кинг погледна хората в колата, после се озърна към Мишел. Изглежда, че Лулу е платила гаранцията. Онзи на предната дясна седалка е Джуниър. Дай да видим дали ще изкопчим истината от него.
	— Както върви досега, не бих се надявала. Напоследък истината май е станала дефицитна стока.


	20

	Джуниър Дийвър приличаше на човек, който си изкарва хляба с физически труд. Джинсите и тениската му бяха покрити с петна от боя и здраво полепнали стърготини. Беше висок над метър и деветдесет, а дебелите му и силни ръце, загорели от слънцето, бяха покрити с безброй белези, ожулвания и поне пет татуировки (доколкото ги преброи Мишел), посветени на майка му, на Лулу, на „Харли Дейвидсън“ и други подобни теми. Дългата му, оредяваща и прошарена коса беше вързана на опашка, която обаче подчертаваше доколко е напреднало оплешивяването. Щръкналата козя брадичка, рошавите бакенбарди и издутите червендалести бузи му придаваха вид на Дядо Коледа. Той извади от вана най-малкото си дете — шестгодишно момиченце с красиви кафяви очи и тънки плитчици — с нежност, на каквато Мишел не би допуснала, че е способен.
	Лулу Оксли беше слаба и облечена в елегантен черен костюм. На краката си носеше обувки с нисък ток. Кестенявата й коса беше сплетена професионално на сложна навита плитка, а очите й гледаха през изящни очила с тънка златна рамка. В едната си ръка държеше куфарче, а с другата стискаше ръчичката на осемгодишно момче. Третото дете, момиче на около дванайсет години, излезе след нея, помъкнало голяма ученическа чанта. Всички деца носеха униформите на местни католически училища.
	Кинг пристъпи напред и протегна ръка на Джуниър.
	— Джуниър, аз съм Шон Кинг. Хари Карик ни нае да потърсим доказателства, че си невинен.
	Джуниър погледна Лулу, която кимна, после крайно неохотно пое ръката на. Кинг и я стисна. Мишел видя как партньорът й примижа от болка, преди едрият мъж да разтвори пръсти.
	— Това е моята партньорка Мишел Максуел.
	Лулу ги огледа много внимателно.
	— Хари ми каза, че ще наминете. Току-що измъкнах Джуниър от затвора и нямам желание да го видя пак зад решетките.
	— Няма да се върна — изръмжа Джуниър. — Защото не съм направил нищо лошо.
	При тези думи момиченцето в прегръдките му тихо заплака.
	— О, скъпа! — възкликна Джуниър. — Мери Маргарет, недей да плачеш. Татко никъде няма да ходи, ще си стои у дома.
	Момиченцето продължи да хлипа.
	— Мамо — подвикна Лулу, — ела да прибереш децата, ако обичаш.
	Присила се появи на прага, този път без пистолета, и отпрати по-големите деца вътре, после протегна ръце и пое хълцащата Мери Маргарет.
	— Е, виждам, че напоследък пускат всекиго от затвора — заяви тя, и изгледа свирепо Джуниър.
	— Мамо — рязко отсече Лулу, — влизай да се погрижиш за децата.
	Присила остави Мери Маргарет на земята и момиченцето изтича в караваната. После кимна към Кинг и Мишел.
	— Тоя сладкодумен тип и неговото маце се навъртаха тук и задаваха куп въпроси. Разправят, че работели за Джуниър. Аз пък препоръчвам да им пуснем над главите някой и друг куршум, та да ги видим колко бързо ще се пръждосат.
	При думата „маце“ Кинг машинално сграбчи ръката на Мишел, за да я предпази от саморазправа с Присила.
	— Мисис Оксли — каза той, — както вече ви уведомих, работим в полза на Джуниър. Вече разговаряхме с Реми Батъл.
	— Бре-бре-бре — заяви Присила Оксли и изсумтя презрително. — Как е кралицата днес?
	— Познавате ли я? — попита Кинг.
	— Навремето работех в курорта „Грийнбрайър“ в Западна Вирджиния. Тя и семейството й идваха там всяко лято.
	— И беше ли много… взискателна? — попита Кинг.
	— Беше ми писнало от нейно величество — отвърна Присила. — И ако Джуниър е бил толкова тъп, че да краде от подобна вещица, значи сам си го е изпросил.
	Лулу вдигна пръст срещу нея.
	— Мамо, имаме да обсъдим важни неща с тези хора. — Тя погледна към вратата на караваната, където Мери Маргарет слушаше разговора и трепереше от тревога. — Неща, които децата не бива да чуват.
	— Не се тревожи, скъпа — отвърна Присила. — Ще им разкажа за всички издънки на татко им. Няма да ми отнеме повече от два-три месеца.
	— Майко, недей така — каза Джуниър, забил поглед в земята. Беше с една глава по-висок от Присила Оксли, макар че в теглото водеше със съвсем малка преднина, но Кинг и Мишел ясно виждаха, че изпитва ужас от тъща си.
	— Не съм ти никаква майка. Какво ли не направихме за теб двете с Лулу, а ето как ни се отплащаш. Както си я загазил, може и на електрическия стол да те пратят!
	При тези думи риданията на Мери Маргарет прераснаха в оглушителен вой и Лулу побърза да се намеси.
	— Извинете ме — каза тя на Кинг и Мишел любезно, но твърдо.
	Изкачи се по стъпалата, впи пръсти в роклята на майка си и издърпа едрата жена в караваната заедно с Мери Маргарет. Иззад затворената врата долетяха гневни крясъци, после настана тишина. Няколко секунди по-късно Лулу отново излезе и затвори вратата зад себе си.
	— Когато е пила, мама не знае какво говори — каза тя. — Извинявайте за сцената.
	— Не ме обича много — добави Джуниър в случай, че някой не е разбрал.
	— Дали да не седнем там? — предложи Лулу и посочи една стара маса за пикник вдясно от караваната.
	След като се настаниха, Кинг разказа за посещението при семейство Батъл. Ето, това е проблемът — каза Лулу и посочи голямата барака зад караваната. — Милион пъти съм казвала на Джуниър да сложи врата и да я заключва.
	— Позната история — кимна виновно съпругът й. — Работя по чуждите домове, а нямам време за своя.
	— Важното е — продължи Лулу, — че всеки може да влезе.
	— Не и докато Лутър е там — възрази Джуниър, кимайки към кучето, което отново бе излязло от бараката и радостно лаеше при вида на стопаните си.
	— Лутър! — възкликна Лулу насмешливо. — Вярно, лае, но не хапе, а ако някой му донесе храна, става кротък като агънце. — Тя се обърна към Кинг и Мишел. — Приятелите му непрестанно идват да вземат инструменти назаем. Ако ни няма, оставят бележки кога ще върнат нещата, а понякога така и не ги връщат. И досега Лутър определено не е попречил на никого.
	— За благодарност оставят по кашонче бира — бързо добави Джуниър. — Свестни момчета са.
	— Да, свестни момчета, само дето не се знае _доколко_ — гневно възрази Лулу. — Някой от тях може да те е натопил.
	— Виж, скъпа, никой от тях не би ми причинил подобна гадост.
	— Трябва само да открием повод за основателно съмнение — намеси се Кинг. — Ако съдебните заседатели решат, че има и друг вариант, това е добре за теб.
	— Точно така, Джуниър — заяви Лулу.
	— Но те са ми приятели. Няма да ги замесвам. Знам, че не са ми сторили нищо. По дяволите, няма начин да са се вмъкнали в дома на Батъл. И от мен да знаеш, не биха посмели да си търсят белята с мисис Батъл, това ти го гарантирам. Може да не съм завършил колеж, ама поне имам мозък колкото да знам, че не бива да пипам венчалната й халка. Защо ми е притрябвала, по дяволите?
	— Не си длъжен да обвиняваш приятелите си — натърти Кинг. — Само ни дай имена и адреси и ние ще ги проверим много дискретно. Навярно всеки от тях има желязно алиби, тъй че ще продължим по-нататък. Приятели или не, докато не открием други възможни заподозрени, уликите срещу теб са твърде убедителни.
	— Чуй какво ти говори човекът, Джуниър — каза Лулу. — Искаш ли да се върнеш в затвора?
	— Много ясно, че не, скъпа.
	Тя го изглед втренчено.
	— Тогава?
	Джуниър неохотно изреди няколко имена и адреси.
	— А сега, Джуниър — меко изрече Кинг, — искам да бъдеш напълно откровен. Работим за твоя адвокат, тъй че каквото и да кажеш, ще си остане между нас. — Той помълча, подбирайки внимателно думите. — Имаш ли нещо общо с обира? Не да си го извършил лично, а например да си подпомогнал някого, макар и неволно.
	Джуниър скочи от стола и стисна грамадните си юмруци.
	— Я ела насам, умнико, да ти разкрася физиономията! — изрева той.
	Мишел се надигна леко и плъзна ръка към кобура, но Кинг й направи знак да спре, после спокойно каза:
	— Джуниър, моята партньорка е олимпийска шампионка, има черен колан в няколко бойни дисциплини и може да пребие и двама ни само с ритници. Освен това в кобура си носи зареден деветмилиметров пистолет и може да ти забие куршум между очите от петнайсет метра, камо ли от две крачки. Виж какво, денят беше тежък и съм уморен. Затова сядай и си размърдай мозъка, за да не пострадаш.
	Джуниър изненадано се озърна към Мишел, която го гледаше без следа от тревога. Седна и вече не я изпусна от очи, докато Кинг продължаваше:
	— Не искаме неприятни изненади. Тъй че ако нещо си премълчал пред нас или пред Хари, сега е моментът да поправиш пропуска.
	След дълго мълчание Джуниър поклати глава.
	— Бях откровен с вас. Не съм аз и нямам представа кой е. А сега отивам да си видя децата.
	Той стана и с тежка крачка се отправи към караваната.


	21

	Когато Кинг и Мишел тръгнаха към колата си, Лулу ги придружи.
	— Джуниър е добър човек — каза тя. — Обича децата и мен. Много работи, но знае, че положението му не е розово, и това направо го съсипва. — Тя въздъхна дълбоко. — Беше ни потръгнало, може би прекалено добре. Моята работа върви чудесно, а Джуниър го засипват с поръчки. Строим нова къща и децата отлично се справят в училище. Да, може би ни вървеше прекалено добре.
	— Запазили сте си моминската фамилия — отбеляза Мишел.
	— Нямам братя — обясни Лулу. — Всичките ми сестри взеха фамилиите на съпрузите си. Исках да запазя името Оксли поне докато съм жива.
	— Работите в „Афродизиак“, нали? — попита Кинг.
	Лулу леко се сепна.
	— Да, откъде знаете? — Тя изведнъж се усмихна. — Само не казвайте, че сте ходили там.
	Кинг отвърна на усмивката.
	— Веднъж. Преди години.
	— Когато постъпих на работа там, си беше чист бардак. Наричаха го „Любовната бърлога“, нали знаете, по песента на „Б-52“. Но видях, че има далеч по-големи възможности. С годините го превърнахме в чудесен клуб. Да, все още има танцьорки, но само в една част — първоначалното заведение. Джуниър свърши голяма част от новото строителство. Да видите само как изглежда сега, с дървени колони, чудесни корнизи, изискани завеси и тапети. Имаме отличен ресторант с бели салфетки и порцеланови съдове, билярдна зала и място за игра на карти, кинотеатър и първокласен бар с кът със специално проветрение, така че мъжете да пушат пури; а съвсем наскоро открихме и клуб за местните бизнесмени. Нали знаете, място, където да се срещат и общуват. Имаме достъп до интернет, бизнес център. Доходите ни вече скочиха с осемдесет и шест процента в сравнение с миналата година, а тя беше най-добрата за последното десетилетие. И непрестанно настоявам да сменим името на нещо по…
	— Стилно? — подсказа Мишел.
	— Да — каза Лулу. — Притежавам част от заведението, тъй че на него се надяваме, когато излезем в пенсия. Искам да е колкото се може по-рентабилно. Контролирам разходите, поддържам умерено ниво на дълговете и постоянен паричен поток, почти без конкуренция, а потенциалната ни клиентела е истинска златна мина — мъже с високи доходи, които харчат, без да се замислят. Да видите само какъв оборот правим в сравнение с някога.
	— Говорите като истинска делова дама — каза Мишел.
	— Невинаги съм била такава. Дори не успях да завърша гимназия. Баща ми получи аневризма, когато бях едва на шестнайсет. Зарязах училище, за да помагам в грижите за него. Явно не бях кой знае каква болногледачка; така или иначе, той умря. Но после се омъжих за Джуниър, взех си диплома за средно образование и се записах в бизнес курс в местния колеж. Започнах да работя на половин ден в „Любовната бърлога“. Като сервитьорка — бързо добави тя. — Нямам необходимите физически дадености за танцьорка. С труд се издигнах, изучих бизнеса и ето ме днес.
	— Една от танцьорките ви наскоро беше убита — каза Кинг.
	Лулу настръхна.
	— Откъде разбрахте?
	— Ние сме нещо като неофициални консултанти на полицейския шеф Уилямс — обясни Кинг.
	— _Бивша_ танцьорка — уточни Лулу.
	— Познавахте ли я? — попита Мишел.
	— Не бих казала. Танцьорките идват и си отиват. Повечето не се задържат, така е в тоя занаят. А ние играем по правилата. Не разрешаваме нищо друго, освен танци. Не искаме да си загубим лиценза само защото някое момиче си е наумило да припечели с работа по гръб.
	— Това ли правеше Ронда Тайлър? — попита Мишел. — Затова ли напусна?
	— Вече разказах на полицията всичко. Има ли някаква причина да го повтарям пред вас?
	— Не — каза Кинг.
	— Добре, защото си имам предостатъчно грижи, та не ми е до въпроси с какво точно си е докарала смъртта някаква нещастница.
	— Тя едва ли е искала това да се случи — каза Мишел.
	— Скъпа — каза Лулу, — тъй отдавна съм в тоя бизнес и толкова неща съм видяла, че нищо — буквално нищо — вече не е в състояние да ме изненада.
	— И аз това си мислех — каза Кинг.
	Когато потеглиха, Лулу се загледа подир тях, после влезе в караваната.
	Мишел я наблюдаваше в страничното огледало.
	— Казва, че не познавала жената, но все пак е успяла да я разпознае по скицата на художник. И е знаела за татуировката на слабините. Хайде де! Според мен звучи малко невероятно.
	— Може би — отвърна Кинг.
	— И ако Джуниър е толкова тъп, че да не знае как да се справи с облигации и бижута, според мен жена му има предостатъчно ум, за да ги продаде със солидна печалба.
	— Ако това се окаже вярно, значи клиентът ни е виновен.
	Мишел сви рамене.
	— Така става понякога. А сега какво?
	— Ще потърсим кой е монтирал тайните чекмеджета в гардеробите на семейство Батъл. Ще проверим дали приятелите на Джуниър имат алиби и ще докладваме на Хари какво сме свършили досега.
	— И ще чакаме следващото убийство — добави с въздишка Мишел.


	22

	Както почти всеки работен ден Даян Хинсън напусна адвокатската си кантора в центъра точно в седем вечерта. Качи се в новичкия си крайслер себринг и потегли. Взе от един местен ресторант храна за вкъщи, подкара към охранявания си квартал, помаха на застаряващия пазач в кабинката — който не носеше оръжие и едва ли би се справил с две по-наперени дванайсетгодишни хлапета — и продължи към своята къщичка, разположена в края на улицата.
	Тази година й вървеше добре. Наскоро избрана за партньор в „Гудрич, Браудър и Найт“, втората по големина адвокатска фирма в Райтсбърг, тя най-сетне бе срещнала мъж, който можеше да се окаже единственият — висок счетоводител, с четири години по-млад от нея, който обичаше да кара лодка по буйните планински реки и понякога успяваше да я бие на тенис. Усещаше, че в някой близък ден той може да й зададе съкровения въпрос и отговорът щеше да бъде незабавно „да“. Освен това бе довела във фирмата нов клиент, от когото се очакваха приходи в областта на шестцифрени — те числа, което щеше значително да повиши личните й доходи. Обмисляше дали да не се премести в по-голяма къща. Да го стори с венчална халка на пръста и съпруг, до когото да остарее, би било сбъдната съкровена мечта за трийсет и три годишната адвокатка.
	Хинсън паркира колата в гаража и влезе в къщата. Сложи вечерята в микровълновата фурна, преоблече се в спортен екип и излезе навън. Около двайсет минути и пет километра по-късно тя се върна леко изпотена, но почти без да се задъхва. В колежа беше доста добра в бягането на средни дистанции, освен това страстно обичаше тениса и това й помагаше да запази добра форма през годините.
	Тя се изкъпа, хапна, хвана телевизионното предаване, което чакаше, и поговори по телефона с любимия си счетоводител, който провеждаше корпоративна ревизия в Хюстън. След няколко задъхани обещания за незабравим секс, когато се видят отново, тя остави слушалката, изгледа последните новини, забеляза, че наближава полунощ, и изключи телевизора. В банята се съблече по гащички, нахлузи дългата тениска, която висеше на вратата отвътре, и отиде да си легне.
	Усети присъствието зад себе си, но преди да изпищи, железни пръсти в ръкавица стегнаха гръкляна й, оставяйки я както без дъх, така и без глас. Нечия много силна ръка обгърна тялото й, приковавайки здраво крайниците й. Замаяна, Хинсън усети как я повалят по очи на пода. Нямаше сили нито да помръдне, нито да изкрещи, докато нападателят запушваше устата й и връзваше ръцете й с телефонен кабел.
	Като адвокат по углавни дела тя бе защитавала изнасилвали, измъквайки на свобода хора, които би трябвало да са зад решетките. Тогава смяташе всеки успех за професионална победа. Просната по очи на пода, притисната от смазваща тежест, тя стисна зъби и зачака да бъде изнасилена. С непоносим ужас разбра, че непознатият всеки момент ще смъкне бельото й, а сетне ще започне унизителното и болезнено изнасилване. Усещайки, че й призлява от страх, тя си напомни да не се съпротивлява, да го остави да върши каквото си иска и може би тогава ще оцелее. Не беше видяла лицето му. Нямаше как да го разпознае. Той не би имал причина да я убива.
	— Моля ви — опита се да избъбри тя със запушена уста, — не ме наранявайте.
	Молбата й си остана глас в пустиня.
	Ножът потъна в гърба й, закачи лявата страна на сърцето, изскочи навън, заби се отново, като проби петсантиметров прорез в левия бял дроб и сряза аортата на излизане. Когато убиецът приключи, дванайсет рани покриваха гърба й. Даян Хинсън обаче бе издъхнала още при четвъртия.
	Мъжът с черната качулка се наведе над нея, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв върху килима, и преобърна Хинсън по гръб. Вдигна тениската, извади флумастер от джоба си и нарисува символ върху плоския й корем. После повтори същия символ на стената зад главата й. Нарисува го голям, защото не искаше някой да го пропусне. В полицията се срещаха такива идиоти.
	Върна се при тялото, внимателно свали от глезена на жената гривничката, която бе забелязал на паркинга пред търговския център, и я прибра в джоба си.
	Остави ножа до мъртвото тяло; по оръжието нямаше как да стигнат до него. Беше го извадил от кухненското й чекмедже, когато се вмъкна в къщата. Преди това се бе спотайвал в тъмнината зад храстите край гаражната врата, очаквайки тя да се прибере у дома. Когато жената отвори гаража, той изчака да слезе от колата и да влезе в къщата. Повечето хора затваряха гаражната врата на влизане в дома си, използвайки дистанционен бутон. Тя изобщо не го забеляза, че се е вмъкнал в гаража.
	Той развърза ръцете й, после подпря едната до изтегленото наполовина чекмедже на бюрото. В магазина бе забелязал, че носи часовник, затова не си беше направил труда да донесе. Нагласи стрелките както желаеше и дръпна коронката, като по този начин ги замрази на исканата позиция. Не се помоли над тялото. Но все пак промърмори нещо в смисъл друг път да знае, че не бива да изхвърля разписките от банкомата.
	Методично огледа стаята в търсене на евентуални следи от присъствието си, но не откри нищо. За отпечатъци от пръсти или длани и дума не можеше да става. Не само носеше ръкавици, но и бе залепил върху всеки пръст и по дланите парченца филц. Извади от джоба на сакото си миниатюрна прахосмукачка и я плъзна по пода и под леглото, където се бе крил. Стори същото в гардероба, където се бе притаил най-напред, после продължи по стълбището и накрая в гаража.
	След това той свали качулката, сложи си фалшива брада и шапка и излезе през задната врата. Отправи се към колата, която бе паркирал на един страничен път извън скъпия квартал с неговия стар охранител без оръжие. Фолксвагенът потегли. Караше бързо, но в рамките на разрешената скорост. Предстоеше му да напише още едно писмо. И знаеше точно какво иска да каже.


	23

	Шон Кинг се събуди рано в дванайсетметровия шлеп, привързан край кея. Взетият под наем шлеп бе негов дом, поне докато успееше да изгради нова къща на мястото на старата, изчезнала в кратера на зловеща експлозия. Надяна неопренов костюм, пое си дълбоко дъх и се хвърли във водата с главата напред. След неколкостотин метра енергично плуване той се върна на шлепа и седна в каяка си за три километра гребане. Макар и неохотно, трябваше да признае, че енергията на неговата партньорка е заразителна.
	Докато се носеше по водата, зает тъкмо с тази мисъл, той вдигна очи и я видя. Не се изненада въпреки ранния час. Често се чудеше дали Мишел изобщо спи. Дали пък неговата партньорка не беше всъщност вампир, по някаква случайност способен да понася слънчевата светлина?
	Седнала в лодката си, Мишел гребеше с умение, сила и съсредоточеност, за каквито Кинг можеше само да мечтае. Движеше се толкова бързо, че някой случаен наблюдател би се запитал дали няма скрит мотор на кърмата.
	Кинг подвикна към нея и гласът му полетя над спокойната вода.
	— Време ли е за кафе, или тази сутрин си се отправила към Атлантика?
	Тя се усмихна, размаха ръка и се насочи към него.
	Спряха до кея и привързаха лодките.
	На шлепа Кинг се зае да вари кафе, а Мишел извади от чантичката на колана си блокче диетичен шоколад и лакомо го загриза. Огледа добре подредения интериор.
	— Да знаеш, този кораб е едва ли не по-голям от моята къща — отбеляза тя между две хапки.
	— Знам, и много по-спретнат — добави Кинг, наливайки сок и кафе.
	Бяха минали два дни от разговора им с Лулу и Джуниър. Когато докладваха на Хари Карик, той изглеждаше доволен от напредъка им, но на свой ред ги уведоми, че както можеше да се очаква, вече бе предявено обвинение срещу клиента му. Откриха човека, монтирал тайните чекмеджета в гардеробите на семейство Батъл. Той се оказа престарял пенсионер и не личеше да има повод да се вмъква в дома на бившите си клиенти. Изглеждаше, че са попаднали в задънена улица, докато Кинг не попита кога Робърт Батъл е помолил да му изработи тайно отделение.
	Старецът леко се смути.
	— Не обичам да пазя тайни от хората — каза той. — Мисис Батъл е чудесна жена, по-изискана не съм виждал.
	— Значи мистър Батъл не е искал тя да знае? — подкани го Мишел, когато старецът не прояви желание да продължи.
	— Ходех да работя, когато я нямаше, и никак не ми хареса, тъй да знаете — каза той, избягвайки прекия отговор на въпроса.
	— Имате ли представа защо му е трябвало това чекмедже на мистър Батъл? — попита Кинг.
	— Не ми беше работа да го питам — отвърна упорито старецът.
	— Да си спомняте приблизително кога е било? — подхвърли Мишел.
	— Трябва да е било преди около пет години — отвърна човекът след дълъг размисъл. — Чекмеджето на мисис Батъл бях монтирал няколко години по-рано.
	След кратко колебание Кинг попита:
	— А мистър Батъл знаеше ли за чекмеджето на съпругата си?
	— Нямам представа. Чух, че е на смъртно легло.
	— С такъв човек никога не се знае — отвърна Кинг.
	Провериха алибитата на всички приятели на Джуниър.
	Оказа се, че или са били по кръчмите, или са спали със съпругите, приятелките или любовниците си. Разбира се, дамите можеше и да лъжат, но би било трудно да се оборят твърденията им без упорито ровене, а Кинг, така или иначе, чувстваше, че казват истината. А и никой от приятелите на Джуниър не изглеждаше способен да извърши подобен обир и между другото да натопи тъй хитро самия Джуниър. Опитът им явно се ограничаваше до забиване на пирони, пиене на бира и тичане по жени.
	— На този шлеп ли ще живееш, докато възстановиш къщата? — попита Мишел.
	— Нямам избор.
	— В моята къща има свободна стая.
	— Благодаря, но с моята мания за ред едва ли ще оцелея там. Вече имам напредък в това отношение.
	— Напредък! Последния път, когато те посетих, беше отрупала кухненската маса с водни ски, пушки и какво ли не още, в кухненската _мивка_ имаше камара мръсно бельо, а неизмитите чинии бяха на стол в хола. Сервира вечерята в картонени чинии върху _дъска_, подпряна на два стола. За пръв път ми се случваше, уверявам те.
	— Е — заяви обидено тя, — мислех, че ще оцениш старанието ми. Знаеш ли колко консерви трябваше да отворя?
	— Сигурен съм, че е било истинско изпитание.
	Кинг се канеше да добави нещо, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Тод Уилямс. Разговорът бе кратък, но когато остави слушалката, Кинг изглеждаше потресен.
	Мишел остави чашата кафе и го погледна.
	— Още едно убийство ли?
	— Да.
	— Коя е жертвата?
	— Моя позната — каза той.


	24

	Бруталното убийство на Даян Хинсън се бе отразило твърде зле на нейния изискан, охраняван и уж безопасен квартал. — Когато Мишел и Кинг пристигнаха, малка, но гласовита тълпа от гневни хора бе обкръжила неколцина изтормозени мъже в костюми, представляващи управата. Сред обсадата забелязаха и един стар пазач, който изглеждаше готов да се разплаче от отчаяние.
	Полицейски и други служебни коли оформяха дълга редица по улицата към дома на Хинсън. Жълта лента ограждаше малката тревна площ пред самата сграда, макар че наоколо не се виждаха желаещи да позяпат. Униформени полицаи влизаха и излизаха през вратите на къщата и гаража. Кинг спря отпред и двамата с Мишел слязоха от колата.
	Полицейският шеф Уилямс им махна от предната веранда. Изтичаха към него и заедно влязоха вътре.
	Невероятно, но Тод Уилямс изглеждаше още по-зле, отколкото в моргата. Гравитацията сякаш заплашваше да го завлече под земята.
	— По дяволите — промърмори той. — Идея нямам с какво съм заслужил това.
	— Идентифицирана ли е Хинсън? — попита Кинг.
	— Да, тя е. Защо, познаваш ли я?
	— Градът е малък, а и двамата сме адвокати.
	— Добре ли я познаваше?
	— Не чак толкова, че да е от полза за следствието. Кой я откри?
	— Тази сутрин трябвало да отиде по-рано на работа, имала да подготвя някаква молба до съда. Когато не се появила, от фирмата позвънили на домашния и клетъчния й телефон. Никакъв отговор. Пратили някого да я потърси. Колата й била в гаража, но никой не отговарял. Разтревожили се и викнали полицията. — Уилямс поклати глава. — Няма и капка съмнение, че е бил същият, който уби Тайлър, Пембрук и Кани.
	Мишел забеляза самоуверения му тон.
	— Получихте ли писмо за гимназистите?
	Уилямс кимна, извади от джоба си лист и й го подаде.
	— Ето ти фотокопие. Проклетите журналисти задържали писмото, защото е адресирано до Върджил, а той бил извън града. Изглежда, на никого от редакцията не му е хрумнало да го отвори. И това ми било журналисти! Дрън-дрън!
	— Беше ли зашифровано като първото? — попита Кинг.
	— Не, получихме го с чист текст. И на плика няма никакъв символ.
	— Значи теорията за Зодиака отпада? — Кинг погледна Мишел. — Какво пише?
	Мишел набързо прегледа текста, после зачете:
	— _Добре, още един се гътна, а тепърва ще има и други. Казах ви първия път, че не съм 3. Но вие навярно си мислите, че онова хлапе е гушнало китката по вина на 3. Помислете си пак. Оставих кучешката каишка, защото кучето не ме е накарало да го сторя. Аз дори нямам куче. Сам си пожелах да го направя. И да уточня, не съм и онзи. До нова среща, а тя няма да се забави. Подпис: не съм С. С._
	Мишел озадачено се озърна към Кинг.
	— Кучешка каишка? Кучето не ме е накарало да го сторя?
	— Веднага се вижда колко си млада, Мишел — отвърна Кинг. — С.С, и кучето, което го било накарало. Става дума за Сина на Сам, с истинско име Дейвид Бърковиц — сериен убиец от Ню Йорк през седемдесетте години. Наричаха го още „убиецът от любовните улички“, защото някои от жертвите бяха млади двойки, убити в колите си.
	— Точно като Кани и Пембрук — отбеляза Мишел.
	Уилямс кимна.
	— А на разпитите Бърковиц твърдял, че неговият съсед имал някакъв демон, който чрез кучето му предавал заповедите да убива. Чиста глупост, разбира се.
	— Но нашият човек знае какво върши — каза Кинг. — Подчертава го категорично.
	— Едно не схващам — намеси се Мишел. — Защо имитира убийствата на някогашни престъпници, а после пише писма, подчертавайки, че няма _нищо общо_ с тях? Та имитацията е висша форма на ласкателство, нали така?
	— Кой знае? — отвърна Уилямс. — Но, така или иначе, той е убил двете хлапета.
	Кинг се озърна към полицая, после пак погледна писмото.
	— Чакай малко. Не е казал такова нещо. Тук пише „още _един_ се гътна“.
	— Недей да се заяждаш за граматически дреболии, човекът е смахнат — възрази Уилямс. — Просто ги е очистил заедно, и толкоз.
	— Погледни пак писмото; авторът използва единствено число: „хлапе“, а не „хлапета“.
	Уилямс се почеса по бузата.
	— Е, може да се окаже съвсем просто. Да речем, че е пропуснал последните две букви.
	— Ако е нарочно, кое хлапе има предвид? — попита Мишел.
	Уилямс въздъхна тежко, после посочи нагоре по стълбището.
	— Е, първо се качете да видите. Не вярвам обаче да ви стане по-ясно. И без проклетото му писмо разбирам кого _не се мъчи_ да имитира този път.
	Изкачиха се по стъпалата и влязоха в спалнята. Даян Хинсън лежеше на мястото, където бе убита. Из стаята кипеше трескава дейност — криминалисти, полицейски служители, мъже с якета на ФБР и следователи от отдел „Убийства“ на Вирджинската щатска полиция се стараеха да запазят първоначалния вид на местопрестъплението и да извлекат от него и най-дребната улика. Ако се съдеше обаче по унилите им физиономии, явно липсваха полезни находки.
	Кинг забеляза в единия ъгъл Силвия Диас да разговаря оживено с някакъв мъж в зле скроен костюм. Тя се озърна към тях, усмихна се уморено, после продължи разговора. Когато видя символа върху стената, Кинг трепна.
	Беше петолъчна звезда, но изрисувана с върха надолу.
	— Да, и аз така се почувствах.
	Той се обърна и видя, че Уилямс го гледа втренчено. Полицейският шеф се наведе и вдигна тениската на Хинсън.
	— Има го и тук.
	Тримата се втренчиха в рисунката върху корема на жената.
	Мишел също бе забелязала символа на стената.
	— Преобърната петолъчка — каза тя. После тихо ахна и погледна Кинг и Уилямс. — Този път знам за случая. Ричард Рамирес, нали.
	— По прякор Нощният хищник — кимна Кинг. — Който, ако не греша, в момента е зад решетките в килия за осъдени на смърт на почти пет хиляди километра оттук. Рисувал преобърната петолъчка върху някои от жертвите си, както и по стените в спалнята на поне една от тях. Също като тук.
	Уилямс извъртя Хинсън на една страна и им показа многобройните кървави рани по гърба й.
	— Силвия казва, че докато са нанасяни ударите, навярно е била притисната по очи, после убиецът я е преобърнал по гръб и е подпрял ръката й на чекмеджето.
	Полицаят върна трупа в първоначалното положение. Този път не личеше стомахът му да се бунтува — явно почваше да развива устойчивост към кошмарните гледки.
	— Някакви улики? — попита Мишел.
	— Убиецът е използвал нож от нейната кухня и кабел от нейния телефон. Това личи от белезите по китките й. После обаче я е развързал, за да подпре ръката. Открихме много отпечатъци, но бих се изненадал, ако мръсникът не е носил ръкавици.
	— Сигурни ли сме, че е мъж?
	— Няма следи от борба. Била е надвита мигновено. Това може да стори и жена с пистолет, но би поела сериозен риск, докато я връзва. Тогава Хинсън би могла да окаже съпротива. Тя беше в отлична форма.
	Кинг се озадачи.
	— И никой не е видял или чул? Наоколо има съседи. Все някой трябва да е забелязал нещо.
	— Естествено, проверяваме по тази линия, но още е рано да се каже. Знаем, че къщата вдясно е празна и е обявена за продан.
	— Кога е убита? — попита Мишел.
	— За това ще трябва да питаш Силвия, ако успееш да я откъснеш от онзи фебереец.
	Кинг отново се озърна към Силвия.
	— Той от ППТП ли е?
	— Откровено казано, не съм сигурен. Толкова народ се е струпал, че вече не знам кой влиза и кой излиза.
	— Тод — каза Кинг, — това да не го повтаряш и на километър от ухото на адвокат.
	За момент Уилямс се обърка, после кимна.
	— А, разбрах те.
	Пристъпиха напред да огледат часовника.
	— Нагласен е на четири часа — печално каза Уилямс.
	Кинг се наведе да види отблизо.
	— Не, не е.
	— Какво? — възкликна Уилямс.
	— Сочи една минута след четири.
	Уилямс коленичи до него.
	— Я стига, Шон. Мисля, че при дадените обстоятелства това е почти същото.
	— Досега този тип беше пределно точен, Тод.
	Уилямс не изглеждаше убеден.
	— Представи си го, Шон: току-що е убил жена и иска да се измъкне час по-скоро. Вероятно действа на тъмно. За разлика от другите престъпления сега се намира сред множество потенциални свидетели. Сигурно в бързината просто не е забелязал, че греши с някаква си минута.
	— Може би — отвърна Кинг със същия скептицизъм. — Но убиец, който е тъй внимателен, че не оставя никакви съществени следи, не ми прилича на човек, способен да напише „хлапе“, когато всъщност има предвид „хлапета“, или да нагласи часовник на четири и една минута, когато е възнамерявал да го сложи точно на четири.
	— Добре де, ако е искал да бъде четири и една минута, каква е причината? — попита Мишел.
	Кинг нямаше отговор. Той за дълго сведе очи към мъртвата жена, а Уилямс отиде да провери нещо друго в стаята.
	Мишел сложи ръка на рамото му.
	— Извинявай, Шон, бях забравила, че я познаваш.
	— Тя беше добър човек и чудесен адвокат. По дяволите, не заслужаваше това… не че някой го заслужава.
	Силвия ги спря, докато минаваха на излизане покрай нея. Мъжът с костюма се бе присъединил към групата, струпана около тялото. Беше малко по-нисък от Кинг, но с по-масивно и много мощно телосложение; раменете му сякаш всеки миг щяха да разкъсат костюма по шевовете. Имаше оредяла, леко прошарена кестенява коса, уши като карфиол и сплескан боксьорски нос между чифт зорки кафяви очи.
	— Ето че сме на номер четири и краят не се вижда — каза Силвия. — Нощният хищник. Кой би си помислил?
	Тя поклати глава.
	— С кого разговаряше преди малко? — попита Кинг.
	— Агент на ФБР. Чип Бейли от Шарлотсвил.
	— Чип Бейли? — бавно повтори Кинг.
	— Познаваш ли го? — попита Силвия.
	— Не, но мисля, че бих желал да се запознаем.
	— Може да уредя нещо. По-късно, разбира се. В момента всички са много заети.
	— Чудесно. — Кинг помълча, после добави: — Забеляза ли колко сочеше часовникът?
	Силвия кимна.
	— Четири и една минута. Също като онзи на Пембрук.
	— Какво? — изрекоха едновременно Кинг и Мишел.
	— Нейният часовник беше нагласен на два и една минута. Не ви ли казах?
	— Не — отвърна Мишел, — и Тод не ни каза. Той сякаш си мисли, че толкова дребна разлика няма значение.
	— А ти как смяташ? — попита я Кинг.
	— Мисля, че е важно, макар да не знам защо.
	— Нещо друго да ти е направило впечатление? — попита Кинг.
	— Разбира се, след като проверих Хинсън за следи от сексуално насилие, измерих аналната й температура; проверката бе отрицателна. Мъртва е от осем-девет часа. Но има дванайсет рани от нож.
	Мишел схвана намека в тона на Силвия.
	— Твърде много.
	— Да — потвърди лекарката. — Това говори за ярост. Не открих отбранителни рани по ръцете и китките й. Очевидно е била изненадана и не е оказала съпротива. — Тя взе чантата си и кимна към вратата. — Връщам се в кабинета. Първо имам да се погрижа за няколко пациенти, после ще направя аутопсията на Хинсън.
	— Ще те изпратим — предложи Кинг.
	Излязоха на чист въздух. Утрото бързо се затопляше.
	— Отдавна се канех да ви попитам. Как върви разследването около Джуниър Дийвър?
	Кинг погледна Силвия с изненада.
	— Как разбра?
	— Случайно срещнах Хари Карик в магазина. Казах му, че се интересувате от тия убийства, а той отговори, че работите за него. Все още не мога да повярвам, че Джуниър Дийвър е способен на подобно нещо. Работил е в моята къща. Винаги съм го смятала за много любезен и разбран, макар и грубоват човек.
	— Вече разговаряхме с Реми, Еди, Доротея, Савана и слугите от къщата.
	— И не сте стигнали доникъде, предполагам — отбеляза Силвия.
	— Реми е страшно разтревожена заради Боби — каза Кинг.
	— Чух, че бил много зле.
	— Е, все още има надежда — каза Мишел. — Наскоро се свестил, но говорел безсмислици. Доколкото разбрах, всъщност бръщолевел несвързано; само изреждал имена. И все пак да се надяваме, че е добър признак.
	— При мозъчен удар последствията са напълно непредсказуеми — каза Силвия. — Точно когато си мислиш, че някой е почнал да се възстановява, той внезапно умира. Или внезапно се възстановява.
	Кинг поклати глава.
	— Е, заради Реми се надявам Боби да прескочи трапа. — Той погледна Силвия. — Нали ще ни кажеш каквото откриеш за Хинсън?
	— Обещах на Тод да ви държа в течение, а тук той командва. Поне докато следствието не мине към ФБР или щатската полиция.
	— Смяташ ли, че е възможно?
	— Според мен това ще е най-доброто, ако искаме да заловим онзи безумец — твърдо отсече Силвия.


	25

	Този следобед четирите серийни убийства в Райтсбърг привлякоха вниманието на националните медии и шумът не заглъхна до вечерта. Повечето жители на градчето седяха пред телевизионните екрани, на които водещи с мрачни лица обясняваха най-усърдно в коя точно земеделска област на Вирджиния се намира общината и как е потресена от серия жестоки и сякаш безцелни убийства. После добавяха, че щатските и федералните власти вече са се заели със случая и има надежда убиецът да бъде задържан в близко време.
	Премълчаваха само факта, че нито един от служителите, заети със следствието, не вярва в тази възможност.
	Също като своите съграждани Кинг и Мишел седяха пред телевизора в кантората на Кинг и гледаха и слушаха репортажите, описващи в каква кланица се е превърнало спокойното им градче. Когато пред цялата нация бе съобщен фактът, че убиецът е пратил две писма до редакцията на „Райтсбърг Газет“, Кинг яростно възкликна:
	— Дявол да го вземе!
	Мишел кимна с разбиране.
	— Смяташ ли, че убиецът гледа?
	— Много ясно, че гледа — отсече Кинг. — Той държи всичко да се разчуе.
	— Наистина ли смяташ, че убийствата са извършени напосоки?
	— Между жертвите няма явна връзка. — Кинг помълча. Ос вся споменаването само на едно от хлапетата в писмото за Кани и Пембрук. Въпросът е: за кое хлапе става дума?
	— Не схващам.
	Той я погледна.
	— Нека допуснем, че целта е била Пембрук, а Кани просто случайно е попаднал на мушката. Това означава, че е _имало_ причина Пембрук да умре. А щом така е било при нея, може би има причини за смъртта и на другите жертви. И може би тези причини са свързани помежду си.
	— А часовниците за какво са?
	— Очевидно онзи тип ги използва като своя запазена марка, но може да има и още нещо.
	— Да се надяваме, че Силвия скоро ще ни даде повече отговори.
	Кинг погледна часовника си.
	— Трябва да тръгвам, имам уговорена вечеря.
	— Къде?
	— В „Мъдрия джентълмен“ с неколцина гости на града. Ти ще останеш ли тук?
	— Не, и аз имам работа.
	Той я погледна с усмивка.
	— Среща?
	— Да, с моя инструктор по кикбокс. Много ще се потим и ще пъшкаме, само че облечени и във вертикално положение.
	Двамата поеха в противоположни посоки. Както бе типично за нея, Мишел подкара с трийсет километра над разрешената скорост своята бяла тойота секвоя, която наричаше „Кита“ в чест на измисления от Мелвил бял кит Моби Дик. Отмина последното, рядко използвано кръстовище, откъдето оставаха само трийсетина секунди до чакълестия път, който лъкатушеше из гората и водеше към нейната къща. Веднага щом излезе от кръстопътя, фаровете на бледосиния фолксваген светнаха, шофьорът включи на скорост, зави надясно и подкара след нея.
	Когато тя зави по чакълестия път, той намали и проследи с поглед как изпод колелата й се вдигат облаци прах и камъчета, после автомобилът бързо изчезва в сгъстяващия се сумрак. Вече бе ходил нататък и знаеше, че след около четиристотин метра и още малко наляво е къщата на Мишел. На километър наоколо нямаше други жилища. На езерото зад къщата беше малкият плаващ кей, където тя държеше гребната лодка, каяка и скутера си. Сградата заемаше около сто и четирийсет квадратни метра и имаше широка веранда. Мъжът знаеше още, че Мишел живее съвсем сама, няма дори и куче. Но като бивш федерален агент тя притежаваше редица специални умения, затова не биваше да я подценява. Той продължи още малко по главния път, спря колата си на уединено местенце зад дърветата и тръгна пеш през гората към къщата.
	Когато пристигна, видя, че тойотата е паркирана на мястото за обръщане край предната врата. В къщата светеше. Той извади бинокъла и огледа внимателно. Мишел не се виждаше. Без да излиза от прикритието на дърветата, човекът заобиколи къщата. Видя светлина в една от задните стаи на горния етаж. Спалнята, предположи той. Прозорецът беше закрит с чаршаф, но мъжът зърна на два пъти очертанията на тялото й. Движенията бяха недвусмислени — Мишел се събличаше. Мъжът отпусна бинокъла. След няколко минути тя излезе, облечена в спортен екип, скочи в колата и рязко потегли.
	Мъжът заобиколи къщата тъкмо навреме, за да види как светлините на колата примигват в мрака и изчезват зад завоя. Определено обича високите скорости, помисли си той. Огледа входната врата. Беше заключена, но това не представляваше трудност. Нямаше алармена система; това също бе проверил. Той подбра от комплекта си най-подходящия шперц.
	След две-три минути влезе вътре и се огледа. В къщата цареше безпорядък; той неволно се възхити на способността на тази жена да се ориентира сред подобен хаос. Пъхна устройството зад купчина книги и компактдискове, които събираха прах в единия ъгъл на хола. Машинката представляваше УКВ предавател с размерите на монета от четвърт долар. Той бе запоил към устройството миниатюрен микрофон, което нарушаваше законите на САЩ, защото по този начин се получаваше подслушвателен прибор, но това нарушение изобщо не го вълнуваше. Промъкна се горе в спалнята на Мишел, където огледа гардероба и откри няколко черни костюма с панталони, две бели блузи, три чифта протрити дамски обувки и огромно изобилие от джинси, памучни фланели, спортни екипи и обувки.
	Върна се долу. Мишел нямаше работен кът в истинския смисъл на думата; все пак мъжът прегледа безредната купчина писма, струпана върху кухненската маса. Не видя нищо особено, ако не се брояха абонаментните квитанции за списания като „Огнестрелни оръжия“ и „Железни жени“.
	Тихичко се измъкна навън; оставаше му да свърши една последна задача. Тъй като криеше микрофоните на различни места, не би могъл да се свързва с тях едновременно. Затова беше модифицирал предавателя така, че да се свързва безжично с управлявано чрез глас записващо дигитално устройство, което човекът в момента укри извън къщата на Мишел. Предавателят имаше радиус на излъчване от сто метра в сграда, а миниатюрното записващо устройство разполагаше с диск за стотици часове запис. Мъжът се върна в къщата, заговори, после изтича обратно да провери системата. Думите му бяха записани. Доволен, той седна в колата си и се отдалечи. Преди два дни вече бе сложил бръмбари в шлепа на Кинг, както и в кантората и по телефоните, тъй че поне двама от хората, опитващи се да го заловят, щяха неволно да му доставят предварителни сведения. Както бе предсказал Кинг, той _наистина_ слушаше новините. Разбираше много добре, че наоколо се събира армия от служители на реда, готови да го заловят. Е, жив нямаше да го хванат. И щеше да повлече в гроба мнозина от тях.


	26

	По-късно същата вечер Кайл Монтгомъри, асистент на Силвия и кандидат за рок звезда, спря джипа си пред моргата и слезе. Носеше черно яке с качулка и инициалите на Вирджинския университет отпред на гърдите, смачкан гащеризон и маратонки на бос крак. Забеляза, че морско-синьото открито ауди на Силвия също е паркирано отпред. Погледна часовника си. Наближаваше десет. Обикновено тя не оставаше до толкова късно, но тази вечер имаше да прави аутопсия на последната жертва — адвокатката, спомни си той. Шефката бе решила, че няма да се нуждае от неговата помощ, което напълно го задоволяваше. Присъствието й тук тази вечер обаче правеше начинанието му малко по-рисковано, тъй като не знаеше точно къде може да я завари. Навярно в моргата, но ако се окажеше в лекарския кабинет и го откриеше, винаги можеше да й сервира някакво скалъпено оправдание. Той пъхна картата си за достъп в процепа край вратата, чу как ключалката щракна, отвори и влезе в кабинета на Силвия.
	Светеха само слабите лампи на дежурното осветление. Той се прокрадна из познатата обстановка и спря за момент само пред приемната на Силвия. Вътре светеше, но нямаше жива душа.
	Кайл се вмъкна в отделението с медикаментите към лекарския кабинет, отвори с ключа си един от шкафовете и измъкна няколко стъкленици. Взе по една таблетка от всяка, като внимателно ги прибираше в отделни найлонови пликчета, които предварително бе маркирал с черен флумастер. По-късно щеше да обърка инвентарните номера в компютъра на Силвия, за да потули кражбата. Всеки път вземаше само по няколко хапчета, тъй че не му беше трудно да прикрива следите си.
	Канеше се да тръгва, когато си спомни, че днес бе забравил портфейла си в шкафчето на съблекалнята в моргата. Прибра таблетките в раницата си и тихо отключи вратата между двете помещения. Ако налетеше на Силвия, можеше просто да каже истината — че е забравил портфейла си. Мина край нейния кабинет в моргата. Беше празен. Продължи към мивките. Залата за аутопсии беше чак в дъното; сигурно в момента Силвия се намираше там заедно с безмълвната си компания. Кайл нямаше намерение да й се обажда. За няколко секунди се вслуша напрегнато, опитвайки се да долови звуци от електрическия резач, плискане на вода или дрънчене на стерилизирани инструменти върху подноса, но навсякъде цареше тишина. Това леко го разтревожи, макар че по-голямата част от аутопсиите протичаше именно в подобно мълчание. Мъртвите нямаха навика да се оплакват, че някой ги реже и мушка.
	После му се стори, че чува нещо. Да, определено от дъното на моргата долиташе някакъв звук. Може би се задаваше шефката му. Той бързо грабна портфейла си и отстъпи в сянката. Изведнъж го обзе страх, че ако го завари тук, тя ще го засипе с неудобни въпроси. Понякога ставаше пряма до грубост. Ами ако го накараше да отвори чантата си? Той отстъпи още по-плътно назад до стената и усети как пулсът отеква в ушите му. Безмълвно се изруга за липсата на кураж. Минутите отминаваха. Най-сетне той събра смелост да излезе отново в оскъдното осветление. Трийсет секунди по-късно беше извън сградата и караше по пътя, а откраднатите лекарства лежаха на сигурно място в чантата му.
	Когато достигна целта си, паркингът беше пълен. Криво-ляво намести джипа между два лъскави автомобила и влезе вътре.
	„Афродизиак“ кипеше от оживление; буквално всяка маса и всяко столче край баровете бяха заети. Кайл показа документите си на сънливия бияч край входа на залата с танцьорките и няколко минути се възхищава на дамите. Стройните, почти съвсем голи жени изпълняваха около металните пилони тъй сладострастни движения, че ако можеха да ги видят, клетите им майки биха умрели от унижение — естествено, не преди да удушат безсрамните си дъщери. Кайл обожаваше тази гледка.
	Той погледна часовника си, после се изкачи по стъпалата до горния етаж и тръгна по коридора към дебела червена завеса, която преграждаше пътя. Зад завесата започваше лабиринт от тесни стаички. Кайл спря пред първата врата, почука според уговорения сигнал и незабавно получи покана да влезе.
	Той затвори вратата зад себе си и нервно зачака до нея. Не искаше да влиза по-навътре в затъмнената стая. Не за пръв път идваше тук, но всяко посещение криеше риск и неувереност.
	— Носиш ли ги? — попита жената с тъй тих глас, че той едва я чу.
	Кайл кимна.
	— У мен са. Всичко, което искаш.
	Той порови из джоба на якето си и извади пликчетата. Вдигна ги като малко хлапе, гордо показващо на майка си убито врабче.
	Както винаги жената беше облечена в свободна дълга рокля и с шал около главата. Очите й се криеха зад тъмни очила въпреки оскъдното осветление. Очевидно не искаше да бъде разпозната. Кайл често се питаше коя е, но така и не бе събрал кураж да попита. Гласът му изглеждаше смътно познат, но не успяваше да се сети откъде.
	Една вечер бе намерил в джипа си бележка, че ако иска да припечели допълнително, да се обади на записания по-долу номер. Е, кой би се отказал от някоя пара в повече? Той отговори утвърдително и му бе казано, че малкият аптечен склад в кабинета на Силвия може да се превърне в твърде удобен източник на доходи. В препоръчителния списък на клиентката фигурираха мощни обезболяващи и други лекарства с психотропно действие.
	Тъй като не страдаше от скрупули, Кайл веднага се съгласи да проучи въпроса. Провери най-удобните начини за достъп до потенциалната златна мина и реши, че задачата е изпълнима. Споразумяха се за условията, доставките започнаха и Кайл значително увеличи приходите си.
	Дългата рокля не прикриваше докрай великолепната фигура на жената отсреща. Уединената обстановка, леглото в ъгъла на стаята и фактът, че са в еротичен клуб, винаги разпалваха кръвта на Кайл. Често го спохождаше фантазията как решително влиза в стаята, по-едър и по-мъжествен, отколкото в действителност. Вади таблетките както сега, но когато жената посяга да ги вземе, той я грабва, повдига я със смях срещу безпомощната й съпротива и грубо я хвърля на леглото. Сетне скача върху нея и се отдава на желанията си в нощния мрак. Сексуалното му буйство се засилва от нейните ужасени писъци, докато накрая тя почва да крещи в ухото му, че го иска; че иска него, непоносимо желае Големият Кайл.
	И сега той усети как нещо трепва в панталона му, докато пак разиграваше в мислите си похотливото видение. Запита се дали някога ще намери смелост да го осъществи. Едва ли. Беше прекалено страхлив. Жената сложи пари върху масата и взе пликчетата, после му направи знак да си тръгва.
	Той незабавно се подчини, като в движение сгъна банкнотите и ги прибра в джоба си с широка усмивка.
	Едва по-късно Кайл щеше да осъзнае, че е видял нещо извънредно важно. В момента не му обърна внимание най-вече защото изглеждаше пълна безсмислица. След време обаче то щеше да го накара да си задава въпроси. И в даден момент въпросите щяха да го тласнат към действие. Засега мислеше само за едно — какво да прави с току-що спечелените пари. Кайл Монтгомъри не си падаше по спестяванията; беше типичен прахосник. Държеше веднага да задоволи всяко свое желание. И тъй, какво да си купи? Може би нова китара? Или нов телевизор с DVD плейър? Докато се добере до джипа и потегли, идеята за нова китара бе надделяла. Щеше да я поръча утре.
	Горе в стаята жената заключи вратата, махна шала и свали очилата. Събу обувките, после съблече роклята, под която се разкри копринен корсаж. Огледа етикетите на пликчетата, взе едно хапче, смачка го и изпи праха с чаша вода, после отпи голяма глътка чист джин „Бомбайски сапфир“.
	Пусна музика, изтегна се на леглото, скръсти ръце върху гърдите си и изчака силата на лекарството да я отнесе нейде другаде, където можеше поне за малко да бъде щастлива. Във всеки случай до утре, когато реалният живот щеше отново да връхлети насреща й.
	Тя потръпна, разтресе се, изстена, после се отпусна неподвижно; потта бликаше от всички пори на тялото, докато умът й излиташе до върха на възбудата и сетне рухваше до дъното на депресията. В един от горещите гърчове жената разкъса подгизналия от пот корсаж и се търкулна на пода само по гащички. Дъхът й излиташе от гърлото мощно и дрезгаво, гърдите й се пляскаха една в друга, докато тя се мяташе в конвулсиите на химическия екстаз. По нервите й пробягваха експлозии, тласкани от вълшебния напор на мощния медикамент.
	Но _наистина_ беше щастлива. Поне до утре.


	27

	Около девет и половина Кинг приключи вечерята с приятелите си и реши да се обади на Мишел и да я попита дали би искала да се срещнат на чашка в „Мъдрия джентълмен“, за да обсъдят случая. Тя пристигна след около десет минута. Когато партньорката му влезе, Кинг с изумление видя как десетки мъжки глави се извръщат към красивата висока брюнетка, която уверено крачеше през бара, облечена с джинси, пуловер с висока яка, ботуши и яке с емблемата на тайните служби._ Какви ли фантазии им се въртят из умовете_, помисли си той. _Ако знаеха само, че е въоръжена, опасна и адски независима._
	— Как беше вечерята? — попита тя.
	— Скучна, както можеше да се очаква. А кикбоксът?
	— Трябва ми нов инструктор.
	— Какво стана със стария?
	— Вече не ми предлага предизвикателства.
	Докато се оглеждаха за маса около бара, Мишел зърна в най-далечния ъгъл познато лице.
	— Онзи там не е ли Еди Батъл?
	В същия момент Еди се озърна, видя ги и размаха ръка.
	Седнаха край масата, все още покрита с остатъци от вечерята му.
	— Доротея не готви ли тази вечер? — попита с усмивка Кинг.
	— Най-вероятно не. Всъщност отговорът би бил същият почти през цялото времетраене на брака ни. Ако някой готви изобщо, това обикновено съм аз — добави Еди с хлапашка усмивка.
	— Мъж с безброй таланти — подхвърли Мишел.
	Еди беше облечен с кадифени панталони и черен пуловер с кожени кръпки на лактите. Мишел наведе очи и видя, че е обут с мокасини.
	— Виждам, че най-сетне си свалил кавалерийските ботуши.
	— Не без усилия. В тия чудесии краката подпухват жестоко.
	— Кога ще е следващата инсценировка? — попита Кинг.
	— В края на седмицата. Ако времето не ни погоди някой номер. От тия вълнени униформи те хваща жесток сърбеж, а в жегите става направо непоносимо. Напоследък си мисля да напусна представленията. Гръбнакът ми се съсипа от толкова яздене.
	— Продал ли си напоследък някоя картина? — попита Мишел.
	— Две, и двете на един колекционер от Пенсилвания, който между другото участва и в инсценировките. Само дето се бие на страната на северняците, но няма да се заяждам за дреболии. В края на краищата парите са си пари.
	— Бих искал някой път да видя произведенията ти — каза Кинг. Мишел изрази същото желание.
	— Е, всичко е в ателието ми зад къщата. Обадете се, когато искате. С радост ще ви покажа картините. — Еди махна на сервитьорката. — Вие двамата ми се виждате жадни, а както би казала майка ми, да пиеш сам не само е невъзпитано, ами и направо позорно.
	Докато чакаха коктейлите, Еди каза:
	— И тъй, успяхте ли вече да разнищите случая и да отървете Джуниър Дийвър? — Той помълча и добави: — Макар че сигурно не можете да ми кажете. В известен смисъл сме на противоположни позиции.
	— Случаят се оказа костелив орех — каза Кинг. — Тепърва ще видим.
	Поръчката пристигна. Кинг отпи от своето уиски сауър, после попита:
	— А как е майка ти?
	Еди погледна часовника си.
	— Сега е в болницата, но наближава десет и ще я изгонят от стаята на татко. Тя обаче най-вероятно ще спи там. Често го прави.
	— Какви са прогнозите за баща ти?
	— Положението му се подобрява. Смятат, че най-тежкото е отминало.
	— Чудесна новина — каза Мишел.
	Еди пийна от чашата си.
	— Трябва да се пребори, непременно трябва да живее. Просто трябва. — Той ги изгледа един по един. — Не знам дали мама би понесла смъртта му. И макар че всички сме смъртни, просто не си го представям да ни напусне точно сега. — Той смутено наведе глава. — Извинявайте, като прекаля с джина, почвам да ръся шаблони. Сигурно затова не бива човек да пие насаме с проблемите си.
	— И като стана дума за пиене насаме, къде е Доротея? — попита Мишел.
	— На някакво служебно събиране — уморено отвърна Еди. — Търговията с недвижими имоти налага да ходиш по всякакви тъпи сбирки. Но не може да й се отрече, че преуспява.
	— Вярно, Доротея се справя отлично — каза тихо Кинг.
	Еди вдигна чашата си.
	За Доротея, най-добрия агент по недвижими имоти в света.
	Мишел и Кинг се спогледаха смутено.
	Еди остави чашата.
	— Вижте, тя си има своето увлечение, аз моето. Така донякъде се създава равновесие.
	— Имате ли деца? — попита Мишел.
	— Доротея никога не е искала деца, тъй че въпросът е решен. — Еди сви рамене. — Кой знае, може и аз да не искам. Вероятно от мен щеше да излезе калпав баща.
	— Би могъл да научиш децата си да рисуват, да яздят, навярно и да ги включиш в историческите представления.
	— И все още _можете_ да имате деца — добави Кинг.
	— За целта ще трябва да си намеря друга жена — отвърна Еди с примирена усмивка, — а едва ли имам толкова енергия. Освен това за един Батъл не е допустимо да се развежда. Недостойно е. По дяволите, ако Доротея не ме убие, майка ми ще го стори.
	— Е, животът си е твой — отбеляза Мишел.
	Еди хвърли към нея странен поглед.
	— Така изглежда, нали? — Той допи чашата си и каза: — Чух по новините, че са викнали на помощ тежката артилерия.
	— Включително и стария ти приятел Чип Бейли.
	— Ако не беше той, сега нямаше да седя тук.
	— Без съмнение родителите ти са му много благодарни.
	— О, да. Татко му предложи да поеме ръководството на охраната в една от неговите компании. Големи пари.
	— Не знаех — каза Кинг. — Но той очевидно не е приел.
	— Така е. Сигурно му харесва полицейската работа. — Еди потрака с вилицата и лъжицата си. — Спомням си, че като бях хлапе, по тия места нямаше нищо друго освен хълмове и гори. Беше чудесно. Никога не се бояхме, че нещо лошо може да се случи.
	— А сега? — попита Мишел.
	— А сега убиват хората по домовете, захвърлят ги из горите, гърмят ги в колите им. Ако някога се реша да създам поколение, едва ли ще е тук.
	— Е, навсякъде може да се живее — каза Кинг.
	— Майка ми едва ли би била доволна да го чуе.
	— Пак повтарям, Еди, животът си е твой, нали така? — каза Мишел.
	Този път Еди Батъл не си направи труда да отговори.


	28

	Докато Кайл Монтгомъри извършваше кражбата, а Еди, Кинг и Мишел разговаряха в бара, Боби Батъл лежеше в болничното легло под плетеница от венозни системи. Реми Батъл седеше до него и стискаше неподвижната бледа ръка на съпруга си.
	Реми не откъсваше поглед от мониторите, отразяващи най-подробно изтънялата връзка на мъжа й с живота. Тази вечер положението му отново се бе влошило и пак го поставиха на командно дишане; апаратът издаваше дразнещ, пронизителен писък всеки път, когато дишането на Боби излизаше от нормалния ритъм. Самата Реми се задъхваше в такт с писукането на адската машинария.
	Влезе една от сестрите.
	— Здравей те, мисис Батъл. Наред ли е всичко?
	— Не! — отсече тя. — Той не ме познава. Никого не познава.
	— Но укрепва, така казаха лекарите. Просто ще трябва време. Жизнените му показатели са много по-добри. Макар че отново е на командно дишане, положението се подобрява, наистина.
	Тонът на Реми се промени.
	— Благодаря, че ми го казваш. Наистина ти благодаря, скъпа.
	Тя сведе очи към едрия мъж в леглото.
	Сестрата се усмихна, после като че се смути.
	— Мисис Батъл… — започна тя с почтителен тон, несъмнено запазен за малцината щастливци, чиито имена бяха изписани на фасадата.
	— Знам — тихо каза Реми.
	— Ще спите ли тук тази нощ? — попита сестрата. — Ако да, отивам да ви приготвя леглото.
	— Не и тази вечер. Ще се върна утре сутрин. Но все пак благодаря.
	Реми стана и излезе. Сестрата набързо провери състоянието на пациента и няколко минути по-късно напусна стаята.
	Батъл беше единственият пациент в този къс коридор, зает предимно със складови помещения. Останалите болнични стаи бяха струпани около малка централна зала срещу помещението за сестрите. Реми Батъл бе предпочела тази, защото тук щеше да има повече спокойствие за съпруга й. Освен това в края на коридора имаше заден изход, който й позволяваше чрез специален код за достъп да влиза и да излиза, без да минава през множество помещения, медицински сестри и любопитни погледи. Стаята, в която понякога спеше, се намираше срещу тази на съпруга й.
	Минаваше десет вечерта и в тази изолирана част от болницата също застъпваше нощната смяна на персонала. Сестрата, която се грижеше за Батъл, щеше да прекара следващите четирийсет и пет минути в служебната стая заедно с колежката си, за да обсъдят състоянието на пациента, предписаните лекарства и лекарските инструкции.
	Всяка болнична стая се следеше на живо чрез камери, свързани с монитори в стаята на сестрите. По инструкция се полагаше екраните да бъдат наблюдавани непрекъснато, но през нощната смяна тази процедура не се спазваше в течение на около двайсет минути, когато изтощените до предел сестри се мъчеха да приключат спешно с всички задачи. Апаратурата, поддържаща живота на пациентите, обаче имаше аварийни системи, които незабавно предупреждаваха персонала за всяка драстична промяна в жизнените показатели.
	Малко след като Реми си тръгна, един човек влезе през същия заден вход, откъдето бе минала тя преди броени минути. Облечен с бели болнични дрехи и марлена маска на лицето, този човек изглеждаше съвсем на място в болничната среда. Той мина край вратата на Боби Батъл, надникна и не видя вътре никого освен пациента. С едно бързо надникване от края на коридора се увери, че стаята на сестрите е празна. Тайнственият посетител влезе при Батъл и затвори вратата.
	Без да губи време, той леко измести камерата, закрепена на стената срещу вратата, така че зрителното поле да не обхваща мястото вляво от леглото. После изтича до стойката на венозната система, извади от джоба си спринцовка, заби иглата в една от найлоновите торбички и инжектира вътре цялото съдържание. Озърна се за миг към Батъл, който лежеше със спокойно изражение въпреки тръбата в гърлото. Маскираният нашественик вдигна ръката му и пристегна около китката часовник, нагласен на пет часа. Накрая извади от другия си джоб един предмет и спокойно го сложи върху гърдите на Батъл.
	Едно бяло птиче перо.
	След секунди неизвестният изхвръкна през задния изход, изтича надолу по стъпалата, стигна до паркинга, седна в колата си и с пълна скорост се отдалечи от болницата.
	Предстоеше му да напише и изпрати писмо.
	Само десет минути след отдалечаването на колата една от машините в стаята на Боби Батъл нададе тревожен звън, почти веднага я последва и втора. За броени секунди всички прибори избухнаха в хаос от предупредителни сигнали.
	Сестрите нахълтаха в стаята. Минута по-късно бе обявена тревога и опитният екип от интензивното отделение се втурна на помощ. Напразно. В 22:23 часа Боби Е. Лий Батъл бе обявен за мъртъв.


	29

	Отначало се смяташе, че Батъл просто не е издържал на вторичните поражения от инсулта. Бялото перо, оставено от убиеца върху гърдите му, бе паднало на пода незабелязано, докато медицинският, екип се мъчеше да го върне към живот. Когато по-късно един санитар откри перото, човекът го сложи на масата до леглото на мъртвеца, предполагайки, че е излязло от някоя възглавница. Часовникът, пристегнат от убиеца около китката на Батъл, бе закрит от венозните тръби и лепенките с указания за предписаните лекарства. Отчаяната и гневна Реми Батъл влизаше и излизаше, без да забележи часовника или перото. Едва когато една сестра спомена за перото, хората почнаха да си задават въпроси. То не можеше да идва от болнична възглавница, тъй като в тези възглавници нямаше перушина. Освен това бързата и неочаквана промяна в състоянието на Батъл беше озадачаваща и определено налагаше по-задълбочено разследване.
	Но едва някъде около три след полунощ, когато се готвеха да преместят трупа на Батъл в болничната морга, часовникът най-сетне бе забелязан върху китката на мъртвеца, предизвиквайки по-внимателен преглед на тялото, а след това и на венозните системи. Точно тогава лекуващият лекар видя дупката от игла в найлоновия плик.
	— Мили боже — едва избъбри той.
	Тод Уилямс бе вдигнат от леглото и по пътя към болницата се обади на Кинг, който от своя страна позвъни на Мишел. Тримата пристигнаха почти по едно и също време. С изненада завариха в болницата Чип Бейли. Уилямс набързо запозна Кинг и Мишел с агента от ФБР.
	— Отседнал съм в един мотел наблизо и бях включил радиостанцията си на полицейската честота — обясни Бейли. — Дявол да го вземе, Тод, ти май си докарал в болницата цялата си полиция.
	— Това е Боби Батъл — рязко отвърна Уилямс. — Един от най-видните ни граждани.
	Кинг мълчаливо довърши недоизречената му мисъл. _А сега ще изпиташ пълния гняв на вдовицата._
	Болничният персонал ги придружи до стаята на Батъл. Мъртвецът лежеше там, все още свързан с венозните системи и с тръба в гърлото, макар че всички поддържащи системи и монитори бяха изключени — вече никой не се нуждаеше от писукането и показанията им. Без да иска, Мишел непрестанно се озърташе към Батъл, за когото бе слушала много, но сега виждаше за пръв път. Не само поради смъртта си, но и по някаква друга неизвестна причина той изглеждаше също тъй интригуващ, както и приживе.
	Старшата сестра и лекуващият лекар изложиха накратко какво са открили относно перото, часовника и пробития найлонов плик.
	— Твърде необичайно — каза накрая лекарят. Едва ли някой би могъл да даде по-мека оценка на станалото.
	— Сигурни сме, че не всяка вечер имате подобни произшествия — отвърна Кинг.
	Уилямс огледа часовника.
	— Не е „Зодиак“ — сподели той тихо с Мишел и Кинг. — Но показва точно пет и коронката е изтеглена.
	Когато Тод Уилямс показа птичето перо на Чип Бейли, агентът видимо трепна, но премълча, докато лекарят и сестрата напуснаха стаята.
	— Мери Мартин Спек — каза им той, след като останаха сами. — Медицинска сестра, по прякор Флорънс Найтингейл. За десет години е убила двайсет и трима пациенти в шест щата. Сега излежава доживотна присъда във федерален затвор в Джорджия. Вместо визитна картичка използвала бяло перо. Твърдяла, че върши Божието дело.
	— Значи можем да очакваме ново писмо — каза Кинг.
	— Още не сме получили онова за Хинсън — оплака се Уилямс. — Откъде-накъде точно Боби Батъл? Защо му е на убиеца да го добавя към списъка? Адски риск е поел, влизайки тук.
	Но както скоро узнаха след нов разговор със старшата сестра, влизането през задната врата не беше толкова трудно, колкото си мислеха отначало. Кодът се оказа прост, 4-3-2-1, и не бе сменян от години. Мнозина в болницата го знаеха, а навярно бяха споделили и с външни лица.
	— Имаме ли представа какво е инжектирано във венозната система? — попита Мишел.
	— Лабораторията ще анализира съдържанието и ще направи токсикологичен анализ — каза Уилямс. — За щастие някой е проявил наблюдателност и е забелязал дупчицата, преди системите да бъдат свалени и изхвърлени.
	— Къде е Силвия? — попита Кинг.
	Уилямс поклати глава.
	— Прибра се, скапана от умора. Снощи привърши аутопсията на Хинсън, хвана някакъв вирус и сега повръща в тоалетната. Или поне това се канеше да направи, когато приключихме разговора. Ще дойде веднага щом се съвземе.
	Бейли се намеси.
	— ФБР също. Това е петата поредна смърт, поне доколкото знаем. Трябва да вземем по-сериозно участие, Тод. Съжалявам.
	— Тогава може би ти ще поговориш с Реми. Когато узнае какво се е случило, жив ще ме одере.
	Кинг каза:
	— На ваше място не бих разгласявал нищо, докато не получим писмо от убиеца. Часовникът и перото са почти сигурни признаци, че Боби е поредната жертва, но трябва да бъдем абсолютно уверени, преди да си навлечем неприятности с Реми.
	— Добре казано — съгласи се Бейли.
	— Липсват ли някакви вещи от стаята на Боби? — попита Мишел. — Човекът, когото търсим, е вземал по нещо от всички останали жертви.
	— Няма как да сме сигурни, преди да разговаряме с Реми — каза Уилямс. — А сега искам да уточня пълната последователност на събитията.
	Той излезе за момент и след малко се върна с лекуващия лекар и старшата сестра.
	— Може ли още веднъж да ни изложите всичко по часове и минути? — попита Уилямс.
	— Да, сър — отговори сестрата. — Мисис Батъл беше тук от четири следобед до около десет вечерта. През цялото време остана в стаята. Мистър Батъл беше жив и в добро състояние до десет и няколко минути, когато дежурната сестра го провери за последен път. Не е имал други посетители.
	— А преди идването на мисис Батъл? — попита Мишел.
	— В ранния следобед дъщеря му Савана дойде и остана за малко. Не знам точния час. След това намина и Доротея Батъл, някъде около два и половина.
	— През задната врата ли влязоха? — попита Бейли.
	— Само Савана, Доротея мина през главния вход — отговори сестрата.
	— Ще ни трябва точното време на двете посещения — каза Уилямс.
	— Много добре, ще го уточним — отвърна намусено лекарят. — А сега бихте ли ме извинили? Имам и други пациенти.
	Човекът навярно се тревожи за неминуемия съдебен процес, надвиснал над болницата, помисли си Кинг.
	— Дано с тях да имате повече късмет — изтърси Уилямс, който явно бе доловил същото послание в тона му.
	След като лекарят излезе, Уилямс продължи да разпитва сестрата.
	— И тъй, в десет и петнайсет състоянието на Батъл се промени.
	Сестрата кимна.
	— Спиране на сърдечната дейност. Когато пристигна първата сестра, мониторът показваше права линия. Екипът от реанимацията се опита да го спаси, но не успя.
	Кинг каза:
	— Значи за десетината минути между посещението на сестрата и спирането на сърдечната дейност убиецът е нанесъл удара и отровата е подействала, ако наистина става дума за отрова.
	— Така изглежда — кимна Бейли.
	— Забелязах, че в стаята има видеокамера — каза Кинг.
	— Във всички стаи има. Така можем да наблюдаваме пациентите от дежурната стая.
	— Но никой не е забелязал външен човек да влиза след напускането на мисис Батъл.
	Сестрата се смути.
	— Понякога дежурната стая остава празна.
	— Например при застъпването на нова смяна? — подсказа Кинг.
	— Да. Ако някой е дошъл след мисис Батъл, трябва да е влязъл през задната — врата, иначе щяхме да го забележим.
	— Разбирам — отвърна Кинг.
	— Голям риск е било да влиза, когато болницата гъмжи от народ — отбеляза Уилямс.
	— Е, ако някой е искал да извърши подобно нещо — каза сестрата, — не би могъл да избере по-подходящо време.
	— Да, несъмнено — каза Кинг.
	На излизане Кинг спря пред стаята на сестрите.
	— Може ли да огледам? — попита той старшата сестра. — Мина зад широката конзола и огледа изображенията върху мониторите. — Не се води запис, нали?
	— Не. Камерите не са за охрана, а само за наблюдение на пациентите.
	— Е, май ще трябва да си преосмислите философията.
	— Какво беше това? — попита Мишел, след като напуснаха дежурната стая.
	— Хрумна ми, че човек, запознат с болничните процедури, би трябвало да знае и за камерите. Не е твърде приятно да попаднеш на екран точно когато убиваш някого; отразява се много зле на съдебната защита. Във всички други стаи камерите бяха разположени така, че да обхващат цялото легло и апаратурата от двете му страни. В стаята на Батъл се виждаше само леглото и дясната страна.
	— Убиецът е изместил камерата, за да не го забележат какво върши, ако някой случайно е наблюдавал монитора.
	— Точно така.
	На изхода от болницата срещнаха Хари Карик. Въпреки ранния час адвокатът беше облечен със сако от туид и скъпа спортна риза.
	— Хари, какво търсиш тук? — попита Кинг.
	— С Боби Батъл сме стари приятели. По-точно бяхме стари приятели. Освен това съм юридически съветник на болницата. Обадиха ми се у дома. Току-що приключих разговорите с ръководството. Признавам, че има конфликт. Но това е положението. Видяхте ли Реми?
	— Не, когато пристигнахме, си беше тръгнала.
	— Знам поне отчасти какво са открили в стаята на Боби — каза Карик. — Вероятно има и още.
	— Само дето засега не знаем какво е.
	— Добре, няма да ви задържам, но скоро трябва да поговорим за случая с Джуниър.
	— Как върви?
	— Разкритията ви досега бяха ценни, но не ми помагат особено. Опипах почвата с прокурора — исках да разбера дали ще прояви снизхождение, ако Джуниър се признае за виновен, но той не обели и дума. Без съмнение всичко е в ръцете на Реми. Тя и преди беше разстроена, а сега, след смъртта на Боби, не вярвам да е омекнала.
	— По-скоро се е ожесточила — подхвърли Мишел.
	— Сигурно — мрачно се съгласи Карик. — Е, няма да ви задържам. Ако чуете нещо повече за смъртта на Боби, обадете се.
	Той им обърна гръб и се отдалечи. Видяха го как седна в идеално възстановен британски спортен автомобил и подкара към червеникавото сияние на изгряващото слънце.
	Мишел се обърна към Кинг.
	— Наистина ми е жал за Хари. Приятел е със семейство Батъл, но защитава не само Джуниър Дийвър, а и болницата, където умря Боби.
	Кинг кимна.
	— Определено очаквам съдебен процес срещу болницата. Смешна работа — да съдиш заведение, върху което е изписано името ти.
	— Според мен това ни най-малко няма да попречи на Реми Батъл.
	— Не съм и очаквал нещо друго. — Кинг уморено се разкърши. — Чудя се дали да отида в кантората, или да си доспя на шлепа.
	— Аз смятам да потичам — каза Мишел. — Защо не дойдеш и ти? Ендорфините са полезни за мозъка.
	— Да тичаш! — възкликна той. — Та ти току-що идваш от кикбокс!
	— Това беше вчера, Шон.
	— Знаеш ли, че и Господ си е вземал ден за почивка?
	— Нямаше да си взема, ако беше жена.
	— Добре, убеди ме.
	Тя го изгледа доволно.
	— Значи ще дойдеш да тичаш с мен?
	— Не, връщам се на шлепа да спя. Щом е било добро за Господ, значи и на мен няма да ми се отрази зле.


	30

	Пощата имаше строги инструкции незабавно да предава на полицията всяко съмнително писмо, адресирано до „Газет“. Посланието за Хинсън пристигна в деня след убийството на Боби Батъл. Текстът бе съвсем кратък и ясен.
	_Един адвокат по-малко, на кого му пука? Вярвам, че този път знаете кой не съм. До скоро._
	Междувременно Силвия Диас се бе надигнала от леглото и най-сетне извърши аутопсията на Робърт Батъл.
	В момента тя седеше с Кинг и Мишел в кабинета си. Каза им, че Уилямс и Чип Бейли са присъствали на аутопсията.
	— И тъй, как е убит Боби? — попита Кинг.
	— Няма да знам със сигурност, преди да дойдат резултатите от токсикологията, а това ще е след около седмица, но изглежда, че някой е инжектирал в торбичката за венозно вливане голямо количество калиев хлорид. За по-малко от десет минути той е минал по тръбичките и е навлязъл в тялото. В такъв случай веднага след това настъпва сърдечна дефибрилация. При неговото състояние краят е бил бърз и за щастие безболезнен.
	— Всичко това подсказва известни медицински познания — предположи Кинг.
	Силвия се позамисли.
	— Вярно е, че калиевият хлорид рядко се използва за убийства. Но ако човекът е имал медицински познания, значи действа доста немарливо.
	— Какво имаш предвид?
	— На Батъл бяха сложени обичайните венозни системи: хепарин против съсирване на кръвта, физиологичен серум, антибиотик срещу белодробната инфекция от дългото интубиране и допамин за контрол на кръвното налягане.
	— Добре, и какво ни говори това? — попита Кинг.
	— Ако човекът беше инжектирал калиевия хлорид направо в тръбичката вместо в найлоновия плик, щеше да постигне същия смъртоносен резултат, но без възможност това да бъде открито. Трябва да знаете, че физиологичният серум съдържа калиев хлорид. Така беше и във венозната система на Батъл. Успях да установя, че някой е добавил калиев хлорид, едва след като сравних концентрацията му с тази на стандартна система. Дозата трикратно надхвърляше нормалното ниво — предостатъчно, за да го убие.
	— Тоест казваш, че ако калиевият хлорид беше влязъл направо в тръбичката, изобщо нямаше да забележиш?
	— Да. Остатъкът в тръбичките би бил недостатъчен, за да предизвика подозрения. Всъщност по-скоро бих заподозряла нещо необичайно, ако нямаше следи от калиев хлорид. А както вече казах, в организма на Батъл се съдържаха значителни дози от това вещество. То се абсорбира по естествен път, тъй че аутопсията не би констатирала превишена доза.
	— Тогава излиза, че човекът има известни медицински познания, но не е специалист? — каза Кинг.
	— Или пък — вметна Мишел — иска да открием, че Батъл е бил убит. Сякаш нямаше да забележим часовника и перото.
	— Малко остана да не ги забележим — напомни й Кинг. — Перото бе паднало на пода, а венозните системи и болничните табелки закриваха часовника.
	— И все пак ми се струва нелогично — каза Силвия. — Нали първото правило на всеки убиец е да извърши идеалното убийство? А ако е така, нима не се стремят към съвършеното внушение, че изобщо няма убийство?
	Мишел и Кинг поклатиха глави едновременно. Не им хрумваше теория, която да обясни поведението на убиеца.
	Силвия въздъхна.
	— Не че има значение, но Батъл проявяваше симптоми на атеросклероза. Забелязах необичайно набръчкване по повърхността на аортата. Освен това на десния бял дроб имаше малък тумор, вероятно ранен стадий на рак. Нищо чудно при пушач на неговата възраст.
	— А причината за смъртта на Даян Хинсън? — попита Кинг и бързо добави: — Макар че тя изглежда очевидна.
	— Умряла е от тежък вътрешен кръвоизлив, причинен от многобройните рани. Срязана е аортата, пробити са сърдечната камера и левият бял дроб. При нея също всичко е свършило за минути. — Силвия помълча и добави: — Макар и не толкова безболезнено като смъртта на Батъл.
	— Имало ли е изнасилване или друго сексуално посегателство? — попита Кинг.
	— Не, предварителният ми преглед не установи признаци за подобно деяние. Между другото, чух за връзката с Флорънс Найтингейл. Вероятно ще получим писмо на тази тема.
	— Писмото за Хинсън подсказваше, че скоро пак ще го видим, и стана точно така — каза Мишел. — Ако не друго, поне си държи на думата.
	— Първо екзотична танцьорка, после двама гимназисти, след това адвокатка, а сега Боби Батъл — обобщи Кинг.
	— Изглежда, с всяка следваща жертва убиецът поема все по-голям риск — отбеляза Силвия.
	— Не виждам каква логика го е подтикнала да започне от екзотична танцьорка, която е подбрал в някой бар, а сетне застрелял и захвърлил в гората, и да стигне до отравянето на извънредно богат бизнесмен, проснат в кома на болничното легло — каза Кинг. — Не искам да прозвучи грубо, но как си избира жертвите този тип: по случайни вечерни срещи или от социалния регистър?
	Силвия разтри зачервените си очи.
	— Както казах преди, убиецът действа извън установените рамки.
	Кинг я погледна втренчено.
	— Изглеждаш ужасно — каза той с обезоръжаваща усмивка. — Би трябвало да си в леглото.
	— Благодаря, че го забеляза. След някоя и друга седмица може и да те послушам.
	— Къде е Кайл? — попита Мишел. — Не може ли да те отмени?
	— Той не е патолог, няма да се справи с аутопсиите. И в отговор на въпроса ти: обади се, че е болен. Да можех и аз така. Цяла нощ съм прегръщала тоалетната, а ме чакат куп пациенти. Слава богу, че има антибиотици.
	— Какво мислиш за идеята на убиеца да използва стила на Мери Мартин Спек? — попита Мишел.
	— В смисъл, че този път е избрал жена? — уточни Силвия. Мишел кимна. — Е, не съм сигурна какво да мисля. Убийството на Батъл може да е извършено и от жена. Очевидно не се изисква кой знае каква сила, за да инжектираш разтвор в найлонова торбичка. Аз обаче бих заложила репутацията си, че убийствата на Ронда Тайлър и Даян Хинсън са дело на мъж. Жена не би могла да пренесе Тайлър толкова навътре в гората, а прободните рани на Хинсън са твърде дълбоки. Или е бил мъж, или имаме работа с толкова силна жена, че не бих искала да я срещна на някоя тъмна уличка.
	— И тъй — бавно започна Мишел — възможно е да имаме работа с двама убийци, мъж и жена.
	— Не е задължително — възрази Кинг. — Единственото доказателство в тази насока е споменатото от Бейли относно Спек и птичето перо. Докато не получим писмото, няма да знаем дали убиецът е имитирал Спек. Перото може да символизира нещо друго, свързано единствено със самия убиец.
	— Вярно — призна Мишел.
	Силвия кимна.
	Кинг погледна двете жени.
	— Искате ли да чуете една наистина смахната хипотеза?
	— Не възразявам — бързо каза Мишел.
	— Боби Батъл беше много богат. Питам се в чия полза е завещанието му.
	— Да не би да намекваш, че някой от семейството го е убил и се е опитал да маскира престъплението като едно от серийните убийства? — попита Силвия.
	— Не би могъл да е Еди — каза Мишел. — Той беше с нас в „Мъдрия джентълмен“ до единайсет и нещо.
	— Вярно — съгласи се Кинг. — Но Доротея и Савана са били в болницата преди това. Не може да са инжектирали отровата тогава, защото Боби щеше да издъхне много преди идването на Реми. Но да речем, че една от тях е скрила калиевия хлорид в стаята при предишното си посещение, после се е върнала тайно след излизането на Реми, изпълнила е замисленото и си е плюла на петите.
	— Еди каза, че Доротея била на някаква сбирка — напомни Мишел.
	— Ще трябва да проверим.
	— Е, много убийства са извършвани заради финансова изгода — каза Силвия. — Може да си на прав път, Шон.
	— И като сме почнали, ето ви още една тема за размисъл: Реми е била в стаята с Батъл часове наред. Какво гарантира, че не е инжектирала калиевия хлорид в системата, преди да си тръгне?
	— Какъв мотив може да има? — попита Силвия. — Тя е богата.
	— Ами ако Боби си е възвърнал старите навици да тича по жени и на Реми просто й е дошло до гуша? Понякога всичките пари на света не могат да усмирят подобна ярост.
	— Това е друга история, разбира се. Имаш ли някакви доказателства?
	Кинг се замисли за тайното чекмедже на Батъл и за приумицата на Реми да не носи брачната си халка, но реши да не го споменава пред Силвия.
	— Не казвам, че имаме доказателства. Просто подхвърлям хипотези. А женският гняв е може би по-стар мотив за убийство дори и от парите. И тъй, Реми излиза с желязно алиби, а перото и часовника оставя за заблуда. Серийният убиец е гвоздей на новините, тъй че тя знае необходимите подробности.
	— Но фактът, че е била там, хвърля подозрение върху нея, особено при забавена смърт чрез отрова — възрази Силвия. — Логично би било, ако замисля нещо подобно, да се вмъкне по друго време, да извърши убийството и да изчезне, преди да я забележат. При сегашното положение тя на практика няма алиби.
	— Е — каза Мишел, — ако аз бях убила Батъл, прехвърляйки вината върху местния сериен убиец, щях да си отварям очите на четири.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Силвия.
	— На мястото на истинския убиец много бих се раздразнила.
	— Все още не те разбирам — каза Силвия.
	— Погледни го от този ъгъл. Поредицата убийства са подготвени и извършени най-педантично. Получаваме от убиеца писма с подигравки към полицията. Ако някой друг е убил Боби Батъл и се опитва да прехвърли вината върху серийния убиец, нашият маниак на тема контрол би сметнал това за опетняване на шедьовъра му. И навярно би пожелал да си отмъсти на човека, убил Батъл.
	— Значи може да се получи така, че един убиец да гони друг — каза Кинг.
	— Именно — отвърна Мишел.


	31

	— Назначавам и двама ви за помощник-шерифи — заяви Уилямс на другия ден, докато седеше зад бюрото в кабинета си и гледаше втренчено Кинг и Мишел.
	Смаяни, двамата също се вторачиха в него.
	— Моля? — възкликна Кинг. — Веднъж вече бях твой помощник. Не държа да се повтори, Тод.
	— Не ти давам избор. Необходим си ми!
	— Робството е отменено отдавна — възрази Кинг.
	— Какво става, Тод? — попита Мишел.
	— Федералните ме притискат, това става.
	— Но нали _искаше_ да ти помогнат — изненада се Кинг.
	— Само че не съм искал да ме избутат встрани от разследването в собствения ми град. Не искам хората да ме смятат за некадърник. Разбира се, готов съм да работя с федералните, дори да ги включа в съвместно разследване. Но да пукна, ако им разреша да ме изхвърлят от работата по престъпление на моята територия.
	Кинг изумено поклати глава.
	— Тод, май си прекалил с ходенето по аутопсии. Защо не ги оставиш да поемат нещата в свои ръце? Разполагат с необходимия персонал и опит. Нека си блъскат главите.
	— Има и нещо, наречено гордост, Шон — възрази обидено Уилямс. — А вие двамата вече вложихте в тази история доста сили и време. Имате теории и идеи. Какво ни пречи с общи усилия да разгадаем случая по-бързо от всемогъщото ФБР? Дявол да го вземе, Чип Бейли вече се разкарва наперен като петел. Само чакам кога ще ми нареди да му приготвя кафе. Тогава ще ми падне пердето. Гръмвам го като нищо, негодника. — Той ги изгледа умолително. — Хайде де, вие двамата имате не по-малко опит от тях. Знам, че заедно ще се справим. И не забравяйте, ние живеем тук, а те не. От нас зависи отново да превърнем Райтсбърг в спокойно място. Той е нашият дом. Всички разчитат на нас.
	Мишел и Кинг се спогледаха.
	Мишел заговори първа.
	— Е, в предложението ти има предизвикателство.
	— Както и в полета с делтаплан — отсече Кинг. — Това не означава, че трябва да го приемем.
	— Я стига, Шон, случаят те интересува, не можеш да отречеш — изтъкна тя. — Ще си мислиш за него, независимо дали го разследваш или не. Ако сме помощници на шерифа, поне ще можем да работим като официални лица. Така има шанс да напреднем.
	— Ами нашата детективска фирма?
	— Едното не пречи на другото — бързо отвърна Уилямс. — Не ви карам да посветите цялото си време на следствието. Но ще ви осигуря достъп до всичко. Под закрилата на значката можете да разговаряте с хората и да проучвате съвсем самостоятелно. Аз имам власт. Мога да привлека за помощник когото си искам, по дяволите.
	— И Бейли няма да възрази? — подхвърли скептично Кинг. — Я стига, Тод, не ставай наивен.
	— И да се нацупи, какво толкова? Не може да възрази срещу правомощията ви. Оставете го на мен. Няма да му се дам, та ако ще и до губернатора да стигна.
	— Не знам — промърмори Кинг. — Може да се окажем въвлечени във война за престиж и влияние, а такива съм виждал неведнъж, докато бях в службите. Същински кошмар.
	Мишел шеговито го щипна по ръката.
	— Стига де, какво толкова може да ни се случи?
	— Например онзи смахнат да ни убие! Обзалагам се, че няма да ти хареса.
	Мишел погледна Уилямс и намигна.
	— Приемам.
	Полицейският шеф нервно се озърна към Кинг.
	— Шон?
	Дълго мълчание.
	— Добре де — промърмори най-сетне Кинг.
	— Чудесно — възкликна с облекчение Уилямс. С няколко официални изречения обяви двамата за свои помощници, извади от джоба си две сребърни значки и им ги връчи. — Е, вече сте пълноправни служители на закона. А сега вижте това.
	Той измъкна отнякъде лист хартия и им го подаде. Двамата зачетоха едновременно.
	— Писмото от убиеца на Боби, имитатора на Мери Мартин Спек, който държи да знаем, че не е имитатор — каза Мишел, като надигна за миг глава.
	Кинг четеше на глас:
	— _Още един си отиде. Стават петима. Този път беше едра риба, но идват и други. И да знаете, не съм Мери, не чакайте да откриете Флорънс Найтингейл. Перото си беше най-обикновено, просто символ за това с каква категория противници си имам работа! До скоро. Подпис: Не съм ММС._
	Той замислено вдигна очи.
	— Имаше ли емблема на „Зодиак“ върху плика с писмото?
	— Не, беше чист. Също като писмата за Кани — Пембрук и Хинсън. Вече го проверихме за отпечатъци и други следи. Нищо.
	— Писмото казва, че Батъл е жертва номер пет — промърмори Кинг.
	— Е, той _наистина_ е пети, Шон — отговори Уилямс.
	— Но в писмото за Пембрук — Кани се споменаваше смъртта само на едно хлапе. Ако го приемем буквално, би означавало, че Батъл е жертва номер четири. Несъответствие, което засега си остава необяснимо.
	Уилямс се плесна с длан по бедрото.
	— Виждаш ли защо ви искам на моя страна? Вие имате нюх и интуиция.
	— Всичките ни предположения може да се окажат напълно погрешни — възрази Кинг.
	— Или съвсем точни — отвърна Уилямс. — И още нещо, което трябва да знаете. Хинсън имаше златна гривничка на крака. Не я открихме нито на трупа, нито в къщата.
	— Може би онзи тип събира сувенири — каза Мишел. — Трофеи от жертвите.
	— Може би. Липсваше ли нещо от Боби Батъл?
	— Нищо, доколкото знаем. — Уилямс се втренчи в Кинг. — И тъй, какъв ще е следващият ви ход?
	Кинг се замисли. Накрая каза:
	— Време е да изясним веднъж завинаги дали има връзка между убийствата.
	— Вече знаем, че всички са жертви на един и същ убиец — каза Уилямс.
	— Не, _не знаем_ — рязко отвърна Кинг. — Така или иначе, не това имах предвид. Трябва да открием дали съществува нещо общо между _жертвите_, дали не са някак _свързани_ помежду си.
	— Но при серийните убийства няма подобна връзка — възрази Уилямс.
	— Този случай може да се окаже изключение от правилото — каза Кинг. — И докато разследваме, ще трябва да се върнем в леговището на лъва.
	— Леговището на лъва — повтори Мишел. — Какво имаш предвид?
	— Ще трябва пак да се срещнем със семейство Батъл — отговори Кинг.
	— Бих предпочела да застана отново срещу Присила Оксли. И да знаеш, че ако тая жена още веднъж ме нарече фльорца или маце, играта ще загрубее.
	След като Уилямс излезе, Мишел попита Кинг:
	— И какво всъщност очакваме да открием при посещението си у семейство Батъл?
	— С малко късмет — отговор на твоя въпрос защо Реми не си носи халката. А също и какво е имало в тайното чекмедже на Боби.
	— Но тези неща са свързани с обира, не с убийствата.
	— Вярно, само че Боби може да е бил убит тъкмо заради съдържанието на чекмеджето. Дори убиецът да е друг, трябва да го открием.
	— Но ако го е отровил някой от семейството, когато отидем там, в даден момент ще се изправим срещу самия престъпник.
	— И колкото по-скоро го разобличим, толкова по-добре.
	— Добре, ако е някой от тях, на кого би заложил? Еди беше с нас, тъй че кого избираш: желязната съпруга, разпуснатата щерка или снахата със змийски език?
	— Засега се въздържам от преценка. Но ако смъртта на Батъл се окаже просто имитация със съвсем отделен мотив, това няма да ни доближи до престъпника, който вече е убил четирима и не възнамерява да спре.
	— Значи очакваш още жертви?
	— Кой знае? — Кинг я потупа по рамото. — Просто бъди предпазлива.
	— Знаеш, че умея да се грижа за себе си, Шон.
	— Не това имах предвид. Навъртай се наблизо, за да пазиш _мен._


	32

	Убийството на Боби Батъл завладя първите страници на цялата областна преса. Заглавията ставаха още по-сензационни от факта, че смъртта му се приписваше на серийния убиец. За пресата и широката общественост оставаше тайна само кражбата на дребни предмети от жертвите и течното съдържание на писмата.
	Гражданите на Райтсбърг се укриваха зад заключени врати, почистваха оръжията си, монтираха аларми и гледаха втренчено всеки непознат. Израженията им говореха красноречиво: щом човек като Боби Батъл може да бъде убит насред болница, пълна с народ, значи никой не е в безопасност.
	И бяха напълно прави.
	Пещерата се намираше далеч сред заоблените хълмове на изток от Райтсбърг в посока към Шарлотсвил. Входът й бе прикрит от паднали борове и дебели завеси бръшлян; не се виждаше и следа от пътека към нея. Отворът в скалата можеше спокойно да приюти няколко семейства черни мечки, както се бе случвало неведнъж в миналото. Сега обаче имаше само един обитател — двукрак, но не по-малко свиреп хищник.
	Той седеше замислен до грубо скованата маса в средата на пещерата. По нея се трупаха запаси за дълъг престой. Единственото осветление идваше от електрически фенер. Мъжът държеше качулката, която бе носил по време на четири убийства. Леко опипа с пръсти материята. Екзекутор — това беше той, ни повече, ни по-малко. Но екзекуторите изпълняват само справедливи присъди.
	Сведе очи към вестника. От страницата го гледаше зърнеста снимка на Робърт Батъл, направена преди години. Заглавието гласеше: _Милионерът Робърт Е. Лий Батъл, бизнесмен и филантроп, убит в болница. Полицията подозира сериен убиец._
	Сериен убиец! Тези две думи кънтяха в главата му, докато накрая мъжът не издържа, смачка вестника и го захвърли. После яростно грабна фенера и го запокити срещу стената. Настана мрак. Той скочи и затича из пещерата, като се блъскаше в разни предмети, падаше, ставаше и удряше с коравите си юмруци по пръста и скалата, докато ръцете му изтръпнаха. Най-сетне рухна изтощен на студения каменен под.
	Изведнъж изкрещя с такава сила, че сърцето му сякаш бе готово да се пръсне. След малко го изби пот, дишането му стана по-равномерно и накрая той се успокои. Пропълзя до сандъка, оставен край една от стените, напипа ключалката, отвори и извади отвътре друг фенер — този път газен. Порови из джоба си за кибрит, запали фитила, засили пламъка, озърна се и откри вестника. Отново седна край масата и зачете, като се мъчеше да не гледа неясната фотография на мъртвеца.
	Досадна пречка — и то голяма, трябваше да признае, — но животът бе пълен с разочарования. Щеше да постъпи както винаги — да превърне препятствието в свое предимство. Да, великият Боби Батъл бе мъртъв, но имаше още какво да се прави. Имаше хора за убиване… не, за екзекуция, побърза да се поправи той.
	Вгледа се в заглавието, по-точно в последната му част. _Полицията подозира сериен убиец._ Онзи имитатор му бе откраднал големия удар по най-отвратителен начин. Беше го ограбил, а сега хвърляше вината върху него. В известен смисъл мъжът неволно се възхищаваше от професионализма на онзи негодник. Да, възхищаваше се, но никога нямаше да му прости.
	Той извади листче, върху което бе написал шифрован списък на жертвите си — вече мъртвите и онези, които тепърва трябваше да убие. Взе молив и добави под последния ред въпросителен знак. Щеше да открие имитатора преди полицията и да го убие. Така повеляваше справедливостта.


	33

	— Кайл, какво правиш? — попита Силвия, когато влезе в канцеларията на медицинския си кабинет и го завари седнал пред компютъра.
	Той се завъртя на стола.
	— А, здрасти, докторе. Не те очаквах толкова рано.
	— Виждам. Е, какво правиш?
	— Просто се свързвам с интернет.
	— Вече съм ти казвала, че не може да ползваш този компютър за лични цели.
	— Не беше за лични цели. Канех се да поръчам нови престилки и хирургически маски, които ни трябват както за тук, така и за моргата. Открих в мрежата много по-изгодни условия, отколкото ни предлага местният доставчик.
	— Кайл, за нуждите на кабинета не възразявам, но моргата е държавно учреждение. Процедурите за доставка са извънредно строги. Не можеш просто да поръчваш както ти хрумне, а после да чакаш чек от правителството.
	— Ама си и ти, докторе! Та аз се мъча да ти спестя някой долар.
	— Оценявам твоята инициатива. Просто казвам, че трябва да вървим по каналния ред.
	— Понякога се чудя защо изобщо си правя труд. Само бюрокрация.
	— Да не мислиш, че на мен ми харесва? Слушай, просто ми пусни един имейл със сравнение на цените и аз ще го вкарам в системата. Ако е чак толкова добра сделка, ще я сключим и за нас, и за съседния кабинет.
	Лицето на Кайл засия.
	— Разбрано, докторе. Страхотна си.
	Тя скръсти ръце и се вгледа в него.
	— Виждаш ми се напълно оздравял. Май е бил някой от бързите вируси.
	— Точно така. Ами ти? По-добре ли си?
	— Не — грубо отвърна Силвия. — Но нямам избор, трябва да идвам.
	— Я стига, шефе. И да закъснееш малко, мъртвите няма да се оплачат.
	— Моргите из страната са препълнени с трупове и всяка изминала минута влошава тяхното състояние, губят се важни улики и драстично нарастват шансовете престъпниците да се измъкнат. Няма да позволя това да се случи и тук.
	— Разбрано, началство. Ти си най-добрата.
	— Аха… Хайде свършвай. Трябва да приключим докладите за аутопсиите на Хинсън и Батъл, а за днес имаме записани цял куп пациенти.
	— Права си.
	След като Силвия излезе, Кайл побърза да довърши онова, което правеше в действителност — тоест да подправи инвентарните списъци за лекарствата, за да прикрие кражбата. Мислено си отбеляза да потърси по интернет подходящо предложение за болнично оборудване, което да представи на Силвия. Едно бе научил твърдо за нея: тя никога не забравяше. Ако сам не й представеше обещаното, щеше да го попита, а ако нямаше отговор, щеше да се усъмни. Не му се полагаше да знае паролата за достъп до тези файлове, но той бе успял да я изкопчи от жената, отговаряща за лекарствата. Тя идваше само три дни седмично, което му оставяше предостатъчно възможности да прикрива следите си всеки път, когато извършваше „теглене“ от аптеката.
	Кайл обаче подценяваше Силвия Диас. Тя вече го подозираше. И с времето подозренията й щяха да се задълбочават.
	Докато се надигаше, за да отиде при нея, погледът му падна върху вестника на бюрото до компютъра. На челно място стоеше същото голямо заглавие, което бе вбесило човека от пещерата — за убийството на Батъл и подозренията към серийния убиец. Кайл набързо прегледа репортажа. Убийството бе станало същата нощ, когато той отнесе лекарствата на непознатата в „Афродизиак“. Според вестника — дори точно по времето, когато Кайл минаваше покрай болницата на път към заведението. Нищо чудно да се беше разминал с убиеца — мисълта го накара тревожно да се размърда на стола. Докато си припомняше онази нощ, той изведнъж осъзна какво бе видял. И по дълбоко вкоренен навик Кайл веднага започна да разсъждава каква полза може да извлече _за себе си_ от това знание.


	34

	Джуниър Дийвър с усилие смъкна от пикапа си пакет асфалтови плочи. Те тупнаха тежко и шумът наруши покоя на утрото. Джуниър скочи долу и хвърли поглед към къщата, която строеше за семейството си. Стените бяха готови, покривните греди само чакаха да бъдат наредени плочите. Но строежът вървеше бавно. Бе свършил сам почти всичко, рядко канеше приятели да помогнат. Къщата не беше голяма, но приличаше на палат в сравнение с караваната, където живееха в момента. Джуниър взе от колата си колана за инструменти, препаса го и отиде да включи бензиновия генератор, с който щеше да захранва пневматичния пистолет за набиване на гвоздеите.
	Едва тогава чу зад гърба му да се задават тихи стъпки. Той се завъртя. Не очакваше посетители на това уединено място. Никой освен жена му не знаеше, че е тук. И дори не бе чул да се приближава кола.
	Когато видя жената, лицето му пребледня.
	Реми Батъл беше облечена в дълго палто от черна кожа с вдигната яка. Големи слънчеви очила закриваха половината й лице. Носеше ботуши и ръкавици, макар че не беше студено.
	— Мисис Батъл! Какво търсите тук?
	Тя спря само на крачка от него.
	— Исках да си поговорим, Джуниър. Само ти и аз.
	— Как изобщо разбрахте, че съм тук?
	— Много неща знам, Джуниър. Много повече, отколкото си мислят хората. Затова исках да поговорим.
	Джуниър вдигна ръце.
	— Вижте, имам си адвокат. По-добре разговаряйте с него.
	— Вече _разговарях_ с него. Сега искам да си поговоря с теб.
	Той я изгледа боязливо, после се озърна, сякаш очакваше да види полицаи, дошли да го арестуват. По лицето му се изписа упорство.
	— Не виждам за какво има да си говорим. Вие вече ме вкарахте в затвора.
	— Но сега си навън, нали?
	— Е, да, само че трябваше да внесем гаранция. Едва не се разорихме. Нямаме такива пари.
	— Я стига, Джуниър, жена ти печели добре в онзи _клуб._
	Знам го със сигурност. Съпругът ми често ходеше там. Сигурно е натрупала цяло богатство само от него.
	— Нищо не знам за това.
	Реми не обърна внимание на възражението.
	— _Мъртвият_ ми съпруг.
	— Чух — измънка Джуниър.
	— Беше убит, ако случайно не знаеш — продължи тя със странно безизразен глас.
	— И това чух.
	— Ти излизаш от затвора, а той изведнъж умира.
	Джуниър я изгледа с разширени очи.
	— Вижте, госпожо, няма да позволя да ми лепнете и това.
	— О, сигурна съм, че имаш алиби.
	— И още как.
	— Браво на теб, но причината да съм тук е съвсем друга.
	Тя пристъпи още по-близо и свали тъмните очила. Очите й бяха зачервени и подпухнали.
	— Тогава защо дойдохте? — попита Джуниър.
	— Искам си ги, Джуниър. Искам си ги веднага.
	— По дяволите, мисис Батъл, не съм ви взимал халката.
	Изведнъж тя се разкрещя:
	— Пет пари не давам за скапаната халка! Другите неща искам. Върни ми ги. Незабавно.
	Джуниър раздразнено се плесна по бедрото.
	— Колко пъти да ви повтарям? Не са у мен, защото не съм се вмъквал в дома ви.
	— Ще ти платя каквото поискаш — настоя тя, без да го слуша. Огледа се към недовършената къща. — Ще платя на първокласна строителна фирма да довърши вместо теб. Ще направя къщата два пъти по-голяма, ще ти изкопая и басейн, каквото искаш, по дяволите. — Тя застана плътно до него и здраво стисна избелялото му джинсово яке. — Каквото поискате с Лулу, ще ви го дам. Но в замяна искам да ми върнеш онези неща. Просто ми ги дай и обвиненията отпадат, а ти оставаш на свобода с великолепна къща. И можеш да задържиш проклетата халка.
	— Мисис Батъл, аз…
	Тя го зашлеви през лицето и Джуниър смаяно млъкна.
	Ако някой мъж дръзнеше да му посегне, би го убил. Сега обаче дори не направи опит за съпротива.
	— Но не ми ли ги дадеш, ще те накарам да си мечтаеш за двайсет години в затвора. Ще ме молиш на колене още преди да съм приключила с теб. Познавам разни хора, Джуниър, опасни хора. Те ще дойдат да те посетят. Никога няма да ги забравиш. — Тя пусна якето му. — Ще ти дам време за размисъл, но не много.
	Тя понечи да си тръгне, но пак се обърна към него.
	— И още нещо, Джуниър. Ако се опиташ да използваш тия неща по какъвто и да било начин или ако ги покажеш на някого, ще дойда да те посетя лично. С ловната пушка, която ми подари татко точно преди да умре. И ще ти пръсна грозната тиква. Разбра ли ме?
	Всичко това бе изречено спокойно, но с тъй смразяващ тон, че Джуниър ясно чу как пулсът му отеква в ушите.
	Реми Батъл очевидно не смяташе, че въпросът й се нуждае от отговор. Сложи си очилата, завъртя се и си тръгна също тъй тихо, както бе дошла.
	Вцепенен и задъхан, Джуниър бе застинал на място и гледаше подир нея. През живота си неведнъж бе влизал в кръчмарски побоища срещу грамадни мъжаги, водени от твърдото намерение да го осакатят; веднъж дори бе пострадал от нож. Всеки път изпитваше страх. Но онзи страх не представляваше нищо в сравнение с ужаса, който го изпълваше сега, защото не се и съмняваше, че смахнатата жена говори съвършено сериозно.


	35

	По-късно през същата седмица Чип Бейли свика сутрешно съвещание на целия екип, ангажиран с издирването на убиеца или убийците на петте жертви. Съвещанието се състоя в полицейския участък на Райтсбърг и Кинг — който присъстваше заедно с Мишел, Тод Уилямс и мнозина представители на Вирджинската щатска полиция и ФБР — остана с впечатлението, че това е наивен опит да се демонстрира кой командва парада. В края на краищата именно ФБР беше тежката артилерия. Раздразнението му от тази елементарна хитрост не закъсня да се прояви.
	— Съставихме психологически профил — каза Бейли, докато неговият помощник раздаваше папки на седящите около масата.
	— Чакай да се досетя — каза Кинг. — Бял мъж на възраст от двайсет до четирийсет години, гимназиално образование или колеж, коефициент на интелигентност над средния, но му е трудно да се задържи на едно работно място; първородно дете в семейство на работници, психологическа травма в детството, властна майка, може и да е незаконороден. Единак, маниак на тема контрол, от ранна възраст проявява интерес към садомазохизма, порнографията, воайорството и измъчването на малки животни.
	— Получи ли вече копие от доклада? — изръмжа Бейли.
	— Не. Но в повечето психологически профили се повтаря почти същото.
	— Защото серийните убийци имат сходни черти на характера — отвърна Бейли. — Доказано е категорично. Всъщност всичко в този профил се основава на установени факти. За жалост не ни липсва опит. Над три четвърти от световните серийни убийци са в тази страна и от 1977 година насам имат в актива си повече от хиляда убийства, като две трети от жертвите са жени. Единствената интересна подробност при нашия тип е, че в неговия подход има странна смес от ред и безредие. В един случай използва въжета, но не и в останалите. Едната жертва е пренесена, другите не. Едното тяло укрива в гората, другите оставя където са паднали. Говоря за потвърдени данни, Шон.
	— Да, повечето серийни убийци навярно отговарят на този профил, но не всички. Някои просто не подлежат на класификация.
	— И смяташ, че случаят е такъв? — попита Уилямс.
	— Помислете малко. Никоя от жертвите не е претърпяла сексуално насилие или осакатяване, което при серийните убийства е почти задължителен елемент. И нека погледнем към кого са насочени престъпленията. Повечето серийни убийци не се отличават с храброст. Сграбчват най-лесната плячка: деца, безпризорни юноши, проститутки, млади хомосексуалисти и душевноболни.
	— Една от жертвите е _именно_ такава — възрази светкавично Бейли. — Екзотична танцьорка, значи най-вероятно и проститутка. Други две жертви са _ученици_ от гимназията. А един от убитите е лежал в кома. Не бих ги нарекъл трудна плячка.
	— Но не знаем със сигурност дали Ронда Тайлър е била проститутка. Дори и да се окаже така, то дали е убита по тази или по друга причина? А Кани и Пембрук _не бяха_ безпризорни. И наистина ли смяташ, че един типичен сериен убиец ще се промъкне в болнична стая, за да инжектира отрова във венозната система на застарял мъж с тежък инсулт? — Той помълча, за да могат другите да осмислят думите му, после добави: — Боби Батъл беше много богат. Може би и други са искали смъртта му.
	— Искаш да кажеш, че имаме работа с двама убийци? — подхвърли скептично Бейли.
	— Искам да кажа, че не знаем, но не можем предварително да отхвърлим подобна възможност — отсече Кинг.
	— В тази работа имам повече опит от теб, Шон — отвърна невъзмутимо Бейли, — и докато някакъв нов факт не ме накара да променя мнението си, ще използваме този профил и работната хипотеза, че преследваме само един убиец. — Той изгледа втренчено Кинг, после кимна към Мишел. — Разбрах, че сте назначени за помощници на шерифа. Искам да знаете, че нямам нищо против. Всъщност по мое мнение още двама опитни професионалисти ще са ни само от полза в работата по случая.
	_Само че…_ добави мислено Кинг.
	— Само че — продължи Бейли — имаме установен ред как се вършат нещата. Трябва да действаме координирано и взаимно да се държим в течение. Както се казва, лявата ръка да знае какво върши дясната.
	— И, разбира се, Бюрото ще дава разрешение за всяка крачка напред — процеди Уилямс през зъби.
	— Точно така. Ако изникнат важни улики, искам незабавно да узная за тях, за да преценим кой е най-подходящ да ги разследва.
	Кинг и Мишел се спогледаха. Явно си мислеха едно и също. _Така Бейли и Бюрото още могат да командват парада, да извършат ареста и да оберат цялата слава._
	— И като стана дума за улики — каза Кинг, — добра ли се до нещо ценно?
	Бейли се облегна назад.
	— Още е рано да се каже, но след като вече разполагаме с толкова персонал, все ще изскочи нещо.
	— Някакъв напредък с часовника „Зодиак“? — попита Мишел.
	— Пълна нула — каза Бейли. — Не открихме никакви други съществени улики на местопрестъпленията или по труповете. Разпитахме всички в квартала на Даян Хинсън. Никой нищо не е видял. Разговаряхме с близките и съучениците на Кани и Пембрук. Не открихме ревнив съперник с нечиста съвест.
	— А Ронда Тайлър? — попита Кинг. — Каква се оказа нейната история?
	Бейли прелисти записките си.
	— Може и да не вярваш, Шон — каза той, — но ФБР знае как да събира факта. Родена е в Дъблин, Охайо. Напуснала гимназия и тръгнала за Лос Анжелис да става актриса. Позната история! След като сапуненият мехур се пукнал, тя почнала да взима наркотици, заминала на изток, полежала малко в затвора за няколко дребни провинения и отпътувала на юг. Около четири години работила като екзотична танцьорка в редица клубове от Вирджиния до Флорида. Договорът й с „Афродизиак“ изтекъл около две седмици, преди да бъде убита.
	— Къде е живяла по време на изчезването? — попита Мишел.
	— Не се знае със сигурност. Клубът има няколко стаи, които момичетата използват, когато получат ангажимент. Не плащат наем, дори получават храна три пъти дневно, тъй че за стриптийзьорките… извинявайте, за екзотичните танцьорки са много изгодни. Разговарях с управителката Лулу Оксли. Тя каза, че когато пристигнала, Тайлър отначало отседнала в една от стаите, но после си намерила квартира.
	— Докато все още работела в клуба? — попита Кинг.
	— Да. Защо?
	— Е, тези танцьорки не печелят чак толкова много, тъй че място с безплатна храна и нощувка не е за изпускане. Имала ли е наблизо приятели или роднини, при които да отседне?
	— Не. Но се стараем да разберем при кого е била през това време.
	— Непременно трябва да се изясни, Чип — каза Кинг. — Ако си е намерила богат покровител малко преди да бъде убита, трябва да знаем кой е. Може би именно той е пъхнал в устата й пистолет, а после я е хвърлил на вълците.
	— Странно колко еднакво мислим — заяви Бейли и не удържа ехидната си усмивка.
	— Разговаря ли вече със семейство Батъл? — попита Уилямс.
	— Каня се да отида днес — отвърна агентът от ФБР. — Искаш ли да дойдеш?
	— Защо не вземеш Шон и Мишел?
	— Много добре — отвърна навъсено Бейли.
	След като обсъдиха други подробности по разследването, съвещанието приключи. Докато Бейли даваше допълнителни разпореждания на своите хора, Уилямс придърпа в ъгъла Кинг и Мишел.
	— Прав се оказах — федералните командват парада и обират заслугите.
	— Може би не, Тод — възрази Мишел. — Засега се държат сравнително прилично. А най-важното е онзи смахнат да бъде заловен, независимо от кого.
	— Права си. И все пак ще е далеч по-добре, ако _ние_ го пъхнем на топло.
	— Ще се опитаме да узнаем нещо ново от семейство Батъл — каза Кинг. — Но не очаквай чудеса, Тод. Този човек си разбира от работата.
	— Убиецът или Бейли? — свадливо изръмжа Уилямс.
	Потеглиха поотделно — Кинг и Мишел с „Кита“, Бейли е лъскавия автомобил, осигурен от Бюрото.
	— ФБР винаги е имало по-хубави коли от тайните служби — подхвърли Кинг.
	— Да, но ние имаме по-хубави яхти.
	— Защото ги вземаме от Агенцията за борба с наркотиците, а тя пък ги конфискува от латиноамерикански нарко-босове.
	— Е, всеки се простира според възможностите си. — Мишел го погледна. — Между другото, какво те прихвана на съвещанието? До тази сутрин Бейли беше склонен да си сътрудничим. Ти сякаш нарочно искаше да го ядосаш.
	— Понякога няма друг начин да разбереш какъв е всъщност даден човек.
	Когато тежките порти на имението Батъл тракнаха зад тях, Кинг каза:
	— Най-много ме тревожи Савана.
	— Савана ли? Царицата на купоните? Откъде — накъде?
	— Ти беше ли момиченцето на татко си?
	— Ами… да. И мисля, че още съм.
	— Точно така. Щом си момиченцето на татко, това е завинаги. А Савана вече си няма татко.


	36

	Когато пристигнаха, на паркинга имаше още няколко коли. Отвори им Мейсън. Кинг и Мишел едновременно забелязаха изражението му. Докато крачеха след него, тя се обърна към Кинг и прошепна:
	— Мейсън не ти ли се вижда щастлив?
	— Не — отвърна шепнешком Кинг. — По-скоро злорад.
	Реми ги прие в просторната библиотека. Седнаха на големите кожени канапета и изчакаха господарката на дома да се появи пред тях като кралица пред придворните си. _По нищо не личи, че съпругът й току-що е станал жертва на жестоко убийство_, помисли си Кинг. Но Реми рядко се държеше като обикновените хора.
	— Знам, денят е тъжен за теб, Реми — започна Чип Бейли с умело подбран съчувствен тон.
	— Взе да ми става навик — отвърна Реми.
	— Няма да ти отнемем много време. Мисля, че познаваш Шон и Мишел.
	— Да, последното им посещение беше незабравимо.
	Кинг усети острата нотка в гласа й. _Какво толкова му беше незабравимото?_
	Бейли се изкашля.
	— Ти разбираш, че Боби не е умрял от естествена смърт.
	— Сигурен ли си? Не е ли било някаква лекарска грешка?
	За момент Кинг се запита дали Реми не задава този въпрос, защото готви съдебен процес срещу болницата, но веднага реши, че има нещо друго наум. Все още обаче не можеше да съобрази какво е то.
	— Не, става дума за съзнателно предозиране на лекарства. Ефектът е бил много бърз. Всъщност извършителят навярно се е вмъкнал в стаята съвсем скоро след като си излязла.
	— Почти веднага — добави Кинг. — Реми, забеляза ли някого на излизане?
	— Излязох през задната врата както винаги. Докато вървях към паркинга, зърнах няколко души, но нищо повече. Нямаше подозрителни типове, ако това имаш предвид.
	— А не срещна ли някой познат? — попита Мишел.
	— Не.
	— И по кое време пристигна тук? — попита Бейли.
	Реми го изгледа втренчено.
	— Чип, да приема ли този въпрос като намек, че съм _заподозряна_ в убийството на съпруга си?
	Настана смутено мълчание. Кинг побърза да го наруши.
	— Реми, водим разследване. Агент Бейли просто си върши работата.
	— Ако не възразяваш, бих предпочел аз да водя разговора — твърдо изрече Бейли.
	_Добре_, помисли си Кинг. _Опитах се да ти бъда приятел. Сега се оправяй сам, щом си толкова печен._
	— Реми, длъжен съм да установя къде е бил всеки в момента на убийството. Просто ми отговори и да приключваме.
	В този момент влезе Мейсън със сервиз за кафе върху поднос. Кинг забеляза, че предварително е налял на господарката си.
	— Благодаря, Мейсън — каза Реми.
	Мейсън се усмихна, леко се поклони и излезе. Реми продължи:
	— Напуснах болницата около десет вечерта и потеглих насам.
	— Добре — каза Бейли, записвайки отговора. — По кое време пристигна?
	— Някъде около единайсет.
	— Но от болницата дотук няма повече от трийсет минути с кола — отбеляза Кинг.
	— Избрах заобиколен път. Нуждаех се от чист въздух; карах бавно, трябваше ми време за размисъл.
	— Може ли някой да потвърди кога се прибра? — попита Бейли.
	Реми сякаш леко настръхна, но отговори:
	— Мейсън още не си беше легнал и ми отвори. — Тя бавно отпи глътка кафе. — Още преди да се съблека за лягане, телефонът иззвъня и разбрах, че Боби е мъртъв. — Тя помълча, гледайки съсредоточено в чашата си. — Позвъних на Еди, но той не си беше у дома.
	— Беше с нас в „Мъдрия джентълмен“ до малко след единайсет — уточни Кинг. — Вечеряше там и ние седнахме при него за по едно питие.
	При това сведение лявата вежда на Реми леко подскочи.
	— А къде беше Доротея?
	— На някаква сбирка в Ричмънд, така каза Еди.
	Реми изсумтя.
	— Сбирка? Много взе да ги посещава! — Тя помълча и добави по-спокойно: — Веднага се върнах в болницата и видях мъртвия си съпруг. — Изгледа ги предизвикателно един по един, сякаш чакаше някой да оспори дори и една дума от казаното. — Така свърши най-дългият ден през живота ми.
	— Липсваше ли нещо от личните вещи на Боби в болницата?
	— Не, категорична съм. Дори поисках да ми предоставят пълен списък.
	Бейли пак се изкашля.
	— Реми, ще ти е трудно да отговориш на следващия въпрос, но те моля да се постараеш.
	Реми сякаш застина.
	— Казвай — нареди властно тя.
	Преди да заговори, Бейли хвърли поглед настрани към Кинг.
	— Другите убийства изглеждат свързани със смъртта на Боби, но може и да не е така. Съществува вероятност, макар и слаба, да го е убил някой друг.
	Реми бавно остави чашата и отпусна ръце върху коленете си.
	— Какъв е въпросът?
	— Съвсем прост: знаеш ли някой да е желал злото на Боби?
	Тя се облегна. Изглеждаше разочарована.
	— Всеки си има врагове. Особено ако е преуспял и богат.
	— Имаш ли предвид някой конкретен враг?
	— Не, нямам.
	— Реми, ние само се мъчим да стигнем до истината.
	— Аз също — отсече тя.
	— Като говориш за „врагове“ — отново се намеси Кинг, — лична вражда ли имаш предвид или делова?
	Сега погледът й се завъртя към него.
	— Едва ли бих могла да кажа. А сега, ако ме извините, имам да уреждам погребение, след като най-сетне измъкнах тялото на съпруга си от онова ужасно място.
	Без съмнение намекваше за оскверняването на тленните му останки в моргата.
	— Реми, имаме още въпроси — каза Бейли.
	— И знаете къде да ме намерите, когато поискате да ги зададете — отвърна тя.
	— Добре, трябва да поговорим със Савана. Тук ли е тя?
	Реми замръзна както се надигаше от креслото.
	— Защо искате да разговаряте с нея?
	— Тя е посетила болницата в деня на убийството.
	— И какво?
	— И значи трябва да разговарям с нея — заяви твърдо Бейли. — Реми, знаеш, че спасих живота на сина ти. Надявах се това да ти е подсказало, че си разбирам от работата.
	След тия думи Кинг зачака избухване, но Реми хладно отвърна:
	— Може да отнеме известно време. Дъщеря ми не е от най-ранобудните.
	И тя напусна библиотеката.
	Кинг не успя да се удържи от въпроса:
	— Значи _не отхвърляш_ идеята за двама убийци, Чип?
	— При разследване на убийство не отхвърлям нито една идея. Фактът, че нищо не е изчезнало от стаята на Батъл, не съвпада с другите престъпления. — Бейли се вгледа в Кинг и Мишел. — А вие как мислите?
	— Мисля, че Реми си има свои цели и се мъчи да изкопчи от нас поне толкова информация, колкото ще получим от нея — бързо отговори Мишел.
	— Аз пък мисля, че в първия рунд тя печели по точки — добави Кинг, без да откъсва очи от Бейли.


	37

	Същата сутрин, докато вървяха разговорите в дома на семейство Батъл, Кайл Монтгомъри седеше в апартамента си и въртеше в ръце новата китара, която бе купил с печалбата от лекарствата. Дръпна струните и изпя няколко думи — имаше такъв навик, когато мислеше напрегнато. Накрая остави китарата, сложи си ръкавици, извади молив и хартия и седна на кухненската маса. Обмисли какво да напише, после как точно да го напише. След още няколко минути започна да реди по хартията едри печатни букви. Стигна до половината, смачка листа и го метна настрани. Дъвчейки молива, той отхвърли още два варианта, докато най-сетне подбра точните думи.
	Облегна се и три пъти препрочете текста. Без съмнение щеше да привлече вниманието на получателя; проблемът бе, че не знаеше дали наистина разполага с информация за изнудване. Но точно там се криеше цялата прелест на положението — ако човекът _беше_ виновен, грижливо подбраните думи щяха да свършат работа. А следващото му послание щеше да носи искане за пари — да бъдат оставени на много сигурно място, което тепърва трябваше да измисли. Запита се колко ли може да изкопчи и накрая реши, че все още не е ясно. Погледна новата си китара. Беше я спечелил с един час работа. Един час! А трябваше да се бъхти по цял ден за мизерна заплата. Е, може би това скоро щеше да свърши.
	Той пъхна писмото в плик, написа адреса и отиде да го пусне в пощенската кутия на ъгъла. Когато металната вратичка на кутията издрънча, за една ужасна секунда Кайл се запита дали не е направил огромна грешка. Но страхът му отлетя бързо. На негово място дойде друго, още по-силно чувство — алчност.
	Чакаха вече четирийсет и пет минути и Бейли тъкмо се канеше да потърси някого от прислугата, когато Савана Батъл най-сетне се дотътри в библиотеката.
	Ако майката изглеждаше изсечена от камък и лед, то дъщерята приличаше на подпалена фотография малко преди да се сгърчи и разпадне на прах.
	— Здравей, Савана — каза Кинг. — Извинявай, че те безпокоим в такъв момент.
	Така и не успяха да разберат дали тя отговори нещо. Беше облечена с торбесто долнище от анцуг и раздърпана тениска без сутиен отдолу. Ходеше боса, а чорлавата й коса стърчеше на всички страни. Носът и бузите й се червенееха тъй ярко, сякаш преди малко бе потопила глава в кофа с руж. И отгоре на всичко си гризеше ноктите.
	— Савана — промърмори смутено Бейли… — би ли седнала?
	Последва много мъчителен разговор. Савана или не отговаряше на въпросите, или мънкаше нещо нечленоразделно. Когато я молеха да повтори, даваше същия неразбираем отговор. След няколко неуспешни опита най-сетне успяха да установят, че около обяд в деня на убийството отишла да посети баща си в болницата. Останала там около трийсет минути, не се срещнала с никого и накрая си тръгнала. През това време баща й бил в безсъзнание. Не си направиха труда да я питат дали има основания да смята, че някой би искал да убие баща й. Подобно разсъждение изискваше умствени способности, с каквито тя явно не разполагаше в момента. Савана сподели още, че по време на убийството си била у дома, но не знаела дали някой я е видял.
	Докато тя бавно напускаше стаята, Мишел докосна ръката на Кинг.
	— Имаш право. Момиченцето на татко не е на себе си.
	— Но дали сме наясно с причината?
	Телефонът на Чип Бейли иззвъня и след кратък разговор той побърза да си тръгне.
	Кинг и Мишел го последваха до външната врата, където Кинг каза:
	— Ние ще поостанем още малко. Нали знаеш, като заместници на шерифа.
	Бейли не изглеждаше твърде доволен, но нямаше основания да възрази.
	— Приятно ти е да го дразниш, нали? — подхвърли Мишел, след като агентът се отдалечи.
	— Никога не пропускам дребните житейски удоволствия.
	Върнаха се в библиотеката, където Мейсън разчистваше масичката.
	— Чакай да ти помогна. — Кинг се пресегна и намести чашите върху подноса. Едната падна настрани и разля малко утайка. — Извинявай.
	Кинг бързо попи петното със салфетка.
	— Благодаря, Шон — каза Мейсън, докато вдигаше подноса.
	Последваха го към грамадната кухня, обзаведена с професионално оборудване и всяка модерна придобивка, която би пожелал един готвач, за да превърне приготвянето на храна в изкуство.
	Кинг подсвирна.
	— Чудил съм се откъде се вземат всички тия чудесни ястия на приемите.
	Мейсън се усмихна.
	— Мисис Батъл не приема нищо друго, освен първо качество.
	Кинг седна на ръба на масата.
	— Добре, че още си бил буден, когато се е прибрала Реми. След всичките мъчителни преживявания…
	— Беше трудно за цялото семейство — каза Мейсън.
	— Не се и съмнявам. Значи тя си дойде около единайсет?
	— Точно така. Спомням си, че погледнах часовника, когато чух колата й да спира отвън.
	Мишел си записа това, а Кинг продължи:
	— Ти беше ли още в къщата, когато й позвъниха за смъртта на Боби?
	Мейсън кимна.
	— Тъкмо бях приключил с работата и се канех да изляза, когато тя дотича по стълбите. Беше като обезумяла, с раздърпани дрехи, едва говореше. Трябваше ми цяла минута, за да я успокоя и да разбера какво казва.
	— Тя твърди, че позвънила на Еди да дойде да я откара.
	— Само че той не си беше у дома. Исках да я откарам аз, но тя ми поръча да остана тук в случай, че някой се обади. Потегли след около десет минути. Когато се върна, приличаше на призрак, очите й бяха помръкнали, все едно не беше същата.
	Мишел наведе глава, смутена от последните му думи.
	— Така или иначе, после се оказа, че бил убит. Трябва да знаете, че мисис Батъл е силна личност. Може да понесе и най-тежкия удар, без да трепне. Но два удара един след друг всекиго биха сломили.
	— Тази сутрин изглеждаше много спокойна — отбеляза Мишел.
	— Издръжлива е — настръхна Мейсън. — И трябва да бъде силна заради всички останали.
	— Савана обаче ми се стори извън релсите. Сигурно с баща й са били много близки — каза Мишел.
	Мейсън премълча.
	— Макар че рядко се е мяркала у дома през последните години.
	— Почти не я виждахме — каза Мейсън. — Не ми е работа да преценявам дали за добро или за зло.
	_Ти вече го прецени, Мейсън_, помисли си Кинг и каза на глас:
	— Доколкото разбирам, онази вечер Савана си е била у дома. Изненадан съм, че не е отишла в болницата заедно с Реми.
	— Не знам дали си е била у дома, или не. Във всеки случай не съм я виждал.
	— Мога ли да говоря откровено, Мейсън? — попита Кинг.
	Икономът се завъртя и го изгледа с лека изненада.
	— Да, предполагам.
	— Смъртта на Боби може да не е свързана с другите убийства.
	— Разбирам — бавно изрече Мейсън.
	— Тъй че ако е бил убит от някой друг, ще трябва да почнем да търсим мотиви.
	Мейсън не отговори веднага.
	— Имаш предвид някого _от семейството?_
	— Не е задължително, но не можем да го отхвърлим. — Кинг изгледа втренчено събеседника си. — Ти отдавна живееш с тях. Веднага се вижда, че си нещо повече от слуга.
	— Преживели сме заедно и добро, и лошо — отвърна Мейсън.
	— Разкажи ни за лошото — каза Кинг.
	— Виж какво, ако се мъчиш да изкопчиш нещо, което би навредило на мисис Батъл…
	— Мъча се само да стигна до истината, Мейсън — прекъсна го Кинг.
	— Тя никога не би сторила подобно нещо! — рязко заяви Мейсън. — Обичаше мистър Батъл.
	— И все пак не носи венчалната си халка.
	Мейсън трепна за миг, после се овладя.
	— Мисля, че халката се нуждаеше от поправка. Тя не искаше да я повреди повече. На твое място не бих търсил друго обяснение.
	_Добър отговор_, помисли си Кинг.
	— Сещаш ли се за някой друг?
	Мейсън се замисли, но накрая поклати глава.
	— Наистина не мога да кажа. Не знам нищо такова — бързо добави той.
	_Първото ли бе вярно или второто_, запита се Кинг. Извади визитна картичка от джоба си.
	— Ако си спомниш нещо, обади ни се. Ние сме много по-кротки от ФБР — добави той.
	Докато Мейсън ги придружаваше към изхода, Кинг спря пред витрина с множество фотографии. Една от тях привлече вниманието му.
	— Това е Боби — младши, близнакът на Еди — обясни Мейсън. — Роден е с няколко минути по-рано, това му донесло семейната титла.
	— Нима си в семейството толкова отдавна? — попита Мишел.
	— Така е. Те бяха купили този имот, строяха къщата, имаха две момчета и им трябваше помощ. Видях обява във вестника и оттогава съм тук. Другият персонал минава и заминава, но аз съм със семейството. — Гласът му стихна. След миг той се сепна и видя, че Кинг и Мишел го гледат втренчено. — Отнасят се с мен наистина много добре. Мога да се пенсионирам когато поискам.
	— А мислиш ли за пенсиониране?
	— В момента не мога да изоставя мисис Батъл, нали?
	— Сигурен съм, че твоето присъствие означава много за нея — кимна Кинг.
	Мишел се вгледа в неестественото изражение на младежа от снимката.
	— Какво не беше наред с Боби — младши?
	— Страдаше от тежка умствена изостаналост. Когато постъпих на работа, беше много зле. После се разболя от рак и умря малко след осемнайсетия си рожден ден.
	— Били са близнаци, но на Еди нищо му няма — каза Кинг. — Не е ли странно?
	— Е, така се случи. Не бяха еднояйчни близнаци.
	— Как се погаждаше Еди с брат си?
	— Правеше всичко за него. По-грижовен брат не съм виждал. Според мен Еди разбираше, че само по Божия милост не е на негово място.
	— А бащата?
	— По онова време мистър Батъл беше много зает, пътуваше непрекъснато. Дори го нямаше тук, когато почина Боби — младши. — Мейсън бързо добави: — Но не се съмнявам, че обичаше момчето.
	— Реми сигурно е била много потресена, когато отвлякоха Еди.
	— Ако не беше агент Бейли, тя можеше да загуби и втория си син.
	— Имаме късмет, че е поел и този случай — каза Кинг.
	Напуснаха къщата, но когато Мишел тръгна към колата.
	Кинг я задържа.
	— Денят е чудесен — каза той с многозначителен поглед. — Нека се поразходим.
	— Накъде?
	— Ще видиш. — Кинг извади от джоба си салфетката, с която бе избърсал разлятото кафе, и я подуши. Усмихна се на резултата.
	— Какво има? — попита Мишел.
	— Не е кой знае каква изненада, но Реми обича да си сипва бърбън в кафето.


	38

	Избраният от Кинг маршрут за разходка ги отведе към края на имението. Без да бързат, стигнаха до място, откъдето се виждаше прозорецът на спалнята на Реми. Кинг се озърна към къщата, където живееше прислугата, после пак към прозореца на господарката.
	— Ако някой е гледал наистина… — промърмори той.
	— Мейсън определено си пада по Реми — каза Мишел. — Може би се надява да стане новият господар на имението.
	Кинг извърна глава и видя женска фигура да върви към конюшнята.
	— Хайде да си побъбрим за коне.
	В този момент с крайчеца на окото си забеляза някой да ги наблюдава от един прозорец на втория етаж. Беше Савана, но тя изчезна толкова бързо, че дори не можеше да е сигурен дали наистина я е видял. И все пак вярваше на очите си. А изражението й говореше красноречиво: Савана бе ужасена.
	Край конюшнята двамата поздравиха Сали Уейнрайт. Днес не личеше да е в добро настроение.
	— Господи, каня се да напусна — каза тя.
	— Заради убийството на Батъл ли? — попита Кинг.
	— И на още четирима — отвърна Сали и се озърна през рамо, сякаш очакваше всеки момент да връхлети нападател. — Когато пристигнах, реших, че съм попаднал в тихо, спокойно градче. А сега сигурно и в Близкия изток не е тъй опасно.
	— На твое място не бих прибързвала — каза Мишел. — Вероятно после ще съжаляваш.
	— Просто искам да живея — отсече Сали.
	Кинг кимна.
	— В такъв случай сигурно би ни помогнала да заловим убиеца преди следващия му удар.
	Сали се сепна.
	— Аз ли? Та аз не знам нищо!
	— Може да знаеш нещо важно, без дори да подозираш — каза Кинг. — Ето например, сещаш ли се кой би могъл да желае злото на Боби Батъл?
	Сали поклати глава — прекалено прибързано според Кинг.
	— Хайде, Сали, каквото и да кажеш, ще си остане между нас.
	— Шон, наистина нищо не знам.
	Той реши да изпробва различен подход.
	— Хайде тогава аз да изреждам възможностите, а ти ще се включиш само ако ти хрумне нещо.
	Тя го изгледа със съмнение.
	— Добре, казвай.
	— Батъл беше богат. Някои хора ще бъдат облагодетелствани от смъртта му, нали?
	— Но вероятно мисис Батъл ще получи по-голямата част от наследството. А парите за Савана са заделени в специална сметка. Едва ли й трябват още.
	— Еди?
	Сали се озърна към някогашната сграда за карети.
	— Не ми се вижда да са закъсали за пари. А знам със сигурност, че Доротея Батъл печели добре.
	— Откъде знаеш? — попита Мишел.
	— Прави си маникюра при най-добрата ми приятелка. Доротея обича да се хвали.
	— Е, на някои хора парите никога не им стигат — подхвърли Кинг.
	— Просто не си представям това да е причината — упорито отвърна Сали.
	— Ако не са парите, тогава какво? — Кинг изгледа втренчено младата жена. — Ти навярно не си тук чак толкова отдавна, че да знаеш за женкарското минало на Боби.
	— О, знам повече, отколкото си мислиш — изтърси Сали. — Тоест…
	Тя млъкна и сведе очи към калните си ботуши.
	— Няма нищо, Сали — успокои я Кинг, прикривайки радостта си, че толкова бързо се е хванала на въдицата. — Да не би да знаеш, защото Боби си е опитал късмета и с теб?
	Сали поклати глава.
	— Не, няма такова нещо.
	— Тогава какво? — настоя Кинг. — Може наистина да е важно, Сали.
	Тя помълча още малко, после каза:
	— Елате с мен.
	Минаха покрай конюшнята и къщата за прислугата, продължиха по павиран път и накрая стигнаха до голяма тухлена сграда на два етажа с осем старомодни дървени гаражни врати. Отпред имаше старинна бензин колонка със заоблен стъклен капак.
	Това е личният гараж на мистър Батъл. Той има, по-точно _имаше_, колекция от стари автомобили. Сега навярно са собственост на мисис Батъл.
	Тя извади ключ и ги въведе.
	Подът беше боядисан на черно-бели шахматни квадрати. По рафтовете събираха прах трофеи от състезания за стари автомобили. Пред седем от вратите стояха идеално подредени една спрямо друга старинни коли — от „Стуц Беъркет“ до някаква внушителна машинария с платнен гюрук и кръгъл радиатор, която според табелката отпред представляваше шестцилиндров „Франклин“, модел 1906 година.
	— Бях чувал, че Боби колекционира стари коли, но не знаех, че колекцията му е толкова голяма — възкликна Кинг.
	— На горния етаж са още повече — каза Сали. — Има специален асансьор за колите. Мистър Батъл беше наел и механик на пълен работен ден да се грижи за тях.
	Тя отиде до последната клетка и спря. Кинг и Мишел я последваха. Там нямаше кола. Погледнаха я въпросително.
	Сали се поколеба за момент.
	— Вижте, не сте го чули от мен — каза тя. Двамата кимнаха едновременно. — Ами… някога и тук имаше кола. Беше огромна, нали знаете, от онези грамадни ролс-ройсове, дето ги показват в старите филми.
	— Какво стана с нея? — попита Мишел.
	Сали отново се поколеба, сякаш не знаеше дали да говори, или да премълчи.
	— Сали, не спирай, щом веднъж си се престрашила — подкани я Кинг.
	— Добре де, беше преди повече от три години. Късно една вечер се вмъкнах тук просто да разгледам. Не ми се полагаше да имам ключ, но механикът ми даде, защото ме харесваше. Бях вътре, когато чух да се задава кола. Точно тогава забелязах, че един от автомобилите липсва. Вратата започна да се отваря и видях светлината на фаровете. Изплаших се до смърт, защото, ако ме бяха заварили тук, сто на сто щяха да ме уволнят. Изтичах и се скрих ето там. — Тя посочи купчина варели за гориво в единия ъгъл. — Ролсът влезе в гаража и моторът изгасна. Мистър Батъл слезе от колата и изглеждаше зле. Наистина зле.
	— Как разбра? Не беше ли тъмно? — попита Кинг.
	— На входа има автоматичен ключ. Вечер, когато се вдигне вратата, лампите вътре светват.
	— Какво имаш предвид, като казваш, че изглеждал зле? — попита Мишел. — Болен? Пиян?
	— Не, сякаш беше страшно разстроен или разтревожен.
	— Успя ли да разбереш причината? — попита Кинг.
	— Не. Така или иначе, както казах, изглеждаше зле, но изведнъж се усмихна и взе да се смее. Смееше се! Е, поне докато не дойде тя.
	— Коя „тя“? — попита Кинг. — Реми ли?
	Сали кимна и плахо прошепна:
	— Ако беше дошла с пистолет, мисля, че мистър Батъл щеше отдавна да лежи в гроба.
	— Какво стана после? — попита Мишел.
	— Почнаха да се карат. Е, отначало тя само крещеше по него. Разни безсмислици. Но доколкото схванах, ставаше дума за друга жена.
	— Остана ли с впечатление, че Реми знае коя е? — бързо попита Кинг.
	— И да е знаела, не спомена име, или поне аз не чух да споменава.
	— А Боби как се държа?
	— Разкрещя се, наруга я и заяви, че не било нейна работа с кого спи.
	— А аз бях готова едва ли не да му се възхищавам — промърмори възмутено Мишел.
	— Е, той каза нещо, което никога няма да забравя — продължи Сали.
	Тя замълча, въздъхна и ги изгледа тревожно.
	— Продължавай — каза Кинг. — Вече едва ли има какво да ни изненада.
	— Мистър Батъл каза, че в семейството не само той се придържа към тази философия.
	— Да спи с когото му падне? — каза Кинг.
	Сали кимна. Мишел и Кинг се спогледаха.
	— И смяташ, че е имал предвид Реми? — попита Мишел.
	— Така предположих. Но мисис Батъл винаги е изглеждала толкова възпитана и…
	— И привързана към съпруга си — подсказа Кинг.
	— Да, точно така.
	— Външното впечатление често е измамно — отбеляза той.
	— Ами ролсът? — попита Мишел.
	— След онази нощ той просто изчезна. Не знам какво е станало с него. Всъщност Били Едуардс-механикът, който отговаряше за колите — също изчезна. Оттогава мистър Батъл загуби всякакъв интерес към колекцията си. Доколкото знам, повече не е идвал.
	— И ти не видя онзи Били Едуардс, преди да напусне?
	— Не, на другия ден стаята му беше празна. Не знам кой е дошъл да откара колата. Сигурно е станало през нощта, иначе все някой щеше да види как потегля.
	— Благодаря, Сали, много ни помогна.
	Сбогуваха се със Сали и тръгнаха обратно към голямата къща.
	— Какво мислиш за тази история? — попита Мишел.
	— Много въпроси поражда. С кого се е срещал Боби по онова време? Дали намекът му наистина е бил насочен към Реми? И защо се е отървал от колата? — Кинг се замисли. — Питам се дали има шанс да открием Били Едуардс и да го разпитаме.
	— Защо не отидем направо при Реми?
	— Тя ще поиска да разбере откъде сме узнали. А Сали явно не умее да прикрива чувствата си. Още при първия строг поглед на Реми ще се пречупи. По някое време може би ще се наложи да постъпим точно така, но засега нека потърсим друг начин.
	— Откриваме нови и нови въпроси, но без отговори — каза Мишел.
	— Рано или късно ще настъпи обрат. Но се боя, че отговорите може да не ни харесат.


	39

	Доротея и Еди Батъл не си бяха у дома, затова следобед Кинг и Мишел отскочиха до „Афродизиак“ да поговорят с Лулу Оксли за убитата Ронда Тайлър.
	Когато пристигнаха, паркингът вече започваше да се запълва от обедния прилив на клиенти. На минаване край един от баровете зърнаха как вътре танцуват почти голи жени, а мъжете от публиката зяпат и подвикват възторжено.
	— Не виждам какво му е привлекателното — отбеляза Мишел.
	— Продуктът не е предназначен за такива като теб.
	— Я стига. Да не би да твърдиш, че ти допадат подобни гледки?
	— Не, но за жалост спадам към малцинството сред мъжкия пол. — Той се усмихна и добави: — Тоест към умните, чувствителните и образованите.
	Насочиха се отново към малката разхвърляна канцелария на Лулу, където я завариха да работи усърдно. Не изглеждаше много доволна, че я прекъсват.
	— Вече разправих всичко на Уилямс и ФБР — каза тя, после щракна запалката и засмука нова цигара.
	— В момента сме назначени за помощник-шерифи, тъй че можеш да споделиш и с нас — отговори любезно Кинг, показвайки значката си.
	Тя въздъхна, пусна облаче дим и се облегна.
	— Ако случайно не си чула, здравното министерство обяви, че пушенето е много вредно — каза Мишел и разсея с длан пушека пред лицето си.
	— На здравното министерство не му се налага да управлява мъжки клубове — отвърна Лулу.
	— На драго сърце ще изтърпим вторичното пушене, стига да ни разкажеш за Ронда Тайлър — намеси се Кинг.
	— Добре, за трети и явно не за последен път. Ронда Тайлър, наричана още… всъщност вече не помня как й беше проклетият псевдоним…
	— Мургавото пламъче — подсказа Мишел.
	— Да, добра памет имаш — кимна Лулу и я огледа изпитателно. — Както и да е, тя постъпи на работа по договор. Отседна в една от клубните стаи, но малко преди да изтече договорът, каза, че си намерила друга бърлога. После договорът изтече и повече не я видях. И преди я бяхме наемали. Винаги се е държала като професионалистка и не ни е създавала проблеми.
	— Споменавала ли е да има приятели или роднини наблизо?
	— Не и на мен. Но при нейния занаят роднините обикновено се отдръпват.
	— А дали не е срещнала някой мъж? — попита Мишел.
	Лулу тръсна пепелта от цигарата в празна картонена чашка върху бюрото.
	— Аз поне не съм чувала.
	— Сигурно е споделила с някого, а? — попита Кинг.
	— Евентуално с някое от момичетата.
	— Може ли да поговорим с тях?
	— Ако успеете да ги събудите. Нощната смяна не напуска леглата, преди да наближи привечер. Дневните са в момента на сцената.
	— Ще се постараем — каза Кинг.
	— Ваша работа — отвърна Лулу и пак се вгледа в Мишел.
	Докато вървяха към вратата, Мишел се озърна през рамо и видя ръката на Лулу да изчезва в чекмеджето на бюрото. Когато отново изплува, в нея нямаше нищо. Мишел завъртя глава, преди Лулу да забележи погледа й.
	— Между другото — догони ги нейният глас, — ето още едно сведение, което може да ви заинтригува: нейно височество Реми Батъл е заплашвала Джуниър.
	Двамата се завъртяха и внимателно изслушаха разказа й за срещата, включително и за предложението на Реми да плати, ако Джуниър й върне нещата.
	— Значи иска нещо от чекмеджето, но не дава пет пари за венчалната си халка? — попита озадачено Кинг.
	— Очевидно дамата има какво да крие.
	— Къде ще бъде днес Джуниър?
	— Няма да можете да го видите. Има поръчка в Линчбърг. Но довечера ще е в къщата, която строи за нас.
	— Обясни ми къде е къщата. И ми дай номера на мобилния му телефон. — След като Лулу обясни, Кинг зададе още един въпрос: — Идвал ли е някога тук Боби Батъл?
	Лулу сякаш положи големи усилия да прикрие изненадата си.
	— Мисля, че съм го виждала на два-три пъти.
	— Наскоро ли?
	— Какво разбираш под „наскоро“?
	— Да речем, през последните две години.
	— Не мога да кажа със сигурност.
	_Друго и не очаквах да чуя_, помисли си Кинг.
	— Е, отново благодарим за съдействието.
	— Ще ви покажа къде са стаите — предложи Лулу.
	Отведе ги на горния етаж и посочи коридора, закрит с червена завеса.
	— Успех — каза тя, но тонът й говореше точно обратното.
	Докато двамата тръгваха натам, Лулу докосна Мишел по рамото.
	— Може ли да те питам нещо?
	— _Ние_ вече толкова питахме, че не виждам защо да ти откажа.
	— Мислила ли си някога да танцуваш на пилон?
	Мишел се смая.
	— Моля?
	— Просто имаш вид на типичното американско момиче. Това много се цени в занаята. По-слаба си от другите мацки и малко лека в бюста, но момчетата няма да имат нищо против, като видят _останалото._
	Лицето на Мишел пламна.
	— Сигурно се шегуваш!
	— Заплащането е по-добро, отколкото предполагаш, а бакшишите са изцяло за теб. Освен това можеш да избереш нощна смяна и през деня да ходиш на работа другаде. Законът забранява да се събличаш докрай, тъй че можеш да останеш по прашки. Но горнището трябва да падне, такива са правилата в клуба. Няма ли цици, няма парици.
	Мишел се усмихна хладно.
	— Нека да го кажа така: видиш ли ме да танцувам само по прашки пред тълпа пияни тъпаци, да знаеш, че е дошъл краят на света.
	— Не знам — каза Кинг, който слушаше внимателно разговора. — За такова зрелище бих дал поне двайсет долара бакшиш.


	40

	Кинг и Мишел тръгнаха по коридора, промушиха се зад тежката червена завеса и почнаха да чукат по вратите. Няколко стаи бяха отключени и свободни. От другите им отговориха с ругатни или сънливо мърморене. Всеки път, когато някоя врата биваше отворена — винаги от оскъдно облечени млади жени с крайно уморени лица. — Мишел задаваше един и същ въпрос, а Кинг извръщаше глава.
	— Не я познавах добре — гласеше неизменният отговор.
	Но от предпоследната стая нечий глас каза:
	— Влизай.
	Когато излезе след две-три минути, изглеждаше дълбоко потресена.
	— Добре ли си? — попита Кинг.
	— Нищо ми няма, просто току-що получих неприлично предложение от двуметрова жена на име Хайди.
	— Ако искаш, мога да изчакам в колата.
	— Млъквай!
	— Сигурно е заради приветливия ти вид.
	Последната врата бе отворена от млада жена с дълъг халат, който не прикриваше напълно тежките извивки на тялото и издутата гръд. Беше боса, а изрусената й коса бе вързана на опашка. Държеше чаша черно кафе. Представи се с името Пам и след като й казаха какво искат, тя ги покани да влязат.
	Седнаха край малка маса, около която бяха разположени четири стола. Стаята беше доста уютна, макар че Кинг неволно се озърташе към разхвърляното легло в ъгъла и купчината бельо върху него. Завъртя се и срещна строгия поглед на Мишел.
	— Значи си познавала Ронда? — попита Кинг.
	— Да, сър.
	Кинг плъзна изпитателен поглед по нея. Изглеждаше толкова млада, че ако я беше видял да се вие полугола около пилона, сигурно щеше да я наметне с одеяло и да повика баща й да я прибере.
	— От полицията разговаряха ли вече с теб?
	— Да, сър, по-точно от ФБР. Във всеки случай така се представиха.
	— Можеш ли да повториш какво им разказа?
	— Да, сър.
	— Не си длъжна да ме наричаш „сър“, Пам. Аз съм Шон, а това е Мишел.
	Пам огледа пухкавите пръсти на краката си с напукан лак и преметна крак върху крак.
	— Извинявай, Шон, май съм малко нервна.
	Мишел я потупа по ръката.
	— Няма за какво да се тревожиш.
	— Нали разбирате, след като убиха Ронда и тъй нататък… Навярно можеше да е всяка от нас, макар че Ронда поемаше рискове, каквито аз никога не бих поела.
	— Какви рискове? — попита Кинг.
	— С нея работехме в едни и същи клубове. Тя излизаше с мъже, които изобщо не познаваше, стига да се държаха мило. Аз съм в занаята само от две години, но знам да се пазя. Тя обаче винаги се връщаше. — Пам избърса сълзите си. — Само че онзи път не се върна.
	— Имаш ли представа с кого е излязла тогава? — попита Мишел.
	— Не. Както казах и на другите, понякога тя ме предупреждаваше, преди да излезе, друг път не.
	Пам отпи глътка кафе и избърса пълните си устни с трепереща ръка. Кинг забеляза, че червеният й лак е олющен.
	— Кога я видя за последен път?
	— Около две седмици, преди да я намерят. Договорите ни бяха приключили, но аз подписах за още един месец. Тук ми харесва. Плащат добре, а хората са любезни. Рядко се случва заведението да ти осигури квартира, храна и тъй нататък.
	— И не идват клиенти да ти досаждат, предполагам — каза Кинг.
	— Не, сър, няма такива работи. Заведението го забранява категорично.
	— Случвало ли се е да я видиш с непознат мъж? Не е ли споменавала, че се среща с някого?
	— Не, нищо такова. Съжалявам.
	Кинг й подаде визитната си картичка.
	— Ако си спомниш още нещо, обади ни се.
	Унесени в мисли, двамата се върнаха при колата на Мишел. Кинг огледа пълния паркинг.
	— Не мога да повярвам, че посред бял ден хората намират време да идват тук.
	— Ненормална работа, ако питаш мен — каза Мишел. Тя все още се мръщеше, докато сядаше зад волана. — Знаеш ли, че за да гледаш подобни танци, трябва да си навършил двайсет и една, но можеш _да ги изпълняваш_ още на осемнайсет? Логично ли ти се струва?
	Кинг се настани до нея.
	— Признавам, нелепо е. Да не говорим колко е унизително. Затова ли си в толкова лошо настроение?
	— Не! Легендарният „Афродизиак“ се оказа пълна загуба на време — затова не съм в настроеше.
	— Как можеш да говориш така? Не само получи предложение за работа като танцьорка на пилон, което сигурно ще ти дойде добре, когато нашата фирма закъса, но отгоре на всичко си намери и приятелка в лицето на Хайди.
	След миг Кинг енергично разтриваше ударената си ръка.
	— Дявол да го вземе, Мишел, знаеш ли как боли! — възкликна обидено той.
	— И още повече ще те заболи, ако не млъкнеш.


	41

	Джуниър Дийвър излезе от недовършената си къща и вдигна очи към тъмното небе. Чувстваше се изтощен — беше работил цял ден за чужди хора, преди да дойде тук, за да кове греди и шперплат. Приключи с покрива малко преди да се стъмни, после влезе да поработи вътре.
	Но предстоящото дело не му даваше покой. Лулу непрестанно му опяваше. Процесът можел да съсипе всичките им мечти, все това повтаряше. Ами ако мисис Батъл ги осъди? Край на надеждите. После тъща му взимаше думата, а почнеше ли веднъж да говори Присила, нямаше млъкване. Неведнъж през живота си Джуниър бе изпадал в беда. Но не помнеше да е закъсвал чак толкова.
	Помисли си за предложението на Реми Батъл. Ех, ако можеше да й обясни. Най-досадното беше, че очевидно никой не му вярваше. И все пак разбираше, че при толкова улики срещу него жената е убедена във вината му.
	Докато дъвчеше сандвич и пиеше бира от хладилната чанта, той продължи да размишлява. Ако искаше, можеше да сложи точка на тази история още сега — стигаше само да каже какво е правил онази вечер, — но по-скоро би предпочел да попадне в затвора. Просто не можеше да постъпи така с Лулу. Глупост, голяма глупост бе направил. Но нямаше начин да промени миналото.
	Дояде сандвича. Мобилният му телефон бръмчеше, зареден с цял куп послания. Мразеше проклетата машинария; всеки искаше нещо, и то веднага. Джуниър провери списъка на съобщенията. Едното го озадачи — идваше от Шон Кинг. Какво ли иска, запита се Джуниър. Е, щеше да почака.
	Върна се в недовършената къща. Наближаваше осем и половина, крайно време да приключва с работата. Беше на крак от четири сутринта. Гърбът го болеше жестоко след толкова катерене по стълбата с гредите. Стар беше вече за такава работа. Но знаеше, че ще я върши, докато грохне съвсем. С какво друго можеше да се занимава човек като него?
	Ударът изотзад пропука черепа му. Едрият мъж залитна, хвана се за главата и се завъртя. През бликащата по лицето му кръв видя насреща си човек с черна качулка и с лопата в ръцете. Успя да отбие с лакът втория удар, макар че костта изпращя и се строши. Крещейки от болка, Джуниър рухна назад. Проснат върху студения дървен под, той видя как лопатата отново полита към него. Намери сили да замахне с крак и да подкоси противника.
	Човекът с качулката тежко падна по гръб, но веднага пак скочи на крака. Джуниър седна, крепейки счупената си ръка. Задъхан, той запълзя назад, продължавайки да рита срещу врага, за да го държи на разстояние. Сандвичът и бирата се надигнаха в гърлото му и обляха дъските наоколо. Успя да стъпи на крака, но поредният удар се стовари върху гърба му и той пак падна.
	Джуниър Дийвър беше висок над метър и деветдесет и тежеше около сто и двайсет килограма. Знаеше, че ако успее поне веднъж да удари по-дребния си противник, положението веднага ще се промени. Щеше да убие копелето. Осъзнаваше, че с тия тежки рани би имал само един — единствен шанс. Като участник в редица кръчмарски побоища той имаше известен опит. Смяташе да подмами противника.
	Коленичи и отпусна чело към пода, сякаш бе останал без сили. Когато видя лопатата да се надига, той се хвърли напред и улучи нападателя право в корема. Двамата прелетяха през цялата стая и с трясък пробиха дъсчения кофраж.
	Рухнаха на пода и се търкулнаха настрани един от друг. Джуниър се опита да задържи по-дребния мъж, но болката в ръката и рамото беше непоносима. От пукнатия му череп бликаше кръв и натискът върху мозъка бързо влошаваше двигателните му способности. Направи усилие да сграбчи врага за краката, но онзи се оказа по-бърз. Търкулна се настрани, сграбчи една от счупените дъски и заблъска Джуниър по главата. Ударите ставаха все по-силни и по-яростни; дъската се пукна, ронейки криви гвоздеи, и накрая се сцепи на две. Джуниър изстена, падна, търкулна се и повече не стана. Коремът му подскачаше от усилията да диша, кръвта продължаваше да блика от многобройните рани по главата, а той лежеше неподвижно със затворени очи.
	Мъжът с качулката се приближи предпазливо, очаквайки нова измама. Изруга първо Джуниър, после себе си, че е подценил жертвата. Преди малко беше сигурен, че един точен удар в тила ще е достатъчен. Постепенно се успокои, умът му се избистри и той си каза, че трябва да приключи работата. _Хайде да свършваме._
	Стомахът му се бунтуваше, гърлото му сякаш беше натъпкано с памук, а приливът на млечна киселина в мускулите го замайваше. Залитайки, той коленичи до Джуниър и измъкна от джоба си къса дебела пръчка и парче въже. Намести гаротата около дебелата шия на Джуниър и бавно започна да стяга, докато чу как жертвата се дави в борба за въздух. Продължи да върти равномерно пръчката, поддържайки натиска. Няколко минути по-късно издутият корем се надигна за сетен път и застина.
	Мъжът пусна пръчката и клекна. Усети, че рамото му е наранено от сблъсъка с Джуниър и кофража. Нищо, щеше да го преживее. Много по-сериозен бе фактът, че битката вероятно е оставила наоколо веществени доказателства. Методично се огледа под лъчите на акумулаторния фенер. Беше облян в кръв, храчки и полусмляна храна. За щастие носеше качулка, ръкавици и дреха с дълги ръкави — само един негов косъм, изтръгнат с корена, би могъл да осигури на полицаите ДНК и да се превърне в съдебен кошмар за него.
	Огледа мъртвеца и пода в търсене на следи, които биха го издали пред колегите на Силвия Диас. Дълго време човърка под ноктите на Джуниър, за да провери дали там няма издайнически остатъци от кожа. Когато най-сетне се увери, че не е оставил забележими следи, той измъкна от другия си джоб клоунска маска и я сложи до трупа. Тя беше смачкана от сблъсъка с Джуниър, но дори и така полицаите едва ли щяха да пропуснат намека.
	Той стисна китката на Джуниър, за да се увери, че няма пулс, поседя пет минути и провери отново. Добре познаваше трудно доловимите промени в човешкото тяло след смъртта и сега забеляза със задоволство, че са налице. Човекът си беше отишъл. Посегна и внимателно вдигна лявата ръка на Джуниър. Дръпна коронката на часовника и нагласи стрелките точно на пет — също както бе сторил измамникът с Боби Батъл. Това щеше да прати ясно послание на полицаите и имитатора. Искаше те да знаят. Вместо да подпре ръката, той я отпусна, после извади от чантичката върху пояса на Джуниър черен маркер и изрисува върху дъсчения под стрелка, сочеща право към часовника. Накрая свали от колана му и прибра в джоба си голямата катарама с емблемата на Националната асоциация на автомобилните състезатели.
	Шумът го стресна и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае откъде идва. Бръмчеше мобилният телефон на Джуниър, изпаднал при борбата. Той погледна екрана. Звъняха от дома на Джуниър. Е, нека си звънят. Джуниър вече никога нямаше да се прибере.
	Изправи се с треперещи крака, погледна проснатия мъж с гарота около шията, после завъртя очи към клоунската маска до него и по устните му трепна усмивка. _Още една победа за справедливостта_, каза си той. Не възнамеряваше да се моли над тялото на Джуниър. С един ритник изключи акумулаторния фенер и къщата потъна в мрак; мъртвецът изчезна като по магия.
	Следващият звук, който чу, го потресе до мозъка на костите.
	Задаваше се кола.
	Той изтича към един от прозорците. Фаровете прорязваха мрака и идваха право насреща.


	42

	Кинг и Мишел слязоха от лексуса и се огледаха. Бяха сменили колата в жилището на Кинг, защото единият фар на Мишел се беше повредил. Кинг извади фенерче, но тънкият лъч се загуби безпомощно в тъмнината.
	— Колата му е тук — каза Мишел и потупа с длан каросерията на пикапа, препълнена с инструменти и строителни материали.
	— Джуниър! — извика Кинг. — Аз съм Шон Кинг. Искаме да поговорим с теб.
	Мишел събра длани около устата си.
	— Джуниър! Джуниър Дийвър!
	Спогледаха се.
	— Може да е в къщата.
	— И какво, на тъмно ли ще работи? — отвърна Кинг.
	— Ако е в мазето, светлината няма да се вижда.
	— Добре, май ще трябва да влезем.
	— Имаш ли още едно фенерче в колата?
	— Не, но може да има в пикапа на Джуниър.
	Потърсиха и наистина откриха фенерче в кабината. Сега вече два лъча прорязваха мрака.
	Влязоха и се огледаха.
	— Джуниър — извика отново Кинг.
	Зашариха с фенерчетата из стаята. В ъгъла голямо платнище покриваше нещо, което приличаше на купчина тухли. Наоколо бяха струпани дъски и други строителни материали, инструменти, кофи и торби цимент — истинска бъркотия.
	— Хей, досущ като в твоята къща — подхвърли Кинг.
	— А пък ти днес си същински връх на остроумието. Виж, там са стъпалата към мазето.
	Мишел извика надолу. Никакъв отговор.
	— Дали не му се е случило нещо? — попита тя.
	Кинг се огледа.
	— Започва да става странно — тихо каза той. — Защо не…
	Мишел вече бе извадила пистолета. Предпазливо слязоха по стъпалата.
	В отсрещния ъгъл на мазето бяха струпани тенекиени кутии. Надникнаха зад тях. Нищо. Котелът на парното беше в другия ъгъл. Осветиха с фенерчетата масивната машинария, но пак не видяха нищо.
	Зад една от големите тръби на парното, където не бе достигнала светлината, мъжът с качулката гледаше как те се връщат нагоре по стъпалата. Когато изчезнаха, той бавно изпълзя от скривалището си.
	Горе Кинг и Мишел огледаха стаята по-внимателно. Мишел забеляза първа.
	— О, не! — ахна тя.
	Сграбчи ръката на Кинг и го дръпна към себе си.
	— Кръв — прошепна в ухото му тя, после насочи лъча към пода.
	Алените петна се виждаха съвсем ясно. Светлината ги проследи към източника — платнището.
	Промъкнаха се напред, като внимаваха да не стъпят върху петната. Кинг коленичи, вдигна платнището и двамата видяха отдолу Джуниър. Кинг бързо опипа китката му, но не откри пулс.
	— Проклятие! Мъртъв е. — Той завъртя лъча наоколо. — О, дявол да го вземе!
	— Какво?
	— Около шията му има гарота.
	— Не ми казвай…
	Кинг дръпна още малко платнището и освети ръката на мъртвия.
	— Часовникът му е нагласен на пет, а на пода има черна стрелка, сочеща право към него.
	Мишел насочи фенерчето си към лицето на Джуниър.
	— Не е мъртъв отдавна, Шон.
	— Знам, още е топъл. — Кинг застина. — Какво беше това?
	Мишел погледна назад и лъчът на фенерчето й затанцува из мрака.
	— Кое?
	— Стори ми се, че чух стъпки.
	— Аз не чух нищо…
	Дъхът й спря, когато видя червената лазерна точка да се появява върху главата на Кинг. За запознатата с всевъзможни оръжия Мишел смисълът бе кристално ясен.
	— Шон, не мърдай — дрезгаво прошепна тя. — Осветен си в червено.
	— Какво…
	И ето че той осъзна. Лазерният лъч можеше всеки момент да бъде последван от куршум, който щеше да улучи точно там, където бе точката — в черепа му.
	Пред погледа на Мишел червената точка бавно плъзна към нейния пистолет и затанцува там като смъртоносна оса, готова да жили. Посланието бе също тъй ясно. Тя се поколеба дали да не поеме риска да се завърти и да стреля. Погледна Кинг. Явно той също бе видял движението на точката и усещайки готовността й да рискува, категорично поклати глава.
	Мишел неохотно остави пистолета на пода и го бутна с крак настрани. Когато червената точка се появи върху фенерчето, тя го изгаси и го остави на пода. Кинг бавно направи същото. После червената точка изникна върху гърдите на Мишел и заигра нагоре — надолу по тялото й, сякаш невидимият противник се забавляваше.
	Раздразнението на Мишел нарастваше и тя започна да пресмята колко далеч ще трябва да скочи, за да сграбчи оръжието си. Докато преценяваше шансовете си да стреля преди врага, тя не забеляза веднага, че червената точка е изчезнала.
	Най-сетне осъзна промяната и се озърна към неясната сянка на Кинг в тъмнината.
	— Отиде ли си? — тихо изрече тя.
	— Не знам — отвърна шепнешком Кинг. — Нищо не чувам.
	Тишината се взриви само след миг, когато прогърмяха изстрели. Двамата се проснаха на пода и Мишел отчаяно запълзя към мястото, където предполагаше че е пистолетът й. Сантиметър… педя… _Хайде! Хайде!_ Когато пръстите й се стегнаха около металната дръжка, тя спря и се ослуша.
	— Шон, добре ли си?
	Секундите минаваха, а отговор нямаше.
	— Шон! — прошепна отчаяно тя, усещайки как надеждите й гаснат в мълчанието…
	— Добре съм — отвърна най-сетне той.
	— Дявол да те вземе, едва не получих сърдечен удар. Защо не ми отговори?
	— Защото паднах върху Джуниър, затова!
	— О!
	— Именно.
	Изчакаха още няколко минути. Когато чуха в далечината да потегля кола, Мишел скочи, грабна фенерчето и изхвръкна навън, следвана от Кинг.
	Качиха се в лексуса.
	— Обади се на 911 — каза Кинг. — Предай им да блокират пътищата наоколо колкото се може по-скоро. А после се свържи с Тод.
	Мишел вече набираше номера.
	Кинг натисна газта и колата се стрелна напред, но с толкова силно друсане, че телефонът изхвръкна от ръката на Мишел. Кинг удари спирачки.
	Спогледаха се.
	— Дявол да го вземе, прострелял е гумите — възкликна смаяно Кинг. — Затова бяха онези гърмежи. Чакай да видя дали все пак ще мога да карам.
	След петдесетина метра стана ясно, че няма да могат да се движат с повече от десет километра в час.
	Мишел скочи от колата и освети с фенерчето сплесканите гуми от нейната страна. Изтича обратно и огледа пикапа на Джуниър. Там също бяха простреляни две гуми. Тя набра 911 и предаде съобщението, после се свърза с Тод, докато Кинг стоеше до лексуса.
	Когато привърши разговора, тя се приближи до него и каза:
	— Тод идва насам с хората си.
	— Добра новина — тихо отвърна той.
	— Не се знае, може да извадят късмет и да го хванат, Шон.
	— Добрите момчета рядко имат късмет.
	Той скръсти ръце и се загледа към недовършената къща.
	Мишел удари с длан по капака на колата.
	— Господи, чувствам се адски виновна, задето оставих онзи тип да ни изненада. Не мога да повярвам, че сме били само на няколко крачки от него. Няколко крачки! И той се измъкна. — Тя млъкна и наведе глава, преди отново да погледне партньора си. — Добре де, недей да немееш. Какво си мислиш?
	Той не отвърна веднага. Когато заговори, гласът му леко трепереше.
	— Мисля си, че тази нощ три деца останаха без баща, а една жена без съпруг. И се питам кога ще свърши всичко.
	— Няма да свърши, докато някой не сложи край.
	Кинг не откъсваше поглед от недовършената къща.
	— Е, в такъв случай това ще ни е единствената задача.


	43

	Както предвиждаше Кинг, полицията пристигна твърде късно, за да залови убиеца на Джуниър. Когато новината за поредното убийство стана публично достояние, цялата област обезумя. Проявявайки потресаващо недоверие както към Тод Уилямс, така и към ФБР, кметът на Райтсбърг настоя да се обяви военно положение и да бъде повикана Националната гвардия. За щастие призивът му остана без последствия. Националните медии връхлетяха Райтсбърг и околностите с ненаситна жажда за подробности, независимо доколко са банални или несвързани с разследването. Грамадните телевизионни коли с вирнати антени и новинарите с микрофони в ръка станаха също тъй обичайна гледка както напълващите пролетни листа. Доволни бяха единствено местните собственици на хотели и ресторанти, както и маниаците на тема „конспирация“, които разпространяваха на всеослушание безброй теории.
	Тод Уилямс и Чип Бейли потънаха в журналистическия потоп. Дори Кинг и Мишел не успяха да се спасят от нашествието и гледаха слисани как подробности около предишните им детективски подвизи биват извлечени от миналото и превърнати в част от съвременната история.
	Бяха поискани още подкрепления както от щата, така и от федералните власти и Кинг се питаше дали допълнителният персонал помага или пречи на следствието. Последното изглеждаше по-вярно, тъй като всеки се бореше да заеме най-изгодна позиция.
	Писмото най-сетне пристигна. То обявяваше, че убиецът на Джуниър Дийвър този път имитира княза клоун на мрака, поне в кръга _й_, серийните убийци — Джон Уейн Гейси. _А вие си мислехте, че той е убивал само младежи и малки момчета_, известяваше подигравателното послание. _Сега вече знаете, че не пренебрегва и тлъсти мъжаги като Джуниър Дийвър._
	Всички се бяха събрали на поредното утринно съвещание в полицейския участък. Голямата заседателна зала бе превърната в импровизиран щаб с денонощно обслужвани компютри и телефони, карти, купища папки, профилирани криминалисти за проучване на всяка улика, тонове кафе и понички… и ни най-малка следа от заподозрян.
	— Гейси е удушавал много от жертвите си по същия начин — обясни Чип Бейли.
	— Ти определено разбираш от серийни убийци — каза Мишел.
	— И още как. Години наред съм ги преследвал.
	— А в затвора онзи веселяк почнал да рисува клоуни — добави Кинг, — което обяснява наличието на маската. В случай, че не се досетим по гаротата.
	— И часовникът на Джуниър беше нагласен точно на пет — каза Мишел. — Значи има две възможности. Или нашият сериен убиец не знае да брои, или убиецът на Боби Батъл е имитатор.
	— Според мен вече можем да приемем, че имаме работа с двама убийци — съгласи се Бейли. — Макар че има малка вероятност убиецът да е само един и да обърква бройката за някаква своя цел.
	— Какво, може би иска да го съдят за пет убийства вместо за шест? — попита Кинг. — Не знам как е по другите места, но във Вирджиния екзекутират убийците само _веднъж._
	Уилямс изпъшка и посегна за хапчета.
	— Дявол да го вземе, пак ме заболя глава.
	— Видя ли завещанието на Боби Батъл? — попита Мишел.
	Уилямс преглътна хапчетата и кимна.
	— По-голямата част от наследството е за Реми.
	— Съвместна собственост ли беше имението? — попита Кинг.
	— Не. Той беше записал повечето неща на нейно име, включително и патентите си. Къщата автоматично се наследява от Реми, а тя самата имаше доста имоти.
	— Ти каза „по-голямата част“. Кой получава останалото?
	— Разни благотворителни организации. Еди и Доротея получават по нещо. Но не чак толкова, че да оправдае убийство.
	— Ами Савана? — попита Кинг.
	— Не, тя не получава нищо. Но за нея вече бяха отделени значителни средства.
	— И все пак е доста грубо да не й завещае нищо.
	— Може да не са били чак толкова близки — каза Бейли.
	Кинг го погледна.
	— Добре ли познаваш семейството?
	— С Еди се виждаме почти редовно. Ходим на лов, понякога посещавам неговите инсценировки. Веднъж дойде в Куонтико да разгледа Академията на ФБР. Всъщност Реми и Боби също са идвали заедно с иконома Мейсън. Имам две-три картини на Еди. Доротея ми помогна да си намеря къща в Шарлотсвил. Прекарах с тях един следобед след убийството на Боби. Еди беше потресен, личеше си. А смятам, че още повече го тревожеше как ще се отрази случилото се на майка му.
	Кинг кимна.
	— Е, той не би могъл да убие баща си. Тогава беше с нас.
	— А когато са убити Ронда Тайлър и двамата гимназисти, той е бил на инсценировка — добави Бейли.
	— Ами Доротея? — попита Мишел.
	— Проверихме я. Тя също е чиста.
	— И за времето, когато убиха Боби Батъл? — попита Кинг.
	— Е, тя казва, че пътувала към Ричмънд, където имала среща на другата сутрин.
	— Сама?
	— Да.
	Кинг каза:
	— Значи всъщност няма алиби. И като стана дума за Доротея, добре ли я познаваш?
	— Както казах, тя ми помогна за къщата. Не вярвам да е проляла много сълзи за смъртта на Боби.
	— Щастлив брак? — попита Мишел.
	— Знам, че Еди я обича. Не съм сигурен дали е взаимно. Между нас казано, не бих се изненадал, ако тя търси развлечения настрани.
	— А Савана твърди, че в момента на убийството си била у дома. Така ли е?
	— Разпитах прислугата, но привечер всички са се прибрали по стаите си с изключение на Мейсън, а той не помни да я е виждал. Тя пък определено не беше във форма, когато разговаряхме с нея. Ще трябва да я разпитам още веднъж.
	— Значи не е извън подозрение. А Боби и Реми? — попита Кинг.
	— Какво имаш предвид?
	— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че по наши сведения преди три-четири години двамата са се скарали жестоко заради изневерите на Боби?
	— Не. Носеше му се славата. Някои хора смятаха, че е мирясал, но едва ли.
	— Което може да е страшно добър мотив тя да убие съпруга си — отбеляза Мишел.
	— Възможно — каза Бейли.
	— А Реми? — попита Кинг.
	— Какво, да е изневерявала на Боби ли?
	Кинг кимна.
	— Не, никога — твърдо заяви Бейли.
	— Стори ми се, че Мейсън е твърде привързан към Реми — каза Кинг.
	— Не се и съмнявам, но той не е от нейната категория и никога няма да бъде, ако това имаш предвид.
	За няколко секунди Кинг се втренчи в Бейли, после реши да смени темата. Погледна към Уилямс.
	— Силвия приключи ли с аутопсията на Джуниър?
	— Да — отвърна Уилямс, който донякъде се бе опомнил от страданията с помощта на една шоколадова поничка и две чаши кафе. — Умрял е от задушаване, макар че преди това е удрян по главата с лопата и парче дърво. Адски много кръв беше загубил.
	— Известно ни е — сухо каза Кинг.
	— Вярно — кимна полицейският шеф. — Както и да е, Силвия смята, че този път може да е открила следа от престъпника. А криминалистите намериха няколко нишки, които не съвпадат с облеклото на Джуниър. Разполагаме и с частична следа от автомобилна гума. Може да е от колата, с която избяга.
	— По-добре сравнете нишките с моите дрехи — каза Кинг. — Аз… аз паднах върху Джуниър, когато започна стрелбата.
	— И като стана дума за стрелба, извадихте ли куршумите от гумите? — попита Мишел.
	— Четирийсет и четвърти калибър — отговори Уилямс. — Нищо особено. Надяваме се да открием оръжие, с което да ги сравним.
	— Убиецът имаше лазерен прицел, това е доста специална техника.
	— Изчезнала е и катарамата от колана на Джуниър — отбеляза Уилямс.
	— Още един трофей — каза Мишел.
	— По всичко личи, че Джуниър е оказал яростна съпротива — каза Бейли. — Има много защитни рани по ръцете и китките му. А един кофраж е съборен, вероятно при схватката.
	— Този тип явно започва да допуска грешки — каза Уилямс. — Вашата поява здравата е объркала плановете му.
	— Не смятам, че постигнахме много — каза Мишел. — Само го изтървахме да избяга.
	Кинг отново се вгледа в копието от писмото.
	— За пръв път нарича жертвата си по име — каза той.
	— Забелязах — каза Бейли.
	— Защо му е да прави това? — промърмори замислено Уилямс.
	— Играе си с нас. Иска да ни подразни.
	— С каква цел? — попита Мишел.
	— Защото всичко е част от някаква по-голяма картина, която все още не виждаме — отговори Кинг.
	— И каква може да е тя? — попита скептично Бейли.
	— Когато се сетя, ти ще си _вторият_, на когото ще съобщя — каза Кинг и многозначително погледна Уилямс. После попита с по-мек тон: — Как го прие Лулу?
	Уилямс се облегна и сви рамене.
	— Не пророни и сълза, но децата бяха наоколо. Онази проклета вещица, майка й, изпадна в истерия и се разпищя колко обичала Джуниър, какво щели да правят без него и тъй нататък. Накрая се наложи Лулу да я изпъди от стаята. Голямо чудо.
	Кинг и Мишел се спогледаха и мълчаливо поклатиха глави.
	— Сега идваме до най-интересното — каза Уилямс. — Вие ни казахте, че Реми е заплашвала Джуниър. Че си искала някакви неща и настоявала Джуниър да не ги показва на никого.
	Кинг кимна.
	— Във всеки случай Лулу твърди, че от него научила. Но не Реми Батъл е пребила Джуниър, преди да го удуши.
	— Но според разказа на Лулу тя е заплашила Джуниър, че има опасни познати.
	Кинг поклати глава.
	— Поне засега не виждам защо Реми би искала да го убие. Според Лулу тя дала на Джуниър време да си помисли. Ако е мъртъв, няма как да й каже къде са нещата… не че иначе би могъл, защото изобщо не вярвам да ги е откраднал.
	— Но ако е мъртъв — каза Бейли, — не може да покаже тия тайнствени неща на някого.
	Кинг не прие възражението.
	— Само че Реми не би могла да е сигурна. Той може да е предвидил мерки в случай, че нещо го сполети.
	— Тук си прав — каза Уилямс. — И все пак ще трябва да проверим. Не че умирам от желание да водя подобен разговор с Реми.
	— Е — каза Кинг, — имаме да посетим много места и хора.
	— Какви? — рязко попита Бейли.
	— Бащата на Стив Кани и родителите на Джанис Пембрук.
	— Вече разговаряхме с тях. Както и с всички близки на Даян Хинсън.
	— Но не възразяваш да опитаме още веднъж, нали? — каза Мишел.
	— Действайте — отсече Уилямс. — Имате пълни правомощия.
	— Само не забравяйте да ми се обадите, ако откриете нещо интересно — напомни Бейли.
	— Ще чакам с нетърпение пак да се чуем — промърмори Кинг.


	44

	Кинг и Мишел отскочиха до кантората си да свършат едно — друго, преди да потеглят за посещението при родителите на Пембрук и Кани. Пред сградата бяха паркирани беемве и сребристо волво.
	— Еди и Доротея — каза Мишел, докато слизаше от „Кита“.
	Сякаш по команда вратите на двата автомобила се отвориха и съпрузите излязоха едновременно.
	— Карат отделни коли — отбеляза тихичко Мишел.
	— И може би заминават в различни посоки.
	Еди беше облечен със сив панталон, бяла риза и синьо спортно сако. Носеше кожено куфарче. Мишел си помисли, че с тези хубави дрехи и дълбокия загар на волевото лице изглежда много красив.
	Доротея беше облечена изцяло в черно, което изглеждаше уместно при дадените обстоятелства, но Кинг се досети, че това няма нищо общо с траура за семейния патриарх — издаваха я мрежестите чорапи, високите токчета и предизвикателното деколте.
	Кинг отключи вратата на сградата и четиримата влязоха вътре. Когато се настаниха, той каза:
	— Искрено съжаляваме за баща ти, Еди.
	Озърна се към Доротея, но не добави нищо, защото видът й не насърчаваше подобни съболезнования.
	— Още не мога да повярвам — каза Еди. — Мама беше там в десет, а в десет а, половина той вече е бил мъртъв.
	— Реми не е видяла никого на излизане — каза Мишел.
	— Е, онзи едва ли се е втурнал насреща й с викове „Сега ще убия мъжа ти“ — отбеляза раздразнено Доротея.
	— Благодаря, че го изтъкна, Доротея — кротко я смъмри Еди. — Ако не можеш да кажеш нещо полезно, защо просто не продължиш да се цупиш?
	_Браво, Еди Батъл_, помисли си Мишел.
	Доротея изглеждаше готова да изтърси нещо хапливо, но успя да се удържи. Сведе навъсен поглед към пода и остана да седи с ръце в скута.
	— С какво можем да ти помогнем, Еди? — попита Кинг.
	Еди извади от куфарчето си вестник и посочи заглавието на първа страница. Кинг взе вестника и прегледа текста. Мишел четеше през рамото му.
	Когато приключи, Кинг изглеждаше много разстроен.
	— Как, по дяволите, се е добрала пресата до сведения за заплахите на Реми срещу Джуниър?
	— Може би чрез Лулу — предположи Мишел. Или чрез майка й Присила. Прилича ми на типично нейна постъпка.
	— Така или иначе — каза Еди, — сега целият град смята, че мама е поръчала убийството на Джуниър.
	— Но в „Газет“ пише, че смъртта на Джуниър е свързана със серийните убийства — изтъкна Мишел.
	Еди изморено се отпусна на стола.
	— Това няма значение. Хората ще си мислят, че е платила на някого, за да го представи по този начин.
	— Как го приема Реми?
	— Съсипана е.
	— Но нали не отрича, че е заплашвала Джуниър? — попита Кинг.
	Еди стана предпазлив.
	— Не искам да се хващаме за думите, Шон, но дори и да го е заплашвала, тя няма нищо общо със смъртта му.
	— Не мога да контролирам хорските мисли.
	— Знам, но просто си мислех…
	— Какво искаш от нас, Еди? — кротко попита Мишел.
	— Да, добре би било най-сетне да изплюеш камъчето — не се стърпя Доротея. — Тази сутрин имам уговорка за оглед на две къщи.
	Без да й обръща внимание, Еди продължи мисълта си:
	— Не може ли отново да поговорите с мама? Знам, че онзи ден дойдохте с Чип и тя ви отряза. Но ако дойдете пак, сигурен съм, че ще ви приеме. В момента се нуждае от събеседник.
	— Какво точно би искала да ни съобщи? — попита Кинг.
	— Не съм съвсем наясно — призна Еди. — Но поне ще научите и нейната гледна точка, а не само тия вестникарски клевети.
	— Сигурен съм, че Чип и хората му ще се погрижат.
	— С вас тя ще е по-спокойна. Между нас да си остане, но Чип и мама не се погаждат.
	— Макар че той ти спаси живота?
	— Не мога да го обясня. Но знам, че е истина.
	— Той говори само хубави неща за нея.
	— Май не бях съвсем ясен. _Мама_ никак не го обича.
	— Добре, ще поговорим с нея. Но повтарям, това няма да спре хорските клюки.
	— Тъй като Еди продължава да го усуква — намеси се Доротея, — нека аз да говоря направо. Няма начин Реми да е имала нещо общо със смъртта на онзи човек. Но ако откриете кой е убил Джуниър, това ще сложи край на приказките.
	— Точно така — потвърди Еди. — А тогава може да откриете и кой е убил татко.
	— Значи смяташ, че е един и същ човек? — попита Кинг.
	— Струва ми се твърде невероятно съвпадение, че Джуниър бе обвинен, че е извършил обир в дома на родителите ми, а после той и баща ми бяха убити почти по едно и също време.
	— Идеята всъщност беше _моя_ — гордо съобщи Доротея. — И затова съм тук. Снощи дълго мислих. Ами ако някой използва тази верига от престъпления, за да прикрие убийствата на Боби и Джуниър? И ако е така, причината трябва да се крие в откраднатото.
	— Ние също обмисляме този вариант — призна Кинг.
	— Видя ли! — възкликна Доротея и посочи мъжа си с пръст. — Казвах ти 1.
	— Добре, Доротея, добре — махна с ръка Еди. — Значи смяташ, че е възможно, Шон?
	— Всичко е възможно — отвърна уклончиво Кинг. — Майка ти ще си бъде ли у дома днес?
	— Да, но погребението е утре. Ще дойдат много хора.
	— Тогава ще поговорим с нея по-късно. По кое време е погребалната служба?
	— В два следобед. Поклонението ще бъде в Христовата църква, а погребението в Кензингтън. Поканени сте, разбира се.
	Доротея се приведе напред.
	— Имате ли вече следи, подозирате ли някого?
	— Това е текущо разследване, Доротея — отвърна Кинг. — Не можем да коментираме.
	— Просто си мислех, че ако ние ви помогнем, и вие ще споделите нещо — изтърси тя.
	— Съжалявам, не е прието. Но след като си тук, искам да ти задам един въпрос. Посещавала ли си Боби през деня, когато беше убит?
	Доротея го изгледа с недоумение.
	— Да. И какво от това?
	— С каква цел го посети?
	— Той ми беше свекър. Исках да видя как е. Не ми е за пръв път, а бях там много преди убийството.
	— А вечерта замина за Ричмънд. По кое време пристигна там?
	— Не помня. Беше късно. Веднага си легнах.
	— В кой хотел?
	— „Джефърсън“. Винаги отсядам там.
	— Не се съмнявам. И съм сигурен, че оттам ще ни кажат точно кога си пристигнала.
	— Накъде биеш, по дяволите? Дойдох да ви помогна, не да ме разпитвате.
	— А аз се мъча да помогна _на теб._ Ако по време на убийството си била в хотел на сто и петдесет километра оттук, значи имаш желязно алиби. Сигурен съм, че от ФБР вече са го проверили.
	Доротея гледа Кинг още няколко секунди, после скочи и бързо излезе. Еди благодари на двамата и изтича след нея. През прозореца Кинг и Мишел ги видяха как вървят към колите си.
	— Не вярваш да е била в онзи хотел в десет вечерта, нали? — попита Мишел.
	— Смятам, че не иска съпругът й да знае къде е била. И съм сигурен, че Бейли вече знае отговора, но не си е направил труда да сподели с нас. А твърдението й, че и друг път била ходила при Боби, е чиста лъжа. Проверих в болницата.
	Мишел гледаше как Еди се качва в колата си.
	— Чудя се как свястно момче като него се е вързало с такава вещица.
	Кинг я погледна и се усмихна.
	— Да не си се разнежила за Еди Батъл?
	Лицето на Мишел пламна.
	— Недей да говориш глупости, Шон.
	— Имаш ли нещо планирано за утре следобед?
	— Може да направя един крос.
	— Отменя се. Отиваме на погребение.
	— Защо?
	— Заради слабо известния факт, че убийците много често посещават погребенията на жертвите си.
	— Тогава защо не отидохме и на другите?
	— Всъщност не е имало други. Очевидно родителите на Ронда Тайлър не пожелаха да си правят труда и тя бе погребана на общински терен край гробището в Линчбърг. Аз бях там. Освен мен присъстваха само гробарите.
	— Изненадана съм, че не е отишъл никой от, „Афродизиак“. Да речем, Пам.
	— Мисля, че те просто искат да забравят за станалото.
	— С други думи, крият глави в пясъка.
	— А Стив Кани бе кремиран без църковна служба.
	— Малко необичайно за една футболна звезда.
	— Баща му беше на друго мнение.
	— Ами Пембрук? — попита Мишел.
	— Родителите й бяха толкова притеснени от онова, което е вършила с Кани, че я погребаха тайно някъде извън областта.
	— Хинсън?
	— Роднините отнесоха тленните й останки в Ню Йорк, където е родена.
	— А какво мислиш за посещението на Еди и Доротея? — попита тя.
	— За Еди разбирам. Сигурно го праща майка му. Послушният и верен син е идеален инструмент за нея. Присъствието на Доротея беше далеч по-интересно. Тя твърдеше, че идвала да сподели теорията си за убиеца. Всъщност съм изненадан, че изобщо е мислила за това. Според мен дойде най-вече за да изкопчи сведения.
	— Може би просто крои планове как да докопа по-голям дял от наследството. Не че се нуждае.
	— Може и да се нуждае.
	— Как така? Та тя е кралицата на местната търговия с недвижими имоти.
	— Доротея се е замесила в някакви съмнителни сделки с недвижими имоти, които неотдавна се провалили.
	— Проверил ли си?
	— Беше ми омръзнало само Чип Бейли да се забавлява.
	— И не си му казал?
	— Той е от ФБР, може и сам да узнае.
	— Значи Доротея се нуждае от пари и за целта се мъчи да спечели благоволението на Реми?
	— Възможно е. — Кинг погледна часовника си. — За след около час съм уредил разговори с родителите на Роджър Кани и Пембрук. Като приключим с тях, сигурно ще отидеш да пазаруваш.
	— Да пазарувам ли? От къде на къде?
	Той я огледа от глава до пети.
	— Не върви да отидеш на погребение по джинси и яке от тайните служби.


	45

	Силвия Диас броеше хапчета. Преброи ги веднъж, после още веднъж. Прегледа рецептите си от последните три седмици и сравни бройката с инвентарния списък на аптеката за същия период. Накрая седна на компютъра и провери какво е записано там. Количествата съвпадаха с тези от аптеката, но не и с изписаните рецепти. Силвия вярваше на рецептите. Очевидно липсваха лекарства. Тя повика управителката и дълго разговаря с нея. Двете заедно прегледаха списъците. След това поговори със сестрата, която попълваше рецептите. Когато приключи и този разговор, Силвия беше убедена, че знае къде е проблемът.
	Колебаеше се как да постъпи. Не разполагаше с преки наблюдения, а само голямо количество косвени доказателства. Зачуди се кога може да е извършена кражбата. Имаше начин да провери. В края на работния ден външната врата на моргата и нейния медицински кабинет се включваше на система за влизане с електронни карти. Записите щяха да й разкрият кой е влизал и точно кога. Тя се обади на охранителната компания, съобщи личния си код и зададе въпроса. Отговориха й, че през последния месец освен нея в извънработно време е влизал само един човек — Кайл Монтгомъри. Нещо повече, последното му нощно посещение бе станало около десет часа вечерта в нощта, когато убиха Боби Батъл.
	Майката на Джанис Пембрук се оказа по-стара, отколкото очакваше Кинг. Както обясни мисис Пембрук, Джанис била най-малката от осемте й деца. Родила я на четирийсет и една. Тя и вторият й съпруг, който не беше бащата на Джанис, живееха в порутена едноетажна тухлена къща в занемарен квартал. Всичките други деца освен Джанис вече ги бяха напуснали. Вторият съпруг беше нисък и шкембест мъж с кисела физиономия, незапалена цигара зад ухото и бира в ръка още преди девет сутринта. Явно не ходеше рано на работа, ако изобщо работеше. Той се усмихна похотливо на Мишел и не я изпусна от поглед, след като се настаниха в разхвърляния хол. Майката на Джанис беше дребничка и изглеждаше безкрайно изтощена — съвсем разбираемо за жена, която е отгледала осем деца и току-що е загубила по ужасен начин едно от тях. По ръцете и лицето й се тъмнееха няколко синини.
	— Паднах по стълбите — обясни тя, когато я попитаха.
	Говореше колебливо за покойната си дъщеря и от време на време бършеше очите си с кърпичка. Дори не знаела, че Джанис се среща със Стив Кани, каза им тя.
	— Не бяха от една черга — грубо подметна доведеният баща. — Хойкаше, малката кучка, и си изпати накрая. Сигурно си е правила сметката да забременее и така да върже богаташко хлапе като Кани. Казвах й, че е боклук, а боклук при боклук отива. Е, сама си го докара.
	И той изгледа победоносно Кинг.
	За изненада на двамата майката не скочи да защитава покойната си дъщеря и Кинг стигна до извода, че причината са синините по лицето и ръцете й.
	Доколкото знаеха родителите, Джанис не бе имала врагове и не се сещаха защо някой би искал да я убие. Същото бяха разказали на полицията и после на ФБР.
	— И се надявам, че го разправяме за последен път, по дяволите — заяви вторият баща. — Сама си е виновна, че стигна дотам, проклетницата. Нямам време да седя и да ви повтарям едно и също.
	— О, нима ви пречим да свършите нещо важно? — попита Мишел. — Например да си отворите още една бира?
	Той запали цигарата, пусна облаче дим и се ухили насреща й.
	— Допада ми твоят стил, драга.
	— Между другото, къде бяхте _вие_ в нощта, когато я убиха? — попита Мишел, която явно едва се удържаше да не скочи с юмруци върху него.
	Усмивката му изчезна.
	— Туй пък какво означава, дявол да го вземе?
	— Означава, че искам да знам къде сте били, когато са убили заварената ви дъщеря.
	— Вече казах на ченгетата.
	— Е, и ние сме ченгета. Тъй че просто ще се наложи да го повторите.
	— Бях с приятели.
	— Тези приятели имат ли имена и адреси?
	Имаха и Мишел записа всичко с пълни подробности, докато шишкавият мъж нервно я гледаше в ръцете.
	— Нямам нищо общо с туй, че я убиха — заяви разпалено той, докато ги изпращаше.
	— Тогава няма за какво да се тревожите — отговори Мишел.
	— Адски си права, малката, няма за какво.
	Мишел се завъртя.
	— Името ми е заместник — шериф Максуел. И ако случайно не знаеш, законът забранява да биеш жена си.
	Той изсумтя.
	— Нямам представа какви ги дрънкаш.
	— Струва ми се, че тя може да е на друго мнение — каза Мишел и кимна към мисис Пембрук, която се спотайваше вътре и надничаше иззад завесите.
	Онзи се разсмя.
	— Тая няма да я бъде. Аз съм си господар в къщата. Защо не наминеш някой път да ти го докажа, сладурче?
	Мишел настръхна цялата.
	— Недей, Мишел — намеси се Кинг, който я наблюдаваше. — Не си цапай ръцете.
	— Майната ти, Шон.
	Тя пристъпи до дебелака и заговори с тих, но съвсем ясен глас:
	— Слушай, жалък, дребен тъпак, в днешно време вече не е задължително тя лично да подаде жалба. Може и щатът да се заеме. Тъй че когато дойда пак — а аз ще дойда, — ако има и най-дребната синина по нея — само едничка, — ще ти пъхна мизерния задник зад решетките. Но преди това ще те бия _до припадък._
	Цигарата падна от устата му.
	— Не можеш да го направиш, ти си ченге.
	— Ще кажа, че си паднал по стълбите.
	Онзи се озърна към Кинг и възкликна:
	— Ама тя ме заплаши.
	— Не съм чул никаква заплаха — каза Кинг.
	— Значи тъй, а? Е, мен пък не ме е страх от кльощава кучка като теб.
	На двора имаше висок дървен стълб със закачен на него старомоден фенер. Мишел пристъпи и с един страничен удар на десния си крак строши стълба точно по средата.
	Дебелакът зяпна пред тази красноречива демонстрация, а бирата му се търкулна на пода до цигарата.
	— Аз ще те посетя, _сладурче_ — каза Мишел и тръгна към колата.
	Кинг се наведе, вдигна парче от строшения стълб и подхвърли към слисания домакин:
	— Дявол да го вземе, представяш ли си, ако беше нечий гръбнак?
	Подаде му четирийсет долара за поправка и се отдалечи.
	Когато седнаха в колата, Кинг каза:
	— Той май наистина се подмокри.
	— Ще спя по-спокойно, ако знам, че сън не го хваща.
	— Значи „майната ти, Шон“? — подхвърли обидено той.
	— Извинявай, бях раздразнена. Но не може вечно да постъпваш по християнски.
	— Честно казано, гордея се с теб.
	— Да, бе. Колкото и да го заплашвам, нищо няма да постигна. С такъв тип не се знае накъде ще избие. Навярно трябваше да си държа езика зад зъбите.
	— Но ще дойдеш да я провериш, нали?
	— И още как.
	— Обади ми се, когато решиш да идваш.
	— Защо, за да ме разубедиш ли?
	— Не, за да държа онзи негодник, докато ти го пердашиш.


	46

	Той беше проследил Кинг и Мишел до дома на семейство Пембрук, а сега ги следваше през града на път към къщата на Роджър Кани. Днес не караше синия фолксваген, а стар пикап. Омачкана каубойска шапка с петна от пот, тъмни очила и саморъчно изработени изкуствени мустаци и брада успешно прикриваха физиономията му. Двамата детективи започваха да се превръщат в сериозна заплаха и той се колебаеше как да постъпи с тях. Пембрук едва ли щеше да ги насочи по вярна следа, както и смъртта на Даян Хинсън. Само по себе си убийството на Ронда Тайлър също водеше в задънена улица. С Кани обаче нещата стояха другояче. Момчето представляваше ключ, който можеше да събори цялата му къщичка от карти.
	Вече нямаше време да убие Роджър Кани, а и това би породило нови въпроси защо е трябвало да умре футболната звезда на гимназията. Не му оставаше друго, освен да позволи разговорът да се състои, сетне да анализира получената информация и да вземе необходимите мерки. За щастие предвидливо бе скрил микрофони в дома на Кани, преди да убие момчето. Тактика, всичко опираше до тактика.
	Той разтри гърба си, където бе ударен при боя с Джуниър Дийвър. Не можеше да си позволи друга подобна схватка. Беше видял как Мишел Максуел прекърши стълба с един сякаш небрежен ритник. Опасна жена. А Кинг бе още по-опасен, макар и посвоему. Всъщност единствено от него се страхуваше истински. Може би щеше да се наложи да направи нещо по въпроса. А после навярно трябваше да убие и Максуел. Не желаеше жената да го подгони, търсейки отмъщение за смъртта на партньора си.
	Когато колата пред него зави по дългата алея към голяма тухлена къща в колониален стил, той отби в един страничен път, спря пикапа и надяна слушалките, които досега криеше под шапката си. Завъртя копчето за настройка на приемника, намери нужната честота на скрития предавател в дома на Кани, облегна се и зачака да почне представлението.


	47

	С какво се занимава Роджър Кани? — попита Мишел, докато оглеждаше внушителната къща. Преди малко икономката ги бе въвела и бе отишла да повика работодателя си.
	— Не знам, но каквото и да е, явно го върши добре — отвърна Кинг.
	— От какво е починала съпругата му?
	— И това не знам. Не съм техен приятел.
	Мишел продължи да се оглежда.
	— Знаеш ли какво не виждам?
	Кинг кимна.
	— Няма семейни фотографии.
	— Предположения?
	— Или са свалени наскоро поради прекомерната скръб на бащата, или никога не ги е имало.
	— Прекомерна скръб ли? Та той тихомълком погреба единствения си син.
	— Всеки проявява чувствата си посвоему, Мишел. Някои хора например трошат дървени стълбове, когато са ядосани.
	След минута в хола се появи Роджър — висок, масивен мъж с провиснали рамене и унесено, скръбно изражение на лицето. Той им направи знак да седнат на канапето и се настани срещу тях. Когато заговори, не ги погледна, а зарея взор към гредите на тавана.
	— Не разбирам защо е необходим нов разговор — заяви той.
	— Знам, че е ужасно тежък момент — започна Кинг.
	— Да, да, хайде да свършваме по-скоро — прекъсна го Кани.
	Зададоха стандартните въпроси, на които Кани отвърна крайно неохотно с по няколко думи. Раздразнен, Кинг попита:
	— Значи не знаете да е имал врагове в училище? И не ви е споменавал нищо такова?
	— Стив беше много популярен. Всички го обичаха. Никому не е причинил зло.
	Думите бяха изречени не с тона на горд баща, а по-скоро с присмех.
	Кинг и Мишел се спогледаха озадачено.
	— Споменавал ли е някога, че се среща с Джанис Пембрук? — попита Мишел.
	— Стив не споделяше с мен. Ако момчето се е чукало с някаква уличница, негова работа. На седемнайсет години хормоните кипят. Но ако някое момиче беше забременяло от него, бих се разстроил не на шега.
	— Преди колко време почина съпругата ви? — попита Мишел.
	Погледът на Кани се спусна от тавана към нея.
	— Нима има значение?
	— Просто съм любопитна.
	— Е, ограничавайте любопитството си в рамките на необходимото.
	— Добре, спомняте ли си Стив да ви е казвал или случайно да сте го чули да казва, или дори някой от неговите приятели да е споменавал нещо, което да хвърли светлина върху убийството?
	— Вижте, вече ви казах, че с него не бяхме близки приятели. Живеехме в една къща, това е.
	— Имаше ли причина да не дружите със сина си? — попита Кинг.
	— И двамата си имахме причини, но те не са свързани със смъртта му.
	— Извинявайте, но това ще решим ние. Отговорете, ако обичате.
	— Извинявайте, но предпочитам да се въздържа — отвърна язвително Кани.
	— Е, ваша воля. Нека повторим каквото казахте досега. Между вас и сина ви са съществували открито враждебни отношения. Навярно сте били разстроен, че се среща с някаква уличница, както я нарекохте, и ви е измъчвала тревога, че по някое време ще се наложи да плащате за дете. А после Стив и онази „уличница“ биват застреляни. Случайно да притежавате пушка, сър?
	Кани скочи и в бледото му лице изведнъж нахлу кръв.
	— Какво намеквате, дявол да ви вземе? Как смеете! Вие изопачавате думите ми.
	Кинг не трепна.
	— Не. Просто излагам нещата така, както би ги формулирал всеки опитен прокурор. Казаното дотук ви превръща в заподозрян за смъртта на вашия син. Сигурен съм, че са ви питали къде бяхте по време на убийството. Ще ви помоля да повторите и пред нас.
	— Бях си у дома. Спях.
	— Сам?
	— Да!
	— Значи нямате алиби — отбеляза Кинг и погледна Мишел. — Е, да вървим да докладваме. Поне открихме нова линия за разследване, с която да се заеме ФБР. — Той отново се завъртя към Кани. — Сигурен съм, че от Бюрото ще ви се обадят. Моля, не планирайте пътувания извън града в близко време.
	Понечи да се надигне, но отново пребледнелият Кани го спря.
	— Чакайте малко, само малко, по дяволите. Нямам нищо общо с убийството на Стив.
	— При цялото ми уважение, мистър Кани, досега не съм срещал убиец, който да твърди обратното — отвърна Кинг.
	Под въпросителния поглед на Кинг високият мъж свиваше и разпускаше юмруци. Накрая отново седна. След минута мълчание, през която сякаш търсеше най-подходящите думи, той каза:
	— Стив беше син изцяло на майка си. Обожаваше я, прекланяше се пред нея. Когато тя почина, обвини мен.
	— Не си спомням от какво точно почина — каза Кинг.
	Домакинът нервно потри длани.
	— Умря при автомобилна злополука преди повече от три години. Колата й изхвръкна от пътя и падна в дълбоко дере. Загинала е на място.
	— Как може синът ви да обвинява вас? — заинтересува се Мишел.
	— Откъде да знам, по дяволите? — изрева изведнъж Кани, после се успокои също тъй бързо. — Съжалявам. Както сами разбирате, много ми е трудно. — Тримата помълчаха. — Било е… по всичко личи, че е станало под влиянието на алкохола — изрече най-сетне Кани със съвсем тих глас.
	— Съпругата ви е била пияна по време на катастрофата?
	— Така изглежда. Беше изненадващо, защото тя никога не е пила сериозно.
	— И бракът ви беше щастлив? — попита Мишел.
	— Брак като брак — отговори сдържано Кани.
	— В смисъл? — настоя Мишел.
	— В смисъл, че имаше и добри, и лоши времена.
	В този момент на вратата се появи икономката и каза на Кани, че го търсят по телефона. Той се извини и излезе.
	Мишел се обърна към партньора си.
	— Смяташ ли, че има нещо общо със смъртта на жена си?
	— Не е изключено.
	— Той определено крие нещо. А дали не е убил сина си?
	— „Син“. Интересна дума.
	Тя го изгледа с недоумение.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Това, че Кани нито веднъж не го нарече свой син. Само Стив.
	— Вярно. Не е изключено да има съвсем просто обяснение. Стив е бил почти мъж, а отношенията им са били обтегнати.
	— Не. Смятам, че може би той сам ни даде отговора.
	— Добре, Шон. Говори.
	— Той обясняваше защо отношенията им се влошили. Каза, че Стив го обвинявал за смъртта на майка си.
	— И какво?
	— Точно преди това каза… — Кинг извади бележника си и зачете: „Стив беше син изцяло на майка си.“
	— Да, в смисъл, че я е предпочитал пред баща си.
	— Или, ако го вземем по-буквално, че тя е била негова майка…
	Кинг млъкна и се втренчи в Мишел. Тя изведнъж проумя.
	— А Роджър Кани не е бил негов баща.

	* * *

	Навън двигателят на пикапа заработи. Мъжът беше чул каквото му трябваше. Време бе да пристъпи към действие. Но първо трябваше да подготви почвата.


	48

	Кайл Монтгомъри все още не бе получил отговор на писмото си. Преди известно време беше наел пощенска кутия, която посочи като адрес за отговор. Изпрати писмото анонимно, разбира се. Текстът прикриваше — много хитроумно според него — факта, че всъщност не знаеше почти нищо. Разчиташе на нечистата съвест на получателя, за да изкопчи нещо важно, което за него означаваше нещо с материална стойност. И все пак започваше да се чуди дали не е сбъркал. Е, и така да беше, нямаше страшно. Поне според него.
	Сега пътуваше към „Афродизиак“ с поредната доставка за своята „клиентка“. Не му се наложи да тегли наново от аптеката, защото предния път съобразително бе взел по-големи количества. Нямаше смисъл да рискува излишно.
	Спря на препълнения паркинг и влезе вътре. Не забеляза как зад него спря друга кола. Унесен в мисли за идващото богатство, Кайл изобщо не бе усетил, че го следят още от жилището му.
	По навик спря за няколко минути да погледа танцьорките на пилона. Една от тях особено му допадаше — не че би имал някакъв шанс с нея. Не беше хубавец и което бе по-важно, не разполагаше с такива пари, каквито искаха момичетата за по-специални услуги.
	Качи се горе и тъкмо се канеше да мине зад червената завеса, когато до него изникна някаква жена. Изглеждаше изтощена и едва се държеше на крака.
	— Къде отиваш? — попита тя.
	— Имам среща — нервно отвърна той. — Чакат ме.
	— Тъй ли? — изфъфли жената. Очевидно беше пияна. — А имаш ли някакъв документ?
	— Документ? Че защо? Нито пия, нито зяпам момичетата. И приличам ли на малолетен? Или не си забелязала прошарените косми в брадичката ми?
	— Недей да се правиш на хитър, че моментално те изригвам оттук.
	— Вижте, госпожо, има ли някакъв проблем? — попита Кайл с по-любезен тон. — Идвал съм тук и преди — добави той.
	— Знам, виждала съм те — каза жената.
	— Често ли идвате? — нервно попита Кайл. Изведнъж бе осъзнал, че не е много добре да си спечели репутацията на постоянен посетител.
	— Всеки ден — отвърна Лулу Оксли. Тя махна с ръка към червената завеса. — Хайде, изчезвай, хитрецо.
	И Лулу се затътри надолу по стъпалата, докато Кайл се шмугна зад завесата.
	Той почука на същата врата и чу познатия отговор. Влезе. Жената лежеше, завита с одеяло. В стаята беше толкова тъмно, че едва успя да види дори това.
	Кайл размаха найлоновата торбичка.
	— Заповядай.
	Жената метна нещо към него. Той протегна ръка, но пропусна и предметът падна на пода. Вдигна го. Десет навити банкноти по сто долара, пристегнати с ластиче. Остави пликчето на масата, спря там и нервно се вгледа в непознатата. След като минаха няколко секунди, без тя да каже нещо, Кайл понечи да си тръгне. Спря, когато чу как пружините на леглото изскърцаха и в стаята просветля. Присвил очи, той се озърна и я видя да се задава към него. Беше с шала и тъмните очила, а одеялото бе омотано около нея. Когато се приближи, той видя, че е боса и с голи рамене.
	На крачка от него тя пусна одеялото. Носеше черен дантелен колан, черни чорапи и сутиен, нищо повече. Кайл се задъха и усети как се напряга до последното мускулче. Тялото й беше поразително, с плосък корем, заоблени бедра и едри гърди, напиращи изпод тънката черна материя. Обзе го желание да смъкне и малкото, което закриваше тази великолепна фигура.
	Сякаш усетила прозрачните му мисли, жената посегна назад, разкопча кукичките и сутиенът падна. Гърдите й изхвръкнаха на свобода.
	Кайл изстена и една не се свлече на колене. Без съмнение това бе най-великата вечер в неговия живот.
	Жената посегна, сякаш за да го докосне, но вместо това само взе пликчето, вдигна одеялото и отново се омота в него.
	Кайл пристъпи напред.
	— Недей, скъпа — каза той с най-тарикатския тон, на който бе способен. — Само ще пречи.
	Не бе и мечтал да притежава подобна жена. Хиляда долара, а отгоре на всичко безплатно чукане. Има ли нещо по-хубаво? Протегна ръце да я прегърне, но тя го отблъсна с изненадваща сила.
	Когато тя се разсмя, лицето му пламна.
	Жената се върна назад, пусна пак одеялото, просна се върху леглото и се протегна като котка. Сетне застана на четири крака, посегна и остави пликчето на нощното шкафче. Жестът бе преднамерено ленив и му даде възможност да я огледа в гръб. Обзе го непоносима възбуда.
	Непознатата се търкулна, вдигна крака във въздуха, после, без да бърза, свали чорапите един по един, смачка ги и ги захвърли по него. Посочи го с пръст и пак се разсмя. Кайл усети, че кръвното му скача нагоре, докато други части от тялото спадат.
	— Мажа кучка!
	Най-сетне фантазията му щеше да се осъществи и същевременно щеше да й даде добър урок. Той се хвърли напред, но веднага застина на място, когато пистолетът се завъртя към него. Навярно досега го бе крила под чаршафите.
	— Вън.
	За пръв път непознатата говореше с нормален тон. Кайл не разпозна гласа. Но и не се замисли. Бе приковал поглед в пистолета, който се местеше нагоре — надолу, сочейки ту главата, ту слабините му.
	Започна да отстъпва, вдигнал ръце пред себе си, сякаш искаше да спре куршума.
	— Ей, по-кротко. Отивам си.
	— Веднага — изрече тя по-високо.
	Омота се в одеялото и застана пред него, стискайки пистолета с две ръце. По всичко личеше, че умее да борави с оръжие.
	Той вдигна ръце още по-високо.
	— Махам се. Махам се! По дяволите!
	Обърна се към вратата.
	— Остави парите на масата — каза тя.
	Кайл бавно се завъртя към нея.
	— Моля?
	Жената посочи с пистолета.
	— Парите. На масата.
	— Донесох каквото искаше. Това струва пари.
	Вместо отговор непознатата отново пусна одеялото и плъзна длан по извивките на полуголото си тяло.
	— Това също — твърдо изрече тя. — Хубаво гледай, момченце, сега ти е за последен път.
	Той настръхна от оскърблението.
	— Хиляда долара! За какво? За някаква си скапана голотия? И да те бях изчукал, пак нямаше да платя толкова.
	— Всички пари на света не биха ти стигнали само да ме докоснеш — грубо отвърна тя.
	— Тъй ли? Леле, колко си била недосегаема. Друсана ексхибиционистка от стаичка в клуб за стриптийз. И отгоре на всичко се криеш зад тоя шал и тъмните очила. Вириш си голия задник пред мен, а после не пускаш. За каква се мислиш, по дяволите? А?
	— Отегчаваш ме. Вън.
	— Знаеш ли какво? Не вярвам да стреляш при толкова хора наоколо.
	Той я изгледа победоносно. Изражението обаче не трая дълго.
	Жената почука с пръст по цилиндъра, завинтен за цевта на пистолета, и каза:
	— Това е заглушител. Прави гърмежа съвсем тих. — Тя отново се прицели в слабините му. — Искаш ли да ти демонстрирам набързо?
	— Не — изкрещя той и отскочи назад. — Не.
	Хвърли парите на масата, завъртя се, изскочи от стаята и затръшна вратата.
	Жената заключи, върна се на леглото и глътна няколко хапчета. След броени минути стенеше на пода, отново обзета от щастие.
	В коридора Силвия отскочи настрани само миг преди Кайл да изхвръкне навън. Бе чула всичко. Втурна се подир него и излезе тъкмо навреме, за да види как джипът му потегля с бясна скорост от паркинга. Силвия свали шапката и разпусна косата си. Подозренията й се потвърждаваха. Кайл крадеше лекарства и после ги продаваше на жената от стаята. Силвия реши да изчака на паркинга, за да види дали непознатата ще излезе.
	Минаха часове. Утрото наближаваше и Силвия бе видяла стотици хора, предимно мъже, да напускат сградата. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато излезе още някой. Този път беше жена с шал около главата и тъмни очила въпреки непрогледния мрак. Едва се държеше на крака, но седна в една кола, паркирана близо до задния изход, и потегли. Силвия не я последва, защото жената би я забелязала. Тя обаче беше видяла добре колата. Качи се в своята и подкара към къщи. Някои въпроси бяха получили отговор тази вечер, но на тяхно място идваха нови, още по-тревожни.


	49

	Денят за погребението на Робърт Е. Лий Батъл започна с ясно небе, което скоро се заоблачи. Когато шествието наближи гробището, вече ръмеше топъл дъждец. Траурното множество насяда около пресния гроб под огромна бяла шатра.
	Кинг оглеждаше редица познати лица; мяркаха се и непознати. Разправяха, че областните летища в Шарлотсвил и Линчбърг били претъпкани с частните самолети на семейни приятели, дошли да поднесат последна почит. А мнозина присъстващи навярно идваха просто от нездраво любопитство.
	Мишел седеше до Кинг. Невероятно, но факт — беше облякла рокля! Кинг благоразумно се въздържа от коментар. Ръката все още го болеше от последното му остроумие.
	Най-отпред седеше опечаленото семейство — Еди и Савана от двете страни на майка си. Чип Бейли беше до Еди. Доротея седеше в края на реда с ръце в скута. Мейсън стоеше отстрани и гледаше гъстия воал, закриващ лицето на Реми. _Верен слуга докрай_, помисли си Кинг.
	От другата страна на Кинг седеше Хари Карик. Беше облечен спретнато както винаги и косата му изглеждаше още по-бяла на фона на черния костюм. Преди да седне, той набързо целуна Мишел по бузата и енергично стисна ръката на Кинг.
	— Голяма навалица — прошепна му Кинг. Мишел се приведе да чуе какво ще си кажат.
	— Боби и Реми имаха много приятели и делови съдружници. Ако махнем любопитните посетители и онези, които са дошли да злорадстват, остава извънредно подбрана публика.
	— Предполагам, че случаят с Джуниър Дийвър е приключен.
	— На практика да — отвърна Карик. — Не можеш да преследваш мъртвец за кражба. Къде е смисълът?
	— На практика да, само че… — проточи Кинг, гледайки втренчено приятеля си.
	— Само че ако съм бил прав да вярвам в невинността на Джуниър, все още бих искал да хвана крадеца.
	— Искаш да продължим разследването?
	— Да, Шон. Трябва да мисля за неговото семейство. Защо децата му да растат с мисълта, че баща им е бил крадец, ако не е вярно?
	— Всъщност и ние имаме мотив да продължим.
	— Да, разбирам, след като знам как беше убит Джуниър.
	— Именно. Какво ще правиш след погребението?
	— Поканен съм в дома на семейството — отговори Хари.
	— Ние също. Може би ще намерим някое спокойно ъгълче, за да обсъдим тактиката си.
	— Чакам с нетърпение.
	Тримата се облегнаха назад и заслушаха как свещеникът започва своето слово за покойника, възкресението и вечния живот. Неспирният дъжд правеше мрачния следобед още по-потискащ.
	Когато дългата проповед най-сетне приключи, свещеникът мина напред да утеши семейството. Кинг откъсна очи от групата край гроба и започна да оглежда терена сектор по сектор. Същият подход бе използвал като телохранител в тайните служби. Тогава търсеше потенциални убийци; сега търсеше човек, който вече е извършил убийство.
	Забеляза я, когато се появи иззад полегатата могилка отдясно.
	Лулу Оксли беше облечена изцяло в черно, но за разлика от Реми Батъл не носеше воал. После Кинг изведнъж се сети: днес бе и погребението на Джуниър. А в околностите имаше само едно гробище. Докато Лулу вървеше към тях, зад нея се появиха Присила Оксли и трите деца на Джуниър.
	— По дяволите — прошепна Кинг на Хари и Мишел.
	Мишел вече ги бе забелязала. Хари разбра какво става едва когато Кинг му посочи натам.
	Адвокатът отметна глава и възкликна:
	— Мили боже!
	Лулу се обърна и направи на децата и майка си знак да спрат. Те мигновено се подчиниха, после Лулу продължи напред. Кинг, Мишел и Хари се изправиха едновременно, за да я задържат. Други от тълпата също я бяха забелязали, защото гласовете наоколо се засилиха.
	Когато я пресрещнаха на десет — петнайсет метра от семейство Батъл, Кинг се опита да я спре:
	— Лулу, недей да вършиш глупости.
	— Пръждосвай се от пътя ми! — каза Лулу и Кинг разбра по гласа й, че е пила.
	Хари я хвана за ръката.
	— Лулу, чуй ме. Чуй какво ще ти кажа!
	— Защо да те слушам, по дяволите? Веднъж те послушах и Джуниър е мъртъв!
	Кинг имаше чувството, че е готова всеки момент да припадне или да извади пистолет и да почне да стреля напосоки.
	— Нищо добро няма да излезе от идването ти — продължаваше Хари. — Нищо добро. Мисис Батъл също скърби.
	— Дано да гори в ада заради онова, което направи!
	Тя се опита да изтръгне ръката си, но той някак успя да я удържи. Гласът му звучеше отмерено и спокойно.
	— Няма и помен от доказателство тя да е свързана със смъртта на Джуниър. Всъщност всичко сочи, че той е станал жертва на същия, който уби останалите, включително и Боби Батъл. Един и същ човек е убил съпрузите _и на двете ви._
	— Знам ли, тогава може да е поръчала убийството на мъжа си. Така или иначе, тя заплашваше Джуниър и сега той е мъртъв.
	Кинг се озърна. Реми Батъл бе вдигнала воала си и ги гледаше втренчено. Сетне се сбъднаха най-големите му опасения. Реми пристъпи до Мейсън, каза му нещо, посочи ги и тръгна към тях, като се пазеше с чадър от дъжда.
	— Добре се подредихме… — промърмори тихичко Кинг.
	Тълпата застина в очакване на катастрофалния сблъсък между вдовиците.
	Реми бързо стигна до тях с дълги, отмерени крачки. Кинг веднага прегради пътя й към Лулу.
	— Махай се, Шон. Това не е твоя работа.
	Никога не я бе чувал да говори с тъй подчертан южняшки акцент. По всичко личеше, че няма да търпи възражения, и Кинг неохотно се подчини.
	Хари бе следващата преграда, но свирепото изражение на Реми накара и него да се отдръпне. Навярно усещайки, че ще е безсмислено, Мишел дори не се опита да я спре.
	Сега Реми стоеше лице в лице с Лулу, която едва се държеше на крака, а сълзите се стичаха по лицето й, изкривено в гримаса на ненавист.
	Без да поглежда останалите, Реми каза:
	— Искам да поговоря насаме с мисис Оксли. Имаме да обсъдим неща, които трябва да си останат между нас.
	— Нямам какво да… — започна Лулу.
	Реми вдигна ръка, но Кинг, който не виждаше лицето й, предположи, че по-скоро нейното изражение накара неукротимата Лулу да прекъсне тирадата си.
	— Моля те, нека да поговорим — каза Реми малко по-спокойно.
	Тримата бавно се отдалечиха. Кинг остана наблизо, готов да скочи, ако двете жени се хванат гуша за гуша.
	Реми веднага сграбчи здраво ръката на Лулу. Отначало тя се възпротиви, но Реми се наведе към нея и заговори бързо, макар че никой от околните не успя да чуе какво казва. Минаха няколко безкрайни минути и Кинг с изумление видя как лицето на Лулу се успокои. И нещо още по-смайващо — след краткия разговор Лулу посегна и потърси опора от Реми. Двете жени довършиха разговора си и тръгнаха към Кинг.
	— Семейство Оксли ще дойде при нас в къщата — каза Реми. — Но първо трябва да се поклоня пред гроба на Джуниър.
	Докато двете се отдалечаваха, Кинг видя, че Мейсън вече води Присила и децата към семейната лимузина.
	— Вече над седемдесет години съм на този свят, но за пръв път виждам нещо тъй странно и необяснимо — промърмори смаяно Хари.
	Когато дете жени изчезнаха зад могилката, Кинг каза на спътниците си:
	— Стойте тук.
	И той изтича подир жените.
	Край гроба на Джуниър нямаше шатра и във всяко едно отношение церемонията беше далеч по-скромна. Тази разлика обаче не можеше да прикрие простия факт, че и двамата са еднакво мъртви.
	Наоколо нямаше никого освен двамата мъже, чиято задача бе да спуснат в земята грубия дървен ковчег и да го затрупат с два метра пръст. Прикрит зад един голям паметник на майка с дете, Кинг гледаше как Реми говори нещо на гробарите, които кимнаха почтително и се отдръпнаха. Двете жени коленичиха на килима от изкуствена трева пред ковчега и събраха ръце за молитва. Останаха така няколко минути. Когато се изправиха, Реми отиде до ковчега и сложи отгоре една червена роза. Лулу кимна на мъжете, които отново пристъпиха напред, а жените се отдалечиха хванати за ръка.
	Докато минаваха край скривалището му, Кинг се отдръпна назад и ги проследи с поглед как изчезват зад могилката. Гробарите се бяха върнали към паркирания наблизо камион, навярно за да си вземат лопатите. Кинг се запита дали и той да не се поклони пред ковчега на Джуниър. Не познаваше човека много добре, но личеше, че съпругата и децата му го обичат от все сърце; всеки мъж би трябвало да оставя зад себе си подобно наследство. Кинг не бе видял много сълзи на погребението на Боби Батъл въпреки целия му разкош.
	Канеше се да тръгне към множеството, но изведнъж спря и пак се прикри зад статуята. Някой бе излязъл от близката групичка дървета. Човекът бързо тръгна към гроба, като се озърташе нервно. Плахите му движения сякаш излъчваха чувството за вина. Кинг не успя да различи кой е, дори не бе сигурен дали е мъж или жена, тъй като облеклото се състоеше от панталони, яке и ниско нахлупена каубойска шапка.
	Когато фигурата коленичи пред гроба, Кинг се прокрадна напред, за да вижда по-добре. Посетителят свали шапката и сведе глава за молитва. Дългата коса, събрана на опашка, подсказваше че е жена. Но от този ъгъл Кинг не можеше да види лицето. Дали да мине отпред? Но така щеше да се издаде. Той помисли още малко, после пак клекна зад голямата статуя, взе едно камъче, прицели се и го метна към друг голям паметник, разположен на пет-шест метра вдясно от него и по-близо до гроба на Джуниър. Резултатът оправда надеждите му.
	Тракането на камъчето по надгробната плоча накара жената бързо да вдигне глава и Кинг ясно видя лицето й. Сетне тя отново нахлупи шапката и изтича да се скрие между дърветата.
	Кинг нямаше причина да я последва. Вече знаеше коя е. Но защо Сали Уейнрайт от конюшнята на Батъл идваше да се моли на гроба на Джуниър Дийвър?


	50

	Макар и огромна, къщата на семейство Батъл беше препълнена. На партера имаше дълги маси с ленени покривки, отрупани с храна и напитки. След като напълниха чашите и чиниите си, Хари отведе Кинг и Мишел да обсъдят положението в един кабинет на втория етаж.
	— Не вярвам да ни попречат на разговора — обясни той. — Тук сме далеч от храната, и което е по-важно, от напитките. Както съм открил от опит, на погребение хората ожадняват.
	Кинг погледна античното бюро до една от стените. На него имаше изискани пособия за писане, скъпа гербова хартия с инициалите _РЕБ_, кожено преспапие и няколко старомодни мастилници.
	— Реми е от старата школа, дори и аз не мога да се меря с нея в това отношение — каза Хари, като го видя накъде гледа. — Не вярва нито в електронната поща, нито дори в пишещите машини. И държи да получава отговори в същия стил.
	— Радвам се, че има време да общува по този начин. Сигурно богатите могат да си го позволят — каза Кинг и добави: — Като дойдохме, видях Реми и Лулу да отиват нанякъде.
	— Реми си има лична стая близо до спалнята на третия етаж — отговори Хари. — Много бих искал да кацна там на стената като мушица.
	— Не мога да си представя какво каза Реми на Лулу, та тъй бързо настана мир — отбеляза Мишел. — Същинско чудо. Имам чувството, че съм зърнала Дева Мария.
	Кинг отпи глътка вино и се усмихна одобрително.
	— „Валандро дьо Сен-Емилион“; Реми не се е поскъпила да поднесе от най-доброто. — Той погледна адвоката. — Мога да предложа една догадка за Реми и Лулу. А ти, Хари?
	Хари намести папийонката и приглади косата си, после изпробва виното и бисквитка с раци от чинийката върху коленете си.
	— Смятам, че можем да приемем думите на Мишел съвсем буквално — Реми прекрачи границата и сключи мир.
	— И какво точно означава това? — попита Мишел.
	— Казала е на Лулу, че не вярва Джуниър да е извършил обира и затова няма да води дело за връщане на откраднатото. След като разследването се прекратява поради смъртта на Джуниър, въпросът е официално приключен.
	— Според мен е добавила, че няма нищо общо със смъртта на Джуниър и дълбоко скърби, че и Лулу е загубила своя съпруг — подметна Кинг.
	— Освен това Реми вероятно е предложила да направи вноски за бъдещото образование на децата — добави Хари.
	— А може би и да подпомогне Лулу за довършването на къщата и тъй нататък — каза Кинг. — Тя вече е направила подобно предложение на Джуниър, смятайки, че той стои зад обира. Вероятно се чувства виновна за всички беди, които им причини.
	Мишел ги гледаше слисана.
	— Наистина ли смятате, че е изложила всичко това само за няколко минути на гробището?
	Хари тържествено вдигна чашата си.
	— Реми няма навика да губи време. Може невинаги да взема най-правилните решения, но реши ли да действа, веднага си проличава! Също като една моя позната от детективския занаят.
	Мишел се усмихна на забележката, но веднага стана отново сериозна.
	— И на какво се дължи тази коренна промяна у Реми?
	— Както казахме, тя знае, или поне вярва, че Джуниър е невинен за обира каза Кинг. — Освен това няма начин Джуниър да е убил Боби. Дори да имаше необходимите медицински познания, каквито в действителност не притежаваше, би било твърде трудно да остане незабелязан в болницата. Проверих: той има алиби за времето на убийството.
	— Значи Реми навярно смята, че убийството на нейния съпруг и кражбата на вещи от дома са свързани — каза Мишел. — Ако Джуниър не е извършил едното, няма нищо общо и с другото.
	— Именно — каза Хари. — Което доказва, че са го натопили.
	Кинг се озърна към библиотечните рафтове по стените, после хвърли поглед към следобедния сумрак зад прозореца. Дъждът се засилваше. Едри капки се разбиваха по покривите на колите, паркирани на широката площадка пред къщата.
	— Когато последвах Реми и Лулу до гроба на Джуниър, видях там още една опечалена душа — каза Кинг. — Голяма изненада.
	— Кой беше? — възкликнаха едновременно двамата.
	— Сали Уейнрайт.
	— Онази от конюшнята? — озадачи се Хари.
	Мишел щракна с пръсти.
	— Шон, помниш ли онзи ден, когато за пръв път разговаряхме със Сали? Ти я попита дали познава Джуниър. Тя каза, че го е виждала, но изглеждаше нервна и разтревожена.
	— Точно така — кимна Кинг.
	— Значи отива да отдаде последна почит на човек, когото само е виждала? — промърмори Хари.
	— Ще трябва пак да си поговоря с мис Сали — каза Кинг.
	Хари им кимна да седнат на канапето срещу камината, а самият той застана пред тях.
	— И тъй, изглежда съвсем ясно, че Джуниър е натопен от човек с познания за методите на разследване.
	— В такъв случай какво ще предприемем? — попита Мишел.
	Без да отговаря на въпроса й, Хари погледна старинния си джобен часовник, закачен на златна верижка.
	— Хубава вещ, Хари — каза Мишел.
	— Принадлежал е на прадядо ми. Тъй като нямам син, пазя го за най-големия си племенник. — Адвокатът с обич плъзна пръсти по тежката антика. — В днешния забързан свят е утеха да знаеш, че все още можеш да провериш часа точно както преди сто години. — Той щракна капачето, рязко вдигна очи към тях и се върна към въпроса на Мишел. — Добре. Всички долу трябва да са пийнали по една — две чашки. Затова предлагам да се присъединим към опиянените маси, да наблюдаваме и да слушаме. Не е изключено точно в този момент убиецът да се намира в къщата. Ако не друго, може да се сдобием със сведения, които да сложат край на бъдещите убийства.
	Прекратиха разговора и слязоха на долния етаж.


	51

	Долу ги чакаха няколко странни групички събеседници. На остъклената задна веранда видяха Савана с двете по-малки деца на Оксли. Тя явно ги бе увлякла в някаква игра, която се състоеше в подръпване на ухото и пантомима. По-голямата дъщеря на Оксли стоеше навъсена в ъгъла и наблюдаваше.
	— Гатанки — определи Мишел. — Не подозирах, че Савана е способна да забавлява малки деца.
	— Мисля, че в някои отношения тя е далеч по-млада, отколкото смятат хората — каза Кинг.
	Чип Бейли и Доротея разговаряха тихичко в отсрещния ъгъл на хола. Наблизо Еди изглеждаше увлечен в разговор с Тод Уилямс, който не бе присъствал на погребението, но очевидно не искаше да изпусне и почерпката.
	В това време Реми и Лулу слязоха по стълбището, хванати за ръце. Всички погледи се извърнаха към тях.
	— Защо ли се сещам за Лий и Грант пред Апоматокс? — прошепна Хари.
	Чип Бейли веднага изостави Доротея и тръгна към стълбището да посрещне Реми. Мейсън, който обслужваше гостите, побърза да го последва.
	— Едва погребаха бившия господар на дома, а хищниците вече се събират — отбеляза Хари.
	— И Чип Бейли ли? — изненада се Мишел. — Не бих го допуснала. Според Еди майка му не го харесвала.
	— Да станеш съпруг на невероятно богата жена е сериозен успех — сухо подметна Кинг. — Струва си поне да опиташ да промениш мнението й.
	Реми обаче явно имаше друго наум. Тя стремително мина покрай двамата и се насочи към групичката на Кинг. Когато ги наближи, кимна на Хари.
	— Знам, че с Лулу се познавате, Хари, тъй че ще си спестя представянето.
	При тези думи Кинг сякаш зърна весели искрици в очите й.
	— Радвам се, че _ти също я_ опозна, Реми — отвърна Хари. — И то, струва ми се, в най-добра светлина.
	— Да кажем просто, че се оказахме сродни души. — Реми погледна Лулу и стисна ръката й. — Бях глупава, заслепена и непочтена и заразих Лулу със същото. — Тя погледна спътничката си право в очите. — Не можем да върнем съпрузите си, но обещавам, че докато ме има, ти и хубавите ти деца няма да останете в нищета.
	— Благодаря, мисис Батъл, наистина съм ви благодарна.
	Сега Лулу изглеждаше напълно възстановена от нервната криза.
	— Знам това. И, моля те, нека си говорим на „ти“. — Тя се обърна към Кинг и Мишел. — Надявам се, че напредвате с разследването.
	— Всеки ден — отвърна Кинг.
	Реми го изгледа с любопитство, но премълча.
	— Бихме искали по някое време да поговорим с теб — каза Кинг.
	— Да, Еди ми спомена. Е, няма да избягам.
	— Не позволявай на вестниците да те вкарат в депресия, Реми — каза Кинг.
	— Вестници ли? Ако искам да знам какво ми е, не питам чужди хора, а себе си.
	В този момент Присила Оксли се зададе, крепейки голяма препълнена чиния и чаша вино.
	— Скъпа — заяви тя на Реми, — толкова ти благодаря за всичко. Та аз винаги съм казвала на Лулу, че си светица. Нали си спомняш, мила, онзи ден ти казах, че светът щеше да е много по-хубав, ако имаше повече хора като Реми Батъл.
	— Мамо, моля те… — започна Лулу, но Присила не млъкваше.
	— А ето че сега двете с Лулу станахте приятелки, ти ни доведе в прекрасния си дом и обеща да се погрижиш за децата. Ами че когато _нашият_ клет Джуниър си отиде, не знаех какво ще прави дъщеря ми.
	Едрите й гърди заподскачаха и дрезгавият й глас пресекна дълбоко в гърлото. Великолепно представление, помисли си Кинг.
	— Мамо, имам си работа, и то добра. Децата нямаше да умрат от глад.
	Присила обаче бе твърде разгорещена, за да обръща внимание на възраженията.
	— И сега, като остана да помагам на Лулу, скоро ще завършим новата къща и знам, че с твоя помощ всичко ще бъде наред. — По провисналите бузи бликнаха два реда сълзи. — Като майка на майка мога да ти кажа какво облекчение е това.
	И тя приключи тирадата, като изгълта на един дъх цялата чаша.
	Кинг се отврати от наглото лицемерие, но неволно се възхити от безспорния актьорски талант.
	— Радвам се, че мога да помогна, Присила — отвърна любезно Реми.
	Присила я погледна плахо.
	— Сигурно не помниш, но аз те обслужвах, когато посещаваше курорта „Грийнбрайър“ в Западна Вирджиния.
	— Напротив, Присила, помня те _много_ добре.
	Присила застина.
	— Сериозно? Е, още веднъж ти благодаря.
	Сетне тя изчезна също тъй скоростно, както се бе появила.
	Приближиха се Еди и Бейли.
	— Погребалната служба беше чудесна, Реми — каза Бейли.
	— Отец Кели си върши добре работата — отговори тя. — А и разполагаше с добър материал. Боби беше човек с изключителен живот.
	— В събота отивам да видя едно от представленията на Еди — каза Бейли.
	— Какво ще разигравате? — попита Мишел.
	— Битката при Сидър Крийк близо до Мидълтън — отговори Еди. — Армията на Фил Шеридан от Шенандоа Вали срещу войската на Конфедерацията, водена от Джубал Ърли. Обикновено я провеждаме през октомври, но тази година преместиха датата.
	Той наведе очи, после погледна Мишел. Сякаш се канеше да каже още нещо, но премълча.
	— Джубал не беше ли единственият генерал от Конфедерацията, който не е капитулирал официално? — обади се Хари.
	— Точно така — потвърди Еди. — Накрая станал съдия в Роки Маунт, Вирджиния.
	— Е, поне е избрал почтена професия след войната — каза Хари.
	— Мисля, че в бъдеще двамата с Еди ще се срещаме много по-често — каза Бейли.
	Кинг си помисли, че намекът е очебиен.
	— Ще чакам с нетърпение — отвърна Еди. Изглеждаше искрен.
	_Бива си те да лъжеш, Еди_, помисли си Кинг.
	Реми посегна и докосна ръката на сина си.
	— Как се чувстваш?
	— Просто се надявам на по-добри времена, мамо.
	— Може би двамата с Доротея трябва да заминете някъде, просто да се махнете оттук.
	— Да, може и да го направим — отвърна Еди без ни най-малък признак на интерес.
	Кинг забеляза, че децата на Оксли бяха влезли вътре, когато видяха майка си. Лулу отиде при тях, а Кинг се извини, отскочи до бара за две чаши вино и тръгна към задната веранда да поговори със Савана, докато е сама.
	Младата жена седеше на дивана и гледаше огъня, който пламтеше в камината в другия край.
	— Дълъг ден беше за теб, Савана — тихо каза Кинг.
	Тя трепна, вдигна глава и се усмихна, като видя кой е. Той й подаде едната чаша и седна до нея.
	— Чаша „Шато Палмър“ се отразява чудодейно на настроението. Това е отлично френско вино.
	— „Палмър“ не ми звучи по френски — каза тя, гледайки чашата си, сякаш виждаше вътре някакви изображения.
	— Той е бил английски генерал под командването на Уелингтън, който влязъл в Бордо със своята армия през 1814 година и се заселил там. Закупил имот, който след време станал известен с името Шато Палмър, и почнал да произвежда вино, като по този начин доказал, че не само перото, но и гроздето е по-силно от меча.
	— Не разбирам много от вина — каза тя. — Обикновено предпочитам бърбън и кока — кола.
	— С бърбън и кока — кола не можеш да сбъркаш, но ако се интересуваш от вина, с удоволствие ще ти помогна, макар че можеш да почнеш обучението си още на място. Родителите ти имат винарска изба за десет хиляди бутилки. Когато я видях за пръв път, едва не припаднах от завист. — Той отпи глътка вино и я погледна. Тя продължаваше да се взира в огъня. — Видях те с децата на Оксли.
	— Те са мили хлапета — каза тя тихо, опипвайки перлената си огърлица. — Малката Мери Маргарет плачеше, когато дойде. Много страда за баща си, горкичката. Доведох ги тук. Мама и мисис Оксли искаха да си поговорят.
	— Стори ми се, че между тях всичко е изгладено.
	— Аз наистина вярвах, че Джуниър го е извършил.
	В очите й изведнъж заблестяха сълзи.
	— Отначало и аз мислех така.
	— Знам, че онзи ден не помогнах много.
	— Ти беше още потресена. Когато решиш да си поговорим, аз съм на разположение.
	Савана кимна разсеяно и нервните й пръсти продължиха да играят по перлите. Кинг я изчака да заговори, но тя мълчеше и гледаше огъня. Накрая той се изправи.
	— Ако ти трябва нещо, каквото и да било, само се обади.
	Тя вдигна очи и стисна ръката му.
	— Как така още не си се оженил?
	Отначало Кинг си помисли, че Савана флиртува с него, но после осъзна, че говори сериозно.
	— Беше отдавна и просто нищо не стана — каза той.
	— Мисля, че на някои хора просто им е писано да бъдат сами.
	— Но не вярваш, че си от тях, нали?
	Тя поклати глава.
	— Не. Мисля обаче, че баща ми беше такъв.
	Озадачен, Кинг седна отново.
	— Защо смяташ така?
	Преди Савана да отговори, чуха гласа на Реми:
	— Сигурна съм, че много хора биха искали да те видят, Савана.
	Двамата вдигнаха очи и я видяха да ги гледа втренчено от прага. Савана послушно се изправи.
	— Пак ще се видим, Шон.
	Кинг се загледа подир излизащите майка и дъщеря, после стана и отиде при Мишел във всекидневната. Хари бе задържал по пътя Реми и Савана и разговаряше с тях в отсрещния ъгъл.
	_Гледай да изкопчиш колкото можеш, Хари_, помисли си Кинг, _защото аз определено бия на очи._
	— Нещо интересно? — попита Мишел.
	— Савана е неспокойна. Знае нещо, но не смее да проговори.
	— Използвай чара си, Шон. Тя си пада по теб.
	— О, смяташ ли?
	— _Моля те._ Мъжете са толкова слепи, щом опре до това.
	— А на твоя фронт стана ли нещо?
	— Поканена съм на следващото представление на Еди. Ще пътувам заедно с Чип.
	Кинг скръсти ръце и я погледна.
	— Наистина ли?
	Тя също го изгледа предизвикателно.
	— Да, наистина. Защо?
	— _Жените_ са толкова слепи, щом опре до това.
	— Я стига, та той е женен, Шон!
	— Да, женен е.


	52

	Колата на Мишел и Чип Бейли наближи покрайнините на Мидълтън, Вирджиния. Беше свежо, прохладно утро с ясно синьо небе и приятен ветрец, който все още прогонваше предстоящата жега.
	— Хубав ден за сражение — каза Бейли.
	_Нима изобщо има хубав ден за клане_, запита се Мишел.
	Едрият мъж отпи глътка кафе и отхапа от сандвича с яйце, който бяха купили попътно от „Макдоналдс“. Мишел дъвчеше блокче шоколад и държеше в скута си бутилка портокалов сок. Беше облечена с джинси, ботуши и яке с емблемата на тайните служби. Бейли носеше бежов панталон, пуловер и грамадни тъмни очила.
	— Била ли си друг път на подобно представление? — попита Бейли.
	— Не.
	— Много са интересни. Има какво ли не — пехотни учения, импровизирани полеви болници, оркестри, танци, дори балове с маски, следобеден чай, вечерни разходки. Кавалерийските атаки са нещо невероятно. Момчетата вземат работата си присърце. Днес ще видиш стотици от тях, макар че по време на истинската война в армиите е имало десетки хиляди войници. Но, така или иначе, правят великолепно представление.
	— Как се е свързал Еди с тях? Не ми прилича на занимание за художник с чувствителна душа.
	— Мисля, че най-напред се е заинтересуван баща му. Той много си падаше по историята, дори помагаше за финансиране на някои от инсценировките.
	— Близки ли бяха двамата?
	— Мисля, че Еди искаше да са близки. Това е една от причините да се включи в инсценировките, поне така предполагам. Но Боби Батъл беше непроницаем. А и не се мяркаше много често насам. Мисля, че по-скоро предпочиташе да кръстосва света с балон или да строи заводи в Азия, отколкото да отглежда децата си.
	— Доколкото чух, той ти предложил работа след спасяването на Еди.
	Бейли сякаш се изненада, че тя знае.
	— Да, предложи ми, но не проявих интерес.
	— Ще разрешиш ли да попитам защо?
	— Не е кой знае каква тайна. Просто ми харесваше да бъда агент от ФБР. Все още бях сравнително нов и исках да направя кариера.
	— Как се справи със случая?
	— Попаднах на улика и я проследих докрай. По онова време Еди учеше в колеж. Поразрових се и открих, че в същото общежитие живее един младеж с криминална присъда.
	— Защо Еди не си живееше у дома? Във Вирджинския университет ли учеше?
	— Не, посещаваше Вирджинския технологичен институт в Блексбърг, на няколко часа път оттук. Както и да е, излезе, че онзи тип разбрал кой е Еди или по-точно кои са родителите му. Една вечер Еди се прибрал късно и преди да разбере какво става, вече бил вързан в една колиба насред пущинака.
	— Как научи за колибата?
	— Онзи я използвал и друг път, когато ходел на лов. Не казвам, че той ръководеше всичко, но беше опасен. Родителите платиха откупа; ние обаче наблюдавахме, когато дойдоха да приберат парите.
	— Чакай малко, мислех, че семейството не е платило.
	— Не, платиха, но си получиха парите обратно… или поне по-голямата част.
	— Нещо не те разбирам.
	— При отвличанията най-рисковано за престъпника е вземането на парите. Днес това може да се извърши чрез електронни преводи, компютърни трикове и тъй нататък, но пак е опасно. Преди двайсет години беше далеч по-трудно. Но онзи си мислеше, че е открил безпогрешния начин. Искаше парите да бъдат предадени в събота насред претъпкан с хора търговски център. Сигурно добре беше проучил терена, защото знаеше къде е задният изход. Щом взе чантата, моментално изчезна сред тълпата.
	— Как го хванахте тогава?
	— Бяхме скрили в чантата два предавателя. Но предполагахме, че той ще се сети и ще я изхвърли, затова сложихме миниатюрни предаватели и в бандеролите на пачките. Той наистина се отърва от чантата. Но въпреки това успяхме да го проследим до колибата.
	— Не беше ли риск, че не го задържахте на място?
	— Най-големият риск беше да не открием Еди. По престъпното минало на онзи тип личеше, че е самотник. Ако Еди беше жив — а в това не можехме да сме сигурни, — престъпникът можеше да го пусне, но по-скоро щеше да го убие.
	— И тогава стана престрелката?
	— Похитителят вероятно ни забеляза, защото откри огън, а ние отвърнахме на стрелбата. Имахме снайперист и той го улучи право в главата.
	— Казваш, че сте прибрали по-голямата част от парите?
	Бейли се разсмя.
	— След като ни забеляза и откри огън, онзи идиот изгори в печката на колибата около петстотин хиляди от петте милиона. Сигурно беше решил да не го заловим заедно с парите.
	— Голям късмет, че не сте улучили Еди — каза Мишел.
	Агентът я погледна строго.
	— Лесно е да поучаваш със задна дата.
	— Не се и опитвам, уверявам те. И аз съм попадала в подобна ситуация. Не е лесно. Важното е, че сте спасили Еди.
	— И аз го виждам така. — Бейли посочи напред. — Ето и него самия от плът и кръв.
	Отклониха се от магистралата и спряха на просторен паркинг, претъпкан с камиони, ремаркета за коне, каравани и туристически автобуси. От едната страна бяха разпънати множество палатки. Мишел помаха на Еди, който усърдно подреждаше екипировката си. Слязоха от колата и се приближиха до него.
	— И тъй, какъв ще си този път? — попита Бейли.
	Еди се усмихна широко.
	— Понеже съм разностранно надарен, имам няколко роли. Първо, майор от Петдесет и втори полк на Вирджинската дивизия под командването на генерал Джон Пеграм. След това скачам на седлото като боец от Трийсет и шести вирджински кавалерийски батальон в бригадата на Джонсън от дивизията на генерал Ломакс. Всъщност участвам в много групи; винаги са потребни хора. Събирал съм южняшки армии в Тенеси, Кентъки, Алабама и дори Тексас. Бил съм артилерист, кавалерист, пехотинец, веднъж дори летях с разузнавателен балон. Не споменавайте пред майка ми, но в последния случай бях със северняшка униформа.
	— Както виждам, много си се увлякъл — каза Мишел.
	— О, представлението е невероятно. Има ръководства как да се организира подобно събитие, включително примерни бюджети, маркетингови планове, логистика, намиране на спонсори и тъй нататък.
	Мишел посочи към палатките.
	— А какво има там?
	— Наричат ги маркитанти — обясни Еди. — През Гражданската война търговците следвали армиите и продавали разни стоки. Днешните маркитанти продават старинни вещи на участниците и публиката. Колкото до участниците, те определено са в няколко различни категории. Така наречените „нишко бройци“ държат униформите им да са автентични, като проверяват дали броят на нишките в плата е същият както по времето на войната; оттам им идва и прякорът. — Двамата се разсмяха, а Еди продължи невъзмутимо: — Наричат ги още „нацисти за шивачите“. В другия край на спектъра пък стоят „всеядните“, те си позволяват униформи от полиестер и използват пластмасови чинии и прибори, макар че тия неща не са съществували по време на Гражданската война. Аз им викам „фалшиви бунтовници“.
	— А ти от кои си? — попита Мишел.
	Еди се усмихна.
	— Аз съм някъде по средата. Повечето ми вещи са автентични, но понякога отстъпвам пред изискванията на времето. — Той понижи глас. — Не казвайте никому, но в униформата ми има — Боже помилуй! — и няколко нишки ликра. А ако ме притиснете повечко, ще призная, че от време на време използвам и пластмаса.
	— Тайната ти е съхранена навеки.
	— Всъщност днес се каня да купя това-онова от маркитантите. Всички точат зъби за пресъздаването на битката при Гетисбърг в Пенсилвания през юли. Предстои и разиграване на Спотсилванската кампания във Вирджиния; наесен чакаме похода към Атланта и битката при Франклин. Но днешното сражение е голямо събитие. Северняците имали над бунтовниците надмощие с около една трета както в пехота, така и в кавалерия, разполагали с над два пъти повече оръдия, но понесли двойно по-големи загуби в убити и ранени.
	Докато му помагаше за пушката, манерката и раницата, Мишел огледа трескавата дейност наоколо.
	— Прилича ми на голяма филмова продукция.
	— Да, само че без хонорарите.
	— Някои момчета никога не порастват — поклати глава Бейли и се усмихна. — Само играчките стават по-големи и по-сложни.
	— Тук ли е Доротея? — попита Мишел.
	Еди сви рамене.
	— Добрата ми съпруга по-скоро ще се съгласи да я оскубят косъм по косъм, отколкото да дойде и да ме гледа как си играя на войник. — Раздаде се звук на тръба. — Добре, лагерите са отворени. Ще започнат с кратка лекция за сражението и епохата, пехотни полеви учения, музика, а след това кавалерийска демонстрация.
	— Ти каза, че яздиш. Къде ти е конят?
	Еди посочи висок, строен и пъргав на вид жребец, вързан за ремарке до неговия пикап.
	— Ето го моя Джонас. Сали се грижи добре за него, но му е време да влезе в действие.
	Тръгнаха към армейските лагери. Мишел гледаше с възхищение как Еди участва в пехотните упражнения, после показа с Джонас някои много сложни маневри по време на кавалерийската демонстрация. Преди да започне артилерийският преграден огън, зрителите бяха помолени да напуснат лагера. При първия залп Мишел закри ушите си с длани.
	После бе обявен първият ден на битката.
	Еди им посочи мястото, където да го видят „как загива славно“. Посочи и болничните палатки.
	— Хотдог и студена бира. Такова нещо не е виждал нито един боец от Гражданската война.
	— Чух, че заснемат инсценировката — каза Мишел.
	— Вярно. Често го правят. За идните поколения — добави иронично Еди.
	— Предполагам, че всички пушки и оръжия са с халосни заряди — каза Мишел.
	— При мен е така. И от сърце се надявам всички други да спазват същото правило. — Еди се усмихна. — Не се бой, тук сме все професионалисти. Няма да хвърчат куршуми от мускети. — Той стана и намести снаряжението си. — Понякога не знам как изобщо са вървели онези момчета с всичкия този багаж, камо ли да се сражават. До скоро. Пожелай ми успех.
	— Успех — подвикна Мишел, докато той се отдалечаваше.


	53

	Когато Кайл слезе от апартамента си, посланието го чакаше върху капака на джипа. Той отвори плика, прочете написаното и на лицето му цъфна широка усмивка. Беше от клиентката с хапчетата, смахнатата ексхибиционистка, която си падаше по оръжия със заглушител. Предлагаше да се срещнат късно вечерта в един местен мотел. Дори бе посочила номера на стаята. Извиняваше се за стореното и искаше да се реваншира. Обещаваше му пет хиляди долара и което бе още по-интригуващо — консумация на онова, което бе очаквал да получи предния път. Искала го, така пишеше. Искала го безумно. Щяла да му остави незабравим спомен. И прилагаше още един стимул — десет банкноти по сто долара. Вероятно същите пари, от които го бе накарала да се откаже.
	Той прибра банкнотите в джоба си, качи се в джипа и потегли. От схемата за изнудване нямаше никакъв резултат; явно се заблуждаваше кого е видял. Но сега изникваше тази нова възможност, пък и как можеше да изгуби, след като вече имаше хилядарка в джоба? Добре де, тя вероятно криеше някакъв коз, но не си я представяше пак да размаха пистолет. Защо ще му дава толкова много пари, ако не е искрена? Кайл си обеща да бъде много внимателен, но вярваше, че е дошъл най-щастливият ден от живота му. И се закани да бъде малко груб с нея, един вид отплата, задето го сплаши така. Обзалагаше се, че тя обича грубата игра. Е, кучката щеше да получи повече, отколкото се е надявала. Големият Кайл бе готов за атака.
	Мишел и Бейли гледаха с бинокли как из цялата околност се разиграва сражението или по-скоро поредица от схватки — атаки, контраатаки и ръкопашни сблъсъци, които изглеждаха ужасно реалистични. При всеки оръдеен изстрел Мишел подскачаше, а Бейли се смееше.
	— Зелена си още — подхвърли той на шега.
	Колони мъже в сиво и светлокафяво връхлитаха, за да се сблъскат с други, облечени в синьо. Дори сред всичкия този пушек, изстрели, крясъци, оръдейни гърмежи, хаос, тропот и звън на саби Мишел ясно разбираше, че истинската битка е била далеч по-страшна. Поне по земята не се лееше кръв, нямаше разхвърляни човешки крайници, не отекваха ридания и предсмъртни стонове на тежко ранени войници. Най-тежко пострадалият, когото видя, беше с навехнат глезен.
	Интересът й се засили, когато видя Еди и неговите свирепи спътници да изскачат вихрено от горичката, крещейки прочутия боен вик на бунтовниците. Посрещна ги залп на северняците и половината рухнаха мъртви или ранени. Еди не бе засегнат от първите изстрели и заедно с още дузина от хората си продължи напред. Той прескочи дървения бруствер, влезе в жесток ръкопашен бой с трима северняци и повали двамина. Мишел гледаше като омагьосана. Пред очите й Еди сграбчи единия си противник и го метна в храстите. Докато хората му наоколо падаха един след друг, Еди измъкна сабята си, размени няколко сложни удара с един северняшки капитан и накрая го прониза.
	Гледката беше тъй реалистична, че когато Еди се завъртя да търси нов враг и бе застрелян от упор в корема, Мишел ахна и застина. Докато Еди се свличаше на земята, обзе я почти неудържимо желание да измъкне собствения си пистолет, да изтича напред и да застреля човека, който току-що бе убил Еди.
	Завъртя се и срещна погледа на Бейли.
	— Знам. И аз изпитах същото, когато го видях за пръв път да умира.
	Няколко минути никой не помръдна и нервите на Мишел почнаха да се обтягат. Най-сетне Еди седна, наведе се и каза нещо на падналия до него, после стана и тръгна към Мишел и Бейли, които го посрещнаха с облекчение.
	Той свали шапката и избърса потта от челото си.
	— Беше поразително, Еди — каза Мишел.
	— Ей, госпожо, недейте така. Да ме бяхте видели при Гетисбърг или Антайтам. Тогава наистина бях във форма.
	_И днес изглеждаше много добре_, помисли си Мишел, но веднага си спомни предупреждението на Кинг — Еди беше женен. Нямаше значение, че жена му очевидно не дава пет пари за него.
	— Откъде знаете кой умира и кой оцелява? — попита тя.
	— Почти всичко е планирано предварително. Повечето инсценировки се провеждат от петък до неделя. В петък хората започват да се събират и генералите обикалят наред, обясняват какво им трябва, кой къде да застане, кой умира и кой не. Много зависи от това кой идва и с какво точно — коне, оръдия и тъй нататък. Почти всички тук имат опит, тъй че не им трябва дълъг инструктаж. А сраженията са разработени най-грижливо, поне в по-голямата си част; но винаги има място и за импровизация. Например онзи, когото метнах в храстите — това си беше отмъщение от моя страна. При последната битка негодникът ме халоса по главата с дръжката на сабята си. Уж без да иска. Цяла седмица ходих с цицина. Затова сега и аз, _без да искам_, го хвърлих в онези трънаци.
	Мишел се озърна към „мъртъвците“, които все още не ставаха.
	— Има ли някакво правило колко трябва да се лежи?
	— Да, но не е твърдо. Понякога генералът предварително уговаря „загиналите и ранените“ да лежат до края на битката. Ако участват и санитари, може да ни изнесат от полесражението. Днес снимат филм, тъй че става малко по-сложно, но след като ме убиха, камерите се насочиха към друга схватка и аз използвах момента да се измъкна. — Той добави със срамежлива усмивка: — Гледката тук е далеч по-добра.
	— В сравнение с труповете? — отвърна Мишел с усмивка. — Не знам дали да го приема като комплимент.
	По-късно видяха как Еди на кон повежда войниците си за тактическо разузнаване на северняшките позиции. Ездачите прелитаха покрай тях, изкачваха могилки и прескачаха препятствия.
	Мишел се обърна към Бейли.
	— Кога се е научил да язди така?
	— Би се изненадала, ако узнаеш още на какво е способен. Виждала ли си картините му?
	— Не, но много бих искала.
	След малко Еди се приближи и подхвърли кавалерийската си шапка на Мишел.
	— Това пък защо? — попита тя, хващайки шапката.
	— Не бях убит. Сигурно ми носиш късмет — подвикна той и отново се отдалечи в галоп.
	Последва дамски чай и модно ревю. След това се проведе курс по танци от времето на Гражданската война. Еди партнираше на Мишел и й помагаше да изучи сложните стъпки. Накрая обявиха официален бал, където допускаха само участници в инсценировката, но Еди измъкна истинска рокля от онова време, купена от маркитантите, и я връчи на Мишел.
	— Какво да правя с нея? — смая се тя.
	— Ами, милейди, щом ще ходим на бал, трябва ви подобаващо облекло. Хайде, можете да се преоблечете в колата. Аз ще стоя на стража отвън, тъй че репутацията ви да не пострада.
	Беше намерил облекло и за Чип Бейли, но агентът заяви, че трябва да си тръгва.
	— Тогава аз ще я откарам — предложи Еди. — И бездруго не мога да остана за втория ден на сражението. Довечера се прибирам.
	Мишел леко се смути, но Еди каза:
	— Обещавам да бъда съвършен джентълмен. И не забравяй, Джонас е във фургона да бди над нас.
	Посветиха следващите два часа на танци, ядене и пиене.
	Накрая Еди седна задъхан, докато Мишел изглеждаше почти съвсем свежа.
	— Добре, момиче, не може да ти се отрече, че си издръжлива.
	— Е, днес не съм водила битка.
	— Грохнал съм и умирам от болки в гърба. Днешната езда и схватките ми дойдоха в повечко. Готова ли си да сложим край на деня?
	— Напълно.
	Преди да си тръгнат, Еди й направи снимка с балната рокля.
	— Едва ли някога ще те видя отново в такива дрехи — обясни той, — тъй че поне да имам доказателство.
	Преди да потеглят, тя отново се преоблече. По пътя разговаряха, отначало за битката и инсценировките като цяло, после за миналото и роднините на Мишел.
	— Много братя, а? — подхвърли Еди.
	— Дори прекалено много понякога. Аз бях най-малката и макар че никога не би го признал, баща ми умира за мен. Той и всичките ми братя са полицаи. Когато реших да навляза и аз в професията, не остана много доволен. Още не го е преглътнал.
	— И аз имах брат — тихо сподели Еди. — Казваше се Боби. Бяхме близнаци.
	— Знам, чух. Съжалявам.
	— Беше страхотно момче. Наистина. Мил, готов да направи всичко за теб, само дето не беше съвсем наред с главата. Обичах го. Много го обичах и ужасно ми липсва.
	— Сигурна съм, че е било жесток удар за цялото семейство.
	— Да, навярно — промърмори той.
	— А както усещам, със Савана нямате много общо.
	— Тя е добро момиче. Много е умна, но някак объркана. По дяволите, не мога да я упреквам. Погледни мен.
	— Мисля, че ти си се справил много добре.
	Той се озърна към нея.
	— Голям комплимент от страна на една олимпийска шампионка, бивша сътрудничка на тайните служби и днешна майсторка на детективския занаят. Харесва ли ти да работиш с Шон?
	— Той е страхотен. Не бих могла да мечтая за по-добър партньор и наставник.
	— Умен мъж. Но да си го кажем направо — и той има късмет, че е попаднал на теб.
	Явно смутена, Мишел се загледа настрани през стъклото.
	— Не те лаская, Мишел. Двамата работите добре заедно. Приятно е да бъдеш в такъв екип. Аз май малко завиждам.
	Тя го погледна.
	— Ако не си щастлив, можеш да промениш това, Еди.
	— В някои отношения не съм щастлив — каза той. — Но не смятам, че имам смелостта да предприема истинска промяна. Не е само до Доротея. Тя си има свой път, аз също. Много бракове са такива и мога да понеса това. Но трябва да мисля и за майка си. Да речем, че се махна оттук. Какво ще стане с нея?
	— Тя изглежда напълно способна да се грижи за себе си.
	— Може и да се изненадаш, ако откриеш доколко грешиш. Особено сега, когато всички я сочат с пръст.
	— Аз и Шон ще се срещнем с нея, за да поговорим на тази тема. Каквото и да е казала на Лулу, явно има успех. Щом Лулу вярва, че тя няма нищо общо със смъртта на Джуниър, другите хора също ще почнат да вярват.
	— Нещата не опират само до Джуниър, а и до смъртта на баща ми. Не е тайна, че бракът им понякога не беше твърде стабилен, затова някои хора подозират, че тя го е убила. Питам се дали ще го преживее.
	— Преди да се срещнем с Реми, струва си да я попиташ какво са откраднали от гардероба й.
	Той я погледна с недоумение.
	— Мислех, че става дума само за пръстена й, пари и други ценности.
	— Не, имало е и още нещо. Нещо, което толкова иска да си върне, че е предложила на Джуниър цял куп пари в замяна.
	Еди стисна по-здраво волана.
	— Какво може да бъде, по дяволите?
	— Надявам се да откриеш. Ако тя се реши да сподели с някого, навярно това ще си ти.
	— Ще опитам, Мишел. Наистина ще се постарая.
	Спряха пред дома на Мишел и Еди я изпрати до вратата.
	— Когато дойдете да разговаряте с мама, отскочете после при мен да ви покажа картините си.
	Лицето на Мишел грейна.
	— Чудесно, Еди, много ще се радвам. Е, благодаря ти за прекрасната вечер. Отдавна не се бях забавлявала толкова.
	Еди се поклони ниско и когато пак се изправи, подаде й кавалерийската си шапка.
	— За вас, милейди. — Той помълча и добави: — Дявол да го вземе, не съм се забавлявал така от двайсет години насам.
	Дълго стояха смутени, без да се поглеждат, после Еди протегна ръка и Мишел веднага я стисна.
	— Е, лека нощ — каза той.
	— Лека нощ, Еди.
	Докато пикапът и ремаркето с коня се отдалечаваха, Мишел стоеше, опипваше шапката и гледаше след колата.
	Рядко си бе позволявала да мисли за дългосрочна връзка с мъж. Най-напред гонеше целта да стане олимпийска шампионка, после уличен полицай, а през последното десетилетие си бе пробивала път през неволите и изпитанията в кариерата на агент от тайните служби. Това бяха _нейни_ надежда, _нейни_ стремежи, тя се хвърляше всеотдайно срещу всеки пореден връх и го покоряваше. Сега, на трийсет и две години, след като се засели в малко градче и започна нова кариера, все по-често я спохождаше мисълта, че може да има и още нещо освен работата, освен борбата да достигне върха на новото поприще. Изобщо не се виждаше в ролята на майка — макар че нямаше основания да се съмнява в способностите си за това, — но спокойно можеше да си представи как става нечия съпруга.
	Тя се вгледа в малката прашна вихрушка, оставена от колата на Еди.
	И отново в ушите й прозвуча предупреждението на Шон. Еди беше _женен_, макар и неудачно. За нея това означаваше край на всичко.
	Тя влезе вътре и през следващия час изля яростта си с ритници по боксовата круша.


	54

	Докато Мишел беше на представлението, Силвия Диас позвъни по телефона на Кинг в плаващото му жилище.
	— Липсваше ни на погребението — каза той.
	— Е, аз не познавам семейство Батъл и явно не бях поканена. А да се изтърсиш на подобно събитие без покана не ми се вижда добра идея.
	— Пропусна интересни събития.
	И Кинг й разказа за Реми и Лулу Оксли, но не спомена, че е видял Сали Уейнрайт на гроба на Джуниър. Засега колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре, помисли си той.
	— Трябва да поговорим. Свободен ли си довечера? — попита тя.
	— Струваш ми се разтревожена. Станало ли е нещо?
	— Шон, мисля, че имам големи неприятности.
	Вечерта Кинг потегли с колата си към един ресторант в покрайнините на Шарлотсвил. Силвия не искаше да се срещат в Райтсбърг. Тайнственият й отговор бе разпалил любопитството му. Когато се настаниха на една уединена масичка в дъното, той не чака дълго.
	— Добре, какво става?
	Силвия описа как е открила, че Кайл краде от лекарствата и как е видяла загадъчната жена в „Афродизиак“.
	Озадачен, Кинг се облегна назад.
	— Не я ли позна по гласа?
	— Не, вратата го заглушаваше. Явно и Кайл не знае коя е. А тя беше въоръжена, тъй че не исках да поемам рискове.
	— Да, правилно си постъпила. Хиляда долара за хапчета; това би трябвало да ограничи кръга на заподозрените.
	— Без съмнение е богата или има достъп до пари.
	— Мислех, че само танцьорките ползват онези стаи.
	— Е, не мога да бъда сигурна, че не е била някоя от танцьорките — отвърна Силвия. — Доколкото разбрах, тя му беше сервирала нещо като стриптийз, макар че той се ядоса, защото очакваше повече. Спомням си как й крещеше, че „си вири голия задник“ пред него, а после „не пуска“. Слава богу, на работа никога не го бях виждала в тази светлина.
	— За какви лекарства става дума?
	— Предимно обезболяващи, но много силни. Взети в голяма доза или по неправилен начин, могат да разтърсят целия организъм, понякога с риск за живота.
	— И ти я видя да си тръгва?
	— Мисля, че беше тя, но не съм сто процента уверена. Ако наистина съм я видяла, караше открит спортен мерцедес-бенц — нали знаеш, от стария модел. Не видях номера, а за цвета не съм сигурна, но беше тъмен, може би зелен или тъмносин. В такъв случай едва ли е от танцьорките. Иначе просто щеше да си остане в клуба.
	— Би трябвало да можем да открием колата.
	— А с Кайл какво да правя?
	— Според мен това е работа за полицията. Видяла си всичко с очите си, имаш и доказателства.
	— Смяташ ли, че трябва да поговоря открито с него?
	— Не! Не се знае как може да постъпи. Утре ще се посъветвам с Тод. Но ти препоръчвам още отсега да си търсиш нов асистент.
	Тя бавно кимна.
	— Сигурно трябваше да очаквам нещо подобно. Кайл не се и криеше много. Онзи ден го хванах на компютъра в канцеларията и той ми разправи някаква тъпа история за купуване на консумативи. Вероятно е подправял списъка с лекарствата едва ли не под носа ми.
	— Очевидно умее да лъже и макар че изглежда кротък, точно от такива трябва да се пазиш. Утре сутрин ще се заема с въпроса.
	Силвия се усмихна.
	— Приятно е поне веднъж и за мен да се погрижи някой.
	Той отвърна на усмивката и се огледа.
	— Тук имат превъзходна винарска изба. Ще разрешиш ли да поръчам нещо по-особено?
	— Както вече казах, приятно е да се грижат за мен.
	— Ако не ме лъже паметта, имат „Шато Дюкрю — Бокайу“ от 1982 година.
	— „Дюкрю — Бокайу“? Малко съм зле с френския.
	— Означава „хубави камъчета“ — поясни той, като я гледаше в очите. — Струва ми се подходящо.
	Следващите два часа минаха много бързо, а разговорът се прехвърли от Кайл към по-лични теми.
	— С Джордж редовно идвахме тук да празнуваме годишнината от сватбата — каза Силвия и се загледа през прозореца към увисналата в небето пълна луна.
	— Хубаво място за празненство — отбеляза Кинг. — И аз доведох Мишел тук, когато открихме кантората.
	— Лежах в болницата и бях толкова замаяна от лекарства, че узнах за смъртта му едва след два дни.
	— За какво беше в болницата?
	— Разкъсан дивертикул на дебелото черво. Джордж пое операцията. След като той се включи, работата стана малко по-сложна, реагирах зле на упойката и кръвното ми падна. Всъщност не е тема за маса, извинявай.
	— Навярно е голямо натоварване за един лекар да оперира съпругата си.
	— Тия операции бяха неговата стихия. Мисля, че той инстинктивно очакваше да е малко по-сложно, отколкото показваха изследванията, и излезе прав. Джордж беше най-добрият хирург в областта, дори сред най-добрите в национален мащаб. Не можех да се надявам на по-добър лекар.
	Тя млъкна и попи сълзите си със салфетката.
	Кинг се пресегна и стисна ръката й.
	— Знам, че всичко това е било много мъчително за теб, Силвия. Искрено съжалявам, че е трябвало да го преживееш.
	Тя въздъхна дълбоко и избърса очи.
	— Все си мислех, че с времето ще го преодолея. Непрекъснато си повтарях, че такъв е животът. Всъщност казвам си го и всеки път, когато започвам аутопсия на убит човек. Смъртта, понякога дори незаслужената, жестока смърт, е част от живота. Не знам как бих изпълнявала задълженията си без тази мисъл.
	Кинг вдигна чашата си към нея.
	— Задължения, които изпълняваш извънредно добре.
	— Благодаря. Приятно е, че някой оценява труда ми.
	Тя го изгледа плахо.
	— Какво? — попита той.
	— Просто се чудех защо престанахме да се срещаме.
	— И аз почвам да си задавам този въпрос.
	Тя леко докосна ръката му.
	— Може би трябва да поработим по въпроса.
	— Може би — съгласи се Кинг.


	55

	Кайл кипеше от ярост. Беше пристигнал в мотела точно навреме, но когато почука, никой не му отговори. Изчака навън още трийсет минути да види дали жената ще дойде. Напразно. Тогава реши да почука отново. Може да беше заспала. Натисна дръжката на вратата. Заключено! Огледа се. Освен неговата на паркинга имаше само още две коли, при това далеч от тази част на мотела. Докато се качваше в джипа, наблизо спря нова кола. Кайл видя как отвътре излязоха едър, шишкав мъж и дребничка жена с къса поличка, която едва се крепеше на фантастично високи токчета. Без да го поглеждат, двамата се отправиха към една от стаите. Е, поне на някого щеше да му се отвори парашутът тази вечер. Кайл подкара обратно.
	На връщане към апартамента си той обмисли няколко начина да открие жената и жестоко да я накаже за последната подигравка. Най-много го ядосваше, че се е разминал с петте хиляди долара.
	Той спря на паркинга, затръшна вратата на джипа и изтича нагоре по стъпалата. Минаваше един след полунощ, а не бе получил нищо в замяна на загубения сън. Но щеше да й го върне тъпкано. Имаше онова, което й трябваше — още лекарства. Знаеше как да вземе надмощие. Щеше да иде в „Афродизиак“. Ако онази работеше там, щеше да разбере коя е. Ако ли не, щеше да иде в стаята, да й се развика, после да отстъпи привидно и да изчака кога ще напусне клуба. После можеше да я проследи и да узнае името й. С тези сведения в ръцете щеше да я притисне. Щом можеше да си позволи хиляда долара за лекарства, които струваха едва петдесет, значи можеше и да му плати за мълчанието.
	Докато отвори вратата на апартамента си, планът му бе разработен почти напълно. Още утре щеше да пристъпи към изпълнението.
	Той влезе в спалнята и щракна бутона на лампата. Но тя не светна. Пак проклетата крушка. После Кайл зърна раздвижване върху леглото. Тя! Тук, в апартамента му. Лежеше, завита само с чаршаф. Дори и в тъмното той различи шала и очилата, които винаги носеше.
	— Какво правиш тук, по дяволите? Чаках в мотела почти цял час.
	Изобщо не се сети да я попита откъде знае адреса му.
	Вместо отговор тя седна и остави чаршафа да се отпусне леко от голите й рамене. От тази гледка кръвта му заигра и той бързо забрави гнева си. После жената изкусително придърпа чаршафа нагоре по бедрата си, които също бяха голи. Кайл усети как възбудата му нараства, когато тя му направи знак да се приближи.
	— Този път без пистолети, нали? — едва избъбри той.
	Тя кимна, после посочи писалището до стената. Кайл пристъпи натам и видя разпръснатите отгоре пари.
	Когато я погледна отново, тя се беше изправила и стоеше пред него, едва закрита от чаршафа. Помами го с пръст към леглото.
	Кайл се подчини с усмивка. Жената мина зад него. Той я погледна, завъртя се с гръб към леглото.
	Чаршафът падна.
	Ръката й се вдигна нагоре и Кайл застина. Предметът, който държеше, приличаше на пистолет. Когато тя стреля, Кайл протегна ръце, сякаш искаше да отблъсне куршума.
	Двете стрелички от въздушния пистолет, съединени с пет метра проводник, излетяха напред и пронизаха тънката му риза. Петдесетте хиляди волта го удариха право в гърдите с чудовищна сила, способна да повали дори тежкоатлет, камо ли един мършав служител от моргата. Зарядът мигновено претовари централната му нервна система, той рухна по гръб на леглото и мускулният гърч сви тялото му на топка.
	Макар че жертвата щеше още дълго да остане безпомощна, жената трескаво се хвърли напред и издърпа стреличките. Прибра електрическия пистолет в чантата си, която лежеше на пода, и надяна гумени ръкавици. После извади спринцовка.
	Кайл изплашено гледаше как тя извъртя парализираната му ръка, нави ръкава, стегна ръката с гумен маркуч, за да изпъкнат вените, избра подходящото място и инжектира цялото съдържание на спринцовката. След това бързо свали маркуча и заедно със спринцовката го остави на нощното шкафче до леглото.
	Докато Кайл се гърчеше върху леглото, тя стоеше и го гледаше. Инжекцията вече даваше резултат. Гърчовете започваха да се засилват, но това не бе достатъчно. Жената взе възглавницата, сложи я върху лицето му и натисна. Две минути по-късно всичко свърши. Тя дръпна възглавницата и го погледна отново. Опипа китката му, но не откри пулс. Кайл беше мъртъв.
	Макар че на пръв поглед изглеждаше гола, тя всъщност носеше сутиен и бикини. Извади от чантата си анцуг, облече го бързо, грабна парите, прерови джобовете на Кайл и откри бележката, която му бе изпратила. Пъхна я в чантата заедно с използвания чаршаф. Провери дали не е оставила нещо друго освен спринцовката и гумения маркуч, после напусна сградата.
	Докато колата й се отдалечаваше от жилището на мъртвеца, тя се утеши с мисълта, че вече има един проблем по-малко.


	56

	На следващата сутрин Кинг и Мишел трябваше да се срещнат с Реми.
	По пътя Кинг разказа на Мишел за разговора си със Силвия.
	— Рано тази сутрин разговарях с Тод. Днес ще отиде да прибере Кайл.
	— Имаш ли представа коя е тайнствената жена?
	— Според мен най-простото е да отидем в клуба и да попитаме. Ако е редовна клиентка или работи там, все някой ще знае.
	Мишел на свой ред му разказа за възстановка.
	— Беше изумително, участваха стотици хора, видях невероятни неща. Разбираш ли, цареше пълен хаос, сякаш гледах истинска битка. Еди смята, че може да пуснат по местната телевизия част от филма, който заснеха.
	— Аз всъщност съм посещавал две-три подобни представления. Още докато работех в тайните служби, имах приятелка, чийто брат страшно си падаше по тях. Имаше цял музей с вещи от времето на Гражданската война. Мускети, униформи, саби, дори комплект хирургически инструменти за ампутиране.
	— Еди се представи страхотно. Този човек има невероятни способности и въпреки това няма грам самочувствие.
	— Какво да се прави, не е лесно да растеш в сянката на подобен баща.
	— Да, но и той е постигнал немалко в живота. И макар да изглежда грубоват, би трябвало да го чуеш как говори за брат си. Всъщност в някои отношения той може да се окаже най-изключителният от цялото семейство.
	Кинг я изгледа въпросително.
	— И казваш, че те е откарал до вкъщи? Само двамата?
	— Би ли престанал с намеците? Между нас няма нищо и няма да има.
	— Радвам се да го чуя, защото в момента само това ни липсва — Доротея или, пази боже, Реми Батъл да ни погне със заредена пушка.
	Еди ги чакаше пред главния вход на голямата къща.
	— От един час се мъча да изкопча от нея какво е имало в онова тайно чекмедже, но не постигнах абсолютно нищо — докладва той.
	— Е, щом не иска да каже на теб, едва ли ще сподели с нас — въздъхна Кинг.
	— Може пък да е поомекнала след моя разпит. Сега ви чака на задната тераса. Кафето е топло, Мейсън го донесе преди малко заедно със солени бисквити.
	Еди ги придружи до терасата. Реми пишеше нещо, но когато се приближиха, затвори бележника — изящна старинна вещ с метална закопчалка и катинарче — и го прибра в джоба на жакета си.
	Докато Кинг поздравяваше Реми, Еди кимна на Мишел да се приближи и прошепна в ухото й:
	— Когато приключите тук, ела в ателието ми; то е точно зад сградата за карети. Имам да ти покажа нещо.
	Той се отдалечи, а Мишел се обърна и срещна проницателния поглед на домакинята.
	— Чух, че си ходила да гледаш как Еди си играе на войник — бавно изрече Реми.
	Мишел седна до нея. Кинг наля кафе на тримата.
	— Определено е много добър — отбеляза Мишел. — Нямах представа, че тия представления изискват такава всеотдайност.
	— Еди се включи, защото баща му проявяваше интерес към тях. В действителност не вярвам да го вълнуват чак толкова много.
	— Е, на мен пък ми се стори, че беше направо щастлив.
	— Външността понякога лъже, нали?
	Двете жени кръстосаха погледи. Настана дълга, тягостна пауза.
	Най-сетне Кинг наруши мълчанието.
	— Ти извърши истинско чудо, Реми.
	— В смисъл?
	— В смисъл, че превърна омразата на Лулу в приятелство.
	Реми небрежно махна с ръка.
	— Просто бях сбъркала и си признах. Недей да го представяш като някаква велика проява на благородство.
	— И какво те насочи към извода, че си сбъркала? — попита Мишел, докато посягаше да си вземе солена бисквита.
	Реми взе чашката си и отпи глътка кафе, преди да отговори.
	— Направих на Джуниър предложение, което не можеше да отхвърли. Но той отказа. А после го убиха. Близко е до ума, че нещата са много по-сложни, отколкото предполагах.
	— Но въпреки всичко Джуниър може да е бил замесен — каза Кинг. — Нещо повече, може тъкмо затова да са го убили.
	Реми го изгледа строго.
	— Нали точно ти положи големи усилия да ме убедиш, че той е невинен? Или тогава съм разговаряла с някой друг Шон Кинг?
	— Просто си играя на адвокат на дявола.
	— Вярно, бях забравила, че си адвокат. Сам виждаш защо мразя цялата ви порода.
	— В такъв случай много се радвам, че зарязах професията. Не бих искал да си ми враг.
	— Не ти го препоръчвам — грубо отсече Реми.
	— Доколкото разбрах, ти много държиш да си върнеш още нещо освен бижутата и парите.
	— Еди вече ме разпита, Шон — отвърна Реми. — А щом не казах на него, сто на сто няма да кажа и на теб.
	— И няма да отстъпиш? — попита Кинг с много сериозен глас. — Нима би рискувала да загинат още хора?
	— Имам си причини.
	— Дано да са страшно вкусни, но мисля, че си не само егоистична, а и късогледа.
	— Не съм свикнала да ми говорят така — повиши тон Реми.
	— Често губя доброто си възпитание, когато разследвам убийство — отговори твърдо Кинг. — И мисля, че правилно оценявам кое е по-важно.
	— Съдържанието на гардероба ми не може да има нищо общо с убийството на когото и да било.
	— Съпругът ти и Джуниър може да са убити от един и същ човек. Ако е тъй, не виждам друга връзка, освен обира.
	— Не може да бъде, не може — възрази упорито Реми.
	— И няма да ни оставиш да преценим сами?
	— Не, няма — заяви категорично тя.
	— Добре тогава, да се върнем на въпроса, заради който дойдохме. Еди казва, че злите езици ти приписват вината за убийствата на Боби и Джуниър. Казва още, че това те съсипва.
	— Еди говори твърде много. А уж съм го учила, че две от най-важните човешки черти са сдържаността и търпението.
	— Но не са по-важни от обичта — каза Мишел. — А той те обича.
	— Знам! — отсече Реми.
	— Ако се тревожи за теб, трябва да има причина — настоя Мишел.
	— Еди все се тревожи за дреболии.
	— Реми, не можем да ти помогнем, ако не си откровена с нас — настоя Кинг.
	— Не съм казвала, че ми трябва вашата помощ.
	— Добре. Между другото, къде беше, когато убиха Джуниър?
	— Все още никой не ми е казал кога точно са го убили.
	След като Кинг й обясни за времето на убийството, тя се позамисли.
	— Бях тук, по-точно в стаята си. Четях.
	— Някой може ли да потвърди?
	— Да, аз.
	На прага стоеше Мейсън.
	— Онази вечер бях в къщата до десет вечерта. През това време мисис Батъл не е излизала от стаята си.
	Кинг се вгледа в него.
	— Благодаря ти, Мейсън. — Докато икономът излизаше, той отново се обърна към Реми. — Хубаво е да имаш толкова добри и верни служители, нали? Последен въпрос: защо венчалната халка беше в чекмеджето, а не на пръста ти?
	Реми не отговори веднага. Кинг я гледаше втренчено и чакаше отговор. Най-сетне тя каза:
	— Пръстенът е символ на обич и вярност.
	— Да — насърчи я Кинг.
	— Ти каза, че това е последният ти въпрос. Надявам се да намериш изхода.
	Когато излязоха, Мишел каза:
	— Шон, знаеш, че Реми не е убила Джуниър.
	— Да, знам. Но видях Мейсън да излиза на терасата. Исках да чуя от него къде е бил той по това време.
	— Хитър ход.
	— Дори по-хитър, отколкото се надявах, защото той каза, че Реми не е излизала от стаята си.
	— В смисъл?
	— В смисъл, че Мейсън няма алиби за времето, когато е убит Джуниър.
	— Наистина ли го смяташ за заподозрян?
	— Естествено, Мишел. Той е на възраст, но е все още едър и силен, тъй че би могъл да нападне Джуниър. А ти навярно забеляза, че убиецът не изрече нито дума пред нас. Използваше само лазерния прицел, за да дава нареждания.
	— Защото, ако бе заговорил, щяхме да разпознаем гласа му?
	— Именно. Освен това той излъга за причината Реми да не носи халката си.
	— И като стана дума, опечалената мисис Батъл беше много откровена в отговора си. Няма ли обич и вярност, няма халка. Но въпреки всичко е останала негова съпруга.
	— За жалост много бракове са точно такива. Е, поне вече се отърва от него.
	Стигнаха до колата на Кинг.
	— Ще отскоча до ателието на Еди — каза Мишел.
	— Аз отивам да видя дали Сали ще се окаже по-словоохотлива от работодателката си. Като свърша с нея, ще дойда при Еди.
	— Какво очакваш да ти каже Сали?
	— Омръзна ми от мълчание по този случай — отвърна отсечено Кинг. — Тъй че дано да има адски добро обяснение защо се навърташе около гроба на Джуниър.
	— Шон Кинг, знаеш ли, че си много секси, когато се ядосаш?
	— Така разправят — каза Кинг и се отправи да търси Сали.


	57

	Кинг видя насреща да се задава ездачка. Но не беше Сали, а Савана, яхнала едър кон с бели петна на предните крака.
	Тя спря до него и скочи от седлото. Беше с джинси, ботуши и кадифен жакет.
	— Хубав ден за езда — каза той.
	— Мога да ти оседлая кон, ако искаш.
	— Отдавна не съм яздил.
	— Стига де, това е като да караш велосипед.
	Той посочи сакото и панталона си.
	— Не съм подходящо облечен. Нека да го отложим за друг път.
	— Добре — кимна тя, но явно не му вярваше.
	— Сериозно, Савана. Някой път наистина ще пояздим.
	— Дадено. При майка ми ли идваш?
	— Вече се видяхме. За жалост разговорът бе кратък.
	Савана неволно се усмихна.
	— И това те учудва?
	— Не, аз съм оптимист. — Той се огледа. — Да си виждала Сали?
	— Хей там, в конюшнята — посочи Савана наляво зад Кинг. — Защо?
	— Просто се питах.
	Тя го изгледа недоверчиво, но после сви рамене.
	— Благодаря, че дойде да си поговорим след погребението.
	— Беше ми приятно. Знам колко трудно ти е било.
	— Мисля, че ще стане още по-трудно. Онзи агент от ФБР пак беше тук.
	— Чип Бейли? Какво искаше?
	— Питаше къде съм била, когато убиха татко.
	— Това е стандартен въпрос. А ти какво отговори?
	— Че си бях у дома, в стаята. Никой не ме е виждал, или поне така предполагам. Сигурно съм заспала, защото не чух кога се прибра майка ми. Дори за смъртта на татко узнах едва когато тя се върна от болницата.
	— Изненадан съм, че не е дошла да те повика, когато са й позвънили.
	— Моята спалня е на втория етаж, чак в другия край на къщата. А аз… вечер излизам и понякога се прибирам късно. Сигурно си е помислила, че ме няма, и не си е направила труда да провери.
	— Разбирам. Не прекалявай с нощния живот, отразява се зле на тена.
	— Предпочитам да се веселя, докато още имам енергия. Тепърва ще ставам досадна и скучна.
	— Едва ли някой би те нарекъл такава. Имаш ли вече планове за бъдещето?
	— От една голяма нефтохимическа компания получих предложение за ръководител на геоложки проучвания. Работата ще е в чужбина. Мисля да приема.
	— Е, без съмнение ще бъдеш най-хубавата изследователка на света.
	— Продължавай да смяташ така. Току-виж, си помисля, че имаш тайни намерения.
	— Не вярвам да съм на твоето ниво.
	— Може и да те изненадам, мистър Кинг.
	Докато Савана се отдалечаваше, Кинг я проследи с поглед. Беше забравил образованието й на химик. А тя, също като мнозина други в този загадъчен случай, нямаше алиби за времето, когато бяха убили баща й. И все пак ставаше дума само за една смърт и един убиец. Какво ли правеше в момента другият престъпник? Дали не търсеше начин да удължи списъка на жертвите си?
	Завари Сали да чисти отделенията в конюшнята.
	Тя се подпря на лопатата и избърса потта от челото си.
	— Виждам, че Савана отново е почнала да язди — каза Кинг.
	Сали сведе очи към лопатата.
	— Но не съм я виждала да прояви интерес и към тази част от работата.
	Кинг реши да кара направо.
	— Видях те на погребението.
	— Мистър Батъл имаше много приятели. Бяха дошли стотици хора.
	— Не, имам предвид погребението на Джуниър Дийвър.
	Сали застина.
	— Джуниър Дийвър ли? — предпазливо повтори тя.
	— Видях те да се навърташ тайно около гроба му. Освен ако кажеш, че имаш близначка.
	Под изпитателния поглед на Кинг тя отново се захвана да чисти.
	— Можеш да споделиш с мен или с ФБР. Както решиш.
	— Не знам за какво говориш, Шон. Защо ми е да се навъртам около гроба на Джуниър? Както ти казах, с него почти не се познавахме.
	— Точно това дойдох да те питам, защото _явно_ си го познавала.
	— Е, тук грешиш.
	— Сигурна ли си, че искаш да спрем разговора дотук?
	— За днес имам да свърша много работа.
	— Чудесно, както кажеш. Познаваш ли някой добър адвокат?
	Сали спря да чисти и го изгледа с тревога.
	— За какво ми е адвокат? Не съм направила нищо лошо.
	Кинг взе лопатата от ръцете на Сали и я остави настрани. После направи крачка напред, като я застави да отстъпи до вратата на едно от отделенията.
	— Позволи ми да изясня положението докрай. Ако разполагаш със сведения за убийството на Джуниър Дийвър или за обира и съзнателно си ги укрила от властите, това е престъпление и се наказва със затвор. А обвинят ли те в подобно престъпление, ще ти трябва адвокат. Ако нямаш, мога да ти препоръчам няколко много добри.
	Сали изглеждаше готова да се разплаче всеки момент.
	— Нищо не знам, Шон, нищо! — изстена тя.
	— Тогава няма от какво да се боиш. Но ако ме лъжеш, може да влезеш в затвора. — Кинг й върна лопатата. — А там може да няма коне, но е пълно с боклук. Човешки боклук — добави той.
	Извади визитна картичка и я пъхна под панделката на шапката й.
	— Когато премислиш нещата и разбереш, че съм прав, обади ми се. Мога да ти помогна.
	Докато той се отдалечаваше, Сали взе картичката и я огледа с безпомощно изражение на лицето.


	58

	Ателието на Еди се намираше в двуетажен бивш хамбар зад сградата за карета. Мишел спря до страничната врата и подвикна:
	— Еди!
	Отвътре сградата беше коренно преустроена. Имаше прозорци по цялата дължина на втория етаж, както и остъклени капандури, за да осигурят на художника необходимата светлина; работните маси, стативите, кофите с четки и другите инструменти бяха спретнато подредени. По стените висяха големи и малки платна, някои от тях недовършени. Из въздуха се носеше тежък мирис на маслени бои и терпентин. На втория етаж имаше стаичка без прозорци, към която водеше стълбище.
	— Еди! — подвикна отново тя, докато разглеждаше картините по стените.
	Портретите и пейзажите бяха изрисувани с педантично внимание към детайла. Имаше една почти завършена бойна сцена от Гражданската война, която според неизкушената преценка на Мишел би трябвало да виси в музей.
	На друга стена висяха множество грижливо подредени предмети, обозначени с етикетчета. Изглеждаха свързани с актьорското хоби на Еди.
	Тя се обърна, когато чу стъпки по стълбището. Еди носеше художническа престилка, зацапана отпред със синя боя, а косата му беше чаровно разрошена. Под мишница стискаше някакъв правоъгълен предмет, закрит с парче плат — може би малка картина.
	— Хей, тъкмо привършвах нещо — каза той.
	Мишел посочи картините по стените.
	— Не съм специалист, но не очаквах да видя творби на подобно ниво.
	Той отхвърли комплимента с небрежен жест, но усмивката му издаваше колко е поласкан.
	— Мисля, че техниката ми е добра. Но истинските велики художници притежават нещо — едва ли някой може точно да го определи, — което ми липсва. Това обаче не ме вълнува. Радвам се и на малкото, което имам. Клиентите ми също.
	Той сложи картината, която носеше, на един празен статив, но не махна плата.
	— Е, имахте ли късмет с мама?
	— Когато майка ти не желае да направи нещо, по-лесно е да преместиш планина, отколкото да я принудиш. Но ние не се предаваме. Какво е това там?
	Еди се обърна към нея с широка усмивка.
	— Сега затвори очи.
	— Какво?
	— Хайде, затвори ги.
	След кратко колебание Мишел се подчини.
	— Добре, вече може да гледаш.
	Когато отвори очи, тя зърна върху платното себе си, облечена в балната рокля от представлението. Пристъпи до картината и дълго я гледа, после смаяно се обърна към Еди.
	— Затова поисках да ти направя снимка — обясни той.
	— Прекрасна е. Как успя да я нарисуваш толкова бързо?
	— Работих цяла нощ. С добра мотивация всичко се постига. Но портретът далеч не е толкова хубав, колкото си в действителност, наистина. — Той опакова платното в амбалажна хартия. — Можеш да го вземеш.
	— Но защо изобщо ме нарисува?
	— Това беше най-малкото, което можех да направя, след като отдели цял ден да ме гледаш как си играя на войник.
	— Не е кой знае каква заслуга от моя страна; беше ми много приятно.
	— Въпреки всичко съм ти благодарен.
	Тя докосна опакования портрет.
	— А аз ти благодаря за това.
	Прегърна го и се изненада от силата на неговата прегръдка. Какви яки мускули! Тя също стисна по-здраво. За един дълъг миг телата им прилепнаха едно до друго. От него лъхаше на боя, пот и още нещо — нещо извънредно мъжествено. Ръцете й леко се плъзнаха по твърдите мускули на гърба и раменете му. Не искаше да го пуска, но най-сетне се отдръпна от него с наведени очи.
	Той повдигна брадичката й.
	— Виж, съзнавам, че те поставям в неловко положение. Не те атакувам. Няма опасност утре да се събудиш и да видиш пред вратата си нова кола. Но…
	— Еди… — започна тя, но той вдигна ръка.
	— Но е хубаво да имаш приятел — само това искам да кажа.
	— Едва ли ти липсват приятели, както мъже, така и жени.
	— Всъщност съм по-скоро самотник. Рисувам и се сражавам в измислени битки.
	— И се представяш великолепно и в двете — каза тя.
	— Да, така е — потвърди нечий глас.
	Озърнаха се и видяха Кинг да идва към тях.
	— Здрасти, Еди — каза той.
	Двамата мъже се ръкуваха, а Мишел стоеше отстрани и ги гледаше смутено.
	Кинг хвърли поглед към картините по стените.
	— Наистина имаш страхотно око.
	— Сигурен ли си, че майка ми не ти е платила да го кажеш?
	Кинг погледна стената с вещи от времето на Гражданската война.
	— Интересна колекция.
	— Едно от малкото ми хобита. — Еди се усмихна на Мишел. — Знаеш ли, Шон, трябва да те включим във възстановките. Представям си как препускаш с як жребец право срещу северняшка батарея, спиш с комарите и гризеш сухари, докато ти се пръснат артериите.
	Кинг се озърна с усмивка към Мишел.
	— Видиш ли ме да върша такива неща, да знаеш, че е дошъл краят на света — отвърна той, перифразирайки отговора на Мишел в „Афродизиак“.
	Еди се канеше да каже нещо, когато мобилният телефон на Кинг иззвъня. Той изслуша съобщението и затвори. Изглеждаше много разтревожен.
	— Обади се Силвия. Открили са Кайл Монтгомъри мъртъв.
	— Кой е Кайл Монтгомъри? — попита с недоумение Еди.
	— Асистентът на Силвия Диас — обясни Мишел. — Убит ли е?
	— Силвия още се колебае. Казва, че прилича на смърт от свръхдоза, но не е убедена. Иска да се срещнем в апартамента на Кайл. Тод също е там.
	Двамата бързо излязоха. Мишел подвикна през рамо:
	— Еди, ще ти се обадя. Благодаря.
	Докато напускаха сградата, Еди погледна опакованата картина.
	— Но ти си забрави портре…
	Те вече не го чуваха. Той разочаровано сви рамене и отнесе платното горе.


	59

	Криминалистите вече бяха приключили, когато влязоха в апартамента на Кайл. Трупът още лежеше върху леглото, впил изцъклен поглед в тавана на малкото невзрачно жилище.
	Силвия стоеше до него и го гледаше, когато Кинг я докосна по рамото. Тя се обърна и в очите й блестяха сълзи. Избърса ги с ръка, изпъна рамене и се опита да си придаде малко по-професионален вид.
	— Няма нищо, Силвия — каза Кинг. — Не бяхте първи приятели, но знам, че все пак боли.
	Тя избърса носа си с хартиена кърпичка и кимна на чакащите криминалисти.
	— Можете да го отнесете.
	Сложиха Кайл в найлонов чувал и го изнесоха.
	Тод Уилямс се приближи до тях.
	— Значи _наистина_ става дума за свръхдоза? — попита Мишел. — Не е поредното серийно убийство?
	Полицейският шеф поклати глава.
	— Няма нито часовник, нито кучешка каишка.
	Кинг гледаше втренчено Силвия.
	— Но по телефона ти каза, че не си сигурна дали е свръхдоза.
	— Открихме несъмнени признаци — бавно отвърна тя.
	— Спринцовка, гумен маркуч и белег от игла върху ръката му — добави Уилямс.
	— Ще трябва да изследваме остатъците в спринцовката, за да разберем какво е било — каза Силвия. — Това ще отнеме няколко дни. А аз ще направя токсикологичен анализ на телесните течности, но за окончателен резултат трябват поне две седмици.
	— Не можеш ли да разбереш при аутопсията с какво е бил инжектиран? — попита Уилямс.
	— И да, и не. Ако става дума например за хероин, който потиска дишането, може да има леко свиване на дробовете и пяна в дихателните пътища, но признаците далеч не са категорични. Истината е, че ако имаме работа със смърт от свръхдоза, аутопсията сама по себе си няма да разкрие със сигурност какъв е бил наркотикът. Ще трябва да изчакаме резултатите от токсикологията. Ако е кокаин, токсиколозите ще го засекат. Ако е хероин, в трупа ще открият шестмоноацетилморфин, производно на хероина. Това е категорично доказателство за свръхдоза хероин.
	— Може да е било някакво лекарство от твоя кабинет.
	— Не го изключвам, но ако пробите засекат в кръвта и урината на Кайл шестмоноацетилморфин, а няма следа от аспирин или тиленол, това ще докаже със сигурност, че не е вземал аптечен опиат.
	— Тиленол или аспирин? — повтори Уилямс.
	— Да, защото аптечните опиати обикновено се комбинират с тези лекарства. Но не е така при хероина, кокаина и другите улични наркотици.
	— Кой го откри? — попита Мишел.
	— Аз — отговори Уилямс. — След като ми се обадихте тази сутрин, реших лично да се заема със случая. Дойдох заедно с един от помощниците. Почукахме. Никой не ни отговори. Джипът му беше паркиран отпред, затова предположихме, че е тук. Позвънихме на домашния и мобилния му телефон, но той не отговаряше. Нямахме заповед за обиск, но положението ми се стори толкова подозрително, че отидох при домоуправителя и го накарах да отключи. Така го открихме.
	— Телесната температура и степента на вкочаняване подсказват, че е умрял преди по-малко от дванайсет часа — прецени Силвия.
	Кинг погледна часовника си.
	— Значи някъде след полунощ?
	— Да.
	— И никой не е видял чужд човек да влиза или да излиза от апартамента? — попита Кинг.
	— Все още проверяваме — отвърна Уилямс.
	— Добре, трябва спешно да открием тайнствената жена от, „Афродизиак“ — каза Кинг.
	— Още днес ще отида.
	— Бихме искали да те придружим, Тод — каза Кинг. — Можеш ли да изчакаш два часа и да се срещнем там? Ще ти позвъним.
	— Нямам нищо против.
	— Кога ще се заемеш с аутопсията, Силвия? — попита Мишел.
	— Незабавно. Отмених всички прегледи за днес.
	— След като Кайл е мъртъв, няма ли да ти трябва помощник? — попита Кинг. — Могат да пратят някого от Ричмънд или Роуноук.
	— Няма да успеят за толкова кратко време — каза Силвия.
	— Но ако е умрял от свръхдоза, няма за къде да бързаш — намеси се Уилямс. — Сама каза, че потвърждението ще дойде чак след две седмици.
	— Може обаче да има и други улики, които постепенно изчезват, докато ние си бъбрим — рязко възрази Силвия. — Тялото говори с нас след смъртта, Тод, но колкото по-дълго чакаме, толкова по-слаб става гласът.
	— Е, аз ще ти помогна — каза Уилямс. — Така или иначе, трябва да присъствам на аутопсията. Взе да ми става навик, по дяволите — добави той.
	Докато тръгваха към вратата, Кинг спря Силвия.
	— Добре ли си?
	Тя го погледна измъчено.
	— Мисля, че Кайл може да се е самоубил.
	— Да се е самоубил! Защо?
	— Може би е подозирал, че съм разкрила сделките му с лекарства.
	— Но да се самоубие, е малко прекалено. А и той ми се стори малодушен. Плюс това не е оставил бележка.
	— Страхливците се самоубиват, Шон. Боят се да понесат последствията от постъпките си.
	— И сега какво, себе си ли упрекваш?
	— Ако е било самоубийство, не виждам друга причина, освен моите подозрения.
	— Не си честна към себе си, Силвия. Не си го молила да краде лекарства.
	— Така е, но…
	— Защо не направиш аутопсията, преди да се самобичуваш? Колкото и да те бива като специалист, не можеш да предскажеш резултата.
	— Но дори и аутопсията няма да ми разкрие дали свръх — дозата е била случайна или преднамерена.
	— В крайна сметка Кайл сам е направил своя избор. Ти с нищо не си го подтикнала. А животът и бездруго е пълен с отговорности, тъй че няма смисъл да се товарим с чужда вина.
	Силвия намери сили да се усмихне печално.
	— Ти си мъдър човек.
	— Имам богат опит в това отношение. Като се почне със собствените ми глупави грешки.
	— Ще ти се обадя, когато приключа с аутопсията.
	— Искрено се надявам тази да ти е последната за дълго време напред.
	Докато Кинг се обръщаше, Силвия каза:
	— Снощната вечер ми беше най-забавната от години насам.
	— И аз мога да кажа същото.
	Когато потеглиха с колата, Мишел погледна Кинг.
	— Греша ли, или старите чувства между теб и Силвия пак са припламнали? — Той я изгледа свирепо, но не отговори. — Хайде де, Шон, недей пак да излизаш със старата реплика, че съм ти партньор, а не психоаналитик.
	— Защо не? Все още е в сила.
	Тя се облегна и въздъхна безсилно.
	— Добре. Както искаш.
	— И изобщо какво те засяга?
	— Засяга ме, защото сме насред едно много сложно разследване на убийство и никак не е желателно най-добрият детектив и _гениалната_ съдебна лекарка да се разсейват с романтични копнежи.
	— Ако не те познавах, бих си помислил, че ревнуваш.
	— О, моля те!
	— Повтарям, ако не те познавах. И не се притеснявай, в момента всичко друго отстъпва по важност пред разследването. — Той помълча и добави: — Видях те да се прегръщаш с Еди.
	Тя го изгледа гневно.
	— Следил си ни!
	— Не, на път към вратата надникнах през прозореца да видя дали сте там. Не знаех, че предприемате опити за премахване на границите между телата.
	— Не си честен, Шон. Просто му благодарях, задето ми нарисува портрет.
	— О, нарисувал ти е портрет? Това напълно разкрива намеренията му.
	— Той е нещастен.
	— И не е твоя работа да го ощастливяваш — отсече Кинг. Просто стой настрана, Мишел. Точно в момента най-много се нуждаеш от ясна мисъл.
	Мишел изглеждаше готова да възрази, но запази мълчание.
	Кинг продължи:
	— Той е привлекателен, забавен и мил, преживял е твърде много трагедии и отгоре на всичко има нещастен брак. Не си първата, която желае да помогне на такъв мъж.
	— Говориш тъй, сякаш си преживял подобна история.
	— Светът е пълен с подобни истории. И никой от нас не е застрахован.
	— Добре, добре, схванах поуката. А сега накъде?
	— Отиваме да се срещнем с Роджър Кани. Изглежда, че се е сдобил със солидна сума някъде по времето, когато починала съпругата му. Незнайно откъде.
	— Интересно.
	— Още не си чула най-интересното. Покойната мисис Кани е имала работа.
	— Тъй ли? Къде? — попита Мишел.
	— В „Батъл Ентърпрайзес“. И познай при кого от шефовете е работила.
	— При Боби Батъл?
	— Печелиш първа награда.


	60

	Никой не им отговори, когато почукаха на вратата на Кани.
	— Странно — промърмори Кинг. — Обадих му се предварително. Той каза, че ще си е у дома.
	— Поне домашната помощница би трябвало да е тук. Мишел отиде да надникне през прозореца на гаража.
	— Вътре има две коли, голямо беемве и рейндж роувър.
	Едва ли са на домашната помощница, освен ако Кани й плаща изключително щедро.
	Кинг докосна входната врата и тя се отвори. Щом видя това, Мишел незабавно извади пистолета си и застана до него.
	— Кълна се — прошепна тя, — ако го заварим проснат на пода с кучешка каишка около врата и часовник, нагласен точно на шест, ще пищя цяла седмица.
	Тихо се вмъкнаха вътре. Вестибюлът бе пуст. Проверяваха всяка стая, преди да пристъпят към следващата.
	Мишел чу първа звука — някакво странно пъхтене, което сякаш долиташе от дъното на къщата. Побързаха натам и се огледаха. Не видяха никого, но звукът се повтори, този път последван от метално дрънчене.
	Мишел посочи една врата в края на коридора. Кинг кимна, прекрачи напред и бавно я бутна с крак, докато Мишел го прикриваше. Надникна вътре, напрегна се, след това изведнъж се успокои. Отвори вратата и кимна на Мишел да се приближи.
	Кани седеше гърбом към тях със слушалки на ушите и правеше коремни преси в отлично обзаведения си домашен гимнастически салон. Едва след като Кинг заблъска по вратата, той се завъртя и рязко смъкна слушалките.
	— Какво търсите тук, по дяволите?
	— Обадих се тази сутрин. Вие казахте да намина към един следобед. Сега часът е точно един. Никой не отговаряше, а вратата се оказа отворена.
	Кани стана, остави плейъра и избърса потта от лицето си.
	— Извинявайте. Домашната помощница има свободен ден, а аз сигурно съм загубил представа за времето.
	— Случва се всекиму — каза Кинг. — Можем да почакаме, ако искате да се изкъпете.
	— Не, мисля направо да пристъпим към въпроса. Не вярвам да отнеме много време. Да седнем навън. Приготвил съм домашна лимонада.
	Излязоха на широкия заден двор, където имаше басейн, площадка за слънчеви бани и плажно бунгало, както и умело проектиран алпинеум.
	— Красиво е — отбеляза Мишел.
	— Да. И аз си го харесвам.
	— Всичко тук ми се вижда доста ново — каза Кинг. — А вие не живеете много отдавна в тази къща, нали? Някъде към три години, прав ли съм?
	Кани отпи глътка лимонада и го изгледа втренчено.
	— Откъде знаете?
	— Общинските архиви са достъпни за всекиго. Сега сте пенсионер. Счетоводител ли бяхте?
	— Двайсет години тревоги за чуждите пари ми дойдоха до гуша.
	— Е, сега вече имате свои в изобилие. Явно счетоводителската професия е по-доходна, отколкото съм си мислил.
	— През годините направих няколко добри инвестиции.
	— А и покойната ви съпруга е работила. В „Батъл Ентърпрайзес“. Била е секретарка на Боби Батъл, нали? Всъщност още е работила там по време на катастрофата, ако не греша.
	— Да. Не го крия.
	— Не ви видях на погребението на Батъл.
	— Защото не отидох.
	— Не поддържахте ли връзка със семейството?
	— Вижте, жена ми работеше там, но това не означава, че сме били приятели.
	— Докато водех проучването, открих снимка на съпругата ви. Била е много красива жена; дори е печелила няколко местни конкурса за красота.
	— Да, Меган беше невероятно привлекателна. Има ли смисъл да говорим на тази тема?
	— Смисълът е, че се наложи да издирвам снимки на съпругата ви, защото във вашия дом няма. Както впрочем и на сина ви.
	— Там, където влизат външни хора, искате да кажете.
	— Не. След като никой не ни отговори и открихме вратата отворена, ние решихме, че се е случило нещо, и проверихме стая по стая, включително и вашата спалня. Не видяхме нито една снимка на семейството ви.
	Вбесен, Кани се изправи.
	— Как смеете!
	Кинг остана спокоен.
	— Позволете ми да говоря без заобикалки, Родж. Парите ви са дошли преди около три години, скоро след смъртта на съпругата ви. Тогава сте купили тази къща. Преди това сте били най-обикновен счетоводител със скромни доходи и сте живеели горе — долу добре само защото и жена ви е работила. Хора като вас обикновено не се пенсионират след смъртта на брачния партньор и не купуват имот за милион долара.
	— Тя имаше застраховка.
	— За петдесет хиляди долара. И това проверих.
	— Какво всъщност намеквате?
	— Не си служа с намеци. Предпочитам истината.
	— Разговорът приключи. Вярвам, че знаете пътя към изхода, след като вече сте претърсили къщата ми.
	Кинг и Мишел се изправиха.
	— Добре, можем да го направим и по трудния начин.
	— Това го разправяйте на моя адвокат Джайлс Кини. Той ще ви смаже.
	Кинг се усмихна.
	— Джайлс не ме плаши. Бия го най-позорно на голф поне веднъж в седмицата.


	61

	Кинг и Мишел се срещнаха пред „Афродизиак“ с Тод Уилямс и двама от помощниците му. Малко по-късно вече бяха в кабинета на Лулу и я разпитваха за тайнствената наемателка на стаята и посещенията на Кайл при нея. Отначало тя отрече да знае каквото и да било, но накрая призна, че наскоро е виждала Кайл в клуба.
	— Но не знам коя е дамата — каза Лулу. — Тя не работи тук. Сигурна съм.
	— Да не си се захванала с благотворителност, та даваш безплатен подслон на богати наркоманки? — попита подигравателно Уилямс.
	— Изобщо не подозирах какво става. Тя плати за стаята в брой. Мислех си, че просто иска някъде да отседне.
	— Всяка вечер ли беше там?
	— Всъщност не съм проверявала. Изискваме документ само от тези клиенти, които идват да гледат момичетата или да пият. Но тук имаме също така ресторанти, кафета и бизнес център. В тия заведения може да влезе всеки. Входът при нас е свободен — добави разпалено тя.
	Кинг поклати глава.
	— Не се занасяй, Лулу. Нима твърдиш, че изобщо не си разговаряла с тази жена, когато е дошла за пръв път? Как разбра какво иска, по дяволите?
	— Тя ми остави пари и бележка, че иска тази стая. Само тази и никоя друга.
	— А ти какво направи? Просто й даде стаята, без да разпитваш?
	— Та това е само стая, Шон! А парите са си пари. Не личеше тя да върти там някаква престъпна дейност. Идваше само нощем. През деня почиствахме стаята както всички останали. Никога не забелязахме нещо особено. Знам, че звучи малко шантаво, и признавам, че бях любопитна. Всъщност когато онази жена започна да идва, аз си отварях очите на четири. Но тя нито вдигаше шум, нито създаваше неприятности. Освен онзи Кайл никой не я посещаваше.
	— Ти виждаше ли я как идва и си отива?
	— Понякога. Но тя винаги носеше шал, дълго палто и тъмни очила.
	— И това не те накара да се усъмниш? Изобщо ли не се опита да разбереш коя е? Например да изчакаш кога ще си тръгне и да я проследиш.
	— Естествено, имах подозрения, но не съм от онези, дето се месят в чуждите работи. Живей и остави другите да живеят — това е моят девиз. Наемаше отделна стая и държеше никой да не узнае коя е, но пък си плащаше доста добре за удоволствието. Толкова знам. Нямам намерение да си прогонвам клиентите — добави предизвикателно тя.
	— Само че Кайл Монтгомъри е мъртъв, може би убит, и това поставя нещата в съвсем нова светлина — каза Уилямс.
	Лулу го изгледа нервно.
	— За пръв път чувам. Определено не е убит тук, тъй че не виждам какво общо има заведението.
	— Е, тогава нека да те просветля — каза полицейският шеф. — Имаме свидетелка, която твърди, че тук е протекла много разгорещена свада между Кайл и онази жена. Знаем, че той й е носил медикаменти, откраднати от лекарския кабинет, където работеше.
	— Нищо не знам.
	Уилямс продължи:
	— И тъй, наскоро между двамата избухва караница, а снощи Кайл умира.
	— Добре де, аз не съм го убила и не знам коя е дамата.
	— Тя беше ли тук снощи?
	— Не, доколкото знам. Във всеки случай не съм я виждала.
	— Кога я видя за последен път?
	Лулу се замисли.
	— Не съм сигурна. — Тя настръхна. — Имах си други грижи, включително и да погреба съпруга си.
	— Ще трябва да разпитаме всички, които снощи са били тук и може да са я видели.
	— Някои от хората ще дойдат на работа доста по-късно.
	— Тогава искам още сега да видя стаята и да разпитам онези, които в момента са тук.
	Лулу го изгледа нервно.
	— Веднага ли?
	— Да не би да има проблем?
	— Не, просто някои танцьорки от нощната смяна още спят.
	— Спят ли? Вече е два и половина следобед!
	— Те танцуват до разсъмване.
	— Добре, да започнем с другия персонал, но междувременно искам да събудиш онези момичета и да ги поканиш на разговор с нас. Разбра ли, Лулу?
	— Разбрах — бързо отговори тя.
	Докато излизаха, Мишел се озърна и видя как ръката на Лулу потъва в едно от чекмеджетата на бюрото — също както при предишното им посещение.
	Когато се озоваха в коридора, Мишел каза:
	— Тод, искаш ли да събереш хората сам и да започнеш разпита? Ние с Шон ще поогледаме наоколо.
	— Добра идея. По-късно ще обменим сведения.
	— Какво става? — попита Кинг, след като полицейският шеф се отдалечи заедно с помощниците си.
	— Ела бързо.
	Мишел го изведе навън зад сградата, където видяха стълба, водеща към втория етаж. Прикриха се зад един контейнер за смет и зачакаха. След около минута търпението им бе възнаградено. Неколцина мъже — някои с преметнати на ръка палта, други чорлави, с разкопчани и раздърпани ризи — изскочиха от вратата на втория етаж, спуснаха се по външното стълбище, насядаха в паркираните наблизо коли и бързо потеглиха.
	Кинг и Мишел се спогледаха.
	— Изглежда, че „Афродизиак“ си оправдава името. Хубава плячка, Мишел.
	— А проституцията е начин за докарване на странични доходи — добави Мишел. — Какво ще правим сега?
	— Мисля, че се налага още един разговор с Лулу.
	— Мъртъв съпруг и три деца. Знам, че е престъпление, Шон, но не ми допада идеята да я пратим в затвора.
	— Може би ще успеем да я убедим, че е тръгнала по лош път.
	Когато след малко Лулу се върна в кабинета си, Кинг седеше зад бюрото, а Мишел стоеше до него.
	— Какво търсите тук? — кресна Лулу.
	Вместо отговор Кинг бръкна в чекмеджето и натисна звънеца, който бяха открили.
	— Надявам се това второ предупреждение да не обърка момичетата. Всички мераклии вече напуснаха свърталището.
	Лулу зяпна смаяно, но бързо се опомни.
	— Какво означава това?
	— Сядай, Лулу — нареди Кинг с твърд глас. — Дошли сме да ти помогнем. Но ако се опиташ да ни баламосваш, просто ще кажем на Тод да дойде и да поеме нещата в свои ръце. И тогава вече нищо няма да зависи от нас.
	Лулу ги изгледа свирепо, но накрая седна и неспокойно отпусна ръце в скута си.
	— Ако искаш, можеш да запалиш. Няма да свършим скоро.
	Лулу запали цигара, вдъхна дълбоко и издуха дима през ноздрите.
	Кинг се облегна назад.
	— Добре, обясни ни положението.
	— Не е каквото си мислите — каза Лулу.
	— Твърде умна си, за да го уредиш по стария начин. Сигурен съм, че си измислила нещо много оригинално. Чакам с нетърпение да узная.
	Лулу ги изгледа нервно.
	— Години наред се трудих денонощно, за да създам това заведение. Заради работата понякога пренебрегвах децата и Джуниър. Хванах язва, свикнах да пуша по две кутии на ден. Да, притежавам само малка част от клуба, но на практика аз го управлявам. Моите партньори през повечето време са във Флорида. Но непрекъснато ме притискат да вдигам печалбата, та да си купуват по-големи яхти и по-красиви съпруги. Още, още, още — само това чувам.
	— И ти измисли как да използваш танцьорките допълнително?
	— Всъщност предложението дойде от партньорите ми. Аз не исках, но те настояха. Намекнаха, че ще намерят по-сговорчив управител и ще ме изхвърлят. Но се разбрахме момичетата да го вършат само по свое желание — за това бях категорична. — Тя се поколеба, после добави: — Ако знаехте само…
	— Лулу, както каза Шон, дошли сме да ти помогнем — успокои я Мишел.
	— Защо? — изкрещя внезапно Лулу. — Какво ви засяга?
	Кинг отговори:
	— Защото смятаме, че си добра по душа и имаш три малки деца, които се нуждаят от теб. Живяла си под ужасно напрежение, а съвсем наскоро остана вдовица. Даваме ти дума, че каквото кажеш, ще си остане между нас.
	Лулу въздъхна дълбоко и започна:
	— Нито едно от момичетата не получава пари на ръка. Ние… ние създадохме нещо като клуб. Членовете плащат начална такса, за да се включат, след това месечни вноски въз основа… ами, въз основа на консумацията. Заприходяваме средствата като постъпления от делови срещи.
	— Е, определено сте направили оригинален принос в теорията на бизнеса — каза Кинг. — Продължавай.
	— Таксата е доста голяма, тъй че клиентелата да бъде ограничена и на определено ниво.
	— Превод: богати момчета, търсещи възможности за малко креватна гимнастика — отбеляза Кинг.
	— Така или иначе, чрез клуба те имат достъп до момичетата само по предварителна уговорка. Членовете си служат със специални пароли, чрез които уверяват момичетата, че всичко е наред. Всички вземат предпазни мерки, а опасните изпълнения са забранени. Който си позволи грубости с някое момиче, бива изхвърлен веднъж завинаги. Но досега не сме имали проблеми. Танцьорките, които участват, получават допълнително заплащане.
	— Много изобретателно, но все пак незаконно, Лулу. Тази история може да сложи точка на клуба и да те прати в затвора.
	Лулу запали нова цигара и пребледня, сякаш всеки момент щеше да й призлее.
	— Знам — каза тя с треперещ глас. — Господи, още отначало си знаех, че е пълна глупост.
	— А звънецът в твоя кабинет е свързан със стаите, та ако има проблем, да предупреждаваш момичетата и техните клиенти да се оттеглят през задната врата.
	— Да — призна безпомощно Лулу. — Освен това мои хора държат и предния вход под око.
	— В такъв случай как е влязъл Кайл?
	— Дамата ми остави негова снимка и бележка, че е наше момче. — Лулу изгаси цигарата. — Но мога да ви кажа едно. Някой следеше Кайл през онази вечер, когато го видях. Един от моите наблюдатели ми каза за това.
	— Била е Силвия Диас — лекарката, при която работеше Кайл.
	— Името ми звучи познато.
	— Тя е местният съдебен лекар. Ползвали сте услугите на един и същ гинеколог, преди да го смениш.
	— Не съм си сменяла гинеколога.
	— Добре де, важното е, че именно тя видяла Кайл тук и го чула да се кара с жената. — Кинг помълча. — Ще трябва да сложиш край на тази история, Лулу. Още от днес, преди всичко да се е срутило върху теб.
	— Ще трябва да върна началните вноски. Това са много пари.
	— Не, не трябва. Те съзнателно са участвали в незаконна дейност. Кажи им, че днес са се отървали по чудо. Кажи им, че ако върнеш парите, по-късно полицията ще може да проследи у кого са попаднали сумите. Сигурен съм, че ще зарежат парите, за да избегнат риска. — Той я изгледа втренчено. — Това е единственият ти изход, Лулу.
	Тя най-сетне кимна.
	— Още днес ще се обадя на всички.
	— И разговаряй с партньорите си от Флорида. Обясни им, че дългата ръка на вирджинския закон стига далеч на юг. Ако не искат да загубят яхтите и мацките, нека да те оставят на мира и да печелят кротко от танци и бира. Не се съмнявам, че и от това падат добри пари. — Кинг стана и кимна на Мишел да си тръгват. — А след като Реми обеща да ти помогне за децата и за строежа на къщата, може би ще е най-добре да не се заседаваш толкова тук и да отделиш повече внимание на дома си. Приеми го като приятелски съвет.
	Докато излизаха, Лулу подвикна след тях:
	— Слушайте, много съм ви задължена. Само кажете какво мога да направя за вас.
	Кинг се обърна.
	— Просто сметнах, че заслужаваш поне веднъж да ти провърви. Успех.
	Двамата пак понечиха да си тръгнат, но спряха, защото Лулу отново подвикна:
	— Знам каква кола кара онази жена. Веднъж я видях.
	— И ние знаем. Стар открит мерцедес.
	— Не просто мерцедес, а истинска класика — роудстър 300 SL от 1959 година.
	— Откъде знаеш? — попита Мишел.
	— Един от моите партньори е маниак на тема автомобили. Има цял куп разкошни коли, които държи в Неапол. От него научих много. Тази, която кара дамата, е същинска прелест. Струва цяло състояние.
	Кинг тихичко промърмори нещо.
	— Лулу, смятай дълга си за изцяло платен. Хайде, тръгваме.
	Той сграбчи ръката на Мишел и я дръпна към вратата.
	— За къде бързаме? — попита тя.
	— Мисля, че знам къде да намерим тази кола.


	62

	Кинг спря лексуса на един страничен път и излезе.
	— Оттук ще трябва да продължим пеш. Ако е възможно, предпочитам да останем незабелязани.
	— Къде отиваме?
	— Имай търпение. Скоро ще видиш.
	Прескочиха една невзрачна порта и продължиха по чакълест път, ограден от висок жив плет. През една пролука в храстите Мишел зърна далечната къща и отбеляза:
	— Това е имението на Батъл. — И тъй като Кинг вървеше в противоположна посока, тя добави: — Шон, къщата е натам.
	— Не отивам към къщата.
	— А къде?
	Кинг посочи напред.
	— Към гаража.
	Стигнаха до голямата сграда, без никой да ги забележи. Кинг успя да отключи една странична врата и двамата се вмъкнаха вътре. Той обиколи една по една всички коли на партера, като надничаше под платнените им покривала. След като свърши, изкачиха се по стъпалата към горния етаж.
	Там също имаше покрити коли и Кинг се зае да ги проверява. Когато стигнана до третата, той дръпна покривалото и го пусна на земята. Погледна марката на автомобила.
	— Точно така, 300 SL.
	Коленичи, огледа гумите и плъзна ръка по грайфера. После вдигна пръст към Мишел.
	— Кал — каза тя. — Но как може някой да вземе тази кола, без да го усетят?
	— Много лесно. Сали каза, че тази сграда вече не се използва. А онази чакълеста алея, по която дойдохме, води право към страничния път. Ако жената е карала само нощем, едва ли някой би забелязал.
	— _Жената._ Значи май стана ясно коя е нашата изкусителка наркоманка.
	Кинг се изправи.
	— Да, ясно е. И мисля, че ще е най-добре да идем да си поговорим с нея.
	— Няма да бъде приятен разговор.
	— Повярвай ми: да не знаем истината ще е още по-неприятно.
	Тръгнаха към голямата къща. Преди да стигнат обаче, Кинг свърна настрани, заобиколи конюшнята и мина през портата между дома на семейство Батъл и сградата за карета.
	— Шон, къде отиваш? Савана трябва да е в голямата къща.
	Без да й обръща внимание, Кинг продължи напред. Видя паркираната отпред кола, изтича по стъпалата и заблъска по вратата на сградата за карета. След малко чуха стъпки и вратата се отвори.
	— Какво искате? — раздаде се женски глас.
	— Може ли да влезем, Доротея? — попита Кинг.
	Побърза да пъхне крак в процепа, в случай, че отговорът не го задоволи.
	— Защо? — попита Доротея.
	— Кайл Монтгомъри е мъртъв.
	Доротея вдигна ръка към гърдите си и залитна назад като от удар.
	— Аз… аз не познавам такъв човек.
	— Знаем всичко, Доротея. Проследихме колата.
	— Коя кола?
	— Мерцедесът от гаража, с който си пътувала до „Афродизиак“.
	Тя ги изгледа предизвикателно.
	— Нещо бъркате.
	— Губим време — каза нетърпеливо Кинг. — Видели са те да напускаш клуба, Доротея. Имаме свидетелка, която наскоро те е видяла да се качваш в колата и да потегляш около пет сутринта.
	Предизвикателната гримаса на Доротея започна да се топи.
	— Същата свидетелка те е чула да се караш с Кайл. Ти си извадила пистолет. Заплашила си го…
	— Не съм заплашвала онзи дребен…
	Доротея млъкна и пребледня, сякаш всеки момент можеше да припадне.
	Кинг тихо каза:
	— Сметнах, че би предпочела да поговориш с нас, преди да викнем полиция. Ако не, ще се обадим още сега.
	— О, боже мой — прошепна тя.
	За броени секунди маската на твърда жена рухна напълно и от очите й бликнаха сълзи. Кинг бутна вратата навътре и двамата влязоха.


	63

	— Не съм го убила аз, Шон. Не съм.
	— Но купуваше лекарства от него?
	Тримата седяха в хола — Кинг и Мишел на старинни кресла, Доротея на малкото канапе срещу тях. Пръстите й се впиваха в подлакътника с такава сила, сякаш ако ги разтвореше, щеше да падне на пода.
	— Напоследък бях подложена на ужасно напрежение — бавно започна тя. — Имах… имах финансови затруднения.
	— Едва ли най-добрият начин за борба с финансовите проблеми е да харчиш по хиляда долара на вечер за наркотици.
	Тя го изгледа смаяно.
	— Значи сте разговаряли с онзи дребен мръсник!
	— Внимавай, за мъртвите или добро, или нищо. Разкажи ми за онази вечер.
	— Какво знаеш?
	— Достатъчно, за да разбера, ако почнеш да лъжеш, а това няма да ми хареса.
	— Не знам какво ми стана. Наистина не знам. Усещах, че Кайл иска да спи с мен. Беше очебийно. Мъжете са толкова прозрачни.
	— Само че ти не искаше да спиш с _него_?
	— Не, разбира се. Но бях пила много. И твърдо бях решила, че онази вечер ще е последна. Както казваш, наркотиците нямаше да ми решат затрудненията. Не ставаше дума само за парични проблеми. Имах трудности със семейството… Да влезеш в клана Батъл е свързано с непрестанен натиск и стрес.
	— Да имаш за свекърва Реми не е градинско увеселеше — сухо отбеляза Мишел.
	— Беше същински кошмар. Всичко се гледаше под лупа — какво върша, как се обличам, какво ям, пия, говоря. А упреците им не бяха твърде тактични. Боби беше далеч по-лош от Реми. Истински тиранин. А най-ужасни бяха смените на настроенията му. Както се усмихва доволно, изведнъж почва да крещи като грубиян. Всеки можеше да попадне под ударите му, дори Реми. Започнах да посещавам психотерапевт, опитвах се да се справя с трудностите по конструктивен начин.
	— Това е добре — каза Кинг. — Но бяхме започнали да говорим за Кайл.
	— Да. Е, когато Кайл дойде с лекарствата, бях пийнала и реших да се изчукам с него. Затова аз… — Тя млъкна и се изчерви. — Беше идиотска постъпка. Знам.
	— Знаем за стриптийза. Не е нужно да навлизаш в подробности. Но ти си извадила пистолет.
	— Той се канеше да ме нападне! Трябваше да се защитя.
	— И си поиска парите обратно.
	— Бях му платила предостатъчно. Той крадеше лекарствата. Печалбата му беше сто процента. Просто исках да по-снижа цената.
	— Значи си взе парите?
	— Да. Престорих се, че ще го застрелям, и той избяга. Повече не го видях, кълна се.
	— Как изобщо се свърза с него?
	— Знаех, че работи в кабинета на Силвия, макар че не се познавахме лично. Веднъж ходих там след контузия на гръбнака. Силвия ми предписа болкоуспокояващи и те постепенно се превърнаха в необходимост, но когато лечението приключи, тя спря рецептите. Аз обаче вече бях пристрастена. Знаех, че Силвия държи в кабинета си такива лекарства. Усещах що за личност е Кайл — готов и способен да извърши всичко за пари. А знаех, че медикаментите от аптека са далеч по-безопасни от всичко, което може да се набави на улицата. Освен това нямах желание да се свързвам с истински наркопласьор. Избрах за срещите, „Афродизиак“, защото бях ходила там да вечерям с позната и знаех, че дават стаи, без много да разпитват.
	— А не смяташ ли, че той е разбрал коя си? Сигурно те е виждал в кабинета на Силвия.
	— Винаги носех очила и шал, стоях в сянка и говорех колкото се може по-малко. Ако ме беше познал, сигурна съм, че би опитал да ме изнудва.
	Докато тя говореше, Кинг я наблюдаваше много внимателно. Доротея забеляза това и пребледня.
	— Знам, че не изглежда добре, Шон.
	— Положението е много лошо, Доротея. Еди знае ли?
	— Не! Моля те, не бива да му казваш. Бракът ни не е от най-добрите, но все пак държа на него, а това ще го убие.
	— Нищо не мога да обещая, Доротея. А сега искам да знам къде беше снощи.
	— Тук.
	— Еди може ли да потвърди? — попита Мишел. — Той се прибра рано от представлението.
	— Откъде знаеш? — попита Доротея.
	Мишел се смути.
	— Двамата с Чип Бейли отскочихме до Мидълтън да гледаме сражението. Чип трябваше да си тръгне по-рано и Еди ме докара обратно. Каза, че няма да остане за втория ден от битката.
	Доротея я изгледа с подозрение, после каза:
	— Е, снощи не беше тук. Сигурно е бил в ателието. Понякога спи там.
	Мишел отвори уста да каже нещо, но се сдържа.
	— Значи нямаш алиби — констатира Кинг. — Разговарях по телефона с хотел „Джефърсън“ в Ричмънд. Не си отсядала там вечерта, когато убиха Боби. Вероятно и ФБР вече е наясно с този факт. В „Афродизиак“ ли беше?
	— Да. Кайл ми донесе лекарствата около десет вечерта.
	— Каква ирония на съдбата.
	— Защо?
	— Той беше твоето алиби за убийството на свекъра ти, но сега е мъртъв. Тъй че ако не те е видял още някой в клуба, вече си заподозряна за две убийства.
	Доротея се хвана за главата и зарида. Накрая Мишел стана, отиде в кухнята и се върна с мокра кърпа.
	— По-спокойно, Доротея — каза Кинг. — Смъртта на Кайл още не е обявена за убийство. Може да е просто свръхдоза. Или дори самоубийство.
	— Не си представям човек като него да посегне на живота си. Макар да не го познавам много добре, по всичко личеше, че твърде силно държи на житейските удоволствия. — Доротея избърса лицето си с кърпата и погледна Кинг. — А сега какво ще правим?
	— Не можем да запазим в тайна постъпките ти.
	Устните на Доротея затрепериха.
	— Друго не съм и очаквала.
	— До каква степен да ги разкрием обаче, това тепърва ще се определи.
	— Не съм убила нито Кайл Монтгомъри, нито свекър си!
	— И като стана дума за него, защо го посети в болницата през онзи ден?
	— Има ли значение сега?
	— Може да има.
	Тя въздъхна дълбоко.
	— Боби ми обеща пари, голяма част от наследството си. Затова трябваше да промени завещанието. Каза, че ще го направи, но всичко си остана само на думи.
	— Значи отиде да разбереш дали е променил завещанието?
	— Чух, че се е свестил и говори. Не знаех дали ще имам друг шанс. Ако Боби си беше изпълнил обещанието, финансовите ми проблеми щяха автоматично да се решат.
	— Не, искаш да кажеш, че щяха да се решат, когато той умре и наистина получиш парите — поправи я Мишел.
	— Да — тихо призна Доротея и наведе глава.
	— Еди знаеше ли за очакваната промяна на завещанието? — попита Кинг.
	— Не. Еди смята, че сме добре във финансово отношение. Той живее в друг свят. Не се тревожи за нищо.
	— Мисля, че грешиш — каза Мишел.
	— Защо му е на Боби да променя завещанието си в полза на теб и Еди, ощетявайки Реми? Доколкото чух, той вече ви е осигурил.
	Доротея се усмихна измъчено.
	— На кого му стигат парите? Във всеки случай не и на мен. А Боби имаше адски много пари.
	Кинг я изгледа втренчено.
	— Боби умееше да се пазари. Какво е получил в замяна, Доротея?
	— По-добре да не казвам — отвърна тя след дълго мълчание. — Не се гордея особено с тази уговорка.
	— Всъщност мисля, че мога да се досетя. Малкият стриптийз пред Кайл вероятно бледнее в сравнение с онова, което е ставало. Между другото, защо пътуваше до „Афродизиак“ с автомобил от колекцията на Боби?
	Тя го изгледа с победоносна усмивка.
	— Смятах, че ми дължи поне това. А и той вече изобщо не ги караше.
	— Знаеш ли защо?
	— Вероятно му бяха омръзнат. Великият Боби Батъл се славеше с това. Хареса нещо, после се отегчи и го забрави.
	Тя изхлипа задавено.
	Кинг стана и я погледна без съчувствие.
	— Ако се окаже, че Кайл е убит, от полицията вероятно ще искат да те разпитат.
	— Вече едва ли има значение. По-лошо не може да стане.
	— О, не, Доротея, може да стане много по-лошо.
	Докато напускаха къщата, Мишел каза:
	— Как разбра, че е тя? Аз бях нарочила Савана за ролята на наркоманка съблазнителка.
	— Не, не можеше да е тя.
	— Защо? Помниш ли как се перчеше на басейна?
	— Именно. Там е цялата работа. Силвия каза, че когато била в, „Афродизиак“, чула Кайл да упреква жената, задето си вирела _голия задник_ пред него.
	— Да, и какво от това?
	— Е, на задника _на Савана_ е татуирано името й. Дори да съвпада всичко останало, едва ли би го показала пред Кайл, ако иска да остане анонимна. В Райтсбърг няма друга Савана с такива задни части.


	64

	По-късно същия ден получиха от Силвия вест, че е привършили аутопсията на Кайл Монтгомъри. Уредиха си среща в кантората на Кинг. Когато пристигна, Силвия водеше и Тод Уилямс. Минута по-късно на паркинга спря колата на Чип Бейли.
	— Аз го повиках — обясни Уилямс. — Реших, че трябва да го държим в течение, макар че смъртта на Кайл не е свързана със серийните убийства.
	— Сигурен ли си, че не е? — възрази Кинг.
	Уилямс го изгледа строго.
	— И ти ли се мъчиш да ме побъркаш?
	След като се настаниха в заседателната зала, Силвия разгърна папката си.
	— Както казах, няма да узнаем точната причина за смъртта, докато не получим резултатите от токсикологията — започна тя. — Но при външния оглед открих нещо необичайно, което ме кара да смятам, че смъртта му е подозрителна.
	— Тоест че имаме работа със самоубийство? — попита Кинг.
	— Не, с убийство. — Тя помълча, после заговори бързо, но категорично: — Няма сведения Кайл да е бил наркоман. Не открихме в апартамента му нито други наркотици, нито свързани с тях предмети, а по тялото му нямаше други следи от инжекция.
	— Но сте намерили използвана спринцовка и белег от игла върху ръката му — напомни Бейли.
	— Веществото в спринцовката се оказа хероин. Добре, да кажем, че Кайл е искал да се самоубие. Хероинът е улична дрога, тъй че човек никога не може да бъде сигурен каква доза си инжектира. А и остава въпросът откъде го е взел. Аз, естествено, не държа хероин в кабинета.
	— Но все пак той знае повече от хората без медицинско образование — каза Уилямс. — А печалната истина е, че навсякъде има нелегални канали за доставка на наркотици.
	— Но ако иска да се самоубие, човек държи да успее от първия път. Извод: хероинът не е подходящ за самоубийство. И което е по-важно, открих две плитки следи от убождания върху гърдите на Кайл. Не бях ги забелязала на местопрестъплението заради слабата светлина.
	— Какви убождания? — попита Бейли.
	— Като от малки игли, забити само на два-три сантиметра една от друга.
	— Дали не са следи от спринцовка? — попита Мишел.
	— Не. А и никой не би използвал спринцовка върху гърдите си. Ръцете и краката са най-подходящи за инжекция.
	— Според теб какво е тогава? — попита Кинг.
	— Виждала съм подобен случай в Ричмънд след масови размирици. Един човек получи сърдечна криза и умря, след като полицай го беше обезвредил с електрически пистолет.
	Тия пистолети оставят два белега от иглички също като тези, които видях върху гърдите на Кайл.
	— Значи някой го прострелва с електрически пистолет и после му инжектира свръхдоза — каза Бейли. — Затова нямаше следи от борба.
	— Не мога да бъда категорична за електрическия пистолет, но има и още нещо. Открих малки кръвонасядания и кръвоизливи в устата и очите.
	— Това са признаци за насилствено задушаване — каза Мишел.
	— Точно така. Кръвоизливите се получават, докато жертвата се бори за въздух. При аутопсията обаче не забелязах следи от примка или пръсти, затова смятам, че може да е бил удушен с предмет, който не оставя следи, например възглавница. А хероинът потиска дихателната дейност; той вече едва е дишал и това облекчава задачата на убиеца.
	— Добре, ако е бил убит и престъпникът се е опитал да представи смъртта му като самоубийство, кой би имал мотив да го премахне? — попита Бейли.
	— Преди всичко жената, на която е продавал лекарства в „Афродизиак“ — каза Уилямс.
	Бейли го изгледа въпросително и полицейският шеф набързо информира колегата си.
	— Значи тя си е взела парите — каза Бейли. — Защо да го убива?
	— Ами ако Кайл я е познал и се е опитал да я изнудва? — подсказа Силвия. — Страхът от разгласяване е много солиден мотив за убийство.
	— Значи трябва час по-скоро да открием тази жена — каза Уилямс.
	Мишел и Кинг се спогледаха.
	— Знаем коя е — каза Кинг.
	Другите трима го погледнаха изненадано.
	— Коя е, по дяволите? — попита Уилямс.
	— Доротея Батъл. И няма алиби за времето, когато е убит Кайл.
	— Доротея Батъл? — Полицейският шеф скочи от стола. — За какъв дявол мълча досега, Шон?
	— И ние узнахме току-що. Тя си призна пред нас.
	Уилямс извади мобилния си телефон.
	— Е, в такъв случай ще я приберем моментално.
	— Тя си е у дома.
	— Искаш да кажеш, че се надяваш да е там. Ако е духнала, ще държа теб отговорен.
	— Не смятам, че тя е убила Кайл, Тод.
	Без да му обръща внимание, Уилямс бързо нареди по телефона да бъде арестувана Доротея Батъл. Когато приключи, той погледна частния детектив.
	— И как стигна до този извод?
	— Интуиция.
	— Благодаря, ще го имам предвид.
	— Ако Доротея е убила Кайл, значи имаме работа с трима отделни престъпници — каза Бейли. — Серийният убиец, убиецът на Боби Батъл, а сега и онзи, който е видял сметката на Монтгомъри.
	— Или пък може Доротея да е убила Боби — уточни Уилямс и погледна Кинг. — Тя каза ли защо е отишла да посети Батъл?
	— Надявала се Боби да е променил завещанието си в нейна полза. Каза, че отишла в болницата да разбере дали е така. Надеждите й обаче излязоха напразни. Реми получи парите. Следователно Доротея няма ни най-малка изгода от смъртта му.
	Мишел се намеси.
	— Ами ако при посещението той й е казал, че няма промяна в завещанието, и тя го е отровила от злоба?
	— Не вярвам, че Батъл изобщо е бил в състояние да отговаря на въпроси — каза Силвия. — Когато умря, той беше на командно дишане, а това не позволява на болния да говори.
	Бейли се озърна към Кинг.
	— Докъде стигна с теорията, че между жертвите има нещо общо?
	Кинг сви рамене.
	— Все още търся връзката.
	Когато посетителите си тръгнаха, Кинг взе телефона и набра някакъв номер. Но след малко остави слушалката.
	— С кого искаше да се свържеш? — попита Мишел.
	— С Хари Карик. Не отговаря. По-късно ще пробвам пак. Щом арестуват Доротея, ще се вдигне шум до небесата. Хари е приятел на Реми, затова искам да го предупредя отрано. Може би ще реши да намине при нея. А и на Доротея ще й трябва адвокат.
	— Чудя се дали да не ида да кажа на Еди.
	— По-добре да го чуе от някой друг. Сигурно Бейли ще се нагърби с тази задача.
	— Защо не каза на Бейли за връзката между Кани и Батъл?
	— Все още не знам дали наистина има връзка. Не обичам да говоря, без да съм сигурен.
	— Но имаш подозрения, нали?
	— Да, имам. Много сериозни.
	— Би ли ги споделил?
	— Подозирам, че Стив Кани е бил дете на Боби Батъл и мисис Кани. И че след смъртта на жена си Роджър Кани е накарал стареца да си плати. Това би обяснило внезапното му забогатяване и факта, че не държи снимки на невярната си съпруга и на сина, когото не смята за свой.
	— Изненадана съм, че е чакал тя да загине при автомобилна злополука, преди да започне с изнудването на Батъл — каза Мишел.
	Кинг се втренчи в партньорката си и бавно повтори:
	— Автомобилна злополука?
	Тя забеляза унесения му поглед.
	— Надушил си нещо. Ще ми кажеш ли какво?
	Той я погледна.
	— Ами ако жената на Кани не е загинала при автомобилна злополука?
	— Как да не е? Открили са я в колата на дъното на дълбока пропаст. Казах ти, вече проверих всичко при Тод.
	— Вярно. Загинала е при катастрофа. Но не е задължително да става дума за нещастен случай, нали?


	65

	Най-сетне Кинг се свърза с Хари и му разказа какво е станало.
	— Веднага отивам при семейството — заяви адвокатът. — Защо не дойдете и вие с Мишел?
	Когато тримата се събраха в голямата къща, вече бе станало време за вечеря.
	Реми ги посрещна на прага.
	— Мейсън не е тук в момента — обясни тя.
	— Чу ли? — попита Кинг.
	— Да. Този път вече не вярвам да се измъкне.
	Кинг я погледна с изненада.
	— Реми, знам, че двете не сте първи приятелки, но тя все пак е съпруга на твоя син.
	— Което е единствената причина поне малко да й съчувствам.
	— Къде е Еди?
	— Отиде в града да разговаря с адвокатите. Има ли вече официално обвинение срещу Доротея?
	— Засега дори не са сигурни относно причината за смъртта на Кайл — вметна Мишел. — Докато това не се изясни, не могат да предявят обвинение.
	— Ти не вярваш, че го е убила, нали? — обърна се Хари към Реми.
	Тя го погледна право в очите.
	— Не, но доскоро нямаше да повярвам и че е купувала крадени лекарства.
	— От купуване до убийство крачката е твърде голяма — възрази Хари.
	Реми им кимна да влязат.
	— Защо да не продължим на масата този _увлекателен_ разговор?
	В трапезарията към тях се присъедини Савана. Беше облечена с дълга пола, бяла блуза, тъмносин пуловер и носеше обувки с нисък ток. Косата й бе старателно оформена в прическа, а гримът умерен.
	Кинг не осъзна веднага какво вижда. Сетне изведнъж сякаш прогледна: дъщерята бе облечена също като майката. Озърна се към Мишел. По изненаданото й изражение личеше, че и тя си мисли същото.
	Хари седна до Савана и подхвана разговор с нея, а Кинг и Мишел се насочиха към Реми.
	— Доротея не печели буквално нищо от смъртта на Боби — каза Кинг. — Следователно липсва мотив.
	— Мотивите невинаги са финансови — отвърна Реми, докато мажеше кифлата си с масло.
	_Например твоят мотив да убиеш съпруга си_, помисли Кинг.
	— Имаш ли нещо наум? — попита Мишел.
	— Не, просто казах това, което смятам за очевидно.
	— Значи не си подозирала, че Доротея кара една от колите на Боби и наема стая в, „Афродизиак“? Или че има проблем с опиатите?
	Реми поклати глава.
	— Но и не ми е работа да наглеждам снаха си, нали?
	— Аз знаех, че има проблем с лекарствата.
	Всички погледи се завъртяха към Савана.
	— Споменавала ли го е пред теб? — попита Кинг.
	— Не, но веднъж я видях да се връща, навярно от онова място. Бях станала рано и се готвех да изляза на разходка. Тя идваше откъм хамбара, където стоят колите. Изглеждаше ужасно. Чудех се как изобщо е била в състояние да шофира.
	— Не предположи ли, че е пияна? — попита Мишел.
	— След четири години в колежа познавам разликата между пиян и надрусан.
	— Толкова се радвам, че благодарение на парите ни си получила тъй безценно образование — сряза я Реми.
	— Разговаряхте ли за това, Савана? — попита Кинг.
	— Не се бъркам в чужди работи.
	— И на никого ли не каза, например на Еди?
	— Повтарям, не се бъркам в чужди работи. Ако случайно не си забелязал, с Доротея не сме много близки.
	След вечерята Реми се оттегли под предлог, че имала да пише писма, а Савана остана да изпрати гостите. Кинг обаче трябваше да отиде до тоалетната и помоли Хари и Мишел да го изчакат. Докато го нямаше, Хари отведе Савана настрани и поведе с нея тих разговор. Когато Кинг се върна, тримата се сбогуваха и излязоха.
	Хари каза:
	— Не исках да те пренебрегвам, Мишел, но се тревожа за Савана и трябваше да си поговорим на четири очи.
	— Забеляза ли, че тя вече се облича като майка си? — попита Кинг.
	— Това беше един от признаците, че нещо не е наред — отвърна дипломатично Хари. — Реми е много властна жена и навярно дори независимо момиче като Савана не може да устои на нейната воля.
	— А Реми пише много писма, води си дневник и сигурно получава много писма от приятели — подметна Кинг.
	Хари го погледна изпитателно.
	— Да, предполагам. Както и аз. Важно ли е?
	— Докато отивах до тоалетната, случайно минах покрай кабинета. Реми седеше вътре и наистина пишеше писма.
	— И какво? — попита Мишел.
	— Не ми дава покой мисълта, че все още не знаем какво е било взето от тайните отделения в нейния гардероб и гардероба на Боби. Ами ако са били писма, дневници или нещо подобно?
	— Звучи логично — каза Хари. — Жени като Реми често желаят да имат сигурно скривалище за поверителните си писма.
	— Писма, които могат да се превърнат в обвинение срещу нея — каза Кинг. — Нямам предвид обвинение пред закона, по-скоро става дума за нещо лично. Така или иначе, струва си да имаме едно наум.
	Напуснаха къщата. Мишел бе пристигнала отделно. Тя се сбогува с Хари и Кинг, после потегли. Хари седна в спортната си кола, размаха ръка и подкара след нея.
	Кинг тъкмо се готвеше да последва примера им, когато видя бележката на предната седалка.
	Текстът беше кратък и делови. „Искам да поговорим. Ще дойда при теб довечера в десет. Сали“
	Кинг се огледа, но не видя никого. Погледна часовника си. Беше девет. Запита се дали да не покани по телефона Мишел да дойде на шлепа. После отхвърли идеята. Така можеше да подплаши Сали.
	Седна в колата и потегли. След шейсет минути част от загадката можеше да се изясни или поне тайнствеността донякъде да се разсее. Засега щеше да действа сам.


	66

	Един час по-късно Кинг посрещна Сали на отклонението от шосето, поведе я покрай строежа на новата си къща и надолу по стъпалата към шлепа.
	Виждаше се, че младата жена е много нервна, и той се опита да я успокои:
	— Постъпваш правилно, Сали. Наистина. А щом веднъж споделиш с някого, ще се почувстваш по-добре.
	Седнаха до малката кухненска маса. Навън езерните води тихо се плискаха около корпуса. Кинг бе налял на Сали чаша горещ чай и сега я гледаше нетърпеливо.
	— Джуниър — каза накрая той. — За него ли дойде да ми разкажеш?
	Сали тежко въздъхна и се престраши.
	— Бях с него, когато стана обирът.
	Кинг бе изумен.
	— Помогнала си му в кражбата?
	— Не! Не бяхме там, а при Джуниър. В новата къща, която строеше.
	— Значи обирът не е негово дело?
	— Няма начин. Бяхме там от осем вечерта до четири сутринта. А до имението на Батъл има поне час път с кола.
	— Защо си била с Джуниър в новата му къща?
	Сали отпи от чая и се облегна. По пламналите й бузи заблестяха сълзи.
	— О, боже, не мога да повярвам, че ти разказвам това.
	Кинг повиши глас.
	— Сали! Защо беше с него?
	— Когато той работеше при Батъл, ние се сближихме. Бяхме… мисля, че и двамата бяхме самотни.
	— Имала си връзка с Джуниър?
	— Съвсем не беше така! — разпалено възрази тя.
	— Добре тогава, обясни ми как е било — отвърна спокойно Кинг.
	— Бяхме само приятели. Отначало. — Сали остави чашата и се приведе напред. — Той ми беше казал, че вечерта ще работи в новата къща. Жена му била свободна и щяла да се погрижи за децата. Аз отидох и го съблазних. Това е. Вече знаеш.
	— Ти съблазни _него?_
	Тя се засегна.
	— Невинаги ходя по джинси, изпоцапани с конски фъшкии, Шон. В свободното време съм адски чистоплътна. Естествено, той бе изненадан, когато се появих. Но му дадох ясно да разбере за какво съм дошла.
	— Мислех, че Джуниър обича Лулу.
	— Вярно, но все пак е мъж, а аз бях, кажи-речи, гола и нямаше как да устои на предложението. Исках само секс, без въпроси и без обвързване. А доколкото бях чула от него, Лулу от доста време не му обръщала внимание. По цели нощи работела в онзи клуб.
	— Значи завари Джуниър напълно готов и склонен за действие?
	— Нека го кажем така: той беше физически неспособен да извърши онзи обир. По дяволите, когато свършихме, _дори и аз_ едва се държах на крака.
	Кинг вдигна ръка.
	— Добре, добре, не са ми нужни подробности.
	Сали избърса очи.
	— Истината е, че искрено го харесвах. Знам, че изглеждаше едър и груб, но под тази външност се криеше нежно сърце.
	— Защо не разказа всичко това, когато арестуваха Джуниър за обира?
	— Той не ми позволи! Каза, че по-скоро би предпочел да отиде в затвора, отколкото да признае на Лулу какво е станало.
	— Добре, мисля че го разбирам. А по-нататък?
	— Това е. Измъкнах се от погребението на Батъл, за да кажа няколко прощални думи над гроба на Джуниър. Мислех, че никой няма да забележи. — Тя сведе очи към масата. — Ще се разчуе ли всичко това?
	— Може би не, след като Джуниър е мъртъв, а Реми вярва в неговата невинност. Според мен няма смисъл да помрачаваме хубавите спомени на Лулу за съпруга й.
	— Той наистина я обичаше, Шон. Онова беше мимолетно приключение, нищо повече. — Сали помълча и добави с изтънял глас: — Май за друго не ставам.
	След като Сали си тръгна, Кинг се запита дали да не сподели с Мишел по телефона, но реши да изчака до сутринта. Беше изморен.
	Скрит в тъмнината край шлепа, убиецът видя Сали да се отдалечава. С помощта на подслушвателното устройство бе чул целия разговор между двамата. Проследи как на шлепа угасват последните светлини. Щеше да изчака, докато Шон Кинг заспи дълбоко, а после да му направи едно последно посещение.


	67

	Мишел се прибра у дома, потренира кикбокс с тежката круша, закачена в мазето, зареди пералнята и дори поразчисти кухнята. След това си взе душ и се канеше да си легне, но изведнъж я обхвана странно безпокойство. Мислите й непрестанно се връщаха към убийствата. Дали не бяха пропуснали нещо? Кинг не изключваше възможността мисис Кани да не е загинала при автомобилна злополука, а да е била убита. Но от кого?
	Главата й бучеше от напрежение и тя реши да се разходи с колата; това винаги проясняваше мислите й. Пътят минаваше край кантората. Тя спря и влезе вътре с намерение да прегледа отново записките по разследването, които държеше в бюрото си. Може би щяха да й подскажат нещо.
	На минаване през малката приемна тя видя върху бюрото на секретарката няколко листчета с телефонни съобщения. Едното беше за Кинг от някой си Били Едуардс. Името й се стори познато, но не успя да си спомни къде го е чувала. Телефонният код беше от района на Лос Анжелис. Реши, че там все още е рано. Едно от нещата, които я дразнеха в работата с Кинг, беше, че той не обичаше да споделя, дори и с партньорката си. Сега може би имаше шанс да го изпревари. Тя позвъни на Едуардс. След третия сигнал отсреща вдигнаха слушалката.
	— Били Едуардс?
	— Същият. Кой се обажда?
	— Мишел Максуел. Аз съм партньорка на Шон Кинг в Райтсбърг, Вирджиния. Мисля, че той ви е търсил.
	— Точно така. Преди малко се опитах да се свържа с него.
	— В момента е извън кантората и ме помоли да ви се обадя.
	— Нямам нищо против. Какво точно искате да знаете за времето, когато работех при семейство Батъл?
	Този път Мишел си спомни. Били Едуардс беше механикът, натоварен да поддържа автомобилната колекция на Боби Батъл. Бяха го уволнили само ден след подслушания от Сали Уейнрайт скандал между Боби и Реми.
	— Точно този период ни интересува — бързо отговори Мишел. — Доколкото разбрахме, уволнили са ви внезапно.
	Едуардс се разсмя.
	— Изритаха ме без предупреждение.
	— Боби Батъл ли го направи?
	— Самият той. Чух по новините, че, бил умрял. Вярно ли е?
	— Да. Той даде ли някакво обяснение защо ви уволнява?
	— Нито дума. Но и не беше длъжен. Знам, че нямаше нищо общо с работата ми. Признавам, че това отношение не ми беше много приятно, но иначе човекът постъпи съвсем коректно. Плати ми добро обезщетение и написа страхотна препоръка, с която скоро се хванах на работа в Охайо при друг богаташ с още по-голяма автомобилна колекция.
	— Чудесно. А сега още нещо. Разбрахме, че вечерта, преди да ви уволнят, Боби и мисис Батъл са се скарали в сградата за коли.
	— О, Реми Батъл е страхотия. Казвам ви, тия двамата си бяха лика-прилика. Все едно да изправиш Годзила срещу Кинг Конг.
	— Прав сте. Но знаете ли нещо за спора между двамата?
	— Не. Вие откъде разбрахте?
	— За съжаление не мога да ви кажа, поверително е.
	— Аха… Бас държа, че го знаете от Сали Уейнрайт, нали?
	— Защо смятате така?
	— Защото тя обичаше да се усамотява там. Е, понякога се усамотявахме заедно — добави Едуардс и тихичко се изписка. — О, да, добре си прекарвахме двамата със Сали.
	— Значи… имахте връзка?
	— Не. Просто лудувахме. Между нас казано, тя беше много дива. Ако Батъл знаеше какво сме правили в някои от колите му…
	— Нима?
	— Да, по дяволите. Но не бях само аз.
	— Кой друг?
	— Мейсън още ли работи там?
	— Да.
	— Тогава питайте него.
	Мишел не успя да скрие смайването си.
	— Мейсън е имал връзка със Сали?
	— Поне така казваше тя. — Едуардс помълча и добави: — Лично аз не съм ги виждал. Но тя е красиво момиче. Навярно не трябва да говоря така пред жена, но когато хората живеят в една къща, случват се разни работи, нали разбирате. Виждаш я да се разхожда, облечена в нещо ефирно, или пък да излиза от банята само с една малка кърпа. Какво пък, хора сме.
	— Разбирам. Имаше ли и някой друг?
	— Вероятно, но не мога да ви дам конкретни имена.
	— Сали каза, че точно преди да започне скандалът, Боби пристигнал с ролс-ройса.
	— Ролсът ли? Беше същинска прелест. Имаше само пет такива в целия свят. Той отърва ли се от него накрая?
	— Да, доколкото разбрах, още следващата година.
	— Така и очаквах.
	Мишел застина.
	— Защо?
	— Сутринта, когато ме изритаха, отидох да си прибера инструментите и багажа. Винаги съм си падал по онзи ролс. Беше великолепна машина. Както и да е, тогава го видях за последно. — Едуардс се изсмя. — Не че някога ще си имам свой.
	Мишел се чувстваше напрегната като тетива.
	— И какво направихте?
	— Исках да го погледна за сбогом. Свалих покривалото, седнах вътре и си представих, че е мой.
	— Ясно, ясно — прекъсна го нетърпеливо Мишел. — Но защо очаквахте Батъл да се отърве от колата?
	— Защото, когато покривах ролса отново, забелязах, че предната броня е нащърбена отляво, а единият фар е пукнат. Трябва да е станало през нощта, защото предния следобед бях проверил колата и нищо й нямаше. Всъщност не беше кой знае каква повреда, но с такава кола поправките гълтат хиляди долари. А и вече не се намират резервни части. Жалко, много жалко. Сигурно Батъл е блъснал колата някъде и се е вкиснал. Той мразеше нещо да не е наред. Често идваше в гаража и изпадаше в бяс, ако забележеше петно от масло на пода или зле закачен номер. Сигурно му е призляло, като е видял повредите по ролса. Знаех си, че ако не успее да го поправи както трябва, ще гледа да се отърве. Просто такъв си беше.
	— Казахте ли някому, че ролс-ройсът е пострадал?
	— Не. Колата си беше негова; можеше да прави с нея каквото си иска.
	— Помните ли точната дата, когато стана това?
	— Трябва да е било в нощта, преди да ме уволнят. Както казах, бях проверил ролса предния следобед и всичко беше наред.
	— Разбирам. Но на коя дата се случи?
	Едуардс помълча.
	— Беше преди повече от три години, сигурен съм. Някъде през есента. Известно време работих за една компания в Северна Каролина, докато ми се отвори работата в Охайо. Може би септември. Не, май беше октомври или ноември. Поне така ми се струва — добави той не много уверено.
	— Не можете ли да бъдете по-точен?
	— Вижте, трудно ми е да си спомня къде съм бил миналата седмица, камо ли преди три години. Доста съм обикалял оттогава.
	— Не можете ли да си погледнете разписките за заплатата от времето когато сте били при Батъл? Или от работата в Северна Каролина или Охайо? Това би ни улеснило.
	— Госпожо, аз живея в едностаен апартамент в Западен Холивуд. Нямам къде да държа непотребни хартии. И за дрехите си едва намирам място.
	— Нали ще ми позвъните, ако си спомните?
	— Добре, щом е важно.
	Мишел остави слушалката и седна зад бюрото си. Преди три години, през есента. Само че ако _наистина_ ставаше дума за есента, значи бяха минали около три години и половина, защото сега беше пролет.
	Изведнъж Мишел рязко надигна глава. _Чакай малко_, каза си тя. _Сали Уейнрайт вероятно ще помни точната дата._ Тя погледна часовника си. Беше твърде късно да й звъни. Можеше да изчака до сутринта. Сега обаче искаше да открие Кинг и да му каже какво е научила.
	Набра номера на мобилния му телефон, но не получи отговор. Остави съобщение. Той нямаше стационарен телефон на шлепа. Сигурно спеше. Мишел се загледа в телефона, обмисляйки какво да прави. Донякъде й се искаше да приключи с работата за днес и да се прибере, но докато се взираше в апарата, започна да я обзема много странно чувство. Шон лесно се будеше. Защо не бе отговорил? Трябваше да е видял на дисплея нейния номер. Освен ако не бе в състояние да отговори!
	Тя грабна ключовете и се втурна към колата.


	68

	Шон Кинг тревожно се размърда в леглото. Шлепът се полюшна и от устните на спящия излетя тих стон. В мозъка му пламтеше пожар. Той обаче не се събуди. Не го измъчваше кошмар. Ставаше нещо по-страшно — тялото му губеше способността да поема кислород. Смъртта го обгръщаше бавно и неумолимо.
	Фаровете прорязаха мрака. Мишел закова на място, изскочи от джипа и бързо се спусна по стъпалата към шлепа.
	— Шон! — извика тя, удряйки по вратата на каютата. — Шон! — Озърна се. Колата му беше паркирана наблизо. Трябваше да е тук. — Шон!
	Опита се да отвори. Беше заключено. Заобиколи от другата страна и надникна през един от страничните прозорци. Не видя нищо. Заудря по прозореца на спалнята.
	— Шон!
	Стори й се, че чува звук. Напрегна слух. Да, някой стенеше.
	Тичешком се върна обратно и заблъска с рамо, но вратата не помръдна. Отстъпи, после се хвърли напред с мощен страничен ритник точно върху ключалката. Този път вратата изпращя и се разтвори. С пистолет в ръка Мишел нахълта вътре. Незабавно усети тежест в дробовете, която засили още повече паниката й. Отнякъде долиташе бучене и докато тичаше из мрака на шлепа, тя усети да я обгръщат хладни пипала. Препъна се на няколко пъти, докато най-сетне откри ключа на лампата и наоколо се разля светлина.
	— Шон! Шон! — изкрещя тя.
	Стигна до него, опита се да го събуди, но напразно. Издърпа го от леглото, повлече го през каютата и изскочи на чист въздух тъкмо когато собственото й дишане бе започнало да се затруднява. Кинг лежеше неподвижен на палубата. Лицето му бе придобило ужасяващ пурпурно-вишнев цвят. _Отравяне с въглероден окис._ Тя се наведе над него, отметна косата от лицето си и започна да прави дишане уста в уста.
	— Дишай, Шон, дишай, по дяволите. Дишай!
	Продължи да го обдишва, докато взе да й призлява. Но въпреки всичко не спираше.
	— Дишай. Хайде, Шон, моля те, моля те! Дишай заради мен, Шон, дишай заради мен, скъпи, моля те. Шон, не ми причинявай това. Не смей да ми го причиняваш. Хайде, негоднико, дишай!
	Мишел провери пулса му, после вдигна тениската и се вслуша в ударите на сърцето. Едва се долавяха. Тя отново напълни дробовете му с въздух, после пожертва няколко безценни секунди, за да позвъни на 911. След това продължи. Беше готова да започне сърдечен масаж, ако сърцето му спре. Но то още биеше, усещаше го. Ех, ако само проклетите му дробове почнеха да си вършат работата. Продължи да му отдава дъха си, докато й се стори, че самата тя ще припадне. _Изглежда мъртъв. Отишъл си е. Провалих се._
	— Моля те, Шон, моля те, недей. Не се предавай. Аз съм тук, тук съм, Шон. Хайде, можеш. Можеш. — Тя задъхано тласкаше въздуха в гърлото му с отчаяна бързина, опитвайки се да стигне до дъното на дробовете му, да ги разшири, да се добере до мозъка му и да изкрещи, че борбата не е свършила.
	_Можеш, Шон. Не ти е дошло времето, дявол да го вземе, не ти е дошло времето. Не ме изоставяй, Шон Кинг. Недей!_
	Тя ругаеше и пъхтеше. Задъхваше се, ругаеше и го насърчаваше с крясъци, опитвайки се да стигне до него там, където беше сега — в живота, в смъртта или между двете.
	_Остани с мен, Шон. Остани с мен. Още не ти е времето. Не е. Вярвай ми._
	И най-сетне Мишел усети промяна. Гърдите на Кинг започнаха да се издигат и спадат по-силно и по-равномерно; пурпурният цвят на лицето му взе да избледнява. Тя изтича да вземе вода от каютата и напръска лицето му. Къде беше линейката? Вече трябваше да е тук. В състоянието му имаше подобрение, но можеше отново да се влоши всеки момент. А ако острият недостиг на кислород бе траял по-дълго, можеше ли да има мозъчни увреждания? Тя рязко прогони тази тревожна мисъл.
	Когато изсипа последните капки вода върху лицето на Кинг и се изправи да донесе още, тя наведе очи и застина. Лазерната точка блестеше между гърдите й, точно над сърцето.
	Мишел не се поколеба — най-вече защото й бе омръзнало да си играе на криеница с убиец, който вечно водеше с една крачка. Освен това бе бясна, че го изтърва предишния път, когато загина Джуниър. С шеметна бързина тя отскочи настрани, като в движение измъкна пистолета си и стреля. Изпразни целия пълнител, разпращайки куршумите на широка площ, за да улучи — поне така се надяваше — човека, който бе отнел живота на толкова много хора.
	Претърколи се, после приклекна зад плътния парапет на шлепа, изхвърли използвания пълнител и зареди нов. С бързо дръпване вкара патрон в цевта и надникна над парапета. Тогава чу звука на тичащи нозе. Канеше се да побегне след убиеца, но в този момент Кинг изстена шумно. След миг тя се озова до него, забравила за престъпника. Кинг дишаше задавено и се мъчеше да седне. Малко по-късно той повърна. Мишел натопи парче плат във водата, избърса лицето му и го прегърна с всичка сила.
	— Отпусни се, Шон, отпусни се, всичко е наред. Аз съм тук.
	Опита се да удържи сълзите — този път сълзи от щастие. Накрая реши да ги остави да се стичат по бузите й. Искаше й се да закрещи от радост, докато притискаше Кинг към гърдите си.
	— Какво стана? — простена той. — Какво стана, по дяволите?
	— Стой спокойно. Линейката скоро ще дойде.
	Докато Мишел държеше главата му в скута си, той бавно фокусира поглед към нея.
	— Добре ли си?
	Едва сега тя осъзна, че е ранена. Не заради болката, поне не отначало; просто видя кръвта, която се стичаше по ръката й. Опипа дупката от куршума в ръкава на блузата си. Само драскотина, помисли си тя. Куршумът не беше заседнал, поне така й се струваше. Тя откъсна долната част от ръкава и се превърза, за да спре кръвта.
	— Мишел, _ти_ добре ли си? — повтори Кинг по-тревожно, макар че беше затворил очи.
	— Нищо ми няма — излъга тя.


	69

	— Някой е запушил отдушниците на отоплителната ти система, Шон — каза Тод Уилямс в болницата малко по-късно. Беше дошъл заедно с двама от помощниците си и Силвия. — Изгорелите газове са се връщали в каютата. Имаш късмет, че Мишел е дошла навреме.
	— Без малко да те изпуснем — каза тя, опипвайки ранената си ръка, закачена с превръзка за врата.
	От леглото Кинг присви очи към нея.
	— Ти каза, че си добре — промърмори недоволно той. — Според мен огнестрелните рани не спадат към това определение.
	— Беше само драскотина.
	— Не съвсем, Мишел — каза Силвия. — Раната е от вътрешната страна на ръката ти. Само още два сантиметра, и куршумът щеше да улучи гръдния кош с далеч по-тежки последици.
	Мишел отхвърли със свиване на раменете тази мрачна прогноза и попита:
	— Някой откри ли куршума или стрелеца?
	— Нито едното, нито другото — отвърна Уилямс. — Куршумът вероятно е в езерото. А стрелецът… дявол го знае.
	— Е, всяко зло за добро — каза Кинг. Всички се завъртяха към него. — Щом убиецът е поискал да се отърве от мен, значи сме по петите му.
	— Във всеки случай няма да го хванем, докато аз стоя тук — заяви Уилямс.
	След като той си тръгна, Силвия каза на Кинг:
	— Не бива да се връщаш на шлепа. Можеш да се настаниш при мен. Има много място.
	Мишел стана и отсече категорично:
	— Ще се настани в моята къща. Така ще мога да го държа под око.
	Кинг смутено гледаше двете жени.
	— Тя е права, Силвия. Ти имаш много работа. Не можеш да седиш и да се грижиш за мен, още повече, че вече се чувствам добре.
	Мишел поклати глава.
	— Чу какво каза докторът, Шон. Няколко дни не бива да се претоварваш.
	— Именно — подкрепи я Силвия. — Напомпаха те с кислород и сега може да се чувстваш добре, но тялото ти е преживяло шок и ако го претовариш, моментално ще се озовеш пак тук. — Тя погледна Мишел. — Е, пази го… пази и себе си.
	— Ще се справя, благодаря.
	Силвия прегърна Кинг, прошепна му нещо и си тръгна.
	— Какво ти каза? — попита Мишел.
	— Нямам ли право на тайни?
	— Не и от мен. Току-що ти спасих живота. И не за пръв път.
	Кинг въздъхна.
	— Добре. Каза повече да не я плаша така.
	— Само това ли?
	— Съжалявам, ако съм те разочаровал. Ти какво очакваше — да ми се закълне във вечна любов ли? За тия неща трябва време. Поне три посещения на ресторант, едно кино и доста прегръдки. Поне така съм чувал.
	— Хитрец! Личи си, че почваш да се възстановяваш.
	— А сега може ли да се измъкнем оттук?
	— Искат да те задържат за наблюдение.
	— Дявол да го вземе, трябва ми само чист въздух, а той липсва в болниците.
	— Добре, ще видя какво може да се направи. Ще минем през шлепа, за да си вземеш това-онова.
	— Можеш ли да караш с тази ръка?
	— Мога дори и да стрелям. Както е тръгнало, може да ни потрябват и двете умения.
	Един час по-късно, докато потегляха от паркинга с тойотата на Мишел, Кинг промърмори недоволно:
	— Е, поне този път не ми взривиха дома.
	— Възхищавам се на способността ти да намираш нещо добро във всяка ситуация.
	— Сега ме чака само едно предизвикателство.
	Мишел го погледна с недоумяващо изражение.
	— Какво?
	— Да оцелея в твоята къща.
	Навън едва започваше да се развиделява, когато Сали Уейнрайт стана от леглото, за да започне всекидневната работа. Трябваше да нахрани конете, да ги почисти и да ги изведе на разходка. Да изрине отделенията, да излъска юздите и седлата и да отметне още цял куп задачи, с които денят отлиташе неусетно. Винаги ставаше първа и обикновено първа си лягаше; тази сутрин обаче се движеше по-бавно след снощното късно лягане. Страхуваше се от последствията въпреки уверенията на Шон Кинг. И все пак, както казваше той, бе постъпила правилно. Поне всички щяха да узнаят, че Джуниър е невинен.
	Тя се облече, излезе в свежото утро и с бързи, широки крачки се отправи към конюшнята. Приближи се до отделението на първия кон — онзи, който от известно време се мъчеше да опитоми. Запита се колко ли още й остава да работи тук. Само Савана и Еди яздеха, а ако Савана заминеше за дълго, би ли имало необходимост от коне и конюшня? Може би си струваше да напусне, без да изчаква. Твърде много смърт и беди се бяха струпали напоследък. Само като си помислеше за това, и я побиваха тръпки.
	Назъбеният нож преряза шията й като бръснач, разкъсвайки сънните артерии и вратните вени. Острието навлезе тъй дълбоко, че проникна дори в гръбначния мозък по сърповидния си път от ухо до ухо. Тя се задави, направи усилие да проговори, усети как кръвта бликна отпред по ризата й, изтичайки далеч по-бързо, отколкото сърцето успяваше да я изтласка. Свлече се на колене, после рухна по очи. Зашеметеният мозък на Сали Уейнрайт осъзна, че я убиват само миг преди да настъпи смъртта.
	Убиецът взе греблото и преобърна Сали по гръб. Тя гледаше втренчено, но, разбира се, вече не виждаше нищо. Греблото се стовари право върху лицето й, разбивайки носа. Нов удар раздра едната й буза; трети строши лявата очна кухина. Когато градушката от удари спря, дори майката на Сали не би разпознала собствената си дъщеря.
	Греблото и ножът тупнаха на земята, но убиецът продължаваше да стои над трупа. По лицето му бе изписана яростна ненавист към мъртвата жена. След малко Сали остана сама в смъртта си сред окървавената слама. Не се чуваше друг звук освен тропота на коня, който блъскаше вратата на отделението, в нетърпеливо очакване на утринната езда.
	Тази сутрин никой нямаше да го язди.


	70

	Кинг си легна в малката гостна стая на Мишел. Докато небето навън просветляваше, той чу как Мишел дрънчи с кухнята с чинии и прибори и потръпна, като си помисли какъв ли непоносим буламач му готви този път. Тя вечно го караше да пие енергизиращи напитки и да яде шоколадови блокчета с ниско съдържание на въглехидрати, без въглехидрати или с „точно отмерено“ количество въглехидрати, като обещаваше, че тялото му ще усети чудодейна промяна още на другия ден.
	— Всъщност не съм гладен — безсилно подвикна той. — Приготви за себе си нещо, да речем, варен картон с малко соево сирене.
	Тенджерите продължиха да дрънкат, откъм кухнята долетя шум на течаща вода, после Кинг ясно различи пукот на яйчени черупки и бръмчене на миксер.
	— О, господи — изстена той и се отпусна на възглавниците. _Сурови яйца и кой знае още какво в миксера._ За да прогони предчувствието за надвисналия кулинарен кошмар, той се опита да насочи мислите си към разследването.
	Седем смъртни случая, започнали с Ронда Тайлър и завършващи, поне засега, с Кайл Монтгомъри. За петима смяташе, че са жертви на един и същ убиец. Според него Боби Батъл и Кайл излизаха от схемата. Засега не знаеше дали и двамата са убити от един и същ човек. А ето че тази нощ той и Мишел едва не загубиха живота си. Имаше изобилие от потенциални заподозрени и сериозен недостиг на улики. На всеки етап убиецът сякаш ги изпреварваше поне с една крачка. Бяха отишли да се срещнат с Джуниър, но убиецът ги изпревари. Силвия им каза за Кайл, кражбите на лекарства и жената в „Афродизиак“. Докато започнат да разследват, Кайл вече също бе мъртъв. Сали дойде да им признае за сексуалната си връзка с Джуниър и скоро след това някой се опита да го отстрани.
	Кинг рязко се надигна и седна.
	_Сали!_
	— Мишел! — извика той.
	Съдовете продължаваха да дрънчат. Тя явно не го чуваше. Кинг стана и залитайки, се отправи към кухнята. Все още не си бе възстановил чувството за равновесие. Застанала до мивката, Мишел режеше лук и го слагаше в миксера, пълен с жълто-зеленикава слуз.
	— Защо си станал? — строго попита тя.
	— Трябва да проверим Сали.
	— Сали? Защо?
	— Снощи тя дойде да сподели с мен важни сведения. Скоро след това си легнах да спя. Точно тогава някой е запушил отоплението.
	И той разказа на Мишел, че Сали е била с Джуниър в нощта на обира.
	— Е, това се казва поразително разкритие. И се боиш, че човекът, който се опита да те убие, може да е видял Сали?
	— С тоя тип вече нищо не би ме изненадало. Той сякаш знае всичко предварително.
	Мишел избърса ръце, взе мобилния телефон и се свърза с Тод Уилямс. Предаде му кратко съобщение, после изключи.
	— Веднага ще тръгне с хората си натам.
	— Може би трябва да отидем и ние.
	— Никъде няма да ходиш, връщай се в леглото.
	— Ами ти? Я се виж, раниха те, а продължаваш да се бориш с яйца и да кълцаш лук.
	— Иди да си легнеш. Сигурна съм, че на Сали нищо й няма. Тод обеща да ни позвъни.
	Кинг неохотно се подчини. В крайна сметка едва ли имаше вероятност нещо да се е случило със Сали толкова скоро.
	Савана блъскаше по вратата на сградата за карета с такава сила, че ръцете й почнаха да се подуват. Най-сетне Доротея отвори по пеньоар. Савана едва не падна върху нея.
	Доротея видя ужасеното й изражение и възкликна:
	— Боже мой, Савана, какво е станало?
	Тя посочи към близката конюшня.
	— Намерих… намерих Сали. В конюшнята. Мъртва. С разбита глава. О, боже мой, мъртва е! — изпищя тя.
	Доротея трескаво се озърна, сякаш убиецът можеше да се спотайва във фоайето. После изтича по стъпалата нагоре към спалнята, където спеше Еди.
	— Еди! Савана е намерила Сали мъртва в конюшнята. Еди!
	Той не помръдваше. Доротея пристъпи по-близо.
	— Еди! — Тя сграбчи раменете му и го разтърси с всичка сила. — Еди, събуди се.
	Отвърна й само тих стон. Тя провери пулса му. Беше ужасяващо слаб, както и дишането. Доротея грабна чаша вода от нощното шкафче и я плисна върху лицето му. Това не помогна. Тя повдигна десния му клепач. Зеницата бе свита като дупчица от игла. Доротея имаше опит с наркотиците и веднага разбра какво означава това. Тя взе телефона и набра 911, после изтича по стъпалата обратно към фоайето, където Савана бе клекнала до вратата и ридаеше. Доротея забеляза, че е облечена с костюм за езда, а ботушите й са оставили кални следи навсякъде.
	Тод Уилямс се изправи и кимна. Силвия пристъпи напред да огледа трупа на Сали, докато криминалистите търсеха наоколо улики. Чип Бейли стоеше до двойната врата на конюшнята и наблюдаваше работата. Уилямс се приближи към него.
	— Как е Еди? — попита Бейли.
	— Все още в безсъзнание. Не знам дали е отрова или нещо друго. Вече изобщо не знам какво става, дявол да го вземе. Така де, кой би искал да убие Сали и Еди?
	— Не смятах, че момичето има нещо общо.
	След няколко минути Силвия стана и дойде при тях.
	— Гърлото й е прерязано от ухо до ухо. Ужасен кръвоизлив. Смъртта е настъпила за около минута. А лицето й е буквално на пихтия.
	— Сигурна ли си, че най-напред е прерязано гърлото? — попита Бейли.
	— Да. В момента на ударите вече е била мъртва.
	— Кога е станало?
	— Преди не повече от четири часа. Проверих ректалната температура, а и степента на вкочаняване го потвърждава.
	Уилямс погледна часовника си.
	— Значи около пет и половина тази сутрин.
	— Така изглежда. Няма признаци за сексуално насилие. Убиецът е нанесъл удара отзад, с дясната ръка. Ножът е срязал тъканите от ляво на дясно.
	— И Савана я е намерила? — попита Бейли.
	— Отивала да язди и се натъкнала на трупа — обясни Уилямс. — Поне така разбрах. Плачеше толкова силно, че не съм съвсем сигурен какво каза.
	— И после отишла в сградата за карети да търси помощ? — отново попита Бейли.
	— Тя е по-близо до конюшнята, отколкото голямата къща или сградата за прислугата — изтъкна Уилямс.
	— А Доротея й отворила, опитала се да събуди Еди и после потърсила помощ по телефона.
	— Точно така.
	Бейли се замисли.
	— Значи Доротея и Еди са спали заедно. На Доротея й няма нищо, но Еди е отровен по някакъв начин.
	— Все още не съм взел показания от Доротея — каза Уилямс.
	— Мисля, че е най-добре да побързаш.
	— Аз пък мисля, че ще е най-добре да повикам Шон и Мишел — заяви Уилямс. — Те ми телефонираха тази сутрин за Сали, още преди Доротея да се обади. Явно знаят нещо повече от нас.


	71

	Докато Кинг чакаше Уилямс да се обади, Мишел влезе, крепейки поднос със здравата си ръка.
	Той я изгледа навъсено.
	— Би трябвало аз да се грижа за теб.
	— Заповядай, това ще ти се отрази добре. — Тя остави подноса и посочи съдържанието. — Знаменитият ми свръх-енергизиращ шейк, мюсли със сушени банани и за десерт нискокалоричен хляб със сладко от авокадо.
	— Какво има в шейка? Не, остави, не желая да знам. — Той предпазливо отпи и бързо остави чашата. — Мисля, че трябва малко да подиша.
	— Това не е вино, Шон.
	— Да, определено не е — твърдо отсече той и избърса устата си със салфетка. — Така и не успях да те попитам какво те доведе при мен толкова късно снощи.
	— О, по дяволите, съвсем бях забравила. От Лос Анжелис се обади Били Едуардс, бившият механик на Батъл.
	Кинг рязко надигна глава.
	— Какво каза той?
	Мишел му предаде разговора за повредите на ролс-ройса. Преди да довърши, Кинг скочи от леглото и грабна дрехите си.
	— Какво правиш? — попита тя изумена.
	— Незабавно отиваме да се видим с един човек.
	— С кого?
	— С Роджър Кани.
	В дома на Кани не завариха никого. Надникнаха през тъмните прозорци и опитаха всички врати, но навсякъде беше заключено. Кинг забеляза сутрешния вестник на стъпалата отпред. Стояха на алеята, когато наблизо мина мъж с бейзболна шапка, повел на разходка два едри псета — или по-скоро те водеха него.
	— Не е тук — подвикна човекът. — Видях го да тръгва… някъде преди два часа. Тъкмо бях излязъл да потичам.
	Кинг погледна часовника си.
	— Доста рано е било.
	— Носеше и багаж. Сигурно е тръгнал на почивка.
	— С коя кола беше? — попита Мишел. — С беемвето или рейндж роувъра?
	— С роувъра.
	— Не каза ли къде отива?
	— Не. Подкара толкова бързо, че без малко да ме прегази.
	Благодариха на човека, качиха се в тойотата на Мишел и потеглиха.
	— Ще се обадя по телефона на Тод да пусне заповед за издирване на Кани — каза Кинг.
	— Шон, какво става?
	— Спомняш ли си как е умряла мисис Кани?
	— Била пияна и загинала при автомобилна злополука. Но ти намекна, че може да е била убита.
	— Точно така — убита, когато колата й е била изблъскана в пропастта от тежкия ролс-ройс на Боби Батъл. И двете събития са се случили преди около три години и половина.
	— Казваш, че Боби Батъл е убил мисис Кани. Защо?
	— Ами ако изнудването на Батъл не е започнало по идея на Роджър Кани? Може би мисис Кани е заплашвала да разобличи Батъл като баща на сина си, но Батъл не е реагирал според очакванията й или пък му е омръзнало да плаща.
	После Роджър Кани се заема да изнудва Батъл за смъртта на жена си.
	— Но как би разбрал Роджър Кани, че Батъл има пръст в нейната смърт?
	— Може да е знаел за намеренията й да изнудва Батъл. Впрочем не изключвам и варианта все пак той да е дал идеята, а жена му да е помагала в притискането на Батъл. А сетне тя най-изненадващо била отстранена. Той не е глупав. Въпреки липсата на доказателства за убийство веднага е разбрал как стоят нещата.
	— Значи отива при Батъл, казва му, че знае за убийството и за бащинството, и иска пари, за да си мълчи.
	Кинг кимна.
	— Опитвайки се да се отърве от изнудване за незаконно бащинство, като отстрани мисис Кани, Батъл по ирония на съдбата може сам да си е изпросил изнудване за убийство.
	— Но не би ли осъзнал, че Кани ще трябва да разкрие собственото си участие в изнудването, ако отиде да заяви в полицията, че Батъл е убил жена му? Все трябва да обяви някакъв правдоподобен мотив за престъплението.
	— Би могъл просто да използва незаконното бащинство. Може да твърди, че не е знаел нито за изнудването, нито за източника на допълнителни приходи, и да прехвърли цялата вина върху мъртвата си съпруга.
	— Симпатяга.
	— Аха.
	— Май сме го подплашили.
	— Да се надяваме, че не е избягал много далеч. Нуждаем се от него, за да запълним празнотите в хипотезата.
	Кинг се канеше да позвъни на Уилямс, но полицейският шеф го изпревари. Кинг му разказа какво е научил от Сали предната вечер, както и за подозренията си към избягалия Роджър Кани. Уилямс веднага разпореди да започне издирване, после ги покани да се срещнат в имението Батъл. Не пожела да каже защо и не отговори на въпросите им относно Сали.
	Кинг се облегна и лицето му посърна. _Мъртва е._


	72

	Когато пристигнаха в имението, Уилямс и Чип Бейли отведоха Кинг и Мишел до конюшнята. По пътя Уилямс им съобщи новината за Сали и за отравянето на Еди. Кинг пребледня и се подпря на оградата. Мишел го подхвана със здравата си ръка.
	— По-спокойно. Само това оставаше — и ти да излезеш от строя.
	— Ножът, използван за убийството на Сали, е бил взет от таблото с инструменти в конюшнята, а после захвърлен на местопрестъплението — каза Бейли. — Същото се отнася и до греблото. Силвия си тръгна преди малко, но според нея смъртта е настъпила почти мигновено.
	— Може ли да видим трупа? — попита Кинг.
	— Не е красива гледка, Шон — отвърна Уилямс. — На твое място бих се въздържал.
	— Трябва — твърдо отсече Кинг.
	Уилямс неохотно ги въведе при трупа на Сали.
	— Боже мой — ахна Мишел.
	— Сякаш с нещо е вбесила убиеца — каза Уилямс. — Удрял е, без да спира. — Той погледна Кинг. — Може би Сали е знаела повече, отколкото предполагаш.
	— Може би — бавно отвърна Кинг и извърна очи.
	Докато изнасяха тялото на Сали в черен чувал, той мрачно стоеше до входа на конюшнята. Когато вратата на линейката се затръшна, Кинг се обърна към Уилямс.
	— Вината е моя. Аз я принудих да ми каже истината и дори не помислих, че заради това може да попадне под удар.
	— Ти се бореше за живота си, Шон — възрази полицаят. — Нямаше възможност да мислиш за друго.
	— Как е Еди? — попита Мишел.
	— Току-що позвъних в болницата — отговори Бейли. — Казаха, че още лежи в безсъзнание, но е извън опасност.
	— Знаят ли вече какво му е?
	— Не. Канех се да отскоча до болницата. Ако искате, елате и вие. В момента обаче смятам отново да поговоря с Доротея. А след това със Савана, макар да чух, че не е на себе си.
	Докато вървяха, Уилямс се обърна към Кинг.
	— Ако излезе, че убиецът е Кани, ще съм ти задължен. Никога не би ми хрумнало да го заподозра.
	— Това е само късче от мозайката, Тод — отвърна Кинг.
	Доротея ги посрещна в къщата си. Изглеждаше бледа и изтощена. Уилямс, Кинг и Мишел й изказаха съчувствието си, но Чип Бейли се въздържа от подобни нежности. Гледаше я с изражение на гняв и решителност. Заобиколиха калните петна из фоайето и влязоха в хола.
	— По кое време си легнахте с Еди? — попита Уилямс.
	— Около дванайсет и половина. Преди това той работеше в ателието. Но не заспахме веднага. Останахме будни още около час. — Тя се усмихна смутено. — Не съм подозирала, че да бъдеш замесен в разследване на убийство може толкова силно да се отрази на сексуалния ти живот. Но Еди се справи великолепно с всички изпитания.
	— Трудно се намира достоен човек в смутни времена — каза сдържано Мишел.
	— Започвам да го осъзнавам — отвърна Доротея с удивителна откровеност.
	— Той е бил упоен, Доротея — намеси се Бейли. — Според лекарите от болницата все още е под влиянието на някакъв мощен наркотик.
	По лицето й изведнъж се изписа страх.
	— Точно това не мога да разбера. Аз… аз трябва да ви кажа, че когато Савана заблъска по вратата, бях като в мъгла. Все още не съм се опомнила съвсем.
	Бейли я изгледа подозрително.
	— Когато дойдохме тази сутрин, ти не спомена нищо подобно.
	Доротея бързо заговори:
	— Всичко ставаше толкова внезапно. Савана изглеждаше като призрак, Сали бе мъртва и не можех да събудя Еди. Господи, чувствах се в някакъв кошмар.
	— По кое време дойде Савана? — попита Бейли.
	— Малко след осем. Спомням си, че погледнах часовника във фоайето.
	— Какво яде и пи снощи Еди?
	— Вечеряхме както обикновено. След вечерята пихме по чаша вино, после той отиде да рисува в ателието, а аз седнах в кабинета да свърша малко работа с документите.
	— Може ли да видим остатъците от вечерята и бутилката вино? — попита Бейли.
	— Нямаше остатъци. Мисля, че бутилката е тук някъде.
	— Ще ти бъда признателен, ако ми я посочиш, преди да си тръгна — каза Бейли.
	Лицето й стана предизвикателно.
	— Какво точно се мъчиш да докажеш?
	Той я изгледа хладно.
	— Снощи Еди е поел някакво вещество, което го е зашеметило тъй силно, че още не може да се възстанови. Все някак трябва да е станало.
	— Нямам представа как — разпалено заяви Доротея.
	— Не се тревожи, аз ще разбера. Това ми е работата — каза Бейли. — Имаш ли още от лекарствата, които ти продаде Кайл?
	— Аз… не съм сигурна. Мога да проверя.
	— Не, ето какво ще направим: ще наредя да претърсят дома ти. Имаш ли възражения?
	Доротея се изправи, залитайки.
	— Мисля, че първо трябва да поговоря с адвоката си.
	Бейли също стана.
	— Добре, обади му се. Междувременно аз ще издействам заповед за обиск. Оставям един от нашите агенти пред входа в случай, че някоя важна улика реши да се изпари. Освен това можем да проверим каналите, а тук сте на септична яма, тъй че ако нещо бъде изхвърлено в тоалетната, няма къде да изчезне.
	— Намеците ти са нелепи — извика тя. — Не съм убила Сали и не съм упоила съпруга си.
	— Жалко, че още не разполагаме с точна причина за смъртта на Кайл Монтгомъри. Иначе щеше да си в затвора, което би ти осигурило чудесно алиби.
	Бейли излезе, а Доротея жално се озърна към Кинг.
	— Шон, какво става?
	Той се втурна напред и я подхвана миг преди да падне. Настани я на канапето и се обърна към Мишел.
	— Донеси вода.
	Мишел изтича навън, а Кинг отново погледна Доротея. Тя се вкопчи в ръката му.
	— Господи, толкова ми е зле. Главата ми се цепи от болка, а стомахът ми подскача нагоре — надолу.
	— Ще повикам Мейсън да те наглежда.
	Тя стисна ръката му още по-силно.
	— Нищо не съм направила, Шон. Трябва да ми повярваш.
	Мишел се върна с чаша вода и Доротея бавно я изпи.
	— Вярваш ми, нали? — изрече умолително тя.
	— Нека го кажа по друг начин: вярвам ти дотолкова, доколкото мога да вярвам в момента на когото и да било.
	На излизане Кинг, Мишел и Уилямс забелязаха Бейли да разговаря с един от своите хора, сочейки къщата.
	— Не се държа много ласкаво с Доротея, Чип — каза Уилямс.
	— Не смятах, че го заслужава — отсече агентът от ФБР.
	— Сутринта, а всъщност и последните няколко дни бяха много мъчителни за нея.
	— Защо да я съжалявам, ако всичко това е нейно дело?
	— Смяташ, че тя е упоила съпруга си и после се е измъкнала навън да убие Сали? — попита Кинг.
	— Смятам за напълно възможно да е упоила Еди, а в това време някой друг да е убил Сали. Конюшнята не е много далеч. При евентуална борба Сали би извикала и Еди би изтичал да й помогне. Но след упояването му този риск отпада.
	— И с кого смяташ, че се е съюзила Доротея?
	— Ако знаех, можехме спокойно да се приберем по домовете.
	— А мотивът й да убие Сали?
	— Сали знаеше повече, отколкото каза на когото и да било, включително и на теб. Твърдеше, че можела да осигури алиби на Джуниър. Но за това разполагаме само с нейната дума, защото се обади едва след смъртта му. Джуниър вече няма как да потвърди. Ами ако тя не е била с него в нощта на обира? Ако е помагала някому да се вмъкне в къщата или сама е извършила кражбата?
	— В такъв случай защо й трябваше да измисля историята, че е била с Джуниър? — попита Уилямс.
	— Защото така _тя_ си осигурява алиби за момента на обира — отговори Кинг.
	— Именно — потвърди Бейли и изгледа победоносно Уилямс.
	— Всъщност теорията ти не е лоша, Чип — каза Кинг.
	— Благодаря. Понякога имам проблясъци на интелигентност.
	Бейли седна в колата си и потегли.


	73

	Около три следобед Еди най-сетне започна да се опомня.
	Уилямс, Бейли, Кинг и Мишел се бяха събрали в болничната му стая. Той ги гледаше от леглото — пребледнял, разтреперан и измъчен. Седнала до сина си, Реми здраво го стискаше за ръката и бършеше челото му с влажна кърпа.
	— Божичко, Еди, никога вече недей да ме плашиш така.
	— Не беше точно по мое желание — каза той с немощен глас.
	— Какво си спомняш от снощи? — попита Кинг.
	— С Доротея вечеряхме и си поговорихме… нали разбираш, за последните събития. Преди това бях посетил адвоката ни.
	— Защо не дойде и тя? — рязко попита Мишел.
	— Поканих я, но не пожела. Колкото и безумно да звучи, според мен тя вярва, че ако си крие главата в пясъка, всичко ще отмине. Както и да е, след вечеря отидох в ателието да прогоня мрачните мисли. — Той стрелна поглед настрани към Мишел, после продължи: — Някъде около полунощ се прибрах и отидох горе да си легна. Доротея още не спеше. Дори беше _съвсем_ будна, ако ме разбирате — добави той с нескрито смущение.
	Реми изсумтя.
	— Невероятно за мен при дадените обстоятелства, но вече от години съм зарязала опитите да разбера съпругата ти.
	— Желанието беше и мое, разбра ли? — грубо отвърна Еди. Погледът му обаче си оставаше насочен към Мишел. — Навярно и двамата търсехме илюзията за сигурност. Но признавам, че моментът не бе твърде подходящ.
	— Какво стана след това? — подкани го Кинг.
	— Заспах. Искам да кажа, че трябва да съм заспал дълбоко. А когато се събудих, вече бях в болницата. Какво е станало, по дяволите?
	— Лекарите казват, че си бил упоен с морфинов сулфат — отговори Уилямс. — Гарантира пълна безчувственост за осем-девет часа, понякога и повече.
	— Но защо? — попита Еди. — С каква цел?
	Кинг погледна Уилямс.
	— Не му ли каза?
	— Какво да ми каже? — попита Еди.
	Уилямс сведе очи към него.
	— Сали Уейнрайт е била убита гази сутрин около пет и половина.
	Еди се надигна толкова рязко, че едва не изтръгна венозните системи от ръцете си.
	— Какво? — изкрещя той. — Сали?
	— Еди! — извика майка му и бързо го натисна да легне отново. — Ще се нараниш.
	Изведнъж по лицето на Еди се изписа паника и той пак подскочи.
	— Боже мой! Доротея! Добре ли е тя?
	— Нищо й няма — отговори веднага Уилямс. — Добре е.
	— Засега — промърмори Бейли.
	Еди се отпусна в леглото, но стисна здраво ръката на майка си.
	— Някой е убил Сали, докато е спяла?
	— Не, убили са я в конюшнята — поправи го Кинг.
	— Но защо Сали? — попита Еди.
	Уилямс погледна Кинг, който отговори:
	— Тя ни беше съобщила важни сведения, които изключваха възможността Джуниър да е извършил обира в дома на майка ти.
	Този път Реми се изненада.
	— Аз вече вярвах, че не е той, но как би могла да го докаже Сали?
	— Доказа го и засега няма да обсъждаме въпроса — заяви Уилямс.
	— Нейното твърдение хвърля ли вината върху някого? — попита Еди.
	— Не — призна Кинг.
	— Тогава защо е трябвало да я убиват?
	— Засега нямам отговор на този въпрос. Както и на много други.
	— Но едно знаем със сигурност, Еди — намеси се Бейли. — Знаем, че докато снощи си лежал упоен, някой е убил Сали. Някой, който е познавал навиците й да започва почистването на конюшнята в този ранен час.
	Всички замълчаха и настана тягостна тишина, докато най-сетне Еди възкликна:
	— Да не би да намеквате, че жена ми…
	— Нищо не намеквам — прекъсна го Уилямс. — Просто излагам очевидните факти. Но Доротея _наистина_ е под подозрение.
	Еди поклати глава.
	— Тя е уважавана делова жена.
	— С вкус към наркотиците и заподозряна в убийство — злобно изтъкна Реми.
	— Млъквай, мамо! — кресна Еди.
	Всички се сепнаха. Реми бавно пусна ръката на сина си.
	Еди строго вдигна пръст срещу Уилямс.
	— Ако дори само за миг си помислил, че Доротея ме е упоила, а после е убила Сали, само губиш времето на всички ни, докато истинският убиец стои ненаказан.
	— Длъжни сме да разследваме всички възможности — каза спокойно Бейли.
	— Дори и смехотворните ли?
	— Сега си почивай, Еди — каза сърдечно Кинг. — Преживял си тежка нощ.
	— Чудесно, тъкмо исках да остана сам.
	Еди извърна глава и преметна ръка над очите си.
	Реми стана и тръгна към вратата.
	— По-късно пак ще те навестя, синко.
	— Както искаш — грубо отвърна той.
	Реми спря до вратата и се обърна към Уилямс.
	— Знаеш ли, струва ми се, че тъпчем на едно място. Толкова хора загинаха, а няма напредък. — Тя хвърли злобен поглед към Бейли. — Това се отнася и до знаменитото ФБР. Почвам да се чудя за какъв дявол плащам данъци.
	И тя излезе. Мъжете я последваха.
	Мишел спря на прага и се озърна към Еди. Той продължаваше да лежи, покрил очи с ръка. Тя напусна тихичко стаята.


	74

	Минаха два дни. Нямаше и следа от Роджър Кани въпреки всички усилия на Чип Бейли и Тод Уилямс да блокират пътищата в областта.
	— Сякаш е потънал вдън земя — оплака се раздразненият агент на едно от съвещанията на разследващия екип.
	След досегашните осем убийства и опитите за убийство на Кинг и Мишел градът гъмжеше от полицейски служители, които се бореха за територия, доказателства и вниманието на медиите, нахлули в Райтсбърг. Не остана гражданин, който да не е дал интервю пред един или друг репортер. Националните новини и издания като „Уошингтън Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“ не пропускаха нито ден без вести за райтсбъргските убийства. Самозвани експерти предлагаха решение след решение, като най-често изобщо не се съобразяваха с реалните факти. Тревожно голям брой хора предлагаха жилищата си за продан, а търговията спадаше; не би било прекалено да се предположи, че градът ще престане да съществува, ако полицията не залови убиеца или убийците в най-скоро време. Както можеше да се очаква, деловите и политическите лидери бълваха обвинения срещу Уилямс и неговите най-близки — макар и съвсем отскоро — помощници Кинг и Максуел. Бейли също си патеше от началството, но продължаваше да работи, проучвайки методично всяка следа, макар че повечето водеха до задънена улица.
	Изписаха Еди от болницата приблизително по същото време, когато Силвия приключи аутопсията на Сали; не че имаше някакви съмнения относно причината за смъртта. Нямаше нови следи и улики, но поне никой не бе загинал през последните два дни.
	Сред целия този хаос, когато изглеждаше, че градът ще се сгромоляса всеки момент, Шон Кинг извади от хладилната си чанта две бутилки вино и заедно с Мишел отиде на вечеря в дома на Хари Карик.
	Когато партньорката му излезе от къщичката си и се качи в открития лексус, очите на Кинг леко се разшириха.
	— Изглеждаш великолепно, Мишел — каза той, оглеждайки прилепналата рокля, която свършваше до средата на бедрото и разкриваше щедро олимпийските й крака. Стилен син шал обгръщаше раменете й. Беше си сложила грим и дори изглеждаше, че си е измила косата; във всеки случай пред лицето й почти не провисваха кичури. С две думи, поразителен контраст в сравнение с обичайните й джинси, маратонки, якета и рошави кичури.
	Кинг беше с костюм, вратовръзка и дори с кърпичка в джобчето на сакото.
	— Исках да направя добро впечатление _на Хари_ — бързо обясни тя. — Но не очаквах от теб такива изпълнения.
	— Не те разбирам.
	— Пак открих в кофата за боклук закуската и обяда, които ти приготвих. Ако не ти допада готвенето ми, просто си кажи. Няма да се засегна.
	Имитирайки усърдно гласа на Богарт, Кинг отговори:
	— Оу, ангелче, не бива да си губиш времето в кухнята. Не е в твой стил, ангелче.
	— Да благодарим на Бога и за дребните радости — усмихна се тя.
	— Но да си призная, рибата тон онази вечер беше чудесна.
	— Върховна похвала, щом го чувам от теб.
	— Знаеш ли какво: следващия път ще готвим заедно. Мога да те науча на някои трикове.
	— Добре, разбрахме се.
	— Как е ръката?
	— Казах ти вече, само одраскана.
	Докато пътуваха със свален гюрук по лъкатушещите селски пътища в приятната топла вечер под необятния звезден небосвод, Мишел го погледна с възхищение и отбеляза:
	— И ти не си за изхвърляне.
	— Когато се налага, умея да се представя не по-зле от Еди Батъл.
	Той се усмихна, за да покаже, че се шегува.
	— Само ние ли сме поканени за вечерята?
	— Да, защото идеята е моя.
	— Твоят ли? Защо?
	— Време е да седнем и да обсъдим случая, а аз разсъждавам най-добре на чаша хубаво вино.
	— Сигурен ли си, че това не е просто повод да се отървеш от готвенето ми?
	— И през ум не ми е минавало.
	Къщата на Хари беше голяма, стара и чудесно обзаведена.
	Той посрещна гостите си на прага и ги въведе в библиотеката, където въпреки топлата вечер в камината уютно пламтеше огън. Старият адвокат беше облечен в елегантен костюм на дискретно каре. На петлицата му бе забоден карамфил. Наля им питиета и тримата се настаниха на мекото кожено канапе пред камината. Ако се съдеше по вида му, канапето бе служило за отдих поне на пет поколения.
	Хари вдигна чашата си.
	— За здравето на добрите ми приятели. — След като отпиха, той погледна Мишел и добави: — И ако питате мен, налага се още един тост. — Той пак вдигна чашата. — За една от най-хубавите жени, които съм срещал. Мишел, тази вечер изглеждаш извънредно красива.
	Мишел се усмихна и хвърли поглед към Кинг.
	— Ех, ако можех и да готвя.
	Кинг понечи да каже нещо, но размисли и бързо отпи от коктейла си.
	— Невероятно интересно място — каза Мишел, оглеждайки поразените от дървояди рафтове, претъпкани със старинни на вид томове.
	Хари също плъзна поглед из библиотеката.
	— Разбира се, тук има и призраци, както се полага на една сграда, видяла зората на осемнайсети век.
	— Призраци? — повтори Мишел.
	— О, да. Неведнъж съм ги виждал през годините. Някои смятам за редовни посетители. Откакто се завърнах тук, реших, че съм длъжен да ги опозная, особено като се има предвид, че в недалечно бъдеще може да се присъединя към тях.
	— Имаш още дълъг живот, Хари — подхвърли Кинг.
	— Какво ще правим без теб? — добави Мишел и лекичко чукна чашата си в неговата.
	— Още преди другият клон на рода Лий да построи своята крепост в Стратфорд Хол, моят род вече е полагал тук камъни и греди. — Хари погледна джобния си часовник. — Калпурния сервира вечерята точно в седем и половина. Значи имаме още малко време да си побъбрим, макар че се досещам каква ще е темата.
	— Калпурния? — попита Мишел.
	— Така се казва моята готвачка и икономка; чудесна жена, която работи за мен от години. Открих я, когато работех във Върховния съд в Ричмънд, и тя благосклонно прие да се върне с мен тук. Не знам какво бих правил без Калпурния.
	Той отпи глътка бърбън, остави чашата, сплете пръсти и лицето му стана много сериозно.
	— Разбирате, че трябва да разгадаем случая час по-скоро. Убийствата няма да спрат само защото така ни се иска.
	— Знам — каза Кинг. Той се изправи и застана пред тях с гръб към огъня. — Докато се възстановявах от онова отравяне с въглероден окис, нямах какво друго да правя и дълго размишлявах за станалото. Досега имаме осем убити. — Той вдигна ръка с разперени пръсти. — Но искам засега да говорим само за пет от тях. И да започнем с Ронда Тайлър.
	— Танцьорката — добави Хари.
	— Проститутката.
	— Сигурен ли си? — попита Мишел.
	— Попитах Лулу. Тайлър е била между онези, които се съгласили да припечелват допълнително.
	— Каква е тази история? — обади се любопитно Хари.
	— Странична дейност на, „Афродизиак“ — отговори уклончиво Кинг. — Вече е прекратена.
	Хари кимна многозначително.
	— Винаги съм подозирал, че има нещо такова. Тъй де, не може да показваш на мъжете голи момичета, да ги поиш с алкохол и да се надяваш, че няма да си поискат.
	— Именно. И тъй, Ронда е била проститутка. Защо са я убили?
	— Е, проститутките навярно са номер едно сред жертвите на серийните убийци — предположи Мишел.
	— Права си. Значи ли това, че става дума за „обикновен“ сериен убиец, който е решил да започне от тази първа „класическа“ жертва, или има и още нещо?
	— Какво намекваш, Шон? — сепна се Хари.
	— Питам се дали Тайлър е избрана символично, или нейната смърт крие по-дълбок смисъл.
	— Как можем да отговорим, след като знаем толкова малко? — попита Мишел.
	— Нека да отговоря на въпроса с въпрос. Може ли Боби Батъл да е ползвал услугите на Ронда Тайлър? Тя е постъпила в „Афродизиак“, преди той да получи удар. Знае се, че редовно е посещавал заведението, макар че Лулу така и не отговори ясно кога го е виждала за последен път.
	— Не бях го поглеждал от тази страна — тихо каза Хари. — Но да речем, че е спал с нея. Защо това да я превръща в мишена за убиеца, заедно с поне още четирима души, между които няма никаква връзка?
	— Ами ако и някои други жертви имат връзка с Батъл?
	— Например?
	Този път отговори Мишел.
	— Шон смята, че Стив Кани е бил незаконен син на Боби. Майка му е работила при Батъл и може да е забременяла от него. Смятаме, че Роджър Кани е изнудвал Боби. Освен това предполагаме, че Боби може да има пръст в смъртта на мисис Кани преди три години и половина и точно тогава е започнало изнудването.
	— Боже мой! — възкликна Хари.
	— Но, Шон — каза Мишел, — аз също размишлявах по тази версия. Боби не е криел, че има връзки с жени и спи с проститутки. Ако приемем твоята хипотеза, с какво толкова би го изплашило разкритието за незаконния син? Защо ще позволи да го изнудват заради някаква си сексуална връзка?
	— Мисля, че разполагам с отговор — каза Хари. — Горе — долу по времето, за което говорите, Боби се готвеше да продаде компанията си. Мнозина местни адвокати работеха по сделката и от познати чух всички подробности за преговорите. Купувачът беше голяма мултинационална корпорация с безупречна репутация. А Боби беше публичното лице на компанията си.
	— Значи слухът за незаконен син би навредил на преговорите? — попита Кинг.
	— Точно така. Сделката мина и Боби спечели толкова пари, че и за десет живота не би успял да ги похарчи. Вероятно така стана по-добре.
	— Защо? — попита Кинг.
	— Батъл винаги си е бил ексцентрик, но от години насам поведението му ставаше все по-странно. Бурни промени в настроението, периоди на депресия, следвани от неестествена еуфория. А и умът му вече не беше същият. Някога той бе един от най-блестящите инженери и бизнесмени на своето време, а напоследък забравяше имена и важни подробности. Всъщност ударът не ме изненада. Подозирах, че вече е преживял по-лек инсулт, който е засегнал разсъдъка му. Но ние се отклонихме от темата за изнудването. — Хари се обърна към Кинг. — Извинявай за притеснението.
	— Не, всяка информация може да бъде полезна. Времето на голямата сделка ме насочва към мисълта, че Роджър Кани сам е замислил изнудването. Мисис Кани би трябвало да знае или поне да предполага кой е бащата на нейния син. Стивън Кани беше на седемнайсет, когато загина. Ако е искала да предяви претенции за бащинство, не би чакала толкова дълго. И преди седемнайсет години Боби не е бил бедняк.
	Хари подхвана нишката на разсъжденията.
	— Но Роджър Кани може да е знаел, че Стив не е негов биологичен син, и да е чакал смъртта на жена си, за да притисне Боби. Навярно е изчакал, защото тя не би одобрила плановете му. А той определено е знаел за предстоящата продажба на компанията. Преговорите не се пазеха в тайна.
	— Или пък — добави Мишел — може би Роджър Кани не е искал да чака „естествената“ смърт на съпругата си, затова е ускорил нещата с едно избутване от пътя, което му развързва ръцете за изнудването.
	— Но в нощта на нейната смърт е блъсната колата на Боби — напомни Кинг. — Значи изглежда по-вероятно той да я е убил.
	— Аз само изтъквам, че Роджър Кани също е имал мотив да я убие — отвърна Мишел.
	Кинг я изгледа с възхищение.
	— Добър аргумент, Мишел. Не бях се сетил за това.
	Камбанката за вечеря прекъсна разговора им.
	— Много пъти съм казвал на Калпурния, че е старомодно да ме кани на вечеря със звънец, но тя отвръща, че вече недочувам и само така можела да привлече вниманието ми, без да ме търси из цялата къща. Да вървим ли?


	75

	Още щом дойдоха, Шон бе отворил двете бутилки, за да подиша виното. Когато се настаниха на масата, той наля от първата.
	— Това е „Ла Кроа дьо Пейроли“ от Люсак-Сен-Емилион.
	— И несъмнено зад названието се крие някоя великолепна история — каза Мишел, вдъхвайки аромата на виното.
	— Произведено е от дама с красивото име Карол Буке — знаменит модел и партньорка на Джеймс Бонд в един от филмите… мисля, че беше „Само за твоите очи“. Другата бутилка е „Ма Верите дьо Жерар Депардийо“ от О-Медок.
	— Чакай да позная, произвежда го прочутият френски актьор — обади се Хари.
	— Да. Тези вина са истински хит и ги пазя само за много специални случаи.
	— Поласкани сме — каза Мишел с лукава усмивка.
	Вдигнаха тост и пристъпиха към вечерята, сервирана от Калпурния. Тя беше на около шейсет години, висока и кокалеста, с гъста прошарена коса, стегната на кок. Изглеждаше като сервитьорка в училищен стол, изскочила направо от кошмарите на някой първокласник. Храната обаче се оказа превъзходна.
	Когато Калпурния се оттегли, Хари каза:
	— И тъй, Мишел те попита докъде стигаме с твоите предположения за потеклото на Стивън Кани и евентуалната връзка на Ронда Тайлър с Боби Батъл.
	— До факта, че две от жертвите вероятно са свързани с Боби Батъл. Разумно ли ви се струва да предположим, че има и още?
	— Джанис Пембрук? — попита Мишел.
	— Не — отговори Кинг. — Предполагам, че просто е попаднала на неподходящото място в неподходящото време.
	— Даян Хинсън? Тя беше адвокат. Може би е работила по някаква сделка с Боби — предположи Мишел.
	Кинг поклати глава.
	— Съмнително. Тя се занимаваше предимно с криминални дела. Разпитах доста хора, но никой не си спомня да ги е виждал заедно. Да оставим засега Хинсън и да продължим. Следва Джуниър Дийвър. Той очевидно имаше връзка със семейство Батъл.
	— Вярно. Работеше за тях и беше обвинен, че ги е ограбил — каза Мишел.
	— Но обирът стана след инсулта на Боби — напомни Хари.
	— Никога не съм предполагал, че Боби е убил някого — каза Кинг, — освен може би мисис Кани. Но имаме трима души, вероятно свързани с Боби Батъл. Всеки е убит с похватите на прочут сериен убиец — на китката на жертвата е сложен часовник, а по-късно се получава писмо.
	Мишел не изглеждаше убедена.
	— Добре, Пембрук може просто да е загинала паркирай Кани, но Хинсън беше убита с методите на Нощния хищник. А ти казваш, че не е имала връзка с Батъл.
	— Часовникът й бе нагласен на четири и една минута — каза Кинг. Той помълча и добави: — Не забравяй, часовникът на Пембрук сочеше два и една минута. Другите бяха нагласени на точния час.
	— Значи Хинсън и Пембрук са били едно деление встрани — бавно констатира Мишел.
	— Именно. — Кинг я погледна леко озадачен. — Едно деление встрани? Звучи ми познато, но не мога да се сетя къде съм го чувал.
	— Значи убиецът преднамерено ни подсказва чрез часовниците, че някои жертви са… как да ги наречем? Леки отклонения?
	— Според мен той ни казва, че Тайлър, Кани и Джуниър са убити нарочно заради връзката си с Боби. Пембрук и Хинсън не са били набелязани предварително, тъй като при тях връзката липсва.
	— Добре, да допуснем, че Пембрук е убита случайно заедно с Кани. Ами Хинсън? — попита Мишел.
	— Убита е, за да се лутаме, опитвайки се безуспешно да открием някаква логика. За нашия престъпник убийството на Пембрук заедно с Кани е само дребна хитрина. То размътва водата още повече. Ако Кани беше сам, обзалагам се, че щеше да има още едно убийство като това на Хинсън, за да прикрие връзката с Боби. Което обяснява защо убиецът използва в писмото си думата „хлапе“ вместо „хлапета“. Само едното хлапе е било негова цел — Стив Кани.
	— Но, Шон, ако убиецът наистина иска да ни обърка, защо е нагласил някои от часовниците с една минута отклонение? Ако всички сочеха точния час, навярно ти никога нямаше да се досетиш за неговия начин на мислене.
	— Смятам, че по една или друга причина този тип се мъчи да играе честно, като ни подхвърля ключ за разгадаване на тайната.
	— Или просто си прави майтап с нас — каза Мишел.
	— Възможно е, но не ми се вярва.
	Мишел все още изглеждаше скептично настроена.
	— Добре, да приемем, че дотук хипотезата отговаря на истината. Тогава Боби Батъл влиза в ролята на общ знаменател. Но ти не смяташ, че е убит от същия човек. Не е ли твърде голямо съвпадение той да се окаже свързан с още един убиец? Не забравяй, че остават Кайл и Сали. Как да обясним тяхната смърт?
	— Въпреки изводите на Силвия при Кайл не изключвам вероятността за самоубийство. А Сали може да е убита, защото не потвърди алибито на Джуниър.
	— Не схващам, Шон — каза Хари.
	— Ако Джуниър е убит само заради кражбата от дома на Батъл, то щом убиецът осъзнава, че всъщност той не е извършил обира, смъртта на Джуниър става напълно безсмислена. Убиецът си отмъщава, като убива Сали. Може би в болния му мозък дори се е зародила идеята, че по този начин отмъщава и за Джуниър. В нейния случай той пропуска часовника и почерка на знаменит сериен убиец, защото е обезумял от ярост или просто я е смятал за дребна риба. А и не е разполагал с много време за планиране. Сали ми разказа истината само седем часа преди да бъде убита.
	— Е — каза Мишел, — лицето й беше смазано с множество удари след смъртта. Това може би потвърждава теорията за отмъщение. Сякаш убиецът е изпаднал в ярост.
	— Точно така. Човек, способен на свирепо нападение и… — Кинг застина. — Седем часа.
	— Какво има, Шон? — попита Хари.
	— Не съм сигурен — отговори Кинг след дълго мълчание. — Преди малко споменах за седемте часа и това ми направи странно впечатление. Не знам точно защо. — Той се замисли, после поклати глава. — Извинявайте, май съм почнал да остарявам.
	— А какво ще кажеш за теорията на Чип Бейли, че Сали лъже за Джуниър и всъщност е извършителка или поне съучастничка в обира? — попита Мишел.
	Веждите на Хари подскочиха.
	— Интересно предположение.
	— Да, интересно е — бавно потвърди Кинг. — И в момента не можем да го отхвърлим, макар инстинктът да ми подсказва, че не е вярно.
	Продължиха вечерята и допиха втората бутилка вино. След това седнаха в библиотеката, където Хари им наля кафе. Предложи им и коняк, но двамата отказаха.
	— Трябва да се прибираме с колата — каза Кинг. — Пийнах доста вино.
	— А аз трябва да го наглеждам, докато кара — добави с усмивка Мишел.
	В библиотеката бе захладняло и Мишел застана пред камината да постопли дългите си крака.
	— Роклите са много проветриви — каза смутено тя.
	Хари се обърна към Кинг.
	— Какво мислиш за Доротея?
	— Лекарството, поето от Еди, не е било във виното, а и при обиска не откриха лекарствата, които Доротея купуваше от Кайл — каза Кинг. — Аз обаче се консултирах със Силвия. В нейната аптека има морфинов сулфат и може би Кайл е занесъл от него на Доротея в „Афродизиак“. А Доротея няма алиби за времето, когато убиха Кайл. Тя твърди, че си е била у дома, но Еди не я е виждал.
	— Всъщност той цяла нощ е бил в ателието. Рисуваше портрета ми — каза смутено Мишел.
	Кинг я изгледа втренчено, но премълча.
	Хари също я погледна с любопитство, после каза:
	— Значи тя купува лекарства и може да бъде заподозряна за смъртта на Батъл и Кайл Монтгомъри. Освен това има най-добрата възможност да упои Еди, а къщата й е съвсем близо до конюшнята, където убиха Сали. Все косвени улики, разбира се, не много убедителни.
	Кинг отвърна:
	— Не споря с теб, но ми е трудно да открия мотива й. Тя каза, че Боби обещал да промени завещанието си в нейна полза, но излиза, че се е лъгала. Това слага край на мотива й за убийство.
	— Освен ако е разкрила измамата и го е убила от ярост — каза Мишел.
	Хари се изправи и застана до нея пред огъня.
	— Надхвърлиш ли седемдесетте, цялото тяло става проветриво, колкото и да се обличаш или да загряваш стаята — обясни той. После се върна на темата. — Съществува и трета възможност. Ние мислим само за откраднатото от гардероба на Реми. А какво е изчезнало от гардероба на Боби?
	Двамата се вторачиха в него, но не казаха нищо.
	Хари продължи:
	— Адвокатите използват завещанието, което оставя всичко на Реми. То е съставено преди много години.
	— Откъде знаеш? — попита Мишел.
	— Адвокатът, който го състави, е мой бивш служител, а днес съдружник в голяма адвокатска фирма в Шарлотсвил. При тях е завереният оригинал на завещанието.
	— Търсил ли е някой по-ново завещание? — попита Кинг.
	— Там е въпросът. Мисля, че не. Ами ако точно по-новото завещание е откраднато от гардероба на Боби?
	Кинг каза:
	— Но ако е било в тайното чекмедже на Боби, за което Реми твърди, че не е знаела, тя не би имала възможност да го унищожи.
	— Не обвинявам Реми — каза Хари. — Боби получи удар и чух, че в болницата бълнувал, говорел безсмислици.
	Кинг щракна с пръсти.
	— И може да е споменал за другото завещание.
	— В такъв случай човекът, който е чул, може да е извършил обира — довърши Хари.
	— Но ако беше у Доротея, тя щеше да го разгласи, нали?
	— Само че би възникнал въпросът откъде го има — каза Хари. — Едва ли би искала да си признае, че е извършила обир.
	Кинг изведнъж се озадачи.
	— Но, Хари, ние пропускаме нещо. Смъртта на Боби бе разгласена широко. Съставителят на новото завещание щеше да се обади.
	— Може би не е ползвал помощта на адвокатска фирма.
	— И сам да го е написал, пак щяха да му трябват свидетели.
	— Не и ако е написано собственоръчно.
	— Ако има такова завещание, у кого е тогава и защо остава в тайна?
	— Въпрос, на който много бих искал да узная отговора — отбеляза Хари, докато допиваше коняка си.


	76

	Кинг и Мишел пожелаха на Хари „лека нощ“ и потеглиха. Времето все още беше приятно и не вдигнаха гюрука. Мишел обаче придърпваше шала около раменете си.
	— Ако искаш, мога да вдигна гюрука — предложи Кинг.
	— Не, ветрецът е чудесен и въздухът ухае тъй приятно.
	— Няма нищо по-хубаво от пролетта в провинциална Вирджиния.
	— Имам чувството, че тази вечер направихме важна крачка.
	— Ако не друго, поне обсъдихме случая от всички ъгли. Това винаги помага.
	Тя го изгледа подозрително.
	— Както винаги казваш по-малко, отколкото знаеш.
	Той се престори на засегнат от забележката; усмивката му обаче издаваше, че е доволен.
	— Не признавам, че зная нещо. Но имам някои подозрения, които предпочетох да не споделям.
	— Например, партньоре?
	— Например, че прекарах чудесна вечер с две бутилки приказно вино и привлекателна млада жена, а разговаряхме само за убийства и престъпления.
	— Бягаш от темата. А това, че спомена виното преди мен, е твърде показателно.
	— Какво толкова, с тия бутилки се запознах далеч преди да срещна теб.
	— Много благодаря, но продължаваш да бягаш от темата.
	Джипът ги блъсна изотзад тъй силно, че ако не бяха с предпазни колани, щяха да изхвръкнат през предното стъкло.
	— Какво става, по дяволите? — изкрещя Кинг и се озърна към страничното огледало. — Откъде се взе?
	Още преди да довърши, последва нов удар. Кинг се вкопчи във волана, опитвайки се да удържи спортния лексус на пътя.
	Мишел захвърли обувките и опря в пода босите си крака за опора. Извади пистолета от чантата, зареди патрон в цевта и със същото сръчно движение смъкна предпазителя.
	— Виждаш ли шофьора? — попита Кинг.
	— Нищо не виждам, проклетите фарове ми светят право в очите. Но трябва да е убиецът.
	Кинг извади мобилния си телефон.
	— Този път ще спипаме негодника.
	— Внимавай, пак идва — извика Мишел.
	При следващия удар тежкият джип едва не вдигна във въздуха задницата на лексуса. Мобилният телефон изхвръкна от ръката на Кинг, блъсна се в предното стъкло и отлетя назад. Чуха го как изтрака върху предния капак на джипа, после падна на пътя и се разби на парчета.
	Кинг отново завъртя волана и успя да си възвърне управлението. Двете коли се разделиха. Джипът тежеше поне с един тон повече от техния автомобил. Лексусът обаче бе далеч по-маневрен от нападащото чудовище и криеше под капака си триста коня. Когато излязоха на права отсечка, Кинг натисна газта и колата се стрелна напред, изоставяйки врага далеч зад себе си.
	Мишел разкопча предпазния колан.
	— Какво правиш, по дяволите? — извика Кинг.
	— Не можеш да му избягаш по тия криволичещи пътища, а аз не мога да стрелям, докато съм вързана. Само поддържай дистанция.
	— Чакай малко. Обади се първо на 911.
	— Не мога. Не си взех телефона. Нямаше как да го сложа в чантата _заедно_ с пистолета.
	Кинг я изгледа смаяно.
	— Не носиш телефон, но си взела пистолет?
	— Мисля, че правилно преценявам кое е най-важно — рязко отвърна тя. — Какво мога да направя с телефона? Да му звъня, докато се гътне ли?
	Мишел се извъртя на седалката, подпря се и сложи лакът върху задната облегалка.
	— Поддържай дистанция — повтори тя.
	— А ти гледай да не те убие, по дяволите — отвърна Кинг.
	Джипът се задаваше, набирайки мощ за нов сблъсък, но преди да ги докосне, Кинг рязко свърна в другото платно, после зави обратно и чакълът от банкета забарабани под лексуса, преди отново да изскочат на асфалта. Превключи на по-ниска предавка и сред свистене на гуми взе завоя с осемдесет километра в час. Изведнъж усети как десните колела се отделят от настилката. Той се хвърли да възстанови равновесието с всичките си деветдесет килограма, сграбчи дясното бедро на Мишел и я притисна към вратата.
	— Не се правя на интересен. Просто ми трябва противотежест. Стой така за момент.
	Той намали скоростта с още няколко километра и въздъхна от облекчение, когато гумите отново намериха твърда опора.
	Пак изскочиха на права отсечка. Кинг знаеше, че тя е дълга около половин километър, после започваше поредица остри завои. Настъпи педала с такава сила, че кракът му сякаш бе готов всеки момент да пробие пода. Стрелката на скоростомера мигновено отскочи към трицифрените числа, а дърветата отстрани прелитаха тъй шеметно, че навярно би му призляло, ако имаше време да ги погледне.
	Зад него шофьорът на джипа караше по правата отсечка със сто и шейсет километра в час. Кинг беше вдигнал до двеста и се мъчеше да изцеди от двигателя още мощ, но лексусът не бе способен на повече. В главата му се въртеше само една мисъл: Колко въздушни възглавници има тази проклета кола? Надяваше се да са поне десетина, защото острите завои стремглаво се приближаваха. Ако намалеше скоростта, чакаше ги смърт; задържеше ли я, пак щяха да загинат.
	Мишел се взираше в наближаващите фарове, после насочи поглед към силуета на шофьора. Бавно пропълзя, опря лакът върху багажника на колата, стисна пистолета с две ръце и се прицели.
	Навлязоха в първия завой, Кинг натисна спирачките и намали до сто, макар че знаците препоръчваха едва трийсет, но при изчисленията си пътните инженери явно не бяха взели предвид съществуването на тежки джипове, управлявани от побеснели убийци. Това позволи на преследвача да съкрати дистанцията.
	— Наближава — предупреди Кинг. — Не мога да карам по-бързо, без да се преобърнем.
	— Само недей да губиш контрол. Ако онзи не изостане, ще му прострелям предната гума.
	Преследвачът вече беше на десет метра, после на пет. Навярно виждаше, че Мишел го държи на прицел, но въпреки всичко не се отказваше. После шофьорът форсира двигателя и джипът направи невероятен скок напред.
	Кинг го бе забелязал и положи същите усилия да се откъсне. Лексусът се стрелна напред, следван от джипа. Кинг изви тяло и натисна педала с два крака, сякаш това можеше да им даде допълнителната мощ, от която тъй отчаяно се нуждаеха.
	Но нямаше откъде да знае, че точно в този момент стадо елени ще тръгне да пресича шосето.
	— Внимавай! — изкрещя Кинг.
	Вихрено завъртя волана наляво, после надясно. Изскочиха от пътя и удариха мантинелата, а елените се пръснаха във всички посоки. Раздаде се оглушително скърцане и Кинг усети как болтовете на металната релса оставят дълбоки бразди по красивата му доскоро спортна кола. Отново изскочи на платното и се озърна. Шофьорът на джипа бе ударил спирачки, за да избегне елените, но оставаше на пътя и отново започваше да ги догонва.
	Кинг нямаше време да увеличи скоростта, а и странният вой на двигателя го караше да се пита дали повредите от сблъсъка са били само външни. Ясно бе само едно — стрелката не мърдаше над сто и четирийсет.
	— Дръж се — извика Мишел. — Ето го копелето.
	Тя изстреля два куршума. В следващия миг предницата на джипа захапа лексуса, проби дупка в багажника, откъсна остатъците от задната броня и ги метна в гората. Ударът отхвърли Мишел назад. Когато видя краката й да прелитат край него, Кинг посегна със свободната си ръка и отчаяно я сграбчи за глезена. Изскочиха на нова права отсечка и той някак успя да изстиска още малко скорост, за да се отдалечи от джипа.
	— Мамка му! — изкрещя Мишел.
	— Ранена ли си?
	— Не, стрелях два пъти, но изпуснах пистолета. По дяволите, имах си го от пет години.
	— Забрави пистолета, онзи тип се опитва да ни убие.
	— Е, ако още имах пистолет, можех да го убия, преди той да убие нас. Не знам дали съм улучила нещо. Той ни блъсна точно когато стрелях. — Изведнъж тя извика: — Чакай малко!
	— Какво?
	— Пистолетът ми. Заклещил се е на задния спойлер.
	— В никакъв случай! Не си го и помисляй!
	— Само ме дръж за крака. Мога да го достигна.
	— По дяволите, Мишел, ще ми докараш сърдечен удар!
	Кинг дотолкова се бе съсредоточил върху Мишел, че едва в последния момент забеляза как джипът отново набира скорост и ги догонва.
	— Дръж се — изкрещя той и светкавично намали скоростта, сменяйки предавките в пълно нарушение на всички гаранционни изисквания.
	Имаше чувството, че чува как двигателят жално вие: _Престани!_ Очакваше всеки момент да види как трансмисията изхвръква на пътя. Натисна педала на спирачките до дъно и стрелката на скоростомера падна до трийсет километра, после колата се разтърси и спря с пушещи гуми, а силата на ускорението пробяга надолу по тялото му и излезе през пръстите на краката. Мишел отчаяно впиваше пръсти в задната облегалка, притискайки боси крака към седалката на шофьора.
	Тялото на Кинг кипеше от толкова много противоречиви сигнали, че един сърдечен удар бе най-малкото, което можеше да очаква. Той рязко превключи на задна скорост, натисна газта, възпламени остатъците от двигателя и бясно се понесе назад.
	Джипът спря толкова рязко, че гумите му сякаш пламнаха, или поне така изглеждаше от гъстите облаци пушек около тях. Шофьорът бързо зави на 180 градуса и връхлетя насреща им. Решетката на радиатора напомняше оголени зъби, готови да ги захапят. С всяко завъртане на колелата преднината им се топеше.
	Мишел престана да лази към пистолета и погледна партньора си, който се озърташе през рамо, за да управлява.
	— Не можеш да го изпревариш на задна, Шон.
	— Благодаря, че ми каза. — Кокалчетата на пръстите му бяха посинели от усилието да стиска волана. — Дръж се както можеш. Щом преброя до пет, ще направя въртележка.
	— Сигурно си се побъркал.
	— Сигурно.
	„Въртележка“ означаваше от бързо движение на заден ход да направи светкавичен обратен завой, вероятно на две колела, да превключи, да даде максимална мощ и да полети назад. Всичко това с една безупречна маневра, за предпочитане без да убие себе си и Мишел.
	По челото на Кинг изби пот, докато се молеше да си възвърне цялото обучение на агент от тайните служби след толкова много години. Той се вкопчи във вратата със свободната си ръка, здраво опря левия крак в пода, прецени точния момент и с все сила завъртя волана докрай, после го пусна. Изпълнението бе съвършено. Той прескочи първите две предни скорости, даде газ и колата се стрелна напред.
	След пет секунди обаче джипът отново ги гонеше и скъсяваше разстоянието.
	Изпод капака на лексуса излиташе дим и всички прибори по таблото вещаеха мрачна участ. Скоростта спадна на сто километра в час, после на осемдесет. Играта свършваше.
	— Шон, ето го, идва! — изкрещя Мишел.
	— Нищо не мога да направя, по дяволите — отвърна той, изливайки във вика цялата си ярост и отчаяние.
	Джипът с рев прелетя покрай тях, намали скоростта и нанесе страничен удар с цялата си тежест от два тона и половина. Кинг държеше волана с една ръка, а с другата стискаше глезена на Мишел, докато тя се мъчеше да достигне пистолета. Пръстите му се впиваха тъй дълбоко в кожата, че навярно я разраняваха до кръв. Непоносима болка прорязваше ръката и рамото му.
	— Добре ли си? — извика той и изскърца със зъби, усещайки как тежестта й изпъва сухожилията му до скъсване.
	— Вече да, взех пистолета.
	— Много добре, защото онзи мръсник пак наближава. Дръж се!
	Той се озърна и видя как черният джип завива към него. В същия момент глезенът на Мишел се извъртя между пръстите му.
	— Какво пра…
	Не успя да довърши. Джипът блъсна задницата на лексуса и стана онова, от което Кинг се боеше през цялото време. Колата приплъзна настрани, после се завъртя неудържимо.
	— Дръж се! — изрева дрезгаво той през изгарящата болка на надигналата се в гърлото му жлъчка. Като агент от тайните служби Кинг бе преминал безмилостно обучение да овладява автомобили и в най-невъобразими условия. Стимулиран от „въртележката“ преди малко, той изцяло се отдаде във властта на инстинкта. Вместо да се бори с инерцията на колата, Кинг й се остави и завъртя волана по направление на въртенето, а не в обратна посока, потискайки естествения импулс да удари спирачки. Само едно го плашеше — колата да не се преобърне. Станеше ли това, Мишел беше мъртва, а той — в най-добрия случай инвалид за цял живот. Не знаеше колко пъти са се завъртели, но ниският спортен лексус се задържа на асфалта, макар че остави по него значителна част от гумите и осея платното с вътрешностите си.
	Най-сетне колата спря, обърната в първоначалната посока; черният джип беше малко пред тях и бързо се отдалечаваше, очевидно с намерение да прекрати двубоя. Пистолетът на Мишел изтрещя и задните гуми на джипа се разпаднаха под куршумите. Машината кривна настрани, направи пълно завъртане и после се случи онова, което лексусът бе успял да избегне — преобърна се. След три премятания джипът спря върху смачкания си покрив вдясно от пътя далеч пред тях, оставил зад себе си диря от метал, стъкло и гума.
	Кинг подкара натам с максималната скорост, която смогна да извлече от съсипаната кола, а Мишел хлътна на седалката до него.
	— Шон.
	— Какво?
	— Можеш да ми пуснеш крака.
	— Какво? А, вярно.
	Той отпусна мъртвата си хватка.
	— Знам, и аз се изплаших.
	Тя лекичко стисна ръката му. Двамата се спогледаха и дълбоко въздъхнаха от облекчение.
	— Адски добро шофиране, агент Кинг — каза тя с благодарност.
	— И искрено се надявам да ми е за последно.
	Спряха до смачкания джип и слязоха от колата. Приближиха се предпазливо; Мишел стискаше пистолета, готова за стрелба. Кинг с усилие успя да отвори заклещената лява врата.
	Насреща им се люшна човешки силует.
	Мишел понечи да стреля, но после пръстът й се отпусна върху спусъка.
	Шофьорът висеше с главата надолу, задържан от предпазния колан. Тялото бе залитнало навън, когато Кинг отвори вратата.
	Главата бе толкова кървава и обезобразена, че Кинг дори не си направи труда да провери за пулс.
	— Кой е? — попита Мишел.
	— Не мога да различа; тук е адски тъмно. Чакай малко. Той изтича и завъртя лексуса така, че лъчите на фаровете паднаха право върху мъртвеца.
	Погледнаха тялото, огряно от ярката светлина.
	Беше Роджър Кани.


	77

	В десет часа сутринта голямата каравана на семейство Дийвър пустееше. Децата бяха на училище, а Лулу на работа. Присила Оксли бе отскочила до магазина да купи цигари и тоник за разредител на любимата си водка. Междувременно отзад бе спрял пикап, прикрит зад дърветата край пътя, от който отбиваше чакълестата алея към караваната. Мъжът в пикапа бе видял как Присила потегли, крепейки волана с подпухналите си колене, като в едната ръка държеше цигара, а в другата телефон.
	Човекът веднага слезе и тръгна през дърветата, докато наближи поляната до фургона. Старото куче Лутър надникна от бараката, наклони глава в посоката, откъдето долиташе човешка миризма, излая уморено и пак се оттегли вътре. Минута по-късно мъжът се справи с ключалката, влезе в караваната и бързо се отправи към малката спалня в дъното, служеща и за кабинет.
	Джуниър Дийвър никога не бе имал таланта на бизнесмен, а със сметките се справяше още по-зле, но за щастие съпругата му отлично владееше и двете области. Документите на строителната компания бяха прегледно поддържани и леснодостъпни. Хвърляйки от време на време поглед навън, за да не го изненадат, мъжът прегледа папките, подредени по хронологичен ред.
	Когато приключи, той забеляза, че е съставил доста дълъг списък. Сред тези хора трябваше да е онзи, когото търсеше.
	Сгъна списъка, прибра го в джоба си и върна папките по местата. После се измъкна по същия път. Докато вървеше към пикапа, Присила Оксли мина край него с покупките си. Има късмет, помисли си той. Още пет минути, и щеше да бъде мъртва.
	Потегли със скъпоценния списък в джоба. Мислеше си за обира, несправедливо приписан на Джуниър Дийвър. Опита се да си припомни всяка подробност, която бе чувал за престъплението. Определено изпускаше нещо. Започна да си преповтаря обстоятелствата около смъртта на Боби. Кого пропускаше от многото хора, имащи основания да желаят смъртта на мръсника? Подозираше неколцина, но за нито един от тях не вярваше искрено, че е способен да убие стареца. За това бяха необходими дързост и знания — качества, които той притежаваше в изобилие и уважаваше у другите. Надяваше се, че някой ден ще може да каже на натрапника колко се възхищава от него, а после да му пререже гърлото.
	Може би преди убийството трябваше да принуди Сали да проговори. Но какво всъщност знаеше тя? Казваше, че била с Джуниър. Правили секс. Глупава жена, предпочитаща да общува денем с четириноги, а нощем с двукраки животни. Заслужаваше бързата смърт, която й бе подарил. _Нима планетата ще усети изобщо, че е останала с една Сали Уейнрайт по-малко?_
	Досега беше убил шестима души, един от тях поради грешка, която бе изкупил посвоему. Нямаше намерение да се разкайва; нито една изповедалня не би побрала греховете му. Силно го дразнеше неуспехът да премахне Кинг и Максуел. Без съмнение в момента те градяха нови теории за обяснение на събитията и някой ден можеха да се натъкнат на верния път. Колкото и заплетено да изглеждаше всичко, двамата бяха способни да проумеят истината и да провалят начинанието му. Въпреки риска трябваше пак да се опита да ги убие, този път по безпогрешен начин. Нужно му бе време, за да разработи план, а дотогава щеше да следи най-внимателно сведенията от подслушвателните устройства и винаги да е поне на крачка пред противника. Обстоятелствата започваха да го притискат, но ако запазеше хладнокръвие и се придържаше към замисъла, всичко щеше да приключи с успех.
	Не се съмняваше, че ще победи. Притежаваше най-могъщото предимство — беше готов да умре в името на победата. Едва ли противниците му изпитваха същото.
	Сега обаче му предстоеше да осъществи поредния елемент от плана си.
	Успешно оттегляне.


	78

	— Едва ли вярваш, че Роджър Кани е онзи, когото търсим — заяви разпалено Кинг.
	Седяха около дългата заседателна маса в полицейския участък. Уилямс и Бейли гледаха недоверчиво Кинг, а Мишел драскаше в бележника си и същевременно наблюдаваше внимателно своя партньор.
	— Той се опита да ви убие — напомни Бейли.
	— Защото разкрихме, че е изнудвал Боби Батъл — възрази Кинг. — Казахме му го едва ли не право в очите. А ако е убил жена си, сигурно е изпаднал в ужас, че ще разберем и това. Мислехме си, че е избягал. Но всъщност той се бе укрил из околностите и се опита да ни убие. Това още не означава, че е извършил всички други убийства.
	Бейли поклати глава.
	— Той несъмнено е знаел или поне е допускал, че ще споделите подозренията си с нас. А начинът, по който се опита да ви убие, беше много глупав. Някой случаен шофьор можеше да го види, и отгоре на всичко използва собствения си автомобил.
	— Не твърдя, че беше хитър престъпник. Ако питате мен, той просто излезе от релси. От години си живееше най-спокойно и вярваше, че му се е разминало. Сетне убиват сина му, а ние се натикваме на изнудването. Може просто да е превъртял. — Кинг помълча и добави: — А ако направите ДНК тестове на Кани и Боби, мисля, че ще разберете чий син е бил Стив Кани.
	— Добре де, може Кани да е убил сина си, приятелката му и Боби Батъл, а проститутката и Даян Хинсън да са само за заблуда.
	— Ами Джуниър Дийвър? — напомни Кинг. — Какво общо има той?
	— Кани го е наел за обира в дома на Батъл — предположи Бейли.
	— С каква цел?
	— Ами… ако между Батъл и мисис Кани _наистина_ е имало връзка, може Батъл да е получил от любовницата си нещо, което Роджър Кани би искал да си върне. Или пък Кани се е страхувал, че Батъл разполага с улики срещу него. Но после Джуниър ограбва и Реми, а Кани се вбесява или се бои, че Джуниър ще го издаде. Затова го убива. С нападението срещу вас двамата той показа, че не се колебае да убие всеки, който застане на пътя му.
	— А смъртта на Сали? — попита Мишел. — Тя какво общо има?
	— Доколкото чух от вас — макар че за мъртвите не се говори лошо, — тя е била готова да скочи в леглото с първия срещнат мъж. Може Джуниър да й е разказал за Кани, а онзи е разбрал и е трябвало да я убие.
	След тия думи Бейли се усмихна широко, явно доволен от себе си.
	Кинг се облегна и поклати глава.
	— Всичко звучи доста логично, Шон — каза Уилямс.
	— Не е така, Тод — твърдо отвърна Кинг. — Изобщо не е така.
	— Предложи друга теория, която да съответства на фактите — предизвика го Бейли.
	— В момента не мога, но ти казвам, че ако спреш да търсиш истинския убиец — или по-вероятно истинските убийци, — могат да загинат още хора.
	— Няма да спрем, Шон — увери го Уилямс, — но ако убийствата престанат, това ще е убедително доказателство срещу Кани.
	— Не го вярваш, Тод, колкото и да ти се иска. — Кинг се изправи. — Да вървим, Мишел, нуждая се от чист въздух.
	Когато излязоха, Кинг се подпря до колата на Мишел, пъхна ръце в джобовете си и ядно подритна чакъла.
	— Знаеш ли, или Чип Бейли е най-големият идиот, когото съм срещал, или…
	— Или е прав, а ти не искаш да си признаеш — довърши Мишел.
	— О, така ли мислиш? По дяволите, собствената ми партньорка съзаклятничи срещу мен — каза той с усмивка на примирение. — Може пък и да греша.
	Мишел сви рамене.
	— Мисля, че да се лепне всичко на Кани е малко пресилено, но както каза Бейли, не разполагаме с алтернативна теория.
	— Има неща, които знаем, които направо ще ни избодат очите, но не ги забелязваме. Ако успея да се хвана здраво за тях, сигурен съм, че ще ни отведат право където трябва. Но не ги виждам и това ме подлудява.
	— Мисля, че знам лекарство.
	Той я погледна недоверчиво.
	— Няма да бягам маратон или да скачам с бънджи, колкото и да ме убеждаваш, че мозъкът ми щял да работи по-добре.
	— Предложението ми не е свързано с физическо натоварване.
	— Поразен съм да чуя подобна идея точно от теб.
	Мишел се загледа в красивото синьо небе.
	— Предлагам да се поразходим с лодка. Няма нищо по-хубаво за разведряване на мозъка, особено в ден като днешния.
	— Нямаме време… — Кинг млъкна и лицето му се проясни. — Добре де, след две срещи със смъртта може би не е чак толкова лоша идея.
	— Знаех си, че ще те убедя. Гребни лодки или моторница?
	— Моторница. С гребнете лодки вечно искаш да се състезаваме.
	— Защото винаги те изпреварвам.


	79

	Кинг управляваше, а Мишел седеше до него, докато шестметровата моторна лодка се носеше с петдесет километра в час по спокойната повърхност на езерото. Летният сезон още беше далеч, тъй че по водната площ почти не се мяркаше жива душа.
	— Добре ли познаваш езерото Кардинал? — попита Кинг.
	— Обиколила съм го почти цялото. Не обичам да стоя на едно място.
	Кинг продължи с наставнически тон:
	— Езерото е възникнало след преграждането на две реки и водата се е събирала цели десет години. Сега е дълбоко, петдесет километра дълго и предлага великолепни условия за риболов и водни спортове със своите над двеста заливчета.
	— Ей, ама ти говориш съвсем като агента по недвижими имоти, който ми продаде къщата. Уреждаш ли и ипотеки?
	Насочиха се към язовирната стена, където имаше две електростанции — горна и долна. После навлязоха в централния канал и завиха на запад. Там, където се събираха двете реки, Кинг отби на север, докато стигнаха по-тесен канал, водещ отначало на север, а после на изток. Продължиха нагоре срещу течението, минавайки на равни интервали покрай червени шамандури с четни номера. Накрая Кинг угаси мотора и насочи лодката към малко необитаемо заливче. Няколко минути по-късно хвърлиха котва в дълбоката бистра вода. Кинг извади кошница с храна и хладилна чанта с безалкохолни напитки.
	— Ще поплавам, преди да обядваме — каза Мишел.
	— Как ти е ръката?
	— Стига с тая ръка. От самото начало си беше само драскотина.
	— Защо ли си мисля, че ако те надупчат с базука в гърдите, ще се задоволиш с лепенка?
	Мишел се съблече по бански и скочи във водата.
	— Божичко, разкошна е — възкликна тя, след като изплува.
	Кинг погледна таблото.
	— Температура на водата двайсет градуса. Хладничко е за мен. Предпочитам я по-топла, да речем, някъде над двайсет и пет.
	— Глезльо.
	— Може и така да се каже.
	След обяда Кинг вдигна котва и отново потеглиха. Мишел посочи един дълъг, широк нос отпред. Гледката бе впечатляваща — кей за шест яхти с беседка, бар, кът за хранене, бараки за инструменти и около шестстотин квадратни метра тераса, всичко това покрито с кедрова облицовка. Просто плачеше за снимка в „Архитектурен дайджест“.
	— Много впечатляващо. Кой е собственикът?
	— Ти май не се ориентираш много добре по вода. Това е имението Батъл.
	— Какво? Аз дори не знаех, че е на езерото.
	— В Райтсбърг никой не прави имение без достъп до езерото. Семейството притежава целия нос плюс още около осемдесет декара. Всъщност голямата къща изобщо не се вижда оттук. Мисля, че са я проектирали така, за да не им досаждат разни зяпачи с лодки. Идват дотук с електрически колички за голф.
	— Какъв живот. — Мишел присви очи срещу яркото слънце. — А кой е там с платноходката?
	Кинг вдигна бинокъла.
	— Савана.
	Той се позамисли, после насочи моторницата към платноходката.
	— Какво правиш?
	— Отивам на риболов.
	Отблизо платноходката се оказа съвсем малка. Савана държеше с едната ръка руля, а с другата кутия кока-кола. Когато видя кой се задава, тя им помаха.
	— Великите умове мислят еднакво — подвикна Кинг.
	Савана беше облякла блузка без ръкави върху банския костюм. Мократа й коса бе завързана на опашка, а раменете и лицето й вече почваха да почервеняват от слънцето.
	— Водата е изумителна — каза тя.
	— Шон няма да се натопи, докато не стане топла като във вана — отвърна Мишел.
	— Не знаете какво изпускате, мистър Кинг — каза Савана.
	— Е, може и да се изкуша, ако вие двете ми правите компания.
	Хвърлиха котва и Савана се гмурна, последвана от Мишел. Когато изплуваха, Кинг още седеше на ръба на моторницата и топеше крака във водата.
	— Какво правиш, Шон? — попита Мишел.
	— Казах, че може да се _изкуша_, но нищо не съм обещавал.
	Мишел и Савана се спогледаха, сякаш водеха безмълвен диалог. Двете се гмурнаха едновременно. Когато изплуваха край моторницата, всяка бе хванала Кинг за единия крак.
	— О, не… — започна Кинг.
	Протестите му останаха недоизказани, защото бе дръпнат в езерото и мигновено потъна. Когато изплува, устата му бълваше вода и звучни ругатни.
	— Това не са бански гащета! — изрева той.
	— Вече са — отвърна самодоволно Савана.
	След половин час във водата те насочиха лодките си към кея и седнаха в наблюдателницата да пият бира, която Савана донесе от хладилника на бара.
	Мишел се озърна към водата и планините.
	— Великолепна гледка.
	— Това е най-любимата ми част от имението — каза Савана.
	Кинг огледа колекцията от лодки и корабчета.
	— Качвал съм се на голямата яхта, но не помня да съм виждал скутера. Истински красавец.
	— Татко го купи миналата зима. Хората от пристанището дойдоха да го подготвят за лятото. Двигателят още не е разработен. От цялото семейство само Еди истински си пада по лодките. Аз просто обичам да се возя, да правя слънчеви бани и да пия бира. Еди казва, че скоро ще изкара скутера да го изпробва. Доколкото разбрах, много е бърз. Двигателите били същински чудовища.
	— Два по петстотин конски сили, струва ми се — каза Кинг. — Максималната скорост навярно надхвърля сто и десет километра в час. Предай на Еди, че с удоволствие ще го придружа.
	— Ти да видиш! — възкликна Савана с пресилен южняшки акцент — Пък аз си прекарвам чудесно на тая платноходка без нито една конска сила.
	— Мъжка им работа, Савана — отбеляза Мишел, хвърляйки развеселен поглед към партньора си. — Не знаех, че толкова се увличаш от състезателните лодки.
	— Лесно е да се увличаш, щом не можеш да си ги позволиш.
	В настъпилото мълчание Кинг остави бирата и със сериозно лице погледна младата жена.
	— Не си дошъл да ме зяпаш по бикини и да се порадваш на лодките, нали? — попита тя с плаха надежда да се окаже, че все пак това е единствената му цел.
	— Имаме няколко въпроса.
	Савана веднага извърна поглед и лицето й доби измъчен вид.
	— За Сали?
	— Между другото.
	— Точно затова дойдох тук — да избягам от онзи ужас. — Тя поклати глава. — Никога няма да го забравя. Никога. Беше ужасно, Шон, тъй ужасно.
	Той сложи ръка върху нейната и стисна за миг, после я пусна.
	— Но ще стане още по-зле, ако не заловим онзи, който го е извършил.
	— Казах на Тод и агент Бейли всичко, което знам. Аз дори нямах представа, че Сали е в конюшнята, докато не…
	— А после изтича в дома на брат си? — намеси се Мишел. Савана кимна. — Доротея отвори вратата. Как ти се стори?
	— Всъщност не помня. Бях в истерия. Спомням си как тя се качи да доведе Еди, но не успя да го събуди. После настана истински ад. Аз стоях до вратата през цялото време. Не смеех да мръдна. Когато дойдоха да изнесат Еди, аз изтичах в стаята си и се завих презглава.
	Тя остави чашата, седна на кея и потопи крака във водата.
	Кинг я гледаше с любопитство. Дявол да го вземе, какво ли се въртеше из мозъка му и чакаше да бъде разгадано? Най-сетне той раздразнено тръсна глава. Просто не можеше да се сети.
	— Майка ти у дома ли е? — попита той.
	— Не, излезе. Имала някаква работа с адвокатите и изпълнителя на завещанието.
	— Ще възразиш ли, ако те помоля да огледаме още веднъж гардеробите на родителите ти?
	Тя се извъртя и срещна очите му.
	— Мислех, че вече сте ги огледали.
	— От повторна проверка няма вреда. Може дори да помогне.
	Качиха се в електрокарчето, с което бе пристигнала Савана, и потеглиха към къщата. Савана ги въведе през задната врата и заедно се изкачиха на третия етаж.
	— Все повтарям на мама, че ако и занапред ще живее тук, трябва да монтира асансьор.
	— Изкачването по стълби е добра тренировка — подхвърли Мишел.
	— Не я слушай — каза Кинг. — Сложете си асансьор.
	Савана отвори спалнята на майка си и застина на прага.
	— О — възкликна тя. — Какво правиш тук?
	Кинг мина край нея и изгледа подозрително Мейсън. Икономът остана невъзмутим.
	— Просто почиствах стаята на майка ти, Савана. Камериерките рядко си вършат работата както трябва. — Той се вгледа в Кинг и Мишел също тъй подозрително. — Мога ли да ви помогна с нещо?
	— Ами… — смути се Савана и захапа долната си устна.
	— Мокриш килима — каза Мейсън.
	— Плувахме в езерото — обясни Мишел.
	— Хубав ден за плуване — отвърна икономът и продължи да ги гледа въпросително.
	— Дошли сме да погледнем още веднъж гардероба на Реми, Мейсън — каза Кинг. — В интерес на разследването.
	— Останах с впечатлението, че след като мистър Дийвър е мъртъв, вече не се води разследване.
	— Звучи логично, нали — каза любезно Кинг. — Само че не е така.
	Мейсън се обърна към Савана.
	— Поиска ли разрешение от майка си?
	Кинг отговори вместо нея:
	— Тя вече веднъж лично ни позволи, Мейсън. Не виждам какво може да има против.
	— Предпочитам да съм сигурен в тия неща, Шон.
	— Разбираш ли, тъй като знаем, че Джуниър не е извършил обира, а Реми се сприятели с неговата вдовица, трябва да открием чие дело е кражбата. Естествено, най-вече в интерес на Реми. Но ако искаш да я потърсиш по телефона и да й досаждаш, докато обсъжда завещанието с адвокатите, нямам нищо против. Ще изчакаме тук.
	Кинг усети, че Мейсън обмисля всички „за“ и „против“. Накрая икономът сви рамене.
	— Не виждам кому би попречило. Само гледайте да не разхвърляте. Мисис Батъл е много взискателна.
	— Да, така е — съгласи се Кинг.
	Щом Мейсън излезе, те веднага отвориха гардероба на Реми и изследваха най-внимателно тайното чекмедже, но не откриха нищо.
	— Може да ви провърви в стаята на татко — каза Савана.
	Преди да я последва, Кинг спря да погледне няколко снимки върху полицата срещу леглото на Реми. Савана застана до него.
	— Тук съм на дванайсет, дебела и грозна. Господи, още усещам скобите върху зъбите си.
	Кинг взе друга, по-стара снимка на две бебета. Савана посочи с пръст.
	— Това са Еди и Боби — младши. Не съм го виждала, разбира се; той е умрял, преди да се родя. Не, сбърках, Еди е отляво, а Боби — младши отдясно. — Тя продължи да се колебае. — Ама че работа, да не познавам собствената си плът и кръв.
	— Е, били са близнаци — каза Кинг и върна снимката на 1 място.
	Минаха в стаята на Боби, но и там нямаха успех, поне отначало. Но когато огледа чекмеджето сантиметър по сантиметър, Кинг изведнъж трепна.
	— Можеш ли да ми донесеш фенерче? — обърна се той към Савана.
	— Мама държи фенерче на нощното шкафче, в случай че спре токът.
	Савана изтича и след малко се върна с фенерчето.
	Кинг освети вътрешността на чекмеджето.
	— Вижте това.
	— Прилича на букви — констатира Мишел.
	— Това определено е „х“, а до него „а“ или „о“.
	Мишел се наведе още по-близо.
	— След това има празно място, а после буквата „к“, следвана от „с“ или „о“.
	Кинг отстъпи назад и се замисли.
	— Изглежда, че нещо е лежало в чекмеджето и по някакъв начин буквите са се отпечатали върху дървото.
	— Може би от влагата — предположи Савана.
	Кинг пак се приведе и подуши чекмеджето. Погледна Савана.
	— Боби пиеше ли в стаята си?
	— Татко? Та той има цял бар в онзи псевдо старинен шкаф срещу леглото. Защо?
	— Защото чекмеджето мирише на уиски.
	— Това може би обяснява влагата — каза Мишел и също помириса. — Гледал е оставеното вътре, разлял е част от питието и няколко букви са се отпечатали от хартията върху дъното на чекмеджето.
	Кинг отиде в спалнята и се върна с молив и хартия, които бе взел от писалището на Боби. Записа буквите, спазвайки разстоянието помежду им.
	— Ха — Кс, Хо — Ко или Ха — Ко — бавно изрече той. — Случайно да ви говори нещо?
	Савана поклати глава.
	— Очевидно има липсващи букви. Ако играехме „Колелото на съдбата“, щях да изпробвам с една-две гласни — каза Мишел. — Ти как мислиш, Шон?
	Той не отговори веднага.
	— Това може да се окаже ключ към цялата загадка, стига само да проумея какво означава.
	На Мишел внезапно й хрумна идея. Докато Савана оглеждаше записаните букви, тя прошепна в ухото на партньора си:
	— Може да е от онова по-ново завещание на Батъл, за което говореше Хари.
	Никой от тримата не чу как вратата на спалнята тихичко се затвори зад човека, който ги бе подслушвал. Не чуха и тихите стъпки по коридора към стълбището.


	80

	Шон Кинг подскочи в леглото като мушнат с остен.
	_Седем часа! Боже мой, седем часа!_ Но всъщност не бяха седем, а най-вероятно повече. Споменаването на седемте часа го бе накарало да се замисли за смъртта на Сали. Тя бе загинала едва седем часа след като му разказа за Джуниър. Това имаше важно значение. Седемте часа обаче току-що му бяха помогнали да осъзнае един поразителен факт — толкова поразителен, че всичко започна да си идва на място.
	Той зашари с пръсти и откри часовника си върху нощното шкафче. Беше един след полунощ. Стана от леглото, препъна се в нещо, захвърлено от немарливата Мишел върху пода на гостната, и се хвана за палеца на крака. Пипнешком установи, че е налетял на чугунена гира.
	— Дяволите да те вземат! — провикна се той, макар че беше сам в стаята.
	Разтри ударения крак и закуцука по коридора към нейната спалня. Канеше се да нахълта, но в последния момент размисли. Подобна изненада можеше да му осигури еднопосочен билет за моргата.
	Той почука на вратата.
	— Мога ли да вляза?
	Иззад дебелото дърво долетя сънен глас:
	— Какво?
	— Ако още спиш с автомат под възглавницата, недей да го вадиш. Идвам с мир.
	Влезе и щракна лампата. Мишел седеше в леглото и разтриваше очи.
	— Умееш да си избираш нощници — каза той, оглеждайки торбестия й сив анцуг с емблемата на някакво женско полицейско дружество. — Облечеш ли се тъй и за медения месец, щастливият съпруг няма да те пусне да станеш от леглото.
	Тя го погледна раздразнено.
	— Затова ли ме събуди? Да обсъдим с какво спя ли?
	Той седна до нея.
	— Не, искам да свършиш нещо, докато ме няма.
	— Докато те няма? Къде отиваш?
	— Трябва да проверя това-онова.
	— Идвам с теб.
	— Не, трябваш ми тук. Искам да държиш под око семейство Батъл.
	— Кого по-точно?
	— Всички.
	— И как по-точно да стане това?
	— Ще се обадя на Реми, че трябва да й зададеш още няколко въпроса. Тя ще събере цялото семейство и така ще облекчи задачата ти.
	Тя скръсти ръце и го изгледа упорито.
	— Какво става, дявол да го вземе?
	— Още не съм сигурен, но наистина трябва да ми помогнеш.
	— Пак криеш от мен. Знаеш колко мразя недомлъвките.
	— Още не знам нищо със сигурност. Но ти ще узнаеш първа, кълна се.
	— Няма ли поне да ми кажеш какво отиваш да провериш?
	— Добре. Ще помоля един приятел да прегледа резултатите от аутопсията на Боби.
	— Защо?
	— След това отивам в болницата на Вирджинския университет да проуча някои наркотици — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й. — После ще потърся някой антиквариат.
	Тя вдигна вежди.
	— Антиквариат?
	— Ще посетя и семейния лекар на Боби Батъл. Имам да му задам няколко въпроса, които могат да прояснят много загадки. И последно, но не най-маловажно, отивам до Вашингтон да купя едно устройство, което ще ни е от голяма полза.
	— И само толкова ли ще ми кажеш?
	— Да.
	— Е, благодаря за доверието.
	Той се изправи.
	— Слушай, Мишел, ако ти кажа точно какво си мисля и излезе, че греша, може да се довериш не на когото трябва. Докато не узная дали съм прав, запомни едно: никой не ти е приятел, преди да хванем убиеца. Подчертавам — никой.
	Тя го изгледа втренчено.
	— Ти май се опитваш да ме изплашиш.
	— Не, опитвам се да предпазя и двама ни. Вече на два пъти стреляха по нас. Не искам третият път да се окаже фатален.


	81

	Докато Кинг водеше среднощното си съвещание с Мишел, един мъж с черна качулка и зловещи планове бе влязъл в жилището на Джийн и Харолд Робинсън. Той отключи вратата на мазето и се вмъкна вътре. Лесно е, когато човек има ключ, а той имаше — благодарение на отпечатъците, взети на паркинга пред търговския център. Преди да нахлуе в къщата, беше прерязал телефонните кабели. Щом влезе, той бързо се изкачи по стълбището. Отлично познаваше разположението на стаите. Знаеше къде се намира всеки от четиримата обитатели на къщата, тъй като вече няколко пъти бе идвал на разузнаване. За всеки случай носеше и чертеж на сградата, взет от уебсайта на строителната компания.
	Както бе предположил още на паркинга, когато за пръв път забеляза майката на малкия футболист Джийн Робинсън, семейството имаше алармена система, но не я използваше. Трите деца — бебето, на което бе помахал в колата, и двете по-големи момчета — спяха на горния етаж. Съпрузите имаха спалня на партера, само че тази вечер мъжът не си беше у дома.
	Парното отопление се включи с глух шум и из къщата лъхна топъл въздух. Използвайки прикритието на този звук, мъжът светкавично изтича по коридора към спалнята. За няколко секунди прилепи ухо до вратата. Чу само тихото хъркане на мисис Робинсън, която дори не знаеше, че чака гостенин. Отвори вратата и тихичко я затвори зад себе си. Очите му отдавна бяха привикнали с мрака. Джийн Робинсън се виждаше като неясно очертание в левия край на голямото легло. Беше облечена с обикновена бяла нощница. Мъжът бе видял през прозореца как се преоблича. Тя имаше лошия навик да не затваря докрай щорите и да не гаси осветлението. Навярно предполагаше, че няма кой да я види, тъй като прозорецът гледаше към задния двор. Грешеше, разбира се, както мнозина други, когато си мислят, че са сами. Винаги някой гледа. Винаги.
	Беше се възстановила бързо след третото раждане. Коремът й отново бе плосък, гърдите й все още едри от кърменето, краката стройни, задникът пълничък, но много привлекателен. Без съмнение мъжът й я обичаше и имаха приятен сексуален живот. Но какво го вълнуваше всичко това? Не беше дошъл да изнасили жената, а само да я убие.
	Запуши устата й за част от секундата, осуетявайки всяка възможност да издаде звук. След миг объркване и недоумение всички мускули в тялото на жената се напрегнаха. Мъжът се нахвърли изотзад и я притисна към леглото. Тя обаче излезе по-силна, отколкото бе предполагал; бореше се. Ръката й се пресегна назад, сграбчи качулката и я дръпна.
	Изпаднал в паника, той заблъска главата й в коравата дървена табла на леглото — веднъж, дваж, три пъти, докато я усети да се отпуска. Още един удар в масивния дъб, и му се стори, че чу как черепът изпращя. Докато притискаше с лакът врата на жертвата, свободната му ръка трескаво търсеше качулката. Откри я стисната между пръстите на жената. Издърпа качулката и пак я нахлузи. След това пъхна ръка под тънкия кръст на безпомощната жена, вдигна я от леглото и с всичка сила удари главата й в таблата за последен път.
	Преобърна жертвата и надникна в очите й. Бяха отворени, изцъклени и безжизнени; кръвта от разбитата глава се стичаше по голите й гърди. Той смъкна нощницата и я захвърли в другия край на стаята. Вдигна голото тяло и го остави на пода. Взе месарския нож, който бе задигнал от кухнята на семейство Робинсън, и започна да дълбае по кожата сложни шарки. Полицаите веднага ще се досетят за кого става дума, помисли си той. Пое риска да включи нощната лампа и задълба с острието под ноктите на жената, за да измъкне миниатюрните късчета от качулката. Прибра ги в джоба си.
	Взе от нощното шкафче ръчния й часовник, нагласи го на шест, дръпна коронката от ремонтоара и пристегна каишката около китката на жената.
	След като свърши, провери за пулс. Сърцето не биеше. Джийн Робинсън бе престанала да съществува. Оттук щеше да попадне право в служебната касапница на доктор Диас. Харолд Робинсън вече беше вдовец с три малки деца. А светът щеше да продължи да се върти, което напълно доказваше мнението му, че всичко това няма ни най-малко значение. Няма незаменими хора.
	Грабна нощницата, по която можеше да има негови следи, и я прибра в джоба си. Заради другите обитатели на къщата не можеше да си позволи лукса да почисти с прахосмукачка; всъщност имаше късмет, че шумът от убийството не бе събудил децата.
	Отново се обърна да огледа произведението си. Да, чудесна постановка — дори първокласна.
	_Бог да се смили над душата ти, мисис Робинсън._
	Мина в кухнята, откри чантата й, извади мобилния телефон, намери в директорията търсения номер и позвъни на добрия съпруг, който беше на път не много далеч от дома си. Изрече четири прости думи:
	— Жена ти е мъртва.
	После затвори и изключи телефона. Пресегна се над кухненския шкаф и прибра подслушвателното устройство, сложено там при едно от предишните идвания. Повече нямаше да му трябва.
	Сега му оставаше само още една задача и щеше да свърши, поне за тази нощ. Отправи се към стълбището на мазето.
	— Мамо.
	В коридора горе проблесна светлина и той застина. Чу наближаващи стъпки; бяха ситни и неуверени; боси нозе тихо се плъзгаха по дървения под.
	— Мамо.
	Момченцето се появи в горния край на стълбището и погледна надолу. С едната си ръка влачеше плюшено мече. Беше облечено с бели гащета и тениска с образа на Спайдърмен. Сънливо разтри очи с пухкавото си юмруче.
	— Мамо — повтори детето.
	Пак погледна надолу и най-сетне различи в подножието на стълбището неясните очертания на глава с качулка.
	— Татко.
	Убиецът стоеше неподвижно и гледаше детето. Ръката му плъзна към джоба, напипа ножа. Всичко щеше да свърши за миг. Какво толкова — два трупа вместо един. _Майка и син, какво значение има, по дяволите?_ Напрегна се да изпълни замисленото. Но не помръдна. Само гледаше дребната фигурка, очертана в слабата светлина; гледаше евентуалния очевидец.
	— Татко — повтори детето и гласът му изтъня от страх, защото не чуваше отговор.
	В последния момент мъжът отговори:
	— Аз съм, синко, върви да спиш.
	— Нали щеше да пътуваш, татко?
	— Просто забравих нещо, Томи. Върви да спиш, преди да си събудил братята си. Нали знаеш, заплаче ли малкият, вече няма покой. И целуни Бъки от мен — добави той.
	Имаше предвид плюшеното мече.
	Макар че нямаше начин да наподоби напълно гласа на бащата, детето навярно щеше да се успокои, защото чуваше името си и дребни, интимни подробности за своите братя.
	Убиецът беше проучил семейството най-старателно. Знаеше всичко — от прякорите им до номерата на социалните им осигуровки, любимия им ресторант и спортовете, с които се занимаваха двете по-големи момчета — Томи играеше бейзбол, а Джеф футбол. Знаеше, че Харолд Робинсън е потеглил за Вашингтон малко преди полунощ… че майката много обича децата си… че ги е лишил от нея завинаги. И то само защото тя бе имала лошия късмет да привлече вниманието му, докато отиваше да пазарува мляко и яйца. Би могла да е нечия друга майка. Която и да било. Но съдбата избра майката на Томи. И на дванайсетгодишния Джеф. И на малкия Анди, който през първите шест месеца от живота си имаше колики. Поразително — колко интимни подробности споделят хората, стига да има кой да ги слуша. Но вече никой не слушаше другите, освен може би свещениците. И убийците като него.
	Той пусна ножа в джоба си. Томи получаваше шанса да порасне. Един мъртвец в семейството стигаше за тази вечер.
	— Върви да си лягаш, синко — повтори той малко по-строго.
	— Добре, татко. Обичам те.
	Момченцето се завъртя и тръгна обратно по коридора.
	Мъжът с качулката остана на място загледан нагоре към стъпалото, където бе стоял съненият Томи, където бе прозвучало „обичам те, татко“. Трябваше да бяга; да приключи с последната си задача. _Обичам те, татко._
	Изведнъж го обзе срам, че е под един покрив с детето, което му каза тези думи, макар и по грешка. Мислено се наруга. _Бягай веднага. Съпругът навярно вече звъни в полицията. Бягай, идиот!_
	В недовършеното мазе той освети с фенерчето стърчащите тръби, където предстоеше да се монтира тоалетна. Развинти капака на отходната тръба, извади от джоба си найлонова торбичка, натъпка я вътре и върна капака на място. Подхвърлените улики не бива да бъдат нито твърде старателно скрити, нито прекалено очевидни. Избраното място беше идеално.
	Измъкна се навън, прекоси двора и тръгна към синия фолксваген, паркиран на няколко пресечки от къщата. След като потегли, свали качулката. После стори нещо, което не бе правил преди. Подкара право към дома, където бе извършил навярно най-гнусното си престъпление. Убитата майка лежеше в спалнята. Томи спеше в своята стая — третият прозорец от ляво на дясно. Хлапетата ставаха за училище сутрин в седем. Ако не видеха майка си, щяха да я потърсят. Той погледна часовника — един след полунощ. На Томи му оставаха около шест часа нормален живот.
	— Порадвай им се, Томи — промърмори той към тъмния прозорец. — _Порадвай им се… И извинявай._
	Отново подкара напред и когато облиза устни, усети вкуса на сълзите по бузите си.


	82

	Кинг вече бе потеглил с взета под наем кола, когато Тод Уилямс съобщи на Мишел по телефона за смъртта на Джийн Робинсън. Докато стигне до дома на жертвата, наоколо вече гъмжеше от полицейски коли и линейки. Изплашени съседи зяпаха от прозорците и верандите. Бащата бе отвел трите деца при роднини.
	Мишел откри Уилямс, Силвия и Бейли в спалнята на родителите. Тримата гледаха потресени окървавения труп.
	Мишел тихо ахна, когато видя какво са сторили на жената.
	Силвия се озърна към нея и кимна с разбиране.
	— Стигма.
	В дланите и ходилата на Джийн Робинсън зееха рани, напомнящи тези на разпнатия Исус, а тялото й бе положено на пода с разперени ръце.
	— Боби Джо Лукас — уморено изрече Бейли. — Направил е точно същото с четиринайсет жени от Канзас и Мисури в началото на седемдесетте години. Преди това ги изнасилвал.
	— Сигурна съм, че тук не е имало изнасилване — каза Силвия.
	— Нямах предвид това. Лукас умря от сърдечен удар в затвора през 1987 година. А според съпруга нощницата й е изчезнала. Точно според стила на нашия убиец.
	— Къде е Шон? — попита Уилямс.
	— Замина да проучи нещо.
	Бейли я изгледа недоверчиво.
	— Къде?
	— Не знам точно.
	— А аз си мислех, че Батман не ходи никъде без Робин — подхвърли насмешливо агентът.
	Мишел не успя да му отговори, защото Уилямс отново се намеси:
	— Не можеш ли да му позвъниш? Той би държал да узнае за станалото.
	— Мобилният му телефон се счупи при надбягването с Роджър Кани. Още не си е купил нов.
	— Сигурна съм, че скоро ще узнае — каза Силвия. — Лошите новини винаги се разнасят по-бързо от добрите.
	— Къде е съпругът?
	— При децата — отговори Уилямс. — Бил на път, когато се случило нещастието. Той е търговски пътник към една фирма за високи технологии. Казва, че около един след полунощ получил обаждане от телефона на съпругата си. Непознат глас му съобщил, че тя е мъртва. Опитал се да се свърже с нея, но нямало отговор — нито на мобилния, нито на домашния телефон. По-късно разбрахме, че кабелите са прерязани. Тогава позвънил на 911.
	— Кога пристигна Робинсън?
	— Около час след моите хора. Отивал на търговска конференция във Вашингтон.
	— Явно обича да пътува нощем.
	— Каза, че искал да сложи децата да спят и да постои при жена си, преди да потегли — обясни Бейли.
	— Има ли причини да го подозираме? — попита Мишел.
	— Никакви, освен че липсват следи от влизане с взлом — отговори Уилямс.
	— И никой нищо не е видял? — попита тя.
	— Тук са били само трите деца. Бебето, разбира се, не може да ни помогне. По-голямото момче…
	В стаята нахълта жена с полицейска униформа.
	— Шефе, току-що разговарях със средния син Томи. Твърди, че снощи се събудил и баща му бил тук. Не знае точния час. Баща му казал, че е забравил нещо, и го пратил да си ляга.
	В този момент дотича още един помощник-шериф.
	— Открихме нещо в мазето.
	Сложиха на кухненската маса торбичката, извадена от отходната тръба, и огледаха съдържанието й през прозрачния найлон.
	— Медальон с лика на свети Кристофър, халка за пъп, златна гривничка, катарама и аметистов пръстен — изброи Уилямс.
	— Нещата, взети от първите пет жертви — каза Бейли.
	Уилямс незабавно се завъртя към един от помощниците си.
	— Искам Харолд Робинсън да бъде арестуван веднага.


	83

	Първата спирка на Кинг бе при един негов познат от Линчбърг — лекар и уважаван патолог. Обсъдиха много внимателно резултатите от аутопсията на Батъл. Силвия бе изготвила по-подробен доклад, който включваше данните от токсикологията и микроскопското изследване на мозъчните тъкани.
	— Ако се съди по данните за необичайно набръчкване на аортата и микроскопичните увреждания на мозъка, определено не мога да отхвърля подобен вариант, Шон — заяви ученият му приятел. — Това несъмнено са характерни признаци на болестта.
	— Още един въпрос — каза Кинг. — Може ли да бъде засегнат зародишът?
	— Питаш дали причинителят минава през плацентата? Категорично да.
	Следващата спирка бе във Вирджинския университет, където Кинг посети един професор от факултета по фармация. Точно тогава всичко започна да се подрежда в главата му.
	Той бързо откри потвърждение на подозренията си.
	Професорът му обясни, че „човек, който злоупотребява със силни наркотици, развива устойчивост към тях. С времето търсеният ефект отслабва и са необходими по-големи дози за постигане на желания ефект“.
	Кинг благодари и се върна в колата. _Е, определено имам позната, която взема силни наркотици — Доротея._
	Следващата му цел бе един антикварен магазин в централната търговска зона на Шарлотсвил, където беше ходил няколко пъти. С помощта на собственика той откри търсения предмет.
	— Това е диск за шифроване — обясни човекът и посочи кръглото парче метал, съставено от външен и вътрешен пръстен с букви. — Можете да разчетете шифровани съобщения по следния начин: въртите пръстените, докато изравните предварително уговорените букви — например „а“ означава „е“, „с“ означава „ч“ и тъй нататък.
	— А ако човек сбърка и отмести едно деление встрани, целият смисъл на посланието се променя, нали? Само едно деление.
	— Добре казано. Едно деление встрани и всичко става различно.
	— Просто нямате представа колко задоволително звучи.
	Кинг купи диска и си тръгна, изпроводен от любопитния поглед на собственика.
	Малко по-късно се срещна с личния лекар на Боби Батъл — човек с отлична професионална репутация в областта и негов добър познат.
	Обсъдиха резултатите от аутопсията. Лекарят проучи доклада много внимателно, после свали очилата си и предпазливо каза:
	— Знаеш, че е мой пациент едва от двайсет години.
	— Но си забелязал промени.
	— Да, струва ми се. Промени в характера. Но той вече беше на възраст. Половината ми пациенти страдат от подобни промени, когато им натежат годините.
	— Но в случая с Боби Батъл не допусна ли, че има друга причина?
	— Не е задължително. Обикновено става дума за умерена старческа деменция или начален стадий на алцхаймер. Разбира се, не разполагах с данни като тези в доклада.
	— Не му ли направи изследвания, докато те посещаваше?
	— Симптомите не ми се сториха много тревожни, а нали го знаеш какъв беше. Щом каже, че не иска изследвания, въпросът е приключен. Резултатите от аутопсията обаче навярно подсказват, че е бил в напреднал стадий. Пак подчертавам: _навярно._
	— Споменавал ли си го някога пред Реми?
	— Не е моя работа, а и нямах сигурни доказателства. Струваше ми се, че тя подозира нещо нередно — бързо добави лекарят.
	— Но са родили Савана.
	— Пеницилинът е много ефективен срещу болестта. А няма съмнение, че Савана е напълно здрава.
	— Ако Боби е бил болен, откога би могъл да носи причинителя в себе си?
	— От десетилетия. Това е хронична болест. Остане ли без лечение, тя постепенно се развива в тялото.
	— Значи може да се е заразил след раждането на Савана?
	— Или преди това. В последния стадий болестта не се предава по полов път, тъй че дори да е бил болен при зачеването на Савана, не би имало заплаха за зародиша.
	— Реми обаче може да се е заразила.
	— Не познавам нейния лекар, но тя със сигурност би потърсила лечение.
	Кинг поговори с лекаря още няколко минути, после му благодари и си тръгна.
	Оставаше му още една спирка. Предварително се обади по телефона, за да е сигурен, че магазинът работи. Два часа по-късно остави колата в един гараж в центъра на Вашингтон. След няколко минути влезе в много специален магазин, където поведе дълъг разговор с един от служителите.
	— Ще свърши ли работа? — попита Кинг, разглеждайки прибора, който бе получил в отговор на молбата си.
	— Без съмнение.
	Широко усмихнат, Кинг потегли обратно към шлепа си. Както знаеше от дългогодишен опит, информацията бе велика сила.
	Тъкмо влизаше в каютата, когато чу стъпки отвън. Надникна през прозореца и видя Мишел бързо да крачи към кея.
	Излезе навън, а тя изтича насреща му.
	— Търсих те навсякъде — каза Мишел.
	— Какво има?
	— Смятат, че са открили убиеца.
	Кинг зяпна от смайване.
	— Какво? Кой?
	— Ела, имам много да ти разказвам.
	Двамата изтичаха към нейната тойота.


	84

	— И момченцето е _сигурно_, че е видяло баща си? — попита за трети път Кинг.
	Бяха в полицейския участък и обсъждаха снощните събития в дома на семейство Робинсън.
	— Така твърди — отвърна Уилямс. — Не виждам защо му е да ни лъже.
	— Но то казва, че стояло на най-горното стъпало и гледало надолу към тъмното.
	— Баща му отговорил. Знаел неговото име и името на брат му, знаел за бебето горе и дори как се казва плюшеното мече на Томи. Кой друг би могъл да е?
	Кинг мълчаливо се облегна и почна да върти химикалката между пръстите си.
	Уилямс продължи:
	— В неговата къща открихме всички предмети, взети от първите пет жертви.
	— Има ли отпечатъци по тях? — бързо попита Кинг.
	— Нито един. Но това не ме изненадва. На местопрестъпленията също не намерихме отпечатъци.
	— Много хитро от негова страна — да остави в дома си всички улики.
	— Не, имахме адски късмет, че случайно се натъкнахме на тях. Моят помощник ги откри само защото капакът на едната от тръбите бил завинтен накриво. Забелязал го, докато оглеждал в мазето откъде може да се е вмъкнал убиецът.
	— А какво казва Робинсън?
	— Напуснал дома си към полунощ и вече бил на половината път за Вашингтон, когато получил обаждането.
	— Никъде ли не е спирал?
	— Никъде. Наистина е имал обаждане от мобилния телефон на жена си. Проверихме. Но би могъл и от къщата да регистрира обаждането.
	— И все пак пристигна около час след като вие дойдохте на местопрестъплението — упорито възрази Кинг.
	— Значи е обикалял в кръг, за да си осигури алиби. И всъщност не изглеждаше чак толкова изненадан, че жена му е мъртва. Взе децата и отиде при роднини.
	— А мотивът му да убие толкова много хора?
	— Той е сериен убиец, прикрит под маската на грижовен баща. Няма да бъде първият. Избирал е жертвите си и ги е унищожавал.
	— А какво ще кажеш за връзката между Дийвър, Кани и Батъл?
	— Съвпадение или просто грешка в разсъжденията.
	— Имаш ли и теория защо е убил жена си? — не отстъпваше Кинг.
	— Може би е почнала да го подозира — предположи Бейли. — Тъй като подозренията ставали твърде опасни, трябвало е да я премахне и да хвърли вината върху тайнствения сериен убиец. Той често пътува сам нощем — идеално за целите му. В момента проучваме къде е бил по времето на всяко убийство. Поел е сериозен риск, извършвайки престъплението в собствения си дом. Но може би е смятал, че няма избор. Ако детето не го беше видяло, изобщо нямаше да се досетим.
	— Да, инстинктът ми подсказва, че е онзи, когото търсим — каза Уилямс.
	— Не ви ли учудва, че детето е още живо въпреки срещата с него? — попита Кинг.
	— Може би дори подобен звяр си има задръжки — отговори Бейли. — Или пък е смятал, че съненото дете ще забрави, а и да проговори, никой няма да му повярва. Ти си адвокат. Знаеш, че един защитник с лекота ще се справи в съда с толкова малко хлапе.
	Обезсърчен, Кинг се облегна, а Бейли го изгледа внимателно.
	— Твоята партньорка каза, че си тръгнал на самостоятелно разследване. Откри ли нещо?
	Подигравката във въпроса бе тъй неприкрита, че на Кинг му се прииска да го стисне за гърлото. Мишел навярно се досети, защото сложи ръка на рамото му.
	— Не се поддавай — прошепна тихичко тя.
	— Сега ли е моментът да кажа „Майната ти, Мишел“? — промърмори в отговор Кинг.
	Но вместо това стана и заяви:
	— Е, щом сте го хванали, моите поздравления. — Той свали значката си на помощник-шериф. — Искаш ли си я, _шефе?_
	— Не. Разследването не е приключено _официално_, докато нямаме самопризнание или неопровержими доказателства.
	— Добре, защото в момента ми харесва да бъда помощник. Дори го намирам за много удобно.
	И Кинг излезе.
	— Кисело е гроздето — подхвърли Бейли.
	Мишел веднага скочи да защити партньора си.
	— Още не знаем със сигурност, че Робинсън е убиецът.
	— Е, и дотам скоро ще стигнем — отвърна Бейли.
	Мишел се обърна към вратата.
	— О, Мишел — каза Бейли, — не пропускайте да ни държите в течение на всеки ваш нов _напредък_ по следствието. Сигурен съм, че помощта ви ще бъде неоценима.
	— Чип, по-умно нещо не си казвал, откакто се познаваме.
	С тези думи Мишел тръгна да догони Кинг.
	— Как ти се струва? — попита тя, след като го настигна.
	— Нека ги оставим да държат Робинсън зад решетките. Вероятно там ще е в безопасност.
	— Но не смяташ, че е бил той?
	— Знам, че не е бил той.
	— А знаеш ли кой е убиецът?
	— Близо съм до истината. Ти успя ли да поговориш със семейство Батъл?
	— Нямах възможност след тази нова трагедия. Още ли държиш да говоря с тях?
	Кинг се замисли, потропвайки с пръсти по покрива на нейната кола.
	— Не, тръгваме по главната линия. Времето ни привършва.
	— Смяташ ли, че пак ще убие някого?
	— Той накара полицията да смята, че убиецът лежи в затвора. Единственият начин да си осигури свобода на действие. Въпреки всичко обаче Робинсън трябва да има алиби поне за едно от убийствата. Но колкото по-дълго изчакваме, толкова повече намаляват шансовете да хванем истинския убиец.
	— Ако той не планира нов удар, защо да държим Робинсън в затвора?
	— Защото, ако излезе навън, сигурен съм, че скоро ще го намерят на някоя тъмна уличка с куршум в главата, а изстиналите му пръсти ще стискат листче с надпис „Аз бях“.
	— Какво ще правим сега?
	Кинг отвори вратата на автомобила.
	— Време е да нанесем най-мощния си удар. И дано с Божията помощ постигнем нокаут.


	85

	Беше стигнал до средата на списъка, взет от фургона на Джуниър Дийвър. Останалите щяха да му отнемат време, но бе успял да си спечели отсрочка. Полицията задържа Харолд Робинсън. Всъщност беше голям късмет, че Томи се събуди през нощта и сега твърдеше, че е разпознал баща си, както пишеше във вестниците. Показанията на детето, както и намерените вещи на петте жертви, уличаваха Робинсън в масовите убийства. Именно такова бе намерението на мъжа от самото начало. Не знаеше дали обвинението ще издържи. Ако Робинсън имаше алиби поне за едно от убийствата, целият замисъл можеше да се провали, но междувременно той разполагаше със свобода за действие. А жената на Робинсън беше мъртва и не можеше да потвърди къде се е намирал съпругът й. Това допълнително щеше да затрудни полицаите в проверката на неговото алиби. Оставаше още едно убийство, но мъжът не се тревожеше, че полицаите ще го свържат с предишните и ще пуснат Робинсън. Никога нямаше да открият трупа на следващата му жертва. Просто нямаше да има какво да открият.
	На скоро се бе натъкнал на едно много интригуващо сведение. Докато проверяваше записите от телефона в детективската кантора, той чу разговора на Мишел с Били Едуардс. Преди три години и половина великият Боби Батъл и властната му съпруга се бяха скарали в гаража. А по ролс-ройса имало повреди. Три години и половина. Само ден преди уволнението на Едуардс.
	Седеше и размишляваше над разкритието. Имаше нещо особено… Само да можеше да си спомни. Накрая той отново се наведе над списъка на хората, при които бе работил Джуниър Дийвър в последно време. Ако някой бе набедил Джуниър за обира, трябваше да има достъп до фургона и личните му вещи. Можеше да се предположи, че навярно авторът на грабежа е извършил и убийството на Боби Батъл. По този начин натрапникът не само си бе присвоил чужда слава, но и съсипа целия замисъл на истинския убиец. За този грях заслужаваше само едно наказание — смърт.
	Мишел и Кинг се бяха усамотили в кантората.
	— Добре, Шон, край на остроумията и уклончивите отговори. Омръзна ми да стоя в неведение. Ти каза, че трябва да нанесем най-мощния си удар и да се надяваме на нокаут. Искам да знам всичко, което знаеш ти. И то още сега.
	— Мишел…
	— Всичко и още сега, Шон, иначе си търси нов партньор!
	Кинг се облегна и тежко въздъхна.
	— Добре, знам кой е убил Боби Батъл. Разговарях с цял куп доктори, посетих антикварен магазин, разпитах тук-там, сглобих няколко късчета от мозайката и всичко съвпада.
	— Кой е?
	— Позволи ми най-напред да ти кажа, че няма да повярваш.
	— Добре, няма да повярвам.
	Кинг завъртя с пръст един кламер върху бюрото си.
	— Хари Карик е убил Боби Батъл.
	— Луд ли си? Какъв мотив би могъл…
	— Най-старият на света — прекъсна я Кинг. — Влюбен е в Реми. От десетилетия.
	— Да не би да твърдиш, че и обирът е негово дело?
	— Да. Нали си спомняш, че той е стар семеен приятел. Би било сравнително лесно да си осигури ключ за къщата и да научи кода на алармената система. После само разбива прозореца и инсценира нахлуване отвън. Хари каза, че Джуниър е работил за него. Виждала си пикапа на Джуниър. Пълен е с инструменти, дрехи. Хари би могъл да вземе каквото му трябва, за да припише вината на Джуниър. Отгоре на всичко той е бил прокурор и областен съдия години наред, тъй че отлично знае как се работи с отпечатъци. Лесно може да вземе тези на Джуниър и да ги прехвърли на местопрестъплението.
	— Но защо му е трябвало да ограбва семейство Батъл?
	— Мисля, че Боби е държал в тайното си чекмедже доказателство за тяхната връзка. Ако е тъй, Хари би представил чекмеджето на Реми за главна цел на обира, докато всъщност е искал да се добере до скривалището на Боби.
	— Какво доказателство може да е имал Боби?
	Вместо отговор Кинг отвори чекмеджето на бюрото си и извади отвътре снимка. Обърна я откъм гърба и посочи с пръст.
	— Ха — Кс? Ха — Ко? Защо да не опитаме с Хартия Кодак?
	Мишел бавно посегна и взе снимката. Плъзна пръсти по думите „Хартия Кодак“, отпечатани от обратната страна.
	— И част от надписа се е отпечатала върху дървото на чекмеджето? — попита тя. Кинг кимна. — Значи Боби е разполагал с компрометираща снимка на Реми и Хари?
	— Така трябва да е. Затова Хари подхвърли теорията за откраднато завещание от гардероба на Боби — за да ни прати по грешна следа. Както го виждам аз, Хари и Реми трябва да са действали заедно. Искали са да вземат снимката, но да представят това като обир, при който изчезват само скъпоценностите на Реми. Според теорията ми Реми е дала на Хари ключа и кода на алармената система. Сигурно не са подозирали, че системата има автоматичен регистър. Проверих го, без Реми да знае. В един и половина през нощта на обира алармената система е изключена от някого чрез кода за достъп. Никой не бе проверил, защото всички си мислеха, че крадецът е влязъл отвън.
	— Значи са взели снимката.
	— А после им е оставало да извършат още нещо.
	— Да убият Батъл — каза Мишел с пресекващ глас. — Не мога да повярвам, Шон, не мога. Не и Хари.
	— Опитай се да погледнеш през неговите очи. Жената, която обича, е омъжена за чудовище. Помниш ли, той е бил в болницата сутринта на същия ден, когато убиха Боби. Каза ни, че управата го повикала, защото е техен юридически съветник.
	— Не е ли?
	— Съветник е, но не са го повикали. Отишъл по свое желание. И нагласил нещата така, че да ни срещне, докато излизаме. Тогава каза, че е стар приятел на Боби. Попита дали сме срещнали Реми. Все за да предотврати евентуалните ни подозрения.
	— А вечерта, когато бе убит Боби?
	— Реми напуска болницата около десет. Подава сигнал на Хари, който чака на паркинга, вероятно облечен с бяла престилка. Той е юридически съветник на болницата. Знае кога застъпва нощната смяна. Влиза, измества камерата, инжектира отровата, подхвърля фалшивите улики и си тръгва.
	— Но присъствието на Реми хвърля подозренията върху нея. Защо са избрали този начин? Защо Реми изобщо е била там?
	— Точно затова са подхвърлили улика срещу серийния убиец. Проверих — Реми е била богата и без завещанието на Боби. Значи парите не са мотив. А ако Реми е там, хората ще си помислят, че нарочно е набедена. Може отначало да я подозират, но след време ще почнат да разсъждават като теб: ако беше тя, нямаше и да припари до стаята точно преди да умре Батъл.
	— И какво щяха да правят после? Да изчакат малко и да се оженят?
	— Не. Подозирам, че след известно време Реми щеше да напусне града. По-късно и Хари щеше да замине. Следваща спирка, да речем, частно островче в Гърция.
	Мишел въздъхна дълбоко.
	— И какво ще правим сега?
	— Ще вечеряме с Реми и Хари.
	— Какво! Шегуваш ли се?
	— Не, канени сме на вечеря у Хари. — Кинг се приведе напред. — Мишел, те допуснаха грешка, дребна, но пагубна. С помощта на едно малко устройство, което купих във Вашингтон, вече притежавам необходимото доказателство.
	— Тод и Бейли знаят ли?
	— Не, само ние. Никога няма да одобря извършеното от Хари и Реми, но те заслужават всичко да се уреди колкото е възможно по-дискретно.
	— Кога? — попита Мишел.
	— Утре вечер в седем. Хари е извън града до утре следобед. Ще бъдем само четиримата. Щом разберат, че знаем истината и разполагаме с доказателства, не се съмнявам, че ще признаят и ще дойдат с нас без съпротива. Тогава ще ги предадем на Тод.
	— Имам лошо предчувствие, Шон. Много лошо.
	— Мислиш ли, че на мен ми харесва? Хари беше съдия във Върховния съд на Вирджиния, приятели сме от години.
	— Знам, но…
	— Колкото и да ти харесва Хари, трябва да овладееш чувствата си. В много отношения Боби Батъл беше ужасен човек. Освен това научих, че вероятно е страдал от хронично заболяване, което може да е предал на Реми.
	— Боже мой!
	— Но въпреки всичко — продължи Кинг — той не заслужаваше да бъде убит. — Погледна я и тихо добави: — Ето, казах ти всичко, което знам. — Кратко мълчание. — С мен ли си, Мишел?
	— С теб съм — тихо отвърна тя.


	86

	Кинг бе помолил Хари да даде свободна вечер на Калпурния, за да може лично да сготви вечерята.
	— Имаш разкошна кухня, Хари — каза Кинг, докато двамата с Мишел подреждаха масата. — Благодаря ти, че ми позволи да дойда по-рано, за да подготвя всичко.
	Хари погледна изисканата вечеря.
	— Всъщност, Шон, от цялата уговорка аз май спечелих повече.
	Хари беше облякъл един от най-хубавите си костюми, макар че на места му стоеше малко стегнато.
	— Теглото ми си е все същото от четирийсет години насам — обясни шеговито той. — Само разположението му се е изместило.
	— Да, така е — потвърди Реми, която също бе облечена много елегантно. Тя и Хари седяха един до друг срещу Шон и Мишел в голямата трапезария.
	— Само дано да се приберете с по-малко произшествия, отколкото след миналата вечеря при мен.
	— О, смятам, че сегашната вечер може да ни предложи уникално интересни моменти — отговори уклончиво Кинг и започна да сервира храната. Междувременно Мишел гледаше разсеяно настрани.
	— Мишел, скъпа, какво ти е? — попита Хари.
	Тя бързо се извърна към него.
	— Нищо, просто не съм в най-добрата си форма. Може би пролетен вирус.
	Вечерята мина без произшествия. Приключиха с десерта и се преместиха в библиотеката за кафето. Нощта бе захладняла и огънят грееше приятно. Кинг отиде до грамадния параван от дърво и инкрустации, поставен диагонално в ъгъла.
	— Чудесна вещ — каза той.
	— От осемнайсети век — отвърна Хари. — Изработен е ръчно тук, в къщата.
	Кинг застана пред камината. Озърна се нервно към Мишел, после каза:
	— Боя се, че тази вечер прибягнах до малка измама.
	Хари и Реми престанаха да си бъбрят и изненадано вдигнаха погледи.
	— Какво? — възкликна Реми.
	— Тази вечеря имаше и по-сериозна цел.
	Хари остави кафето си и погледна първо Реми, после Мишел, която седеше с наведена глава, пъхнала ръка в джоба на сакото си.
	— Не те разбирам, Шон. Да не би да искаш пак да си поговорим за случая?
	— Не, вече е излишно да говорим на тази тема. Мисля, че знам каквото ми трябваше.
	Двамата продължаваха да го гледат с недоумение. Накрая Мишел не издържа и изтърси:
	— Просто им кажи, Шон.
	— Какво да ни каже? — попита Хари.
	Чинийката и чашката в ръката на Реми започнаха да треперят.
	Всички рязко се завъртяха, когато мъжът с черната качулка влезе в библиотеката и червеният лъч от лазерния прицел на пистолета му падна върху сърцето на Хари.
	Кинг веднага застана между новодошлия и Хари.
	— Всичко свършва сега — тихо каза той. — Край на убийствата.
	— Махни се от пътя ми или ще умреш пръв.
	Реми стана. Пистолетът се завъртя към нея.
	— Сядай! — заповяда мъжът с качулката.
	Кинг прекрачи напред, но спря, когато пистолетът пак се насочи към него.
	— Мишел — нареди човекът с качулката, — извади пистолета си и го остави върху масата. Веднага! И без героизъм — добави той.
	Тя се подчини, хващайки пистолета за цевта.
	— Не можеш да убиеш всички ни, нали? — попита Кинг.
	— Всъщност точно това обмислям — отвърна убиецът, гледайки Реми.
	— Е, в такъв случай смятам, че е време да изясним едно леко недоразумение — каза спокойно Кинг. — Реми и Хари нямат нищо общо със смъртта на Боби. Беше инсценировка. Театър, за да те подмамим тук. — Той помълча и добави: — Аз открих бръмбара.
	Убиецът отстъпи назад и леко отпусна пистолета.
	— Какво?
	— Разговорът между мен и Мишел, който си чул, беше нагласен. Сега!
	Кинг щракна с пръсти и стаята мигновено се изпълни с въоръжени до зъби полицаи и агенти от ФБР. Те изскочиха иззад грамадния параван, от големия шкаф в ъгъла и иззад тежките завеси. Виждайки дузина оръжия срещу своето, мъжът с черната качулка отстъпи към стената.
	— Хвърли пистолета! — нареди Тод Уилямс, като взе на прицел пресечения кръг върху качулката.
	Мишел бе грабнала своя пистолет и се целеше точно в същата точка. Убиецът явно се колебаеше дали да не предприеме отчаян опит за бягство. Тялото му се напрегна.
	— Хвърли го! — изрева Уилямс, усещайки какво му минава през ума.
	— Наистина ще е по-добре да се подчиниш — каза спокойно Кинг. — Така поне ще можем да си изясним последните дребни подробности. Мисля, че ни дължиш това.
	— О, тъй ли мислиш?
	Въпреки насмешката в гласа му убиецът пусна пистолета на пода. Полицаите незабавно се хвърлиха напред и го оковаха с белезници.
	— Къщата беше обкръжена през целия ден — каза Кинг, докато полицаите издърпваха мъжа към средата на стаята. — По всяко време знаехме точно къде се намираш. Когато отидох да разгледам паравана, всъщност получих сигнал, че вече си в къщата и мога да започна представлението. — Той помълча. — Бяхме се погрижили Хари и Реми да застанат на безопасно място, за да нямаш шанс да ни изпревариш. Този път водехме играта по нашите правила. За разнообразие. — Кинг пристъпи към пленника. — Ще разрешиш ли? — Той погледна окованите му ръце. — След като няма как да я свалиш сам.
	— Вече няма значение, нали?
	Кинг се озърна към Реми.
	— Усещам, че вече си го познала по гласа, но за всеки случай, Хари, бъди готов да я подкрепиш.
	Хари обгърна с ръка треперещите рамене на Реми. Тя вдигна длан пред устата си, за да удържи риданията.
	Кинг дръпна качулката. Мъжът леко трепна, когато платът се плъзна нагоре по волевите черти на лицето му.
	— Всичко свърши, Еди — изрече високо Кинг.
	Обкръжен от въоръжени полицаи, окован и хванат на местопрестъплението, Еди Батъл все пак събра дързост да се усмихне.
	— Наистина ли смяташ така, Шон?
	— Да, наистина.
	— Дявол да го вземе, приемам облога, стари приятелю.


	87

	— Все още не разбирам как се досети, Шон — каза Уилямс.
	Полицейският шеф, Силвия и Чип Бейли бяха дошли в кантората на Кинг и Максуел.
	Преди да отговори, Кинг огъна един кламер във формата на триъгълник.
	— Седем часа — каза той. — Седем часа, това ме накара да се замисля за Еди.
	— Вече го спомена и преди — каза Уилямс.
	— Но това не бе ключ в истинския смисъл на думата. Накара ме да се замисля за наркотика, с който упоиха Еди или по-точно той сам се упои.
	— Морфинов сулфат — каза Мишел.
	— Именно. Разговарях с експерт по лекарствата и научих, че една нормална доза от този медикамент поваля човека за интервал _от осем до девет_ часа, освен ако няма склонност към употреба на твърди наркотици. Тогава ефектът отслабва. Е, Доротея беше тъкмо такъв потребител на наркотици. Смятам, че Еди я е упоил около два часа през нощта, след като са се любили. Но тъй като е развила устойчивост към наркотиците, морфинът имал по-слаб ефект. Всъщност тя се е съвзела почти _напълно_ само след шест часа — точно когато Савана дошла да й съобщи за убийството на Сали.
	— Но тя спомена, че всичко й било като в мъгла — напомни Бейли.
	— Вярно, но вече се е отърсила от действието на наркотика. Ние си мислехме, че лъже, че се опитва да се прикрие. Еди обаче не е могъл да се упои с морфиновия сулфат, преди да убие Сали, да речем, някъде към шест сутринта. Той започна да се съвзема към три следобед, тоест около девет часа след вземането на медикамента, което е нормалното времетраене на упойващия ефект. Което би било възможно само ако е упоен след убийството на Сали. Смътното прозрение, което не ми даваше покой, се роди, когато стана дума, че Сали е била убита по-малко от седем часа след като ми разказа за Джуниър. Това ме накара да се замисля колко време е бил в безсъзнание Еди и времето просто не се връзваше. Особено ако се приеме, че и Доротея е била упоена, тъй като двамата се съвзеха с прекалено голяма разлика. Дори изградената й устойчивост към наркотиците не обясняваше подобно несъответствие.
	Уилямс се плесна по бедрото.
	— По дяволите, изобщо не се сетих. — Той вдигна дебелия си пръст срещу Бейли. — И ти също.
	Кинг продължи:
	— Ако убиецът беше някой друг, би трябвало да упои Еди доста време преди убийството на Сали, за да знае със сигурност, че Еди е в безсъзнание. Не би изчакал да го направи едва след смъртта на Сали. Каква полза? Обикновено убиецът бърза да се измъкне. Не би губил време да инжектира упойка някому просто така, без никакъв смисъл.
	— Логично — призна Бейли.
	— А седемте часа ме накараха да се замисля и за още нещо. Ако Сали беше убита заради онова, което ми каза само седем часа по-рано, значи в моя шлеп имаше бръмбари. Как иначе би могъл да узнае Еди толкова бързо? Само по един начин — като е проследил Сали до жилището ми и е подслушвал от колата. Трябваше да предприема нещо и аз си набавих ето това. — Той им показа малкото устройство. — Детектор за излъчвания на радиочестоти от един до три мегахерца. Има и циферблат с шестнайсет степени за силата на излъчване, тъй че лесно да засека къде е скрит микрофонът.
	— Значи откри къде е, но не го махна? — попита Бейли.
	— Да. Докато Еди вярваше, че получава реални сведения, можех да се възползвам, за да му заложа капан.
	— Хари и Реми постъпиха много храбро, като се съгласиха да помогнат — каза Мишел.
	— И двамата не знаеха, че е Еди, докато не чуха гласа му. Съжалявам, че поднесох на Реми тъй жестока изненада, но смятах за още по-жестоко да я натоваря предварително с истината.
	— Изправи ме на нокти — призна Уилямс. — Нали разбираш, бяхме обкръжили цялата сграда, но все пак съществуваше риск да застреля някого.
	— Сигурен бях, че няма да го направи. Особено след като разбра, че Хари няма нищо общо със смъртта на Боби. Еди играеше честно, не мога да отрека. Убиваше, но само с конкретна цел. За всеки случай обаче бях помолил Хари да си сложи бронирана жилетка. Малко издуваше костюма, но си струваше да поеме това неудобство. И, разбира се, в стаята имаше дванайсет въоръжени мъже.
	Той отвори чекмеджето на бюрото и извади още един предмет.
	— Какво е това? — попита Силвия, оглеждайки любопитно металната вещ.
	— Шифров диск за разчитане на кодирани съобщения. Този модел е използван от южняшката армия през Гражданската война. Еди имаше подобен в ателието си. — Той завъртя диска. — Ако се отклониш само с едно деление, колкото е една минута върху часовниковия циферблат, целият смисъл на казаното се променя. Едно деление, нищо повече. Сигурен съм, че оттам е дошла идеята на Еди да променя показанията на часовника в зависимост от жертвата. Това би задоволило както инстинкта му на творец, така и неговото увлечение по историята на Гражданската война.
	— Едно не схващам — възрази Бейли. — Той винаги имаше алиби. Проверихме. Например по времето, когато загинаха Кани, Пембрук и Хинсън, той е участвал в исторически представления.
	— Да. Но през нощта участниците спят в колите си или разпъват палатки. Еди лесно е можел да се измъкне, без някой да забележи. Засякох по картата. При всяко убийство той е бил на не повече от два часа път с кола. Не би имал затруднения да се върне навреме за битката на следващия ден.
	— Чакай малко — каза Бейли. — Разговаряхме с участници в тези възстановки. Те си спомниха, че пикапът на Еди е бил там буквално през цялото време. Това е документирано.
	Кинг отговори:
	— Не се съмнявам, че пикапът наистина е бил там. Но пикапът има и теглич за ремарке. Проверих. На двете възстановки, за които говориш, той е пристигнал без ремаркето за коня. Но може да е теглил друга кола близо до мястото на сражението, а после да я е скрил в гората. През нощта използва тази кола, за да стигне до мястото на убийството и да се върне, и всички са убедени, че не е напускал лагера, защото пикапът му си стои на място. Всъщност твърдо вярвам, че скоро ще намерим някъде скритата кола, с която си е служил.
	— Господи — възкликна Силвия с тежка въздишка. — Били сме толкова слепи.
	— Добре, Шон, вече обясни как си се досетил. Сега ни кажи още нещо. Защо Еди уби всички тези хора? — попита Уилямс.
	— И на нормален човешки език, ако може — каза с усмивка Силвия, повтаряйки неговата фраза от моргата, когато говореха какво е причинило смъртта на Ронда Тайлър.
	Кинг не се усмихна.
	— Еди Батъл е много сложна личност. А този план е съзрявал в ума му много дълго. Мисля, че всичко започва от смъртта на неговия близнак.
	— Боби — младши — каза Бейли. — Онзи, който бил роден с тежки мозъчни увреждания.
	— Не, Боби — младши не е роден с мозъчни увреждания; роден е със _сифилис._ Уврежданията са настъпили по-късно.
	— Сифилис? — възкликна Бейли.
	Кинг взе от бюрото си две фотографии.
	— Когато с Мишел бяхме в спалнята на Реми, Савана ни показа тази снимка на близнаците като бебета. Не можеше да ги различи. — Той вдигна другата фотография. — Това е снимката, която ни показа Мейсън — Боби — младши малко преди смъртта си. Промяната в чертите на лицето, признаците за хидроцефалия и проблемите със зъбите и очите са много отчетливи. Заразил се е от майка си още в утробата.
	— Деформирани зъби, атрофия на очния нерв — каза Силвия, оглеждайки снимката на младежа. — Но как се е заразила Реми?
	— От своя съпруг. Или е бил в заразен стадий при зачеването на близнаците, или е имал полов контакт с Реми през първите месеци на бременността.
	— А сифилисът минава през плацентата — глухо прошепна Силвия.
	— Точно така. В крайна сметка Боби — младши получава увреждания на мозъка и другите органи, тъй като болестта не е лекувана. По-късно умира от рак, но съм сигурен, че сифилисът жестоко е поразил защитните сили на организма му.
	— Но защо не са го лекували? — попита Силвия.
	— Имах много неприятен разговор с Реми на тази тема. Тя каза, че когато синът й почнал да проявява странни симптоми, Боби отказал да заведе момчето на лекар. Дори не признавал, че е болно. Навярно не е признавал дори пред себе си, че има сифилис, тъй като по всичко личи, че самият той не е потърсил лечение. Така или иначе, когато Реми потърсила медицинска помощ, вече било твърде късно. Болестта нанесла непоправими увреждания. Не забравяйте, било е преди повече от трийсет години и нивото на тогавашната медицина не може да се мери с днешното. Тя живее от години с тази вина.
	— Не мога да повярвам, че жена като Реми не е завела сина си веднага на лекар — каза Мишел.
	Силвия добави:
	— И аз си мислех същото.
	— Струва ми се, че много неща не знаем за Реми и нейните отношения със съпруга й — каза Кинг. — Какво да мислим за жена, която говори с гордост и възхищение за съпруга си, но не носи венчалната халка и изобщо не се интересува дали ще си я върне? Никога няма да разкрием докрай тази загадка.
	— Но по-късно Савана се е родила съвсем здрава — изтъкна Бейли.
	— По това време Боби вече не е бил в заразния стадий, а Реми се е излекувала от сифилиса години по-рано. — Кинг прибра снимките и продължи: — Исторически погледнато, един от основните начини за разпространение на болестта е чрез сексуално общуване с проститутки. Както знаем, Боби се славеше, че посещава подобни жени. Той се е заразил от проститутка и е прехвърлил болестта на Реми, която неволно я е предала на Боби — младши. Тъй като с Еди не са били еднояйчни близнаци, двата плода са имали различна амниотична течност. Вероятно затова Еди не е заразен.
	— И Еди е узнал всичко това? — попита Бейли.
	— Да, макар че не съм сигурен как. Според мен отдавна е бил наясно каква е истината. Като буре с барут, готово да избухне. Освен това смятам, че е изпитвал огромна вина. Разбирал е, че само по късмет не споделя същата участ. А всички разказват колко обичал брат си.
	— Значи Ронда Тайлър е била… — започна Уилямс.
	— Символичен начин за Еди да накаже проститутката, която преди толкова години заразила баща му и тъй обрекла брат му на смърт. Тайлър е имала огромното нещастие случайно да срещне Еди.
	— Необичайното сбръчкване на аортата и мозъчните увреждания при Боби. Всичко това говори за сифилис — каза Силвия с дълбока печал и закри очи.
	— Не си знаела какво да търсиш, Силвия — меко каза Кинг. — А тези симптоми могат да бъдат предизвикани и от други болести.
	Мишел на свой ред подхвана обяснението.
	— Стив Кани е трябвало да умре заради връзката на майка му с Боби, от която е роден. Майката вече била мъртва, тъй че Стив трябвало да бъде пожертван на нейно място.
	— Еди е много привързан към Реми — каза Кинг. — Сигурен съм, че е смятал незаконното дете за плесница в лицето й. А Джанис Пембрук просто е попаднала на неподходящото място в неподходящото време.
	— Едно деление встрани — подхвърли Бейли.
	— Именно. Същото се отнася и до Даян Хинсън. Едно деление встрани, за да прикрие следите си и да разкъса връзката между жертвите.
	— Ами Джуниър Дийвър?
	— Еди смятал, че той е ограбил майка му. Достатъчна причина. Когато узнава, че е сбъркал, той си отмъщава на Сали. Виждате чувството му за честна игра и възмездие, колкото и да е изопачено. Калните следи в тяхното фоайе трябваше да ми подскажат, че е бил той. Савана каза, че не е мърдала от вратата, а навсякъде имаше кални следи. Не са били от нея, а от ботушите на Еди. Той е гонил секундите. Нямал представа кога Доротея ще се опомни от наркотичния ефект, а трябвало да бие морфин и на себе си. Навярно дори не е забелязал калта. Както личи от побоя на мъртвата Сали, бил е леко обезумял.
	— Леко! — възкликна Уилямс.
	— А после прехвърля вината върху Харолд Робинсън. Не знам защо е избрал точно него.
	— Чакай малко. Значи мъжът, видян от момченцето, е бил Еди? — попита Мишел.
	— Да.
	— Защо Еди не е убил и детето?
	— Може да си е помислил, че ако детето повярва, че е видяло баща си, това заздравява обвинението срещу Робинсън. Както и стана. А може би въпреки всичко не е намерил сили да убие дете. Както казах, Еди е много сложна личност.
	— Искаш да кажеш чудовище — поправи го Уилямс.
	— Доротея знае ли? — попита Силвия.
	Бейли кимна.
	— Съобщих й. Реми и Савана бяха заедно с мен. Нещастна фамилия, казвам ви.
	— Но защо Еди имитираше знаменити серийни убийци? — попита Уилямс.
	Кинг кимна към Бейли.
	— Мисля, че това е било насочено срещу теб, Чип.
	— Срещу мен?
	— Звучи логично, ако е искал да се похвали с превъзходството си. Да те победи там, където си най-добър.
	— Но защо? Ние бяхме приятели. Аз му спасих живота.
	— Не, ти си провалил неговия заговор за отвличане.
	Бейли скочи от стола.
	— Какво?
	— Сигурен съм, че той е уредил собственото си отвличане. Наел е човека, когото си убил. Искал е да накаже Боби за смъртта на брат си, а единственият начин, който можел да измисли един двайсетгодишен колежанин, бил да го удари в портфейла с пет милиона долара. Не се съмнявам, че точно той е горил пари след смъртта на съучастника си. Не е искал баща му да ги получи обратно. Но нямал време. Трябвало да се завърже и да се престори на зашеметен, преди да нахълтате. Както казах, той отдавна е изпитвал ненавист към баща си.
	— Невероятно — възкликна Бейли и бавно седна. — Невероятно — повтори той. — Значи през всички тези години само се е преструвал, че всичко е великолепно, а всъщност ме е мразил от дън душа.
	— Еди е талантлив артист и лъжец. Нека го кажем другояче: смятай се за голям късметлия, че не те намерихме с часовник на китката.
	— Господи! — ахна агентът от ФБР.
	— Но, Шон — намеси се Уилямс, — минали са двайсет години между отвличането и тези убийства. Какво е тласнало Еди към действие?
	— Според мен инсултът на баща му. Може би се е страхувал, че Боби ще умре, преди да му покаже своята представа за правосъдие. Не съм сигурен, но едва ли става дума за съвпадение.
	— И сега какво? — попита Мишел.
	— Утре в съда ще му предявят обвинение — отговори Уилямс.
	— Несъмнено процесът ще се гледа в друг окръг — каза Кинг. — Ако изобщо се стигне до процес.
	— Мислиш, че ще го оправдаят поради невменяемост? — попита Уилямс. — Няма начин. Мръсникът знаеше много добре какво върши.
	— В известен смисъл той прогонваше демони, които са го преследвали почти през целия му живот — каза Кинг. — Не оправдавам нито едно от деянията му и ако получи смъртна присъда, тъй да бъде. Но ако Боби Батъл не беше негов баща, едва ли щеше да се случи всичко това.
	Дълго мълчаха и се гледаха.
	— И единствено по Божия милост крача по света — прошепна едва чуто Силвия.


	88

	Когато на следващата сутрин откараха Еди Батъл до съда под охраната на щатски полицаи и агенти от ФБР, тълпата от граждани и журналисти се оказа тъй огромна, че конвоят не успя да премине. Случаят бе разпалил общонационален интерес и сякаш всички хора от петте околни щата бяха пристигнали да зяпат. Множеството изглеждаше разгневено.
	— Мамка му! — изрева Уилямс, гледайки тълпата от челната кола. — Точно от това се боях. Откакто тръгна новината за залавянето на Батъл, непрестанно получаваме смъртни заплахи срещу него. — Той огледа навалицата, преграждаща пътя. — И няма как да разберем дали някой там не носи оръжие. — Уилямс присви очи към група здравеняци, застанали до камионетки със строителни материали в каросериите. — Онези там сигурно са от приятелите на Джуниър и май не идват да погалят Еди по главата.
	— Няма ли подземен вход към съдебната сграда? — попита Бейли, който седеше зад Уилямс.
	— Да не мислиш, че щях да вися тук, ако имаше? Може би трябва да се върнем в затвора и да изчакаме страстите да се уталожат.
	— Да се уталожат! И за месец няма да стане. По-добре да приключим още сега, докато разполагаме с хора.
	Уилямс огледа още веднъж тълпата, после кресна в радиостанцията:
	— Добре, да се движим по средата на улицата. Карайте бавно. Не искам да ни съдят, че сме прегазили някого. Ще спрем на затревената площ точно до стълбището. Излизате и поемате охраната на района. Искам железен обръч, разбрахте ли? После отваряме вратите и бързо го вкарваме за предявяване на обвинението. Но преди да излезе, ще разпръснем тая проклета тълпа и ще изгоним колите на медиите. Това непременно ще го направим, по дяволите.
	— Ще си създадеш голям проблем с Първата поправка, Тод — каза Бейли.
	— По дяволите Първата поправка! Трябва да опазя затворника жив. Та ако ще всички наоколо да искат да го екзекутират.
	Полицаите отцепиха района, колата спря пред съда и Еди Батъл бе изтикан към сградата, обсипан с дъжд от крясъци и обидни думи, а също и с бутилки, камъни и кутии от бира. За щастие нямаше куршуми.
	Служебните адвокати на Батъл го посрещнаха пред съдебната зала. Поговориха накратко и влязоха вътре, където Еди се обяви за невинен. Защитникът му не поиска освобождаване под гаранция, а и подобна молба едва ли би била приета сериозно. Може би адвокатите се бояха, че ако излезе на свобода, току-виж, дошъл да ги посети някоя нощ.
	— Ще поддържаме връзка — каза главният служебен защитник, висока, достолепна жена със старомодна прическа.
	— Не се и съмнявам — отвърна Еди, чието силно тяло сякаш всеки момент щеше да пръсне по шевовете оранжевия затворнически гащеризон. — Как мислите, дали ще можете да ме измъкнете на свобода за добро поведение?
	Еди и охраната му поеха обратно към изхода, но бяха спрени от Уилямс и Бейли много преди да стигнат до вратата.
	— Навън бушува истински бунт — каза Уилямс. — Преди да го изведем, ще трябва да възстановим реда. Заповядах да използват сълзотворен газ, ако народът не се разпръсне доброволно.
	Еди се усмихна.
	— Изглежда, наистина съм разбунил духовете на Райтсбърг, Тод.
	— Млъквай! — изкрещя Уилямс, но това не изтри усмивката от лицето на Еди. Напротив, тя стана още по-широка.
	— Виж какво, _Тод_, ти трябва да ме пазиш. Не може да им позволиш да ме убият, инак медиите много ще се ядосат. Не бива да им отнемаш зрелището. Помисли за рейтингите. Помисли за печалбите от реклама.
	— Казах да млъкваш!
	Уилямс прекрачи към него, но Бейли застана между тях.
	— Не върши глупости, Тод. Не си го и помисляй.
	— Хей, много ти благодаря, Чипи — каза Еди. — Винаги си бил толкова добър приятел.
	Бейли се завъртя и посегна към пистолета си. Този път се намеси Уилямс.
	— Добре, Чип, няма да му позволим да ни провокира. — Той изрева на двама от помощниците си: — Отведете го в килията на втория етаж. Ще дойдем да го приберем, когато овладеем положението отвън.
	— Успех — подвикна Еди, докато полицаите го отвеждаха. — Гледайте да не ме разочаровате.


	89

	Единият помощник-шериф пазеше до външната врата; другият стоеше край прозореца.
	— Това си е жив бунт, по дяволите — каза онзи до прозореца. Беше висок колкото Еди, с добро телосложение и къдрава коса. — Ето, пуснаха сълзотворния газ.
	— Сълзотворен газ! — възкликна другият полицай, едър, с мощен гръден кош, широки бедра и солидно шкембе, от което всичко закачено по колана му стърчеше настрани. — Ще ми се да бях долу, та да пусна и аз няколко газови гранати по тия копелета.
	— Ами върви тогава. Аз ще пазя.
	— Няма начин. Шефът изрично заповяда да сме нащрек. — Полицаят се озърна към килията, където Еди Батъл седеше и ги гледаше мълчаливо. — Тоя тип е избил сума ти народ. Напълно е смахнат.
	— Никой не вдига бунт за неправилно пресичане, момчета — обади се Еди.
	Двамата го погледнаха. Едрият полицай се разсмя.
	— Хубав майтап. Никой не вдига бунт за неправилно пресичане.
	Дребният погледна партньора си.
	— Отивай — каза едрият. — Тоя тук няма къде да бяга.
	— Така си е.
	Дребосъкът излезе. Останаха само Еди и едрият полицай.
	Еди стана и пристъпи до вратата.
	— Имаш ли цигари?
	— Да бе, веднага ще се хвана на номера. Майка ми не е отгледала идиот. Стой си там, а аз ще стоя тук.
	— Стига де, пребъркаха ми всички дупки, дори и такива, дето не знаех, че ги имам. Няма с какво да те нараня. Наистина адски ми се пуши.
	— Аха…
	Едрият полицай продължи да зяпа през прозореца. От време на време се озърташе към Еди, но повече го интересуваше какво става отвън.
	Еди Батъл имаше масивни ръце с дебели, изпъкнали вени. Една от тях изглеждаше по-дебела и по-изпъкнала от останалите. Полицаите, които го претърсваха, навярно бяха забелязали този факт, но не му обърнаха внимание. Какво толкова — обикновена вена, пълна с кръв. Но за човек с богатия опит на Еди Батъл вената невинаги е вена. Всъщност тази вена беше направена от пластмаса, лепило и гума и имаше кухина. През дългата си кариера като участник в исторически представления Еди бе овладял до съвършенство умението да се гримира, преоблича и да създава изкуствени рани и белези. Той поседя в сянката, опипвайки с пръсти фалшивата вена. Най-сетне я разкъса и измъкна скритите вътре тънички предмети. Знаейки, че има сериозен риск да го хванат, Еди бе взел мерки за подобен случай. Дори и най-старателното претърсване не би открило инструмента за отваряне на ключалки, скрит в кухата вена.
	Не изпускаше от поглед едрия полицай, който продължаваше да зяпа през прозореца. Тихо пристъпи напред и провря през решетката окованите си китки така, че да закрие ключалката. После вмъкна инструмента в ключалката и бавно го раздвижи. Беше тренирал тия движения часове наред с една стара брава, взета от изоставен затвор. Най-сетне усети как инструментът намества щифтовете на ключалката един по един. Отвън долетя мощен шум и той използва момента, за да прикрие щракването на резето. Хвана се за решетките и скри инструмента между китката си и гривната на белезниците.
	— Хей, тъпак! На теб говоря, глупаво говедо.
	Едрият полицай се завъртя и го изгледа свирепо.
	— Я млъквай! Поне не съм толкова тъп, че да ида на електрическия стол.
	— Вече убиват с инжекция, глупако.
	— Добре де, тъй или иначе, кой е по-тъп?
	— Както гледам оттук, май че си ти.
	_Ела, здравеняко, само ми ела насам._
	— Дрънкай си.
	— Какво, май не се даваш на хорските приказки, а? Как са приели дръвник като теб за полицай? Всъщност какъв полицай, ти си най-обикновен селски тиквеник.
	_Ела де, нали ти се иска да ме удариш. Идвай, ченгенце, идвай._
	— Може и да сме селски тиквеници, ама те хванахме, нали?
	— Един бивш агент от тайните служби ме хвана, тъпо говедо. Такива като вашия полицейски шеф всеки ден ги ям на закуска. — Еди погледна към ръката на полицая и забеляза златна халка. — Само че първо отскачам да изчукам жена ти. Дявол да я вземе, много е сочна.
	— Аха…
	Капка пот изби по дебелия врат на полицая. Ръката му се свиваше и отпускаше над дръжката на пистолета.
	_Почти успях._
	— И децата ти ли са грозни като теб, или с дебелогъзата ти съпруга сте си осиновили чужди, та да не щъкат уродчета из къщата?
	Полицаят се завъртя и гневно тръгна Към килията. Стъпките му кънтяха по боядисания бетонен под.
	— Проклет боклук, имаш късмет, че си вътре…
	Еди ритна вратата навън и тежката метална решетка блъсна полицая в лицето. Едрият мъж рухна на пода. Еди се втурна навън, обви веригата на белезниците около врата му и напъна с мощните си ръце. След трийсет секунди с полицая бе свършено. Еди претърси тялото, измъкна ключа за белезниците и се освободи. Изтича да заключи вратата към коридора, пренесе мъртвия полицай в килията, смени си дрехите с неговите и намести трупа върху леглото, подпрян на стената.
	Сложи си тъмните очила и широкополата шапка на полицая, отключи вратата и надникна към коридора. Там пазеха няколко полицаи.
	Нищо, оставаше му прозорецът. Той затвори вратата и изтича да погледне навън. За негов късмет полицаите бяха прогонили тълпата към другата страна на сградата. Надникна надолу. Нямаше да е лесно, но другият вариант беше далеч по-неприемлив. Той отвори прозореца, прескочи навън, опипа с крака и налучка широкия перваз. Приклекна, впи силните си пръсти в тухления ръб, отпусна се надолу и увисна. Хвърли бърз поглед наляво-надясно. Залюля се назад, повтори, този път малко по-силно, и още веднъж, докато тялото му застана за миг почти успоредно на перваза. На четвъртото залюляване разтвори пръсти като акробат на трапец. Падна върху издадения покрив на първия етаж, запази равновесие и после скочи на земята.
	Вместо да побегне, той мина от другата страна на сградата и навлезе в центъра на тълпата, като си побиваше път и се преструваше, че участва в потушаването на безредиците. Стигна до няколко празни полицейски коли и ги огледа една по една, докато накрая забеляза ключове върху таблото на стар форд Мъркюри. Седна в автомобила, отдръпна се на заден ход и потегли. Суматохата все още продължаваше и телевизионните оператори злорадо я заснемаха за цялата национална мрежа. Току-що обаче бяха пропуснали най-голямата сензация — успешното бягство на Еди Лий Батъл.
	Той намери в пепелника пакетче дъвки, лапна една и включи полицейската радиостанция на пълна мощност, за да научи веднага щом открият, че вече не е зад решетките. Вдъхна дълбоко чистия въздух и махна с ръка на едно хлапе, което вървеше край бордюра, бутайки велосипеда си. Намали скоростта и свали страничното стъкло.
	— Хей, синко, нали като пораснеш, ще станеш почтен гражданин?
	— Да, сър — подвикна момчето. — Искам да стана като вас.
	Той подхвърли на детето дъвка.
	— Не, синко, не ти трябва.
	_Не ти трябва да ставаш като мен. Аз съм обречен; остават ми само още броени дни живот._
	Но докато ускоряваше, той погледна нещата откъм хубавата страна. Беше свободен и отново можеше да се хване на работа. А му оставаше само още един удар. Само един!
	Чувстваше се адски добре.


	90

	— Но кой е убил Боби Батъл и Кайл Монтгомъри? — попита Мишел.
	Двамата седяха на кея на Кинг и се приличаха след утринната разходка с гребнете лодки.
	— Все още нищо не ми идва наум. Може би съм изчерпал силите на малките сиви клетки при залавянето на Еди.
	— Е, Доротея има най-силен мотив да убие Кайл.
	— А е имала и възможност да убие Боби. Както може би и мотив. Той не е изпълнил своята част от уговорката да й припише по-голям дял от наследството.
	Мишел изглеждаше смутена.
	— Знам, че онази история за Реми и Хари беше измислица, но не ти ли се струва…
	— Хари има желязно алиби. По времето на смъртта на Батъл той е изнасял лекция пред Вирджинското адвокатско дружество в Шарлотсвил.
	Мишел въздъхна от облекчение.
	— А Реми?
	Този път Кинг се смути.
	— Не знам, Мишел, просто не знам. Тя определено е имала основателна причина да пожелае смъртта му.
	— Или пък е дело на някой друг, който иска да стане следващият господар на имението.
	Кинг я изгледа странно и понечи да отговори, когато мобилният му телефон иззвъня.
	Той прие обаждането, заслуша се и лицето му пребледня. После изключи.
	— Лоши новини, нали? — плахо попита Мишел.
	— Еди е избягал.
	За всички от семейство Батъл бе осигурена денонощна охрана в дома им. Хари Карик, Кинг и Мишел се присъединиха към тях, тъй като не бе изключено и техният живот да е в опасност. Започна масово издирване в три щата, организирано съвместно от ФБР и местната полиция, но след два дни още нямаше и следа от Еди.
	Кинг и Мишел пиеха кафе в столовата заедно със Силвия, Бейли и Уилямс. Разговаряха за последните събития.
	— Еди има богат опит в живота на открито. И познава района по-добре от мнозина — изтъкна Бейли. — Почти цял живот е обикалял на лов из околностите. Може да се изхранва седмици наред.
	— Искрено благодаря, Чип, много ме ободри — кисело каза Уилямс. — Ще открием негодника, но не мога да обещая, че ще го доведем жив.
	— Не вярвам Еди отново да позволи това — каза Кинг.
	— Не допускаш ли, че е избягал веднага от областта? — попита Мишел.
	Кинг поклати глава.
	— На много места шосетата са блокирани, а полицията наблюдава всички летища, гари и автогари. Полицейската кола, която открадна, беше открита захвърлена на един черен път. Мисля, че се е укрил из хълмовете.
	Уилямс кимна.
	— Най-добрият му шанс е да се спотайва, да промени външността си, доколкото е възможно, а когато шумът позатихне, да избяга.
	Кинг не изглеждаше убеден.
	— Не си ли съгласен? — попита Уилямс.
	— Мисля, че е наблизо, но не по тази причина.
	— А защо?
	— Някой е убил баща му.
	— И какво от това?
	— Мисля, че Еди искаше сам да го убие. Според мен Боби трябваше да бъде последната жертва, ако оцелееше дотогава. — Кинг се озърна към Мишел. — Сам дойде при нас и разправяше колко се тревожела майка му, защото хората си мислели, че тя е убила Джуниър и съпруга си. Знаеше, че не е тя. Искаше да открием истинския убиец. Спомнете си вечерта, когато с Мишел го срещнахме в „Мъдрия джентълмен“. Той заяви, че баща му непременно трябва да живее.
	— За да може да го убие — довърши Мишел.
	— И какво ще прави, по дяволите? — попита Уилямс. — Ще хукне да гони човека, който е убил Боби? Та ние дори не знаем кой е той, Шон.
	— Но ако започнем да го издирваме, ще имаме шанс да заловим Еди.
	— Ще ви бъда благодарна, ако поне в моя дом се въздържите от обсъждане на плановете за залавяне и екзекуция на единствения ми син.
	Всички се завъртяха и видяха на прага Реми. Тя рядко напускаше стаята си. Когато все пак излизаше, не разговаряше с никого, дори и с Хари. Носеха й храна в спалнята.
	Кинг стана от стола.
	— Извинявай, Реми, не забелязахме, че си тук.
	— Разбира се, защо да съм тук? Едва ли ми се полага само защото това е моята къща и моята трапезария, а и чашите, в които пиете кафе, също са мои, ако случайно не сте забелязали.
	Кинг се озърна към Уилямс.
	— Знам, че положението е твърде неловко…
	— Меко казано — прекъсна го тя.
	— Просто задачата ни се облекчава, когато всички сте на едно място, Реми — каза Уилямс.
	— О, радвам се, че на някои хора им е леко; аз определено не съм между тях.
	— Можем да отидем на хотел — предложи Мишел, но Реми решително размаха ръка.
	— Не искам да се говори, че пренебрегвам гражданския си дълг, дори ако това означава да загубя сина си.
	Тя бавно излезе от стаята. Останалите се спогледаха нервно.
	— Положението наистина е ужасно за нея — каза Силвия.
	— Мислиш ли, че на някого от нас му харесва? — възрази Мишел. — Еди е масов убиец. Майка му ще трябва да се примири с тази мисъл.
	Кинг се замисли, докато машинално сипваше още захар в кафето си.
	— И като стана дума за това, надявам се всички да осъзнавате, че обвинението срещу Еди не е чак толкова непоклатимо.
	— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — възрази Уилямс. — Той нахълта в дома на Хари маскиран, с емблемата на „Зодиак“, готов да избие всички ви. А сега избяга и при това уби един от помощниците ми.
	— Прав си. Но тъй като не знаем какво се е случило между него и полицая, той може да претендира за самозащита или убийство по непредпазливост. Вратата на килията беше отворена и защитникът може да заяви, че полицаят се е опит вал да ускори хода на правосъдието, а Еди просто се е отбранявал. Сигурен съм, че е виновен за всички убийства — толкова сигурен, сякаш съм ги видял с очите си. Но не трябва да убеждавате мен, а непредубедените съдебни заседатели, вероятно дошли от другия край на щата или дори от друг щат. Къде са ви преките доказателства, че е извършил убийствата?
	Уилямс настръхна.
	— Ти сам ги изложи. Мотивите му, шифровият диск, упояването на Доротея.
	— Това са догадки и фантазии, Тод — твърдо отсече Кинг. — Трябват ни конкретни доказателства, които да го свързват с престъпленията. Имаме ли ги?
	Силвия се намеси.
	— Ако ме бяхте попитали преди убийството на Джийн Робинсън, вероятно щях да отговоря отрицателно. Но на пода до нейното легло открих косъм със запазен корен. Не знам как е попаднал там, но цветът и видът му подсказват, че не е нито от нея, нито от съпруга й. Пратих го за изследване заедно с ДНК проба от Еди. Ако съвпаднат, значи имаме доказателства поне за това убийство.
	— Само да ми падне в ръцете — каза Уилямс. — За нула време ще разполагаме със самопризнание.
	— Ако ти падне в ръцете — уточни Мишел.
	— Може да се крие, но рано или късно ще го заловим — заяви самоуверено полицейският шеф.
	— Човекът, когото търси — каза Кинг. — Това е ключът. Намерим ли го, ще намерим и Еди.
	— Наистина ли смяташ така? — попита Бейли.
	— Не смятам, а знам — отговори Кинг. — Остава му още едно убийство. Само още едно. И ние трябва да стигнем до жертвата преди него.


	91

	Еди се отпусна на леглото в пещерата. Беше се нахранил, бе си отпочинал и сега обмисляше какво да прави. Имаше малък телевизор и радиостанция, работеща на полицейските честоти. Така следеше напредъка на издирването, което бе твърде лесно, защото напредък просто нямаше. Можеше да излиза само нощем, а имаше много път до раздрънкания стар пикап, който бе скрил в гората именно за подобен случай.
	След толкова години, през които бе сменял едно хоби с друго, без никое да остави сериозен отпечатък върху личността му, най-сетне бе открил призванието си: беглец и убиец. Той се разсмя, разкърши се, после легна по корем и направи сто лицеви опори и още толкова коремни преси. Между две издатини в дъното на пещерата бе заклещил железен лост. Направи двайсет и пет набирания, сетне още по пет с лявата и дясната ръка. Накрая скочи задъхан на земята. Вече не беше на двайсет, но поддържаше добра форма за възрастта си. Ако можеше, и едрият полицай би потвърдил.
	Извади пистолета от кобура и го зареди с бронебойни патрони, които бе купил от черния пазар само с едно кликване на мишката. Дявол да го вземе, по интернет можеше да се купи какво ли не — оръжия, боеприпаси, жени, деца, брак, развод, щастие, смърт, — стига само да знаеш къде да търсиш. Но беше сам срещу хиляди — далеч по-безнадеждна ситуация дори от битката при Аламо.
	_И все пак човек, който няма за какво да живее, става могъщ. Може би непобедим._ Дали бе чел това някъде, или сам го измисли току-що? Няма значение, отсега нататък то щеше да бъде негов девиз.
	Рано или късно щяха да го хванат и да го убият. Не се съмняваше в това. Но то нямаше значение, стига да спипаше убиеца на баща си. Нищо друго не го вълнуваше. Е, определено бе опростил живота си. Той пак се разсмя.
	Извади от джоба си списъка. Имената отпадаха едно по едно, но не бе сигурен дали ще успее да се добере до всички. След дълги размишления сякаш бе открил начин да ускори търсенето. Тази нощ предстоеше да го изпробва. Още двама трябваше да загинат — убиецът на баща му и той самият. А после Райтсбърг можеше да се върне към нормалното всекидневие. Близките му щяха да продължат живота си, най-сетне освободени от своя чудовищен патриарх.
	Той се отпусна на леглото, като се вслушваше едновременно в радиостанцията и шумовете отвън. Пещерата беше уединена и едва ли някой щеше да забележи умело прикрития вход. А ако все пак се появеше такъв нещастник, Еди щеше да му уреди прилично погребение. Не беше чудовище; в неговия случай крушата бе паднала далеч от дървото.
	_Не съм син на баща си. И слава богу. Но скоро ще се видим, татко. Дяволът може да ни настани заедно. За вечни времена. Ще си побъбрим._
	Той изпука с кокалчетата на масивните си пръсти и се унесе във видения за една подобна среща, а навън следобедът отминаваше и бавно се спускаше нощ. Нощта, когато щеше да предприеме замисления ход. Към прекия път. Към последната си мишена. А после завесата щеше да падне след края на представлението с автор Еди Лий Батъл. Никой нямаше да го повика на бис. Чувстваше се уморен. Сбогом на всички, беше весело, но това е краят.
	_Само още един… Или може би повече? Да, можеше и да са повече. Какво значение имаше в края на краищата?_


	92

	Малката сграда, където се намираше редакцията на „Райтсбърг Газет“, беше мрачна и пуста в късния нощен час. Нямаше нито алармена инсталация, нито пазач — какво друго можеше да се открадне от уважавания, но губещ вестник, освен някой топ хартия? Ежедневникът едва се издържаше и собственикът не искаше да прахосва пари за охрана.
	Обикновената брава на задния вход бързо поддаде. Еди прекрачи вътре и затвори вратата зад себе си. Изтича до стаичката без прозорци в дъното и бутна вратата, плъзна лъча на фенерчето по плоските канцеларски шкафове, натрупани един върху друг, и започна да чете етикетите на чекмеджетата.
	Намери това, което търсеше, отвори го, извади ролката стари микрофилми и отиде до един от терминалите, разположени покрай стената. Седна, зареди ролката, щракна лампата зад екрана и включи машината. Знаеше търсената дата и бързо откри статията, която му трябваше. Естествено, сега всичко съвпадаше — всичко чуто през последните години, дребните откъслечни подробности. Изведнъж му хрумна нова мисъл и той си спомни какво бе казал веднъж Чип Бейли. Една стара случка от далечна страна.
	_Да, сега всичко изглежда съвършено логично. И все пак кой би повярвал?_
	Той извади ролката и я върна в шкафа. Канеше се да излезе, но спря, замисли се и накрая се усмихна широко. _Защо не?_ Взе флумастер от масата и пристъпи към стената. Изписа върху бетона четири едри букви. Нямаше как да не ги видят, нали? Не че щяха да разберат какъв смисъл се крие зад надписа. Искаше да ги изпревари. Когато всичко приключеше, можеха да дойдат и да сглобят мозайката.
	За момент огледа с възхищение надписа, после тихичко се измъкна навън. Колата му бе паркирана на около километър и половина от сградата — на един черен път, който полицията едва ли наблюдаваше. На връщане Еди се движеше плътно в сянката на дърветата.
	Чип Бейли се надигна и седна в леглото на малката си мотелска стая. За момент се обърка, после разбра какъв е звукът. Звънеше мобилният му телефон. Той опипа наоколо, включи нощната лампа и взе телефона. Обаждаше се Уилямс; съобщението бе кратко, но веднага разсъни агента.
	Преди малко някой се бе вмъкнал в редакцията на „Райтсбърг Газет“. По описание човекът приличаше на Еди Батъл. Полицията блокираше целия район. Бейли трескаво се облече и пъхна пистолета в кобура. Изтича към колата си и скочи в нея.
	Ножът го удари в гърдите с такава сила, че острието хлътна дълбоко в гръдната кост. Умиращият агент се опита да се озърне, да види кой го е убил, но ножът бе разрязал сърцето му почти на две половини. Той се свлече на седалката и главата му клюмна настрани.
	Еди се надигна от задната седалка и пусна ножа. На връщане към пикапа си бе минал покрай мотела. Когато видя на паркинга колата на Бейли, му хрумна как да отмъсти по най-подходящ начин на стария си приятел, задето го бе „спасил“ преди години. Може би нямаше да получи друг шанс. От една улична кабина се свърза с мобилния телефон на Бейли, чийто номер помнеше наизуст. Постара се да имитира гласа на Уилямс и съненият агент не усети измамата.
	Е, скъпо си плати за лековерието.
	_Съжалявам, Чип, хапльовците губят играта. Пък и ти не беше чак толкова добър агент. Всъщност направо си беше адски надут и некадърен. И толкова ти се искаше да ми станеш втори баща. Страхотна примамка са големите пари, нали, Чип? Нали, стари приятелю?_
	Еди слезе от колата. За половин час стигна до пикапа си, като заобикаляше пътищата отдалеч. Сега беше време да поспи и да се подготви. А после да действа въз основа на информацията, която бе открил тази нощ.
	Планът за откриване на човека, който бе убил баща му, се оказа идеален. Надяваше се и последната „екзекуция“ да бъде също тъй съвършена.
	— Беше _неговият_ нож — каза Уилямс на Кинг и Мишел в дома на Батъл. — С неговите отпечатъци по дръжката. Еди не се опитва да скрие, че го е извършил. По дяволите, навярно дори се гордее.
	Трупът на Чип Бейли бе открит на следващата сутрин от един от неговите сътрудници. Смъртта на ветерана от ФБР потресе всички.
	— Адски самонадеяно от страна на Еди — каза Кинг. — Да излезе от скривалището си и да очисти Чип по този начин.
	— Не съм сигурен, че това е единствената причина да излезе от скривалището — отвърна полицейският шеф. — Най-добре ще е вие двамата да дойдете с мен.
	Той ги откара до сградата на „Газет“ и им показа думата, изписана от Еди върху стената.

	__ТЕАТ__

	Кинг огледа буквите, после се озърна към Уилямс.
	— Теат? Какво означава тази безсмислица? Сигурен ли си, че е бил Еди, а не някой малолетен хулиган?
	— Не, не съм сигурен. Всъщност изглежда точно така. Но „Газет“ не е много далеч от мотела, където загина Бейли.
	Кинг огледа стаята.
	— За какво му е трябвало да идва тук?
	Мишел посочи чекмеджетата с микрофилми.
	— Може би е търсил нещо в тия шкафове.
	— Голямо ровене би паднало, ако човек не знае какво точно търси — каза Кинг, после със загрижено изражение се завъртя към Уилямс. — Пази се, Тод. Много се пази.
	— Нямам желание да свърша с нож в гърдите. Осигурил съм си денонощна охрана. Жалко, че Чип не прие да осигуря и на него.
	— Може би е вярвал, че няма да се случи точно на него — каза Мишел. — Или е бил твърде горд.
	— Или наистина е смятал Еди за свой приятел — подхвърли Уилямс.
	— Няма що, чудесен приятел — отбеляза Кинг. — Как върви издирването?
	— Зле. Твърде много гори и черни пътища има наоколо. И не стига това, ами всичко живо в този и трите околни щата звъни на полицията. Все Еди им се привижда — три метра висок, с нокти и кървава паст, от която висят човешки крайници. Господ ми е свидетел, нямам представа как изобщо успяваме да хванем някого в тази страна.
	— Нужно е само едно точно сведение — напомни Мишел.
	— Докато го получим, може и да престарея — отвърна Уилямс.
	Мишел погледна партньора си.
	— Ти какво мислиш, Шон?
	Той уморено поклати глава.
	— Мисля, че след толкова усилия Еди пак ръководи играта и започваме отначало.


	93

	Кинг и Силвия току-що бяха приключили вечерята в нейния дом. Детективът си бе взел кратък отпуск от охранявания лагер в имението на Батъл. Но в края на алеята пред дома на Силвия пазеше помощник-шериф — в случай че някой се опита да наруши уединението им.
	Силвия опипа гривната на китката си.
	— Според теб къде се укрива?
	Кинг сви рамене.
	— Може да е на хиляда километра, а може и да е на две крачки от нас.
	— Той смачка черепа на Джийн Робинсън. И гръкляна на онзи полицай в съда. А ударът с нож в гърдите на Чип Бейли беше толкова силен, че острието стигна до гръбначния стълб! Да не говорим за онова, което направи със Сали Уейнрайт и другите хора. Малко остана да убие _дори теб._
	— И все пак не е убил Томи Робинсън.
	— Мислиш ли, че това го оправдава? — рязко попита тя.
	Той я погледна над ръба на чашата си.
	— Не. — Изправи се и взе бутилката вино, която беше донесъл. — Този сорт е най-подходящ за пиене на открито.
	Беше му омръзнало да говори за Еди. Повдигаше му се от тази тема.
	Слязоха по стъпалата до малкия кей на Силвия.
	— Кога монтира площадката? — попита Кинг.
	— Миналата година. Обичам да седя и да гледам към езерото.
	— Хубаво място имаш, макар че би трябвало да предвидиш и удобства за лодки.
	— В лодка ми прилошава. И не плувам много добре.
	— С удоволствие ще те науча.
	Седнаха и си наляха вино.
	— Някой ден ще те изведа с моята лодка — каза след малко Кинг. — Всъщност езерото е много безопасно.
	— Сигурен ли си?
	— Абсолютно.
	Мъжът плуваше под вода, като на всеки петнайсет метра предпазливо подаваше глава над повърхността, бързо поемаше въздух и отново се гмуркаше. След последната отсечка той изплува и се огледа. Точно както бе предполагал — не пазеха кея. Откъде толкова ум у полицаите, та да се сетят?
	С отмерен замах Еди преплува последните метри до кея. С черния неопренов костюм беше почти невидим. Стегна до стълбичката, измъкна се от водата, после спря и се ослуша. Внимателно се огледа, преди да продължи напред. Спря, свали от кръста си непромокаемата торба, извади пистолета и погледна часовника си. Трябваше да действа бързо. Едва ли щеше да успее да се измъкне тихомълком, макар че в далечината тътнеха гръмотевици. Бе чул по радиото, че се задава сипна буря с вятър, пороен дъжд и светкавици. На по-добро време не можеше и да се надява. Изглежда, природните стихии бяха винаги на негова страна. Добре, защото нямаше други съюзници.
	Той отиде до бараката, набра комбинацията на ключалката, отвори вратата и влезе. Грабна нещата, които му трябваха, натисна ключа на електрическия повдигач и изтича навън, като стискаше дистанционното управление на повдигача.
	Скутерът бавно се спускаше във водата. Преди да го заловят, Еди предвидливо бе проверил дали е напълно готов за плаване. Търговецът, който го продаде на баща му, твърдеше, че е една от най-бързите лодки — може би дори _най-бързата_ на това езеро. Е, ако нещата се развиеха зле, тъкмо бързина щеше да му е нужна.
	Той се качи в кабината. Когато скутерът слезе на вода, Еди натисна бутона за спиране на повдигача. Отново настана тишина. Нямаше да включи светлините, преди да се отдалечи от брега, а и тогава можеше да се въздържи. Имаше късмет, че никой друг от семейството не се увличаше по скоростни моторни лодки. Нямаше опасност някой да дойде към кея в този късен час. И по-добре за тях. Еди беше в убийствено настроение. Нямаше да гледа кой е роднина и кой не. Вече не се владееше.
	Зачака търпеливо. Ето — бурята връхлетя със страховит гръмотевичен тътен. Той включи едновременно двата двигателя и хилядата коня мигновено оживяха под него. Натисна превключвателя, който отпрати по-голямата част от шума на двигателите надолу под водата. Дръпна дросела назад и скутерът се отлепи от дока. Еди завъртя носа към заливчето, тласна дросела напред и с около петнайсет километра в час се отдалечи от къщата. Усети как корпусът леко трепери под краката му, сякаш двигателите се сърдеха, че не ги натоварва докрай. Той погали таблото. _И това ще дойде, обещавам ви._
	Щом навлезе в открития канал, той вдигна скоростта и скутерът се понесе с шейсет километра в час. Двигателите още не бяха съвсем доволни, но започваше да им харесва. Еди огледа цветния екран на Джи Пи Ес системата и пое курс 150 градуса на югоизток. Не се виждаха други лодки, а той познаваше езерото като петте си пръста. Каналите бяха безупречно маркирани със светещи шамандури — червени с четни номера нагоре по течението и зелени е нечетни номера надолу. Плитчините бяха обозначени с ослепителна бяла светлина. И без това знаеше къде са. Проблеми можеше да възникнат само в малките заливчета, където плитките места невинаги бяха маркирани, а от брега най-неочаквано се издаваха малки носове. Баща му обаче бе поръчал да монтират на скутера радар, тъй че нямаше опасност да заседне, дори и в заливчетата. _Благодаря, тате, задължен съм ти, мръснико._
	Без да включва светлините, той вдигна скоростта до осемдесет километра в час. Ту гледаше напред, ту свеждаше очи към цветния дисплей. Сега двигателите ръмжаха доволно, във всеки случай корпусът вече не се тресеше. Скутерът се носеше плавно напред, макар че бурята вече се развихряше с пълна сила. Еди включи радиото и изслуша съобщенията за времето. Препоръчваше се на всички по-малки лодки да напуснат езерото, останалите да залостят люковете. Страхотна буря се задаваше.
	_Благодаря ти, Господи._ Никой нямаше да попречи на грандиозното представление. Когато навлезе в главния канал, той промени курса и насочи носа на югозапад — 220 градуса по компаса. По вода пътят не беше чак толкова дълъг. Много повече време щеше да загуби с кола, затова бе взел скутера. Полицаите дебнеха по всички пътища. На езерото обаче имаше само един полицейски катер, а и той не работеше в делнични дни. Тази нощ никой нямаше да му досажда.
	Той застана на щурвала и остави вятъра да развее косата му. Вълнението се засилваше; бели пенести ръбове очертаваха върховете на черните вълни. Скутерът обаче ги прорязваше като нож. Еди погледна зловещото мрачно небе. Винаги бе обичал да е на открито. Да язди, да си играе на войник, да лагерува под необятното небе, да рисува потресаващи изгреви, да ходи на лов и риболов, да проучва как едно нещо води към друго, как се развиват връзките в природата.
	Краят скоро щеше да настъпи. Той разбираше съвършено ясно, че това ще е последното му пътуване. Изненадващо колко бързо свърши всичко. Той беше силен и здрав, но си знаеше, че няма да надхвърли четирийсет години. И все пак щеше да е постигнал всичките си цели. Колко хора можеха да се похвалят с това? Беше живял единствено по своите правила — не по чужди, наложени от майка му, от баща му или от когото и да било. Само по своите правила.
	Всеки ден си повтаряше тази лъжа.
	Той отвори хладилника и извади кутията бира, която бе сложил там, преди да го арестуват. Тогава не знаеше, че скутерът ще му потрябва. Само предполагаше.
	Разбира се, ледът отдавна се бе стопил и бирата беше топла. Но толкова вкусна. Той притисна металната кутийка към лицето си и натисна дросела до предел. Двигателите сякаш се събудиха от сън, скутерът изрева и се стрелна напред със сто и десет километра в час. Хълмовете около изкуственото езеро прелитаха покрай него; хилядите дървета по тях бяха невидими часови, наблюдаващи неговата последна дързост. _Атаката на Еди Лий Батъл и вярната му лека кавалерия._ Господи, чувстваше се в стихията си.
	— Отново на седлото! — изкрещя Еди към мрачните, просветващи небеса, когато пороят се изля над него. Облиза капките по устните си. — Най-голямата мъжка доблест е да се изправиш сам срещу всички. Когато изглежда най-мрачно, ще има светлина, та макар и само от ударите на едно сърце — заяви той, цитирайки поетичните редове на някакъв отдавна забравен писател от времето на Гражданската война, който навярно не беше докосвал мускет през живота си. Сякаш за да подчертае тези думи, отекна гръм и ослепителна мълния озари небето, а бурята продължи да се развихря.
	Ревът на двигателите се сливаше с яростта на Майката Природа. Отзад оставаше вихрена диря, но скутерът се движеше плавно, адски плавно заради високия си център на тежестта. Почти три четвърти от десетметровия корпус бяха над водата и пореха върховете на вълните, достигащи вече един метър височина. Летеше като изтребител. Никой не можеше да го хване.
	Никой!


	94

	Мишел крачеше из стаята си в имението Батъл като звяр в клетка, търсещ всяка възможна пролука за измъкване на свобода. Кинг беше отишъл на вечеря при Силвия. Сама не знаеше защо това я тревожи. Или може би знаеше. Тя не беше поканена. И какво толкова изненадващо имаше в това?
	Накрая тя изскочи от стаята, изтича надолу по стълбището и влезе във всекидневната. Цял ден не бе виждала Реми. Доротея навярно спеше. Напоследък тя спеше много. Кой би я упрекнал? Тя беше разорена, имаше проблем с наркотиците, все още я подозираха в убийството на Кайл Монтгомъри, а съпругът й се бе оказал луд и убиец и полицията го гонеше. Ако Мишел беше на нейното място, сигурно изобщо нямаше да се събужда.
	Тя спря, когато видя Савана да се задава по коридора. Младата жена вече не се обличаше като майка си. Може би непобедимостта на Реми Батъл започваше да се пропуква. Сега Савана носеше плитки джинси, изпод които се подаваше горният ръб на черните й дантелени прашки, и къса блуза с провиснали рамене. Беше боса и се виждаха ноктите на краката й, лакирани в яркочервен цвят.
	Когато видя Мишел, тя трепна от изненада, сякаш досега не бе подозирала, че е в къщата.
	— Как си, Савана?
	Лицето на момичето посърна.
	— О, страхотно. Бащата мъртъв, снахата превърната в зеленчук, майката съсипана, братът сериен убиец. Как ти се струва?
	— Извинявай, не се съобразих.
	— Нищо. И на теб не ти беше леко.
	— Всичко на този свят е твърде леко в сравнение с онова, което сполетя семейството ти. — Мишел помълча и се запита дали да не се върне в стаята. Отхвърли тази идея и добави: — Мислех да направя кафе. Пие ли ти се?
	Савана се поколеба, преди да отговори:
	— Да, и без това нямам други планове.
	Двете седнаха с чаши кафе на канапето в хола.
	Мишел погледна към прозореца, където дъждът започваше да барабани по стъклата.
	— Май се задава голяма буря — каза тя. — Дано Шон да се върне скоро.
	— При Силвия ли е?
	— Да. Отиде на вечеря.
	— Спите ли заедно?
	Мишел трепна от нетактичния въпрос.
	— Кой, аз и Силвия ли? — пошегува се тя.
	— Знаеш кого имам предвид.
	— Не, не спим. Не че ти влиза в работа.
	— Ако работех с Шон, нямаше да го изпусна.
	— Браво на теб. Само че не се отразява много добре на служебната атмосфера.
	— Ти го харесваш, нали?
	— Да, и го уважавам. И се радвам, че сме партньори.
	— И нищо повече?
	— Защо се интересуваш толкова?
	— Може би защото не вярвам, че ще имам нещо подобно. Нали разбираш, истински мъж в живота ми.
	— Полудя ли? Ти си млада, красива и богата. Можеш да имаш когото си пожелаеш. Такъв е светът.
	Савана се втренчи в нея.
	— Не, няма да имам.
	— Естествено, че ще имаш. Защо не?
	Савана започна да гризе ноктите си.
	Мишел се пресегна и дръпна ръката й.
	— Малките деца си гризат ноктите, Савана. И като сме почнали да задаваме нетактични въпроси, защо не махнеш онази татуировка? Това може да подобри брачните ти перспективи, щом толкова се тревожиш за тях.
	— Няма да помогне.
	Мишел я погледна предпазливо.
	— Защо си взела да се окайваш?
	Савана внезапно избухна.
	— Ами ако съм смахната като всички други в семейството? Баща ми беше напълно побъркан. Брат ми е убиец. Сега откривам, че другият ми брат е бил болен от сифилис. Майка ми е уникален изрод. Дори снаха ми е побъркана. Това е болест. Влезеш ли в контакт със семейство Батъл, обречен си. Тъй че какъв шанс имам, по дяволите? Нямам шанс. Никакъв!
	Тя пусна чашата си на пода, сви се на кълбо и заплака.
	Мишел дълго я гледа. Питаше се дали иска да се замесва в това. Накрая посегна, прегърна Савана и започна да шепне утешителни думи, без сама да знае откъде извират. Докато гръмотевиците трещяха навън, риданията на Савана почнаха да утихват, но младата жена продължаваше да се вкопчва в Мишел, сякаш никога нямаше да има друг приятел.
	Мишел искаше само да избяга оттук час по-скоро. Беше готова дори да застане срещу убийствената ярост на Еди, само и само да е извън имението. И все пак тя не помръдваше, прегръщаше хълцащата жена и шепнеше успокояващи думи в ухото й. Чувстваше я като своя собствена плът и кръв и в същото време безмълвно благодареше на Бога, че не е така. Кой знае, не бе изключено всичко, казано от Савана, да е истина. Може би семейството бе прокълнато.


	95

	— Наистина беше чудесна вечер, Шон.
	Двамата се бяха върнали в къщата. Седяха на малката остъклена веранда до кухнята и наблюдаваха идването на бурята.
	— Обичам да гледам буря над езерото — каза Силвия. — Още по-красиво е през деня, когато можеш да виждаш чак до планинския хребет.
	Тя се обърна и срещна очите на Кинг.
	— Какво?
	— Мислех си, че има нещо далеч по-красиво от бурята, и то седи до мен.
	Силвия се усмихна.
	— Това да не е дежурна реплика от студентските ти години?
	— Да, но голямата разлика е, че този път съм искрен.
	Настаниха се по-близо един до друг, той я прегърна през раменете, а тя отпусна глава на гърдите му.
	— Както казах веднъж, приятно е някой да се грижи за теб — каза тя.
	— Вие двамата сте страхотна двойка. Наистина.
	Силвия изпищя и скочи на крака. Кинг се надигна от канапето, после видя, че съпротивата е безполезна. Пистолетът сочеше право към него. Отново седна.
	Все още облечен с неопреновия костюм, Еди Батъл се облегна на рамката на вратата и завъртя пистолета към Силвия, после пак към Кинг. Лазерната точка танцуваше по гърдите им като въгленче на конец.
	— Всъщност толкова сте чаровни, че ако имах фотоапарат, непременно щях да ви снимам.
	— Какво искаш, по дяволите?
	— Какво искам ли? Какво искам, Шон?
	Докато Еди прекрачваше в стаята, Кинг застана пред Силвия.
	— Точно това попитах.
	— Знаеш ли, харесвам те. Наистина те харесвам. Не ме е яд, че точно ти ме разкри. Беше чудесна схватка на два интелекта. Очаквах да успееш. Точно затова се опитах да те премахна на шлепа заедно с Мишел.
	— Защо просто не се предадеш? Така ще спестиш неприятностите на всички. Навън има полицай.
	— Не е навън, Шон — поправи го Еди. — Седи в колата си в края на алеята. Проверих. А сред воя на бурята мога да ви застрелям, да си направя купон и онзи пак няма да усети.
	— Добре, и какво означава това?
	— Означава, че вие двамата идвате с мен. Ще си направим малка разхода по езерото.
	Кинг отпусна ръка и я притисна към страничния джоб на сакото си. Вътре беше мобилният му телефон.
	— По езерото? — възкликна Силвия. — В гръмотевична буря!
	Кинг докосна през плата бутоните на телефона. _Разсейвай го, Силвия._
	Сякаш усетила мислите му, тя каза:
	— По вода не можеш да се измъкнеш.
	— Нямам намерение да се измъквам. Отдавна изоставих тази идея.
	Кинг откри търсения бутон за бързо набиране, натисна го, после намери бутона за повикване. Трябваше да успее от първия опит.
	Щом чу сигнала и отсреща прозвуча глас, той извика:
	— По дяволите, Еди, това е лудост. С отвличания ли се захвана сега?
	— Да, омръзна ми само да убивам. Хайде, тръгваме.
	— Няма да се качим, и точка.
	Еди насочи лазерния прицел към челото на Силвия.
	— Тогава ще я застрелям на място. Ти решаваш. Пет пари не давам.
	— Тогава вземи само мен — предложи Кинг.
	— Това не е предвидено в плана, стари приятелю. _И двамата._
	— Къде ни водиш?
	— И да проваля изненадата? — За един ужасен миг маската падна и пред тях изникна лицето на звяра, извършил девет убийства. — Тръгвай, Шон. Веднага.
	Без сама да знае защо, след като се раздели със Савана, Мишел отиде да огледа ателието на Еди. Естествено, не вярваше, че той се спотайва в къщата; наоколо гъмжеше от полицаи, а Еди не беше глупак. Но докато обикаляше от картина на картина, тя неволно се питаше как човекът, убил толкова много хора, може да е сътворил подобна красота. Струваше й се невъзможно един и същ ум да обединява талантлив творец и ужасен убиец. Тя потръпна и обгърна раменете си с длани. И като си помислеше, че бе изпитвала чувства към него. Какво говореше това за способността й да преценява хората? Да отгатва истинската им същност? Как да вярва занапред на инстинктите си? При тази мрачна мисъл в гърдите й се надигна пареща болка. Тя усети, че й призлява, преви се и опря лакти в коленете си, за да не падне.
	_Господи, как може да съм била толкова сляпа?_ Но ето че си спомни нещо характерно за най-знаменитите убийци в историята. Че те не приличат на убийци. Те са чаровни, забавни; хората инстинктивно ги харесват. Това беше най-страшното. _Те са като теб и мен._
	Тя се изправи, когато мобилният й телефон иззвъня. Обади се, но отсреща мълчаха. После чу гласа на Кинг да крещи нещо, от което различи ясно само една дума. Но и тя стигаше.
	— Еди!
	Продължавайки да слуша и да сглобява по интуиция какво става на другия край на връзката, тя се огледа, видя стационарен телефон на една масичка до статива на Еди и бързо се свърза с Тод Уилямс.
	— Те са у Силвия… поне така смятам.
	— По дяволите. Но с Шон имаше полицай.
	— Той може вече да е мъртъв.
	— Тръгвам веднага.
	— Аз също.
	Мишел се втурна обратно към къщата, притиснала телефона до ухото си. Изтича в стаята си, грабна ключовете на тойотата и изскочи навън. Понечи да се метне в колата, но изведнъж спря и бързо се върна в къщата. Насочи се право към стаята на Савана и блъсна вратата. Младата жена си беше легнала, но скочи, стресната от нашествието. Мишел закри телефона с длан, за да не стигнат думите й до ушите на Еди Батъл.
	— Боже мой, какво има? — попита Савана.
	— Трябва ми мобилният ти телефон.
	— Какво?
	— Дай си проклетия телефон!
	След секунди Мишел седеше в тойотата и все така притискаше телефона до ухото си, напрягайки слух да долови нещо, което би й подсказало къде е Шон.
	_Чакай малко._ Ето че чу нещо. Какво беше?
	— Скутер!
	Шон питаше Еди къде ще ги води в бурята със скутера. Чу го съвсем ясно.
	Тя грабна телефона, който бе взела от Савана, и бързо набра номера.
	— Тод, те плават със скутер по езерото.
	— Скутер! Откъде е взел Еди скутер, по дяволите?
	— На кея в имението има колкото щеш. Включително и един много бърз.
	— Мамка му!
	— Тод, имаш ли моторница? — попита трескаво тя.
	— Не. Ловната охрана има, но не съм сигурен къде е в момента.
	— Е, страхотно!
	Мишел се замисли напрегнато. _Ах, глупачка!_ Разбира се.
	— За колко време можеш да дойдеш тук?
	— Ами… за десетина минути — отговори Уилямс.
	— Нека да са пет. Ще те чакам при кея на имението. Дотам се стига пеш, но можеш да вземеш електрическата количка за голф. Пътеката е осветена и има указатели.
	— Ами ти?
	— Какво аз? — извика тя.
	— Няма ли да ти трябва количката?
	— Само ще ме забави. А сега слушай внимателно. На идване насам трябва да се свържеш с ловната охрана, да откриеш катера им и да изпратиш въоръжен патрул по езерото. Погрижи се да блокираш всички пътища с достъп до брега. Освен това предай на щатската полиция и ФБР спешно да пратят хеликоптер с мощен прожектор. Кажи им да осигурят ударна група. Ще ни трябват снайперисти.
	— За всичко това трябва време, Мишел.
	— С каквото не разполагаме, тъй че действай.
	— Езерото е голямо. Над осемстотин километра брегова линия. По-голямо е от щата Роуд Айланд.
	— Благодаря за лекцията. А сега си размърдай задника и идвай насам.
	Тя прекъсна връзката, изскочи от колата, тичешком заобиколи къщата и с все сила побягна по осветената пътека надолу към кея. Продължаваше да се ослушва за нещо полезно по телефона, но чуваше само рев. Ако бяха на моторница, двигателите щяха да заглушават всичко останало.
	Стигна до кея, дръпна шалтера и наоколо лумна светлина. В този миг през небето се стрелна чудовищна хоризонтална мълния, последвана от тъй мощен трясък, че тя закри ушите си с длани.
	Погледът й веднага различи празното място.
	— По дяволите, взел е новия скутер.
	Отново се свърза с Уилямс.
	— Тод, той е с новия скутер на Батъл. Десетметров корпус, бял с червена…
	— Знам, виждал съм го. Случайно да знаеш какви са двигателите?
	— Да, два по петстотин конски сили с усъвършенствани витла. Ако не си тук до три минути, потеглям без теб.
	Мишел изключи телефона.
	— Добре, да видим с какво разполагаме — промърмори тя, тичайки покрай лодките.
	Джетовете бяха бързи и маневрени, но нямаха ходови светлини, а и не си представяше едрият Тод да кара подобна машина или да седи зад нея. Освен това след неравния двубой с Роджър Кани предпочиташе, ако се стигне до битка, да има малко повече маса.
	Спря до големия катер в края на кея. Личеше, че не може да се мери по скорост с онзи на Еди, но беше голяма машина с мощни двигатели — друго не й трябваше. Тя разби с един изстрел бравата на бараката, влезе вътре, откри ключовете на катера и дистанционното за повдигача, после изскочи навън да го подготви за плаване.
	След броени минути Тод Уилямс пристигна с количката за голф. Грабна спасителна жилетка и скочи на борда.
	— Свързах се с всички. Ловната охрана потегля с катера от моста „Хейли Пойнт“, това е на двайсет и пет километра нагоре по течението. И ФБР, и щатската полиция пращат по спешност хеликоптери и снайперисти. Уредил съм да бъдат блокирани всички пътища към езерото.
	— Добре. Сега вземи това и слушай внимателно. Шон може да ни подскаже къде се намират.
	Уилямс пое телефона и го притисна към ухото си.
	Мишел дръпна дросела назад и катерът отскочи заднишком от кея толкова бързо, че Уилямс се блъсна в парапета и едва не падна зад борда.
	— По дяволите, Мишел, знаеш ли как да управляваш това чудо? — попита той, докато се надигаше. — Да не ти е някаква гребна лодка?
	— Бързо се уча. Къщата на Силвия… кажи ми приблизително колко далеч се намира оттук и в каква посока.
	Тод я упъти, доколкото можеше да прецени, и тя бързо пресметна времето, разстоянието и курса. Всъщност в тайните служби бе придобила опит с всякакви плавателни съдове, от скутери, докато охраняваше бивши президенти със страст към безумните скорости по вода, до безобидни гребни лодки, натоварени с техните внуци.
	— Добре, дръж се.
	Тя насочи носа към открития канал и натисна дросела напред. Отначало големият катер изръмжа, сякаш се събуждаше. Но после витлата му се врязаха във водата, хвърляйки облаци пяна. Машината вдигна нос във въздуха като буен жребец, готов да хвърли ездача си, и направи огромен скок напред. След секунди вече се носеха с шейсет километра в час и Мишел насочваше катера право в бурята над просторното езеро, без да има ни най-малка представа къде трябва да отиде.


	96

	— Хайде, Еди, кажи къде ни водиш — извика Кинг през рева на бурята и грохота на двигателите.
	Вързан здраво с рибарска корда, той лежеше на една страна върху палубата близо до капитанското кресло. Също тъй омотана, Силвия седеше в креслото на кърмата, а Еди управляваше прав и вятърът развяваше гъстата му коса.
	— Какво те интересува? Връщане не се предвижда.
	— Защо трябва да ни убиваш? Ти си изпълни замисъла. Изби всички, които си бе набелязал.
	— Не всички, стари приятелю. Между другото, аз спечелих облога.
	— Какъв облог?
	— Когато ме хванахте, ти каза, че всичко е свършено. Аз казах, че не е.
	— Поздравления.
	Еди отклони на изток, пресичайки една голяма вълна, която разтърси скутера. Главата на Кинг се блъсна в извития корпус от фибростъкло.
	— Ако не намалиш скоростта, ще ни убиеш, преди да сме стигнали.
	Вместо отговор Еди тласна дросела още по-напред.
	— Еди, моля те — проплака Силвия от кърмата.
	— Млъквай!
	— Еди… — започна отново тя.
	Еди се завъртя и изстреля един куршум само на два сантиметра от лявото й ухо. Силвия изпищя и се просна на палубата.
	Тънка мълния се заби със страхотен трясък в едно дърво на малкото островче, край което минаваха. Дъбът избухна и във водата се посипаха късове овъглена кора. Гръмотевицата заглуши дори рева на двигателите.
	Кинг пролази напред. Вързан нямаше никакви шансове срещу силен мъж като Батъл. Дори в честна схватка едва ли би успял да го победи. Озърна се към Силвия. Тя още лежеше на палубата. През шума чуваше риданията й. Той се помъчи да седне и накрая успя. Плъзна гръб нагоре по парапета и с усилие се намести в креслото до Еди.
	Еди го погледна с усмивка.
	— Харесва ли ти гледката?
	Кинг се огледа. Познаваше езерото добре, макар че в мрака всичко изглежда различно, както знаят опитните моряци. В този момент обаче минаваха край ориентир, който разпозна веднага — пететажен жилищен блок върху глинест нос, издаден в един от главните канали на езерото. Той извика:
	— Май отиваме на запад, към язовирната стена.
	Молеше се връзката да не е прекъснала. Ако телефонът беше изключен и Мишел се опиташе да се свърже с него, сигналът щеше да го издаде.
	— На изток към стената, нали? — повтори той още по-високо.
	— Добре познаваш езерото — каза Еди и отпи с наслада още една глътка топла бира.
	— Знам защо уби всички онези хора, Еди.
	— Не, не знаеш.
	— Досетих се. Тайлър, Кани, Джуниър, Сали. Плюс Хинсън и Пембрук, за да ни объркаш. Едно деление встрани, нали така? Само едно деление.
	— И представа си нямаш.
	— Баща ти е бил ужасен човек, Еди. Знам, че той те тласна към това. Ти убиваше заради него, заради онова, което е причинил на майка ти и на брат ти.
	Еди насочи пистолета към главата на Кинг.
	— Повтарям ти, представа нямаш защо го направих.
	Кинг прехапа устни, опитвайки се да овладее нервите си, което съвсем не бе лесно в момента.
	— Добре, защо не ми кажеш?
	— Има ли значение, Шон? Аз съм смахнат, разбра ли? Ако не ме изпържат на електрическия стол, трябва да ме затворят някъде и да изхвърлят ключа. И дано някой ми разпори корема, докато спя в килията. Тогава всички ще въздъхнат от облекчение. Няма го вече Еди. Страхотно, няма го Еди и земята продължава да се върти. — Той погледна Кинг и се усмихна. — Е, поне когато _ти_ умреш, ще има сума ти опечалени. Аз си нямам никого.
	— Доротея?
	— Да, бе.
	— Реми ще жали за теб.
	— Тъй ли смяташ?
	— А ти?
	Еди поклати глава.
	— Нека да не спорим.
	— Разкажи ми за Стив Кани.
	— Какво има за казване?
	— Ти си човек на честта, Еди. Би трябвало да живееш преди сто и петдесет години. Защо не изпълниш последната молба на един обречен? Разкажи ми.
	Най-сетне Еди се усмихна.
	— Защо пък не? Добре, слушай. Току-що се бях върнал от колежа. Родителите ми пак се караха. Савана беше навършила две години и на татко вече му бе омръзнало от нея. Знаех, че мръсникът пак е хукнал по жени. Проследих го и видях, че се среща с онази Кани. Когато тя роди, вмъкнах се в болницата и проверих кръвната група. Роджър Кани не беше бащата. Знаех кой е.
	— А за Савана беше ли сигурен, че е дете на Боби и Реми?
	— О, да. Според мен татко се боеше, че този път мама наистина ще поиска развод. Затова тя изведнъж забременя. Не знам дали по своя воля или насила.
	— Защо просто не са се развели, по дяволите?
	— Жената на Боби Батъл да го напусне? Той беше маниак на тема контрол. Никога не би го допуснал. Това щеше да е знак за провал. Великият Боби Батъл никога не се проваляше. Никога!
	— Ако е искала, Реми би могла да се разведе и без неговото съгласие.
	— Значи сигурно не е искала.
	Кинг се поколеба дали да зададе следващия въпрос. Накрая реши, че това е последната му възможност. А и колкото по-дълго разсейваше Еди с разговор, толкова по-дълго щяха да живеят двамата със Силвия. Кой знае, може би дори щеше да го убеди да ги пусне.
	— Защо не уби детето, Еди? Томи Робинсън.
	— Предположих, че ще накисне баща си и тъй ще ми улесни живота.
	— Я стига, не би могъл да си сигурен.
	— Добре де, нямах причина да го убивам. И какво? Смяташ, че ми се полага ореол, задето не намерих сили да утрепя едно скапано хлапе? Видя какво сполетя Сали. А тя беше ли ме предизвикала с нещо, а? Смазах лицето й на пихтия.
	Еди наведе глава и отпусна дросела.
	Бурята ставаше все по-свирепа с всяка минута и дори мощният скутер вече се затрудняваше да прорязва високите вълни. Кинг се молеше корпусът от фибростъкло да устои на ударите. Но една мълния стигаше, за да взриви резервоарите и да ги изпепели.
	— Ами Джуниър?
	— Виж, за него наистина ми стана гадно. Тая глупачка Сали. Защо си мълча? Та аз харесвах Джуниър, по дяволите.
	— Той не й разрешил да каже истината. Не искал да нарани жена си.
	— Видя ли сега? Винаги е най-добре да говориш истината. Ако не си бяха мълчали, сега и двамата щяха да са живи. — Еди изсмука последните капки бира и метна кутията зад борда. Разклати глава напред-назад, за да отпусне схванатите мускули на врата си. — И ти си убивал хора, Шон.
	— Само когато те се опитваха да ме убият.
	— Знам. Не мисли, че слагам и двама ни в един кюп. Какво чувстваше, когато ги виждаше да умират и знаеше, че ти си причината?
	Отначало Кинг си помисли, че Еди му се присмива, но когато го видя как е впил поглед в мрака пред тях, разбра точния смисъл на въпроса.
	— Чувствах, че заедно с тях умира и частица от мен.
	— Точно тук се различаваме.
	— Искаш да кажеш, че на теб ти харесваше?
	— Не. Искам да кажа, че когато започнах да убивам, вече бях мъртъв. — Той разкърши ръце и тръсна глава. — Невинаги съм бил такъв. Никому не бях причинявал зло. Не бях от онези, които започват да мъчат животни, а накрая стигат до хора. Нали знаеш — тия глупости, дето ги дрънкаше Чип Бейли.
	— Никога не съм те смятал за стандартен сериен убиец.
	— Тъй ли? — Еди се усмихна. — Исках да играя в Националната футболна лига. Биваше ме, в колежа бях страхотен. Можех да стана професионалист. Е, кой знае… Як като бик, с добра скорост и мразех да губя — как само мразех да губя.
	Но не стана. Просто не ми било писано. Знаеш ли, прав си. Родил съм се твърде късно. Деветнайсети век щеше да ми подхожда много повече. Адски загубен се чувствам в това столетие.
	— Кога откри истината за брат си?
	Еди се вгледа в Кинг, после хвърли поглед назад, където Силвия бе успяла пак да се намести на ръба на креслото. Обърна се отново към Кинг и бавно изрече:
	— Защо питаш?
	— Защото смятам, че оттам е започнало всичко.
	— А, значи ми намери и оправдание?
	— Повечето хора в твоето положение биха молили за оправдание, за защита, за възможност да обяснят.
	— Изглежда, че не съм като повечето хора.
	— Сифилис. Кога разбра?
	Еди дръпна дросела още малко назад и скоростта падна до петдесет километра в час. Все още беше висока, но поне витлата не изскачаха непрекъснато над водата.
	— Когато бях на деветнайсет — бавно каза Еди, продължавайки да се вглежда в далечината, сякаш напрегнато пресмяташе нещо. — Те не знаеха, че съм разбрал. Засипваха ме с лъжи за смъртта на брат ми. Но аз узнах истината… о, да, узнах я. Нямаше повече да ми пробутват врели — не кипели. В никакъв случай.
	— Значи е станало малко преди отвличането.
	Еди се усмихна.
	— Не е за вярване, че успях да опазя тайната толкова много години. Чип сигурно страшно се е изненадал.
	— Меко казано.
	Кинг се озърна към Силвия, но тя бе зареяла поглед над мрачната вода и подскачаше при всяка гръмотевица. Вълнението беше тъй силно, че той усети как вечерята се надига в гърлото му. Потисна импулса да повърне и каза:
	— Не се ли опита да обвиниш баща си?
	— Как да го обвиня? Той беше непобедимият Боби Батъл. Не можеше да сбърка, мръсникът. Така и не призна какво е причинил на собствения си син. Не пропускаше да легне с проститутка, домъкна болестта у дома, уби Боби и пет пари не даваше. Това не ме изненада, по дяволите. Не му пукаше, че е убил собствената си плът и кръв. Мозъкът на Боби се разпадаше, очите му изтичаха, зъбите гниеха. През последните си години страдаше непрекъснато. Да, непрекъснато. Сякаш някой бе плиснал терпентин върху красива картина. Знаех, че Боби още е там, но вече не го виждах. — Еди бързо примига. — Всеки ден, човече, всеки ден го гледах как гасне. Когато стана съвсем зле, настоях да го заведат на лекар. Дявол да го вземе, помогнете на Боби, помогнете му. Моля ви! А те не пожелаха. Бил съм още хлапе. Не съм разбирал. Разбирах, човече. Всичко разбирах, само че вече беше твърде късно за Боби.
	— Чух, че брат ти бил чудесен човек въпреки болките и страданията.
	Лицето на Еди просветля.
	— Да можеше да го видиш, Шон. Чудесно момче. Имаше всичко, което ми липсваше. Преди мозъкът му да сдаде багажа, беше умен, страхотно умен. Учеше ме на всичко, помагаше ми, грижеше се за мен. Беше моят голям брат. Бяхме готови на всичко един за друг. Колко весело си прекарвахме… — Кинг видя как солени сълзи се смесват с дъждовните капки по бузите на Еди. — А после изведнъж се разболя. Ставаше все по-зле и по-зле. Накрая мама го заведе на специалист; така и не ми каза какво е станало там, но положението на Боби продължи да се влошава. Умря четири дни след осемнайсетия ни рожден ден. Татко беше някъде по работа. Мама отказваше да влезе в стаята. Аз държах брат си, прегръщах го, докато издъхна, и после продължих да стискам, докато не ме принудиха да го пусна. — Еди помълча и добави: — Боби беше единственият истински приятел, който съм имал. Единственият човек, за когото съм сигурен, че ме обичаше.
	— Ти каза, че не си бил изненадан от реакцията на баща си. А нещо друго изненада ли те? — попита Кинг.
	— Искаш ли да знаеш кое ме изненада? Наистина ли искаш?
	Кинг имаше чувството, че пред него седи малко момче, изгарящо от желание да сподели дълго пазена тайна.
	— Да, наистина.
	— Че майка ми, скъпата ми желязна майчица, пръста си не мръдна да спаси собствения си син. Собствения си син, дявол да го вземе. Хайде, обясни ми това, ако можеш.
	— Не мога, Еди. Не знам защо.
	Еди въздъхна дълбоко.
	— Значи ставаме двама. — Той дръпна дросела още малко назад. — Добре, пристигнахме.
	Докато скутерът намаляваше скорост, Кинг хвърли поглед наоколо, опитвайки се да разбере къде се намират. Беше много тъмно и той отдавна бе загубил чувство за ориентация, но мястото му се струваше много познато.
	Еди извади от непромокаемата си торба нож и го насочи към Кинг, който стреснато се отдръпна назад.
	— Еди, недей. Можем да ти помогнем.
	— Вече няма помощ за мен, Шон, но все пак благодаря за предложението.
	Силвия изкрещя от кърмата:
	— Моля те, Еди, недей!
	Еди се втренчи в нея, после изведнъж се ухили и й направи знак да се приближи. Когато Силвия не помръдна, той извади пистолета.
	— Следващият куршум ще е в мозъка ти, докторке. Размърдай си задника и идвай.
	Треперейки от страх, тя закуцука напред. Той сряза кордата, с която бе вързана, блъсна я надолу по стъпалата към предната каюта и затръшна вратата зад нея. После пъхна ножа под кордата около краката на Кинг и я сряза с едно дръпване.
	— Иди на кърмата, Шон — заповяда Еди и притисна дулото на пистолета в гърба му.
	— Какво правиш, Еди?
	— Просто описвам пълен кръг, мой човек, пълен кръг. А сега стъпи на перилото и се обърни.
	— Тук ли ще ме застреляш или във водата?
	Вместо отговор Еди сръчно сряза кордата около китките му. Кинг го погледна боязливо.
	— Не те разбирам, Еди. Ако искаш да умра…
	— Не, _няма_ да умреш, поне не от моята ръка.
	Изведнъж масивната длан на Еди се стрелна напред и грубо го блъсна в гърдите. Кинг отхвръкна назад и потъна с главата надолу.
	Еди изтича на носа, тласна дросела напред и скутерът полетя в мрака още преди Кинг да изплува.
	Когато подаде глава над водата, видя, че скутерът прави завой и се връща към него.
	Завъртя се и с всичка сила заплува настрани. Защо онзи мръсник просто не го застреля? Защо трябваше да го прегази? Докато мощната машина се приближаваше, Кинг сякаш почувства как грамадните витла се впиват в плътта му и водата почервенява от кръв.
	В последния момент скутерът свърна настрани и го подмина. Еди извика:
	— Благодаря, че попита за брат ми, Шон. Това ти спаси живота. Всичко хубаво.
	Скутерът прелетя с рев край Кинг, отдалечи се, превърна се в точица и изчезна сред мрака.
	— Силвия! Силвия! — изкрещя Кинг.
	Напразно. Той извърна глава, огледа се и най-сетне проумя защо мястото му изглежда тъй познато. Кеят, който виждаше, беше неговият кей. Бяха в неговия залив! И неговата моторница си беше на мястото.
	Скутерът обаче вече бе изчезнал от поглед. Как да ги догони, преди да е станало късно?
	И тогава изведнъж осъзна какво бе казал Еди. _Пълен кръг. Той описва пълен кръг._
	Кинг заплува с всичка сила към кея.


	97

	Мишел караше с максимална скорост през мрака към къщата на Силвия, когато Уилямс пристъпи до нея.
	— Връзката прекъсна — мрачно съобщи той.
	— Сигурно е от бурята.
	— Да, сигурно — съгласи се той.
	Тя погледна небето.
	— Не виждам хеликоптер.
	— Дявол да го вземе, Мишел, в такова време? Какво очакваш? Не можеш да рискуваш живота на хората.
	— Защо пък не? Девет години съм правила точно това в тайните служби!
	— Стига де, правим каквото можем…
	— Какво беше това? — внезапно попита тя.
	— Кое?
	— Телефонът! — извика тя. — Моят телефон. Къде е?
	— Отзад на седалката.
	— Поеми управлението.
	Тя грабна телефона и натисна бутона за връзка. Когато чу гласа, сърцето й заподскача.
	— Мишел, успя ли да чуеш нещо по телефона?
	— Да. В момента двамата с Тод пътуваме с катер към къщата на Силвия. Обадихме се на всички.
	— Слушай, Силвия все още е в ръцете на Еди. Сега той отива към залива, над който открихме първото тяло. Знаеш ли къде е?
	— Да.
	— В момента отивам натам с моята моторница.
	Без да изпуска телефона, Мишел изтича в кабината, сграбчи щурвала и направи остър завой. За момент палубата се наклони почти отвесно. Уилямс отново падна.
	— Идвам. Десет минути. Ще пратим всички натам. И още нещо, Шон.
	— Да?
	— Благодаря, че си жив.
	Еди насочи носа право към ивицата червеникава глина по брега на заливчето, изключи двигателя и остави скутера да изскочи на брега. Посегна да отвори вратата на каютата.
	— Хайде, докторке, да тръгваме.
	Струята пяна от пожарогасителя го улучи право в лицето. Той залитна назад и усети как металният цилиндър го блъсна по главата. Заслепен, Еди се хвана за лицето и рухна на колене. Но усети как Силвия притичва край него, протегна ръка и я препъна.
	— Пусни ме, мръснико, пусни ме — изпищя тя.
	Еди избърса лицето си с длан. Очите му пареха ужасно. Сграбчи Силвия за яката, вдигна я във въздуха и я метна на калния бряг. Тя се стовари тежко долу и остана да лежи неподвижно.
	Еди отвори шкафчето, извади брадвичка с къса дръжка и скочи от носа. Нагази във водата и натопи глава, за да изчисти лицето си от мръсотията. Изправи се, погледна към езерото и мълниите в далечината, въздъхна дълбоко, обърна се и тръгна към Силвия.
	— Ставай.
	Тя мълчеше.
	Той я подритна в ребрата.
	— Казах да ставаш.
	— Мисля, че ръката ми е счупена — изхленчи тя.
	— Коя?
	— Лявата.
	Еди посегна, сграбчи я за лявата ръка и дръпна нагоре. Силвия изпищя от болка.
	— По дяволите, ще ме убиеш, негоднико!
	— Точно това ще направя.
	И той я повлече към гората.
	Моторницата на Кинг се носеше по водата. Той се озърна и видя на около петстотин метра зад себе си примигващи светлини. Включи телефона, който някак бе оцелял след потапянето.
	— Ти ли си зад мен?
	— И те догонвам — отвърна Мишел.
	Кинг намали скоростта, за да навлезе в тясното заливче. Щом видя изоставения скутер, веднага изключи светлините.
	— Добре — каза по телефона той, — изглежда, че са слезли на брега.
	Катерът на Мишел се появи пред входа на заливчето. Тя намали скоростта, изключи светлините и спря в плитчината до моторницата.
	— Въоръжен ли си? — извика тя.
	Кинг показа пистолета си.
	— Отскочих до шлепа, преди да потегля насам.
	Мишел и Тод грабнаха фенерчета от каютата, после тримата скочиха във водата и излязоха на брега, държейки пистолетите си в ръце в случай, че Еди ги чака в засада.
	Като се прикриваха взаимно, те бързо претърсиха скутера, но не откриха нищо освен един използван пожарогасител.
	Слязоха на брега и тръгнаха към гората.
	— Ще се разпръснем — каза Кинг, — но не бива да се изпускаме от поглед. И засега никакви светлини. С тях лесно може да ни очисти.
	Една светкавица се стовари върху хълма пред тях с такава сила, че сякаш земята под краката им затрепери.
	— Ако проклетите мълнии не ни видят сметката преди това — промърмори Уилямс.
	Изкачиха се до билото и надникнаха отвъд хълма.
	— Ако не греша, първото тяло бе открито на около двеста метра надясно — прошепна Кинг.
	— Прав си — каза Мишел.
	— Няма да бързаме — каза Уилямс. — Онзи тип е смахнат и адски опасен. Не искам да свърша като Чип…
	Писъкът на Силвия ги проряза като с нож.
	Кинг хукна надолу, Мишел го следваше по петите, а най-отзад трополеше Уилямс.


	98

	— Божичко, моля те, недей.
	Силвия бе паднала на колене, забила чело в един прогнил дънер, а Еди я притискаше с коляно.
	— Моля те — продължаваше да ридае тя. — Моля те.
	— Млъквай!
	— Защо го правиш? Защо?
	Той пъхна пистолета в колана за инструменти, който си бе сложил, и измъкна черна качулка изпод неопреновия костюм. Надяна я и намести отворите пред очите си. Не беше конфискуваната от полицията качулка с пресечения кръг, но щеше да свърши работа за тази импровизирана екзекуция.
	Размаха брадвата с мощната си ръка.
	— Имаш право на последна дума.
	Силвия почти бе загубила свяст от болка и страх. Тя избъбри нещо.
	Еди се разсмя.
	— Молиш ли се? По дяволите. Добре де, дадох ти шанс.
	Той вдигна брадвата над главата си. Но преди да я стовари върху шията й, дръжката избухна на парчета.
	— Страхотен изстрел, Максуел — промърмори Уилямс, докато тримата тичаха напред.
	Ако си мислеха, че Еди ще се предаде, скоро разбраха, че са грешили.
	Той скочи настрани към близкото дере, търкулна се по стръмния склон чак до долу. В следващия миг вече бе на крака и тичаше.
	Кинг се втурна към Силвия и я прегърна.
	— Всичко е наред, Силвия — прошепна той. — Всичко е наред.
	С крайчеца на окото си зърна рязко движение.
	— Мишел! — изкрещя Кинг. — Недей!
	Тя скочи към дерето и се търкулна по склона. Изправи се на крака също тъй бързо като Еди и хукна подир него.
	— По дяволите! — изрева Кинг.
	Той остави Силвия на Уилямс и се втурна след партньорката си.
	Тичаше напосоки, виждайки къде бяга само когато сред непрогледния мрак проблясваха мълнии. От време на време чуваше тежки стъпки пред себе си.
	— Защо го правиш, по дяволите? — извика той на Мишел, макар да знаеше, че не го чува.
	След изминалия час с Еди Батъл нямаше ни най-малко желание отново да се приближи до него, ако не е зад решетки и охраняван поне от дузина тъмничари. А може би дори и тогава би се отказал.
	Изведнъж спря, защото звуците отпред бяха секнали.
	— Мишел? — прошепна той. — Мишел?
	Стисна пистолета и започна да го върти наляво-надясно, като се озърташе през рамо в случай, че Еди се опита да го изненада в гръб.
	Пред него Мишел напрегнато се взираше в храстите. От време на време свеждаше очи да види дали червената точица не танцува по тялото й. Провря пистолета между вейките на храста, зад който се криеше, и лекичко ги разтвори. Зърна движение отдясно, но се оказа, че това е катерица.
	Чу шум зад себе си и рязко се завъртя.
	— Мишел?
	Беше Кинг, на пет-шест метра зад нея. Идваше по различна пътека и ги разделяше висок къпинак.
	— Не се приближавай — прошепна през зъби тя. — Спрял е точно отпред.
	Обърна се и зачака. Една ярка светкавица — само това й трябваше. Мина покрай храста, отстъпи малко назад, после бавно тръгна да заобикаля с намерение да излезе зад гърба на Еди.
	Блесна мълния. Отдясно долетя шум. Тя се завъртя и стреля в същия миг. За част от секундата пред нея избухна нажежена до червено искра, сетне изгасна.
	Тя не знаеше, че Еди също е обикалял около нея и двамата са стреляли едновременно. Макар че вероятността бе едно на милиард, двата куршума се сблъскаха и това причини червения блясък.
	Еди се хвърли върху Мишел и почти я зашемети, преди да я повали по очи на земята. Хватката беше класическа. В устата й нахлуха кал, листа и клечки и тя едва успя да си поеме дъх. Извъртя тяло и се опита да го изрита, но Еди я притискаше здраво. Беше невероятно силен; напразно се мъчеше да разхлаби железните му пръсти; имаше чувството, че е малко дете, което се опитва да надвие баща си. Направи усилие да се изправи, но нямаше сила да отхвърли стокилограмовия товар от гърба си.
	По дяволите. Тя изплю боклука от устата си. Ако успееше да го изблъска настрани, можеше да му нанесе удар с крака и това би й дало шанс. Но той просто бе твърде силен. Усети как едната му ръка се плъзга към гърлото й, докато другата я притискаше неподвижно. Трескаво се замята, опитвайки се да го събори, но нямаше стабилна опора. Искаше да извика, но от гърлото й не излетя нито звук. Започваше да губи съзнание. В мозъка й нахлу мъгла, крайниците й затрепериха.
	_Това ли е краят? Това ли?_
	После хватката се отпусна. Тежестта изчезна. Беше свободна и знаеше, че току-що е умряла в ръцете на Еди Лий Батъл. Завъртя се да го види как доволно се усмихва над нея.
	Но той не я гледаше. Тя седна, пропълзя назад и едва сега разбра какво гледа Еди.
	Кинг стоеше пред него. Стискаше с две ръце пистолета, насочен право към Еди. Дрехите му висяха на парцали, а по лицето му се лееше кръв от промъкването през къпиновите храсталаци.
	— Нямаше да я убия, Шон.
	Кинг трепереше от ярост.
	— Да бе, повярвах ти.
	Еди отстъпваше с вдигнати ръце.
	— Още една крачка, и ще получиш куршум между очите, Еди.
	Еди спря, но започна да отпуска ръце.
	— Горе ръцете — кресна Кинг.
	Мишел стана и се огледа за пистолета си.
	— Хей, Шон, просто вземи да ме застреляш — каза уморено Еди. — Ще спестиш на щата сума ти пари за издръжката ми в смъртното отделение.
	— Ние не постъпваме така.
	— Просто го направи, Шон. С мен е свършено, човече. Нищо не ми остана.
	— Така ли смяташ?
	— Дори се обзалагам, че ти…
	— Не ми ги разправяй тия…
	Еди се хвърли напред; посегна зад гърба си и измъкна пистолета.
	Мишел изпищя.
	Прогърмя изстрел.
	Кинг прекрачи напред и сведе очи към проснатия Батъл. Ритна пистолета му настрани и се вгледа в кръвта, бликаща от рамото на Еди, където бе влязъл куршумът, преди да излезе през гърба.
	— Този път аз спечелих облога, Еди.
	Еди се усмихна безсилно.
	— Само едно деление встрани, мой човек. Едно деление.


	99

	Еди Батъл си призна всички убийства. Тъй като оказа пълно съдействие на властите и отговори на всички въпроси и тъй като имаше съмнения относно психическото му състояние, адвокатите му успяха да сключат сделка — смъртната присъда бе заменена с доживотен затвор без право на помилване. Последва незабавна реакция от всички страни. Привържениците на смъртното наказание устроиха демонстрация по улиците на Райтсбърг. Надигнаха се призиви за сваляне на губернатора, на прокурорите и съдията по делото. Над семейство Батъл — поне каквото бе останало от него — се силеха смъртни заплахи. Предсказваха, че в какъвто и затвор да го пратят, Батъл няма да оцелее и месец.
	Кинг не обръщаше внимание на всичко това. След като простреля Еди, той помогна да го отнесат заедно със Силвия до катера, а оттам двамата бяха откарани в болницата. Възстановиха се напълно, макар че Силвия едва ли някога щеше да бъде същата.
	_По дяволите, и аз вече няма да бъда същият_, мислеше си Кинг.
	Излизаше на дълги разходки с лодката, минавайки денем по пътя от онази ужасна нощ. Понякога двамата с Мишел разговаряха за станалото, но най-често отбягваха темата. Благодарностите й обаче нямаха край.
	Тя често клатеше глава, когато си спомняше.
	— Никога не се бях чувствала тъй безпомощна, Шон. Никога не бях срещала тъй силен мъж. Сякаш в него се беше вселило нещо неземно.
	— Мисля, че си права — отвърна Кинг.
	Сега Кинг седеше зад бюрото и се питаше какво е искал да каже Еди с последните си думи, докато лежеше окървавен на онзи хълм.
	_Само едно деление встрани, мой човек._ Тези шест думи кънтяха в главата му и не можеше да ги прогони. Накрая той стана, качи се в колата и потегли към имението. Мейсън му каза, че Реми си е у дома.
	Във фоайето имаше нареден багаж.
	— Заминава ли някой? — попита Кинг.
	— Савана си намери работа в чужбина. Днес потегля.
	Щастливка, помисли си Кинг, докато Мейсън го водеше по коридора.
	Реми изглеждаше бледо копие на някогашната господарка на дома. Отпиваше от чаша кафе. Кинг не се съмняваше, че девет десети от съдържанието на чашата е бърбън.
	— Чух, че Савана заминава — каза той, след като Мейсън излезе.
	— Да, но спомена, че може да се върне за Коледа — отвърна с надежда майката.
	_Едва ли_, помисли си Кинг.
	— Доротея излезе ли от клиниката?
	— Да. Отново живее в съседната къща. Ще й помогна да реши финансовите си проблеми.
	— Радвам се да го чуя. Няма смисъл човек да се вкопчва в богатството. А тя ти е роднина. Подозират ли я още за смъртта на Кайл?
	— Не ми се вярва. Едва ли някога ще разгадаят това убийство.
	— Кой знае…
	Не си казаха нищо за Еди. А и какво ли имаха да си кажат?
	Кинг бързаше да си тръгне, затова реши да пристъпи направо.
	— Реми, дойдох да ти задам един въпрос. Става дума за един ваш бивш служител на име Били Едуардс.
	Тя рязко вдигна очи към него.
	— Механикът?
	— Същият.
	— И какъв е въпросът?
	— Трябва ми точната дата на неговото напускане.
	— Ще я откриеш във ведомостите за заплатите.
	— Надявах се да го кажеш.
	Той я изгледа настойчиво.
	— Сега ли ги искаш?
	— Веднага.
	Когато Реми му донесе ведомостите, Кинг понечи да си тръгне, но нещо го накара да спре.
	Той се загледа в безупречно облечената Ремингтън Батъл, седнала на красиво старинно кресло — истинско въплъщение на типичната южняшка дама.
	Тя вдигна глава и студено попита:
	— Има ли още нещо?
	— Струваше ли си?
	— Кое?
	— Да бъдеш съпруга на Боби Батъл. Струваше ли си да загубиш и двамата си синове?
	— Как смееш? — възкликна тя. — Осъзнаваш ли през какъв ад минах?
	— Да, и на мен не ми беше лесно. Защо не отговориш на въпроса?
	— А защо да отговарям? — възрази тя.
	— Наречи го благосклонен жест на една изтънчена и достойна дама.
	— Иронията ти не ме засяга.
	— Тогава позволи ми да говоря направо. Боби — младши беше твое дете. Как можа просто да го оставиш да умре?
	— Не беше така! — повиши глас тя. — Да не мислиш, че съм имала избор? Нима си въобразяваш, че не обичах сина си?
	— Думите идват лесно, постъпките са трудни, Реми. Например да се опълчиш срещу мъжа си. Да му кажеш, че не ти пука къде е хванал болестта, но твоят син ще бъде лекуван. Не е било чак толкова трудно да се постави диагноза, дори и по онова време. Ако беше започнала лечение с пеницилин, най-вероятно днес _и двамата_ ти синове щяха да бъдат живи. Мислила ли си някога за това?
	Реми понечи да каже нещо, но се удържа. Остави чашата и скръсти ръце в скута си.
	— Може тогава да не съм била тъй силна както днес. — Кинг забеляза блясъка на сълзи в очите й. — Но накрая взех правилното решение. Отведох Боби — младши при специалисти.
	— Но беше късно.
	— Да — тихо потвърди Реми. — А после му откриха рак. И той просто нямаше сили да се пребори.
	Тя избърса сълзите, посегна към кафето, но спря и го погледна.
	— Всеки трябва да избира в живота, Шон.
	— И мнозина правят грешен избор.
	Реми изглеждаше готова да отвърне хапливо, но млъкна, когато Кинг взе една снимка от полицата. Снимката на Еди и Боби — младши като деца. Изведнъж тя вдигна ръка към устата си, сякаш искаше да сдържи риданието си. Погледна го и сълзите бликнаха по бузите й.
	— Боби беше съвсем различен, когато се оженихме. Може би се вкопчвах в тази надежда — отново да стане същият.
	Кинг върна снимката на място.
	— Мисля, че щом един мъж остави детето си да умре, без да си мръдне и пръста, за него вече няма надежда.
	Излезе, без да поглежда назад.
	Навън видя един шофьор да товари куфарите в черна лимузина. Савана слезе от колата и се приближи до Кинг.
	— Исках да те видя, преди да си тръгна. Чух какво каза на майка ми. Не подслушвах, просто минавах.
	— Откровено казано, не знам дали заслужава жалост или омраза.
	Савана се загледа към къщата.
	— Винаги е искала да бъде начело на голям южняшки род. Нали разбираш, нещо като династия.
	— Но не се получи — отбеляза Кинг.
	Савана се вгледа в него.
	— Там е работата… Тя сякаш си внуши, че е успяла. Мразеше баща ми, но пред хората го превъзнасяше. Обичаше синовете си, но ги пожертва заради брака. Пълна безсмислица. Знам само едно — че искам да избягам оттук. През следващите десет години ще се мъча да проумея какво стана. Но отдалеч.
	Прегърнаха се и Кинг й отвори вратата на колата.
	— Успех, Савана.
	— О, Шон, предай на Мишел моите благодарности за всичко, което направи.
	— Непременно.
	— И й кажи, че послушах съвета за татуировката.
	Кинг я погледна озадачено, но премълча. Колата потегли и той помаха с ръка.
	Малко по-късно Кинг беше в редакцията на „Райтсбърг Газет“. Без да знае, седна на същата машина за микрофилми, която бе използвал Еди.
	Набързо прегледа лентите със старите броеве, докато откри датата, на която бе напуснал Едуардс. Не намери каквото търсеше. После му хрумна, че може да е станало твърде късно, за да влезе в сутрешния брой. Провери вестника от следващия ден. Не му се наложи да търси дълго. Новината беше на първа страница. Изчете я от край до край, облегна се назад и накрая отпусна глава върху бюрото, защото мислите му навлизаха в забранената област на невъобразимото.
	Когато се изправи, погледът му спря върху стената с надписа на Еди. Разбира се, буквите отдавна бяха изчистени, но все още личаха следи от тях.
	__ТЕАТ__

	Преди няколко дни се бе опитал да измисли различни варианти на думата, но не му хрумна друго освен тест. Не виждаше смисъл. И все пак не вярваше Еди да е оставил надписа, ако в него не се крие нещо важно.
	Кинг извади от джоба си шифровия диск и го завъртя. Беше се привързал към тази вещ, без сам да знае защо. От години вярваше, че с честотен анализ може да се разшифрова всеки по-дълъг текст. Методът беше елементарен. Някои букви на азбуката се използват по-често от другите. А най-често се среща буквата „е“. Това откритие бе дало за известно време предимство на специалистите по разшифроване, докато след векове шифровчиците отново ги изпревариха.
	Кинг завъртя външния пръстен на диска, докато буквата „е“ се изравни с буквата „а“. Едно деление встрани. Погледна стената и мислено замени двете букви.
	__ТЕЕТ__

	Пак нямаше смисъл. Такава дума не съществуваше. Почти без надежда той излезе, отиде в кантората, включи търсачка в интернет и написа думата теет, после за всеки случай добави думата _престъпление._ Не очакваше резултат. Но на екрана изскочи дълъг списък. Вероятно само боклук, помисли си той. И все пак, когато погледна първия файл, той изведнъж трепна.
	— О, боже мой — отрони се от устните му.
	Изчете всичко и се облегна назад. Докосна челото си. Беше влажно; цял се обливаше в пот.
	— О, боже мой — повтори Кинг.
	Бавно стана от стола. Радваше се, че Мишел не е тук. Не би могъл да я погледне в очите. Не и в този момент.
	За да е сигурен, трябваше да провери някои факти. А после да застане пред истината. Знаеше, че това ще е най-трудното в неговия живот.


	100

	Два дни по-късно Кинг спря на паркинга и слезе от колата. Влезе в сградата и попита за Силвия.
	Тя седеше с гипсирана ръка зад бюрото в кабинета си. Вдигна очи и се усмихна, после стана да го прегърне.
	— Започваш ли да се съвземаш? — попита тя.
	— Има надежда — тихо отвърна той. — Как е ръката?
	— Почти като нова.
	Тя се настани на ръба на бюрото, а Кинг седна отсреща.
	— Напоследък рядко се виждаме — каза Силвия.
	— Бях доста зает — обясни Кинг.
	— Имам билети за театър във Вашингтон за идната събота. Ще бъде ли твърде дръзко, ако те поканя? Отделни стаи в хотела, разбира се. Ще бъдеш в пълна безопасност.
	Кинг се озърна към закачалката. Видя палтото, пуловера и обувките на Силвия — всяко нещо грижливо сложено на мястото си.
	— Има ли нещо, Шон?
	Той отново я погледна.
	— Силвия, според теб защо Еди се върна за нас?
	Държането й незабавно се промени.
	— Той е луд. Ние помогнахме да го заловят. По-точно ти помогна. Затова те мразеше.
	— Но ме пусна. А задържа _теб_. Беше те притиснал върху дънера и се канеше да ти отсече главата. Като палач.
	Гневна гримаса изкриви лицето й.
	— Шон, този тип уби девет души, повечето от тях без причина.
	Кинг извади от джоба си листче и й го подаде. Тя седна зад бюрото си и бавно зачете.
	Вдигна глава.
	— Това е статията за смъртта на съпруга ми.
	— Загинал е при автомобилна злополука. Неизвестен шофьор го блъснал на пътя и избягал.
	— Много добре знам — хладно отвърна тя и му върна листчето. — И какво?

	— Същата нощ е пострадал ролс-ройсът на Боби Батъл. На другия ден ролсът изчезнал заедно с механика, който поддържал колекцията на Боби.
	— Да не би да твърдиш, че този механик е убил мъжа ми?
	— Не, твърдя, че е бил Боби Батъл.
	Тя го изгледа смаяно.
	— Защо ще го прави, по дяволите?
	— Защото е отмъщавал за теб. За жената, която обичал.
	Силвия впи пръсти в бюрото и се надигна.
	— Какво намекваш, дявол да те вземе?
	Сега и Кинг се промени. Той се приведе напред.
	— Сядай, Силвия. Още не съм свършил.
	— Аз…
	— Сядай!
	Тя бавно се отпусна на стола, без да откъсва очи от него.
	— Веднъж ти ми каза, че си виждала Лулу Оксли при общия ви гинеколог. Намекна, че тя е сменила лекаря. Но не е вярно. Ти си го сменила.
	— Престъпление ли е?
	— И дотам ще стигнем. От предишния лекар узнах името на новата ти гинеколожка и отидох да поговоря с нея. Тя работи във Вашингтон. Защо толкова далеч, Силвия?
	— Не е твоя работа.
	— Когато е трябвало да претърпиш операция преди три години и половина, с това се заел твоят съпруг. Ти каза, че е най-добрият. Само че той имал и друга цел. Открих това, след като поговорих с един приятел хирург. Операцията при разкъсан дивертикул на дебелото черво е една от малкото, които дават на хирурга възможност да свърши и „нещо допълнително“, без асистентите и сестрите да забележат.
	— Ще говориш ли по същество, моля? — възкликна тя.
	— Знам всичко, Силвия.
	— Какво знаеш? — попита яростно тя.
	— Че е извършено пристягане на тръбите, без ти да знаеш, и сега си безплодна.
	Настана дълго мълчание.
	— Джордж Диас наистина е изпълнил безупречно операцията на дебелото черво, но в същото време е пристегнал фалопиевите ти тръби. Нарочно. Вече не си могла да отидеш при стария гинеколог — как да обясниш това състояние? Отишла си при нова лекарка, навярно с фалшиви документи, и тя е отпушила тръбите. Заблудих я с измислена история за „проблеми на жена ми с фалопиевите тръби“. Казах, че си ни я препоръчала, защото с теб свършила чудесна работа. Поради лекарската тайна тя не можа да ми каже много, но и това стигаше, за да потвърди подозренията ми. А уврежданията са били непоправими, нали? Никога няма да имаш деца.
	— Мръсник, как смееш…
	Кинг пак я прекъсна.
	— Твоят съпруг е открил, че с Боби имате връзка. Влюбила си се в стареца както стотици преди теб. И Джордж си отмъстил за изневярата. После ти си му отмъстила. — Кинг взе снимката на Джордж Диас и я захлупи върху бюрото. — Излишно е да се преструваш пред мен на страдаща вдовица.
	— Когато убиха Джордж, аз лежах в болницата.
	— Вярно. Но се обзалагам, че той ти е разказал какво е направил. Искал е да знаеш. Как си е отмъстил за изневярата. А ти си разказала всичко на Боби по телефона. Той изкарал ролс-ройса, потеглил към вашата къща, видял Диас и го прегазил. Отначало си мислех, че Боби е изтласкал от пътя жената на Роджър Кани, защото и тя е загинала приблизително по същото време. Но онова е било обикновена автомобилна злополука. А твоят съпруг е убит.
	— Само догадки. Дори да е било тъй, както казваш, аз не съм направила нищо лошо. Нищо.
	— Лошото идва после. Защото ти уби Боби, като инжектира във венозната му система смъртоносна доза натриев хлорид.
	— Вън от кабинета ми.
	— Ще изляза, когато свърша — отвърна Кинг.
	— Първо твърдиш, че съм му любовница, после че съм го убила. Какъв мотив бих имала да го убия?
	— Страхувала си се за репутацията си — отвърна спокойно Кинг. — Същия ден, когато го убиха, ние те видяхме в дома на Даян Хинсън. Мишел ти каза, че Боби е в съзнание, но говори безсмислици, имена и несвързани думи. Изплашила си се да не проговори за връзката ви. Тогава всичко би излязло наяве. Може би той отдавна те е зарязал. Може би не си му дължала нищо. Не знам със сигурност, но знам, че си го убила. За лекар не е трудно. Знаеш реда в болницата. Инжектираш отровата в банката, а не в тръбата. Оставяш перото и часовника, защото искаш да припишеш престъплението на серийния убиец. Побърза да подкрепиш теорията ми, че някой от семейството е убил Боби. Но допусна грешка. Не взе нищо от болничната му стая. Просто полицията бе запазила в тайна кражбите от другите жертви — медальона и тъй нататък. Ти също не знаеше. И нямаше как да имитираш тази подробност.
	Силвия поклати глава.
	— Ти си луд. Луд като Еди, знаеш ли? И като си помисля, че исках да върна някогашните чувства помежду ни.
	— Аз също. Май извадих късмет.
	Лицето й грозно се изкриви.
	— Добре, каза каквото искаше, сега се пръждосвай. И ако повториш пред някого дори една дума, ще те съдя за клевета.
	— Не съм свършил, Силвия.
	— О, и още безумни приказки ли ще има?
	— Още много. Пак ти извърши обира в дома на Батъл.
	— Нямаш задръжки, нали?
	— Боби вероятно ти е дал ключ и кода на алармата. Ти сама каза, че Джуниър е работил при теб. Лесно си си набавила вещи, за да го натопиш, а за един съдебен лекар е истинска дреболия да подправи отпечатък от пръст. Не знам точно как, но от много опитен човек чух, че е възможно.
	— Защо да ограбвам дома им? За какво ми е брачната халка на Реми?
	— Халката не ти е трябвала! Друго си търсила. Батъл лежеше в кома. Не си била сигурна дали Реми знае за тайното му чекмедже. Дори не си била сигурна дали е там онова, което търсиш, но е трябвало да провериш. Знаела си къде е чекмеджето, но не и как се отваря. Затова е трябвало да го разбиеш. Нямало е как да прикриеш следите, тъй че си разбила и гардероба на Реми — за да имитираш обир и да го припишеш на Джуниър. Вероятно си чула от Боби, че Реми има тайно чекмедже, но и той не е знаел къде е точно. Затова е трябвало да разровиш навсякъде.
	— И какво толкова съм искала да открадна?
	— Снимка на теб и Боби. Няколко букви от гърба на фотохартията се бяха отпечатали върху дъното. Той сигурно ти е казал, че държи снимката там. Така или иначе, трябвало да си я върнеш. Защото ако открият снимката след смъртта му, хората може да съобразят как е умрял съпругът ти. И дори да нямаш вина, никой няма да ти повярва. А може би си приела като ирония на съдбата, че халката на Реми попадна у теб. Слагаш ли си я понякога тайничко у дома?
	— Добре, стига толкова! Вън! Веднага!
	Кинг не помръдна.
	— А наистина ли се налагаше да убиеш Кайл? Да те изнудва ли се опита?
	— Не съм го убила. Той крадеше от мен!
	Кинг се озърна към закачалката.
	— В нощта, когато убиха Батъл, ти правеше аутопсия на Хинсън. Каза, че тази нощ Кайл дошъл в моргата, но не спомена да си го видяла. Просто подхвърли, че той е влизал и автоматичната система е отбелязала това.
	— Не го видях. Бях заета с аутопсията.
	— Не и преди десет вечерта. Навярно точно това е видял Кайл… или по-скоро не е видял. — Кинг посочи вещите на закачалката. — Когато работиш, ти _винаги_ оставяш тук палто — то си, обувките и тъй нататък. Освен това изглежда малко странно да правиш аутопсия цяла нощ без асистент или свидетел, както направи с Хинсън. Винаги натякваше на Тод, че бяга от аутопсиите, но не искаше той да присъства на онази, защото трябваше да бъдеш другаде. А именно — да убиеш Боби, докато се сменят сестрите. Когато по-късно Тод те потърси по телефона, ти се престори на болна, защото трябваше да довършиш аутопсията на Хинсън. Може би не си имала сили да погледнеш трупа на Боби толкова скоро след убийството.
	— Това е лудост. Исках да извърша аутопсията час по-скоро. Тялото разкрива улики само в определен период…
	— Спести си лекцията — каза Кинг. — Обзалагам се, че Кайл е събрал две й две, после се е опитал да те изнудва. И ти дойде при мен със съвършено верния факт, че той краде лекарства и ги продава. Обещах на другия ден да пратя Тод при Кайл. Но дотогава ти го беше убила. Може би веднага след като приключихме вечерята. А при аутопсията умело разкри признаци за убийство. Доротея, разбира се, беше най-подходящата кандидатура за обвинение. Несъмнено ти си целяла точно това. Дори се обзалагам, че си я разпознала в, „Афродизиак“.
	Той я погледна. Тя се взираше безизразно в него.
	— Но струваше ли си да рискуваш заради чудовище като Батъл? Струваше ли си, Силвия? Ти си била просто една сред стотиците. Той не те е обичал. Никого не е обичал.
	Тя посегна към телефона.
	— Ако не си тръгнеш веднага, ще повикам полиция.
	Кинг стана.
	— И просто за твое сведение, Еди ми подсказа всичко. Той знаеше, че си убила баща му; затова искаше да те убие.
	— Значи вече вярваш на убийци?
	— Чувала ли си името Теет Херм?
	— Не.
	— Живял е в Швеция. През осемдесетте години го обвинили в няколко убийства. Бил арестуван и осъден, но по-късно обжалвал и го освободили.
	— И какво общо има това с мен? — попита ледено Силвия.
	— Теет Херм е бил _съдебен лекар_ на Стокхолм. Казват, че дори извършвал аутопсии на някои от жертвите си. Вероятно единствен подобен случай в историята. Поне досега. Еди остави ключ, но нарочно промени една буква. Искаше все пак пръв да се добере до теб. — Кинг помълча и добави: — Не знам дали Теет е бил виновен, или не, но за теб знам.
	— И не можеш да докажеш нито дума от това, което наговори.
	— Права си, не мога — призна Кинг. — Поне в момента. Но нека да ти кажа нещо, драга. Няма да спра да търся. А междувременно се надявам вината да съсипе живота ти.
	Кинг излезе и решително затвори вратата зад себе си. С малък самолет Кинг и Мишел стигнаха до Южна Каролина. След това пътуваха един час с кола до строго охранявания затвор, където Еди Батъл щеше да остане до края на живота си. Кинг влезе, а Мишел предпочете да изчака навън.
	Еди се появи окован, в компанията на четирима едри пазачи, които не го изпускаха от очи нито за миг. Косата му беше остригана до кожа, а по лицето и ръцете му имаше пресни белези. Кинг се запита още колко белези има под затворническия гащеризон. Седна срещу Еди. Разделяше ги преграда от дебел плексиглас. Кинг вече бе минал инструктаж за правилата в затвора, главното от които бе да не прави резки движения и в никакъв случай да не влиза в пряк контакт със затворника.
	Знаеше, че няма да му е трудно да ги спазва.
	— Бих те попитал как си, но сам виждам.
	Еди сви рамене.
	— Не е чак толкова зле. Елементарни истории. Убий или ще те убият. Както виждаш, още съм жив. — Той изгледа с любопитство Кинг. — Не очаквах пак да те видя.
	— Имам да ти задам няколко въпроса. А след това да ти кажа нещо. От кое да започна?
	— Питай. Тукашните момчета нямат много въпроси. През повечето време седя в библиотеката. Вдигам тежести, играя баскетбол, опитвам се да организирам отбор. Но не ми позволяват да рисувам. Сигурно се страхуват, че ще удавя някого в кофата. Хайде, питай.
	— Първи въпрос: ударът на баща ти ли те тласна към действие?
	Еди кимна.
	— Доста мислих над това. Не бях сигурен дали ми стиска да го направя. Когато прибраха стареца в болницата, просто нещо прещрака в главата ми. Рекох си: сега или никога.
	— Втори въпрос: защо уби Стив Кани? Мислех, че си го направил заради майка си, но сега знам, че не е така.
	Еди се намести по-удобно и оковите задрънчаха. Единият пазач се озърна. Еди се усмихна и му махна, преди пак да погледне Кинг.
	— Моите родители оставиха брат ми да умре, а после дъртакът отиде да си направи нов син с някаква уличница. Е, аз пък не исках друг брат. Хлапето на Кани израсна здраво и силно. Боби трябваше да е на негово място, чуваш ли? Боби трябваше да е.
	Този път се озърнаха и четиримата пазачи, стреснати от гласа му. Кинг не знаеше кой го плаши повече — те или Еди.
	— Трети въпрос: вече знам, че обирът изобщо не те е вълнувал. Тогава какво те накара да убиеш Джуниър?
	— При грабежа пострада един портрет на брат ми.
	— Да, майка ти ми го показа.
	— Беше портрет на Боби, преди да се разболее сериозно. — Еди помълча и сложи окованите си ръце на плота пред себе си. — Аз го нарисувах. Много обичах този портрет. И исках да виси в спалнята на майка ми, та винаги да й напомня какво е направила. Когато го видях смачкан, разбрах, че ще убия виновника.
	— Ако случайно те интересува, всичко това бе ужасен удар за Реми, макар че тя се опитва да го прикрие.
	— Има късмет, че не ми стигна кураж да убия _и нея._
	— Заради Чип Бейли ли ти хрумна да имитираш знаменити серийни убийци?
	Еди се ухили.
	— Добрият стар Чипи. Непрестанно се хвалеше колко по-умен бил от всички други и колко знаел за методите на серийните убийци. Твърдеше, че можел да хване и най-хитрите между тях. Е, аз приех предизвикателството. Мисля, че резултатите са красноречиви.
	— Последен въпрос. Ако баща ти не беше убит, какво щеше да направиш?
	— Да го убия. И да оставя при него вещите от всички убити. Исках той да знае какво е причинил. Исках поне веднъж през живота си да поеме отговорност. Когато той умря, подхвърлих вещите у Робинсън, за да припиша вината на него. — Еди помълча, сбръчка чело и накрая тихо добави: — Май излиза, че и аз съм като моя старец. Кинг разбра, че за Еди това е най-строгата присъда, и то наложена от самия него.
	— Е, какво си дошъл да ми кажеш?
	Кинг заговори по-тихо.
	— Че беше прав за Силвия. Отидох при нея и открито я обвиних, макар че нищо не мога да докажа. Но ще продължа да търся улики.
	— Схвана ли моя намек за Теет?
	— Да.
	— Научих за него, когато веднъж посетих ФБР в Куонтико заедно с Чип.
	— Силвия напусна Райтсбърг вероятно за да започне нов живот под ново име.
	— Щастливка.
	— Не съм казал на никого, дори на Мишел.
	— Едва ли вече има значение.
	— Има значение, Еди, просто в момента нищо не мога да направя. Нямам доказателства. Прикрила е следите си много умело, но ще продължа да ровя. — Кинг стана. — Не вярвам пак да се видим.
	— Знам. — Докато се надигаше, Еди подвикна: — Хей, Шон, би ли казал на Мишел, че през онази нощ наистина нямаше да й причиня зло? Предай й още, че онзи танц беше истинско удоволствие.
	Така го видя Кинг за последен път — да се тътри бавно по коридора, обкръжен от пазачите. После Еди Батъл изчезна. _Дано да е завинаги_, помисли си Кинг.
	На излизане от затвора го спряха в центъра за посетители и му предадоха плосък пакет. Знаеха само, че е пристигнал по пощата с указание да се връчи на Шон Кинг. На пакета обаче бе изписано името на Мишел. Кинг се върна при колата.
	— Какво е това? — попита Мишел.
	— За теб е. Ще спрем за обяд в онази закусвалня, край която минахме; можеш да го отвориш там.
	Заведението се оказа мизерна дупка, пълна с шофьори на камиони, но храната беше добра, а кафето горещо. Намериха свободна маса в дъното и седнаха.
	— Не те ли интересува как е той? — попита Кинг.
	— Защо да ме интересува? Той пита ли за мен?
	Кинг се поколеба и отвърна:
	— Не, изобщо не те спомена.
	Мишел преглътна залъка и отпи малко кафе.
	— Едно нещо все още недоумявам — каза тя.
	— Само едно ли? — опита се да се усмихне Кинг.
	— Какво толкова е имало в чекмеджето на Реми, та си го искаше тъй отчаяно?
	— Според мен писма от един неин познат.
	— Значи _наистина_ е имала връзка?
	— Не, било е само платоническа любов от негова страна. Въпросният джентълмен не би допуснал да има връзка с омъжена жена. Но тя е държала да си получи писмата.
	— Чудя се кой може да… — Мишел млъкна и очите й се разшириха. — Не и…
	— Да — бързо каза Кинг. — Да. Но е било отдавна и той не е направил нищо, от което да се срамува. Просто обичал една жена, която всъщност не заслужавала обичта му.
	— Господи, толкова е печално.
	Кинг й помогна да свали опаковката. Двамата дълго седяха и гледаха пратката.
	Беше портретът на Мишел с балната рокля.
	Кинг я погледна, после сведе очи към портрета, но не каза нищо. Платиха сметката и излязоха. Преди да се качат в колата, Мишел хвърли портрета в контейнера за смет.
	— Готова ли си да се прибираме? — попита Кинг, докато тя сядаше зад волана.
	— О, да.
	Мишел натисна газта и колата потегли сред облак прах.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5964
	__Издание:__
	Дейвид Балдачи. Игра на часове
	Американска. Първо издание
	ИК „Обсидиан“, София, 2004
	Американска. Първо издание
	Редактор: Николай Пекарев
	ISBN: 954-769-077-9