[Kodirane UTF-8]

	Дейвид Балдачи
	Първото семейство


	Шон Кинг и партньорката му Мишел Максуел, бивши агенти от тайните служби със собствена детективска кантора, имат нов клиент — Джейн Кокс, първата дама на Съединените щати. Всичко започва с един детски рожден ден, който се провежда на доста необичайно място. Съпругата на президента е предоставила резиденцията Кемп Дейвид за празненството на любимата си племенница Уила. Още същата вечер дванайсетгодишното момиче е отвлечено, а майка му е убита.
	Джейн Кокс познава Шон Кинг от времето, когато съпругът й е бил сенатор и агентът го е спасил от огромен политически скандал. Сега Джейн решава да повери на него и Мишел издирването на Уила, без да подозира, че те скоро ще разровят ревниво пазени тайни от миналото на първото семейство. Тандемът трябва да се справи с нежеланието й да разкрие тези тайни, с враждебната реакция на ФБР спрямо частното им разследване и с личната драма на Мишел — убийството на майка й. Но преди всичко с един непредсказуем похитител на дете, чиито мотиви са напълно неизвестни.


	Пролог

	Стъпките й не звучаха забързано. Надолу по улицата тя сви в първата пресечка вляво, продължи две направо, после леко кривна вдясно. На едно кръстовище поспря, на следващото изчака повече. Направи го всъщност по навик. Радарът в главата й не регистрираше опасност, така че тя ускори крачка. Въпреки късния час наоколо имаше хора, но те не я забелязваха. Сякаш се носеше напред като бриз, който се усеща, но не се вижда.
	Триетажната тухлена сграда беше на мястото си, вклинена между висок блок отляво и бетонна конструкция отдясно. Имаше алармена система, разбира се, но бе елементарна и би отнела минута — две на аматьор да я изключи, а на професионалист — доста по-малко.
	Тя избра един прозорец отзад, който се падаше срещуположно на входната врата. Тези възможни места за проникване почти винаги оставаха без защита. Вдигна резето, плъзна рамката нагоре и пропълзя вътре. Справи се с датчика за движение веднага. Тананикаше си, докато го правеше. И все пак в тананикането й се долавяше нервност. Приближаваше онова, за което беше дошла.
	И то я изпълваше с ужас. Не че би го признала.
	Картотеката беше заключена. Тя се усмихна.
	Наистина ми създаваш работа, Хорейшо.
	След пет секунди чекмеджето се отвори. Пръстите й се плъзнаха по показалците на папките. Азбучен ред. Което означаваше, че тя е точно в средата на чекмеджето, а никога не беше смятала себе си за нещо средно. Пръстите й престанаха да се движат и стиснаха една дебела папка. Не се беше съмнявала, че ще е такава. Очевидно нейният случай не можеше да се побере в десет страници. Доста дървета бяха изсечени заради нея. Измъкна папката и потърси с поглед ксерокса на работната масичка.
	Така. Започваме.
	Хорейшо Барне беше нейният психотерапевт и мисловен гуру. Преди известно време я беше убедил да постъпи в психиатрична клиника. Единствената загадка, която доброволният затвор разкри обаче, нямаше нищо общо с проблемите й. По-късно добрият стар Хорейшо я хипнотизира, върна я в детството й, както неизменно прави всеки психотерапевт, който си е заслужил дипломата. И сеансът явно му беше разкрил много неща. Единственият проблем беше, че той бе решил да не й казва какво е говорила пред него. Добре. Сега тя беше тук, за да коригира този малък пропуск.
	Сложи страниците в ксерокса и натисна бутона. Събитията от живота й започнаха да минават през машината едно по едно. Пулсът й се ускоряваше с всеки лист, изпаднал в отделението за копията.
	Тя върна оригиналната папка в чекмеджето, надяна ластик около листовете и стисна рулото с две ръце.
	По обратния път обувките й чаткаха по същия начин по асфалта както на идване. Върна се до джипа спокойно, със същата лекота — невидима. Наоколо кипеше нощният живот.
	Качи се в джипа и форсира мотора. Беше готова да потегли. Дланите й играеха върху волана. Обичаше да шофира. Винаги й се беше искало да пробва осемте цилиндъра по някой нов път, незнайно накъде. Сега обаче не желаеше нищо ново. Отчаяно й се искаше нещата да са си както преди.
	Погледна досието. Видя името на първа страница.
	Мишел Максуел.
	За момент й се стори, че не е тя. Сякаш страниците съдържаха нечий чужд живот, чужди тайни, чужди терзания. Проблеми. Кошмарната дума. А изглеждаше толкова безвредна. Проблеми. Всеки си имаше проблеми. И въпреки това осемте букви сякаш винаги бяха неизменна част от нея и я вкарваха в някакъв сложен логаритъм, който никой не бе в състояние да схване.
	Джипът работеше на празен ход и бълваше въглерод в атмосферата, която и бездруго беше наситена с него. Няколко капки дъжд се разляха по предното стъкло. Видя минувачите да ускоряват крачка, предусетили приближаващия порой. След миг бурята се разрази. Тя почувства как вятърът блъска солидната машина. Последва мълния, после силна гръмотевица. Интензивността на стихията показваше, че ще е кратка. Подобна сила не може да се поддържа дълго. Изразходва се твърде много енергия, и то прекалено бързо.
	Тя не можа да се сдържи. Изгаси двигателя, свали ластика от навитите листове и се зачете. Първо имаше обща информация — дата на раждане, пол, образование, месторабота. Прелисти следващата страница. И по-следващата. Нямаше нищо, което да не й беше известно, нищо изненадващо, защото написаното беше за нея.
	На петата страница ръцете й се разтрепериха. Бе озаглавена „Детство — Тенеси“. Преглътна веднъж, после още веднъж, но не успя да премахне сухотата. Прокашля се, после пак, но стана още по-лошо. Слюнката като че ли се беше втвърдила в устата й както тогава, когато едва не умря във водата, докато гребеше за сребърния олимпийски медал, който за нея означаваше все по-малко и по-малко, с всеки изминал ден.
	Грабна малка бутилка с газирана вода и я изпразни в гърлото си, като разля част от нея върху седалката и страниците. Изруга и се опита да избърше хартията, но скъса листа почти до средата. Очите й се насълзиха — не беше сигурна защо. Приближи парчето до лицето си, макар че зрението й беше отлично. И въпреки това не можа да разчете буквите. Вдигна поглед към предното стъкло, но и там не виждаше нищо — дъждът беше пороен. Сега улиците бяха опустели.
	Пак погледна страниците, но не видя нищо. Думите бяха по местата си, но тя не беше в състояние да ги различи.
	— Можеш да го направиш, Мишел! Можеш да се справиш! — Гласът й беше нисък, напрегнат, глух.
	Съсредоточи се.
	„Детство — Тенеси“, започна да чете тя. Спомни си, когато беше на шест и живееше в Тенеси с майка си и баща си. Баща й беше полицай, устремен нагоре в кариерата. Майка й беше… ами… нейна майка. Четиримата й по-големи братя бяха пораснали и живееха другаде. Само малката Мишел беше останала у дома с родителите си.
	Сега вече се справяше добре. Думите бяха ясни, спомените й също се избистряха с приближаването до малкото късче лична история. Когато прелисти страницата и погледът й затрептя върху датата в горния й край, мълнията вън сякаш я удари директно. Милиарди волтове болка, писък, ужас, който сякаш можеше да види и да почувства физически, докато я пронизваше.
	Погледна през стъклото. Не знаеше защо. Улиците пак бяха пусти, дъждът бе толкова силен, че капките изглеждаха свързани — като нанизи от трилиони мъниста.
	И все пак, когато се вгледа в пороя, видя, че навън не е съвсем безлюдно. Високият мъж беше там без чадър, без шлифер. Подгизнал до кости. Панталоните и ризата бяха залепнали за кожата му. Гледаше я втренчено. Тя също се вторачи в него. В очите му нямаше страх, омраза или съчувствие. Това е, заключи тя, някаква дълбока тъга, която лесно можеше да съперничи на собственото й отчаяние.
	Завъртя ключа, включи на скорост и натисна газта. Когато мина покрай него, поредната мълния разцепи небето и превърна нощта в ден. Погледна го. Образите им сякаш се втвърдиха от изригналата енергия. Погледите им бяха вперени един в друг.
	Шон Кинг не се опита да проговори или да я спре, когато тя профуча край него. Остана на място, със залепнала за лицето коса, с големи, пронизващи очи — каквито тя ги помнеше. Плашеха я. Като че ли искаха веднага да изтръгнат душата от тялото й.
	След миг той изчезна, когато тя зави зад един ъгъл и намали скоростта. Свали стъклото си. Листовете полетяха навън и паднаха право в един контейнер за боклук.
	След миг джипът й изчезна в талазите на бурята.


	1

	Балони за рожден ден и автоматични оръжия. Изящни вилици, ровещи в сметанови сладкиши, загрубели пръсти, извити пред стоманени спусъци. Весел смях, разопаковане на подаръци, заплашително тракане на витлата на спускащ се хеликоптер.
	Министерството на отбраната официално наричаше това място в Мериленд „Обект, охраняван от военноморските сили“, но повечето американци го знаеха като Кемп Дейвид. Нито едното от двете имена не би могло да се асоциира с място за празнуване на детски рожден ден. Бившият почивен лагер, създаден по време на Голямата депресия, бе превърнат в президентска резиденция от Франклин Делано Рузвелт, който я бе нарекъл „Яхтата Шангрила“, тъй като тя фактически бе заменила любимата му президентска яхта. Днешното й далеч не така екзотично наименование й бе дадено от Дуайт Айзенхауър, който я бе кръстил на внука си.
	Паркът от 50 хектара предлагаше множество възможности за занимания на открито като тенис кортове, пътеки за разходки и голф игрище за компанията на президента.
	Рожденият ден беше организиран в боулинг центъра. Присъстваха десетина деца заедно с придружителите си. И, разбира се, всички бяха развълнувани, че се намират на свещената земя, по която бяха стъпвали Кенеди и Рейгън.
	Домакиня на партито беше Джейн Кокс. Тя беше свикнала да бъде в подобна роля, защото беше омъжена за Дан Кокс, известен още като Вълка, което пък я правеше първа дама на Съединените щати. Изпълняваше ролята си с чар, достойнство, необходимото чувство за хумор и ловкост.
	Макар и да бе известно, че президентът на Съединените щати е най-умелият жонгльор в световен мащаб, също така бе истина, че първата дама не му отстъпва в това отношение.
	На боулинга беше успяла да направи деветдесет и седем. Носеше патриотично оцветени обувки в червено, бяло и синьо. Беше вързала на опашка дългата до раменете кестенява коса. Донесе тортата лично. И изпя „Честит рожден ден“ на племенницата си Уила Дътън. Уила беше дребничка за възрастта си, с черна коса. Беше стеснителна, но много умна и невероятно чаровна. Макар че Джейн никога не би го признала публично, разбира се, Уила беше любимата й племенница.
	Първата дама не яде торта. Внимаваше за фигурата си, защото страната, а всъщност и целият свят я гледаха. А вече беше добавила някой и друг килограм, откакто влезе в Белия дом. Плюс още няколко, по време на предизборната кампания за втори мандат, която съпругът й водеше в момента — „ад на самолет“ както я наричаха. Висока бе един и седемдесет без токчета, достатъчно, за да й стоят добре дрехите. Съпругът й беше малко под един и осемдесет, така че тя никога не носеше обувки с висок ток, за да не изглежда нисък в сравнение с нея. Беше важно как изглеждат в очите на хората, а те обичаха лидерите им да са по-високи от общата маса.
	Остана доволна от лицето си, когато успя да се погледне набързо в огледалото. По него си личеше, разбира се, че е родила няколко деца и е преминала през множество политически битки. Никое човешко същество не би могло да остане незасегнато от такива неща. Но пресата все още я описваше като привлекателна. Някои издания прекаляваха и заявяваха, че притежава красотата на кинозвезда. Може би навремето това бе вярно, но вече не. Тя си даваше сметка за тези неща. Така или иначе, беше изминала дълъг път, откакто гладкото лице и стегнатата й фигура бяха сред най-важните й приоритети.
	С напредването на времето Джейн все по-често поглеждаше през прозореца, където патрулираха морски пехотинци със сериозен вид и готови за стрелба оръжия. Агентите на Сикрет Сървис, разбира се, бяха дошли тук с нея, но Кемп Дейвид официално се управляваше от военноморските сили. Така че целият персонал — от дърводелците до градинарите — се състоеше от моряци. И основните дейности, свързани със сигурността, всъщност бяха грижа на постоянното подразделение морски пехотинци, разположено там. В действителност Кемп Дейвид се охраняваше по-добре от Пенсилвания Авеню 1600, макар че малцина биха се съгласили официално с подобно твърдение.
	Сигурността не беше на първо място в мислите на първата дама, когато Уила духна дванайсетте свещички на двуетажната торта и после се зае да помага за раздаването на парчетата. Джейн пристъпи напред и прегърна майка й Пам Дътън — висока и слаба жена с къдрава червена коса.
	— Изглежда щастлива, нали? — попита Джейн.
	— Винаги е щастлива край леля си Джейн — отвърна Пам и притисна нежно сестрата на мъжа си, а после добави: — Не знам как да ти благодаря, че ни покани да празнуваме тук. Знам, че не е обичайно, след като Дан, искам да кажа, президентът го няма.
	Не бяха кръвни роднини и Пам все още се смущаваше да нарича президента с малкото чу име, докато братята и сестрите му, а и самата Джейн чу казваха Дани.
	Джейн се усмихна.
	— По закон цялата федерална собственост се владее съвместно от президента и първата дама. И както знаеш, аз се занимавам с личните ни финанси. Дани никак не го бива с числата.
	— Въпреки това е голям жест — каза Пам и погледна дъщеря си. — Скоро ще влезе в пубертета. Най-голямата ми дъщеря вече е пораснала! Не мога да повярвам!
	Пам имаше три деца. Уила, Джон, който беше на десет, и Колийн — на седем. Джейн също имаше три деца, но всички бяха по-големи. Най-малкият беше на деветнайсет, студент, а дъщеря й беше медицинска сестра в Атланта. Между тях имаше още едно момче, което продължаваше да се чуди какво да прави с живота си.
	Бяха се оженили рано. Джейн беше на четирийсет и осем, а мъжът й наскоро отпразнува петдесетгодишния си юбилей.
	Джейн кимна.
	— От опит знам, че спрямо момчетата се действа със сърцето, а спрямо момичетата — с главата.
	— Не съм сигурна дали главата ми е готова за Уила.
	— Общувай постоянно с нея. Научи кои са приятелите й. _Много внимателно_ се намесвай във всичко, което става около нея, но влизай в битки предпазливо. Понякога децата се отдръпват. Това е естествено, но след като въведеш основни правила, няма да има проблем. Уила е много интелигентна. Ще ги научи бързо. Ще се радва, че проявяваш интерес.
	— Това е добър съвет, Джейн. Винаги мога да разчитам на теб.
	— Съжалявам, че Тък не можа да дойде.
	— Трябва да се върне утре. Познаваш брат си.
	Джейн погледна Пам с безпокойство.
	— Всичко ще е наред, повярвай ми.
	— Да, разбира се — отвърна Пам тихо, все още загледана в щастливата Уила.
	Отдалечи се, а Джейн се замисли за дъщеря й. Момичето беше странно съчетание от зрелост и чести прояви на детинщина.
	Тя можеше да пише по-добре от доста възрастни и да говори на различни теми така, че да изненада мнозина от околните. Любопитството й не се ограничаваше до типичните проблеми за възрастовата й група. Същевременно обаче, ако човек я наблюдаваше, нямаше как да не забележи, че се кикоти импулсивно като малко момиче, че говорът й е изпъстрен с възклицания и детски жаргон и че тъкмо започва да открива момчетата със смесицата от отвращение и вълнение, типична за всяко момиче преди пубертета. Джейн добре знаеше, че отношението й към другия пол няма да се промени много, когато порасне. Само че залозите щяха да са далеч по-големи.
	Партито свърши, също и сбогуванията. Джейн Кокс се качи на хеликоптера. Не беше обозначен като „Марийн 1“, защото президентът не беше на борда му. Днес превозваше Б-отбора. Джейн нямаше нищо против. В личния живот тя и съпругът й бяха равни. На публични места тя заставаше на задължителните две крачки зад него.
	Закопча колана на седалката си, а униформен морски пехотинец затвори вратата. С нея бяха четирима въоръжени с безкрайно търпение агенти на Сикрет Сървис. Издигнаха се във въздуха и след няколко минути пред очите й се разкри Кемп Дейвид, или „Кафезът“ както в Сикрет Сървис наричаха резиденцията, сгушена в планината Катоктин. Хеликоптерът се насочи на юг и след трийсет минути щеше да се приземи на моравата зад Белия дом.
	В ръката си Джейн стискаше бележката, която Уила й беше дала, преди да си тръгнат. Благодарствено писмо. Усмихна се. Много често Уила подготвяше такива писма предварително. Сякаш беше написано от възрастен човек и звучеше прекрасно. Всъщност някои от обслужващия персонал би трябвало да се поучат от етикета, който спазваше малката й племенница.
	Джейн сгъна писмото и го прибра. Останалата част от деня и нощта далеч нямаше да са толкова приятни. Имаше официални ангажименти. Бързо беше установила, че животът на първата дама представлява постоянно трескаво движение, често придружавано от пристъпи на отегчение.
	Хеликоптерът докосна тревата. Тъй като президентът не беше на борда, нямаше фанфари и суетня, докато Джейн крачеше към Белия дом. Съпругът й вероятно беше в работния си кабинет, недалеч от Овалния. Когато се беше съгласила да застане до него в надпреварата му за най-високия пост в страната, беше поискала няколко неща. Едното от тях беше винаги да може влиза в кабинета му, без да го уведомяват, без да е в списъка на посетителите.
	— Аз не съм посетител — каза му тя тогава. — Аз съм съпругата ти.
	Приближи личния секретар на президента, официално титулуван „специален асистент“. В момента надзърташе през шпионката на Овалния кабинет, защото се канеше да влезе и да прекрати срещата, която продължаваше повече от предвиденото. Беше длъжен да се грижи за графика на мъжа й и да му помага да работи максимално ефективно. Правеше го, като ставаше по тъмно и посвещаваше всяка секунда от времето си на нещата, от който се нуждаеше той, като често дори ги предвиждаше, преди самият президент да е разбрал, че са му необходими. Навсякъде другаде, помисли си Джейн, освен в Белия дом една такава личност щеше да се нарича чисто и просто съпруга.
	— Изгони ги, Джей, защото влизам — каза му тя.
	Той се зае веднага. Никога не я беше карал да чака. И никога нямаше да го направи, ако искаше да запази работата си.
	Тя прекара няколко минути с президента, разказа му за рождения ден, после отиде в жилищната част, за да се освежи и преоблече за приема, на който щеше да бъде домакиня. Когато след няколко часа се стъмни, Джейн се върна в „официалния“ си дом, свали обувките си и изпи чашата чай, от която отдавна се нуждаеше.
	На трийсет километра оттам дванайсетгодишната Уила Дътън изпищя.


	2

	Шон погледна Мишел, докато караше. Бегъл, преценяващ поглед. И да го беше усетила, тя не го показа. Взираше се право напред.
	— Кога се запозна с тях? — попита тя.
	— Когато ги охранявах. Поддържахме връзка и след това. Наистина са симпатично семейство.
	— Добре — кимна Мишел разсеяно, забила поглед в пътя пред тях.
	— Виждала ли си Хорейшо напоследък?
	Пръстите й се стегнаха около картонената чашка кафе от „Старбъкс“.
	— Защо ме проследи до кабинета му?
	— Защото знаех какво се каниш да направиш.
	— И какво беше то по-точно?
	— Да влезеш и да разбереш какво си му казала, когато те е хипнотизирал.
	Мишел замълча.
	— Е? Успя ли да разбереш?
	— Доста късно е за посещения.
	— Мишел, мисля, че трябва да поговорим…
	— Аз пък мисля, Шон, че не трябва да ходим там.
	Шон се вгледа в спускащия се мрак.
	— Не отговори на въпроса ми — подкани го тя след малко.
	— И ти не отговори на моя — отвърна той с раздразнение.
	— Добре. Защо отиваме там толкова късно?
	— Не съм го решил аз.
	— Мислех, че се отбиваме ей така, за да оставим подарък за рожден ден.
	— Купих подаръка, след като тя ми се обади. Тогава си спомних, че днес малката има рожден ден.
	— Защо тогава ти се обади?
	— Струва ми се, че е свързано с работа.
	— Твоето симпатично семейство има нужда от частен детектив?
	— И не иска да чака.
	Излязоха от ветровития път и подкараха по алея с дървета от двете страни.
	— Пущинак — промърмори Мишел.
	— Частен — добави Шон.
	В следващия миг пред очите им изникна голямата къща.
	— Хубаво място — отбеляза тя. — Приятелката ти, изглежда, печели добре.
	— Правителствени поръчки. Личи си, че федералните замерят хората си с пари.
	— Каква изненада… Но къщата е тъмна. Сигурен ли си, че правилно си разбрал кога иска да се срещнете?
	Шон спря колата отпред. Мишел остави кафето и извади пистолета от кобура на колана си.
	— Това беше женски писък.
	— Почакай малко. Не бързай да натискаш спусъка — каза той и я спря с длан. Трясъкът, който долетя откъм къщата, го накара да бръкне в жабката и да извади своето оръжие. — Да видим какво става, преди да се обадим на ченгетата.
	— Иди отзад — каза Мишел. — Аз отивам отпред.
	Шон слезе от колата и се промъкна край тухлената сграда в колониален стил до страничния гараж, където спря за миг, колкото да огледа терена, преди да продължи. След като от своя страна огледа наоколо, миг по-късно Мишел се залепи до предната врата.
	Нямаше повече писъци или трясъци. Не се виждаха други коли. Би могла да извика, да попита дали всичко е наред. Само че ако не беше наред, така щеше само да предупреди лошите. Опита вратата. Заключена. Нещо я накара да дръпне ръката си. Не знаеше какво, но бе доволна, че го направи. Дъждът от куршуми проби дървената плоскост, от която се разхвърчаха трески. Мишел като че ли почувства как куршумите разкъсват тъмнината, преди да надупчат колата на Шон.
	Тя отскочи от верандата, претърколи се, изправи се и хукна. Измъкна от джоба си телефона и набра 911. Чу гласа на диспечера. Миг преди да проговори, вратата на гаража се отвори с трясък и отвътре изрева пикап, който сви плътно вдясно и подкара към нея. Мишел се обърна, стреля по гумите, после по предното стъкло. Телефонът излетя от дланта й, защото се наложи да отскочи встрани и да се претърколи по ската край алеята. Падна върху листа и кал в отводнителна канавка. После надигна глава и погледна.
	И пак стреля.
	Както винаги изстрелът й беше безпогрешен. Улучи мъжа точно в гърдите. Имаше обаче проблем. Деветмилиметровият куршум с медна риза не го повали. Той се олюля леко, насочи оръжието си, прицели се и също стреля.
	Това, което спаси Мишел Максуел онази нощ, беше заключението, че нападателят й е с бронежилетка, и фактът, че самата тя беше достатъчно пъргава, за да успее да се изтъркаля зад огромен дъб, преди куршумите от картечния пистолет „Хеклер & Кох“, МР5 да полетят в нейна посока. Десетина се забиха в дънера, разхвърчаха се парченца кора и дърво. Все пак едно толкова дебело дърво винаги спасява дори от автоматични откоси.
	Мишел не изчака нито секунда, защото една опитна ръка можеше да смени за миг празния пълнител на МР5 с пълен. Показа се иззад дървото, стиснала пистолета с две ръце. Този път щеше да се прицели в главата и да го повали.
	Само че вече нямаше по кого да стреля.
	„Мистър МР5“ я беше накарал да се скрие и беше изчезнал.
	Тя се заизкачва предпазливо нагоре по ската с насочен пистолет. После чу как пикапът форсира и потегли. Забърза нагоре, хващайки се за клони и храсталаци. Когато стигна до пътя, пикапът вече не се виждаше. Хукна към колата на Шон, защото искаше да го преследва, но спря — видя, че от предния капак излиза пара. Погледът й спря върху дупките по ламарината. Те нямаше да отидат никъде с тази кола.
	_Те?!_
	— Шон! — изкрещя тя. — Шон!
	— Вътре съм!
	Изтича нагоре по стълбите, отвори с ритник каквото беше останало от входната врата и връхлетя във всекидневната с насочен пистолет.
	Шон беше коленичил на пода, надвесен над жената, която лежеше по гръб, а ръцете и краката й бяха разперени, като че ли беше замръзнала в началото парашутен скок. Очите й бяха отворени, но неподвижни и безизразни, защото беше мъртва. Червената коса докосваше раменете й. Не беше трудно да се разбере какво я е убило. Гърлото й беше прерязано.
	— Коя е тя? — попита Мишел.
	— Пам Дътън. Тази, с която трябваше да се срещнем.
	Мишел забеляза надписа върху голите ръце на жената.
	— Какво е това?
	— Не съм сигурен. Някакви букви. — Приближи се. — Прилича на черен маркер.
	— Има ли още някой в къщата?
	— Да проверим.
	— Не бива да пипаме нищо на местопрестъплението заради ченгетата — каза тя.
	— Не бива и да оставим някой да умре, ако може да бъде спасен — възрази той.
	Бяха нужни само няколко минути. На горния етаж имаше четири спални, по две от всяка страна на коридора, диагонално разположени. В първата намериха малко момиче. Беше в безсъзнание, но без видими наранявания. Дишането беше равномерно, имаше силен пулс.
	— Колийн Дътън — каза Шон.
	— Упоена ли е? — Мишел се вгледа в детето.
	Шон повдигна единия клепач и видя разширената зеница.
	— Така изглежда.
	Във втората спалня лежеше момче в същото състояние като момичето.
	— Джон Дътън — каза Шон, докато проверяваше пулса и зениците. — И той е упоен.
	В третата стая нямаше никого. Четвъртата беше най-голяма. И не беше празна.
	Мъжът лежеше на пода. Беше с панталони и тениска, бос. Едната страна на лицето му беше отекла и лошо насинена.
	— Това е Тък Дътън, съпругът на Пам — обясни Шон и провери пулса му. — В безсъзнание е, но диша. Изглежда, са го ударили сериозно.
	— Наистина трябва да повикаме ченгетата. — Мишел грабна слушалката от телефона на нощното шкафче. — Не работи. Сигурно са прекъснали линиите отвън.
	— Звънни от мобилния.
	— Изпуснах го, когато се опитаха да ме сгазят с пикапа.
	— _Кой_ се опита да те сгази?
	— Едни момчета с картечни пистолети. Не видя ли никого, когато влезе?
	Шон поклати глава.
	— Чух стрелба, после влязох през задния вход. Чух още някакъв силен звук.
	— Чул си как разбиват вратата на гаража. Май само аз съм се забавлявала тази вечер.
	— Пам е мъртва. Тък е в безсъзнание. Джон и Колийн са дрогирани.
	— Каза ми, че имали три деца.
	— Така е. Изглежда, Уила я няма. Празната стая беше нейната.
	— Била е в пикапа? Отвличане?
	— Не съм сигурен. Ти какво видя?
	— Тойота тундра, двойна кабина, тъмносиня. Не видях номера, защото полагах усилия да остана жива. Шофьор и стрелец. Мъже. На предното стъкло има поне една дупка от куршум.
	— Ще ги разпознаеш ли, ако ги видиш?
	— Не, но единият беше със специална бронежилетка, може би военна. Устоя без проблем на куршума от моя „Зиг Зауер“. И беше с черна маска, което прави разпознаването проблематично.
	— Нямаше ли в пикапа дванайсетгодишно момиченце?
	— Не видях. Може и то да е било упоено.
	Шон извади мобилния си телефон, позвъни на 911 и предаде информацията. Прибра го и се огледа.
	— Какво е това?
	Мишел прекоси стаята и провери един сак, който се показваше наполовина от шкафа.
	— Сак с дрехи, полуотворен. — Приклекна. — Има етикет. Полет 567 на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“, с днешна дата. Извади книжна салфетка и улови с нея ципа на сака, за да го отвори още няколко сантиметра. — Мъжки дрехи. Трябва да са на Тък.
	Шон погледна надолу към босите крака и фланелката на проснатия мъж.
	— Вероятно се е прибрал, може би се е обадил на Пам и се е качил тук, да остави багажа си. Тогава… бам!
	— Нещо ме тормози. Тази тойота тундра, която изскочи от гаража. Или е на Дътън, или лошите са вкарали своята кола вътре.
	— Направили са го, за да не види никой, че качват в нея Уила.
	— В пущинака? По това време? Оттук не можеш да видиш други къщи. Дори не съм сигурен дали има такива.
	— А защо са взели Уила, а не някое от другите деца?
	— И защо са убили майката и са оставили всички останали живи?
	Шон безуспешно се опита да свести Тък.
	— По-добре го остави. Може да има някакви вътрешни наранявания.
	Върнаха се на долния етаж. Шон я поведе към кухнята и през нея към гаражите. Имаше три клетки за коли. В едната видяха мерцедес, нов модел, с четири врати. В другата имаше миниван крайслер. Третата беше празна.
	Мишел посочи разбитата гаражна врата.
	— Пикапът е бил тук. Знаеш ли дали Дътън са имали синя тундра?
	— Не знам. По-вероятно обаче е да е била тяхна.
	— Защото клетката е празна?
	— Аха. Всички гаражи са пълни с всевъзможни боклуци, понякога дори и с коли. Щом има чиста клетка, значи е имало три коли, иначе третата клетка щеше да се използва за склад.
	— Брей! Истински детектив!
	Шон сложи длан върху предния капак на мерцедеса.
	— Топъл е.
	Мишел докосна една от гумите.
	— Мокра е. Тази вечер валя. Сигурно Тък си е дошъл с него от летището.
	Върнаха се във всекидневната и се втренчиха в трупа на Пам Дътън. Шон щракна ключа на осветлението с лакът, извади бележник и преписа буквите от ръката на жената.
	Мишел приклекна и разгледа пръстите й.
	— Под ноктите й, изглежда, има кръв и кожа. Може би се е защитавала.
	— Забелязах. Дано открият нещо в масива с ДНК.
	— А не трябва ли да има повече кръв? — попита Мишел.
	Шон огледа трупа по-внимателно.
	— Права си. Килимът би трябвало да е подгизнал. Струва ми се, че е срязана сънната й артерия. Кръвта й е изтекла доста бързо.
	Мишел първа видя пластмасовото шишенце, което се показваше изпод лакътя на мъртвата жена.
	— Дали е това, което си мисля?
	Шон кимна.
	— Празно шишенце. — Погледна партньорката си и попита: — Дали не са взели кръвта й със себе си?


	3

	В „Талбътс“ имаше разпродажба. Даян Уол беше излязла от работа в четири, за да се възползва от нея. Нова рокля, нови блузи, може би чифт панталони, шал. Наскоро й бяха повишили заплатата и беше крайно време да похарчи малко пари. Нямаше нищо лошо в това от време на време да поглезиш себе си. Паркира в гаража на мола и извървя около двеста метра до входа на магазина. Тръгна си два часа по-късно, след като пробва няколко костюма и купи две торби с дрехи в изпълнение на патриотичния дълг да стимулира западащата икономика.
	Хвърли торбите с покупките на задната седалка и седна зад волана. Беше гладна и реши да вземе китайска храна за вкъщи, преди да се прибере. Едва мушнала ключа в стартера, усети малкото метално кръгче да опира в главата й. Някаква силна миризма я накара да забрави за пилето „Кун Пао“, само бяло месо, и яйчената супа. Миризмата беше смесица от оръжейно масло и цигари.
	— Карай! — каза гласът тихо, но твърдо. — Или умираш.
	Тя подкара.
	След час предградията изчезнаха. Единствените видими неща бяха асфалтът с бяла маркировка, пълната луна и стената от дървета. Никаква друга кола. Никакъв друг човек. Даян Уол беше съвсем сама с чудовището, което и да бе то, седнало на задната седалка на хондата й.
	Най-накрая той отново проговори.
	— Свий тук.
	Стомахът й се стана на топка и подгонените от страха сокове се качиха в гърлото й.
	Колата заподскача по черен път, по който кара няколко минути. Гората наоколо сякаш я погълна.
	— Спри.
	Даян превключи скоростния лост на „паркинг“. Докато отдръпваше ръката си назад, с периферното зрение зърна чантата на седалката до нея. Мобилният й телефон беше там. Ако можеше да го измъкне. Или ключовете й. Имаше много. Можеше да ги забие в очите му, както беше виждала по телевизията. Само че беше толкова изплашена, че не беше в състояние да го направи. Цялото й тяло трепереше, като че ли страдаше от Паркинсон.
	Пестеливото на думи чудовище нареди:
	— Слизай.
	Тя не помръдна. Гърлото й беше пресъхнало, но успя да каже:
	— Ако искаш парите и колата ми, можеш да ги вземеш. Само не ме наранявай. Моля те!
	Чудовището не се трогна.
	— Слизай.
	Притисна дулото на пистолета в тила й. Кичур коса се закачи за мерника и беше изтръгнат заедно с корените. По лицето на жената се затъркаляха сълзи, докато преценяваше последните няколко минути от живота си. Сякаш всичко я беше предупреждавало:
	_Оглеждай се. Бъди нащрек. Става само за секунди._
	От „Талбътс“ до смъртта на някакъв пуст черен път.
	Отвори вратата и започна да се измъква, стиснала дамската си чанта.
	Изохка и я пусна, когато пръстите на чудовището, обвити в ръкавица, я сграбчиха за китката.
	— Няма да ти трябва.
	Тя затвори вратата зад себе си.
	Надеждата й помръкна, когато онзи застана пред нея, до колата. Беше се надявала да се прехвърли на предната седалка и да отнеме хондата й, а не живота й.
	Беше по-възрастен от нея, с въздълга бяла коса, която изглеждаше сплъстена и мръсна. Лицето му бе като изсечено от камък. Беше не само по-възрастен, но също така и по-едър, висок мъж, доста над сто килограма, с широки рамене и огромни, набраздени от вени ръце. Наведе се над дребничката Даян. Дори и да нямаше оръжие, тя не би имала никакъв шанс срещу него. Цевта беше насочена към главата й. Самият факт, че не носеше маска, я изпълваше с ужас. Виждаше лицето му.
	Все му е едно. Не му пука дали ще разбера кой е. Ще ме убие. Ще ме изнасили и ще ме убие. И ще ме остави тук. Започна да хълца.
	— Моля те, не прави това — каза Даян, когато той пристъпи напред. Тя се дръпна в очакване на нападението.
	Изобщо не забеляза другия, който се приближи зад гърба й. Когато докосна рамото й, тя изпищя и се обърна. Този беше дребен и жилест, с ясно изразени латиноамерикански черти. Даян обаче не успя да види всичко това, защото мъжът вдигна флакон и гъст облак ситни капчици обля лицето й.
	Тя се закашля и си пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си. Не се получи. Сетивата бързо я напуснаха и тя се свлече в ръцете му.
	Качиха я отзад в микробус, паркиран недалеч, и подкараха.


	4

	Армията на закона беше дошла в пълното си великолепие. Шон и Мишел наблюдаваха от един ъгъл на посипания с борови иглички двор, докато ченгета, техници и детективи се суетяха из къщата на Дътън като мравки по труп. В някои отношения това сравнение беше точно.
	Линейките бяха дошли и откарали оцелелите членове на семейството в болница. Трупът на мисис Дътън все още беше вътре сред гъмжилото. Единственият лекар, който щеше да я види днес, щеше да я нареже още повече.
	Униформени и цивилни детективи разпитваха Шон и Мишел три пъти. Двамата даваха подробни и систематични отговори, а описанията им на кошмарните събития от нощта запълваха страниците на полицейските бележници.
	Вниманието на Мишел привлякоха два автомобила, които взеха завоя на алеята с поднасяне. Когато мъжете и жените от тях слязоха, тя попита Шон:
	— Защо ФБР е тук?
	— Не ти ли казах? Тък Дътън е брат на първата дама.
	— На първата дама? Джейн Кокс, жената на президента?
	Шон само я погледна.
	— Значи жената на брат й е убита, а племенницата й е отвлечена?
	— Вероятно вановете на журналистите ще се изсипят тук всеки момент — каза той. — И отговорът на всичките им въпроси ще бъде „без коментар“.
	— Добре. Пам Дътън е искала да ни наеме. Някаква идея защо?
	— Никаква.
	Видяха как агентите на ФБР поговориха с полицаите и после влязоха в къщата. След десет минути излязоха пак и се насочиха към Шон и Мишел.
	Тя каза:
	— Не изглеждат много щастливи, че сме тук.
	Наистина не бяха. Още след първите три минути стана ясно колко им е трудно да повярват, че Пам Дътън ги е повикала, без да им каже защо.
	Шон обясни за четвърти път.
	— Казах вече. Аз съм приятел на семейството. Пам ми се обади и ми каза, че иска да се срещнем. Нямам никаква представа защо. Затова и дойдохме тук тази вечер. За да разберем защо.
	— По това време?
	— Тя определи часа.
	— Щом сте толкова близки, може би имате идея кой би могъл да направи това — обади се един от тях. Беше среден на ръст, със слабо лице, с подплънки на раменете и вечно кисела физиономия. Мишел си помисли, че или го тормози язва, или има нервни черва.
	— Ако имах каквато и да била идея, щях да я спомена пред местните ченгета, когато ме попитаха. Някакви отличителни белези на пикапа? Партньорката ми простреля предното стъкло.
	— А защо партньорката ти носи оръжие? — попита Киселата физиономия.
	Шон бръкна бавно в джоба си и извади служебната си карта. Мишел направи същото, като добави и разрешителното за носене на оръжие.
	— Частни детективи?
	Киселата физиономия положи усилия това да прозвучи почти като „изнасилвачи на деца“. Върна им картите.
	— И бивши агенти на Сикрет Сървис — допълни Мишел. — И двамата.
	— Браво на вас — просъска Киселата физиономия и кимна към къщата. — Всъщност Сикрет Сървис може да го отнесе за станалото тук.
	— Защо? — попита Шон. — Братята и сестрите ни първата дама не се охраняват, освен ако няма конкретна заплаха. Не е възможно да охраняват всички.
	— Не разбираш ли? Зависи как ще се възприеме. Майката е убита, дъщерята е отвлечена. Написано във вестниците, няма да изглежда никак добре. Особено след днешното парти в Кемп Дейвид. Първото семейство се прибира невредимо у дома. Второто семейство е връхлетяно от цунами. Лошо заглавие.
	— Какво парти в Кемп Дейвид? — попита Мишел.
	— Аз задавам въпросите — тросна се агентът.
	През следващия час Шон и Мишел описаха още веднъж с най-големи подробности какво са видели и какво са направили. Въпреки всички дразнещи черти на Киселата физиономия и двамата не можеха да не признаят, че като професионалист е много прецизен.
	После отново ги върнаха в къщата, при трупа на Пам Дътън. Фотограф снимаше в крупен план пръските кръв, раната и остатъците под ноктите на Пам Дътън. Един техник записваше на лаптоп надписите върху ръцете на мъртвата.
	— Знае ли някой какво означават тези надписи? — попита Мишел и ги посочи. — На чужд език ли са?
	Един от техниците поклати глава.
	— Не съм виждал такъв език.
	— По-скоро е някакъв шифър — обади се Шон.
	— Под ноктите има следи от съпротива — каза Мишел. — Изглежда, е успяла да одере извършителя.
	— Не ни казваш нищо ново — изсумтя Киселата физиономия.
	— Как са Тък и децата? — попита Шон.
	— На път за болницата, за да ги свестят и да дадат показания.
	— Ако се е наложило да го проснат, защото се е съпротивлявал, може и да е видял нещо — отбеляза единият от агентите.
	— Аха. Ако е видял нещо обаче, защо не са постъпили с него както с жена му? Това е въпросът — каза Мишел. — Хлапетата са били упоени, може и да не са видели нищо, да оставят обаче очевидец?
	Киселата физиономия не беше впечатлена.
	— Ако се наложи да разговарям с вас пак… а сигурно ще се наложи… да смятам ли, че мога да ви открия на адресите, които ми дадохте?
	— Да, няма проблем — кимна Шон.
	— Добре — каза Киселата физиономия, събра екипа си и тръгнаха.
	Шон я подкани:
	— Да се махаме.
	— Как? Надупчиха колата ти. Не видя ли?
	Шон се вторачи в съсипания лексус, после се обърна рязко към Мишел.
	— Не, не съм. Можеше да ми го кажеш по-рано.
	— Да, имах толкова много време.
	— Ще се обадя на пътна помощ, нещо против?
	Докато чакаха да дойде сервизната кола, Мишел попита:
	— Така ли ще оставим всичко това?
	— Как?
	Тя посочи къщата на Дътън.
	— Така. Един от онези кретени се опита да ме убие. Не знам за теб, но аз го приемам лично. И Пам е искала да ни наеме. Мисля, че трябва да се заемем със случая и да го доведем до край. Дължим й го.
	— Мишел, нямаме представа защо тя ми се обади и дали това изобщо има нещо общо със смъртта й.
	— Ако няма, значи сме изправени пред майката на всички съвпадения.
	— Така да е. Какво можем да направим според теб? ФБР и полицията вече действат. Не виждам много място за нас.
	— Преди време подобно нещо не би те спряло — каза Мишел настойчиво.
	— Сега е различно.
	— Защо?
	Той не отговори.
	— Шон?
	— Чух те.
	— Какво му е по-различното?
	— Различното е в хората, които са въвлечени.
	— Кои хора? Дътънови ли?
	— Не. Първата дама.
	— Защо? Какво значение има тя в случая?
	— Просто има, Мишел. Просто има значение.
	— Говориш, като че ли я познаваш.
	— Познавам я.
	— Как така?
	Той започна да крачи.
	— Ами пътната помощ? — извика след него Мишел. Не получи отговор.


	5

	Сам Куори обичаше дома си или онова, което беше останало от него. Плантацията „Атли“ беше собственост на семейството му от двеста години. Някога земите се простирали с километри, обработвали ги стотици роби. Сега бяха останали осемдесет хектара, а реколтата прибираха работници от Мексико. Самата къща беше видяла и по-добри времена, но все още беше на мястото си и все още ставаше за живеене, ако човек не се притесняваше от течащия покрив, напуканите стени или мишките, които от време на време пробягваха по скърцащите дървени подове. Тези подове помнеха ботушите на генералите на Конфедерацията и дори на самия Джеферсън Дейвис, отбил се там за кратко малко преди поражението. Куори познаваше историята добре, но никога не се бе възторгвал от нея. Човек не избира семейството си или семейната си история.
	Сега беше на шейсет и две, със снежна шапка от бяла коса, която изглеждаше още по-бяла заради обгорялото му от слънцето лице. Кокалест и здрав, със силен, властен глас, той прекарваше повечето си време на открито — по собствен избор, но и по необходимост. Прехранваше се със земеделие, но обичаше и да ловува, да лови риба, да се грижи за градината си. Беше това, което е. Човек на земята, както обичаше да казва.
	Седеше зад претрупано изподраскано бюро в библиотеката. Зад същото това бюро поколения мъже от фамилията Куори бяха сядали, за да вземат важни решения, засягащи живота на другите. За разлика обаче от предците си, които бяха някак небрежни в тази си роля, Сам Куори гледаше на отговорността си сериозно. Управляваше „кораба“ спартански, за да осигурява не само себе си, но и хората, които все още работеха за него. В действителност обаче плантацията беше нещо повече от средство за препитание. „Атли“ беше всичко, което му беше останало.
	Той се протегна назад в целия си ръст от един и деветдесет и сложи широките си загрубели и загорели от слънцето длани върху плоския корем. Огледа неумело нарисуваните портрети и черно-белите снимки на предците си, окачени по стените, и се замисли за ситуацията си. Беше от хората, които винаги си оставят време, за да премислят нещата. Почти никой вече не постъпваше така — от президента на Съединените щати през магнатите на Уол стрийт до мъжете и жените на улицата. Бързина. Всички искаха нещата да станат на мига. И заради това нетърпение отговорите, които получаваха, най-често се оказваха неверни.
	Минаха трийсет минути, без дори да помръдне. Мозъкът му обаче беше далеч по-активен от тялото.
	Най-накрая се наведе напред, сложи си ръкавиците и под бдителния поглед на дядо си, неговия съименник Самюъл У. Куори, който бе оглавил борбата срещу гражданските права в Алабама, започна да трака по изтритите клавиши на електрическата пишеща машина Ай Би Ем. Можеше да работи с компютър, но никога не беше притежавал такъв, макар че имаше мобилен телефон. Знаеше, че хората могат да крадат неща от компютъра ти, дори и да са в друга страна. Когато искаше да използва компютър, отиваше в местната библиотека. За да откраднат мислите му от пишещата машина обаче, трябваше да нахлуят във владенията му в „Атли“, а той силно се съмняваше, че дръзналите да го направят, ще излязат живи.
	Приключи тракането с два пръста и извади листа. Прочете краткото съдържание още веднъж, после го сложи в плик и го запечата, но не с език, а с вода от една чаша на бюрото. Не смяташе да даде възможност да го проследят — чрез ДНК от слюнката или по друг начин.
	Пъхна плика в чекмеджето на бюрото и превъртя близо стогодишния ключ, който продължаваше да работи като нов. Стана и се запъти към вратата, към светлината на деня, за да огледа своето разпадащо се владение. Мина покрай Гейбриъл, слабо единайсетгодишно чернокожо момче, чиято майка Рут Ан работеше за Куори като икономка. Потупа Гейбриъл по главата и му даде сгънат долар и стара пощенска марка — за колекцията. Гейбриъл беше умно момче, с необходимите способности, за да отиде да учи в колеж, и Куори беше решен да му помогне да опита. Не беше наследил предразсъдъците на дядо си или на баща си, който се възхищаваше на губернатора Джордж Уолас, поне от неразкаялия се Джордж Уолас, като на велик мъж, който „знае как да държи чернокожите, където им е мястото“.
	Сам Куори вярваше, че всички хора си имат силни и слаби страни, които не са свързани с цвета на кожата. Една от дъщерите му дори се беше омъжила за цветнокож и Сам с радост му я бе дал за съпруга. Сега бяха разведени и той не беше виждал никой от двамата от години. Не обвиняваше за развода расата на бившия си зет. Не беше никак лесно човек да живее с най-малката му дъщеря.
	През следващите два часа обиколи земите си с раздрънкания ръждясал пикап додж, гордо изминал повече от 300 000 километра. Най-накрая спря пред очукана стара каравана с прокъсан навес. В караваната имаше миниатюрна баня с тоалетна, печка на пропан, малък хладилник в шкафа под плота, нагревател за вода, тясно спално отделение и климатик. Куори се беше сдобил с караваната чрез бартерна сделка с едър търговец на селскостопански продукти, останал без достатъчно пари в брой във време, когато се изкупуваше реколтата. Беше прокарал подземен кабел до нея от таблото, захранващо плевнята, така че имаше и електричество.
	Под навеса седяха трима мъже — и тримата от индианското племе коасати. Куори познаваше добре историята на коренното население в Алабама. Коасатите живееха от векове в централната северна част на Алабама, заедно с индианците мускоги, крийк и чероки на изток, и чикасо и чокто на запад. След Голямото прогонване на индианците през деветнайсети век повечето бяха изтласкани от Алабама в резервати в Оклахома и Тексас. Почти всички, които говореха езика коасати, сега живееха в Луизиана, но някои бяха успели да се върнат в Алабама.
	Един такъв индианец бе дошъл по тези места преди години, малко след като Куори наследи „Атли“ от баща си, и живееше там оттогава. Куори дори му беше дал караваната за жилище. Други двама бяха там от около шест месеца. Куори нямаше представа дали смятат да останат. Харесваше ги. И те, изглежда, го харесваха. По принцип нямаха доверие на белите, но на него позволяваха да ги посещава и да споделя компанията им. В края на краищата технически земята беше негова, независимо че коасатите я бяха владели дълго преди в Алабама да се появи фамилията Куори или друг бял човек.
	Той седна на бетонно блокче с дебела гумена подложка отгоре, за да пие бира с тях, да изпуши няколко свити на ръка цигари и да побъбри. Индианецът, на когото беше дал караваната, беше известен като Фред. Фред беше по-стар от Куори поне с десет години, беше дребен и прегърбен, с права бяла коса и лице, като че взето направо от скулптура на Ремингтън. Говореше най-много от групата, а и пиеше най-много. Беше образован човек, но Куори знаеше малко за личния му живот.
	Доколкото можеше, Куори говореше с индианците на техния език. Познанията му по коасати обаче бяха ограничени. Те говореха английски заради него, но само с него. Не можеше да ги обвини. Белите хора бяха вършили свинщини с населението, което би могло да се нарече „коренно“ в Америка. Пазеше тези си чувства обаче за себе си, защото индианците не обичаха да ги съжаляват. Можеха да убият човек, ако ги съжалява.
	Фред много обичаше да разказва как коасатите са получили името си.
	— Означава „изгубено племе“. Нашите хора си тръгнали оттук преди много време на две групи. Първата група оставяла знаци, за да я следва втората. Само че покрай река Мисисипи всички знаци от първата група изчезнали. Втората група продължила напред и след време попаднала на хора, които не говорели нашия език. Нашите хора обяснили на онези, че са се загубили. А на нашия език, „коасаи“ значи „ние сме изгубени“. Тогава записали, че моите хора били коасати, което значи изгубени хора.
	Куори, който беше слушал историята десетки пъти, се обади:
	— Фред, да си говорим честно, в някои отношения всички ние сме изгубени.
	След около час, когато слънцето започна да припича и да изпълва навеса с нажежен въздух, Куори стана, изтупа панталоните си от прахоляка, докосна шапката си за довиждане и обеща скоро да намине отново. И да донесе бутилка уиски, мамули царевица и кошница ябълки. И цигари. Индианците не можеха да си ги позволят, но предпочитаха купените от магазина цигари пред свитите на ръка.
	Фред го погледна. Лицето му беше още по-сбръчкано и загрубяло от лицето на Куори. Измъкна от устата си ръчно свитата цигара и след продължителен пристъп на кашлица каза:
	— Следващия път донеси от онези, без филтър, Сам. Имат по-хубав вкус.
	— Добре, Фред.
	Куори продължи нататък по черните пътища, набраздени с толкова дълбоки коловози, че пикапът му се люшкаше вляво и вдясно като побеснял. Не обръщаше внимание. Това беше животът му.
	Пътят свърши.
	Там беше малката къща. Никой не живееше в нея, поне не още, но дори и да живееше, не би издържал дълго на такова място. Всъщност това беше само една стая с покрив.
	Куори се огледа в четирите посоки на компаса, но не видя друго, освен пръст и дървета. И, разбира се, късче от небето на Алабама; според него то беше най-красивото небе, което може да се види някъде. Определено по-хубаво от онова в Югоизточна Азия, но тогава хоризонтът винаги беше разкъсван от зенитния огън, насочен към самия него и неговия „Фантом И“ на американските военновъздушни сили.
	Отиде до къщичката и се качи на верандата. Беше я построил сам. Не беше на територията на „Атли“. Намираше се на няколко километра от плантацията, на земя, купена от дядо му преди седемдесет години, на която никой никога не беше направил каквото и да било — и с право. Беше по средата на пустошта, което за целите на Куори беше чудесно. Мислеше си, че дядо му трябва да е бил пиян, когато е купувал парцела, а старецът пиеше доста.
	Постройката беше двайсетина квадратни метра, но беше достатъчно голяма за целите му. Единствената врата беше стандартна, широка деветдесет сантиметра, съвсем гладка и с обикновени месингови панти. Отключи я, но не влезе веднага.
	Стените бяха със седем сантиметра по-дебели, отколкото е нормално, макар че човек би трябвало да има набито око, за да забележи строителната аномалия. В тях имаше листове дебела ламарина, заварени един за друг, които придаваха на конструкцията неимоверна здравина. Куори беше правил заварките сам със собствения си оксижен. Всеки шев беше произведение на изкуството. И торнадо нямаше да може да я разруши, освен ако не се извиеше над самата нея, но вероятно би устояла и на такъв юмрук Божи.
	Изчака в стаята да нахлуе свеж въздух и чак тогава прекрачи прага. Вече беше правил грешката да влезе направо от богатия на кислород външен въздух в задушното помещение. Тогава едва не припадна. Стаичката нямаше прозорци.
	Подът беше от петсантиметрови дебели дъски. Беше ги загладил много добре. Нямаше никакви неравности. Между дъските обаче имаше малки пролуки — толкова малки, че трудно се забелязваха с невъоръжено око.
	Конструкцията под пода също беше специална. Куори можеше да твърди с голяма увереност, че никъде в Америка нямаше къща с такъв уникален търбух като неговата. Вътрешните стени бяха измазани на ръка, върху ситна метална мрежа. Покривът беше закрепен за стените толкова солидно, колкото всяко нещо в презокеански танкер. Беше използвал невероятно здрави болтове и скрепителни елементи, за да осигури нужната якост, така че да няма слягане или движение. Фундаментът беше от бетон, но под цялата конструкция между бетонните стени имаше четирийсет сантиметра дълбока кухина. Това, разбира се, издигаше цялата постройка нагоре, но заради верандата не правеше впечатление.
	Мебелировката беше елементарна — легло, стол с облегалка от напречни летви, генератор и друго оборудване, включително кислородна бутилка, подпряна на една от стените.
	Слезе от верандата и се отдръпна, за да огледа творението си. Всяка сглобка по стените беше съвършена. Често бе оставал да работи на светлината от генератора, за да заглажда болтовете и подпорите, с очи като лазер, вперен в обработваната повърхност. Беше напрегната, уморителна работа, но крайниците и умът му бяха задвижвани от решимост, плод на двете най-силни човешки емоции:
	Омразата.
	И любовта.
	Той кимна одобрително. Беше свършил добра работа. Постройката беше солидна и едва ли би могъл да я направи по-добре. На вид беше обикновена, но всъщност представляваше удивително инженерно съоръжение. Не беше зле за момче от дълбокия юг, което дори не беше учило в колеж.
	Погледна на запад, където в клоните на едно дърво, защитена и от огненото слънце и от любопитни погледи, беше монтирана камера за наблюдение. Беше избрал мястото и я беше сглобил сам, защото нищо, което би могъл да си позволи, не беше достатъчно добро и надеждно. След внимателното подкастряне на клони и листа обективът на камерата имаше добра видимост. Беше издълбал дълбок улей в кората, на задната страна на стъблото, беше прокарал кабела от камерата в него и беше залепил на място парчетата кора, така че да не личи нищо. После беше прекарал кабела под земята, на няколко десетки метра встрани, до една естествена издатина, където имаше и друго сътворено от него съоръжение.
	От същото място излизаше друг подземен кабел, който влизаше в малката къща през пластмасова тръба, която Куори беше положил още преди да излее основата. Кабелът беше със сплитер, от който излизаха други два кабела. Всичко беше скрито под оловното покритие върху ламарината на стените.
	Заключи вратата на къщата и се качи на стария додж. Сега трябваше да отиде на друго място. И не с пикап.
	Вдигна очи към съвършеното небе на Алабама. Чудесен ден за полет.


	6

	Час по-късно десетгодишната четириместна чесна се засили по късата писта и се издигна във въздуха. Куори погледна надолу през страничното стъкло, докато прелиташе над границата на земята си. Осемдесет хектара на думи изглеждаха много, но всъщност не бяха кой знае колко. Летеше ниско, оглеждаше се за птици, други самолети и понякога за хеликоптери. Никога не попълваше летателен план, така че изостреното внимание беше особено важно.
	След още час той се сниши и кацна меко на частна асфалтова писта, където зареди машината с гориво сам. Наоколо нямаше скъпи фирмени самолети. Само ламаринени хангари с отворени врати, тясна асфалтова писта, ветропоказател и самолети като неговия — стари, кърпени, но поддържани с любов и уважение. Колкото и евтин да беше неговият, когато го купи на трета ръка преди години, сега не би могъл да си го позволи.
	Куори летеше отдавна — някога беше служил във военновъздушните сили и беше кръстосвал с фантома си над оризищата и гъстите мочурливи джунгли на Виетнам. После беше пускал бомби и бе убивал хора в Лаос и Камбоджа, защото бе изпратен там във фаза на войната, която официално дори не беше одобрена, както разбра по-късно. Въпреки всичко за него щеше да е все едно. Войниците просто правят каквото им се нареди. Нямаше време да мисли, докато летеше на такава височина, а отдолу не преставаха да го обстрелват.
	Качи се отново в малкия си самолет, ускори по пистата и се издигна в небето. Полетя срещу лекия вятър, който духаше със скорост под пет възела в час.
	Малко по-късно той върна лоста на дросела, спусна елероните и се понесе с термалните потоци надолу. Това беше трудната част — да кацне в другия си имот. Тук нямаше асфалтова писта, а само дълга затревена ивица, която беше изравнил и сега косеше редовно собственоръчно. Теренът беше твърд и равен, но страничните ветрове понякога бяха сериозно предизвикателство.
	Челюстите му се стегнаха и силните му ръце стиснаха лоста, докато се снишаваше с изцяло спуснати задкрилки. Докосна земята, отскочи, пак я докосна и пак отскочи. Системата на окачване на малкия самолет се разтресе сериозно. Когато докосна земята за трети път, колелата останаха долепени и Куори натисна спирачката на предното колело.
	Заедно със спуснатите задкрилки тя уби скоростта на самолета и той спря доста преди края на пистата.
	Куори направи обратен завой. После изключи двигателя и слезе. Носеше раницата си и две триъгълни блокчета.
	Подпря с тях колелата на леката машина, за да я застопори, после се заизкачва по осеяния с камъни склон на планината. Извади връзка ключове от джоба си и задрънча с тях, докато не намери онзи, който търсеше. Наведе се леко и отключи масивната дървена врата, която изглеждаше монтирана направо в склона. Беше скрита зад няколко големи камъка, които беше дотъркалял отпред.
	Дядо му беше експлоатирал полезните изкопаеми в тази планина с десетилетия, или по-скоро екипът му от зле платени работници. Като дете Куори беше идвал тук със стареца по пътя, по който можеше да се минава до предния ден, когато той го прекъсна. По този път вървяха пълните самосвали, когато рудникът действаше, а самият Куори беше докарал по него с камион всичко, което му бе необходимо тук. Не би могъл да го побере в малкия самолет.
	Преди да стане рудник обаче, планинският масив имаше и друга история. С времето поради ерозивната сила на водата и други геологически фактори в него се бяха оформили пещерни кухини. Дълго преди да започне всякакъв въгледобив, в тях бяха умирали бавно и ужасяващо войници на Съюза, пленени по време на Гражданската война. Без въздух и без слънце, плътта им се отделяла от костите и те се превръщали в скелети още приживе.
	Сега в шахтите имаше осветление, но Куори не го използваше без нужда. Захранваше се с генератор, а горивото беше скъпо. За да вижда, използваше старо фенерче с батерии. Всъщност беше същото, с което баща му някога беше преследвал нощем „самозабравили се“ негри — както ги наричаше той — из блатата на Алабама. Като дете беше виждал баща си да се връща у дома посред нощ, опиянен от това, което са направили той и другарите му по омраза. Понякога по ръцете и ръкавите му все още имаше кръв от жертвите му. Кискаше се, докато сърбаше уиски и тържествуваше перверзно заради това, което си мислеше, че е постигнал, убивайки хора, които не приличат на него.
	— Старо, болно от омраза копеле! — процеди през зъби Куори. Ненавиждаше баща си за всичките нещастия, които бе причинил, но не дотолкова, че да изхвърли старото му фенерче. Когато нямаш много, пазиш каквото имаш.
	Отвори друга врата, монтирана в скалата, отстрани на една от главните галерии. Свали фенер с батерия от някакъв рафт, запали го и го сложи на масата в средата на помещението. Огледа се, доволен от работата си. Сам беше обковал скалите с рамки от летви и сам беше наковал отгоре дървените плоскости. Стените бяха гладки и боядисани в светлосиньо. Беше взел всички материали безплатно от негов приятел строител, на когото бяха останали в излишък и нямаше къде да ги съхранява. Зад стените бяха каменните недра на планината, ала всеки, който попаднеше тук, би помислил, че е най-обикновена стая в някоя къща някъде си. Това беше идеята.
	Отиде до стола с права облегалка и огледа жената, отпуснала се на него. Главата й беше увиснала на рамото. Спеше. Бутна я по ръката, но тя не реагира. Това нямаше да продължи дълго.
	Нави ръкава й, извади от раницата си стерилна спринцовка и я заби малко над лакътя й. Това я събуди. Очите й се отвориха и бавно се фокусираха. Когато спряха на него, тя понечи да отвори уста, за да изпищи, но лепенката върху устните й попречи.
	Той се усмихваше леко, докато умело пълнеше двете шишенца с кръв от вената й. Жената гледаше с ужас, но беше завързана здраво — не можеше да помръдне.
	— Знам, че ви се струва странно, госпожо — започна той, — но, повярвайте ми, всичко е в името на добра кауза. Не искам да нараня вас или някой друг. Разбирате ли?
	Извади спринцовката, дезинфекцира мястото с памучен тампон, напоен със спирт, и внимателно залепи отгоре лепенка с марля.
	— Разбирате ли? — усмихна й се окуражително.
	Най-накрая жената кимна.
	— Добре. Съжалявам, че се наложи да ви взема кръв, но наистина нямаше как иначе. Ще ви даваме храна и ще имате възможност да поддържате хигиена. Няма да бъдете завързана по този начин. Ще имате известна свобода. Вярвам, ще разберете защо беше наложително в началото. Имам предвид връзването, нали?
	Тя се втренчи в очите му и въпреки ужаса на положението си кимна отново в знак на съгласие.
	— Добре, добре. Не се тревожете повече. Всичко ще е наред. И няма да има никакви нередни неща… Имам предвид, защото сте жена и така нататък… Не търпя подобни гадости. Имате думата ми.
	Стисна леко лакътя й.
	Тя почувства как ъгълчетата на устата й се извиват нагоре в усмивка.
	Куори прибра шишенцата с кръвта в раницата и се обърна към вратата.
	За миг жената си го представи как мъжът се обръща и с маниакален смях я застрелва или прерязва гърлото й.
	Той обаче просто излезе от стаята.
	Даян Уол се огледа. Нямаше представа къде е, защо е тук и защо човекът, който я отвлече, взе кръв от вената й. Беше отишла да пазарува в „Талбътс“. Той я беше причакал в колата й с пистолет в ръка и сега тя беше тук — каквото и да беше това място.
	Чу в далечината някой да тананика.
	И се разрида.


	7

	Шон Кинг седеше в тъмнината. Лъчът от фенерчето го накара да вдигне ръка, за да предпази очите си, и да примижи към натрапника.
	— Съжалявам, не знаех, че си тук — каза Мишел, макар че в гласа й не прозвуча никакво съжаление.
	— Тук спах — обясни той.
	Тя седна на ъгъла на бюрото.
	— Цупим се, а? Отказваме да отговаряме на въпроси? Спим в кантората? Стоим на тъмно? Съзирам ли някаква закономерност?
	Той бутна към нея вестник.
	— Видя ли историята?
	— Прочетох я в интернет. Повечето от фактите са точни. На снимката изглеждаш подходящо замислен.
	— Това е снимка от досието ми, още от времето в Сикрет Сървис.
	— Мина ми през ум, че изглеждаш забележително млад.
	— Обаждаха ми се няколко репортери. Затварях им телефона.
	— Не само се обаждат. Паркирали са пред кантората ни. Аз влязох отзад, но ме видяха, така че сигурно и този изход вече е заварден.
	— Чудесно. Значи сме арестувани.
	Стана и закрачи напред-назад с нервни стъпки.
	— Искаш ли да поговорим сега? — попита тя.
	Шон спря и изрита парче мъх от килима с мокасината си.
	— Ситуацията е трудна — отбеляза той.
	— Коя ситуация? Че намерихме жената мъртва, а детето й — отвлечено? Или нещото, което става в главата ти?
	Шон пак започна да крачи, забил брадичка в гърдите си.
	— Каза, че познаваш първата дама. Как така? Ти напусна Сикрет Сървис дълго преди да изберат Кокс. Хайде, изплюй камъчето.
	Щеше да отговори нещо, но телефонът иззвъня. Шон се обърна нататък, но Мишел го изпревари и грабна слушалката.
	— „Кинг и Максуел“. Ние бдим, така че не е нужно и вие да… — Млъкна сепнато. — Какво?! Аз… Да, разбира се. Ето го.
	Подаде му слушалката.
	— Не искам да разговарям с никого.
	— С тази личност искаш.
	— Кой е?
	— Джейн Кокс — прошепна тя.
	Шон притисна слушалката към ухото си.
	— Мисис Кокс? — Той слуша известно време, после погледна Мишел смутено и каза: — Добре, Джейн…
	Мишел повдигна вежди и погледна партньора си.
	— Знам. Истинска трагедия. Уила, да, естествено. Точно така. Така е. Правилно си разбрала. Говори ли с Тък? Разбирам. Естествено, че разбирам. — Какво? — погледна часовника си. — Да, можем да го направим. — Погледна към Мишел. — Тя е мой партньор. Работим заедно, но ако предпочиташ… Благодаря.
	Затвори и погледна Мишел.
	Тя се озъби.
	— Ако пак млъкнеш и започнеш да се разхождаш напред-назад, ще те прасна с дръжката на пистолета, кълна се! Какво каза тя?
	— Иска да отидем да се срещнем с нея.
	— Да се срещнем? Къде?
	— В Белия дом.
	— Защо? За какво сме й? За да й разкажем какво сме видели онази нощ?
	— Не точно.
	— Тогава какво точно?
	Шон вдигна очи.
	— Иска да ни наеме, за да открием кой го е направил.
	— Първата дама иска да наеме нас? Защо? Цялото ФБР е на нейно разположение.
	— Изглежда, не ги иска. Иска нас.
	— Не съм глуха. Имаш предвид, че иска теб.
	— Мислиш ли, че ще можем да се отървем от репортерите? Не бива да ни проследят до Пенсилвания Авеню.
	Мишел стана и извади ключовете от джипа.
	— Обиждаш ме, дори само като питаш.


	8

	Сам Куори отключи вратата и надникна. Видя я да седи на масата и да яде овесени ядки. Обърна се рязко към него, скочи от стола и се залепи за стената.
	Той влезе и остави вратата отворена.
	— Уила, няма от какво да се страхуваш.
	— Не съм глупава! Има от какво да се страхувам! От всичко! И най-много от _теб_!
	Устните й трепнаха, а в ъгълчетата на очите й се събраха сълзи.
	Куори дръпна стол и седна.
	— Сигурно и аз щях да се страхувам. Само че няма да ти направя нищо лошо, чуваш ли?
	— Можеш да си говориш каквото искаш. Откъде да знам, че не лъжеш? Ти си престъпник. Престъпниците лъжат през цялото време. Затова са престъпници!
	Куори кимна.
	— Значи мислиш, че съм престъпник?
	— Ти си престъпник. Отвлече ме. Хората отиват в затвора за такива неща.
	Той кимна пак и погледна купичката й.
	— Овесените ядки не са ли малко воднисти? Съжалявам, но имаме само мляко на прах.
	Уила стоеше залепила гръб за стената.
	— Защо правиш това?
	— Кое? Че те доведох тук ли?
	— При тези обстоятелства какво друго бих могла да питам?
	Куори се усмихна на желязната й логика.
	— Чух, че си била умна.
	— Къде са нашите? Попитах другия човек, но той не поиска да ми каже. Само сумтеше.
	Куори извади носна кърпа и избърса челото си. Така скри изражението на дълбоко отвращение, появило се на лицето му.
	— Защо носиш латексови ръкавици? — попита тя, втренчена в дланите му.
	— Чувала ли си за екзема?
	— Разбира се.
	— Имам екзема и не искам да я предам на никой друг.
	— Попитах те за семейството ми — настоя тя. — Добре ли са всички? Кажи ми!
	— Добре са. Но ако съм престъпник, може и да те лъжа.
	— Мразя те! — извика Уила.
	— Не мога да те обвиня.
	— Заради леля ми ли е? — попита тя неочаквано.
	— Леля ти? — учуди се той невинно.
	— Не се дръж с мен като с тъпачка. Джейн Кокс ми е леля. Чичо ми е президентът.
	— Права си. Абсолютно права си.
	— Е, заради него ли е?
	— Няма да ти отговоря, съжалявам.
	Уила вдигна ръкава на блузата си и показа лепенката близо до свивката на лакътя си.
	— Тогава ми кажи какво е това.
	— Сигурно си се порязала.
	— Не. От убождане е.
	Той погледна купичката и лъжицата й.
	— Свърши ли?
	— Заради чичо ми ли е? — тросна се момичето.
	— Нека изясним нещо още сега, Уила. Не искам да пострадаш. Наистина наруших закона, като те доведох тук, но бих предпочел да те видя как излизаш през тази врата и си отиваш у дома невредима. Докато си тук обаче, ще е наистина добре, ако се опитаме да се разбираме, доколкото можем. Знам, че е трудно, но трябва да стане така. За мен ще е по-добре. — Погледна я съсредоточено. — И за теб също.
	Взе купичката и лъжицата, вдигна ги към гърдите си и тръгна към вратата.
	— Ще кажеш ли на мама и татко, че съм добре? — попита тя с по-мек тон.
	Той се обърна.
	— Разбира се.
	Тази фраза втвърди нарастващия му гняв безкрайно.
	След като той си тръгна, Уила седна на кушетката, сложена в единия ъгъл, и бавно огледа стаята. Беше говорила с мъжа смело, но не се чувстваше особено смела. Страхуваше се и искаше да види близките си. Свиваше и отпускаше тревожно длани. През ума й започнаха да се нижат един след друг кошмарни сценарии и сълзите потекоха по лицето й. Молеше се и разговаряше на глас с майка си и баща си. Каза на брат си и сестра си, че ги обича много, нищо че влизаха в стаята й, без да чукат, и ровеха в нещата й.
	Избърса сълзите и опита да се съсредоточи. Не повярва на мъжа за ръкавиците и екземата, нито за убождането на ръката й. Беше убедена, че всичко е свързано с чичо й и леля й. Каква друга причина би могло да има? Иначе семейството й беше най-обикновено. Започна да се разхожда из стаята и да тананика тихичко. Често правеше така, когато се безпокоеше или се страхуваше.
	Всичко ще бъде наред — повтаряше си тя отново и отново, след като вече не можеше да тананика. Легна и се зави с одеялото. Преди да изгаси лампата обаче, погледна към вратата. Стана, прекоси стаята и се втренчи в ключалката.
	За пръв път забеляза — беше секретна брава.
	И заради това страхът изведнъж отстъпи място на искрица надежда.


	9

	Куори мина по главната галерия. Едната му ръка опипваше твърдата, черна стена, където все още се виждаха останките от някогашните пластове. Отключи друга стая. Влезе вътре, седна на една маса, извади от раницата си шишенцата с кръвните проби и ги надписа с различни числа. После свали от рафта на една стена кутия и я отвори. Вътре имаше още шишенца с кръв. Някои от тях бяха на Пам Дътън, чийто труп сега лежеше в морга във Вирджиния. В другите имаше кръв от Уила, взета, докато момичето беше в безсъзнание.
	Надписа пробите на Пам и Уила Дътън с цифри и ги сложи в хладилна чанта, пълна с изстудени охлаждащи торбички. После мушна купичката и лъжицата на Уила в найлонов плик и ги прибра в друга кутия.
	Добре. Належащата работа е свършена. Сега трябва да продължа нататък.
	Стана и отключи метална каса за оръжие, която беше докарал тук с камиона. Вътре имаше автоматични и полуавтоматични пистолети, ловни пушки, карабини, оптически мерници, два картечни пистолета МР5, два автомата „Калашников“ и амуниции за всички тези оръжия. Арсеналът красноречиво говореше за привързаността на няколко поколения Куори към Втората поправка, защитаваща правото на гражданите да притежават огнестрелно оръжие. Огледа внимателно касата и се спря на „Кобра Ентърпрайсиз Пейтриът“, 45-и калибър. Дланта му стисна полимерната дръжка, за да сложи пълнителя със седем патрона, стандартни, модел от 1911 г. Пистолетът беше лек, но много мощен и беше необходим натиск от шест килограма, за да произведеш изстрел. Поради това несъответствие между голям патрон и малокалибрено оръжие не беше голямо удоволствие да стреляш с него, но пък беше удобен за носене и улученият нямаше никакъв шанс.
	Още щом стисна заредения пистолет, дланта му се изпоти.
	В пълнителя имаше седем патрона, но щяха да са му нужни само два. И нямаше да изпита никакво удоволствие — нито за момент.
	Продължи бавно по каменния коридор, докато се подготвяше психически за това, което трябваше да направи. Баща му и дядо му бяха ходили на лов за хора в миналото, макар че едва ли бяха признавали чернокожите за хора. Убивали ги бяха вероятно без да му мислят кой знае колко, все едно убиват пепелянка или вредна къртица. Точно тук синът и внукът се разминаваше с предците си от мъжки пол. Щеше да направи каквото трябва, но знаеше, че в душата му ще останат дълбоки белези и ще преживява отново и отново момента на убийството до края на живота си.
	Стигна до мястото и освети с фенерчето решетка, затваряща като клетка голяма ниша в стената. Същата решетка някога беше пазила десетки пленени войници на Севера, макар че Куори беше свалил ръждата от метала и беше циментирал прътите в скалата отново.
	Двама мъже клечаха в дъното на нишата. Бяха във военни униформи, а ръцете им бяха закопчани с белезници зад гърба. Куори погледна към дребния жилав мъж, който стоеше от външната страна на решетката.
	— Да свършваме с това, Карлос.
	Мъжът облиза нервно устни и каза:
	— Мистър Сам, с цялото ми уважение, не бива да тръгваме по този път, сър.
	Куори се обърна към него и го изгледа отвисоко.
	— Тази група има един лидер, Карлос, и това съм аз. Има йерархия, не може иначе. Ти си бил в армията и знаеш, че е така. Повярвай ми, това, което правим, ме наранява повече, отколкото теб. А и после няма да имам достатъчно хора. Истинска гадост, откъдето и да го погледнеш.
	Дребният мъж отиде до решетката, отвори вратата и направи знак на двамата вътре да излязат. Краката им също бяха оковани, затова куцукаха. Когато фенерчето на Карлос ги освети, потта по лицата им заблестя съвсем ясно.
	Един от мъжете заговори:
	— Съжалявам! Боже! Съжалявам!
	— И аз съжалявам, Даръл. Това не ми доставя никакво удоволствие. Абсолютно никакво.
	Даръл беше як и набит, а другият беше висок и слаб. Адамовата му ябълка подскачаше от ужас.
	— Не искахме да стане така, мистър Сам! След като упоихме хлапето обаче, се появи госпожата и започна да пищи и да напада! Виж лицето на Даръл! Щеше да го издере целия. Беше самозащита. Искахме да я проснем и да я упоим със спринцовката, но тя изведнъж откачи!
	— А ти какво очакваш да направи една майка, когато отвличат детето й? Този сценарий го обсъждахме сто пъти, а също и какво трябваше да направите във всяка възможна ситуация. Нямаше вариант да я убивате. Сега имам на главата си малко момиченце, което никога няма да види майка си. Това не биваше да се случва.
	Гласът на Даръл стана умолителен.
	— И бащата си беше у дома. А не трябваше да е там.
	— Няма значение. Бяхме планирали какво да правим в случай, че е там.
	Даръл не се отказваше.
	— Изподра ме, бръкна ми в окото. Вбесих се. Загубих си ума. Замахнах с ножа и я закачих за шията, но не съм искал да стане така. Взе, че умря. Опитахме се да я спасим. Не се получи. Съжалявам.
	— Вече ми ги каза тия неща. Ако те имаха значение, нямаше сега да си тук. Аз също нямаше да съм тук.
	Даръл нервно погледна пистолета.
	— Винаги сме били готови да ти помагаме. Знаеш, че е така! И ти хванахме малкото момиче. Една драскотина няма.
	— Но направихте нещо недопустимо. Когато се съгласихте да ми помогнете, ви казах, че няма много правила, а вие нарушихте най-важното. Дадохте ми клетва и аз ви повярвах. А ето сега какво стана.
	Кимна на Карлос, който неохотно хвана двамата мъже за китките и ги дръпна да паднат на колене.
	Куори се изправи над тях.
	— Поговорете със своя Бог, ако го имате. Ще ви дам малко време.
	Даръл замърмори нещо, което приличаше на откъслечна молитва. Слабият се разплака.
	След шейсет секунди Куори попита:
	— Готови ли сте? Добре.
	Опря пистолета в тила на Даръл.
	— Боже мой! Исусе! — започна да вие Даръл.
	— Моля те! — присъедини се и другият.
	Показалецът на Куори обви спусъка. Но в следващия миг свали оръжието. Не знаеше защо — просто го направи.
	— Ставай!
	Даръл го погледна изненадано.
	— Какво?
	— Ставай, казах.
	Даръл се изправи на разтрепераните си крака. Куори се вторачи в издраното му лице и насиненото дясно око, после разтвори ризата му. На мускулестите му гърди се виждаше голям зачервен оток.
	— Казваш, че по теб е стреляла жена?
	— Да, сър. Беше тъмно, ама видях, че е момиче.
	— Това момиче е дяволски добър стрелец. Както и да го гледаш, сега и бездруго щеше да си мъртъв, момче.
	— Бях с бронирана жилетка, както ни каза — изпъшка онзи. — Съжалявам, че умря. Не исках да стане така! Съжалявам, татко.
	— И казваш, че мислиш, че си оставил шишенцето там?
	— Само едното. Стана много бързо, особено като се появиха и онези. Преброихме ги на връщане. Ще разберат, че сме взели кръв от жената и бездруго обаче, като я срежат и така нататък.
	Куори се поколеба.
	— Махай ми се от очите!
	— Какво?
	Куори кимна на Карлос, който с облекчение отключи белезниците на Даръл. Даръл разтърка разранените си китки и погледна към другия, който още беше на колене.
	— Ами Кърт?
	Куори заби цевта на пистолета в гърдите му.
	— Стига приказки. Изчезвай, преди да съм решил друго. Кърт не е твоя грижа.
	Даръл се олюля, падна, надигна се и продължи да се препъва нататък в тъмното.
	Куори се обърна към Кърт.
	— Моля те, мистър Сам… — замърмори обреченият.
	— Съжалявам, Кърт. Тук обаче нещата са око за око.
	— Даръл уби госпожата, сър.
	— Даръл е мой син. Нямам кой знае какво, освен него — каза той и насочи пистолета към главата на Кърт.
	— Ама ти си ми като баща, мистър Сам — каза Кърт и сълзите потекоха по лицето му.
	— Ето защо ми е толкова трудно.
	— Това е безумие, мистър Сам! Ти си луд! — изпищя той.
	— Адски си прав, момче! — изкрещя Куори в отговор. — Луд съм. Луд съм като откачалка, друсана с кокаин. В кръвта ми е. Няма спасение.
	Кърт се хвърли настрани и се опита да се измъкне. Дебелите му подметки се влачеха и вдигаха облачета прах. Писъците му отекваха в галерията както някога писъците на войниците на Съюза.
	— Насочи светлината, Карлос — нареди Куори. — Не искам да страда и секунда повече, отколкото трябва.
	Пистолетът излая и Кърт престана да се опитва да се измъкне.
	Куори отпусна пистолета до крака си. Промърмори нещо неразбираемо, а Карлос се прекръсти.
	— Знаеш ли колко съм ядосан заради това? — попита Куори. — Разбираш ли степента на моя гняв и разочарование?
	— Да, сър — отговори Карлос.
	Куори бутна мъртвия Кърт с крак и мушна затопления пистолет в колана.
	Обърна се и тръгна по галерията. Към слънчевата светлина.
	Беше уморен от тъмнината.
	Просто искаше да лети.


	10

	Мишел остави пистолета си в заключения сейф в джипа. Нямаше желание да прекара следващите няколко години във федерален затвор в размишления за грешката да се опита да влезе в Белия дом със заредено оръжие.
	Бяха се отървали от репортерите пред кантората им, макар и с цената на малко гума от колелата на джипа на Мишел. Освен това по време на краткото преследване една от колите на журналистите се беше блъснала в паркиран микробус. Мишел не спря, за да окаже помощ.
	Минаха през входа за посетители. Очакваха да ги въведат в Белия дом, но се изненадаха, защото, след като ги провериха с металотърсача, един от агентите на входа им кимна.
	— Елате.
	Заведе ги в лимузина, която чакаше пред входа. Потегли веднага щом вратите се затвориха.
	— Къде, по дяволите, отиваме? — попита Шон.
	Шофьорът не отговори. Другият до него дори не си направи труда да се обърне.
	Мишел прошепна:
	— Сикрет Сървис не са особено щастливи точно сега.
	— Играта на обвинения е започнала — прошепна Шон в отговор. — А може и да знаят защо първата дама иска да се срещне с нас. Освен това не обичат външни хора да се навъртат наоколо.
	— Бяхме едни от тях.
	Шон сви рамене.
	— Не се разделих с тази служба по най-благоприятния начин. Нито пък ти.
	— Значи от ФБР ни мразят, мразят ни и нашите. А ни трябват съюзници.
	— Не. Преди това трябва да знаем къде отиваме.
	Тъкмо се канеше да зададе въпроса още веднъж, когато колата намали и спря.
	— В църквата — каза шофьорът.
	— Какво?
	— Идете в църквата. Първата дама ви чака там.
	Още щом слязоха от колата, си дадоха сметка, че са пътували много кратко. Намираха се просто от другата страна на Лафайет Парк. Църквата беше „Сейнт Джон“. Вратата беше отворена. Двамата влязоха, а лимузината изчезна.
	Тя седеше на първия ред. Шон и Мишел по-скоро доловиха охраната в помещението. Не видяха жива душа. Когато Шон седна до Джейн Кокс, не можа да прецени дали е плакала, или не. Подозираше, че е, но знаеше също, че тя е жена, която умее да контролира чувствата си. Може би дори и пред съпруга си. Беше я виждал да се поддава на емоциите си само веднъж. И през ум не му беше минавало, че ще присъства на втори подобен епизод.
	Под черното палто беше с дълга до коляното синя рокля, с разумно високи обувки и почти без никакви бижута. Косата й, макар и под шал, беше тупирана и сресана назад в прическа, която мнозина благосклонно сравняваха с тази на Джаки Кенеди. Шон знаеше, че тя никога не се облича крещящо, а само изискано. Елегантно. Никога не се опитваше да е нещо, което не е. Е, не беше съвсем така. Първата дама трябваше да се харесва на много хора, а просто нямаше начин един-единствен човек да отговори на всички изисквания. Играта на роли беше неизбежна.
	— Това е Мишел Максуел… Мисис Джейн Кокс.
	Джейн се усмихна мило на Мишел и се обърна към Шон.
	— Благодаря, че се съгласихте да дойдете толкова бързо.
	— Мислехме, че ще се срещнем в Белия дом.
	— И аз смятах така, но размислих. В църквата е малко по-усамотено. И… по-спокойно.
	Шон се облегна назад и за момент огледа олтара, после попита:
	— Какво можем да направим за теб?
	— Бяхте ли там, когато това се случи?
	— Да. Носех подарък за Уила.
	После описа случилото се онази нощ без най-кървавите подробности.
	— Тък не си спомня кой знае какво — отбеляза Джейн Кокс. — Според лекарите той ще се оправи. Няма вътрешни наранявания, но, изглежда, паметта му не е съвсем наред.
	— Това се случва често при удар по главата — отбеляза Мишел. — Не е изключено обаче да си спомни.
	— Сега Сикрет Сървис поема охраната и на роднините на първото семейство — каза тя.
	— Умен ход — кимна Шон.
	— Ахилесовата пета най-накрая се показа — добави Джейн тихо.
	Шон каза:
	— ФБР пое разследването. Не мисля, че ние бихме могли да направим нещо, което те не могат.
	— Организирах парти за рождения ден на Уила в Кемп Дейвид. Пам беше там, приятелите на Уила, брат й и сестра й. Беше един много специален ден за едно много специално момиче…
	— Такава е — съгласи се Шон.
	— Кой би си помислил, че в деня на прекрасното празненство може да… да се случи този ужас? — Тя погледна Шон и добави: — Искам да намерите Уила. И хората, отговорни за това.
	Шон преглътна нервно.
	— Говорим за федерално разследване. Не можем да се намесваме в него. Ще ни смачкат.
	— Шон, веднъж ми помогна и никога няма да го забравя. Знам, че нямам право да го искам от теб, но ето… отново ми е нужна помощта ти.
	— А ФБР?
	Тя махна с ръка пренебрежително.
	— Сигурна съм, че са много добри. Но не се съмнявам, че заради роднинската ми връзка с Уила всичко това много бързо ще се превърне в политически боксов мач.
	— Как изобщо е възможно да се политизира отвличането на дете и убийството на майка му? — попита Мишел.
	Джейн я погледна с усмивка, която много приличаше на снизходителна.
	— В момента тече предизборна кампания. Специалитетът на този град е превръщането на аполитичното в политическо, Мишел. Низостта, до която могат да стигнат някои хора, няма граници.
	— Мислиш, че случилото се би могло да повлияе върху разследването на ФБР? — попита Шон.
	— Не ми се ще да рискувам и накрая отговорът на този въпрос да е положителен. Искам хора, чиято единствена цел е да открият истината, без да гледат да очернят някого, без медиен шум. Това означава, че искам вас.
	— Имате ли някаква представа кой би могъл да направи подобно нещо, мисис Кокс? — попита Мишел.
	— Не, никаква.
	— А обикновените заподозрени? — намеси се Шон. — Терористична група? Тъй като първото семейство е добре охранявано, нанасят удар по по-лесна мишена?
	— Ако е така — каза Мишел, — скоро би трябвало да се обадят и да поемат отговорност. Да изложат някакви искания.
	— Възможно е — съгласи се Шон. — Какво мисли президентът?
	— Тревожи се не по-малко от мен.
	— Имах предвид дали не подозира кой може да го е направил.
	— Мисля, че не.
	— Той знае ли за срещата с нас? — попита Шон.
	— Не виждам причина да му казвам, поне засега.
	— Моите уважения, госпожо, но охраната ви от Сикрет Сървис знае — отбеляза Мишел.
	— Мисля, че мога да се доверя на дискретността им.
	Мишел и Шон се спогледаха. Нямаше агент на Сикрет Сървис, който преднамерено би скрил каквото и да било от президента. Това би означавало сам да сложи край на кариерата си.
	— Добре — кимна Шон. — Ако се заемем с това обаче, участието ни рано или късно ще стане известно.
	— Ако стане — намеси се Мишел, — можем да кажем, че го правим, защото Шон е приятел на семейството и защото сме били там, когато се е случило. Всъщност се опитаха да ме убият. Можем да се придържаме към тази версия.
	Шон кимна и погледна Джейн.
	— Разбира се, че можем да играем по този начин.
	— Добре.
	— Ще трябва да разговаряме с Тък, Джон и Колийн.
	— Мога да го уредя. Тък е още в болницата. Децата са при сестрата на Пам в Бетезда.
	— Ще ни е нужен и достъп до местопрестъплението.
	Мишел отбеляза:
	— ФБР е прибрало всички веществени доказателства. Ако наистина искаме да стигнем донякъде, ще трябва да огледаме и тях.
	— Ще видя какво мога да направя. В края на краищата се отнася до моето семейство.
	— Добре — каза Шон бавно и се вгледа в нея внимателно.
	— Значи, ще се заемете? — Джейн сложи длан върху ръката му.
	Той погледна към Мишел, която кимна едва забележимо.
	— Ще се заемем.


	11

	Излязоха от църквата. Лимузината, с която бяха дошли, не ги чакаше.
	— Връщането не влиза в сметките, предполагам — промърмори Мишел.
	Тръгнаха напряко през Лафайет Парк. След малко Шон каза:
	— Внимавай! Ето ги, идват.
	Двамата мъже крачеха с целенасочена решителност. Единият беше Киселата физиономия, агентът на ФБР. Шон и Мишел знаеха много добре кой е другият. Беше от шефовете на Сикрет Сървис, казваше се Арън Бетак. Отличната му кариера бързо го беше изстреляла на върха и Шон забеляза, че в момента походката му е доста наперена.
	Препречиха им пътя.
	Шон се престори на изненадан.
	— Какво, да не би и вие да се разхождате? — попита той. — Полезно е за мисълта.
	Киселата физиономия каза:
	— Знаем къде бяхте и с кого говорихте преди малко. Тук сме, за да прекратим това още сега. Последното нещо, от което имаме нужда, са двама каубои… — Той погледна Мишел и се усмихна иронично. — Извинявай, един каубой и една каубойка да провалят всичко.
	— Така и не разбрах името ти — обади се учтиво Шон.
	— Чък Уотърс, специален агент на ФБР от Вашингтонския отдел.
	— Добре беше да го научим — подхвърли Мишел. — Защото досега те наричах тъпак.
	— Максуел! — повиши тон Бетак. — Дръж се уважително, по дяволите!
	— Покажи ми нещо, което да заслужава уважение, и ще го уважавам — отсече тя.
	Уотърс пристъпи до нея и размаха пръст пред носа й.
	— Просто стой настрана, малка госпожичке.
	Понеже Мишел беше близо десет сантиметра по-висока от Уотърс, отново не му остана длъжна.
	— Ако аз съм малка госпожичка, ти си джудже.
	— И за твое сведение, Чък — добави Шон, — малката госпожичка може да срита и трима ни по задниците без особено усилие.
	Бетак, който беше висок колкото Кинг, но дори с по-широки рамене, се прокашля, хвърли предупредителен поглед на колегата си от ФБР и поклати глава. Лицето на Уотърс пламна, но той видимо се отдръпна.
	— Шон — каза Бетак, — ти и Максуел няма да се занимавате с този случай. Точка по въпроса.
	— Последния път, когато прегледах кой ми плаща, в списъка не фигурираше правителството.
	— Въпреки това…
	— Няма да стане. Дойдохме на среща с евентуална клиентка. Приехме да представляваме интересите й. Тук е Америка и в тази страна такива неща са позволени. А сега… чака ни работа по случая.
	— Наистина ще съжаляваш за това, Кинг — излая Уотърс.
	— През живота си съм съжалявал за много неща — отговори Шон. — И все пак съм стигнал дотук.
	Подмина ги и Мишел го последва. Постара се лакътят й да закачи рамото на Уотърс.
	Когато се качиха в джипа на Мишел, тя каза:
	— Гордея се с теб.
	— Не бързай да се радваш. Току-що си създадохме врагове в две от най-мощните агенции на света.
	— Дръж се мъжки или си ходи вкъщи.
	— Говоря сериозно, Мишел.
	Тя включи джипа на скорост.
	— Това означава, че трябва да решим случая бързо.
	— Мислиш ли, че изобщо е възможно?
	— И друг път сме се справяли с трудни случаи.
	— Да, но никога не е ставало бързо.
	— Позволи ми да бъда умерен песимист. Кой е първи? Тък?
	— Не. Децата.
	Докато пътуваха, Мишел попита:
	— Как ти се стори версията на Джейн Кокс?
	— Доста ясна.
	— Мислиш ли?
	— Ти не мислиш ли?
	— Така и не ми каза откъде я познаваш.
	— Откъде един човек може да познава друг?
	— Остави тези екзистенциални глупости. Искам да знам как се запознахте.
	— Има ли значение?
	— Има значение, защото, ако преценките ти са повлияни от…
	— Кой, по дяволите, казва, че преценките ми се влияят от каквото и да било?
	— Хайде, хайде, видях я как сложи ръка върху твоята. Да не би да сте били гаджета?
	— Мислиш, че съм чукал жената на президента на Съединените щати!? Стига глупости!
	— Може да си се запознал с нея, преди да стане първа дама — отбеляза спокойно Мишел. — Само че аз не го знам, защото не желаеш да споделиш с мен, твоята партньорка, нищо по този въпрос. Не е честно. Аз съм ти казала всичко за себе си. Искам и ти да ми отвърнеш със същото.
	— Добре, добре.
	Той замълча и погледна през прозореца.
	— Какво добре?
	— Не съм имал връзка с Джейн Кокс.
	— А искало ли ти се е?
	Той я изгледа косо.
	— Какво те интересува?
	Мишел, която досега се подхилкваше, изведнъж се смути.
	— Не ме интересува по кого подсмърчаш.
	— Добре, защото обичам да подсмърчам насаме.
	Последва неловко мълчание.
	Мишел се напрегна да измисли друг вид въпроси и най-накрая й хрумна нещо.
	— Ти напусна Сикрет Сървис дълго преди мъжът й да се кандидатира за президент, нали?
	— Преди това беше сенатор.
	— Каква е връзката със Сикрет Сървис? Или няма нищо общо с това?
	— Има. И няма.
	— Благодаря за разяснението.
	Той замълча.
	— Шон, стига вече! — възкликна тя и ядосано удари волана.
	— Мишел, не мога да ти кажа повече.
	— Защото съм дрънкало и ще научи целият свят? Така ли?
	— Не съм го казвал на никого. Никога.
	Тя погледна към него и видя мрачното му изражение.
	— Добре.
	Той се облегна на седалката.
	— Преди години бях в екип за подготовка на едно посещение на президента в Джорджия. Вечерта излязохме с колега да хапнем. Той се върна, за да продължи смяната си, но аз бях свободен. Тръгнах да се разхождам, като същевременно оглеждах за възможни слаби места по маршрута на колоната. Разхождах се така около час. Може би беше към единайсет и половина. Тогава го видях.
	— Кого?
	— Дан Кокс.
	— Президентът?
	— Тогава не беше президент. Току-що го бяха избрали в Сената. Ако си спомняш, беше сенатор цял мандат и още две години от втория, преди да се кандидатира за президент.
	— Добре, видял си го. Какво от това?
	— Беше в паркирана кола, мъртво пиян, а някаква мацка се беше навела над него.
	— Шегуваш се.
	— Смяташ, че си измислям?
	— Добре, какво стана?
	— Познах го. Беше на брифинга с местните официални лица във връзка с посещението на президента.
	— Значи чудил си се какво прави там в онази кола и защо го „обслужва“ жена, която не е съпругата му.
	— Тогава не знаех, че не е съпругата му, но във всички случаи изглеждаше нередно. Той беше от партията на президента, така че не исках да се разчува подобно нещо точно преди посещението. Почуках на стъклото на колата и показах значката си. Мацката подскочи така, че щеше да пробие тавана с глава. Кокс беше много пиян и май не разбираше какво става.
	— А ти какво направи?
	— Казах на жената да слезе от колата.
	— Проститутка ли беше?
	— Мисля, че не. Беше млада, но не беше облечена като проститутка. Спомням си, че едва не падна от колата, докато се мъчеше да си обуе бикините. Поисках да се легитимира.
	— Защо?
	— За всеки случай. По-късно всичко можеше да се обърне срещу мен и трябваше да мога да я открия.
	— И тя ти показа шофьорската си книжка?
	— Очевидно не искаше, но й казах, че няма избор. Блъфирах. Казах й, че ако не ми я покаже, ще повикам полицията. Както и да е. Показа ми шофьорската си книжка, а аз записах името й. Живееше в града.
	— Какво стана после?
	— Щях да й повикам такси, но тя просто си тръгна. Опитах се да я настигна, но Кокс започна да издава някакви звуци. Върнах се при него, дигнах ципа на панталона му, преместих го на дясната седалка, взех му шофьорската книжка, за да видя адреса, и го закарах у тях.
	— И там си се запознал с Джейн Кокс.
	— Точно така.
	— Фантастично представяне. Всичко ли й разказа?
	Шон понечи да отговори, но млъкна.
	— Дискретността е най-важната съставна част на доблестта?
	— Нещо такова. Казах й, че съм го намерил в колата — „на произвола на съдбата“. Макар че парфюмът на мацката още се усещаше, а по ризата му имаше червило. Пренесох го в къщата, а после на горния етаж в спалнята. Представих се още в началото и жената каза, че ми е много благодарна и никога няма да забрави какво съм направил за нея. И за него. Тогава… Изведнъж се разплака. Мисля, че не й се случваше за пръв път. Аз… някак си я хванах, опитах се да я успокоя.
	— Някак си я хвана?
	— Добре, прегърнах я. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Опитвах се да утеша жената.
	— Тогава ли хлътна по нея?
	— Мишел! — извика той рязко.
	— Извинявай. Добре, прегърнал си я. После какво? Какво се случи?
	— Когато престана да плаче и се овладя, ми благодари още веднъж. Предложи да ме закара до града, но аз отказах. Повървях малко и взех такси.
	— Това ли беше?
	— Не, не беше това. Тя ми се обади. Не знам как точно да се изразя. Постепенно станахме приятели. Мисля, че искрено ми беше благодарна за онова, което направих. Ако тогава го беше открил някой друг, вероятно сега нямаше да е президент.
	— Недей да си толкова сигурен. Моралът не е силната страна на политиците.
	— Както и да е. Знаех как стават нещата в този град и тя ме разпитваше непрекъснато. Мисля, че научи за столицата много повече от мъжа си.
	— Значи така се запозна и с Тък и със семейството му?
	— Джейн ме покани по няколко повода. Не мисля, че Дан Кокс изобщо ме запомни. Или че е запомнил онази нощ. Не знам как точно му е обяснила присъствието ми, но той никога не ме попита защо съм там. След като го избраха за президент, не го виждах често — ясно защо. Хора като мен са извън техните кръгове. Освен това вече не бях в Сикрет Сървис и не бях във Вашингтон. Джейн обаче винаги ми изпращаше картички за Коледа. И поддържах връзка с Тък и семейството му. Когато се върнах тук, те бяха сред първите, които ми се обадиха, за да ме поздравят с „добре дошъл“?
	Мишел го изгледа изненадано.
	— Защо тогава не ме запозна с тях по-рано?
	Шон се усмихна весело.
	— Ами… не исках да ги плаша.
	— Значи сега за пореден път се притичваш на помощ на дамата в беда.
	— Както се казва, това вече сме го преживели.
	— Така значи. Да се надяваме тогава, че ще го преживеем и сега. Онези едва не ме гръмнаха, а деветте ми живота ще свършат много бързо, ако я караме така.
	— Да, но пък няма да ни е скучно.
	— Не, няма да е скучно.


	12

	Сам Куори подкара по набраздения от коловози черен път към „Атли“. Пистолетът, с който беше застрелял Кърт, беше на седалката до него. Спря пред къщата, построена преди Гражданската война от правени на ръка тухли и местен камък, и прахолякът на Алабама се завихри около гумите на пикапа — приличаше повече на мараня от горещината, отколкото на прашен облак от дълбокия Юг. Сам дълго не помръдна. Остана на място, с ръце на волана, втренчен в пистолета, който беше със спуснат предпазител. Най-накрая докосна с палец грапавата повърхност на ръкохватката, сякаш така щеше да прогони от ума си онова, което беше направил.
	При връщането си едва не се разби със самолета. Още при излитането започна да се тресе неудържимо. После на височина едва стотина метра ножично въздушно течение завъртя машината почти вертикално. В продължение на няколко секунди беше сигурен, че двигателят напълно е загубил тяга. После успя да овладее положението и отново да върне чесната в нормално положение.
	Докато Даръл растеше, винаги го беше държал близо до себе си. Момчето не беше особено развито в умствено отношение и Куори го знаеше, но независимо от това го обичаше. Даръл беше предан син. Правеше всичко, което баща му поискаше от него. Липсата на достатъчно интелект компенсираше с кучешка упоритост и внимание към подробностите — качества, които притежаваше и баща му и които му помогнаха в армията. С Кърт и Карлос служиха в Ирак и Афганистан и заедно бяха спечелили осем медала за храброст. Бяха оцелели след най-лошото, което би могъл да им причини врагът, включително и след взрива от няколко самоделни бомби.
	После започнаха проблемите. Една сутрин Куори завари тримата да закусват в кухнята в „Атли“.
	— Какво правите тук? — попита той. — Мислех, че имате заповед да се върнете в Близкия изток.
	— Хвана ни носталгията — промърмори Даръл, докато дъвчеше царевичен хляб и тлъст бекон. Кърт само кимаше и се хилеше. После засърба пак силното кафе на Рут Ан. Карлос мълчеше както винаги и само ровеше с вилицата в чинията си.
	Куори бавно седна на един стол срещу тях.
	— Позволете ми да ви задам един глупав въпрос. Армията знае ли?
	Тримата се спогледаха, после Даръл каза:
	— Не, ама скоро ще научи. — И се изкиска.
	— Значи сте дезертирали. И защо го направихте?
	— Уморихме се да се бием — отговори Кърт.
	— В Ирак е по-горещо, отколкото в Алабама — добави Даръл. — А през зимата е по-студено, отколкото на луната. Вече бяхме там четири пъти. Стреляхме и по Ал Кайда, и по талибаните.
	— Откаченяци с пешкири на главите — добави Карлос и заопипва чашата кафе.
	— И като че ли извираха — добави Кърт. — Като къртици. Смачкваш една, друга се показва.
	— Идват деца уж за да искат бонбони, а се взривяват — добави Даръл.
	— Проклета работа, мистър Куори. Писна ни. Това е божията истина.
	Даръл остави вилицата си и избърса уста с опакото на месестата си длан.
	— Та затова решихме, че е време да се приберем у дома, в Алабама.
	— В добрата стара Алабама — добави Кърт с лукава усмивка.
	Военната полиция дойде на следващия ден.
	— Не съм ги виждал — отсече Куори пред навъсените войници.
	Говориха с Рут Ан, с Гейбриъл и дори с индианеца Фред. От тях не научиха нищо. Семейството пазеше своите. Не каза на военните полицаи за старите рудници обаче, защото Кърт, Карлос и Даръл се криеха в тях. Беше ги откарал там със самолета предишната нощ.
	Дребният униформен латиноамериканец уведоми Куори:
	— Да се укриват дезертирали войници е федерално престъпление.
	— Служил съм на страната си във Виетнам, сержант. Убил съм повече хора, отколкото ти си сънувал. Заслужил съм поне няколко медала за храброст, а Чичо Сам дори не ми благодари за онова, което изтърпях. Когато се върнахме, ни сритаха по задниците. Нямаше паради за нас, дето се бихме във Виетнам. Ако обаче видя сина си, ще постъпя правилно.
	Куори им отдаде чест и затръшна вратата пред лицата им.
	Това се бе случило преди две години, а военните бяха идвали още два пъти по-късно. Пътищата обаче бяха малко и Куори винаги знаеше, че идват, дълго преди да стигнат до „Атли“. След третия път не бяха идвали повече. Явно имаха по-сериозни проблеми от това да издирват три момчета от Алабама, на които им бе писнало да се бият с арабите на единайсет хиляди километра от дома, мислеше Куори.
	Кърт му беше като син — почти като Даръл. Познаваше момчето от раждането му. Беше го прибрал, след като родителите му загинаха при пожар. С Даръл си приличаха много.
	Карлос се беше появил на прага му една сутрин преди десетина години. Тогава не беше много по-голям от Гейбриъл. Нямаше семейство, нямаше пари. Имаше само риза и панталони, но също така и силен гръб. И работеше съвестно. Изглежда, през целия ри живот Куори бе осъден да приютява бездомници.
	— Какво правиш тук, мистър Сам?
	Куори се изтръгна от мислите си и погледна през стъклото на пикапа. Гейбриъл го наблюдаваше от предните стъпала. Момчето беше както обикновено с избелели дънки, бяла тениска и бос. На главата си носеше старата бейзболна шапка на „Атланта Фолкънс“, която Куори му беше дал. Носеше я с козирката назад, за да не изгори вратът му — поне така каза на Куори един ден, когато го попита.
	— Бях се замислил, Гейбриъл.
	— Ама ти наистина мислиш много, мистър Сам.
	— Възрастните мислят, Гейбриъл. Та недей да растеш прекалено бързо. Да си малък е много по-забавно.
	— Щом ти казваш…
	— Как е в училище?
	— Както винаги. Обичам математиката, но повече обичам да чета.
	— Значи можеш да станеш писател на научна фантастика като Рей Бредбъри. Или Айзък Азимов.
	— Кой?
	— Защо не отидеш да помогнеш на майка си? Тя винаги има толкова много работа, а няма кой да й помага.
	— Добре. А… благодаря за марката. Тази я нямах.
	— Знам, че я нямаше. Иначе щях ли да ти я дам, синко?
	Гейбриъл се отдалечи, а Куори включи пикапа на скорост и го вкара в плевнята. Слезе, мушна пистолета в колана си и се изкачи горе, в сеновала — краката му се хлъзгаха по тесните стъпала, така че си помагаше с ръка. Отвори вратите на сеновала и огледа остатъците от „Атли“ отвън. Качваше се там и правеше това по няколко пъти на ден. Като че ли, ако не проверяваше непрекъснато, земята можеше да му избяга.
	Облегна се на дървената рамка, изпуши една цигара и се загледа в нелегалните имигранти, които работеха на земята му на запад от къщата. На изток виждаше Гейбриъл, който помагаше на майка си Рут Ан, която работеше в зеленчуковата градина, откъдето идваха повечето им хранителни продукти. Селска Алабама водеше в производството на „екологични“ храни. По необходимост.
	_Когато хората загиват в земята на изобилието, са готови на всичко, само и само да оцелеят._
	Куори изгаси цигарата си много внимателно, за да не подпали сухото сено, спусна се по стълбата, грабна една лопата и тръгна на юг. След около километър спря. Изкопа дълбока дупка, което не беше лесно, защото почвата беше твърда. Той обаче беше свикнал да работи с ръцете си, така че лопата потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Пусна пистолета в дупката и я запълни отново, като сложи върху разровената пръст голям камък.
	Все едно току-що беше погребал някого. Но не се помоли. Не би се молил над пистолет. Или над каквото и да било друго. Вече не.
	Майка му не би одобрила. Дълбоко религиозна открай време, тя изпадаше в екстаз с повод и без повод. Водеше го на църква всяка неделя, откакто се помнеше. Докато лежеше на смъртно легло по време на един проливен дъжд, отново изпадна в екстаз и започна да говори със своя Бог. Тогава Куори беше само на четиринайсет и много се изплаши. Не от състоянието на екстаз, защото беше свикнал с него, а от самото умиране и от писъците на език, който никога нямаше да се научи да разбира. Все едно майка му знаеше, че си отива от този свят, и искаше Бог да научи, че се е запътила към него — само че можеше да е глух, та по-добре да му изкрещи.
	Струваше му се, че Исус ще се появи всеки момент в онази стая, само и само да накара горката жена да млъкне.
	През онези последни няколко часа тя не му каза нито дума, макар че седеше до нея. Едри сълзи се търкаляха по слабото му лице и той с цялото си сърце искаше тя да го погледне, да му каже нещо като „Обичам те, Сами“ или поне „Сбогом, синко“. Може би го беше казала на онзи, неразбираемия език. Нямаше как да знае. Така и не го научи. После нададе един последен писък и престана да диша. Беше се изумил колко лесно е да умреш. И колко просто е да гледаш как някой умира.
	Изчака, за да се увери, че е мъртва, а не е млъкнала колкото да си поеме дъх между два писъка, отправени към Бога, после затвори очите й и сложи длани те й върху гърдите, както беше гледал да правят по филмите.
	Когато майка му умираше, баща му дори не си направи труда да дойде при нея. Куори го намери по-късно същата вечер — пиян, с жената на един от работниците във фермата, който пък беше в болница, защото коса беше срязала крака му. Изнесе баща си от къщата на жената, занесе го на рамо до пикапа и го закара в „Атли“. Макар и само на четиринайсет, Куори беше почти един и осемдесет висок и силен като фермер. Умееше да шофира от тринайсетгодишен — поне по черните пътища на Алабама, каквито бяха в началото на шейсетте.
	Прибра стария пикап в плевнята, изгаси мотора и грабна лопата. Изкопа гроб за баща си близо до мястото, където след години зарови пистолета. После тръгна към плевнята, а по пътя обмисляше как е най-добре да убие стареца. Имаше достъп до всички оръжия в „Атли“. Бяха много и той умееше да стреля с тях. Мислеше обаче, че с удар по главата ще стане по-тихо, отколкото с изстрел. Определено искаше да убие стария похотливец, но и беше достатъчно умен, за да не иска да плати с живота си за такава привилегия.
	Извади баща си от колата и го сложи по очи на покрития със сено под на плевнята. Идеята му беше да нанесе смъртоносния удар в основата на черепа му, както хората убиват животни. Докато се готвеше да удари баща си с големия каменарски чук, старецът изведнъж се надигна.
	— Какво става тук, по дяволите, младши? — изфъфли той и го изгледа през присвити пиянски очи.
	— Нищо особено — отговори Куори. Куражът му помръкна. Наистина беше едър като възрастен мъж, но в действителност все още беше дете. Един-единствен поглед на баща му беше достатъчен, за да му го напомни.
	— Зверски съм гладен — изръмжа старецът.
	Куори захвърли приготвеното за убийството оръжие и помогна на баща си да стигне до къщата. Даде му да яде и го качи на горния етаж. Съблече го, без да пали лампата в спалнята, и го сложи да легне в леглото.
	Когато се събуди на следващата сутрин до студеното, мъртво тяло на жена си, Куори чу писъците му чак в обора, където доеше кравата. Смя се, докато се разплака.
	След като зарови пистолета, Куори се върна в „Атли“. Беше хубава вечер. Слънцето приключваше престоя си на небето с величествено зарево над варовиковото плато в южния край на Апалачите. Алабама, помисли си той, е най-хубавото място на света, а „Атли“ е най-хубавата част от Алабама.
	Отиде в кабинета и запали камината, макар че денят беше горещ. Нощта гъмжеше от хищни комари, тръгнали на лов за кръв.
	_Кръв._ В онези хладилни чанти имаше много кръв. Беше ги заключил в големия сейф, който прадядо му беше донесъл, за да държи в него важни документи. Беше в мазето, до стария отоплителен котел, от който рядко имаше нужда по тези места. Сейфът имаше кръгла ключалка с механичен код, който той като дете беше въртял безкрайно с надеждата да улучи верните числа и да разбере какво има вътре. Не бе успял. Комбинацията беше записана в завещанието на баща му. Вълнението обаче не беше същото.
	Когато огънят се разгоря, той взе ръжена и го сложи в пламъците, за да се нажежи. После се облегна назад на стола, нави ръкава на лявата си ръка и опря нажеженото желязо до кожата. Не извика, а само прехапа долната си устна. Остави ръжена и се вгледа в пулсиращата рана. Стиснал зъби от болка, накара ума си да огледа следата, оставена от горещия метал върху кожата му. Беше направил само една линия с ръжена, надлъжно. Оставаше да направи още три.
	Развинти капачката на джина и отпи направо от бутилката. Поля малко и върху раната. Мехурите по кожата като че ли се надуха още повече от алкохола. Приличаше на планинска верига, оформена преди милиони години от внезапно движение в земните недра. Джинът беше евтин — друг вече не пиеше — предимно от жито и различни боклуци, местно производство. Вече нямаше друго — само местно производство.
	Не беше излъгал горкия Кърт. В семейството му наистина имаше лудост. Баща му очевидно страдаше от нея, а преди това дядо му. И двамата мъже бяха завършили живота си в щатска психиатрична болница, бърборейки неща, които никой не искаше да чуе. Когато видя баща си жив за последен път, старецът седеше гол на пода в една стая, която смърдеше по-лошо от външен клозет през август, и бърбореше нещо за предателя Линдън Джонсън и цветнокожите, макар че не използваше тази учтива дума. Тогава всъщност Куори реши, че баща му всъщност не е луд, а зъл.
	Отпусна се на стола и се загледа в пламъците, които съскаха и подскачаха срещу него.
	_Може да съм жалък и изпаднал южняк, но ще го направя. Съжалявам, Кърт. Наистина съжалявам, синко. Мога само да ти обещая, че смъртта ти няма да е напразна. Никой от нас няма да умре напразно._


	13

	Отидоха у сестрата на Пам Дътън, където бяха закарали децата. Джон и Колийн още бяха в шок и не можеха да кажат почти нищо. Мишел седна със седемгодишната Колийн и се опита да измъкне някаква информация от момиченцето, но без особен успех. Легнала си в леглото онази нощ, вратата се отворила, някой я хванал и долепил нещо до лицето й.
	— Какво? Ръка или кърпа? — попита Мишел.
	— И двете — отговори Колийн. Когато го каза, очите й се напълниха със сълзи и Мишел реши да не я измъчва повече. И двете деца бяха пили успокоителни, за да преживеят по-леко стреса, но беше ясно, че все още са сковани от скръб и ужас.
	Десетгодишният Джон Дътън също спял в стаята си. Събудил се, защото почувствал нещо близо до себе си, но не помнеше нищо друго.
	— Миризма? Звук? — опита Шон.
	Момчето поклати глава.
	Никой от двамата не беше сигурен къде в къщата е била Уила. Джон смяташе, че е била с майка им долу. Сестра му смяташе, че е чула Уила да се качва към втория етаж минута преди да нападнат самата нея.
	Шон им показа буквите, които бе прерисувал от ръцете на майка им, но децата не знаеха какво означават.
	Обикновените въпроси за навъртащи се наоколо непознати, за странни писма и телефонни разговори също не дадоха резултат.
	— Има ли някой от вас представа защо майка ви искаше да се срещне с мен? Говорила ли е с вас за това?
	Децата поклатиха глави.
	— Ами баща ви? Някой видя ли го онази вечер?
	— Татко беше заминал — обясни Колийн.
	— Но се е върнал — отбеляза Мишел.
	— Не съм го видял — каза Джон.
	Колийн потвърди.
	Малкото момиченце отчаяно искаше да знае дали ще си върнат Уила.
	— Ще направим всичко възможно — обеща Мишел. — Разбираме си от работата.
	След срещата със съкрушеното семейство тя попита:
	— А сега какво?
	— Получих съобщение от Джейн. Тък се е съгласил да се види с нас.
	— Можем да говорим с всички, но ако не получим достъп до местопрестъплението и резултатите от съдебна медицина, няма да постигнем нищо.
	— Какво стана с моята малка оптимистка?
	Мишел погледна в огледалото за обратно виждане.
	— Оптимизмът ми се изпари в тази къща. Децата са съсипани.
	— Разбира се. Но ще се почувстват още по-зле, ако не намерим Уила.
	Пред болничната стая на Тък имаше двама агенти на Сикрет Сървис, но те бяха уведомени за посещението на Шон и Мишел, така че ги пуснаха веднага. Тък седеше в леглото и изглеждаше съкрушен. До него имаше стойка за интравенозни вливания, на която беше окачена банка, свързана с вената на Тък.
	Шон представи Мишел и сложи длан на рамото му.
	— Съжалявам за Пам — каза той.
	По лицето на Тък потекоха сълзи.
	— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че я няма!
	— Току-що говорихме с Джон и Колийн.
	— Как са те?
	Тък се надигна тревожно.
	— Добре, доколкото е възможно — отговори Шон дипломатично.
	— А Уила? Нещо ново?
	Шон погледна Мишел, дръпна стол и седна до леглото.
	— Не. Какво можеш да ни кажеш за онази нощ?
	Мишел се приближи.
	— Спокойно. Не бързайте.
	Оказа се, че Тък не може да им каже кой знае какво. Бил в стаята си, когато чул писък. Изтичал към вратата, но нещо го ударило по главата.
	— Лекарите казват, че имам силно сътресение, което обаче няма да има последствия.
	— Кога се случи?
	— Бях се качил горе, за да се преоблека. Бях на среща извън града и се прибрах късно.
	— В колко?
	— Малко след единайсет.
	— Ние бяхме там в единайсет и половина — каза Шон.
	Тък го изгледа объркано.
	— Били сте там?
	Шон му обясни накратко.
	— Откъде се върна?
	— От Джаксънвил.
	— Бил си с мерцедеса?
	— Да. Откъде знаете?
	— Прибрал си се направо у дома? Без да спираш никъде?
	— Да, защо?
	— Ако някой те е следил, би могъл да забележиш нещо, ако си спирал по пътя.
	— Защо им е да ме следят?
	— Шон искаше да каже, че който е нападнал семейството ви, може да ви е проследил до дома.
	— Искате да кажете, че може да е било случайно нападение?
	— Виждат последен модел мерцедес късно през нощта и решават да… Стават такива неща, Тък.
	Той закри лицето си с длан.
	— Боже, не мога да повярвам, че се случи!
	— Мога ли да попитам за какво беше срещата ти?
	Тък свали бавно ръката си.
	— Нищо особено. Знаете, че изпълнявам поръчки по отбраната. Имаме малък офис в Джаксънвил. Фирмата ми е подизпълнител в екип, който работи в областта на биологичната защита за Министерството на вътрешната сигурност. Просто уточнявахме последните подробности по нашата част от работата.
	— И се прибрахме у дома точно навреме, за да ви ударят по главата — обади се Мишел.
	Тък заговори бавно:
	— Казаха ми за Пам. Как е умряла.
	— Кой? Полицията?
	— Бяха с костюми. Май казаха, че са от ФБР. Главата ми още не работи както трябва, съжалявам.
	Зададоха му същите въпроси, които бяха задали на децата, и получиха същите безполезни отговори. Тък се усмихна немощно.
	— За Уила това е било голям ден. Празнувала с рождения си ден в Кемп Дейвид. Колко деца имат такава възможност?
	— Не много — съгласи се Мишел. — Жалко, че се е наложило да го пропуснете.
	— За първи път пропускам рождения й ден. А и Кемп Дейвид. Никога не съм ходил там.
	— Нищо особено — отбеляза Шон. — Значи първата дама е играела важна роля в живота на Уила?
	— О, да. Разбира се, доколкото имаше време. Понякога не ми се вярва, че е съпруга на президент, толкова много работи. По дяволите, дори не ми се вярва, че той е имал неблагоразумието да се ожени за сестра ми!
	— Двамата обаче с него винаги сте си допадали, нали?
	— Да, харесвам Дан. Дори гласувах за него. — Тък се усмихна вяло, после пак започна да преглъща сълзите си. — Шон, не разбирам как така човек може да извърши такова нещо.
	— Има една много голяма причина, Тък — отговори Шон.
	— Мислиш, че е свързано с Дан и Джейн?
	— Едно семейство сте. Ти си много по-лесна мишена.
	— Ако това е причината, какво искат? Ако искат пари, президентът не може просто да бръкне в хазната и да им плати откуп.
	Шон и Мишел се спогледаха, а Тък погледна първо единия, после другия.
	— Нали наистина не може? — попита той.
	— Тък, нека се съсредоточим върху фактите. За предположения ще има предостатъчно време.
	— Добре, Шон, наистина няма време. Какво ще стане с Уила? Държат Уила. Тя може да е…
	Надигна се тревожно.
	Шон го бутна леко обратно в леглото.
	— Тък, слушай. ФБР се е заело сериозно със случая, а и ние ще направим всичко, което можем. Сега е необходимо да запазим спокойствие и да получим цялата информация по случая.
	Шон извади листа с буквите от ръцете на Пам.
	— Познаваш ли това?
	— Не, защо?
	— От ФБР не ти ли го показаха?
	— Не. Какво е?
	— Буквите бяха изписани по ръцете на Пам с черен маркер.
	— Боже… Да не би някаква секта… — Изражението на Тък се промени. Гневът му се превърна в ужас. — Да не би да е някакъв психопат като Чарлс Мансън, който мрази правителството и иска да си отмъсти чрез Уила?
	Влезе сестрата и ги изгледа строго.
	— Трябва да ви помоля да си тръгнете незабавно. Определено го разстройвате.
	Мишел понечи да възрази, но Шон я изпревари:
	— Да, извинете ни. — Той хвана ръката на Тък. — Ти сега мисли за оздравяването си. Джон и Колийн имат нужда от теб, нали разбираш?
	Тък кимна и се отпусна на леглото.
	След няколко минути Шон и Мишел се качиха в джипа й.
	— Имам един въпрос — каза тя.
	— Само един ли? Впечатлен съм.
	— Защо Тък не е присъствал на рождения ден на дъщеря си в Кемп Дейвид? Нима срещата в Джаксънвил за последните подробности, не е можела да почака до следващия ден? Или да направят видеоконференция? И… на мен ли ми се стори така, или той наистина иска да знае дали президентът може да плати откуп с пари от хазната?
	— А и прекалено бързо предположи, че си имаме работа със секта. Затова не го попитах защо Пам искаше да се срещне с нас. Не е изключено да е било заради него.
	— Значи го подозираш?
	— Подозирам всички. По същата причина не го споменах и пред Джейн Кокс.
	— Хареса ми как го накара да каже, че се е прибрал направо у дома, без да спира. Мислиш ли обаче, че може да е случайно престъпление?
	— Не, не мисля.
	— Тогава мислиш ли, че е свързано с първото семейство?
	— Мислех, докато не чух Тък.
	— Какво каза Тък?
	— Че работи за правителството по проект за борба с биотероризма.


	14

	По-късно същата вечер стигнаха до дома на Дътън, но не можаха да се доберат до къщата с джипа, защото пътят беше блокиран с преносими заграждания. Навсякъде бяха паркирани полицейски коли, джипове на ФБР и микробуси на криминалисти.
	Отвъд преградите се тълпяха репортери с микрофони, които подтичваха насам-натам, следвани от операторите си. По протежение на пътя бяха паркирани новинарски ванове с издигнати антени. Имаше и доста зяпачи, които се опитваха да зърнат какво става и се превръщаха в храна за журналистите, които нямаха какво толкова да правят, освен да записват глупави мнения, защото официалните власти мълчаха.
	— Това е то — каза Мишел. — Толкова по въпроса за достъпа до доказателствата.
	Шон не я слушаше. Гледаше листа, на който беше преписал буквите от ръцете на Пам Дътън. Опитваше се да ги групира по смислен начин.
	— _Чаффакан. Хатка и Таийи?_
	— Чафакан? Като Чака Кан? Може да са фенове на фънк певици с тарикатски имена.
	— Дръж се сериозно.
	— Добре, таийи звучи като японски или китайски. Или бойно изкуство, или техника за релаксация.
	— А не може ли да е шифър?
	— Ако е така, нямаме ключа.
	Шон извади мобилния си телефон и започна да пише на клавиатурата.
	— Какво правиш?
	— Каквото в наши дни правят всички. Търся го в Гугъл.
	Изчака резултатите от търсенето да се появят на дисплея и започна да ги преглежда. Не изглеждаше много уверен.
	— Хатка е или актриса, или компания за развлекателни спектакли. А Таийи има нещо общо с арабите от шести век. Изглежда, е някаква племенна група.
	— Тероризъм?
	— Не мисля. Ще опитам и други комбинации.
	Продължи да въвежда комбинации и да чете резултати, докато нещо не привлече вниманието му.
	— Йи.
	— Какво е това?
	— Вместо Таийи написах само „йи“ и виж какво се получи. — Шон започна да чете от екрана. — Произходът на сричковата азбука „йи“ се губи назад във времето, но се смята, че е повлияна от китайската писменост. Всеки знак представлява отделна сричка. Използвала се е главно за религиозни текстове и тайни писания. На този език говорят милиони хора в китайските провинции Юнан и Съчуан.
	— Значи за всичко е отговорно китайско тайно религиозно общество, така ли? — попита Мишел скептично. — Буквите обаче са на латиница, а не са китайски йероглифи.
	— Не знам. Просто се опитвам да открия следа.
	Набра телефонен номер и вдигна ръка, защото Мишел понечи да каже нещо.
	— Ей, Фил… Обажда се Шон Кинг. Да, да, наистина мина много време. Знам. Ами върнах се отново във Вашингтон. Обаждам ти се с един въпрос за нещо като език. Да. Не, не се опитвам да науча чужд език, а да разбера дали нещо е на някакъв език, или не. Да, вероятно не ме разбираш добре. Виж, познаваш ли някого от вашия университет, който да има представа от език, наречен „йи“? От Китай.
	Мишел забарабани с пръсти по волана, докато той говореше.
	— Да, знам, че не е от големите. Можеш ли обаче да провериш дали някой от катедрата не го познава? Благодаря, задължен съм ти.
	Даде номера си на Фил и прекъсна връзката.
	Мишел го погледна въпросително и той обясни:
	— Мой приятел от катедрата по чужди езици в Джорджтаунския университет. Ще провери и ще ми се обади.
	— Еха!
	Погледна я сърдито.
	— Имаш ли по-добра идея?
	Тя понечи да му отговори, но телефонът му иззвъня.
	— Да? — Надигна се и погледна през стъклото. — Сега? Да, добре.
	Прекъсна линията и изгледа Мишел озадачено.
	— Кой беше?
	— Специален агент Уотърс от ФБР. Имаме официална покана да участваме в разследването.
	Мишел включи на скорост.
	— Охо! Джейн Кокс наистина изпълни обещанието си.


	15

	Уотърс ги посрещна на входната врата. Беше повече от ясно, че агентът на ФБР е бил закачен на къс повод с нашийник и този факт не му се харесваше ни най-малко. Накара ги да обуят найлонови калцуни и ги инструктира да стъпват само там, където стъпва той. Полагаше сериозни усилия да говори учтиво, но не му се удаваше особено и резултатът беше нещо като ръмжене.
	— Сигурно е хубаво да имаш приятели по високите места — подхвърли той, когато тръгнаха нагоре по стълбата към спалните, след като минаха покрай контурите на трупа на Пам Дътън.
	— Можеш да опиташ, но преди това трябва да се справиш с предизвикателството изобщо да имаш приятели — озъби се Мишел. Шон я сръга с лакът в ребрата.
	Спряха пред една от спалните. Уотърс отвори вратата. Шон и Мишел прекрачиха прага и огледаха вътре.
	Беше стаята на Уила. Същата, която бяха заварили празна, когато оглеждаха къщата онази нощ. Беше спретната и чиста. По стените имаше рафтове с книги, а на бюрото стоеше тънък сребрист лаптоп „Мак“. На едната стена, която всъщност беше заета от огромна черна дъска, беше написано „Уилаленд“.
	— Според Джон Дътън Уила е била долу с майка си, когато това е станало. Колийн обаче казва, че е чула Уила да се качва по стълбата — обясни Шон.
	— Същото казаха и на нас — изръмжа Уотърс.
	— Знаеш ли коя версия е вярната?
	— Няма никакви следи Уила да е била нападната на стълбата. Вероятно малката е чула на стълбата самите похитители.
	— Някакви следи от взлом?
	— Смятаме, че са влезли през задната врата. Не е била заключена. Оттам има стълба, която води на горния етаж. Посочи вляво. — Нататък, по онзи коридор.
	— Значи идеята е, че похитителите са влезли през отключената задна врата и са минали стая по стая отзад напред? — попита Мишел.
	— Упоили са Колийн, после Джон, после са ударили Тък, убили са Пам и са взели Уила. Това ли е? — попита Шон.
	— Това е едната хипотеза — кимна Уотърс.
	— А защо не са упоили и Тък? Той ни каза, че е отворил вратата на стаята и нещо го е ударило.
	— Тък е едър мъж, а не дете. Може да не са искали да рискуват. По-сигурно е било да го ударят по главата.
	— Какво са използвали?
	— Докторите взеха проби от, следите по лицата на децата. Прилича на добрия стар хлороформ.
	— Смятате ли, че Уила е била нарочена за жертва от самото начало?
	— Не непременно. Може първо да са попаднали на нея и да са я хванали. Пам Дътън влиза в стаята, вижда какво става и се спуска на помощ на дъщеря си. Съвсем естествено. Убиват я и отвличат момичето.
	Шон поклати глава.
	— Да, но всекидневната е в предната част на къщата. Ако наистина са влезли отзад, както смятате, първо щяха да попаднат на Тък, после да влязат при Джон, след това в стаята на Уила и най-накрая при Колийн. Не ми се вярва първо да са убили Пам, после да са ударили Тък и накрая да са упоили децата.
	— Освен това — добави Мишел, — когато приближихме, чухме писък. Може би е бил предсмъртният вик на Пам. Тогава лошите момчета вече са били във всекидневната. Тък и двете малки деца вече са били неутрализирани.
	— Значи Уила вероятно не е била в стаята си, когато онези са дошли — заключи Шон. — Вероятно е била във всекидневната. Тя е най-голямата, имала е рожден ден. Майка й сигурно я е оставила да стои до по-късно, за да изчака баща си, или я е събудила, когато си е дошъл, за да й честити рождения ден.
	Мишел заразсъждава отново:
	— Пам излиза от стаята, може би отива до кухнята, за да вземе нещо, Тък се качва горе, за да се преоблече. Другите деца може вече да са упоени. Удрят Тък, втурват се във всекидневната, грабват Уила, майка й се връща, вижда какво става, притичва се на помощ и това й коства живота.
	— Важното е — каза Шон, — че Уила е била предварително набелязана жертва. Преди това са имали достъп до другите деца.
	От изражението на Уотърс личеше, че все още не е стигнал до подобни заключения. С цялата самоувереност, която успя да събере, той заяви:
	— Твърде рано е да се каже.
	Изражението на Мишел съвсем ясно телеграфира мнението й за тази реакция: _Некадърник._
	— Каза ли патоанатомът колко кръв е загубила Пам Дътън?
	— Повече, отколкото би трябвало да изтече от раната, и повече от количеството на килима.
	— Кой е патоанатом по този случай?
	— Лори Магулас. Познаваш ли я?
	— Името ми звучи познато. Някаква идея защо са взели кръвта й?
	— Може да са вампири.
	— А остатъците под ноктите й?
	— Обработваме ги — отвърна навъсено Уотърс.
	— Отпечатъци? По шишенцата например?
	— Били са с ръкавици. Пипали са професионално.
	— Не чак толкова — възрази Шон. — Изпуснали са Пам от контрол и се е наложило да я убият. Поне така изглежда.
	— Може би да, може би не — отбеляза неопределено Уотърс.
	— Открихте ли пикапа?
	— Регистриран е на името на Дътън. Намерихме го в храсталаците на километър оттук. Бяха го изоставили в някакъв ров, вероятно за да го скрият.
	— Някакви следи за посоката им след това?
	— Все още проверяваме пикапа. Вероятно наблизо са имали друго превозно средство, макар че не открихме следи от други гуми. Сега разпитваме наоколо, за да проверим дали някой не е видял нещо. Засега няма резултат. — Той погледна Мишел и попита: — Сигурна ли си, че бяха двама мъже?
	— Единият стреляше, другият караше колата. Видях силуетите им през предното стъкло. Определено бяха мъже.
	Шон погледна часовника си.
	— Ако вземем предвид времето от отвличането досега, вече може да са изминали хиляди километри.
	— С частен самолет биха могли да са навсякъде по света — добави Мишел.
	— Да разбирам ли, че не е било получено искане за откуп?
	Уотърс се обърна към Шон. Изражението му подсказваше, че късият повод току-що се е скъсал.
	— Знаеш ли, порових малко в миналото ти. Сигурно не е леко да те изхвърлят от Сикрет Сървис заради гаф, който е струвал живота на колега. Това е сериозен проблем, с който трябва да се справиш. Мислил ли си някога да си теглиш куршума? Ще е разбираемо…
	— Виж, Уотърс, знам, че ситуацията е трудна. И знам, че се чувстваш, сякаш са ни натъпкали в гърлото ти и не можеш да ни преглътнеш…
	— Така е. Натъпкаха ви в гърлото ми — съгласи се той.
	— Добре. Ще ти предложа сделка. Ако открием нещо или попаднем на следа, ще ти го дадем, за да го използваш. Не даваме пет пари дали ще се прочуем с тази история, или не. Искаме единствено да открием Уила. Става ли?
	Уотърс се замисли над предложението, после протегна ръка на Шон. Когато обаче Шон посегна, за да я стисне, той я отдръпна.
	— Нямам нужда вие да ми давате каквото и да било във връзка със случая. Да искате да ви покажа още нещо, докато ви забавлявам?
	— Да — обади се Мишел. — Покажи ни мозъка си. Къде е? Заврян в задника ти?
	— Тези подмятания не ни доближават до целта по никакъв начин — намеси се Шон.
	— Така е — съгласи се Уотърс. — И колкото повече ми се налага да се занимавам с вас двамата, толкова по-малко време ми остава да работя по моя случай.
	— Тогава — заключи Шон — няма да ти губим повече времето.
	— Много ви благодаря.
	— Нещо против да поогледаме, преди да си тръгнем?
	Преди Уотърс да успее да откаже, Шон добави:
	— Искам да съм сигурен, че докладът ми за президента Кокс ще е пълен. И непременно ще му кажа колко си ни помогнал.
	Ако Уотърс беше пребледнял още малко, криминолозите щяха да го опаковат в чувал за моргата.
	— Ей, Кинг, чакай малко! — извика той нервно.
	Шон вече слизаше по стълбите. Мишел го настигна и му каза:
	— Хората като теб ме карат да се гордея, че съм американка.
	— Остави го този. Спомняш ли си сака на Тък? С етикета от летището?
	— Да, тъмносин, стандартен лек полиестер. Поизносен. Защо?
	— Като размер става ли за ръчен багаж в самолет?
	— Определено, като вземем предвид факта, че в наши дни хората качват на самолет сандъци колкото моя джип… Да, става.
	Шон извади телефона си и влезе в интернет. Изчака малко да се зареди страницата и мина през още няколко нива.
	— Полет 567 на „Юнайтед“ от Джаксънвил до летище „Дълес“ ли търсиш?
	— Да.
	Шон се взря в малкия дисплей.
	— Този полет обикновено каца в девет и трийсет вечерта. Тък трябва да слезе от самолета, да отиде до колата си на паркинга и да се прибере до дома. Колко време му е било нужно според теб?
	— Зависи на кой терминал каца и дали е използвал лента за придвижване, или не. Ако каца на Терминал А, може да стигне до паркинга, където е оставил колата си, и пеша.
	Шон се обади по телефона и после каза:
	— Минал е през Терминал А.
	— Следователно не е използвал лента. И по това време на нощта трафикът по пътя не е бил натоварен. Трябвал му е максимум половин час, за да се прибере.
	— Да кажем, че са му били нужни петнайсет минути, за да стигне до колата си, и още половин час път, прави десет и петнайсет. Да го закръглим на десет и половина.
	— Ако самолетът е кацнал навреме.
	— Ще трябва да проверим. Ако е кацнал навреме, Тък Дътън е имал половин час, за който нямаме обяснение.
	— Питам се, какво ли е правил нашият човек?


	16

	Сам Куори отиде с пикапа до пощенска кутия на Ю Пи Ес и пусна шишенцата с кръв. Изпращаше ги в лаборатория в Чикаго, която беше открил по интернет от компютъра в местната библиотека. Вътре имаше предплатена опаковка за обратна поща.
	После измина сто и шейсет километра на изток, като премина границата на щата и отиде в Джорджия. Слезе от магистралата и се отби в крайпътно заведение за камиони. Носеше шест пакета, само един, от които имаше значение. Паркира и прекоси паркинга, за да стигне до пощенската кутия. След като се увери, че няма камери, които да го запишат, пусна пакетите в процепа. Пакетът, който имаше значение, щеше да замине за адрес в Мериленд. Вътре бяха купичката и лъжицата, които беше използвала Уила, и писмото, което беше написал по-рано.
	Не знаеше дали властите биха могли да проследят точно откъде идва пратката, но трябваше да допусне, че могат. Така че другите кутии бяха само за заблуда, в случай че някой го види и по-късно полицията попита този някой дали е видял някой друг да пуска една кутия в пощата. Нямаше да си спомнят за него. Той приличаше на шофьор на тежкотоварен камион за далечни превози, който изпраща у дома няколко пакета.
	Върна се в Алабама, като спря по пътя, за да хапне. Когато се прибра в „Атли“, единствената светлина идваше от стаята на Гейбриъл.
	Куори почука на вратата.
	— Гейбриъл?
	Момчето отвори.
	— Да, мистър Сам?
	— Какво правиш толкова късно?
	— Чета.
	— Какво четеш?
	— Ето това.
	Гейбриъл вдигна нагоре книгата. Куори погледна заглавието.
	— „Абсолютно автентичен дневник на един малък индианец“?
	— Много е добра. Кара те да се смееш. Понякога и да плачеш. Има и неща като за възрастни, ако разбираш какво искам да кажа, но ми харесва.
	— Ама ти не си индианец.
	— Не е само това, мистър Сам. Има по нещо за всекиго. Госпожата в библиотеката ми каза за тази книга. И аз искам някой ден да напиша книга.
	— Е, Бог ми е свидетел, че имаш достатъчно думи в главата си, защото понякога излизат по-бързо, отколкото мога да слушам. — Куори му върна книгата. — Майка ти прибра ли се?
	— Преди около час. Чудехме се къде си.
	— Трябваше да свърша нещо. — Куори се облегна на рамката на вратата, драсна клечка кибрит по дървената повърхност и запали цигара. — Виждал ли си Кърт наоколо?
	— Не, мистър Сам.
	Той погледна Гейбриъл изпод гъстите си вежди.
	— Май е заминал.
	Гейбриъл го изгледа изненадано.
	— Защо да го прави? Къде може да отиде?
	Куори чукна цигарата си във вратата и пепелта падна на пода.
	— Всеки има къде да отиде. Някои хора обаче имат нужда от повече време, за да го разберат.
	— Сигурно е така.
	— Ако някой пита, май трябва да казваме това. Проклет да съм! Беше ми като син! Не може да си тръгне хей така, без дори да поговори с мен, нали?
	Гейбриъл се стъписа от самата мисъл.
	— Ако аз някога реша да замина, мистър Сам, след майка ми ще кажа първо на теб.
	— Ти си добро момче. Продължавай да четеш, Гейбриъл. Трябва да си подготвен. Светът ще ти даде шанс, но само толкова. Останалото зависи от теб. Или пропиляваш шанса, или се възползваш от него.
	— Това ми го казваш, откакто се помня.
	— Добрият съвет си струва да се повтаря.
	Куори продължи към стаята си.
	Беше на последния етаж, който някога принадлежеше на баща му и майка му. Редът не беше сред силните страни на Куори, макар че Рут Ан и Гейбриъл полагаха всички усилия купищата предмети да са подредени.
	Съпругата на Куори Камерон беше починала преди три години. Това беше най-тежката загуба в живота му, а беше преживял няколко подобни. След смъртта й не беше лягал в брачното им легло. Спеше на дълго протрито стогодишно канапе, сложено край стената в спалнята. Беше оставил много от нещата на жена си в банята, а Рут Ан съвестно ги бършеше от прах, въпреки че никога вече нямаше да бъдат използвани.
	Куори можеше, а вероятно и трябваше да продаде „Атли“ преди много години. За него обаче подобен вариант не съществуваше. Камерон харесваше имението и да се раздели с него би било все едно да се раздели с нея. Не би могъл да го стори, както и не би могъл да убие собствения си син. Въпреки че едва не го направи и тази мисъл го плашеше. Дължеше се на наследствената лудост по бащина линия. Ден след ден, година след година тя се засилваше, като пипала на тумор, разпростиращи се смъртоносно в мозъка му.
	Седна на канапето и протегна ръка към бутилката джин. Преди да отпие обаче, промени решението си — стана, обу обувките си и взе ключовете на пикапа от една разнебитена маса.
	След две минути отново беше на пътя под небето, обсипано с толкова много звезди, че бе светло почти като ден. Свали стъклото, затананика някаква мелодия, отпи джин. Горещината на южната нощ го лъхна в лицето. Мразеше климатиците. В „Атли“ нямаше климатици, нямаше и в никоя от колите, които някога беше притежавал. Мъжът трябваше да се поти според него. Да бягаш от потенето беше все едно да бягаш от човешката си природа.
	Старият пикап измина трийсет километра — от черен път излезе на път, застлан с чакъл, после с макадам, и най-накрая изскочи на нагрят до размекване от слънцето през деня асфалт. И стигна. Беше идвал хиляди пъти. И всяко посещение беше като предишните, но и някак различно.
	Той познаваше всички там. Времето за свиждане беше минало отдавна, но му беше все едно. Той беше Сам Куори. Всички познаваха Сам Куори, защото всички познаваха Типи Куори. Бяха я кръстили така на актрисата, играла във филми на Хичкок. Камерон Куори беше харесала филма с онези побеснели птици. По-малката им дъщеря Сузи, която се беше омъжила за чернокож, сега живееше в Калифорния и се занимаваше с нещо, само че баща й не беше съвсем наясно какво точно. Беше доста сигурен, че ако знаеше, нямаше да го одобри. Даръл беше изтърсакът.
	_Само че проклетият изтърсак току-що уби майка на три деца._
	Никой от тях не беше стигнал до положението на Типи. Миналия юни беше станала на трийсет и шест. Беше прекарала там тринайсет години, осем месеца и седемнайсет дни. Знаеше го, защото отбелязваше дните в някакъв въображаем календар, като че ли отброяваше дните, които му оставаха на земята. Типи никога не беше излизала извън тухлените стени на тази сграда. И никога нямаше да излезе.
	Дългите крака на Куори сами го насочиха към стаята на дъщеря му.
	Отвори вратата, както го бе правил безброй пъти. Вътре беше тъмно. Отиде до стола, на който беше седял толкова често, че беше изтрил боята. Тръбата за дишане минаваше през шията й, защото така беше по-чисто, отколкото ако минаваше през устата. Имаше апаратура, която поддържаше дробовете й. Мониторът на жизнените й функции писукаше. Имаше и тръба, която довеждаше до ноздрите й кислород от централния източник в стената. Устройство за интравенозно вливане дозираше с помощта на компютър хранителни вещества и медикаменти в кръвоносната система на дъщеря му.
	Куори имаше малък ритуал. Погали косата й, която се спускаше покрай лицето върху раменете. Колко пъти беше увивал тази коса около пръста си, когато Типи беше малко момиченце? После докосваше челото й. Челото, което се бърчеше, докато я къпеше, когато беше бебе. После я целуна по бузата. Преди тази буза и скулата бяха меки и приятни за пипане. Сега кожата беше сбръчкана и изсъхнала — много по-рано, отколкото би трябвало.
	След този ритуал улови ръката й и започна да й говори. Докато говореше, в паметта му се връщаха фразите, които лекарите сипеха някога пред него и Камерон, когато това се бе случило.
	_Масирана кръвозагуба._
	_Кислороден глад на мозъка._
	_Кома._
	И накрая. _Необратима._
	Думи, които никой родител не би искал да чуе за детето си. Не беше мъртва, но едва ли човек би могъл да е по-близо до смъртта. Въпреки че дишаше с помощта на апарати и скъпи медикаменти. Извади книгата от джоба на якето си, запали малката лампа край леглото й и започна да чете.
	Книгата беше „Гордост и предразсъдъци“. Най-известният роман на Джейн Остин беше станал любим на дъщеря му още откакто го свали от рафта в „Атли“ като ентусиазирана тийнейджърка. Този ентусиазъм беше накарал и самия Куори да прочете книгата няколко пъти. Преди Типи да стигне дотук, той винаги си бе представял дъщеря си като копие на Елизабет Бенет от романа на Остин. Елизабет беше интелигентната, жизнената и с бърза мисъл. След като Типи се озова тук, Куори промени мнението си и реши, че дъщеря му повече прилича на Джейн Бенет, най-голямата дъщеря от романа. Мила, но боязлива, разумна, но не толкова умна, колкото Елизабет. Най-съществената й характеристика обаче беше, че вижда в другите хора само доброто. В романа това беше донесло на Джейн щастие, докато в реалността се бе оказало опустошително за Типи Куори. След час той стана и както винаги каза:
	— Лежи си тук спокойно, скъпа. Татко ще се върне скоро. Обичам те.
	Върна се в „Атли“. След като се излегна на канапето с бутилката джин, последното нещо, което се мярна в ума му, преди да заспи, беше споменът за Типи като малка — как се усмихваше на баща си.


	17

	Полетът на „Юнайтед Еърлайнс“, с който се беше прибрал Тък Дътън, не само не беше закъснял, а беше пристигна двайсет минути по-рано поради възможност за незабавно кацане на „Дълес“ и по-бързото отделяне от ръкава на летището в Джаксънвил.
	— Значи е имал поне петдесет свободни минути, а не само трийсет — каза Мишел. — Може би дори час.
	На следващата сутрин пиеха кафе в едно заведение в Рестън, близо до кантората им. За да се отърват от репортерите, Шон беше направил изявление, което не казваше кой знае какво, но им беше осигурило някакво пространство за маневриране. Въпреки това не се бяха върнали в кантората, а прекараха нощта в хотел, в случай че репортерите пожелаеха да ги атакуват отново.
	— Така е.
	— Мислиш ли, че е знаел какво се готви?
	— Ако е знаел, защо не е останал докрай настрана? Защо е трябвало да се връща само за да го фраснат по главата?
	— За да отклони подозренията.
	— Мотиви?
	— Съпрузите убиват жените си изненадващо редовно — отговори Мишел. — Което е моят мотив да не заставам пред олтара.
	— А Уила?
	Мишел сви рамене.
	— Може да е част от заговора. Уила е отвлечена, но ще я открием някъде жива и здрава.
	— Това е струвало пари. Би трябвало разходите да са отразени под някаква форма.
	— Няма да е зле, ако получим достъп до финансите на Тък — отбеляза Мишел.
	— Знам къде е офисът му.
	— Там ли ще отидем сега?
	— След като се срещнем с патоанатома. Говорих с нея. Току-що е приключила аутопсията на Пам Дътън.
	— Значи наистина познаваш тази дама?
	— Чисто и просто се държа приятелски с хората.
	— Точно това ме плаши.
	Лори Магулас беше на около четирийсет и пет, ниска и пълна, с изрусена дълга коса, вързана на конска опашка.
	След като Шон представи Мишел, Магулас каза:
	— Изненадана съм, че те виждам, Шон. Мислех, че си решил да изчезнеш завинаги край онова твое езеро.
	— Вашингтон някак ме привлича, Лори.
	Тя се усмихна.
	— Аха. Аз лично обаче нямам търпение да се махна оттук и да намеря своето езеро някъде.
	Тя ги поведе през зала с теракотен под, където други хора в бели престилки се бяха навели над масите с мъртъвци. Спряха пред маса от неръждаема стомана, върху която беше положен трупът на Пам Дътън — белязан от раната на шията и стандартния разрез на гръдния кош, направен от Магулас.
	— Какво откри?
	— Била е в отлично здраве. Вероятно е щяла да живее дълго, ако не беше това — каза тя и посочи разкъсаната шия.
	— Количеството на кръвта?
	Магулас въведе нещо в лаптопа, поставен до масата за аутопсии, вгледа се в екрана и отговори:
	— Доколкото мога да кажа, като вземем предвид кръвта по килима и дрехите й, липсва около половин литър.
	— И са взели тази кръв със себе си?
	— Острието е срязало сънната артерия и лявата вратна вена. Кръвта й е щяла да изтече за няколко минути.
	— Някаква идея как е нанесен ударът? — попита Мишел.
	— Ако се съди по ъгъла на раната и съдържанието под ноктите, бих казала, че са я хванали отзад и са срязали гърлото й. Вероятно е протегнала ръка назад и е издраскала лицето на нападателя. Под ноктите й открихме следи от кръв и кожа. Вероятно го е одрала сериозно. Настроението му едва ли се е подобрило от това.
	— Сигурно ли е, че е бил мъж? — попита Шон, което накара Мишел да се намръщи.
	— Заедно с останалото под ноктите й имаше и косъмчета от брада.
	— Просто искам да съм сигурен — обясни Шон на партньорката си.
	— Значи след като раната е отляво — каза Мишел, — ако я е нападнал отзад, нападателят е бил десняк?
	— Така е.
	Тя извади малко пластмасово шишенце, в което имаше няколко влакънца от черна материя.
	— Тези бяха под нокътя на десния й палец и левия показалец. Една беше залепнала и за косата й.
	Мишел присви очи, за да види по-добре.
	— Прилича на найлон — отбеляза тя.
	— От маска? — предположи Шон.
	— Онзи, когото видях, беше с черна маска — каза Мишел. — Ако Пам е посегнала назад към лицето му, много вероятно е под ноктите й да са попаднали нишки от маската му.
	— Нещо друго видяхте ли? — попита Магулас.
	— Не. Иначе съм доста наблюдателна, само че онзи тип стреляше с автомат. За малко щеше да надупчи мен вместо едно дърво. Реших, че е по-добре да остана жива, отколкото да разгледам добре стрелеца.
	Магулас я изгледа с широко отворени очи.
	— Разбираемо.
	— Нещо за буквите по ръцете? — попита Шон и ги посочи. Сега беше по-трудно да се различат поради обезцветяването на кожата на трупа. Сякаш мъртвата плът абсорбираше трайното мастило. Сега знаците не приличаха на букви, а на някаква кожна болест или драсканици на безумец.
	— Аз съм патолог, а не лингвист. Мастилото е черно, вероятно от маркер с широк връх, буквите са печатни по форма, а краснописът по моето скромно мнение не е кой знае какво. Знам добре испански, но това не е испанки. Не е и друг от романските езици. Очевидно не е китайски или руски. Тяхното писмо е различно.
	— Може ли да е език на някое африканско племе? — предположи Шон.
	— Да, но не мисля, че щяха да използват латиница, както китайците или руснаците не я използват — каза Мишел. — Може просто да са драскулки, за да ни заблудят.
	— Добре. Нещо друго интересно? — попита Шон.
	— Да, тази дама има страхотна червена коса. Ослепителна. Рязала съм доста червенокоси, но тази печели купата. За малко да си сложа слънчеви очила, докато правех аутопсията.
	— Какво отношение има това към разследването ни? — попита Мишел.
	— Той не попита за отношение, а за интересно. — И добави с усмивка: — Е, дори и патоанатомите понякога имат нужда от разведряване. Иначе атмосферата тук е потискаща.
	— Добре — засмя се Шон. — Съгласен съм. Нещо друго, което има отношение към разследването?
	— Раждала е.
	— Известно ни е.
	— Два пъти със секцио. — Тя посочи двата шева, паралелно на разреза за аутопсията. Приличат на стари ципове.
	— И трето раждане, вагинално — добави Шон.
	— Невъзможно — поклати глава Магулас.
	— Какво? — сепна се той.
	— При огледа се установи, че тазовите й кости са с необикновена форма, така че родовият й канал е много тесен. Рентгеновите снимки потвърдиха тези заключения. И макар че е трудно да се каже при аутопсията, изглежда, е имала проблеми със сакроилиачната става, вероятно вродени. Във всеки случай никой акушер-гинеколог не би допуснал тази жена да роди по естествен път, освен ако не е искал да загуби застраховката си при професионална небрежност. Твърде рисковано е. Можела, е да ражда само със секцио.
	Погледна Шон и Мишел, чиито погледи бяха вперени в корема на Пам Дътън, сякаш отговорите, които искаха да получат, щяха някак да излязат оттам.
	— Това има ли отношение към случая? — попита Магулас и ги изгледа с любопитство.
	Най-накрая Шон отдели поглед от старите хирургически шевове и по-новия разрез.
	— Бих казал, че е интересно.


	18

	Час по-късно спряха на паркинга пред двуетажна сграда в бизнес парк в окръг Лаудън.
	— Откъде знаеш къде работи? — попита Мишел.
	— Аз съм приятел на семейството, нали? — Той млъкна за момент. — Освен това взех визитка от спалнята на Тък.
	— Значи едно от децата не е от Пам? Кое обаче?
	— Пам е червенокоса, а Тък е рус. Уила е с черна коса. Другите две деца са със светла коса.
	— Значи, макар и да е с рецесивен ген, червената коса наистина има отношение към разследването.
	— И е интересен факт.
	Шон и Мишел влязоха и приближиха бюрото на секретарката.
	— Аз съм Шон Кинг. Това е партньорката ми Мишел Максуел. Представляваме Тък Дътън в трагичното нещастие със семейството му.
	Секретарката, млада жена с къса кестенява коса и големи тъжни очи, каза:
	— О, боже! Знам, научихме! Ужасно е! Как е той?
	— Не е много добре. Помоли ни да дойдем в офиса му и да вземем някои неща.
	— Надявам се, че той не мисли за работа в този тежък момент…
	Шон се наведе напред.
	— Мисля, че единствено работата го крепи. Идваме от болницата.
	— Казахте, че го представлявате — каза жената бавно. — Адвокати ли сте?
	Шон извади картата си.
	— Възложено ни е частно разследване. Работим, за да разберем кой е извършителят и за да открием и върнем Уила у дома.
	— Боже! Желая ви успех! Уила е идвала тук няколко пъти. Какво чудесно момиче!
	— Абсолютно — съгласи се Мишел. — А при отвличанията времето е най-важният фактор. Заради това Тък поиска от нас да проверим какво в работата му би могло да се свърже със случая.
	Секретарката доби смутен вид.
	— О… Разбирам. Ами… много от нещата, по който работи мистър Дътън, са… един вид… конфиденциални.
	Шон се усмихна.
	— Разбирам напълно. Той сам ни го каза. Дали обаче има някой, който би могъл да ни помогне?
	Жената се усмихна, видимо доволна, че може да прехвърли отговорността на някой друг.
	— Разбира се. Ще се обадя на мистър Хилал.
	Тя вдигна слушалката и няколко минути по-късно във фоайето дойде висок и слаб мъж с оредяваща коса, на около четирийсет.
	— Аз съм Дейвид Хилал. С какво мога да ви бъда полезен?
	Шон обясни защо са дошли.
	— Разбирам. — Хилал разтри брадичката си. — Елате отзад, за да поговорим.
	Последваха го до кабинета му. Той затвори вратата и седна срещу тях.
	— Как е Тък?
	— Физически ще се оправи — отговори Шон. — Емоционално нещата стоят по-различно.
	— Кошмарно нещо. Не можах да повярвам, когато научих.
	— Знам, че фирмата ви участва в секретна дейност, свързана с отбраната. Тък каза, че в момента правите опити да спечелите голяма правителствена поръчка в тази област.
	— Така е. В търга ние сме подизпълнители. Ако спечелим обаче, ползата за нас е огромна. Това означава работа в продължение на няколко години. Тък отделяше много време за това, както и всички ние.
	— По тази причина ли е бил в Джаксънвил в деня на инцидента?
	— Май да — отвърна колебливо Хилал.
	— Да или не? — настоя Мишел.
	Хилал я погледна смутено.
	— Всъщност фирмата е на Тък. Аз съм съдружник с миноритарен дял.
	— Работим за Тък — каза Шон. — И искаме да открием истината. Искаме да открием убиеца на Пам Дътън. И искаме да открием Уила. Тък също го иска.
	— Неловко е — каза Хилал. — Искам да кажа… Това тук не е мое…
	Мишел се наведе и чукна с показалец плота на бюрото.
	— Говорим за живота на едно малко момиче.
	Хилал се отпусна на стола си.
	— Добре, добре. Мисля, че Тък беше в Джаксънвил с някого.
	— С някого? Той каза, че е бил там в новия офис, който сте открили, за да работите по проекта. Не е ли така?
	— Наистина имаме офис там. В него обаче работи само един служител. Жена.
	Шон и Мишел се спогледаха.
	— Тази жена има ли име? — попита той.
	— Касандра. Касандра Малори. Тя работеше по офертата. Наехме я преди около шест месеца. Има страхотни контакти в Министерството на вътрешната сигурност. Много хора искаха да я наемат.
	— Защото е можела да ги вкара в бизнеса?
	— Правителствените агенции са като всичко останало. Печеленето на контракти се базира на взаимоотношения и доверие. Федералните обичат осведомеността и спокойствието. Фактът, че Касандра е с нас, ще ни помогне неимоверно.
	— И Тък е бил там с нея. Да не би отношенията им да не са чисто професионални?
	— Тя е много привлекателна. И много умна. Руса, хубав тен, обича късите поли. — Хилал добави смутено: — С Тък наистина си допаднаха. Тя не е специалист по техническите въпроси, а по продажбите. Може да продаде практически всичко.
	Шон се наклони напред.
	— Тък имаше ли връзка с тази жена?
	— Ако въпросът е дали имам някакви доказателства, нямам. Става дума за дребни неща. Например че ходи там толкова често. Чуват се приказки…
	— Значи нищо конкретно? — попита Мишел.
	— Преди месец дойдоха сметки, платени с кредитната карта на фирмата. Аз съм нещо като неофициален финансов директор. Преглеждам сметките, подписвам чековете.
	— Какви бяха сметките?
	— Имаше нещо странно в разходите на Тък в Джаксънвил.
	— Купувал е цветя, бонбони или секси бельо за Касандра?
	— Не, не е това. Въпросът не е за какво с плащал, а за какво не е плащал.
	— Не разбирам — каза Шон.
	— С фирмената карта не е платена хотелска стая.
	Шон и Мишел пак се спогледаха.
	— Може да е използвал друга кредитна карта? — предположи Мишел.
	— Винаги използва фирмената. Когато работиш по правителствени контракти, трябва да си педантичен с разходите и документацията. Всички служебни разходи плащаме само с тази карта. Освен това Тък използва бонус точките, които се трупат от плащанията с нея за самолетни билети и така нататък. — Хилал продължи бързо. — И винаги отсяда в един и същ хотел там. Хубав хотел, без да е много скъп. И тази верига също му дава бонус точки като на редовен клиент. Сега обаче беше там за три нощи, а няма разходи за хотел.
	— А Касандра има жилище в града?
	— В сграда, която е на самия бряг. Говорят, че било много хубаво — добави той бързо.
	— И Тък не може да е отседнал при някой друг?
	— Не познава никой друг. Единствената причина да отворим онзи офис е, че Касандра живее там и не искаше да се премести тук, а не можеше да работи от дома си. Мисля, че в договора й за жилището имаше клауза, която го забранява. Освен това Джаксънвил е център на отбранителната индустрия и се надяваме да развием и друг бизнес там. Не беше безсмислено да стъпим в града.
	Шон се облегна назад.
	— Какво всъщност си помисли, когато чу за случилото се със семейството му? — попита той. — Честно.
	Хилал въздъхна.
	— Не е тайна, че Пам и той не бяха най-сплотената семейна двойка на света. Той имаше бизнеса си, а тя поддържаше огъня в домашното огнище и се грижеше за децата. Да убие жена си обаче и да отвлече собствената си дъщеря… Тък не е светец, но не мога да си представя, че е способен на подобно нещо.
	— А мислиш ли, че Пам е подозирала нещо нередно?
	— Наистина не знам. Не съм имал кой знае какви контакти с нея.
	— Ако е искал да прекрати брака си, има и по-лесни начини да го направи — отбеляза Мишел.
	— Така е — съгласи се Шон. — Защо просто не се е развел с нея?
	Хилал чукна с пръсти по бюрото.
	— Би било проблематично.
	— В какъв смисъл?
	— Както казах, наехме Касандра преди около шест месеца. Преди това тя работеше в Министерството на вътрешната сигурност, в отдела, който се занимава с договорите. Опитваме се да спечелим поръчка от тях. Това имах предвид, като казах, че има страхотни контакти.
	— Значи, ако Тък беше опитал да се разведе с Пам, вероятно връзката им щеше да стане публично достояние?
	— В света на държавните поръчки федералните не обичат да виждат дори и _подобие_ на конфликт на интереси. Ако основният изпълнител, на когото искаме да станем подизпълнител, разбере, че при нас има извънбрачна връзка с бивша служителка на Министерството на вътрешната сигурност, ще имаме голям проблем. Може би не чак такъв, че всичко да се разпадне, ако имахме нормални обстоятелства, но тук обстоятелствата не са нормални.
	— Какво имаш предвид?
	— Тък е брат на съпругата на президента. Всички и бездруго са нащрек заради подозренията за преференциално отношение. Властите могат също така да заподозрат, че е имало нещо още преди тя да напусне Министерството на вътрешната сигурност, и да започнат да ровят всички други договори, които са били дадени на нас. Нещата могат да се объркат наистина много бързо. И бездруго доста трудно е да спечелиш подобен контракт при такава сериозна конкуренция. Останалите играчи биха се възползвали от всеки гаф.
	— Нали си даваш сметка, че току-що описа много правдоподобен сценарий, заради който Тък би организирал инцидента? — попита Шон.
	— Все още не мога да повярвам, че е в състояние да постъпи по този начин със семейството си.
	Шон погледна Мишел и тя веднага разбра. Попита:
	— Трябва да продължим разговора, но… дали бихте ми предложили чаша кафе?
	Хилал стана.
	— Разбира се. — Погледна към Шон. — Ти искаш ли?
	— Не, благодаря, но бих искал да отида до тоалетната.
	Тримата излязоха от кабинета. Хилал посочи на Шон тоалетната в края на коридора и поведе Мишел към стаята за почивка.
	Вместо да влезе в тоалетната, Шон се върна бързо назад и влезе в кабинета на Тък Дътън, покрай който бяха минали на влизане, две врати преди кабинета на Хилал, услужливо подпомогнат от табелка с името му.
	Кабинетът беше голям, но претрупан и ясно личеше, че обитателят му е човек, който върши много неща едновременно. Без да губи и секунда, Шон отиде до компютъра на бюрото. Извади малка флаш памет от джоба си. На нея беше инсталирана специална програма, използвана от правоохранителните органи, с чиято помощ можеха да се свалят доказателства от компютри, без те да се изземват за изследване. Шон беше успял да се снабди с нея от приятел във ФБР.
	Мушна паметта в слота на клавиатурата, кликна няколко пъти с мишката и програмата се зареди на екрана на машината. Разбира се, базата данни на Тък беше защитена с парола. На флаш паметта имаше и програми за неутрализиране на паролите, но използването им щеше да отнеме известно време, така че Шон реши да мине по краткия път. Направи няколко опита, преди да го осени идеята.
	Написа името „Касандра“. Нищо. После опита „Касандра1“.
	Дигиталната бариера се вдигна и след няколко команди съдържанието на диска на Тък — Дътън започна да се прехвърля във флаш паметта.


	19

	Докато младият агент на Сикрет Сървис носеше пощата от пощенската кутия към къщата, погледът му се спря върху пакета. Нямаше адрес на подателя, а адресът на получателя беше написан с печатни букви. Информира шефовете си и след трийсет минути пристигна пикапът на специалистите по взривове.
	Експертите направиха каквото трябваше и за щастие кварталът не изчезна сред огън и дим. Въпреки всичко обаче съдържанието на пакета се оказа странно.
	Малка купичка с остатъци от втвърдена на дъното овесена каша с мляко.
	Лъжичка със същите остатъци.
	И запечатан плик, съдържащ написано на машина писмо.
	След като специалистите заключиха, че по кутията, плика и писмото няма отпечатъци и други полезни следи, агентите насочиха вниманието си към съдържанието на писмото.

	Проверете отпечатъците от пръсти върху купичката и лъжицата. Ще откриете, че са на Уила Дътън. Държим я. В безопасност е. Скоро ще се свържем с вас.

	Пакетът беше адресиран до къщата на сестрата на Пам Дътън в Бетезда, където се намираха Джон и Колийн Дътън, охранявани от Сикрет Сървис.
	Когато свалиха отпечатъците и ги сравниха с отпечатъците от стаята на Уила, съвпадението беше несъмнено.
	Веднага се свързаха с пощенската служба, за да установят откъде е тръгнала пратката. Въпросът получи най-висок приоритет. Независимо от това обаче не успяха да стеснят периметъра повече от град Долтън в Северна Джорджия. Поне там беше обработена пратката.
	По-късно следобед се обадиха на Шон и Мишел и им казаха да отидат в Министерството на финансите, което се намираше от източната страна на Белия дом и имаше статуя на Александър Хамилтън пред входа. Въведоха ги в подземния търбух на сградата и преминаха през тунел, който водеше на изток и се свързваше с Белия дом. Шон беше влизал там и преди, когато работеше в охраната на Белия дом. Мишел обаче влизаше за пръв път. Докато минаваха покрай затворените врати по протежение на дългия коридор, Шон прошепна на Мишел:
	— Какви истории мога да ти разкажа за случилото се зад някои от тези врати…
	— Представям си екзотика… Представям си розова романтика! — прошепна Мишел в отговор.
	Първата дама ги посрещна в кабинета си в Западното крило.
	Тя беше с черен панталон и светлосин пуловер, а черните й обувки с ток бяха под бюрото. Изглеждаше много по-изморена от предишния път.
	Шон с изненада видя Арън Бетак изправен зад нея. Или по-точно свит зад нея. Във всеки случай нямаше вид на човек, който иска да е там. Първата дама обаче почти винаги получаваше онова, което искаше.
	— Заради моменти като този съжалявам, че отказах цигарите — посрещна ги Джейн Кокс и им кимна да седнат срещу нея.
	— Не трябваше ли да си на предизборна обиколка някъде из Кънектикът? — попита Шон.
	Първата дама кимна разсеяно.
	— Върнах се веднага щом ми казаха за пакета. Повиках агент Бетак, за да отговори на въпросите ви, ако имате такива.
	Шон и Мишел погледнаха Бетак, чийто вид говореше, че едва ли би им казал дори колко е часът.
	Въпреки всичко той кимна и се опита да се усмихне, но се получи гримаса като на човек, усетил неприятна миризма.
	— Чух, че от ФБР не са били много склонни да ви окажат съдействие — започна Джейн. — Вярвам, че това вече е минало и не срещате съпротива от никоя друга агенция?
	Само една агенция участваше в това и неин представител беше едрият мъж, застанал зад гърба й. При тези думи лицето му леко почервеня.
	— Всички ни оказваха съдействие — отговори Шон бързо. — Особено Сикрет Сървис. Моментът е труден за всички, но те бяха на наше разположение изцяло.
	— Чудесно — каза Джейн.
	Бетак се вторачи в Шон за момент, после кимна едва забележимо в знак на признателност за неочакваната защита.
	Джейн Кокс седна зад бюрото и в рамките на няколко минути им разказа какво се е случило. Бетак добави техническите подробности около доставянето и съдържанието на пратката.
	— Значи някой я държи — заключи Мишел. — И твърди, че тя е добре и ще се свърже с нас по-късно.
	— Нямаме представа дали наистина е добре — възрази рязко Джейн. — Може и да е мъртва!
	— Тревожен е фактът, че знаят къде да изпратят писмото — отбеляза Шон.
	Бетак кимна.
	— Предполагаме, че са проучвали семейството и са научили адреса на лелята. Дори и децата да не бяха настанени там, пратката в края на краищата пак щеше да стигне до нас.
	— Или похитителите имат достъп до вътрешна информация — каза Шон и погледна косо към Бетак. — Не искам да кажа, че проблемът е в Сикрет Сървис. Може да имат други източници.
	Бетак кимна.
	— Така е. Ще проучим.
	— Добре, какво ще правим сега? — попита Джейн.
	— Могат ли да определят откъде е изпратен пакетът?
	— От Долтън, Джорджия. Поне така ми каза директорът на ФБР.
	Бетак потвърди с кимване.
	— Добре, това все пак е нещо. Ако е установено през кой пощенски център за обработка е минала пратката, значи се знае в какъв радиус е пусната, което стеснява търсенето. Ще са нужни много хора, но все пак районът може да се проучи.
	— ФБР вече го прави — обади се Бетак.
	— Ако аз съм похитителят — намеси се Мишел, — щях да си дам сметка за това и да пусна пратката на доста голямо разстояние от мястото, на което държа Уила.
	— Долтън е в Северна Джорджия — добави Шон. — Дотам лесно може да се стигне от Тенеси, Алабама, Северна и Южна Каролина.
	— Това затруднява разследването, но не го прави невъзможно — каза Бетак. — А и е една от малкото следи, по които можем да тръгнем.
	Шон вдигна очи и видя, че Джейн гледа някаква снимка в ръцете си. Обърна я към тях, за да я видят и те. Беше на Уила, яхнала кон.
	— Тъкмо беше навършила шест. Разбира се, поиска да има пони. Предполагам, че всички малки деца го искат. Тогава Дан още беше в Сената. Отведохме я в малка ферма близо до Пърсълвил, във Вирджиния. Веднага се качи на това животно и после едва я свалихме. Повечето деца биха се изплашили до смърт.
	Остави снимката бавно.
	— Смело момиче — отбеляза тихо Шон.
	— Тя е смела и умна — отвърна Джейн, — но все още е малка.
	— ФБР има ли някакви идеи за мотива? — попита Мишел.
	— Не, доколкото знам.
	Тя погледна Бетак, който само кимна.
	— Говорихме с Тък и посетихме офиса му.
	— Открихте ли нещо полезно?
	Шон се раздвижи смутено на стола си, после погледна Бетак.
	— Това е лично.
	Бетак погледна първата дама.
	— Мога да си тръгна, мисис Кокс.
	Тя се замисли за миг.
	— Добре, благодаря агент Бетак. С президента искаме да ни информирате незабавно за всяко ново развитие.
	След като Бетак излезе, Джейн Кокс попита:
	— Какво разбираш под „лично“, Шон?
	— Пам говорила ли ти е някога за проблеми с брака си?
	— Защо задаваш този въпрос? — попита Джейн рязко.
	— Просто искам да проверя всички възможности — отговори Шон. — Е? Имаше ли нещо?
	Джейн се облегна назад, опря длани една в друга и кимна замислено.
	— На партито в Кемп Дейвид. Стана дума защо Тък не е там и че е заминал по работа, но…
	— Какво?
	— Стори ми се, че искаше да каже още нещо, но не го направи. Просто добави, че Тък си е Тък и ще се върне на следващия ден. — Погледна двамата пред себе си. — Какво има?
	Шон и Мишел едновременно се наклониха напред.
	— Тък е трябвало да се върне в деня след отвличането? — учуди се Шон.
	— Да, струва ми се, че тя каза точно така — отвърна неуверено Джейн и също се наклони напред. — Той обаче е бил вкъщи, когато е станало. Какво значи това?
	Шон погледна Мишел.
	— Тък може би е имал извънбрачна връзка.
	Джейн стана.
	— Какво?
	— Ти не подозираше ли нещо такова?
	— Разбира се, че не, защото не е истина! Брат ми никога не би постъпил така! Какви доказателства имате?
	— Достатъчно, за да ни накарат да продължаваме да разследваме в тази посока.
	Джейн седна отново.
	— Това е невероятно! — Вдигна очи. — Ако с имал връзка… нали не намеквате, че…
	— Джейн, не мога да отговоря на този въпрос. Поне засега. В началото на разследването сме. Правим всичко, което можем.
	— И приоритетът ни е да открием и спасим Уила — добави Мишел.
	— Разбира се, че това е целта. И е единствената причина, поради която ви потърсих.
	Джейн опря трепереща длан до челото си.
	За Шон не беше трудно да отгатне мислите й.
	— Когато започнеш разследване, никога не знаеш къде ще те отведе то. Понякога истината причинява болка, Джейн. Готова ли си за това?
	Първата дама го погледна хладно и втренчено.
	— Истината е, че на този етап в живота ми вече нищо не ме изненадва. Намерете Уила. На всяка цена.
	Вратата се отвори внезапно и тримата се обърнаха. Шон и Мишел инстинктивно скочиха, защото влезе президентът Дан Кокс заедно с двама от по-старите агенти на Сикрет Сървис.
	Президентът се усмихна и протегна ръка.
	Кокс беше висок горе-долу колкото Мишел и няколко сантиметра по-нисък от Шон, но раменете му бяха широки и лицето му на петдесетгодишна възраст бе по-скоро младежко, отколкото белязано от пораженията на средната възраст. Това беше удивително предвид годините, прекарани под безмилостния поглед на целия свят.
	Шон и Мишел се ръкуваха с него.
	— Не те очаквах — каза Джейн.
	— Отмених срещите си за днес — отвърна Кокс. — Хората ми не останаха очаровани, но президентът все пак има някои привилегии. След като според социологическите проучвания водя с двайсет и четири пункта и опонентът ми по-често е съгласен, отколкото несъгласен с мен, мога да си позволя свободен ден. Но дори и да бях назад в надпреварата, безопасността на Уила е по-важна.
	Джейн му се усмихна с признателност.
	— Знам, че винаги си гледал на нещата по този начин.
	Кокс отиде при жена си, целуна я леко по бузата и я потупа по рамото, после се обърна към двамата бивши агенти на Сикрет Сървис. Вдигна за миг очи към хората от охраната си и едва забележимо кимна към вратата. След секунда те излязоха.
	Шон, който долови какво става, се замисли колко ли пъти и него бяха отпращали така — само с помръдване на клепачите.
	— Джейн ми каза с какво сте се заели вие двамата — заговори Кокс. — Доволен съм, че се включвате с опита и уменията си. Трябва да направим всичко възможно, за да спасим Уила и да я върнем у дома.
	— Абсолютно, господин президент — каза Шон машинално.
	Кокс седна на ъгъла на бюрото на жена си и кимна на двамата да седнат.
	— По време на полета ме информираха за пакета. Моля се това да доведе до позитивно развитие. — Замълча за момент и добави: — Политиката не трябва да се намесва във всичко и ще направя каквото мога, за да не допусна политизиране. Въпреки всичко Конгресът е под контрола на опозицията, така че очевидно нямам абсолютна власт там. — Вгледа се в жена си и й се усмихна нежно. — Нямам такава власт дори и в собствения си дом, защото по-добрата ми половинка несъмнено е по-умна, отколкото изобщо мога да бъда аз. — Усмивката му изчезна. — Официално разследването е поверено на ФБР. Някои от съветниците ми са на мнение, че сега не мога да си позволя да се възползвам от властта, с която разполагам, но въпреки всичко наредих на директора на ФБР Мънсън случаят да получи висок приоритет. Ще се справям с политическите последици от това решение по-късно. Жена ми ви се доверява, значи ви се доверявам и аз. Така или иначе обаче, независимо че ще продължите да получавате достъп до материалите по разследването, статутът ви е на частни консултанти. Официално ФБР води разследването.
	— Разбираме, господин президент.
	— Те ни помагат много — добави Мишел без следа от иронията, която несъмнено напираше в нея.
	— Отлично. Някакъв напредък?
	Шон погледна бързо към Джейн Кокс. Лицето й беше невъзмутимо, но въпреки това той успя да разчете изражението й.
	— Все още е рано, господин президент, но работим с всички сили и възможности. Изглежда, с получаването на този пакет ще има някакъв напредък. Да се надяваме, както казахте, че то ще доведе и до още нещо. Често се случва. Престъпниците допускат грешки.
	— Добре — кимна Кокс и стана. Мишел и Шон също станаха.
	— Ще поговорим по-късно, скъпа — добави президентът.
	След миг излезе в коридора, където двамата бодигардове несъмнено щяха да се залепят за него.
	Извън Белия дом най-добре охраняваната зона е тази, непосредствено около президента и някои агенти по аналогия с футбола я наричат „червена зона“, където защитата по никакъв начин не трябва да допусне противников нападател. Така се оформят пластове или периметри, подобни на люспите на глава лук. За да се добере по-навътре, нападателят трябва да премахне предишния слой. „Червената зона“ е последната преграда, преди да се сблъскаш с лидера на свободния свят от плът и кръв. Състои се от супер–агенти, достигнали до това ниво след жесток подбор, които се разполагат около президента под формата на ромб. С остри ъгли. И всеки един от тях е готов да се бори до смърт за човека, когото охранява, и безусловно да приеме куршум вместо него. Този пласт от охраната никога не може да бъде нарушен, защото е последният.
	Дори и в Белия дом агентите винаги са най-много на метър от обекта с изключение на едно място — апартамента на първото семейство. От гледна точка на президентската охрана никога не можеш да приемеш със сигурност, че знаеш къде са враговете ти и кои са истинските ти приятели.
	Няколко минути по-късно Шон и Мишел се върнаха през тунела, водени от морски пехотинец в пълна парадна униформа.
	— Винаги съм искала да се срещна с президента — каза Мишел на Шон.
	— Той е впечатляващ човек, но…
	Гласът на Мишел премина в шепот:
	— Но винаги си го представяш в онази кола с онази жена, нали?
	Той направи гримаса, но не отговори.
	— Защо не попита Джейн за трите деца и двете цезарови сечения?
	— Защото инстинктът ме предупреди да не го правя. И в момента същият инстинкт ме плаши до смърт.


	20

	Шон се прозя, изпи си кафето и стана да си налее още. Мишел гледаше съсредоточено компютърния екран. Бяха в апартамента й, недалеч от Феърфакс Корнер. Докато навън в оживената търговска зона бързаха хора и автомобили, двамата трябваше да стоят в претъпканото с вещи жилище на Мишел и да се взират в монитора на нейния компютър. Шон се върна и й подаде нова чаша кафе. Преглеждането на файловете от офиса на Тък Дътън им беше отнело часове. Все пак попаднаха на интересна информация.
	Разбраха, че Тък е трябвало да се прибере у дома сутринта след отвличането. Адресът и мобилният телефон на Касандра Малори бяха записани в списъка с контактите му. Шон позвъни. Чу женски глас и затвори.
	— Може да се наложи да посетим тази жена — отбеляза Мишел.
	— Ако успеем да я открием.
	— Мислиш ли, че е била в течение?
	— Трудно е да се каже. Не се съмнявам, че са имали някакви планове. Човек не слага името на колежка за парола на компютъра си. Дали обаче тя е знаела за всичко това и дали Тък наистина е замесен… — Шон сви рамене.
	Мишел го изгледа объркано.
	— Не мислех, че участието на Тък е под съмнение. Ако не е бил замесен, значи всичко останало е удивително съвпадение, не смяташ ли?
	— Нали проверихме разплащателната му сметка? Няма движение на пари, което да не е обяснено. Мислиш ли, че онези са го направили безплатно?
	— Може да има и друга банкова сметка. Той работи с държавни поръчки. Само не ми казвай, че хората като него нямат резервен фонд за подкупи.
	— Решението му да се върне по-рано явно е взето спонтанно. Проверих в авиокомпанията. Променил е резервацията си за полета в последната секунда.
	— Нали вече го обсъдихме… Замислил се е и е преценил, че да е там е по-малко подозрително, отколкото ако не е.
	Шон погледна през прозореца.
	— Мисля, че си губим времето. Надявам се следите под ноктите на Пам да дадат съвпадение в някоя от базите данни.
	— Чакай малко — каза Мишел възбудено. — Ами ако откупът всъщност е плащане за убийството? Така Тък няма да остави финансова следа и ФБР няма да има за какво да се хване!
	— Значи онези типове са били готови да рискуват всичко? Знаеш, че бизнесът с отвличанията не върви. Плащането на откуп винаги е проблематично. Предаването на парите, на ръка или дори по банков път, винаги оставя следа. Тъкмо получаваш парите, и ФБР чука на вратата ти. — Шон пое дъх. — Освен това още нямаме представа защо са взели кръв от Пам Дътън.
	— Тогава как да действаме с Тък?
	— Ще го разпитваме още, но без да разбере, че го подозираме.
	— Приятелчето му Хилал може да свърши тази работа. Искам да кажа, да предупреди Тък.
	— Не мисля. Основната му грижа е да не се провали с контракта. И няма да иска да затъне в блатото заедно с Тък, ако Тък е виновен. Мисля, че ще се държи на разстояние.
	— Добре. Друг въпрос. Ако Пам не е биологичната майка на Уила, коя е тя?
	— Това може да е без значение.
	— По-рано ти каза обаче, че според теб Уила е осиновеното дете. В такъв случай този факт сигурно има някакво отношение към отвличането.
	— Уила е на дванайсет. Ако отвличането й е заради осиновяването, значи онзи е чакал доста време, преди да реши да действа.
	— Чувал ли си ги някога да говорят, че Уила е осиновено дете?
	— Не, никога. Винаги съм смятал, че и трите деца са техни.
	— Добре. Ами Джейн Кокс?
	— Какво Джейн Кокс?
	— Тя знае за подозренията ни. Какво ще стане, ако предупреди брат си?
	Преди Шон да успее да отговори, телефонът на Мишел иззвъня.
	— Да?
	— О, здрасти, Бил… Аз… Какво!? — Мишел пребледня. — О, боже! Кога? Как?
	След това замълча и слуша близо минута, като дишаше все по-учестено. — Добре, добре. Качвам се на следващия полет.
	Прекъсна линията.
	— Какво има, Мишел?
	— Майка ми е починала.


	21

	Твърдите колела на малкия самолет се удариха в затревената пръст на импровизираната писта, машината намали скоростта и продължи да рулира до края й. Сам Куори умело обърна чесната и спря. Скочи на земята и сложи раницата на гърба си. После блокира колелата, изкачи се по склона и отвори вратата на стария рудник. Тръгна по коридора, осветен от фенерчето му и мъждивата светлина на лампите по тавана.
	След няколко минути се срещна с Карлос и Даръл.
	— Погрижихте ли се за Кърт? — попита той мрачно.
	Даръл сведе поглед, но Карлос отговори:
	— Погребахме го в южната шахта. Казахме молитва и така нататък. С уважение.
	— Добре. — Сам Куори погледна сина си. — Извлече ли си поука, момче?
	Даръл кимна вдървено.
	— Да не губя контрол.
	Тонът му не подсказваше, че изобщо е научил каквото и да било. Куори явно не пропусна тази подробност.
	Удари младежа по гърба и после силните му пръсти се забиха в кожата му.
	— Всеки път, когато решиш да превъртиш, ще си спомняш за цената, която плати Кърт. Помисли добре. Защото, нека ти кажа, лесно можех да оставя Кърт да живее. И той заедно с Карлос да чете „Отче наш“ над твоята дупка в калта. Чу ли ме добре?
	— Чух те, тате. Чух те.
	— С него умря и малко късче от мен самия. Може и да не е малко. Като направих това, проклех сам себе си за вечни времена. И за това си мисли.
	— Мислех си, че не вярваш в Бог — каза Даръл тихо.
	Карлос гледаше с безизразна физиономия и само потриваше между пръстите си медальона със свети Кристофър, който носеше на шията си.
	— Може и да не вярвам в Бог, но бъди сигурен, че вярвам в дявола.
	— Добре, тате.
	— Не измислям много правила, ама очаквам онези, които определям, да се спазват. Само така могат да станат работите. Ясно ли е?
	— Да, сър! — извика Карлос. Беше престанал да потрива медальона и го пусна отново под ризата си.
	Куори ги остави и продължи нататък. След малко седна срещу Уила, облечена с кадифените панталони и вълнената риза, които й беше донесъл.
	— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — попита я Куори.
	— Искам книги — отвърна Уила. — Няма какво друго да правя, така че искам да чета.
	Куори се усмихна и отвори раницата си.
	— Това са големи умове, да знаеш.
	Извади пет книги и й ги подаде. Уила ги разгледа внимателно.
	— Обичаш ли Джейн Остин? — попита я.
	Уила кимна.
	— Не ми е най-любимата, но съм чела само „Гордост и предразсъдъци“.
	— Тази беше любимата книга на дъщеря ми.
	— Беше?
	Куори се сепна.
	— Вече не чете.
	— Мъртва ли е? — попита Уила с детска прямота.
	— Може да се каже и така. — Той посочи другите книги. — Знам, че си много умна, затова не съм ти взел книжки за малки деца. Ти обаче ми кажи какво харесваш и ще ти го донеса. Имам много книги.
	Уила бутна книгите настрана и се вгледа в него.
	— А може ли да получа лист и химикалка? Искам да пиша. Така ще се разсейвам, за да минава времето.
	— Добре, не е проблем.
	— Говори ли с родителите ми? Обеща, че ще говориш.
	— Аха. Изпратих им съобщение. Писах им, че си добре.
	— Ще ме убиеш ли?
	Куори се сви, сякаш го беше ударила с юмрук. А може би наистина го удари? Успя да овладее гласа си.
	— Откъде, дявол да го вземе, ти хрумна това?
	— Понякога похитителите не освобождават отвлечените. Убиват ги.
	Големите й очи продължаваха да го фиксират. Очевидно не искаше да променя темата.
	Куори разтри челюстта си със загрубялата си длан. После я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Същата длан беше лишила Кърт от живот, така че малката може би имаше право. _Аз съм убиец в края на краищата._
	— Така е. Разбирам какво си мислиш. Ако обаче смятам да те убия, ще е много лесно да те излъжа, че не смятам, така че какво значение има?
	Уила беше подготвена за този малък логически дуел.
	— Ако обаче ми кажеш, че наистина смяташ да ме убиеш, вероятно ще бъде истина. Защо ти е да лъжеш за такова нещо?
	— Обзалагам се, че хората понякога казват, че си прекалено умна, за да е добре за теб. Нали?
	Долната й устна се разтрепери. Превърна се от Айнщайн в изплашеното момиченце, което всъщност беше.
	— Искам да си отида у дома! — каза тя. — Искам да видя мама и татко! И брат ми, и сестра ми! Не съм направила нищо лошо! — От очите й потекоха сълзи. — Не съм направила нищо лошо и ето защо не разбирам защо правиш това. Просто не разбирам!
	Куори наведе глава, неспособен да гледа големите насълзени очи и ужаса, събрал се в тях.
	— Не е заради теб, Уила. Не си виновна ти. Просто… просто може да стане само по този начин. Обмислях най-различни варианти и този е единственият, който има смисъл. Нямам друг шанс. Нямам други карти в ръцете си.
	— На кого си ядосан? На кого искаш да си отмъстиш?
	Куори стана.
	— Ако искаш още книги, само ми кажи.
	Избяга от стаята и остави Уила да плаче сама. Никога не се бе чувствал по-засрамен.
	Няколко минути по-късно гледаше Даян Уол, която седеше на пода в далечния ъгъл на стаята си. Би трябвало и към нея да изпитва съчувствие, но не изпитваше. Уила беше дете. Не беше имала шанса да избира. И да греши, за разлика от тази жена.
	— Мога ли да те попитам нещо? — каза Уол с треперещ глас.
	Куори седна до малката масичка в средата на стаята. Част от него все още мислеше за Уила. Въпреки това каза:
	— Слушам.
	— Мога ли да се обадя на майка ми? Да й кажа, че съм добре?
	— Не става. В наши дни ченгетата могат да проследят всичко. Съжалявам, така стоят нещата.
	— Тогава ти й кажи, че съм добре.
	— Може. Дай ми адреса.
	Подаде й лист и молив. Даян го записа, сбърчила чело, и му го подаде.
	— Защо ми взе кръв? — попита тя.
	— Трябваше ми за нещо.
	— За какво?
	Куори огледа малката стаичка. Подвижна тоалетна, бутилирана вода, консерви и други основни неща. Беше се постарал да не й липсва нищо.
	_Не съм злодей_, каза си. Ако продължаваше да го мисли, можеше и да го повярва.
	— Мога ли да те попитам нещо?
	Въпросът като че ли я стресна. Даян кимна.
	— Имаш ли деца?
	— Какво? Не, никога не съм имала. Защо?
	— Чудех се.
	Приближи се до него. Подобно на Уила и тя се беше преоблякла. Куори й беше дал торбата с покупки от „Талбътс“. Дрехите й стояха чудесно.
	— Ще ме пуснеш ли?
	— Зависи.
	— От какво?
	— От събитията. Мога да ти кажа, че по природа не съм зъл човек. Само че не умея да предсказвам бъдещето.
	Даян Уол седна на масата срещу него и сплете пръсти.
	— Не мога дори да си представя защо постъпваш така с мен. Дори не те познавам. Каква е вината ми? С какво, по дяволите, съм заслужила всичко това?
	— С едно нещо — отвърна Куори.
	Тя вдигна очи.
	— Така ли? Кажи ми кое е то!
	— Ще те оставя да помислиш сама. Ще имаш достатъчно време.


	22

	Беше рано сутринта, когато малкото самолетче заподскача край облаците, изостанали след бурята, която вече беше преминала над планините Смоуки. По-късно, когато се спускаха към летището в Нашвил, Мишел продължи да прави това, което беше правила през целия полет — да се взира в дланите си.
	Когато вратата на самолета се отвори, тя взе ръчната си чанта, нае кола и след двайсет минути вече беше на шосето. Кракът й обаче не натискаше педала до пода, както беше свикнала. Караше с приспивните седемдесет километра в час. Нямаше никакво желание да бърза към онова, което я очакваше.
	Според брат й Бил майка им се събудила в добро разположение на духа, хапнала малко овесени ядки за закуска и отишла да работи в градината. После поиграла голф на близкото игрище, върнала се у дома, взела душ, облякла се, притоплила печеното за баща им, гледала предаването, което била записала по-рано, и тръгнала да излиза за среща с приятелки, с които трябвало да обядва. Тогава паднала — в гаража. Франк Максуел бил в банята. Малко по-късно влязъл в гаража и намерил жена си просната на пода. Според него Сали била издъхнала още преди да падне.
	Не бяха сигурни какво точно я е убило — инсулт, инфаркт, аневризъм, но все едно. Беше мъртва. Докато дърветата се нижеха покрай Мишел от двете страни на пътя, мислите й летяха дори по-бързо — от първите спомени за майка й до последните няколко срещи, които нямаше с какво толкова да се запомнят.
	След час вече беше успяла да разговаря с четиримата си братя, двама, от които живееха сравнително близо до родителите им, а един — малко по-далече, но в същия град. Четвъртият, Боб Максуел, живееше във Флорида и беше получил вестта съвсем малко след като бе тръгнал с колата си на гости на родителите си. Мишел пристигна последна. Прекара няколко часа с баща си — беше онемял, гледаше втренчено и излизаше от това състояние рядко, колкото да даде нареждания за погребението.
	През по-голямата част от живота си Франк Максуел беше работил като полицай и се беше пенсионирал като шеф на участък. Все още имаше вид на човек, който може да изскочи от патрулна кола, да настигне беглец и да направи необходимото, след като го хване. От него Мишел беше наследила физическата си ловкост, стремежа си да успява, неспособността си да завършва втора с усмивка на лице. Сега обаче, като гледаше баща си отстрани, в моментите, когато той не се прикриваше, виждаше един старец, който е изгубил всичко и няма понятие какво да прави с остатъка от живота си.
	След като пое от всичко това колкото можеше да понесе, Мишел се оттегли в задния двор и седна на стара пейка под приведено почти до земята от плод ябълково дръвче. Затвори очи и си представи, че майка й е все още жива. Не беше лесно да го направи, защото в младостта й имаше цели периоди, които тя просто елиминираше от паметта си — поради причини, които очевидно бяха по-ясни на психоаналитика й, отколкото на нея самата.
	Обади се на Шон, за да му каже, че е пристигнала. Той й каза каквото се казва в такива случай, беше мил и състрадателен. Въпреки това, когато прекъсна линията, както винаги Мишел се чувстваше самотна. Братята й се събраха при нея в задния двор, един по един. Разговаряха, плачеха, пак разговаряха, пак плачеха. Направи й впечатление, че Бил, най-големият и най-едрият, ченге от едно предградие на Маями, което можеше да мине и за военна зона, плачеше най-много.
	Мишел установи, че започва да се държи с по-големите си братя като майка, а не беше от този тип жени. Освен това близката, потопена в скръб мъжка компания започна да я задушава. Най-накрая ги остави в задния двор и се върна в къщата. Баща й беше на горния етаж. Чуваше го да говори по телефона с някого. Погледна вратата към гаража, която беше в кухнята. Все още не беше ходила там. Не искаше да види къде е умряла майка й.
	Само че тя беше от хората, които се изправяха срещу страховете си лице в лице. Натисна дръжката, отвори вратата и погледна трите небоядисани стъпала от дебел шперплат, по които се слизаше в двойния гараж. В по-близката половина беше паркирана кола. Колата на родителите й — синя тойота камри. Гаражът приличаше на всеки друг. С едно изключение.
	Кървавото петно на циментовия под. Приближи се.
	_Кръв на циментовия под?_
	По стълбите ли бе паднала? Главата ли си беше ударила? Огледа вратата на колата. Нямаше следа от удар. Прецени разстоянието между грубите стъпала и колата. Майка й беше висока жена. Ако е залитнала напред, нямаше начин да не се е ударила във вратата. Наистина не би могла да падне странично, защото от двете страни на стъпалата имаше високи парапети. Просто нямаше как да не е паднала напред. А ако се е препънала, защото е получила инсулт? Щеше да се блъсне в колата и главата й да се удари в пода — това би обяснило кръвта.
	Това би _обяснило_ кръвта.
	Обърна се и едва не изпищя.
	Баща й беше застанал на прага над стъпалата.
	Франк Максуел се смяташе за висок един осемдесет и шест, но възрастта и гравитацията бяха отнели от ръста му повече от два сантиметра. Имаше стегнати здрави мускули на човек, който цял живот е бил в движение. Погледът му пробяга по лицето на дъщеря му — може би искаше да разгадае какво е изписано там. После отиде до петното кръв на пода. Вторачи се в него, сякаш беше шифровано послание, което трябваше да разчете.
	— Напоследък я болеше главата — каза баща й. — Карах я да отиде да се прегледа.
	Мишел кимна. Помисли си, че това е странно начало на разговор.
	— Може да е получила инсулт.
	— Или аневризъм. Един съсед, малко по-надолу по улицата, наскоро получи такова нещо. Едва не го уби.
	— Поне не се е мъчила — предположи Мишел някак неубедително.
	— Така е, да.
	— Били каза, че си бил в банята.
	Баща й кимна.
	— Под душа. Като си помисля, че в същото време тя тук…
	Мишел сложи ръка на рамото му и стисна здраво. Баща й я плашеше в този вид. Сякаш беше готов да се предаде. А ако не друго, винаги бе владеел положението.
	— Нямало е да можеш да направиш нищо, татко. Случват се такива неща. Не е честно, лошо е, но се случва.
	— И вчера се случи на мен — каза той отчаяно.
	Мишел свали ръката си и огледа гаража. Детските неща отдавна бяха изчезнали от живота на родителите им. Нямаше велосипеди, басейнчета и топки, които да ги затрупват на стари години. Беше чисто, но и някак голо, сякаш цялата история на семейството им беше измита. Погледът й се върна на кръвта, като че ли беше стръв, а тя беше гладната риба.
	— Значи е искала да се види с приятелки за обяд?
	Баща й започна да мига. Стори й се, че ще избухне в сълзи. Изведнъж й мина през ум, че никога не беше виждала баща си да плаче. Веднага щом тази мисъл се оформи в главата й, нещо в ума й сякаш трепна.
	_Виждала съм баща си да плаче, но не знам кога._
	— Нещо такова.
	От този неясен отговор устата й пресъхна, кожата й пламна, като че имаше топли вълни. Но тя беше само на трийсет и няколко години.
	Мина покрай баща си, без да каже дума, и грабна ключовете за наетата кола от масата в кухнята. Преди да потегли, хвърли един поглед на къщата. Баща й я гледаше през френския прозорец на всекидневната. Не само не можеше да разгадае изражението на лицето му, но и не искаше.
	С чаша кафе от „Дънкин Донътс“ в ръка тя подкара по улиците на предградието на Нашвил, в което родителите им бяха построили своята къща мечта за старините си с финансовата помощ на петте си деца. Мишел беше единствената без семейство и деца, така че приносът й за каузата беше непропорционално висок, но не съжаляваше за това. Не беше лесно да отгледаш голямо семейство със заплата на ченге и родителите им бяха правили големи жертви заради тях. Нямаше нищо против да върне този дълг.
	Извади телефона си и позвъни на най-големия си брат. Дори не го остави да каже „ало“. Започна да го кастри направо:
	— Бил, защо, по дяволите, не ми казахте за кръвта в гаража?
	— Какво?
	— Кръвта на пода в шибания гараж!
	— При падането си е ударила главата.
	— В какво си е ударила главата?
	— Вероятно в колата.
	— Убеден ли си? Защото по колата не видях никаква следа от удар.
	— Мишел, какво, по дяволите, искаш да кажеш?
	— Ще направят ли аутопсия?
	— Какво?
	— Аутопсия!
	— Аз… не знам със сигурност. Предполагам, че може да се наложи — добави той объркано.
	— А когато ми се обади, защо не ми спомена за това нещо?
	— Какъв смисъл щеше да има? Ще направят аутопсията и ще разберем дали е инсулт, инфаркт или нещо друго. Паднала е, ударила си е главата.
	— Да, да. Главата. Дойде ли полиция?
	— Разбира се. И линейка. Когато пристигнах, вече бяха тук.
	— Кой от вас четиримата стигна там пръв?
	Мишел смяташе, че знае отговора. Брат й Боби беше сержант от полицията на предградието, в което живееха родителите й. Чу приглушен разговор, докато Били се консултираше с братята си. После отвърна:
	— Татко е звъннал на Боби и той е дошъл след десет минути, въпреки че живее в другия край на града.
	— Чудесно. Дай ми Боби.
	— Боже, за какво се ядосваш толкова…
	— Дай ми Боби, Бил!
	След миг чу гласа на Боби.
	— Мишел, какво ти става? — заговори той троснато.
	— Татко ти се е обадил. Ти си дошъл. Беше ли на работа по това време?
	— Не. Вчера имах почивен ден. Бях си вкъщи и помагах на Джоан за вечерята.
	— Какво ти каза татко?
	Боби повиши глас.
	— Какво ми каза ли? Каза ми, че майка ни е починала. Това ми каза, по дяволите!
	— Полицаите бяха ли там, когато ти пристигна?
	— Да. Татко им се беше обадил. Бяха дошли може би пет минути преди мен.
	— Какво точно им е казал той?
	— Че е бил в банята и че не знае какво точно се е случило. Видял мама, после се обадил в полицията, после се обадил на мен.
	— И какво казаха ченгетата, когато огледаха мястото?
	— Казаха, че най-вероятно е паднала и си е ударила главата.
	— Но не знаеха защо е паднала?
	— Няма как да знаят такова нещо. Ако просто се е спънала и е ударила главата си, добре. Дали обаче някой я е блъснал, за да падне, трябва да каже съдебният лекар. — И добави ядосано: — Призлява ми, като си помисля как ще режат майка ми!
	— Видя ли кръв по вратата на колата, когато влезе в гаража?
	— Защо питаш?
	— Защото, Боби, трябва да е ударила главата си в нещо.
	— Току-що ти казах, че може да е паднала по стълбата, да си е ударила главата в колата, после в пода. Или в парапета на стълбата. Има остър ръб. Ако ударът е на определено място, край! Знаеш го.
	Мишел се опита да си представи как майка й се спъва на недовършените стъпала — може би токът й се е закачил на главичка на пирон, която се е показала с времето — залитнала е напред, ударила се е в колата, без да вдлъбне ламарината, паднала е на една страна и главата й се е блъснала в циментовия под с такава сила, че е потекла кръв. Но аутопсията можеше да открие друга причина за смъртта й.
	— Мишел? Още ли си там?
	Върна се към действителността.
	— Да.
	— Добре, слушай, не знам какво целиш, но…
	— И аз не знам, Боби. И аз не знам.
	Прекъсна линията, спря до малък парк, слезе от колата и хукна да бяга.
	Мислите й я ужасяваха. Сега можеше единствено да се опита да ги надбяга, въпреки че образът на баща й, втренчил се в нея през прозореца, със застинало като маска изражение на лицето, продължаваше да я гони неотклонно.


	23

	Докато партньорката му беше в Тенеси, за да се бори със семейните демони, Шон привършваше порция телешка пиката, която си бе взел от италианския ресторант наблизо, и изучаваше купищата разпечатки на компютърните файлове. Надяваше се, че някъде там ще открие следа, която да му подскаже дали Тък Дътън е поръчал да убият жена му и да отвлекат дъщеря му поради неизвестна до момента причина.
	Телефонът прекъсна мислите му.
	Беше Джейн Кокс.
	— Нека да се срещнем в болницата — каза тя. — Тък иска да говори с теб.
	— За какво?
	— Мисля, че знаеш.
	Шон навлече якето си и слезе долу до наетата кола. Неговата беше в сервиза, с щети за около осем хиляди долара, а застрахователната му компания заяви, че полицата му не покрива поражения от оловна градушка.
	— Защо да не покрива? — бе попитал той.
	— Защото това се смята за терористично нападение, а то не е включено в полицата ви — бе отговорило момичето от застрахователната компания, което някак си успяваше да съобщи за отказа с весел тон.
	— Не беше тероризъм. Беше престъпление, а аз бях жертвата.
	— Мистър Кинг, колата ви има трийсет и седем дупки от куршуми. Според фирмените инструкции, това не е престъпление, а терористичен акт.
	— Ръководите се от броя на дупките! Ще ми обясните ли точно каква е логиката, госпожице?
	— Винаги можете да обжалвате решението.
	— Наистина ли? А какви са според инструкциите ви шансовете да спечеля обжалването? По-малки от нула или равни на нула?
	Госпожицата с веселия глас му бе благодарила, че е избрал тяхната застрахователна компания и бе затворила телефона.
	Тъкмо запали двигателя и се канеше да потегли, когато някой почука с пръст по стъклото. Обърна се. Беше жена на около трийсет, руса, възпълна, със силно начервени устни и кожа, върху която ежедневно се нанасят пластове пудра, за да изглежда добре пред камери с висока разделителна способност. Държеше микрофон с вградено записващо устройство, сякаш беше граната, която всеки момент се кани да хвърли.
	Погледна в огледалото и видя как новинарският микробус се плъзга зад колата и му препречва изхода.
	По дяволите!
	Шон свали стъклото.
	— Мога ли да ви помогна?
	— Шон Кинг?
	— Точно така. Вижте, вече дадох изявление на един репортер. Защо не го вземете от него?
	— Събитията диктуват нова гледна точка.
	— Какви събития?
	— Вярно ли е, че сте откраднали поверителни данни от служебния компютър на Тък Дътън?
	Стомахът на Шон се сви и част от телешкото се върна чак до гърлото му.
	— Не знам за какво говорите. Кой ви каза това?
	— Отричате ли, че сте били в офиса му?
	— Не отричам и не признавам каквото и да било.
	— Фирмата на Тък Дътън е изпълнител на правителствени поръчки и работи по секретни обекти на Министерството на вътрешната сигурност.
	— В такъв случай вие репортер ли сте или говорител на фирмата? Не мога да се ориентирам.
	— Давате ли си сметка, че е престъпление да откраднете чужда собственост? И че ако се установи, че сте откраднали класифицирана информация с цел шпионаж, могат да ви обвинят в държавна измяна?
	— А сега се правите на адвокат. Аз обаче съм истински. Ако не кажете на приятелчето си да махне микробуса от пътя ми, ще дам на заден и ще видя на какво разстояние ще мога да го избутам. После ще го измъкна от седалката и ще го пребия, само че ще го формулирам като „самозащита“. Така няма да е чак толкова подсъдно.
	— Заплашвате ли ни?
	— Точно след една секунда ще се обадя на ченгетата и ще ви обвиня в незаконно задържане, тормоз и клевета. Погледнете ги в юридическия речник, докато се готвите за приемния изпит.
	Шон форсира мотора и включи на задна.
	Жената отскочи и шофьорът на новинарския микробус успя да се измъкне на сантиметър, преди колата на Шон да се забие странично в него.
	Половин час по-късно Шон крачеше към болничната стая на Тък и с всяка крачка настроението му ставаше все по-мрачно. Разбира се, че беше взел информацията, но не с цел шпионаж, а за да определи дали Тък е замесен в убийството на жена си. Така бе станал уязвим от юридическа гледна точка, но не му беше за пръв път. Не по тази причина беше ядосан. Някой искаше да го натопи, за да отклони вниманието от себе си. Трябваше да научи кой и защо.
	Показа картата си на единия от двамата агенти на Сикрет Сървис пред вратата на болничната стая. Понеже вътре беше първата дама, положиха допълнителни усилия — претърсиха го с ръце и металотърсач и чак след това го въведоха вътре. Тък седеше на стол до леглото. Джейн Кокс стоеше изправена до него с длан на рамото му.
	До стената бяха застанали двама агенти, но Джейн им каза:
	— Моля, изчакайте отвън.
	Единият изгледа Шон пронизващо, докато с партньора му се измъкваха към вратата.
	— Ще бъдем пред вратата, госпожо.
	Затвориха зад себе си. Шон вдигна поглед към сестрата и брата.
	— Благодаря ти, че дойде — каза Джейн.
	— Даде ми да разбера, че е важно. Надявам се наистина да е така.
	Резкият му тон свари първата дама неподготвена. Преди да успее да реагира, Шон се обърна към Тък:
	— Изглеждаш по-добре. Съвземаш ли се след тежкото мозъчно сътресение?
	— Още ме боли жестоко — отвърна Тък отбранително.
	Шон взе стол и седна срещу двамата.
	— Току-що ме налетя телевизионна репортерка, тръгнала на лов за вещици. — Погледна към Джейн. — Знаеш ли нещо за това?
	— Разбира се, че не. Как бих могла?
	— Не знам. — Той погледна отново Тък. — Ето какво, Тък, времето тук е от най-голямо значение, така че няма смисъл да го увъртаме. Касандра Малори.
	— Какво искаш да знаеш?
	— Каква ти е тя?
	— Служителка във фирмата ми е.
	— Само това ли?
	— Разбира се, че само това.
	— Съдружникът ти не мисли така.
	— В такъв случай греши.
	Шон стана и погледна през прозореца. Долу беше автоколоната, очакваща първата дама да приключи посещението си. Живот в балон. Шон го познаваше добре. Следят всяко твое движение най-внимателно, изсмукват въздуха от дробовете ти. И въпреки това някои хора харчеха стотици милиони и отделяха години от живота си, за да се доберат до този балон.
	Дали беше безумие, нарцисизъм или елементи и от двете, скрити зад маската на служба в името на обществото?
	Той се обърна към тях. Мислеше бързо. Ако им кажеше, че знае каква е паролата на компютъра на Тък, „Касандра1“, щеше да признае, че е ровил в данните му. Вместо това попита:
	— Готов ли си да се подложиш на детектор на лъжата?
	Тък понечи да каже нещо, но Шон видя как пръстите на първата дама се свиват върху рамото му, така че не отговори нищо.
	— Шон — заговори тя, — защо постъпваш така?
	— Ти поиска от мен да разследвам случилото се. Именно това правя. Не ме интересува до какво ще доведе разследването, дори и да не ти харесва. Каза ми да се заема, както си седеше в Белия дом. Сигурен съм, че помниш. Не беше толкова отдавна. И точната ти фраза, струва ми се, беше: „На всяка цена“.
	— Спомням си също така, че поисках от теб да намериш Уила.
	— Ами не мога да го направя, ако не разбера кой я е отвлякъл и защо. И кой уби междувременно Пам.
	Каза последното и се вторачи гневно в Тък.
	— Нямам нищо общо със случилото се! — озъби се Тък.
	— Тогава няма да имаш нищо против да се подложиш на детектора на лъжата.
	— Не можеш да ме принудиш да го направя — тросна се Тък.
	— Не мога. Ако обаче отида във ФБР и им кажа какво съм открил, ще започнат да ровят на места, на които не ти се иска да ровят. Ако минеш успешно теста с детектора на лъжата, няма да го направя. Това е предложението.
	— Значи си говорил със съдружника му Дейвид Хилал? — попита Джейн спокойно.
	— Нямах представа, че си толкова навътре в делата на брат си.
	— А каза ли ти Хилал — продължи тя невъзмутимо, — че искаше да изкупи дела на брат ми? Че иска фирмата да е само негова?
	Шон погледна Тък.
	— Вярно ли е?
	— Абсолютно. Не бих лъгал за такова нещо. Имах някои финансови затруднения. Дейвид знаеше, че ми трябват пари. Искаше да изкупи дела ми, но на цена, която не отчита договора с Министерството на вътрешната сигурност, по който работим в момента, което би означавало милиони долари допълнително.
	— Ето, виждаш, че Хилал има интерес да го набеди. Ако Тък отиде в затвора, Хилал ще получи всичко почти даром.
	— Не непременно — възрази Шон.
	— Ако това стане — отбеляза Тък, — ще бъда принуден да продам всичко, за да платя на адвокатите. Той ще получи фирмата срещу минимална цена. А аз я създадох.
	— Шон — добави Джейн, — може би трябва да пренасочиш вниманието си от Тък към някой по-вероятен заподозрян.
	Шон се замисли за момент.
	— Смяташ, че Хилал е организирал отвличане и убийство, за да обвини Тък и да отмъкне фирмата му? Струва ми се малко прекалено, а на теб? И защо му е да отвлича Уила?
	Джейн заобиколи и седна на болничното легло.
	— Няма да се опитвам да възпроизвеждам мисловните процеси на човек, който може и да е психопат. Във всеки случай не ми се струва по-прекалено от идеята, че брат ми би могъл да организира убийството на жена си и отвличането на любимата си дъщеря, а после да понесе удар по главата, който спокойно би могъл да го убие само защото се твърди, че е имал любовница.
	Шон погледна през прозореца с ръце, мушнати в джобовете. Това, което каза Джейн, не беше лишено от смисъл. Може би наистина беше избързал със заключенията си, преди да провери думите на Хилал. Ами паролата на компютъра? Нещо го жегна. Ами ако някой друг е сменил паролата с „Касандра1“? Ами ако го е направил Хилал, защото е бил сигурен, че ще опитат да вземат информацията от твърдия диск и че като отгатнат новата парола, непременно ще стигнат до извода, че Тък и онази жена имат връзка?
	Това, реши той най-накрая, е толкова вероятно, колкото застрахователната компания да му плати щета, причинена от терористи.
	Обърна се рязко.
	— Тък, каква е паролата на служебния ти компютър?
	Шон щракна с пръсти, за да го подкани.
	Тък се поколеба достатъчно.
	— Кармайкъл — отвърна той.
	Джейн се обади:
	— Това беше моминското име на Пам, нали?
	Тък кимна, после вдигна ръка и избърса една сълза от ъгълчето на окото си.
	_И двамата ме лъжат. Разбрали са някак, че съм проникнал в компютъра. Изпратили са ми репортерката. За да ме сплашат._
	Увъртането на Тък не беше изненада. Фактът, че първата дама заставаше на негова страна, беше много по-странен. Явно трябваше да рови още много.
	— Окей, ще проверя Хилал.
	— Добре. — Джейн стана, целуна Тък по бузата и го прегърна.
	Тръгна към Шон и каза:
	— Оценявам помощта, която ни оказваш.
	— Дано.
	Той пренебрегна протегнатата й ръка и излезе от стаята.


	24

	Сам Куори избърса ивиците пот от челото си, изкриви болния си гръб в определено положение, чу облекчаващото изпукване и напрежението изчезна от претоварения му гръбнак. Наблюдаваше обработваемата си земя от най-високата точка на „Атли“ — скална аномалия, стърчаща като гърбица на трийсетина метра над земята, до чийто връх се достигаше по каменни стъпала, изгладени от краката на предшествениците му. Беше известна, поне откакто помнеше Куори, като Ангелската скала. Сякаш беше стъпало към Небесата и към някакъв по-добър живот, отколкото обикновената земя можеше да осигури на фамилията Куори. Сам Куори не беше хазартен тип, но би се обзаложил на няколко долара, че почти никой от предшествениците му мъже не е успял да осъществи това пътешествие.
	Независимо от превратностите на историческата си съдба, „Атли“ беше преди всичко действаща ферма. През последните двеста години се бяха променяли единствено културите, които се отглеждаха, и начините, по които се отглеждаха.
	Дизелови машини бяха изместили впряговете и плуговете, а вместо памук и тютюн сега се отглеждаха различни други неща. Куори не се смяташе обвързан с определен вид култури и винаги беше готов да опита нещо ново, стига да можеше да донесе печалба на една малка ферма, каквато беше станала „Атли“. Подобно на повечето ефективно работещи фермери, и той се вглеждаше педантично и в най-малките подробности: състава на почвите, очакваните годишни валежи, сроковете за прибиране на реколтата, изчислени до минута, прогнозите за слани, добива от декар спрямо очакваните пазарни цени, точния брой работници, които ще са нужни напролет и есен, необходимите трактори и банките, които да отпуснат съответните кредити.
	Намираше се прекалено на север в Алабама, за да отглежда киви, но пък нямаше проблем да отглежда рапица, защото най-накрая наблизо бяха отворили цех, в който можеха да извличат ценното рапично масло. Рапицата беше добра зимна култура и носеше повече доход от стандартната зимна пшеница. Освен това той отглеждаше традиционни зеленчуци и плодове като зеле, зелен и бял боб, царевица, бамя, тикви, домати, ряпа и дини.
	Част от продукцията изхранваше хората, които живееха в „Атли“ с него, но по-голямата част се продаваше на местните магазини и фирми, защото отчаяно се нуждаеха от приходи. Той отглеждаше и двайсет свине и още толкова изхранван с фураж добитък, защото беше открил пазари в Атланта и Чикаго, където да пласира говеждото месо. Имаха и животни за собствена консумация.
	Фермерството е рискована операция и при най-добрите обстоятелства. Хората, които обработват земята и правят всичко както трябва, могат да бъдат разорени от внезапна суша или ранна слана. Майката природа никога не се извинява за понякога катастрофалната си намеса. Куори беше преживял и добри, и лоши години. Макар и да беше ясно, че не може да забогатее с това, което прави, също така беше ясно, че работата не е в парите. Плащаше си сметките, държеше главата си изправена и беше почти напълно сигурен, че човек не може да очаква повече от живота, ако не е корумпиран или прекалено амбициозен, или и двете.
	През следващите няколко часа той работи с наемните работници на полето. Правеше го поне поради две причини. Първо, обичаше да работи земята. Беше го правил още от малък и не виждаше причина да спре само защото вече остаряваше бързо. Второ, работниците винаги влагаха повече усилия в труда си, когато _„el jefe“_ беше при тях.
	Гейбриъл също дойде при него следобед, след като бе изминал пеша почти двата километра от автобусната спирка. Момчето беше силно и съсредоточено, умееше да работи с инструментите и машините като възрастен, опитен работник. По-късно, на вечеря, Куори остави Гейбриъл да каже молитвата, докато майка му Рут Ан и Даръл слушаха. Храната им бе обикновена, повечето консервирана. Освен това Куори чу и какво Гейбриъл е учил в училище този ден.
	Погледна възхитено майката на момчето.
	— Той е умен, Рут Ан. Попива като гъба.
	Рут Ан се усмихна доволно. Беше слаба като клечка и винаги щеше да е така поради заболяване на червата, което нямаше пари да лекува и което вероятно щеше да я довърши след десетина години.
	— Мен не ме питай за такива работи — каза тя. — От мен искай само готвене и чистене, друго не разбирам.
	— Там те бива — намеси се Даръл, който седеше срещу Гейбриъл, тъпчеше в устата си едри залъци царевичен хляб и пиеше хладка вода от кладенеца, за да преглъща.
	— Къде е Карлос? — попита Гейбриъл. — Да не би да замина и той като Кърт?
	Даръл погледна тревожно баща си, но Куори продължи най-спокойно да топи от чинията си доматен сос с парче хляб.
	— Изпратих го да ми свърши една работа в града — отговори той най-накрая. — Скоро ще се върне.
	След вечеря Куори се качи на тавана, където седна сред обвитите с паяжини останки от историята на семейството му, най-вече мебели, дрехи, книги и документи. Не се качи заради някаква носталгия. Разтвори плановете върху стара салонна масичка, принадлежала на прабаба му по майчина линия, която според семейната легенда застреляла мъжа си с ловна пушка заради жена с красиво лице, добри маниери и много тъмна кожа.
	Куори проучи пътя, сградата, възможния достъп и местата, които биха могли да се окажат проблемни. После насочи вниманието си към други чертежи, по-технически. Някога беше спечелил стипендия, за да учи в колеж по машинно инженерство, но войната във Виетнам провали плановете му. Когато се върна у дома, баща му беше починал, „Атли“ легна на плещите му и ученето в колеж просто се оказа невъзможно.
	Въпреки това обаче Куори можеше да поправи всичко, което имаше мотор или движещи се части. Устройството на всяка машина, колкото и да бе сложно, му изглеждаше смайващо елементарно. В „Атли“ това му беше донесло дивиденти, защото другите фермери плащаха за скъпи ремонти, когато техниката им се повредеше, а Куори поправяше всичко сам, най-често легнал на земята с голям гаечен ключ в ръка.
	Така и сега разглеждаше плановете и чертежите с очи на специалист, даваше си сметка кое може да се подобри и какво трябва да се направи, за да се предотврати катастрофа. После слезе долу и завари Даръл да почиства пушките в малката оръжейна стаичка, непосредствено до кухнята.
	— Няма по-хубава миризма от миризмата на оръжейна смазка — каза Даръл и вдигна очи към баща си, когато той премина през стаичката.
	— Ти го казваш.
	Усмивката на Даръл изведнъж помръкна — може би заради спомена за пистолета, опрян в тила му от мъжа, който сега стоеше на метър от него в стая, пълна с оръжия.
	Куори затвори и заключи вратата, после седна до сина си и разгъна плановете на пода.
	— Вече показах тези неща на Карлос, но искам и ти да знаеш за всеки случай.
	— Знам — каза Даръл и избърса цевта на любимата си карабина за елени.
	Куори удари по чертежите.
	— Това е важно, Даръл! Няма място за гафове! Внимавай!
	След трийсет минути обяснения и повторения Куори стана и сгъна плановете удовлетворен. Докато ги прибираше в дългата цилиндрична картонена кутия, в която ги държеше, каза:
	— Едва не разбих проклетия самолет. Толкова зле ми беше заради Кърт.
	— Знам — отговори Даръл с леко разтреперан от страх глас, защото знаеше, че баща му е непредсказуем.
	— Ако беше ти, сигурно щях да плача. Исках да ти го кажа.
	— Ти си добър човек, татко.
	— Не, не мисля, че съм — отвърна Куори и излезе.
	Отиде до стаята на Гейбриъл и извика пред вратата:
	— Искаш ли да дойдеш с мен при Типи? По пътя трябва да се отбия у Фред.
	— Да, сър, ще дойда.
	Гейбриъл остави книгата, обу маратонките и нахлупи бейзболната си шапка наопаки.
	Малко по-късно двамата приближиха караваната на индианците със стария додж на Куори. На седалката между тях имаше кашон с няколко бутилки „Джим Бийм“ и три стека „Кемъл“ без филтър. След като оставиха кашона на стъпалата на караваната, свалиха от каросерията на пикапа две щайги с домашно консервирани зеленчуци, десет едри мамули царевица и двайсет ябълки.
	Куори почука на вратата на старата каравана, а Гейбриъл подгони гущер, който светкавично изчезна отдолу. Сбръчканият индианец помогна на двамата да внесат нещата.
	— Благодаря — каза той на родния си език, докато оглеждаше щайгите.
	— Имаме повече, отколкото ни е нужно, Фред.
	Когато индианецът дойде по тези места, не каза името си на Куори. След няколко месеца той започна да го нарича Фред, а старецът не възрази. Нямаше представа как го наричат приятелите му, но това според Куори си беше тяхна работа.
	В караваната имаше още двама индианци. Единият спеше на изтърбушено канапе, което нямаше крака и пружини, така че тялото му почти опираше пода. Силното му хъркане подсказваше, че това не го смущава ни най-малко. Другият гледаше стария телевизор с трийсет и пет сантиметров екран, който Куори беше подарил на Фред преди години.
	Отвориха бутилка „Джим Бийм“, запалиха по цигара и започнаха да разговарят, а Гейбриъл се заигра със стария помияр, който Фред беше наследил заедно с караваната, докато отпиваше от бутилката кока–кола, която му даде Фред.
	Когато от време на време Куори чуеше дума на езика коасати, Гейбриъл веднага я превеждаше. Всеки път щом го направеше, старият Фред се смееше и предлагаше на Гейбриъл глътка бърбън за награда.
	И всеки път Куори вдигаше ръка.
	— Когато порасне голям, може да пие, макар и да не го съветвам. В края на краищата повече вреди, отколкото носи полза.
	— Но ти пиеш, мистър Сам — отбеляза Гейбриъл. — И то много.
	— Недей да гледаш мен, момче. Цели се по-високо.
	По-късно отидоха да посетят Типи. Куори накара Гейбриъл да й чете от „Гордост и предразсъдъци“.
	— Малко отегчително — отбеляза момчето, след като свърши доста дългия откъс.
	Куори взе книгата от него и я мушна в задния джоб.
	— Тя не мисли така.
	Гейбриъл погледна към Типи.
	— Не си ми казвал какво се е случило с нея, мистър Сам.
	— Не съм.


	25

	Шон отново разговаря с Дейвид Хилал, когото откри на паркинга пред фирмата, докато се готвеше да потегли към къщи. Съдружникът на Тък в началото нямаше какво да добави след казаното първия път, но отговаряше търпеливо на всички въпроси, облегнат на колата си, докато пишеше съобщения на своето блекбъри.
	Когато обаче Шон спомена откупуването, тонът му се промени. Мушна апарата в джоба си, скръсти ръце и се намръщи.
	— И с какво точно се предполага, че съм щял да изкупя дела му? Вложих всичките си пари в тази фирма. Затънал съм в дългове. В момента не мога да взема заем да си купя дори кола.
	— Той ми каза, че си направил ниска оферта.
	— Да, наистина говорихме за нещо подобно, само че беше наопаки.
	— Той искаше да изкупи твоя дял?
	— Точно така. И с ниска оферта.
	_Добре. Кой от двамата казва истината?_
	— Защо ти е да се измъкваш от фирмата преди сключването на договора за голямата поръчка? Според Тък той ще добави милиони долари към цената й.
	— Така е. Ако го спечелим обаче. Не е никак сигурно. Имаме наша собствена технология, която според мен е най-добрата в момента. Тя е причината основният изпълнител да ни иска за подизпълнители. Изправени сме обаче срещу големи играчи с техни собствени продукти, които са много близки като цена и надеждност до нашите. Освен всичко друго играта на печелене на държавни поръчки не се води на равен терен. Големите заобикалят правилата, хвърлят пари наляво и надясно. И тъй като са в облагодетелствана позиция, успяват да купят и най-големите експерти, а за дребните играчи остават трохите. Не искам да се измъквам, но парите ми свършват. И ако не спечелим поръчката, фирмата ще струва доста по-малко, отколкото ми предложи той. В момента може да сме в облагодетелствана позиция, но фактът, че братът на първата дама чука Касандра, не помага с нищо. Ако това излезе наяве, ще имаме сериозни проблеми.
	— Той отрече да има връзка с Касандра.
	— Така ли? Попитай го тогава къде е отседнал, когато беше там. Сигурен съм, че ще намери някакво удобно обяснение.
	— Преди ми каза, че Тък не би убил жена си, но сега излиза, че не си във възторг от съдружника си.
	— Не съм.
	— Преди не спомена подобно нещо.
	— Не съм ли?
	— Имам добра памет.
	— Добре. Нямам навика да се оплаквам от съдружника си пред хора, които не познавам. Трудно е обаче да ти спестя истината.
	— Защо?
	— Нека кажем, че се е отнесъл с мен некоректно.
	— Можеш ли да дадеш пример?
	— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа?
	— Защо не?
	Хилал извърна лице за момент, после пак се обърна към Шон.
	— Всъщност е доста неловко.
	— В моята работа дискретността е всичко.
	Хилал извади дъвка, започна да дъвче и да говори бързо, сякаш си изливаше гнева върху дъвката и тя му даваше енергията, която му беше нужна, за да признае всичко.
	— Миналата година, на коледното парти… Бяхме спечелили малка поръчка. Не беше кой знае какво, но все пак си устроихме празненство, за да поддържаме духа. Алкохол, оркестър, екзотичен бюфет, зала в „Риц Карлтън“. Похарчихме доста, но си беше в реда на нещата.
	— Добре. Какво от това?
	— Тък се напи като свиня и посегна на жена ми.
	— Посегна? Как?
	— Според нея я хванал за задника и се опитал да напъха езика си в гърлото й.
	— Ти видя ли?
	— Не, но вярвам на жена си.
	Шон премести тежестта си върху десния крак и хвърли на Хилал скептичен поглед.
	— След като вярваш на жена си, защо, по дяволите, продължаваш да бъдеш съдружник на Тък?
	Хилал наведе глава, видимо смутен.
	— Искаше ми се да го сритам по задника и да се махна. Исках да направя точно това, но жена ми не ми позволи.
	— Тя не ти позволи?
	— Имаме четири деца. Тя не работи. Както казах, всичко, което имаме, е свързано с бизнеса тук. Аз съм миноритарен съдружник. Ако опитам да се измъкна, Тък може да ме изиграе и да ме остави без пукнат цент. Не бих оцелял след такова нещо. Щяхме да загубим всичко, така че преглътнахме гордостта си. Оттогава обаче не съм оставял жена си насаме с Тък. И няма да го направя. Можеш да говориш с нея, ако искаш. Обади й се сега. Ще ти каже същото, което ти разказах и аз.
	— Пам беше ли на онова коледно парти?
	За момент Хилал доби изненадан вид, а после кимна.
	— Да, виждам накъде биеш. Беше там. Облечена като жената на дядо Коледа, ако можеш да си го представиш. С яркочервена коса и много слаба. Мисля, че някои хора се смееха на нея, не на шегите й.
	— Мислиш ли, че е видяла как Тък пуска ръце на жена ти?
	— Залата не беше голяма. Доста хора видяха какво става.
	— Но Пам не реагира видимо?
	— Не си тръгнаха заедно, сигурен съм. — Хилал млъкна за момент. — Слушай, има ли още нещо? Защото наистина трябва да тръгвам.
	Шон се върна при колата си. Причините, поради които вярваше на Хилал, бяха две. Първата беше, че „Касандра1“ беше паролата за компютъра на Тък. Втората беше твърдението на Тък, че има финансови проблеми, а Хилал се опитва да се възползва от това. След срещата си с Джейн и Тък, Шон беше прегледал още по-внимателно финансовите документи, които беше открил в компютъра на Тък. Този човек притежаваше портфейл от акции и облигации на стойност осемцифрено число, а дълг — по-малко от четвърт от тази сума, така че хленченето му, че няма пари, бе пълна глупост. Ако знаеха обаче, че е взел информацията от компютъра, значи знаеха и че ще открие лъжата. Въпреки това братът и сестрата се бяха опитали да го излъжат.
	_Е, защо се прибра по-рано, Тък? И какво си правил повече от час между летището и дома си?_
	По пътя към кантората се обади на Мишел. Тя не отговори. Остави й съобщение. Тревожеше се за партньорката си. Истината бе, че през повечето време се безпокоеше за нея. На повърхността тя беше най-коравият човек, който можеш да си представиш — като скала. Той обаче беше разбрал, че скалата се състои само от тънка външна обвивка и много деликатна сърцевина.
	После отиде у дома, взе сак с най-необходимото за два дни, стигна до летището и плати фантастична цена, за да му намерят място в самолета за Джаксънвил, излитащ след час.
	Трябваше да говори с Касандра Малори.
	Докато шофираше към летище „Дълес“, телефонът му иззвъня. Беше лингвистът Фил от Джорджтаунския университет.
	— Намерих колежка, която познава езика „йи“. Ако ми изпратиш образец на това, за което говориш, ще я помоля да го погледне.
	— Ще ти го пратя по електронната поща — каза Шон.
	Когато стигна на летището, изпрати образеца. Запъти се към самолета с надеждата, че буквите по ръцете на мъртвата ще доведат до нещо. Колкото повече мислеше обаче, толкова по-невъзможно му се струваше. Както беше изтъкнала Мишел, и то с право, това бяха букви на латиница, а не китайски йероглифи.
	Когато петдесетместният турбореактивен самолет се издигна в нощното небе, Шон се надяваше, че не го отнася в посока, противоположна на тази, в която би трябвало да се движи, за да открие Уила.
	С всеки изминал ден ставаше все по-вероятно вместо нея да открият трупа й.


	26

	Джейн Кокс погледна през прозореца на всекидневната на първото семейство. Пенсилвания Авеню 1600 беше в центъра на столицата. Въпреки това за онези, които го наричаха свой дом, то беше все едно в различна слънчева система. Единствените хора на Земята, които можеха напълно да разберат живота на Джейн, бяха четирийсет и няколкото семейства, живели в тази къща, след като бяха обвързали живота си с президентския пост. А дори и за повечето от тях нямаше да е съвсем понятен — времената се бяха променили. Никога преди не бяха следили толкова внимателно всеки свой жест, дума и действие.
	Джейн разбираше защо някои първи дами се бяха пристрастили към наркотици или алкохол или страдаха от тежка депресия. Самата тя стоеше настрана от такива неща — ако не се брояха случаите, когато фотографът на предизборната им кампания искаше да държи в ръка чаша вино или бира. Единственият наркотик, която беше употребявала продължително, беше тревата, когато беше в колежа, и малко кокаин по време на едно пътуване до Карибите след колежа. За щастие, това бе минало и до голяма степен останало незабелязано по онова време и не беше споменавано по-късно, когато бе поела по дългия път от свободомислеща студентка до съпруга на президента.
	Обади се на сестрата на Пам Дътън и поговори с Джон и Колийн — правеше всичко възможно, за да вдъхне увереност на децата. Долавяше страха им и й се искаше да може да им каже повече, освен че се надява и се моли Уила скоро да се прибере у дома. После се обади на брат си, който все още беше под наблюдение в болницата, но скоро щеше да излезе оттам.
	Джейн поиска да й сервира персонал на Белия дом и вечеря сама. Беше получила няколко покани за вечеря навън, но бе отклонила всичките. Повечето бяха от хора, които искаха да издигнат собствения си статус, като ги видят на една маса с първата дама и като си направят мечтаната снимка с нея, с която по-късно да отегчават внуците си. Предпочиташе да е сама. Доколкото го позволяваше дом с деветдесет души постоянен персонал и бог знае още колко агенти охрана.
	Реши да се разходи навън, придружена, разбира се, от сътрудниците си и агентите на Сикрет Сървис. Поседна малко в Детската градина — сенчесто място, създадено от лейди Бърд Джонсън. Джейн обичаше да гледа боядисаните с бронз отпечатъци на стъпките и дланите на президентските внуци покрай алеята. Надяваше се и собствените й деца скоро да дарят нея и Дан с внуци.
	По-късно мина покрай лехите с лалета в Розовата градина, където през пролетта щяха да разцъфнат стотици луковици и да покрият терена с ослепителен цвят. После отиде в солариума, построен от Грейс Кулидж в старо таванско помещение. Това според нея беше най-неформалното помещение и с най-хубав изглед. Президентските съпруги често се заемаха със задачата едновременно да подобрят Белия дом за бъдещите президенти и да го направят свой дом. Джейн беше правила същото през последните три години, макар и далеч не с размаха на Джаки Кенеди.
	Върна се в стаята си и си припомни деня на пристигането им преди три години. Предишното първо семейство беше напуснало в десет сутринта, а те пристигнаха в четири следобед. Все едно смяна на наемателите. Въпреки всичко обаче, когато дойдоха, дрехите им бяха в гардеробите, картините висяха на стените, любимите им неща бяха в хладилника, а личните им тоалетни принадлежности бяха подредени на рафта над мивката. Все още се чудеше как са успели да преместят всичко само за някакви си шест часа.
	По-късно, докато пиеше кафе, се замисли за разговора си с Шон Кинг. Можеше да разчита на него. Беше добър приятел. Всъщност беше спасил политическата кариера на мъжа й. Даваше си сметка, че в момента й е ядосан, но това щеше да мине. Повече я тревожеше брат й. През по-голямата част от живота си се бе грижила за него, до голяма степен, защото майка им беше починала, когато Джейн беше на единайсет. Тък беше с пет години по-малък от нея. Сега трябваше да приеме факта, че инстинктът й да го предпазва бе донесъл повече вреди, отколкото ползи. Независимо от всичко обаче сега не можеше да му обърне гръб.
	Джейн отиде до прозореца и се загледа в хората, застанали пред Белия дом. Нейният дом. Поне за още четири години, ако можеше да се вярва на социологическите проучвания. И все пак окончателното решение щеше да е в ръцете на повече от сто и трийсет милиона американци, които щяха да кажат „да“ или „не“ на втория мандат на мъжа й.
	Опря чело на бронираното стъкло и мислите й се спуснаха към Уила като котва към дъното на морето. Тя беше там някъде с хора, които бяха убили майка й. Те искаха нещо, но Джейн не знаеше какво.
	Джейн Кокс се готвеше да посрещне истината, че Уила може и да не се върне в живота им. В нейния живот. Че може би вече е мъртва. Джейн се беше научила да не дава израз на емоциите си, особено публично, освен ако не го налагат конкретните политически условия. Не че беше лишена от страст, но много политически кариери се бяха разбили в плитчините на необуздани изблици на гняв или разюзданост, или на престорена искреност, която бе знак за дълбока непочтеност. Никой не иска ядрените кодове да са в ръцете на неморален, непредсказуем човек, а обществото не би приело и съпругата на този човек да не си владее нервите.
	И така, поне през последните двайсет години Джейн Кокс беше следила всяка своя дума, беше изчислявала всяко свое движение, беше програмирала всяко физическо, духовно или емоционално действие, което смяташе да предприеме. И единствената цена, която беше платила за всичко, беше отказът от всяка надежда да остане нормално човешко същество.
	Програмата, която й връчиха за тази вечер, предвиждаше пауза от десет минути, през които можеше да се обади на мъжа си, който участваше в митинг и мероприятие за набиране на средства в Пенсилвания. Обади му се и му каза каквото се очакваше, поздрави го за последните резултати от анкетите и представянето му по телевизията, в което видът му беше подобаващо внушителен.
	— Всичко наред ли е с теб, скъпа? — попита я той.
	— Всичко, ако не броим Уила — отговори тя, може би малко по-емоционално, отколкото й се искаше.
	Дори опонентите на мъжа й смятаха политическите му умения за превъзходни. Ала Дан Кокс далеч не умееше да долавя така добре проблемите на собствената си съпруга и нюансите в поведението й.
	— Разбира се — каза той. По телефона до нея долитаха откъслечни разговори. — Правим всичко, което можем. Сега трябва да мислим позитивно и да се надяваме, Джейн.
	— Да, знам.
	— Обичам те — каза той.
	— Знам — отвърна тя пак. — Късмет тази вечер.
	Затвори телефона. Определените за нея минути бяха изтекли.
	Мина половин час и Джейн включи Си Ен Ен. Имаше си правило — да не гледа политически предавания и новини в годината на изборите, с изключение на случаите, когато показваха съпруга й по някакъв повод. Времето за празни приказки от сцената свърши и пред тълпата от седемдесет и пет хиляди души всеки момент щеше да се изправи човекът, заради когото бяха дошли всички.
	Президентът Даниъл Кокс излезе на сцената под звуците на оглушителна песен. Джейн си спомняше времето, когато политическите митинги не приличаха на рок концерти с подгряващи групи, оглушителна музика и тълпи, ревящи някакъв нелеп лозунг. Някога нещата бяха може би по-достойни и някак по-реални. Не, никакво „може би“. Наистина всичко беше по-истинско. Сега беше режисирано. Като по сигнал фойерверките загърмяха в мига, в който съпругът й застана зад катедрата, загледан в тънките, почти невидими екрани на аутокюто. Джейн знаеше, че в други времена политиците са импровизирали речите си на сцената и само от време на време са поглеждали бележките си. Беше чела, че политиците от времената на Революцията и Гражданската война са наизустявали написаните от тях самите речи от по няколкостотин страници и са ги произнасяли безупречно.
	Джейн знаеше, че в днешно време няма политически лидер — включително съпруга й, — който да е способен да повтори подобен подвиг. От друга страна пък, във времето на Линкълн не бе имало как новината за някакъв гаф да обиколи света само за секунди. Във всеки случай, докато гледаше как съпругът й чете от екраните и удря с юмрук катедрата, докато надписи, скрити от записващите камери, казваха на тълпата кога да аплодира, кога да тропа с крака и кога да скандира, част от Джейн копнееше за старите времена. Тогава с Дан пристигаха сами, вадеха от багажника лепенки и значки, раздаваха ги на малката група любопитни, после Дан заставаше в средата на групата и говореше от сърце и душа, стискаше ръце, гушкаше бебета и подканяше хората да гласуват за него на предстоящите избори.
	Сега, когато бе вече президент, където и да отидеше Вълка, с него сякаш се придвижваше цялата държава. Почти хиляда души, товарни самолети и телекомуникационно оборудване, достатъчно за цяла телефонна компания, което даваше възможност на мъжа й да се свързва мигновено с целия свят от всеки хотел, в който отсядаше. Лидерите на свободния свят не можеха да бъдат спонтанни. За жалост и техните съпруги не можеха да си го позволят.
	Тя продължи да го гледа. Съпругът й беше привлекателен, а това не вредеше в повечето професии, включително и в политиката. Той знаеше как да въздейства на тълпата. Притежаваше този талант открай време. Можеше да общува с хората и да се идентифицира както с милионерите, така и с работниците от заводите, чернокожи или бели, сериозни или глупави. Иначе не би стигнал толкова далеч. Хората наистина го обичаха. И вярваха, че е искрено загрижен за тях. Джейн също вярваше. Никой мъж не можеше да стане президент, без „половинката му“ да се ангажира с идеята.
	Изслуша двайсет и седем минутната предварително записана политическа реч. Тази вечер говореше за икономика и за подкрепата за запазване на работните места на профсъюзните членове в стоманодобивната и въгледобивната промишленост в щата Пенсилвания. В един момент усети, че произнася думите от речта заедно с него. Спираше за една, две, три секунди, после, произнасяше поредната шега, измислена от някой писач на речи от престижните университети, който се бе престарал за пореден път.
	Тя се съблече и се пъхна в леглото. Още преди да изгаси лампата, Джейн почувства как мракът я обвива.
	На сутринта някоя прислужница от Белия дом щеше да открие възглавницата на първата дама влажна от пролетите сълзи.


	27

	Уила остави „Разум и чувства“. Почти веднага, след като я доведоха тук, беше почукала по всяка стена и беше установила, че са солидни. Ослушваше се за стъпки и беше установила, че някой проверява коридора отвън през два часа. Сама приготвяше храната си, която се състоеше предимно от консервирани яхнии, които ядеше студени, и пакетирани дажби, които май бяха за войници. Храната не беше такава, с каквато бе свикнала, но пък на стомаха й му беше все едно. Пиеше бутилирана вода, дъвчеше бисквити, полагаше усилия да не измръзне и използваше батерията на фенерчето пестеливо, като го изключваше, когато почиваше, и се мъчеше да не мисли за разните неща, които се спускаха към нея в тъмното.
	Ослушваше се, за да чуе стъпките на високия възрастен мъж. Беше се научила да ги разпознава. Него харесваше повече от другите, които идваха, за да й донесат вода, консерви или чисти дрехи, или нови батерии за фенерчето. Те никога не говореха, никога не я гледаха, но тя се страхуваше от тях. Страхуваше се мълчанието им изведнъж да не се превърне в гняв.
	В началото тя се опитваше да ги заговори, но вече не го правеше. Вместо това, когато идваха, се опитваше да стане невидима. И въздъхваше с облекчение, когато заключеха вратата зад себе си.
	Погледна часовника си. Стъпките току-що бяха заглъхнали. Сега имаше време. Цели два часа спокойствие. Грабна фенера и отиде до вратата. Почука леко. Почака. Почука пак. Почака.
	— Хеей! — каза. — Хеей, мисля, че тук май стана пожар.
	Никой не отговори.
	Остави фенера и извади от джоба си химикалката, която й беше дал Куори. Развинти плоския метален клипс от горния край. Той имаше нужната извивка от деветдесет градуса. После извади дълго метално парче с триъгълна издатинка. Беше го направила от капак от консерва. След като сряза кръглото парче на две по средата, като го притисна с тежкия фенер и с друг капак от консерва го претри, с много усилия нави отрязаното парче на стегнат цилиндър и го смачка с долната част на фенера в необходимата форма.
	Разгледа ключалката и мислено се опита да възстанови уменията си да отключва секретни брави. Преди две години бяха на гости на първото семейство в стара крайбрежна къща в Южна Каролина, която богати приятели на президента му бяха отстъпили за две седмици през лятото. Колийн, сестра й, тогава едва на пет, се беше заключила в банята. Ужасеното момиченце започна да пищи и да удря по старата врата, да дърпа дръжката, но без резултат. Тогава дойде един от агентите на Сикрет Сървис и с помощта на кламерче освободи Колийн за по-малко от пет секунди.
	След този епизод малката плака часове наред, а Уила се притесни, че пак може да направи нещо такова у дома, така че помоли агентът да я научи как да отваря ключалки. Той й показа разликата между обикновена и секретна ключалка. Секретните ключалки бяха по-трудни. Искаха повече сръчност и два различни инструмента — с това трябваше да се справи тук.
	Закачи фенера над бравата, за да освети ключалката, и се захвана за работа. Първо мушна клипса от химикалката в долната част на процепа на ключалката. Тя щеше да служи за превъртане. Завъртя бавно, сякаш наместваше ключ, като натискаше съвсем леко, така че пластините да се дръпнат нагоре. С другата си ръка мушна другата пластинка в горната част на ключалката. Беше толкова напрегната, че на челото й се появи капчица пот, въпреки че в помещението беше студено. После натисна нагоре с ламаринката от консервата, за да се опита да намести пластините в позицията, която позволява превъртане. От напрежение ръката й се изплъзна и клипсът от химикалката падна.
	Мушна го отново и опита пак. Беше опитвала много пъти у дома, но беше установила, че не може да каже колко време ще й отнеме. Не беше специалист и нямаше усет за натиска върху пластините. Можеше да й отнеме минути или часове. Молеше се да е първото.
	Чу приближаващи стъпки и замръзна. Изви китка нагоре и погледна часовника си. Бяха минали само двайсет минути. Дали възрастният мъж не идваше да я види? Говореше й меко, но въпреки всичко тя долавяше опасността, гнева, който се таеше в него. Не, не бяха неговите стъпки. Беше някой от другите. Измъкна инструментите си от бравата, готова да се втурне към кушетката си, но стъпките отминаха. Изчака още малко за всеки случай.
	Отново се зае със задачата си, още по-съсредоточено. Сега вече усещаше съпротивлението на пластините. Повдигна ги една по една до нужната позиция, като държеше клипса от химикалката толкова здраво, че китката я заболя.
	Намести и последната пластина, после превъртя с клипса както с ключ. Езикът се скри във вратата. Пое си дълбоко дъх и прошепна молитва. Намали максимално светлината от фенерчето, ослуша се съсредоточено и отвори вратата.
	Уила излезе бавно вън в тъмнината.


	28

	Шон отпиваше кафе и наблюдаваше входа на жилищния блок през телеобектива на фотоапарата си. Температурата в Джаксънвил беше към трийсет градуса, така че беше свалил якето си и го беше хвърлил на седалката до себе си. Климатикът на наетата кола работеше на максимални обороти. Паркингът на блока се виждаше изцяло зад внушителна ограда от ковано желязо.
	След минута се облегна на седалката и включи на скорост. Обектът му току–що бе излязъл от двойната плъзгаща се стъклена врата на входа и бе спрял за миг, за да си сложи слънчевите очила. Направи му впечатление, че жената е екипирана за лов на едър дивеч — къса плисирана пола, високи токчета, голи, загорели от слънцето крака и блуза с дълбоко деколте, в което всеки мъж би могъл да се изгуби.
	Жената насочи дистанционното и се чу чуруликане. Качи се в колата. Беше мерцедес кабрио с ниско шаси. Заради това и лекия ветрец късата пола се вдигна достатъчно, за да открие за миг тънката ивица на бикините й и загорялата горна част на бедрото. Натисна бутон. Покривът на колата се издигна нагоре и се прибра назад.
	Колата профуча през автоматичния портал и жената се понесе напред с развята назад коса. Гледката би могла да бъде хубава реклама за немската кола. Шон потегли след нея.
	Тя спря първо пред химическо чистене, за да вземе дрехите си, после пред аптека. Може би за хапчета против забременяване, помисли си Шон, докато наблюдаваше край отсрещния тротоар.
	Нямаше как да не се усмихне обаче, защото жената знаеше какво прави. Където и да отидеше, мъжете се обръщаха след нея. Когато се качваше и слизаше от колата, съумяваше да покаже като в забавен кадър, удивително дълго, всичко онова, за което мъжете се потят нощем и за което мечтаят денем. Всички сякаш се вцепеняваха намясто, докато загорелите бедра, перфектният задник и интригуващото деколте не изчезнеха с ръмженето на мощния мерцедес.
	Следващото посещение в скъп жилищен район изглеждаше по-обещаващо. Шон видя как тя сви по алеята към великолепна тухлена къща с червен керемиден покрив с палми отпред. С помощта на телеобектива успя да види кой отвори вратата. Господинът беше висок, достолепен, с гъста сивееща коса, облечен с памучни панталони, разкопчана риза и син блейзър.
	Шон успя да направи няколко снимки, преди да влязат.
	След малко на улицата се появи пощенският пикап. Изчака го, докато остави пощата и свие зад ъгъла, после отиде до пощенската кутия и разгледа писмата.
	На един плик прочете „Грег Доусън“. Продължи, докато друг плик не привлече вниманието му. Явно беше рекламна поща, каквато се изпраща на постоянни клиенти. Пликът беше адресиран до „Грег Доусън, вицепрезидент, Сайънс Метърс Лимитед“.
	_Започва да става интересно_, каза си Шон.
	Върна писмата в кутията, отдалечи се с колата и огледа мястото. Веднага видя възможността — през една къща от тази на Доусън имаше празен парцел, обрасъл с храсталаци. Слезе от колата с фотоапарата в ръка, мина през празния парцел, прескочи ниска ограда и се промъкна през задния двор на къщата в съседство до тази на Доусън. Надникна над тухления зид, който делеше дворовете. Нямаше никой, така че прескочи зида и се скри зад някакви храсти в дъното на задния двор.
	За растенията в задния двор явно се грижеше професионален градинар. Видя голям басейн, фонтан и къщичка за съоръженията на басейна от същия материал, от който беше и голямата къща. Доусън определено разполагаше с пари. До басейна имаше масичка. На нея беше сложена кана портокалов сок и две чинии. Шон фокусира апарата и зачака. След малко от къщата излезе латиноамериканка с униформа на прислужница и поднос в ръце. Сервира обяд и отново се прибра вътре.
	След няколко минути се появиха Доусън и Касандра. Доусън задържа стола й, докато тя седне, после започнаха да се хранят. Касандра оглеждаше луксозната обстановка и се усмихваше непрекъснато. За Шон не беше трудно да отгатне мислите й. Много бързо би могла да свикне с този начин на живот.
	После Доусън извади от джоба на сакото си плик и й го подаде. Шон успя да го заснеме. Доусън каза нещо, но Шон не го чу заради шума от фонтана. Касандра отвори плика и Шон видя края на пачка банкноти. Успя да заснеме и това.
	Малко по-късно Касандра изрита едната си обувка, протегна дългия си крак и го сложи върху чатала на мъжа. Той се намръщи и каза нещо. Шон не го чу, но дамата явно беше отблъсната, защото веднага прибра крака си и обу обувката.
	Шон не познаваше Доусън, но му се възхити — не беше лесно да отблъснеш жена като тази.
	След обяда Касандра се прибра вкъщи. Шон прекрати наблюдението и се обади на Дейвид Хилал. Преди да му каже какво е видял, го попита какво знае за „Сайънс Метърс“.
	— Те са един от конкурентите ни за поръчката — каза Хилал.
	— Познаваш ли Грег Доусън?
	— Той е шеф на фирмата. Борят се да станат главен изпълнител. Хитър е като дявол и е готов на всичко, за да спечели. Защо?
	— Проверявам една версия. Значи вие разчитате на контактите на Касандра в Министерството на вътрешната сигурност, за да спечелите поръчката?
	— Ние смятаме, че технологията и предложението ни са по-добри от тези на Доусън, но ако Касандра работи за нас, при равни други условия вероятно шансовете ще са на наша страна.
	— В такъв случай не ви ли е минавало през ум, че и други могат да поискат да я привлекат на своя страна, като „Сайънс Метърс“ например? Те са доста по-големи от вас.
	— Разбира се, че опитват. И вероятно са й предлагали по-добри условия и може би повече пари, но Тък успя да я убеди да дойде при нас.
	Шон кимна замислено.
	— Имаш ли идея как?
	— Само идея.
	— Нека я чуя.
	— Вероятно й е предложил част от своя дял във фирмата. Знам, че получава заплата, защото аз правя плащанията. Прехвърлянето на дял обаче може да се уреди само между тях двамата.
	— Въпреки че и ти си съдружник?
	— Казах ти, че съм миноритарен съдружник. Нямам почти никакви права.
	— А ако Тък и Касандра са любовници и това излезе наяве?
	— За нас няма да е добре.
	— Има ли причина, поради която тя би могла да иска връзката им да излезе наяве? — попита Шон.
	— Не виждам каква. Ако притежава дял от фирмата, подобно нещо би й навредило, нали?
	— Не и ако има резервен вариант, който й носи повече пари, Дейв.


	29

	Два часа по-късно Шон най-после дочака една кола да мине през портала на жилищния блок и влезе след нея. Вратата се затвори. Паркира на място за посетители, взе дългата кутия от седалката до себе си и влезе във фоайето на сградата.
	Портиерът, жилав оплешивяващ мъж с възголямо сако, вдигна поглед от вестника си.
	— Мога ли да ви помогна?
	Шон потупа кутията.
	— Цветя за мис Касандра Малори.
	— Добре. Остави ги тук.
	— Не става. Казано ми е да ги доставя лично. Трябва да ми се подпише за тях.
	— И аз мога да се подпиша. При нас не е прието хората с доставки да ползват асансьорите.
	— Хайде стига. И бездруго ми плащат колкото да си покрия бензина. Живея от бакшиши. Ти няма да ми дадеш нищо, нали?
	— Тези цветя не са за мен, така че си адски прав. Няма да ти дам.
	— Слушай, работя като луд, за да си изкарам прехраната. Тук има дузина дълги стебла, а в колата ме чакат още петнайсет доставки, които трябва да направя до осем тази вечер. Пукам се по шевовете за центове.
	— Изглеждаш ми малко стар, за да разнасяш цветя.
	— Преди имах собствен бизнес за ипотечно финансиране.
	Мъжът го погледна с разбиране.
	— Ооо…
	— Защо не й се обадиш да й кажеш, че съм тук. Ако не ги иска, няма проблем.
	Портиерът се поколеба и вдигна слушалката.
	— Мис Малори, обажда се Карл от портиерната. Донесоха цветя за вас. — Замълча. — А… не знам. Един момент. — Погледна към Шон. — От кого са?
	Шон бръкна в джобчето на ризата си и погледна празно листче.
	— Някой си Грег Доусън.
	Карл повтори името по телефона.
	— Да, добре. Ти си шефът.
	Затвори и се обърна към Шон:
	— Днес имаш късмет. Тя е в апартамент седемстотин петдесет и шест. Асансьорът е там.
	— Идеално. Да се надяваме, че не е стисната.
	— Изглеждаш добре. Ако наистина имаш късмет, може да ти даде и нещо друго като бакшиш.
	Шон се престори на учуден.
	— Какво искаш да кажеш? Да не е някоя мацка?
	— Да го кажем така, приятел. Когато минава през фоайето, имам чувството, че съм в някоя фантазия на „Плейбой“. Май няма друга причина да стоя на тази никаква работа.
	Шон се изкачи с остъкления асансьор, от който се разкриваше невероятна гледка към крайбрежието. Касандра сигурно го очакваше до вратата, защото отвори в мига, в който почука. Беше боса и с хавлиена роба, която достигаше до средата на бедрата й.
	— Цветя? — попита тя.
	— Да. От някой си мистър Доусън.
	— Трябва да кажа, че съм изненадана.
	Шон я изгледа.
	— Госпожо, имате вид на жена, която получава много цветя от мъжете.
	Тя го дари с ослепителна усмивка.
	— Ти си сладур.
	— Моля да подпишете тук.
	Подаде й бележника си и химикалка. Докато тя подписваше, той отвори кутията. Вътре имаше дванайсет рози с дълги стебла, които беше купил от уличен търговец за четири долара.
	Касандра взе една и вдъхна аромата й.
	— Красиви са.
	— Имате ли ваза, за да ги сложим във вода? Направете го веднага, за да не увяхнат.
	Тя вдигна очи към него и се усмихна още повече. Огледа го от горе до долу, в целия му внушителен ръст, и каза с гърлен глас, от който Шон изведнъж се почувства някак нечист:
	— Как се казваш?
	— Шон.
	— Не съм те виждала наоколо, Шон.
	— Не съм идвал насам. Предполагам, че загубата е моя.
	— Защо не внесеш цветята, докато потърся ваза?
	Когато се обърна, съумя да плъзне гърдата си по ръката му. Направи го толкова умело, че Шон нямаше как да не заключи, че движението е отработвано с години. Влезе и затвори вратата. Автоматичната ключалка щракна.
	Апартаментът беше луксозен и пълен със скъпи вещи. Дамата обичаше живописта, стилните мебели и ориенталските килими. После отиде до кухненския бокс, отвори някакъв шкаф и се наведе над него. Гледката накара Шон да се изчерви. С изключение на малката ивица черни бикини, всичко останало беше само Касандра.
	Все още наведена, жената се обърна назад, за да се увери, че я гледа. Проследи погледа му и се престори на смутена.
	— О, съжалявам!
	Той успя да се усмихне.
	— Аз не съжалявам. Женското тяло е красиво, защо трябва да се крие?
	— Харесва ми отношението ти.
	Толкова дълго търси вазата, че при нужда Шон би могъл да идентифицира трупа й само по бузите на задника. Най-накрая тя се изправи и се обърна към него.
	И престана да се усмихва.
	Пред очите й беше дисплеят на фотоапарата със снимката, на която Грег Доусън й подаваше плика с парите.
	— Какво е това? Кой, по дяволите, си ти?
	Шон седна на един от високите столове до гранитния кухненски плот.
	— Откъде взе снимката? — попита тя тревожно.
	— Първо, иди и облечи нещо. Стриптийзът не ми минава.
	Тя се намръщи.
	— Защо, по дяволите, просто не извикам полицията?
	В отговор Шон пак вдигна фотоапарата.
	— Защото, ако го направиш, твоята страхотна снимка със симпатягата Грег ще попадне в Министерството на вътрешната сигурност и „Сайънс Метърс“ ще се сбогува с поръчката, освен ако не си готова да обясниш как така човек, който се конкурира с фирмата на Тък Дътън, ти дава плик по време на уединен обяд в къщата му. Прав ли съм, Касандра? Сега отиди и облечи нещо.
	Тя отиде и се върна, облечена в спортен екип от червено кадифе.
	Шон кимна одобрително.
	— Така е много по-добре. Сега мога да се отнасям с теб като с възрастен човек.
	Седна на канапето във всекидневната, от която се разкриваше фантастична гледка към океана. Тя седна срещу него и подви босите си крака под себе си.
	— Значи да разбирам, че цветята не са от Грег? — каза тя със самочувствие.
	— Не са. Днес на обяд те отряза съвсем оправдано. Може би е патил с такива като теб и сега внимава.
	— Добре, кой точно си ти и какво искаш? — попита Касандра. — Защото колкото по-бързо се чупиш, толкова по-добре.
	— Едно основно правило. Не ти задаваш въпросите, а аз.
	— Защо…
	Той вдигна нагоре апарата със снимката и тя веднага затвори уста.
	— Знам за теб и Тък Дътън.
	Тя погледна към тавана с престорено отегчение.
	— Това ли било?! Стига вече! Моля!
	— Имали сте сексуална връзка с Тък.
	— Докажи го.
	— Всъщност не се налага. Ще оставя доказването на ФБР.
	— На ФБР? Какви, по дяволите, ги дрънкаш?
	— Съпругата на Тък беше убита, а най-голямата му дъщеря беше отвлечена. Да не би да твърдиш, че не го знаеш?
	— Разбира се, че знам. Всички вестници писаха. Сестра му е първата дама.
	— Харесва ли ти да чукаш първия шурей?
	— Върви по дяволите!
	— Дяволите са нещо, което би трябвало да тревожи най-вече теб.
	— Какво точно означава всичко това? — попита тя с престорено отегчен тон.
	— Всичко това означава съвсем точно, че според учебниците най-старият мотив един неверен съпруг да ликвидира жена си е идеята да се ожени за любовницата си.
	— При мен и Тък не беше така.
	— А как беше? Можеш да кажеш на мен или на ФБР. Агентът, който се занимава с разследването обаче, е доста по-нелюбезен от мен.
	— Тък ме харесва.
	— Да, известно ми е. Ако обаче си му изнесла спектакъла, който изнесе на мен, едва ли бих го укорил. Е, мога да го укоря, защото очевидно ангелът му е слаб. Както и да е. Защо се съгласи да работиш за него, след като несъмнено си имала и по-добри предложения от по-големи фирми?
	— Изглежда, знаеш доста неща за мен.
	— Винаги съм бил любопитен. Та какво искаше да ми кажеш?
	— Обеща да е много добър с мен, ако получим поръчката.
	— Значи не само заплатата, но и дял от фирмата?
	— Нещо такова.
	— Не искам да чувам „нещо такова“. Искам факти.
	— Двайсет процента от печалбата по договора — отговори тя веднага. — Допълнително към заплатата и премиите ми.
	— После обаче получи по-добра оферта, която си приела, макар и след споразумението с Тък?
	— Не знам за какво говориш — каза тя колебливо.
	— Разбира се, че знаеш. Пуснала си се на Тък, Доусън се е ослушвал и е разбрал, а може би той те е изпратил, кой знае? Във всеки случай разполага с доказателства, които да покаже пред Министерството на вътрешната сигурност. Чукаш шурея на президента. След което Доусън ще спечели договора, а ти ще получиш възнаграждение през задната врата. Може би част от възнаграждението е било в плика, който той ти даде днес. — Шон вдигна апарата. — Само че сега аз имам доказателство за теб и Грег, което ще дам на Министерството на вътрешната сигурност и ще сложа край на мечтата ти. Интересно развитие на нещата, не мислиш ли? И защо пари в брой?
	— Грег каза, че в днешно време могат да се проследят всякакви плащания. По електронен път, в швейцарски банкови сметки, каквото и да е. Това беше нещо като аванс.
	— Добре.
	— Слушай, може би ще успеем да се споразумеем някак?
	— Не ми трябват пари в плик.
	— Споразуменията невинаги са за пари. — Погледна го тревожно. — Сигурно си мислиш, че съм курва, но всъщност не съм такава. Можем да се позабавляваме чудесно заедно.
	— Благодаря, но не си падам по жени, които си показват задника на всяко момче за доставки, което почука на вратата им. Не искам да съм прекалено рязък, но ще те попитам — кога за последен път се преглежда за венерически болести?
	Тя замахна да го удари, но той улови китката й.
	— От тази каша няма да се измъкнеш със секс, скъпа. Тук не става въпрос за някаква си скапана държавна поръчка и живот в луксозен апартамент на брега на океана. Ако не ми помогнеш, се готви за обвинение за съучастничество в убийство и отвличане. Във Вирджиния, където е извършено престъплението, наказанието е смърт. Убиват те със смъртоносна инжекция, която е безболезнена, но смъртта си е една и съща.
	По лицето на Касандра потекоха сълзи.
	— Нямам нищо общо с това, кълна се пред Бога!
	Шон извади цифров диктофон и го сложи на масата.
	— Седни.
	Тя седна.
	— Ето го споразумението. Ако не ми кажеш цялата истина, а знам достатъчно, за да усетя и най-малкия опит да ме подхлъзнеш, всичко това ще отиде при федералните по най-бързия начин. Ясен ли съм?
	Тя кимна, избърса сълзите си и отпи глътка вода за кураж.
	— Чудесно. — Шон включи устройството и започна: — В деня, преди жена му да бъде убита, Тък е бил тук с теб. Отседнал е в апартамента ти, а не в хотел. Така ли е?
	Касандра кимна.
	— Трябва да го чуя.
	— Да, беше тук.
	— Тук е прекарал и предишната вечер, нали?
	— Да.
	— И двамата бяхте в интимни отношения?
	— Да.
	— Жена му знаеше ли?
	— Нямам представа. Тък, изглежда, мислеше, че тя не знае.
	— Тък те е наел заради предишната ти работа в Министерството на вътрешната сигурност. Смятал е, че така ще си осигури по-добри позиции в процедурата за възлагане на голяма държавна поръчка от това министерство. Така ли е?
	— Да.
	— И в момента играеш двойна игра с Грег Доусън и „Сайънс Метърс“?
	Касандра се поколеба. Шон посегна към диктофона.
	— Добре, щом така искаш…
	— Чакай! Да! Работя с Грег Доусън зад гърба на Тък. Следеше ни. Разбра за нас с Тък, дойде при мен и ми предложи сделка. Приех.
	— Тък Дътън е трябвало да се прибере в деня, след като семейството му е било нападнато. Прибрал се е по-рано обаче. Знаеш ли защо?
	— Ние… имахме разногласия.
	— За какво?
	— Мисля, че… изглежда, подозираше, че става нещо.
	— Между Доусън и теб ли?
	Тя го погледна изненадано.
	— Не. Точно обратното.
	Сега Шон доби учуден вид.
	— Обратното?
	— Не. Мислеше, че жена му му изневерява. Казах му, че според мен е глупав. Попитах го какви са шансовете той и жена му да си изневеряват един на друг по едно и също време. Реши, че не е тактично от моя страна да говоря така, но мъжете са същински деца, когато става дума за изневери. Добре. Изневерил си. Не е кой знае какво. Продължаваш напред и това е.
	— Но той не продължи напред?
	— Не. Имах чувството, че ще ме удари. Каза ми, че обичал жена си. Бяхме в леглото, голи след страхотен секс. Тогава казах нещо тъпо от рода на: „Е, ама го показваш по странен начин“. Тогава ми се разкрещя, взе нещата си и си тръгна.
	— А каза ли ти защо е смятал, че жена му му изневерява?
	— Спомена, че дочул някакви телефонни разговори. Веднъж проследил Пам и я видял да пие кафе с мъж, когото не познавал.
	Шон се облегна на възглавничките. Не беше мислил за подобен вариант.
	— Каза ли как е изглеждал мъжът?
	— Не, не каза.
	— Между времето, когато Тък е слязъл от самолета и когато би трябвало да се е прибрал вкъщи, има разлика от един час, през който не се знае какво е правил. Става дума за времето между десет и трийсет и единайсет и трийсет вечерта. Обаждал ли ти се е през това време?
	— Не, не съм го чувала изобщо, откакто изхвърча оттук.
	Шон я изгледа скептично.
	— Искам истината, Касандра.
	— Кълна се! Провери телефонните ми разговори. Легнах си и не съм говорила с никого.
	Шон изключи диктофона.
	— Ако се наложи пак да говоря с теб, в твой интерес е да те намеря лесно.
	— Ще разкажеш ли за тези неща?
	— Не. Поне засега. Един съвет обаче. Кажи на Грег да зареже поръчката.
	— Това наистина ще го ядоса. Вече ми плати много пари.
	— Проблемът си е твой. Защо не опиташ номера с навеждането пред носа му? Явно не обича да му слагат крак на чатала.
	Още същата вечер Шон се качи на самолета за Вашингтон. Беше научил много. Единственият проблем беше, че сега имаше повече въпроси, отколкото преди.


	30

	Уила не се отдалечаваше от каменната стена, докато вървеше по коридора, а пръстите й драскаха неравната повърхност. Ослушваше се и се взираше в тъмнината. Нейното фенерче едва мъждукаше. Беше студено и облаците пара от дъха й я следваха по тъмния проход. Сви зад един ъгъл и спря.
	Идваше ли някой? Изключи фенерчето и се залепи за камъка. След пет минути се успокои и тръгна отново. Този път без никаква светлина. След малко ръката й докосна дървена повърхност, после метал. Спря и пусна съвсем малко светлина. Видя метална брава.
	Същата като онази на моята врата.
	Намери достатъчно кураж, за да вдигне ръка и да почука. Никой не отговори. Почука пак, малко по-силно.
	— Кой е? — попита треперещ глас от другата страна.
	Уила се огледа, после приближи лице до вратата и прошепна:
	— Вътре ли си заключена?
	Чу стъпки, после гласът попита:
	— Коя си ти?
	— Казвам се Уила. И аз бях заключена, но се измъкнах. Мисля, че ще мога да измъкна и теб. Как се казваш?
	— Даян — прошепна гласът отвътре.
	— Знаеш ли защо си тук?
	— Не.
	— И аз не знам. Чакай.
	Уила извади инструментите си и се залови за работа. Сега беше по-трудно от първия път, защото светлината не трябваше да е силна, а и докато се мъчеше да усети как се движат пластините, трябваше и да се ослушва да не би да дойде някой.
	Най-накрая успя и вратата се отвори. Даян Уол я погледна отвисоко.
	— Та ти си само дете!
	— Скоро ще вляза в пубертета — отговори Уила важно. — Освен това успях да се измъкна от моята стая. И да измъкна теб от твоята. Хайде.
	Когато тръгнаха, Даян попита:
	— Къде сме?
	— Наистина не трябва да говориш високо — прошепна Уила. — На такива места звукът се разнася страшно далеч.
	— Какви места? — попита жената малко по-тихо.
	Уила докосна стената на прохода.
	— Мисля, че сме в тунел или стар рудник.
	— Боже! — прошепна Даян. — Ако сме в рудник, таванът всеки момент може да се срути на главите ни!
	— Не вярвам. Подпорите изглеждат много здрави. Освен това мъжете, които ни държат тук, не биха ни довели на опасно място.
	— Защо?
	— Защото и те самите могат да пострадат.
	— Знаеш ли накъде е изходът?
	— Честно казано, очаквам да доловя някакво движение на въздуха.
	— Ако обаче продължаваме да вървим, може да се загубим. Може би завинаги.
	— Не, няма.
	Уила насочи фенерчето към мръсния под.
	— Накъсах етикетите от консервите. Пускам парченца хартия през десетина крачки. Така ще знаем откъде сме минали в случай, че се наложи да се върнем.
	Продължиха напред. Минаха един завой, после още един.
	Уила погледна часовника си на светлината на фенера.
	— Имаме около двайсет минути, преди да отидат да ни проверят. Може обаче да се появи другият. Той е непредсказуем.
	— Високият с бялата коса ли?
	— Аха. Не изглежда лош колкото останалите, но въпреки това ме е страх от него.
	— Всички ме изпълват с ужас.
	— Ти къде живееш?
	— В Джорджия.
	— Аз съм от Вирджиния. Надявам се нашите да са добре. Мъжът каза, че се е свързал с тях и им е казал, че съм добре. Ти имаш ли семейство?
	— Не, нямам — отговори Даян веднага. — Искам да кажа, нямам мое семейство. Помолих го обаче да се свърже с майка ми и да й каже, че съм добре. Само че не знам дали ще продължа да съм добре.
	— Още една причина да искаме да се измъкнем — каза Уила.
	— Какво беше това? — изведнъж попита Даян.
	Някъде зад тях се чуха викове.
	— Изглежда, са открили, че ни няма — отбеляза Уила. В този момент почувства полъх върху лицето си. Грабна Даян за ръката и я задърпа. — Насам!
	Забързаха по прохода.
	— Гледай! — каза Уила.
	Проходът свършваше с дебела врата.
	Даян се опита да натисне старата дръжка, но тя не помръдна.
	Уила вече беше извадила инструментите си. Даян взе фенера, за да й свети, а Уила се зае с бравата бързо, но методично.
	— Откъде се научи да правиш това?
	— Веднъж сестра ми се заключи в банята и реших, че е полезно да го умея — отговори Уила, докато раздвижваше пластините.
	Даян погледна назад.
	— Идват! Боже! Мисля, че идват! Бързай! Бързай!
	— Ако бързам, няма да стане, разбираш ли? — отвърна Уила спокойно.
	— Ако не стане, ще ни хванат!
	Последната пластина се намести, Уила завъртя клипса от химикалката и с помощта на Даян отвориха масивната дървена врата. Силната светлина накара и двете да замижат.
	Изтичаха навън и се огледаха.
	После тропотът от човешки крака ги стресна повече от слънчевата светлина.
	— Хайде! — извика Даян.
	Тя грабна ръката на Уила и двете хукнаха надолу към равната земя, право напред, точно когато малкият самолет докосна тревата.
	— Кой мислиш, че е това? — попита Даян.
	Уила се огледа и си помисли, че единственият достъп дотук може би е по въздуха със самолет.
	— Не е някой, когото искаме да срещнем. Насам! Бързо!
	Промениха посоката и се скриха зад една стърчаща скала, точно когато Даръл и Карлос изскочиха с крясъци от входа на рудника и хукнаха в различни посоки.
	Уила и Даян продължиха да се изкачват нагоре по склона с нокти и лакти, почти пълзешком, за да не ги видят.
	— Може би ще успеем да се качим до билото и да се спуснем от другата страна — изпъшка Уила.
	Даян дишаше толкова тежко, че не можа да отговори. Сграбчи ръката на Уила.
	— Трябва да си поема дъх. Никога не съм спортувала.
	След минута продължиха да се катерят. Изкачиха се до билото на склона, прехвърлиха се от другата страна и погледнаха надолу.
	— Бог да ни е на помощ! — прошепна Даян. Беше стръмно, почти отвесно. — Не мога да се спусна оттук.
	— Е, аз ще опитам — каза Уила. — Мислиш ли, че можеш да намериш къде да се скриеш? Ако успея да се измъкна, ще доведа помощ.
	Даян се огледа.
	— Мисля, че мога. — Пак погледна към пропастта. — Уила, ще се убиеш! Не прави това.
	— Трябва да опитам.
	Тя се хвана за ръба на една скала, напипа с крак малък перваз и направи първата крачка надолу. Первазът държеше, макар че се отрониха камъчета и буци пръст, избутани от стъпалото й, удариха се в ската и политнаха в пропастта, прихванати от вятъра.
	— Внимавай, моля те! — извика Даян.
	— Опитвам се — отговори Уила, останала без дъх. — Наистина е трудно.
	Отпусна се върху друг перваз и тъкмо се канеше да направи следващото движение, камъкът под крака й се отчупи.
	— Уила! — изпищя Даян.
	Уила започна трескаво да търси за какво да се улови, но нищо не беше достатъчно здраво и по главата й се посипа дъжд от камъчета и пръст.
	— Помогни ми!
	Мъжът изтича покрай Даян и я събори на една страна. Протегна дългата си ръка към Уила и я сграбчи за китката миг преди да е станало твърде късно.
	Уила усети как я теглят нагоре като риба от вода и я пускат върху солидна скала. Погледна нагоре.
	Сам Куори не изглеждаше никак радостен.


	31

	Мишел гледаше втренчено трупа на майка си. Аутопсията беше приключила и макар че все още се чакаха резултатите от токсикологията и някои други изследвания, заключението категорично сочеше, че Сали Максуел не е умряла от естествена смърт. Смъртта й беше причинена от удар по главата с твърд предмет.
	Мишел успя да разговаря лично със съдебния лекар. Фактът, че брат й беше полицай в местната полиция, беше отворил врати, които иначе биха останали затворени. Семействата на жертвите на убийства по традиция получават само официални съболезнования и малко време с мъртвите, но не и факти. Причината за това е проста, макар и да буди тревога — много често убийците са членове на семейството.
	Съдебният лекар беше кратък, но категоричен.
	— Майка ти не е паднала и не си е ударила главата. Раната е прекалено дълбока. Гладкият циментов под не би могъл да я причини, а по парапета и дръжката на колата нямаше следи. Във всеки случай не съответстват на формата на раната.
	— Каква точно е формата на раната?
	— Не би трябвало да говоря с теб за това, знаеш го — отвърна той троснато.
	— Моля те! Става въпрос за майка ми! Ще съм ти благодарна за всяка помощ, която можеш да ми окажеш!
	Простичката молба като че ли го умилостиви.
	— Формата е необикновена. Около десет сантиметра дълга и около сантиметър широка. Ако трябва да налучквам, бих казал, че е от метален предмет. Но има необикновен контур. Много странно.
	— Значи някой определено я е убил?
	Съдебният лекар я изгледа от горе на долу през дебелите си очила.
	— Занимавам се с това нещо от трийсет години и още не съм видял някой да се самоубие с тъп предмет и после да го скрие така, че никой да не може да го намери.
	Трупът на майка й беше освободен от съдебния лекар и предаден на местен погребален агент. Мишел отиде там, за да види майка си, преди да я подготвят за погребението. Тялото беше покрито с бял чаршаф, който скриваше зашития разрез на гърдите и корема.
	Братята й не пожелаха да я придружат. Като полицаи много добре знаеха как изглежда един труп след аутопсия и четирийсет и осем часа след смъртта. „Коравите“ й братя щяха да изчакат тялото на майка им да бъде напомпано с консервиращ агент, прическата й да бъде направена, лицето й — гримирано, дрехите й — грижливо нагласени и после да бъде положена в ковчег за три хиляди долара.
	Мишел не искаше да запомни майка си така, но нямаше как да не отиде там. Трябваше да види жестокия резултат от онова, което някой беше направил с жената, която преди три десетилетия я беше родила. Изкушаваше се да повдигне главата на майка си и да я обърне, за да види сама раната на тила й, но се въздържа. Щеше да е непочтително, а и след като съдебният лекар не бе успял да разбере от какво е причинена, нямаше голяма вероятност да разбере самата тя.
	Представи си последните мигове на майка си. Видяла ли е убиеца? Познавала ли го е? Него или нея? Знаела ли е каква е причината да я удари? Изпитала ли е болка?
	И последният, най-мъчителен въпрос.
	Дали баща й бе убил майка й?
	Взе дланта на майка си и я погали. Каза на мъртвата неща, които не бе съумяла да й каже приживе. Имаше чувството, че сега е по-съкрушена отпреди. Напоследък депресията й се бе задълбочила.
	След пет минути излезе на чист въздух, за да поеме кислород. Шофирането към дома премина в спомени за майка й. Когато спря на алеята пред къщата им, не успя да излезе от колата веднага. Наложи се да почака малко, докато се съвземе.
	Баща й беше приготвил вечеря. Мишел седна да хапне с него. Братята й бяха излезли заедно, вероятно за да я оставят насаме с баща им повече време.
	— Хубава супа — отбеляза тя.
	Франк пъхна лъжица пилешки бульон в устата си.
	— Направих я сам. Не е от готовите. С годините започнах да готвя все повече. — Кимна някак укорително. — Ти няма как да знаеш това, разбира се.
	Мишел се облегна назад, отчупи парче хляб и го задъвка бавно. Замисли се как да отговори. От една страна, нямаше отговор. Наистина не живееше там. Нямаше как да знае тези неща. От друга, питаше се защо баща й иска да се чувства виновна точно сега.
	— Не й оставаше време ли?
	— Майка ти си имаше приятелки. Винаги е била по-общителна от мен. Може би заради работата ми. Трябваше да се държа на определена дистанция. При нея никога не е имало такива пречки.
	Нито озлобление.
	— Няма как да знаеш кога някой от приятелите ти ще наруши закона?
	Още докато изричаше думите, съжали за тях.
	Баща й се замисли, после каза:
	— Нещо такова.
	— Някои по-специални? Имам предвид приятелите на майка ми.
	— Приятелките — каза той. — Ронда, Нанси, Емили, Дона.
	— Какво правеха заедно?
	— Играеха карти. Пазаруваха. Играеха голф. Обядваха. Бъбреха. Всичко, което правят възрастните жени.
	— Ти не ходеше ли с тях?
	— Ходех понякога. Общо взето, си беше женска компания.
	— При кого е отивала онази вечер?
	Той пак се замисли, преди да отговори. Ако имаше навика да се обзалага, Мишел щеше да се обзаложи, че той се кани да я излъже.
	— При Дона, поне така си мисля. Май каза, че ще вечерят. Не съм сигурен. Спомена го между другото.
	— Дона има ли фамилно име?
	Този път нямаше пауза.
	— Защо? — попита веднага.
	— Какво защо?
	— Защо ти е да знаеш фамилното име на Дона?
	— Ами… някой обади ли се на тази Дона, за да й каже защо мама не е успяла да отиде онази вечер? Че е умряла?
	— Не ми харесва тона ти, момиченце.
	— Татко, повече от двайсет години вече не съм момиченце.
	Той остави лъжицата.
	— Аз й се обадих. Доволна ли си? И бездруго този град не е толкова голям. Тя вече беше научила.
	— Значи мама наистина е отивала да се срещне с Дона.
	За миг баща й доби объркан и неуверен вид.
	— Какво? Да, мисля, че да.
	Мишел почувства остра болка в гръдния си кош. Стана, изтърси някакъв безумен претекст и излезе. Вън се обади на единствения човек, на когото си позволяваше да има доверие.
	Шон Кинг току-що бе кацнал на летище „Дълес“.
	— Имам нужда от теб — завърши тя, след като му разказа какво се е случило.
	Шон веднага се зае да си осигури самолетен билет за Нашвил.


	32

	— Можеше да се убиеш! — сопна се Сам Куори, когато седна срещу Уила в „килията“ й.
	— Тук съм затворник, а затворниците имат право да се опитат да избягат — отвърна тя. — Това е работата им. Всички го знаят.
	Куори забарабани с дългите си пръсти по масата. Беше конфискувал „шперцовете“ й и беше прибрал всички консервни кутии. Беше накарал Даръл и Карлос да укрепят допълнително вратата отвън.
	— Коя е Даян? — попита Уила.
	— Една жена — отговори Куори троснато.
	— Това вече го знам. Защо е тук?
	— Не е твоя работа.
	Той стана да си върви.
	— Между другото, благодаря ти.
	Куори се обърна изненадано.
	— За какво?
	— Спаси ми живота. Ако не беше ти, сега щях да съм на дъното на онази пропаст.
	— Няма защо. Само не се опитвай да го правиш отново.
	— А ще мога ли да видя пак Даян?
	— Може би.
	— Кога?
	— Не знам.
	— Защо не знаеш? Не искам кой знае какво!
	— Защо задаваш толкова много въпроси, след като не отговарям на нито един от тях? — попита Куори видимо изнервен, но и заинтригуван от упоритостта на момичето.
	— Защото се надявам някой път да започнеш да отговаряш — каза тя усмихнато.
	— Не приличаш на нито едно момиче, което съм виждал… Не, вземам си думите назад. Напомняш ми на някого.
	— На кого?
	— На някого.
	Заключи след себе си и сложи допълнителната дебела дъска напряко на вратата. Така дори и Уила пак някак си да съумееше да превърти ключалката, нямаше да може да отвори вратата.
	Докато крачеше в прохода, той извади листовете хартия от джоба си. Заради тях беше дошъл днес. Вдигна ръка и почука.
	— Кой е? — попита Даян с треперещ глас.
	— Трябва да поговорим — извика той отвън. — Облечена ли си? Оправи ли се след пътешествието навън?
	— Да.
	Отключи и влезе.
	Както и при Уила, тук също бяха осигурили кушетка, малка масичка, фенер, мобилна тоалетна, вода и сапун за къпане, консерви и вода за пиене, дрехи. Даян беше сменила изпоцапаните дрехи от опита за бягство с дънки и памучна риза.
	Куори затвори вратата след себе си.
	— Току-що говорих с Уила — започна той.
	— Моля те, не я наказвай за това, което направи.
	— Нямам намерение да я наказвам — каза той и добави мрачно: — Освен ако двете не решите пак да направите нещо такова. Няма как да избягате оттук, дори и да се измъкнете от рудника.
	— Защо правиш това?
	Той седна на масата и вдигна нагоре листовете.
	— Ето защо. — Кимна към другия стол в стаята. — Искаш ли да седнеш?
	— Искам да си отида у дома.
	— Трябва да погледнеш това.
	Даян събра малко кураж и пристъпи напред.
	— Ако го направя, ще ме пуснеш ли? — Гласът й звучеше умолително, очите й се пълнеха със сълзи. Сякаш отчаяно чакаше да чуе нещо от него, което ще й върне свободата.
	— Е, със сигурност няма да те държа тук още дълго.
	— Защо ме доведе? Ами Уила?
	— Нужни сте ми — отговори Куори просто. — И двете. Нищо от това, което трябва да направя, не може да се случи без вас. — Вдигна нагоре листовете. — Изпратих кръвните проби, които взех от вас, на място, където направиха няколко изследвания. На ДНК. Можех просто да им изпратя натривка с памук от вътрешната страна на бузата ти, но докогато четях по въпроса, научих, че с кръв става дори по-добре. Не исках да има грешки.
	— Изследвания на ДНК?
	— Да. То е като отпечатъците от пръсти, само че още по-добро. Сега непрекъснато използват тези изследвания, за да проверяват дали осъдените на смърт са наистина виновни.
	— Не съм извършила никакво престъпление!
	— Не съм казал, че си. — Той погледна листовете и прочете наум резултатите още веднъж. — Преди дванайсет години обаче си родила момиченце. Родила си го и си го изоставила. Зарадва ли се, когато видя детето си днес?
	Кръвта се оттегли от лицето й.
	— Какви ги говориш?!
	— Уила е дъщеря ти. Сега се казва Уила Дътън. Преди дни празнува дванайсетия си рожден ден. Името на майка й е Пам Дътън. Искам да кажа, на осиновителката й. Изпратих за проверка и кръвта на мисис Дътън, в случай че твоята не съвпадне, само че съвпадна. Съвпадна с кръвта на Уила. Без никакво съмнение ти си нейната майка.
	— Не е възможно… — каза тя глухо, едва разбираемо.
	— Забременяла си, родила си бебето и после семейство Дътън го е осиновило. — Размаха листата. — ДНК-то не лъже, скъпа.
	— Защо правиш това? — попита Даян с нисък, уплашен глас.
	— Имам си причини. — Той стана. — Искаш ли да видиш дъщеря си отново?
	Тя сложи длан на масата, за да потърси опора.
	— Какво? — изпъшка.
	— Знам, че двете се запознахте, но си мисля, че може би искаш да я видиш пак, след като знаеш.
	Даян погледна листовете.
	— Не ти вярвам.
	Той й ги подаде.
	— Накарах да ги напишат така, че да ги разбере човек като мен. Горното изследване е на Уила. Долното е твоето. Чети резултатите най-долу.
	Тя взе листовете и ги прочете бавно.
	— Майка и дъщеря: сто процента съвпадение — прочете тя глухо.
	После ги хвърли на пода и изкрещя:
	— Кой си ти!?
	— Това е дълга история, която нямам желание да ти разказвам. Искаш ли да видиш детето, или не?
	Даян вече клатеше рязко глава.
	Куори я изгледа отвисоко със странна смесица от съчувствие и отвращение.
	— Можела си да запазиш детето — каза той. — Мисля, че разбирам защо не си, което обаче не означава, че съм съгласен с постъпката ти. Децата са безценни. Трябва да ги пазим. Научих този урок по най-трудния начин.
	Даян Уол се отдръпна назад.
	— Не знам кой си и какво искаш, но нямаш право да ме съдиш.
	— Ако бях от онези, които съдят, сега можеше и да си мъртва.
	Тази забележка накара Даян Уол да се свлече на колене, да се свие на топка и да заплаче.
	Кори се наведе, взе резултатите от изследванията от пода и се изправи, загледан в Даян.
	— Последен шанс да видиш момичето — каза той накрая.
	Мина минута. След това Даян попита:
	— Тя… трябва ли да ме вижда?
	— Та вие двете вече се видяхте.
	— Но не знаех, че е дъщеря ми — тросна се Даян. После добави по-спокойно: — Не знаех… че съм й майка.
	— Добре, мога да се погрижа.
	На Даян изведнъж й хрумна нещо.
	— Боже мой! Тя знае ли, че съм й майка?
	— Не. Нямаше смисъл да й казвам. Защото не си я отгледала ти.
	— Познаваш ли Пам Дътън?
	— Не, не я познавам.
	— А знаеш ли дали се е държала добре с Уила?
	— Искаш да ми кажеш, че не си знаела на каква жена даваш детето си?
	— Не беше както казваш… Истината е, че нямах избор!
	— Всеки има избор.
	— Добре, ще мога ли да я видя, без тя да ме вижда?
	— Има начин. Щом искаш…
	Тя се изправи нестабилно.
	— Искам да я видя.
	Прозвуча някак като признание за вина.
	— Изчакай няколко минути.
	Даян се спусна напред и се вкопчи в ръката му.
	— Нали няма да й направиш нищо лошо?
	Куори махна бавно пръстите на жената от ръкава си.
	— Ще се върна скоро.
	Върна се след пет минути и задържа вратата отворена, за да излезе. Тя я погледна страхливо, като че ли, ако минеше през нея, повече нямаше да се върне. Куори долови това и каза:
	— Давам ти дума. Ще отидем там, после ще те върна тук.
	— И после какво?
	— После ще видим. Не мога да ти обещая повече.


	33

	Куори свали дъската от металните куки, забити дълбоко в скалата, отвори вратата и кимна на Даян да влезе.
	— Къде е тя?
	Куори посочи вляво.
	— Ето там.
	Даян се обърна и се вторачи в малката издутина под одеялото на кушетката до стената. Куори вдигна одеялото. Уила спеше.
	Даян приближи тихо.
	— Ами ако се събуди?
	— Дадох й приспивателно. Ще спи непробудно около час — каза Куори тихо. — Прилича на теб. Носът, брадичката. Не можеш да видиш очите й, но са със същия цвят като твоите.
	Тя кимна машинално. И сама виждаше приликата.
	— Уила Дътън. Хубаво име.
	— Не си ли го измислила ти?
	— Не. Знаех, че ще я дам, така че не… искам да кажа, нямах право да…
	Даян погали черната коса на момичето и погледна Куори.
	— Няма да й направиш нищо лошо, нали?
	— Тя няма никаква вина тук. Всъщност и ти нямаш.
	— Но по-рано каза, че…
	— Има степени на вина.
	— Тогава кой…
	— Ти искаше ли да я дадеш за осиновяване?
	— Казах, че нямах избор.
	— А аз пък ти казах, че хората винаги имат избор.
	— Мога ли да я прегърна?
	— Да.
	Даян обгърна Уила с ръце, докосна лицето й, допря буза до нейната и най-накрая я целуна по челото.
	— Какво си спомняш от осиновяването?
	— Не много. Бях само на двайсет.
	— А бащата?
	— Не е твоя работа.
	— Значи просто я даде?
	— Да. — Втренчи се в него. — Нямах пари, нямах работа, нямаше как да се грижа за нея.
	— Значи я взеха от ръцете ти? И животът ти се подреди. Завърши колеж, намери си хубава работа. Омъжи се, но после се разведе. Не си имала повече деца — каза Куори.
	— Откъде знаеш толкова за мен?
	— Не съм кой знае колко умен. Но работя здравата. И трябваше да разбера всичко за теб.
	— А защо правиш всичко това?
	— Ти вярваш ли, че злото трябва да се поправи?
	— Да.
	— Значи сама даде отговор на въпроса си.
	Даян погледна към Уила, защото момичето простена насън.
	— Събужда ли се вече? — попита.
	— Не. Просто сънува нещо, но… хайде да се връщаме. Когато се върна в стаята си, Уол попита:
	— Още колко време ще ме държиш?
	— Ако имах отговор на този въпрос, щях да ти го дам, но… нямам.
	— Ами Уила?
	— Същото.
	— Каза, че името на осиновителката й е Пам?
	— Да.
	— Сигурно се тревожи ужасно.
	— Не се тревожи — каза Куори.
	— Защо?
	— Защото е мъртва.


	34

	Шон успя да се качи на самолет за Нашвил още същата вечер. Мишел го взе от летището. По пътя към дома на баща й Шон разказа какво е открил за Тък и Касандра Малори.
	— Имам чувството, че с радост бих й сритала задника — отбеляза Мишел.
	— Най-малкото изобщо няма да ти е трудно да го откриеш.
	— Кой е бил мъжът, с когото се е срещала Пам? Онзи, с когото Тък е мислел, че му изневерява?
	— Не ми остана време да проуча.
	След няколко секунди мълчание Шон попита:
	— Наистина ли мислиш, че баща ти е убил майка ти?
	— Не знам какво да мисля. Знам само, че някой я е убил, а баща ми се държи като главния заподозрян.
	— Полицаите споделят ли подозренията ти?
	— Той е бивш шеф на полицията, а брат ми Боби е на служба там. Общо взето, ченгетата гледат да прикриват своите.
	— Ако обаче доказателствата дадат определена насока, ще трябва да действат.
	— Знам — отвърна тя напрегнато.
	— Говори ли с тази жена… Дона?
	— Още не. Надявах се да говорим с нея заедно.
	Той сложи ръка на рамото й.
	— Мишел, разбирам, че е трудно. Но заедно ще се справим.
	— Знам, че имаш предостатъчно работа по случая „Дътън“. Първата дама и така нататък. Чувствам се виновна, че те въвличам в това тук.
	— Бива ме да върша много неща едновременно. Би трябвало вече да го знаеш — усмихна се Шон окуражително.
	— Оценявам помощта ти.
	— Разпитаха ли съседите? Някой видял ли е нещо?
	— В съседната къща е имало парти край басейна. Внучката на собственика станала на шестнайсет. По цялата улица е имало паркирани коли. Много шум и музика. Никой обаче не е видял нищо подозрително.
	— Може би все пак ще излезе нещо — окуражи я той.
	Къщата на Максуел беше препълнена, така че Мишел беше запазила стая за Шон в местен хотел. Той остави чантата си там и двамата се върнаха в къщата. Шон изказа съболезнованията си на всички и после Мишел го заведе в задния двор.
	— Погребението е утре — каза тя.
	— Братята ти, изглежда, се чудят какво правя аз тук.
	— Нека се чудят.
	— Те подозират ли баща ви?
	— Дори и да го подозират, никога не биха признали.
	— А за теб не е проблем да признаеш?
	— На чия страна си?
	— На твоя както винаги. Откъде искаш да започнем?
	— Взех бележника на майка ми с адреси и телефони. Там фигурира Дона Ротуел. Няма друга Дона, така че сигурно е въпросната. Знам, че е доста късно, но ми се иска да й се обадим и да отидем да поговорим с нея сега.
	— Под какъв претекст?
	— Че искам да се запозная с приятелките на майка ми. Би могла да ми разкаже различни истории. Случки, които да ме отведат при убиеца.
	— А ако този човек наистина се окаже баща ти?
	— Не мога да допусна точно това правило да има изключения. Ако е той, той е.
	Дона Ротуел се съгласи да се срещне с тях въпреки късния час. Беше прехвърлила шейсет, висока около един и седемдесет, със стегната атлетична фигура. Прическата й бе безупречна, гримът й — също. Излъчваше топлота и жизненост. Къщата й беше на около шест километра от дома на Максуел. Беше голяма, богато обзаведена и безупречна. Вратата им отвори жена с униформа на прислужница. Дамата очевидно разполагаше с пари, а от безбройните снимки и сувенири, подредени по рафтове и масички, ставаше ясно, че е пътувала много, и то със стил.
	— Съпругът ми Марти беше шеф на голяма компютърна фирма и се оттегли рано. Заедно си живеехме добре — обясни Дона.
	— Съпругът ви е починал? — попита Шон.
	— Преди пет години.
	— И не сте се омъжвали повторно?
	— С Марти бяхме заедно още от колежа. Не мисля, че вече мога да намеря нещо толкова добро, така че защо да рискувам? Срещам се с мъже обаче. Дори в момента имам постоянна връзка. Знам, че се държа като ученичка, но нещата правят пълен кръг, ако живееш достатъчно дълго.
	— Значи сте били близки с майка ми?
	— Правехме доста неща заедно. Майка ти беше забавна. Знам, че всичко това е ужасно тъжно и потискащо, но трябва да знаеш, че майка ти умееше да се забавлява.
	— А баща ми?
	Дона взе коктейла си и отпи, преди да отговори.
	— Той не излизаше толкова много. Обичаше да чете, или поне така ми каза Сали. Беше по-сдържан. Полицай, нали? Гледал е лошата страна на живота толкова много години. Вероятно това ти се отразява някак или поне до такъв извод стигнах аз. Може би те лишава от желанието да се забавляваш. Не знам. Но това са само мои разсъждения — добави тя бързо, вероятно забелязала смръщеното лице на Мишел. — Баща ти е свестен човек. Много приятен. Повечето жени тук смятат, че майка ти е извадила късмет.
	— Сигурна съм. Значи вечерта, когато е умряла, майка ми е щяла да дойте тук?
	Дона остави коктейла.
	— Кой ти каза?
	— Има ли значение?
	— Предполагам, че не.
	— Е, така ли беше?
	— Бяхме говорили за такова нещо, разбира се. — Млъкна, като че ли за да събере мислите си. — Май наистина се канехме да правим нещо. Вечеря, може би да гледаме някой филм. Правехме го веднъж седмично.
	— Не е било чак толкова отдавна. Не можете ли да си спомните със сигурност? — попита Шон любезно. — Полицията ще иска да знае съвсем точно.
	Дона отново взе питието си.
	— Полицията?
	— Дона, майка ми не е умряла от естествена смърт. Полицията води следствие.
	— Мислех, че е получила инфаркт и си е ударила главата, нещо такова…
	— Уви, не е станало така.
	— А как е станало? — След като никой от двамата не отговори, тя възкликна: — Да не би да ми казвате, че е била убита?
	— Защо ти хрумна това? — попита Мишел.
	— Защото, ако сърцето й не е спряло, ако не е ударила главата си и ако полицията разследва, какво друго може да е?
	— Какво можеш да ни кажеш за живота на майка ми тук? С какви други хора се познаваше? Какво правеше?
	Дона гледаше настрани, устните й се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук. Най-накрая успя да каже:
	— Ако наоколо се разхожда убиец…
	— Никой не е казал, че става дума за това. Да се върнем към майка ми.
	Дона допи остатъка от питието и каза бързо:
	— Имаше много приятелки. Само жени, доколкото знам. Заедно правехме различни неща. Забавлявахме се.
	— Мога ли да получа имената им?
	— Защо?
	— Защото искам да поговоря с тях. Както говоря с теб.
	— Да не би да си се захванала и ти да разследваш? Майка ти ми каза, че си била в Сикрет Сървис, а сега си частен детектив.
	— Вярно е. В момента обаче съм само дъщеря, загубила майка си. Ще ми кажеш ли имената?
	Дона й ги продиктува заедно с адресите и телефоните.
	Когато си тръгнаха, телефонът на Мишел иззвъня. Тя слуша известно време, после изруга:
	— По дяволите!
	— Какво има?
	— Беше брат ми Бил. Ченгетата току-що са извикали баща ми за разпит.


	35

	Отидоха в полицията с Бил Максуел, но въпреки че Боби беше техен човек, научиха много малко и се наложи да чакат във фоайето и да пият блудкаво кафе от автомат. Два часа по-късно в коридора се появи Франк Максуел, изтощен и блед. Изненада се, че ги вижда.
	Бил веднага сложи ръка на рамото му.
	— Добре ли си, татко? Не мога да повярвам, че ни свиха този мръсен номер.
	— Просто си гледат работата, Били. Точно както правиш и ти.
	— Какво искаха? — попита Мишел.
	— Както обикновено. Къде, какво, защо… — отговори Франк направо, без да я погледне.
	— Ти какво им каза? — попита тя.
	Този път я изгледа продължително.
	— Истината.
	Мишел се приближи до баща си.
	— И тя е?
	Бил застана между двамата и сложи ръка на рамото на сестра си.
	— Защо не престанеш? Погребението на мама е утре, за бога!
	— Знам! — сопна се Мишел и се освободи от ръката му. — Какво им каза, татко?
	— Ще си остане между тях и мен. И адвоката ми.
	— Адвокат? — изпъшка Бил.
	— Разследват ме. Трябва да имам адвокат.
	— Но ти не си направил нищо лошо.
	— Не бъди глупав, Били. Невинни хора са влизали в затвора и преди, знаеш го не по-зле от мен. Имам право на адвокат като всеки друг.
	Върнаха се у дома заедно. Франк и Бил Максуел седяха на задната седалка.
	Никой не каза нито дума през целия път.
	По-късно, когато Шон тръгваше към хотела си, каза на Мишел:
	— Остани при баща си. Аз ще взема списъка с приятелките и ще започна да ги обикалям сутринта преди погребението.
	— Не. Искам да съм с теб.
	— Семейството ти…
	— Четиримата ми братя са при него. Няма да му липсвам. Така може би е по-добре, защото с баща ми не се разбираме особено.
	— Добре. Тогава до утре сутринта.
	— Рано сутринта — уточни тя.
	В хотелската си стая Шон атакува минибара и проведе няколко телефонни разговора.
	Тък Дътън беше изписан от болницата. Шон се обади на сестрата на Пам Дътън в Бетезда. Тя му каза, че Тък дошъл, взел двете си деца и отишли в къща под наем. Шон имаше мобилния номер на Тък, така че се опита да се свърже с него.
	Някой се обади на второто позвъняване.
	Не беше Тък.
	— Джейн?
	— Здравей, Шон.
	— Чух, че Тък се преместил в къща под наем с децата.
	— Така е. Помагам им да се настанят.
	— Къде е това място?
	— Във Вирджиния. Къща близо до спирка „Виена“ на метрото. Понякога ФБР я използва, за да настанява командировани агенти. Разбира се, от Сикрет Сървис също са тук.
	— Как са Тък и децата?
	— Не са много добре. Ти напредваш ли?
	— Да. Можеш ли да ми дадеш Тък?
	— Кажи каквото има на мен.
	— Не, трябва да говоря лично с Тък.
	Шон чу неодобрителен звук от другата страна, който му даде да разбере недвусмислено, че Джейн не е във възторг от такова пренебрегване. Въпреки това след малко чу гласа на Тък.
	— Какво има, Шон?
	— Джейн до теб ли е?
	— Да, защо?
	— Когато чуеш каквото имам да ти кажа, ще ти е нужно уединение. Отиди някъде.
	— Но…
	— Отиди някъде!
	— Аха… почакай.
	Шон чу как шепне нещо, после някакви други шумове му подсказаха, че е отишъл в друга стая. Чу затваряне на врата.
	— Добре, за какво става дума?
	— Бях в Джаксънвил.
	— За какво? — попита Тък троснато.
	— За да се попека на слънце.
	— Шон…
	— Знам всичко, Тък. Всъщност знам повече и от теб.
	— Казах ти, че…
	— Прекарах целия следобед с ексхибиционистката Касандра. След като Грег Доусън й плати каквото се бяха разбрали.
	Тък извика:
	— Грег Доусън?!
	— Намали децибелите, Тък. И бездруго оглушавам достатъчно бързо. Ето за какво става дума. Доусън е разбрал за теб и Касандра и сега дамата работи заедно с него, за да не получиш голямата държавна поръчка. Сигурен съм, че има снимки как се гушкате, с които да се позабавлява Министерство на вътрешната сигурност.
	— Този задник! И тази кучка!
	— Аха. Между другото, това е чудесен урок на тема защо човек трябва да предпочита съпружеската вярност.
	— Не си казал на Джейн…
	Шон го прекъсна.
	— Не е моя работа. Според мен си пълен боклук, защото си постъпил толкова гнусно с жена си, а тя е майка на децата ти, но моето мнение е без значение.
	— Тя се захвана с мен, Шон. Кълна се. Съблазни ме.
	— Време е да пораснеш, Тък. Манипулаторки като Касандра винаги си намират леваци като теб. Така живеят. Твоето задължение на щастливо женен мъж е било да й кажеш къде точно да отиде. По дяволите! Дори и аз го направих, когато ми скочи, а съм сам! Можех да се възползвам без никакви угризения! За щастие обаче ме спаси добрият вкус. Все едно. Не съм брачен консултант и не заради това ти се обадих.
	— Тогава за какво?
	— Според Касандра си се прибрал по-рано, защото двамата сте се скарали заради Пам и евентуалната й изневяра. Така ли е?
	— Ами…
	— Или започни да ми казваш истината, или търси Уила сам, ясен ли съм?
	— Да, така е.
	— Щеше да е много хубаво, ако го бях научил по-рано, Тък — каза Шон.
	— Аз… бях объркан, а и ударът по главата…
	— Касандра каза, че си дочул някакви разговори и дори си видял Пам с някакъв тип.
	— Така е. Не можех да повярвам, че ми изневерява.
	— Да, бе! Такова нахалство, представи си само! Знам, че самолетът ти е кацнал по-рано. Каза, че не си спирал по пътя, така че искам да знам какво прави през единия час от тръгването ти от летището до пристигането ти у дома?
	— Как успя да…
	Шон го прекъсна нетърпеливо.
	— Аз съм детектив, Тък, такава ми е работата. Губим си времето, а детето ти е там някъде с хора, които вероятно са склонни към насилие. Кажи ми какво прави през това време. И ако пак опиташ да ме излъжеш, ще дойда при теб и ще те сритам по задника и никакви агенти няма да могат да те опазят!
	— Бях пред къщи — отговори Тък бързо.
	— Пред твоята къща?
	— Да. Наблюдавах. Пам смяташе, че още съм в Джаксънвил, и може би щеше да покани приятеля си у дома. Исках да ги хвана на място. Никой не се появи обаче, така че вкарах колата в гаража и се прибрах.
	— И какво точно смяташе да направиш, ако онзи се беше появил?
	— Да направя? Не знам. Сигурно щях да го сритам по задника…
	— И да признаеш пред Пам своята изневяра и да я оставиш тя да ти срита задника?
	— Виж какво, ти попита, отговорих ти. Нямам нужда от проповеди, ясно ли е?
	Нещо в обяснението обаче не беше както трябва.
	— Къщата ти е на края на дълга алея, от двете страни на която има само дървета. Откъде си наблюдавал?
	— Алеята прави завой, при който има пролука между дърветата, в източната страна на имота. Оттам се виждат вратата и гаражите.
	— Било е нощ. Тъмно.
	— В колата си имах бинокъл.
	— Така, случайно?
	— Добре де, бях го взел нарочно, специално за случая.
	— И докато наблюдаваше собствената си къща, видя ли случайно някой, който не би трябвало да е там?
	— Не. Нямаше жива душа.
	— Очевидно е имало някого, Тък. Онези не са били в къщата, докато си я наблюдавал, защото в противен случай щеше да чуеш писък. Те също са наблюдавали, преди да ударят, видели са те и са изчакали да влезеш.
	— Щях да ги видя.
	— Не, нямаше да ги видиш. Очевидно са знаели какво правят за разлика от теб.
	— По дяволите! — изсумтя Тък.
	— Какво успя да чуеш от онези телефонни разговори? И колкото може по-подробно.
	— Бяха два. Случи се така, че с Пам вдигнахме едновременно. От различни стаи. Чух гласа на онзи тип. Каза нещо в смисъл, че иска да се срещнат. Скоро. — Пам искаше да е по-късно. — Чух само това, после се ядосах и затворих.
	— А втория път?
	— Минавах покрай спалнята. Пам мислеше, че вече съм излязъл, но си бях забравил чантата и се върнах, за да я взема. Говореше тихо, но все пак успях да чуя, че след два дни заминавам и могат да се срещнат тогава.
	— И какво се случи?
	— Само се престорих, че заминавам. Смених полета си и я проследих. Отиде в кафене, на половин час път.
	— И видя ли мъжа?
	— Да.
	— Цвят на косата, телосложение, раса, възраст?
	— Едър. Висок колкото теб. Знам, защото се изправи, когато Пам влезе. Бял, с къса черна коса, леко прошарена. Може би на около петдесет. Имаше вид на бизнесмен.
	— И какво направи ти?
	— Чаках в колата около половин час. После Пам излезе и си тръгнах.
	— А защо не изчака онзи да излезе и да го попиташ за какво става въпрос?
	— Казах ти, беше едър.
	— Само заради това ли?
	Той не отговори.
	— Тък. Слушам.
	— Добре, добре. Беше облечен в костюм. Видях ги да преглеждат някакви документи. Нямаше нежности. Изведнъж ми мина през ум…
	— Какво? Че може да не й е любовник? Че може да е адвокат и Пам мисли за развод?
	— Или че е частен детектив като теб и Пам го е наела, за да ме следи.
	Вероятно заради това е искала да се срещне с мен.
	— Един момент. Ако си мислил така, защо онзи ден се върна по-рано от Флорида? Каза ми, че си искал да ги хванеш и може би да сриташ онзи по задника. Току-що обаче призна, че си се чупил, защото типът бил едър. Призна, че си го взел за частен детектив. Престани да ме лъжеш. Искам истината.
	— Не е удобно, Шон.
	— Тък, искаш ли да видиш Уила, или не?
	— Що за въпрос е това? Разбира се, че искам.
	— Тогава забрави неудобството си и ми кажи истината.
	— Мислех — изстреля Тък в отговор — да го причакам пред къщи и да се опитам да го купя, за да е на моя страна.
	— Защо?
	— Очевидно поради същата причина, която обяснява действията на Доусън. Ако Пам разбереше за похожденията ми и се разчуеше, договорът щеше да отиде по дяволите. Не можех да го допусна, Шон. Бях работил твърде много за него и той означаваше всичко за мен.
	Една голяма част от Шон искаше някак да се провре през мъглата от телефонни импулси и да размаже Тък Дътън на пихтия.
	— Да, очевидно за теб е означавал доста повече от брака ти. А тази история, която ми пробута Джейн в болницата? Че съдружникът ти искал да те принуди да му продадеш дела си на безценица, защото си бил закъсал за пари? Всичко това са дивотии!
	— Така е, не е съвсем вярно.
	— Джейн знаеше ли, че не е истина?
	— Просто искаше да ме защити, Шон. Винаги го е правила. А аз непрекъснато я разочаровам.
	— Слушай, мислиш ли, че Пам може да е записала някъде нещо, което да ни отведе при едрия мъж с костюма? Или може би има визитка, ако е бил адвокат или частен детектив?
	— Защо? Та той няма нищо общо с Уила и случилото се с Пам. Вероятно има връзка единствено с флирта ми с Касандра.
	— Тък, ще отклониш ли ума си за миг от чатала си, за да помислиш? Че има връзка единствено с флирта ти с Касандра е само една теория, и то не съвсем правдоподобна. Помисли малко, става ли? Кой би убил Пам и би отвлякъл Уила заради държавната поръчка? Доусън вече те е бил прецакал чрез Касандра, така че не му е трябвало да го прави. Имате ли друг конкурент, готов да рискува да получи смъртна присъда заради този контракт?
	— Не, нямаме. Битката за държавните поръчки е жестока, но не чак толкова.
	— Браво. Благодаря ти, че използва логичното си мислене. Друга версия е, че онзи тип е свързан с изчезването на Уила и смъртта на Пам, а няма нищо общо с твоята каша.
	— Възможно ли е такова нещо? Защо ще се обажда на Пам и ще иска да се срещне с нея, ако се готви да постъпи така?
	— Никога ли не си чувал за срещи под фалшив претекст с цел получаване на вътрешна информация? Мислех, че вие, които се занимавате с държавни поръчки, сте спецове в тази област.
	— О, да… — каза Тък. — Май разбирам какво имаш предвид.
	— Каза ли на ФБР за тези неща? За Касандра и мъжа, когото си видял с Пам?
	— Разбира се, че не. Чакай малко… Трябваше ли?
	— Не питай мен. Аз не съм ти юридически съветник. А когато се върна в града, ще трябва да изясня някои неща със сестра ти.
	— Когато се върнеш? Къде си сега?
	— В Тенеси.
	— Защо?
	— Заради едно погребение.
	— Боже… щях да забравя. Погребението на Пам е в петък. Джейн ще се погрижи за всичко.
	— Сигурен съм, че ще го направи.
	— Ще се върнеш ли дотогава?
	— Да, ще се върна. Само че… Ето какво. Ще отида на погребението заради Пам, не заради теб. И… докато си говорим откровено, кажи ми, Уила ли беше осиновеното дете?
	— Какво? — попита Тък шокиран.
	— При аутопсията се установи, че Пам е имала две раждания с цезарово сечение и че не е можела да ражда по нормалния начин. Имате три деца, значи едното трябва да е осиновено. Уила ли е?
	Тък затвори телефона.
	— Благодаря за отговора — каза Шон сам на себе си.


	36

	Куори измъкна голямата халка с ключове, намери който му трябваше и отвори дебелата десет сантиметра врата, поставена там преди близо двеста години. „Атли“ представляваше динамична смесица от стилове — беше отчасти рожба на заможния Юг, отчасти — творение на полуграмотни бели, отчасти — отражение на американската история. Последното се илюстрираше от помещението, в което Куори влизаше сега. Беше под голямата къща, вкопано толкова дълбоко в земята, че никога не можеше да се отърве от сладникавата миризма на твърда червена глина. Тук предците на Куори бяха затваряли най-непокорните си роби за продължителни периоди, така че да не подстрекават останалото „несвободно“ население. Куори беше махнал от стените халките за оковаване на китки и глезени, както и преградите, които бяха отделяли затворниците едни от други, за да не би да се почувстват силни в множеството си. Можеше да живее и без тази част от фамилната си история.
	Тук долу бяха умирали хора. Куори знаеше за това от отличния архив, оставен от семейството му на робовладелци. Мъже, жени, дори деца. Понякога, когато слизаше нощем, имаше чувството, че чува стоновете им, последните издихания, едва доловимите прощавания.
	Затвори вратата зад себе си и заключи. Както правеше винаги, погледна дългите бразди, оставени от нокти на хора, стремящи се към свободата си, върху рязания с ръчен трион дъб. Ако се вгледаше достатъчно внимателно, човек би могъл да види по дървото стари следи от кръв. От същите архиви Куори знаеше, че никой не е успял да избяга оттук.
	Сега стените бяха скрити зад боядисани шперплатови плоскости. Съвсем сам беше направил рамките върху стените, а после със здрав чук и собствените си ръце беше наковал дебелите плоскости. Работата не беше лека, но усилията му доставяха удоволствие. Винаги предпочиташе да прави неща, от който в края на деня се чувстваше уморен.
	И върху шперплатовите плоскости сега бяха представени резултати от усилия, отнели цели години от живота на Куори. Имаше ученически черни дъски, които бе взел от училища, осъдени да бъдат разрушени, както и бели дъски за писане с маркер, които бе купил евтино от фалирали фирми, разпродаващи имуществото си. Повърхностите им бяха изписани с прецизния наклонен почерк на Куори, усвоен в частното домашно училище. Линии свързваха отделни бележки, а други линии пресичаха списъци с факти. Навсякъде имаше кабарчета с червени, сини и зелени пластмасови главички, свързани с конци. Приличаше на някакво произведение на изкуството, създадено от математик или физик. Понякога имаше чувството, че е нещо като Джон Наш в този малък кът в Югоизточна Алабама. С изключение на параноята и шизофренията му. Една от съществените разлики между него и физика нобелов лауреат беше, че в неговите писания нямаше нито сложни формули, нито числа, ако не се броят някои дати. В голямата си част това бяха думи, които разказваха една сложна история.
	Именно тук, нощ след нощ, Куори беше събирал на едно място отделните късчетата от историята. Откакто се помнеше, умът му винаги схващаше света като движение на твърди тела и течности. Когато за пръв път разглоби двигател, успя да си представи съвършено ясно как искрата запалва горивото и всички следващи процеси в системата с вътрешно горене. Дори и най-сложните схеми и чертежи, които за обикновените хора бяха непонятни ребуси, за него бяха ясни като бял ден.
	Същото беше и с всичко останало — самолети, оръжия, земеделско оборудване с толкова сложни части, че дори професионални монтьори понякога се напиваха до безпаметност, тъй като не можеха да се справят. Куори обаче не помнеше случай да не е разбрал как нещо работи. Вярваше, че е наследил дарбата от майка си, тъй като похотливият му баща, расистът, не умееше да запали дори двигателя на колата с ток от външен акумулатор. Куори беше от една бързо изчезваща порода американци, които наистина умеят да правят всичко.
	Докато наблюдаваше творението на живота си, му мина през ум, че то представлява определена комбинация от време, място и възможности, нещо като карта със съкровище, която го е отвела там, където би трябвало да стигне. Която го е накарала да направи каквото е трябвало. И каквото трябваше да продължи да прави и в бъдеще. В близкото бъдеще.
	В средата на стаята имаше стари очукани шкафове за папки, в които беше събрал проучванията, помогнали му да запълни празнините по стените. Беше пътувал много, беше говорил с много хора и беше изписал стотици страници, които държеше в шкафовете — макар че истинските плодове на проучванията му бяха по стените.
	Погледът му се спря в единия край на „мозайката“, където всичко беше започнало, и постепенно стигна до другия край, където всичко беше обобщено. От единия до другия край точките най-накрая бяха свързани. Някои сигурно биха сметнали, че стаята е убежище на маниак. Куори би се съгласил с това. За него обаче тя съдържаше и единствения път към най-трудно постижимата цел на света.
	Не само истина, но и справедливост. Те не бяха непременно взаимно изключващи се, но Куори беше установил, че е ужасно трудно да се съчетаят. Никога не се беше провалял в нищо, което беше решавал да постигне. И все пак умът му често се рееше над възможността да се провали именно в това.
	Отиде в далечния ъгъл, където имаше малко пространство, отделено с дървена преграда, и погледна металните контейнери, сложени там заедно с тръби, измервателни прибори и маркучи. На дървен тезгях имаше и остатъци от оловна изолация за проводници. Той потупа един контейнер и брачната му халка издрънча по метала.
	Най-брилянтният му удар.
	Заключи вратата, отиде в библиотеката, сложи си ръкавиците, мушна лист в пишещата машина и се зае да пише. Появяващите се на хартията думи не бяха нови за него и не криеха изненади. Те бяха в главата му отдавна. Привърши, сгъна страницата, извади от джоба си ключ, пусна го в предварително адресиран плик заедно с писмото, запечата плика и се качи на стария пикап. Този път пусна писмото в кутия на триста километра — в Кентъки.
	Върна се в „Атли“ сутринта. Макар и да беше шофирал цяла нощ, не беше уморен. Сякаш с изпълнението на всяка следваща стъпка от плана енергията му се подновяваше. Закуси с Гейбриъл, Даръл и Карлос, после помогна на Рут Ан да измие чиниите в кухнята. След шест часа работа на полето заедно със сина си беше плувнал в пот. Смяташе, че писмото ще стигне до предназначението си през следващите ден — два. Питаше се каква ли ще е реакцията им. Паниката, която ще последва.
	Мисълта го накара да се усмихне.
	След вечеря яхна един от конете си и отиде до караваната на Фред. Скочи на земята, седна на бетонния блок отпред, който служеше за стол, и раздаде на приятелите си индианци цигари и кутии бира „Ред Бул“. После влязоха в караваната и изслуша няколко истории, които Фред разказа за младостта си в резервата в Оклахома заедно със сина на вожда Джеронимо, както той твърдеше.
	— Там не бяха ли чероки? — попита Куори небрежно, докато гледаше как помиярът на Фред се ближе и се търкаля в прахоляка в опит да се отърве от бълхите. — Джеронимо не беше ли апачи?
	Фред го погледна. Изражението на лицето му, изсечено сякаш с кремък, бе едновременно развеселено и сериозно.
	— Мислиш ли, че хората, които са като теб, могат да различават хората като мен?
	Другите индианци се засмяха. Куори също се ухили и поклати глава.
	— Защо тогава дойде тук? Така и не ми стана ясно.
	Фред разпери късите си ръце.
	— Тази земя е на племето ми. Дойдох си у дома.
	Куори нямаше намерение да му казва, че земята не е на индианците, а е американска, собственост на семейството му. Харесваше този индианец. Обичаше да му носи „Джим Бийм“ и цигари и да слуша историите му.
	Вдигна усмихнат бирата си.
	— За пристигането у дома!
	— За пристигането у дома! — извикаха всички заедно.
	След няколко минути влязоха вътре, за да се отърват от комарите и да вдигнат още няколко безсмислени тоста. Един от индианците включи телевизора, намести антената и образът се изчисти. Даваха новини. Докато отпиваше, Куори премести поглед върху екрана и скоро престана да чува брътвежите на Фред.
	Основна новина беше отвличането на Уила Дътън. Току-що беше изтекла информация, която до този момент не беше оповестявана публично. Когато чу каква е, Куори стана. По ръцете на мъртвата жена имало надписи. Букви, които нямали никакъв смисъл. Полицията се опитвала да ги разчете.
	Куори скочи от най-високото стъпало на караваната направо в прахоляка и изплаши старото куче толкова много, че то изскимтя и се сви на кълбо. Когато Фред излезе на вратата, за да види какво става, Куори вече беше яхнал коня и препускаше към „Атли“. Фред поклати глава, промърмори нещо за побърканите бели хора и се прибра в караваната.
	Куори откри Даръл в плевнята. Младежът загуби ума и дума, когато видя как баща му се спуска към него като разярен централен нападател. Куори залепи гърба му за стената и подпря лакът в гърлото му.
	— Написал си нещо на ръцете й! — изрева.
	— Какво?!
	— Написал си нещо на ръцете й! Какво, по дяволите, написа?
	— Остави ме да дишам и ще ти кажа!
	Куори отстъпи, но след като блъсна сина си в стената. Задъхан, Даръл му каза какво е написал.
	— Защо, по дяволите, го направи?
	— Когато жената умря, се изплаших. Мислех си, че така ще ги заблудя.
	— Това, което си направил, е глупаво!
	— Съжалявам, татко.
	— Естествено, че ще съжаляваш.
	— Ама го написах така, че никой няма да разбере.
	— Покажи ми точно как го написа.
	Даръл грабна стар каталог за семена, откъсна лист и написа на него буквите със стара химикалка.
	Куори взе листа и го разгледа.
	— Виждаш ли, татко! Нищо не могат да разберат! Ти нали знаеш какво пише?
	— Разбира се, че знам какво пише — тросна се той.
	Куори излезе вън. Още беше светло, макар и залезът вече да багреше облаците в огненочервено. Не забеляза, че Даръл е излязъл след него и го гледа с лице, което просто копнееше за похвала, задето е измислил такава хитрина. И никога нямаше да разбере, че със съвсем същото изражение на лицето Куори беше гледал майка му в деня на смъртта й.
	Куори запали клечка кибрит и изгори листа без остатък. Проследи го с поглед, докато лекият ветрец понесе пепелта и я разпиля по земята.
	— Всичко наред ли е, татко? — попита Даръл неспокойно.
	Куори посочи остатъците от пепел.
	— Извърши второ провинение, момче. Още едно, и това ще е краят, нищо че си ми син.
	Обърна се и се отдалечи.


	37

	Семейство Максуел, Шон Кинг и голяма група опечалени слушаха свещеника. Той прочете с подобаващо тържествен тон откъси от Светото писание, после отстъпи встрани и остави хората да минат покрай обсипания с цветя ковчег, да го докоснат и да се сбогуват с покойницата. Братята на Мишел минаха като една група, следвани от останалите. По-късно, когато потокът опечалени намаля, Франк Максуел сложи ръка върху ковчега и наведе глава. Мишел наблюдаваше баща си, застанала до Шон. Най-накрая той избърса очите си с длан, все още с наведена глава. Мина покрай тях и се отправи към колата си. Мишел понечи да го задържи с ръка, но в последния момент се отказа.
	— Няма ли да отидеш? — попита я Шон.
	— Къде?
	— При ковчега.
	Мишел се вторачи в махагоновия сандък, в който лежеше майка й. Гробарите чакаха отзад, за да го спуснат в земята. Беше облачно. Скоро щеше да завали и сигурно искаха да свършат по-бързо. Имаха и други погребения.
	Мишел Максуел се страхуваше от малко неща, но в момента гледаше едно от тях.
	— Ще дойдеш ли с мен?
	Шон я хвана за ръката и заедно отидоха отпред. Мишел сложи длан върху ковчега. Пръстите й докоснаха няколко цветчета.
	— Никога не е харесвала лилии — отбеляза Мишел.
	— Какво?
	Мишел посочи цветята върху ковчега.
	— Предпочиташе рози.
	Веднага след това рязко дръпна ръката си като ужилена.
	— Добре ли си?
	Тя се втренчи в дланта си. Там нямаше нищо. Не беше ужилена или ухапана. А лилиите нямаха тръни.
	Вдигна очи към него.
	— Мишел, добре ли си? — попита Шон отново.
	— Аз… не знам. — И добави твърдо: — Да се махаме оттук.
	В къщата имаше изобилие от храна, отбиваха се приятели, водеха се приглушени, сериозни разговори и от време на време се чуваше някоя шега и сдържан смях. Франк Максуел седеше на канапето и гледаше безизразно в пространството. Всички, които се опитваха да му изкажат съболезнованията си, скоро се отказваха, защото той дори не ги забелязваше.
	Шон наблюдаваше Мишел, а тя наблюдаваше баща си. Франк Максуел се раздвижи за пръв път, когато влезе група хора. Намръщеното му лице накара Шон и Мишел да се обърнат, за да видят кого гледа. Бяха влезли шестима души — четирима мъже и две жени. Носеха плата с храна и бърбореха помежду си. Мишел разпозна няколко от тях — бяха от погребалната агенция. После се обърна назад към баща си и остана учудена.
	Нямаше го.
	Спогледаха се с Шон. Той кимна към задния коридор, по който се стигаше до спалнята. После потупа гърдите си и кимна към новодошлите. Мишел затвори очи, за да покаже, че е разбрала, и се запъти към спалнята на баща си.
	Почука на вратата.
	— Какво?
	Баща й звучеше ядосан.
	— Аз съм, татко.
	— Ще си почина за минутка. — Тонът му беше по-спокоен, но гневът продължаваше да се долавя.
	— Мога ли да вляза?
	Последваха трийсет секунди тишина.
	Мишел почука пак.
	— Татко?
	— Добре, за бога! Влез!
	Мишел отвори вратата и я затвори зад себе си. Баща й седеше на ръба на леглото и държеше нещо. Тя седна до него и погледна надолу.
	Беше сватбената им снимка. Бяха се оженили по всички правила. Голяма църковна служба, майка й, сияеща в бяла булчинска рокля до баща й, късо подстриган, с фрак и папийонка. Едва на двайсет и една, току–що завърнал се от Виетнам. Беше висок, загорял от слънцето и хубав, със самоуверена усмивка. Сали Максуел, още ненавършила двайсет, беше красива. Мишел притежаваше много от красотата на майка си, макар че никога не бе мислила за това. Повече приличаше на баща си — класическа мъжкарана, която иска да впечатли големия, силен и солиден татко.
	Взе снимката от ръцете му и я сложи на нощното шкафче.
	— Имаш ли нужда от нещо?
	— Там няма място за мен, Мишел. Не мога да се върна при толкова много хора.
	— Не е нужно да се връщаш. Аз ще се погрижа за всичко. Опитай се да поспиш.
	— Да, добре — каза той примирено.
	— Адвокатът ти свърза ли се с теб?
	Той вдигна рязко очи.
	— Какво?
	— Каза, че имаш адвокат. Питах се дали си говорил вече с него.
	Той поклати глава и пак сведе поглед.
	Мишел почака още малко, но баща й не каза нищо повече. Най-накрая го прегърна и стана, за да се върне при гостите.
	Когато стигна до вратата, той все пак каза нещо. Накара я да се вцепени с длан върху дръжката.
	— Мислиш, че аз съм я убил, нали?
	Мишел се обърна бавно. Баща й пак държеше сватбената снимка, но сега не гледаше щастливата двойка, увековечена на нея. Гледаше дъщеря си.
	— Мислиш, че аз съм я убил!
	Вдигна снимката, сякаш всички доказателства в подкрепа на това обвинение бяха там.
	— Не съм казала такова нещо.
	— Не е нужно да го казваш! — изсумтя той.
	— Татко…
	Прекъсна я.
	— Просто се махай оттук. Веднага!
	Тя побягна от стаята.

	
	>38

	Всички си отидоха. Храната беше прибрана, сълзите — изплакани. Братята Максуел седяха заедно в задния двор, разговаряха тихо и пиеха бира. Франк Максуел все още беше в спалнята.
	Шон и Мишел седяха във всекидневната, докато здрачът навън бавно се превръщаше в нощ.
	— Значи те обвини, че го смяташ за убиец?
	Мишел кимна бавно. Изглежда, още се съпротивляваше срещу подобна идея.
	— Предполагам, че не мога да го обвинявам — каза тя. — Ченгето си остава ченге. Той знае правилата. Според тях той би бил заподозреният.
	— Така е. Когато една жена умре от насилствена смърт, обикновено виновен е мъжът й.
	— Не мисля, че се обичаха.
	Шон остави кутията с газираната напитка и я погледна.
	— Защо?
	— Никога не са имали нищо общо помежду си, с изключение на петте деца. Татко винаги работеше. Мама винаги си беше у дома. Когато той се пенсионира, двамата почти не се познаваха. Помня, когато заминаха за Хавай, за да отпразнуват годишнината от сватбата си. Върнаха се предварително. По-късно говорих с Бил за това. Татко му казал, че след втория ден вече нямало за какво да си говорят. Дори нямаха неща, които да обичат да правят заедно. Просто се бяха отчуждили.
	— Мислили ли са за развод?
	— Не знам. Не са го споменавали пред мен.
	— А ти не беше близка с майка си, нали?
	— Бях по-близка с баща ми, но дори и това с годините се промени.
	— Защо?
	— Не съм в настроение за психоанализа.
	— Добре де. Само зададох въпрос.
	— Кои бяха хората, които дойдоха непосредствено преди баща ми да се скрие в спалнята?
	— Не ги ли познаваш?
	— Не познавам приятелите на нашите.
	— Аз поразпитах. Били са приятели на майка ти. Играели са голф, карти, пазарували са заедно. Занимавали са се и с благотворителност.
	— И нищо нередно? Останах с впечатлението, че баща ми дори не иска да ги види.
	— Нищо особено. Сториха ми се искрено опечалени от смъртта на майка ти.
	Чуха вратата да се отваря и се обърнаха.
	Франк Максуел мина покрай тях и излезе навън, преди да успеят дори да станат от канапето.
	Мишел стигна до входната врата навреме, за да види как баща й се качва на колата си и подкарва доста по-бързо, отколкото би трябвало.
	— Какво беше това, по дяволите? — попита Шон, когато застана до нея на прага.
	Мишел само поклати глава. Погледна коридора, който водеше към спалнята, и каза:
	— Ела.
	Първото, което Мишел забеляза, когато влязоха в спалнята, беше, че сватбената снимка не е на мястото си.
	Погледът на Шон се насочи към кошчето за боклук в ъгъла. Протегна ръка и извади снимката от него.
	— Защо я е изхвърлил в кошчето?
	— Имам много лошо предчувствие.
	Шон погледна снимката.
	— Майка ти е мъртва. В деня на погребението й той хвърля сватбената им снимка в кошчето за боклук. Какво би го накарало да постъпи така?
	— Мислиш ли, че Пам Дътън е изхвърлила сватбената си снимка в кошчето?
	— Защото Тък й е изневерявал ли? Смяташ, че майка ти… — Шон не можеше да довърши мисълта си в нейно присъствие.
	— Аз… просто не знам.
	— Сигурна ли си, че искаш да тръгнеш по този път?
	— Искам да стигна до истината. По всеки възможен път.
	— Обикновено има издайнически признаци — добави той. — Освен изхвърляне на сватбената снимка на боклука.
	Мишел вече отваряше чекмеджетата на бюрото, а Шон се насочи към шкафа. След няколко минути Мишел извади някакво доста секси бельо, все още с етикетите от магазина, а Шон откри три нови на вид костюма и островърхи ботуши.
	Спогледаха се, но очевидната мисъл остана недоизказана.
	Прибраха всичко обратно и Мишел го отведе в малък кабинет до трапезарията. В единия ъгъл имаше бюро. Мишел започна да рови в чекмеджетата. След малко откри чекова книжка и я подаде на Шон.
	— Майка ми се занимаваше със сметките.
	Докато Шон преглеждаше чековете, Мишел се зае методично с извлеченията по кредитната карта. След няколко минути вдигна очи.
	— Наскоро по интернет са преведени стотици долари на четири магазина за мъжко облекло. Не видях подобни покупки в спалнята.
	Шон вдигна чековата книжка.
	— Тук има вноска за местен голф турнир. Баща ти играеше ли голф?
	— Не, но майка ми играеше. Не е нещо необичайно.
	Шон извади листче, което беше намерил в бюрото.
	— Това е част от формуляра за участие в този турнир. Таксата е петдесет долара на човек, а чекът е за сто долара.
	— Значи е платено за двама.
	— Мишел, тук пише, че турнирът е за двойки.
	Мишел дръпна листчето от ръката му и го разгледа, после го остави.
	Шон я погледна смутено.
	— Не мислиш ли, че баща ти би открил всичко това много лесно? Ние го открихме за по-малко от десет минути.
	— Майка ми не е полагала усилия да го крие. Може да й е било все едно. Може на него да му е било все едно.
	— Баща ти не прави впечатление на човек, който кротко би приел да го мамят.
	— Не познаваш баща ми, Шон. — Мишел погледна ръцете си. — А може би и аз не го познавам.
	— Какво става тук?
	Двамата вдигнаха глави. Бил Максуел ги гледаше от упор. Видя чековата книжка и извлеченията по кредитната карта.
	— Какво правиш, Мишел?
	— Преглеждам сметките. Знам, че мама се грижеше за тях, и не искам татко да обърка нещо.
	Мушна нещата в чекмеджето и каза:
	— Татко излезе.
	— Къде отиде?
	— Не знам. Не ми е искал разрешение.
	Погледна бирата в ръката му и каза:
	— Това ли смятате да правите отсега нататък? Да пиете бира и да говорите празни приказки?
	— Мишел, стига! Току-що погребахме майка ни! Остави ни на мира!
	— Сигурен съм, че не искаше да каже това — намеси се Шон.
	— Напротив, исках — тросна се Мишел. Грабна ключовете си и тръгна към вратата.
	Шон кимна на Бил със съжаление и тръгна след нея. Настигна я, когато се качваше в джипа.
	— Къде отиваме?
	— Да поговорим отново с Дона Ротуел.
	— Защо?
	— Ако майка ми е имала връзка, Дона би трябвало да знае с кого.


	39

	Шърли Майърс гледаше писмото в ръцете си и не знаеше какво да прави с него. Беше прибрала пощата по-рано, но не беше отворила нито едно писмо. Сега, когато се готвеше да тръгне за работа, отдели минута, за да прегледа малката купчинка.
	Писмото, което държеше в ръцете си, нямаше подател. Когато примижа към пощенското клеймо, за да го види по-добре, поклати недоумяващо глава. Не познаваше никого в Кентъки. Обърна плика от обратната страна. Не беше от фирма. Не беше реклама. Беше най-обикновен бял плик. И вътре имаше нещо. Не беше само хартия.
	Тя отвори плика, като разкъса залепения капак с кутрето си. Вътре имаше само един лист и малък ключ. След като разгледа ключа, на който имаше номер, разгъна листа. Беше написан на машина и не беше адресиран до нея. Шърли прикри уста с длан, когато видя за кого всъщност е писмото. Прочете го и веднага пъхна листа обратно в плика заедно с ключа. Доста време стоя на място. Такива неща не би трябвало да се случват на хора като нея.
	Все пак не можеше да остане така до безкрайност. Облече си палтото и излезе от малката къща. Качи се на автобуса за центъра на града. Погледна часовника си. Шърли се гордееше с точността си. Никога не закъсняваше за работа. Сега обаче част от нея не искаше дори да стъпи на работното й място. Не и с писмото в джоба. Продължаваше да се тревожи, когато стигна до входа, когато мина проверката за сигурност и влезе в сградата, кимайки на познатите лица.
	Влезе в кухнята, свали палтото си и го закачи, изми си ръцете и се зае с работата си — приготвянето на храна. Поглеждаше крадешком часовника, докато различни хора идваха и си отиваха. Опитваше се да не ги гледа, а само кимаше, ако я поздравяха. Не знаеше какво да прави. Всяка мисъл, появила се в съзнанието й, беше по-лоша от предишната. Можеха ли да я хвърлят в затвора? Но тя не беше направила нищо, освен че беше отворила пощата си. Да, но щяха ли да й повярват? Още една кошмарна мисъл мина през ума й — ами ако я обвинят, че я е откраднала оттук? Не, не биха могли. На плика беше написан домашният й адрес. Не тукашният.
	В един момент доби толкова объркан вид, че шефът й нямаше как да не попита дали всичко е наред. В началото не искаше да му каже истината, но чувстваше, че ако не сподели с някого, ще припадне.
	Измъкна писмото от джоба си и го подаде на мъжа. Той го прочете, огледа ключа, после я изгледа строго.
	— По дяволите! — изсумтя той.
	— Адресирано е до нея — каза Шърли.
	— Всички писма, които влизат тук, първо трябва да бъдат проверени, знаеш го — добави той с укор.
	— Но писмото не дойде тук, нали? — възрази Шърли. Дойде у дома. Не е забранено да отварям писмата си — добави тя натъртено.
	— Защо са решили да го изпратят на теб?
	— Че откъде да знам? Не мога да забраня на никой да ми праща писма.
	Шефът й се замисли за нещо.
	— Вътре нямаше бял прах, нали?
	— Мислиш, че щях да дойда тук, ако имаше? Не съм толкова глупава, Стив. В плика беше само писмото. И ключът.
	— Може обаче да си повредила пръстови отпечатъци и други следи.
	— Ами откъде можех да знам? Разбрах какво е чак като го отворих.
	Стив потри брадичката си.
	— Наистина е адресирано до нея.
	— Писмото да, но не и пликът. Аз обаче не мога да й го занеса. Няма да ме пуснат. Знаеш го, нали?
	— Знам, знам — отвърна той нетърпеливо.
	— Какво тогава да правя?
	Той се поколеба и предложи:
	— Полицията?
	— Видя какво пише в писмото. Искаш тя да умре ли?
	— По дяволите! Защо трябваше да се забърквам в това? — изсумтя Стив, но сниши глас, защото влязоха други работници от кухнята. Като че ли му се искаше да нападне винените запаси на Белия дом, за да подсили отслабващия си дух. Дори и да го направеше обаче, изборът му щеше да е ограничен — още от времето на администрацията на Форд там се пазеше само вино, произведено в Америка.
	— Трябва да направим нещо — прошепна тя. — Ако някой разбере, че съм получила писмото и не съм направила каквото трябва… Не искам кръвта й да тежи на моята съвест. Не искам! Сега знаеш и ти. Трябва да направиш нещо!
	— Само се успокой. — Стив се замисли за миг. — Нека се обадя по телефона.
	Пъхна писмото обратно в ръцете й.
	Пет минути по-късно някаква жена в черен костюм влезе в кухнята и каза на Шърли да я последва. Отидоха в част от масивната сграда, в която Шърли никога не беше влизала. Докато се оглеждаше наляво и надясно сред множеството забързани хора, сред мъжете и жените, застанали стоически на пост пред различни врати, сред хора с военни униформи или в хубави костюми, понесли съсредоточено дебели папки, тя почувства, че устата й пресъхва. Постоянно показваха по телевизията такива мъже и жени. Бяха важни хора. Прииска й се да хукне назад към кухнята и да довърши платото с плодове и сирена.
	Когато стигнаха до кабинета на жената в костюма, тя се обърна рязко и каза:
	— Това е много необичайно.
	— Не знаех какво да правя. Стив ли ви каза? — добави Шърли боязливо.
	— Да. Къде е писмото?
	Шърли извади плика от джоба си и го подаде на жената.
	— Прочетете го, госпожо. Какво друго можех да направя?
	Жената сложи ключа на бюрото си, разгъна листа и зачете. Очите й се разшириха. Бързо прибра писмото и ключа в плика и каза:
	— Искам да се върнеш на работа и да забравиш, че това се е случило.
	— Да, госпожо. Ще й го дадете ли?
	Жената вече беше вдигнала телефона.
	— Не е твоя грижа.
	След като Шърли излезе от стаята, жената набра номера и заговори бързо. След няколко минути дойде мъж, още по-намръщен от нея, и взе писмото.
	Изкачи се бързо по стълбището, прекоси голямо фоайе и най-накрая стигна до целта си. Почука тихо. Отвори му жена, пое плика и затвори, без да размени и дума с посетителя.
	След минута писмото беше на бюрото на жената. Тя седна и се втренчи в обикновения бял плик.
	Джейн Кокс извади писмото и го прочете. Авторът беше лаконичен. Ако Джейн иска да види Уила Дътън жива и в добро здраве, не трябва да показва следващото писмо, което ще получи, на никого. Пишеше още, че ако полицията види това писмо, той ще разбере. И ако съдържанието му стане публично достояние, това ще струва живота на Уила Дътън.
	Тя прочете тази най-важна част няколко пъти.

	„Не искам да убивам момичето, но, ако трябва, ще го направя. В следващото писмо, което изпратя, ще се изяснят много неща. Ако то стане публично достояние, ще загубиш всичко. Знам, че си наясно за какво говоря. Ако спазваш инструкциите ми, ще видиш Уила жива и здрава. Ако не ги спазваш, Уила ще умре и всичко останало ще приключи. Може да стане само по този начин.“

	Авторът я информираше, че следващото писмо ще бъде изпратено до пощенска кутия във Вашингтон. Ключът беше от нея.
	Джейн се отпусна на стола. През тялото й пълзеше ужас, който я парализираше. Вдигна телефона, после го остави.
	Не, нямаше да се обади. Не още.
	Заключи писмото в бюрото си и мушна ключа в джоба на сакото.
	След десет минути трябваше да даде прием за делегация от жени губернатори, дошли в столицата за събрание относно реформата в здравеопазването. Трябваше да произнесе кратка реч, написана внимателно и очакваща я на катедрата в Източната зала. Беше правила това стотици пъти досега и почти винаги безупречно. Имаше сериозен опит. В Белия дом всяка седмица посрещаха хиляди такива посетители.
	Сега си даваше сметка, че ще й е необходима цялата сила на волята й само за да стигне до катедрата, да отвори папката и да прочете текста, който някой друг бе написал за нея. Когато след пет минути крачеше по коридора заедно със сътрудниците и охраната си, умът й беше далеч от реформата в здравеопазването. Не мислеше и за съдържанието на писмото.
	Брат й беше признал какво го е питал Шон, след като тя го притисна безмилостно.
	_Уила ли е осиновеното дете?_
	Леко се препъна и един от агентите на Сикрет Сървис веднага се спусна, за да я подкрепи.
	— Добре ли сте, госпожо?
	— Да, добре съм, благодаря.
	Продължи нататък и премина в пълен режим на първа дама.
	Една кошмарна мисъл обаче пронизваше твърдата й броня, сякаш беше от хартия.
	_Настига ли ни миналото след толкова години?_


	40

	Шофираше Куори. Гейбриъл беше в средата, а Даръл — до вратата. Пикапът друсаше, клатеше се и се тресеше, докато не стигна асфалтовия път. Бяха прекарали по-голямата част от деня на полето и бяха капнали от умора, но не можеше да не отидат там, накъдето пътуваха. Бяха тръгнали веднага след вечеря.
	Гейбриъл погледна през прозореца и каза:
	— Мистър Сам, мисля, че беше прав за Кърт. Заминал е. От него няма ни вест, ни кост.
	Даръл погледна баща си, но не каза нищо.
	Куори също не продума. Държеше волана с една ръка, загледан напред с димяща цигара в устата. Спряха на паркинга на медицинското заведение. Куори скочи от пикала, грабна от таблото един касетофон, смачка цигарата си на асфалта и тръгна към входа.
	Докато крачеха по дългия коридор, Куори подхвърли:
	— Отдавна не си идвал да видиш сестра си, Даръл.
	Даръл се намръщи.
	— Не обичам да я виждам такава. Не искам да си я спомням така, татко.
	— Тя нямаше възможност да избира.
	— Знам.
	— Може външно да изглежда различна, но сестра ти все още е там, вътре.
	Бутна вратата и тримата влязоха.
	Медицинските сестри бяха обърнали Типи на другата страна, така че Куори премести столовете. Измъкна от джоба си книгата на Джейн Остин и я подаде на Даръл.
	— Не ме бива да чета — каза Даръл. — Особено тия стари работи, татко.
	— Опитай. Не съм започнал да раздавам награди за добро изпълнение.
	Даръл въздъхна, седна, взе книгата и започна да чете. Четеше бавно и със запъване, но полагаше всички усилия.
	Когато прочете четири страници, Куори му благодари и даде книгата на Гейбриъл.
	Малкото момче беше много по-добър четец и прочете цяла глава, като влизаше в ролите на героите и променяше гласа си. Когато свърши, Куори каза:
	— Този път не ми се стори да си много отегчен, млади момко.
	Гейбриъл го погледна смутено.
	— Прочетох книгата в „Атли“. Мина ми през ум, че ако ти и мис Типи толкова я харесвате, няма да е зле да се опитам пак да я прочета.
	— И каква е присъдата? — попита Куори с усмивка.
	— По-добра е, отколкото си мислех. Е, не мога да кажа, че е любимата ми книга.
	— Добре.
	Куори сложи касетофона на нощното шкафче до главата на Типи и улови ръката й. В стаята се разнесе гласът на Камерон Куори, покойната съпруга на Сам и майка на Типи. Обръщаше се към дъщеря си с думи на обич, подкрепа и надежда.
	Към края гласът й отслабна, защото това бяха последните думи на Камерон Куори преди смъртта. Куори я беше записал по нейно настояване в „Атли“ през сетните мигове от живота й.
	Прощалните й думи бяха: „Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи в ръцете на Исус.“
	Куори й пригласяше при тези последни думи и свърши точно когато свърши и тя.
	Изключи касетофона. Веднага щом името на Исус беше излязло от устните й, Камерон Куори беше поела последния си дъх и беше починала. За една обичаща Бога жена, смяташе Куори, това беше достоен начин да напусне този грешен свят. После беше затворил очите й и беше сложил ръцете й на гърдите, както беше направил и с майка си.
	Даръл и Гейбриъл се бяха просълзили. Бършеха очи и избягваха да се гледат.
	— Мама беше най-добрата жена, която познавам — промълви Даръл накрая, а Куори кимна в знак на съгласие.
	Докосна лицето на Типи.
	— И тя е там горе, при нея.
	— Амин — каза Гейбриъл. — Може ли да се подобри някога, мистър Сам?
	— Не, синко. Не може.
	— Искаш ли да се помолим за нея? — Гейбриъл долепи длани една в друга и понечи да коленичи.
	— Помоли се, ако искаш, Гейбриъл. Аз вече не се моля.
	— Мама казва, че не вярваш в Бога, мистър Сам. Защо така?
	— Защото той престана да вярва в мен, синко.
	Прибра малкия касетофон в джоба си и каза:
	— Когато свършиш, ще ме намериш да пуша вън в колата.
	Куори седна в разнебитения пикап с увиснала незапалена цигара между пресъхналите си устни. Горещината на Алабама беше в апогея си в девет вечерта. Куори замахна с ръка, защото край ухото му зажужа комар, и от носа му капна капка пот.
	Насекомото не занимаваше ума му кой знае колко. Вниманието му привлече метеоритен пламък на нощното небе на фона на Голямата мечка. След като пламъкът изчезна, той сведе поглед към ниската тухлена сграда, която сега беше дом на дъщеря му. Типи нямаше да има съпруг, деца, внуци. Само мъртъв мозък, линеещо тяло и тръба за хранене.
	— Оплеска работите тук, Боже. Не трябваше да го правиш. Знам дивотиите за неведомите ти пътища. И че всяко нещо си имало цел. Глупости! Ти сгреши. Не си безгрешен. Не трябваше да оставяш малкото ми момиче само. Никога няма да ти простя и пет пари не давам дали ти ще ми простиш за това, което трябва да направя.
	Той говореше на пресекулки, забързано. После млъкна.
	Искаше му се да заплаче ако не за друго, поне за да намалее напрежението в ума му. В душата му. Само че не се получаваше. Душата му, изглежда, беше пресъхнала като пръстта.
	Когато двамата се върнаха и се качиха в пикапа, Куори запрати през прозореца незапалената си цигара и подкара. Мълчаха през целия път до „Атли“.
	Куори веднага отиде в библиотеката, седна зад бюрото, подсили се с глътка отлежало уиски, после запали огъня, сложи вътре ръжена, докато се нажежи, нави ръкав и опря метала в голата си ръка за втори път, като остави белег, перпендикулярен на първия в единия му край. След десет секунди ръженът падна на килима и прогори още една дупка, а Куори се отпусна на стола.
	Задъхан, вперил поглед в опушения таван, свидетел на огньове и дим в продължение на столетия преди него, Куори започна да говори. Звучеше като безсмислица, освен за самия него. За него беше ясно като кристал. Най-напред каза на хората, че съжалява. Назоваваше имена, гласът му се повишаваше и снишаваше през странни интервали. Отпи още една глътка уиски и този път задържа гърлото на бутилката до устните си по-дълго.
	Продължи да говори, изливаше цялата си душа и сърце. Във въздуха се носеха прегърнати Камерон и Типи. Виждаше ги толкова ясно, че му се искаше да се издигне до тях да ги прегърне. Искаше тримата да отлетят на по-добро място от жалката дупка, в която се намираше в момента.
	Понякога се питаше какво, по дяволите, прави. Един малък, необразован човек срещу целия свят. Нечувана, фантастична глупост. Но той беше всичко това. И вече не можеше да спре. И не толкова защото беше стигнал твърде далеч, за да се откаже. По-скоро нямаше къде другаде да отиде.
	Когато затвори очи и отново ги отвори, жена му и дъщеря му ги нямаше. Огънят гаснеше. Беше сложил малко дърва — колкото да се нажежи ръженът. Погледна пак ръката си и пресичащите се линии. Херкулес беше извършил своите подвизи. Ишмаел беше преживял страданията заради белия кит. Исус беше носил кръста и товара на хорските съдби върху плещите си.
	Сам Куори също трябваше да носи своя кръст. Това сега несъмнено беше кръстът му. Не само заради намалелите земи на плантацията. Или разпадащата се къща, която никога вече нямаше да види добри времена. Не само заради покойната съпруга и погубената дъщеря, заради глуповатия син и отчуждената друга дъщеря. Нито заради историята на фамилията Куори, която в толкова много отношения беше греховна, че да е срам и позор за всеки нормален потомък.
	Сам Куори вече не беше мъжът, който бе някога. Не можеше сам да познае себе си. И не само заради белезите по ръката, а заради адските белези от огън в душата му. Беше излъгал Гейбриъл. Не че не вярваше в Бог. Страхуваше се от него. С цялата си душа и сърце. Защото заради деянията си на тази земя нямаше да може да се събере с обичната си жена и с красивата си дъщеря, когато му дойдеше времето. Цената на справедливостта беше вечната раздяла. Тъкмо заради това слушаше отново и отново последните думи на жена си. Заради това ходеше при Типи толкова често.
	Погледна тавана и промълви съвсем тихо, едва доловимо от припукването на огъня:
	— Вечността е завинаги.


	Гейбриъл хукна. Беше пред вратата, защото искаше да вземе друга книга, и беше чул доста повече, отколкото му се искаше. Далеч повече, отколкото това малко момче, колкото и да беше умно, можеше да разбере.
	Винаги беше гледал мистър Сам със страхопочитание. Никой никога не се беше отнасял с него по-добре, отколкото сегашният глава на клана Куори. И въпреки всичко това, Гейбриъл стигна до стаята си тичешком, заключи се вътре и се мушна под завивките. И не можа да заспи цяла нощ. Като че ли стенанията на Сам Куори бяха проникнали във всеки квадратен сантиметър от „Атли“. Като че ли нямаше място без тях, място, на което да си в безопасност.


	41

	Дона Ротуел не смяташе, че Сали Максуел е имала връзка с някого, и им го каза. Седяха в обширната й всекидневна.
	— Смятам, че е позор за паметта на майка ти дори да си го помисли човек — каза тя строго и хвърли укорителен поглед на Мишел.
	— Но някой я е убил — изтъкна Шон.
	— Непрекъснато стават убийства. Грабеж? Обир?
	— Не е откраднато нищо.
	Дона махна с ръка пренебрежително.
	— Значи са се изплашили и са побягнали.
	— Миналия път, когато говорихме, беше ужасена, че наоколо може да се разхожда убиец, а сега като че ли го приемаш спокойно — отбеляза Мишел с изпълнен със съмнение тон.
	— Нашият район е спокоен, но престъпления стават навсякъде. Наистина се страхувам, ала това не значи, че не съм реалист. Имам добра алармена система. С мен живеят две прислужнички. Имам и Дъг.
	— Дъг?
	— Постоянният ми приятел. Мисля обаче, че не си честна към майка си, като я обвиняваш в подобно нещо. Особено когато не може да се защити.
	Шон сложи ръка на рамото на Мишел, защото усети, че може да скочи от стола си и да се нахвърли на жената, а това едва ли би било честен двубой. В този момент в стаята влезе мъж с пликче с гевреци.
	Беше висок около един и осемдесет и много здрав на вид. Имаше сребриста грива на телевизионен водещ и силен слънчев загар. Хубав мъж на шейсет и няколко.
	— Моят постоянен приятел. Споменах го преди, Дъг Рейгън — каза гордо Дона. — Преуспяващ основател на фирма за информационни технологии. Продаде я преди четири години и сега живее луксозно. С мен.
	— Ами това е американската мечта — каза Мишел с нотка на отвращение.
	Дъг се ръкува с тях.
	— Много съжалявам за Сали — добави той. — Беше чудесна жена. Много добра приятелка на Дона.
	— Благодаря — отговори Мишел.
	Дъг се обърна към Дона и улови ръката й.
	— Ще ни липсва усмивката й, нали?
	Дона стисна салфетката в ръката си и кимна.
	— Мишел смята, че Сали може да е имала връзка.
	— Какво? — учуди се Дъг. — Абсурд!
	— Дали наистина можете да сте сигурни? — попита Шон.
	Дъг отвори уста, после я затвори.
	— Какво? Аз… — Погледна постоянната си приятелка — Дона би трябвало да знае по-добре от мен. Аз познавах Сали, но не така добре като нея. Все пак ние сме малко градче. Все някой щеше да разбере, ако е имало такова нещо.
	— Ние също се опитваме да разберем — отвърна Мишел. — За това обаче е нужно хората да ни казват истината.
	— Аз говоря истината — тросна се Дона. — Доколкото ми е известно, майка ти не е имала връзка с никой мъж. И, както каза Дъг, ние сме малко градче.
	— Майка ми е платила за участие в голф турнир за двойки. Баща ми не играе голф.
	— О, за бога! — изпъшка Дона. — Тя играеше с Дъг.
	Мишел и Шон погледнаха Дъг, който похапваше от геврека си.
	— Дона, ти ме помоли, помниш ли? Защото тя нямаше с кого да играе.
	— Да, така е.
	— А защо той не играе с теб? Ти също играеш голф, нали? — попита Мишел.
	— Защото турнирът беше състезателен и макар и с благотворителна цел, играта ми далеч не е така добра, че да ме допуснат да участвам. Майка ти беше чудесен играч. Както и Дъг.
	— Това е май всичко, което правя напоследък — усмихна се той. — Удрям малката топка и прекарвам времето си с Дона — добави бързо.
	— Неразделни сме! — възкликна Дона.
	— Звучи като нещо, към което всеки трябва да се стреми, когато се пенсионира — каза Мишел и се намръщи.
	— Виж, ако си дошла тук, за да ни обиждаш… — започна Дона, но Шон я прекъсна:
	— Моментът, съвсем разбираемо, е напрегнат за всички. Благодарим за отделеното време. Мисля, че трябва да тръгваме.
	Преди Мишел да успее да възрази, Шон я хвана за лакътя и я поведе към вратата.
	След малко си дадоха сметка, че Дъг ги е последвал.
	— Наистина съжалявам за майка ти. Харесвах я много. Всички я харесваха.
	— Е, най-малко един човек не я е харесвал — каза Мишел троснато.
	— Е… да… разбира се.
	Застанаха неловко на верандата пред вратата до колоните в коринтски стил, които подпираха горния етаж.
	На Мишел й напомняха някакъв скъп кафез.
	— Може би искаше да ни кажеш нещо? — попита Шон.
	— Неловко е — каза Дъг.
	— Така е — съгласи се Мишел. Шон я погледна.
	— Не познавах баща ти, но Сали понякога говореше за него с Дона и с мен.
	— Сега се каниш да ми кажеш, че майка ми не е била щастлива с него и е мислела да го напусне.
	— Не, не… нищо подобно. Мисля, че майка ти беше щастлива с баща ти. Аз… как да кажа…
	— Просто го кажи, Дъг!
	— Не мисля, че баща ти беше особено щастлив със Сали. Като че ли се бяха отчуждили. Това бяха нейни думи.
	Лицето на Мишел помръкна.
	Дъг се вгледа в нея.
	— И ти ли го мислеше?
	— Няма никакво значение какво мисля аз. Има значение кой е убил майка ми.
	— Не ни е казвала, че някой я безпокои или дебне. Живееше много нормално. Приятели, голф, градинарство. Не знам наоколо да има психопати на свобода.
	— Това е проблемът с психопатите, Дъг, особено с най-откачените. Изобщо не можеш да разбереш, че са такива, докато не забият нож в сърцето ти — отбеляза Мишел.
	Постоянният приятел Дъг се сбогува набързо и се върна в къщата. Чуха ключалката да изщраква.
	Докато отиваха към джипа, Мишел попита:
	— Мислиш ли, че е бил опит за грабеж, който се е провалил?
	— Възможно е.
	Качиха се в джипа.
	— Искаш ли да хапнем? — попита Мишел. — Знам едно място.
	След десет минути вече седяха в малък ресторант и си бяха дали поръчката.
	— Добре — започна Шон, — ченгетата са обработили района на гаража и не са открили следи. Спускащата се гаражна врата е била затворена, а вратата към страничния двор е била заключена. Убиецът обаче може да я е затворил, когато е излязъл. Бравата е най-обикновена.
	— Значи всеки би могъл да влезе, да я причака, да я убие и да излезе. Било е сухо. Няма никакви следи от стъпки.
	— От страната на гаража има ограда. Още една възможност за прикриване.
	— Според съдебния лекар смъртта е настъпила между осем и девет — каза Мишел. — Човек би си помислил, че все някой би трябвало да е видял нещо. Или да е чул вика на майка ми, когато е била нападната.
	Шон я погледна замислено.
	— Шумът от партито обаче би заглушил всякакви звуци — поклати глава той и добави: — Предполагам, че всички са били разпитани. Имам предвид присъствалите на партито.
	— Предполагам. — Тя го погледна въпросително. — Защо? Какво си мислиш?
	— Мисля, че ако исках да убия някого в района, щях да намеря начин да ме поканят на това парти и да се измъкна незабелязано, да приключа и после пак да се върна незабелязано.
	— И аз си го помислих — каза тя, — в такъв случай обаче е трябвало да знае, че майка ми смята да излиза и че по това време ще е в гаража.
	— Не непременно. Влязъл е през страничната врата и е смятал да влезе в къщата, но тогава се е появила майка ти и му го е спестила.
	— Твърде рисковано е, Шон. Баща ми си е бил у дома. Той е бивше ченге и у дома винаги има пистолет. Градчето е малко, както каза Дона, и хората знаят тези неща.
	Шон се облегна и се замисли. Донесоха поръчката им и двамата започнаха да се хранят мълчаливо.
	— Мога ли да те помоля за една услуга? — попита Мишел, когато тръгваха.
	— Винаги можеш да помолиш — усмихна се той.
	Следващите й думи обаче заличиха усмивката от лицето му.
	— Когато бях малка, живеехме на около два часа път оттук, в южна посока. Фермерски район на Тенеси. Искам да отида там. Трябва да се върна там веднага.


	42

	Излязоха от главното шосе и гумите на джипа заораха в чакъла на селския път. Шофираше Шон и следваше указанията на Мишел.
	— Кога си била тук за последен път? — попита я той.
	Тя гледаше право напред. Единствената друга светлина, освен фаровете на джипа беше сърпът на луната.
	— Когато бях малка.
	Той я погледна с изненада.
	— Как тогава си спомняш пътя дотук? На карта ли го видя?
	— Не… Просто си спомням. Нямам представа защо и как.
	Шон й хвърли поглед и сбърчи чело. На лицето на Мишел се изписа странна смесица от чувства. Долови очакване и нетърпение. Долови и страх. Последното не беше типично за нея.
	Спряха на тъмна уличка в квартал, който е бил нов преди около шейсет години. Къщите се разпадаха, предните веранди стояха килнати и хлътнали, дворовете бяха обрасли в бурени, полуизсъхнали дръвчета и храсти.
	— Това място помни и по-добри времена — каза тя.
	— Така изглежда — кимна Шон замислено. — Коя е?
	Мишел посочи напред.
	— Онази. Старата фермерска къща. На улицата няма друга такава. Останалите са строени върху земя на фермата.
	Шон спря джипа отпред.
	— Няма вид на обитавана къща — обяви той.
	Мишел не слизаше от колата.
	— Сега какво? — попита Шон.
	— Не знам.
	— Не искаш ли да слезеш? Да огледаш наоколо? Дойдохме чак тук.
	Мишел се поколеба.
	— Да, би трябвало.
	Минаха по утъпканата пътека. Къщата беше построена доста навътре в двора. Стара гума висеше на прогнило въже от единствения останал клон на умиращ дъб. Отстрани стар пикап без колела беше качен на трупчета. Мрежестата врата се беше откачила и беше паднала на хлътналата веранда пред вратата.
	На едно място Мишел спря и се загледа в орязаните стъбла на някакви храсти. Едва се показваха над земята. Бяха в права линия.
	— Беше жив плет — обясни Мишел. — Забравих точно какъв. Една сутрин се събудихме и го нямаше. Баща ми го засади за някаква годишнина от сватбата им. След като го орязаха така, повече не поникна. Мисля, че който го е направил, е излял и някаква отрова за растения.
	— Разбрахте ли кой го е направил?
	Мишел поклати глава и продължи към къщата. Прекрачиха падналата мрежеста врата и Мишел опита дръжката на вратата. Не заяде. Шон я улови за китката.
	— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
	— Щом стигнахме чак дотук… А и не мисля, че ще дойда отново.
	Той пусна китката й и двамата влязоха. Вътре беше мръсно и пусто.
	На светлината на фенерчето, което Шон грабна от джипа, видяха няколко парцаливи и мръсни одеяла, опаковки от храна, празни бирени бутилки и десетина използвани презерватива.
	— Не е много подходящо за книгата ми със спомени — промърмори Мишел, докато оглеждаше мястото.
	— Всяка разходка из миналото е такава — каза Шон. — Нещата никога не са толкова хубави, колкото ги помним.
	Мишел погледна стълбите.
	Шон проследи погледа й.
	— Коя беше твоята стая?
	— Втората отдясно.
	— Искаш ли да се качим?
	— Може би по-късно.
	Обиколиха долния етаж. Видяха още боклуци и мухъл, а Шон забеляза, че Мишел не реагира на нищо. Отвори задната врата и излезе. Още боклук, пикапът без колела отстрани, гараж без врата, пълен с вехтории.
	Гледката беше жалка и потискаща. Дори и Шон вече едва издържаше да стои там. Чудеше се как така Мишел продължава да се озърта наоколо, вместо да хукне с писъци.
	— Е, защо дойдохме? — попита той след малко.
	Мишел седна на задната веранда. Той застана до нея.
	— Връщал ли си се на мястото, където си отраснал? — попита тя.
	— Веднъж.
	— И?
	— Нищо особено. Освен че всичко ми се стори доста по-малко, отколкото си го спомнях, което е естествено, защото сега гледам нещата от по-голяма височина. Видях къщата и продължих по пътя си.
	— И на мен ми се иска. Да погледна къщата и да продължа по пътя си.
	— Да тръгваме тогава. — Бръкна в джоба си, извади ключовете от джипа и й ги подхвърли. — Имаш честта.
	Влязоха обратно в къщата. Мишел спря до стълбата за горния етаж.
	— Мишел — каза Шон, — не бива да се самоизмъчваш заради всичко това.
	Тя тръгна нагоре.
	— Сигурна ли си?
	— Не — отговори Мишел, но продължи да се изкачва.
	Стигнаха широката площадка и спряха. Горе имаше четири врати — по две от всяка страна.
	— Значи втората тук е била твоята? — попита той и посочи вдясно.
	Мишел кимна.
	Той посегна да отвори вратата, но тя го спря.
	— Недей.
	Той се отдръпна и я погледна.
	— Може би трябва да си тръгваме?
	Тя кимна, той направи крачка към стълбата, но Мишел рязко се обърна, сграбчи дръжката на втората врата вдясно и я отвори.
	И изпищя, защото пред нея стоеше мъж и я гледаше.
	После профуча покрай двамата с Шон, изтича надолу по стълбите и излезе през предната врата.
	Мишел трепереше толкова силно, че Шон се отказа да го догони. Спусна се към Мишел и я прегърна. Отдръпна се едва когато видя, че се е поуспокоила. Гледаха се. Явно ги мъчеше един и същи въпрос.
	Шон го произнесе първи стъписан:
	— Какво, по дяволите, прави баща ти тук?


	43

	Президентският самолет „Еър Форс 1“ докосна пистата на военновъздушна база „Андрюс“ и пилотите включиха реверса на четирите двигателя на машината — „Боинг 747“. Президентът беше в предната част — в апартамента си, в който имаше две легла и баня. Скоро след това излетя и президентският хеликоптер заедно с обичайния ескорт от военни хеликоптери. Наближаваше полунощ, когато президентът кацна на моравата зад Белия дом.
	Дан Кокс скочи на тревата, изпълнен с енергия, сякаш бе готов да започне нов ден, вместо да завърши стария. По време на предизборна кампания беше такъв. Непрекъснато оставяше далеч по-младите си помощници без дъх и полузаспали от умора, докато обикаляха страната. Вълнението от конкурентната битка сякаш го изпълваше с достатъчно адреналин, за да е нащрек през цялото време. Не по-малко беше и опиянението от това, че е президент на Съединените щати — длъжност, която не можеше да се сравни с нищо друго. Все едно да си рок легенда, първокласна кинозвезда, спортист от световен мащаб и най-близкото нещо до бог, но тук, на земята, събрани в едно.
	Тази вечер, както и всеки друг път, президентът се движеше сред кръг от хора, които агентите на Сикрет Сървис наричат „пакет“ — самият той, високопоставеният персонал, подразделение на охраната и няколко извадили късмет журналисти от пресцентъра. Когато приближиха сградата, журналистите и персоналът бяха ловко отклонени, а с президента останаха само една служителка и охраната.
	Всички врати се отваряха пред лидера на свободния свят и той влезе в Белия дом, като че ли беше негова собственост. И неофициално беше така. Макар и финансирани от американския данъкоплатец, това бяха неговият дом, неговият хеликоптер, неговият самолет. Никой не можеше да го посети там или да лети с тях без неговото одобрение.
	Служителката тръгна към кабинета си, а президентът продължи към апартамента на първото семейство. Охраната остана отвън. Тук беше наистина „пакетиран“. Едва ли някъде другаде можеше да бъде в по-голяма безопасност отколкото на Пенсилвания Авеню 1600. Ако Сикрет Сървис имаше думата, президентът никога нямаше да излиза от сградата, докато не изтечеше мандатът му или гласоподавателите не го заменяха с друг. Той обаче беше президент — човек на народа. Не можеше да не се разхожда сред него, докато в стомасите на охраняващите го се отваряха язви.
	Дан Кокс хвърли сакото си, направи си джин с тоник и лед и добави две резенчета зелен лимон. Седна на канапето до жена си, която четеше списание и полагаше всички усилия да изглежда спокойна.
	— Видя ли последните проучвания? — попита той доволно.
	Джейн кимна.
	— Предстои ни обаче да извървим дълъг път. А разликите в процентите, изглежда, се свиват.
	— Знам, че още е рано, но да бъдем честни — другата страна олеква.
	— Не бъди прекалено сигурен — каза тя.
	Дан Кокс вдигна чашата си.
	— Искаш ли?
	— Не, благодаря.
	Той лапна няколко неосолени бадема.
	— Помниш ли някога да съм бил прекалено самонадеян или да съм губил избори?
	Тя го целуна по бузата.
	— Винаги има пръв път.
	— Продължават да искат три дебата. Аз държа да са два.
	— Най-добре е да е един.
	— Защо един? Греъм не е чак толкова добър в телевизионните дебати.
	— Прекалено деликатен си, Дани. Греъм не само не е добър в дебатите. Той е посредствен на всички нива. На американците ще им е достатъчен един път, за да си дадат сметка колко е безнадежден. Защо тогава да си губиш времето? Освен това няма нужда да даваш на някого да отхапе три пъти от ябълката, за да промени мисленето си или да се издигне до твоето ниво. И, да бъдем честни, ти си човек. Човешко е да се греши. Защо тогава да се натоварваш толкова много? От трите дебата той само ще печели, а ти имаш всички шансове да изгубиш. Опозицията знае, че ще получи възможност след четири години, когато повече няма да можеш да се кандидатираш. Надяват се дотогава да открият някой по-млад умник с истински идеи и твърд електорат, който да могат да разширят значително, така че наистина да атакуват Белия дом. Греъм е само фигурант.
	Той се усмихна и вдигна чашата.
	— И за какво ми е щаб с екип за предизборна стратегия? Просто мога да си дойда у дома и да попитам госпожата.
	— Ако оцелееш след достатъчно битки, би трябвало поне да си научил поуките от тях.
	— Когато обаче няма да мога да се кандидатирам повече, можеш да се кандидатираш ти — подхвърли той шеговито. — Така ще сме в Белия дом още осем години.
	— Белият дом е хубаво място, но не ми се живее тук.
	Той като че ли си спомни нещо. Остави чашата си, прегърна я и попита:
	— Някакви новини за Уила?
	— Няма.
	— Цялото проклето ФБР се занимава със случая и нищо? Ще се обадя на Мансън още рано сутринта. Това нещо е напълно неприемливо.
	— Струва ми се толкова странно някой да иска да отвлече Уила…
	Той я притисна още по-силно.
	— Джейн, знам колко си умна и съм сигурен, че вече си мислила за това. Причината, че са отвлекли Уила, вероятно е свързана с нас. Опитват да навредят на нас, а може би и на цялата страна. Като използват прекрасното дете.
	Тя стисна ръката му.
	— Ами ако поискат нещо? Някакъв откуп, за да я освободят?
	Дан Кокс пусна жена си, стана и закрачи пред нея. Все още беше доста привлекателен мъж. Докато го гледаше как крачи нагоре–надолу, тя отново се възхити на широките рамене, перфектната коса, солидната брадичка, изсечените скули, искрящите очи. Физически беше съчетание между Кенеди и Рейгън, и малко от грубоватия едър Теодор Рузвелт.
	Беше се влюбила в него от пръв поглед, когато го срещна в кампуса на колежа в един хубав есенен ден. Той беше завършил първа година, а тя току–що започваше. Сега й се струваше, че този ден е бил преди милион години. И беше така в много отношения. Онзи живот беше приключил отдавна. Вече й се струваше трудно да го приеме като част от миналото си, защото след това в живота й се бяха случили несъизмеримо по-важни събития.
	— Много зависи какво ще поискат, Джейн. Ядрените кодове? Не мога да им ги дам. Някой от основополагащите документи? И тях не мога да им дам. Всъщност ако си говорим честно, президентът на Съединените щати не може да се поддаде на никакъв шантаж. Последиците ще са непоносими за всяка следваща администрация. Институцията ще пострада.
	— Значи ми казваш, че вече никога няма да видим Уила?
	Той седна до нея и сложи ръка на коляното й.
	— Казвам, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да върнем детето живо и здраво. Просто трябва да мислим позитивно. Зад нас е силата на Съединените щати. Това не е малко.
	— Ще дойдеш ли на погребението утре?
	Той кимна.
	— Разбира се. Имам ранен митинг в Мичиган, но времето ще стигне. „Еър Форс 1“ не чака никого. И в моменти като този семействата трябва да са сплотени. Дано не прозвучи грубо, но така и страната ще види, че в период на криза Дан Кокс поставя на първо място семейството. И това е самата истина.
	Джейн остави списанието.
	— Виждам, че все още си на вълна кампания. Късно е, но не ми се спи. Искаш ли да гледаме някой филм в салона? От „Уорнър Брадърс“ изпратиха един от последните си филми. Мисля, че още не е пуснат по кината.
	Той допи питието си, стана и протегна ръка.
	— Никакъв филм. Липсваше ми, любов моя.
	Усмихна й се по същия спиращ дъха начин, както тогава, преди толкова много години. Тя стана покорно и го последва в спалнята. Той затвори вратата. Свали обувките и вратовръзката и разкопча панталоните си. Тя свали роклята и разкопча сутиена си. Легна на леглото, а той легна върху нея. Последва интимният миг, който бе нещо изключително рядко в живота на първото семейство. Понякога Джейн си мислеше, че това са единствените моменти на истинско уединение, които можеха да имат.
	Когато свърши, Дан Кокс целуна жена си, обърна се и заспа. Утре „Еър Форс 1“ щеше да е готов много рано, а дори и неуморният Дан Кокс се нуждаеше от няколко часа сън, преди отново да поеме на път.
	Първия път, когато правиха любов в същото това легло, Джейн бе започнала да се смее. Това не се понрави особено на току-що положилия клетва президент и той попита какво има. Отговорът й го развесели:
	— Не мога да повярвам, че ме чука президентът на Съединените щати.
	Сега Джейн лежа половин час будна, после стана, взе душ, облече се и изненада агентите на Сикрет Сървис, като отново се върна долу. Отвори вратата на кабинета си, затвори след себе си, отключи бюрото и извади писмото с ключа.
	Кога щеше да получи следващото? Какво щеше да пише в него? Какво щеше да направи тогава?
	Погледна часовника си. Беше късно, но тя беше първата дама.
	Набра номера, събуди го.
	Шон Кинг попита сънено:
	— Джейн?
	— Съжалявам за късния час. Ще дойдеш на погребението, разбира се.
	Това изобщо не беше въпрос.
	— Странното е, че току-що бях на друго погребение.
	— Какво?
	— Дълга история. Да, смятам да дойда.
	— Тък ми каза, че си се обаждал.
	— А каза ли ти за какво говорихме?
	— Това беше грешка, Шон. Съжалявам. Трябваше да ти кажем истината в самото начало.
	— Да, трябваше.
	— Безпокоях се, защото…
	— Защото брат ти е изневерявал на жена си? — подсказа той.
	— Защото всичко това може да се отрази зле на кампанията.
	— Не можем да го допуснем, нали?
	— Моля те, остави цинизма. Сега е излишен.
	— Безпокойството ти е оправдано. Само че направих допълнителна обиколка. Пропиляхме време, а не можем да си го позволим.
	— Значи мислиш, че това няма нищо общо с изчезването на Уила?
	— Мога ли да съм сигурен, че е така? Не. Професионалният ми инстинкт обаче ми казва, че няма нищо общо.
	— Какво тогава?
	— Разкажи ми за Уила.
	— Какво по-точно?
	— Пам е родила само две деца със секцио.
	Кръвта във вените на Джейн сякаш замръзна.
	— Пам имаше три деца, както много добре знаеш.
	— Така е, но не е родила и трите. Аутопсията го потвърди. Разказах на Тък. Мислех, че ще сподели с теб.
	Тък, разбира се, беше споделил с нея, но тя нямаше намерение да го казва на Шон.
	— Добре, какво точно искаш да кажеш?
	— Че едно от децата не е било на Пам. Дали е било на Тък от друга жена? Уила ли е това дете?
	— Не мога да отговоря на въпроса ти.
	— Не можеш или не искаш?
	— Какво общо има това със случилото се?
	Шон седна на леглото в хотелската си стая.
	— Сериозно ли ме питаш? Общото е, че ако Уила не е дъщеря на Пам, зад отвличането могат да стоят истинската й майка или баща, или и двамата.
	— Уила беше на дванайсет. Защо им е било да чакат толкова дълго?
	— И аз това се питам, но истината е, че нямам отговор. Но съм убеден, че той ще ми е нужен, за да открием Уила. Е, ще ми помогнеш ли?
	— Не знам нищо.
	— Добре. Ако е дъщеря на Пам, преди дванайсет години Пам трябва да е била бременна с нея. Била ли е?
	— Аз… тя… Сега си спомням, че тогава не живееха тук. Бяха в Италия. Заради бизнеса на Тък. И сега, като се замисля, върнаха се малко след като се роди Уила.
	Шон се облегна на възглавницата.
	— Добре, това е удобно. Значи не знаеш със сигурност дали е била бременна. Не си виждала никакви снимки? На майката и бебето в болницата? На празненство за новородено? Не си ги посещавала в Италия?
	— Отново ставаш циничен — отбеляза тя студено.
	— Не. Истината е, че съм учтиво настоятелен.
	— Добре, признавам, че не мога да ти кажа със сигурност дали Уила е дъщеря на Пам, или не. Винаги съм смятала, че е. Да кажем така — не е имало причини да не смятам, че е.
	— Добре. Ако криеш нещо, рано или късно ще стигна до него и резултатът може и да не ти хареса.
	— Заплашваш ли ме?
	— Да заплашваш член на първото семейство е криминално престъпление, а аз съм от добрите, както е известно. Ще се видим на погребението, мисис Кокс.
	Затвори телефона.
	Джейн отново заключи писмото с ключа в бюрото си, после се върна в спалнята. Докато се събличаше и лягаше, чуваше лекото хъркане на мъжа си. Никога не бе имал проблеми със заспиването. Дори след безкрайните разговори по телефона до малките часове на нощта, след като най-накрая оставеше слушалката затоплена след безкрайни консултации във връзка с държавните дела, измиваше зъбите си, лягаше и на петата минута вече спеше. На нея й бяха нужни часове, а понякога изобщо не успяваше да заспи.
	Легна настрани и си представи лицето на Уила, видя как й кима, как я умолява.
	_Помогни ми, лельо Джейн. Спаси ме. Нуждая се от теб!_


	44

	— Какво е станало, Гейбриъл? Изглеждаш като болен. Куори гледаше малкото момче през голямата кухненска маса.
	— Не спах добре последните две нощи, мистър Сам — отговори момчето жално.
	— Децата трябва винаги да спят добре. Да не би да ти тежи нещо?
	Гейбриъл не можа да го погледне в очите, когато отговори:
	— Нищо особено. Ще се оправя.
	— Днес нямаш ли училище? — попита Куори. — Защото, ако имаш, ще изпуснеш автобуса.
	— Нямам. Ден на учителя е. Мислех да помогна на мама на полето, а после да почета малко.
	— Трябва да поговоря с майка ти, когато се върна от града.
	— За какво?
	— За лични неща.
	Гейбриъл помръкна.
	— Не съм направил нищо лошо, нали?
	Куори се усмихна.
	— Да не мислиш, че целият свят се върти около теб? Не. По работа. Ти можеш да почистиш масата с инструментите в плевнята. Изхвърли всичко, което е ръждясало, и ще ти дам още една марка.
	Гейбриъл се опита да се усмихне.
	— Благодаря, мистър Сам. Направих хубава колекция. Последната марка, която ми даде, я проверих в интернет, в e-bay.
	— Това пък какво е?
	— Там продаваш и купуваш разни работи. Нещо като интернет магазин.
	Куори го погледна леко заинтригуван.
	— Продължавай.
	— Ами тази марка, дето ми я даде, струва четирийсет долара.
	— По дяволите! Да не искаш да я продадеш?
	Гейбриъл се стресна.
	— Мистър Сам! Няма да продам нищо, което си ми дал.
	— Един съвет, момче. Тази колекция марки един ден ще ти помогне да си платиш колежа. Защо иначе мислиш, че ти давам марки? И стари монети?
	Гейбриъл го погледна озадачено.
	— Не ми беше минавало през ум.
	— Видя ли? Умът ти не е толкова голям, колкото си мислиш, нали?
	— Сигурно не е — отговори Гейбриъл. След малко отбеляза: — Напоследък често летиш до онзи рудник, мистър Сам.
	Куори се ухили.
	— Търся диаманти.
	— Диаманти в рудник? — учуди се Гейбриъл. — Мислех, че всичките диамантени находища са в Африка.
	— Може да има и тук, в Алабама.
	— Мислех си… не може ли да дойда с теб?
	— Синко, водил съм те там много пъти. Това е една голяма дупка, пълна с мръсотия.
	— Исках да кажа — със самолета. Ходили сме само с пикапа.
	— Ходили сме само с пикапа, защото не обичаш да летиш. Нали сам ми казваш, че всеки път, когато излитам, ти идвало да се заровиш в земята.
	Гейбриъл се усмихна смутено.
	— Опитвам се да го преодолея. Искам да видя повече от този свят, не само Алабама, така че ще трябва да свиквам със самолетите.
	Куори се усмихна на логиката на момчето.
	— Да, така си е, наистина.
	— Извикай ме тогава. Сега отивам да си върша работата.
	— Добре.
	Гейбриъл остави чиниите си в мивката и излезе от кухнята. Тръгна към плевнята дълбоко замислен. Мислеше за нещата, които говореше мистър Сам онази вечер в библиотеката, когато беше пиян. Беше чул някакво име — „Уилоу“ или нещо подобно. И „галерии“. Това го караше да мисли за рудника.
	Разбира се, не можеше да попита мистър Сам направо, защото не искаше да признае, че е подслушвал дори и неволно — нали беше отишъл, за да вземе друга книга. Мистър Сам наистина е натъжен заради нещо, каза си Гейбриъл, докато разчистваше масата с инструменти в плевнята. А предишния ден го беше видял да запретва ръкави, за да помогне да измият чиниите. Имаше белези от изгаряне. Гейбриъл се чудеше и заради тях.
	Освен това слушаше какво си говореха Даръл и Карлос вечер, докато чистеха карабините си. Повечето неща му се струваха безсмислици. Веднъж говореха за Кърт. Когато той влезе при тях, веднага млъкнаха и му показаха как да разглоби и сглоби пистолет за по-малко от петдесет секунди. Защо летяха до рудника всеки ден? И защо Карлос, а понякога и Даръл оставаха там през нощта? Дали не ставаше нещо на онова място? Гейбриъл не смяташе, че наистина търсят диаманти.
	Той често беше виждал мистър Сам да става посред нощ и да се запътва към мазето с голяма халка ключове в ръка. Веднъж дори го проследи чак до долу, а сърцето му биеше толкова силно, та си мислеше, че мистър Сам няма как да не го чуе. Видя го да отваря врата в края на коридора, от която го лъхна лоша миризма. Майка му веднъж му беше казала, че фамилията Куори някога затваряла там лошите роби. В началото не й повярва и попита мистър Сам, но той потвърди думите й.
	— Семейството ти имало ли е роби, мистър Сам? — попита го веднъж, когато се разхождаха из полето.
	— Повечето хора по тези места са имали навремето. Тогава „Атли“ е била памучна плантация. Сигурно е имало много работници.
	— А защо не са им плащали, вместо да ги държат като роби само защото е можело?
	— От алчност, предполагам. Ако не плащаш на хората, за теб остават повече пари. Смятали са, че едната раса не е равностойна на другата.
	Гейбриъл мушна ръце в джобовете си и каза:
	— Това е срамно.
	— Твърде много хора си мислят, че могат да причинят зло, да наранят когото си поискат и да се отърват безнаказано.
	Това обаче не обясняваше защо мистър Сам слизаше във вонящата стая, където са затваряли лошите роби. В „Атли“ наистина се случваха странни неща. Но тук беше домът на Гейбриъл и на майка му. Нямаше къде другаде да отидат, така че всичко това всъщност не беше негова работа. Щеше да продължава по свой собствен път. Ала любопитството не му даваше мира. Такъв си беше по природа.


	45

	Куори спря пикапа пред караваната на Фред и натисна клаксона. Фред излезе. В едната си ръка държеше цигара, купена от магазина, а в другата — книжен плик. На главата си беше сложил стара сламена шапка с петна от пот. Беше с кадифено яке, избелели дънки и ботуши, напукани от дъжд и слънце. Бялата му коса беше пусната до раменете и изглеждаше блестяща и чиста.
	Куори се показа през прозореца.
	— Взе ли си документ за самоличност?
	Фред се качи в пикапа, взе портфейла си — всъщност това беше правоъгълно парче кожа, сгънато на две и притегнато с ластик — и извади оттам лична карта.
	— Така белите хора слагат етикети на нас, истинските американци.
	Куори се ухили.
	— Имам новина за теб, приятел. Старият Чичо Сам не следи само теб. Следи всички нас. И истинските американци като теб, и тези като мен, които сме само наематели.
	Фред извади от книжния плик бутилка бира.
	— Дявол да го вземе, не можеш ли да изчакаш, докато свършим, и после да пиеш? — каза Куори. — Не ми се мисли на какво е заприличал горкият ти черен дроб.
	— Майка ми живя до деветдесет и осем — отвърна Фред, отпи голяма глътка и прибра бутилката в плика.
	— Така ли? Аз пък мога да ти гарантирам, че ти няма да доживееш до толкова. Освен това нямаш здравна застраховка. И аз нямам. Казват, че болницата трябвало да лекува всеки, но не казват кога. Бил съм в областната болница много пъти и съм лежал на пода в чакалнята с такава треска и кашлица, че мислех, че умирам. Най-накрая след два дни дойде някакъв младок с бяла престилка и поиска да си изплезя езика и да му кажа къде ме боли, както си лежах на пода и червата ми се скъсваха от разстройство. Тогава вече и бездруго бях прескочил трапа, ама ако ми бяха дали някакво хапче, щеше да мине по-леко…
	— Никога не ходя в болница — каза Фред на своя език, после продължи да говори забързано.
	Куори го прекъсна.
	— Фред, Гейбриъл не е тук, така че не те разбирам, мой човек.
	Фред повтори всичко на английски.
	— Така. Щом си в Америка, говори английски. Само ти казвам да не ходиш в болницата, ако нямаш застраховка. Какъвто и език да им говориш, ще те прецакат.
	Пикапът продължи да подскача по пътя. Фред посочи постройката в далечината — малката къща, която беше построил Куори.
	— Добре си я направил — каза той. — Понякога те гледам как работиш.
	— Благодаря.
	— А за кого я построи?
	— За един специален човек.
	— Кой е той?
	— Аз. Това ще ми е къщата за почивка.
	Продължиха.
	Куори извади от джоба си дебел плик и го даде на Фред. Фред го отвори и ръцете му леко затрепериха. Погледна стъписано към Куори, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.
	— Хиляда долара.
	— За какво? — попита Фред, закашля се и изплю храчката през прозореца.
	— Задето се върна у дома — отговори му Куори и се ухили. — И за още нещо.
	— Какво?
	— Затова ти трябва личната карта.
	— А за какво ми е? Не си ми казал.
	— Ще бъдеш свидетел на нещо важно.
	— Даваш ми много пари за едно свидетелстване — възрази Фред.
	— Не искаш ли парите?
	— Не съм казал такова нещо — отвърна Фред и бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.
	Куори го сръга с лакът.
	— Добре. Защото не съм скръндза.
	След половин час стигнаха до малкото градче, а Фред все още беше забил поглед в плика, натъпкан с двайсетачки.
	— Не си ги откраднал, нали?
	— През живота си не съм крал нищо. — Той погледна Фред. — С изключение на хора. Сега съм откраднал едни хора, нали?
	След миг Куори и Фред се разсмяха.
	— Осребрих стари облигации на баща ми — обясни Куори.
	Спря пред местна банка, намираща се в едноетажна тухлена сграда с двойна стъклена врата.
	— Да вървим.
	Куори тръгна към входа, а Фред го последва.
	— Никога не съм бил в банка — каза Фред.
	— Как така?
	— Никога не съм имал пари.
	— И аз. Само че пак ходя до банката.
	— Защо?
	— По дяволите, Фред, защото там са всичките пари.
	Куори дръпна настрана един познат служител и му каза какво иска. Извади документа.
	— Довел съм и истински американски приятел за свидетел.
	Набитият очилат банкер погледна навъсения Фред и се опита да се усмихне.
	— Сигурен съм, че всичко е наред, Сам.
	— И аз съм сигурен — обади се Фред и потупа джоба на якето си, където беше издутият плик с парите. Спогледаха се с Куори и се засмяха.
	Служителят ги заведе в някакъв кабинет. Извика нотариуса на банката, доведоха и още един свидетел. Куори подписа завещанието си пред Фред, другия свидетел и нотариуса. После се подписаха и те. Нотариусът го оформи по официалния ред. Когато всичко беше готово, банкерът направи копие на завещанието. Куори сгъна оригинала и го прибра в джоба си.
	— Пази го добре — предупреди го банкерът. — Копието не върши същата работа. Защо не наемеш банков сейф при нас?
	— Не се тревожи — отвърна Куори. — Всеки, който се опита да влезе в къщата ми, остава без глава.
	— Сигурен съм — каза банкерът малко нервно.
	— И аз съм сигурен — увери го Куори.
	Двамата с Фред се отбиха в един бар, за да пийнат, преди да тръгнат към дома.
	— Значи сега мога да пия, а, Сам? — попита Фред и приближи халбата бира към устата си.
	Куори надигна чаша с няколко пръста бърбън.
	— Следобед е, нали? Опитвам се само да ти кажа, че трябва да имаш някакви разумни граници.
	Върнаха се в „Атли“. Куори остави Фред при караваната.
	Старият индианец спря по средата на стълбата и се обърна към Куори, който остана в пикапа.
	— Благодаря за парите.
	— Благодаря, че стана свидетел на завещанието ми.
	— Да не би да очакваш да умреш скоро?
	Куори се ухили.
	— Ако беше така, щях да съм на Хавай и да плувам в океана или да ям калмари. Нямаше да се разхождам с раздрънкан пикал и да говоря с такива като теб, Фред.
	— Между другото, не се казвам Фред.
	— Знам. Аз реших да те наричам Фред. Как се казваш? Не видях картата ти добре и не видях как се подписа.
	— Юджийн.
	— Това индианско име ли е?
	— Не, но майка ми ме е нарекла така.
	— Защо?
	— Защото беше бяла.
	— И наистина ли доживя до деветдесет и осем?
	— Не. Умря на петдесет. Много пиеше. Дори повече от мен.
	— Мога ли пак да те наричам Фред?
	— Да. Повече ми харесва от Юджийн.
	— Кажи ми истината, Фред. Колко време ти остава да живееш?
	— Около година, ако имам късмет.
	— Съжалявам.
	— И аз. Как разбра?
	— През живота си съм виждал много смърт. Кашлицата ти. Ръцете ти са много студени, а кожата под загара е много бледа.
	— Умен си.
	— Знаеш, че един ден всички трябва да си отидем. Сега обаче ще можеш да се радваш на останалото ти време хиляда пъти по-добре, отколкото преди няколко часа. — Вдигна пръст към него и добави: — И недей да оставяш нищо за мен, Фред. Няма да ми трябва.
	Куори потегли сред облак прахоляк.
	Когато стигна „Атли“, започнаха да падат първите тежки капки дъжд.
	Влезе и се запъти направо към кухнята, защото чу гласа на Рут Ан. Тя миеше някакви големи тенджери, когато ботушите на Куори изтропаха по пода на кухнята. Обърна се и му се усмихна.
	— Гейбриъл те търсеше.
	— Казах му, че отивам до града с Фред.
	— Че защо ходи до града? — попита Рут Ан, без да спира работата си.
	Куори седна, извади документа от джоба си и го разгъна.
	— Исках да поговорим — каза той и вдигна листа. — Това тук е завещанието ми. Днес го подписах. Сега вече всичко е официално.
	Рут Ан остави тенджерата, която миеше, и избърса ръцете си.
	Челото й се сбърчи.
	— Завещание? Нали не си болен, а?
	— Не, поне доколкото знам. Само глупаците обаче чакат да се разболеят, за да направят завещанието си. Ела и го погледни.
	Рут Ан пристъпи колебливо, после прекоси бързо кухнята и седна. Взе листа, извади от джоба си чифт очила, купени от дрогерията, и ги надяна.
	— Не мога да чета много добре — каза тя смутено. — Повечето пъти Гейбриъл ми чете.
	Куори посочи с пръст на едно място на листа.
	— Адвокатски приказки са, но теб те интересува само това тук, Рут Ан.
	Тя зачете посочения абзац, като движеше устни. После вдигна очи и каза:
	— Мистър Сам, това не е правилно.
	— Кое не е правилно? — попита той.
	— Оставяш всичко на Гейбриъл и на мен?
	— Точно така. Аз съм собственикът. Мога да дам имота на когото си поискам, по дяволите. Извини ме за израза.
	— Но ти имаш семейство. Мистър Даръл, мис Типи… И другата ти дъщеря… Сузи.
	— Надявам се ти да се погрижиш за Даръл, ако още е тук. И за Типи. А Сузи… Тя едва ли иска нещо от мен, защото не ми се е обаждала от четири години. А ти и Гейбриъл също сте от моето семейство. Значи искам да ви осигуря. Мога да го направя по този начин.
	— Сигурен ли си?
	— Разбира се, че съм сигурен.
	Тя протегна ръка през масата и хвана неговата.
	— Ти си добър човек, мистър Сам. Сигурно ще надживееш всички ни. Благодаря ти за всичко, което направи за мен и Гейбриъл. Ще се погрижа за всички. Както трябва. Както ти би го направил.
	— Рут Ан, можеш да правиш с имота каквото си поискаш. Включително и да го продадеш, ако ти трябват пари.
	Тя го погледна, ужасена от мисълта.
	— Никога няма да продам това място, мистър Сам. То е нашият дом.
	Край вратата се чу шум. Двамата се обърнаха и видяха Гейбриъл.
	— Здрасти, Гейбриъл — поздрави Куори. — Тъкмо говорехме с майка ти за разни неща.
	— Какви неща, мистър Сам? — Гейбриъл погледна майка си и видя сълзите. — Всичко наред ли е? — попита той бавно.
	— Ела тук — кимна майка му. Той изтича при нея и тя го прегърна. Куори потупа Гейбриъл по главата, сгъна завещанието, прибра го в джоба си и излезе.
	Трябваше да напише още едно писмо.
	И трябваше да отиде при Типи.
	А после до рудника.
	Сега вече краят наближаваше.


	46

	За втори път през последните два дни Шон и Мишел слушаха свещеник да говори за скъпи покойници. Беше дъждовен, ветровит следобед, така че хората полагаха усилия да удържат черните си чадъри, докато погребваха Пам Дътън в гробището на десетина километра от къщата, в която беше убита. Децата седяха най-отпред, заедно с баща си, под една шатра. Главата на Тък беше превързана. Изглеждаше като човек, който е изпил няколко коктейла и шепа хапчета. Сестра му, първата дама, седеше до него и беше сложила покровителствено ръка на раменете му. Колийн Дътън беше сгушена в скута на Джейн. Джон се притискаше в баща си. До Джейн беше съпругът й, в черен костюм, невероятно достолепен.
	Стена от агенти на Сикрет Сървис, от А-отбора, държеше мястото под обсада. Околните улици бяха проверени и затворени, като всеки капак на шахта по пътя на кортежа беше заварен, за да не се отваря. Самото гробище също беше затворено, освен за опечаленото семейство и поканените приятели. Армия от журналисти и телевизионни репортери чакаха до самия портал на гробището с надеждата да зърнат президента и скърбящата първа дама при излизането им.
	Мишел сбута Шон и наклони глава наляво. Агент Уотърс от ФБР. Беше вперил поглед в тях.
	— Не изглежда особено щастлив — прошепна тя.
	— Обзалагам се, че никога през живота си не е бил щастлив.
	Бяха се върнали от Тенеси рано сутринта. По време на полета обсъждаха случилото се предишната нощ.
	Франк Максуел не се върна след срещата им. Мишел се опита да се свърже с него по мобилния му телефон, но той не отговори. Влезе през гаража едва когато се канеха да се обадят в полицията.
	— Татко?
	Мина покрай нея, все едно не беше там, отиде в стаята си и затвори вратата. Мишел се опита да го последва, но той се заключи вътре.
	— Татко? — извика Мишел. — Татко!
	Започна да блъска с юмрук, докато една ръка не я спря. Беше Шон.
	— Остави го на спокойствие. Засега.
	Шон прекара нощта на канапето, а Мишел спа в една от спалните. Братята й бяха в къщата на Боби недалеч оттук.
	Когато се събудиха на следващата сутрин, за да хванат полета си, Франк Максуел вече се беше облякъл и излязъл. Този път Мишел дори не се опита да се свърже с него.
	— Няма да отговори — каза тя, докато пиеха кафе на летището.
	— Защо според теб беше отишъл във фермата?
	— Може би по същата причина, поради която отидох и аз.
	— Какво точно означава това?
	— Не знам — отвърна тя унило.
	— Ако искаш, остани тук. Ще отида на погребението сам.
	— Не, не мисля, че мога да направя нещо тук в момента. А и погребението няма да е по-потискащо от това да гледам как семейството ми се разпада.
	Траурната служба за Пам Дътън приключи и хората започнаха да се разотиват, макар че мнозина се опитваха да изкопчат ръкостискане с президента. И той се стараеше да угоди на всички.
	— Не може да си позволи да изпусне и един глас — отбеляза Мишел саркастично.
	Джейн излезе с брат си и децата. Няколко агенти тръгнаха с тях, но повечето останаха с президента. Шон наблюдаваше случващото се и си мислеше, че този живот е по-важен от живота на всички други. Първата дама също беше важен обект, но в света на Сикрет Сървис животът й се класираше доста по-надолу от живота на президента, така че ако трябваше да избират, решението нямаше да е трудно.
	Мишел като че ли разбра какво си мисли, защото попита:
	— Чудил ли си се някога как би постъпил ти?
	— За какво?
	— Ако трябва да избираш между президента и жена му. Кого би спасил?
	— Мишел, знаеш, че има едно правило, което ти набиват в главата още с постъпването в Сикрет Сървис и то е точно това. Не можеш да допуснеш президентът да умре.
	— Ами ако извърши престъпление? Или пък ако превърти и нападне първата дама? И видиш, че е готов да я убие? Какво ще направиш? Ще го очистиш или ще я оставиш да умре?
	— Защо водим този разговор? Погребението не е ли достатъчно потискащо?
	— Чудех се.
	— Добре, чуди се. Аз не искам да участвам.
	— Говоря само хипотетично.
	— Реалността ми създава достатъчно проблеми.
	— Ще се срещнем ли с първата дама?
	— След последния телефонен разговор не съм толкова сигурен. Дори не съм сигурен, че все още сме от един и същи отбор.
	— Защо го казваш?
	Шон въздъхна.
	— Говоря глупости — отвърна той. Погледна към мъжа, който приближаваше към тях, и добави: — А днешният ден става все по-хубав и по-хубав.
	Мишел вдигна глава и видя агент Уотърс.
	— Струва ми се, че ви помолих да не напускате града — каза Уотърс рязко.
	— Не си — отговори Мишел. — Струва ми се, че ни помоли да сме на разположение за допълнителни разпити. — Ето ни. На разположение сме.
	— Къде бяхте?
	— В Тенеси.
	— Защо в Тенеси? Ако сте открили нещо, което криете…
	— Не. Бяхме на погребение.
	— На кого?
	— На майка ми.
	Уотърс я изгледа внимателно, като че ли преценяваше дали не го лъже. Изглежда, заключи, че казва истината, защото кимна.
	— Съжалявам. Неочаквано ли беше?
	— Убийствата обикновено са неочаквани — отвърна Мишел и тръгна към редицата паркирани коли.
	Уотърс се обърна към Шон.
	— Сериозно ли говори?
	— Боя се, че да.
	— По дяволите!
	— Трябваме ли ти за нещо?
	— Не. Не и в момента.
	— Добре.
	Шон настигна Мишел и преди да се качат в джипа й, чуха стъпки зад гърба си. Приближаващият беше останал без дъх.
	Тък Дътън приличаше на човек, пробягал цял километър. Лицето му беше зачервено и дишаше тежко.
	— Тък? Какво има, по дяволите!? — попита Шон. — Излизаш от болницата. Не трябва да тичаш така.
	Тък се закашля, но се подпря на джипа и кимна към президентската лимузина. Джейн Кокс и съпругът й тъкмо се качваха, заобиколени от агентите.
	— Онзи, когото видях с Пам — отвърна Тък на пресекулки.
	— Какво за него? — попита Мишел.
	— Тук е.
	— Къде? — сепна се Шон и се заозърта.
	— Ей там.
	Сочеше към лимузината.
	— Кой точно?
	— Едрият до лакътя на президента.
	Шон погледна нататък, после към Тък и Мишел.
	— Арън Бетак? — промърмори той учудено.
	Дъждът се усили.


	47

	Дадоха прием за присъствалите на погребението. Не в Белия дом, а в Блеър Хаус, на отсрещната страна на улицата. Всъщност това бяха четири свързани сгради, чиято обща площ надхвърляше площта на Белия дом. Обикновено тази резиденция се използва за настаняване на чуждестранни държавни глави или други важни гости. През петдесетте години на двайсети век там дори беше живял Хари Труман със семейството си, докато в Белия дом правели основен ремонт. Днес обаче там щяха да се съберат близките на Пам Дътън, за да си спомнят за нея на чаша питие и хапки, приготвени от първокласните готвачи на Белия дом.
	Шон и Мишел минаха през металотърсача, после под дългия брезентов навес, провериха ги още веднъж на входа на сградата и ги пуснаха да влязат. И двамата бяха влизали вътре по служба, докато бяха в Сикрет Сървис. Сега обаче за пръв път бяха гости. Взеха си по чаша питие от минаващ наблизо сервитьор и застанаха в един ъгъл. Влязоха президентът и Джейн, а малко след тях Тък и децата.
	— Ето го — каза Мишел.
	Шон кимна. Арън Бетак влезе в залата и я огледа сантиметър по сантиметър, както би постъпил всеки агент, който някога е работил в службата, съвсем инстинктивно. Беше навик, който не се забравя. И не може да се изкорени.
	— Как смяташ да постъпим? — попита Мишел.
	— Не може да ни уволни, ако го попитаме.
	— Така е, дали обаче няма да си навредим, ако се издадем, че знаем за срещите му с Пам?
	— Ето големия въпрос. Хайде да се завъртим около него и да видим дали сам няма да предложи отговорите.
	Изчакаха, докато Арън се отдели от една група и влезе в съседна стая.
	— Ей, Арън — извика му Шон, след като с Мишел го последваха.
	Бетак им кимна, но не каза нищо. Шон погледна чашата в ръката му.
	— Днес не си на работа, така ли?
	— Дойдох да изкажа съболезнованията си.
	— Тъжен ден — отбеляза Мишел.
	Бетак дрънна с бучките лед в чашата си, захапа бисквитка и кимна.
	— Отвратителен ден от начало до край.
	— Имаш предвид нещо друго, освен погребението? — попита Шон.
	— Няма новини за момичето. Първата дама не е доволна.
	— Но ФБР работи по случая на пълни обороти. Преди малко видях Уотърс. Няма вид на човек, който се отказва лесно.
	Бетак се наведе напред.
	— И най-добрият детектив на света трябва да има някаква следа.
	— Така е.
	— Значи няма новини от похитителите? — попита Мишел.
	— Нищо след купичката и лъжицата.
	— Странно — отбеляза Шон.
	— Всичко около отвличането е странно. — Гласът на Бетак прозвуча особено.
	— Но и всичко е отлично планирано. Ако с Мишел не се бяхме оказали в къщата неочаквано, щяхме да знаем още по-малко. Значи мислиш, че похитителите ще се обадят?
	Бетак сви рамене.
	— Нещата са такива, каквито са.
	— Нещо за надписите по ръцете на Пам?
	— Не съм чул нищо ново.
	Шон погледна Мишел и каза:
	— Спомням си първия път, когато видях Пам. Наистина беше страхотен човек. Невероятна майка. Ти познаваше ли я изобщо?
	Подхвърли го небрежно, но се втренчи в Бетак изпитателно.
	— Не съм имал удоволствието — отговори той невъзмутимо. — Дойдох да изкажа съболезнования на първата дама.
	Шон погледна към вратата, където се мярна Джейн Кокс с няколко от сътрудниците си.
	— Тя е страхотен човек.
	— Вие двамата имате ли нещо ново по случая?
	Мишел отговори първа:
	— Ако имахме, вече щяхме да сме информирали Уотърс.
	— Важното е да се намери Уила — добави Шон. — Не ни интересува кой ще си припише заслугите.
	— Хубава философия — отбеляза Бетак и глътна остатъка от питието си. — И се среща рядко в този град.
	— Това обаче означава всички да играят по тези правила и да казват всичко, което знаят — добави Мишел, вперила очи в Бетак.
	Агентът забеляза изражението й, погледна Шон, после пак Мишел.
	— Намекваш ли нещо?
	— Тък Дътън те е видял с жена си, когато се е знаело, че е заминал извън града — сниши глас Шон.
	— Греши.
	— Описа те доста точно. И на погребението те разпозна.
	— Много хора изглеждат като мен. И защо да се срещам с Пам Дътън?
	— Надявах се ти да ни кажеш.
	— Не мога, защото не се е случвало.
	Шон се втренчи в него продължително, после каза:
	— Добре, значи Тък греши.
	— Точно така. Греши. Извинете ме.
	И той се отдалечи.
	Мишел се обърна към Шон.
	— Колко време ще мине според теб, преди да се свърже с онзи, за когото работи?
	— Не много.
	— Значи просто да чакаме?
	Шон се огледа, после видя Тък, който минаваше наблизо.
	— Всъщност писна ми да чакам.


	48

	Уила прочете последната книга, сложи я на купчината върху останалите, седна на кушетката и се вторачи във вратата. Когато четеше, забравяше къде е. След като прелистеше последната страница, отново си даваше сметка, но не къде е, а по-скоро какво е.
	Затворник.
	Нямаше да види близките си отново. Беше сигурна.
	Чу стъпките и замръзна. Беше едрият. Възрастният. Познаваше стъпките му. Вратата се отвори и след няколко секунди той се появи. Затвори вратата зад гърба си и застана до нея.
	— Добре ли си, Уила?
	После седна на масата и сложи ръце в скута си.
	— Прочетох всички книги.
	Той отвори раницата си, извади нова купчина и ги сложи на масата.
	— Ето.
	Тя ги погледна.
	— Значи ще стоя тук още дълго?
	— Не. Няма да е много дълго.
	— И ще се върна при нашите?
	Той извърна поглед.
	— Хареса ли ти жената, която е тук?
	Уила го гледаше от упор.
	— Страхува се. И аз се страхувам.
	— Всички се страхуваме по един или друг начин.
	— Ти защо се страхуваш? Аз не мога да те нараня.
	— Надявам се книгите да ти харесат.
	— Има ли някоя, в която детето накрая умира? За да се приготвя за онова, което ме чака?
	Той стана.
	— Говориш, сякаш не си ти, Уила.
	Тя също стана. Макар да беше две педи по-ниска, се държеше като равна с него.
	— Не ме познаваш. Може да си научил разни неща за мен, но не ме познаваш. Нито пък семейството ми. Направи ли им нещо? Кажи ми! — настоя тя.
	Куори зашари с очи, но избягваше погледа й.
	— Ще те оставя да поспиш. Май имаш нужда от сън.
	— Остави ме на мира! — извика тя силно и твърдо. — Не искам да те виждам повече!
	Куори улови дръжката на вратата.
	— Искаш ли да видиш онази жена пак?
	— Защо?
	— Ще има с кого да си поприказваш, Уила. Освен с мен. Разбирам защо не ме харесваш. Ако бях на твое място, и аз нямаше да се харесвам. Не ми допада това, което правя. Ако знаеше цялата истина, може би щеше да ме разбереш по-добре. Може би нямаше…
	— Ще я видя — прекъсна го Уила ядосано и му обърна гръб.
	— Добре — отвърна тихо Куори.
	Следващите й думи го накараха да се вцепени.
	— Това свързано ли е с дъщеря ти? Онази, която вече не може да чете?
	Той се обърна бавно и се втренчи в нея.
	— Защо каза това? — Гласът му прозвуча твърдо и гневно.
	Уила го гледаше в очите.
	— Защото и аз съм нечия дъщеря.
	_Така е_, помисли си Куори. _Просто не знаеш чия._
	Излезе и заключи.
	След няколко минути вратата се отвори пак.
	Жената прекрачи прага, а Куори остана вън.
	— Ще се върна след час — каза той.
	Затвори вратата, а Даян Уол пристъпи плахо напред и седна на масата. Уила отиде при нея и засили леко светлината от фенера.
	— Как си? — попита тя тихо.
	— Толкова се страхувам, че понякога ми е трудно да дишам — отвърна Даян.
	— И аз.
	— Не се държиш като изплашена. Аз съм възрастна, а ти, изглежда, си много по-смела от мен.
	— Той каза ли ти нещо? Мъжът?
	— Не. Само ми каза да дойда с него. При теб.
	— Ти искаше ли?
	— Разбира се. Искам да кажа… чувствам се самотна в онази стая.
	Погледна книгите. Уила проследи погледа й.
	— Искаш ли някоя?
	— Никога не съм си падала по четенето.
	Малкото момиче взе няколко книги и ги бутна към нея.
	— Значи сега е моментът да започнеш.
	Даян докосна корицата на едната.
	— Той е много странен похитител.
	— Така е — съгласи се Уила. — Но въпреки всичко трябва да се страхуваме от него.
	— Не мисля, че това може да е проблем.
	— Почти се измъкнахме — възрази дръзко Уила. — За малко да успеем.
	— Ти го направи. Не успяхме заради мен. Не съм героиня.
	— Исках само да се прибера при нашите.
	Даян протегна ръка и улови рамото на момичето.
	— Уила, ти си много смела и трябва да продължаваш да си смела.
	— Аз съм само на дванайсет! Все още съм дете! — проплака Уила.
	— Знам, скъпа. Знам.
	Даян премести стола си от другата страна на масата и прегърна Уила през раменете.
	Уила се разрида и Даян я притисна към себе си. Прошепна й, че всичко ще бъде наред. Че близките й несъмнено са добре и че скоро ще ги види. Даян знаеше, че Уила няма да види майка си никога, защото онзи й беше казал, че е мъртва. Ала самата тя още не го беше съобщила на детето.
	Нейното дете.

	* * *

	Куори, застанал пред вратата, се облегна на стената на галерията и потри между пръстите си стара монета. Мислеше да я даде на Гейбриъл. Не за да я продаде. За да учи в колеж. Сега обаче не мислеше за монетата. Слушаше плача на Уила. Хлипанията й отекваха в галериите на рудника, както през десетилетията бяха отеквали стоновете на миньорите и поколения преди тях — писъците на пленените войници на Съюза, умиращи от болестите, които разяждаха телата им.
	Не беше в състояние обаче да си представи по-болезнен, по-сърцераздирателен звук от този, който чуваше в момента. Пусна монетата в джоба си.
	Беше сложил нещата си в ред. Беше се погрижил за онези, за които искаше. Останалото не беше в неговите ръце.
	Разбира се, хората щяха да го обвинят, но — така да бъде. Беше преживявал много по-лоши неща от неодобрението на околните.
	И все пак щеше да се радва, когато всичко свърши.
	Трябваше да свърши скоро.
	Никой от тях не беше в състояние да издържи още много.
	Самюъл Куори знаеше, че самият той не би могъл.
	По-късно вечерта отиде с пикапа да види Типи. Този път тръгна сам.
	Чете й. Пусна й записа с гласа на майка й.
	Огледа стаичката, в която Типи беше затворена през всичките тези години. Беше запомнил всички уреди, които поддържаха живота й, и непрекъснато беше разпитвал персонала за какво служи всеки един от тях. Хората нямаха представа защо проявява подобно любопитство, но това не го интересуваше. Той знаеше защо.
	Когато най-накрая погледна изпитото лице на дъщеря си, атрофиралите й крайници, напомнящия скелет торс, почувства как собственото му тяло натежава, като че ли земното притегляне изведнъж беше станало по-силно. Може би като наказание.
	Куори нямаше нищо против наказанията, стига да се раздаваха справедливо. Което никога не се случваше.
	Излезе и отиде в стаята на сестрите. Трябваше да уреди някои неща. Беше време Типи най-накрая да напусне това място.
	Беше време да прибере момичето си у дома.


	49

	— Слушай, Кинг, имаме заповед да ги държим тук — каза агентът на Шон и Мишел.
	Бяха пред входа на Блеър Хаус. Беше решено Тък и децата да останат там, където поне временно щеше да ги охранява Сикрет Сървис.
	— Искам само да кажеш на Тък Дътън, че сме тук. Ако пожелае да се срещне с нас, няма как да му забраниш, нали? Той не е престъпник. Не е арестуван. Тук е по своя воля. Ако иска, ще си тръгне и не можете да му попречите.
	— Ще го наглеждаме — добави Мишел.
	— Президентът обаче ще срита моя задник, ако с Тък Дътън се случи нещо.
	— На твое място бих се страхувал повече от първата дама — посъветва го Шон.
	— Няма да доведа Дътън. Предлагам ви да…
	— Шон?
	Погледнаха нагоре към входната врата. Видяха Тък. В едната си ръка държеше Колийн, а в другата — чаша кафе.
	— Мистър Дътън, моля отдръпнете се от вратата — подкани го агентът.
	Тък пусна Колийн и й каза да отиде при брат си. После остави чашата с кафе на пода и излезе вън.
	— Мистър Дътън!
	Агентът пристъпи напред заедно с двамата си колеги, които пазеха отпред.
	Тък вдигна ръка.
	— Знам, знам. Тук сте, за да ме пазите. Защо обаче не отидете да пазите децата ми? Аз ще се оправя и сам.
	— Мистър Дътън… — настоя агентът.
	— Слушай, приятел. Съгласих се да остана, защото според сестра ми нямало да има проблем. Истината обаче е, че тук е Америка и мога да си тръгна заедно с децата си когато поискам, а вие не можете да направите нищо, за да ме спрете. В такъв случай или отиди при децата, или изпуши една цигара, докато поговоря с тези хора. Е?
	— Ще се наложи да информирам първата дама — тросна се агентът.
	— Информирай я. За теб може да е първа дама, но за мен е по-голямата ми сестра и когато бяхме малки, показвах гащите й на приятелите си срещу долар.
	Агентът се изчерви. Погледна Шон и Мишел гневно, после се завъртя и влезе в сградата.
	— Тък, не те бях виждал в такава светлина — каза Шон, докато вървяха по улицата срещу Белия дом.
	Тък извади пакет цигари, измъкна една и запали. Издиша облак дим.
	— Изнервящо е. Нямам представа как се справят Джейн и Дан. Казват, че било като живот в аквариум. Повече прилича на живот под микроскоп!
	— Виждат се всички недостатъци — отбеляза Мишел и огледа внимателно сантиметър по сантиметър какво става пред тях и зад тях. Намираха се на едно от най-безопасните места на света, но тя добре знаеше, че това може да се промени за част от секундата.
	— Как са децата?
	— Изплашени, изнервени, разтревожени, потиснати. Знаят, че Пам няма да се върне, разбира се. Това е достатъчно лошо. Да не знаем обаче какво става с Уила… Това е твърде много. Съсипва ни. Не съм спал и секунда, откакто спряха да ми дават успокоителните в болницата. Не знам как продължавам да функционирам.
	Мишел погледна цигарата.
	— Тък, сега си им останал само ти — каза тя. — Помисли за тях, ако не за себе си и остави канцерогенните пръчици.
	Тък пусна цигарата на тротоара и я стъпка с пета.
	— За какво искахте да говорим?
	— Само за едно.
	Той вдигна ръце пред себе си.
	— Ако става дума за онези глупости, че Уила е осиновена…
	— Не, не е това. Става дума за онзи, когото си видял с Пам.
	— Говорихте ли с него? Кой е той?
	— Той е агент на Сикрет Сървис, и то доста високопоставен — обясни Мишел.
	— Казва се Арън Бетак. И отрече да се е срещал с Пам.
	— Значи лъже. Видях го през стъкло от разстояние три метра. Той беше! Мога да се закълна върху десет библии.
	— Вярваме ти, Тък — каза Мишел.
	— Има и по-лесно решение от това с библиите — добави Шон.
	— Какво?
	Шон посочи към Белия дом отсреща.
	— В момента Бетак е там. Видяхме го да влиза. Ето защо дойдохме.
	— Бетак?
	— Аха — кимна Шон.
	— Какво искате да направя?
	— Искаме да се обадиш на сестра си и да поискаш да се срещнем с нея тримата. Когато отидем там, ще й кажем да повика Бетак и ще поискаме обяснение. Ако реши да излъже пред нея, нека го направи.
	Тък изведнъж загуби увереността си.
	— Много е заета в момента.
	Мишел го улови за лакътя.
	— Тък, току-що погреба жена си. Най-голямата ти дъщеря е отвлечена. Мисля, че в момента не трябва да мислиш дали сестра ти е заета, или не.
	Шон го изгледа въпросително.
	— Е?
	Тък извади телефона си.
	— Пет минути?
	— Става — кимна Шон.


	50

	Шон Кинг, който беше работил в охраната на президента, когато беше в Сикрет Сървис, имаше разрешение за достъп до Ситуационната зала на Белия дом и беше влизал там. Никога обаче не беше влизал в апартамента на първото семейство. Този пропуск сега беше коригиран. След като се изкачиха с асансьора и от малката клетка ги освободи истински оператор на асансьор, двамата с Мишел попаднаха в луксозно обзаведена стая с тежки фризове и красиви цветя. После вниманието им привлече жената, седнала на канапе в единия край с чаша чай в ръка. В камината гореше огън, излъчващ приятна топлина. От отсрещната страна на улицата, където беше Лафайет Парк, се чуваха скандирания на демонстранти.
	Очевидно и Джейн ги чуваше.
	— Биха могли да го отложат след всичко, което се случи — отбеляза тя.
	— За такова нещо се иска специално разрешение — каза Мишел. — Трябва да го използват, когато го получат, иначе го губят.
	— Така е, разбира се.
	Личи си, че уморена, помисли си Шон. И очевидно не само от кампанията. Малките бръчици по лицето й сега изглеждаха по-дълбоки, торбичките под очите бяха по-ясно изразени, прическата не беше безупречна както преди. Дрехите й стояха някак по-небрежно.
	Мишел наблюдаваше Тък. Братът седна до сестра си и започна да оглежда неспокойно стаята. Персоналът на Белия дом му донесе коктейл. Той стисна чашата толкова силно, че пръстите му побеляха. Вероятно му се пушеше, но в Белия дом това бе забранено за голямо съжаление на немалкото стресирани хора, които работеха там.
	— Как са Джон и Колийн? — попита Джейн.
	— Не са кой знае колко добре.
	— Можем да ги оставим тук, Тък.
	— Това е без значение, Джейн. Проблемът не е в мястото.
	— Знам.
	Тък огледа просторното помещение.
	— А и мястото не е приспособено за деца.
	— Ще се изненадаш — каза Джейн. — Помниш ли как Дан-младши празнува рождения си ден в голямата зала за приеми, когато навърши шестнайсет? А тук и друг път са живели малки деца. Семейството на Теодор Рузвелт, на Кенеди…
	— Всичко е наред, Джейн, наистина.
	Тя се обърна към Шон.
	— Благодаря ви, че дойдохте на погребението.
	— Казах ти, че ще дойда.
	— Последния път, когато говорихме, оставихме нещата доста объркани.
	— Мислех, че съм се изразил достатъчно ясно — каза той.
	Джейн се намръщи.
	— Шон, опитвам се да действам колкото мога по-професионално.
	Той се наклони напред, а Мишел и Тък впериха в него изнервени погледи.
	— А ние се опитваме да открием Уила. Пет пари не давам дали ще стане професионално, или не. Надявам се, не е проблем за теб. — Погледна Тък и добави: — И за двамата.
	— Просто искам да намеря дъщеря си — побърза да каже Тък.
	— Разбира се — рече Джейн. — Всички това искаме.
	— Добре, радвам се, че по този пункт сме единодушни.
	Шон кимна окуражително на Тък.
	Той отвори уста.
	— Ами… Дан тук ли е?
	Шон се облегна назад и се взря в тавана, а Мишел така погледна Тък, сякаш не беше виждала по-голям глупак от него.
	— Работи в кабинета си. По-късно тази вечер ще излети за Западното крайбрежие. Аз трябва да отида при него утре, но в момента плановете ми са объркани, както можете да си представите, така че се съмнявам дали ще отида.
	Погледна Шон и попита:
	— Имаш ли нещо да ми кажеш?
	— Не, но мисля, че брат ти има. Всъщност заради това дойдохме.
	Тя се обърна към Тък.
	— Какво е то?
	Тък изля остатъка от коктейла в гърлото си толкова бързо, че едва не се задави. След малко се овладя, но продължи да мълчи.
	Мишел изгуби търпение и заговори:
	— Тък е видял агент Бетак да се среща с Пам месец, преди тя да бъде убита. Агент Бетак отрича да е имало такава среща. Искахме да го извикаме тук пред всички и да решим въпроса веднъж завинаги. Знаем, че е в Белия дом. Всъщност проследихме го дотук.
	Тък заби очи в обувките си, а сестра му гледаше ту Шон, ту Мишел.
	— Няма да е нужно — каза Джейн.
	— Защо? — попита Шон.
	— Защото агент Бетак наистина се е срещнал с Пам.
	— Откъде знаеш?
	— Знам, защото аз го помолих.
	В продължение на неловка минута се чуваше само пукането на огъня и виковете на протестиращите.
	Тък Дътън изненадващо заговори пръв.
	— Какво, по дяволите, става, Джейн?
	Тя остави чая си. Изгледа ги един по един, с поглед, който се стори на Шон най-странният, който някога е виждал.
	Комбинация между власт и отчаяние. И не беше съвсем сигурен как успя да го постигне, но беше факт.
	— Не бъди глупав, Тък.
	Тонът, реши Шон, беше една идея по-грозен, отколкото заслужаваше брат, току-що загубил съпругата си.
	— И кое точно е глупавото?
	— Пам подозираше, че имаш любовница. Дойде при мен за съвет. Както обикновено, се опитах да изгладя нещата в твоя полза.
	— Ти си знаела, че имам любовница?
	— Да, след като помолих агент Бетак да се заеме. Той накара да те следят и ми докладваше всеки път, когато наистина кръшкаш. — Погледна към Шон и Мишел. — Не е за пръв път, разбира се. Брат ми, изглежда, е неспособен да държи ципа на панталона си затворен, освен ако жена му не е наблизо. Не само брат ми е такъв. Мисля, че от това страдат всички женени мъже. Веднага щом сключат брак, хромозомите им започват да им нашепват, че е време да изневерят.
	Тък доби вид на човек, който току-що е отнесъл удар по физиономията от много едър мъж.
	— Не мога да повярвам, че си могла да…
	— Млъкни, Тък. Това вече е минало.
	Хммм, досега не съм я виждал в такава светлина, помисли си Шон. Не ми харесва.
	— Значи Бетак е споделил с Пам какво е установил? — попита Мишел.
	— Не точно.
	— А за какво са говорили?
	— Накарах агент Бетак да информира Пам, че Тък не й изневерява.
	Дори Тък доби отвратен вид, когато чу това, макар че лъжата очевидно беше прикрила него самия. Може би си мислеше за мъртвата съпруга, останала съвсем сама във влажната пръст.
	— Значи, с други думи, накарали сте го да я излъже — отбеляза Мишел.
	— Преизбирането на мъжа ми е сигурно, ако не се случи някаква катастрофа, включително и лична.
	— Значи си се притеснявала, че ако похожденията на Тък излязат наяве, ще провалят преизбирането на мъжа ти? Затова ли накара Бетак да излъже Пам? — попита Шон, който вече не се опитваше да крие гнева си.
	— Вие не сте отговорна за постъпките на брат си, нито пък президентът — отбеляза Мишел. — Тък е голямо момче. Може и да има скандал, но той няма да засегне първото семейство.
	— Понякога е трудно да се определи кой точно е част от първото семейство и кой не е — каза Джейн. — Във всеки случай бях решена да не проверявам на практика как ще се промени общественото мнение за съпруга ми при подобна новина. Ако не друго, най-малкото щеше да даде повод на опозицията да се заяде.
	Имаше и друга причина, но първата дама не смяташе да я спомене.
	— Във всеки случай Пам не е повярвала на Бетак — каза Шон.
	— Защо?
	— Защото в нощта, в която беше убита, отивахме да се срещнем с нея по нейна молба. Не е знаела, че Тък ще се прибере същата вечер, по-рано от очакваното. Каза, че искала да проучим нещо. Познай до три пъти какво е то.
	— На партито в Кемп Дейвид си личеше, че все още е притеснена — призна Джейн.
	Тък погледна Шон.
	— Когато се прибрах у дома онази вечер, ми се стори, че Пам се смути.
	Шон кимна.
	— Може дори да е искала да отложим срещата, но имаше само телефона в кантората ни, а не мобилния. Когато Тък се е появил, вече сме били на път.
	— Е, сега знаете всичко — каза Джейн.
	— Не, не е всичко.
	Обърнаха се по посока на гласа и видяха агент Бетак до вратата.
	— Какво? — попита Шон.
	Бетак пристъпи напред.
	— Не си спомням да съм те канила, агент Бетак — каза Джейн изненадано.
	— Така е, госпожо… дойдох на своя отговорност.
	— Не съм сигурна, че разбирам как си се осмелил — каза тя троснато.
	Бетак погледна смутено останалите и каза:
	— Имаше и писмо, изпратено до една от жените, които работят тук. Шърли Майърс.
	Джейн стана.
	— Напусни веднага, агент Бетак! Незабавно!
	Шон също стана.
	— Какво, по дяволите, става тук?
	— Напусни веднага! — просъска Джейн.
	— Арън, какво писмо? — попита Мишел.
	Преди Бетак да успее да отговори, Джейн грабна телефона.
	— Достатъчно е да се обадя, Бетак. Или си тръгваш, или с кариерата ти е свършено!
	— Може би с кариерата ми и бездруго е свършено — възрази той. — Само че една кариера не може да се сравнява с живота на едно дете. Замисляли ли сте се за това?
	— Как се осмеляваш да ми говориш така!?
	Тък стана.
	— Аз се осмелявам. Ако всичко това има нещо общо с живота на дъщеря ми…
	Джейн го погледна, после останалите, един по един. Увереността й сякаш се стопи под втренчените им погледи. Шон реши, че прилича на животно, притиснато в ъгъла, което отчаяно търси начин да се измъкне.
	— Джейн — каза той, — ако писмото има нещо общо с Уила, трябва да знаем. ФБР също трябва да знае.
	— Не е възможно.
	Тък я сграбчи за лакътя.
	— Разбира се, че е.
	Бетак инстинктивно се спусна напред, за да защити първата дама, но Мишел вече беше успяла да освободи лакътя й. Бутна Тък да седне на канапето.
	— Успокой се, Тък. Така не ни помагаш особено. Тя все пак е първата дама.
	— Пет пари не давам каква е. Може да е и президент! Ако знае нещо, което може да помогне да намерим Уила, трябва да го каже!
	Джейн гледаше Бетак изпитателно.
	— Ти откъде знаеш за писмото?
	— В тази сграда не може да се случи нищо без знанието на Сикрет Сървис.
	— Писмото от похитителите ли беше? — попита Шон.
	Джейн се обърна към него.
	— Може би. Не мога да кажа. Никой не може да каже.
	— Провериха ли го за отпечатъци?
	— Тъй като не беше изпратено тук и е минало през много ръце, преди да попадне при мен, отговорът е „не“ — каза тя хладно.
	— Къде е? — попита Шон.
	— Унищожих го.
	Той доби объркан вид.
	— Джейн, занимаваме се с федерално разследване. Ако се докаже, че съзнателно си укрила и унищожила веществено доказателство…
	— Ето това вече наистина може да провали преизбирането на мъжа ви — добави Мишел.
	— А защо си го скрила? — учуди се Шон.
	Джейн избягваше погледа му.
	— Стъписах се, когато го получих по този начин. Опитах се да преценя положението, преди да реша какво да правя с него.
	Сега вече е в стихията си, помисли си Шон.
	— Според мен — намеси се Бетак — трябва да преценяват специалистите. — Мисис Кокс, трябва да сте наясно какво правите. Трябва да им кажете какво е пишело в това писмо.
	— Добре, ще ви кажа. Пишеше, че ще изпратят друго писмо до пощенска кутия. Беше даден адресът на кутията и имаше ключ за нея.
	Шон, Мишел и Бетак се спогледаха.
	Джейн го забеляза, защото каза:
	— И пишеше, че ако до тази кутия дори само се приближи някой, който прилича на полицай или федерален агент, никога повече няма да видим Уила.
	— Затова ли не каза на никого за писмото? — попита Тък.
	— Разбира се. Наистина ли мислиш, че не ме интересува какво ще стане с нея? Та аз я обичам като свое дете!
	Начинът, по който го каза, се стори на Шон малко странен.
	— Кога пишеше да очакваш следващото писмо?
	— Не пишеше кога. Пишеше, че трябва да проверявам редовно. Днес там нямаше нищо.
	— Трябва да информираме ФБР — каза Бетак.
	Шон и Мишел кимнаха в знак на съгласие, но Джейн поклати глава.
	— Ако го направите, никога повече няма да видим Уила.
	— Джейн, федералните се справят много добре с подобни ситуации.
	— Да, досега се справиха прекрасно! Откриха всичко и няма никакви проблеми! Как да объркат нещата точно сега?
	— Иронията едва ли е справедлива… — започна Мишел.
	Джейн Кокс повиши глас.
	— Какво разбираш ти от справедливост!
	— Когато получите писмото, ще трябва да ни го покажете.
	Джейн Кокс погледна Шон.
	— Трябва?
	— Извика ни да разследваме случая, Джейн. Вече успя да ни излъжеш и да скриеш жизненоважна информация, заради което загубихме време, каквото и бездруго нямаме. Да, трябва да покажеш писмото и на нас, и на ФБР веднага щом пристигне. Иначе излизаме от играта още сега.
	— За бога, Джейн! — извика Тък. — Става дума за Уила! Трябва да им помогнеш!
	— Ще помисля.
	Тък се стъписа от репликата й, но Шон кимна и каза:
	— Добре, Джейн, помисли, а после ни информирай за решението си.
	Стана и кимна на Тък и Мишел да го последват.
	— Тък, защо не останете тук с децата? — попита Джейн.
	Той дори не я погледна.
	— Не, благодаря.
	Излезе от стаята. Шон и Мишел го последваха.
	Бетак понечи да тръгне с тях, но Джейн го спря:
	— Никога няма да забравя предателството ти, агент Бетак. Никога.
	Той отвори уста, за да отговори, но размисли. Просто се обърна и излезе.
	Докато излизаха от Белия дом, Шон дръпна Бетак настрана.
	— Арън, още нещо.
	— Имаш нужда от детективи на свободна практика ли? Защото виждам как скоро ще си търся работа.
	— Наистина имам нужда от малко детективска работа от твоя страна.
	— Тоест?
	— Писмото, което е получила Джейн Кокс.
	— Каза, че го е унищожила.
	— Като вземем предвид, че почти всичко, което тя каза досега, е лъжа, има голяма вероятност да не го е унищожила.
	— И искаш от мен да го намеря?
	— Бих опитал сам, но си мисля, че някой ще види. Охраната тук е доста сериозна.
	— Даваш ли си сметка какво искаш от мен?
	— Да. Искам да помогнеш да намерим едно отвлечено малко момиче.
	— Откога започна да използваш чувството за вина като инструмент в работата си?
	— Би ли го направил, ако не го използвах?
	Бетак се замисли за момент. После поклати глава и каза:
	— Ще видя какво мога да направя.
	След като оставиха Тък в Блеър Хаус, телефонът на Шон иззвъня. Той се обади, чу каквото му казаха, усмихна се и прекъсна връзката.
	— Май най-после ще извадим късмет.
	— Защо? Кой беше? — попита Мишел.
	— Приятелят ми от университета. Изглежда, са разбрали какво означават надписите по ръцете на Пам.


	51

	— Проверихме всички възможни хипотези — каза приятелят на Шон, Фил Дженкинс, професор от Джорджтаунския университет. — Разбира се, не е онзи китайски диалект, както подозираше в началото. Буквите са други. Професорите обаче обичат такива предизвикателства, така че се обадих и на различни колеги. Със сигурност им беше по-интересно от оценяването на студентски работи.
	— Не се съмнявам — каза Мишел, седнала на ъгъла на бюрото в претъпкания кабинет на Дженкинс. Би предпочела стол, но двата налични бяха отрупани с книги.
	— И какво откри? — попита Шон нетърпеливо.
	— Чувал ли си някога за мускоги?
	— Не беше ли град в Уисконсин или Оклахома?
	— Да, и градът се казва Мускоги. Това е индиански език или по-скоро група езици.
	— Значи написаното е на този език? — попита Мишел.
	— Самият език е коасати или повече известен като коушата. Но е от същата езикова група.
	— И какво е написано? — попита Шон. — Можеш ли да ни го преведеш?
	Дженкинс погледна лист, покрит с драскулки.
	— Беше доста трудно да се разчете, защото липсваха ударения и други знаци. Например между _chaffa_ и _kan_ трябва да има две точки. И, разбира се, буквите не бяха разделени на думи, което още повече затруднява разчитането.
	— Като че ли са искали да ни затруднят нарочно — отбеляза Шон.
	— И са успели — отвърна Дженкинс. — И така, доколкото можем да сме сигурни, тук е написано _Chaffakan_, което означава „една“, _Hatka_, което означава „бяла“ и _Tayyi_, което означава „жена“.
	— Една бяла жена? — повтори Шон.
	— Една мъртва бяла жена — поправи го Мишел.
	Дженкинс я погледна изненадано.
	— Мъртва?
	— Това е дълга история, Фил — каза Шон. — Какво можеш да ни кажеш за коасатите?
	— Говорих с професор, който специализира в местните американски езици. Всъщност той разчете надписа. Племето коасати е било част от конфедерацията Крийк, която е била на територията на днешна Алабама. Когато обаче европейците започнали да прииждат и тъй като били нападани и от други племена, племената коасати и алибаму се преместили в Луизиана и след това в Тексас. Изглежда, днес в Алабама не живеят хора от тези племена. Основната част от тези, които все още използват езика и които наброяват няколкостотин души, живеят в Алън Париш, малко на север от Елтън, щата Луизиана. Има няколко и в Ливингстън, щата Тексас.
	Мишел и Шон се спогледаха.
	— Тексас и Луизиана. Не е лесно да се открие нещо на такава голяма площ — отбеляза тя.
	— Ако обаче търсенето се ограничи само до градовете и до няколкостотин души… — обади се Шон.
	— Да започнем с въпроса защо изобщо се написали думите по ръцете на Пам. Разчитането им наистина се оказа трудно, но не и невъзможно — предложи Мишел.
	— Думите са били написани по ръцете на жена? — попита Дженкинс. — И споменахте, че е мъртва?
	— Не просто мъртва, а убита — отвърна Мишел.
	— Боже мой! — изпъшка професорът и пусна листа върху бюрото си.
	— Всичко е наред, Фил. Не мисля, че онези типове ще продължат с езиковите демонстрации. Благодаря за помощта.
	Когато излязоха от кабинета, Шон поклати глава.
	— Защо всичко все повече ми прилича на тактика за отвличане на вниманието?
	— И доста безсмислена, защото е била напълно излишна.
	— Така е.
	— Сега какво?
	— Трябва да се свържем с Уотърс и да му кажем какво сме научили.
	— На този кретен? Защо?
	— Защото обещахме. Освен това трябва да открием Уила колкото е възможно по-бързо. Ще са ни нужни ресурсите на ФБР.
	— Е, не се изненадвай, ако се окаже, че тези ресурси се използват срещу самите нас.


	52

	Шон се обади на Уотърс и се разбраха да се срещнат в кафене, недалеч от Хувър Билдинг, централата на ФБР.
	— Не очаквах да се обадите — отбеляза Уотърс, когато седнаха на маса в дъното.
	— Казах, че ще се обадим, ако научим нещо ново.
	— Е, слушам.
	— Надписите по ръцете на Дътън са на езика коасати, който е индиански.
	Уотърс наостри уши.
	— Знае ли се какво е написано?
	— „Една бяла жена“ — отвърна Мишел. — Нещо, което знаехме и без надписа.
	— Не виждам смисъла — каза Уотърс.
	— Вероятно е недодялан опит да отклонят вниманието ни, защото са оплескали нещата.
	— Как са оплескали нещата?
	— Онзи се е подплашил, убил е жената, без да иска, и е надраскал нещо, за да отклони вниманието ни. Не мисля, че някой е трябвало да умира онази вечер. Тък е бил най-логичната жертва, а са си направили труда да го неутрализират, след като са можели да го убият веднага.
	— Добре, кажи ми кой използва този език.
	Шон повтори наученото от Фил Дженкинс за индианското племе.
	— Това може би стеснява донякъде търсенето — каза той, изпълнен със съмнение. — Но някакво индианско племе дотолкова да има зъб на президента, че да отвлече племенницата му? Звучи доста невероятно.
	— Втори пункт. Пам Дътън е родила само две деца. Смятаме, че Уила е осиновена.
	— Знам. Съдебната лекарка ни го каза, след като вие двамата сте й обърнали внимание на този факт.
	— Попитахме Тък, но той не желае да говори по въпроса. Каза ни, че сме се побъркали. Първата дама твърди, че не знае нищо. Според нея, когато Уила била родена, семейство Дътън живеело в Италия. Или когато се предполага, че е родена.
	— Може би осиновеното дете не е Уила — предположи Уотърс.
	— Другите две приличат много на родителите си — възрази Мишел.
	— Съдебната лекарка каза, че Пам е родила само две деца, значи Тък лъже, независимо кое е осиновеното дете — отбеляза Шон. — Може да се наложи да го притиснете, за да каже истината.
	— Не е лесно да се притисне роднина на президента — възрази Уотърс.
	— Все някъде трябва да има документи за осиновяването на Уила. Или тук, или в Италия. ФБР може да ги открие.
	— Смятате ли, че осиновяването може да има нещо общо с отвличането й?
	— А може ли да няма?
	— И още нещо — добави Мишел. — Какво толкова, ако Уила е осиновена? Защо Тък не желае да го признае? Осиновяването не е престъпление…
	— Може да се окаже, че самоличността на майката е от значение — обяви замислено Шон.
	— Или на бащата — каза Мишел.
	Тримата се замислиха.
	Най-накрая Уотърс попита:
	— И първата дама не знае нищо? За децата на собствения си брат?
	— Поне така твърди — отвърна Шон.
	Уотърс го погледна.
	— Но вие не й вярвате.
	— Не съм казал подобно нещо.
	— Значи й вярвате?
	— И това не съм казал. — Шон се облегна назад и се вторачи в агента на ФБР. — Нещо ново при теб?
	Уотърс се отпусна.
	— Съжалявам, не знаех, че разговорът е двупосочен.
	— Ако работим заедно, шансовете да открием Уила Дътън жива ще се увеличат поне малко.
	Уотърс не изглеждаше убеден.
	— Слушай, казах ти, че не ме интересува кой ще обере лаврите и славата. Просто искаме да открием момичето.
	— Не можеш да не се съгласиш с такава сделка — добави Мишел.
	Уотърс допи бирата си и я погледна с любопитство.
	— Майка ти наистина ли е била убита?
	— Да.
	— Улики?
	— Главният заподозрян е баща ми.
	— Исусе!
	— Не, името му е Франк.
	— Не би ли трябвало да се занимаваш основно с това?
	— Аз съм жена.
	— Е, и?
	— За разлика от мъжете мога да се занимавам с няколко неща едновременно.
	Шон го потупа по ръката.
	— Е, какво ще кажеш, Чък?
	Уотърс махна на сервитьора да повтори поръчката и каза:
	— Върху трупа на Пам Дътън намерихме косъм, който не е нито неин, нито на някого от семейството.
	— Нали ДНК анализите не дадоха съответствие в базата данни на криминалния контингент? — попита Мишел.
	— Така е. Изследвахме косъма по друг начин. Изотопен анализ за откриване на географски следи.
	Шон и Мишел се спогледаха.
	— Какво открихте? — попита Шон.
	— Че онзи, на когото е косъмът, с години се е хранил с животински мазнини и много зеленчуци.
	— И какъв е изводът? — попита Мишел.
	— Не е кой знае какво, макар че типичната диета на американците вече не включва много зеленчуци.
	— А тези мазнини и зеленчуци обработени ли са били? — попита Мишел.
	— Не мисля. Но нивата на натрия са високи.
	Шон погледна Уотърс.
	— Може би ферма? Във фермите колят и ядат животните, които отглеждат. Може би консервират месото със сол. Прибират реколтата и отново я консервират със сол.
	— Може би — кимна Уотърс. — В пробите обаче откриха още нещо.
	Той се поколеба.
	— Не ни дръж в напрежение — пошегува се Шон.
	— Водата, която е пил. Изотопният анализ го отразява. Лабораторията стесни възможностите до район от три щата.
	— Кои са те?
	— Джорджия, Алабама и Арканзас.
	— Това съвпада с района, откъдето е изпратено писмото — отбеляза Мишел.
	— Три щата в една редица — заключи Шон замислено, загледан в питието си.
	— Изглежда и дъждовната, и питейната вода там имат някаква особеност — продължи Уотърс. — И през годините тя е изследвана доста обстойно. Ето защо от лабораторията са толкова сигурни в заключението си.
	— Могат ли да кажат дали е вода от кладенец, или е градска?
	— От кладенец — отговори Уотърс. — Няма следи от хлор и други пречистващи вещества.
	— Значи ли, че е от селски район?
	— Възможно е, макар че и подпочвените води там имат допълнителни признаци. Преди да ме прехвърлят тук, живеех на такова място.
	— И си ял на корем необработени животински мазнини и зеленчуци? — възкликна Шон.
	— Да, много е възможно да е от селски район. Въпреки всичко територията е огромна и трудно ще я претърсим.
	— Трите щата обаче не се връзват с коасатите — обади се Мишел. — Те са в Тексас и Луизиана.
	— Коасатите обаче произхождат от Алабама — възрази Шон.
	— Произхождат, но сега не живеят там.
	— Ще можеш ли да провериш все пак версията за коасатите? — попита той Уотърс.
	Уотърс кимна.
	— Агентите ни там ще се заемат веднага. — Изгледа ги изпитателно и попита: — Това ли е всичко, което знаете?
	Шон довърши питието си и стана.
	— Това е всичко, което знаем и което си струва да се сподели.
	Оставиха Уотърс с втората му бира и тръгнаха към джипа. Малко преди да стигнат, телефонът на Мишел звънна. Тя погледна дисплея.
	— Кой е? — попита Шон.
	— Непознат номер. Идентификаторът на входящите обаждания ми изписва някоя си Тами Фицджералд.
	— Коя е тя?
	— Не я познавам. — Тя прибра телефона и добави: — Не спомена пред нашия приятел от ФБР за писмото, което е получила Джейн Кокс.
	— Не го споменах.
	— А защо?
	— Защото искам да се вразуми, преди да дам възможност на федералните да я обвинят във възпрепятстване на правосъдието. Това вероятно би се отразило и на предизборната кампания на президента, а него си го бива.
	— Шегуваш ли се? На кого му пука как тази история ще се отрази политически на първото семейство? Ами ако коства живота на Уила? Нали основната ти грижа е да върнеш детето у дома? Или онова, което наговори на Уотърс в кафенето, са били празни приказки?
	Шон спря и се обърна към нея.
	— Мишел, правя най-доброто, което мога. Положението е адски комплицирано.
	— Комплицирано е, ако ти го правиш такова. Аз обичам нещата да са прости. Ще намеря Уила с цената на всичко. Това е.
	Той понечи да каже нещо, но млъкна и се загледа над рамото й.
	Мишел най-накрая се обърна, за да види какво има там.
	По отсрещния тротоар крачеха двама мъже с военни униформи.
	— По дяволите!
	Мишел се обърна към него.
	— Какво има?
	— Ти каза, че онзи с автомата, който стреля по теб, е бил с военна бронежилетка, нали?
	— Точно така.
	— Да, точно така — повтори Шон.


	53

	Гейбриъл правеше всичко възможно да не издаде нито звук и се стараеше дори да не диша. Стискаше голямата връзка ключове в ръка и преди всяка следваща крачка се ослушваше в нощната тишина на „Атли“. Част от него се чудеше защо прави това. Друга част обаче знаеше много добре причината — от любопитство. Сам Куори често казваше, че любопитството е хубаво нещо и че да се чудиш кое кара света да се движи означава да си жив. Не мислеше, че мистър Сам би го сметнал за чак толкова хубаво нещо в момента, защото Гейбриъл се промъкваше към мазето посред нощ, за да види онова, което мистър Сам вероятно не би искал да види нито той, нито който и да било друг.
	Мина покрай старата пещ, която в тъмното приличаше на желязно чудовище, готово с удоволствие да поглъща малки момчета. После видя стария сейф с протрити цифри и чертички на отключващия механизъм и бронзова дръжка, която трябва да се натисне надолу, за да се отвори. Гейбриъл никога не се беше опитвал да го отвори, макар че често мислеше за това като всяко търсещо приключения момче.
	Продължи по коридора, като се стараеше да не вдишва дълбоко миризмата на влага и мухъл. Човек не би могъл да прекара дълго време в „Атли“, без да получи някаква алергия към мухъл. Въпреки всичко той продължи храбро напред.
	Стигна до масивната врата и вдигна връзката ключове, за да прецени кой е подходящият. Така елиминира около три–четвърти, а останалите изпробва един по един. Третият влезе в старата ключалка и я превъртя.
	Чу се силно щракане. Гейбриъл замръзна на място. Стори му се, че чува стъпки надолу по стълбата. Задържа дъха си близо минута, докато се увери, че не е събудил мистър Сам с промъкването си из къщата посред нощ. Прибра ключовете в джоба си и бутна вратата.
	Пантите бяха смазани. Знаеше, че мистър Сам обича да поддържа нещата в добро състояние. Една от причините да слезе тук, може би най-важната, беше да види къде са затваряли робите, които са се опитвали да правят безумни опити да избягат на свобода. Сякаш всеки, ако се окаже окован във вериги, не би се опитал да го направи, бил той бял или чернокож.
	Първото нещо, което видя, когато затвори вратата зад гърба си и включи фенерчето, което носеше със себе си, беше редицата очукани канцеларски шкафове. После лъчът се плъзна по стената над тях. Челюстта му увисна, защото видя драскулките, кабарите, конците, които ги свързваха, снимките на хора и места, каталожните картички. Приближи се и сбърчи чело от удивление и объркване. Обърна се и лъчът на фенерчето освети другата стена, на която имаше още от същото. Нещо стегна гръдния му кош.
	Страх.
	В края на краищата обаче любопитството надделя. Пристъпи напред и се вгледа в първата по ред черна дъска — поне така изглеждаше заради датите, записани в горния край на всяка от тях. Имена, места, събития, незначителни на пръв поглед подробности — всичко оживяваше върху твърдата повърхност. И докато проследяваше разказа в помещението, където преди повече от 150 години бяха умирали хора с неговия цвят на кожата, страхът бавно започна да се връща.
	Гейбриъл имаше отлична памет, което беше и една от причините да е толкова добър ученик. Запамети колкото можа, но дори и за неговия ум информацията беше прекалено много. Зачуди се на ума, който притежаваше Сам Куори. Винаги си беше давал сметка, че е умен, твърд и разчита на себе си. Едва ли имаше нещо, което той да не може да обясни. Това обаче, което виждаше тук, издигаше уважението на Гейбриъл или по-скоро възхищението му към Куори на съвсем друго ниво.
	Но вместо да го напусне, страхът му нарасна.
	Гейбриъл беше толкова погълнат от надписаното по стените, че изобщо не чу как вратата се отваря, изобщо не чу стъпките зад гърба си.
	Когато ръката го улови за рамото, краката му се подгънаха и той едва не изпищя.
	— Гейбриъл!
	Обърна си и видя майка си, загърната в стария си хавлиен халат.
	— Какво правиш тук?
	— Мамо?
	Тя го разтърси.
	— Какво правиш тук? — попита тя пак. Гласът й беше едновременно ядосан и изплашен. — Къде ли не те търсих! Помислих, че нещо е станало. Изплаши ме до смърт, момче!
	— Съжалявам, мамо.
	— Какво правиш тук? — попита тя още веднъж. — Веднага ми кажи!
	Той насочи светлината към стените.
	— Виж!
	Погледът на Рут Ан се плъзна по стените, но за разлика от сина й тя не прояви любопитство.
	— Не бива да идваш тук! — каза тя. — Как влезе?
	Гейбриъл извади ключовете от джоба си и майка му ги грабна.
	— Мамо, виж това, моля те! — Той посочи развълнувано стените наоколо.
	— Няма да гледам нищо, ами бързо ще те върна обратно в леглото!
	— Виж онова момиче на снимката! Видях го по телевизията в училище!
	Рут Ан му удари шамар. Стъписването, което се изписа по лицето на момчето, показваше, че такова нещо се случва за пръв път.
	— Нека ти кажа нещо — добави тя. — Мистър Сам ще ни даде целия си дом. Цялата къща и цялата земя, когато умре. Всичко, което имаме, е от него. Няма да говориш лошо за този човек или ще те ударя още по-силно.
	— Но, мамо…
	Тя вдигна отново ръка и той млъкна.
	— Нека ти кажа още нещо. Познавам мистър Сам отдавна, още от времето, когато ти не беше по-голям от юмрук. Прибра ни у дома си, без да има защо. Той е добър човек. Ако е решил да прави нещо тук, долу, то си е негова работа. — Посочи стените. — Каквото и да е това, щом го прави, значи има защо. А сега тръгвай!
	Улови го за ръка и го изведе от стаята, като заключи вратата. Забързаха нагоре по стълбите и Гейбриъл се обърна още веднъж назад към стаята в мазето, преди видимо разтревожената му майка да го шляпне отзад, за да тича по-бързо към леглото си.


	54

	Джейн Кокс не повери на сътрудниците си да проверяват пощенската кутия. Беше твърде важно. Проблемът беше, че като първа дама за нея беше почти невъзможно да отиде където и да било без огромен антураж. По закон президентът и първата дама не можеха да излизат сами.
	Слезе долу от частния им апартамент. Имаше на разположение редки два часа свободно време, така че информира шефа на персонала си, че иска да излезе. Правеше го всеки ден, откакто получи писмото, но се бе наложило да тропне с крак — никакви кортежи. Само една лимузина и една кола за охраната. Наложи се да настоява.
	Не беше „Кадилак 1“, или „Звяра“, както го наричаше охраната — петтонното возило, което може би щеше да издържи и на ядрен удар и което използваха за президента и съпругата му, когато пътуваха заедно. Всъщност Джейн Кокс не обичаше да пътува със „Звяра“. Стъклата бяха дебели колкото телефонен указател и вътре не проникваше никакъв звук. Имаше чувството, че се задушава, сякаш бе под вода или на друга планета.
	Трима агенти се качиха при нея в лимузината, а в джипа отзад имаше още шестима. Не бяха доволни от положението, но поне донякъде ги успокояваше мисълта, че никой нямаше представа, че в колата е първата дама. Много лимузини тръгваха от Белия дом по всяко време, а в публичния график на първата дама този ден нямаше излизания. Въпреки всичко бдителността им не намаляваше, докато се движеха по улиците на Вашингтон.
	По нейно нареждане колата спря на отсрещната страна на улицата, срещу невзрачна поща в югозападната част на града. Оттук през стъклото на витрината се виждаха редиците с пощенски кутии до едната стена. Джейн Кокс уви шал около главата си и нахлупи отгоре шапка. Очите й бяха скрити зад тъмни очила. Вдигна и яката на връхната си дреха.
	— Госпожо, моля ви… не сме проверили вътре — предупреди шефът на охраната.
	— Не сте проверявали нито веднъж, откакто започнах да идвам тук, и не се е случило нищо особено.
	— Но, ако нещо се случи, госпожо… — Млъкна. Напрежението ясно се четеше в очите му. Ако нещо се объркаше, щеше да се прости с кариерата си. Останалите от охраната също бяха разтревожени. Никой от тях не искаше да загуби работата си.
	— Казах ви вече. Ще поема цялата отговорност.
	— Но това може да е капан.
	— Ще поема цялата отговорност.
	— Но нашата работа е да ви пазим.
	— А моята работа е да вземам решения във връзка със семейството си. Можете да гледате от колата, но не можете да излизате от нея по никакъв повод.
	— Госпожо, бъдете сигурна, че ако нещо ви застраши, ще изляза от колата.
	— Добре, ще го преживея някак.
	Веднага щом първата дама слезе от лимузината, агентът изруга и добави едва чуто: „кучка“.
	Всички агенти в двете коли, включително четирима, които използваха мощна оптика, се бяха залепили за стъклата и наблюдаваха как първата дама влиза в пощата отсреща. Без Джейн Кокс да знае, вътре вече бяха отишли трима агенти на Сикрет Сървис, облечени като случайни клиенти, плюс още двама, които пазеха задния вход. Службата умееше да се справя със своенравни и независими по дух членове на първото семейство.
	Джейн отиде направо до пощенската кутия, отвори и не намери вътре нищо. Върна се в колата след по-малко от минута.
	— Карай — каза тя и се отпусна на кожената седалка.
	— Госпожо — обади се шефът на охраната. — Можем ли да ви помогнем с нещо?
	— Не. Никой не може да ми помогне — отговори тя предизвикателно, но гласът й леко трепна.
	До пристигането им в Белия дом мълчаха.
	Още с излизането на Джейн Кокс от Белия дом агент Арън Бетак се задейства. Под предлог, че прави рутинна проверка за подслушвателни устройства в крилото, където беше кабинетът на първата дама, той влезе в преддверието и помоли служителите да излязат, докато си свърши работата.
	Беше му нужна само минута, за да влезе във вътрешния кабинет, да отвори бюрото, да намери писмото, да направи копие и да върне оригинала на място. Преди да мушне листа в джоба на сакото си, успя да го прочете.
	За пръв път, откакто работеше за правителството, правеше нещо подобно. В действителност това беше криминален акт, за който можеше да получи присъда от няколко години във федерален затвор, ако го хванат.
	Въпреки всичко обаче си струваше да го направи.


	55

	През по-голямата част от вечерта и следващия ден Шон и Мишел успяха да установят, че в Джорджия, Арканзас и Алабама има много военни съоръжения. Всъщност твърде много, за да има някаква полза за разследването им. Преди това, както седяха в кантората си, на Шон му хрумна идея. Обади се на Чък Уотърс и остави съобщение. След няколко минути агентът на ФБР позвъни.
	— Изотопният анализ, който направихте на намерения косъм…
	— Е?
	— Дали показва още нещо…
	— Какво?
	— Знам, че показва с какво се е хранил притежателят му. Показва ли обаче нарушаване на този начин на хранене за даден период от време например?
	— Чакай.
	Шон чу шумолене на хартия и скърцане на стол.
	— Не виждам нищо такова.
	— Нищо необичайно?
	Пак се чу шумолене на хартия.
	— Не съм учен, но нали помниш, като говорихме, че извършителят вероятно е от селски район, защото се е хранил с необработени животински мазнини и зеленчуци и е пиел вода от кладенец?
	— Да?
	— Ами имаше повишени нива на солта, което е нормално, ако се храниш с храни, консервирани в сол, нали?
	— Да, вече го обсъдихме.
	— Е, има и повишени нива на натрия.
	— Чък, натрият е сол. Това вероятно се дължи на осоляването на продуктите. Вече го обсъдихме.
	— Добре, Айнщайн, знам. Въпросът е, че имат някаква нова технология, с която могат да откриват различни видове натрий. Тестовете показват наличие на натрий, който може да се набави, но не е леснодостъпен за обикновения потребител.
	— Да не би да говориш за доставки за правителствени нужди? Например за армията? Като натрия в консервираните храни?
	— След като си наясно, защо ми губиш времето? — попита ядосано Уотърс.
	— Подозирах. Не бях сигурен, докато не ми каза сега. И след като си знаел това нещо, щеше да е много добре, ако беше споделил информацията малко по-рано.
	— Кинг, ръководя разследване, не консултантско бюро.
	— Такива консерви се продават и по магазините. Сигурно ли е, че не е същият натрий?
	— Нивата на натрия във военните консерви са по-високи. Дори и да е военен обаче, какво от това? Кръгът се стеснява до два милиона души!
	— Може би, а може би не.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ако извършителите са военни, можете да пуснете проверка на ДНК в базата данни на Пентагона. Вече вземат ДНК проби от всички служители.
	— Опитах, но проклетата им система блокира. Явно от водене на войни не им остават средства за поддръжка на компютърната техника. Няма да я оправят преди седмица — две.
	— Страхотно! — каза Шон и прекъсна връзката.
	— Е, докъде стигаме с консервите? — попита Мишел.
	— Вече знаем, че има голяма вероятност извършителят да е бил военен. Поне си струва да го потвърдим. Все пак остава въпросът с откриването му. Изглежда, скоро няма да имаме шанс да се потърси съвпадаща ДНК проба.
	— Няма как все още да е в армията, нали?
	— И да е отишъл на разузнаване, за да извърши отвличане? И после да се върне в базата с изподрана физиономия и смачкана от куршум бронежилетка?
	— Значи е напуснал?
	— Вероятно. С почести или без. Това обаче пак не ни помага. Буквално милиони са напуснали армията в този период.
	Мишел се вторачи в гърдите на Шон.
	— Какво има? С кафе ли съм се полял?
	— Онзи имаше бронежилетка. Можеш да напуснеш армията и да вземеш някои дреболии със себе си, но бронежилетка?
	— Можеш да си я купиш на улицата.
	— Така е, но можеш да я отмъкнеш и от армията.
	— Трудно ще скриеш такова нещо при напускането си.
	— Ами ако не е напуснал?
	— А е дезертирал?
	— Това стеснява кръга. Познаваш ли някой, който би могъл да провери? — попита тя.
	Шон взе телефона си.
	— Да, познавам. Генерал с две звезди, с когото се запознах, когато бях на служба. Може би ще успея да го изкуша с билети за мач на „Ред Скинс“.
	— Имаш билети за „Ред Скинс“?
	— Не, но заради достойна кауза мога да намеря.


	56

	— Това е ужасно нередно, мистър Куори — каза дежурният лекар.
	— За мен не е — отговори Куори. — Дошъл съм да взема дъщеря си и да я отведа у дома. Нищо нередно не виждам.
	— Но тя е на животоподдържащи системи. Сама не може да диша — каза лекарят, все едно говореше на малко дете.
	Куори извади документите.
	— Вече го обсъждахме с хората в офиса. Имам пълномощно за оказване на медицински грижи и така нататък. С други думи, мога да я закарам където си поискам и никой не е в състояние да ми попречи.
	Лекарят прегледа документите, които му даде Куори, и каза:
	— Ще умре, ако изключим апаратурата.
	— Не, няма. Погрижил съм се.
	— Какво значи „погрижил съм се“? — попита скептично лекарят.
	— Имам всички апарати, с които я поддържате тук.
	— Как е възможно? Това е скъпа и сложна техника!
	— Преди година фалира склад за медицинска апаратура и купих евтино всичко необходимо. Дихателен апарат с тръба, монитор на жизнените показатели, маркуч за хранене, кислородни бутилки, конвертор. Оборудване за интравенозни вливания. И мога да се хвана на бас за сто долара, че моята апаратура работи по-добре от вашата. Вашата е стара. Идвам от години и за цялото време не сте я подменили нито веднъж.
	Лекарят се усмихна накриво.
	— Мистър Куори…
	Куори го прекъсна:
	— Пригответе я и толкова. Ще кажа на линейката да спре пред входа.
	— Линейка?
	— Да, линейка. Да не искате да я закарам у дома с пикапа? Съберете си ума! Наех линейка, оборудвана както трябва с животоподдържаща апаратура. Чака отвън. — Той грабна документите. — Пригответе я за път.
	— Как ще се грижите за нея?
	— Знам какво да правя по-добре от вас! Знам как да я храня, как да й давам лекарствата, как да я почиствам, как да масажирам крайниците й и да я обръщам, за да няма възпаления и всичко останало. Да не би през цялото време да съм идвал тук, за да гледам шибания таван? Да ви попитам, вие някога чели ли сте й?
	Лекарят го изгледа озадачено.
	— Да й четем? Не.
	— Е, аз й чета. През всички тези години й четях. Това е може би единственото нещо, което я поддържаше жива. Вдигна пръст към лекаря. — Пригответе я, защото момичето ми най-накрая ще се махне оттук.
	Куори подписа планина от документи, с които освобождаваше от отговорност медицинското заведение, и най-накрая Типи напусна затвора си, докато слънцето все още грееше. Примижал от силната светлина, Куори гледаше как вкарват дъщеря му в линейката. После се качи на пикапа си, показа на заведението среден пръст и потегли пред линейката към „Атли“.
	Когато стигнаха, всичко беше готово. Карлос и Даръл помогнаха на парамедиците от линейката да пренесат носилката, Рут Ан плачеше, а Гейбриъл гледаше процесията мълчаливо. Порасналата дъщеря се връщаше в същата стая, в която беше живяла като малка. Всичко в нея бе запазено както навремето. Куори и жена му не бяха променяли нищо, след като Типи се бе отправила към живота, който се оказа твърде кратък за нея. Колеж, после някаква маркетингова фирма в Атланта, после дишане през тръба в медицинското заведение, преди още да навърши трийсет.
	Сега скъпото му момиче се връщаше у дома.
	Линейката си отиде, след като една медицинска сестра от реанимацията се увери, че апаратурата, с която разполага Куори, действа и е свързана правилно. После Куори затвори вратата и седна до Типи.
	— У дома си, малка моя. Татко те доведе у дома!
	Взе ръката й и започна да сочи различни неща в стаята.
	— Ето я синята лента, която получи, когато написа стихотворението. Там е роклята, която мама ти уши за абитуриентския бал. Колко красива беше с нея, Типи! Не ми се искаше да те пускам да излизаш! Не. Не ми се искаше момчетата да те видят с нея. Толкова хубава беше!
	Посочи с ръката й една снимка върху малка библиотека.
	На нея беше цялото семейство. Майката, бащата и трите деца, когато още бяха малки. Даръл беше по бебешки пухкав и много сладък. По средата беше Сузи с непокорно изражение както винаги. От другата й страна беше Типи с шапка от вестник, килната на една страна, с пуснати до раменете руси коси. На устните й играеше чудната й усмивка, а очите й грееха закачливо.
	Нищо вече не можеше да разплаче Куори. Но всеки път, когато погледнеше тази снимка с Типи, със смешната шапка, с очи, готови да превземат света, без да знаят, без дори да подозират и за миг отчаянието, опустошителната загуба, която чакаше всички тях, сълзите просто потичаха от очите му като студени капки дъжд през есента.
	Остави внимателно дланта й върху леглото, стана и погледна през прозореца. Момичето му си беше у дома. И той щеше да се радва на това, докато можеше. После щеше да напише следващото писмо.
	Обърна се към Типи и се заслуша в механичния шум от машината, която караше дробовете й да се издигат и спускат и сърцето й да бие. После погледна пак към снимката и успя, като затвори и отвори очи, да премести Типи от снимката в леглото. В този въображаем свят дъщеря му просто си почиваше. И поне в мислите му щеше да се събуди, да стане, да прегърне баща си и да продължи живота си.
	Куори се отпусна на един стол и пак затвори очи, за да постои още малко в онзи друг свят.


	57

	Телефонът на Мишел отново иззвъня. Вече от два дни чакаха да им се обади познатият на Шон от армията, но явно не беше лесна работа да се съберат данни от три щата за отсъстващи безпричинно войници.
	— Кой е? — попита Шон, и се облегна на стола си зад бюрото.
	— Същият непознат номер, който звъня и преди.
	— Отговори. И бездруго се чудим какво да правим.
	Мишел сви рамене и натисна бутона.
	— Ало?
	— Мишел Максуел?
	— Да, кой се обажда?
	— Аз съм Нанси Дръмонд. Оставили сте ми съобщение във връзка с майка ви. Бях нейна приятелка.
	— Но кодът на телефонния ви номер не е от Нашвил.
	— О, съжалявам, не бях помислила за това. Обаждам се от мобилния телефон на дъщеря ми. Живее в Мемфис, но в момента е при нас. За по-далечни разговори е по-евтино да се използва мобилен телефон. У дома имаме само стационарен.
	— О, да, разбира се. Защо не оставихте съобщение?
	— Тези мобилни апарати и гласови пощи ме объркват. — И добави направо: — Стара съм.
	— Няма проблем. Понякога и аз се обърквам.
	— Не бях в града, когато е починала майка ви. Моите съболезнования.
	— Благодаря. — Мишел седна зад бюрото си, а Шон започна да драска върху бележник. — Обадих ви се, защото… предполагам, вече сте чули, че майка ми не умря от естествена смърт.
	— Да, чух, че е била убита.
	— Кой ви го каза?
	— Дона Ротуел.
	— Добре, ето какво, мисис Дръмонд…
	— Нака да си говорим на ти.
	— Добре, Нанси, обадих се, защото исках да разбера дали имате някаква идея кой би могъл да иска да нарани майка ми.
	Мишел очакваше звучно „не“, казано със задъхан, стъписан тон, но не чу нищо подобно.
	— Когато казах, че съжалявам за майка ти, Мишел, това е самата истина. Харесвах я много. Но не мога да кажа искрено, че съм изненадана.
	Мишел се изправи на стола си и направи знак на Шон, който престана да драска. После натисна един бутон и гласът на жената зазвуча в стаята.
	— Значи не си изненадана, че някой е убил майка ми?
	Шон пусна химикалката, отиде до бюрото на Мишел и седна върху него.
	— Защо не си изненадана?
	Мелодичният глас на Нанси Дръмонд изпълни стаята.
	— Познаваше ли майка си добре?
	— Всъщност не мисля, че я познавах много добре.
	— Трудно е да кажа… след като си й дъщеря и не…
	— Мисис… Нанси, да си говорим направо. Просто искам да разбера кой го е направил.
	— Познавах баща ти бегло. С майка ти не се разбираха много добре. Сали обаче харесваше социалния кръг, който имахме. Много.
	Мишел долови ударението върху последната дума.
	— Колко много?
	— Не искам да клюкарствам.
	— Слушай, Нанси, ако майка ми е изневерявала на баща ми, трябва да го знам. Много е важно. Знаеш ли с кого се е срещала?
	— Всъщност бяха повече от един.
	Мишел се отпусна на стола.
	— Колко повече?
	— Трима, поне за толкова знам. Двама се преместиха, последният преди около месец.
	— Къде се преместиха?
	— Единият в Сиатъл, а другият в чужбина.
	— А кой е третият?
	— Не си чула това нещо от мен, защото не го знаят всички. Майка ти беше много дискретна, признавам й го. И не знам дали са били… хммм… интимни. Може би просто са прекарвали времето си заедно. Може би са се чувствали самотни.
	— Кои? — попита Мишел спокойно, макар че й идеше да стреля по телефона, за да накара жената да говори без подканяне.
	— Дъг Рейгън.
	— Дъг Рейгън? Постоянният приятел на Дона Ротуел? Този Дъг Рейгън?
	— Да. Познаваш ли го?
	— Не, но сега мисля, че скоро ще го опозная. Колко е продължила връзката им?
	— Мисля, че не я бяха прекратили до смъртта на майка ти.
	— Един момент… откъде знаеш всичко това?
	— Майка ти ми споделяше много неща. Бяхме добри приятелки.
	— Значи никой друг не знае, че ти знаеш?
	— Нямам представа дали не е казала и на други. Аз поне не съм говорила за това с никого досега. Доверието си е доверие. След като вече я няма, помислих, че… е, че имаш право да научиш.
	_Да науча, че майка ми е била курва. Благодаря._
	— Там ли си, скъпа?
	Мишел се върна към реалността.
	— Да, да… Можеш ли да кажеш в полицията онова, което ми каза сега?
	— Трябва ли?
	Шон улови Мишел за ръката и поклати глава.
	— Може би няма да се наложи — отговори Мишел веднага. — Поне засега. Замисли се за момент и попита: — Баща ми знаеше ли за… онова, което правеше майка ми?
	— Както ти казах, не познавах баща ти много добре, но винаги съм си мислела, че ако знаеше, щеше да реагира някак.
	— Да, и аз си мисля така. Благодаря ти, Нанси. Засега не казвай на никого, става ли?
	— Добре, скъпа. Щом искаш…
	— Наистина оценявам искреността ти.
	— Аз самата имам четири големи дъщери. Двете са разведени. Знам, че се случват подобни неща. Животът никога не е съвършен. Искам да знаеш, че когато майка ти ми каза какво прави, я посъветвах да престане да се среща с онези мъже. Да се върне при баща ти и да се опита да оправи нещата помежду им. Наистина не го познавах отблизо, но си личеше, че е добър човек. Не заслужаваше това.
	— Нанси, ти си съкровище!
	— Не, аз съм просто майка, която е видяла всичко.
	Мишел прекъсна линията и погледна Шон.
	— Не е чудно, че съм толкова откачена, нали?
	— Всъщност мисля, че си забележително уравновесена.
	— Защо не искаше тя да говори пред полицията?
	— Не знам… наречи го интуиция.
	— Какво ще правим сега?
	— Докато не се обади генералът, нямаме кой знае какво да правим. Какво ще кажеш да прескочим до Нашвил, за да видим какво става там?
	Бързо научиха, че полет до Нашвил има едва на следващия ден, освен ако не искат да правят връзка в Чикаго и Денвър, като прекарат повечето време по различни летища.
	— Трябва много да обичаш да летиш — отбеляза Шон, след като чу вариантите, — за да летиш на запад или север, за да стигнеш на юг.
	— Да вървят по дяволите — каза Мишел. — Какво ще кажеш за пътуване с кола?
	— С теб винаги.
	Купиха си сандвичи и две големи чаши кафе и потеглиха в осем вечерта.
	Докато се приготвяха, Мишел се обади на Бил и научи, че братята й са се прибрали по домовете си, с изключение на Боби, разбира се, който живееше с баща си.
	— Има и добра новина — каза Бил на сестра си.
	— Каква?
	— Татко вече не е заподозрян. Поне не сериозно.
	— Защо?
	— Според съдебния лекар ударът е нанесен от левак, а татко е десняк.
	— Това не го ли знаеха преди?
	— Правосъдната машина се задвижва бавно, сестра ми, но все пак новината е добра.
	— Защо всички го оставихте?
	— Всъщност не го оставихме ние. Той ни остави.
	— Какво точно значи това?
	— Значи, че ни каза да се разкараме от града, защото му писнало да се въртим наоколо. По-откровен не можеше да бъде…
	Мишел сякаш усети как най-големият й брат се усмихва.
	— Наистина ли смяташ, че трябваше да го оставите сам?
	— Боби е там. А и татко може да се грижи за себе си.
	— Не това ме притеснява.
	Преди Бил да успее да попита какво я притеснява, тя прекрати разговора.
	— Значи — каза Шон — добрата новина е, че баща ти е оневинен, но лошата е, че старецът знае, че убиецът е някъде там и може да реши да вземе нещата в свои ръце.
	— Братята ми са добри ченгета, но като синове нямат шесто чувство. И през ум няма да им мине, че татко е способен на подобно нещо. Или че майка ни може да му е изневерявала.
	— А на теб ти минава?
	Тя го погледна, после извърна лице.
	— Да, минава ми.
	Както обикновено Мишел шофираше, пренебрегвайки напълно всякакви ограничения на скоростта. Спря само два пъти, за да посетят тоалетна, и пристигнаха в къщата на баща й малко след пет на следващата сутрин, изпреварвайки директния полет с четири часа.
	Мишел надникна в гаража и поклати глава. Колата на баща й не беше вътре. Отключи входната врата и влязоха в къщата. Огледа набързо и се увери, че няма никой.
	— Баща ти има ли някъде сейф за оръжия?
	— Мисля, че има само кутия за пистолет. Сигурно е в шкафа в спалнята.
	Шон провери. Откри кутията, но вътре нямаше оръжие.
	Седнаха на неоправеното легло и се спогледаха.
	— Да се обадим ли на Боби? — попита Шон.
	— Ще трябва да му обяснявам много дълго. Може би трябва да се срещнем с Дъг Рейгън. И да го попитаме защо забрави да ни каже, че е чукал майка ми.
	— Имаш ли му адреса?
	— Лесно ще го намерим. Както казват всички, този град не е голям. А може и да попитаме постоянната му приятелка Дона.
	— Добре, нека първо вземем душ и се преоблечем. Отдавна не ми се беше случвало да пътувам цяла нощ с кола. Всъщност последния път пак беше с теб.
	— Така си разширяваш хоризонтите. Изглежда, такава е съдбата ми в този живот.
	Мишел взе душ първа в банята за гости. После надникна в коридора и извика:
	— Ти си на ред, Шон.
	Влезе, когато тя вече се бе увила с кърпата. Той повдигна нагоре чаша току-що направено кафе.
	— Проявяваш ли интерес?
	— Винаги.
	Мишел седна на леглото с кафето в ръка, а той влезе в банята.
	— Не мислиш ли, че трябва да вземем списъка с гостите от партито в съседната къща? — повиши глас тя, за да я чуе. — Да започнем да проверяваме и тях.
	— Можем да го вземем от брат ти — отговори той. — Мисля, че полицията вече го е направила.
	Мишел се приближи до вратата, когато той пусна душа.
	— Предпочитам да го направим сами.
	— Какво?
	— Да го направим сами! — извика тя.
	— Добре! Твоето желание е закон за мен!
	— Това ще правим през деня.
	Отговорът му обаче я накара да се усмихне.
	Влезе в спалнята на баща си и се огледа. Снимката на майка й я нямаше. Погледна в кошчето за боклук. Не беше и там. Незнайно защо погледна под леглото. Снимката беше там. Извади я. Стъклото беше счупено. Вгледа се. Остро парче стъкло беше пробило лицата на родителите й.
	Дотук ли беше стигнал четирийсет и три годишният им брак? Следващата мисъл беше не по-малко жестока.
	А накъде се е насочил собственият ти живот?
	Върна се със снимката в стаята за гости, седна на леглото и започна да трепери.
	— По дяволите!
	Изруга отново, стана и отиде до банята. Отново започна да трепери, поколеба си. Преглътна, отвори вратата и влезе. Продължаваше да трепери, ридания напираха в гърлото й.
	Шон я видя през вратата на душ-кабината.
	— Мишел? — Погледна я въпросително в очите, които изглеждаха готови всеки момент да плувнат в сълзи. — Какво правиш?
	— Не знам. Не знам, по дяволите, какво правя!
	Той взе кърпа, уви я около себе си и излезе от душ-кабината. Изведе я от банята и я сложи да седне на леглото. Седна до нея и тя облегна глава на рамото му.
	— Мисля, че губя контрол — каза тя.
	— Много ти се събра. Съвсем естествено е да се чувстваш потисната.
	— Родителите ми са заедно от цяла вечност. Имаха пет деца. Четирима братя и аз, изтърсакът. Изтърсакът, който е последен в редицата.
	— Не мисля, че който и да било те смята за изтърсак. Аз определено не мисля така.
	Тя се обърна към него.
	— А какво точно мислиш за мен?
	— Мишел, аз…
	Тя взе снимката със счупеното стъкло.
	— След близо петдесет години брак остава само това?
	— Мишел, все още не знаем какво всъщност се е случило тук.
	— Имам чувството, че съм пропиляла толкова много от живота си!
	— Олимпийска състезателка, агент на Сикрет Сървис, сега моя партньорка? — Опита се да се усмихне. — Мисля, че доста хора биха се радвали да се разменят с теб. Особено за партньорството ти с мен.
	Тя не се усмихна на шегата. Не се и разплака. Наклони се към него и леко го целуна по устните.
	— Не искам да губя повече време, Шон — прошепна в ухото му. — Нито секунда повече.
	Целуна го пак и той отвърна. Притисна се към него.
	Тогава Шон се дръпна.
	Погледите им се срещнаха.
	— Не искаш ли? — попита го тя.
	— Не така. Не по този начин. Не.
	Тя го удари и се обърна.
	— Мишел?
	— Остави ме!
	Искаше да избяга, но тогава онова я връхлетя. Беше като твърда стена от нещо едновременно горещо и студено, която я блъсна, така че отвътре тялото й пламна, а по кожата й пробягаха ледени тръпки. Коленете й се огънаха и тя се свлече на пода. Раменете й се тресяха от риданията, сви се на топка, сякаш се смали и пак стана дете. Започна да опипва пода. Напипа снимката и я притисна към гърдите си.
	След малко Шон я вдигна и главата й увисна на гърдите му. Опита се да й каже нещо, но тя не реагира. Той замълча.
	Остави я на леглото, взе снимката от ръцете й, зави я с чаршафа и седна до нея. Отпусна ръката си и Мишел инстинктивно я улови. Малко по-късно, когато слънцето се показа, риданията стихнаха. Най-накрая ръката, която стискаше неговата, се отпусна и Мишел заспа. Шон оправи завивката.
	Легна до нея, докосна влажната й коса, после продължи да я гледа, докато самият той не се унесе в сън.


	58

	Куори крачеше пред малката си къща, а Карлос го следваше. Едрият мъж спря и посочи пътеката.
	— Кабелът за камерата стига до мястото, където ще си ти — обясни Куори. — Мониторът е готов. Проверих, работи както трябва. Ще се вижда обаче само отвън. Няма как да я скрием в къщата.
	— Ясно.
	Бяха го повтаряли вече няколко пъти, но Карлос беше разбрал, че Куори живее чрез повторение. Като пилот беше твърдо убеден, че ако повтаряш едно нещо отново и отново, ще сведеш възможностите за грешки до минимум.
	— Камерата е насочена както трябва, но все пак ще проверя още веднъж в последния момент.
	— Какви са шансовете да я открият и да я обезвредят?
	— Малки предвид времевите параметри, но ако я открият, ще трябва да използваш резервния вариант.
	Куори извади от раницата си тежък бинокъл и го подаде на Карлос.
	— Прилична старомодна оптика и чифт добри очи. Избрал съм ти място за наблюдение, което няма да открият лесно. Просто дръпваш лоста, който ти показах в бункера, в отворено положение като в оръдейна кула. Камерата и кабелът обаче са много добре скрити и не мисля, че ще ги намерят, колкото и да ги бива. Е, не може да сме сигурни, ето защо имаш резервен вариант.
	Карлос кимна разбиращо.
	— А другото нещо? — попита Карлос и погледна къщата, дърветата и критичния терен отпред.
	Куори се усмихна.
	— В това е красотата на цялата проклетия, Карлос. Всичко се активира само с един бутон. — Ухили се като ученик, който току–що е спечелил състезание по физика. — Отне ми известно време, докато го направя, малко сложно е, работи с двойно захранване, но успях. И след като веднъж натиснеш бутона, няма връщане назад, приятелю.
	— А как ще се свържа с теб в рудника?
	— Най-напред ще се свържеш, за да ми кажеш дали всичко върви по план, или отива по дяволите. И ще се свържеш с това.
	Подаде му нещо като кутия.
	— Сателитен телефон — обясни. — Ще имаш връзка с мен дори и в рудника. Вече съм го изпробвал. Ето това тук трябва да е отворено, за да може да се свърже със сателита. И без дълги обяснителни разговори. Само „да“ и „не“ за няколко секунди.
	Карлос огледа телефона.
	— Откъде го взе?
	— Сам го сглобих от резервни части.
	— А сигналът от сателита?
	— Приспособих съществуваща платформа. Отидох в библиотеката и потърсих информация как да го направя. По-лесно е, отколкото можеш да си представиш, ако умът ти работи както трябва. Карлос, дявол да го вземе, това тук е нищо в сравнение с нещата, които трябваше да правим с подръчни материали във Виетнам. Така си спестих доста пари, които нямам.
	Карлос го погледна с нескрито възхищение.
	— Има ли нещо, което да не можеш да направиш?
	— Момче, има много неща, които не мога да направя. И повечето са важни. Аз съм най-обикновен човек, който работи. И аз ходя до тоалетната.
	— Кога ще стане това нещо?
	— Ще ти кажа навреме. Скоро.
	Карлос погледна още веднъж към височинката. Куори го наблюдаваше внимателно.
	— Ще бъдеш скрит, но същевременно ще виждаш — каза Куори. — От близо.
	— Знам — отговори Карлос и се загледа в един лешояд, който описваше лениви кръгове в небето.
	— Ще има проблем само ако те го направят такъв. Иначе просто си отиваш.
	Карлос кимна, без да отделя поглед от птицата.
	— Ако не искаш, Карлос, мога да се сменя с теб, но ще ти го предложа само веднъж.
	— Казах, че ще го направя.
	Карлос си тръгна, а Куори отвори вратата на малката къща и влезе. Всичко беше готово, с изключение на едно. Но и то щеше да стане.
	Час по-късно Куори се издигна във въздуха със самолета си. Ниският вятър беше силен и малката машина се тресеше ужасно, но това не го притесняваше. Беше летял и при по-лоши условия. Малко турбулентност не можеше да го убие, за разлика от много други неща.
	Имаше за какво да мисли и обикновено го правеше, докато летеше. На тази височина с разреждането на въздуха като че ли мозъкът му се проясняваше. Отзад имаше кашон с кабели и жици. С помощта на този кашон и на още един в рудника Куори щеше да изгради сценария за своя ден на Страшния съд. Щеше да го използва само ако се наложеше.
	Докато летеше, мислите му се върнаха към последния път, когато Типи му бе проговорила. С жена му тръгнаха за Атланта по най-бързия начин, след като научиха колко зле е дъщеря им. Куори не искаше дъщеря им да отива в големия град, но когато децата пораснат, никой не може да ги спре.
	Когато лекарят в болницата им каза какво се е случило, двамата не можаха да повярват. Не и с тяхната Типи!? Сигурно бе станала някаква грешка… Само че не беше грешка. Вече беше изпаднала в кома заради загубата на кръв. Казаха им, че изследванията са категорични.
	Камерон излезе да вземе кафе, а Куори я чакаше, облегнат на стената, с изпоцапани дънки и риза, покрита с петна от пот, защото бяха пътували в лятната горещина на Алабама без климатик. Беше тръгнал направо от полето, веднага щом жена му дотича през изораната нива с писъци, за да му каже за проведения телефонен разговор. Питаше се как нещо толкова лошо може да се случи на толкова добро същество. Тежкият, застоял въздух в голямата болница миришеше лошо и го задушаваше — беше свикнал да е на открито.
	Дойдоха полицаите и Куори трябваше да разговаря и с тях. Въпросите им дотолкова го вбесиха, че се наложи Камерон да го изведе от стаята. Тя бе единственият човек на земята, освен Типи, който имаше влияние над него. Ченгетата приключиха и си отидоха. От навъсените им физиономии, докато се изнизваха покрай него в коридора, Куори разбра, че има много малка надежда да получи справедливост.
	Остана сам в болничната стая с дъщеря си. Машините жужаха, помпите помпаха. Мониторът тихичко писукаше, но за Куори звукът бе силен като артилерийски огън. Дори пищящите противосамолетни снаряди в небето над Виетнам не го бяха плашили толкова, колкото звуците на проклетата машинария, която съвестно записваше отчайващото състояние на малкото му момиче.
	Беше много съмнително Типи някога да се оправи, както го предупредиха лекарите. Един безчувствен кретен в бяла престилка с маниери на хиена прозвуча особено песимистично:
	— Загубила е много кръв. Мозъкът е увреден. Част от него е вече мъртъв. — И добави: — Ако това ще ви помогне да се почувствате по-добре, тя не изпитва никаква болка. Вече не е вашата дъщеря. Всъщност вече я няма.
	Куори не само не се почувства по-добре, но и изби предните зъби на лекаря, заради което едва не му забраниха завинаги да влиза в болницата.
	И тогава, както си стоеше край нея, Типи отвори очи и го погледна. Просто така. Докато чесната подскачаше сред облаците, той си спомни съвсем точно и живо всеки миг от онова събитие.
	Толкова се стресна, че в първия момент не знаеше какво да прави. Премигна, защото реши, че нещо става със зрението му или просто че вижда каквото му се иска да види, а не действителността.
	— Татко?
	Скочи към нея, улови ръката й, доближи лице до нейното.
	— Типи? Скъпа! Татко е тук!
	Главата й се залюля наляво и надясно, а мониторът започна да писука както никога дотогава. Изплаши се, че може пак да я изгуби в света на сенките.
	Стисна ръката й, нежно задържа брадичката й да не се движи, спря люлеенето, за да улови погледа й.
	— Типи! Тук съм! Мама ще се върне всеки момент! Не си отивай сега! Типи! Не си отивай!
	Очите й се затвориха и той изпадна в паника. Озърна се може би за да повика някого. Да потърси помощ, за да върнат дъщеря му при тях.
	— Татко?
	Обърна се към нея веднага.
	— Тук съм, скъпа!
	Макар и да се опитваше да ги сдържи, сълзите потекоха по сбръчканото му лице, което за един ден беше остаряло повече, отколкото за последните десет години.
	— Обичам те!
	— И аз те обичам, скъпа! — Улови се за гърдите, за да не изскочи сърцето му. — Типи! Трябва да ми кажеш какво се случи! Трябва да ми кажеш кой ти причини това!
	Погледът й отново се замъгли и очите й се затвориха. Той започна да търси трескаво в ума си, за да открие нещо, което да задържи вниманието й.
	— „Общоизвестна истина е, че всеки богат млад мъж трябва да си вземе съпруга“ — изрече той.
	Това беше първото изречение на „Гордост и предразсъдъци“.
	През годините си бяха чели цитати от книгата един на друг.
	Типи отвори очи, усмихна се и Куори въздъхна, защото беше убеден, че Бог му е върнал момичето въпреки предсказанията на белите престилки.
	— Типи, кажи ми кой ти направи това! Кажи ми, скъпа! — каза той колкото се можеше по-твърдо.
	Тя прошепна беззвучно само четири думи, но това беше достатъчно. Той ги разбра.
	— Благодаря ти, скъпа! Боже, колко те обичам!
	Погледна към тавана и добави:
	— Благодаря ти, Исусе!
	После вратата на болничната стая се отвори и Куори се обърна. Беше Камерон с две кафета. Той стигна до нея само с един скок и я сграбчи толкова силно, че кафетата се разляха. Дръпна я до леглото.
	— Момичето ни се събуди, Кам! Върна се при нас!
	Очите на Камерон Куори се уголемиха и лицето й се озари от усмивка. Когато обаче тя погледна към леглото, усмивката й се стопи.
	Куори също погледна надолу. Очите на Типи бяха затворени. Усмивката й я нямаше. Нямаше да се събуди никога повече. Нямаше да чуе гласа й никога повече.
	Тъкмо заради тази последна усмивка, която бе получил от дъщеря си, Куори й четеше от романа на Джейн Остин през годините. Чувстваше, че е нещо като благодарност към авторката за това, което му дари — няколкото безценни последни мигове с дъщеря му.
	Четирите думи, които Типи прошепна, останаха завинаги запечатани в съзнанието му. Тогава не реагира, защото те не сочеха категорично към един човек. И още по-вбесяващ беше фактът, че лекарят не му повярва, когато му каза, че дъщеря му е дошла в съзнание.
	— Ако наистина се е събудила — каза лекарят, — било е аномалия.
	Куори едва се сдържа да не счупи и неговите зъби.
	Наистина не реагира при онези четири думи и не беше съвсем сигурен защо. След смъртта на Камерон обаче вече нищо не го спираше. Тогава започна дългото пътуване към истината. До момента, в който справедливостта можеше да се окаже по-близо до него и Типи, отколкото когато и да било преди.
	Докато летеше, си помисли, че само едно нещо е по-ужасно от това да умреш сам и то беше да умреш, преди да си приключил делата си на този свят.
	Той нямаше да умре, преди да ги приключи.


	59

	— Съжалявам.
	Мишел седеше облечена на ръба на леглото в стаята за гости. Шон току-що се беше събудил. Хавлиената кърпа все още беше омотана около кръста му, възглавницата беше мокра от косата му.
	Обърна се към нея и раздвижи изтръпналото си рамото.
	— Няма за какво да съжаляваш. Премина през ада и се върна. Всеки би рухнал на твое място.
	— Не и ти.
	Той се надигна и се облегна на възглавницата.
	— Може да те изненадам.
	Погледна през прозореца. Стъмваше се. Обърна се учудено към Мишел.
	— Колко е часът?
	— Наближава седем.
	— И съм спал през цялото време… Защо не ме събуди?
	— Аз също не бях будна. — Погледна надолу и попита: — Шон, казах ли нещо, докато не бях на себе си?
	Той докосна ръката й.
	— Мишел, не можеш да си перфектна през цялото време. Таиш всичко в себе си, докато не експлодираш. Трябва да спреш да го правиш.
	Тя погледна към прозореца.
	— Като стана дума за това, пропиляхме цял ден. — Обърна се рязко. — Ами ако има нещо ново около Уила?
	Беше ясно, че не й се говори за случилото се тук.
	Шон разбра и взе телефона си от нощното шкафче. Прегледа съобщенията и имейлите.
	— Нищо. Трябва да чакаме, докато някоя от следите, с които разполагаме, не проработи. Освен ако не измислиш нещо друго, разбира се.
	Тя седна в леглото и поклати глава.
	— Фактът, че Тък Дътън и Джейн Кокс всъщност ни лъжат от самото начало, не ни помага особено.
	— Така е. Не ни помага. Сега обаче сме тук и бихме могли да направим нещо по случая с майка ти. Например да открием Дъг Рейгън.
	— Добре.
	Телефонът иззвъня. Беше брат й Боби.
	— Какво правиш там? — попита той.
	— Дойдохме тази сутрин. Исках… да проверя как е татко.
	— Е, как е?
	— Няма го. — Мишел изведнъж се сепна. Тук ли беше баща й? Би ли си помислил, че е правила секс с Шон у дома им толкова скоро след смъртта на майка й? — Изчакай малко, Боби.
	Остави слушалката и изскочи от стаята. След малко се върна и пак я взе.
	— Не, не е тук. Колата му я няма. Защо?
	— Аз съм в голф клуба.
	— Хубаво. Член ли си?
	— Не. Ченгетата не печелят чак толкова много, че да си го позволят. Понякога играя, това е.
	— Не е ли малко тъмно, за да играеш?
	— Тук има една жена, с която разговарях.
	— Каква жена?
	— Разхождала е кучето си в нощта, когато мама беше убита. Не живее в района, така че полицията не я е разпитвала.
	— Видяла ли е нещо? Ако е видяла, защо не е казала на полицията?
	— Изплашила се е, струва ми се.
	— И защо е променила решението си?
	— Нейна приятелка Нанси Дръмонд я убедила да говори и тя ме потърси.
	— И аз говорих с Нанси.
	— И тя го каза. Всъщност заради това се обаждам.
	— Какво искаш да кажеш? Че ме издирваш?
	— Да.
	— Боби, защо просто не се обади на мобилния ми телефон?
	— Обаждах се поне шест пъти през последните няколко часа. Оставих ти четири съобщения.
	Мишел погледна нощното шкафче, където беше оставила мобилния си телефон. Взе го и видя списъка с неприетите повиквания.
	— Предполагам, че съм изключила звука, без да искам. Извинявай.
	— Мислех, че татко ще знае къде си, но сега с един куршум са уличени два заека.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Искам да кажа, че жената не желае да говори с друг, освен с теб. Явно доста си впечатлила приятелката й Нанси. Нанси й е казала, че може да ти се довери.
	— Боби, ти си полицай. Би трябвало да говори с теб.
	— Упорита е. Има дванайсет внуци. Не мисля, че мога да изляза на глава с нея. Ще направя нещо по-просто. Нека говори с теб. После ще заковем копелето, което постъпи така с майка ни.
	— Тя сега в клуба ли е?
	— Да.
	— Там сервират ли вечеря?
	— Аз черпя.
	— Ще сме при теб след двайсет минути.


	60

	С помощта на Даръл Куори опъна кабелите на стратегически места в галериите на рудника. Свършиха при входа.
	Докато работеха, Даръл каза:
	— Изглеждаш доста доволен.
	— Типи отново си е у дома. Защо да не съм?
	— Не е изцяло вкъщи, татко, тя е…
	Даръл не успя да довърши, защото пръстите на баща му се впиха в гръкляна му.
	Усещаше горещия парещ дъх на стареца.
	— Защо не се замисляш повече над нещата, които приказваш, а, момче? И защо не държиш проклетата си уста затворена?
	Куори бутна сина си настрана. Даръл се удари в твърдата каменна стена. Вместо обаче да се отдръпне смирено, той се засили и запрати баща си в отсрещната стена. Куори подпря врата на сина си с ръка и като използва за опора стената на галерията, го блъсна назад. Двамата се сборичкаха върху неравния под, като се опитваха да вземат надмощие един над друг. Дишаха тежко и се потяха въпреки студа в рудника.
	Даръл залитна назад, но успя да запази равновесие. Отново се спусна, сграбчи баща си през кръста, вдигна го над земята и го стовари върху стената.
	Куори остана без дъх, а долните му зъби пробиха устната му от удара. Когато обаче Даръл го връхлетя, Куори намери сили да забие коляно в корема на сина си и после да го удари с юмрук по лицето. Даръл се стовари по задник, с разцепена буза и кървяща уста.
	Куори една не падна от силата на собствения си удар. Завъртя се на място, клекна на земята, закашля се и изплю кръв.
	— Не можеш да ме надвиеш дори да съм на инвалиден стол и да ям овесена каша със сламка! — извика той побеснял от гняв.
	Даръл погледна пръчката динамит на пода, свързана с дълъг кабел.
	— Искаш да взривиш и мен, нали, старче?
	— Ще взривя всички ни, ако трябва, по дяволите!
	— Няма цял живот да правя каквото ти ми кажеш!
	— Сестра ти изобщо няма свой собствен живот. Без да е виновна. И ти нямаше да имаш, ако не бях аз. Кой ти спаси задника, когато военните дойдоха да те търсят? Аз! После оплеска нещата с оная жена. И продължаваш да правиш глупости. Трябваше да те гръмна още тогава.
	— Защо не го направи, а? Защо? — изкрещя Даръл, докато размахваше юмруци, а сълзите по лицето му се смесваха с кръвта.
	— Гръмнах Кърт.
	— Нямаше право да го убиваш. Аз видях сметката на оная жена, а не Кърт.
	— Трябваше да гръмна теб — повтори Куори и изплю парченце кожа от устната си.
	— Защо не ме гръмна, татко? Защо не уби мен?
	Куори вече не го гледаше. Подпря се на стената. Все още дишаше на пресекулки.
	— Защото имам нужда от теб, ето защо.
	Наведе се и протегна ръка на Даръл, за да му помогне да стане. Даръл не я пое.
	— Нужен си ми. Нужен си ми, момче.
	Куори остана наведен, стъпил нестабилно на неравния под на рудника. Представи си сина си като малък — любвеобилно момченце с големи сини очи и леко крива усмивка. Кажи какво има да се прави, тате.
	Когато погледът му се проясни, видя само един едър, набит мъж, изпълнен с гняв, който се мъчи да се изправи на краката си.
	— Имам нужда от теб, момче — потрети Куори и пак му подаде ръка. — Моля те.
	Даръл мина покрай него.
	— Хайде да свършваме — каза той и избърса кръвта от лицето си с мръсна длан. — Колкото по-бързо, толкова по-добре. После се махам оттук.


	Куори отключи вратата и влезе в помещението. Светлината от фенера на масата беше толкова слаба, че не можеше да види жената. Усещаше обаче присъствието й.
	— Не исках да се отказвам от нея — каза Даян Уол и излезе от сянката.
	Куори също застана в светлото петно.
	— Кървиш.
	— Дребна работа — отговори Куори, седна на масата и прокара пръсти през гъстата си сплъстена коса. Дробовете му още свиреха от боричкането със сина му.
	Проклети цигари!
	Даян седна срещу него.
	— Не исках да я давам.
	Куори се отпусна назад, пое си дълбоко дъх и я погледна изпод разрошените си вежди.
	— Добре.
	— Плашиш ме. Всичко в теб ме ужасява.
	— И ти ме плашиш — каза той.
	Даян го погледна изненадано.
	— И с какво точно те плаша?
	— Има много видове страх. Физически. В главата ти. И двете.
	— А аз по какъв начин те плаша?
	Куори се наведе над масата и върху дървената повърхност падна капка кръв.
	— Като те гледам, се боя, че този стар свят никога няма да стане добър. За никого от нас.
	Тя се отдръпна, жегната от думите му.
	— Не съм лош човек. Не съм наранила никого.
	— Наранила си онова момиче, макар и да не го знае.
	— Отказах се от нея, за да живее по-добре.
	— Глупости. Дала си я, за да не се налага да се грижиш за нея.
	Даян протегна ръка над масата и го зашлеви по бузата, а после се отдръпна назад ужасена. Погледна ръката си, сякаш не беше нейна.
	— Поне имаш характер — отбеляза Куори, който не се впечатли от плесницата.
	— Значи аз съм виновна, че светът е лош?
	— Не. Виновна си, че оставяш другите да го правят лош. Хора като теб допускат мръсниците да ги тъпчат. Дори когато не са прави. Дори когато ти знаеш, че не са прави. Затова си лоша. Хората като теб никога не защитават каквото и да било, ако се налага да се борят за него. Просто пълзите в калта. Приемате нещата такива, каквито са. Вземате с усмивка гадостите, които ви предлагат, благодарите и молите за още.
	От едното око на Даян капна сълза на масата при кръвта на Куори.
	— Не ме познаваш.
	— Познавам те. Познавам и теб, и хората като теб.
	Даян избърса очите си.
	— Какво тогава ще направиш? Ще ме убиеш ли?
	— Не знам. Не знам какво ще направя с теб.
	Стана бавно. Гърбът го болеше от удара в скалата.
	— Искаш ли пак да видиш Уила? Може да е за последен път. Краят наближава.
	Очите на Даян бяха премрежени от сълзи.
	— Не, не мога.
	Тя завъртя глава наляво и надясно. Сви юмруци, започна да трепери.
	— Пак ли ще пълзим в калта, а? Опитваш се да се скриеш? Казваш, че се страхуваш от мен. Току-що ме удари. Показа характер. Ако искаш, можеш да се съпротивляваш. Онези, които мислят, че са силни и имат всичко, богатите и влиятелните — те са нищо. Щом се надигнеш срещу тях, ще избягат, защото не са нито силни, нито корави. Просто притежават вещи. Имат високо самочувствие, което не е подплатено с нищо. — Той стовари големия си юмрук върху масата толкова силно, че фенерът падна и светлината изгасна. Във внезапната тъмнина Куори каза: — Попитах те дали искаш да видиш дъщеря си. Да или не?
	— Да.


	61

	Голф клубът беше тих, а голямата каменна камина в средата на ресторанта гореше, макар вечерта да не беше студена. Шон и Мишел седяха от едната страна на масата, а Боби и Джун Батъл — дребна жена, прехвърлила осемдесет — седяха срещу тях.
	Току-що бяха поръчали вечеря.
	Мишел мина по същество.
	— Радвам се, че си разговаряла с Нанси Дръмонд. Защото се нуждаем от помощта ти.
	Вместо да отговори, Джун Батъл методично изгълта шепата хапчета, които беше подредила на покривката, като отпиваше вода от голяма чаша.
	Шон, изглежда, усети нарастващото нетърпение на Мишел, защото отпусна ръка под масата, стисна я леко за коляното и поклати едва забележимо глава.
	Джун лапна последното хапче и ги изгледа.
	— Мразя лекарствата, но явно само те ме поддържат жива, така че няма как.
	— Значи онази вечер си разхождаше кучето по улицата, на която живеят Максуел — вечерта, когато Сали Максуел е била убита? — започна Мишел окуражително.
	— Тогава не знаех, че е била убита — отговори Джун спокойно. — Само разхождах Седрик. Моето куче. Пекинез. Малко куче. Някога имах голямо, но вече не мога да се справям. Добро кученце е. Седрик беше най-големият ми брат. Почина. Повече го харесвах от останалите ми братя и сестри и затова нарекох кучето си на него.
	Мишел се прокашля демонстративно и Шон пак я стисна за коляното.
	— Казах на сестра си, че ще разговаряш само с нея — обади се Боби.
	— Не обичам полицията — кимна Джун и потупа Боби по ръката. — Не ме разбирай погрешно. Знам, че не може без полиция и така нататък. Искам да кажа, че щом полицаите са наоколо, значи се е случило нещо лошо.
	— Както например това, че убиха майка ми ли? — попита Мишел, вперила поглед в Джун.
	Дребната женица най-после я погледна.
	— Съжалявам за загубата ти, дете. И аз загубих две деца и един внук, но умряха от болест, не от престъпление.
	— Видяла си нещо онази нощ? — подкани я Шон.
	— Един мъж.
	Шон и Мишел се наведоха едновременно напред, като че ли бяха свързани с въже.
	— Можеш ли да го опишеш? — попита Мишел.
	— Беше тъмно и очите ми не са каквито бяха, но мога да ви кажа, че беше висок и не беше дебел или нещо такова. Не носеше сако, а беше само по панталон и пуловер.
	— Стар, млад?
	— По-възрастен. Мисля, че имаше сива коса, но не съм сигурна. Помня, че вечерта беше топла и се изненадах, че е с пуловер.
	— А в съседната къща е имало парти край басейна — добави Шон.
	— Не знам какво парти е имало, но отпред бяха паркирани много коли.
	— Колко беше часът?
	— Винаги излизам на разходка в осем часа. Винаги стигам до онова място към осем и двайсет, освен ако Седрик не си свърши работата, така че да трябва да почистя след него, но онзи път не го направи.
	— Значи беше осем и двайсет — уточни Шон.
	Тримата с Боби и Мишел се спогледаха.
	— Според аутопсията смъртта е настъпила между осем и девет — напомни Боби.
	— Което значи, че онзи е бил там в паузата.
	— Паузата? — погледна я Джун озадачено.
	— Интервалът, през който е било възможно да се извърши убийството — обясни Шон. — Значи онзи е бил там. Какво правеше?
	— Вървеше. Отдалечаваше се от мен. Улицата беше доста тъмна. Дори не съм сигурна дали ме видя. Винаги си нося фенерче, но онази вечер не го бях включила, тъй като имаше луна, а и със Седрик вървим доста бавно. И двамата имаме артрит.
	— Значи се е отдалечавал от теб. Видя ли нещо друго? Например откъде дойде? — подсказа й Мишел.
	— Ами… стори ми се, че излиза измежду две къщи. Едната, с многото коли отпред, и другата до нея отдясно.
	— Къщата на родителите ми — каза Мишел.
	— Може, само че тогава не го знаех.
	— Какво друго? — попита Шон.
	— Това беше странното — отговори Джун.
	— Странно ли? — учуди се Боби.
	— Да, бях на отсрещния тротоар, но все пак го видях.
	— Какво видя? — намеси се Мишел с леко треперещ глас.
	— О, да, не ви казах. Имаше някакви проблясъци.
	— Проблясъци? — попитаха Шон и Мишел едновременно.
	— Да. Мъжът крачеше нагоре по улицата, но спираше при всяка паркирала кола. После вдигаше леко ръка и нещо блясваше.
	— Къде спираше при колите? — попита Мишел. — Отстрани? Отпред? Отзад?
	— Отзад. И леко се навеждаше всеки път. Казах ви, че беше висок.
	Мишел кимна на Шон.
	— Снимал е номерата на колите.
	— Проблясъците са били от светкавицата на фотоапарата — каза Шон. Боби кимна.
	— И го правеше при всяка кола? — попита Мишел.
	Джун кимна.
	— Така си мисля.
	— А защо му е било на нашия извършител да прави снимки? — учуди се Боби.
	Лицето на Джун светна.
	— Извършител ли? Чувала съм тази дума. Гледам „Закон и ред“ редовно. Обичах Джери Орбах, лека му пръст. И Сам Уотърсън. Той игра Линкълн, нали знаеш?
	— Видя ли още нещо? — настоя Мишел. — Например накъде тръгна мъжът?
	— Ами да. Свърши с колите и тръгна назад към мен, само че по отсрещния тротоар. Огледа се, май за да види дали някой го е забелязал. Не мисля, че ни видя със Седрик. Там имаше големи храсти и ние бяхме зад тях, защото Седрик пишкаше, а той се смущава, ако го гледат, докато си върши работата. После мъжът сви по алеята и влезе в къщата.
	Мишел доби озадачен вид.
	— Къща? Коя къща?
	— Съседната на онази с паркираните коли. Влезе направо през входната врата.
	Мишел, Боби и Шон размениха погледи.
	Високият възрастен мъж трябваше да е бил Франк Максуел.


	62

	След като приключиха с вечерята, трябваше да отведат Джун Батъл в полицията, за да даде официални показания.
	— Отведете я вие, двамата — каза Мишел.
	— Какво? — Шон я изгледа изненадано.
	— Искам да остана малко сама, Шон — обясни тя. — Ще се видим в къщата на татко.
	— Мишел, не ми харесва да се делим.
	— Мога и сам да се погрижа за мисис Батъл — предложи Боби. — Няма проблем.
	— Шон, върви. Ще се видим в къщата на татко.
	— Сигурна ли си?
	Мишел кимна.
	— Напълно.
	Когато тримата тръгнаха, Шон се обърна назад, но Мишел не гледаше след тях.
	Остана сама на масата десетина минути, после стана бавно, отвори якето си и погледна зиг зауера в кобура на колана си.
	Трябва да е знаел, че жена му лежи мъртва в гаража. А е излязъл, за да снима номерата на колите? Какво безчувствено копеле. Какво е искал да направи? Да накисне някого за убийството, което е извършил? Много лесно би могъл да удари майка й с лявата ръка, колкото да заблуди ченгетата. Баща й беше силен човек. И в двата случая Сали Максуел щеше да е мъртва.
	А той беше някъде там. Баща й беше на свобода и имаше оръжие.
	Тя стана и тръгна решително към изхода. По пътя мина покрай витрината с трофеите на голф клуба. Едва я погледна, но и един бегъл поглед беше достатъчен. Веднага се обърна и се вторачи във витрината. Беше пълна с блестящи метални плакети, снимки, медали и други подобни. Две от нещата силно я заинтригуваха, макар и да не играеше голф.
	Наведе се и се приближи.
	Първото беше снимка на три жени. Средната държеше голяма купа. Дона Ротуел — усмихваше се щастливо. Мишел погледна надписа отдолу. „Дона Ротуел, шампион на аматьорите от клуба“. Беше от тази година. На ламинирана картичка до снимката бяха отпечатани резултатите й от турнира. Мишел не разбираше кой знае колко от голф, но дори и на нея й стана пределно ясно, че резултатите са впечатляващи.
	Втората снимка беше на Ротуел в момент на удар. Имаше вид на жена, която знае какво прави.
	Докато гледаше витрината, до нея се приближи мъж с брада, памучни панталони и риза за голф.
	— Разглеждате местните голф легенди ли? — попита мъжът с усмивка.
	Мишел посочи снимките.
	— Тези двете най-вече.
	Мъжът също ги погледна.
	— О, Дона Ротуел, да. Тя е роден талант, има страхотен удар.
	— Значи е добра?
	— Добра ли? Тя е най-добрата състезателка над петдесет години в целия окръг, а може би и в щата. Има някои доста добри трийсет и четирийсетгодишни, които не могат да се мерят с нея. В колежа е била спортистка. Играла е тенис, голф, лека атлетика. Все още е в забележителна форма.
	— Значи уменията й са добри?
	— Много добри. Защо?
	— Значи не би имала проблем да я допуснат да участва в турнир тук? Имам предвид уменията й?
	Мъжът се засмя.
	— Да има проблем? Дона печели почти всички турнири, в които е участвала, откакто се помня.
	— Познавахте ли Сали Максуел?
	Мъжът кимна.
	— Красива жена. Жалко, че й се случи това. Знаете ли, малко приличате на нея.
	— Играеше ли добре голф?
	— О, да. Много добре. По-добра беше обаче на близките удари, отколкото на далечните.
	— Значи не е била от класата на Дона?
	— О, беше далеч под нея — отговори мъжът. — Но защо питате? Да не би да искате да я предизвикате на голф игрището? Вие сте доста по-млада от нея, но пак няма да ви е лесно, обзалагам се.
	— Може и да я предизвикам, но няма да е на голф игрището.
	Мишел се отдалечи и остави мъжът да гледа озадачен след нея.
	Излезе на паркинга и се насочи към джипа си.
	Озърна се наоколо, защото й се стори, че чу нещо. Откопча с палец кобура и улови пистолета, готова да го извади. Стигна обаче до джипа, без да се случи нищо, и се качи.
	Половин час по-късно стигна до къщата. Мина покрай нея, паркира в една пряка по-надолу и слезе.
	Голямата къща на Дона Ротуел беше разположена по-навътре, не на самата улица. На тротоара имаше порта и виеща се алея водеше към гаражите. Докато вървеше по улицата, откри пролука в живия плет. Къщата беше тъмна, поне отпред, където беше тя. Беше достатъчно голяма, за да не се вижда, ако светеха стаите отзад.
	Мишел погледна часовника си. Наближаваше десет.
	Защо Ротуел беше излъгала за нещо толкова елементарно? Беше казала на нея и Шон, че Сали Максуел е играла с Дъг Рейгън в местния турнир, защото самата тя не е толкова добра, че да я допуснат да участва. Явно обаче Дона беше доста по-добра от майка й. Глупава лъжа. Вероятно е смятала, че след като живее другаде, Мишел няма да разбере.
	Защо обаче изобщо излъга? Какво като майка й е играела голф с Дъг?
	Мишел спря на място. Стъпки, дишане, което не бе нейното. Докосване на кожа в метал. Оръжейна стомана. Беше глупаво. Нямаше намерение да влиза с взлом в къщата на Дона Ротуел и да й даде идеален повод да извика полицията, за да я арестуват. И нямаше намерение да стои и да чака някой да се възползва от присъствието й тук.
	Качи се в джипа и се обади на Шон. Каза му какво е научила за Дона Ротуел.
	— С Боби ще се върнем в къщата на баща ти — каза Шон. — Иди там и ни чакай.
	Мишел стигна до къщата и паркира отпред. Погледна през прозореца на гаража. Баща й още не се беше прибрал. Отключи с резервния ключ и влезе.
	Усети го веднага щом затвори входната врата. Извади пистолета си, но със секунда закъснение. Ударът се стовари върху ръката й. Оръжието падна на пода и при удара проехтя изстрел. Куршумът рикошира в каменните плочи. Мишел улови ударената си ръка и се претърколи на пода. Нещо падна съвсем близо до нея.
	После усети, че нещо се разби на пода до главата й. Тя скочи и пусна ритник напред, но кракът й не попадна на нищо. Някой изпищя и Мишел получи втори удар по крака. Тя изруга, хукна към всекидневната и със скок се скри зад канапето. Поне познаваше разположението на мебелите в къщата.
	Когато онзи отново налетя, Мишел беше готова. Наведе се, за да избегне поредния удар, и изрита нападателя с ножичен шут в корема, после стовари юмрук върху главата му. Чу силно пъшкане, като че ли онзи остана без дъх.
	Нечие тяло се строполи на пода. Мишел се спусна напред, за да използва ситуацията, но оръжието, което държеше падналият полетя нагоре и я удари по брадичката. Беше метал. Усети вкус на кръв. Направи крачка вляво и се препъна в малката масичка. Падна като отсечена. Успя да се надигне отново, но ръката и кракът й я боляха, а сега към това се добави и пулсирането в брадичката.
	Мишел долови присъствието над себе си, усети нещо горещо.
	_По дяволите! Пистолетът ми! Взели са пистолета ми!_
	Хвърли се на пода и зачака изстрела.
	Чу го, но не почувства нищо. Чу се ужасен пронизителен писък. Нещо издрънча на пода, после някой се свлече до нея.
	Лампата светна.
	Мишел се надигна, примижавайки.
	Видя го и изпъшка. Дъг Рейгън лежеше до вратата с огнестрелна рана в гърдите. До нея на пода беше коленичила Дона Ротуел. Държеше окървавената си ръка и хлипаше от болка. Пистолетът на Мишел беше до нея. Мишел го грабна светкавично.
	И отново се вцепени.
	Той стоеше до вратата, все още с насочен пистолет, от чиято цев излизаше дим.
	Франк Максуел направи крачка напред и протегна ръка, за да помогне на дъщеря си.
	— Добре ли си, скъпа? — попита той спокойно.


	63

	— Снимах номерата на колите, защото знаех, че в съседната къща има парти. Взех списъка на гостите и го сравних със собствениците на колите отпред. — Франк Максуел остави чашата с кафето и се отпусна назад.
	Беше на следващата сутрин и се намираха в полицията. Дона Ротуел беше арестувана за убийството на Сали Максуел и за опит за убийство на Мишел Максуел. Беше изпратена в болница, за да обработят раната от изстрела на Франк Максуел.
	Дъг Рейгън също беше в болница в стабилно състояние с дупка в гърдите от изстрела при падането на пистолета на Мишел. Очакваше се да се възстанови напълно, за да бъде обвинен заедно с Дона.
	— А как получи имената на собствениците? — попита Боби Максуел.
	— Имам приятел в службата за регистрация на превозните средства.
	— Значи си открил мама мъртва в гаража и си излязъл, за да снимаш? — попита Мишел стъписана от учудване.
	Франк Максуел се обърна към дъщеря си.
	— Беше току-що убита. Нямаше пулс, зениците й не реагираха. Нищо не можех да направя, за да я върна. Тялото й бе още топло и знаех, че убиецът е някъде наблизо. Не бях в банята. Бях във всекидневната. Чух шум в гаража и после затръшване на врата.
	— Не го каза на полицаите — обади се Боби. — Дявол да го вземе, не го каза дори на мен!
	— Имах си причини. Вярно е, че можех да се обадя в полицията и да седна да плача до трупа, но знам колко важно е при убийство да се реагира веднага и нямах намерение да пропилея и секунда. Изтичах до страничната врата на гаража и я отворих. Не видях и не чух нищо. Излязох на улицата и се огледах. И там нямаше жива душа. Не бях чул да се пали кола, така че извършителят или бе дошъл пеша, или все още не бе тръгнал. Чух шума от партито в съседната къща. Помислих си дали да не отида да им кажа какво е станало и да проверя дали няма някой, чието място не е там, но реших друго. Знаех, че нямам много време. Върнах се вкъщи и си взех фотоапарата. Снимах номерата на колите. После отново влязох в къщата и се обадих в полицията. Не бяха минали повече от две минути. После пак излязох вън, за да огледам, но не видях никого и се върнах в гаража, за да съм при Сали.
	Каза последното тихо, с наведена глава.
	— Сигурен ли си, че не видя никого? — попита Шон, който седеше срещу Франк.
	— Ако бях видял, щях да направя каквото трябва. Оказа се обаче, че последната кола от редицата, паркирана в самия край на улицата, е на Дъг Рейгън. Не мислех, че е бил поканен на рожден ден на тийнейджър. Това се потвърди и от списъка с гостите. Само тази кола нямаше причина да е там. Останалите бяха или на гости на партито, или на хора, живеещи на нашата улица.
	— Отлична детективска работа — отбеляза Шон. — Защо обаче не каза всичко това в полицията?
	— Да, татко — обади се и Боби. — Защо?
	Мишел гледаше баща си със смесица от гняв и съчувствие. Последното най-накрая взе връх.
	— Очевидно е искал да провери дали е прав, за да не губи времето на всички — заяви тя.
	Франк погледна дъщеря си. Стори й се, че съзира в очите му искрица благодарност.
	— Значи си решил, че Рейгън е замесен. А Ротуел? — попита Мишел.
	— Никога не съм я харесвал — отговори той. — Имаше нещо странно при нея. Наречи го инстинкт на ченге. След като Сали беше убита, започнах да проучвам двойката. Оказа се, че в Охайо преди двайсет години двойка, много подобна на Ротуел и Рейгън, само че с други имена, била обвинена в опит за присвояване с фалшиво пълномощно на милиони от бивш шеф на фирма. Една сутрин той бил намерен мъртъв във ваната си, след като децата му заподозрели нещо. Двойката изчезнала от града и повече никой не чул нищо за тях. И не смятам, че това е единственият им удар. Открих още два подобни случая, в които мисля, че са били замесени, само че никой не е успял да открие достатъчно доказателства. Има хора, които живеят по този начин. Вълкът не мени нрава си.
	— Значи историята, че мъжът й бил пенсиониран шеф на фирма, който й осигурил луксозен живот, е лъжа? — попита Мишел.
	— Лесно е да си измислиш минало особено в наши дни добави Шон. — Идва тук като богата вдовица, която е обиколила света, и се устройва. Кой може да докаже, че лъже?
	— Значи „постоянният“ уж от скоро Дъг всъщност е работел с нея от години? И са ограбвали богати възрастни хора? — попита Боби.
	— Да, мисля, че е така — отговори баща му. — Но нямам твърди доказателства.
	— А защо са се захванали с мама? — попита Мишел. — Вие двамата не тънете в богатство.
	Франк Максуел доби смутен вид. Наведе глава и стисна пластмасовата чаша кафе.
	— Не мисля, че са се захванали с нас, за да ни оберат — отговори той. — Мисля… мисля, че на майка ти й харесваше компанията на Дъг Рейгън. — Замълча за миг, а после добави: — И той харесваше нейната.
	Замисли се и никой от присъстващите сякаш не искаше да наруши мълчанието.
	— Ходил е навсякъде — продължи Франк, — правил е всичко, познава всички или поне така твърдеше самият той. За Сали това бяха невиждани неща. Той беше симпатичен, богат, движеше се в определени кръгове. Беше чаровен. Интересен. Аз бях обикновено ченге. Не можех да го конкурирам. Много добре разбирам защо беше заинтригувана.
	Сви рамене, но за Мишел беше ясно, че баща й изобщо не е в състояние да разбере увлечението на жена си.
	— И Дона Ротуел е разбрала за всичко това? — попита Шон.
	— Дона Ротуел е от жените, с които не бива да влизаш в конфликт — отговори Франк. — Не я познавах добре, но познавам жени от нейния тип. Полицейското ми око забелязва неща, на които повечето хора не обръщат внимание. Виждал съм я как гледа, когато не е център на вниманието или когато любовникът й обръща на някоя друга жена повече внимание, отколкото на нея. Беше властна и вманиачена на тема контрол. И не беше в състояние да признае пред когото и да било, най-малко пред себе си, че всъщност не контролира нищо. Това я правеше опасна. Дори и на голф игрището да побеждава за нея беше всичко. Не умееше да губи.
	— Ето защо ни излъга, че Рейгън е трябвало да играе в турнира с майка ми — каза Мишел. — Не е искала да признае, че е станало без нейно разрешение.
	— И твърдеше толкова упорито, че майка ти не се е срещала с други мъже — добави Шон.
	— Значи — продължи Мишел — е планирала убийството на майка ми, защото се е срещала с Рейгън. Уговорила е среща за вечеря с нея и очевидно е знаела за партито в съседната къща и шума. Промъкнала се е в гаража и е изчакала майка ми да се появи… — Гласът й секна за миг. — Какво е използвала, за да я убие? — попита тя Боби, в чиито очи напираха сълзи.
	Той въздъхна.
	— Стик за голф с железен връх. Това обяснява странната форма на раната на главата й. Полицаите го намериха в багажника на колата й. Все още имаше следи. И снощи беше взела стик за голф, за да се справи с теб, само че за далечни удари.
	Мишел разтри големите синини на ръката и крака си.
	— Роден талант, не може да й се отрече — изсумтя мрачно тя. — Защо обаче реши да напада мен?
	— Снощи Рейгън беше в голф клуба — отговори баща й. — Знам, защото и аз бях там. Следях го. Видя те до витрината с трофеите. Чул е какво си говориш с онзи мъж за Дона. Вероятно си е дал сметка какво означава това. Разгледа ли внимателно снимката във витрината?
	— Да. Видях, че Дона е левачка.
	— Така. После той се измъкна и се обади по телефона. Несъмнено на Ротуел. И изчезна.
	— Тръгнал е към твоята къща?
	— Не съм сигурен — отговори Франк, — защото престанах да следя него и тръгнах след теб. Във всеки случай обаче двамата ти устроиха засада у дома.
	— Защо?
	— Защото прекалено много се доближи до истината.
	— Не… имах предвид, защо започна да следиш мен?
	— Защото се тревожех за теб. Защото нямаше да допусна за нищо на света онзи боклук да ти направи нещо. Май не успях.
	Мишел протегна длан и го докосна по рамото.
	— Татко, ти спаси живота ми. Ако не беше ти, сега щях да съм в моргата.
	Тези думи оказаха удивително въздействие върху баща й. Той закри лицето си с ръце и заплака. Децата му станаха, клекнаха до него и го прегърнаха.
	Шон също стана, но не отиде при тях. Излезе тихо от стаята и затвори вратата.


	64

	Куори седеше в библиотеката в „Атли“ и броеше парите, които му оставаха. Преди две години беше направил нещо, на което не бе и помислял, че е способен. Беше продал част от семейните ценности на местен търговец на антики, за да финансира начинанието си. Не получи дори приблизителната реална цена за тях, но пък и не беше в положение да се пазари. Прибра парите, извади пишещата машина, сложи си ръкавици, мушна лист във валяка и започна да пише последното писмо, което изобщо щеше да напише на тази машина. Както и при предишните писма, и сега беше премислил всяка дума много внимателно.
	Комуникацията след това нямаше да е с писма. Щеше да е много по-директна. Свърши и извика Карлос. Жилестият дребен мъж беше в къщата, а Даръл дежуреше в рудника. Трябваше да възложи на Карлос задача. И след сбиването с Даръл беше решил да държи сина си по-близо до себе си.
	Карлос също беше с ръкавици, както го беше инструктирал Куори. Трябваше да вземе един от пикапите и да замине на север, за да пусне последното писмо извън границите на щата. Не зададе никакви въпроси — вече знаеше какво се иска от него. Куори му подаде запечатания плик и пари за пътуването.
	След като Карлос замина, Куори заключи вратата на библиотеката и запали камината. Сложи ръжена в огъня, нагря го до червено, нави ръкава на ризата си и добави трети белег на ръката си. Този беше перпендикулярен на дългия, но в левия му край. Кожата просъска и се сгърчи при докосването на нажежения метал, а Куори се отпусна назад на стария стол зад бюрото. Не прехапа устна, защото беше отекла от сбиването с Даръл. Отвори бутилка бърбън, трепна, когато алкохолът опари раните, и се загледа в танца на пламъците в камината.
	Оставаше да направи само още един белег върху кожата си. Само още един.
	Излезе от библиотеката и се заизкачва, залитайки към стаята на Типи. Отвори вратата и се вгледа в тъмнината. Тя беше на леглото. _Къде, по дяволите, очакваш да бъде?_ — каза си Куори.
	Рут Ан беше научила бързо какво трябва да прави за Типи и сега вече редовно помагаше на Куори в грижите за нея. Помисли дали да не влезе да й почете, но беше уморен, а и устната го болеше.
	— Искаш ли да й почета, мистър Сам?
	Куори се обърна бавно и видя Гейбриъл — стоеше на площадката на стълбите, сложил малката си длан върху дървения парапет, поставен там преди две столетия от човек, притежавал стотици роби. Куори смяташе, че парапетът вече е изгнил като човека, който го бе направил. Или който беше накарал робите си да го направят вместо него. Видът на малката ръка с тъмна кожа върху парчето прогнило дърво някак успокояваше Куори.
	— Ще съм ти благодарен — каза той, като едва помръдваше разцепената си долна устна.
	— Мама каза, че си паднал и си се ударил по устата.
	— Вече остарявам за фермерска работа.
	— Искаш ли да й прочета някоя определена част?
	— Пета глава.
	Гейбриъл го изгледа с любопитство.
	— Защо точно тази?
	— Не знам защо. Просто ми хрумна.
	— Мистър Сам, не мислиш ли, че Типи може да иска да й четем и от някоя друга книга?
	Куори погледна дъщеря си, прикована към леглото.
	— Не, синко. Мисля, че тази книга е достатъчно добра.
	— Ами тогава да започвам.
	Гейбриъл мина покрай него и запали лампата. Внезапната светлина се стори болезнена за Куори и той извърна глава. Определено съм станал същество на мрака, каза си.
	Не обърна внимание, че малкото момче го гледа втренчено, докато не чу гласа му:
	— Мистър Сам, добре ли си? Искаш ли да говорим за нещо?
	Куори се загледа в момчето, седнало до Типи с безценната книга в ръце.
	— За много неща искам да говоря Гейбриъл, но няма да са ти интересни.
	— Може и да те изненадам.
	— Може — съгласи се Куори.
	— Това, което направи, е голяма добрина. Да оставиш всичко на мама…
	— И на теб, Гейбриъл. И на теб.
	— Благодаря.
	— Хайде, чети сега.
	Гейбриъл започна да чете. Куори послуша малко, после тръгна надолу и ботушите му затропаха по стълбата. Седна на верандата, за да се порадва на вечерта и на хладината — нещо толкова рядко по тези места.
	След минута се качи на стария пикап. Подкара по неравния черен път. Най-накрая стигна, спря и скочи на земята. Тръгна напред, но спря преди да стигне до малката къща, която беше построил. Клекна на около десет метра от нея.
	Двайсет квадратни метра съвършенство, издигнати тук посред пустошта. Краката го заболяха, той седна в прахоляка и продължи да гледа къщата. Измъкна цигара от пакета и я мушна между устните си, но не я запали. Тя увисна, като че ли беше сламка. Някъде в близките дървета се обади сова. В небето виждаше мигащите светлини на самолет. Никой там горе не можеше да го види тук в Алабама. Самолетът щеше да прелети и да кацне във Флорида или може би в Атланта. Не спираха тук. Даваше си сметка, че няма за какво да спират. Въпреки всичко вдигна ръка и помаха на пътниците, макар и да знаеше, че дори не гледат през илюминаторите.
	Стана и отиде до мястото, където щеше да бъде Карлос. Погледна назад към къщата, прецени траекторията на око може би за хиляден път. Не се бе променила нито веднъж. Дори с милиметър. Камерата беше там горе, за да показва на Карлос какво се случва. Дистанционното управление, което щеше да задейства всичко. Сателитният телефон за връзка с Куори в рудника. Динамитът. Уила. Истинската й майка. Даръл. Кърт, погребан в южния край на рудника. Пистолетът му, заровен с него.
	Рут Ан.
	Гейбриъл.
	И накрая Типи.
	Тръгна решително към къщата. Този път обаче не спря, а се качи на верандата. Не отключи вратата. Седна на стъпалата, облегна се на колоната и се загледа във вратата.
	Това беше най-трудната част.
	Пое глътка хладен въздух и издиша веднага. Като че ли дробовете му не харесаха хладината и свежестта му. Закашля се. Започваше да се дере като Франк.
	За миг се замисли за немислимото. Замисли се дали да не спре. Писмото беше заминало, но можеше да не изпълни плана си. Още утре можеше да отлети до рудника, да вземе Уол и Уила и да ги пусне на безопасно място, така че да ги намерят. Той щеше да си остане там с Типи.
	Качи се на пикапа и се върна в „Атли“. Промъкна се до библиотеката, заключи се вътре и отпи глътка бърбън. Седна зад бюрото, загледа се в изгасналата камина, почувства болката от изгарянето на ръката си. Изведнъж замахна и помете всичко от бюрото си. Нещата се посипаха на пода.
	— Какво, по дяволите, правя? — извика той. Наведе се. Задъхваше се. Нервите му бяха пред срив. Изтича навън, извади връзката ключове, втурна се надолу. Стигна до мазето, изтича по коридора, отключи вратата и влезе. Запали осветлението и се загледа в стените. Неговите стени. Неговият живот. Неговата пътна карта към справедливостта. Вгледа се в старите имена, места, събития, пресичащите се конци, които представляваха години на усилия, упоритост, на непоколебим стремеж да си обясни всичко.
	Дишането му постепенно се успокои, а нервите му възвърнаха равновесието си. Запали цигара и бавно издиша дима. Погледът му спря върху снимка на Типи в далечния край на стената на мястото, откъдето беше започнало всичко.
	Стените взеха връх. Щеше да доведе всичко до край. Щракна ключа на осветлението и потопи стените в мрак. Те бяха изпълнили предназначението си. Заключи вратата и тръгна нагоре.
	Гейбриъл беше свършил с четенето и си беше легнал. Куори надникна в стаята му, когато мина оттам. Вслуша се в дишането на момчето, видя равномерното издигане и спускане на одеялото.
	Добро момче. Сигурно щеше да стане почтен мъж. И да води живот, който да го отведе далеч оттук. Щеше да е добре за него. Мястото му не беше тук. Гейбриъл не принадлежеше към „Атли“ като Сам Куори.
	Всеки трябва да избира пътя си. Гейбриъл все още не беше взел своето решение. Куори беше поел по своя път. Вече не можеше да излезе от магистралата. Движеше се по нея с бясна скорост.
	Докато се изкачваше към стаята си, погледна колко е часът. След още два часа Карлос щеше да пусне писмото. Предвиждаше ден — два, докато то пристигне. Може би три. Това беше предвидено в инструкциите му.
	После щеше да се случи. Тогава щеше да каже своята дума. И щяха да го слушат. Беше сигурен. Щеше да бъде пределно ясен. След това решението щеше да е в техните ръце. Беше почти сигурен какво ще е то. Хората обаче бяха странни. Понякога просто не можеше да ги разбере. Когато стигна спалнята си най-горе в къщата, осъзна, че самият той е жив пример за невъзможността хората да бъдат разбрани.
	Не запали лампата. Просто изрита обувките и чорапите си, разкопча колана, откопча панталоните си и ги пусна да се свлекат на пода. Отиде до кушетката и взе бутилката течно обезболяващо. После погледна към леглото.
	Какво от това, по дяволите? Легна отгоре, остави бутилката и започна да мечтае за по-добри дни.
	И за него те щяха да си останат само мечта.


	65

	Мишел и Шон наблюдаваха Франк Максуел, който сложи букет цветя на пресния гроб на жена си, наведе глава и промърмори няколко думи. После остана там и се загледа в посока, известна само на него.
	Шон прошепна:
	— Мислиш ли, че ще се оправи?
	— Не знам. Дори не знам дали аз ще се оправя.
	— Как са кракът и ръката ти?
	— Добре са. Но не те ме безпокоят.
	— Знам — отвърна той тихо.
	Тя се обърна към него.
	— Ти имаш ли такива семейни проблеми?
	— Всяко семейство си има проблеми. Защо?
	— Чудех се.
	Замълчаха, защото Франк тръгна към тях.
	Мишел го хвана за лакътя.
	— Добре ли си?
	Франк сви рамене и кимна. Докато се връщаха към джипа на Мишел, той каза:
	— Може би не трябваше да оставям Сали и да се втурвам да правя снимки. Може би трябваше да остана с нея.
	— Ако беше останал — отбеляза Шон, — може би нямаше да хванем Ротуел и Рейгън.
	Когато се прибраха, Мишел направи кафе, а Шон приготви сандвичи за обяд. И двамата вдигнаха очи към малкия телевизор в кухнята, когато чуха гласа на коментатора.
	След секунда и двамата гледаха снимката на Уила. Новинарското съобщение не съдържаше нищо ново. Дежурните приказки: ФБР разследва, първото семейство е разтревожено, страната се чуди къде може да е малкото момиче. Знаеха всичко това. Само видът на Уила обаче като че ли беше достатъчен, за да ги накара да се стреснат и да осъзнаят с нова сила, че нещата не търпят отлагане.
	Шон излезе, за да се обади по телефона. Когато се върна, Мишел го погледна въпросително.
	— Говорих с първата дама и Чък Уотърс — каза той.
	— Нещо ново?
	— Нищо. Оставих и още едно съобщение за генерала.
	— Докъде е стигнал Уотърс с проследяването на версията за коасати?
	— Изпратили са хора в онзи град в Луизиана. Нищо засега.
	Замълчаха. След като беше разгадана мистерията около смъртта на Сали Максуел, можеха да насочат всичките си усилия към откриването на Уила. И то жива. Но им трябваше някакъв пробив в разследването. Дори съвсем малък.
	По-късно, когато се хранеха в кухнята, Франк се прокашля и избърса устата си със салфетка.
	— Изненадан съм, че се върна там — каза той.
	— Къде? — попита Мишел.
	— Знаеш какво имам предвид.
	— Аз също се изненадах, като те видях там.
	— Трябва да знаеш, че с майка ти никога не сме били щастливи в онази къща.
	— Очевидно.
	— Помниш ли онова време? — попита той предпазливо. — Беше толкова малка. Току-що беше проходила.
	— Татко, не бях току-що проходила. Бях на шест, но не помня много неща.
	— Но си спомни как да стигнеш дотам?
	— За това си имам помощник, който се казва джипиес — излъга Мишел.
	Шон започна да си играе с един пържен картоф в чинията, докато се чудеше как да не гледа бащата и дъщерята.
	— Връщам се след малко — каза той, стана и излезе, преди да успеят да го спрат.
	— Той е добър човек — отбеляза баща й.
	Мишел кимна.
	— Може би по-добър, отколкото заслужавам.
	— Значи сте двойка? — попита той и се загледа в дъщеря си.
	Тя заопипва дръжката на чашата с кафе.
	— По-скоро сме бизнес партньори.
	Франк погледна през прозореца.
	— Тогава работех много. Често оставях майка ти сама. Беше трудно. Сега си давам сметка. Кариерата ми в полицията беше всичко за мен. Братята ти сега успяват да балансират нещата доста по-добре от мен навремето.
	— Никога не съм се чувствала пренебрегната, татко. Както и никой от братята ми, доколкото знам. Боготворяха теб и майка ми.
	— А ти?
	Гледаше я толкова умолително, че Мишел почувства как дъхът й спира.
	— Какво аз? — Но тя знаеше, разбира се.
	— Боготвореше ли ни? Мен и майка ти?
	— Обичам ви и двамата много. Винаги съм ви обичала.
	— Да. Добре.
	Франк се зае отново с обяда си. Дъвчеше сандвича си съсредоточено и отпиваше от кафето. Не погледна повече към дъщеря си. А Мишел не беше в състояние да събере сили и да поправи онова, което вече беше казала.
	По-късно, докато с Шон разчистваха масата, някой почука на вратата. Мишел отиде да отвори и след минута се върна с голяма картонена кутия.
	Шон сложи последната чаша в миялната, затвори я и се обърна.
	— Какво е това? За баща ти?
	— Не. За теб.
	— За мен?
	Мишел остави кутията на масата и прочете адреса на подателя.
	— Генерал Том Холоуей. Министерство на отбраната?
	— Приятелят ми от армията. Изглежда, е събрал документите за дезертьорите.
	— А защо ги изпраща тук?
	— По пътя към Тенеси му изпратих имейл и оставих този адрес, в случай че все още сме тук. Отвори го. Бързо!
	Мишел отвори кашона с ножица. Вътре имаше около трийсет пластмасови папки. Извади няколко. Съдържаха копия от официални военни доклади за разследвания.
	— Знам, че ти е приятел, но все пак е странно армията да предоставя такава информация на цивилни лица. И толкова бързо?
	Шон взе една папка и я разлисти.
	— Шон? Попитах те нещо.
	Той вдигна очи.
	— Е, освен билетите за мача май споменах, че зад разследването стои Белият дом и че всяка информация, която успят да предоставят, ще зарадва лично президента и първата дама. Познавам армията и съм сигурен, че са проверили и се е оказало истина. Първото правило на военните е: Никога бе прави нищо, което би ядосало главнокомандващия.
	— Впечатлена съм.
	— Заради това живея.
	— Значи ще прегледаме тези папки?
	— Страница по страница. Ред по ред. И ще се молим на Бога тук да е пробивът, от който имаме нужда.
	Чу се затръшване на врата. Мишел надникна през прозореца и видя баща си да се качва на колата и да потегля.
	— Къде мислиш, че отива? — попита Шон.
	Мишел седна отново.
	— Откъде да знам? Не съм му бавачка.
	— Той спаси живота ти.
	— Благодарих му, нали?
	— Преди да продължа нататък, наближава ли моментът, в който обикновено ми казваш да вървя по дяволите?
	— Опасно близо е.
	— Така си и мислех.
	Той отново се зае с папката.
	— Обичам баща си. Обичах и майка си.
	— Сигурен съм. И знам, че тези неща понякога са комплицирани.
	— Мисля, че семейството ми може да напише книга за комплицираните неща.
	— Братята ти изглеждат съвсем нормални.
	— Предполагам, че всички проблеми са при мен.
	— Защо искаше да отидеш в онази къща?
	— Казах ти, не знам.
	— Не си спомням някога да си ходила някъде без причина.
	— За всяко нещо има пръв път.
	— Така ли искаш да се разделиш с баща си?
	Мишел го изгледа.
	— Как точно?
	— Без да сте си изяснили отношенията.
	— Шон, майка ми беше убита, след като явно е изневерявала на баща ми. Жената, която уби нея, искаше да убие и мен и почти успя. Баща ми ме спаси, но има и други проблеми, нали? Всъщност известно време мислех, че я е убил той. Затова не ми се сърди, че действам малко неадекватно.
	— Права си, съжалявам.
	Тя остави папката, която държеше, и закри лицето си с длани.
	— Не, може би ти си прав. Само че не знам как да се справя с всичко това. Наистина не знам.
	— Можеш да започнеш, като проведеш един разговор с него. На четири очи, без други хора наоколо.
	— Звучи абсолютно кошмарно.
	— Знам. Не си длъжна да го правиш.
	— Само че май трябва да го направя, ако искам това да свърши. — Тя стана. — Можеш ли да поемеш работата по папките за известно време? Ще се опитам да открия баща си.
	— Имаш ли представа къде може да е отишъл?
	— Мисля, че да.


	66

	Джейн Кокс се върна с лимузината от пощата, без да знае, че ФБР вече беше проверило кутията, която тя проверяваше всеки ден. Не бяха стигнали до нищо конкретно. Фалшиво име, платена в брой за шест месеца напред, никаква документална следа. Бяха изтормозили собственика, защото не беше спазил правилата.
	— Така стават атентатите, идиот такъв! — разкрещя се Чък Уотърс на мъжа на средна възраст на гишето. — Като допуснеш една терористична клетка да наеме пощенска кутия при теб, без да остави информация, помагаш на враговете на тази страна да ни нападат! С това ли искаш да те запомнят? Че помагаш и сътрудничиш на Осама Бин Ладен?
	Мъжът дотолкова се стресна от крясъците, че чак очите му се насълзиха. Уотърс обаче не видя това. Вече беше излязъл.
	Джейн стигна до Белия дом и слезе бавно от колата. Напоследък не я виждаха често на публични места, което всъщност беше добре. Защото изглеждаше остаряла и уморена. Камерите с голяма разделителна способност, които използваха напоследък, нямаше да покажат привлекателна гледка. Дори и президентът го бе забелязал.
	— Добре ли си, скъпа? — попита я веднъж по време на кратка пауза в кампанията, когато трябваше да говори пред група ветерани и да приеме със закъснение женския баскетболен отбор, национален шампион сред отборите на колежите.
	Беше се качила направо в апартамента им, където го завари да чете информационни материали.
	— Добре съм Дани. Ще ми се хората да престанат да ме питат. Започвам да си мисля, че нещо наистина не е наред с мен.
	— ФБР ме информира за посещенията ти в пощата.
	— А не Сикрет Сървис? — учуди се тя. — Шпионите сред нас?
	Той въздъхна.
	— Просто си вършат работата, Джейн. Сега сме собственост на нацията. Национално съкровище — поне ти — добави го с усмивката, която обикновено успяваше да подобри настроението й.
	Обикновено, но не и днес.
	— Ти си съкровището, Дани. Аз съм само багажът.
	— Джейн, това не е…
	— Наистина нямам време за губене. И ти нямаш. Похитителите се свързаха с мен с писмо. Посочиха ми пощенска кутия и ми дадоха ключ за нея. Предупредиха ме, че ще получа друго писмо и че трябва да проверявам кутията всеки ден. Правя го. Засега няма писмо.
	— А защо се свързват с теб изобщо? Защо не с Тък?
	— Да, защо не Тък? Не знам, Дани, защото явно не мога да мисля като похитител.
	— Да, разбира се. Нямах това предвид. Може би ще се окажем прави. Сигурно ще поискат от мен да направя нещо, за да върнат Уила. Не може да става дума за пари, защото брат ти има повече от мен. Тук едва посрещаме разходите си за храна. Вероятно исканията ще са свързани с президентството.
	— И тогава става проблематично, както каза ти. Институцията ще пострада — мисля, че това бяха думите ти.
	— Джейн, ще направя всичко, което мога, но има известни граници.
	— Мислех, че властта на Овалния кабинет е неограничена. Май съм се лъгала.
	— Ще направим всичко възможно, за да върнем Уила.
	— А ако възможното не е достатъчно?
	Погледна я. В очите му се четеше безнадеждност.
	_Най-силният човек на света_, помисли си тя. _Обезсилен._
	Гневът й изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появил.
	— Прегърни ме, Дани, Само ме прегърни!
	Той се спусна, за да я прегърне, и я притисна силно към себе си.
	— Трепериш. Да не би да се разболяваш? И си отслабнала.
	Тя отстъпи назад.
	— Виж… трябва да тръгваш. Трябва да държиш реч в Източната зала.
	Той погледна машинално часовника си.
	— Ще ми се обадят, когато стане време.
	Той понечи да я прегърне пак, но тя се отдръпна, седна и се загледа пред себе си.
	— Джейн, аз съм президент на Съединените щати. Не съм без влияние. Вероятно ще мога да помогна.
	— Нормално е да се очаква, нали?
	Телефонът иззвъня. Той се обади.
	— Да, знам. Ще бъде долу след минута.
	Наведе се и целуна жена си по бузата.
	— После ще дойда при теб, за да видя как си.
	— След женския баскетболен отбор.
	— Старата ми мечта — подсмихна се той. — Да съм сред дългокраки жени, много по-високи от мен.
	— И аз имам някои ангажименти.
	— Ще накарам Синди да ги отмени. Трябва да си почиваш.
	— Но…
	— Просто си почини.
	Той тръгна, но Джейн го спря.
	— Дани, в определен момент ще имам нужда от теб. Ще мога ли да разчитам на теб?
	Той коленичи до нея и сложи ръце на раменете й.
	— Винаги можеш да разчиташ на мен, точно както аз винаги съм можел да разчитам на теб. Почини си. Ще ги накарам да ти направят кафе и нещо за ядене. Не ми харесваш толкова отслабнала. Трябва да добавим малко повече плът по тези извивки.
	Целуна я и излезе.
	_Винаги си можел да разчиташ на мен, Дани. Винаги._


	67

	Мишел изключи двигателя на джипа и слезе. Подметките й докоснаха втвърдената пръст и тя вдигна поглед към старата къща с умиращото дърво, гниещата люлка от автомобилна гума, скелета на пикап, качен на трупчета отзад.
	Погледна към отсрещната страна на улицата. Там беше къщата, в която някога живееше възрастната мисис Хейзъл Роуз. Тогава къщата беше безупречна, както и дворът. Сега конструкцията не можеше да се спаси. Още съвсем малко, и щеше да се срути безвъзвратно. И въпреки това някой живееше там. Из предния двор бяха разхвърляни играчки. В страничния двор на вятъра се вееше простряно пране. Гледката беше потискаща. Миналото ерозираше пред очите й като кална маса по планински склон.
	Хейзъл Роуз винаги беше мила с Мишел. Дори и когато малкото момиче престана да ходи там на чай. Не знаеше защо си спомни това точно сега. Сви към къщата. Знаеше какво трябва да направи, макар и да не й се искаше.
	Предположението на Мишел се оказа вярно. Колата на баща й беше паркирана в двора. Вратата на къщата беше отворена. Мина покрай колата му и после покрай останките от живия плет.
	Спомни си, че беше жив плет. От рози. Защо пък това изникна в паметта й? После си спомни лилиите върху ковчега на майка си и как каза на Шон, че майка й е предпочитала рози. И беше почувствала болка в ръката си, като че ли я беше убол трън. Но нямаше трън, защото нямаше рози. Точно както сега. Няма рози.
	Продължи нататък. Чудеше се какво ще му каже.
	Не се наложи да мисли дълго.
	— Горе съм — разнесе се гласът му. Мишел вдигна поглед и засенчи очите си с длан. Баща й беше застанал до отворен прозорец на втория етаж.
	Тя прекрачи падналата мрежеста врата и влезе в къщата, която беше неин дом за кратко, когато беше малка. Някак имаше чувството, че пътува във времето. С всяка следваща крачка ставаше по-млада, по-неуверена, по-неумела. Годините живот, преживяванията в колежа, в Сикрет Сървис, като партньорка на Шон сякаш се разпиляваха безследно. Отново беше на шест, отново се разхождаше наоколо с очукана пластмасова бухалка за бейзбол и търсеше с кого да си играе.
	Погледна старата стълба. Когато беше малка, се пързаляше по нея със сплескан картонен кашон. Това никак не се нравеше на майка й, но баща й се забавляваше и я чакаше долу, за да я улови.
	— Най-малкият ми син — казваше той понякога, защото беше буйна като момче.
	Тръгна нагоре. Баща й я чакаше на площадката.
	— Помислих си, че може да дойдеш — отбеляза той.
	Мишел отвори вратата на някогашната си стая, отиде до прозореца и седна на перваза, с гръб към мръсните стъкла.
	Баща й се облегна на стената, мушна ръце в джобовете си и започна безцелно да влачи подметка по протрития дъсчен под.
	— Спомняш ли си тази къща? — попита той, вперил поглед в обувката си.
	— Когато приближавах, си спомних живия плет от рози. Посади го за някаква годишнина, нали?
	— Не. За рождения ден на майка ти.
	— И една нощ някой го беше орязал.
	— Да.
	Мишел се обърна и погледна през прозореца.
	— Така и не се разбра кой го направи.
	— Тя ми липсва. Наистина ми липсва.
	Обърна се и видя, че баща й я наблюдава.
	— Знам. Никога не съм те виждала да плачеш както онази сутрин.
	— Плачех, защото едва не те загубих, скъпа.
	Отговорът му изненада Мишел. После тя се запита защо.
	— Знам, че мама те обичаше, татко. Макар и да не… макар и невинаги да го показваше както трябва.
	— Хайде да излезем вън. Тук е задушно.
	Обиколиха задния двор.
	— С майка ти бяхме гаджета още от училище. После тя ме изчака да се върна от Виетнам и се оженихме. По-късно се родиха децата.
	— Четири момчета. За четири години.
	— И накрая се появи малкото ми момиченце.
	Тя се усмихна и го смушка в ребрата.
	— Можем ли да кажем, че е било случайно?
	— Не, Мишел. Не беше случайно. Бяхме планирали раждането ти.
	Тя го погледна любопитно.
	— Никога не съм те питала, но досега винаги съм смятала, че съм нещо като изненада. Дали е станало, защото сте се опитвали да имате момиче?
	Франк спря.
	— Опитвахме се да имаме… нещо.
	— Нещо, което да ви държи заедно? — попита тя замислено.
	Той отново тръгна, но тя остана на място. Франк спря и се обърна.
	— Мислил ли си някога за развод, татко?
	— Хората от нашето поколение не правеха такива неща с лека ръка.
	— Разводът невинаги е лошо решение. Ако не си щастлив.
	Франк вдигна ръка.
	— Майка ти не беше щастлива. Аз… се опитвах да оправя нещата. Въпреки че, признавам, прекарвах твърде много време на работа, далеч от нея. Тя отгледа децата и се справи чудесно. Направи го обаче без особена подкрепа от моя страна.
	— Живот на ченге.
	— Не. Животът на ченгето пред теб.
	— Очевидно си знаел за Дъг Рейгън.
	— Видях някои от признаците, че тя го намира за привлекателен.
	Мишел не можеше да повярва, че задава този въпрос, но все пак попита:
	— Щеше ли да се разстроиш, ако знаеше, че са спали заедно?
	— Все още бях неин съпруг. Разбира се, че щеше да ме нарани. Дълбоко.
	— А щеше ли да се опиташ да сложиш край на връзката?
	— Вероятно щях да пребия Рейгън почти до смърт.
	— А мама?
	— С годините съм я наранявал по друг начин. Вината не беше нейна.
	— Като не си бил при нея, когато е имала нужда от теб ли?
	— В някои отношения това е по-лошо от изневяра.
	— Мислиш ли?
	— Какво е случайният секс в сравнение с десетилетия безразличие?
	— Татко, не си бил другаде през цялото време.
	— Ти не беше родена, когато момчетата бяха малки. Повярвай ми, майка ти всъщност беше самотен родител. Не можеш да върнеш онова време и онова доверие. Поне аз не можах.
	— А плака ли и за нея?
	Той й протегна ръка. Тя я хвана.
	— Ти плачеш, скъпа. Ти винаги плачеш.
	— Не искам да стоя повече тук.
	— Да тръгваме.
	Мишел почти беше стигнала до джипа си, когато то се случи. Без никакво предупреждение краката й се насочиха към къщата и тя хукна.
	— Мишел! — извика баща й след нея.
	Вече беше в старата къща и тичаше нагоре по стълбите. Зад нея отекваха стъпки. Тя вземаше по две стъпала наведнъж, дишаше, като че ли е тичала километри, а не няколко метра.
	Стигна горния етаж. Вратата на стаята й беше затворена. Не беше тръгнала към нея обаче. Стигна до вратата в края на коридора и я отвори с ритник.
	— Мишел! Недей! — извика баща й след нея.
	Тя се вторачи в стаята. Ръката й откопча кобура, извади зиг зауера и го насочи.
	— Мишел! — Стъпките отекваха зад гърба й.
	— Махни се от майка ми! — изпищя тя.
	Във въображението й майка й я гледаше ужасена. Беше на колене, роклята й висеше разкъсана. Мишел виждаше сутиена на майка си, едрите й гърди и това я изпълваше с ужас.
	— Мишел! — изкрещя й Сали Максуел. — Слизай долу!
	Майка й беше млада и жива. Вместо дълга бяла коса имаше дълги черни кичури. Беше красива. Прекрасна, ако не беше разкъсаната рокля, ужасът по лицето й, мъжът с бойна военна униформа, застанал над нея.
	— Махни се от нея! Престани да я нараняваш!
	Крещеше както когато арестуваше някого.
	— Мишел, всичко е наред — каза майка й, — върни се долу!
	Тя мушна пръст в спусъка.
	— Стига! Престани!
	Мъжът се обърна и я погледна. Вероятно щеше да се усмихне, както се усмихваше другите вечери. Само че сега беше насочила към него собствения му пистолет. Беше го извадила от кобура, захвърлен небрежно на един стол. Не ти е до усмивки, когато някой е насочил пистолет към теб, дори и да е шестгодишно дете.
	Той направи крачка към нея.
	Точно както и онази вечер Мишел стреля само веднъж. Куршумът се заби в стената отсреща.
	Една огромна ръка сграбчи пистолета и го измъкна. Тя го пусна. Беше толкова тежък, че повече не можеше да го държи. Погледна в стаята. Майка й пищеше. Пищеше заради стореното от Мишел.
	Почувства ръка на рамото си. Обърна се.
	— Татко? — попита с особен глас.
	— Всичко е наред, скъпа. Тук съм.
	Мишел посочи стаята.
	— Аз го направих.
	— Знам. Искаше да защитиш майка си.
	Тя улови рамото му.
	— Трябва да го изнесем, но не го оставяй в колата, татко! Не и този път! Виждам лицето му! Не забравяй да покриеш лицето му!
	— Мишел!
	— Трябва да покриеш лицето му! Ако видя лицето му…
	Дишаше учестено, задъхано. Едва поела въздух, вече й трябваше още.
	Баща й свали пистолета и я прегърна, докато дишането й не се нормализира. Докато Мишел не погледна онази стая и не видя какво има там наистина.
	Нищо.
	— Застрелях го, татко! Убих човек!
	Той се отдръпна малко, вгледа се в нея. Очите й бяха ясни, фокусирани.
	— Не си направила нищо лошо. Беше дете. Изплашено малко дете. Искала си да защитиш майка си.
	— Но тя… той идваше тук. Той беше с нея, татко!
	— Ако искаш да обвиниш някого, обвини мен. Вината е моя.
	От очите му се стичаха сълзи и Мишел почувства как и нейните сълзи напират.
	— Никога няма да го направя. Никога няма да те обвиня за това.
	Той я хвана за ръката и я поведе вън.
	— Трябва да се махнем оттук, Мишел. Трябва да се махнем оттук и повече да не се връщаме. Това е минало и не можем да го преживяваме отново и отново. Трябва да продължим напред, Мишел, такъв е животът.
	Когато стигнаха до джипа й, Франк отвори вратата и я задържа, за да влезе. Преди да затвори, попита:
	— Сигурна ли си, че си добре?
	Мишел си пое дълбоко въздух и отговори:
	— Да. Не знам какво точно се случи вътре.
	— Мисля, че знаеш всичко, което трябва да знаеш. Сега е време да забравиш.
	Тя погледна над рамото му.
	— Ти оряза живия плет, нали?
	Той проследи погледа й и пак се обърна към нея.
	— Майка ти обичаше рози. Не трябваше да й ги отнемам.
	— Вероятно си имал причина.
	— Бащите не са съвършени, Мишел. И не съм имал достатъчно основателна причина за много неща.
	Мишел погледна към старата къща.
	— Никога повече няма да се върна тук.
	— Няма причина да го правиш.
	Тя го погледна.
	— Трябва да постъпваме по различен начин, татко. Аз трябва да постъпвам различно.
	Франк стисна ръката й и затвори вратата на джипа. Докато баща й отиваше към колата си, Мишел погледна още веднъж старата къща. Преброи прозорците, докато стигна до _онази_ стая.
	— Съжалявам, мамо. Съжалявам, че си отиде. Никога не съм искала да изпитвам съжаление, а сега, изглежда, не ми е останало друго.
	Разрида се толкова силно, че трябваше да опре чело на волана, за да се овладее и да спре да се тресе. Когато вдигна очи, видя как баща й също бърше очите си, преди да се качи в колата. След няколко секунди потегли.
	Преди самата тя да запали двигателя, прошепна:
	— Сбогом, мамо… Все ми е едно какво си направила. Винаги ще те обичам.


	68

	Докато прелистваше папките, телефонът на Шон иззвъня. Беше Арън Бетак.
	— Не си го чул от мен.
	— Намерил си писмото?
	— Браво, Шон. Да, беше в бюрото й. Открих го преди известно време. Съжалявам, че ти казвам толкова късно. Ако някой разбере, че съм го направил, край с кариерата ми. Може да вляза и в затвора.
	— Мога да ти гарантирам, че никой няма да разбере от мен.
	— Не съм казал дори на ФБР. Не виждам как мога да го направя, без да обясня как съм го получил.
	— Разбирам. И то ли е на пишеща машина както първото?
	— Да.
	— Какво пише?
	— Не е кой знае какво. Доста лаконично е, но все пак казва достатъчно.
	— Какво?
	— Вече знаем някои неща. Например че трябва да проверява пощенската кутия всеки ден. Наистина ходи дотам и проверява. Уотърс се опита да проследи кой е наел кутията. Задънена улица. Планът е ФБР да вземе писмото от нея, щом пристигне.
	— Да го вземе с принуда от първата дама?
	— Знам. Възможно е да се получи търкане между ФБР и Сикрет Сървис. Не е приятно. Истината обаче е, че всичко ще се договори зад кулисите. Дан Кокс няма да допусне предизборната му кампания да рухне заради отвличането на племенницата му.
	— Какво друго пише в писмото?
	— Това е най-обезпокоителното.
	— Защо обезпокоително? — попита Шон.
	— Не мисля, че всичко е заради семейство Дътън. Мисля, че има някаква връзка с първата дама.
	— Искаш да кажеш, че похитителите искат нещо от президента?
	— Не. В писмото пише, че следващото писмо ще й разкрие всичко. И че ако допусне някой друг да го прочете, с нея и с всички, които обича, ще бъде свършено. Че за нея в такъв случай няма да има изход. Единственият й шанс да оцелее би бил да опази писмото.
	— Наистина ли пише така?
	— Не с тези думи, но смисълът е този. Шон, очевидно е, че си я познавал някога. Аз съм около нея само този мандат. За какво би могло да става дума? Нещо в миналото на мисис Кокс?
	Шон се замисли за миналото от първия момент, когато се запозна с нея, когато откара в скромната й къща новоизлюпения американски сенатор и пиян неин съпруг. Нищо обаче не беше последвало от този случай.
	— Шон?
	— Да, да… Замислих се. Нищо не ми идва наум, Арън.
	Чу го как въздиша.
	— Ако съм рискувал кариерата си за нищо…
	— Не мисля, че е за нищо. Написаното в писмото променя нещата, Арън. Просто още не знам точно как.
	— Ако всичко това засяга първата дама и лайното удари вентилатора точно в разгара на кампанията, не искам да съм и на хиляда километра от последствията.
	— Може да нямаме избор.
	— Нещо ново при теб?
	— Опитвам се да проверя определени версии заедно с Уотърс.
	— Как е Максуел? Чух, че майка й починала.
	— Справя се добре. Доколкото може да се очаква.
	— Ако е някаква утеха, мисля, че с двама ви са се отнесли несправедливо в Сикрет Сървис.
	— Благодаря.
	Арън прекъсна разговора, а Шон се върна към папките, след като няколко минути рови в ума си с надеждата да си спомни нещо от миналото на Джейн Кокс, което да обясни сегашната ситуация.
	След още няколко минути вратата се отвори и влезе Мишел.
	— Откри ли баща си? — попита Шон и стана от масата.
	— Да. Беше там, където предполагах.
	— В старата ви къща?
	Тя го изгледа мрачно.
	— Аз съм детектив — добави той. — Такава ми е работата.
	— Понякога ми се ще да не я вършиш толкова добре, особено когато засяга мен.
	Той я огледа внимателно.
	— Плакала ли си?
	— Сълзите понякога помагат. Все повече се убеждавам в това напоследък.
	— Изглади ли нещата?
	— До голяма степен, да.
	— Той дойде ли с теб?
	— Не, отиде да види Боби.
	Мишел видя купчината папки и каза:
	— Извинявай, че те оставих сам. Откри ли нещо?
	— Не, засега. Последните четири часа се занимавам само с това, но без резултат. Във всеки случай, ако се съди по броя на разследванията, дезертьорството се е превърнало в сериозен проблем за армията. Обади се Бетак.
	Предаде й съдържанието на разговора.
	Мишел направи ново кафе и наля за себе си и Шон. Бяха на масата в кухнята.
	— Това обяснява защо е толкова изнервена. И защо държи картите си толкова близо до себе си.
	— Искаш да кажеш, че възпрепятства правосъдието?
	— И това.
	Тя протегна ръка.
	— Дай ми папка и да намерим детето най-накрая.
	След още два часа резултатът беше същият.
	— Остават шест — каза Шон, след като й подаде следващата папка.
	Четяха бавно и търсеха всяка улика, която би ги накарала да станат от столовете и отново да се задействат. Бяха напрегнати, като че ли се явяваха на кандидатстудентски изпит. Нямаше място за грешки. Ако някъде имаше улики, те нямаше да са явни, а не можеха да си позволят да ги пропуснат.
	— Какво ще кажеш да вечеряме? — попита Шон най-накрая. — Аз черпя. И можем да продължим да четем.
	Отидоха до един ресторант наблизо.
	— Значи наистина мислиш, че си оправила отношенията с баща си?
	Мишел кимна.
	— Мисля, че да. Искам да кажа, че и двамата трябва да работим върху това. Не съм била най-добрата и любеща дъщеря на света.
	— Или сестра — добави Шон.
	— Благодаря, че ми го напомни.
	Докато вечеряха, тя го погледна притеснено.
	— Шон… Онова, което се случи в къщата на баща ми…
	— Е?
	— Няма да се повтори повече.
	— Ако обаче се повтори, можеш да разчиташ на мен, нали? В живота малко неща са гарантирани, но това е едно от тях.
	— И ти можеш да разчиташ на мен, надявам се, че го знаеш.
	— Нали сме партньори, за да се справяме с всякакви подхлъзвания по пътя. Това е. Заедно.
	— Заедно.
	Подаде й папка и каза:
	— А сега да се хващаме за работа.
	Преди да отвори папката, Мишел се приближи до него и го целуна по бузата.
	— И на какво дължа това?
	— На факта, че се справяш с подхлъзванията дяволски добре и че не се възползва от една жена, когато имаше тази възможност.


	69

	— Може ли да видя дневната светлина?
	Куори беше долетял до рудника и сега наблюдаваше Уила в килията й.
	— Защо искаш да видиш дневната светлина?
	— Защото не съм я виждала отдавна! Липсва ми! Обичам слънцето!
	— Не можеш да избягаш. Никой няма да те чуе, ако викаш за помощ.
	— Значи няма никаква причина да не ми позволиш — бе логичният отговор на момичето.
	— Какво си говорихте с другата жена онзи ден?
	— За разни неща. Харесвам я.
	— Не беше я виждала преди, нали?
	— Къде да я видя? — учуди се Уила, вперила големите си очи в него.
	— Мисля, че няма проблем да видиш дневната светлина. Хайде.
	Последва го навън. Докато крачеха по дългата галерия, Уила попита:
	— Може ли да дойде и Даян?
	— Не виждам защо не.
	Взеха Даян и двете последваха високия Куори до изхода. Докато крачеха, очите на Уила шареха наоколо и попиваха детайлите, а Даян беше вперила мрачен поглед в тила на Куори. Зад тях се мъкнеше Даръл. Лицето му още беше отекло от схватката с баща му. Настроението му бе мрачно.
	Едно от нещата, които Уила забеляза, бяха кабелите, опънати в някои от проходите. Преди не бяха там. Нямаше представа за какво са, но интуитивно заключи, че не предвещават нищо добро.
	Куори отключи вратата и двете примижаха, за да свикнат очите им с ярката светлина.
	— Денят днес е хубав — отбеляза Куори начело на малката група.
	Денят наистина беше хубав. Небето беше светлосиньо и безоблачно. Ветрецът от запад беше топъл и лек. Седнаха на голяма скала и се огледаха. Уила беше заинтригувана, Даян Уол беше безразлична, а на няколко крачки встрани Даръл се мръщеше.
	— Къде си се научил да летиш? — попита Уила и посочи малкия самолет на затревената ивица.
	— Във Виетнам. Нищо не може да те научи по-добре да летиш от войната. Защото, ако не летиш както трябва, проблемът не е, че няма да стигнеш навреме, а че няма да стигнеш изобщо.
	— Качвала съм се на самолет — каза Уила. — Миналото лято със семейството ми пътувахме до Европа. Летяла съм и до Калифорния. Ти летяла ли си със самолет? — попита тя Даян.
	— Да — отговори Даян нервно и посочи машината на Куори. — Но не с такъв. С големи самолети.
	— А какво работиш точно? — попита Уила.
	— Слушай, Уила, не съм в настроение за разговори, разбираш ли? — отвърна тя и погледна предпазливо Куори.
	— Добре де — каза невъзмутимо момиченцето. — А мога ли да сляза там? — попита тя Куори и посочи пистата.
	— Разбира се. Да вървим.
	Спуснаха се по късия склон. Куори държеше Уила за ръка. Когато стигнаха до равното, той я пусна и продължиха един до друг.
	— Това твоя планина ли е?
	— По-скоро е хълм, а не планина, но да, мой е. Поне е бил на прадядо ми, а аз съм го получил в наследство.
	— Сигурен ли си, че си казал на семейството ми, че съм добре?
	— Разбира се, че съм сигурен. Защо?
	— Даян смята, че не си се свързал с майка й, за да й кажеш, че е добре.
	— Истина ли е? — Куори се обърна назад към Даян, която седна на един камък с много нещастен вид.
	Уила веднага добави:
	— Не й се сърди. Ние само си приказвахме. — Поколеба се за момент. — Ти обади ли се на майка й?
	Куори не отговори и продължи напред.
	Уила трябваше да подтичва, за да не изостава.
	— Как е дъщеря ти?
	Куори спря.
	— Защо са всичките тези въпроси, момиче? — попита той навъсено.
	— А защо не?
	— Това е още един проклет въпрос. Отговори на моя!
	— Нямам какво друго да правя — отвърна тя простичко. — Сама съм през повечето време. Прочетох всички книги, които ми донесе. Даян не говори много, когато сме заедно. Повечето време плаче и ме прегръща. Мъчно ми е за нашите и сега виждам слънцето за пръв път, след като се опитах да избягам. Гледам да издържа. По-хубаво ли щеше да ти е, ако пищях и се мятах, и плачех непрекъснато? Мога и така, ако искаш…
	Куори тръгна отново. Тя го последва.
	— Всъщност имам две дъщери. Много по-големи от теб. Възрастни.
	— Питах за онази, която вече не чете. Как е тя?
	— Не е много добре.
	— Мога ли да задам още въпроси? Или ще се ядосаш?
	Куори спря, вдигна камък от земята и го хвърли на двайсетина метра.
	— Добре, задавай.
	— Много ли е болна?
	— Знаеш ли какво е кома?
	— Да.
	— Е, това е болестта й. В кома е от повече от тринайсет години. Повече, отколкото ти си живяла.
	— Съжалявам.
	— И аз съжалявам.
	— Какво стана с нея?
	— Някой я нарани.
	— Защо го е направил?
	— Добър въпрос. Оказва се, че за някои хора е все едно кого нараняват.
	— А хванаха ли го?
	— Не.
	— Как се казва дъщеря ти?
	— Типи.
	— Можеш ли да ми кажеш твоето име?
	— Сам.
	— Знам, че не можеш да ми кажеш фамилното си име, Сам.
	— Куори. Казвам се Сам Куори.
	Уила го погледна стъписана.
	— Какво има? — попита той.
	— Ти ми каза цялото си име — отвърна Уила с треперещ глас.
	— Е, и? Ти ме попита.
	— Да, ако обаче знам цялото ти име, мога да го кажа на полицията. Но само ако смяташ да ни пуснеш. Това означава, че няма да ни пуснеш.
	Тя каза последното почти шепнешком.
	— Защо не помислиш още веднъж? Има и друг отговор. Ти си умна. Открий го.
	Уила го изгледа странно. Най-накрая каза:
	— Сигурно ми каза името си, защото ти е все едно дали ще го кажа на полицията, или не.
	— Дявол да го вземе, очаквам много скоро доста хора да научат името ми.
	— Защо така?
	— Просто ще стане. Като говорим за имена, при мен живее чернокожо момче. Казва се Гейбриъл. Почти на твоята възраст. И е умен колкото теб. Много добро момче.
	— Мога ли да се запозная с него? — попита тя бързо.
	— В момента не. Той не знае нищо за случилото се и не искам да знае. От теб обаче искам да кажеш на всички, че той и майка му Рут Ан не знаят какво се случва тук. Нищо. Ще го направиш ли заради мен, Уила?
	— Да, разбира се.
	— Благодаря. Защото е важно.
	— Той син ли ти е? — Уила погледна назад към Даръл.
	— Защо питаш?
	— Има същите очи.
	Куори погледна Даръл.
	— Да, той ми е син.
	— Да не би да сте се били с него? Чух някакъв шум в рудника. И лицето му е подуто. И твоята уста.
	Куори докосна устната си.
	— Хората понякога не се разбират помежду си. Аз обаче още го обичам. Както обичам и Типи.
	— Ти си много необикновен похитител, мистър Куори — отбеляза тя.
	— Наричай ме „мистър Сам“, както ме нарича Гейбриъл.
	— Още много ли ще продължи? Имам предвид това тук.
	Куори си пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и го издиша.
	— Не, няма да е много дълго.
	— Мисля, че съжаляваш, задето е трябвало да постъпиш така.
	— В някои отношения съжалявам, а в други — не. Нямах друг избор обаче.
	— Трябва ли вече да се връщаме, мистър Сам?
	— Не, още не. Но скоро.
	Седнаха на земята, за да се порадват на слънчевата топлина.
	Когато се прибраха по-късно, Куори остави Даян и Уила известно време задно в стаята на Даян.
	— Защо си толкова мила с него? — попита Даян веднага щом Куори заключи вратата и се отдалечи.
	— Има нещо странно в него.
	— Разбира се, че има. Той е психопат.
	— Не, не мисля. А се държа добре с него, защото искам той да покаже добрата си страна.
	— Ако има такава. Боже, бих изпушила една цигара.
	— Цигарите могат да те убият.
	— Предпочитам да умра от собствената си ръка. — Посочи вратата. — Не от неговата! — изкрещя тя.
	— Сега вече ме плашиш. — Уила леко се отдръпна.
	Даян се поуспокои и седна на масата.
	— Съжалявам, Уила. Съжалявам. Подложени сме на голям стрес. Мъчно ти е за близките ти, на мен ми е мъчно за моите.
	— Нали ми каза, че нямаш свое семейство? Защо така?
	Даян я изгледа странно.
	— Исках да се омъжа и да имам деца, но не се получи.
	— Още си млада.
	— На трийсет и две съм.
	— Имаш много време. Не е късно да си имаш семейство.
	— А кой казва, че още искам да имам семейство?
	Уила замълча, а Даян започна нервно да потрива длани, забила поглед в масата.
	— Никога няма да излезем оттук, знаеш го, нали? — каза Даян.
	— Мисля, че ще излезем, ако нещата станат според плана на мистър Сам.
	Даян скочи.
	— Престани да го наричаш така! Все едно е нечий грижовен дядо, а не откачалка!
	— Добре — каза Уила боязливо. — Добре, ще престана.
	Даян седна отново на стола си.
	— Мъчно ли ти е за майка ти? — попита тя тихо.
	Уила кимна.
	— Мъчно ми е за всички, дори и за малкия ми брат.
	— Той каза ли ти, че всичко в семейството ти е наред?
	— Да. Той… — Уила млъкна и я погледна изпитателно. — Защо питаш? Да не би да ти е казал нещо?
	Даян я погледна изненадано.
	— Не. Искам да кажа, че не сме говорили за това. Той и аз… Нищо не знам.
	Уила стана и впери очи в лицето на жената. Усети, че тя я лъже.
	— Споделил е нещо с теб — каза тя с укор.
	— Не, не е.
	— Добре ли са всички у дома? Добре ли са?
	— Уила, не знам. Аз… той… Слушай, не можеш да вярваш на нищо, което той казва.
	— Значи _наистина_ ти е казал нещо! Какво?
	— Уила, не мога.
	— Кажи ми! Кажи ми!
	Спусна се към Даян и започна да я удря.
	Пред килията отекнаха стъпки. В ключалката се превъртя ключ. Вратата се отвори рязко. Куори изтича до двете и вдигна Уила във въздуха. Тя се обърна към него и го удари по лицето.
	— Кажи ми, че вкъщи всички са добре! Кажи ми! — продължаваше да крещи тя, сега вече на Куори.
	Куори хвърли убийствен поглед на Даян и тя се сви край стената.
	— Уила… престани!
	Тя обаче продължаваше да го удря с юмруци по разранената устна. Не можеше да я накара да спре.
	— Даръл! — изрева Куори.
	Синът му се втурна вътре със спринцовка в ръка. Свали капачето от иглата и я заби в ръката на Уила. След две секунди тялото й се отпусна в ръцете на Куори. Той я подаде на сина си.
	— Занеси я в стаята й.
	Когато остана насаме с Даян, Куори попита:
	— Какво й каза, по дяволите?
	— Нищо. Кълна се. Питаше за семейството си.
	— Каза ли й, че си й майка?
	— Не, никога не бих направила такова нещо.
	— Какво тогава се случи?
	— Виж какво, убил си майка й.
	— Не, не съм.
	— Каза ми, че е мъртва. Така ли е?
	Куори погледна към вратата, после пак към нея.
	— Беше нещастен случай.
	— Сигурна съм — каза тя саркастично.
	— Каза ли й, че майка й е мъртва? — попита той. Гневът му нарастваше.
	— Не, но тя е умно дете. Казах й, че не може да ти се вярва. Тя се досеща, че нещо не е наред. И ако ни пуснеш да си вървим, рано или късно ще разбере.
	Куори се намръщи изпод рунтавите си вежди.
	— Не е трябвало да й казваш това.
	— Е, ти не трябваше да убиваш майка й, случайно или не. И на първо място, не трябваше да ни отвличаш. Освен това вече пет пари не давам дали ще ме убиеш. Дано се пържиш в ада, _мистър Сам_!
	— Вече съм в ада, госпожице. Там съм от години.
	Той затръшна вратата след себе си.


	70

	Джейн Кокс погледна в пощенската кутия и си пое дъх. Досега всеки път, когато проверяваше, кутията беше празна. Днес обаче вътре имаше бял плик. Тя се огледа, вдигна чантата си близо до кутията и мушна плика вътре.
	Тъкмо се беше качила в лимузината, когато на стъклото се почука. Джейн погледна шефа на охраната си и каза:
	— Да тръгваме.
	Вместо това обаче вратата на колата се отвори и пред нея застана агент Чък Уотърс.
	— Трябва да ми дадете писмото, мисис Кокс.
	— Извинете, кой сте вие?
	Уотърс вдигна значката си.
	— ФБР. Нужно ми е писмото — настоя той.
	— Какво писмо?
	— Писмото, което току-що взехте от пощенската кутия вътре. — Той посочи зад гърба си към пощата.
	— Не знам за какво говорите. Сега, моля, оставете ме на спокойствие. — Обърна се към шефа на охраната си и му каза: — Дрю, кажи му да си върви.
	Дрю Фулър, агент ветеран от Сикрет Сървис, я погледна смутено.
	— Мисис Кокс, ФБР ви наблюдава от самото начало.
	— Какво? — възкликна тя.
	От примирения поглед на Фулър личеше, че си дава сметка колко бързо може да бъде понижен в недалечно бъдеще.
	Уотърс каза:
	— Имам заповед да претърся чантата и дрехите ви. — Уотърс вдигна някакъв лист.
	— Не можеш да направиш това! Не съм престъпник!
	— Ако разполагате с доказателство от ключова важност в разследване на отвличане, и ако съзнателно го прикривате, значи сте престъпник, госпожо.
	— Какво нахалство!
	— Просто се опитвам да върна племенницата ви у дома. Приемам, че това е и вашето желание.
	— Как смееш!?
	Уотърс погледна Фулър.
	— Може да стане лесно или трудно. Зависи от нея.
	— Мисис Кокс — обади се Фулър, — Сикрет Сървис е в течение на разследването на ФБР и официалната позиция е, че нямаме право да им пречим. Адвокатите на Белия дом също приемат тази позиция.
	— Значи цари пълно съгласие между всички. Всички, които са действали зад гърба ми. Съпругът ми влиза ли в това число?
	— Не мога да го обсъждам — отвърна бързо Фулър.
	— Е, аз пък мога. И ще говоря, когато се прибера в Белия дом.
	— Разбира се, това е ваше право, мисис Кокс.
	— Не, това ще бъде моята мисия!
	— Писмото, мисис Кокс — намеси се Уотърс. — Въпросът е много деликатен.
	Тя бавно отвори чантата си и бръкна вътре.
	— Госпожо, ако не възразявате, ще го взема сам.
	Тя му хвърли поглед, който вероятно щеше да помни, докато е жив.
	— Първо да видя заповедта.
	Той й подаде листа. Тя го прочете бавно, после отвори чантата си.
	— Вътре имам й червило, ако имате такива наклонности…
	Той погледна в чантата и каза:
	— Писмото ще е достатъчно, госпожо.
	Уотърс измъкна плика и тя щракна закопчалката на чантата си толкова бързо, че едва не защипа пръстите му.
	— Това ще ти струва значката! — тросна се тя и се обърна към Фулър. — Сега може ли да тръгваме?
	Фулър веднага кимна на шофьора.
	— Давай.
	Когато стигна на Пенсилвания Авеню 1600, Джейн веднага се качи в семейния апартамент. Свали връхната си дреха, обувките, влезе в спалнята, заключи вратата и седна на леглото. Отвори чантата си и мушна ръка под разпраната подплата. Извади писмото и го разгледа. Беше адресирано до нея чрез пощенската кутия. Написано на машина. Отвори го. Вътре имаше само един лист, също написан на машина.
	Джейн знаеше, че е под наблюдение. Когато отвори пощенската кутия и видя вътре писмото, вдигна чантата си нагоре и го мушна под подплатата, която беше разпрала предварително. Писмото, което даде на Уотърс, беше нейно творение, написано на пишеща машина, която намери в склада на Белия дом. Беше го сложила в чантата си, преди да отиде да провери пощенската кутия. Кой мъж би решил да проверява подплатата на чантата й, след като до козметиката й имаше друго писмо? Дори беше хвърлила в чантата си флакон лекарство за менопаузата, така че още повече да смути онзи, който щеше да бърка в чантата й, и да го накара да не се заглежда много.
	Пликът, който беше получила чрез кухненския персонал на Белия дом, беше бял, така че беше решила, че и следващото писмо ще е в бял плик. Знаеше, че докато вадеше плика от пощенската кутия, следящите я щяха да зърнат за миг плика.
	Знаеше и че щом писмото пристигне, ще й го поискат. Имаше си източници в Белия дом. Беше като Сикрет Сървис — беше невъзможно тя да не знае нещо от случващото се в Белия дом. ФБР и заповедта за обиск не бяха изненада за нея. Е, беше заблудила прехвалената агенция.
	Чувството на триумф обаче не трая дълго. Отвори плика с треперещи пръсти и се зачете. Похитителят й даваше телефонен номер, на който да се обади на определена дата и в определен час. По-важното беше, че се заканваше, ако някой друг научи за телефонния разговор, в който цялата истина щяла да бъде разкрита, тогава не само щяла да загуби Уила, но и животът им щял да бъде съсипан необратимо.
	Тя обърна внимание на последната дума — необратимо. Беше използвана някак особено. Странно. Имаше ли някакъв скрит намек? Не можеше да каже.
	Записа телефонния номер на друг лист, отиде в банята, смачка писмото, хвърли го в тоалетната чиния и пусна водата. В продължение на кошмарен миг си представи как федералните агенти, скрити някъде в Белия дом, проверяват водата от тоалетната й, откриват следи от писмото и го възстановяват. Не, не беше възможно. Напомняше Джордж Оруел и неговата „1984“. И все пак, откакто живееше в Белия дом, беше виждала „усъвършенствания фашизъм“ от шедьовъра на Оруел така, както повечето американци едва ли биха предположили.
	Пусна водата още веднъж за всеки случай и после излезе от банята. Вдигна телефона и отмени всичките си ангажименти за деня. Вече повече от три години, откакто беше в Белия дом като първа дама, никога не беше пропускала никакви ангажименти, колкото и дребни да бяха. След изчезването на Уила беше започнала да ги отменя все по-често. И не съжаляваше. Беше дала всичко от себе си. Беше служила на страната си добре. Гадеше й се от факта, че съпругът й полага такива усилия, за да спечели още един четиригодишен мандат.
	Изведнъж й стана студено. Напълни ваната и се съблече. Преди да влезе във водата, застана пред голямото огледало на стената. Беше отслабнала. Искаше да отслабне, но не по този начин. Не изглеждаше по-добре. Изглеждаше по-крехка, дори по-стара. Гледката не беше приятна, заключи тя. Кожата й беше увиснала, костите й изпъкваха на най-неподходящите места. Изключи лампата и влезе във ваната. Гърдите й като че ли увиснаха още повече.
	Докато лежеше във ваната, трябваше да реши как да направи нещо, което не би затруднило никой друг американец освен може би съпруга й. Трябваше да измисли начин да проведе телефонен разговор, без да го чуе никой. Не можеше да стане оттук. След като ФБР имаше заповед да претърси чантата й, вероятно имаше разрешение да следи и разговорите й — поне изходящите. И доколкото знаеше, всички телефонни разговори от и до Белия дом се следяха от някого — може би дори от Агенцията за национална сигурност. Тези хора, изглежда, можеха да подслушват когото си пожелаят.
	Оттук наистина не можеше да проведе разговора, но пък където и да отидеше, винаги щеше да има придружители. В самолет, хеликоптер, в кола, докато се храни, докато работи в кабинета си, докато е на чай с някого, докато открива детска болница, кръщава кораб и посещава ранени войници в някоя болница.
	Това беше цената, която плащаше, защото си бе спечелила място в Белия дом. Въпреки всичко обаче, трябваше да измисли начин. Все нещо щеше да й хрумне. Беше изиграла ФБР с писмото. Беше използвала ръкавици, така че нямаше отпечатъци. Със заобикалки беше написала, че ще е нужна сумата от десет милиона и че похитителите ще се свържат с нея отново с писмо. Беше спечелила малко време, но не чак толкова. Трябваше да позвъни на дадения й номер на следващата вечер. Не, нямаше никакво време.
	Затвори очи. Думата „необратимо“ непрекъснато се връщаше в мислите й. После отвори очи, защото си спомни какво пишеше преди нея.
	Повтори го, както лежеше в топлата вода. „Животът ви ще бъде съсипан необратимо.“
	_Не само моят живот. Вашият живот._
	За жалост знаеше много добре за кого се отнасят тези думи.


	71

	Джейн измисли начина. Вече беше на път към Джорджтаун, където беше любимият й френски ресторант на „Уисконсин“, недалеч от Ем Стрийт. Отиваше с брат си Тък и двама приятели. Придружаваше я и обичайният екип на Сикрет Сървис. Авангардът вече беше огледал ресторанта сантиметър по сантиметър. После бе изпратен междинният екип да наблюдава мястото до пристигането на първата дама и гостите й, така че да не може терорист или местна откачалка да се настани вътре и да изчака пристигането на мишената си.
	Планът да се вечеря там беше направен набързо, защото първата дама го беше решила в последния момент. Поради тази причина агентите на Сикрет Сървис трябваше да направят чудеса, за да си свършат работата. Те обаче бяха свикнали с такива неща. Особено напоследък с Джейн Кокс, която обикаляше къде ли не, откакто отвлякоха племенницата й.
	Сервираха вечерята, изпиха виното, а тя непрекъснато поглеждаше часовника си крадешком. Тък изобщо не забеляза. Беше твърде погълнат от собствените си проблеми, за да забелязва нещо друго. Джейн беше избрала останалите двама гости единствено заради неспособността им да говорят за каквото и да било извън сферата на политическата власт. След повърхностен разговор за случилото се със семейството на Тък продължиха да говорят безцелно за този или онзи сенатор и жена му, за състоянието на предизборната кампания, за последните социологически проучвания. Джейн само кимаше и от време на време подхвърляше по нещо, колкото да поддържа разговора.
	И не преставаше да поглежда часовника си.
	Не беше избрала този ресторант само заради отличната кухня и вината, които предлагаше. Имаше друга причина.
	В единайсет без пет даде знак на шефа на охраната, седнал на маса в ъгъла. На свой ред той каза нещо по радиостанцията си и една жена, агент от охраната, незабавно се запъти към дамската тоалетна. Увери се, че всичко е наред, излезе, даде знак и застана пред вратата, за да не допусне да влезе друга жена, независимо дали искаше да чака.
	Първата дама влезе в дамската тоалетна в единайсет без две минути, отиде направо в задната част и го погледна.
	Заради това беше дошла тук, в единствения ресторант, за който знаеше, че има телефонен автомат в дамската тоалетна.
	Беше купила карта за телефон. Не искаше да оставя следа с кредитна карта. Набра номера по памет.
	Едно позвъняване. Две. После някой вдигна.
	— Ало? — прозвуча мъжкият глас.
	Тя се стегна.
	— Аз съм Джейн Кокс — произнесе тя колкото се може по-отчетливо.

	* * *

	Сам Куори седеше в библиотеката си в „Атли“. В камината гореше огън. Тази вечер ръженът щеше да се нагорещи много добре. Използваше клониран мобилен телефон, купен от Даръл от някакъв специалист в този вид бизнес, което означаваше, че телефонът е незаконен и непроследим.
	Отпи глътка от любимото си домашно уиски. Пред него бяха снимките на Типи и жена му. Всичко беше готово. Беше подготвял плана си в продължение на години. Сега най-накрая всичко започваше.
	— Знам — отвърна той бавно. — Точно навреме.
	— Какво искаш? — попита Джейн рязко. — Ако си наранил Уила…
	— Знам, че милион хора вероятно се чудят къде си отишла, така че остави ме да говоря аз и скоро ще приключим — прекъсна я той.
	— Добре.
	— Племенницата ти е добре. Майка й също е при мен.
	— Майка й е мъртва! Ти я уби! — тросна му се Джейн.
	— Имах предвид истинската й майка. Познавахте я като Даян Райт. Сега е Даян Уол. Омъжи се, премести се и започна живота си отначало. Не знам дали го знаеш. И дали изобщо те интересува.
	Джейн стоеше в дамската тоалетна, стиснала слушалката, и се чувстваше, сякаш някой я бе ударил в главата. Протегна ръка и се подпря на стената, за да запази равновесие.
	— Не знам какво…
	Той пак я прекъсна:
	— Ще ти кажа какво трябва да направиш, ако искаш да видиш Уила жива.
	— А откъде да съм сигурна, че е при теб?
	— Тогава слушай.
	Куори включи касетофона и го пусна, после го приближи до микрофона. Беше записвал тайно Уила и Даян, когато ги посещаваше.
	— Първо Уила — каза той.
	Гласът на момчето звучеше съвсем ясно, докато разпитваше Куори за отвличането й.
	— Сега Даян. Реших, че ще искаш да чуеш какво си казахме по повод на това, че е изоставила дъщеря си.
	Чу се гласът на Даян и после на Куори, който обясняваше за резултатите от анализите на ДНК.
	Изключи устройството и взе телефона.
	— Сега доволна ли си?
	— Защо постъпваш така? — попита Джейн глухо.
	— Заради справедливостта.
	— Справедливост? Кой пострада, че Уила беше осиновена? Направихме й услуга, жената не я искаше. Познавах семейство, което я искаше.
	— Истината е, че не ме интересува Даян Уол или радостта на брат ти и жена му, че са осиновили дете. Уила и Даян ми бяха нужни, за да привлека вниманието ти.
	— Защо? — повиши глас тя.
	— Мисис Кокс? Всичко наред ли е?
	Беше жената, която пазеше пред тоалетната.
	— Говоря с някого — отговори Джейн веднага. — По телефона — добави бързо.
	Сложи слушалката до ухото си навреме, за да чуе думите на Куори.
	— Името Типи говори ли ти нещо, или просто си го изхвърлила от паметта си?
	— Типи?
	— Типи Куори, Атланта — добави той по-силно, вперил поглед в снимката на дъщеря си.
	Една секунда, две секунди, три секунди.
	— Боже мой!
	— Това е подходящо възклицание.
	— Слушай, моля…
	— Не, ти слушай. Знам всичко. Знам имена, дати и места. Сега ще ти дам местоположението на едно летище, на което трябва да отидеш. След като пристигнеш, трябва да отидеш на място, за което ще ти дам много точни координати. Само ги дай на вашите летци. Те знаят какво означават. Това са предимно числа, така че извади лист и химикалка и пиши. Сега. Няма място за грешки.
	Джейн започна да рови в чантата си, за да извади лист и химикалка.
	— Добре — обади се тя след малко с треперещ глас.
	Той й продиктува местоположението на летището и допълнителните координати.
	— Искаш да отида там?
	— Не, по дяволите! Искам да отидете _двамата_!
	— Двамата? Кога?
	Куори погледна часовника си.
	— След девет часа. Точно. Нито минута по-рано или по-късно, ако искаш онова малко момиче да продължи да диша.
	Джейн погледна часовника си.
	— Невъзможно е. Тази вечер е в града, но утре лети до Ню Йорк. Ще говори в ООН.
	— Може да има среща и с Бог, не ме интересува. Ако не сте там точно след девет часа, следващия път, когато видиш Уила, тя няма да може да те види. И всичките ДНК тестове ще попаднат в медиите, заедно с всичко останало. Имам доказателства за всичко. Години от живота си съм се занимавал само с това. Ти ни хвърли в калта, госпожо, и продължи да си живееш живота. Е, време е за разплата. Времето на Типи. Моето време!
	— Добре, моля те, ако можеш само да ни дадеш…
	— Ще ти кажа какво да правиш, когато стигнеш там. И изпълнявай точно, защото, ако не го направиш или ако извикаш ФБР, ще разбера. Ще разбера веднага и Уила ще умре. Истината ще излезе наяве и старият Дани няма да види втори мандат. Гарантирам ти го!
	От очите на Джейн се стичаха сълзи.
	Сълзи се стичаха и от очите на Куори, докато гледаше двете най-важни жени в живота му — и двете напуснали го завинаги. Заради жената, с която сега разговаряше. Заради нея. И заради него.
	— Слушаш ли? — попита той тихо.
	— Да — изпъшка тя.
	Той й даде инструкциите.
	— И ако ги изпълним, Уила ще бъде свободна? — попита Джейн. — И ти няма… няма да кажеш?
	— Давам ти думата си.
	— И това е всичко? Как бих могла да ти имам доверие? Дори не знам кой си!
	— Знаеш кой съм.
	— Знам ли? — стъписа се тя.
	— Разбира се, че знаеш. Аз съм най-страшният ти кошмар. И искаш ли да ти кажа защо? — Джейн мълчеше. — Защото вие двамата бяхте моят най-страшен кошмар.
	— Ти ли си баща й? — попита Джейн глухо.
	— Часовникът започва да тиктака сега — отвърна Куори, — така че по-добре започвай да действаш. Това не е като с мъжа ти да се качите на някое такси. Цялата ви власт сега не е ли наистина прекрасно нещо? Действайте бързо.
	Той затвори, хвърли телефона в другия край на стаята и седна изтощен. После грабна ръжена, нажежи края му в огъня, нави ръкава си и прогори последната черта върху ръката си. Сега знакът беше пълен. Болката беше ужасна. С всяко ново изгаряне не ставаше по-леко. Ставаше по-болезнено. Но той не издаде нито звук, не се намръщи, не извика. Просто гледаше снимката на Типи, докато го правеше.
	И не усещаше нищо. Точно както момичето му. Нищо. Заради тях.
	После бързо излезе от библиотеката и остави огъня да гори. Преди да дойдат, имаше да свърши още много неща. Адреналинът бушуваше.
	В Джорджтаун Джейн пусна слушалката и излезе тичешком от тоалетната.
	Часовникът наистина тиктакаше.


	72

	Шон и Мишел бяха извадили джипа от гаража и сега се сбогуваха с бащата и брата на Мишел.
	Тя ги прегърна и каза:
	— Ще ти се обадя скоро, татко. Ще дойда да постоя при теб. Можем да…
	— Да се опознаем отново?
	— Да.
	Докато отиваха към вратата, Франк допълни:
	— А, щях да забравя. По-рано днес пристигна пратка за Шон. Във всекидневната е.
	След малко той се върна с картонена кутия. Шон видя кой е подателят и възкликна:
	— От моя приятел генерала е. Още папки с дезертьори.
	— Дезертьори? — учуди се Боби.
	— Работим по един случай — обясни Мишел.
	Тръгнаха към джипа.
	— Шон, ти карай, аз ще прегледам папките. Така ще спестим време, защото и бездруго не разполагаме с много.
	— Благодаря, Мишел, много мило от твоя страна — каза Шон признателно.
	— Няма нищо мило. Става ти зле, когато четеш в кола, а не искам да повръщаш в джипа ми.
	Боби се усмихна.
	— Ето това е малката ми сестричка.
	Потеглиха през града и се насочиха към магистралата. Мишел отвори кутията и извади първата папка.
	— Добре е, че брат ти живее тук. Все пак може да наглежда баща ти.
	— Аз също смятам да го наглеждам. Ако научих нещо от всичко това, то е, че нищо не е сигурно. Днес си тук, утре те няма.
	— Ще спра някъде да пием кафе, преди да се качим на магистралата — каза Шон. — Изглежда, с теб не можем да пътуваме в друго време, освен през нощта.
	— Моето ще е двойно.
	Шон взе кафето и се отправиха на север.
	Мишел прегледа още пет папки и се протегна.
	— Искаш ли аз да продължа? Ще издържа и без повръщане.
	— Не, ще довърша. Ако обаче не открием нищо, какво ще правим после?
	— Моли се да открием, защото иначе няма да има какво да правим после.
	Шон погледна часовника на таблото, извади телефона си и набра номер.
	— На кого звъниш?
	— На Чък Уотърс. Да видим докъде е стигнал. Дали има какво да сподели с нас?
	Агентът на ФБР се обади на второто позвъняване. Шон поговори с него няколко минути, после затвори телефона.
	— Нещо ново? — попита Мишел.
	— Джейн е получила писмото в пощенската кутия и Уотърс го е взел.
	— Какво пише в него?
	— Нещо за откуп от десет милиона долара. Само че според Уотърс ги е изиграла и им е пробутала фалшиво писмо.
	— Защо той мисли така?
	— Някои елементи от писмото се различават от същите елементи в писмото с купичката и лъжицата. Пишещата машина е друга например. Той спомена също, че имало нещо странно в пощенското клеймо.
	— Защо е трябвало да го подменя?
	— Тя има личен интерес, Мишел. По това, което Бетак каза за второто писмо, може да се съди, че то се отнася персонално за Джейн Кокс. Не е искала никой друг да прочете последното писмо.
	— Да не би да мислиш, че Уила е нейно дете? Може да е изневерявала на президента, преди той да стане президент? Да е забременяла и да е дала детето на брат си и жена му?
	— Бих си го помислил, само че преди около дванайсет години познавах Джейн Кокс и тогава тя не беше бременна.
	— Около дванайсет години?
	— През този период я виждах сравнително често. Не може да е майка на Уила, освен ако не лъжат за възрастта на детето.
	Мишел поклати глава и продължи да чете. След още половин час извика:
	— Обръщай колата!
	Шон едва не се блъсна в някакъв зид.
	— Какво има?
	— Обръщай.
	— Защо?
	— Трябва да отидем на юг.
	Шон пусна мигача и се приготви за обратен завой.
	— Защо на юг?
	Мишел заговори бързо, без да отделя поглед от папката, която четеше в момента.
	— Трима дезертьори от един и същ адрес в Алабама с различни фамилни имена. Кърт Стивънс, Карлос Ривера и Даръл Куори. Трябвало е да се явят в базата си, за да ги транспортират за Ирак, но не са се явили. Военната полиция ги е търсила. Стара плантация, предполагам, на име „Атли“. Бащата на единия е Сам Куори, ветеран от Виетнам. Той е и собственикът. Не са открили и следа от тях.
	— Добре, те са дезертирали от армията и са от един от вероятните щати, но дотук не виждам нищо достатъчно убедително.
	— Разпитвали са Сам Куори, някоя си Рут Ан Мейкън и сина й Гейбриъл. И някакъв тип на име Юджийн.
	— И какво от това?
	— Обичам педантичността на военните — отвърна тя. — В доклада е записано, че Юджийн се е представил като принадлежащ към индианското племе коасати.
	Шон сви рязко през всички ленти, съпроводен от гневни клаксони, и навлезе в първия изход. След две минути вече пътуваха по прекия път за Алабама.


	73

	Може би в целия свят няма по-добре обмислено и планирано място за маркетинг от Овалния кабинет. Режисираните фото сеанси там могат да продължат с часове. Дори самото определяне чий снимачен екип да бъде допуснат, къде ще стоят или седят хората, които ще бъдат снимани, и кой колко близо ще бъде до президента, може да отнеме дни и седмици задкулисни боричкалия между различните лагери сътрудници, адвокати и пиар специалисти. Само за поканата да влязат в Овалния кабинет хората, които нямаха редовна работа с обитателя му, трябваше да се борят едновременно стръвно и деликатно и да платят доста скъпо. След като получеха достъп до свещеното място, отношението, което получаваха, проличаваше в подробностите — ръкостискане, потупване по гърба, подписана снимка или само снимка… И в преговорите. Овалният кабинет не е място, където се насърчават спонтанните реакции. Сикрет Сървис се мръщеше на всякакви непланирани действия.
	Беше късно, но Дан Кокс изпълняваше няколко подобни неизбежни задължения, преди да замине за Ню Йорк на следващата сутрин. Бяха му казали кои са хората — предимно негови поддръжници, които бяха отворили чековите си книжки и които — по-важното — бяха убедили свои богати приятели да направят същото.
	Ръкостискане, кимване, усмивка, няколко думи и приемане на раболепните благодарности в замяна. За някои от най-големите играчи, които екипът от сътрудници като лешояди пазители ловко му посочваше, Дан вземаше по някоя вещ от бюрото си, обясняваше откъде я има, дори я подписваше за малцина избрани и я връчваше. И щастливците си тръгваха с чувството, че наистина са установили личен контакт с президента. Че са казали нещо гениално, което е накарало световния лидер да им даде подписана президентска топка за голф или кутийка с президентски копчета за ръкавели, или чаша за чай с президентския печат — все предмети, с които Белият дом се запасяваше солидно именно за такива случаи.
	Този внимателно планиран процес беше брутално прекъснат, когато вратата на Овалния кабинет се отвори рязко, което само по себе си не беше лесно, защото вратата беше много тежка.
	Дан Кокс вдигна глава и видя жена си, застанала на прага, или по-скоро олюляваща се на прага, с високи токчета, стилна рокля, с разкопчано палто, с обезумял поглед и с разрошена коса. До нея крачеха двама разтревожени агенти от охраната. Беше ясно, че са абсолютно объркани. Въпреки инструкциите първата дама да се допуска в Овалния кабинет, когато поиска, в този случай явно не знаеха дали е трябвало да я пуснат.
	— Джейн! — извика стъписаният президент и изпусна подписаната топка за голф, която се канеше да даде на строителен предприемач от Охайо, събрал купища пари за кампанията му.
	— Дан! — възкликна тя задъхано. И наистина не й достигаше въздух, защото беше тичала от лимузината дотук, а разстоянията в Белия дом са доста големи.
	— Боже мой! Какво има? Болна ли си?
	Джейн направи крачка напред. Агентите също пристъпиха напред и деликатно застанаха пред нея. Може би си мислеха, че наистина се е разболяла или е била упоена с някакво отровно вещество, така че беше техен дълг да не я допуснат да зарази лидера на свободния свят.
	— Трябва да поговорим. Веднага!
	— Ей сега свършвам. — Той погледна към посетителя, който вдигна топката за голф от пода. Кокс се усмихна и добави: — Беше тежък ден за всички ни. — После взе топката. — Нека я подпиша…
	Обикновено президентът нямаше проблеми с имената, но след като го прекъснаха, мозъкът му просто блокира.
	Личният му секретар Джей веднага се притече на помощ.
	— Както стана дума, господин президент, Уоли Гарет събра най-много средства за предизборната ви кампания от всички други, сър…
	— Е, Уоли, наистина оценявам…
	Нямаше да се разбере какво оценява наистина, защото Джейн се втурна напред, грабна топката от ръката на мъжа си и я запрати в другия край на стаята, където тя се удари в портрет на Томас Джеферсън, един от личните герои на Дан Кокс, и изби лявото око на стария Том.
	Агентите се спуснаха напред, но Дан Кокс ги спря с едно движение на ръката. После кимна на сътрудниците си и те изведоха Гарет от кабинета без желаната топка. Явно кампанията щеше да мине без допълнителните средства, които той беше успял да събере.
	Дан Кокс протегна ръка към жена си.
	— Джейн, какво, по дяволите, беше това…
	— Не тук. Горе. Не се доверявам на този кабинет.
	Тя изгледа ядосано агентите и сътрудниците и напусна Овалния кабинет с бързината, с която бе влязла. Веднага щом масивната врата се затръшна, погледите на всички се преместиха от нея към президента. Никой не смееше да проговори. Никой от тях не си и помисляше, че би могъл да изрече с думи пред шефа си току-що видяното.
	Кокс остана на място в продължение на няколко секунди. Всеки политик, стигнал дотам, докъдето беше стигнал той, на практика е видял всичко. И се е справял с всичко. Дори за ветеран като Дан Кокс обаче ситуацията беше нова.
	— По-добре да видя за какво става дума — каза той накрая. Групата се раздели и президентът се отправи към вратата.
	Лари Фостър, шефът на личната му охрана, на когото се бяха обадили още в началото на сцената, пресрещна президента и попита:
	— Господин президент, искате ли да ви придружим… — Напрежението ясно се долавяше в изражението на агента ветеран, докато се чудеше как да завърши мисълта си по най-разумния начин. — Докрай, сър?
	Тоест зад вратата на семейния им апартамент, където охраната нямаше право да влиза, освен по заповед.
	Кокс като че ли се замисли за момент, после каза:
	— Не, няма да е необходимо, Лари. — Продължи напред, но подхвърли през рамо: — Все пак стойте наблизо в случай, че Джейн има нужда от нещо.
	— Разбира се, господин президент. Ще сме при вас за няколко секунди.
	Кокс се качи горе, за да види какво става с жена му. Агентите на Сикрет Сървис го последваха и останаха пред портала, зад който беше президентският апартамент. Започнаха да се ослушват с надеждата да разберат, ако президентът се окажеше изложен на опасност. Несъмнено всички се питаха едно и също. Бяха длъжни да охраняват президента и жена му от всички възможни опасности. Бяха обучени да жертват собствения си живот, за да запазят живота на тях двамата.
	Те обаче не бяха готови за ситуацията, която всеки момент би могла да възникне зад портала. Как трябваше да реагират, ако опасността за президента дойдеше от _жена му_?
	Можеха ли да използват смъртоносна сила, ако се наложи? Можеха ли да я убият, ако нямаше друг начин да спасят него? В инструкциите на Сикрет Сървис нямаше такава ситуация. Беше се случвало само един път, ако можеше да се вярва на легендите за президентите. Като президент Уорън Г. Хардинг бил заловен от мисис Хардинг с любовницата си. Успели да се скрият в гардероб в Белия дом, а мисис Хардинг се опитала да разбие вратата с пожарникарска брадва. Охраната трябвало деликатно да отнеме оръжието от мисис Хардинг и президентът останал жив. Все едно обаче, по-късно умрял в хотел в Сан Франциско, докато все още бил президент. Някои хора смятали, че съпругата му най-накрая успяла да отмъсти на неверния си съпруг, като му дала отровно блюдо. Във всеки случай това не било доказано, защото мисис Хардинг не бе позволила да се направи аутопсия и бе наредила тялото на мъжа й бързо да бъде балсамирано. Това бе добър пример как една измамена съпруга може да наложи волята си въпреки желанието на цялата страна.
	Във всеки случай в Белия дом вече няма пожарникарски брадви. И макар че в президентския апартамент имаше малка кухня, първата дама отдавна не готвеше сама. Или ако готвеше, съвсем не беше сигурно, че президентът ще го яде.
	Лари Фостър напрегна ума си, за да си спомни дали вътре имаше ножове за писма и други подобни предмети, които биха могли да се използват като оръжие. Тежка лампа, с която да бъде пукнат черепът на президента? Ръжен от камината, с който да бъде сложен край на живота, който той трябваше да охранява? Фостър имаше чувството, че усеща как в стомаха му се отваря язва, докато стоеше там и предусещаше края на кариерата си. Макар че в Белия дом съвсем не беше топло, по челото му избиха капчици пот. Потни кръгове се появиха и под мишниците му. С колегите му се приближиха още повече. Пулсът на всички беше доста ускорен.
	Лесно можеха да си представят заглавията в пресата на следващия ден с огромни букви.
	„СИКРЕТ СЪРВИС УБИВАТ ПЪРВАТА ДАМА, ЗА ДА СПАСЯТ ПРЕЗИДЕНТА“
	В коридора чакаха петима тежковъоръжени агенти, готови да предприемат необходимите действия. Нервите на всички бяха изопнати от една и съща мисъл.
	След двайсет минути телефонът на Лари Фостър иззвъня. Беше Той.
	— Слушам, сър — отговори веднага Фостър.
	Изслуша го внимателно и на лицето му постепенно се изписа объркване. Само че това беше президентът и Фостър можа да каже само:
	— Веднага, сър!
	Затвори телефона и се обърна към заместника си.
	— Брус, обади се в „Андрюс“ и кажи да приготвят птицата.
	— „Еър Форс 1“?
	— Всеки самолет, с който лети президентът се нарича „Еър Форс 1“.
	— Но имах предвид…
	— Знам какво имаше предвид — прекъсна го Фостър. — Не, няма да вземем седем четири седем. Виж кой от поддържащите самолети е свободен. Може би седем пет-седем. Без обозначения.
	— Вълка ще лети до Ню Йорк с необозначен седем-пет-седем? — Брус изглеждаше смаян.
	Фостър отговори мрачно:
	— Отиваме някъде, но не мисля, че е Ню Йорк.
	— Никъде другаде не сме изпращали авангард.
	Отиваме инкогнито, както в Ирак или Афганистан.
	— И там изпращаме авангард. За да може да замине, е необходима най-малко седмица.
	— Кажи ми нещо, което не знам, Брус. Работата е там, че не разполагаме със седмица. Разполагаме само с няколко часа, а аз дори не знам къде отиваме. Свържи се с „Андрюс“ и ми осигури транспорт. Аз в същото време ще се свържа с директора, за да ми каже как да действам в тази ситуация. Много съм видял през годините, но това сега е нещо ново.


	74

	Куори провери апаратурата и нивата на кислорода, които поддържаха живота на Типи. Всичко работеше много добре със заредения генератор. Навън все още беше тъмно. Слънцето нямаше да се покаже още няколко часа.
	Докосна лицето на дъщеря си и си спомни разговора с Джейн Кокс. Никога преди не беше разговарял с първа дама. Хора като него не получаваха такива възможности. Беше чел за нея години наред, разбира се, беше следил кариерата на съпруга й. Беше очаквал нещо повече от нея по телефона. Беше образована, възпитана и закалена в битки. Но тя го разочарова. Прозвуча му съвсем човешки. Тоест изплашена. Винаги в безопасност във високата си кула, далеч от гадостите, които ставаха долу. Е, сега ги беше видяла лично. И съвсем скоро щеше да ги види още по-отблизо.
	Той въздъхна. Това беше то. Във всеки един момент досега можеше да спре. И беше почти готов да го направи, ако стените в мазето не го бяха върнали назад. Извади „Гордост и предразсъдъци“ от джоба си. На светлината на фенера, останал от дядо му, прочете последната глава от романа. И наистина щеше да е последната глава, която изобщо й чете.
	Затвори книгата и я остави внимателно на гърдите й. Взе едната й длан и леко я стисна. Правеше го от години, винаги с надеждата да му отвърне, но това никога не се бе случило. Отдавна беше изоставил мисълта, че пръстът на Типи може да се свие около неговия. И този път не се сви. Пусна дланта й на леглото и я покри със завивката.
	Извади от джоба си малкия касетофон, сложи го на леглото и го включи. Следващите няколко минути слушаха последните думи на Камерон Куори. Както винаги Куори изрече последното изречение заедно с покойната си съпруга.
	„Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи, в ръцете на Исус.“
	Изключи касетофона и го прибра в джоба си. Спомените го връхлетяха на плавни, полегати вълни. Всичко можеше да е толкова различно… Всичко можеше да свърши другояче.
	— Майка ти ще се зарадва много да те види, Типи. Ще ми се и аз да можех да съм там.
	Наведе се и целуна дъщеря си за последен път.
	Остави вратата отворена, после се обърна и погледна назад. Дори и в тъмното виждаше очертанията на тялото й под завивките на проблясъците на индикаторите на апаратурата, която поддържаше живота й през годините.
	Много пъти се бяха опитвали да го накарат да дръпне шалтера.
	_Необратимо състояние на вегетиране_, бяха му казали. Отсъствие на мозъчна дейност. Бяха обяснили на семейството, че е мозъчна смърт, и бяха добавили медицински жаргон, който според Куори целеше едновременно да ги потисне и обърка. След като изслушваше предсказанията им за евентуалната съдба на дъщеря им, Куори задаваше на всеки един от тях простичкия въпрос:
	— Би ли го направил, ако беше твое дете?
	Безизразните лица и стиснатите устни бяха красноречивият отговор.
	Част от него не желаеше да остави момичето сега, но всъщност нямаше избор. Слезе от верандата и се загледа към дърветата. В малкото скривалище, което беше изкопал и подсилил с дървен материал, седеше Карлос с дистанционно в ръка, свързано с кабел, който достигаше до стената на малката къща. Скривалището беше маскирано с пръст и трева, а отдолу имаше оловна защита, която можеше да спре рентгенови лъчи и други електронни уреди за наблюдение. Куори знаеше, че федералните ще донесат специализирана апаратура, така че беше предвидил защита с оловни одеяла за предпазване от рентгенови лъчи, които беше взел от един зъболекар.
	Никой, застанал на повече от няколко крачки, не можеше да види, че там се крие човек, а оловните одеяла щяха да заблудят приборите на федералните. Имаше и втори кабел, който свързваше камерата на дървото с монитора, който Карлос сега несъмнено гледаше. Той трябваше да остане там, докато нещата се изяснят. Скривалището беше добре вентилирано, беше и добре заредено с храна и вода. Планът беше той да избяга в Мексико и оттам да продължи на юг. Куори се надяваше, че ще успее.
	Застана на място, откъдето Карлос можеше да го вижда. Вдигна палец окуражително и после козирува. След това подкара към дома.
	Куори беше написал писмо, което остави в мазето. Отнасяше за Рут Ан и Гейбриъл, макар и да не беше адресирано до тях. Искаше хората, които дойдат, да знаят истината. Всичко това беше негово дело и на никой друг. Беше оставил и завещанието си.
	Качи се горе и надникна в стаята на Рут Ан. Спеше дълбоко. После надникна и в стаята на Гейбриъл. И той спеше. Извади сребърен долар от джоба си и го остави на шкафчето до леглото.
	— Върви да учиш в колеж, Гейбриъл — прошепна той. — Живей и забрави, че си ме познавал. Ако понякога обаче си спомняш за мен, надявам се да не е с лошо. Просто в живота си получих карти, с които не знаех какво да правя. Направих най-доброто, на което съм способен.
	Отиде до библиотеката. Огънят беше угасен с кофа вода. Стегна мускула на ръката си, където беше изгореният знак. Запали лампата, втренчи се в рафтовете с книги, после изгаси и затвори вратата.
	Половин час по-късно паркира пикапа до самолета си. След още двайсет минути се отдели от земята. Издигна се и погледна към малката къща. По нищо не пролича, че знае какво има там. Сега трябваше да е съсредоточен. Миналото беше минало. Сега трябваше да гледа само напред.
	Даръл беше осветил пистата със запалени факли, поставени през няколко метра от двете страни. Куори се приземи твърдо заради вятъра, намали скоростта, обърна, слезе и блокира колелата.
	Ако нещата вървяха по план, с Даръл щяха да излетят оттук и да кацнат в Тексас. Всичко трябваше да продължи не повече от няколко часа. Оттам бяха определили маршрут, по който да се измъкнат през границата в Мексико. През тази граница беше по-лесно да преминеш на юг, отколкото на север. След това Куори щеше да се обади на ФБР от откраднат телефон и да им съобщи точното местоположение на рудника, за да могат да измъкнат Уила и Даян. Дотогава двете щяха да са добре. Имаха достатъчно запаси от храна и вода.
	Планът беше добър, но само ако успееха да го осъществят.
	Взе раницата си и тръгна към входа на рудника. Отговор щеше да има след няколко часа.


	75

	Когато Шон и Мишел свиха по черния път, който водеше към „Атли“, почти зазоряваше.
	— Злокобно е — отбеляза Мишел, докато се движеха по самотния ветровит път. — Остави ли съобщение за Уотърс?
	— Оставих, но не е ясно кога ще се свърже с нас. А и може да се окаже, че гоним вятъра.
	— Нещо ми подсказва, че не е така.
	— И на мен — призна той.
	— Как смяташ да действаме?
	— Ще проучим разположението на терена. Ще преценим какво можем да постигнем. Ще се молим за чудо и ще намерим Уила.
	Мишел посочи напред.
	— Онова там може да е „Атли“.
	Къщата изникна пред очите им след един завой. От двете страни на пътя, който водеше към къщата, строена преди Гражданската война, се издигаха дървета, които сгъстяваха още повече мрака.
	— Не виждам никакви коли отпред — каза Мишел и извади пистолета си.
	— Наоколо има доста места, където може да се паркира.
	Телефонният звън ги стресна. Беше Арън Бетак. Шон го изслуша, после затвори и се обърна към Мишел.
	— В Белия дом лайното е ударило вентилатора. Джейн Кокс се е върнала от вечеря и е нахълтала в Овалния кабинет. С президента са се качили в апартамента си, разговаряли са, а после изведнъж се оказало, че първото семейство ще лети с необозначен самолет до неизвестно място.
	— Какво е това, по дяволите?
	— Очевидно някой се е свързал с нея по време на вечерята.
	— Защо необозначен самолет?
	— Вероятно не искат никой да узнае къде отиват. Най-малко журналистите.
	— Охраната вероятно е полудяла, защото не са имали възможност да изпратят авангард.
	— Точно така. Мъчат се да сглобят каквото могат, но като не знаят къде отиват?
	— Не му каза какво открихме.
	— Има предостатъчно други грижи, а и това тук може да се окаже балон. Ако обаче открием нещо, свързано с президента, ще го уведомим веднага.
	— Шон, изгаси фаровете! — прошепна Мишел нервно.
	— Какво има?
	— Някой току-що излезе от къщата. — Тя посочи напред. — Спри тук и да се приближим пеша.
	Слязоха от джипа и се промъкнаха до тъмната къща. Мишел вдигна ръка. Явно беше видяла нещо, което той не бе видял. Беше установил, че зрението й е свръхчовешко.
	— Къде? — попита той шепнешком.
	— Там, на верандата.
	Той се вгледа нататък и видя малък силует — явно на дете, седнало на стъпалата.
	— Мисля, че е Гейбриъл — прошепна Мишел в ухото му. — Момчето, което са разпитвали военните полицаи. Според доклада тогава е бил на девет. Сега трябва да е на десет или единайсет.
	Докато чакаха, за да видят дали някой няма да отиде при детето, здрачът започна да се разсейва все по-бързо. Някъде изкукурига петел.
	— Отдавна не бях чувал този звук — призна Шон.
	— Трябва да направим нещо — каза Мишел. — На разсъмване ще загубим прикритието си, а може и да види джипа.
	— Тръгни вляво, аз ще мина отдясно.
	Разделиха се. След минута се доближиха крадешком до къщата от двете страни на малката фигура — наистина беше момче.
	Момчето плачеше. Плачеше толкова отчаяно, че дори не забеляза Мишел, която застана до него. Когато обаче тя докосна рамото му, то едва не скочи от верандата. Шон беше застанал от другата му страна и успя да го хване за ръката, преди да избяга.
	— Кои сте вие? — попита Гейбриъл и ги заоглежда с обезумели, плувнали в сълзи очи.
	— Ти ли си Гейбриъл? — попита Мишел и сложи длан на рамото на момчето.
	— Откъде знаете името ми?
	— Няма да ти направим нищо лошо — каза Шон. — Тук сме, защото търсим момиче на име Уила.
	— Полицаи ли сте?
	— Защо мислиш, че може да сме полицаи? — попита Мишел и леко стисна рамото на момчето.
	Гейбриъл подсмръкна, после се наведе и се загледа в босите си крака.
	— Не знам.
	— Знаеш ли къде е Уила?
	— Не познавам момиче на име Уила.
	— Не те попитахме това — каза Шон. — Попитахме те знаеш ли къде е.
	— Не, не знам.
	— Но знаеш за нея? — добави Мишел.
	Гейбриъл я погледна. Изглеждаше нещастен.
	— Не съм направил нищо лошо! Нито майка ми!
	— Никой не е казал такова нещо. Къде е майка ти? — попита Мишел.
	— Спи.
	— Друг някой има ли в къщата?
	— Май мистър Сам го няма.
	— Сам Куори ли? — попита Шон.
	— Познавате ли го?
	— Чувал съм за него. Защо мислиш, че го няма?
	— Няма го пикапа — отговори момчето.
	— А защо плачеше, когато дойдохме?
	— Ами… ей така.
	— Трябва да има някаква причина — подкани го Мишел внимателно.
	— Ти винаги ли имаш причина, когато плачеш? — попита Гейбриъл.
	— Да.
	— Аз пък не. Понякога си плача.
	— Значи Сам го няма, майка ти спи. Има ли някой друг вътре?
	Гейбриъл понечи да отговори нещо, но млъкна.
	— Наистина е важно да знаем кой е тук — настоя Шон.
	— Полицаи ли сте, или не?
	Мишел извади служебните им карти и му ги показа.
	— Работим с ФБР и Сикрет Сървис по отвличането на Уила Дътън. Тук някъде има ли индианец от племето коасати на име Юджин?
	— Не, но има един на име Фред.
	— В къщата ли е?
	— Не. Той живее в каравана ей нататък — отвърна Гейбриъл и посочи на запад.
	— Е, кой друг е у дома?
	— Типи, но вече я няма.
	— Типи?
	— Дъщерята на мистър Сам. Той я докара у дома от болницата.
	— Какво й е?
	— Разболяла се е отдавна. Дишаше с помощта на апарати. В болницата е от години. С мистър Сам ходехме да й четем. Джейн Остин. „Гордост и предразсъдъци“. Чели ли сте я?
	— Защо той я докара у дома? — попита Мишел вместо отговор.
	— Не знам. Докара я.
	— И сега не е тук?
	— Не е в стаята си. Проверих.
	— Заради това ли плачеше? Мислеше, че нещо й се е случило ли?
	Гейбриъл вдигна очи към Мишел.
	— Госпожо, мистър Сам е добър човек. Той ни прибра, мен и майка ми, когато нямаше къде да отидем. Той помага на хората. Помага на много хора. Нищо лошо няма да направи на мис Типи. Прави всичко за нея.
	— Но ти плачеше. Трябва да има причина.
	— Защо да ви я кажа?
	— Защото искаме да помогнем — отговори Мишел.
	— Така казваш, но не знам дали е истина.
	— Ти си умно момче — намеси се Шон.
	— Мистър Сам каза, че не трябва да имам доверие на никого, докато не докаже, че мога да му вярвам.
	— Какво правите тук? — чуха рязък глас.
	Обърнаха се и видяха Рут Ан в стария й хавлиен халат. Не халатът обаче привлече вниманието им, а ловната едноцевка, която жената беше насочила към тях.


	76

	Настаниха се в самолета „Боинг 757“, с който летеше държавният секретар, преди да получи машина с широк корпус „Боинг 767-300“. Държаха го във военновъздушната база „Андрюс“ заедно с останалите самолети от президентската флотилия. Всички правителствени обозначения бяха махнати и сега го използваха за транспортиране на агенти, сътрудници, журналисти и оборудване.
	Държавният секретар имаше личен кабинет и спалня на борда на самолета и разпределението не беше променяно.
	След като излетяха от военновъздушната база „Андрюс“ няколко часа след сцената в Овалния кабинет, когато Джейн запрати топката за голф в окото на Томас Джеферсън, президентът и мисис Кокс седяха в салона на самолета. В останалата част бяха настанени агентите от набързо сформирания екип за охрана, които бяха стъписани от случващото се.
	Президентът седеше и гледаше жена си, а тя се беше свила на мястото си и беше забила очи в пода. Когато набраха нужната височина, Дан Кокс разкопча колана и отиде до малък преносим бар, качен специално на борда.
	— Искаш ли? — попита я през рамо.
	— Какво?
	— Да пийнеш нещо? Защото аз определено искам.
	— Не.
	— Както искаш.
	Той си наля питие, после седна зад бюрото и се огледа.
	— Хубав салон. Не е като моя в големия самолет, но все пак е добър.
	— Съжалявам, Дан. Съжалявам, че няма как да летиш в любимата си голяма играчка.
	Беше скръстила ръце на гърдите си и го гледаше с израз на безнадеждност и отвращение.
	— Мислиш, че всичко това са играчки?
	— Всъщност не знам какво мисля в момента. Не знам. Мисля, че най-накрая стигнахме дъното.
	Той свали обувките си, разтри стъпалата си, отпи от чашата и се заразхожда напред-назад.
	— Дори не си го спомням.
	— Сигурна съм, че не помниш. Аз обаче помня.
	— Променил съм се.
	— Добре.
	— Наистина, Джейн. И го знаеш много добре.
	— Добре, променил си се. Това не ни помага в сегашната ситуация.
	Той въздъхна, седна до нея и започна да масажира раменете й.
	— Знам, че не ни помага. Знам, че за теб беше ад.
	Тя се обърна бавно към него.
	— Отвлякъл е Уила заради това.
	— Каза ми го вече. Не, изпищя ми го.
	— А ти ми каза, че не можеш да компрометираш президентската институция, за да я върнеш.
	— Така е, Джейн. Не мога. Дори и тази каша да не беше моя отговорност, пак нямаше да мога.
	— Наша отговорност.
	— Джейн…
	Тя поклати глава.
	— Наша…
	— Не знам защо изобщо остана с мен.
	— Обичам те. Понякога не знам защо, но те обичам. Закачих звездата си към твоята, Дан. И се изстреляхме в небето заедно.
	— И можем да паднем също толкова бързо.
	— Можем.
	— Мога да загубя изборите. От доста време не помня да ми се е случвало такова нещо.
	Джейн не каза нищо. Той я погледна.
	— Мислиш ли, че той ще удържи на думата си? Ако направим каквото иска?
	— Не знам. Не го познавам. Знам само, че звучеше като човек, който е наясно. Не само по отношение на нас. Той знае точно какво иска.
	Дан довърши питието си на една глътка.
	— От Сикрет Сървис са много разстроени.
	Джейн го изгледа, сякаш щеше да се изсмее.
	— И аз съм много разстроена. И независимо от развръзката те ще продължат да имат работа. Не мога обаче да кажа същото за теб.
	— За нас — напомни той.
	— Малко самоконтрол щеше да е достатъчно.
	— Беше като болест. Знаеш го. Честно казано, изненадан съм, че нищо не излезе наяве по-рано.
	— Изненадан? Наистина ли? След като през цялото време бях зад теб, за да чистя боклуците? Изненадан?
	— Не исках да прозвучи така.
	— А как би искал да прозвучи?
	— Джейн, сега не е моментът да се караме. Трябва да сме заедно. Ако искаме да оцелеем.
	— И да преживеем други моменти, по-подходящи, за да се караме.
	— Добре — каза той хладно, — щом така искаш…
	— Иска ми се да не съм в този самолет и да не отивам там, закъдето сме се запътили.
	— Как ти се стори онзи мъж по телефона?
	— Решителен. Изпълнен с гняв и омраза. Можеш ли да го обвиниш?
	— Смяташ ли, че е бил честен? Искам да кажа, онова, което иска, е такава дреболия в сравнение с…
	— Предпочиташ да убие Уила ли? — попита тя мрачно.
	— Нямах предвид това. Не слагай в устата ми думи, които не съм казвал.
	Чукането на вратата прекъсна спора им.
	Беше Лари Фостер, шефът на охраната.
	— Сър, екипажът преценява, че ще кацнем в Хънтсвил след около час и половина. За щастие, току-що там са открили нова писта, която може да приеме самолет от този клас.
	— Добре, чудесно.
	Президентът се обърна, за да си налее ново питие.
	— После ще трябва да отидем на друго място.
	Кокс престана да пуска ледени кубчета в чашата и го погледна.
	— Получихте координатите, нали?
	— Да, сър. Получихме ги.
	— Е, има ли проблем тогава?
	— Мога ли да бъда откровен, сър?
	Кокс погледна съпругата си и после пак се обърна към Фостър.
	— Слушам — каза той навъсено.
	— Цялото пътуване е проблем. Нямам представа къде отиваме и какво ни очаква там. Не разполагам с достатъчно хора, нямам и една четвърт от нормалното оборудване и въоръжение. Препоръчвам ви да се върнем във Вашингтон.
	— Невъзможно е — възрази Кокс и отпи от чашата си. — Искаш ли питие?
	— Сър, настоятелно ви препоръчвам да не продължаваме.
	— Президентът съм аз. Просто искам да направя едно непредвидено пътуване. Не е кой знае какво.
	Фостър се прокашля. Юмруците му се свиваха и отпускаха. Полагаше всички усилия да не личи колко трудно му е да се сдържа, но не му се удаваше особено.
	— Другият проблем е, че нямаме автоколона, сър. А мястото, до което трябва да стигнем, е на сто и трийсет километра от летището на Хънтсвил.
	— Трябва да стигнем дотам — настоя Кокс. — Точно след четири часа и седем минути.
	— Пред нас пуснах два транспортни самолета с хеликоптери на борда. Ще отнеме малко време да ги разтоварят и подготвят за полет.
	— Знаеш инструкциите. Не можем да пропуснем крайния срок.
	— Сър, ако поне ми кажете защо е всичко това… Знам, че директорът е говорил с вас и че поддържа моята позиция, но…
	Кокс вдигна пръст към него.
	— Директорът е директор, защото аз съм го направил такъв. Утре мога да го сменя. И ще го направя, ако продължава да ме занимава с глупости. Искам да правиш точно онова, което ти кажа. Аз съм главнокомандващият. Ако не искаш, мога да наредя на армията да поеме нещата в свои ръце. Военните поне няма да оспорват правомощията ми.
	Фостър се изпъна като струна.
	— Господин президент, според федералния закон ние осигуряваме безопасността ви. — Той погледна към Джейн. — И на двама ви. Това, което става в момента, е безпрецедентно и потенциално много опасно. Нямахме възможност да проверим мястото, на което отиваме. Нямаме анализи, нямаме оценки на риска…
	— Лари, слушай — прекъсна го спокойно Кокс. — Знам, че е объркано. И аз не искам да го правя. — Посочи жена си, с чашата. — И тя не иска. Обаче сме тук.
	— Има ли нещо общо с племенницата ви? — попита Лари Джейн Кокс. — Ако е така, мисля, че най-малкото би трябвало да информираме ФБР къде отиваме.
	— Не можем да го направим.
	— Но…
	Кокс сложи ръка на рамото му.
	— Убеден съм, че ще можеш да ни защитиш, Лари. Ще имаш максимално възможното време да провериш ситуацията. Не съм глупак. Не бих се заел с нещо, което може да ми струва живота, а още по-малко живота на съпругата ми. Всичко ще бъде наред.
	Фостър поклати глава.
	— Добре, сър, но ако нещата излязат от контрол, ще се намеся. Имам право, сър. Дават ми го федералните закони.
	— Да се надяваме да не се стига дотам.
	След като Фостър излезе, Джейн попита:
	— Ами ако Лари не те остави да направиш каквото трябва?
	— Няма да стане, Джейн.
	— Защо?
	— Все още съм президент. А и късметът още не ми е изневерил.
	Джейн извърна лице.
	— Не бъди толкова сигурен — каза тя.
	Той я изгледа ядосано над чашата си.
	— На чия страна си в края на краищата?
	— Мислих за това цяла нощ. И още не съм стигнала до някакво решение.
	Джейн излезе.
	Президентът седна зад бюрото. Молеше се да издържи и този път.


	77

	— Ти ли си Рут Ан? — попита Мишел и премести поглед от оръжието на жената.
	— Откъде знаеш името ми?
	— Мамо, те работят за правителството. Дошли са за мистър Сам.
	— Ти да мълчиш за мистър Сам, момче!
	— Рут Ан — намеси се Шон, — не искаме да пострада никой, но смятаме, че мистър Сам е отвлякъл едно малко момиче на име Уила Дътън.
	— Не, не е! — Пръстът й се присви около спусъка.
	— Мамо! Нали видя името й долу в онази стая! И снимката. Видяхме я и по телевизията.
	— Тихо, Гейбриъл! Няма да повтарям!
	— Животът на едно малко момиче е изложен на опасност — обади се Мишел. — Момиче на възраст горе-долу колкото Гейбриъл.
	— Мистър Сам не причинява зло никому. Не е такъв.
	— Мис Типи я няма, мамо — обади се Гейбриъл.
	Рут Ан зяпна.
	— Какво?
	— Не е в стаята си. Мистър Сам я откара.
	— Къде я откара?
	— Не знам.
	— Рут Ан, ако ни позволиш да огледаме къщата и не открием нищо нередно, ще си тръгнем — каза Шон. — Искаме само да намерим Уила и да я върнем на семейството й.
	— Това да не е момиченцето, дето убиха майка му? — попита Рут Ан и леко отпусна пушката.
	— Същото.
	— И какво общо има с тази работа мистър Сам? Кажете ми!
	— Може да няма нищо общо. Ако е така, няма да пострада. Просто е. И ако си сигурна, че няма нищо общо, значи спокойно можеш да ни пуснеш да огледаме — каза Мишел.
	— Мамо, моля те, пусни ги!
	— Защо толкова се палиш, момче, за тази работа?
	— Защото така трябва, мамо. Мистър Сам щеше да ти каже същото.
	Рут Ан се вгледа в сина си за момент, после свали пушката и отстъпи.
	Шон и Мишел влязоха в къщата и се озърнаха.
	— Все едно да се върнеш в миналото — промърмори Шон.
	Мишел се обърна към жената, която ги следваше.
	— Рут Ан — каза тя, — искам да оставиш пушката на пода и да се отдалечиш от нея. Веднага.
	Ръката й посегна към пистолета.
	— Остави пушката, мамо! — подкани я Гейбриъл със сълзи в очите.
	Рут Ан остави пушката, Мишел я грабна и извади патроните.
	— Гейбриъл — попита Шон, — къде е онази стая, за която спомена?
	Спуснаха се надолу до масивната врата.
	— Нямам ключове. Мистър Сам ги държи.
	— Отстъпете назад — нареди им Мишел.
	Подчиниха се. Тя се прицели и пусна по един куршум от двете страни на бравата. После прибра пистолета, направи крачка назад, подскочи и стовари страхотен ритник до бравата. Вратата се отвори с трясък и Гейбриъл зяпна Мишел с ококорени очи. После погледна Шон. Шон сви рамене и се усмихна.
	— Винаги е обичала да се изфука — отбеляза той.
	Влязоха и Гейбриъл включи осветлението. Шон и Мишел видяха какво има по стените и зяпнаха от изненада. Снимки, каталожни картички, бележки по черните дъски, кабарчета, конци, които свързваха всичко това.
	— Гейбриъл? Рут Ан? Знаете ли какво означават тези неща? — попита Шон.
	— Не, сър — отвърна Рут Ан.
	— А кой го е направил?
	— Мистър Сам — отговори Гейбриъл. — Една нощ слязох тук, когато него го нямаше. Тогава видях и снимката на онова момиче. Ето там.
	Посочи едно място на стената. След миг Шон и Мишел гледаха снимката на Уила.
	Шон плъзна поглед по стените и го закова на едно място.
	— Рут Ан, Гейбриъл, изчакайте вън.
	— Какво? — учуди се Гейбриъл. — Защо?
	— Излезте! Веднага!
	Избута ги през вратата и я затвори. Върна се при снимката на жената.
	— Шон? Какво има?
	— Нали си спомняш как се запознах с Джейн Кокс?
	— Да. Когато си отвел у дома пияния й мъж, тогава сенатор, след като си го намерил в кола с някаква проститутка.
	Шон посочи снимката.
	— Това е проститутката.
	Снимката беше на Даян Уол, малко по-млада.
	Мишел я огледа.
	— Тази е била с Кокс?
	Шон кимна.
	— Тук пише, че е Даян Уол, но тогава беше с друго име. Собственото мисля, че пак беше Даян, но фамилното беше друго. Не си спомням „Уол“.
	— Може да го е променила, или да се е омъжила.
	Проследи конеца, който започваше от снимката и стигаше до картичка.
	— Даян Райт? Звучи ли ти познато? — прочете Мишел.
	— Да. Това беше името й.
	Посочи скорошна вестникарска статия, забодена до снимката. Съобщаваше се за изчезването — предполагаемото отвличане — на Даян Уол от Джорджия.
	— Има и Даян Райт — каза Шон и посочи стената. — Мишел, това нещо тук разказва историята. Куори е събрал всичко на едно място.
	Мишел посочи далечния край на помещението вляво.
	— И мисля, че започва оттам.
	В самото начало на стената беше записана дата отпреди близо четиринайсет години.
	Мишел прочете четирите думи, записани до датата: „Той ме изнасили, татко.“
	До надписа пишеше „Типи Куори“, следваше снимка на Типи в болнично легло, свързана с животоподдържащата апаратура. Мишел се обърна към Шон. Ужасът, изписан на лицето му, беше не по-малък от нейния.
	— Шон, започва да ми се гади!
	— Не се отказвай, Мишел. Трябва да стигнем до края.
	Започнаха да проследяват историята, записана върху стените в мазето на „Атли“.
	След като разгледаха цяла стена, Мишел каза тихо:
	— Изнасилил я е. После се е наложило да правят криминален аборт. Джейн е участвала.
	— Получила е тежък кръвоизлив, загубила е много кръв и е изпаднала в кома — добави Шон глухо.
	— Ако обаче Кокс я е изнасилил, защо не е съобщила на полицията?
	— Може би някой я е убедил да не го прави. Например Джейн Кокс. Тя умее да упражнява контрол.
	— А какво общо има Уила с всичко това?
	Отидоха до стената, където беше снимката на Уила. Беше потискащо да гледат усмихнатото лице на момичето в стаята, в която нещастието беше описано така болезнено с тебешир, конци и картички.
	Докато проследяваха проучванията на Куори, Мишел попита:
	— Кога се случи онова с Кокс, Шон?
	Шон пресметна и отговори:
	— Преди около тринайсет години.
	— Уила току-що навърши дванайсет. Плюс девет месеца бременност. Уила е дъщеря на президента. Попаднал си на тях, след като са правили секс, а не преди това. Жената е забременяла.
	— Предполагам, че вместо криминален аборт и още една кома е било по-добре братът на Джейн да осинови детето.
	— Но не е изнасилвал Даян Райт?
	— Изглежда, е било доброволно.
	— Ако Дан Кокс е изнасилил Типи Куори и после тя е изпаднала в кома заради лошо направен аборт, значи Сам Куори вероятно търси отмъщение.
	Шон я погледна озадачено.
	— Като отвлича Уила? И като убива майка й? Не виждам какъв смисъл има това за него.
	— Така получава по-добра позиция.
	— За какво?
	— Не знам — призна Мишел. — Може би е свързано с пътуването на президента и жена му в момента. — Загледа се в стените. — Как според теб е открил всичко това? Отнело му е години.
	— Сигурно наистина е обичал дъщеря си. Не се е отказал нито за миг.
	— Но също така е и убиец. И държи Уила. А ние трябва да я върнем.
	— Фотоапаратът ти още е ли е тук?
	Мишел хукна към джипа и се върна след две минути. Засне стените и всички надписи в близък план. Междувременно Шон претърси шкафовете и измъкна куп папки, които решиха да вземат със себе си. После той видя писмото, което Куори беше оставил на бюрото заедно със завещанието си. Взе ги и ги прочете, а после ги прибра в джобовете си.
	Двамата с Мишел нарушиха всички възможни правила за запазване сцената на местопрестъплението. Само че това тук не беше обикновено местопрестъпление и Шон реши да приложи нови правила. Не знаеше как точно ще се развият нещата, но беше съвсем наясно как искаше да приключи всичко.
	— Готово — каза Мишел, след като направи последната снимка.
	Шон й подаде някои от папките, които трябваше да изнесат.
	— Мишел, защо е взел Типи у дома от медицинското заведение, а после я е откарал някъде другаде?
	— Не знам. Не виждам никакъв смисъл.
	Докато Мишел говореше, Шон влезе по-навътре в помещението. Сви зад един ъгъл покрай някаква преграда и извика:
	— Какво, по дяволите, е това?
	Тя изтича при него, когато той се спусна към някакви метални контейнери, наредени един върху друг в дъното на помещението. Той остави папките, които носеше, взе един контейнер и започна да го оглежда от всички страни. Прочете етикета.
	— Какво е това? — попита Мишел.
	Вместо отговор Шон изтича до вратата, отвори я и извика Гейбриъл и Рут Ан да дойдат. Отведе ги при контейнерите.
	И двамата поклатиха неразбиращо глави, когато Шон ги попита за какво ги използва Сам Куори. После Шон огледа другите неща, разхвърляни по работна маса до контейнерите. Имаше остатъци от апаратура за видеонаблюдение, изкормена видеокамера, няколко стари дистанционни и ролки метално фолио.
	— За какво е всичко това? — попита той.
	Гейбриъл поклати глава.
	— Не знам. Знам обаче, че мистър Сам може да конструира всичко, което си поиска. И да поправи всичко. И механично, и електронно. Бива го и като дърводелец.
	— Разбира от тези работи — намеси се и Рут Ан. — Може да поправи всичко.
	— Някаква идея, къде може да е отишъл? Каза, че пикапът го няма.
	— Да, ама той има и самолет — отговори Гейбриъл.
	— Какъв самолет? — попита бързо Мишел.
	— Малък, едномоторен. „Чесна“.
	— За какво му е самолет?
	— Бил е пилот във Виетнам — отговори Рут Ан. — И понякога ходи в стария рудник. Лети дотам.
	— Какъв стар рудник?
	Гейбриъл им обясни за въгледобивната мина. Спомена, че някога е била затвор за пленници на Конфедерацията.
	— Затвор — повтори Шон и погледна Мишел многозначително. — Мислиш ли, че може да е отишъл там?
	— Ако самолетът го няма, значи е там. С него лети само дотам.
	— Мислиш ли, че е закарал Типи там?
	— Не, не мисля. Самолетът е малък и не може да събере всички апарати, от които тя има нужда.
	— Тогава къде може да е?
	Гейбриъл се замисли.
	— Мистър Сам построи малка къща само с една стая в края на земите му, доста далеч оттук. Ама там няма нищо. Няма ток, така че мис Типи не може да е там. Защото за апаратите трябва електричество.
	— Защо тогава е построил такава къща?
	Гейбриъл сви рамене.
	— Не знам. Сам я построи. Много време му отне.
	Шон изгледа Мишел нервно, после се обърна към момчето.
	— Можеш ли да ни покажеш как да стигнем до рудника?
	— Мога, ако дойда с вас.
	— Гейбриъл! — възкликна майка му.
	— Не мога да ги упътя оттук, мамо! Ако обаче отида с тях…
	Тя погледна тревожно сина си.
	— Той винаги е бил много добър с нас. Мистър Сам. Дори и да е направил нещо лошо, значи е имал причина, можете да сте сигурни.
	— Остави ни къщата и имота си — обади се Гейбриъл.
	— И е дал на Фред хиляда долара в брой — добави Рут Ан. — Самият Фред ми го каза.
	— Да не би да е смятал, че няма да живее още дълго? — попита Шон.
	— Кой знае колко ще живее? — тросна се Рут Ан. — Всеки може още утре да падне и да умре. Божия воля!
	— Кой още е в рудника според теб? — попита Шон.
	— Може би Даръл, синът му. Може би и Карлос — отвърна Гейбриъл.
	— А някой си Кърт Стивънс?
	— Мистър Сам каза, че Кърт е заминал — поклати глава Гейбриъл.
	— А имат ли оръжие в рудника? — попита Мишел.
	— Мистър Сам обича оръжията си. И Даръл. И двамата стрелят добре. Могат с куршум да откъснат крилата на пчела.
	— Чудесно — каза Шон. — Гейбриъл, ще дойдеш ли с нас да ни покажеш къде той държи самолета? И ако го няма, да дойдеш с нас до рудника?
	Гейбриъл вдигна поглед към майка си, която сложи ръка на рамото.
	— Мамо, мисля, че трябва да отида.
	— Защо, момче? Защо? Не е твоя работа.
	— Мистър Сам не е лош човек. Сама го каза. Познавам го откакто се помня. Защо да не отида горе, за да му помогна да се оправят нещата? Искам да отида. Трябва да отида.
	По лицето на Рут Ан потекоха сълзи.
	— Ще се грижим добре за него, Рут Ан — увери я Шон. — Ще ти го доведем у дома. Обещавам.
	Рут Ан се обърна към Шон.
	— Гледайте да ми го върнете, защото той е всичко, което имам!


	78

	Двата хеликоптера се издигнаха и полетяха на югоизток. В единия бяха президентът и съпругата му заедно с няколко агенти от Сикрет Сървис и оборудването, което успяха да натоварят в последната минута. Във втория имаше още агенти. Там бяха и двете най-добре обучени кучета за откриване на взривни вещества, с които разполагаше ФБР, още оборудване и Чък Уотърс, който беше уведомен за случващото се от Лари Фостър без знанието на първото семейство. До него беше Арън Бетак, който се беше присъединил към групата, също без знанието на първото семейство. Небето изсветляваше с всяка изминала минута, духаше лек ветрец, а изгряващото слънце всеки момент щеше да прогони сутрешния хлад.
	Телефонът на Бетак иззвъня.
	— Да?
	— Арън, обажда се Шон Кинг. Трябва да поговорим.
	— Зает съм в момента.
	— Аз съм в Алабама.
	— Какво? И ние сме там.
	— Вие? С кого?
	Бетак погледна Уотърс и отговори:
	— Както ти казах. Вълка и Риса са в движение. — Това бяха кодовите имена на президента и съпругата му, които използваха в Сикрет Сървис. — Ти какво правиш в Алабама?
	— Ако трябва да отгатна, мисля, че се движа в същата посока като вас. Къде точно отивате?
	— Не знам, Шон. Казах ти вече.
	— Така е, но сметнах, че вече сте наясно. С президента сте, а не знаете къде отивате?
	— Всичко се обърка. Летим на сляпо и потъпкваме всички инструкции на службата. Лари Фостър е шеф на охраната и всеки момент ще получи инфаркт. След скандала в Овалния кабинет сега летим с хеликоптера към точка, зададена с координати.
	— Арън, това е безумно. Може да попаднете в капан!
	— Кажи ми нещо, което не знам. Да не мислиш, че сме особено щастливи? Той обаче е президентът.
	— Казваш, че директорът на Сикрет Сървис е допуснал това да се случи? Или старшите съветници на президента? Ами вицепрезидентът?
	— Ходим по въже. Той е главнокомандващият, а ние сме негови подчинени. Все пак успяхме да поискаме подкрепа от ФБР и от военните, така че ще осигурим добра защита дори и при тези обстоятелства.
	Уотърс кимна на Бетак да му даде телефона.
	— Кинг? Чък Уотърс.
	— Ей, Чък, оставих ти съобщение.
	— Какво правиш, по дяволите?
	— Ако ти кажа, няма да повярваш. Арън ми каза с какво сте се захванали. Може би ще попаднете в засада.
	— Можем. Президентът обаче не знае, че преди нас лети още един хеликоптер, пълен с командоси от взвода за спасяване на заложници. Докато кацнем и преди президентът да слезе, те ще огледат мястото и ще заградят периметър, така че и мравка да не може да премине. Ако не ни хареса гледката, ще се махнем оттам, без да се съобразяваме с президента.
	— Ами ако ви обстрелват във въздуха?
	— Машините ни са оборудвани за противодействие на ракети земя-въздух и въздух-въздух. Освен това над нас летят военни самолети. А ескадрила бойни хеликоптери „Апачи“ оглеждат терена сантиметър по сантиметър от точката, която ни е дадена. Нали знаеш, че като видиш „Апачи“, или се предаваш, или пълниш гащите, или и двете?
	— Добре, добре. Открихме обаче нещо, за което трябва да знаеш. Може да е ахилесова пета. — Шон обясни за металните контейнери.
	— Къде ги откри?
	— Ще ти кажа по-късно. Надявам се да успееш да се справиш с тях.
	— Ще видя какво мога да направя. Къде си сега?
	— Пътувам към изоставен рудник с едно момче на име Гейбриъл.
	— Гейбриъл? Защо рудник?
	— Защото мисля, че малкото момиче може да е там.
	— Уила?
	— Надявам се и се моля, Чък. Ще поддържаме връзка. Желая ви късмет.
	Шон затвори и Уотърс върна телефона на Бетак.
	— Това е безумие, Чък. Като епицентър на ядрен взрив.
	— Добре. Ще кажеш ли обаче на нашия човек, че е идиот да идва тук?
	Бетак не отговори.


	79

	Сам Куори гледаше импровизирания сателитен телефон в ръката си толкова напрегнато, сякаш държеше отровна змия. Не беше време Карлос да му се обади, но му се искаше вече да го е направил. Искаше всичко да свърши.
	Провери дали всичко при Даръл е наред и после отиде в стаята на Уила. Когато влезе, видя нея и Даян, свити край масата. Беше решил този последен ден двете да са заедно. Затвори вратата зад себе си и двете вдигнаха очи.
	Куори се облегна на стената и запали цигара.
	— Какво става? — попита Уила с треперещ глас. Беше съвсем различна, откакто разбра, че нещо може да се е случило с близките й.
	— Почти свърши — отговори Куори. — Поне така се надявам.
	— Надяваш се? — повтори Даян. Лицето й беше навъсено, гласът й звучеше уморено.
	— Да, надявам се — отвърна Куори. — И се моля.
	— А какво ще стане, ако надеждите ти не се оправдаят? — попита Уила.
	— Да, кажи ни, мистър Сам — подкани го Даян хладно. — Какво ще стане тогава?
	Той не й обърна внимание, а погледна към Уила.
	— Доведох болната си дъщеря у дома.
	— Защо?
	Той сви рамене.
	— Време беше. Сбогувах се и така нататък. Всичко е наред.
	— Сбогува се? — попита уплашено Уила.
	— Ами… както и да се развият нещата тук, с мен е свършено. Край. Вече няма да виждам никого.
	— Ще се самоубиеш ли? — попита Даян с нотка на надежда в гласа.
	Куори се усмихна.
	— Не можеш да убиеш мъртвец.
	Даян извърна лице, но Уила попита:
	— А кой ще се грижи за дъщеря ти, ако ти няма да можеш?
	Даян пак го погледна с любопитство. Беше очевидно, че дори не се бе замислила за това.
	Куори сви рамене.
	— За нея ще е добре.
	— Но…
	Той отиде до вратата.
	— Вие, двете… дръжте се още малко.
	И излезе.
	Даян се приближи.
	— Няма да свърши добре, Уила.
	Уила гледаше втренчено към вратата.
	— Уила? Чуваш ли ме?
	Момичето очевидно не я чуваше. Просто гледаше вратата.


	Самолетът не беше на мястото си и сега Мишел настъпваше газта като бясна. Гейбриъл седеше до нея на предната седалка и й казваше накъде да кара, а Шон беше отзад и оглеждаше небето, за да открие хеликоптера с президента и първата дама, които трябваше да отговарят за много неща.
	— Тук наляво — каза Гейбриъл.
	Мишел сви рязко и запрати Шон в другия край на седалката.
	— Ако умрем, преди да стигнем, няма да е много ефективно — отбеляза Шон и си сложи предпазния колан, след като се изправи с усилие.
	— Още колко остава, Гейбриъл? — попита Мишел.
	— Около час — отвърна той. — Мистър Сам може да стигне там със самолета за по-малко. Аз не съм се качвал на самолет, а ти?
	Мишел се взираше в пътя напред. При всеки прав участък настъпваше педала докрай, но с навлизането им в хълмистия терен правите участъци почти изчезнаха.
	— Да, летяла съм със самолет. — Завъртя глава назад към Шон. — А той е бил в самолета на президента.
	Гейбриъл се обърна и го погледна със страхопочитание.
	— Познаваш президента!
	Шон кимна.
	— И той си обува гащите както мен и теб. Разликата е, че когато той си обуе неговите, може да натисне едно копче и да взриви света.
	Мишел го изгледа, сякаш го питаше „какви ги дрънкаш“, после каза:
	— Ако искаш да се качиш на самолет някой ден, Гейбриъл, можем да го уредим.
	— Страхотно! На следващия разклон вдясно.
	— Какъв разклон!? — възкликна Шон и джипът друсна толкова силно, че едва не разкопча предпазния му колан. — Последните десет километра сякаш се движим в минно поле!
	Свиха вдясно, пътят стана стръмен и се наложи Мишел да включи двойното предаване.
	— Разкажи ни за рудника, Гейбриъл — каза Мишел.
	— Какво да ви разкажа?
	— Един вход ли има или повече?
	— Аз знам само един. Отпред има затревена писта. Мистър Сам я направи. Понякога идвах с него с пикапа му, за да косим тревата.
	— Продължавай — окуражи го Мишел. — Колкото повече знаем, толкова по-добре ще сме подготвени.
	Разказа им за галериите и стаите, които Куори беше направил вътре.
	— Защо е всичко това? — попита Шон.
	— Каза, че ако наближи краят на света, всички ще отидем да се скрием там. Има храна, вода, фенери, такива неща.
	— И оръжия — добави Мишел.
	— И оръжия — съгласи се Гейбриъл. — Сигурно има много.
	Шон извади своя пистолет и двата резервни пълнителя, които винаги носеше със себе си.
	Два пистолета, няколко резервни пълнителя малко момче, две потенциални заложнички и стар рудник, в който се криеше въоръжен до зъби противник, познаващ мястото като дланта си. Улови погледа на Мишел в огледалото за обратно виждане.
	Изглежда, и тя си мислеше същото, защото кимна едва забележимо.
	Шон погледна през страничното стъкло. Теренът ставаше все по-стръмен. Въпреки че слънцето се беше показало, тук все още изглеждаше мрачно и студено. Замисли се за стаята в „Атли“. За историята по стените, която вероятно Куори беше сглобявал с години. После си спомни онази вечер преди години в Джорджия, когато крачеше по улицата и видя онази жена върху бъдещия президент да изпада от колата със смъкнати до глезените бикини. Той беше току-що избран в Сената, у дома го чакаше красива и интелигентна жена. А правеше секс с двайсетгодишна мацка в кола?!
	После си спомни друга жена. Типи Куори.
	_Той ме изнасили, татко._
	Кървав аборт.
	Кома през всичките тези години.
	_Необратимо състояние на вегетиране_, беше написал Куори на стената и беше подчертал всяка дума три пъти.
	Шон нямаше деца. А ако имаше и нещо подобно се беше случило с дъщеря му? Какво би направил? Докъде би стигнал? Каква история би изписал на стената? Колко хора би убил?
	Прибра пистолета си в кобура.
	Щяха да открият Сам Куори в рудника. Сигурен беше.
	Щяха да открият Уила и онази жена, Даян. Не беше сигурен обаче дали живи или мъртви.
	А как трябваше да постъпят двамата с Мишел?
	Шон наистина нямаше понятие.


	80

	Час преди да се приземят двата хеликоптера с президента и охраната му, два други големи хеликоптера с трийсетина командоси от взвода за спасяване на заложници и с много оборудване кацнаха в прахоляка на стотина метра от малката къща на Сам Куори. Мъжете скочиха на земята и се разгърнаха във верига, готови за стрелба. После започнаха да свалят оборудването и да го подготвят. Огледаха близката околност, но не откриха нищо обезпокоително.
	Карлос, който чу приближаването на хеликоптера, се прикри под линията на видимостта в укритието си, без да отдели нито за миг поглед от монитора пред себе си. Единственото, което направи, беше да се прекръсти и да прошепне кратка молитва.
	Половината командоси заеха отбранителна позиция, а другата половина започнаха да свалят оборудването от втория хеликоптер.
	Основната част от него бяха два самоходни робота около петдесет килограма всеки. Свалиха ги на земята и двама командоси ги пуснаха в действие. Първият беше малък миночистач. Той започна да обикаля около къщата и да се приближава към нея спираловидно. Ако имаше мини или самоделни взривни устройства, сензорите на робота щяха да ги открият, преди да се взривят. После командосите щяха да вземат съответните мерки.
	Нищо не избухна и те пуснаха втория робот. Той беше още по-сложен от първия. Наричаха го „Гама хрътка“. С него се откриваха радиоактивни, биологически или химически активни вещества. Роботът „обходи“ периметъра, после дори се покатери по стъпалата на верандата и влезе в къщата. Не „излая“ нито веднъж. Беше чисто.
	Едва тогава командосите доближиха къщата и влязоха. Това, което откриха вътре, стъписа дори най-опитните сред тях.
	Първият приближи радиостанцията до устата си и докладва:
	— Тук има бяла жена на видима възраст между трийсет и четирийсет, на болнично легло, свързана със сложна животоподдържаща апаратура, захранвана с генератор. Проверихме за оръжие и експлозиви. Не открихме. Чисто е.
	Шефът, който чакаше вън, изслуша всичко това и възкликна:
	— Какво, по дяволите, каза?
	Онзи повтори. Шефът на командосите предаде информацията на президентския хеликоптер.
	— Какво ще правим сега? — попита един от командосите.
	— Ще влезем в къщата и ще я претърсим още веднъж. После ще отцепим района. Не искам никакво живо същество, като изключим жената в кома, да доближи на по-малко от километър.
	— Коя е тя?
	— Не знам и не искам да знам. Знам само, че скоро тук ще кацне президентът и че няма да допусна да му се случи каквото и да било, докато съм на смяна. Действайте.
	Претърсиха района още веднъж. Командосите обикаляха около прикритието на Карлос. Не откриха камерата, защото Куори беше издълбал кухина в дървото, беше монтирал камерата в нея и я беше покрил с парче кора, така че се виждаше само обективът. Освен това беше достатъчно високо, за да я скриват листата на дървото, с изключение на пролуката, прорязана от Куори отпред, за да осигури видимост за Карлос.
	Няколко командоси се върнаха в къщата и откъртиха дъска от пода. Отдолу имаше стандартен двусантиметров шперплат. Един от мъжете го удари с юмрук.
	— Здрав като камък. Отдолу сигурно има бетон.
	— Провери — каза шефът.
	Донесоха бормашина и пробиха шперплата, докато не стигнаха до нещо твърдо.
	— Солидно е.
	— Добре. Достатъчно.
	Върнаха дъската на мястото й. После направиха същото с четирите стени. И тук всичко беше наред.
	След като приключиха с проверката, без да открият никаква заплаха, командосите зачакаха търпеливо кацането на президента на Съединените щати. Нямаха представа какво смята да прави той тук. Знаеха само, че ако се появи някаква заплаха, ще я ликвидират с огнева мощ, достатъчна да унищожи пехотен батальон.


	Паркираха джипа и слязоха. Нямаха избор, защото пътят беше затрупан с купчина камъни.
	— Това го нямаше преди — отбеляза Гейбриъл. — С пикапа можеше да се стигне до самата врата.
	— И бездруго нямаше да можем да стигнем дотам — обади се Шон.
	Гейбриъл ги поведе към рудника. Трябваше да се катерят по скали и хлъзгава пръст. Шон се подхлъзна и се изправи с усилие.
	— Май остарявам — оправда се той смутено.
	— Кога за последен път си бил на опреснителен курс за боравене с оръжие? — попита Мишел.
	— Ако ми се изпречи мишена, която трябва да улуча, ще го направя. Разчитам на теб обаче да го улучиш първа.
	— Ще го имам предвид.
	Продължиха напред.
	— Нямам ключ от вратата на рудника — каза Гейбриъл след малко.
	— Няма да е проблем. Ти само ни заведи дотам — нареди Мишел.
	След няколко минути се изкачиха и видяха затревената писта.
	— Това ли е неговият самолет? — попита Шон и посочи малката чесна.
	— Да.
	Изведнъж Гейбриъл посочи вдясно.
	— А това е мистър Сам!
	Погледнаха нататък.
	Сам Куори беше излязъл от рудника с малка черна кутия в ръка. Прикриха се. Мишел извади пистолета и се прицели, но от това разстояние нямаше гаранция, че ще улучи. Погледна Шон и той поклати глава.
	— По-стар е, отколкото си мислех — прошепна Шон, докато оглеждаше високия белокос мъж.
	— Силен е като бик — каза Гейбриъл. — Веднъж повали мъж, два пъти по-едър от него и два пъти по-млад, защото напсува майка ми. Бие се много добре.
	— Надявам се да не ми се наложи да разбера колко е добър — отбеляза сухо Шон.
	— Нали дойдохме, за да се уверим, че всички са добре. Момичето и мистър Сам?
	Шон и Мишел се спогледаха.
	— Така е. Гейбриъл, това обаче зависи от него. Ако предприеме нещо, ние ще трябва да реагираме, нали?
	— Ще поговоря с него. Всичко ще е наред. Няма да нарани никого. Познавам мистър Сам.
	Мишел погледна Шон. Никой от двамата не изглеждаше толкова уверен в благоприятния изход.


	81

	Двата хеликоптера се приземиха меко.
	Президентът погледна през илюминатора и лицето му се зачерви.
	— Какво става тук, по дяволите!?
	Сочеше командосите.
	Преди да успеят да му отговорят, на стъклото почука Чък Уотърс. Един от агентите отвори вратата и спусна стълбата.
	— Кои са тези? — настоя президентът.
	— Взвод за спасяване на заложници, сър — отвърна Уотърс. — Дойдоха предварително, за да подсигурят района.
	— Не съм давал разрешение за такова нещо.
	— Не сте, сър. Операцията е разрешена от директора на ФБР.
	Кокс не се зарадва особено, но директорът на ФБР не се назначаваше от него и оставаше на поста си за определен срок, независимо от промените в Белия дом.
	В това време двете кучета, обучени да откриват бомби, обиколиха къщата с водачите си, после влязоха вътре. След малко единият водач се появи на входа и даде знак, че всичко е чисто.
	Край хеликоптера Уотърс продължаваше:
	— За ситуацията го е уведомил директорът на Сикрет Сървис. Решил е, че това е най-добрият начин да се действа, след като настоявахте да дойдете тук, сър.
	— Каква загриженост! Да се надяваме само племенницата ми да не е мъртва в резултат на това решение.
	— Значи по тази причина сме тук, така ли? — попита Лари Фостър. — Похитителите са отправили някакви искания?
	Всички погледнаха към Джейн Кокс.
	— Знаем, че писмото, което взех от вас, мисис Кокс, не е истинско — каза Уотърс. — В истинското писмо ли пишеше да дойдете тук?
	— Не. Там имаше телефонен номер, на който да се обадя. Обадих се и ми казаха да дойда тук с президента, ако искам да видя племенницата си жива.
	— А казаха ли ви какво да правите, след като дойдете тук?
	— Да влезем в къщата и да видим жена на легло — отговори Джейн Кокс.
	— Да, в къщата наистина има жена на легло. На животоподдържащи системи. Коя е тя?
	— Не знам — отвърна твърдо Джейн. — Тук съм, за да си върна племенницата.
	— Не знаете ли коя е? — попита скептично Уотърс. — Сигурна ли сте?
	— Откъде мога да знам! — извика Джейн Кокс. — Дори не съм я видяла още!
	Фостър се смути.
	— Добре, но какво точно се очаква от вас да направите вътре? Според командосите жената не е в съзнание.
	Джейн и президентът се спогледаха.
	— Мога да ви кажа само, че аз и президентът трябва да влезем в онази къща и да видим жената. Това е всичко — отвърна Джейн.
	— И трябва да влезем сами — добави бързо президентът. — Поне така е казал похитителят на Джейн.
	Уотърс и Фостър се спогледаха тревожно. Фостър каза:
	— Господин президент, сър, това никак не ми харесва. Единствената причина някой да иска да дойдете тук е, за да ви навреди. Нищо друго няма смисъл. На покрива на къщата е нарисувана мишена. Трябва да върнем хеликоптера в Хънтсвил и да се приберем у дома. Още сега.
	— Тогава племенницата ми ще умре! — възкликна президентът. — Наистина ли смятате, че ще си тръгна и ще допусна това да се случи?
	— Сър, разбирам чувствата ви, но нямате избор. Аз също. Вие сте президент на Съединените щати. С вашата сигурност не може да се правят компромиси. Длъжен съм да не поставям ничий живот над вашия. Дори и живота на племенницата ви. — Фостър погледна Джейн. — Дори живота на съпругата ви. Такъв е законът. Такава ми е работата и смятам да изпълня дълга си.
	— Пет пари не давам за закона и за дълга ти, Фостър! Тук става дума за живота на едно малко момиче. Няма да се откажа.
	— Сър, не ме принуждавайте да го направя по трудния начин. Обясних ви, че имам правомощията да ви принудя и съм готов да ги упражня още сега.
	— Нали проверихте всичко наоколо? Командосите не провериха ли също всичко? Каква опасност има? Може би онази жена вътре ще скочи и ще ме убие?
	— Тя е на командно дишане.
	— Значи не представлява опасност за мен. Довели сте обучени кучета. И те не надушиха нищо. Отвън чака армия въоръжени мъже. Казахте ми, че отгоре кръжат военни самолети и хеликоптери. Само танк, самолет или гранатомет може да улучи къщата от въздуха, а доколкото ми е известно, всички оръжия в щата Алабама са наши. Тук сме само ние. Къде е опасността? Е?
	— Сър, ако знаех къде е опасността, щеше да престане да бъде опасност. Безпокои ме неизвестното.
	— Неизвестното! — тросна се Дан Кокс. — Нека поговорим за известното тогава, Лари! Ако сега обърна гръб и се прибера у дома, а племенницата ми умре, след като съм можел да я спася, и това се разчуе, ще изгубя изборите. Разбираш ли, приятелю?
	Фостър, Уотърс и другите агенти в хеликоптера размениха погледи. Явно не вярваха на ушите си.
	— Добре — каза Фостър бавно, — ще изгубите изборите.
	— Нещата не се развиха съвсем по начина, по който президентът искаше — намеси се Джейн Кокс бързо, след като забеляза смаяните лица на мъжете, макар че съпругът й не бе реагирал. — Президентът е много разстроен. Аз също. Той се тревожи ужасно много за нашата племенница. Аз също. Той е работил и е направил много за страната си. Нямаме никакво намерение да оставим някакъв престъпник, психопат или терорист да навреди на племенницата ни или да промени историята на страната, като попречи на мъжа ми да спечели втори мандат. Разбира се, животът на племенницата ми е най-важният фактор тук, но залозите и бездруго са големи, господа. Нека не се заблуждаваме.
	— Съжалявам, мисис Кокс — поклати глава Фостър. — Независимо от всичко не мога да позволя на никого от двама ви да влезе в къщата. — Той извика на пилота: — Джим, подготви се за връщане…
	Фостър не успя да довърши, защото в този момент президентът грабна пистолета на агента до себе си, свали предпазителя и залепи цевта до слепоочието си.
	— За бога, сър! — извика Фостър.
	— Господин президент! Недейте… — намеси се Уотърс.
	— Млъквайте и двамата! Затваряйте си устите! — изрева Кокс. — Дари, ако някой се опита да ни спре, ще се наложи да ескортираш трупа ми до Вашингтон и да обясняваш на всички как си искал да ме защитиш, като си ме накарал да побеснея до степен сам да си пръсна мозъка!
	Той кимна на Джейн.
	— Слизай, Джейн. — Обърна се пак към Фостър. — Ще вляза в къщата заедно с жена си. Ще останем там не повече от няколко минути. Не искам да има електронно наблюдение или подслушвателни устройства. Похитителят се е изразил много ясно по този въпрос. Когато приключим, ще се качим на хеликоптера и ще се върнем. След това да се надяваме, че племенницата ми ще бъде освободена и всички вие ще забравите за случилото се. Ясен ли съм?
	Никой не отговори. Гледаха втренчено президента, допрял пистолет до слепоочието си.
	Най-накрая Уотърс наруши тишината.
	— Ако настоявате да постъпите така, сър, трябва да изпълните едно условие.
	— Тук нареждам аз, а не ФБР.
	Уотърс погледна Джейн.
	— Става дума за нещо, което ни каза Шон Кинг, госпожо. Имате му доверие, нали?
	Тя кимна бавно.
	— В такъв случай трябва да изпълните каквото ви кажа съвсем точно. Ще го направите ли?
	— Да, ако включва влизането ни в къщата — отговори президентът.
	След още няколко минути Джейн Кокс, загърната с дългото си палто, и президентът слязоха от хеликоптера. Когато командосите видяха президента с пистолет в ръка, направиха нещо, което обикновено не правят. Вцепениха се.
	— Господин президент? — обади се стъписаният командващ.
	— Махни се от пътя ми! — изрева в отговор Кокс. Командващият, ветеран от две войни, преживял десетки престрелки със смахнати наркодилъри и всякакви откачалки, за които човешкият живот бе нищо, едва не подскочи. След като пътят към къщата се освободи, Дан Кокс хвана жена си за ръка и я поведе нататък. Стигнаха до малката веранда, спогледаха се и влязоха.


	82

	Първото семейство застана пред Типи Куори. Машината издуваше белите й дробове, тръбичка подаваше кислород в ноздрите й, мониторите следяха пулса и състоянието на другите жизнени показатели.
	— Така е повече от тринайсет години — каза Джейн. — Нямах представа.
	Президентът я погледна изпитателно.
	— Не я помня, скъпа, кълна се. Има хубаво лице.
	Когато го каза, Джейн леко се отдръпна от него. Той сякаш не забеляза.
	— Типи Куори? — повтори той озадачено името.
	— Да.
	— В Атланта?
	— Точно така. Беше в пиар агенцията, която помагаше за стартирането на кампанията ти за Сената. Тя беше доброволка, дошла направо от колежа.
	— Откъде знаеш?
	— Направих си труда да науча. Направих си труда да науча всичко за всички жени, към които ти проявяваше интерес по онова време.
	— Знам какво ти причиних — каза той и пак погледна Типи. — Не си спомням да съм имал какъвто и да било контакт с нея.
	— Точно поради тази причина никой не те е свързвал с нея. Но си _имал_ контакт. Нещо, което изненада дори мен. Заварих ви двамата в нашата хотелска стая. Тя пищеше да я пуснеш, но беше късно. Ти вече беше свършил. Бяха нужни часове, докато я успокоя, докато ти лежеше мъртво пиян в един ъгъл от прекалено много джин и твърде малко тоник.
	— Защо не е дошла полицията тогава? Сигурна ли си, че не е била съгласна?
	— Тя не повика полицията, защото в крайна сметка успях да я убедя да не го прави заради скандала, който щеше да се разрази, ако се разчуеше. Казах й, че няма свидетели и че ще е нейната дума срещу нашата, че е била в нашата хотелска стая и че не мога да свидетелствам срещу собствения си съпруг. Ти се беше устремил към Сената и евентуално към президентския пост. Тя беше млада, пред нея беше бъдещето. И това бъдеще можеше да бъде унищожено, ако случилото се станеше публично достояние. Ако хората сметнеха, че тя е започнала всичко, че се е опитала да се възползва от положението ти и да те хване в капан. Бях много убедителна. Дори й казах, че при теб това е заболяване. Нарисувах много мила картинка.
	— Благодаря ти, Джейн. Спасила си ме. За пореден път.
	— Тогава те мразех — каза тя ледено. — Мразех те заради това, което й причини. На нея и на мен.
	— Сама го каза. Беше болест. Променил съм се. Положих много усилия. Не се е случвало пак, нали?
	— Случи се още веднъж.
	— Но тогава не съм насилвал онази жена. И след това не се е случвало. Положих усилия, Джейн. Вече съм изчистил името си.
	— Името? Говориш, като че ли си захвърлил бельото си на пода. Ти изнасили това нещастно момиче.
	— Но не се повтори. Това искам да кажа. Промених се. Продължих напред.
	— Е, тя със сигурност не е имала възможност да продължи напред.
	Президентът изведнъж се замисли.
	— Мислиш ли, не тук може да има някакви записващи устройства?
	— Мисля, че този човек разполага с всичко, от което има нужда. Дори и без това измъчено същество.
	— Какво имаш предвид?
	— Имам предвид Уила.
	— Какво общо има тя?
	— Тя е твоя дъщеря. И той го знае.
	Президентът бавно се обърна към жена си.
	— Уила… моя дъщеря?
	— Не бъди глупав, Дан. Нима мислеше, че Даян Райт просто ще си отиде, след като е разбрала, че е бременна?
	Кокс се подпря с ръка на стената, за да запази равновесие.
	— Защо, по дяволите, не ми го каза по-рано?
	— И какво щеше да направиш?
	— Аз… добре де, щях…
	— Точно така. Нищо, както обикновено. Намесих се отново и разчистих поредната гадост.
	— Защо просто не е направила аборт?
	— За да свърши по този начин ли? — Джейн посочи Типи. — И не е толкова лесно, колкото си мислиш, Дани. Свързах се с нея. Казах й, че всичко ще се нареди. Че разбирам какво се е случило и че не смятам да обвинявам нея.
	— Как е станало?
	— Изглежда, си я срещнал в някакъв бар. Вероятно си бил много очарователен, след като си успял да я убедиш да правите секс толкова бързо. Или може би това е показателно за типа жени, които те привличаха?
	Дан Кокс сложи длан на челото си.
	— Не помня нищо, кълна се.
	— Значи не помниш, че Шон Кинг те доведе у дома?
	— Кинг? Шон Кинг? Той знае?
	— Той те е открил в колата с нея. И не е казал нито дума на никого.
	— И ти се сприятели с него.
	— Това беше една от причините, да.
	Дан я погледна косо.
	— Има ли и други причини?
	— Дори не смей да ми задаваш този въпрос.
	— Съжалявам, Джейн. Извинявай.
	— Райт ми се обади около месец по-късно. Цикълът й закъсняваше. После установи, че е бременна. Беше сигурна, че ти си бащата. Не беше правила секс с никой друг. Всъщност бил си й първият. Повярвах й. Не искаше пари или нещо такова. Просто беше изплашена. Не знаеше какво да прави. Като Типи Куори. Тък и Пам по онова време бяха в Италия. Беше забременяла, но не беше успяла да задържи плода. Този факт беше известен само на мен и Тък. И истината беше, че бебето е твое, независимо че щеше да го роди жена, която не бе твоя съпруга. Не можех просто да се откажа от него и да го оставя в ръцете на Даян Райт, защото беше ясно, че ще го даде за осиновяване. Уговорих се с нея и след осем месеца тя замина за Италия. Срещнахме се там. Когато се роди бебето, го занесох на Пам и Тък. Когато Пам се върна от Италия след време, всички решиха, че детето е нейно.
	— И си крила всичко от мен?
	— Предвид нещата, които ти си крил от мен, бих казала, че имам много да наваксвам.
	— Но защо всичко това заради…
	— Заради едно бебе, което се е родило, защото си чукал друга жена? Както ти казах, детето е твоя кръв. Тя е твое дете, Дан. Един от нас трябваше да поеме отговорност и аз я поех. Винаги аз съм поемала отговорностите, Дан!
	— И не си им казала? Не си казала на Тък и Пам, че Уила е мое дете?
	— Как бих могла? Да отида при него и да му кажа: „А, между другото, мили братко, това е копелето на Дан. Харесва ли ти?“ И Даян Райт не се е виждала никога с Пам и Тък. Смяташе, че съм уговорила с някого да осинови бебето й. По очевидни причини не исках да научи кои са осиновителите. Шон Кинг обаче разбра, че Пам е раждала само два пъти. Заради това трябваше да крия писмата на похитителя от всички и да се опитам да потуля нещата.
	— Не разбирам.
	— Ако бяха открили, че Уила е осиновена, щяха да започнат да ровят, Дан. Политическите ти противници например. Биха могли да открият Даян Райт и да разберат какво е станало. Че си правил секс с нея и че аз съм се погрижила твоето бебе да бъде осиновено от брат ми. Никакъв пиар нямаше да те измъкне от подобна каша. С кариерата ти щеше да е свършено.
	— Разбирам. Обичам Уила — каза президентът. — Винаги съм я обичал. Може би съм долавял някаква връзка с нея.
	— Тя е умна, добра и сладка. И ще направя всичко възможно да се прибере у дома жива и здрава.
	Президентът погледна Типи.
	— Но ние нямаме нищо общо с нейното състояние.
	Джейн избърса очите си със салфетка.
	— Аз имам. Обади ми се, изпаднала в паника, когато откри, че е бременна. Не можела да каже на родителите си, поне така ми каза. Нямало да я разберат. И не искаше да износи детето. Не можех да я обвиня, защото ти всъщност я изнасили. Единственият изход беше абортът. Не можех да допусна да отиде в болница или при истински лекар. Можеше да се разчуе. Трябваше да стане бързо и тихо. Познавах човек, който можеше да свърши работата. Дори я закарах дотам и я оставих. Платих процедурата и й дадох пари за такси до дома. Онзи идиот явно е оплескал нещата. Макар че… нямах представа, че е станало така. Не проследих нещата докрай. Не съм искала, предполагам. Просто бързах да забравя всичко.
	— Пълна трагедия — отбеляза мрачно президентът, все още загледан в Типи.
	— Трябва да го направим — каза Джейн. — И да се махаме оттук. И да си върнем Уила.
	— Скъпа, ако Уотърс е прав за онова, което ни каза в хеликоптера, няма да си върнем Уила.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Той иска да ни убие. Този Куори. Може да се опита да го направи, когато си тръгваме оттук.
	— Как би могъл? Охранява ни цяла армия. Винаги ни охранява цяла армия.
	— Не знам… ако това е била целта му през цялото време… Поне ще опита.
	— Тоест какво предлагаш?
	— Предлагам да се съсредоточим върху оцеляването си. Ако последва опит за атентат и той се провали, нашият човек ще убие Уила, ако все още е жива. Освен това обаче ще направи опит да разкрие какво се е случило. Трябва да сме подготвени. Трябва да имаме алтернатива. Каквито и доказателства да извади, моите хора трябва да са в състояние да ги оборят. Той е сам. Ние разполагаме с армия от медийни експерти.
	— Наистина е сам, но виж какво успя да направи досега…
	— Няма без значение. Важното е как ще завърши всичко. Сега нека направим каквото иска Куори и да се махаме оттук.
	Пристъпиха към леглото и се хванаха за ръце.
	— Съжалявам, Типи — каза Джейн. — Не съм искала нито за миг това да се случи. Наистина съжалявам.
	Президентът се прокашля.
	— Надявам се да ми простиш за онова, което ти причиних. Не е достатъчно да кажа, че не си спомням или че не съм бил на себе си. Отговорността е моя. И ще трябва да живея с угризенията си цял живот. И аз съжалявам, Типи. От цялото си сърце.
	Джейн докосна леко ръката на Типи. Президентът също понечи да я докосне, но размисли и се отказа.
	Обърнаха се към вратата. Командосите бяха съвсем близо. Фостър, Уотърс и екипът на Сикрет Сървис бяха зад тях, готови да реагират при най-малкия знак.

	* * *

	Карлос видя всичко на монитора в укритието си.
	Натисна единствения бутон на дистанционното. Това предизвика две неща, които се случиха едновременно.
	Петсантиметрова метална врата, скрита в стената, се плъзна напред, тласкана от хидравлична система. Така първото семейство остана изолирано в къщата.
	После в къщата се разнесе съскане. Покрай стените имаше дупчици, пробити внимателно в металната плоча под пода. Бормашината беше попаднала на нея, а не на някакъв плътен фундамент. Под тази метална плоча имаше кухини, в които бяха скрити метални контейнери с азот. Те бяха свързани с кабел, който излизаше през пластмасова тръба през основите на къщата и се задействаше с дистанционното, за да се изпусне газът. Той засъска през малките дупчици и започна да изпълва помещението през пролуките в дъските на пода. Газът в контейнерите беше под голямо налягане и съвсем скоро изпълни малкото помещение.
	Азотът се среща естествено в атмосферата, но когато концентрацията му е прекалено висока, може да причини смърт.
	Хората, изложени на такива високи концентрации, не усещат никаква болка. Бързо изпадат в безсъзнание, без да си дават сметка за случващото се. Не разбират, че само след няколко минути ще се задушат, защото азотът снижава нивото на кислорода. Поради тази причина в много страни се обмисля възможността смъртните присъди да се изпълняват с азот, защото действа бързо и безболезнено.
	Моделът на Сам Куори от Алабама би бил полезен в това отношение, защото той беше създал съвършената камера за екзекуции.
	Животоподдържащата система на Типи включваше кислородна бутилка и конвертор, които заедно подаваха в дихателната тръба и дробовете й смес от чист кислород и въздух от стаята. Сместа се дозираше много внимателно, само че сега в стаята почти нямаше кислород. Количеството чист кислород от бутилката изобщо не беше достатъчно, за да компенсира разликата. В състоянието, в което се намираше, Типи издъхна почти веднага. Мониторът изписука и на екрана се появи права линия. Нейният ад на земята най-после приключи.
	Командосите отвън трескаво се опитваха да отворят вратата с всички възможни средства, без да използват огнестрелно оръжие и взрив, защото така биха изложили на опасност живота на хората вътре. Опитаха металната врата и стените, но установиха, че и под тях се крият заварени метални плочи. Качиха се на покрива и се опитаха да проникнат оттам с брадви и триони, но и това се оказа невъзможно — същите метални плочи бяха заварени и там. Малката къща, изглежда, беше непробиваема.
	Не те не се отказваха. След осем минути с помощта на електрически триони, тежки чукове, хидравличен таран за разбиване на врати и най-обикновена физическа сила най-после успяха да разбият металната врата. Петима мъже се втурнаха вътре и моментално се върнаха, почти задушени заради липсата на кислород. Няколко души си сложиха кислородни маски и влязоха.
	След няколко минути Карлос, който следеше на монитора случващото се, изруга. Президентът и съпругата му излязоха невредими и свалиха от лицата си кислородните маски, захранвани от малки бутилки кислород, които Джейн беше скрила под палтото си. Беше им ги дал агент Уотърс, след като Шон Кинг му бе казал, че в мазето на Куори е открил контейнери с азот, и бе предположил за какво могат да се използват.
	Фостър и хората му се спуснаха към първото семейство и ги качиха на хеликоптера толкова бързо, че нито президентът, нито съпругата му докоснаха земята с крака.
	— Всичко наред ли е, господин президент? — попита Фостър разтревожено, след като се увери, че са в безопасност в машината. — Ще трябва веднага да преминете медицински преглед. И вие, и мисис Кокс.
	— Добре съм. И двамата сме добре — отвърна президентът и погледна Чък Уотърс. — Чудесно хрумване. Сложихме маските веднага щом чухме съскането на газа.
	— Хрумването беше на Шон Кинг, сър, не мое. Въпреки че ме предупреди, не ми се вярваше, че в къщата има газ. Мислех, че няма да има проблем.
	— Е, ще трябва да благодаря на мистър Кинг — поклати глава президентът и погледна съпругата си. — Още веднъж.
	Пребледнял, Фостър добави:
	— Сър, ако и за миг бях помислил, че мястото може да е заредено с газ, за нищо на света нямаше да допусна да влезете там.
	Кокс извади пистолета от колана си и го върна на Фостър.
	— Е, не ти оставих възможност да избираш, нали? Онзи, който е планирал цялата работа, е много умен. Като гледам колко сложно е всичко, мисля, че е дело на добре финансирана терористична организация, а моите глупави изпълнения те поставиха наистина в невъзможна ситуация. Извинявай, Лари.
	Лицето на Фостър почервеня. Президентът рядко се извиняваше на когото и да било, да не говорим за агент на Сикрет Сървис.
	— Приемам извинението, господин президент — отвърна той.
	Вратата на хеликоптера се затвори и президентът каза:
	— Трябва да се приберем във Вашингтон. Бързо.
	— Напълно съгласен съм, господин президент — въздъхна с облекчение Фостър.
	— А племенницата ви? — попита Уотърс.
	— След случилото се надеждата ни да е жива е минимална. Ако целта им е била да ме убият, явно не са имали никакво намерение да я освободят.
	Джейн Кокс се разрида и закри лицето си с длани. Президентът я прегърна през раменете.
	— Но трябва да продължим да правим каквото трябва. — Той огледа вътрешността на хеликоптера. — Да не губим надежда. Трябва обаче и да се готвим за най-лошото. Днес тези копелета се опитаха да убият мен и жена ми, но не успяха. Америка никога няма да се огъне пред такова зло. Никога. Могат да продължават с опитите да се доберат до мен, но никога няма да успеят. Няма да го допусна. Не и докато съм президент.
	Агентите го гледаха със страхопочитание. Изглежда, бяха забравили, че само преди минути същият този мъж приличаше на разбеснял се психопат, опрял пистолет в собственото си слепоочие, повече разтревожен за преизбирането си, отколкото за съдбата на племенницата си. Знаеха само, че беше влязъл смело в капан, за да спаси племенницата си, а сега, след като беше избегнал на косъм смъртта, подкрепяше съпругата си и повдигаше бойния дух на хората си. Малко президенти успяваха да внушат такова доверие.
	Преди да се издигнат във въздуха, беше взето решение, че при тези обстоятелства първото семейство не бива да пътува в един и същ хеликоптер. Мисис Кокс беше отведена във втората машина заедно с шестима агенти и двама командоси, а основната огнева мощ и агент Уотърс тръгнаха с президента. Двама агенти останаха, за да се оправят с местната полиция и трупа на Типи Куори.


	83

	Куори захвърли сателитния телефон с гневен вик и се втурна обратно в рудника. Шон, който следеше какво става от прикритието им, отбеляза:
	— Не изглежда особено щастлив.
	— Вероятно току-що научи, че нашият човек е останал жив.
	— За какво говорите? — попита Гейбриъл, който беше наострил уши. — Какъв ваш човек?
	— Гейбриъл, колко добре познаваш вътрешността на рудника?
	— Шон, не! — възкликна се Мишел.
	— Мишел, не можем да влезем на сляпо.
	— Той е дете!
	— Вътре може да има и друго дете.
	— Ще отида — каза Гейбриъл. — Познавам рудника много добре. Искам да отида. Мога да говоря с мистър Сам.
	— Той иска да отиде — настоя Шон.
	Мишел погледна Шон и после умоляващото лице на Гейбриъл.
	— Мишел, не разполагаме с много време. Видя как влезе Куори.
	Изкачиха се още малко нагоре и хукнаха към входа на рудника. Вратата не беше проблем, защото Куори не си беше направил труда да я залости.
	Влязоха с извадени пистолети и фенери. След няколко мига изчезнаха в тъмнината.
	— Даръл! — изкрещя Куори. — Даръл!
	Синът му изникна от тъмнината.
	— Какво има?
	Куори почти не можеше да говори. Нито да мисли. Стисна рамото на сина си с ръка.
	— Обади се Карлос. Не се е получило. Измъкнали са се!
	— Мамка му! Прецакани сме!
	— Кислородни маски! — промълви Куори.
	Даръл изгледа баща си гневно.
	— Какво ще правим сега, старче?
	Куори се обърна и забърза по прохода. Даръл тръгна след него.
	Отключи вратата на помещението, в което бе Уила, и я отвори рязко. Даян Уол заотстъпва още щом видя гневната му физиономия.
	— Не, моля те! Недей! Не! — разпищя се тя.
	Уила изглеждаше объркана.
	— Какво става? — попита тя.
	— Не ни убивай! — запищя Даян.
	Уила скочи и започна да отстъпва.
	Куори и Даръл запристъпваха напред.
	Куори дишаше учестено.
	— Живи са! Живи са, по дяволите!
	— Кой е жив? — извика Уила.
	Куори бутна масата настрани и срита столовете, така че се разхвърчаха из стаята. Уила изтича при Даян, която се свиваше в ъгъла, макар и вече да нямаше накъде да отстъпва.
	И двете се разпищяха, когато Куори ги сграбчи и започна да ги тегли към вратата.
	— Хайде! — крещеше той. — Даръл!
	Даръл грабна Уила и я вдигна от пода.
	— Моля те, мистър Сам! Моля те! — Уила плачеше толкова силно, че почти не можеше да говори.
	Даян се отпусна на пода и се наложи Куори да я влачи.
	Когато излязоха пред вратата, Куори спря и се ослуша.
	Даян все още пищеше и той я скастри:
	— Млъквай, жено! Веднага!
	Тя не млъкна.
	Той извади пистолет от колана си и го опря в слепоочието й.
	— Млъквай! — просъска той отново.
	Този път Даян застана на колене и млъкна.
	Уила беше в ръцете на Даръл. Куори вдигна очи и видя, че момичето го гледа. И пистолета му.
	— Чу ли, Даръл? — попита Куори.
	— Какво да чуя?
	— Това.
	В стените на галерията отекваше тропот от човешки стъпки.
	— Полицията е — каза Куори. — Тук са. Сигурно са цяла армия!
	Даръл погледна баща си безизразно.
	— Какво искаш да направя сега?
	— Искам да се бием. Да очистим колкото се може повече от тях.
	— Тогава ще ида да взема нещо, с което да се бием.
	Даръл подаде Уила на Куори. Преди синът му да се отдалечи в тъмната галерия, Куори подвикна:
	— Донеси ми кутията.
	Даръл се усмихна зловещо.
	— Ще им видим сметката, татко!
	— Донеси я. Ама я дай на мен.
	— Още нареждаш, а? Няма да се измъкнем живи оттук. Като стария Кърт. Само кости ще останат от нас.
	— Какво говори той? — извика Уила.
	— Върви — тросна се Куори.
	— Ще вървя и още как. И ще се върна. Ама както аз си знам, старче. Само този път. Този последен път! Както аз си знам!
	— Даръл!
	Но синът му вече беше изчезнал в тъмнината.
	Стъпките продължаваха да се чуват.
	— Кой е там? — извика Куори. — Имам заложници!
	— Мистър Сам! — извика глас.
	— Гейбриъл! — Куори истински се изненада.
	Мишел не беше достатъчно бърза, за да попречи на Гейбриъл да извика. Сега сложи длан на устата му и поклати глава.
	— Гейбриъл! — извика Куори. — Какво правиш тук!?
	Тишина.
	— С кого си?
	Куори беше наясно, че момчето не можеше да дойде само до рудника. Бяха го хванали. Бяха се измъкнали от малката къща. Типи беше мъртва. И държаха Гейбриъл. Сега си мислеха, че са хванали и Сам Куори. Но грешаха. Гневът му растеше. Всичките тези години! Цялата тази работа! За нищо.
	— Кой е там? — попита Уила с разтреперан глас, стиснала дебелия врат на Куори с двете си ръце.
	— Мълчи — скара й се той.
	— Това е момчето, за което ми разказа. Гейбриъл.
	— Да, то е. Само че с него има някой.
	Куори побутна Даян с върха на обувката си.
	— Ставай, веднага!
	Даян се изправи, Куори я хвана за лакътя и тримата бързо свиха зад един ъгъл.
	— Моля те, пусни ни! — примоли се Даян. — Моля те.
	— Млъквай, жено, кълна се, че…
	— Не я наранявай! — обади се Уила. — Изплашена е.
	— Всички сме изплашени! Не трябваше да водят Гейбриъл тук!
	— Мистър Куори!
	Всички се сепнаха, защото гласът беше непознат.
	— Мистър Куори, аз съм Шон Кинг. Тук съм с партньорката ми Мишел Максуел. Чувате ли ме?
	Куори не отговори и мушна Даян с цевта на пистолета, за да мълчи.
	— Чувате ли ме? Наеха ни да открием Уила Дътън. Нищо повече. Не сме полицаи, а частни детективи. Ако Уила е при вас, пуснете я и ще си отидем.
	Куори продължаваше да мълчи.
	— Мистър Куори?
	— Чувам ви — извика той. — Ще си отидете ли, ако ви я дам? Защо си мисля, че вън чака армия полицаи?
	— Вън няма никой.
	— Аха. И нямате причина да ме лъжете, нали?
	Куори дръпна Даян по-навътре в галерията.
	— Искаме Уила. Това е всичко.
	— Всички искаме много неща, но не ги получаваме.
	Следващите думи на Шон стреснаха Куори.
	— Бяхме в къщата ви. Видяхме стаята в мазето. Гейбриъл ни я показа. Знаем какво се е случило с дъщеря ви. Знаем всичко. И ако пуснете Уила да си тръгне, ще направим необходимото, за да излезе истината наяве.
	— Защо ви е да го правите? — извика Куори.
	— Случилото се е несправедливо, Куори. Знаем го и искаме да помогнем. Първо обаче трябва да се убедим, че Уила е в безопасност.
	— Никой вече не може да ми помогне. Нищо не ми остана. Знаете какво се опитах да направя. Не се получи. Ще дойдат за мен всеки момент.
	— Въпреки всичко можем да ви помогнем.
	Сега Шон говореше по-тихо, за да не може Куори да разбере, че се движат и че се приближават към него.
	— Не искате да нараните момичето, нали? — продължи той. — Знам, че не искате. Ако искахте, вече щяхте да сте го направили.
	Куори се замисли.
	— Къде е Гейбриъл? — попита. — Искам да говоря с него.
	Мишел кимна на Гейбриъл.
	— Мистър Сам, тук съм.
	— Какво правиш тук?
	— Дойдох да ти помогна. Не искам да пострадаш, мистър Сам.
	— Благодаря ти, Гейбриъл. Но тези хора с теб… Слушайте, Гейбриъл и майка му нямат нищо общо с това. Отговорността е изцяло моя.
	— Намерихме писмото — каза Шон. — Знаем. Никой няма претенции към тях.
	— Мистър Сам — обади се Гейбриъл, — не искам никой да пострада. Пусни я да си иде у дома, а после и ние ще си отидем. Може със самолета, както ми обеща.
	Куори поклати бавно глава.
	— Би било много хубаво, синко. Само че не го виждам да стане.
	— Защо?
	— Правила, Гейбриъл. Работата е там, че не всички ги спазват. Някои хора непрекъснато ги нарушават и… — Той млъкна.
	— Куори, ще пуснете ли Уила да си тръгне? — извика Шон. — И Даян Уол? И тя е при вас, нали? Не искате да ги нараните, нали? Знам, че не искате. Не сте такъв човек!
	Вече бяха много близо. Шон и Мишел го усещаха. Дръпнаха Гейбриъл зад себе си.
	— Куори?
	Куори почувства как Уила се вкопчва във врата му. Погледна я и изведнъж си представи, че там е едно друго момиченце, което обичаше повече от всичко и което беше оставил да умре в построено от самия него съоръжение. Този приятел беше прав. Не беше такъв човек. Поне не искаше да бъде.
	— Добре, добре. Ще ги пусна.
	Пусна Уила на земята и клекна пред нея, за да я гледа в очите.
	— Уила, ето какво… Съжалявам за това, което направих. Ще ми се да можех да върна времето, но не мога. Разбери… загубих дъщеря си заради онова, което направиха някои хора. И то ме измъчваше през цялото време, превърна ме в нещо, което не съм искал да бъда. Можеш ли да го разбереш?
	Тя кимна замислено.
	— Мисля, че да — отговори с тънко гласче. — Да.
	— Когато обичаш някого, трябва да си готов и да мразиш. Понякога омразата надделява. Ти обаче ме послушай, Уила. Може да се случи да имаш много добра причина да мразиш някого, но все пак трябва да се освободиш от омразата. Защото, ако не се освободиш, тя ще разруши целия ти живот. И по-лошото е, че няма да остане място за никаква любов.
	Преди да може да отговори, той я завъртя с гръб към себе си и извика:
	— Идва към вас. Само тя. Тръгвай, Уила. Върви към гласовете им.
	— Насам, Уила — извика Мишел.
	Уила се обърна още веднъж към Куори.
	— Върви, Уила — подкани я той. — Не спирай и не се обръщай назад.
	Той знаеше, че когато научи за смъртта на майка си, скръбта ще промени целия й живот. Щеше да го мрази и с право. Просто се надяваше да е чула думите му и да не оставя омразата да провали живота й. Както беше провалила неговия.
	Уила забърза напред.
	Куори извика:
	— Как ме открихте? Заради драсканиците по ръцете на жената ли? На коасати?
	Шон се поколеба, после отговори:
	— Да.
	Куори поклати глава и изруга тихо.
	— А сега Даян Уол — извика Шон, след като Уила стигна до тях невредима.
	Куори погледна жената и кимна.
	— Върви.
	— Няма да ме застреляш в гръб, нали? — попита тя с треперещ глас.
	— Никога не стрелям по хората в гръб, но мога да стрелям по тях очи в очи, ако ми дадат повод. — Бутна я напред. — Върви.
	Даян Уол хукна по прохода, но все пак се обърна и извика:
	— Копеле!
	Викът й обаче беше заглушен от друг крясък. Беше свиреп като боен вик на воини на Конфедерацията преди атака.
	— Внимавай! — извика Мишел след секунда.
	— Даръл! — извика Куори, който разбра откъде идва викът. — Недей! Не, момче! НЕ! Гейбриъл е там!
	Даръл тичаше из галерията с автомат в ръка и стреляше напосоки.
	— Долу! — извика Мишел, дръпна Ула зад гърба си и отговори на стрелбата.
	Шон приклекна, а над главата му се посипа ураган от куршуми.
	Откосите улучиха Даян Уол в гръдния кош и почти срязаха тялото й на две. Докато падаше, жената погледна назад към Куори с широко отворени, безумни и обвиняващи очи. Строполи се на твърдия под, потънала в собствената си кръв. Рудникът щеше да е нейната гробница.
	— Кучи синове! — ревеше Даръл. Пълнителят му свърши, той го пусна да издрънчи на земята, зареди нов и продължи да стреля. Куршумите рикошираха от тавана, стените и от каменния под. Сякаш бяха попаднали в смъртоносен игрален автомат.
	Куори скочи напред.
	— Даръл! Спри! Спри ти казвам! Гейбриъл…
	Дори да го беше чул, Даръл вече не слушаше баща си. Изглежда, точно това искаше да каже преди малко с думите „както аз си знам“.
	Пусна автомата и извади два полуавтоматични пистолета с никелов обков. Продължи напред, без да престава да стреля като обезумял. Когато пълнителите свършиха, зареди нови и продължи. Когато и те свършиха, той ги захвърли и извади ловна пушка от кожения калъф на гърба си. Зареди я и пак започна да стреля. Оловото от едрокалибреното оръжие къртеше парчета скала от стените и тавана и ги превръщаше в смъртоносни шрапнели.
	След малко, когато Даръл зареждаше пушката, Мишел се надигна и изпрати куршум в гърдите му.
	— По дяволите! — изруга тя, защото той само се олюля и направи крачка назад, тъй като бронежилетката му пое по-голямата част от удара. — Кога ли ще се науча да се целя в главата?
	Шон също започна да стреля. Искаше да накара Даръл да се скрие. Младежът обаче, изглежда, не се боеше от смъртта. Зареди пушката и продължи да сипе олово, изстрел след изстрел, като едновременно се смееше и ругаеше. В един момент изкрещя:
	— Това ли трябваше да направим, а, тате? Момчето ти е тук, до теб!
	Мишел си даде сметка, че няма да се справят със стрелбата, и извика:
	— Гейбриъл! Уила! Бягайте! — Тя посочи назад. — Насам!
	Гейбриъл сграбчи ръката на Уила.
	— Хайде! Идвай!
	Хукнаха.
	След миг Шон простена от болка.
	Мишел вдигна очи от оръжието си, което презареждаше, и го видя да стиска ръката си — беше я разкъсало парче скала.
	— Забравих да клекна — намръщи се той.
	Не го виждаха в тъмното, но сега Даръл държеше нещо много по-страшно от автомат. Държеше малка кутия с прекъсвач.
	— Хей, ченгета! — извика. — Хайде да вървим при Исус!
	— Спри! — Куори връхлетя върху сина си точно когато той щракна прекъсвача. Даръл залитна и се строполи на земята, а Куори, носен от инерцията, прелетя над него и се претърколи над купчина камъни.
	Последва кратка тишина и после се възпламени първият заряд. Ударната вълна на недалечната експлозия изтрещя в тесния проход като влак в тунел и понесе пред себе си задушаващ дим и камъни.
	Даръл се надигна точно навреме, за да поеме цялата сила на удара. Голям камък буквално му откъсна главата. Куори се оказа защитен от купчината камъни, зад която беше паднал. След миг се изправи със залитане и се закашля от прахоляка.
	Едва погледна какво е останало от сина му и забърза по прохода. Откри Шон и Мишел, където ги беше съборила експлозията, и им помогна да станат.
	— Бързо! — извика им. — Следващият взрив е на пет метра оттук!
	Хукнаха колкото ги държат краката. Когато следващият взрив избухна, таванът се срути на метри зад тях. Взривната вълна пак ги събори, Мишел се опита да се надигне, но изпищя от болка и се улови за глезена. Куори се наведе, вдигна високата жена и я метна на рамо с едно движение. В следващия миг голям камък се срути точно на мястото, където тя бе паднала.
	— Хайде, бягай! — извика Куори на Шон, който беше пред него и стискаше ранената си ръка. — Всеки момент ще гръмне следващият!
	Докато тримата преминаваха през купчина отломки в дима и хаоса, не забелязаха Гейбриъл и Уила, свити в една странична галерия. Бяха се скрили там, след като таванът едва не бе паднала върху тях.
	След миг се взриви още един заряд и планината се разтресе пак. От тавана се посипаха нови парчета.
	Най-накрая тримата стигнаха до изхода и изскочиха навън. Куори пусна Мишел на земята и остана на четири крака, задъхан като маратонец.
	Мишел държеше глезена си и гледаше Куори. Беше покрит с прахоляк и с бялата коса и загорялото от слънцето лице приличаше на оцелял след някакъв апокалипсис. И донякъде беше така. За всички тях.
	— Ти спаси живота ми — успя да изпъшка Мишел.
	Куори огледа Шон и видя окървавената му ръка. Откъсна ръкава на ризата му и я стегна с него над раната, за да спре кървенето. Когато се отдръпна, Шон видя белезите от нажеженото желязо върху ръката на Куори. Погледна въпросително Мишел. И тя ги беше видяла.
	Изведнъж Шон изтръпна.
	— Къде са децата?
	Куори и Мишел започнаха да се озъртат.
	— Уила? Гейбриъл! — извика тя.
	Куори вече се бе втренчил във входа на рудника.
	— Още са вътре — каза той.
	Обърна се и се спусна натам точно когато поредната експлозия разтърси земята.
	Шон скочи на крака, за да отиде с него.
	— Шон! Недей! — извика Мишел и стисна ръката му. — Не влизай там повече! Цялата планина ще се срути всеки момент!
	Той се освободи от хватката й.
	— Аз накарах Гейбриъл да влезе там. Аз обещах на майка му да го върна жив и здрав.
	Сълзите се стичаха по изпоцапаното лице на Мишел. Искаше да каже нещо, но не се получи. Шон се обърна и хукна към рудника.
	Мишел се изправи, опита да тръгне след него, но се свлече на земята и стисна счупения си глезен.
	Куори беше по-напред от Шон и тичаше, гонен от страха. Шон обаче скоро го настигна.
	— Гейбриъл! Уила! — изкрещяха двамата едновременно.
	Чуха нещо вляво от себе си. Видяха разклонението в галерията точно когато поредният взрив срути друга част от мината. Всичко наоколо стенеше и пъшкаше, падаха цели скали. Съвсем скоро, дори и да нямаше нови експлозии, рудникът щеше да се срути.
	Намериха децата сгушени един до друг до купчина камъни. Грабнаха ги и хукнаха към изхода.
	Още един заряд се взриви на около двайсет метра и ги събори на пода. Надигнаха се и започнаха да кашлят и да плюят прахоляк. Ушите им пищяха, телата им бяха на границата на физическата издръжливост. Станаха и успяха някак да продължат напред. Скоро се появи изходът. Видяха светлината. Шон притисна Уила към гърдите си и хукна с всички сили. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от усилието.
	Най-накрая излязоха и Шон спусна момичето на земята.
	— Бягай, бягай при Мишел! — извика й той.
	Уила хукна към Мишел, която беше успяла някак да се изправи, като се подпираше на една скала.
	Куори, все още в рудника, беше уморен до припадък и беше загубил сигурната си походка. Спъна се в един камък и падна. Гейбриъл спря и се обърна назад.
	— Върви, Гейбриъл! Върви!
	Гейбриъл не продължи. Върна се и помогна на Куори да стане.
	После двамата се спуснаха към вратата. Към дневната светлина. Небето на Алабама беше красиво. Слънцето се беше издигнало високо.
	Шон отново влезе вътре.
	— Хайде! — извика им. — Бързо!
	Грабна Гейбриъл за ръка и го задърпа към изхода.
	Мишел и Уила наблюдаваха от разстояние. Виждаха силуетите на тримата в тъмнината на рудника. Тичаха със сетни сили.
	— Хайде! — пищеше Уила.
	— Шон! Бягай! — изкрещя Мишел.
	Метър. Половин.
	Най-накрая Шон изскочи навън.
	Последният заряд избухна.
	Минната галерия се срути изцяло и навън се понесе облак прах и дим.
	Няколко минути по-късно видяха Шон Кинг, легнал по гръб, покрит с прахоляк.
	Върху него беше Гейбриъл — все още дишаше.
	Нямаше обаче и следа от Сам Куори. Беше останал в рудника, затрупан под тонове скали.


	84

	Дан Кокс беше получил образованието си в най-престижните учебни заведения на страната. Беше успял почти във всички свои начинания. Като президент се справяше отлично както с външнополитическите, така и с вътрешните проблеми. В интелектуалната му броня нямаше много пробойни. И въпреки това хората, които познаваха първото семейство, биха се съгласили, поне на четири очи, че Джейн Кокс е по-умна от съпруга си. Или най-малкото — по-хитра.
	Докато летеше с хеликоптера над селскостопанските райони на Алабама, тя потвърди това мнение. Реши, че планът на Дан Кокс няма да свърши работа. Тази каша не можеше да се оправи с пиар акция или като се припише на терористи. Имаше неща, които не знаеха, а трябваше да научат, за да вземат правилното решение.
	Докато гледаше през прозореца, тя видя голямата къща долу. Всъщност гледаше през прозореца през цялото време. Беше първата къща, над която, прелитаха. Смяташе, че е много вероятно собственикът й да е и собственик на постройката, в която едва не умряха.
	— Чия е къщата?
	Млад агент погледна през прозореца.
	— Не знам, госпожо.
	Ето още нещо, което Джейн Кокс беше уредила, без да разбере никой. Лари Фостър и Чък Уотърс летяха със съпруга й. Беше изпратила там и агента ветеран Арън Бетак. Постигна го само с един красноречив поглед, след което агентът предпочете да се спаси в безопасния хеликоптер на президента. Същото се случи и с агент Уотърс. Охраната, която беше с нея, се състоеше от сравнително млади агенти. Двамата командоси бяха просто любители на оръжията и тя знаеше как да се справи с тях.
	— Искам да вляза в онази къща.
	— Госпожо!? — възкликна обърканият агент.
	— Кажи на пилота да се спусне пред нея.
	— Но… заповядано ми е да…
	— Току-що преживях кошмарно премеждие. Можеха да ме убият. Не се чувствам добре и искам да сляза от хеликоптера, преди да повърна. Ясно ли се изразих? Защото, ако не си ме разбрал, ще поговоря с президента, когато се върна във Вашингтон, а той определено ще изясни нещата с началниците ти.
	Двамата командоси се спогледаха, но не казаха нищо. Просто се скриха зад големите си карабини. Останалите агенти от охраната на първата дама бяха забили очи в пода и не смееха да я погледнат.
	Агентът до Джейн извика:
	— Уолт, свали ни пред онази къща.
	След минута кацнаха, Джейн слезе от хеликоптера и се запъти към „Атли“.
	Младият агент се спусна след нея.
	— Госпожо, може ли да попитам къде отивате?
	— Отивам в онази къща, за да поискам чаша вода и да си почина малко. Нещо против ли имате?
	— Не, госпожо, разбира се, че не, но нека поне проверя мястото, преди да влезете.
	Тя го погледна презрително.
	— Мислиш ли, че в тази стара къща има престъпници или терористи?
	— Госпожо, трябва да спазваме инструкциите. Нека огледам мястото предварително.
	Джейн просто мина покрай него, а агентите и двамата командоси се видяха принудени да се спуснат напред и да направят защитен кръг около нея.
	Вратата се отвори и на прага се появи Рут Ан, препасана с кухненска престилка. Когато видя кой бе натиснал звънеца, тя зяпна от изненада.
	— Мога ли да ви помоля за чаша вода и място, където да полегна малко, госпожо…
	Когато Рут Ан се съвзе от изненадата, каза:
	— Аз съм Рут Ан. Влезте, госпожо. Влезте. Ще отида да донеса вода.
	След като донесе чаша вода, Рут Ан понечи да си тръгне, но Джейн й кимна да остане в малката стая отпред.
	Рут Ан седна срещу нея. Беше толкова притеснена, че се страхуваше да не припадне.
	Джейн се обърна към агента от охраната.
	— Може ли да почакаш вън? Струва ми се, че нашата приятелка се смущава от присъствието ти.
	— Госпожо…
	— Благодаря ти — каза тя и му обърна гръб.
	— Сама ли живееш тук? — попита Джейн, след като агентът излезе.
	— Не, госпожо. Живея със сина си. И мистър Сам. Къщата е негова.
	— Сам?
	— Сам Куори.
	— Чувала съм това име. Има дъщеря, нали? Типи?
	— Да, госпожо. Тя сега не е тук. Не знам къде може да е.
	Рут Ан имаше вид на човек, който иска да побегне от стаята, но въпреки всичко продължи да стои и да мачка престилката си със закоравели от работа пръсти.
	— Идвал ли е напоследък някой външен човек?
	Рут Ан погледна надолу.
	— Аз… ммм…
	Джейн протегна ръка и стисна успокоително кокалестото й рамо.
	— Не дойдох случайно, Рут Ан. Знам някои неща. Знам за Сам. Дойдох, за да опитам да му помогна. И на теб. И на сина ти. Той тук ли е?
	Рут Ан поклати глава.
	— Тръгна с онези хора…
	— Хора? Какви хора?
	— Мъж и жена.
	— Познаваш ли ги?
	— Не. Дойдоха рано тази сутрин.
	— И ти пусна детето си да тръгне с непознати хора? Наистина ли?
	— Аз… той искаше да отиде. Те са от правителството. Полицаи. И Гейбриъл каза, че иска да помогне на мистър Сам. А мистър Сам, ако е направил нещо лошо, аз не знам нищо. И Гейбриъл не знае.
	Една сълза капна върху изпоцапаната престилка.
	— Добре, Рут Ан, сигурна съм, че е така. Значи тези хора дойдоха тук. Казаха ли ти имената си?
	— Мъжът каза, че името му е… Кинг. Да, Кинг.
	— Висок, симпатичен? Жената също е висока, брюнетка?
	— Познавате ли ги?
	— Приятели са ми. Защо бяха дошли?
	— Търсеха племенницата ви, госпожо. Казах им, че не знам нищо. И се кълна, госпожо, че не знам!
	— Вярвам ти — успокои я Джейн. — Разбира се, че не знаеш.
	— А Гейбриъл толкова се разгорещи, че искаше да им покаже онази стая.
	— Стая?
	— Долу в мазето. Мистър Сам е сложил там разни неща. Снимки и нещо, написано по стените. Има снимка и на племенницата ви. Гейбриъл ми я показа. Много хубаво момиче.
	— Кинг и жената видяха ли стаята?
	— Да, бяха вътре дълго време. Разтревожиха се нещо.
	— Покажи ми я.
	— Госпожо?
	Джейн стана.
	— Наистина искам да я видя.
	Слязоха долу въпреки възраженията на охраната. Стигнаха до стаята. Вратата беше отворена. Шефът на охраната настоя поне да провери дали някой не дебне вътре.
	— Добре, провери. И излез веднага. Дори не пали лампата — каза тя намръщено.
	След няколко секунди той се убеди, че в стаята няма никаква опасност.
	Джейн се обърна към Рут Ан.
	— Имаш ли нещо против, ако вляза вътре сама?
	— Не, госпожо. И бездруго не искам да влизам…
	Джейн затвори вратата зад себе си, запали осветлението и се огледа.
	Започна от единия край на стаята и не престана да чете, докато не стигна до другия. С всяка снимка, с всеки написан ред, дата, събитие в главата й нахлуваха ужасни спомени.
	„Той ме изнасили, татко“ — прочете тя, когато се върна към началото на историята, изписана по стените. Взе стол, сложи го в средата на помещението и продължи да чете. _Нейната_ история.
	Просълзи се само веднъж, когато погледна снимката на Уила. На мъжа си не беше казала цялата истина. Тя искаше Уила да остане в семейството, защото с тази тайна винаги можеше да държи в ръцете си Дан Кокс. Съпругът й до голяма степен беше добър човек, но беше непредсказуем. Беше сигурна, че ще дойде време в брака им, след като напуснат Белия дом, когато този лост за въздействие щеше да й е много нужен. Мисълта, че президентът на Съединените щати беше всъщност по-слаб от нея, я опияняваше. И въпреки всичко с годините беше обикнала Уила и не й беше все едно какво ще стане с момичето. Искаше да я види свободна.
	Не можеше да не признае възхищението си пред уменията и упоритостта на Сам Куори. Наистина беше направил изумителни неща. Разбира се, след случилото се днес щеше да има разследване. Това несъмнено щеше да е проблем, но не непреодолим.
	Късметът нямаше да изостави съпруга й. Джейн знаеше съвсем точно какво трябва да направи. И както изискваше методичният й характер, тя се зае систематично да го осъществи. Просто трябваше да сглоби късчетата още веднъж. За последен път.
	Мъжът й нямаше да бъде запомнен по този начин. Тя се загледа в стената. Той наистина се бе променил и не заслужаваше това.
	_Не го заслужавам и аз._
	На нивото, до което бяха стигнали те двамата, се губеше всякаква индивидуалност. Вече не бяха той или тя, а те.
	След пет минути тя излезе и затвори вратата.
	— Искам да се върнем незабавно във Вашингтон — каза тя на агента.
	После се обърна към Рут Ан.
	— Благодаря за гостоприемството.
	— Да, госпожо. Благодаря ви, госпожо!
	— Всичко ще се оправи. Не се тревожи.
	Излязоха от мазето и напуснаха „Атли“.
	След няколко секунди хеликоптерът се издигна. Насочи се на северозапад и пилотът форсира двигателя. Скоро се загубиха от поглед.
	Рут Ан затвори входната врата и се върна в кухнята. След няколко минути долови странна миризма. Тръгна от стая в стая, за да разбере какво става. Най-накрая слезе надолу по стълбите, мина забързано по коридора и стигна до вратата на стаята в мазето. Хвана дръжката на вратата. Беше топла. Озадачена, дръпна вратата, за да я отвори.
	В този момент огънят, който Джейн Кокс беше запалила с помощта на парцали, разредител за боя и кибрит, достигна металните контейнери и ги възпламени. Експлозията разтърси старата къща из основи. Огненото кълбо изригна през отворената врата, обгърна Рут Ан и буквално я изпепели. Тя дори не успя да извика от болка.
	Когато най-накрая пожарът бе забелязан и бе повикана помощ, беше твърде късно. Когато пристигнаха доброволците пожарникари, от „Атли“ не беше останало почти нищо.
	Малко по-късно Шон, Мишел, Уила и Гейбриъл минаха по алеята с джипа. Когато видяха какво се е случило, Гейбриъл скочи в движение и хукна към останките.
	— Мамо! Мамо!
	Мишел натисна газта. Момчето тичаше толкова бързо, че стигнаха едновременно. Докато слязат от колата, Гейбриъл беше успял да се промуши между пожарникарите и вече оглеждаше останките от „Атли“.
	Шон изтича след него.
	— Гейбриъл!
	Мишел се приближи до един от пожарникарите и му показа служебната си карта.
	— Открихте ли някого? Чернокожа жена?
	Мъжът я погледна мрачно.
	— Открихме… останки.
	После погледна към Гейбриъл, който обикаляше наоколо и се мъчеше да открие майка си.
	Мишел се обърна и закуцука към него. Момчето седна на земята и се разплака. В ръката си стискаше нещо. Някакъв обгорял парцал. Мишел приближи и видя, че е парче от престилка.
	Докато Шон и Мишел се опитваха да утешат момчето, Уила дойде до него през купищата димящи развалини и го прегърна през раменете.
	Гейбриъл вдигна очи към нея.
	— Беше… на майка ми — прошепна той.
	— Съжалявам — каза Уила. — Много съжалявам, Гейбриъл.
	Той я погледна. Лицето му беше изкривено от скръб. Кимна й в знак на благодарност и отново заплака. Уила го прегърна още по-силно.
	Шон погледна Мишел.
	— И през ум не ми мина, че майка му е изложена на опасност — прошепна той.
	— Нямаше как да го предвидим. Мислиш ли, че е дело на Куори? За да заличи всички доказателства?
	— Не знам.
	Двамата се отдръпнаха и се загледаха в двете седнали деца, едното прегърнало другото. Беше ясно, че си мислят едно и също.
	Уила все още не знаеше, но щеше да преживее съвсем същата мъка. И никой от двамата нямаше сили да й го каже.


	Още преди огъня в „Атли“ да бе изгаснал напълно и къщата на Сам Куори да престане да съществува, Джейн и Дан Кокс кацнаха в базата „Андрюс“.
	Джейн разказа на Дан какво бе направила. Той я поздрави за бързата реакция и я целуна. Въпреки че вероятно бе загубило племенницата си, първото семейство се върна в Белия дом в по-добро настроение от доста време насам.
	Наистина бяха оцелели. За пореден път.


	85

	Цялата страна ликуваше заради завръщането на Уила Дътън. Смъртта на майка й допълнително изостряше сетивата и придаваше горчиво-сладък привкус на събитието. Сега Уила беше храброто момиче на Америка, макар и да не се появяваше често, защото семейството й я пазеше от прекалено медийно внимание.
	С видимо облекчение Дан и Джейн Кокс не спираха да говорят за това по време на предизборната кампания и не пропускаха да поискат от обществеността и медиите да се съобразят със скръбта на момичето.
	Ако Уила беше новина номер едно, веднага след нея бе опитът за атентат срещу президента Дан Кокс, осъществен от все още неизвестни извършители, разследването, срещу които продължаваше. Въпреки че самият той говореше за премеждието кратко и сдържано, хората от екипа му не пропускаха повод да изтъкнат каква смелост са проявили той и съпругата му и как са рискували собствения си живот, за да се опитат да спасят племенницата си и да осуетят заговора, който повечето хора смятаха за дело на терористи, планирали да убият президента.
	Сега рейтингът му бе толкова висок, че дори опозицията открито признаваше, че е невъзможно да спечелят предстоящите избори. Джейн никога не се бе радвала на по-голяма популярност. Снимката й се появи на кориците на няколко списания, непрекъснато я канеха за участие в различни телевизионни предавания и я показваха по новините. Хората, които я познаваха обаче, намираха някаква промяна — въпреки че беше все така усмихната, а физически видът й не се бе променил, макар и да бе малко отслабнала. Очите й бяха загубили някогашния си блясък.
	Шон Кинг и Мишел също попаднаха в лъча на прожекторите, колкото и да не им се искаше. След като президентът и агент Уотърс разказаха какво са направили, за да осуетят заговора, започнаха така да ги заливат с молби за интервюта, че и двамата трябваше да сменят жилищата си и да си променят имената.
	Разказаха на Уотърс какво се бе случило в рудника. Че там бяха Даян Уол, Даръл и Сам Куори. Бяха се опитали да проникнат в срутените галерии, но ставаше все по-ясно, че каквито и улики да е имало, ще си останат завинаги заровени там.
	Когато Уотърс ги попита за мотивите на Куори да извърши всичко, те отговориха, че не знаят.
	Ранената ръка на Шон постепенно заздравяваше, а Мишел вече беше минала от патерици на гипсов ботуш. Гейбриъл като по чудо нямаше никакви сериозни физически наранявания. Емоционалното сътресение от загубата на майка му и на дома му обаче си казваше думата.
	Шон и Мишел се чудеха какво да правят с него.
	— Не можем просто да го оставим в социално заведение — каза Мишел.
	— И на мен не ми се иска да го направим. Иска ми се да му намерим истински дом и семейство.
	— Смятам, че доста време нищо няма да му се струва истинско. В каквото и семейство да попадне.
	— Мислиш ли, че бихме могли да се грижим за него известно време? — попита Шон накрая.
	— Ние ли? Ние живеем на различни места. Не сме женени. И с нашата професия, след като през повечето време ще отсъстваме… никога няма да ни разрешат официално.
	— Можем да опитаме.
	Мишел се замисли над идеята, после стисна ръката му и каза:
	— Наистина можем да опитаме. Поне за известно време.
	Със съдействието на ФБР и Белия дом, след като бързо се установи, че Гейбриъл Мейкън няма живи роднини, двамата получиха попечителски права над него. В бъдеще щеше да им се наложи да преодоляват юридически препятствия, но засега момчето щеше да има къде да живее и кой да се грижи за него.
	Шон и Мишел отидоха още веднъж до „Атли“, няколко дни след като станаха настойници на Гейбриъл. Не взеха момчето със себе си, защото там вече нямаше нищо за него. Прахът на майка му бе сложен в урна и отнесен във Вашингтон. Сега беше в стаята на момчето в апартамента на Мишел.
	ФБР все още продължаваше да разследва останките от старата плантаторска къща, както и мястото, където първото семейство едва не беше намерило смъртта си. И където беше умряла Типи Куори.
	Агентите на ФБР се удивляваха на изобретателността и уменията, с които Сам Куори беше задействал смъртоносния си план. Шон и Мишел научиха, че недалеч от къщата е било намерено укритие. В него имало монитор, бинокъл, дистанционно управление, друго оборудване и провизии. Ако вътре се бе крил някой, от него вече нямаше и следа.
	Шон и Мишел подозираха, че е бил или Карлос Ривера, или Кърт Стивънс, но нямаха сериозни доказателства.
	— Построил е по същество газова камера за Дан и Джейн Кокс — отбеляза Шон.
	— И уби в нея собствената си дъщеря.
	— По-скоро беше евтаназия — каза Шон. — След всичките тези години…
	Най-важният въпрос обаче оставаше нерешен — как да постъпят с информацията, която бяха научили в мазето на „Атли“.
	— Всички са мъртви — каза Шон. — Куори, Типи, Рут Ан.
	— Може би е най-добре да забравим — предложи Мишел. — Иначе отново ще въвлечем Гейбриъл и Уила във всичко това.
	— И ще се разрази национален скандал — добави Шон.
	— Но Кокс ще се измъкне безнаказано.
	— Знам. Може би обаче така е по-добре.
	Върнаха се до „Атли“. Един от командосите, които охраняваха мястото, се доближи до тях.
	— Четох за вас в пресата — каза той. — Свършили сте страхотна работа.
	— Не чак толкова — отвърна Шон без особен ентусиазъм.
	Мишел замълча. И двамата си мислеха за президента на Съединените щати в доста по-различна светлина от онази, в която го виждаха всички, макар и да бяха решили да си мълчат по въпроса.
	Командосът кимна към руините.
	— Изглеждаше доста по-различно, когато го видях за пръв път.
	— Бил си тук и преди? — попита Мишел.
	Той кимна.
	— Бях в хеликоптера с първата дама, преди да избухне пожарът. Тя ни накара да кацнем тук. Каза, че не се чувства добре. Отвори й чернокожа жена и тя влезе вътре. Мисля, че беше прислужница. Поговориха малко, после първата дама слезе в мазето. Настоя да го направи. Не пусна никой друг там. Влезе сама, после излезе и излетяхме към дома.
	Шон и Мишел гледаха останките.
	_И „Атли“ избухна в пламъци._


	86

	Поканата дойде два дни след като се върнаха от Алабама.
	Белият дом изглеждаше красив на меката светлина на есенната вечер.
	Вечеряха в апартамента на първото семейство. Президентът не беше там. Поканата беше отправила Джейн. След вечеря седнаха във всекидневната, където им поднесоха кафе. В продължение на няколко минути всички мълчаха. Шон и Мишел седяха, изпълнени с напрежение, а Джейн избягваше да ги погледне в очите.
	— Изминахме дълъг път — каза тя накрая.
	— В какъв смисъл? — попита Шон.
	— Намерихме Уила, върнахме нещата в нормалния ритъм. Не мога да ви се отблагодаря за онова, което направихте. Ако не бяхте вие, с президента щяхме да сме мъртви. Уила също.
	— Сам Куори е мъртъв. Също и синът му. И Типи Куори. Но ти го знаеше. Едно малко момче, Гейбриъл, загуби майка си. А Даян Уол? Познавахме я като Даян Райт. Жената, която се чукаше с мъжа ти онази нощ в колата в Атланта. Помниш я, нали?
	— Шон, моля те, не бъди груб. Не е необходимо.
	— Уила загуби две майки. Това е истинска трагедия.
	— Нямаш доказателства, че Пам не е била нейна майка.
	Шон извади от джоба си някакви документи.
	— Всъщност имам. Намерих ги в мазето на „Атли“. Резултати от ДНК анализ. Доказват, че Даян Уол е нейната биологична майка.
	Джейн остави чашата си, докосна устни с ленена салфетка и се загледа в него.
	— Поканих ви тук, за да ви предложа да продължим напред. А не да се ровим в миналото.
	— Защо изпитваш нужда да го направиш? — попита Шон, докато Мишел наблюдаваше мълчаливо.
	— Защото знам, че сте били в онази къща. Знам, че сте видели стаята в мазето.
	— А, имаш предвид „Атли“. Къщата, която изгоря малко след като си излязла от нея. Пожарът, в който загина Рут Ан.
	— Стана ми много мъчно, като научих.
	— Ти говори с Рут Ан, нали?
	— Да, за кратко. Стори ми се добра жена. Радвам се, че успяхме да уредим официално да станете настойници на сина й.
	— Да. А не можа ли да измислиш друг начин да се отървеш от доказателствата? Вместо да изгориш къщата и да убиеш нещастната жена?
	Джейн го погледна невъзмутимо.
	— Нямам представа за какво говориш. Когато си тръгнах от къщата, тя беше напълно здрава, както и Рут Ан. Можеш да попиташ всеки от хората, които бяха с мен. Да не говорим, Шон, че се приближаваш опасно до неща, от които трябва да се пазиш.
	— Това заплаха ли е? Защото заплахите, отправени дори към нищожества като мен, подлежат на санкции.
	— Искаш ли да чуеш предложението ми?
	— Защо не? Стигнахме чак дотук…
	— Случилото се е достойно за съжаление. От край до край. Без да навлизам в подробности, ще ти кажа, че всичко беше много трудно и сложно. И за мен, и за президента.
	— Да, хубавото е, че за семейството на Куори не е било толкова трудно. Само един унищожен живот, нищо повече, заради извършеното от съпруга ти.
	Джейн не обърна внимание на думите му.
	— За доброто на страната ви моля да не повдигате въпроси, които биха могли да злепоставят президента. Той е добър човек. Служи на страната си всеотдайно. Чудесен баща е.
	— И защо да го правим?
	— В замяна ще ви гарантирам, че няма да има съдебно преследване срещу вас за разбиването на офиса на брат ми и кражбата на файловете от компютъра му. Информацията, която те съдържат, е конфиденциална и както разбирам, част от нея е свързана с националната сигурност.
	— Не съм разбивал офиса на брат ти. Работех по конкретно разследване. Възложено ми от теб.
	— Съдът ще реши дали е така. Аз не съм искала от теб да нарушаваш закона. От своя страна аз също се порових и установих, че си заплашвал Касандра Малори с цел шантаж. Мисля също, че мис Малори ще свидетелства, че си й отправил неприлични сексуални предложения в дома й, в който си проникнал под фалшив претекст, докато тя не е била облечена.
	— Малката мис Касандра не ме плаши Джейн. Ни най-малко.
	— Освен това установих, че агент Арън Бетак е влизал в кабинета ми и е взел нещо от бюрото ми. Мисля, че фактите ще покажат, че го е направил по твое настояване. Не само кариерата на агент Бетак ще бъде застрашена, но и тримата може да влезете в затвора.
	— Ако можеш да го докажеш, действай. Ако обаче се върнем към постиженията на мъжа ти, мисля, че пропусна едно.
	— Какво? — попита тя хладно.
	— Прелюбодействата му. Те се загубиха някъде и не влязоха в списъка ти.
	— Ами това, че е изнасилвач? — добави Мишел.
	Джейн стана.
	— Нямате доказателства за нищо, така че горещо ви препоръчвам да задържите нелепите обвинения за себе си, освен ако не искате да имате много сериозни неприятности. Той е президент на Съединените щати! Проявете малко уважение, по дяволите!
	— Уважение за какво?
	— Все едно ми е какви лъжи сте видели по онези стени в мазето! Нямате право да…
	Шон я прекъсна:
	— Онова, което видяхме там, беше истината. Ти също знаеш, че е така, и затова предизвика пожара. И… имаме всякакви права, уважаема госпожо.
	— Аз съм съпруга на президента! — каза Джейн и стана.
	Шон също стана.
	— Кога престана да се интересуваш от истината, Джейн? Кога тя престана да е от значение за теб? След като за пръв път прикри мъжа си? Или след втория път? Или просто си убедена, че винаги е виновен някой друг? Или че един ден той ще се прибере у дома, ще изпие някакви хапчета и ще стане друг човек? И миналото, болката просто ще изчезнат? Че човек като Сам Куори може да остави всичко и да се примири? Както всички останали, защото мъжът ти беше изгряваща звезда? Защото от него е щял да стане велик президент?
	— Нямаш представа какво е да си тук! Да трябва винаги да си нащрек. Да не можеш и за миг да свалиш гарда! Да си наясно, че и най-малката грешка, която допуснеш, ще обиколи света!
	— Никой не ви е вкарал тук насила, Джейн.
	— Работих твърде много… — Тя млъкна и попи очите си с кърпичка.
	— Мислех, че те познавам. Мислех, че те уважавам. Мислех, че си истинска. А всъщност всичко е било дим и прах в очите, нали? Както всичко друго в този град. Зад завесата няма нищо!
	— Мисля, че е време да напуснете дома ми.
	Мишел застана до Шон.
	— Тръгваме си, Джейн — каза Шон. — Само не забравяй едно. Това тук не е твой дом. Принадлежи на американския народ. Ти и мъжът ти сте само наематели.


	87

	— Вестникарският бизнес е гаден, нали, Марти? — подвикна Шон. — Вече никой не иска да чака да излезе вестникът. Четат новините в интернет. Дори и да са измислени.
	Беше полунощ. С Мишел бяха край една подпорна колона в подземен паркинг в центъра на Вашингтон. Мъжът, който крачеше към тях, спря и се засмя. Мишел и Шон застанаха в светлото петно под лампата на тавана.
	Шон се ръкува с Мартин Детерман и представи Мишел.
	— Че кой бизнес не е гаден в наши дни? — попита Детерман.
	Той беше нисък, с гъста сивееща коса и силен глас. Зад очилата му шареха проницателни очи.
	— Да очакваш от хората да губят време да четат, а после и да мислят… Пази боже!
	Шон се ухили.
	— Марти, никой не обича ревльовците!
	— А вие какво се криете тук? — Той се озърна в празния паркинг. — Имам чувството, че съм в сцена от „Цялото президентско войнство“.
	— А мислиш ли, че малко информация би могла да увеличи продажбите ти на вестници?
	Детерман се засмя.
	— Бих предпочел да получа „Пулицър“ за тази цел, но винаги изслушвам предложенията. Някой ден мога да напиша автобиографията ти от твое име, а? Кой знае, след като толкова мастило се изписа за вас напоследък, може и да успеем да я продадем на някой издател за седемцифрена сума.
	— Не се шегувам за информацията обаче.
	Детерман стана сериозен.
	— Всъщност надявах се, че не се шегуваш. Какво имаш?
	— Ела. Ще е нужно малко време.
	Шон беше наел стая в мотел наблизо. Потеглиха натам.
	— Откъде се познавате вие, двамата? — попита Мишел, докато минаваха по Джордж Уошингтън Паркуей покрай река Потомак.
	Детерман тупна Шон по рамото.
	— Този тук ме представляваше при развода ми. Без да знам, бившата ми смъркала кокаин. Измъкна спестяванията ми, изневери ми с шофьора на куриерската фирма и като капак прояви наглостта да отрови златната ми рибка. И пак поиска половината от всичко, когато се ядосах и реших да я изритам от живота си. След като Шон се зае с нея, старата Урсула не получи нищо. Дори й взех кучето, което беше добре, защото животното обичаше повече мен.
	— Мисля, че Марти преувеличава ролята ми, но както и да е. Понякога украсява истината, но иначе е невероятен репортер.
	— Но все още чакам „Пулицър“. — Журналистът погледна голямата препълнена папка, която Шон беше оставил до себе си на седалката. — Тук ли е?
	— Ще разбереш съвсем скоро.
	Влязоха в стаята. Шон затвори вратата и каза:
	— Да се захващаме.
	Прегледаха методично всички снимки, които Мишел беше направила в „Атли“, и разказаха на Детерман какво са научили, започвайки от разследването за дезертьорство и историята, описана от Куори по стените в мазето на къщата, до срещата им със смъртта в рудника.
	Когато му разказаха как първата дама е опожарила „Атли“, той не се сдържа и възкликна:
	— Правите си майтап с мен!
	— Де да беше така.
	Шон му показа също и някои от папките, които беше взел от „Атли“ и които даваха обща представа за Куори и търсенето му на справедливост.
	Детерман си водеше бележки през цялото време и задаваше въпроси. В един момент отидоха да си вземат кафе и после продължиха с часове. След изгрева на слънцето пак излязоха, за да пият кафе и да закусят в стария град. Докато се хранеха край реката и гледаха как от летището в далечината излитат самолети, продължиха да разговарят за случилото се. Върнаха се в стаята, където отново трябваше да търпят дима на неспиращия да пуши репортер, и продължиха да коментират нещата, които знаеха, и нещата, за които само подозираха. Когато свършиха, слънцето беше вече високо в небето и беше станало време за обяд.
	Детерман се облегна назад и се протегна.
	— Знаете ли, че това е най-изумителната гадост, която съм чувал?
	— Внимавай да не засмучеш от нея — подсмихна се Шон. — Неприлично е.
	— Не, сериозно. В сравнение с това Уотъргейт и Моникагейт приличат на пишкане в училищния двор след футболен мач.
	— Значи ни вярваш? — каза Мишел.
	— Дали ви вярвам? Кой би могъл да измисли такова нещо? — Журналистът посочи снимките и листата, пръснати по масата. — И не е без доказателства.
	Запали поредната цигара и продължи:
	— Не разбирам обаче едно. Защо е отвлякъл Уила? Да, тя е племенница и така нататък, но откъде е бил сигурен, че президентът ще се хване? В крайна сметка Уила не е негово дете. Никой не би могъл да го обвини, ако беше решил да не я търси.
	Шон извади още една от папките на Куори. Нарочно беше скрил тази част от историята досега, за да изчака Детерман да зададе този въпрос.
	— Това са резултати от ДНК анализите, които е направил Куори. Тези са на Пам и Уила Дътън. А този е на Даян Райт. Върху всеки Куори е записал имената с молив.
	— Даян Райт, също известна и като Даян Уол — отбеляза Детерман, който се оказа доста паметлив и вече беше готов с основните пунктове на репортажа си.
	— Да.
	— А защо анализи на ДНК?
	— Те показват, че Даян е майка на Уила, а Пам не е.
	Журналистът взе документите и ги прегледа.
	— Кажи ми, че съм глупав, обаче не разбирам, Шон.
	Шон разказа какво се бе случило на малката уличка в Джорджия преди близо тринайсет години. За пръв път разказваше това на някого, ако не се брои Мишел. Лоялността му към Джейн Кокс го бе задължавала да мълчи досега. Лоялността обаче си имаше граници и той ги беше достигнал по отношение на първата дама. В рудника беше обещал на Сам Куори, че ще му помогне истината да види бял свят, ако пусне Уила. Куори я беше пуснал. Първоначално Шон смяташе да мълчи, но когато разбра какво е направила Джейн в „Атли“, реши да изпълни обещанието си към мъртвия.
	Детерман се облегна и свали очилата си.
	— Значи сенатор Кокс и върху него Даян Райт. След девет месеца се ражда Уила. Следователно тя е негово дете. Боже! И как е постъпил после с Типи Куори. Какъв мръсник!
	— Изглежда, не може да контролира тази част от анатомията си — обади се Мишел.
	Шон взе снимка, на която се виждаше намръщен мъж, наближаващ петдесет.
	— И Куори е научил, че Джейн Кокс е познавала касапина, който е направил аборта на Типи и е срязал артерия. Полицията я е намерила в мазе на изоставена сграда. Вероятно онзи боклук я е зарязал там, след като е разбрал какво е направил. Бил е лишен от лекарски права заради проблеми с алкохола и наркотиците, но все още е правел услуги на старите си приятели.
	— И не са я завели в клиника при истински лекар, защото е можела да разкаже за случилото се. Или хората биха могли да започнат да задават неудобни въпроси.
	— Точно така.
	Детерман се наклони напред и се вгледа в документите.
	— Никой обаче не е изследвал ДНК-то на президента.
	— Щеше да съвпадне.
	— Имат негово ДНК в базата данни. Може би тази история ще ги накара да направят втори тест за по-сигурно.
	Той започна да пише нещо, но Шон сложи ръка на рамото му. Журналистът вдигна очи въпросително.
	— Марти? Мога ли да те помоля за една услуга?
	— След като ми даде информация за скандала на столетието? Мисля, че мога да ти направя услуга.
	— Не искам да пишеш за тази част от историята. За Уила.
	— Какво?
	— Уила загуби майка си — отговори Мишел. — Жената, която в действителност я е родила, също не е жива. Смятаме, че ще й дойде твърде много. Няма да е честно да й причиним всичко това.
	— И бездруго имаш предостатъчно материал — добави Шон. — Плюс много силни косвени доказателства, че първата дама е опожарила къща и е убила невинна жена, за да прикрие безобразията на съпруга си. Все пак ти си журналистът, решението е твое. Не можем да те принудим да не пишеш за това.
	Детерман се смути.
	— Смятате, че Джейн Кокс е искала Рут Ан да умре, когато е запалила къщата?
	— Надявам се да не е така. Никой друг, освен нея обаче не знае това със сигурност. Знам обаче, че Уила преживя твърде много.
	Детерман кимна и протегна ръка на Шон.
	— Имаш го.
	— Очакваме покана за връчването на „Пулицър“.
	— Ще ви поканя и на премиерата на филма! — засмя се Детерман.
	После всички станаха сериозни.
	След малко журналистът каза:
	— Това е невероятна история, Шон. И напълно разбирам защо искате да излезе наяве.
	— Но? — попита Шон внимателно.
	— Но ще разтърси страната из основи, мой човек!
	— Понякога се налага, Марти. Понякога се налага.


	88

	Уила седеше срещу Шон, Мишел и Гейбриъл с длани в скута и наведена глава. Бяха в къща, наета от Тък, на около километър от старата, която беше обявена за продан. Никой от тях не искаше да се върне там. Тък седеше до дъщеря си и я беше прегърнал през раменете.
	— Съжалявам, че майка ти е умряла — каза Гейбриъл, без да гледа Уила. Беше облечен с бяла фланелка с якичка и дънки и стискаше новата бейзболна шапка, която му беше подарил Шон вместо старата, която беше изгоряла в пожара. Едната му ръка беше в джоба и стискаше единственото нещо, спасено от огъня — монетата, която Сам Куори му беше оставил на нощното шкафче, преди да напусне „Атли“ завинаги.
	— И аз много съжалявам за майка ти — обади се Уила. — Ти беше много смел в онзи рудник. Ако не беше ти, нямаше да оживея.
	Гейбриъл погледна косо към Шон.
	— Той ме измъкна навън. Нямаше да се справя, ако не беше мистър Шон.
	Уила се огледа във временното си жилище, после пак се обърна към Гейбриъл.
	— Имал е дъщеря. Казвала се е Типи.
	— Да. Беше много болна. Мистър Сам понякога ми позволяваше да й чета.
	— Джейн Остин. Казвал ми е.
	— Много ли ти говореше за нея? — попита Шон Уила.
	— Не много, но си личеше, че мисли за нея непрекъснато. — Тя погледна баща си. — Веднъж се опитах да избягам и едва не паднах в една пропаст. Мистър Сам ме спаси. Хвана ме на самия ръб.
	Тък се размърда неловко.
	— Всичко това е минало, Уила. Не бива да мислиш повече за тези неща, скъпа. Всичко свърши.
	Уила кършеше пръсти.
	— Знам, татко, но част от мен… — Наведе се напред. — Той загуби дъщеря си, нали? Загуби Типи?
	Мишел и Шон се спогледаха.
	— Да, така е — отвърна той. — Но баща ти е прав. Не бива да мислиш толкова много за тези неща.
	Тък погледна Гейбриъл. Беше ясно, че не е във възторг от факта, че някой, свързан със Сам Куори, е в дома му и близо до дъщеря му, било то и невинно малко момче.
	— Значи сега е при вас. Как вървят нещата? — попита Тък. Тонът му ясно показваше, че според него не вървят както трябва.
	— Всичко е чудесно — отвърна твърдо Мишел. — Записахме го тук за новата учебна година. Издържа изпит по алгебра, макар че се записа само в седми клас, а езиковите му умения са извън всяка класация.
	— Знае испански и индиански език — добави Шон.
	— Това е чудесно — отбеляза Тък неискрено.
	— Това е чудесно — каза Уила на Гейбриъл. — Сигурно си много умен.
	Гейбриъл сви рамене.
	— Като всички съм. Имам много да уча, а всичко тук е…
	— Много различно? — подсказа му Уила. — Мога да ти помагам за някои неща.
	Тък се засмя глухо.
	— Е, скъпа, ти самата ще си достатъчно заета. Сигурен съм, че мистър Кинг може да се грижи за момчето както трябва.
	Мишел погледна Уила.
	— Благодаря ти, Уила. Много мило от твоя страна. — Погледна баща й и добави: — И, кой знае, двамата може да станете истински приятели.
	По-късно Тък дръпна Шон и Мишел настрана, докато Уила показваше стаята си на Гейбриъл.
	— Не можете да си представите колко съм ви благодарен за това, което направихте. Уила ми разказа какво се е случило. Цяло чудо е, че оцеля. Че и вие оцеляхте.
	— Вероятно не ти се иска да го чуеш, но не друг, а Сам Куори се върна в рудника, за да спаси Уила. Ако не го беше направил, тя нямаше сега да е тук.
	Тък се изчерви.
	— Да, сигурно. Ако обаче същият този негодник не я беше отвлякъл, Уила нямаше изобщо да попадне в рудника и Пам щеше да е жива.
	— Прав си. Говорил ли си със сестра си напоследък?
	— Почти не. Дан искаше да вземе Уила да попътува с него по време на кампанията, но…
	— … но си помисли, че ще прилича на използване…
	— Нещо такова, да.
	— Тък, децата наистина се нуждаят от теб. Според мен няма да е зле да оставиш съдружника си Дейвид Хилал да поеме нещата за известно време. — Шон млъкна за момент и добави: — Само стой настрана от жена му.
	Тък се изненада, но преди да успее да реагира, Шон сложи ръка на рамото му и каза:
	— А ако се доближиш до Касандра Малори, аз лично ще бръкна в гащите ти и ще ти го отрежа, кучи сине!
	Тък се засмя, но после си даде сметка, че Шон говори съвсем сериозно.
	Докато вървяха към колата, Уила излезе от къщата и изтича при тях. Подаде им три плика.
	— Какво е това? — попита Мишел.
	— Благодарствени писма. За всичко, което направихте за мен.
	— Скъпа, не беше нужно да го правиш.
	— Майка ми казваше, че винаги трябва да се пишат благодарствени писма, а и аз самата исках да направя.
	Гейбриъл стисна своя плик, сякаш беше най-скъпото нещо на земята.
	— Много мило, Уила. Благодаря ти.
	Уила ги погледна с големите си очи и каза:
	— Мразя мистър Сам за онова, което направи с мама.
	Гейбриъл погледна надолу и отстъпи назад.
	— Знам, скъпа — каза Мишел. — Не мисля, че е искал майка ти да пострада, но при всички случаи вината е негова.
	— Малко преди да ме пусне обаче ми каза, че ако обичаш, трябва да си готов и да мразиш. Струва ми се, че искаше да каже, че ако някой нарани някого, когото обичаш, ще намразиш този някой. Съвсем естествено е.
	— Може би — съгласи се Шон смутено, защото не знаеше докъде може да стигне това.
	— Мисля, че мистър Сам обичаше дъщеря си.
	— И аз мисля така — каза Мишел тихо и разтри очи.
	— Обичаше я — обади се Гейбриъл. — Без съмнение.
	— И понеже някой я е наранил, той го е мразел.
	— Може би е така — каза Шон.
	— Освен това обаче той каза, че винаги трябва да можеш да се освободиш от омразата, защото иначе ще те разяде отвътре. И няма да допусне никаква любов.
	Уила вдигна очи към Гейбриъл. Двете деца се гледаха дълго време.
	— Мисля, че мистър Сам е бил прав, Уила. И за двама ни.
	Една сълза капна върху новата риза на Гейбриъл. Сълзи се стичаха и по лицето на Уила.
	Мишел се обърна настрана, а Шон въздъхна.
	— Значи вече няма да го мразя — заяви Уила.
	Сега очите на Мишел се насълзиха и тя се опита да се скрие зад гърба на Шон.
	— Добре, Уила — каза той с дрезгав глас. — Това е чудесна мисъл.
	Уила прегърна тримата един след друг и изтича обратно в къщата.
	Шон, Мишел и Гейбриъл останаха на място още малко.
	— Хубаво е да имаш такива приятели — обади се тихо Гейбриъл.
	— Да — съгласи се Мишел. — Хубаво е.


	В деня на изборите, подпомогнат от мълвата за собствения му героизъм и драматичното завръщане на племенницата му, Дан Кокс спечели втори мандат в Белия дом с преднина, каквато дотогава не беше регистрирана в президентски избори в Америка.
	Два месеца след встъпването в длъжност Мартин Детерман, който напоследък работеше денонощно върху материала на живота си, най-накрая успя да го публикува в „Уошингтън Поуст“ на девет страници. Той мъдро описваше дългогодишните усилия на Сам Куори, но добавяше и професионалния си нюх на разследващ журналист и най-важното — солидни доказателства. Материалът му беше подкрепен с факти и източници, толкова педантично изброени, че всички медии по света веднага разпространиха новината, а някои дори добавиха нови, още по-добре прикривани факти от миналото на Дан Кокс.
	И Марти Детерман беше номиниран за „Пулицър“.
	Възмущението, което се надигна в цялата страна, помете Дан и Джейн Кокс. Един дъждовен ден през април Дан Кокс, унизен и опозорен, направи обръщение към сънародниците си от Овалния кабинет и обяви, че по обяд на следващия ден ще подаде оставка.
	Което и направи.


	89

	Месец след оставката на Дан Кокс, Шон и Мишел отидоха още веднъж до „Атли“.
	Типи Куори беше погребана до майка си в гробището на близката църква. Въз основа на показанията, дадени от Шон и Мишел за смъртта на Сам Куори, имуществото му беше предадено на Рут Ан Мейкън по силата на завещанието, което Шон беше открил в мазето, тъй като смъртта на Куори предшестваше нейната, макар и с малко.
	Това означаваше, че като единствен жив наследник на Рут Ан Гейбриъл наследяваше имотите на Сам Куори. Шон се зае с правната страна на въпроса чрез адвокат от Алабама. Смятаха да продадат осемдесетте хектара на предприемач, който беше готов да плати достатъчно, за да може Гейбриъл да завърши колеж и да му остане значителна сума.
	След като приключиха срещата с адвоката и представителите на предприемача, те се отправиха към наетата кола, но ги спря глас:
	— Здравейте…
	Обърнаха се и видяха мъж с кафява кожа, дълга до раменете бяла коса, широкопола сламена шапка и сбръчкано лице. Стоеше близо до мястото, където някога беше верандата на къщата.
	— Здравей — отговори Шон.
	Отидоха при него.
	— Ти ли си Фред? — попита Мишел.
	Фред кимна и пристъпи към тях.
	— Аз съм Мишел, а това е партньорът ми Шон.
	Ръкуваха се и се загледаха в мястото на някогашната къща.
	— Познавахте ли Сам? — попита Фред.
	— Малко. Предполагам, че и ти си го познавал?
	— Беше добър човек. Носеше ми цигари и „Джим Бийм“. Ще ми липсва. Всички те ще ми липсват. Останах единствено аз, след като Гейбриъл вече не живее тук. При мен бяха дошли двама индианци, но си тръгнаха.
	— Коасати ли? — попита Мишел.
	— Да. Загубеното племе. Откъде знаеш за тях?
	— Хрумна ми.
	— Чух, че имотът се продава. Вие участвате ли в това? Видях, че се срещнахте с някакви хора.
	— Така е. Гейбриъл обаче ни каза за теб, така че има условие да има място за теб и за фургона ти.
	Фред се усмихна мрачно.
	— Съмнявам се, че ще има някакво значение.
	— Защо?
	Фред се закашля.
	— Докторът каза, че ми остават само още няколко месеца. Белите дробове.
	— Съжалявам — каза Шон.
	— Няма за какво. Аз съм стар. И бездруго трябва да умра. — Той сложи малката си длан върху ръкава на Мишел. — Искате ли да дойдете в караваната ми да пийнете бира? Близо е. А и в караваната ми никога не е влизала толкова красива млада жена.
	Мишел се усмихна.
	— Може ли едно момиче да откаже такава покана?
	Седнаха в малката каравана, отвориха си по бутилка бира, а Фред започна да им разказва истории за Сам, Гейбриъл и живота в „Атли“.
	— Винаги съм знаел, че Сам е нещастен. Криеше го, не искаше да го показва, но аз го знаех.
	Шон отпи глътка бира и кимна.
	— Мисля, че си прав.
	— Сам много уважаваше нашата култура. Непрекъснато ме разпитваше за нея. За символите и ритуалите ни.
	Шон стана.
	— Фред, на ръката на Сам видях един символ.
	Шон го нарисува в прахта върху паянтовата маса.
	— Четири линии. Една дълга, пресечена от две перпендикулярни, дълги в двата края, и една перпендикулярна къса, в средата.
	Фред кимна още преди да е свършил.
	— Аз му казах за това. В нашата култура този знак означава духовна защита. Лявата линия означава „жена“. Дясната линия означава „мъж“. Дългата линия между тях означава „невинни деца“.
	— А какъв е смисълът на цялото? — попита Шон.
	— Смисълът е, че родителите трябва винаги да защитават децата си.
	Шон погледна Мишел.
	— Благодаря ти, Фред. Това изяснява нещата.
	По обратния път към летището Мишел попита:
	— Как така хора като Дан и Джейн Фокс успяват да стигнат толкова далеч?
	— Тя е силна и безкомпромисна и е готова на всичко. Той има таланта да се харесва на хората. Истински народен човек.
	— Само това ли е необходимо? Бог да ни е на помощ!
	— Има си цена, разбира се.
	— Така ли? — попита тя скептично.
	— Знаеш, че един ден всичко може да рухне.
	— Тази цена не ми се вижда достатъчна, съжалявам.
	— Повярвай ми, оставката от президентския пост е само началото. Чакат ги поне две десетилетия даване на показания и съдебни дела. И ще са големи късметлии, ако отърват затвора.
	— Да се надяваме, че не са чак такива късметлии.
	Продължиха още няколко километра и тогава Шон се обърна назад и извади нещо от чантата си. Мишел, която шофираше, погледна към него.
	— Какво е това?
	— Папката, която хвърли в контейнера за боклук вечерта, когато влезе в кабинета на Хорейшо Барне.
	— Какво? Защо?
	— Свих зад ъгъла навреме, за да видя, че я хвърляш. Извадих я и я изсуших. Не съм я чел, Мишел. Не бих го направил. Мисля си обаче, че ще искаш да я запазиш.
	Мишел погледна листовете.
	— Благодаря, но не ми е нужна. С баща ми вече оправихме нещата.
	— Значи знаеш какво има вътре?
	— Знам достатъчно, Шон.
	Кацнаха на летището във Вашингтон и Мишел изкара джипа си от паркинга. След още половин час бяха в апартамента й. Бяха решили засега Гейбриъл да живее с Мишел, но Шон да се грижи за момчето не по-малко от нея.
	Тази вечер обаче Гейбриъл щеше да спи в къщата на Чък Уотърс. Агентът на ФБР имаше шест деца, три от които на възраст, близка до възрастта на Гейбриъл, а и ветеранът с кисела физиономия много обичаше деца. Само за няколко месеца Гейбриъл се сприятели със синовете му. Шон подозираше, че Чък иска да привлече интелигентното момче на работа във ФБР, след като завърши колеж, но му беше казал ясно една вечер, докато се хранеха тримата с Мишел, че трябва да се цели по-високо.
	— Колко по-високо?
	— Сикрет Сървис, разбира се — бе отвърнала Мишел.
	Сега тя остави ключовете от джипа на кухненския плот.
	— Вземи си бира — каза тя. — Аз ще взема душ и ще се преоблека. После можем да хапнем.
	— Ще се обадя на Чък, за да видя как е Гейбриъл — усмихна се Шон. — Настойничеството не е чак толкова лошо нещо.
	— Аха. Това е, защото не си видял безсънните нощи и мръсните памперси.
	Шон взе една бира, седна на канапето и се обади на Уотърс. Гейбриъл, каза агентът, е много добре. Гласът на момчето потвърди думите му. Шон затвори телефона и чу, че Мишел пуска душа. Той включи телевизора, но сюжетът на криминалната драма, на която попадна, беше като съшит с бели конци в сравнение с реалните събития, на които бе станал свидетел неотдавна. Изключи телевизора. Затвори очи и се опита да забрави последните няколко месеца.
	Когато отвори очи, Мишел още не беше дошла. Погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Откъм спалнята не се чуваше нищо.
	— Мишел?
	Никакъв отговор.
	— Мишел?
	Той промърмори нещо недоволно, стана и отиде да погледне. След всички безумни неща, които бяха преживели… кой знае? Той извади пистолета и бавно се промъкна по късия коридор. Запали лампата с лакът.
	— Мишел?
	Отвори вратата на спалнята.
	През вратата на банята проникваше слаба светлина.
	— Мишел? — попита с по-мек глас той. — Добре ли си? Да ме ти е лошо?
	Чу, че тя включва сешоар, и въздъхна облекчено. Обърна се, за да се върне във всекидневната, но не го направи. Остана на място, загледан в светлата ивица под вратата на банята.
	След още няколко минути сешоарът спря и Мишел излезе от банята, с дълга бяла хавлия и все още влажна коса. Нямаше и следа от изкусителните номера на Касандра Малори. Тялото на Мишел беше напълно скрито. Нямаше и следа от грим. И въпреки това за Шон и дума не можеше да става за сравнение. Жената, която гледаше сега, беше най-красивата на света.
	— Шон? — извика тя изненадано. — Всичко наред ли е?
	— Дойдох да видя как си — отговори той. — Много се забави и се разтревожих. — Той смутено наведе глава. — Е, виждам, че всичко е наред. Искам да кажа… изглеждаш фантастично.
	Обърна се, за да излезе.
	— Ще те чакам оттатък. Може да отидем да хапнем…
	Но преди да стигне до вратата, тя се озова до него, хвана го за ръката и го задърпа навътре в стаята.
	— Мишел?
	Тя измъкна пистолета му и го остави на бюрото.
	— Ела.
	Отидоха до леглото и седнаха един до друг. Тя свали хавлията и започна да разкопчава ризата му. Той погали бедрото й.
	— Сигурна ли си?
	Пръстите й замръзнаха за миг.
	— А ти?
	Шон вдигна ръка към устните й и прокара по тях показалеца си.
	— Мисля, че отдавна съм сигурен.
	— И аз.
	Мишел легна на леглото и го притегли към себе си.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6373
	__Издание:__
	Дейвид Балдачи. Първото семейство
	Американска Първо издание
	ИК „Обсидиан“, София, 2009
	Редактор: Матуша Бенатова
	Коректор: Петя Калевска
	ISBN: 978-954-769-219-0