thriller Дейвид Балдачи Денис Лихейн Майкъл Конъли Иън Ранкин Литър Джеймс Р. Л. Стайн Дъглас Престън Линкълн Чайлд М. Дж. Роуз Лиза Гарднър Стив Мартини Линда Феърстийн Джефри Дивър Джон Сандфорд Хедър Греъм Ф. Пол Уилсън Реймънд Хури Линууд Баркли Джон Лескроарт Т. Джеферсьн Паркър Стив Бери Джеймс Ролинс Лий Чайлд Джоузеф Файндър Сблъсък Под редакцията на Дейвид Балдачи и с участието на автори като Майкъл Конъли, Лий Чайлд, Джефри Дивър и други, тази единствена по рода си колекция събира най-любимите герои от най-добрите и най-популярните трилър поредици. Цели светове се сблъскват! В безпрецедентно сътрудничество двадесет и трима от най-добрите и световноизвестни автори на трилъри срещат своите герои от поредици като Хари Бош, Джак Ричър и Линкълн Райм в разказите от този нов сборник. > Хари Бош и Патрик Кензи в „Кръвясали очи“ от Майкъл Конъли и Денис Лихейн; > Джон Ребус и Рой Грейс в „Точно навреме“ от Иън Ранкин и Питър Джеймс; > Куклата вентрилоквист Слапи и Алойзиъс Пендъргаст в „Преформатиране“ от Р. А. Стайн, Дъглас Престън и Линкълн Чайлд; > Малакай Самюълс и Д. Д. Уорън в „Смеещият се Буда“ от М. Дж. Роуз и Лиза Гарднър; > Пол Мадриани и Александра Купър в „Сърфиране върху пантера“ от Стив Мартини и Линда Феърстийн; > Линкълн Райм и Лукас Дейвънпорт в „Римувано с жертва“ от Джефри Дивър и Джон Сандфорд; > Майкъл Куин и Майстор Джак в „Пъклена нощ“ от Хедър Греъм и Ф. Пол Уилсън; > Шон Райли и Глен Гарбър в „Кратка почивка“ от Реймънд Хури и Линууд Баркли; > Уайът Хънт и Джо Трона в „Мълчалив лов“ от Джон Лескроарт и Т. Джеферсън Паркър; > Котън Малоун и Грей Пиърс в „Костите на дявола“ от Стив Бери и Джеймс Ролинс; > Джак Ричър и Ник Хелър в „Добро и разумно възнаграждение“ от Дий Чайлд и Джоузеф Файндър. Така че се настанете удобно и се пригответе за бурни приключения, когато любимите ви герои се сблъскват с достойни противници в тази четяща се на един дъх колекция. bg en Венцислав Божилов prose_classic David Baldacci Dennis Lehane Michael Connelly Ian Rankin Peter James R.L. Stine Douglas Preston Lincoln Child M.J. Rose Lisa Gardner Steve Martini Linda Fairstein Jeffery Deaver John Sandford Heather Graham F. Paul Wilson Raymond Khoury Linwood Barclay John Lescroart T. Jefferson Parker Steve Berry James Rollins Lee Child Joseph Finder Face Off 2014 en WizardBGR FBSToFB2, FictionBook Editor Release 2.6.6 2017-10-31 torrent-team.net WizardBGR david_baldachi_sblysyk_sbornik 0.1 0.1 (2017-10-31) — Добавяне Сблъсък ИК „Бард“ София 2014 978-954-655-520-5 Сблъсък Сборник разкази под редакцията на Дейвид Балдачи На Гейл Линдс и Дейвид Морел — писатели, мечтатели, феномени Предговор През 2004 г. двама утвърдени автори на трилъри, Гейл Линдс и Дейвид Морел, имали една мечта. До този момент Гейл и Дейвид се радвали на дълга и успешна кариера. Нещо обаче липсвало. Авторите на криминалета си имали Асоциация на писателите на детективска литература. Специализиращите в областта на страха си имали Асоциация на писателите на ужаси. А Асоциацията на писателите на любовни романи можела да се похвали с хиляди членове. Като че ли всеки жанр си имал гилдия. С изключение на писателите на трилъри… И затова Гейл и Дейвид решиха да учредят такава. Всичко започна на 9 октомври 2004 г. в Торонто и от малкото начало се пръкна Международната асоциация на писателите на трилъри. Днес в нея членуват над 2500 мъже и жени от четирийсет и една страни по целия свят. Осемдесет процента от тях са професионални писатели. Останалите са индустриални специалисти, агенти, издатели и почитатели. Всеки юли членовете се събират в Ню Йорк на Трилърфест, същински летен лагер за автори и любители на трилъри. Ежегодната награда „Трилър“, давана в различни категории, днес е мечтана цел за писателите, тъй като е създадена и връчвана от техните колеги. Още от самото си начало МАПТ се стремеше към новото и нетрадиционното. Вървенето по отъпканите пътища никога не е влизало в плана ѝ. И затова когато през 2007 г. Дейвид Хюсън, един от членовете на борда (и великолепен британски автор на трилъри) предложи организацията да не събира членски внос, идеята беше прегърната незабавно. Ако някой писател бъде издаден от признато от Асоциацията издателство (а те са стотици), членството му е напълно безплатно. Но как тогава ще се издържа организацията? Как ще си плаща сметките? Предложеният отговор също беше нетрадиционен. Организацията ще създава свои собствени книги, които ще се продават на издателствата и приходите ще образуват оборотния ѝ капитал. Рисковано? И още как. Смело? Определено. Но и идея точно в стила на МАПТ. Първото издание на МАПТ, озаглавено „Трилър“ (2006), беше първата антология на разкази в жанра (да не забравяме правилото никога да не се прави онова, което правят другите). Трийсет и трима членове на Асоциацията предоставиха свои творби. Джеймс Патерсън се съгласи да се нагърби със задачата на редактор и резултатът бе една от най-популярните антологии на всички времена с продадени над половин милион копия по целия свят. Доходите от сензационната книга не само осигуриха оборотен капитал на Асоциацията, но и допълнителни средства. Последваха „Трилър 2“ (2009) и „Любовта е убийство“ (2012). В тон с нетрадиционната тема МАПТ издаде и първата аудиокнига, създадена само за слушане — „Ръкописът на Шопен“, която постигна невероятен успех. Излязла под редакцията на несравнимия Джефри Дивър (член на МАПТ), през 2008 г. тя беше обявена за аудиокнига на годината. След това дойде ред на още един успех — аудиокнигата „Медната гривна“. Последва крачка към нехудожествената литература с „Трилъри: 100 задължителни четива“ под редакцията на Дейвид Морел и Ханк Вагнер, който продължава да се радва на топло приемане от страна на критиката. Друг член на борда на Асоциацията, легендарният Р. Л. Стайн (създател на поредицата Goosebumps), поведе организацията в света на детската и юношеска литература със „Страх“. Всяка година МАПТ организира курсове за начинаещи писатели с предизвикателната Програма за авторски дебют. „Първи тръпки“ под редакцията на Лий Чайлд, един от основателите на Асоциацията, стана антология на разкази от курса през 2011 г. Доста впечатляващо резюме. И всичко това е дело на автори и редактори, които отделят от времето и творбите си за това начинание. Почти всеки цент, спечелен от публикациите на МАПТ, отива за организацията. Същото ще стане и с тази книга. Влязох в МАПТ от самото начало. Бях съгласен с Гейл и Дейвид. Време беше да се създаде организация на писателите на трилъри. Отдавна очаквах проект, в който да работя повече в екип с други, така че щом ми предложиха да стана редактор на този сборник, незабавно се съгласих. Цялата концепция беше невероятно интригуваща за мен. Вземате знакови автори със знакови герои и ги изправяте едни срещу други. При нормални обстоятелства това няма как да стане. Всеки автор работи по договор със своята издателска къща. Работата в екип с друг автор от друго издателство и съчетаването на герои може да бъде невъзможно заради клаузите на договора. Кое издателство ще публикува творбата? Просто няма начин да се реши. Както и няма начин издателствата да позволят творбата да бъде публикувана от трета компания. Това е възможно единствено чрез модела на МАПТ, по който разказите са дарение и парите отиват за организацията. Така че този том е наистина единствен по рода си. Всички участници са членове на МАПТ. Всички се съгласиха с готовност да участват в проекта. Когато ми казаха, че Стив Бери, един от основателите на Асоциацията, който работеше заедно с Джеймс Патерсън върху „Трилър“, предлага помощта си като уредник на изданието, силно се развълнувах. Той е лепилото, което държи проекта в едно цяло. Стив, благодаря ти за всичко, което направи. Благодаря и на всички участници в проекта. Къде другаде ще можете да видите как Линкълн Райм на Джефри Дивър се среща с Лукас Дейвънпорт на Джон Сандфорд? Или Патрик Кензи да влиза в света на Хари Бош? Феновете на Котън Малоун на Стив Бери и на Грей Пиърс на Джеймс Ролинс от години настояват да видят двамата герои заедно. Освен това Джак Ричър се среща с Ник Хелър на Джоузеф Файндър в един бар в Бостън — и прави онова, в което го бива най-много. Пол Мадриани на Стив Мартини пък се замесва с Алекс Купър на Линда Феърстийн. А винаги чудатият Алойзиъс Пендъргаст се изправя лице в лице със страшния свят на Р. Л. Стайн. Това са само няколко примера какво ви чака на следващите страници. Всички разкази вървят с въведение, което описва авторите и героите им, както и как е хрумнала идеята за историята. В края на книгата има биографии на участниците — начин да научим повече за всеки от тези изумителни таланти. Очаква ви истинско забавление. И тъй, нека срещите да започнат. Дейвид Балдачи юни 2014 г. Денис Лихейн с/у Майкъл Конъли На хартия идеята изглеждаше готина — да събереш Патрик Кензи и Хари Бош в един разказ за добра кауза. Но Денис Лихейн и Майкъл Конъли бързо си дадоха сметка, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. И двамата герои са вкоренени в правдоподобността на местата им на живот и на работата им. Разбира се, те са измислени, но създателите им са работили усилено, за да са сигурни, че никой от двамата няма да направи погрешен ход. С две думи, Хари Бош и Патрик Кензи живеят или умират за читателите въз основа на своята достоверност. Никакъв засукан разказ, било то и създаден за добра кауза, не бива да се меси в това. И тъй, как биха могли да се напаснат двамата знакови герои? И по-важното — кой при кого ще отиде? Дали Бош ще замине на изток при Кензи в Бостън, или Бостън ще навести Ел Ей? Отначало изглеждаше, че по-естествено е Бош да бъде пратен на изток. В последните книги от поредицата Хари работи в „Неприключени следствия“ на Полицейското управление на Лос Анджелис — отдел за стари случаи, които поради естеството си изискват пътуване. Често хора извършват убийство, махат се някъде надалеч и започват да си мислят, че им се е разминало. Тъй като много от разследванията на Бош го водят извън града, беше решено той да замине за Бостън и докато работи по случая, пътят му да се пресече с този на Кензи. Майкъл започна историята в Лос Анджелис, като формулира престъпление, по което Бош ще работи години след извършването му. Хари трябваше да проследи заподозрян до Бостън, да отиде там, за да направи проверка и да вземе ДНК проба от зарязана чаша кафе или изхвърлен фас. Там трябваше да попадне в радара на Патрик Кензи, който работи по свой случай, но по различни причини. Майкъл написа първите шест страници от разказа и още няколко с потенциално развитие на сюжета. Прати всичко на Денис с предложението той да добави още шест-седем страници и да довърши разказа. Бързо и лесно. След няколко дни можеха да се върнат към обичайната си работа. Майкъл зачака отговор. И продължи да чака. Няколкото дни се превърнаха в няколко седмици. Накрая Майкъл пусна имейл, че имал проблеми с интернета и просто искал да разбере дали началото на разказа е получено. Когато Денис най-сетне му отговори, имейлът му съдържаше завършена версия с още двайсет страници, които развиваха разказа от кратка скица в сложна и забавна история. И тъй, идва ред на първия сблъсък. Кръвясали очи 2005 По принцип Хари Бош правеше всичко възможно да стои настрана от тунели, но когато излезе от летище „Логан“, тунелът бе неизбежен — ако не „Тед Уилямс“, то „Съмнър“, както ви се хареса. Джипиесът на колата избра „Уилямс“, така че Хари продължи надолу и дълбоко под Бостънския залив. На дъното трафикът стана муден, после съвсем спря и Бош си даде сметка, че ранният му полет от Ел Ей го е докарал в разгара на сутрешния час пик на Бостън. Разбира се, тунелът беше много по-голям, по-широк и по-добре осветен в сравнение с тунелите от миналото и от сънищата му. Освен това не беше сам в затрудненото положение. Пътят беше задръстен от стена до стена с коли и камиони — същинска река от стомана под реката от вода, като в момента течеше само едната от двете. Но тунелът си е тунел и не след дълго клаустрофобията започна да стяга гърдите му. Бош започна да се поти и да натиска нетърпеливо клаксона на колата в израз на безсилен протест. Това явно успя само да го идентифицира като пришълец. Местните не натискаха клаксоните и не негодуваха срещу нещо, което не можеха да променят. Накрая трафикът се поразмърда и когато най-сетне излезе на открито, Бош свали прозореца, за да пусне в купето свеж въздух. Отбеляза си да намери карта и да начертае обратен път до пристанището, който ще му спести минаването през тунел. Жалко, че джипиесът не му даваше възможност да избере опция „БЕЗ ТУНЕЛИ“. Налагаше се сам да си търси обратен път. Протоколът на „Неприключени следствия“ на Полицейското управление на Лос Анджелис изискваше от Бош незабавно след пристигането си в друг град да се свърже с местните власти. В този случай това трябваше да е Участък Е-13 на Полицейското управление на Бостън в Джамайка Плейн. Именно в този район бе адресът на Едуард Пейсли, от чиято ДНК Бош трябваше да вземе проба, било то потайно или не. Бош обаче често пренебрегваше официалния протокол на „студения“ отдел. Обикновено следваше свой собствен протокол, който изискваше първо да се запознае с местността и може би да набележи жертвата си и едва след това да се среща с местната полиция. Смяташе да провери адреса на Пейсли, може би да види и самия него, след което да се настани в стаята си в „Кортярд Мариот“, която беше запазил чрез „Експидиа“. Можеше дори да подремне, за да си навакса изгубения сън по време на полета; от недоспиване очите му бяха кръвясали. В ранния следобед щеше да иде в Участък Е-13 и да каже на капитана или майора, че е от Ел Ей и разследва убийство, станало преди петнайсет години. Сигурно щяха да му закачат някой участъков детектив, изгубил благоволението на началството. Малцина биха напирали да са на разположение на гостуващ детектив, разследващ случай от 1990 г. — Имаш ли деца? — попита Донтел Хау. Действието се развиваше две вечери по-рано в един бар на Уорън Стрийт в Роксбъри. Патрик Кензи кимна смутено, тъй като не знаеше как точно да отговори. — На път е. — Кога? — Всеки момент. Донтел Хау се усмихна. Беше строен чернокож на двайсет и няколко, с късо подстригани плитки и толкова безупречно облекло, че можеше да надушиш колосаната му риза от две стаи разстояние. — Първото ли ще е? Патрик кимна. — Не си ли малко стар? — Донтел отпи изискано от единственото бренди, което си позволяваше всяка делнична вечер. През уикендите, уверяваше той, можел да изпие колкото тежи в „Хени“, но през седмицата и в неделите се ограничавал, защото всяка сутрин караше автобус с четирийсет и пет деца от домовете им из целия град до училище „Диърборн“ в Роксбъри, на около две преки от бара, където се бяха разбрали да се срещнат с Патрик след края на работното време. — Малко стар ли? — Патрик се погледна в огледалото на бара. Малко прошарен — бива, малко натежал — добре, малко по-плешив отгоре, отколкото му се искаше — разбира се, но не беше чак толкова зле за четирийсет години. Особено когато си ги изживял по начина, по който го беше направил той. Или това, или залъгваше сам себе си, което също бе доста вероятно. — И ти едва ли би успял на кастинг за някоя момчешка група, Донтел. — Аз имах две още в училище. Когато им дойде време да влязат в колеж, а ние с жената да отпрашим за Флорида, ще съм на твоите години. Патрик се позасмя малко насила и отпи глътка бира. Гласът на Донтел Хау стана по-дълбок и сериозен. — Значи никой не я търси? Все още? — Полицията мисли, че става въпрос за битов случай. Бащата е истински боклук и никой не може да го намери. Никой не може да намери и нея, затова смятат, че в крайна сметка ще се появи. — Но тя е на дванайсет, човече. „Тя“ беше Шифан Хендърсън — седмокласница, която Донтел Хау вземаше всяка сутрин от жилищния комплекс Бромли-Хийт в Джамайка Плейн и девет часа по-късно я връщаше на същото място. Преди три вечери Шифан беше излязла от стаята си в задната част на къщата, която делеше с двете си сестри и майка си. Излизането не беше предмет на спорове — въпросът беше дали е било доброволно. Излязла през прозореца. Нямало никакви следи от борба или насилствено влизане, а майката казала на полицията, че Шифан често оставяла прозореца отворен през по-топлите вечери, макар непрекъснато да ѝ повтаряла да не го прави. Полицията се съсредоточила върху бащата на Шифан, хайманата Дони Кълън, лежал четири пъти в четири различни затвора, който не се явил за подпис миналия уикенд и не бил открит на последния му известен адрес. Според други Шифан можело да е избягала с някакво момче от една друга сграда в жилищния комплекс, макар че никой не знаеше нито името му, нито нещо повече за него. Майката на Шифан Ела Хендърсън работеше надве места. През деня се грижеше за пациентите на четирима акушер-гинеколози в „Бет Израел“, а нощем чистеше офиси. Тя бе образец за тегобите на работещите бедни — твърде много време, отделено на борбата децата ти да бъдат нахранени и на светло, така че никога не ти остава време да си с тях до деня, когато ти кажат, че вече е твърде късно да започваш да се опитваш. Преди два дни тя се бе свързала с жената на Патрик Анджи за последната ѝ справка преди раждането на детето им, което трябваше да се появи на бял свят след седмица. Докато проверяваше здравните осигуровки и рождените дати на родителите, Ела Хендърсън започна да плаче. Беше плач без драма или шум, просто постоянен поток сълзи, въпреки че любезната ѝ усмивка си остана на място и очите ѝ продължиха все така да гледат екрана на компютъра. След половин час Патрик се съгласи да поразпита за дъщеря ѝ. Детектив Емили Зебровски, която беше натоварена със случая и водеше още дванайсет други разследвания, каза на Патрик, че на драго сърце ще приеме помощта му, но не вижда никакви свидетелства за отвличане. Въпреки това призна, че ако става дума за отвличане, то би се състояло в стаята на Шифан — пред прозореца ѝ растеше висок бряст, достигащ до горните етажи, сградата се намираше в края на комплекса и градската управа бе закъсняла с пет месеца със сменянето на уличните лампи, изпотрошени от пияници на Нова година. В същото време Емили Зебровски каза на Патрик, че никой не е чул нищо необичайно от стаята на Шифан Хендърсън онази нощ. Хората рядко изчезвали против волята си — подобни неща можело да видиш по-скоро по телевизията, отколкото в реалния свят. — И каква е версията ти? — попита той. — Баща ѝ — отвърна детектив Зебровски. — Този тип има толкова присъди, колкото са космите в носовете на нормалните хора. — И с каква цел? — Моля? — Той е боклук — каза Патрик. — Това е ясно. Но обикновено постъпките на боклуците са обясними, нали така? Имал е мотив. Краде едно от децата си и иска да му се плати или да се отърве от исканията на майката. В случая обаче майката няма пари и никога не го е съдила за издръжка. Какво ще иска тип с неговата психология, за да замъкне дванайсетгодишната си дъщеря при себе си? Да му досажда от сутрин до мрак ли? Детектив Зебровски сви рамене. — Защо си мислиш, че такива като Лони Кълън обмислят нещата, преди да ги направят? Ако го правеха, нямаше да знаят номерата на затворническите си гащеризони по-добре от рождените си дати. Направил го е, защото е престъпник и идиот, който контролира импулсите си по-лошо и от бълха на пазар за добитък. — А версията с приятеля? — Работя по нея… — Но ти не вярваш в това, така ли? — обърна се Донтел към Патрик. Патрик сви рамене. — Татковците боклуци стоят настрана от децата си, а не ги отвличат. Особено татковците като Лони, които отдавна са извън картинката. Колкото до версията с приятеля… какво, двамата са се затворили някъде и вече трети ден не излизат да хапнат или да се обадят на приятел? Доста ме съмнява. — Знам само, че ми изглеждаше сладко хлапе — каза Донтел. — Не от типичните момичета от квартала, които все се перчат и говорят глупости. Беше тиха, но… внимателна, нали разбираш? Патрик отново отпи от бирата си. — Не. Разкажи ми. — Ами, за да получиш работа като моята, трябва да минеш през изпитателен период — деветдесет дни, през които могат да те изритат без никакви причини. След това си част от града, човек. Трябва да прецакаш много здраво нещата и да се наричаш Бен Ладен, за да могат да се отърват от задника ти. Изкарах моите деветдесет дни преди две седмици и Шифан не само че ме поздрави, а и ми даде кексче. — Сериозно? — усмихна се Патрик. — Купешко — каза Донтел. — Но въпреки това. Сладко, нали? — Определено — съгласи се Патрик. — Ще видиш след дванайсетина години. Хлапетата на тая възраст не мислят много за другите. Всичко опира до това какво става тук горе — Донтел се почука по главата — и там долу — и посочи чатала си. Пиха мълчаливо около минута. — Нищо друго ли не си спомняш от онзи ден? Нещо необичайно? Донтел поклати глава. — Просто ден като ден. „До утре, Шифан“, „До утре, Донтел“ — и си тръгна. Патрик му благодари и плати питиетата. — Значи си имал изпитателен период? — каза, докато прибираше рестото. Донтел кимна. — Да, такива са правилата. — Знам, но ми е чудно защо си започнал толкова късно през учебната година. Сега сме май, което означава, че си постъпил… през февруари, нали? Донтел отново кимна. — Да, в края на февруари. — А преди това какво работеше? — Карах туристически автобус. Оттук до Флорида, до Монреал, до Провинстаун, в зависимост от сезона. Часовете ме убиваха. По дяволите, пътищата ме убиваха. Отвори се място и веднага му скочих. — Защо се е отворило? — Пейсли сгазил лука. — Пейсли? — Типът, когото смених. Другите шофьори казват, че бил истински уникат, човече. Появява се с четирийсет хлапета под негова грижа, а очите му кръвясали. Дори профсъюзът не пожелал да го защити след последния път. Изкарал автобуса от магистралата, представяш ли си? — Донтел се разсмя невярващо. — За малко да го преобърне. После слиза да се изпикае. И това става в шест и половина сутринта, чаткаш ли? Качва се обратно, опитва се да се върне на пътя и този път автобусът се преобръща. Направо си е бил за съд, човече. Точно така — за съд. — Пейсли — повтори Патрик. — Едуард Пейсли — уточни Донтел. — Като гумите „Пейсли“. Пейсли живееше на Уаймън Стрийт в сива къща с олющени бели корнизи и с предна веранда със старо канапе на нея. Бош мина покрай сградата, направи кръг през съседните преки и мина за втори път, преди да намери място за паркиране една пряка по-нататък. Нагласи огледалото така, че да държи предната врата и верандата под око. Харесваше му да води подобни самостоятелни наблюдения. Ако някой търсеше опашка, обикновено надзърташе през предните стъкла на колите. Паркирането с гръб към целта го правеше по-труден за забелязване. Възможно бе Едуард Пейсли да няма нищо общо с убийството на Летиша Уилямс преди толкова много години. Но ако имаше, едва ли бе оцелял през последните петнайсет години, без да наднича през предните стъкла и без да проявява предпазливост. Бош се надяваше да забележи в дома някаква активност, която да потвърди, че Пейсли наистина живее на този адрес. Това щеше да му е достатъчно. Ако изкараше късмет, Пейсли можеше да излезе за чашка кафе или нещо за хапване. Така Бош щеше да събере цялата необходима му ДНК от изхвърлена чашка или парченце пица. А ако Пейсли беше пушач, един изхвърлен фас също щеше да свърши работа. Хари извади папка от куфарчето, което носеше при подобни пътувания, и я отвори на увеличената снимка, която бе извадил предишния ден от Департамента за моторни превозни средства на Масачузетс. Снимката бе отпреди три години. Пейсли беше бял, оплешивяващ и на петдесет и три по онова време. Вече нямаше шофьорска книжка заради забраната след арестуването му преди четири месеца за каране в нетрезво състояние. Преобърнал ученически автобус, дрегерът показал едно и две и сложил кръст на работата му в училищната система, а може би и на свободата му. След арестуването му отпечатъците от пръстите му бяха влезли в системата, където чакаше Бош. Понякога Хари изкарваше подобен късмет. Ако беше извадил случая Уилямс единайсет месеца по-рано и бе пуснал за сравнение събраните на местопрестъплението отпечатъци, щеше да остане с празни ръце. Но Бош беше извадил случая преди четири месеца и ето че сега беше в Бостън. След два часа наблюдение от Пейсли нямаше никаква следа и Бош започна да не го свърта на едно място. Може би Пейсли беше напуснал адреса в деня преди Бош да се появи на улицата му. Може би сега си губеше времето в наблюдаване на празна къща. Реши да слезе и да се поразтъпче. Беше видял някаква бакалия на една пряка от адреса на целта. Можеше да се разходи покрай къщата на Пейсли и да я огледа отблизо, след което да продължи нататък и да си вземе вестник и бутилка мляко. После щеше тихомълком да излее млякото в канала и да запази бутилката, ако му се припикае. Наблюдението можеше да се проточи доста. Вестникът също щеше да му свърши работа. Можеше да провери резултатите от снощния мач. „Доджърс“ бяха започнали допълнителен ининг срещу омразните „Джайънтс“ и Бош се беше качил в самолета, без да знае крайния резултат. В последния момент обаче реши да остане на мястото си. Някакъв очукан джип „Чероки“ спря на мястото за паркиране от другата страна на улицата. В колата имаше само един човек, който така и не слезе и с това събуди любопитството на Бош. Новодошлият остана леко снишен в седалката и като че ли държеше под око същия адрес като Бош. Когато пристигна, мъжът говореше по мобилния си телефон, но през следващия час остана зад волана на джипа и просто гледаше какво става по улицата. Беше твърде млад, за да е Пейсли. В края на трийсетте или началото на четирийсетте, с бейзболна шапка и тънко сиво яке с качулка върху тъмносиня тениска. Нещо в шапката привлече вниманието на Бош и накрая той осъзна, че тя е първата в този град, на която няма изписана буквата Б. Вместо нея като че ли имаше някакво криво усмихнато лице, макар че Бош не можеше да каже със сигурност от това разстояние. Човекът в джипа сякаш чакаше някого, може би същия човек, когото чакаше и Бош. Накрая Хари си даде сметка, че също се е превърнал в обект на внимание от страна на човека от другата страна на улицата и че двамата се наблюдават потайно един друг. Продължиха да се държат под око, докато вой на сирена не разцепи въздуха и една пожарна не прелетя по улицата между тях. Бош я проследи в страничното огледало и когато погледна отново към джипа, той беше празен. Мъжът или беше използвал момента да се измъкне, или се беше снишил под прозореца. Бош предположи, че е първото. Понадигна се и огледа улицата и тротоара отсреща. Нямаше никакви пешеходци. Обърна се да погледне тротоара от своята страна и видя човека с бейзболната шапка до прозореца. Беше обърнал шапката с козирката назад, както често правеха момчетата от бандите, когато тръгнат на задача. Бош забеляза сребърна верижка, която се спускаше под тениската, и предположи, че на края ѝ виси значка. На десния хълбок на мъжа определено имаше пистолет — нещо четвъртито и по-голямо от глок. Човекът се наведе, за да погледне Бош в очите, и направи въртеливо движение с пръст — знак да свали стъклото. Типът в колата, на чието табло стърчеше джипиес „Херц Невърлост“, изгледа продължително Патрик, но накрая свали стъклото. На пръв поглед беше на около петдесет и пет, в добра форма. Жилав. Нещо в него говореше, че е ченге. Например предпазливостта в очите. Типични очи на ченге — никога не можеш да повярваш, че наистина се затварят. А също и начинът, по който държеше едната си ръка в скута, така че да бръкне под спортното сако за пистолета, ако се окаже, че Патрик е от лошите. Лявата ръка. — Хубав ход — каза той. — Нима? — отвърна Патрик. Типът кимна през рамо. — Пращането на пожарната по улицата. Добро отвличане на вниманието. От тринайсети участък ли сте? Всеки истински бостънец говореше така, сякаш току-що е прекарал настинка. Гласът на този тип беше като чист въздух — не точно лек, но гладък. Явно не беше тукашен. В говора му нямаше и следа от бостънски. Сигурно беше федерален. Израснал в Канзас или някъде там, обучен в Куонтико и пратен тук. Патрик реши да се хване на играта, доколкото може. Опита да отвори вратата, но тя се оказа заключена. Мъжът я отключи, премести куфарчето си на задната седалка и Патрик се качи в колата. — Малко сте далеч от Сентър Плаза, а? — каза Патрик. — Може би — отвърна непознатият. — Само дето не знам къде е Сентър Плаза. — Значи не сте от Бюрото. От кои сте тогава? Мъжът отново се поколеба, без да маха ръка от скута си, но накрая кимна, сякаш беше решил да рискува. — ЛАПУ — каза той. — Смятах по-късно през деня да ви се обадя. — И какво води ЛАПУ в Джей Пи? — Джей Пи? — Джамайка Плейн. Мога ли да видя някакъв документ за самоличност? Мъжът извади портфейл и го отвори, за да може Патрик да види детективската значка и идентификацията. Името му беше Йеронимус Бош. — Ама че име. Как го произнасяте? — Хари бива. — Добре. Какво правите тук, Хари? — А вие? Към верижката на врата ви няма значка. — Нима? Бош поклати глава. — Щях да видя очертанията ѝ през тениската. Разпятие ли е? Патрик го зяпна за момент, после кимна. — Жена ми обича да го нося. — Той протегна ръка. — Патрик Кензи. Не съм ченге. А независим контрактор. Бош стисна ръката му. — Обичаш ли бейзбол, Пат? — Патрик. — Обичаш ли бейзбол, Патрик? — И още как. Защо? — Ти си единственият тип в града, който не носи шапка на „Сокс“. Патрик свали шапката си и я загледа, докато прокарваше пръсти през косата си. — Виж ти. Дори не я погледнах, когато излязох от нас. — Това някакво местно правило ли е? Всички ли трябва да представлявате „Ред Сокс“? — Не точно правило, а по-скоро основен принцип. Бош отново погледна шапката. — И кой е този тип с кривата усмивка? — Зъбатко — отвърна Патрик. — Той е нещо като лого на един музикален магазин, който обичам. — Още ли си купуваш плочи? — Дискове. А ти? — Да. Предимно джаз. Чувам, че всичко това щяло да стане история. Плочи, дискове, начинът, по който купуваме музика. Бъдещето било в айподовете. — И аз съм го чувал. — Патрик погледна през рамо към улицата. — Един и същи човек ли дебнем, Хари? — Не знам — отвърна Бош. — Аз търся един тип за убийство от деветдесета. Трябва да взема ДНК проба. — Кой тип? — Виж, какво ще кажеш да идем в тринайсети участък, да се обадим на капитана и да направим всичко това легално? Аз ще се идентифицирам, ти също. Ченге и частен детектив, заедно поели товара на бостънската полиция. Защото не искам моят капитан в Ел Ей да получи обаждане от… — Пейсли ли е? Едуард Пейсли ли дебнеш? Хари го изгледа продължително. — Кой е Едуард Пейсли? — Стига глупости. Кажи ми за случая от деветдесета. — Виж, ти си частен копой, който май си пъха носа в чужди работи, а аз съм ченге… — Което не следва протокола и не се обажда в местното управление. — Патрик се огледа. — Освен ако някъде на улицата няма човек от тринайсети участък, който е адски добър в камуфлажа. Издирвам изчезнало момиче и името на Едуард Пейсли изскочи във връзка с нея. Детето е на дванайсет, Бош. И липсва от три дни. Затова много бих искал да разбера какво е станало през деветдесета. Кажи ми и ще ти стана най-добрият приятел и тъй нататък. — Защо никой не търси твоето изчезнало момиче? — Защо реши, че не го търсят? — Защото ти го търсиш, а си частен детектив. Патрик долови някакво тъжно излъчване от ченгето от Ел Ей. Не като онова, което идва от вчерашни лоши новини, а от лоши новини през повечето време. Въпреки това очите му не бяха мъртви, а пулсираха от апетит или може би дори пристрастеност към лова. Този тип не беше домашен котарак, който си държи главата наведена, гледа си чека със заплатата и брои дните до пенсиониране. А ченге, което при нужда ще разбие врата без значение какво го чака от другата страна и което остава на работа след като навърши годините за заслужен отдих. — Тя е с неправилния цвят на кожата, от неправилната каста и около ситуацията се въртят достатъчно достоверно звучащи глупости, за да се запита човек дали наистина е била отвлечена, или просто е избягала. — И ти мислиш, че Пейсли може да има пръст в тази работа. Патрик кимна. — Защо? — Защото има две предишни присъди за сексуално насилие над непълнолетни. Бош поклати глава. — Не. Проверих. — Проверил си тукашните. Но не си знаел да провериш Коста Рика и Куба. И на двете места е бил арестуван, обвиняван, пребиван и в крайна сметка е успявал да се измъкне с подкупи. Арестите му обаче са останали в регистрите им. — Как се добра до тях? — Не съм аз. Директорката на училище „Диърборн“ имала лошо предчувствие за Пейсли, когато работил при тях като шофьор на автобус. Едно момиче споменавало това, друго момче онова, трето нещо трето. Нищо конкретно, но достатъчно, за да накара директорката да вика на два пъти Пейсли в кабинета си, за да го обсъждат. — Патрик извади бележник от задния си джоб и го отвори. — Каза ми, че Пейсли и двата пъти се представил блестящо, но споменавал подозрително често думата мляко. — Мляко ли? — Мляко. — Патрик вдигна поглед от бележките си и кимна. — На първата среща — вече работел от една година, а директорката нямала нищо общо с наемането на шофьори, това било работа на отдел „Човешки ресурси“ към общината — ѝ казал, че трябва да се усмихва повече, защото това го карало да си мисли за мляко. А на втората среща споменал, че слънцето в Куба било по-бяло от млякото, поради което обичал Куба, с бялото над всичко и тъй нататък. Думите му ѝ направили впечатление. — Явно. — Както и споменаването на Куба. Дотам се стига трудно. Трябва да отлетиш до Канада или Карибите и оттам да вземеш полет до Хавана. Така че когато най-любимият ѝ шофьор бил хванат да кара учениците ѝ натряскан до козирката, тя го изритала на мига, но после започнала да се чуди за Куба. Отворила досието му и намерила празнини — половин година необяснимо отсъствие през осемдесет и девета, десет месеца отсъствие през деветдесет и шеста. Нашата директорка — а не забравяй, Бош, че директорите са наши хора — продължила да рови. Не ѝ отнело много време да открие, че шестте месеца през осемдесет и шеста били прекарани в затвор в Коста Рика, а десетте през деветдесет и шеста — в килия в Хавана. Освен това по принцип не се застоявал на едно място — Финикс, Ел Ей, Чикаго, Фили и накрая Бостън. Винаги кара автобус и има само един известен роднина — сестра, която се казва Таша. И двата пъти, когато го освобождавали от затвора, тя го поемала. И съм готов да се обзаложа, че сестрата е заминавала с торба пари и се е връщала без тях. И тъй, сега той е тук, а Шифан Хендърсън я няма. Сега знаеш всичко, което знам и аз, детектив Бош. Само че ти едва ли можеш да кажеш същото. Бош така се облегна назад в седалката си, че кожата изскърца. Погледна Патрик Кензи и разказа историята на Летиша Уилямс. Четиринайсетгодишно момиче, отвлечено през нощта от стаята си. Без никакви следи и улики. Похитителят срязал мрежата на прозореца. Не я махнал заедно с рамката. Разрязал я с бръснач и влязъл. Разрязаната мрежа веднага събудила подозрения за отвличане. Случаят не бил зарязан като предполагаемо бягство, както бе станало в случая с Шифан Хендърсън петнайсет години по-късно. Детективите от отдел „Тежки престъпления“ били вдигнати на крак още на следващата сутрин, когато открили, че момичето е изчезнало. Стаята обаче била абсолютно чиста. Не били открити никакви следи. Предположили, че похитителят или похитителите са носели ръкавици, влезли са, бързо са обездвижили момичето и също толкова бързо са го изнесли през прозореца. Имало обаче една вероятна улика, открита до къщата при първоначалния оглед. В алеята зад дома на Летиша Уилямс открили фенерче. Първото предположение било, че похитителят го е изпуснал, докато е носел жертвата си към чакащата го кола. По фенерчето също нямало отпечатъци, което отговаряло на предположението, че извършителят е бил с ръкавици. При по-внимателния оглед обаче открили два ясни отпечатъка върху една от батериите. Разследващите сметнали, че тази грешка ще ги отведе до похитителя. Само че при сравняването на отпечатъците от палец и показалец не открили съвпадение. Отпечатъците били пратени на ФБР да се сравнят с техните огромни масиви от данни, но отново ударили на камък и така следата умряла. Междувременно тялото на Летиша Уилямс било открито точно една седмица след отвличането ѝ на склона на един хълм в Грифит Парк, точно под обсерваторията. Изглежда, убиецът избрал мястото така, че трупът да бъде забелязан бързо през деня от някой, който гледа от обсерваторията. При аутопсията било установено, че жертвата е била изнасилвана многократно и накрая удушена. Разследването привлякло сериозно вниманието на медиите и на целия отдел „Тежки престъпления“, но накрая било прекратено. Никакви следи, никакви доказателства, никакви улики. През 1992-ра в Лос Анджелис бяха избухнали расовите безредици и убийства като това на Летиша Уилямс останали на заден план. Случаят заминал в архива и останал там до създаването на отдел „Неприключени следствия“ в началото на века. Накрая Бош отворил папките и се оказало, че пръстовите отпечатъци са на някой си Едуард Пейсли, живеещ в Бостън. — И ето ме тук — завърши Бош. — Със заповед за арест ли дойде? Бош поклати глава. — Не, нямам заповед. Съвпадението на отпечатъците не е достатъчно. Фенерчето било открито в алеята, а не в спалнята на Летиша. Няма пряка връзка с престъплението. Дойдох да взема ДНК проба. Затова го следя. Ще го изчакам да изхвърли чашка от кафе, парче пица или нещо подобно. После ще проверим дали пробата отговаря на семенната течност от тялото. Има ли съвпадение, работата е в кърпа вързана. Тогава ще се върна със заповед и ще го прибера. Двамата седяха в колата, взираха се през улицата и Бош усещаше, че нещо тормози Кензи. Не беше едър човек и имаше дружелюбно момчешко лице; носеше съвсем прости дрехи и приличаше на момче от квартала, което ще ти налее бира или ще ти оправи колата. На пръв, че и на втори поглед изглеждаше безобиден и сладък; би се зарадвал, ако сестра ти се появи у дома с тип като него. Бош обаче беше прекарал достатъчно време в компанията му и усещаше нажежената жица в кръвта му, на която повечето хора едва ли са се натъквали. Но Бог да е на помощ на онези, които се препънат в нея. Дясното коляно на Кензи заигра, но частният детектив едва ли го забелязваше. Обърна се и погледна Хари. — Каза, че при твоя случай тялото на момичето било намерено една седмица след отвличането. — Да. — И е било изхвърлено на място, където да бъде открито почти веднага от обсерваторията. — Да, тялото е било оставено през нощта и забелязано на следващата сутрин малко след изгрев. — Откога е била мъртва? Бош взе куфарчето си от задната седалка и извади от него дебела синя папка с документи по случая. Говореше, докато прелистваше страниците. Отговорите вече бяха в главата му и погледна доклада от аутопсията само колкото да потвърди информацията. — Когато са я намерили, е била мъртва от седемдесет и два часа. — Това са три дни. Което означава, че извършителят я е държал жива четири дни. — Да. Следите посочват, че е била многократно… — Днес е четвъртият ден. Ако онзи задник следва някакъв установен модел… мамка му, Шифан Хендърсън е била отвлечена в понеделник следобед. — Патрик посочи сивата къща. — Трябва да влезем там. Патрик пое предния вход, а Бош отиде при задния. Патрик беше казал на ченгето от Ел Ей, че е сравнително добър с ключалките, но предната врата на Пейсли имаше ключалка, каквато не бе виждал. При това нова. И скъпа, ако можеше да се съди по вида ѝ — ключалка за петстотин долара на врата за четирийсет. Патрик опита няколко шперца, но никой не успя да стигне до цилиндрите. Все едно се опитваше да напъха пластмасова бъркалка в камък. При поредния опит изпусна шперца, наведе се да го вземе и точно тогава вратата се отвори. Той погледна нагоре към Хари Бош, който стоеше на прага с глок в лявата ръка. — Нали уж каза, че те бива с ключалките. — Явно съм надценил уменията си. — Патрик се изправи. — Как успя да влезеш? — Забравил е един прозорец отворен. — Бош сви рамене. — Човешко е. Патрик очакваше вътре да е пълен бардак, но къщата се оказа доста чиста и почти празна. Мебелите бяха модерни скандинавски — ярко бяло и още по-ярък хром, които никак не се връзваха с по-старата ламперия и тъмните тапети. Пейсли живееше под наем; хазяинът му сигурно нямаше представа за ключалката. — Държи тук нещо, което не иска да бъде виждано от други хора — каза Патрик. — В такъв случай трябва да е в мазето. — Бош посочи с палец назад към разположението на апартамента — антре, дневна и дълъг коридор, стигащ до кухнята в дъното; останалите стаи излизаха в коридора. — Вече огледах етажа. — Огледал си етажа? Колко време смяташе да ме държиш на верандата? — Реших, че ще мине половин час преди дати писне и да разбиеш вратата. Нямах толкова време. — Калифорнийски сарказъм — отбеляза Патрик, докато вървяха по коридора. В средата, от дясната страна, имаше врата, която почти се сливаше с тъмнокафявата ламперия. Двамата се спогледаха и ченгето кимна — това беше. Патрик извади своя колт .45-и калибър и свали предпазителя. — Видя ли капак отзад? Бош го погледна неразбиращо. — Капак ли? — Нали се сещаш, вход за мазе. Двойна врата, стъпала надолу. Бош кимна. — Беше заключена отвътре. — И добави, сякаш имаше нужда от допълнително разяснение: — В Ел Ей нямаме мазета. — Нямате си също така сняг и вятър, така че майната ви. — Патрик дари Бош с ярка усмивка, за да разбере, че е шега. — А да видя прозорци на мазе? Бош отново кимна. — Да. С черни завеси. — Е, това вече е лошо — каза Патрик. — Защо? — Никой не слага завеси на прозорците на мазето си, освен ако няма домашно кино или не си играе на криеница. — Той се огледа. — Едуард не ми прилича на любител на домашното кино. Бош кимна. От адреналина зениците му се бяха разширили два пъти повече от обичайното. — Да се махаме и да се върнем законно, а? — Ами ако в момента е долу с нея? Това вече беше дилема. Бош издиша бавно. Патрик последва примера му. Бош постави ръка на дръжката на вратата. — На три? Патрик кимна. Избърса длан в джинсите си и стисна още повече дръжката на пистолета. — Едно. Две. Три. Бош отвори. Първото, което им се наби на очи, беше облицовката от вътрешната страна на вратата — най-малко петнайсет сантиметра първокласна кожа за звукоизолация. Като в професионално студио. Второто беше тъмнината. Слабата светлина, осветяваща стълбите, идваше от коридора зад тях. Останалата част от мазето тънеше в пълен мрак. Патрик посочи ключа до ухото на Бош и повдигна вежди. Бош сви рамене. Патрик също. Все едно. Бош натисна копчето. Стълбището разделяше мазето като гръбначен стълб, точно по средата. Двамата се спуснаха бързо долу. На дъното имаше черен котел за парно, доста стар, с покрито с ръжда дъно. Без нито дума Бош тръгна наляво, а Патрик — надясно. Елементът на изненада вече не беше на тяхна страна. Само на негова. В половината, която беше избрал Патрик — предната — разделянето на пространството беше старо и недовършено. В първото „помещение“ имаше пералня, сушилня и мивка с мръсен кафяв сапун върху нея. Следващото беше работилница. До стената се виждаше дълга дървена маса, за която беше прикрепено старо менгеме. Останалото беше само прах и миши изпражнения. Последната стая покрай стената обаче беше завършена. Носещата конструкция беше покрита с гипсокартон от едната страна и с тухли от другата, с врата в средата. Яка врата. И дебела. Стените около нея също бяха солидни. Опиташ ли да разбиеш с ритник подобна преграда, ще си осигуриш гипсиран глезен. Патрик махна лявата си ръка от пистолета и изтри длан в джинсите си. Сви и отпусна юмрук и посегна към дръжката, като държеше неловко пистолета на нивото на гърдите си. Със сигурност не беше приятна гледка, но ако му се наложеше да дръпне спусъка, имаше големи изгледи да улучи в центъра на тежестта всеки, стига да не е гигант или джудже. Дръжката се завъртя със скърцане, което доказа нещо, което му беше казало едно ченге преди години — винаги вдигаш най-много шум тогава, когато се опитваш да бъдеш тих. Рязко отвори вратата и в същото време приклекна, насочил пистолета малко нагоре. Бързо обходи помещението с пистолета отляво надясно и отново наляво, като в същото време смилаше какво вижда… Бърлогата на Едуард Пейсли. Стъпи предпазливо на килим на „Аризона Кардинале“, насочил пистолета към един фотьойл с цветовете на „Сън Девилс“. Знаме на „Финикс Сънс“ делеше място със знаме на „Финикс Койотис“ и Патрик трябваше да се вгледа по-внимателно във второто, за да осъзнае, че Койотите играели в Националната хокейна лига. Е, днес беше научил поне едно нещо — че Аризона си има професионален отбор по хокей. Видя бейзболни бухалки с автографите на Трой Глос, Карл ос Баерга и Томи Уомак. Бейзболни топки, подписани от Кърт Шилинг и Ранди Джонсън, фотографии в рамки на Лари Фицджералд и Кърт Уорнър, на Шон Мариън и Джон Джонсън, футболни топки в плексигласови кутии, баскетболни топки и хокейни шайби. „Значи си имат отбор по хокей ?“ — отново си помисли Патрик. Взе една бухалка с подпис на Шей Хиленбранд, който беше стигнал на големия финал със „Сокс“ през 2001, но беше прехвърлен в Аризона преди „Сокс“ да спечелят срещите от миналата година. Зачуди се дали не му е било криво, или възможността да се печеш на слънце през януари не е била достатъчна компенсация. Май не. Докато оставяше бухалката на мястото ѝ, чу някой да се движи през мазето. Бързо. Всъщност бягаше. И не от нещо, а към него. Хари вървеше през задната част на мазето, където нямаше нищо освен стена и неравен настлан с чакъл под. Накрая стигна до тясно място, заето от древен бойлер, поставен до също толкова древен котел за парно. Вонеше на масло, мухъл и изсъхнали гризачи. Ако не търсеше дете, вероятно намиращо се в смъртна опасност, Бош сигурно нямаше да забележи коридора от другата страна на бойлера и котела. Фенерчето му обаче освети дупката в мрака от другата страна на някакви тръби, които наполовина висяха, наполовина падаха от тавана. Промуши се между котлите и влезе в дълго тясно помещение, което трудно можеше да побере какъвто и да било бозайник с рамене, още по-малко зрял мъж. Щом влезеш в тунел, първият проблем, с който се сблъскваш, е липсата на ляво и дясно, както и на място за криене. Влизаш от единия край и продължаваш към другия. И ако някой недоброжелател се появи в точка Алфа или Омега, докато се намираш между тях, съдбата ти е в ръцете му. Когато стигна до края на коридора, Бош беше плувнал в пот. Озова се в широка неосветена стая със стени от тъмни тухли и каменен под с канал в центъра. Освети помещението с фенерчето си, но не видя нищо освен метален сандък като онези, в които държат едри кучета при семейни пътешествия. Сандъкът беше частично покрит със синьо бояджийско платно, завързано с девет въжета за бънджи. И се люшкаше. Бош клекна и го задърпа, но въжетата бяха здрави — три минаваха по дължината на сандъка, а другите шест — напречно. Бяха закопчани за дъното на сандъка и опънати, така че освобождаването на закопчалките с една ръка беше невъзможно. Бош остави пистолета до крака си; сандъкът продължаваше да се люлее и отвътре се чуваше отчаяно скимтене. Бош разкопча закопчалките на първото от трите надлъжни въжета, но пак не успя да види какво има вътре. Захапа фенерчето си и се зае с второто въже… и в стаята изведнъж светна. Сякаш някой беше окачил слънцето на една педя над главата му или беше включил прожектор на стадион. Бош беше заслепен. Ръката му напипа глока… но виждаше само бяло. Не можеше да прецени къде е стената. Не можеше да види дори сандъка, а беше клекнал до него. Чу дращене отляво и насочи пистолета натам, но после звукът мина отдясно и Бош се завъртя. Очите му вече бяха свикнали достатъчно, за да различи някаква сянка. После чу тупване на нещо много твърдо, което превръща нещо не толкова твърдо в нещо меко. Някой издаде приглушен вик и падна на пода сред цялата ослепителна светлина. — Бош — каза Патрик. — Аз съм. Затвори очи за момент. Бош затвори очи и чу трясък на счупено — или по-скоро пръснато — стъкло. Горещината по лицето му веднага намаля с няколко градуса. — Мисля, че всичко е наред — каза Патрик. Бош отвори очи и примигна. Крушките по стената бяха строшени. Сигурно бяха по седемстотин вата, ако не и повече. Зад тях имаше огромни черни конуси. Общо шест лампи. Патрик дръпна завесата на малкия прозорец в горната част на стената и меката следобедна светлина проникна в помещението като отговор на молитва. Бош погледна към Пейсли, който лежеше на пода от дясната му страна и хриптеше. На тила му имаше вдлъбнатина, от носа му течеше розово, от устата червено, а под потрепващата му дясна ръка лежеше голям касапски нож. Патрик Кензи поклати бейзболната бухалка, завъртя я и повдигна вежди. — Виж ти. Подписана от Шей Хиленбранд. — Нямам представа кой е този. — Ясно — каза Патрик. — Значи си фен на „Доджърс“. Бош продължи да се бори с въжетата. Патрик също се включи и скоро махнаха платнището. Шифан Хендърсън лежеше свита в ембрионална поза в сандъка, защото нямаше място да си протегне краката. Патрик се замъчи с вратата, докато накрая Бош просто махна капака. Устата, китките и глезените на момичето бяха залепени с изолирбанд. Личеше си, че раздвижването на крайниците ѝ причинява болка, но Бош прие това за добър знак — Пейсли я беше държал затворена, но вероятно не ѝ беше посягал. Това сигурно щеше да се случи днес, като разядка преди убийството. Спречкаха се, докато махаха изолирбанда от устата ѝ — Бош казваше на Патрик да внимава с косата, а Патрик предупреждаваше Бош да не ѝ откъсне устните. — Как се казваш? — попита я Бош, когато най-сетне освободиха устата ѝ и се заеха с китките. — Шифан Хендърсън. А вие кои сте? — Аз съм Патрик Кензи. А този до мен изобщо го няма, разбра ли, Шифан? Бош го изгледа косо. — Ти си ченге — обясни Патрик. — От друг град. Аз ще се измъкна на косъм от тази каша, но не и ти. Ще си изгубиш значката. Освен ако не извадиш от джоба си заповед за принудително влизане в частен имот. Бош се замисли над думите му. — Докосвал ли те е, Шифан? Момичето плачеше и трепереше. Наполовина кимна, наполовина поклати глава. — Малко, но иначе не… нали се сещате. Каза, че предстояло. Каза ми, че предстоят какви ли не неща. Патрик погледна Пейсли, който пуфтеше на циментовия под с подбелени очи. Кръвта започваше да образува локва около главата му. — Единственото, което предстои за този боклук, е главоболието, след като се свести. След като освободиха ръцете ѝ, Патрик клекна да махне лентата от глезените ѝ и Бош се изненада, когато момичето го прегърна и сълзите му намокриха ризата му. Изненада и себе си, когато я целуна по темето. — Край на чудовищата за тази вечер — каза ѝ. Патрик приключи работата си, метна топчето изолирбанд настрани и извади телефона си. — Трябва да се обадя. Предпочитам да се измъкна от обвинение в опит за убийство, отколкото от обвинение в истинско убийство, ако ме разбираш. А цветът на този симпатяга започва да става странен. Бош погледна лежащия в краката му мъж. Приличаше на застаряващ маниак. Поредният дребен човек с омърсени желания и жестоки кошмари. Странно как чудовищата винаги се оказват просто хора. Но Патрик беше прав — Пейсли скоро щеше да умре, ако не му се окаже помощ. Патрик набра 911, но не натисна зеления бутон. Вместо това протегна ръка на Бош. — Може някога да се видим в Ел Ей. Бош стисна ръката му. — Странно. Не мога да си те представя в Ел Ей. — Аз пък не мога да си те представя теб извън него, макар че в момента стоиш пред мен. Успех, Хари. — И на теб. И благодаря. — Бош погледна надолу към Пейсли, който беше най-малкото за реанимацията. — За… това. — За мен беше удоволствие. Бош тръгна към вратата, която бе достъпна единствено от предната част на мазето. Направо не можеше да повярва, че е успял да влезе тук. Посегна към дръжката, но спря и се обърна. — Само още един въпрос. Патрик беше вдигнал телефона до ухото си. С другата си ръка прегръщаше Шифан през раменете. — Какво? — Има ли начин да стигна до летището, без да минавам през онзи тунел? Иън Ранкин с/у Питър Джеймс Срещането на герои от различни измислени вселени в една и съща история е нещо, за което авторите често се замислят, обикновено след дълъг вечерен запой на някоя конференция или събиране. Техническите трудности на подобно начинание обаче бързо напомнят за себе си и „добрата идея от снощи“ отива в чекмеджето и никога повече не вижда светлината на деня. Така че Питър Джеймс и Иън Ранкин знаеха какви предизвикателства ги очакват при организирането на среща между двамата им герои. Първо, Рой Грейс и Джон Ребус са от различни поколения и с различен произход. Имат страшно различни представи за правоприлагането. Второ, двамата работят на осемстотин километра един от друг — Грейс е в курортния град Брайтън на южния бряг на Англия, докато Ребус е в столицата на Шотландия Единбург. Макар и да влизат в Обединеното кралство, двете страни имат различни правни системи и различни закони и правила. Различават се буквално като деня от нощта. И как тези двама души могат да се срещнат и да работят заедно, при това реалистично? Почитателите на Джон Ребус знаят, че той е голям любител на музиката, израснал в началото на 60-те и страстен фен на „Дъ Ху“. Действието в един от най-известните албуми на групата, рокоперата „Квадрофения“, се развива отчасти в Брайтън по времето, когато две противникови групи (модове и рокери) враждували за надмощие по брега му. За мнозина в Обединеното кралство Брайтън е свързан най-вече с ожесточената и брутална война между късо подстриганите и елегантно облечени модове и дългокосите, облечени в кожени якета рокери. Именно в това се намира и зародишът на идеята. Престъпление от онази ера, изнесено на бял свят десетилетия по-късно, на смъртно легло в Англия. Ребус трябва да реши дали си заслужава да се разследва подобна древна история и накрая се обръща за помощ към Рой Грейс. В хода на работата си всеки от тях попада във вселената на другия, започва да оценява разликите и да разбира възгледите на колегата си за престъпния свят. Нали ви казах — като деня и нощта. Разбира се, дава се възможност на двамата съдружници/колеги да се изявят и да влязат в приятелски спаринг. Резултатът е разказ, който обогатява митологията на поредиците на Питър и Иън, като същевременно остава верен на духа на всичките им книги. Точно навреме Казваше се Джеймс Кинг и имаше да признава нещо. Жена му чакаше Ребус в коридора на болницата. Заведе го до леглото, без да каже почти нищо, освен че на съпруга ѝ му оставали „само седмица-две, ако не и по-малко“. Кинг лежеше на леглото; на изпитото му небръснато лице бе закрепена кислородна маска. Около очите му имаше тъмни кръгове, гърдите му се издигаха и спускаха с болезнено на вид усилие. Той кимна на жена си, която прие това за инструкция и дръпна завесите около леглото, за да отдели Кинг и Ребус от другите пациенти. Мъжът дръпна маската си надолу към брадичката. — Представете се — настоя той. Ребус извади картата си и Кинг се загледа в снимката, след което обясни: — Ела като нищо може да придума някой нещастник да се преструва. Мисли си, че лекарствата го правят. — Какво да правят? — попита Ребус, докато сядаше на стола. — Да ме карат да си въобразявам разни неща. — Кинг замълча, изучаваше посетителя си. — Не изглеждате много по-млад от мен. — Благодаря. — Но това означава, че помните модовете, нали? От началото на шейсетте? — Не съм сигурен, че са стигнали чак толкова на север. Виж, музиката… — Израснах в Лондон. Имах си „Ламбрета“ и съответните дрешки. Заплатата ми отиваше или за едното, или за другото. През уикендите — разходки до Брайтън и Маргейт. Повече си падах по Брайтън… — Гласът на Кинг замря, очите му се разфокусираха. Имаше тумор, който бе станал твърде голям, за да може да се овладее. Ребус се запита какви ли обезболяващи му дават. Самият той страдаше от главоболие — може би щяха да се смилят и да му отпуснат няколко хапчета. Някъде зад завесата се чу шумно хриптене — друг пациент рязко бе върнат към живота от пристъп на кашлица. Кинг примигна, сякаш за да прогони спомените си. — Жена ви — каза Ребус. — Когато ни се обади, спомена, че искате да ни разкажете нещо. — Точно това правя — малко раздразнено отвърна Кинг. — Разказвам ви историята. — За дните ви като мод ли? — За последния ми път в Брайтън. — Със скутера ли? — И със стотина други като мен. Беше религия за нас, нещо, което ще отнесем в гробовете си. — Замълча за момент. — И мразехме онези рокери почти толкова, колкото те мразеха нас. — Рокерите мотори ли караха? — поинтересува се Ребус и в отговор получи бавно кимане. — Сбивания на брега — продължи той. — Помня го от „Квадрофения“. — Всичко, което ти попадне подръка, ставаше оръжие. Винаги си носех нож, бях го откраднал от кухненския шкаф на мама. Имаше обаче и бутилки, дъски, тухли… Ребус се досети какво предстои и се наведе към леглото. — И какво стана? Кинг се замисли за момент, после пое глътка кислород от маската и каза онова, което трябваше да се каже. — Един от тях… измацани с масло джинси с десетсантиметрови подгъви, кожено яке и тениска… побягна в погрешната посока и се откъсна от групата си. Неколцина от нас го погнахме. Той знаеше, че няма да може да ни избяга, и затова се шурна в един хотел на крайбрежната. Доколкото помня, ние се смеехме, все едно беше някаква игра. Но не беше, особено когато го приклещихме в един склад до кухнята. Започна се с юмруци и шутове, но после той извади нож, аз също извадих и се оказах по-бърз от него. Ножът… ножът на мама… сгърчеше от гърдите му, когато побягнахме. — Кинг погледна Ребус с леко разширени очи. — Оставих го да умре. Затова искам да ме арестувате. — Очите му бяха пълни със сълзи. — Защото през всичките години след това не минава и ден, без да си спомня. Все чакам някой от вас да почука на вратата. А вие така и не дойдохте, нали? Така и не дойдохте… След като се върна в апартамента си на втория етаж, Ребус изпуши две цигари и изрови двойния албум „Квадрофения“ на „Дъ Ху“. Прелисти вървящата към него брошура със снимки и кратка история. После вдигна телефона и се обади на детектив инспектор Сайобан Кларк. — Е? — попита тя. — Това си е направо археология — каза той. — Лятото на шейсет и четвърта. Сигурно се стовари на мен, защото някой ме смята едва ли не за библейски патриарх. Дори не се е случило в Единбург. — А къде? — В Брайтън. Модове и рокери. Кръв в носа, амфетамини в кръвта. — Ребус издуха облаче цигарен дим. — Случка отпреди близо петдесет години и признание от човек, на когото му остават дни живот. Винаги е смятал, че той го е направил. Като се има предвид с какво го тъпчат в болницата, спокойно може да започне да твърди, че е отдавна изчезналият брат на Кейт Мун. — И какво мислиш? — Просто ми се иска да беше поискал свещеник вместо полицай. — Заслужава ли си да го пуснем по нанадолнището? — Имаш предвид към Брайтън ли? — Искаш ли да ти потърся човек от Наказателно-следствения отдел? Ребус смачка фаса. — Кинг ми даде няколко имена на момчетата, които са били там, когато е наръгал жертвата. — А жертвата е? — Джони Грийн. Вестниците са писали за убийството. Кинг си изкарал акъла и това било краят му като мод. — А другите, които са били с него? — Никога повече не ги видял. Явно е част от сделката, която е сключил със себе си. — Петдесет години да живее с това… — А сега умира с него. — Ако си беше признал навремето, да си е излежал присъдата и да се е отървал от всичко. — Реших, че е по-добре да не му го споменавам. Чу я как въздъхва. — Ще ти намеря някой в Брайтън — каза тя накрая. — Поделен товар и тъй нататък. Ребус ѝ благодари и затвори, след което извади първата от двете плочи и я постави в грамофона. Самият той не беше мод, не помнеше дори да е виждал мод, но навремето беше слушал доста този албум. Наля си едно малцово и увеличи звука. За първи път от няколко месеца, след необичайния скок на убийствата в Брайтън през пролетта, Рой Грейс най-сетне намери време да се съсредоточи върху прегледа на стари случаи, което бе част от задълженията му след неотдавнашното сливане на отделите „Тежки престъпления“ на Съсекс и Съри. Тъкмо се беше настанил на едно бюро в офиса на старите случаи, когато детектив сержант Норман Потинг влезе, без да чука, както си му беше в стила; косицата, зле прикриваща плешивото му теме, изглеждаше още по-оредяла и вонеше, както обикновено, на тютюн за лула. Държеше отворен бележник. — Сутринта получих интересно обаждане от един инспектор от Шотландия, шефе. Името ѝ е Сайобан Кларк. Жалкото е, че има английски акцент. Винаги съм си падал по шотландския диалект. Грейс вдигна очи. — И какво? — Неин колега отишъл да види някакъв тип в болница в Единбург — смъртно болен, искал да направи признание на смъртното си легло за убийството на рокер в Брайтън през лятото на шейсет и четвърта. — Хиляда деветстотин шейсет и четвърта? Това е далечно минало, а онзи умира. Не е ли могъл да си държи устата затворена? — Сигурно си мисли, че по този начин ще отърве ада. Грейс поклати глава. Така и не можеше да схване тези религиозни истории с изповедите и прошките. — Точно от твоята ера, а, Норман? — Ха! Потинг беше на петдесет и пет, но с безформеното си тяло и отпуснато лице спокойно можеше да мине и за десетина години по-стар. — Имал съм вземане-даване с Единбург. Не помня обаче да съм срещал името Кларк. Потинг погледна в бележника си. — Името на колегата е Ребус. — Виж, това име го помня. Работеше в Лондон по убийствата на Улфман. Мислех си, че вече е пенсионер. — Тя определено го нарече такъв. — И какво друго каза? — Изповедта на смъртно легло е на някой си Джеймс Роналд Кинг. Навремето бил мод. Убитият тип е Джони Грийн. Телефонът на едно от трите свободни бюра в офиса зазвъня. Грейс не му обърна внимание. Всички стени бяха покрити със снимки на жертви на убийства, които така и си бяха останали неразкрити — фотографии от местопрестъпления и пожълтели вестникарски изрезки. — Как го е убил? — Наръгал го с кухненски нож. Казва, че го носел за самозащита. — Истински малък войник — саркастично отбеляза Грейс. — Провери ли дали във всичко това има някаква истина? — Проверих, шефе! — гордо отвърна Потинг. — Беше едно от нещата, за които ме помоли детектив Кларк. Някой си Джони Ърл Грийн умрял по време на сблъсъците между модове и рокери на деветнайсети май шейсет и четвърта. Бил един от уикендите с най-много насилие в района. Грейс отвори дневника си на нова страница и започна да си води бележки. — Първата ни работа е да вземем резултатите от аутопсията на Грийн и негова снимка и да ги пратим в Шотландия, така че господин Кинг да може да идентифицира жертвата си — ако времето го е пощадило достатъчно, за да си спомня лицето ѝ. — Вече ги изисках от патологията, шефе — отвърна Потинг. — Освен това поисках от Окръжната болница на Съсекс да проверят архивите си от онова време. Може да е бил откаран там, ако не е умрял на място. — Браво на теб. — Рой Грейс се замисли за момент. — Баща ми е бил патрулен полицай по онова време. Често ми разказваше как през някои празници Брайтън се превръщал във военна зона. — Защо не го попиташ дали не помни за този инцидент? — Добра идея. Но първо ще трябва да намерим медиум. На Потинг му трябваха няколко секунди, за да чатне. Остана известно време намръщен, после му просветна. — Извинявай, шефе. Нямах представа. — Няма и причина да си имал. След два дни Норман Потинг влезе в офиса на старите случаи с куп жълти папки. Стовари ги на бюрото на Рой Грейс и отвори най-горната. В нея се намираше докладът на патолога за Джони Ърл Грийн. — Не се връзва, шефе — каза дъртакът. — Виж причината за смъртта. Грейс внимателно проучи документа. Списъкът на нараняванията не представляваше приятно четиво. Множество черепни фрактури, ловели до субдурални и екстрадурални кръвоизливи наред с пряко нараняване на мозъчната тъкан от фрагменти от черепа, попаднали в мозъка. Счупени ребра, ловели до хлътване на гръдния кош и разкъсвания на черния дроб, далака и белия дроб. Множество фрактури на горната и долната челюстна кост с кръвоизлив, довел до пряка дихателна обструкция и фатално вдишване на кръв, съчетано с нараняване на трахеята от ритник, причинил изместване на прешлени. Наранявания от ритници по ребрата, отново довели до разкъсване на основни гръдни и коремни органи. Множеството фрактури при самозащита върху малките кости на ръцете и китките показват, че жертвата е заела фетална позиция. Травматично разкъсване на тестисите и скротума. Грейс погледна намръщено сержанта. — Няма и дума за прободни рани. Онзи Джеймс Кинг от Единбург сигурен ли е, че е наръгал жертвата? — Преди двайсет минути разговарях с Джон Ребус. Според него няма място за съмнение. Кинг го наръгал в гърдите с кухненски нож. И го оставил забит, когато избягал от местопрестъплението. — Малко вероятно е да са пропуснали нож, дори по онова време — иронично подметна Грейс. — Съгласен. — Което би трябвало да означава, че жертвата не е Джони Грийн. Или изпускам нещо? — Не, шефе. — Потинг се ухили и отвори друга папка. — Това дойде от болницата. Късметлии сме. Още една година и са щели да унищожат документите. В събота, деветнайсети май шейсет и четвърта, са приели жертва с прободна рана. Ножът за хляб „Сабатие“ още бил забит в гърдите. Името на жертвата е Оли Стар. Студент в художествено училище и член на рокерска банда от Есекс. Острието наранило гръбначния стълб и бил прехвърлен в Отделението за гръбначни наранявания в болницата в Стоук-Мандевил в Бъкс. — Пише ли какво е станало с него? — Не, но имам името на полицая, който е присъствал на местопрестъплението и го е съпроводил до окръжната болница. Патрулен полицай Джим Хопър. Грейс бързо пресметна наум. Сега беше 2013. Преди четирийсет и девет години. Много полицаи започваха работа почти като тийнейджъри. — Този Хопър може още да е жив, Норман. На седемдесет и няколко или осемдесет. Ако се свържеш със Сандра Лидър от Асоциацията на полицаите от запаса от Брайтън и Хоув или с Дейвид Роуленд, който ръководи местния клон на НАПЗ, може и да научим координатите му. — НАПЗ беше съкращение на Национална асоциация на полицаите от запаса. — Вече го направих. И си мисля, че ще ти е много интересно да научиш това. Патрулен полицай Хопър се пенсионирал като инспектор, но още е сред нас. Нещо повече, поддържал връзка с Оли Стар. Той живее тук, в Брайтън, и е адски бесен, че нападателят му така и не си е получил заслуженото. — Даде ли ти адрес? — Набавя го. Освен това ни покани на среща. — Среща ли? — Грейс присви очи. — На полицаите от запаса от Брайтън и Хоув. Ще се проведе тази събота в „Спортсмън Пъб“ на стадион „Уитдийн“. — Доколкото съм чувал за Ребус, той едва ли би отказал питие. Потинг се оживи. — Предполагам, че детектив инспектор Кларк също? — Може би. — Грейс погледна работния си календар. Беше сряда. Остатъкът от седмицата беше свободен, включително почивните дни. Беше обещал да прекара времето с любимата си Клио и бебето им Ноа. Ако успееше да приключи с това в събота, щеше да разполага с цялата неделя. Но пък как ли биха приели Ребус и Кларк идеята да работят през уикенда? Сви устни и каза: — Дай ми номера в Единбург. В десет и половина в събота, след като посрещнаха Джон Ребус и Сайобан Кларк от ранния полет до Гетуик, Грейс и Потинг ги закараха в Брайтън, като по пътя направиха отклонение да се насладят на брега и павилиона. — Идвали ли сте тук? — попита Потинг, като се обърна към Кларк, за да я разгледа по-добре. — Не — отвърна тя, без да откъсва поглед от пейзажа. — Става доста натоварено през уикенда — обясни Грейс. — Екскурзианти от Лондон. — Точно като през шейсет и четвърта — отбеляза Ребус. — Точно — повтори Грейс и срещна погледа на по-възрастния мъж в огледалото. — По стари случаи ли работите? — попита го Ребус. — Наред с останалите ми задължения — потвърди Грейс. — И с мен беше същото, докато Сайобан не ме спаси. — По начина, по който го каза, човек можеше да остане с впечатление, че не обича да са му признателни. — Много престъпност ли има по вашия край? — тъкмо питаше Потинг Кларк. — Достатъчно, за да се намираме на работа. — Тук при нас… Грейс се намеси и прекъсна Потинг: — Това не е някакво съревнование. Беше, разбира се. И винаги щеше да бъде. Когато Грейс отново срещна погледа на Ребус в огледалото, двамата тънко се усмихнаха. Направиха си кафе в заседателната зала на Наказателно-следствения отдел на Полицейското управление в Съсекс, след което седнаха да гледат подготвения от Ейми Хана видеоматериал. Тя беше подбрала записи от 19 май 1964 г., събота, наред с подходящ саундтрак от епохата — „Дейв Кларк Файв“, „Кинкс“, „Ролинг Стоунс“, „Бийтълс“ и други. — Добро попадение — отбеляза Ребус, докато звучеше „Децата си ги бива“. Гледаха на спуснати щори редиците модове между Палас и Уест Пиърс, мнозина на скутери, с тесни вратовръзки, ризи и шикозни костюми или разноцветни якета и с ножове в ръце и рокерите с техните кожени якета с капси, въртящи тежки вериги и други импровизирани оръжия. Рокерите не се различаваха особено от днешните Ангели на ада, като се изключеха прическите им помпадур. Бушуваше истинско сражение. Десетки конни и пеши полицаи от Брайтън с бели каски размахваха палки, докато младежите ги засипваха с камъни и бутилки. Сайобан Кларк рязко си пое дъх. — Нямах представа… — О, наистина е било зле — каза ѝ Грейс. — Майка ми казваше, че татко редовно се прибирал с насинено око, разбит нос или цъфнала джука. — Диваци — добави Потинг. — Досущ като две воюващи племена са. — Най-близкото съответствие, което сме имали на север, са сбиванията на мачовете между „Селтик“ и „Рейнджърс“ — отбеляза Ребус. — Но това е различно — рече Грейс. — И ще ви кажа моята теория, ако нямате нищо против. — Слушаме ви. Грейс се наведе напред в стола си. — Тези младежи са били първото поколение в страната, на което не му се е налагало да ходи на война. Трябвало е да дадат отдушник на агресията си върху нещо, включително и върху себеподобните си. — Това още може да се види в събота вечер — с бавно кимане добави Ребус. — Пращящи от енергия младежи се гледат предизвикателно и искат да привлекат вниманието върху себе си. — Само постойте няколко часа наоколо — каза Потинг и демонстративно си погледна часовника. Когато записът свърши, Ребус заяви, че има нужда от цигара. — Ще ви правя компания — каза Грейс. — Аз също — обади се Потинг и извади от джоба си лула. Сайобан Кларк поклати глава. — Вие бягайте — каза им и насочи дистанционното към уредбата, за да изгледа клиповете още веднъж. Хапнаха риба с чипс в „Палм Корт“ на Брайтън Пиър, след което тръгнаха към стадион „Уитдийн“. Когато влязоха в кръчмата, срещата беше в разгара си. — От запаса ли? — изсумтя Ребус, докато оглеждаше стотината лица. — Че повечето от тях са по-млади от мен. — Пълно пенсиониране след трийсет години в системата — каза Грейс. — В Шотландия е същото — обясни Кларк. — Джон обаче не го приема. — Защо? — искрено полюбопитства Грейс. Кларк гледаше как Ребус върви към бара, следван по петите от Потинг. — За него това вече е повече от работа — каза тя. — Ако можете да го разберете. Грейс се замисли за момент, след което кимна. — Напълно. Когато стигнаха до бара, Потинг вече обясняваше на Ребус, че „Харвис“ е най-добрата местна напитка. — Стига да не е шери — пошегува се Ребус. След като получиха питиетата си, Потинг ги поведе към пенсионирания инспектор Джим Хопър, който се погрижил за зле ранения Оли Стар в онзи съботен следобед на 1964 г. Хопър беше истински гигант, с бръсната глава, която започваше направо от раменете и му придаваше вид на играч на американски футбол. Очите му обаче бяха симпатични, а поведението му — любезно. Потинг му подаде питие. Той отпи глътка, преди да заговори. — Казах на Оли, че може да минете да говорите с него. Изглеждаше адски облекчен. От онзи случай целият му живот се превърнал в кофа лайна. — Още ли поддържате връзка с него? — подканващо го попита Ребус. — Поддържам, да. Честно казано, винаги съм се чувствал донякъде отговорен. Ако онзи ден имахме повече хора на място или ако бяхме забелязали, че го гонят… — Хопър се намръщи при спомена. — Бях с него в линейката. Мислеше си, че умира, и изля цялата си история пред мен, сякаш бях първият му приятел. — Мислите ли, че ще може да разпознае нападателя си след толкова време? — тихо попита Кларк. — Със сигурност. Разбира се, днес подобно нещо не би могло да се случи покрай всички камери и ДНК анализи. Никой не може да се измъкне безнаказано. — Било е преди половин век — напомни Ребус. — Сигурен ли сте, че паметта му е достатъчно добра? На лицето на пенсионирания полицай се появи мрачна усмивка. — Най-добре да видите сами. — Какво да видим? — Идете при него и разберете. — Женен ли е? — попита Кларк. Хопър поклати глава. — Лично за него животът му е свършил онзи ден. Наръган в гърдите, а после страхливците просто се измъкват. Настъпи тишина. Сякаш се намираха в мехур, напълно отделени от бъбренето около тях. — Дайте ни адреса му — каза Ребус и магията свърши. На Рой Грейс му се беше случвало да посещава коптори, но партерният апартамент на Оли Стар, намиращ се от другата страна на стената на сметището на Брайтън и Хоув, се нареждаше сред най-лошите от тях. Беше усоен, с черни петна плесен по стената на малкия коридор. Когато влязоха в дневната, ги посрещнаха легиони празни бирени бутилки, преливащ от фасове пепелник, нахвърляни по пода мръсни дрехи и древен мътен телевизионен екран, предаващ футболен мач. Никой от детективите не се загледа в играта. Всички се взираха объркано в скиците, покриващи всеки сантиметър от иначе голите стени. От всяка ги гледаше безизразно мъж. Един и същи, осъзна Грейс, но прогресивно остаряващ, от края на тийнейджърските години до средата на шейсетте. На всеки етап беше изобразен с различни прически, със или без брада или мустаци. Скиците напомняха на фотороботи. — Мътните да ме вземат — промърмори Ребус. — Това е Джеймс Кинг. — Обърна се към Оли Стар. — Откъде…? — От спомена ми — с равен глас отвърна Стар. — Не сте ли го виждали по-късно? — Не и от деня, в който заби ножа си в мен. — Приликата е поразителна. — Което означава, че сте пипнали кучия син. — Мускулите на лицето на Стар като че ли се поотпуснаха. — Никога няма да забравя лицето му — продължи той. — Освен това бях студент в Колежа за изящни изкуства в Хорсни. Казваха, че съм имал обещаващо бъдеще, може би в рекламата или нещо подобно. А вместо това рисувам него, година след година, с надеждата някой ден да го видя. Сайобан Кларк се прокашля. — Мислим, че човекът, който ви е нападнал, е смъртно болен и настанен в болница. — Радвам се. — Това почти отговаря на първия ми въпрос. Стар присви очи. — И какъв е той? — Дали ще искате да повдигнете обвинение след всичките тези години. — Тя замълча за момент. — Срещу човек, на когото не му остава много живот. — Искам да го видя — изръмжа Стар. — Трябва да го видя, лице в лице, колкото по-отблизо, толкова по-добре. Трябва да му бъде показано какво е направил. Съсипа живота ми и единственото, което ме накара да продължа, беше мечтата. — Каква мечта? — попита Грейс. — Мечтата, че ще дойдете тук и ще ми съобщите новината. — Стар примигна, за да махне появилата се сълза. — Всички си имаме мечти, нали? — Гласът му леко трепна. — Но стремежите ни не бива да надхвърлят постижимото. Че инак за какво е раят? Грейс бе дълбоко развълнуван, че мъжът пред него цитира Браунинг. Живееше на сметище, но въпреки това си оставаше вкопчен в красивото. Колко ли различен щеше да е животът му, ако…? Ако. Погледна първо Джон Ребус, после Сайобан Кларк и разбра, че те си мислят същото — докато Потинг се мъчеше потайно да разгледа краката на Кларк. — Ще трябва бързо да ви заведем в Единбург — каза Ребус. — Ще можете ли да летите в понеделник? — С влак ще е по-лесно — каза Стар. — Дайте ми време да реша дали първо да му сцепя лицето, или направо да му забия един в корема. Болниците винаги караха Рой Грейс да се чувства неудобно. Твърде много спомени за посещения при умиращия му баща, а после и при умиращата му майка. Късно следобед в понеделник той следваше Ребус и Кларк по коридора на Кралската болница. Заведението изглеждаше ново, без миризми на варено зеле и дезинфектанти. Колата ги очакваше на гара „Уейвърли“ и Кларк се погрижи гостите да зърнат прочутия замък, преди да продължат към покрайнините на града. Докато Ребус отваряше вратите на отделението, Грейс погледна назад към Потинг и Стар. И двамата не показваха никакви емоции. — Готови? — попита Грейс. Двамата кимнаха в отговор. Ребус обаче внезапно бе спрял и Грейс едва не се блъсна в него. Леглото в ъгъла беше празно, също и масичката до него. — По дяволите — измърмори Ребус, докато погледът му обхождаше стаята. Беше пълно с пациенти, но нямаше нито следа от онзи, който им трябваше. — Мога ли да ви помогна? — с професионална усмивка попита една медицинска сестра. — Търсим Джеймс Кинг — каза Ребус. — Но явно сме закъснели. — О, Господи, да. — Кога почина? Усмивката ѝ се смени с леко озадачена физиономия. — Не е мъртъв — обясни тя. — В ремисия е. Случва се понякога и ако бях вярваща… — Сестрата сви рамене. — Спонтанна и необяснима, но факт. Господин Кинг се върна у дома при семейството си. Голям късметлия, наистина! След двайсет минути Ребус почука на вратата на бунгалото на Либъртън Брей. Ела Кинг отвори и ги изгледа студено. — Съпругът ми размисли — отсече тя. — Говореше не той, а лекарствата. Халюцинирал е от тях. — Е, добре тогава. — Ребус вдигна ръце примирено. — Можем ли все пак да влезем за минутка? Тя не изглеждаше особено сигурна, но Ребус вече беше прекрачил прага и вървеше към дневната, следван плътно от Грейс и Кларк. Джеймс Кинг седеше в голямо кресло и гледаше конно състезание по телевизията. Беше облечен в широки панталони и поло, с вестник в скута и чаша чай до себе си. — Чухте ли новините? — гръмко възкликна той. — Наричат го чудо поради липса на по-добро обяснение. А Ела обясни ли ви за лекарствата? Сигурно съм ви надрънкал какви ли не глупости, когато се срещнахме. — Наистина ли, сър? Е, в такъв случай бихте ли се замъкнали до вратата? Един ваш стар приятел е там и чака да ви види. На лицето на Кинг се изписа объркване, но Ребус му правеше знак да стане и той стана и се затътри към вратата. Норман Потинг стоеше на пътеката, поставил ръце върху дръжките на инвалидния стол на Оли Стар. — Джеймс Кинг — каза Ребус, — ето ви го Оливър Стар. — Кой е този човек? Аз… не го познавам. Какво означава всичко това? — Познаваш ме, и още как — озъби се Стар и цялото му тяло се загърни, сякаш през него бяха пуснали ток. — Ножът ти за хляб още е в шкафа за улики в Брайтън. Майка ти не те ли е питала какво е станало с него? Грейс наблюдаваше лицето на Кинг. Сякаш му бяха зашлевили плесница. — Какво става? — с треперещ глас попита жена му. — В онзи ден наистина е умрял човек — обясни Кларк. — Но не онзи, когото е нападнал съпругът ви. Когато видял новините, той е стигнал до прибързано заключение. — Това ли е мъжът, който ви наръга, господин Стар? — попита Грейс. — Бих го познал навсякъде — отвърна Оли Стар. Прогаряше Кинг с поглед. — Дърт глупак такъв — викна Ела Кинг на съпруга си. — Казах ти да зарежеш това, да го отнесеш в гроба със себе си. Защо изобщо трябваше да говориш? — Джеймс Роналд Кинг — каза Грейс официално, — имам заповед за задържането ви. Арестувам ви в подозрение за опит за убийство на Оливър Стар. Не е нужно да казвате каквото и да било, но защитата ви може да пострада, ако по време на разпита не споменете нещо, на което по-късно можете да разчитате в съда. Всичко, което кажете, може да се използва като доказателство. Разбрахте ли ме? — Аз съм в ремисия — изпъшка Кинг. — Животът, който ми остава… — Живял си добре, нали? — отново се озъби Стар. — Във всеки случай по-добре от мен. Всички години, прекарани в проклетия инвалиден стол! Без жена, без деца! — Не можете да го направите — замоли се Ела Кинг, беше се вкопчила в ръката на съпруга си. — Той е много болен. Ребус поклати глава. — Не е болен, госпожо Кинг. Чухме го от собствената му уста. — Но той е болен — намеси се Потинг. — Нужен е болен ум, за да забиеш нож в някого толкова дълбоко, че да прекъснеш гръбначния му стълб. — Но това е станало толкова отдавна — настояваше Ела Кинг. — Сега всичко е съвсем различно. — Не чак толкова — отвърна Ребус и погледна Кларк и Грейс. — Освен това бих казал, че идваме точно навреме. Рой Грейс кимна в знак на съгласие. Различни градове, различни култури, дори различни поколения, но той знаеше, че има едно общо с Джон Ребус — способността да изпитва удоволствие от всеки постигнат резултат. Р. Л. Стайн с/у Дъглас Престън и Линкълн Чайлд Дъглас Престън и Линкълн Чайлд създали героя си, специален агент на ФБР Алойзиъс Пендъргаст, почти случайно. Линкълн бил редактор в „Сейнт Мартинс Прес“ и тъкмо редактирал първата научнопопулярна книга на Дъг „Динозаври на тавана“, посветена на Националния природонаучен музей. След това двамата решили да напишат трилър, въртящ се около музей. Дъг написал първите няколко глави, свързани с разследване на двойно убийство, и ги пратил на Линкълн за мнението му. Линкълн прочел текста и имал едно възражение. Смятал, че двете занимаващи се със случая ченгета са по същество идентични, и затова предложил да ги обединят в един герой (който станал лейтенант Винсънт Д’Алоета). Но после добавил: — Трябва ни нов вид детектив за втори разследващ. Някакъв необичаен тип, който силно ще се отличава в Ню Йорк. — Да бе — саркастично отвърнал Дъг, който вече бил раздразнен от критиката на прозата си. — Какво ще кажеш за агент албинос на ФБР от Ню Орлиънс? Последвало мълчание. — Мисля, че би се получило — казал накрая Линкълн. След петнайсет минути, подобно на излязлата от главата на Зевс Атина, се появил специален агент Пендъргаст. Останалото, както се казва, е история. На страниците на многобройните книги агент Пендъргаст се сблъсква с доста необичайни противници като серийни убийци канибали, пиромани, хирург касапин, убиец мутант и дори със собствения си брат, който се оказва побъркан гений. Никога обаче не му се е случвало да се изправя срещу противник като куклата вентрилоквист Слапи. Слапи е едно от най-зловещите създания на Р. Л. Стайн. Боб е един от най-успешните писатели на всички времена, продал повече от 400 милиона книги по цял свят. Той е създател на изумителната поредица Goosebumps. МИЛИОНИ хлапета са започнали да четат благодарение на въображението на Боб. В серията си той въвежда Слапи в запомнящи се разкази като „Нощта на живата кукла“, „Булката на живата кукла“ и „Синът на Слапи“. Издялан от дърво на ковчег и съживяван с определена изречена фраза, Слапи е саркастичен, груб, садистичен и плашещ, с дрезгав глас и огромна физическа сила. Обикновено се мъчи да пороби нещастното дете, което го е върнало към живот. Той е толкова популярен, че е станал модел на истински кукли вентрилоквисти, предлагани от мнозина търговци и днес. Боб разказва, че появата на Слапи била вдъхновена от филма антология „Мъртвите на нощта“ от 1945 г. В един от епизодите му се разказва историята за ужасяваща и убийствена кукла вентрилоквист, която накрая обсебва ума на собственика си. Боб гледал филма като малък и направо си изкарал акъла. Интересно е да се отбележи, че като момче Боб си имал кукла Джери Махони. Накрая бил завладян от мисълта, че нещо на вид толкова безобидно и подобно на човек може да се превърне в абсолютно зло. Идеята за съчетаването на елегантния, свикнал с града агент Пендъргаст със зла кукла изглеждала толкова нелепа и невъзможна, че Дъг, Линкълн и Боб веднага били завладени от предизвикателството. Резултатът е психологически трилър, в който куклата и агент Пендъргаст играят против установените форми и приемат роли, които дори изкусените читатели ще сметнат за доста странни и обезпокоителни. Едно е сигурно — този разказ не е предназначен за деца. Преформатиране Чу се почукване. И само толкова. Часовник? Не — беше твърде силно и неритмично. Скърцане на старата къща? Или пукането на изстиващ радиатор? Човекът се заслуша в звука. Постепенно започна да си дава сметка за някои неща — или по-скоро за липсата им. Липсата на светлина. На усещане. На име. Необичайно, нали? Беше човек без име. Нямаше спомени. Беше чиста дъска, празен съд. И в същото време усещаше, че знае много неща. Ама че парадокс. Почукването се засили. Човекът се мъчеше да разбере. Усещанията започнаха да се връщат. Беше сляп — с качулка на главата. Ръцете и краката му бяха обездвижени. Не вързани, а стегнати с ремък. Лежеше на легло. Опита да помръдне. Ремъците бяха меки, удобни и ефективни. Не беше гладен. Не беше уморен. Не му беше нито горещо, нито студено. Не беше уплашен — чувстваше се спокоен. Туп, туп, туп-туп. Заслуша се. В главата му се появи мисъл — ако успее да разбере какво издава звука, то всичко останало ще си дойде на мястото. Опита се да заговори и се чу звук. Съскане на дъх. Потупването спря. Тишина. После чу скърцане. Този път позна звука — стъпки по дървен под. Приближаваха. Някаква ръка хвана качулката и се чу разтварянето на велкро. Качулката беше внимателно махната и той видя някакво лице да се приближава към него. От движението на въздуха по скалпа си осъзна, че главата му е обръсната. Преди имаше коса — поне това знаеше за себе си. После лицето се премести в полезрението му. Светлината бе слаба, но въпреки това можеше да го различи съвсем ясно. Мъж на четирийсет и няколко, облечен в сив костюм. Лицето му бе остро. Високи скули, орлов нос. Изпъкналите кости около очите му придаваха асиметричен вид, подобен на череп. Косата му беше рижава и имаше гъста, грижливо подстригана брада. Но най-поразителни бяха очите — едното беше наситено лешниковозелено, ясно и дълбоко, с разширена зеница. Другото бе млечносиньо, матово, мъртво, със зеница като малка черна точка. Видът на очите задейства нещо — нещо силно. Същински Ниагарски водопад от спомени се стовари изведнъж отгоре му, като почти го парализира със смазващата си тежест. Човекът на леглото впери поглед в мъжа над себе си и прошепна: — Диоген. — Алойзиъс — каза мъжът, сбърчил загрижено чело. — Слава богу, събуди се. Алойзиъс. Алойзиъс Пендъргаст. Това беше името му — специален агент Алойзиъс Пендъргаст. — Ти си мъртъв — каза той. — Това е сън. — Не — почти нежно отвърна Диоген. — Ти се събуди от сън. И сега си по пътя на изцелението. Най-сетне. — Докато говореше, се наведе и освободи ръцете на брат си от кожените ремъци, след което нагласи възглавницата му и опъна завивките. — Можеш да се надигнеш, ако мислиш, че е по силите ти. — Ти си ми го причинил. Това е някоя от схемите ти. — Стига, моля те. Не започвай отново. С крайчеца на окото си Алойзиъс забеляза някакво движение. Обърна глава. Вратата на стаята се беше отворила и влизаше някаква жена. Позна я моментално — Хелън Естерхази, съпругата му. Мъртвата му съпруга. Взираше се с ужас в нея. Хелън посегна да хване ръката му и той се дръпна. — Това е халюцинация. — Съвсем съм истинска — каза тя. — Невъзможно. Тя седна на края на леглото. — Живи сме. И двамата. Тук сме, за да ти помогнем във възстановяването. Алойзиъс Пендъргаст мълчаливо поклати глава. Ако не беше сън, значи се намираше под въздействието на наркотик. Нямаше да става съучастник в онова, което се случваше с него, каквото и да правеха. Затвори очи и се опита да си спомни как се е озовал на това място; какви събития водеха до това… до този затвор. Но не можеше да си спомни нищо. Какъв беше последният му спомен? Напрегна се да го открие, но нямаше нищо — само дълъг черен път, простиращ се дотам, докъдето стигаше паметта му. — Тук сме, за да ти помогнем — каза Диоген. Пендъргаст отвори очи и се загледа в разноцветните очи на брат си. — Ти? Да помогнеш на мен? Ти си най-големият ми враг. Освен това те няма. Ти си мъртъв. Откъде знаеше, че брат му е мъртъв? Как можеше да е сигурен, щом не можеше да си спомни? И въпреки това беше сигурен… нали така? — Не, Алойзиъс — отвърна с усмивка Диоген. — Всичко това е част от фантазиите ти. От болестта ти. Помисли за живота си или за онова, което смяташ, че е бил животът ти. Каква е професията ти? Пендъргаст се поколеба. — Аз съм… агент на ФБР. Още една нежна усмивка. — Добре. А сега си помисли за следното. Знаем всичко за този твой „живот“. През последните месеци говореше за него на доктор Огъстин. Чухме всичко за безумните подвизи и смахнатите ти сблъсъци. Чухме за хората, които уж си убил, за разминаванията ти на косъм със смъртта. Чухме за генетични чудовища, ядящи човешки мозъци, и инфантилни серийни убийци, живеещи в пещери. Чухме за армиите от мутанти под земята и за програмата за разплод на нацистите. За една млада дама, която е на сто и четирийсет години… Това, Алойзиъс, е измисленият свят, от който най-сетне се събуждаш. Ние сме истинските, а не онзи побъркан свят. Докато Диоген изброяваше тези неща, всяко от тях внезапно резонираше в спомените на Пендъргаст и избухваше като фойерверк. — Не — каза той. — Точно обратното е. Изкривявате всичко. Вие не сте истински. Другият свят е истинският. Хелън се наведе и го погледна с виолетовите си очи. — Наистина ли си мислиш, че ФБР, следващото всички правила ФБР, ще позволи на свой агент да вилнее безнаказано и да убива хора както му скимне? — Говореше спокойно и разсъдливо. — Как е възможно всичко това да е истина? Помисли си за тези твои така наречени приключения. Възможно ли е един обикновен човек наистина да преживее всичко това и да остане жив? Диоген заговори отново. Мекият му южняшки акцент беше като мехлем. — Просто не би могъл да преживееш всички приключения, за които разказа на доктор Огъстин. Не разбираш ли? Паметта те лъже. Не ние. — Тогава защо съм вързан? Защо беше тази качулка? — Когато дойде пробивът, когато доктор Огъстин най-сетне проби твърдата черупка на фантазиите ти, ти стана… неспокоен — каза Диоген. — Бяхме принудени да те вържем заради собствената ти безопасност. Сложиха ти качулка, защото светлината те измъчваше. Винаги си имал непоносимост към светлина, още от дете. — А главата ми защо е обръсната? — Беше необходимо за лечението, за да могат да се поставят електродите. За електрическа стимулация на мозъка. — Електроди? Какво са правили с мен, за бога? — Опитай да се отпуснеш, Алойзиъс — успокояващо рече Хелън. — Знаем колко ти е трудно. Събуждаш се от дълъг, много дълъг кошмар. Тук сме, за да ти помогнем да се върнеш в реалността. Опитай се да седнеш. Пийни глътка вода. Пендъргаст се надигна и Хелън нагласи възглавниците зад него. Той огледа стаята по-внимателно. Беше елегантна, с дъбова ламперия и прозорци с оловно стъкло, гледащи към просторна зелена поляна и дрянове в далечината. Забеляза дискретните решетки на прозорците. По-голямата част от паркета беше покрита с персийски килим. Единственият знак, че това е хотелска стая, беше някакъв странен медицински инструмент, монтиран на стената до леглото, целият в циферблати, светлинки и серия електроди, висящи от дълги разноцветни кабели. Вниманието му бе привлечено от странна гледка в ъгъла — кукла вентрилоквист, седнала в покрито със сатен кресло с облегалки за главата. Куклата имаше кафява коса и алени устни. Беше с лекарска престилка и със стетоскоп на шията. Устата ѝ висеше отворена, разкривайки черна дупка. Стъклените сини очи под извитите вежди гледаха право в него, без да мигат. Куклата беше много изправена, със стърчащи напред крака. Лъскавите кафяви обувки си имаха нарисувани оранжеви връзки. В същия момент вратата се отвори и в стаята влезе едър приветлив човек с рехава коса около плешиво теме. Беше с костюм от син шевиот, червена папийонка и червен карамфил в бутониерата. Носеше клипборд. Диоген стана и протегна ръка. — Здравейте, докторе. Толкова се радваме, че сте тук. Той се събуди и е, смея да кажа, с много по-ясен ум, отколкото преди. — Отлично! — каза докторът и се обърна към Пендъргаст. — Мисля, че постигнахме истински пробив. — Пробив? Ни най-малко. Това е някаква предизвикана халюцинация, опит да размътите разсъдъка ми. — Това са последните напъни на заблудите ви — каза докторът. — Но те са в реда на нещата. Може ли? — Той посочи стола до куклата вентрилоквист. — Изобщо не ме интересува дали ви е удобно, или не — каза Пендъргаст. — Правете каквото си искате. Докторът седна невъзмутимо. — Много се радвам да видя, че разпознавате Хелън и Диоген. Само по себе си това е огромна крачка напред. Преди не можехте дори да ги видите, толкова силни бяха фантазиите ви, че са мъртви. А сега, ако позволите, бих искал да ви обясня всичко това, докато съзнанието ви е бистро. Пендъргаст махна с ръка. — Вашият случай е дълбок и много сложен, може би най-сложният в целия ми опит. Това, което ще обобщя сега, е резултат от месеци търпелива реконструкция. Докато сте били в специалните части преди двайсет години, вие сте имали непоносимо травматично изживяване. Проучихме го подробно и не е нужно да се връщаме отново към него. Достатъчно е да се каже, че този опит е бил толкова ужасен, че представлявал опасност за разсъдъка ви и за самото ви съществуване. Напуснали сте специалните части, но травмата довела до крайно тежка форма на посттравматичен стрес, който останал дълбоко потиснат и нелекуван. Той действал подмолно през годините, подобно на рак. Бидейки състоятелен човек, вие сте можели да си позволите да не работите — и това наложено бездействие е било може би най-лошото нещо за вас. Станали сте жертва на делюзии. Основният ви начин да се справите с посттравматичния стрес е бил да си представите, че сте всемогъщ агент от ФБР, който поправя несправедливостите, убива без милост и спасява света от злото. Тази фантазия ви обсебила изцяло. Пендъргаст се взираше в доктора. Колкото и да искаше да не му вярва, в думите му имаше обезпокояваща логика. И доказателството бе тук — Диоген и Хелън, които бе смятал за мъртви, се намираха в стаята, живи, говорещи и абсолютно истински според всичките му сетива. Не можеше да отрече реалността на онова, което вижда със собствените си очи. И все пак… спомените за дните му във ФБР, които бяха отприщени като шлюз от изреждането на Диоген, бяха също толкова силни. — Бяхте, така да се каже, на тъмно място — каза докторът, като почукваше с химикалка по клипборда. — Но най-сетне имате истински напредък благодарение на избраното от мен лечение. Нещата всъщност изглеждаха толкова обещаващи, че миналата седмица доведох двамата души, на които държите най-много, брат ви и бившата ви съпруга, за да бъдат до вас. Винаги е най-тъмно точно преди да излезете от тунела. — Какво е това място? — Санаториум „Стоуни Маунтън“, недалеч от Саранак Лейк, щата Ню Йорк. — И как съм се озовал тук? — Икономът ви ви открил барикадиран в апартамента ви в „Дакота“. Бръщолевели сте за някакви нацисти. Обадил се на полицията, съобщил на брат ви и той и бившата ви съпруга уредиха настаняването ви тук. Това беше преди почти половин година. Отначало всичко вървеше бавно и трудно, но напредъкът ви в последно време е наистина окуражаващ. А сега, след като ви обясних това, как се чувствате? Пендъргаст се обърна към Диоген и отново бе поразен от братската загриженост, изписана на лицето му. — Но ти направи унищожаването ми основна цел на живота си. На лицето на Диоген се появи тревога. — Това, Алойзиъс, е най-болезнената част от бълнуванията ти. Никога не съм бил друго освен твой любящ брат. Вярно, имахме различия като хлапета. Кои братя ги нямат? Но да видиш как детските вражди се превръщат в истинска параноя е наистина болезнено. Обичам те, братко, и отдавна осъзнах, че това е заболяване, а не избор. Пендъргаст се обърна към Хелън. — А ти? Тя сведе поглед. — Първо беше фантазията ти, че съм била убита от лъв в Африка. После тази твоя делюзия се превърна в нещо още по-смахнато — че съм станала жертва не на някакъв лъв, а на нацисти в Мексико. Накрая дойде момент, когато просто не можех да издържам повече. Затова се разведох с теб. Ужасно съжалявам. Може би трябваше да бъда по-силна. Факт е обаче, че никога не съм преставала да те обичам. Последва тишина. Пендъргаст се огледа. Всичко беше толкова истинско, толкова живо и така успокояващо. Напук на себе си изпитваше облекчение, сякаш след дълъг кошмар, който най-сетне е свършил. Ами ако казваха истината? В такъв случай ужасната смърт на Хелън не се беше случила. Всичко е било в главата му. И колко е чудесно да се освободиш от мъчителните спомени, от смазващото чувство за вина, болка и съжаление, да си свободен от всички ужаси — ужаси, на които бе станал свидетел като агент на ФБР. Можеше също да се освободи от болката, причинена от безумието на Диоген и безжалостната му омраза. Доктор Огъстин го беше попитал как се чувства. Чувстваше се в мир със себе си. Вече можеше да забрави всичко. Все едно всички окови на старите му, лъжливи спомени, на старите му, въображаеми постъпки бяха изчезнали и получаваше втори шанс за живот. — Бих искал да поспя — рече той. Събуди се в мрак. Беше нощ. Надигна се и видя Хелън — седеше в един стол до леглото и дремеше. Тя също се събуди, отвори очи, усмихна се и си погледна часовника. Луната осветяваше дантелените завеси и хвърляше ефирна светлина върху полираните дъбови стени. Столът с куклата беше празен. — Колко е часът? — Един. Чувстваше се странно отпочинал, буден. — Искаш ли да запаля лампата? — попита тя. — Недей, моля те. Обичам лунната светлина. Помниш ли пълната луна? — О, да — рече тя. — Разбира се. Луната. Пендъргаст беше потресен. Изпита внезапна благодарност, че тя е жива, че не е умряла — и че той не е виновен. — Щом не съм бил от ФБР, тогава с какво съм се занимавал? — Ами, двамата се запознахме след като беше напуснал специалните части. Никога не говореше за това и аз никога не те попитах. Водеше свободен живот, посветен на интелектуални търсения в старото фамилно имение в Луизиана. Прекарахме доста идилични години там, а също така пътувахме из света. Тибет, Непал, Бразилия, Африка. — Африка ли? — На сафари. Но това не означава, че съм била убита от лъв. — Тя се усмихна мило. — Ще кажа само това, Алойзиъс. Искам да се освободя от този товар. Не се гордея със себе си, че те напуснах… но започнах да се страхувам за безопасността си. Животът с теб ставаше все по-опасен. Диоген се представи като истински светец. Той научи за експерименталното лечение в този санаториум. То бе последната ни възможност. Пендъргаст кимна бавно. — И сега какво ще стане с мен? — Доколкото разбрах, възстановяването ще отнеме време. Ще трябва да останеш тук, докато докторът не реши, че си излекуван. Може да мине още половин година. — Искаш да кажеш, че не мога да си тръгна ли? Хелън се поколеба. — Ще трябва да приемеш факта, че си бил законно изпратен в това заведение. За твое собствено добро. В края на краищата делюзиите ти се развиваха с години. Не можеш да очакваш, че ще се оправиш за една нощ. След време ще можеш да се върнеш в Пенумбра и да продължиш стария си живот. — Тя хвана ръцете му. — А след това кой знае какво ще се случи? Може би все още има надежда за нас. Стисна ръцете му. Той отвърна на жеста. Тя се усмихна и стана. — Ще дойда да те видя утре, по обед. Пендъргаст я загледа как си отива. След това потъна в мисли. Дълго време стаята остана абсолютно тиха. Ивица лунна светлина пълзеше бавно по пода. Накрая, може би след два часа, той стана. В другия край на стаята имаше тежък метален шкаф, несъмнено добавен по времето, когато помещението е било превърнато в болнична стая. Имаше катинар. Пендъргаст се огледа. На една маса в ъгъла имаше някакви листа. Прегледа ги, но се оказаха само болнични бюлетини. Махна два кламера от документите, отиде до шкафа и с почти автоматични движения изправи кламерите, пъхна ги един след друг в катинара и с едно-единствено сръчно движение го отключи. Спря. Откъде знаеше как се прави това? От времето си в специалните части ли? Спомените му от онова време все още бяха пълна каша. Надникна в шкафа. Вътре имаше черен костюм, бяла риза, вратовръзка, обувки и чорапи. Докосна плата — мек и елегантен, познат като собствената му кожа. Полазиха го странни тръпки. Претърси дрехите, като най-напред провери джоба, в който — както уж помнеше — държеше портфейла със значката на ФБР. Нищо. Другите джобове, всички специално добавени тайници, си бяха на място. И всички бяха празни. Никакви документи за самоличност, нищо. Свали болничната пижама, облече ризата и погали финия памук. След това дойде ред на панталоните, вратовръзката „Дзеня“, сакото, чорапите. Докато вдигаше обувките „Джон Лоб“, се сети нещо, обърна лявата обувка и отдели тока. Там, поставени в издълбана кухина, имаше бръснач, набор шперцове, две ампули и банкнота от сто долара, навита на стегната тръбичка. Зяпна ги. Възможно ли бе това също да е продукт на илюзорния му ФБР период? Закрепи обратно тока и обу обувките. Отиде до прозореца, завъртя дръжката и го отвори. Между отвесните решетки полъхваше ветрец, носещ аромата на канадска ела. Отново се опита да извика последния си спомен. Бяха казали, че е тук от половин година. Значи е било зима? Отчаяно се мъчеше да си спомни, да види пейзажа пред себе си покрит със сняг, но не успя. Разкърши ръце, пресегна се и хвана две съседни пръчки на решетката. Бяха от ковано желязо, долнокачествени и разядени. Натисна с цялата си сила навън. Бавно, но сигурно пръчките се огънаха и се отвори достатъчна пролука, за да може да се промъкне през нея. Спря задъхан. Сега не беше време да се маха. Не, първо му трябваха отговори. Затвори прозореца и дръпна завесата. Пристъпи тихо до вратата и опита дръжката. Заключено, разбира се. Справи се с ключалката за десет секунди с помощта на кламерите, като отново се изуми на инстинктивното си умение. Открехна вратата и надникна навън. Коридорът бе осветен. В другия край до една маса седяха сестра и двама санитари. Изчака удобен момент, измъкна се и се скри в нишата на следващата врата. И тук ли имаше пациент? Със сръчно завъртане на кламерите отключи и се озова в стая като неговата, само че много по-малка. Някакъв мъж лежеше на единично легло. Главата му също беше обръсната, но изглеждаше измършавял и изпит, а по голата му ръка имаше стари следи от инжекции. Наркоман. Леглото бе оборудвано със същото устройство, което Пендъргаст бе видял в своята стая. Много предпазливо излезе и продължи по дългия коридор. Всяка стая, в която надникваше, предлагаше една и съща гледка — спящ пациент с бръсната глава, всичките измършавели и с измъчен вид. Така нямаше да стигне доникъде. Спря, за да обмисли възможностите. Или неговата версия за реалността бе вярна, или тяхната. Уви, така или иначе това означаваше, че е луд. Трябваше му повече информация, за да избере кое от двете безумия е истинско. Излезе от последната стая, пъхна ръце в джобовете си и — без да е сигурен какво точно прави, но в същото време уверен в действията си — закрачи обратно. Двамата санитари, едри и яки блондини, високи по метър и деветдесет и избирани сякаш по каталог, го гледаха как приближава — първо с недоумение, после с тревога. Пендъргаст видя, че са въоръжени. — Хей… хей! — извика единият, сащисан от появата му. — Кой сте вие, по дяволите? Алойзиъс продължи да крачи към тях. — Пендъргаст, на вашите услуги. Болнична стая сто и тринайсет. С отработено движение двамата се разделиха и заеха позиции от двете му страни. — Добре — със спокоен глас каза първият, — сега ще ви отведем обратно в стаята ви, тихо и кротко. Разбрано? Пендъргаст не помръдна. — Боя се, че това е неприемливо. Двамата пристъпиха към него. Предпазливо. — Никой не иска неприятности. — Напротив. Аз искам неприятности. Всъщност очаквам ги с нетърпение. Първият санитар го хвана за ръката. — Стига със страшните приказки, приятел. Да се връщаме в леглото. — Мразя да ме докосват. Вторият също пристъпи към него. Хватката на ръката му се стегна. — Да вървим, господин Пендъргаст. Последва рязко движение, звук от забит в корем юмрук, внезапно ахване от изкаран въздух — и санитарят се преви и рухна на пода, притиснал ръце към диафрагмата си. Вторият замахна да хване Пендъргаст и миг по-късно също се превиваше на пода. Сестрата се обърна към алармата, дръпна някаква ръчка и някъде зави сирена. Светнаха червени светлини и Пендъргаст чу как болничните стаи се заключват автоматично. Почти моментално от нищото изникнаха неколцина яки санитари и се завтекоха към Пендъргаст, който стоеше спокойно със скръстени на гърдите ръце. Наобиколиха го с извадени оръжия. Двамата на пода продължаваха да лежат в зародишна позиция, като отчаяно се мъчеха да си поемат въздух. — Господа, готов съм да се върна в стаята си — каза Пендъргаст. — Само ви моля да не ме докосвате. Имам „непоносимост“, така да се каже. — Тръгвай — каза един от санитарите, който явно бе главният. — По-живо. Пендъргаст тръгна по коридора, плътно заобиколен от санитари. Влязоха в стаята; един запали лампата, а последният затвори вратата и заключи. Главният посочи отворения метален шкаф, пред който лежеше болничната пижама на Пендъргаст, и нареди: — Събличай дрехите и обличай пижамата. Междувременно друг санитар говореше по уоки-токи и Пендъргаст го чу как уверява някого, че всичко е под контрол. Сирената замлъкна и отново се възцари тишина. — Казах, събличай се. Пендъргаст му обърна гръб и застана срещу шкафа, но не понечи да свали дрехите си. Минаха няколко секунди, след което главният санитар пристъпи напред, сграбчи го за рамото и го обърна. — Казах… Млъкна, когато дулото на 38-калибровия „Смит и Уесън“, отмъкнат от единия от санитарите, които Пендъргаст беше извадил от строя, се опря в челото му. — Всички радиостанции на пода — със спокоен и твърд глас нареди Пендъргаст. — След това оръжията. И всички ключове. Изнервени от гледката на оръжие в ръцете на пациент, санитарите побързаха да се подчинят и радиостанции и пистолети се натрупаха върху килима. Като продължаваше да държи на прицел главния, Пендъргаст разрови купчината и взе една радиостанция. Махна батериите на останалите, изпразни оръжията и прибра патроните в джоба на сакото си. Прегледа ключовете, намери онзи, който му трябваше, пъхна го в ключалката на стаята си и го счупи. Обърна работещата радиостанция, намери паникбутона и го натисна. Алармата запищя отново. — Бягство! — изкрещя той в радиостанцията. — Стая сто и тринайсет! Въоръжен е! Излезе през прозореца и тича към гората! Изключи апарата, извади батерията му и го хвърли на пода. — Приятна вечер, господа. — Кимна им сериозно, отвори прозореца и изскочи в нощта. Тъкмо се притисна към тъмната стена на сградата, когато поляната и околният терен внезапно се осветиха от прожектори. На фона на алармите се чуваха викове. Тръгна предпазливо покрай стената на голямото имение, превърнато в лудница, като внимаваше да остава скрит зад храсталаците. Както се беше надявал, охранителите и санитарите тичаха през поляната с фенери в ръка — предполагаха, че е избягал в гората. Вместо това Пендъргаст остана до сградата — почти невидима сянка, движеща се бавно и предпазливо. След няколко минути успя да стигне до предната страна. Там спря да прецени положението. Широка алея минаваше през огромна поляна до портала за файтони, покрай който бяха насадени туй. Пендъргаст изтича по чакъла и се скри в гъстия храсталак до портала. Няма и пет минути по-късно един „Лексъс“ последен модел мина по алеята, разпръсквайки чакъл под гумите си, и спря пред портала. Отлично. Направо отлично. Щом вратата се отвори, Пендъргаст се втурна напред и блъсна шофьора — д-р Огъстин, както и беше очаквал — обратно в колата. Седна на предната седалка, като държеше доктора на прицел, и докато затваряше вратата, нареди: — Карайте! Колата потегли по алеята към портиерната и главния портал. Пендъргаст се сниши и се скри под таблото. — Кажете им, че сте забравили нещо и след малко се връщате. При най-малкото отклонение ще ви застрелям. Докторът се подчини. Порталът се отвори. Докато колата ускоряваше, Пендъргаст се надигна. — Завийте надясно. Колата зави надясно по пуст път. Пендъргаст включи джипиеса и го погледна. — А. Доколкото виждам, изобщо не сме в околностите на Сарнак Лейк, а по-скоро до канадската граница. Погледна д-р Огъстин и извади мобилния телефон от джоба на палтото му. Започна да дава указания на доктора, като гледаше екрана на джипиеса. След половин час по черния път стигнаха до усамотено езеро. — Спрете тук. Докторът спря. Устата му се беше превърнала в тънка линия, а лицето му бе бяло като платно. — Доктор Огъстин, осъзнавате ли последствията от отвличане на федерален агент? Мога да ви убия на място и ще получа медал за това. Разбира се, освен ако не съм луд, както твърдите. В такъв случай ще бъда затворен. Но така или иначе, скъпи докторе, вие ще сте мъртъв. Отговор не последва. — И аз наистина ще ви убия. Искам да ви убия. Единственото, което ще ме спре, е пълно, незабавно и подробно обяснение на тази постановка. — Какво ви кара да мислите, че е постановка? — с треперещ глас попита докторът. — Отново говори делюзията ви. — Това, че зная как да се справя с ключалка. Отнех този револвер от един санитар с такава лекота, все едно че взех захарното петле на дете. — Разбира се, че ще го направите. Това е стандартното ви обучение в специалните части. — Твърде съм силен, за да съм прекарал половин година в лудница. Огънах решетките на прозореца. — За бога, половината време прекарахте във фитнес салона ни! Наистина ли не помните? Последва мълчание. — Майсторска работа — рече накрая Пендъргаст. — Почти ме бяхте убедили. Но подозренията ми се върнаха, когато Хелън не подхвана коментара ми за луната. Гледането на изгрева на пълната луна винаги е било наше специално преживяване. Това ме направи предпазлив. И разбрах със сигурност, че е постановка, когато Хелън хвана ръцете ми. — И как така разбрахте, за бога? — Защото тя още имаше лява ръка. Този спомен от живота ми е толкова силен, че съм сигурен, че не може да е делюзия. Случи се по време на сафари в Африка, когато Хелън беше нападната от лъв. Помня момента, когато намерих откъснатата ѝ ръка, все още с венчалния пръстен. Запечатано е твърде дълбоко в паметта ми, за да е друго освен истина. Докторът мълчеше. Луната осветяваше малкото езеро. Някъде в далечината от брега изкрещя гмурец. Пендъргаст вдигна петлето на револвера. — Наслушах се на уклончиви отговори. Кажете ми истината. Още една лъжа и сте мъртъв. — Откъде знаете, че е лъжа? — тихо попита докторът. — Става лъжа, когато не ѝ вярвам. — Разбирам. И каква ми е ползата, ако ви сътруднича? — Ще ви бъде позволено да живеете. Докторът пое треперливо дъх. — Да започнем с името ми. Не съм Огъстин. А Грундман. Доктор Уилям Грундман. — Продължавайте. — През последните десет години експериментирам с невроните на паметта. Открих ген, известен като Npas4. — Който е? — Който контролира невроните на паметта. Разбирате ли, паметта е нещо материално. Записва се чрез комбинация от неврохимикали и уловени електрически потенциали. Чрез контролирането на гена научих как да локализирам невронните мрежи, пазещи конкретни спомени. Научих се как да манипулирам тези неврони. Как да ги изтривам. Не да ги унищожавам — това би причинило мозъчно увреждане. Да ги изтривам. Много по-деликатна операция. Той замълча за момент. — Дотук вярвате ли ми? — Още сте жив, нали така? — Открих, че тази техника може да бъде много доходоносна. Отворих клиника, дегизирана като санаториум за душевноболни. Естествено, санаториумът е видим за всички, но онова, което става в него, е доста потайно. — Продължавайте. — В тайната ми клиника идват хора, за да се отърват от спомени, които не желаят. Сигурен съм, че можете да си представите какви ли не ситуации, в които това би могло да е желателно. Освобождавам ги от тези спомени срещу съответната цена. И известно време всичко вървеше задоволително. Но после проучванията ми ме доведоха до откритие, което бе още по-необичайно. Предположих, че мога да направя нещо повече от изтриването на спомени. Че мога да ги създавам. Да програмирам нови спомени. Представете си само потенциалния пазар на това — срещу съответната сума можете да получите спомен как сте прекарали уикенд на Кап д’Антиб с холивудска звезда по ваш избор, как изкачвате Еверест с Малори или как изпълнявате Деветата симфония на Малер с Нюйоркската филхармония. Докато говореше, очите му засияха с някаква особена вътрешна светлина. Но после се стрелнаха към оръжието и отново помръкнаха и се изпълниха с безпокойство. — Не можете ли да свалите това нещо? Пендъргаст поклати глава. — Продължавайте да говорите. — Добре. Добре. Трябваха ми опитни зайчета, за да усъвършенствам процедурата по внедряване на спомени. Можете да си представите резултатите от програмирането на нещо неподходящо. Затова уредих от болниците на Ню Йорк тайно да ми доставят бедни хора, наркомани и бездомници. — Мършавите пациенти, които видях. — Да. — Хора, които няма да липсват на никого. — Точно така. — А аз как се озовах тук? — А. Вие ни създадохте много грижи. Изглежда, че в хода на някакво ваше разследване сте станали подозрителен към „Стоуни Маунтън“. Успели сте да влезете в „Белвю“, представяйки се за болен от туберкулоза бездомник, след което бяхте прехвърлени при мен. Стана обаче объркване и дрехите ви също пристигнаха с вас. Не бяха дрехи на бездомник. Това събуди подозренията ми. Направих някои справки и накрая научих кой сте всъщност. Не можех просто да ви убия — както сам посочихте, убийството на федерален агент никога не е най-доброто решение. Много по-добре бе да ви променя. Да ви преформатирам, така да се каже — да залича от паметта ви истинските причини да дойдете тук и да добавя нови спомени, които в крайна сметка да убедят началниците и близките ви, че сте се разболели психически. След това никой няма да тръгне да слуша един луд. Каквото и да кажете, то щеше да бъде приписано на болестта ви. — Диоген и Хелън не бяха истински. — Да. Бяха фантоми, реконструирани от паметта ви чрез манипулиране на гена. — Грундман замълча за момент. — Оказва се, че проучването ми върху Хелън е трябвало да бъде малко по-подробно. — А куклата? — попита Пендъргаст. — А. Куклата. Наричам я доктор Огъстин. Жизненоважна част от експеримента. Тя също не съществува. Не е истинска. Тя е проводникът, носителят, един вид троянски кон, който вкарвам най-напред в ума на пациента. Ако успея да внедря доктор Огъстин в ума ви, мога да го използвам за внедряването на всеки друг спомен. Последва дълга тишина, нарушавана от крясъците на гмурците. Пълната луна хвърляше маслена светлина върху водата. Пендъргаст мълчеше. Докторът се размърда нервно в седалката. — Щом съм все още жив, мога ли да смятам, че приемате обяснението ми? Пендъргаст не отговори направо, а каза: — Слезте от колата. — Тук ли ще ме оставите? — Приятна лятна вечер е, времето е чудесно за разходка. Главният път е на петнайсетина километра. Местната полиция вероятно ще ви открие преди да ви се наложи да изминете цялото разстояние. — Вдигна многозначително мобилния телефон на доктора. — Ще пропуснете рейда на специалния отряд в клиниката, разбира се… Късметлия сте. Грундман отвори вратата и излезе в нощта. Пендъргаст се премести на мястото на шофьора, обърна колата и бавно пое обратно по черния път. В огледалото виждаше силуета на Грундман, очертан на фона на осветената от луната вода. Взе телефона на доктора и започна да набира номера на нюйоркския отдел на ФБР — първата стъпка към атакуването и затварянето на „Стоуни Маунтън“. Но не набра целия номер, а бавно отпусна телефона в скута си. Знаеше кой е — знаеше го без капка съмнение. Той бе специален агент Алойзиъс Пендъргаст от ФБР. Епизодът в „Стоуни Маунтън“ беше кошмар, делюзия наяве. Но сега всичко бе свършило. Лечението на д-р Грундман беше дяволски ефективно, но накрая се бе провалило, както и трябваше. Умът му, спомените му просто бяха твърде силни, за да бъдат заличени или манипулирани дълго време. Сега знаеше с абсолютна увереност кой е в действителност. Знаеше истинската си история — тя най-сетне се връщаше. Можеше да остави всичко това зад себе си, да продължи с живота си. С истинския си живот. И все пак… Погледна телефона в скута си. И докато го правеше, зърна нещо в огледалото. Нещо, което не бе забелязал до този момент. На задната седалка на колата, загледан в него със сини, немигащи очи, с изрисувани червени устни, облечен в бяла лабораторна престилка и с лъснати кафяви обувки, седеше д-р Огъстин. М. Дж. Роуз с/у Лиза Гарднър Старо срещу ново. Прагматично срещу окултно. Реално срещу напълно невъзможно. Това са изходните моменти, с които започнаха М. Дж. Роуз и Лиза Гарднър. И какъв е крайният резултат? Коварно хитра история. М. Дж. Роуз не смята, че е измислила Малакай Самюълс повече, отколкото той би могъл да измисли нея. Но Самюълс определено промени писателската ѝ кариера, когато се появи за първи път в „Реинкарнационистът“ (2007). Самюълс се превърна за М. Дж. в ракета-носител, която я изстреля в областта на метафизичната и историческата художествена литература и оттогава тя не се отклони от курса си. Няма съмнение, че Самюълс е уникален — загадъчен психотерапевт, последовател на Юнг, посветил се на изучаване на минали животи с помощта на регресивна хипноза — пътуване, което самият той така и не може да предприеме. Което е отчасти и причината тази тема да се превърне във фикс идея за него. Другата причина е, че предците му — също като М. Дж. — още от деветнайсети век са изучавали мистичните връзки между минало и настояще. Изправянето на правоприлагащите органи лице в лице с Малакай Самюълс, който е успявал години наред да ги избягва на всяка крачка, заинтригува М. Дж. Особено когато въпросното ченге е едно от любимите ѝ. Детектив Д. Д. Уорън. Един интересен факт. Героинята Д. Д. Уорън на Лиза Гарднър всъщност е реална личност. Гарднър кръстила калѐната си бостънска детективка на своя съседка, красива блондинка, известна най-вече с уменията си да пече сладки и да поддържа градина. Лиза възнамерявала Д. Д. да се появи само в една глава на снайперисткия роман „Сам“, но дръзкият ѝ бостънски характер и непреклонната ѝ решимост бързо плениха читателите. Преди да се усети, Лиза написа няколко романа с Д. Д. Решението да използва Д. Д. за този разказ беше лесно. Кой е по-подходящ от една млада и отракана следователка от отдел „Убийства“, за да се заеме с чаровния загадъчен д-р Малакай Самюълс, заподозрян в много убийства, без да бъде уличен в нито едно? Добавете атмосферата на бостънския китайски квартал и легендата за древен артефакт и получавате идеалната рецепта за трилър. Или може би за нещо напълно различно? Нещо неочаквано. Смеещият се Буда Ню Йорк, 1884 Здрачът обгръщаше града в сивкавата си пелена. Той мразеше това време от деня, изгубения час между светлина и мрак, когато всичко става неясно. Застанал в сенките, гледаше имението от улицата. Липите частично скриваха вилата, но въпреки това той различи светлината по розетата под заобления горен прозорец. От отворената врата на балкона се носеха печалните звуци на „Лунната соната“ на Бетовен, подходящ акомпанимент за сумрака. Дори в здрача изящната сграда с нейните фронтони, парапет от ковано желязо и десетки водоливници под стрехите представляваше впечатляваща гледка, символ на богатство. Но не неговото богатство. Несъзнателно стисна зъби, усети напрежението на мускулите си и си заповяда да се отпусне. Предната врата с нейния барелефен герб с огромна птица, излизаща от пламъци, се отвори и от нея излезе елегантно облечена жена. Тя нямаше представа какво ще сполети дома ѝ по-късно вечерта, но той знаеше и си помисли, че ако се случи най-лошото, тя ще приеме съчувствието му, ще започне да разчита на него и никога няма да заподозре, че именно той е оркестрирал мъката ѝ. — Пърси? Есме? По-бързо, не бива да закъсняваме за рождения ден на братовчед ви — извика жената. Децата изтичаха покрай нея — десетгодишно момче и осемгодишната му сестра се спуснаха по стъпалата и скочиха преди майка си в чакащия файтон. Щом детският смях и чаткането на подковите по калдъръма затихнаха в далечината, мъжът пресече улицата и тихомълком се вмъкна в къщата. Като внимаваше да не вдига шум, тръгна по черно-белите мраморни плочки на внушителното фоайе и продължи по коридора към отворената врата на библиотеката. Тревър Талмейдж работеше на бюрото си, наведен над книжата: четеше и си водеше бележки, без да подозира за натрапника. — Здравата се трудиш. Стреснат, Тревър вдигна глава и на лицето му се появи доволна усмивка. — Кога дойде? Защо Питър не съобщи за теб? — Сам влязох. — Не знаех, че още имаш ключ — каза Тревър. Изглеждаше по-скоро обзет от досада, отколкото изненадан. — Искаш ли си го? Последва кратко колебание. Тревър обмисляше предложението, но щеше ли да има смелостта да каже да? — Не, разбира се. Искаш ли чаша портвайн? Току-що получих нова пратка от Мадейра. — Тревър посочи кристалните гарафи и чашите на барчето. — Онази сладка гадост ли? Предпочитам бренди. Тревър стана да му налее и наля и на себе си, а Дейвънпорт хвърли поглед на затрупаното бюро. — Най-сетне виждам прочутия текст. Изваден от хранилището за тази вечер. Как върви преводът? — Изумително добре. — Сега в гласа на Тревър ясно се долавяше вълнение. — Според писаря, оставил това, изгубените Инструменти на паметта изобщо не са легенда. Наистина са съществували. Той лично ги е видял и прави пълно описание на всеки амулет, на украсата и камъните. Пише, че всички били отмъкнати от Индия и занесени в Египет много преди хиляда и петстотната година преди Христа, което предполага, както се досещаш, че съвременните историци грешат с датирането на първите търговски пътища. Ще се вдигне голям шум, когато публикувам материалите. — Още ли смяташ да ги публикуваш? Тревър подаде на брат си чаша с кехлибарена течност, която сияеше като злато на светлината на лампата. — Разбира се. И те моля да не се опитваш отново да ме откажеш. Баща ни създаде „Талмейдж Тръст“, защото вярваше, че историята е важна. Който контролира миналото, контролира бъдещето. Твърдо съм съгласен с това и… — Именно заради контрола не можеш да ги публикуваш. Не разбираш ли от какъв контрол би се отказал? — прекъсна го Дейвънпорт, който се молеше и наистина се надяваше, след като вече бе тук, че Тревър ще се съгласи. — Ако Инструментите съществуват и ако могат да помогнат на хората да преоткрият миналите си животи, ние — ти, аз и всеки член на клуб „Феникс“ — трябва да се погрижим тази сила да се използва за доброто на всички хора, а не с егоистични цели — възрази Тревър. — Документът е бил намерен при разкопки от човек, на когото е платено с парите на баща ни. Няма да ти позволя да направиш това. —  Ти ли няма да ми позволиш? Не можеш да ме спреш. — Тревър се изсмя подигравателно. — Не разбираш ли колко важно е това? Колко огромно значение има от духовна гледна точка? Не става въпрос за съкровище от златни и сребърни монети. Това може да е ключът към доказателството, че се прераждаме. Не можем да скрием подобна информация, тя трябва да бъде достъпна за всички. Как иначе ще бъдат открити самите Инструменти на паметта? Край на дискусията. — Решението за публикуване не е само твое — каза Дейвънпорт. — Бих могъл да ти кажа същото — отвърна Тревър. — Проклет да си! Дейвънпорт стовари чашата си върху бюрото с такава сила, че тя се пръсна и разлетият алкохол заплаши да съсипе книжата. Раздразнен на брат си… не, на самия себе си, че е допуснал Дейвънпорт да се добере до него, Тревър вдигна с ругатни древния текст и го сложи на безопасно място върху книгите на лавицата зад себе си. Трябваше обаче да спаси и бележките си. Колкото се може по-бързо започна да събира купчините листа и да ги поставя върху други книги по други лавици. Беше обърнат с гръб към брат си и затова не го видя как вади малкия сребрист револвер от джоба на сакото си, нито упоритата гримаса на лицето му, сякаш бяха деца и играеха игра, която Дейвънпорт бе твърдо решен да спечели. Куршумът запрати Тревър напред към библиотеката и сблъсъкът избута купчина бележки зад редицата книги. Той посегна да се задържи и се хвана за един подвързан в кожа том, който по ирония на съдбата се оказа „Тибетска книга на мъртвите“. Томът падна заедно с него на пода. Кръвта му изтичаше толкова бързо, колкото и разлятото от счупената чаша бренди. Докато умираше, Тревър гледаше как брат му излиза от библиотеката, прибрал револвера и с плячка под мишница. Страхуваше се — докато не спря напълно да мисли — какво ще стане с безценното богатство, което се беше опитал да защити, но се бе провалил така безславно. Китайският квартал, Бостън, наши дни Накрая книгата не го спаси. Старият том, подвързан в кожа, с олющени позлатени букви и оръфани ръбове, беше останал в дясната ръка на мъртвия, когато беше рухнал на пода зад масивното си бюро, повален от един-единствен куршум в гърдите. Сержант детектив Д. Д. Уорън стоеше досами добре облеченото тяло на жертвата, кажи-речи единственото свободно място в претъпканото помещение, и правеше всичко по силите си да интерпретират сцената. — Вдигнал е книгата — размишляваше тя на глас, обръщайки се към партньорите си Нийл и Фил. Посочи падналия том. — Видял е оръжието и е реагирал инстинктивно, за да се предпази. Нийл, който беше най-младият от екипа и бивш парамедик, незабавно поклати глава. — Не. Няма следи от барут, нито поражения от куршум. Жертвата е хванала книгата, докато е падала. — Нийл посочи разпръснатата купчина листа, намираща се опасно близо до ръба на бюрото с мраморен плот. — Обзалагам се, че книгата е била отгоре. Ударът от куршума го е завъртял наляво, той е посегнал към бюрото, но вместо това е хванал книгата. И я е повлякъл със себе си на пода. — Тогава щеше да е паднала настрани — възрази Д. Д. Този вид размяна на мнения на местопрестъплението беше от любимите ѝ игри. Лично според нея мъртвите наистина говореха. — Косвена щета. Докато нашият тип почти държи романа в ръка. — Да ти кажа ли какви предмети ми се е налагало да измъквам от ръцете на мъртъвци? — Нийл сви рамене. — Хората виждат, че наближава краят им, и инстинктивно стискат. Не знам. Може би си мислят, че ако се вкопчат достатъчно силно в нещо от този свят, няма да им се наложи да преминават в другия. — Няма как да се докаже — промърмори Фил от прага. Той беше най-възрастният от екипа, над петдесетте, с вярна съпруга, четири деца и бързо оредяваща коса. Това, че беше семеен, не означаваше, че се гнуси да гледа жертвите отблизо. Двата тежки лъва обаче, изваяни от плътен камък и високи по метър и половина, в момента го държаха на разстояние. Или може би ярко оцветеният керамичен дракон, който ревеше от другата страна на мраморното бюро. Или безбройните нефритени статуетки, накацали по лавиците, пълни с още подвързани в кожа книги. Фил вдигна маската към устата си. Не заради миризмата, а защото кихането категорично щеше да опропасти местопрестъплението, а в такова претрупано и прашно помещение беше просто невъзможно да не кихнеш. Д. Д. се изправи и стисна носа си, за да предотврати собствената си реакция на прашния въздух. — Добре. Да започнем с жертвата. С какво разполагаме? Фил взе думата. — Господин Джон Уен. На петдесет и осем, вдовец, без досие в полицията, с чисто съдебно минало. Според служителката в магазина му Джуди Чан, която намерила тялото сутринта, господин Уен бил тих човек, посветен на работата си, която, както сигурно ще се досетите, като се огледате, е включвала внос на стари китайски артефакти. При това не от евтините. А истински неща. Познания по история, списък с елитни клиенти, изпълняване на специални поръчки, такива неща. Обичал издирването и установяването на автентичността на изделията. Помощницата му се е занимавала с широката публика. Д. Д. кимна. Това обясняваше местоположението на магазина на Уен, скътан далеч от глъчката на многолюдната Бийч Стрийт — пъстроцветната и пищно украсена главна артерия, минаваща през сърцето ни Китайския квартал. И за разлика от съседите, на чиито витрини бяха изложени пъстри копринени дрехи, специалитет или хаотична сбирка от евтини дрънкулки, витрината ни Уен беше заета само от три изящни дърворезби от тъмно дърво. Котето влезеш, можеш да видиш дискретна бронзова плочка, която обяснява, че дърворезбите са на тази и тази династия, но могат да станат твои само срещу 150 000 долара. Като се замисли човек, подобни цени обясняваха и безупречно ушития тъмносин костюм на господин Уен. Човек, който се е движил в елитните кръгове и се е обличал по съответния начин. Интересно. — Значи е бизнесмен — добави Д. Д. — Очевидно образован. А бил ли е уважаван? Имали ли са му доверие? Фил кимна. — Причината вероятно не е кражба — продължи тя и пак огледа малкото състояние от нефрит в малкия кабинет. — Може би издънена сделка? Господин Уен е оценил някакво изделие като Трета династия, а то всъщност е било изработено миналата седмица в най-добрата фабрика в Хонконг и после състарено от шестгодишни хлапета, налагащи го с тежки вериги. — Невъзможно — обади се нов глас зад Фил. Фил направи опит да се дръпне от запречената врата. На прага се появи прекрасна, макар и сериозна азиатка. — Вие сте? — попита Д. Д. — Джуди Чан. Работя при господин Уен от пет години. Беше добър човек. Не мамеше. И не правеше грешки. — Как се запознахте с господин Уен? — Беше пуснал обява във вестника, че търси помощник в магазина. Отзовах се. Д. Д. погледна помощницата — дребна, елегантно изваяни скули, лъскав водопад от черна като катран коса. Зададе следващия логичен въпрос: — Бихте ли описали отношенията ви? Помощницата я изгледа раздразнено. —  Работех за господин Уен. От сряда до неделя, от девет до пет. Понякога идвах извънредно да му помагам да се подготви за срещи с някои от по-специалните си клиенти. Нали се сещате, хора, които искат шкаф на три хиляди години като украса за фоайето си и са готови да платят за него. — Имате ли списък на въпросните клиенти? — Да. — Искам да видя и календара му. — Разбирам. — Снощи имал ли е среща с някого? — Доколкото знам, не. — Казваше ли ви, когато има срещи? — Повечето пъти. Начинанията му не бяха тайна. Напоследък все повече и повече се обръщаше към мен за помощ. Ценеше компютърните ми умения. — Кога го видяхте за последно? — Вчера, в пет следобед, когато затворих магазина. — Къде беше той. — Тук, в кабинета си. Обикновено оставаше след края на работното време, за да навакса с документацията и да проучва изделията. Нямаше семейство. Това — Джуди посочи претрупания кабинет — беше животът му. — Работеше ли върху нещо специално? — попита стоящият до нея Фил. — Не ми е казвал. — Да забелязвате да липсва нещо специално? — Той посочи малката стаичка. За първи път момичето се поколеба. — Аз… не знам. — Сега и тримата детективи я изучаваха внимателно. — Кабинетът му — каза най-сетне — е доста претъпкан. Д. Д. повдигна вежда — явно сметна думите ѝ за абсолютно излишни. — Господин Уен винаги казваше, че мисли по-добре, когато е заобиколен от миналото. Повечето неща в тази стая са събрани от него, подаръци от колеги, клиенти или приятели. И книгите… обожаваше ги. Наричаше ги свои деца. Молех го да ми позволи поне да избърша прахта, да подредя. Той обаче категорично не ми позволяваше. Обичаше нещата да си останат така, дори купищата листа по бюрото. Хоризонтална система за подреждане на документи, така го наричаше. Нито веднъж не му е изневерила. Гласът ѝ постепенно замря. Не гледаше детективите, а се взираше напрегнато в бюрото. — Нещо не е наред — каза след малко тя. — Не мога да кажа какво точно. Но не е наред. Д. Д. послушно насочи вниманието си към бюрото. Погледна планината хартия, пръснатите бележници, заоблената дървена купа, пълна с още офис боклуци, тежката позлатена женска статуетка до нея — заоблените ѝ форми бяха определено по-пищни от тези на Д. Д., както и множеството разхвърляни купчини очевидно стари и потънали в прах книги. — Не виждам компютър. — Работеше на ръка. Смяташе, че така е най-добре. Когато искаше да потърси нещо, използваше компютъра отпред. Д. Д. опита друг подход. — Магазинът беше ли заключен сутринта? — Да. — Има ли охранителна система? — Не. Говорили сме по въпроса, но господин Уен винаги възразяваше: казваше, че никой няма да тръгне да краде антикварни мебели. Истински ценните неща тук… са големи и тежки, както можете да се уверите. — Но всички тези нефритени фигурки… — Те са негова лична колекция. Не се продават. Фил подхвана мисълта. — Но вратата е била заключена. Така че който и да е дошъл, господин Уен явно го е пуснал да влезе. — Вероятно. — Провеждаше ли срещи в кабинета си? — попита Д. Д. В помещението явно имаше място само за правостоящи. — Не — отвърна помощницата. — По принцип ги приемаше в салона. Сядаха на някоя маса. Той вярваше в способността на историята не само да оцелява, но и да остава полезна. Често казваше да не си купуваме просто антика, а да живеем с нея. Погледът на Д. Д. отново се спря върху книгата в ръката на господин Уен. — Държеше ли книги в салона? — Не, това е… — Личната му колекция. Схванах. Значи ако е имал среща с някой, който е проявявал интерес към конкретна книга… Д. Д. клекна, за да разгледа по-добре подвързания в кожа том. Позлатеното заглавие беше олющено и трудно се четеше. Накрая осъзна, че дори не е на английски; а на някакъв непознат език. — Буда! — внезапно ахна Джуди. — Какво? — Буда. Точно това липсва. Тук, на левия ъгъл на бюрото му. Господин Уен имаше нефритен Буда. От династия Тан от осми век. Винаги стоеше тук. Господин Уен се сдобил с него малко след смъртта на жена си. Много го ценеше. — Размери? — Фил вече беше извадил бележника си. — Ъ-ъ-ъ, самият Буда беше двайсетина сантиметра висок. Много заоблен, плътен, седящ. Нали се сещате, с кръгъл корем и смеещо се лице. Статуетката беше на квадратна дървена поставка със златни ръбове и инкрустирани черупки от морски охлюви. Доста солидно изделие. — Стойност? — попита Д. Д. — Не съм сигурна. Трябва да проуча. Но като се има предвид теглото, добрият нефрит е по-скъп от златото, така че изделие с тези размери… да, много е ценно. Д. Д. сви устни. Харесваше ѝ идеята, че става дума за объркан опит за кражба, превърнал се в убийство — разбира се, с изключение на многото други нефритени фигурки, които още си стояха по лавиците. — Защо точно статуетка на Буда? — промърмори тя, говореше по-скоро на себе си, отколкото на другите. Красивата помощница поклати глава. Явно и тя нямаше обяснение. — Едно изделие. Само това ли липсва според вас? — Ще огледам подробно, но засега да, само това. — Значи Буда. Нещо, свързано с Буда. Д. Д. още мислеше, когато Нийл се обади: — Намерих нещо. Беше вдигнал книгата от разтворените пръсти на господин Уен. Всички видяха как нещо падна на пода. Очевидно не беше старо, а наскоро попаднало в кабинета. Нещо, което си е заслужавало да бъде стиснато в ръката на мъртвец? — Какво е това? — попита Д. Д. — Визитка. — Нийл обърна картончето. — На фондация „Феникс“. На името на някой си Малакай Самюълс. Д. Д. паркира наетата кола в Горен Уест Сайд и насочи вниманието си към имението от другата страна на улицата. Самата тя не беше голяма любителка на архитектурата, но беше живяла достатъчно дълго в исторически град, за да разпознае стила кралица Ан, включително розетата под прозореца със заоблена горна половина. Харесаха ѝ водоливниците, надничащи от стрехите. Разбира се, не беше дошла тук заради архитектурата. А заради убийство. Мина по пътеката, като спря, за да разгледа барелефа с герб, украсяващ главната врата на имението. Отне ѝ секунда, за да различи изображението — мистичният феникс, който бе дал името на офиса. Дзън. Вратата се отвори и Д. Д. влезе във фондация „Феникс“. Легитимира се на рецепционистката. Забеляза, че бюрото е много старо и вероятно много скъпо. В него също се долавяха намеци за китайски дизайн. Джон Уен би могъл да внесе подобно бюро и да го продаде на клиент като Малакай Самюълс. — Сержант детектив Д. Д. Уорън — представи се тя. — Трябва да се видя с доктор Самюълс. — Имате ли уговорка? — Не, но мисля, че ще ме приеме. Младата жена погледна значката ѝ, нацупи устни и вдигна телефонната слушалка. — Седнете, ако обичате. При доктора има пациент, но ще се освободи след петнайсет минути. Нищо против. Д. Д. отиде при канапето за посетители — беше с извита като камилски гръб облегалка. Бяха я предупредили, че срещата няма да е от леките. Д-р Самюълс имаше известен опит в отговарянето на въпроси, свързани с убийство. Засега реши да запълни времето си с лаптопа и да прочете още от материалите, които бе открила за видния терапевт. Малакай Самюълс беше психотерапевт, последовател на Юнг, отдал живота си на работа с деца със спомени от минали животи. Той и леля му, която бе съуправител на фондацията, документирали над три хиляди случая и представили забележителни доказателства за миналите им животи, открити чрез регресивна хипноза. Изследването и методологията им били толкова прецизни, че двамата били приети от научната общност и често участвали в различни психиатрични форуми. През последните седем години обаче Малакай станал „оперативно интересно лице“ във връзка с няколко криминални случая, включващи откраднати артефакти и довели до смъртта на най-малко четирима души. Никога не му били повдигнати обвинения за някакво престъпление, но Лучан Глас от ФБР, с когото се бе свързала детектив Д. Д., се притесни, когато чу името на Малакай във връзка с още едно убийство. Глас още беше убеден, че Малакай е замесен в няколко от случаите и че мястото му е зад решетките. — Но ние така и не успяхме да намерим доказателства за съучастничеството му. Надявам се вие да го направите, детектив Уорън. Наистина се надявам. — Детектив Уорън? Плътният мелодичен глас прекъсна мислите ѝ. Д. Д. вдигна поглед и видя въпросния човек, застанал точно пред нея. — Аз съм доктор Малакай Самюълс. С какво мога да ви помогна? Самюълс беше с добре ушит тъмносин костюм, грижливо завързана копринена вратовръзка и снежнобяла риза с монограм на десния маншет. Всичко в него, от облеклото до начина му на говорене, напомняше за джентълмен от една отминала епоха. Което вече накара Д. Д. да се замисли. Дали докторът просто събираше ценни стари артефакти, или включваше и себе си сред тях? — Тук съм във връзка с един инцидент в Бостън — каза тя. — Можем ли да поговорим насаме? — Разбира се. Заповядайте. Поведе я по коридор, осветен от аплици с разноцветно стъкло и покрит с тапети от началото на миналия век. Коприна, доколкото можеше да прецени Д. Д. С избледнели цветни мотиви и намеци за нещо, наподобяващо истинско злато. — Желаете ли кафе или чай? Или минерална вода? — попита той, докато отваряше вратата на личния си кабинет. В съответствие с основната тема на двореца помещението бе пълно със стари книги и пищно обзаведено с чудесен персийски килим, антикварно бюро и удобно кожено канапе и кресла. Прозорците гледаха към вътрешен двор с дървета и цветя, както подобаваше на доктор с изтънчени вкусове. Д. Д. поиска вода и седна, като продължаваше да регистрира изобилието от антики и произведения на изкуството. Изпълни я трепетна възбуда, когато видя на бюрото на Самюълс китайска нефритена статуетка на кон. Малакай ѝ подаде кристална чаша вода с лед и се настани от другата страна на стъклената масичка за кафе. — И тъй, с какво мога да ви помогна? — Намерихме ваша визитка на местопрестъпление. — Ужасно. Кой е убитият? — Господин Джон Уен. На лицето на Малакай не се изписа никаква емоция. Всъщност остана толкова безизразно, че Д. Д. веднага заподозря нещо. — Познавахте ли го, докторе? — Аз съм психотерапевт, детектив. Дори да го познавах, не бих могъл да ви кажа. Всичко, което става в кабинета ми, е поверително. Несъмнено разбирате. — Човекът е мъртъв, доктор Самюълс. Поверителността му лежи на пода в локва кръв. Малакай не отговори. — Несъмнено разбирате, че като отказвате да говорите, на практика признавате, че е бил ваш пациент. — Щом искате да стигнете до това заключение, тъй да бъде. Аз обаче нито го потвърждавам, нито отричам. Нямам правото да обсъждам случая с вас. — Визитката ви е била у него, когато е умрял. — В такъв случай, колко жалко и за двама ни. Д. Д. се намръщи. Самюълс беше в правото си, но случаят само щеше да стане още по-сложен, ако ѝ се наложеше да чака съдебно разпореждане. — Кога го видяхте жив за последно? — пусна въдицата тя. — Кой е казал, че съм го виждал изобщо? Специален агент Лучан Глас беше прав — Самюълс си го биваше. Д. Д. опита друг подход. — Да предположим, че сте детектив, разследващ убийството на човек, внасящ стари китайски артефакти. Кого щяхте да разпитате? Самюълс само повдигна вежда. И почти незабележимо кимна към декоративното огледало, висящо над лявото му рамо. Фройдистка грешка, помисли си Д. Д. Или просто невероятна арогантност на уважаван джентълмен, който може би е извършил убийство и смята, че има вероятност да му се размине? — Съжалявам, детектив, но не мога да ви помогна по този въпрос — каза д-р Самюълс. — А сега, ако нямате нищо против, чака ме клиент. Той стана и тя нямаше друг избор освен също да стане. Край на представлението, срещата приключи. Д. Д. беше пропиляла цял ден, както и значителна част от бюджета на отдела за пътуване до Ню Йорк, от което беше останала с абсолютно празни ръце. — Хубав кон — отбеляза тя, като посочи нефритената статуетка. — Благодаря. — Откъде го купихте? — Не съм го купувал. Наследих го, подобно на много други предмети в сградата. Преместих статуетката в кабинета си, понеже я намирам за особено завладяваща. Знаете ли защо хората събират антики, детектив Уорън? Аха, най-сетне малко разговор. — Защото обичат стари неща? — Може би. Ако трябва да сме по-точни, защото се идентифицират със стари неща. Д. Д. не можеше да се сдържи и зазяпа кабинета, който сякаш беше излязъл от деветнайсети век. Докторът като че ли не се засегна, а по-скоро се развесели на неизречената ѝ забележка. — Господин Джон Уен не е събирал просто антики — опита за последен път тя. — Според показанията той е смятал, че хората трябва да живеят с тях. Точно както правите вие. — Именно. — Какво означава това? — Означава, че прекарвате твърде много време в настоящето, детектив Уорън, като се има предвид, че разследвате човек, който е изцяло свързан с миналото. И ѝ отправи една последна многозначителна усмивка. После любезно, но твърдо я изпрати навън. След като детективката от Бостън си тръгна, Малакай се върна в кабинета си и си наля един пръст четирийсетгодишен „Макалън“. Вдигна тежката кристална чаша и отпи глътка. Наслади ѝ се. После се отпусна тежко в креслото зад бюрото си. Отвори горното чекмедже и извади луксозния си бележник „Смайтсън“. Това бе личният му дневник, в който записваше размислите си по „Издирването“, както го наричаше през последните трийсет и пет години, откакто отвори една книга от деветнайсети век за месмеризма, на която бе попаднал в библиотеката си, и от нея изпадна старо пожълтяло листче. Почеркът беше ситен и текстът бе написан с писалка, което — наред със съдържанието помогна на Малакай да датира бележката към средата или втората половина на века. Среща с господин Т. в два следобед относно място за съхраняване на документите. Сряда, в дома му на Бродуей 259, Според фамилната легенда Дейвънпорт Талмейдж, един от предшествениците на Малакай, притежавал документи, описващи всички амулети, орнаменти и камъни, съставляващи изгубените Инструменти на паметта. Отмъкнати тайно от Индия и занесени в Египет преди 1500 пр. Хр., тези неща можели да стимулират спомените за минали животи. Дейвънпорт ли беше написал бележката? И дали в нея не ставаше дума за списък на изгубените Инструменти? Без особени трудности, като сравни почерка с писмата в архива, Малакай успя да установи, че бележката наистина е написана от Дейвънпорт Талмейдж, един от основателите на клуб „Феникс“. Установяването на авторството му позволи да стесни още повече датата на написването на бележката — някъде между 1884 и 1901 г. Не по-рано от 1884 г., тъй като тогава Дейвънпорт беше наследил имението на брат си и бе поел ръководството на клуба. И не по-късно от 1901 г., защото това бе годината на смъртта му. Адресът „Бродуей 259“ беше мястото, където през онази епоха се беше намирала фирмата „Тифани и компания“, занимаваща се с бижута, луксозни канцеларски принадлежности и дизайн. Дали „господин Т“ беше самият Тифани? Вероятно. Знаеше се, че Дейвънпорт е бил невероятно богат. Какво художествено изделие бе направил Тифани по молба на Дейвънпорт, за да скрие документите? Дали е било продадено? Или все още беше в имението, където в почти всяка стая можеха да се намерят множество лампи и прозорци на фирмата? Да не говорим за всички камини, облицовани с дъгоцветни плочки, дело на прочутия стъклар и бижутер. Това означаваше, че документите като нищо можеха да бъдат скрити пред очите на всички. Идеята, че може да са толкова близо и същевременно да остават невидими, беше влудяваща. Малакай прелисти бележките си от последните няколко седмици. До мястото, където бе записал сеансите си с господин Джон Уен. Бяха общо осем. Всички се въртяха около една и съща тема. Антикварят Уен се беше обърнал към Малакай за помощ да разбере защо го привличат определени предмети и места. Сякаш е омагьосан от тях. Обсебен. От години се беше опитвал да изясни чувствата, които го обхващали при вида на някои неща. На два пъти едва не банкрутирал, купувайки имоти, които не стрували исканите за тях пари, само и само за да може да се сдобие с определено нещо. Отчаян, той най-сетне допуснал, че действията му може би са подбудени от спомени от минал живот. Затърсил помощ, научил за д-р Самюълс и твърдеше, че идеята да дойде при него събуждала същите чувства, които будели и антиките му. Просто знаел, че фондация „Феникс“ е мястото, където ще му помогнат. Уен не знаеше (поне на съзнателно ниво) онова, което разкри на Малакай под хипноза — че през миналото, преди повече от сто и трийсет години, е бил един от братята Талмейдж, който основал същата тази фондация. И Малакай предположи, че ако Уен е реинкарнация на Дейвънпорт или Тревър, то може би ще успее да го отведе при така жадуваните документи. Всеки друг би се присмял на тази история. Малакай обаче бе работил с хиляди деца, чиито минали животи бяха проверени от него и леля му. Беше виждал пациенти да правят връзки, които не се поддаваха на логично обяснение и здрав разум, както го наричаха другите. Самият той никога не бе имал спомени от минал живот. Не му действаха никакви хипнози и медитации. Беше виждал обаче как пациентите му се избавят от страхове, фобии и неврози, след като ги идентифицират и разберат, че принадлежат на предишни прераждания. Беше ставал свидетел на изцеляващата сила на възвърнатите спомени. На изумителното облекчение, което изпитваха пациентите му, след като се освобождаваха от кармичните си кошмари. Малакай искаше само да научи за собствените си минали животи. Но за целта се нуждаеше от работещ Инструмент на паметта, а за да намери едно от прочутите средства, трябваше да знае какво точно търси. Документите на Дейвънпорт щяха да бъдат неговата карта, пълен списък на всички известни Инструменти на паметта. И той си беше помислил, че Джон Уен, китайският антиквар от Бостън, може да му даде насока за откриването на отдавна изгубените книжа. Което означаваше, че убийството на Джон Уен беше неприятна случка. Направо безобразие. Д-р Малакай Самюълс беше излязъл победител. Нямаше как да го отрече. През трите дни след пътуването си до Ню Йорк Д. Д. непрекъснато си преповтаряше разговора им. Сподели дискусията — или по-скоро липсата на такава — с партньорите си Фил и Нийл. Дори се обади на специален агент Лучан Глас и разказа за неосъществения разпит. Беше се изправила срещу човек, имащ вероятно пръст в четири убийства и… бе останала с празни ръце. Без нито зрънце информация или намек. Само доста прозаичното отбелязване, че антикварите се идентифицират с миналото. Което определено обясняваше нуждата ѝ от дим сум 1 . Когато си имаш работа с изключително смущаващо убийство в Китайския квартал, дим сум е просто задължителен. Но ако Джон Уен е внасял антики, защото се е идентифицирал с миналото, дали това е било от значение за убиеца? При всички онези безценни предмети в магазина той бе отмъкнал само едно нещо — нефритен Буда. Защо точно това? Д. Д. зърна собственика на ресторанта, който чакаше търпеливо до вратата. Възрастен азиатски господин с безупречен костюм, който поздравяваше повечето си клиенти по име. Хрумна ѝ, че той може би ще е в състояние да ѝ помогне. Вдигна ръка да привлече вниманието му и той незабавно се приближи и ѝ се поклони. — Извинете — каза тя, — можете ли да ми кажете къде в квартала е най-близкият будистки храм? — Няколко са, детектив. Кой точно търсите? — Откъде знаете, че съм детектив? — Вие разследвате убийството на Джон Уен. Всички го знаем. — Познавахте ли господин Уен? — Да, много фин човек. Помогна ми да намеря четирите копринени паравана в банкетния салон. Всъщност, щом се интересувате от будистки храмове, мога ли да ви предложа да се консултирате с помощницата на господин Уен госпожица Чан? Д. Д. го изгледа неразбиращо. — Защо точно Джуди Чан? Собственикът се смути на свой ред. — Заради накита ѝ, разбира се. Малкият нефритен Буда, който винаги носи на шията си. Символ на собствената ѝ вяра, предполагам. Д. Д. му благодари, плати сметката и се обади на партньора си Фил. Бяха разговаряли няколко пъти с Джуди и нито веднъж прекрасната помощница на господин Уен не беше носила нефритен Буда. Което я накара да се зачуди какво ли друго крие Джуди Чан. Според Фил домашният адрес на Джуди Чан беше на четвъртия етаж на сграда зад ъгъла до ресторанта. Д. Д. лесно откри тухлената постройка. За съжаление никой не отговори на позвъняването ѝ. Опита на втория етаж и се озова пред възрастна китайка с розов халат на цветя. Д. Д. размаха бързо значката си, за да я впечатли, и каза: — Пожарна. — Едно от първите неща, които бе научила като полицай, бе, че повечето градски жители нямат вяра на ченгета. Пожарникарите пък, които можеха да спасят домовете и бизнеса им, се ползваха с уважение. Жената я изгледа преценяващо. — Трябва да направя проверка на пожарните изходи. Просто да се уверя, че всичко работи. Намръщена физиономия. Растяща неувереност. Естествената подозрителност на бабката към такова странно искане се бореше с желанието ѝ да е сигурна, че сградата ѝ е безопасна. — Просто трябва да вляза за малко и да огледам стълбата. Ще свърша за пет минути и сградата ще бъде отметната за следващите пет години. Иначе ще трябва да доведа началника си и може би всички инспектори… Обещанието — заплахата? — за посещение от още градски служители свърши работа. Възрастната жена ѝ направи знак да я последва и след три минути Д. Д. се катереше по пожарната стълба към апартамента на Джуди на четвъртия етаж. Разбира се, нямаше основания да влиза в жилището ѝ, само растящо подозрение, че Джуди Чан не е била напълно откровена. Бърз поглед към дома ѝ обаче нямаше да навреди. И ако се случеше да зърне нещо като открадната двайсетсантиметрова статуетка на Буда от нефрит, или може би пистолет с димящо дуло, чудесно — щеше да е в правото си да влезе в апартамента и може би дори да разреши убийството. Качи се на площадката на четвъртия етаж. Ръцете я боляха от стискането на ръждивите дръжки, а сърцето ѝ биеше болезнено в гърдите. Погледна през стъклото. — Мътните да ме вземат! Буди. Навсякъде. Апартаментът на Джуди Чан беше пълен със смеещи се Буди. Рисунки, статуи, бродерии по възглавници, дори малки златни, нефритени и сребърни фигурки. Накъдето и да погледнеше, виждаше поредното изображение на Буда. И както стоеше с увиснала челюст, вратата на апартамента неочаквано се отвори. Бившата помощница на Джон Уен влезе в дома си. В компанията на д-р Малакай Самюълс. Малакай беше доволен от деня. След като беше научил, че господин Джон Уен е убит и е отнесъл със себе си всички улики, които би могъл да има във връзка с легендарния списък на изгубените Инструменти на паметта, Малакай бе принуден да преосмисли стратегията си. Полицията, в това число русата детективка от Бостън, щеше да го следи, което изключваше всякакви явни действия като претърсването на антикварния магазин или жилището на Уен. После му хрумна, че не е нужно да прави такива долни неща, щом може да мине с един прост жест на учтивост. Обади се на помощницата на Уен — красавицата, която бе видял само веднъж, когато бе съпроводила Уен до фондация „Феникс“ в Ню Йорк — и ѝ изказа най-искрените си съболезнования. Каза ѝ, че ако може да ѝ помогне по някакъв начин в този скръбен момент, би го направил на драго сърце. Всъщност щял да бъде в Бостън в края на седмицата. Нещо против да се срещнат на чаша чай, за да споделят спомени за човека, когото и двамата ценяха и уважаваха? Бащата на Малакай отдавна го беше научил колко ценни са добре ушитият костюм, безупречното обществено положение и възпитаното поведение. Госпожица Джуди Чан се съгласи почти веднага. Сутрешният чай премина в разходка из Китайския квартал — изумителен културен център, третият по големина в страната, — след което Малакай деликатно помоли да посети за един последен път магазина на Уен. Госпожица Чан беше готова с радост да изпълни молбата му. Само първо да минат през апартамента ѝ, за да вземе ключа… Малакай я последва по стълбите до четвъртия етаж без оплаквания, въпреки дискомфорта в крака му. Един инцидент във Виена преди години го беше оставил с трайно увреждане, на което се опитваше да не обръща внимание. Застанал до младата жена, той я изчака да отвори вратата. И тогава дойде първият шок за деня. Буди. Фигурки, резби, рисунки, бродерии, коприни. Изображенията на милия благосклонен Буда го гледаха от всички страни. Госпожица Чан, чието достигащо до коленете светлокафяво палто още беше закопчано до брадичката, спря, погледна го притеснено и каза: — Колекционер съм. — Определено си личи. Малакай понечи да помогне на дамата с палтото. Тя внезапно се разбърза да продължат към магазина на Уен. Истината, осъзна той, ключът към тайната, която търсеше толкова отдавна, се намираше тук. Обсесия на една съвременна жена. Поглед на опитния терапевт към една преродена душа. — Ще ви затрудня ли, ако ви помоля за чаша вода? — попита той. — Изкачването по стълбите ме задъха. — Разбира се. — Джуди тръгна енергично към скромния кухненски бокс. Останал сам, Малакай се зае с копчетата на собственото си грамадно палто от черна вълна, докато бързо оглеждаше стаята. Стори ли му се, или наистина видя някаква сянка да преминава зад прозореца? Нямаше значение. Вече чувстваше как пулсът му се ускорява, долавяше познатото туптене във вените. След всички тези години Буда със загадъчната си усмивка и многобройните си учения за кармата и прераждането държеше ключа. — Кога започнахте да колекционирате Буди? — попита той, когато Джуди се върна. Тя му подаде чаша вода и той забеляза лекото треперене на пръстите ѝ. — Не съм сигурна. Мисля, че съм го правила през целия си живот. — Господин Уен знаеше ли? — Разбира се. — Тя се изчерви и стеснително докосна гърдите си. — Дори ми подари нефритен медальон с Буда. Нещо като талисман. — Той споменавал ли ви е за сеансите му при мен? — Зная, че се срещаше с вас във връзка със собствените си… проблеми на колекционер. Понякога изпитваше ужасна нужда да придобие неща, независимо дали е изгодно, или не. Каза, че според вас бил преродена душа, която продължава да търси нещо, което е изгубила преди много животи. — А вие? Младата жена замръзна, после леко завъртя глава, за да огледа апартамента си. Косата ѝ се люшна — черна копринена завеса, която скри лицето ѝ. — Не зная защо го правя — прошепна след миг тя. — Може би съм преродена душа, която още се опитва да поправи нещо? Напълно възможно е, както и всичко друго. — Мога ли да ви предложа един кратък хипнотичен сеанс? — тихо попита Малакай. — Няма да ви отнеме повече от трийсет-четирийсет минути и е напълно възможно да ви даде някои от отговорите, които търсите. Мога да го направя и тук, където ще се чувствате удобно. Тя не отговори, но отиде до канапето и след кратко колебание седна. Малакай не изчака втора покана. Свали палтото си, седна на един изискан бамбуков стол срещу нея и — усещаше неимоверно силно погледите на Будите — започна с проста техника на обратно броене, за да поведе бавно пациента си през виещите се гънки на времето. — Къде сте? — попита след пет минути. Джуди описа имение, частично скрито от липи. Какво?! Малакай се наведе напред. Още не беше сигурен, че може да направи предположението, което копнееше да направи. — Кажете ми какво виждате. Какво чувате? — Минава файтон. Тропот на копита. Стъмва се и хората се прибират от работа. Чувам „Лунната соната“ на Бетовен. — Знаете ли на коя улица се намира имението? — Разбира се. Осемдесет и трета, недалеч от Сентръл Парк Уест. Малакай осъзна, че тя описва родовия му дом, и вълнението му се засили, но той се помъчи да запази спокойствие и да говори с мек и ритмичен глас. Джуди Чан се беше върнала там, където сега бе фондация „Феникс“ — в Ню Йорк, някъде в края на деветнайсети век. Това бе наистина поразително, защото при първия сеанс с Джон Уен антикварят се бе върнал на абсолютно същото място и време. За всеки друг това щеше да е съвпадение, но не и за Малакай. Нямаше съвпадения, когато си имаш работа с прераждане. Всяко действие си имаше последици, всяка среща — цел. Връщаме се, за да бъдем със същите хора в подобни обстоятелства, за да завършим кармичния кръг, да поправим грешките си, да получим нов шанс. Душите, които са обвързани завинаги, се намират една друга отново и отново, следвайки повтарящия се модел на съдбата. Всеки път, когато ставаше свидетел на връщането на пациент в миналото, Малакай се чувстваше привилегирован, че е част от пътуването му. Но този път изпитваше и огромен ентусиазъм. Обърканата и загадъчна история на собствения му род може би най-сетне щеше да бъде разгадана. Джон Уен бе застрелян в кабинета си също като предшественика на Малакай Тревър Талмейдж преди повече от сто години. Убит в собствения си кабинет от неканен гост според фамилните предания. Но наистина ли бе станало така? След смъртта на Тревър брат му Дейвънпорт бе наследил къщата и всичко в нея, включително отдавна търсеното от Малакай съкровище — списъка на изгубените Инструменти на паметта. И сега, докато слушаше как Джуди Чан описва всяка подробност от кабинет, който нямаше как да познава, и от епоха, която не би могла да помни, Малакай усети как поредното парче от пъзела застава на мястото си. — Какво правите там? — попита той. — Брат ми прави грешка — каза Джуди Чан, което бе отговор на незададен въпрос. Гласът ѝ бе по-силен, отколкото преди малко. Освен това Малакай забеляза, че е седнала по-изправена и че изглежда развълнувана. — Как се казвате? — попита Малакай. Тя не отговори. Вместо това продължи да спори с някакъв дух, който Малакай не можеше да види и чуе. — Решението за публикуване не е само твое. — Публикуване на какво? — попита Малакай. — С кого разговаряте? — С брат си — изсъска Джуди Чан. — Той прави грешка. И в този миг Малакай разбра. Тревър не бе застрелян от непознат. Убиецът беше брат му Дейвънпорт. — Познавате ли господин Тифани? — попита Малакай, нарушавайки едно от правилата на хипнозата и прекъсвайки момента, за да зададе въпрос, който може да изкара пациента от епизода. Интуицията му обаче се оказа вярна. — Да — каза Джуди. — Той изработи лампите в къщата. Плочките. И бижута за фамилията. Малакай си представи намерената бележка, написана от ръката на Дейвънпорт за срещата в студиото на Тифани малко след смъртта на Тревър. Нима Дейвънпорт беше убил собствения си брат, за да се сдобие с древния текст, описващ всеки изгубен Инструмент на паметта? Най-вероятно. В такъв случай е трябвало да скрие уликите за престъплението си в ковчеже, изработено от Тифани. Да запази тайна, която никога не е трябвало да се разгласява. Нито в този живот, нито след него. И сега, в настоящето, Джуди беше застреляла шефа си Джон Уен, за да открадне още веднъж документите. Малакай моментално разбра, че отговорът на всичко, което бе търсил, не е в миналото. А се намираше в тази стая и го гледаше право в лицето. Смеещите се Буди. — Джуди — настойчиво каза Малакай. — Вече можете да ме чуете. Трябва да напуснете къщата в Ню Йорк. Да продължите напред. Към настоящето. Джуди остана на мястото си, като бавно се връщаше напред във времето. — Намирате се в кабинета на Джон Уен — каза ѝ той с дълбок и убедителен глас. — Действието се развива преди пет дни, дошли сте да видите шефа си. И виждате един Буда. Разкажете ми за него. — Висок двайсет сантиметра, изцяло от нефрит — прошепна тя. — Върху квадратна дървена поставка със златни ръбове и инкрустирани черупки от охлюви. Господин Уен го имаше от месеци. Месеци, през които го бях умолявала да ми го даде. — Но той не ви е послушал. — Увещавах го, че Буда трябва да се сподели. Че не е правилно да го пази в тайна, скрит от света. Истинската сила е в споделянето на знанието, за да се помага на другите, а не да го събираш за себе си. Малакай примигна объркано. — И сте решили да си вземете онова, което ви принадлежи. Застреляли сте господин Уен. Извадили сте Будата от кабинета му. Къде е той сега, госпожице Чан? Кажете ми и ще ви помогна да го споделите със света. В тъмните притворени очи на младата жена имаше някакъв странен, призрачен блясък. Още не беше в това битие, осъзна Малакай. Но и не беше в другото. — Насилие — промълви тя. — Винаги се свършва с насилие. Брат срещу брата, съпруг срещу съпруга, приятел предава приятеля. Обичах го и получих куршума му. Обичах го и това доведе до смърт. Наистина ли няма друг начин? Малакай със закъснение се усети, че госпожица Чан държи оръжие — малък антикварен револвер, който бе извадила от гънките на роклята си и сега го държеше насочен право към гърдите му. Беше направил грешка. Ужасна, ужасна грешка. — Вие не сте Дейвънпорт — прошепна той. Да, разбира се, че не беше. Джон Уен беше Дейвънпорт, човекът, който бе застрелял собствения си брат, за да запази легендарния текст в тайна. — Вие сте Тревър — продължи Малакай. Джуди Чан беше реинкарнация на брата, искал да сподели списъка на изгубените Инструменти на паметта със света и платил за това с живота си. Преди сто и трийсет години Тревър бе станал жертва. Този път обаче, ако се съдеше по револвера, който не трепваше в ръката на Джуди Чан, случаят нямаше да е съшият. Тайната на Смеещия се Буда трябваше да бъде споделена. И Джуди — Тревър беше готова да го направи, независимо от цената. — Мога да ти помогна — чу се да прошепва Малакай с прегракнал от отчаяние глас. — Покажи ми този Буда. Мисля, че знам тайната му. Ще ти покажа и ще можем да я споделим със света. Но пръстът на Джуди вече се свиваше около спусъка. Животи се стоварваха върху животи. Безкрайна поредица от стари несправедливости и нови болки. Уроци, които си оставаха ненаучени, цикли, които продължаваха. Списъкът на изгубените Инструменти на паметта завинаги щеше да остане недостижим. Малакай се хвърли напред. Антикварният револвер отново оживя с гръм. В момента, в които видя Джуди Чан да сяда на канапето, Д. Д. разбра, че младата жена е в беда. От стъкления блясък в очите ѝ, от внезапно отпуснатите черти. Малакай ѝ правеше нещо. Дрогираше я, въздействаше на свидетел, месеше се в разследване на убийство. Всичко това изглеждаше правдоподобно. Д. Д. заотстъпва колкото се може по-тихо по ръждивата стълба, после скочи долу и извади мобилния си телефон. Поиска униформени полицаи, детективи от отдела и партньорите си. Веднага. Отново натисна звънеца на апартамента на втория етаж — отчаяно търсеше начин да влезе в къщата. Този път възрастната жена не слезе, а подаде прошарената си глава от прозореца. Д. Д. не си направи труда да се преструва. — Аз съм ченге и обитателката на четвъртия етаж е в беда. Отваряйте! Бързо! Жената като че ли се замисли. После вратата бавно се отвори и Д. Д. се втурна напред и нагоре. Четири етажа по стълбите. Веднага щом приключеше случая, щеше да си отдели повече време за тренажора. Но дотогава ѝ оставаше да се катери нагоре. Озова се на площадката на четвъртия етаж точно когато изтрещя изстрел. Мамка му! Хвърли се към вратата и тя рязко се отвори — не беше заключена. Хвърли се на пода с изваден пистолет и изпълзя в апартамента, като търсеше с поглед ранената, а може би дори убита Джуди Чан. Вместо това видя въпросната млада жена да стои пред нея с някакъв древен на вид малък револвер, чието дуло още димеше. — Той излъга. Щеше да задържи Буда за себе си — спокойно каза Джуди Чан. — Буда трябва да бъде споделян. Подаде малкото странно оръжие на Д. Д. В същото време Малакай изстена някъде зад канапето. — Ако нямате нищо против, имам нужда от малко помощ, детектив. Мисля, че току-що ме простреляха. Малакай се размърда в стола и се намръщи. Да те прострелят в крака, ранен в бъркотията във Виена преди години, беше наистина неприятно. Поне този път му себе разминало по-леко. Оказа се, че Джуди Чан не е много добър стрелец, когато е под частична хипноза. Макар че бе убила шефа си с един куршум в сърцето, състоянието ѝ — състоянието, в което я бе поставил Малакай — бе спасило живота му. Бяха минали осем месеца и сега тя бе в затвора, след като я намериха за виновна въпреки агресивните опити на защитата да докаже, че е била невменяема, заблудена от видения от така наречен минал живот. Малакай не пропусна нито едно заседание на съда. Ако защитата на госпожица Чан успееше да докаже, че ако вярваш, че си спомняш минал живот, значи си луд, целият труд на Малакай щеше да бъде поставен под съмнение, страстта му щеше да се превърне в подигравка, използвана срещу него. Обвинението обаче спечели. Над една четвърт от населението на страната вярваше в прераждането и няколко световни религии се основаваха на този принцип, така че тезата на защитата нямаше шансове за успех. Съдебните заседатели не приеха, че покушението е било опит от страна на Чан да приключи вражда, продължаваща векове. Но въпреки това я обявиха за виновна по обвинение в убийство втора степен при въоръжен грабеж. Изгуби не реинкарнацията, а Джуди Чан. — Идва ред на артикул сто двайсет и едно — с напевен глас обяви аукционерът. Малакай гледаше как нефритената костенурка от дома на Джон Уен надхвърли очакваната цена от 10 000 долара. Антикварят наистина бе събрал много ценна колекция древни китайски съкровища. Жалко, че бе трябвало да умре, защитавайки едно от тях. Костенурката беше изнесена от млад мъж в тъмнокафява униформа. Друг със същите дрехи донесе следващия експонат и го постави на подиума. — А сега — каза аукционерът с бостънския си акцент — ви представяме Смеещия се Буда, статуетка под номер сто двайсет и две. Чудесен образец на скулптурата от времето на династия Тан, осми век. Чакането имуществото да бъде изнесено на търг изглеждаше безкрайно за Малакай, но полицията нямаше намерение да пусне за продажба нещата от кабинета на Уен, докато процесът срещу Чан не приключи. — Чувам ли десет хиляди? — подкани аукционерът. Малакай трябваше да е много внимателен, когато дойде в „Скинърс“ да огледа статуетката преди търга. Ако покажеше прекален интерес към нея, някой можеше да забележи и да се запита защо. В стаята в аукционната къща, където бе направил огледа, имаше камера, поставена на видно място. Малакай не посмя да се опита да разглоби статуетката, за да провери дали в поставката ѝ има тайник, в който Дейвънпорт би могъл да скрие списъка. По-внимателният оглед обаче показа, че това е възможно. Класическият стил на Тифани си личеше по златните ръбове и изящната инкрустация. За Малакай поставката спокойно можеше да е поръчана от Дейвънпорт и да е изработена лично от Тифани след онова първо убийство преди повече от век. — Петнайсет хиляди от дясната ми страна. Чувам ли… да, двайсет от джентълмена на последния ред. Чувам ли двайсет и пет? Двайсет и пет хиляди, благодаря, мадам. През следващите няколко секунди Малакай изчакваше забавяне в наддаването. Не искаше да помогне на цената да скочи още повече. Очакваше наддаването да замре около 50 000 и не остана особено доволен, когато цената стигна 75 000 долара. Но какво значение имаха парите сега, когато търсенето му почти приключваше и списъкът на изгубените Инструменти на паметта щеше да е негов? Беше чакал този момент десетилетия. — Седемдесет и пет хиляди от господина на последния ред. Първи път. Втори път. Малакай вдигна картата си. — Благодаря, сър. — Аукционерът кимна на новия участник. — Осемдесет хиляди от първия ред… и… осемдесет и пет от последния. Очаквам вашия отговор, сър. Деветдесет хиляди от първия ред. Накрая, след още пет минути, отново дойде неговият ред. Той предложи сто и петдесет хиляди и с това сложи край на наддаването. Зави му се свят. Наистина ли статуетката бе негова? — Първи път. Втори път. — Аукционерът удари с чукчето. — Благодаря, сър. Сто и петдесет хиляди от господина на първия ред. Малакай беше спечелил наградата си. След като плати, отнесе нефритената статуетка в апартамента си в „Риц Карлтън“. Внимателно и с благоговение разопакова изваяното изображение, поставено върху изящна основа с ръбове от ковано злато и инкрустации от черупки на охлюв. Подписът на Тифани бе потвърден от аукционерската къща. Според каталога само поставката се оценяваше на 10 000 долара. Но това дори не се доближаваше до истинската ѝ стойност. Малакай оцени по достойнство ритуала. Вярваше, че човек трябва да се наслади на моментите, които оставят важна следа в живота му. Този момент беше такъв. Днес беше стигнал края на един дълъг, много дълъг път. Остави Буда да седи царствено на масата до прозореца и извади бутилката шампанско „Кристъл“, която бе сложил в лед преди да отиде на търга. Отвори я с гръм и си наля чаша бледожълта амброзия. Вдигна наздравица към мълчаливата статуетка и отпи. Помисли си за Джон Уен, който бе умрял заради този момент. И за Джуди Чан, която щеше да гние в затвора заради опита си да го предотврати. — Дойде време, приятелю — каза Малакай, докато вървеше към масата. Беше направил проучване. Нямаше да му се налага да маха нефритената статуетка. Достатъчно бе да обърне внимание на жилките по долната страна на поставката. Експертите го уверяваха, че ако ги натисне по определен начин, ще открие грижливо скритата кухина. Оказа се по-лесно, отколкото си беше представял. И толкова обещаващо, колкото беше мечтал. Основата поддаде и върху масата се посипа фина прах, показваща, че не е била отваряна от много години. Както се беше надявал, никой в „Скинърс“ не беше открил скритото отделение. Малакай не погледна в тайника. Още не. Трепетното очакване след толкова много време му доставяше прекалено голяма наслада. Отпи дълга и бавна глътка от пенливото вино. Това беше неговият момент. След почти 150 години миналото и настоящето бяха описали пълен кръг. Малакай бръкна в тясното отделение. Пръстите му напипаха… гладко дърво… и… още гладко дърво… сатен. Обърна статуетката. Впери поглед в малкото, подобно на ковчег отделение, където със сигурност някога е било скрито съкровището, което търсеше. И където сега нямаше нищо. Малакай Самюълс държеше статуетката и се взираше в бездната. За момент, макар че беше невъзможно, му се стори, че чува как Буда се смее. Или може би се смееше Дейвънпорт Талмейдж, който още пазеше на оня свят своя списък на изгубените Инструменти на паметта. Завинаги негов и вечно търсен от Малакай. Стив Мартини с/у Линда Феърстийн Факт: През 1922 г. Хауард Картър, по онова време странстващ археолог, претърсващ Долината на царете, открил едно от най-големите съкровища в историята. Картър, който посветил на една-единствена цел почти две десетилетия, разкопал гробницата на фараон Тутанкамон. Открил подземни камери, пълни с безценни артефакти, стотици предмети от ковано злато, скъпоценни камъни и цели колесници, изработени от екзотична дървесина. Сред тези находки имало и безценна статуетка, изобразяваща младия владетел на гърба на черна пантера. Изваяната от абанос котка била покрита с екзотични смоли, чиято формула била известна единствено на древните египтяни. Факт: Почти деветдесет години артефактите от откритието на Картър, в това число пантерата и стъпилият отгоре ѝ златен владетел, се пазеха в Египетския музей в Кайро. В началото на февруари 2011 г., по време на така наречената Арабска пролет, гражданските вълнения доведоха до грабежи. Охраната на музея беше пробита и сред отмъкнатите неща беше и статуетката на момчето цар върху черната котка. Факт: На 11 септември 2012 г. мародерстваща банда терористи атакува американското консулство в Бенгази, Либия, подпали сградата и уби четирима американци, сред които и посланика на САЩ. В продължение на седмици опожарената сграда остана почти без охрана, а сред останките ѝ бяха пръснати документи, някои от които строго секретни. Събудих ли интереса ви? За двама талантливи писатели като Стив Мартини и Линда Феърстийн това бе напълно достатъчно за начало на разказ. Пол Мадриани е главен герой на дванайсет романа бестселъри на Стив Мартини, бивш журналист и юрист от Калифорния. Линда Феърстийн също е юрист с трийсетгодишен опит като прокурор и началник на отдел „Сексуални престъпления“ към Кабинета на окръжния прокурор на Ню Йорк. Лукавата прокурорка Александра Купър е нейно творение и досега се появява в петнайсет романа. Кръстосването на шпаги на конференция изглеждало като най-лесен начин двамата герои да се срещнат. След това енергична млада репортерка се връща от Бенгази с материал за онова, което може би е открила в опожарената сграда на консулството. Когато репортерката е открита мъртва, Мадриани и Купър се впускат в безумна гонитба в търсене на убиеца и златното момче цар. Съдебен трилър на двайсет и първи век. От двама майстори. Сърфиране върху пантера — Значи казвате, че не изпитвате съчувствие към жертвата? — Както вече обясних, не мога да коментирам случай, по който се работи — каза Мадриани. — Тогава да се върнем към хипотезата — продължи Купър и му пусна бърза усмивка. — Просто се опитвах да ви накарам да покажете козовете си в онова ваше голямо дело в Ел Ей. Да дадете на нас, местните, някои насоки. В ситуацията, която ни дадоха да обсъждаме днес, има някои подобни моменти. Бих искала да знам какво печелите, като сте толкова злостен към една мъртва жена. — Не става въпрос за липса на съчувствие, поне от моя страна. Купър игнорира отричането му. — Защо толкова много спорещи страни не показват съчувствие към жертвите от женски пол? В нашата хипотеза тя е била жена, постигнала успех в доминирана от мъже сфера. Или може би гледате на нея като на някой, който е социално нежелан? Може би нещо като паразит? — Вие го казвате, не аз — каза Мадриани. Не обичаше да го подлагат на кръстосан разпит. Александра Купър го караше да се чувства като поставен на скамейката за свидетели. — Но ще се съгласите с твърдението, нали? Обичате да обвинявате жертвата. — Тя знаеше, че го е поставила в неудобно положение, и продължаваше да натиска здраво. Пол Мадриани, който бе адвокат по наказателни дела, знаеше, че ще направи грешка, ако ѝ позволи да спомене случая, който в момента се гледаше в Ел Ей. Беше все едно да стъпиш върху противопехотна мина. Опита се да намери някакъв начин да се измъкне и да я задържи съсредоточена върху това упражнение. — Нека само да кажем, че съдебните заседатели едва ли ще погледнат на действията на хипотетичната ви жертва като на някакво призвание свише. Не можем ли просто да се съгласим с това? Честна игра? — Хипотетичната жертва е била начело на водеща рекламна агенция, Пол. И я е започнала със собствения си кураж и ум. — Започнала е с поемането на повече мъжки атрибути, отколкото може да преброи човек, Алекс. С това съм съгласен. Освен това е осигурявала ескорт от офисите си на Парк Авеню. Откъм публиката се чу смях, но не и от Алекс Купър, чиито очи в момента представляваха две цепки, насочени като лазерни лъчи в адамовата ябълка на Мадриани. За трийсет и осем годишната прокурорка и началник на новооткрития отдел за сексуални престъпления в Ню Йорк това беше покана за сблъсък. — Значи смятате, че е заслужавала да умре, така ли, Пол? — Както вече казах, трябва да признаете, че смъртта ѝ спокойно може да е дело на някои от отрепките, на които е попадала при търговията със секс, и да няма нищо общо с бизнес стратегиите на хипотетичния ми клиент. — Имаме въпрос от публиката. — Водещият се опитваше да осуети кавгата на полова основа с малко въпроси и отговори. Купър обаче не беше готова да отстъпи. — Значи казвате, че една жена, която управлява голяма част от собствената си компания може би по-агресивно от конкурентите ѝ мъже, заслужава да бъде обект на сексуално посегателство и след това пребита… — Не съм казвал подобно нещо. — Но си е заслужила края, нали? Това ли казвате на младите юристи в публиката? Купър и Мадриани се бяха изправили един срещу друг като страни по дело на конференция на Асоциацията на адвокатите от Ню Йорк, на която се обсъждаха тактики в наказателни дела. В днешната сесия използваха примера на бизнес дама със законна и незаконна дейност, която е била подложена на брутално сексуално насилие в офиса си в Манхатън. Като адвокат Мадриани представляваше хипотетичния обвиняем (конкурентен бизнесмен) и аргументът му бе, че в допълнителната си „кариера“ покойната е имала предостатъчно врагове, които биха могли да я убият. Иначе казано, очерняше мъртвата жертва, за да създаде основателно съмнение, че извършителят е клиентът му. И Александра Купър не можеше да приеме това. Мадриани се бе съгласил да участва преди месеци, много преди да научи датата на едно също толкова знаково дело („Народът срещу Мустафа“), което не биваше да се засяга на дискусията, защото бе в ход. Купър обаче правеше всичко по силите си да го накара да се разприказва. Мадриани си бе взел свободен уикенд, за да дойде в Ню Йорк, и сега започваше да надделява. — Това ли е жалкият ви опит като защита? — попита Купър, преди той да успее да отговори на предишния ѝ въпрос. — Изобщо не казвам това. — Тогава може би няма да е зле да обясните — каза Купър. — Пол Мадриани няма нужда да се обяснява — намеси се водещият. — Той е майстор в съдебната зала. Всъщност, Алекс, тъй като времето ни почти изтече, съветвам те да заведеш видния ни гост в бара и първото питие да е от теб. Нали традицията е такава, докато съдебните заседатели разискват? — Нищо лично, Алекс — добави Мадриани. — Просто случаят няма нищо общо с пола на жертвата. Алекс беше свикнала последната дума да е нейна. Опита се да вмъкне още един коментар, но видя, че присъстващите затварят бележниците си с надежда да се запознаят с двамата юристи преди те да се измъкнат от заседателната зала. Мадриани обаче не ѝ позволи. — Искам да кажа, че в подобна ситуация няма как жертвата да буди особено съчувствие. — Наистина ли? Значи смятате, че всеки заслужава да умре по такъв ужасен начин? Щеше ли да е по-добре, ако жертвата беше мъж с обезобразени гениталии? — Не! — каза той. — Добре де, може би! Публиката се разсмя. Точно в момента Мадриани започваше да си представя какво ли би било чувството. Купър се усмихна. Картата с пола беше хвърлена на масата от опитен прокурор, който му показва как се правят нещата. — Мога ли да ви задам един въпрос, госпожице Купър? — Моля — отвърна Алекс. — Да смятам ли, че сте тук по специално назначение, един вид под прикритие, по поръчка на Прокуратурата на Лос Анджелис? Публиката отново се разсмя. Купър само се усмихна. — Туш! Опитах се да ви извадя от равновесие, Пол, но не успях дори да ви помръдна. По-добре, че се срещаме тук, отколкото в съдебната зала. И благодаря, че дойдохте. Двамата тръгнаха към подиума в предната част на помещението. Пол се наведе към Алекс, която прибираше бележките си в папка. — В бара на хотела след петнайсет минути? — Не. — Не бъди толкова гадна. — Просто се опитвам да бъда добра домакиня, Пол. Отърви се от почитателите си и ще те заведа в най-добрия бар в Манхатън. Между другото, там предлагат и най-добрите бифтеци. Сигурно ще ти допадне, като знам колко си лаком. Мадриани се усмихна и кимна, че приема поканата. — Направих резервация за седем. На няколко преки е. Ще се срещнем в лобито и ще отидем пеша. Алекс позна първия мъж, който застана пред масата от страната на Мадриани — адвокат, който от четири или пет години работеше в Дружеството за правна помощ. — Господин Мадриани — каза той, след което се представи и протегна ръка. — Вече сме извън протокола. Любопитно ми е да науча как смятате да действате в делото на Мустафа. Наесен ми се очертава подобен случай. — В какъв смисъл подобен? — Нали разбирате. Жертвата във вашия случай. Карла Спинова. Мадриани хвърли поглед към Купър, сякаш искаше дай каже: „Ти го започна“. Всички, които следяха новините по телевизията, знаеха, че Спинова е една от многобройните папараци по цял свят. — Жертвата е надничала в тайните на хората с фотоапарата си. Изкарвала си е хляба с ровене в мръсното им бельо, което е доста провокативна кариера, меко казано. Един добър адвокат трябва да използва това срещу обвинението, не мислите ли? — каза Пол. — О, нима? — обади се Алекс въпреки мъдрото си решение да не се намесва в дискусията. — Ако не ме лъже паметта, според патолога вагината на Спинова е била разкъсана на четири места от предмет с остър назъбен ръб. — Да се придържаме към хипотезата — каза Мадриани. — В Ел Ей ще се изправя пред съдия, който по-скоро би стоварил чукчето си върху мен за нарушаване на заповедта за мълчание, отколкото да анализира думите ми, след като прочете коментара ми във вестника. — Така или иначе, живееща на ръба жена е мъртва, а вие представлявате убиеца ѝ — каза Купър. — Ако имаше световна класация на онези, които нахлуват в личното пространство на хората с фотоапарат, Карла Спинова със сигурност щеше да се нареди на първо или второ място — каза Мадриани, като сведе глава, така че само Алекс и младият мъж пред него да могат да го чуят. — Малко е вероятно да има недостиг на потенциални заподозрени. Може да са го направили и други. — Значи не само обвинявате жертвата, но и отвличате вниманието, така ли? Мадриани кимна и благодари на адвоката за въпроса, след което се обърна към Алекс. — Да вървим на онзи коктейл, преди да ми се наложи да говоря за Мустафа. — Заслужаваш си го. Ако аз бях обвинител по делото, Пол, щях да извадя снимки от аутопсията на жертвата и да рискувам с твоя важен клиент — каза Купър. Ибид Мустафа наистина беше клиент на Мадриани и точно в този момент беше на мнение, че Бог може да е на негова страна. Имаше да се тревожи само за около хиляда прокурори от Ел Ей. Съдбата го беше спасила от сблъсък с Александра Купър. На излизане Мадриани поздрави неколцина познати и отговори на някои общи въпроси за стратегиите в съдебната зала. Накрая една млада жена го попита дали кантората му в Южна Калифорния набира нови сътрудници и той се разсмя. — Опитайте отново след година. Купър го чакаше на изхода. Преди да успее да стигне до нея, Мадриани бе пресрещнат от мъж, който бе седял в дъното на аудиторията. — Извинете, господин Мадриани, но се питах дали мислите, че смъртта на жертвата може да има нещо общо с неотдавнашното ѝ пътуване до Северна Африка? Мъжът говореше с лек британски акцент, сякаш бе учил в Обединеното кралство, но не беше роден там. Носеше бял ленен костюм и държеше панамена шапка в едната си ръка, сякаш беше Богарт, излязъл от „Казабланка“. А жертвата, за която говореше, не беше хипотетичен рекламен експерт, тоест „мадам“ от инсценирания процес. — Сигурен съм, че сте чули как казах, че не съм дошъл да коментирам случая на господин Мустафа. — Мадриани знаеше за пътуването на Карла Спинова. Заедно с хората си беше направил проверка, но не бе открил нищо важно, което би могло да се свърже със смъртта ѝ. — Но вие знаете, че е била убита малко преди да се върне в Африка — каза мъжът и поглади периферията на шапката си. — И какво всъщност питате? — поинтересува се адвокатът. — Дали това не би могло да има нещо общо с убийството ѝ. — Доколкото знам, не — каза Мадриани и реши, че събеседникът му също е адвокат. — Освен ако вие не знаете нещо, което не ми е известно. Мъжът сви рамене, отдалечи се и седна в почти опразнената зала. Мадриани усети леден пръст да докосва тила му. Обърна се и се озова лице в лице с Алекс Купър. — Започвам да ожаднявам, Пол. — И аз. — Сега разбирам защо си толкова добър в съдебната зала. И се надявам да съм ти се стоварила прекалено тежко отгоре, но ми казаха, че искат в програмата да има малко жега. — Жегата е едно нещо. Адът — съвсем друго. Тя се разсмя. — Само внимавай съдията по делото Мустафа да не получи препис. — Не се безпокой. Винаги мога да се обадя на окръжния прокурор, ако съдията се разсмърди. Приятели сме, а аз съм тази, която се опита да те изкара от релси. Това е най-малкото, което мога да направя след подобно възползване. Спуснаха се по ескалатора, излязоха на Лексингтън Авеню и Алекс го поведе към луксозното заведение на Четирийсет и шеста. — Разбира се — с усмивка продължи тя, — не би било зле да зная какво си намислил. — По дяволите. Винаги ли мислиш за работата, Алекс? — Напълно извън протокола. Така или иначе ще гръмне навсякъде в понеделник, когато започне делото. Каква е историята? Пол Мадриани беше твърде хитър, за да показва козовете си на прокурор — при това хитър прокурор, — с когото се е запознал само преди часове. — Ибид Мустафа е бивш таксиметров шофьор в Западен Лос Анджелис. Изгубил работата си. А Карла Спинова е рускиня, която прави нарези по фотоапарата си, като прави провокиращи снимки на знаменитости, често в оскъдно облекло и понякога в компрометиращи ситуации. Била е изнасилена и убита. Това е делото. — И частта, която ми е известна, Пол. Всички го знаят. Спинова беше нахълтвала в толкова много дворци и кралски имения във Великобритания, че от силите за сигурност започваха да си мислят, че има пълен набор ключове. Беше известна като жената, която винаги успява да направи снимка. Докато не бяха успели да ѝ прережат гърлото. — Това е всичко, което имам да кажа по въпроса, Алекс. — Значи ще си разказваме само военни истории по време на цялата елегантна вечеря? Ще те отегча до смърт. — Готов съм да рискувам — каза Мадриани. — Ще си наваксам с вълнението, когато кацна в Ел Ей. Метрдотелът поздрави топло Алекс и взе кожената ѝ чанта, докато тя го представяше на Пол Мадриани. — Както обикновено ли, госпожице Купър? — попита Стефан, докато ги водеше към изискано украсения салон. — Двоен „Дюърс“. Денят беше дълъг. — А за вас, господин Мадриани? — Водка мартини, без лед. — Веднага. — Стефан им връчи менюта, които те оставиха настрани и побъбриха за личния си живот и минало, докато не пристигнаха питиетата. — Наздраве, Пол. Комисията ме помоли отново дати благодаря, че ни отдели от времето си. Направи добро представление. — За мен е удоволствие да работя с теб. Хипотетично, искам да кажа — отвърна Мадриани. — Какво ще препоръчаш за вечеря? Преди Алекс да успее да отговори, върху масата падна сянка и двамата вдигнаха глави. Беше мъжът с белия ленен костюм, който бе питал Мадриани за пътуването на Карла Спинова в Северна Африка. В едната си ръка държеше чанта за документи, в другата шапката си. — Извинете, не исках да ви прекъсвам, но ще ми отделите ли минутка? — Гледаше Мадриани. — Съжалявам, че ви последвах тук, но е много важно. — Може би е по-добре да се махна — каза Алекс. Инстинктите ѝ на прокурор бяха нащрек от неочакваната поява на мъжа в шикозния ресторант. — Не, не — побърза да я спре натрапникът. — Не ставайте. — Ами вземете си стол и сядайте — каза Мадриани, заинтригуван от настоятелността му. Мъжът прие поканата му и седна. — Казвам се Самир Рашид. Приятелите ме наричат Сам. — Подаде им визитки с емблемата на ООН и ЮНЕСКО, изписани с релефни букви. Името, адресът и телефонният му номер се мъдреха с дребен получер шрифт в долната част. — С какво мога да ви помогна? — попита Мадриани. — По-скоро с какво аз мога да ви помогна — каза Рашид. — Вие сте главният адвокат на господин Ибид Мустафа, нали? Мадриани кимна. — Да. — Мисля, че имам важна информация, която ще докаже недвусмислено и категорично, че клиентът ви не е убил Карла Спинова. — Май наистина е по-добре да се махна — каза Купър. — Не, не — спря я Рашид и постави ръка на китката ѝ, сякаш настояваше да остане. — Това, което имам да кажа, изобщо не е поверително. Вие сте прокурор в Ню Йорк, нали? — Да. — В такъв случай е добре също да ме изслушате. Точно сега не разполагам с много време, тъй като имам ангажимент, но ще ви кажа следното — Карла Спинова е отишла в Северна Африка да направи снимки, за които е смятала, че ще ѝ донесат значителна сума. Вместо това пътуването довело до убийството ѝ. — Продължавайте — каза Мадриани. — На единайсети септември две и дванайсета американското консулство в Бенгази беше нападнато и опожарено. Посланикът и други американци бяха убити. — Да. — Пол добре помнеше трагедията, тъй като се вдигна огромен шум и имаше много политически обвинения, които още не бяха утихнали. — Двайсет дни след събитията сградата на консулството, или по-скоро каквото беше останало от нея, остана без охрана и на практика достъпна за всеки — каза Рашид. — Има информация, че сред развалините останали секретни документи. От сигурен източник знам, че Спинова е отишла в Бенгази да снима сградата. Докато била там, намерила нещо — документ, който би могъл да ѝ осигури сочна история, както се изразявате. Възнамерявала да я продаде заедно със снимките си на медиите, но преди да успее да го направи била убита, при това не от вашия клиент. — Откъде знаете всичко това? — попита Мадриани. — Повярвайте ми. В момента нямам много време, но ако искате, можем да се срещнем по-късно в кабинета ми в Обединените нации. — Събота е. Сградата на ООН е затворена — каза Алекс. Първоначалният ѝ скептицизъм се бореше с разпаления интерес към подробностите около ужасната трагедия в Бенгази и факта, че зад убийството на Спинова може да има международни интереси, а не просто похот. — Ще уредя да ви пуснат. Можем ли да се видим там? Например в девет? Сутринта Мадриани трябваше да отлети обратно за Ел Ей, но след вечерята беше свободен, а интересът му беше меко казано възбуден. — Ще бъда там веднага след като приключим с вечерята. — А вие, мадам? — Рашид погледна Алекс. — Нямам връзка с делото Мустафа — каза тя. — И не съм сигурна, че господин Мадриани би искал… — Ти си обществен обвинител. Преди час гръмко твърдеше, че съдебната система не бива да е игра, Алекс. Мисля, че това е твоята мантра — каза Мадриани. — Имаш връзка с раздаването на правосъдие, нали? Тя кимна. — Тогава ела, моля те. Беше много красноречива в критикуването на прокурорите, които не вземат предвид оневиняващи доказателства чак докато не дойде време за произнасянето на присъдата. Алекс се поколеба, но накрая отстъпи пред настоятелната покана. — Добре. Добре, ще дойда. Рашид им каза да идат в подземния паркинг на сградата на ООН. Извади пропуск от чантата си и го даде на Алекс. — Имате кола, нали? Поставете пропуска на таблото и охраната ще ви пусне. — После стана и се сбогува. — До довечера. В девет вечерта Алекс и Пол спряха зад сградата на ООН и тръгнаха към монолитната кула, в която се намираше секретариатът на организацията. Не бяха изминали и петдесет метра, когато от сенките се появи Рашид и им помаха. Още носеше смачкания ленен костюм, с който беше през деня. — Надявам се, че сте нямали проблеми с паркирането. — Никакви — отвърна Алекс. — Доста до късно работите. — Няма почивка за уморените — каза той и ги поведе към един страничен вход. Преди да стигнат, извика на един чистач, който тъкмо беше отворил вратата и влизаше: — Бихте ли я задържали? Благодаря. — Прибра ключовете си, поведе Алекс и Пол към сервизния асансьор в задната част на сградата и каза с усмивка: — Не би трябвало да използвам този асансьор, но той е много по-близо до кабинета ми от другите. След две минути бяха в кабинета му — просторно ъглово помещение на седмия етаж с големи прозорци, от които се откриваше гледка към Ист Ривър. На бюрото имаше табелка с името на Рашид, а на стената висеше университетска диплома и семейна снимка — Рашид, жена му и… пет деца, преброи ги Пол. Две изглеждаха пълнолетни. Рашид седна зад бюрото си. — Моля, разполагайте се. — Посочи им двете кресла срещу себе си. — Разбира се, освен ако не предпочитате да седнете на канапето. — Така е добре — каза Мадриани. Изгаряше от желание да започнат по същество. Искаше да научи с какво разполага Рашид и дали това може да повлияе по някакъв начин на делото. И не разполагаше с много време. За защитата делото срещу Мустафа се очертаваше като катастрофа. Полицията имаше доказателства, че таксито му е било в района на местопрестъплението в нощта на убийството на Спинова. Данните от джипиеса поставяха колата близко до мястото, на което бе открито тялото. Най-решаващи обаче бяха показанията на очевидец под клетва. Мадриани още се мъчеше да измисли как да се справи с тях. От документите, които беше получил при представянето на доказателствата, знаеше, че предстои нещо лошо. Може би свидетелят щеше да започне да усуква, но Пол не таеше особени надежди. А показанията можеха да се окажат убийствени — зависеше от това какво точно каже свидетелят. — Да ви предложа нещо? Безалкохолно? Вода? Двамата юристи поклатиха глави. — Тогава да не губим време. Както ви казах, Спинова отишла в Либия около две седмици след нападението срещу консулството в Бенгази. Историята обаче започва преди това. В края на януари две и единайсета, по време на така наречената Арабска пролет. В цял Египет имаше ожесточени сблъсъци. На централния площад на Кайро умираха хора. Несъмнено сте виждали кадри и снимки — каза Рашид. — Едни са стъпкани от камили, други са простреляни. Мадриани и Алекс кимнаха. — Голяма част от всичко това, включително пожарите, се случи на един хвърлей от Каирския музей. Ходили ли сте там? — Аз да — каза Алекс. — В такъв случай сте запознати с някои от изложените артефакти. По-конкретно имам предвид колекцията на Хауард Картър, съкровищата от гробницата на Тутанкамон. — Да — каза Алекс. — Какво общо има всичко това с убийството на Спинова? — попита Пол. — Изслушайте ме — отвърна Рашид. — Вечерта на двайсет и девети януари две и единайсета, под прикритието на безредиците и пожарите в района, крадци проникнали в музея и откраднали експонати от колекцията на Тутанкамон. Онова, което не могли да отнесат, било унищожено. Сред изчезналите предмети била и безценна златна статуетка на момчето цар, на гърба на пантера от абанос. Тя била една от най-ценните находки, открити от Картър през двайсет и втора. — Да — каза Алекс. — Невероятен експонат. — Няма как да се определи цената на тази находка, освен да се каже, че е безценна. Крадците повредили основата на статуетката, абаносовата пантера. Отчупили златната фигурка и я взели. Имаме основания да смятаме, че тя все още липсва. — Да, но какво общо има това със Спинова? — нетърпеливо повтори Пол. — Стигам и до това. Когато отишла в опожарената сграда на консулството в Бенгази, Спинова имала намерението да направи снимки и може би да напише материал за видяното. Надявала се, че ще е първата, посетила мястото с фотоапарат, и смятала, че може да се облагодетелства финансово от информацията. Всичко това обаче се променило, когато влязла през един от прозорците. Защото попаднала на нещо. — На какво? — попита Алекс, която вече беше погълната от историята. — Документ — каза Рашид. — Секретен меморандум от вашето ЦРУ, свързан с откраднатите от музея в Кайро предмети. — Чувал ли си нещо за това, Пол? Мадриани поклати глава. — Продължавайте. — Алекс вече бе цялата слух. Мадриани беше извадил бележник от джоба на сакото си и окупира ъгъла на бюрото, за да си води записки. — Казаха ни, че въпросният документ разкрива имената и самоличността на крадците, включително и мозъка зад тях. Имало също опис на откраднатите експонати, както и на повредените. Музеят не иска да огласява колко точно са те, но ние смятаме, че са много. — Каква точно е вашата роля във всичко това? — попита Алекс. — Ние сме към ЮНЕСКО — каза Рашид. — Организацията на обединените нации за образование, наука и култура. Специално моят кабинет е натоварен с налагането на Конвенцията за борба срещу незаконния трафик на културни ценности. Именно затова проявяваме такъв интерес към съдържанието на меморандума, който Спинова открила в консулството и който вероятно е станал причина за убийството ѝ. Както виждате, във всичко това има много по-зловещ елемент. Замълча и ги погледна многозначително. — Според нашите източници предметите и по-точно златната фигурка на момчето цар, кръстена в меморандума Сърфиращия с пантерата, били прехвърлени в Либия малко след обира. Когато чу за златната фигурка и кодовото ѝ име, Мадриани спря да пише. — Предметите били предоставени на художник, чиято работа била да създаде техни копия — каза Рашид. — Хората от музея в Кайро ще ви кажат, че счупената фигурка била зарязана от крадците. Разбира се, не биха могли да кажат нещо друго. Дори показват снимки на реставрираната находка. Ако споменат друго, покрай политическите безредици по онова време и смяната на правителството са щели да се търкалят глави, най-вече на началниците на музея. В буквалния смисъл. — Разбирате ли, количеството злато във фигурката е минимално — продължи Рашид. — Тя е ценна най-вече заради историческата ѝ стойност. Много лесно се разпознава, за да бъде продадена на някой музей, но частни колекционери биха платили цяло състояние, за да се сдобият с нея. Тъй като купувачът не би могъл да се похвали с придобивката си, крадците спокойно можели да направят множество копия и да ги продадат на лековерни, но корумпирани колекционери на космически суми и всеки от тях да вярва, че разполага с оригинала. Купувачите никога не биха могли да разкрият факта, че са платили десетки милиони, че и повече, за фалшификати. Биха могли да бъдат измамени без никакви последици. — Има резон — каза Мадриани. — Тук обаче е важната част. Именно това е причината да се замесят и американските разузнавателни служби. Те са разкрили самоличността на един от потенциалните купувачи, който искал оригиналната фигурка и бил готов да плати за нея огромна сума. — Кой е той? — попита Алекс. — Според нашата информация става дума за бившия върховен лидер на Северна Корея Ким Чен Ир — каза Рашид. — Той е причината за меморандума. Отново ще посоча, че не сме виждали документа, но имаме източници, според които Ким и организаторът на грабежа са сключили сделка и са се разбрали за сумата, която трябва да се плати при доставянето на статуетката. Ако информацията ни е вярна, става въпрос за половин милиард долара. Мадриани подсвирна. — Май сме се захванали с неподходящия бизнес. Все пак това е съществен повод за убийство. Премахват Спинова, за да не може да пусне историята и меморандума на ЦРУ в медиите. — Именно — съгласи се Рашид. — Откъде знаете за всичко това? — Мадриани се нуждаеше от доказателство. — Това ми е работата — отвърна Рашид. — Можете ли да се сдобиете с копие на меморандума на ЦРУ от Държавния департамент? — попита Алекс. Рашид поклати глава. — Няма да споделят информация с нас. Не и за такова нещо. Подозирам, че става въпрос за националната сигурност поради връзката на Северна Корея. Знаем, че Съединените щати водят много деликатни преговори със сина и наследник на Ким, Ким Чен Ун, или бебето Ким, във връзка с ядрените оръжия на страната. И нямат намерение да провалят преговорите заради нещо подобно. Мадриани вдигна поглед от бележките си. Това беше динамит, способен да обърне делото в полза на защитата на Мустафа. Проблемът бе, че нямаше как да запали фитила. Трябваше му доказателство, при това солидно. В противен случай съдията не би му позволил дори да спомене всичко това пред журито. Интеркомът на бюрото на Алекс Купър избръмча в девет и половина сутринта в понеделник. В офиса на Хоган Плейс 1, където се намираше централата на окръжния прокурор на Ню Йорк, кипеше трескава дейност. — Търсят ви на първа линия — каза секретарката ѝ. — Някой си господин Рашид от ЮНЕСКО. Да му кажа ли, че сте заета и че може да остави съобщение? — Не, ще говоря с него. — Алекс вдигна телефона. — Здравейте. — Госпожице Купър. Надявам се, че моментът е подходящ. — Господин Рашид. Имам среща след двайсет минути, но мога да ви отделя малко време. — Случайно да знаете дали господин Мадриани е още в града? — Не, тръгна си вчера сутринта. Защо питате? — Защото се обадих в офиса му в Сан Диего. Казаха, че не бил в района и щял да отсъства няколко дни. Нямало как да се свържат с него. Не исках да оставям съобщение. Онова, което имам да му кажа, е строго поверително. — Днес той би трябвало да започне делото. — Точно от това се страхувах. Има ли някакъв начин да се свържете с него? — Не знам. Спешно ли е? — Жизненоважно, ако иска да спаси клиента си. — За какво става дума? — Алекс Купър вече знаеше повече, отколкото би трябвало. Отне ѝ почти два часа да издири Мадриани чрез офиса му в Коронадо и оттам до мобилния му телефон в Ел Ей, на който остави съобщение. Малко след три източно време, или по пладне в Ел Ей, той ѝ звънна по време на обедната почивка на съда. — Надявам се да е важно — каза Мадриани. — Времето те притиска, а? — Просто две акули от офиса на окръжния прокурор гризат крака ми от глезена до коляното. Нищо страшно. — Рашид се опитва да се свърже с теб от вчера — каза Алекс. — Твърди, че обвинението се кани да нокаутира клиента ти. — Мислех си, че вече са го направили — каза Пол. — Свидетел на име Тери Мирза. Името да ти говори нещо? — Да — каза Пол. — Но Рашид откъде…? — Млъкни и слушай. Нямаш много време. Рашид твърди, че въпросният Мирза е видял твоя човек да изхвърля тялото на Спинова в една пресечка в Западен Ел Ей в нощта на убийството. Мирза фигурираше в списъка на свидетелите на обвинението, но информацията не беше оповестена публично. Дори Пол още не знаеше конкретните подробности около показанията му, а само че е бил очевидец на изхвърлянето на тялото — и това от общите полицейски доклади, които нарочно бяха оставени доста двусмислени. Държаха Мирза затворен още преди започването на делото, за да го спасят от следователите на Пол — не че той би се разприказвал пред някой от тях. — Защо ми казваш това, Алекс? — Защото ти вярвам. Вярвам на репутацията ти. И има два начина да се действа в този случай. Освен това смятам, че работата на прокуратурата е да въздава справедливост. — Какви два начина имаш предвид? — Както казах, вашият окръжен прокурор ми е добър приятел. Ще му се обадя. Може да ме послуша. Да се вгледа внимателно в онова, което ще му кажем за Кайро. Да разбере, че може би разполага с оневиняващо доказателство. — Надявам се втората ти идея да е по-смислена. Досега той непрекъснато прави обструкции. — Виж, Пол. Не мога да действам на своя глава, колкото и да ми се иска. Но една от най-добрите ми приятелки току-що напусна офиса. Джени Коркоран. В момента я проучват за назначението, което получи в Министерството на правосъдието във Вашингтон. В съдебната зала е същински питбул. Тя може да работи с теб по делото. — Да не би да ми казваш, че мога да… — Да ѝ се довериш ли? Напълно. Имаш думата ми. — И какво ще кажеш на прокурора? — попита Пол. — Според Рашид въпросният Мирза ще разкаже на съдебните заседатели как видял твоят човек да измъква голям найлонов чувал от задната седалка на таксито си в пресечката при булевард Ланкършим в нощта на убийството на Спинова. Предполага се, че причината да няма кръв по седалката е в това, че тя е била убита някъде другаде и изхвърлена в уличката. — Това е тяхната теория — каза Пол. — Да изясним нещата. Мирза може ли да посочи категорично, че Мустафа е човекът, който е карал колата и е изхвърлил тялото? — Абсолютно категорично според Рашид. — Сигурна ли си? Трябва да знам доколко е сигурен, дали не мога да го пораздрусам. Мирза беше идентифицирал Мустафа по снимка. Пол вече знаеше това. Надяваше се отчаяно, че ще успее да накара свидетеля да се оплете по този въпрос и така да отвори съвсем малка пукнатина в стената. В края на краищата се смяташе, че той е страничен свидетел без интереси по делото. Хиляда процента ли е сигурен, че е видял именно Мустафа? Никой никога не можеше да е хиляда процента категоричен. „Май беше той, не съм съвсем сигурен“. Това беше всичко, което му трябваше на Пол. Нещо, което да може да разтяга като ластик пред журито в заключителната си реч и да се надява нещата да се обърнат в негова полза. — Според Рашид Мирза ще потвърди категорично, че е видял клиента ти на мястото и че няма никакви съмнения. Сърцето на Пол се качи в гърлото му. — Само не ми казвай, че Мирза е снимал изхвърлянето на тялото. И откъде Рашид знае всичко това? — Не, няма снимки — каза Алекс. — Рашид твърди, че Мирза ще лъже. — Какво? — Слушай внимателно. Имаш ли бележник? Ето какво ми каза Рашид. И двамата трябва да действаме бързо. Сградата на Наказателния съд на Темпъл Стрийт в центъра на Лос Анджелис предизвикваше у Мадриани зловеща тръпка още от началото на делото Мустафа. Дори съдебната зала будеше лоши предчувствия. Отдел 123 на тринайсетия етаж. Ако беше суеверен, единственото по-лошо число беше това на Звяра — 666. Лоша новина бе също, че окръжният прокурор беше здраво раздразнен от опита на Алекс Купър да се намеси в един от най-големите му случаи. Алекс обаче успя да изненада Мадриани, като си взе отпуска и долетя за процеса; сега седеше дискретно в дъното на залата сред многото други зрители, след като приятелката ѝ Джени Коркоран потвърди, че присъствието ѝ може да помогне на Мадриани да стигне до истината. Тази сутрин по време на разпитите показанията на Тери Мирза бяха представени пред журито, сякаш бяха написани, продуцирани и режисирани като театрално представление за дванайсет зрители. Без абсолютно никакви колебания Мирза идентифицира обвиняемия Ибид Мустафа като човека, когото бе видял в уличката и който бе извадил напъханото в чувал окървавено тяло на Карла Спинова от задната седалка на жълтото си такси. Мирза дори посочи служебния и регистрационния номер на колата. Не знаеше само серийния номер на двигателя. Когато го попитаха дали е абсолютно сигурен, че е видял именно Мустафа, той каза, че няма никакви съмнения. Заяви пред заседателите, че видял ясно обвиняемия от няколко ъгъла, докато Мустафа се мъчил на светлината на една улична лампа да завлече тялото в края на алеята, до стената на една сграда, където го оставил и потеглил. Свидетелят заяви също, че обвиняемият носел ръкавици. Това обясняваше липсата на отпечатъци върху найлона. Когато обвинителят заби последния пирон в ковчега на Мустафа и предаде свидетеля на Пол, заседателите гледаха Мадриани, сякаш искаха да му кажат: „Да те видим как ще успееш да се измъкнеш сега“. Пол се представи на свидетеля, после каза: — Господин Мирза, мога ли да ви попитам какво е истинското ви първо име? Не е Тери, нали? — Не. Казвам се Тарик. — С какъв произход е името ви? Имам предвид, че не е английско, ирландско или германско. — Възразявам, ваша чест. Каква връзка има това с делото? — Мисля, че журито има право да знае малко повече за свидетеля и откъде е — каза Пол. — Позволявам — каза съдията. — Но бъдете кратък, господин Мадриани. — Господин Мирза, откъде е семейството ви? — Родителите ми са беду, бедуини. От пустинята, първоначално от Саудитска Арабия. — Сега имате ли роднини в Саудитска Арабия? — Имам чичо, който живее там. — В тази страна ли сте роден? — Не. Дойдох, когато бях на три, с майка ми, баща ми и двамата ми братя. — Имате ли други роднини, които в момента живеят в Близкия изток, извън Саудитска Арабия? — Възразявам, ваша чест. Няма връзка с делото — отново скочи обвинителят. — Може ли да приближим? — попита Мадриани. Съдията им махна да се приближат. С тих глас Пол каза на съдията, че въпросите целят да положат основата на съмнение за достоверността на показанията на свидетеля, което винаги има връзка с делото. В края на краищата свидетелят беше призован от обвинението. — Ще ви дам известна свобода, господин Мадриани, но се опитайте да вържете по някакъв начин разпита с делото. — Съдията се облегна назад в стола си. Пол продължи от въпроса, до който бе стигнал. — Да — каза Мирза. — Имам брат и баба и дядо, които живеят в Шубра ал Хайма. — И къде по-точно е това? — поинтересува се Пол. — Градче недалеч от Кайро в Египет. — Значи семейството ви живее в същата страна, от която е клиентът ми, така ли? — Щом казвате — отвърна Мирза. — Кога за последен път разговаряхте с роднините си в Египет? — попита Пол. — Не знам. Не си спомням. — Преди месец? — Повече. — Два месеца? — Не знам. Както вече казах, не си спомням. — Господин Мирза, не е ли факт, че показанията, които дадохте пред съдебните заседатели днес, са неверни? Не е ли вярно, че никога не сте виждали нищо подобно през онази нощ и че информацията, която представихте днес, ви е била осигурена от външни лица, които са ви заплашили, че роднините ви в Египет ще пострадат, ако не свидетелствате в съответствие с инструкциите им? — Не, това не е вярно — каза Мирза. — Не е ли факт, господин Мирза, че сте получили писмо, доставено на ръка в дома ви, с което ви инструктират да обвините клиента ми, казват ви какво да говорите, дават ви подробности като номерата на таксито, конкретната уличка и други подробности като час на така нареченото ви наблюдение? И ви уведомяват, че ако не изпълните нарежданията дословно, роднините ви в Египет ще бъдат убити? Нима това не е факт? — Не. Не знам за какво говорите. — Ясно си личеше, че свидетелят е доста смутен. Мадриани вдигна наръч листа от масата. Под тях имаше няколко големи снимки, както и фотокопия на писмо и плика му. Мадриани даде два комплекта на пристава, който предостави единия на съдията, а другия на обвинителя. — Мога ли се обърна към свидетеля, ваша чест? Съдията кимна — вече четеше копието на писмото. — Господин Мирза, това не е оригиналът, а копие на въпросното писмо. Оригиналът вече беше проучен в лаборатория, наета от защитата, и беше предаден на полицията за допълнително проучване преди по-малко от час. Мога да ви кажа, че нашите експерти вече откриха отпечатъците ви върху писмото и плика. Трябва да ви напомня, че лъжесвидетелството е сериозно престъпление. И че в момента сте под клетва. Мирза впери поглед в документа. — Ваша чест, никога досега не сме виждали този материал. — Обвинителят беше скочил на крака и размахваше копието на писмото. — Аз също не го бях виждал до вчера сутринта, ваша чест — каза Мадриани, — когато със съдебно нареждане беше отворен сейф на господин Мирза в банка „Фонтана“. Писмото беше открито в голям жълт плик заедно със застрахователни документи. — Никога не съм виждал това — каза Мирза. Ръцете му се тресяха. — Искаме отлагане на делото — каза обвинителят. Мадриани не му обърна внимание. — В такъв случай бихте ли обяснили на журито и съдията как това писмо се е озовало в сейфа ви, при това с вашите отпечатъци върху него? — Свидетелят ще отговори на въпроса. — Едно от нещата, които съдиите мразеха най-много, беше лъжесвидетелството. Мирза погледна съдията, после обвинителя и накрая Мадриани. Физиономията му беше абсолютно сащисана. — Не знам! Наистина не знам! Шест дни по-късно, след като криминалната лаборатория на полицията потвърди отпечатъците на Мирза върху писмото и плика, двете страни изнесоха заключителните си пледоарии пред съдебните заседатели. Алекс Купър седеше точно зад Мадриани в препълнената до пръсване зала. На адвоката му отне малко повече от час да направи обвинението на пух и прах, след като показанията на свидетеля бяха напълно опровергани. Освен неясните данни на джипиеса, които поставяха таксито на Мустафа в района, където бе открито тялото, свидетелството на Мирза беше единственото реално доказателство, което свързваше обвинения с престъплението. Даже по-лошо — сега изглеждаше, че е налице някаква активна конспирация, целяща натопяването на Мустафа. Пол обясни на съдебните заседатели, че макар да не може да защити поведението на Мирза пред съда, разбира нежеланието му да се откаже от неверните си показания. В края на краищата роднините му бяха изложени на опасност и той имаше основателни причини да се страхува за тях. Мирза до последно отричаше да е виждал въпросното писмо. Твърдеше, че никой никога не е заплашвал близките му и не му е казвал какво да говори пред съда. Беше непреклонен. Нямаше съмнение, че от прокуратурата щяха да приемат версията му, за да я използват срещу обвинение за лъжесвидетелстване, ако журито не му повярваше. Въпреки това нямаше как да се обяснят отпечатъците по писмото и откриването му в сейфа на Мирза. Когато съдебните заседатели се оттеглиха да се съвещават, всички бяха с впечатлението, че основната им грижа ще е изборът на говорител. Още преди обедната почивка те бяха готови с решението си. — По обвинението в предумишлено убийство първа степен ние, съдебните заседатели, намираме обвиняемия Ибид Мустафа за невинен. Залата направо избухна, когато Мустафа беше освободен. Мадриани си уреди среща с него следващия понеделник в офиса си в Сан Диего. Мустафа отиде да си прибере личните вещи, които му бяха взети в нощта на ареста. Пол, Алекс и Джени Коркоран си пробиха път през фалангата репортери и се оттеглиха на обяд и чаша вино в един ресторант. Беше петък следобед. На Алекс ѝ се налагаше да лети за Ню Йорк, но Джени можеше да остане повече. Уговориха се да се срещнат с Пол и приятелката му Джослин Кол и със съдружника му Хари Хиндс в Сан Диего. След обяда, обиколката на забележителности и обилна вечеря юристите се разделиха и Пол закара Алекс до летището. Тя му каза, че още е раздвоена в чувствата си относно оправдаването на Мустафа след първоначалното си убеждение, че именно той е извършил ужасното престъпление. Пол се върна в хотелската си стая. Щеше да прекара още една нощ в Града на ангелите, преди да си събере нещата, да вземе Джени на сутринта и да продължи на юг към Сан Диего и дома. Самата Джени беше изтощена. Веднага щом се прибра в стаята си и взе душ, тя си легна и се опита да поспи, но подсъзнанието ѝ продължаваше да работи. Нещо я тормозеше. И това нещо бяха показанията на Тери Мирза. В съдебните дела от реалния свят завършеци в стил Пери Мейсън, при които свидетелите рухват в залата и признават вината си, не съществуват, ако не се броят няколко изключения. Хората, които лъжесвидетелстват и им бъдат представени неопровержими доказателства за лъжата им, често оттеглят показанията си, особено след като бъдат сгълчани строго от адвоката си и съдията, че извършват сериозно престъпление, за което могат да получат сурово наказание и дори затвор. Мирза беше предупреден няколко пъти за това и въпреки всичко не бе отстъпил от показанията си. Настояваше, че никога не е виждал писмото, което заплашваше роднините му и му казваше как да свидетелства. Около самото писмо имаше още странности. По някакъв начин Самир Рашид беше научил за Мирза и роднините му в Египет. Според Рашид тях ги грозяла смърт от ръката на хората, ограбили музея в Кайро и откраднали златната фигурка Сърфиращия с пантерата. Същите хора вече бяха убили Карла Спинова, за да се доберат до меморандума от опожареното американско консулство в Бенгази, който посочваше мозъка зад обира и сделката за продаването на статуетката на севернокорейския диктатор. Същите източници бяха казали на Рашид за писмото до Мирза и заплахите за роднините му. Крадците от Кайро отчаяно искаха да изкарат Мустафа виновен за убийството на Спинова и да представят смъртта ѝ като резултат от брутално сексуално насилие, защото така щяха да сложат край на споровете и да бъдат свободни да се разпореждат с ограбената плячка. Случаят е решен. Край на историята. Всичко изглеждаше логично. Донякъде. Подсъзнанието ѝ постепенно се успокои и Джени се унесе. Събуди я телефонът. Тя отвори очи, затърси го пипнешком и го намери на втория опит. — Ало? — Здрасти, Джени. Пол Мадриани се обажда. Извинявай, че те будя. — Какво има? — Тя погледна часовника на нощното шкафче. Беше четири и половина сутринта. — Трябва да поговорим. От полицията ми се обадиха преди десет минути. Ибид Мустафа е мъртъв. — Какво?! — Бил е ударен преди два часа на едно кръстовище в Западен Лос Анджелис. Извършителят е избягал. Полицаите открили в джоба на Мустафа моята визитка с телефонния номер на хотела. Казаха, че бил пиян, залитнал на улицата и бил блъснат. Според очевидците шофьорът дал газ и изчезнал. Полузаспалият ум на Джени се мъчеше да смели чутото. — Коркоран, чуваш ли ме? — Да, чувам те. — Мустафа беше ревностен мюсюлманин. Молеше се по пет пъти на ден. И изобщо не близваше алкохол. След час двамата седяха в стаята на Пол и пиеха кафе от картонени чашки — бяха го купили от денонощното кафене на ъгъла. — Не вярвам в случайните съвпадения — каза Джени. — Искаш ли да ти кажа какво мисля? — Какво? — Мисля, че Мирза казваше истината. Не ми се вярва да е виждал писмото. Ти го държеше като в менгеме в залата и направо го смазваше с доказателства. Защо да не оттегли показанията си? В края на краищата, ако роднините ти са в опасност, това вече не е тайна. — Тогава откъде са се появили отпечатъците върху писмото и плика? — От чист лист — каза Джени. — Може някой да се е вмъкнал в къщата му. Всички пъхаме листа в принтерите. Някой може да е взел долната страница от тавата. Или още по-добре, някой му дава празен лист в плик. Той го отваря, разгъва листа. Онзи казва: „Опа, грешка“, взема писмото и му дава нещо друго. Мирза изобщо не се усеща. След това съдържанието се напечатва на машина или се принтира и най-неочаквано писмото се появява в съда. — Забравяш нещо. Как писмото се е озовало в сейфа на Мирза? — Има ли желание, има и начин. Каза, че било намерено в плик с някакви застрахователни документи. — Точно така. — Откъде са въпросните документи? — Не знам. Предполагам, че от застрахователна компания. — Да. И всички ние в съда приехме, че Мирза или е скрил писмото, или го е сложил погрешно при документите. А сега да те попитам: кой чете застрахователни документи? Пол я погледна. — Никой. — Именно. Получаваш ги и ги прибираш на някое сигурно място. Всеки би могъл да се добере до жълтия плик и да пъхне в него каквото си иска, преди да бъде изпратен на Мирза. Като едното нищо може да намериш и снимки на Мирза как стреля по Кенеди. Пол се замисли за момент. — И кой знаеше къде точно да потърсим писмото? — Рашид — каза Джени. Погледна си часовника, взе телефона от нощното шкафче и започна да набира външен номер. — На кого се обаждаш? — На Алекс. Искам да говоря с нея, но ме прехвърля направо на гласова поща. — Може още да е в самолета — каза Пол. Джени опита отново и този път се свърза със справки. — Търся телефонен номер в Ню Йорк. На ООН, ЮНЕСКО, ако списъците са отделни. — Защо не пробваме визитката? — предложи Пол. Джени поклати глава. — Ако съм права, сигурно е някой колцентър. Ще ти отговорят с всяко име, което им е дадено от клиента. След десет минути разполагаха с новини. Добрата беше, че ЮНЕСКО има собствен главен номер; лошата — че там не работеше човек на име Самир Рашид. Служител с такова име не фигурираше в списъците. Джени тресна телефона. — Изиграл ви е двамата с Алекс. Как влязохте в сградата, по дяволите? В кабинета му? — След работно време. В събота вечер — каза Пол. — Имаше и чистач, който по едно щастливо стечение на обстоятелствата тъкмо отваряше страничната врата. Случайност след случайност. Качи ни в сервизния асансьор вместо в основните при главния вход. Трябваше да се сетя, че всичко върви прекалено гладко. — Не сте минали през охраната — каза Джени. — Именно. Сигурно е платил на чистача, за да ни вмъкне. Закачаш на стената няколко снимки и дипломи, слагаш визитки на бюрото, лепваш пластмасова табелка с името си на вратата и си в бизнеса. Видели сме онова, което той е искал да видим. Всичко се свежда до увереност — каза Пол. — Постави се в подходящата среда, покрий се с наметалото на авторитета и можеш да изиграеш каквото си искаш. — Особено пред двама лековерни юристи, търсещи истината — каза Джени. — И получаващи само дим и огледала. Алекс направо ще побеснее. — Не бъди така жестока с нас. Бяхме идеалните мишени. Аз имам обречено дело. Той разполага с отговора, с решението на всичките ми проблеми. Заиграва с интересите на правосъдието. И двамата искахме честен резултат, особено когато открихме, че Мустафа е бил натопен. — Защо е искал да отърве Мустафа? — попита Джени. — Мустафа е убил Спинова — каза Пол. — Имал е нещо, което Рашид е искал, и е заплашвал, че ще го използва, ако Рашид не му помогне да се измъкне от обвинението. — Но какво? — Меморандумът на ЦРУ — каза Пол. — Какво? Мислиш ли, че съществува подобно нещо? — Най-добрата измама е онази, в която има зрънце истина. Мустафа е убил Спинова, за да се добере до меморандума, и е успял. Но междувременно е загазил. Мирза го е видял как се отървава от тялото. Ченгетата го пипват и Мустафа използва меморандума, който, ако подозренията ми са верни, сочи Рашид като организатор на обира в Кайро. Мустафа е изнудвал Рашид. „Помогни ми, или се сещаш какво те чака“. Ако загази сериозно, може да използва меморандума и доказателствата, за да сключи сделка със съда. — И тогава на сцената се появяват двамата свръхзагрижени юристи — каза Джени. — И Алекс, която иска да намери справедливост за убитата жена. Да се погрижи извършителят да си получи заслуженото. Онези снимки от аутопсията я побъркваха. — Сега Мустафа е мъртъв. Меморандумът е изчезнал и Бог знае къде е Рашид, ако това е името му, а и на двамата ни е ясно, че не е — каза Пол. — Той може да е всякакъв, но не и глупак. — Мразя да ме използват по такъв начин — каза Джени. — Да не мислиш, че на мен ми харесва? Бях длъжен да защитавам Мустафа с всички средства. Но принуждаването към лъжесвидетелстване не фигурира в списъка ми. — И какво ще правим? — попита Джени. — Не знам — отвърна Пол. — Можем да идем при съдията и прокурора и да обясним какво е станало. Но каква полза от това? Дори Мустафа да беше жив, щеше да е недосегаем за съда, но в случая това е пресилено, тъй като е мъртъв. — Рашид е съучастник — каза Джени. — И още е уязвим. — Опитай да го намериш — отвърна Пол. — В момента е зает да пробутва стоките си, забрави ли? Малките златни статуетки. — Да, чух за тях — каза Джени. Замисли се за момент и очите ѝ проблеснаха. — Това е! — Кое? — Отговорът. — Отговор на какво? — попита Пол. — Жена, станала за посмешище. Алекс ще иска да се заеме с това. Може би прокурорът сега ще я чуе. След осем дни един лъскав „Гълфстрийм 0650“ кацна на пистата на силно охраняваното летище до столицата на Северна Корея Пхенян. Вратата се отвори и на платформата се появи мъж с малка дървена кутия под мишница. Мъжът, който се наричаше Самир Рашид, погледна надолу към официалния антураж, който го очакваше в подножието на стълбата; колона блестящи черни лимузини и охранителни автомобили зад посрещаните чакаха да го откарат в сградата на правителството, известна като Великия народен кабинет. Рашид слезе енергично по стълбите, стъпи на пистата и протегна ръка на стоящия начело на редицата генерал. Преди офицерът да я поеме, един гвардеец пристъпи напред и бързо щракна белезница на дясната китка на Рашид. Друг гвардеец взе дървената кутия, докато закопчаваха лявата ръка на госта. — Какво правите?! — Тишина — нареди генералът. — Ще дойдете с мен. Това ли е статуетката? — И посочи кутията. — Това е, и вашият лидер много ще се ядоса, когато научи как се отнасяте с мен. Поведението ви е непростимо. Имах уговорка с баща му и съм се разбрал с вашия Любим ръководител. Уверявам ви, че изобщо няма да е доволен. — Да — каза генералът. — Може би ще можете да му обясните какво означава това. — Офицерът протегна ръка и стоящият до него подчинен му връчи нещо. Вестник, по-точно два вестника — „Ню Йорк Таймс“ и „Лос Анджелис Таймс“ от предишния ден. ДРЪЗКА КРАЖБА ОТ МУЗЕЯ В КАЙРО. ОПИТ ЗА ПРОДАЖБА НА ФАЛШИВИ СТАТУЕТКИ НА ТУТАНКАМОН — гласеше гръмкото заглавие на нюйоркския вестник. И откровението от Лос Анджелис: ПРОКУРОР РАЗКРИВА СЛОЖНА ИЗМАМА ОКОЛО ДЕЛОТО ЗА УБИЙСТВОТО НА СПИНОВА, ЕДИН ОТ СЪУЧАСТНИЦИТЕ Е ОФЕЙКАЛ. Погледът на Рашид бягаше по текста. Адреналинът нахлу в сърцето му, докато четеше — „златни фалшификати“, „севернокорейски диктатор“, „неподозиращи купувачи“, „измама“, „убийство“ — последната дума май беше най-малката му тревога. В този миг човекът, наричащ себе си Самир Рашид, разбра, че никога няма да напусне жив Северна Корея. Поговорката, че правосъдието е странно нещо и идва в какви ли не форми, се оказваше много вярна. Джефри Дивър с/у Джон Сандфорд Съчетаването на Линкълн Райм и Лукас Дейвънпорт в една история изглеждаше нерешим проблем. Райм, героят от поредицата на Джефри Дивър, започнала с „Колекционерът на кости“ (1997), е парализиран и е принуден да стои близо до дома си в Ню Йорк. Дейвънпорт, звездата от поредицата „Жертва“, е първокласен следовател в Минесота и в момента работи в тамошното Бюро за наказателно задържане. Как биха могли двамата да се срещнат? За съжаление талантите на Дейвънпорт като ченге, което не си пада по глупости и вземане на пленници, са го отвеждали и преди в Голямата ябълка. В „Безмълвна жертва“ (1992) детективът Лили Ротенбърг от Полицейското управление на Ню Йорк се обръща към Дейвънпорт за помощ в залавянето на побъркания убиец д-р Майкъл Бекер, който вилнее из улиците на Манхатън. Райм също си има партньор, детектив Амелия Сакс, така че Джеф и Джон решиха, че е съвсем естествено четворката да обедини сили по случай със скулптор убиец, за когото изкуството и смъртта са неразривно — и страховито — преплетени. Комбинацията на четиримата се оказа особено хармонична, тъй като Лукас Дейвънпорт и Лили Ротенбърг са известни с полицейския си опит и умения в психологическото профилиране, докато Линкълн Райм и Амелия Сакс им помагат като криминолози. Заедно те се нагърбват със задачата да открият кой и защо подбира жертвите си сред шикозната художествена сцена на Долен Манхатън. Самото написване на разказа беше безпроблемно. Джон и Джеф са опитни в тези неща. Двамата заедно направиха план, състоящ се от осем сцени, след което си разделиха задачите по писането на всяка. Джеф пое местопрестъпленията и работата на криминолозите, а Джон — работата под прикритие и на улицата. Вместо да пишат последователно и да си разменят завършените части, двамата работеха едновременно, колкото и изумително да изглежда това. Когато грубият вариант беше приключен, авторите огладиха завършената чернова — и готово, разказът беше налице. Историята е смразяваща и изпълнена с характерните за авторите неочаквани обрати. След като я прочетете, ще се замислите дали да влезете в някоя галерия. И Бог да ви е на помощ, ако завържете разговор с непознат на бара. Праймтайм с Райм Нощта беше гореща и задушна; летният парфюм на Сентръл Парк Уест — миризмата на ментова дъвка, смесена с тази на изхвърлени сиренки и гниещи банани или нещо подобно — проникваше на задната седалка на таксито, което излезе от Петдесет и седма и продължи на север. Шофьорът беше пакистанец от Карачи, както обясни — строен добродушен човек, който леко лъхаше на кимион и „Дракар Ноар“. Слушаше някакво подобие на пакистански джаз, афгански рап или нещо още по-екзотично — двойката отзад нямаше как да разбере разликата, ако изобщо имаше разлика. Когато мъжът попита колко голям е Карачи, шофьорът отвърна: — По-голям от Ню Йорк, но по-малък, ако включите и предгръдията. — Сериозно? — обади се жената малко скептично. Пакистанецът се хвана на скептицизма ѝ. — Погледнах в Уикипедия и там пише така. Мъжът беше от Минесота и тъй като не знаеше правилата или защото беше богат и не му пукаше, даде прекалено голям бакшиш на слизане. — Не бих отказал едно предгръдие — каза той, докато таксито се отдалечаваше. — С кетцуп и пръжени кратофки. — Просто не искаш да се занимаваш с Райм — каза тя. — Изнервя те. Лукас Дейвънпорт погледна към градската къща на Линкълн Райм — викторианско страшилище с изглед към парка и със слаба старомодна лампа над вратата. — Вече започвам да го преодолявам — каза той. — При първото ми идване ми беше трудно да го погледна. Това го вбеси. Усетих го и ми е доста кофти. — Но пък нямаше никакъв проблем да гледаш Амелия — отбеляза Лили Ротенбърг. — Не бъди гадна — каза Лукас, докато вървяха към стъпалата. — Щастливо женен съм. — Това не ти пречи да оглеждаш пазара — каза Лили. — Не ми се вярва да е на пазара — отвърна Лукас и завъртя показалец. — Мислиш ли, че те двамата…? — Не знам — каза Лили. — Защо не ги питаш? Само изчакай да се махна обаче. — Май ще се въздържа — рече Лукас. — Преодолявам го, но не чак до такава степен. Пък и той не е точно господин Добродушко. — Същото важи и за теб. — Ха! Защо не ми го каза в поршето? Лили се разсмя и дори се изчерви. Навремето, преди да станат семейни, бяха флиртували. Всъщност Лукас направо ѝ беше отвил главата в едно „Порше 911“ — постижение, което никой не смяташе за възможно, особено за хора с техните размери. — Беше много отдавна, когато и двамата бяхме млади — каза тя, докато изкачваха стъпалата към главния вход. — Тогава бях тънка като клечка. Лукас беше висок, с яки рамене, орлов нос и сини очи. Черната му коса имаше малко сребристо по слепоочията, а от челото през едната вежда до бузата се спускаше тънък белег, резултат от инцидент при риболов. Друг белег, само че на гърлото, не се дължеше точно на излети, макар че го бе получил сред природата, когато едно момиче го простреля с боклучав пистолет двайсет и втори калибър и едва не го уби. Лили беше тъмнокоса и пищна — непрекъснато беше на диети и непрекъснато си намираше все по-интересни неща за ядене. Никога не наддаваше толкова, че да я нарекат дебела, но и не сваляше достатъчно, за да е слаба. И никога не беше била тънка като клечка. Получаваше заплата като капитан от НЙПУ, но беше нещо повече — една от цивилните влиятелни клечки, които се рееха във висините на управлението и се занимаваха с неща, които трябваше да останат невидими за медиите. Както беше казал някой за нея, тя беше лешникотрошачката, която викаха само тогава, когато лешниците се нуждаеха от наистина сериозно трошене. Като сега. Лили беше довела Лукас като „консултант“ от Бюрото за наказателно задържане на Минесота, защото не знаеше на кого може да се довери в собственото си управление. Спокойно можеха да си имат вилнеещ сериен убиец ченге — или още по-лошо, банда ченгета. И ако беше така, ченгетата нямаше да са излезли от контрол тъпанари, а сериозни типове, детективи, на които им е писнало от безсмислието и неефективността на войната срещу дрогата. Четирите жертви бяха жени, нелегално влезли в страната мексиканки; всички бяха измъчвани и имаха някаква връзка с търговията с наркотици — макар че според Лукас при две от тях тази връзка бе тънка като клечка. Въпреки това, ако бяха имали вземане-даване с картелите и ако се водеше някаква война за територии помежду им, можеше да са били убити просто за предупреждение. А измъчването бе нещо, което картелите правеха със същата лекота, с която някои хора играят карти. От друга страна, възможно бе жените да са били измъчвани не като наказание или за назидание, а за измъкване на информация. Комисарят се боеше, че някой е решил да предприеме конкретни действия за елиминиране на проблема с наркотиците, с наблягане върху „елиминиране“. Броят на труповете растеше и затова той се обърна към лешникотрошачката си, а лешникотрошачката извика Лукас. Двамата тъкмо бяха минали през централата да се регистрират и да поговорят с големите клечки от прочутия Четвърти екип от отдел „Наркотици“. Или прословутия, както казваха някои. Трите значки, двама мъже и една жена, имаха най-високата успеваемост в залавянията, придобита според слуховете с не особено чисти тактики. Напоследък работеха в района, където бяха убити жените. Лили натисна звънеца. Амелия Сакс им отвори — дъвчеше царевични пръчици — и ги пусна да влязат. Беше висока, стройна и червенокоса, бивш модел, и успяваше да натисне някои копчета на Лукас. Предвид всичко това отношенията им бяха доста напрегнати, може би поради първоначалната реакция на Лукас към Линкълн и недъга му. Линкълн седеше в стола си „Сторм-Ароу“ и се взираше в огромен екран с висока резолюция. — Нямате нищо — каза той, без да ги поглежда. — Не е съвсем така — отвърна Лукас. — И трите са били облечени небрежно. Линкълн завъртя глава и присви очи към него. — И това защо трябва да е от значение? Лукас сви рамене. — По моя преценка всеки, който се облича небрежно, следва да се наблюдава — каза той. Беше облечен в син летен костюм „Пърпъл Лейбъл“ на Ралф Лорен, бяла риза, вратовръзка „Хермес“ с по-убит цвят и обувки, изработени по поръчка от лондонски обущар. Амелия изсумтя грубо и Лукас ѝ се ухили, или поне показа зъбите си. — По-кротко — каза Лили и се обърна към Линкълн. — В общи линии си прав. Не разполагаме с нищо. Не може да се каже, че ни възпрепятстваха, просто не ни казаха нищо. Все едно всичко е някаква голяма загадка. — И какво търсим там? — Преструваха ли се? — попита Линкълн. — Трудно е да се каже — отвърна Лукас. — Повечето детективи са добри лъжци. Но ако някой опре пистолет в главата ми и ме принуди да решавам, бих казал, че не. Изобщо не знаеха за какво говорим. — М-м-м, идеята ми харесва — обади се Амелия. — Коя? За преструването ли? — попита Лукас. — Не. За опирането на пистолет в главата ти. Лили завъртя очи. — Амелия… — Майтапя се, Лили — каза Амелия. — Много добре знаеш, че обичам Лукас като брат. — И се надявам да си остане така — каза Линкълн. — Както и да е… докато бяхте на обиколка из града, ние постигнахме значителен напредък тук. На снимките от аутопсиите има някои аномалии, които си заслужават проучването. Телата са били намерени голи, разбира се, така че по кожите на жертвите имаше пръст и пясък, както и зрънца бетон. При разглеждане на снимките обаче забелязах, че някои от тези зрънца отразяват повече светлина, отколкото би могло да се очаква от пясък, пръст или бетон. Снимките са направени със светкавица, разбира се, което означава много силна светлина. Нямало е как отражението да се забележи на място, под светлините на масата за аутопсии. Пратих Амелия да проучи нещата. — Открих, че в кожите и на четирите жертви са забити мънички парченца метал — каза Амелия. — Повърхността им блести, поради което Линкълн успя да ги види на снимките с висока резолюция. Не са много, но всяка има по няколко. Извадих ги… — И ги донесе тук — продължи Линкълн. — Еднакви са по размер и са съвсем мънички. Проучихме ги със спектограф, газов хроматограф и електронен микроскоп. Това са инструменти за определяне на състава на течни, газообразни или твърди… — Знам какво са. Аз съм ченге, а не някакъв шибан идиот — каза Лукас. Линкълн продължи, без да обръща внимание на прекъсването: — И установихме, че са парченца бронз. — Бронз — повтори Лили. — Това е добре, нали? Значи търсим работилница, в която се работи с бронз. — Добре е донякъде — каза Амелия. — Всъщност бронзът е доста специален метал. Използва се за изработка на камбани, цимбали, някои корабни витла и олимпийски медали. В дървообработването понякога бронзовата вълна замества стоманената. Използва се и като скъп уплътнител на врати. — Да, да, да — нетърпеливо каза Линкълн. — Но парченцата не са бронзова вълна и освен това са заоблени, без плоски страни като при уплътнителите и така нататък. Не са и парченца с неравни ръбове от корабни витла, цимбали или нещо подобно, защото размерите им са прекалено еднородни. — Може би от скулптура? — предположи Лукас. Линкълн за момент се обърка. — Стигнах до заключението, че поради много сходните си размери и форма парченцата най-вероятно са резултат от някакъв ръчен процес. Най-честият ръчен процес, свързан с бронза, включва… отливане на скулптури. — Това беше ясно още щом споменаха бронз — каза Лукас на Лили. — Да бе — обади се Линкълн. — Значи търсим леярна — каза Лили. — Може би не — отвърна Линкълн. — Има и нещо друго, което си заслужава да се спомене. Парченцата бронз не са много. Предполагам, че убийствата са били извършени не в района на леярната, където би трябвало да очакваме какви ли не следи от процеса на изливане, а не само тези парченца; малко вероятно е да са били извършени и на мястото за шлифоване. Струва ми се, че парченцата са били занесени на мястото на убийствата. Все пак те са били извършени недалеч от работилницата, в противен случай парченцата щяха да са още по-малко. — И какво, значи търсим стая към ателие? Може би дори жилищна част? — Не жилищна. Помещение с бетонен под. И четирите жертви имат по кожата парченца бетон, а две са били открити върху асфалт. Освен това сградата е празна. Може би някакъв изоставен склад. — Това пък как го измисли? — попита Лукас. Раменете на Линкълн потръпнаха. Лукас вече знаеше, че това е еквивалент на свиване на рамене. — Жените не са били със запушени уста. Онзи, който ги е убил, ги е оставил да крещят. Или защото не му е пречело, или защото му е харесвало. И не се е чувствал застрашен, че някой може да чуе. Лукас кимна. — Интересно. Лили започна да брои на пръсти. — Търсим най-вероятно мъж, защото мъжете си падат по подобни неща. Скулптор или някой, който работи със скулптор, притежаващ ателие или работилница в празен склад. — Или това, или някой е избрал сградата, без да знае за бронзовите частици — каза Амелия. — Убиецът може да няма нищо общо с бронза, просто случайно да е избрал такова място. Парченцата може да са си били там от цяла вечност. — Не ми се вярва — каза Линкълн. — Все пак е възможно — посочи Лили. — Съгласен съм с Линкълн — каза Лукас. — Защо? — попита Лили. Линкълн погледна Лукас и каза: — Ти им кажи. — Защото частиците са все още достатъчно лъскави, за да може Линкълн да ги различи по телата. Нови са. Лили кимна. — Добре — съгласи се Амелия. — Освен това е някакъв ненормалник. Садомазохист, който знае какво прави. И има досие. — Лукас се обърна към Лили. — Време е да включим компютрите… И компютрите бяха включени, но не от Лукас, Лили, Амелия или Линкълн, а от служител в мазето на сградата на ФБР във Вашингтон. Лили прошепна нещо в подобното на мида ухо на началника на детективите Стан Марковиц, който поговори с един приятел по горните етажи на ФБР и на свой ред той написа меморандум, който се спусна надолу по бюрократичната стълбичка и се озова на бюрото на един заклет любител на военни игри, който се казваше Бари. Бари прочете бележката, затрака на купища клавиатури и откри, колкото и да е странно, че в Съединените щати има четирима работещи с бронз скулптори, които са били арестувани за сексуални престъпления, включващи някаква степен на насилие. Двама имали студия в Ню Йорк. Единият от тях бе мъртъв. Но не и Джеймс Робърт Верлен. — Джеймс Робърт Верлен — прочете Лили на следващата сутрин. Намираха се в криминалната лаборатория на Линкълн, навремето гостна. — Или, както го знаем, Джим Боб — каза Лукас. — Пада си по кокаин, бил е арестуван два пъти за притежание на малки количества, не е лежал. Преди години е бил арестуван и за притежание на ЛСД и е бил на топло за два месеца. Преди четири години го подгонили за притежание на трийсет дози екстази, но изтрил отпечатъците си от пакетчето с хапчетата и го хвърлил в тоалетната, където то си останало доста време. Наистина доста — някой не е пускал водата. Прокурорът се отказал от обвинението поради липса на последователни доказателства. Миналата година бил арестуван в превърнат в долнопробен бардак апартамент по време на операция срещу производител на метамфетамини, но бил освободен, когато се оказало, че производителят всъщност била жената, наела апартамента. Верлен заявил, че бил просто невинен посетител. Прокурорът отново го пуснал поради недостатъчно доказателства. — Продължи със секса — каза Лукас. — Никога не е бил арестуван за сексуално престъпление, но са го разследвали — каза Лили, докато продължаваше да чете справката от ФБР. — Известен е със скулптури с робски теми като връзване, бичуване, различни начини на унижаване и подчиняване на жени. Някоя си Тина Мартинес — обърнете внимание на фамилиите — се оплакала на полицията, че наранил нейна приятелка на име Мария Корсо, която уж била модел за една от онези скулптури. Корсо отказала да подаде жалба и обяснила, че приятелката ѝ не я разбрала правилно. Следователите смятат, че ѝ е било платено да си мълчи. — Лош човек — каза Амелия. — Лош — съгласи се Линкълн. — Със значителен интерес към дрогата. — И вероятно с разяден мозък от метамфетамините — добави Лукас. — Имате ли план? — попита Линкълн. — Планирам днес да прекарам известно време с него. Просто ще го погледам. Амелия и Лили могат да помогнат. Да видим какво прави, с кого разговаря, къде се мотае. — Знаем ли къде живее? — попита Линкълн. — Знаем — отвърна Лили. Линкълн се обърна към Лукас. — Чудя се дали жените биха могат да се справят с наблюдението и да те държат в течение, разбира се. — Няма причина да не могат — каза Лукас. — По-лесно е, ако сме трима. Защо? — Имам една идея, но бих искал да я обсъдя с теб на четири очи. Просто за да си спестя неизбежния въпрос за конспирация. — Ох, мамка му — изстена Лили. Е, това се казва красавица. Доста апетитна. О, може да си я представи по гръб, с разперени ръце. О, да, и още как. Легнала на нещо грубо, бетон например. Или пък метал. Металът винаги си го бива. Пот по челото, пот по циците, пот навсякъде. Хленчеща, хлипаща, умоляваща. За един възхитително сладък момент всички други в клуба изчезнаха от съзнанието на Джеймс Робърт Верлен, докато очите му, очите му на художник, изпиваха брюнетката в черно в края на бара. Апетитна… Лъскава черна коса, преливаща в червено, синьо, зелено и виолетово под прожекторите. Диско декор, пънк музика. „Раста“ така и не можеше да си намери стила. Коса. Този аспект на човешкото тяло го запленяваше. Като скулптор, работещ с твърди материали, той можеше да възпроизведе плът и орган, но косата си оставаше винаги недостижима. Тя го погледна веднъж. В погледа ѝ нямаше послание, но после го погледна отново — което може би вече беше послание. Загледа се в нея по-внимателно — в овалното лице, в чувствената фигура, в провокативния начин, по който се облягаше на бара, докато говореше по мобилния си. Дразнеше го, че вниманието ѝ е насочено към някой задник на един или десет километра оттук. Усмивка. Но не към Верлен. Мона Лиза, помисли си той. Ето на коя му напомняше. Не беше комплимент, разбира се. Мацката на Леонардо беше подигравателно гледаща кучка. Пък и Господ знаеше, че картината е силно надценена. Хей, погледни насам, Мона. Но тя не го направи. Верлен направи знак на бармана и поръча. Както винаги, тук или в някой от другите клубове, в които висеше, Верлен пиеше бърбън — чист, защото на момичетата им харесва когато мъжете пият твърд алкохол, който не е развален с плодов сок. Бирата е за хлапетата, а виното — за спалнята след чукане. Мона отново погледна към него. Но не в очите му. Вече започваше да се ядосва. С кого разговаряше тя, по дяволите? Още един оглед. Късите черни рокли бяха избор на страхливките — носеха ги жени, които се боят да се покажат категорично. Но в случая на Мона ѝ прощаваше. Коприната се спускаше и виеше точно както трябва и тъканта беше като латекс по сладострастната ѝ фигура. И какви ръце само! Дълги пръсти, завършващи с черни нокти. Косата беше трудна за предаване, но ръцете бяха най-тежкото изпитание за един скулптор. Микеланджело беше истински гений с тях и намираше съвършените длани, пръсти и нокти в сърцето на мрамора. И Джеймс Робърт Верлен, който знаеше, че е духовен, ако не и кръвен потомък на великия майстор, твореше същата магия, само че не от камък, а от метал. Което беше много, много по-трудно за постигане. Тълпата в „Раста“ в Мидтаун беше типична за това време на вечерта — артистични типове, които в действителност бяха счетоводители в рекламни агенции, смотаняци, които всъщност бяха художници, хипита, вкопчени жалко в избледняващата си младост, сякаш от това зависи животът им, играчи от Уолстрийт. Вече заредени. Скоро щяха да се заредят още повече. Накрая срещна погледа на Мона. Очите ѝ потрепнаха. Можеше да е флирт. Или му казваше да върви на майната си. Верлен обаче се съмняваше във второто. Смяташе, че ѝ харесва какво вижда. Че и защо да не ѝ хареса? Той беше строен, с хищно лице, което изглеждаше по-младо за четирийсетте му години. Косата му бе гъста и черна. Полагаше сериозни усилия да я държи в контролирано разрошен вид. Очите му бяха фокусирани като лазери. Стегнати бедра, облечени в типичните за него тесни черни джинси. Работната му риза беше на „Дона Карън Ню Йорк“, но подходящо износена. Горните две копчета бяха разкопчани, за да разкрият едва-едва мускулите на гърдите. Верлен мъкнеше слитъци и пръти метал из ателието си и из складовете за отпадъци, където си купуваше материали. Да не забравяме и бутилките кислород, пропан и ацетилен. Още един поглед към Мона. Вече губеше контрол, усещаше познатата тръпка, плъзгаща се от гърдите към чатала. Взе чашата си „Базил Хейдън“ и тръгна към Мона. Опита се да мине покрай групичка млади бизнесмени с костюми. Те не му обърнаха внимание. Верлен мразеше такива типове. Отвращаваше се от конформизма им, от самодоволството им, от пълното им невежество по отношение на културата. Съдеха изкуството по табелката с цената и той беше готов да се обзаложи, че може да си избърше гъза с платно, да пръсне малко лак отгоре, да сложи начална цена от сто хилядарки — и диваци като тези ще се надпреварват да наддават в „Кристис“. L’ art du merde 2 . Разблъска ги, за да мине. — Ей, задник — обади се един от тях. — Разля ми… Верлен рязко се обърна и му хвърли изпепеляващ, лют поглед. Макар че бе по-висок и по-широкоплещест, бизнесменът се вцепени. Приятелите му се размърдаха, но предпочетоха да не му се притичват на помощ и побързаха да подновят надутия си разговор за якия си бизнес. Когато стана ясно, че господин „Брукс Бръдърс“ няма да направи някоя глупост и да си спечели счупен пръст, нос или нещо по-лошо, Верлен му се усмихна снизходително и продължи към Мона. Стигна до нея и спря. Нямаше намерение да играе на „хайде да се преструваме, че не се забелязваме“. Беше прекалено възбуден за това. — Имам едно предимство пред онзи, с когото говорите — прошепна той и кимна към телефона. Тя спря да говори и се обърна към него. Верлен се ухили. — Мога да ви черпя едно, а той не. Напрежение. Дали щеше да се стресне? Мона го изгледа. Бавно. Вече без да се усмихва. — Трябва да затварям — каза в телефона. Щрак. Той повика с показалец бармана. — Е, аз съм Джеймс. Правеше се на скромен, естествено. Тя каза нещо. Той не я чу. Музиката в „Раста“ беше някакъв гаден ремикс на групи отпреди двайсет години и гърмеше със сто децибела. Той се наведе към нея и долови от кожата ѝ опияняващ аромат на цветя. Господи, искаше я. Искаше я вързана. Плувнала в пот. Плачеща. — Какво? — извика той. — Попитах с какво се занимаваш, Джеймс? — извика в отговор тя. Добре де. Бяха в Манхатън. Тук този въпрос винаги беше номер едно. — Скулптор съм. — Сериозно? — Лек бруклински акцент. Можеше да го понесе. Но не и скептицизма в очите ѝ. Извади айфона си, плъзна го към нея и отвори снимките. — Господи, наистина си скулптор! Мона погледна покрай него. Той проследи погледа ѝ и видя висока червенокоска, която с усмивка вървеше към тях през тълпата. Направо зашеметяваща. Погледът му бързо мина през трите точки — лице, цици, задник. И не му пукаше, че тя забеляза. Апетитна като Мона. И никакви малки черни роклички. Кожена минипола, мрежести чорапи, тъмносиньо горнище с дълбоко деколте, без презрамки. Новопристигналата отметна прекрасната си коса от раменете, които блестяха от пот. Целуна Мона по бузата и пусна усмивка на Верлен. — Това е Джеймс — каза Мона. — Истински скулптор е. Направо страхотен. — Супер! — Червенокоската явно бе впечатлена — точно както Джеймс харесваше да се впечатляват красивите момичета. Стиснаха си ръцете. — А ти си? — попита я. — Амелия. Мона пък се оказа Лили. Верлен поръча на Амелия пино гри и още един бърбън за себе си. Разговорът се проточи. Протоколът изискваше Верлен да поиграе играта малко по-дълго, преди да повдигне въпроса. Човек трябва да внимава. Можеш да си съсипеш вечерта, ако прибързаш. Само момиче? Напиеш ли я достатъчно, обикновено можеш да я убедиш без много усилия „да опита нещо различно“ у вас. Но две момичета? Това изискваше доста повече работа. Всъщност не беше сигурен, че ще успее да се справи. Мамка му, двете изглеждаха умни, схватливи. Нямаше да се вържат на приказки като „мога да ти разкрия цял нов свят“. Не, май трябваше да отпише тази вечер. По дяволите. Но точно тогава Лили се наведе към него и прошепна: — Е, по какво си падаш, Джеймс? — Имаш предвид хоби ли? — попита той. Двете се спогледаха и избухнаха в смях. — Да, хоби. Имаш ли някакво хоби? — Разбира се. Че кой няма? — Ако ти кажем нашето хоби, ти ще ни кажеш ли твоето? Когато сластна чернокоса хубавелка с къса черна рокличка ти задава подобен въпрос, отговорът може да е само един. — И още как. Червенокоската бръкна в миниатюрната си чанта и извади белезници. Вечерта май се очертаваше по-лесна, отколкото си мислеше. Джеймс Робърт Верлен имаше определен чар и Амелия Сакс беше готова да му го признае. Облеклото му беше странно — среща между „Среднощен каубой“ и Версаче — и сигурно имаше повече козметика за коса от нея, но пък за сметка на това цялото му внимание и остроумие бяха насочени към нея и Лили. Двамата с Линкълн Райм имаха романтично и професионално партньорство и Амелия беше освободена от лудостта на света на флирта. Преди него обаче бе прекарала безброй вечери в ресторанти и барове с мъже, които бяха навсякъде другаде, но не и с нея. Мислите им непрекъснато се насочваха към смартфоните в джобовете на саката им, към бизнес сделките в компютрите в офиса им, към приятелки или съпруги, които са пропуснали да споменат. Една жена веднага разбира дали мъжът е с нея, или не. А Джим Боб — прякорът на Лукас Дейвънпорт ѝ харесваше — определено беше тук. Пронизваше ги със снайперисткия си поглед, докосваше ръце, задаваше въпроси, шегуваше се. Интересуваше се. Разбира се, разговорът не беше типичен за среща в бар — за семейство и бивши, за спорт, политика и последните изцепки на Холивуд. Не, тази вечер темите бяха езотерични — като обясняване с какво въже обича да връзва „момичетата“, къде могат да се намерят най-добрите материали за запушване на уста и какви камшици и пръчки причиняват най-силна болка, но оставят най-малко следи. На тавана на Линкълн четиримата следователи бяха решили как да достигнат до психиката на Верлен. Садосексуалната му история щеше да им осигури достъп. Лили беше отишла първа в бара с предположението, че една крушка може да привлече пеперудата, без да предизвиква подозрения. И стратегията се оказа правилна. После беше пристигнала и Амелия, за да реши окончателно въпроса — облечена в костюм, който ѝ се наложи да купи час по-рано. Бяха им нужни цели шейсет секунди да открият, че Верлен обикновено се отбива в „Раста“ преди да продължи към любимите си садо-мазо свърталища. Слава на Фейсбук. Верлен извади телефона си и въведе парола. Отвори се скрит албум и той започна да се хвали със снимките на постиженията си. Амелия едва се сдържа да не покаже отвращението си. Чу как Лили рязко поема дъх, но успя да превърне звука в ахване от възхищение. Верлен не забеляза шока ѝ. Първата снимка беше на гола жена, която носеше само огърлица. Беше с кърпа на очите и залепени с лента или вързани отзад ръце. Беше коленичила върху бетонна плоча. Интересно, помисли си Амелия и погледна Лили. Бетон, също като при жертвите. Жената на снимката плачеше — гримът ѝ се беше разтекъл до брадичката — и по гърдите ѝ имаше гадни синини. Очевидно възбуден, Верлен трескаво отвори още снимки, още по-отвратителни, трябваше да напрегне цялата си воля, за да изглежда възбудена. Докато показваше снимките, Верлен разказваше за „партньорките“ си. Амелия чуваше думата „жертви“. Десет минути. Петнайсет. А после Верлен каза: — Извинете, дами, но трябва да изтичам до стаята на малкия. Дръжте се прилично, докато ме няма. Или недейте! — Разсмя се. — Веднага се връщам. — Момент — каза Лили. Верлен се обърна и повдигна вежда. — Погалѝ малкия от мен — каза тя. — Ама че кучи син — каза Лили. Не се усмихваше. — Господи, ужасно е — съгласи се Амелия. — Какво мислиш? Тя кимна към тоалетните, където Джим Боб сигурно изпразваше мехура си — и струята сигурно влизаше чак в носа му. — Мръсен и гаден. Иде ми да взема душ с дезинфектанти. — Определено. Но дали е убиец? — Снимките — прошепна Лили. — Работила съм по сексуални престъпления, но това е почти най-лошото, което съм виждала. Ако се съди по раните, можеш да си сигурна, че е пратил една-две от тях в болницата. — Замисли се за миг. — Да, представям си го как прави още една крачка напред и ги убива. Ти? — И аз така мисля. —  Надявам се да е така — продължи Лили. — Господи, наистина се надявам. Не искам Четвърти екип от „Наркотици“ да е зад тази история. На Амелия не ѝ пукаше особено за детективите от елитния екип — егото на Марти Гловър, Дани Винченцо и Кенди Престън беше като на състезателни жребци, — но никое ченге не иска да си мисли, че негови колеги измъчват и убиват, за да трупат точки, колкото и благородна да е каузата им. Амелия погледна приятелката си. — Между вас с Лукас е имало нещо, нали? — Да, но преди доста време. В Минесота и когато той дойде тук. Определено си паснахме. И продължаваме да си пасваме. Но не по този начин. Преодоляхме го. Вие с Линкълн също май си пасвате. — Да. Пасваме си. Не мога да го обясня и не мисля за това. — Лукас има някои проблеми. Нали се сещаш, заради стола. — Случват се. — Амелия се разсмя. — Разбира се, Линкълн здравата тормози хората, на тях им идва до гуша и започват с „Ама че си задник“ или „Да ти го начукам“. Забравят, че е инвалид. Това разчупва леда и всичко се оправя. — Мисля, че при Лукас има нещо повече. Не иска да говори за това. — Лили сниши глас. — Трябва да си призная, че когато се запознахме, при мен беше до голяма степен физическо. Имам нуждата от това. А при теб и Линкълн? — О, да. И ако искаш вярвай, но е добър. Различен, естествено. Но добър… А, ето го и нашия господар и повелител. Верлен си проправяше път към тях, като бършеше носа си с пръсти. Амелия беше готова да се закълне, че нарочно се обърнал настрани, за да се отърка в един-два задника. Една от „случайните“ му жертви, дребна червенокоска с кожена пола и черна блуза, рязко се обърна и с очи като тъмни гневни дискове му изкрещя нещо, което не успяха да чуят. С бързината на падащ ударник Верлен се завъртя и почти напъха лицето си в нейното. — Господи! — промърмори Амелия и посегна към чантата си, където имаше миниатюрен глок. — Ще ѝ направи нещо. — Чакай. Намесим ли се, ще прецакаме цялата постановка. Гледаха внимателно. На лицето на Верлен цъфна студена усмивка и жената явно се стресна. Беше привлекателна, със съвършена фигура, макар да се виждаше, че на младини е имала акне или е прекарала някаква болест, от която остават белези. През няколкото секунди, докато той ѝ говореше, като продължаваше да се усмихва хладно, изражението ѝ от стреснато премина в смаяно, а после в съкрушено; Амелия беше сигурна, че коментира кожата ѝ. Той продължи да се навежда към нея и да ѝ говори предизвикателно, докато тя не взе чантата си и не избяга в тоалетната, като хлипаше. — Физиономията му — каза Амелия. — На какво ти прилича? — Сякаш току-що е чукал и се гордее с това. Верлен си проправи път през тълпата и дойде при тях. — Здрасти, дами. Липсвах ли ви? Характерното в обирите е, че добрият взломаджия рядко бива засечен от собственика на къщата. Почти винаги го хваща някой бдителен съсед. Лукас седеше на тъмната веранда срещу сградата на Верлен и само гледаше и слушаше. Кварталът се намираше недалеч от Ист Ривър и беше от опасните. Все още не беше зает от представители на по-горната класа — постройките бяха малко по-занемарени, малко по-скучни, малко по-нагоре по течението на реката. Сградата на Верлен беше в известен смисъл загадка — висока само два етажа, но широка и дълга. Твърде голяма за един обитател според Лукас. Входът се намираше на широка веранда, издигната едно стъпало над земята, а някогашните прозорци на сутерена бяха зазидани с тухли. Сигурно навремето беше била склад с апартаменти отгоре — в други, по-близки до центъра квартали сега щеше да е нощен клуб или ресторант. Тук беше просто съборетина без никакво осветление — нито на входа, нито от прозорците на горния етаж. Имаше ли някой вътре? Лукас знаеше, че самият Верлен в момента се намира в един бар в Мидтаун. Нищо не помръдваше, но Лукас продължи да чака. След като жените излязоха, беше провел кратък сърдечен разговор с Линкълн. — Ако идеш при черния шкаф до прозореца, в долната част отляво ще видиш чекмедже — каза му Линкълн. Лукас отиде при шкафа, отвори долната врата и намери в чекмеджето електрически шперц. Извади го и натисна копчето. Нищо не стана. — Артефакт от миналия ми живот. Още работи, но трябва да му сложиш батерии. — Искаш да проникна в жилището на Верлен ли? — Лили каза, че понякога използваш неконвенционални тактики. — Ще го погледна — каза Лукас. — Но дори това чудо да проработи, може да изникнат други проблеми. Може наблизо да има хора или ключалките да са от по-новите. — Значи няма да влезеш — рече Линкълн. — Просто си помислих, че инструментът може да е полезен, ако някой реши да огледа. Разбира се, видяното не може да се използва като доказателство. — Да. Щом знаеш , всичко останало става по-лесно. Помълча малко. — Виж, знам, че те вбесих, защото имах проблем с това, че си инвалид. — Така е. Вбеси ме — съгласи се Линкълн. — Обаче… — Лукас се почеса по врата. — Не е свързано с теб. А само от страх. Този белег — той докосна отново врата си — го имам от едно момиченце, което ме простреля в гърлото с пистолет двайсет и втори калибър. Куршумът мина през яката на палтото ми, през трахеята и стигна до гръбначния стълб, но не се заби в него. Можеше да ме убие. И щеше да ме убие, ако не беше една лекарка, която ми направи трахеотомия и продължих да дишам, докато не стигнахме до болницата. Но ако хлапето беше с друго оръжие или ако куршумът не беше минал първо през яката, щеше да ми прекъсне гръбнака и щях да умра на място или да се озова в твоето положение. Въпрос на милиметри или на калибър. Гледам теб и виждам себе си. — Интересно — каза Линкълн. — Ти мислил ли си за самоубийство? — Да. И то доста сериозно — отвърна Линкълн. — Понякога не съм сигурен, че направих правилния избор, като останах жив. Но любопитството ме кара да продължа; сякаш непрекъснато имам някаква работа. — Усмихна се. — Бог да благослови момиченцата. — Има я и Амелия — каза Лукас. — Да. Има я и Амелия. — Ти си щастливец, Линкълн — отбеляза Лукас. Линкълн се засмя. — От доста време не съм чувал някой да ми го казва. След един час на верандата Лукас реши, че или трябва да опита да влезе в сградата, или да си върви. Стана, изтупа си задника и видя някакъв човек да върви по тротоара към него. Беше сам. Изплю се в канавката и продължи да върви. Когато стигна до Лукас, спря. — Да ти се намира излишна двайсетачка? — Не. — Това не беше въпрос — каза мъжът. — Я ме погледни по-внимателно — отвърна Лукас. Мъжът го погледна по-внимателно, изруга и продължи по улицата. Веднъж се обърна, после зави зад ъгъла и изчезна. Лукас изчака още няколко минути, за да види дали онзи няма да се върне, после пресече улицата, светна с телефона си и огледа ключалката. Стара — добра, когато е била изработена, но вече стара. Огледа се, извади шперца от джоба си и го пъхна. Уредът затрака за момент, докато Лукас държеше копчето натиснато, след което ключалката изщрака. Влезе вътре, затвори вратата и извика: — Има ли някой? Заслуша се, но не получи отговор освен някакво драскане по тавана — плъх. — Хей, има ли някой? Никой не му отговори. Лукас извади фенерче и го включи. Намираше се в широк коридор със стълбище от дясната страна и двойна врата отляво. Миришеше на изгорял метал, сякаш някой е работил с електрожен. Беше попаднал на точното място. Двойната врата беше отключена. Той влезе, затвори я и светна лампите. Намираше се в просторно ателие с високи по педя бронзови скулптури върху тежки дървени маси, по които имаше различни инструменти за обработка на метал — пили, шлайфмашини, полировачи. Във въздуха се носеше миризма на горял метал и полиращи вещества. Всички скулптури бяха със садомазохистични теми — голи жени, бичувани, вързани, бити. Точно което му трябва на човек, за да добави допълнителна искрица в спалнята си. В отсрещния край на ателието имаше дървена стена, висока около три метра, която свършваше на две-три стъпки от тавана. Зад нея Лукас откри двойно легло, шкаф с чекмеджета, голям гардероб, пълен с дрехи, баня, килер с пералня и сушилня, поставени една върху друга, кухненски бокс и малка маса с два стола. На въртяща се поставка срещу леглото беше монтиран телевизор. Лукас се огледа, не откри нищо особено интересно и продължи обиколката на ателието. В дъното имаше врата, обкована с метал, на една стъпка под нивото на пода. Лукас реши, че вероятно води към някакво мазе. Погледна ключалката и видя, че тук шперцът няма да му помогне — ключалката беше „Медеко“, на не повече от година. Завърши бързата обиколка, изгаси лампите, върна се в коридора и на светлината на фенерчето се качи на втория етаж. Той беше същински коптор — редица единични стаи, използвани за последно като долнопробен хотел или приют, всяка с разнебитено походно легло или мръсен дюшек и различни изпотрошени мебели. Беше пълно с плъхове; не видя нито един, но ги чуваше. Тук нямаше нищо за него. Върна се в ателието, затвори вратата, светна лампите и отново отиде да погледне вратата на мазето. Нямаше начин да се справи с ключалката. Удари я няколко пъти, заслуша се, но не чу нищо. Онова, което им трябваше, се намираше зад тази врата, а не можеше да я отвори. Беше в сградата от пет или шест минути, а времето вече му се отразяваше. Извади от джоба си найлонов плик, в който имаше няколко по-малки пликчета, всяко с малък бял тампон. Инструкциите на Линкълн бяха прости — опираш тампона в нещо, което искаш да провериш, после го прибираш в торбичката и я затваряш. Лукас направи точно това — обиколи ателието, като вземаше проби за бронзови парченца от пода, от работните маси и от зъбите на една пила. Видя и няколко електрода и взе един. Взе и няколко използвани от кошчето за боклук. Взе проби от няколко петна, които можеха да са от кръв, но в помещението имаше предостатъчно петна от масла и какво ли не, така че се съмняваше. Видя в една малка ниша отстрани шест кръстчета на верижки, огърлица с евтини светлосини камъни, тънък наниз от перли, пръстен на верижка и три чифта обици. Всички накити бяха закрепени за стената със скоби. Трофеи? Ако бяха, значи жертвите бяха дванайсет. В ателието нямаше нищо друго подобно. Лукас направи пет-шест снимки с мобилния си телефон. Време беше да си тръгва. На излизане погледна бронзовите статуетки и глинения макет за още една и забеляза, че всяка от жените носи накит, който явно трябваше да подчертае голотата ѝ. Възможно ли бе колекцията накити да не са трофеи, а модели? Докато мислеше за това, се обади Лили и каза само: — Тръгна. — Изчезвам — отвърна Лукас също само с една дума. „Не са модели — помисли си. — Трофеи са. Дванайсет“. — Можеш ли да си представиш? — каза Лукас Дейвънпорт и вдигна найлоновите торбички. — Тази гадост падна от прозореца, докато си вървях покрай апартамента на Верлен. Линкълн завъртя моторизирания си стол и загледа нетърпеливо, почти жадно уликите в ръката му. — Понякога на човек му излиза късметът. Нещо явно? — Не и купчини кости или окървавени окови. Има една стоманена врата, вероятно за мазето. Много ми се иска да видя какво има зад нея. — Обясни, че шперцът не е могъл да се справи със задачата. Имаха нужда от заповед за обиск и ковашки чук. Линкълн насочи вниманието си към уликите. Лукас ги пусна в едно от плетените кресла до големите екрани с висока резолюция, които светеха като билборд на Таймс Скуеър. — Лукас? — Помощникът на Линкълн Том Рестън стоеше на прага. Беше слаб млад мъж с бледолилава риза, тъмна вратовръзка и бежови панталони. — Да ви поглезя? Бира? Нещо друго? — По-късно, благодаря. — За мен уиски — каза Линкълн. — Вече изпи две — възрази Том. — Много съм доволен от желязната ти памет. Може ли едно уиски? Моля и благодаря. — Не. — Донеси ми… — Но Лукас говореше на празното пространство. Намръщи се. — Добре. Да се захващаме за работа. Мел, какво представлява плячката? Мел Купър бе магьосникът по криминалистика на Източното крайбрежие, ако не и на цялата страна. Беше блед, мършав, с рядка коса и очила като на Хари Потър, които непрекъснато се плъзгаха надолу по носа му. Купър си сложи ръкавици, хирургическа шапка и престилка за еднократна употреба, взе торбата и изсипа съдържанието ѝ върху мястото за оглед — големи листа стерилна хартия. — Добра работа — отбеляза той, загледан в грижливо запечатаните пликчета. — Работил ли си преди на местопрестъпление? — Не — отвърна Лукас. — Но веднъж изгубих един случай на изнасилване с убийство, защото някакъв новобранец се спъна и изпусна обувката на извършителя в Медисин Лейк. Това беше единствената ни улика, която щеше да закове гадняра, но журито изобщо не харесваше косвените доказателства. Гаднярът се отърва. — Кофти — каза Линкълн. — Разбира се, след месец оня тип посегна на друга жертва. Само че изборът му беше погрешен. Тя държеше „Редхок“ под дюшека си. Калибър триста петдесет и седем, не четирийсет и четвърти. Но свърши работа. — Остана ли нещо от онзи тип? — Не много от врата нагоре. Справедливостта възтържествува, но работата щеше да е много по-чиста, ако онова хлапе беше държало уликата по-здраво. Така се научих да се отнасям към уликите като към злато. Купър и Линкълн направиха оглед на стружките и парченцата бронз и други метали. С помощта на оптичен микроскоп Линкълн ги сравни с парченцата, намерени по гърбовете на жертвите. Гледаше формата им и следите от инструментите, които ги бяха отделили от голямото парче метал, вероятно една от статуетките. — Следите определено ми се виждат много сходни — каза накрая. Лукас отиде до свързания с микроскопа чрез HDMI кабел монитор и потвърди: — Да, така е. След това трябваше да сравнят химическия състав на метала от местопрестъпленията и от ателието. Купър започна анализа със спектрометъра, газовия хроматограф и сканиращия електронен микроскоп. — Докато чакаме, да видим това. — Лукас посочи една торбичка. — Може да е кръв. От пода край спалнята. Купър направи проверка с луминол и различни светлинни източници и каза: — Да, имаме си кръв. Тестът с реагенти потвърди, че е човешка, и техникът определи типа. Пробата обаче не съвпадаше с кръвните групи на жертвите. Анализираха също и парченцата бетон, донесени от Лукас, и ги сравниха с частиците по гърбовете на жените. — Приличат — даде оценката си Купър. — Но не съвсем. — По дяволите. — Линкълн погледна към входа; беше чул едва доловимия звук на ключ в ключалка. Секунди по-късно двете жени влязоха при тях. — Как върви? — попита Лили. Лукас сви рамене. — Случайно се сдобихме с малко улики. — И кимна към оборудването, което продължаваше да работи. После погледна костюма на Амелия. — Знаеш ли, трябва по-често да работиш под прикритие. Лили го тупна по ръката. — Дръж се прилично. — Какво представлява Верлен? — попита Лукас. — Опасен е — отвърна Амелия. — Гледа те, сякаш си гола и не може да реши какво да оближе първо — добави Лили. — И после какво да бичува — допълни Амелия. — Значи предположението за садо-мазо се оказа вярно? — Да. Макар че той набляга предимно на първата част. Иска да причинява болка, не да изпитва. Лили разказа за личния му албум. — Господи, направо не знам как се сдържах да не го изритам в топките. Трябваше да видите какво е правил на някои от жените. — Натисна ли ви да ви води у тях, мили дами? — поинтересува се Лукас. — Естествено. Но трябваше да отложим тройката. Чашата му все се пълнеше и пълнеше. Не беше във форма да върже никого след толкова много бърбън. Изкушавах се да го оставим да се заклатушка към дома си тоя мръсник и някой да го пребие на улицата. Амелия обаче се показа като по-зряла и го качихме в такси. Сакс погледна найлоновите торбички и попита: — Какво казват уликите? — Работим по тях — отвърна Линкълн. — Нали, Мел? Май продължава цяла вечност. Прегърбеният пред компютъра Мел Купър побутна очилата на носа си и изхъмка: — Интересно. — Това не ми говори много, Мел — озъби се Линкълн. — Приключвам. Лукас е събрал от ателието на Верлен пет вида бронз. Единият е типична съвременна формула — осемдесет и осем процента мед и дванайсет процента калай. Има и алфа-бронз, с четири-пет процента калай. Някои проби имат по-високо съдържание на мед и цинк и малко олово. Това е архитектурен бронз. Други са бисмутен бронз — сплав, в която има много никел и следи от бисмут. Една проба ме изненада. Твърдостта ѝ по Викерс е двеста. — Такъв бронз се е използвал за мечове — каза Лукас. Всички се обърнаха към него. — От ролевите игри, които пиша. Покрай тях научавам за старите оръжия. Римските офицери са имали бронзови мечове, а пехотинците — железни. — Мислиш, че използва бронза като оръжие ли? — попита Амелия. Лукас поклати глава. — Не. Мисля, че събира всякакъв материал, какъвто му попадне. Сигурно от десетки складове за отпадъци и строителни обекти. — Съгласен — каза Линкълн. — Освен това има триетаноламин, флуороборна киселина и кадмиев флуороборат — обади се Купър. — Това е флюс, използван в спояването и заваряването — разсеяно каза Линкълн. — Добре, а сега големият въпрос — има ли някакви връзки, Мел? — попита Лукас. В криминалистиката много рядко се случва уликите да „съвпадат“, тоест да са на практика едни и същи. ДНК и отпечатъците от пръсти установяват истинската самоличност, но малко от другите следи правят същото. Уликите от две различни местопрестъпления обаче могат да се „свържат“, или иначе казано, приличат си. Ако приликата е достатъчно голяма, съдебните заседатели може да стигнат до заключението, че са от един и същи източник. В случая екипът трябваше да покаже, че частиците, открити по телата на жертвите, могат да се свържат убедително с онези, които Лукас бе взел от ателието на Верлен. Купър най-сетне се дръпна от екрана. Не изглеждаше особено щастлив. — Подобно на бетона, флюсът и електродите са сходни с онези от местопрестъпленията. Линкълн се намръщи. — Но те се използват при всяко запояване, заваряване или работа с бронз. Искам да установя самоличността със самите парченца бронз. — Ясно. Но това е проблем. — Купър обясни, че четири проби бронз от първото местопрестъпление са напълно различни от метала, събран от Лукас. Една от пробите на Лукас имаше същия състав като няколко фрагмента от първите местопрестъпления. Другите бяха подобни, но имаха „някои разлики в състава“. —  Колко подобни? — рязко попита Линкълн. — Бих могъл да кажа, че е възможно частиците по жертвите да са от ателието на Верлен. Но само толкова. Уликите предполагаха , но не доказваха, че Верлен е убиецът. — Същото важи за поведенческия профил и историята на сексуалните му престъпления — добави Лили. — Той изглежда достатъчно асоциален, за да убие. Но това няма да е достатъчно, за да убедим журито. Пак се стигаше до онова дразнещо изискване „без никакво съмнение“. Лукас разказа на жените за загадъчната врата към мазето. — Обзалагам се, че там долу има нещо уличаващо, но без заповед не можем да влезем. Купър беше отворил снимките на накитите и ги извади на широкоекранния телевизор. — Обзалагам се, че са трофеи — каза Лукас. — Предимно кръстчета — отбеляза Линкълн. — По дяволите, това означава, че си имаме работа с още седем или осем жертви. Още никой не е открил телата. — Или че са за бъдещите му жертви? — предположи Лукас. — Трябва да спрем този шибаняк — гневно каза Лили. — И то веднага! — Имаме трофеи, някакви улики и поведенчески профил — обобщи Амелия. — Той трябва да е извършителят, дори засега да нямаме убедителни доказателства. Но добрата новина е, че ако наистина е той, никой от управлението не е замесен. Верлен е просто психопат единак. — Не бъди толкова сигурна — каза Лукас. — Има и друга възможност. Линкълн го разбра. — Възможно е четворката да използва Верлен да измъчва и убива жените, за да получи някакви насоки. — Именно. Амелия се намръщи. — Да. Верлен е лошо момче. Може някой от отдел „Наркотици“ да го принуждава да измъква информация от жените. Така ченгетата остават с чисти ръце. Лили въздъхна. — Аз ще се заема. Всички я погледнаха. — Трябва да кажем новините на Марковиц. Първо, че нямаме достатъчно доказателства, за да, приберем заподозрян номер едно. И второ, че световноизвестната четворка от „Наркотици“ изобщо не е чиста. — Погледна съекипниците си. — Разбира се, освен ако някой друг не иска да проведе разговора. Всички ѝ се усмихнаха мило. — Намерихме още една жертва, сър. Жена, на двайсет и няколко. Беше осем и половина сутринта и Стан Марковиц пиеше първото си кафе за деня в една от старите си чаши — синя, с гръцки атлети по нея. Но когато чу новината, изгуби всякакъв вкус към напитката. И към еклера пред себе си. Изискваше се адски много да се откаже от орехов крем. — На двайсет и колко? — рязко попита шефът на детективите. — Не сте ли уточнили? — На двайсет и девет. Латино. Намерихме тялото на празен парцел в Нохо — каза детективът, кльощав младеж от италиански произход. Стоеше на прага, нито вътре, нито вън от стаята, сякаш Марковиц можеше да метне нещо по него. Беше се случвало. — Не ми харесва името Нохо. Това не е истинско място. Мога да понеса Сохо, но дори Трайбека ми идва в повече 3 . Младокът не отговори, но пък и нямаше на какво да отговаря. — Криминалистите вече са на място — каза той. Марковиц потупа кръглото си шкембе под бялата риза на райета, която жена му беше извадила тази сутрин. Взе сочния еклер и прочувствено го запрати в кошчето. Той се приземи с изненадващо силно тупване — първото за деня. — Време на смъртта? — Според патолога е станало около полунощ — каза детективът. — Все още няма конкретни улики. Никакви свидетели. Също като другите — друсала се е, крек. Открита е на място, известно като свърталище на дилъри. — Извършителят е психопат. Това няма нищо общо с наркотиците. Не искам да тръгват подобни слухове. — Разбира се. Само че… — Само че какво? Колебание. — Добре. Марковиц погледна папката на бюрото си. ОПЕРАЦИЯ РЕД ХУК. СЕКРЕТНО „НЙПУ също си има свръхсекретни досиета. Лангли няма нищо за нас“, помисли си, после каза: — Това е всичко. Искам доклада от местопрестъплението преди мастилото да е изсъхнало. Разбра ли? — Разбира се. — Младият детектив остана на мястото си. Началникът го изгледа кръвнишки и той побърза да се омете. Стационарният телефон беше започнал да звъни. Шест копчета мигаха като коледни светлинки. Един репортер, двама, трима, четирима. Погледна празната врата, прати есемес и натисна бутона на интеркома. — Да, сър? — Задръж всички обаждания. — Да, сър, само че… — Казах, задръж… — Комисарят е на втора линия. Естествено. — Стан. Още една ли има? — Полицейски комисар Патрик О’Брайън не говореше с акцент, но Марковиц все си мислеше, че говори така, сякаш току-що е слязъл от кораба. — За жалост да, Пат. — Това е кошмар. Звънят ми от Грейси Маншън. От Олбъни. — Той сниши глас и съобщи най-съсипващата новина. — Звънят ми от „Дейли Нюз“ и от „Таймс“. От „Хъфинггън Поуст“, по дяволите. Един репортер, втори. — Жертвите са от малцинството , Стан — продължи комисарят. — Убийствата се отразяват зле на всички. „Особено на жертвите“ — помисли си Марковиц. Накрая комисарят престана да хленчи и зададе въпрос. — С какво разполагаш, Стан? — Тонът му беше сериозен. — Много е важно да разполагаш с нещо. Чу ли ме. Стан? Наистина е важно. Ти да разполагаш с нещо. Не ние . Не управлението. Не градът. — Имаме заподозрян — бързо каза Марковиц. — Защо никой не ми е казал? — Гласът му обаче се разтапяше от облекчение. — Случи се бързо. — Задържали ли сте го? — Не, но е повече от оперативно интересен. Последвалата пауза не беше онова, което комисарят искаше да чуе. — Той ли е извършителят, или не? — Трябва да е той. Трябва само да се доуточнят някои неща по случая, преди да го закопчаем. — Кой е той? — Скулптор. Живее в центъра. И уликите са солидни. — Чуй ме, Стан. — Комисарят отново се върна към хленченето. — Твърде много снаряди уцелват вентилатора. — Патрик О’Брайън беше готов по-скоро да осакати израз, отколкото да каже нещо неприлично. — Направи така, че да се получи. — Ъ-ъ-ъ, кое, Пат? — На жителите на Ню Йорк няма ли да им хареса да прочетат, че си имаме заподозрян? — Ами, Пат, ние наистина си имаме заподозрян. Само че доказателствата не са достатъчни за заповед за арест. Нито за изявление пред медиите. — Каза, че уликите били солидни. Чух те с ушите си. Жителите на града ще се почувстват много по-добре, ако научат, че сме на път да решим случая. Би било чудесно, ако могат да прочетат това при следващото обновяване на сайта на „Таймс“. Което ставаше горе-долу на всеки половин час. — Аз също бих се почувствал по-добре, Стан. Въпреки дванайсетгодишната кариера на главния детектив комисарят можеше да го понижи до най-долния ранг за същото време, за което можеш да си стоплиш лазаня в микровълновата. — Добре, Пат. След като подреди мислите си, Марковиц взе мобилния си телефон и набра номер. — Ротенбърг. — Току-що научих, детектив. Още една. — Точно така, Стан. На местопрестъплението сме. Амелия ръководи нещата. Жертвата първо е била измъчвана, също като другите. — Исках да те уведомя, че ще научиш от медиите, че си имаме заподозрян. Напрегната пауза. — Кой? — попита Лили. — Онзи скулптор. Верлен. — Той е нашият заподозрян, Стан. А не на пресата. Между двете неща има съществена разлика. Засега Верлен не е за публична консумация. — Какво ти казва интуицията, Лили? — Че е задник и садист. И че той е извършителят. — Колко процента си сигурна? — Колко процента? Господи, не зная. Как ти звучи деветдесет и шест и три десети? Началникът се направи, че не вдява. — Така ще успокоим хората, Лили. Мълчание. Тя вероятно се чудеше защо им е да успокояват хората. — Това не ми влиза в длъжностната характеристика, Стан. Работата ми е да спипвам престъпници и да ги прибирам в затвора. Той вдигна глава. В преддверието при секретарката го чакаше жена с костюм. Същата, на която беше пратил есемес преди петнайсет минути. — Прегледах и другата ви теория — каза Марковиц. — И коя е тя? — с нетърпение попита Лили. — Онази, която ми каза снощи. Че някой, може би от Четвърти екип от „Наркотици“ или от някой друг отдел, е използвал Верлен, за да убие жените. Не си губете времето да работите в тази насока. — Защо? Сега гласът му стана твърд като пила за метал. — Защото, детектив, съм профилирал извършители, когато си минавала права под масата. Верлен е единак. Психологическият му профил е очеваден като първата страница на „Поуст“. Започнете да работите по него. Веднага. — Коя част пропускаш, Стан? Ако направиш изявление, той ще изгори шибания си апартамент, няма да останат никакви доказателства и случаят отива по дяволите. Той ще се измъкне… и ще убие още някого. Особеното на лешникотрошачките е, че понякога трошат всички лешници по пътя си, а не само онези, които си набелязал. — Детектив — озъби се той. — След половин час ще чуеш новината, че имаме заподозрян в серийно убийство на жени. Ако това означава да си размърдате задниците и да работите по-бързо и по-здраво, направете го! Щрак. Погледна към съседното помещение и кимна. Яката жена беше над четирийсетте, руса, със суха кожа и очи, които сякаш намекваха, че никога през живота си не се е смяла. Дрехите ѝ бяха размъкнати. Тя се огледа, за да се увери, че са сами. Марковиц кимна към вратата и детектив Кенди Престън я затвори. — Имаме известни проблеми — прошепна той. — Чух. — Тази жена също беше лешникотрошачка. Но имаше изключително мелодичен глас. Направо можеше да си я представи как чете приказки на деца. — Искам да продължиш с онова, за което говорихме. — Сега ли? Мислех си, че ще действаме бавно. — Не можем да си позволим лукса да действаме бавно. — Началникът на детективите отключи долното чекмедже на бюрото си и ѝ връчи плик. Беше дебел, но не толкова, колкото би си помислил човек. Петдесет хиляди долара в стотачки не заемат особено много място. — Ще го направя веднага — каза Престън. Тя бе от старшите членове на Четвърти екип на „Наркотици“. Прибра парите в чантата си, стана и тръгна към вратата. Началникът забеляза, че краката ѝ са деликатни като гласа ѝ. — О, един съвет, детектив — каза Марковиц точно преди тя да хване дръжката. Престън се намръщи на намека, че е новобранец, и каза сухо: — Справяла съм се с подобни неща и преди, Стан. Знам как да… — Съветът ми не е в тази насока. А да не прецакаш нещата. Амелия превключваше показанията на уредите. — Прецакани сме — каза, преди някой друг да успее да се обади. — Може би — каза Лукас и се обърна към Линкълн. — От моите хора съм чувал, че огънят вижда сметката на ДНК. — Точно така — отвърна Линкълн. — Теоретично, ако е излял няколко галона газ или бензин в мазето — ако мазето наистина е мястото за убиване, — би могъл да заличи повечето от най-важните улики. Няма да получим ДНК, освен ако не намерим труп. — Знаеш какво мисля — обърна се Лукас към Лили. — Ако онези неща на стената са трофеи… — Трофеи са — каза Линкълн. — В такъв случай си имаме работа с много повече от четири жертви. Дори да не разполагаме с необходимото за заповед за обиск, трябва да влезем вътре. Лили поклати глава. — Трябва ни заповед. Лукас се обърна към Линкълн. — Помогни ми. — Взехме проби от бетонните плочи около сградата, за което не ни е нужна заповед за обиск — каза Линкълн. — Открихме, че бетонът съответства на парченцата по гърбовете на жертвите. Намерихме също парченца бронз, които са химически идентични с бронза по жертвите. — Но… — започна Амелия. — Тишина — вдигна ръка Линкълн. — Това определено е достатъчно за заповед — каза Лили. — Поне ако се обърна към подходящия съдия, а аз ще го направя. Ако опишеш мотивите за искането, ще издействам разрешението за час. — Ще го направя — каза Линкълн и се обърна към Лукас. — Бих искал да се върнеш при сградата и да вземеш проби. Ще ги датираме от тази сутрин. Може да няма никакъв бронз, но вече имаме достатъчна колекция от него. Вземи няколко парченца. Нали се сещаш, за всеки случай. Всички се спогледаха. — Поне дузина трофеи — каза Лукас. — След като събереш пробите, изчакай там — каза Лили. — Няма да се забавя. — Ще ида с Лукас — каза Амелия. — Ако се наложи да блокираме задния изход на сградата или ако му притрябва помощ на място. — Можеш да доведеш екипа ми за проникване — каза Лукас на Лили. — Екип за проникване ли? Ще доведа всички. Ще са обадя и на ФБР, те ще искат да имат свой наблюдател. — Ще бъда там — каза Линкълн. — Не искам екипът ти за проникване да ми съсипва уликите. Взеха колата на Амелия — лилав „Форд Торино Кобра“ модел 1970, наследник на „Феърлейн“, с мощност 405 коня. Стигнаха за дванайсет минути вместо необходимите двайсет. Пътуваха от осем минути, когато тя погледна Лукас и каза: — Не се държиш за нищо. — Знаеш какво правиш — отвърна той. — Добра си почти колкото мен. Тя изсумтя. — Какво караш? — Порше деветстотин и единайсет. — Казват… — млъкна за момент, докато засичаше една бавна кола на ляв завой, — че онези, които карат деветстотин и единайсет… — Имат малки пишки. Знам. Всеки път, когато се срещна с някой, който не може да си позволи деветстотин и единайсет, влизам в групата на малките пишки. Затова ги питам колко голяма е извадката, която са гледали. Тя се ухили. — В едно обаче можеш да си сигурен. При честно състезание ще те изям с парцалите. — Думата „честно“ не ми допада — отвърна Лукас. — „Честно“ винаги означава „в моя изгода“. Не е ли в моя изгода, значи е „нечестно“. Ако ви се случи да се доберете до Минесота, докарай колата си. Имам един любим участък оттатък границата, в Уисконсин. Тясно шосе, стръмни участъци, дължина трийсет километра, около двеста остри завоя. — Това не е честно — каза тя, но се ухили отново и вкара „кобрата“ в една пресечка. Стените летяха на петдесет сантиметра от двете страни на колата и на десет сантиметра от прозореца на Лукас, когато профучаха покрай кофа за боклук. Лукас се прозя. — Събуди ме, когато стигнем. — Отпусна глава назад. — Между другото, аз съм един от най-добрите стрелци в акция. Амелия го остави при жилището на Верлен. Лукас беше с джинси, поло и маратонки и носеше раница, отпусната му от Амелия. На дългата пресечка имаше четирима мъже, по двама от всяка страна на улицата, всеки сам за себе си. Амелия зави, за да държи под око задната част на сградата. Лукас седна на верандата на Лукас. Беше доста добре охранен, за да мине за човек, прекарващ времето си на улицата, но от разстояние, особено с раницата в краката, можеше и да заблуди някого. Преди да тръгнат бяха сложили няколко частици бронз при тампоните за проби и сега Лукас ги извади, като се преструваше, че вади цигара от пакет, и ги притисна във верандата. Когато взе пет проби, ги прибра в раницата и я закопча. Стана и тръгна по уличката, извади мобилния си, звънна на останалите и им съобщи едно и също. — Готови сме. — Четирийсет минути — каза Лили. — Има ли причина за толкова бавене? — Не. Просто пристигнахте по-бързо, отколкото трябваше. Молбата е у мен, ще се срещна със съдията след около две минути, а екипът се приготвя. Така че спокойно, момче. Лукас продължи по пресечката, измина и съседната, после тръгна обратно и когато видя, че около сградата на Верлен не става нищо особено, заобиколи и видя колата на Амелия, зад която беше спрял микробусът „Крайслер“ на Линкълн. Амелия слезе от предната дясна врата. — Искаш ли да си оставиш раницата? — Да. — Лукас си погледна часовника. — Остава още половин час. Ще си намеря друго място за седене. — Поддържай връзка — каза Линкълн от задната седалка. — Донесох сандвичи — каза помощникът на Линкълн Том, който караше. — Тези двамата могат да прекарат часове на местопрестъпление. Ако искаш шунка със сирене… — И още как. Така поне ще имам с какво да се занимавам, докато гледам — каза Лукас. — Нали трябва да има някаква причина да седя там. Лукас взе кафявия хартиен плик и си намери веранда на петдесетина метра от входа на ателието. Седна, извади сандвича и отхапа. — Страхотна шунка и сирене — каза на глас. Седеше и разсъждаваше върху факта, че човек почти не може да намери страхотен сандвич с шунка и сирене в Туин Ситис и на какво ли се дължи това, но пък можеш да си намериш в Де Мойн или Чикаго, а също и че Чикаго е известен като кланицата на света, когато някакъв мъж подаде глава от вратата зад него. — Това да ти прилича на шибано кафене? Разкарай се, задник такъв. Лукас сдъвка и преглътна, след което извади телефона от джоба си и набра номера на Лили, като показно включи спикърфона. — Тормози ме един тип от другата страна на улицата, от номер двеста и деветнайсет, близо до целта — каза той, когато тя вдигна. — Колко време ще ти трябва да пратиш насам петима-шестима строителни инспектори? Къщата не ми изглежда много читава. — Мога да ги уредя за час — каза Лили. Лукас погледна мъжа на вратата. — След един час става ли? — Стой си, колкото си искаш — отвърна онзи и затвори. След пет минути покрай сградата на Верлен мина бял микробус и мъжът от мястото до шофьора огледа внимателно Лукас, след което му кимна. Лукас му кимна в отговор. Микробусът се появи отново след още пет минути, като се движеше в обратната посока. Този път му кимна шофьорът. Десет минути по-късно се обади Амелия. — Екипът отзад е налице. Двамата с Линкълн идваме. И Лили: — Една минута. Екипът за проникване пристигна в два бели необозначени микробуса, следвани плътно от Лили в необозначена кола, още една необозначена кола, колата на Амелия и две патрулки. Зад тях на ъгъла се появи микробусът на Линкълн. Микробусите спряха пред верандата на Верлен и двама мъже с таран забързаха към вратата заедно с още четири ченгета в броня. Лукас затича в тръс към тях, но докато приближи, онези с тарана разбиха вратата и бронираните ченгета нахълтаха. Лукас влезе с Лили. Още на вратата екипът се скупчи и хората запристъпваха от крак на крак. — Имаме тяло — заяви водачът на екипа. Лили и Лукас си пробиха път през ченгетата, следвани от Амелия, и влязоха в ателието. Верлен се взираше невиждащо в една от скулптурите си. Главата му беше станала на кървава пихтия, на пода до ръката му лежеше полуавтоматичен пистолет. — Получил е малко олово — каза Амелия; говореше като професор по убийства, гласът ѝ бе спокоен и аналитичен. Лукас видя гилзата при краката на Верлен. Амелия се обърна към водача на екипа. — Трябва да изпразним сградата. Оставете само двама души на този етаж и стойте по периметъра, по-далеч от местопрестъплението. Водачът кимна и започна да дава нареждания. Линкълн влезе със стола си и видя трупа. — Това би могло да реши куп проблеми — каза му Лили. — Да, би могло — отвърна той. — Но статистиката казва, че най-вероятно няма да го направи. — Какво искаш да кажеш? — Серийните убийци рядко се самоубиват. Харесва им вниманието, което им оказваме. Импулсивните убийци, които получават пристъпи, се самоубиват почти винаги, ако им дадеш възможност. Това е или проблем, или възможност. — Възможност? — Ако не се е самоубил, значи е проблем — обясни Линкълн. — А ако се е, ще се получи доста добра статия. — Колко зле е положението, Сакс? Амелия оглеждаше апартамента на Верлен. — Виждала съм и по-лошо. — Говореше на Линкълн, който беше на улицата пред сградата. Поддържаха връзка по радиостанция. Преценката ѝ нямаше нищо общо с неприятните парченца плът и кост по пода около трупа: при раните по главата кървенето обикновено не е обилно. Искаше да каже, че мястото е сравнително недокоснато. Ако местопрестъпленията останеха чисти, криминолозите можеха много по-лесно да си свършат работата. Това обаче рядко се случваше. Зяпачи, ловци на сувенири, крадци и опечалени роднини замърсяваха местопрестъплението със следи, размазваха отпечатъци и си тръгваха с какво ли не, от епидермални клетки до самото оръжие, с което е извършено убийството. А сред най-лошите нарушители бяха екипите за бързо реагиране. Което си беше разбираемо — спасяването на живот и разчистването на мястото от лошите беше приоритет. Случваше се обаче разследването да отиде по дяволите и заподозрените да се измъкнат, защото иначе твърдите доказателства са били унищожени от тактически екипи и парамедици. Тук обаче, тъй като изглеждаше, че Верлен сам си е видял сметката, проникващият екип отстъпи и остави Лили и Амелия, въоръжени с техните глокове, сами да проверят мястото. Двете внимаваха да не докосват нищо. После Лили се дръпна и остави експерта да си свърши работата. Облечена в работен комбинезон, калцуни и качулка, Амелия вървеше внимателно през откритото помещение с размери петнайсет на петнайсет метра. — Прилича на склад за отпадъци, Райм. Работните маси бяха отрупани с инструменти, метални слитъци и каменни блокове, заваръчни маски, ръкавици и кожени якета, толкова дебели, че можеха да свършат работа като бронежилетка. Подът беше горе-долу в същото положение. Груби дървени сандъци със слитъци. Палети с камъни и още скрап. Газови бутилки покрай едната стена. Колички и крикове. Електрически триони и бормашини. По тавана, на височина четири и половина метра, минаваха релси, на които имаше скрипци и лебедки за преместване на метал и завършени статуи. От тях висяха ръждиви вериги и куки. „Колко уютно“, помисли си Амелия. И навсякъде — скулптурите на Верлен, изработени от метални листове и пръти, заварени, запоени или завинтени заедно. Предимно бронз, но имаше също от желязо, стомана и мед. Скулпторът сякаш не можеше да понесе част от ателието му да не е заета от някоя от дамите му. Дами в екстремна ситуация. Макар работите да бяха импресионистични, нямаше съмнение какво изобразяват — жена, изпитваща болка, точно толкова ужасяваща, колкото ги беше описал Лукас Дейвънпорт. Извити назад, на четири крака, с вързани отзад ръце, крещящи в агония, умоляващи. Някои бяха пронизани от поддържащи пръти. С усилие на волята Амелия престана да обръща внимание на смущаващите скулптури и се захвана за работа. Това, че Верлен, изглежда, се беше самоубил, не беше причина да е невнимателна. В края на краищата, технически погледнато самоубийството си беше убийство. Това, че извършителят и жертвата са едно и също лице, означава само, че на следователите не им се налага да се изгърбват от работа толкова много, колкото при убийство. Но въпреки това трябва да се изгърбят. А в този случай залогът беше голям, дори след смъртта на Верлен. Амелия добре си даваше сметка, че скулпторът може да е отвлякъл и скрил поредната си жертва и сега тя да е окована някъде и да ѝ остават само няколко дни живот, преди да умре от жажда или загуба на кръв — ако се е забавлявал по някакъв извратен начин с нея. Амелия внимателно претърси всичко. Първо направи снимки и видеозапис на тялото, после прибра глока, с който се беше самоубил, заедно с деветмилиметровата гилза, а накрая взе проби от пръстите му за частици барут и ги сложи в найлонови торбички. Взе също лаптопа му, наред с телефона и айпада, като отбеляза, че няма оставено написано на ръка или електронно предсмъртно писмо. Наскоро беше приключила един случай, в който човекът се беше сбогувал в Туитър, преди да скочи от моста на Петдесет и девета. Претърсваше по начина, по който го правеше винаги — по мрежа. Прекосяваше по права линия мястото, после се обръщаше, леко се отместваше и тръгваше в обратната посока. След като приключи, започна отново, но този път перпендикулярно на първия обход. Продължи да върви по този начин цял час, като вземаше проби. Прибра огърлиците и кръстчетата от нишата. Когато ги погледна отблизо, остана с впечатление, че някои от тях ѝ изглеждат познати — и накрая се сети защо. На снимките, които Верлен им беше показал в бара, всички жени от садистичните му игрички носеха подобни накити. Да, Лукас беше прав — това бяха трофеи. Трофеи не от убити жертви, а от сексуалните му завоевания. Обърна се към стоманената врата, за която им бе казал Лукас — онази към мазето. Беше отключена, когато екипът влезе, и двете с Лили бяха проверили бързо долу. Сега Амелия претърсваше мазето като криминалист. Малкото подземие беше с тухлени стени и груб бетонен под. Миришеше на масло, мухъл, застояла вода и пот. Възможно бе последната миризма да е плод на въображението ѝ, но се съмняваше. Погледна забитите в стените куки и петната по пода. Слезе по изронените стъпала в предизвикващото тръпки помещение. Направи флуоресцентен тест на някои от тъмните петна; резултатите потвърдиха първоначалното ѝ предположение, че са от кръв. Нямаше никакво съмнение и за тъмните еластични парченца, които прибра в торбички. От пръв поглед разпознаваше съсухрена плът. Пръстът ѝ натисна копчето на радиостанцията и миг по-късно тя чу нетърпеливия глас на Линкълн. — Сакс. Къде си, по дяволите? — От другата страна на металната врата. В мазето на Верлен. — И? — Почти попадение. — Това звучи като почти бременна. Този път обаче ти прощавам нескопосаната метафора. Донеси уликите колкото се може по-бързо. И изключи. Явно беше сърдит. Лукас беше отседнал в „Четири сезона“ на Петдесет и седма улица. Лежеше в леглото, драскаше с ноктите на краката си горния чаршаф и си мислеше дали да не ги изреже и да излезе на покупки по Медисън Авеню. Мобилният му иззвъня. Беше Амелия. — Идвай тук. Веднага. — Какво е станало? — Проблем. По-добре да не говорим по телефона. Трябваше да се приведе в нормален вид. Реши, че може да отдели време за това, още повече че при къщата на Линкълн май нямаше престрелка. След петнайсет минути излезе от хотела. Едно такси тъкмо оставяше клиента си пред главния вход и Лукас се качи и каза адреса на Линкълн. — За такова разстояние не си заслужава да пускам брояча — отвърна шофьорът. — Прави каквото искаш. Ще ти дам двайсетачка, като пристигнем. Шофьорът потегли с известен ентусиазъм и двайсет минути след обаждането на Амелия Лукас звънеше на вратата на Линкълн. — Какво е станало? — попита той, когато тя му отвори. — Лили е задържана от „Вътрешни работи“. Ние ще сме следващите. — Какво?! — Ще оставя Линкълн да ти обясни. Когато Лукас влезе, Линкълн се усмихна. — Нещата започват да стават интересни. — Казвай. Уликите, които Амелия беше събрала под ръководството на Линкълн и които били „доста добри предвид обстоятелствата“, бяха отнесени не в неговата лаборатория, а в градската. Първо намерили следи, че жените са били измъчвани и убити в малкото мазе под ателието на скулптора. Нямало много видими следи, но дребните неща — малки пръски кръв, люспи от кожа, проби от урина — доказвали, че жертвите са били там. Пистолетът също бил анализиран — и тук се появил проблемът. — Миналата година имахме друг психопат в града, но той не беше от най-умните. Сериен стрелец. Казваше се Левон Пит. Притежаваше склад за отпадъци. Там изхвърляше и телата. Лили ръководеше екипа, който го проследи. Влезли в апартамента му, но вътре нямало никого. Заели позиции около жилището да го чакат и не след дълго той се появил с порасналия си син. Когато ченгетата тръгнали към него, той се сетил какво предстои, извадил пистолет и се опитал да вземе сина си за заложник. В последвалата суматоха стрелял веднъж и Лили го простреляла три пъти. Умрял на път за болницата. След като го простреляла, Лили отцепила района и дошъл екип криминалисти. Наред с всичко останало открили в жилището седем пистолета. Използвал е четири различни оръжия при убийствата, за които полицията знаела. След тестове се установило, че три от намерените са били използвани при престъпленията. Линкълн замълча. — И какво? — подкани го Лукас. — Пистолетът, който намерихме вчера до ръката на Верлен, се оказа четвъртото оръжие. — Какво? — Лукас за момент се обърка. — Нима Верлен е бил замесен с Левон Пит? — Предположенията им не са такива — отвърна Линкълн. — Първо, липсва явна връзка между двамата. И второ, върху един от патроните в пистолета на Верлен има отпечатък на Лили. На Лукас му трябваше момент, за да схване. — И какво казват? Че е взела оръжието от първото място и го е задържала, за да го подхвърли? И по някое време през нощта е отишла у Верлен, теглила му е куршума и е нагласила всичко така, че да изглежда като самоубийство? — Точно това предполагат. — Това е нелепо — заяви Лукас. — От Вътрешни работи не мислят така — каза Амелия. — Работата е там, че не могат да се сетят за друг начин, по който отпечатъците на Лили да се окажат върху патрона. Тя изобщо не е докосвала пистолета в дома на Верлен. — Но защо ѝ е да го прави? Защо ѝ е да убива Верлен? След като влязох в ателието му, ние знаехме, че ни е в ръцете. — Само че не разполагахме с твърди доказателства и от Вътрешна сигурност го знаят. Самата Лили го докладва. Не можем да им кажем, че сме имали доказателства, защото ще трябва да признаем, че си влязъл незаконно. Затова теорията им е, че тя е знаела кой е убиецът, но не е можела да го спипа и затова го е убила. Извадила го е от играта. — Ох, ама че гадост — изстена Лукас. — Има и друг момент — каза Амелия. — Лили е работяга. Свършва нещата, но настъпва много хора по пръстите. Няма проблем, когато се ползва със закрила отгоре. Но сега… някой се е разприказвал за резултатите от изследванията почти моментално. Може би някой стар враг от бюрокрацията. Всички телевизионни канали в Ню Йорк говорят за това. Всички искат главата ѝ. — Не пропускай да му кажеш какво следва — обади се Линкълн. — О, вярно. — Амелия извади мобилния си и погледна часовника. — От Вътрешни работи се питат дали някой от нас не е замесен. Двама от отдел „Убийства“ пътуват насам. Искат да говорят с нас. Познавам ги. Упорити типове са. Лукас сви рамене. — Спестяваме влизането с взлом и събирането на улики от онази нощ и им разказваме всичко друго. И им казваме, че са били направени на глупаци, че Лили не би могла да го е извършила и че някой ги разиграва. — Това ще ги вбеси — каза Амелия. — А ние искаме точно това — отвърна Лукас. — Искаме да заемат отбранителна позиция. Да ни се разкарат от главите, за да можем да разберем какво се е случило всъщност. И ще им го кажем. — Въпросът е кой я е натопил — остро каза Лукас Дейвънпорт. Линкълн беше съгласен с него. Това беше единственият въпрос. За Лукас, Амелия и Линкълн нямаше съмнение, че Лили е невинна. Каквото и лайно да беше Джим Боб Верлен, колкото и виновен да бе за садистични убийства — и колкото и корава да бе Лили Ротенбърг, — нямаше начин тя да му види сметката по такъв начин. Екипът се беше събрал в къщата на Линкълн — всички без Лили, разбира се, която още бе задържана. И чието отсъствие беше крещящо. — И тъй — повтори Лукас. — Кой е зад всичко това? — Някой, който ѝ има зъб? — предположи Амелия. — Възможно е — рече Лукас. — Определено си е създала врагове през годините. Може и да е някой задник, който иска да ѝ провали случая. — Ами Верлен? — попита Амелия. — Той ли е убил онези жени? Или също е бил натопен? И каква е причината зад всичко това? Според гледната точка на Линкълн, която бе понякога късогледа, на въпросите защо и кой най-добре се отговаряше с как и какво — иначе казано, с доказателства. — Защо да си губим времето с шибани предположения? Да погледнем фактите . — Винаги ли си в такова чудесно настроение, Линкълн? — попита Лукас. Изсумтяването подсказваше, че отговорът може и да е не. Лукас обаче беше съгласен с него. — Разполагаме ли с нещо, което да докаже, че самоубийството е инсценирано? Мел Купър погледна снимките на трупа, направени от Амелия. — Изгарянията от барута и следите от дулото съответстват на изстрел от опрян пистолет. Лукас също погледна снимките. — Тъканите, кръвта и костта го потвърждават. Изстрелът обаче е в слепоочието. Подобни рани са рядкост при самоубийствата. Самоубийците обикновено налапват дулото. — Което означава, че някой може да е извадил пистолета, когато Верлен не го е гледал, да го е приближил отзад или отстрани и да е стрелял. Така че той може би е познавал стрелеца. — Но по ръцете на Верлен има барут — каза Купър. Стрелянето с пистолет и повечето пушки води до полепване на изгорели частици барут и газове по ръката, държаща оръжието. — Това е лесно — промърмори Лукас. — Стрелял е два пъти. — Да! — ентусиазирано възкликна Линкълн. — Добре. Верлен пуска извършителя. Той — или тя — застава до него и му пръска мозъка. После поставя оръжието в ръката на Верлен и дърпа отново спусъка. Бам… Отпечатъците на Верлен са по пистолета, а по ръцете му има следи. Извършителят прибира втората гилза и оставя оръжието на пода. — Но къде е другият куршум? — поинтересува се Купър. — Господи, виж само мястото! — озъби се Лукас, който беше бесен, че приятелката му е натопена. — Цялото проклето ателие прилича на стрелбище. Има хиляди парчета метал. Половината му изкуство в кавички изглежда така, сякаш маймуна го е била с чук. Никой не би забелязал дупка от куршум. — Добре, това би могло да свърши работа — каза Амелия. — Големият въпрос обаче е за отпечатъка на Лили по гилзата. Как извършителят е успял да изфабрикува това? — Тя отметна през рамо дългата си червена коса. Линкълн се развесели, когато видя как я зяпа Лукас. „Това, че си верен съпруг, не означава, че си сляп“, помисли си. — От Вътрешни работи твърдят, че Лили е взела пистолета, когато е простреляла Левон Пит и е спасила сина му — каза Линкълн. — То как се казва? — Момчето ли? — Мел Купър прелисти някаква папка. — Анди. Лукас щракна с пръсти. — Чакайте малко. Нещо не е наред. Оръжието е на Левон Пит — и се предполага, че е било заредено с негови муниции. Защо ѝ е било на Лили да слага в пълнителя свои патрони? Просто няма смисъл. Не казвам, че би видяла сметката на някого по такъв начин, но ако тръгне да го прави, едва ли ще прояви подобна глупост. — Някой е отмъкнал неин патрон и го е сложил в пълнителя — каза Амелия. — С ръкавици. — Или като го е държал за предния и задния край — каза Лукас. По този начин върху гилзата не оставаха отпечатъци. Той кимна. — Приятелят ни Марковиц не изгаря от желание да се окаже, че са замесени хората от Наркотици. Според мен обаче нещата вървят натам. — Е, от Вътрешни работи няма да приемат думите ни за чиста монета — посочи Купър. — Как можем да докажем, че някой е свил патрон от Лили? На Линкълн му хрумна идея. — Обади се в отдел „Балистични експертизи“. Кажи им да изстрелят патрон от последните в пълнителя на оръжието, открито при Верлен. Искам триизмерни изображения на гилзата, за да я сравня с онази, върху която има отпечатък на Лили. И то бързо. — Разбрано. Не стана толкова бързо, но и не беше съвсем зле. След половин час изображенията бяха на големия екран пред тях. Линкълн погледна Лукас и Амелия и каза: — Вие двамата сте по стрелбите. Какво мислите? Нужен бе само един бегъл поглед. Двамата си кимнаха един на друг. — Гилзата с отпечатъците на Лили е била обработена, за да влезе в пистолета на Пит. Истинският извършител е взел неин патрон и го е променил. — Да — съгласи се Амелия. — Който го е направил, разбира от оръжия и металообработка. Наистина висококачествена работа. — Добре, това доказва, че Лили е натопена. Но не ни довежда по-близо до отговора кой я е натопил — каза Купър. Мълчанието се проточи. — Може пък да ни довежда — каза накрая Лукас. — Амелия, познаваш ли някого от отдел „Веществени доказателства“? — Дали познавам? — разсмя се тя. — Че това е вторият ми дом. Стан Марковиц стоеше на подиума до полицейския комисар заедно с някакъв тип от канцеларията на кмета и един-двама от Връзки с обществеността. Намираха се в залата за пресконференции на Полис Плаза 1. Микрофони, камери и включени на видеозапис мобилни телефони бяха насочени към тях като гранатомети и автомати и Марковиц като че ли беше предпочитаната мишена. — Шефът ти май не се радва на хубав ден — каза Линкълн на Амелия. Двамата седяха един до друг и гледаха големия телевизор в ъгъла на салона. Лукас беше другаде и се подготвяше. — Определено. Как мислиш, дали го гледа половината град? — отвърна тя. — Половината страна — уточни Линкълн. — Напоследък няма добри вести за серийни убийци. Всички акули искат да се доберат до парче от тази новина. Сякаш присъстваха представители на всички медии с изключение на CSPAN и „Телемундо“. — Дами и господа — започна Марковиц, макар че по тона му си личеше, че ги смята всъщност за акули. Думите му потънаха в завалелите въпроси: — Имало ли е мотив за мъченията? — Важно ли е, че жертвите са от малцинствата? — Има ли връзка между този случай и случая Бекер преди няколко години, в който участва Лукас Дейвънпорт? — Можете ли да ни разкажете за сексуалния живот на Верлен? Пълна лудница. Марковиц явно не беше вчерашен в тези работи и започна да говори много тихо — стар номер. Внезапно акулите осъзнаха, че няма да чуят нищо, ако продължат да джафкат, и млъкнаха. Началникът на детективите направи кратка пауза и продължи: — Както вероятно знаете, подробният анализ на уликите и поведенческия профил доведоха следователите до заключението, че Джеймс Робърт Верлен, жител на Манхатън, е извършителят на серия убийства на жени, извършени неотдавна в града. В резултат на въпросното разследване господин Верлен вероятно е отнел собствения си живот. И уликите подкрепят това предположение. — Много се радвам да видя, че в академията още се водят курсове как да кажеш със сто думи нещо, за което ти е достатъчна и една — промърмори Линкълн. Амелия се разсмя и го целуна по врата. — Вероятно знаете също, че има предположение, че служител от Полицейското управление на Ню Йорк е убил господин Верлен и се е опитал да прикрие деянието си, като го представи като самоубийство. По-нататъшното разследване установи, че въпросният детектив, Лили Ротенбърг, не е замесена в смъртта на господин Верлен. Друго лице или лица нарочно са подхвърлили свидетелства в опит да уличат детектива. Служителят ни е реабилитиран. Оказва се също, че господин Верлен не е извършителят на убийствата на жените. Детектив Ротенбърг отново е начело на разследващия екип. Очакваме в най-скоро време да имаме задържан заподозрян. Засега нямам повече коментари по въпроса. — Това означава ли, че Верлен е бил убит от същия заподозрян? — попита един журналист. Появи се нов микрофон с лого — от „Телемундо“ най-сетне бяха пристигнали. — Можете ли да ни кажете по какви следи работи детектив Ротенбърг? Можете ли да уверите жителите на Ню Йорк, че никой не е изложен на риск? Марковиц изгледа за момент акулите и Линкълн си помисли, че ще им извика, че са пълни тъпаци, щом не могат да разберат едно „Нямам повече коментари“. — Благодаря — каза вместо това той, обърна се и слезе от подиума. Амелия звънна в няколко телевизии, като се представяше за ядосано ченге, и им каза, че Лили е в къщата на Линкълн. — Виновна е, тя го направи, трябва да я спипате — каза на новинарите. След час до тротоара имаше шест екипа и петдесетина зяпачи. Един от тях най-сетне се престраши и заблъска по вратата. Амелия надникна навън и ги попита какво искат. Искаха Лили. След кратка размяна на реплики Лили излезе на верандата и каза, че ще направи само едно официално изявление. — Имам някои много ясни идеи как може да е станало това — започна тя. — Виновна ли сте? — извика някой. — Разбира се, че не съм — отвърна Лили. — Не съм виновна в нищо освен в това, че се опитвам да открия мъчител и убиец. Възможностите никак не са малко. Имам предвид логическите възможности. Ще ги проуча една по една и когато приключа, ще спипаме побъркания тип, който стои зад това. В рамките на следващите ден-два. Сигурна съм. Пресконференцията продължи още две-три минути, след което Лили заяви, че няма да говори повече по темата, и се прибра. Новинарите се разпръснаха с изключение на един радиорепортер; зяпачите си тръгнаха с другите. След час Лукас подаде глава навън. — Ако чакате Лили, тя излезе през задния изход преди половин час. В десет вечерта Лукас и Лили поеха към Уест Сайд, западно от Девето авеню. Следваха ги две коли с по две ченгета в тях, в това число и Амелия. Лили отговори на позвъняване и се обърна към Лукас. — Пътува. Ще слезе на Пен Стейшън и ще продължи пеша, освен ако не тръгне за някъде другаде. — Тревожа се — каза Лукас. — Той е луд. Ако ти скочи, може да… — Той работи в болница. Малко е вероятно да носи пистолет. А това, което съм облякла, е издръжливо на остри предмети. — Но не и напълно неуязвимо — каза Лукас. — Трябва да забавим темпото. — Не — отвърна Лили. — Моментът е подходящ. Трябва да остане с впечатление, че на улицата всичко е нормално. Ако има прекалено много време да мисли, може да започне да увърта. Ако наистина се замисли, ще се сети, че никога не бих се обърнала сама към него. Не можем да му позволим да мисли. Анди Пит живееше в тъмна сграда, за чието облагородяване според Лукас щяха да са необходими поне петдесет юпита и две поколения. Намираха се на една пряка от нея и малкото минувачи или пресичаха от другата страна на улицата, или се дърпаха в края на тротоара, когато забелязваха, че в паркираните коли има хора. Покрай тях мина двойка, следвана от един прекалено радостен тип с бяло куче. Лили получи обаждане по радиостанцията. — На тротоара е. Идва насам. — Жилетката е добра — каза Лукас. Лили носеше предпазна жилетка, от която изглеждаше малко дебела. Но по-добре така, като се имаше предвид алтернативата. — Готови сме — съобщи Амелия, която заедно с три други ченгета се криеше на стълбите към мазето на една сграда от другата страна на улицата. Минута по-късно получиха ново обаждане: — От другата страна на Девето е, продължава да приближава. Носи пазарска торба. След още две минути: — На две преки е. — Да почваме — каза Лили. Качиха се на верандата пред жилищната сграда. Вратата беше заключена, но шперцът се справи за миг и Лукас влезе в пустото фоайе. Вътре светеше слаба гола крушка и той я разви на почивки заради нагрятото стъкло. Когато крушката угасна, я отви още мъничко, извади пистолета, зареди го и се облегна на стената. Лили беше на десет сантиметра от него, от другата страна на стъклото, и той чуваше радиостанцията ѝ. — След десет секунди ще завие на ъгъла. Девет. Осем. Лили отвори вратата, изключи радиостанцията и я подаде на Лукас. И двамата брояха. Седем. Шест. Пет. Четири. Анди се появи на ъгъла. Лукас гледаше покрай главата на Лили. — Видя те — каза ѝ едва чуто. — Почукай на вратата. Тя почука. — Приближава — каза Лукас. — На трийсетина метра е. Лили се обърна, сякаш се отказва да чака да ѝ отворят, и видя Анди с торбата. Анди спря под единствената улична лампа наблизо. Лили слезе по стъпалата. — Полиция. Ти ли си, Анди? Изчакай. Побегнеше ли, трябваше да опитат нещо различно. Анди не побягна. — Ти си ченгето, което уби баща ми — каза той. — Така е. Имам няколко въпроса. Опитваме се да открием как гилзата от един деветмилиметров патрон е попаднала в пистолет, използван при друго убийство. Може да си чул нещо. Като си помисля, Анди, май има само един начин, нали? Ти си го взел. Отцепихме мястото, но ти беше в средата, заедно с баща ти. Какво направи, стъпи отгоре му ли? Или коленичи? Беше коленичил до баща си. През прозореца Лукас видя, че Анди прави нещо с лявата си ръка — бърка в джоба на якето си. Не виждаше какво прави, но Лили не изглеждаше разтревожена; от друга страна, може би не можеше да види движението. Тя продължи да го натиска. — Намерихме помещението, където са извършени убийствата, и открихме малко ДНК, която не би трябвало да е там. Не много, само няколко люспици кожа, но напълно достатъчно за нас. Така че имам заповед. Искаме ДНК проба от теб. Няма да боли. Имам комплект, трябва само да потъркаш памука във венците си. — Коленичих върху нея — каза Анди. — Какво? — Коленичих. Върху гилзата. Не стана нарочно, беше чиста случайност. Когато видях какво е, я прибрах в джоба си. — И си я напълнил отново. — Разбира се. Редовно го правехме с баща ми. Когато стреляш много, не е добре да хабиш толкова гилзи. Спасявахме повече от половината и можехме да стреляме още повече. — Кой уби жените? Ти или Верлен? — Не е Верлен. — Анди се разсмя и пусна торбата на земята. — Имахме едни и същи интереси, но на него така и не му стискаше за нещо истинско. Просто обичаше да мъкне жените в ателието си, да ги поставя в пози като робини и да си прави скулптурите, а после да се мотае по клубовете и да се фука. Имаше обаче мазе, в което държеше завършените си работи. Беше сложил яката врата, защото крадците на метали можели да му отмъкнат бронзовите боклуци и да ги стопят, но свърши идеална работа. Аз свалях момичетата там и правех с тях каквото си искам. Онова, за което той си мечтаеше. Имала ли си някога роб? Несравнимо е. — Защо ги убиваше? — Заради теб. Дори не знаех, че сте на път да го откриете, дори с всички онези следи, които ви оставих. Всички онези стружки. Имах обаче гилзата, а една гилза не може да се пропилява. Ти уби баща ми. Реших, че ще те приберат на топло и ще имаш сума ти време за мислене. — Защо точно тези жертви, Анди? Защо точно тези жени? Той обаче не отговори, а пристъпи напред. И извади свитата на юмрук ръка от джоба си. Лукас излезе от вратата с вдигнат пистолет и извика: — Държи нещо! Лили, държи нещо! Лили отскочи назад, но Анди се втурна към нея, грабна я за ръката и я дръпна назад, като се оглеждаше. — Назад. Назад! — изкрещя той. — Имам скалпел и ще ѝ срежа лицето! Амелия и другите ченгета се появиха от стълбището от другата страна и се разпръснаха. — Махайте се. Махайте се или ще ѝ прережа гърлото. Кълна се, ще ѝ прережа шибаното гърло! И дръпна Лили назад. — Не мога да извадя пистолета — извика Лили на Лукас. — Заклещи се под проклетата жилетка, когато ме дръпна. — Можеш ли да клекнеш? — попита Лукас. — Може би. — Не стреляйте! — викна Анди. — Просто искам да се махна. Ще я отведа нагоре до пряката и… Лили сграбчи ръката с ножа с две ръце и я бутна на два-три сантиметра от себе си, като в същото време клекна. Амелия и Лукас стреляха едновременно и главата на Анди се пръсна. Лили тупна по задник и се претърколи встрани от падащото тяло; скалпелът издрънча на земята на метър от нея. — Не беше най-добрият вариант — каза тя, докато ставаше и се обръщаше да види трупа. По-нататък последваха рутинните действия — опъване на лента, викане на криминолозите. Анди Пит беше получил два куршума в главата — една дупка в челото и една в тила, както и по една на всяко слепоочие. Докато заграждаха сцената, Лукас отиде при Амелия. — Добре ли си? — Добре съм. А ти? — И аз. — Той я погледна. — Знаеш ли, че се усмихваш, когато дърпаш спусъка? Седяха в кресла и инвалиден стол срещу началника на детективите. В кабинета му. Лукас, Лили, Амелия и Линкълн. Бяха извикани за обсъждане след аутопсията, както се бе пошегувал Линкълн. Може и да беше проява на лош вкус, но никой не беше особено разстроен, че в момента Анди Пит лежи в моргата. Марковиц говореше по телефона и кимаше несъзнателно, което според Линкълн означаваше, че говори… добре де, по-скоро слуша шефа си. Линкълн се огледа. Кабинетът му се видя доста приятен. Голям, подреден, с хубав изглед, макар че лично него изгледите не го вълнуваха. Собствената му къща имаше чудесен изглед към Сентръл Парк. И той винаги нареждаше на Том да спуска завесите. Хубавите изгледи разсейват. Накрая Марковиц затвори и ги изгледа един по един. — Долу всички са щастливи. Тревожех се, те също — онова, което искахте да направите, беше малко радикално. Но проработи. Линкълн сви рамене — един от малкото жестове, на които беше способен — и леко завъртя стола си към Марковиц. — Планът беше логичен, изпълнението компетентно — каза той. Това беше кажи-речи най-голямата похвала, която можеше да даде на нещо. Лукас беше онзи, който излезе с теорията кой е убил Верлен и е натопил Лили. „Амелия, познаваш ли някого от отдел «Веществени доказателства»?“ Имаше възможен източник на гилзата с отпечатъците на Лили — от мястото, на което беше простреляла Левон Пит. И наистина, в отчета от огледа бяха записани три открити куршума и само две гилзи. Някой вероятно беше прибрал третата. — Добре, пистолетът у Верлен е принадлежал на Левон Пит. Гилзата е била на Лили, но е била от патрон, с който е бил прострелян Пит — каза Лукас, когато научиха подробностите. — Как е възможно двата случая да са свързани? Само чрез единствения човек, който е имал връзка и с двамата — Анди Пит, синът на Левон, който уж е бил взет за заложник от баща си. Ами ако не е бил никакъв заложник? Ами ако е бил съучастник на баща си в няколко убийства? Ами ако се е вбесил, че Лили е убила баща му? Имаше логика, съгласи се Линкълн и посочи, че Анди може да се е запознал с Верлен в склада за отпадъци на баща му, откъдето скулпторът е купувал метал за творбите си. Проучиха къде живее и работи младежът и го поставиха под наблюдение. Нямаха обаче улики, които да го уличат. Трябваше им още нещо. Трябваше да го предизвикат да предприеме нещо. И на Линкълн му хрумна план. Да използват Лили като примамка. Бяха доказали на Марковиц, че е невинна, и го помолиха да обяви това пред медиите. След това Амелия се обади на още репортери и Лили направи изявлението си. Това на практика гарантираше, че Анди ще разбере, че Лили е на път да го разкрие. И трябваше да направи ход. — Не мога да ти благодаря достатъчно, Лукас — каза Марковиц. — Да дойдеш чак от Минеаполис. Наистина голям жест. — Радвам се, че успях да помогна. — А сега на работа. — Вниманието на Марковиц вече беше насочено другаде. Той гледаше бележника си, в който си беше водил бележки по време на разговора с комисаря. Много бележки. Никой не стана. Линкълн погледна Лили, която беше старшата сред тях. — Стан, има едно нещо, за което си мислехме — каза тя. — Един нерешен въпрос, така да се каже. — Нерешен въпрос? — разсеяно повтори Марковиц, докато си отбелязваше нещо. — Знаеш ли какво ни хрумна? Помниш ли, че имахме идеята, че някой използва Верлен, за да убие жените? Е, ами ако е използвал не Верлен, а Анди Пит? — Какво? Не схващам. — Разбира се, той е имал мотив да ми отмъсти — продължи Лили. — Но това не означава, че някой не го е принудил или наел да убие онези жени, а също и Верлен. — Някой като четворката от „Наркотици“ — обади се Амелия. — Анди Пит така и не ни каза защо е избрал точно тези жени. Защо? Може би са можели да дадат добра информация за сделките с наркотици в града. Възможно е Анди да е бил вербуван от някой от четворката. — И още нещо, за което си мислехме — каза Линкълн. — Кой всъщност правеше всичко по силите си да защити екипа? Кой настояваше, че убийствата трябва да са дело на психопат, който няма нищо общо с ченгета? — Ти, Стан — завърши Лили. Ако думите не бяха привлекли напълно вниманието на Марковиц, пистолетът, който Лили извади и насочи към него, определено го направи. Началникът на детективите въздъхна. — По дяволите. — Каква е историята, Стан? — попита Амелия. С много студен глас. Отметна коса назад. Последва пауза. — Добре — въздъхна Марковиц. — Наистина се погрижих да омаловажа момента с наркотиците. — Нека позная — рязко каза Лили. — Защото жените са били измъчвани и убити, за да издадат информация и за да може четворката да стане звездата в управлението. — Опитай отново, детектив. — Марковиц се изсмя. — Не мислиш ли, че може да има друга причина четворката да има такава висока успеваемост, освен вербуването на психопат, който да измъчва и убива наркоманки? Никой не отговори. — Какво ще кажеш, ако в играта е замесен шибаният лидер на великолепната четворка? — Марти Гловър ли? — Да. Същият. Подозираме го от половин година. Вярно, екипът закопчаваше доставчици, вносители и производители из целия град — с изключение на едно място. Голям център за разпространение на хероин в Ред Хук, Бруклин. — Той потупа една папка на бюрото си. — Гловър е бил на заплата при тях и е използвал четворката за справяне с конкуренцията. Останалите от екипа не са замесени. Знаели само, че Гловър има добри източници. Марковиц махна към пистолета на Лили, сякаш беше някаква досадна муха. — Може ли да го махнеш? Ако обичаш? Тя прибра глока в кобура, но не махна ръка от дръжката му. — Операция „Ред Хук“ срещу Гловър нямаше нищо общо с Верлен, Пит и убийствата — продължи главният детектив. — Чисто съвпадение е, че жертвите са се друсали. После обаче вие започнахте да търсите връзки. Гловър откачи. Помислих си, че ще се покрие и ще унищожи доказателствата. Затова ви казах да не се месите. Това е всичко. — Какво стана с Гловър? — попита Лукас. — Не исках да действам толкова бързо, но нямах избор. Обадих се на Кенди Престън от четворката и измислихме начин да го заковем. Накарах я да използва един от информаторите ѝ да му предложи рушвет. Петдесет хиляди. Не мислех, че ще се хване, но той не успя да се сдържи. Снимахме го как взема подкупа. Не стана точно така, както бихме искали. Нямаше да е зле да го спипаме и с някой боклук от Ред Хук. Прокурорът обаче ще си свърши работата. Гловър ще издаде имена, ако си поиграем с присъдата. Линкълн оцени по достойнство достоверността на думите му, но си остана скептичен. Лукас явно също имаше съмнения. — Добра история, Стан. Но си мисля, че всички бихме искали потвърждение. Можем ли да се обърнем към някой, който ще гарантира за теб? — Ами, има един, който е в играта от самото начало на операцията. — Кой по-точно? — Кметът. Линкълн погледна Лукас и каза: — За мен става. Излязоха и тръгнаха към микробуса. Зад волана ги чакаше Том. Щом видя групата, той натисна бутона, който отваряше вратата и спускаше рампата, после слезе от колата. Линкълн насочи стола си нагоре, но наби спирачка и се завъртя. — Някой иска ли да дойде до нас за аперитив? Наближава коктейлно време. — Малко е раничко — посочи помощникът му. Ама че грижовна квачка. — Том, гостите ни имаха изключително травматизиращ период. Отвличания, ножове, стрелба. Ако някой заслужава нещо за успокоение, това са те. — С удоволствие — каза Лукас. — Но трябва да се прибирам при семейството си. След час излитам. — А аз трябва да се погрижа да стигне до летището, без да се забърка в някоя беля — каза Лили. Стиснаха си ръцете. Линкълн качи стола по рампата и помощникът му го закрепи с платнени ремъци. — Трябва да помислим да повторим упражнението, Дейвънпорт — каза криминалистът. Том повдигна вежда. — Използва фамилно име. Това означава, че те харесва. А той не харесва много хора. — Не казвам, че харесвам някого — изсумтя Линкълн. — Това пък откъде ти хрумна? Просто казвам, че случаят не се превърна в катастрофата, в която можеше да се превърне. — Може да не се появя скоро — каза Лукас и наклони глава настрани. — А ти някога бил ли си в Минесота? — Навремето ходех доста. — Така ли? — изненада се Амелия. — Разбира се. Все пак израснах в Средния запад — нетърпеливо отвърна Линкълн. — Ходех за щука в Суон Лейк и Минетонка. — Ходил си на риба ! — Том изглеждаше изумен. — Бил съм и в Хибинг. Като поклонник на Боб Дилън. — Мястото на най-голямата открита желязна мина в света — каза Лукас. Линкълн кимна. — Първата ми мисъл бе, че е чудесно място за отърваване от трупове. — И на мен ми е минавало същото през главата. — Значи се разбрахме — каза Райм. — Падне ли ти някакъв добър случай, нещо интересно , нещо предизвикателно , звънни ми. — Лили също е идвала да ни помага. Може да съберем отново екипа. — Лукас погледна Амелия. — А двамата с теб ще ходим на стрелбището. Ще те науча как се стреля. — Може да пробваме и пътя, за който спомена. Ще ти дам няколко урока как да караш онази твоя играчка. — Да вървим, Сакс — каза Линкълн. — Имаме да пишем доклад. Хедър Греъм с/у Ф. Пол Уилсън Майстор Джак е един от най-уникалните герои в художествената литература. Ф. Пол Уилсън ни го представи през 1984 г. с романа си „Гробницата“ — градски наемник, който наема себе си да оправи проблемите, с които системата не може или не желае да се справи. „Гробницата“ се превърна в огромен успех, но въпреки това Пол написа втори роман за Майстор Джак цели четиринайсет години по-късно. Защо ли? Той твърди, че се страхувал, че Джак може да овладее писателската му кариера. Накрая, през 1998 г., Джак се завърна „само за един роман“, както каза навремето Пол. Но после написа още един. И още един. Двайсет и два романа по-късно спокойно може да се каже, че Майстор Джак определено е овладял писателската кариера на Пол. Но в това няма нищо лошо. Така писателят и героят се опознаха отлично един друг. Хедър Греъм е същинско творческо динамо с над сто романа. Романтичен съспенс, исторически романс, вампирски истории, пътуване във времето, окултизъм, дори коледни истории. Писала е за всичко, за което се сетите. Но Хедър е най-добра, когато смесва малко паранормално с реално, човешко зло. И макар през последните години да е известна най-вече с романите от серията „Ловците“, поредицата ѝ за Кафърти и Куин отдавна е къкрила в подсъзнанието ѝ. С „Остави мъртвите да спят“ (2013) започна първото приключение на Майкъл Куин и Дани Кафърти, последвано от „Да събудиш мъртвите“. Майкъл Куин е особен тип. Герой от футболния отбор на колежа, прекалено популярен, водещ живот, който довежда до смъртта му в спешното отделение. Съживен от докторите, Куин се превръща в нов човек, който така и не е сигурен какво точно го е върнало от онзи свят. След като се среща с Дани Кафърти, която тъкмо е наследила антикварния магазин на баща си и започва да колекционира странни предмети, Куин открива, че Дани ще се нуждае от всичко, което може да ѝ даде. Куин много прилича на Майстор Джак на Пол. Не е обвързан с нито едно от обичайните правила, на които се подчиняват агентите на правоприлагащите органи. Разбира се, той знае къде минава чертата, но предпочита да не ѝ обръща внимание. И как започна това сътрудничество? Хедър имаше идея, която включваше Майкъл Куин и мавзолей, съдържащ загадъчен артефакт. Проблемът? Майстор Джак работи почти изключително в Ню Йорк, така че Пол трябваше да измисли начин да го прати в Ню Орлиънс. Там се включва мадам ди Медичи. Тя пък коя е? Ще видите. Пъклена нощ Джак влезе в стаята. Добре, значи Джулс, последният оцелял представител на фамилията Частейн, беше богат. Ако частният „Гълфстрийм V“, който го беше докарал от „Ла Гуардия“, и лимузината „Майбах“ с шофьора в ливрея, който го взе от летището, не бяха достатъчно, то огромното имение в Ню Орлиънс говореше само за себе си. Покрити с мъх дъбове леко поклащаха клони на ветреца от двете страни на къщата. „Градинският квартал“, както беше казал шофьорът. Джак нямаше представа какво означава това, но районът говореше за аристократично богатство от забравено време, за бавно изящество и далечна епоха. Нищо не пречеше основната сграда в имението някога да е била плантация. С масивните си стълбове на предната веранда му напомняше донякъде за Тара от „Отнесени от вихъра“. Преди да се съгласи да дойде на юг, беше направил малко проучване. Джулс Частейн бе натрупал богатството си по старомодния начин — чрез наследяване. И познаваше хора. Прочути хора. Вестникарски изрезки и оригинални фотографии, показващи Частейн в компанията на Джордж У. Буш, Обама, Барбра Стрейзанд и — това вече беше страхотно — Литъл Ричард, красяха стените между артефакти от цял свят. Джак също имаше много артефакти в апартамента си, но предимно от 30-те и 40-те години на миналия век. Тези тук сякаш бяха от времето преди пирамидите. „Бих могъл да се впечатля“ — помисли си той. И определено щеше да се впечатли, ако този тип говореше смислено. Спря мотаенето си и се обърна към Частейн, който седеше в някакво подобие на Железния трон, само дето този тук не беше филмов реквизит. С тънките си мустаци, дебелите очила и нелепия копринен смокинг Частейн приличаше на Пърси Доветънсилс 4 на крек вместо на мартини. — Да видим дали съм разбрал. Докарахте ме тук чак от Ню Йорк, за да открадна нещо ваше от вашата семейна крипта. — Да — с треперлив глас потвърди Частейн. — Точно така. — Добре. А сега, тъй като не сте инвалид, доколкото виждам, ще ви помоля да ми обясните отново защо сам не можете да го направите. — Както вече ви казах, търсеният от мен артефакт беше придобит от друг колекционер, който си го иска обратно. — Защото сте го откраднали. — Господин… така и не запомних фамилията ви. През годините Джак беше имал десетки фамилии. — Просто Джак ще свърши работа. — Добре, Джак, уверявам ви, че мога да платя за всичко, което желая. За всичко . — Не и ако другият не иска да продава. Частейн извърна поглед. — Е, понякога на човек му се случва да се натъкне на някое упорито говедо… — Което го принуждава да краде. Частейн махна пренебрежително с ръка. — Е, добре. Да. Присвоих го без знанието на собственика. — И собственикът си го иска обратно. — Всъщност е собственичка. И разбра за присвояването. Явно не беше способен да изрече думата „кражба“. — О, жена значи. Така и не го споменахте. — Мадам ди Медичи. Чували ли сте за нея? — Не бях чувал за вас , докато не ми се обадихте, така че защо да съм чувал за нея ? — Просто се питах. Запознат ли сте с израза „Адът не познава ярост“? — Правилното е „Раят не познава гняв като любов, превърната в омраза,/нито пъкълът познава ярост като тази на отхвърлена жена“ 5 . Частейн повдигна вежди. — О, любител на поезията. — Не е задължително. Просто обичам нещата да се казват и правят правилно. Навремето имах нещастието да специализирам английски. — Нима? Къде? — Университетът не е от значение, след като прекъснеш. Та какво казвахте? — Е, ако правилният цитат е „Нито пъкълът познава ярост като тази на отхвърлена жена“, то в този случай имаме „Нито пъкълът познава ярост като тази на ди Медичи, останала без част от своята колекция“. Когато ѝ казах, че изчезналият ѝ артефакт не е у мен, тя нае убиец, който да ме ликвидира. Джак не се сдържа и се разсмя. — Каква е тя? Съпруга на мафиот ли? — Въпреки името си по-скоро е от Близкия изток. Важното е, че ме иска мъртъв. През годините и покрай работата си Джак беше сложил край на живота на доста хора, но никога по поръчка. — Е, надявам се да не мислите, че аз ще ударя нея, защото това не фигурира в длъжностната ми характеристика. — Не, не! Както казах, просто ми е нужен някой, който да вземе артефакта от фамилния ми мавзолей. — И за целта избрахте човек от Ню Йорк? Защо не се обърнахте към някой местен? — Казаха ми, че сте… как беше? Градски наемник. Да, градски наемник с репутацията на човек, който си свършва работата и държи на думата си. — Къде сте чули това? — Не съм сигурен, че въпросният човек би се радвал да споменавам името му. Да кажем само, че се радвате на много ентусиазирани и добри препоръки, и да спрем дотук. Джак се зачуди кой ли може да го е препоръчал. Не познаваше никого в Ню Орлиънс. Накрая махна с ръка. Покрай интернет източникът можеше да е къде ли не. — Въпреки това би трябвало да има някой местен, който може… — Освен това имате репутацията на човек, който не се страхува от насилие. Иначе казано, когато ви атакуват, не бягате, а контраатакувате. — О, не залитайте в тази посока. Бягал съм предостатъчно. Какво друго сте чували за мен? Частейн се намръщи. — Много малко неща. Правя многобройни запитвания. Вие като че ли не съществувате официално. Някои източници дори твърдяха, че изобщо не съществувате. Че Майстор Джак е просто градска легенда. — Намръщеното изражение премина в усмивка. — Доста интересен прякор между другото. Самият Джак никога не го беше харесвал, но нещата бяха минали далеч отвъд точката, когато би могъл да направи нещо по въпроса. — Идеята не беше моя. Някой ми го лепна и така си остана. Колкото до градската легенда, Джак нямаше абсолютно нищо против. Любимият му подход беше да изиграе някой и да го остави без никаква представа, че е бил изигран. Такива хора никога не говореха за Майстор Джак, а само за ужасна серия лош късмет. Разбира се, работата невинаги вървеше по план и понякога нещата ставаха напечени. Понякога хората прибягваха до насилие. Понякога умираха. Тези хора също никога не говореха за Майстор Джак. Частейн стана и пристъпи до прозореца с височина поне три метра и половина. — Е, както и да е — каза той, загледан в нощта. — Въпросът е там, че съм поръчан и имам нужда от човек, който може да преодолее всякаква съпротива, да вземе въпросния артефакт и да го върне. Доста от местните биха забравили последната част. — Щом сте поръчан, не бива да стоите до прозореца. Частейн се вцепени, след което бързо се дръпна настрани. — Понякога съм наистина много глупав — каза той, докато дърпаше завесата. — Не съм свикнал с подобни ситуации. Затова се нуждая от вас. Джак още не се връзваше. — Но най-простото решение е да се обадите на онази Медичи и да ѝ кажете, че нещото е в мавзолея и че може да иде да си го вземе. Частейн вдигна ръце. — Ако можех, щях да го направя! Опитах, но тя изчезна! Няма начин човек да се свърже с нея! И се боя, че колкото повече чакам, толкова по-малко живот ми остава. Ако артефактът се върне в ръцете ми, ще успея да уговоря някакво решение. Само че ме е страх да си подам носа навън. „Тук нещо не е наред“. И преди клиенти се бяха опитвали да си играят игри с него. Това поредната ли беше? — Откъде да знам, че не ме подлъгвате да открадна артефакта от нея? Джулс се разсмя. — Той се намира в мавзолея на Частейн! Фамилното име е изписано върху него! Ще ви покажа задния вход… — Защо ми е заден вход, щом си е ваш? — Ако искате, влезте през предния. Просто се боя, че наемният убиец на мадам ди Медичи може да заподозре, че ще се появя там, и да ме дебне. Джак извади затъкнатия в кръста си глок (една от сладките привилегии на частните самолети е, че можеш да пътуваш въоръжен) и го насочи в лицето на Частейн. — Не е нужно да дебне, след като сам го докарахте от летището. Частейн отстъпи крачка назад, без да сваля поглед от дулото. — Какво? Не! — Мадам ди Медичи ми предложи двойно по-висок хонорар. — Джак сви рамене. — Бяхте изигран. — Невъзможно! — Напълно възможно. — Джак прибра пистолета в найлоновия му кобур. — Но този път не е истина. Премалелият Частейн се опря на бюрото. — Защо ви беше да правите това ?! — Имах си причини. Беше искал да види реакцията му и тя не се оказа такава, каквато очакваше. — Това беше жестоко! — каза Частейн и се отпусна в креслото си. — Не. Просто внесох доза реалност. И тъй, какво всъщност представлява този артефакт? — Джак посочи една огромна олмекска глава в ъгъла. — Не е нещо като онова, нали? В пискливия смях на Частейн се долавяше истерия. — О, разбира се, че не! Става въпрос за пръстен. Древен пръстен. Начертах план на вътрешността на мавзолея, за да можете да откриете скривалището му. Това не се харесваше на Джак. Ама никак. Частейн обаче му се беше обадил, докато Джия и Вики бяха в Айова на гости на родителите ѝ, и той имаше нужда от кратка смяна на обстановката. Тлъст хонорар, осигурен транспорт до Ню Орлиънс и обратно с частен самолет. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина. И естествено, сега положението се изясняваше. Наемен убиец. По дяволите! Не се беше пазарил за подобно нещо. Но ако можеше да се вмъкне в мавзолея и после да се измъкне незабелязано, всичко щеше да е чудесно. Можеше да отскочи до Френския квартал за пържени стриди и да си тръгне по живо, по здраво. — Добре, да приключваме. И парите предварително. Цялата сума. — Разбира се. — Частейн взе един плик от масичка във формата на слон. — В банкноти от сто долара, както се разбрахме. — Още една усмивка като на Пърси Доветънсилс. — Доколкото разбирам, Чичо Сам няма да види нищо от това. Джак мълчаливо прибра плика. Нямаше да познае данъчна декларация дори да му бръкнеха в очите с нея. — Тревожех се, че може да сте невъоръжен, но вече не — каза Частейн. — Ще поръчам на шофьора да ви закара до плантацията и… — Ще ми покажете как да стигна дотам, след което ще поръчате на шофьора си да ме откара до място, където да хвана такси. Да пристигне в сребрист „Майбах Ландоле“. Да, би свършило чудесна работа. — Добре тогава. Но бъдете готов за смъртоносна сила. — Ясно. Да ви се намира карта? След като Частейн очерта пътя покрай Мисисипи до старата фамилна плантация на Ривър Роуд, Джак излезе на предната веранда да чака колата. Стоеше между две масивни колони, взираше се в мъгливата нощ и слушаше как съзнанието му си тананика: „Да остана или да се махам“ на „Клеш“, докато подсъзнанието ревеше: „Махай се веднага“. Определено имаше нещо гнило в Ню Орлиънс. Човек, който е поръчан, нямаше да стои пред прозорец. Щеше да е дръпнал всички завеси и да е барикадирал вратите. Затова Джак беше извадил пистолета си, за да го види как ще реагира. Ако си поръчан, възклицанието „Невъзможно!“ не е смислен отговор, когато гледаш в дуло. Но пък бе съвсем смислен, ако поръчката не съществува. Частейн лъжеше. Вероятно за много неща. Умното решение беше да си тръгне. Но интересът на Джак вече беше разпален. Каква беше играта? Бе изминал много път, парите си ги биваше и той изпитваше нужда да разбере как ще свърши всичко. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Въздухът тук беше различен. По-тежък от въздуха на Ню Йорк. Манхатън беше стар и той беше намирал стари тайни в скритите му кътчета. Но това място… атмосферата беше напоена с гнилочта на тъмни мистерии и може би дори с мъничко магия по краищата. Джак беше виждал магия. И мразеше магията. „Бъдете готов за смъртоносна сила“. Надяваше се да го избегне, но щеше да е готов. Майкъл Куин се беше долепил до стената на гробницата на Будро във фамилното гробище в плантацията Частейн и се вслушваше. Ушите му бяха настроени да долавят и най-малкото шумолене. Лунният сърп хвърляше съвсем слаба светлина, но това не му пречеше. Беше овладял изкуството да вижда нощем. Гробницата бе пълна до пръсване с гниещи ковчези и кремирани от слънцето мъртви, така че не можеше да се скрие вътре. Пък и вратата беше запечатана. Фамилията отдавна беше напуснала района и бе малко вероятно гробницата да бъде отворена отново. Тази нощ обаче той не се интересуваше от Будро. Въпреки това не беше достатъчно отчаян, че да изгуби и последната си капка здрав разум и да чака в мавзолея на Частейн. Разпадащата се стара гробница на Будро, украсена със странното съчетание на чудовища и ангели, беше добро укритие. Ако в тъмното част от главата му се показваше, докато наблюдаваше, спокойно можеше да мине за част от чудовище водоливник. Мавзолеят на Частейн имаше портал, врата и параклис с олтар и столове. Стените бяха заети от ковчези; от двете страни на столовете бяха поставени два саркофага. Старата плантация на Частейн изгоряла до основи по време на Гражданската война и фамилията просто се преместила в Ню Орлиънс — и горе-долу всяко десетилетие поредният Частейн се присъединяваше към прадедите си. Куин познаваше добре мавзолея — беше идвал доста често тук с приятели през пропилените години на детството си. Обичаха да се промъкват до руините на плантацията и в старото гробище, за да си разказват истории за призраци, да се плашат едни други и да се предизвикват кой ще преспи в мавзолея. Мястото се намираше извън Френския квартал и старата част на града, където овехтелите от времето сгради и испанската и френска архитектура доминираха с уникалния и прекрасен ореол на избледняла елегантност, създаващ атмосферата на Ню Орлиънс. Далеч от джазбендовете и комерсиалната попмузика от клубовете на Бърбън. И все пак тук, в блатистия район, Майкъл се чувстваше още повече част от същността на Орлиънс. Тук цикадите търкаха крилете си; човек можеше да чуе шумоленето на вятъра през подобните на скелети дървета, пръснати из гробището. И на слабата светлина на луната той чувстваше вездесъщото присъствие на смърт, история и нещо самотно и тъжно. Гробището не беше голямо колкото „Сен Луи“, но беше създадено в истинския стил на „градове на мъртвите“, така характерни за ландшафта на Южна Луизиана. Зловещи нощем, големите и малки гробници сякаш наистина образуваха свой собствен град и не беше трудно да си представиш как всеки момент призрачните му жители могат да се появят от портите от ковано желязо и от различни сводове и отвори, за да затанцуват под лунния сърп. Бдението изглеждаше много дълго. Гробницата, на която се беше облегнал, беше студена въпреки знойната нощ. Мускулите му започнаха да се стягат. Ето там. Движение. Видя фигура в тъмно облекло, почти незабележима в нощта, движеше се като привидение. Новодошлият сякаш мина през желязната порта и гигантските дървени врати на постройката. Явно бяха оставени отворени. Как? От кого? Куин зачака, като проклинаше сърцето си, което сякаш бумтеше в нощта. Взираше се напред; беше видял само един човек. Беше започнал бдението си преди почти два часа, за да види кой ще дойде. Не тръгна по обраслата пътека към гробницата. Познаваше я. По дяволите, дори беше спал в проклетата гробница. Мъртвите Частейн явно не бяха от отмъстителните — нищо не му се бе случило. И странно, но сега беше благодарен, че познава гробницата така добре. Знаеше за малкия вход от задната страна, зад олтара. Някой от основателите на фамилията явно бе обичал да влиза незабелязано и да оплаква мъртвите. Тръгна колкото се може по-бързо, като непрекъснато се оглеждаше и ослушваше. Нищо. Мина отзад и без да бърза — дишаше тихо, — отвори желязната врата, като се молеше да не изскърца. Никой не я беше използвал в последно време, но пълзящите растения и бурените, които би трябвало да са я закрили, бяха махнати. Нещо не беше наред. Но въпреки това беше сигурен, че може да използва този вход и да скочи на онзи вътре. Отвори вратата само колкото да се промъкне. Клекна и се претърколи възможно най-бързо зад олтара. На задната стена имаше счупени витражни прозорци и слабата светлина на луната, проникваща през остатъците цветно стъкло, имаше странен виолетов цвят. Миришеше на плесен, но това не бе особена изненада на място като това. Плочата под левия му крак помръдна. Дали непознатият се беше скрил там? И ако да, къде беше сега? Нещо в Куин искаше да проучи плочата, да я вдигне… „После“. Затаи дъх и се заслуша. Не се чуваше абсолютно никакъв звук. Нямаше дори дишане. Дали и другият не беше затаил дъх? Не. Мавзолеят се усещаше като празен. Но как беше възможно това? Куин беше видял как непознатият влиза. Извади револвера си и предпазливо заобиколи олтара. Това място беше пусто. Но това бе невъз… Внезапното движение го зашемети — някой се хвърли с мълниеносна бързина към него. Куин се извъртя, но нещо студено и метално се опря не много внимателно в основата на черепа му. — Още едно движение и малкият ти мозък ще излезе през носа ти. Дулото беше поставено така, че да изпълни точно заканата на непознатия. Куин замръзна, като се проклинаше наум. Беше играл кажи-речи всяка роля, известна на човек, от видиотен наркоман на хероин до ченге, а сега и на изследовател на необичайни неща, и не бе свикнал да го изненадват. Но също така се беше научил как да говори и да протака, как да се оттегли, за да се бие отново — и моментът му се струваше подходящ за тези неща. — Добре, добре. Другият се изхили подигравателно, докато вземаше револвера от ръката му. — Ама че наемен убиец. Думите поразиха Куин. — Какво… какво каза? — Чу ме. — Нарече ме наемен убиец. — На колене. Ще си поиграем на връзванка. — Чакай малко, по дяволите. Кой мислиш, че съм? — Момчето на онази дама ди Медичи. А сега на колене, или ще ги прострелям със собствените ти патрони. „Мадам ди Медичи? — помисли Куин. — Нима си мисли, че работя за нея?“ — Нямам връзка с мадам. Никога не съм имал. Не знам откъде си получил тази информация, но бях нает от собственика, Джулс Частейн. Усети как непознатият се вцепени зад него. — Дрън-дрън. — Не, самата истина е — бързо заговори той. — Бръкни в джоба на якето за картата ми. Името ми е Майкъл Куин. Частен детектив от Ню Орлиънс. Дулото се притисна още по-силно в главата му. После мъжът се пресегна, намери документите му и ги взе. — И без това е достатъчно тъмно, за да прочета нещо. — Да не искаш да кажеш, че си дошъл без фенерче? — Не. — Тонът му беше раздразнен. — Просто в момента ръцете ми са заети. Бутна Куин към столовете. — Сядай, докато изясня положението. Майкъл се подчини. Този тип изглеждаше опасен, но Куин не изпитваше страх от него. Странно. Започваше да му се струва, че и двамата са подведени — и се надяваше и типът да мисли така. Светна фенерче. Куин зърна за момент неопределени черти, след което лъчът се насочи право в лицето му. — Може да са фалшиви. Куин вдигна ръка да си предпази очите. — Може, но не са. Книжката с документите полетя във въздуха и тупна в скута му. — Не знам защо, но ти вярвам. За какво те нае Частейн? — Да пазя мястото от крадец, за когото чул, че щял да се появи. Предполагам, че това си ти. Куин се намръщи. Работата му се беше сторила съвсем фасулска — дори не бе споменал за нея на Дани. Частейн беше богат; двамата с Дани често се нуждаеха от солидни суми покрай работата и прибирането на дебела пачка за няколко часа работа, докато тя е заета с празничната церемония, му се бе сторило великолепна идея. Трябваше да се сети, че има някаква уловка — като това за малко да не бъде убит от собствената си глупост. Другият се изсмя горчиво. — Не, не съм крадец. Частейн ме нае да взема един пръстен, който е скрил тук. — Какво?! — Да. Какво, мамка му? Мълчанието се проточи. — Мога ли да си получа пистолета? — попита накрая Куин. — Това е револвер, а револверът не е точно пистолет. Куин се разсмя. — Да не искаш да кажеш, че маниак на тема оръжие ме е сгащил натясно? — Фактите са си факти. И не, не можеш да си го получиш. Поне засега. — Засега бива. Но как успя да ме изненадаш, по дяволите? — Частейн ми каза за задния вход. Нямах му доверие, затова влязох отпред и излязох отзад, след което останах да следя мястото. Видях те да влизаш и те последвах. Куин трябваше да признае, че номерът бе доста хитър, макар да се наруга, че се е хванал в капана. Беше видял, че растенията при вратата са махнати, но въпреки това бе влязъл. — Даваш си сметка, че сме измамени, нали? Отново рязък къс смях. — Мислиш ли? Знаех си , че тази работа вони. — Не говориш като местен. — Тук позна. Частейн ми каза да съм готов за „смъртоносна сила“. Прозвуча така, сякаш има предвид защита. Сега си мисля, че е искал аз да я приложа. Какво против теб има той? — Доколкото знам, нищо. Почти не го познавам. Но все пак го познавам по-добре от теб. Аз съм местен. Знаеш името ми. Твоето какво е? — Джак. — Джак чий? — Само Джак е достатъчно. Май от мен се очаква да те убия. Мускулите на Куин се напрегнаха. Беше готов да скочи. Веднъж вече го бяха обявили за „мъртъв“. Не се боеше от смъртта. Но определено не искаше да умира. — И какво? — с равен глас попита той. Свиване на рамене. — Не виждам причина да го правя. — Джак извади сгънат лист и му го подаде. — Тук би трябвало да е скритият пръстен, който ми беше поръчано да занеса на Частейн. Предполагам, че и това е измама. Куин се загледа в схемата и инструкциите. — Не искаш ли светлина? — попита Джак. — Не ми трябва. — Куин отново разгледа схемата. — Според това на пода на първата, най-старата гробница би трябвало да има малка назъбена пукнатина. Игнорира факта, че другият има пистолет, докато той все още нямаше, и рискува да му обърне гръб, да тръгне към дъното на гробницата и да клекне. Погледна отново схемата и докосна назъбената пукнатина на долната ниша — тази на основателя на фамилията Антиок Частейн. Както се посочваше в упътванията, ръката му напипа кутия. Дървена кутия. Извади я заедно с оплетени паяжини и прах от кости. Погледна към Джак и отвори кутията. — Празна — в един глас обявиха и двамата. — Естествено — каза Джак. — Цялата работа е нагласена. — Но защо? Трябва да има някаква причина да иска и двамата да сме тук. — Защо тук? И между другото, по тези места не сте ли чували за гробове ? Куин се разсмя. — Подпочвените води са твърде високи. Пък и гробищата са започнали да се използват по времето на испанците и дизайнът им е съгласно обичаите на онова време. Добри обичаи. Ако заровиш някого, при следващия силен дъжд можеш да видиш как ковчегът му плава във водата. — И затова ги тъпчете в тези малки постройки? Не започват ли да намирисват след известно време? И какво става, когато ви свършат нишите? — В Луизиана правилото е „една година и един ден“. Жегата е толкова силна, че телата почти се кремират за това време. Тези гробници са като пещи. Близките събират останките на любимите си в „обща“ част в края на нишата, така че да може друг член на фамилията да получи място за една година и един ден — или докато нишата отново не притрябва. — Ама че гадост. Коя страна е това? — Съединените луизиански щати. Тук си имаме свой начин за правене на нещата. — Явно. — Джак се огледа. — Обаче декорът е страхотен за филм на ужасите. Хей, да не би да ни е пратил тук точно затова? Да ни снима как се бием? Да не е някакъв побъркан любител на ЮТюб? — Мислиш, че тук има скрита камера ли? — Едва ли ме е домъкнал чак от Ню Йорк, за да си бъбрим. Трябва да има някаква причина да ни събере тук. Куин не виждаше никакви камери, но споменът за онази плоча отново го осени. — Може и да е нищо, но… Клекна зад олтара и вдигна плочата. Под нея имаше само пръст. Но мека пръст. Започна да рови и почти веднага стигна до нещо твърдо. Пръстите му го очертаха и той извади гривна, изработена от странен метал и покрита с още по-странна украса. В центъра ѝ беше инкрустиран зелен камък с големината на монета от десет цента. Гривната му се струваше позната. — Виждал съм това нещо. Цидсев Нелесо. — Звучи ми като вид сладолед — каза Джак. — Гривната е била намерена в потопен храм, посветен на все още неидентифицирано божество на територията на потъналия град Ираклион. — Тогава какво прави тук? — Добър въпрос. Гривната била открита заедно с част от папирусов свитък. Двете находки били отмъкнати и продадени на черния пазар. Предполага се, че купувачът е бил Частейн. — И откъде знаеш всичко това? Куин се поколеба. — Аз съм частен детектив. А преди това бях полицай в Ню Орлиънс. Но напоследък… Замълча. Винаги беше предпазлив, особено с непознати — и особено с нюйоркчани. Но за негово огромно унижение този тип можеше да го убие. Но не го беше направил. — Напоследък част от работата ми е с една жена — тихо каза той. — Дани Кафърти. Баща ѝ имаше антикварен магазин и работех с него до смъртта му. И сега двамата с Дани… колекционираме разни неща. Необичайни неща. Ангъс Кафърти беше истински учен и работата му изискваше да има големи познания по история и… други неща. — Какви други неща? — Куриози на злото — каза Куин. — Ако искаш вярвай. Предмети, които са прокълнати или събуждат зло у онези, които знаят как да ги използват или търсят могъщество чрез тях. И сега имам чувството, че не си имаме работа с някакъв филмов проект, а с нещо, което може да причинява зло. Куин зачака другият мъж — Джак — да му каже, че не е с всичкия си. Джак не каза нищо подобно. — А каква е онази мадам ди Медичи? — Също колекционерка, но както вървят нещата, тя едва ли знае нещо. Просто примамка в измислицата, забъркана от Частейн за теб. Джак взе гривната, вдигна я и я завъртя на слабата лунна светлина, проникваща през цветното стъкло. — Ценна ли е? — „Безценна“ е по-точната дума. Единствена по рода си. Смята се, че е една от Седемте пъклени. Видя как Джак се вцепени. — Пъклена? — Той я напъха обратно в ръцете на Куин. — Вземи си я. — Значи знаеш за Пъклените? — За съжаление да. Сблъсквал съм се с тях. Нещо в изражението му показваше, че е бил мъчителен сблъсък. Джак не се усъмни в Куин — и Куин изобщо не се усъмни в Джак. — Но почти никой дори не е чувал за Пъклените. Дори Дани… — Дани е партньорката ти, която колекционира разни неща, нали. — Магазинът ѝ се нарича „Чешърският котак“. Намира се на Ройъл Стрийт. Продава картини, накити и невинни изделия. Наред с тях в мазето си има отделна колекция от предмети, които никога няма да изнесе за продан. — Куин се поколеба. — Освен това унищожаваме някои неща, когато се налага. И когато се появят неща, които могат да причинят… насилие или хаос, хората понякога идват при нея или в „Чешърският котак“. — Той сви рамене. — Повечето време работим заедно. Тя трябваше да присъства на церемония с наша приятелка, вуду жрица. — Значи скитосвате поотделно нощем? Куин го изгледа остро. — Това е по твоята част, нали? — С това си изкарвам хляба. Само че не толкова далеч от дома. — Горната половина на свитъка, купен от Частейн заедно с гривната, била копирана преди кражбата — продължи Куин. — Копието и оригиналът на долната половина бяха оставени на Дани на консигнация. — Кой ги е оставил? — Някакъв смахнат старец. Не си остави името. Каза, че щял да се върне, когато стоката се продаде. В това като че ли нямаше нищо… ами, нередно . — Той отново се поколеба. — Обикновено надушваме… нередните неща. — Значи ѝ се е доверил? Куин сви рамене и усети прилив на гордост. — Репутацията ѝ е безупречна. — И появи ли се купувач? Куин изпита леко безпокойство, когато си спомни как Дани спомена, че е продала фрагмента. И на кого го е продала. — Да. Мадам ди Медичи. — Останах с впечатлението, че не я познаваш — остро рече Джак. — Нея познавам. Зная за нея. Тя не идва в магазина лично, а праща свой слуга. Джак се разсмя. — Слуга? Значи си има слуга ? — И то не един. Както и да е, беше купувала и по-рано от Дани, без никакви лоши последици. — Значи тя фигурира в това. — По дяволите, може би. Но въпреки това си мисля, че Частейн ни е погодил някакъв номер. — По-късно ще се тревожим за мадам ди Медичи — каза Джак и посочи гривната. — Каква е историята с това нещо? — В горната половина на свитъка се твърди, че Цидсев Нелесо ти дава „дара“ да знаеш мислите на другите. „Никой не може да скрие мислите си от онзи, който я носи“. — Определено може да се окаже полезна по време на преговори. — За колекционер като Частейн, който винаги се пазари, гривната е безценна. — Каква е обратната страна? Куин се изненада от въпроса. — Защо си мислиш, че има обратна страна? — Обзе го безпокойство. Трябваше да са усетили, че назрява нещо лошо. — При Пъклените винаги има обратна страна. — Откъде знаеш? — Смята се, че има седем Пъклени. Едно от тях едва не затри двама души, които означават за мен повече от всичко друго на този свят. — Как? — Дълга история. Моментът не е подходящ. — Добре. Сега къде е то? — Изчезна. И не питай къде, защото не знам. Но не си отиде само. А взе някого със себе си. По изражението на Джак Куин разбра, че е по-добре да не пита кого. Джак прочисти гърлото си. — Достатъчно за мен. Какво се казва в долната половина от свитъка? — Че гривната не е с гръцки или египетски произход и я нарича „едно от Седемте пъклени на Първата епоха“. Явно не е нужно да ти обяснявам тази част. Но нейният „дар“ се смята за проклятие, така че може би това е твоята обратна страна. Джак поклати глава. — Ако знаеш мислите на някого, той не може да скрие нищо от теб. Истината може да е грозна и да боли, но да знаеш какво става в действителност е по-добре, отколкото да те преметнат. Куин не можеше да не се съгласи. Преимуществото във всяка връзка, била тя делова или лична, бе очевидно. — Но както и да е — рече Джак. — Защо сме тук, по дяволите? — Според свитъка Цидсев Нелесо, подобно на всички Седем пъклени, трябва да се задейства, за да работи. — Да — с безрадостно изражение рече Джак. — Знам. Куин се зачуди какво ли точно му се е случило. Той вдигна гривната. — Е, тази изисква насилие, за да се активира. — Е, така значи. Затова сме тук. Нали от мен се очакваше да те убия? — Свитъкът казва, че това не е необходимо. Достатъчно е просто насилие. Джак започна да крачи в кръг и да мърмори. — Проклятие. „Никой не може да скрие мислите си от онзи, който я носи“. Насилие. Внезапно се завъртя и заби юмрук в корема на Куин и той се преви колкото от болка, толкова и от изненада. — Да не си се…? От дясното кроше в челюстта главата му отлетя назад. Това свърши работа. Щом кучият син си търсеше пердаха, щеше да си го получи. Куин се втурна с наведена глава, подхвана Джак през кръста и го натресе в лавиците. — Копеле такова! — изпъшка задъхано Джак. Сграбчи ръката на Куин и го просна по задник. „По дяволите!“ — помисли си Куин, претърколи се и скочи на крака. Но се усмихваше, докато нападаше Джак. — Става точно така, както се надявахте — каза мек женски глас зад него. Джулс Частейн рязко се завъртя и се отпусна. Дори на слабата светлина позна мадам ди Медичи. Беше си намерил място за наблюдение на петдесетина метра от фамилния мавзолей и чакаше да види дали посетите семена ще родят жестоки плодове. Как беше успяла да го открие? — Не съвсем. А вие защо сте тук? — Като замесена страна имам правото, нали? През годините, откакто се бе появила в Ню Орлиънс, Частейн неведнъж се беше опитвал да разпознае акцента ѝ, но той си оставаше неопределен. — Препоръчахте ми наемника от Ню Йорк, нищо повече. Беше казала, че чула за така наречения Майстор Джак, който се заемал да „поправи“ различни положения. Беше уверила Джулс, че е истински и надежден, макар че не е съвсем чужд на насилието. Дори му беше дала телефонния номер. Насилственият аспект се хареса на Джулс и той нае Майкъл Куин като пушечно месо — всички в Ню Орлиънс знаеха, че с Куин шега не бива. Двамата образуваха доста взривоопасна комбинация. Тя спря кехлибарения си поглед върху него. — Само че аз проявявам интерес и към Цидсев Нелесо. В края на краищата навремето я притежавах. Тези очи. Човек можеше едва ли не да пропадне в тях. Едва ли не да повярва, че тя наистина е живяла хилядолетия. Джулс обаче предпочете да отстъпи вместо да я предизвиква. Цидсев Нелесо беше открита в град Ираклион, който потънал през трети век преди Христа. Идеята, че мадам ди Медичи някога е притежавала гривната, беше не просто смахната. А по-скоро безумна. Никога не предизвиквай безумец. — Надявам се да не възнамерявате да опитвате разни коварни номера. — Скъпи Джулс, и през ум не ми е минавало. Ще съм щастлива да видя гривната на китката ви. Изгубих я при граждански безредици. Къде ще попадне тя след това зависи от съдбата. „Каквото и да е станало с Цидсев Нелесо, скъпа лейди, тя попадна у мен“. Беше скалъпил за Джак историята, че я е откраднал от нея. Идеята му се бе сторила доста хитра. Но в действителност я беше купил съвсем честно на черния пазар. Гривната беше негова. Господи, беше великолепна. Емигрирала от Кайро по време на така наречената Арабска пролет и се озовала в Ню Орлиънс с цяло съкровище от антики. Обикновено се обличаше в прозирни дрехи, които покриваха всичко и не скриваха нищо. Беше я канил стотици пъти на вечеря, но тя бе отказвала. Неизменният ѝ отговор бе, че не търси връзка. „Аз също, скъпа лейди. Искам да прекарам само една нощ с вас“. Подскочи, когато от мавзолея се чу стрелба. — А — рече той. — Сега съм щастлив. — Би трябвало да е активирана — каза тя, обърна се и си тръгна небрежно. — Не забравяйте да я сложите по правилния начин, иначе ще изгуби силата си. Джулс потисна смеха си. Ама че убедително прозвуча. Настани се удобно и зачака пристигането на полицията и линейката. Гледаше как парамедиците отнасят „Просто Джак“ на носилка, а Майкъл Куин върви зад тях. Дали и двамата бяха живи? Quel dommage. Беше се надявал смъртта да не е задължителна за задействането на гривната. Когато всички натрапници се махнаха, Джулс отиде при мавзолея и влезе през все още отворената предна врата. Тръгна към олтара в дъното и махна плочата. Малко копаене и ето я и нея — Цидсев Нелесо. Със злорадство забеляза, че камъкът ѝ от зелен е станал червен — потвърждение, че силата на гривната е задействана. Въздъхна. — Наистина си гений, Джулс. Сложи я на лявата си ръка и се изненада, когато тя се стегна около китката му. Но не прекалено силно. Добре, няма проблем. Пасваше му добре. Пък и нямаше намерение да я сваля. Ако дори частица от твърденията за тази дрънкулка бяха истина, тя щеше да му поднесе света като порция стриди. Докато излизаше в нощта, чу глас. „Два кинта, два кинта, трябва ми още един долар за бутилка. Малка бутилка, но по-добре от нищо“. Огледа се и видя някакъв пияница да се препъва покрай гробницата на Будро. Първата му мисъл бе да прогони натрапника, но после осъзна, че скитникът не говори. Чуваше го в главата си. Чуваше мислите му! Господи, действаше. Действаше! В главата му нахлуха други мисли. „Още едно питие и ще е готова. Дано само не се издрайфам, направо ще умра, ако се издрайфам“. Млада двойка някъде в нощта? Запита се къде ли са. Мислите му обаче бяха прекъснати от нови гласове в главата му. „Викни че свърши Джим ме предупреди за тежкия укор скоро цялата друга компания изобщо не подозирах че ще е мой затворник Сериозно ли го казва? Но това е утре но този стил положих всички усилия да го видим на другия ден но той нямаше време после старецът намери папката още в…“ Запуши ушите си с длани, но не успя да заглуши гласовете, мислите от главите на другите, които се изсипваха в него от целия град. От целия щат. От цялата страна. От целия свят. Смесваха се и се преплитаха в луд поток, понесъл се право в съзнанието му. — Стига! — изкрещя той. Но потокът не спря. Стана по-плътен и бърз, потече още по-яростно в мозъка му. „Ама че од този въпрос mais се style que j’ai eu mieux s’efforce de laisser изгаря ужасна подтожна болест musze lub powieldziec Ze nie ma chwili и ръцете правят обръч трябва изсумтя Wir wurde mit einem guten Namen sicher glucklich кожна не бях себе си можех да си живея ако…“ Напъха пръсти под гривната, но не можеше да я свали от китката си. Натисна я, заби ръба ѝ в кожата си, докато не си разкървави ръката, но гривната бе твърде стегната, прекалено стегната ! Трябваше да я свали! Джулс Частейн се затича с писъци в нощта в търсене на помощ. Линейката спря пред спешното отделение на медицински център „Тулани“. Джак се надигна и погледна парамедика до себе си. — Благодаря за транспорта. — Няма проблем — отвърна младежът. — Куин се обади, а това е достатъчно за мен. Заслужаваше си да познаваш Майкъл Куин. Докато Джак слизаше от линейката, зад нея спря кола. Зад волана седеше Куин. Джак му кимна, докато се настаняваше до него. Куин разтърка челюстта си и потегли. — Много гаден десен удар имаш. — И теб си те бива — отвърна Джак. — Ребрата ми са адски насинени. Куин се разсмя. — Зарадвах се, когато видях как зеленият камък става червен. И без това беше трудно за обяснение. По дяволите, май и двамата си изядохме пердаха. — Стори ми се правилно да оставим Частейн да влезе и да вземе гривната, след като я „активирахме“ — рече Джак. — Ако наистина има някакво проклятие, определено си го е заслужил. Куин се усмихна мрачно. — Надявам се да си прав. Относно начина, по който действа проклятието. Собственият опит на Джак с Пъклените беше завършил трагично, но можеше да е и много по-зле. Неслучайно ги наричаха Пъклени. — Просто предполагам — каза той. — „Никой не може да скрие мислите си от онзи, който я носи“ може да се тълкува и като „Мислите на всички се разкриват на онзи, който я носи“. А да чуваш мислите на буквално всички определено си е проклятие. — Добро хрумване — каза Куин. — Имам предвид стрелбата в пода след сбиването. И заравянето на гривната, за да може Частейн да я намери, след като се махнем. — Не е зле и че си приятел с половината ченгета и спешни екипи в града. Куин сви рамене. — Както ти казах, навремето бях ченге. И още работя с тях — с едно чудесно ченге и бивш партньор, Лару. Той не иска да му обяснявам такива неща като проклятия и Пъклени, а само да се погрижа за тях. — Аз пък гледам да избягвам ченгетата. Нищо лично. Просто колкото по-малко знаят за мен, толкова по-добре. — Да няма заповеди за арестуването ти? Джак сви рамене. — За да имаш заповед, трябва да имаш и име, нали? — Да, разбира се. — Е, в такъв случай май нямам. Колкото до сегашното положение, до утре трябва да разберем как се развиват нещата. Знаеш ли някое място, където да отседна за през нощта? Куин се усмихна, но вече не мрачно. — Да, знам едно чудесно място. И когато Дани поиска да разбере защо съм пребит, ще мога да ѝ кажа: „Трябва да видиш другия“ и да ѝ го покажа. Джак се разсмя. Този Куин започваше да му харесва. Не им отне много време да стигнат до Френския квартал. Джак беше впечатлен от историческата сграда и табелата, на която пишеше „ЧЕШЪРСКИЯТ КОТАК“. Не влязоха от главния вход. Куин натисна копче на таблото, отвори се врата на гараж и те минаха през прекрасна градина и влязоха през една странична врата. Вътре ги очакваше висока стройна жена с огромно куче. — Това е просто Вълк — каза Куин и поздрави кучето, което прие Джак веднага, защото господарят му искаше така. Куин като че ли леко се смути, докато поздравяваше жената. — Дани, рано си се прибрала. — Така е — каза тя, като местеше поглед от Куин към Джак и обратно. — Май е по-добре да влезете да се измиете. И да се закърпите. И сигурно ще ми кажете, че трябва да видя другите типове? Джак погледна Куин и двамата се ухилиха. —  Ние сме другите типове — рече Джак. — Интересно — отвърна Дани. — Ще сложа чай и ще извадя уискито. С нетърпение очаквам да чуя всичко. При други обстоятелства Джак щеше да поиска бира, но след тази нощ уискито определено беше за предпочитане. На сутринта Куин проследи Лару по телефона и го намери в болницата. Взе Джак и потегли натам. От рецепцията им казаха номера на стаята и двамата се качиха горе. Куин не се изненада, когато намери стария си приятел да стои до леглото, на което лежеше упоеният Частейн. Лявата му ръка беше цялата превързана — и Куин се сепна, когато видя, че е много по-къса от нормалното. — Куин — каза Лару и поклати глава. — Всъщност очаквах да дойдеш. Ама че работа! Частейн с несметните му богатства внезапно да полудее и да отреже собствената си ръка. Знаеш ли нещо за това? И кой е приятелят ти? — Джак. Джак, това е детектив Лару. — Джак? — Просто Джак. Лару го изгледа за момент, но после сви рамене и се обърна към Куин. — Има ли нещо, за което да се безпокоя? Куин се взираше в бледия, лежащ в безсъзнание мъж. — Той ще се справи ли? — Без ръка от китката надолу. — Как се е озовал тук? — Късметлия е, че е жив. Патрулен полицай го открил да се скита по улиците и да мънка несвързано. Страхувах се, че си имаме някой психар, който кълца хора. Но според спешния екип, който го поел пръв, Частейн казал, че отрязал сам ръката си, защото го „предала“. Не съм сигурен какво означава това, кучият син дори не беше пиян или друсан. От токсикологията казват, че е чист. — Някой намерил ли е отрязаната част? Лару поклати глава. — Изчезнала е. Може да я е отмъкнало някое куче. Или плъх. — А да са намирали накит? — попита Джак. — Ъ-ъ-ъ, нещо като гривна например? Лару ги изгледа. — Каква гривна? По дяволите. Това означаваше, че Цидсев Нелесо още е някъде наблизо. Куин сви рамене. — Е, просто си мислех. Ако отрежеш ръката си в китката, може да е заради нещо, което си сложил и не можеш да свалиш. Нали се сещаш — нещо, което те е „предало“. — Пратих ченгета да търсят по контейнерите, но не са намерили никаква ръка — каза Лару. — Адски странно, нали? Трябва ли да се оглеждам за гривна? — Ако намериш ръката, ще намериш и нещо с нея, предполагам — рече Куин. Лару поклати глава и отново ги изгледа. — Ако има нещо, за което трябва да се безпокоя, гледай да ми кажеш, Куин. Господин… господин Джак, приятно прекарване в града. После си тръгна. Куин загледа как Джак спира до леглото на Частейн. — Каквото повикало… Куин кимна. — Никой не е мъртъв. За мен това е достатъчно. И едва сега осъзна защо не беше усетил нищо нередно в гривната — просто нямаше нищо нередно, докато не се активира. — Къде според теб може да са ръката и гривната? — попита Джак. Куин имаше идея, но я запази за себе си. — Да те хвърля до летището? Джак поклати глава. — Със Службата за транспортна сигурност не поддържаме най-сърдечните отношения. Това вече беше интересно. — За жалост нямам частен самолет подръка като Частейн. — Сериозно? Е, май ще трябва да наема кола. Куин се досети, че това означава, че документите на Джак са фалшиви. — Значи картата ти е достатъчна за „Херц“, но не и за СТС? Джак го изгледа продължително и накрая сви рамене. — Минавали са успешно през СТС, но нямам намерение да изпитвам съдбата. — Дълъг път те чака. Джак въздъхна. — Не мога да кажа, че го очаквам с нетърпение, но поне е начин да поразгледам страната. — Значи рядко напускаш Ню Йорк, а? Джак сви рамене. — За какво ми е да го правя? Куин се разсмя. С него и Ню Орлиънс беше същото. Трафикът не беше натоварен и след половин час Куин остави Джак пред офиса на „Херц“ на летището. — Ако ти се случи отново да дойдеш в Ню Орлиънс… — каза Куин. Джак стисна ръката му. — Не се надявай със затаен дъх. Мадам ди Медичи стоеше абсолютно неподвижно и се възхищаваше на Цидсев Нелесо. Гривната беше все така стегната около плътта на Джулс Частейн — ръката, китката и част от подлакътницата лежаха на метален поднос в частния ѝ музей. Снощи беше казала на Джулс, че ще се радва да види гривната на ръката му, и това беше самата истина. Сега винаги щеше да я вижда там. Крайникът на Частейн трябваше да бъде запазен по съответния начин, разбира се — а тя знаеше древни методи за опушване на месо. След това щеше да постави съчетанието в стъклената витрина, която беше приготвила специално за целта. Не се изкушаваше да носи гривната, ни най-малко. Не беше глупачка. Но беше изключително доволна да я види отново в колекцията си. Отметна назад кичур елегантна дълга коса, наслаждавайки се на момента. Частейн толкова силно искаше Цидсев Нелесо. И сега щеше да я носи. Завинаги. Реймънд Хури с/у Линууд Баркли Решението на Реймънд Хури да използва Шон Райли за разказа беше лесно. Той ни представи агента на ФБР за първи път през 1996 г., когато в качеството си на напълващ сценарист написа третия си (неуспешен) сценарий — модерен конспиративен трилър със заглавието „Последният тамплиер“, който ни връща към времето на Кръстоносните походи. След това дойде ред на еуфорията, когато голямо нюйоркско издателство му предложи малко състояние, за да преработи сценария си в роман, но след това последва ударът в корема, когато издателят казал, че би искал Хури да направи „малка промяна“ в историята. „Да зарежем религията. Темата е досадна. Превърни тайната на тамплиерите в злато, скъпоценни камъни, истинско съкровище“. Реймънд реши, че съветът не е добър, и отказа предложението. Умно? Смело? Глупаво? Може би и трите. Интересът към сценария обаче даде началото на сценаристката му кариера. Няколко години Шон Райли си остана в една затънтена папка на твърдия диск на Реймънд, докато той работеше върху филми и телевизионни сериали. После, през 2006 г., на Шон Райли най-сетне му бе позволено да диша отново в „Последният тамплиер“. Реймънд реши да напише историята за самия себе си, с религията и всичко останало. Резултатът беше небивал успех с продажбата на над пет милиона екземпляра на повече от четирийсет езика. Което просто показва, че не всеки съвет е добър. За Линууд Баркли решението да използва Глен Гарбър беше малко по-сложно. Линууд няма герой от поредици, откакто написа четири трилър комикса (от 2004 до 2007 г.) със Зак Уолкър. Оттогава всеки негов роман беше самостоятелен, с различен главен герой. Обсесивно-компулсивният, мразещ рисковете Зак Уолкър никога не би могъл да стане най-добрият партньор на Шон Райли. Зак сигурно щеше да избяга от разказа след първия абзац и да остави Райли да влачи целия товар. Но контракторът (в смисъл на домашен майстор, а не наемен убиец) Глен Гарбър от романа на Линууд „Нещастен случай“ (2011) пасваше чудесно на Райли. Корав и здравомислещ тип, който знае какво е загуба и не се бои да излезе напред и да защити онези, които обича. Макар да няма обучението на Шон Райли, той не е чужд на храбростта и желанието за справедливост. Този разказ се появи от един-единствен ред, пратен от Линууд на Реймънд — ред, който накрая се превърна в огнения инцидент, дал началото на историята. След това двамата писатели си прехвърляха разказа един на друг, всеки написваше една част и посяваше следи, като оставяше на другия да решава накъде да тръгнат нещата. Резултатът? Свободен поток на въображението и една ободряваща история. Кратка почивка Глен Гарбър беше получил кафето си, но още чакаше пилешките хапки за дъщеря си Кели. Точно тогава една жена се втурна в ресторанта — крещеше, че някакъв тип се подпалил на паркинга. Бяха отбили от междущатската магистрала горе-долу по средата на разстоянието до целта им. Глен беше поканен да направи оферта за основен ремонт на фермерска къща на около два часа път от Милфорд. Беше събота, така че предложи на Кели да дойде с него. Не само защото обичаше компанията ѝ, но и защото нямаше намерение да оставя десетгодишното момиче само през целия ден. Беше достатъчно параноичен още когато съпругата му Шийла беше все още жива и битието на самотен баща само бе засилило безпокойството му. Винаги искаше да знае къде е Кели. Всяка минута от всеки ден. Представяше си как тя ще оцени това, когато навлезе в тийнейджърските си години. Когато видя табелите на сервизния център, Кели заяви, че е толкова гладна, че е на път да умре. — Няма да позволим да се случи — каза баща ѝ. — Пък и аз не бих отказал едно кафе. Ще направим кратка почивка. Оказа се не чак толкова кратка. Беше събота, в разгара на лятото, паркингът беше пълен, а в ресторанта имаше дълга опашка. Когато най-сетне дойде редът им, Глен направи поръчка. Момичето каза, че ще трябва да почакат няколко минути за хапките, но кафето щяло да стане веднага. Глен взе чашата си и побърза да отпие. — Ох! — възкликна той. — Ще стигнем до целта си, а това чудо още няма да е изстинало достатъчно, че да става за пиене. Докосна долната си устна с върха на показалеца си и постави палец на ръба на пластмасовия капак. — Къде са ми хапките? — попита Кели. — Момичето каза, че след няколко… Точно тогава жената се разкрещя. — Гори! Един човек гори! Първата мисъл на Глен беше — няма начин! Сигурно се беше подпалила някаква кола. Не беше нечувано двигател да прегрее на междущатската, особено когато температурата скочи над трийсет. Но човек в пламъци? Не му се вярваше. Втората му мисъл бе, че има пожарогасител в пикала си, „Форд F-150“ с надпис ГАРБЪР КОНТРАКТИНГ, МИЛФОРД на вратите. Дали да изтича, да грабне бутилката зад шофьорската седалка и да се опита да помогне на човека, стига казаното от жената да е истина? Да, може би. Само дето нямаше намерение да оставя Кели сама в претъпкано крайпътно заведение за бързо хранене, където някой можеше да грабне детето, да го метне на задната седалка и след десет минути да е дявол знае къде. — Скъпа, отиваме при пикапа — каза ѝ той. — Ама къде сами…? Но от начина, по който татко ѝ я дърпаше за ръката, разбра, че става нещо лошо. Не само беше чула жената да пищи, но и усещаше безпокойството в помещението. Хората се опитваха да решат какво да правят. Дали да останат вътре, да се налепят по прозорците и да зяпат, или да изтичат навън и да заемат първите редици. Глен бързо поведе Кели към изхода, като разблъскваше хората. След климатика обедната жега ги блъсна като нагорещено, почти пушещо одеяло. — Ето там — посочи Кели. На няколко коли разстояние от бензиновите колонки се беше събрала тълпа. Жегата се носеше на вълни във въздуха. Глен пусна ръката на Кели, бръкна в джоба си и натисна копчето на дистанционното, за да отключи пикапа. Кели беше достатъчно голяма, за да се качи сама, но баща ѝ така я засили, че едва не я метна на седалката. Пресегна се през нея и сложи кафето в Стойката. Заобиколи от другата страна, отвори вратата и бръкна зад седалката да вземе червената бутилка. Покрай ремонтите вероятността да му потрябва пожарогасител на работното му място беше толкова голяма, колкото и да гаси подпалила се кола. — Стой тук — твърдо рече Глен. — Заключи вратите. — Ще умра с вдигнати прозорци — възрази Кели. — Вътре е един милион градуса. Глен се качи колкото да завърти ключа, но без да пали двигателя, и спусна прозорците, като остави ключа в ключалката. — Въпреки това дръж вратите заключени. После грабна пожарогасителя и се затича към суматохата. Хората пищяха. Той извади предпазната игла, подпря пожарогасителя с лявата си ръка и си запробива път през зяпачите. „Мили Боже!“ Трудно можеше да се види през всичките пламъци, но наистина беше човек. Може би на трийсет и няколко, около сто и десет килограма, по сандали, тениска и от онези широките къси панталони с огромните джобове. Не точно лумнал в пламъци тибетски монах. Дори и да се беше мятал, мъжът вече се беше отказал и сега лежеше на земята, а тялото му се свиваше под поглъщащите го пламъци. Това обаче не попречи на Глен да пръсне няколко пъти с пожарогасителя. Събралите се хора се дръпнаха назад, все още зяпнали от ужас. Двама изкрещяха и се обърнаха към нещо друго. Шокът на лицата им беше не по-малък от този на другите. Глен успя да откъсне поглед от мъртвия мъж, за да види какво би могло да разсее хората от такава гадна гледка. Не се случва всеки ден да попаднеш на горящ човек, нали? Някакъв мъж излизаше със залитане от мъжката тоалетна до ресторанта. Лицето му беше окървавено, притискаше слепоочието си с длан, олюляваше се несигурно и едва ходеше. Но дори от това разстояние Глен успя да различи яростната решимост, изписана на лицето му. Нямаше много време да размишлява върху картината. Следващото, което чу, сякаш пръсна сърцето му. Много добре познаваше този звук. Запалването на двигател на „Форд F-150“. На неговия „Форд F-150“. Извърна поглед от ранения навреме, за да види как пикапът му потегля с мръсна газ от паркинга и се понася с рев към магистралата. Шон Райли не виждаше ясно. Очите му не функционираха както трябва. Още не. Не и поради цялата тази кръв. А и малкото информация, която постъпваше от тях, се обработваше от претърпял сътресение мозък. Прякото попадение на тоалетно казанче обикновено има подобен ефект. Огледа се, като се мъчеше да заповяда на главата си да се проясни и да смели сигналите, които долавяше от сцената около себе си. Успяваше да различи малката тълпа отляво. Чуваше уплашените писъци и ахкания на хората. И тогава го удари миризмата — ужасна миризма, която позна моментално. Отвратителна, противно сладка миризма, уникална и смазваща за всеки, който е имал нещастието да се сблъска с нея. Слава богу, повечето хора не я познаваха. Но пък повечето хора не бяха полеви агенти на ФБР, за които най-лошите ужаси, които може да си представи умът, бяха само незначителна част от неговата работа. Райли видя издигащия се пушек и веднага се сети какво се е случило. Знаеше и кой е виновникът — същият, който го беше оставил да умира в мъжката тоалетна. И докато гневът пламваше в него и главата му започна да се прояснява, чу някакъв мъж да вика: — Кели! Видя как човекът се откъсна от тълпата и се втурна през паркинга, като захвърли настрана пожарогасител. Инстинктите на Райли насочиха цялото му внимание от тълпата към мъжа и той заповяда на краката си да го понесат по-бързо към него. Мъжът спря при редицата автомобили до ресторанта и отново изкрещя: „Кели!“ — отекващ вик, който сякаш идваше от дъното на душата му. Гледаше към магистралата, после главата му рязко се завъртя, когато Райли го настигна. Мъжът явно беше чул и усетил приближаването му. Обърна се с вдигнат юмрук, готов да нанася удари. — Дъщеря ми! — изръмжа. Страх и ярост се преливаха на лицето му. — Отвлякоха я! Райли вдигна защитно ръце. — Чакайте малко… — Кели! — отново изрева мъжът. — Момичето ми, в пикапа. Беше ей там, а сега го няма. Потегли към магистралата! Райли го разбра. Първо невинната жертва, изгоряла жива. Отвличане на вниманието, за да може мъжът, когото Райли преследваше, да се измъкне. А сега и това. Дъщерята на този човек. Отвлечена. И всичко заради него. Яростта взе връх. — Колата беше заключена — викна мъжът и отново погледна към магистралата. — Но ключът беше вътре. Прозорците бяха свалени. Райли протегна напред ръце с разперени пръсти, за да се помъчи да го спре и успокои. После попита: — Имате ли телефон? Мъжът за момент се обърка. — Какво? — Имате ли телефон у себе си? Мъжът кимна, потупа якето и панталоните си и извади от задния си джоб мобилен телефон. Райли го грабна от ръката му. — Заключен ли е? — Не — неуверено каза мъжът. — Кой сте вие, по дяволите? Райли не отговори на въпроса, а се втурна напред. Нямаше време за губене. Всяка секунда беше от значение. Огледа паркинга и се спря на малко тъмночервено комби, което тъкмо потегляше. Без да се колебае нито за миг, се втурна към него и застана на пътя му, като разпери ръце и замаха на шофьора да спре. Човекът наби спирачки и спря на по-малко от педя от Райли. Агентът моментално отвори вратата, бръкна и го измъкна навън — беше сам в колата, седемдесетгодишен здравеняк с кръгли слънчеви очила и избеляла тениска със снимка от концерт на „Стийли Дан“. — ФБР. Колата ви ми трябва — каза Райли, докато сядаше зад волана. И без да чака отговор, затръшна вратата, превключи на скорост и потегли… И наби спирачки, понеже пред колата се изпречи човек. Бащата. Гледаше Райли и гневно, и объркано. След секунда вече беше до него на дясната седалка. Райли го изгледа, а мъжът изръмжа: — ФБР ли каза? — Да — отвърна Райли. Мъжът пое дъх. — Карай. Райли кимна и настъпи газта. Когато видя паркирания пикап с малкото момиче на предната седалка, Кристоф се досети, че има вероятност ключовете да са вътре. Видя детето, след като беше плиснал бензин върху дебелака при бензиностанцията и метна запалена клечка по него. Пуф! Типът пламна като бала слама. Докато всички тичаха да зяпат шоуто, той огледа паркинга. Предполагаше, че подпален човек ще накара някои да изскочат от колите си, без да си губят времето да вземат ключовете. Точно тогава видя форда с детето вътре. Хукна към колата, все още стиснал алуминиевия цилиндър. Беше му се наложило да го пусне, за да фрасне по главата онзи агент на ФБР с капака на тоалетното казанче, но след това си го взе. Дълъг трийсетина и с диаметър около пет сантиметра, цилиндърът приличаше на обикновен термос. Но в него нямаше кафе. И никой определено не би искал да опита съдържанието му. Не и рано сутрин. Или когато и да било. Но Райли със сигурност го искаше. А Кристоф нямаше никакво намерение да му го даде. Съдържанието беше твърде ценно за него. Достатъчно ценно, за да убива. Кражбата на кола с дете щеше да е най-малкото му престъпление, когато всичко това приключи. Стигна до пикала, сграбчи дръжката и едва не си счупи един нокът — вратата беше заключена. Прозорецът обаче беше спуснат, така че се наложи просто да бръкне и да отключи. — Хей! — извика хлапето. — Тази кола не е ваша! Да бе! Скочи зад волана с надеждата ключът да е в запалването. Слава на Господ, там беше. Едва не се засмя. Ама че смахната идея да благодари на Бог, след като разполагаше със средство да унищожи толкова много от онова, което Той беше създал. Кристоф настъпи здраво спирачката, завъртя ключа и запали двигателя. Натика алуминиевия цилиндър между бедрото си и централната конзола със скоростния лост и бутоните. Хлапето продължаваше да крещи: — Какво правите?! Това е пикапът на татко ми! Слизайте! Той превключи на скорост и натисна газта. Погледна в огледалото и видя тълпата, събрала се около пламналия нещастник. Трудно му бе да го съжалява. В много отношения беше късметлия. Щеше да си отиде пръв. Да си спести ужаса, който скоро щеше да сполети всички. — Спрете! — изкрещя момичето. Кристоф го погледна. Девет, може би десетгодишно. Сладко хлапе. Напомняше му за племенницата му. Най-добре бе да не мисли за нея или за другите си роднини. Моментът не беше подходящ да става сантиментален. Момичето внезапно се наведе и се опита да хване ключа на запалването и да го завърти. Кристоф рязко замахна и го перна по китката. Детето изписка, дръпна ръката си и се притисна във вратата. Започна да скимти. — Млъквай! — извика ѝ той. — Млъквай или ще те изхвърля. Искаше да направи точно това, но да искаш и да можеш са различни неща. Не можеше да се пресегне до другата врата, да я отвори и да изхвърли детето. Не и докато караше с близо сто и трийсет километра в час. Кракът му настъпи газта още по-здраво. Ако искаше да се отърве от момичето, трябваше да спре, да изтича от другата страна и да го измъкне навън. Не беше лоша идея. Само че щеше да изгуби време. А до срещата не оставаше много време. Но ако никой не го преследваше… Отново погледна в огледалото. Вече беше задминал няколко коли. Никой друг на магистралата не караше толкова бързо. Зад него обаче имаше кола. И ставаше все по-голяма в огледалото. Тъмночервена, комби, доколкото можеше да прецени по багажника на покрива. Но малка. Май не беше цапардосал Райли достатъчно силно по проклетата глава. Може би кучият син бе конфискувал колата и продължаваше да го гони по петите. Май хлапето на съседната седалка в крайна сметка не беше неудобство. А средство за въздействие. Какво щеше да направи Райли? Да го избута от пътя? Да стреля по гумите? Да рискува да убие нечие момиченце? Но пък, от друга страна, Райли беше абсолютно непредсказуем. От онези, които виждат голямата картина. И които могат да решат, че е по-добре едно мъртво момиче пред милиони жертви. Кристоф опипа цилиндъра до бедрото си. Усети силата му. Обърна се към момичето, което продължаваше да скимти. — Я стига! И защо се опита да извадиш ключа, докато се движим? Можеше да убиеш и двама ни. Момичето подсмръкна и избърса сълзите от бузите си. Очите му бяха ококорени от страх. — Как се казваш? — попита той. — Кели — прошепна тя. — Кели. Хубаво име. По-добре си сложи колана, Кели. Ще карам бързо. Райли беше натиснал газта до дупка, но това не беше достатъчно. Колата, „Шевролет Вега Камбак“ от седемдесетте, с интериор от тъмночервен винил, който сам по себе си представляваше заплаха за здравето, напрягаше всички сили, за да вдигне повече от сто. Можеше да е и по-зле, помисли си той. Можеше да конфискува „Гремлин“. Или „Пейсър“. Или кажи-речи всичко с емблемата на „Америкън Мотърс“. Пикапът отпред се смаляваше тревожно бързо — факт, който не оставаше незабелязан за собственика му, който седеше като закован до Райли и не откъсваше поглед от колата с дъщеря му в нея. — Измъква се — изтърси той. — Защо не отмъкна някое мотопедче, щеше да е по-бързо. Райли се намръщи и натисна още повече газта с надеждата да изстиска още малко скорост от астматичния двигател на шевролета. Безнадеждно начинание. Стрелката на спидометъра сигурно не беше прехвърляла осемдесетте километра в час от десетилетия — ако изобщо го беше правила. Слабата миризма на трева и пачули в купето само потвърждаваше подозрението. — Бензин — каза Райли. — Колко бензин имаше в резервоара? Мъжът се намръщи за момент, после каза: — Малко. По-малко от четвърт резервоар. Смятах да заредя след като се нахраним. — Какво означава това в разстояние? — попита Райли. — Колко далеч може да стигне? Мъжът отново се замисли за момент. — Сто и двайсет, може би сто и трийсет километра. Райли погледна индикатора за гориво. Резервоарът на комбито бе пълен почти наполовина. Предвид скоростта си пикапът можеше да се движи още около час. И тъй като се отдалечаваше с около петнайсет-двайсет километра в час или повече, скоро щеше да се изгуби в далечината въпреки равния терен и повече или по-малко правия път, по който летяха… добре де, по който пъплеха. Трябваше да намери начин да реши този проблем. И то бързо. — Кой е онзи тип? — попита мъжът. — Какво става, по дяволите? Райли го погледна. Мъжът беше наистина разтревожен. — Оперативно интересен. Трябва да го спрем. Мъжът го зяпна изумено, после избухна: — Сериозно? Така значи? Ще ми пробутваш разни глупости, че било „строго секретно“? Онзи тип отвлече дъщеря ми. Отвлече Кели! Стомахът на Райли се сви. Разбираше гнева на човека. Самият той неотдавна бе минал през нещо подобно с петгодишния си син Алекс. Погледна мъжа и много добре усети страха и тревогата му. — Единственото, което ти е нужно да знаеш в момента, е, че ще направя всичко по силите си да ти върна дъщерята — каза Райли. — Това е основен приоритет. Всичко друго е второстепенно. Става ли? Още докато думите излизаха от устата му, нещо отвътре го загриза. Болезнено си даваше сметка, че отчасти лъже. Разбира се, че дъщерята на мъжа беше основен приоритет. Само че не единственият . Разбира се, че щеше да направи всичко по силите си да я спаси. Но в крайна сметка — в крайна сметка — човекът, когото Райли познаваше само по онлайн прякора му Фауст, можеше да нанесе много щети. Смъртоносни щети. И трябваше да бъде неутрализиран. Райли се надяваше, че никога няма да се стигнело това, че няма да се наложи да взема решение „или — или“, при което ще трябва да избира едно от двете. Някои решения бяха твърде ужасни, за да се замисля за тях. По време на обучението в Куонтико ги наричаха „моменти Ковънтри“ според приетата, но невярна история, че през Втората световна война Чърчил пожертвал града и не го евакуирал, за да не разберат германците, че хората му са разбили кода на „Енигма“ и знаят за предстоящите унищожителни бомбардировки. Пълни глупости, разбира се. Разбиваните на кодове бяха знаели, че целта е Ковънтри. Но въпреки това историята бе приета от мнозина и митът си бе останал. Райли се надяваше, че не го очаква „момент Ковънтри“. Мъжът не изглеждаше убеден от думите му. — Естествено, че е основен приоритет. Можеш да заложиш задника си на това. Ще се погрижа да стане. Райли го погледна в очите и кимна. — Как се казваш? — Гарбър. Глен Гарбър. А ти? — Шон Райли. — Това истинското ти име ли е, или то също е засекретено? Райли сви рамене. — Истинското. — Къде са останалите от твоите хора? — попита Гарбър. — Нямаш ли поне партньор или нещо такова? Работите по двойки, нали така? Райли се намръщи. По принцип Гарбър беше прав. Но в този случай нямаше нищо нормално още от самото начало. — Бях под прикритие и нямах телефон — каза той. — После нещата се развиха твърде бързо. Наложи се да импровизирам. Надявах се да се свържа с моите хора от сервизния център. — Но не си го направил, така ли? Райли поклати глава. — Трябва да се оправяме сами. — Е, сега имаш телефон — каза Гарбър. — Използвай го. Извикай помощ. Райли обаче имаше друга идея. — Ще го направя — каза той. — Но първо ми кажи нещо. Дъщеря ти има ли си телефон? На лицето на Гарбър се изписа объркване, което бързо се смени с тревога. — Да, има… но защо? Райли му подаде телефона. — Звънни ѝ. Кели не можеше да откъсне поглед от мъжа. Когато си дете, всички ти казват да се пазиш от непознати. Тя беше достатъчно голяма да разбира, че всеки може да представлява опасност, но когато беше по-малка си представяше непознатите като зли на вид хора. С дълги остри носове и дяволски уши. С рунтави вежди и развалени зъби. Този мъж изглеждаше като съвсем обикновен човек. Спокойно можеше да е някой от хората на татко ѝ, с които той строеше и ремонтираше къщи. В очите му обаче имаше нещо особено. Бяха студени. По-лошо от студени. Мъртви. Когато мъжът се обърна към нея и тя погледна очите му, си помисли за онзи път, когато татко ѝ я заведе в Централния зоопарк на едно от ходенията им до града. Двамата с татко ѝ правеха всичко заедно, откакто майка ѝ беше починала. Помнеше влечугите и как не може да определиш дали наистина те гледат, или не през стъклото. Страшни очи. Забеляза и още нещо. Мъжът непрекъснато докосваше цилиндъра, който приличаше на тесен термос и беше напъхан между бедрото му и централната конзола. Мислеше си за това, когато телефонът ѝ иззвъня и я накара да подскочи. Апаратът беше в малката ѝ чантичка на съседната седалка. — Твоят ли е? — попита Кристоф и рязко завъртя глава към нея. — Да. — Кели извади телефона, погледна го и видя, че я търси татко ѝ. Не можеше да повярва, че не се е сетила да му звънне, но беше толкова уплашена, че не мислеше свързано. — Е, по-добре вдигни — каза Кристоф. Тя се подчини. — Татко! Един мъж открадна пикапа! Аз съм вътре! — Знам, милинка — каза Глен. — Аз съм с… с един полицай. Следваме ви. Добре ли си? Той направи ли ти нещо? Кели погледна мъжа. — Удари ме по ръката, когато се опитах да извадя ключа. Но не ме заболя много. — Скъпа, всичко ще е наред. Просто трябва да измислим как… — Дай ми телефона — каза Кристоф на Кели и понеже тя се поколеба, присви очи и гласът му се понижи с една октава. — Веднага. Кели му подаде телефона и Кристоф го вдигна до ухото си. — Ти ли си таткото на хлапето? — Не — каза Райли. — Беше той. Сега съм аз. Кристоф се усмихна. — Ти си в онова малко комби зад мен, нали? В шевролета? Тези неща не вървяха още когато бяха нови преди четирийсет години. Май си прецакан, освен ако нямаш монтиран ракетен двигател. — Пусни детето, Фауст. Задръж пикапа, но пусни детето. Кристоф се изкиска. — Май онзи удар по главата ти е размътил здравата мозъка. — Спри и аз също ще спра. Помежду ни ще има близо километър разстояние. Пусни детето. Аз ще оставя татко му. После ще останем само ти и аз. Не искаш да има и косвени жертви, нали? Това накара Кристоф отново да се изкиска. — Сериозно? Косвените жертви, които имам наум, са много повече от едно момиченце. — Настъпи газта още по-здраво. — Смаляваш се в огледалото ми. Върти по-здраво педалите. Стрелката на спидометъра пълзеше към сто и четирийсет. Пикапът профуча покрай няколко дървета, зад които беше спряла кола на щатската полиция. Кели рязко завъртя глава да погледне колата и после се обърна към мъжа. — Мисля, че имаше радар. Ще ти тресне глоба — каза със задоволство, сякаш той беше наистина загазил. — Мамка му — изруга Кристоф и пусна телефона в жабката. Погледна в огледалото. Полицейската кола изскачаше от скривалището си на магистралата, задницата ѝ поднесе. С включена сирена и сигнални светлини. — Мамка му — изруга Райли в комбито. — Какво? — не разбра Гарбър. — Ченгетата го гонят. Това не е ли добре? Райли не каза нищо. — Май ще се позабавляваме — каза Кристоф. Ченгето зад него беше с една от онези подсилени „Краун Вик Интерсептър“. Кристоф знаеше, че спокойно може да избяга на конфискуваното от Райли комби, но патрулната кола беше друга работа. Настигаше го. И то бързо. Не можеше да ѝ избяга, нито да се измъкне с маневри. Фордът обаче имаше едно предимство. Масата. Може би щеше да успее да избута ченгето от пътя. Но първо трябваше да го остави да го настигне. Кели се беше завъртяла в седалката си и гледаше как патрулната кола приближава. — По-добре спри — каза му. — Ще ти лепне огромна глоба. И ще те вкара в затвора, задето открадна колата на татко. — Млъквай. Патрулката приближаваше с включена сирена в лентата за изпреварване. Когато стигна само на една кола разстояние, ченгето зад волана посочи към страничната лента — нареждаше на Кристоф да спре. Кристоф наби спирачки. Веднъж, силно. Патрулката изведнъж се озова до него. В същия миг Кристоф рязко завъртя волана наляво и заби предната броня на пикапа в полицейската кола. Патрулката излетя през банкета и левите колела се озоваха над заобления ръб. Шофьорът вече не можеше да овладее колата и да се върне на пътя. Патрулната се озова на тревната ивица, завъртя се два пъти и спря сред дъжд от пръст, прах и трева. Кристоф гледаше усмихнато в страничното огледало. — Татко ти май здравата ще се ядоса заради бронята — каза той и се обърна към Кели. Онова, което видя, изобщо не му хареса. Кели държеше цилиндъра. Докато той беше зает с патрулната кола, тя го беше грабнала от конзолата. И сега го държеше в дясната си ръка през отворения прозорец. — Пуснѝ ме — каза Кели. — И върнѝ колата на татко. — Господи! На почти километър назад сърцето на Глен Гарбър едва не се пръсна, когато видя как полицейският автомобил се блъска на висока скорост с пикапа му. Гледаше безпомощно, стиснал дръжката с такава сила, че пръстите му бяха побелели. И издиша, когато патрулната кола отлетя настрани и изчезна в облак от прах на тревната площ. Погледна наляво към Райли, който също гледаше като хипнотизиран разиграващата се драма. — Трябва да се обадиш на хората си и да им кажеш да отстъпят. Не можеш да излагаш Кели на риск с още един такъв сблъсък. Онзи тип не се отказва лесно, а? Фауст ли го нарече? — Не съм очаквал да се откаже лесно. Глен гневно посочи телефона. — Тогава се обади на хората си. Да стоят настрана. Имаме телефонна връзка с него, можем да говорим. Да преговаряме. Не знам, просто не искам повече идиотии в стил „Бързи и яростни“. Детето ми е в пикапа. Райли откъсна поглед от отдалечаващия се пикап, кол кого да се намръщи на Гарбър, после отново погледна напред и кимна. — Ще ги предупредя. Ще кажа никой да не го преследва. Но не можем просто да му позволим да продължи към хоризонта. Дори ако пусне дъщеря ти. Трябва да направим и двете неща. Да върнем дъщеря ти, но да пипнем и него. — Защо? — рязко попита Гарбър. — Кели е единственото нещо, което има значение. Дори да се измъкне, ще го намериш. Винаги ги намирате. — Не е толкова просто. — За мен е. Връщаме Кели. Основен приоритет, нали така? После използвате вашите безпилотни самолети, следенето в интернет, софтуера за разпознаване на лица и всичките си други модерни играчки и го спипвате. След като си върна дъщерята. Райли се намръщи. Мразеше подобни моменти. Искаше да каже нещо, да накара този човек да разбере колко сериозно е положението, до какви немислими последици може да се стигне, ако беглецът се измъкне. Но не можеше. Не и след като информацията беше толкова секретна. Не и след като протоколите за сигурност диктуваха кой може да знае истината и кой не. Гарбър като че ли долови колебанието му и продължи да го притиска. — Кой е онзи тип? И що за име е това Фауст? Господи, звучи като някаква измислица на Стан Лий. — Де да беше така — отвърна Райли. — И кой е той? Райли внимателно подбра думите си. — Човек, който има да си връща. Много да си връща. И точно сега разполага със средствата да си върне, при това тъпкано. Гарбър се смълча за момент. — Да си връща? На кого? Райли го погледна. — На всички. Кристоф с мъка успя да откъсне очи от цилиндъра в ръцете на Кели и да погледне пътя, за да не излезе от платното. След всичко, през което беше минал, след всичко, което беше направил, за да стигне дотук, та било то и насред нищото, далеч от най-близкия голям град, и да отприщи демона, до който се беше добрал с цената на толкова рискове — след всичко това проклетото момиче беше в състояние да съсипе плановете му. Не можеше да допусне подобно нещо. — Дай ми термоса, Кели — дрезгаво рече той. — Дай ми го веднага. — Няма — гневно отвърна тя. „Що за хлапе е това, по дяволите?“ — вътрешно кипна той. Но въпреки яростта си изпита и възхищение. Тя беше кораво хлапе и това му харесваше. По-добре от някаква жалка сополива ревла. Хлапе с характер. Браво на нея. Това обаче нямаше да му попречи да направи всичко необходимо, за да си върне цилиндъра. Дори това да означаваше да ѝ извие врата с голи ръце. Не можеше просто да се пресегне и да го грабне. Тя го държеше до отворения прозорец. Не можеше да рискува и да я накара да го изхвърли навън, както заплашваше да направи. Контейнерът би трябвало да е здрав и да издържа на значителен удар. Но да излети от кола, носеща се със сто и трийсет километра в час, да се удари в настилката, може би да бъде прегазен от друга кола зад тях… Не, това никак нямаше да е добре. Щеше да дойде време, когато с радост би оставил съдържанието на контейнера да се освободи в атмосферата, но не точно сега. Кристоф не би имал нищо против малко време преди това, за да успее да се махне. Не искаше да се оказва на пътя на вятъра и така нататък. Затова трябваше да убеди хлапето, което започваше да става много досадно, да се отнася с контейнера много внимателно. — Кели — каза той, като се мъчеше да говори колкото се може по-спокойно. — Трябва да ми дадеш това нещо. Искаш ли да знаеш защо? Тя му се намръщи. На лицето ѝ беше изписана решимост, но се появи и малко неувереност. Накрая попита: — Защо? — Ами, точно сега причината да имам нужда от теб и все още да си жива е тази кутия. Ти си нещо като моята предпазна мярка. Начин да съм сигурен, че ченгетата ще стоят настрана и ще ме оставят да стигна до мястото, към което отивам. Но ако нямам термоса, който държиш, няма да е нужно да продължавам нататък. Което означава, че няма да имам нужда от теб. Тя се замисли за момент. — Което означава, че ще можеш да ме пуснеш ли? — Не — отвърна той с премерен, спокоен тон. — Означава, че мога да те убия. — Изгледа я, този път по-дълго, защото пътят отпред беше сравнително прав и равен. — Разбираш ли ме? Ако искаш да останеш жива, ако искаш да ми дадеш причина да те оставя жива, трябва да ми върнеш този термос. Кели се взираше объркано в него. — Искаш ли да умреш, Кели? — попита той и този път в гласа му се доловиха остри нотки. — А? Това ли искаш наистина? Видя как долната ѝ устна потрепна, когато започна да осъзнава ужасната истина. Но въпреки това тя не каза нищо. — Искаш ли да умреш, Кели? — отново попита той и натисна още газта, понеже пътят започна дълго и равномерно изкачване. Треперенето на устната се засили. После Кели сведе поглед и бавно поклати глава. — Не — промълви. — Не искам да умра. — Тогава ми дай това — каза той. — Дай ми го и всичко ще е наред. Тя вдигна глава и го погледна. Той ѝ кимна нежно, протегна дясната си ръка и наклони с очакване глава настрани. Видя изписаното на лицето ѝ поражение и как напрежението в раменете и шията ѝ спада, когато прибра цилиндъра обратно в колата и го остави в скута си. — Добро момиче — каза той. Внезапен удар разтресе пикала и гърбът му залепна за облегалката. — Какво, по дяволите…? — Погледна в огледалото и ченето му увисна; после се обърна да погледне невярващо през задното стъкло. Отново беше полицейската кола — блъскаше пикапа отзад. Само че този път в нея нямаше ченгета. Зад волана седеше Райли, с таткото на хлапето до него. И Райли отново даваше газ. — Да не си се побъркал? — попита Гарбър, когато Райли блъсна задницата на пикапа му. Тъй като пикапът беше високо спрямо полицейската кола, Райли удряше бронята с горната част на решетката на патрулката. — Трябва да привлека вниманието му — отвърна Райли. Продължаваше да гледа право напред, стиснал решително зъби. — И да убиеш Кели!? — извика Гарбър. — Ако го избуташ от пътя и се преобърне, какво според теб ще стане с нея? Ще излети през прозореца. Райли кимна, все така загледан напред. — Сложила си е колана. Вземането на полицейската кола се беше сторило добра идея на Гарбър. Нямаше начин комбито да настигне пикапа. Когато патрулката се завъртя на тревната ивица, а Райли наби спирачки и изскочи навън, първата мисъл на Глен беше, че агентът на ФБР иска да провери дали ченгето е добре. После си помисли, че ченгето може и само да се погрижи за себе си. Райли трябваше да мисли не за него, а за Кели. Бързо стана ясно, че намеренията на Райли са по-прагматични и лишени от съчувствие. Показваше значката си, докато отваряше вратата на колата. Ченгето беше в съзнание и горе-долу на себе си, но не виждаше добре заради кръвта от раната на челото. — Трябва ми колата ви! — викна Райли. — Какво? — не разбра ченгето. — Колата в движение ли е? — попита Райли. Двигателят още работеше, но имаше вероятност от удара управлението да е отишло по дяволите. Ченгето избърса кръвта от очите си и погледна служебната карта на Райли. — Няма да си дам колата на някакъв шибан федерален… Райли го сграбчи за яката, измъкна го от колата и го бутна в бурените. Докато падаше, ченгето посегна за пистолета на кръста си. — Не искаш да застреляш федерален агент, приятел — каза Райли и седна зад волана, докато Гарбър бързаше да се настани на другата седалка. — Ключовете са в комбито. Превключи на задна и натисна газта. Колата потегли и изпод колелата ѝ се разхвърчаха камъчета и трева, докато излизаше на магистралата с писък на гуми. След като обърна, Райли превключи на предна, даде газ и полетяха напред. Гарбър затърси с очи дръжка, за която да се хване. — Горе е — каза Райли. — С това вече ще го настигнем. — Кой е този тип? — попита Гарбър. — Какво искаш от него? Какво е направил? Сигурно се надяваше, че дъщеря му не е отвлечена от сериен убиец, а от някакъв престъпник, който обаче не е склонен към насилие. Може би мисълта го караше да се чувства на петнайсета степен вместо на двайсета по десетобалната скала на страха. Дори Райли да смяташе, че бащата заслужава да знае истината, нямаше начин да му я каже. Да каже на някого, че дъщеря му е попаднала в кола с човек, имащ възможност да затрие хиляди и хиляди; с човек, получил достъп до проект за разработване на секретно биологично оръжие, за чието съществуване Вашингтон отричаше, с човек, който смята, че най-добрият начин да привлече вниманието към своята кауза е да започне да праща съобщения до властите с прякор Фауст и да заплашва с биологичен Армагедон… да каже на Глен Гарбър, че дъщеря му се е озовала с подобен тип означаваше само да го обезпокои още малко, нали така? Затова Райли в общи линии повтори онова, което вече беше казал: — Той е заплаха за сигурността. На което Гарбър отговори с: — Без майтап? Пикапът пред тях се уголемяваше. Гарбър едва различаваше темето на дъщеря си през задния прозорец. Пътят започна да се изкачва и пикапът и патрулката дадоха още газ. — И като го настигнем какво? — попита Гарбър. Райли бръкна в джоба си за телефона, доближи го до ухото си и погледна контрактора. — Още си свързан. Чувам фоновия шум. Ей! Фауст! Чуваш ли ме? Продължи да държи телефона до ухото си. Слушаше. — Какво става? — попита Гарбър. — Говорят за контейнера. — Какъв контейнер? Райли го изгледа. — Ш-ш-ш! Агентът на ФБР остана да слуша още няколко секунди. — Мамка му — промърмори след малко и подхвърли телефона на Гарбър. Той го доближи до ухото си и извика дъщеря си. Междувременно Райли вдигна над сто и петдесет. Пикапът вече беше точно пред тях. И Райли се заби право в него. Което накара Гарбър да го попита дали не се е побъркал. „Без съмнение — помисли си Райли. — Без никакво съмнение“. Когато полицейската кола ги удари отзад, Кели изкрещя и главата ѝ отлетя назад и се удари в облегалката. Преди да успее да се обърне и да види какво става, ги удариха пак. Цилиндърът падна от скута ѝ на пода и се търкулна по постелката. Тя се обърна в седалката си, за да види какво точно става. Полицейската кола беше изостанала малко, а в нея, на мястото до шофьора, седеше баща ѝ. — Тате! — изкрещя Кели. Макар че нямаше начин той да я чуе, тя бе сигурна, че е прочел думата по устните ѝ. Махна му. Татко ѝ ѝ махна в отговор. — Дай ми това! — извика Кристоф, сочеше цилиндъра. — Веднага! Имаше идея как да накара Райли да стои настрана. Щеше да го заплаши по същия начин, по който хлапето беше заплашило него. С контейнера. Щеше да го подаде през прозореца, все едно ще го пусне. Райли не би искал подобно развитие на нещата. — Не мога да го стигна — каза Кели, като се мъчеше да се наведе. Коланът ограничаваше движенията ѝ. — Разкопчай проклетия колан! — Татко ми е казвал никога да не си свалям колана. Кристоф я изгледа, сякаш я питаше: „Ти поднасяш ли ме?“ Кели схвана посланието, натисна бутона за прибиране на колана и се плъзна от края на седалката, за да вземе цилиндъра. И докато го правеше, мислеше. Мислеше много, много бързо. Кели не беше като другите деца. Бе само на десет, но през краткия си живот беше видяла и минала през някои гадни моменти. Такива, които десетгодишни момичета не би трябвало да преживяват. Разбира се, голямото събитие беше загубата на майка ѝ. Никое малко момиче не би трябвало да губи майка си. И никое малко момиче не би трябвало да губи майка си по начина, по който Кели бе изгубила своята. Но това беше само началото. Малко след това някой стреля по къщата ѝ. Пръсна прозореца на спалнята, когато тя беше вътре. А после стана още по-зле. Преди онзи много, много лош момент от живота ѝ да приключи, един човек заплаши да я убие. И то не случаен човек, а такъв, за когото тя вярваше, че е добър . И кой я измъкна от това положение? Ами как, разбира се — татко ѝ се появи точно навреме, но Кели беше онази, която предприе нещо. Тя измисли начин да обезвреди мъжа достатъчно дълго, че везните да се наклонят в нейна полза. За част от секундата. Кели се запита дали и сега не съществува подобна възможност. Нещо, което може да ѝ даде предимство, да ѝ осигури достатъчно време, за да могат татко ѝ и полицаят да ѝ помогнат. И точно тогава погледът ѝ се спря върху чашката горещо кафе в стойката на централната конзола. — Страхотен план! — извика Гарбър. — Да блъснеш пикала. Това от наръчниците ви във ФБР ли е? Райли трябваше да признае, че се чувства донякъде безсилен. Нямаше подкрепления, нито оръжие. (Добрата новина беше, че Фауст също беше невъоръжен. Беше успял да го провери точно преди онзи да му скочи.) Точно сега му трябваше хеликоптер с лазери, но това не беше филм за Джеймс Бонд. А реалният живот. Имаше нужда от някакъв обрат. Като спукана гума например. Или празен резервоар, но по думите на Гарбър това беше малко вероятно. Или някой проклет лос да се опита да пресече магистралата — подобно нещо щеше да е като дар свише. Поне полицейската кола беше с подобрения. Трябваше да накара Гарбър да направи няколко обаждания, да организира блокада на магистралата някъде по-нагоре или може би… Какво ставаше, по дяволите? Пикапът започна да лъкатуши от единия край на пътя до другия. — Дръж — каза Кели. Беше кацнала на ръба на седалката, наведена надолу. Държеше цилиндъра с дясната си ръка и го метна наляво, като се целеше право в лицето на Кристоф. — Господи! — Кристоф махна лявата си ръка от волана да улови цилиндъра, преди да е излетял през прозореца, и успя да го отбие така, че да падне в скута му. После контейнерът се затъркаля към коленете му. Той понечи да го хване преди да е паднал в краката му, където щеше да се търкаля напред-назад и да му пречи да работи с педалите. В този момент на разсейване Кели отвори пластмасовата капачка на кафето и хвана чашката. Татко ѝ беше прав. Кафето щеше да си остане горещо чак докато стигнат целта си. Как хората можеха да пият подобна гадост? Докато освобождаваше чашката от Стойката, малко кафе се разля и опари пръстите ѝ. Болеше адски, както се изразяваше татко ѝ, но Кели нямаше време да скимти, защото разполагаше с една десета от секундата да плисне негодното за пиене кафе в лицето на лошия мъж. И тя направи точно това. Черната течност полетя във въздуха, улучи дясната буза и врата на Кристоф, а също и окото му, ако можеше да се съди по начина, по който ръката му полетя към него. Кристоф изкрещя. Този път не „Господи!“, а просто нададе крясък от болка. Първобитен крясък. Опита се да държи волана с лявата си ръка и да гледа пътя със здравото си око, но пикапът лъкатушеше по пътя, а контейнерът беше паднал на пода и се търкаляше в краката му. Кристоф махна дясната си ръка от лицето си, колкото да замахне слепешком към Кели, но тя се беше лепнала за вратата и мислеше дали да не прескочи седалката и да се скрие в тясното пространство отзад. Отказа се — ако пикапът спреше или дори само намалеше скорост, трябваше да е до вратата, за да може да скочи навън. Пикапът наистина забавяше. Кристоф беше махнал крака си от газта. И тъй като се движеха нагоре по слаб наклон, колата щеше да изгуби инерция още по-бързо. Още не беше натиснал спирачката, но не можеше да поддържа тази скорост, тъй като не виждаше накъде се движи. След още две неуспешни замахвания към Кели мъжът отново сложи ръка на лицето си и със закъснение усети, че раните го болят твърде силно, за да ги докосва. Дясното му око си остана затворено. — Ти ме ослепи! — изкрещя той. — Свари ми окото, малка кучко! Кели сигурно беше по-уплашена от всеки друг път, повече дори от онзи път, когато мъжът заплашваше да я убие, но в същото време се чувстваше чудесно. За половин секунда се зачуди дали няма да си изпати, задето е ослепила човек, но после реши, че татко ѝ едва ли би имал нещо против. Той можеше да приема доста добре някои неща. Погледна назад през прозореца и видя, че полицейската кола още ги следва. Махна на татко си, докато пикапът криволичеше наляво-надясно. После чу познатия звук на чакъл под гумите. Обърна се и видя, че излизат от платното. Кристоф беше натиснал спирачката. Държеше главата си наведена и бавно я поклащаше, мъчеше се да се справи с болката. Когато пикапът почти спря, Кели задърпа дръжката на вратата, отвори я широко и скочи. — Кели! Глен Гарбър изкрещя, когато видя как дъщеря му скача от вратата на почти спрелия пикап. Излетя от полицейската кола преди Райли да е дръпнал ръчната спирачка. Кели скочи във високата трева зад банкета. Коленете ѝ се подгънаха и тя се претърколи и изчезна от поглед. Глен се затича. — Кели! Кели! Преди да стигне до нея, главата ѝ се подаде над тревата. Във въздуха се вдигна ръка. — Насам! — Бягайте! — изрева Райли някъде отзад. Не че не му пукаше за Гарбър и хлапето му, но точно сега имаше много по-належащи проблеми. Също като мъжа, известен му като Фауст, който отвори вратата на пикапа и слезе със залитане. Но не и преди да посегне към нещо на пода пред седалката. После се изправи и застана на две стъпки пред отворената врата с цилиндъра в ръка. Вдигна го високо над главата си. „Леле!“ Райли не знаеше какво се е случило в пикапа, но половината лице на мъжа беше червено и покрито с мехури, а на места кожата сякаш беше готова да се свлече. Дясното му око беше затворено. Райли извика на Гарбър и дъщеря му да бягат. — Ще го направя! — извика мъжът. — Ще го счупя направо на пътя! Ще отворя проклетото нещо. Искаш ли? Райли вдигна помирително ръка и каза: — Стига. Така ще убиеш и себе си. Ще се лишиш от удоволствието да видиш резултатите от работата си. — Това вече няма особено значение — отвърна онзи. Зад него другите участници в движението забавяха скорост. Един-двама надуха клаксони. Райли не им обърна внимание и продължи да гледа Фауст. Накрая не се стърпя и попита: — Какво е станало с лицето ти, по дяволите? — Вряло кафе — отвърна Фауст. — Може да ги съдя. Райли забеляза, че пикапът се движи едва-едва. Бяха спрели на много слаб наклон и сега фордът беше тръгнал назад. Фауст беше изскочил толкова бързо, че явно беше забравил ръчната спирачка. Когато Фауст забеляза, вече бе твърде късно. Отворената врата го блъсна в гърба и го събори на магистралата. Долният ръб на вратата го удари в тила с достатъчна сила, за да го просне по очи, с разперени ръце. Не се движеше. Само пръстите му потръпнаха и пуснаха цилиндъра, който се затъркаля по асфалта към Райли, като подскачаше на малките неравности. „Само не се отваряй, само не се отваряй!“ Райли се втурна напред, метна се върху цилиндъра и го затисна с тялото си като граната. Макар че нямаше да гръмне, контейнерът можеше да нанесе повече поражения и от хиляда гранати. Пикапът бавно мина от дясната му страна и продължи със задница напред към канавката. Когато колата отмина, Райли видя, че Гарбър и дъщеря му са на петдесетина метра от пътя и продължават към залесения район отвъд магистралата. Гарбър погледна назад, видя лежащия Райли и хвана Кели за лакътя, за да я накара да спре. Райли едва го чу как казва на дъщеря си да остане на място. А после Гарбър се затича обратно и извика: — Ранен ли си? — Не! — Ами той? — Май е мъртъв. Вратата го фрасна здравата, а после главата му се удари в асфалта. Не е помръднал. — Защо лежиш тогава? — Да ти се намира торба в пикала? Найлонова торба? Или две? Нещо непропускливо? — И после се сети. — Пликовете за улики в колата! Донеси ги! Гарбър спря, изтича до полицейската кола, грабна ключовете и се втурна да отваря багажника. Нужни му бяха петнайсетина секунди да намери нужното. Прозрачни найлонови пликове, които можеха да се запечатат, приличаха на големи торбички за сандвичи. Той грабна наръч от тях и изтича при Райли, докато пикапът му бавно продължаваше към канавката с все още работещ двигател. Без да отделя тялото си от земята, агентът протегна ръка за торбичка. — Дай ми една. Гарбър започна да получава представа колко сериозно е положението и попита: — Трябва ли да бягам отново? Райли се намръщи. — Май вече няма особен смисъл. Или сме в безопасност, или не. Не можеш да тичаш достатъчно бързо, за да се спасиш. Напъха торбата под тялото си, после с бързо движение се надигна на колене, напъха цилиндъра вътре и запечата отвора. Гарбър си даде сметка, че е затаил дъх. — В тази торба държиш края на света, нали? — Горе-долу — отвърна Райли. — Дай ми още една. Двойна осигуровка. Може би дори тройна. — Нещо изтекло ли е? — Ако след една минута продължим да сме живи, по-скоро не. Протегна ръка към Гарбър и той я хвана. Помогна на агента да се изправи и двамата останаха така за известно време един срещу друг. Гарбър непрекъснато си поглеждаше часовника. — Трийсет секунди. — Отпусни още малко време — каза Райли. — Ако се случи, какво точно ще стане? — Не ти трябва да знаеш. Добрата новина е, че ще е бързо. Гарбър продължи да гледа часовника. — Минута и половина. — Бих казал, че ще оживеем. — Райли се усмихна. — Хлапето ти го е попарило с кафе, така ли? Гарбър кимна. Усмивката се разшири. — Извикай я да дойде. Гарбър махна на Кели и тя дотича задъхана. Потресена, но и изпълнена с облекчение. Райли постави ръце на раменете ѝ. — Ти си извънземно, честна дума. Кели се усмихна изнемощяло. — Наистина — каза Шон Райли. — Ако имаш нужда от нещо, просто кажи. Кели се замисли за момент, после каза: — Искам си пилешките хапки. Джон Лескроарт с/у Т. Джеферсън Паркър Зародишът на този разказ може да се проследи чак до 2009 г., когато Джон и Джеф открили общата си страст към риболова, докато пишели за един сборник с разкази. През 2011 г. двамата заминали на риболовна екскурзия до Ист Кейп и о-в Чералво в Баха Калифорния. Всеки ден в продължение на една седмица двамата потегляли по изгрев-слънце с мексикански рибарски лодки да търсят риба тон, дорадо, помпано или каквото друго кълве. Водачите им били фантастична и колоритна група от опитни моряци и рибари, повечето от един голям род от близкото село Агуа Амарга. Когато ги запознахме с проекта „Сблъсък“, двамата веднага решиха да съберат заедно Уайът Хънт на Джо („Клубът на Хънт“, „Наградата“ и „Ловецът“) и Джо Трона на Джеф („Мълчаливият Джо“). Двамата герои са горе-долу на една възраст, атлетични и повече или по-малко свързани с правоприлагането, така че нямаше никакъв проблем да бъдат пратени до Баха на риба. Веднага щом се появиха заедно на страницата, химията помежду им стана ясна и осезаема. Джон и Джеф бързо откриха, че ако героите им наистина съществуват в реалния свят, най-вероятно ще са приятели. Приятелството обаче трябваше да бъде оставено настрана, тъй като това е антология на трилъри и историята изискваше приключение, което да изложи героите на опасност. Джеф е направил доста проучвания върху мексиканските наркотрафиканти. Всеки ден заглавията от цял свят показват, че в тази част на света трафикът на наркотици е сериозен проблем. Каква по-добра идея от това гангстерите да заплашват тясно свързан голям род отрудени рибари? И какво могат да притежават рибарите, че да накарат наркотрафикантите да се появят в селото им, за да го откраднат? Тези добри хора не се занимават с наркотици. Нито с политика. Просто ловят риба и играят бейзбол. В Баха Калифорния обаче има една малко известна и само частично проучена стока, която би могла да привлече вниманието на гангстери. Злато. Скрито съкровище, което може да обнови малкото рибарско селище, да осигури пари за нов електрически генератор за производство на лед и захранване на хладилниците, за улично осветление и нови двигатели за лодките. Но наркотрафикантите също са чули слухове за злато. Къде е скрито. Кой го крие. И няма да се поколебаят да измъчват и убиват, за да се доберат до него. Кой може да ги спре? Двама американци — Уайът Хънт и Джо Трона, дошли в Мексико на риболов. Мълчалив лов Уайът Хънт пристигна на международния терминал на летището в Лос Анджелис час преди да започне качването на пътниците за обедния полет с прекачване до Ла Пас. Пътуваше с малко багаж — чисто нов брезентов чувал със светлокафяви шарки на тъмнокафяв фон, в който беше напъхал риболовни такъми за близо две хиляди долара, тоалетни принадлежности и два комплекта облекло — дълги панталони от здрава материя, които благодарение на циповете ставаха къси, и две ризи с дълъг ръкав, купени наскоро въпреки очакващата го убийствена жега — осем часа на ден във водата, без сянка, на средна температура около четирийсет и три градуса. Беше септември и групата му от десет души, всичките непознати, заминаваше на лов за дорадо, различни видове риба тон, а може би за марлин, риба меч или акула. Никоя от тези риби нямаше да тежи по-малко от четири и половина килограма, а някои можеха да достигнат четирийсет и пет или повече. Хънт, който открай време ловеше на муха доста по-дребни пъстърви в потоците, беше скептичен относно способността на новите му такъми да се справят с мятащи се риби с подобни размери и тегло, но смяташе да опита. Във всеки случай той беше маниак на тема риболов и новите придобивки — здрави телескопични пръчки, макари с над сто метра здрава корда, назъбени куки с изкуствени пера с дължината на пръстите му — несъмнено бяха страхотни. През последния месец беше излизал четири пъти с професионален рибар на Бейкър Бийч в Сан Франциско, за да овладее техниката на двойно замятане, която беше жизненоважна, ако искаш да ловиш риба в солена вода. Все още далеч не беше експерт, но поне смяташе, че няма да се изложи напълно. Беше сънен от ранното ставане в пет сутринта, имаше време за убиване и затова се настани на един стол в края на бара, натика чувала под краката си и си поръча голяма чаша кафе. Когато го преполови, се обърна към съседа си — пълен блед плешив тип с хавайска риза на ярки червени и зелени шарки. — Бихте ли наглеждали багажа ми за минутка? Трябва да отскоча до тоалетната. По-възрастният господин, който вече пиеше нещо с чадърче, погледна чувала на Хънт и се усмихна. — Не ни ли съветват да не оставяме багажа си на непознати? — Непрекъснато. — Хънт беше покрил кафето си със салфетка и вече бе слязъл от стола, подтикван от позивите на природата. Сниши глас. — Уверявам ви, не е бомба. Можете да погледнете, ако искате. — Смятам да ви се доверя — каза господинът. — Хайде, вървете. На път към мъжката тоалетна Хънт за пореден път си помисли, че в много отношения и въпреки безславния си край Осама бен Ладен в общи линии беше победил в първия рунд от войната срещу тероризма. Само за тази сутрин му се беше наложило цели два пъти да сваля обувките и колана си, да изпразва джобовете си и да заеме позиция в скенера. Ако не бяха променили отново правилата, както беше жертва на недоспиване, щеше да дари за каузата швейцарското си ножче, което бе забравил в джоба си — за трети път. Въпреки че разбираше причината за строгите мерки, всичко това го вбесяваше. Сякаш дядката на бара щеше да му открадне чувала. Ако се съдеше по външния му вид, едва ли можеше дори да го повдигне. Сякаш в охраняваната зала за заминаващи изобщо имаше някой, който би се решил да краде чужд багаж, Хънт се унесе в този вътрешен поток на мисли. Да видим — първо, потенциалният крадец се нуждае от редовен бордови пропуск със снимка, после го събличат полугол и го сканират — и се подлага на всичко това заради малко вероятния шанс някой пътник случайно да остави багажа си „безпризорен“ (чудна дума!) и да го открадне. А после какво? Да излезе от летището с плячката си? Кога се е случвало подобно нещо? Случвало ли се е изобщо? Би ли могло да се случи? Кой е мислил за подобни неща? Между другото, какъв е средният коефициент на интелигентност на служител на Транспортна сигурност? Или на проклетия директор на Агенцията за национална сигурност? Посредствен в най-добрия случай, мислеше си Хънт, докато излизаше от мъжката тоалетна… … точно навреме, за да види как някакъв тип горе-долу с неговите размери и възраст, с джинси, работна риза и бейзболна шапка на „Сан Диего Падрес“, нахлупена над очите, върви към портала, метнал на рамо адски биещия на очи чувал на Хънт. Исусе Христе! — Хей! — извика Хънт след него. — Хей! Я чакай малко! Онзи продължи да върви. Хънт премина в тръс. Крадецът беше поне на двайсетина метра напред, почти до изхода. Вървеше със спокойна грация, правеше дълги крачки, без да забавя и без да ускорява просто продължаваше да върви. Само след секунди щеше да е навън. Когато се наложеше, атлетът Хънт също можеше да е бърз и сега ускори, като викаше: „Спрете този човек!“, без да се обръща към никого конкретно, но привличайки вниманието на всички в терминала. Накрая успя да настигне типа точно когато той стигна до изхода. Хънт то приближи отзад, хвърли се и сграбчи чувала си. — Хей! Я спри! Крадец с крадец! — извика той и задърпа ремъка. Онзи не пусна, а рязко се извъртя и нанесе удар с лакът, от който Хънт едва успя да се измъкне. От плавното движение Хънт осъзна, че си има работа със силен, мълниеносно бърз и обучен боец. Самият Хънт имаше черен колан по карате, но този тип, дори възпрепятстван от тежкия чувал, му беше най-малкото равностоен или поне човек, с когото трябва да се съобразяваш. След като накара Хънт да отстъпи, непознатият продължи да напредва като опитен боец, пусна чувала и нанесе десен съсичащ удар, който Хънт отби. Все едно беше отбил удар с щанга. Хънт зае поза за контраатака и едва сега видя лицето на противника си. Гледката го смрази. Почти половината лице беше покрито с белези от жестоко изгаряне, сякаш кожата се беше стопила. Видът на противника моментално уби бойния дух на Хънт и той попита: — Какво правиш, по дяволите? — Какво правя ли? — с изнервящо спокойствие повтори мъжът. — Вие ме нападнахте. Защитавах се. — Откраднали сте ми чувала! — Този чувал не е ваш. А мой. Отивах да си купя вестник ето оттам. — И посочи. Междувременно трима служители от Транспортна сигурност си бяха пробили път през тълпата зяпачи и единият от тях — Хилиър, както пишеше на баджа му — тръгна напред с разперени ръце, опитвайки се да въдвори ред. — Добре. Спокойно. Всички да се успокоят. Какво става тук? — Този човек се опитваше да се измъкне с чувала ми — каза Хънт. — Чувалът е мой, сър — с мъртвешко спокойствие отвърна мъжът с белезите. Хилиър също видя лицето му, замря за момент и се обърна към Хънт. — Чувалът е мой — каза Хънт. — Можете да проверите. Пълен е с риболовни такъми. Пътувам за Баха. — Аз също — каза мъжът с белезите, бръкна в джоба на ризата си и извади бордна карта. — С ваше позволение, сър — каза на Хилиър, клекна, обърна идентификационната лепенка на ремъка и я показа първо на служителя на Транспортна сигурност, а после и на Хънт. — Джо Трона — каза той. — Това съм аз. — Изправи се, извади портфейл, отвори го и показа карта. Хилиър я огледа внимателно и като че ли прочете всяка дума, като местеше поглед от картата към мъжа и обратно. — Аз съм полицай и ви гарантирам, че не съм откраднал чувала на този човек. Хилиър отвори чувала, за да го прегледа набързо. Хънт видя грижливо подредени макари и пръчки, подобни на неговите. Хилиър погледна първо Трона, после и Хънт. — Къде видяхте за последно чувала си, сър? — Трябваше да отида до тоалетната и го оставих на бара. Мъжът, който седеше до мен, го наглеждаше. А когато излязох, видях… — Хънт млъкна, защото нямаше какво повече да каже. — Аз съм магаре, господин Трона — каза той. — Дължа ви извинение. Трона го изгледа, но не отговори. — Да идем да проверим дали багажът ви е още на бара — каза Хилиър. — Както непрекъснато предупреждаваме, много багажи изглеждат еднакви. Ако е още там, хайде повече да не го оставяте безпризорен. Какво ще кажете? Джо Трона стоеше на сянка пред терминала на Ла Пас, облегнат на стената в адската жега на Баха. Снопът рибарски пръчки също беше подпрян на стената до чувала му и хладилната чанта. Микробусът щеше да пристигне всеки момент. — А, Магарето. — Хънт звучи по-добре. — Извинението се приема. Хънт застана до Трона в сянката и протегна ръка. — Уайът. — Често ли идвате на риба в „Баха Джо“? — За първи път. — Винаги е приключение. Трона загледа група красиви мексикански стюардеси, които минаваха покрай тях към терминала. Една се опита да го погледне крадешком, но погледът ѝ само се плъзна по лицето му и се стрелна към небето към един кацащ самолет, който изведнъж се беше оказал страшно интересен. Дори ниско нахлупената шапка не можеше да скрие покритото с белези лице на Трона След толкова години живот с това лице Трона понякога забравяше за него. Разбира се, не за дълго — отражения, възрастни хора и деца, дори кучета бързаха да му го припомнят. — Вие сте заместник-шерифът от Ориндж Каунти — каза Хънт. Трона кимна и се наслади на неизменния миг мълчание. — Минаха десет години от онзи случай. — Хубаво е да се махнеш от очите на хората. — Сякаш не го знам — рече Хънт. — Случаят с онези убийци, с които се справихте в Сан Франциско, беше голяма новина на юг. Все едно се върнахме в седемдесет и осма и Джоунстаун. Леле! — Не е чак толкова древна история. — Не е — съгласи се Трона. — Как е работата като мастен детектив? Хънт сви рамене. — Четох, че в Ла Пас имало проблем с картелите. Зета срещу Ла Фамилия, доколкото разбрах. — Само дано да стоят по-далеч от „Баха Джо“ — каза Трона. — Искам просто шест дни спокойствие, тишина и риболов. Може и малко бърбън. — Да идем утре заедно на риба. Ще ти покажа някои номера. — С удоволствие. Микробусът и шестимата му пътници се друсаха по изровения двулентов път, водещ надолу към залива. Трона погледна към кактусите кардон, слонските дървета и кръжащите в синьото небе лешояди. Нямаше търпение да излезе в морето. Микробусът намали при един полицай, който стоеше до пикапа си. Зад него горяха поставени под ъгъл сигнални ракети, от които бълваше розов пушек. Отпред по пътя се виждаха други коли. Ченгето каза нещо на шофьора и той му показа документите си. После ченгето огледа пътниците и им махна да продължат. Докато подминаваха другите коли, Трона видя, че едната е бял „Шевролет Събърбан“, нов и лъскав, с омазани в червено и надупчени от куршуми прозорци. Вътре имаше две тела. Други две лежаха край пътя, едното покрито с одеяло, другото не. Друг полицай им замаха да продължат по-бързо. — В тази част на Баха престъпността е много ниска — каза шофьорът високо. — Много ниска. Само случайна. Трона се зачуди какъв ли е бил случаят. Погледна Хънт, който си мислеше абсолютно същото. На зазоряване Хънт и Трона се носеха през Морето на Кортес в една панга 6 ; около тях хвърчаха пръски, а изгряващото слънце обагряше водната шир в червено. Остров Чералво се виждаше като някакъв сив бегемот в далечината. Капитанът се казваше Израел, а пангата му — „Луна Сомбреро“. Израел почти не говореше и поглеждаше скептично рибарите. Хънт снимаше на поразия, въртеше фотоапарата и преди да се усети, направи цели две снимки на Трона. Прибра апарата в един от многото джобове на рибарската си риза, малко смутен, че е напъхал обектива в лицето на Джо, но после видя радостта на него — радост, която прокълнатото детство не можеше да заличи. Радост, че е в морето. „Две отгледани от приемни родители момчета отиват на риба — помисли си Хънт. — Страхотно“. Двигателят ревеше. Хънт видя как Израел се обръща към Джо, маха ръцете си от кормилото и замахва, сякаш държи невидима бейзболна бухалка. Хубав стил. Като на Бъстър Поуси. Трона вдигна палци и под слънчевите очила на Израел цъфна усмивка. — Какво става? — попита Хънт. — Бейзбол. Всички капитани играят. Израел казва, че довечера имало мач. Зрелището си заслужава, ако искаш да го видиш. — Дадено. Водата искреше бледа, равна и като седеф в ранното утро, слънцето току-що се бе откъснало от хоризонта. Хънт вече усещаше горещината му и можеше само да гадае каква ли ще стане, когато слънцето достигне зенита. Израел неочаквано завъртя кормилото и пантата се наклони и се насочи към малък залив, където беше хвърлила котва друга малка лодка, почти невидима. Другите рибари ги последваха и след пет минути всички се поклащаха около лодката със стръв. Хънт не беше очаквал стръв — пък и защо беше нужна при всички тези нови кукички с изкуствени мухи? Но явно това беше част от тукашния ритуал. Каквато и да беше целта, скоро щеше да научи. След като всички се заредиха със сардини, капитаните проведоха кратко съвещание и насочиха лодките към огромната морска шир. Израел водеше без никакви джипиеси към някаква цел, която явно беше очевидна, макар че Хънт не можеше да различи никакви маркери или шамандури. Целта, намираща се на десетина минути път и може би на километър навътре, се оказа бяла бутилка „Клорокс“ с вместимост един галон, вързана за въже, на другия край на което явно имаше плаваща котва, която да я държи повече или по-малко на едно място. Хънт си помисли, че намирането на този плавей в безкрайната еднообразна повърхност е впечатляващо постижение на навигацията. — Тук ли е рибата? — попита той. — Малко — каза Трона. — Колкото да придобием представа. Междувременно капитанът беше изключил мотора. Трона хвана пръчката си, стана и зае несигурна позиция на носа. — Време е за шоу — каза той и запридърпва кордата. Хънт стана от мястото си в средата на пангата и започна да му подражава, а Израел хвърли във водата две парчета стръв. Нищо. Зачакаха. Морето беше съвсем спокойно. След минута малките вълни от другите лодки също утихнаха и водата стана мъртвешки неподвижна. Напрегнат в очакване, Хънт се осмели да погледне към другите четири лодки, които също бяха изключили двигателите си и се бяха построили в полукръг зад тях. Неочаквано Израел се наведе напред и тупна Хънт по рамото с тежката си длан. — Хей, хей! — Сочеше нещо в краката му. Хънт погледна надолу, но не видя нищо. — Какво? — попита и се обърна към Трона. — Какво иска? Трона хвърли бърз поглед през рамо и каза: — Настъпил си кордата си. — Хънт махна крака си, а Израел се наведе и метна една пластмасова кофа към него. — Сложи кордата вътре — каза Трона. — Така няма да ти се пречка. Внимавай да не се увива около крака или ръката ти, особено около пръстите. Ако някоя по-едра риба клъвне, докато пръстът ти е омотан, ампутацията е сигурна. Хънт се дръпна назад. Израел хвърли още сардини в бистрата синя и тиха вода, а Трона огледа хоризонта. Изведнъж водата пред Хънт кипна и Израел се оживи. — Дорадо! Дорадо! Хънт вдигна пръчката си, замахна назад, отпусна корда, зачака сякаш цяла вечност пръчката да се извие, както го бяха учили, после заметна. Веднага щом мухата падна във водата, една едра риба клъвна. Хънт никога не си беше представял подобно ускорение при риболов. Внезапно, почти моментално, цялата корда, която така внимателно бе намотал в кофата — петнайсет или двайсет метра — изчезна и сега той разчиташе изцяло на макарата, като държеше с една ръка пръчката, а механизмът се въртеше под другата му длан; рибата се отдалечаваше непрекъснато метър след метър и накрая, на шейсет или седемдесет метра от лодката, подскочи веднъж, втори, трети път. — Иии-ха! — изкрещя Хънт. — Пипна я — каза Трона. — Остави я да бяга. Запази спокойствие. Пипна я. След риболова и кратка сиеста Джо нае микробуса на хотела и потегли към Лос Планес да гледа бейзбола. През годините беше станал голям запалянко. Всички капитани бяха добри играчи и мъничкото селце на Израел Акуа Амарга се опълчваше на могъщия Ла Пас. Хънт тръгна с него. Веднага щом слънцето залезе и жегата поотслабна, играта започна на рехава светлина пред голяма буйна тълпа. Израел беше питчър и методично отстраняваше яките батъри на Ла Пас. Трона и Хънт пиеха „Пасификос“, замезваха с пикантни фъстъци и сравняваха новата аскетичност на Калифорния с бедността, която виждаха тук. Хънт си помисли, че и в единия, и в другия случай може да се получи чудесен бейзбол. Джо махна на сестрата на Израел Анжелика, която седеше няколко реда по-надолу с три от четирите деца на брат си. Жената и най-големият син на Израел не се виждаха никакви. Джо усети паренето на тила си — нещо, с което никакви количества крем против слънце не можеха да се справят тук. Усещането обаче беше добро и той усети как сърцето му се отпуска. Към средата на третия ининг се появиха четири черни джипа — идваха през равната прашна пустиня от различни страни. Игрището нямаше ограда за хоумрън и нищо не отделяше неканените гости от играчите. Хората замърмориха, през тълпата мина тревожна вълна и някои от зрителите напуснаха откритите пейки и забързаха към безразборно паркираните си коли. Израел стоеше напрегнато на поста си и гледаше. Трона не видя по джиповете никакви емблеми, сигнални светлини или антени на радиостанции. — Не ми приличат на запалянковци — каза Хънт. — Определено не са. — Оставих си базуката у дома. Джо посегна за 45-калибровия пистолет, който не беше на кръста му, към 40-калибровия, който го нямаше на глезена, и накрая към 44-калибровия револвер, който липсваше в джоба му. Мексиканският закон си беше мексикански закон, независимо дали той е гринго ченге, или не. Джиповете спряха сред облаци прах и от тях се изсипаха тромави тежковъоръжени мъже. Трона видя на раменете им емблемите на Зета и сърцето му изстина. Двамата с Хънт се смесиха с тълпата, после се скриха зад една пейка и се снишиха като маймуни. Джо надникна през скелето и видя Израел, който все така стоеше на позицията си, а четирима зети вървяха към него. Четири М-16 проблясваха матово на светлините, а играчите стояха замръзнали и ги гледаха с ужас или може би примирение. Накъдето и да погледнеше, Джо виждаше приближаваща група зети — общо девет, цял отбор въоръжени мъже. Зрителите бързаха през прашния паркинг, пищяха деца, отваряха се и се затръшваха автомобилни врати. Четиримата зети наобиколиха Израел в центъра на игрището и един от тях му заговори нещо. Другите петима зети приближиха в тръс от лявата половина на игрището, движеха се право към Джо. Преди много години му се бе случило да попадне в подобна ситуация. Тогава бе убил неколцина, но не бе успял да спаси човека, когото се беше заклел да защитава с цената на живота си. Някой докосна ръката му и той рязко се извъртя. Анжелика и трите малки деца бяха зад него. — Онзи там е Ектор — каза Анжелика. — Напусна Акуа Амарга преди пет години, за да стане зета. Иска да се прочуе с жестокостта си. Сега е дошъл за него. — За Израел ли? Тя поклати глава. — Не. За сина му. Хоакин. Той идва на игрите, но не дойде на тази. Петимата зети бяха близо до втората база и продължаваха да се движат право към Трона, Хънт, Анжелика и децата на Израел. — Джо — каза Хънт. — Време е да се размърдаме. — Като не намерят Хоакин тук, ще идат в Акуа Амарга — каза Анжелика. Джо я хвана за ръка, приклекна и я поведе заедно с децата назад към сергията за напитки и паркинга. Уайът тръгна последен. В края на трибуната спряха и се скупчиха, наполовина скрити от светлините на стадиона. Откъм смълчания паркинг внезапно се разнесе автоматична стрелба, последвана от писъци. Няколко лампи се пръснаха сред облачета дим. Чу се смях. Последваха нови изстрели и още лампи експлодираха. Трона видя, че Израел още стои на позицията си, неподвижен и напрегнат, търсеше с поглед сестра си и децата на трибуната. Тримата спътници на Ектор бяха заели позиции на втората база, шортстопа и първата база, но без да отпускат оръжията си. Ектор драматично закрачи към началната база, остави оръжието си, взе зарязаната от последния батър на Ла Пас бухалка, замахна пробно два пъти и застана на позиция. Междувременно другите петима наркотрафиканти методично претърсваха трибуната, където само преди малко беше седяла Анжелика с децата. Израел замахна и метна бавна топка. Ектор я отби наляво, пусна бухалката и вдигна тържествуващо ръце, сякаш беше ударил хоумрън. Израел заотстъпва в хаоса, вдигнал умоляващо ръце към зетите. Ектор завика нещо на хората си, а Израел изчезна зад навеса за играчите. — Щом приключат със забавленията, ще идат в Акуа Амарга за Хоакин — каза Анжелика. — И това вече няма да е забавно. Трона и Хънт се спогледаха. — Нещо ми подшушва, че трябва да стигнем там първи — каза Хънт. Приведени в мрака, двамата поведоха Анжелика и децата към микробуса. Трона подкара в тъмното с изключени фарове сред другите коли, насочили се към пътя, и след няколко минути вече бяха на асфалта. — Защо искат Хоакин? — попита Джо. — Той е само на… колко, петнайсет? Анжелика не отговори. Трона отново зададе въпроса си и този път тя се обърна към него. Светлините на таблото осветяваха уплашеното ѝ лице. — Хоакин намери злато сред хълмовете, в една от старите мини. Навсякъде има мини и момчетата винаги копаят в тях и ги претърсват. Златото е на селото. Смятаме с него да поправим старите панти и да купим нов мотор за Гордо. А също и камион за Луис, защото старият му си отива. Искаме да пратим Мария Идалго Лусеро на училище в Ла Пас, защото е умна. И да купим нов генератор и фризер за цялото село, с много добра машина за лед. И когато златото свърши, Хоакин и момчетата ще намерят още злато в мината и ще продължим да подобряваме нещата в селото. Но Хоакин не може да си мълчи. Приказките му се разнесоха като пожар. И сега Ектор знае. Той ще вземе златото и ще накара Хоакин да издаде мината. Може да стане и по-лошо. Анжелика посочи отбивката към Акуа Амарга и Джо зави и подкара по тесен черен път. След малко каза: — Само двамата и неколцина мъже от селото няма да можем да попречим на Ектор да вземе златото. — Хрумна ми една идея — каза Хънт. — Не съвсем завършена, но пак е нещо. — На мен също — рече Трона. Подобно на всички съседни къщи, домът на Израел беше едноетажна постройка, покрита с бяла мазилка. От покрива стърчаха пръти арматурно желязо, обявявайки на властите, че строежът не е завършен. И следователно сградата още не може да бъде облагана с данъци. Къщата се намираше на черен път на самия край на Акуа Амарга. Зад нея се простираше пустош с кактуси и храсталак, набраздена от сухи дерета, продължаващи до ниските възвишения в далечината, които ясно се виждаха на лунната светлина. Самата постройка се къпеше в бледото сияние на голата електрическа крушка над предната врата. Четирите джипа набиха спирачки пред къщата в облаци прах. Още преди прахта да се слегне, вратата на първата кола се отвори и от нея слезе въоръжен мъж. Отвори задната врата, измъкна друг мъж — в бейзболен екип — и го блъсна на пътя. Израел. Зетата го срита и Израел се претърколи, като пазеше главата си с ръце. Претърколи се втори път и скочи на крака с лице към нападателя, като леко се обърна към втория зета, който тъкмо слизаше от колата. От другите коли обаче също заслизаха мъже; фаровете на джиповете останаха включени, осветявайки сцената. Израел беше заобиколен и нямаше къде да бяга. Вратата на първия джип се отвори и слезе Ектор. — Баста! — извика лидерът и хората му застанаха в някакво подобие на стойка мирно, докато той заобикаляше колата. — Двамата с Израел ще поговорим — продължи Ектор. — Той е разумен човек. Израел се изплю на земята. Ектор застана до мъжа, който беше сритал Израел, и заповеднически протегна ръка. Без нито дума зетата му даде оръжието си и Ектор го вдигна и изстреля три куршума до крака на Израел, на мястото, където се беше изплюл. Израел отскочи назад и в същия миг женски писък раздра въздуха. Вратата на къщата се отвори и Анжелика се появи на светлината на лампата, притиснала уплашено ръце към гърдите си. Ектор бавно се обърна. Внезапната поява и реакцията на жената изобщо не го впечатлиха. Той кимна небрежно на Анжелика, отново се обърна към Израел и попита с измамно кротък глас: — Къде е Хоакин? — Вътре е. Няма никакво злато. Измислица на дете. Няма злато! — Защо не ме поканиш вътре да поговорим? Къде се е дянало гостоприемството ти? — Не — заяви Анжелика. — Той така или иначе ще влезе — каза Израел. — Нека Хоакин сам му каже, че златото е измислица. Трона и Хънт наблюдаваха от скривалището си — изоставено шаси на стара американска кола, зарязано край пътя на четирийсетина метра от вратата на къщата на Израел. Прекият път през пустинята им беше дал десетина минути преднина пред зетите, които бяха пристигнали по шосето. Това беше цялото време, с което разполагаха да изпипат детайлите на плана, и трябваше да им стигне. Оказа се, че няма много неща за обсъждане. Имаха само едно оръжие — револвер „Колт“ 45-и калибър със съмнително годни патрони, който Израел криеше в тайник под леглото си. Плюс дълга осемдесет и шест сантиметра бейзболна бухалка „Луисвил Слъгър“. И бутилка текила „Херадура“. — Дотук добре — прошепна Хънт, след като Ектор и бодигардът му влязоха в къщата след Анжелика и Израел. Един по един двигателите и фаровете на джиповете започнаха да угасват. Накрая единствено луната и лампата над вратата останаха да осветяват улицата. Седмината останали зети се прибраха в колите си. Двама запалиха цигари. Всички оставиха оръжията си по седалките. Хънт кимна на Трона и двамата се изправиха и се заклатушкаха като пияни по улицата. Трона прегърна Хънт през рамото. Хънт се изсмя. Използваше бухалката като бастун и се препъваше на всяка крачка, а Трона държеше бутилката в другата си ръка. Хънт запя фалшиво и завалено „Текила Сънрайз“. Двамата пияни американски идиоти приближаваха зетите. Седмината отново слязоха от колите, но само двама взеха оръжията си. Хънт видя, че никой не изглежда особено разтревожен от появата им. Личеше си, че подобни случки не са рядкост по тези места. Евтината текила и дошлите на почивка гринго бяха важна част от местната икономика. Зетите бяха дошли тук по работа и появата на двамата типове беше неочаквана, но в никакъв случай обезпокоителна. Един от зетите нареди нещо и двамата въоръжени се отделиха от групата и тръгнаха към пияните чужденци, като размахваха ръце, сякаш за да ги подкарат като говеда. „Чупката“, помисли си Хънт. Щастливо пияни-заляни, Хънт и Трона продължаваха с песен напред и съкращаваха разстоянието до групата — трийсет метра, двайсет, петнайсет. Първият зета вдигна оръжието си и извика: — Alto! Ahora, alto! Хънт и Трона спряха и замигаха към привидението. Хънт се разсмя. — Съжалявам, пичове — завалено каза Трона. — No habla espanol, por favor. Хънт гледаше как зетите се обръщат към другарите си — явно се чудеха какво да правят с тези пияници. Още двама от наркотрафикантите при колите решиха да дойдат и да помогнат за разкарването на досадниците, но не си направиха труда да вземат оръжията си. Хънт посочи автоматите и вдигна ръка, сякаш внезапно бе проумял положението. В същото време Трона надигна бутилката и направи още половин крачка напред към приближаващите типове. — И-и-и тъй — бавно провлачи той. — Сега! Хънт замахна с бейзболната бухалка и фрасна най-близкия зета над ухото. В същия миг Трона просна с бутилката онзи пред него, измъкна с другата си ръка револвера от колана си и го насочи към другите двама. — Не мърдайте. Горе ръцете! Не мърдайте! Без да се бави нито миг, Хънт грабна автомата от ръцете на своя противник още преди той да е паднал на земята и тръгна устремно към останалите трима при джиповете, които се надигаха изненадани. Изведнъж пред тях се беше появил един много сериозен американски командос, явно добре обучен да борави с М-16 — и явно имаше намерението да го използва. Те вдигнаха ръце, че се предават. Трона, вече също въоръжен с автомат и револвер, подкара другите двама пленници, които също бяха вдигнали ръце. Двете жертви на американците лежаха неподвижно на пътя. Трона остана на стража, докато Хънт прибра останалите оръжия. След минути бяха залепили устата на пленниците с тиксо и ги бяха вързали с яка корда, която намериха в кутията за инструменти на микробуса. Преговорите не вървяха добре за Ектор. Самият той беше селянин през целия си живот, докато преди няколко години не прие униформата и мрачната душа на зета, поради което знаеше какви инати могат да са селяните. Колко суеверни. Невежи рибари! Макар че беше насочил позлатения си пистолет към Хоакин, на Ектор му бяха нужни цели десет минути да убеди Израел в безнадеждното му положение — неговото и на цялото селище. Ако в Акуа Амарга има злато, значи то е злато на Зета, на Ектор, verdad!? Селото съществува единствено благодарение на великодушието на Ектор Салида! Нима Израел не разбира, че Ектор може безнаказано да избие всички мъже, жени и деца в Акуа Амарга? Никой няма да обърне внимание. Безполезните корумпирани власти няма да предприемат нищо. Да се опълчиш на Ектор означава сигурна смърт. Нима Израел иска да гледа как ще убие Хоакин пред очите му или ще предпочете да донесе златото? Съвсем просто е. Ектор погледна Хоакин — красив младеж, който сега се беше свил на пода и трепереше като премръзнало куче — и прокара цевта на скъпото си оръжие през гъстата му черна коса. Израел погледна сина си, после Ектор и накрая Анжелика. — Не — каза тя. — Да — каза Израел. Ектор гледаше как Израел става и прави знак на бодигарда да го последва. Двамата излязоха в коридора на малката къща. Ектор чу шум от местени мебели. Усмихна се на Анжелика. — Селото ми липсва. — Но ти не липсваш на селото. — Предпочитам да съм господар вместо роб. — Ти си роб на алчността. След малко двамата мъже се върнаха. Бодигардът постави на масата тежък чувал за ориз. На лицето на Израел беше изписано поражение. Ектор свали пистолета си и нареди на Хоакин да стане. Момчето се изправи на треперещите си крака и Ектор посочи чувала с оръжието. Хоакин го развърза, обърна го и тежкото съкровище се изсипа на старата дървена маса. Ектор остави пистолета и докосна плячката — около трийсет килограма кварц, нашарен с дебели, ясно видими златни жили. Пет, осем, може би десет килограма злато. Цяло състояние. „Най-после нещата тръгват в моя полза“, помисли си той. — Така. А сега — къде е мината? Коя е мината? Хоакин хвърли поглед към баща си. — Имаш десет секунди да ми кажеш къде е мината или ще я застрелям — каза Ектор и тикна пистолета между гърдите на Анжелика. — Едно. Две. Три. — Татко? — Четири. Пет. — Да, сине. Кажи му! — Шест. Седем. Осем. — Татко? — Кажи му! — Девет. — Деветдесет и шести сондаж! — каза Хоакин. — По пътя за Сан Антонио! — Това е държавна собственост! — изрева Ектор. — Как смееш да крадеш злато от държавата? Как! Хоакин погледна умолително баща си и Израел кимна. — Имам приятел в министерството — каза младежът. — Той знае, че крада. Делим. — Името му? — Ако ти го кажа, той ще ме убие. Ако ли не, ще ме убиеш ти. — Позна. Името! — Нарцисо Руеда — изпъшка Хоакин. — Бог да ми е на помощ… Някой почука на вратата и Ектор и бодигардът се обърнаха, насочили оръжията си натам. Хънт се беше долепил до стената до вратата и чакаше куршумите да я пробият. — Hector! Policia! Vamos! — извика той на най-добрия си испански. Вратата се открехна и бодигардът надникна навън. Хънт го сграбчи за врата, обърна го, тикна го вътре и го блъсна на пода, а в същия миг Израел стовари един стол върху ръцете на Ектор. Позлатеният пистолет се плъзна по пода, а Анжелика халоса Ектор по главата с желязна преса за тортила. Трона нахълта в помещението и се прицели в Ектор, който беше рухнал на колене. Хънт грабна позлатения пистолет, извади револвера от колана си и цапардоса бодигарда с дръжката му. После нареди на семейството да вдигне ръце и да застане до задната стена. — Веднага! Джо пристъпи напред и ги подкара. Анжелика вдигна ръце, погледна Трона и възкликна: — Това е самият дявол! Вижте лицето му! — Колко мило, че забелязахте — с типичната си любезност отвърна Джо. — Чувал съм и много по-лоши неща. — Махайте се от къщата ми! — викна Израел. — Махайте се, американски свине такива! — извика и Хоакин. — Да се махнем? — каза Хънт. — След всичко онова, което баща ти наговори днес по радиото? Понеже си мислеше, че няма да разберем? След безкрайните му хвалби как синът му е намерил злато, което ще направи чудеса в Акуа Амарга? Да се махнем? На лицето на Израел се изписа срам. Или признание на глупостта му. Или пълно поражение. — Е, благодаря за информацията, капитане — каза Трона. — Просто нямаше начин да пропуснем възможността да ви оберем. Но тъй като този омбре ни изпревари, ще оберем него. Le gusta? Es bueno? Трона погледна Ектор, прибра златната руда в чувала за ориз и го метна на рамо. — Кълна се, че ще си върна златото и ще ви убия — каза Ектор. — Ще сме много разочаровани, ако не го направиш — отвърна Джо. — Да вървим, партньоре — рече Хънт. — Я първо да вържем всички — каза Трона. — Просто за всеки случай. Самолетът им излиташе рано — в девет сутринта — от летището на Ла Пас. И двамата с нетърпение очакваха да се махнат по-скоро. — Искам само да мина през охраната — каза Хънт, докато гледаха как почти еднаквите им брезентови чували минават през скенера. — Не мисля, че ще щурмуват летището. Трона сви рамене. — Още са вързани. Е, Израел не толкова здраво като другите. Колкото до Ектор и момчетата му, кой ще ги развърже? Селяните ли? — Дано да си прав. — Не ме разбирай погрешно. — Трона сниши глас. — Просто се надявам никой да не забележи, че заминаваме без злато. Иначе някой може да започне да се чуди къде ли е то. — Кой ще забележи? Не ми се вярва Ектор да се обърне към ченгетата. „Хей, онези гринго ми откраднаха златото, което аз откраднах“. Не ми се вярва. Просто ще се качим преспокойно в самолета. Ектор ще си мисли, че сме се измъкнали със златото. И през ум няма да му мине, че сме го сложили в пангата на Израел. — Знам. Само че той се закле да си го върне и да ни убие, забрави ли? Хънт се усмихна и поклати глава. — Няма да се получи. Също както няма да намери никакво злато в деветдесет и шести сондаж. Имаха само десетина минути да представят плана си на сестрата на Израел и затова трябваше да импровизират. Когато стигнаха при къщата на Израел, първо се сблъскаха с много недоверчивия и враждебно настроен Хоакин с целия му тестостерон на петнайсетгодишен младеж. Защо да им повярва, че ще откраднат златото от Ектор и ще го върнат на Израел и добрите хора от Акуа Амарга? А Анжелика? Как да повярва и да се довери на тези двама гринго, с които се е запознала току-що? А и кои са всъщност те? Стана напечено. Хоакин извади револвера от скривалището и го насочи за няколко напрегнати момента към Джо и Уайът, докато Анжелика не успя да го убеди, че всъщност нямат избор. Че Ектор и наркотрафикантите му ще дойдат всеки момент. И че ако Хънт и Трона наистина възнамеряват да откраднат златото, нито Хоакин, нито никой не може да им попречи. — Можем да ги убием още сега и после да убием колкото можем от хората на Ектор, преди те да убият нас — каза Хоакин. — Знаем, че в земята има още злато — отвърна Анжелика. — Не е нужно никой да умира за златото, с което вече разполагаме. Накрая, само две-три минути преди пристигането на Ектор и хората му, Хоакин се предаде. И въпреки това в плана имаше един елемент, който тревожеше Джо — нямаше как да попречат на Ектор да се върне и да вземе златото от тайната мина на Хоакин. Всички знаеха, че Ектор няма да се укроти, докато не разбере къде младежът е намерил съкровището. Дори ако Хънт и Трона успееха да му отнемат златото, Ектор щеше да се върне. — Ще иска да научи къде си го намерил — каза Трона. — И ще те измъчва, докато не му кажеш. Решението е само едно. — И какво е то? — Ще му кажеш друга мина. И ще го прецакаш. — Как да го прецакам? — Това ще трябва да решите двамата с баща ти. Четири дни след като Хънт и Трона се прибраха благополучно в Щатите, Нарцисо Руеда, който беше дългогодишен клиент на Израел, седеше на носа на пангата на стотина метра от брега. Обикновено лодката се носеше устремно във все по-плитки и по-плитки води, докато Израел не уцелваше точния момент да вдигне ревящата перка от водата и да изключи двигателя. Стигаха плажа и пантата заораваше в пясъка, докато не спре на няколко метра от водата. Независимо колкото риба улавяха (а днес Нарцисо беше хванал две дорадо и две риби тон), акостирането на пантата винаги вдигаше адреналина — последен момент на вълнение и чиста забава. Днес обаче Израел приближи брега бавно. Нарцисо беше шеф на охраната на държавните златни мини в района на Ла Пас. Разбира се, не беше имал никакви сделки за делене на крадено злато със сина на Израел. Беше известен като неподкупен служител. За разлика от много свои колеги от сигурността, особено онези, които се занимаваха с наркотрафика, Нарцисо успешно беше разследвал и осъдил за кражба на злато както миньори, така и корумпирани лица от по-високия ешелон. Поне двайсет души лежаха в затвора благодарение на усилията му. След като Нарцисо изслуша разказа на Израел, устата му се изви в едва забележима усмивка. — Чувал съм за този Ектор Салида. Доста противен тип. Значи си мисли, че може да ме подкупи? Израел кимна. — Миналата седмица го откарах до Чералво — излъга той. — Не си държи устата затворена. Каза, че чул за злато в една от изоставените мини. Злато, за което вие уж не знаете. Думите му накараха Нарцисо да се разсмее. — А, онова злато. И аз го оставям да копае и си затварям очите. Срещу процент. Това ли е идеята? — Така разправя той. Можете да очаквате да се свърже с вас. — С нетърпение очаквам разговора и ще се погрижа да го запиша. Не е първият, на когото му хрумва тази идея. А съдиите намират подобни записи за… убедителни. — Просто реших, че няма да е зле да знаете. Нарцисо кимна. — Винаги е добре да си информиран. Така е по-лесно да смачкаш главите на змиите. Стив Бери с/у Джеймс Ролинс В трилъра си „Черният орден“ от 2006 г. Джим Ролинс прати героя си Грей Пиърс в Дания. По време на престоя си там Пиърс прекара „последните два дни в обиколки из прашни книжарници и антиквариати в тесните задънени улички на Копенхаген. От най-голяма полза се оказа посещението му в едно магазинче на Хьойбро Пладс, собственост на бивш адвокат от Джорджия“. Без име. Достатъчно информация, че ако сте фен на Котън Малоун на Стив Бери, веднага да се сетите кого има предвид Пиърс. Целта на Джим беше да види дали читателите внимават и могат да открият степента на пресичане между неговите творби и тези на Стив. Научи някои неща и в двете насоки. Читателите определено забелязаха. Джим и Стив получиха няколко хиляди имейла (и продължават да получават и до днес). Когато Стив отвърна и в следващия си роман спомена секретната агенция „Сигма Форс“, в която работи Грей Пиърс, хората отново забелязаха. Двамата продължиха този експеримент в още няколко книги. Накрая колегата им Реймънд Хури {който участва в тази антология) също се включи. Беше забавно, но и показа ясно на писателите, че читателите им искат да видят героите заедно. Това беше невъзможно, докато тази антология не им даде шанс. Между Малоун и Пиърс има доста общи неща. Двамата са бивши военни. Несемейни. С проблеми. И двамата работят за секретна правителствена агенция — Пиърс за Сигма, която е към Министерството на отбраната, а пенсионираният Малоун работи на свободна практика с бившия си работодател отряд „Магелан“ към Министерството на правосъдието. И докато Пиърс се занимава предимно с наука и по-малко история, Малоун се съсредоточава повече върху историята и малко върху науката. На Стив му хрумна историята да се развива някъде в Южна Америка, в Амазония. Джим пое идеята и написа първата чернова на целия разказ. След това Стив преработи черновата, а Джим направи последната редакция. Резултатът разказва за около три часа от живота на Грей Пиърс и Котън Малоун. На борда на речен кораб, насред нищото. Всичко се случва бързо. Нищо нетипично за тези двамата. Костите на дявола Командир Грей Пиърс излезе на балкона на каютата си на луксозния речен кораб и се огледа критично. Време беше шоуто да започне. Намираше се на два дни път нагоре по течението от бразилския пристанищен град Белем, който служеше като портал към Амазония, и на един час от последната спирка на едно оживено крайречно село. Корабът пътуваше към град Манаус дълбоко в джунглата, където целта трябваше да се срещне с купувачите. Среща, която Пиърс щеше да осуети. Дългият кораб „Фосет“ се плъзгаше по тъмната вода, в която се оглеждаше джунглата. От гъстата зеленина на гората крещяха маймуни. Алени и златисти проблясъци сред сенчестите клони маркираха полета на пъстроцветни папагали. Започваше да се смрачава и прилепите рибари вече ловуваха под надвисналите над водата дървета, пикираха и се стрелкаха сред оплетените черни кораби, принуждавайки жабите да избягат от скривалищата си; тихите плясъци на телата им обявяваха стратегическото им отстъпление. Запита се какво ли прави Сейчан. Беше я оставил в Рио де Жанейро и последният му спомен за нея беше как обува къси панталони и нахлузва черна тениска, без да си прави труда да слага сутиен. Лично той нямаше нищо против — при нея важеше правилото колкото по-малко, толкова по-добре. Гледаше я как обува обувките си, как тъмната ѝ коса се спуска като водопад, за да погали бузите ѝ и да скрие изумрудените ѝ очи. Напоследък се хващаше, че мисли все повече и повече за нея. Което беше както добро, така и лошо. Над палубата отекна звън. Сигнал за вечеря. Погледна си часовника. Вечерята щеше да започне след десет минути и обикновено продължаваше около час. Трябваше да влезе и излезе преди целта да е приключила с храненето си. Провери възела на парапета и спусна въжето през борда. Беше го отрязал достатъчно дълго, за да се спусне до долния балкон, водещ към каютата на целта. Едуард Траск. Етноботаник от Оксфорд. Пиърс разполагаше с пълното му досие. Трийсет и две годишният учен беше изчезнал в бразилската джунгла преди три години и се бе върнал преди пет месеца — почернял от слънцето и измършавял, с истории за приключения, лишения, изгубени племена и просветление. Моментално се бе превърнал в знаменитост, загрубялото му лице красеше страниците на „Тайм“ и „Ролинг Стоун“. Британският му акцент и очарователната му скромност сякаш бяха създадени за телевизията и се беше появявал в куп национални програми, от „Добро утро, Америка“ до „Дейли Шоу“. Бързо бе продал историята си на едно нюйоркско издателство срещу седемцифрена сума. Тази история обаче имаше един аспект, който никога нямаше да бъде отпечатан — подробност, открита само преди седмица. Траск беше мошеник. При това опасен. Пиърс сграбчи въжето, спусна се бързо и зае позиция до стъклената врата на балкона. Надникна между завесите и изпробва дръжката. Не беше заключено. Отвори вратата и се вмъкна в каютата. Разположението бе същото като при неговата каюта отгоре. С изключение на това, че Траск явно беше мърляч. Навсякъде по пода имаше безразборно нахвърляни дрехи. Мокри кърпи по неоправеното легло. Остатъци от някакво ястие на масата. Предимството на тази мърлящина бе, че лесно можеше да скрие следите от претърсването си. Първо трябваше да провери най-явното място. Сейфа. Трябваше обаче да го направи тихомълком, за да не го усети охраната пред вратата. Именно тази мярка за сигурност го беше принудила да влезе през балкона. Отиде до сейфа в шкафа в спалнята и пъхна картата, включена към електронен декодер. Вече беше калибрирал устройството с помощта на сейфа в собствената си каюта. Комбинацията беше разгадана бързо и ключалката изщрака. Вътре обаче намери единствено портфейла на Траск, малко пари в брой и паспорт. Все неща, които не го интересуваха. Затвори сейфа и започна систематично претърсване из закътаните кьошета, движеше се бавно и безшумно. Вече беше проучил собствената си каюта за места, на които можеш да скриеш нещо дребно. Възможностите никак не бяха малко. Провери кухините под умивалника в банята, под шкафчетата, сервизния люк под джакузито. Нищо. Спря за момент и огледа тясното пространство, за да се увери, че не е пропуснал нещо. Мраморната тоалетна масичка представляваше колаж от изсъхнала паста за зъби, смачкани на топка мокри кърпички и всякакви кремове и мазила. От наблюденията си през последните три дни знаеше, че Траск пуска прислужницата и сервитьора в каютата си само веднъж дневно, при това в присъствието на охранителя, як тип с бръсната глава и вечно намръщена физиономия. Излезе от банята. Идваше ред на спалнята. Откъм вратата на каютата се чу силно туп, което го стресна. Грей замръзна. Нима Траск се бе върнал? Толкова бързо? Нещо тежко се свлече по вратата и падна на пода отвън. Резето изщрака и дръжката се завъртя. По дяволите! Имаше си компания. Котън Малоун приклекна над свлеклия се охранител и опря пръст на дебелия му врат, за да провери пулса. Слаб, но налице. Беше успял да го изненада с душеща хватка, която продължи много повече, отколкото бе очаквал. След като здравенякът вече беше извън играта, трябваше да го махне от коридора. Малоун се бе качил на кораба само преди час, при последното му спиране, така че импровизираше на всяка крачка. Нямаше нищо против. Биваше го в импровизациите. Отвори вратата на каютата на Траск, хвана отпуснатото тяло под мишниците и го помъкна, като междувременно измъкна оръжието му от кобура под сакото му. Не беше имал време да си намери пистолет, тъй като мисията му беше възложена в последния момент. Предишния ден бе участвал в търг на антики в Буенос Айрес и се мъчеше да се сдобие с някои редки първи издания за датската си книжарница. Касиопея Вит беше с него. Очакваха пътуването да е забавно. Да разпуснат заедно в Аржентина. Слънце и плажове. Плановете му обаче бяха осуетени от обаждане от Стефани Нел, бившата му работодателка от „Магелан“. Преди пет месеца д-р Едуард Траск се бе върнал от бразилската джунгла след три години в неизвестност и бе донесъл цял куп редки ботанически образци — корени, цветя, листа и кори — за фармацевтичната компания, която бе финансирала експедицията му. Твърдеше, че откритията му имат огромен потенциал и са надежда в борбата с рака, сърдечносъдовите заболявания и импотентността. Освен това всеки образец вървеше с необикновена история, разказана му уж от шаманите на местни племена. През следващите месеци обаче от компанията изтече информация, че образците не стрували. Повечето не били нищо ново. Един учен от фирмата неофициално описа най-добре добилата огромна популярност находка. „Все едно кучият син просто е грабнал първите неща, които са му попаднали подръка“. За да спаси имиджа си и да защити цената на акциите си, компанията нареди на служителите си да мълчат с надеждата, че скандалът просто ще заглъхне. Това обаче не се случи. До американското правителство достигнаха по-мрачни истории: изглеждаше, че Траск не се е върнал от джунглата със съвсем празни ръце. Сред образците му подобно на единствено зрънце пшеница след плявата, се криел истински ботанически джакпот. Рядко цвете от семейство орхидеи, все още без точна класификация, съдържащо органичен невротоксин, сто пъти по-смъртоносен от зарина. Джакпот, и то какъв. Траск бил достатъчно умен да разпознае и оцени стойността на откритието си. Анализирал и пречистил токсина в частна лаборатория, като платил затова от собствения си джоб — хонорарите от книгата му и участията в телевизионните предавания били достатъчни, за да финансира проекта. Отчасти циркаджия, отчасти чудовище, миналата седмица Траск тайно бе предложил откритието си на търг, като бе пуснал резултатите от химичния му анализ, потенциала му и демонстрационен видеоклип с шимпанзета, поставени в клетки в помещение с жълтеникави пари; отначало животните кървяха от очите и носовете, после започнаха да се давят и накрая паднаха мъртви. Рекламата бе привлякла вниманието на терористични организации от цял свят, както и на американските разузнавателни служби. Белият дом бе натоварил „Магелан“ със задачата да спре продажбата и да вземе токсина. Грешката на Малоун бе, че миналата седмица се бе обадил на Стефани Нел и между другото бе споменал, че с Касиопея ще пътуват до Аржентина. — Продажбата ще стане в Манаус — каза му Стефани вчера по телефона. Мястото му беше познато. — Траск пътува на борда на луксозен кораб заедно с екип на „Дискъвъри Чанъл“. Обикалят джунглата и снимат филм за годините, които е прекарал в Амазония. Истинската цел на пътуването му обаче е да продаде пречистената си проба. Трябва да му я вземем, а ти си най-близкият ни човек в района. — Вече се пенсионирах. — Няма да съжаляваш. — Как ще разбера дали съм намерил нужното нещо? — попита той. — Пробата е в стъкленици, в малка метална кутия с размерите на тесте карти. — Предполагам, че искаш да го направя сам? — За предпочитане. Операцията е строго секретна. Кажи на Касиопея, че ще отсъстваш само за няколко дни. На Касиопея новината изобщо не ѝ хареса, но тя разбра условията на Стефани. „Ако имаш нужда от мен, обади се“ — бяха последните ѝ думи преди той да потегли за летището. Малоун извлече охранителя през прага, затвори вратата и пусна резето. Време беше да намери стъклениците. Някакво движение го стресна. Той се извъртя и видя на слабата светлина силует на мъж с пистолет. Траск го нямаше. Беше в трапезарията. Беше проверил, преди да се погрижи за охранителя. Кой тогава беше този? Насочи взетия от охранителя пистолет към непознатия. — На твое място не бих го направил — каза глас с лек тексаски акцент. Малоун познаваше този глас. — Грей Пиърс? Какво правиш тук, по дяволите? Пиърс — държеше пистолета насочен напред — позна южняшкия акцент. — Котън Малоун? А стига бе! Отблясък от миналото. Огледа преценяващо бившия агент на слабата светлина. Към четирийсет и пет. Все още във форма. Светлокафява коса, съвсем леко прошарена. Знаеше, че Малоун се е пенсионирал, живее в Копенхаген и държи малка антикварна книжарница. Дори го беше посетил преди няколко години. Говореше се, че от време на време работи тайно за бившата си шефка Стефани Нел. Малоун бил един от първоначалните дванайсет агенти от отряд „Магелан“, докато не се оттеглил предсрочно. Пиърс знаеше за отряда. Тясно специализиран. Към Министерството на правосъдието. Отчиташе се единствено пред министъра и президента. Той свали пистолета. — Точно каквото ни трябва. Шибан юрист. — Горе-долу същото като шибан командос — каза Малоун и също свали оръжието си. Пиърс разбираше връзката. Сигма Форс беше част от АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Представляваше секретна група от бивши войници от Специалните части, преминали през обучение в различни научни дисциплини и действащи на терен. Докато Сигма се занимаваше с много наука и малко история, отдел „Магелан“ поемаше глобални заплахи, свързани повече с историята и по-малко с науката. — Нека позная — каза Пиърс. — Знаеш за невротоксина на Траск, нали? — Точно за него съм тук. — Май си имаме проблем с липсата на комуникация между службите. Треньорите са изкарали на игрището двама полузащитници. — Нищо ново. Какво ще кажеш да се върна в Буенос Айрес и да те оставя ти да се оправиш с това? Пиърс се сети какво означават думите му. — Момичето ти ли е там? — Позна. Експлозия разтърси кораба — от кърмата, като повдигна високо корпуса и запрати и двамата към стената. Пиърс се блъсна в Малоун, удари се в нещо твърдо, но успя да задържи пистолета. Взривът затихна и писнаха сирени, отекнаха през целия кораб. Корабът се наклони към десния борд. — Лошо — каза Малоун, докато се изправяха. — Мислиш ли? Корабът продължи да се накланя — корпусът явно се пълнеше с вода. Бърз поглед към балкона разкри кълба черен пушек, издигащи се към небето. Нещо се беше запалило. Отвън се чу тропот на кубинки. Изстрел от пушка видя сметката на резето и вратата се отвори с трясък. Пиърс и Малоун завъртяха пистолети към обвития в дим праг. В каютата нахълтаха двама мъже с паравоенни униформи и скрити зад черни шалове лица. Единият носеше пушка, другият автомат. Пиърс застреля онзи с пушката, а Малоун повали колегата му. — Интересно — каза Малоун, докато Пиърс бързо провери коридора и потвърди, че нападателите са само двама. — Май не сме единствените, които търсят отровата на Траск. Успя ли да я намериш? Пиърс поклати глава. — Имах време да претърся само половината каюта. Но едва ли ще отнеме много време да… Отнякъде се чуха изстрели. Пиърс наостри уши. — Това беше откъм трапезарията. — Явно искат да спипат Траск — каза Малоун. — Отровата може да е у него. Което беше напълно вероятно. Пиърс вече бе обмислил тази възможност, което бе и причината да положи такива усилия да прерови каютата скришом. Не искаше да предупреди Траск и да го направи още по-бдителен, ако претърсването се окаже безрезултатно. — Довърши тук — каза Малоун. — Аз ще се погрижа за Траск. Пиърс нямаше избор. Нещата се случваха бързо и не по сценарий. Юрист или не, нуждаеше се от помощта му. — Действай. Малоун тичаше по наклонения коридор, като се подпираше на стената, за да запази равновесие. Не беше виждал Грей Пиърс от онзи ден в книжарницата си преди няколко години. Този тип му харесваше. Помежду им имаше много общо. И двамата бяха бивши войници. И двамата работеха за разузнавателни служби. И двамата се грижеха за физическата си форма. Голямата разлика бе във възрастта — Пиърс беше поне десет години по-млад, а това имаше значение. Особено в техния бранш. Другият контраст бе, че Пиърс още беше в играта, докато Малоун се включваше само от дъжд на вятър. И не беше достатъчно глупав, за да не си дава сметка, че това има значение. Плъзна се и спря при стълбите към салона на трапезарията. Оттук нататък трябваше да продължи по-бавно. Погледна реката през прозореца. Корабът се беше килнал в бързото течение. През черния пушек забеляза приближаващ тъмносив съд. Някакъв човек с униформа — лицето му беше скрито от черна кърпа — стоеше на кърмата с дълъг гранатомет на рамото. Явно с подобно нещо бяха продупчили кораба. Слезе на площадката при двойната врата. На прага в локва кръв лежеше тяло в дрехите на салонен управител. Малоун забави крачка, предпазливо приближи вратата отстрани и надникна в салона. Сред преобърнатите маси и столове имаше още тела. Поне двайсет. Голяма група пътници се беше скупчила в единия край на просторното помещение. Пазеха ги двама мъже с насочени към тях оръжия. Други двама вървяха между телата и търсеха. Единият държеше снимка — явно търсеше човек, който да прилича на Траск. Малоун забеляза доктора сред пленниците. Стефани му беше пратила снимката по имейла. Траск стоеше с гръб към пазачите, приведен във вечерния си костюм, прикрил лице с длан, опитващ се да изглежда като един от многото. Тази преструвка нямаше да издържи дълго. Траск беше поразително красив по един грубоват начин, с непослушна кестенява коса и изсечено лице. Не беше трудно да се разбере защо се бе превърнал в медийна звезда. Но тази характерна външност щеше да го издаде сред тълпата и за нула време да го превърне в пленник на нападателите. Малоун не можеше да позволи това да се случи. Клекна и потопи длан в кръвта на салонния управител. Не беше най-хигиеничното нещо на света, но трябваше да го направи. Омаза лицето си с кръв, пъхна пистолета в колана на кръста си и го скри под ризата. Никога нямаше да разбере защо прави подобни неща. Излезе със залитане, като куцаше, вдигнал окървавена ръка към окървавеното си лице. — Помогнете — жално извика той, докато влизаше в помещението. Единият от пазачите на пътниците се обърна към него. Излаяха му някаква заповед на португалски. Малоун се престори на изненадан и объркан, макар че разбра всяка дума — имаше изключително добра памет, благодарение на която езиците му се удаваха с лекота. Остави се на мъжа да го подкара към групата пътници. Онзи го тикна в тълпата и Малоун се блъсна в достолепна дама, притисната в съпруга си. Проправи си път навътре към Траск. Щом стигна до него, измъкна пистолета и го опря в хълбока на ботаника. — Стой мирно и тихо — прошепна му. — Тук съм да ти отърва жалкия задник. Траск трепна и понечи да отвори уста. — Не говори — прошепна му Малоун. — Аз съм единствената ти надежда да се измъкнеш жив. Така че да не чувам претенции. Траск замръзна. — Какво искате да направя? — попита той, без да движи устни. — Къде е биотоксинът? — Измъкнете ме оттук и ще ви се отблагодаря пребогато. Типичен опортюнист, бърз в адаптирането. — Няма да ви кажа нищо — продължи Траск, — докато не ме изведете на безопасно място. Явно беше усетил моментното си преимущество. — Мога просто да кажа на тези типове кой си — отвърна Малоун. — Стъклениците са у мен. Дори да се счупи само една, ще избие всичко в радиус от сто метра. Няма друг начин да се спре освен с огън. — Траск му се усмихна победоносно. — Затова ви съветвам да побързате. Малоун погледна преценяващо четиримата въоръжени мъже. Двамата почти бяха приключили търсенето сред телата. За да има по-добри шансове за успех, трябваше всичките да са скупчени заедно. Докато чакаше това да се случи, реши да навакса. — Къде намери орхидеята? Докторът поклати глава. — Кажи ми, или ще се измъкна и ще те оставя на тях — и ще се погрижа за нула време да съм на сто метра оттук. Траск стисна зъби — явно заплахата подейства. Двамата продължиха да се взират в зловещата сцена. — Преди половин година чух в джунглата слухове за растение на име Huesos del Diablo — каза Траск, без да движи устни. Малоун си преведе названието. Костите на дявола. — Трябваше ми цяла година да открия племе, което знае за него. Заселих се в селото им, станах чирак на шамана. Накрая той ме заведе при някакви руини в горния басейн на Амазонка. Огромен комплекс от основи на храмове, цели километри. Шаманът каза, че навремето там живеели десетки хиляди хора. Огромна непозната цивилизация. Малоун беше чувал за подобни руини, открити чрез спътникови снимки в район, където доскоро се смяташе, че не живее никой. Всяко ново откритие противоречеше на установените схващания, че екваториалните джунгли са несъвместими с цивилизацията. Според преценките броят на жителите бил над шейсет хиляди. Съдбата на тези хора си оставаше неизвестна, макар че според някои теории основните причини за гибелта им били гладът и болестите. Възможно беше обаче да има и друго обяснение. Претърсващите салона провериха последните тела. Другите двама поглеждаха ту другарите си, ту пленниците. — Сред руините открих купища кости, много от които бяха изгорени. Други изглеждаха така, сякаш хората просто са паднали на земята. Шаманът ми разказа, че имало голям мор, който убивал за секунди и свалял месото от костите. Показа ми една необикновена тъмна орхидея, която растеше наблизо. Тогава не знаех дали именно тя е източникът на мора, но шаманът твърдеше, че растението било самата смърт. Дори докосването му можело да те убие. После ме научи как да го бера безопасно и да извличам отровата от венчелистчетата му. — А след като се научи как да добиваш токсина? Траск най-сетне го погледна. — Трябваше да го тествам, разбира се. Първо върху шамана. После върху селото. Кръвта на Малоун се смрази от това прозаично признаване на масово убийство. — След това изгорих всички растящи орхидеи, които успях да намеря — продължи Траск. — Трябваше да съм сигурен, че разполагам с единствения източник. Така че ключът е у мен, спасителю мой. Малоун беше чул достатъчно. Прошепна тихо: — Не се отделяй от мен. Тръгна полека към края на тълпата, като мъкнеше Траск след себе си. Ясно беше, че трябва да обезвреди четиримата въоръжени колкото се може по-бързо. Щеше да разполага само с няколко секунди преднина, докато вземат решение. Четиримата най-сетне се бяха събрали на групичка. Разполагаше със седем патрона в пълнителя. Нямаше място за грешки. Погледна една преобърната маса с мраморен плот, който би трябвало да осигури прилична защита. Трябваше обаче да е по-далеч от пленниците, когато започне престрелката. Сграбчи Траск за лакътя и го побутна към масата. — Ела с мен. По мой сигнал. Преброи бързо до три и се втурна напред, като в същото време завъртя пистолета — и точно тогава подът под краката му подскочи и го хвърли във въздуха. Малоун прелетя покрай масата, падна тежко и изпусна пистолета, който се плъзна извън обхвата му. Претърколи се и видя как предната част на салона се откъсва. Пръсна се стъкло, стените се разцепиха. Тъмната джунгла нахлу в помещението. Малоун разбра какво става. Корабът беше заседнал в плитчините до брега. Всички изгубиха равновесие, дори стрелците. Малоун затърси Траск, но ботаникът беше отлетял към нападателите. Траск се изправи, но дори бликащата от разбития му нос кръв не можеше да скрие чертите му. Четиримата възкликнаха изненадано, насочиха оръжията си към него и Траск вдигна ръце в знак, че се предава. Малоун затърси пистолета си, но той беше изчезнал. Уплашеният Траск погледна умоляващо към него. Мислите му бяха ясни. „Помогни ми. Или ще си изпатиш“. Малоун поклати глава и му направи знак да мълчи с надеждата, че докторът ще проумее, че идеята да го издаде никак не е добра. Единият от двамата трябваше да има свобода на действие. Траск се поколеба, но не каза нищо. Един папагал закрещя отвън, сякаш изразяваше безсилието на Малоун. Не му оставаше нищо освен да гледа как Траск и похитителите му изчезват под тъмния балдахин на джунглата. Пиърс се взираше през руините на салона към онова, което се виждаше през разцепената стена. — Значи го изгуби. — Нищо не можех да направя — каза Малоун, който пълзеше на четири крака и търсеше между преобърнатите столове и маси. — Особено след като корабът заседна. Претърсването на каютата на Траск не бе дало резултат, но Пиърс вече знаеше, че образецът е у доктора. Освен това беше изслушал разказа на Малоун за всичко, което му бе казал Траск. Малоун най-сетне намери изгубения пистолет под една маса. — Не че точно сега ми е притрябвал. Какъв е следващият ни ход? — Не е нужно да продължаваш. Ти си пенсионер. Връщай се при дамата си в Буенос Айрес. — Де да можех. Ако го направя, Стефани Нел ще ми сцепи задника. Боя се, че няма да се отървеш от мен. Все пак ще се опитам да не ти се пречкам. Пиърс не пропусна сарказма му. Досега кратката връзка между отбраната и правосъдието не беше дала плодове. Но Траск беше пленник на някаква партизанска групировка и Пиърс се нуждаеше от помощ, колкото и да не му се искаше да го признава. Малоун тръгна през салона към разцепената стена на кораба и се наведе да огледа нещо. Всички други пътници бяха прехвърлени на други съдове. — Намерих кървава следа, която води навън. Пиърс забърза към него. — Трябва да е Траск — каза Малоун. — Счупи си носа, когато корабът заседна в плиткото. Доста кървеше. — Значи ще последваме следата. — Видях и патрулен катер. Може да са го качили на него. — Аз също го видях. Но той потегли малко след като заседнахме. Атаката, пожарът и цялата суматоха привлече насам много съдове. — Значи смяташ, че наземният екип и катерът имат среща някъде по Амазонка, по-далеч от любопитни очи? — Звучи ми логично. И ни дава възможност да действаме. — Малка и смаляваща се все повече. — Малоун посочи капките кръв, размазани от кубинките на някой от партизаните. — В джунглата е тъмно и няма да е лесно да следваме дирята. — Но те бързат — каза Пиърс. — И не очакват някой да ги последва. Освен това трябва да се придържат близо до реката и да чакат транспорта. Четирима души и пленник лесно могат да се проследят. Оказа се, че е прав. Докато газеше по калния бряг, Пиърс с лекота откри мястото, където партизаните бяха влезли в гората. Погледна назад към заседналия кораб, който се беше килнал в реката. От кърмата още бълваше черен пушек и се издигаше в смрачилото се небе. Други съдове вече се бяха притекли на помощ. Пътниците се прехвърляха на тях, докато пожарът на борда се разрастваше. Обърна гръб на димящите останки на „Фосет“. Корабът несъмнено бе кръстен на злощастния британски пътешественик Пърси Фосет, изчезнал в Амазония, докато търсел легендарен изгубен град. Пиърс се обърна към джунглата с надеждата, че тях не ги очаква същата съдба. — Да вървим — каза той и поведе. След няма и три метра гъстата растителност погълна и малкото останала светлина. Тук нощта цареше с пълна сила. За осветление Пиърс използваше само малко фенерче, с което осветяваше отпечатъците от подметки в калта и счупените клонки. Следата се откриваше лесно, но бе трудно да се следва. Всяко пълзящо растение бе покрито с бодили. Клоните на дърветата бяха надвиснали ниско. На места гъсталакът беше непроходим като телена мрежа. Вървяха възможно най-тихо. Засилващата се глъчка на нощта прикриваше донякъде напредването им. Навсякъде около тях се чуваха писъци, бръмчене, вой и крякане. Лъчът на малкото фенерче осветяваше насочени към тях очи. Маймуни се гушеха по дърветата. Папагали гнездяха по клоните. Сред храсталака блеснаха по-големи очи, подобно на жълти топчета с черни точки. Може би ягуар? След половин час предпазливо придвижване Малоун прошепна: — Наляво. Онова там огън ли е? Пиърс спря и закри фенерчето с длан. Забеляза в мрака трептящи алени отблясъци между дърветата. — Лагер ли са направили? — прошепна Малоун. — Може би чакат нощта да падне съвсем, преди да продължат към катера. — Ако изобщо са те. Имаше само един начин да разберат. Пиърс изключи фенерчето и продължиха към сиянието. Трябваха им двайсет минути внимателно промъкване, докато изминат разстоянието. Спряха сред покрити с лиани дървета, които осигуряваха прикритие и добър изглед към лагера. Пиърс огледа поляната. Колибите от кал и тръстикови покриви показваха, че е някакво село. Пиърс видя деца и няколко мъже и жени. Един съсухрен старец придържаше ранената си ръка. Всички се бяха скупчили пред автоматите на партизаните от кораба. Лагерният огън явно беше привлякъл и тях. Траск стоеше на колене до пламъците. Един от партизаните се беше навел над него и явно му крещеше, но Пиърс не можеше да чуе думите му. Траск поклати глава и инатът му бе възнаграден с плесница, която го просна на земята. Друг партизанин пристъпи напред с малка метална кутийка в ръка. Похитителите явно бяха претърсили Траск и бяха намерили стъклениците. По кутийката се виждаше слабото примигване на светодиоди. — Заключена е с електронен код — каза шепнешком Малоун. — И се опитват да накарат Траск да им каже комбинацията — отвърна Пиърс. — От краткия ни разговор мога да ти кажа, че ще падне сериозен пазарлък. Партизаните бяха четирима, въоръжени. Шансовете за успех не бяха добри. Две към едно. А и при евентуална престрелка животът на селяните беше в опасност. От запад се появи нова група партизани — идваше по отъпкана пътека, най-вероятно водеща към реката. Бяха шестима плюс един, който бе по-висок от останалите и тъкмо сваляше черната кърпа от лицето си. По лявата му буза се спускаше дълъг белег, разделящ брадичката му на две. Мъжът излая някаква заповед и останалите моментално се впуснаха да изпълняват. Явно високият бе главният. От две към едно съотношението бе станало пет към едно. Дори по-голямо всъщност. Новодошлите също бяха въоръжени с автомати, гранатомети и пушки. Пиърс си даде сметка, че положението е безнадеждно. Малоун обаче си остана невъзмутим. — Можем да го направим. Малоун гледаше как високият грубо изправи Траск на крака и посочи на запад към реката, където вероятно ги чакаше катерът. — Не бива да им позволяваме да стигнат до реката. Щом излязат от селото, ще използваме джунглата като преимущество. — Партизанска война срещу партизани. — Пиърс сви рамене. — Нищо против. Учат ли ви на това в Юридическия факултет? — Във флота. Пиърс се усмихна. — С малко късмет може в суматохата да се доберем до Траск и стъклениците. — Лично аз бих се задоволил със стъклениците. Целите им излязоха от селото. Двамата се затичаха приведени успоредно на тях. Интересно, но противниците им не си правеха труда да се движат тихо. Даваха се команди на висок глас, тупкането на подметки и пращенето на счупени клонки бележеше пътя им към реката. Групата се движеше така, сякаш владееше положението — което си беше така в известен смисъл. Намираха се на своя територия. Но това не означаваше, че гостуващият отбор не може да отбележи някоя и друга точка. Приближиха поляната и Малоун забеляза, че двама партизани са останали и все още стоят с насочени към селяните автомати. Проблем. Като че ли възнамеряваха да не оставят свидетели. Малоун привлече вниманието на Пиърс, обясни му със знаци какво трябва да направят и в отговор получи кимане. Двамата прекосиха оставащото разстояние на бегом и изскочиха на открито зад двамата партизани. Изстрел в гърдите и единият падна. Пиърс видя сметката на другия. Гърмежите на пистолетите отекнаха далеч в гората. Малоун се плъзна на колене и хвана автомата, докато целта му се свличаше. Насочи оръжието нагоре и даде свиреп залп по звездите. Надяваше се, че изстрелите ще накарат отдалечаващите се партизани да си помислят, че в селото се провежда кървава чистка. Пиърс даде знак на местните да запазят спокойствие, за да не развалят измамата. Старейшината ги разбра, кимна и махна на останалите да се снишат, като нареди на майките да държат децата тихи и на мъжете да съберат каквото могат и да се готвят за бягство. Пиърс прибра пистолета си и взе автомата на другия партизанин. Погледна и гранатомета му и помисли дали да не вземе и него, но той най-вероятно само щеше да го натовари ненужно в гъстата джунгла. Автоматът и пистолетът би трябвало да са достатъчни. Двамата се затичаха към пътеката, по която бяха тръгнали партизаните. След трийсетина метра на пътя им се изпречи мъж. Явно го бяха пратили да се увери, че в селото всичко е наред. Преди да успеят да реагират, мъжът откри огън и ги принуди да се метнат в гъсталака. Малоун се претърколи зад едно дърво, а Пиърс отвърна на огъня. Партизанинът отлетя назад с разкъсан гръден кош. — Хайде — каза Пиърс. — Да се опитаме да останем по фланговете им. Малоун сподави стона от натъртените си колене. Бойните действия в джунгла определено бяха за по-младите. Но и той можеше да се справи. Втурнаха се напред. Пиърс следеше как напредва Малоун и следваше темпото му. Трябваше да извадят от строя катера, който чакаше групата. За съжаление бяха само двама и нямаше да им е лесно да се справят със ситуацията. Движеха се успоредно на отряда — Пиърс от едната страна, Малоун от другата. Между дърветата подухваше лек ветрец, който идваше откъм реката. Изведнъж отпред се чуха викове, които накараха Пиърс да спре. Първо на португалски, после на английски. — Излез или ще убия твоя човек! Пиърс пристъпи предпазливо напред и приклекна. Едно голямо дърво беше паднало неотдавна и в гъстата джунгла се беше образувала дупка. Звездната светлина къпеше откритата рана и осветяваше водача на отряда. Той държеше във вдигнатата си ръка малката кутийка, чийто дисплей продължаваше да свети. Един партизанин беше опрял дулото на автомата си в тила на Траск. На Пиърс изобщо не му пукаше за живота на доктора. Малоун беше споделил с него разказа на Траск как се е сдобил с орхидеята и на каква цена. От значение беше единствено да се доберат до токсина преди да се е озовал в някоя вражеска лаборатория и да започне масовото му производство. — Излез веднага или ще го убия! — извика водачът. Появиха се още двама партизани. И едва тогава Пиърс разбра грешката си. Твоя човек. Побутван с дулото на автомат, на малката полянка се появи втори пленник, със запушена уста и окървавено лице. Малоун. Малоун държеше ръцете си на тила си. Бяха го изненадали малко след като с Пиърс се разделиха. Една сянка изникна зад него, запуши устата му и го хвана в душеща хватка. После втори мъж заби приклада на автомата си в корема му и го просна на земята. Докато беше замаян, затъкнаха устата му с една от кърпите им за лице и го подкараха напред. Сега Малоун се взираше в тъмната гора и се молеше Пиърс да не се покаже. За съжаление молитвата му остана без отговор. Пиърс се появи на двайсетина метра от него, вдигнал автомата високо над главата си. Един от похитителите избута Малоун напред. Пиърс срещна погледа му, докато се разминаваха, и устните му оформиха думите: „Готвѝ се да побегнеш“. Пиърс мина покрай Малоун и извика: „Предавам се“, с което привлече изцяло вниманието на лидера. Хвърли автомата настрана. Както и очакваше, погледите на всички проследиха траекторията на оръжието. Пиърс бързо посегна към кръста си, извади пистолета и стреля от бедро, като повали двамата най-близки партизани. А сега истинската цел… Насочи пистолета към водача и стреля. Но вместо пряко попадение куршумът улучи протегнатата ръка на мъжа, проби металната кутия и се заби в гърдите му. От кутията моментално блъвна жълтеникав дим и обгърна стоящите наблизо. Пиърс си спомни думите на Малоун за предупреждението на ботаника. „Дори да се счупи само една стъкленица, ще избие всичко в радиус от сто метра“. Опасността се разпространяваше. Чуха се писъци. Ветрецът подхвана облака, понесе го към Пиърс и той заотстъпва. Малоун, който още беше със запушена уста, нямаше нужда от подканяне и се втурна към пътеката. Пиърс се обърна да го последва — и тогава видя някаква фигура да се появява от отровния облак. Траск. Лицето му беше като сварено, слепите очи сълзяха. След няколко крачки всичките му мускули се свиха в конвулсии и той залитна и падна. Така му се падаше. Пиърс хукна след Малоун. Носената от вятъра опасност го следваше. Той погледна назад към разпространяващото се унищожение. Маймуни падаха от клоните. Птици политаха, но тупваха на земята. Смъртта покосяваше мигновено всичко, което пълзеше, лазеше или летеше. Пиърс настигна Малоун и двамата пробягаха последната част от пътеката и изхвърчаха на поляната със селото. Която, за съжаление, не беше пуста. Местните още не се бяха изнесли. Децата се защураха между краката на майките си, подплашени от внезапната им поява — бяха си помислили, че партизаните се връщат. Окървавеният и със запушена уста Малоун не допринасяше за успокояване на положението. Пиърс рязко спря и се обърна към пътеката. Над балдахина от листа се носеха прилепи, които започваха нощния си лов на насекоми. Изведнъж и те започнаха да падат от небето — първо онези в далечината, после по-близките. Смъртта се носеше към тях заедно с вятъра. Пиърс се обърна към селяните и видя уплашените им лица. Никой, дори самият той, не можеше да тича достатъчно бързо, за да се измъкне от облака. Изстрелът му беше обрекъл всички. Малоун намери единствената им надежда — клекна и грабна гранатомета. Бърза проверка потвърди, че оръжието е заредено. Слава богу. — Какво правиш? — извика Пиърс. Нямаше време за обяснения. Малоун вдигна гранатомета, прицели се в пътеката и стреля. Оръжието подскочи в лицето му, бълвайки пушек зад него. Гранатата полетя в дъга и се взриви в началото на пътеката. Огнена експлозия освети нощта. Дърветата избухнаха в димящ дъжд от клони и листа. Дали това беше достатъчно? Думите на Траск отекнаха в съзнанието му: „Няма друг начин да се спре освен с огън“. Махна кърпата от устата си. Огънят се разпространяваше от мястото на взрива. Пламъците танцуваха високо в нощта. Пушекът се извиваше към небето, скри звездите и погълна всичко наоколо, в това число и токсина, както се надяваше Малоун. Той затаи дъх — не че това би го спасило, ако облакът стигнеше до него. В следващия миг от края на гората изскочи тъмна сянка. Ягуар! Дългите нокти се забиха дълбоко в пръстта. Жълтите очи отразиха светлината на лагерния огън. Голямата котка изсъска и се озъби — а после се метна настрани и изчезна в мрака. Жива. Добра поличба. Малоун изчака още минута. После още една. Смъртта така и не идваше. Пиърс застана до него и го потупа по рамото. — Доста добра стрелба. И адски добро мислене, старче. Малоун свали оръжието. — Ти на кого викаш старец? Лий Чайлд с/у Джоузеф Файндър Когато реши да създаде герой на поредица, Джоузеф Файндър заимства много от Джак Ричър на Лий Чайлд. Джо кръсти героя си Ник Хелър и го направи не частен детектив, а частен шпионин. Ник работи за политици, правителства и корпорации, като понякога изравя тайни, които работодателите му биха предпочели да си останат заровени. Подобно на Джак Ричър обаче основният двигател на Ник е чувството за справедливост. Той е съчетание между работник и корпоративен служител, син на скандален престъпник от Уолстрийт, отгледан в невероятен разкош и богатство, които се изпарили, когато баща му влязъл в затвора. И прекарал годините на оформяне на характера в къща в работническо предградие на Бостън. По природа Ник е хамелеон. Може да намери място с еднаква лекота както сред корпоративния елит, така и сред простолюдието. И, разбира се, е запален почитател на „Бостън Ред Сокс“. От друга страна, Джак Ричър е фен на „Янкис“. Произходът му е коренно различен от този на Ник, но също толкова разпилян. Ричър е войнишко дете, израснало във военни бази по целия свят — човек без страна, но въпреки това американец. Самотник, който избягва обвързването, но в същото време е абсолютно лоялен. И не търпи глупаци. Ник Хелър и Джак Ричър. Тебешир и сирене, както казват англичаните. Безкрайно различни и в същото време много подобни един на друг. Същото може да се каже и за двамата автори. Лий и Джо са добри приятели. Споделят любовта към писането и бейзбола и са страстни търсачи на най-добрия хамбургер в Америка. Не на най-засукания. А на най-добрия прост, нормален хамбургер. Лий разказва история отпреди няколко години, когато двамата опитвали алтернатива на хамбургера в един испански ресторант (да, представете си) на Двайсет и втора улица в Ню Йорк. Разговорът се насочил към предстоящи проекти и Джо се разприказвал как смятал да създаде герой на поредица. Направил пред Лий обширен и подробен анализ, покриващ всичко, всяка желателна и нежелателна черта на героя си, всяка сила и слабост. „Иска ми се да имах диктофон. Можех да продам описанието на «Райтърс Дайджест». Щеше да стане Розетски камък за всички подобни решения“ — спомня си Лий. В крайна сметка Джо осъществи плана си с първата си история за Ник Хелър — „Изчезнал“ (2009), написана с характерното за него съчетание на свободно въображение и желязна самодисциплина. Лий не си пада по подготовките. Той не прави предварителен план на творбите си. Те просто се появяват по напълно естествен начин. За Джо подобно нещо е като да ходиш по въже без осигуровка. Затова Лий предложи идеята за двама мъже в един бар в Бостън. Ричър ще бъде пришълец, както винаги. Хелър пък ще си е у дома, в любимия си град. Лий беше очарован от идеята за огледало в бара — гледаш отражението на човека до теб и говориш както откровено, така и спазвайки дистанция. Хелър и Ричър ще се заприказват със и за изпаднал в беда човек. Накрая ще му помогнат, защото правят точно това. Но тази помощ ще дойде по коренно различни начини. Разказът беше написан от разстояние. Лий изпрати първия откъс по имейла и Джо незабавно попита: „И какво според теб става нататък?“ „Нямам представа — отговори в типичния си стил Лий. — Докато не го напишеш.“ Джо се справи отлично с импровизацията. Всъщност най-големият им проблем беше кой ще победи в мача „Янкис“ — „Сокс“, който слага началото на цялата история. Добро и разумно възнаграждение Барът беше на сто години, предназначен за онази част от работническата класа с петна от мастило по пръстите. Чиновници, писари, печатари и други свързани с офиси нещастници от всякакъв вид, които навремето изпълвали тесните улици в края на дългите работни дни в лоши условия и търсели разтуха навсякъде, където могат да я намерят. Сега беше поредната бостънска чудатост с приглушени светлини и глазирани плочи с цвета на овесена каша, месинг и махагон, най-вече на самия бар, чийто плот от огромно старо дърво беше полиран до невъзможен блясък от безброй ръкави. Единствената украса, която не се връзваше с обстановката, се намираше високо на самия бар, но тя беше и единствената причина Ричър да е тук — голям плоскоекранен телевизор, предаващ на живо „Янкис“ във „Фенуей Парк“. Ричър спря на входа и се опита да си избере място. Зрението му беше доста добро, така че нямаше нужда да е близо, но от опит знаеше, че плоските екрани не предлагат чудесна картина, когато се гледат под ъгъл, затова искаше да е срещу телевизора. Поради това имаше само един избор — самотен незает стол сред други пет в централната част на бара, което беше повече или по-малко точно срещу екрана. Ако беше място в киносалон или театър, билетът за него щеше да е от скъпите. На първия ред, в средата. Отляво имаше тъмнокоса жена, обърнала гръб на помещението, а от дясната някакъв дебелак, до когото седеше строен тип с късо подстригана коса и ясно очертани мускули по врата и гърба. В десния край седеше друга жена, блондинка, закачила високите си токчета на напречника на високия стол. Първобитната част от мозъка на Ричър незабавно му каза, че единственият потенциален съперник или съюзник е онзи с късата коса и мускулите. Не че очакваше неприятности, макар че беше в Бостън, а викаше за „Янкис“ Зад наредените бутилки на бара имаше огледало и Ричър видя как онзи с късата коса го набеляза — автоматична реакция и бдителност, които само подсилиха посланието от първобитния мозък. Не беше ченге, а някакъв вид единак — корав тип, много спокоен, много уверен в себе си. Може би бивш военен от някоя секретна част, където те учат от време на време да поглеждаш в огледалата наоколо или да си носиш последствията. После дебелакът от дясната страна на свободното място също погледна в огледалото, но много по-очевидно. Той не беше спокоен. Не беше уверен в себе си. Погледът му остана върху отражението на Ричър през целия му път от вратата до свободния стол. Ричър се настани до него, леко се размърда, за да очертае пространството си, и опря лакти на махагона. Дебелакът леко се обърна с колеблив, но изпълнен с очакване поглед, сякаш не беше сигурен дали да го заговори, или да чака да го заговорят. Ричър не каза нищо. Рядко поздравяваше непознати. Предпочиташе собствената си компания. Накрая дебелакът се извърна, но продължи да гледа не телевизора, а огледалото. Имаше голяма долна устна, издадена напред, сякаш се цупеше; плътта под нея се спускаше в перфектна парабола до яката на ризата, без да бъде нарушавана от каквато и да било костна структура. Пневматичното впечатление продължаваше чак до краката му. Мъжът приличаше на балон, изработен от коприна с цвета на кожа. Изглеждаше мек и сух на допир. Носеше венчална халка, която стискаше пръста му — като наденичка с турникет. Костюмът му беше от онзи плат, от който се шият военни униформи. Коланът му бе дълъг поне метър и половина, ако не и повече. Ричър погледна към екрана. Първото мятане беше завършило — без удар, без хоумрън, само с един останал на база. Започваха рекламите; първата предлагаше на лизинг автомобил от марка, за която Ричър не беше и чувал. Барманът приключи в другия край и забърза към него. Ричър си поръча „Будвайзер“ в бутилка и поръчката му се появи след секунди, леденостудена. — Джери Делонг — каза дебелакът. Отначало Ричър не беше сигурен към кого се обръща, но чрез процес на елиминиране реши, че към него. — Нима? — отвърна той. Онзи с късата коса и мускулите следеше размяната на реплики в огледалото. Ричър хвърли поглед към отражението му, след което погледна дебелака, който го гледаше открито в стъклото. Типичната за барове близост. Зрителен контакт, но непряк. — Тук съм, за да гледам мача — каза Ричър. Думите му като че ли задоволиха дебелака и той се извърна, сякаш проблемът е уреден. Погледът му се върна към огледалото. Различните ъгли на гледане и отразяване бяха трудни за изчисляване, но Ричър реши, че дебелакът наблюдава вратата зад себе си. Човекът излъчваше някакво едва доловимо безпокойство. Очите му бяха светли и воднисти, но иначе се държеше. Огромното му бледо лице бе неподвижно, тялото също. Рекламите свършиха и излъчването от стадиона продължи. Малката зелена площадка изглеждаше тучна под ярките светлини. „Янкис“ бяха излезли на игрището в сиви екипи. Питчърът правеше последно хвърляне за загрявка. Не изглеждаше особено добър. Ник Хелър беше влязъл в бара три минути по-рано и веднага долови вибрациите след края на работния ден, смахнато приповдигнатия дух, миризмата на пот, одеколон, бира и отпускащо се безпокойство. Все едно да влезеш на парти в разгара му — какофония от гласове, оглушително дрънкане, гръмък смях. Това бе един от любимите барове на Хелър, защото беше истински. Тук нямаше малинова бира, затова пък предлагаха наливна „Нарагансет“ — бира, на която бостънците оставаха верни дори да е разредена. На бара имаше две свободни места, от двете страни на един грамаден дебелак. Интересно. Хелър се запита дали дебелакът не пази места за приятели. Не можеше да е от квартала. Никой от редовните посетители не пазеше места. Тръгна към бара. Едно от нещата, които му харесваха тук, беше огледалото зад подредените редици бутилки. Благодарение на него можеше да виждаш лицата на седящите на бара, докато приближаваш. Или да седнеш с гръб към помещението и да гледаш кой идва зад теб. Можеше да говориш със съседа си и да го гледаш в лицето. В огледалото. Пряко и в същото време непряко. Харесваше му да се отпуска, когато сяда на питие. Пък и човек никога не знае кого може да срещне. Докато приближаваше бара, забеляза, че едно от лицата в огледалото го гледа. Дебелакът. Имаше странно лице с безволева брадичка и гуша, напъхана под яката на ризата като салфетка. Нещо в него напомняше за пъстърва. Мъжът наблюдаваше Хелър напрегнато. Сякаш го чакаше. Хелър никога не го беше виждал, но въпреки това дебелакът го изучаваше. Сякаш… ами, сякаш очакваше някого, но не знаеше как точно изглежда онзи, когото очаква. Сякаш Хелър можеше да е този човек. Странно. Не го познаваше. Седна на стола и му кимна. — Как сте? — каза дебелакът. — Здрасти — отвърна Хелър нито дружески, нито грубо. Пауза. — Джери Делонг — каза мъжът и протегна ръка. Хелър не беше в настроение да завързва приятелства. Не му се бъбреше. „Ред Сокс“ играеха срещу „Янкис“ на „Фенуей Парк“. Това бе голямо събитие за спорта в Бостън, същински ритуал, подобно на гладиаторските игри в римския Колизей навремето. И нямаше по-добро място от това да гледаш един толкова важен мач. След кратка пауза Хелър стисна ръката му. — Ник — каза той. Без фамилия. Не обичаше да се представя. Веднага насочи вниманието си към огромния плоскоекранен телевизор, включен на канала на мача. Не можеше и да се очаква друго. Собственикът на бара, който бе приятел на Ник, беше запален почитател на „Сокс“. Същото се отнасяше и за бармана Съли. Някои вечери обаче в бара имаше разногласия, когато „Сокс“ играеха срещу „Брюинс“. Бостънците обичаха и хокея. Понякога се случваха вечери, когато и четирите бостънски отбора — „Сокс“, „Брюинс“, „Селтикс“ и „Пейтриътс“ — играеха на четири различни канала. По-добре да не попадаш точно в този бар в подобна вечер. Нещата загрубяваха. — Здрасти, Ник — каза барманът и без да го пита, започна да му налива „Будвайзер“. — Здрасти, Съли — отвърна Хелър. — Голяма вечер, а? — Трамплин към победата. — Абсолютно — съгласи се Съли, докато поставяше пред него чашата бира с пенлива бяла яка, гъста като сметана. Хелър кимна, сякаш казваше: „От твоите уста в Божиите уши“. В следващия момент Хелър усети, че дебелакът отново го е зяпнал. — Познаваме ли се? — попита Хелър хладно. Дебелакът отпи от своя джин с тоник. — Ъ-ъ-ъ, имате среща с някого ли? — Дойдох да гледам как „Сокс“ ще бият — каза Хелър. Този път малко по-дружески, но все пак дистанцирано. — Извинете. — Няма проблем — отвърна Хелър. Забеляза в огледалото, че някакъв едър тип се е насочил към стола от лявата страна на Делонг, и моментално разбра, че трябва да го държи под око. Беше огромен — почти два метра и поне сто и десет кила. С необичайно широки рамене. Истински танк. Целият мускули и с онзи вид на бивш военен, който няма как да пропуснеш. С евтините дрехи и бруталната прическа приличаше малко на скитник или поне не на човек, който ще плати повече от десет долара за подстригване. В очите му обаче се четеше прозорлив интелект и предпазливост. Имаше уверения вид на човек, когото рядко предизвикват физически, а когато това се случи, обикновено печели. Будеше трепет у хората и нямаше нищо против това. Ето значи с кого имаше среща Джери Делонг. Слава богу. Нямаше да му се налага да се чуди как да се отърве от някакво дрънкало по време на мача. После чу и видя как Джери Делонг се представя на едрия тип и среща същата озадачена реакция, която бе получил от Ник. Хелър опря лакът на махагоновия бар до грозно изгаряне от цигара от добрите стари времена, когато човек можеше да пуши в баровете, и отпи глътка бира. Беше възхитителна и студена. Така и не можеше да разбере защо англичаните обичат бирата със стайна температура. Питчърът на „Янкис“ правеше последното загряващо хвърляне. Беше ужасяващо добър. Грациозен, с огромна ръка. Правеше гадни мятания, при които топката не се завърташе и траекторията ѝ се менеше непредсказуемо. Най-важното бе, че не си хаби силите. Пазеше си ги за играта. Не беше от онези, които остават без сили много преди стотното хвърляне. Разбира се, че беше добър — един от най-добрите начинаещи играчи на „Ред Сокс“, докато „Янкис“ не го купиха срещу сума, която никой не би могъл да откаже. Най-добрият питчър, който можеш да си купиш. Феновете на отбора му обикновено го освиркваха всеки път, когато „Сокс“ излизаха на стадион „Янки“. Но щом започна да громи противника, запалянковците бързо минаха на негова страна. Хелър не беше от хората, които сменят страните. Инингът започна, батърът на „Ред Сокс“ излезе на позицията си и отби още първото хвърляне. Хоумрън. Топката прелетя над Зеленото чудовище, онази нелепо висока стена отляво на игрището, която спираше много сигурни хоумрънове. Сигурно беше счупила витрина на някой магазин на Лансдаун Стрийт. Барът избухна в овации, както всъщност и можеше да се очаква. После Хелър забеляза три интересни неща. Джери Делонг не обръщаше никакво внимание на играта. Обърна се към телевизора с миг закъснение, като се мъчеше да разбере какво се е случило. Едрият здравеняк от лявата му страна не викаше. Дори не се усмихваше. Следеше внимателно мача, но явно не беше почитател на „Сокс“. Намръщи се на хоумръна и тихо изсумтя. Не изглеждаше щастлив. Значи беше нюйоркчанин. Фен на „Янкис“. Един поддръжник на „Янкис“ трябваше да е изключително самоуверен, за да гледа мач на отбора си срещу „Сокс“ в бар като този. Или това, или не му пукаше какво си мислят другите. Второто, реши Хелър. Телефонът на дебелака иззвъня. Той го извади от джоба си и го опря до ухото си, до месестата гуша, като го закри с длан, за да спре шума от бара. — Здрасти, скъпа — каза с онзи безгрижен, но и малко паникьосан тон, с който говорят съпрузите от баровете. — Не, не. Гледам мача с Хауи и Кен. Което беше третото интересно нещо. Дебелакът лъжеше жена си. Мъжете лъжат жените си поради куп причини, най-често за да прикрият изневяра. Този обаче не си беше уредил среща в Крейглист 7 . Не беше тук за секс. Нямаше онзи лъснат вид на мъж, очакващ да му се отвори парашутът. Не се беше сресал и не си беше сложил току-що одеколон. Изглеждаше уплашен. Първото име на Ричър беше Джак и той бе абсолютно сигурен, че онзи с мускулите не е нито Хауи, нито Кен. Естествено, можеше да се е родил с подобно име, но би трябвало да го е зарязал бързо за нещо по-кораво, ако иска да оцелее в онзи вид свят, в който несъмнено живееше. Което означаваше, че дебелакът лъже на поразия. Не гледаше мача с Хауи и Кен. Всъщност изобщо не следеше играта. Когато онзи щастлив удар запрати топката извън пределите на миниатюрния стадион, дебелакът се беше обърнал със закъснение към екрана. Вдигна неразбиращо глава само заради внезапната врява. Преди това гледаше огледалото. Вратата. Очакваше някого, когото не познаваше на външен вид. Оттук и зареденото с очакване представяне преди минута. Беше казал „Джери Делонг“, сякаш името му трябва да означава нещо. Ричър пресегна дългата си ръка зад огромния гръб на Делонг и сръчка мъжа с мускулите по рамото. Онзи се дръпна назад, но продължи да гледа играта. Също като Ричър. Вторият батър на „Сокс“ замахна и не улучи. Трети страйк. Така беше по-добре. — Кой дойде пръв тук, ти или той? — Той — отвърна типът. — Същото посрещане като моето ли получи? — Абсолютно същото. — Местата ли пазеше? — Не ми се вярва. — Значи очаква потупване по рамото, за да идат да правят бизнес някъде другаде? — Така виждам нещата. Третият батър на „Сокс“ излезе на позиция. — Какъв бизнес? — попита Ричър. — Да не би да се намирам на място, на което не искам да съм? — От Ню Йорк ли си? — Неточно. — Но викаш за тях. — Не е престъпно да си нормално човешко същество. — Бара си го бива. Нямам представа какво иска торбата слой. — Можеш да го попиташ — подсказа му Ричър. — Ти също. — Не проявявам особен интерес. — Аз също. Той обаче е разтревожен от нещо. Третият батър на „Сокс“ запрати топката много високо във външното поле. Удобно за защитника на втора база на „Янкис“. — Имаш ли си име? — попита онзи с мускулите. — Всеки си има име — отвърна Ричър. — И какво е то? — Ричър. — Аз съм Хелър. — Типът му предложи левия си юмрук. Ричър го тупна с десния си, зад гърба на Делонг. Не за първи път кокалчетата му докосваха фен на „Сокс“, но този път контактът бе много по-нежен. Последният защитник на „Сокс“ метна слабо топката на питчъра и инингът свърши. Едно на нула за Бостън. Лоша, но не и унизителна катастрофа. Засега. — Ако продължим да си говорим така за него, накрая може да ни разкаже — каза Ричър. — Защо му е да го прави? — попита Хелър. — Загазил е. — Ти какво, да не би да си Дядо Коледа? — Не харесвам как хвърлят нашите. Търся да се разсея с нещо. — Преглътни го. — Както правите от сто години ли? В този момент барът беше сравнително тих, само с естествения фонов шум, но барманът чу думите на Ричър и го изгледа сурово. — Какво? — реагира Ричър. — Всичко е наред, Съли — каза Хелър. И тогава Джери Делонг погледна първо наляво, после надясно и каза: — Чакам един човек да ми счупи краката. Хелър погледна Ричър. Интуицията на Ричър спрямо дебелака явно не го беше излъгала. Беше разбрал по някакъв начин, че нещо не е на мястото си. Не е наред. Странно, но Хелър беше доловил същото. Точно както бързо беше усетил, че на тоя Ричър наистина му сече пипето. Дебелакът беше изтърсил думите. И бе истински ужасен. Но след това не каза нищо повече. Започна вторият ининг. Два бола, страйк, трети бол. Бостънският питчър гледаше напрегнато. Не искаше батърът да получи служебно първата база. — Следва чейнджъп — каза Ричър. — Направо на бухалката. Батърът на „Янкис“ също го знаеше. И пусна вълча усмивка. Не беше чейнджъп. А бърза топка. Батърът замахна, но топката вече беше в ръкавицата на кетчъра. Ричър извърна поглед. — Май ще ни разкаже какво става — каза той. — С краката и тъй нататък. — Мислиш ли? — попита Хелър. — Може пък да не го направи — предположи Ричър. — Не, освен ако не искам да ми строшат и ръцете — каза дебелакът. Пълна серия и още една бърза топка. Отново пропуск. Един изгорен. Хелър изгледа изпитателно дебелака. — Не съм те виждал тук преди, нали? — Не. За първи път идвам в този бар. — Но си тукашен. „Тукашен“ — типично за Бостън. Бостънци винаги искат да знаят дали си от тях, или не. Не можеш винаги да познаеш по акцента. Езикът обаче е друго нещо. Сода ли пиеш, или „тоник“? Онова нещо там „вбесялник“ ли е? В магазин за алкохол ли отиваш, или „зареждаш“. Бяха експерти в откриването на външни хора, които се представят за местни. Хелър беше роден край Ню Йорк, но се бе преместил в Мелроуз, северно от Бостън. Градче на работническата класа. Баща му беше вкаран в затвора и майка му бе останала без нищо. Затова Хелър можеше да говори като бостънец, ако искаше. Или да не го прави. А този Делонг определено беше тукашен. Дебелакът сви рамене. — Да. — Някъде наблизо ли работиш? Делонг отново сви рамене. — В Правителствения център. — Ирландският пъб там не ти ли харесва? — Офисът ми е на Кеймбридж Стрийт. Делонг беше скъперник в даването на информация. Поради някаква причина не искаше да говори за работата си, което за Хелър беше като мигаща неонова стрелка. Това означаваше, че се занимава с нещо деликатно, секретно или неприятно. Имаше вид на бюрократ или правителствен функционер, така че Хелър се осмели да направи предположение. — О, „Солтънстал“! — „Солтънстал“ беше един от офис небостъргачите в безрадостното гето от големи правителствени сгради в подножието на Бийкън Хил. — Как е азбестът? „Солтънстал“, където се помещаваха различни щатски бюрокрации, беше напуснат, след като се установи, че в сградата има много азбест. Направиха основен ремонт и върнаха част от служителите; някои от тях бяха побъркани като разритано гнездо на оси. — Вече го няма. — Да бе. — Хелър се усмихна. Със сигурност беше щатски служител. Помисли си за картите на Америка, на които щатите бяха представени с площ спрямо размера на населението и където Род Айланд беше два пъти по-голям от Уайоминг. Ако направиш карта на щатските служби в „Солтънстал“, най-големият щат щеше да е Департаментът по приходите. — Значи си данъчен. — Нещо такова — каза Делонг. Не изглеждаше щастлив от този факт. Все едно му бяха подрязали крилцата. И в същото време не искаше да казва повече. — Да не би да си от Финансова полиция? Делонг се извърна неспокойно, което потвърди предположението на Хелър. — Какво ще кажеш, Ричър? — каза Хелър, като се пресегна зад Делонг и побутна Ричър по рамото. — Някой се опитва да се измъкне от проверка по по-пряк начин, а? — На това ми прилича — отвърна Ричър. — Чудя се колко ли често се получава. — Този път няма да се получи — каза Джери Делонг. Говореше така, сякаш се мъчи да покаже храброст, но без особен успех. — Хм — рече Хелър и погледна огледалото зад бара. Видя някакъв накичен тип, седнал сам на малка масичка в предната част. Тъмни очила, верижки и пръстени. Интересна изправена поза, сякаш е глътнал бастун. Алек Душку, главният изпълнител на албанската банда в Бостън. Али Бой, както го наричаха, беше известен с какви ли не ефектни екзекуции: веднъж беше душил един старец с връзка за обувки, докато очите на нещастника не бяха изскочили от орбитите. На масата пред него имаше пазарска торба, пълна с нещо. — С Али Бой ли имаш среща? — попита Хелър. Джери Делонг погледна в огледалото и лицето му пребледня още повече. — Онзи там той ли е? — Лично. — Хелър кимна към отражението. — По-добре сега, отколкото никога. Делонг премълча. — Какво има в торбата? — попита Ричър. — Пари — отвърна Делонг. — Сто хилядарки. — За какво? — За мен. — И какво е това? Подкуп или заплаха? — И двете. — Ще ти счупи краката и после ще ти даде сто хиляди? — Може би първо ще бъдат парите. — Защо? Делонг не отговори. — Типично албанска работа — каза Хелър. — Четат законите. И дават добри и разумни възнаграждения. Смятат, че това циментира сделката. А и краката се възстановяват. Парите никога не изчезват. Или са ти вкъщи, или в банката. Това означава, че си техен завинаги. — Никога не съм чувал за подобно нещо — каза Ричър. — Не си тукашен. — Етични гангстери? — Не съвсем. Както казах, краката се възстановяват. — Но това е определено двустранна сделка, нали? — Част от културата. Първата част от втория ининг завърши с лошо замахване и пропуск, трети страйк. Все още едно на нула за Бостън. Нулата нямаше особени изгледи да се промени. За разлика от единицата. Ричър се обърна към дебелака. — Би трябвало да се свърже с теб, нали? Делонг кимна. — Кога? — Не съм сигурен. Предполагам, че скоро. Нямам представа защо чака. — Може да гледа мача. — Не гледа — каза Хелър. — Значи не е толкова тъп, колкото изглежда. — И двамата ли си мислим едно и също? — Зависи кога започва проверката. — Утре сутринта — каза Делонг. — И какво ще стане, ако се озовеш в ортопедията? — Ще я поеме някой друг. Не толкова добре. Започна втората част от втория ининг. Четири хвърляния преднина. Безнадеждно. Ричър се наведе назад и погледна Хелър. — Тук ли живееш? — Не точно в бара. — Но в града? — Не може ли? — Е, все някой трябва да живее тук. Албанците притесняват ли те? — По-добре ще е, ако Али Бой не запомни лицето ми. — Къде си служил? — При генерал Худ 8 . — Навреме ли се махна? — Без нито една драскотина. — Браво на теб. — А ти къде си бил? — Във военна полиция — отвърна Ричър. — Доколкото знам, Худ все още е в Левънуърт. — Точно там му е мястото. — Случайно да си въоръжен? — Не. Ако бях, вече да съм те застрелял. Когато каза онова за стоте години. По-малко от деветдесет е. — А албанецът въоръжен ли е? — Сигурно. Най-вероятно „Зиг“. На кръста отзад. Виждаш ли го как седи? — Май няма да можем да го направим по време на рекламите. Ще се наложи да пропуснем половин ининг. — Първата част на следващия. Сега Бостън имаха двама бегачи. — Не съм сигурен, че обемистият ни приятел може да чака толкова дълго — каза Ричър. — За какво говорите? — попита дебелакът. Ричър видя в огледалото, че албанецът се размърда — премести стола и сложи ръка върху пазарската торба. — Сега — каза Хелър. Ричър се обърна към Делонг. — Стани веднага и тръгни право към изхода. Бързо навън, без да се обръщаш назад. И не спирай. — Навън? — На улицата. Веднага. — В коя посока? — Наляво. Съмняваш ли се, винаги завивай наляво. Много полезно правило. — Наляво? — Или надясно. Няма особено значение. Колкото можеш по-бързо. Изнасянето не беше със скоростта на светлината, но все пак се оказа разумно скоростно. Дебелакът се завъртя, един вид падна от високия стол, изчака тлъстините му да се наместят и се понесе през тълпата с поразителна за масата му лекота; вече беше минал покрай накичения албанец преди той да го забележи. Ричър и Хелър изчакаха секунда-две, също слязоха от столовете си и се наредиха на третото и четвъртото място в решителната малка процесия през тълпата — първо Делонг, после албанецът с торбата, Ричър и Хелър плътно след него. Делонг имаше преимущество — движеше се като кораб. Хората се пръскаха пред него от страх да не ги прегази. Албанецът не се радваше на подобна физическа проява на почит. От разстояние не изглеждаше внушително. Ричър и Хелър нямаха този проблем. Хората благоразумно се махаха от пътя им. Делонг бутна вратата на бара и изчезна. Албанецът стигна до изхода секунда по-късно. Ричър и Хелър го последваха навън — бяха толкова близо, че направо можеха да го докоснат. Улицата беше тиха, тъмна и тясна. Старият Бостън, Дебелакът беше завил наляво. Бледото му туловище се намираше на двайсетина метра напред, на тротоара. Албанецът го беше видял и се готвеше да се впусне в преследване. — Тук ли? — попита Ричър. — Нищо не пречи — отвърна Хелър. — Али Бой? — каза Ричър. Онзи като че ли се препъна, но продължи да върви. — Теб викам, задник такъв — продължи Ричър. Типът се озърна през рамо. — С много пръстенчета и вериги си се накичил — каза Ричър. — Мама не ти ли е казвала, че е тъпо да се мотаеш в такъв вид в бедните части на града? Онзи спря и се обърна. — Какво? — Могат да ти скочат изневиделица. — Да ми скочат ли? — не разбра онзи. — Да те изненадат в гръб и да те оберат — обясни Ричър. — У вас в Албания нямате ли такива неща? — Значи знаете кой съм? — Очевидно. Току-що се обърнах към теб по име и казах, че си от Албания. Не е сложно като теоретичната физика. — Знаеш ли какво ще ти се случи? — Никой не знае какво ще му се случи. Не ни е дадено да виждаме бъдещето. Но в този случай не мисля, че ще се случи кой знае какво. Може да получим някой и друг долар за дрънкулките. Определено няма да ги носим. Имаме по-добър вкус. — Майтапите ли се? — Пред комедиен клуб ли се намираме според теб? Откъм бара се разнесе глух рев. Сигурно бяха отбелязали поредния хоумрън. Ричър се намръщи кисело. Хелър се усмихна. Албанецът нагласи хартиената торба на сгъвката на лявата си ръка. Така дясната му оставаше свободна. Хелър пристъпи напред и надясно, а Ричър наляво. В този момент албанецът трябваше да се обърне и да си плюе на петите. Това беше умният ход. Сигурно бе достатъчно бърз. Естествено, не го направи. Беше корав тип. Улиците му принадлежаха. Посегна към оръжието си. Което беше адски тъпа постъпка, защото и двете му ръце излязоха от играта. Едната държеше пазарската торба, а другата посягаше назад към кръста. Ричър го фрасна с десен прав в носа, след което нямаше особено значение къде са ръцете му. Командно-контролният център на албанеца стана временно недостъпен. Типът пусна торбата, краката му се подгънаха и той се олюля с разкървавена физиономия, готов да му отброят нокдаун. Естествено, не го получи. Първо правило на уличния бой — правила няма. Хелър го изрита право в топките с достатъчно сила, за да го запрати назад. Типът се преви надве; Хелър го катурна настрани с подметка, Ричър го изрита в главата и онзи повече не помръдна. — Достатъчно силно ли беше? — попита Хелър. — За амнезия ли? Трудно е да се каже. Амнезията е непредсказуемо нещо. — Предположение? — По-добре на сигурно, отколкото да съжаляваш. Затова Хелър се прицели и го изрита отново, в лявото слепоочие, като целеше странично разтърсване на мозъка в черепната кутия. Обикновено четири пъти по-ефективно от разтърсването напред-назад. Нищо чудно. Момчетата на генерал Худ сигурно научаваха подобни неща още в началото на кариерата си. Худ не беше чак толкова лош тип. Понякога. Джери Делонг гледаше отдалеч. Ричър взе пазарската торба. Беше пълна със стодоларови банкноти, всички използвани и намачкани, разделени на пачки с оранжеви ластици. Ричър имаше четири джоба на панталона, два предни и два задни, така че взе четири пачки и напъха по една във всеки джоб. После скъса златните верижки, свали пръстените, намери пистолета, пребърка джобовете на албанеца и изхвърли съдържанието им. Даде торбата на Хелър. — Ченгетата ще дойдат — каза Хелър. — Тук не зарязваме хората на улицата като в Ню Йорк. — Ще проверят бара — каза Ричър. — Това ще е първата им работа. — Аз тръгвам на изток, а ти на запад. Беше ми приятно да работим заедно. — И на мен — каза Хелър. Стиснаха си ръцете, тръгнаха в противоположни посоки и се стопиха в мрака, като оставиха албанеца на тротоара — нещастна жертва на уличен грабеж, чието добро и разумно възнаграждение беше откраднато преди сделката с Делонг да бъде осъществена. Следователно нямаше сделка. Собствените им правила го казваха. Делонг нямаше задължения и нямаше кого да издава. Албанска му работа. Част от културата. Ричър изгледа края на мача в друг бар на километър и половина от първия. Беше сигурен, че Хелър прави същото на километър и половина в обратната посока. В такъв случай двамата ставаха свидетели на две различни събития. Ричър гледаше безславно и жалко поражение, а Хелър — славна и триумфална победа. Но животът си е такъв. Не можеш да печелиш винаги. За авторите Дейвид Балдачи стана сензация на литературната сцена с първия си роман „Абсолютна власт“. Последва филмова адаптация с участието на Клинт Истууд като режисьор и изпълнител на главната роля. Дейвид вече издаде двайсет и шест романа, всеки от които се превърна в национален и световен бестселър. Творбите му са преведени на повече от четирийсет и пет езика и се продават в над осемдесет страни в тираж над 110 милиона. Роден и израснал във Вирджиния, той завършва политология в Държавния университет на Вирджиния и право в Юридическото училище към Вирджинския университет, след което практикува във Вашингтон. Освен това е страстен филантроп. Заедно със съпругата си Мишел основа фондация „Желая ти доброто“, която подпомага грамотността, като подкрепя развитието и разширяването на курсове по ограмотяване и учебни програми. През 2008 г. фондацията в партньорство с „Да нахраним Америка“ започна програмата „Да нахраним тялото и ума“, бореща се със свързаните помежду си неграмотност, бедност и глад. Благодарение на тази програма са събрани над един милион нови и употребявани книги, които се разпространяват чрез центровете за раздаване на храна на бедните. Дейвид живее със съпругата си и двете им деца във Вирджиния. Ако искате да научите повече за него, посетете davidbaldacci.com. Линууд Баркли написал няколко романа, преди да навърши двайсет и пет, но никой не искал да ги издаде (може би защото не били толкова добри, както смята самият той). Затова насочил усилията си в област, в която да му плащат, за да пише всеки ден. Двайсет и седем години работил в най-големия вестник на Канада „Торонто Стар“, като през последните петнайсет водел своя рубрика. През 2004 г. с излизането на „Лош ход“ той най-сетне постигна онова, което е искал винаги. През 2008 г. напусна вестника, за да се посвети изцяло на писателската дейност. Линууд има издадени над десет романа, преведени на почти трийсет езика. Сред тях са бестселърите „Няма време за сбогуване“ и „Повярвай на очите си“, предложен за филмиране на „Уорнър Брос“. Живее край Торонто със съпругата си Неета. Имат две пораснали деца. Можете да го посетите на linwoodbarclay.com. Стив Бери е авторът на превърналата се в бестселър на „Ню Йорк Таймс“ поредица от девет романа за приключенията на Когън Малоун, четири самостоятелни трилъра и четири разказа. Книгите му са преведени на четирийсет езика и са издадени в над седемнайсет милионен тираж в петдесет и една страни. В основата на всички романи на Стив е историята. Тя е неговата страст, която споделя със съпругата си Елизабет. Тази страст доведе до създаването на фондацията „Историята е от значение“, посветена на запазване на историческото наследство. От 2009 г. Стив и Елизабет обикалят страната да спасяват застрашените исторически ценности и да събират средства чрез лекции, приеми, галавечери, обеди и популярните си писателски семинари. Стив е член на Съвещателния борд на библиотеките към „Смитсониън“ и един от основателите на Международната асоциация на писателите на трилъри и в продължение на три години бе неин съпредседател. За повече информация за Стив и „Историята е от значение“ посетете steveberry.org. Лий Чайлд е бил телевизионен режисьор, профсъюзен организатор, театрален техник и студент по право. След като бил уволнен и останал на социални помощи, решил да напише роман и така да спаси семейството си от пълен финансов крах. Този роман е „Място за убиване“ (1997) и му спечели световна известност. Героят му Джак Ричър се появява за първи път на неговите страници. Седемнайсет романа по-късно Ричър е световен феномен. Книгите с него се продават в милионни тиражи и на безброй езици. През 2012 г. Том Круз изигра Ричър на големия екран. Самият Лий е роден в Англия, но сега живее в Ню Йорк. Обича да казва, че напуска остров Манхатън само когато е принуден от сили извън неговия контрол. Можете да го посетите онлайн на leechild.com. Майкъл Конъли е автор на двайсет и шест издадени романа и един сборник с криминални разследвания. Той е бивш журналист в „Лос Анджелис Таймс“, където е писал предимно криминални и съдебни репортажи. В осемнайсет от романите му главен герой е детективът от Полицейското управление на Лос Анджелис Йеронимус — Хари — Бош, дебютирал в света на криминалната литература през 1992 г. на страниците на „Черното ехо“. Майкъл е автор и на няколко романа, в които главен герой е адвокатът Мики Холър, дебютирал през 2005 г. на страниците на „Адвокатът с линкълна“ Книгите му са продадени в тираж над петдесет милиона по целия свят. Два от романите му — „Кръв“ и „Адвокатът с линкълна“ — са филмирани. Майкъл е роден в Пенсилвания, израснал във Флорида и прекарва повечето си време в Калифорния, където събира материали за своите герои и книги. Уебсайтът му е michaelconnely.com. Джефри Дивър е бивш журналист, кънтри певец и юрист. Сега е автор на международни бестселъри, продавани в 150 страни и преведени на трийсет и един езика. Има трийсет и два романа, три сборника с разкази и очерк на правна тематика. През 2009 г. романът му „Не се обръщай“ беше обявен за роман на годината от Международната асоциация на писателите на трилъри. Освен това спечели наградите на Британската асоциация на писателите на криминални романи и беше избран от издателство „Иън Флеминг“ да напише „Картбланш“ (2011), който се превърна в огромен бестселър и спечели Голямата награда на Япония. Филмите също не са му чужди. Книгата му „Осъдени на тишина“ беше филмирана от НВО с участието на Джеймс Гарнър и Марли Матлин. „Колекционерът на кости“ се превърна във филм с участието на Дензъл Уошингтън и Анджелина Джоли. „Сълзата на дявола“ се появи като телевизионен филм на „Лайфтайм Нетуърк“. И да, слуховете са верни — Джеф наистина се появи в ролята на корумпиран репортер в любимата си сапунена опера „Докато свят светува“. Роден е край Чикаго, завършил е журналистика в Университета на Мисури и право в университета „Фордам“ Повече за този завладяващ автор можете да научите на jefferydeaver.com. Линда Феърстийн е работила трийсет години като прокурор в Окръжната прокуратура на Ню Йорк, но сега е автор на петнайсет романа за Алекс Купър, превърнали се в международни бестселъри. Тя е автор и на „Сексуалното престъпление — нашата война срещу изнасилването“, обявена за книга на годината на „Ню Йорк Таймс“. Наред с многото други отличия през 2010 г. Линда беше наградена със „Сребърен куршум“ на Международната асоциация на писателите на трилъри за работата ѝ с жени, жертви на насилие. Можете да научите повече за нея на lindafairstein.com. Джоузеф Файндър е автор на десет романа, превърнали се в бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. „Бостън Глоуб“ го нарече „майстор на съвременния трилър“ Първият му роман „Московският клуб“ (1991) бе обявен за един от десетте най-добри шпионски романи на всички времена. През 2007 г. „Инстинкт на убиец“ (2006) стана най-добрият роман на годината според Международната асоциация на писателите на трилъри. Джоузеф отбеляза успех и в киното. Романът му „Параноя“ беше филмиран през 2013 г. с участието на Харисън Форд, Гари Олдман и Лиам Хемсуърт. По-рано филмът по романа му „Тежки престъпления“ се превърна в хит с участието на Морган Фрийман и Ашли Джъд. Джо е завършил Йейл Колидж и е специализирал в Харвардския център за руски изследвания. Живее в Бостън. Можете да го посетите на josephfinder.com. Лиза Гарднър през 2010 г. стана автор номер едно на „Ню Йорк Таймс“ и носител на наградата за най-добър роман с твърди корици („Съседът“) на Международната асоциация на писателите на трилъри. Започнала кариера на кулинар, но след като подпалила косата си схванала намека и се насочила към писането. Сега книгите ѝ са издадени в тираж шестнайсет милиона и Лиза е доволна от избора си. Живее в планините на Ню Хампшър със съпруга си, който кара състезателни коли, дъщеря си, която кара ски, две много гласовити кучета и едно глупаво кученце. Повече за Лиза можете да научите на lisagardner.com. Хедър Греъм е автор на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“ с повече от сто романа, вариращи от съспенс, паранормални и исторически тематики до коледни истории. Живее в Маями, Флорида, сравнително недалеч от островите, където може да се отдаде на страстта си към гмуркането. Пътуванията, проучванията и танците също я поддържат в добра форма. Тя е главен изпълнителен директор на звукозаписната и продуцентска компания „Слъш Пайл Продакшънс“, организатор на различни благотворителни мероприятия. Можете да откриете повече за нея на eheathergraham.com. Питър Джеймс е автор на бестселърите на „Сънди Таймс“ с главен герой старши детектив Рой Грейс. Романите му са преведени на трийсет и шест езика. Три от книгите му са филмирани и в момента текат снимки на още два филма по негови произведения, както и театрална постановка. Всички романи на Питър отразяват дълбокия му интерес към правоприлагането. Проучванията за книгите му в областта на науката, медицината и паранормалното са легендарни. Освен това е продуцент на много филми, сред които „Венецианският търговец“ с участието на Ал Пачино, Джеръми Айрънс и Джоузеф Файнс. През 2010 г. стана почетен доктор на университета в Брайтън. Изкара два мандата като председател на Асоциацията на писателите на криминални романи и е член на борда на Международната асоциация на писателите на трилъри. Живее в домовете си в Нотинг Хил, Лондон, и недалеч от Брайтън в Съсекс. Можете да го посетите на peterjames.com. Реймънд Хури е автор на четири международни бестселъра за Райли и Тес — „Последният тамплиер“ „Оръжието на тамплиерите“, „Дяволският еликсир“ и „Сянката на Распутин“, както и на самостоятелните трилъри „Светилището“ и „Знакът“. Дебютният му роман „Последният тамплиер“ остана двайсет седмици в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ и беше адаптиран за телевизионен филм на NBC. Книгите му са преведени на повече от четирийсет езика и са издадени в тираж от десет милиона. Реймънд е завършил архитектура и бизнес администрация, преди да реши да се посвети на писането. Той е сценарист на нашумелите британски сериали „Шпиони“ и „Да събудиш мъртвите“. Можете да се свържете с него на raymondkhoury.com. Денис Лихейн е израснал в Бостън. Преди да се отдаде изцяло на писането е работил като възпитател на умствено изостанали и малтретирани деца, сервитьор, служител на паркинг, шофьор на лимузини, продавач в книжарници и хамалин. Първият му роман „Питие преди войната“ спечели наградата „Шамъс“ След това издаде още девет романа, преведени на повече от трийсет езика и превърнали се в международни бестселъри — „Мрак, хвани ме за ръката“, „Нищо свято“, „Законът повелява“, „Сянка в дъжда“, „Реката на тайните“, „Злокобен остров“, „Подареният ден“, „Миля на лунна светлина“ и „Те живеят в нощта“. Съавтор е в нашумелия сериал на НВО „Наркомрежа“ и в момента е сценарист и продуцент на четвъртия сезон на „Престъпна империя“. Можете да научите повече за него на dennislehane.com. Джон Лескроарт е автор на двайсет и четири романа, повечето от които бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Издадени в тираж над десет милиона, книгите му са преведени на двайсет и два езика в повече от седемдесет и пет страни. Джон е носител на годишната награда „Морис“ на Калифорнийския университет в Дейвис за постижения в художествената литература. Член е на борда на директорите на „Кал Хюманитис“, независим и нестопански партньор на Националния фонд за хуманитарни науки. Макар и да не е толкова известно, Джон обожава да готви. Оригиналните му рецепти са се появявали в списание „Гурме“, както и в готварската книга „Вкус на убийство“. Джон и съпругата му Лиза Сойър живеят в Северна Калифорния. Уебсайтът му е johnlescroart.com. Стив Мартини е автор на много бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, сред които „Сянката на властта“, „Двоен изстрел“, „Класацията“, „Съдията“ и „Нередно влияние“, като последните се превърнаха в телевизионни минисериали на NBC и CBS. Стив е автор на общо петнайсет романа, в дванайсет от които главен герой е Пол Мадриани. Навремето Стив работил като репортер във вестник и кореспондент в Капитолия на щата Калифорния. Практикувал е като юрист в Калифорния и е бил административен съдия. В момента пътува много и разделя времето си между дома си в Северозападния Пасифик и един кондоминиум в Тайланд с изглед към Сиамския залив. Повече за интересния живот на Стив можете да научите на stevemartini.com. Т. Джефърсън Паркър е автор на двайсет криминалета, сред които „Мълчаливият Джо“ и „Калифорнийско момиче“, спечелили му наградата „Едгар“ за най-добър криминален роман. В последните му шест книги, наричани от него „Граничен секстет“, главен герой е агент Чарли Худ от Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, който се опитва да осуети контрабандата на оръжия от САЩ в Мексико. Джеф обича риболова, туризма и карането на велосипед. Живее със семейството си в Южна Калифорния. Уебсайтът му е tjeffersonparker.com. Дъглас Престън и Линкълн Чайлд отдавна работят в екип. Двамата са автори на превърналата се в световен бестселър поредица за специален агент Алойзиъс Пендъргаст. Романът им „Реликвата“ беше филмиран от „Парамаунт Пикчърс“ и веднага се изкачи начело на класациите. Два от романите им, „Реликвата“ и „Музей на страха“, намериха място сред стоте най-велики трилъра на всички времена според класацията на читателите на Националното обществено радио. Случва им се да пишат и самостоятелно. Линкълн е автор на пет бестселъра и навремето е бил един от най-добрите редактори в „Сейнт Мартин Прес“. Запознал се с Дъг, когато редактирал дебютния му роман. Освен че пише самостоятелни романи, Дъг Престън е автор на няколко документални книги. По последната — „Флорентинското чудовище“, разказваща истинската история на сериен убиец, се снима филм с участието на Джордж Клуни. Освен това Дъг пише в „Ню Йоркър“ и преподава писателски умения в университета в Принстън. Линкълн живее в Ню Джърси и се интересува от бързи коли, екзотични папагали, електрически китари и кулинарно изкуство. Дъглас живее в Ню Мексико и предпочита да прекарва времето си навън. Ските, алпинизмът и гмуркането с акваланг заемат повечето му свободно време. Можете да научите повече за двамата на prestonchild.com. Иън Ранкин е известен с поредицата си за инспектор Ребус. Написал първия си роман за Ребус „Възли и кръстове“ през 1987 г., докато бил специализант в Единбургския университет. Последвали още осемнайсет романа и няколко телевизионни превъплъщения на сприхавия, склонен към чашката детектив. Иън е автор и на документална литература („Шотландия на Ребус — лична обиколка“), два сборника с разкази и серия трилъри под псевдонима Джак Харви. Неотдавна Иън започна да пише за ченгето Малкълм Фокс от отдел „Вътрешна сигурност“. Книгите му са преведени на трийсет и пет езика и той е носител на множество награди, сред които „Златни и диамантени кинжали“ и „Едгар“, както и литературни награди в Дания, Германия, Франция, Италия и Испания. Има пет почетни титли и е носител на Ордена на Британската империя за принос в литературата. Живее със съпругата си и двамата си сина в Единбург, Шотландия — град, който не престава да го изумява, хипнотизира и интригува. Уебсайтът му е ianrankin.com. Джеймс Ролинс е автор на международни бестселъри, издавани на повече от четирийсет езика. Поредицата му за Сигма Форс разкрива невидими светове, важни научни открития и исторически тайни. Наред с това Джим е основател на Обединени писатели за ветераните — група на автори на бестселъри, събираща средства за организацията „Ю Ес Кеърс“, помагаща на войниците и техните семейства. Когато не пише или не е по турнета, Джим изследва пещери, гмурка се с акваланг или се катери по планини. Живее в планините Сиера Невада със семейството си, включващо три голдън ретрийвъра, играчки за дъвчене и колекция палеонтологични съкровища. Можете да научите какви ли не неща за него на jamesrollins.com. М. Дж. Роуз е автор на над десет романа, превърнали се в световни бестселъри, както и на три документални книги. Телевизионният сериал „Минал живот“ е основан на романите ѝ от поредицата ѝ за Самюълс. Романът ѝ „Прелъстяване“ от 2013 г. беше обявен за книга на годината на списание „Съспенс“. През 1999 г. Роуз направи пробив, когато пусна в интернет своя електронна книга и стана първият писател, открит и избран онлайн от голямо издателство. В момента е съпредседател на МАПТ и беше сред основателите на организацията. Освен това е основател на първата интернет маркетинг компания за автори, AuthorBUZZ.com, която остава един от основните ресурси за писатели. Преди да се насочи към художествената литература, Роуз била творчески директор във водеща рекламна агенция. Живее в Кънектикът с един мистериозен композитор и разглезеното им куче Уинка. Можете да научите повече за нея на mjrose.com. Джон Сандфорд е псевдонимът на Джон Камп. Джон бил репортер и редактор в „Маями Хералд“, както и репортер и водещ рубрика в „Сейнт Пол Пайниър Прес“. През 1986 г. спечелил наградата „Пулицър“ за журналистика. Джон е автор на трийсет и един издадени романа, всеки от които е попадал в списъка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ Освен това е написал две документални книги за пластична хирургия и изкуство. Произведенията му са преведени на почти всички езици на света. Той е основен финансов поддръжник на археологическия проект за проучване на Бейт-Шеан в долината на река Йордан в Израел. Освен от археология Джон се интересува от изкуство и фотография, както и от лов, риболов, плаване с кану и каране на ски. Живее в Санта Фе, Ню Мексико. За да го опознаете по-добре, посетете johnsandford.com. Р. Л. Стайн е един от най-добрите детски писатели в историята, както и един от най-издаваните писатели на всички времена. От детската му поредица Goosebumps за деца са продадени над 300 милиона бройки само в Съединените щати и тя се превърна в издателски феномен с превод на повече от трийсет и два езика. Сред другите му детски поредици са „Улица Страх“, „Предимно призрачно“, „Кошмарната стая“ и „Гнило училище“. Телевизионната му поредица „Часът на призраците на Р. Л. Стайн“ спечели наградата „Еми“ за детски предавания. През 2014 г. Боб отбеляза двайсет и втората годишнина на Goosebumps. Много от първите му читатели вече са прехвърлили двайсетте и трийсетте и се радват на романите му за възрастни като „Нервен дъжд“ и „Суеверно“. Боб живее в Ню Йорк със съпругата си Джейн, която е редактор и издател. Можете да научите повече за него на rlstine.com. Ф. Пол Уилсън е автор на над петдесет бестселъра и почти сто разказа в жанровете научна фантастика, ужаси, приключения и всичко между тях. Романите му редовно се появяват в списъците на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. „Гробницата“ спечели наградата „Порджи“, а „Колела в колелата“ — наградата „Прометей“. Повестта му „Вторичен трус“ спечели наградата „Брам Стокър“. Той беше провъзгласен за Велик майстор от Световния конвент на авторите на ужаси и получи Доживотна награда за цялостно творчество от Асоциацията на американските писатели на ужаси. Пол е носител и на престижната награда „Сан Диего Коми-Кон Инкпот“. През 1983 г. „Парамаунт“ превърна романа му „Крепостта“ в зрелищен, но (по думите на Пол) „иначе неразбираем филм“. Холивуд продължава да си играе с идеята да превърне Майстор Джак във франчайз. Книгите на Пол са издадени в тираж над девет милиона и творбите му са преведени на двайсет и четири езика. Пол живее в Джърси Шор и повече информация за него можете да откриете на repaimanjack.com. Информация за текста Издание: Дейвид Балдачи. Сблъсък Американска. Първо издание Превод Венцислав Божилов Редактор Иван Тотоманов Художествено оформление на корица „Megachrom“ Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Десислава Петкова 84/108/32 Печатни коли 24 ИК „БАРД“ ООД София, 2014 ISBN 978-954-655-520-5 Copyright © 2014 by International Thriller Writers, Inc. „Red Eye“ Copyright © 2014 by Dennis Lehane and Michael Connelly; „In the Nick of Time“ Copyright © 2014 by John Rebus Ltd. and Peter James /Really Scaty Books Ltd.; „Gaslighted“ Copyright © 2014 by R. L. Stine and Splendide Mendax, Inc., and Lincoln Child; „The Laughing Buddha“ Copyright © 2014 by Meiisse Shapiro and Lisa Gardner, Inc.; „Surfing the Panther“ Copyright © 2014 by Paul Madriani, Inc., and Fairstein Enterprises, LLC; „Rhymes with Prey“ Copyright © 2014 by Gunner Publications, LLC, and John Sandford; „Infernal Night“ Copyright © 2014 by Heather Graham and F. Paul Wilson; „Pit Stop“ Copyright © 2014 by Raymond Khoury and Linwood Barclay; „Silent Hunt“ Copyright G 2014 by Lescroarl Corporation and T Jelterson Parker; „The Devil’s Bones“ Copyright © 2014 by Steve Berry and James Czajkowski; „Good and Valuable Consideration“ Copyright © 2014 by Lee Child and Joseph Finder Сканиране: SilverkaTa, TtRG Разпознаване, корекция и форматиране: WizardBGR, chitanka.info Специално за TtRG! 1 Китайски деликатесни хапки — Б.пр. 2 Изкуството на лайното (фр.) — Б.пр. 3 Квартали в Манхатън, чиито имена са съкращения. NoHo — No rth of Ho uston Street (северно от Хюстън Стрийт); SoHo — So uth of Ho uston Street (южно от Хюстън Стрийт); TriBeCa — Tri angle Be low Ca nal Street (триъгълника под Канал Стрийт). — Б.пр. 4 Комедиен телевизионен герой от 50-те и 60-те — Б.пр. 5 Стихове на английския поет и драматург Уилям Конгрийв (1670-1729) от „Старият ерген“ — Б.пр. 6 Мексиканска рибарска лодка — Б.пр. 7 Сайт за безплатни обяви — Б.пр. 8 Комендант на Гуантанамо до 2010 г. — Б.пр.